[Kodirane UTF-8]

	Джоузефин Анджелини
	Любов под гибелна звезда


	Благодарности

	Бих искала да благодаря на Робин Швер, моята скъпа приятелка и ангел хранител, задето повече от десетилетие ме даряваше с топлите си прегръдки и непоколебима вяра. Милион благодарности на мениджъра ми, Рейчъл Милър, която вероятно заслужава медал, защото е истински шампион в дисциплината „окуражително държане на ръце“, както и нейният партньор, Джеси Хара. Бих искала да благодаря също и на фантастичната си агентка, Моли Глик, както и на Хана Гордън и останалите от редакторския екип, за напътствията; на Тара „Шматката“ Коул; на редакторката ми Лора Арнолд; и на всички в „Харпър Тийн“, за това, че ми помагаха да направя историята си все по-добра и по-добра с всяко пренаписване. Специални благодарности на д-р Рей Перес, Стефани Аоки, и Лиз Йорк за цялата ви подкрепа. Специално гръмко пожелание към термитите в бюрото ми — добър апетит, гадини такива! Най-накрая, изказвам цялата си любов и признателност на съпруга си Хуан Алберто и на цялото си голямо, щуро и прекрасно семейство.


	1.

	— Но ако ми купиш кола сега, тя ще стане твоя, когато замина да следвам след две години. Все още ще е почти нова — каза оптимистично Хелън. За нейно нещастие, баща и не беше глупак.
	— Лени, само защото щатът Масачузетс смята, че е в реда на нещата шестнайсетгодишните да шофират… — подхвана Джери.
	— Почти седемнайсет — напомни Хелън.
	— … не значи, че трябва да се съглася с това. — Той печелеше, но Хелън още не беше загубила.
	— Знаеш, че на Пиги й остават само още година-две живот — каза Хелън, имайки предвид древния джип Вранглер, който баща й караше, и за който тя подозираше, че като нищо може да е бил паркиран пред замъка, къде го е била подписана Магна Харта*.
	[* Магна Харта (наричана още Великата харта на свободите) е подписана от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. — Б.пр.]
	— И само си помисли за всички пари за бензин, които бихме могли да спестим, ако си купим кола хибрид или дори изцяло задвижвана с електричество. Поздрави бъдещето, татко.
	— Ъ-хъ — бяха единствените му думи.
	Сега вече беше изгубила.
	Хелън Хамилтън изсумтя тихо под носа си и се загледа през перилата на ферибота, който я връщаше в Нантъкет. Замисли се върху перспективата още една година да ходи на училище с колело през ноември, а когато снегът беше твърде дълбок, да врънка някого да я закара, или, най-ужасното от всичко, да взима автобуса. Потръпна, предчувствайки мъчителното преживяване, и се опита да не мисли за това. Някои от туристите, излезли на разходка в Деня на труда*, я зяпаха — нещо твърде обичайно — затова Хелън се опита да извърне лице възможно най-дискретно. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само основните си черти — две очи, нос и уста, — но непознатите от отдалечения край на острова имаха навика да я зяпат, което беше наистина дразнещо.
	[* В САЩ Денят на труда се отбелязва през първия понеделник на септември. — Б.пр.]
	За късмет на Хелън повечето туристи на ферибота през този следобед бяха дошли заради гледката, а не, за да рисуват портрета й. Бяха така твърдо решени да съберат впечатления от красотата на пейзажа преди края на лятото, че се чувстваха длъжни да ахкат и охкат пред всички чудеса на Атлантическия океан, макар тази красота напълно да убягваше на Хелън. Ако питаха нея, да растеш на миниатюрен остров бе единствено досадно, и тя нямаше търпение да отиде в колеж отвъд острова, отвъд Масачузетс и отвъд цялото източно крайбрежие, ако успееше.
	Не че Хелън мразеше живота си у дома. Всъщност тя и баща й се разбираха идеално. Майка й ги бе зарязала и двамата, когато Хелън беше бебе, но Джери отрано се беше научил да дава на дъщеря си точно колкото внимание й беше нужно. Не кръжеше неспирно около нея, и въпреки това винаги беше налице, когато тя имаше нужда от него. Под крехкия пласт негодувание заради настоящата ситуация с колата, тя знаеше, че не би могла да иска по-добър баща.
	— Ей, Лени! Как е хавата? — извика познат глас. Към нея идваше Клеър, най-добрата й приятелка, откакто се беше родила. Отблъскваше нестабилно крачещите туристи от пътя си с умели побутвания.
	Прехласващите се по морето туристи, дошли за еднодневен излет, се отдръпваха с криволичене от Клеър, сякаш тя беше краен бранител в отбор по американски футбол, а не дребничко като елф момиче, деликатно покачено на сандали с платформи. Тя премина с лекота през блъсканицата, която беше предизвикала, и се вмъкна до Хелън на парапета.
	— Хей! Кикотеща се напаст! Виждам, че освен това си напазарувала едно друго за училище — каза Джери, докато прегръщаше Клеър с една ръка покрай пакетите.
	Клеър Аоки, наричана още Кикотещата се напаст или Гигълс, беше известна с дръпнатия си характер. Всеки, който погледнеше сто петдесет и пет сантиметровото й тяло и деликатните азиатски черти и не успееше да разпознае вродената й непоследователност, рискуваше да си изпати страховито от силно подценен противник. Прякорът „Кикотещата се напаст“ беше личното й проклятие. Беше го получила още като бебе. В защита на приятелите и семейството й трябва да се каже, че бе невъзможно да устоят да я наричат с този прякор. Клеър имаше безспорно най-хубавия смях във Вселената. Никога изкуствен или писклив, той беше от онзи смях, който може да накара всички, които са достатъчно близо, за да го чуят, да се засмеят.
	— Тъй вярно, татко на най-добрата ми приятелка — отвърна Клеър. Отвърна на прегръдката на Джери с искрена привързаност, пренебрегвайки факта, че я беше нарекъл с омразния прякор. — Мога ли да поговоря с вашата дъщеря? Съжалявам за грубостта, но е върховна тайна, строго поверителна. Бих ви казала… — подхвана тя.
	— Но после ще се наложи да ме убиеш — довърши сериозно Джери. Послушно затътри крака към плажната будка, за да си купи сода с много захар, докато дъщеря му, отговорничката по хранителния режим, не гледаше.
	— Какво носиш в торбата, татенце? — попита Клеър. Сграбчи плячката на Хелън и затършува. — Джинси, вълнена жилетка, тениски, бельо… я чакай малко! Ходиш да купуваш бельо заедно с баща си? Ъх!
	— Нямам избор! — оплака се Хелън, като издърпа рязко чантата си. — Трябваха ми нови сутиени! Както и да е, баща ми се криеше в книжарницата, докато пробвах всичко. Но повярвай ми, дори мисълта, че е надолу по улицата, докато пазарувам бельо, е истинско мъчение — каза тя с усмивка върху почервеняващото си лице.
	— Не може да е чак толкова притеснително. Не е като да се опитваш да си купиш нещо сексапилно. Боже, Лени, не мислиш ли, че дрехите ти са направо бабешки? — Клеър извади чифт бели памучни долни гащи с крачоли. Хелън дръпна бабешките кюлоти и ги натика на дъното на торбата, докато Клеър даде воля на великолепния си смях.
	— Знам, толкова съм смотана, че вече е станало заразно — отвърна Хелън, мигновено простила на Клеър за забележката, както обикновено. — Не се ли страхуваш, че ще прихванеш гибелна форма на загубенящина от мен?
	— Не. Аз съм толкова невероятна, че не прихващам. Във всеки случай чудаците са най-готините хора. Всичките сте толкова възхитително подкупни. И обожавам как се изчервяваш, когато говоря за долни гащи.
	Клеър бе принудена да се закрепи, когато двама туристи, които правеха снимки, се втурнаха на палубата до тях. С помощта на клатушкането на палубата Клеър изблъска туристите от пътя си с едно от усвоените от нинджите движения за запазване на равновесие. Те се дръпнаха встрани, препъвайки се, като се смееха на „развълнуваната вода“, без изобщо да усетят, че Клеър ги е докоснала. Хелън се заигра със сърцевидното колие, което винаги носеше, и се възползва от благоприятната възможност да се облегне на парапета, за да посрещне дребното тяло на приятелката си.
	За нещастие на болезнено стеснителната Хелън, тя имаше биещия на очи ръст от метър и седемдесет и пет, и продължаваше да расте. Беше се молила на Исус и на Буда, на Мохамед и на Вишну да накарат растежа й да спре, но продължаваше да усеща игличките в крайниците си и схващането на мускулите от нов изблик на растеж нощем. Обещаваше си, че ако стигне до ръст от метър и осемдесет, поне ще е достатъчно висока, за да се изкатери по предпазния парапет и да се хвърли от върха на фара в Сиасконсет.
	Продавачките все й повтаряха каква късметлийка е, но дори те не можеха да й намерят панталони по мярка. Хелън се беше примирила е факта, че за да си купи достатъчно дълги дънки на приемлива цена, трябваше да вземе няколко номера по-големи, но ако не искаше все пак да й падат, трябваше да се примири с лекия ветрец, подухващ около глезените й. Хелън беше почти сигурна, че „ужасяващо завистливите“ продавачки не се разхождаха с измръзнали глезени. Или с показващ се задник.
	— Стой изправена — изсъска Клеър автоматично, когато видя Хелън да се прегърбва, и Хелън се подчини. Клеър беше маниачка на тема „добра стойка“ — качество, което имаше нещо общо с фанатично благовъзпитаната й майка японка и още по-благовъзпитаната й, облечена в кимоно, баба.
	— Добре! Към главния въпрос! — обяви Клеър. — Сещаш ли се за онази огромна къща с двор за милиарди долари, дето беше собственост на оня тип от „Ню Инглънд Пейтриътс“?
	— Онази в Сконсет? Естествено. Какво за нея? — попита Хелън, като си представи частния плаж на къщата и изпита облекчение, че баща й не изкарваше в магазина си достатъчно пари, за да купи къща по-близо до водата.
	Като дете Хелън без малко не се беше удавила, и оттогава насам тайно вярваше, че Атлантическият океан се опитва да я убие. Винаги беше таила тази параноя в себе си и все още беше ужасна плувкиня. Честно казано, можеше да се плацика във водата по няколко минути, но изобщо не я биваше да плува. В крайна сметка потъваше като камък, без значение колко солен беше океанът или колко усилено гребеше с ръце и крака.
	— Най-накрая са я продали на голямо семейство — каза Клеър. — Или на две семейства. Не съм сигурна как стоят нещата, но май има двама бащи, и те са братя. И двамата имат деца — значи децата са братовчеди. — Клеър сбърчи чело. — Както и да е. Въпросът е, че който и да се е нанесъл, има цял куп деца. И всичките са горе-долу на една възраст. Май има две момчета, които ще бъдат в нашия випуск.
	— И нека позная — заяви Хелън с напълно сериозно изражение. — Хвърлила си едни карти Таро и си видяла, че и двете момчета ще се влюбят в теб, а после ще се бият до смърт за теб.
	Клеър срита Хелън в прасеца.
	— Не, глупаче. Има по един за всяка от нас.
	Хелън разтри крака си, като се преструваше, че я е заболяло. Дори ако Клеър я беше изритала с всичка сила, пак нямаше да е достатъчно силно да й остави синина.
	— По един за всяка от нас? Това е нетипично лишено от драматизъм от твоя страна — подкачи я Хелън. — Твърде тривиално е. Не се хващам. Но какво ще кажеш за това? И двете ще се влюбим в едно и също момче, или в погрешното момче — което не отвръща на любовта ни — а после двете с теб ще се бием _помежду си_ до смърт.
	— Какви ги плещиш? — попита сладко Клеър, докато оглеждаше ноктите си, преструвайки се, че не схваща.
	— За Бога, Клеър, толкова си предсказуема — каза Хелън през смях. — Всяка година изтупваш от прахта онези карти, които си купи онзи път на училищния излет в Салем, и вечно предсказваш, че ще се случи нещо удивително. Но всяка година единственото, което ме удивлява, е, че не си изпаднала в кома от скука до зимната ваканция.
	— Защо се съпротивляваш? — възрази Клеър. — Знаеш, че в крайна сметка ще ни се случи нещо драматично. Ние с теб сме прекалено невероятни, за да бъдем _обикновени_.
	Хелън сви рамене:
	— Напълно ме устройва да съм си обикновена. Всъщност мисля, че ще бъда съкрушена, ако предсказанието ти наистина се сбъдне, за разнообразие.
	Клеър наклони глава на една страна и я изгледа втренчено. Хелън измъкна прибраната си зад ушите коса, за да покрие лицето й като завеса. Мразеше да я гледат.
	— Знам, че ще бъдеш. Просто не мисля, че някога ще ти се получи да си обикновена — каза Клеър замислено.
	Хелън смени темата. Забъбриха за училищните си програми, пистата за бягане и дали да си направят косите на малки плитчици, или не. Хелън искаше нещо ново, но Клеър беше непреклонна, че тя не бива да докосва дългата си руса коса с ножицата. После осъзнаха, че са се приближили твърде много до онова, което наричаха „извратената зона“ на ферибота, и трябваше бързо да се върнат назад.
	И двете мразеха тази част от ферибота, но Хелън беше особено чувствителна в това отношение; напомняше й за противния тип, който я беше следвал навсякъде едно лято, до деня, в който просто изчезна от ферибота. Вместо да се почувства облекчена, когато осъзна, че той няма да се върне, Хелън изпита чувството, че е направила нещо лошо. Никога не го бе споменавала пред Клеър, но преди това да се случи, тя беше видяла ярка светкавица и беше усетила ужасен мирис на изгоряла коса. После онзи просто беше изчезнал. Все още й прилошаваше при мисълта за това, но Хелън продължаваше да се прави на разсеяна, сякаш всичко беше една голяма шега. Засмя се насила и остави Клеър да я завлече до друга част на ферибота.
	Джери дойде при тях, когато спряха на дока и слязоха на сушата. Клеър помаха за довиждане и обеща да се опита да се отбие при Хелън в работата на другия ден, макар че, понеже беше последният ден на лятото, перспективата изглеждаше съмнителна.
	Няколко дни седмично Хелън работеше при баща си, който беше съсобственик на смесения магазин на острова. Освен сутрешния вестник и чаша прясно кафе, в „Новинарския магазин“ се предлагаха дъвчащи бонбони с вкус на солена вода, захарни бонбони за по едно пени, меки и твърди карамели, и дълги гъвкави лакрицови пръчки, които се продаваха на метър. Винаги имаше току-що откъснати цветя и ръчно изработени поздравителни картички, майтапчийски подаръци и магически фокуси, сезонни дреболии за туристите и съществено важни хранителни продукти като прясно мляко и яйца за местните.
	Преди около шест години, Новинарският магазин беше разширил дейността си и бе добавил „Сладкишите на Кейт“ в помещението отзад, и оттогава бизнесът беше потръгнал главоломно. Кейт Роджърс бе меко казано истински гений в печивата. Можеше от всичко да направи пай, кейк, голям, разтичащ се от тавата при печенето сладкиш, курабия или мъфин. Дори всеобщо ненавиждани зеленчуци като брюкселско зеле и броколи се поддаваха на хитрините на Кейт и се превръщаха в истински хит под формата на пълнеж за кроасани.
	Все още в началото на трийсетте, Кейт беше изобретателна и интелигентна. Когато стана съдружник на Джери, тя преправи задното помещение на Новинарския магазин и го превърна в пристан за художниците и писателите на острова, съумявайки някак да го постигне, без да му придаде снобско излъчване. Кейт внимателно се постара всички любители на сладкишите и истинското кафе — от костюмарите до поетите, от обикновените граждани от работническата класа до корпоративните акули — да се чувстват удобно, докато седят на плота в заведението и четат вестник. Умееше да накара всички да се почувстват добре дошли. Хелън я обожаваше.


	Когато Хелън дойде на работа на другия ден, Кейт се опитваше да прибере в склада доставка от брашно и захар. Гледката будеше истинско съчувствие.
	— Лени! Слава богу, че подрани. Мислиш ли, че би могла да ми помогнеш…? — Кейт посочи почти двайсеткилограмовите чували.
	— Хванах го. Не, не дърпай така, ще си сецнеш кръста — предупреди Хелън, като побърза да спре Кейт, която дърпаше безрезултатно чувала. — Защо Луис не направи това вместо теб? Не е ли на работа тази сутрин? — попита Хелън, имайки предвид един от другите работници в графика.
	— Доставката пристигна, след като Луис си тръгна. Опитах се да изчакам докато дойдеш, но един клиент за малко не се спъна и трябваше поне да се престоря, че ще отместя проклетото нещо — каза Кейт.
	— Ще се погрижа за брашното, ако ми приготвиш набързо нещичко за хапване — предложи Хелън ласкателно, като се наведе да вдигне чувала.
	— Дадено — отвърна признателно Кейт и побърза да изчезне с усмивка. Хелън я изчака да обърне гръб, с лекота вдигна на рамо чувала с брашно, и бавно тръгна към работното помещение, където отвори чувала и изсипа брашното в по-малкия пластмасов контейнер, който Кейт използваше в кухнята. Докато Хелън прилежно подреждаше остатъка от доставката в склада, Кейт й наля студена розова лимонада, от онази, която Хелън обожаваше, от Франция — едно от многобройните места в чужбина, които си умираше да посети.
	— Не ме притеснява това, че си толкова ненормално силна за толкова кльощав човек. Това, което всъщност ме вбесява — отбеляза Кейт, докато режеше на тънки резени череши и сирене, та Хелън да похапне — е, че никога не се задъхваш. Дори и в _такава_ горещина.
	— Задъхвам се — излъга Хелън.
	— Въздишаш. Има голяма разлика.
	— Просто имам по-големи бели дробове от теб.
	— Но след като си по-висока, сигурно ти трябва _повече_ кислород, нали?
	Чукнаха се с чашите и отпиха от лимонадата си, обявявайки равен резултат. Кейт беше малко по-ниска и по-закръглена от Хелън, но това не я правеше ниска или дебела. Видеше ли Кейт, Хелън винаги се сещаше за думата _пищна_, която в нейните представи означаваше „сексапилна“*. Никога не я използваше обаче, да не би Кейт да се засегне.
	[* Zaftig (нем.) — „приятно закръглен“. — Б.пр.]
	— Читателският клуб има ли сбирка тази вечер? — попита Хелън.
	— Аха. Но се съмнявам, че на някого ще му се говори за Кундера* — каза Кейт с хитра усмивка, като разклати кубчетата лед в чашата си.
	[* Милан Кундера — чешки писател. — Б.ред.]
	— Защо? Има горещи клюки ли?
	— Горещи, та чак вдигат пушек. Онова адски голямо семейство, дето току-що се премести на острова.
	— Къщата в Сконсет? — попита Хелън. Когато Кейт кимна, тя завъртя очи.
	— Охо! Значи си прекалено добра, за да се присъединиш към нас, останалите? — подкачи я Кейт, като духна кондензираната вода отстрани на чашата си към Хелън.
	Хелън изписка престорено, а после трябваше да остави Кейт за миг, за да маркира покупките на няколко клиента. Щом приключи с плащанията, тя се върна и продължи разговора.
	— Не. Просто не мисля, че е толкова странно голямо семейство да купи голям имот. Особено ако смятат да го обитават целогодишно. По-логично е, отколкото някоя богата стара двойка да купи лятна къща, която е толкова огромна, че се губят по пътя към пощенската кутия.
	— Вярно — призна Кейт. — Но наистина си мислех, че ще проявиш по-голям интерес към семейство Делос. Ще завършиш гимназия с някои от тях.
	Хелън стоеше там, докато фамилията _„Делос“_ се луташе из ума й. Името не й говореше нищо. Как би могло? Но някаква частица от мозъка й продължаваше да повтаря „Делос“ отново и отново.
	— Лени? Къде се отнесе? — попита я Кейт. Прекъснаха я първите подранили членове на читателския клуб, задъхани и вече бълващи неудържими предположения.
	Предсказанието на Кейт се оказа вярно. _„Непосилната лекота на битието“_ не можеше да се мери с пристигането на нови целогодишни обитатели, особено след като фабриката за слухове беше разкрила, че семейството се мести тук от Испания. Очевидно бяха кореняци от Бостън, които се бяха преместили в Европа преди три години, за да бъдат по-близо до огромното си семейство, но сега внезапно бяха решили да се преместят обратно. Именно „внезапната“ част беше най-обсъжданата от всички. Училищната секретарка беше подметнала на няколко от членовете на читателския клуб, че децата били записани в училището с такова голямо закъснение от обичайния срок, че родителите на практика трябвало да дадат подкуп, и били сключили всевъзможни специални договорки, за да докарат мебелите им навреме. Изглежда, че семейство Делос беше заминало от Испания набързо, и читателският клуб се съгласи, че сигурно е имало някаква кавга с братовчедите си.
	Онова, което Хелън успя със сигурност да схване от цялото бъбрене, беше, че семейство Делос е по-скоро необичайно. Състоеше се от двама бащи, които бяха братя, по-младата им сестра, една майка (единият от бащите беше вдовец), и пет деца: всички живееха заедно в имота. Твърдеше се, че цялото семейство е невъобразимо умно, красиво и богато. Хелън въртеше очи, когато чуваше онези части от клюките, които въздигаха семейство Делос до митични висини. Всъщност едва ги издържаше.
	Хелън се опита да остане зад касата и да не обръща внимание на възбудения шепот, но бе невъзможно. Всеки път щом чуеше да споменават по име някого от членовете на семейство Делос, то привличаше вниманието й, сякаш някой го беше изкрещял, и я дразнеше. Излезе иззад касата и се приближи до поставката за списания, оправяйки лавиците, само за да намери занимание за ръцете си.
	Докато бършеше рафтовете и прибираше бурканите с бонбони, мислено преброи на пръсти децата. _Хектор е с една година по-голям от Джейсън* и Ариадна, които са близнаци. Лукас и Касандра са брат и сестра, братовчеди на останалите трима._
	[* „Джейсън“ е английският вариант на древногръцкото име Язон. — Б.пр.]
	Тя смени водата на цветята и обслужи няколко клиенти. _Хектор няма да е тук на първия учебен ден, защото още беше в Испания с леля си Пандора, макар че никой в града не знаеше защо._
	Хелън нахлузи чифт дълги до раменете гумени ръкавици и дълга престилка, и започна да рови в боклука за случайно попаднали там материали за рециклиране. _Лукас, Джейсън и Ариадна ще бъдат в моя випуск. Следователно съм обкръжена. Касандра е най-малката. Първокурсничка е и е само на четиринайсет._
	Отиде до кухнята отзад и зареди голямата съдомиялна машина. Избърса подовете и започна да брои парите. _Лукас е толкова глупаво име. Изобщо не е подходящо. Изпъква като болен пръст._
	— Лени?
	— Какво? Татко! Не виждаш ли, че броя? — възкликна Хелън, като стовари така силно ръце върху плота, че една купчинка монети от по четвърт долар подскочи. Джери вдигна ръце в умиротворителен жест.
	— Утре е първият учебен ден — напомни й той с най-умерения си тон.
	— Знам — отвърна тя безизразно, все още непонятно раздразнена, но опитваща се да не си го изкарва на баща си.
	— Почти единайсет е, миличка — каза той. Кейт излезе от задната стая да провери какъв е този шум.
	— Още ли си тук? Наистина съжалявам, Джери — каза тя с озадачено изражение. — Хелън, казах ти да заключиш отпред и да си тръгваш в девет.
	И двамата се втренчиха в Хелън, която беше подредила всички банкноти и монети в спретнати купчинки.
	— Заплеснах се — каза Хелън неубедително.
	След като се спогледаха разтревожено с Джери, Кейт се зае с броене на дребните пари и изпрати двамата у дома. Все още замаяна, Хелън целуна Кейт за довиждане и се опита да проумее как беше пропиляла последните два часа от живота си.
	Джери закрепи колелото на Хелън отзад върху „Пит“ и запали двигателя, без да продума. Хвърли поглед към нея на няколко пъти докато пътуваха към вкъщи, но не каза нищо, докато не паркираха на автомобилната алея.
	— Яла ли си? — попита тихо, като повдигна вежди.
	— Не… да? — Хелън нямаше представа какво или кога беше яла за последно. Смътно си спомняше, че Кейт й наряза череши.
	— Нервна ли си заради първия ден в училище? Третата година в гимназията наистина е важна.
	— Предполагам, че съм — каза тя разсеяно. Джери й хвърли поглед през рамо и прехапа долната си устна. Издиша шумно, преди да проговори.
	— Мислех си, че може би е добре да поговориш с д-р Кънингам за онези хапчета против фобия. Нали знаеш, онези за хора, които се чувстват неловко сред група? Агорафобия. Така се казва — избълва той на един дъх, като си спомни. — Мислиш ли, че това може да ти помогне?
	Хелън се усмихна и прокара висулката на колието си по верижката.
	— Не мисля, татко. Не се страхувам от непознати, просто съм стеснителна.
	Знаеше, че лъже. Не беше _просто_ стеснителна. Всеки път щом прекрачеше обичайните граници и привлечеше внимание, дори случайно, стомахът я заболяваше толкова силно, че чувството беше почти като при разстройство или менструални спазми — наистина _силни_ менструални спазми — но тя по-скоро би си подпалила косата, отколкото да каже това на баща си.
	— И това те устройва? Знам, че никога не би помолила за помощ, но искаш ли наистина? Защото мисля, че това те възпира… — каза Джери, впускайки се в един от най-старите им спорове.
	Хелън го спря.
	— Добре съм! Наистина, не искам да говоря с д-р Кънингам, не искам лекарства. Просто искам да вляза вътре и да се нахраня — изрече забързано. Излезе от джипа.
	Баща й я загледа с усмивка как измъкна тежкия си, старомоден велосипед от поставката на джипа и го остави на земята. Хелън натисна весело звънеца на кормилото и се ухили на баща си.
	— Виждаш ли, в прекрасна форма съм — рече тя.
	— Ако знаеше колко трудно щеше да е за едно обикновено момиче това, което направи току-що, щеше да схванеш какво искам да кажа. Ти не си обикновено момиче, Хелън. Опитваш се да се правиш на такава, но не си. Ти си като нея — каза той: гласът му заглъхна и се изгуби.
	За хиляден път Хелън прокле майка си, която не помнеше, задето беше разбила любящото сърце на баща й. Как можеше някоя жена да напусне толкова добър човек, без дори да се сбогува? Дори без да остави една снимка за спомен.
	— Печелиш! Не съм обикновена, специална съм — точно като всички останали — подметна закачливо Хелън, жадуваща да го разведри. Побутна го с хълбок, докато минаваше покрай него, за да изтика колелото си в гаража. — А сега, какво има за ядене? Умирам от глад, а тази седмица е твой ред да се бъхтиш в кухнята.


	2.

	Все още без собствена кола, на следващата сутрин Хелън трябваше да потегли към училище с колелото. Обикновено в осем без четвърт навън беше хладно, дори малко мразовито, тъй като вятърът духаше откъм водата, но още щом се събуди, Хелън почувства горещия, влажен въздух, прилепнал към тялото й като мокро кожено палто. Беше изритала чаршафите си посред нощ, беше изхлузила с усилие тениската си, беше изпила цялата чаша с вода на нощното си шкафче и въпреки това се събуди изтощена от горещината. Времето беше много нетипично за острова и Хелън нямаше никакво желание да стане и да отиде на училище.
	Въртеше бавно педалите в опит да избегне перспективата цял ден да мирише така, сякаш излиза от час по физическо. Обикновено не се потеше много, но тази сутрин се беше събудила толкова замаяна, че не помнеше дали си бе сложила дезодорант. Разпери лакти като криле на пиле, опитвайки се да се подуши, докато караше, и с облекчение долови уханието на плодове и пудра от някакъв дезодорант. Беше слабо, така че сигурно го бе сложила вчера, но трябваше да издържи до тренировката по бягане на пистата след училище. Което щеше да си е истинско чудо, но… о, добре де.
	Докато се спускаше бавно по Сърфсайд Роуд, усети как косъмчетата около лицето и се измъкват от ластика, подухвани от вятъра, и прилепват към бузите и челото й. Пътят от къщата и до училище беше кратък, но във влажното време внимателно подредената й прическа за първия учебен ден вече се беше развалила безнадеждно, когато заключи изстрадалото си колело към стойката. Заключваше го само по навик, придобит от времето на туристическия сезон, а не защото някой от училището би благоволил да го отмъкне. Което беше добре, защото и заключалката й беше скапана.
	Измъкна съсипаната си коса от ластика, прокара пръсти през най-ужасно оплетените кичури, и я върза отново, като този път се спря на скучна, ниска конска опашка. С примирена въздишка метна на едното си рамо чантата с учебници, а на другото — торбата със спортния екип. Наведе глава и прегърбена се отправи към входната врата.
	Стигна там само секунда преди Гретхен Клифърд, и беше принудена да задържи вратата отворена за нея.
	— Мерси, чудачке. Опитай се да не я изтръгваш от пантите, става ли? — подметна насмешливо Гретхен, като се втурна покрай Хелън.
	Хелън остана да стои тъпо в най-горния край на стълбите, като държеше вратата отворена за другите ученици, които я подминаваха, сякаш работеше там. Нантъкет беше малък остров и всички се познаваха болезнено добре, но понякога на Хелън й се искаше Гретхен да знаеше малко по-малко за нея. Бяха най-добри приятелки до пети клас, когато Хелън, Гретхен и Клеър играеха на криеница в къщата на Гретхен, и Хелън, без да иска, изби от пантите вратата на банята, докато Гретхен беше вътре. Хелън се опита да се извини, но на следващия ден Гретхен започна да я гледа странно и да я нарича „чудачка“. Оттогава изглеждаше, че полага всички усилия да стъжни живота на Хелън. Положението не се подобряваше от факта, че сега Гретхен се движеше с популярните типове, докато Хелън се криеше сред затворените в себе си умници.
	Искаше й се да отвърне троснато на Гретхен, да каже нещо остроумно, както би направила Клеър, но думите заседнаха в гърлото й. Вместо това леко перна с палеца на крака си подпората на вратата, за да я остави открехната и леко подпряна за всички останали. Официално бе поставено началото на още една година, в която Хелън щеше да стои настрана от училищния живот.
	За начало на занятията Хелън имаше час на класния при господин Хъргшимър. Той оглавяваше катедрата по английски и имаше доста щур стил за човек към петдесетте. Носеше широки копринени вратовръзки в топлото време, кашмирени шалове в крещящи цветове, когато беше студено, и караше луксозно „Алфа Ромео“ кабрио. Беше червив с пари и нямаше нужда да работи, но въпреки това преподаваше в гимназия. Казваше, че го правел, защото не искал да е принуден да се занимава с неграмотници навсякъде, където отиде. Във всеки случай, това беше неговата версия. Лично Хелън смяташе, че той преподава, защото страшно му харесва. Някои от другите ученици не го проумяваха и твърдяха, че се мъчел да се прави на британски сноб, но Хелън смяташе, че той е един от най-добрите учители, които вероятно някога ще има.
	— Госпожица Хамилтън — каза той, наблягайки на името й, когато Хелън пристъпи през вратата и звънецът удари в същия миг. — Точна както винаги. Сигурен съм, че ще седнете до вярната си приятелка, но първо едно предупреждение. Само една демонстрация на таланта, заради който една от вас си спечели прозвището _„Гигълс“_, и ще ви разделя.
	— Разбира се, _Хърги_ — изчурулика Клеър. Хелън се шмугна на чина до нея. Хърги завъртя очи при леката проява на неуважение от страна на Клеър, но беше доволен.
	— Удовлетворяващо е да знам, че поне една от моите ученички е наясно, че „прозвище“ е синоним на „прякор“, независимо колко безочлив е по принцип изказът й. Сега, ученици: още едно предупреждение. Тъй като тази година се готвите за тестовете SAT, ще очаквам всички да сте готови да ми казвате определението на една нова и вълнуваща дума всяка сутрин.
	Класът изстена. Само господин Хъргшимър можеше да е достатъчно садистичен, че да им даде домашно за часа на класния. Това противоречеше на естествения ред.
	— Може ли _„безочлив“_ да е думата, която да научим за утре? — попита притеснено Зак Брант.
	Зак постоянно беше притеснен от нещо, и си беше такъв още от забавачницата. До Зак седеше Мат Милис, който му хвърли поглед и поклати глава, сякаш за да каже: „Не бих пробвал с това, ако бях на твое място“.
	Мат, Зак и Клеър бяха отличниците на класа. Тримата бяха приятели, но докато растяха, започваха да осъзнават, че само един от тях може да произнесе речта при завършването и да постъпи в Харвард. Хелън не участваше в състезанието най-вече защото през изминалите няколко години беше започнала да харесва Зак все по-малко и по-малко. Откакто баща му стана треньор на футболния отбор и започна да подтиква Зак да бъде номер едно както на терена, така и в класната стая, Зак беше станал толкова озверено амбициозен, че на Хелън вече й беше почти непоносимо да бъде близо до него.
	Частица от нея му съчувстваше. Щеше да го съжалява повече, ако не се държеше толкова заядливо с нея. Зак трябваше през цялото време да бъде всичко — председател на този клуб, капитан на онзи отбор, човекът, който знае всички клюки, — но никога нямаше вид, сякаш се наслаждава на каквото и да било от това. Клеър настояваше, че Зак тайно е влюбен в Хелън, но Хелън не го вярваше дори за миг; всъщност понякога й се струваше, че Зак я мрази, и това я безпокоеше. В първи клас той делеше с нея солените си бисквити с форма на животни през междучасието, а сега търсеше всяка възможност да се сдърпа с нея. Кога всичко стана толкова сложно, и защо не можеха всички просто да бъдат приятели, както в началното училище?
	— Господин Брант — произнесе отчетливо господин Хъргшимър. — Може да използвате „безочлив“ за своя дума, ако желаете, но от човек с вашите умствени способности ще очаквам и нещо повече. Може би есе, посочващо пример за безочие в английската литература? — Той кимна. — Да, пет страници върху начина, по който Селинджър използва безочието в противоречивия си роман _„Спасителят в ръжта“_ до понеделник, ако обичате.
	Хелън почти можеше да усети мириса на лепнещите от пот длани на Зак през две места от нея. Хърги беше легендарен с уменията си да възлага допълнително четене на ученици, които се правеха на твърде умни, и изглеждаше твърдо решен да накаже Зак за назидание на останалите в първия ден. Хелън благодари на щастливата си звезда, че Хърги не беше набелязал нея.
	Беше се зарадвала твърде прибързано. След като раздаде програмите, господин Хъргшимър я повика да се приближи до бюрото му. Позволи на останалите ученици да разговарят свободно, и те незабавно се впуснаха в развълнувано бъбрене, типично за първия учебен ден. Хърги накара Хелън да си придърпа един стол до него, вместо да я кара да стои права и да говори през бюрото му. Очевидно не искаше никой от другите ученици да го чуе какво ще каже. Това поуспокои Хелън, но не за дълго.
	— Виждам, че си решила да не се записваш в никакви часове от курса за напреднали тази година — каза той, като я гледаше над очилата си за четене с половинки стъкла.
	— Не смятах, че ще мога да се справя с допълнителното натоварване — промърмори тя, като подпъхна ръце под бедрата си и седна на тях, за да ги задържи неподвижни.
	— Мисля, че си способна на много повече, отколкото си готова да признаеш — каза Хърги мръщейки се. — Знам, че не си мързелива, Хелън. Знам също и че си една от най-будните ученички в класа. Така че какво те възпира да се възползваш от всичко, което тази образователна система може да ти предложи?
	— Налага се да работя — каза тя с безпомощно свиване на рамене. — Трябва да спестявам, ако искам да отида в колеж.
	— Ако вземеш часове за напреднали и се справиш добре на тестовете за SAT, ще имаш по-добър шанс да се сдобиеш с достатъчно пари за училище чрез стипендия, отколкото като работиш за минимална надница в магазина на баща си.
	— Баща ми има нужда от мен. Не сме богати като всички други на този остров, но се подкрепяме — каза тя отбранително.
	— Това е наистина достойно за възхищение от страна и на двама ви, Хелън — отвърна Хърги със сериозен тон. — Но ти скоро завършваш гимназия и е време да започнеш да мислиш за собственото си бъдеще.
	— Знам — каза Хелън, като кимна. От тревогата, сбърчила лицето му, виждаше, че наистина е загрижен, и че просто се опитва да помогне. — Мисля, че мога да получа доста добра спортна стипендия за бягането на писта. През лятото станах много по-бърза. Наистина.
	Господин Хъргшимър се взря в искреното й лице, което го умоляваше да зареже темата, и накрая отстъпи:
	— Добре. Но ако ти се стори, че имаш нужда от по-голямо академично предизвикателство, си добре дошла да се включиш в класа ми по английски за напреднали, в който и да е момент през този семестър.
	— Благодаря, господин Хъргшимър. Ако сметна, че мога да се справя с курсовете за напреднали, ще се обърна към Вас — каза Хелън, благодарна, че се е откопчила.
	Когато се върна на чина си, й хрумна, че трябва да държи Хърги и баща си далече един от друг на всяка цена. Не искаше да се посъветват помежду си и да решат, че тя трябва да посещава специални часове и да се съревновава за специални награди. Дори само от мисълта я заболяваше стомахът. Защо не можеха всички просто да не й обръщат внимание? Хелън винаги тайно беше чувствала, че е различна, но смяташе, че доста добре е успявала да го прикрива цял живот. Очевидно, без да си дава сметка, изпращаше знаци, намекващи за онази скрита чудачка вътре в нея. Трябваше да се опита да не се набива на очи, но се питаше как щеше да го постигне, когато ставаше все по-висока и по-висока с всеки проклет ден.
	— Какво става? — попита Клеър веднага щом Хелън се върна на мястото си.
	— Просто поредната насърчителна лекция от Хърги. Не смята, че съм достатъчно усърдна — каза Хелън възможно най-безгрижно.
	— Не си. Никога не си вършиш работата — отвърна Зак, по-заинтригуван, отколкото би трябвало.
	— Затваряй си устата, Зак — каза Клеър, като скръсти войнствено ръце. Обърна се и погледна Хелън в лицето. — Обаче е вярно, Лени — каза и извинително. — Никога не си вършиш работата.
	— Да, да. И двамата можете да млъквате — каза Хелън, като се подсмихваше. Звънецът удари и тя си събра нещата. Мат Милис й се усмихна, но се отдалечи забързано, щом излязоха от стаята. Чувствайки се виновна, Хелън осъзна, че още не е говорила с него. Не беше имала намерение да го пренебрегва, не и на първия учебен ден.
	Според Клеър, „всички“ знаеха, че от Мат и Хелън „се очаква“ да бъдат заедно. Мат беше интелигентен, привлекателен и капитан на отбора по голф. Пак си бе донякъде чудак, но тъй като Хелън беше на практика отхвърлена, откакто Гретхен започна да разпространява слухове за нея, бе истински комплимент, че всички я смятаха за достатъчно добра за някой като Мат.
	За нещастие, Хелън никога не беше изпитвала някакви специални чувства към него. Никаква тръпка. Единственият път, когато се бяха напъхали заедно в един килер по време на някакво парти, за да се натискат, беше истинска катастрофа. Хелън имаше чувството, че целува брат си, а Мат се беше почувствал, отхвърлен. След това той се държеше много мило, но независимо колко пъти пускаше шеги, между тях имаше странно напрежение. Наистина й липсваше, но тя се тревожеше, че ако му го каже, той ще го приеме погрешно. _Сякаш всичко, което правя напоследък, се възприема погрешно,_ помисли си Хелън.
	През останалата част от сутринта Хелън замаяно се движеше на автопилот от един учебен час към друг. Не можеше да се съсредоточи добре върху нищо, а всеки път, щом се опиташе да се застави да се концентрира, изпитваше единствено раздразнение.
	Нещо в деня беше сбъркано. Всички — от любимите и учители до малцината познати, които би трябвало да се радва да види — будеха у нея раздразнение, а от време на време, докато вървеше по коридора, внезапно изпитваше чувството, че се намира в самолет на три хиляди метра височина. Вътрешното й ухо заглъхваше, всички звуци около нея ставаха приглушени, а главата й сякаш се палеше. После, така внезапно, както беше настъпило, неразположението отминаваше. Но въпреки това, навсякъде около нея имаше напрежение, енергия като тази, която се усеща преди буря, макар че небето беше прекрасно и синьо.
	На обяд нещата се влошиха. Тя впи зъби в сандвича си, мислейки, че главоболието й е резултат на ниска кръвна захар, но грешеше. Джери беше опаковал любимия й сандвич — пушена пуйка, зелена ябълка и сирене „Бри“ върху багета — но тя не можа да се насили да приеме повече от една хапка. Изплю я.
	— Баща ти пак ли се е издънил със сандвича? — попита Клеър. Когато най-напред беше станал съдружник с Кейт, Джери бе започнал да експериментира с изобретателни обеди. Сандвичът със сирене и екстракт от мая и Краставичната катастрофа на годината в първи курс бяха легендарни.
	— Не, това си е добрият стар сандвич с масло, сирене и зеленчук. Просто не мога да го ям — каза Хелън, като го отблъсна. Клеър щастливо вдигна остатъка и започна да го яде.
	— Ммм, бива си го — промърмори с пълна уста. — Ко ста’а?
	— Просто не се чувствам добре — каза Хелън.
	Клеър спря да дъвче и я изгледа загрижено.
	— Не съм болна. Можеш спокойно да преглътнеш — увери я бързо Хелън. Видя Мат да се приближава и подвикна весело: „Хей!“, опитвайки се да се реваншира за сутринта.
	Той беше потънал в разговор с Гретхен и Зак и не реагира, но въпреки това дойде на обичайното си място на масата на чудаците. И Гретхен, и Зак бяха толкова погълнати от това, което си говореха, че не забелязаха, че са попаднали на територията на чудаците.
	— Чух, че били филмови звезди в Европа — казваше Зак.
	— Къде го чу? — попита невярващо Мат. — Това е нелепо.
	— Чух поне от още двама души, че Ариадна била модел. Определено е достатъчно красива — възрази разпалено Зак, който мразеше да греши за каквото и да било, дори за клюките.
	— _Я моля ти се._ Та тя дори не е толкова слаба, колкото трябва, за да бъде модел — изсъска злобно Гретхен, преди да се усети и да добави: — Разбира се, мисля, че е _красива_, ако си падаш по този тип екзотична, чувствена външност. Но тя е нищо, в сравнение с близнака си, Джейсън — или с братовчед си! Лукас е просто _нереален_ — проточи сантиментално тя.
	Момчетата се спогледаха многозначително, но безмълвно се съгласиха, че момичетата имат числено превъзходство и те вероятно трябва да си замълчат.
	— Джейсън е почти _прекалено_ красив — реши тържествено Клеър, след като се замисли за миг. — Лукас обаче е супер гадже. Може би дори най-красивото момче, което съм виждала. А Ариадна е студена като камък лисица, Гретхен. Ти просто ревнуваш.
	Гретхен изсумтя раздразнено и опря юмрук на хълбока си.
	— Сякаш ти пък не ревнуваш — беше първият отговор, който й хрумна.
	— Разбира се, че ревнуваш почти толкова, колкото от Лени. Но не съвсем. — Хелън почувства как Клеър се обръща към нея да види реакцията й, но тя беше подпряла лакти на масата и бе хванала главата си, разтривайки слепоочията си.
	— Лени? — каза Мат, като седна до нея. — Главата ли те боли? — Посегна да я докосне по рамото. Тя се изправи рязко, промърморвайки някакво извинение, и припряно се отдалечи.
	Докато стигна до момичешката тоалетна, се почувства по-добре, но за всеки случай си наплиска лицето с малко студена вода. После си спомни, че тази сутрин си беше сложила спирала в опит да положи усилия за външността си. Погледна в огледалото очите си, заобиколени от кръгове като очите на миеща мечка, и избухна в смях. Това беше най-ужасният първи учебен ден в историята.
	Някак успя да изкара последните три учебни часа, а когато най-сетне звънецът удари, с благодарност се запъти към момичешката съблекалня да се преоблече за тренировката по бягане.
	Треньорката Тар изгаряше от ентусиазъм. Изнесе им смущаващо оптимистична реч за шансовете им да спечелят надбягванията тази година и им каза колко силно вярва в тях, както като атлетки, така и като млади жени. После се обърна към Хелън.
	— Хамилтън. Тази година ще бягаш заедно с момчетата — заяви безцеремонно треньорката. Каза на всички да потеглят.
	Хелън остана да седи за миг на пейката, обмисляйки вариантите, докато всички останали се изнизаха през вратата. Не искаше да прави голям въпрос от това, но бе потисната от мисълта, че се налага да прекрачи границата между половете. Мускулите в долната част на корема й започнаха да се присвиват спазматично.
	— Върви да говориш с нея! Не и позволявай да те разиграва — заяви възмутено Клеър, докато треньорката си тръгваше.
	Объркана и изплашена, че ще я заболи коремът, Хелън кимна и се изправи.
	— Треньор Тар? Не може ли просто да го оставим както досега? — провикна се тя. Треньорката Тар спря и се обърна да я изслуша, но не изглеждаше доволна от ситуацията. — Искам да кажа, защо не мога просто да тренирам с останалите момичета? Защото все пак съм момиче — завърши неубедително Хелън.
	— Решихме, че трябва да започнеш да се натоварваш повече — отвърна треньорката Тар със студен глас. Хелън винаги беше имала чувството, че треньорката не я харесва особено, а сега беше сигурна в това.
	— Но аз не съм момче. Не е честно да ме карате да бягам през пресечена местност с тях — опита се да възрази Хелън, като сложи два пръста на мястото между пъпа и срамната си кост.
	— Спазми? — попита треньорката Тар: в гласа й се промъкна съчувствена нотка. Хелън кимна и треньорката Тар продължи: — С треньор Брант забелязахме нещо интересно относно времената, които постигаш, Хелън. Независимо срещу кого се състезаваш, независимо колко бързи или бавни са противниците ти, винаги пристигаш втора или трета. Как е възможно това? Имаш ли отговор?
	— Не. Не знам. Просто бягам. Опитвам се да направя най-доброто, което мога.
	— Не, не се опитваш — заяви сурово треньорката. — А ако искаш стипендия, ще трябва да започнеш да печелиш състезания. Говорих с господин Хъргшимър… — Хелън изпъшка гласно, но треньорката Тар невъзмутимо продължи: — Училището е малко, Хамилтън, свикни с това. Господин Хъргшимър ми каза, че се надяваш на спортна стипендия, но ако искаш такава, ще трябва да си я заслужиш. Може би принуждаването да се мериш с момчетата ще те научи да приемаш таланта си насериозно.
	Мисълта да изложи на показ бързината си имаше физически ефект върху Хелън. Толкова се страхуваше, че ще получи някакъв спазъм или болка в стомаха, че бе обзета от мини паническа атака. Забъбри неконтролируемо:
	— Ще го направя, ще печеля състезания, само, моля ви, не ме принуждавайте да изпъквам по този начин — изрече умолително тя: думите се изсипаха забързано, докато задържаше дъха си, за да възпре болката.
	Треньорката Тар беше агресивна и строга, но не беше жестока.
	— Добре ли си? — попита разтревожено, като разтриваше Хелън между плешките. — Сложи си главата между краката.
	— Добре съм, това е просто от нерви — обясни Хелън през стиснати зъби. След като си пое дъх, продължи: — Ако обещая твърдо да печеля повече състезания, ще ме оставите ли да бягам с момичетата?
	Треньорката Тар се вгледа изучаващо в отчаяното лице на Хелън и кимна, леко разтърсена от факта, че беше станала свидетел на такава силна паническа атака. Остави Хелън да отиде на момичешката пътека за бягане, но я предупреди, че ще очаква победи. И то не само няколко.
	Докато тичаше по пистата, Хелън беше забила поглед в земята. Една академична стипендия щеше да бъде нещо страхотно, но това щеше да означава да се състезава с Клеър за оценки, а за подобно нещо не можеше да става и дума.
	— Ей, Гигълс — каза Хелън, настигайки я с лекота. Клеър вече се задъхваше и се потеше обилно.
	— Какво стана? Боже, толкова е горещо! — възкликна тя, дишайки с усилие.
	— Мисля, че цялото преподавателско тяло се опитва да види дали може да ми се покатери на главата едновременно.
	— Добре дошла в живота ми — изхриптя Клеър. — Японските деца израстват… с поне двама… души там горе… Свиквай. — След още няколко минути мъчителни опити да настигне Хелън, Клеър добави: — Може ли… да забавим темпото? Не всички сме от… планетата Криптон*.
	[* Родната планета на Супермен. — Б.пр.]
	Хелън нагоди темпото си към това на Клеър, знаейки, че може да се „откъсне“ и да отиде напред в последната половин миля. Рядко се напрягаше твърде много по време на тренировка, но знаеше, че дори без да полага усилия, с лекота може да финишира първа. Този факт я плашеше, затова направи същото, което правеше обикновено, когато в ума й се появеше въпросът за необичайната й бързина. Пренебрегна го и забъбри с Клеър.
	Докато двете момичета тичаха надолу по Сърфсайд и нататък през мочурливите брегове на езерото Миакомет, Клеър неспирно говореше за момчетата Делос. Поне три пъти беше казала на Хелън, че Лукас й задържал вратата в края на часа. Тази постъпка доказваше, че той е не само джентълмен, но и вече влюбен в нея. Джейсън — реши Клеър — беше или гей, или сноб, защото само й бе хвърлил един поглед веднъж, след което бързо беше извърнал очи. Освен това й беше обидно колко добре се облича той, сякаш беше европеец или нещо от този род.
	— Той живее в Испания от — колко — три години, Гиг. Един вид, той си е европеец. Моля те, може ли да спрем да говорим за тях? Направо ме заболява главата.
	— Защо единствено ти в училище не се интересуваш от семейство Делос? Не ти ли е любопитно поне да ги видиш?
	— Не! И мисля, че е направо жалко как целият град стърчи наоколо и ги зяпа като сбирщина селяндури! — извика Хелън.
	Клеър се закова на място и я зяпна. Не беше в стила на Хелън да спори, камо ли пък да се разкрещи, а сега изглежда не можеше да се спре.
	— Писна ми до смърт от семейство Делос! — продължи Хелън, дори след като видя изненадата, изписана на лицето на Клеър. — Втръсна ми да гледам как този град се е вторачил в тях, и се надявам никога да не ми се наложи да се виждам, срещам или да дишам един и същи въздух с когото и да било от тях!
	Хелън затича, оставяйки Клеър да стои сама на пътеката. Финишира първа точно както беше обещала, но го направи малко прекалено бързо; треньорката Тар я изгледа шокирано, докато отбелязваше рекорда. Хелън профуча покрай нея като вятър и нахълта в съблекалнята. Грабна си нещата и излетя като мълния от училището, без да си прави труда да се преоблече или да се сбогува с някого от съотборниците си.
	По пътя към вкъщи Хелън се разплака. Въртеше педалите покрай спретнатите редици от сиви, облицовани с дървени дъсчици къщи, с техните боядисани в черно или бяло капаци на прозорците, и се опитваше да се успокои. Небето бе надвиснало особено ниско над изровената земя, сякаш притискаше фронтоните на старите рибарски къщи и се опитваше най-сетне да ги изравни със земята след няколко столетия на упорита съпротива. Хелън нямаше представа защо се беше ядосала толкова, или защо беше зарязала така най-добрата си приятелка. Нуждаеше се от малко спокойствие и тишина.
	На Сърфсайд имаше автомобилна катастрофа: някакъв грамаден джип се беше опитал да завие по тясна, оградена с пясъчни насипи странична улица, и се бе преобърнал. Шофьорът беше добре, но колата, подобно на изхвърлен на сушата кит, препречваше движението от единия до другия край. Колкото и да беше раздразнена, Хелън знаеше, че не може дори да премине покрай гологлавите обитатели на отдалечения край на острова, без да загуби самообладание. Реши да се прибере вкъщи по дългия път. Обърна се кръгом и се отправи обратно към центъра на града, като подмина киното, ферибота и библиотеката, която, с напомнящата си за гръцки храм архитектура, изпъкваше в градче, което иначе бе истинска възхвала на четиристотингодишната пуританска архитектура. И може би именно затова Хелън я обожаваше. Атенеумът представляваше блестящо бяло чудато възвишение точно насред скучно сивото, незапомнящо се еднообразие, и по някакъв начин Хелън се идентифицираше и с двете. Половината от нея беше нетърпяща възражения жителка на Нантъкет до мозъка на костите, а другата половина се състоеше от мраморни колони и великолепни стълбища, чието място просто не беше там, където бяха построени. Докато минаваше с колелото, Хелън вдигна поглед към Атенеума и се усмихна. Беше утешително да знае, че може и да се открояваше, но поне не се открояваше чак толкова много.
	Когато стигна вкъщи, се опита да се мобилизира, като взе леден душ, преди да се обади на Клеър да се извини. Клеър не вдигна. Хелън й остави дълго извинително съобщение, обвинявайки хормоните, горещината, стреса, абсолютно всичко, за което можа да се сети, макар да знаеше дълбоко в сърцето си, че никое от тези неща не беше истинската причина за избухването й. Цял ден беше толкова раздразнителна.
	Въздухът навън беше неподвижен и натежал. Хелън отвори всички прозорци в двуетажната къща в стил от времето на шейкърите*, но през тях не полъхна никакъв ветрец. Какво му ставаше на това шантаво време? Неподвижният въздух беше на практика нещо нечувано в Нантъкет — когато живееш толкова близо до океана, винаги има вятър. Хелън навлече тънко потниче и чифт от най-късите си панталони. Тъй като бе прекалено скромна, за да отиде някъде така оскъдно облечена, реши да приготви вечеря. Все още беше седмицата, в която бе ред на баща й да работи в кухнята, и технически той отговаряше изцяло за покупките, приготвянето на яденето и миенето на съдовете още няколко дни, но тя имаше нужда да прави нещо с ръцете си, иначе щеше да започне да се катери с тях по стените.
	[* Шейкъри — религиозна секта, известна още като Обединено общество на вярващите във втората поява на Христос. Името произлиза от клатенето и тръскането по време на религиозни служби. Шейкърите вярват, че по този начин човек се отърсва от страховете. — Б.пр.]
	Пастата като цяло бе храната, с която Хелън се утешаваше, а лазанята беше царицата на всички видове паста. Ако приготвеше корите за лазанята от подръчни материали, щеше да бъде заета с часове, точно както искаше, затова тя извади брашното и яйцата и се залови за работа.
	Когато Джери се прибра, второто, което усети след възхитителния аромат, беше, че в къщата е задушаващо горещо. Намери Хелън седнала на кухненската маса, с брашно, полепнало по запотените й лице и ръце, да подръпва нервно сърцевидното колие, което майка й и беше подарила като бебе. Той се огледа наоколо с напрегнато изопнати рамене и широко отворени очи.
	— Приготвих вечеря — каза му безизразно Хелън.
	— Сбъркал ли съм нещо? — попита той предпазливо.
	— Разбира се, че не. Защо задаваш такъв въпрос, когато току-що ти приготвих вечеря?
	— Защото обикновено когато една жена прекара цели часове в приготвяне на сложно ястие, а после просто седи на масата с ядосано изражение на лицето, това означава, че някой мъж някъде е извършил нещо наистина глупаво — каза той, все още нащрек. — Имал съм в живота си и други жени, освен теб, знаеш.
	— Гладен ли си, или не? — попита Хелън с усмивка, като се опита да се отърси от противното си настроение.
	Гладът победи. Джери си затвори устата и отиде да си измие ръцете. Хелън не беше яла от закуска и би трябвало да умира от глад. Когато опита първата хапка, осъзна, че няма да е в състояние да яде. Слушаше възможно най-съсредоточено, докато побутваше хапки от любимата си храна из чинията, а Джери опустоши две парчета. Задаваше й въпроси как е минал денят й, докато се опитваше тайно да поръси още малко сол върху храната си. Хелън осуети опитите му както обикновено, но не й достигаше енергия да му дава други, освен едносрични отговори.
	Въпреки че си легна в девет, оставяйки баща си да гледа „Ред Сокс“ по телевизията, още лежеше будна в полунощ, когато чу как мачът най-после свършва и баща й се качва горе. Беше достатъчно уморена, за да заспи, но всеки път щом започнеше да се унася, чуваше шепот.
	Отначало си помисли, че сигурно е истински, че навън има някой, който й прави номера. Изкачи се до оградената с перила платформа на покрива над спалнята си и се опита да види докъдето стигаше погледът й в тъмното. Всичко беше неподвижно и тихо — дори лек полъх не разлюляваше розовите храсти около къщата. Тя седна за миг, загледана към обширната, черна лъскава повърхност на океана зад лампите на съседа.
	Не се беше качвала там от известно време, но все още изпитваше романтична тръпка при мисълта как жените в старо време са вехнели от мъка по платформите на покривите си, търсейки с поглед мачтите на корабите на своите съпрузи. Когато беше съвсем малка, Хелън имаше навика да си фантазира, че майка й сигурно е на някой от тези кораби, връщайки се при нея, след като е била взета в плен от пирати или от капитан Ахав*, или от нещо също толкова всемогъщо. Хелън беше прекарвала цели часове на платформата на покрива, оглеждайки хоризонта за кораб, който — по-късно осъзна — никога нямаше да влезе в пристанището на Нантъкет.
	[* Герой от „Моби Дик“. — Б.пр.]
	Хелън се размърда неловко на дървения под, а после си спомни, че все още разполагаше със запаси там. В продължение на години баща й твърдеше, че тя ще падне от покрива и ще се пребие, и й беше забранил да се качва сама на платформата, но независимо колко пъти я наказваше, тя в крайна сметка се промъкваше отново горе, за да яде овесени блокчета и да се унася в блянове. След няколкомесечни опити да се справи с нетипичното непокорство на Хелън, Джери най-сетне отстъпи и й даде позволение, стига да не се надвесва през парапета. Дори й беше направил непромокаем сандък, в който да си складира разни неща.
	Тя отвори сандъка и изрови спалния чувал, който държеше вътре, като го разстла върху дървените дъски на платформата. Далече по водата плаваха лодки: лодки, които не би трябвало да може да види или да чуе от такова разстояние, но можеше. Хелън затвори очи и си позволи удоволствието да чуе как платната на една дълга и тясна лодка плющят, а корпусът й от тиково дърво скърца, далече върху леко плискащите се големи вълни. Сама и ненаблюдавана, тя можеше да бъде себе си за миг и наистина да се отпусне. Когато главата й най-после започна да клюма, тя слезе долу в леглото си, за да даде на съня още един шанс.


	Стоеше върху каменист, хълмист терен, напечен толкова силно от слънцето, че напълно сухият въздух се виеше и разделяше на ивици, сякаш части от небето се топяха. Скалите бяха бледожълти и остри, а тук-там имаше бодливи малки храсти, ниско сведени към земята и гъсто обсипани с тръни. Едно-единствено криво дърво беше израсло от съседния склон.
	Хелън беше сама. А после изведнъж вече не беше.
	Под разкривените клони на недораслото дърво се появиха три фигури. Бяха толкова слаби и дребни, че отначало Хелън ги помисли за малки момичета, но в начина, по който мускулите на мършавите им ръце над лактите се виеха около костите им като въжета, имаше нещо, което накара Хелън да осъзнае, че са много стари. И трите бяха навели глави, а лицата им бяха изцяло покрити от завесите на дълги, сплъстени черни коси. Носеха опърпани бели долни дрехи и бяха покрити със сивобял пясък чак до долната част на краката. От коленете надолу кожата им потъмняваше от ивици мръсотия и съсирваща се кръв по ходилата им, разранени от лутането из тази безплодна пустош.
	Хелън изпита ясен, неподправен страх. Отдръпна се решително от тях, като поряза босите си стъпала на скалите и си издраска краката в тръните. Трите отвратителни създания пристъпиха към нея и раменете им се затресоха от безмълвни ридания. Капки кръв падаха изпод кичурите противна сплъстена коса и се стичаха отпред по роклите им. Мълвяха имена, докато ронеха кървавите си сълзи.

	Хелън се събуди от плесница. Усещаше изтръпнала скованост в бузата, а в лявото и ухо звучеше неспирният протяжен тон на сигнала „свободно“. Лицето на Джери беше на сантиметри от нейното, обезумяло от тревога, а започваха да личат и признаци на вина. Никога преди не я беше удрял. Наложи му се на няколко пъти да си поеме дъх, преди да успее да проговори. Часовникът до леглото показваше три и шестнайсет.
	— Пищеше. Трябваше да те събудя — заекна той.
	Хелън преглътна мъчително, като се опитваше да навлажни подутия си език и свитото гърло.
	— Няма нищо. Сънувах кошмар — прошепна, докато сядаше в леглото.
	Бузите й бяха мокри от пот или сълзи — не беше сигурна от кое от двете. Избърса влагата и се усмихна на баща си, опитвайки се да го успокои. Не се получи.
	— Какво, по дяволите, Лени? Това не беше нормално — каза той със странен, изтънял глас. — Говореше разни неща. Наистина ужасни неща.
	— Какви например? — попита дрезгаво тя. Беше толкова жадна.
	— Най-вече имена, изреждаше имена. А после започна да повтаряш: „кръв за кръв“ и „убийци“. Какво сънуваше, по дяволите?
	Хелън се сети за трите жени — _три сестри_, помисли си тя — и разбра, че не можеше да разкаже на баща си за тях. Сви рамене и излъга. Успя да убеди Джери, че убийството е съвсем обичайна тема за кошмарни сънища и се закле, че никога вече няма да гледа сама страшни филми. Най-накрая го убеди да се върне в леглото.
	Чашата на нощното й шкафче беше празна, а устата й бе толкова пресъхнала, че беше разранена и я болеше. Преметна крака и се измъкна от леглото, за да си налее вода от банята, и изпищя, когато стъпалата й докоснаха твърдия дървен под. Светна лампата си, за да погледне по-добре, но вече знаеше какво ще види.
	Петите й бяха дълбоко порязани и обсипани с мръсотия и прах, а прасците й бяха целите покрити с драскотини от трънаците.


	3.

	На сутринта, когато Хелън се събуди и погледна краката си, порязванията ги нямаше. Почти повярва, че си ги е въобразила — докато не видя, че чаршафите й са изцапани със засъхнала, кафява кръв и песъчинки.
	За да подложи на проверка нормалността си, Хелън реши да остави чаршафите си на леглото, да отиде на училище и да види дали ще са още мръсни, когато се прибере. Ако се окажеха чисти, когато се върнеше у дома, тогава щеше да приеме цялата история за въображаема, а себе си за съвсем мъничко луда. Ако обаче още бяха мръсни, когато си дойдеше вкъщи, очевидно беше толкова луда, че се разхождаше нощем и внасяше в леглото си мръсотия и кръв, без да има спомен.
	Хелън се опита да закуси с купичка кисело мляко и къпини, но не се получи, така че тя дори не си направи труда да си вземе кутията с обяда. Ако огладнееше, можеше да се опита да си купи нещо по-щадящо стомаха като супа или солени бисквити по-късно.
	Докато отиваше с колелото на училище, забеляза, че беше необичайно горещо и влажно за втори пореден ден. Единственият вятър беше полъхът, създаван от въртящите се колела на велосипеда й, а когато заключи колелото си към стойката осъзна, че въздухът не само беше неподвижен, но и в него липсваха обичайните звуци, издавани от насекомите и птиците. Всичко беше неестествено тихо — сякаш целият остров беше просто кораб, попаднал в безветрие насред обширния океан.
	Хелън пристигна по-рано от предния ден в училище и коридорите бяха претъпкани. Клеър я видя да влиза. Когато лицето й разцъфна в усмивка, Хелън разбра, че й е простила. Клеър се пребори с тълпите, за да се върне до Хелън и да тръгне заедно с нея за часа на класния.
	Докато си проправяха път една към друга, Хелън внезапно изпита чувството, че се опитва да върви с усилие през овесена каша. Забави и спря. Стори й се, че всички в коридора изчезнаха. Във внезапно опразнилото се училище Хелън чу тътренето на боси крака и задавените ридания на неутешима печал.
	Извъртя се навреме да види прашна бяла фигура, с прегърбени и потрепващи рамене, която изчезваше зад един ъгъл. Хелън осъзна, че ридаещата жена беше минала зад някого — истински човек, който се взираше в нея. Тя се съсредоточи върху фигурата: крехко младо момиче с маслинена кожа и дълга, черна плитка, спускаща се върху едното рамо. Устните й с естествен яркочервен цвят бяха изненадано присвити във формата на буквата „о“. На Хелън момичето й заприлича на порцеланова кукла, толкова съвършена, че не можеше да е напълно истинска.
	После звукът отново се включи и коридорът пак се изпълни със забързани ученици. Хелън стоеше неподвижно, препречвайки движението, втренчена в лъскава черна плитка, която се полюляваше на гърба на дребно момиче, докато то изчезна в една класна стая.
	Цялото тяло на Хелън се разтресе от чувство, за чието разпознаване й беше нужен един миг. Беше гняв.
	— Забогаивиметонаиисусисветадевамария, Лен! Да не мислиш да припаднеш? — попита разтревожено Клеър.
	Хелън застави очите си да се фокусират върху Клеър и треперливо си пое дъх. Осъзна, че беше подгизнала от студена пот и трепереше. Отвори уста, но от нея не излезе звук.
	— Ще те заведа при сестрата — каза Клеър. Сграбчи Хелън за ръката и я задърпа, като се опитваше да я накара да помръдне. — Мат — провикна се над рамото на Хелън. — Можеш ли да ми помогнеш с Лени? Мисля, че ще припадне.
	— Няма да припадна — изсъска Хелън, внезапно пробудена и осъзнала колко странно се държи.
	Усмихна се свенливо на двамата, в опит да смекчи думите си. Мат беше обгърнал талията и с ръка и тя леко потупа дланта му, за да му даде знак, че може да я пусне. Той я погледна със съмнение.
	— Наистина си бледа и имаш кръгове под очите — каза той.
	— Малко прегрях, докато карах колело — понечи да обясни тя.
	— Не ми казвай, че си добре — предупреди Клеър. Очите й се бяха налели с гневни сълзи, а Мат не изглеждаше много по-щастлив. Хелън разбра, че няма да й се размине. Дори и да полудяваше, не беше нужно да си го изкарва на приятелите си.
	— Не, имаш право. Мисля, че май съм получила топлинен удар.
	Мат кимна, приемайки това като единственото логично обяснение.
	— Клеър, заведи я в женската тоалетна. Аз ще кажа на Хърги какво се е случило, за да не ви напише закъснения. И е добре да хапнеш нещо. Вчера не обядва нищо — напомни й той.
	Хелън малко се изненада, че той помни това, но Мат го биваше в детайлите. Искаше да стане адвокат и тя знаеше, че някой ден ще е страхотен в тази професия.
	В момичешката тоалетна Клеър накваси Хелън, изливайки студена вода надолу по целия й гръб, когато трябваше просто да намокри врата й. Разбира се, в крайна сметка завършиха с огромна водна битка, която сякаш поуспокои Клеър, тъй като беше първата нормална реакция, която бе успяла да измъкне от Хелън от няколко дни насам. Самата Хелън имаше чувството, че е преминала някаква бариера на изтощението и сега всичко беше станало забавно.
	Хърги им написа пропуски, удостоверяващи, че имат позволение да са извън класната стая по време на часовете, така че двете приятелки не бързаха да стигнат до първите си часове за деня. Да имаш пропуск от господин Хъргшимър, бе все едно да получиш някой от златните билети на Уили Уонка* — ученикът можеше да отиде навсякъде и да прави всичко в продължение на цял учебен час, и нито един учител нямаше да му създаде проблеми.
	[* Уили Уонка — герой от „Чарли и шоколадовата фабрика“. — Б.ред.]
	В училищната закусвалня си взеха портокали заради ниската кръвна захар на Хелън, и след като така и така се бяха заели с въпроса, си разделиха и един мъфин с шоколадови парченца. Хелън го погълна с усилие и чудодейно се почувства по-добре. После отидоха и застанаха пред високия метър и осемдесет вентилатор в аудиторията, за да се охладят, като се редуваха да пеят в бързо въртящите се перки и слушаха как гласовете им се накъсват на стотици парченца, докато накрая и двете се скъсаха от смях.
	Хелън се чувстваше толкова замаяно весела, след като беше избягала от час с един от писмените пропуски на Хърги и бе яла концентрирана захар на празен стомах, че дори не можеше да си спомни в какъв учебен час трябваше да отиде. Двете с Клеър се мотаеха небрежно по погрешния коридор в погрешното време, когато удари звънецът за първия час. Те се спогледаха и свиха рамене, сякаш казвайки си: „О, добре де, какво да се прави?“, и избухнаха в смях. После Хелън видя Лукас за първи път.
	Небето отвън изведнъж изпусна като шумно издишване целия въздух, който задържаше от два дни. Пориви застоял, горещ вятър нахлуха през всеки отворен прозорец в задушното училище. Той подхвана отделни листове хартия, краища на поли, разпуснати коси, захвърлени обвивки от бонбони и други дреболии, и запрати всички тях към тавана като шапки в деня на дипломирането. За миг на Хелън й се стори, че всичко си остана там горе, застинало на тавана в безтегловност като в космоса.
	Лукас стоеше пред шкафчето си на около два метра от нея, отвръщайки втренчено на погледа на Хелън, докато светът чакаше гравитацията да се задейства отново. Беше висок най-малко метър и осемдесет, с яко телосложение, макар че мускулите му бяха издължени и стройни, вместо издути. Имаше къса, черна коса и тъмен, типичен за края на лятото тен, който подчертаваше бялата му усмивка и очите, сини като водата в плувен басейн.
	Да срещне погледа му, беше истинско пробуждане за Хелън. За първи път в живота си тя узна какво е неподправена, изгаряща сърцето омраза.
	Не си даваше сметка за факта, че тича към него, но чу как гласовете на трите ридаещи сестри се надигат в силен вой, видя ги застанали зад високото, смугло момче, за което тя знаеше, че е Лукас, и по-дребното момче с кестенява коса до него. Сестрите скубеха косите си, докато те се изтръгнаха от скалповете им на кървави кичури. Сочеха обвинително с пръсти двете момчета, докато крещяха пронизително поредица от имена — имената на отдавна убити хора. Хелън изведнъж разбра какво трябваше да направи.
	В частицата от секундата, която й трябваше да затвори пролуката между тях, Хелън видя как другото момче се хвърли към нея, но беше спряно от Лукас, който рязко изстреля ръка напред и го запрати назад в шкафчетата зад тях. После цялото й тяло спря и се напрегна.
	— Касандра! Стой, където си — извика Лукас над рамото на Хелън; лицето му беше на не повече от три сантиметра от нейното. — Тя е _много_ силна.
	Ръцете на Хелън над лактите горяха и тя усещаше дребните кости на китките си като смлени. Осъзна, че Лукас я държеше за китките, за да задържи ръцете й далече от врата си. Бяха в доста заплетена ситуация, но ако Хелън успееше да доближи пръстите си само на сантиметър, можеше да стигне до гърлото му.
	_И после какво?_ — попита едно гласче в главата й. _Ще го удуша!_ — отговори друго.
	Сините до болка очи на Лукас се разшириха изненадано. Хелън печелеше. Един от дългите й нокти одраска пулсиращата кожа върху дебелата артерия, която я сърбяха пръстите да пререже. После, преди да е успяла да разбере какво става, Лукас я завъртя и я прилепи към гърдите си, като задържа ръцете й притиснати към гърдите и застана между краката й. Позата, която я принуди да заеме, й пречеше да запази равновесие и не й позволяваше да забие петата си в горната извивка на ходилото му. Не можеше да помръдне.
	— Коя си ти? От коя Династия си? — прошепна ожесточено в ухото й, разтърсвайки я грубо, за да подчертае думите си. Тя бе изгубила способността си да разбира езика.
	Надхитрена и безпомощна, тя понечи да изкрещи от ярост, но после се спря. Сега, когато не виждаше очите му, започваше да осъзнава факта, че половината преподаватели в училището се опитват да я отскубнат от него. Всички се бяха втренчили в нея.
	Хелън се преви надве от мъчителна болка в корема. Лукас моментално я пусна, сякаш се беше превърнала в запалена клечка кибрит; присвивайки се спазматично, тя падна на пода.
	— Госпожице Хамилтън! Госпожице… Хелън. Хелън, погледни ме — каза господин Хъргшимър. Беше коленичил на пода до нея, докато тя се задъхваше, опитвайки се да отпусне мускулите си. Тя вдигна поглед към потното му лице. Косата му беше разчорлена, а по време на схватката очилата му се бяха килнали настрани върху лицето. За миг Хелън се запита дали тя го беше ударила, а после избухна в сълзи.
	— Какво ми става? — изхленчи тихо.
	— Всичко вече е наред. Успокой се — каза строго господин Хъргшимър. — По-добре всички вървете в клас. Незабавно! — обърна се той към тълпите от ученици, застанали наоколо с отворени усти. Всички се разпръснаха, когато господин Хъргшимър се изправи и пое контрола над ситуацията.
	— Вие, момчета — посочи той Лукас и Джейсън, — ще дойдете с мен в кабинета на директора. Господин Милис! Госпожице Аоки! Вие трябва да заведете госпожица Хамилтън в кабинета на сестрата, а после да отидете _направо_ в следващите си часове. Ясно ли е?
	Мат моментално пристъпи напред и преметна ръката на Хелън през рамото си, помагайки й да се изправи. Клеър пое ръката на Хелън и я стисна окуражаващо. Хелън вдигна поглед и видя Лукас да поглежда назад през рамо към нея, докато тръгваше мълчаливо с господин Хъргшимър. Заля я нова вълна от ненавист и очите й пак се наляха със сълзи. Докато тя плачеше, Мат я насочваше, като едновременно я галеше неумело по косата и я караше да върви към кабинета на сестрата. Клеър вървеше от другата страна на Хелън, разстроена и безмълвна.
	— Какво ти направи, Лени? — попита гневно Мат.
	— Не съм го виждала никога п-п-преди в ж-ж-живота си! — изхълца Хелън и заплака още по-силно.
	— Страхотна идея, Мат! Да й задаваш въпроси! Сега, по дяволите, би ли си затворил устата? — изсъска Клеър, опитвайки се да се овладее.
	Изминаха остатъка от пътя, без да говорят. Когато стигнаха до кабинета на сестрата, казаха на госпожа Крейн какво се е случило и се постараха да добавят, че тази сутрин Хелън е дошла на училище с топлинен удар. Госпожа Крейн накара Хелън да легне с кърпа върху очите, а после се върна в канцеларията си да се обади на Джери.
	— Баща ти е на път, миличка. Не, не си махай кърпата. Тъмнината ще ти помогне — каза госпожа Крейн, докато минаваше покрай кушетката на Хелън. Хелън я чу как се втурва в коридора да поговори за кратко с някого, а после се връща и сяда зад бюрото си.
	Хелън лежеше под кърпата, благодарна, че са я оставили сама и в относително уединение. Не можеше да свърже две последователни мисли, камо ли пък да дава обяснения на някого. Онова, което я плашеше най-много, бе, че по някаква причина знаеше, че онова, което се беше опитала да направи, беше _правилно_ или поне, че се очакваше от нея. Дълбоко в себе си знаеше, че щеше да убие онова момче, ако можеше, и дори не се чувстваше виновна за това. Докато не видя баща си.
	Той изглеждаше ужасно. Госпожа Крейн му разказа всичко, което се беше случило, като обясни, че Хелън страда от силна форма на топлинен удар и че това може да е причинило странното й избухване. Той слушаше търпеливо, а после помоли госпожа Крейн да го остави за минутка насаме с дъщеря му: тя изпълни молбата му.
	Отначало Джери не каза нищо; само някак кръжеше над леглото на Хелън, докато тя седна и започна да опипва колието си. Най-накрая той седна до нея.
	— Не би ме излъгала точно сега, нали? — попита той меко. Тя поклати глава. — Болна ли си?
	— Не знам, татко. Не се чувствам както трябва — но не знам какво не е наред — каза му тя искрено.
	— Трябва да те заведем на лекар, знаеш.
	— Предположих — каза тя с кимване. Усмихнаха се един на друг, а после изведнъж и двамата обърнаха глави при звука на забързани стъпки, идващи към канцеларията на сестрата.
	Джери стана и се обърна с лице към вратата, заставайки пред Хелън. Висок, невъобразимо стегнат и добре изглеждащ мъж в началото на четирийсетте нахълта в стаята. Хелън скочи от кушетката и застана от другата й страна, като се оглеждаше инстинктивно за друг изход. Нямаше такъв. Хелън имаше чувството, че ще умре.
	В ъгъла на мъничкия кабинет се появи една от ридаещите орисници. Беше застанала на колене, с лице, закрито от мръсната й коса, като изреждаше имена с глас, подобен на стенание, и повтаряше „кръв за кръв“, докато непрекъснато удряше чело в стената.
	Хелън затули ушите си с ръце. Отмести поглед от ужасяващата гледка в ъгъла и събра достатъчно смелост да погледне отново към едрия мъж. Между тях премина искрица на разпознаване. Не го беше виждала никога преди, но някак знаеше, че би трябвало да се страхува много от него. Отначало върху ъгловатото му лице се четеше решителност, но тя бързо премина в шок, а после — в объркване. Очите му се приковаха върху Джери и почти комично изражение на неверие осуети онова, което можеше да се превърне в ужасна схватка.
	— Вие ли… вие ли сте бащата на младата дама, която нападна сина ми? — попита той със запъващ се глас.
	Джери кимна рязко.
	— Дъщеря ми, Хелън — каза той, като посочи назад към нея. — Аз съм Джери Хамилтън.
	— Кастор Делос — представи се мъжагата. — Съпругата ми, Ноел, няма да успее да дойде. А майката на Хелън?
	Джери поклати глава:
	— Само ние с Лени сме — заяви той решително.
	Очите на Кастор се стрелнаха към Хелън, а после обратно към Джери и той присви устни, сякаш беше наместил нещо в ума си.
	— Извинете ме. Нямах намерение да повдигам лични въпроси. Има ли начин двамата с Вас да поговорим насаме?
	— НЕ! — изкрещя Хелън. Хвърли се през кушетката, като сграбчи ръката на баща си и го издърпа от Кастор.
	— Какво ти става? — кресна Джери. Неуспешно се опита да отърси Хелън от себе си.
	— Моля те, не отивай никъде с него! — изрече умолително тя; очите и се наляха със сълзи.
	Джери изсумтя раздразнено, обви ръце около Хелън и я прегърна успокояващо.
	— Напоследък не се чувства добре — обясни той на Кастор, който наблюдаваше със съчувствие.
	— Имам дъщеря — отвърна Кастор тихо, сякаш това обясняваше всичко.
	Госпожа Крейн и директорът, д-р Хувър, нахълтаха в стаята, сякаш се бяха опитвали да настигнат Кастор.
	— Господин Делос… — поде директорът с раздразнен тон, но Кастор продължи да говори, без да му обръща внимание.
	— Надявам се дъщеря ти скоро да се почувства по-добре, Джери. Самият аз съм преживявал слънчев удар и ми казаха, че съм правил всевъзможни странни неща. Може дори да предизвика халюцинации, знаеш — каза, без да се обръща конкретно към някого.
	Хелън го видя как бързо хвърли поглед към нея, а после — към ъгъла, където ридаещата орисница още се поклащаше напред-назад. Запита се дали и той я виждаше и ако да, как, да му се не види, двама души можеха да имат една и съща халюцинация?
	— Ами… добре. В такъв случай значи няма враждебни чувства? — попита д-р Хувър неуверено, като премести поглед от Кастор към Джери.
	— Не и от моя страна, нито от страна на сина ми, сигурен съм. Повече се безпокоя за вас, млада госпожице — каза Кастор, обръщайки се любезно към Хелън. — Люк ми каза, че се наложило да бъде, ами, малко груб. Нарани ли ви? — попита Кастор. Външно изглеждаше, че притежава изключително добри обноски, но Хелън не се хвана. Той просто се опитваше да отгатне колко е силна.
	— Добре съм — отвърна тя хапливо. — Нямам нито драскотина.
	Очите му се разшириха едва доловимо. Хелън не знаеше защо се държи заядливо с възрастен мъж, при това — много едър мъж в разцвета на силите си, но просто не можа да се сдържи. Обикновено мразеше споровете толкова много, че дори й беше непоносимо да гледа онези скапани дневни токшоута, в които всички си крещяха, а ето че сега за втори път в рамките на половин час си търсеше повод за спречкване с някой много по-едър и по-силен от нея. За щастие не изпитваше същото отчаяно желание да убие Кастор, което бе имала със сина му. Никой досега не беше разярявал Хелън така, както Лукас, но въпреки това й се искаше да смути поне малко леденото спокойствие на Кастор. Този порив я объркваше дълбоко.
	— Радвам се, че си добре — каза Кастор с усмивка, опитвайки се да разсее напрежението. Обърна се към директора и даде ясно да се разбере, че със семейството му не искат Хелън да бъде наказана. Що се отнасяше до него, Хелън не се беше чувствала добре и цялата случка просто трябваше да бъде забравена. Тръгна си така внезапно, както бе влязъл.
	Веднага щом стъпките на Кастор заглъхнаха, ридаещата орисница изчезна и шепотът спря. Хелън вече не изпитваше гняв. Свлече се на кушетката като спукан балон, от който въздухът излиза бързо.
	— Най-добре ще е да я заведеш вкъщи, Джери — каза госпожа Крейн с нетърпящ възражение тон и успокояваща усмивка. — Много течности, никаква пряка светлина, и я накарай да вземе хладка вана, за да свали телесната си температура. Ясно?
	— Разбира се, госпожо Крейн. Много благодаря — отвърна Джери, превръщайки се отново в тийнейджъра, какъвто беше, когато за последен път бе влизал в кабинета на госпожа Крейн.
	Хелън беше навела глава, докато отиваха към паркинга, но чувстваше как останалите ученици я зяпат, докато минаваше. Докато скачаше на пътническата седалка на „Пиги“, видя как вратата до кабинета на директора се отвори и двете момчета Делос излязоха заедно с Кастор. Очите на Лукас се насочиха право към нейните и задържаха погледа й. Кастор спря и положи длан върху тила на сина си, като му говореше. Най-накрая Лукас пръв откъсна очи от тези на Хелън и хвърли кратък поглед към баща си, а после кимна и заби очи в земята.
	Заваля. Една, после две, сетне три големи, тлъсти капки летен дъжд паднаха с плясък на земята, и изведнъж въздухът се изпълни с вода. Хелън затръшна вратата и хвърли поглед към баща си, който също гледаше назад към семейство Делос.
	— На кого налетя? — попита Джери, мъчейки се да скрие усмивката си.
	— На по-едрия — отговори Хелън: по собственото й лице се опитваше да се промъкне лека усмивка.
	Джери я погледна, подсвирна веднъж и запали двигателя.
	— Имаш късмет, че не те е наранил сериозно — каза той, вече, без да се шегува.
	Хелън кимна скромно, но си мислеше, че късметлията е Лукас. Собствените й мисли бяха толкова странни, че тя се изплаши и мълча през остатъка от пътуването към къщи.


	4.

	Хелън седеше на изключени лампи в банята, във вана със студена вода, и слушаше как телефонът отново и отново звъни. Не знаеше какво да каже на когото и да било и всеки път щом се сетеше как бе нападнала Лукас Делос пред цялото училище, простенваше гласно от унижение. Щеше да й се наложи да напусне страната или поне Нантъкет, защото нямаше начин да преживее факта, че се бе опитала да удуши най-готиното момче на острова.
	Изпъшка отново и си наплиска лицето, което все още гореше, макар да бе потопено в леденостудена вода. Сега, когато гневът вече не я докарваше почти до лудост, можеше да мисли за Лукас обективно и реши, че Клеър не беше преувеличавала, когато каза, че той е най-привлекателното момче, което е виждала. Хелън беше съгласна с нея. Беше се опитала да го убие, но не беше сляпа. Нормалните момчета просто нямаха неговото прекрасно телосложение.
	Това, което го правеше толкова красив, не беше високият му ръст, цветът на кожата или мускулите му. А начинът, по който се движеше. Беше го виждала само два пъти, но можеше да прецени, че той мислеше за външността си по-рядко, отколкото всички около него. Очите му, колкото и красиви да бяха, гледаха _навън_, а не към него самия.
	Потопи глава под водата и изпищя, просто за да излее всичките си емоции, но без да изплаши баща си. Когато се показа отново на повърхността, се чувстваше малко по-добре, но все още беше разочарована от себе си. Един от ужасните странични ефекти на това да изпитва чувството, че по някакъв начин вече познава Лукас, беше, че започваше да го идеализира, да го превръща в по-съвършен, отколкото бе в границите на човешките възможности. Което беше неудобно, защото освен това все още й се искаше да го убие.
	Издърпа гумената запушалка с пръстите на краката си и загледа как водата бавно пълзи надолу по страните на ваната, докато и последните остатъци от нея се стекоха с всмукващ звук в канала. После остана да седи гола в празната вана, забила поглед в белите си, спаружени стъпала, докато я заболя задникът. Знаеше, че в края на краищата щеше да й се наложи да излезе от тъмната баня и да се опита да се държи нормално.
	Облече се и слезе на долния етаж да види как е баща й: откри го тъкмо да влиза през входната врата. Беше изтичал навън да купи сладолед за вечеря — и не просто някакъв сладолед, а онзи, особено вкусният от заведението за италиански сладолед, който Хелън му беше забранила, когато докторът му каза да пази диета.
	— За да ти свали телесната температура — рече той невинно, като изтръскваше капките дъжд от косата си.
	— Това ли е твоята версия? — попита го тя, с ръце на хълбоците.
	— Аха. И ще се придържам към нея.
	Тя реши да не задълбава. На сутринта щеше да има много време да се тревожи за холестерола му. След толкова много дни с толкова малко храна, калоричният италиански сладолед вероятно не беше най-добрата идея, но наистина бе лесен за преглъщане. Седяха на пода на дневната с любимите си „Ред Сокс“ по телевизията, подавайки си кутията със сладолед и лъжицата напред-назад, докато ругаеха „Янките“. Никой от двамата не вдигаше телефона, който продължаваше да звъни периодично, а Джери не настоя Хелън да обясни какво се е случило. Майката на Клеър никога не би я оставила да се измъкне толкова лесно. Понякога да растеш със самотен баща си имаше своите предимства.
	Наложи се Хелън да си смени чаршафите, преди да си легне. Петната от предишната нощ не бяха изчезнали, както се надяваше, но тази вечер имаше да се тревожи за по-важни неща от ходенето насън. Първо, все още чуваше как някой или нещо се движи по платформата на покрива. Този път се чуваха истински стъпки точно над нея, вместо просто неясен шепот, идващ от всички страни. Хелън не знаеше кое щеше да е по-лошо — да се качи там и да открие банда чудовищни натрапници или да не открие абсолютно нищо. За миг се запита дали не започва да се побърква. Реши да _не_ се качва да проверява. Днес вече се беше нагледала на призраци.


	На другата сутрин Хелън отиде на преглед при д-р Кънингам. След като няколко минути й свети с фенерче в очите и я почуква по гръдния кош, д-р Кънингам каза на баща й, че не изглежда да има някакво трайно увреждане. После се развика на Хелън и й заяви, че е твърде руса и с прекалено светла кожа, за да се разхожда без шапка. Тя не знаеше как се бе случило, но след посещението при лекаря нервният й срив бе пренебрегнат с лека ръка и омаловажен до най-обикновено невнимание, задето се разхожда без шапка. Поне прегледът й осигури еднодневно отсъствие от училище.
	Когато се прибра, Хелън включи компютъра си и прекара няколко изнервящи часа онлайн, опитвайки се да намери някаква информация за трите жени, които я преследваха. Всяко предприето търсене я заливаше с толкова много резултати, че задачата й изглеждаше безнадеждна, а не можеше да го стесни, защото не разполагаше с никакъв действителен контекст за онова, което беше видяла. Призраци ли бяха? Демони? Или просто личните проявления на лудостта й? Беше напълно възможно да е халюцинирала цялото нещо, и сега, когато не изпитваше такава ярост, почти започваше да мисли, че може би наистина _беше получила_ топлинен удар. Почти.
	Клеър намина следобед да донесе някои лоши новини.
	— Цялото училище смята, че си готова за лудницата — заяви тя, щом седнаха в дневната. — Трябваше да се появиш днес.
	— Защо? — попита Хелън с гримаса. — Няма значение кога ще се върна, никой няма да забрави това.
	— Вярно. Доста зле беше — каза Клеър. Замълча за миг, преди да изговори припряно: — Изкара ми ангелите, да знаеш.
	— Съжалявам — извини се Хелън с немощна усмивка. — Е, _той_ беше ли в училище днес? — По някаква причина имаше чувството, че просто трябва да знае, но не можеше да се застави да изрече името му на глас.
	— Да. Попита ме за теб. Е, всъщност не ме попита той, а Джейсън. Голям тъпак е, между другото. — Клеър заговори все по-разпалено. — Чуй това. Та, значи, той идва при мен на обяд, нали така? И започва да ми задава всички тези въпроси за теб. Например откога те познавам, откъде си, виждала ли съм майка ти, преди да офейка от града…
	— Мама ли? Това е странно — прекъсна я Хелън.
	— А аз започвам да му отговарям с обичайното си умение да давам остроумни и оригинални отговори — каза Клеър, малко прекалено невинно.
	— В превод: обидила си го.
	— Както и да е. После тоя глупак има наглостта да ме нарече „малката“. Можеш ли да си представиш?
	— Стига, бе! Ти, описана като „малка“ — подметна развеселено Хелън. — Е, и ти какво му каза?
	— Истината. Че сме приятелки откакто сме се родили и никоя от нас не помни майка ти, и че тя не е оставила никакви снимки или каквото и да било, но че баща ти все повтаря каква невероятна красавица била и как била толкова умна и талантлива, и какво ли още не, и дрън-дрън-дрън. Не е нужно човек да е гениален учен, за да разбере, че майка ти трябва да е била страшно привлекателна. Искам да кажа, погледни баща си, а после погледни _себе си_ — каза Клеър с многозначителен блясък в очите.
	При този комплимент Хелън трепна.
	— Това ли е всичко? Лукас не каза ли нещо друго? — Ръцете й бяха свити в юмруци. Откри, че й е трудно дори да изрече името му, без да й се прииска да цапне някого с юмрук в главата. Очевидно или още страдаше от топлинен удар, или наистина обезумяваше.
	— Нищичко не каза. Но все пак чух слух, че Зак говорел глупости за теб и Лукас доста грубичко му затворил устата.
	— Наистина ли? — попита Хелън и се пооживи. — Как му е затворил устата?
	— Просто не позволява на никого да говори нищо лошо за теб, това е. Знаеш какви са Зак и Гретхен. Но Лукас не искаше и да чуе. Все повтаряше, че си изглеждала сякаш наистина имаш висока температура, когато той… направил каквото там беше. Как му се вика на това? Мечешка прегръдка с обратен знак?
	Хелън изпъшка и зарови лице в ръцете си.
	— Всичко е наред — каза Клеър, като я потупваше успокояващо по гърба. — Не разправя наляво и надясно, че си откачалка, така че поне си натупала наистина сладък тип. — Хелън изстена по-високо и се опита да се скрие сред възглавниците на дивана, докато Клеър се посмя продължително и хубавичко за нейна сметка.


