antique

Джо
Абъркромби

Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"
und



Джо
Абъркромби

calibre 2.43.0
15.2.2016
dfdb68a8-5c2d-4a64-9da1-17ad0c55d033
1.0


Колибри
0101
9786191507535










Авторски права

Водещ редактор на поредицата Андрей Велков
Joe Abercrombie

Half
a
King

© Joe Abercrombie Ltd. 2014
© Александър Ганчев, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2016
ISBN 978-619-150-753-5



За автора

С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън



Анотация

Мъжът размахва коса и тегли рало в полето, стяга възел на палубата или сее смърт по вражеските брегове с меч и секира в ръка. Преди всичко обаче, мъжът удържа мястото си в стената от щитове, не отлепя рамо от рамото на човека до себе си. В противен случай той е провал, особено ако е син на краля на Гетланд – сурова земя, която ражда воини със сърца от камък и ръце от желязо.
Принц Ярви не е един от тези свирепи воини. Докоснат от баща Мир, неговият път е този на познанието и благата дума. Майка Война никога няма да се усмихва над бойните му победи. За сакат слабак няма място в тренировъчвия квадрат или в стената от щитове, нито на Черния трон, въпреки че той е негов законен наследник. Така смятат не само хората от Гетланд - така мисли и собственото му семейство.
Но ако човек се нуждае от две ръце, за да срази в честен двубой някого, да го наръга в гръб му стига и само една. Особено ако е направлявана от остър ум като този на Ярви.
Време е измаменият да стане измамник.
Време е предаденият да се превърне в предател.
Време е законният крал да се завърне на престола.
„Динамична история за предателство и отмъщение, която ме грабна от първата си страница и отказа да ме пусне.”
Дж. Р. Р. Мартин
„Любимата ми книга на Абъркромби!”
Патрик Ротфус



На Грейс


За пътешественика по-добра екипировка


от здравия разум няма.


От Хавамал, Думите на Върховния




Всеобщото благо

Духаше бурен вятър в нощта, в която Ярви разбра, че е крал. Или по-скоро полукрал.
Вятър търсач, така го наричаха хората в Гетланд, защото търсеше и винаги намираше всяка пролука и всяка ключалка, през които да влети с воя на майка Море в стаята и да я изпълни с мъртвешка леденина, независимо колко високо беше накладен огънят и колко скупчени един в друг седяха хората около него.
Той натискаше капаците на тесните прозорци на стаята на майка Гундринг, тресеше дори обкованата с желязо врата. Тормозеше пламъците в огнището и те му отвръщаха с гневно съскане и пращене, караха сенките от провесените от тавана снопове билки да танцуват по стените и светлината да играе по корена в чепатите пръс­ти на майка Гундринг.
– Ами този?
Приличаше на най-обикновено коренище с пръстта по него, но Ярви знаеше, че е повече от това.
– Черен език.
– И защо един пастор би посегнал към него, принце мой?
– Пасторът се надява никога да не се налага да го прави. Отварата му няма вкус, нито мирис или цвят, но е смъртоносна отрова.
Майка Гундринг хвърли корена настрана:
– Понякога се налага пасторът да посяга към зловещи неща.
– Пасторът трябва да избира по-малкото зло – отвърна Ярви.
– И винаги да се ръководи от всеобщото благо. Поз­на пет от пет. – Майка Гундринг кимна одобрително и Ярви се изчерви от гордост. Одобрението на пастора на Гетланд не се печелеше лесно. – А въпросите на изпита ще са по-лесни.
– Изпитът. – Ярви потърка нервно с палец кривата длан на сакатата си ръка.
– Ще го издържиш.
– Не можеш да си сигурна.
– Пасторът винаги се съмнява...
– Но никога не показва неувереност – довърши Ярви.
– Ето, виждаш ли? Познавам те. – Беше истина, никой не го познаваше така добре като нея, дори хората от семейството му. Най-малко хората от това семейство. – Никога не съм имала по-схватлив ученик. Ще издържиш от първия път.
– И повече няма да бъда принц Ярви. – Мисълта го изпълни с облекчение. – Няма да имам повече семейство и наследствено право върху трона.
– Ще бъдеш брат Ярви и Съборът ще бъде твоето семейство. – Светлината на огъня огря бръчките покрай очите на майка Гундринг, когато тя се усмихна. – Твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово. Ще помниш и съветваш, ще лекуваш и говориш истината, ще знаеш тайните проходи и ще проправяш пътя на баща Мир на всички езици. Също като мен. Няма по-благородна кауза от тази, пък каквото щат да дрънкат мускулестите дръвници в тренировъчния квад­рат.
– Не е лесно да игнорираш мускулестия дръвник в квадрата, когато си вътре с него.
– Ха. – Майка Гундринг изви презрително устни и се изплю в огъня. – Веднъж издържиш ли изпита, ще ходиш там само да лекуваш счупени глави, когато играта им заг­рубее. Един ден ще носиш моя жезъл. – Тя кимна към подпрения на стената, заострен в долния край прът от елфически метал, покрит по цялата си дължина с поредица от вдлъбнатини и изпъкнали навън щифтове. – Един ден ще седиш до Черния трон и ще бъдеш отец Ярви.
– Отец Ярви. – Той се сгърчи неловко на ниското столче. – Нямам мъдростта за това. – Всъщност му липсваше смелост, но не намери кураж да го признае.
– Мъдростта идва с учене, принце мой.
Ярви вдигна лявото си подобие на ръка:
– Ами ръцете? Те порастват ли с учене?
– Може да ти липсва една ръка, но бог ти е дал по-рядко срещан дар.
– Хм – изсумтя той. – Хубав глас и певчески умения ли имаш предвид?
– Защо не? Но също така остър ум, състрадание и сила. Е, такава сила, с която се става велик пастор, не велик боец, но все пак. Докоснат си от баща Мир, Ярви. Не забравяй: силни мъже – много, мъдрите са малко.
– Ето защо от жените стават по-добри пастори.
– Те правят и по-добър чай, като цяло. – Гундринг сръбна от чашата, която като всяка вечер й бе донесъл, и отново кимна с одобрение. – Но ето че и правенето на чай е сред множеството ти дарби.
– Работа за герои, няма що. Ще ме ласкаеш ли по-малко, когато вече не съм принц, а пастор?
– Ще получаваш колкото ласкателство заслужаваш, а през останалото време – ритник по задника.
– Е, някои неща никога не се променят – въздъхна Ярви.
– А сега история.
Майка Гундринг свали една книга от рафта и камъните по златистия кожен гръб проблеснаха в зелено и червено.
– Сега? Трябва да ставам преди първите лъчи на майка Слънце, за да нахраня гълъбите ти. Надявах се да поспя малко преди това...
– Ще те оставя да се наспиш, когато издържиш изпита.
– Не, няма.
– Прав си. Няма. – Тя облиза пръст и древната хартия зашумоля, когато започна да прелиства страниците. – Кажи сега, принце мой, на колко части елфите разкъсаха бог?
– Четиристотин и девет. Четиристотинте малки богове, шестимата върховни богове, първата жена, първият мъж и Смърт, който пази Последната врата. Но не е ли по-скоро работа на молитвоплетеца отколкото на пастора да знае това?
Майка Гундринг цъкна с език:
– Работа на пастора е да знае всичко, защото само онова, което познаваш, можеш да контролираш. Назови шестимата върховни богове.
– Майка Море и баща Земя, майка Слънце и баща Луна, майка Война и...
Вратата се отвори с трясък и вятърът търсач влетя в стаята. Пламъците в огнището подскочиха в същия момент, в който и Ярви скочи на крака. Светлината им заблещука в стотиците стъклени буркани и бутилки по рафтовете. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете провесени от тавана билки започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.
Косата на чичото на Ярви, Одем, беше мокра от дъж­да и залепнала за бледото му лице, а гърдите му се вдигаха и спускаха учестено. Вторачи се в Ярви с широко облещени очи, отвори уста, но не проговори. Не се искаше рядка дарба, за да разбереш, че раменете му не бяха превити под тежестта на добри новини.
– Какво има? – изграчи сподавено Ярви със свито на топка от страх гърло.
Чичо му се свлече на колене и опря длани в мърлявата слама на пода. Склони глава и изрече дрезгаво само две думи:
– Кралю мой.
Така Ярви разбра, че баща му и брат му бяха мъртви.



Дълг

Въобще не изглеждаха мъртви. Просто много бледи, положени по гръб върху хладните каменни плочи, в хладната стая, покрити до подмишниците с плащаници, върху които лъщяха извадени от ножниците мечовете им. Ярви имаше чувството, че всеки момент устните на брат му ще потрепнат и той ще се събуди. Че баща му ще отвори очи и погледът му, изпълнен с обичайното презрение, ще срещне неговия. Но това не стана. Това никога повече нямаше да стане.
Смърт беше отворил пред тях Последната врата, а от нея досега никой не се беше върнал.
– Как е станало?
Чу Ярви гласа на майка си откъм вратата. Както винаги, дори не потрепваше.
– Предателство, кралице моя – промърмори чичо Одем.
– Вече не съм кралица.
– Разбира се... съжалявам, Лейтлин.
Ярви протегна ръка и докосна леко рамото на баща си. Толкова студено. Замисли се кога последно го беше докосвал. Беше ли го докосвал някога въобще? Добре помнеше последния път, когато размениха нещо повече от дума. Беше преди месеци.
„Мъжът размахва коса и бойна секира – беше казал тогава баща му. – Мъжът тегли рало в полето и стяга възел на палубата. Но преди всичко мъжът удържа мястото си в бойния ред. Той стои рамо до рамо с онзи до него. Що за мъж е този, който не може да направи това?“
„Не съм искал половин ръка“, беше отвърнал Ярви, хванат в капана, в който така често се озоваваше – прикован натясно между срама и гнева.
„А аз не съм искал половин син.“
И сега крал Утрик беше мъртъв и кралската корона, набързо стеснена, тежеше на главата на Ярви. Прекалено тежък товар за такъв най-обикновен тънък златен обръч.
– Попитах как са загинали? – проговори отново майка му.
– Отиваха да преговарят за мир с Гром-гил-Горм.
– Не може да има мир с проклетите ванстерландци – разнесе се плътният боботещ глас на Хюрик, избрания щит на майка му.
– Трябва да бъдат отмъстени – каза майката на Ярви.
Чичо му се опита да укроти страстите:
– Разбира се, но първо е време за траур. Освен това върховният крал забрани открита война, докато не...
– Мъст! – Гласът й разцепи тишината, по-остър от бръснач. – Светкавична и изпепеляваща.
Погледът на Ярви се премести към трупа на брат му. Искаш бързина и жар, ето ги, той е всичко това, беше всичко това. Масивна челюст, дебел врат и наченки на тъмна като на баща им брада. Пълна противоположност на Ярви. Брат му го обичаше, поне така предполагаше. Странна, грубиянска и изпълнена със синини любов, където братското потупването по бузата се доближаваше силно до шамар. Любов, която човек изпитва към нещо значително по-нисше от него.
– Мъст – изръмжа Хюрик. – Ванстерландци трябва да си платят.
– Забрави проклетите ванстерландци – каза майка му. – Заради собствените си хора сме длъжни да го нап­равим. Те трябва да видят, че новият крал има желязо в жилите. И чак тогава, когато са преклонили глави и са застанали удобно на колене, тогава, ако щеш, накарай майка Море да прелее от сълзите ти.
Чичо му въздъхна тежко:
– Така да бъде, мъст. Но той готов ли е, Лейтлин? Момчето не е боец...
– Той трябва да се бие, готов или не! – отсече майка му. Ярви беше свикнал хората да говорят за него в присъствието му така, все едно не беше просто сакат, но и глух. Очевидно изненадващото му издигане на власт не беше в състояние да промени старите навици. – Подготви нападението.
– Къде ще ги ударим? – попита Хюрик.
– Няма значение, важно е само че ще ги ударим. Остави ни насаме.
Ярви чу вратата да се затваря, после тихите стъпки на майка си по студения под.
– Престани да плачеш.
Едва в този момент Ярви осъзна, че очите му се бяха налели със сълзи. Изтри ги засрамен и подсмъркна. Зас­рамен, вечно засрамен.
Тя стисна раменете му:
– Застани изправен, Ярви.
– Съжалявам – извини се той, изпъна гръб и опита да изпъчи гърди, както би направил брат му.
Извиняваше се, вечно се извиняваше.
– Сега си крал. – Тя оправи изкривената закопчалка на наметалото му и опита да приглади светлорусата му коса – късо подстригана, но все така непокорно щръкнала във всички посоки. Постави хладни пръсти на бузата му. – Повече никога не се извинявай. Сега трябва да препашеш меча на баща си и да поведеш нападението срещу Ванстерланд.
Ярви преглътна тежко. Мисълта за участие в нападение винаги го изпълваше с ужас. А да предвожда такова?
Одем явно беше забелязал ужаса в погледа му.
– Аз ще съм рамо до рамо с теб в редицата, кралю мой, щитът ми ще е винаги изправен пред теб. С каквото мога да ти помогна, ще го направя.
– Приеми благодарностите ми – смотолеви Ярви.
Всичко, което искаше в момента, бе да отиде в Скекенхаус, където да положи изпита за пастор, и пос­ле да седи в сянката и никога да не излиза напред, в светлото. Но тези му мечти бяха станали на прах. Като зле забъркана вар надеждите му бяха обречени да се изронят.
– Трябва да накараш Гром-гил-Горм да си плати за стореното – каза майка му. – А след това да се ожениш за братовчедка си.
Невярващ на ушите си, Ярви се вторачи в стоманеносивите й очи. Гледаше я от долу нагоре, защото тя все още беше малко по-висока от него.
– Какво?
Лекият допир изчезна и пръстите й стиснаха здраво брадичката му.
– Чуй ме, Ярви, добре ме чуй. Сега си крал. Това може и да не е каквото и двамата с теб сме искали, но това е всичко, с което разполагаме. Сега всичките ни надежди са в твои ръце и ти ги държиш застанал на ръба на пропаст. Нямаш уважението на хората. Имаш много малко съюзници. Длъжен си да сплотиш семейс­твото ни, като се ожениш за дъщерята на Одем, Изриун, точно както щеше да направи брат ти. Уговорено е. Решено е.
Чичо Одем побърза да компенсира леда с топлина.
– Нищо не би ме зарадвало повече от това да стана твой баща по женитба, кралю мой, и да видя семействата ни свързани завинаги.
За чувствата на Изриун не стана дума, забеляза Ярви, нито за неговите.
– Но...
Веждите на майка му се сключиха. Очите й се присвиха. Беше виждал корави мъже, герои, да треперят под този поглед, а той със сигурност не беше герой.
– Аз бях сгодена за чичо ти Удил, за чиито умения с меча воините все още шептят от страхопочитание. За чичо ти Удил, който трябваше да стане крал. – Гласът й леко потрепери, сякаш думите й причиняваха болка. – Когато майка Море го погълна и хората вдигнаха празна погребална могила на брега, вместо за него аз се омъжих за баща ти. Аз загърбих чувствата си и изпълних дълга си. И ти ще направиш същото.
Ярви сведе поглед към мъртвото тяло на брат си и се замисли как успяваше тя да запази хладнокръвие и да крои планове за бъдещето, когато труповете на съпруга и сина й лежаха само на ръка разстояние.
– Нима няма да пророниш и сълза за тях?
Лицето й внезапно се сгърчи в спазъм и всичката красотата от него изчезна. Устните й се изкривиха и оголиха зъби, клепачите се стиснаха и жилите на шията й изскочиха. После тя пое разтреперана дъх, приглади на място един златист кичур коса и само след миг отново беше както преди.
– Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.
След този „кралски“ подарък тя се обърна и излезе от стаята.
Ярви стисна гневно юмруци. Естествено, успя само наполовина – палецът на сакатата му ръка просто се притисна в кривото чуканче на единствения пръст.
– Благодаря за окураженията, майко.
Ядосан, вечно ядосан. И винаги чак след като вече няма полза от гняв. Чу зад себе си тихите стъпки на чичо си.
– Знаеш, че майка ти те обича – прошепна той, сякаш говореше на плашливо жребче.
– Знам ли?
– Но сега тя трябва да е силна. За теб. За земята ни. За баща ти.
Ярви отмести очи от лицето на баща си и ги спря на това на чичо си. Толкова еднакви и същевременно така различни.
– Благодаря на боговете, че те има – каза той и думите заседнаха в гърлото му.
Поне един човек в това семейство го беше грижа за него.
– Съжалявам, Ярви. Наистина. – Одем сложи ръка на рамото му и в очите му имаше сълзи. – Но Лейтлин е права. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Трябва да загърбим чувствата си.
Ярви пое дълбоко дъх:
– Знам.
Неговите чувства бяха загърбени откакто се помнеше.



Как да победиш

Ярви трябваше да положи усилия, за да сподави напушилия го смях, когато чу оръжейника да го нарича така. Вероятно всеки от четиресетината млади воини отсреща трябваше да направи същото. Със сигурност, ако не сега, то после, когато видеха как се бие новият им крал. Безсъмнено, когато това станеше, на Ярви съвсем нямаше да му е до смях.
Сега те бяха негови поданици, естествено. Негови слуги. Неговите воини, готови да дадат живота си за него. При все това сега те изглеждаха като люти врагове, дори повече отколкото си ги спомняше от моментите, в които като момче трябваше да се изправя срещу тях.
Той още се чувстваше като момче. Повече от всякога досега.
– За мен е чест.
Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота – явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви – половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.
– Готов ли си, кралю мой? – прошепна Одем в ухото на Ярви.
– Повече от очевидно, не – изсъска в отговор Ярви.
Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.
Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си – просто не виждаше такъв.
Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа – дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него – на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката – защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен – в случая на Ярви.
Но повечето битки в земите около Разбито море се водеха по нагънатата брегова ивица, ето защо на брега тренираха най-често, в резултат на което на Ярви му беше дош­ло до гуша от това да пълни уста с пясък в опи­тите си да изтегли заедно с останалите кораба на брега. Когато майка Слънце се скриваше зад хълмовете, ветераните се биеха нагазили до колене в прибоя. Но сега беше отлив и брегът представляваше широка гладка ивица от пясък, нашарена от лъскави като огледала локви, и единствената влага беше онази, довята от соления вятър, и тази от потта, бликаща от Ярви, заради непознатата тежест на ризницата.
О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.
– Внимавай с краката, кралю мой – прошепна Одем.
– Краката са най-малкият ми проблем – сопна се Ярви. – От тях поне имам два.
От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета – тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство – бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.
Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.
– Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.
Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.
– Кралят отсъства от тренировките в квадрата в пос­ледно време – провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. – Затова днес по-кротко.
– Ще се опитам да не го нараня зле! – провикна се Ярви.
Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.
Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.
– Начало! – кресна той.
Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.
Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.
За момент остана така, мигайки на парцали към небето. Все още се носеха легендите за несравнимите умения на чичо му Удил в тренировъчния квадрат. А сега и тези за неговото представяне щяха да останат задълго в устите на хората. За беда по съвсем различни причини.
Киймдал заби меча в пясъка и подаде на Ярви ръка:
– Кралю мой.
Беше много по-добре прикрита отпреди и едва загатната, но ехидната усмивка на устните му не убягна на Ярви.
– Станал си по-добър – призна през зъби той, докато измъкваше сакатата си ръка от ремъците на щита.
Подаде я и Киймдал нямаше друг избор, освен да я хване, за да му помогне да стане.
– Ти също, кралю мой.
Ярви забеляза погнусата в очите на Киймдал, когато докосна уродливия израстък, и се погрижи да го погъделичка с чуканчето на показалеца по дланта, преди да е успял да я пусне. Долна закачка, спор нямаше, но слабият се радва на дребни победи.
– Станал съм още по-нескопосан – промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. – Да не повярваш, че е възможно.
Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето й. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.
Оръжейникът поклати глава, докато извръщаше през­рителен поглед, и Ярви усети гневът да се надига в гърдите му, свиреп като зимния прилив. Брат му може и да бе наследил силата на баща им, но той беше взел всичката му избухливост.
– Да опитаме още веднъж? – провикна се Ярви.
Киймдал повдигна учудено вежди, сви уклончиво едрите си рамене и отново взе щита и меча:
– Ако това е заповедта ти.
– О, да.
От групата на възрастните воини се надигна ропот и Хъннан свъси още повече вежди. Трябва ли да понесат още от този унизителен фарс? Когато кралят се посрами, това е срам за всеки от воините му, а в Ярви те виждаха потенциал за цял един живот, изпълнен със срам.
Усети ръката на чичо си да го подхваща внимателно под мишницата.
– Кралю мой – заговори той нежно и успокояващо. Винаги така шептеше в ухото му, нежно и успокояващо като летен бриз. – Може би не е добра идея да се напрягаш толкова...
– Прав си, разбира се – отвърна Ярви. „Глупакът е роб на гнева си – беше му казала някога майка Гундринг, – а този на мъдреца е негов инструмент.“ – Хюрик. Ти ще ме заместиш.
Настъпи пълна тишина, докато всички погледи се извръщаха към избрания щит на кралицата, който до момента беше седял мълчаливо на красиво резбования си стол, който го отличаваше сред най-доблестните воини на Гетланд. Дългият белег на бузата му се спускаше надолу и преминаваше в побеляла ивица по гъстата му брада.
– Кралю мой – избоботи той, докато се изправяше, после вкара ръка в ремъците на изоставения на пясъка щит.
Ярви му подаде дървения меч. В огромния му покрит с белези юмрук приличаше на детска играчка. Въпреки мекия пясък човек можеше да чуе тежките му стъпки, когато пристъпи в квадрата и застана срещу Киймдал, който вече изглеждаше точно на шестнайсет. Хюрик приклекна, намести стъпала и заби ботуши в пясъка, после оголи стис­нати зъби и нададе боен вик, плътен, кънтящ, все по-силен и пронизителен и целият квадрат прокънтя от него. Ярви видя колебанието и страха в облещените очи на Киймдал, точно такива, както бе мечтал някога да ги види.
– Начало – каза той.
Този двубой приключи по-бързо и от предишния, но него никой не би нарекъл милостив.
Трябваше да му се признае на Киймдал, хвърли се смело срещу противника си, но Хюрик изби с лекота удара му, след което въпреки огромното си телосложение с едно светкавично движение подсече и двата му крака. Момчето веднага понечи да скочи на крака, но викът секна в гърлото му, когато ръбът на щита на Хюрик го фрасна в едната вежда и го просна обратно на земята почти в несвяст. Огромният воин смръщи чело, настъпи ръката с меча на Киймдал и токът на ботуша му я премаза в пясъка. Киймдал изпъшка. Едната половина от лицето му беше полепнала с пясък, а другата беше опръскана с кръв от разцепеното му чело.
Момичетата може би нямаше да се съгласят, но според Ярви той никога не беше изглеждал по-добре.
Сега Ярви обходи с намръщен поглед редицата от воини. Същият поглед, с който майка му поглеждаше провинил се роб.
– Една победа за мен – каза и прекрачи невъзмутимо падналия меч на Киймдал.
Избра да напусне квадрата точно оттам, където стоеше оръжейникът, така принуждавайки го да се отдръпне неловко от пътя му.
– Неблагородна постъпка, кралю мой – каза чичо Одем, когато го последва и закрачи до него. – Същевременно забавна.
– Радвам се, че успях да те разсмея – процеди сърдито през зъби Ярви.
– Много повече, накара ме да се гордея с теб.
Ярви извърна поглед настрани и видя, че чичо му го гледаше, спокоен и сдържан както винаги. Винаги спокоен и сдържан, с непокътнато от емоция лице.
– От славните победи стават чудесни песни, Ярви, но когато пътуващите певци приключат с написването им, и тези за безславните си ги бива. Славните поражения, от друга страна, са просто поражения.
– На бойното поле няма правила – каза Ярви, спомняйки си думите на баща си от един от редките моменти, когато беше говорил с него – една вечер беше пиян и явно отегчен да вика по кучетата си.
– Именно. – Одем сложи тежка длан на рамото на Ярви и той се замисли колко по-хубав би бил животът му, ако чичо му беше негов баща. – Един крал трябва да побеждава. Останалото е прах на вятъра.



Между богове и хора

– Майко Слънце и баща Луна, огрейте със златни и сребърни лъчи този съюз между Ярви, син на Лейтлин, и Изриун, дъщеря на Одем...
Високите статуи на шестимата върховни богове гледаха страховито отгоре с безмилостните си гранатни очи. Над тях от нишите по цялата окръжност на купола на тавана грееха кехлибарените статуетки на малките богове. Измерваха с погледи достойнствата на Ярви и явно също като него го намираха за отчайващо посредствен.
Сви колкото можа сакатата си ръка в опит да я скрие напълно в ръкава си. Не че всички присъстващи в Залата на боговете не знаеха какво има на края на ръката му. Или по-точно, какво няма.
И въпреки това опита да я скрие.
– Майко Море и баща Земя, дарете ги с реколта и изо­билие, с хубаво време за плаване и късмет в битките...
В центъра на залата, върху подиум, стоеше Черният трон. Беше елфическа реликва от времената преди разкъсването на бог, изработен с непознато умение от цяло парче метал, изключително деликатен и същевременно неимоверно здрав – безброй години не бяха оставили и една-единствена драскотина по него.
Седалище на крале, между богове и хора. Прекалено висок за такова окаяно създание като Ярви. Чувстваше се недостоен дори да го погледне.
– Майко Война и баща Мир, дайте им сила да пос­рещнат каквото Съдба реши да изпрати на пътя им...
Трябваше да стане пастор. Да се откаже от жена, потомство и семейство. Най-близкото до романтика преживяване щеше да бъде целувката по сбръчканата буза на баба Вексен, когато издържеше изпита. А сега беше на път да сподели живота си, доколкото го имаше, с почти напълно непознато момиче.
Дланта на Изриун беше влажна на допир под свещеното платно, с което бяха увити ръцете им. Стояха хванати за ръце, вързани един за друг, притиснати един в друг от желанието на родителите си и обременени от нуждите на Гетланд, но въпреки това между двама им лежеше необятна пропаст.
– О, Той-който-посява-семето, дари ги със здраво потомство...
Ярви знаеше какво си мислят всички в момента. „Не сакато потомство. Не едноръко потомство.“ Хвърли крадешком поглед към дребното крехко русокосо момиче, което до онзи ден беше сгодено за брат му. Изглеждаше изплашена и пребледняла, сякаш всеки момент щеше да повърне. Но коя не би изглеждала така на нейно място, принудена да се омъжи за полумъж?
Никой не беше очарован от този избор. Празничен ден на всеобщ траур. Злощастен компромис.
– О, Тя-която-пази-ключалките, бди над дома им...
Единствено Бриньолф, молитвоплетецът, се наслаждаваше на церемонията. Не само че беше изплел безкрайна молитва по случай годежа на Изриун и брата на Ярви, но сега – ако не за нейна, то за негова огромна радост – му се отдаваше случай да изплете нова. Гласът му нареждаше монотонно, призовавайки върховни и малки богове да ги дарят с плодородие в полето, подчинение от робите и какво ли още не. Ярви нямаше да се учуди, ако след малко не ги помолеше да ги дарят със здрави стомаси и редовно ходене по нужда. Прегърби се под тежката кожена наметка, някога принадлежала на баща му, и с ужас си представи благословията, която Бриньолф щеше да сътвори за сватбата им.
– О, Тя-която-лее-изобилие, дари просперитет на кралската двойка, на родителите им, на поданиците им и на цяла Гетланд!
Молитвоплетецът отстъпи назад, доволно нахилен като млад баща на първороден син, и брадичката му потъна в огромната двойна гуша.
– Аз ще бъда кратка – каза майка Гундринг, хвърли заговорнически поглед на Ярви и той аха да прихне, когато срещна погледа на майка си – леденостуден като зимното море. Повече не му трябваше, за да потуши напушилия го смях.
– Едно кралство се крепи на две колони – заговори пасторът на Гетланд. – Вече имаме силен крал. – Никой не се засмя. Завиден самоконтрол. – Скоро по божията милост ще имаме и силна кралица.
Ярви видя бледата шия на Изриун да потреперва, докато преглъщаше тежко.
Майка Гундринг прикани с жест майката на Ярви и чичо му – единствения присъстващ, който изглеждаше доволен, че е тук – да поставят длани върху увитите със свещеното платно ръце на Ярви и Изриун и така да благословят връзката им. После, не без известно усилие, вдигна високо жезъла си – лъскав елфически метал, същия като този на Черния трон – и извика:
– Сгодени са!
Приключи се. Мнението на Изриун не беше потърсено, нито на Ярви. Изглежда, мнението на кралете не е от съществено значение. Или поне на този крал. Стотината присъстващи отвърнаха със сдържани аплодисменти. Мъжете – глави на знатните родове от Гетланд, закопчали наметала с катарами от чисто злато и препасали мечове с инкрустирани със злато дръжки – удариха тежки юмруци в широки гърди. От другата страна на залата жените с лъщящи, пригладени с помада коси и лъскави ключове на шиите си, висящи на украсени със скъпоценни камъни верижки, тупкаха сдържано пръсти в дланите си.
Майка Гундринг размота платнището и Ярви побърза да отскубне здравата си ръка – влажна и изтръпнала – от ръката на Изриун. Чичо Одем сложи ръце на раменете му и прошепна „Браво!“ в ухото му, все едно беше направил нещо повече от това да изрецитира някакви почти неразбираеми обещания, а после просто да стои и да зяпа.
Гостите започнаха да си тръгват един по един и накрая Бриньолф затвори вратите и глухият удар на дървото прокънтя в празната зала, в която Ярви и Изриун бяха оставени насаме с боговете, Черния трон, огромния товар на несигурното им съвместно бъдеще и цял океан от неловко мълчание.
Тя разтърка леко ръката, която допреди малко беше държала ръката на Ярви, и заби поглед в пода. Той нап­рави същото, не че там имаше нещо кой знае колко интересно за гледане. Покашля се. Намести колана, на който висеше мечът му. Все още не беше свикнал с усещането. Имаше чувството, че никога нямаше да свикне.
– Съжалявам – каза накрая.
Тя вдигна очи:
– За какво съжаляваш – попита, после се сети и добави уклончиво, – кралю мой?
„За това, че ще имаш полумъж за съпруг“, изкуши се да отвърне Ярви, но вместо това каза:
– За това, че преминаваш от ръка в ръка в семейството ми като бокал по време на пир.
– Всеки се радва, когато бокалът стигне до него по време на пир. – Устните й се разтеглиха в горчива усмивка. – Аз съм тази, която трябва да се извинява. Представи си ме само като кралица. – Тя прихна, все едно по-голяма шега не беше чувала.
– Представи си мен като крал.
– Но ти си крал.
Ярви примига учуден. Беше така вторачен в недостатъците си, че въобще не му беше хрумнало, че може би тя е притеснена от своите. Това, както често става с чуждото нещастие, го накара да се почувства малко по-добре.
– Ти управляваш цялото домакинство на баща си. – Той погледна към окачения на шията й златен ключ. – Това не малка работа.
– Но кралицата управлява домакинството на цялата страна! Всички казват, че майка ти има рядка дарба за това. Лейтлин, „Златната кралица“! – Тя произнесе името, все едно изричаше тайнствено заклинание. – Говори се, че хиляди са й задължени, а също, че да си й задължен за нещо, е чест и повод за гордост. Казват, че сред търговците думата й струвала повече от златото, защото неговата цена може да падне, но тази на думата й – никога. Говори се дори, че някакви търговци от севера спрели да се молят на боговете и вместо тях започнали да почитат нея. – Тя говореше все по-бързо и по-бързо, с ококорени от възбуда очи, гризеше нокти и кършеше пръсти. – Носи се слух дори, че снася сребърни яйца.
Ярви не се сдържа и се засмя:
– Със сигурност мога да кажа, че този не е верен.
– Но тя напълнила силози, прокопала канали, сложила повече земя под ралото, за да няма повече глад и на хората да не им се налага повече да теглят сламка кой трябва да напусне и да си търси нов дом от другата страна на морето. – Раменете на Изриун се вдигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая почти не опряха в ушите. – И хора се стичали да търгуват в Торлби от другия край на света. И градът нараснал трикратно и прелял извън стените, а майка ти построила нови, за да го огради отново.
– Вярно, но...
– Чух също, че имала план да изсече монети с еднакво тегло, които да се използват навсякъде в земите около Разбито море, и така всичката търговия да става с нейното лице и това да я направи по-богата дори от върховния крал в Скекенхаус! Как мога... аз? – Тя увеси рамене, побутна с нокът ключа на гърдите си и той се завъртя на верижката. – Как може някой като мен...
– Винаги има начин. – Ярви хвана ръката на Изриун, преди тя успее да захапе отново нокти. – Майка ми ще ти помогне. Тя ти е леля, нали така?
– Тя ще помага на мен? – Тя не само не отдръпна ръката си, но го придърпа към себе си. – Баща ти може и да беше велик воин, но според мен от двамата ти родители той беше по-малко страховитият.
Ярви се усмихна, но не отрече:
– Ти си щастливка. Чичо ми е тиха вода.
Изриун стрелна с нервен поглед вратата.
– Не познаваш баща ми като мен.
– Ами тогава... аз ще ти помогна. – Беше държал ръката й цяла сутрин и усещането беше като да държиш умряла риба. В момента усещането беше съвсем различно – силна, хладна и пълна с живот ръка. – Не е ли това смисълът на женитбата?
– Не само това.
Изведнъж тя бе така близо. Светлината от свещите блещукаше в очите й, в зъбите между леко разтворените й устни.
Ухаеше на нещо, нито приятно, нито не, не можеше да определи на какво точно. Едва доловимо ухание, но накара сърцето му да запрепуска.
Не знаеше дали да затвори очи, но тя затвори своите и той направи същото и носовете им се сблъскаха.
Дъхът й погали бузата му и тя пламна. Изгаряше.
Устните й едва бяха докоснали неговите, когато Ярви се дръпна рязко с цялата грация и финес на подплашен заек, спъна се в ножницата на меча и за малко да падне.
– Извинявай – каза тя, увеси отново рамене и заби поглед в пода.
– Не, аз трябва да се извиня. – За крал се извиняваше прекалено много в последно време. – Аз съм най-често извиняващият се човек в цял Гетланд. Не се съмнявам, че брат ми те е целунал по-добре. Повече опит... предполагам.
– Единственото, което брат ти направи, беше да говори за битките, които щял да спечели – промърмори тя, без да откъсва очи от пода.
– С мен такава опасност няма. – Не знаеше защо го направи – да я шокира или като отмъщение за провалената целувка, – но вдигна кривата си ръка пред лицето й и я разтърси, за да се свлече ръкава надолу и да разкрие цялата й уродливост.
Очакваше Изриун да изкриви от погнуса устни, да пребледнее или поне да отстъпи назад, но вместо това тя просто я изгледа замислено.
– Боли ли?
– Не точно... понякога.
Тогава тя посегна, плъзна пръсти по кривите кокалчета, притисна палец в усуканата длан и това накара дъха му да секне. Никой досега не беше докосвал тази ръка, все едно е просто ръка. Плът и кръв, с усет, като всяка друга.
– Чух, че въпреки това си победил Киймдал в квадрата – каза тя.
– Просто дадох заповед. Отдавна знам, че не ме бива в честните двубои.
– Воинът се бие – каза тя и го погледна в очите. – Кралят заповядва. – Усмихна се и го поведе към подиума. Ярви пристъпи несигурно след нея. Въпреки че това беше неговата тронна зала, с всяка следваща крачка се чувстваше все повече натрапник.
– Черният трон – каза той, когато застанаха до него.
– Твоят трон – каза Изриун и за ужас на Ярви протегна ръка, прокара пръсти по съвършено гладкия метал на подлакътника и съскането от допира й го накара да настръхне. – Трудно е да си представиш дори, че това е най-старото нещо тук. Изработено е от ръцете на елфи преди Разцепването на света.
– Интересуваш се от елфи?
Гласът му беше изтънял от ужас при мисълта, че сега тя може да накара него да го докосне, или още по-ужасяващата – да седне на него.
– Прочела съм всички книги на майка Гундринг за тях.
– Ти четеш? – примига невярващ на ушите си Ярви.
– Някога се обучавах за пастор. Бях ученичка на майка Гундринг преди теб. Обречена на живот, отдаден на книги, билки и благото слово.
– Тя не ми е казвала.
Изглежда, с Изриун имаха много повече общо помежду си.
– Тогава бях сгодена за брат ти и с това обучението ми приключи. Трябва да правим това, което е най-добре за Гетланд.
Двамата въздъхнаха едновременно и почти по един и същи начин.
– Така ми казват всички – отвърна Ярви. – И двамата изгубихме Събора.
– Но получихме друг. – Тя прокара още веднъж ръка по съвършените извивки на Черния трон. – Нелош сватбен подарък. – Пръстите й се плъзнаха леко по подлакътника на трона и оттам по ръката на Ярви и той установи, че допирът им определено му допада. – Предполага се, че сега трябва да обсъждаме кога ще се оженим.
– Веднага след като се върна – отвърна Ярви с леко пресипнал глас.
Изриун стисна нежно сакатата му длан:
– Ще очаквам по-добра целувка след победата ти, кралю мой.
Докато я гледаше да се отдалечава, Ярви почти не съжаляваше, че и двамата не бяха стигнали до Събора.
– Ще гледам да не се спъна в меча си – провикна се след нея, преди да е излязла.
Тя му се усмихна през рамо и в следващия момент дневната светлина нахлу в залата и накара косата й да блести. Вратите се затвориха тихо зад гърба й и оставиха Ярви сам на подиума, насред океана от мълчание и изведнъж тревогите му го налегнаха с нова сила, струпаха се една връз друга – по-високи от върховните богове наоколо. Костваше му неимоверно усилие да извърне поглед към Черния трон.
Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.
Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.
Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му – винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.
„Не съм искал полусин.“
Ярви отстъпи от празния трон по-плахо дори откогато баща му седеше на него. Не тръгна към вратата и чакащата отвън тълпа, а към статуята на баща Мир. Притиснат в камъка, напипа процепа до огромния крак на покровителя на пасторите. Тайната врата се отвори безшумно и като крадец, бягащ от местопрестъплението, Ярви потъна в тъмнината зад нея.
Цялата крепост беше опасана от тайни проходи, но най-много имаше именно в Залата на боговете. Минаваха под пода, в стените, в купола на тавана дори. Пасторите от старите времена ги бяха използвали, за да демонстрират божията воля посредством някое и друго „чудо“ – реещи се из въздуха птичи пера, дим иззад някоя статуя. Веднъж, когато кралят на Гетланд призовавал на война, за да бъдат убедени в правотата му, воините били поръсени с кръв от тавана.
Проходите бяха тъмни и пълни с шумове, но Ярви не се страхуваше. Тези тунели отдавна бяха негов дом. В тях се беше крил от изпепеляващия гняв на баща си. От болезнената и пълна със синини обич на брат си. От хладното разочарование на майка си. По тях можеше да стигне където си поиска из крепостта, без дори веднъж да трябва да излезе на светло.
Познаваше тайните проходи, както подобава на добър пастор.
Тук беше в безопасност.