	Тази нощ Хелън сънува поредния кошмар за сухата земя. Когато се събуди, беше толкова уморена и тялото така я болеше, че за миг почти повярва, че е вървяла с дни, точно както беше сънувала. Винаги беше умеела да пренебрегва странните неща у себе си, и се опита да си внуши, че това не е по-различно, но ръцете й трепереха, докато свиваше на вързоп мръсните си чаршафи и ги носеше към пералното помещение.
	Под душа, Хелън отми песъчинките и се опита да се съсредоточи върху училището, макар че това също не я успокои. В мига щом влезеше в гимназията на Нантъкет, сезонът на подигравките с чудачката щеше да бъде открит, и въпросната чудачка го знаеше много добре.
	Навън още валеше, затова се наложи да пътува с Клеър и майка й. Хелън сложи ръка върху корема си, опасявайки се от спазъм още преди да излезе от колата. Така и не беше разбрала в действителност защо получава спазми; просто знаеше, че понякога, когато направеше нещо, което караше хората да я зяпат, стомахът й се стягаше от унищожителен спазъм, толкова силен, че я принуждаваше да спре каквото правеше в момента.
	— Отпусни се — каза Клеър, докато отваряха вратите си, за да излязат. — Трябва само да изкараш днешния ден, а после имаш на разположение целия уикенд да… — тя млъкна, замислена. — Не. Извинявай, Лен, опитах се да звуча оптимистично, но в понеделник това все още ще си е гадно. — Клеър започна да се смее и това поободри Хелън — докато влязоха в училището.
	Беше по-лошо, отколкото си беше представяла. Група момичета от първи и втори курс буквално ахнаха и се скупчиха да клюкарстват, в мига щом видяха Хелън да влиза през входните врати. Момче от горните курсове, което явно бе върл почитател на кожените дрехи, й се ухили похотливо и я нарече „фурия“ точно като минаваше покрай нея. Когато се обърна да го изгледа удивено, той оформи с устни думите „обади ми се“, преди да продължи по пътя си.
	— Не мисля, че мога да го направя — прошепна Хелън. Клеър сложи ръка на гърба й и я побутна напред.
	Всеки път щом нечии очи попаднеха върху нея и се разширяха в знак, че са я познали, тя бе все по-близо и по-близо до получаването на паническа атака. През цялата последна година в долните курсове ли щеше да бъде така? Опита се да се слее със сянката на Клеър и осъзна, че ако си търси прикритие, ще трябва да си намери по-едри приятели.
	— Престани да ме настъпваш по петите! — оплака се Клеър. — Защо просто не се скриеш при Хърги, докато ти взема нещата от шкафчето?
	Хелън с благодарност се шмугна в часа на класния и се опита да се слее с чина. Господин Хъргшимър я попита дали се чувства по-добре, а после напълно престана да й обръща внимание, щом тя отговори, че се чувства чудесно. Идеше й да го целуне заради това.
	Мат само й помаха и седна, без да каже и дума. Хелън правилно предположи, че Клеър го е предупредила да се държи, сякаш е забравил цялата история, но той непрекъснато се опитваше да се възпре да не хвърля погледи към нея, затова Хелън разбра, че все още е истински разтревожен. Улови погледа му и се усмихна топло, и след това той вече не изглеждаше толкова притеснен. Зак обърна глава и се загледа през прозореца веднага щом седна на мястото си, като демонстративно избягваше да я поглежда.
	Тя успя да изкара остатъка от сутринта без произшествия, точно до обяд. Докато вървеше към стола, осъзна със закъснение, че ще мине покрай шкафчето на Лукас. Тъкмо се канеше да направи завой и да тръгне по друг път, което беше нелепо, защото означаваше, че ще трябва буквално да обиколи цялото училище, когато беше разкрита.
	Гретхен и Зак я забелязаха, докато стоеше обзета от колебания насред коридора. Бяха до шкафчетата си, които просто по случайност се намираха точно до тези на Лукас и Джейсън.
	Паметта на Хелън се проясни донякъде и тя си спомни как зашеметените лица на Гретхен и Зак се различаваха някъде на заден план, докато тя се опитваше да удуши Лукас. Според азбучния ред*, имаше логика шкафчетата им да са подредени едно до друго: Брант — „Б“, Клифърд — „К“, Делос — „Д“ — но Хелън винеше ужасния си късмет за факта, че всички най-популярни ученици от нейния випуск бяха свидетели от първа ръка на пълното й унижение.
	[* Според английската азбука — (B)rant, (C)lifford, (D)elos. — Б.пр.]
	Нямаше избор — просто щеше да й се наложи да мине покрай тях. Гретхен и Зак не казаха нито дума, а лицата им бяха напълно безизразни, когато Хелън мина припряно покрай тях, с рамене почти натикани в ушите. Поне Лукас го нямаше — помисли си тя, като се вмъкна в столовата.
	— Изправи се! Ще си докараш гръбначно изкривяване! — сгълча я Клеър, когато Хелън стигна до тяхната маса.
	— Съжалявам. Току-що се наложи да мина покрай _неговото_ шкафче — тихо обясни Хелън. Мат изсумтя отвратено.
	— Можеш да се успокоиш. Лени — изсъска той. — Никой от тях не е тук днес.
	— Предполага се, че всички са си взели свободен ден, защото лелята и най-голямото от хлапетата Делос най-после са пристигнали на острова тази сутрин — каза Клеър.
	— О, да, просто върховно — каза замислено Хелън. — Още един Делос.
	— Хектор. Той е в горния курс — допълни услужливо Клеър, макар да нямаше как да знае, че с изричането на името му изобщо не направи услуга на Хелън. Всъщност, по някаква необяснима причина, това я подтисна.
	— Още няма новини за него. Зак вероятно ще ми се обади с последни сведения този уикенд — каза Мат, като сви рамене. — Той винаги знае къде са всички и какво правят.
	Остатъкът от деня се влачеше бавно и мъчително, макар да имаше известно облекчение в знанието, че няма да се сблъска с хлапетата Делос или подобните на духове създания, които изглежда се появяваха заедно с тях. Дори започна да изпитва удоволствие по време на тренировката по бягане, докато тичаше през мъглата и шляпаше в калните локви заедно с Клеър. Треньорката Тар не каза нищо за съкрушително слабото време, което Хелън даде, макар Хелън да знаеше, че няма да успее да се измъква безнаказано още много дълго. Имаше да печели спортна стипендия и треньорката Тар нямаше да го забрави.
	Изкарвайки деня с помощта на малки хитрости, вечерта Хелън отиде на работа с нещо като облекчение, докато не осъзна, че много деца от нейното училище се отбиваха да купят един-единствен бонбон или една кутийка сода.
	— Защо не отидеш отзад и не подредиш малко продукти вместо мен? — предложи Кейт, като потупа леко Хелън по ръката. — Ще спрат да се отбиват да зяпат, ако помислят, че си приключила за днес.
	— Нямат ли си нищо друго за правене в петък вечер? — попита Хелън отчаяно.
	— На кой остров си израсла? — отвърна Кейт саркастично. Хелън облегна чело за кратко върху рамото на Кейт, открадвайки си един миг утеха, преди да се изправи. — Не е зле да опишеш и инвентара. И не бързай — добави Кейт, когато Хелън се отправи към задната стая.
	Описването на инвентара обикновено не беше любимото занимание на Хелън: тази вечер обаче беше. Бе толкова погълната от заниманието да преброи всички предмети в склада, че преди да се усети, вече заключваха и изпълняваха ритуала по затварянето на магазина.
	— И така. Какво всъщност се случи между теб и онова хлапе Лукас? — попита Кейт, без да вдига поглед от купчинките с банкноти, които сортираше.
	— Ще ми се да знаех — въздъхна Хелън, като се подпираше на дългата дръжка на метлата си.
	— Всички говорят за вас двамата. И не само хлапетата — каза Кейт с полуусмивка. — Така че, какво става?
	— Виж, ако имах обяснение, повярвай ми щях да го крещя по улиците. Не знам защо го нападнах — каза Хелън. — А най-страшното е, че нападението _не е_ най-лошото.
	— О, ще ти се наложи да обясниш това — каза Кейт. Остави настрана парите. — Хайде. Кажи ми. Кое е най-лошото?
	Хелън поклати глава и започна да движи бързо метлата.
	В главата и винаги бе имало глас, който нашепваше възможни обяснения за странността й, думи от рода на _„чудачка“_ или _„чудовище“_, или дори _„вещица“_. Независимо колко умело Хелън заглушаваше този глас, в крайна сметка той винаги се връщаше.
	Безспорно най-ужасното, за което Хелън можеше да се сети, бе да открие, че наистина е едно от тези неща.
	— Нищо — каза Хелън, неспособна да вдигне очи.
	— Няма просто да изчезне само защото не говориш за него, знаеш — настоя Кейт. Хелън знаеше, че тя е права, знаеше също и че може да й има доверие. Освен това, имаше нужда да поговори с някого за това, или щеше да полудее.
	— Сънувам кошмари. Всъщност сънувам отново и отново един и същ кошмар и той ми се струва толкова реален. Сякаш ходя някъде, докато спя.
	— Къде ходиш? — попита внимателно Кейт. Излезе иззад тезгяха и накара Хелън да спре да мете и да се съсредоточи.
	Хелън си представи безплодния и безнадежден свят, който бе принудена да посещава в последните няколко нощи.
	— Сухо място. Всичко е избледняло и безцветно. Чувам течаща вода в далечината, сякаш някъде има река, но просто не мога да я достигна. Струва ми се, че сякаш се опитвам да намеря нещо.
	— Суха земя значи? Знаеш ли, че такива образи са доста обичайни в сънищата — успокои я Кейт. — Появяват се във всеки съновник във всички страни, в които съм била.
	Хелън преглътна раздразнението си и кимна:
	— Да, но сутрин се събуждам и краката ми… — Тя се спря, долавяйки колко откачено звучеше. За миг Кейт я загледа изучаващо.
	— Насън ли ходиш, миличка? Това ли е? — Кейт хвана Хелън за раменете, насърчавайки я да я погледне в очите. Хелън вдигна ръце и поклати глава.
	— Не знам какво правя. Но съм толкова уморена, Кейт — каза тя. Няколко сълзи на изтощение се търкулнаха от очите й. — Дори ако успея да заспя, се събуждам и имам чувството, че съм бягала безкрайно. Мисля, че полудявам. — Тя се изсмя нервно. Кейт я притегли в една от ухаещите си на сладкиши прегръдки.
	— Всичко е наред. Ще оправим положението — каза успокояващо Кейт. — Говори ли вече с баща си?
	— Не. И не искам и ти да го правиш — настоя Хелън, като се дръпна назад да погледне Кейт право в лицето. Кейт я изгледа въпросително и Хелън продължи: — Другата седмица, ако още съм луда, ще му кажа, но мисля, че тази седмица беше достатъчно драматична и за двама ни.
	Кейт кимна.
	— Ти реши кога си готова да поговориш с баща си, и аз ще дойда. Моята малка loca* — подкачи я тя с усмивка. Хелън се усмихна в отговор, благодарна, че си имаше Кейт, която можеше да я изслуша сериозно, когато имаше нужда от това, а после да престане да бъде сериозна точно когато трябва.
	[* Loca (исп.) — луда. — Б.пр.]
	— Мисля, че можем да зарежем останалото. — Кейт прегърна Хелън за последно. — Готова ли си да тръгваме? — провикна се през рамо, докато минаваше зад тезгяха и прибираше парите в сейфа.
	Хелън прибра метлата и се запъти към задната врата. След като изгаси лампите, се обърна да заключи, докато Кейт се отправяше през алеята към колата си, с ключовете в ръка.
	Никоя от тях не чу нищо. С ъгълчето на окото си Хелън зърна размазано петно и бледосиня светкавица, и усети _мирис_. Беше отвратителна и въпреки това натрапчиво позната миризма на опърлена коса, смесена със застоял озон. После Кейт падна на земята като марионетка с прерязани конци. Хелън инстинктивно протегна ръце, в опит да смекчи падането й, но нападателят се възползва от възможността да нахлузи торба на главата й изотзад.
	Беше твърде стресната, за да изпищи. Когато я дръпнаха назад и се притисна към нечия мека гръд, Хелън внезапно осъзна, че е нападната от жена.
	Хелън винаги бе знаела, че е силна — и не просто силна като за момиче. Силна като за мечка. Прегъна колене и запъна пръстите на краката си в тротоара, готова да предизвика огромен шок у кандидат-похитителката си. Изви гръб и се опита да се отскубне от ръцете на нападателката си, и с изненада осъзна, че не може. Невидимата жена беше също толкова невероятно силна като нея. Но Хелън имаше повече за губене.
	Подметките на маратонките й се раздробиха под натиска на краката й, докато се оттласкваше. Направи една крачка, а после — още една, измъквайки се от съсипаните си обувки, като повлече жената със себе си. После Хелън чу глухо падане и стон, и се хвърли ожесточено напред, когато се освободи.
	Докато се мъчеше да смъкне черната кадифена торба от главата си, Хелън чу бърза поредица от плесници, глухи удари и стаено сумтене. Разнесоха се бързият полъх на въздух и отсеченият звук на нечие рязко хукване точно когато тя рязко смъкна качулката и отметна коси.
	Над нея се беше изправил Лукас Делос: тялото му беше напрегнато, очите му бързо обхождаха далечината за нещо, което Хелън не можеше да види от мястото си на земята.
	— Ранена ли си? — попита той с нисък, несигурен глас, все още загледан над главата й. На устната му имаше кръв, а ризата му беше скъсана. Хелън имаше само един миг да каже, че е добре, преди да чуе как ридаещите орисници започват да шепнат.
	Той погледна надолу към нея, и когато ледено сините му очи срещнаха нейните топли и кафяви, надолу по краката й премина тръпка. Хелън скочи и зае приведена бойна поза. Шепотите се превърнаха във вопли и Хелън видя наведените глави и треперещите бели тела на трите орисници нестабилно да примигват и ту да се появяват, ту да изчезват от полезрението й. Дръпна се назад и стисна здраво очи само със силата на волята. Гневът беше толкова силен, че й се струваше, че органите й са се подпалили.
	— Моля те, върви си, Лукас — каза тя умолително. — Току-що ми помогна и съм ти признателна. Но все още наистина, ама _наистина_ ми се иска да те убия.
	Настъпи кратка пауза и Хелън го чу как въздъхва.
	— Това е трудно и за мен, да знаеш — отвърна задавено той.
	Чу се побягване, бързи стъпки от мястото, където той стоеше, порив на вятъра, а после Хелън се осмели да отвори очи. Той си беше отишъл и за щастие ужасните привидения си бяха отишли заедно с него.
	Хелън приклекна до Кейт, опитвайки се да види дали кърви някъде. Подпря се на ръце и колене, за да огледа всеки видим сантиметър, но странно — нямаше никакви порязвания, натъртвания или ожулвания. Кейт дишаше равномерно, но все още беше в несвяст. Хелън рискува да я вдигне и изпита надежда, че постъпва правилно, като я мести. Внимателно я положи отзад в колата, а после заобиколи тичешком до шофьорското място, докато набираше номера на клетъчния телефон на баща си. Запали двигателя на колата на Кейт, когато телефонът даде свободно.
	— Татко! Чакай ме в болницата — избълва на един дъх веднага щом той отговори.
	— Какво е станало? Ти… — поде той с паникьосан глас.
	— Не аз, а Кейт. Сега пътувам към спешното отделение и не мога да говоря и да карам едновременно. Просто ме чакай там — каза тя, като натисна бутона за приключване на разговора и метна телефона на седалката, без да чака отговор.
	Сега трябваше да измисли наистина убедителна лъжа, и то бързо, защото болницата беше само на няколко минути път.
	Докато спираше пред входа на спешното отделение, тя се обади в полицията, като каза единствено, че приятелката й е била нападната и двете са в болницата. После се позавъртя колебливо на автомобилната алея за миг, чудейки се как да вкара Кейт в самото спешно отделение. Не искаше да я оставя, но не вървеше да я вземе на ръце и да разкрие безумно голямата си сила пред толкова много хора, така че накрая влезе вътре сама.
	— Помощ? — прошепна тя боязливо на сестрата в приемното отделение. Това не свърши работа, затова Хелън повиши тон и заподскача нагоре-надолу. — Помощ! Приятелката ми е отвън и е в безсъзнание! — Това накара хората да хукнат.
	Щом баща й пристигна и двамата разбраха, че Кейт ще се оправи, Хелън даде показания пред полицията. Каза им, че някаква жена, която никога не била виждала, пратила Кейт в безсъзнание с нещо, което мятало сини светкавици. Когато видяла Кейт да пада, Хелън излязла на алеята и това сигурно изплашило жената, защото избягала. Разбира се, Хелън не спомена нищо за опита за похищение, схватката или факта, че Лукас Делос се беше появил от нищото, за да отблъсне свръхсилната жена. Последното, от което имаше нужда, беше да усложнява още повече тази ситуация или да обвързва Лукас Делос със себе си, по какъвто и да е начин. И все пак какво правеше той там?
	— Какво е станало с обувките ви? — попита полицаят. Сърцето на Хелън заблъска силно. Как можа да забрави факта, че е боса?
	— Не бях с тях преди… — изрече припряно, а после продължи със запъване: — … преди, по-рано, се скъсаха… докато подреждах продукти отзад. И ги бях свалила. Когато видях, че Кейт е пострадала, просто ги зарязах и дойдох право тук. — Най-несполучливата лъжа на света, помисли си Хелън, но полицаят кимна.
	— Намерихме чифт разкъсани маратонки в уличката — каза той, сякаш Хелън му беше разказала точно каквото очакваше. После той обясни, че Кейт е била зашеметена с електрошокова палка и че тъй като нападателката е изразходила целия заряд върху Кейт, била принудена да побегне, когато видяла, че идва друг човек.
	— Още нещо — каза полицаят точно преди да си тръгне. — Как я вдигнахте и я сложихте в колата съвсем сама? — И баща й, и полицаят се втренчиха в нея за миг с озадачени изражения на лицата.
	— Със силата на волята? — каза Хелън неубедително, с надеждата, че ще се хванат.
	— Имала е късмет, че сте били там. Било е много смело от ваша страна. — Полицаят й се усмихна одобрително. Хелън изпитваше смущение да я хвалят, че е излъгала. Сведе поглед към босите си крака и те и напомниха колко глупаво е постъпила да не се погрижи за тази подробност още отначало. Налагаше се да се научи да внимава повече.
	Когато полицията приключи с разпита на Кейт, Хелън и Джери влязоха да видят как е. За разлика от Хелън, Кейт беше успяла да зърне набързо жената, преди тя да я зашемети.
	— Беше възрастна — най-малкото в края на петдесетте. Къса прошарена коса. Изглеждаше напълно безобидна, но предполагам, че не е била — каза печално Кейт. — Какво, по дяволите? Откога дребните стари дами се разхождат наоколо и зашеметяват хората с електрошокови палки? — Опитваше се да го обърне на шега, но Хелън усещаше, че е истински потресена. Лицето на Кейт беше бледо, а очите й бяха големи и искрящи.
	Джери реши да остане при Кейт през нощта и да я заведе в дома й, когато я изпишат. Докторите казаха на Кейт, че вероятно не бива да шофира няколко дни, затова Хелън предложи да вземе колата й и да й я докара в неделя. Кейт й благодари за услугата, но Хелън си имаше собствени причини да иска колата й. Имаше още една подробност, за която трябваше да се погрижи, преди да се отправи към къщи.
	Имаше точно достатъчно време да се изплаши, докато караше напряко през острова по Майлстоун Роуд към голямата къща с двор на семейство Делос в Сиасконсет. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно откриваше, че трепери, но нямаше избор. Трябваше да се погрижи Лукас да си държи устата затворена за нападението, иначе тя можеше да си навлече сериозни неприятности. Не смяташе, че той ще каже на някого. Семейство Делос много усърдно се стараеха да изглеждат нормални, когато Хелън знаеше, че са всичко друго, но не и това. Никой с нормална човешка сила не би могъл да възпре Хелън да го удуши, ако си постави за цел. Лукас беше като нея.
	От тази мисъл й призля. Как можеше да _прилича_, по каквото и да е на някого, когото мразеше така отчаяно? Първо трябваше да се погрижи той никога да не спомене пред полицията, че има нещо общо, но след това тя бе твърдо решена да го мрази от толкова голямо разстояние, колкото беше възможно, без да падне в океана.
	Трябваше да се съсредоточи, за да вижда през мъглата. В мъждивата предутринна светлина, някъде безкрайно далеч върху нечия частна собственост, Хелън не беше сигурна къде започва отбивката върху дългата автомобилна алея. Спря колата встрани от пътя и излезе, като се отправи пеша към шума от океана. Точно тази къща беше виждала само от плажа и се опитваше да изрови от паметта си всеки ориентир, който можеше да разпознае от отсрещната посока. После чу зад гърба си глух шум, като от препъващи се крака. Завъртя се на пета и видя Лукас да върви решително към нея с дълги, енергични крачки.
	— Какво правиш тук? — почти излая, почти прошепна той. Хелън отстъпи две крачки назад, а после се застави да спре и да не отстъпва. На сивата светлина различаваше белите тела на трите сестри, влачещи се през песъчливата трева, изпълзяващи от меките възвишения, разтърсвани от ридания.
	— Как се озова зад мен? Следиш ли ме? — попита тя обвинително.
	— Да — процеди той през зъби, все още идвайки към нея. — Какво, по дяволите, правиш върху земята на семейството ми?
	Твърде късно Хелън осъзна, че с идването си в къщата му беше прекрачила някаква граница. Сега видя жестокост там, където преди бе имало омраза. Тя разкривяваше чертите на лицето му и добавяше заплаха към позата му. Все още беше грациозен, но почти прекалено жесток за гледане. _Хубаво_, помисли си тя. _Да го направим._
	Наведе рамо и скъси разстоянието помежду им, като се хвърли към гърдите му и се търкулна на земята, затискайки го под себе си. Отдръпна се назад, за да забие юмрук в лицето му, но той я сграбчи за ръцете. Тя беше отгоре и би трябвало да има надмощие, но никога не беше удряла нищо, а от начина, по който той не правеше и едно напразно движение, и бе ясно, че се е занимавал с борба цял живот. Хелън почувства как той направи някакво движение с хълбоците си, а после се озова отгоре. Ръцете й бяха притиснати над главата, а ходилата й — оставени да дращят напразно по земята. Опита се да го ухапе по лицето, но той рязко отдръпна глава.
	— Лежи неподвижно или ще те убия — предупреди Лукас през стиснати зъби. Дишаше тежко, не защото се беше задъхал, а защото се опитваше да се овладее.
	— Защо дойде тук? — попита почти умолително.
	Хелън спря да се бори и се вгледа във вбесяващото му лице. Очите му бяха затворени. Хелън осъзна, че той използваше същия трик, с който тя си беше послужила в уличката. Тя също затвори очи и се почувства мъничко по-добре.
	— Излъгах полицията. Не им казах, че си бил там тази вечер изпъшка Хелън: неимоверната му тежест я притискаше и й изкарваше въздуха. — Ще ме смажеш!
	— Хубаво — каза той, но отмести тежестта си, като сякаш стана някак по-лек, за да може тя да напълни дробовете си с въздух. — И ти ли си затворила очи? — попита: звучеше по-скоро любопитен, отколкото ядосан.
	— Да. Помага малко — отвърна тя тихо. — И ти ги виждаш, нали? Трите жени?
	— Разбира се, че да — отвърна той озадачено.
	— Какви са те?
	— Ериниите*. Фуриите. Ти наистина не разбираш… — Той млъкна рязко, когато женски глас го повика по име от — както предположи Хелън — дома му. — Проклятие. Видят ли те тук, си мъртва. Изчезвай! — нареди той. Претърколи се от нея, скочи и побягна.
	[* Еринии — в древногръцката митология богини на отмъщението. — Б.ред.]
	Щом се освободи, Хелън хукна светкавично, без да поглежда назад. Почти чувстваше как трите сестри посягат с лепкавите си бели ръце и кървави върхове на пръстите да докоснат тила й. Обзета от паника, побягна към колата на Кейт, хвърли се зад волана и потегли толкова бързо, колкото се осмеляваше.
	След половин миля се наложи да отбие встрани и на няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, и докато го правеше, забеляза, че може да усети миризмата на Лукас по дрехите си. Отвратена, свали тениската си и подкара към къщи по сутиен. Никой нямаше да я види, а дори и да я видеше, щеше просто да си помисли, че е излязла да поплува призори. Отначало остави тениската си на седалката, но мирисът на Лукас продължаваше да достига до нея — мирис на окосена трева, прясно изпечен хляб и сняг. В пристъп на безсилен гняв тя се разпищя зад волана и запрати тениската си през прозореца.
	Беше изтощена до припадък, когато се прибра, но не можеше да легне в леглото си, без да вземе душ. Трябваше да измие Лукас от себе си, или мирисът му щеше да я преследва в сънищата й. Беше мръсна. По лактите и гърба й имаше петна от трева, а стъпалата й бяха целите черни.
	Докато гледаше как мръсотията изчезва от прасците и глезените й, тя се сети за трите сестри и вечното им страдание. Лукас ги беше нарекъл „Фуриите“ и никое име не би могло да им подхожда по-добре. Тя смътно си спомняше, че е чувала Хърги да споменава думата в някакъв момент, но и да я убиеха, нямаше да може да си спомни с каква история бяха свързани. По някаква причина си представяше доспехи и тоги, но не можеше да е сигурна.
	Взе парче пемза и изтърка и последното петънце мръсотия, преди да спре душа. След това остана сред парата, за да си сложи благоуханен лосион, като го остави да се просмуче в кожата й, заличавайки и последната следа от Лукас. Когато най-сетне се стовари в леглото, все още загърната във влажната хавлия, слънцето отдавна се беше показало.

	Хелън вървеше през безплодните земи, чувайки как сухата трева пука при всяка нейна стъпка. Облачета прах се вдигаха около босите ù стъпала и полепваха по влагата, която се стичаше по краката й, сякаш пръстта, по която вървеше, бе така отчаяно зажадняла за вода, че се опитваше да отскочи от земята, за да изпие потта й. Дори въздухът бе пълен с песъчинки. Из ниските храсти не се чуваха насекоми, нямаше и никакви животни. Небето блестеше ослепително ярко с металическа синя светлина, но нямаше слънце. Нямаше вятър, нито облаци — само скалист, пуст пейзаж докъдето стигаше погледът на Хелън. Сърцето й подсказваше, че някъде наблизо има река, затова тя вървеше, и вървеше, и вървеше.

	Хелън се събуди няколко часа по-късно с натежали крайници, главоболие и мръсни крака. Измъкна се е олюляване от леглото, изплакна все по-познатата черна нощна мръсотия и навлече рокля с гол гръб. После седна пред компютъра си да потърси нещо за Фуриите.
	От първия уеб сайт, на който кликна, я побиха мразовити тръпки. Щом го отвори, видя проста линейна рисунка върху глинен съд. Беше съвършено изображение на трите ужасяващи създания, които я преследваха от дни. Когато прочете текста под илюстрацията, той даваше почти точно физическо описание на трите ридаещи сестри, които беше видяла, но останалото я смути. В класическата гръцка митология имаше три _Еринии_ или Фурии, и те плачеха с кървави сълзи точно както в нейните видения. Но според нейното проучване, работата на Фуриите бе да преследват и наказват злосторниците. Те бяха физическото проявление на гнева на мъртвите. Хелън знаеше, че не е идеална, но никога не беше извършвала нещо наистина лошо, със сигурност не и нищо, с което би заслужила посещение от три митологични олицетворения на отмъщението.
	Когато продължи да чете, научи, че Фуриите се появяват първо в _„Орестия“_ — цикъл пиеси от Есхил. След цели два часа разплитане на това, което трябва да е било първата — и най-кървавата — сапунена опера в историята, Хелън най-после схвана сюжета.
	Същината беше, че онзи нещастен хлапак на име Орест е принуден да убие майка си, защото тя е убила баща му, Агамемнон. Но майката убила бащата, защото той пък убил дъщеря им, любимата сестра на Орест, Ифигения. За да станат нещата още по-заплетени, бащата убил дъщеря си, защото това поискали боговете като жертвоприношение, за да пратят попътен вятър, така че гърците да могат да стигнат до Троя, за да водят Троянската война. Законите на справедливостта задължавали бедния Орест да убие майка си, което той и сторил, и за _този_ грях бил преследван от Фуриите през половината земя, докато почти обезумял. Иронията беше, че никога не е имал избор. Още от началото бил прокълнат, ако го стори, и прокълнат, ако не го стори.
	След като си изясни трагедията, Хелън все още нямаше представа как тя може да е свързана със сегашното й положение. Фуриите искаха тя да убие Лукас, това беше ясно, но дали ако го стореше, щяха да я преследват, задето е извършила убийство? Струваше й се, че Фуриите нямат понятие какво представлява правосъдието, щом изискваха да извършиш убийство, а едновременно с това те наказваха. Това беше порочен цикъл, който сякаш нямаше край, и Хелън не знаеше как или защо беше започнало всичко. Фуриите просто се бяха появили в живота и един ден сякаш се бяха преместили в Нантъкет със семейство Делос.
	Почувства как в кръвта й рязко нахлу прилив на адреналин. Възможно ли беше семейство Делос да са убийци? Нещо в нея не смяташе това за твърде правдоподобно. Лукас беше имал няколко шанса да я убие, но не го беше сторил. Дори се беше сбил с друг човек, за да я спаси. Хелън не се съмняваше, че той _искаше_ да я убие, но си оставаше факт, че никога дори не бе вдигнал ръка срещу нея. Ако изобщо я бе наранил, беше, защото се защитаваше от нейното посегателство.
	Хелън изключи компютъра си и слезе долу да потърси баща си. Когато не успя да го открие, излезе при колата и грабна клетъчния си телефон от седалката. Джери й беше оставил текстово съобщение, което гласеше, че още е у Кейт. Хелън погледна часовника — беше три следобед. Какво ли правеше той още там? На Хелън й хрумна фантастична, макар и предизвикваща леко гадене, идея.
	Щеше да е логично двамата да станат гаджета, разсъждаваше тя. Умееха да се разсмиват взаимно, работеха добре заедно и очевидно държаха един на друг. Кейт беше няколко години по-млада и вероятно можеше да има всеки _младок_, когото си поискаше, но Хелън не мислеше, че тя ще намери по-добър _мъж_ от баща й. А Джери определено заслужаваше ново начало. Майката на Хелън се беше отнесла ужасно с него, и той така и не я беше забравил, което безкрайно подтискаше Хелън.
	Потърка талисмана върху колието си. За стотен път си помисли да свали проклетото нещо, но знаеше, че няма да го направи. Всеки път, когато се беше опитвала да ходи без него, биваше обсебена от мисли за него, не можеше да спре да си го представя. В крайна сметка се предаваше и го слагаше пак, за да си възвърне донякъде душевния мир и покой. Даваше си сметка, че това вероятно е признак на сериозни проблеми, породени от отсъствието на майка й, но в сравнение с всички други неща, които не бяха наред с нея, това беше най-малкият й проблем. В ума й изникна образът на Лукас, кръжащ около нейния в тъмното, със здраво стиснати очи. Трябваше да си измисли някаква задача за отклоняване на вниманието, преди да започне да мята предмети, затова реши да отиде да напазарува продукти.
	Официално времето, в което беше ред на Хелън да работи в кухнята — система от редуващи се седмици, чието начало бе поставено веднага щом стана достатъчно голяма, за да готви — започваше в неделя сутринта, но вкъщи нямаха нищо за ядене за тази вечер. Тя направи списък, взе от парите за домакинството от кутията за сладки, която вече не съдържаше такива, и подкара колата на Кейт към пазара. На паркинга видя огромен тузарски джип и поклати неодобрително глава при вида му. На острова имаше много отвратително богати хора, които караха автомобили, твърде големи за старите калдъръмени улици, но по някаква причина този джип бе особено дразнещ. Беше хибрид, затова тя не можеше да се ядоса истински заради околната среда, но въпреки това почувства, че я обзема раздразнение.
	Хелън издърпа една пазарска количка от стойката и я вкара в магазина. Докато махаше за поздрав на няколко свои съученици, които работеха на касите, започна да чува шепота на Фуриите. Обмисли варианта да побегне навън… но всички в училище и без това вече я мислеха за луда. Побегнеше ли сега от магазина за хранителни стоки, сякаш е видяла призрак, щяха да тръгнат още повече клюки.
	Застави се да продължи да бута количката, като вървеше със сведена глава, за да не вижда Фуриите — но не можеше да направи нищо, за да изолира гласовете им. Просто щеше да се наложи да се движи бързо и да приключи с това възможно най-скоро. Позволи си за миг да изпита самосъжаление за несправедливостта на положението си. Не заслужаваше да я преследват така. Не беше честно. Тръгна енергично през магазина, като избра само няколкото неща, които щяха да й трябват за един-два дни готвене. Трескавите й мисли бяха прекъснати от гласове, истински гласове, които идваха от съседната пътека между рафтовете.
	— Тя не би трябвало да е тук — каза млад, но странно сериозен глас. Хелън предположи, че е на Касандра.
	— Знам — каза мъжки глас: може би този на Джейсън? — Трябва да намерим начин да се доберем до нея скоро. Не мисля, че Люк може да издържи още дълго.
	Хелън замръзна. Какво искаха да кажат с това: „да се доберем до нея“? Стоеше там, мислейки на бавни обороти, докато осъзна, че те заобикалят покрай пътеката. В опит да се дръпне назад, тя се блъсна в някого, застанал точно зад нея. Воят на Фуриите стана толкова силен, че беше мъчителен.
	Тя се извъртя рязко и трябваше да наклони глава назад почти до крайност, за да открие лицето над огромния мъжки гръден кош, застанал пред нея. Под златисти къдрици, яркосини очи се впиваха в тези на Хелън. Мина й през ума, че той приличаше на руса версия на Микеланджеловия Адам върху тавана на Сикстинската капела, току-що освободил се от мазилката и разхождащ се в огромна триизмерна форма. През целия си живот Хелън никога не се беше страхувала толкова от някого.
	Отстъпи автоматично назад и се блъсна в пазарската си количка. Дъхът й заседна болезнено в задната част на гърлото, докато тя се отдръпваше с препъване настрани, с ръце и крака, станали тромави от страха. Мярна се ярък, мигновен проблясък и мъжът се присви и се отдръпна от нея, с тяло, разтърсвано от спазматични конвулсии.
	Хелън усети мириса на отвратителното съчетание от опърлена коса и озон, което винаги я караше да мисли, че е направила нещо лошо. През ума й проблесна бърз спомен за ферибота към Нантъкет, докато изучаваше русото чудовище пред себе си, опитвайки се да проумее какво се бе случило. След един зашеметен миг той се съвзе и се наведе по-близо до Хелън със злобна усмивка върху ангелското си лице. Беше толкова близо, че Хелън можеше да почувства топлината, която се излъчваше от тялото му.
	— Хектор! — заповеднически се обади познат глас. Хелън имаше само миг да проумее, че това бе Лукас, преди да почувства как той я сграбчва за ръката и я издърпва от огромния като Голиат тип, който бе негов братовчед. Мигновено разгневена вместо изплашена, Хелън се нахвърли върху Лукас и махна ръката му от себе си.
	— Не ме докосвай! — изсъска тя. Чувстваше се замаяна. — Защо не можеш просто да стоиш далече от мен?
	— А ти защо не можеш просто да си стоиш у дома? — изстреля той в отговор. — Не се ли позабавлява достатъчно снощи в уличката?
	— Имам си задачи за вършене! Няма да се крия в стаята си до края на живота си само защото някаква жена… — Хелън осъзна, че започваше да крещи. Спря се и снижи глас. Хрумна й една мисъл: — Още ли ме следиш?
	— Имаш късмет, че това е всичко, което правя. Сега _си върви у дома_ — изръмжа той и пак я сграбчи за ръката.
	— Внимателно, Люк — предупреди Хектор, но Лукас просто се усмихна.
	— Тя още не може да го контролира — отвърна.
	— Не мога да контролирам какво? — изрече Хелън, задавена от ярост: търпението й се изчерпваше.
	— Не тук. Не сега — каза Джейсън с нисък, рязък глас. Лукас кимна в знак на съгласие и задърпа Хелън към вратата.
	Хелън отново изтръгна ръката си от хватката на Лукас. Без да се смути, той просто я сграбчи за китката и я хвана здраво. Хелън имаше две възможности. Можеше да се сбие с него пред целия магазин, или да тръгне тихо, държейки ръката на най-жалкото момче в свободния свят. Беше толкова раздразнена, че усети как потиснат писък затваря дробовете й, но нямаше избор.
	Лукас я преведе бързо и грубо покрай красавица с кестенява коса, за която Хелън предположи, че е другата братовчедка, Ариадна. Тя се опита да се усмихне съчувствено на Хелън, макар че явно Фуриите я бяха изпълнили със същия гняв, както и всички останали. За секунда Хелън помисли да се усмихне в отговор, но не притежаваше самоконтрола на Ариадна. Беше твърде ядосана, за да се владее. Мимолетно си помисли, че Ариадна сигурно беше най-милият човек на света, щом можеше да се опитва да бъде мила в този момент.
	— Дори не _поглеждай_ сестра ми — изръмжа Лукас през стиснати зъби, като дръпна грубо Хелън за ръката, докато минаваха покрай дребничката Касандра. Касандра отвори уста да каже нещо на брат си, но бързо я затвори, извръщайки се.
	— Нямам храна вкъщи. Какво ще правя за вечеря? — изръмжа Хелън през свитото си гърло.
	— Имам ли вид, сякаш ме е грижа? — отвърна той, измъквайки я от магазина.
	— Не можеш да се отнасяш така с мен — каза тя. Той я водеше през паркинга. — Мразим се. Чудесно. Защо тогава просто не страним един от друг?
	— И как се получава това досега? — попита Лукас, който звучеше по-скоро раздразнено, отколкото саркастично. — Винаги ли идваш в същия магазин точно по същото време всяка събота или днес дойде случайно?
	— Не, никога. Това е най-оживеният ден от седмицата. Но ми трябваха продукти — изрече бързо Хелън. Той се изсмя невярващо и стисна ръката й още по-силно.
	Хелън внезапно осъзна колко много случайни събития и първични пориви бяха подтиквали решенията й през тези последни няколко дни. Като се замислеше, сякаш беше спряла да решава сама още преди дни.
	— Фуриите няма да ни позволят да се избягваме — изрече той с унил глас.
	— Тогава можем да изготвим разписание или нещо подобно… — поде Хелън, но знаеше, че предложението е безсмислено, и замлъкна преди той да успее да го отхвърли категорично. Древна, свръхестествена сила я заставяше да убие Лукас. Вероятно нямаше да се разколебае от някакво си разпределение на времето.
	— Семейството ми не е решило как да постъпим по отношение на това, на теб — все още. Но ще поддържаме връзка — каза Лукас. Стигнаха до колата й. Той я блъсна към шофьорската врата, сякаш не можеше да се сдържи да не опита да я нарани за последно. — Сега си върви вкъщи и си стой там — нареди отново и застана зад нея, докато тя се суетеше с ключовете.
	За миг, докато се изтегляше на заден ход от мястото си на паркинга, си помисли да форсира двигателя и да блъсне Лукас с колата, но не искаше да съсипва боята на Кейт. Гневни сълзи рукнаха по лицето й веднага щом излезе от паркинга и не спряха, докато не се прибра у дома и не наплиска лицето си със студена вода в кухненската мивка.
	Чувстваше се унизена по десетки различни начина. Част от това унижение си беше навлякла сама, като нападна Лукас в училище, но той изглеждаше твърдо решен да се държи пренебрежително с нея. Вече дори не й бе позволено да ходи сама на пазар за продукти. Как щеше да обясни това на баща си?
	Мисълта за Джери осуети всеки зараждащ се план за бягство. Беше безнадеждно превъзхождана по численост и освен ако не беше готова да изостави баща си да се грижи сам за себе си, трябваше да изчака, докато момчетата Делос приключат с _решаването_ как да се справят с нея. Облегна се на кухненската мивка и се загледа в комплекта ножове на плота. Ако беше притиснала Лукас в ъгъла, както той бе хванал на тясно нея, щеше вече да е избрала кой нож да използва. Това, което не знаеше, беше _защо_. Защо се мразеха толкова много? За какво можеше да послужи целият този гняв?
	Внезапно се сети за Хектор, за начина, по който й се беше усмихнал, и цялата кожа надолу по ръцете й настръхна. Знаеше, че ако някога остане насаме с него, той ще я убие. Нямаше просто да се заяжда с нея, както Лукас, а наистина, и то с радост, щеше да я убие.
	Все още стоеше облегната на мивката половин час по-късно, когато баща й най-сетне се прибра. Той замръзна на прага и се огледа из кухнята, като обходи бързо с очи цялото помещение.
	— Пак ли съм сгафил нещо? — попита с широко разтворени очи.
	— Защо непрекъснато ме питаш това? — навъси се Хелън.
	— Защото през изминалите няколко дни, всеки път, когато се прибирам, ме гледаш, сякаш съм забравил рождения ти ден или нещо също толкова непростимо.
	— Е, направил ли си нещо?
	— Не. Не съм направил нищо. Нищо _лошо_ — каза той с прямо изражение, но червенината, избила по врата му, го издаде.
	— Редно ли е да попитам за теб и Кейт, или ще съм твърде нетактична?
	— Хей. Там не става нищо. Просто ще бъдем приятели — каза той с мрачно изражение. Хелън се досещаше, че зад това решение стоят много предишни събития, но наистина не искаше да ги чува в момента.
	— Ти губиш — отвърна Хелън с незаинтересовано свиване на рамене. Джери рязко вдигна глава, удивен от горчивата нотка в гласа й.
	— Едно време не беше толкова заядлива, Хелън.
	Тя скръсти ръце и отклони поглед наляво, в нищото, твърде засрамена от себе си, за да срещне тъжния поглед на баща си. Можеше да се справи със страха, че е преследвана от отмъстителни духове от царството на Хадес, но не и ако това я превръщаше в подла кучка. Каквото и решение да вземеха семейство Делос, тя се надяваше да го направят бързо. Понечи да измънка някакво извинение, но почукване на вратата я спаси от необходимостта да дава обяснения. Джери отиде да отвори, а след няколко мига се провикна към Хелън да дойде при него.
	— Какво има? — попита тя, като излезе от кухнята. На вратата стоеше разносвач с безбройни торби хранителни продукти.
	— Казва, че са за теб — каза Джери, като протегна бележка с името на Хелън отгоре.
	— Не съм ги поръчвала — каза Хелън на разносвача.
	— Поръчката е направена от някоя си госпожа Ноел Делос, с указание да бъде доставена на някоя си госпожица Хелън Хамилтън. Всичко е платено — отвърна той, нетърпелив да си тръгне.
	Джери даде бакшиш на момчето и занесе продуктите в кухнята, докато Хелън четеше бележката:

	Госпожице Хамилтън,
	Много съжалявам за отблъскващото поведение на сина ми спрямо Вас днес в магазина и Ви моля да приемете тези няколко неща, които изпращам, дори и ако не можете да приемете извинение. Разбирам какво е да се опитваш да сложиш вечеря на масата без продукти, макар че това очевидно не важи за Лукас.
	Ноел Делос

	Хелън остана втренчена в листа повече време, отколкото й трябваше, за да го прочете. Беше трогната от жеста. Постъпката бе нелепо благоприлична. Хелън доби впечатлението, че в Ноел Делос имаше нещо различно, но нямаше представа какво е.
	— Какво има предвид с „отблъскващо поведение“, Лени? — попита Джери, като четеше през рамото й. Хелън виждаше как в него започва да се заражда обида. — Какво ти е направил сега онзи Лукас?
	— Не, татко, всичко е наред. Тя преувеличава — каза Хелън, като се опита да омаловажи станалото възможно най-много.
	— Тогава не можем да приемем тези неща. Това са продукти за над сто долара — възрази той.
	— О, за Бога! — изпъшка Хелън към тавана. Пое си дълбоко дъх и се впусна в обяснение: — Добре, печелиш. Лукас и аз имахме ново спречкване днес в магазина, но беше малко. Поне в сравнение с предишното. Както и да е, важното е, че той започна и не можах да напазарувам както трябва, и някое от другите хлапета Делос трябва да е казало на майка му, че не съм си направила покупките и тя го е изтълкувала погрешно и е изпратила всички тези продукти, защото очевидно е наистина мила жена, но не искам да й казваш нищо и моля те, моля те, може ли да зарежем темата?
	— Каква, по дяволите, е тази работа с теб и това хлапе Лукас? — попита Джери след миг, напълно слисан. После го осени една мисъл. — Вие двамата да не излизате заедно? — попита с ужасен глас. Хелън избухна в смях.
	— Не, не излизаме. Това, което правим, е да се опитваме да _не_ се избием помежду си. А това не се получава особено добре — отвърна тя, разчитайки пълната истина да е толкова невъобразима, че той да я помисли за шега. Оказа се права.
	Той придоби измъчено изражение:
	— Никога не си имала гадже. Дали не е време да проведем разговора за това, което правят мъжете и жените, когато се обичат?
	— Категорично не — отвърна Хелън твърдо.
	— Хубаво — каза той облекчен. Замълчаха неловко за миг. — Значи… можем да изядем продуктите, нали?
	— И още как — каза тя, като се завъртя на пета и се запъти към кухнята, докато Джери почти хукна към дневната и утехата на спортния канал.
	Докато гарнираше няколко брускети с невероятната моцарела _bufala_* пресен домат, босилек и фантастичен испански зехтин, които госпожа Делос беше изпратила, тя се замисли за баща си и в какво неведение беше той за силите, които разкъсваха живота й на парчета. С всичко това, което й се случваше, тя знаеше, че може би няма да може да очаква още много вечери с похапване и бейзбол, но мисълта не я разтревожи толкова, колкото би я обезпокоила преди седмица. Ако семейство Делос я искаше, можеха да се опитат да я вземат. Беше й писнало да бъде непрекъснато разгневена. Всъщност не я беше грижа дали ще се бие и ще убива, или ще се бие и ще умре. Стига да успееше да задържи баща си извън всички тези глупости, свързани с гръцките трагедии, щеше да се справи с всичко, което се изпречеше на пътя й.
	[* Buffalo (ит.). — биволска — Б.пр.]


	5.

	Следващата седмица в училище беше истинско мъчение. В понеделник Хелън се опита да стои надалеч от семейство Делос, но всяко усилие, което правеше, за да избегне съприкосновението с тях, сякаш я водеше право към тях. Отиде на училище по-рано, в опит да ги изпревари, само за да ги види как спират зад нея в черния „Ескалейд“, който бе видяла на пазара. Припряно побърза да заключи колелото си и да си събере чантите, но бързината и доведе само до това, че се натъкна на Джейсън и Хектор. Забавяйки ход, за да ги пропусне да минат пред нея, тя се озова до Лукас, който помагаше на малката си сестра да извади виолончелото си от багажника. Хелън нервно направи крачка напред, после отстъпи назад към колелото си, за да застане и да изчака там толкова време, колкото им трябваше да влязат вътре и да се махнат от пътя й.
	По-късно същия ден тя получи разрешение да обядва навън, само за да открие, че Касандра вече е във вътрешния двор, упражнявайки движенията с пръсти, без да използва лъка на виолончелото си. Когато видя Касандра, Хелън рязко спря. Обърна се да влезе обратно вътре, но се блъсна в Ариадна. При допира кожата на Хелън настръхна толкова силно, че я заболяха порите, и макар че се опита да бъде любезна и да се усмихне извинително, ръцете на Ариадна се свиха силно в юмруци около калъфа на цигулката и Хелън се препъна в бързината да се отдалечи от нея; и двете промърмориха някакви извинения.
	— С Кас имаме разрешение да се упражняваме навън. Ще бъдем тук навън за обяд през следващите няколко дни — обясни Ариадна бързо, като избягваше да поглежда Хелън в очите, докато се отдалечаваше от нея.
	— Благодаря — успя да процеди Хелън през стиснатите си зъби. Върна се в стола да пресрещне Клеър.
	— Няма ли да ядем навън? — попита Клеър, все още вървейки към изхода. Забеляза там Касандра и Ариадна, а после се обърна отново към Хелън с невярващо изражение на лицето. — Сериозно? Не се налага да седим на една маса с тях.
	— Знам. Просто не искам дори да се доближавам до тях — каза Хелън отбранително, докато си играеше със закопчалката на кутията си за обяд. Клеър забели очи.
	— Здрасти — каза Мат, като ги настигна. — Мислех, че отиваме във вътрешния двор. Има още много маси… — Гласът му заглъхна, когато видя момичетата Делос. Мат събра точно толкова сила на волята, колкото да подтисне едно подсвирване при вида на разкошната гледка, разкриваща се от деколтето на Ариадна — твърде впечатляваща, тъй като Ариадна носеше късо потниче и тъкмо в този момент се навеждаше. Хелън знаеше, че лишава Мат от наслада за очите, а Клеър — от слънце, но просто не можеше да се храни навън.
	— Вие излезте. Няма проблем — каза Хелън, като ги заряза рязко и се отправи към училищната столова.
	— Лени! Какво, по дяволите? — раздразнено се провикна след нея Клеър. — Ако обичаш, би ли престанала да се държиш като пълна тъпачка?
	Гласът на Клеър достигна точно зад ъгъла при Хелън. Краят на последната дума сякаш отекна във въздуха, когато тя се озова лице в лице с Хектор и Джейсън, застанали до шкафчетата си. Говореха с Гретхен и Ейми Харт — момиче от горните курсове, от отбора на мажоретките: и двете се скъсваха да флиртуват. Гретхен и Ейми се спогледаха, а после се обърнаха едновременно и се втренчиха в Хелън, сякаш тя беше нещо гадно, което току-що са намерили в носните си кърпички. Фуриите започнаха да шепнат. Хелън си пое дълбоко дъх и се опита да ги изолира.
	— Здрасти, Хелън — каза Хектор с бодър глас и зловещо безизразни очи. Тялото му се надвеси едва доловимо напред в нейната посока, сякаш не можеше да се сдържи да не посегне и да се опита да я сграбчи. Джейсън закачливо тупна брат си по гърдите далеч по-силно, отколкото нормалните хора като Ейми и Гретхен можеха да предположат.
	— Не си груб, нали? — напомни Джейсън на Хектор.
	— Просто казвах „здрасти“ на Хелън. Здрасти, Хелън. Хелън Хамилтън, здрасти. Да си ходила до магазина напоследък? — подметна подигравателно.
	— Не, не е — каза Лукас иззад гърба й. Хелън се обърна рязко и го изгледа гневно. — Аз щях да знам — каза той толкова тихо, че нямаше начин нормалните хора да могат да го чуят. Но Хелън можеше.
	Изведнъж почувства, че вече е преживяла достатъчно заплашително поведение за един ден. Подтиквана от Фуриите, пристъпи лекичко към Лукас. Видя го как си поема рязко дъх и в миг разбра, че Лукас вероятно бе прекарал точно толкова време в опити да премахне от себе си миризмата й след малкото им сборичкване в предния му двор, колкото тя бе прекарала в опити да премахне неговата. Мисълта я направи толкова щастлива, че тя почти се засмя.
	— Кажи на Ноел, че зехтинът, който изпрати, беше най-хубавият, който съм опитвала — каза Хелън с коварна усмивчица. Видя как очите на Лукас рязко се отварят малко по-широко от страх и разбра, че правилно бе предположила. У майка му имаше нещо различно. — Всеки път, щом пожелае да опита моите брускети, е повече от добре дошла да се отбие.
	Лукас тръгна към Хелън, но изведнъж Джейсън се озова до нея, побутвайки я леко настрани, докато грубо дърпаше Лукас към шкафчетата. Хелън се възползва от шанса да си тръгне, но не можа да се въздържи от една последна язвителна забележка, докато се отдалечаваше.
	— Предай на леля си много поздрави — процеди Хелън през оголени зъби, докато минаваше покрай Хектор, съвършено имитирайки заплашителния му тон.
	Не спря да изчака отговор. Докато вървеше бавно по коридора, чувстваше как и трите момчета Делос се взират в гърба й така настойчиво, сякаш пробиваха дупки в него, но това ни най-малко не я изнервяше. Беше толкова доволна от себе си, че дори забрави да се прегърби.
	Вторникът не мина много по-добре, но поне Хелън бе спряла да се опитва да промени програмата си, за да избягва хлапетата Делос. Вместо това, те променяха графика си, за да я избягват… затова, разбира се, цял ден се натъкваше на тях. Сякаш всеки път, щом завиеше по някой коридор, се сблъскваше с някого от тях.
	За да станат нещата още по-лоши, приятелите й бяха започнали да й се дразнят. Клеър смяташе, че Хелън се държи като безгръбначно нищожество. Мат се намусваше и почваше да пъшка всеки път, щом Хелън трепнеше, защото очите й и тези на Лукас са се срещнали.
	В сряда кланът Делос смени тактиката. Щом пристигна в училище сутринта, Хелън отиде до шкафчето си и намери Джейсън да я чака там, облегнат на стената, сякаш беше поставен там за украса. Джейсън имаше тяло, сякаш създадено да се изтяга небрежно, много напомнящо на котка, която можеше да се протяга и да си подремва във всеки един миг. Имаше по-грациозно телосложение от братовчед си или от брат си, и когато застанеше до тях, изглеждаше дребен, но по същия начин, както една пантера е дребна в сравнение с лъв или бик. На Хелън, която го виждаше сам в относително пустия коридор, той й се виждаше огромен. Тя се насили да продължи да върви напред и когато той хвърли поглед към нея, тя забеляза, че имаше най-поразително дългите мигли, които беше виждала някога у момче.
	— Имаш ли секунда? — попита той сковано, но любезно. Хелън го виждаше как се концентрира, вероятно опитвайки се също така упорито като нея да пропъди Фуриите.
	— Да — отговори Хелън, без да вдига очи от пода. Виждаше, че хлапетата, чиито шкафчета бяха близо до нейното, се наслаждават и не бързат да си приберат нещата. Наистина й се искаше да си тръгнат, но никой в гимназията на Нантъкет нямаше да изпусне шанса да наблюдава отблизо още едно възможно спречкване.
	— Някои от нас смятат, че би било добра идея, ако се опитаме да изгладим нещата помежду си — каза той бързо, сякаш искаше да приключи с това възможно най-скоро. Хелън се замисли за момент.
	— Някои от вас ли? Искаш да кажеш, че още не е взето единодушно решение? За мен, имам предвид — каза Хелън остро.
	— Не, съжалявам — каза той, незабавно разбрал какво има предвид тя. — Но мислим — е, поне неколцина от нас мислят, че би трябвало поне да се опитаме да бъдем по-мили един към друг.
	— Не виждам как ще сме в състояние да го направим, а ти? — отвърна Хелън: не искаше да звучи недружелюбно, но просто не можа да се въздържи. Чу как едно от момичетата, мотаещи се наблизо, изсумтя възмутено от държанието й.
	— Просто искаме да ти бъдем приятели. Или ако не приятели, то поне не и врагове. Помисли си по въпроса — каза той, а после си тръгна.
	На Хелън й бяха нужни три опита да отвори ключалката си, докато всички стояха наоколо и я зяпаха. След като бе изчерпала цялата си енергия, за да не нападне Джейсън, докато той си тръгваше, не й беше останала никаква, за да прояви търпение. Идваше и да се разкрещи на всички, задето я съдят, но това никога нямаше да е възможно. Какво щеше да каже? _„Обикновено не съм кучка — просто сега съм ужасно навъсена и заядлива, защото ме преследват три призрака, плачещи с кървави сълзи, които не ме оставят да спя нощем.“_
	На обяд с изненада видя Ариадна и Касандра да седят на масата с приятелите й. Дори от разстояние Хелън виждаше, че Мат е превъзбуден от подтисканите хормони. Гретхен и Зак, които никога не сядаха на тяхната маса за обяд, също бяха там, подмазвайки се на популярните хлапета. Хелън се поколеба на прага за миг, като си помисли, че може би все още има шанс да се измъкне тихомълком, когато Ариадна я забеляза и й помаха да дойде при тях.
	По време на този неловък обяд, Ариадна беше възможно най-мила с Хелън, а усмивките на Касандра, макар и неуверени, бяха многобройни. Въпреки този искрен опит за приятелско отношение, Хелън беше толкова разстроена от непоносимото присъствие на Фуриите, които кръжаха точно пред крайчеца на окото й, че нервното й държание й спечели няколко скандализирани погледа от Гретхен и няколко разтревожени — от Клеър. Щом излязоха от стола, Клеър дръпна Хелън настрани.
	— Ще умреш ли, ако се държиш мило? — попита тя.
	— Нямаш представа колко се старая — отвърна Хелън през стиснати устни.
	— Старай се повече. Опитваш се да се държиш като абсолютен сноб, а аз знам, че не си, така че дори не започвай. — Клеър продължи, без да слуша възраженията на Хелън: — Ясно ми е, че става нещо странно. Нещо, за което не ми казваш. Това ме устройва. Но трябва да започнеш да _си даваш вид_, че ги харесваш, иначе хора като Гретхен и Зак ще се погрижат да ти скапят живота до дипломирането.
	Хелън кимна покорно. Знаеше, че получава добри съвети, но животът й вече си беше достатъчно скапан и без да се опитва да се хареса на семейство Делос. Въпреки това на другия ден се постара да положи усилие и се усмихна на Ариадна и Джейсън, когато мина покрай тях в коридора. Опитът не беше особено сполучлив — получи се повече като озъбена гримаса, отколкото като широка усмивка — но се прие добре от близнаците.
	Хектор беше друга работа. Очевидно не споделяше мнението, че всички трябва да опитват да се спогаждат, а след още един мъчителен ден, в който се заставяше да не трепва щом види Лукас, Хелън трябваше да мине покрай Хектор на път за тренировка. Сякаш теглен от невидими струни, Хектор смени посоката и тръгна след нея през полето. Викаше я полугласно по име, сякаш си тананикаше песен. Хелън отчаяно се огледа за някой свидетел, в случай че стане нещо, и въздъхна силно, когато видя няколко момичета, отправили се в нейната посока. Гледаха я как почти бяга от Хектор и се взираха в нея, сякаш й бяха пораснали рога. Повечето момичета в училище щяха да хукнат към Хектор, ако им се усмихваше така.
	През цялата нощ в четвъртък Хелън не можа да спи от стенанията на Фуриите, сякаш някое от децата Делос беше наблизо. В петък трябваше да стане призори, за да закара Кейт и Джери до летището. Летяха за Бостън, за да присъстват на конференция на собствениците на малък бизнес през уикенда, и Хелън очакваше с нетърпение да остане сама за няколко дни. От липсата на сън и всекидневните тревоги се чувстваше напълно смазана. Трябваше да издържи само още един ден в училище, а после можеше да се мушне в леглото и да се крие до понеделник. Може би в крайна сметка щеше дори да успее да заспи.
	За нещастие онова, което бе смятала за петъчния финал, всъщност се оказа сериозно препятствие по трасето, както откри, когато пристигна в училище. Отначало не разбра защо се блъскат в нея толкова много и предположи, че трябва да е някаква нова мода, която беше пропуснала, докато Клеър не се разкрещя на всички да се отдръпнат. После Хелън започна да се вслушва в онова, което всички казваха, когато се блъскаха.
	Хора, с които никога дори не бе разговаряла, шепнеха „кучка“ и „пачавра“, докато я подминаваха по коридора. Целият ден бе върволица от обиди. На три пъти Хелън трябваше да избяга в момичешката тоалетна, за да се скрие. Успя да изкара деня, без да види никое от хлапетата Делос, но в замяна на това се беше превърнала в прицел на подигравките на всички останали. Когато започна да се преоблича за тренировката, вече беше такава нервна развалина, че не знаеше дали ще се разплаче или ще повърне. Щом излезе навън, настигна Клеър с олюляваща се походка. За щастие останалите момичета им оставиха достатъчно място, когато затичаха по пътеката.
	— Защо изобщо им пука? — избухна Хелън в пристъп на безсилно раздразнение. — Какво значение има дали харесвам хлапетата Делос или не?
	— Защото това не е цялата история — каза Клеър внимателно.
	— Какво си чула? — попита Хелън, отчаяно копнееща за някакво обяснение.
	— Носи се слух, че Лукас и Хектор се карат за теб, затова, разбира се, сега всички момичета те мразят — каза Клеър сякаш се надяваше, че слухът е нелеп, но не беше напълно сигурна дали е такъв.
	— Шегуваш се, нали?
	Клеър поклати глава:
	— Предполагам, че Лукас и Хектор наистина са имали юмручна схватка вчера на футболната тренировка след училище. Затова ги нямаше на училище днес. Отстранени са временно.
	— Какво е станало? — попита Хелън, онемяла от шок.
	— Лукас видял Хектор да те проследява на излизане от момичешката съблекалня и откачил. Разкрещял се на Хектор да стои далече от теб. Предполагам, че Лукас един вид е казал… че си негова — каза Клеър смутено. Хелън поклати глава. Лукас бе имал предвид, че на него се полага да я убие, но не беше възможно да обясни това на Клеър.
	— Всички момичета ме мразят, защото Лукас е някакъв побъркан смотаняк, който ме преследва? Не е ли несправедливо? Ненавиждам го — каза Хедън разпалено. Поколеба се. Хрумна й друга мисъл. — Но това обяснява само защо ме мразят момичетата. Има още, нали?
	— О, да. Идва далеч по-лошата част, защото не са били просто временно отстранени от училище — продължи Клеър със сбърчено от тревога чело. — Зак каза, че Хектор и Лукас се сбили наистина страховито пред целия футболен отбор, пред треньорите, пред всички. Било е доста зле. Толкова зле, колкото смъртна схватка. Джейсън се изпречил между тях и успял да прекрати схватката, но вече било твърде късно. И… ами… всичките са изритани от футболния отбор. Затова те мрази цялото училище, включително момчетата — каза тя, приключвайки историята. — Предполага се, че и трите момчета Делос са невероятни, легендарни спортисти, и всички казват, че ти си съсипала единствения шанс на гимназията в Нантъкет за печеливш сезон.
	— Сигурно ме будалкаш — каза Хелън бавно. — Те ми съсипват живота. — Дори в дълбините на самосъжалението си, от вниманието й не убягна, че тя също им съсипваше живота.
	Бяха в града от две седмици, а вече и трите момчета бяха набелязани за проблеми с дисциплината. Ако тези инциденти продължаха да се случват, можеше да ги изритат от училище, а тогава къде щяха да отидат? Щеше да им се наложи да пътуват до сушата всяка сутрин, защото на острова имаше само една гимназия. И всичко това — сбиването, временното отстраняване от училище, фактът, че цялото училище се заяждаше с Хелън — се беше случило, _след като_ се бяха споразумели да опитат да се спогаждат.
	Една ужасна истина започваше да прониква в съзнанието й. Дори и да овладееше гнева си, а семейство Делос да овладееше своя, Фуриите нямаше да им позволят да съществуват съвместно. Сбиването между Лукас и Хектор доказваше, че хлапетата Делос или ще бъдат принудени да я преследват, или ще започнат да се нападат помежду си. Нямаше решение на проблема, което да позволи на всеки да остави другите на мира. По някаква причина, която Хелън все още не можеше да проумее, Фуриите настояваха за кръв и щяха да се доберат до нея, без значение как е пролята.
	— Наистина ли не се виждаш с Лукас? — попита загрижено Клеър. Хелън рязко се сепна от мрачния си унес.
	— Да _се виждам_ с него? Всеки път, щом го _погледна_, ми идва да си избода очите — отвърна Хелън дискретно.
	— Ето! Точно това не проумявам — възкликна Клеър. — Никога преди не си мразила някого, нито дори Гретхен, която се държи гадно с теб още от пети клас. Ти просто се отдръпна от нея, все едно нищо не е станало, а едно време беше толкова близка с нея, колкото с мен. Но тази история с теб и Лукас… Тя те разяжда! Толкова си гневна, откакто той се премести тук. Изобщо не разбирам това. Сякаш единственото смислено обяснение е това, което всички казват. — Клеър рязко млъкна.
	— Какво казват всички? — попита Хелън, като се закова на място. И без друго подтичваха бавно, но Хелън имаше нужда от прям отговор. Застави Клеър да спре и да я погледне. — Какво казват? — повтори. Клеър въздъхна и й каза всичко.
	— Че ти и Лукас сте се срещнали случайно на плажа точно преди началото на учебната година и сте спали заедно. Че той те е излъгал и ти е казал, че е само на почивка, за да не се налага да ти се обажда. Затова си се вбесила, като си го видяла в коридора, защото те е използвал, а ти си влюбена в него.
	— Леле. Това е твърде драматично — каза Хелън, чувствайки се напълно незаинтересувана.
	— Да, но вярно ли е? — попита Клеър с умоляващ поглед. Хелън въздъхна и обви ръка около нея, водейки я в бавен ход.
	— Първо на първо, Лукас и аз дори не сме се срещали преди онзи ден в коридора, камо ли пък да сме спали заедно. Второ, щях да ти кажа, ако дори бях целунала друго момче след онзи провал с Мат в килера в седми клас. Трето, и вероятно най-важното, никога не съм била толкова близка с Гретхен, колкото съм с теб. Ти си най-добрата ми приятелка, Гиг. — Хелън я прегърна силно, докато Клеър се предаде и се усмихна. — Напоследък се държа странно, знам, и наистина съжалявам. С мен става нещо странно. Искам да ти разкажа всичко за това, но не мога, защото и аз още не го разбирам. Затова моля те, моля те, просто остани на моя страна, дори ако съм ядосана и нещастна през цялото време.
	— Знаеш, че съм винаги на твоя страна, но искаш ли да бъда напълно честна? — Клеър спря отново и се обърна с лице към Хелън. — Знам, че от мен се очаква да ти казвам, че всичко ще се нареди и да ти наприказвам всичките тези насърчителни глупости, но не мога. Не мисля, че положението ще се подобри от само себе си и се тревожа за теб.
	След тренировката на пистата Хелън отиде да поеме смяната си в магазина. Беше предложила да даде на Луис свободна вечер, така че дългият му уикенд, в който трябваше да работи в магазина, докато Кейт и Джери бяха в Бостън, щеше да започне с цяла нощ почивка.
	Клиентите все още я гледаха странно, докато новината за нервния й срив се разпространяваше сред всички целогодишни обитатели на острова, но тя имаше твърде много работа, за да се разстройва от това. Докато свърши с чистенето и подготви всичко за Луис на сутринта, вече минаваше полунощ.
	Имаше един миг, докато заключваше и тръгваше към „Пиги“, когато беше нащрек и се ослушваше за опасност, но той отмина, докато се изтегли на задна скорост от паркинга и потегли към къщи. Беше проявила предпазливост, но това нямаше значение. Тъкмо беше паркирала на автомобилната алея и вървеше към къщи, когато някой скочи върху нея.
	Първото, което почувства, беше признателност. Поне кланът Делос беше изчакал Джери да замине благополучно, преди да дойдат да я убият. Жилеста ръка се обви около врата й, като едновременно с това я дръпна назад и я притисна надолу, докато Хелън падна на колене. Дишането й беше прекъснато и беше превита напред по такъв начин, че не виждаше нищо от човека зад гърба си. Запита се кой ли беше спечелил целия този спор от типа: „Тя е моя“. Лукас или Хектор? От липсата на кислород пред погледа й заплуваха бели и сини петна. После си представи как баща й се прибира у дома, за да открие мъртвото й тяло на алеята за коли и разбра, че колкото и голямо числено превъзходство да имаха над нея, трябваше да окаже съпротива. Не можеше да позволи той да изгуби още един любим човек. Никога нямаше да го преживее.
	Хелън сви ръка и заби лакът в слънчевия сплит на нападателя си с всяка капчица сила, която й беше останала. Чу как човекът си пое въздух през зъби, а след това почувства как я изпуска. Задните части на дланите й застъргаха по земята, когато възпря стремглавото си падане напред. Пое си два пъти дълбоко въздух, преди да вдигне очи, изненадана, че никой от останалите не се беше намесил да я възпре.
	Лукас се взираше надолу към нея, дясната му ръка беше протегната и стискаше тениската на Хелън. Странно, Хектор гледаше през рамо — далече от Хелън. Тя едва имаше време да отбележи този факт, преди Лукас да проговори. Щом го направи, Фуриите започнаха да надават вопли зад него. Хелън се зачуди защо им беше трябвало толкова време да се появят, но не й се отдаде шанс да се замисли върху това.
	— Джейсън! Ариадна! Доведете я жива — нареди той, подчертавайки думата _жива_, докато гледаше остро към Хектор. Близнаците потеглиха в същата посока, накъдето гледаше Хектор. Хелън се възползва от този момент, за да скочи и да хукне да се спасява.
	Никога преди не се беше опитвала да тича с пълна сила. Винаги беше знаела, че ако го направи, ще открие, че всички кошмари, които някога бе имала по отношение на себе си, са верни. _Чудовище, откачалка, животно, вещица:_ всички прозвища, които си беше нашепвала, когато извършеше нещо невъзможно, щяха да изплуват на повърхността, ако си позволеше да се отпусне. Но когато чу Хектор да изръмжава името й, тя не се замисли какво щеше да означава или какво щеше да бъде усещането да затича толкова бързо, колкото можеше. Просто го направи.
	Нещо я накара да излезе сред пущинаците. Мрачните, равни земи, които се простираха под избелващата всички цветове светлина на луната, по някакъв начин и се струваха по-безопасни от пътищата и къщите на нейния квартал. Ако щеше да умира, то щеше да е насаме, без слаби нормални същества да жертват себе си, за да спасят бедната Хелън Хамилтън, тяхната отдавнашна съседка и приятелка.
	Ако трябваше да се обърне и да се бори, тя искаше да го направи под широкото, ниско небе на необитаемите части от своя остров, а не обкръжена от огромните крайбрежни къщи със стени, облицовани с дървени летви. Отправи се на запад, напряко през северната страна на своя остров, докато спокойните води в залива на Нантъкет се плискаха тихо някъде далече от лявата й страна, а Лукас и Хектор я викаха по име зад гърба и. Настигаха я.
	Хелън пресече Полпис Роуд, заобикаляйки езерото Сесача-ча, докато видя истинския Атлантик: не по-спокойния му сродник, залива на Нантъкет, а разбунената вода в края на континента. Трябваше да се скрие, но земята беше равна и открита, а въздухът беше кристалночист и ясен. Хелън се загледа към тъмните вълни, които искряха като мастилено черен станиол на лунната светлина, и се помоли някаква мъгла или мараня да се появи и да я покрие. Този проклет океан й беше длъжник, задето едва не я погуби в детството й, помисли си тя истерично, и беше редно да си плати. След още няколко крачки, молбата на Хелън чудодейно получи отговор. Тя затича на север по крайбрежието към необитаемата пясъчна ивица в северния край на острова и навлезе във влажна, солена мъгла.
	Във влажния въздух, Хелън чуваше преследвачите си още по-ясно и знаеше, че и те я чуват по-добре. Обзета от паника и изтощение, тя сляпо се хвърли в мъглата и помоли тялото си да се движи още по-бързо. На косъм от припадъка, почувства как тялото й олекна, а затрудненото й дишане изведнъж стана по-леко. Смазващият натиск върху ставите и гръбнака й от огромните й крачки рязко спря. Още се движеше, но вече не чувстваше нищо, освен студа и вятъра, който разпиляваше косата й. Втурна се през ръба на мъглата и не видя около себе си нищо, освен тъмнина и звезди. Навсякъде имаше звезди. Тя погледна надолу.
	Под нея бяха проблясващите светлини, очертаващи краищата на добре познатата „запетая“ в средата на океана. Оглеждайки се наоколо за самолета, в който обикновено би трябвало да се намира тялото й на тази височина, Хелън видя как крайниците й се носят плавно във въздуха, подвижни и гъвкави, сякаш бяха потопени във вода. Погледна отново надолу и осъзна, че блещукащата запетая беше прекрасният й малък островен дом. Видимостта й се ограничи до стесняващ се черен тунел. Без звук, тя изгуби съзнание и падна от небето, което толкова доскоро бе предявявало претенции за нея.


	6.


	В сухите земи беше нощ. Хелън бе изненадана, че тук съществуваше такова нещо като време. Това я смути толкова много, че тя се огледа бързо наоколо, несигурна къде се намира. След няколко мига реши, че да, наистина се намираше в сухите земи, но този път хълмистият терен беше по-хоризонтален и по-открит. Тъмното, пусто небе изглеждаше някак по-ниско и натежало. После тя погледна през рамо. Трябваха й няколко мига да разбере какво вижда.
	На километри от нея имаше линия, пресичаща земята и небето, където равният нощен пейзаж се превръщаше отново в по-познатия, по-хълмист дневен пейзаж. Различните времеви зони се намираха редом една до друга, като две картини в ателие на художник — неподвижни, неизменни, и двете еднакво реални. Тук времето беше място и никога не се движеше. По някакъв начин в това имаше смисъл.
	Хелън вървеше. В онази част от сухите земи, където цареше нощ, беше студено и зъбите й защракаха неконтролируемо. В онази част, където беше ден, нямаше спасение от горещината, затова Хелън разбра, че в частта, където бе нощ, нямаше да намери топлина, колкото и да разтриваше ръцете си и да трепереше. Видя някого далеч напред. Той беше обзет от паника.
	Тя забърза напред, докато успя да види, че това беше Лукас. Бе застанал на ръце и колене, придвижвайки се опипом наоколо, сякаш беше сляп — вкопчваше се в острите камъни, порязвайки ръцете си на ръбовете им. Беше много изплашен. Повика го, но той не я чуваше. Тя коленичи до него и взе лицето му в ръцете си. Отначало той трепна и се отдръпна от нея, а после сляпо протегна ръка, обзет от облекчение. Устните му оформиха името й, но от тях не излезе звук. Държейки го в ръцете си, той й се стори много лек. Накара го да се изправи, макар да беше толкова изплашен, че вървеше прегърбен и с треперещи крака. Изплака тихо и Хелън знаеше, че я умолява да го остави. Беше твърде изплашен, за да се движи, но Хелън знаеше, че не може да го послуша, иначе той никога нямаше да напусне тази мрачна, суха земя.
	Макар че той изрева, тя го принуди да стане и да върви.

	Хелън изпитваше ужасна болка. Искаше да изстене, но нямаше сила да издаде никакъв звук. Чуваше наблизо океана, но не можеше да помръдне или да отвори очи, за да го види. Почувства как главата й се поклаща леко нагоре-надолу, сякаш лежеше по корем върху неравен сал, и устните й се присвиха в съвсем лека благодарствена усмивка. Нещо беше спряло падането й и внимателно я поддържаше. Съсредоточи се върху тази частица късмет, докато разделяше болката на поносими малки парчета, с всеки удар на сърцето. След десет удара на сърцето преброи до двайсет. На „двайсет“ се застави да стигне до четирийсет и така нататък. Чу под себе си друг равномерен ритъм и след малко сърцето й туптеше в синхрон със звука, идващ от спасителния й сал. Туптяха заедно, всеки окуражаващ другия. Тя лежеше напълно неподвижно.


	Сякаш минаха часове, а Хелън все още лежеше неподвижно, но най-после можеше да отвори очи и да ги фокусира. Сред бързите, ослепителни проблясъци, които идваха от някакъв далечен фар, можеше да различи само пясъчни стени. Под дясната й буза имаше топла тениска. След няколко мига осъзна, че в тениската имаше някого. Лежеше върху някакъв мъж. Неравното нещо под главата й бяха гърдите му, а усещането за олюляване идваше от дишането му. Тя ахна. Момчетата Делос я бяха заловили.
	— Хелън? — попита Лукас със слаб и задъхан глас. — Издай някакъв звук, ако си жива — едва успя да продума. Не звучеше, сякаш смята да я убие, затова тя отговори.
	— Жива съм. Не мога да се движа — прошепна тя в отговор. При всяка сричка я пронизваше болка, идваща от диафрагмата.
	— Чакай. Слушай вълните. Спокойно — каза той, изричайки с усилие всяка дума, докато тежестта на тялото й се опитваше да му изкара въздуха.
	Хелън знаеше, че не може дори да си вдигне ръката, затова се отпусна, както й каза той, и просто гледаше как светът се люлее ту нагоре, ту отново надолу, с всяко дихание на Лукас. Чакаха в редуващите се светлина и тъмнина от сигналите на фара, заслушани в прибоя, който се плискаше в пясъка.


	Когато агонията започна да намалява до почти поносимо усещане, Хелън успя да забележи повече неща за тялото си. От това, което видя, външно по-голямата част от тялото й изглеждаше нормално, но усещаше вътрешностите си лепкави и омекнали, сякаш беше току-що сготвена в микровълновата фурна бисквита с парченца шоколад. Костите й едва крепяха мускулите и тъканите, които би трябвало да поддържат, и усещаше сърбяща топлина в гръбнака. Разпозна усещането като подобно на онова, което бе изпитала веднъж, когато се учеше да кара скутер и по невнимание го преобърна. Тогава някаква част от нея знаеше, че си е счупила ръката, но докато я снимат на рентген, вече беше почти като нова. Сърбежът означаваше, че заздравява.
	По някакъв начин беше паднала от небето и бе оцеляла. Наистина беше чудовище. Откачалка. Може би дори вещица. Тя заплака.
	— Не се плаши — успя да изрече Лукас отведнъж. — Болката ще премине.
	— Би трябвало да съм мъртва — тихо изхленчи тя през размекнатата си челюст. — Какво не ми е наред?
	— Не. Няма нищо нередно. Ти си една от нас — каза той с малко по-силен глас. Оздравяваше, точно толкова бързо, колкото и Хелън.
	— Какво означава това?
	— Наричаме себе си Потомци — каза той.
	— Издънки? — промърмори Хелън, спомняйки си определението на думата от една от омразните задачи за „дума на деня“ на Хърги. — Потомци на какво?
	Лукас й отговори. Хелън го чу, но отговорът му не стигна до ума й. Думата _полубог_ беше толкова далеч от онова, което очакваше да чуе, че трябваше да го обмисли за миг. Беше се подготвила, че онова, което я правеше такава, каквато беше, е нещо ужасяващо, може би дори зло.
	— А? — изтърси глуповато тя, толкова объркана, че беше спряла да плаче. Челюстта й се разклати и Хелън осъзна, че Лукас се смее.
	— Ох. Не ме карай да се смея — каза той, макар че гърдите му продължаваха да подскачат нагоре-надолу.
	Струваше й се забавно главата й да се поклаща така, затова и тя започна да се смее, съжали за това, но някак не можеше да спре. Сякаш болката беше толкова ужасна, че единственият начин да отмине беше със смях.
	— Това наистина боли — каза той, когато започна да се овладява.
	— Ако ти спреш, и аз ще спра — каза тя: нейният пристъп на смях също затихна.
	Между отново напиращия от време на време кикот, те се заеха тихо да се справят с болката и да чакат телата им да се „закърпят“ сами. Въпреки болката, времето минаваше облекчаващо. С едното си ухо, Хелън долавяше равномерното биене на сърцето на Лукас, а с другото чуваше чайките. Зората щеше да изгрее всеки миг и тя се чувстваше напълно защитена за пръв път от седмици.
	— Защо вече не те мразя? — попита тя, когато почувства, че костите на главата й са достатъчно заздравили, за да произнесе думите както трябва.
	— Тъкмо се питах същото. Мисля, че Фуриите са си отишли. — Лукас въздъхна дълбоко, сякаш току-що бяха свалили от гърдите му огромна тежест, макар Хелън да знаеше, че главата й вероятно е тежка като топка за боулинг. — За миг се изплаших, когато бяхме във въздуха. Беше ми много трудно да не те нападна.
	— Ние ли? О, ти можеш да летиш! — възкликна Хелън, осъзнавайки факта.
	Спомни си как Лукас имаше навика да се появява и изчезва толкова внезапно и как беше чувала глухите и странни звуци при изпитанията и приземяванията му. Никога не го беше виждала да лети, защото никога не й бе хрумвало да погледне нагоре.
	— Как се озова под мен? — попита тя, като смени съвсем леко позата си.
	— Хванах те. Видях те да припадаш и се опитах да забавя падането ти, доколкото мога, но вече бяхме близо до земята, когато те обгърнах с ръка. — Той също се размърда, а после трепна от болка. — Не мога да повярвам, че сме живи.
	— И аз. Помислих, че тази вечер идваш да ме убиеш, но вместо това ти си ме хванал — каза удивено тя, все още зашеметена. — Ти си ми спасил живота.
	Сякаш падането беше изкарало цялата ярост от нея. Изобщо не мразеше Лукас. Почувства как натискът на ръцете му, които лежаха на гърба й, се засилва леко, а после се отпуска отново.
	— Слънцето изгрява — каза Лукас след малко. — Да се надяваме, че сега семейството ми ще може да ни види.
	— Всичко, което виждам, са гърдите ти — с дясното око, и пясъчни дюни — с лявото. Къде сме?
	— На дъното на образувалия се при удара ни в земята кратер, върху последното късче от брега преди фара на Грейт Пойнт, точно при върха на най-тясната пясъчна ивица в най-северния край на остров Нантъкет.
	— Толкова… лесно откриваеми — подметна Хелън.
	— На практика в задния ми двор — пошегува се Лукас, а после трепна болезнено, когато се засмя. Притихна за миг, после проговори отново: — Коя си ти? — попита най-накрая.
	— Аз съм Хелън Хамилтън — отвърна тя колебливо, несигурна накъде бие той. Прииска й се да можеше да види лицето му.
	— Името на баща ти е Хамилтън, но това не е твоята Династия — каза той. Хелън почувства главната буква _„Д“_ в думата _„Династия“_ само от интонацията, с която си беше послужил. — Обикновено би взела името на майка си, която е от Потомците, вместо това на простосмъртния си баща. Коя е била тя? — попита той, сякаш цяла нощ бе възнамерявал да й зададе този въпрос.
	— Бет Смит.
	— Бет Смит. Ясно — каза той саркастично.
	— Какво?
	— Ами, „Смит“ очевидно е измислено име.
	— Не можеш да си сигурен. Не знаеш нищо за нея. Как можеш да кажеш, че това не е истинското й име? — попита Хелън, преминавайки в отбранителна позиция.
	Самата тя дори не познаваше майка си, а този непознат твърдеше, че знае повече от нея. Хелън се почувства леко засегната, задето се налагаше да признае пред себе си, че може би наистина беше така. Освен това за пръв път от часове тя ясно си даде сметка, че лежи върху него, и вече не искаше да е там. Опита се да се подпре на горната част на ръката си, но изгаряща болка я предупреди, че това няма да го бъде. След няколко немощни опита да се изтърколи от него, тя се предаде. Почувства как той се усмихва, а ръцете му се напрягат да я задържат, просто в случай, че успее да се измъкне.
	— Знам, че майка ти не се е казвала Бет Смит, защото можеш да летиш, Хелън; а сега мирувай. Причиняваш ми болка — каза той искрено.
	— Съжалявам — каза тя, внезапно осъзнала, че той е поел пълната сила на тежестта й, когато са се ударили в земята. Нараняванията му вероятно бяха далеч по-тежки от нейните — а нейните бяха ужасни.
	Докато наблюдаваше как пясъкът става сив, после розов, а след това коралов от изгряващото слънце, Хелън си помисли, че това бе втората зора, която виждаше за също толкова дни. От двете, далеч повече предпочиташе тази. Изпитваше далеч повече болка, но освен това беше жива и напълно освободена от гнева. Не беше осъзнавала колко тежко е било бремето на омразата, докато не й бе позволено да го смъкне.
	Чу глас, който викаше Лукас, и макар да знаеше, че са в опасност, докато лежаха безпомощни в тази яма, не искаше да бъде намерена. Ами ако Фуриите се върнеха с останалите членове на семейството?
	— Насам! — обади се немощно Лукас.
	— Чакай — примоли се Хелън. — Ами ако те все още могат да виждат Фуриите, когато ме погледнат? Не мога да се защитя в това състояние.
	— Никой няма да те нарани — обеща той: ръцете му леко се стегнаха около нея.
	— Хектор… — поде тя.
	— … ще трябва да се справи първо с мен — заяви той решително.
	— Ъъ, Лукас? — каза тя, опитвайки се да привлече вниманието му, тъй като не искаше да го обиди, изтъквайки очевидното.
	— Да — отвърна той, подсмихвайки се, доловил какво иска да каже тя. — Знам, че в момента не ставам точно за агент от Сикрет сървис, но вярвай ми, няма да позволя на никого от тях да те нарани — дори и на големия, лош Хектор. Не е толкова ужасен, колкото си мислиш, да знаеш. — Успя да наклони глава достатъчно настрани, за да погледне Хелън в очите.
	— Ти си му братовчед. Нормално е да имаш добро мнение за него.
	— Тогава ще оставя това на теб. Не мога да направя нищо, за да ни скрия, но няма да им се обаждам, ако не искаш — каза той и остави главата си да клюмне и отново да изчезне от полезрението й.
	Лежаха там, слушайки как семейството му го вика по име отново и отново, но Лукас удържа на думата си. Не издаде нито звук, макар че трепна, когато чу изтощения глас на Касандра. Звучеше отчаяна и уплашена. Всички звучаха така. И вината беше на Хелън. След още няколко мига тя вече не можеше да издържа.
	— Насам! — изкрещя Хелън колкото можеше по-силно. — Тук сме!
	— Сигурна ли си? — попита предпазливо Лукас.
	— Не. — Тя се засмя нервно, преди да се провикне отново, този път с помощта на Лукас.
	От долния край на брега се разнесоха много викове и шум от крака, тичащи бързо през пясъка. После Хелън почувства как Лукас се опитва да помръдне глава, за да погледне някой, застанал над тях.
	— Здрасти, тате — каза извинително.
	Кастор промърмори някаква ругатня, която Хелън не разпозна, но смисълът беше достатъчно ясен. После започна да дава нареждания и Хелън почувства как някой тупна до нея.
	— Богове — прошепна полугласно Ариадна. — Хелън? Ще се опитам да те изтърколя оттам, ясно? Но първо ще трябва да се опитам да ускоря малко зарастването на костите ти. Ще усетиш малко горещина, но не се страхувай, изцеляването е един от талантите ни — на мен и на Джейсън. Джейс, ела и се погрижи за краката й — провикна се тя.
	Хелън чу ново тупване, а после почувства как близнаците внимателно плъзгат ръце надолу по ръцете и краката й. Костите й се изпълниха с изгарящо усещане, което бе толкова непоносимо, че я накара да се запита дали нямаше да е по-добре без никакво „изцеляване“. Точно преди да им се примоли да спрат, изгарящото усещане милостиво приключи. Близнаците преброиха до три и предпазливо я обърнаха по гръб, сякаш беше разтекла се палачинка. Хелън се опита да бъде смела, но не можа да попречи на един писък да се изплъзне от гърлото й. Всеки мускул, всеки сантиметър кожа, всяка кост в тялото й гореше от болка, сякаш някой беше напълнил кръвоносната й система с изгарящо горещи късчета стъкло.
	Стисна зъби и на няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да прецени, че се владее достатъчно, за да отвори очи. Когато го направи, видя искрящите лешникови очи на Ариадна, обрамчени със същите невероятно дълги мигли като тези на Джейсън, да гледат съчувствено надолу към нея. Тя се взря в лицето на Хелън с внимателен изучаващ поглед, а после й се усмихна уморено. Хелън си помисли, че Ариадна изглежда изцедена, сякаш това, което беше направила за нея, й беше струвало скъпо. Извитите й устни бяха пепеляви, вместо червени като череши, както обикновено, а дългата й кестенява коса беше залепнала по запотените й бузи.
	— Не се тревожи. Лицето ти вече се връща към правилната си форма. Докато падне нощта, вече ще си в обичайния си изящен вид — каза тя, като приглади утешително косата на Хелън. — Не мърдай. Връщам се веднага.
	Хелън се огледа наоколо. За пръв път успя да види къде двамата с Лукас бяха прекарали нощта. Отне й един миг да схване, че се намираха в дупка в земята, която беше поне метър и петдесет дълбока и три пъти по толкова широка, а й отне дори още повече време да осъзнае, че дупката бе образувана от телата им при падането. Почувства как водата напоява дрехите й, докато се процеждаше от влажния пясък, и осъзна, че Лукас трябва да е лежал в студена локва цяла нощ. Обърна глава настрани, за да може да го погледне.
	По дължината на тялото му се простираше лека вдлъбнатина с очертанията на Хелън, а гръдният му кош бе леко хлътнал от тежестта на главата и раменете й. Лицето му беше присвито в гримаса. Тананикаше си леко под нос, сякаш за да даде на гласните си струни и някаква друга работа, освен да вият. Баща му кръжеше над него, като го гледаше право в очите и му говореше тихо. Тя видя как Лукас кимва леко, после си поема дълбоко дъх и се напряга. Гръдният му кош се разшири до по-нормална форма, а после Лукас внезапно изпусна дъха си и се задъха, сякаш току-що беше повдигнал огромна тежест. Една сълза се стече от ъгълчето на окото му и попи в косата му.
	Баща му каза нещо успокояващо, а после се измъкна без усилие от дупката и започна да обсъжда с Хектор стратегията. След като си даде няколко мига, за да оправи дишането си, Лукас обърна глава настрани, за да може да погледне назад към Хелън.
	— Мисля, че най-лошото мина — каза, като стисна ръката й. Тя не беше осъзнала, че са се хванали за ръце, но й се струваше правилно. Стисна и тя леко в отговор и се усмихна. Той изглеждаше ужасно. Много по-зле, отколкото Хелън можеше да предположи.
	— Нищо работа — каза тя игриво, опитвайки се да го разсее. — Е, какво ще правиш другия петък вечер?
	— Какво имаш предвид?
	— Можем да опитаме да се блъскаме с коли — предложи тя бодро.
	— Това го правих миналия уикенд с Джейс — каза той с престорено съжаление.
	— Да отидем в зоологическата градина и да се хвърлим на лъвовете? — бързо изстреля тя в отговор, отчаяно решена да задържи вниманието му върху себе си, вместо върху хлътналите му гърди.
	— Римляните, така да се каже, са изтъркали от употреба това забавление. Да се сещаш за нещо оригинално?
	— Ще измисля нещо — предупреди го тя.
	— Нямам търпение — промълви той, а после извърна лице, докато се бореше с нова разтърсваща вълна от болка.
	— Хей! Малко помощ! — извика Хелън: гласът й плавно се извиси до пронизителен писък, докато гледаше как Лукас се тресе. — Лукас не се справя никак добре!
	— Не, не се справя _особено добре_ — изрече Касандра с дрезгав, горчив глас отнякъде около краката на Хелън. Хелън не беше осъзнала, че в дупката при тях има някой, докато двамата с Лукас се държаха за ръце и си подмятаха шеги, но имаше чувството, че на Касандра не й беше харесало онова, което беше видяла.
	— Сваляй дъските, време е да ги преместим — извика Касандра на баща си, сякаш тя ръководеше всичко.
	Очите на Хелън се разтвориха широко от изненада, че едно четиринайсетгодишно момиче си позволява да говори така на по-възрастните, а още повече — че й се подчиняват, но дъските бързо бяха спуснати без никакъв коментар. Джейсън и Ариадна внимателно положиха Хелън и Лукас върху дългите тънки дъски и им наредиха да не мърдат. Близнаците прокараха сияещите си ръце на два сантиметра над тялото на Лукас, и Хелън го видя как стиска зъби, докато те ускоряваха оздравяването му. Точно когато си помисли, че Лукас всеки момент ще се разпищи, близнаците спряха, спогледаха се в знак на безмълвно общуване, а после кимнаха изтощено. И двамата бяха пребледнели толкова много, че на Хелън бузите им й се сториха сиви; но пък изглеждаха странно щастливи, сякаш нищо не доставяше на никого от двамата по-голямо удоволствие от това да помогнат на някого друг. Хелън се опита да им благодари, но Ариадна й каза да си пести силите.
	Оставиха Хелън и Лукас да лежат върху дъските, докато ги вдигнаха от кратера и ги положиха един до друг отзад в същия огромен джип, по чийто адрес на Хелън й бяха хрумнали толкова много заядливи мисли. Сега, когато джипът служеше за нейна линейка, тя мълчаливо обеща никога повече да не си мисли лоши неща за големите превозни средства.
	Кастор беше зад волана и нямаше търпение да потегли. Колкото по-дълго останеха на брега, толкова по-високо се издигаше слънцето, и толкова по-голяма беше вероятността да ги открият. Касандра ги придружи, но Джейсън, Ариадна и Хектор останаха да запълнят кратера и да оставят брега във възможно най-нормален вид.
	— Не можем ли просто да сложим един голям скален отломък в средата и да се престорим, че е било астероид? — чу Хелън да пита Хектор, изтощен.
	— Мислиш ли, че това ще свърши работа? — попита Джейсън, ободрен от перспективата да се озове в леглото след час или дори по-скоро.
	— Не — заяви Касандра решително. — Тази част от острова е природен резерват. Пълно е с разни учени. Ще познаят, че камъкът не е с космически произход.
	Джейсън и Хектор издадоха еднакви стонове и моментално се заловиха отново за работа. За пореден път никой не оспори мнението на Касандра. Хелън винаги беше приемала по подразбиране, че Лукас е водачът на децата, и че баща му, Кастор, е лидерът на цялата фамилия, но сега си помисли, че в семейство Делос може би действаше и друга, не толкова традиционна движеща сила. Когато Касандра говореше, всички слушаха — включително Кастор. А Касандра очевидно нямаше нужда от влиянието на Фуриите, за да изпитва неприязън към Хелън. Което й напомни…
	— Не виждам Фуриите! — внезапно възкликна Хелън на глас.
	— Никой от нас не ги вижда — отвърна Кастор замислено. Хелън чу звук като от кожа, когато той се извъртя на мястото си, за да погледне назад към тях. — Ще го разгадаем по-късно. Засега вие двамата се нуждаете от почивка.
	Тя не можеше да оспори това: всъщност, едва си държеше очите отворени. В мига щом чу приспивното мъркане на двигателя, тя клюмна точно като неспокойно бебе по време на разходка с кола.