Гълъби

Гълъбарникът беше на върха на една от най-високите кули на крепостта, покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър.
Като чирак и ученик на майка Гундринг, храненето на гълъбите беше работа на Ярви. Хранеше ги и ги учеше на посланията, които трябваше да разнасят, гледаше ги как се издигат в небето с плясък на криле, отнасяйки вести, предложения и заплахи до останалите пастори в земите около Разбито море.
Те го гледаха иззад решетките на струпаните покрай стените клетки, гледаше го и покритият с бронзови пера орел, който ще да беше пристигнал с вест от самия върховен крал в Скекенхаус. Единственият човек в земите около Разбито море, който имаше правото да изисква каквото и да било от Ярви. И въпреки това ето го сега, седнал с гръб към оцвъканата с курешки стена, чоплеше единствения нокът на сакатата си ръка, погребан под могила от очаквания, които не можеше да изпълни.
Откакто се помнеше, беше слаб, но никога досега не се бе чувствал така безпомощен както сега, когато го нап­равиха крал.
Чу шумоленето на стъпки и видя запъхтяната майка Гундринг да се провира под горния праг на ниската врата.
– Започвах да мисля, че никога няма да успееш да се изкачиш дотук – каза Ярви.
– Кралю мой – отвърна пасторът, когато най-после успя да си поеме дъх. – Хората очакваха да те видят пред Залата на боговете.
– Нима проходите не са измислени с цел да може кралят да се измъкне незабелязано?
– От въоръжени врагове. От семейството ти, поданиците ти, да не споменавам бъдещата ти жена – не съвсем. – Тя се загледа в купола на тавана и изрисуваните на него като птици богове, политащи в ясносиньо небе. – Готвиш се да отлетиш нанякъде ли?
– До Каталия може би или земята Алиюкс, а защо не по течението на Божествена река, чак до Калийв. – Ярви сви рамене. – Само че аз две здрави ръце нямам, камо ли криле.
Майка Гундринг кимна замислено:
– В края на краищата човек е това, което е.
– А какво съм аз?
– Кралят на Гетланд.
Ярви преглътна тежко. Досещаше се колко голямо бе разочарованието й. Познаваше собственото си. Погледът му спря на орела, докато извръщаше очи, огромен и величествен в клетката си.
– Баба Вексен е изпратила послание?
– Послание, послание – чу се отнякъде присъщият на гълъбите дращещ гласец.
Майка Гундринг вдигна очи към неподвижния като препариран орел.
– Дойде от Скекенхаус преди пет дни. Баба Вексен пита кога пристигаш за изпита си.
Ярви си спомни единствения път, когато беше виждал Първия пастор. Беше преди години, когато върховният крал посети Торлби. Тогава върховният крал му се стори мрачен алчен старец, обиден от всичко. Майката на Ярви трябваше непрекъснато да го успокоява, когато някой не му се поклонеше точно както той очаква. Брат му се смя, че такова съсухрено старче е владетелят на Разбито море, но смехът му секна в мига, в който видя колко воини го следваха. Баща му беше бесен, че върховният крал прие множество дарове, но не донесе нито един. Майка Гундринг цъка с език и каза: „Колкото по-заможен е човек, толкова повече ламти за още“.
Баба Вексен почти не се отдели от мястото си – от дясната страна на върховния крал – и през цялото време се усмихва, точно както можеш да очакваш от една мила баба. Когато Ярви коленичи пред нея, тя погледна сакатата му ръка, наведе се и прошепна: „Принце мой, мислил ли си да се присъединиш към Събора?“. И в този момент той видя гладния блясък в очите й и това го изплаши повече от всичките навъсени воини на върховния крал.
– Такъв интерес от Първия пастор? – промърмори Ярви и се отърси от неприятния спомен от онзи ден.
Майка Гундринг сви рамене:
– Рядкост е принц с кралска кръв да полага изпит за влизане в Събора.
– И сега също като всички останали тя ще е разочарована, че вместо това ще седна на Черния трон.
– Баба Вексен е достатъчно мъдра и знае как да извлече максимална полза от това, което й предоставят боговете. Това трябва да направим и ние.
Ярви обходи с очи клетките в търсене на нещо, което да го отвлече от мислите му. Макар и безмилостни, птичите погледи бяха по-лесни за понасяне от тези на поданиците му.
– Кой гълъб донесе посланието на Гром-гил-Горм?
– Изпратих го обратно във Ванстерланд. Изпратих на пастора му, майка Скаер, отговора на баща ти, че е съгласен да преговаря за мир.
– Къде е трябвало да се срещнат?
– На границата, близо до Амвенд. Баща ти така и не е стигнал дотам.
– Бил е нападнат от засада в Гетланд?
– Така изглежда.
– Не е в стила на баща ми да слага край на война с такава охота.
– Война – изграчи един от гълъбите. – Край на война.
Майка Гундринг свъси вежди и се вторачи в посивелия от курешки под:
– Аз го посъветвах да отиде. Върховният крал поиска мечовете да се приберат в ножниците, докато не бъде завършен новият храм, който строи за неговия Единствен бог. Не подозирах, че някой, било то дивак като Гром-гил-Горм, може да наруши такова свято обещание и дадена дума. – Тя стисна юмрук и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари в лицето си, после бавно разтвори пръсти и отпусна ръка. – Един пастор трябва да изглажда пътя пред баща Мир.
– Но не е ли имал баща ми хора със себе си? Не е ли...
– Кралю мой. – Майка Гундринг го изгледа строго изпод вежди. – Трябва да вървим.
Ярви преглътна. Стомахът му беше на топка и напираше да изпълни устата му с горчилка.
– Не съм готов.
– Никой не е, никога. Баща ти не беше.
От гърлото на Ярви се отскубна нещо средно между смях и вопъл. Той изтри избилите сълзи с опакото на саката ръка.
– Баща ми плака ли, когато бе сгоден за майка ми?
– Всъщност да – отвърна майка Гундринг. – В продължение на години. Майка ти, от друга страна...
Ярви не сдържа поредния порив на горчив смях:
– На майка ми сълзите й се свидят повече отколкото златото. – Ярви вдигна поглед към жената, която до­скоро бе негов учител, а сега бе негов пастор, към това миловидно сбръчкано лице, към ясните очи, изпълнени със загриженост, и прошепна – Ти ми бе като майка.
– А ти на мен като син. Съжалявам, Ярви. Съжалявам за всичко, но... така трябва в името на всеобщото благо.
– И по-малкото зло. – Ярви разтърка чуканчето на пръста си и оглеждайки клетките по стените, преглътна сълзите. Всичките гълъби и големият орел. – Кой ще ги храни сега?
– Ще намеря някой. – Майка Гундринг му подаде кльощавата си длан, за да му помогне да стане от пода. – Кралю мой.



Обещания

Това беше знаменателно събитие.
Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вест­та за смъртта на крал Утрик ги достигнеше едва преди или след като той бъде изгорен на погребалната си клада, така лишавайки ги от възможността да получат приз­нание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, оча­ровани, както майка Гундринг отбеляза, от факта, че не са получили покана. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин може и вече да не бе кралица, но нямаше друга титла, която да й подхожда повече, а и Хюрик – заклел се да й служи до гроб – беше неизменно огромен и мрачен зад гърба й. Думата й беше хвърлен камък.
Процесията тръгна от Залата на боговете и мина през вътрешния двор на крепостта, чиято трева бе осеяна с провалите на Ярви, и под клоните на вековния кедър, неспособността на които да изкатери бе повод за подигравките на брат му.
Естествено, Ярви вървеше най-отпред, следван по петите от майка си, която го засенчваше с присъствието си във всеки смисъл на думата, и майка Гундринг, която се подпираше прегърбена на жезъла си и едва успяваше да не изостава. Чичо Одем предвождаше кралската свита от воини и жени в най-хубавите си одежди. Най-отзад вървяха робите с подрънкващи железни нашийници и погледи, забити в земята, както подобаваше.
Докато минаваха през стената на тунела, Ярви вдиг­на тревожен поглед нагоре и зърна долния ръб на Пищящата порта да проблясва едва в тъмното, готов да се стовари за секунда и да прегради пътя на всеки враг към крепостта. Знаеше се, че досега бронзовата плоча е падала само веднъж, при това много преди Ярви да се роди, но всеки път, когато минаваше отдолу, той просто не се сдържаше да не погледне тревожно към ръба. Тежка колкото планина, лъскава бронзова плоча, крепяща се на един-единствен сребърен щифт, можеше с лекота да разклати нервите на всекиго. Особено на човек, запътил се към клада, на която да изгори половината си семейство.
– Справяш се добре – прошепна чичо Одем в ухото на Ярви.
– Просто вървя.
– Вървиш като крал.
– Ами, аз съм крал и вървя. Какво друго да е?
– Добре казано, кралю мой – усмихна се Одем.
Ярви зърна през рамо и усмивката на Изриун. Светлината на факлата в ръката й блещукаше в очите й и в огърлицата й. Скоро на нея щеше да виси ключът от хазната на Гетланд и тя щеше да е кралица. Неговата кралица. Като искрица светлина в непрогледен мрак мисълта за това – тази едничка надежда – се прокрадна сред тревогите му.
Всички носеха факли и въпреки че по пътя към портите вятърът беше успял да угаси половината от тях, процесията приличаше на огнена змия, виеща се по голия склон на хълма в сгъстяващия се мрак.
Личният кораб на краля, най-добрият дракар в пренаселеното пристанище на Торлби, с двайсет гребла от всяка страна и високи нос и кърма, покрити с изящна, достойна за Залата на боговете дърворезба, сега биваше изтеглян на брега от удостоените с честта воини към избраното място между дюните, оставяйки с кила си дълбока бразда в пясъка. Същият дракар, с който крал Утрик прекосил Разбито море при славното си нападение над Сагенмарк. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.
На палубата бледите тела на крал и наследник бяха положени върху носилки от мечове – воинската слава на Утрик отстъпваше единствено на тази на брат му Удил. Според Ярви великите воини умираха като всички други.
Обикновено преди всички други.
Около мъртвите бяха струпани приношения, подредени така, както молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете. Имаше брони и оръжия, пленени от краля в битка. Златни гривни и сребърни монети. Струпани на лъскави купчини скъпоценности. Ярви постави инкрустиран със скъпоценни камъни бокал в ръката на брат си, а майка му загърна раменете на мъртвия крал с наметало с яка от бяла животинска кожа с дълъг косъм. После сложи ръка на гърдите му и стоя до него, стиснала силно зъби, докато Ярви не й каза: „Майко!“.
Без да продума, тя се обърна и двамата тръгнаха към поставените на склона на хълма столове. Соленият вятър развяваше високата кафява трева и я шибаше в краката им. Ярви се въртя на твърдия висок стол в търсене на удобна поза. Майка му седна от дясната му страна и застина неподвижно, потънала в огромната сянка на изправения зад гърба й Хюрик. Майка Гундринг се намести на малкото трикрако столче от лявата му страна и стисна жезъла в чепатия си юмрук. Елфическият метал беше като жив от играещите по него жълти отблясъци от съскащите факли.
Ярви седеше между двете си майки. Тази, която вярваше в него. И другата, която го беше родила.
Майка Гундринг се наведе към него и заговори тихо:
– Съжалявам, кралю мой. Не това исках за теб.
В този момент Ярви не можеше да си позволи проява на слабост:
– Човек трябва да извлича най-доброто от това, което му предоставят боговете – отвърна той. – Дори кралете.
– Най-вече кралете – отбеляза хладно майка му и даде знак да започват.
Две дузини коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Утрик и сина му по пътя към Последната врата и полагащото им се признание сред останалите мъртви.
Чичо Одем излезе пред редиците от воини, строени в пълно бойно снаряжение на пясъка. Със сребристата си ризница, украсен с криле шлем и яркочервено плющящо на вятъра наметало изглеждаше точно както се очаква от един син, брат и чичо на крале. Той кимна тържествено на Ярви и Ярви кимна на него. Усети майка му да хваща дясната му ръка и да я стиска силно.
Одем поднесе факлата към напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм събралото се множество се разнесе тъжен вопъл. От знатни и заможни по високите тераси на хълма, току пред стените на Торлби, от занаятчии и търговци под тях, селяни и чужденци по-долу, просяци и роби, пръснати навред, сврени в ниши и пролуки – всеки на отреденото му от боговете място.
Ярви преглътна тежко, когато изведнъж осъзна, че баща му никога повече нямаше да се върне и той щеше да е крал оттук насетне, докато не дойдеше неговият ред да бъде изгорен на брега.
Седя на стола премръзнал, с положен напряко на коленете меч, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и телата на семейството му огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Постепенно заблещукаха светлини в прозорците на каменните къщи на града, на измазаните с глина колиби, сгушени покрай външната страна на градските стени, на кулите на крепостта. Неговата крепост, въпреки че в нея обикновено се чувстваше като в затвор.
Нужни бяха геройски усилия да остане буден. Пос­ледната нощ почти не беше спал, всъщност това важеше за всяка друга нощ, откакто сложиха кралската корона на главата му. Сенките в студената, огромна като пещера спалня на баща му изглеждаха изпълнени със страховити неща, а съгласно древната традиция нямаше врата, която да залости, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората и няма какво да крие от тях.
Тайни и врата на спалнята бяха лукс, който кралете не можеха да си позволят.
Върволица от горди мъже в бойно снаряжение и горди жени с излъскани ключове на шиите, неколцина от които бяха вгорчавали живота на крал Утрик приживе, сега се изредиха пред Ярви и майка му, тикаха насила в ръцете им безвкусни погребални дарове и редяха помпозни речи за великите дела на мъртвия владетел. Жалваха се как Гетланд никога повече няма да има крал като него, после се опомняха, покланяха се, добавяха сконфузено „кралю мой“ и се усмихваха благо, но Ярви знаеше какво си мислеха зад тези усмивки – каква лична полза могат да извлекат от това едноръко нищожество на Черния трон.
През цялото време с майка му не размениха и дума, ако не броеше спорадичното съскане от нейна страна: „Изправи се“, „Ти си крал“, „Не се извинявай“, „Ти си крал“, „Оправи закопчалката на наметалото си“, „Ти си крал“, „Ти си крал“, „Ти си крал“. Все едно се опитваше да убеди себе си, него и целия свят в това, противно на очевидното.
Разбито море не познаваше по-лукав и изкусен търговец от нея, спор нямаше, но Ярви се съмняваше, че дори тя е в състояние да пробута такава калпава стока.
Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил, завършващ с драконова глава на носа, не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците и медния купол на Залата на боговете и морските птици подеха крясъците си. Тогава майка му плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдиг­нат висока могила до тези на чичото на Ярви, Удил, погълнат от буря в морето, на дядо му Бревеър и прадядо му Ангулф Копитото. И тя също като останалите обрасли с трева могили по протежението на брега постепенно щеше да се изгуби сред дюните и да потъне в мъглата на забравата на времето, оставайки единствено в големите книги, в които пастори и жени, на които Тя-която-пише бе поверила дара на словото, записваха имената на мъртвите.
Майка Слънце показа ослепителното си лице и запали огньове по водата. Скоро приливът щеше да се оттег­ли, повличайки след себе си многото кораби, изкарани в плитчините. Освен заострен нос те имаха и заострена кърма, което им позволяваше да се плъзгат обратно във водата, така гладко и бързо, както когато нагазваха в прибоя. Съвсем скоро щяха да са готови да отнесат воините на Гетланд до Ванстерланд, където да отмъстят на Гром-гил-Горм.
Чичо Одем изкачи хълма, поставил ръка на дръжката на меча. Лицето му беше смръщено, а обичайната блага усмивка се беше сменила с воинско изражение.
– Време е – каза той.
И Ярви се изправи, мина покрай него, вдигна високо взетия назаем меч, преглътна сълзите и изрева срещу вятъра колкото сила имаше:
– Аз, Ярви, син на Утрик и Лейтлин, крал на Гетланд, полагам клетва! Слънчева и лунна клетва. Давам думата си пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Нека брат ми, баща ми и всичките ми предци, погребани тук, ми станат свидетели. Нека Той-който-гледа и Тя-която-пише ми станат свидетели. Нека всички вие станете свидетели. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми и брат ми. Кълна се!
Воините заудряха остриетата на бойните секири в шлемовете си, юмруци в ярко боядисаните щитове и ботуши по земята.
– Тежка клетва, кралю мой – свъси вежди чичо Одем.
– Може да съм полумъж – отвърна Ярви, докато се бореше да прибере меча в увитата с агнешка кожа ножница, – но мога да дам цяла клетва. Мъжете явно оценяват това.
– Това са мъже от Гетланд – изръмжа Хюрик. – Те оценяват дела.
– Аз мисля, че това беше добра клетва. – Изриун стоеше наблизо с развяна от вятъра руса коса. – Кралска клетва.
Ярви установи, че се радва да я види тук. Прииска му се да бяха само двамата на хълма, за да може да я целуне отново, този път може би по-добре. Но нямаше какво друго да направи, освен да се усмихне и да вдигне наполовина тази негова полуръка, за да й махне за довиждане.
Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.
– Кралю мой. – Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. – Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.
– Не се тревожи, пасторе мой – отвърна той, – винаги има шанс да оцелея.
Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:
– Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.
– Аз съм крал – успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. – Ще те накарам да се гордееш с мен – добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.
Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.
– Бди над сина ми, Хюрик – чу я да казва задавено. – Той е всичко, които имам.
Миг по-късно Златната кралица вървеше обратно към града, следвана от стражата, прислужниците и армията си от роби, а Ярви крачеше надолу по склона към корабите с полюшващите се на фона на стоманеносивото небе мачти. Опита се да върви като баща си, надъхан и нетърпелив за битка, независимо колко омекнали бяха коленете му, колко свито бе гърлото му и колко зачервени очите, въпреки всичките тревоги и съмнения, обсадили сърцето му. Още долавяше миризмата на дим.
Остави баща Мир да рони жални сълзи в пепелта на кладата и забърза към стоманената прегръдка на майка Война.



Мъжка работа

Всяка родена от майка Море вълна го повдигаше, претъркулваше, дърпаше подгизналите му дрехи и той мърдаше, потрепваше и изглеждаше така, сякаш напряга сили да се изправи. Но тогава вълната се оттегляше със съскане назад и оставяше тялото му заседнало върху чакъла, а косата му – оплетена и пок­рита с пяна и пясък, също като сноповете морска трева наоколо.
Ярви го гледа замислено, чудейки се кой е той. Или по-скоро, кой е бил. Момче или мъж? Беше ли умрял, бягайки или докато се е бил смело?
Какво значение имаше?
Килът задра в пясъчното дъно, палубата се разтресе, а Ярви залитна силно напред и трябваше да се хване за ръката на Хюрик. С тракане и тропот мъжете прибраха греблата, откачиха щитове от борда и наскачаха в прибоя. Бяха намусени, че са последни на брега – закъснели за слава и плячка. Място на кралския дракар бе огромна чест при крал Утрик.
И никаква при крал Ярви.
Няколко от мъжете хванаха въжето на носа и започнаха да теглят кораба напред покрай трупа в прибоя, нагоре по чакълестия бряг. Останалите извадиха оръжия и се отправиха с бърза крачка към Амвенд. Градът вече гореше.
Ярви прехапа устни и понечи да се прехвърли през борда с колкото кралско достойнство можа да събере, но дръжката на щита се изплъзна от жалката хватка на сакатата ръка, дървеният ръб се закачи в наметалото му и той едва на се пльосна с главата напред в прибоя.
– Проклето нещо!
Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.
– Кралю мой – каза Киймдал. – Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно...
– Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.
– Но, кралю мой...
– Той е крал – избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. – Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.
– Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя – каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.
Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.
– Чичо ти Одем те търси, кралю мой – каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.
– Къде? – попита Ярви.
Устата му беше пресъхнала.
– Горе, в малката крепост. – Мъжът посочи към сивата каменна кула на отвесната скала над града. От едната й страна морето бесуваше и блъскаше скалата, а от другата беше навлязло в сушата и тесният проток беше целият побелял от натрупаната по повърхността морска пяна.
– Не са затворили портите? – учуди се Киймдал.
– Бяха, но се оказа, че трима от синовете на старейшината са останали отвън, в града. Одем преряза гърлото на един и им каза, че ще направи същото с останалите, ако не отворят портите.
– И те ги отвориха – обади се втори воин и веднага след това се изкиска доволно при вида на зара, който беше хвърлил. – Нови чорапи!
Ярви примига озадачено. Не можеше да си представи вечно усмихнатия си чичо като безмилостен воин. Но Одем беше издънка от същото семе, родило баща му, следите от чиято гняв още носеше по тялото си, и брат им Удил, при спомените за когото калени в битки ветерани все още се просълзяваха около тренировъчния квадрат. Понякога под тихата вода се крият най-страховитите течения.
– Проклет да си!
Една жена излезе от колоната роби, колкото позволяваше въжето, с което беше вързана. От едната страна косата й беше сплъстена от кръв и залепнала за лицето.
– Шибан крал от шибана страна, дано майка Море те погълне...
Един от воините я зашлеви с опакото на ръката и я просна на земята.
– Да й отрежем езика – каза друг и я сграбчи за косата, а трети извади нож.
– Не! – извика Ярви. Мъжете го погледнаха изпод свъсени вежди. Накърняването на честта на краля им бе предизвикателство към собствената им чест и проявата на милост не съществуваше като възможност. – Ще донесе повече печалба с език в устата.
Той отмина превил рамене под тежестта на ризницата и затътри крака нагоре към крепостта.
– Ти си истински син на майка си, кралю мой – каза Хюрик.
– Чий друг мога да бъда?
Очите на баща му и на брат му грееха от възбуда, докато те говореха за отминалите набезите по брега, за великите дела, които са извършили, и големите печалби, които са донесли, докато той се спотайваше в далечния край на масата, мечтаейки да можеше да вземе дейно участие в мъжката работа. Но сега, видял истината с очите си, участието в нападение вече не изглеждаше завидно занимание.
Битката, ако въобще беше имало нещо достойно да се нарече така, беше свършила, но независимо от това Ярви вървеше като през същински кошмар, потеше се под ризницата, гризеше нервно вътрешността на бузите си и подскачаше при всеки шум. Чуваше писъци и смях, зърваше стрелкащи се в маранята над пламъците фигури, димът дращеше гърлото му. Гарваните кълвяха, кръжаха и крякаха триумфално. Ако имаше истински победител в тази битка, това бяха те. Днес майка Война, майка на гарвани, тя, която събира мъртвите и свива разтворената длан в юмрук, ще танцува, докато баща Мир ридае, заровил в шепи лице. Тук, по протежението на вечно менящата се граница на Ванстерланд и Гетланд, той често ридаеше.
Скалата, на която стоеше крепостта, изплува отпред с щръкнала нагоре черна кула и шумът от разбиващите се в основата й вълни се усили.
– Спрете – каза Ярви. Беше задъхан, замаян, а лицето му плувнало в пот. – Помогнете ми да сваля ризницата.
– Кралю мой, протестирам, в никакъв случай! – избълва на един дъх Киймдал.
– Протестирай колкото искаш, но направи каквото ти казвам.
– Мой дълг е да те пазя...
– Представи си тогава срама, който те чака, когато умра от цялото това потене на половината път до върха на кулата! Хюрик, разкопчай ризницата.
– Кралю мой.
Двамата му помогнаха да свали ризницата и Хюрик я преметна през рамо.
– Води – сопна се Ярви на Киймдал, докато се бореше да закопчае с нескопосаната си ръка златистото бащино наметало – прекалено тежко за него, а и тази катарама непрекъснато заяждаше...
Гледката, която се разкри пред отворените порти, го накара за закове на място.
– На това казвам аз реколта – отбеляза Хюрик.
Тесният двор пред кулата на крепостта беше пок­рит с трупове. Бяха толкова много, че Ярви трябваше непрекъснато да гледа в краката си, за да не гази по тях. Имаше жени, а също и деца. Навсякъде жужаха мухи. Ярви усети стомаха си да се надига, но успя да го укроти.
Все пак сега е крал, а истинският крал ликува при гледката на труповете на враговете си.
Един от воините на чичо му седеше до вратата на кулата и чистеше острието на секирата си бавно и спокойно, все едно седеше край тренировъчния квадрат.
– Къде е Одем? – прошепна Ярви.
Мъжът се усмихна широко и посочи:
– Там горе, кралю мой.
Ярви се мушна приведен под арката, преглътна насъб­ралата се в устата си слюнка и тясното пространство се огласи от ехото на запъхтяното му дишане и от стъпките му по каменните стъпала.
„На бойното поле – казваше баща му – няма правила.“
Продължи нагоре в тъмното, следван по петите от Хюрик и Киймдал. Спря до тесния прозорец, за да улови хладния полъх по горещото си лице, погледна надолу, видя разбиващата се в подножието на скалата вода и трябваше да положи усилия да надвие надигналия се страх.
„Изправи се, стой като крал – казваше майка му. – Говори като крал. Бий се като крал.“
Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд – от другата, страхът се върна с пълна сила.
Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.
– Добра работа свършихме днес! – провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. – Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.
– А самият Гром? – попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.
Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше – трябваше поне да опита да говори като такъв.
Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:
– Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?
– Безсъмнено. – Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. – Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.
– Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето – каза Одем.
– Тръгваме си? – попита Киймдал. – Толкова бързо?
Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.
– Така ли отмъщаваме ние, Одем? – Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. – И на кого, на жени, деца и селяни?
– Отмъщението се гради парче по парче. – Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. – Но ти не бери грижа за това сега.
– Нима не положих клетва? – изръмжа Ярви.
През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.
– Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. – Одем посочи към коленичилия пленник. – Но той ще те отърве от този товар.
– Кой е той?
– Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.
Ярви примига озадачен:
– Какво?
– Аз се опитах да го спра, но страхливецът имаше скрито в ръкава острие.
Одем вдигна ръка и Ярви видя в нея дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Изведнъж, въпреки че лицето му още пламтеше от изкачването, Ярви усети да го побиват ледени тръпки.
– Никога няма да мога да си простя, че се забавих толкова и не успях да спася любимия си племенник.
Небрежно, все едно разфасоваше месо, Одем заби кинжала между шията и рамото на старейшината, събори го с крак по очи и кръвта му бликна по дъските.
– Какво имаш предвид?
Гласът на Ярви беше изтънял, а думите излязоха накъсани от свитото му на топка гърло, когато изведнъж осъзна колко много от хората на чичо му бяха на платформата, въоръжени до зъби и целите в брони.
Одем пристъпи леко напред, бавно, спокойно и Ярви заотстъпва назад с разтреперани колене, все по-близо до парапета и пропастта под него.
– Помня нощта, в която се роди. – Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. – Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. – Той повдигна вежди и въздъхна. – Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз... не мисля... така.
Киймдал сграбчи Ярви за ръката, придърпа го зад гърба си и извади с рязко движение меча си:
– Стой зад мен, кра...
Кръвта плисна в лицето на Ярви и го заслепи.
Киймдал се свлече на колене, изхърка, задави се, стис­на гърлото си и между пръстите му плъзнаха червени струйки. Ярви извърна глава настрани и видя смръщеното лице на Хюрик. В ръката му имаше нож, целия почервенял от кръвта на Киймдал. Той пусна ризницата на Ярви и тя се свлече със звън на пода.
– Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд – каза Одем. – Убий го.
Ярви залитна заднешком и зяпна с широко отворена уста, когато Хюрик го сграбчи за предницата на наметалото. Чу се звън и тежката златна катарама на бащиното наметало се откопча. Ярви полетя назад.
Парапетът го блъсна в сгъвката на коленете, дъхът изсвистя от гърлото му и той се преметна заднешком.
Скала, вода и небе се завъртяха стремително и кралят на Гетланд полетя надолу. Водата го блъсна, както чукът удря наковалня.
И майка Море го пое в студената си прегръдка.



Врагът

Ярви се опомни в тъмнина. Балончета въздух шуртяха покрай лицето му. Започна да се мята и суче, да блъска с крака и ръце в борба за живот.
Боговете май все още имаха някакво предназначение за него, защото, когато изглеждаше, че гърдите му щяха да се пръснат, и той отвори уста да поеме дъх – или вода, без значение какво, – главата му изскочи на повърхността. Водните пръски го ослепиха, задави се и зарита бясно с крака, но водата го всмука отново и започна да го премята и върти.
Една вълна го захвърли върху скала и Ярви се вкопчи отчаяно в острите раковини и хлъзгавите зелени водорасли, с които беше обрасла, достатъчно дълго, преди да го всмуче обратно, за да успее да си поеме въздух. Пребори се с катарамата и успя да се отскубне от задушаващата прегръдка на колана, на който висеше мечът му. Краката му изгаряха от болка, докато риташе безмилостното море, но накрая успя да свали тежките като олово ботуши.
Събра всички сили и когато следващата вълна го повдигна, се задържа, треперещ от усилие, за тесен, обрасъл с полипи и миди скален ръб.
Осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил, че е още жив, но в момента не се чувстваше късметлия.
Намираше се в протока от северната страна на крепостта – тясно пространство между две назъбени скални стени, срещу които напираха разпенените вълни, плискаха в тях, хапеха камъка и изпълваха въздуха с блестящи пръски. Ярви отлепи мокрите кичури коса от очите си и изплю малко солена вода. Двете му ръце, и здравата и сакатата, бяха надрани и щипеха.
Безразсъдното му решение да се отърве от ризницата му беше спасило живота, но дебело подплатеният жакет под нея сега беше подгизнал от морска вода и той започна да се бори с кожените ремъци, с които беше закопчан. Накрая успя да разкопчае катарамите, изхлузи жакета и се сгуши треперещ на скалата.
– Виждаш ли го?
Гласът дойде отгоре, толкова отблизо, че Ярви се залепи за хлъзгавата скала и прехапа език.
– Трябва да е мъртъв. – Друг глас. – Паднал е върху скалите. Майка Море със сигурност го е прибрала.
– Одем иска тялото.
– Одем да си го търси тогава.
– Или Хюрик. – Трети глас. – Той остави сакатия да падне.
– И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?
Разнесе се смях.
– Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.
– Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините...
Гласовете постепенно заглъхнаха.
„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога се бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става“.
Майка му.
Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.
„Винаги има начин.“
Ако трябва да върви стотици мили през гората бос, ще го направи. Ще отмъсти на проклетия си чичо и на онзи предател, Хюрик, ще си върне Черния трон. Зак­ле се в това и продължи да се кълне чак докато майка Слънце не скри лицето си зад скалите и сенките не се издължиха.
Едно нещо обаче не беше взел под внимание, най-безмилостния отмъстител – прилива. Скоро ледените вълни започнаха да обливат скалния ръб, на който седеше. Водата покри глезените му, после и коленете и не след дълго морето нахлу в тесния проток с още по-голяма ярост отпреди. Щеше му се да можеше да прехвърля наум възможностите за изход от положението, но за това човек трябваше да има повече от една.
Започна да се катери. Трепереше от студ и изтощение, пъшкаше от болка и кълнеше под нос чичо си при всяко движение на ръка или крак. Катеренето беше огромен риск, но шансовете му пак бяха повече, отколкото ако се оставеше на милостта на майка Море, защото, както знаеше всеки моряк, тя нямаше никаква милост.
С последни усилия се прехвърли над ръба на скалата и остана да лежи в треволяка, докато си поеме дъх. Пос­ле простена и се претърколи настрани, надигна се.
Нещо го халоса отстрани по главата и Ярви извика. Пред очите му заплуваха светлини. Земята се люшна, надигна се и го блъсна в ребрата. Замаян, пропълзя напред и от устата му се проточи кървава струйка.
– Гетландско куче, ако се съди по косата.
Ярви изписка, когато някой го сграбчи за косата и го вдигна нагоре.
– Кутре по-скоро.
Нечий ботуш го срита в задника и той се просна по очи. Надигна се и успя да направи две залитащи крачки напред, преди следващият ритник да го свали отново на земята. Бяха двама и го подкарваха напред с ритници. Двама мъже с ризници и копия. Ванстерландци безсъмнено, въпреки че като изключеше дългите плитки, които висяха от двете страни на лицата им, не се отличаваха по нищо от воините с навъсени физиономии около тренировъчния квадрат в Торлби.
За невъоръжения всички мъже с оръжие в ръка изглеждат еднакво.
– Ставай – каза един и го претърколи с ритник.
– Бих могъл, ако спреш да ме риташ обратно долу – отвърна запъхтян Ярви.
Това му докара дръжката на копие в лицето и той реши, че е време да спре с шегите. Един от мъжете го вдигна за яката на прокъсаната риза и го повлече напред.
Навсякъде имаше воини, неколцина на коне. Имаше и селяни с почернели от сажди лица и плувнали в сълзи очи, вероятно онези, успели да избягат от града при вида на приближаващите кораби. Сега се бяха върнали да ровят в останките от домовете си. Имаше и трупове, увити в подръпвани и развявани от морския вятър плащаници, наредени по земята и приготвени за изгаряне.
На Ярви не му дожаля за тях, сега всичкото му съжаление отиваше за него самия.
– На колене, куче.
За пореден път се озова по очи на земята и този път не намери за необходимо да става. Нямаше нужда, дъхът му така и така излизаше само под формата на стонове от подутата, тръпнеща от болка уста.
– Какво ми носите? – Попита някой. Гласът му бе силен и звънлив, все едно подемаше песен.
– Гетландец. Изкатери се до крепостта откъм морето, кралю мой.
– Майката на Всички води понякога изхвърля странни дарове. Погледни ме, морско създание.
Бавно, изтръпнал от страх, Ярви надигна глава и видя два огромни ботуша, чиито върхове бяха обковани с надрана и олющена стомана. Над тях висяха широки торбести крачоли на червени и бели ивици. По-нагоре видя стоманена ризница с вплетени на зигзаг златни нишки. Над нея, преметната през широки рамене, висеше бяла вълча кожа с главата на животното в единия край, от чиито очни кухини блещукаха едри гранати. Върху кожата на гърдите на мъжа висеше верига от масивни буци златист и сребрист метал, инкрустиран със скъпоценни камъни – топки, откъснати от дръжките на мечовете на победени воини. Бяха толкова много, че макар и преметната три пъти около дебелия като ствол на дърво врат на мъжа, веригата все още висеше ниско на гърдите му. Най-отгоре, толкова високо, че човекът му се стори направо великан, Ярви видя лицето на мъжа – остри като скални зъбери черти, чепато като брулено от ветровете дърво. Дългата му чорлава коса и брада се вееха свободно и бяха прошарени. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, а очите му грееха като на човек, който стои надвесен над бръмбари и се чуди кой точно да смачка първо.
– Кой си ти, човеко? – попита гигантът.
– Кухненски чирак съм. – Думите излязоха завалени от подутата уста на Ярви. Придърпа сакатата ръка нагоре в мокрия ръкав, за да я скрие от погледите. – Паднах в морето.
„Добрият лъжец втъкава толкова истина в платното, колкото успее“, казваше майка Гундринг.
– Да поиграем на гатанки, а? – продължи гигантът и започна да намотава на пръста си един дълъг прошарен кичур коса. – Как ли ми е името на мен?
Ярви преглътна. Нямаше нужда да гадае.
– Ти си Гром-гил-Горм, Трошач на мечове и правяч на сираци, крал на Ванстерланд.
– Позна! – плесна огромни длани Горм. – Но каква ще е наградата ти, още не е ясно. Аз съм крал на Ванстерланд и тези злощастни хорица тук, които твоите гетланд­ци така свободно ограбиха, изклаха и взеха в робство и всичко това против волята на върховния крал, който поиска мечовете да се приберат. Обича той да ни пречи на развлеченията, но каквото такова. – Погледът му обходи разрушенията наоколо. – Струва ли ти се това тук справедливо, кухненски чирако?
– Не – изграчи Ярви и този път не му се наложи да лъже.
До краля пристъпи жена. Прошарената й глава беше остригана до кожа, а дългите й бели ръце бяха изрисувани до раменете в синьо. Част от символите Ярви разпозна, беше ги учил: диаграми за гадаене на бъдещето по звездите, кръгове в кръгове, показващи връзките между малките богове, и руни, описващи позволени и забранени времена, разстояния и количества. На едната й ръка бяха нанизани пет елфически гривни – скъпоценни реликви от далечни времена, – златни, стоманени, инкрустирани с ярко стъкло и изписани със символи, чиито значения се бяха размили в дълбините на времето.
Ярви знаеше коя е тя, майка Скаер, пасторът на Горм. Същата, която изпрати гълъб на майка Гундринг с фалшиви обещания за мир и така подмами бащата на Ярви към смъртта му.
– И кой ще да е този крал на Гетланд, който заповядва подобно клане? – Гласът й беше дрезгав и хриптящ, също като на гълъбите.
– Одем – отвърна Ярви и с болка осъзна, че това беше самата истина.
Устните й се извиха като от погнуса:
– Значи лукавата лисица е убила брат си, вълка.
– Коварни зверове – въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. – Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.
– Ти уби крал Утрик. – Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.
– Така казват, значи? – Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. – Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? – Разсмя се и свали ръце. – Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам – не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.
Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.
– А, искаш тази дрънкулка, така ли? – Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. – Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.
Колко огромен изглеждаше на фона на светлото небе, с вееща се от вятъра коса и лъскава ризница и с тази приветлива усмивка на съсипаното от битки лице. На този гигант ли се закле да отмъсти? Той, получовек с тънка бяла ръчица? Ако не трепереше от студ и страх, сигурно щеше да избухне в смях от собствената си арогантност.
– Да бъде разпънат на брега и вътрешностите му пръснати за храна на враните – каза пасторът на Горм, без да откъсва сините си очи от Ярви.
– Винаги това казваш, майко Скаер. – Горм плъзна обратно кинжала в колана си. – Но враните никога не ми благодарят. Той е просто момче. Пък и това безчинство надали е негова идея. – Беше по-близко до истината, отколкото можеше да си представи. – Аз за разлика от доблестния крал Одем няма нужда да се доказвам, като убивам слаби и немощни създания.
– Ами правосъдието? – Пасторът обходи с поглед увитите в плащаници трупове и слепоочията й заиграха. – Простолюдието жадува мъст.
Горм изпъчи устни и изпръхтя шумно.
– На простолюдието това им е работата, да жадуват. Нищо ли не си научила от Златната кралица, мъдрата красива Лейтлин? Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш? Сложете му нашийник и го водете при останалите.
Ярви изписка сподавено, когато един от воините го вдигна на крака, а втори щракна грубия нашийник от ковано желязо на врата му.
– Ако си промениш решението за ножа – провикна се след него Горм, като не спираше да се усмихва, – ела ме потърси. Желая ти всичко добро, кухненски чирако!
– Почакайте! – изсъска Ярви. Досещаше се какво предстоеше и мислите му препускаха трескаво в търсене на начин да го отложи поне с малко. – Почакайте!
– За какво? – попита майка Скаер. – Някой да сложи край на това блеене.
Ритник в корема свърши работата и остави Ярви без дъх. Стовариха го върху стар дръвник и докато единият от воините го държеше, другият донесе железен щифт – нажежен до жълто, току-що изваден от пещта. Наниза го с помощта на дългите щипци през двете халки на нашийника. Другият взе чук и замахна да го приплеска с един удар, но го улучи накриво и хвърли пръски разтопено желязо върху шията на Ярви.
Никога досега не бе изпитвал подобна болка. Изпищя пронизително като свистящ над огъня чайник и започна да се мята на дръвника, като не спираше да хленчи и бръщолеви несвързано. Някой го сграбчи за ризата, хвърли го в корито с мръсна воняща вода и железният нашийник изсъска.
– Един кухненски чирак по-малко. – Лицето на майка Скаер беше бяло като мляко, а кожата й гладка като мрамор. Очите й искряха по-сини от небето и в тях нямаше и следа от милост. – Един роб повече.