	Събуди се в голямо, бяло легло, докато слънцето залязваше. Прозорецът на стаята обрамчваше небето, което беше обагрено в цветове, за които художниците на острова биха полудели.
	Размърда пръстите на краката си. Когато този опит се оказа сполучлив, тя се подпря на лакти и се надигна до седнало положение. Когато преметна крака отстрани на леглото, осъзна, че беше облечена в нечия чужда нощница и че не носеше нищо отдолу. Знаеше, че се възстановява от почти смъртоносно преживяване, но въпреки това беше достатъчно стеснителна, за да се изчерви. Нощницата всъщност беше по-скоро „неприлична“ според Хелън, тъй като обикновено нощниците бяха много по-дълги и по-непрозрачни. Опитът й да стъпи на пода обаче беше достатъчен да заличи свенливостта й, и на стреснатия й вик бързо се отзова появила се тъкмо навреме услужлива ръка.
	— Спокойно. Ето, облегни се на мен — каза Ариадна. Я виж ти, не мога да повярвам колко бързо оздравяваш. Но въпреки това е добре да полежиш още малко.
	Опита се да я накара да си легне отново, но Хелън остана седнала на ръба на леглото, поемайки си дъх на няколко пъти.
	— Ами, аз, как да кажа… не мога — отвърна тя, като погледна смутено Ариадна.
	— До тоалетната ли ти се ходи? Добре — изкиска се нервно тя. — Ще те занеса. Само не пишкай върху мен.
	Хелън се засмя признателно. Ариадна превръщаше една смущаваща ситуация във възможно най-забавна, така че Хелън да се почувства по-удобно. Това бе нещо, което Клеър би направила. Хелън беше все още смутена, но с няколко шеги и малко такт, и двете се справиха.
	— Имаш ли нещо против да те прегледам и да видя как се възстановяваш? — попита Ариадна любезно, когато Хелън бе настанена отново в леглото. — Това значи, че ще трябва да положа ръце върху теб, и искам да съм сигурна, че не възразяваш.
	— Току-що ме видя как пишкам — отвърна Хелън със смутен смях. — Така че, не — нямам нищо против един преглед. Но чакай — ще боли ли?
	— Ни най-малко. Просто ще погледна, няма да присаждам клетки. Ето от това _наистина_ боли. Ако това е някаква утеха, за мен също не е забавно. Толкова е изтощително — каза Ариадна с усмивка, докато побутваше Хелън, карайки я да легне.
	— Добре — каза Хелън неуверено. Отпусна се на възглавниците и зачака болката, за която подозираше, че скоро ще последва, въпреки оптимистичното отричане на Ариадна.
	Ариадна положи ръце върху ребрата на Хелън и се съсредоточи. Хелън изпита леко вибриращо усещане, сякаш стоеше пред огромен свръхзвуков високоговорител, но, както й бе обещано, въобще не болеше. След няколко мига Ариадна повдигна ръце и я погледна.
	— Не мога и да си мечтая за по-добра пациентка — каза тя с лъчезарна усмивка. — След като видях колко сте пострадали двамата с Люк, имах известни притеснения. Но ще се оправиш напълно.
	— Благодаря ти — каза Хелън искрено. — За това, че ме лекуваш и ми помагаш…
	— И аз _ти_ благодаря, че не се изпишка върху мен. — Ариадна се засмя, когато красива, подобна на фея жена около двайсетте подаде глава през полуотворената врата.
	— Вие двете се забавлявате твърде много за хора, които са в болнична стая — каза тя с дяволито изражение в жълтеникавите си котешки очи. Хелън имаше чувството, че тези очи обикновено са изпълнени с такова палаво изражение, и мигновено я хареса заради това. Изражението й напомни на Кейт. Жената влезе в стаята, звънтейки като разтърсена кесия с дребни монети. Имаше къса, оформена на иглички коса. Хелън забеляза, че китките й бяха отрупани с безкрайни пластове от проблясващи гривни, и макар да не ги виждаше, чу, че вероятно и около глезените на жената имаше няколко подобни бижута.
	— Хелън, това е леля ми Пандора. Дора, това е… — Ариадна потропа отсечено с пръсти по постелката на леглото, имитирайки барабанен бой. — Прочутата Хелън Хамилтън.
	— Та-дам — отвърна немощно Хелън. Пандора седна на края на леглото.
	— Ве-ли-ко-леп-но! Разбирам защо толкова е подлудила Лукас — каза тя с дръзка усмивка.
	— Не! С това е свършено! Не сме чували Фуриите, откакто се събудихме на брега — каза Хелън настойчиво. Когато Пандора я погледна странно, Хелън изпита чувството, че трябва да продължи: — Вече не искам да убивам никого от вас. Просто исках да съм ясна.
	— Е, хубаво, защото чух, че имаш доста добър арсенал — каза Пандора, сякаш й правеше голям комплимент. Хелън нямаше представа за какво говори тя, затова смени темата.
	— Как е Лукас? — попита тя предпазливо, все още изненадана, че може да изрече името му, без да изпадне в пристъп на гняв. Пандора и Ариадна се спогледаха бързо.
	— Ще се оправи — каза твърдо Пандора. Разлюля китки и гривните й се превърнаха във водопад от отблясъци и звънтящи звуци, сякаш вярваше, че жизнерадостният звук ще прогони всички мрачни мисли.
	— Беше на косъм, но се възстановява — допълни Ариадна с оптимистично изражение. Хелън не можеше да погледне нито една от двете. Напрегнатият миг беше прекъснат от къркорещ звук в стомаха на Хелън, който продължи прекалено дълго.
	— Така, значи си гладна — каза Пандора сухо. — И мисля, че с малко помощ може би ще си в състояние да слезеш долу.
	Хелън бе издокарана с дълга мъхеста хавлия за баня с емблемата на популярен испански футболен отбор, от дрешника на Ариадна. После, с още няколко шеги за това как малко угояване ще й се отрази добре, двете й нови покровителки я отнесоха долу.
	Когато стигнаха до кухнята, ги посрещна божествено ухание, разнасящо се от печката, и стомахът на Хелън отново изкъркори шумно. Хектор чу звука и повдигна вежда, докато я настаняваха внимателно в един стол до кухненската маса. Каза нещо на жената, която приготвяше вечерята, и тя се завъртя рязко да погледне Хелън.
	— Не мислех, че ще се присъединиш към нас — каза жената с удивено изражение. — Толкова се радвам.
	— Благодаря ви. И благодаря отново за нещата, които изпратихте на баща ми и мен. Веднага разбра, че това бе Ноел Делос, и освен това веднага й стана ясно, че Ноел беше обикновена жена без грам полубожествена сила. Огромно бълбукащо гърне от вина закипя в гърдите на Хелън. Беше заплашила тази крехка жена в семейство на супергерои — беше я заплашила не с какво да е, а да навреди на сина й и на племенниците й. Ноел се усмихна разбиращо при вида на разкаяното й изражение.
	— Добре си дошла. Сега, първо най-важното. Как да се свържа с баща ти, за да му съобщя, че си добре?
	— Предпочитам да не замесвам баща си в това — отвърна Хелън нервно.
	— Нямаше те цяло денонощие. Не мислиш ли, че ще се разтревожи?
	— Той е в Бостън за уикенда. Ще се върне чак утре вечерта.
	— Добре, решението си е твое, но искам да знаеш, че според мен ще е по-добре, ако двамата с баща ти проведете един дълъг разговор за всичко това — каза Ноел с пронизващ поглед. После се обърна рязко и се зае с вечерята. Хелън изпита чувството, че може и да бе получила отсрочка, но още не беше помилвана.
	Готова ли си да хапнеш сега? — попита Ноел, като се суетеше наоколо.
	— Мисля, че никога преди не съм била толкова гладна — каза Хелън искрено.
	— От изцеляването е — каза Ноел, усмихвайки се на някаква своя мисъл, докато слагаше пред нея хляб, сол и зехтин. Наля висока чаша мляко, а после посочи нетърпеливо. — Яж. Сега не е моментът да бъдеш стеснителна, Хелън. Нуждаеш се от тази храна.
	Хелън се нахвърли на хляба като средновековен чревоугодник с ниска кръвна захар. Ноел се усмихна отново и помоли Хектор да отиде да вземе твърдо сирене от хладилника. Той неохотно се подчини. Докато оставяше сиренето на масата, се пошегува, че го е страх да приближава пръстите си твърде много до устата на Хелън.
	— Я виж кой го казва — възропта Пандора. — Само преди две седмици трябваше да броя приборите за хранене след всяко ядене, за да се уверя, че не си погълнал някой от тях.
	— Преди две седмици си се възстановявал? — попита Хелън, а после си спомни, че Хектор и Пандора бяха пристигнали по-късно от останалите членове на семейството.
	Толкова много неща се бяха случили само за няколко седмици, че на Хелън й се струваше, че всеки ден бе побрал в себе си по една цяла седмица. Докато се удивляваше на факта колко много се бе променил животът й, забеляза, че в кухнята се беше възцарила тишина. Очевидно беше засегнала чувствителна тема, защото всички си разменяха нервни погледи над главата й.
	— Съжалявам, не исках да нахалствам — поправи се Хелън бързо.
	— Не, всичко е наред. Просто въпросът е, че неотдавнашното възстановяване на Хектор е част от нещо много по-голямо — каза Ноел. — А сега си хапни.
	Отначало Хелън изпитваше натрапчивата сдържаност на новодошъл гост, но щом поставиха пред нея яхнията от леща, цялото й същество се изгуби в мъгла от вкусове. Смътно осъзнаваше, че други хора си придърпват столове или стоят около печката, докато опитваха едно или друго ястие, вземаха си чинии или просто се застояваха да поговорят, но беше твърде съсредоточена върху непрекъснато сменящите се блюда пред нея, за да различава отделните хора от тълпата. Ноел непрекъснато носеше храна. На няколко пъти Хелън забеляза как Касандра бързо пренася подноси нагоре-надолу по стълбите, но осъзна, че са за Лукас едва когато вече заспиваше над нещо сладко и пълно с ядки, направено от тесто.
	— Готова ли си за сладоледа? — попита я Ноел, като разсеяно побутна един дълъг кичур от косата на Хелън зад раменете й, за да не падне в храната.
	— Мисля, че ослепях — отвърна Хелън, вече неспособна да дъвче, да преглъща или да вижда ясно.
	— Най-сетне — въздъхна Ноел, като се отпусна в един стол срещу нея. Изглеждаше толкова уморена, колкото се чувстваше Хелън. — Джейсън? Мислиш ли, че можеш да я качиш горе?
	— Разбира се — отвърна Джейсън, вдигна Хелън от стола и я понесе на ръце. Изведнъж тя напълно се разсъни.
	— Мога да ходя! Наистина, не е нужно да ме носиш — възрази тя, като се гърчеше в ръцете му.
	— Разбира се, че можеш. Сега мирувай, иначе ще те изпусна — отвърна той с добродушна усмивка. Тя нямаше избор, освен да се отпусне и да го остави да я носи.
	Когато стигнаха горе, през една от многобройните врати излезе Касандра, която държеше поднос, отрупан с мръсни съдове, и Хелън зърна за кратко Лукас, който лежеше в леглото.
	Напрегна се и се опита да промуши глава покрай раменете на Джейсън, за да види по-добре, но Касандра затвори вратата.
	— Той наистина ли ще се оправи? — обърна се Хелън към Джейсън, докато той я внасяше в стаята за гости.
	— Да — каза Джейсън, но не я погледна в очите, когато го изрече. Насили се да се засмее смутено. — Люк просто се възползва докрай от ситуацията, за да накара Кас да го глези. Ще се оправи — каза. Остави я на леглото и се обърна да си първи.
	— Наистина съжалявам — обади се Хелън, когато Джейсън стига до вратата. Той спря неуверено и се обърна да я изслуша, докато Хелън се разтоварваше от все по-засилващите се емоции. — Бях толкова уплашена и тичах в мъглата, а после се почувствах наистина олекнала и изпитах истински студ. Когато погледнах надолу и осъзнах, че летя, припаднах. Винаги съм знаела, че съм странна, че нещо не е наред с мен, но не знаех… — Хелън замълча смутено. Джейсън се върна до леглото й и я докосна по рамото.
	— Никой не те обвинява — каза той, но Хелън махна пренебрежително с ръка.
	— Напротив, обвиняваш ме. Всички ме обвинявате. Защото аз започнах това, когато нападнах Лукас в коридора в училище.
	— Не си го започнала ти — отвърна убедително Джейсън. — Тази война е започнала преди _хиляди_ години. — Хелън го погледна объркано, но той поклати глава, преди тя да успее да зададе някакви въпроси. — Поспи си и не се тревожи за Лукас. Дори в сравнение с други Синове на Аполон, той е наистина издръжлив. — Джейсън изгаси лампата на излизане, но остави вратата леко открехната, в случай че й се наложи да повика за помощ посред нощ.
	Хелън се сгуши в пухената завивка и се опита да се отпусне, но беше изнервена от изтощение и смутена от странностите на стаята и на къщата. И от _летенето_. Можеше да лети — вече нямаше как да го отрече. Не беше просто надарена спортистка с параноични представи, че може би е рожба на генетичен експеримент. Да му се не види, тя можеше да _лети_, което по законите на аеродинамиката е невъзможно за един _Хомо Сапиенс_, затова трябва да беше нещо друго. Нещо различно от човешко същество.
	Единственото обяснение беше казаното от Лукас, но това също не звучеше много смислено. Гръцките богове бяха митове, антропоморфни проявления на могъщите природни стихии, а не исторически личности с истински потомци — или поне на това я бяха учили в осми клас. Но сега не беше толкова сигурна. Спомни си какво беше усещането да лети, как въздухът беше станал твърд — предмет, чиято форма можеше да се променя — и разбра, че спорът в сърцето й беше приключил. По някакъв начин тя се оказваше полубожество и щеше просто да й се наложи да го приеме.
	В ранните часове на утрото, Хелън се събуди стреснато и се огледа из тъмната, непозната стая. Беше сънувала, че лети, което беше прекрасно, докато осъзна, че няма представа как да се приземи. Първата й мисъл, когато се събуди, беше, че трябва да накара Лукас да я научи. После й хрумна, че той може би никога повече няма да може да лети отново.
	Въпреки уверенията на семейството му, че той е добре, Хелън знаеше, че няма да може да заспи отново, без да провери сама. Имаше нужда да види лицето му загоряло и нормално, не бяло и изплашено, каквото беше, когато бяха заедно в сухите земи.
	Допря краката си до пода и стъпи внимателно, увеличавайки натиска, докато беше сигурна, че може да стои права, а после с клатушкане се отправи надолу по коридора към стаята на Лукас. Никога не беше носила шини след навяхване на крак, никога не беше получавала каквато и да е спортна травма, но докато се промъкваше по коридора, си представи, че онова, което изпитваше, сигурно беше подобно, ако не и много, много по-лошо. Мускулите й не бяха гъвкави както обикновено; усещаше ставите си подути и сгорещени. Когато бутна тихо вратата на Лукас, за да я отвори, вече беше покрита с тънък, противен слой пот. Легнал по гръб и взрян в луната през прозореца, Лукас извъртя глава да погледне Хелън, когато тя се появи на вратата. Отмина един миг.
	— Здрасти — прошепна той.
	— Здрасти — прошепна тя в отговор. — Може ли да вляза?
	— Да. Обаче тихо. — Той посочи към Касандра, заспала на една кушетка в другия край на стаята. — Стояла е будна две денонощия без прекъсване.
	Хелън се вмъкна в стаята, като се прегърби като старица и трепна при силния натиск върху краката си. Чувстваше се като някаква нелепа вещица от приказките, и започна да се смее тихо при представата как гони децата от покритата си с джинджифилови сладки ливада.
	— Не биваше да идваш сама. Изтощила си се — упрекна я внимателно Лукас.
	— Бях добре преди миг, но стаята ти се оказа по-далече, отколкото си мислех. Къщата ви е огромна — прошепна Хелън, насочвайки проскърцващото си тяло към стола до леглото му.
	— Няма да си в състояние да седиш дълго. Ела тук — каза той, като отметна завивките си. — По-добре легни.
	Хелън погледна неуверено към леглото му. Беше прекарала цялата предишна нощ, притисната върху Лукас, но сега беше някак различно. Ако легнеше с него, това щеше да е избор. Видя го как й се хили и осъзна, че според него се държи като глупачка. Каквато наистина беше, защото коленете й трепереха от усилието да я поддържат права. Опита се да седне колкото можеше по-внимателно, за да не го обезпокои, но в последния момент краката й се подкосиха и тя почти се метна в леглото при него.
	— Съжалявам — прошепна тя, докато придърпваше нагоре завивките, за да покрият и двамата.
	— Всичко е наред. Пази си пръстите — краката ми са в шини — предупреди я той. Хелън надникна под завивките и видя, че долната част на тялото му беше обвита в меки превръзки. — Виждаш ли? С мен си в пълна безопасност. — Ухили й се в тъмното и тя се усмихна в отговор, докато изведнъж си спомни причината за изтощителната си експедиция дотук. Усмивката й помръкна.
	— Колко лошо е положението? Може ли изобщо да се определи сега? — попита го сериозно. Подпря се на лакът, за да може да го погледне право в лицето и да проследи промените в изражението му за всякакви добронамерени лъжи. Дори на слабата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца, виждаше наситения сапфирено син цвят на очите му.
	— Ще се оправя — каза той толкова тихо, че устните му едва помръднаха.
	— Напълно? Ще можеш ли все още… знаеш… да ходиш, да тичаш и… да летиш, и така нататък?
	— Да — прошепна той още преди тя да е свършила да говори. — Още един ден и ще бъда като нов.
	На Хелън й хрумна, че трябваше само да се наведе надолу и щеше да го целуне. Струваше й се толкова естествена постъпка — сякаш _би трябвало_ да го целуне — че наполовина се бе приближила до устата му, преди да се спре и да се отдръпне назад, зашеметена от липсата си на самоконтрол. Видя го как преглъща с усилие.
	— Лягай, Хелън — нареди й той, което тя направи моментално, за да скрие смущението си.
	Няколко минути и двамата дишаха много по-бързо, отколкото би трябвало, но след малко Лукас се отпусна достатъчно, за да хване ръката й и да я държи под завивките. Тя гледаше как гърдите му се повдигат и спускат по начин, който вече й бе толкова познат, и се усмихваше, докато заспа.


	7.

	— Защото не исках да събудя Лукас! — изсъска изпълнен с раздразнение глас.
	Хелън нямаше представа как Ариадна бе успяла да се добере до масата за чай върху моста „Голдън Гейт“. Ариадна не можеше да лети.
	— Защо спориш с мен за това? — изрече с тих умолителен глас Касандра. Хмм. Хелън не можеше да е върху моста „Голдън Гейт“, следователно трябваше да си е в леглото, но не можеше да проумее какво прави Касандра в леглото до нея. Само да можеше да отвори очи и да види.
	— Не се съмнявам в теб. Но какво можем да направим? — попита Ноел.
	— Трябва да заминем. Веднага. Да опаковаме покъщнината и да се върнем в Европа.
	— Реагираш твърде прибързано — изпухтя Ариадна, без дори да си прави труда да шепне.
	— Две поредни нощи, Ари. Ядоха една и съща храна. Споделиха покрив и легло, а имат и свидетели! — каза Касандра също толкова високо.
	— Но не са направили най-важното! — изкрещя Ариадна в отговор.
	— Момичета!
	Макар все още да беше толкова уморена, че се чувстваше като залепена за дюшека, крясъците накараха Хелън да отвори очи. Видя Ариадна, Касандра и Ноел, застанали над леглото й. Поправка: стояха над леглото на Лукас, а Хелън беше в него. Очите й се отвориха рязко, а главата й се извъртя да погледне Лукас. Той се разбуждаше намръщено, а от дъното на гърлото му започваше да излиза някакъв стържещ звук.
	— Вървете да се разправяте някъде другаде — изстена той, като се претърколи върху Хелън. Сгуши се в нея, като се бореше неумело с шините на краката си, докато се опитваше да зарови лице в шията на Хелън. Тя го сръчка и вдигна поглед към Ноел, Ариадна и вбесената Касандра.
	— Дойдох да видя как е, а после не можах да се върна в леглото си — опита се да обясни Хелън, напълно унизена.
	Ахна неволно, когато едната ръка на Лукас пропълзя нагоре по дължината на бедрото й и се вкопчи в извитата гънка от хълбока до талията й. После почувства как той се напряга, сякаш току-що бе осъзнал, че възглавниците не са с форма на пясъчни часовници. Рязко вдигна глава и се огледа наоколо, готов за битка.
	— О, да — каза на Хелън, когато си спомни. Очите му отново се отпуснаха в сънлив унес. Усмихна се на семейството си и се протегна, докато не трепна, после потри разранените си гърди, изгубил доброто си настроение. — Малко усамотение? — помоли.
	Всички до една — майка му, сестра му и братовчедка му — или скръстиха ръце, или ги опряха на хълбоците си. Унизена, Хелън се опита да се освободи от омоталите се около й чаршафи и да се търколи от леглото, без да привлече твърде много внимание. Касандра се завъртя на пета и излезе с тежки гневни стъпки от стаята.
	— Ари, помогни на Хелън — каза тихо Ноел, когато видя затруднението на Хелън. После се обърна и изрева гневно надолу по коридора. — Хектор! Ела тук и помогни на братовчед си!
	— Добре съм — запротестира Хелън, докато се изправяше на едва държащите я крака, пазейки равновесие само с помощта на Ариадна. Осъзна, че е облечена в онова нелепо парче коприна, което Ариадна имаше наглостта да нарича „нощница“, макар че тази подробност беше убягнала от вниманието й снощи, когато реши да предприеме малката си разходка.
	— Ау! Я чакай малко! Това е… интересно — каза Хектор, когато пристигна и видя Хелън.
	— Кое е интересно? — попита Джейсън, докато минаваше по коридора. Надникна през вратата и видя какво гледаше брат му. — О, да му се не види!
	И двамата се взираха в Хелън, полугола и напълно съкрушена, докато се измъкваше от леглото на Лукас. После се спогледаха, отметнаха едновременно глави назад и се разсмяха.
	— Добре, добре. Достатъчно — каза Лукас отбранително. — Тя се тревожеше и дойде да види как съм, но докато стигне дотук, почти падаше от изтощение. Не исках да будя Касандра, за да я отнесе обратно в стаята за гости, затова я накарах да легне при мен. _Очевидно_ само сме спали. Сега, може ли всички, освен Хектор и Джейс да се разкарат от стаята ми, ако обичате? Това включва и теб, мамо. Имам нужда от душ.
	Хелън успя да се добере обратно до стаята за гости, без да приема повече помощ, отколкото се налагаше. Беше толкова смутена, че единственото й желание беше да хукне с писъци вън от къщата, а за да го направи, щеше да й се наложи да докаже, че е здрава.
	— Не, благодаря, мога да се справя — каза на Ариадна, когато тя я попита има ли нужда от помощ да се изкъпе.
	— Добре. Просто ме повикай, ако ти потрябвам — отвърна Ариадна с присвити очи.
	На два пъти Хелън беше принудена да седне на пода на душкабината, за да си почине, но в крайна сметка успя да почисти всичкия боцкащ пясък от косата си и да се подсуши с хавлия, без да повика Ариадна. Трябваха й десет минути да се напъха сама в собствените си току-що изпрани дрехи, но си струваше. Всичко, което искаше, беше да благодари и да се измъкне, без да привлича твърде много внимание към себе си.
	Когато слезе долу, цялото семейство беше в кухнята, включително и Лукас. Лицето му грейна като огромен неонов знак, щом я видя. Тя автоматично тръгна право към него и седна: надеждите й за безшумно измъкване бяха разбити, когато коленете й се подкосиха като при мощен пристъп на коленен рефлекс. Не беше възнамерявала да остава за закуска, но усещането беше сякаш имаше нужда да бъде близо до него.
	— Тъкмо мислехме да пратим някой да провери дали не си паднала в канала — пошегува се Ноел.
	— Хелън е притеснителна. Искаше сама да се облече — каза Ариадна, като изсипа малко мед в купичка с овесена каша и я сложи пред Хелън.
	— Притеснителна? Ама разбира се, несъмнено — каза Хектор саркастично, докато подаваше бекона на Лукас.
	— Това не беше ли нощницата на _сестра ти_! — попита Лукас мигновено, докато сервираше на Хелън и на себе си. Хектор благоразумно си замълча.
	— Да — отвърна вместо него Ариадна, без да схваща. — Толкова е удобна! Какво? На какво се смеете всички?
	— Нищо, Ари. Просто зарежи — каза Джейсън с измъчен глас, като закриваше очите си с длан. Всички започнаха да се подсмихват, включително Кастор и Ноел.
	Хелън се разкъсваше. Не искаше да се смее на шегата, защото беше отчасти за нейна сметка, но не беше напълно в състояние да се сдържи. Потисна едно кикотене и сведе поглед към пълната си чиния. Това беше от онези закуски, почти винаги следвани от дрямка, а Хелън си умираше да отиде някъде и да се скрие. Помисли си да я пропусне, за да може да се измъкне по-скоро.
	— Знам, че си гладна — каза Лукас толкова тихо, че само Хелън го чуваше. — Какво става?
	— Струва ми се, че трябва да си вървя у дома. Натрапвах се достатъчно дълго… — Млъкна, без да довърши, тъй като Лукас започна да клати глава.
	— Причината не е тази — заяви той убедено. — Какво има?
	— Чувствам се като глупачка! Да се събудя почти гола в леглото ти, докато половината ти семейство се е надвесило над нас… Беше доста кофти — каза тя през стиснати зъби, докато гореща руменина изгаряше бузите й. Той се усмихна бавно, докато гледаше как бузите й се покриват с червени петна.
	— Ако това не се беше случило, щеше ли да искаш да останеш? — попита той внезапно сериозен, с очи, приковани върху нейните. Тя сведе поглед и кимна, все още изчервена. — Защо? — продължи да упорства той.
	— Първо, защото имам въпроси — каза тя, като рискува да вдигне поглед към него. Той се взираше в нея с неразгадаемо изражение на лицето.
	— Това ли е единствената причина? — прошепна той.
	— Стига сте бъбрили, вие двамата. И двамата трябва да се храните — обади се Ноел през масата, при което Хелън подскочи, което пък на свой ред накара Лукас да се подсмихне. Тя и Лукас нападнаха храната си с цялото ожесточение на хора, които буквално изграждат повторно телата си клетка по клетка. Когато Хелън най-накрая вдигна очи след цял час съсредоточено дъвчене, всички останали бяха приключили с яденето, но все още седяха около масата, като пиеха кафе и си подаваха страници от сутрешния вестник. Сякаш винаги прекарваха половината неделя, споделяйки късна закуска, а после другата половина — мотаейки се из кухнята, в очакване да започне вечерята. Потънала в суматохата, Хелън с изненада откри, че си изкарва добре.
	Лукас още бе наведен над чинията си, затова Хелън взе страницата със спортната рубрика, когато Хектор я остави, и се зачете в статията за любимите си „Ред Сокс“, които се бореха да оцелеят до септември. Сигурно си бе мърморила на глас, защото когато най-накрая остави вестника, вниманието на всички мъже около масата беше приковано в нея.
	— „За да победиш, трябва да хвърляш добре“, а? — попита Кастор с възхитена усмивка.
	— „Имаме твърде много контузии и не можем да се доближим до титлата“, така ли? — повтори Джейсън думите на Хелън, а после погледна Лукас. — Добре, печелиш — каза загадъчно.
	— Благодаря ти — каза Лукас с неуверена усмивка. Облегна се назад и затвори очи, и Хелън видя как по челото му избива пот. Докосна лицето му да види дали има температура, но Джейсън вече се изправяше.
	— Държа го, Хелън — каза той, като заобиколи масата. Понечи да вдигне Лукас, но той не му позволи. Вместо това преметна ръка през рамото на братовчед си и позволи на Джейсън да го подкрепи.
	— Само до стълбите, става ли? — помоли Лукас и Джейсън кимна в отговор: връзката помежду им беше толкова силна, че изглежда нямаха нужда от думи, за да общуват — Хелън видя как Ноел разпери длани в знак на раздразнение и безпомощност.
	— Остави го сам да преценява способностите си — тихо каза Кастор на съпругата си. Тя кимна, сякаш това беше нещо, което бяха обсъждали милион пъти. После отново насочи вниманието си към остатъците от късната закуска.
	— Хектор! Твой ред е да разчистиш масата!
	Хелън забеляза, че Ноел полага усилия да разпределя гнева си възможно най-благоразумно. Имаше нужда да се навика хубавичко, но не можеше да се разкрещи на Лукас, защото беше ранен, а не можеше да се развика и на Джейсън, защото той помагаше на Лукас, затова взе на прицел следващото момче, което й попадна. Същото беше направила, когато Хелън тъкмо се събуждаше: беше й заговорила тихо, а после се беше разкрещяла, за да повика Хектор. Изглежда, че горкият Хектор винаги поемаше най-голямата част на гнева й, а от начина, по който той се вмъкна в кухнята, като клатеше глава, Хелън изпита чувството, че той е любимият отдушник за гнева на Ноел, откакто Лукас беше пострадал. За миг почти изпита съчувствие към него, но когато видя как Ноел се загледа разтревожено след Лукас, докато той излизаше с усилие от кухнята, не можеше да я вини.
	Лукас спря за миг, преди да излезе от стаята.
	— Татко? — провикна се назад, без да се обръща изцяло. — Хелън има въпроси.
	Все още седнал начело на масата, Кастор кимна дълбоко замислен за миг, а после се изправи.
	— Помислих си, че може да има — каза той, като се усмихна мило на Хелън. — Би ли искала да ме придружиш в кабинета ми?
	Кастор я отведе до един тих край на просторната къща, и я въведе в наполовина пълен с неразопаковани вещи кабинет със забележителен изглед към океана. Кожени кресла и кашони с книги на дузина различни езици се съревноваваха за място на пода с навити на руло килими и картини, които чакаха да бъдат закачени. В двете противоположни страни на стаята имаше две големи бюра. Плотът на всяко от тях вече беше покрит с най-различни листове, пликове за писма и пратки.
	По протежение на задната стена имаше редица френски врати, които се отваряха към вътрешен двор, граничещ с плажа. Пред вратите имаше две канапета и голямо кресло, и трите — поставени с лице едно към друго.
	Касандра седеше в огромното кресло и четеше книга, която остави настрана при влизането на Хелън и Кастор. Хелън очакваше тя да си тръгне, или поне да бъде помолена да излезе, но след няколко мига стана ясно, че Касандра е чакала Хелън и Кастор да дойдат при нея и да проведат този разговор. Хелън нямаше понятие откъде Касандра изобщо знаеше, че ще има разговор, но Кастор май не беше изненадан.
	Кастор покани Хелън да седне на едно от канапетата, а после седна на другото. Хвърли поглед към Касандра, смалена от огромното си кресло, а после започна.
	— Доколко познаваш гръцката митология? — попита той.
	— Имаш предвид например Троянската война? Омир и всичко останало? — попита Хелън на свой ред. Когато Кастор кимна, тя сви рамене: — Знам части от нея. Царица на име Елена напуснала съпруга си и избягала с троянски принц на име Парне. Съпругът й я последвал с хиляда кораба, пълни с гръцки войници, и последвала продължителна война. Имаше нещо за дървен кон… и горе-долу това е. — Хелън направи смутена гримаса. — Никога не съм чела самата поема.
	— Е, не е започнало _точно_ така. Но засега е достатъчно — каза Касандра, като подаде на Хелън книгата, която четеше. Беше антология, която съдържаше и _„Илиада“_, и _„Одисея“_.
	— Задръж я. Имаме много допълнителни екземпляри — каза с иронична усмивка.
	Хелън за пръв път виждаше Касандра да прави опит да се шегува, затова се насили да се усмихне в отговор.
	— Почти съм сигурен, че синът ми вече ти е казал, че сме потомци на създанията, познати като гръцки богове — започна Кастор. Когато Хелън направи смутена гримаса, той кимна добродушно: — Предполагам, че е трудно за проумяване, но трябва да знаеш, че Омир е бил историк, а _„Илиада“_ и _„Одисея“_ са разкази за истинска война, състояла се преди хиляди години. Повечето древни митове и велики драматични произведения се основават на реално съществували личности. Херкулес и Персей, Едип и Медея. Всички те са съществували, а ние сме техни издънки. Техни потомци.
	— Добре — каза Хелън, чувайки колко разстроено звучеше собствения й смях. — Да кажем, че ти вярвам и всичко това наистина се е случило. Боговете са създали деца заедно с човешки същества? Чудесно. Но няма ли цялата тази магия или божественост, или каквото е там, досега вече да се е изличила от нас? Това е било _наистина_ отдавна.
	— Дарбите не изгубват чистотата и силата си — отвърна Касандра. — Някои Потомци са по-силни от други, а някои имат по-широк обхват от дарби, но силата на тези дарби не зависи от това колко силни са били родителите им.
	Кастор кимна и се зае да разясни:
	— Например моята съпруга е изцяло смъртна, но и двете ни деца са по-силни от мен. А аз съм много силен — каза той без самохвалство в гласа. — Смятаме, че има нещо общо с факта, че боговете са безсмъртни. Те никога не стареят и не повяхват, така че същото важи и за талантите, с които са ни дарили, независимо колко поколения отминават. Всъщност… — започна той, но млъкна рязко, поглеждайки Касандра.
	— Ние ставаме по-силни, а всяко следващо поколение Потомци е надарено с все повече и повече таланти от техните родители. Но все още съществуват известни спорове защо това е така — завърши Касандра.
	— Ясно — каза Хелън, най-вече на себе си. — Знаех си, че сигурно съм нещо от не съвсем човешки произход. Всъщност е облекчение да знам какво съм и че не съм нещо ужасно. Но мога ли да задам един друг въпрос? Какво са Фуриите? И защо вече не ни тормозят?
	След този въпрос последва по-дълга пауза. Касандра и Кастор се спогледаха, сякаш се опитваха да прочетат взаимно мислите си, а после Касандра заговори:
	— Не сме напълно сигурни защо си отидоха. В миналото имаше слухове за двойки Потомци, обикновено мъж и жена, които са намерили начин да бъдат заедно, без да виждат Фуриите, но така и не беше доказано. Доколкото знаем със сигурност, ти и Лукас сте първите, които го постигат. Мисля, че може да има нещо общо със спасяването на живот. Мисля, че по някакъв начин успяхте да се спасите взаимно и това ви освободи от цикъла на отмъщението, но не мога да съм сигурна в това — каза тя.
	За миг Хелън се сети за Лукас в сухите земи — сляп и изгубен, паднал на колене и неспособен да се изправи. Отблъсна ужасния образ.
	— Отмъщение ли? — попита Хелън. Кастор видя объркването й.
	— Троянската война била много продължителна, с много жертви. Била най-ужасната, която светът бил виждал до този момент и били извършени много грехове. Никой не знае откъде са дошли Фуриите; всичко, което знаем, е, че започнали да преследват нашия вид след края на войната. Започнало се в семейството на Агамемнон, но с течение на годините се разпростряло към всичките четири големи Династии и ги изправило една срещу друга. През годините се превърнало в кръвна вражда, която ни поставила в сегашното ни положение… в смъртна вражда с всички останали Династии.
	Хелън си спомни историята за Орест и как той бил принуден да убие родната си майка, за да отмъсти за своя баща, Агамемнон, който убил сестра му. Все още й се струваше ужасно нечестно, сякаш Фуриите създаваха безизходна ситуация, в които накрая всички се оказваха мъртви.
	— „Династии“ е името, с което наричаме четирите различни рода, от които произхождат Потомците — вметна Касандра, виждайки как Хелън се намръщи, когато чу термина. — В древна Гърция те са били кралски особи.
	— В такъв случай, да не искаш да кажеш, че ние сме гърци? — попита Хелън, като се опитваше да си избие от главата бедния Арест и да следва посоката на разговора. Кастор се усмихна:
	— Вече не гледаме на себе си като на гърци или троянци, а като на членове на различните Династии, основани от четири различни божества. За нас няма значение кой е бил грък и кой — троянец. Войната е приключила отдавна — каза тихо. — И Фуриите са нашето проклятие оттогава насам.
	Те принуждават членовете на враждуващи Династии да се избиват помежду си, за да заплатят кръвен дълг, който имаме към предците си. Това е порочен цикъл. Кръв за кръв за още кръв — прошепна Касандра и Хелън потрепери при вида на безизразния блясък в очите й.
	— Тази част я знам. Орест трябвало да убие майка си, защото убила баща му, който пък убил тяхната дъщеря — каза Хелън.
	Но съм чела онези пиеси и те имаха щастлив финал. Аполон убеди Фуриите да простят на Орест.
	— Тази част е била чиста измислица — каза Кастор, като клатеше глава. — Фуриите никога не прощават и никога не забравят.
	— Значи, в общи линии нашите семейства се избиват помежду си още от Троянската война? — попита Хелън. — Едва ли сме останали много.
	— Не сме. Династията, към която принадлежи нашето семейство, се нарича Тиванска династия. Смяташе се, че това е единствената останала Династия — докато Фуриите не ни доведоха до теб, разбира се — отвърна Кастор.
	— От коя Династия съм аз?
	— Няма да узнаем това, докато не разберем коя е била майка ти — каза Касандра.
	— Името й е било Бет Смит — каза Хелън, надявайки се, че Лукас е сгрешил и че баща му някак ще си я спомни. Но Кастор мило поклати глава.
	— Която и да е била, очевидно е казала на теб и на баща ти фалшиво име, за да ви предпази. Определено ми приличаш на някого, когото познавах, но Потомците невинаги предават физическите си белези по същия начин като простосмъртните — заговори колебливо Кастор, като се раздвижи смутено в стола си. — Например, Лукас въобще не прилича на мен — дори не прилича на типичен Син на Аполон, като брат ми или мен. Ние, Потомците, сме наполовина човешки същества, наполовина архетипи, и понякога начинът, по който изглежда някой от нас, зависи повече от това, по подражание на коя историческа личност богините на съдбата са предопределили този човек да моделира живота си, отколкото от това, кои са родителите му.
	— Е, аз приличам ли на „някого“? — попита Хелън.
	— Не искаме да правим прибързани заключения. Може би имаш снимки или видеозапис на майка ти? Тогава може би ще можем да установим коя е била — каза Кастор нетърпеливо, сякаш бяха близо до проумяването на огромна загадка, която ги беше измъчвала.
	— Нямам нищо. Никакви снимки — отвърна Хелън безизразно. Касандра издиша рязко и кимна в отговор на някаква вътрешна мисъл.
	— Вероятно за да те предпази. Ако е прекъснела всички връзки с миналото и се е погрижела да израснеш на малък остров с ограничена група приятели, е било по-малко вероятно да те открие враждебна Династия — отбеляза Касандра, сякаш беше детектив, който сглобяваше всички улики.
	— Това очевидно не свърши работа — подметна насмешливо Хелън.
	— Дълго време е вършело работа, но Фуриите няма да го допускат вечно — каза Кастор тихо.
	Хелън прокара талисмана на колието си по верижката и го протегна към Кастор и Касандра да го погледнат.
	— Това е всичко, което имам от нея. Бижу. Говори ли ви нещо? — попита тя напрегнато.
	Част от нея винаги се беше надявала, че колието е важно — че може би някой ден то щеше да отговори на всичките й въпроси. В най-безумните си блянове си представяше, че то е талисман, който някой ден ще я отведе при майка й. Касандра и Кастор огледаха внимателно сърцевидното колие, но в него нямаше нищо особено.
	— Много е красиво — каза Касандра мило.
	— Така е. Но е от „Тифани“, така че вероятно има хиляди точно като него. Просто това е всичко, което имам — каза Хелън: думите й се изливаха безконтролно. — Баща ми казва, че вероятно отдавна е планирала да си тръгне, защото докато разбере, че ни е напуснала, всички снимки били изчезнали. До една. Дори снимки, за които смятал, че тя не знае.
	Внезапно Хелън се изправи и закрачи безцелно наоколо. Стигна до далечния край на библиотеката, като гледаше всички книги, които семейство Делос беше събрало, всички старинни мебели, които вероятно бяха предавали помежду си от поколение на поколение. Това беше семейно наследство, каквото бе отказано на Хелън, и тя изпита чувство на загуба от това, да не знае къде е майка й или откъде е дошла. Но долови и възможност в това невежество.
	— Вашето семейство е сплотено, виждам това. Винаги знаете къде е всеки от вас. Но майка ми е извършила нещо драстично, нали? Избягала е. — Хелън се мъчеше да определи какъв е правилният начин да изрази мисълта си и реши, че ще бъде най-добре да зададе въпрос: — Защо сте били толкова сигурни, че Тиванската династия е единствената останала? Как е възможно да знаете това?
	— Следим много внимателно числеността си, Хелън — каза Касандра.
	— Да, но как можете да знаете със сигурност?
	— Чрез варварския ритуал — каза Кастор, като клатеше глава. — Когато един полубог убие друг от враждебна Династия, има традиционно честване за победителя, наречено Триумф. Смята се за огромна чест.
	— Но това не означава, че _моята_ майка е мъртва. Може би просто е изчезнала! Дори не знаете коя е! — каза Хелън. Сълзите преляха от ръба на клепачите й и се разплискаха по тениската й.
	— Фактът, че съществуваш, доказва, че всичко е възможно каза Касандра. Но не можеше да погледне Хелън в очите.
	— Точно по времето, когато си родена, Династиите преживяваха период на ожесточени схватки, който се смяташе за последния сблъсък. Загинаха много хора — каза Кастор, като сведе поглед към ръцете си, сякаш очакваше да открие кръв върху тях.
	Хелън обърна гръб на Кастор и Касандра и се опита да диша дълбоко, за да се пребори със сълзите, но въпреки това й трябваха няколко мига, преди да се убеди, че няма да избухне отново в ридания. Дори не знаеше защо е толкова разстроена. Винаги си беше мислила, че мрази майка си.
	— Хелън, разбираме, че може би имаш нужда от малко време, преди да продължим. Все още имаме да говорим за много други неща, но не бързаме за никъде и можем да довършим този разговор, когато си готова. Междувременно искаме да знаеш, че наистина имаме желание да ти помогнем — каза внимателно Кастор някъде от другия край на стаята.
	Хелън ги чу как стават, за да си тръгнат, но не можеше да се застави да каже „довиждане“. След като си отидоха, тя разтвори френските врати и излезе във вътрешния двор. Гледката на девствения плаж и прозрачната синя вода притъпи емоциите й, и преди да се усети, тътреше крака надолу по плажа.
	— Добре ли си? — попита Лукас иззад гърба й.
	Хелън просто кимна, без да е изненадана, че се е появил. И двамата се загледаха надолу към плажа, наблюдавайки как едро, космато куче подскача радостно във водата. След миг Лукас се премести и застана до нея.
	— Изпитвам облекчение — каза Хелън, като обърна глава да го погледне. — Цял живот съм си мислела, че майка ми ме е мразила толкова много, че дори не е искала да знам как изглежда. — Измъчено изражение помрачи лицето на Лукас, но Хелън продължи, преди той да може да я прекъсне. — Не казвам, че една древна кръвна вражда е нещо хубаво, но поне е _причина_ да ме изостави. Никога преди не съм разполагала с причина.
	— Може още да е жива, нали знаеш — настоя Лукас. — Независимо какво мислят Кас и баща ми.
	— Още не знам как да се чувствам по отношение на това — отвърна Хелън искрено. — Кейт се държи с мен по-майчински, отколкото някога се е държала Бет или както там се е казвала. Предполагам, че ще реша как се чувствам, когато открия истината. Цялата истина.
	— Това върши работа — отвърна Лукас, като се загледа усмихнато към водата за миг, а после му хрумна друга мисъл и лицето му посърна. — Засега поне.
	Стисна пръстите й и Хелън погледна надолу, отново изненадана, че се бяха хванали за ръце, без да усети. Не знаеше какво бе породило този техен нов навик, но осъзна, че ще бъде почти невъзможно да спре. Никога преди не беше държала друго момче за ръка и това би трябвало да я накара да изпитва стеснение, но не беше така. Да го докосва, й се струваше най-естественото нещо на света. Тази мисъл я накара да поклати зачудено глава. Вдигна поглед и забеляза, че той също гледаше надолу към ръцете им, докато вероятно си мислеше същото.
	— Искаш ли да седнем за малко? — попита тя, внезапно осъзнавайки факта, че последния път, когато го видя, той не можеше да ходи без помощта на Джейсън.
	— Не. Но не бих възразил срещу още нещо за хапване. — Той хвърли разсеян поглед през рамо към къщата.
	— Аз също. Боже, истинско прасе съм! — възкликна Хелън, все още изненадана от себе си.
	— Изкара цели часове, без да се храниш по време на изцеляването — каза той, като я поведе далече от водата. — Това са глупости.
	— Знаеш ли, ако не беше моментът с „мъчителната болка“, мисля, че бих могла да започна да харесвам изцеляванията. Хората те разнасят наоколо и те хранят непрекъснато. Все едно си бебе, само дето си достатъчно възрастен, за да го оцениш.
	— Въпреки това не е толкова забавно, когато се налага да отидеш до банята.
	— О, не! Особено когато си сред непознати — каза Хелън, като очакваше смях или остроумен отговор от Лукас, а не получи нито едно от двете.
	— Не сме непознати — каза той тихо, като забави ход, за да може да я погледне в очите.
	— Е, вече не сме — съгласи се тя. Почувства как гореща руменина пари бузите й и трябваше да сведе поглед. Очите му бяха толкова искрени и толкова сини, че Хелън почувства как, ако не се заставеше да извърне поглед още от началото, щеше да потъне в тях и никога да не престане да го гледа.
	На връщане се държаха за ръце. Когато се приближиха до къщата, Хелън забеляза Касандра да гледа надолу към тях от един от балконите на втория етаж. Не изглеждаше щастлива.
	Когато влязоха в кухнята, завариха Ноел вече да се труди усърдно над половин дузина тенджери и тигани. Тя им връчи голяма кутия сладолед, бисквити, ядки и карамелен сироп, и им заяви, че вече са достатъчно силни, за да си приготвят сами проклетите мелби, а после отново се захвана да се ядосва с голямото колкото цял вол печено, което се мъчеше да приготви във фурната. След едно абсолютно греховно похапване, което изкуши останалите от семейството да се промъкнат в кухнята, за да си развалят апетита, Ноел каза на всички, че спокойно могат да си останат по местата, защото вечерята ще бъде готова след двайсет минути.
	— Не мога. Трябва да си вървя у дома — призна Хелън разочаровано, докато побутваше няколко подгизнали ядки от американски орех по дъното на купичката си.
	— Глупости. Никъде няма да ходиш — отвърна Лукас.
	— Не, наистина. Трябва да се прибера у дома, да взема джипа, а после да посрещна Кейт и татко на летището.
	— Някой от нас може да ги посрещне вместо теб — каза Ариадна, като се надигна от мястото си на пейката от дясната страна на Хелън.
	— Сядай, Ари, все още си изтощена от изцеляването. И дори за секунда не си помисляй, че всичкият този руж, който носиш, може да ме заблуди — каза Пандора с дяволита искра в очите и престорено заплашително размахване на пръст, при което гривните й се разлюляха и иззвънтяха. — С _огромно удоволствие_ ще отида да посрещна баща ти, Хелън.
	— Не, не може! — възкликна Хелън малко прекалено грубо, преди да се овладее и да продължи по-спокойно: — Баща ми не знае нищо за това. Моля ви. Много е мило от ваша страна да го предложите, но ако можете просто да ме закарате обратно до вкъщи, наистина ще съм ви признателна. — Не можеше да вдигне очи, но знаеше, че всички си разменят бързи многозначителни погледи над главата й. Ариадна докосна ръката й и отвори уста да каже нещо, но Лукас проговори пръв.
	— Аз ще те закарам вкъщи — каза той, като се измъкна от мястото си на пейката и задърпа Хелън за ръката да го придружи. — Да вървим.
	— Не си във форма — каза Ноел, като поклати глава, но Лукас вече вървеше към нея и се усмихваше дяволито.
	— Ще я закарам до вкъщи, няма да я пренеса с летене до там — каза той, като сграбчи майка си преди тя да може да помръдне, и я целуна по главата с преувеличен всмукващ звук. Едва ли беше твърде удобно, но беше достатъчно забавно, за да накара Ноел да се засмее и да признае, че Лукас е достатъчно силен, за да шофира.
	Хелън се опита да благодари сърдечно на всички, но Лукас изсумтя, сграбчи я за ръката и я повлече през стаята с думите:
	— Да, добре. И без друго ще се върнеш утре.
	— Какво? — попита Хелън, замаяна и объркана, докато Лукас я теглеше през кухненската врата, която водеше към огромен гараж, претъпкан с луксозни коли. Натовари я в малък, класически мерцедес кабриолет, и запали двигателя, докато натискаше бутона за отваряне на вратата на гаража.
	— Ще дойдеш отново тук утре следобед — каза той, отговаряйки най-сетне на въпроса й, докато излизаше от гаража и се отправяше към Майлстоун Роуд.
	— Не мога. Имам бягане — напомни му Хелън.
	— Аз имам футбол. Ще те докарам обратно тук, след като и двамата приключим. А сутринта мога да те взема и да те закарам на училище, ако искаш.
	— Мислех, че вече не ти е позволено да спортуваш.
	— Този въпрос е почти уреден — каза той, като се ухили широко. — Виж, всичко, което ще кажа, е, че видях футболния отбор. И повярвай ми, наистина имат нужда от братовчедите ми и мен.
	— Вероятно би трябвало да се засегна от това, но и аз видях футболния отбор — каза Хелън, усмихвайки се също като него. — Но независимо от това, не мога да се отбия след утре. В понеделник вечер трябва да работя.
	— Вторник тогава — каза Лукас.
	— Не мога. Трябва да готвя вечеря за баща ми — каза тя припряно.
	— И той може да дойде. Мама иска да се запознае с него — каза Лукас с нарастваща неувереност. Хвърли поглед към Хелън. — Не искаш ли да дойдеш?
	— Не, че не искам — каза тя: чувстваше се хваната натясно и раздразнена, а не знаеше защо. — Баща ми няма да разреши, разбра ли? — Хелън се загледа през прозореца си към игрището за голф и почувства как Лукас хвана ръката й и леко я разтърси, за да я накара да го погледне.
	— Никой няма да каже на баща ти за теб, ако не искаш — каза той, като хвърли поглед от нея към пътя, а после обратно.
	— Не е това. Той просто не ме пуска да излизам вечер през учебните дни — каза тя, като отвърна на погледа му, но той беше силно намръщен и се взираше в пътя. Докато минутите се нижеха мълчаливо, Хелън чувстваше как настроението на Лукас става все по-лошо и по-лошо.
	— Не. Така няма да стане — каза той внезапно, като отби колата встрани до пътя, дръпна рязко спирачката и се извърна на мястото си, за да погледне Хелън в лицето. Когато видя стреснатото й изражение, той си пое треперливо дъх, за да се овладее, преди да започне: — Не знам дали татко ти е обяснил това, но различните Династии са потомци на различни богове — поде той.
	— Да, спомена нещо подобно — отговори Хелън тихо. Чувстваше се като хлапе в кабинета на директора, и нямаше представа защо. Той се опита да й се усмихне, но се отказа.
	— Династията, към която принадлежи моето семейство, Тиванската династия, са потомците на Аполон. Той е познат предимно като богът на светлината, но е бил също бог на музиката, на изцеляването, и на _Истината_. Разобличителите на лъжи — Потомци, които могат да почувстват лъжите — са много редки, но аз съм един от тях. Винаги разпознавам една лъжа, когато я чуя, а ако идва от мой близък човек, не мога да я понеса, затова не ме лъжи, Хелън. Никога. Ако не искаш да ми кажеш истината, моля те, заради мен, просто не казвай абсолютно нищо — изрече той умолително.
	— Боли ли? — попита Хелън: любопитството й се беше разбудило.
	— Опитвал съм се да обясня на Джейс какво е чувството, но така и не успях да го предам правилно. То е почти като онова чувство, което изпитваш, когато си загубил нещо наистина важно и не можеш да го намериш, но е много по-лошо. Колкото повече ме лъжат, толкова по-безумно желание изпитвам да открия истината. Продължавам да ровя и ровя за нея…
	— Просто имам нужда от мъничко време, за да се приспособя — призна Хелън припряно. — Не съм готова да кажа на татко за мен или за мама, защото не знам какво ще му причини това. За да бъда честна, не знам дали някога въобще ще му кажа. Но знам, че ми трябва малко време да свикна с всичко това. Поне няколко дни.
	Лицето на Лукас мигновено се отпусна и той изпусна дъха, който бе задържал.
	— Защо просто не каза това още отначало?
	— Защото е, защото е твърде… — тя замлъкна, без да знае защо беше толкова трудно да го изрече.
	— Твърде първично и грубо. Сякаш си гол — каза Лукас вместо нея. Хелън кимна. — Е, съжалявам. Но с мен трябва или да бъдеш честна, или да мълчиш. — Той освободи спирачката, включи колата на скорост и отново се включи в трафика.
	Веднага щом можеше да спре да превключва скоростите, той сграбчи ръката й и я задържа върху крака си, а когато гаснещата слънчева светлина го принуди да включи фаровете, той предпочете да пусне волана, вместо ръката й.
	Лукас спря на автомобилната алея на Хелън зад „Пиги“, после изгаси фаровете и двигателя.
	— Стой тук за секунда — каза той, преди да изскочи от колата и да изчезне отзад зад къщата.
	Хелън проточи шия да го потърси с поглед, докато чакаше, но не чуваше нищо — нито дори звука от стъпките му. Подразнена, че той е готов да избяга просто ей така, тя излезе от колата и се приближи до „Пиги“, за да вижда по-добре. Забеляза дамската си чанта да лежи на земята зад предната гума. Вдиша я и изрови телефона си. Имаше над дузина пропуснати повиквания.
	Спомни си, че чантата й лежеше на земята, защото я бяха нападнали, и внезапно осъзна, че нападателят й _не_ е бил Хектор или Лукас, както беше предположила опази нощ.
	Сега, когато можеше да погледне назад към станалото, без Фуриите да изкривяват преценката й, тя проумя, че някой друг я беше чакал, когато се прибра у дома. Някой с жилести ръце — жена, помисли си тя, припомняйки си аромата на козметика — я беше сграбчил в гръб, после се беше изплашил от пристигането на семейство Делос. Лукас беше изпратил Ариадна и Джейсън да преследват жената, но тя сигурно се беше измъкнала, защото никой не я спомена през уикенда. В шока от последните няколко дни, Хелън напълно беше забравила за нападението.
	— Лукас? — обади се тя, като се отправи към сенките отстрани на къщата. Беше се забавил твърде дълго. Хелън чу приглушено тупване зад гърба си.
	— Помолих те да останеш в колата. Това е заради безопасността ти, Хелън — каза Лукас раздразнено. Тя се завъртя рязко да застане с лице към него, като сочеше неистово, все още с телефон в ръката.
	— Онази жена! Ти търсеше онази жена, която нападна Кейт и мен — каза Хелън, най-сетне проумяла всичко. — Тя също е Потомка. Трябва да е!
	— Да, разбира се, че е… — прекъсна я той. — Но чуй ме. Те са две — две различни жени те преследват, а още не сме хванали нито една от тях.
	Две светлини проблеснаха от другата страна на къщата. На алеята спираше кола. Лукас застана пред Хелън и погледна без усилие през светлините, които я заслепяваха и й пречеха да види хората в колата.
	— Баща ти е — каза й той.
	— Хелън? Ето те и теб! Къде беше, по дяволите? — изкрещя Джери, докато слизаше от таксито още преди шофьорът да е спрял напълно. От години не го беше виждала толкова ядосан.
	— Звънях отново и отново. Ти никога не закъсняваш! Помислих си, че ти се е случило нещо!
	— Защо си тук? — изхриптя Хелън.
	— Хванахме по-ранен полет. Не получи ли нито едно от съобщенията ми?
	— Аз… — Хелън млъкна, вдигайки глуповато телефона си. Осъзнаваше, че трябва да измисли нещо, но знаеше също и че изобщо не я бива да лъже. Започна да изпада в паника. Лукас грабна телефона от ръката й и Хелън чу почти недоловимо хрущене.
	— Телефонът й е счупен — каза Лукас, като подаде телефона на баща й, за да може да го види. Той се разпадна в ръката на Джери. — Отбих се да проверя защо не вдига телефона, и тя беше тук отвън на алеята за коли; тъкмо тръгваше да ви вземе. — Хелън се взираше в Лукас с отворена уста, питайки се как някой, който изисква честност от всички останали, може да изрича лъжи толкова бързо.
	— Как го направи, Лен? — попита Джери слисано, докато оглеждаше смачкания „сандвич“ от пластмаса и микрочипове. — Беше чисто нов.
	— Знам! — възкликна Хелън малко прекалено енергично. — Боклук, нали? Толкова съжалявам, татко. Нямах представа, че ще се прибереш по-рано. Наистина.
	— О, всичко е наред — каза Джери малко смутено сега, когато не беше толкова разтревожен. Двамата с Хелън се усмихнаха един на друг: всичко беше простено. После Джери погледна Лукас. — Изглеждаш ми познат — каза подозрително, забелязвайки присъствието на Лукас за първи път, и незабавно изпълнен с недоверие към него.
	За миг Хелън видя Лукас така, както го виждаше баща й — съкрушително красив младеж, който беше твърде добре сложен, твърде добре облечен, и караше твърде хубава кола, за да бъде харесан от бащата, на което и да е момиче.
	— Лукас Делос — представи се той, като подаде ръка.
	— Не мразеше ли този хлапак? — обърна се безцеремонно Джери към Хелън, докато разтърсваше подадената ръка. Лукас се засмя и смехът бе толкова открит и непринуден, че Джери се присъедини.
	— Изяснихме се — каза Хелън.
	— Хубаво — каза Джери. После подмина лъскавото кабрио на Лукас, докато се връщаше при таксито да плати и да си вземе чантите. — Или може би не — поправи се. Хелън се възползва от този момент да завърти очи към Лукас и да посочи телефона си.
	— Ами онази жена? Сега как ще ми разкажеш останалата част от историята? — прошепна тя трескаво. — Ако използвам телефона в кухнята, баща ми ще чуе.
	— Съжалявам — прошепна Лукас в отговор, със смеещи се очи. — Не можах да измисля какво друго да направя.
	— Утре — предупреди Хелън. — Искам цялата история.
	— Ще те взема за училище половин час по-рано. Ще пием по кафе — обеща Лукас.
	— Какво става? — попита подозрително Джери, като дойде пак при тях.
	— Лукас трябва да се прибира за вечеря — каза Хелън. Видя как Лукас трепна при тази лъжа, но схвана намека.
	— Беше ми приятно да се запозная с вас, господин Хамилтън — каза Лукас, като помаха за довиждане и тръгна обратно към колата си.
	— По дяволите, наистина ми се ще да имаше акне или проблем със сливиците — отвърна Джери.
	— Татко! — тросна се смутено Хелън. — Лека нощ, Лукас — каза извинително.
	— Лека нощ, Хелън — отвърна той меко, със светнали очи.
	— Добре, достатъчно. Влизай в къщата, Хелън — каза Джери с нервна усмивка. Буквално завъртя Хелън и я побутна леко към вратата. — Мисля, че предпочитам пак да го намразиш.
	Хелън чу как Лукас се смее тихо, докато пали двигателя. Топлият звук я накара да се усмихне.


	Лукас караше бавно на връщане от онзи край на острова, където живееше Хелън. Имаше нужда от време, за да помисли и да се овладее, преди да се изправи пред семейството си. Не че щеше да има особена полза. Касандра и Джейсън винаги можеха да се досетят как се чувства, а тъкмо сега бдителността им по отношение на него бе свръхизострена. Тревожеха се за него още от онзи ден в коридора, когато я беше видял за пръв път, а сега щеше да стане по-зле. _Вече_ беше станало по-зле. Джейсън вероятно щеше да се опита да го накара да седне за един дълъг, хубав разговор, а Лукас нямаше нужното търпение за това. Не му трябваше ничие съжаление; просто искаше да го оставят на мира поне веднъж.
	Лукас вкара колата в гаража и остана да седи с включен двигател няколко минути, като се опитваше да прибере чувствата си обратно на място. През изминалите няколко дни се чувстваше, сякаш емоциите му са като изопната докрай пружина, сякаш ако ги освободеше, щяха да се изсипят като конфети от коледен фойерверк. Знаеше с абсолютна сигурност, че не би могъл да се справи със срещата с Касандра, не и точно в този момент, а знаеше също и че тя вероятно го чака. Той излезе от колата, отиде навън и литна нагоре към прозореца на стаята си, за да избегне срещата с нея.
	Но, разбира се, тя знаеше, че той ще направи това, и вече седеше на дивана в стаята му. Лукас се усмихна печално под нос още преди да отвори прозореца си. Трябваше да е по-благоразумен, вместо да се опитва да надхитри малката си сестра.
	— Не искам да говоря за това, Каси — каза той с — надяваше се — търпелив, но твърд глас.
	— Не ти правиш този избор — отвърна тъжно Касандра.
	— Не. Ние сме Потомци. Не ни се полага да правим сами кой знае колко от изборите си, нали? — каза той горчиво, като влетя плавно през прозореца и влезе вътре, за да се приземи.
	Тялото му пое бремето на гравитацията и краката му докоснаха пода, когато мигновено премина от летене към ходене.
	— Доста се забави — каза Касандра с многозначителен тон.
	— Останах малко в нейния район, за да огледам из квартала за някаква следа от онези жени — каза той с равен тон, и не лъжеше.
	— Казах ти, не е нужно да се тревожиш. Тя е в безопасност поне за още няколко дни — каза Касандра, като клатеше глава. — За теб обаче не съм толкова сигурна.
	— Не съм я докоснал.
	— Но и не можеш да стоиш далече от нея.
	Не можеше. Дори когато Фуриите все още го обсебваха в нейно присъствие, не _можеше_ да стои далече от Хелън. Не знаеше как да опише усещането; сякаш му се струваше нередно да е разделен от нея.
	— Не е нужно да се тревожиш. Няма да я докосна.
	— Това не е единственото, което ме интересува — поде тя с предупредителен тон.
	Той я прекъсна, уморен от двусмислените й приказки:
	— Да, естествено, това е нещото, от което ти и всички останали се интересувате _най-много_, Каси — каза той. Откопча часовника си и го сложи внимателно на нощното си шкафче. Отказваше да я погледне и знаеше, че е жестоко, но не можеше да се сдържи.
	— Не е вярно. Знаеш го, нали? — каза тя, внезапно превърнала се просто в сладката му малка сестричка. Хвърли поглед към нея и почувства как сърцето му омеква. Знаеше, че тя носи по-тежко бреме от него. Понякога огорчението му надделяваше, но той вярваше, че Касандра знае, че я обича, и че знае също и че няма да спре да я обича, дори ако му заяви, че трябва да се откаже от единственото нещо, което искаше най-много на този свят. Това ни най-малко не правеше нещата по-лесен и за никого от двамата, макар че всъщност никой не ги беше питал какво искат.
	— Какво значение има как се чувства, който и да е от нас? — промърмори той. — Ако взема Хелън, войната ще започне отново. Никакви желания няма да променят нещата.
	— Не _знам_ това — отвърна Касандра, изпълнена със силно съмнение в способностите си. — Още не съм достатъчно силна.
	— Но си почти сигурна, че е така — каза той, като седна на края на леглото си, внезапно почувствал се така, сякаш бе поел гравитация колкото за две планети. — И не се преструвай, че не си, защото дори ти не можеш да ме излъжеш.


	8.

	Хелън прекара следващите няколко часа в слушане на подробностите около пътуването на баща си и в настояване, че Лукас не й е гадже. Доста бързо схвана, че единственият начин да накара Джери да спре да задава въпроси за Лукас, беше вместо това да му задава въпроси за Кейт. А и освен това искрено искаше да узнае какво става между двамата. Джери упорито настояваше, че никога не са били нещо повече от приятели. Разочарована, че баща й очевидно все още бе ужасно наранен от изчезването на майка й, всичко, което Хелън искаше, бе да избяга горе в стаята си, за да помисли, но се налагаше първо да изчака да приключат с вечерята. Когато двамата с баща й приключиха с храненето, на което спориха колко сол му е позволено да сложи на яденето си и разговаряха за магазина, Хелън беше толкова изтощена, че едва не заспа седнала на ръба на ваната, докато си миеше зъбите.
	На другата сутрин Хелън пропусна закуската, приготви си сама кутията с обяда и извика за довиждане на баща си от предната врата, още преди той да стигне до долу. Той се провикна след нея, докато тя скачаше в колата на Лукас, но тя се престори, че не го чува.
	— Не трябва ли да изчакаме да видим какво иска? — попита я Лукас.
	— Не. Хайде просто да тръгваме — каза тя малко прекалено бързо.
	Лукас сви рамене и потегли, когато Джери успя да стигне до предната врата. Хелън му помаха, но знаеше, че ще чуе за това изпълнение по-късно. С подробности.
	— Добре. Още съм нов по тези места, затова не познавам кафенетата. Къде има хубаво заведение от тази страна на острова? — попита Лукас.
	— Аа… „Новинарският магазин“? — предложи Хелън, като сви рамене. — Обаче не мисля, че там ще можем да говорим.
	— Какво ще кажеш за това? — каза той, като спря пред ресторант от някаква верига, популярен сред туристите.
	Хелън трепна, но се съгласи. Имаше и други малки семейни ресторантчета, които можеха да изберат, но тя познаваше всички хора, които работеха в тези заведения. За този разговор имаше нужда от уединение.
	Застанаха мълчаливо заедно на опашката, като изчакаха да седнат, преди да започнат да говорят. Хелън се опита да не зяпа Лукас, но беше трудно. Удивляваше се колко удобно, изглежда, се чувстваше той, където и да отидеше, сякаш целият свят му беше толкова близък и познат, колкото собствената му стая.
	Опита се да го наблюдава с ъгълчето на окото си, може би да го хване как се раздвижва неспокойно или влачи краката си, както правеше самата тя пред други хора, но нямаше нищо подобно. На него действително не му пукаше дали хората го гледат, или не. Той не се извиняваше подсъзнателно на света за присъствието си, като се прегърбваше, скръстваше ръце или си играеше с ключовете си. За Хелън бе смущаващо да вижда как той можеше просто да си стои там и да не прави нищо; но освен това гледката я въодушевяваше. Защо трябваше тя да се прегърбва и да се стеснява, задето заема повече място от други хора? Поизправи се, докато се взираше в него.
	— Насити ли се? — попита той, като се усмихна на безсрамното възхищение, с което Хелън попиваше външността му.
	— Още не — каза тя: на лицето й разцъфна също такава усмивка.
	— Хубаво.
	Щом седнаха, Лукас я попита какво иска да знае и Хелън трябваше да се замисли за момент. Не беше напълно сигурна.
	— Предполагам първото, което трябва да разбера, е кой нарани Кейт — каза тя, ужасявайки се от отговора.
	— Нямаме представа — отговори той: звучеше искрено. Сърцето на Хелън се сви. От предишната нощ знаеше, че макар Лукас да не можеше да понася да го лъжат, това не го спираше сам да изрече някоя и друга лъжа.
	— Това звучи безсмислено, Лукас — каза внимателно. — Баща ти ми каза, че съм единствената от… нашия вид… която не е член на вашата Династия. Как е възможно да не познавате две жени, които, по тази логика, са ваши роднини?
	Лукас кимна, сякаш разбираше защо Хелън се съмнява в него.
	— Тиванската династия е много голяма. Непосредствените ни близки — онези от нас, които се преместиха обратно тук в Щатите — са просто малко разклонение, но главната част от Тиванската династия е много, много по-голяма. Известни са като Стоте братовчеди, макар сега да са много повече, и са под не особено здравото предводителство на моя чичо Тантал — каза той, загледан надолу към кафето си: погледът му беше някъде далече. — Имам множество далечни роднини, за които никога не съм чувал, камо ли пък да съм ги виждал.
	— Ако чичо ти е водачът, не можеш ли просто да му се обадиш и да го попиташ кой от братовчедите ти се опитва да ме убие?
	— Възможно е самият Тантал да ги е изпратил — каза той мрачно. — Но още не сме сигурни в това. Чичо ми Палас — бащата на Хектор, Джейсън и Ариадна — се върна в Европа след първото нападение срещу теб, за да разбере колко знае Тантал. — За миг Хелън се вгледа изучаващо в лицето му. Цялото бе остри ръбове и блестящи сини очи.
	— Искаш да кажеш да шпионира останалата част от Династията — каза Хелън, изненадана. Той кимна. — Но защо семейството ти би си давало толкова труд заради мен? Признателна съм, но все пак. Какво друго не ми казваш?
	За миг той стръвно захапа кроасана си, а после изпусна тежка въздишка.
	— Стоте братовчеди са нещо като култ. Вярват в нещо, в което моето семейство не вярва, и го вярват толкова ожесточено, че са готови да убиват за него. Затова напуснахме Испания. Хектор… — Лукас замълча, без да довърши, а после тръсна глава, сякаш за да я проясни, преди отново да фокусира поглед върху Хелън. — Въпросът е, че си в голяма опасност. Следвам те, откакто те видях за първи път, но не мога да те пазя постоянно. Ако, която и да е от тези две жени те намери, без да съм там, ще се опита да те убие, а ти още не знаеш как да се защитаваш.
	— Е, не е като да ми се е налагало да се защитавам — каза Хелън, объркана. — Искам да кажа, това е _Нантъкет_. С баща ми през повечето време забравяме да заключим входната врата!
	— Ти си много важна за нас. Много повече, отколкото мога да ти обясня точно сега — каза Лукас, като се наведе напред и хвана ръцете й. — Знам, че каза, че имаш нужда от няколко дни, и не исках да те плаша до безумие, като ти стоварвам наведнъж всичко това, но трябва да започнеш да тренираш с нас възможно най-скоро. Семейството ми ще те научи как да се биеш.
	— Имаш предвид джудо и други такива неща?
	— Горе-долу — каза Лукас, като се усмихна успокоително. — Не гледай така разтревожено. С твоите дарби ще станеш страхотна за отрицателно време.
	— Какви дарби? — попита Хелън със съмнение.
	— Наистина ли не знаеш? — удиви се той.
	— Хей, Люк, какво става? — попита Зак, влизайки в кафенето. Усмихваше се, но усмивката му помръкна веднага щом видя с кого е Лукас. Зад него стояха няколко момчета от футболния отбор, всичките до едно — втренчени с отворена уста в неправдоподобната двойка.
	— Здрасти, Зак. Дойдох да изпия едно кафе. А ти? — отговори Лукас, напълно невъзмутим. Хелън се усмихна неуверено и измъкна косата си иззад ушите, за да скрие лицето си. Лукас се пресегна през масата и приглади косата й обратно зад раменете.
	— И аз така, да — промърмори Зак, като едва не се препъна в бързината да се отдалечи: очите му се стрелкаха невярващо между Хелън и Лукас. — Ще се видим след малко — провикна се, преди да отиде при останалите на опашката.
	Хелън прехапа устни и заби поглед в чашата си с кафе, като разтриваше корема си под масата възможно най-незабележимо. _Моля те, не и спазмите_, помисли си.
	— Какво става? — попита Лукас, като я наблюдаваше.
	— Нищо. Може ли просто да си вървим? — примоли се тя, отчаяно копнееща да смени темата, да се махне, може би дори да падне мъртва, ако изобщо беше възможно.
	— Разбира се — каза Лукас, като се изправи. Изгледа я разтревожено. — Знам, че има нещо, Хелън, и бих предпочел да ми кажеш истината, каквато и да е тя. Ариадна ни изнесе цяла лекция за женските проблеми още преди години, да знаеш. И под лекция, имам предвид тормоз.
	— Е, длъжница съм й, но не е каквото си мислиш. — Хелън сграбчи ръката му и го затегли към вратата.
	На излизане Лукас помаха на Зак. Зак помаха в отговор, но още се цупеше.
	— Май ти снижих реномето. Извинявай — каза Хелън, докато се качваха в малкия сребрист мерцедес.
	— За какво говориш? — попита Лукас, като излизаше на заден ход от паркинга.
	— Ами, Зак и всички онези момчета ни видяха заедно — каза тя, сякаш беше очевидно какво има предвид.
	— И?
	— Зак и Гретхен не са сред най-големите ми почитатели, което ме превръща в нещо като олицетворение на най-непопулярното хлапе в училище — обясни Хелън смутено. Лицето на Лукас разцъфна в огромна усмивка и той улови ръката й, но се наложи да я пусне, за да смени скоростите.
	— Ще трябва да почна да карам кола с автоматични скорости — промърмори той под нос, а после продължи: — Мислиш си, че си непопулярна? Още през първия час, в който стъпих на този остров, чух за прекрасната, съвършена, _божествена_ Хелън Хамилтън. Знаеш, че така те наричат момчетата, нали? Божествената Хамилтън? — Хелън се отдръпна от търсещата му ръка, но той най-сетне улови нейната и я хвана по-здраво.
	— Престани, Лукас. За мен това не е шега. И какво пък е _това_? — попита тя, като вдигна преплетените им ръце.
	— Не знам — каза той, като наклони любопитно глава. — Но сякаш е правилно, нали? Виж, защо не ми кажеш какво всъщност те притеснява в това, че ще те видят с мен. Страхуваш се, че хората ще се разприказват ли?
	— И да, и не. Ти не разбираш, защото не си тук от достатъчно отдавна, но тези популярни хлапета имат нещо против мен, а някои от тях правят дори невъзможното, за да се държат гадно с мен. Никога не съм се вписвала сред тях.
	— И никога няма да се впишеш — каза й той сериозно. — Където и да отидеш, ще бъдеш различна, Хелън. Крайно време е да свикнеш с това.
	— Свикнала съм с него! Имах цял живот да свикна с това! — възкликна тя, докато влизаха в училищния паркинг.
	— Хубаво. Сега престани да изпадаш в истерия и ме чуй за миг. Онези типове не ни зяпаха, защото те мразят. Бяха се вторачили в нас, защото не можеха да проумеят как, по дяволите, съм убедил момиче, което се опита да ме удуши миналата седмица, да се качи в колата ми и да излезем на кафе.
	— О, да, забравих за това — каза Хелън, с поглед забит в земята, докато излизаше от колата. Метна чантата си на рамо.
	— Аз бих искал отново да забравим тази случка. Ако никога повече не споменем как сме се опитали да се избием помежду си, няма да имам нищо против — каза Лукас тихо. Хвана здраво ръката й в своята и я притегли към себе си, така че рамото й докосваше ръката му, докато влизаха в училище.
	Всички се бяха втренчили в тях. По коридорите се редяха зашеметени лица и увиснали челюсти, докато разговорите прекъсваха за миг, а после продължаваха два пъти по-високо, щом Хелън и Лукас отминеха. Хелън се опита да издърпа ръката си от тази на Лукас, но отначало той се възпротиви. Накрая я пусна, когато осъзна, че Хелън не просто се опитва да бъде скромна, а е на път да изпадне в паника.
	— Лени? — провикна се предпазливо Клеър. Хелън се усмихна набързо на Лукас и се насочи към Клеър.
	— Къде беше цял уикенд? — попита Клеър, като измери подозрително Лукас с поглед.
	— Да не си опитвала да ми се обадиш? — попита Хелън, признателна, че има оправдание да се отдръпне от Лукас и надеждно да се скрие от всички втренчени погледи.
	— Поне пет пъти. Какво става с теб?
	— Телефонът ми се счупи — каза извинително Хелън. После се обърна към Лукас: — Трябва да се отбия до шкафчето си преди часа на класния. Благодаря, че ме докара — каза му безцеремонно.
	— Добре. Значи ще се видим по-късно — каза той, приемайки отпращането си с възможно най-голямо достойнство. Когато той се беше отдалечил на не повече от три стъпки, Клеър сграбчи Хелън под ръка и я затегли към шкафчето й.
	— Какво, да му се не види, беше това? — почти изкрещя Клеър. Хелън й изшътка, докато се бореше с комбинацията на шкафчето си.
	— Имахме дълъг разговор — каза Хелън. — Вече не се мразим.
	— Разговор? Да, разбира се. Сигурна съм, че са били замесени езици, но по някаква причина не мисля, че е имало особено езиково общуване. — Клеър изглеждаше ядосана, но внезапно Хелън се ядоса повече.
	— Престани, Клеър! Наистина го мисля! Имах доста кофти уикенд. Съжалявам, че не се сетих да ти звънна снощи, но татко ми беше бесен, че съм го оставила да виси на летището.
	— Е, ами разкажи ми тогава! — отвърна Клеър отбранително. — Не че се налага да казваш каквото и да било. Всеки може да види, че с Лукас изведнъж станахте двойка.
	— Не знам какво сме, но не е нещо, което мога да обобщя с просто определение като „двойка“, ясно? — Разстроена, Хелън затършува из учебниците си и осъзна, че не е написала нито едно от домашните си.
	— Защо не можеш просто да бъдеш честна с мен? Спала си с него — обвини я Клеър. Изражението й беше наранено. Хелън разбра, че не може да я пренебрегне напълно.
	— Честно ли? Наистина спах с него. Два пъти. Но не така, както си мислиш — каза тя искрено. Завъртя Клеър и насочи и двете към класната стая на Хърги. — Дори не се целунахме.
	— Глупости! — заяви Клеър, спирайки като вкаменена насред коридора.
	— Попитай го сама. Имаш часове с него цял ден — отвърна Хелън, напълно сериозна. Звънецът удари и двете трябваше да изтичат по последните няколко стъпала, за да се вмъкнат през вратата, преди Хърги да я затвори.
	Хелън имаше ужасна сутрин. Няколко учители обмислиха варианта да я накажат, задето не си е написала домашното, а всички момичета в училище, до едно, й бяха бесни, че Лукас я е докарал. Хелън винаги бе имала обтегнати отношения с момичетата в класа си. От години полагаше неимоверни усилия да бъде мила с тях, но най-накрая се беше отказала, когато забеляза, че ако си държеше главата наведена, а устата — затворена, можеше да остане незабелязана.
	С всичко това бе свършено сега, когато я бяха видели да идва на училище с Лукас. Беше престъпила някаква въображаема граница, беше нарушила примирието, което бе сключила чрез отказа си да си съперничи с другите, и те й бяха обявили война. През целия ден откриваше, че погледнеше ли в друга посока, освен към черната дъска или към чина си, я стрелкаха гадни погледи. За капак на всичко, Гретхен нашепваше злобни слухове за нея на всеки, който беше склонен да я слуша, а Клеър още й се сърдеше.
	Хелън не можа да не се усмихне с облекчение, когато видя Лукас до шкафчето му преди обяд. Изглежда той беше единственият човек в цялото училище, готов да отвърне на усмивката й.
	— Значи пак ме харесваш, а? — каза той, когато тя тръгна към него.
	— Не започвай и ти — изстена Хелън. — Да не би на гърба ми да има надпис „ритни ме“?
	— Това са просто клюки, Хелън. Не могат да ни наранят — каза той, благоразумно решавайки да не я дразни повече.
	— Може би не могат да наранят теб — промърмори Хелън и сложи ръка на корема си. Лукас я видя да го прави, и тъкмо се канеше да попита какво не е наред, когато при тях дойдоха Хектор и Джейсън.
	— Майка ти е тук — каза Джейсън на Лукас, който кимна, сякаш я очакваше.
	— Какво става? — попита Хелън.
	— Нищо. Имаме среща с директора, защото мама ще опита да уговори да ни върнат във футболния отбор — обясни Лукас.
	— Ще изиграе картата: „Смилете се над една дребна женица, която отглежда толкова много огромни момчета“, а после ще се примоли да ни позволят да бием хлапета от други училища, вместо да се бием помежду си. Все в полза на Гимназията на Нантъкет, разбира се — каза Джейсън ухилено. — Винаги действа. Тя е истински Айнщайн във внушаването на чувство за вина.
	— Но дали е редно да позволят на вас тримата да играете футбол? — каза Хелън, като се мръщеше неодобрително. — Искам да кажа, всички имате нечестно предимство.
	— Точно ти ли го казваш — звездата на пистата за бягане — отвърна Хектор малко разгорещено.
	— Хелън бяга, защото й трябва стипендия за колежа — каза Лукас, като стрелна Хектор с предупредителен поглед. — Ние спортуваме, защото това се очаква от нас. Всъщност е дразнещо, защото трябва да се преструваме на непоносимо слаби и бавни.
	— И прекарваме толкова много време в полагане на усилия никой да не пострада, докато спортуваме — добави Джейсън с печална усмивка. — Истината е, че много повече бихме предпочели да се бием _помежду си_, вместо да се преструваме, че бием смъртните, но това изобщо няма да изглежда нормално.
	— Е, късмет с цялата тази задача да изглеждате нормални — каза Хелън рязко, като отстъпи настрани, за да пусне Джейсън и Хектор да минат покрай нея.
	— Ще те намеря след училище — обеща й Лукас, докато тръгваше след братовчедите си. Хвърли поглед назад и я изгледа загрижено. Хелън се опита да се усмихне заради него, но изражението й бе толкова фалшиво, че се запита дали Лукас може да почувства лъжата в него.
	Хелън влезе в стола прегърбена, с надеждата да се промъкне през помещението, без да привлече твърде много внимание. Видя Гретхен да казва нещо на Ейми Харт, а после цялата маса на мажоретките започна да се смее подигравателно на Хелън. Отне й твърде дълго време да се съвземе, и докато успее да се ориентира, всички в столовата се бяха вторачили в нея. Тя се оттегли на обичайната си маса с Мат и Клеър, сигурна, че усеща задаващ се спазъм.
	— Моля те, би ли могла просто да се изправиш? — сопна й се Клеър. — Няма по-жалка гледка от това, да те гледам как се опитваш да потънеш в проклетия под, и се кълна, че ако те хвана да го правиш още веднъж, ще побеснея.
	Това я довърши. Хелън се завъртя на пета и побягна от столовата. Опита се да изяде обяда си в тоалетната, седнала на една мивка, но мястото бе толкова отблъскващо апетита, че тя заряза сандвича си след няколко хапки.
	Успя да изкара последните си три часа и почти побягна към момичешката съблекалня, когато удари последният звънец, но Клеър вече беше там и я чакаше.
	— Извинявай, че ти се разкрещях по-рано — каза тя смутено. Изглеждаше толкова мила и сладка, когато се извиняваше, че Хелън не можеше дори за миг да й се ядоса, камо ли пък да се сърди продължително.
	— О, забрави. Напоследък съм истинска развалина, аз също щях да се ядосам, ако бях на твое място. — Хелън преметна ръка през рамото на Клеър и я поведе навън, след като се преоблякоха.
	— Едно нещо, а после ще те оставя на мира по въпроса, докато ти сама не ме потърсиш да поговорим — каза Клеър, докато подминаваха футболното игрище. Хелън нямаше търпение за повече въпроси.
	— Дори не сме се целували, Гиг — каза тя, като прекъсна рязко Клеър.
	— Сериозно? — почти изкрещя Клеър. Хелън кимна и закачливо побутна Клеър с хълбок.
	— Напълно сериозно. Почти го целунах веднъж, но той ми каза да лягам и да заспивам.
	— Няма _начин_! — изкрещя Клеър. Хелън я сграбчи, затискайки устата й с ръка.
	— Той е ей там — каза, като посочи към него с брадичка. — Казах ти, че ще ти разкажа, ако нещо се случи. Не се опитвам да пазя тайни от теб.
	Клеър й се усмихна многозначително.
	— Винаги си имала тайни. Но няма проблем. Когато си готова да ми кажеш, ще го направиш — каза тя търпеливо. После нападна Хелън, опитвайки се да я събори на земята. Хелън прие шегата, преструвайки се на победена от дребничката си приятелка, докато и двете се смееха истерично. Забавлението продължи само миг.
	— Вземете си стая — каза развеселен момчешки глас.
	— Ще ти се — отвърна рязко Клеър. — Я чакайте. Как стигнахте дотук толкова бързо?
	Хелън се претърколи по гръб, духна да отмести разчорлената си коса от лицето, и видя Лукас и Джейсън, застанали над тях.
	— Видяхме ви да слизате, затова дотичахме да проверим какво става — каза Лукас, пренебрегвайки въпроса на Клеър.
	— Благодаря. Доста е разярена — отвърна Хелън, като позволи на Клеър да я преметне още веднъж, преди Лукас да й помогне да се изправи.
	— Метър и петдесет и седем сантиметра истински ужас — заяви самохвално Клеър, като протягаше ръка, в очакване Джейсън да й помогне. Той нарочно скръсти ръце на гърдите си.
	— Толкова ли си висока без тези нелепи обувки? — попита насмешливо. — Мисля, че съм се родил по-едър от това.
	— Бас държа, че е така. Един метър тъпа глава и петдесет сантиметра задник — промърмори Клеър, докато се изправяше.
	— Клеър! — извика Хелън, шокирана. Раменете на Лукас се тресяха от смях. Джейсън си даваше вид, че понася шегата добре, но Хелън подозираше, че чувствата му са наранени.
	Хелън сподави собствения си смях и леко ощипа Клеър за наказание. Клеър изписка негодуващо, като изтъкна, че щипането с три пръста е забранено, откакто бяха на десет, и се канеше да каже още нещо на Джейсън, когато треньорът на момчетата Делос ги повика да се връщат на тренировка.
	Хелън загледа как Лукас тичаше обратно към футболното игрище. Тичайки сред слънчевата светлина, той беше кажи-речи най-красивата гледка, която бе виждала някога.
	— Мамка му. Закъсняхме — каза Клеър, и те ускориха крачка, за да настигнат съотборничките си: наложи се да изтичат до началото на пътеката за бягане, където треньорката Тар чакаше с тефтера си. Тя вече обявяваше на висок глас стартовите времена, затова Хелън и Клеър просто продължиха да бягат, като подвикнаха назад към треньорката си, докато пресичаха линията. Треньорката записа набързо времената им, като клатеше глава.
	— Дължиш ми цяла минута от последния пробег заради закъснението, Хамилтън! — извика тя след тях.
	— Разбира се, тренер! — извика Хелън в отговор, а после сниши глас, за да сгълчи Клеър насаме: — Защо му каза това? — попита: все още се чувстваше кофти заради Джейсън.
	— Защото чувството беше фантастично! — отвърна Клеър без никаква следа от извинение в гласа.
	— Харесвам Джейсън — каза Хелън, осъзнавайки, че е вярно. Той винаги се беше държал мило с нея, и изглежда, че не беше глупак. — Той е наистина мил, а ти се държа ужасно с него.
	— Разбира се, че го харесваш, защото Джейсън е мил с всички. С всички, освен с мен. Ти нямаш часове с нас, така че не си го виждала да го прави, но всеки път, когато имаме дискусии, той все се опитва да ме надвие, като оспорва всяка позиция, която вземам. Дори когато наистина спори с мен, спори само за да се прави на адвокат на дявола.
	— И защо мислиш, че го прави? — попита Хелън с лека усмивка.
	— Попитах го и знаеш ли какво каза? — продължи упорито Клеър, като се разгорещяваше все повече. — Каза, че всички останали в това училище, освен него, се страхуват да ми противоречат по време на дискусия, и за мен било добре да се потрудя малко поне веднъж в живота си!
	— Как смее да те предизвиква да мислиш по-задълбочено — изрече Хелън с престорен ужас.
	— Повярвай ми, не е услуга. Просто се опитва да докаже, че е по-умен от мен.
	— А така ли е?
	— О, не знам. Може би. Лукас е най-умен, така че се очертава той да произнесе речта при завършването. Да не забравяме и Ариадна. Тя също е доста умна, но мисля, че аз съм по-умна от нея. Ще видим какво ще стане — каза Клеър, като хапеше долната си устна.
	Беше дълбоко разтревожена заради тази нова конкуренция, а Хелън дори не я беше попитала как вървят часовете досега. Звучеше, сякаш Клеър в общи линии се беше отказала от отдавнашната си мечта да се дипломира първа по успех в класа, а Хелън не беше забелязала.
	— Ужасна приятелка съм през последните няколко дни, нали? — каза Хелън, внезапно отвратена от себе си.
	— Не бих казала „ужасна“ — рече Клеър с крива усмивка. — Но можеш да ми направиш една услуга, за да се реваншираш за това, ако искаш.
	— Каквото кажеш — отвърна Хелън веднага.
	— Ако успееш да задържиш Лукас буден и зает в нощта преди изпитите… — каза Клеър, вече вдигнала ръце да се защити от престорените шамари на Хелън. — Не знам защо се съпротивляваш, Лен. Първо, той е дяволски привлекателен. Второ, той е толкова дяволски привлекателен, че трябва да го споменем два пъти. Трето, видя те да падаш и си заряза тренировката, за да види дали си добре. Това си е чисто… обожание.
	Хелън не знаеше как да реагира. Не беше съвсем възможно да обясни, че Лукас се беше отбил да се увери, че тя е добре само защото няколко негови роднини се опитваха да я убият. Образът на Кейт, лежаща в безсъзнание на мръсната земя, се мярна бързо в ума на Хелън и стомахът й се сви тревожно. Подобно на Кейт, Клеър беше в опасност дори само като беше близо до нея.
	— Трябва да ускоря темпото — каза настойчиво Хелън и Клеър кимна.
	— Покажи на Лукас, че тези крака стават и за друго, освен да точи лиги по тях, и ме потърси по-късно — каза тя бодро, преди Хелън да потегли забързано.
	Когато Клеър се изгуби от поглед, Хелън въздъхна тихо, мъчейки се да потисне един пристъп на вина. Не знаеше какво ще направи, ако някой нарани Клеър. Мисълта я разсея, тя забрави да намали темпото и почти си позволи да се появи в полезрението на треньорката Тар твърде рано. В последния момент се сети да се сниши зад някакви храсти, като изчака няколко минути, преди да се престори, че изминава със спринт последните няколко метра. Въпреки това финишира първа, разбира се, а после трябваше да изчака още половин час Лукас да приключи с тренировката. Реши, че ако той щеше да продължава да я кара до училище сутрин, щеше да й се наложи да измисли друг план как да ходи на работа след това.
	Щом Хелън влезе през входната врата на „Новинарския магазин“, Кейт започна да я следва навсякъде със зашеметено изражение на лицето.
	— Боже! — успя да каже Кейт след няколко мига безмълвие. — Той прилича на… Боже! Могат да ме пратят в затвора дори само задето си мисля, каквото си мисля.
	— Кейт! — възкликна Хелън, като я замери с една смачкана на топка салфетка. — Мислех, че си феминистка!
	— Какво общо има това с каквото и да било?
	— Не проповядваш ли тезата, че не може да има равенство, ако половете се възприемат взаимно като сексуални обекти?
	— Да, но по дяволите! — възкликна Кейт, като си вееше с ръка. — Когато бях на твоите години, всички момчета се опитваха да доказват колко са непокорни и колко са против установените възгледи, като се надпреварваха кой да се държи по-гадно. Така че съм толкова ощетена!
	— Продължавай в същия дух и ще кажа на баща ми, че си има съперник — подкачи я Хелън, но шегата нямаше ефекта, който си беше представяла. Смехът мигом изчезна от очите на Кейт, а усмивката се стопи от лицето й.
	— Не мисля, че за него ще има значение — каза тя, а после рязко смени темата. — Но сега не говорим за мен. Говорим за теб и Лукас, и колко са важни презервативите.
	След няколко изблика на отричане и няколко прекъсвания, за да помогне на клиенти, Кейт най-сетне прие факта, че Хелън все още е непорочна и чиста като планински ручей.
	— Гей ли е? — попита Кейт. — Искам да кажа, погледни се, Лен.
	— Не съм го питала, но съм почти сигурна, че е хетеросексуален — отвърна Хелън, а после въздъхна. — Честно казано, не знам какво става.
	— Няма причина да бързаш и освен това не позволявай на никого да те кара да се чувстваш зле, ако искаш да изчакаш. И без друго е по-забавно, когато не бързаш — каза Кейт с топла усмивка, като смени темата при първия признак, че Хелън се е почувствала неудобно.
	Макар Кейт да изглеждаше убедена, че в края на краищата Хелън и Лукас ще прекрачат отвъд целомъдреното държане за ръце, изведнъж Хелън вече не беше толкова сигурна. Единствения път, когато се беше опитала да целуне Лукас, той й беше казал да заспива. Независимо какво говореха всички за тях, истината беше, че тя и Лукас не бяха нищо повече от приятели. Лукас можеше да има всяко момиче, което си пожелае, а ако реакцията на Кейт беше показателна, това включваше и жени, отдавна завършили гимназия.
	Знанието за това не спомогна с нищо увереността на Хелън. Ясно й беше, че Лукас я харесва — беше го хванала да я гледа и беше чула как сърцето му бие лудо, когато лежеше до него — но по някаква причина Лукас явно не искаше да направи нищо по въпроса. Дали излизането с някого винаги беше такова в началото, или тя непреднамерено правеше нещо, за да отблъсне Лукас? Никога не беше имала гадже и не знаеше какво е „нормално“.
	След работа се прибра вкъщи и се застави да напише всичките си домашни преди лягане. Когато изгаси лампата, вече минаваше два. Хелън беше смазана от умора, но въпреки това не можеше да заспи. Струваше й се, че пропуска нещо или може би разбира нещо погрешно. Лукас очевидно харесваше компанията й и се чувстваше закрилнически настроен към нея, но никое от тези неща не означаваше, че изпитва привличане към нея. Може би не беше негов тип. Може би той дори си имаше приятелка там, в Испания. Хелън си представи смугла сирена с дълги черни къдрици, маслинена кожа и сексапилен испански акцент, която чакаше Лукас да се върне в Европа.
	Обърна се рязко в леглото и покри главата си с възглавница, като се зарече да не бъде жалка загубенячка, преследваща момче, което никога не може да има. Имаше нужда от повече информация за Лукас, но тъй като той беше нов в училище и никой не знаеше нищо за предишните му преживявания с момичета, на Хелън щеше да й се наложи да види какво може да изкопчи от Ариадна и да се надява, че намеренията й няма да изглеждат твърде очевидни.


	9.

	— Продължавай да издаваш брадичката си напред така и ще ти я отнеса — изкрещя Хектор. Доста крещеше през последния час и половина.
	Хелън покорно прибра брадичка и повдигна юмруци, за да предпази лицето си. Поддържаше нисък център на гравитация и движеше крака, описвайки широки полумесеци, в случай че на земята имаше препятствия, които й се налагаше да преодолее. Обикаляше в кръг около Хектор, като наблюдаваше хълбоците му, дали няма да нанесе удар отдалече, за да я повали на рогозката. Правеше всичко, което й беше казал. После Хектор се ухили самодоволно и я удари в лицето. Тя падна по задник за десети път и след миг погледна нагоре към него през вече заздравяващите си очи.
	— Това беше пак левият ти удар, а? — попита меко тя.
	— Какво ти става, по дяволите? — каза той с глас, който напомни на Хелън за господин Хъргшимър. — Ти си по-бърза от мен. Защо не ми се изплъзна?
	Хелън сви рамене и се изправи, отново заемайки отбранителна позиция. Хектор незабавно я удари с юмрук в стомаха и тя падна на колене.
	— Достатъчно, Хектор — извика напрегнато Лукас. Хелън вдигна ръка, за да покаже на Лукас, че всичко е наред, докато се изправяше. За пореден път.
	Не искаше Лукас да се меси в това. По някаква причина първият истински спаринг сеанс на Хелън бе приел лични измерения за Хектор, и тя искаше той да изживее докрай това, което потискаше, за да може да се освободи от него. Силните удари бяха болезнени, но не и наполовина колкото спазмите, затова можеше да се справи. В мига щом тя се изправи на крака, Хектор отново ги подкоси с едно светкавично движение на крака си, и те поддадоха.
	— По-кротко! — изкрещя Джейсън. — Тя никога преди не се е била, тъпанар такъв!
	Хелън вдигна очи и видя как Джейсън слага длан на рамото на Лукас, възпирайки го да скочи в клетката.
	— Добре съм, хора. Няма за какво да се тревожите — каза тя възможно най-бодро, като се изправи отново. Хектор не схвана тона й.
	— Защо отказваш да приемеш това на сериозно? — изкрещя й той. Тя се наведе да изплюе кръвта от устата си, а Хектор се завъртя назад и я цапна отново по главата.
	— Престани! — изпищя Касандра някъде отзад, където Хелън не можеше да я види. — Тя не е роден боец, ясно? Кога ще си набиеш това в дебелата глава?
	Хелън се почувства ужасно — знаеше, че сигурно е цялата пребита и окървавена, за да разстрои толкова много някой, който дори не я харесваше.
	Докато Хелън успя да се изправи с усилие отново на колене, Касандра вече я нямаше в помещението за тренировка, където потомците държаха боксовите круши и клетката за упражнения по бойни изкуства. Хелън преглътна слюнката и кръвта, изпълнили устата й, и на мига съжали за това, когато се задави с един от собствените си зъби.
	— Може ли малко вода, ако обичаш? — помоли тя Ариадна, която стоеше над нея с влажна кърпа.
	От другата страна на клетката видя Джейсън, застанал между Лукас и Хектор. Ризата на Джейсън беше наполовина разкъсана и от една порезна рана на челото му течеше кръв, но въпреки това той се мъчеше да попречи на двете по-едри момчета Делос да се разкъсат взаимно като опаковъчна хартия в коледната сутрин. Хектор крещеше на Лукас, в опит да се оправдае.
	— Тя може да понесе всичко. Всичко! Удрях я толкова силно, колкото не съм удрял никого досега, и тя веднага се изправяше пак! Но не _отвръща на ударите_! — изрева Хектор с глас, пресекващ от гняв. Видя Хелън да го гледа и насочи обвинително пръст към нея: — Мислиш си, че можеш просто да се отдръпнеш и да оставиш Люк да води всички битки вместо теб? По-силна си от всички ни, взети заедно, но си твърде добра, за да се биеш, така ли принцесо?
	Джейсън обгърна брат си с две ръце и го задържа, докато Хектор се дърпаше и бореше.
	— _Не_ си търся боя! — изфъфли Хелън през счупените си и бързо растящи наново зъби. Ариадна обви около нея собствените си ръце и я прегърна, докато гледаше кръвнишки големия си брат.
	— Как смееш, Хектор? Тя не е израсла като нас, вечно хванати за гушите. Това просто не й идва отвътре — сгълча го тя.
	Тонът на сестра му изглежда го усмири, и Хектор най-сетне спря да се бори срещу Джейсън, който се опитваше да го удържи. За миг се отпусна тежко върху брат си, а после го отблъсна рязко. После, с един лек скок се прехвърли през петметровата ограда, която заобикаляше тепиха, и се приземи умишлено със силен плясък.
	— По-добре да го усвои. Защото не искам никой от любимите ми хора да _умира_, защитавайки мързеливия й задник — каза рязко. Когато той излезе от стаята за упражнения, Лукас изтича при Хелън.
	— Толкова съжалявам. — Посегна и измъкна Хелън от обятията на Ариадна. — Не трябва да се биеш с него никога повече.
	— Защо не? — попита Хелън, като отблъсна гърдите му: говорът й все още беше неясен от твърде многото удари в главата. — Може и да не съм роден боец, но той е прав. Трябва да усвоя това, иначе може да пострада и някой друг. Някой като баща ми или Клеър, или Кейт… Онези жени все още ме преследват. Могат да наранят всеки, на когото държа.
	Лукас я хвана, когато падна. Огледа размазаното й лице сантиметър по сантиметър, докато я изнасяше от клетката и я носеше в едно пространство отзад, което служеше едновременно за съблекалня и медицински пункт.
	Сложи я да седне върху една маса от неръждаема стомана и я остави само за миг, за да вземе малко марля, леген с вода и — странно — картонена кутия със сок и буркан с чист мед. Без да каже нито дума, й направи знак да отвори уста — което тя направи — а после започна бавно да излива тънки струйки мед върху езика й. Щом вкусовите й рецептори разпознаха мазния сладък вкус на слънчева светлина, тя разбра. Медът бе съвършената оздравителна храна за полубожествата. Обзе я някаква безумна нужда и тя сграбчи китката му с две ръце и не я пусна, докато бурканът не свърши.
	Когато медът изчезна, тя най-накрая си пое дъх. Вдигна поглед, срещна очите на Лукас и кимна в отговор на въпросителния му поглед, сякаш за да каже, че вече е по-добре. Без да каже нито дума, Лукас пъхна пластмасова сламка в кутията със сок и я даде на Хелън да я държи, докато той започна да обработва раните й с марля и топла вода.
	На Хелън й беше трудно да вижда ясно. Всичко беше разфокусирано и изглежда, че очите й не можеха да се задържат върху Лукас. Беше странно. Зрението й непрекъснато бягаше от тялото му, сякаш то бе твърде хлъзгаво за погледа й. Опита се да наблюдава изражението му, докато той обработваше порязванията й, но беше почти невъзможно да го вижда. Докато минутите се нижеха и Хелън оздравяваше от само себе си, Лукас отново стана видим и тя видя, че бръчките от тревога, врязани в челото му, се отпуснаха и изчезнаха. Той попи останките от кръв и въздъхна.
	— Защо не се отдръпна от пътя на Хектор, Хелън? — попита той меко, нарушавайки продължителното мълчание. — Защо не му препречи пътя с ръце?
	— Той е по-бърз от мен — отвърна тя, но и двамата знаеха, че това не бе цялата истина, и когато забеляза скептичното му изражение, тя продължи: — Знаех, че ако започна да го блокирам, той ще се ядоса повече, и тогава в крайна сметка нямаше да имам избор, освен да го ударя толкова силно, че нямаше да може да ми отвърне.
	— Това все пак е смисълът на схватката, нали — каза Лукас с едва доловима усмивка.
	— Тогава просто не я искам — каза Хелън сериозно. — Не искам да наранявам хората, Лукас. Не може ли да ме научиш на нещо друго?
	— На какво например? — попита той объркан.
	— Например като онова, което направи в коридора на училището, когато се видяхме за първи път. Как ме завъртя и застана между краката ми, за да не мога да те нападна? Това изобщо не ми причини болка, но ти въпреки това ме беше победил. Или това, което направи на вашата морава онази вечер. Помниш ли? Бях върху теб, а после ти направи онова движение с хълбоците си — каза тя с нарастващ оптимизъм. Той кимна и извърна очи.
	— Нарича се жиу-жицу. Предназначено е за близък бой, а аз бих предпочел никога да не попадаш толкова близо до противниците си. Но ще те науча на него, ако искаш — каза той тихо.
	Когато вдигна поглед към Лукас, Хелън осъзна, че все още вижда петна. Трябваше да се закрепи, като сложи ръце на кръста му. Когато петната изчезнаха, видя как бузите на Лукас поруменяват и почувства как от кожата му се излъчват топли вълни. Усети мириса му и той я накара да се почувства притихнала и спокойна, почти сънлива.
	— И летенето — каза Хелън, внезапно изтръгвайки се от отпуснатото си настроение. — Все още имаш да ме учиш как да се издигам във въздуха. Щом науча това, ще мога просто да отлетя от лошите типове.
	— Ще те науча да летиш — каза той меко, като кимна и сведе поглед. Хелън потърси очите му, но той не искаше да я погледне. Тя избърса лицето си с ръка и когато я отдръпна, по нея имаше кръв.
	— Наистина ли съм толкова отблъскваща в момента? — попита тя, като се отдръпна от него, внезапно смутена. За нейна изненада той не отговори, само я притегли към себе си и я прегърна.
	— Обещай ми нещо — промълви в косата й. Изчака я да кимне, а после продължи: — Обещай ми, че следващия път, когато се биеш, няма просто да стоиш там и да оставиш другия да те удря с все сила, докато вече е твърде уморен, за да си вдига ръцете.
	— Ако мога да го избегна, повярвай ми, ще го направя — каза Хелън с лек смях, но Лукас се отдръпна от нея, за да може да я погледне в очите.
	— Няма да гледам отново това. Разбра ли? — каза сурово.
	Тя кимна бавно и видя как лицето му се поотпусна. Погледът му беше толкова напрегнат, че Хелън бе принудена да се огледа наоколо за друга тема за разговор.
	— Ризата ти — каза тя, като посочи кървавия отпечатък от лицето си върху гърдите му. — Което ми напомня. Съсипах онзи екип за тренировка, който Ариадна ми даде. Да облека ли друг или приключихме?
	— Приключихме. Можеш да си облечеш отново ежедневните дрехи, след като се измиеш — каза той рязко, сякаш за да пропъди мрачното настроение, в което беше изпаднал. Взе лицето й в ръцете си и огледа предишните й наранявания. След няколко мига я пусна. — Определено оздравяваш бързо. Но все пак ще имаш няколко впечатляващи синини, така че, ако бях на твое място, щях да избягвам баща ти за останалата част от вечерта.
	— Просто ще му кажа, че ме тормозиш — каза Хелън, като сви рамене. Скочи от масата за прегледи.
	— А пък аз ще му кажа, че ти харесва — подразни я той в отговор, с плътен и муден глас. Хелън вдигна поглед към него, отново почувствала се замаяна. За миг той беше само на един дъх разстояние от нея, но след това се отдръпна.
	На излизане от съблекалнята той смъкна окървавената си риза и я метна в боклука. Зрението на Хелън отново стана стабилно и тя проследи как голият му гръб се отдалечава от нея. Когато и последните паяжини изчезнаха от очите й, тя реши, че ако Лукас беше гей, щеше да й се наложи да си направи операция за смяна на пола. Заради него щеше да си струва — и още как.
	Докато се миеше, тя успя да огледа устата си. Левият й преден зъб все още израстваше и тя бе принудена да се засмее на нелепия си вид. Непонятно й беше как Лукас бе успял да запази сериозно изражение, докато я гледаше, при положение че беше щърба като шестгодишно хлапе. После осъзна, че сигурно беше попадал в подобни ситуации толкова много пъти, та почти не им обръщаше внимание. Хелън си помисли за онова, което бе казала Ариадна — че са израснали „постоянно хванати за гушите“. Сякаш призована от мислите й, Ариадна подаде глава в съблекалнята да види как е положението.
	— Имаш ли нужда от изцеляване с ръце? — попита свенливо тя.
	— Не, но заповядай, влез — отвърна Хелън. Може би щеше да й се отдаде възможност да попита дали Лукас все още си има приятелка някъде. — Как е Касандра?
	— Доста напрегната, но ще се оправи. Ти си тази, която отнесе сериозно поражение от Хектор, и понеже знам какво е усещането, ще те попитам честно — има ли нещо все още счупено? — Ариадна премина плавно през съблекалнята.
	— Няма нищо счупено. Е, поне вече няма — отвърна Хелън. Всичко в Ариадна беше толкова женствено, нежно и прекрасно, че Хелън просто не можеше да си представи някой да я удари. — Често ли си причинявате това един на друг? Тези схватки, искам да кажа. — Ариадна клатеше глава, още преди Хелън да е свършила да говори.
	— Не. Правим си малки юмручни схватки помежду си, за да се поддържаме във форма, но само момчетата се бият истински, и то само когато имат нужда да се разтоварят от нещо. Най-много се бият Лукас и Хектор, както е видно.
	— Не се ли разбират?
	— И да, и не — поде Ариадна внимателно. — Хектор е много горд по принцип, но най-вече е горд с потеклото и семейството ни. Не му харесва обаче, че сме се отцепили от Тиванската династия. Не ме разбирай погрешно — той не вярва във всичките онези глупости, в които вярват Стоте братовчеди, но се дразни да вижда нашата Династия разделена. А Лукас смята, че е негова отговорност да държи Хектор в правия път, защото, ами, той е единственият, който може да го прави.
	— Трябва да е много трудно да сте разделени от останалите си близки — каза съчувствено Хелън.
	— Нямаме избор — каза Ариадна със скована усмивка.
	— Заради култа ли? — попита тактично Хелън. — Лукас така и нямаше възможност да ми обясни…
	— Тантал и Стоте братовчеди вярват, че ако съществува само една Династия, могат да възродят Атлантида — каза Ариадна. — Точно затова нашето семейство винаги е живяло във водата. Бостън, Нантъкет, Кадис… Всички те са близо до Атлантическия океан. Потомците изпитват привличане към него.
	— Това е безумие! — избълва Хелън на един дъх, преди да осъзнае, че Ариадна говори сериозно. — Искам да кажа, Атлантида е само мит, нали? — Мисълта за град, съществуващ някъде дълбоко под тъмните, задушаващи вълни, накара Хелън неволно да потръпне. Отпи от кутията си със сок, за да прикрие бурната си реакция, и зачака Ариадна да продължи.
	— Мит ли е планината Олимп? Или раят? Всичко зависи от това, в какво вярваш, а повечето Потомци вярват, че Атлантида е истинска, но проблемът е, че не можем да стигнем дотам, докато първо не постигнем няколко неща. Виждаш ли, точно след края на Троянската война, Касандра от Троя направила важно пророчество. Казала, че ако остане само една Династия от Потомци, можем да въздигнем Атлантида и да я обявим за своя земя завинаги. Според тълкуванията на Стоте братовчеди това пророчество означава, че ако ние, полубоговете, успеем да влезем в Атлантида, ще станем безсмъртни, точно като боговете на Олимп.
	— Иха — промърмори Хелън. — Как да не искате това?
	— Изкушаващо, а? С изключение на проблема, че ако всички четири династии се обединят или ако остане само една обединена Династия, ще нарушим примирието.
	— Какво примирие?
	— Примирието, сложило край на Троянската война.
	— Мислех, че гърците са спечелили. Не са ли избили всички троянци и изгорили Троя до основи?
	— Определено.
	— Тогава, ако гърците са победили, защо е нужно примирие?
	— Още от началото имало трета група, която се сражавала в Троянската война. — Ариадна се усмихна на озадаченото изражение на Хелън. — Боговете. Те избирали чия страна да вземат: или на своите деца получовеци, или на герои, които особено им се нравели. Някои богове дори слезли от Олимп, за да се бият във войната. Биели се _едни срещу други_ и били дълбоко обвързани с изхода на войната. Това усложнявало всичко. Накрая Потомците, които били на страната на гърците, трябвало да сключат сделка със Зевс.
	Ариадна обясни, че Троянската война била най-опустошителната, която древните хора били виждали. Това бил първият път, когато отделните династии обединили сили, за да образуват една огромна армия. Тя заличила от лицето на Земята по-голямата част от западния свят, като почти сложила край на цивилизацията, каквато я познаваме, и била точно толкова унищожителна за боговете на Олимп, колкото и за човеците.
	Аполон се биел, препускайки редом с Хектор в неговата колесница, Атина се сражавала заедно с Ахил, а Посейдон се биел и на двете страни във войната, като сменял позицията си толкова често, колкото приливът сменя отлива. Дори Афродита, богинята на любовта, веднъж се спуснала на бойното поле да защити Парне, и докато го грабвала, за да отлети с него и да го спаси от почти сигурна смърт, ръката й била порязана от гръцки меч.
	Когато баща й, Зевс, видял, че Афродита е ранена, й забранил да се връща в Троя. Тя не му се подчинила, разбира се, и това разгневило Зевс, но не достатъчно, за да се намеси. Едва след като дъщеря му Атина и синът му Арес едва не се изпратили взаимно в Тартар, адско място, откъдето няма връщане за безсмъртните, Зевс разбрал, че трябва да действа. Войната на човеците разкъсвала семейството му и застрашавала господството му над небесата.
	Намесата на Зевс била почти прекалено закъсняла. Десет години били изминали, откакто започнала войната, и всички олимпийски богове били толкова въвлечени в нея, че единственият начин, по който Зевс можел да ги накара да спрат да се бият помежду си, бил да накара Потомците да спрат да се бият. След десет години, в които боговете се намесвали в делата им, десет години, в които боговете протакали войната и я правели все по-ужасна, единственото, което искали и гърците, и троянците, било да бъдат оставени на спокойствие. Зевс трябвало да се спазари със смъртните, като им предложи нещо, което искат. И човеците, и Потомците искали боговете да се върнат на Олимп и да си останат там, а те се съгласили в замяна на това да прекратят войната.
	Зевс също се съгласил. Заклел се във водите на река Стикс, че ако Потомците сложат край на войната — не го било грижа как — боговете ще се оттеглят на Олимп и ще оставят света на мира. Но преди да скрепи клетвата си, поискал уверение, че подобна ужасна война няма да заплашва Олимп никога повече. Според него извършеното от гърците обединяване на Династиите на Потомците, за да се бият срещу троянците, едва не унищожило Олимп. Зевс искал да бъде сигурен, че подобно обвързване няма да се повтори никога повече. Когато скрепил с печата си примирието и дал нерушимия си обет, че олимпийците ще напуснат Земята, той се заклел също и да се върне и да заличи Потомците от лицето на Земята, ако Династиите някога се обединят отново.
	— Звучи като това, което станало в края на Втората световна война, когато Съюзниците си поделили Германия — отбеляза Хелън. — Разкъсали страната, с надеждата да избегнат Трета световна война.
	— Много подобно е на това — съгласи се Ариадна. — Богините на съдбата са обсебени от цикличността и повтарят едни и същи модели отново и отново по цял свят — особено когато въпросът опира до Голямата тройка — война, любов и семейство. — Ариадна замълча за миг, вглъбена в някаква мрачна мисъл, преди да довърши историята. — Както и да е, Троя била предадена от един от своите хора и опожарена до основи, и след няколко месеца на объркване, хитрини и разплата — по-голямата част от които са описани в _„Одисея“_ — олимпийците най-сетне напуснали Земята. Зевс се заклел, че ако Династиите някога се обединят отново, той ще се върне и Троянската война в общи линии ще започне отначало.
	— А тя свършила някъде точно преди пълното унищожение на цивилизацията — каза Хелън, като се опитваше да си представи какво би означавало „краят на цивилизацията“ сега. — Ако Троянската война е била толкова унищожителна, когато се е водела само с мечове и стрели, какво би станало с днешните оръжия?
	— Да. Минавало ни е през ума — Ариадна отмести очи и заби поглед в скута си. — Ето защо моето семейство — баща ми, чичо Кастор и леля Пандора — се отделиха от останалата част от Тиванската династия. Дори Тантал да е прав, дори ако обединението е ключът към безсмъртието, не мислим, че си заслужава пълното унищожаване на Земята.
	— Твърде много е да се откажеш от такова нещо. Искам да кажа, очевидно е правилно, но безсмъртието… — Хелън поклати глава при тази мисъл. — И Тантал и Стоте братовчеди просто ви оставиха да си тръгнете? — попита тя невярващо.
	— Какъв избор имаха? Не могат да ни убият, защото сме роднини, но напоследък започнаха да ни заплашват, опитвайки се да ни вкарат насила отново в лоното си, и някои от нас — добре де, Хектор — започнаха да се съпротивляват. Той си търсеше схватки, захапвайки стръвта, когато го наричаха страхливец, задето не иска да се бие с боговете. Според нашата традиция, да убиваш собствените си роднини е най-ужасният възможен грях, а той беше толкова близо до това, Хелън. Моето семейство напусна Испания, защото Хектор се забърка в ужасна схватка и едва не загина, но по-лошото беше, че едва не уби някой от собствената си _кръв_. Няма прошка за човек, който убива кръвен роднина — каза Ариадна приглушено.
	— Но вашата Династия _не е_ последната. Моята е — каза Хелън: цялата истина започваше да й просветва.
	— Никой не знаеше за теб. Преди около две десетилетия имало „Последен сблъсък“ между Династиите. Всичките четири Династии се нападнали помежду си, всяка от тях — опитвайки се да унищожи другите. Тиванската Династия спечелила и се смяташе, че другите три — Династията на Атрей, Атинската Династия, и Римската Династия — са напълно заличени. Но макар да се смятало, че всички останали са мъртви, Атлантида не била възродена и боговете не се завърнали. Баща ми, леля ми и чичо ми смятаха, че ние възпираме войната, като отказваме да се присъединим към Тантал и неговия култ. Мислехме, че _трябва_ да сме ние, защото се предполагаше, че не е останал никой друг. — Ариадна си пое дълбоко дъх и погледна Хелън. — Но през цялото време си била ти. По някакъв начин майка ти те е скрила тук, запазила е вашата Династия, която и да е тя, и е попречила на войната да започне. Тя — _чрез теб_ — освен това е попречила на Тантал да завладее Атлантида.
	Хелън остана да седи безмълвно за миг, осъзнавайки колко много невероятно силни полубогове искаха смъртта й. Стоте братовчеди вярваха, че ако Тиванската Династия е обединена и е единствената Династия от Потомци, останала на Земята, нейните представители ще станат богове, а животът на Хелън беше единствената пречка по пътя им. Животът й беше също и единственото нещо, което пречеше на олимпийците да се върнат на Земята и да започнат кой знае коя поред Световна война. Следователно семейство Делос трябваше да я защити, дори и всички до един да загинеха в името на тази кауза. А ето, че тя отказваше да се бие. Нищо чудно, че Хектор я мразеше.
	— Съжалявам — каза Хелън накрая, толкова смазана от собствения си егоизъм, че в гласа й почти нямаше емоция. — Твоето семейство застава на моя страна срещу собствените си роднини.
	— Твоето бреме е по-тежко — каза Ариадна, като хвана ръката й. Канеше се да каже още нещо, но беше прекъсната от Пандора, която влетя в съблекалнята, за да ги търси.
	— Хей! Ще се наложи ли да карам някого до болницата? — попита тя, шегувайки се само наполовина. — Отвън има ужасно много кръв.
	— Не, тя е добре — отвърна Ариадна със смях, като се изправи.
	Нещо все още тревожеше Хелън. В историята, която Ариадна й беше разказала току-що, имаше празнина.
	— Кой е бил? — попита внезапно Хелън, като вдигна поглед към озадаченото лице на Ариадна. — Във версията на историята, която са ни преподавали, Одисей измамил троянците с огромен дървен кон. Всички знаят за Троянския кон. Но ти каза, че някой е _предал_ Троя, и не мисля, че го спомена по погрешка.
	— Надявах се, че няма да подхванеш този въпрос — каза Ариадна, с вид, сякаш се удряше мислено. — Не е имало дървен кон. Това е хубава приказка, но нищо повече. Одисей е бил замесен, това е вярно, но всичко, което направил, било да убеди Елена да използва красотата си, за да заплени стражите, и те да отворят портите през нощта. Само толкова е било нужно. Затова ние, Потомците, никога не кръщаваме децата си на нея. За нас да кръстиш дъщеря си Хелън, е все едно християнин да нарече детето си Юда.


	Когато се прибра, Хелън мина бързо покрай баща си и се качи горе, като заяви, че иска да се оттегли по-рано. Написа си домашното, а след това се застави да легне, но не можеше да заспи. Мозъкът й продължаваше да пресява всичко, което Ариадна й беше казала този следобед, като например колко ли много трябва да я е мразела майка й, за да й даде такова прокълнато име, но най-вече мислеше за култа на Стоте братовчеди. За да отклони вниманието си от мисълта колко много хора искаха смъртта й, за да могат да живеят вечно, тя се измъкна от леглото и се опита да полети.
	Опита се да насочи мислите си към по-леки неща, после — по-нависоко. Опита се дори да го направи уж случайно, като се престори, че се спъва, но всичко, което успя да направи, беше да подскача нагоре-надолу, докато баща й не изкрещя нагоре към стълбите да спре да се прави на клоун.
	Надявайки се, че малко древна история ще я приспи, тя взе екземпляра на _„Илиада“_, който й беше дала Касандра, и прочете колкото можа. Сякаш всяка страница бе пълна с намесата на боговете в света на хората. Хелън разбираше защо предците й в крайна сметка бяха решили, че не е чак толкова добра идея да се молят за божествена намеса. Друго нещо, което забеляза, бе колко силна неприязън изпитваше към Елена от Троя. Хелън от Нантъкет не можеше да разбере защо тя просто не се е върнала при съпруга си. Хората _умираха_. Хелън си обеща, че никога няма да прави същите избори като съименничката си.
	Беше стигнала до частта, където Ахил, който се струваше на Хелън като най-възхвалявания психопат в света, започна да се цупи в шатрата си заради някакво момиче, когато чу отчетлива стъпка отгоре. А после още една. Като разчиташе на свръхчувствителния си слух, който винаги бе знаела, че притежава, но едва наскоро започна да си позволява да използва, тя насочи вниманието си към баща си, слушайки как гръдният му кош се движи в креслото, докато вдишваше и издишваше. Гледаше късните новини по телевизора на долния етаж и на Хелън й звучеше напълно нормално. На платформата на покрива над нея, обаче, сега беше подозрително тихо.
	Хелън се измъкна от леглото и грабна старата бейзболна бухалка, която криеше в дрешника си. Като държеше тежката бухалка в готовност, тя излезе от стаята си, вървейки странично, със застъпващи се крака, и отиде до стълбите, които водеха към платформата на покрива. Спря за миг на площадката между стълбите, които водеха надолу към първия етаж, и стълбите, които водеха нагоре към покрива, ослушвайки се отново за баща си. След няколко мига на напрегната нерешителност го чу как цъка неодобрително с език на гротескното поведение на някаква жадна за вниманието на камерите представителка на Конгреса по телевизията, и се отпусна. Той все още беше добре, така че тя знаеше, че каквото и да бе чула, то още не беше стигнало до долния етаж. С намерението да задържи нещата по този начин, тя се качи по стълбите до платформата на покрива.
	Щом излезе навън, Хелън почувства хладния есенен въздух да се просмуква през тънкия памучен плат на нощницата й, правейки я безполезна срещу природните стихии. С крайчеца на окото си зърна потрепваща сянка в светлината на звездите и замахна към нея, но върхът на бухалката й бе спрян, преди да опише пълна дъга. Тя чу силния плясък от удара на дърво върху кожа.
	— По дяволите, аз съм! — прошепна дрезгаво Хектор. Хелън го видя да се крие в сянката, тръскайки дясната си ръка, сякаш го болеше.
	— Какво става, по дяволите? Хектор, ти ли си? — изсъска в отговор Хелън. Той се приближи, за да може тя да го види по-добре, избягвайки някаква тъмна буца на земята. Хелън погледна по-внимателно буцата и осъзна, че това беше спалният й чувал, същият, който държеше в непромокаемия сандък, който баща й и беше дал. — Какво правиш?
	— На какво ти прилича? — отвърна той заядливо, като все още тръскаше ръка, в опит да възвърне чувствителността й.
	— Лагеруваш? — каза тя саркастично. После изведнъж проумя. Всички онези звуци, които чуваше нощем — звуци, за които бе мислила, че идват от Фуриите — имаха много по-банален източник. — Тук горе ли си всяка нощ?
	— Почти. Един от нас винаги е тук горе през нощта, за да те наглежда — каза той, а после сграбчи Хелън за ръката, когато тя се извърна смутено от него. — Обикновено е Лукас, защото е единственият, който може да долети дотук — продължи той. Сякаш това подобряваше положението.
	— И никога не ви е хрумнало да попитате дали ви искам тук, да подслушвате татко и мен? — попита тя разярена.
	Хектор й се усмихна, потискайки един пристъп на смях.
	— Да. Защото разбирам как бихте искали да запазите за себе си всички тези дискусии за политика и бейзбол. Толкова поверителни — каза той, като завъртя очи.
	— По цяла нощ ли оставаш, докато спя? — попита тя, неспособна да го погледне. Изведнъж той разбра защо е толкова разстроена и усмивката му угасна.
	— От доста време не си имала кошмари — подхвана той.
	— Върви си вкъщи, Хектор — каза Хелън, като го прекъсна рязко и се обърна да си върви.
	— Не — отвърна той моментално, като протегна ръка напряко през вратата, за да й попречи да излезе. — Не ме интересува дали си обезпокоена. Не ме е грижа дали ни искаш тук. Има много хора, които биха искали да те видят мъртва, принцесо, а за нещастие семейството ми _не може_ да те остави незащитена, докато не кажа, че можеш да се защитаваш сама.
	— Защо на _теб_ се полага да решаваш кога съм готова? — Хелън скръсти ръце и разтри раменете си, за да се стопли. Вятърът откъм водата бе силен и хапещ.
	— Защото всички знаят, че аз съм единственият, който няма да бъде снизходителен към теб. И просто за сведение: няма да се извиня, задето се погрижих да не бъдеш похитена от някоя от онези побъркани жени, които тичат из острова — предупреди той. Зъбите на Хелън затракаха. Той я погледна как стои там, трепереща, и Хелън почти можеше да се закълне, че за миг на лицето му се появи виновно изражение. После той отмести поглед настрани и изруга под нос. — Но_ може би_ все пак трябваше да ти кажем, че спим тук горе — призна накрая.
	— Мислиш ли? Наясно съм, Хектор, че се намирам в голяма опасност. Но трябваше поне да ме предупредите за това.
	— Добре! Разбрано! — каза той, като почти изръмжа от раздразнение. — Но въпреки това няма да оставим теб или баща ти незащитени през нощта.
	Изведнъж Хелън вече не беше ядосана. Всъщност знанието, че Хектор и семейството му разпростират закрилата си и към баща й, я накара да изпита нелепа признателност. За миг остана да стои там и да му се усмихва.
	— Благодаря ти — каза тихо.
	Той застина, както си поемаше дъх, и се втренчи в нея, удивен, че настроението й се бе променило толкова бързо.
	— Това ли е всичко? Без повече караници? — попита със съмнение.
	— Защо, да не _искаш_ да… — поде тя, но я прекъсна гласът на баща й от долния етаж.
	— Лени? — обади се Джери от коридора пред стаята й. Тя толкова се беше разсеяла от присъствието на Хектор, че беше забравила да се ослушва за баща си.
	— Да! — провикна се надолу Хелън, като отчаяно правеше знаци на Хектор да се махне от вратата. Размени мястото си с неговото и успя да влезе вътре точно навреме.
	— Пак ли спиш там горе? — попита Джери, когато видя Хелън да затваря вратата към покрива и да слиза по стъпалата. — Навън е твърде студено, Хелън.
	— Имаш ли представа колко е късно? Лягай да спиш — сгълча го тя, докато минаваше забързано покрай него.
	— Знам, тъкмо си лягам… Хей! _Ти_ отивай да спиш — сгълча я в отговор Джери, спомнил си със закъснение, че той е родителят.
	Когато скочи в леглото и се зарови в завивката си, Хелън можеше да се закълне, че чу как Хектор се подсмихва тихо под нос горе върху платформата на покрива.


	10.

	Майорка, Испания
	Креон наблюдаваше репортерката в продължение на пет минути, преди да реши да излезе от сенките, които го обвиваха като плащ. Появи се от тъмнината зад нея, едва на крачка разстояние. Тя се извъртя рязко и си пое дъх шумно и сепнато, толкова бързо, че почти прозвуча като ридание. Имаше нещо развеселяващо в това, да видиш изплашена жена — помисли си Креон, особено когато въпросната жена бе напориста кучка като тази. Малко страх е хубаво нещо: напомняше на смъртните, които не бяха Потомци, къде им е мястото, а Креон искаше тъкмо тази простосмъртна да помни, че може и да бе успяла да го изнуди за тази среща, като заплаши, че ще изпрати полиция да разследва семейството му, но не владееше положението.
	Затова избра доковете през нощта. Искаше да види колко отдадена бе тя всъщност на желанието да напише дописка за семейството му. Фактът, че се срещна с него там, доказваше, че има кураж, ако не ум, и заради това Креон реши, че тя заслужава минутка от времето му. Освен това издаваше такъв приятен звук, когато се стреснеше. Може би щеше да го чуе отново.
	Усмихна й се невинно, сякаш за да й даде да разбере, че само малко се шегува. Тя срещна погледа му, но освен това направи крачка назад — което означаваше, че беше смела, но уплашена. Креон обичаше да вижда тези две емоции заедно: това го караше да се чувства, сякаш беше спечелил нещо.
	— И пак, искам бащата, но вместо това получавам сина — каза тя на английски с акцент.
	— Говоря съвършено испански — отвърна Креон на родния й език, като все още й се усмихваше. — А вие много добре знаете, че баща ми не се среща с репортери.
	— Баща ви не се среща с никого. Затова съм тук — продължи тя упорито на английски. Той безстрастно сви рамене, отказвайки да захапе стръвта. Тя скръсти ръце и го загледа изучаващо: — Тантал Делос не е допускал никой да го види вече повече от двайсет години. Не е ли странно?
	— Обича усамотението — каза Креон с широка усмивка, която бе станала изопната и скована.
	— Усамотението е единственият лукс, който един аристократ милиардер не може да си купи. Чували сте историите за баща си, нали?
	— Всичките са лъжи — каза Креон възможно най-гладко и спокойно, но очите й бяха толкова изпълнени със съмнение, че той едва не заекна. _Как се осмелява?_
	През годините из таблоидите се бяха разнасяли много истории за баща му — че бил осакатен, че бил изгубил ума си, засегнат от натрапчиво обсесивно разстройство като Хауърд Хюз, че бил мъртъв. Креон знаеше поне, че баща му е жив, и ожесточено бе отричал всички останали обвинения многократно. Истината обаче беше, че Креон не беше виждал баща си, нито беше говорил с него, от деветнайсет години. _Никой_ не беше виждал Тантал, с изключение на майката на Креон, Милдред Делос.
	Майка му настойчиво твърдеше, че Тантал се крие, за да предпази себе си и Тиванската Династия, но така и не можа да обясни на Креон защо баща му не бе пожелал да му се обади по телефона нито веднъж. Това беше толкова незначително желание.
	— Лъжи, всичките до една? Сигурен ли сте в това? — мина в настъпление репортерката в мига, щом видя как Креон потъва в собствените си противоречиви мисли. Креон забеляза, че тя продължава да говори на английски, сякаш го дразнеше нарочно. — Вече от години вие, майка ви, цялото ви семейство казвате, че всички тези неща са лъжи, но откъде всъщност знаете? Кажете ми, Креон, кога за последен път _вие_ видяхте баща си? Знам, че не е бил дори на дипломирането ви в университета.
	Креон стисна зъби:
	— Баща ми беше много сдържан човек. Той…
	— Ха! — възкликна тя насмешливо, като прекъсна Креон с властно махване на ръка. Не биваше да го прави. — Това не е сдържаност, това е лудост! Може ли желанието, на който и да е човек за _личен живот_ и усамотение да е толкова важно, че да изостави родния си син само за да не се появи по страниците на вестниците?
	Ръката на Креон се изстреля рязко и той я беше хванал за гърлото още преди тя да успее да вдигне ръка, за да възрази. Имаше такова нежно вратле, толкова тънко и крехко. Креон си помисли, че е като да държи в ръка слабичко котенце. В очите й се появи страх. Зениците се разшириха и по тъмната им повърхност рефлексивно избиха мънистени сълзи като капки роса. Обзета от ужас, тя беше прекрасна — съвършена, умолителна маска от бяла като алабастър кожа, широко отворени очи, и, най-хубавото от всичко, устата й — червен овал, разтворен от изненада, сякаш очакващ целувка. На Креон му се искаше да я държи така с дни, но насладата му бе продължила само частица от секундата, когато чу щракване.
	Подобно на изключен телевизор, светлините в очите й се присвиха до размера на главички на топлийки, а после потъмняха напълно.
	Креон захвърли тялото й във водата и затича обратно към цитаделата, толкова бързо, че нормален човек не би могъл да го види как минава, дори ако стои на сантиметри оттам.
	Все още разтърсван от почти предизвикваща гадене тръпка, той се качи право в стаята си и застина, когато отвори вратата. Майка му го чакаше. Седеше до приготвения му куфар, с внимателно сгънати на скута ръце с маникюр, държейки нещо. Главата й се наклони настрани, докато се взираше в него. Майка му трябваше само да го погледне, за да разбере, че срещата, която беше уредила, срещата, за която се предполагаше, че няма да е нищо повече от вежлив жест, е приключила с жестокост.
	— Налагаше ли се да я убиваш? — попита тя сериозно и без укор в гласа. Дори да нямаше други качества, Милдред поне беше практична.
	— Тя ме предизвика — каза Креон, като мина покрай майка си и сграбчи дръжката на куфара си. — Освен това, така е по-добре и ти го знаеш.
	Милдред сведе очи и кимна, приемайки, че синът й е прав. Не един репортер беше „изчезвал“ през годините.
	— Предвид ситуацията, одобрявам да напуснеш за известно време страната. — Тя вдигна самолетния билет, който беше извадила от предния джоб на куфара му, и го размаха пред него, преди той да успее да излети като светкавица от стаята. Той спря като закован, осъзнавайки, че са го хванали. — Това, което _не_ одобрявам, е изборът ти на дестинация. Какво си мислиш, че ще постигнеш, като отидеш там? Баща ти забрани на Стоте братовчеди дори да се доближават до района на Нантъкет.
	Той си пое дъх, за да се успокои. Не подейства.
	— _Тяхна_ е вината, че не притежаваме онова, което е наше по право, трябва да е тяхна, защото всички други Династии са изчезнали! Трябва да знам как могат да живеят спокойно, без угризения, когато осъдиха останалата част от семейството си на неизбежна смърт. Безсмъртието е мое рождено право и независимо какво позволява или забранява баща ми, _няма_ да седя безучастно, докато ми го отказват!
	Креон метна на рамо чантата с ръчния си багаж, измъкна билета от съпротивляващите се ръце на майка си, и мина покрай нея. Забърза надолу по древните каменни стъпала в задната част на цитаделата: сърцето му още биеше бясно от вълнение.
	Отвън чакаше безличен черен седан. Шофьорът на майка му бе зад волана, готов да го закара на летището. Креон осъзна, че Милдред беше знаела през цялото време, че той ще убие онова момиче. Вероятно бе знаела, че той ще го стори, още докато уреждаше срещата на Креон с нея.
	— Синко? — извика му тя изпод свода на портата. — Затова ли я уби — само за да имаш повод да заминеш?
	Той се обърна и я погледна в лицето, заставяйки се да бъде търпелив.
	— За да я убия ли ме изпрати там?
	Майка му се усмихна, но погледът й беше далечен и нефокусиран — мислеше за много неща едновременно. Тя тръгна бавно към него, карайки го да я изчака, макар да знаеше, че не го свърташе на едно място. Приближи се до него и се вгледа в лицето му. Елегантно изваяните й устни бяха изопнати и присвити в тънка предупредителна линия.
	— Стой далече от Хектор.


	В сряда сутринта Хелън излезе тичешком от къщата и затича към чакащата кола на Лукас, преди на Джери да му хрумне да излезе навън и „да си поговори с този младеж“, както заплашваше. Хелън не беше напълно сигурна дали баща й говореше сериозно или просто се опитваше да я предизвика да реагира, но не смяташе да рискува. Нямаше да е честно да подложи Лукас на традиционното родителско щателно проучване, когато дори не излизаха официално.
	— Готов ли си? — попита тя бързо, опитвайки се да отвлече вниманието на Лукас.
	— Не е ли редно да изчакаме? — попита Лукас, когато видя Джери, застанал в очертанията на входната врата.
	— Не, просто карай. Бързо! Не знам дали наистина ще го направи или не — отвърна Хелън отчаяно, докато махаше за довиждане на баща си.
	— Да направи какво? — попита Лукас. Включи колата на скорост и подкара по улицата.
	— Да се опита да разговаря с теб по мъжки — каза Хелън, облекчена.
	— Е, в такъв случай… — каза Лукас. Удари спирачки и даде на заден ход.
	— Какво правиш? — Хелън покри ръката му със своята, за да му попречи да превключи на задна скорост.
	— Ще вляза и ще говоря с баща ти. Не искам да смята, че не може да ми повери дъщеря си.
	— Лукас, кълна се, в който там бог смяташ за свещен, че ще изляза от тази кола и ще вървя пеш до училище, ако влезеш вътре и говориш с татко.
	Лукас се усмихна и превключи отново на първа, отдалечавайки се от къщата й.
	— Кой ти каза, че боговете са святи? — попита със злокобно пламъче в очите. Хелън го удари с юмрук по ръката.
	— Направи го само за да ме видиш как побеснявам, нали? Попита тя възмутено.
	— Хей, ти си тази, която се смущава от родния си баща. Много си сладка, като се паникьосаш — каза той с огромна усмивка.
	Хелън се опита да отвърне на усмивката му, но тя се появи разкривена на устните й. Нямаше представа какво да мисли. Употребата на думата _сладка_ можеше или да насърчи надеждите й, или да ги преувеличи.
	Всички, които ги разпознаха, изсвириха с клаксоните си за поздрав и им помахаха с широки усмивки на лицата. Да натискаш клаксона за поздрав към минаващите си приятели, беше обичайно на острова, и беше нещо, с което Хелън беше израснала, но й се струваше, че тази сутрин всички натискат оглушително клаксоните си много по-продължително от обикновено.
	— И така, слушай — каза Лукас, като премина от закачливия тон към малко по-сериозен. — Хектор ми каза, че си го открила на покрива си.
	— Да — отвърна Хелън, като се опита да се свие и да се сниши в седалката си, така че никой да не може да я види. — По този въпрос…
	— Исках да обясня защо не ти казахме по-рано. Помолих аз да ти кажа и наистина мислех да го направя — каза той. Хвърли поглед към Хелън, сякаш за да провери какво мисли тя за думите му. — Просто не измислих навреме _как_ да ти кажа. Не исках да си помислиш, че съм някакъв загадъчен преследвач, който се крие на покрива ти.
	— Няма да излъжа — е, теб и не мога да те излъжа — каза Хелън и се ухили. — Разстроих се малко, но вече нямам нищо против. Ако семейството ти иска да защити моето, предполагам, че мога да се примиря с малко загадъчност.
	Хелън бе принудена да млъкне, защото някой свиреше с клаксона си по възможно най-натрапчивия начин. Искаше й се да каже на нахалника, който и да беше, да се разкара, но не можеше. Това бяха нейните съседи и трябваше да бъде любезна. Не се присвиваше от спазми, но подозираше, че може и да започне. Заби юмрук в корема си.
	— Какво става? — попита Лукас напрегнато. — Виждал съм те да правиш това и преди. Боли ли те нещо?
	— Не, но мисля, че скоро може и да ме заболи. Не се тревожи, не можеш да направиш нищо по въпроса. Е, предполагам, че би могъл да си тръгнеш и никога повече да не се мотаеш с мен — отговори Хелън.
	— Това няма да се случи — каза той с вдигнати вежди. — Но за какво говориш? Да не си алергична към мен или нещо такова?
	— Не. — Хелън се засмя. — Май съм алергична към вниманието. А ние обикновено привличаме доста от него, когато сме заедно.
	— Но причината не е само в мен, нали? Изпитваш тези болки дори когато не съм наоколо?
	— Да. Получавам ги цял живот. Не знам точно каква е причината, просто знам, че понякога, когато хората ме зяпат, ужасно ме заболява стомахът.
	— Алергична към внимание — повтори Лукас, като разсеяно хвана ръката на Хелън, докато мислеше. Наложи се да я пусне, за да смени скоростите, докато паркираше пред училището, но щом излязоха от колата, отново я улови за ръка и преплете пръсти с нейните.
	Хелън наблюдаваше Лукас, докато стояха заедно до шкафчето й. Изглеждаше объркан. Челото му бе сбърчено, а погледът — съсредоточен, но, което бе най-обезпокоителното, струваше й се, че го вижда размазано.
	— Какво правиш? Заболява ме главата — каза Хелън тихо, докато завърташе комбинацията на ключалката си.
	— Извинявай — каза той, като внезапно се появи отново на фокус. — Изкривявам светлината. Случва се понякога, когато се съсредоточавам.
	Хелън помнеше от онова, което бе чела, че Аполон е богът на светлината, а в този момент Лукас правеше със светлината неща, които бяха невъзможни извън шоуто на някой фокусник. Тя осъзна, че го беше виждала да прави това и преди в помещението за преобличане в дома си, но в онзи момент вече беше понесла толкова много удари в главата, та си беше помислила, че просто нещо със зрението й не е наред.
	— Не се ли тревожиш, че някой ще забележи?
	— Всъщност понякога правя това, за да накарам хората да спрат да ме забелязват, когато искам малко усамотение, за да помисля. На хората им е трудно да се заставят да гледат неща, които не могат да видят ясно, или неща, които не би трябвало да са възможни.
	— Защото очите им веднага се плъзгат по повърхността — вметна Хелън, спомняйки си как погледът й се беше отклонил от лицето на Лукас в съблекалнята, макар че наистина се беше опитала да се съсредоточи върху него.
	— Точно. Ако изглеждам твърде далечен или твърде труден за виждане, повечето хора просто ме изолират — каза той, а после й се усмихна многозначително. — Ти се прегърбваш, за да накараш хората да спрат да те зяпат. Аз придобивам неясни очертания. Полезно е и в схватка, само че е почти невъзможно да го направиш, когато се движиш бързо.
	— Да не би да ми издаваш всичките си бойни тайни? — каза дръзко Хелън, докато прибираше учебниците си в чантата и затваряше шкафчето си. — Не си чак такъв умник, Худини.
	— Сериозно? Опитай да ме хванеш, _Искряща мълния_ — каза той с широка усмивка, докато се отдръпваше.
	_Искряща мълния, ли?_ Помисли си Хелън, озадачена. Но той вече беше минал през двойните врати в края на коридора, а тя трябваше да влиза в час.
	Когато удари звънецът за първото голямо междучасие, тя хукна възможно най-бързо, с намерението да измъкне някои отговори, но докато стигна до стола, Ариадна вече седеше на масата на чудаците, обкръжена от обожатели.
	Хелън не би трябвало да се изненадва, че Ариадна сяда на тяхната маса, предвид факта, че беше във всички часове за напреднали. За нещастие на Мат, присъствието на Ариадна обикновено привличаше цял антураж от момчета. Хелън се опита да си проправи път през кръга и почти се беше отказала, когато Ариадна я забеляза.
	— Зак? Би ли направил малко място на Хелън, ако обичаш? — помоли Ариадна, като се усмихна ослепително.
	— Не си прави труда, Зак. Тя може да седне на моето място — каза Клеър с язвително любезен тон, освобождавайки мястото до Ариадна.
	Пътьом Клеър се блъсна леко в Хелън, като прошепна нещо и смисъл, че „старите приятели“ не са достатъчно готини да седят на същата маса за обяд, когато някой изведнъж се сдоби с популярно гадже. Преди Хелън да успее да се впусне в основателен спор с Клеър, Ариадна дръпна Хелън на стола до себе си, за да попречи на едно от момчетата с буйно кипящи хормони да се приближи до нея.
	Докато удари звънецът за началото на часовете, всички нормални приятели на Хелън вече бяха прогонени от масата — маса, която си беше тяхна още от първата година в гимназията. Тъжното изражение на Мат накара Хелън да се запита от колко време двамата не бяха имали възможност да поговорят. Навярно от месеци.


	Клеър не я чакаше на пътеката, когато започна тренировката по бягане. Беше глупаво да се опитва да избягва Хелън, като тръгне преди нея, защото и двете знаеха, че Хелън можеше да настигне Клеър независимо колко беше изостанала, но намерението беше явно. Когато Хелън се появи подтичвайки, Клеър дори не се обърна да я погледне.
	— Просто продължавай да бягаш, Хамилтън. Изобщо не си падам по теб в момента — каза Клеър, като се отдалечи и вдигна ръка в пренебрежителен жест.
	От многогодишен опит Хелън знаеше, че Клеър има нужда да я поизтезава известно време, преди да е готова да продължат отношенията си. После провеждаха един разговор по телефона, сдобряваха се, и на следващия ден всичко пак си беше нормално. Само че точно този път на Хелън й се искаше да можеха да прескочат направо към края на кавгата, особено след като не беше направила нищо, но беше достатъчно благоразумна, за да не пришпорва Клеър. Вместо това послушно изтича покрай нея.
	След като няколко минути тича сама, Хелън започна да се отегчава от „простосмъртното“ темпо. Погледна си часовника, за да изчисли точно колко време ще трябва да убие, преди да се върне на пътеката за бягане, и хукна напряко през мочурищата с невъзможна скорост. Знаеше, че Лукас може просто да пристъпи във въздуха и да полети, но на нея досега този подход не и беше свършил работа. Може би трябваше да се затича, за да се издигне във въздуха, един вид като самолетите. Сега имаше шанс да изпробва тази теория.
	Когато се отклони от пътеката и затича през мочурливата земя около Миакомет Понд, Хелън започна да усеща лекотата, която свързваше с летенето. Изпитваше пърхащо усещане в стомаха, едва сдържан див порив, който свързваше със силата на Потомците. Чувстваше как по кожата й тече статична енергия. Сякаш беше прокарала по цялото си тяло балон, а после го беше отдръпнала точно толкова, че повърхността на тялото й да усети как някакво електрическо поле я тегли навън.
	Правейки един скок просто за опит, Хелън се издигна във въздуха. Отначало си помисли, че е успяла, че лети, но скоро почувства как стига до върха на много голяма арка и започва да се спуска. Просто беше скочила по-високо от когато и да било преди — твърде високо — и умът й все още вярваше по подразбиране, че когато се удари в земята, ще се разбие на парчета и ще умре.
	Опита се да се улови за въздуха, и макар че една частица от нея знаеше как да го накара да я задържи, тя беше или твърде уплашена, или недостатъчно уплашена, за да успее навреме. Удари се в земята под ъгъл и спря с буксуване, при което краката й изровиха две глинести бразди в калта.
	Тя беше добре, разбира се, но все пак дълбоко разтърсена. Коленете не я държаха, и трябваше да се засмее, за да се освободи от странното чувство, което бушуваше в гърдите й. След като се поуспокои, с усилие се надигна — беше се приземила по задник. Измъкна крака от калта и тръгна обратно към училището, чувствайки се като глупачка. Беше оплескана с миризлива кал чак до кръста, и мислено си представи как ли беше изглеждала, докато се спускаше след скока, с ожесточено размахващи се ръце, като анимационна героиня, която пада от скала.
	Просто по навик се огледа бързо наоколо да се увери, че никой не я бе забелязал в този сконфузен момент, но не очакваше наблизо да има някой. Сърцето й се преобърна, когато видя как едно тъмно размазано петно се превръща в мъжки силует. После мъжът спря и внезапно смени посоката точно отвъд следващото възвишение. Беше я видял как става и си тръгва със смях, след като беше паднала от петнайсет метра височина. По-лошо — Хелън забеляза, че имаше нещо нередно в начина, по който той се движеше. Вървеше прекалено бързо за човешко същество.
	Цялото й тяло се напрегна инстинктивно. Без дори да се замисли, тя хукна след тъмния силует. Който и да беше, той се бе отправил обратно към гимназията — обратно към Клеър, която вероятно пъхтеше и сумтеше по пистата; бавна, дребна и от напълно човешки произход. Образът на Кейт, лежаща в безсъзнание на земята, се мерна бързо през ума на Хелън и я подтикна да затича по-бързо. Прескачаше огромни участъци от местността, тичаше безразсъдно през ниски хълмчета и гъсти туфи от червени боровинки, неспособна да мисли за нищо друго, освен да го настигне.
	Забеляза, че й е трудно да го намира в странната изпъстрена със сенки светлина, но когато се приближи, тъмнината, която сякаш се беше обвила около него, поизбледня и тя можа да го види къде се намира. Изглеждаше, сякаш той изсмукваше светлината от въздуха. Имаше нещо стряскащо и предизвикващо тръпки в начина, по който тъмните сенки се излъчваха от него като зловещ ореол — той определено контролираше светлината. Това означаваше, че бе поредният потомък на Аполон един от Стоте братовчеди от Тиванската Династия, и следователно — заплаха.
	Доколкото можеше да види, призрачният мъж беше няколко години по-възрастен от нея, но все пак едва излязъл от тийнейджърската възраст. Когато се озова само на няколко крачки зад него, забеляза, че той имаше светла коса и кожа. С нов прилив на бързина, тя протегна ръка, като се опита да го сграбчи, и рязко смъкна ризата му. Най-накрая той позволи останките от тъмнината, сякаш полепнала по него, да бъдат пометени от слънцето, което заблестя върху огромните му голи рамене. Отблизо приличаше толкова много на Хектор както по цвят на косата и кожата, така и по телосложение, че можеха да са близнаци, ако не бяха лицата им. В излъчването на този човек имаше празнота, нещо сопнато и рязко, което му придаваше болнав вид.
	Още преди да осъзнае този факт напълно, ужасяващ спазъм прегъна тялото й като оригами, и Хелън се търкулна на земята с писък. Сви се на земята в зародишна поза, неспособна да помръдне и дори да си поеме дъх. През дългите стръкове трева, които отчасти замъгляваха видимостта й, забеляза русия, гол до кръста братовчед да подтичва обратно към нея с любопитно изражение на лицето.
	— Интересно — каза той с арогантна усмивка. Нещо зад Хелън привлече погледа му и той понечи да се отдръпне. — Ще се видим по-скоро рано, отколкото късно, preciosa* — обеща той, докато хукваше: мрачна, зловеща мъгла се събра и замъгли силуета му.
	[* preciosa (исп.) — скъпоценна, прекрасна, прелестна. — Б.пр.]
	Хелън се опита да извика нещо грубо и дръзко след него, но от устата й излезе само жалък стон. Той изчезна след миг, а тя остана да лежи там сама, докато я забележеха или докато се оправеше достатъчно, за да си тръгне. Най-после чу някой да се приближава.
	— Хелън? — каза познат глас, докато се приближаваше. — О, не. _Наистина_ си ти.
	— Мат — изпъшка Хелън. — Доведи Лукас.
	Той се появи в полезрението на Хелън и коленичи пред нея.
	— Не мислиш ли, че е по-добра идея да повикам сестрата? Или лекар?
	— Моля те. Лукас. Бързо.
	Той въздъхна веднъж, разтърка гърба на Хелън с неловък успокоителен жест, а после се изправи и хукна. Щом овладя дишането си, Хелън успя да види достатъчно около себе си, за да осъзнае факта, че на практика се намираше на училищния паркинг — много по-близо до училището, отколкото си беше давала сметка. Все още свита на кълбо върху земята, Хелън удари чело в коленете си. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава. С ухо, притиснато до земята, чу приближаващи стъпки, които бяха малко прекалено тежки и малко прекалено бързи, за да са на обикновен човек, и се усмихна тайно от облекчение, макар че все още я болеше ужасно.
	— Благодаря, Мат — чу тя да казва Лукас отнякъде зад нея. — Къде те боли? — попита я, когато заобиколи и излезе напред, следван плътно от Джейсън. Хелън посочи към корема си и заговори с очи. Лукас кимна и се огледа наоколо, объркан.
	— Видя ли какво стана? — попита той Мат.
	— Мисля, че тя тичаше след някого. — Не знам — каза скептично Мат. — Току-що чух от Гретхен, че Хелън преследвала някакъв тип, а после изпищяла и паднала.
	— Вярно ли е? — обърна се Лукас към Хелън с напрегнато изражение. Тя кимна и той й се усмихна в отговор: разтревоженият му поглед се смекчи заради нея. Той отметна кичур коса от потното й чело и погледна назад през рамо.
	— Тръгвам по следата — каза Джейсън твърде тихо за слуха на простосмъртен, а после Хелън чу неговите бързо оттеглящи се стъпки.
	— Трябва да тръгна с него — поде гласът на Хектор отнякъде, където Хелън още не можеше да го види.
	— Не, не трябва — нареди Лукас остро. — Трябва да намериш момичетата. Може да страдат от същото като Хелън, и може би имат нужда от теб. Ясно?
	— Ясно — каза Хектор без горчивина в гласа, внезапно разбрал скрития смисъл в думите на Лукас. Касандра и Ариадна бяха в неведение, незащитени, и следователно в най-голяма опасност да бъдат нападнати от непознатия. Хектор хукна толкова безшумно, че Хелън дори не чу краката му да докосват тревата, и неволно се почувства едновременно впечатлена и малко изплашена от умението му.
	— Мат, би ли ми помогнал да вдигна Хелън? Ако можеш само да й хванеш краката… — помоли Лукас с извинителен тон.
	— Разбира се, няма проблем — каза Мат, като плъзна ръце под коленете на Хелън. — Божичко, Лен, миришеш ужасно! Налагаше ли се да падаш във всяко обрасло с къпини тресавище на острова?
	Хелън се засмя за кратко, но смехът й причиняваше болка, затова спря.
	Отначало Хелън се зачуди защо Лукас моли Мат за помощ, когато нямаше нужда от нея, но докато ги слушаше да си говорят и действат заедно, за да я занесат до джипа на Хектор, тя осъзна, че Лукас сигурно беше един от най-умните хора, които бе срещала. Молбата за помощ не само правеше Лукас да изглежда нормален, но освен това и караше Мат да се чувства нужен. Лукас се отнасяше с него като с партньор, и по-важно, като с мъж. Хелън знаеше, че ако някога Лукас потърси лоялност от Мат, този прост жест на приобщаване увеличаваше вероятността да я получи. Нов пристъп на болка я скова така силно, че по горната й устна изби пот. Хелън бавно изпусна дъха си, като се опитваше да превъзмогне болката.
	Лукас отвори задния капак на джипа и сложи Хелън да легне отзад, после попита Мат дали има нещо против да изчака с тях, докато сестра му и братовчедите му се върнат.
	— Ако на Хелън й стане по-зле, няма да ги чакам, просто ще я заведа в болницата. Ако това се случи, наистина ще съм ти признателен, ако останеш тук, за да им кажеш къде съм отишъл. Не би трябвало да отнеме много време — обясни Лукас.
	— Ще остана, докато имаш нужда от мен — каза Мат с обичайното си великодушие.
	— По дяволите, Мат. Не ти ли писна вече да пазиш окаяния ми задник? — попита го Хелън с полуусмивка.
	— Нямаш представа колко ми е писнало — отвърна той и също се усмихна. Усмивката му помръкна бързо. — С този случай стават два пъти за тази година. Ти никога не си се разболявала, Лен, дори и онзи път, когато всички хванахме стомашно разстройство след партито за рождения ден на Гретхен в четвърти клас. Ние, останалите, се скъсахме да драйфаме цели два дни, но ти беше добре.
	— О, да! Беше толкова гадно! Хей, поне носех на всички тонизиращи напитки и солени бисквити, помниш ли? — каза Хелън закачливо. Опитваше се да разведри настроението, но още я болеше. Натисна пак корема си и Мат се намръщи. Беше разтревожен, тя също. Спазмите й никога преди не бяха продължавали толкова дълго.
	— Може би трябва да се откажеш от бягането — предложи внезапно Мат.
	— Мисля, че Мат е прав — каза Лукас: изражението му беше едновременно изненадано и доволно, че Мат е предложил това. — Очевидно не ти се отразява добре. Трябва да се откажеш.
	Хелън беше твърде зашеметена да реагира. Втренчи се в Лукас с увиснала уста, докато Хектор, Касандра и Ариадна пристигнаха и сложиха край на разговора. Момичетата се качиха в джипа с Лукас и Хелън, а Хектор взе ключовете на мерцедеса, като каза, че ще изчака Джейсън. С най-сладкия си глас Ариадна предложи на Мат да го откарат до вкъщи, но той отказа. После, след кратка и много тиха размяна на реплики между Лукас и Хектор, Лукас седна зад волана и закара трите момичета до голямата къща на семейство Делос, като през цялото време караше ужасно бързо. Докато потегляха, Касандра прескочи отзад и се настани до Хелън със спокойна стойка, която даваше погрешна представа за възрастта й.
	— Огледа ли го добре? — попита тя с овладян, странно възрастен глас.
	— Да — отговори Хелън.
	— Ако ти покажа снимки, ще можеш ли да го познаеш?
	— Един вид, като полицейско разпознаване? Няма проблем — каза Хелън категорично. — Почти съм сигурна, че на света няма много типове, които изглеждат точно като по-едра, по-руса версия на Хектор, но със стряскащо, покрито с белези от шарка лице.
	Усети как настроението в джипа се смени.
	— Креон — прошепна Касандра.
	— Сигурна ли си? — попита Лукас, като вдигна рязко глава да погледне Касандра в огледалото за обратно виждане.
	— Да — отговори тя с отнесено изражение на лицето. — А чичо Палас го е проследил дотук от Европа. Той си е у дома.
	Лукас очевидно нямаше нужда от повече информация. Изрови клетъчния си телефон от джинсите и натисна клавиша за бързо избиране.
	— Джейс, идвай. Каси вече може да го види — каза с равен, изплашен глас. Заслуша се само за миг, а после продължи, като говореше, без да изчаква въпросите на Джейсън. — Когато всички се приберем у дома. Баща ти ще ни чака там.
	Хелън имаше чувството, че е пропуснала важна подробност.
	— Кой е Креон? — попита тя Касандра, веднага щом успя да се надигне и да седне.
	— Наш братовчед — отговори Касандра неохотно.
	— Той нападна Хектор в Кадис — каза Ариадна: лицето й потръпна за миг. Тя хвърли поглед към Лукас, който тъкмо се канеше да я прекъсне, и продължи да говори. — Добре де, нападнали са се взаимно. Креон е краен фанатик и все търси да се спречка с някого от умерените, не само с нас. Но всъщност истинската му цел е Хектор. Дори ти не можеш да отречеш това, Люк.
	— Онзи тип, а? — попита Хелън, като скръсти ръце върху корема си, докато се опитваше да се пошегува. Никой не се засмя. Усещаше дясната си ръка схваната, затова я сгъна. Парченце плат падна от стиснатия й юмрук.
	— Какво е това? — попита Касандра.
	— Хм. На Креон е. Настигнах го и когато се опитах да го сграбча, малко му скъсах ризата — отвърна Хелън извинително.
	— _Ти_ си _го_ преследвала, настигнала си го и си се доближила до него достатъчно да му разкъсаш ризата и да я смъкнеш? — възкликна Ариадна невярващо. Очевидно Креон беше бърз, дори по техните стандарти.
	— Видя ме как се опитвам да летя — започна Хелън, усещайки, че беше направила нещо много нередно. — Не знаех кой е, просто знаех, че ме беше видял да подскачам във въздуха на височина горе-долу колкото пет етажа, и трябваше да стигна до него, преди да се измъкне.
	— Страхотно — каза Касандра горчиво. — Дошъл е тук да види какво става със семейството ни и може би да се сбие с Хектор, но сега, когато ти се разкри, всичко се променя.
	— Беше се насочил право към училището — каза Хелън отбранително.
	— И какво щеше да направи? — изкрещя Касандра в отговор, внезапно вбесена. — Да нападне някой жалък нормален човек. Мисли с главата си, Хелън! По някаква причина двете жени, които те нападнаха, не са казали на останалите Сто братовчеди, че съществуваш, вероятно защото искат славата за това, че са те убили, само за себе си, за да могат да получат Триумф. Креон може би мисли по същия начин, но ако не е така, ще каже на Тантал. Това означава, че половината от Семейството ще бъде тук след няколко дни — а ти дори още не можеш да държиш меч!
	— Кротко, Каси! — каза Лукас разгорещено. — Ние сме отгледани с тази мисия, а Хелън е имала колко — цяла седмица, за да се приспособи? — Той погледна Касандра в огледалото за обратно виждане, и дори отразени, очите му изглеждаха напрегнати. Касандра рязко вдигна ръце в жест на капитулация.
	— Права си, Касандра. Не мислех с главата си — каза Хелън, като разтриваше корема си. — Вероятно можем да поговорим с него.
	Ариадна издаде задавен звук.
	— Какво? Защо всички толкова се страхувате от него? — попита Хелън.
	— Той е Повелител на сенките — изрече Ариадна злокобно от предната седалка. — Може да спира светлината. Неестествено е.
	Хелън си помисли за тъмнината, която се обвиваше около Креон, и разбра какво имаше предвид Ариадна. Слънцето ме грееше върху Креон, и на Хелън инстинктивно й се беше сторило, че в това има нещо нередно.
	— Повелители на сенките се срещат рядко — опита се да обясни Лукас малко по-спокойно, но Хелън още чуваше страха в гласа му. — В историята на нашата Династия не е имало много такива, но всеки един от тях, за когото знаем, се е оказвал, ами… зъл.
	Минаха няколко напрегнати минути, в които Касандра бе покрила очите си с ръце, в поза на дълбока концентрация. Най-накрая тя вдигна поглед към Хелън и с решителна усмивка разпръсна все още витаещото отрицателно настроение.
	— Е, засега си в безопасност. Не виждам непосредствени заплахи — каза тя успокоително, като гледаше как Хелън обгръща с ръце все още чувствителния си корем. — Някаква представа кой те е видял да преследваш Креон?
	— Гретхен. Не се тревожи, никой няма да се заинтересува. Тя вечно дрънка разни глупости за мен — каза убедено Хелън. — Я чакай малко. Откъде знаеш, че някой ме е видял?
	— Тези спазми, които получаваш, не знаеш ли? Те са проклятието. Майка ти те е проклела да чувстваш почти непоносима болка, ако използваш силите си на Потомка пред простосмъртните — каза Касандра, като сви рамене.
	— _Това ли е?_ Подлудява ме цяла седмица! — обади се Лукас от предната седалка, докато завиваше надолу по дългата автомобилна алея на семейство Делос.
	— Разбира се, че не би ги разпознал. Ти си момче — каза Ариел. — Спазмите на проклятието са наистина садистични. Дори не съм _чела_ някой да го е правил от векове насам.
	— Майка ми ме е проклела? — повтори Хелън, обръщайки се към Касандра, която кимна тъжно.
	— Много отдавна, преди стотици години, се смятало, че това е единственият начин да накарат жените потомки да се съобразяват с обществото от онова време. Майките го причинявали на дъщерите си, за да им попречат да привличат към себе си твърде много внимание, защото от жените не се очаквало да бъдат специални, умни или талантливи. — Касандра сбърчи нос, сякаш беше вдишала нещо, което миришеше лошо, когато излезе от устата й.
	Хелън безполезно пелтечеше под нос в продължение на няколко секунди, неспособна да проумее онова, което току-що беше научила. Касандра хвана ръката й и й се усмихна мило.
	— Ако това е някаква утеха, проклятието вероятно те е опазило скрита през всичките тези години.
	— Колкото и да ми е омразно да призная, че нещо толкова варварско може да бъде полезно, трябва да се съглася — каза Ариадна, като отвори вратата си и излезе от колата. — Можеш ли да си представиш, ако не беше прокълната, какво е щял да преживее баща ти, когато си била едва прохождащо дете, с цялата тази сила? Опитва се да те накаже, а ти го мяташ през някой прозорец. Времето за лягане щеше да се превърне в истинска касапница.
	— Е, когато поставяш нещата така… — призна Хелън, докато се измъкваше с усилие от каросерията, приемайки любезно предложената за помощ ръка на Лукас. Докато двамата с Лукас вървяха един до друг зад Ариадна и Касандра към къщата, тя започна да се смее тихо.
	— Какво има? — попита той.
	— Винаги съм знаела, че майка ми ме е мразила, а сега откривам, че буквално ме е проклела — отвърна тя, долавяйки, че гласът й звучи сухо и незаинтересовано. — Мисля, че в целия си живот не съм чувала нещо по-смислено.
	— Майка ти се е опитвала да те предпази — възрази благоразумно Лукас.
	— О, такова си момче! Ти никога не си имал спазми — промърмори Хелън. Спряха на площадката пред стълбите.
	— Може би ще е хубаво да си свалиш обувките — каза Лукас, като погледна надолу към краката на Хелън. Тя беше покрита с черна изсъхнала тиня от тресавищата чак до кръста.
	— Може би ще е хубаво да донесеш маркуч — върна му Хелън репликата със смях.
	— Имам по-добра идея — каза той с непринудена усмивка, като я задърпа за ръката да го последва до басейна. — Външните душове са един вид задължителни за нашето семейство.
	Отведе я до външния душ и я остави там, а той влезе в къщичката до басейна да вземе хавлии и дрехи за преобличане. Когато изчезна напълно от погледа й, тя стеснително се съблече под душа. Красивите стени от тиково дърво на душа се извиваха като спирала, която прикриваше като параван важните части на тялото й, но краката и темето й се виждаха.
	Беше се къпала под милиони плажни душове като този, но никога без бански. Изми се възможно най-бързо и почти беше свършила, когато Лукас се върна.
	— Тениската е моя, но нямам представа на кого са памучните панталони. Обаче не се тревожи за това. Никой няма да възрази — каза той, като преметна дрехите и голяма плажна кърпа върху паравана. После сложи на земята найлонов пазарски плик. — Това е за екипа и маратонките ти.
	— Благодаря — провикна се Хелън, мъчително давайки си сметка колко малко разстояние има между него и голото й тяло. Всъщност беше глупаво. Всеки е гол под няколкото слоя дрехи, но това й се струваше някак различно. Струваше й се опасно. Наблюдаваше краката му през пролуката в долния край на паравана, когато той понечи да си тръгне, поколеба се, а после забързано се отдалечи. Тя изпусна един дъх, който не си бе давала сметка, че е затаила.
	Дрехите, които й беше оставил, бяха огромни, но бяха меки, удобни и миришеха на извадени от сушилнята чаршафи. Тя се подсуши с кърпата, облече взетите назаем дрехи и излезе от кабината с душа, като носеше торбата с мръсните си дрехи.
	Докато двамата с Лукас стигнаха до къщата, Джейсън и Хектор вече седяха на кухненската маса и гледаха как Касандра и Ариадна обсипват с любезности някакъв мъж, когото Хелън не познаваше. Лукас представи Хелън, а после прегърна силно чичо си.
	Палас Делос беше много едър, рус мъж, все още сияещ от здраве и младост, макар че косата по слепоочията му вече посивяваше. Той и Хектор имаха една и съща предпазлива усмивка и остри очи, но у него имаше повече от хубостта на Джейсън и Ариадна, отколкото от грубата мъжественост на Хектор. Той се ръкува любезно с Хелън, но любопитният му поглед я следеше дълго след като представянето беше приключило и започна да кара Хелън да се чувства неудобно. Запита се дали той просто реагираше на забраненото й име, или беше чул неособено ласкави неща за нея от някого от семейството. Втренченият му поглед я изнервяше. Тя се опита да се скрие зад Лукас.
	— Добре, всички вън. Трябва да се захващам с вечерята — нареди Ноел, когато влезе в кухнята, размахвайки ръце, за да ги пропъди. Хелън откри, че Лукас я тегли навън през задната врата.
	— Добра идея е да не се пречкаш на майка ми, когато се развихри така, иначе ще се окажеш принудена да режеш зеленчуци на ситно през следващия час — каза той. Поведе я обратно навън към тревната морава зад тенис кортовете и басейна.
	— Нямам нищо против да помогна — каза Хелън, като понечи да се отправи обратно към къщата.
	— Аз имам — каза Лукас с хитра усмивка, като я теглеше за ръката. — Освен това мислех, че искаш да се научиш да летиш. Не беше ли това причината за цялата бъркотия днес следобед?
	Хелън се досещаше, че той е разстроен и се опитва да не го показва.
	— По този въпрос… — подхвана тя, като сбърчи виновно лице.
	— Да, това беше лошо. И за всичко съм виновен аз. Трябваше да те науча да летиш веднага щом оздравяхме от падането си, но не ми се вярваше… — каза той, като спря и поклати печално глава. — Няма значение. Въпросът е, че щом научих, че мога да летя, единственото ми желание беше да се върна във въздуха. Не можех да спя, не можех да ям. Глупаво беше от моя страна да мисля, че ще искаш да чакаш.
	— На колко години беше, когато разбра? — попита Хелън.
	— Май бях на десет. Но ми отне известно време да го проумея — каза той, сякаш за да я подготви за нещо. — Потомците се раждат с всичките си таланти, но отнема време да открият как да използват някои от тях. Особено ако налице няма някой с техния талант, който да изпълнява ролята на ментор.
	— Ти имаше ли? Ментор, искам да кажа.
	— Не. Не познавам други Потомци, които могат да летят, освен теб. Но имах книги и подкрепата на семейството си. — Той забави крачка и спря, за да погледне Хелън в очите. — Ти никога не си имала нищо от това, така че може да се окаже малко по-трудно за теб.
	— Бива ме да се оправям с трудните неща; лесните са тези, на които никога не съм се доверявала — отвърна тя бързо, но той й отправи поглед, който показваше, че според него не го е разбрала.
	— Просто не искам да се обезсърчаваш, ако това ни отнеме известно време. Затова, преди да започнем, трябва да ти обясня някои неща — каза той, изведнъж превърнал се в самата деловитост. — Силата, бързината, ловкостта, острият слух и зрение, красотата, способността за бързо оздравяване и интелигентността — макар че последното е спорно — са все дарби, които, кажи-речи, всеки Потомък притежава, и не е нужно да бъдем обучавани, за да ги използваме. Но има и друга група таланти, които са редки, и повечето от тях изискват известен труд. Летенето е една от редките дарби. И една от най-трудните за овладяване.
	— Наистина не ме е грижа колко трудно е да се овладее това. Не ме е грижа, дори да ми отнеме години. Просто си умирам да го направя отново! — Хелън нетърпеливо подскочи нагоре-надолу на пръсти.
	— Добре, добре! Първо, трябва да стоиш неподвижно. Частта с подскачането идва по-късно, когато ти трябва бързина — Каза той със смях, докато слагаше ръце върху талията на Хелън.
	Тя ахна леко при неочакваното докосване и се опита да се застави да стои неподвижно, както той беше казал, но не беше лесно. Стояха няколко мига, просто взирайки се един в друг.
	— Затвори очи — прошепна той. Сърцето на Хелън препускаше бясно и тя имаше чувството, че Лукас може да го чуе.
	— Успокой се — каза той, усмихвайки се със затворени очи. — Опитай се да забавиш пулса си, ако можеш.
	— Опитвам се. Налага ли се да стоиш толкова близо? — попита Хелън, с тънък и треперлив глас.
	— Да. Не искам да избягаш от мен. Това ще е лошо — каза той с напълно безизразен глас, без да нарушава концентрацията си. Минаха няколко секунди. Следващия път, когато проговори, Лукас звучеше много спокойно и далечно.
	— Сега. Съсредоточи се върху тялото си. Поеми дълбоко въздух и го проследи навътре, сякаш умът ти се носи плавно и леко във въздуха, който дишаш. — Изчака няколко мига Хелън да стигне дотам, докъдето беше той.
	Трябваха й няколко вдишвания, но накрая успя да го направи. Той разбра точно кога е готова.
	— Добре. Сега си вътре в себе си — каза тържествуващо. Можеш ли да почувстваш тежестта си, цялата си тежест, струпана наведнъж?
	Тя наистина я чувстваше. Можеше да почувства тежестта на кожата си върху мускулите си, и тази на мускулите — върху костите си, цялата струпана, точно както той беше казал. Имаше милиони мънички частички от нея, всичките — маршируващи като войници с различни, но свързани помежду си заповеди. Това бяха клетките й — осъзна тя изведнъж. Изкикоти се, като си помисли колко странно беше да представлява такава огромна армия и никога да не го чувства. Чу Лукас също да се смее, и разбра, че той беше точно там с нея, преживявайки онова, което преживяваше тя.
	— Сега искам да направиш нещо наистина трудно — каза той с безгрижен и любопитен глас, почти като на дете. — Искам да останеш вътре, но едновременно с това да погледнеш навън, ако можеш. Не се плаши, тук съм с теб.
	Хелън направи каквото й каза Лукас, но усещането беше твърде наситено и силно, за да го проумее.
	Веднъж си беше изгубила слънчевите очила. Беше търсила навсякъде — в кухнята, в дневната, обратно в стаята си, но не можеше да ги намери никъде. Беше дразнещо, защото знаеше, че само преди миг ги държеше в ръката си, но не можеше да си спомни какво беше направила с тях. После баща й и каза, че слънчевите очила са на главата й.
	В онзи момент тя осъзна, че беше използвала погрешното сетиво. Беше гледала, когато всъщност трябваше да чувства. Посегна нагоре и напипа слънчевите си очила с ръка, но освен това ги почувства със скалпа си, а когато се замисли за това, осъзна, че беше усещала очилата си там горе през цялото време. Просто беше толкова заета да _гледа_, че не се беше сетила да _чувства_.
	Това беше подобно. Отново осъзнаваше, че има множество различни начини да изживява света около себе си. Сега все още си даваше сметка за съществуването на всичките си милиони клетки, но можеше да почувства и нещо ново. Чувстваше как пада към нещо наистина огромно и знаеше, че има друго сетиво, което може да спре падането.
	Безумно изплашена, тя инстинктивно се оттласна с това ново усещане. Трябваше да остави известно разстояние между своята малка армия и едрото, бързо чудовище, към което падаше — чудовището, към което, осъзна тя внезапно, бе падала през всяка секунда от всеки ден в живота си.
	Закъсняла с един миг, за да спре, Хелън осъзна, че чудовището беше земята, а усещането за падане бе гравитацията — и че това, което тя току-що бе направила, беше да я изключи. Световъртежът я всмука и я замая, и тя загуби равновесие. Сграбчи Лукас, трескаво притискайки лице към гърдите му. Той бе единственото неподвижно нещо в цялата вселена, и Хелън знаеше, че ако го пусне, ще се върти в космическото пространство завинаги, без да спре.
	— Всичко е наред — прошепна той в ухото й. Дъхът му бе топъл, а гласът му я успокои. — Няма да те оставя, Хелън. Обещавам. Имаш ли ми доверие? — Температурата спадна и силни пориви на вятъра започнаха да подмятат косата й и я оплетоха.
	Тя продължи да притиска лице към вдлъбнатината с форма на буквата L, където рамото на Лукас преминаваше във врата му. Каза си, че такова бе усещането за „трудно“, това беше „тежкото“, което с цялата си дързост бе казала на Лукас, че предпочита пред „лесното“.
	— Да — прошепна тя, чувствайки как студеният, разреден въздух пропълзява в дрехите й и грабва звуците от устните й, веднага щом проговореше.
	— Тогава го докажи — прошепна той в отговор. — Отвори си очите.


	Останаха във въздуха, докато небето потъмня почти напълно, а на Хелън й стана толкова студено, че не можеше да спре да трепери. Предстоеше й да учи много. Да се опълчиш на гравитацията, беше голямо постижение, но това беше само половината от летенето. Другата половина не беше чак такъв голям умствен скок, но беше също толкова и дори много по-сложна. Хелън научи, че за да се движи из въздуха, не може просто да размахва ръце или да рита с крака. Трябваше да манипулира въздуха около себе си. Лукас започна да я учи как да овладява въздуха, като го прави по-гъст и плътен от едната страна и по-разреден от другата, така че около Хелън се създаваше миниатюрно въздушно течение с нейните размери. Когато Лукас го направи, изглеждаше, сякаш плува под вода. Вятърът не шибаше косата или дрехите му, а се носеше плавно около него, като леко го задържаше или бързо го тласкаше, в зависимост от това колко бързо искаше той да се движи.
	През по-голямата част от този първи урок Лукас просто се носеше главно пред Хелън, сякаш беше в океана: дългите му крайници гъвкаво овладяваха теченията, пръстите му бяха разперени, за да отблъскват случайните водовъртежи. Държеше ръцете си протегнати и готови да я уловят, в случай че тя се устреми твърде бързо или се подхлъзне под напора на въздушно течение, което беше създала неравномерно, преди да се претърколи и да се завърти. Летенето беше сложно и Хелън още не можеше да го усети. Беше малко като да се учи да кара кола и в същото време да се прицелва с пушка. Изискваше лек досег и пълна концентрация.
	Лукас я учеше също и на трикове, за да не бъде забелязана от „обременените от гравитацията“, както наричаше бедните приковани към земята нещастници, към които гледаха отгоре. Хелън с изненада научи, че ранната вечер всъщност беше най-опасното време за летене. По залез беше времето, когато хората вдигаха поглед да се възхитят на красивите цветове, а на Нантъкет това беше и времето, когато половината постоянни обитатели на острова си изкарваха прехраната, като правеха снимки или разбъркваха водни бои.
	На няколко пъти Лукас трябваше да грабне Хелън и да литне над океана, за да не ги видят. Очевидно летенето, по което и да е време на деня беше опасно, но ако Хелън успееше да се задържи достатъчно нависоко, всеки, който я забележеше, щеше да я помисли за птица. Нощта беше най-безопасното време, разбира се, и именно тогава можеха да летят по-близо до земята, което според обещанието на Лукас беше наистина вълнуващо. Но за Хелън всичко беше вълнуващо, и когато Лукас най-сетне каза, че трябва да влизат вътре, тя буквално изхленчи и помоли за още пет минути. Лукас само се засмя.
	— Повярвай ми, знам как се чувстваш. Но замръзвам — каза той. Хелън се оттласна от него с присвити очи и лека усмивка. Профуча над рамото и гърба му, като пътьом се блъсна лекичко в него.
	— Утре пак? — попита тя, чувствайки се едновременно стеснителна и силна. Той се претърколи грациозно и улови едната й ръка, преди тя да успее да се отдалечи.
	— Утре пак. — Обещавам — каза той тихо, докато я придърпваше към себе си. — Но вече е почти тъмно и семейството ми ще се разтревожи за нас, ако останем повече навън тази вечер.
	Хелън не можеше да възрази на това, така че остави Лукас да я хване за раменете и да я насочи надолу към мекия тревен участък, от който бяха излетели. Кръжеше над него, докато той грациозно се върна отново във властта на гравитацията.
	— Какво да правя? — попита тя, внезапно изплашена отново.
	— Всичко е наред. Знам, че приземяването е плашещо, но съм тук до теб — каза Лукас търпеливо, докато стоеше на земята, с ръце, протегнати нагоре, за да улови двете й ръце, когато тя минеше плавно над него.
	— Мисля, че съм виждала подобна картина — каза Хелън, замаяна от страх. — Но жената на картината имаше криле.
	— Полубоговете — и боговете, като стана въпрос — винаги са привличали художниците, и понякога те са ни рисували. Крилете са пълна измишльотина, разбира се, но са красиви — каза той с небрежен тон. Просто й даваше време да се успокои и тя го знаеше.
	— Добре. Какво да правя? — попита тя спокойно.
	— Искам отново да повдигнеш света — отговори той.
	— Какво имаш предвид под „да повдигна света“? — изпелтечи тя.
	— Съсредоточи се. Можеш да _почувстваш_ какво имам предвид, знам, че можеш, но трябва да ми се довериш.
	— Доверявам ти се — каза Хелън за стотен път днес, но този път го погледна в очите, докато го изричаше, а той отвърна на погледа й с пълна вяра. Лицето му сияеше от вяра. Нищо не можеше да бъде невъзможно, ако Лукас имаше вяра в нея. Затова тя повдигна света… и падна, точно както би паднал всеки друг, ако се опита да върви върху въздух с шест фута височина. Разбира се, Лукас знаеше какво да очаква и я улови с лекота, когато тя се устреми към земята. Грабвайки я във въздуха, той я спусна внимателно надолу, докато краката й леко докоснаха тревата.
	Най-после стояща на крака, след като не ги беше използвала толкова дълго, Хелън се чувстваше малко нестабилна. Пред очите й се въртяха кръгове и тя се облегна на Лукас за миг, обвила ръце около врата му. Когато замайването отмина, тя продължи да държи ръцете си там, надявайки се да почувства някакво подканване от него. Той се отдръпна и се насили да се засмее:
	— Виждаш ли? Фасулска работа. Другия път просто преметни крака изпод тялото си точно преди да преминеш от едното в другото състояние, и ще си готова — каза небрежно, докато се отправяше обратно към къщата. — Знаеш ли, учиш се много по-бързо от мен.
	— Да, как ли пък не. Щях да се ударя в земята като тухла, ако не ме беше хванал — каза тя, като пътьом изблъска Лукас от себе си, смеейки се заедно с него, макар че усещаше сърцето си леко свито в гърдите.
	Не можеше да се каже точно, че _очакваше_ целувка, но определено се беше _надявала_ на такава. Внезапно се почувства наистина глупава, сякаш се държеше като идиотка, че изобщо се _опитваше_ да целуне някой толкова по-умен, толкова по-уверен, толкова по-опитен в тези неща от нея. Скръсти ръце и ускори темпото, но Лукас не я остави да го подмине. Вместо това разплете ръцете й и взе дланта й. Тя имаше точно толкова гордост, колкото да се обиди, че той настояваше да държи ръката й, след като отказваше да я целуне.
	— Могат да ни видят — каза той толкова тихо, че Хелън едва го чу. Видя го да посочва рязко с брадичка към къщата.
	Когато проследи жеста му, тя видя, че Палас и Кастор седят на тъмната платформа пред общия им кабинет. Сигурно бяха излезли навън да поговорят необезпокоявани насаме и бяха прекъснати от проточилото се приземяване на Хелън. Освен това сигурно я бяха видели да се натиска тайно на Лукас, което беше толкова ужасяващо за Хелън, че се налагаше да прогони завинаги от ума си тази мисъл или моментално да експлодира от унижение.
	— Тя се учи бързо, нали, татко? — провикна се Лукас.
	— Много по-добре от първото й приземяване — отвърна Кастор весело, след това се обърна към Хелън: — Радвам се да видя, че си спряла с опитите да се изживяваш като комета.
	— Да. Освен това реших отсега нататък да се приземявам само в съзнание. Спестява от разноските за храна — отвърна приятелски Хелън, като се радваше, че е твърде тъмно, за да видят изчервяването й. Усмихна се на Палас, но той не се засмя, дори не отвърна на усмивката й. Просто гледаше.
	— Много разумно от твоя страна — каза Кастор. — Между другото, по-добре не планирай никакви излизания повече, Лукас — добави той предупредително. — Майка ти е почти готова с вечерята и тази вечер не е в настроение да чака никого.
	— Разбрано. Благодаря за предупреждението — каза Лукас, като поведе Хелън обратно към къщата. От начина, по който я караше да бърза, изглеждаше, че нарочно избягва баща си и чичо си. Или беше това, или държеше Хелън далече от тях.
	— Добре, какво става? — попита тя веднага щом влязоха в тъмния гараж и затвориха вратата след себе си. — Чичо ти се държи наистина странно в мое присъствие. Какво е открил в Европа?
	— Никой не е чувал за теб там — или поне никой не говори за теб. Чичо ми Палас се прибра у дома, защото е проследил Креон дотук, но доколкото знаем, Креон е дошъл в Щатите, без да съобщи на семейството си. Мислим, че просто иска да ни държи под око — да държи под око най-вече Хектор — каза Лукас с мрачно изражение на лицето.
	— Чичо ти научил ли е нещо за онези две жени? Онези, които ме нападнаха? — прошепна напрегнато Хелън.
	— Не, това все още е мистерия. Никой от онези, с които чичо Палас поддържа връзки, не знае нищо за тях. Мислим, че Тантал все още не е научил за теб, но никой не е виждал Тантал от години, затова е трудно да се каже със сигурност какво крои той.
	— Никой не е _виждал_ Тантал? — попита Хелън зашеметена. — Как ръководи в такъв случай?
	— Чрез съпругата си. Тя е тази, която дава всички заповеди на Стоте братовчеди, и го върши вече от почти деветнайсет години.
	— Защо?
	— Това е дълга история — каза Лукас, като се намръщи и сведе поглед. Хелън се досети, че това означаваше, че историята е важна.
	— Любимите ми — каза тя, като наклони глава под ъгъл, за да може да вижда сведените му очи. Когато го направи, му се усмихна съблазнително, докато Лукас не се предаде. Той хвана разсеяно ръката й и започна да си играе с пръстите й, докато говореше.
	— Баща ми имал и друг брат. Той бил най-малкият от момчетата и любимец на всички. Дори Тантал го обичал най-много — каза той с гримаса, сякаш му беше трудно да повярва, че Тантал обича, когото и да било. — Казвал се Аякс.
	— Какво е станало с него? Умрял ли е? — попита Хелън внимателно. Лукас кимна.
	— Бил убит. От човек, от когото не можел да стои далече — каза той бързо. Раздразнен, прокара бързо ръка по лицето си, а после продължи: — Както и да е. Когато Аякс загинал, чичо ми Тантал се укрил, за да се предпази. Като глава на Династията, се боял да не бъде съборен от власт. След това всичките му заповеди идваха или писмено, или чрез съпругата му, Милдред.
	Но никой не го е виждал лично оттогава.
	— Милдред? Това не е гръцко име.
	— Тя е обикновена, разбира се — каза Лукас, като повдигна вежда. — Потомците от други Династии обикновено разпалват убийствена ярост у нас, не помниш ли? Не особено добра идея за един брак. А единственият друг вариант би бил да се женим за братовчедите си.
	— О, ясно. За секунда забравих Фуриите. А при положение, че е останала само една Династия, единствените Потомци наоколо са ви роднини. Гадна работа — каза Хелън, като завъртя очи в упрек към себе си, че е пропуснала такива свръхочевидни важни неща.
	— Ти не си ми роднина — прошепна той, като я дръпна леко за ръката, за да я приближи към себе си. После рязко се обърна и я поведе през гаража.
	Можеха да заобиколят точно покрай стената, но вместо това Лукас избра да я преведе през лабиринта от коли. Точно преди да стигнат до вратата, от която се влизаше в кухнята, той забави ход и отново се обърна да я погледне с усмивка. Тя чуваше развълнуваното му дишане, а ръката му в нейната й се струваше лека. Само за миг той се устреми към нея, сякаш търсеше как да допре гърди до нейните и да се притисне към устата й, но в последния момент се извърна и я въведе в къщата, сякаш не се беше случило нищо.
	И може би наистина беше така. Хелън беше толкова объркана. Но щом влязоха в кухнята, вече имаше други неща, за които да се тревожи. Например бученето в ушите. Мигновено разбра защо Кастор и Палас бяха излезли навън, за да говорят. Вътре беше наистина шумно.
	Ноел свещенодействаше над печката, а останалите от семейството сякаш се събираха около нея, така неизбежно, както водата тече надолу. Всички столове бяха заети, а свободното място около кухненския плот постоянно се сменяше, докато Ноел се суетеше вихрено и си проправяше път около работното си пространство. Всички говореха, смееха се и спореха едновременно, и макар че Хелън не разбираше и думичка, изглежда всички те се разбираха взаимно. Това беше симфония „Делос“, а Ноел беше маестрото.
	Като външен човек, Хелън можеше да види Ноел в истинската й светлина — центърът на семейството, биещото сърце, изхранващо всички тези мускули, в които се препъваше, докато се опитваше да готви. Тя беше олицетворението на топло огнище и отворена врата, и на драго сърце приемаше, дори очакваше, случайни хора като Хелън да се отбият и да опитат от нейната храна.
	— Ето те и теб — каза тя, без да вдига поглед от печката. Обадих се на баща ти и го поканих да намине за вечеря. Предположих, че ти самата ще си твърде изтощена, за да готвиш. — Тя обърна зеленчуците, които сортираше, с ловко завъртане на китката, точно както Хелън беше виждала да правят прочутите готвачи по телевизията. Хелън винаги бе искала да усвои това движение и за миг леко зашеметеният й ум се разсея. После осъзна, че Ноел й говори.
	— Поканила си баща ми? — попита Хелън пискливо.
	— Определено. Палас най-накрая си е у дома и тъй като ще прекарваш доста време в нашата къща, за да тренираш, реших, че е време семействата ни да се запознаят. Помолих Джери да доведе и вашата Кейт, но тази вечер тя била на работа в магазина, така че това ще трябва да почака. Баща ти ще бъде тук след петнайсетина минути, така че, ако имаш нужда първо да изчеткаш или измиеш нещо… — каза тя, като най-сетне се обърна да огледа разрошеното от вятъра момиче, което стоеше в кухнята й, облечено в дрехи, които му бяха с около четири размера по-големи — на твое място бих побързала — завърши тя с многозначителна усмивка.
	Хелън погледна надолу към изцапаните си от тревата крака. Опита се да прокара ръка през косата си и изписка от болка, когато всички къси косъмчета на тила й бяха изтръгнати. Ариадна се засмя.
	— Изглеждаш, все едно са те влачили по гръб през храсталаци. Но мога да поправя това. — Ариадна се изправи, с усилие измъкна ръката на Хелън от тази на Лукас, и извлече самата Хелън от кухнята.
	Хелън не можеше да повярва колко сплъстени кичури имаше в косата й, но в крайна сметка Ариадна успя да ги подлъже да се разплетат с малко лосион против накъдряне и прав гребен. После Хелън си изми краката, върза косата си отново на конска опашка и нахлузи някакви сандали, които Ариадна й зае, толкова бързо, че беше изминала половината път надолу по стъпалата, преди да осъзнае, че й бяха твърде големи и можеше да си счупи врата.
	— Какво си облякла, по дяволите? — каза Джери в мига щом я видя. Хелън избухна в смях, отчасти защото баща й беше изрекъл точно онова, което си мислеше тя, но главно заради глупавото изражение на лицето му.
	— Взех ги назаем. Екипът ми за бягане беше подгизнал от пот. Вярно огромни са, но поне са чисти — каза Хелън, като насочи надолу към великанската тениска и памучните панталони с навити крачоли.
	О! Ами, изглеждаш… явно се чувстваш удобно — каза той подозрително.
	— Следващия път ще си облека бална рокля — обеща Хелън. Все още смеейки се заедно с баща си, тя се обърна и забеляза, че половината семейство Делос ги наблюдаваше, явно развеселено.


	— Разбирам какво имаш предвид — каза Кастор на Лукас, и двамата си размениха поглед, който Хелън не разбра, преди той да се обърне към Джери и да се усмихне топло.
	— Хубаво е, че те виждам пак, Джери — каза Кастор, като пристъпи напред с протегната ръка, за да се ръкува с Джери.
	— И аз се радвам да те видя, Кастор. Възнамерявах пръв да предложа всички да хапнем заедно, но изглежда, че жена ти е с една крачка пред мен — каза Джери вежливо.
	— Добре дошъл в моя свят — отвърна Кастор с лаконична усмивка: двамата мъже вече се радваха взаимно на компанията си.
	Представянията бяха възможно най-кратки, предвид факта, че включваха толкова много хора, и Джери се справи с тях като истински професионалист. Държеше магазин от почти двайсет години и беше свикнал да помни имената на хората и да се приспособява дори към най-ексцентричните характери. Хелън го наблюдаваше как реагира точно по правилния начин, за да накара един човек да се усмихне, друг — да се разсмее, а трети — да спре и да помисли. Гордееше се с баща си не само защото беше остроумен и забавен, но и защото освен това знаеше кога да не бъде такъв.
	Помогна също и фактът, че семейството на Лукас имаше сходни вкусове, както по отношение на темите за разговор, така и на храната. Джери опустоши огромно количество храна и внимателно притисна Ноел, докато тя призна, че е била главен готвач, преди да стане майка, преди години, когато живеела във Франция. Ноел дори призна, че няколко пъти се е отбивала тайно до новинарския магазин. Великодушно обяви кроасаните на Кейт с морска сол, розмарин и крем от прясна сметана за произведения на истински гений. Джери засия от гордост, сякаш Кейт беше заровеното съкровище, което той бе имал достатъчно късмет да изкопае. Хелън го сръчка с лакът.
	— Виждам, че се изчервяваш — прошепна му тя.
	— Да, а ти — не. Защо така? — попита той на свой ред.
	— Нямам причина — каза тя: по бузите й започна да избива предателска руменина.
	— Аха — каза той, без да се хване. — Това ли е онази част, в която се предполага да се проявя като загрижения родител и да настоя да ми кажеш точно какво става между теб и господин Супер Фантастичния ей там?
	— Не. Това е частта, в която да си гледаш собствената работа и да си изядеш вечерята — каза Хелън: прозвуча точно като майка.
	— Добре! И този път се измъкна — каза той с усмивка и помоли за втора порция от картофения огретен на Ноел.
	Остатъкът от вечерта продължи така добре, както Хелън се надяваше, до края. Хелън побъбри с Джейсън, размени си шеги с Ариадна, и дори поговори за кратко с Палас за работата му като музеен уредник. До този момент Палас й се беше струвал студен, дори враждебен към нея, но щом заговориха за живопис, той сякаш се поотпусна. Хелън не беше експерт, но знаеше достатъчно за изкуството, за да поддържа интересен разговор. И двамата с изненада откриха, че споделят подобни вкусове, и изживяха един миг на взаимно възхищение, докато обсъждаха един от любимите си художници. Хелън започваше да си мисли, че двамата с Палас може и да се спогодят, но щом разговорът им приключи, го видя да се извръща от нея с недоверчива и намръщена гримаса.
	Хелън чу весел звън и се обърна, когато почувства някой да я докосва по ръката.
	— Не трябва да си го слагаш на сърцето — каза Пандора утешително. — Виж, обичам всичките си братя, но понякога могат да са наистина големи глупаци. Особено Палас.
	— Просто ми се иска да знаех какво съм _направила_ — каза Хелън, обзета от безсилно раздразнение.
	— Не, не си ти! Нищо не си направила. Всичките тези глупости с Потомците продължават от много по-отдавна, отколкото ти е известно.
	— От зората на времето, нали? — попита Хелън, като се опита да звучи шеговито, макар че все още бе оскърбена от реакцията на Палас.
	— Да, правилно. В буквален смисъл това е вярно, но в това семейство има нещо по-конкретно, което имам предвид. Нещо, чиито корени стигат назад до времето точно преди да се родиш — точно тогава всичко започнало да се скапва.
	За изненада на Хелън, Пандора я хвана за ръката и я отведе в един ъгъл, където можеха да седнат една до друга и да избегнат шумотевицата в останалата част на стаята. Очевидно онова, което Пандора имаше да й казва, беше нещо, което искаше да си остане между тях.
	Семейство Делос бе достатъчно голямо, за да има отделни клики, и ако Хелън трябваше да определи семейството им в рамките на гимназиалните схващания, Пандора беше влюбеното в натруфените бижута, загадъчно момиче, с което всички искаха да се мотаят, но само малцина го правеха редовно.
	— Нека за начало да кажа, че за Палас е най-тежко, защото е изгубил повече, отколкото ние, останалите — каза Пандора тъжно, а после седна по-изправена и се усмихна извинително.
	— Не ме разбирай погрешно, брат ми все още е истински задник, задето се отнесе с теб по този начин, но може би ще можеш да го разбереш малко по-добре, ако успееш да преобърнеш мислено ситуацията и да се опиташ да проумееш, че появата ти в живота ни е точно такъв шок за _нас_, какъвто е и за _теб_. Знаеш ли как се предава външността ни?
	Хелън почувства как лицето й се сбърчи объркано при това сто и осемдесет градусово обръщане на посоката на разговора.
	— Горе-долу — каза тя. — Кастор спомена нещо за архетипи, а после Касандра каза, че всички приличаме на хората, които са се били в Троянската война, или нещо подобно.
	— Така че всички имаме тези „преработени“ лица, нали така? И невинаги приличаме на родителите си или дори на Потомци от собствените си Династии, а по-скоро на личностите от историята, които Богините на съдбата искат да повторим отново.
	— Да, схващам. Богините на съдбата наистина си падат по повторенията.
	— А тъй като Потомците обикновено имат навика да се влюбват безумно в някого, с когото им е „предопределено“ да бъдат, а после раждат купища деца още като съвсем млади, по-старото поколение понякога има съмнителната чест да вижда в по-младото лицата на хора, които някога е познавало — и тук идва истински гадното — лицата на хора, _срещу_ които някога _се е сражавало_. Понякога дори в родните си деца или в лицето на някого, когото техните деца обичат.
	— О! Това не звучи никак добре — каза Хелън: в нея се надигаше странен ужас. — Палас ме намрази от първия път, в който ме видя. Така че, на кого приличам?
	Пандора въздъхна. Гривните на китката й се разлюляха, когато хвана ръката на Хелън.
	— Това е ужасно неприятно — каза тя извинително. — Но изглеждаш точно като Дафна Атрей — жената, която уби брат ни Аякс преди двайсет и една години.
	Хелън забеляза, че Пандора се запъна, докато изричаше името му. За миг си помисли, че обичайно жизнерадостната Пандора ще се разплаче.
	— Но аз не съм го направила! Не съм убила брат ви — каза Хелън, толкова потресена от дълбокото чувство, на което ставаше свидетел, че започна да шепне. Доловила настойчивата нотка в гласа й, Пандора рязко се изтръгна от печалните си мисли и стисна ръката й.
	— Знам това! — възкликна тя мило. — Безумие е да те виним, и повечето от нас не те обвиняват. Аз определено не. Няма как да узнаем дори дали си от нейната Династия.
	— Но Палас наистина ме обвинява — каза Хелън, най-сетне проумявайки моменталната неприязън на Палас към нея. Пандора кимна неохотно.
	— Когато загубихме Аякс, сякаш загубихме най-доброто от себе си — каза Пандора със сведени очи и прехапана за миг долна устна. — Аякс беше… най-добрият. Трябваше да го видиш. Всъщност, _можеш_ да го видиш.
	Пандора разтърси дясната си китка, за да я измъкне изпод купчините гривни. Най-отдолу, прикрепена здраво към кожата й, имаше гривна със закопчалка. Пандора отвори овалната лицева страна, за да покаже, че гривната всъщност беше медальон за ръка, нещо, което Хелън не беше виждала никога преди. Вътре имаше снимка на някого, когото Хелън помисли за Хектор, гъделичкащ до припадък момиченце с къса тъмна коса.
	— Брат ми Аякс — каза Пандора печално. — Той винаги намираше време за мен, което си е голямо постижение, когато си в такова многодетно семейство като нашето. Лесно е да се изгубиш в навалицата, особено когато си най-малкият и най-дребният. Имах навика да го следвам навсякъде, където ходеше, и го умолявах да ми възлага задачи. Започна да ме нарича „свой верен оръженосец“, и на мен страшно ми харесваше.
	Хелън погледна веселото момиченце, което се извиваше под огромната ръка на големия си брат, а после — нагоре към блестящите очи на Пандора.
	— Дори само като гледам тази снимка, мога да разбера, че много те е обичал.
	— Така беше, и аз също го обичах. Имах навика да си фантазирам, че той е славен рицар, а аз — единственият му доверен и близък другар, и той ми угажда за всичко. Беше толкова търпелив. Имаше навика да ме праща на опасни приключения — да му намеря ключовете от колата или да „призова“ асансьора. Бях на седем, когато умря. Онази нощ не се очакваше от мен да го следвам, но аз вървях след него. Бях там, когато го убиха.
	Хелън се канеше да заговори, да каже нещо утешително, ако може, но Пандора смени рязко темата и продължи:
	— Той беше като самия Аполон — каза тя с ведра, макар и леко насилена усмивка. — Приличаше на Хектор в много отношения… само че беше мил и нежен, а не сприхав и самоуверен. Не ме разбирай погрешно, обичам племенника си, но понякога може да бъде такъв навъсен мърморко! — И двете избухнаха в един толкова нужен и на двете смях за сметка на Хектор.
	— Иска ми се да го бях познавала. Брат ти, имам предвид — каза Хелън и с изненада осъзна, че наистина го мислеше. Аякс трябва да е бил наистина специален, за да събуди такава трайна обич в по-малката си сестра.
	— В много отношения никой от нас не превъзмогна загубата му — каза Пандора, като сви рамене, сякаш беше изчерпала обясненията си за Хелън. — Но брат ми Палас е единственият, който не може да те погледне и да приеме, макар да знае, че това няма нищо общо с теб.
	— Разбирам — призна Хелън. — Не е честно и все още мисля, че Палас е подъл, но разбирам защо ме мрази.
	— Не се тревожи, в крайна сметка ще го преодолее. Дълбоко в себе си знае, че не ти си избирала лицето си, а Богините на съдбата — каза Пандора. Усмихна се хитро на Хелън. — И, да му се не види, момиче! Но наистина си се сдобила с хубаво личице!
	— И ти! — настоя Хелън и комплиментът й беше искрен.
	— Както и да е — каза Пандора, като завъртя очи и разтърси проблясващите си китки. — Вероятно съм една на сто души, която получава лицето на някаква глупава прислужница или девица весталка от Троя, като се има предвид късметът ми с мъжете!
	Още докато се засмиваше, Хелън не можеше напълно да отърси от ума си едно странно съмнение. Най-после се предаде и попита:
	— И все пак на кого от Троя приличам?
	— Не, по дяволите! — каза Пандора, като се изправи. — Обещах — всички обещахме. Трябва да говориш за това с Лукас, Хелън. Съжалявам, но вече ти дадох достатъчно материал за мислене за една нощ.
	И с доста звън и блясък, Пандора заяви, че има нужда от чаша вино и изчезна сред тълпата от близките си. Хелън направи гримаса след нея. Знаеше, че Пандора наистина беше разтворила душата си и й бе поверила доста емоционални сведения, но Хелън все още се чувстваше неудовлетворена. Искаше да узнае каква роля са й отредили Богините на съдбата. Щеше да попита Лукас в мига, щом го хванеше насаме.
	Потърси го с поглед. Цяла вечер бе чувствала, че я наблюдава, и погледът му беше като окуражаваща ръка на рамото й. Не й се налагаше да се прегърбва или да се преструва на слабичка, или на не толкова чудата, колкото всъщност беше. Просто се вписваше. Осъзна, че това непринудено приемане на самата себе си се дължеше отчасти на факта, че за първи път в живота си се намираше в близост до хора, които бяха точно толкова странни, колкото и тя… но беше главно заради Лукас. Той нито веднъж не застана до нея, но тя имаше чувството, че въпреки това са обвързани помежду си чрез доверието, което бяха изградили по време на полета си. Погледът му й влияеше така безспорно и положително, че тя изгуби равновесие в мига, щом очите му се отделиха от нея. Огледа се да види какво беше привлякло вниманието му и го забеляза да говори насаме с Палас.
	Хелън не одобряваше използването на силния слух на Потомците за нарушаване на личното пространство на друг човек — тя и Хектор вече бяха имали спор точно за това, когато тя го обвини, че подслушва нея и Джери от платформата на покрива — но сега изглежда не можеше да се сдържи. Когато чу Палас да изрича името й, трябваше да разбере какво говореха за нея.
	— Няма да те лъжа. Хелън привлече погледа ми — казваше Лукас с нисък глас. — Но не се случва нищо между нас.
	— Така ми казват всички — отвърна Палас. Хелън го видя да потрива долната си устна замислено, преди да продължи: — Точно сега не се безпокоя толкова за това, но ме тревожи как след месец-два вие двамата ще летите навсякъде, където поискате, заедно. Сами. Това не може да се случва, Люк.
	— Няма — отвърна Лукас студено. — Уча я да лети и се грижа да не загине, но няма начин някога да я докосна. Имай ми вяра.
	Продължиха да говорят, но Хелън бе престанала да слуша. Призля й. Като се препъваше с взетите назаем обувки, тя отиде при баща си. Застана точно до него, докато той говореше с Пандора, и се втренчи в профила му, докато той схвана намека и я погледна.
	— Какво ти става? — попита той най-напред саркастично, докато не я погледна хубаво и придоби загрижен вид. — Добре ли си, Лен?
	— Може ли да си вървим? Имам да върша толкова много неща. Уроци и домашни задължения. И съм толкова уморена — каза тя, като измисляше извинения напосоки, докато той реагира. Правеше сцена, което й бе много неприятно, но просто не можеше да стои там и миг повече.
	Джери си погледна часовника:
	— Разбира се. Май става късничко. Това моя реплика ли трябваше да е? — попита с виновна гримаса.
	— Не, няма проблем. Още е рано. Просто съм… имам да върша разни неща — каза Хелън, преди да се впусне в баналните реплики от рода на: „Благодаря“, „Довиждане“ и „Ще се видим утре“, които й се искаше да можеше просто да пропусне.
	Ариадна я стрелна с разтревожен поглед, но на Хелън вече не й пукаше за нищо — нито за нечии чувства, нито пък дали всички я смятаха за груба или луда, или и двете. Нищо от това нямаше значение. Просто имаше нужда да се махне от тази къща, преди да види Лукас отново, иначе щеше да си изгуби ума. Беше грубо и неловко, но Хелън успя да извлече баща си от предната врата, още преди Лукас и Палас да вдигнат поглед от разговора си в ъгъла.