Най-евтината стока

Ярви клечеше в смрадливия мрак, опипваше внимателно изгорените места по шията си и пресните корички на раните по грубо остриганата си до кожа глава. Денем се потеше, нощем трепереше от студ и слушаше стонове, пъшкане и нечути молитви на дузина езици от пресипналите гърла на човешката измет около него. Собствените – най-вече.
На горния етаж добрата стока – чисти, нахранени и с излъскани робски нашийници – стояха подредени на улицата, за да привличат купувачи. Във вътрешността на магазина оковани с вериги за железни прътове по стените, недотам красивите, силни и без умения роби биваха бити, докато не се научеха да се усмихват на купувачите. Тук долу, в тъмнината и мърсотията, старите, болните, малоумните и сакатите се боричкаха като свине за подхвърлените им отгоре остатъци храна.
Във вечно разрастващия се пазар за роби на Вулсгард, столицата на Ванстерланд, всеки имаше цена и парите не се пилееха с лека ръка за неща, които нямаше да донесат печалба. Разходи и печалба, прости, лишени от сантименталност сметки. Тук човек научаваше какво наистина струва и Ярви получи потвърждение на отколешните си съмнения.
Той струваше малко повече от нищо.
Първоначално главата му напираше да се пръсне от всевъзможни планове, стратегии и фантазии за отмъщение. Мислите за милион неща, които можеше да направи иначе, не му даваха мира. Но всички те бяха за миналото, сред тях нямаше мисъл за нещо, което можеше да направи сега. Ако изкрещеше с пълно гърло, че е законният крал на Гетланд, кой щеше да му повярва? Та той самият не си вярваше много. И ако все пак успееше да ги накара да повярват, тогава какво? Тези хора си вадеха хляба с продажбата на хора. Естествено, ще поискат откуп за него. Щеше ли крал Одем да приеме своя изчезнал племенник обратно под нежните си грижи с усмивка на уста? Безсъмнено. С мека като непокътнат, прясно навалял сняг усмивка.
Затова Ярви продължи да клечи в непоносимата смрад и мърсотия и откри с какви невероятни неща свиква човек.
На втория ден вече почти не забелязваше вонята.
В края на третия, в студената нощ, се гушеше с охота в телата на останалите забравени от боговете.
На четвъртия, когато отгоре изсипаха помията, ровеше в мърсотията по-настървено от всички останали.
На петия почти не помнеше лицата на онези, които бе познавал така добре. Лицето на майка му почти не се отличаваше от това на майка Гундринг. На баща му и подмолния му чичо се сляха в едно. Между Хюрик и Киймдал вече нямаше разлика. Чертите на Изриун избледняха и се размиха като на призрак.
Странно колко бързо един крал става животно.
Или полукрал – полуживотно. Явно дори онези, които хората издигат най-високо, в крайна сметка не са кой знае колко далеч от калта.
Малко след изгрев слънце на седмия ден в този сътворен от човешка ръка ад, тъкмо когато виковете на търговеца на използвани, свалени от телата на мъртвите брони от съседния магазин се впуснаха в надпревара с крясъците на морските птици, Ярви чу гласовете.
– Търсим мъже, годни да опъват гребло на кораб – каза първият, плътен и безцеремонен. Глас на човек, който говори право и без заобикалки.
– Девет чифта ръце. – Този беше по-мек и рафиниран. – Треската остави празнини по пейките на палубата ни.
– Разбира се, приятели мои! – Гласът на собственика на магазина – и на Ярви – се проточи угоднически, сладък, гъст и лепкав като мед. – Погледнете този шенд, Намев се казва, воин първенец сред своите! Виждате ли колко висок е той? Погледнете само тези рамене. Сам-самичък може да гребе на кораба ви. Няма да откриете по-високо качество никъде...
Първият купувач го прекъсна с презрително пръхтене:
– Ако търсехме качество, щяхме да сме на другия край на улицата.
– Човек не смазва оста на каруца с първокачествено масло – добави вторият.
Чуха се стъпки, снопчетата светлина от пролуките между дъските над главата на Ярви се разместиха и от тавана се посипа прахоляк. Робите около него притаиха дъх и той усети телата им да се сковават от напрежение. Гласът на собственика на магазина достигна до ушите им приглушен, изгубил солидна доза сладникавост:
– Тук имам шестима здрави инглингци. Говорят малко от езика ни, но този на камшика разбират достатъчно добре. Добър избор за тежка работа и на отлична цена...
– И доброто масло не е за смазване на оста на каруца – прекъсна го вторият купувач.
– Води ни до долнопробното, търговецо на плът, до свинската мас – изръмжа първият.
Старите панти на вратата на горния край на стълбите изскърцаха и робите, а сред тях и Ярви се скупчиха един в друг и примижаха боязливо срещу нахлулата светлина. Той може и да бе нов в робството, но в боязливото мижене имаше дългогодишен опит. С порой от ругатни и удари на пръчката търговецът на плът успя да ги строи в залитаща несигурно редица от пъхтящи, подрънкващи с вериги човешки останки.
– Скрий тая ръка – изсъска той на Ярви и той я свря колкото по-високо успя в дрипите на ръкава си.
В момента всичките му амбиции се свеждаха до това да бъде купен, притежаван от друг, вън от този смрадлив ад, отново под погледа на майка Слънце.
Двамата купувачи слязоха внимателно по стъпалата. Първият беше оплешивяващ здравеняк, от чийто пок­рит с метални капси колан висеше навит дълъг кожен бич. От начина, по който гледаше свирепо изпод рунтавите си вежди, ставаше ясно, че не е човек, с когото можеш да се будалкаш. Вторият беше значително по-млад. Висок и слаб, с красиво лице и рядка брада около извити в горчива усмивка тънки устни. Ярви забеляза на врата му да проблясва нашийник. Очевидно той самият беше роб, но ако се съдеше по дрехите му – роб с привилегии.
Търговецът на плът се поклони и посочи с пръчката към редицата.
– Най-евтината ми стока.
Не си направи труда да разкрасява нещата. Изтънчените думи биха прозвучали абсурдно на място като това.
– Това са едни много окаяни създания – отбеляза робът и сбърчи нос от вонята.
Широкоплещестият му спътник не изглеждаше притеснен от нея. Той преметна една мускулеста ръка през раменете на роба, притегли го в здрава прегръдка и зашепна в ухото му:
– Трябват ни гребци, не крале.
Говореше на халийн, езика на Сагенмарк и островите му, но благодарение на обучението си за пастор Ярви владееше достатъчно добре повечето езици от земите около Разбито море.
– Капитанът не е глупачка, Триг – отвърна красивият роб и зачопли нервно нашийника си. – Ами ако разбере, че сме я прекарали?
– Казваме, че това е било най-доброто, което е имало. – Равнодушният поглед на Триг обходи печалната редица. – После ти й даваш нова бутилка и тя забравя за всичко. Или може би вече нямаш нужда от среброто, Анкран?
– Знаеш, че не е така. – Анкран се отърси от ръката на Триг и изкривените му от погнуса устни се извиха още повече. Без да си прави труда да ги поглежда дори, той започна да издърпва един по един хора от редицата. – Този... този... този... – Ръката му спря на Ярви и понечи да отмине...
– Мога да греба, господарю. – По-голяма лъжа Ярви не беше изричал през целия си живот. – Чиракувах на рибарска лодка.
Анкран приключи с избора на деветимата от редицата. Сред тях бяха сляп тровенландец, чийто баща бе избрал да продаде него вместо кравата, стар гърбав островитянин и сакат ванстерландец, на когото и пари да даваха, нямаше да успее да потисне достатъчно дълго кашлицата си, че да ги вземе в ръка.
А също така Ярви, законният крал на Гетланд.
Пазарлъкът за цената беше свиреп, но накрая Триг и Анкран успяха да се споразумеят с търговеца на плът. Малка част от среброто им премина в шепата на търговеца, още по-малка – обратно в кесията, а основната част бе поделена намясто и изчезна в джобовете на двамата купувачи, така според Ярви открадната от капитана им.
По бърза сметка току-що бе купен на цената на прилична овца.
Нямаше възражения.



Задружно семейство

„Южен вятър“ се полюшваше на док и изглеждаше всичко друго, но не и топъл бриз. В сравнение с тесните бързоноги кораби на Гетланд той беше тромаво чудовище – дълбоко газещо и с огромен „търбух“ между притъпения нос и заоблената кърма, – зле поддържаното дърво на чийто корпус беше обрасло със зелена морска трева и полипи. Имаше две къси дебели мачти, две дузини огромни гребла на всеки борд и тесни прозорци на ниските пристройки на носа и кърмата.
– Добре дошли у дома – каза Триг и блъсна Ярви към трапа, пред който стояха двама навъсени стражи.
Млада чернокожа жена наблюдаваше докарването на новите роби от покрива на пристройката на кърмата и полюшваше небрежно единия си провесен надолу крак.
– Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? – попита тя и скочи с лекота на палубата.
Говореше почти без акцент. Тя също имаше нашийник, но изплетен от тънка метална нишка. Беше вързана с верига, но също като нашийника – лека, фина и достатъчно дълга. Беше я преметнала около едната си ръка, сякаш беше украшение, което сама бе избрала да носи. Очевидно се ползваше с повече привилегии дори от Анкран.
Тя провери зъбите на кашлящия ванстерландец и зацъка с език. Побутна с пръст гърбицата на шенда и нап­рави гримаса от погнуса:
– Капитанът няма да остане доволна от подобна сган.
– И къде е в момента славният ни водач? – попита Анкран, но нещо в тона му подсказа, че вече знаеше отговора.
– Спи.
– Пияна?
Жената се замисли, преди да отговори, и устните й замърдаха, все едно пресмяташе нещо наум:
– Не е трезва.
– Ти си гледай определянето на курса, Сюмаел – изръмжа Триг и избута напред Ярви и останалите. – Гребците са моя грижа.
Докато Ярви влачеше крака покрай нея, Сюмаел го изгледа подозрително през присвитите си клепачи. Тя имаше белег на горната устна, завършващ с триъгълна цепка, през която белееше зъб, и Ярви се улови в мисли за нея: в коя южна земя беше родена, как се бе озовала тук, по-млада ли беше от него, или по-стара, не можеше да се каже с тази остригана глава...
Тя посегна рязко, сграбчи го здраво за китката и изви ръката му нагоре.
– Този има саката ръка. – Не го каза като подигравка, просто констатираше факт като пастир, забелязал куцаща крава в стадото си. – Има само един пръст освен палеца. – Ярви опита да отскубне ръката си, но жената се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. – При това недорасъл.
– Проклетият търговец на плът! – Анкран си проправи с лакти път до Ярви, на свой ред сграбчи китката му и огледа ръката. – Каза, че можеш да гребеш!
– Не казах добре – смотолеви просто Ярви и сви рамене.
– Каква изненада, ще вземе да се окаже, че в днешно време не можеш да имаш вяра никому – каза Сюмаел и повдигна многозначително едната си вежда. – И как го виждаш да гребе с една ръка?
– Ще трябва да намери начин – отвърна Триг и пристъпи към нея. – Имаме девет свободни места по пейките и девет роби. – Той се надвеси над Сюмаел и дебелият му нос почти опря в тънкия остър нос на жената. – Или може би искаш да се пробваш на пейката вместо него?
Тя облиза цепката на горната си устна и отстъпи внимателно назад:
– Аз по-добре да си гледам определянето на курса, а?
– Добра идея. Сложете сакатия на греблото на Джоуд.
Повлякоха Ярви по вдигнатия до борда трап, после през средата на палубата, покрай пейките, от двете страни на които зад всяко огромно гребло седяха по трима гребците – всичките с остригани до кожа глави, жилести, с нашийници на вратовете. Гледаха го със смесица от съжаление, самосъжаление, отегчение и презрение.
Някакъв мъж, прегърбен на четири крака, лъскаше дъските на палубата. Лицето му беше скрито в чорлава сплъстена коса и брада и беше толкова опърпан, че в сравнение с него и най-окаяният гребец изглеждаше като принц. Един от надзирателите на палубата го разкара от пътя си с неб­режен ритник, с който човек прогонва бездомно куче, и той пропълзя настрани, провлачвайки след себе си дебела тежка верига. Като цяло корабът не изобилстваше от нищо, но от вериги определено нямаше недостиг.
Стовариха Ярви ненужно грубо между двама гребци, които още от пръв поглед не му се сториха обещаваща двойка. Този на края на греблото беше огромен южняк, чийто врат се губеше сред масивни буци мускули. Беше килнал назад глава и се взираше в реещите се отгоре морски птици. Този откъм борда беше възрастен и намусен. Беше нисък и набит, с жилести, покрити с гъсти посивели косми ръце. Скулите му бяха нашарени от спукани капиляри и червендалести като на човек, прекарал целия си живот на открито. Седеше и чоплеше с мрачно изражение на лицето мазолите по широките си длани.
– Проклятие – изропта той и заклати глава, докато надзирателите оковаваха Ярви на пейката до него. – Имаме си сакат на греблото.
– Молеше се за помощ, нали? – обади се южнякът, без да извръща глава. – Ето ти я.
– Молех се за помощ с две ръце.
– Бъди благодарен и за половината от това, което искаш – каза му Ярви. – Вярвай ми, аз не съм се молил за това тук.
Устните на огромния южняк се разтеглиха в усмивка, докато извръщаше поглед към Ярви.
– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш. Аз съм Джоуд. Вкиснатият ти другар по гребло е Рълф.
– Казвам се Йорв. – Ярви вече беше съчинил и преговорил наум историята си. „Пести лъжите, както се пести зърното през зимата“, би казала майка Гундринг. – Чиракувах в кухнята и...
С добре отработено движение на езика и рязко вирване на главата старият гребец се изплю през борда:
– Сега обаче си нищо и това е положението. Забравяш за всичко останало и мислиш само за следващото изтегляне на греблото. Това улеснява нещата.
Джоуд въздъхна дълбоко:
– Не оставяй Рълф да изтиска и последната капка веселие от живота ти. Кисел е като лимон, но е добър човек, точният човек, когото да искаш зад гърба си. – Той изду бузи и изпуфтя. – Но честно казано, това няма как стане, защото е окован за пейката до теб.
Ярви се засмя тъжно, може би за пръв път откакто беше взет в робство. Сигурно и за пръв път откакто беше крал. Без значение, смехът му не трая дълго.
Вратата на пристройката на кърмата се отвори с трясък. На прага й се появи жена, излезе с наперена походка, разпери с театрална превзетост ръце и извика пронизително:
– Будна съм!
Беше много висока, а чертите на лицето й бяха остри като на ястреб. През едната й мургава буза се спускаше дълъг блед белег, а косата й бе вдигната нагоре в плетеница от щръкнали и провиснали във всички посоки кичури. Облеклото й представляваше безвкусна сбирщина от най-крещящите и непрактични дрехи от сигурно десетки различни земи: копринена риза с пищни, ниско провиснали и протрити бродерии по маншетите, кожено палто от сребриста животинска кожа, с разрошван от вятъра дълъг косъм, една ръкавица без пръсти на едната ръка, а другата – накичена с пръстени, украсен с едри кристали колан, чийто край се полюшваше над дръжката на извит меч, окачен абсурдно ниско, почти опиращ с ножницата си земята.
Тя побутна с острия връх на ботуша си най-близкия до нея гребец, стъпи с един крак на пейката, огледа добре палубата и устните й се разтеглиха в широка, пълна с тук-там проблясващи златни зъби усмивка.
В този момент гребци, моряци и надзиратели започнаха да ръкопляскат като един. Единствените, които не се включиха, бяха Сюмаел, наблюдаваща издула с език буза от покрива на пристройката на кърмата, окаяният просяк, чието дървено трупче продължаваше да стърже пътеката между пейките на палубата, и Ярви, бившият крал на Гетланд.
– Проклетата кучка – процеди през престорена усмивка Рълф, докато пляскаше.
– По-добре започни да ръкопляскаш – промърмори Джоуд.
Ярви вдигна ръце:
– В това ме бива по-малко и от гребането.
– Мъничките ми, мъничките ми те! – провикна се жената и притисна обсипан с пръстени юмрук към гърдите си. – Такава чест ми оказвате, няма нужда! Но нека това не ви спира да продължавате. За онези, които са отскоро с нас, аз съм Ебдел Арик Шадикшарам, вашият капитан и грижовен покровител. Може би сте чували за мен, защото името ми е прославено по всички земи около Разбито море, че и отвъд тях, чак до стените на Първия сред градовете и така нататък и така нататък.
Името й не беше стигало до Ярви, но майка Гундринг винаги казваше: „преди да се научи да говори, мъдрият се научава да мълчи“.
– Мога да ви захласна с вдъхновяващите истории от славното си минало – продължи тя, полюшвайки дългата златна обеца на едното си ухо, чиито птичи пера висяха до под рамото й. – За това как командвах могъщата армада на императрицата в битката за Фулку, за това как някога бях любовница на самия дюк Микедас, но отказах да стана негова жена, как разбих блокадата на Инкхим, как плавах през най-свирепата морска буря, невиждана от времето на Разцепването на света, как изкарах цял кит на сушата, дрън, дрън, дрън, но какъв смисъл? – Тя потупа дружески по бузата роба до себе си, достатъчно силно, че пляскането да се чуе до другия край на палубата. – Да кажем просто, че сега за вас този кораб е целият свят и на него аз съм велика, а вие сте нищожества.
– Ние сме велики – повтори Триг и огледа намръщен пейките. – Вие сте нищожества.
– Ударихме добра печалба днес въпреки неизбежната подмяна на неколцина от вас. – Множеството катарами по ботушите на капитана задрънчаха, когато тя тръгна наперено по пътеката между пейките. – Тази вечер ще получите хапка хляб и вино. – Тук-там някой приветства с радост тази невиждана проява на щедрост. – Въпреки че вие принадлежите на мен...
Триг се покашля шумно.
– ...и на останалите с дял от този славен кораб...
Триг закима одобрително.
– ...аз мисля за нас като за едно голямо задружно семейство! – Капитанът разпери ръце, сякаш да прегърне целия кораб, и вятърът развя провесените маншети на ризата й, придавайки й вид на огромна чудата птица, готвеща се за полет. – Аз съм глезещата ви баба, Триг и надзирателите му са добрите мили чичовци, а вие сте непослушните дечица. Заедно ние се изправяме срещу майка Море, най-коварния враг на всеки мореплавател! Вие, малки мои дечица, сте големи късметлии, защото снизхождение, великодушие и доброта са моите най-големи слабости. – Рълф се изхрачи шумно. – Повечето от вас ще проявят здрав разум и ще изберат да бъдат послушни, но... може би... – усмивката на Шадикшарам посърна и на мургавото й лице се изписа престорена гримаса на разочарование – неколцина непослушни бунтари ще си помислят, че могат да правят каквото си поискат.
Триг изръмжа сърдито.
– Че могат да обърнат гръб на любящото си семейс­тво. Да изоставят братята и сестрите си. Да напуснат това задружно семейство в някое пристанище. – Тя прокара пръст по тънкия белег на бузата си и оголи зъби. – Вероятно дори да вдигнат предателска ръка над грижов­ните си предани родители.
Триг пое шумно въздух през стиснати зъби в престорен ужас.
– В случай че някой дявол ви втълпи подобни мис­ли... – капитанът се наведе към палубата. – Искам да си спомните за последния, който се опита. – Когато се изправи, държеше дебелата верига и я дръпна яростно. Мърлявият търкач на палубата полетя с писък назад и се стовари на кълбо от дрипи, ръце, крака и коса. – Не искам това неблагодарно създание да припарва до острие, никога! – Тя стъпи на гърба му. – Дори до нож за хранене, ножче за рязане на нокти, до рибарска кука дори! – Тръгна по гърба му и въпреки високите токове на ботушите и предизвикателния терен под тях, нито за миг не наруши наперената си походка. – Той е нищо, чувате ли какво ви казвам?
– Проклетата кучка – промърмори Рълф, когато капитанът скочи ловко от тила на окаяния просяк.
Ярви проследи с поглед злощастния търкач на палубата, който се надигна отново на четири крака, изтри кръвта от устата си, придърпа дървеното трупче и без да издаде и звук, се върна към обичайното си занимание. Само за миг вдигна поглед към отдалечаващата се с гръб към него Шадикшарам и очите му просветнаха яростни и диви през сплъстената коса пред лицето му.
– А сега! – викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. – На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?
– Капитане? – Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.
– Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.
– Чухте баба си! – изрева Триг и размота бича.
Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.
– А сега какво? – промърмори Ярви.
Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежес­тво.
– Сега ли? – Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. – Сега гребем.