	11.
	На другата сутрин Хелъм тръгна за училище с колелото, като инструктира баща си да каже на Лукас, че тя има да свърши някои неща преди часа на класния. Джери беше малко объркан от факта, че Хелън отказа да се обади на Лукас, за да му обясни лично, но тя наистина не можеше да се застави да слуша гласа му.
	— Да не би нещо да се е случило снощи на вечерята? — попита Джери. Тя изтича през вратата, завъртя педалите и потегли, преди той да успее да получи ясен отговор от нея.
	Беше й приятно да усеща хладния есенен вятър върху лицето си, което бе подпухнало, след като бе стояла будна през половината нощ със сълзящи очи. Не беше плакала наистина и така и не почувства онова експлозивно облекчение, което идва от една хубава старомодна солидна доза плач. Докато лежеше в леглото, беше твърде шокирана, за да се разридае. Чувстваше се като идиотка. Знаеше, че на света сигурно има и по-лоши неща от това, да бъдеш отхвърлена от момчето на мечтите си, но в този момент не можеше да се сети за никое от тях.
	Кейт, Клеър, дори баща й, я бяха питали многократно какво става между нея и Лукас, сякаш се очакваше двамата в крайна сметка да се съберат, но никой така и не беше попитал Лукас какво мисли за слуховете, че той и Хелън са двойка. Сега Хелън знаеше със сигурност, че той „никога не би я докоснал“. Тези думи се връщаха непрекъснато в ума й: не просто думите, а колко пламенно ги беше изрекъл. От начина, по който бе говорил, изглеждаше, сякаш дори самата мисъл да я целуне му бе отвратителна, и Хелън беше колкото наранена, толкова и объркана от това. Как можеше той да иска да държи ръката й непрекъснато, ако я смяташе за отблъскваща?
	Хелън стигна до училище, заключи колелото си и отиде до шкафчето си по друг път, различен от обичайния. Той беше по-дълъг, но тя знаеше, че по него няма да срещне никого от хлапетата Делос, и следователно си струваше всичките допълнителни крачки. Беше тръгнала от къщи толкова рано, че въпреки по-продължителното ходене беше изпреварила всички за часа на класния.
	Когато пристигна Клеър, тя веднага забеляза колко ужасно изглеждаше Хелън. Както подобава на добра приятелка, каквато беше, тя забрави напълно за престореното им скарване, като зададе на Хелън дузина въпроси за зачервеното й лице и ужасното състояние на косата й още преди да си остави чантата с учебниците. Хелън излъга възможно най-добре, но толкова неубедително, че никога нямаше да успее да се измъкне, ако Мат не я беше подкрепил, като обясни колко зле й е било предния ден. Не помогна и фактът, че Зак непрекъснато сумтеше подигравателно, докато Хелън се опитваше да заблуди Клеър. Както обикновено, Хелън не му обърна внимание, но все още усещаше как я наблюдава със залепена на лицето насмешлива усмивка.
	През целия ден Хелън се стараеше да не се набива на очи и си вършеше работата. Откри, че просто вече не я беше грижа дали се справя добре в клас, дали привлича внимание към себе си и евентуално — дали ще получи спазми. Докато отиваше на обяд, обмисли възможността да се престори, че има стомашни болки, ако това можеше да я задържи по-далече от Лукас. Не искаше да влезе в стола и да се изправи пред всички, но все пак трябваше да отиде някъде, а вратата на училищния салон беше точно до нея. Беше оставена открехната, затова Хелън я бутна да се отвори и влезе вътре. Знаеше, че не й е позволено да влиза там. Всяка стая, която не беше под надзора на учител, беше забранена територия за учениците, но това не я спря. Наистина не я беше грижа дали ще я хванат — просто имаше нужда да остане насаме.
	В салона имаше само приглушена светлина, осветяваща сцената, и беше много тихо — точно каквото търсеше Хелън. Тя седна на ръба на сцената и отвори кутията с обяда си. Докато дъвчеше, хвърли поглед наоколо, забелязвайки всички нови декори, чието подреждане тъкмо започваше. Клубът по драма поставяше по две представления годишно — пиеса през зимата и мюзикъл през пролетта.
	Зачуди се коя пиеса щеше да постави клубът по драма, и видя един резервен ръкопис, който лежеше зад кулисите. _„Сън в лятна нощ“_. Хелън отвори на първата страница и прочете: „Първа сцена. Атина, дворецът на Тезей“. Завъртя очи и пусна ръкописа, чувствайки се хваната натясно. Може би Богините на съдбата наистина дърпаха всички конци.
	Хелън изкара последните три часа напълно замаяна, но късметът й не можеше да продължи цял ден. Когато удари звънецът за края на учебния ден, тя се втурна към шкафчето си, за да стигне до пистата за бягане възможно най-бързо, но Лукас беше предусетил постъпката й и я очакваше.
	— Хей! — извика той, пресрещайки я на половината път надолу по коридора. Изглеждаше едър и опасен, докато вървеше към нея: при всяка негова крачка ученици от долните класове се разбягваха, за да освободят пътя му. — Къде се губиш цял ден?
	— Заета съм. Не мога пак да закъснея за бягането — отвърна тя кратко, без да го поглежда, докато измъкваше нещата си от шкафчето.
	— Ще те изпратя — каза той. Опита се да погледне лицето й.
	Тя продължи да държи главата си наведена, а лицето — закрито с косата, и не отговори. Тръгнаха надолу по коридора един до друг с едно и също темпо, но днес Хелън се чувстваше по-самотна с Лукас до себе си, отколкото когато беше сама.
	— Защо не ми се обади тази сутрин? Можех да те взема по-рано, ако е трябвало да се отбиеш някъде — каза той, когато мълчанието стана непоносимо.
	— Виж, Лукас. Цялото това нещо с возенето до училище е много мило, но мисля, че ми е по-лесно просто да си карам колелото. Затова може би е по-добре просто да го забравим.
	— Не искаш да те взимам повече? — попита той със студен глас.
	— Не, не искам — каза тя. Наближиха края на коридора, който водеше надолу към съблекалните. Тя най-накрая се обърна да го погледне: грешка. Лукас изглеждаше наранен.
	— Добре — каза той с глас, съвсем малко по-висок от шепот. — Ще ми кажеш ли какво съм сбъркал или се предполага да се сетя?
	— Нищо не си сбъркал — отговори Хелън равнодушно. Той я погледна, в очакване да почувства лъжата, но такава нямаше. Светлината се разпръсна за миг около лицето му, скривайки изражението му.
	— Ще можеш ли да стигнеш до нас след тренировката по бягане? — попита той, като хвърли поглед наоколо, толкова объркан, че не знаеше накъде да погледне или какво да каже.
	— По този въпрос… — поде Хелън, опитвайки се да измисли правдоподобно оправдание.
	— Ще дойдеш. Все още не сме открили онези две жени, а сега и Креон е някъде там навън. Да се научиш да се защитаваш е по-важно от това, какво съм направил или не съм направил, за да те вбеся — каза той внезапно ядосан.
	Тя кимна, знаейки, че е глупаво дори да предлага да се откаже от обучението. Едва го виждаше през объркващите образи, които той създаваше, докато изкривяваше светлината около себе си. За миг сякаш имаше три негови превъплъщения, които се въртяха вихрено, все едно го гледаше през калейдоскоп. Продължи да държи главата си наведена, а очите — скрити зад косата, докато образът му застана неподвижно и тя можеше да го погледне, без да й се завие свят.
	— Искаш ли да стоя далече от теб през остатъка от деня? — попита той с внимателно овладян глас.
	_Не_, помисли си тя. И да. И двата отговора бяха напълно верни. _Не можеше да го излъже_, но истината внезапно бе станала много хлъзгава.
	— Мисля, че така ще бъде най-добре — промърмори тя.
	Той не каза нищо. Просто се обърна на пета и я остави.
	— Здрасти, Люк… чао, Люк — каза Клеър, като дойде при тях. Хвърли по един поглед и към двамата: — Скарахте ли се?
	Хелън сви рамене и хвана Клеър за ръка, въвеждайки я в съблекалнята.
	— Всъщност не ми пука — беше единственото, което й стигна енергия да изрече.
	Докато бягаха по пътеката, тя разпита Клеър как е минал денят й. Посвети я в тайната за училищния салон, и й каза да сподели и с Мат, за да избегне разваляне на приятелството. Клеър я изгледа странно, но не зададе никакви въпроси.
	На Хелън й се струваше, че целият свят се беше превърнал в огромна финална реплика от анекдот, която тя търпеливо бе чакала, а после, когато я беше чула, тя й се беше сторила оскърбителна. Ако се намираше в комедиен клуб, щеше да стане и да си излезе, но вместо това след училище трябваше да отиде в къщата на комика и да остави братовчед му да я смаже от бой.
	Когато тренировката по бягане свърши, Хелън послушно подкара колелото си към голямата къща на семейство Делос, пристигайки преди Лукас, Джейсън и Хектор. Слезе до тенис кортовете, където в ход беше превръщането им в истинска бойна арена с пясъчна настилка, и се огледа. На земята имаше меч. Тя го вдигна и го размаха, за да види какво е усещането.
	Усещането беше адски глупаво. Хелън предположи, че не е родена да върти меч.
	— Мисля, че Хектор иска да усвоиш първо копието. То се смята за традиционно — каза Касандра зад гърба й.
	— Не бих искала да нарушавам традицията — каза Хелън саркастично, като захвърли меча с острието напред в пясъка, така че ръкохватката образува кръст над земята.
	— Но ще я нарушиш. Всъщност мисля, че такова е било намерението на майка ти за теб през цялото време — каза Касандра с онзи призрачен, далечен глас, който имаше навика да придобива във важни моменти. — Но кръщаването ти е нещо, което майка ти е извършила в миналото, а аз мога да виждам единствено в бъдещето.
	— Ти си оракул! — възкликна Хелън зашеметена. Трябваше да е узнала това вече.
	Изведнъж не беше толкова сигурна, че иска да бъде сама с Касандра. Имаше нещо нередно в очите й. Хелън започна да обикаля в кръг около нея, като винаги поддържаше еднакво разстоянието между тях, но незабележимо затваряше пролуката между себе си и изхода.
	— Делфи, Делос. А Делфийският оракул винаги е бил един от избраните жреци на Аполон — каза Хелън с възможно най-равен и спокоен тон, като се опитваше да отвлича вниманието на Касандра.
	— Близо си. Оракулът винаги е бил един от Потомците на Аполон, и винаги — жрица. Момиче — каза Касандра горчиво. — Делфийският оракул е потомък от женски пол на Аполон и трите Богини на съдбата.
	— Почти сигурна съм, че това не го пишеше в книгата, която ми даде — каза неуверено Хелън, докато Касандра измъкна меча от земята, вдигна го замислено в ръка, и направи няколко крачки към нея.
	— Не е било доведено до знанието на никого от древните историци, но все пак са знаели, че Аполон е син на Зевс, а не един от първоначалните богове. Той бил второ поколение, нещо като прославен Потомък, и, подобно на нас, в крайна сметка щял да умре. — Касандра се приближи до Хелън, като все още държеше меча.
	— Тогава защо не е умрял? — попита Хелън предпазливо, като се опитваше да запази спокойствие, за да не я предизвика. Започна да се върти обратно в другата посока, без нито за миг да откъсва очи от лъскавия бронзов меч, който Касандра ту повдигаше, ту оставяше да падне, сякаш не можеше напълно да се застави да го вдигне.
	— Аполон сключил сделка с трите Богини на съдбата — каза тя, отчасти разсеяна от някаква по-мрачна мисъл. — Предложил им нещо, което не можели да имат без него. Бебе, момиченце. Заклел се в река Стикс да ги дари с поколение, а те се заклели в отплата за това никога да не прерязват нишката на живота му. От този ден нататък, Аполон се сдобил с безсмъртие, но във всяко поколение една девойка, която води произхода си от него, се обрича на Богините на съдбата. Тя е тяхна духовна дъщеря и понякога може да види какво готвят за света нейните майки.
	Хелън осъзна, че Касандра нарочно протакаше. Онова, което планираше да направи, каквото и да беше то, я притесняваше, но макар и да изглеждаше несигурна, тя продължи да се приближава. Докато го правеше, светлината затанцува по кожата й, а очите и зъбите й засияха със смътния пурпурен оттенък на ултравиолетова светлина. Хелън знаеше, че е по-възрастна, по-едра и по-силна от Касандра, но знаеше също и че все още тя е тази, която е в опасност. Касандра не беше единственото същество в това дребничко тяло. Беше обсебена и може би дори частично контролирана от трите Богини на съдбата.
	Хелън гледаше как Касандра й препречи изхода. Сега, когато знаеше как да се издигне във въздуха, Хелън винаги можеше да отлети, но не беше сигурна дали ще може да контролира полета си, щом се издигне. Не знаеше и как да се приземи, без Лукас да държи ръката й. Точно сега обаче повече се страхуваше от Оракула с меча, отколкото да не падне от небето. Хелън се канеше да рискува с летенето, когато поведението на Касандра внезапно се промени. От мрачната, гневна вестителка на Богините на съдбата, тя се преобрази в изключително уязвима тийнейджърка.
	— Видях нещо, Хелън — каза тя отчаяно. — После го видях отново и отново. Бях толкова засрамена и уплашена, че не казах на никого друг какво съм видяла. И толкова съжалявам, ако греша — заради всички ни. Но трябва да направя това, защото: това е, което следва.
	Очите й се наливаха със сълзи. Изглеждаше толкова измъчена, че Хелън би направила всичко, за да я накара да се почувства по-добре. Усмихна се разбиращо на Касандра, която се опита да овладее насеченото си дишане, докато кимваше в отговор и обвиваше двете си ръце около ръкохватката на меча. Завъртя го над рамото си и спря, докато чакаше Хелън да се приготви.
	Хелън сподави писъка, който се опитваше да се изтръгне от устата й.
	Ако Касандра, Делфийският Оракул, беше прозряла смъртта й, имаше ли смисъл да се съпротивлява срещу нея? Дали Хелън наистина имаше избор?
	Касандра замахна с меча си. В тази миниатюрна частичка от секундата Хелън разбра, че беше имала добър живот, защото изведнъж изпита такава обич към него, че й идваше да заплаче от благодарност. Беше имала невероятни приятели, най-добрия баща на света и силно, здраво тяло. Дори беше изживяла радостта от летенето. И веднъж, само веднъж, посред нощ _почти_ бе целунала единственото момче, което някога беше искала…
	Хелън почувства странно, вибриращо гъделичкане, сякаш някой беше притиснал огромна свирка отстрани до гърлото й и беше надул. Видя очите на Касандра да се разширяват, когато отдръпна острието от шията на Хелън и го погледна.
	Мечът беше напълно обезформен в средата, целият нагънат като парче станиол, което някой е стиснал в ръка. Касандра се втренчи шокирано в Хелън за миг. Сълзи на облекчение се стекоха по бузите й.
	— Бях права. — Тя пусна меча и сграбчи Хелън в прегръдка. После заподскача нагоре-надолу, карайки Хелън да подскача с нея. — Не си мъртва! Това е… Нямаш представа колко съм щастлива, че току-що не те убих! — изписка тя.
	— И аз — каза Хелън замаяно. Беше жива.
	— Почакай. Все още трябва да изпробваме това — каза Касандра развълнувано, като изтича до сандък с оръжия в ъгъла на оградения корт. Отвори със замах капака и грабна лък и стрела. Широко ухилена, тя стреля в Хелън.
	Хелън чу Ариадна да пищи нещо зад нея, и някой да тича с полубожествена скорост, за да изпревари стрелата, но бе твърде късно. Стрелата я уцели и отскочи от гърдите й със слаб звук като от опъване на струна. Твърде късно, за да смени посоката, Джейсън се блъсна в нея и я събори на земята. Претърколиха се заедно, докато той се озова подпрян на лакти над нея, взирайки се невярващо в гърдите й.
	— Видях онази стрела да те улучва — изрече той ожесточено, сякаш полагаше клетва пред съдебни заседатели.
	— Улучи я — каза Касандра от другия край на тенис корта, грейнала от удоволствие.
	— Мисля, че Каси най-накрая откачи — прошепна Хектор тъжно, но не и изненадано, на Ариадна.
	— Не, не съм откачила, Хектор. _Прозрях_ — каза Касандра, все още широко усмихната. — Хелън не може да бъде наранена от никакво оръжие. Пробвай сам. — Тя измъкна от кутията един меч и му го подаде.
	— Кас, просто остави меча — каза Ариадна с ръка, вдигната в успокояващ жест. — Можем да поговорим за това.
	— Не съм луда! — изкрещя Касандра, внезапно вбесена.
	— Не е луда — каза убедено Хелън. Освободи се от Джейсън и се изправи. — Давай, Кас. Застреляй ме.
	Касандра постави в лъка си нова стрела и простреля Хелън — този път в главата. Ариадна изпищя отново, но писъкът заглъхна неуверено, когато всички видяха как стрелата отскочи. За миг всички мълчаха.
	— По дяволите, няма начин! — извика Хектор: нотка на завист накара гласа му да прозвучи почти ядосано.
	— Болеше ли? — попита Джейсън, като се обърна към Хелън, с невярващо изражение на лицето.
	— Може би мъничко — каза Хелън, но Джейсън беше прекалено развълнуван, за да слуша наистина. Той изтича до сандъка, измъкна метателно копие и го запрати към Хелън. То веднага отскочи.
	— Е, добре, _това_ заболя — каза Хелън, като се усмихна и вдигна ръце, за да покаже дружелюбно, че й стига толкова, но Хектор вече беше вдигнал един меч и се прокрадваше към нея.
	— Ще спра веднага щом прокървиш, става ли? — каза той небрежно, преди да започне да замахва към нея. Само след четири удара острието беше съсипано.
	Хелън се запрепъва назад с вдигнати ръце и падна. Не беше ранена, но инстинктът да се защити все още беше налице, а Хектор беше наистина ужасяващ, когато, нападаше. Дъждът от удари приключи рязко, когато мечът се разпадна. Тя се опита да се изправи, но веднага щом успя, отново беше повалена, този път от нещо, което падна от небето и се приземи мощно върху Хектор. Лукас се беше ударил в него отгоре, като заби братовчед си на половин метър в земята, преди да се изправи назад на колене, за да го удари.
	— Лукас, спри! — изпищя Хелън в един глас с Касандра и Ариадна.
	Джейсън не изкрещя, но както обикновено, се хвърли върху другите двама, за да се вклини между тях. В яростта си, Лукас удари Джейсън, без да иска, и този погрешно насочен удар го накара да спре и да погледне братовчедите си по-ясно. Хектор лежеше най-отдолу на купчината, покрит с пластове пръст, с ръце, вдигнати в жест на капитулация. Джейсън лежеше напряко върху тялото на брат си, с разкървавена уста и с ръце, опрени на раменете на Лукас, за да го удържи. Лукас примигна и вдигна поглед към Хелън.
	— Той се опитваше да те убие. — Лукас свали вдигнатия си юмрук. С усилие прикова очи върху Хектор и гласът му се накъса като на момченце. — Видях го. Той имаше меч.
	— Добре съм. Погледни ме, Лукас. Няма кръв. Добре съм — каза внимателно Хелън, докато се отместваше встрани до изкопа. Сложи ръце на раменете му и се опита да го придума да се отдръпне от изплашените си, задъхани братовчеди. Лукас се остави да го изведат от изкопа, укротен от угризенията и объркването.
	Касандра накратко обясни на брат си за неуязвимостта на Хелън, докато Хелън, Ариадна и Джейсън измъкнаха Хектор от рухващия изкоп. Беше ранен — не твърде сериозно, но достатъчно зле, за да не може да върви сам. Ариадна и Джейсън заведоха Хектор в къщата, като се налагаше да го поддържат, докато вървеше. Лукас гледаше как братовчед му наполовина куца, наполовина се влачи през двора. При тази гледка беше принуден да седне на пясъка.
	Три бързо движещи се силуета изхвърчаха от къщата да видят какво става. Палас помогна на децата си по останалата част от пътя на влизане в къщата, докато Кастор и Пандора се посъветваха кратко с Ариадна, а после тръгнаха към тенис корта.
	— Защо не ме предупреди, Каси? — попита Лукас с тих умолителен глас, а Кастор крещеше различни въпроси, докато двамата с Пандора влизаха на тенис корта. Касандра сви рамене, като избягваше погледите на всички.
	— Страхуваше се — отговори Хелън отбранително, като пресече въпросите на Кастор. Хвана Касандра за ръка и я притегни по-близо, малко ядосана, че се опитваха да обвинят Касандра за постъпката на Лукас. — Имала видение как замахва към мен с меч, и си помислила, че ще ме убие. Мислеше, че _трябва_ да ме убие. Вие щяхте ли да кажете на някого, ако бяхте на нейно място?
	Пандора погледна Хелън въпросително, сякаш за да я попита дали е добре. В отговор Хелън й се усмихна неуверено, облекчена, че Пандора бе проявила достатъчно деликатност да проведе този „разговор“ без думи. После и двете насочиха вниманието си обратно към Лукас, който все още беше зашеметен.
	— Ако си била изплашена, защо не ми каза, Каси? Знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен — каза Лукас твърдо, но тя поклати глава.
	— Никой от вас вече няма достатъчно качества да ми бъде довереник. Единствена аз мога да решавам какво да разкрия или да запазя скрито — каза Касандра тихо. Тя отстъпи от Хелън и застана по-изправена. Сякаш с един мъчителен жест отхвърляше опорната си система. Печално си пое дъх и се обърна отново към Хелън.
	— Да стоиш там и да ме чакаш да ти отсека главата — изрече новата, по-възрастна и малко по-меланхолична Касандра. — Ттова беше най-смелото нещо, което съм виждала.
	_Така е, защото не можеше да видиш себе си_, помисли си Хелън.
	Касандра погледна надолу към Лукас, който още беше в шок заради онова, което беше направил. Сложи ръка на рамото му и го разтърси, докато той я погледна.
	— Да влезем вътре и да проверим как е Хектор — каза тя, като помагаше на брат си, застанал на колене, да се изправи.
	Хелън още се чувстваше разтърсена от прилива на адреналин. Докато вървеше обратно към къщата редом с Лукас, й се прииска той да я хване за ръка, както преди, но после се упрекна, че изобщо си го е помислила. Забърза и тръгна пред него, за да не се изкушава да изпитва самосъжаление.
	Всички седнаха на кухненската маса да обсъдят новото откритие, но никой нямаше отговори. Попитаха Хелън дали изобщо си спомня някога да се е порязвала, но детството на Хелън бе забележително лишено от насилие, особено за Потомка. Най-сериозната порезна рана, която си спомняше, беше порязване на хартия. Това разпали философски спор какво може да се определи като оръжие — ако хартията можеше да я пореже, но копието не можеше, тогава беше ли възможно да направят копие от хартия и да я убият?
	— Вилицата оръжие ли е? — попита Джейсън, като посочи към една, оставена на плота. Ариадна сви рамене и мушна Хелън с нея в рамото. При допира вилицата се сплеска като подгизнала фунийка от сладолед.
	— Предполагам — каза Ариадна. — Може би лъжица? — Обърна се да намери една.
	— Може ли да престанете с това? — помоли Лукас и трепна. — В крайна сметка ще открием нещо, което наистина _може_ да я нарани. Може би дори да я убие. Мисля, че би трябвало да спрем с експериментите, докато проумеем защо е такава.
	— Съгласен съм с Лукас — каза предпазливо Кастор. — Колкото по-скоро открием как е станала такава, толкова по-добре.
	— Не може да е нещо, което е наследила, иначе щяхме да сме го виждали в друг Потомък преди — каза Палас, като гледаше втренчено Хелън, сякаш тя беше чудат, нов бръмбар, който е намерил под някой пън. — Да не е била потопена в река Стикс? — Той подхвърли репликата, сякаш тя беше най-логичното обяснение. — Не прилича на зомби, но може би Ахил също не е приличал.
	— Не. Готов съм да се обзаложа, на каквото и да е, че тя все още има душа — каза Кастор, като клатеше глава.
	— А и как би стигнала до река Стикс? От хилядолетия не е имало Търсач в дълбините — каза Касандра със съмнение.
	_Търсач в дълбините ли?_ — зачуди се Хелън.
	— Ами нещо по-обичайно, като огнестрелно оръжие? — попита Джейсън. Той все още се опитваше да проумее невероятната дарба на Хелън.
	— Откога куршумите са станали достатъчно бързи, за да уцелят Потомък? Точно затова още използваме мечове, глупчо — каза Ариадна със самодоволна усмивка. — Само ние можем да се движим достатъчно бързо, за да се убием друг другиму.
	— Да, но какво ще стане, ако просто я сложим да застане и да поеме няколко куршума? Технически, ние можем да бъдем убити от тях, ако ни уцелят достатъчно пъти — каза той логично.
	— Няма значение колко пъти е простреляна. И бомба да пуснеш върху нея, нищо няма да й стане — това се опитвам да ти обясня — каза Касандра с примесено с умора раздразнение.
	— Зад това трябва да се крие някаква причина. Не е талант, така че тя сигурно има някаква форма на защита, за която не знаем. Ще започна да проучвам и ще съставя списък с възможности — вметна Палас, като продължаваше да се взира в Хелън.
	— Ще ти помогна, татко — каза Хектор от вратата. Той влезе куцукайки в кухнята, с влажна от душа коса. — Умирам си да разбера как нашата _Искряща мълния_ прави малкия си номер с неуязвимостта.
	— Опитах се да го накарам да лежи, но той не ме слуша — оплака се Пандора от коридора зад него. Хектор отиде право при Лукас.
	— Как се чувстваш? — попита Лукас виновно.
	Хектор стисна ръката му:
	— Всичко е наред, братле. Щях да направя същото на твое място — каза той. После се усмихна бързо с една от дяволитите си усмивки: — Само дето аз щях да те ударя _по-силно_.
	Прегърнаха се, и цялото спречкване просто беше забравено. Ариадна понечи да зададе на Пандора някакъв въпрос, но Хелън не можеше да си мълчи и секунда повече:
	— Ако обичате, ще ми каже ли някой защо всички ме наричате „Искряща мълния“? — избухна тя раздразнено. — А ако ме намушкате още веднъж тази вечер, ще откача! — добави тя, нахвърляйки се върху Джейсън, който се прокрадваше зад гърба й с телбод в ръка.
	— Още ли не си й казал? — невярващо се обърна Касандра към Лукас. — Трябваше отдавна да си го направил.
	— Смятах да й кажа днес, но така й не ми се отдаде възможност — отвърна той, като гледаше в пода.
	Хелън си спомни как я беше проследил в коридора след училище, сякаш имаше да й каже нещо спешно, и как тя му беше казала, че не иска да го вижда. Но вината беше _негова_, напомни си тя. Той беше този, който се заставяше да я учи как да се бие и да лети, нали така?
	— Ами в такъв случай, кажи ми сега — каза тя рязко. Лукас я погледна остро. Очите му бяха гневни.
	— Можеш да предизвикваш мълнии. Електричество. Не знам колко силен заряд можеш да създаваш, но от това, което съм изпитвал, и според това, което Хектор е почувствал в магазина за хранителни стоки, мисля, че е голям.
	— Мълнии? — изрече Хелън невярващо.
	Спомни си как Хектор се присви конвулсивно, когато най-напред я докосна в магазина за хранителни стоки, а после си спомни как Лукас я пусна толкова рязко в коридора, най-първия път, когато го беше видяла. Толкова се страхуваше от двамата, толкова отчаяно искаше да се защити… Възможно ли беше да е призовала сила, за която никога не си беше давала сметка? Нима беше създала _мълния_?
	Някъде в дъното на ума си видя син проблясък и как Кейт рухва на земята. Хрумна й ужасна мисъл. Тя се опита да я прогони, както правеше още от детството си, но този път мисълта отказваше да си отиде.
	— Според нас това означава, че си потомка на Зевс — каза Касандра. — Но все още не е сигурно от коя Династия. Четирите Династии са основани от Зевс, Афродита, Аполон и Посейдон. Афродита и Аполон били деца на Зевс, така че в Потомците от техните Династии могат да се проявят и негови отличителни черти. Четвъртата Династия, Атинската Династия, била основана от Посейдон, следователно може да бъде изключена. Е, може би.
	— Моята Династия? — каза Хелън, все още толкова вглъбена в собствените си мисли, че й беше трудно да разбира английски. В паметта й възкръсваше син проблясък от миналото й и страховит мъж, който непрекъснато се опитваше да докосне косата й, който сякаш отлетя от нея откъм задния край на ферибота за Нантъкет. Мирис на изгоряло изпълни гърлото й. Хелън потърка лицето си с ръка и се опита да погребе отново онзи спомен. Винаги беше вярвала, че _не може_ да е била причина за това. И по-лошо — дали тя бе наранила и Кейт?
	— Когато говорим за твоята Династия, имаме предвид твоето наследство, Хелън — каза Кастор внимателно, забелязвайки безпокойството й. — Зевс е имал много деца, така че твоята Династия още не може да бъде посочена със сигурност. Но не се тревожи, все още се опитваме да открием кои са били твоите хора.
	— Благодаря — промърмори Хелън все още объркана.
	— Все още не можеш да контролираш мълнията; тя, един вид, изскача от теб, когато си разстроена — каза Лукас след продължителна пауза. Гледаше я странно.
	— Като електрошокова палка ли е? — попита Хелън тревожно, внезапно изтръгвайки се от транса си.
	— Да — каза Хектор, сякаш си припомняше двете усещания и ги сравняваше мислено. — Но по-силно.
	— Боли ли много? — попита Хелън тихо. Гадеше й се.
	— Предполагам — каза Хектор, като сви снизходително рамене. — Знаеш ли, ако се постараеш да го тренираш наистина, вероятно скоро ще можеш да произведеш смъртоносен заряд.
	— Няма да се наложи — каза Хелън, като скочи на крака, ужасена от предложението. И от себе си.
	— Чакай, Хелън, това може да се окаже нещо добро — отвърна Джейсън. — Можеш да се научиш да използваш мълниите си, вместо да се биеш.
	— Не е нужно да ги използваш, за да убиваш. Само за да зашеметяваш хората — поправи го Лукас, осъзнал, че нещо разстройва дълбоко Хелън.
	Той не можеше да знае, че онова, което казваше, за да подобри положението, само го влоши. Хелън си помисли за безчувственото тяло на Кейт — как Кейт се беше сгърчила по онзи отвратителен начин, когато блесна синята светлина. Как главата й клюмна назад, а устата й увисна и се отвори неконтролируемо, когато Хелън я вдигна от земята. Не можеше да си избие от главата ужасяващия образ, затова закрачи наоколо, като кършеше ръце, за да разсее нервността, която изпитваше. Знаеше, че всички я зяпат. Вдигна очи и срещна погледа на Пандора, чието внимание явно беше привлечено от странната й реакция.
	— Защо не поговорим за това утре? — каза Пандора, без да се обръща конкретно към някого. — Хектор трябва да хапне, а всички останали имат нужда от душ. Не се обиждайте, хора, обаче — пфу. — Успя да накара неколцина да се засмеят, но по-важно, отклони вниманието от Хелън. Хелън й се усмихна признателно.
	— Добре ли си? — прошепна Ариадна в ухото на Хелън, докато семейното събиране се разпадаше. Хелън стисна ръката на Ариадна и се опита да се усмихне, но нямаше представа какво да каже. Тръгна бавно към вратата.
	— Ще те откарам до вкъщи — провикна се Лукас през рамо към Хелън, завършвайки краткия разговор, който водеше с баща си и чичо си.
	— Би трябвало аз да наглеждам Хелън тази вечер — каза извинително Джейсън.
	— А и аз съм с колелото — каза Хелън. Не можеше да понесе да бъде насаме с него.
	— Не ме интересува — безцеремонно отвърна Лукас и на двамата. За миг се втренчи настоятелно в Джейсън, изричайки невероятно много неща с очите си, после се обърна отново към Хектор. — Трябва ми пикапът ти — каза с едва сдържан гняв. Хектор кимна, като хвърли поглед към Хелън и обратно към Лукас с нещо много наподобяващо съчувствие.
	Лукас сграбчи Хелън за ръката и я издърпа навън. Натовари колелото й отзад в джипа на Хектор, задържа вратата на Хелън отворена, докато тя се качи, и подкара от гаража, без да продума. Щом се отдалечи от имота на семейство Делос, отби и спря в едно от живописните паркови кътчета за пикник, и се обърна на мястото си, за да погледне Хелън в лицето.
	— Какво става? — попита едновременно ядосан, раздразнен и изплашен.
	Хелън нямаше какво да му отговори.
	— Ще ми кажеш ли поне какво лошо съм направил?
	— Казах ти вече, нищо не си _направил_ — каза Хелън, без да вдига поглед от скута си.
	— Тогава защо се държиш така с мен? Погледни ме — умолително изрече той, като взе ръката й. Тя се втренчи в преплетените им ръце, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
	— Какво правиш, по дяволите? — Отвратено издърпа ръката си от неговата. — Знаеш ли какво? Вземам си думите назад. Наистина ми направи нещо. Подведе ме.
	Цялото лице на Лукас се сгърчи. Хелън нямаше причина да се надява след онова, което беше чула предишната вечер, но по някаква причина в нея все още тлееше мъничка искрица, че може би беше разбрала погрешно. Или че той ще размисли. Искрицата угасна напълно, когато Лукас кимна.
	— Подведох те — каза той, като затвори здраво очи и стисна юмруци толкова силно, че за миг на Хелън й се стори, че ще изтръгне волана. Гласът му беше груб и дрезгав, почти като ръмжене. — Ти и аз не можем да бъдем заедно, така че просто си го избий от главата и давай нататък.
	Хелън разкопча предпазния си колан и излезе от колата.
	— Почакай, моля те — подхвана той, почти сякаш изпитваше болка, но Хелън затръшна вратата си и го прекъсна.
	— Да чакам какво? Да ми кажеш, че съм наистина мило момиче, но _никога_ не би ме докоснал? Благодаря, тази част вече я знам. Сега отвори багажника, за да мога да си взема колелото — процеди тя. Гласът й и беше чужд, толкова горчив и саркастичен, че звучеше като нечий друг.
	— Обещавам, че няма да кажа нищо през остатъка от пътя, ако не искаш. Просто ми позволи да те откарам до вас — отвърна Лукас спокойно. Омразно й беше това негово спокойствие.
	— Отвори проклетата врата или ще я изтръгна! — изкрещя Хелън в отговор.
	Знаеше, че се държи като глупачка, като изпада в истеричен пристъп насред пътя по този начин, но не можеше да спре. Унижението се процеждаше от всяка пора на тялото й и тя имаше нужда да се махне бързо от Лукас. Не искаше и да забрави нещо — нещо, което би я накарало да се върне обратно при него, за да си го поиска.
	Стоеше отзад до колата му с наведена глава и с ръце, здраво скръстени над нараненото й сърце. Знаеше, че той я гледа в огледалото за обратно виждане, затова изви тялото си под ъгъл и се отдръпна. Най-после той отвори багажника. Тя измъкна колелото си и потегли, без да каже и дума повече.
	Когато се прибра, тя се стовари на леглото, без дори да се съблече. Чу как Джейсън обикаляше по платформата на покрива, докато се настаняваше за нощта, но не се чувстваше виновна, че го е оставила там горе. Единственото й желание беше да избяга колкото се може по-надалече от семейство Делос, и то възможно най-бързо.

	Беше в покрайнините на сухите земи, на ново място, което бе виждана отдалече, но никога не беше мислила, че може да достигне. Беше все така каменисто, но сред туфите остри като бръснач треви бяха разпръснати порутени цилиндрични късове дялан мрамор, разпилени колони, от които можеха да се построят хиляда Партенона. Тук някога бе имало империя. Вече не.
	Някъде в далечината се усещаше съществуването на река. Хелън не можеше да каже дали я чуваше или долавяше онази миниатюрна частица допълнителна влага във въздуха, но знаеше, че наблизо има течаща вода. Чувстваше се толкова суха и празна отвътре. Къде ли беше реката?
	Докато търсеше, тя погледна надолу към повалените постройки и монументи и зачете имената, надраскани отстрани. Гракус обича Лусинда. Итън обича Сара. Майкъл обича Ерин. Струваше й се, че сякаш в продължение на дни прокарва пръсти по имената, издълбани в изпочупените кости на разрушени любови, заобикаля счупените стълбове на неспазени клетви, и бърше прахта от надгробните камъни в гробището на любовта с ръцете си. Всеки вид смърт имаше своето място в сухите земи.
	Тя вървя, докато й се разкървавиха краката.

	Хелън се събуди в стая, изпълнена с печална синя светлина. Опита се да се претърколи и й се стори, че е вързана за дюшека, сякаш лилипутите се бяха нахвърлили върху нея посред нощ. По някакъв начин в съня си беше изхлузила тениската и обувките си, но джинсите й така се бяха усукали в чаршафите, че трябваше да се отблъсне от леглото и да се смъкне с усилие на пода, за да се размотае. Беше твърде противна битка, особено защото още бе покрита с мръсотия от рова, който Лукас беше изкопал с тялото на Хектор; със засъхнала кръв от порязаните си крака, и със сив, ситен прах от сухите земи. Стъпалата й бяха зараснали от само себе си, разбира се, но въпреки това чаршафите й бяха целите в спечени от кръв следи от стъпки. Бяха съсипани и щеше да й се наложи да си купи нови. За щастие баща й беше прекалено стеснителен относно „момичешките работи“, за да задава въпроси.
	Измъкна се от джинсите на път за банята и влезе под душа още преди водата да е успяла да се затопли. Отваряйки уста, погълна толкова от студените пръски, колкото успя да улови. Беше толкова пресъхнала. Тялото я болеше от извървените стотици мили под мъртвото слънце — студената вода беше като благословия, въпреки че я накара да потръпне. Хелън сведе поглед към настръхнала си кожа и проследи как косъмчетата карат водата да се събира на малки вадички. Това я подсети за реката, която бе видяла отдалече точно преди да се събуди.
	Не можеше да си я спомни.
	Знаеше, че бе изпитала огромно облекчение, което я беше накарало да въздъхне, а само едно нещо в сухите земи можеше да я накара да се почувства по този начин. Водата. Но не можеше да си _спомни_ нищо за нея. Как можеше да забрави река в сухите земи? Беше немислимо, така че тя спря да мисли за това.
	Безпокоеше я фактът, че мозъкът й отказваше да мисли за това. Тръгна, все още гола и с капеща от тялото й вода, към тоалетката в спалнята си, взе някаква стара отровнозелена очна линия, която Клеър беше оставила последния път, когато й гостува с преспиване, и написа върху огледалото: _„Реката, която не мога да си спомня“_, просто в случай че забрави отново. След това се облече.
	Навън застудяваше, а въздухът беше влажен от мъглата. Хелън вдигна ципа на якето си чак до гърлото и съжали, че не си е взела ръкавици. Докато караше към училище, трябваше да държи едната си ръка в джоба, а другата — на кормилото, а после да ги сменя, когато ръката, с която караше, се вкочани твърде много.
	Когато пристигна, видя Лукас да чака на паркинга, облегнат на едно „Ауди“, което беше видяла в гаража на семейство Делос, но никога не бе виждала Лукас да го кара преди. Това й напомни колко глупава е била да мисли, че той ще я целуне онази вечер в гаража. Сведе глава и забърза към училището, без да му помаха. Той направи една крачка след нея и отвори уста да каже нещо, но се спря и я остави да върви.
	Когато стигна до вратата, Хелън чу Клеър да се провиква изотзад. Спря и я изчака да я настигне.
	— Вие двамата скарани ли сте? — попита Клеър, като хвърли поглед назад към прегърбената фигура на Лукас. Когато успя да види добре колко ужасно изглеждаше Хелън, избухна: — Мамка му! Какво е станало с теб, по дяволите?
	— Не спах добре нощес — измънка Хелън.
	— Под очите ти има сини кръгове, Лен. Сякаш не си спала от седмици — отвърна Клеър: звучеше сериозно разтревожена. Много ли си плакала?
	— Не. Изобщо не — каза Хелън. И беше вярно. Когато беше потисната, никога не й се плачеше. А й се спеше.
	— Може ли да ми кажеш за какво се скарахте? — попита Клеър предпазливо.
	— Всъщност, нямаше караница. Лукас просто не иска да бъде с мен — каза Хелън. Натика юмруци в джобовете си. Откри, че ако напрегнеше мускули, можеше да се въздържи да не се откаже от движението.
	— Това не го вярвам — каза Клеър със съмнение. — Той удари Хектор с юмрук в лицето само защото те заговори, и на практика обяви пред цялото училище, че си му гадже.
	— Е, предполагам, че оттогава сигурно е размислил — каза Хелън, като сви рамене. Нямаше сили да спори. Едва имаше енергия да завърти комбинацията на шкафчето си. Беше толкова уморена от дълго седмичното ходене… но това беше само сън, нали? Как можеше да е физически изтощена от нещо, което се беше случило само в ума й?
	— Сериозно ли говориш? — попита Клеър, като се взираше изучаващо в прегърбеното тяло на Хелън.
	— А-ха. Той не ме иска, Гиг. Сам ми го каза. Сега може ли да зарежем темата? Просто съм прекалено уморена.
	— Да. Няма проблем — каза Клеър, като разтриваше гърба на Хелън. За миг Хелън си позволи да се облегне на нея в нещо като странична прегръдка.
	— По дяволите. Ще го убия — предложи Клеър. Хелън се опита да се засмее на тези думи, но онова, което излезе от устата й, прозвуча повече като пресеклива кашлица.
	— Благодаря, но не. Не го искам мъртъв — каза Хелън. Повлече крака след Клеър към часа на класния.
	Господин Хъргшимър я попита как е веднага щом забеляза колко окаяно изглеждаше. Хелън го увери, че е добре, и след като изучава скептично лицето й в продължение на един миг, той се предаде и отново взе да се заяжда със Зак заради избраната от него „дума на деня“. Мат попита шепнешком Хелън дали стомахът й е по-добре, а после изказа отново мнението си, че тя трябва да се откаже от бягането.
	— Много си слаба — каза той: тонът му ужасно много напомни на Хелън за баща й.
	Остатъкът от сутринта мина по подобен начин. Всички учители я питаха дали има нужда да отиде при сестрата, а всичките й познати се тревожеха, че още не се е съвзела от „пристъпа“ си по време на тренировката по бягане онзи ден. С изключение на Зак.
	— Представа си нямах, че си толкова бърза, Хамилтън — каза той, като изтича да я настигне в коридора.
	— Да, доста съм бърза — отвърна тя рязко, като се опитваше да прозвучи незаинтересувано.
	— Точно преди да рухнеш, те видях да преследваш онзи гол до кръста тип, и осъзнах, че през всичките тези години съм разбирал нещата погрешно. Виждаш ли, аз винаги съм си мислел, че ти си тази, която обича да я преследват, понеже си толкова готина и така нататък — каза той със слаба насмешлива усмивка. — Но е трудно за вярване, че никой тип не може да ти избяга. Не мисля, че някога съм виждал някой да бяга толкова бързо.
	— Я чакай, _ти_ ли си казал на _Гретхен_? — попита Хелън и почувства как стомахът й се присвива. — Мислех си, че е било обратното.
	— Трябва да призная — каза той, като нарочно я дразнеше, — когато поискаш, можеш да се движиш толкова бързо, че е, нека си го кажем, нечовешко. Единственият друг път, когато изобщо съм виждал някой да се движи толкова бързо, беше, когато едно от онези хлапета Делос се правеше на герой по време на тренировката по футбол и онзи първокурсник слезе до другия край на линията… — Зак беше прекъснат от учителя на Хелън по история, който направи знак на Хелън да побърза и да влезе в стаята.
	За момента Хелън беше спасена, но от начина, по който я гледаше Зак, тя имаше чувството, че проблемът не е решен. Опита се да си го избие от главата, като си каза, че той може да разпространява колкото си иска слухове, но всички щяха да помислят, че преувеличава. Зак обичаше да клюкарства, и макар че хората като цяло го слушаха, бързината на Потомците беше нещо, което човек трябваше да види, за да повярва.
	Докато вървеше към училищния салон, за да се срещне с Клеър и Мат, пътят на Хелън беше пресечен от Касандра и Ариадна. Попитаха я къде отива, а тя не беше в настроение да ги лъже, затова ги покани да я придружат.
	Когато хоризонтът беше чист, те се вмъкнаха през незаключения авариен изход и влязоха в салона през входа зад кулисите. Мат и Клеър вече седяха на авансцената, сложили обяда си върху салфетки като на пикник.
	— Хубаво. Поканила си ги — каза Мат с доволно кимване, когато видя, че Хелън не е сама. — Но не води никого друг, иначе ще ни хванат.
	— Вероятно и без друго ще ни хванат — каза Клеър с глуповата усмивка. — Но напълно си струва. Къде другаде можем да имаме такава атмосфера? — Тя посочи към красивия блестящ декор, който нарастваше парче по парче.
	Касандра и Ариадна се огледаха преценяващо наоколо, особено към частите от декора, които щяха да представляват двореца на Тезей. Ухилиха се заговорнически на Хелън, която успя да изкриви половината си лице в някакво подобие на усмивка. Частите от декора на _„Сън в лятна нощ“_, които трябваше да представляват земята на феи те, й допадаха, но гръцките части я разстройваха. Фалшивите дорийски колони бяха наполовина боядисани и лежаха настрани на земята, сякаш бяха прекатурени, и напомниха на Хелън за тежкото пътуване, което беше направила предишната нощ.
	Не искаше никога да се връща в сухата земя, но ако можеше да намери онази река… _Я чакай, каква река?_ Помисли си тя. Обърна гръб на недовършените колони и седна до Клеър да си изяде обяда.
	Хелън положи всички усилия да се включи в разговора, но почти нямаше желание и сили да дъвче, камо ли пък — да се смее и шегува. От реакциите на Касандра и Ариадна долавяше, че приятелите й се правят на остроумни и забавни, но едва можеше да стои будна, камо ли — да участва в разговора.
	Непрекъснато мислеше за летене. Е, всъщност непрекъснато се улавяше, че мисли за Лукас, но в мига, щом мислите й преодолееха това препятствие, тя се разравяше из въображението си и вместо това се замисляше за летене. Реши, че може би по-късно щеше отново да пробва сама, но този път щеше да го направи вътре в дома си, за да няма опасност да се отклони нанякъде. Макар че перспективата да остави ветреца да я отнесе нанякъде, точно сега не й се струваше толкова лоша идея.
	— Лени! Звънецът бие — каза Клеър, вече преметнала чантата си на рамо. Хелън скочи и си събра нещата, докато приятелите й се стрелкаха взаимно с погледи зад гърба й.


	Клеър се опита да говори с Хелън по време на тренировката по бягане, но в крайна сметка се отказа, когато Хелън започна вместо това непрекъснато да извърта разговора, за да я пита как е. Хелън нямаше нужда от съжаление и не искаше да говори за себе си. Просто искаше да изключи мозъка си и да се понесе плавно във въздуха.
	В крайна сметка, Клеър схвана намека и заговори за партито с голям празничен огън на плажа тази вечер. Беше й трудно да реши дали да се вози при Ариадна или не.
	— От една страна искам да я опозная по-добре, но това би означавало, че ще трябва да отида с нея и Джейсън, а той винаги намира начин да започне спор с мен. Сигурна ли си, че не можеш да си вземеш свободна вечер от работата? Можем да пътуваме с Мат — каза оптимистично Клеър.
	— Знаеш, че не мога.
	— Сигурна съм, че ако помолиш Кейт, ще ти позволи — придумваше я Клеър.
	— Гиг? Наистина не искам да прекарам вечерта, седнала на студения пясък, гледайки как всички се натискат — каза Хелън с нетърпящ възражения глас. — Но ти би трябвало да отидеш и да се забавляваш. И кой знае? Може би двамата с Джейсън ще се спогодите поне веднъж.
	Клеър се впусна в тирада за това, колко я дразнел Джейсън, понеже вечно спорел. Слушайки само с половин ухо, Хелън манипулираше умело въздушните течения около себе си, упражнявайки летенето, без да изключва гравитацията. Нямаше търпение да се прибере у дома тази вечер след работа и да опита.


	Скрит зад една пясъчна дюна, Креон броеше минутите, които минаваха, докато братовчедите му Хектор и Джейсън оставаха под водата. Не беше знаел за този им талант и беше щастлив, че по стечение на обстоятелствата бе станал негов свидетел. Беше изгубил дирите на Лукас по-рано, което се случваше често, предвид факта, че малкият му братовчед можеше да лети, и трябваше да се задоволи да проследи Джейсън и Хектор до това нелепо парти на плажа. Докато гледаше как братовчедите му щурмуват вълните и излизат с небрежна походка от тътнещата морска вода, той кипеше от негодувание. Целият този талант — пропилян за страхливци, които се бояха твърде много от боговете, за да ги предизвикат, и бяха твърде отдадени на собственото си удоволствие, за да се замислят за последиците, които флиртуването с човешки момичета можеше да има за цялата им Династия.
	Джейсън прекара по-голямата част от вечерта, разговаряйки с дребничко японско момиче. Изглежда умееше да се владее в близост до жени, но нещата с Хектор стояха различно. Още нямаше и полунощ, а Креон вече го беше видял да се търкаля в пясъка с _две_ различни момичета. Не знаеше ли Хектор колко лесно е за Потомците да направят дете на някоя жена? Нима този идиот, братовчед му, наистина искаше първородното му дете да е от някаква си безхарактерна хлапачка? Очевидно Хектор не го беше грижа за тяхната Династия, иначе нямаше да си милее времето с такива глупави момичета. Беше толкова обидно и мъчително, че Креон трябваше да извърне поглед и да стисне зъби. На този остров имаше само едно момиче, което им бе равно по положение. Само едно момиче, достойно за вниманието му.
	Хелън. Но Лукас не я оставяше и за миг, а това принуждаваше Креон да се държи на разстояние от нея. Не можеше да влезе в директен сблъсък с братовчедите си, иначе мисията му под прикритие щеше да бъде провалена, но на няколко пъти го беше обмислял. Лицето на Хелън се беше запечатало в ума му. Той си спомни сблъсъка им в тресавищата. Страхът и гневът в очите й, докато го преследваше, бяха неподправени, толкова страстни, че бяха почти прекалено буйни, за да им устои. Тя беше силна, и въпреки това — в такова пълно неведение за потенциала си, че беше почти безпомощна. Ръцете му се разтрепериха при мисълта да я надвие; но трябваше да бъде търпелив.
	Майка му го беше помолила да изчака, докато тя успее тихо да разпита наоколо и да разбере дали е възможно някой от семейството да е оставил копеле в Масачузетс. Креон неохотно се бе съгласил да изчака една седмица за отговора й, но знаеше какъв ще бъде той. Макар да не беше видял Фуриите при първата си среща с Хелън, Креон знаеше, че тя не му е братовчедка.
	Носеха се слухове, че няколко Потомци в миналото намерили начин да „заобиколят“ Фуриите, и Креон смяташе, че Хелън е една от тях. Майка му каза, че било невъзможно — че всички останали Династии били унищожени — но Креон се ръководеше не само от предчувствие. Онези изменници я пазеха, сякаш тя беше последният вражески Потомък, а тя беше толкова необучена, в такова неведение коя и каква е, та на Креон му се струваше очевидно, че е била нарочно скрита от всички Династии, дори от собствената си. Но повече от всички тези други причини, именно тялото на Креон му подсказваше, че тя няма роднинска връзка с него. Беше срещал десетки свои братовчедки, всичките — красиви, каквито трябва да бъдат дъщерите на Аполон, но нито една не го държеше буден нощем като Хелън. _Знаеше_, че тя е от друга Династия.
	Дългът към семейството му го обвързваше да наблюдава и да чака още няколко дни, за да остане верен на обещанието, което бе дал на майка си; много скоро обаче щеше да се докаже. Беше готов да се изправи пред това предизвикателство, и макар да имаше и друга алтернатива за обединението на Династиите, освен борбата, Креон се застави да не мисли за нея, независимо колко изкушаваща беше. Това беше единственият му шанс да постигне славата, която заслужаваше, последният шанс за подобна слава за който и да било Потомък. Още един Триумф очакваше да бъде постигнат, и дълбоко в сърцето си той знаеше, че точно този Триумф ще отвори портите на Атлантида.
	Креон беше предопределен да бъде Потомъкът, който щеше да направи рода си безсмъртен, и заради това баща му щеше да го удостои с по-големи почести от всички останали.


	12.

	Хелън чу нещо горе на покрива. Изтича нагоре по стълбите до платформата разтвори широко вратата възможно най-бързо, но платформата беше пуста. Тя въздъхна с облекчение. Не искаше повече никое от хлапетата Делос да спи на покрива й. Най-вече не искаше Лукас да я слуша, докато тя сънуваше кошмари, а току-що се беше събудила от поредния. Огледа пустата платформа, чувствайки се изоставена и самотна, но не беше сигурна дали това бе заради някакъв сън, или заради живота й в будно състояние.
	Слезе обратно в стаята си и се застави да обърне внимание на надписа върху огледалото. После написа _„Видях я отново“_ със зелената очна линия на Клеър, и се накара да се взре в думите. Това правеше две поредни нощи, в които беше видяла реката, която не можеше да си спомни. Блъскаше си ума в опити да си я представи, но мисленият й поглед непрестанно се отклоняваше. Внезапно зърна в огледалото собственото си отражение и ахна.
	Бузите й бяха хлътнали, тениската, с която спеше, беше раздърпана и безформена, а ръцете и краката й бяха покрити с противна черна тиня. Речна тиня.
	Беше видяла река с черни брегове и сива вода. Спомни си, че беше жадна, а не можеше да пие. Но защо беше толкова трудно да си спомни каквото и да било друго, което се беше случило? Съсредоточи мислите си, за да се опита да върне спомена.

	Жаждата я измъчваше, затова бе слязла до водата. Наведе се над мръсните брегове от черна тиня и видя бледи, осакатени риби, които се блъскаха в бреговете, сякаш бяха забравили как да плуват. Отдръпна се заднешком от реката, отказвайки да пие тази вода, дори и да умреше от жажда, докато звукът от течението кънтеше в ушите й…

	Хелън изтича в банята и скочи под душа, като изтърка черната тиня и изплакна устата си с безброй глътки вода. Чувстваше се омърсена. Продължи да търка, докато кожата й почервеня, а очите започнаха да я щипят, защото ги беше държала отворени под водните пръски.
	Когато излезе изпод душа, завлече чаршафите си и тениската, с която спеше, до пералнята. Този път нямаше кръв, но Хелън се съмняваше, че ще успее да изпере онази речна тиня. Сложи половин чаша белина в пералнята и се увери, че водата е гореща, с надеждата, че ще успее да спаси нещо. После се върна горе, за да почисти всички мръсни следи от стъпки, които бе оставила из къщата.
	Беше рано в събота сутринта и обикновено баща й си беше у дома през деня и работеше вечерта, но днес беше предложил да вземе двойна смяна, за да даде на Кейт почивен ден. На Хелън и се струваше, че двамата се избягват взаимно. Беше се опитала да говори с Кейт за това предната вечер, след като Клеър си замина, за да отиде на партито, но просто нямаше енергия да подтиква Кейт да й се довери. Всичко й се струваше притъпено, приглушено, сякаш чувствата й бяха на склад, погребани под планини от пакетчета фъстъци.
	Хелън отиде в стаята си и започна периодично да включва и изключва гравитацията, като ту се понасяше нагоре, ту падаше на пода с тъп звук, докато проумя как да завърти крака под тялото си и да се приземи на пръсти, вместо да се пльосне на проклетия под. Поработи малко с въздушните течения, но не можеше да направи нищо повече от това да промени умело позата си, докато се носеше плавно, иначе рискуваше да разпердушини стаята си. След няколко часа постоянният звън на телефона я принуди да излезе. Семейство Делос искаха да знаят защо още не е пристигнала в къщата им за тренировките, и нямаше да престанат да звънят, докато не вдигнеше.
	Хелън беше мислила доста. Просто не виждаше смисъл да се учи да използва меч, щом оръжията не можеха да я наранят, а не беше нужно и да се бие, щом можеше просто да отлети. Знаеше, че в крайна сметка Хектор или Джейсън ще дойдат да я търсят вкъщи, затова се шляеше навън без ясна цел, надявайки се, че малко бързина ще й помогне да проясни главата си. Беше по джинси и пуловер, не точно с екип за бягане, но нямаше значение. Щом излезе от центъра на града, тя се отклони по Полпис Роуд, отправяйки се на изток. Не я беше грижа къде щеше да се озове в крайна сметка, стига да беше далече от хората. Докато тичаше, осъзна, че беше идвала насам веднъж преди, и макар да не искаше да мисли за първия си полет и всичко, което последва след него, знаеше, че това е идеалното място, за да намери усамотението, което търсеше.
	Слънцето започваше да залязва и тя беше признателна, че чувствата й са достатъчно притъпени, за да може да изживее нещо красиво, без потискащите й мисли да нахлуят и да го провалят. Когато се огледа наоколо, видя познат фар. Хвърли поглед надолу към пясъка под краката си и се запита дали това е същият пясък, обгръщал нея и Лукас, когато изпитваха толкова силна болка. Когато бяха _умрели_ за миг — осъзна тя.
	Щом мисълта й хрумна, тя осъзна, че е вярна. Онази нощ те не просто бяха преживели ужасно нараняване: бяха започнали да преминават отвъд. Или поне Лукас беше. А тя го бе последвала надолу, за да го спре. И там имаше река… _Я чакай, каква река?_
	— Хей! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изкрещя Хектор.
	Беше бесен. Вървеше с дебнеща походка по брега, краката му сякаш изминаваха далеч по-голямо разстояние, отколкото тези на човешко същество, докато идваше към нея.
	— Как ме намери? — изпелтечи Хелън.
	— Не беше трудно да предусетя ходовете ти — ухили се той злобно. — Сега си довлечи задника в къщата ми.
	— Не искам да тренирам повече. Безсмислено е — провикна се Хелън през рамо, докато се обръщаше на пета, за да си тръгне. — Просто искам да ме оставят на мира.
	— Искаш да те оставят на мира, а, принцесо? Съжалявам, не става така — каза той, като я хвана за раменете и я завъртя кръгом. Това преля чашата на търпението й. Тя избухна в истеричен смях — другата възможност беше да се разплаче — и изблъска Хектор от себе си. Силно.
	— Какво ще направиш? Какво? Ще ме пребиеш до смърт ли? Не можеш! Не си достатъчно силен — каза Хелън, като го удари няколко пъти по раменете, в опит да го предизвика на бой. — Е, ами вземи меч тогава. Хайде, давай. О, чакай, забравих. Това също не ме наранява. Така че какво ще направиш, голям побойнико? На какво имаш да ме научиш?
	— Смирение — каза той тихо. Движеше се бързо, но заедно с това странно изкривяваше светлината, както беше правил Лукас. Докато Хелън още се опитваше да фокусира очите си, бясна, че дори не й беше хрумнало, че Хектор може също да има същия талант, Хектор я сграбчи, метна я през рамо и тръгна към водата.
	Разярена, Хелън за пръв път използва цялата си сила срещу него. Не я беше грижа колко силна болка му причинява.
	Продължи да блъска, докато се откопчи от хватката на Хектор. Чу ръката му да се счупва, докато тя буквално се откъсна от него. После промени състоянието си и се приготви да полети. Докато тя призоваваше вятъра, който да я понесе, Хектор я сграбчи с другата си ръка. С по-силната си ръка. Хелън осъзна, малко прекалено късно, че Хектор я беше оставил да счупи лявата му ръка, така че тя да се отдаде на безтегловността — безтегловността и моментната слабост. Преди Хелън да може да проумее какво прави той и да се върне отново под въздействието на гравитацията, за да получи достатъчна опора да го отблъсне, той с лекота я завлече във водата, където теглото й изобщо нямаше значение.
	Хектор влезе право във водата и започна да гази навътре, навътре и още по-навътре, докато и двамата бяха напълно потопени под нещо, което се стори на Хелън като безкрайни метри тъмна вода. Бореше се безполезно. Това беше стихията на Хектор и той владееше напълно положението. Можеше дори да говори и да бъде чут под водата.
	— Не си единствената, която притежава таланти, принцесо — каза той.
	От устата му не излизаха мехурчета, само ясен говор. Той можеше да диша, можеше да говори, можеше да ходи по морското дъно, сякаш вървеше по твърда земя. Хелън най-после разбра защо Хектор я ужасяваше толкова много. Той беше океанско създание, а тя се страхуваше до смърт от океана.
	Още откакто за малко не се беше удавила като дете, Хелън подозираше, че океанът й има зъб и й готви нещо ужасно, но така и не бе казала това на никого, защото беше напълно сигурна, че ще я помислят за луда. Сега, почти десетилетие по-късно, докато гледаше в безизразните сини очи на Хектор, разбра, че е имала право. Хелън риташе и се гърчеше под безмилостната му хватка. Мощни облаци от мехурчета излетяха от устата й, докато крещеше в беззвучна паника. Дращеше го по лицето и риташе с крака, но не можеше да направи нищо, за да го накара да я пусне. Щеше да се удави.
	Във вените й засъска киселина, а краищата на полезрението й се размазаха, когато започна да изпада в безсъзнание. Докато очите й се затваряха, почувства как Хектор я дърпа за краката, теглейки я обратно към брега. Извлече я от водата, като я държеше за глезена, метна я над главата си и я стовари на пясъка като дървен чук, достатъчно силно, за да изкара водата от дробовете й. Тя повърна изгаряща солена вода и се закашля, докато усети парене във вътрешното ухо и чу как кръвта блъска глухо в главата й.
	— Ако беше тренирала с мен днес, щеше да знаеш, че можеш да използваш мълниите си под водата — каза той, като дръпна рязко счупената си ръка, за да изправи костите с противен пукот. Изпищя и падна на колене, задъхвайки се за миг, преди да продължи през стиснати зъби: — Но ти не се появи за тренировката.
	Останаха да седят един до друг на пясъка известно време, и двамата твърде наранени, за да помръднат. Докато се възстановяваха, залязващото слънце сякаш се отказа от деня и скочи презглава във водата. Небето потъмня.
	— Мислех, че си потомък на Аполон — каза дрезгаво Хелън.
	Гласните й струни бяха все още увредени, но и без друго не беше нужно да казва нищо повече. Хектор не изпъкваше като най-умният член на клана Делос, но Хелън започваше да подозира, че макар и да не прекарваше толкова време в четене на книги, колкото Касандра, той беше точно толкова умен, колкото и останалите от семейството му.
	— Второстепенна морска богиня, наречена Нереида, се смешила с нашата Династия някъде в течение на историята. Тук-там още се срещат множество водни или горски второстепенни божества и духове, и с течение на хиляди години се случват разни неща. Вече нито един от родовете на Династиите не е чистокръвен потомък на един или друг бог, а всички по-млади поколения Потомци имат повече таланти от родителите си — отговори той.
	— Защо е така?
	— Касандра мисли, че по някакъв начин е свързано с желанието на Богините на съдбата Потомците да се сдобият с повече таланти и да станат по-могъщи, за да могат да владеят Атлантида, но лично аз просто смятам, че е защото всички сме мутанти. Прапрадядо ми е спал с нимфа, а аз мога да ходя под водата. Не ти трябват Богините на съдбата, за да обясниш това.
	— Така ли разбра, че можеш да ме удавиш? Защото имаш власт над водата?
	— Това беше елементарна логика. И нямам власт над водата, просто съм си у дома в нея — каза той. Обърна се да я погледне в очите. Когато продължи да говори, го направи с тон, мъчително подобен на гласа, с който Лукас си служеше, когато я учеше да лети, и сърцето на Хелън се сви. — Още не мислиш като боец. Имаш всички тези удивителни таланти — таланти, за които повечето Потомци биха разменили половината години от живота си, — но не можеш да ги използваш, защото не мислиш тактически. Просто спри и помисли с главата си за секунда. Океанът не е оръжие, но може да убива. Въздухът не е оръжие, но ако те лиша от него, ще умреш. Земята не е оръжие… — поде той.
	— Но ако се блъсна в нея достатъчно силно… Схващам — довърши тя вместо него, като преглътна с усилие и се загледа към безмилостните вълни.
	— Водата е твоята Ахилесова пета. Това е стихията, от която се боиш, защото нямаш контрол над нея.
	Хелън не знаеше как той беше проумял това, но знаеше, че е прав. По някакъв начин, дори когато още беше в неведение за способностите си, тя бе знаела някъде дълбоко в себе си на подсъзнателно ниво, че има по-малко поводи да се страхува от останалите три елемента. Можеше да управлява въздуха и да призовава ветрове, можеше да манипулира земното притегляне, и с лекота можеше да понесе топлината на огъня, защото, за да може да създаде мълния, трябваше да е способна да издържи на температури, по-високи от тези на всеки пламък. Но водата бе единственият елемент, който я правеше напълно безпомощна. Най-накрая проумя собствения си страх, макар това ни най-малко да не я доближаваше до преодоляването му.
	— Откъде би могъл да знаеш това за мен? — попита Хелън, обзета от леко страхопочитание.
	— Защото съм бил обучаван да мисля тактично и да откривам слабостите на противниците си още от деня, в който съм се родил. Ти не си. Има толкова много начини да убиеш човек, Хелън. Мислиш си, че си в безопасност, защото мина изпитанието на Касандра с меча, но не си — каза Хектор с глас, наситен с раздразнение и тревога. — Знам, че си още в шок, но нямам време да те чакам да свикнеш с това, което си. Има хора, които те търсят. Трябва да пораснеш и трябва да го направиш сега, иначе ще умрат много хора. Така че си върви у дома. Хапни нещо и си почини. Изглеждаш зле, а не искам Люк да обвини мен за това. Но утре идваш да тренираш. Никакви оправдания повече.
	Без да дочака отговор, Хектор се изправи и я остави сама на тъмния плаж. Тя се заигра със сърцевидното си колие, като прокарваше талисмана по долната си устна, докато седеше там, чувствайки се засрамена от начина, по който се беше държала. Дрехите й бяха натежали от вода, но тя не ги изстиска. Имаше чувството, че заслужава да бъде подгизнала и да се чувства неудобно още малко.
	Очевидно трябваше да продължи да тренира с Хектор, но това означаваше, че трябва да ходи в къщата на семейство Делос. Това пък значеше, че трябва да вижда Лукас, а тя категорично не можеше да го направи. Колкото и да го премисляше, имаше чувството, че се задушава всеки път, когато си помислеше, че ще трябва да го вижда всеки ден, знаейки, че той се насилва да бъде мил с нея, защото вероятно я съжаляваше. Все още не можеше да проумее как е могла да сбърка толкова много по отношение на Лукас, и тази мисъл бе заседнала в нея като тресчица, която не можеше да бъде открита и извадена. Не очакваше той да падне в краката й или нещо подобно, но да премине от непрекъснато държане на ръката й навсякъде, където ходеха, към това да каже, че никога не би я докоснал? Как беше възможно това?
	Неспособна да седи на едно място с тези мисли в главата си, Хелън подскочи във въздуха с лек вик и остави източния вятър да я понесе над водата. За няколко кратки мига, колкото няколко удара на сърцето, тя увисна в спокойната прегръдка на въздуха, докато звездите светнаха, поемайки красотата на това преживяване, сякаш беше емоционален еквивалент на новокаина.
	Когато се успокои, тя започна да кръжи по-високо и се понесе, подета от равномерен западен полъх, който я върна обратно над острова. Все още не летеше грациозно — всъщност едва се справяше — но ако не се замисляше за това твърде много, знаеше какво да направи, за да се придвижи. Нямаше ясна представа къде да отиде, но внезапно се почувства премръзнала и нуждаеща се от утеха. Без да прави съзнателен избор, тя откри, че кръжи над къщата на Клеър.
	Хелън се спусна в предния двор на Клеър, а после осъзна, че в това състояние не можеше просто да отиде и да натисне звънеца. Беше мокра до кости и трепереща от студ. Господин и госпожа Аоки щяха да се обадят незабавно на баща й, ако я видеха така.
	Като заобиколи къщата пеш, Хелън надникна вътре през прозорците, опитвайки се да открие къде беше Клеър. Изрови клетъчния си телефон от джинсите, за да се обади на Клеър и да я накара да излезе навън, а после се плесна по челото, когато видя, че купеният й само преди два дни телефон беше съсипан от солената вода. Чу Клеър да крещи на майка си на японски, докато тичаше гневно нагоре към стаята си. Лампата в спалнята на Клеър светна, и тя затръшна вратата след себе си.
	Това беше ужасен начин да се появи пред Клеър, и Хелън си даваше смътно сметка за този факт, когато се понесе плавно към прозореца и видя най-добрата си приятелка да седи на леглото си с отворена уста. Хелън я зачака да изпищи, но когато Клеър не го направи, тя посочи към залостения прозорец.
	— Пусни ме да вляза — изрече настойчиво през тракащите си зъби.
	— О, проклятие. Ти наистина _си_ вампир — каза Клеър. Изражението на лицето й беше разочаровано, но ни най-малко изненадано.
	— Какво, по дяволите? Не! Просто отвори прозореца, Гиг, замръзвам! — прошепна Хелън високо. Клеър се свлече с усилие от леглото си и отиде до прозореца с унило увиснали рамене.
	— Знам, че е популярно и така нататък, но наистина не искам да ми смучеш кръвта. Просто е толкова нехигиенично! — изхленчи Клеър жално, докато отваряше прозореца.
	Сложи ръка на оголеното си гърло, за да се предпази, но все пак пусна Хелън да влезе въпреки опасността, и този факт не убягна на Хелън.
	— О, я стига, не съм вампир, Гиг? Виждаш ли? Нямам огромни кучешки зъби! Нито обезумели очи. — Хелън повдигна горната си устна, при което се показаха съвсем нормални резци, а после разтвори очи ужасно широко, за да демонстрира пълна липса на кръвожадност.
	— Добре! Но предположението беше съвсем на място, предвид обстоятелствата! — отвърна Клеър отбранително, докато Хелън се вмъкна плавно през прозореца, а после се предаде отново на гравитацията и кацна пред нея.
	— Добре! Съгласна съм, това е основателна причина за тревога — призна Хелън, но нещо не беше наред. — Току-що влетях през прозореца ти. Защо не си по-изненадана?
	— Знаех, че можеш да летиш още откакто бяхме деца. Дори веднъж те бутнах от покрива ви, за да се уверя. Съжалявам за това, между другото — каза тя глуповато.
	— _Наистина_ си ме бутнала — ахна Хелън, внезапно спомнила си целия инцидент само в един бърз проблясък.
	Бяха може би седемгодишни и се мотаеха по платформата на покрива на Хелън. Хелън падна, но така и не се удари в земята. Някак се беше спуснала плавно на земята, като лист, падащ от дърво. Клеър се кълнеше пред всички, че Хелън се е подхлъзнала, но Хелън изобщо не помнеше да е губила равновесие, а заради начина, по който я гледаше Клеър в продължение на седмици след това, беше заподозряна нещо нередно, преди да си го избие от ума. Сега всичко си идваше на мястото. Хелън се втренчи безмълвно в Клеър.
	— Какво? Не мислех, че ще умреш или нещо такова! Накратко — видях те как _не_ падаш по стълбите ми предния ден, когато _наистина_ се подхлъзна, затова трябваше да проверя теорията си — каза Клеър, сякаш всичко беше напълно логично.
	— Като ме бутнеш от покрива?
	— Представа си нямаш колко съм ти ядосана оттогава, задето си скрила това от мен! Можеш да _летиш_, Лени, а никога не си ми казвала! — изкрещя Клеър, напълно отклонявайки спора от себе си, но Хелън реши, че трябва да й го позволи, като имаше предвид очевидното огорчение на Клеър.
	— Не знаех до преди няколко седмици! — настоя Хелън.
	— Такава си лъжкиня! — каза Клеър, като я смушка с юмрук в хълбока.
	— Вярно е! Майка ми ме е проклела, когато съм била бебе, да не мога да използвам своята… О, мамка му! Щеше да е толкова по-лесно, ако наистина _бях_ вампир. Тогава щеше просто да разбереш! — изсумтя Хелън, раздразнена и чувствайки се неразбрана. Известно време крачеше наоколо, ровейки с пръсти из оплетената си коса, преди да успее да подреди мислите си.
	— Хърги те накара да прочетеш _„Илиада“_, нали? Помниш ли как всички герои имаха свръхчовешка сила и можеха да правят всякакви неща, които нормалните хора не могат? — попита тя.
	— Да. Това е защото са били полубогове. Но това не е било истина — каза Клеър, сякаш беше очевидно. После проумя: — О, за бога…
	— Аз съм от поколението на тези герои. Наричаме се Потомци и имаме цял куп сили — правим неща, които няма да повярваш. Но само до преди броени дни нямах представа каква съм или какво мога да правя. Иска ми се да можех да ти разкажа всичко, но не знам какво мога или не мога да казвам. Моля те, Гиг, знам, че звучи безумно, но никога не съм те лъгала. Просто трябва да ми повярваш.
	— Добре — каза Клеър, като кимна и погледна Хелън право в очите, сякаш най-накрая чувстваше, че получава уважението, което заслужава. — От известно време бях проумяла голяма част от това, да знаеш. Ти си открила, че си полубожество — това не с ли върховно? — когато семейство Делос се преместиха тук. Защото и те са като теб. Разбрах го в мига щом ги видях. Просто не знаех _какви_ сте.
	— Виждаш ли? — каза Хелън с нервна усмивка. — Затова трябваше да ти кажа, имам нужда да мога да говоря с теб за всичко това, за да можеш да ми помогнеш да го проумея. Но не може да казваш на семейство Делос, че съм ти разказала, докато не разбера дали е редно, или не.
	— Няма значение. Мога да блъфирам или да се престоря, че съм се досетила сама. Един вид го направих за всеки случай — каза Клеър с доволна усмивка. После нещо й хрумна и я накара да превключи на по-сериозна вълна: — Къде си била, между другото? И защо изглеждаш така ужасно, по дяволите?
	Хелън се готвеше да обясни какво е станало между нея и Хектор, когато телефонът на Клеър изпиука. Клеър погледна съобщението, а после започна да пише отговор.
	— Джейсън е. Трябва да му кажа, че си тук, цял ден те търси — каза Клеър на Хелън. Телефонът изпиука отново.
	— Пак е той. — Тя зачете написаното на екрана. — Иска да те държа тук. Идва насам.
	— Не! Още не съм готова да говоря с никого от тях! — възкликна Хелън, като отстъпи заднешком.
	— Лен, той наистина се тревожи за теб, всички се тревожат.
	— Трябва да изчезвам оттук — заекна Хелън. Прокара ръка по лицето си и се насочи към прозореца.
	— Къде отиваш? — попита Клеър, като се опита да й препречи пътя с протегната ръка. — Ще му кажа да си върви, ако искаш, но трябва да ме увериш, че всичко с теб ще е наред.
	— Просто си отивам у дома. Обещай, че няма да му позволиш да ме последва, окей?
	Клеър обеща и прегърна Хелън. После Хелън скочи през прозореца, сменяйки положенията си във въздуха. Докато отлиташе, чу как Клеър ахна. Миг по-късно Хелън се приземи в предния си двор и тръгна право към стълбите, за да вземе душ и да се стопли.
	Той я чакаше зад входната врата. С ловко движение помете краката й изпод тялото още преди да си направи труда да затръшне входната врата. Всичко стана съвсем тъмно, по-тъмно от всяка нощ, от всяка превръзка за очи или от всяка затворена стая, която Хелън някога бе преживявала. Беше обгърната от объркващ мрак, който я накара да се почувства толкова замаяна и откъсната от останалата част от света, че вече не можеше да си спомни дори разположението на къщата си. Къде бяха стълбите? Мебелите? Не знаеше. Сякаш беше пропаднала в черна дупка.
	Хелън беше толкова шокирана, че нямаше време да се претърколи, преди да почувства как някакъв много едър мъж я покрива в гръб. Той улови главата й между дланите си и я изви на една страна, опитвайки се да й счупи врата. Тя сграбчи китките му и ги дръпна навън, опитвайки се да го накара да отпусне хватката си, но преимуществото бе на негова страна. Мускулите на врата й се изопнаха опасно и тя почувства как започва да изпада в паника за втори път в рамките на един час. Но именно споменът за това неотдавнашно съприкосновение със смъртта я изпълни с енергия, докато риташе и се бореше. От мисълта да използва мълниите си, й се обърна стомахът, но знаеше, че няма избор.
	Хелън почувства как електрическият поток потича в корема й. Той, естествено, се опитваше да излезе от нея, описвайки дъга, и да се насочи към земята, и всичко, което трябваше да направи, бе да го освободи. Тъй като й липсваше тренинг, пусна мълнията, и тя се изстреля безполезно надолу по краката й, карайки я да се присвие конвулсивно. В отчаянието си, остави последните няколко волта да пробягат нагоре по ръцете й и да отскочат през кожата й към китките на мъжа.
	За един кратък миг синята искра проблесна и освети стаята, и Хелън видя как очите на мъжа се разшириха изненадано. После почувства как той се разтърсва от напрежението и го чу да пищи, когато електричеството го удари.
	Хелън усети мирис на обгорена коса и озон, като далечен отглас от най-мрачния кошмар на детството си. Стори й се, че сякаш половината й телесна енергия излиза от нея, оставяйки я слаба като котенце. Тежестта на едрия мъж върху нея стана непоносима и тя разбра, че трябваше да се измъкне изпод него, преди той да се съвземе, иначе нямаше да е в по-добро положение, отколкото когато я бе хванал за главата. Докато нападателят й още се тресеше, тя успя да избута от себе си част от тежестта му, и когато в стаята успя да се промъкне съвсем слаба светлина, най-сетне го видя.
	Проблясващите златисти къдрици и набитото тяло бяха на Хектор и за миг тя се изплаши, че го е убила, докато той може би се беше опитвал да я научи на нещо. Наведе се право над него да види дали още диша. Надвесена на сантиметри от лицето му в обичайната тъмнина на нощта, видя, че това беше Креон, но бе твърде късно. В мига щом го позна, той отвори очи, сграбчи я и я притисна към гърдите си в смъртоносна мечешка прегръдка.
	Хелън започна да пищи и да се бори. Протегна ръка надолу към корема си в търсене на електрическия поток, но всичко, което бе останало, беше слабо статично електричество. Вече беше изразходила целия заряд, складиран в мускулите й. Освобождаването на цялата тази енергия я беше оставило слаба и ранима. Ръцете и краката й бяха отмалели, и тя се смачка под подновеното нападение на Креон като хартиена торба. Той се стовари върху нея, притискайки я към земята, докато измъкваше бронзов нож от колана си.
	— Толкова жалко, _preciosa_. Ти си най-красивото момиче, което съм виждал. Почти прекалено съвършена, за да ти прережа гърлото — изпъшка той в ухото й. — Но Атлантида…
	Тя изви врат, за да го отдръпне от устните му: по кожата й пробягаха тръпки на отвращение. После той се оттласна от нея, като вдигна ножа високо над главата си. Поколеба се и за един кратък миг Хелън си помисли, че няма да го направи, но видя как погледът му стана твърд и суров. Стовари ножа право над сърцето й.
	Ножът на Креон издаде дузина звуци като отскачаща топка за пинг-понг, когато се пръсна и частиците се разлетяха от кожата й. Той имаше само миг да осъзнае какво се бе случило, преди един крак да влезе в съприкосновение с главата му и да го изрита така, че той излетя от Хелън.
	Лукас скочи върху Креон със злобна озъбена гримаса, и двамата започнаха да се бият толкова бързо, че Хелън едва виждаше ръцете им да се движат. Удряха се с юмруци, сграбчваха се и прилагаха измамни хватки, като и двамата преминаха от боксирането с вкопчени една в друга ръце към някаква странна борба, в която се опитваха взаимно да огънат ставите си в погрешната посока. Хелън едва имаше време да се претърколи на колене, преди всичко да свърши. Притиснат натясно и все още слаб от електрическия удар, Креон се обгърна в зловеща сянка и побягна с главоломна бързина вън от къщата веднага щом успя да остави дори само два сантиметра разстояние между себе си и Лукас, който продължи да го преследва през половината морава пред къщата на Хелън, преди да направи завой и да се върне вътре.
	— Добре ли си? — почти изкрещя Лукас.
	— Да, просто не мога… — каза Хелън, като се опита да се изправи, а после отново тупна на земята, замаяна.
	— Какво ти направи? — попита Лукас с изтънял от тревога глас. Вдигна Хелън и се опита да я закрепи, за да може да стои сама. — Краката ти счупени ли са? — Внезапно пое отново тежестта й, докато трескаво преценяваше пораженията.
	— Не, аз просто… Хектор каза да използвам мълниите си, за да се бия, и аз го направих, но мисля, че отидоха в неправилна посока — измънка тя. Беше объркана и пред очите й имаше петна.
	— Защо не можеш да стоиш? — попита Лукас, като отново се опита да я изправи на крака. Сърцето я болеше да вижда красивото лице на Лукас, да усеща мириса на тялото му и да чувства ръцете му върху тялото си. Имаше смътно усещане къде е земята, но целият свят падаше, а тя беше твърде уморена за тези глупости. Просто вече не можеше да прави това. Имаше нужда от една дрямка.
	Следващото нещо, което усети, беше сладък вкус върху езика си. Мед. Отвори напълно очи и видя, че седи на плота в кухнята си, а Лукас стоеше между краката й и държеше главата й повдигната и наклонена назад, докато изливаше в устата й струйки мед от пластмасова мечка.
	— Ето те и теб — прошепна той с лека усмивка, когато тя го погледна. Отвърна на погледа й с толкова нежност, та Хелън трябваше да си напомни, че Лукас всъщност не проявява интерес към нея. За пореден път се запита какво се беше случило, за да го накара да я отблъсне така.
	— Здрасти — каза тя дрезгаво, сякаш току-що се беше събудила след цяла нощ сън. — Как се озова тук?
	— Каси прозряла нападението на Креон, но не знаеше къде ще се случи, защото виждаше единствено тъмнина. Аз предположих — каза той, като отметна косата й от лицето и намести един дълъг кичур зад рамото й. — Съжалявам, че закъснях.
	— Не се престаравай толкова — каза тя с глас, все още треперещ от страх. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее и да се съвземе.
	— Добре си го подредила. Никога не съм виждал Креон да хуква така, за да се спаси от битка — каза Лукас с възхищение.
	— Просто го омаломощих за теб. — Не можа да устои и му се усмихна, макар да знаеше, че с часове ще премисля и ще съжалява за това. — Пропуснах ли нещо, докато не бях на себе си?
	— Само разходката от там до тук — каза той, като посочи през рамо към плота. — И едно бързо обаждане до Джейсън за подкрепление.
	— Лени! — изпищя неистово Клеър, като се втурна през входната врата. Ахна при вида на преобърнатите мебели в антрето.
	— Тук съм. Не изперквай, добре съм — провикна се Хелън към нея. После видя въпросителния поглед на Лукас. — Всичко е наред, тя знае част от историята — каза му. Отблъсна го, за да може да скочи от плота. Клеър влезе първа, последвана от Джейсън, който изглеждаше готов да я удуши.
	— Съжалявам, Люк. Бях при нея да търся Хелън, когато се обади. Опитах се да дойда сам, но тази сто петдесет и пет сантиметрова напаст се вкопчи в ръката ми и отказа да ме пусне да тръгна без нея — изръмжа Джейсън, като едва не си скубеше косите от безсилен гняв.
	— Ъм, моля, каза ли нещо? Тя е най-добрата ми приятелка и ми беше ясно, че става нещо — изсъска Клеър на Джейсън. — Как можа да се случи това? Ти току-що излетя през прозореца ми, преди, кажи-речи, две секунди. — Клеър сграбчи Хелън в прегръдка.
	— Знаеш за… разни неща? — попита Джейсън, изненадан и несигурен колко е редно да каже.
	— Аз й казах — призна Хелън, като се измъкна от пламенната прегръдка на Клеър и разтри схванатия си врат.
	— Но аз винаги в известен смисъл съм знаела. Просто си мислех, че е неумираща, вампир или нещо такова — каза Клеър с пренебрежително махване на ръка. — Повярвайте ми, много по-щастлива съм, че всички сте отчасти гръцки божества, вместо отчасти нещо отвратително от рода на прилеп, вълк или комар.
	Джейсън и Лукас се спогледаха над главата на Клеър. Хелън обясни какво се беше случило възможно най-бързо, докато Лукас изведе Джейсън навън да огледат следите, но беше твърде късно да се опитват да проследят Креон. Върнаха се вътре с мрачни изражения на лицата и откриха, че Хелън и Клеър бяха включили лампите, за да преценят пораженията в антрето.
	— Това парчета от нож ли са? — попита Клеър.
	— Да. Той, един вид, ме прободе в сърцето — каза Хелън предпазливо, без да знае как ще реагира Клеър.
	— Значи още можеш да правиш това? Да спираш остриетата? — попита Клеър, без да се изненада. — Ами това с мълниите? Можеш ли все още да правиш и него?
	— Откъде знаеш всичко това за мен? — изпелтечи Хелън. Клеър въздъхна.
	— След като те бутнах от покрива… — поде тя.
	— След като ти _какво_? — изкрещя Лукас.
	— Беше, когато бяхме на седем! И не й стана нищо! — изкрещя в отговор Клеър. — Както и да е, знаех за онова с ножа, защото, ами, веднъж се опитах и да те намушкам — продължи тя свенливо. — Но вече знаех, че няма да пострадаш, заради онази случка с Гретхен и ножиците във втори клас. Помниш ли?
	Хелън направи гримаса:
	— О, да! Гретхен и ножиците! Тя наистина _се_ опита да ме убие, нали?
	— Да, наистина. Безумно ревнуваше от теб. Но аз _никога_ не съм искала да те нараня, просто трябваше да се уверя, че не си губя ума. Беше плашещо, нали знаеш — каза извинително.
	Хелън се усмихна, прощавайки й на мига.
	— Предполагам, че не мога да те виня. Но откъде разбра за това с мълниите?
	— Помниш ли, когато бяхме на девет, отивахме с ферибота към далечния край на острова, за да видим Аквариума в Бостън, и онзи противен тип с огромния корем все се опитваше да ни заговори? Помниш ли как уж „случайно“ постоянно се блъскаше в теб и те галеше по косата?
	Хелън помнеше — и още как, макар че бе прекарала дълго време в опити да забрави. Беше последвал онзи ужасен мирис на изгоряла коса и празното изражение в очите на онзи. Хелън кимна, потръпвайки при мисълта, и обзета от ужас накъде бие Клеър.
	— Помниш ли как той внезапно просто изчезна, преди да спрем на кея? Е, не просто изчезна. Преди това се опита да те сграбчи, Лен, а аз видях как от теб към него прескочи електрическа искра. Тя просто го издуха от палубата на ферибота. Приличаше на мълния, само дето _излезе от теб_.
	— Май го убих — прошепна Хелън: изпитваше нужда най-сетне да признае какво е направила.
	— Хубаво! Та той блудстваше с деца! Вероятно би трябвало да получиш медал — настоя Клеър. Хелън погледна искреното й лице. Онзи мъж вероятно _наистина_ смяташе да извърши нещо ужасно, но дали това беше достатъчно основание да го изпържи?
	— Първо, не си _сигурна_, че си го убила. Второ, било е рефлекс. Въпросът не е дали е заслужавал да умре или не. Не би трябвало да се чувстваш виновна за нещо, извършено при самозащита — настоя Лукас. Докосна Хелън по рамото. Тя се отдръпна неуверено от него, тъй като не знаеше как да се чувства. За щастие Джейсън смени темата.
	— Значи винаги си знаела, че тя не е изцяло човешко същество — обърна се той към Клеър с иронична усмивка. — Това никога ли не те е смущавало?
	— В някакъв момент малко се тревожех, че може да опита да ме завлече в ада и да ми изсмуче кръвта, но сметнах, че това пак е по-добре, отколкото да имам Гретхен за най-добра приятелка — каза Клеър достатъчно искрено, че да предизвика смях. — Плюс това, не знам дали сте забелязали или не, но този остров е пълен с бели хора. Не е лесна работа за един японец да расте тук. Но с Лени наблизо, винаги знаех, че колкото и да съм странна, тя винаги ще е далеч по-странна. Така че това беше хубаво.
	— И никога не каза на никого друг през всичките тези години? Никога не си го споменавала на никого, когато си била малка, дори случайно? — попита Лукас скептично.
	— Хайде, Лукас, не съм глупачка! Гледала съм _„Извънземното“_ и знам какво направиха мъжете в бели престилки на него и Елиът — отговори тя с отвратено изражение на лицето. — Никога не бих издала Лени. Или теб, като стана въпрос.
	— Благодаря — отвърна Лукас, малко объркан от метафората с извънземните.
	Двамата с Джейсън отново се спогледаха и този път в очите им имаше очевидно възхищение.
	— Знаете ли какво не схващам? — попита Хелън, сменяйки темата. — Защо тя може да бъде наблизо, когато правя разни типични за Потомците неща, но това не ми се отразява? Толкова много пъти ме е виждала да използвам силите си през годините, но не помня някога да съм почувствала болка в стомаха.
	Хелън обясни на Клеър за проклятието на майка си, но никой нямаше отговор на въпроса й. Насочиха вниманието си към задачата да почистят възможно най-добре, преди Джери да си дойде. Клеър предложи да остане с Хелън през нощта, в случай че е твърде изплашена, за да спи сама, но Джейсън моментално отхвърли идеята.
	— И какво ще направиш, ако Креон се появи отново? Ще го замериш с телефона си и ще му дадеш да разбере ли? — каза той, като клатеше глава. — Знам, че вие двете сте като сестри, но няма да оставаш тук.
	— Аз ще остана. Ти заведи Клеър вкъщи — каза Лукас, като тихомълком пое контрола, преди Клеър да успее да започне нов спор с Джейсън. — Съобщи ми, ако видиш нещо около къщата й.
	— Добре — каза Джейсън с кимване, докато водеше Клеър към вратата.
	Не изглеждаше изненадан, че около къщата на Клеър може да дебне нещо опасно, но Хелън и Клеър бяха. Хелън вдигна ръка, за да ги възпре да си тръгнат, внезапно ужасена отново. Беше нощ и във всяка сянка можеше да се спотайва Креон.
	Доловил страха на Хелън, Лукас хвана ръката й и я стисна здраво.
	— Джейс може да се справи с това — каза й уверено.
	— Я чакайте, какво имате предвид с това около моята къща? Родителите ми са си у дома — каза Клеър, чието безпокойство също изплува пак на повърхността. — Не мислите, че типът, който е направил това…
	— Не се тревожи — каза Джейсън с внимателен и загрижен тон, който обикновено пазеше за всеки друг на света, с _изключение_ на Клеър. — Няма да позволя нищо да се случи на теб или на родителите ти.
	— Благодаря — каза тя бавно: изглеждаше малко изненадана, че има какъвто и да е повод да му каже тези думи.
	Тя се обърна и помаха на Хелън, която си помисли, че току-що се бе случило невъзможното. Клеър най-после бе изчерпала противните епитети по адрес на Джейсън. Хелън затвори вратата след тях и си пое дълбоко дъх. После хвърли поглед към Лукас и отправи молитва към цял пантеон богове някой ден да стане по-лесно да го гледа.
	— Изглеждаш уморен — каза тя, осъзнавайки, че е вярно, докато го изричаше.
	— Ти също. Научих, че напоследък имаш много кошмари — отвърна той, напълно несмутен да признае, че разпитва братовчедите си за нея.
	— Какво ти пука? Моля те, Лукас, просто си върви — каза тя умолително, като разтриваше лицето си с ръце.
	— Не мога. Няма да си отида — каза той, като пристъпи напред и я притегли в прегръдката си.
	Тя се чувстваше твърде крехка, за да го отблъсне. Разтопи се в гърдите му и остана облегната там няколко мига.
	— Защо носиш мириса на океана? — попита той внезапно, отдръпвайки се, за да я погледне по-добре. Загледа се изучаващо в изпоцапаните й дрехи, обсипани с петна от пясък, и попита подозрително: — Какво ти се е случило днес, _освен_ Креон?
	— Не е ли несправедливо? — запита тя. Отблъсна го от себе си с горчив смях. — Ако те излъжа, ще разбереш, а ако премълча, ще предположиш нещо по-ужасно от истината.
	— Тогава просто ми кажи толкова много или толкова малко, колкото искаш — каза той тихо, като отстъпи от нея, за да й даде малко лично пространство. — Но ми кажи _нещо_. Какво стана?
	— Скатах се от тренировка, защото не можех да понеса да те видя. Хектор ме намери да се крия на брега, аз му се озъбих, и той едва не ме удави, за да ми даде урок по смирение — избълва тя; в очите й напираха сълзи от изтощение. — После отидох при Клеър да поплача на рамото й и да й кажа, че съм Потомка. След това отлетях у дома, където Креон ме нападна, опита се да ми счупи врата и ме прободе в сърцето. Останалото го знаеш. Сега просто искам да си взема горещ душ и да си легна, защото замръзвам от студ, кожата ме сърби и не мисля, че мога да се справя с още нещо, случило се днес.
	— Добре. Върви да вземеш душ — каза Лукас, като кимна сковано, докато се отдръпваше от пътя й. — Ще те чакам в стаята ти.
	Хелън се качи залитайки по стълбите и изтича в банята. Влезе под душа и се разплака. Седнала във ваната, с пръскащата навсякъде около нея вода, тя вече не можеше да възпира сълзите си. Опита се да бъде възможно най-тиха и се надяваше, че монотонният силен шум на течащата вода ще заглуши плача й.
	Когато най-после си изля всичко, тя се подсуши и си сложи приятно ухаещо късо потниче и памучни панталони, току-що извадени от пералнята. Докато почистваше с конец и миеше зъбите си в замъглената баня, чу как баща й се прибира и включва телевизора в дневната. Тя отиде до най-горния край на стълбите и извика надолу, за да му пожелае лека нощ. Той изсумтя в отговор същото, но беше твърде погълнат от опитите на „Ред Сокс“ да устискат до октомври, за да започне разговор. Хелън влезе в стаята си.
	Лукас я чакаше вътре. Когато Хелън го видя, легнал върху завивките й, напълно облечен, изритал обувките си, тя спря и се вгледа в него от прага. Беше твърде дълъг за малкото й момичешко легло, но дори при това положение й се струваше съвсем редно той да лежи там. Той отвърна на втренчения й поглед за миг, а после преглътна мъчително, повдигна завивките и й направи знак да се мушне в леглото. Когато тя се поколеба, хваната натясно между желанието да възрази, че баща й може да влезе всеки момент, и порива да го помоли да си свали дрехите, той проговори.
	— Силата на волята ми си има граници, Хелън — прошепна той. — И тъй като очевидно спиш с най-безсрамното прозрачно потниче, което съм виждал, ще трябва да те помоля да влезеш под завивките, преди да извърша някоя глупост.
	Кръвта нахлу в лицето на Хелън и тя моментално скръсти ръце, за да прикрие гърдите си. Изтича и скочи под завивките. Лукас само се засмя и я покри със сгънатата завивка, сякаш това беше някаква забранена за пресичане граница, която щеше като с магия да попречи и на двамата да извършат „някоя глупост“. Когато тя се сгуши отдолу, той я обгърна с ръка и потри лице в тила й.
	— Няма нужда да се смущаваш. След като те видях в нощницата на братовчедка ми, нямаш какво да криеш. Но защо плачеше под душа? — промълви той в косата й. Тя почувства как устните му се движат по скалпа й и усети натиска на хълбоците му през завивките, но ръцете му бяха като неподатлива клетка. Опита се да се обърне, за да го погледне в очите и да му покаже, че е добре дошъл под завивките при нея, но той не й позволяваше.
	— Плачех, защото съм изпълнена с безсилен гняв! Защо правиш това? — прошепна тя във възглавницата си.
	— Не можем, Хелън — бяха единствените му думи.
	Целуваше я по врата и повтаряше отново и отново, че съжалява, но колкото и да се опитваше тя, той не й позволяваше да се обърне с лице към него. Хелън започна да се чувства, сякаш я използваха.
	— Моля те, бъди търпелива — изрече той умолително, когато възпря ръката й, посягаща назад да го докосне.
	Тя се опита да седне, да го избута от леглото си, каквото и да е, само да не е принудена да търпи да лежи до някого, който си играеше така жестоко с нея. Последва малко сборичкване, но той беше много по-добър от нея и още по-тежък, отколкото изглеждаше. С лекота блокираше всеки неин опит да го обгърне с ръце или крака или да впие устни в неговите.
	— Искаш ли ме изобщо или просто си мислиш, че е забавно да ме дразниш по този начин? — попита тя, чувствайки се отблъсната и унижена. — Няма ли поне да ме целунеш? — Най-сетне успя с усилие да се обърне по гръб, където можеше поне да вижда лицето му.
	— Целуна ли те, няма да мога да спра — прошепна отчаяно той, като се подпря на лакти, за да я погледне в очите.
	Тя отвърна на погледа му, виждайки го истински за пръв път тази нощ. Изражението му беше уязвимо и неуверено. Устата му бе подпухнала от желание. Тялото му трепереше, а дрехите му бяха набраздени от фин слой нервна пот. Хелън се отпусна назад в леглото с въздишка. По някаква причина, която очевидно нямаше нищо общо с желанието, той не си позволяваше да бъде с нея.
	— Не ми се подиграваш, нали? — попита тя предпазливо, просто за всеки случай.
	— Не. В това няма нищо забавно — отговори той. Отмести се и легна отново успоредно до нея, все още дишайки тежко.
	— Но по някаква причина между теб и мен никога няма да има нищо — каза тя, обзета от спокойствие.
	— Никога не казвай „никога“ — каза той настойчиво, като се претърколи отново върху нея и я притисна отново с цялата си необичайна тежест дълбоко в пашкула на малкото й момичешко легло. — Боговете обичат да си играят с онези, които си служат с категорични понятия.
	Лукас прокара устни по врата й и я остави да обвие ръце около него, но това беше всичко. Продължи да я държи затисната под одеялото, увита като мумия, нещастно целомъдрена, като й позволи да го държи, но не и да го прегърне напълно.
	— Държиш ли на мен? Интересуваш ли се от мен по друг начин, освен „въпросът е на живот и смърт, трябва да попречим на Стоте братовчеди да започнат война с боговете“? — попита тя пренебрежително.
	Знаеше, че на някакво ниво се държи дребнаво и неуверено, но имаше нужда да разбере какво изпитва Лукас към нея. Той се подпря на лакти, за да може да я вижда по-ясно и за да може и тя да го вижда.
	— Разбира се, че държа на теб — каза напрегнато. — Единственото, което не бих направил, за да съм с теб, е да причиня смъртта на невинни хора. И това е горе-долу всичко. — Той се обърна отново по гръб, като зарови рязко ръка в косата си. — Но очевидно е достатъчно.
	Хелън знаеше, че зад думите му се крие много повече, отколкото показваше, но й беше непоносимо да задава каквито и да е въпроси, които можеха да имат ужасни отговори. Стигаха й толкова ужасни неща за един ден. Претърколи се върху него и се сгуши в онова място на гърдите му, на което — бе убедена в това — все още имаше вдлъбнатина с формата на нейното тяло.
	— Просто за да знаеш, просто за да сме наясно, аз също държа на теб. И ако тази прегръдка е всичко, което мога да имам, бих я предпочела пред всичко друго от всеки друг.
	— Това е защото никога не си била с мъж — каза Лукас, докато целуваше късчето кожа на челото й, откъдето започваше косата. — Заспивай сега — нареди й той.
	На Хелън й се искаше да възрази, но беше твърде уморена от това, че се бе борила за живота си два пъти в един ден, за да има сили за нещо повече от едно непокорно примигване. Ръцете на Лукас се сплетоха като предпазна кошница на балон около заздравяващото й сърце и тя се отпусна напълно в прегръдката му. Заслуша се в отекващия звук на дишането му, звук, който си бе само негов, звук, който тя вече познаваше толкова добре, и потъна в дълбок сън без кошмари.