Тегли

Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.
– Тегли.
Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.
– Тегли.
Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръс­ти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци.
– Тегли.
С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.
– Тегли.
Страданието му премина категорично предела, който Ярви си бе представял като краен, но това, от което остана още по-изненадан, бе на какви чудеса е способен един бич в правилната ръка. Съвсем скоро му трябваше само да чуе плющенето му в другия край на палубата или дори само приближаващия шум от стъпките на Триг, за да стисне очи и плюейки и скимтейки през стиснати зъби, да изтегли греблото една идея по-здраво отпреди.
– Момчето няма да изкара дълго – изръмжа Рълф.
– Загребване по загребване – промърмори тихо Джоуд. Неговите бяха неуморни, мощни, плавни и равномерни, сякаш не чувстваше умора, сякаш и той като греблото беше от дърво. – И дишай бавно. Дишай с греблото. Вдишваш, издишваш.
Ярви не знаеше защо и как, но това помагаше.
– Тегли.
И така, с тракане и тропот на греблата в кръглите отвори по бордовете, с дрънчене на вериги, съскане на въжета и скърцане на дървения корпус, с пъшкане, ругатни или мрачно мълчание от страна на гребците, „Южен вятър“ се носеше бавно по своя курс.
– Загребване по загребване. – Тихият глас на Джоуд бе пътеводна нишка в мъглата от страдание. – Вдишваш, издишваш.
Ярви не беше сигурен кое бе най-голямото изтезание – жиленето на бича, щипането на раните му, изгарящата болка в мускулите, гладът, студът или мизерията и мръсотията. При все това безкрайното стържене от дървеното трупче в ръцете на безименния търкач на палубата – напред, назад, напред, назад, – прозиращият през дрипите му нашарен от белези гръб, треперещите му устни, оголили пожълтели зъби, му припомняха, че може да е много по-зле.
Винаги има по-зле.
– Тегли.
Понякога боговете се смиляваха над злощастието му и изпращаха попътен вятър. Тогава Шадикшарам се усмихваше с онази нейна, пълна със златни зъби усмивка, заповядваше греблата да се приберат и тежкото, обкантено с кожа вълнено платно да се вдигне. После обявяваше безгрижно как състрадание и великодушие са й най-големите слабости.
Просълзен от умиление, Ярви се облягаше с гръб на неподвижното гребло на другарите си зад него, заг­леждаше се в плющящото издуто платно отгоре и поемаше с пълни гърди вонята на над сто потни, отчаяни и съсипани мъже.
– Кога се къпем тук? – промърмори веднъж по време на един от тези блажени моменти.
– Когато майка Море благоволи – изръмжа Рълф.
А това не беше рядкост. Ледените вълни, които се разбиваха в бордовете, често ги прескачаха, понякога просто ги поръсваха, понякога пръскаха или направо обливаха гребците. Майка Море измиваше палубата, препускаше през краката им и оставяше всичко покрито с твърда солена коричка.
– Тегли.
Всяка тройка гребци беше окована за пейката, веригите и на тримата бяха заключени с една ключалка, а единствените, които имаха ключ, бяха капитанът и Триг. Всяка вечер робите ядяха оскъдните си дажби оковани за пейката. Всяка сутрин клечаха един по един над една и също очукана кофа, отново както си бяха оковани за пейката. Нощем спяха оковани за пейката, покрити с вмирисани одеяла и щавени кожи, а над палуба се носеха пъшкане, сумтене, хъркане и парата от дъха им. Веднъж седмично седяха кротко оковани на пейката, докато косите и брадите им биваха остригвани до кожа – вечната битка с въшките, която така и не успяваше да откаже малките пътници.
Единственият път, когато Триг с неохота извади ключа си и отключи една от ключалките, беше една мразовита сутрин, когато намериха кашлящия ванстерландец мъртъв на пейката си. Надзирателите го извлякоха оттам под равнодушните погледи на съседите му и го изхвърлиха през борда.
Единственият, който отбеляза по някакъв начин смъртта му, бе Анкран, който подръпна рядката си брада и каза: „Ще трябва попълнение“.
В първия момент Ярви си каза, че сега оцелелите ще трябва да гребат и за него. В следващия си помисли обнадежден, че това може да означава допълнително храна. След това се отврати от себе си за това, че е започнал да мисли така.
Но не дотам, че да откаже дажбата на ванстерландеца, в случай че му я предложеха.
– Тегли.
Не знаеше колко вечери вече падаше като труп, безчувствен и съсипан от изтощение, колко сутрини скимтеше от болка, докато разкършваше сковани от цял ден теглене на греблото ръце, и всичко това, за да посрещне нов ден на гребане и бич по гърба. Не знаеше колко дни бяха минали без друга мисъл в главата си освен тази за следващото загребване и изтегляне на греблото. Но накрая дойде вечерта, в която не затвори моментално очи и не потъна в безпаметен сън. Усещаше мускулите си стегнати, първите мехури по дланите се бяха спукали и бичът не го бе навестявал така често както преди.
„Южен вятър“ се полюшваше леко на котва в тесен проток. Валеше силно, платното беше свалено и опънато като заслон над палубата и капките барабаняха по него. На робите с умения бяха раздадени въдици и Рълф, един от тях, седеше прегърбен до дупката за греблото и мърмореше тихо на рибата.
– За човек с една ръка – каза Джоуд и веригата му издрънча, когато вдигна бос крак на греблото – днес греба добре.
– Хъ. – Рълф се изплю през дупката и сноп светлина от лъчите на баща Луна освети широката усмивка на четвъртитото му лице. – Май все пак ще излезе от теб полугребец.
И въпреки че единият беше роден на стотици мили от Ярви, а другият – десетки години преди него, въпреки че не знаеше за тях повече от това, което виждаше по лицата им, независимо че опъването на гребло на търговска галера не бе сред великите дела, с които да се гордее един син на крал Утрик от Гетланд, той почувства такъв остър прилив на гордост, че очите му почти се насълзиха. Странно, могъщо чувство на другарство се раждаше сред гребците.
Когато си окован до някого, когато споделяш с него храна и несгоди, бича на надзирателя и плесниците на майка Море, когато теглиш огромната дървена греда в същото темпо като него, а нощем се сгушваш в него срещу студа – само така опознаваш истински някого. Само след седмица между Джоуд и Рълф Ярви се чудеше дали някога бе имал двама по-добри приятели.
Това може би говореше по-зле за другарите от миналото му, отколкото за тези от настоящето.
На следващия ден „Южен вятър“ влезе в пристанището на Торлби.
През цялото време, докато Сюмаел, намръщена от покрива на пристройката на кърмата, направляваше с мъка „дебелата“ и неповратлива галера между корабите в пристанището и към пренаселените докове, Ярви си казваше, че е невъзможно настоящият му свят да е същият като този, в който беше крал. Но ето го тук. У дома.
Познатите сиви къщи се издигаха отпред по терасите на стръмните склонове на хълма, по-стари и по-величествени, колкото по-нагоре се вдигаше погледът му, отрупали прорязаната от тунели скала, черни силуети на фона на ясното небе, чак до крепостта, в която се беше родил и израснал. Видя шестостенната кула, в която беше стаята на майка Гундринг, там, където бе научил уроците й, отговарял на загадките й, там, където бе планирал щастливото си бъдеще като пастор. Видя медния купол на Залата на боговете, където бе сгоден за братовчедка си Изриун, където двамата държаха ръце под свещеното платно, където устните й докоснаха неговите. Видя в подножието на хълма погребалните могили на предците си, пред тях, пред богове и хора бе положил клетвата си да отмъсти на убийците на баща си.
Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.
Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.
Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин нас­ледник, храни ли гълъбите й и носи ли й вечерната чаша чай? Че как иначе?
Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият й годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.
Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата й хит­рост и лукавост, хватката й върху властта няма как да е същата без малката й марионетка на малкото си столче в тронната зала.
Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.
Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.
– Какво те мъчи? – попита Джоуд.
– Това беше моят дом.
Рълф въздъхна.
– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.
– Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.
Рълф въздъхна отново.
– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Никога не давай клетви.
– Да, ама като вече си се заклел? – каза Джоуд. – Тогава какво?
Ярви се загледа в крепостта и стисна до болка зъби. Може би боговете му бяха изпратили това премеждие като наказание. За това, че е твърде доверчив, прекалено наивен, толкова слаб. Бяха му дали шанс да изпълни клетвата си. Да пролее кръвта на подмолния си чичо. Да си върне Черния трон.
Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.
Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.
Затова трябва да се освободи.



Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все пӝ на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.
Така продължи и войната на Ярви с греблото – безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.
Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.
– Строком – промърмори Ярви.
Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.
– Баща Мир да ни е на помощ – изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.
В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.
Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата – това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.
„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.
Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото – в несвяст от пиене. Понякога хъркането й се чуваше през затворената врата на каютата й в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на пок­рива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше нап­ред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите й бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.
Триг беше главен надзирател, отговорник за ключалките, здравата ръка на кораба. Беше втори по старшинство след капитана и имаше пълен дял от търговията. Командваше надзирателите, сигурно цели две дузини от тях, държеше под око робите и гледаше те да държат каквото темпо поискаше капитанът. Беше брутален човек, но в действията му, по свой ужасяващ начин, имаше справедливост. Той нямаше любимци и не правеше изключение за никого. Всеки получаваше бича наравно с останалите заслужили.
Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден – купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали – и делеше печалбата с Триг.
Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:
– За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?
– Някои хора просто обичат парите – отвърна спокойно Джоуд.
– Дори робите?
– Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.
– Самата истина – отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.
Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата й за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.
Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.
В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд – обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.
– Домът ми беше наблизо – каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. – На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.
– И как свърши тук? – попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.
– Бях боец – стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. – Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. – Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.
– Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот – каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.
– Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. – Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. – Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек – високомерен, много перчене и малко мозък в главата.
– Понякога баща и син не си приличат – промърмори Ярви.
– Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.
– Горчив край – каза Ярви.
– Много сладки истории свършват с такъв – обади се Джоуд.
Рълф вдигна рамене:
– Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. – Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. – Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.
– Значи не би избягал, ако можеше, така ли? – про­мърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.
Джоуд изсумтя шумно.
– В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. – Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. – Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. – Разпери длани. – Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. – Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.
– Каква е неговата история? – попита Ярви.
– Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.
Ярви примига с недоумение към немощния търкач:
– Всичко това само с нож?
– При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.
– Милостта й е голям недостатък – обади се Рълф и се подсмихна горчиво.
– Тя заши раната си – продължи Джоуд, – на него сложи огромната верига, нае повече надзиратели и ги предупреди никога да не го оставят да припари до острие отново. Оттогава търка палубата и не съм го чул да продума и веднъж.
– Ами ти? – попита Ярви.
– Аз ли? – Ухили му се Джоуд. – Аз говоря, когато имам нещо смислено за казване.
– Не. Имах предвид, каква е твоята история?
– Бях хлебар. – Въжетата засъскаха, когато моряците започнаха да вдигат котвата. Джоуд въздъхна, намести длани върху дръжката на греблото – излъскани също като дървото. – А сега тегля това гребло.



Глупакът удря

Джоуд опъваше греблото, до него Ярви също. Сега и дланта на сакатата му ръка беше пок­рита с корави мазоли. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Усещаше тялото си стегнато, здраво и жилесто като бича на Триг. Заобиколиха нос „Бейл“ в ревяща буря и проливен дъжд, толкова силен, че мрачната крепост на носа не се виждаше. Обърнаха на изток и нав­лязоха отново в тихи води, пълни с кораби с всякакви форми и размери, идващи от всевъзможни земи. Ярви не спираше да се обръща през рамо, нетърпелив да зърне Скекенхаус.
Разбира се, елфическите руини съзря най-напред. В основите си гигантските стени бяха масивни и съвършено гладки, не носеха и следа от гнева на майка Море, по-нагоре бяха напукани, нащърбени, а в пукнатините им като белеещи кости в отворена рана лъщеше усукан метал. Бяха надстроени с иззидани от камък бойници, над които се вееха гордо знамената на върховния крал.
Кулата на Събора се извисяваше над всичко останало. Беше най-високата постройка в земите около Разбито море, ако не се брояха елфическите руини на Строком и Ланангад, където повече никой човек не смееше да стъпи. Три четвърти от зашеметяващата й с височината си фасада беше строена от елфите: издялани от един каменен блок квадратни колони, с идеално гладки и съвършено прави стени, в някои от огромните прозорци все още блестеше черно елфическо стъкло.
На височината, под която най-високата кула на Торл­би би се нанесла сигурно пет пъти, елфическите стени носеха следите от Разкъсването на бог – стените бяха като прерязани с нажежен нож, а разтопеният камък се беше стекъл и втвърдил под формата на гигантски сълзи. Над тях поколения пастори бяха надстроявали гъста и хаотично нахвърляна гора от дърво и камък – ниски кули, платформи, схлупени покриви, тераси и безброй димящи комини и всичко това опасано и накичено от въжета и вериги, покрито със следите на времето и птичи курешки. Човешките творения изглеждаха паянтови, смехотворни в сравнение със съвършенството под тях.
Над най-високия купол се рееха в кръг сиви точици. Гълъби може би като онези, за които Ярви някога се грижеше. Като онзи, който подмами баща му към смъртта. Кряскаха вести от пасторите из земите около Разбито море. Възможно ли бе да зърне оттук орела с бронзови пера да отнася обратно желанията на върховния крал?
В тази древна кула Ярви трябваше да положи изпита. Там, след като го издържеше, щеше да целуне бузата на баба Вексен. Там щеше да свърши животът му на принц и да започне този на пастор, а на низвергнат роб въобще нямаше да съществува.
– Прибери греблата! – извика Сюмаел.
– Прибери греблата! – изрева Триг, за да е ясно на всички кой раздава заповедите тук.
– Прибери греблата, спусни греблата – изсумтя сърдито Рълф. – Знаят ли въобще какво точно искат?
– Скекенхаус – прошепна Ярви и разтърка зачервеното от ремъците по лявата си китка. „Южен вятър“ биваше изтеглян към кея и Сюмаел крещеше от кърмата на борещите се с въжетата докери да внимават. – Центърът на света.
– Хм – изсумтя пренебрежително Джоуд. – В сравнение с великите градове на Каталия е като конюшня.
– Не сме в Каталия.
– Не. – Едрият роб въздъхна натъжено. – За съжаление.
Доковете миришеха на гнило и застояла солена вода с такава сила, че се усещаше дори през миризмата на Ярви и другарите му по гребло. Много от кейовете стояха празни. Прозорците на порутените къщи покрай тях зееха. Огромна купчина зърно гниеше изоставена край един от тях, цялата обрасла в покарали стръкчета. Стражи в ливреи с цветовете на върховния крал бездействаха и играеха на зарове. Може и да беше по-голям град, но му липсваха оживлението и глъчта на Торлби, нямаше я шумотевицата от кипяща търговия, нямаше ги новите постройки.
Елфическите руини може и да представляваха впечатляваща гледка, но построената от човешка ръка част на Скекенхаус беше истинско разочарование. Ярви изплези език и се изплю умело през борда.
– Браво – поклати одобрително глава Рълф. – Гребането ти не го бива много, но компенсираш с умения в истински важните неща.
– Ще трябва да потърпите малко без мен, мъничките ми! – Шадикшарам изприпка навън от каютата си. Беше се наконтила в най-крещящите си дрехи и нанизваше допълнително пръстени на едната си ръка. – Очакват ме в Кулата на Събора!
– Очакват парите ни – избоботи сърдито Триг. – Колко искат за лиценз тази година?
– Предполагам, малко повече от миналата година. – Шадикшарам облиза един пръст, за да успее да наниже поредната особено безвкусна дрънкулка. – Кралските такси традиционно се движат нагоре.
– По-скоро бих изхвърлил парите си през борда, вместо да ги давам на тия чакали в Събора.
– Аз по-скоро бих изхвърлила теб през борда, ако не бях убедена, че майка Море ще те хвърли обратно. – Шадикшарам протегна ръка и разпери пръсти да се полюбува. – С кралски лиценз можем да търгуваме навсякъде из Разбито море. Без него... пуф. – Тя духна шумно и размърда пръсти, за да му покаже как ще се изплъзнат между тях печалбите.
– Върховният крал следи ревностно събирането на приходите за хазната си – промърмори Джоуд.
– Естествено – отвърна Рълф и проследи с поглед капитана, която срита небрежно Нищо, преди да се отправи надолу по трапа, следвана от подтичващия на края на веригата си Анкран. – Именно данъците и таксите му го правят върховен. Без тях ще се срине в калта като всички останали.
– Пък и великите мъже имат нужда от могъщи врагове – продължи Джоуд. – А войната е едно много скъпо занимание.
– А веднага след нея се нарежда строенето на храмове.
Рълф кимна към подаващия се иззад покривите огромен скелет на постройка. Беше така гъсто окичен с въжета, макари и паянтови скелета, че беше невъзможно да отгатнеш формата.
– Това е храмът на върховния крал?
– На неговия нов бог. – Рълф се изплю през отвора за греблото, но не уцели и плюнката му плясна на дървото на борда. – И паметник на собствената му суета. От четири години го строи, а дори не го е преполовил.
– Понякога си мисля, че такова нещо като богове въобще не съществува – каза замислено Джоуд, прокарвайки бавно пръст по стиснати устни. – Но после започвам да се чудя кой тогава прави живота ми такъв ад.
– Стар бог – намеси се Ярви. – Не нов.
– Какво имаш предвид? – попита Рълф.
– Преди елфите да тръгнат на война срещу Нея, тя е била Единствен бог. Но в арогантността си те използвали магия, толкова силна, че разбила Последната врата, избила ги до един и разкъсала Единствен бог на много богове. – Ярви кимна към строежа на храма. – В земите на юг някои вярват, че всъщност Тя въобще не може да бъде разкъсана. Че многото богове са просто различни аспекти от Нея. Изглежда, върховният крал е намерил дос­тойнства във вярванията им. Или ако не той, баба Вексен. – Замисли се за момент. – Или ако не достойнствата, то изгодата от това да се подмаже на императрицата на Юга, като започне да се моли на нейния бог. – Той си спомни гладния блясък в очите й, когато коленичи пред нея. – Или пък просто мисли, че хората, които коленичат пред един бог, ще коленичат по-лесно пред един крал.
Рълф се изплю отново.
– Предишният върховен крал беше достатъчно лош – каза той, – но поне се смяташе за пръв измежду братя. А този колкото повече остарява, толкова по-обсебен става от властта. Двамата с проклетия му пастор няма да мирясат, докато не се възкачат по-високо и от новия им бог и целият свят не падне на колене да им целува сбръчканите задници.
– Онзи, който почита Единствен бог, не избира пътя си, той му е предначертан свише – продължи отнесен в мисли Ярви. – Той не отказва молби и се подчинява на заповедите с поклон. – Придърпа веригата си и се загледа в нея. – Единствен бог прокарва верига през света, от върховния крал до малките крале, а оттам до всеки от нас. И всяка брънка е на мястото си. И така всички са нейни роби.
Джоуд го изгледа със сериозно изражение на лицето:
– Голям мислител си бил ти, Йорв.
Ярви сви рамене и пусна веригата до пейката.
– И от това по-малко полза, отколкото гребец с две здрави ръце.
– Всъщност как е възможно един бог да отговаря за всичко на тоя свят? – Рълф разпери ръце пред западащия град и хората му. – Как един бог може да е за всичко, за добитък и риба едновременно, за морето и небето, войната и мира? Пълни глупости са това.
– Може би Единствен бог е като мен. – Сюмаел се беше излегнала на покрива на пристройката на кърмата, подпряла глава на едно кльощаво рамо и полюшваше провесения си крак.
– Мързелива? – изръмжа Джоуд.
Тя се усмихна:
– Тя избира курса, но има много малки богове, които държи оковани на пейките, за да гребат в правилната посока.
– О, прости ми, всемогъща – каза Ярви, – но оттук ми се струва, че виждам и на твоя врат нашийник.
– Засега – отвърна тя и преметна небрежно тънката верига през рамото си като шал.
– Единствен бог – изсумтя отново Рълф и пак поклати глава, загледан в недостроения храм.
– По-добре един, отколкото никакви – отбеляза Триг, който в този момент минаваше покрай него.
Гребците се умълчаха. Знаеха, че оттук курсът им минаваше през земята на шенд, които не проявяваха милост към чужденците, не се молеха на никой бог и не коленичеха пред никой крал, без значение за колко върховен се смята.
Големите рискове обаче означават големи печалби, както ги информира Шадикшарам, когато скочи на палубата и вдигна гордо изписания с руни кралски лиценз. Очите й грееха така, все едно го бе получила лично от ръката на върховния крал.
– Парче хартия няма да ни предпази от шенд – изропта някой от пейките отзад. – Те дерат пленниците живи и ядат мъртвите си.
Ярви прихна развеселен. Беше изучавал езиците и обичаите на повечето народи от земите около Разбито море. „Невежеството е храна за страха – казваше майка Гундринг. – Познанието е гибелта на страха.“ Когато опознаеш един народ, виждаш, че са просто хора като всички останали.
– Шенд не обичат чужденците, защото непрекъснато ги нападаме и отвличаме в робство. Но са толкова диваци, колкото всеки друг народ.
– Толкова лоши? – промърмори Джоуд, без да откъсва поглед от Триг, който размотаваше бича си.
Загребаха на изток с нов лиценз и нов товар в трюма, но със старите вериги и постепенно Кулата на Събора се стопи в далечината. По залез-слънце хвърлиха котва в закътано заливче. Докато скриваше лицето си от света, майка Слънце запали златисти огньове по водата и обагри облаците в причудливи цветове.
– Не ми харесва това небе! – Сюмаел се беше покатерила на една от мачтите, седеше на напречната греда и гледаше смръщено към хоризонта. – По-добре да останем утре тук!
Шадикшарам отмина предупреждението с небрежно махване на ръка, все едно пропъждаше досадна муха.
– Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.
Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да й донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.
Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.
Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.
– Кой знае друга? – провикна се някой.
За всеобща изненада, не на последно място – негова, оказа се, че Ярви знае песен. Беше една от онези, които някога му пееше майка му, когато беше малък и изплашен от тъмното. Не знаеше защо именно тя му дойде наум, но гласът му се извиси, ясен и звънлив, и понесе мъжете зад греблата далеч от вонята на кораба, към отдавна забравени места. Джоуд замига насреща му, Рълф го зяпна с отворена уста, но Ярви, окован за пейката на това противно корито, продължи да пее както никога преди.
Когато свърши, на палубата настана гробна тишина, нарушавана само от тихото поскърцване на дървото, плискането на морето в бордовете, свистенето на вятъра в такелажа и крясъците на реещите се високо горе морските птици.
– Дай друга – каза някой.
И Ярви изпя друга, след нея още една и още една. Пя песни за изгубена и намерена любов, за славни дела и долни деяния. Изпя „Погребението на Фроки“, който бил толкова хладнокръвен, че спял като къпан по време на битка, изпя песента за Ашенлиър, който имал такъв остър поглед, че можел да преброи песъчинките на брега. Пя за Хоралд Пътешественика, който победил в съревнование чернокожия крал на Дайба и плавал толкова надалеч, че накрая паднал от ръба на света. Пя за Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд, но не спомена, че това е прадядо му.
И всеки път, когато свършеше една песен, те искаха нова и така чак докато баща Луна не показа лицето си иззад хълмовете. Звездите надничаха през небесното платно, когато заглъхна последният тон от легендата за Берег, който беше дал живота си, спасявайки света от магия и създавайки Събора.
– Като малка еднокрила птичка. – Когато Ярви се обърна, видя Шадикшарам да го гледа отгоре, докато наместваше иглите в сплетената си коса. – Добре пее, а Триг?
Надзирателят подсмъркна, изтри око с опакото на ръката си и отвърна задавено:
– За пръв път чувам такова нещо.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент – казваше майка Гундринг, – но никога не го пропуска.“ Затова Ярви се поклони и се обърна към Шадикшарам на родния й език. Не го владееше добре, но един истински пастор трябваше да може поне да поздрави подобаващо всеки:
– За мен е чест – каза той благо, въпреки че в този момент мислеше само за това колко много искаше да сипе отвара от черен език във виното й – да пея за такава знаменита личност.
Тя го изгледа подозрително през присвити клепачи:
– Ама ти си бил голяма загадка. – Тя му подхвърли почти празната бутилка и се отдалечи, тананикайки така фалшиво, че Ярви едва разпозна „Погребението на Фроки“.
Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил – имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.
Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.
– Защо ме гледат? – промърмори той на Джоуд.
– Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.
Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.
Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.
Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря – му каза майка му, когато го откри. – Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“



Диваци

Като малък Ярви получи корабче, издялано от корк. Брат му го взе и го хвърли в морето, а Ярви лежа на острия скален ръб и дълго гледа как вълните го подмятат, въртят и си играят с него, преди да изчезне от поглед.
Сега майка Море си играеше по същия начин с „Южен вятър“.
Всеки път, когато прехвърляха хребета на поредната висока като планина вълна, Ярви усещаше киселата слюнка в устата си и стомахът му да се качва чак до гърлото, а после, когато политаха надолу към побелялата от пяна долина от другата страна, да се свлича в задника му. Всеки следващ склон ставаше по-стръмен, а долината – все по-дълбока, зейнала като паст, докато накрая не бяха обградени отвсякъде от огромни талази вода и той не бе напълно убеден, че ще бъдат погълнати от дълбините и издавени до крак.
Рълф беше спрял да повтаря, че е виждал и по-лошо. Не че можеше да го чуе човек. Вече не можеше да различи къде свършваше грохотът на гръмотевиците и къде започваха ревът на вълните, пращенето на въжетата и дървото на изтерзания кораб и стоновете на мъжете на борда му.
Джоуд беше спрял да повтаря, че му се струвало, че небето просветлява. Вече не можеше да се каже къде свършваше бесуващото море и къде започваше проливният дъжд. Бурята бичуваше Ярви през лицето така свирепо, че той не виждаше по-далеч от най-близката мачта. После поредната светкавица разсичаше сумрака и корабът и ужасеният му екипаж застиваха като образите на черно-бяла картина.
Джоуд – очертани в бяло остри черти на мрачното лице и изпъкнали мускули – се бореше с греблото. Очите на Рълф напираха да изскочат от напрежение, докато той отдаваше своя принос в борбата. Сюмаел се беше вкопчила в желязната халка, за която я оковаваха, когато акостираха в пристанище, и крещеше, но никой не можеше да я чуе от воя на вятъра.
Шадикшарам беше още по-малко склонна да я чуе и отпреди. Стоеше на покрива на пристройката на кърмата, прегърнала с ръка мачтата, както пияница прегръща другар по бутилка, размахваше меч към небе и светкавици, крещеше и се смееше с пълно гърло. И когато воят на бурята отслабваше достатъчно, Ярви я чуваше да предизвиква ветровете да духат още по-силно.
От заповеди нямаше нужда – бяха безсмислени. Греблата се бяха превърнали в побеснели зверове. Вързан с ремъци за своето, Ярви биваше размятан нап­ред-назад както някога, като малък, го влачеше майка му. Устата му беше пълна със соления вкус на морето и кръвта от многократните удари на греблото.
Никога досега през целия си живот не се бе чувствал така изплашен и безпомощен. Беше по-изплашен, откогато се криеше от баща си в тайните проходи под крепостта. Дори откогато погледна опръсканото с кръв лице на Хюрик и чу Одем да казва: „Убий го“. Дори когато лежеше в краката на Гром-гил-Горм. Колкото и могъщи да бяха те, ужасът от срещите с тях бледнееше пред този от сблъсъка с гнева на майка Море.
Поредната светкавица загатна очертанията на бряг – огромни, разбиващи се в остри черни скали вълни, черни дървета и бели пръски вода.
– Боговете да са ни на помощ – прошепна Ярви и стисна очи.
Корабът се разтресе, той полетя заднешком и фрас­на главата си в греблото отзад. Гребците се запремятаха по пейките, оплетоха ръце и крака в греблата, изпързаляха се по палубата, колкото далеч позволяваха веригите им, вкопчиха се кой в каквото успя, за да не се обесят на собствените си робски нашийници. Ярви усети силната ръка на Рълф през раменете си – натискаше го силно надолу към пейката. Подейства му успокояващо това, че усещаше човешки допир в последните си мигове живот.
Започна да се моли както никога досега. На всеки бог, за когото се сети, и върховен и малък. Не се молеше за Черния трон, нито за отмъщение на коварния си чичо, нито за по-хубавата целувка, обещана от Изриун, не се молеше дори за свобода от нашийника.
Молеше се единствено за живота си.
Нещо изтрещя, палубата се разтресе и корабът се лашна силно. Греблата изпращяха и се пречупиха като клечки. Една огромна вълна заля палубата, задърпа мощно дрехите на Ярви и в този момент той осъзна, че щеше да умре като чичо си Удил, погълнат от безжалостното море...
Небето просветля с размитата безмилостна светлина на зората.
„Южен вятър“ бе изхвърлен на брега, полегнал на една страна върху студения чакъл, безпомощен като заседнал на сушата кит. Ярви седеше на силно наклонената пейка, прегърбил рамене, подгизнал до кости и треперещ от студ, но жив.
Бурята беше отминала на изток, но леденият вятър не беше отслабнал много, а и проливният дъжд продължаваше да се сипе върху окаяните гребци. Повечето пъшкаха сърдито от синини и ожулвания, но имаше и такива, които виеха от болка заради по-сериозни рани. Една от пейките липсваше, очевидно се бе откъртила от палубата и бе изчезнала в морето, отнасяйки тримата си злощастни гребци през Последната врата.
– Извадихме късмет – каза Сюмаел.
Шадикшарам почти я събори по очи с пляскане по гърба:
– Казах ти аз, че имам отличен късмет с времето за плаване!
За разлика от останалите тя изглеждаше в прекрасно настроение след неравната битка с морето.
Ярви ги проследи с поглед, докато обикаляха кораба, Сюмаел, с надничащ от цепката на устната й език, оглеждаше оставените от скалите бразди по корпуса, опип­ваше щръкналите трески.
– Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.
– Да не споменаваме тримата изчезнали гребци – избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. – Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.
– Дупката в корпуса е главният ни проблем – каза Анкран. – В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.
– Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?
Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.
– Тя принадлежи на шенд. – Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. – Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.
– Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! – Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. – Защо не търкаш, копеле такова?
Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание – приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.
Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.
Триг отключи няколко ключалки – същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, – окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стис­нала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.
– Какво си се нахилил така? – попита го тя.
Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.
– Свободен съм от пейката – отвърна той.
– Хъ. – Тя повдигна вежди. – Не свиквай.
– Там! – чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.
Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.
Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въп­реки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста – секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.
– Боговете да са ни на помощ – прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.
– Работете по-бързо – кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.
Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.
Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:
– Аз не бих спрял.
– Нито пък аз – обади се Джоуд. – Ще трябва да си помогнем сами.
Ярви просто кимна:
– Аз не бих помахал дори.
В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина – въоръжени до зъби – и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.
– Не спирай работа! – изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. – Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.
Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:
– Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.
– Какво ще правим тогава? – промърмори Анкран.
– Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. – Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. – А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. – Тя се изкикоти и отпи.
Триг кимна към Нищо, който продължаваше да търка на колене палубата:
– Или пък може да дадем острие на този.
Смехът на Шадикшарам секна отведнъж:
– В никакъв случай.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“
– Капитане – каза Ярви, остави дъската на земята и пристъпи напред, склонил почтително глава. – Имам предложение.
– Ще ги омаеш с пеене ли, сакат? – сопна се Триг.
– Ще говоря с тях.
Шадикшарам го изгледа апатично, почти затворила очи:
– Говориш езика им?
– Достатъчно, за да отърва кожите ни. Вероятно дори да изтъргувам нещо с тях.
Надзирателят стрелна дебел показалец към нарастващата група воини с боядисани тела.
– Мислиш, че тия диваци ще са склонни да те изслушат?
– Убеден съм, че ще го направят.
На Ярви му се искаше да е поне наполовина толкова сигурен, колкото, незнайно как, успяваше да звучи.
– Това е лудост! – намеси се Анкран.
– Тръпна от нетърпение да чуя ти какво предлагаш. – Погледът на Шадикшарам се плъзна към отговорника за склада. Той примига озадачено, зяпнал с уста, и започна да кърши нервно пръсти. Капитанът извъртя нагоре очи и на лицето й се изписа досада. – Толкова малко герои останаха в днешно време. Триг, ти ще заведеш нашия еднорък емисар да преговаря. Анкран, ти ще изприпкаш с тях да им правиш компания.
– Аз ли?
– Колко страхливци на име Анкран притежавам? Продоволствието е твоя работа, нали така? Върви търгувай тогава.
– Но никой не търгува с шенд!
– Значи сделките, които ще сключиш днес, ще влязат в историята. – Шадикшарам се изправи. – Всеки има нужда от нещо. Това й е хубавото на професията на търговеца. Сюмаел ще ти каже какво ни трябва на нас. – Наведе се към Ярви, блъсна го с вмирисан на вино дъх в лицето и го потупа по бузата. – Пей, момче. Омайно като онази вечер. Пей, ако искаш да отървеш кожата.
И така, Ярви се озова, крачейки бавно към гората, с високо вдигнати ръце, следван от Триг, стиснал в месест юмрук веригата му, в отчаяни опити да убеди себе си в това, че високите рискове означават големи печалби. Повече шенд наизлязоха от гората и гледаха мълчаливо към тях. Отзад Анкран промърмори тихо на халийн:
– Ако сакатият успее да се спазари с тях, обичайната уговорка?
– Защо не? – отвърна Триг и подръпна веригата на Ярви.
Не можеше да повярва, че тези двамата са способни да мислят за пари в момент като този, но явно когато Пос­ледната врата зейне отпред, човек се хваща за каквото му е най-близко по сърце. Така де, той се хвана за наученото като пастор. Мъдрост и познание, какъв жалък щит срещу диващината на приближаващите отпред наклепани с боя шенд.
Те не крещяха, нито размахваха оръжия. Бяха достатъчно страховити и без да го правят. Просто отстъпиха настрани и пропуснаха Ярви и Триг покрай себе си. Стигнаха до поляна, на която около огньове седяха останалите шенд. Ярви преглътна тежко, когато осъзна колко много бяха те. Превъзхождаха екипажа на „Южен вятър“ три пъти.
В средата на поляната седеше жена и дялкаше пръчка. На шията й на кожена връв висеше елфическа плочка – зелено, инкрустирано с черни скъпоценни камъни стъкло, цялото изписано с неразбираеми символи и фини златисти линии.
Първото, което научава един пастор, е да разпознава власт и авторитет. Да чете по погледите, по позите и движенията, по тона и така да отличава водача от онези, които го следват. В края на краищата кой има време за губене в приказки с нисши и подчинени? Затова Ярви тръгна покрай мъжете, все едно въобще не съществуваха, без да откъсва очи от смръщеното лице на жената. Воините затвориха кръга зад него, Триг и Анкран и насочиха гора от стомана към тях.
Ярви се поколеба. За момент насладата от страха в очите на Триг и Анкран надделя над собствения му страх. В този момент той имаше власт над тях и чувството му хареса.
– Говори! – изсъска Триг.
Ярви се замисли дали не бе възможно да издейства някак смъртта на надзирателя. Да използва шенд, за да се освободи, а защо не и Джоуд и Рълф... Не, залогът беше прекалено голям, а шансовете за успех – твърде ниски. Добрият пастор избира всеобщото благо, по-малкото зло и проправя пътя на баща Мир на всички езици. Затова застана на коляно, опря сакатата ръка в гърдите си, а другата на челото си – както го бе учила майка Гундринг, – за да покаже, че говори истината.
Дори когато лъжеше на поразия.
– Казвам се Йорв – заговори на езика на шенд – и коленича смирено пред теб, до днес непознат, но вече не, да моля за правото на гостоприемство за мен и спътниците ми.
Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:
– Проклятие.
– Право на гостоприемство? – промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. – От тези диваци?
– Произношението ти е трагично. – Жената махна с ръце. – Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безо­пасност.
Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.
Свидур го изпроводи с поглед:
– Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.
Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.
– За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.
– Така е. – Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. – Това трябваше да е печеливш ден за нас.
– Все още може да е. – Ярви се изправи и сплете пръс­ти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. – Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим...