	13.

	Обгърнат в черни сенки, Креон се спотайваше пред къщата на Хелън, с очи, залепени за прозореца на стаята й. През четири врати оттам чуваше как Хектор се промъква през двора на съседите, за да го търси. Но Креон знаеше, че Хектор няма никакъв шанс. Никой не можеше да открие Креон нощем, ако той не искаше да бъде намерен.
	Малкият му братовчед Лукас беше там горе, в леглото на Хелън, обвил ръце около нея, докато тя спеше. Креон се разтресе от главата до пръстите на краката, устоявайки на почти всепоглъщащия порив да скочи през стъклото и да се сбие с братовчед си за живота на Хелън. Или може би за самата нея. Креон вече не беше сигурен какво ще направи и тази новооткрита неувереност не му харесваше. Стисна зъби и се застави да се овладее. Ако предизвикаше братовчед си, това щеше да е битка на живот и смърт. Креон не се съмняваше, че ще спечели, но с тази победа щеше да изгуби всичко. Щеше да стане прокуденик, а Атлантида щеше да си остане изгубена.
	Изборът беше ясен: безсмъртие или Хелън. Тогава защо се потеше от усилието да се съпротивлява? Чу как Хелън въздиша насън, а Лукас размърдва тялото си под нейното, придърпвайки я още по-близо. Краката на Креон се изопнаха сякаш по собствена воля. Направи две крачки към прозореца, с глава, замаяна от осветената в червено мъгла на кръвожадността.
	Телефонът му започна да вибрира в джоба.
	Предупреден за опасността, Хектор се впусна в спринт и се устреми право към лекия звук. Креон нямаше избор, освен да побегне. Не можеше да се справи с двамата си братовчеди и Хелън. Щеше да се наложи да се върне някой друг път.
	Трябваха му десет минути да се скрие от Хектор в центъра на острова. Братовчед му беше упорит, но в крайна сметка задушаващата тъмнина на сенките на Креон обърка Хектор достатъчно, за да може Креон да се измъкне.
	Подтичвайки към източния край на брега, Креон най-после провери самоличността на обаждането, което го беше спасило от ужасна грешка. Не се изненада, че беше от майка му. Тя може и да не беше Потомка, но притежаваше свръхестествено умение да подбира момента. Той й върна обаждане и й разказа какво беше открил, когато се опита да намушка Хелън.
	Отначало тя не му повярва, макар във внимателно подбраните й думи Креон да долови, че изумлението й не идваше от убедеността, че описаното от него е невъзможно, а по-скоро, че тя се съмняваше самата Хелън да е отговорна за явлението, на което той беше станал свидетел. По някакъв начин майка му беше виждала или чувала за Потомък или Потомка, способни да пречупят острие с кожата си и преди, и Креон я притисна да му каже кой е бил. Вместо да отговори, тя отново поиска от него да опише Хелън. Той го направи.
	— Е, нещо с острието на ножа ти трябва да не е било наред. Така, както описваш Хелън, не може да е _тя_ или нейна дъщеря — каза Милдред бързо.
	Креон продължи да притиска майка си и тя започна да се изпълва с все по-голямо раздразнение, като повиши тон и дори изруга няколко пъти. Креон беше шокиран от грубото й държание. Една дама никога не се принизяваше, като използва вулгарен език, и до този момент той дори не беше смятал майка си за способна на това. Попита я вежливо откъде може да е толкова сигурна, че острието на ножа му е било дефектно.
	— Защото ако това момиче наистина беше неуязвимо за оръжия, щеше да кажеш също и че има най-красивото лице, което си виждал. Нямаше да си в състояние да пренебрегнеш този факт — това ти е в кръвта — отвърна тя кисело.
	— А ако тя наистина има най-красивото лице, което някога съм виждал? Тогава какво? — попита Креон спокойно, макар че прекрасен прилив на адреналин изпращаше мразовити тръпки по кожата му. Линията затихна за цели пет секунди.
	— Трябва да се прибереш вкъщи _веднага_. Трябва да съобщим на баща ти. Това е много по-важно, отколкото осъзнаваш — най-сетне изрече задавено Милдред, преди рязко да прекъсне разговора.
	На другата сутрин Хелън се събуди стреснато; цялото й тяло се изтръгна рязко от съня и превключи към състояние на повишена бдителност за един миг. Ръката й политна към мястото на гърдите й, където се беше счупило острието от ножа на Креон, и трябваше да притисне пръсти към гръдната си кост, за да убеди себе си, че там няма зейнала дупка.
	Чу слаб шепот, идващ от отсрещния край на стаята. Когато седна в леглото, видя Лукас да стои до прозореца, разговаряйки с някого отвън с толкова нисък глас, че никой човек не би могъл да го чуе. Часовникът до леглото й показваше пет и двайсет и пет, а небето едва започваше да сивее от изгряващата зора.
	— Тя е в безопасност, това е всичко, което има значение — каза Лукас през прозореца.
	— Не _всичко_, което има значение — дойде прошепнатият отговор.
	Хелън се измъкна от леглото и отиде при Лукас на прозореца. Погледна надолу и видя Хектор, застанал точно в началото на моравата. Той вдигна поглед към Хелън и Лукас, като премести поглед от нея към него с възмутено изражение на лицето.
	— Добре ли си? — троснато се обърна Хектор към нея.
	— Да. _Ти_ обаче не изглеждаш в особено добра форма — каза тя. Дори от тази височина, цяло стълбище над него, видя, че очите на Хектор бяха кръвясали от изтощение и тревога. Той отвърна със саркастична гримаса на съчувствения й поглед и се обърна към Лукас, за да го предупреди:
	— Не се снишавай, докато не сме сигурни. Тя е в по-голяма безопасност във въздуха.
	Хектор хукна толкова бързо, че Хелън можа да различи само размазания му силует. Лукас затвори прозореца и се облегна на него. Очите му бяха широко отворени и немигащи.
	— Какво става? — попита Хелън с почти недоловим глас. Чуваше дълбокото дишане на баща си от спалнята му. За щастие той още спеше.
	— Семейството ми отиде да търси Креон снощи — отговори Лукас със сведени очи. — Мислим, че е напуснал острова с чартърен полет, но още не сме сигурни.
	— Отишъл си е? — попита Хелън, малко прекалено обзета от надежда.
	— Може би. Но ако _наистина_ е заминал, няма да е завинаги. — Лукас се взря в Хелън толкова настойчиво, че тя трябваше някак да протегне ръка да го докосне просто за да разчупи напрежението. Пристъпи напред и положи длан на гърдите му. Той трепереше.
	Изправяйки се внезапно, Лукас прекоси стаята и отиде до вратата.
	— Облечи си нещо топло.
	— Защо? Къде отиваме? — прошепна тя.
	— Нагоре.
	Щом се озоваха във въздуха, Лукас сякаш се поотпусна, но не много. Хелън го помоли за урок по летене, отчасти защото искаше да се научи, но главно, за да го разсее. Работиха по умението й да контролира въздушното налягане повече от час, преди семейството му да им се обади. Кастор беше позвънил от летището, най-сетне потвърждавайки, че Креон е напуснал острова с частен чартърен самолет, както бяха заподозрели, и е безопасно Лукас да доведе Хелън.
	Хектор взе телефона и _настоя_ да пристигнат веднага — искаше Хелън да поднови тренировките си по бойни умения тази сутрин. Братовчедите се впуснаха в разгорещена размяна на реплики. Накрая Лукас се съгласи да кацне, но изглеждаше обезсърчен от искането.
	— Какво има? — попита Хелън объркана, че той не е щастлив да научи, че Креон си е отишъл.
	— Хектор си въобразява разни погрешни неща за това, че сме сами тук горе. Не те държа високо във въздуха, за да можем… по дяволите, трябва да научиш това! — каза рязко той, като прокара грубо ръка през косата си. — Искам да можеш да отлетиш от неприятностите, вместо да опитваш да стоиш и да се биеш.
	— Аз също — отвърна тя въодушевено, като се хвана здраво за раменете на Лукас, за да не я отнесе полъхът на вятъра. — Обади се на братовчед си и му кажи, че не сме приключили. Предпочитам да прекарам деня, като летя с теб, отколкото като се скъсвам от тренировки с Хектор, когато и да е.
	Лукас я погледна унило, сякаш го измъчваше някаква мисъл.
	— По-добре да слизаме — реши накрая; лицето му помръкна. — Трябва да научиш и двете.
	Хелън знаеше, че Лукас е разтревожен, но след като прекара цялата сутрин, реейки се в безтегловност, тя не можеше да изпитва друго, освен въодушевление. Хвана двете му ръце и го завъртя около себе си, така че описаха спирала и се преметнаха във въздуха, сякаш бяха на скоростно влакче в увеселителен парк. Усещането, което сграбчи стомаха й, я накара да изпищи, но свърши работа. Лукас се ухили и захапа кукичката.
	Хвана здраво ръцете й и я наведе надолу в пикиращо движение, което я накара да се разпищи като обезумяла. В последния миг той се издигна рязко нагоре, като държеше Хелън сгушена в ръцете си, преди да я остави да се понесе плавно до него. Кръжаха така над моравата на семейство Делос за миг, като се държаха за ръце и се смееха истерично. Не забелязаха разтревожените погледи на останалите членове на семейство Делос вътре в къщата.
	— Сега, преди да се приземиш, ще те науча на едно друго умение — каза Лукас, като описа лупинг над рамото й и я обгърна с ръка изотзад. — Ще те науча как да преминаваш в „масивно състояние“ — да обръщаш гравитацията, която те дърпа. Най-добрият начин да го овладееш, е да го направиш, докато кацаш.
	— Това ли направи, когато се приземи върху Хектор онзи ден на тенис кортовете? — досети се Хелън. — И снощи? — Мислеше си колко тежко бе направил тялото си, докато се бореха в леглото й. Стисна устни, за да сдържи усмивката си.
	— Точно — каза той, с уста, притисната към ухото й, като остави долната си устна леко да докосне кожата й. — Това е третото състояние на гравитацията за летящите и може да ти спаси живота в битка.
	С обвита около кръста й ръка, и двамата носещи се плавно на десет стъпки над земята, той я научи как да изкривява начина, по който я теглеше светът. Напътстваше я да преобърне импулса, който я правеше безтегловна, и да си представи как тялото й става по-тежко. Тя успя да схване основните насоки веднага и когато Лукас й каза да се докосне до земята, тя тупна на моравата с разтърсващ удар, изригвайки във въздуха с петите си две големи туфи трева. Беше впечатлена от себе си и вдигна поглед към Лукас за одобрение, но очевидно й предстоеше още много да учи.
	— Ще станеш по-добра в това — каза той окуражително, като се стовари шумно на моравата близо до нея, изравяйки два дълбоки окопа, докато буксуваше с крака, за да спре.
	— Такъв си надут самохвалко! — каза тя, като му се ухили.
	— Хей, трябва да те впечатля възможно най-много, докато още мога. Скоро ще си летиш и ще правиш кръгчета около мен — каза той. Хвана ръката й и я притегли плътно към себе си, докато я водеше към къщата.
	— Съмнявам се — каза Хелън, като поклати глава. Лукас беше толкова грациозен във въздуха. Нямаше начин тя някога да лети като него.
	— По-силна си от мен — каза той без капка завист или укор, просто като факт. — Когато осъзнаеш това, ще можеш да правиш неща, за които аз дори не съм си мечтал.
	— Щом съм толкова силна, защо все се налага ти да идваш да спасяваш окаяния ми задник? — попита тя саркастично.
	— Защото в борбата става дума за нещо много повече, не само за сила — каза той сериозно. — Което е добре, защото иначе Хектор щеше да може да ме спука от бой по време на схватка.
	— Все още мога да спукам от бой всеки от двама ви в схватка — извика Хектор от вътрешността на къщата. Лукас се ухили на Хелън и поклати глава, докато влизаха в кухнята. Не стигнаха далече.
	— Не върху чистия ми под! — извика Ноел, като посочи калните им обувки. После осъзна защо бяха толкова кални.
	— Какво сте направили с новата ми ливада, диваци такива? — изстена тя.
	— Наложи се, мамо. Хелън трябва да се учи. — Лукас покорно се измъкна заднишком от къщата и си свали обувките. Хелън направи същото.
	— Хелън, скъпа. Изглеждаш гладна. Погрижи се да хапнеш нещо, преди да си тръгнеш — каза Ноел мило, преди отново да превключи на вълна „упреци“. — За моравата — знаеш правилата, Люк.
	— „Поправи каквото си повредил.“ Да, знам. И знаеш, че винаги го правя — каза той с дяволита усмивка, като влезе в къщата и започна да гони горката си, стресирана майка от кухнята, като заплашваше, че ще започне да я гъделичка. Тя се опита да го отблъсне с кърпа за съдове, но нямаше шанс.
	Докато Лукас тичаше нагоре да се преоблече, Хелън ясно видя, че беше щастлив. Тя също беше щастлива. Знаеше, че още е в опасност и би трябвало да е ужасена, но докато гледаше как Лукас тича с все сила нагоре по стълбите, вземайки стъпалата по три наведнъж, можеше да изпита единствено замайващо щастие, което я караше да кипи от енергия. Все още нямаше представа какво, да му се не види, става между тях, но беше _щастлива_.
	Очевидно Хелън не беше единствената. Пандора влезе в кухнята, блажено сияеща, като си тананикаше под нос. Не носеше гривните на ръцете си. Вместо това веселото звънтене, което се разнасяше при всяка нейна стъпка и полюшване на бедрата, този път идваше от гривните на глезените и украсената с пайети верижка на пъпа й.
	— О, богове, обожавам това! — възкликна тя, като се пресегна и докосна талисмана, който Хелън винаги носеше на врата си. — Винаги казвам, че ако не е инкрустирано с диаманти, не е _истинско_ бижу.
	— Какво? — попита Хелън, като озадачено сведе поглед. Пандора отпиваше жадно от една бутилка, която взе от хладилника, и не я чу.
	— Салонът за тренировки е изцяло на твое разположение — подхвърли тя през рамо на Хектор. Хелън заопипва сърцевидното си колие и се запита защо Пандора беше споменала диаманти. По нейното колие нямаше диаманти.
	— Готова ли си за един пердах, принцесо? — попита Хектор веднага щом леля му се изнесе с танцова стъпка от стаята.
	— Налага ли се да ме наричаш така? — изпухтя сърдито Хелън, като се запита дали това, че Хектор се държеше като истински задник, е част от стратегията му или просто си беше типична черта на характера му.
	— Е, _сега_ го правя — ухили се той самодоволно, доволен от себе си, че е уцелил чувствително място.
	— Да вървим, преди да размажа из кухнята на Ноел едрото ти, глупаво лице.
	— Така те искам — каза той насърчително. Хелън трябваше да се засмее. Той наистина можеше да бъде доста очарователен, когато не се опитваше да я убие.
	Хектор и Лукас накараха Хелън да започне тренировките с тежката боксова круша, понеже смятаха, че тя е най-важна за начало. Тя не схващаше. Опитваше се да прави движенията с хълбоците си, както й обясняваха, но все заемаше странни пози в последния момент и лишаваше замаха си от цялата инерция и сила. Просто не искаше да удря с юмруци разни неща. Не й идваше отвътре. Хектор не можеше дори да гледа.
	— Имаш инстинкти за убиване колкото саксийно цвете — изпъшка той, като покри лицето си с ръце.
	— Може би трябва да преминем към борбата. Вероятно и без друго ще й е от по-голяма полза, като се има предвид, че всичките нападения над нея бяха отблизо — предложи Лукас.
	Хелън с готовност се съгласи. Беше ужасна в борбата, но дори Хектор не можеше да отрече, че се _опитваше_. Момчетата я запознаха накратко с етикета на една школа по бойни изкуства, а после тя влезе в кръга с поклон, както я бяха учили. Очакваше неин учител да е Лукас, но той се отдръпна назад и вместо това остави Хектор да влезе с нея в доджото*.
	[* Доджо — тренировъчна зала за японски бойни изкуства. — Б.ред.]
	— Мислех, че това е твоят специалитет — неуверено се обърна Хелън към Лукас.
	— Да. Той е много по-добър на земята от мен — ухилено отвърна Хектор вместо него. — Сега застани на ръце и колене. Нали се сещаш, като куче.
	Въпреки факта, че Хектор умишлено се опитваше да раздразни Хелън, тя запази спокойствие и се съсредоточи върху инструкциите, които й бяха дали. Жиу-жицу беше отчасти физически контакт, което беше забавно, но главната част от него, истинското предизвикателство, беше в ума и мисленето. Струваше й се, че се опитва да сглоби някакъв пъзел, да се върне в предишната си форма, след като Хектор я беше превърнал в нещо, подобно на жив кравай. На няколко пъти го вбеси, като се кикотеше и стеснително се отдръпваше от изпълнените със сексуални намеци пози, които я караше да заема, но той не се предаде и продължи да работи с нея, вместо да остави Лукас да поеме урока.
	— Не! Това няма да го бъде! — заяви Хектор, когато Лукас се опита да влезе в кръга. — Ти. Вън.
	— Не й позволяваш да го усвои стъпка по стъпка, Хектор! — извика Лукас, застанал отвън пред клетката. Нямаше намерение да влезе в кръга и да наруши правилата на доджото, но крещеше от страничната линия. — Тя няма и понятие как да се отбранява!
	— Е, ами, кофти — отвърна Хектор, като се надигаше измежду коленете на Хелън. — Няма начин да те пусна вътре, братле, така че просто забрави. — Посочи многозначително към проснатото тяло и разтворените крака на Хелън и повдигна вежди. Хелън започна да се смее истерично.
	— Нямаш никакъв повод за тревога, Хектор — успя да изрече задавено тя. — Имай ми доверие.
	Това накара Лукас да се изчерви. Хелън чу познат смях откъм външната страна на кръга.
	— Гигълс? Ти ли си? — Надигна се и изблъска Хектор от себе си.
	— Да, аз съм. Трябва да призная, Лен, бих си помислила, че ще е по-трудно някой да се намести между краката ти, но изглежда, че Хектор не среща никакви затруднения — подметна Клеър закачливо.
	— Какво правиш тук? — попита Хелън изненадана.
	— Опитах се да я спра, но тя просто нахълта и… — поде Джейсън с глас, заекващ от раздразнение.
	— _Наистина_ исках да ви видя как правите разни полубожествени неща! — каза Клеър, като го прекъсна рязко. — Никога преди не ми се е удавало да ви видя как нарочно правите всичките си номера.
	— Номера? Ние не сме циркови понита, Клеър! — изкрещя й Джейсън.
	Хелън погледна Хектор и сви рамене, докато Клеър и Джейсън продължаваха да се заяждат.
	— Знаеш ли какво? Мисля, че им доставя удоволствие да се карат — отбеляза тя.
	— Тя ти е приятелка — каза й Хектор.
	— Той ти е брат — отвърна заядливо Хелън.
	После чу вратата да се затръшва. Лукас беше излязъл от стаята. Хелън се изправи и извика след него, но не можеше да излезе от кръга, докато Хектор, нейният учител по бойни изкуства за днес, не я освободи. Обърна се към него и го погледна умолително.
	— За днес може и да си спасена, но все още си в голяма опасност, да знаеш. Знам, че не ти харесва, но трябва да тренираш. А и, във всеки случай, ще бъде по-добре, ако просто го оставиш да те намрази сега, Хелън — каза той с усилие.
	— За какво говориш? — попита тя, изненадана, че Хектор може да бъде толкова безчувствен.
	— Преследвай го тогава, щом искаш — каза той, като извърна поглед. Хелън му се поклони и излезе тичешком от тренировъчния кръг. — Но само ще стане по-трудно — предупреди я, докато тя се обръщаше да затвори вратата. Тя я затръшна след себе си, за да подчертае мнението си по въпроса… макар че не знаеше точно какво беше то.
	Изтича навън и чу дълбок тътнещ шум, който идваше откъм тенис кортовете. Затича, а после осъзна, че — ами да, разбира се — можеше да полети. Като подскочи във въздуха, погледна надолу и видя Лукас на превърнатите в арена тенис кортове, да хвърля копия по мишена. Той я видя и литна, пресрещайки я във въздуха.
	— Хайде, ела — каза, като я хвана за ръка и погледна надолу към двама души на почти пустия плаж под тях. — Все още може да ни види някой.
	Литнаха нависоко, отправяйки се на север към Грейт Пойнт, където можеха да бъдат сами. Спуснаха се на мекия пясък около фара и се преобразиха в двама нормални души, разхождащи се по мразовития бряг, хванати за ръце. След няколко минути Лукас все така мълчеше, затова Хелън реши да проговори първа.
	— Знаеш, че всички просто се шегувахме, нали? Не се опитвах да нараня чувствата ти. Съжалявам, ако съм го направила — каза му Хелън.
	— Не си наранила чувствата ми — каза той, като поклати глава и стисна юмруци. — Много по-просто е от това. Много по-елементарно. Омразно ми е да гледам Хектор върху теб. Ревнувам, Хелън.
	— Тогава _ти_ ме тренирай — каза тя с надежда, а той спря да върви и се извърна от нея със стон. — Чакай, защо не? — настоя тя.
	— Аз съм полубог, а не светец — каза той със самоироничен смях. — Това, което мога да понеса, си има граници.
	— Точно. Е, тогава, какво _не можеш_ да понесеш? Реши кой от двата варианта е по-трудният, и избери другия. Така, независимо колко труден се окаже изборът ти, поне ще можеш да намериш утеха в знанието, че избягваш нещо още по-лошо — каза Хелън логично. Лукас я погледна косо и се усмихна.
	— Добри съвети даваш, знаеш ли?
	— Може би, а може би не. Имам си собствена логика — каза тя с игрива усмивка.
	— Готова си да се обзаложиш, че ще избера да те тренирам, нали? — попита той, с напиращ в гърдите му смях.
	— Категорично.
	Продължиха да вървят известно време, усмихвайки се на собствените си мисли. Хелън чувстваше как той се мъчи да вземе решение и го остави на спокойствие. После най-сетне почувства как той се предаде на някаква мисъл и пое дълбоко дъх.
	— Близнаците ще продължат да те учат на стрелба с лък и хвърляне на копие, а Хектор все още ще отговаря за боксирането и боя с меч, но аз поемам всички свързани с борба и схватки дисциплини. Само те предупреждавам: баща ми и чичо ми все още могат да наложат вето над това, независимо какво казвам аз.
	— Аз нямам ли никакво право на глас? — попита Хелън леко раздразнена. — Кастор и Палас не могат да ми нареждат какво да правя. Ако искам да ме обучаваш ти, защо да не получа каквото искам?
	— Хъм… може би е добре да оставиш семейството ми на мен — каза Лукас добродушно, и Хелън реши да изостави темата. — Хайде, трябва да се връщаме. Не ми харесва да те държа така на открито.


	— Всичко е толкова близо — каза Хелън, докато кръжаха над ливадата на семейство Делос, все още изпълнена със страхопочитание при мисълта, колко бързо и просто беше за нея да стигне от единия до другия край на острова. — Понякога не ти ли писва да си закотвен на Нантъкет?
	— Щеше да ми писне, ако бях закотвен — каза той иронично, когато се спуснаха в задния двор — но тъкмо ходих до Ню Йорк онзи ден.
	— Сериозно! За какво?
	— За бейгъли. В Бруклин има едно местенце, което обожавам. Трябват ми само десет минути с инфразвукова скорост, за да стигна до там.
	Хелън се закова на място, когато осъзна какво означаваше това.
	— Искаш да кажеш, че през който и да е ден в училище, ние с теб можем просто да отлетим до Бостън, да обядваме на Харвард Скуеър, а после да се върнем навреме за петия час?
	— Определено — каза той, като сви рамене. — Искам да натрупаш още няколко седмици опит, преди да се отдалечим от острова, но скоро ще си достатъчно силна, за да отидеш навсякъде с мен.
	— Искам да видя статуите на Великденския остров! И Мачу Пикчу! И Великата китайска стена! — възкликна Хелън, обзета от почти истерично вълнение.
	Заподскача нагоре-надолу на пръсти, докато вървяха към къщата. Лукас я сграбчи за ръцете.
	— Ще трябва да почакаме, преди да отидем отвъд океана. Дори сега едва се задържаш във въздуха, а да се движиш без ориентир е още по-трудно. Плюс това океанските въздушни течения могат да бъдат истински кошмар.
	— Но ще съм с теб, а ти вече знаеш всички тези неща! — Тя рязко спря и притисна здраво ръката му до гърдите си. — Сега съм достатъчно силна, кълна се! Моля те! Винаги съм си мечтала да пътувам! Лукас, нямаш представа! Цял живот съм искала да се махна от този остров!
	— Зная и ще го направим — скоро! Ще залепим със скоч една карта върху табло за дартс, и ще отидем на всички места, които уцелим със стреличките. Фиджи, Финландия, Флоренция, къде ли не! — каза той отстъпчиво, като я притегли към себе си, за да й попречи да скочи във въздуха и да отлети без него. — Можем да ходим да ядем суши в Токио всяка вечер, докато ни писне. Можем да правим каквото поискаш, Хелън. Когато станеш по-добра в летенето.
	— Наистина ще можем, нали? — попита тя задъхано, забелязвайки факта, че и двамата бяха използвали думата „ние“. После й хрумна една не толкова приятна мисъл: — Правиш го вече от доста време, нали? Прескачаш набързо до други континенти, когато имаш няколко часа за убиване.
	— Да, правя го.
	— Но винаги сам?
	— Можем да пренасяме хора на кратки разстояния, когато летим, ако се налага, но е невероятно изтощително да променяш гравитацията на други хора. По-добре просто да вървиш дотам.
	Той се опитваше да звучи безразлично по въпроса, но лицето му беше посърнало. Хелън го погледна косо, като се опита да проумее какво ли трябва да е усещането да знаеш, че можеш да отидеш в Лувъра и да видиш „Мона Лиза“ вместо просто да погледнеш нейна репродукция в някоя книга, но ще трябва да отидеш там сам. Сигурно преживяването е било толкова самотно за него. През целия си живот е бил единственият Потомък, който може да лети, а това означаваше, че е бил изолиран в много отношения — докато не срещна нея.
	— Имаме на разположение колкото си искаме време, за да видим света, но мисля, че за теб засега е по-добре да си стоиш тук. И тъй като не мога да те моля да правиш нещо, което сам не бих направил с готовност, обещавам, че няма да се отдалечавам от острова без теб — каза той.
	— Да, как ли пък не — каза Хелън, като се засмя и се опита да издърпа ръката си от неговата, но той не я пускаше.
	— Говоря сериозно — каза той, като дръпна ръката й и я притегли към себе си, докато тя почти не настъпи краката му. — Има и друга причина да искам да стоиш в района на острова, особено когато не съм с теб. Семейството ми не може да те предпази, ако не може да те намери. Не забравяй, онези жени още са някъде там. А Креон ще се върне за теб…
	При споменаването на името на Креон, споменът се върна и я заля като потоп. Той се беше опитал да я убие и не беше успял само на косъм. Замайващата _тъмнина_ беше достатъчно ужасна сама по себе си, но той я беше принудил да използва мълниите си и беше съживил и друг ужасен спомен.
	— Хелън? — каза Лукас, като докосна бузата й и я обърна към себе си, за да го погледне. — Съжалявам, че го споменах, но знаеш, че трябваше.
	— Знам, Лукас, не е това — поде тя и спря: имаше нужда от един миг, за да си събере мислите и да се съвземе. — Мислиш ли, че моите мълнии са опасни?
	— Много — каза той сериозно. — Но само ако не се научиш да ги използваш.
	— Не искам да ги използвам! Искам отново да забравя за тях!
	— Хелън, вече не е нужно да бягаш от себе си — каза той, като погледна смръщено надолу към земята. — Виж, вината за това е отчасти моя. Трябваше да ти кажа за мълниите ти по-рано, но ми беше ясно, че по някаква причина ги избягваш, може би дори ги потискаш. Това, което всъщност исках, беше да ги откриеш сама и да _поискаш_ да научиш за тях, както с летенето.
	— Лукас, аз… — Хелън млъкна рязко, като клатеше глава. — Мисля, че убих някого с тях, а дори и да се опитваше да ме нарани, това все още ме ужасява.
	— Вече не можеш да се страхуваш от силата си, Хелън — каза Лукас внимателно. — Ти си най-силната от всички ни, но цялата тази сила е безполезна, докато не я _овладееш_.
	— Но аз цял живот съм се страхувала до смърт да използвам, която и да било от силите си — каза Хелън задавено, мислейки за спазмите си.
	— Знам, че искам от теб да забравиш многобройните години, изпълнени със страдание, и вероятно няма да се случи изведнъж, но въпреки това трябва да се случи, и именно ти трябва да си тази, която ще го _накара_ да се случи. Ти си най-удивително надарената Потомка, която съм виждал. — Лукас прокара грубо ръка през косата си и поклати глава, объркан. — Наистина, Хелън, ти не можеш да видиш себе си така, както те виждам аз, но ако можеше, щеше да онемееш. Време е да престанеш да се боиш от онова, което можеш да правиш, и определено е време да започнеш да използваш всичките си таланти, особено мълниите си, когато тренираш.
	— Как се предполага да направя това, без да изпържа всички? Предполагам нямаш цял гараж с гръмоотводи? — опита се да се пошегува тя, смутена, че Лукас я смяташе за толкова могъща, но и — по-важно — че той изглежда обожаваше това нейно качество.
	— Още не съм изпипал подробностите — каза той ухилено. — Но ще измисля нещо.
	Когато влязоха в къщата, вече беше време за вечеря. Хелън беше щастлива да види, че Клеър е още там, седнала на масата, в очакване да получи храна като останалите от семейството, бъбрейки си с близнаците за някаква курсова работа, която трябваше да предадат на другата сутрин по един от курсовете за напреднали, и спря само за да помаха развълнувано на Хелън, когато тя и Лукас влязоха през задната врата.
	Както обикновено, кухнята беше претъпкана. Палас и Кастор се мотаеха изгладнели около печката, като се изгаряха всеки път щом топнеха пръст в някоя тенджера, за да опитат това, което Ноел готвеше, но това не ги отказваше. Пандора и Хектор си подхвърляха шеги до мивката, смеейки се с еднакви гласове, докато се опитваха да видят кой ще успее по-ловко да изплюе зърно грозде във въздуха, а после да го улови отново с уста. Горката Ноел не можеше да се обърне в едната или в другата посока, без да се препъне в някого от потомците си, гост, съпруг, девер, племенник или племенница — и, въпреки това, изглежда никой не й помагаше.
	— Знаеш, че умея да готвя, нали? Да предложа ли помощ на майка ти? — смутено се обърна Хелън към Лукас.
	— Ти майтапиш ли се? Мама обожава това. Понякога си мисля, че просто чака всички да се оженим и да се изнесем, за да може да отвори собствен ресторант. — Видя скептичното изражение на Хелън. — Сериозно говоря! Онзи ден разправяше на татко, че иска да организира вечерно парти и да покани половината остров. Тя е откачена.
	— Ето те и теб, Хелън, скъпа — каза Ноел, когато вдигна очи, сякаш наистина се беше тревожила къде е Хелън. После се обърна отново към печката си и започна да си мърмори: — Ще има нужда от допълнителна порция. Толкова ужасно слаба е станала ей така, изведнъж… Баща й още не знае нищичко за нея, затова не я храни както трябва, а Кейт е толкова разтревожена. А Каси къде е?
	Ноел си мърмореше под носа, но достатъчно високо, за да я чуе Хелън. Хелън не можеше да прецени дали Ноел е обезумяла от стрес, дали е свикнала все някой да я заглушава в такава шумна стая, или нарочно позволяваше на Хелън да научи мислите й. Ноел си пое въздух с пълни гърди и гръмогласно извика Касандра по име.
	От горния етаж се чу стреснато тупване и гласът на Касандра, който изкрещя в отговор някъде отдалече: „Започвайте без мен, заета съм!“
	Хелън и Клеър си размениха погледи с широко отворени очи, които преминаха в еднакви топли усмивки. И двете бяха единствени деца, и двете растяха, без да им е позволено да повишават тон вкъщи. Заедно си бяха мечтали да имат големи семейства и пълни къщи, в които да се случват по хиляда неща едновременно, а сега всяка виждаше в другата спомена за това момичешко желание. Крещенето опъваше малко нервите, но не можеше да се отрече, че придаваше на къщата на семейство Делос усещането и излъчването на дом.
	— Хек-Джейс-Кастор-Лукас! — избълва Ноел на един дъх, докато се взираше в лицето на сина си и на няколко пъти забравяше как го е нарекла. — Върви и довлечи малката си сестра тук долу. Тази вечер имаме гости.
	Лукас изпълни искането на майка си, връщайки се с ужасно начупената Касандра, преметната през рамото му.
	— Ама аз ги виждам всеки ден! — изхленчи Касандра, когато Лукас се наведе напред и я остави да стъпи на собствените си крака до Хелън.
	— Мама каза — отвърна Лукас, като сви извинително рамене. Очевидно този аргумент нямаше как да бъде оспорен, защото Касандра завъртя очи и седна на масата, без да каже и дума повече.
	— Здрасти — обърна се Касандра към Хелън леко нацупено. — Ядеш ли много чесън?
	— Не. Защо? Дъхът ми вони ли? — отвърна Хелън неуверено, вече започвайки да се изчервява при мисълта, че цял ден е облъчвала Лукас със зловонния си дъх.
	— Ни най-малко. Просто се опитвам да проумея защо си неуязвима за оръжия — каза Касандра. Вдигна една книга, която стискаше в ръка, и я размаха към невъзмутимо обърнатия гръб на Ноел. — Опитвам се да разреша един проблем тук — каза тя високо, очевидно за да накара майка си да я чуе, но Ноел продължаваше да готви, без да й обръща внимание.
	— Аз също потърсих разни неща — добави Хектор, с ръце зад гърба, точно като човек, който изобщо не си е направил труда.
	— Ти само се погрижи да я научиш да се защитава, а аз ще се погрижа за проучването — каза Касандра уморено, като отвори книгата си и я запрелиства. Хектор се усмихна, очевидно зарадван, че се е отървал.
	Кастор, Палас и Касандра разпитваха Хелън за различни навици — храни, които яде, обичайни всекидневни занимания, дори молитви, които майка й може би я е учила да казва преди лягане. Нищо не ги подсети за отговор и те се предадоха, когато вечерята беше сервирана.
	Беше хубаво. Наистина невероятно хубаво. Хелън яде така, сякаш от седмици не беше вкусвала храна. Пиеше чаша след чаша вода. Беше толкова обезводнена, че почувства как прохладната вода се разпространява из организма й и уплътнява тъканите й, както се издува сух парцал, докато попива локва. В един момент се почувства виновна, че поглъща всичката тази храна, и се насили да остави ножа и вилицата, но Ноел я погледна остро и я попита не й ли харесва яденето. Хелън промърмори някакво извинение и с радост се зае отново да лапа.
	След вечеря Лукас я откара обратно вкъщи, което беше загуба и на време, и на гориво, но нещо, което трябваше да продължават да правят, за да попречат на Джери да стане подозрителен за обикалянето на Хелън из острова.
	— Не ми харесва да те оставям сама — каза Лукас, като хвърляше нервни погледи към всяка сянка в двора.
	— Ще се оправя — излъга Хелън. Всъщност сега, когато навън беше тъмно, не искаше Лукас да се отдалечава на повече от няколко сантиметра от нея, но при положение, че баща й си бе у дома, нямаха друг избор, освен да се разделят.
	— Ще се върна след около час — каза й Лукас, докато тя излизаше от колата. Хелън затвори вратата, но продължи да я държи, като го гледаше несигурно през отворения прозорец. — Какво има? — попита той.
	— Чувствам се ужасно, Лукас! Есен е, а ти и братовчедите ти спите навън през нощта. Това просто не е приемливо.
	— Нямаме кой знае какъв избор. Не можем да те оставим сама, докато не се научиш да се биеш.
	— Няма да го допусна повече — каза тя, като затъкна косата си зад ухото и скръсти упорито ръце. — Просто ще трябва да оставаш в стаята ми.
	— Защото това мислиш е по-успокояващо и отпускащо — отвърна той с лек сарказъм. — Почти не съм затворил очи нощес. Повярвай ми, ще се наспя по-добре на покрива ти.
	— Не — каза тя, като не отстъпваше, макар че усети топлина и нервност, когато си го представи отново в стаята си. — Или влизаш вътре, или изобщо няма да прекарваш нощта тук.
	Лукас вдигна поглед към нея:
	— Ще измислим нещо, като се върна. Окей?
	Хелън неохотно се съгласи и влезе в къщата да види баща си. През широка прозявка той направи опит да я попита как е минал уикендът й, но след като беше работил двойна смяна цели две денонощия без прекъсване, едва си държеше очите отворени. Хелън го изпрати да си ляга, като обеща да се погрижи за закуската на сутринта. Джери вече хъркаше още преди тя да си измие зъбите. Тя приключи в банята и си сложи чифт боксерки и торбеста тениска с V-образно деколте, като си помисли, че Лукас ще оцени опита й да замаскира нещата, а после отиде в килера за чаршафи, за да намери един надуваем дюшек, за който бе съвсем сигурна, че баща й беше получил за рождения си ден преди няколко години.
	На дъното на дрешника намери неизползвания комплект да събира валма прах по ъглите, и го занесе в стаята си. Седна на пода, отвори кутията и извади различните съставни части. Докато се опитваше да намери каквато и да е част от инструкциите, написана на английски, чу потропване. Усмихна се неволно и махна на Лукас да влезе през незалостения й прозорец, удивлявайки се колко прекрасно изглеждаше той, докато влиташе плавно през прозореца й, напълно сигурна, че самата тя с нищо не напомняше на тази гледка, когато летеше.
	— Тази трошачка на кокали за мен ли е? — прошепна той с усмивка, като посочи надуваемия матрак.
	— Хей, ако не ти харесва, подкрепям с две ръце варианта да спиш в леглото ми — прошепна в отговор Хелън, като затвори демонстративно комплекта.
	— Не, идеално е — каза той, спирайки я, като улови ръцете й и я притегли в прегръдките си. Притисна я силно, сякаш не я беше виждал от четирийсет дни, вместо от четирийсет минути, а после се ухили и потри лице в бузата й.
	— Трябва да се обръснеш! — каза тя, като се изви и се отдръпна от драскащата му брадичка. Той се изкиска садистично и насочи вниманието си към надуваемия дюшек.
	— Щях да спя на кушетката долу — каза той неуверено, все още опитвайки се да реши дали това няма да е по-добре.
	— Баща ми…
	— Нямаше да може да слезе по стълбите достатъчно бързо, за да ме хване.
	— Ами ако не го чуеш и не се измъкнеш навреме? Никога не бих могла да му обясня — възрази Хелън.
	— По-добре това, отколкото алтернативата — каза той, като събра матрака. — Виж, добре съм си на покрива, Хелън. Наистина ми е неудобно да спя тук вътре с теб. Мисля, че ще бъде грешка.
	Независимо колко виновна се чувстваше да кара Лукас да спи на покрива, тя беше наясно, че няма да победи в този спор. Извлякоха надуваемия дюшек горе до платформата на покрива и накрая схванаха как се надува, но Лукас трябваше да прочете инструкциите на испански, защото английските бяха почти неразбираеми. Дотолкова, че будеха истеричен смях.
	— „Поставете устата си на мястото за надуване“ — прошепна Хелън, цитирайки един от по-странните редове в инструкцията на английски, докато застилаше току-що надутия матрак с чаршафи.
	— „Освободете дроба си в надувателната тръба“ — прошепна Лукас. Напъха една възглавница в чиста калъфка. — Това май ще боли.
	Опитът да заглушат кикотенето си само го направи още по-трудно за потискане. И двамата се стовариха върху матрака, потискайки пристъпите на смях. От време на време се овладяваха — само за да изсумтят и отново да захлупят лица с ръцете си, щом очите им се срещнеха. Това продължи доста след като гърлата им започнаха да парят от напрежението да сдържат звука. Най-сетне си изкараха всичко и просто останаха да лежат там по гръб, дишайки тежко от изтощението, което идва след един дяволски хубав смях. Хелън почувства как Лукас взема ръката й и поклаща глава към нощното небе.
	— Какво правя? — прошепна той на себе си, заравяйки другата си ръка в косата си.
	— Какво? Вече и да се смеем заедно ли не ни е позволено? — прошепна тя; по устните й още играеше едва доловима усмивка.
	— Не е това — каза той, като нежно обърна лице към нея. — Но не е точно здравословно за мен да се наслаждавам на компанията ти толкова много, че нещо толкова глупаво като надуването на дюшек да е толкова забавно. В мига, щом си помисля, че се владея, ти ме разсмиваш или казваш нещо толкова остроумно и имам чувството, че изгубвам по мъничко от себе си. Мислех, че съм подготвен, но това е много по-трудно, отколкото си въобразявах.
	— И какво точно е „това“, Лукас? Защо спиш на покрива ми, а не в леглото ми? — попита Хелън. Претърколи се на една страна, за да го погледне в лицето и посегна да прокара пръсти по вдлъбнатината с форма на подкова под адамовата му ябълка.
	— Слез долу — нареди той отчаяно, като отблъсна леко ръката й, преди да го докосне. — Моля те, Хелън. Върви си в леглото.
	Една част от Хелън знаеше точно как да съблазни Лукас, без значение дали той искаше да бъде съблазнен или не, и това я стресна достатъчно, за да я накара да стане и да тръгне с треперещи крака към собственото си легло. Притесни се, че му се бе натрапила, като беше проявила агресия и не се интересуваше какво иска той.
	Докато се настаняваше под завивките, чу Лукас да се мята и обръща над нея. Чу го как се изправи с рязко издишване и отиде до вратата на платформата на покрива.
	Сърцето й заблъска радостно, когато го чу как сложи ръка върху дръжката на вратата и я завъртя. Хелън седна в леглото, заслушана, докато той се ослушваше за нея.
	И двамата чуваха дишането на другия, кипежа на кръвта под кожата й, само за миг, Хелън бе готова да се закълне как усети присъствието му толкова ясно, че почувства телесната му топлина дори от толкова далече. Накрая той сякаш спечели някаква битка и се застави да се върне и да си легне отново на надуваемия дюшек.
	Хелън също се отпусна назад. След като обузда блъскащото си сърце, тя потъна в онзи сън без сънища, който обикновено я обгръщаше като благословия, когато Лукас бдеше над нея.


	14

	Точно преди зазоряване Лукас докосна Хелън по лицето, за да я събуди. Когато тя отвори очи, той я целуна по челото и й каза, че ще се върне след малко да я закара на училище. После скочи от прозореца й и отлетя. Хелън реши, че няма начин да успее да заспи отново, затова стана и приготви богата закуска за баща си.
	— Добре ли си? — попита Джери между хапките палачинка, сироп и бекон.
	— В какъв смисъл? Добре съм — отговори тя честно, като отпи от кафето си.
	— Как са нещата между теб и Лукас? — попита той предпазливо.
	— Адски странни — отвърна тя с усмивка. После сви рамене и се засмя. — Но какво да се прави.
	— Точно преди — Какво да се прави ли? — повтори баща й. Задъвка по-бавно, докато някаква всепоглъщаща мисъл завладя двигателните му умения.
	Хелън разбра, че той сигурно мислеше за Кейт, но някакъв инстинкт й подсказа да не го закача. Все още му трябваше време. Когато беше готов, щеше да дойде при нея да поговорят за това.
	Лукас дойде да я вземе, както се бяха уговорили; щом се погледнеха, очите им започваха да искрят и те се изчервяваха. Дори само от пътуването в една и съща кола с него, Хелън се изпълни с такова добро настроение, че когато по радиото започна една от любимите й песни, тя затанцува на мястото си и някак успя да убеди Лукас да запее с нея, докато пътуваха към училище. По-късно той щеше да го отрече, но наистина се вживя в пеенето, и Хелън млъкна и го заслуша с отворена уста.
	— Какво? — каза той, когато откри, че пее с пълно гърло припева съвсем сам.
	— Имаш прекрасен глас. Има ли нещо, в което _не_ те бива? — попита тя раздразнено, като го удари закачливо по ръката.
	— По една случайност Аполон е бил бог и на музиката. Сега спри да мрънкаш и пей с мен — каза той, като усили звука, докато басът разтресе прозорците на колата.
	Гласът на Хелън не беше и наполовина толкова хубав като неговия, но тя наваксваше за липсата на умение с неподправен ентусиазъм. Завършиха песента заедно и дори останаха в колата, след като бяха паркирали, за да изсвирят инструменталния завършек. Лукас използваше волана вместо барабани, а Хелън пое партията на водещата въздушна китара.
	— Боже, звучим удивително! Китарното ми солово изпълнение беше просто вдъхновяващо! — възкликна ентусиазирано Хелън, докато изскачаше от колата.
	— Трябва да тръгнем на турне — съгласи се Лукас, докато я хващаше за ръка и я въвеждаше в училище.
	Зяпаха ги, но на Хелън не й пукаше. Вече не получаваше стомашни болки. Вече можеше да се отпусне, когато знаеше, че „спазмите на проклятието“ идваха само ако използваше силите си пред нормални човешки същества, а не от някакъв друг вид внимание. Започна да се пита колко от миналите й епизоди са били действителни, и колко — предизвикани само от _страха_ от тях. Беше облекчение да знае, че има някакъв контрол над проклятието, и за първи път в живота й, на Хелън й се струваше, че може би всъщност няма нищо лошо в това да е малко по-различна.
	— Не сме ли вече стара новина? — попита го тя с лукаво блясъче в очите.
	— Не знам. Нека проверя Си Ен Ен — каза Лукас, като си извади телефона и се престори, че отваря сайт в интернет. Хелън ахна задавено и затисна устата си с длан:
	— О, не, телефонът ми! Забравих да кажа на татко, че пак е счупен! — Тя спря като закована в коридора, когато си спомни как Хектор я беше принудил да поплува малко с телефона си.
	— Хектор ще ти купи нов телефон. По-добър — беше единственото, което Лукас каза, като я целуна по челото. — Ще се погрижа за това.
	— Това звучи _наистина_ зле — изстена Хелън, но звънецът удари и тя трябваше да бяга, или да си навлече гнева на Хърги.
	Остатъкът от деня бе толкова близо до съвършенството, колкото изобщо може да бъде един ден в гимназията. Хелън се чувстваше невероятно изпълнена с енергия, Клеър беше като четирийсет и пет килограмов слънчев лъч, а Ариадна също изглеждаше във фантастично настроение, докато Мат й помагаше да усъвършенства замаха си със стика за голф в училищния салон по обяд. Мат беше капитан на отбора по голф, а Ариадна обмисляше да се включи, макар че първо трябваше да се научи да играе.
	— Не, все още стискаш стика твърде силно — напътстваше я внимателно Мат. — Мисли за него като за рапира, не като за брадва — каза той, неволно послужвайки си с най-точната метафора, която можеше да й свърши работа. Замахът й мигновено се подобри.
	— Каси, защо не зарежеш тази книга и не дойдеш да се научиш да играеш голф? — провикна се Ариадна към братовчедка си.
	В отговор Касандра отвори друга книга.
	— Какво търсиш, между другото? — обади се Мат.
	— Магии или заклинания в древногръцките митове, които предпазват от наранявания — каза тя, като избърса лицето си с длан. Жестът напомни на Хелън за Лукас. Отговорът на Касандра се стори странен на Мат и той го подмина съвсем лесно, като вместо това се съсредоточи върху Ариадна и нейната „стойка“.
	— Още колко време мислите, че имаме, преди да ни хванат тук? — попита Клеър.
	— Кого го е грижа? Това е една от най-добрите идеи, които някога са хрумвали на Лени. Трябва да се наслаждаваме на това, докато го имаме, а не да разваляме момента, като се тревожим, че ще го загубим — отговори Мат спокойно.
	Клеър погледна Хелън и двете кимнаха, изненадани от мъдрия отговор на Мат.
	— За Мат Милис. Приятел. Философ. Експерт по голф — извика в отговор Хелън, като вдигна термоса си към него за наздравица.
	— Чуйте, чуйте! — провикна се Клеър. Вдигна соевото си мляко в ленив тост. Мат се поклони с достойнство и се изчерви, когато Ариадна му се усмихна.
	— Ей, Лен! Ново колие ли имаш? — попита Клеър, като посегна да докосне талисмана, който Хелън винаги носеше.
	— Не, същото е, старото. Пак ли откачаш, Гиг? — отвърна Хелън, като се опита да погледне сърцевидното си колие.
	— Изглежда като ягода, не като сърце. Или може би просто е по-лъскаво. Вероятно откачам.


	Следващите няколко дни бяха блажени и Хелън чувстваше спокойствие, каквото не беше изпитвала, откакто семейство Делос бяха пристигнали на острова. Сякаш някой беше сложил във водата съчетание от Испанска муха и „Прозак“. Хелън продължаваше да тренира следобед, но докато дните минаваха без знак, че Креон се е върнал на острова, тя откри, че забравя за опасността. Единственият, който сякаш оставаше неуязвим за доброто настроение, което витаеше във въздуха, беше Зак. Той постоянно се опитваше да заговори Хелън насаме, но тя го отбягваше, което не беше особено трудно, когато я охраняваше семейство полубогове. И въпреки това усещаше, че всеки път, когато се измъкнеше от него, той се изпълваше с все по-голяма и по-голяма омраза.
	Хелън се надяваше, че ако продължи да избягва цялото споменаване на ситуацията достатъчно дълго, никой няма дори да помни как е рухнала, след като е преследвала някакъв гол до кръста непознат. Надяваше се, че ако го избягва достатъчно дълго, Зак ще забрави и ще се откаже. Вместо това обаче поведението му ставаше все по-настоятелно. Последното, което Хелън искаше, беше да каже на Лукас и да направи проблем от ситуацията. След целия онзи инцидент, когато тя се оплака как Хектор се бе опитал да я удави и в хода на този опит е съсипал телефона й, Лукас с радост бе хвърлил един хубав пердах на братовчед си на току-що завършената арена, а час по-късно разделилият се с няколко зъба Хектор беше връчил на Хелън нов телефон, за който тя беше почти сигурна, че е достатъчно мощен да задвижи сателит в орбита.
	Поведението на Зак обаче не даваше възможност на Хелън да го предпази. Колкото повече се опитваше да я хване натясно, толкова по-мнителен ставаше Лукас, докато неизбежното се случи. След училище в сряда, докато вървеше с Хелън към пистата за бягане, Лукас видя Зак да се мотае наблизо. Когато видя Лукас, Зак смени посоката и влезе в момчешката съблекалня, но не преди подозрителното му държание да бъде забелязано.
	— Зак преследва ли те? — попита Лукас с широко отворени очи.
	— О, не. Просто мисля, че иска да говори с мен за нещо — каза Хелън, сякаш не беше важно. Затвори уста, преди да успее да каже твърде много.
	— Да, сигурно — каза Лукас с подигравателна усмивка, а сините му очи станаха почти черни, когато долови неистинността в думите й. — Има ли някаква причина, поради която Зак да мисли, че може би си необвързана?
	— Не! Чакай, какво? — заекна Хелън, без да разбира гнева на Лукас.
	— Казала ли си му, че с теб не сме истинска двойка, защото отказвам да… — той млъкна, без да се доизкаже, и прокара рязко ръка през косата си, като крачеше в кръг. — Какво казваш на хората за нас? — Очертанията на тялото му започнаха да се размазват, докато разпръскваше нервно светлина наоколо.
	— На никого нищо не съм казвала! — възкликна Хелън; гласът й изтъня и се извиси до неестествено висок регистър.
	— Да не се _опитваш_ да ме накараш да ревнувам или просто си толкова разстроена, че вече си търсиш някой друг? Някой, който ще ти се отдаде? — Беше толкова ядосан, че Хелън едва го виждаше, докато очертанията му започваха да се размиват и да изчезват, но тя също беше ядосана.
	— Не си търся никого друг! — изрева му тя.
	Лукас неволно отстъпи назад, докато се взираше в ореола от бледосиня светлина, пукаща около главата и ръцете на Хелън. Нейните мълнии изглежда не реагираха на способността на Лукас да контролира светлината, и когато изкривените форми, които създаваше, бяха отблъснати от металическото сияние на Хелън, той беше принуден да засенчи очи.
	— О, боже — изписка тя нервно. Изпита чувството, че се спуска по най-стръмния склон от трасето на увеселително влакче — и точно щеше да падне.
	Рязко изпъна ръка настрани, за да се закрепи. Лукас пристъпи напред да я улови, но благоразумно се спря, преди да я докосне и да бъде убит от електрически удар. После синята светлина угасна, сякаш някой беше натиснал електрическия ключ, и Хелън се пльосна на пода като недопечено суфле.
	— Чувствам се ужасно — каза му тя, с объркано изражение на лицето.
	— Ти… заземена ли си вече? — попита я той, почти вибриращ от тревога.
	Хелън погледна пода и се изкикоти като обезумяла, тъй като електричеството, протичащо из тялото й, гъделичкаше мозъка й.
	— Не. Това е балатум — каза тя, като плесна с длан по изолиращия под. Зрението й плуваше в статично електричество. — П-п-прав беше. Трябва да се науча да използвам това. — Трябва да се отърва от тази енергия незабавно.
	— Люк-к-к. Бяг-г-г-ай — каза тя: челюстта й се тресеше неудържимо от енергия, докато мълнията настояваше да бъде освободена. Беше я задържала твърде дълго.
	Лукас отказа да я остави, а Хелън знаеше, че може да го убие, ако не се справи както трябва. Заблъска изпълнения си с мълнии ум и за щастие си спомни часа по естествени науки от четвърти клас. Отчаяно копнееща да се отърве от чудовището, което бе призовала, тя се плъзна на колене до вратата на изхода в края на коридора и силно я натисна с рамо.
	Щом докосна металното резе, което минаваше през средата на вратата, то засия в оранжево, нагорещено, и започна да се топи. Тя едва успя да се придвижи достатъчно бързо и да отвори, преди цялата врата да се превърне в плътен блок от тлеещ метал. Като изтича презглава надолу по късите стълби и изпълзя навън на колене, тя се хвърли напред по ръце. С въздишка на облекчение запрати мълнията си на единственото място, което можеше спокойно да разцепи — земята.
	След няколко секунди почувства как я повдигат от милостивата земя и я отнасят.
	— Ранена ли си? — попита Лукас тревожно.
	— Само дяволски уморена — въздъхна тя, малко изненадана от себе си, че използва думата _дяволски_. Беше твърде отпаднала, за да й пука. — Наистина, остави ме долу — настоя, когато той не реагира. Лукас спря и я закрепи на краката й. Тя облиза зъбите си с език, а после и небцето си.
	— Божичко, умирам от жажда! И май знам защо! Това е като мълния, нали? Следователно това значи, че произвеждам електическото… искам да кажа елерическото… искам да кажа мълнията — като отделям водата от тялото си! Това обяснява всичко каза тя: долови, че звучи като мажоретка, която внезапно е проумяла как са изработени помпоните й.
	— Хелън? Плашиш ме. Ела, седни, моля те. Имаш ли нужда от нещо? — попита Лукас, като я накара да го погледне в очите. Тя сякаш още мяташе искри.
	— Наистина имам нужда от нещо — каза тя, като се мъчеше да овладее говора си и замаяния си ум възможно най-добре. — Трябва да ти кажа какво става, за да не се избием случайно помежду си заради някое тъпо недоразумение, и имам нужда да ми обещаеш, че ако ти кажа, няма да пребиеш никого.
	— Не мисля, че тази сделка ми харесва — каза той скептично.
	— Кофти.
	Той все пак се съгласи с кимване. Хелън се огледа наоколо за миг, а после реши да седне на най-горното стъпало на външните стълби, преди да падне.
	— Зак ме е видял да преследвам Креон. Пусна няколко доста заплашителни намека в клас онзи ден за мен и за теб, и колко ненормално бързи и силни сме всички. Сега все се опитва да ме заговори насаме и мисля, че може би ще се опита да ме изнудва, или нещо подобно. Изплъзвах му се възможно най-дълго, защото…
	— Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-вероятно е цялото нещо да се превърне в голяма небивалица, и никой и без друго да не му повярва — довърши Лукас вместо нея с разбиращо кимване.
	— Правилно. _Толкова_ си умен — удиви се Хелън.
	— А твоят мозък е изпържен — каза Лукас, като й се усмихна снизходително. Усмивката се стопи. — Заради мен. Такъв съм идиот — промърмори той, като сведе поглед към ръцете си, които се присвиваха.
	— Поправка: ти си _ревнив_ идиот и това трябва да се промени незабавно — отвърна Хелън сериозно, все още чувствайки се замаяна, но вече преборваща се с усещането. — Нямаш причини да ревнуваш. Казах ти, че не искам никой, освен теб. Никога не съм искала някой друг.
	— Цял живот си живяла само на този остров, още нямаш представа какво значи „никой“ — въздъхна той. — И нямаш представа колко… _привлекателна_ не е точната дума. Не описва напълно въздействието, което оказваш върху мъжете. Върху мен. Виж, Хелън, не съм ревнивец, наистина. Всички останали момичета, с които съм излизал… — Лукас замълча, без да довърши, пое си дъх и преподреди мислите си, преди да започне отново.
	— Знаеш ли, никога не съм вярвал в онази история с „Човека, предизвикал потеглянето на хиляда кораба“. Някога мразех тази част от _„Илиада“_. Дори й се присмивах — каза той. После направи пауза и поклати печално глава, като вдигна очи към небето за миг, ритайки се мислено. — Нелепо е, като се замислиш. Десетгодишна война само защото някакъв егоистичен бъзльо избягал с невярна жена. Това ме разгневяваше и мразех Парис и Елена, задето са проявили такава слабост. После направих нещо много, много глупаво. Зарекох се, че никога не бих направил същите избори като тях — че на тяхно място бих бил по-силен. После, две седмици по-късно, видях лицето ти за първи път.
	— Чакай — каза Хелън. Примигна от жажда, изтощение и шок. — Аз не съм някаква разглезена царица, зарязала съпруга си, избягала с друг и унищожила цял град. Не ме е грижа как ме е нарекла проклетата ми майка. _Изобщо_ не приличам на Елена от Троя.
	— Няма значение как са ни нарекли майките ни, нито моята, нито твоята — каза той с ироничен смях. — Повярвай ми.
	— Хамилтън? — изкрещя треньорката Тар, като стисна тефтера си и замарширува към тях с широко отворени очи. — Да не си се _подпалила_?
	Хелън погледна към мястото, накъдето сочеше треньорката, и осъзна, че земята навсякъде около нея беше обгорена и черна. Вратата на изхода изглеждаше като излязла от картина на Дали.
	За късмет Лукас беше фантастичен лъжец. Когато орляк учители им се притичаха на помощ, той обясни, че отнякъде над вратата блеснала електрическа искра, и той предположил, че вероятно табелата на изхода е дала на късо. Заедно с Хелън изтичали навън, за да стъпчат искрите, които течението било запратило върху тревата. Докато той плетеше историята, Хелън слушаше колко искрено и убедително звучи. Всеки път, щом я погледнеше, тя кимаше, знаейки, че трябва да си държи устата затворена, иначе щеше да провали всичко. Тъй като огънят очевидно беше предизвикан от електричество, а единственият възможен източник беше табелата на изхода, повярваха на историята им.
	Хелън и Лукас настояха, че са невредими, но като предпазна мярка ги изпратиха да отидат в кабинета на сестрата за бърз преглед. Точно преди Лукас да я отведе, Хелън мярна Зак да се взира в тях от тълпата, с уплашени и пълни с омраза очи. Той знаеше, че те са предизвикали пожара. Хелън докосна Лукас по рамото и посочи към Зак, а Лукас кимна, разбирайки идеално какво иска да каже тя.
	— Дотук с оставянето на шумотевицата да отмине — промърмори тя печално.
	— Ще го обсъдим довечера със семейството ми. Каси ще знае какво да правим — прошепна той, като взе почернялата й от сажди ръка в една от своите, а с другата започна да пише текстово съобщение на братовчедите си, докато с Хелън вървяха надолу по коридора към сестрата.
	Госпожа Крейн ги прегледа, поклати зачудено глава и обяви, че и двамата са съвсем добре, за да се приберат у дома или дори да се върнат на тренировка, ако искат, макар да изнесе и на двамата безсмислена лекция за мотаенето под смъртоносни електрически капани.
	После погледна колието на Хелън и се усмихна мило:
	— Винаги съм обичала пеперудите — промърмори, като докосна леко талисмана на Хелън, преди да изпъди и двамата от кабинета си строго, но мило.
	Хелън и Лукас стигнаха преди всички до голямата къща на семейство Делос, решавайки още с пристигането, че им се полагат няколко минути отпускане, преди да започнат това, за което Хелън вече мислеше като за уроци по превръщането си в супергероиня. Отбиха се в кухнята да вземат за Хелън още една бутилка вода, а после излязоха за малко летене.
	— Джейс и Хектор ще се обадят, когато се приберат от тренировка. Все още имаме около час или някъде толкова — каза Лукас уверено, когато се спуснаха към дюните. Слязоха на наполовина влажния пясък, който беше равен и твърд, и идеален за ленива разходка.
	— Другата седмица трябва да е първото ни сборно състезание по бягане — каза Хелън внезапно, като прехапа разтревожено устна. — Не знам дали треньорката ще ме пусне да бягам, след като пропуснах толкова много тренировки.
	— Да, по този въпрос — каза Лукас, като въздъхна тежко и я накара да спре и да го погледне в лицето. — Трябва да се откажеш от бягането.
	Хелън се втренчи в него за миг:
	— Да се откажа от бягането? Да не си откачил? Как иначе ще получа стипендия?
	— Това вече няма значение — каза Лукас, като клатеше глава.
	— Няма значение ли? Лукас, тук става дума за _живота_ ми.
	— Точно. Вече колко пъти те нападаха? Още не знаем кои са онези жени. И не мисля, че осъзнаваш колко голяма заплаха е Креон, дори когато аз съм до теб, камо ли пък когато хукнеш да бягаш съвсем сама из острова. Говорим за _живота_ ти, не просто за някаква спортна стипендия — каза той с равен, спокоен глас. — Искам да се откажеш. Засега, за всеки случай.
	— Сигурно се майтапиш с мен — отвърна тя с напълно безизразно лице.
	— Не. Зарежи бягането. Докато не измислим как да се справим с Креон, е твърде опасно.
	— Ами ако аз просто дойда при теб и ти кажа да зарежеш футбола? — попита тя саркастично.
	— Готово — каза той, като протегна ръце в умиротворителен жест. — Веднъж ти казах, и наистина го мислех, че никога не бих поискал от теб да направиш нещо, което сам не бих сторил. Заедно сме в това.
	— Ти си… Това е… Не мога да повярвам, че ми налагаш това! — изкрещя тя, като детински насочи пръст към него. Закрачи гневно наоколо в кръг, като подритваше пясъка и се опитваше да проумее защо е толкова разстроена.
	— Не ти го налагам! Налага се и на двама ни! Точно това се опитвам да ти кажа — настоя той, като повиши раздразнено тон.
	— Винаги съм се чувствала закотвена на този остров и винаги съм си мислела, че тренировките по бягане ще бъдат единственият ми начин да се махна от него. Сега ти ми казваш да се откажа от всичките си планове, сякаш е най-лесното нещо на света!
	— По-лесно е, отколкото да умреш! — изкрещя й той, но в гласа му се прокрадна весела нотка, а по устните му заигра усмивка. — И не знам дали си го забелязала или не, но ти можеш да _летиш_. Вече няма да бъдеш _закотвена_ никъде!
	Хелън не искаше да се смее. Всъщност упорито се опитваше да му отправи пронизващ гневен поглед, но колкото и да се стараеше, не можа да запази сериозното си изражение. Издаде ужасен звук, силен сумтеж, който напомняше на грухтене, и това накара Лукас да се превие на две и да се разсмее толкова силно, че трябваше да сложи ръце върху коленете си, за да запази равновесие. Когато Хелън покри лицето си и наистина си позволи да се засмее, почувства как Лукас обвива ръце около нея.
	Продължиха да се държат един за друг, като всеки подпираше другия. Точно тогава Хелън започнала разбира как всъщност работеха нещата между нея и Лукас. Трябваше да преминат през това заедно, трябваше да делят поравно огромния товар, паднал на плещите им, иначе щяха да бъдат смазани.
	Лукас обърна устни към бузата й, като прокара ръка нагоре по гръбнака й и започна да я гали по тила. Тя почувства как мускулите по раменете му се напрягат и той внезапно провря коляно между бедрата й. Хелън ахна задавено и се опита да реши дали трябва да го притегли към себе си, както искаше тя, или да го отблъсне, както искаше _той_, но не й се отдаде шанс да направи нито едно от двете. Той се обърна също така светкавично бързо, както беше сменил посоката. Отдръпна се от нея с тъжна усмивка, а после скочи във въздуха.
	— Нали знаеш, че не е нужно да тренираш бягане, за да влезеш в добро училище. Ще се справиш превъзходно на тестовете за SAT — каза той небрежно, но все още с едва доловимо потрепване на гласа.
	— И Хърги смята така — каза Хелън. Още се чувстваше малко замаяна и несигурна. Присъедини се към него в небето и продължи мисълта си, когато най-накрая й хрумна такава: — Просто не исках да бъда такова момиче, нали знаеш? Момиче, което прави каквото й каже гаджето й, защото иска някой друг да взима всички трудни решения вместо нея.
	— Мразя такива момичета — каза Лукас със сбърчен нос докато летяха, хванати за ръце, обратно към къщата му.
	— Всички мразят такива момичета. Затова не мога автоматично да правя каквото кажеш, дори и да си прав. Имам си гордост — каза Хелън шеговито, докато се приземяваха в двора му, но той не се засмя. Тя стисна ръката му: — Какво има?
	— Гордостта е наистина опасно нещо за Потомците. Предразположени сме към нея и обикновено тя става причина за нашето падение. Знам, че се шегуваше, но внимавай, става ли? — каза той тихо.
	— О, да. Хюбрис*. Великото древногръцко табу. — Хелън кимна мъдро. Лукас я погледна изненадано. — Какво? Наваксвам с познанията по митология. Всъщност предполагам, че за мен са познания по история, нали?
	[* Хюбрис — високомерие, стигащо до самообожествяване. — .Б.ред.]
	— Така е. Семейна история — каза той и я притегли към себе си.
	Слязоха до клетката за тренировки по бойни изкуства прегърнати, преди да се разделят. Преоблякоха се в тренировъчни екипи и се срещнаха отново на тренировъчния тепих.
	Хелън очакваше между нея и Лукас да има някаква остатъчна тръпка след неговото „залитане“ на Грейт Пойнт, но ако изобщо имаше промяна, тя беше, че тази моментна загуба на самоконтрол само го накара да се съсредоточи повече върху тренировката. Обикновено имаше по някой друг миг, в който единият или другият си даваше сметка за интимните пози, които взаимно се принуждаваха да заемат, докато Хелън се опитваше да овладее основните принципи на жиу-жицу, но не и този следобед. Лукас беше олицетворение на деловитостта.
	— Току-що осъзнах, че се бием цял ден — каза Хелън, когато неуспешно се опита да се отскубне от мощната хватка на ръцете му за десети път. — И мисля, че не победих нито _веднъж_.
	— Колко време мина? — попита той, внезапно изпълнен с любопитство за нещо, което тя не разбра веднага. Той изпружи шия и погледна часовника на стената, после — отново Хелън. — Върна ли си вече мълниите?
	Хелън установи връзка със странното усещане в дъното на корема си и почувства искра там. Кимна на Лукас малко изненадана и той сграбчи ръката й, издърпвайки я на крака.
	— Тогава да отидем да пробваме — каза той ухилено, докато я извеждаше от гимнастическия салон.
	— Чакай — каза Хелън неуверено, като протегна ръка да го спре. — Моите мълнии замалко не те убиха днес.
	— Защото още не умееш да ги контролираш. — Лукас се обърна и обви раменете й с длани. — Трябва да приемеш това. Знам, че те стряска, но колкото и грубо да звучи, просто трябва да го преодолееш. Това е същността ти, Хелън, и аз не се страхувам от теб или от мълниите ти. Затова и ти не бива да се страхуваш.
	Хелън вдигна поглед към Лукас. Очите му бяха толкова уверени, толкова приемащи.
	— Знаеш ли какво? — каза тя, като застана по-изправена. — _Искам_ да се науча как да контролирам мълниите си.
	— Да, искаш! — почти изкрещя той. Когато излязоха навън, видяха пикапа на Хектор да спира и останалите братя и сестри Делос да се изсипват навън.
	— Ще изпробваме мълниите й! — изкрещя Лукас към тях. Джейсън и Хектор се спогледаха кратко с разширени очи. И двамата хукнаха.
	— Колко време мина? — извика Хектор, като спринтираше към тях, развълнуван като ученичка.
	— Около час и четирийсет и пет минути — каза Лукас. — Изпи близо шест литра вода.
	— И все още се чувствам леко жадна — призна Хелън.
	— Е, донеси й още вода, Лукас — нареди Касандра, когато тя и Ариадна ги настигнаха. — Как се очаква да произведе мълнии без водород?
	— Правилно — каза Лукас разсеяно. Подскачайки във въздуха, той литна до къщата и се върна обратно за по-малко от двайсет секунди. — Защо не ми каза, че си жадна? — попита той Хелън, като й подаде голяма бутилка, все още студена от хладилника вода.
	— Не знаех. Предполагам, че би трябвало да започна да обръщам по-голямо внимание на това — смутено промърмори Хелън под нос.
	— Трябва да обръщаш внимание на всичко, което те прави по-могъща. А мълниите ти те правят много могъща — каза Хектор и по лицето му се разпростря лукава усмивка. Хелън наклони бутилката назад и отпи жадно.
	— Онази врата изглеждаше ужасно! — възкликна Джейсън. Спомняйки си я, той прокара ръка през лицето си и го разтри с онзи така типичен за семейство Делос жест, който винаги правеше впечатление на Хелън. — Все едно я беше обработила с оксижен.
	— Колко волта мислиш, че имаш в запас точно в момента? — Попита Касандра. Всички излязоха на арената.
	— Нямам представа. — Хелън сви рамене. Потърси заряда и се опита да го прецени, но не можеше да го опише. — Това е чувство, а не дигитална информация, Кас.
	— О, чакай тогава! — каза Касандра, като вдигна длани. — Може би мога да измисля начин да го измеря.
	— Каси, прави се на технически гений по-късно! Точно сега всички умираме да видим това — жално каза Хектор.
	— Добре, чудесно! Съжалявам, Хелън. Когато си готова — съгласи се неохотно тя.
	Семейство Делос се премести зад Хелън, като й предостави много място да насочи мълнията си през непроводимия пясък на арената. Тя вдигна дясната си ръка. Това беше ръката, с която пишеше, но не й се стори най-подходяща, затова се прехвърли на лявата. После призова мълнията си — за първи път умишлено.
	От ръката й се изстреля мълния. Не статично електричество, не някакво жалко подобие на искра, а истинска мълния. Тя се изви напред, образувайки волтова дъга, в ярко, разклонено, размазано петно, и издаде силно пращене, сякаш няколко дълги и тежки кожени камшика замахнаха едновременно. В един миг въздухът беше пълен с ослепителна леденосиня светлина, а в следващата секунда половината арена беше покрита с дебел пласт стъкло с цвят на кехлибар, от което излизаше дим.
	За миг никой не каза нищо.
	— Невероятно, по дяволите — изруга тихо Хектор сред възцарилото се мълчание.
	Хелън залепи език за небцето си и се запрепъва към бутилката с вода, която Лукас автоматично й подаде. Пресуши цял литър на пет глътки.
	— Може би това беше малко прекалено — каза тя, като се облегна на Лукас.
	— Можеше да изпържиш петдесетина души — промърмори разсеяно Ариадна, като премести поглед от Хелън към неравния лист стъкло.
	— Не искам да изпържвам петдесет души. Петдесет картофа по може. Кой не би искал петдесет пържени картофа? Вкусно — каза Хелън. Почувства как се ухилва глуповато.
	— Електричеството я кара да се чувства малко объркана — обясни смутено Лукас на братята и сестрите си. — Надявам се, че не е лошо за нея.
	— Проблемът не е в силния заряд, Лукас. От жестокото обезводняване е! — упрекна го Касандра. — Тялото й е устроено така, че да се справя с електричеството. Пресушаването на течностите от тъканите я кара да се чувства замаяна. А това не е трайно, нито ще й навреди, така че спри да се тревожиш.


	В кухнята Хелън подложи устни под крана. Всички търпеливо я чакаха да се напие до насита, докато се взираха един в друг зад гърба й. Можеше да почувства страха им. Именно затова поначало беше потискала силата си. Тази сила беше толкова мощна, толкова разрушителна, че беше невъзможно някой да й се довери.
	Хелън затвори крана и се обърна да застане с лице към тях.
	— Да не би току-що да изкарах ума на всички? — попита тя.
	— Да — каза Лукас: лицето му беше като маска. Гърлото на Хелън се сви, а цялото й тяло застина неподвижно. Не откъсваше очи от Лукас, но чакаше, който и да е от тях да я упрекне, че е стигнала твърде далече. Лукас я погледна и й се усмихна. Усмихна се, сякаш се _гордееше_ с нея.
	— Но това е наш проблем, не твой — каза той твърдо. — Няма нищо нередно в това, което можеш да правиш. Няма нищо нередно с теб.
	— Плюс това, бас държа, че наистина те бива да правиш пържени филийки — добави Ариадна.
	— Истинският въпрос обаче е, дали може да ги направи, без да ги прегори? — попита Джейсън, сякаш беше някакъв гуру по въпроса с пържените филийки. Хелън местеше поглед от едно към друго лице: сърцето почти я заболя от признателност, когато навсякъде, където се спряха очите й, не откри нищо друго, освен приемане и съчувствие.
	След тези приказки за пържени картофи и филийки, всички вече мислеха за нещо „вредно“ за похапване, затова се отправиха към една местна семейна закусвалня за хамбургери край брега. Когато Хелън и Лукас се приближиха до плота, касиерката посегна да докосне колието на Хелън.
	— Ах, какво морско конче! Обожавам морски кончета — възкликна въодушевено жената, като вдигна ръка да го докосне и смутено я отпусна отново. Хелън й благодари — защото щеше да се почувства груба, ако не го направеше — даде поръчката си на Лукас и после двамата седнаха в едно от сепаретата, където се спогледаха объркани.
	— Колието ти не е морско конче, сърце е — възрази разпалено Лукас.
	— Какви ги приказваш, Люк? — каза Хектор: звучеше пренебрежително. — Колието на Хелън представлява раковина. Винаги е било това, макар че го забелязах едва днес. Странно — каза той, като сбърчи объркано лице.
	— Неее — каза Джейсън с гримаса на несъгласие. — Ягода е. _Точно_ го гледах тази сутрин.
	— Сърце е — настоя Лукас.
	— Всички ли са си изгубили ума? Тя носи златен ключ с монтирани един до друг рубини отгоре — каза Ариадна, като протегна ръка да го докосне. — Което, между другото, смятам за наистина прекрасно.
	Хелън, все още леко замаяна от обезводняването, стана и отиде при двама напълно непознати в друго сепаре. Усмихна се на двамата шокирани туристи, посочи колието си и попита мъжа най-близо до нея на какво му прилича украшението.
	— Роза. Разбира се — каза той с изпълнена с надежда усмивка. Приятелят му се наведе и погледна, сякаш беше привлечен от украшението.
	— Това е медальон — каза той с отнесено изражение. — Точно какъвто носеше майка ми.
	— Благодаря — каза им Хелън, после се обърна и се върна на масата си, като сви рамене. — Всички грешите, с изключение на Лукас. Мама ми е подарила този талисман, когато съм била бебе. Това е сърце и никога не съм носила нищо друго, освен това сърце, от… сигурно от цяла вечност.
	— Точно това виждам! — каза Касандра, сякаш току-що бе разрешила някаква загадка. — Чудех се за какво говорят всички останали!
	Хелън седна отново до Лукас.
	— Аз лично мисля, че всички виждате каквото искате да видите.
	Устата на Касандра увисна отворена:
	— О, богове! Тя осъществява проекция! Затова всички са толкова весели и изведнъж започнаха да скачат един върху друг, сякаш е любовният сезон в зоологическата градина — каза тя. Очите й бяха широко отворени. Тя погледна Хектор: — Трябва да се прибера вкъщи незабавно.
	— Но… хамбургерите ни — каза той леко омърлушен, но също и наясно с факта, че в крайна сметка ще направи, каквото му нареди Касандра.
	— Ще трябва да ни опаковате всичко това за вкъщи — каза Касандра на помощник-сервитьора. Обърна се към Хелън: — Мисля, че разгадах това, но все още трябва да го изпробвам.
	Втурнаха се обратно към имението на семейство Делос: шумната група нахълта в библиотеката и стресна Кастор и Палас. Касандра завлече една от подвижните стълби до висок рафт за книги по свой избор, а после накара Лукас да държи долния край, докато тя се катереше. Докато го правеше, каза на баща си и чичо си да погледнат колието на Хелън и да опишат какво са видели.
	— Прилича на… Това е невъзможно — каза Палас, а очите му се ококориха от гняв, докато неволно отстъпваше назад.
	— Какво виждаш? — предпазливо се обърна Кастор към брат си.
	— Аз подарих това на Айлийн — каза Палас, като посочи към колието на Хелън, сякаш я обвиняваше, че го е откраднала.
	— Кас? — провикна се Лукас нагоре към сестра си, разтревожен.
	— Нейното колие приема вида на това, което би привлякло човека, който _го гледа_. Тази способност се свързва само с една богиня и една реликва — провикна се Касандра надолу, все още търсейки нещо. — Афродита и нейния пояс.
	— Не може да бъде — каза Палас, като клатеше глава. — Със същия успех можем да кажем, че тя има щита на Зевс. Или чудовището от Лох Нес, като стана въпрос. Това е фолклор, не съществува.
	— Какво представлява „поясът на Афродита“? — попита Хелън тихо, в случай че въпросът беше толкова глупав, та всички трябваше да могат да се престорят, че не са я чули.
	— Поясът е коланът на Афродита — отвърна Лукас автоматично; очите му се стрелнаха от Касандра към Кастор, преди да се спрат отново върху Хелън. — Митичен предмет, който прави онзи, който го носи, неуязвим за всякакво оръжие.
	— И неустоим — добави Кастор като хвърли разтревожен поглед към сина си.
	— И се предполага, че аз нося такова нещо? Е, много ми е неприятно да ви съобщя, но току-що ми свършиха митичните пояси — каза Хелън със саркастичен смях, но никой не се засмя с нея.
	— Покажи ми колието, което ти е дала майка ти — отвърна Касандра, като слезе по стълбата с книга под мишница. Когато стигна долния край, протегна ръка.
	— За колко време ще ти трябва? — попита Хелън, докато опипваше смутено колието си. Наистина мразеше да го сваля, по каквато и да е причина, дори ако тази причина беше толкова важна, колкото Касандра я правеше да изглежда.
	— Ще ти го върна веднага, обещавам — каза Касандра, все така приковала очи върху Хелън.
	— Да, разбира се — отвърна Хелън, почувствала се глупаво, че се инати. Покорно се пребори с неподправеното, подобно на паника чувство, което придружаваше мисълта да си свали колието. Свали го и го подаде. Щом го сложи в протегнатата длан на Касандра, почувства как по горната част на ръката й премина изгарящо усещане.
	— Кас, да не си полудяла? — изкрещя Лукас. Изтръгна от хватката на сестра си малък нож.
	Хелън почувства как някой пристъпи до гърба й и сложи ръка на рамото й, и от едрия ръст разбра, че това беше Хектор, който я подкрепяше и се опитваше да я предпази.
	— Съжалявам, Хелън. Но това беше единственият начин да го докажа — каза Касандра, като прехапа долната си устна и вдигна очи с отбранително изражение.
	— Всичко е наред — промърмори Хелън, която все още не разбираше какво се бе случило. Всички се бяха вторачили в ръката й. Тя погледна надолу и видя тънък червен разрез, от който по килима капеше кръв.


	— Но това е просто колие — повтори Хелън, като прокара талисмана по верижката и погледна ръката си. Порязването вече беше заздравяло.
	— Превръща се, в каквото имаш нужда да бъде, това е част от магията му — каза Касандра, като раздразнено се мъчеше да намери думите. — Като начина, по който изглежда различно на всички. Причината е, че не съществува такова нещо като най-красиво украшение, или _каквото и да било_ най-красиво нещо, като стана въпрос. Как мога да обясня това?
	— Това, което аз смятам за красиво, е много различно дори от това, което моят близнак би сметнал за красиво, защото всички се впечатляваме от различни неща — обясни безцеремонно Ариадна вместо нея.
	— Точно така — каза Касандра.
	— Но защо пояс? — упорстваше Хелън.
	— Трябва да помниш, че преди няколко хиляди години поясите са се смятали за много привлекателни, но са били също и форма на защита за този, който ги носел. В някои дори са били инкрустирани кост или бронзови плочки като лека броня — обясни Кастор. Въпреки това изглеждаше някак дистанциран и отнесен, а не добросърдечен както обикновено. — Поясът обаче се е състоял от две части. Самият пояс и неговите украшения. Именно украшенията правели богинята неустоима за онзи, когото искала да съблазни, и имали силата да се променят, за да допадат на вкусовете на онзи, който ги гледал. Времето минавало и поясите излезли от мода, но преобразяващата магия на пояса на Афродита все още си е същата. Той може да се превърне във всичко, каквото имаш нужда да бъде, за да станеш по-привлекателна, Хелън. А през всичките тези години на теб ти е било нужно само това — да бъде просто едно обикновено колие.
	— Винаги съм го харесвал — призна Лукас тихо. — Как пасва на онова място… — Той докосна вдлъбнатината в най-долния край на шията й за съвсем кратък миг. — Мисля, че е съвършено.
	Хелън видя как гореща червенина изби по скулите му, но той държеше очите си сведени, давайки си сметка за факта, че всички се взираха в него с тревожно смръщени изражения. Специално Кастор изглеждаше толкова опечален, сякаш беше на погребение.
	— Това, което не разбирам, е защо всички го забелязваме чак сега? Сякаш колието се е заредило с любовна магия през последните няколко дни или нещо подобно — каза замислено Джейсън, без да се обръща конкретно към някого. После му хрумна някаква мисъл и той премести поглед от Хелън към Лукас, после отмести очи.
	— Сякаш просто се е включило като електрически ключ — каза Ариадна. Тя хвърли поглед към Хелън и Лукас, мислейки си същото като близнака си.
	— А ако поискам да бъде нещо друго? — попита Хелън, пренебрегвайки странните погледи, които изведнъж всички започнаха да й отправят.
	Касандра сви рамене:
	— Не знам. Може да се опиташ да го промениш — попита тя с развълнувано изражение. — Но на твое място първо бих го свалила! Никога не знаеш — добави тя бързо.
	Хелън разкопча колието си и се опита да мисли за сексапилни неща, но не й хрумваше нищо. След миг осъзна, че нямаше значение какво самата тя смята за секси, а какво мислят другите. Трябваше й опитно зайче. Погледна Хектор, като се съсредоточи само върху него, и почувства как колието променя формата си в ръката й.
	— Хелън! — възкликна Хектор.
	Хелън погледна надолу и видя, че държи миниатюрно късче дантела, което при по-внимателно вглеждане приличаше повече на украсен с диаманти конец за зъби, отколкото на долно бельо. Всички избухнаха в смях, като сочеха към Хектор и се присмиваха на подлия му вкус. Тя погледна Лукас, съсредоточи се, и предметът отново се превърна в нейното колие. Лукас се ухили:
	— Казах ти. Обичам това колие — каза той искрено.
	Погледът му беше толкова топъл, че Хелън почувства, че трябва да направи нещо, за да отклони всички втренчени погледи, които се насочваха към тях. Тя се огледа из стаята, умишлено търсейки нова жертва. Всички благоразумно решиха да се разпръснат.
	— Не си го и помисляй! — изпищя Ариадна, като побягна от стаята, за да не може Хелън да се съсредоточи върху нея.
	— Хайде! Не е честно! — каза Джейсън. Отдръпна се от нея, като ту закриваше очи, за да не я вижда, ту покриваше лицето си, за да не го вижда тя.
	— Добре, никой да не се паникьосва! — Хелън си сложи отново колието и се засмя; в библиотеката обаче не беше останал никой, който да стане свидетел на проявената от нея милост, освен Лукас и Касандра. — На мен лично най-много ми харесва така.
	— Добре — каза Лукас, като извърна очи и се опита да се престори, че не е смутен.
	— Ти защо не бягаш? — закачливо се обърна Хелън към Касандра, но когато видя мрачното изражение на лицето й, разбра, че беше казала нещо ужасно нередно.
	— Това никога няма да ми подейства — каза Касандра с равен, далечен глас. Провря се покрай Хелън.
	— Съжалявам — каза Хелън на Лукас, докато Касандра излизаше тихо от стаята. Сложи длан върху ръката на Лукас и го накара да я погледне. — Не разбирам, Лукас, Какво казах?
	— Силата на Афродита действа само върху възрастни — върху полово зрели индивиди — отговори той с дрезгав глас, сякаш гърлото му беше пресъхнало.
	— О. Не знаех, но това изобщо не е причина да се срамува. Тя е само на четиринайсет. Явно е от тези, които разцъфват по-късно…
	Лукас я прекъсна рязко:
	— Сестра ми никога няма да разцъфне. Тя е взета от Богините на съдбата.
	— Какво означава това?
	— Означава, че дори и да иска, дори и да чувства онова, което чувстват другите жени, никога няма да се влюби или да има деца. Няма да е в състояние да има дори онези неангажиращи физически връзки, каквито Хектор има кажи-речи веднъж в седмицата — каза Лукас. — Тя е свещено обвързана с трите Богини на съдбата, и те не желаят да делят дъщеря си с други.
	— Но ако тя се чувства като жена, защо не може да се държи като такава? Кого го е грижа какво казват три прашни стари моми? — попита Хелън убедително, но това разстрои Лукас още повече.
	— Ти не разбираш, Хелън. Говорим за Богините на съдбата, не за двойка твърде закрилнически настроени родители, които държат дъщеря им да си остане девица. Мойрите не могат да бъдат избегнати или измамени. Касандра няма да може да се измъкне тайно през прозореца на спалнята си и да прави секс с някое готино момче, с което се е запознала на парти — каза той, като крачеше из стаята. — Дори и ако е мъж, когото тя истински уважава, мъж, когото би могла да обикне, Богините на съдбата ще ги разделят. Самата Съдба ще се погрижи Касандра да не види този мъж никога повече.
	— Колко жестоко — каза Хелън ужасена.
	— А някой ден Богините на съдбата ще я разделят и от нас, собствените й близки. Сега трудно би се досетила, но ние с нея някога бяхме много близки. Тя ме хващаше за ръка всеки път, когато вървяхме един до друг, но вече не — каза той, с пресекващ от вълнение глас. — Беше най-сладката малка сестричка на света, кълна се. Такова голямо, топло сърце, и такъв голям, остър ум — всичко това, събрано в най-дребничкото момиче, което си виждала. Сега започва да прилича повече на тях. Студена, педантична, непреклонна.
	Хелън сложи ръце на кръста му и зачака безмълвно, докато той беше готов да я притегли в прегръдките си и да се отпусне върху нея, което той най-после направи плавно. Прегръщаше го само от няколко минути, когато Ариадна влезе в библиотеката и й каза, че трябва да дойде в кухнята.
	— Какво има? — попита Лукас.
	— Майка ти разбра за цялата тази история с пояса на Афродита, и направо може да се каже, че изпадна в истеричен пристъп. Люк — призна Ариадна със свито сърце, докато нежните й очи се стрелкаха съчувствено между двамата. — Леля Ноел поиска да се срещне с Хелън.
	Целият въздух сякаш изчезна от стаята, всмукан от дробовете на Лукас. Ариадна се завъртя на пета, а Лукас хвана Хелън за ръката.
	— Това лошо ли е? — задъхано се обърна Хелън към Лукас, докато следваха Ариадна през къщата.
	— Да — прошепна той. — Слушай, ще ми обещаеш ли нещо?
	— Какво?
	— Обещай ми, че каквото и да ти каже майка ми, това няма да е последният път, когато разговаряш с мен. — Лукас я накара да спре и да се обърне. Хвана скованите й рамене и притисна устни към челото й, докато говореше. — Обещай, че ще говориш отново с мен. Дори да е само веднъж.
	— Обещавам — заекна тя, без да е сигурна дали това наистина й се случва, или се е залутала в някакъв чудноват сън.
	Тя и Лукас влязоха в кухнята, като се държаха здраво за ръце, сякаш за последен път.
	Ноел хвърли поглед към Кастор и посочи към тях, сякаш бяха най-важното веществено доказателство в обвинението й.
	— Люк, върви горе — каза Кастор, без да може да го погледне в очите.
	— Мисля, че имам право да чуя това — отвърна той спокойно. Хелън стисна здраво ръката му и хвърли поглед наоколо към тържествено сериозните лица на всички.
	Нещо беше много не наред. Хелън задиша толкова бързо, че й се стори, че за първи път в живота си може наистина да остане без дъх.
	— Искам всички да излезете. Това е моето огнище и мое свещено право в името на Хестия — каза Ноел твърдо, сякаш изпълняваше стар ритуал. — Сега въпросът е само между Хелън и мен.
	След няколко мига мълчание Джейсън се раздвижи пръв. Когато видя изражението в очите на Ноел, той се приближи до Лукас и със сила раздели ръката му от тази на Хелън. Хелън бе убедена, че ако го бе направил някой друг, Лукас щеше да се съпротивлява, но той позволи на Джейсън да го отведе горе. Всички останали се изнизаха от кухнята с печални изражения. Тоест всички, освен Палас. Хелън забеляза, че той изглеждаше удовлетворен, дори малко самодоволен.
	— Седни — каза Ноел, като издърпа един стол за себе си и седна с лице към Хелън. — Не разбираш какво се случва, нали?
	Хелън поклати глава и преглътна. Ноел зададе друг въпрос:
	— Ариадна ти обясни за Примирието, нали?
	— Каза, че Династиите трябва да останат разделени, иначе боговете ще се върнат и ще започнат Троянската война отново, съвсем отначало — изрече Хелън дрезгаво през стегнатото си гърло.
	— Правилно. Е, какво означава това според теб? Какъв е най-простият начин Династиите да се обединят? — попита Ноел остро. Хелън поклати отново глава, онемяла от уплаха, и Ноел продължи: — Има два очевидни начина. Една Династия може да унищожи останалите или може да се сключат бракове между представители на различните Династии. Обикновено това е невъзможно за Потомците, защото Фуриите се стараят всеки постоянно да мрази всички останали, но този проблем не съществува при теб и Лукас.
	Хелън изпусна силна въздишка на облекчение.
	— Това ли е? — попита тя. — Никой няма да се жени за никого! Лукас и аз сме прекалено млади! Не сме толкова глупави.
	Ноел поклати глава, сякаш Хелън не беше схванала най-важното.
	— Знаеш ли как се е определял бракът в древна Гърция? — каза Ноел с по-спокоен тон. — Наистина е просто. Някоя девица отива в къщата на мъж, а близките се събират като свидетели. Девицата и мъжът споделят огнище, храна и легло. Ако на сутринта момичето не било девица, то двойката се смятала за омъжена. Това е. Само това е било нужно. Още си девица, нали?
	Хелън се изчерви до кръв, челюстта й увисна.
	— Да. Но това не е ничия работа, освен моя!
	— Определено е наша работа. Защото ти и Лукас сте споделили почти всичко останало в списъка, останало е само консумирането на брака. Ако това се случи, тогава в очите на боговете ти ще бъдеш негова съпруга. Ако станеш негова съпруга, това обединява последните две Династии. А знаеш какво означава _това_.
	— Война — каза Хелън напълно зашеметена. Мозъкът й отчаяно се мъчеше да открие слабото място в аргумента на Ноел — това, което щеше да го направи неверен, — но не й хрумваше нищо. — Невъзможно е.
	— Не, иронично е. Първата Троянска война е започнала, защото двама тийнейджъри се влюбили и избягали заедно, а ето ви вас с Лукас, готови да допуснете абсолютно същата грешка — каза Ноел: съжалението започваше да прозира през гнева й.
	— И Лукас е знаел всичко това? Още отначало? — попита Хелън. Чувстваше се странно вцепенена.
	— От първия миг, в който те видя — отвърна Ноел.
	— Това обяснява много неща — прошепна Хелън, все още сглобявайки мислено парчетата от мозайката. — Мислех си, че просто е старомоден или нещо подобно.
	— Лукас? Не. — Ноел се засмя, като поклати глава при тази мисъл. — Но е почтен, затова му се доверих с теб. Позволих това да продължи, защото вярвах, че той ще може да се контролира и да не направи нищо, за което светът ще съжалява. Но поясът на Афродита променя нещата.
	— Защо? — попита Хелън, внезапно наежвайки се. — Винаги съм го носила, а Лукас винаги е успявал да се контролира. А и не може да се каже, че направих нещата по-лесни за него — добави тя със съжаление. — Отсега нататък обаче няма да го притискам, и по този начин все още можем да бъдем заедно, нали?
	— А после какво? — попита Ноел с тих умолителен тон. Целият гняв я беше напуснал, щом видя колко отдадена е Хелън на тази мисъл, колко загрижена е. — И двамата може да останете верни на думата си и никога да не се докоснете, но как според теб ще се отрази това на отношенията ви с течение на времето? Как мислиш, че ще се отрази върху Лукас? — Ноел направи пауза и погледна към ръцете си в скута.
	— Ще бъде тежко, но знаем какво е заложено на карта… — поде Хелън, в опит да се спазари.
	— Вече ми казаха, че ще изгубя дъщеря си, защото ще полудее. Не мога да изгубя и сина си — прекъсна я Ноел, с разширени от страх очи. — Моля те, Хелън. Умолявам те. Стой далече от Лукас. Ако се отдалечите малко един от друг, може би той ще успее да те остави да си отидеш, преди да е твърде късно.
	— Говориш, сякаш ще го подлудя или нещо подобно — каза Хелън, обзета от безсилен гняв. Ноел й отправи пронизващ поглед, който я предупреди да не омаловажава ситуацията.
	— Поясът на Афродита не е някаква глупава любовна отвара, която можеш да купиш на кварталния пазар. Това е реликва от самата богиня на любовта, а ако не мислиш, че е възможно някой да бъде докаран до лудост от любов, то е само защото още не си я почувствала истински.
	— Тогава ще го сваля…
	— Няма — нареди Ноел. — Поясът на Афродита вероятно те е спасявал повече пъти, отколкото можеш да предположиш. Трябва ли да ти напомням отново колко е важен животът ти?
	Седяха втренчени една в друга няколко мига, докато Хелън се бореше с мислите си. Беше чела _„Илиада“_ и беше намразила Парис и Елена толкова, колкото ги бе намразил и Лукас. Смяташе ги за егоисти. Толкова големи егоисти, че бяха готови да гледат как един град изгаря до основи, вместо да се разделят. Но дали Хелън Хамилтън беше по-добра с нещо от Елена от Троя, щом не можеше да се откаже от желания мъж, когато това беше нужно?
	— Защо никой не ми каза това преди? — избухна Хелън.
	— Лукас ни забрани. Каза, че иска малко време и малко лично пространство, и никой не го винеше за това. Връзките са съкровени неща.
	— Но на нас не ни е позволено да имаме връзка, нали? — Сълзите се опитваха да се излеят като горещи локвички от очите й. — Не е честно.
	— Знам, че не е — каза Ноел, като отметна един кичур от косата на Хелън зад рамото й, за да може да вижда лицето й.
	— На никого от нас ли не е позволено да избира? — каза Хелън, като си мислеше за Касандра и онова, което тя трябваше да изстрада. Цялото й тяло лепнеше от нервна пот и започваше да трепери. Как щеше да може да стои далече от Лукас? Не мислеше, че би могла да се застави да направи това — не повече, отколкото можеше да накара едната си ръка да се спаружи и да падне.
	— Кастор и аз се опитахме да направим различен избор — каза Ноел тъжно. — Опитахме се да избягаме точно преди Лукас да се роди. Толкова отчаяно искахме да започнем начисто, че дори не му дадохме традиционно име.
	— И какво се случи? — попита Хелън, изпълнена с отчаяно желание да накара Ноел да продължи да говори и може би да научи нещо, което да й даде причина да се надява.
	— Каквото се случва винаги — каза Ноел с многозначителна усмивка. — Семейство.
	Хелън остана да седи неподвижно за миг: не искаше да се изправи, от страх, че това ще сложи край на разговора и оттам — че вече няма да е добре дошла в тази къща. След като беше видяла покорството, с което реагираха всички, знаеше, че каквото кажеше Ноел в кухнята си, беше закон за цялото семейство. Хелън винаги бе смятала, че Ноел е слабата, онази, която се нуждаеше от закрила, но започваше да осъзнава, че Ноел притежаваше сила, която беше изцяло и само нейна. Когато въпросът опреше до това, кой трябва да бъде приет в семейството и на кого да бъде отказано гостоприемство, Ноел имаше последната дума за всички, които живееха под нейния покрив. Дори Лукас нямаше да може да се освободи от това, без да е принуден да изостави цялото си семейство. Ноел бе отказала на Хелън благословията си и това беше краят на всичко.
	Хелън успя да се изправи и да се добере до вратата, но когато стигна там, спря за миг.
	— Може ли да ти задам още един въпрос? — попита тя импулсивно. Вежливо изчака Ноел да кимне, а след това продължи: — Как щяхте да наречете Лукас?
	— Традицията щеше да ни застави да го кръстим на бащата на Кастор, който почина точно преди Лукас да се роди. — Лицето на Ноел беше непроницаемо.
	— И какво беше името? — попита Хелън, вече почти досещайки се какво щеше да е името на Лукас, какво би трябвало да е, ако майка му и баща му бяха следвали правилата.
	— Парис — отвърна Ноел, неспособна да погледне Хелън в очите.


	15.


	Ливадата продължаваше нататък и все по-нататък — до безкрайност. Тук растеше само един вид цвете — малко цветче, толкова бледо, че беше почти прозрачно. Около тези цветя не жужаха пчели и никое от тях не се помръдна от мястото си, докато Хелън се докосваше леко до тях. Те бяха безплодни растения, които нямаха ухание, и не поддържаха живот с нектара си. Никога нямаше да дадат плод.
	Теренът, из който газеше с усилие, вече не беше хълмист, нито труден. Не беше нито горещо, нито студено, и никакви остри камъни или тръни не порязваха краката й, но въпреки това, мястото беше непоносимо. Нямаше значение дали върви или стои със седмици на едно място, като се взираше в същото потискащо цвете и дишаше същия застоял въздух — резултатът бе същият. Земята, в която бе влязла, беше еднообразна, повтаряща се, безсмислена, и колкото повече стоеше там, толкова повече се вцепеняваше.
	Това беше поле на страданието.

	Хелън се събуди и не можа да си спомни какъв ден е. Имаше ли значение? — запита се, но след това си спомни, че ако беше събота, нямаше да се наложи да ходи на училище. Това означаваше, че няма да е принудена да се примирява с още от случайните неудобни въпроси, които любопитните момичета все така й задаваха, в опит да определят дали тя и Лукас още са заедно. Клюкарите кръжаха като лешояди, като червяха устни или разкършваха мускули, до един надявайки се да кацнат първи върху единия или другия от труповете.
	Ако беше събота, Хелън нямаше да рискува да види Лукас отдалече, докато той отиваше от един учебен час в друг. Нямаше да й се налага да разпознае грациозната извивка на рамото му или любопитно наклонената му глава, издигаща се над тълпите от безлични силуети, които съставляваха останалата част от учениците. Ако беше събота, тя можеше да отиде в къщата на семейство Делос, знаейки, че той няма да е там по време на тренировката й. Но ако беше събота, беше поставена пред друг проблем за през следващите шестнайсет-седемнайсет часа — цял ден да бъде някъде, където него го нямаше.
	Хелън се претърколи върху надуваемия дюшек, погледна часовника и видя, че наистина беше събота. Бяха минали девет дни и половина, откакто Ноел й беше забранила да се вижда с Лукас, и Хелън все още чакаше да почувства нещо — но изпитваше единствено вцепенение. Чу Ариадна да се размърдва, а после — да притичва до крайчеца на леглото, за да погледне надолу към надуваемия дюшек, където лежеше тя.
	— Добро утро — каза Ариадна с изнурена усмивка. — Как спа?
	В отговор Хелън отметна завивката и се показаха непокътнатите звънчета, все още увити около глезените й. Бяха точно там, където се бяха намирали и когато двете момичета си легнаха, но под звънчетата краката на Хелън бяха мръсни, подути и зачервени, като от седмици ходене.
	— Отново? — попита Ариадна удивена. — _Сигурно_ излиташ през прозореца, защото се кълна, че не съм чула нищичко, а нощес почти не затворих очи!
	— Не си виновна ти — каза Хелън, като поклати глава и отвърза безполезните звънчета. За миг си помисли да разкаже на Ариадна за ярките си кошмари. Всички знаеха, че ги сънува, но Хелън не беше споделяла с никого _какво_ вижда в сънищата си, откакто ги беше разказала на Кейт. Пое си дъх с намерението да се довери на Ариадна, а после се спря. Дали Ари нямаше да си помисли, че тя полудява като Касандра? Хелън реши, че е по-добре да си държи устата затворена. — Знаеш ли, наистина не виждам какъв е смисълът да прекарваш тук всяка нощ, ако се изнизвам през прозореца в мига, щом се унесеш.
	— Дори не започвай с това, защото няма да стане — каза Ариадна сърдито. Отметна завивката си и се изправи. — Лукас вероятно и без друго ще ме убие — промърмори безсмислено, докато се отправяше към банята.
	— О, хей! Съжалявам! — възкликна Джери изненадано, когато се сблъска с оскъдно облечената Ариадна в коридора.
	— Здрасти — изръмжа му Ариадна, докато затръшваше вратата на банята.
	Хелън метна глупавите камбанки под леглото и вдигна поглед към баща си, който надзърташе боязливо покрай вратата й.
	— Не знаех, че Ариадна е тук. Отново — каза той.
	— Аха — отвърна Хелън, сякаш беше очевидно.
	— Добре — каза той, като се колебаеше на прага. — И предполагам, че цял ден ще си в нейната къща? Още ли работите по онзи училищен проект?
	— Аха.
	— Добре — каза той, като смутено сбърчи чело. — Ъъ… Честит рожден ден!
	— Благодаря — отвърна Хелън с кимване. После се втренчи в него, докато той си тръгна.
	— Нима чух баща ти да казва, че днес е рожденият ти ден? — попита Ариадна с широко отворени очи, докато влизаше обратно в стаята.
	— Аха — каза Хелън. — Нито думичка на никого. Просто искам да тренирам, а после да се прибера вкъщи и да си легна отново.
	— Не! Редно е да направим нещо! — възрази Ариадна. — Трябва да си вземем почивен ден и да отидем да пазаруваме, после може би да излезем на вечеря!
	— Съжалявам, Ари, но не мога. Току-що се събудих, а вече съм изтощена — отвърна Хелън, долавяйки, че гласът й прозвуча ниско и унило. — Тренировка и после — обратно в леглото. Това е всичко, което искам за рождения си ден.
	Ариадна поклати тъжно глава и се втренчи в Хелън, докато тя оправяше надуваемото легло, на което настояваше да спи всяка нощ. Хелън видя, че Ариадна искаше да възрази, искаше да настои Хелън поне да се опита да се радва на рождения си ден, но за щастие се предаде.
	Хелън едва си държеше очите отворени и беше гладна като вълк. Запита се отново дали наистина _беше_ вървяла с дни, както в съня си, или нещо не беше наред с ума й. Думите на Ноел за това, че любовта е способна да докара някого до лудост, непрестанно възкръсваха в ума на Хелън и я преследваха. Дали не беше имала предвид твърде ярките й кошмари? А после бе принудена да се замисли дали на този етап нямаше да е утешително, ако беше наистина луда.


	Креон стъпи на кея от частната яхта, която баща му беше предоставил за него и спътниците му. Презокеанското плаване от Испания до Нантъкет беше дълго и тягостно, но наложително. Имаха нужда от инструменти, които никога нямаше да минат митническия контрол, дори и на борда на частен самолет, а и нещо повече — и без друго никога нямаше да успеят да вземат със себе си плячката на връщане. Това щеше да е глупаво. Тя трябваше да бъде обезопасена подобаващо, независимо колко неудобства създаваше подготовката на Креон и хората му.
	Баща му му беше обяснил всичко — как преди години беше имал шанс да я убие, но че беше омагьосан от лицето й — _Лицето_. Креон се изненада, че баща му се е показал по-слаб от него, но това също беше знак за възшествието на Атлантида. Поколенията Потомци бяха обречени да стават все по-силни и по-силни, да се раждат с все повече и повече таланти, докато накрая щеше да се яви поколение, което можеше да победи боговете. Мимолетната слабост на баща му, колкото и злощастна да беше, си имаше благоприятните страни. В онзи миг Тантал беше научил за нейната фобия от вода. Набелязаната от Креон жертва изпитваше страх и омраза към океана, и това беше предимство за Стоте братовчеди. Ако я превозеха с лодка, тя щеше да е буквално пленена от природен елемент, който не можеше да контролира, а като се имаше предвид колко силна беше, трябваше да снабдят затвора й с възможно най-дебелите стени, които успееха да намерят.
	Докато слизаше от яхтата, Креон се обърна да каже на екипажа си да остане на яхтата и да го изчака да се върне. Искаше да им даде ясно да разберат, че тук командва той, като ги задържи възможно най-далече от действието. Всеки от скъпите му братовчеди можеше да се изкуши да се възползва от най-малкия възможен шанс, за да впише името си в аналите на историята на Потомците, като му отмъкне Триумфа. Креон не можеше да допусне това да стане, дори не и случайно. След всички рискове, които бе поел, след цялото си търпение, най-сетне той щеше да донесе на своята Династия славата, която тя заслужаваше. Беше му предопределено да бъде равен с героите от древността, като Херкулес или Персей. Може би дори по-добър, защото Креон беше готов да стори повече, отколкото да убие хидра или горгона. Много повече. Той щеше да дари с безсмъртие своето семейство и баща си.
	Само един живот стоеше на пътя му и този живот щеше да бъде предаден на Тантал, главата на Тиванската династия и бъдещ владетел на Атлантида, от Креон, неговия син и наследник, който щеше да получи почестите за залавянето. А може би щяха и да му дадат пленително красивата награда, която заслужаваше — дъщерята на набелязаната от него жертва.
	Ариадна и Хелън пътуваха към имението в пълно мълчание. Когато спряха зад Мат на един светофар в града, Ариадна помаха. И двете видяха очите и челото му присвити от тревога, докато се взираше към Хелън в огледалото за обратно виждане.
	— Знам, че си тъжна, но не е редно да пренебрегваш така Мат — каза Ариадна малко разгорещено. — Той е един от най-добрите хора, които съм срещала, а ти го нараняваш.
	— Права си. Държа се егоистично — каза Хелън. Чувстваше се пуста отвътре. Празна. — Знам го и ми е омразно, но изглежда, че просто не мога да _спра_.
	— Нямах предвид това — заекна извинително Ариадна, с очи, приковани върху пътя. — Зная какво жертваш, и зная защо го жертваш. Но знаеш ли какво? Мисля, че имаш нужда да се наплачеш, дори само веднъж. Може би тогава ще можеш да си изкараш всичко и да се почувстваш малко по-добре.
	Хелън се беше опитала да плаче, но сълзите не идваха. Вместо това изпитваше вътрешно единствено онова промъкващо се, пълзящо _нищо_. Знаеше, че би трябвало да я е грижа как се чувства Мат, но на нея не й пукаше как се чувства самата _тя_, дори когато се бореше за живота си срещу Хектор на тепиха. Тренировките им бяха станали кратки и брутални. Сега, когато Хелън вече нямаше емоционални задръжки да използва мълниите си, тя се учеше как да ги контролира и да ги пуска малко по малко. Само някой, който нямаше нищо против да бъде изпържен, можеше да се бори с нея в близка схватка. Сега, в съчетание със силата на пояса на Афродита, който я правеше неуязвима за всякакво оръжие, Хелън беше станала почти непобедима.
	Към края на тренировката им този ден Хектор се опита да я приклещи в хватка „Кимура“, и тя му нанесе електрически удар за трети път. Той падна в безсъзнание на тепиха. След миг тя се приближи до него и го побутна с големия пръст на крака си.
	— Приключихме ли за днес? — попита го с вдигнати вежди, докато той се свести.
	— Все още не умееш да се биеш — промърмори той, докато бършеше кръв от устните си.
	— Прехапал си си езика — каза Хелън с равен тон. — Вероятно е добре да си отдъхнеш.
	Хелън отиде в своя ъгъл да пийне вода. Видя Клеър, Джейсън, Касандра и Ариадна до един втренчени в нея, докато стояха пред клетката за тренировки по бойни изкуства. Джейсън се раздвижи пръв. Направи две дълги крачки, гъвкаво прескочи металната ограда и се приземи до треперещия си брат.
	— Мисля, че е достатъчно, Хектор — каза Джейсън. — Тя няма нужда от повече тренировки.
	— Тя не може дори да нанесе юмручен удар! — възрази Хектор, като заваляше думите.
	— Не е и нужно — заяви Касандра категорично. — Тя няма нужда да се учи да се бие с юмруци или да държи меч, или да стреля с лък, за да се защити. Вече е десет пъти по-смъртоносна от теб, Хектор, а ако продължаваш с опитите да намериш начин да я победиш, ще си докараш мозъчна смърт. Край на тези сеанси.
	Касандра се изправи и излезе от доджото.
	— Тя все още е уязвима! — извика Хектор след нейната отдалечаваща се фигура. — Има милион начини да я надвиеш, след като намериш начин да избегнеш мълниите й!
	— Достатъчно, Хектор — каза кротко Джейсън. — Касандра е права. Открий уязвимите й места и я обучи как да се справи с тях, но с тренировките в доджото е свършено. Тя няма никакво основание да се страхува от близък бой.
	— Значи без повече наглеждане? — попита Хелън, като вдигна очи от празната си бутилка за вода. Хлапетата Делос се спогледаха, свивайки рамене.
	— Предполагам, че няма нужда — заключи най-сетне Хектор. — Поне докато Касандра не прозре заплаха. Тогава, не ме интересува колко смъртно опасна си, един от нас отново ще бъде с теб през цялото време.
	— Мога ли да си отида дотогава? — попита Хелън, като погледна Хектор и вежливо зачака разрешение. Той кимна. Тя му се поклони, а после скочи във въздуха.
	— Чакай, Лени! — извика Клеър нагоре към нея. — Щяхме да ти организираме парти! Кейт ти приготви торта!
	Хелън погледна Клеър, видя колко беше разтревожена, но не можеше да направи каквото искаше тя. _Не можеше_ да се преструва на весела. Не и в продължение на няколко часа, докато всички й организираха празненство, не и за половин час, за да им позволи поне да изпеят „Честит рожден ден“ и да похапнат торта, и дори не и за петте минути, които щяха да са й нужни да обясни на Клеър, защо не можеше да направи никое от тези неща.
	— Обичам те — извика тя на най-добрата си приятелка, преди да отлети. Стори й се, че чу Джейсън да казва нещо от рода на: „Лукас е същият“, докато отваряше вратата и излиташе навън, но може би й се беше счуло.
	Нямаше определена цел или ограничение във времето — знаеше единствено, че не й беше позволено да напуска пределите на острова. Беше дала честната си дума на Лукас, и нямаше да я наруши сега. Хелън така отчаяно се нуждаеше обещанията им да са верни, че не беше готова да наруши никое от тях — нито дори точно онова, което можеше да й донесе някаква утеха. Може би никога нямаше да успее да стигне до Патагония с Лукас, но най-малкото, което можеше да направи, за да запази доверието помежду им, беше да не прелита през океана, докато той не й кажеше, че е безопасно.
	Можеше обаче да отиде точно до ръба. През изтеклата седмица избягваше Грейт Пойнт — не защото се тревожеше, че ще рухне и ще заплаче, ако отиде там, а защото се безпокоеше, че няма. Започваше да се изпълва със страх, че вече никога няма да почувства нищо. Че ще стане така безчувствена и безжизнена като някое от онези бледи цветя, които видя в нощното си скитане. Имаше достатъчно здрав разум да се запита защо реагира по този начин, но не и достатъчно яснота, за да открие отговора. Докато не видя Лукас да седи върху фара.
	Беше „кацнал“ точно на ръба на тесния перваз, който обикаляше стъкления купол на върха на фара, и гледаше как последните остатъци от деня се изнизват бавно зад хоризонта. Над водата се зараждаше буря, а цветовете на залеза, напомнящи за плодов пунш, сякаш се опитваха да се измъкнат от дъждовните облаци. Кожата му беше обагрена от тази умираща светлина и той беше прекрасен, както винаги.
	Тогава Хелън разбра защо беше заприщена като язовирен бент и не лееше сълзи като водопад. Не беше тъжна. Беше разярена.
	Когато полетя към него, той я видя и се изправи. Хелън не се приземи върху перваза. Вместо това се понесе плавно над Лукас, показвайки, че владее въздуха. За миг просто се гледаха втренчено, и двамата твърде объркани, за да нарушат мълчанието, като кажат нещо.
	— Какво правиш тук? — каза Лукас най-сетне: хлътналите му очи бяха широко отворени и жадуваха да я видят. Хелън пренебрегна този глупав въпрос и каза първото, което й дойде наум:
	— Защо не ми каза? — попита тя разгневена, наранена и несигурна какво иска да чуе от него. — Още от началото. Защо не опита поне да ми обясниш защо не можем да бъдем заедно?
	— Ако толкова си искала да узнаеш, защо просто не ми _вдигна телефона_ поне веднъж от хилядата пъти, когато ти звънях през изминалата седмица? — запита той на свой ред, точно толкова разгневен и наранен, колкото беше и тя.
	— Престани! Спри да ми задаваш въпроси, когато ти си този, който знае всички отговори! — изрева му тя, най-накрая почувствала сълзите да задавят и парят гърлото й.
	Бентът всеки момент щеше да се скъса и тя знаеше, че онова, което щеше да се излее, беше грозният, придружен с хълцане плач, от който лицето й щеше да почервенее. Трябваше да се махне възможно най-далече от Лукас. Призова един от яростните ветрове на бурята да грабне тялото й и да я отнесе, където пожелае, но Лукас почувства безразсъдството й. Сниши се във въздуха и я улови, преди да бъде разкъсана от бурята, която тя така драстично подценяваше. Щом отново я взе благополучно в прегръдките си, той се пречупи и я целуна.
	Хелън беше толкова зашеметена, че спря да плаче, преди да е успяла да започне, и едва не падна от небето. Все още по-добрият летец Лукас я улови и я подкрепи, докато се премятаха, блъскани от вятъра, като се прегръщаха и целуваха, докато той насочи и двама им благополучно отново надолу към тесния перваз. Когато краката им докоснаха земята, светлината във вътрешността на фара се включи и очерта сенките на прегърнатите им фигури върху бурните вълни на океана.
	— Не мога да те изгубя — каза Лукас, като отдръпна уста от нейната. — Ето защо не ти казах цялата истина. Мислех, че ако узнаеш колко е ужасна, ще ме отпратиш. Не искам да се отказваш от надеждата. Не мога да се справя, ако се откажеш от нас.
	— Не искам да се отказвам — изплака Хелън. — Но никога не може да има такова нещо като _„нас“_, Лукас. Трябваше да ми кажеш това.
	— Не казвай „никога“ — каза той. Леко допря лице до шията й: вече не я целуваше, но не можеше да я пусне напълно. — Нищо не е вечно, а абсолютни понятия не съществуват. Ще намерим начин.
	— Лукас — каза Хелън, като се намръщи и отблъсна гърдите му, докато той я пусна. Тя седна върху тясната пътека и го притегли долу до себе си, за да могат да говорят. — Ще намразим себе си. А в крайна сметка ще се намразим и помежду си.
	— Знам това! — каза той, гласът му се повиши отчаяно. — Не казвам да избягаме и да правим каквото поискаме!
	— Тогава какво? — попита Хелън меко, за да го успокои. — Какво се предполага да направим?
	— Още не знам — призна той. Облегна се назад на стъклената стена на фара и притегли Хелън към гърдите си. — Но няма да преживея още една седмица като последната.
	— Нито пък аз — каза тя. Облегна се на него, отпускайки се напълно за първи път от дни. — Не ме е грижа колко е трудно да сме заедно, нищо не е по-лошо от това да сме разделени.
	— Помниш ли какво ми каза? Реши какво _не можеш_ да направиш, а после направи обратното? — попита той с развеселена усмивка, като притисна устни към челото й. — Поне вече знаем, че не можем да бъдем разделени.
	— Все едно бях мъртва — каза тя със страх, сякаш дори само споменаването на вцепенението, което беше изпитвала, щеше да му позволи да се промъкне отново в тялото й.
	— Аз също — каза той със странен, сподавен глас.
	— Ами майка ти? Тя няма да ни позволи да бъдем заедно.
	— Ще трябва да говорим с нея. Ще трябва да говорим с цялото ми семейство.
	— А ако все още искат да ни разделят?
	— Тогава ще избягаме — каза Лукас с нисък и равен глас.
	Известно време никой от тях не каза нищо. Просто гледаха как насочващата светлина на фара проблясва през разлепените вълни на бурния океан. Хелън чуваше как сърцето на Лукас блъска силно в гърдите, но той само я притисна още по-силно, сякаш вече се подготвяше за битката, която щеше да е принуден да води, за да я задържи близо до себе си.
	— Ще ни преследват — прошепна тя. — Ще помислят, че сме започнали войната.
	— Знам — каза Лукас. — Но ние няма да го направим. Ще спазим Примирието, дори и те да не вярват, че можем.
	— Не е нужно да допускаме същите грешки като _тях_ — каза Хелън предизвикателно. — Толкова ме ядосва това, че всички предполагат как, макар да знаем какво ще се случи, пак сме готови да извършим същата глупост.
	Лукас се засмя, но смехът беше безрадостен.
	— Почти същото е, сякаш не е нужно да живеем живота си или да изпитваме чувствата си, защото някой вече ни е казал какъв ще бъде краят — каза той горчиво. Хелън почувства как той се напряга от възмущение, докато една нова и сериозна мисъл го накара да застине неподвижно: — Наистина ли си готова да направиш това? Нали знаеш, че това означава, че ще трябва да изоставиш баща си?
	— Знам — каза тя, като напълно си даваше сметка, че ще нарани баща си много по-тежко, отколкото някога майка й го е наранила, но също така знаеше, че би го направила за Лукас — и за двамата.
	— Ще те разбера, ако не можеш да направиш това… — поде той, но Хелън го прекъсна рязко.
	— Ако не ни позволят да сме заедно, нямаме избор. Трябва да избягаме.
	— Няма да е завинаги — каза той, опитвайки да утеши както нея, така и себе си. — Само докато успеем да измислим как да заобиколим това. А ние _ще_ го измислим. Трябва да има начин.
	— Сетих се за нещо — каза Хелън: цялото й тяло застина неподвижно. Почувства как Лукас се напряга.
	— Мисля, че знам накъде биеш с това, и не мисля, че искам да те чуя да го изричаш — каза той несигурно.
	— А ако не съм девица? — каза Хелън бързо, просто за да приключи с това.
	— Няма да те деля, Хелън — отвърна той незабавно. — Освен това, няма да свърши работа.
	— Говоря сериозно, трябва да го обмислим — настоя тя, като се бореше в ръцете му, докато той разхлаби хватката си достатъчно, че тя да се облегне назад и да го погледне. — Кажи ми истината. Щеше ли да спреш да ме желаеш, ако съм била първо с някой друг?
	— Разбира се, че не — каза той, като й се усмихна нежно. — Аз не просто те _искам_, Хелън. Аз те _обичам_. Има голяма разлика.
	— Добре, виж. Омразно ми е дори да си го помисля, но ще го направя — каза Хелън умолително, когато Лукас започна да клати енергично глава. — Аз също те обичам и ще направя всичко, каквото е нужно, ако то ще ни позволи да бъдем заедно. Какво? Защо клатиш глава? Не си единственият, който взема това решение, нали?
	— Подобни номера няма да свършат работа, освен ако не искаш просто физическа близост. Това ли е всичко, което искаш от мен? Секс? — подметна той закачливо.
	— Разбира се, че не, знаеш това! — каза раздразнено Хелън, като го изблъска от себе си. — Току-що ти казах, че те обичам!
	— Затова няма да се получи — каза той. Взе ръцете й и я притегни по-близо до себе си. — Ако ти и аз бъдем заедно както искаме, или поне по начина, по който аз искам… — поде той неуверено.
	— А ти какво точно искаш? — прекъсна го настойчиво Хелън.
	— Искам всичко. Всичко, за което говорихме. Искам да ходим на училище, да научим дузина езици, да обикаляме целия свят. Най-вече искам да бъдем заедно.
	— Аз също! — възкликна Хелън развълнувано, сякаш беше намерила изход. — И можем да направим всичко това, без изобщо да се женим!
	— Щяхме да споделяме всичко — каза той, като клатеше глава, сякаш Хелън не го разбираше. — И заради това щяха да ни смятат за двойка, женени пред боговете, независимо кой е отнел девствеността ти. Искам цял живот да бъда с теб, и понеже искам това, ти щеше да бъдеш моя съпруга. Не мога дори да се преструвам, че бих се задоволил с по-малко.
	— Искаш да кажеш, че това, което ще ни определи пред боговете, е обвързаността ни един с друг, а не някаква бяла рокля или пръстен? — попита Хелън, вече знаейки отговора.
	— Точно — каза той. После внезапно се засмя на някаква мисъл.
	— А и ще бъде трудничко да сме заедно, ако съм в затвора.
	— За какво говориш? — попита Хелън, внезапно разтревожена. — Защо да отидеш в затвора?
	— За убийството на онзи тип, който ти отнеме девствеността — отвърна той. — На теб бих простил. Онзи обаче ще е мъртъв.
	Хелън се ухили на Лукас, сякаш не му повярва, но благоразумно реши да не оспорва искреността му.
	— Тогава какъв е планът? — Тя въздъхна, облягайки се на него.
	— Не можем да бъдем заедно и определено не можем да бъдем разделени.
	— Ще бъдем заедно и ще играем по правилата, докато успеем да ги пренапишем. Ще намерим начин да направим така, че да се получи. Обещавам.
	— Това не е ли хюбрис? — попита тя, като вдигна очи към неговите. — Да мислим, че можем да победим Богините на съдбата?
	— Вече не ме е грижа какво е. Имам нужда да се надявам — отвърна той, преди да си позволи да я целуне.
	Хелън се облегна на него и този път успя да изпита наслада от устните му без шока, който съпровождаше неочакваността на първата им целувка. Този път можеше да му обърне внимание, да почувства как той реагира на тялото й. Много по-скоро, отколкото й се искаше, Лукас се отдръпна, стисна очи, сякаш го болеше, и внимателно отблъсна ръцете й от себе си.
	— Трябваше да спреш — каза той, като се насили да се засмее, макар смехът да беше треперлив и неубедителен.
	— Съжалявам. Още не знам какво правя — изрече Хелън с треперещи устни.
	— Можеше да ме заблудиш — промърмори той, като взе двете й ръце и се изправи, издърпвайки я на крака заедно със себе си. — Мисля, че малко студен въздух ще ни се отрази добре.
	— Накъде? Към Венеция? — попита Хелън с палава усмивка.
	— Разбира се. Защото точно от това имаме нужда ние с теб — от по-романтична обстановка — отвърна той саркастично. — Съжалявам, Искричке, но ще те заведа вкъщи при баща ти, преди да предизвикам някоя война.
	Той скочи във въздуха и се извъртя така, че да застане с лице към нея, протягайки ръка, сякаш бяха в стар филм и той я канеше на танц. Тя изстена при вида на великолепната гледка, която представляваше той, после се присъедини към него с усмивка, като взе ръката му и претърколи тялото си по игривите вихрушки, които той вдигаше във въздуха заедно с нея.
	Мигове по-късно се приземиха в двора на Хелън и тръгнаха бавно към вратата, хванати за ръце. Точно когато Хелън се готвеше да влезе в къщата, Лукас я спря.
	— Наистина си мислеше, че не знам, нали? — попита я той невярващо. — Честит рожден ден.
	— Съвсем забравих! — възкликна Хелън със слисана усмивка.
	— Аз обаче не съм — каза той, като я целуна. Вдигна поглед към ярко осветената къща, и двамата се заслушаха за кратко в извънредно метеорологично съобщение, което гърмеше с все сила по телевизията. — Баща ти те чака. По-добре да влизаш.
	— Да. Кейт ми е направила торта — каза Хелън. Направи гримаса, чувствайки се виновна за своето държание към семейството си през изминалата седмица.
	— Първата ми работа утре ще е да се върна, за да те взема — обеща Лукас, като докосна леко устните й със своите. — После ще отидем у нас и ще кажем на семейството ми. Заедно.
	— Правилно. Все още трябва да настояваме на своето си — каза Хелън. Обвити един около друг, те се целуваха още няколко мига, опитвайки се да печелят време, което бурята отказваше да им даде. Накрая Лукас се отдръпна. Като хвърляше изпълнени с подозрение погледи към всяка сянка, той й каза да побърза да влезе в къщата. Навън беше тъмно и не му се искаше да я остави незащитена дори за миг. Хелън изтича вътре и затвори входната врата зад себе си, като надникна през прозореца навреме да види как Лукас отлита. Повика баща си, докато влизаше в дневната.
	— Джери го няма, Хелън — каза женски глас зад нея. Хелън се извъртя рязко, вече призовавайки мълниите си, но жената я сграбчи здраво за китките и поклати глава.
	— Това няма да ми подейства — каза тя. Електричеството танцуваше през безупречното й лице, като караше дългата й, руса коса да пука и да бухва, и кръжеше около зениците на топлите й кафяви очи.
	— О, боже — каза Хелън, като погледна към сърцевидното колие, което се вместваше елегантно в гънката в основата на шията на нападателката й.
	Жената изтръгна с едната си ръка идентичното колие на Хелън, а с другата заби във врата й игла. Хелън почувства как мускулите й стават безжизнени и отпуснати и отказват да й се подчиняват. Светът изчезна в бледосива мъгла, и макар тя да се опитваше да вижда, очите й можеха да проследят единствено ярките извиващи се петна, които се мяркаха зад клепачите й. Губеше съзнание толкова бързо, че разбра, че трябва да са й дали мощен опиат, може би дори смъртоносен. Последното, което почувства, беше как нападателката й нежно подхвана тялото й, когато то се спусна замаяно към пода. Хелън не можеше да вижда, не можеше да се движи, но за още един миг можеше да чува.
	— Моето сладко малко момиченце — прошепна жената, а после всичко изчезна за Хелън, дори кошмарите.


	Лукас беше само на половината път към къщи, когато вятърът се опита да го запрати на земята, а в небето започнаха да проблясват първите мълнии. Той се приземи незабавно и трябваше да измине остатъка от пътя пеша, за да не бъде поразен от някоя мълния. Питаше се дали Хелън можеше да лети през мълниите и дали щеше да е в състояние да ги контролира, така че той да може да лети с нея в буря, ако някога възникнеше такава ситуация. Щеше да е прекрасно — помисли си, докато минаваше през гаража и влизаше в кухнята — да летят през осветените от ярките мълнии облаци.
	Щом отвори вратата, спря доловил нещо нередно.
	— Не доведе ли със себе си Хелън? — попита Касандра нервно, когато той застана на вратата. — Можех да се закълна, че сте били заедно днес.
	Лукас се огледа из стаята и видя Джери и Кейт, обещаната торта, окичена с незапалени свещи, и Клеър, седнала с широк отворени очи до Джейсън.
	— Току-що я оставих вкъщи, за да бъде с вас двамата — каза той, като посочи към Джери и Кейт. По краката му се разля чувство на паника, от което коленете му се подкосиха.
	Лукас излезе тичешком от кухненската врата, покрай колите в гаража, и изтръгна външната врата от пантите, докато скачаше нагоре в разгневеното небе. Като подскочи почти шест метра, Джейсън го смъкна от въздуха и го завлече обратно долу, притискайки безтегловното му тяло към земята.
	— Съжалявам, братле, но бурята е прекалено силна. Тази вечер ще пътуваме с кола — каза Джейсън.
	— Някой я е чакал вътре в къщата й! — изкрещя Лукас, като си възвърна тежестта и отхвърли Джейсън от себе си.
	— Знаем, идиот такъв! Днес следобед, докато си беше изключил телефона, Каси видя, че Креон се е върнал на острова — каза Джейсън, като сграбчи Лукас, за да е сигурен, че няма отново да се върне в безтегловност и да отлети. — Но онзи, който е в къщата й, не е Креон!
	— Тогава кой е? — попита Лукас, видимо успокоявайки се. Двамата с Джейсън се изправиха и зачакаха Хектор да изкара джипа си.
	— Касандра получаваше слаби видения през целия ден, но не ги разбираше. Едно от нещата, които видя, беше жена, която следеше Креон при връщането му на острова. Имаше навика да затъква косата си зад ухото с малкия си пръст — започна Джейсън. Джипът излезе и Лукас и Джейсън се вмъкнаха вътре, докато той отпрашваше в бурния вятър и дъжд.
	— После Кас каза, че постоянно й се мяркали бързи видения за няколко различни жени отново и отново — продължи Джейсън. — Не знаеше защо й се явяват видения за жени, които не разпознава и които сякаш нямат нищо общо помежду си. Отне й известно време, но Кас най-сетне забеляза, че всичките затъкват косата си зад ухото с един и същи жест, като нервен тик. Заради това, Кас осъзна, че всичките са _една и съща личност_, а най-упоритото видение, което й се явяваше отново и отново, беше как една от тези жени чака Хелън в къщата й, сякаш _живее_ там.
	— Жената влязла в къщата, като си отворила със собствен ключ и включила телевизора, сякаш го била правила милион пъти, затова отначало Кас не помислила, че има някаква опасност. Вероятно някоя роднина, която Хелън никога не е споменавала, нали? — вметна Хектор. — Едва няколко секунди преди да влезеш, тя сглоби всичко в ума си и разбра, че през целия ден е виждала нападателката на Хелън. Опитахме се да ти се обадим…
	— Но аз си бях изключил телефона — довърши Лукас вместо него, като добави накрая неприлична ругатня. — Как изглеждаше жената, която чакаше в къщата на Хелън? — попита настойчиво, като се опитваше да получи мислен образ на заплахата. — Тази брюнетка ли е? Или старицата, която нападна Кейт?
	— Нито една от двете. Касандра каза, че била невъобразимо красива. Като Хелън — отвърна Джейсън.
	— Не просто красива _като_ Хелън — погрешно го разказваш, тъпако — прекъсна го Хектор. Криволичеше през трафика като луд, профучавайки непозволено покрай червени светофари и минаващи коли. — Каси каза, че жената изглеждала почти _точно_ като Хелън. Но която и да е тя, Кас е сигурна, че не е на страната на Креон. Той дори не знае, че го следят, което може би е добре за нас, а може и да не е.
	— Защо, по дяволите, никой не охранява къщата? — изкрещя раздразнено Лукас, все още твърде разстроен, за да помисли какво означава видението на Касандра.
	— Аз съм виновен — каза Хектор, а след това продължи, преди малкият му брат да успее да възрази. — Млъквай, Джейс, аз съм този, който й позволи да си тръгне сама след тренировката. Аз го реших и го направих, макар да имах предчувствие, че ще е грешка.
	На Лукас му идваше да издере лицето на Хектор, задето поемаше вината, когато знаеше чия всъщност е грешката. Той трябваше да си провери телефона, той трябваше да наглежда къщата, пак той трябваше да обръща повече внимание на безпомощността на Хелън и по-малко внимание — на меките й ръце и топлата й кожа. Грубо разтри с длани лицето си и се застави да си поеме дълбоко дъх няколко пъти един след друг. Имаше нужда да се довери на Хектор, че ще ги отведе там, а после трябваше да се съсредоточи и да бъде готов за всичко, с което щяха да се сблъскат. Ако изобщо смяташе да бъде от полза, щеше да се наложи да млъкне и да се успокои.
	Когато стигнаха до къщата на Хелън, телевизорът и лампите бяха изгасени, а входната врата беше заключена. Лукас литна нагоре към прозореца на стаята на Хелън, който — както знаеше — тя винаги забравяше да залости. Вмъкна се вътре, а после слезе долу да отвори входната врата на останалите. Не беше взето нищо и в цялата къща нищо не беше разместено. Сякаш Хелън дори не се беше съпротивлявала.
	— Трябва да е познавала жената и да е тръгнала доброволно с нея — каза Хектор, като рязко вдигна ръце. — Това може да е единствената причина, поради която това място не е изгоряло.
	— Освен ако онзи, който я е похитил, не е също толкова добър — добави Джейсън.
	— За какво говориш? — попита Хектор насмешливо. — Сега Хелън е истинско чудовище с тези свои мълнии. Не ме е грижа коя е тази зла близначка, никой не е _толкова_ добър.
	— Близначка — повтори Лукас замислено. — Може да е наистина толкова просто. Тя би имала същите мълнии, същите сили и много повече опит.
	Братята му го гледаха как застана на ръце и колене и огледа пода. Пъхна ръка под една масичка и когато я измъкна, в нея имаше използвана спринцовка за подкожна инжекция.
	— Това изключва вероятността Хелън да е тръгнала по свое желание. Която и да е била жената, дошла е подготвена. И трябва да е знаела за пояса на Афродита и как действа, иначе никога не би успяла да проникне в кожата на Хелън — каза Лукас: дъхът му секна за миг, докато изричаше името й.
	Подаде иглата на Джейсън и отново се сниши да огледа пода за последен път, за да не пропусне нещо. Когато приключи, се изправи и погледна през братовчедите си, вместо към тях, все още замислен. После отиде до прозорците край вратата и погледна навън към бушуващата буря. Загледа как миниатюрните кални свлачища се стоварват с плясък върху автомобилната алея на Хелън и навън на улицата, и разбра, че каквато и пътека да бе оставила Хелън, тя сигурно вече отдавна беше изчезнала.
	— Имаше ли нещо друго във видението на Касандра? — попита Лукас с надежда.
	— Последното нещо, което каза, беше, че според нея Хелън ще е в безопасност до утре сутринта — отвърна Джейсън, като клатеше глава със съмнение. — Кас зърна за кратко Хелън, застанала на един прозорец, който май беше на някакъв хотел в Кънетъкет, но не можеше да е сигурна.
	— Може би Кас е видяла нещо друго — каза Хектор с възможно най-оптимистичен тон. Отвори телефона си и се опита да набере номер, но на екрана проблясваше надпис, съобщаващ, че няма сигнал. — Проверете си телефоните — каза на брат си и братовчед си. Никой от тях нямаше сигнал.
	Лукас влезе в кухнята на Хелън и провери дали стационарният й телефон има сигнал, но и той беше замлъкнал. Когато се прибра при братовчедите си в антрето, електричеството в къщата угасна. Джейсън се приближи до прозореца и погледна към другите къщи в района.
	— В целия квартал няма ток — каза той. — А насам се е отправила силна буря. Предполагам, че сме закотвени тук за известно време.
	— Вие двамата останете тук, в случай че Хелън се освободи и успее да се върне — каза Лукас, като се отправяше към вратата.
	— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — запита Хектор, като го сграбчи за рамото и се опита да го завърти кръгом.
	— Недей — каза Лукас с тих предупредителен тон. Взираха се един в друг, докато Хектор най-накрая се отдръпна и свали ръка от рамото на Лукас.
	— Просто стой далече от небето — предупреди го той. — Няма да си й от полза мъртъв.
	Лукас се отдалечи решително в мрачната буря, без да отговори. Беше обзет от безсилен гняв заради невъзможността да полети и опитите да измисли откъде да започне. Ако можеше да се издигне във въздуха, щеше да има възможност да огледа наоколо, да се ориентира и да потърси нещо подозрително, каквото и да е, но бурята напълно го беше приковала към земята. Внезапно му хрумна, че ако току-що бе упоил момиче, което повечето местни жители на един миниатюрен остров познаваха по физиономия, щеше да иска да се махне от този остров възможно най-скоро, а ако той, Лукас, бе принуден да остане на земята, то всякакви пътувания по въздуха сигурно също бяха отменени. Хелън можеше да бъде отведена от острова единствено с лодка, а дори това беше твърде невероятно и рисковано. Излизането в морето в такова време би било истинско самоубийство.
	Изтича до кея, където научи, че последният ферибот бе заминал преди повече от час, и че бреговата охрана официално бе прекратила всякакво излизане и влизане на кораби и самолети от кея и летището, докато трае бурята. Тази нощ Нова Англия щеше да бъде връхлетяна от познатия мощен североизточен циклон и невъзможното за пътуване време вероятно щеше да продължи и на следващия ден. Лукас се поуспокои, когато научи това. Беше оставил Хелън преди по-малко от час, след като последният ферибот вече беше заминал, така че имаше твърде големи шансове тя все още да е на острова. Надяваше се, че е в някой хотел и в относителна безопасност.
	Пропиля още няколко часа, като обиколи всички мотели и полупансиони близо до ферибота, питайки дали същата вечер не са се регистрирали две жени. За нещастие, макар да имаше много хора, които бяха „заклещени“ на острова и пълнеха хотелите заради бурята, нямаше никой, който да отговаря на описанието на Хелън. Лукас знаеше, че е напразно. Никоя Потомка не беше достатъчно глупава, за да влезе в някой хотел, преметнала през рамо момиче в безсъзнание, и да поиска стая. Похитителката на Хелън, която и да бе тя, може би беше влязла с взлом някъде или дори беше подкупила някого на рецепцията, но и в двата случая Лукас знаеше, че нямаше да разтръби присъствието си. Преследването, което бе предприел, беше безсмислено, като котка, която гони опашката си, но въпреки това не можеше да се откаже. Отби се обратно вкъщи, разбра какво бе съзряла Касандра в следващото си видение по време ма отсъствието му, а после изтича обратно в бурята, преди баща му дори да понечи да възрази.
	Вятърът беше толкова силен, че събаряше дървета и разбиваше издръжливата архитектура на Нантъкет. Дори Лукас, колкото и силен да беше, трябваше да премине към свръхстабилно състояние, за да не се отдели от земята, докато отломки от къщите на хората се срутваха по улиците около него. Кръжащите във въздуха отломки шибаха лицето му, а дъждът, който падаше на полегати струи, се впиваше като хищни нокти в очите му. Цяла нощ продължи да обикаля всеки хотел, мотел и полупансион, за който се сети, като се вглеждаше в прозорците, с очи, които можеха да виждат дори в най-мъждивата светлина, като се надяваше да зърне Хелън.
	Знаеше, че това няма да стане. Касандра му беше казала, че Хелън ще стои на някой хотелски прозорец на другата сутрин, но въпреки това той не можеше да се застави да спре. Нямаше да спре, защото ако по някакво чудо все пак я намереше, изведеше я от този хотел и я върнеше на семейството й, можеше да докаже, че Касандра греши. Всичко, от което имаше нужда, беше да победи Съдбата веднъж, и щеше да знае, че е господар на себе си — не просто някаква предварително написана история, която бива препрочитана отново и отново, за да забавлява космоса — а истински празна плоча, която щеше да му е позволено да запълни с бъдещето, което реши да напише за себе си, каквото и да бе то. Знаеше, че ако можеше само да намери Хелън тази нощ и да я заведе у дома, някой ден щяха да победят Съдбата, и щяха да могат да бъдат заедно.
	Вървя цяла нощ.


	Главата на Хелън бучеше, а в дъното на устата й имаше кисел, тебеширен вкус, сякаш беше сдъвкала таблетка аспирин и не си беше изплакнала устата след това. Усещаше очите си подпухнали, а на пипане кожата на лицето й беше лепкава и гореща, но не се чувстваше толкова обезводнена, както обикновено, когато навестяваше сухите земи. Това беше различно. Внезапно си спомни, че някаква жена я беше упоила. Жена, която изглеждаше точно като нея, но по-възрастна.
	— Пийни — каза един глас, докато Хелън почувства как притискат към устните й сламка за пиене. Очите й се отвориха рязко и тя видя отново жената, която се беше надвесила над нея и държеше чаша вода.
	— Коя си ти? — попита Хелън с дрезгав пресекващ глас. Рязко отдръпна уста от подозрителната чаша с течност и почувства как някакви въжета опъват ръцете й. Беше вързана за легло. Все още непоносимо омаломощена от опиата, който й бяха дали, Хелън знаеше, че ще мине известно време, преди да може да се освободи. Огледа се трескаво наоколо. Намираше се в хотелска стая, която бе осветена от свещи. Все още беше нощ и тя чуваше как вятърът и дъждът блъскат по прозореца зад дръпнатата завеса.
	— Погледни ме, Хелън! Коя мислиш, че съм? — попита жената толкова енергично, че за миг тонът й възпря паниката на Хелън. — Ето, знам, че ще имаш нужда от доказателство. Ще го получиш.
	Жената извади пощенски плик, пълен със снимки. На тях беше самата тя, в края на тийнейджърската възраст. На една снимка държеше мъничко бебе. На друга седеше и говореше с младата госпожа Аоки, докато две невръстни момиченца, едното — русо, другото — чернокосо, си играеха заедно на пода. На трета целуваше Джери над издутия си от бременността корем.
	— Бет — прошепна Хелън, докато очите й се стрелкаха по снимките, които бе търсила през огромна част от детството си.
	— Истинското ми име е Дафна. Дафна Атрей. Предполагам, че ще бъде прекалено, ако поискам да ми викаш „мамо“, а? — каза Дафна с крива усмивка.
	Хелън посочи вързаните си китки:
	— Правилно предположение — отвърна тя, започвайки да се ядосва. — Искаш ли да ми кажеш защо ме упои и ме върза?
	— Защото нямаме време, и ако бях на твое място, щях да изпитвам такава омраза към мен, че нямаше да си дам дори секунда, за да обясня — отвърна Дафна с любящо изражение на лицето. — Освен ако първо не съм зашеметена и вързана.
	Хелън я изгледа гневно, вбесена и все още замаяна от лекарството:
	— Какво искаш от мен?
	Лицето и тялото на Дафна започнаха да се изменят, не само по настроение, но и по форма. В един миг Хелън говореше с по-възрастна версия на самата себе си, а в следващия гледаше жена към шейсетте, с прошарена коса. Преди Хелън да успее дори да ахне, възрастната жена изчезна и беше заместена от брюнетка в края на трийсетте. После и тази жена изчезна, и Хелън отново гледаше към майка си. Дафна вдигна сърцевидното колие на Хелън в едната си ръка и докосна собственото си идентично колие с другата.
	— Трябва да ти кажа много неща за това коя си и откъде идваш. Неща, които ще те наранят — заяви Дафна прямо, почти брутално. — Но нямам никакъв избор. Креон се намира на този остров точно сега, и идва за теб.


	16.

	Около шест часа на другата сутрин Лукас най-сетне прие факта, че времето му е изтекло. Слънцето се беше показало. Следващият ден вече беше настъпил и Хелън вероятно вече стоеше на някой хотелски прозорец, в изпълнение на пророчеството на Касандра. Той знаеше, че най-логичният му начин на действие е да се откаже, да се прибере у дома и да чака сестричката му да види нещо друго, дори и за него да беше почти убийствено да го признае. Не беше победил Съдбата. За пореден път.
	Лукас видя „Пиги“, все още паркирана пред къщата му, и трябваше да се промъкне вътре крадешком. Изглежда, че Джери, Кейт и Клеър се бяха оказали принудени да пренощуват у тях, за да изчакат отминаването на бурята, а това означаваше, че Джери и Кейт все още не знаеха, че Хелън е изчезнала. Доколкото знаеха, Хелън си беше на сигурно място у дома, „заклещена“ с всичките три момчета Делос от другата страна на острова. Лукас знаеше, че лъжата няма да издържи още много дълго, но реши, че някой друг ще трябва да измисли нова история, с която да заблуди Джери. Не можеше да контролира емоциите си по отношение на Хелън достатъчно добре, за да убеди някого, че тя е в безопасност, камо ли пък баща й.
	Лукас влетя през прозореца си и продължи да крачи из стаята си още час. Смътно си даваше сметка за факта, че би трябвало да хапне или да си почине, или да се изсуши, но единствената мисъл, която можеше да задържи в главата си, беше тази за Хелън. Кас щеше да знае, ако тя беше ранена, нали?
	Гостите се събудиха и слязоха долу. Лукас чу как телефонът на Клеър бръмчи, известявайки за текстови съобщения, и разбра, че телефоните отново работят. Слушаше от стаята си, докато Джери и Кейт се опитваха да се обадят на Хелън. Когато тя не вдигна нито мобилния си телефон, нито телефона в дома на Хамилтън, те се разтревожиха и решиха да се върнат вкъщи, за да видят дали е там. Пътищата бяха в безпорядък, но макар че това щеше да ги забави, Лукас знаеше, че разполага най-много с още няколко часа да намери Хелън, преди баща й да осъзнае, че е изчезнала и да се обади на полицията. Щом Джери и Кейт потеглиха, Лукас се сблъска с Хектор и Джейсън на стълбите, когато и тримата излязоха едновременно от стаите си, в които се криеха.
	— Братле, сложи си най-после чиста риза! — скара се Хектор на Лукас веднага щом го видя.
	— Остави — промърмори Лукас, като поклати глава и се опита да подмине братовчедите си, но пред него се изпречи Джейсън.
	— Не мислиш ли, че майка ти и без това е достатъчно разтревожена? Върви и се измий, преди да слезеш долу — каза Джейсън тихо.
	Това си беше чисто и просто опит за внушаване на чувство за вина, но все пак Джейсън имаше право. Лукас кимна и изхлузи ризата си през главата на път за банята. Изми се, облече се и се срещна с останалите от семейството си долу в кухнята. Дори при това положение, всички се втренчиха в него, когато влезе в стаята, а майка му доби вид, сякаш беше видяла призрак. Лукас се огледа и осъзна, че замъгляваше очертанията си. Майка му винаги се разстройваше, когато той правеше това, защото знаеше, че това означава, че той е разстроен. Той направи съзнателно усилие да остави светлината да прави каквото иска и седна в един ъгъл, като прикова очи върху Касандра. После шум от кавга го накара да осъзнае, че Клеър е там.
	— Какво правиш още тук? — казваше Джейсън със слисан глас. — Защо не си тръгна с тях?
	— Никъде не отивам, докато не намерим Лени — тросна му се в отговор Клеър.
	— Ние? — избъбри Джейсън, но Клеър властно вдигна ръка и изрови вибриращия си телефон от задния джоб.
	— Ей, хора — каза Клеър, като погледна номера на дисплея. — Хелън е.
	— Дай ми да говоря с нея — настоя Лукас, като скочи от стола си и протегна ръка да вземе телефона.
	— Тя се обажда на мен, не на теб — каза Клеър тихо.
	Тя вдигна телефона, моментално задавайки на Хелън няколко въпроса наведнъж. После замълча за миг и включи телефона на високоговорител.
	— Добре, Лен, всички те чуваме. Какво има? — попита Клеър, като оглеждаше останалите от семейството на Лукас, но избягваше да срещне неговия поглед.
	— Аз съм с майка ми, Дафна, и единствено с нея. Не сме принудително задържани от друг човек, семейство или Династия — оповести Хелън така гладко, сякаш говореше на запис. — С майка ми се готвим да заминем от острова заедно и молим да ни позволите да го напуснем в мир. Не се намирам в никаква физическа опасност. Знаете, че всичко това е вярно, защото вашият Търсач на истината може да го чуе в гласа ми. Сбогом. Всички ще ми липсвате.
	Линията утихна. Лукас се взираше в телефона, докато Клеър изключи високоговорителя, приближи телефона до ухото си и повтори името на Хелън няколко пъти.
	— Това не беше тя — настоя Лукас, като поклати глава няколко пъти. Чувстваше, че нещо не е наред, сякаш някъде се спотайваше лъжа. От Хелън не се очакваше да го изостави. Никога. — Тя никога не би ме нарекла „Търсач на истината“ по този начин.
	— Лукас, тя беше — настоя Клеър, като най-накрая го погледна в очите и при това му отправи тъжен поглед. — Знам, че звучеше наистина странно, но беше Хелън. Знаеш това.
	— Тя лъжеше ли? — обърна се Кастор към Лукас.
	— Не — отговори Лукас дрезгаво, сякаш гласът му не можеше изцяло да приеме нещо, за което останалата част от него знаеше, че е толкова _погрешно_. — Тя не изрече лъжи.
	— Значи Дафна е жива — промълви Палас с разширени от шока очи.
	— Все още не знаем дали „Дафна“ е Дафна Атрей — каза Кастор, като препречи пътя на брат си, за да не излезе от стаята.
	— Достатъчно, Кастор. Просто спри — каза Палас, с глас натежал от нотка на умора. — Помислих си, че Хелън е онази блудница Атрей, когато я видях за пръв път!
	— А Хектор направо е одрал кожата на Аякс, Лукас пък изглежда като някое от децата на _Посейдон_ от Династията на Атина! — изкрещя Кастор, изгубвайки търпение. — Много по-често начинът, по който изглеждаме, зависи от Съдбата, а не от нашите Династии. Знаеш това така добре, както го знаем всички! Майката на Хелън би могла да е всяка от петте различни жени на име Дафна, за които чухме, че са загинали в клането преди повече от осемнайсет години.
	— Готов си да сториш всичко, за да запазиш мира, нали? Дори да оставиш онази жена да се измъкне — каза Палас, като се провря със сила покрай Кастор и отметна от рамото си ръката на Хектор, който се опитваше да го удържи.
	Лукас автоматично пристъпи напред, за да пази гърба на братовчед си. Хектор можеше с лекота да надвие баща си, ако му се наложеше, но Лукас не искаше те въобще да се бият. Една схватка щеше да го забави да намери Хелън, а Лукас не можеше да се отърси от завладяващото усещане, че се случва нещо много нередно.
	— Къде отиваш, татко? — попита Хектор уморено, отдръпвайки се от физическата схватка.
	— Да намеря жената, която уби брат ми — изрече Палас през стиснати зъби, докато крачеше към вратата.
	— Няма да отидеш — каза Касандра.
	Всички в стаята замръзнаха при звука на гласа й. В него имаше звънлива и отекваща нотка, сякаш говореха няколко души едновременно. Гласовете, които излизаха от нея, бяха стари, млади и всякакви съчетания между двете, и говореха едновременно в съзвучие. Лукас видя как Клеър инстинктивно отстъпи назад към Джейсън, ужасена. Устата на Касандра сияеше, а косите й се гърчеха и извиваха около главата й като змии.
	— Лукас, синът на Слънцето, е единственият, който може да види лицето, което търси — продължи да пророкува тя. — Той ще намери дъщерите на Зевс, онези, които са възлюбени от Афродита, и ще им даде подслон в Кралската Династия на Тива. О! Внимание! Измяна!… — Тя млъкна рязко и неуверено. Светлината около нея угасна и тя затрепери. Изглеждаше изплашена, но дори Лукас не искаше да се приближава до нея.
	— Добре ли си? — попита я Лукас тихо от отсрещния край на стаята, като наруши неестествената тишина. Тя кимна и разтри с длани раменете и ръцете си над лактите: изведнъж вече изглеждаше много по-дребна, отколкото беше в действителност.
	— Ще трябва да вземеш със себе си Хектор и близнаците предупреди тя. — Мисля, че ще има битка.
	— И аз ще отида — каза Кастор, но Касандра поклати глава.
	— Ако Дафна види теб или Палас, ще избяга — каза тя, като сви извинително рамене.
	— Значи нашите деца трябва да се изправят срещу нея сами. Не! Дафна е прекалено опасна. Не можем да им позволим дори да се _доближат_ до нея — възрази Палас, докато гневът му отстъпваше място на страха. — Тя прелъсти Аякс и го уби!
	— Не сме сигурни в това! — изкрещя Кастор в пристъп на безсилен гняв.
	За миг изглеждаше, че Кастор ще удари брат си, но Хектор се вмъкна между тях. Лукас почти изкрещя от безсилно раздразнение, питайки се как Потомците изобщо бяха оцелели толкова дълго. Вечно се хващаха за гушите, а нищо от тези междуособни спорове не го приближаваше към Хелън.
	— Всички се успокойте! Чичо. Татко — каза Хектор, като се обърна от единия към другия и заговори успокоително на двамата. — Можем да се справим с това.
	Чу се задъхан смях — горчив звук, който привлече вниманието на всички. Когато Лукас хвърли поглед, Пандора беше покрила устата си с длан, а очите й се наливаха със сълзи. Тя погледна нежно Хектор и му заговори иззад дланта си.
	— Звучиш точно като него, знаеш ли — каза тя със странна усмивка. — Като Аякс. Сякаш започва нов цикъл.
	— Не започва никакъв нов цикъл, лельо Дора. С мен всичко ще бъде наред — каза Хектор с наперена усмивка. — Всички ще се върнем след два часа с Хелън и Дафна, здрави и читави.
	— Къде е тя? — обърна се Лукас към Касандра, облекчен, че най-сетне прави нещо.
	— Хелън и майка й са някъде близо до ферибота, но обикалят, не мога да определя точно къде се намират — отвърна тя.
	Лукас почувства как братовчедите му се подреждат зад него, когато той се обърна и се отправи към вратата.
	— Чакайте! Идвам с вас — настоя Клеър, докато подтичваше, за да настигне бързите Потомци. — Лени има нужда от мен.
	— Наистина си откачена, знаеш ли? — каза Джейсън презрително, но Лукас долови възхищение зад престорения му гняв. — Оставаш тук.
	— Но _аз_ мога да говоря с нея! Мен ще ме послуша — изтъкна разумно Клеър, като вдигна ръце и притисна длани към гърдите на Джейсън, за да му попречи да я подмине. Погледна Лукас, умолявайки го да се съгласи с нея, но той не можеше да направи това.
	— Никъде не отиваш, дребосък — каза Хектор, слагайки край на спора. — Ако се завърже схватка, може да се окажеш лесна мишена, а не искам никой да пострада, докато се опитва да те предпази. — Той хвърли многозначителен поглед към брат си.
	— Не се тревожи, ще я доведа обратно — успокоително се обърна Лукас към Клеър. Последва братовчедите си и скочи и пикапа. — Само, _моля те_, остани тук и се пази.
	— Разбира се — отвърна Клеър с най-почтителния си тон. За Лукас не беше нужно да е Търсач на истината, за да разбере, че тя лъже.
	Надяваше се, че тя няма да направи нещо твърде глупаво, но не можеше да спре, за да открие какво крои. Хелън щеше всеки момент да напусне острова. Лукас не знаеше дали има частица от дарбата на малката си сестра, но просто _знаеше_, че ако Хелън го оставеше сега, той можеше да я загуби завинаги.


	17.

	Креон застана отстрани край голямата къща, напълно обгърнат в плащ от сенки, и изчака, докато братовчедите му потеглиха с бясна скорост в черния си джип, преди да затича след тях. С лекота можеше да поддържа същата скорост като движещата се кола, и стига да останеше обгърнат в облак от тъмнина, можеше да разчита, че мрачното време ще го опази идеално скрит. От стотици години никой друг Потомък нямаше контрола на Креон над светлината, а в облачен ден дори друг син на Аполон не можеше да го види.
	Креон беше проследил Джейсън и Хектор обратно до голямата къща от дома на Хелън тази сутрин. Тъй като не разполагаше с нищо друго, на което да се опре, реши, че най-добрият начин на действие ще бъде да подслуша отчуждените си близки. Баща му му беше разказал за способността на пояса на Афродита да променя формата си, и той знаеше, че няма друг избор, освен да изчака набелязаната му жертва да се разкрие. Предположи, че в крайна сметка тя ще се свърже с предателите, и се оказа прав. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да ги проследи и да вярва, че братовчедите му ще го отведат право при нея.


	Хелън погледна навън през прозореца на хотела, претърсвайки с поглед почти пустата улица отдолу, но не видя Лукас никъде. Беше се надявала да го види още веднъж, за последен път, преди да си тръгне, дори и той да не я видеше. Това беше една твърде малка надежда, но очевидно дори и малкото пак беше твърде много. Лукас си беше отишъл, бурята приключваше и скоро тя и майка й щяха да бъдат на първия ферибот, който потегляше от острова.
	— Хелън — обади се Дафна иззад гърба й. — Носиш собственото си лице. Трябва да бъдеш последователна, иначе ще ни разкрият.
	Хелън се обърна и се съсредоточи да създаде образа на миловидната брюнетка, в каквато двете с майка й бяха решили тя да се превърне, докато бягаха.
	— Много по-добре — каза Дафна с доволно кимване. — Все още не мога да повярвам, че никога не си се натъкнала сама на тази си сила.
	Хелън нямаше отговор за това. Беше твърде смутена от новооткритата си сила и новооткритата си майка, за да реши дали тя й отправя комплимент или оскърбление. Приближи се до тоалетката в спалнята, за да погледне непознатата в огледалото. Поясът на Афродита можеше да я направи да прилича на всяка жена по света, но тя беше имала само няколко часа да се упражнява с него. Майка й и беше обещала да я научи как в бъдеще да приема всякаква възраст, раса или пол, но макар че засега се придържаше към проста маскировка, пак беше неузнаваема, стига да не забравеше да поддържа илюзията.
	— Не е нужно да запазваш сърцевидната форма на твоята част от пояса на Афродита, нали знаеш — каза й майка й, като застана зад Хелън и я погледна в огледалото.
	— Да, знам. Поне това разгадах сама — отговори Хелън с гласа на непознатата.
	Колието на Хелън беше истинският пояс на Афродита, защитната половина, която я правеше неуязвима за оръжия. Половинката на Дафна представляваше украшенията на Афродита, и макар да не можеше да спре острие или бомба с кожата си, както Хелън, онова, което можеше да прави, беше потенциално по-плашещо. Дафна беше неустоима за всеки, когото решеше да омае.
	— Е, радвам се. Винаги съм носила моята половинка като сърце и винаги съм се надявала, че и ти правиш така — каза Дафна стеснително. — Предполагам си мислиш, че нямам право да тъгувам за теб и да чувствам, че ми липсваш. Но наистина ми липсваш.
	Дафна опипа с пръсти сърцевидното си колие и отвори уста да каже още нещо, но се спря и влезе в другата стая да подреди багажа си за десети път. Една част от Хелън искаше да изтича след майка си и да й каже как и тя винаги се е надявала, че колието й е връзка между тях. Друга част от нея обаче искаше да изтръгне това нещо от врата си и да го запрати във „взетото назаем“ лице на майка си.
	Хелън още не беше сигурна докъде стига силата на убедителността на Дафна. Идваше от пояса на Афродита, следователно беше възможно Дафна да е неустоима само в сексуално отношение, но Хелън болезнено си даваше сметка колко бързо се беше съгласила да напусне дома си и хората, които обичаше. Следваше жена, която не помнеше, към място, което не беше виждала никога, и беше взела решението да го направи за по-малко от час. Хелън премисли всичко, което беше научила, като търсеше някакъв намек, че я контролират, но когато събра всички доказателства, разбра, че не беше нужно някой да й промива мозъка, за да поиска да избяга.
	След онова, което Дафна й беше казала, Хелън беше толкова отвратена от себе си, че щеше да избяга, независимо от всичко.
	— Гладна ли си? — попита Дафна. При звука, Хелън отскочи от прозореца и пусна виновно завесата. Без дори да го осъзнава, отново бе търсила с поглед Лукас.
	— Не — отвърна, неспособна да вдигне поглед от килима.
	— Е, все пак ще трябва да ядеш и е добре да изпробваме новото ти лице, преди да се качим на ферибота — каза Дафна с гримаса. — Ще излезем на закуска, преди да се наложи да пътуваме през този проклет океан.
	Хелън се опита да възрази — да изтъкне колко глупаво би било да изпробват способността й да запази новата си външност, с толкова малко практика — но Дафна само сви рамене и каза, че щяло да бъде по-лесно да я изпробват на суша, преди да се впуснат в плаване. Изглежда, че страхът на Хелън от океана беше по наследство. Дафна го ненавиждаше, а когато си спомни онова, което й бе казал Хектор — че собствената й неприязън към океана идвала от неспособността й да го контролира — Хелън предположи, че майка й сигурно има огромна мания за контрол, за да мрази океана толкова ожесточено. След бърза проверка, за да се уверят, че никоя от двете не носи дрехи, по които могат да ги познаят, Дафна извлече Хелън навън на улицата с обещанието, че ще бъде „забавно“.
	Бурята беше смляла опадалите есенни листа, превръщайки ги в нещо като червено-кафява паста, която покриваше калдъръмените улици и задръстваше преливащите канавки. Дъждът постепенно спираше, а вятърът утихваше, но долната част на облаците все още беше с цвят на размазани сивосини сенки за очи, а водата се стичаше надолу по тротоарите в импровизирани реки, отправили се към морето. Тук-там лежаха повалени клони, останали без листа, а задните им краища, току-що откършени от дърветата, завършваха с пресни бели трески, които стърчаха във всички посоки като разсипани кутии с клечки за зъби. Хелън усещаше във въздуха мириса на дървесни сокове, докато малкото дървета на острова сълзяха, изгубили битката с вятъра. С ум, изпълнен с разстройващите образи на мъртви дървени войници и огромни дървени коне, последното й желание беше да яде.
	— Нищо няма да е отворено — възрази Хелън, но знаеше, че не е вярно.
	— Някога живеех тук, знаеш. И ако има едно нещо, което съм научила… — Дафна закрачи уверено и решително покрай затворените с дървени капаци витрини на нервните продавачи на картини, и надолу по пресечката, където пред „Кафенето за бързо похапване“ се оформяше опашка. — То е, че „китоловците“ не обичат нищо повече, от една наистина хубава буря — довърши тя с наслада.
	И беше вярно. Съгражданите на Хелън се гордееха с умението си да оцеляват след всичко, което майката природа запратеше по тях — каквото и да беше то. Беше вид перчене, но също и начин за създаване на близост. Обичаха хубавичко да се посмеят заедно на виещия вятър, леда, снега или дъжда, докато всички търсеха изпадналите си в паника котки и си помагаха в изваждането на градинските мебели от всекидневните си.
	В квартала нямаше ток и хората още метяха стъкла от счупените прозорци. Въпреки всичко това, Хелън изобщо не се изненада, че в кафенето приемаха клиенти. Всъщност знаеше, че в този момент баща й и Кейт бяха на шест пресечки оттам, в новинарския магазин, проверявайки щетите. Знаеше също и че ако хората започнеха да се мотаят отпред с гладни изражения, Джери и Кейт щяха да отворят вратите и да ги нахранят. При положение, че хладилниците не работеха, и без друго щеше да се наложи бързо развалящите се продукти да бъдат изядени или изхвърлени, а Кейт далеч би предпочела да даде храна на съседите си, отколкото да я гледа как се разваля.
	Хелън си помисли за миг, че би трябвало да е там с тях, но после зърна новото си отражение в единствената витрина на „Кафенето за бързо похапване“, която не беше счупена. Тя не беше Хелън. Беше миловидна брюнетка от континента и заедно с простоватата си майка с конска физиономия бяха на почивка в Нантъкет. Тези две туристки не дължаха никому нищо.
	Хелън седна, сложи салфетката в скута си, и си поръча това, което кафенето можеше да приготви на газова печка — яйца, бекон и кафе, разтворено във вряла вода. Докато побутваше храната си из чинията, в закусвалнята влезе Мат. Очите на Хелън се разшириха, когато Мат погледна право към нея, и по навик си пое дъх да го поздрави, но очите му пробягаха покрай нея.
	Беше очевидно, че Мат беше влязъл в кафенето да я търси. Хелън изпъшка тихо и разтри уморените си очи — Клеър сигурно му беше казала, че тя е изчезнала. Хелън се запита още колко ли неща знаеше Мат за нея. Като познаваше Мат и знаеше колко е умен, Хелън беше сигурна, че е разгадал сам част от тайната й, както Клеър.
	За миг й се прииска той да я намери, но той оглеждаше стаята за ярко русата коса на Хелън. Когато очите му не я забелязаха веднага, той се предаде. Искаше й се да го замери със салфетката си и да изкрещи, че седи на десет крачки от него, но осъзна, че беше глупаво от нейна страна да го обвинява, че не я е познал. Въпреки това й беше обидно да не бъде разпозната от човек, когото познаваше от пеленаче. Докато гледаше как Мат излиза от кафенето, не можа да възпре чувството, че е безлика, сама и реална горе-долу колкото призрак.
	— Така е по-добре за него — каза Дафна утешително, като посегна през масата да хване ръката на Хелън. — Човеците, които ни обичат, никога не издържат дълго. Потомците привличат трагедиите като магнит. По-безопасно е за тях, ако си тръгнем, преди да започнат неприятностите. Точно затова не дадох на Джери повече време…
	— Никога не си обичала баща ми, искам да кажа Джери — прекъсна я Хелън горчиво. Рязко издърпа ръка изпод тази на майка си.
	— Не, не съм. Няма да те лъжа, за да ти стана по-симпатична — отвърна Дафна, като отмести отблъснатата си ръка, за да вземе сметката. — Но никога не съм желала злото на този човек. Не забравяй — той е единственият, на когото поверих дъщеря си. Мразиш ме, че не съм обичала Джери? Чудесно. Но най-малкото, което можеш да направиш, е да ме уважаваш, задето съм разбрала колко е специален, и затова, че съм ти дала този дар — да мислиш, че той е твой баща.
	— Джери _е_ мой баща във всяко важно отношение — каза Хелън, като се завъртя и се измъкна от провисналото кресло на сепарето.
	Изчака, обърнала гръб, докато Дафна хвърли на масата няколко банкноти. Докато отиваха към хотела да си вземат нещата, Хелън забеляза Хектор. Той погледна право към нея, а после плъзна поглед покрай нея, точно като Мат. Близнаците бяха с него, обикалящи бавно около ферибота. Хелън чу как Ариадна извика на Мат — звучеше изненадана, че го вижда, — но Дафна я издърпа в хотела, преди тя да успее да ги чуе какво си казват. Хелън чу да споменават името на Клеър точно преди вратата да се затвори зад нея, и така стана невъзможно да чуе какво казват за нея, дори със слуха си на Потомка.
	Лукас беше във фоайето на хотела. Хелън не видя лицето му, но пък и не й беше нужно. Дори и само да го беше зърнала, докато изчезваше зад някой ъгъл на половин миля от нея, пак щеше да го познае. Тя извърна лице, знаейки, че не може да го погледне, иначе щеше да изгуби концентрация и да позволи на маската си да се смъкне. Докато бързаше нагоре по стълбите заедно с майка си, едновременно се надяваше и се опасяваше, че той ще извика името й, но, разбира се, той не го стори.
	Обратно в стаята, Хелън грабна малкото си вещи и ги отнесе до вратата в антрето, като криеше просълзените си очи и зачервения си нос възможно най-добре от майка си. Опита се да пусне тъмната коса на непознатата да падне и да закрие лицето й, но за нещастие това момиче имаше малки плитчици. Докато майка й проверяваше стаята за последно, преди да тръгнат към кея, Хелън избухна в странен, неуместен смях, внезапно спомнила си последния път, когато се беше возила на ферибота. Беше в деня, когато Клеър за първи път й разказа за новото семейство, нанесло се в голямата къща в Сконсет. Клеър беше сигурна, че ще има по някое момче мечта, което да се влюби във всяка от тях, а Хелън пък бе убедена, че Клеър се държи нелепо. Толкова убедена, че беше сменила темата и беше започнала да се чуди на глас дали да си отреже косата.
	— Е, Клеър беше абсолютно права — промърмори Хелън на себе си, като се засмя през сълзи. — _Наистина_ ми е гадно да нося плитчици.
	С все още пресекващ дъх след почти безумния смях, Хелън отвори рязко вратата на хотелската стая, за да излезе, и се сблъска с Лукас. За частица от секундата той забеляза сълзите на Хелън и шокираното лице на непознатата жена до нея. Лукас грабна Хелън за ръката и я издърпа от жената, като се изпречи между тях.
	— Какво си й направила? — обърна се той заплашително към Дафна.
	— А ти пък кой си? — попита Дафна с провлачен южняшки акцент. Лукас отправи към жената объркан поглед, а после погледна обратно към Хелън.
	— Хелън, коя е тази жена? — попита той.
	— Влизай вътре — каза Дафна, зарязвайки фалшивия акцент. — Хайде, Хелън. Разкрити сме. Той вижда истинското ти лице.
	— Но как? — попита Хелън, като погледна надолу към ръцете, които не бяха нейни, към тялото, което не й принадлежеше, и последва Лукас обратно в стаята.
	— Защото те обича. — Дафна затвори вратата зад тях. — Поясът на Афродита не може да скрие лицето от влюбения, може само да го разкрие. За него никога няма да бъдеш друга, различна от самата себе си, защото той те обича точно каквато си.
	Дафна разтри раздразнено слепоочията си при това ново и дразнещо развитие на нещата. Обърна се към Лукас и заряза маскировката си. Той ахна.
	— Ти _си_ всичките онези жени — каза Лукас, когато си спомни какво бе видяла Касандра. — Хелън, това е жената, която те нападна, това не е истинското й лице…
	— Знам. Дори знам, че точно тя е наранила Кейт в уличката — каза Хелън, като преглътна мъчително. — Мислех си, че съм аз — че аз съм поразила Кейт с електрошок, без да искам.
	— Хелън, ти не си виновна — каза Дафна: звучеше почти раздразнено при тази мисъл.
	— Опитвала се е да ме похити, за да ме отведе от семейството ти, преди да откриете коя съм в действителност — продължи Хелън, без да обръща внимание на Дафна. — Знаела е, че не бих й се доверила, и че буквално ще трябва да ме върже, за да ме накара да я изслушам. Така че направи точно това. Но това е истинската ми майка, а това е истинското й лице, Лукас. Това е нашето лице.
	— Не е възможно — каза Лукас, като премести поглед от Хелън към Дафна и обратно. — Никой Потомък няма толкова близка прилика с друг.
	— Носителките на Пояса на Афродита винаги приличат на първата Потомка, която го е притежавала — каза Дафна.
	— Елена от Троя — каза Лукас тихо.
	Хелън кимна, после поясни, без да поглежда майка си:
	— Афродита и Елена са били полусестри и са се обичали много. Когато започнала обсадата на Троя, Афродита дала на Елена този пояс, за да я предпази. Оттогава той се предава от майка на дъщеря, заедно с лицето.
	— Лицето? — попита Лукас.
	— Заради което потеглили хиляда кораба — каза Дафна, повтаряйки автоматично титлата. — Това е нашето проклятие.
	— Елена от Троя е принадлежала към Династията на Атрей — каза Лукас, като се отпусна тежко в един стол с права облегалка, който красеше антрето. — Значи Палас беше прав. Ти си Дафна Атрей.
	— Предполагам, че Палас трябваше най-после да излезе прав за нещо — изсъска Дафна, а после се възпря и смекчи тона. — Знам, че е твой чичо, но имаме сложно минало. Баща ти беше различен. Беше много мил към мен, или поне се опитваше да бъде. Фуриите превръщат милото държание в много относително понятие.
	— Фуриите — каза Лукас, когато го осени една идея. — Защо не виждам Фуриите, когато съм близо до теб?
	— По същата причина, по която семейството ти вече не ги вижда около Хелън. Вие двамата рискувахте живота си, за да се спасите взаимно, и това ви освободи от кръвния дълг. Много отдавна преживях нещо подобно с друг член на Тиванската Династия. Но нямам време да ти обяснявам цялата история — каза Дафна, но не грубо. — Хелън и аз трябва да се махнем от този остров, и трябва да го направим сега.
	— Не — каза Лукас, като погледна Хелън. — Върнете се с мен, и двете. Семейството ми…
	— Семейството ти ме иска мъртва — отвърна Дафна студено.
	— А Креон е тук, за да залови Хелън. Трябва да я отведа от този остров и ако я обичаш така, както знам, че я обичаш, ще ми помогнеш да го направя.
	— Аз мога да защитя Хелън от Креон — каза Лукас предизвикателно, като все още чакаше Хелън да го погледне, но тя отказваше.
	— Как? Нима си готов да станеш убиец на собствените си роднини? Прокуденик? — попита Дафна сурово.
	Лукас рязко завъртя глава да погледне Дафна, реагирайки на една фраза, която бе възпитан да ненавижда. За миг я мразеше, но само защото беше права.
	— Не можеш да защитиш Хелън срещу собственото си семейство — не и до смърт. Единствено аз мога да я предпазя сега — продължи Дафна, с тон, който намекваше, че изпитва искрено съжаление към него. — А най-добрият начин да го направя е да я отведа далече от Креон.
	— Няма да му позволя да я доближи. Не ме е грижа какъв трябва да стана — каза Лукас, обсебен от мисълта за Хелън и обезпокоен от начина, по който тя сякаш го отбягваше. Улови ръцете й.
	— Лукас. Пусни ме — каза Хелън тихо, като издърпа ръцете си от неговите. Той млъкна, доловил, че всеки миг ще се случи нещо много нередно. Отново. — Ако ме обичаш, ще ме оставиш да си отида. Обичаш ли ме? — Гласът й беше толкова тънък като хартия, че пресекваше.
	— Знаеш, че те обичам — отвърна той смутен. — Ако си изплашена, избягай с _мен_, както планирахме. Знаеш, че ни е писано да бъдем заедно, знам, че можеш да почувстваш това, точно както го чувствам аз.
	— Искам да ме пуснеш да си отида — каза тя простичко, когато най-накрая срещна погледа му и го задържа.
	Вместо да си мисли как посърва лицето на Лукас под бремето на изненадата и тъгата му, Хелън си представи сърцето си като огромна вана, пълна с вода. Всички чувства, които беше изпитвала през живота си, и добрите, и лошите, бяха просто нишки хранителен оцветител в онази вода, а цялата прекрасна смесица се оттичаше надолу в канала. Единственото, което трябваше да направи, беше да изчака още няколко секунди и мивката щеше да е празна.
	— Чуваш истината в това, което казвам, нали? — продължи тя безмилостно. — Искам да ме оставиш да си отида.
	Лукас си пое дъх и го задържа за един дълъг миг, докато осъзна, че Хелън не го лъже. После кимна и вдиша отново с безстрастно изражение.
	— Вярвам, че искаш да се махнеш от мен точно в този момент, но знам също и какво _ще се случи_, независимо какво иска някой — каза той.
	— Оракулът! — възкликна тихо Дафна, разбрала какво има предвид Лукас. — Оцеляла е след първото си пророчество. С ума си ли е все още? — попита тя задъхано.
	Той кимна рязко в отговор на нетактичния й въпрос.
	Дафна закрачи разсеяно, сякаш хиляда мисли бяха започнали да се блъскат из главата й. Изведнъж престана да се движи и се втренчи в Лукас.
	— Какво каза тя за нас? — попита.
	— Че възлюбените на Афродита ще намерят подслон в Тиванската Династия — отвърна Лукас, без да показва никаква емоция. — Така че, виждате ли, ще се върнете с мен.
	— Очевидно — каза Дафна, като извърна длани нагоре в знак на подчинение. — Хелън, вземи си нещата.
	Челюстта на Хелън увисна и тя се втренчи невярващо в майка си. След всичко, което Дафна й беше казала, за да я махне от Ливанската династия, в тази промяна нямаше никаква логика.
	— Но ще изпуснем ферибота… — запелтечи Хелън, все още несигурна.
	— Оракулът проговори — каза Дафна, като нарами чантата си с алчно изражение в очите. Хелън нямаше представа какво е намислила майка й, но тъй като й липсваше всякаква причина да възрази, тя нямаше друг избор, освен да се подчини.
	Хелън и Дафна приеха маскировката си и тримата слязоха във фоайето на хотела. Лукас ги помоли да изчакат за миг, когато стигнаха до предната врата. Извади телефона си и се обади на Хектор, като му каза да докара колата при входа на хотела.
	— Останете тук — каза твърдо. — Нека да проверя улицата, преди да излезете. Хектор каза, че Креон се е отправил в нашата посока.
	— Не е необходимо, Лукас. Стига да се държиш на разстояние от нас, ние сме добре скрити — каза Дафна уверено, докато излизаше на тротоара, търкаляйки зад себе си елегантния си кожен куфар.
	Докато гледаше как майка й се отправя към вратата, Хелън случайно хвърли поглед отсреща. Креон стоеше от другата страна, втренчен нагоре към прозорците на хотела със своето отблъскващо отраженията зрение. Наведе очи, когато видя Дафна.
	Щом видя Креон, сетивата на Хелън се върнаха към последния й сблъсък с него. Все още можеше да почувства влажния му дъх във врата си, когато той прошепна в ухото й „preciosa“ точно преди да я намушка. Най-вече си спомняше задушаващата тъмнина, която я беше оставила с чувството, че е изгубена в космоса и напълно безпомощна. Отекващият спомен за ужаса, който почувства, я накара да забрави за момент, че и тя, и майка й бяха защитени чрез взетата си назаем външност.
	— Мамо! Спри! — изпищя тя инстинктивно, като протегна ръка да дръпне Дафна обратно в хотела.
	Креон срещна погледа на Хелън, когато тя изпищя. После видя как братовчед му Лукас се приближава решително и неистово сграбчва непознатото момиче. Креон премести поглед от миловидната брюнетка към Лукас, като забеляза как я прегърна закрилнически. После погледна отново към простоватата жена със скъпия куфар и се усмихна. Притича през улицата със сведена глава и повдигнати рамене като бик.
	— Дафна! Той знае! — извика Лукас, като бутна Хелън зад себе си и хукна невъзможно бързо, за да препречи пътя на Креон.
	Братовчедите се сблъскаха насред улицата, и двамата — използвайки инерцията, за да вложат сила в първите си юмручни удари. Лукас обаче можеше да прави нещо, което Креон не очакваше. В последния момент накара гравитацията да го притегли по-силно, и в стабилното си състояние отблъсна зашеметения си противник назад на асфалта, толкова силно, че разби настилката на улицата.
	Частица от секундата по-късно, Лукас хвърли поглед нагоре и видя ужасеното лице на Мат през предното стъкло на колата му, докато настъпваше с все сила спирачките. Мат се опита да спре, но беше твърде късно. Удари двете фигури, които се бяха появили изневиделица насред улицата, и колата му се нагъна навътре, сякаш се беше блъснала в тухлена стена.
	— Лукас! — изпищя Хелън, като се опита да изтича покрай майка си.
	Дафна сграбчи Хелън и я удържа точно когато големият черен джип на Хектор спря със скърцане пред тях, препречвайки пътя на Хелън към мястото на катастрофата. Ариадна изскочи от колата, още преди Хектор да беше спрял напълно, и изтича до развалините.
	— Влизай в джипа! — изрева Хектор на Дафна, като заобиколи от шофьорското място и закрачи гневно към димящата предница на колата на Мат.
	Хелън се бореше, неспособна да види какво става. Още викаше Лукас по име, когато Джейсън и Дафна я натовариха като вързоп отзад в джипа.
	— Люк е добре! — каза й Джейсън през стиснати зъби, докато се бореше с нея. — Хелън, моля те! И без друго привличаме достатъчно внимание.
	Припомнила си къде се намира, Хелън се застави да се успокои и да седне на задната седалка. Плъзна се към един от затъмнените прозорци и въздъхна с облекчение, когато видя Лукас да стои пред унищожената кола на Мат. Беше невредим и държеше Хектор, за да му попречи да хукне нанякъде. Креон беше изчезнал, затова Хелън предположи, че Хектор се опитваше да го последва. За миг изглеждаше, сякаш Лукас ще удари Хектор, но после му прошепна нещо, което изглежда убеди упорстващия му братовчед, и изведнъж Хектор се успокои и кимна.
	— Изглежда точно като Аякс — прошепна Дафна зад нея, с очи, приковани върху Хектор.
	Хелън хвърли кратък поглед към майка си, после насочи вниманието си обратно към останките от катастрофата. Ариадна помагаше на Мат да излезе от колата си, като го придържаше изправен. Той залиташе с окървавена глава, блед и с изцъклени от удивление очи, но не изглеждаше зле ранен.
	— Трябва да те отведем до някоя болница — настоя Ариадна, докато оглеждаше неравните зеници на Мат.
	— Не — каза Мат ожесточено. — Няма начин да обясня това. Нормалните хора не стават и не си тръгват, след като си ги прегазил с кола.
	Всички знаеха, че е прав. Дори с мозъчно сътресение, Мат мислеше бързо.
	— Ти си удари главата — каза предупредително Джейсън, докато Потомците се стрелкаха помежду си с несигурни погледи.
	— И _въпреки това_ знам какво видях. Вижте, не се тревожете за мен, никога няма да изпортя приятел, но сега трябва да вървим — настоя Мат. — Преди да дойде полицията.
	— Ари? — попита Джейсън, като погледна искрено близначката си в очите. — Има ли опасност за живота му?
	Ариадна прокара ръце точно над черепа на Мат: от дланите й се излъчваше слабо сияние.
	— Ще се оправи напълно — каза тя след един кратък миг. Поведе Мат към джипа на Хектор, но Мат се изкикоти и се закова на място.
	— Леле. Какво ми направи? — усмихна й се той глуповато.
	— Изцелих те. Това е дарбата ми — отговори тя, като му се усмихна в отговор, внезапно придобивайки изтощен вид.
	— Благодаря — каза Мат. Остави й се да го поведе към джипа на Хектор. — Чакай. Къде е Клеър?
	Хелън беше излязла от джипа и се нахвърляше върху Мат още преди майка й да може да протегне ръка да я спре.
	— Какво искаш да кажеш с това „къде е Клеър“? — настоя Хелън, като сви юмруци толкова силно, че ръцете й затрепериха. — Къде я видя за последно?
	— На предната седалка — отвърна Мат немощно, като посочи към колата си.
	Цялото тяло на Джейсън се стегна. Движейки се толкова бързо, че беше малко повече от размазано неясно петно, той изтръгна вратата на колата с една ръка и нежно измъкна Клеър изпод контролното табло на автомобила с другата. Тя беше в безсъзнание, окървавена и отпусната безжизнено като мокра парцалена кукла.
	— Не — прошепна й Джейсън. — Казах ти да стоиш далече от мен. — Той приближи устните си на косъм от нейните и застина неподвижно като статуя.
	— Как е тя? — попита Ариадна тревожно.
	— Диша — каза той след миг с пресекващ глас. Вдигна глава и погледна близначката си в очите.
	— Ще можеш ли да я изцелиш или не? — попита го тя спокойно, сякаш двамата с близнака си се бяха подготвили за това.
	Той стисна челюст и кимна, но не каза нищо, само отнесе Клеър отзад в джипа и я задържа внимателно в скута си, докато всички други се организираха.
	— Ще се погрижа за колата на Мат и ще те чакам вкъщи — каза Лукас на Хектор, вече замъглявайки подробностите от катастрофата, като изкривяваше светлината около нея.
	— Чакайте — нареди Дафна. Вдигна ръка, сякаш за да помаха на такси, и затвори очи. — Това ще привлече по-малко внимание — каза тя. Дебели нишки перленосива мъгла се издигнаха от водата и дългите, подобни на въжета пипала се устремиха към деликатно наклонените й пръсти. Хелън имаше чувството, че неотдавнашната буря не беше случайна, и се запита дали майка й не я беше предизвикала.
	— Велики Зевсе, Повелителю на облаците — промърмори Хектор под нос, мислейки си същото като Хелън. Сцената на катастрофата изчезна в мъглата, а после той се обърна към Лукас: — Къде ще скриеш колата?
	— В океана. Можем да я почистим, след като се стъмни — отговори Лукас, като се гмурна в гъстата мъгла да бутне колата на Мат, превърнала се в буца изкривен метал и изтичащи отрови, от кея.
	Всички останали се наблъскаха в джипа на Хектор. Целият инцидент — от нападението на Креон до бягството им — беше отнел само няколко минути, а те бяха на цели четири пресечки от мястото на произшествието, когато чуха първата сирена, виеща сред мъглата.
	Пътуваха в пълно мълчание, с изцяло позволена от закона скорост, нататък към Сиасконсет, всеки от тях — затворен в клетката на собствените си шокирани и тревожни мисли. Докато пъплеха бавно по пътя, Хелън не можеше да свали очи от Джейсън и Клеър. Джейсън беше започнал да движи ръцете си на около два сантиметра и половина над тялото й, дланите му сияеха както тези на сестра му, когато беше изцелила Мат. Зашепна в ухото й. Изпусна няколко тихи, искрящи дихания върху затворените й очи, сякаш издишваше енергия право в безсъзнателните й сънища.
	Каквото и да правеше, то помагаше на Клеър, но освен това му причиняваше мъчителна болка. Мънистени капки гъста, лъскава пот избиваха по посивяващата му кожа, докато Клеър сякаш се намести по-удобно в ръцете му и бузите й поруменяха. До момента, когато паркираха в двора на семейство Делос, Джейсън беше толкова изтощен, че без изобщо да пита, Хелън просто вдигна Клеър от скута му и я внесе в къщата вместо него.
	— В моята стая. Бързо — изрече дрезгаво Джейсън, докато Хелън внасяше Клеър в препълнената кухня.
	Шмугна се покрай стреснатите лица на семейство Делос, гушнала Клеър до гърдите си, за да я защити от любопитни погледи, докато тя и Джейсън си проправяха път към стълбите. На половината път нагоре по стълбището почувства как Джейсън слага ръка на рамото й и се обляга на нея за опора. Беше толкова слаб, че едва можеше да поставя единия си крак пред другия. Накрая успя да извърви остатъка от пътя.
	— Как мога да ти помогна? — обърна се Хелън към Джейсън, докато внимателно слагаше Клеър в леглото му.
	— Не можеш — отвърна той, като простря едрото си тяло до това на Клеър. — Аз направих своя избор и ние сме обвързани един с друг, докато тя се възстанови. Това е нещо като последния отпор на един лечител. На този етап или ще успеем да се измъкнем от тази пустиня заедно, или няма.
	— Е, добре — въздъхна Хелън, най-накрая почувствала се обзета от надежда. — Клеър никога не би допуснала някой, на когото държи, просто да умре, особено, за да спаси живота й.
	Видя как Джейсън се усмихна и кимна развеселено, когато си спомни, че независимо колко тежка и безизходна изглеждаше тази ситуация, поне беше обвързал жизнената си сила с истински легендарен боец.
	— Направих всичко, каквото можах, за да не я въвличам в това, да я предпазя от нашия вид — прошепна той, като погледна Хелън в очите.
	— Да, знам. Всички тези ваши спорове, макар че очевидно сте идеални един за друг — каза Хелън, чувствайки се виновна. Джейсън се беше опитал да отблъсне Клеър, за да я опази, но Хелън не беше направила същото. — Сега схващам.
	— Ти имаш да се справяш с други неща — каза той: очите му вече започваха да се затварят. — Върви. Аз ще я преведа през това.
	— Ако изгубиш пътя, ще те последвам там долу — каза му Хелън, вече чувствайки как нагорещеният въздух на сухите земи изсмуква цялата влага от атмосферата.
	Внезапно Хелън осъзна какво бяха сухите земи и защо винаги беше твърде изплашена, за да разпознае истината, когато тя щеше направо да й извади очите. Пустинята, в която се луташе, докато спеше, земята, която сега Джейсън трябваше да прекоси, за да спаси Клеър, беше земята на мъртвите. За един съвсем кратък миг тя видя усилието на Клеър, докато тя объркано, уплашено и беззвучно викаше Джейсън по име. Хелън прогони този разстройващ образ и заговори право в ухото на Джейсън:
	— Знам пътя през отломките и обещавам, че ако не можете да се справите сами, ще сляза и ще изнеса и двама ви.
	Очите на Джейсън рязко се отвориха отново, стреснато, но духът му вече следваше този на Клеър, и макар че се опита да се пребори, очите му се затвориха отново, докато потъваше в дълбок, подобен на кома, унес. Хелън излезе от стаята, доверявайки му се напълно за изцеляването на Клеър. Мислено тя вече се присъединяваше към битката, която я очакваше в дневната.
	Хелън тръгна внимателно надолу по стълбите, чувайки повишения тон на майка си, когато се приближи. Той вече й беше стряскащо познат, макар да познаваше жената само от няколко кратки часа. Гласът на Дафна беше този на самата Хелън, излизащ от главата й, като запис от развален телефонен секретар. Хелън го мразеше — не звука, а чувството, че сякаш беше нечия грешка, обречена да възприеме най-лошите качества на хората, които се предполагаше, че обича най-много.
	Хелън спря за миг, за да събере смелост, преди да влезе в дневната. През няколкото кратки минути, които беше прекарала горе, беше започнала кавга.
	— Значи аз съм виновна? — изкрещя Дафна на Палас, в отговор на нещо, което той току-що беше казал. — Ако всички просто си бяхте останали в Кадис, далече от Хелън, нищо от това нямаше да се случи!
	— Това беше по моя вина — призна Хектор, като се опитваше да накара всички да се успокоят. — Семейството ми трябваше да замине, защото едва не убих свой родственик.
	— Нямаше да си първият — изрече Дафна с ъгълчето на устата си.
	— Какво трябва да означава това? — попита Палас възмутено.
	— Готов ли си най-сетне да си признаеш истината? — попита Дафна горчиво. — Не съм убила Аякс. Тантал го направи.
	— Ти си лъжкиня! — каза Палас, като пристъпи заплашително към нея.
	— Тогава как така съм жива? Тантал каза на всички ви, че лично ме е убил, нали?
	Палас се втренчи яростно в нея.
	— Просто ми отговори на този единствен въпрос. Ако съм убила брат ти Аякс, тогава защо не виждаш Фуриите в момента? — попита Дафна, като разпери рязко ръце, сякаш за да покаже, че не ги крие никъде.
	Всички се спогледаха, сякаш очакваха някой друг да има обяснение, но никой нямаше.
	— Палас, помниш ли как Аякс и аз се мразехме толкова много, че не можехме да припишем това само на гнева на Фуриите, но в същото време не позволявахме да бъдем разделени? Помниш ли как все се търсехме, сякаш не можехме да понесем да сме разделени дори за миг? — попита Дафна с по-мек тон.
	— Той беше луд по теб — каза Палас мрачно и очите му се стрелнаха за кратко към Лукас.
	— И аз — по него. В края на краищата се сбихме, но в последния момент, вместо да се убием взаимно, се случи ужасен инцидент. В крайна сметка взаимно спасихме живота си. Когато направихме това, аз платих дълга си към Тиванската Династия. А той плати своя дълг към Династията на Атрей. След това Аякс можеше да бъде с моето семейство, без да разгневи Фуриите, а аз можех да бъда с неговото. Как бих могла да стоя пред теб, ако това не е истината? — Дафна посочи към Хелън и Лукас. — Видяхте го да се случва отново точно пред очите ви, и всички вече знаете какъв е изходът. Щом Фуриите си отидоха, Аякс и аз се влюбихме.
	— Лъжкиня! — изсъска Пандора.
	— Не — каза Лукас, като поклати глава с опечалено, почти изплашено изражение в очите. — Тя казва истината.
	— Докоснах тялото му със собствената си ръка — изкрещя Пандора: сълзите разкривяваха красивото й като на фея лице в озъбена гримаса. — Беше мъртъв.
	— Мисля, че за няколко секунди и двамата бяхме мъртви — каза Дафна съчувствено. Опитваше се да накара Пандора да я изслуша, но напразно. Пандора клатеше глава на всичко, което Дафна се опитваше да й каже. — Аякс и аз така и не разбрахме в действителност какво точно се случи, но ти се кълна, че не съм го убила.
	Пандора рязко се извъртя от Дафна, като й обърна гръб и все така продължи да клати отрицателно глава. Ариадна отиде да застане до нея и взе ръката й, но Пандора не желаеше да приеме никаква утеха. Пусна ръката на Ариадна и здраво скръсти ръце на гърдите си, сякаш я боляха вътрешностите, лявата й длан беше обгърнала гривната медальон на дясната й китка.
	— О, колко типично! Тиванската Династия си мисли, че знае _всичко_, защото е династията на Оракула — каза Дафна на гърба на Пандора, като почти я умоляваше. — А иронията е, че точно _защото_ си мислите, че знаете всичко, останалите Династии са успели да скрият от вас толкова много неща — нашите реликви, например пояса на Афродита — дори самото ни съществуване. Мислехте си, че Династията на Атрей е изчезнала, но _ето ме тук_. Отвори си очите! Независимо дали искаш да го повярваш или не, Пандора, Аякс и аз спасихме взаимно живота си онази нощ, а след това се влюбихме дълбоко.
	— После двамата избягахте заедно? — попита Кастор, като шокира всички със съчувствения си тон.
	— Нямахме избор. Макар да бях платила дълга си към Тиванската Династия и да можех да съм близо, до когото и да е от вас.
	— Без да разгневя Фуриите, всички вие продължавахте да желаете смъртта ми — отвърна Дафна, като сви рамене. — Аякс каза, че ако можем да обясним на Тантал какво се е случило, той ще вземе нашата страна. Наистина вярваше, че брат ти ще ни помогне. Бяхме толкова млади, само на седемнайсет. — Завладя я силна емоция и тя внезапно стисна юмруците и челюстта си, сякаш отказваше да се разплаче.
	— Довърши историята си — каза Лукас с равен тон.
	— Аякс и аз живеехме на платноходка, криехме се в морето. Тантал дойде с гребна лодка, за да се срещне с нас, защото се бояхме от засада твърде много, за да излезем на брега. В мига щом видя лицето ми, Тантал обезумя. Сбиха се за мен в гребната лодка. Не мога да плувам — кълна се, _не можех_ да стигна до тях. Аякс изгуби — каза Дафна. Взря се право в очите на Лукас. — В онзи ден Тантал заяви, че ме е убил, но очевидно това е лъжа. Преследва ме оттогава насам, може би защото ме иска за себе си, или може би защото възнамерява да ме убие и не иска никой друг да му отнеме Триумфа. Вече не съм напълно сигурна какво иска.
	— Не го вярвам, независимо какво казваш ти, Лукас — каза Палас, като клатеше глава в знак на несъгласие. — Тантал обичаше Аякс.
	— Да, така беше. Той обичаше брат си, а после го уби — каза Дафна, толкова раздразнена, че ставаше жестока. — Сега, като братоубиец, той е Прокуденик и не може да общува с никого от Тиванската Династия, без Фуриите да ви разкрият греха му.
	— Палас — каза Кастор внимателно. — Никога ли не те е смущавал фактът, че брат ни е останал скрит дори когато не са останали други Династии, с които да се бие?
	— Но е имало други Династии, и все още има! — изкрещя Палас, като посочи Хелън и майка й. — Трябва да е знаел, че тя е още жива и че може да прелъсти всеки, дори нас, за да й помогнем да стигне до него.
	— Не съм използвала пояса на Афродита върху теб, Палас. Дори не и за да те накарам да ми повярваш — каза Дафна уморено. — Искам да разбереш със собственото си сърце кой уби Аякс. Имам нужда да повярваш, че не аз съм убила _съпруга си_.
	— Всичко, което тя казва, е вярно — каза Лукас, като прикова очи върху тези на Хелън. — Не е използвала пояса на Афродита. И с Аякс са били женени.
	Хелън извърна поглед, макар че чувстваше как той изучава лицето й.
	— Богините на съдбата са правили това много пъти — изрече напевно Касандра: в очите й се появи сияние, а в гласа й — нотка, която напомняше за Оракула, когато тя за миг надзърна през завесата. — Влюбените под гибелна звезда са като нишката и кройката на тъканта, а моите майки са принудени да повтарят модела отново и отново. Трябва да се поддържа симетрия или тъканта на вселената ще бъде унищожена. Така са съхранени и четирите Династии.
	— И четирите? — повтори Лукас, докато очите му потърсиха тези на Хелън. В неговите очи припламна искрица надежда, но вместо да види собствения си възторг, отразен като ехо в Хелън, нейното лице беше бледо и безизразно. Тя извърна очи.
	— Четири Династии в трима Наследници — продължиха да напяват множеството гласове. — Влюбените под гибелна звезда са съхранили родословията. Тримата ще възродят Атлантида.
	Странна тишина завладя стаята, като паузата между ослепителна светкавица и оглушителния тътен на гръмотевица, който неизбежно следва.
	— Сибила! — изрече внезапно Дафна, обръщайки се към Касандра с най-древната титла на нейния сан. — Умолявам те да ми отговориш! Как могат Потомците да се освободят от Фуриите?
	— Тя още не може да ги контролира! — задъхано прошепна Кастор на Дафна, чието изражение бе станало жадно и отчаяно. В ума на Хелън проблесна споменът за внезапното решение на Дафна да се върне в Тиванската Династия с Лукас, и тя разбра, че през цялото време майка й беше искала точно това.
	Кастор сграбчи Дафна за ръката, издърпвайки я от дъщеря си, но бе твърде късно. Трите Богини на съдбата бяха официално призовани в тялото на Оракула, за да отговорят на пряко зададен въпрос, и не можеше да бъдат спрени. Устата на Касандра засия, косата й се загърчи и главата й рязко се отметна назад. Очите й се замъглиха като от катаракта, а кожата й се сбръчка. Една старица си проби със сила път през обвивката на младо момиче, сякаш разкъсваше лист хартия. Присвивайки се в конвулсии, старицата се преобрази в друга жена, а след това — в трета, докато множеството гласове излизаха напевно от нея.
	— Търсачът в дълбините трябва да слезе при онези, които не могат да простят и не могат да забравят. Онази, която слиза в дълбините, и нейният Щит, ще освободят Тримата от техните страдания, защото тя ще освободи Династиите от цикъла на кръвното отмъщение — изрекоха те, а после замлъкнаха.
	Главата на Касандра зае правилното си положение. Бръчките се изгладиха и очите й се проясниха, но зловещите пришълци още населяваха тялото й. Дафна се отдръпна от Кастор и се приближи към Оракула със скръстени ръце и с благоговейно притиснати към гърдите си длани.
	— Династията на Атрей има дълг към теб, Сибила — каза Дафна с дълбок поклон, завършвайки ролята си в ритуала.
	— И Династията на Атрей ще го плати, когато бъде поискан — каза Оракулът, преди сиянието да замре напълно и Касандра да се върне напълно на себе си, с поредица от примигвалия и шумно издишване. Всички се втренчиха в Дафна, потресени и разгневени.
	— Съжалявам, но трябваше — каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот.
	— Можеше да я убиеш — каза Лукас, като стисна юмруци. — Все още е твърде млада.
	— Ако цикълът на отмъщението не бъде прекъснат, тя и без друго няма бъдеще. Никой от нас няма — промърмори Дафна, неспособна да го погледне. Няколко души надигнаха глас да възразят.
	— Тя е права — каза Касандра, като прекъсна рязко всички. — Нещата ще се променят. Направено е пророчество, и независимо дали ви харесва или не, аз съм Оракулът. Вече не мога да се крия.
	— Може би не можеш — каза Кастор мрачно. — Но следващия път решаваме заедно какви въпроси да задаваме и кога да ги зададем. — Той се обърна и насочи пръст към Дафна: — Още един такъв номер и ще се погрижа да не доживееш да чуеш отговора на Сибила.
	Дафна кимна веднъж с безучастно лице, което успокои Кастор, но не и Лукас. Беше виждал Хелън да прави тази гримаса преди, и знаеше, че е престорена. Лукас хвърли поглед към Хелън, която бе забелязала същото като него, и двамата се спогледаха тревожно.
	Касандра каза, че е уморена, и Пандора я отведе на горния етаж да полегне за малко. Ариадна влезе в кухнята да нагледа Мат, който все още притискаше лед към няколко цицини и синини, докато Ноел го просвещаваше набързо относно полубоговете.
	Лукас кимна на Хелън да дойде с него в съседната стая. Тя се опита да поклати глава отрицателно, но той вече се беше извърнал и се бе отправил към вратата. Трябваше да го последва.
	Той я отведе в непозната част от къщата — крилото точно срещу кабинета на баща му, в което Хелън никога не беше влизала. Докато се движеха през пустите коридори и покрай неизползваните стаи, тя видя как Лукас накланя съвсем леко глава през рамо, долавяйки присъствието й.
	Докато го следваше, винаги само на няколко крачки зад него, тя видя как раменете му се напрягат, а дишането му се учестява. Загледа как топлата кожа на гърба му се движи под ризата му с всеки дъх, и трябваше да потърка стегнатите си юмруци един в друг, за да се сдържи да не протегне ръка да го докосне. Най-сетне той влезе в празния солариум в най-източния край на голямата къща и се обърна. Тя имаше една секунда да отвори уста, за да възрази, преди той да започне да я целува. В мига след това тя почувства как той я побутва леко надолу към пода. В следващия миг Хелън почти му се отдаде.
	От корема й се надигна зашеметяващ пристъп на гадене и тя стисна уста, докато извръщаше глава от него. Лукас се дръпна внимателно назад, като си помисли, че я е наранил по някакъв начин. Тя подпря лакти на мраморния под и го блъсна в гърдите.
	— Спри — изрече умолително.
	Той се отмести незабавно от нея, като вдигна длани в умиротворителен жест. Когато двамата седнаха и се погледнаха в лицата, очите му изглеждаха толкова объркани, толкова наранени, че от очите на Хелън започнаха да се процеждат сълзи, макар че предишната вечер си бе обещала, че няма да плаче никога повече.
	— Какво има? — попита той, объркан и обзет от болка.
	— Не можем да направим това — каза тя, като поклати глава с бързо движение.
	— За какво говориш? — Опита се да я накара да го погледне, докато посягаше да улови ръцете й. — Хелън, свободни сме. Останали са още две Династии, които да съхранят Примирието. Можем да бъдем заедно.
	— Не можем да направим това — повтори тя, като сви ръцете си в юмруци, за да не може той да ги хване.
	— Защо? — попита той задавено, доловил, че Хелън е искрена с него, но все още неспособен да разбере защо. — Толкова ли много се промениха чувствата ти към мен за една нощ? Нима спря да ме желаеш?
	— Не е това — каза тя измъчено. — Ще ми се да не те желаех.
	— Как можеш да кажеш това? — попита Лукас, облекчен да узнае, че Хелън поне все още имаше чувства към него. — Знам, че ти се събра много днес и може би не си готова точно в този момент. Това не е проблем, ще чакаме колкото искаш… — Той се опита да я притегли в прегръдките си, просто да я задържи, но тя го блъсна силно в гърдите и извърна лице от неговото.
	— Ние сме първи братовчеди! — проплака тя безнадеждно, раменете й заподскачаха нагоре-надолу от неконтролируеми ридания. — Лукас, баща ми не е Джери. А Аякс.
	Цялото тяло на Лукас застина неподвижно от страх. В тишината, която последва, Хелън чуваше единствено звука на дъжда по стъкления покрив.
	— Не е възможно — прошепна той, макар да усещаше, че тя не лъже. Поклати глава: — Не. Видяхме Фуриите, когато се запознахме. Не е възможно да сме роднини.
	— Напротив, възможно е — каза Хелън, като избърса едната си буза, после другата, после се върна на първата, в нещо като безкрайна процесия от сълзи, които трябваше да бъдат избърсани. — Върху децата от смесен произход може да предяви претенции само една Династия, и върху мен предявила претенции Династията на Атрей. Така се случват нещата още от началото.
	— От началото? — каза Лукас, спомняйки си по-ранното изказване на Касандра. — Влюбените под гибелна звезда повтарят модела. Още _колко_ други Потомци от смесен произход се крият някъде там?
	Хелън подсмръкна и се втренчи в него с едва доловима усмивка. Той беше толкова чувствителен, толкова бързо схващаше всяка подробност, че тя не можеше да сдържи обожанието си към него. Имаше безкрайно много причини да се възхищава точно на този човек, и поради това имаше безкрайно много начини да се влюбва в него отново и отново. Осъзна, че нямаше да е принудена да се откаже от Лукас само този път и да приключи с това; щеше да й се наложи да се откаже от всички различни начини, по които се беше научила да го обича, всеки ден от днес нататък. Бремето на всички тези бъдещи разбивания на сърцето я притискаше и се наложи да свали глава, неспособна да го погледне, докато отговаряше на въпроса му.
	— Дафна ни нарича Скитници, и, да, наистина сме доста — каза тя тихо. — Никой не знае колко сме, майка ми може да посочи местонахождението на поне двайсет.
	— Следователно ако тези деца могат да принадлежат само към една Династия, но родителите им са от вражески Династии, едната страна от семейството…
	— Изпада в предизвикана от Фуриите ярост и преследва това бебе. Дафна каза, че поривът да убиеш новороденото е почти неустоим, същият, какъвто е за новосъздаден Прокуденик. Единият от родителите трябва да се бие със семейството си за своето дете, и това обикновено означава, че този родител или загива, убит от собствените си родители или братя и сестри, или в крайна сметка се налага да ги убие.
	— Това е отвратително — промълви Лукас. Хелън кимна.
	— Отвратително е. Бебетата не бива да бъдат част от кръвната вражда. Просто е нечестно. Дафна се заклела да се отърве от Фуриите, така че бебетата на Скитници като мен да могат да бъдат и с двете си семейства, и така никой да не е принуден да преминава през ужаса да избира дали да защити детето си, или да се бие с родния си брат или сестра — или родител. Всъщност тя си е поставила за мисия в живота да освободи Потомците от проклятието на Фуриите завинаги.
	Лукас кимна, най-сетне разбирайки. Започна да крачи, сякаш не можеше да остане в една и съща поза за повече от миниатюрна частица от секундата, докато толкова много мисли го блъскаха и дърпаха едновременно.
	— Какво ще правим? Не можем да страним един от друг — каза той, като престана да крачи и се втренчи в Хелън, която все още седеше прегърбена на пода.
	— Знам, но и не мога да съм близо до теб — каза тя, като се изправи с въздишка на изтощение.
	Лукас изстена и покри лице. Никой от двамата не можеше да понесе да погледне другия, но посегнаха сляпо и се вкопчиха в здрава прегръдка. Залюляха се напред-назад: и двамата се нуждаеха от утеха.
	— С майка ми планирахме да заминем днес — прошепна Хелън.
	— Не ме оставяй — прошепна в отговор Лукас, като я прегърна по-силно.
	— Какво ще правим? — промълви отчаяно Хелън, знаейки, че той няма отговор.
	Стояха вкопчени един в друг в неизползваната стая, с дъжда, потропващ на пресекулки по стъклените стени, докато чуха разтревожени гласове, които викаха имената им по пустите коридори.
	— Не мисля, че мога да го направя — каза Хелън. Отдръпна се от него и отметна косата от трескавото си чело. — Няма да мога да го обясня отново.
	— Аз ще го направя — каза Лукас, като посегна инстинктивно към ръката й, а после се възпря и отдръпна ръка.
	Хектор стигна до вратата точно когато Лукас я отвори. Лицето му бе маска от тревога, а гърдите му се издуваха от бързото дишане. Премести поглед между съкрушените им лица няколко пъти, преди да осъзнае, че са добре.
	— Вие двамата сте… живи. Това е добре — каза той с облекчение.
	— Хубаво е да се връщаме — каза Лукас с празно изражение, преди да тръгне вдървено надолу по коридора, като остави Хектор с Хелън.
	— Дафна ни каза — съобщи Хектор без заобикалки. — Съжалявам, братовчедке.
	Хелън кимна няколко пъти, тъй като нямаше доверие на себе си, че ще може да каже нещо, и тръгна по коридора. За нейна изненада, Хектор я настигна и сложи ръка на рамото й, докато вървяха. Притисна я здраво за миг и я целуна по темето. Когато наближиха обитаемата част от къщата, Хелън осъзна колко много се уповава на него в действителност.


	18.

	Да чака в сенките пред къщата на семейство Хамилтън, си беше чисто налучкване, но Креон нямаше друг избор. Не можеше да се приближи в радиус от един километър от къщата на семейство Делос, сега, когато беше разкрил картите си и ги бе принудил да минат в отбрана. Беше се намирал толкова близо, _толкова близо_, но това, че подцени братовчед си, му беше струвало твърде скъпо. Лукас беше по-силен, отколкото Креон беше смятал. Никога нямаше да допусне тази грешка отново, но и един път можеше да е достатъчен, за да превърне Креон от спасител в неудобна личност.
	Сега, когато набелязаната от него жертва беше под закрилата на собственото му семейство, той не разполагаше с много варианти, освен да изчака и да види дали тя е достатъчно глупава да излезе навън сама. Надяваше се, че ако тя отиде някъде, то ще е на мястото, което някога беше наричала свой дом.
	Не беше кой знае какъв шанс, но беше всичко, с което разполагаше на този етап. Не можеше да се върне на яхтата и да се изправи пред другите си братовчеди с празни ръце. Трябваше да открие нещо друго — следа, възможност, каквото и да е — преди да въвлече, когото и да било друг от Стоте братовчеди. Независимо как се развиеше това, баща му не трябваше никога да узнае за провала му пред хотела. Беше му твърде унизително дори да си помисли за това.
	Тантал най-сетне беше доверил на Креон истината, и за пръв път от повече от деветнайсет години на Креон беше позволено да чуе истинския глас на баща си. Не беше допуснат да влезе в същата стая, нито бе видял лицето на баща си, защото онази жена го беше деформирала така чудовищно, че щеше да е убийствено дори да го погледне, но за пръв път от толкова много време Креон наистина беше _говорил_ с баща си и беше научил за бремето, което носеше.
	Баща му го похвали, че е бил толкова силен и предан през годините. После разказа на сина си какво в действителност се беше случило на борда на онази гребна лодка, как мислите и волята му бяха толкова мъчително изкривени, че беше подведен да извърши грях, който го беше белязал завинаги — беше го белязал като Медуза. Тантал призна прегрешенията си, разкая се за тях и каза на сина си, че оттогава насам се опитвал да ги поправи. Беше се зарекъл да отстрани от света женското зло, криещо се в пояса на Афродита, така че всички мъже, както Потомци, така и простосмъртни, да могат най-сетне да овладеят похотта си. После беше поверил на Креон същата свещена мисия.
	И Креон се беше провалил.
	Креон почувства как телефонът вибрира в джоба му за пети път. От известно време не му обръщаше внимание и дори не искаше да знае кой се опитва да се свърже с него, но този път затършува в джоба си и го измъкна, за да погледне екранчето. Беше майка му. За миг той обмисляше дали да отговори, после най-накрая отстъпи.
	— Къде си? — попита Милдред с нисък глас.
	— На лов — отвърна Креон неопределено, усетил, че майка му е наблюдавана, може би дори подслушвана. Беше се случвало и преди.
	— Една от изменниците току-що ми се обади — прошепна тя настойчиво. — Каза ми за провала ти пред хотела и иска да премине на наша страна. Искала нейните мъже да бъдат освободени от пояса на Афродита…
	Креон чу пукащ звук, когато телефонът на майка му се допря до някаква тъкан, сякаш беше натикан в някой джоб или под пуловер. Минаха няколко секунди, през които Креон чуваше единствено ритмичното шумолене на дрехи в микрофона на слушалката, сякаш майка му отиваше другаде.
	— Там ли си още? — попита най-сетне тя, когато стигна на относително безопасно място.
	— Да. Майко, какво става?
	— Шшшт. Просто слушай. Стоте братовчеди започват да се съмняват в теб. Не мога да допусна да узнаят, че поддържаме връзка — прошепна тя настойчиво. — Къде си? Тя иска да се срещнете веднага, за да съставим план.


	Хелън прекара петнайсет минути в телефонен разговор с баща си, като се опитваше да го накара да се успокои. Той беше почти готов да отиде в полицейското управление и настоя да узнае къде е била цяла нощ. Тя нямаше отговор за него. Джери й беше по-ядосан от всякога. Настоя тя да се прибере у дома незабавно. Дори й се разкрещя, което не беше правил от детските й години. Хелън не беше свикнала да не се подчинява на баща си, но се чу да му казва, че е невредима и че все още няма да се прибира вкъщи. Затвори му, докато той още се пенеше от гняв.
	Тя знаеше, че постъпва нечестно с баща си, но не знаеше какво друго да направи. Още не беше решила дали да му каже за завръщането на Дафна, а после да му съобщи, че отива да живее с нея, или ще бъде по-мило просто да изчезне. Дафна настояваше, че едно чисто скъсване ще е по-добро за всички, включително и за Джери, но Хелън не можеше напълно да се застави да приеме това. Той можеше и да е в по-голяма безопасност физически, но емоционално щеше да бъде съсипан. Хелън прехвърли и двата сценария в ума си, и нито един от тях не й се струваше правилен. И в двата случая именно баща й, човекът, който заслужаваше да страда най-малко, щеше да бъде наранен най-силно. Накрая мрачните й мисли бяха прекъснати от Ноел, която й съобщи, че Клеър и Джейсън са будни.
	Хелън се качи до стаята на Джейсън и открехна вратата. Дафна седеше на ръба на леглото до Клеър, като държеше ръката й и гледаше надолу към нея с боязлива нежност. Дафна обичала Клеър, когато тя била бебе — беше обяснила тя на Хелън предишната вечер — и винаги се била тревожила доколко е безопасно за Клеър да расте редом с една Потомка. В хотела по време на бурята, Дафна беше премахнала проклятието от Хелън, и също така й бе обяснила, че е направила така, че Клеър да не може да предизвиква спазмите, макар че това можеше да направи Хелън уязвима, просто в случай че на Хелън някога й се наложи да предпази Клеър. Хелън й бе благодарила за това, макар че сред другите неща, които майка й и каза тази вечер, нямаше още много, които да я накарат да изпита признателност.
	— Изясни ли нещата с Лукас? — попита Дафна, когато Хелън влезе в стаята. Хелън трепна, когато чу името му, кимна припряно и насочи вниманието си отново към Клеър.
	— Ей, Гиг. Наистина ми изкара акъла — каза тя. Приближи се да застане до леглото.
	— И аз си изкарах моя — каза Клеър, като й направи знак да седне. После забеляза подпухналото й лице. — Добре ли си?
	— Не е важно — каза Хелън, като се настани до майка си. Как сте вие двамата?
	— Беше по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде — отвърна Джейсън. — Изобщо не навлязохме в отломките, само се катерехме по сухите хълмове.
	— Добре — каза Хелън, като се усмихна облекчено. — Това е далече от реката.
	— Знам — каза Джейсън, като отвърна на усмивката на Хелън, преди да погледне отново надолу към Клеър. — Тя наистина е силна.
	— Каква река? Какви отломки? — вметна Дафна, като премести поглед от Джейсън към Хелън, но настойчивостта на Клеър заглуши въпроса й.
	— Това е било реално? — избълва тя, с потъмнели и разширени от страх очи.
	— И да, и не — каза Джейсън тихо, докосвайки с устни челото на Клеър, като седна мъчително в леглото и я придърпа към себе си. — Това е действително съществуващо място, но ние отидохме там само духом.
	— Но бях толкова гладна. Толкова жадна — прошепна Клеър, внезапно ужасена.
	Тя доверчиво зарови лице в шията на Джейсън и той я притисна към себе си. Връзката, която бяха създали в сухите земи, все още ги обвързваше, и на Хелън й се стори, че Джейсън изпитва неохота да я остави да се разпадне.
	— Не се страхувай, вървяхме само по брега, така и не прекосихме реката и не влязохме вътре. Дори най-добрите Лечители не могат да влязат чак вътре и да се измъкнат живи — каза успокоително Джейсън. Срещна погледа на Хелън, сякаш за да я помоли да му помогне да обясни.
	— Мястото, където си отишла, е точно отвъд мястото, което посещаваш, когато спиш. Не е нещо, от което трябва да се страхуваш — каза Хелън, като сложи ръка на гърба на Клеър и се опита да я успокои. — Просто мисли за него като за жив и ярък сън, ако това улеснява нещата, защото това е усещането.
	— „Кошмар“ е по-подходящо определение — каза Клеър, като отдръпна лице от Джейсън и се овладя.
	— Е, ти за малко не умря — каза Хелън, като сви рамене. — Това не би трябвало да е забавно.
	— Хелън? — попита Дафна: изражението на лицето й показваше, че е проумяла нещо. — Колко пъти си била на това място, за което говориш?
	— Изгубих им бройката — каза Хелън тихо, като клатеше глава.
	Дафна се взря в дъщеря си със сурово изражение на лицето. На вратата се почука. Мат смутено подаде глава вътре.
	— Извинете, че ви прекъсвам — каза Мат с лека гримаса. — Здрасти, Клеър. Добре ли си?
	— Влез — отвърна Клеър, като се опита да седне малко поизправена. Протегна ръка към Хелън, която й помогна да се закрепи. — Радвам се, че си цял — каза тя с признателност.
	— Да, и аз — каза Мат с облекчение. — Но все още има един голям проблем, който трябва да оправим. Забелязах някои хора да ни зяпат, когато ние… ъъ…
	— Блъснахте Люк с колата ти? — довърши Джейсън вместо него с весело проблясване в очите.
	— Именно. Така че трябва да се погрижа за това. Преди положението да излезе от контрол — каза Мат смутен. — Колкото по-дълго остана тук, толкова повече ще говорят всички. Ако започна да го отричам, показвайки на всички, че не е възможно да съм претърпял катастрофа, защото не съм ранен…
	— Тогава всичко приключва, преди да е започнало — довърши Дафна вместо него. — Наистина ли си готов да излъжеш някого от собствения си вид заради нас? — попита тя студено.
	— Не гледам на това като на вашия или моя вид. Всичко, което виждам, са приятелите ми, а те имат нужда от помощта ми — каза Мат с присвити очи. Неуверено хвърли поглед към Хелън, сякаш за да я попита дали е сигурна за тази нова майка, с която се беше сдобила.
	— Ще те откарам, където трябва да отидеш — каза Хелън, като се изправи. — И без друго трябва да говоря с татко. Ще те оставя по пътя.
	— Никъде няма да ходиш — каза Дафна, изненадана, че Хелън изобщо го бе предложила. — Прекалено опасно е.
	— Не мога просто да го изоставя — каза Хелън. — Това направи ти, и аз прекарах целия си живот в разчистване на бъркотията, която остави след себе си. Ако съм научила едно нещо, то е, че не искам да повтарям твоите грешки. Нито сега, нито никога.
	— Е, не мога да те връзвам всеки път, когато спорим, но мога да ти кажа да внимаваш, Хелън, особено когато използваш думи като „никога“ — отвърна Дафна, с меко разбиращо изражение в очите. — Боговете знаят какво е да си вечен, и обичат да си играят със смъртните, които си служат с категорични понятия.
	Хелън се обърна и почти се препъна в прага на вратата, толкова потресена да чуе ехо от думите на Лукас в изреченото от майка й, че за миг изгуби всякаква чувствителност.
	— Държа те — прошепна Мат в ухото й, като я хвана за лакътя и я насочи през вратата, за да не закачи рамото си в рамката.
	— Майка ти е голяма особнячка — каза той с нотка на страх, когато вече бяха навън и вратата беше надеждно затворена след тях.
	— Още не съм решила дали е права за всичко, което някога е било важно за мен, или просто е злобна — каза искрено Хелън.
	— Това се чудят всички за майките си — каза Мат с усмивка, като забели очи. — Работата е там, че ничия майка не е изцяло едното или другото.
	Хелън се усмихна на Мат, като се надяваше, че е прав, и го отведе на долния етаж. Влязоха в кухнята, като търсеха някой, който да им заеме кола, но видяха единствено Пандора, която тъкмо се връщаше от гаража към къщата.
	— Хелън — каза Пандора изненадана. — Не си тръгваш, нали?
	— Мат трябва да се прибере вкъщи, а аз трябва да… — поде Хелън, но Пандора поклати глава.
	— Не мога да ти позволя да излезеш от тази къща. Знаеш това — каза тя твърдо.
	— Тогава може би можеш да откараш него? — попита Хелън.
	— Съжалявам, точно сега не мога — каза Пандора, като погледна надолу към лишените си от бижута ръце. — Защо не помолиш Ариадна? Тя е в библиотеката. — Усмихна се кратко на Хелън и Мат, и безмълвно забърза към ограденото място за упражнения по бойни изкуства. На Хелън й трябваше един миг да осъзнае какво липсва. За пръв път, откакто Хелън се помнеше, Пандора не носеше никакви бижута.
	Хелън поведе Мат към библиотеката, където Кастор, Палас, Хектор, Ариадна, Касандра и Лукас си говореха, събрани в стегнат кръг около стола на Касандра. Разговорът приключи в мига щом видяха Хелън.
	— Мат има нужда някой да го закара вкъщи — съобщи Хелън нервно. Опита се да не гледа към Лукас, но очите й непрекъснато скачаха обратно към него.
	— Аз ще го закарам — предложи Ариадна, като пристъпи веднага напред и направи знак на Хелън и Мат да излязат от стаята.
	— Какво става? — изрече само с устни Хелън, обръщайки се към Ариадна, която я хвана за ръката и я отведе. Когато се отдалечиха на няколко крачки от библиотеката, Ариадна отговори.
	— Опитваме се да разберем какво е намислил Креон — каза тя.
	— Защо не ме повикахте? — попита Хелън обидена.
	— Хайде стига, Хелън — отвърна Ариадна с укорително изражение на лицето. — Точно сега Лукас не може да понесе да бъде в една стая с теб, и не се обиждай, но той е много по-добър боец от теб. Имаме нужда от него за обсъждането, и имаме нужда да е съсредоточен.
	Мат я стрелна с объркан поглед, но за щастие не зададе никакви въпроси за нея и Лукас. След няколко часа и без друго нямаше да има значение. Хелън щеше да си е отишла и никога повече нямаше да види него или някого от тях. По-късно тя щеше да се вмъкне в някое непознато легло в чужд щат, и тогава нямаше да я е грижа дали някога ще се измъкне от него или не. Но още не можеше да си позволи да мисли за това. Първо трябваше да се увери, че някой ще се погрижи за любимите й хора.
	Когато стигнаха до кухнята, Ариадна грабна чантата си от облегалката на един стол и изрови ключовете си, като се оглеждаше наоколо, сякаш беше оставила нещо на погрешното място. Погледна в гаража, преброи колите, а после хвърли поглед отново вътре в къщата, като прошепна на себе си: „Значи се е върнала.“ Преди Хелън да успее да попита какво не е наред, Ариадна се сбогува и припряно поведе Мат към колата си.
	Хелън изчака няколко минути, докато малката кола на Ариадна изчезна надолу по улицата, а после се промъкна навън на моравата. Навън още не беше тъмно, но въпреки това Хелън имаше чувството, че сякаш дори сенките под храстите се протягат да я сграбчат. Щом се отдалечи от къщата, тя подскочи във въздуха, обзета от неистов копнеж да се издигне в небето — единственото място, на което знаеше, че Креон не може да я улови. Вече по-спокойна, щом се понесе във въздуха, Хелън полетя към къщи, като кръжеше високо в продължение на няколко мига, за да види дали няма да се натъкне случайно на някой съсед, преди да се устреми бързо надолу. Когато се спусна в задния си двор, Хелън се ослуша за обичайните звуци на баща си и чу, че не беше сам. Кейт беше с него.
	Говореха тихо и от време на време се засмиваха или внезапно млъкваха, докато единият или другият си събере мислите, за да се увери, че думите ще излязат както трябва. Хелън погледна през прозореца и ги видя да седят на кушетката заедно, с изключен телевизор, потънали в нещо, което приличаше на важен разговор. Ако се съсредоточеше, вероятно можеше да различи какво казват, но не искаше да се натрапва в такъв интимен момент между двама души, които очевидно се влюбваха.
	Докосна сърцевидното си колие и им пожела да бъдат съвършено щастливи заедно. Не беше сигурна дали поясът на Афродита действаше така, но всичко, което имаше значение, беше, че Джери щеше да си има някой, който да се грижи за него, когато тя си отидеше. Хелън осъзна, че ако си тръгнеше сега, без да се изправи срещу него, той никога нямаше да е принуден да узнае, че Дафна се е върнала на острова, а ако тази рана бъдеше оставена неотворена, тогава крехкото разбирателство между него и Кейт можеше и да има шанс.
	Тя постоя на прозореца за миг, опитвайки се да реши как да постъпи, докато накрая рязкото спадане на температурата и мандариновите багри, покрили облаците, й подсказаха, че времето й е изтекло. Литна нагоре до прозореца си, седна на бюрото си, и написа бележка на баща си. Каза му, че го обича, че е невредима и че никога няма да се върне, правейки бележката кратка, за да не е принудена да я запълва с лъжи. Той беше добър баща, и ако не можеше да бъде напълно честна с него, най-малкото, което можеше да направи, беше да лъже възможно най-малко.
	Излетя от прозореца си към къщата на семейство Делос веднага щом свърши с писането. За Хелън беше утеха да знае, че докато тя се измъква от острова тайно по-късно тази вечер, баща й още щеше да е в неведение. Надяваше се, заради всички тях, че Кейт щеше да е там, за да утеши Джери на сутринта, когато той намереше бележката. Когато си помисли за това, Хелън литна през притъмняващия остров с чувство, наподобяващо спокойствие.
	Още преди тя да докосне земята, Кастор вече излизаше тичешком от къщата да я посрещне на моравата, като размахваше ръце над главата си, сякаш за да й даде знак да побърза. Крещеше нещо за майка й.


	Дафна трябваше да изчака, докато краткото съвещание за обсъждане на стратегията приключи, преди да може да се промъкне в библиотеката и да се огледа наоколо. Всичко, което й трябваше, беше обратният адрес на последните няколко писма от Тантал до намиращото се в Нантъкет разклонение на Тиванската Династия. После, след толкова много години, може би най-сетне можеше да успее да разгадае модела на придвижване на Тантал.
	Липсваха й само няколко късчета информация — име на град, и оттам щеше да знае къде да отиде. После щеше да намери Тантал и да го убие точно така, както той беше убил скъпия й Аякс. Дафна си го беше представяла милион пъти. Щом той дойдеше до вратата, тя щеше да му отсече главата, докато съпругата му гледаше. Ако му отмъстеше, тогава може би когато Атрола прережеше нишката на живота й, Аякс щеше да я очаква от другата страна на реката. Тя все още имаше да извърви много път и да свърши много работа, преди да позволи това да се случи. Първо й трябваше град.
	Дафна зачете пощенските клейма върху най-горните писма по писалището на Кастор, но един бърз поглед й подсказа, че онова, което търсеше, не беше там. Познаваше почерка на Тантал като своя собствен, и не го виждаше никъде. После осъзна, че макар Кастор да беше най-умният и най-храбрият от клана Телос, той щеше да е последният човек, с когото Тантал би се свързал. Тя отиде от другата страна на библиотеката и започна ново търсене на друго писалище.
	Под другото писалище видя сейф, сложи ръка върху въртящата се ключалка с шифър и изпита надежда, че не е проектирана от Потомък. След няколко мига на колене, в които се ослушваше за щракването в ключалката, търсенето й бе рязко прекратено. Почувства горещото, плътно убождане на игла, нахлуващо във вратната й вена. Ахна задавено, когато разпозна коктейла от упойващи лекарства, който използваше върху други Потомци. Смътно си спомни, че когато беше упоила Хелън, бе оставила в чантата си резервна спринцовка, заредена и готова, просто за всеки случай. За секунди зрителното й поле се смали и изчезна.


	Когато се събуди, Дафна почувства, че ръцете й са пристегнати в метални окови. Когато се опита да фокусира замъгленото си зрение, видя, че се намира на тъмен бряг. Чу звънтенето на вериги, когато приближи ръце към лицето си, и видя, че китките й са пристегнати в белезници. Върху двете й ръце имаше дълбоки вертикални разрези, от които още се процеждаше бързо изтичаща кръв дори докато зарастваха. Беше жадна от загубата на кръв, но пренебрегна това чувство и призова мълния.
	Белезниците се нагорещиха, докато засияха толкова ярко, че Дафна трябваше да извърне затворените си очи, за да не я заслепи светлината. Тя беше почти непоносимо ярка, но белезниците не се стопиха, дори и когато тя изчерпа и последния си заряд. Имаше малко вещества, които можеха да издържат толкова силна топлина при нормално атмосферно налягане, без да се превърнат в течност или газ.
	— Волфрам — прошепна тя през сухите си, напукани устни, ядосана на себе си, че е действала, без първо да помисли.
	Нажежените до бяло брънки от почти неразтопяем метал водеха към гръмоотвод, забит в земята като кол. Тя не само беше неподвижна, но и всеки неин опит да запрати мълния по някой враг в крайна сметка щеше само да се разпадне в пясъка.
	— Не мислех, че са ти останали мълнии — обади се женски глас отнякъде долу край ватерлинията. Приведеният силует се надигна и се приближи до Дафна. — Отнех ти доста кръв, за да те обезводня, или поне си мислех, че съм го направила.
	— Защо правиш това? — попита Дафна меко. — Ти не си убийца, Пандора.
	— Знам, че не съм — призна Пандора със смирено кимване. Опитах се да те убия, докато беше в безсъзнание, но не можах да го направя.
	— Тогава ме пусни да си вървя — каза Дафна с тъжна усмивка. — Знам защо правиш това. Отричането е мощна сила, а скръбта може да озлоби един добър човек. — Дафна с усилие се надигна на колене. — Но защо не ми вярваш? Или ако не на мен, защо не повярваш на Лукас, собствения ти племенник? Той е _Търсач на истината_.
	— Лукас има всички основания на света да иска твоята версия на историята да е вярна — изсъска Пандора, подритвайки пясъка, докато крачеше. — Заслепен е от любовта си към Хелън и е готов да направи всичко, за да я задържи. Може би дори да излъже собственото си семейство.
	— Първо, Лукас може да има Хелън само наполовина — каза Дафна мрачно. — И второ, знаеш, че има по-лесни начини да видиш дали казвам истината за това, кой уби Аякс, отколкото да ме отвличаш. Някога питала ли си Тантал защо още се крие?
	— Вероятно защото знае, че можеш да изглеждаш или да звучиш като всеки! — изкрещя Пандора в отговор, вбесена. — Единственото, което не можеш да направиш, е да подправиш нечий почерк. Затова общува само чрез писма — за да се предпази, защото знае, че искаш смъртта му!
	— А защо бих го искала мъртъв? — Самата Дафна се разгневи. — Ако исках Триумф, защо не бих убила някого от вас, тавански плъхове, в мига, щом ви видях? Защо бих искала Тантал, и единствено Тантал, освен ако не е откраднал от мен нещо ценно? — попита тя: гласът й най-сетне се прекърши.
	Пандора наблюдаваше Дафна, докато тя се отпускаше обратно на пясъка, обръщайки гръб на океана, от който се ужасяваше, за да се втренчи с увиснала челюст в собствените си крака. Пандора се отдалечи от нея и скръсти ръце, като наклони лице така, че да го докосва вятърът. Дишаше с усилие, а очите й се стрелкаха от ляво на дясно, сякаш се опитваше да разчете тъмния хоризонт. Внезапно отново се сепна и застана неподвижно.
	— Змия такава — каза тя, като се обърна, за да се взре в Дафна с примесен със страхопочитание гняв. — Креон каза, че си прозорлива и лукава, но това е нещо съвсем друго. Ти наистина вярваш на това, което казваш! Затова Лукас не можа да открие нищо лъжливо в казаното от теб. Толкова години се криеш зад лицата на други хора, и сега представляваш само една голяма лъжа. Тъкмо затова трябва да те държа далече от Кастор и Палас — от всички, които обичам. Знам в сърцето си, че си използвала пояса на Афродита, за да измамиш брат ми. Никога не си го обичала, и той никога не би могъл да те обича. — Думите й биха сурови, но в тона й започваше да се прокрадва съмнение.
	Аякс беше твърде добър, беше твърде чист…
	— И твърде благороден, и нежен, и великодушен, и храбър — каза Дафна, като повиши тон, за да надвика Пандора. Мигаше постоянно, докато сухите слъзни каналчета на очите й се присвиваха, а от тях не излизаше нищо. Тялото й плачеше, но сълзи липсваха, и по някакъв начин така усещането беше по-мъчително от обикновено. — Откакто Аякс си отиде от света преди деветнайсет години, в него не остана нищо хубаво за мен — прошепна Дафна.
	— А Хелън? Тя не е ли нещо хубаво. И поне е част от Аякс… — Пандора млъкна, без да довърши, когато очите на Дафна започнаха да се забиват като свредели в нейните.
	— Рожденият ден на Хелън беше вчера — _седемнайсетият_ й рожден ден — прошепна Пандора шокирано. — Но защо? Защо би искала да я накараш да мисли, че Лукас е неин братовчед…
	Пандора извърна поглед, като клатеше печално глава. Не можеше да разбере как Дафна, как, която и да било майка, може да нарани така собствената си дъщеря. Но времето им беше изтекло. Креон се задаваше по брега, зад гърба на Пандора. Дафна се беше опитала да я спечели на своя страна, искрено се беше надявала, че тя ще я пощади, но никога не беше имало истински шанс за това. Дафна можеше единствено да се моли Аякс да й прости в Подземния свят.
	— Точно така, Пандора, Хелън не е негово дете. Нямам _нищо_ от Аякс и следователно нямам нищо ценно на този свят. Дори ти, невръстната сестричка, която той обичаше толкова много, онази, която той ме накара да обещая, че ще закрилям, дори ти си безнадеждно покварена. Знаеш ли, за Аякс би било равносилно на смърт да те види такава.
	— Не смей да ми казваш какво би почувствал брат ми! — изпищя Пандора, когато нещо се прекърши в нея, точно както Дафна знаеше, че ще стане. Тя се хвърли към Дафна, с пръсти, изкривени като нокти на хищна птица, опитвайки се да й издере очите. Дафна се претърколи под Пандора, за да се предпази възможно най-добре, както беше окована. Знаеше, че трябва да се защити само за миг.
	— Не я докосвай, може да има още мълнии! — изкрещя Креон, като улови Пандора изотзад и я дръпна силно от Дафна.
	Дафна се извърна от Креон и Пандора, докато те се бореха. Като покри лицето си с ръце, тя се сдоби с къса, тъмна коса и се престори, че се отдръпва.
	— Той никога нямаше да се влюби в нея! — изкрещя Пандора, потънала в мъката си, докато се бореше с Креон. — Щеше да я презира точно както я презирам аз, зная го!
	Пандора се напрегна да се измъкне от силните ръце на Креон, но той следваше всяко движение на отчаяното й усилие да се освободи. Дафна не можеше и да си мечтае за по-добър начин за отвличане на вниманието.
	— Не й позволявай да те обърка, братовчедке! Тя е една от избраниците на Афродита, и не е нужно да си мъж, за да почувстваш влиянието й. Тя може да разчувства сърцето на всеки само с един поглед — каза той, когато най-сетне успя да извлече Пандора.
	Поведе я надолу по брега и надалече от ценната пленница, като й говореше през цялото време. Отдалечиха се точно толкова, че Дафна да може да е сигурна, че няма да я видят как извършва пълното преобразяване, докато приемаше образа на Пандора. После се удари в окото и устата и започна да стене.
	— Креон! — извика дрезгаво Дафна в образа на Пандора. — Какво правиш? Махни се от нея. Това е Дафна! Тя ни изигра! Нея слушай!
	Дафна започна да пищи и да вие, докато видя как Креон се поколебава, а после сграбчва грубо Пандора за ръката и я завлича обратно при Дафна, прикована към земята.
	— Когато се търкаляхме на земята! — изхълца Дафна, като посочи с пръст към Пандора и си послужи с влиянието на пояса на Афродита. — Измъкна се от оковите и прикова мен в тях. Толкова е силна — нямах представа!
	— Тя лъже! — изпелтечи Пандора. Опита се да издърпа китката си от хватката на Креон, но той не я пусна. Тя хвърли поглед от Креон към Дафна, толкова потресена, че не знаеше какво да прави.
	— Не вярвай и на една дума, която казва! — възкликна Дафна: очите й се приковаха в тези на Креон, докато огъна волята му като парче тънка опаковъчна хартия и я пъхна в един от задните джобове на ума му. — Тя _иска_ да бъде отведена при баща ти, но иска да бъде отведена при него като _Пандора_, за да може да се приближи достатъчно до него, за да го убие! Тя планира това от началото и ме изигра така, че паднах право в ръцете й! Толкова съжалявам, братовчеде. Нямах представа колко е хитра!
	Креон се взря в Пандора с неподправена омраза. Изви ръката й в ставата и тя падна на колене, пищейки. С безизразен поглед, той измъкна от колана си малък бронзов нож и преряза гърлото на Пандора толкова дълбоко, че почти й отряза главата. Беше мъртва още преди кръвта й да попие в пясъка.
	Хелън литна на петдесетина стъпки над Хектор, когато той изтича от предната врата на къщата на семейство Делос и започна да обикаля покрай периферията на острова. Беше тъмно, невероятно тъмно, особено след като на по-голямата част от острова още нямаше ток. Освен това беше студено. Всички на острова си стояха вътре, сгушени около камините, или включваха аварийните си генератори. Останалите от семейство Делос бяха сигурни, че Креон ще се възползва от факта, че улиците бяха пусти, за да измъкне майка й от острова. Касандра беше изтощена и не можеше да получи никакво видение, затова бяха принудени да гадаят как ще стане това. След дълго обсъждане, семейството бе убедено, че Креон ще потегли с хеликоптер или частен самолет. Лукас щеше да лети над Кастор и Палас, докато огледат летището на западния край на острова, а Ариадна трябваше да следи пристигането на фериботите на северозапад, просто в случай, че Креон се опиташе да измъкне Дафна с лодка. Хектор направи нещо неочаквано. _Избра_ да тича из тъмния, пуст североизточен бряг, привидно на безполезна мисия.
	Разбира се, Хелън веднага предложи доброволно да лети над него, за да го прикрива. Ако имаше едно нещо, което беше научила в няколкото си кратки седмици на тренировки, то беше, че Хектор можеше да влезе в умовете на противниците си и да се досети точно какъв ще бъде следващият им ход. Независимо колко логична беше стратегията на семейство Делос. Хелън бе готова да се довери безусловно на инстинктивното усещане на Хектор за Креон много повече, отколкото, на _който и_ да е внимателно обмислен план. Беше имало разгорещен спор дали на Хелън изобщо да й бъде позволено да излезе от къщата, но в крайна сметка, никой от Тиванската Династия не можеше да откаже на Наследницата правото да потърси майка си, главата на Династията на Атрей. Помогна и това, че всички смятаха, че Хелън в края на краищата просто ще лети наоколо в непрогледната тъмнина над Хектор, защитена и безполезна, и от погрешната страна на острова.
	Под себе си, Хелън гледаше как Хектор се вряза във вълните на няколко пъти. Взря се в него озадачена. Всеки път той спираше, разперваше ръце, докато ги прокарваше над водата, а после изскачаше отново с разстроен вид. Хелън знаеше, че той има талант на Потомък, свързан с водата, и от начина, по който сякаш изпробваше вълните, почти общувайки с тях, Хелън предположи, че той търси нещо някъде далече в тъмния океан. Внезапно осъзна защо Хектор беше избрал този забравен от боговете маршрут — той _наистина_ търсеше нещо във водата, може би лодка откъм далечния край на брега. Защо да си даваш труд да се регистрираш по летищата или да попълваш митнически декларации за фериботи, когато се намираш на остров? В тъмнината на нощта не беше нужно нищо друго, освен гребна лодка и някакъв малък кораб, закотвен в по-дълбоки води, и можеше да слизаш на континента или да се отдалечаваш от него, без да се налага да декларираш нищо пред властите. Можеше дори да изведеш оттам похитена жена.
	Сърцето на Хелън се преобърна и тя започна трескаво да оглежда черната вода за някаква следа от лодка. Непрекъснато си представяше животинското изражение в очите на Креон, когато той стовари кинжала си над сърцето й. Хелън не обичаше майка си — едва я познаваше — но не би пожелала на никого ужаса, който беше почувствала в онзи момент. В Креон се таеше зло, а Хелън подозираше, че в единствената им краткотрайна схватка беше видяла само миниатюрна частица от онова, на което беше способен.
	Силуетът на Хектор внезапно се стрелна напред, подтикнат от огромен прилив на скорост. На приглушена светлина зрението на Хелън не беше толкова остро като това на Хектор, и тя трябваше да примижи, за да види онова, което беше видял той, но когато успя, залитна и едва не падна от небето.
	На брега имаше тъмни силуети. Нямаше огън, нито фенери, които да осветяват пейзажа, затова бе трудно да се каже колко души има там. Хелън увеличи скоростта, като задмина Хектор от въздуха, и загледа безпомощно как някакъв едър мъж принуди една жена да застане на колене. Хелън чу как жената изпищя и внезапно писъкът бе заглушен от гъргорещ звук. Като летеше по-бързо от когато и да било преди, Хелън се устреми надолу и се приближи достатъчно да види как Пандора пада безжизнена на пясъка в краката на Креон, а друга Пандора, окована и притисната към земята зад тях, проблясва и приема образа на Дафна.
	Миг по-късно зверски рев изригна от гърлото на Хектор, когато видя тялото, което лежеше на пясъка. Цялото му тяло се разтресе от неестествена ярост и болка, и Хелън разбра, че Фуриите са го обсебили. Все още далече, Хектор затича бързо през мокрия пясък, с очи, приковани върху Креон, докато Креон се обърна и се втренчи в Дафна. Креон стисна здраво окървавения нож, който държеше в ръка, и запристъпва към Дафна, готов да я убие.
	— Махай се! — изкрещя Хелън на Креон, когато тупна на пясъка до окованата си майка.
	Ръцете на Хелън засияха в леденосиньо от светлината на зараждаща се мълния. Разбрал, че е превъзхождан по численост и въоръжение, Креон незабавно се обърна и побягна към вътрешността на острова. Хектор, който щеше само след секунди да достигне целта си, изръмжа и смени посоката, впускайки се в преследване на Креон.
	— Хектор, чакай! Недей да го преследваш сам! — извика Хелън след него, неспособна да изостави вързаната си и ранена майка. Но Хектор не я слушаше. Хелън видя как двамата се отдалечават със спринт, толкова подобни по телосложение, че гледани в гръб, можеха да минат за близнаци. Хелън имаше натрапчивото чувство, че Хектор преследва подобен на сянка образ на самия себе си.
	Хелън се обърна отново към Дафна и изтръгна веригите от халките с голи ръце.
	— Какво си направила, майко? — попита тя през стиснати зъби.
	— Не и това! — изрече задъхано Дафна, като посочи към тялото на Пандора.
	— Видях те в образа на Пандора от въздуха! — изкрещя Хелън, като зарови грубо ръце в косата си и закрачи, обзета от безсилен гняв.
	— Направих това, за да объркам Креон — нямах представа, че ще я убие!
	— И не си използвала пояса на Афродита, за да му повлияеш? — попита Хелън скептично.
	— Никога не съм му повлиявала да убива! — заяви Дафна ожесточено, като се надигна от коленопреклонната си поза и погледна Хелън в лицето. — Просто се опитвах да спечеля малко време, да протакам възможно най-дълго. Никога не съм си мислила, че ще направи това!
	— Добре. Както и да е — каза Хелън, внезапно приключила с разговора. Свали си якето и покри с него ужасния труп — _трупът на Пандора_, помисли печално тя, преди да се обърне отново към майка си. — Тежко ли си ранена? — попита.
	— Ще се оправя. Трябва да спреш Хектор — каза Дафна, като смени плавно посоката на разговора. — Върви. Ще отнеса Пандора обратно при семейството й. После ще те намеря.
	Хелън кимна на майка си: знаеше, че в историята има още нещо, но че то ще трябва да почака. Скочи във въздуха и се отправи на запад, като се придържаше ниско към земята, за да не изпусне Хектор и Креон, докато тичаха през невероятно тъмната вътрешност на острова. Очите й не можеха да манипулират светлината така, както очите на Децата на Аполон; тук тя беше онази, която се намираше в неизгодна позиция. Прииска й се Лукас да беше с нея. Той щеше да е в състояние да вижда идеално дори в тъмнината на тресавищата. Освен това щеше да знае къде да гледа, защото беше по-добър в стратегията. Най-вече, просто й се искаше той да е с нея, за да не е принудена да се изправи пред Хектор и Креон сама.
	Отблъсквайки тази мисъл настрани, тя литна от единия край на острова до другия, но не ги видя никъде. Върна се назад по следите си, знаейки, че съперникът й не е достатъчно глупав, за да продължи да бяга, докато падне в океана. Креон беше хванат като в капан на острова, освен ако не се опитваше да се добере до някое място, откъдето можеше да го напусне. Хелън направи остър завой и литна на север към ферибота.
	Беше късно, твърде късно да хванат последния ферибот, но може би Креон не знаеше това. След миг Хелън приближаваше по-населения район край центъра на града, и трябваше или да литне по-високо, за да не я видят, или да слезе на земята и да пробяга остатъка от пътя. Реши да кацне, докато още знаеше, че може да го направи, без да я забележат. Започна да подтичва към ферибота, като се оглеждаше и ослушваше пътьом. Когато подмина Индия Стрийт, чу пляскащи звуци и глухи тупвания като от ожесточен близък бой. Краката й зашляпаха по настилката, когато затича по средата на пътя в посока на звуците, вече знаейки къде отива, къде Богините на съдбата са уредили да се случи това. Атенеумът на Нантъкет.
	Хелън зави зад един ъгъл и видя, че воал от мрак закриваше целия край на улицата. Дори в тъмна стая е възможно да почувстваш другите предмети около себе си, но сенките на Креон бяха толкова плътни, че отнемаха на Хелън нещо повече от самото зрение; изтръгваха я от корен, като разклащаха и другите й сетива. Когато погледна _нещото_, което Креон бе създал, Хелън разбра защо го наричаха Повелител на сенките. Той не просто отнемаше светлината, а нещо повече; създаваше същото нещо, което се спотайва под стълбите на мазето или в дъното на килера — онази пълна тъмнина, за която умът вярва, че гъмжи от серийни убийци и чудовища. Хелън бе принудена да сподави един писък само като я гледаше.
	Някъде вътре в тази ужасяваща черна дупка, тя чуваше как Креон и Хектор се бъхтят помежду си в сляпа ярост. Хелън беше объркана. Беше толкова изплашена от объркващото небитие, което Креон беше създал, че не можеше да застави краката си да изтичат в него. Тя изкрещя името на Хектор и присви юмруци в пристъп на безсилен гняв, и когато го направи, ръцете й засияха със суровото синьо-бяло сияние на електричеството. После й хрумна нещо.
	Когато се бореше за живота си срещу Креон във фоайето на дома си, нейната искра беше отхвърлила назад мрака, за да може да го види. Въпреки че той можеше да контролира други видове светлина, нейната мълния сигурно беше някак различна. Действайки незабавно, Хелън протегна ръце и призова ярка искра да затанцува между дланите й. Освети цялата сцена пред себе си.
	Хектор лежеше по гръб, а Креон стоеше над него, като блъскаше неспирно главата му в мраморните стъпала на библиотеката. Синьото сияние засъска и зажужа все по-силно около ръцете на Хелън, и Хектор обърна подутите си очи към нейната ярка светлина. Усмихна се. Освободен от объркващите сенки на Креон, Хектор успя да се пребори и да се измъкне изпод хватката на братовчед си и се изправи да го погледне в лицето.
	Налетяха един на друг, преди Хелън да успее да направи дори една крачка повече. Сблъсквайки се, Креон и Хектор забиха взаимно лица в мраморните стъпала. Всеки запрати другия в дорийските колони, и двамата взаимно задърпаха кожата и кокалите си, като всеки се опитваше да унищожи другия. Хелън затича, като им крещеше да спрат, но беше прекалено закъсняла. Докато тя все още беше на половин пресечка от тях, Хектор успя да се промъкне зад Креон. С едно пукащо дръпване счупи врата му.
	Хелън спря да тича и замръзна насред улицата, устата й увисна отворена, когато безжизненото тяло на Креон се търкулна надолу по стъпалата. Хектор погледна надолу към тялото, а после нагоре към Хелън, за миг свободен от Фуриите и напълно владеещ собствената си страст. За частица от секундата Хелън знаеше, че Хектор разбира какво е направил, и че онова, което беше извършил, бе немислимо. Беше убил собствения си братовчед.
	Тъмна комета падна от небето и се вряза в разсеяното тяло на Хектор, като го запрати през три колони и пропука самата основа на бутафорния храм.
	— Лукас, спри! — изпищя Хелън: гласът й се прекърши мъчително, когато извика с всичка сила.
	Лукас не я чуваше. Фуриите го бяха обсебили. Всичко, което той можеше да чуе, бяха техните заповеди да убие убиеца, посегнал на собствения си род. Лукас удряше Хектор отново и отново, опитвайки се да го пребие до смърт.
	Хелън наполовина прелетя последните няколко крачки до двамата биещи се противници. Хвърли се във въздуха, а после отново се спусна с трясък върху тях, с толкова голяма гравитация, колкото успя да събере. Като отблъсна двете момчета отново назад в напуканите отломки от стъпалата на библиотеката, Хелън рязко вдигна ръце над главата си във въздуха във формата на буквата V и призова еднакви мълнии за всяка ръка. Преди някой от двамата да успее да й попречи, тя запрати мълниите си върху главите на биещите се братовчеди и с шока изпрати и двамата в безсъзнание. Когато паднаха неподвижни под ръцете й, Хелън чу зад гърба си бързи стъпки. Останалите от семейство Делос идваха.
	— Изчезвайте — изкрещя тя с отмалелия си глас, когато се завъртя да застане лице в лице с Ариадна и Палас, и двамата — тичащи към нея от противоположни улици.
	Хектор беше в безсъзнание, но все още можеше да подбуди Фуриите в семейството си. Грехът му бе толкова скорошен, че поривът да го убият щеше да бъде настойчив и заслепяващ, дори за онези, които го обичаха най-много. Хелън се бе помирила с Тиванската Династия, но не беше станала част от нея, затова беше милостиво свободна от подтика да убие Хектор, който сега се беше превърнал в техен най-голям враг — Прокуденик. Тя призова усещането, което я свързваше с мълниите й, и почувства разочароващо малка искра. Тичаше наоколо от часове, без да е изпила дори глътка.
	Погледна назад към Хектор и Лукас, увери се, че и двамата дишат, а после се изправи и излезе на улицата, като застана между безчувственото тяло на Хектор и разгневеното му семейство.
	— Не се приближавайте — каза Хелън, като принуди заряда, който й беше останал, да изскочи като искра от пръстите й в мнима демонстрация на сила.
	Хелън протегна леденосините си ръце, докато слизаше по онова, което бе останало от стълбите, и премести очи от прикрития поглед на Ариадна към оголените зъби на Палас. Те вече не бяха самите себе си, а бездушни оръдия на Фуриите. Тя излезе на улицата и повдигна сияещите си ръце, за да ги възпре. При вида на мълниите й те се дръпнаха на една-две крачки назад, но точно когато се готвеха да се отдръпнат напълно, Кастор зави зад един ъгъл, последвал шепота на Фуриите.
	Хелън бе нелепо превъзхождана по численост. Нямаше представа колко далеч щеше да е принудена да стигне, за да предпази Хектор от собственото му семейство. Не беше по-способна да убие някого от тях, отколкото да им позволи да го убият. Ако не се хванеха на блъфа й, вариантите й се изчерпваха. Никога, през целия си живот, не се беше чувствала толкова сама.
	— Хелън, държа Хектор! Остани между нас, докато го отведа — провикна се Дафна зад нея. — Каквото и да правиш, не им позволявай да спрат погледа си върху него, или ще изгубим тази битка!
	При звука на майчиния си глас Хелън въздъхна, толкова облекчена, че има някого на своя страна, че намери силата, от която имаше нужда, за да направи единствения възможен избор.
	Не я беше грижа дали ще пресуши и последната капчица вода от тялото си. Единственото, което я интересуваше, беше да спре цикъла на отмъщението, преди той да погълне едно семейство, което тя обичаше. Тя разпери широко ръце и с последен задъхан тласък накара мълниите си да затанцуват в голям, ослепителен кръг около тялото й. Ариадна, Палас и Кастор рязко вдигнаха ръце да предпазят очите си от единствения вид светлина, който не можеха да контролират.
	Ореолът от кълбовидни мълнии на Хелън беше по-горещ от повърхността на слънцето. Той разтопи настилката под краката й, превръщайки я в лава, и нагорещи въздуха около нея, докато той буквално забръмча. Семейство Делос отскочиха от непоносимата светлина и горещина, но по-важно, отскочиха от Дафна, когато тя изтича в тъмнината с безжизненото тяло на Хектор, преметнато на рамото й.
	Болката беше непоносима. Хелън не можеше да удържи кълбото от електричество повече от няколко секунди. Щом чу стъпките на Дафна да се отдалечават, тя угасна като изгоряла крушка и се запрепъва отчаяно, за да излезе от нажежения до бяло втечнен асфалт, който се разливаше на локви под нея, като я изгаряше и я задавяше със зловонни газове. Запълзя на длани и колене към Ариадна, Кастор и Палас, чиито лица бяха еднакви измъчени маски, когато всички внезапно си дадоха сметка за онова, което без малко не бяха извършили. Но Хелън все още не можеше да им позволи да рухнат.
	— Лукас има нужда от помощ! — изхриптя тя, като посочи назад към разбитите стъпала на Атенеума.
	— Ариадна — изрече Кастор с пресеклив глас. — Върви да доведеш Лукас. Хелън, можеш ли да ходиш?
	— Не — призна тя, като поклати глава.
	— Ще дойдат хора — каза Кастор, като я вдигна и понечи да я отнесе, но спря, когато забеляза, че брат му не го следва. — Палас! Трябва да вървим!
	— Синът ми — прошепна Палас, неспособен да помръдне.
	— Татко, хайде! Трябва да вземеш тялото на Креон! — изсъска Ариадна от стълбите на Атенеума. Беше преметнала Лукас на раменете си и се оглеждаше трескаво наоколо да види дали има свидетели.
	Звукът от гласа на дъщеря му успя да отвлече вниманието на Палас достатъчно, за да го накара да вдигне Креон и да последва Кастор извън центъра на града и нататък в тресавищата.


	19.

	Хелън се взря в чашата вода върху кухненската маса пред себе си, запотена от кондензирана влага. Струваше й се, че вече беше изпила цяла вана с вода и повече не беше жадна, но продължаваше да държи тази последна чаша, за да гледа нещо друго, освен опечалените лица наоколо.
	— Това семейство е целият му живот. Тази Династия — каза Ариадна. Очите й бяха широко отворени, зачервени и втренчени, като на човек, който е прекарал твърде дълго време на твърде много различни летища в твърде много часови зони. Всички изглеждаха така — сякаш, когато се бяха събудили, бяха открили, че се намират на погрешната страна на планетата. — Как може _Хектор_ да бъде прокуден от Тиванската Династия?
	— Можех да го спра — каза Джейсън с мрачна увереност.
	— Точно в момента едва можеш да седиш изправен в стола си, Джейс — каза Ариадна, като клатеше глава. Джейсън тепърва имаше да се възстановява от изцеляването на Клеър, и близначката му нямаше да му позволи да поеме отговорността за нещо, което дори не беше видял. — Аз бях там. Трябваше да спра това.
	— Ти не беше на Индия Стрийт, когато Хектор уби Креон, Ари — каза Хелън, все още втренчена в чашата си е вода. — Аз бях.
	— Стига, Хелън — каза Лукас. — Ти и майка ти спасихте това семейство, или поне спасихте каквото е останало от него.
	Думите на Лукас предизвикаха нови сълзи за Пандора. След няколко минути тих плач семейството отново потъна в мълчание. Всички си мислеха едно и също: че ако всеки от тях беше направил едно нещо различно в този ден, можеха да предотвратят болката, която всички до един изпитваха. Касандра беше казала на всички, че не са могли да знаят какво ще се случи, но с изричането на това тя сякаш пое бремето на вината върху себе си. Изглеждаше затворена в собствения си ум, неспособна да се освободи от факта, че тъкмо тя е трябвало да може да предпази семейството си.
	— Обади се на майка си — каза внезапно Ноел на Хелън, като изтръгна рязко всички от мъчителните им мисли. — Единствено аз мога да понеса да съм близо до Хектор сега, и искам да видя племенника си. Той ще има нужда от мен.
	Хелън кимна и измъкна клетъчния си телефон. Беше същият телефон, който Хектор й беше връчил с окървавени кокалчета на пръстите и беззъба усмивка, след като Лукас го беше спукал от бой, но тя погреба този спомен и набра номера на майка си. Докато телефонът й се свързваше, тя се изправи да излезе от кухнята и тръгна бавно към предната част на къщата, която обикновено беше по-тиха.
	Чу две позвънявания едновременно — едно в ухото си и едно — някъде вътре в къщата. Огледа се и видя чантата на майка си да виси на една кука в предното антре. Упрекна се, че не се е показала по-досетлива. Дафна беше отвлечена, разбира се, че бе оставила нещата си. Хелън натисна клавиша за приключване на разговора и чу как телефонът в чантата спира да звъни. Взря се в дамската чанта на майка си и беше завладяна от неустоим порив. Точно когато посегна към нея, на входната врата на няколко стъпки от нея се почука.
	Хелън припряно отвори чантата на майка си и извади клетъчния телефон. Бързо превъртя списъка на последните разговори, когато от кухнята се приближиха стъпки. Съсредоточавайки се върху светещия екран, Хелън видя няколко входящи повиквания от непознати номера и едно-единствено изходящо повикване до някой си Дедал, преди да бъде принудена да натика телефона обратно в чантата.
	Ариадна излезе в антрето да отвори вратата, и миг по-късно зад нея се появиха Кастор и Палас. Бяха напрегнати и вероятно очакваха или полицията, или някого от Стоте братовчеди. След съвсем кратка пауза кимнаха на Ариадна, давайки й знак, че е безопасно да отвори вратата. Когато го направи, на прага стоеше Дафна.
	— Призовавам за среща между Династията на Атрей и Тиванската Династия — обяви Дафна, като скръсти ръце на гърдите си във форма на буквата Х и наклони горната част на тялото си напред в подобие на поклон.
	Кастор и Палас се спогледаха. Каквато и омраза да хранеха към Дафна, тази омраза трябваше да бъде потушена сега, и двамата го знаеха. Палас преглътна тежко и най-сетне кимна.
	— Добре си дошла в този дом и имаш нашето гостоприемство — каза делово Кастор, като се поклони, отстъпи встрани и пусна Дафна да пристъпи прага като негова свещена гостенка.
	Официалната среща между Династиите се проведе в библиотеката, където всички се подредиха около стола на Касандра. Хелън зае мястото си до майка си на кушетката и се опита да не гледа към Лукас, макар че той седеше точно срещу нея.
	— Най-напред бих искал да се реванширам за посегателството над безопасността ти, докато беше гостенка в моя Дом — започна Кастор смирено, но Дафна го прекъсна рязко, преди той да довърши мисълта си.
	— Пандора беше обезумяла. Тя и Аякс имаха специална връзка и поради това, никога не бих могла да й се сърдя, задето се опита да отмъсти за него, особено сега, когато с мъртва — каза тя, като махна с ръка, сякаш за да пропъди тази мисъл. — Що се отнася до мен, законите на гостоприемството не са били нарушени.
	Докато Дафна изричаше последните думи, Хелън забеляза как очите на Лукас се стрелват рязко към нея, и разбра, че той бе доловил лъжа, но реши да я пренебрегне в името на по-висшето благо.
	— Свиках тази среща, за да повдигна два много важни въпроса, които засягат и двете ни Династии — продължи Дафна с плавен, спокоен глас. — Първият е Хектор и неговото бъдеще, а вторият — дъщеря ми и нейната роля в пророчеството. — Хелън рязко извъртя глава да погледне майка си в лицето.
	— Моята какво? — попита тя, напълно объркана.
	Хелън не беше единствената в стаята, която не разбираше. Кастор и Палас се огледаха наоколо смутени, и дори Касандра сви рамене, сякаш за да признае, че няма представа какво има предвид Дафна.
	Джейсън се изправи и сковано пристъпи напред.
	— Хелън е Търсачът в дълбините, когото гласовете на Оракула споменаха в своето пророчество — пророчеството, което гласи, че Търсачът в дълбините ще освободи Династиите от цикъла на отмъщението — каза той от мястото си зад стола на баща си. — Осъзнах го едва днес следобед, когато Хелън описа сухите земи така съвършено, че разбрах, че ги е виждала. Отначало това ме озадачи, защото знам, че тя не е Лечител. После тя ми каза, че _е_ готова да _слезе_ и да извлече и Клеър, и мен навън, ако не съм достатъчно силен да направя пътуването сам. От нейната увереност разбрах, че тя наистина мисли каквото каза, а освен това заподозрях, че физически е била там неведнъж.
	— Прахът по краката ти! — възкликна Ариадна, когато си спомни мръсните стъпала на Хелън и загадката на безмълвните звънчета.
	— Какво за него? — попита Хелън, като оглеждаше неподвижните лица на всички.
	— Търсачът в дълбините не само сънува Подземния свят. Търсачът буквално слиза в него телом — отговори Ариадна с шокирано изражение. — Физически си слизала в пъкъла всяка нощ?
	— Кошмарите ти — каза Лукас, като погледна Хелън, която започваше да разбира.
	— В един от тях ти беше с мен — отвърна му Хелън смутено. — В нощта, когато паднахме, преди да се събудим на брега, слязох да те взема, помниш ли? Ти беше изгубен и сляп, а аз те накарах да станеш и да вървиш. Накарах те да ме последваш навън…
	Тук Хелън трябваше да спре. Да принуждава Лукас да върви през Подземния свят, беше като да оперира животно без упойка. Той не разбираше, че онова, което тя правеше, беше за негово собствено добро, знаеше единствено, че тя му причинява болка.
	— Това е било реално? — прошепна Лукас.
	Хелън кимна и посегна да хване ръката му: имаше нужда да го докосне, за да увери себе си, че той вече не се страхува от нея, но Дафна спря ръката й във въздуха и я дръпна обратно, като поклати глава неодобрително.
	— Ти си знаела — каза Лукас, като се обърна към Дафна.
	— Подобно на Джейсън, открих таланта на Хелън днес следобед — отвърна Дафна. — Това е една от причините, поради които поисках тази среща.
	— А какви са останалите причини? — попита Касандра студено, докато проблясъци от аурата на Оракула започнаха да изсветляват очертанията на лицето й. Дафна сведе глава в знак на почит към множеството присъствия, които бяха започнали да осеняват Касандра.
	— Подобно на Еней, дъщеря ми ще има нужда от помощта на Сибилата в Подземния свят — каза Дафна делово. — Моля Тиванската Династия да се погрижи за своята сродница, Хелън, Наследница на Династията на Атрей, докато тя изпълни предопределената си задача в Подземния свят. В замяна аз, Дафна, глава на Династията на Атрей, ще предоставя убежище и закрила на Хектор Делос, Прокуденик от Тиванската Династия.
	Всички се спогледаха бързо, зашеметени както от молбата, така и от предложението, което Дафна беше отправила. Стаята утихна, докато очакванията се променяха.
	— Защо би направила това за сина ми? — попита Палас, като се надигна донякъде от стола си, разкъсван между благодарността и възмущението.
	— Защото е един от най-силните Потомци, които съм виждала, но е също и един от най-гордите. Загубата на мястото му в тази Династия ще го промени, и без напътствия той би могъл да се превърне в опасност за всички ни. Виждала съм това преди — каза Дафна с равен тон. После се обърна към Лукас и го погледна в очите, за да се увери, че той ще докаже верността на казаното от нея. — Всички сме семейство и е време да започнем да се държим като такова.
	— Тя не лъже — каза Лукас, като хвърли поглед към Палас, който кимна с облекчение. Лукас обаче изглеждаше съкрушен. Беше чул истината от самата Дафна — Хелън беше член на семейството му.
	Кастор и Палас се погледнаха, вече постигнали съгласие, после хвърлиха поглед към Касандра за окончателно одобрение. Тя кимна веднъж, а после се изправи и излезе от стаята, без да каже нито дума.
	— Едно последно нещо — продължи Дафна, тактично пренебрегвайки невъзпитаното излизане на Касандра. — Хектор иска да знае какво ще стане с тялото на Креон.
	— Ще се свържем с Милдред да дойде и да прибере сина си — каза Кастор, като гледаше надолу към ръцете си. — Тя ще иска да го върне на баща му, за да го погребе.
	— Разбира се — каза Дафна тъжно. — Ще ми съобщите ли кога ще бъде тук? Хектор спомена нещо за това, че ще се изправи пред нея да помоли за прошка… — провлачи тя неуверено, сякаш не беше сигурна дали е редно Хектор да прави това.
	— Ще ти се обадя — обеща Палас сковано, а после излезе припряно от стаята.
	Дафна остана още малко и увери останалите от семейството, че физически Хектор ще се оправи, но изтъкна без заобикалки факта, че той не се справя добре в емоционално отношение. След като каза на всички, че ще му предаде обичта им, тя си тръгна припряно, като каза, че била оставила Хектор сам достатъчно дълго. Хелън я изпрати до вратата.
	— Хектор видя ли те в образа на Пандора тази нощ на брега? — попита тя тихо майка си, когато стигнаха до предната врата.
	— Не. И не може никога да узнае — каза Дафна, като се взря напрегнато в Хелън. — Ти и аз сме единствените близки, които той има сега, и той има нужда да ми се довери. И двамата имате.
	Хелън знаеше, че майка й беше рискувала живота си, за да помогне на Хектор, но така, както самата тя, Хелън, го виждаше, доверието беше нещо, което се печелеше, не нещо, което друг човек можеше да изисква от нея. Дори ако този човек беше собствената й майка.
	— Ще поддържам връзка с теб през следващите няколко дни, за да ти съобщя какъв е планът — обеща Дафна, като свали чантата си от закачалката и отвори вратата.
	— Едно последно нещо? — попита Хелън, като задържа вратата отворена. — Ще си мълча за онова, което видях на брега, ако ти се съгласиш да освободиш Джери от въздействието на пояса на Афродита. Ти никога не си го обичала, но Кейт го обича, а мисля, че е крайно време да позволиш на някого в твоя живот да бъде щастлив, не смяташ ли?
	Дафна се взря в Хелън, потресена, че покорната й дъщеря най-сетне беше изразила собствено мнение, после отмести поглед настрана разсеяно, сякаш се вслушваше в далечен звук.
	— Готово — каза отривисто, като се изтръгна рязко от моментния си транс. — Не мога да давам никакви обещания, че връзката му с Кейт ще потръгне, но сърцето на Джери е на негово разположение, за да го отдаде или да си го запази, както сметне за подходящо.
	— Крайно време беше — каза Хелън студено.
	— Причиних цялата тази болка, за да те предпазя. И това свърши работа. Така че не съжалявам за нищо — каза Дафна, като се усмихна печално на Хелън, преди да се обърне и да се отдалечи.
	Хелън затвори вратата и бавно се върна при останалите от семейството, замислено сбърчила чело. Щом тя влезе в дневната, Лукас рязко извъртя глава да я погледне. Направи й знак да дойде при него. Макар да знаеше, че това е последното нещо, което би трябвало да направи, то беше и единственото, което искаше да направи.
	— Трябва да си отида вкъщи — каза му тя веднага щом стигна до него, като се опитваше да не трепери твърде силно. — Оставих на бюрото си прощална бележка за баща ми, когато си мислех… — Тя млъкна, без да довърши, и бе принудена да си поеме дъх. Във всеки случай, трябва да се отърва от нея, преди той да се събуди и да я намери. Вече му се събра твърде много.
	Лукас сви в юмрук дясната си ръка и я пъхна в джоба си. Хелън никога преди не го бе виждала да прави този жест и осъзна, че той го прави, за да се сдържи да не хване ръката й.
	— Да вървим тогава — каза Лукас, като извърна лице от нейното.
	— Не трябваше ли да стоим далеч един от друг? — Тя млъкна смутено.
	Лукас поклати глава решително:
	— Креон е накарал Пандора да замъкне Дафна до онзи плаж, защото е смятал да я отведе от острова с лодка. Което означава, че е имал намерение да се срещне с някого по вода — каза Лукас със сурово изражение. — Когато осъзнаят, че Креон е изчезнал, ще дойдат да го търсят, а когато не го намерят, ще дойдат да търсят Дафна — а после теб. Сега си в по-голяма опасност от всякога и не ме е грижа колко е трудно за двама ни. Няма да те изпусна от поглед дори за миг.
	— Е, какво се предполага да правим тогава? — почти изплака тя, като вдигна длани, сякаш се предаваше. Беше стигнала до края на емоционалните и физическите си сили.
	— Хайде — каза Лукас, като я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята. Всички се обърнаха и ги погледнаха, но бяха твърде потиснати от преживените загуби, за да обърнат особено внимание на избухването на Хелън.
	— Ще я заведа у тях и ще остана там, за да я наглеждам — рязко подхвърли Лукас на Ариадна, която плачеше тихо в един стол. Щом излязоха навън, скочиха заедно в нощното небе.
	Студеният въздух беше като плесница в лицето. Той изтръгна Хелън от объркването й и тя осъзна, че независимо какво беше преживяла през този ден, Лукас бе преживял далеч по-лоши неща. Беше време Хелън да спре да се самосъжалява и да му обърне внимание.
	Мигове по-късно те се приземиха върху платформата на покрива на Хелън и Лукас се обърна към нея с безизразно лице, като пусна ръката й.
	— Влизай вътре. Аз ще съм си съвсем добре тук горе — прошепна той. Хелън пристъпи по-близо до него, но той просто поклати глава.
	— Не мога да вляза — прошепна той: гласът му се прекърши безнадеждно. — Днес изгубих твърде много. Не съм достатъчно силен.
	— Знам — каза тя. — Толкова съжалявам, Лукас.
	Хелън обви ръце около раменете му: не искаше нищо, освен да го утеши. Продължи да го държи, подкрепяйки го, докато Лукас вече бе достатъчно силен отново да стои сам. Той леко се отдръпна от нея и й се усмихна леко, за да й покаже, че е по-добре.
	— Изчакай тук за секунда. Трябва да кажа на татко, че съм вкъщи.
	— Никъде няма да ходя — обеща Лукас.
	Хелън литна надолу към предния двор и забеляза, че колата на Кейт още беше паркирана на алеята. Кацна и отиде до предната врата, без изобщо да е сигурна какво ще каже или направи. Намери баща си да спи на дивана в дневната, седна до него и го разтърси леко, докато той се събуди. За около две секунди Джери изглеждаше облекчен, после седна в леглото и отправи към Хелън разочарована въздишка.
	— Знаеш на какво ме подложи, нали? — попита той сломен. Хелън се чувстваше толкова виновна, че не можеше да го погледне в очите. Само кимна. — По-добре започвай да обясняваш.
	Хелън си помисли колко много хора в живота й вече знаеха каква е, и само за миг си помисли да каже всичко на баща си. Но ако подхванеше тази чувствителна тема, щеше да се наложи да му каже също и че Дафна се е върнала, а не можеше да се застави да го стори. Не и след като най-после го беше освободила от неестествената му привързаност към нея. За пръв път от почти две десетилетия Джери имаше шанс да води истински живот с жена, която наистина отвръщаше на любовта му. Хелън нямаше да допусне нищо да застраши това.
	— Не мога, татко. Поне не мога точно сега. Предполагам, че бих могла да скалъпя някакво оправдание, но то ще бъде лъжа — каза Хелън отчаяно, докато разтриваше с длани умореното си лице и болящия я череп. — А аз не искам никога да те лъжа.
	— Така ли ще продължават нещата между нас сега? Никакво доверие, никакво общуване, никакво уважение?
	— Не, татко. Дори не изричай това — каза Хелън, като поклати уморено глава и погледна баща си в очите.
	— Преживявал съм това преди, знаеш — каза Джери тихо. — Много нощи чаках тук, на същото това място, някой да се върне у дома. А тя така и не го стори. Не искам да го правя повече, Хелън.
	— Добре — каза Хелън, когато видя в баща си искра, която не бе виждала никога преди. — Не искам да пропиляваш повече дори и секунда от живота си в чакане на някого. Дори и на мен. Точно сега животът ми е пълна лудница и не мога да обещая, че никога няма да изчезна отново, но мога да обещая, че винаги ще се връщам при теб. Няма да те изоставя, татко. Никога.
	— Знам — каза той, сякаш току-що осъзнаваше, че е вярно. Пое си дълбоко дъх и остана да седи мълчаливо за миг, замислен. — Е, винаги съм знаел, че си различна, а знаех също и че някой ден ще го научиш. Това е цялото обяснение, което ще измъкна от теб сега, нали?
	— Засега — каза Хелън, като се усмихна топло на човека, който сигурно беше най-добрият баща на света.
	— Ще има ли полза да ти забраня да излизаш? — попита той с весело пламъче в очите, когато се изправи и се протегна.
	— Вероятно не — засмя се Хелън.
	Изправи се и прегърна баща си. Той отвърна на прегръдката й не само опрощаващо. Прегърна я, за да й даде да разбере, че я приема точно каквато беше — с безсънните нощи и всичко останало. Когато тръгнаха заедно към стълбите, на Хелън й хрумна щастлива мисъл.
	— Лягаш ли си? — попита тя, като хвърли поглед към него с лукаво изражение в очите. Той кимна. — Видях колата на Кейт отвън. Тя в стаята ти ли е?
	— Там е — каза той с примижали очи и присвити устни. — Затова бях на дивана.
	— Вече няма нужда да си там — отбеляза Хелън невинно. Джери поспря пред вратата на спалнята си и се обърна да я погледне в лицето.
	— Одобряваш ли? — попита сериозно.
	Хелън знаеше, че ако каже, че това ще я смути, той на мига ще се обърне кръгом и ще прекара сам остатъка от нощта.
	— Татко, никога в живота си не съм одобрявала по-силно каквото и да било — каза тя искрено. Влезе в стаята си и решително затвори вратата след себе си, за да му покаже, че ще му позволи усамотение и лично пространство.
	Чу как баща й събужда Кейт и й казва, че всичко е наред, а после се обърна да скъса бележката, която бе оставила на бюрото си. Излетя през прозореца си, за да се срещне с Лукас на платформата на покрива.
	— Чу ли всичко това? — попита тя, когато видя съчувственото изражение на лицето му.
	— Притеснява ли те? — Той извади спалния чувал от сандъка и го разстла, така че двамата да седнат отгоре.
	— Не — каза тя, като поклати глава. И без друго щях да ти кажа. Някак имам чувството, че каквото и да преживявам, не ми се е случило, докато не узнаеш за него.
	— Знам какво имаш предвид — прошепна той.
	Седнаха един до друг на ръба на платформата: бедрата им се провираха между пръчките на парапета, а ходилата им се полюляваха отстрани край стената на къщата.
	— Понеделник е. След няколко часа сме на училище — каза Хелън. — Предполагам, че ако всички си останем вкъщи, ще изглежда подозрително, а?
	— Много подозрително — отвърна Лукас. — Освен това на обществено място си в по-голяма безопасност. Стоте няма да те нападнат пред свидетели човеци.
	— А ти? — попита Хелън, загледана в ръцете си. — Стоте ще преследват ли сега теб и семейството ти?
	— Не знам — отвърна Лукас, като поклати уморено глава. — Но каквото и да правят, те знаят, че ако убият някого от своите родственици, ще станат Прокуденици, а колкото повече Прокуденици има, толкова по-далече са от завладяването на Атлантида. Мисля, че ще съсредоточат енергията си върху Хектор и Дафна. И върху теб.
	Хелън кимна и обмисли дали да продължи да задава въпроси или не.
	— А утре — какво да кажа за Хектор, ако някой попита? Или за Пандора? — запита Хелън тихо, знаейки, че всеки път, когато изричаше имената им, това нараняваше Лукас по малко.
	— Пандора се е върнала в Европа да учи изкуство в Париж — каза Лукас приглушено. — А Хектор си е вкъщи с неприятна настинка, за следващите няколко дни, докато успеем да съгласуваме план с майка ти.
	— Нямам доверие на майка ми — каза Хелън, докато се взираше в изгряващото слънце.
	— И Касандра няма — отвърна Лукас, без да я поглежда. — Тя мисли, че Дафна крие нещо.
	— Мислиш ли, че майка ми е опасна? — попита Хелън. Обърна се към Лукас с разтревожени очи.
	— Мисля, че е напълно отдадена на освобождаването на Скитниците и Прокудениците — отговори той, като подбираше внимателно думите си. — Стига да помним това, не мисля, че има причина да не й се доверяваме. Тя не е излъгала.
	Хелън кимна, приемайки тълкуванието на Лукас.
	— Натоварена съм с твърде много неща, за да мисля рационално за майка си.
	— Това му е странното да си Потомък — каза Лукас, като се усмихна в бледия въздух на мразовитата утрин. — Нашите битки разкъсват целия свят, но за нас, те всъщност са само семейни вражди. И никой никога не действа разумно, когато въпросът опре до семейството му.
	Хелън отвърна на усмивката му, отново поразена колко прозорлив беше. После се овладя и си спомни колко важно беше да се държи на разстояние от него. Извърна лице и се насили да остане права.
	— Ще се оправиш ли? — попита го. Той не отговори, а просто й се усмихна и кимна, а после отново обърна лице към хоризонта.
	— Добро утро, Лукас — каза тя, с тих и тъжен глас, докато се отдалечаваше.
	— Добро утро, Хелън — отвърна той, без да си позволи да се обърне и да я погледне, докато тя го напускаше.
	Хелън, възлюбената на Богинята на любовта, слезе долу да се вмъкне в празното си легло, докато Лукас, синът на Слънцето, се облегна на лакти и загледа как неговият божествен баща осветява голите дървени дъски на платформата на нейния покрив.


	Josephine Angelini
	Starcrossed, 2011

	__Издание:__
	Джоузефин Анджелини. Любов под гибелна звезда
	Американска. Първо издание
	Редактор: Любомила Стойкова
	Коректор: Цветана Грозева
	Художествено оформление: Огнян Илиев
	Компютърен дизайн: Митко Ганев
	ИК Intense, София, 2011
	ISBN: 978-954-783-159-9

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/33660
	Последна корекция: 14 март 2015 в 12:57