Грозни малки тайни

Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите й. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото й, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви – ако това въобще можеше да се нарече живот, – тя бе самото олицетворение на лукса.
– Кръпката няма да изкара дълго – казваше Сюмаел. – Трябва да се върнем в Скекенхаус.
– Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. – Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. – В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус.
Сюмаел примига озадачена:
– Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!
– Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. – Погледът й се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. – Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?
– Трябва да говоря с теб, капитане. – Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. – Насаме.
– Хм. – Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. – Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.
Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:
– На вода или под вода – чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.
– Е? – Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката й изтрака, докато я слагаше на пода.
– Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.
– Хитро – каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.
– После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.
– Още по-хитро – отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.
Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.
– Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.
Очите й се присвиха леко.
– И защо така?
– Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.
Шадикшарам замълча и започна бавно и внимателно да забива една по една иглите за коса в плетеницата от кичури. Лицето й остана непроменено, но Ярви изведнъж изпита усещането, че стои на ръба на бездънна пропаст.
– Така направиха, значи? – отвърна накрая тя.
Беше очаквал всичко друго, но не и пълна липса на реакция. Възможно ли е да е знаела през цялото време, но просто да не я е грижа? Ще го върне ли сега обратно на греблото? Ще разберат ли Триг и Анкран, че ги е издал? Ярви облиза бавно устни. Знаеше, че стои върху ужасяващо тънък лед, но не му оставаше друго, освен да продължи започнатото с надеждата да се добере някак до твърда земя.
– И не за пръв път – изграчи пресипнало.
– Нима?
– Във Вулсгард им даде достатъчно пари за здрави и силни гребци, но те ти доведоха най-евтиното измежду човешките отрепки, които успяха да намерят, измежду тях – мен. Предполагам, си получила обратно малък остатък от парите.
– Смехотворно малък. – Шадикшарам вдигна бутилката с два пръста за гърлото и отпи голяма глътка. – Но започвам да се чудя дали въпреки това не съм излязла на печалба с теб.
Ярви едва се сдържа да не избълва всичко на един дъх, но знаеше, че трябва да говори бавно, сдържано, както подобава на добър пастор.
– И двата пъти се договаряха на халийн, мислейки, че никой няма да ги разбере. Но аз говоря и този език.
– И пееш на него, нека позная. За роб имаш прекалено много таланти.
Добрият пастор никога не трябва да позволява да му бъде зададен въпрос, чийто отговор не знае, затова Ярви беше готов с поредната лъжа:
– Майка ми беше пастор.
– Поясът на пастора трябва да е винаги завързан. – Шадикшарам пое шумно дъх през стиснатите си зъби. – Ау, грозни малки тайни.
– Светът е пълен с тях.
– Така е, момчето ми, така е.
– Тя ме научи на езици, на числа, да познавам растенията и още куп неща. Неща, които могат да са ти от полза, капитане.
– Полезно дете си, спор няма. Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого, но само от една, за да го наръга в гръб, права ли съм? Анкран! – провикна се напевно тя към отворената врата. – Анкран, капитанът ти иска да си поприказва с теб!
Ярви чу шума от стъпките на Анкран, но колкото и забързано да бе тупкането им, не можеше да се сравнява с думкането на сърцето му.
– Проверявах склада, капитане, една брадвичка липсва... – Докато влизаше приведен, той забеляза Ярви и на лицето му се изписа изненада, която бързо се смени с подозрение, но накрая се усмихна простодушно. – Да ти донеса ли още вино...
– Никога повече. – В каютата настана зловеща тишина. Капитанът се усмихваше, но очите й горяха с особен блясък. Кръвта постепенно се отдръпваше от лицето на Анкран, а тази в слепоочията на Ярви бушуваше като река. – От Триг очаквам да ме измами. Той е свободен човек и има лични интереси. Но от теб? Да ме краде нещо, което притежавам? – Тя пресуши бутилката, изсмука и последната капка и я претегли лениво в ръка. – Разбираш ме, нали, срамота е.
Тънките устни на отговорника за склада се изкривиха:
– Той лъже, капитане!
– Лъжите му обаче се доближават прекалено много до подозренията ми.
– Всичко това е лъ...
Стана толкова бързо, че Ярви не видя движението, просто чу глухия удар, когато Шадикшарам фрасна Анкран с дъното на бутилката. Той изпъшка, стовари се по гръб на пода и остана да лежи, мигайки към тавана. По лицето му потече кръв. Тя пристъпи напред, вдигна крак над главата му и бавно, много спокойно и съсредоточено, започна да го стоварва върху лицето му.
– Да ме мамиш? – изсъска през зъби тя и токът на ботуша й разцепи бузата на Анкран.
– Да крадеш от мен? – Подметката приплеска носа му настрани.
– Да ме правиш на глупачка?
Ярви извърна поглед към ъгъла на каютата. Противното хрущене накара дъха му да секне.
– След всичко... което... направих за теб?
Шадикшарам клекна до Анкран, подпря лакти на коленете си и провеси китки. Вирна брадичка и издуха рязко един кичур коса от лицето си.
– За пореден път съм отвратена от човешката низост.
– Жена ми – прошепна Анкран и Ярви не се сдържа и извърна обратно очи към съсипаното му лице. На устните му се изду кървав балон. – Жена ми... и синът ми.
– Какво за тях? – отвърна сопнато Шадикшарам, свъси вежди при вида на няколко капки кръв по опакото на ръката си и я избърса в дрехите на Анкран.
– Търговецът на плът... от когото ме купи... в Торл­би – изхриптя Анкран. – Йоверфел. Той ги държи. – Разкашля се и избута с върха на езика си парче зъб. – Каза, че ще са в безопасност... стига да му изплатя цената им... всеки път, когато минаваме оттам. Ако спра да плащам...
Ярви усети коленете си да омекват. Имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на земята. Сега разбираше за какво му бяха на Анкран парите.
Шадикшарам просто сви рамене:
– Мен това какво ме касае? – Зарови пръсти в косата на Анкран, изви главата му настрани и извади нож от колана си.
– Чакай! – извика Ярви.
Капитанът извърна рязко глава:
– Нима? Сигурен ли си?
Ярви събра колкото сили му бяха останали и успя да докара нещо като усмивка:
– Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?
Шадикшарам се вторачи изпитателно в него и за момент Ярви се зачуди дали просто няма да убие и двама им, но тогава тя избухна в смях и свали ножа.
– Кълна се. Някой ден това мое добро сърце ще ме довърши. Триг!
Когато влезе, главният надзирател се стъписа, пък макар и само за миг, при вида на кървавата пихтия, която представляваше лицето на Анкран.
– Оказва се, че отговорникът за склада ми е крал от мен – обяви капитанът.
Триг изгледа навъсено Анкран, после капитана и накрая погледът му се спря върху лицето на Ярви:
– Някои хора мислят само за себе си.
– А аз смятах, че сме едно голямо задружно семейс­тво. – Капитанът се изправи и изтупа колене. – Имаме нов отговорник за склада. Намери му по-добър нашийник. – Тя преобърна с ботуш тялото на Анкран към вратата. – А това тук окови на греблото на Джоуд.
– Разбрано, капитане. – Триг подхвана Анкран под мишница, извлече го навън и затръшна с крак вратата.
– Виждаш колко съм милостива – каза ведро Шадикшарам, подчертавайки думите си с жест на опръсканата си с кръв ръка, в която все още държеше ножа. – Това мое великодушие ми е огромен недостатък.
– Великодушието е качество, присъщо на великия – отвърна сподавено Ярви.
– Нали? – грейна Шадикшарам. – Но колкото и да съм велика... смея да твърдя, че Анкран изразходва всичката ми милост за тази година. – Тя преметна дългата си ръка през рамото на Ярви, пъхна палец в нашийника му и го притегли към себе си, толкова близко, че долови винения й дъх, когато прошепна в ухото му. – Ако още един отговорник за склада предаде доверието ми... – Тя не довърши, но мълчанието й бе по-красноречиво от които и да било думи.
– С мен няма за какво да се тревожиш, капитане. – Ярви извърна глава и я погледна право в очите, които от толкова близо се сливаха в едно. – Аз нямам жена и деца, които да ме отвличат от работата ми. – „Само чичо, когото трябва да убия, дъщеря му, за която да се оженя, и трона на Гетланд, който да си върна“, помисли си Ярви, но вместо това каза: – Аз съм твоят човек, мъж на място.
– Мъж е силно казано, но иначе нямам възражения! – Тя бавно избърса в ризата на Ярви едната страна на острието на ножа си, обърна го и повтори с другата. – А сега изприпкай в склада, мой едноръки пасторе, хубавичко се разтършувай и намери къде Анкран е скрил парите ми, после ми донеси вино! И, хей, усмихни се, момче! – Шадикшарам свали златна верижка от шията си и я окачи на една от високите колони в четирите края на леглото си. На нея висеше ключ. Ключът за веригите на гребците. – Обичам приятелите си усмихнати и враговете си мъртви! – Разпери ръце, размърда чевръсто пръс­тите на двете си ръце и се просна по гръб върху кожите на леглото. – Днешният ден не започна никак обещаващо – тя се вторачи замислено в тавана, – но накрая всеки получи каквото искаше.
„С изключение може би на Анкран, да не говорим за жена му и детето му“, помисли си на излизане Ярви, но не счете за уместно да я поправя.



Врагове и съюзници

Оказа се за ничия изненада, че складът прилягаше на Ярви много повече от греблото.
Първоначално заради хаоса от безразборно струпани бъчви, кутии, разпилени сандъци и полюшващи се на куки на тавана торби и чували той едва се промъкваше из тази потънала в мрак и огласена от скърцане негова нова обител под палубата. Скоро обаче, само след ден-два, трюмът бе подреден, а в склада цареше същият ред, какъвто имаше по рафтовете на майка Гундринг. Всичко беше на мястото си, с изключение може би на бледите дъски, с които беше поправен корпуса и от които непрекъснато сълзеше морска вода. Не беше приятна работа всяка сутрин да изгребваш насъбралата се през нощта солена локва.
При все това в пъти по-приятна от тази на греблото.
Ярви държеше подръка къс железен прът, с който млатеше по всеки пирон при първия признак за разхлабване и се опитваше да не мисли за това, че от другата страна на тези немощни парченца грубо одялано дърво майка Море напира с цялата си опустошителна мощ.
„Южен вятър“ „закуца“ на юг, бавно и мъчително като осакатено, останало без сили животно, но въпреки това след няколко дни достигна големия пазар при Ройс­ток – стотици малки магазинчета, сбутани нагъсто върху блатист остров в устието на река Божествена. Гъстата плетеница от кейове беше впримчила множество малки бързоноги кораби като паяжина – мухи, а пазарът се беше погрижил същата участ да сполети жилестите им, загорели от слънцето моряци. Мъже, гребали здраво нагоре по течението в продължението на седмици, след което бяха мъкнали на ръка корабите през високите проходи в продължение на още толкова, сега биваха изстисквани от хитрите търговци, които успяваха да им измъкнат до шушка причудливи и скъпоценни товари в замяна на само нощ или две на удоволствия. Сюмаел остана да ругае и да притяга протеклите кръпки по корпуса, а Ярви бе поведен на верига от Триг, за да изтъргува продоволствие и роби, с които да попълнят празнините, оставени от бурята.
Тук, в тесните улички и гъмжилото от народ с всевъзможен цвят на кожата, Ярви започна да се пазари. Беше гледал много пъти как майка му го прави – Лейтлин, Златната кралица, най-набитото око и пъргав език из земите около Разбито море – и с изненада установи, че без дори да го е осъзнавал, беше усвоил всичките й номера. Пазари се на шест различни езика и със задоволство гледа стъписването по лицата на търговците, когато разбираха, че не могат да хитруват на собствените си езици. Ласка, руга и заплашва, възмущава се на всеослушание от обявените цени, смя се с глас от предложеното качество, обръща се възмутен и си тръгва от сергии, пос­ле, след куп молби и извинения се оставя да бъде върнат. Подемаше пазарлъка угоднически, гласът му – мек и мазен като масло, но го завършваше непреклонен, по-корав и от желязо. И така, докато не остави след себе си върволица от разплакани търговци.
През цялото време Триг държеше веригата му така леко, че в даден момент забрави за него. До момента, в който не приключи с търговията и спестеното сребро не издрънча обратно в кесията на капитана. Тогава чу шепота на надзирателя в ухото си и усети как космите на тила му настръхват.
– Мислиш се за много хитър, а, сакато момченце?
Ярви се замисли добре, преди да отговори:
– Разбирам от... някои неща.
– Безсъмнено. Очевидно си разбрал мен и Анкран, а после си предал тези си разбирания на капитана. Доста отмъстителен нрав има тя, а? Историите за себе си, случките, които разказва, те може и да са измислица, но едно да знаеш от мен, истинските, които съм видял с очите си, ще те смаят не по-малко. Веднъж уби човек, защото я настъпи, без да иска. Едър, много едър мъж при това.
– Може би затова я е заболяло толкова.
Триг дръпна рязко веригата, нашийникът се впи в шията на Ярви и той изписка от изненада.
– Не се осланяй прекалено много на добротата ми, момче.
И наистина добротата на Триг нямаше вид на нещо здраво и силно, способно да понесе кой знае какъв товар.
– Изиграх картите си такива, каквито ми се паднаха – изграчи сподавено Ярви.
– Важи за всички ни – изгука нежно Триг. – А Анкран изигра своите зле и си плати за глупостта. Аз обаче не смятам да го последвам. Ще ти отправя същото предложение като на него. Половината от това, което заделиш от парите на Шадикшарам – даваш на мен.
– Ами ако не заделям нищо?
– Хъ – прихна Триг. – Всеки заделя, момче. Част от това, което получа от теб, ще поделя с останалите надзиратели и така всички ще са доволни и щастливи. Приятели и усмивки навред. Не ми ли дадеш нещо обаче, ще си спечелиш само врагове. Лоши врагове. – Той намота веригата около дебелата си длан и дръпна рязко Ярви към себе си. – Не забравяй, хитрите момченца се давят точно като глупавите.
Ярви преглътна. Майка Гундринг казваше: „Добрият пастор никога не казва „не“, когато може да каже „може би“.
– Капитанът е предпазлива. Още не ми се доверява. Дай ми малко време.
Триг го отблъсна от себе си и го подкара отново нап­ред към „Южен вятър“:
– Гледай само да е наистина малко.
За Ярви това бе предостатъчно. Старите приятели в Торлби – за старите врагове и дума да не става – също нямаше да чакат вечно. Колкото и прекрасна личност да бе главният надзирател, Ярви искрено се надяваше пътищата им да се разделят много скоро.
След Ройсток потеглиха на север. Минаха покрай безименни мочурливи земи, покрити с гладки като огледала езерца и локви – чак докъдето стигаше пог­ледът. От тях надничаха хилядите отражения на небето и облаците – безбройното, незаконородено потомство на земя и небе. Над пустошта се рееха и крякаха самотни птици, а Ярви вдишваше дълбоко солта и студа и копнееше за дома.
Често мислеше за Изриун, опитваше се да си спомни уханието й, когато се доближи до него, извивката на устните й, когато се усмихна, как сияеше слънцето през косата й, когато застана на вратата на Залата на боговете. Оскъдни спомени, прехвърляни наум отново и отново, докато накрая не се протриха и изтъняха като дрипите на просяк.
Обещана ли е вече на по-добър съпруг? Усмихва ли се другиму? Целува ли друг любим? Ярви стисна зъби. Трябва да се върне у дома.
Всеки свободен момент прехвърляше наум планове за бягство.
Когато спряха до едно тържище, чиито постройки бяха така нескопосано скалъпени, че човек рискуваше да се сдобие с треска само вървейки покрай тях, той посочи на Триг една прислужница и докато надзирателят беше зает да я зяпа, успя да скрие между току-що закупената сол и подправки една специална придобивка. Достатъчно листа сплетница, за да замае главите на всички надзиратели на кораба, дори да ги приспи за кратко, ако докараше правилната доза.
– Какво става с парите, момче? – Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.
– Всичко съм намислил, скоро – усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.
Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен – успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.
Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.
„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.
Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство – подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.
– Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран – промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.
– Достойна за капитан с твоите постижения.
Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата й да украси Крещящата порта, а прокълнатият й кораб да стане на пепел.
Понякога, когато се спускаше нощта, тя протягаше крак и Ярви събуваше един по един ботушите й, а тя занареждаше някоя от историите от славното си минало. С всяко следващо разказване имената и местата се сменяха безогледно. После му казваше какво добро и кадърно момче е и ако извадеше късмет, му позволяваше да обере останките от вечерята й, като не забравяше да му напомни, че това нейно милостиво сърце един ден ще я затрие.
Когато Ярви успяваше да се удържи да не натъпче остатъците набързо в устата си още там, намясто, той ги даваше скришом на Джоуд, който от своя страна ги поделяше с Рълф. През това време Анкран седеше между двама им, намръщен и вторачен в празното пространство пред себе си. По остриганата му до кожа глава имаше белези от последното бръснене, а покритото му с корички и рани лице беше придобило други черти след недоразумението с ботуша на Шадикшарам.
– О, богове – изръмжа Рълф веднъж. – Махни този двурък идиот от греблото и ни върни Йорв!
Гребците наоколо избухнаха в смях, а Анкран продължи да седи, вперил поглед пред себе си, неподвижен като статуя, и Ярви се замисли дали в момента не повтаря наум своята клетва за отмъщение. Когато вдигна пог­лед, видя Сюмаел да го наблюдава от напречната греда на мачтата. Напоследък непрекъснато го гледаше, държеше го под око, преценяваше го като карта и се мръщеше, сякаш не беше доволна от нещо по нея. Въпреки че нощем бяха оковани на една и съща халка пред капитанската каюта, освен някое случайно сумтене или ръмжене не бяха разменили и дума.
– Почвайте да гребете – кресна Триг, докато минаваше по пътеката, изблъска с рамо Ярви от пътя си и той се блъсна в греблото, зад което доскоро седеше.
Очевидно освен с приятели се беше сдобил и с врагове.
Но както казваше майка му: „Враговете са цената на успеха“.
– Ботушите, Йорв!
Ярви се сепна и подскочи рязко. Беше се отнесъл в мисли, както често напоследък, и те го бяха отвели далеч оттук. Към склона на хълма над бащината погребална могила, където пред боговете се закле да отмъсти за него. Към върха на кулата в Амвенд. Към миризмата на изгоряло, изпълнила ноздрите му. Към благата усмивка на чичо му.
„От теб щеше да излезе чудесен шут.“
Йорв!
Измъкна се от завивката си, надигна се и притегли дългата верига след себе си. Прекрачи увитата в завивката си Сюмаел, която промърмори нещо в съня си. С напредването им на север беше застудяло. Във вятъра се стелеха снежинки, които белееха по кожите, с които се бяха завили гребците. Двамата надзиратели на пост се бяха отказали да обикалят и стояха в предната част на кораба, надвесени над един мангал до капака на палубата, под който беше стълбата за слизане в трюма, с огрени в оранжево лица.
– Тия ботуши струват повече от теб, проклетнико!
Шадикшарам седеше на леглото си. Очите й лъщяха насълзени. Навеждаше се и се опитваше да докопа ботуша си, но беше толкова пияна, че не можеше да го уцели. Когато го видя да влиза, се отказа и се просна по гръб на леглото.
– Да сложиш една ръка за помощ, а?
– Стига да не искаш две – отвърна Ярви.
Тя се задави от смях.
– Хитроумно сакато копеленце си ти, а? Кълна се, боговете те изпратиха. Изпратиха те... да ми събуваш ботушите.
Кискането й премина в хъркане и докато Ярви успя да се пребори с втория ботуш и вдигна крака й на леглото, тя спеше дълбоко. Главата й беше килната силно назад и един кичур коса подскачаше над отворената й уста при всяко хъркане.
Ярви остана намясто, закован като камък. Горното копче на ризата й беше разкопчано и златната верижка се беше изхлузила навън. Върху кожата до шията й проб­лясваше ключът за всяка ключалка на кораба.
Ярви извърна поглед към вратата – беше открехната и през процепа се виждаха прехвърчащи снежинки. Отвори капачето на газения фенер, духна фитила и каютата потъна в мрак. Рискът беше огромен, но когато човек е притиснат от времето, просто трябва да хвърли заровете.
„Мъдрият не бърза, изчаква търпеливо, но никога не пропуска удобния момент.“
Целият настръхнал, Ярви пристъпи леко към леглото и подпъхна дланта на сакатата си ръка под главата на Шадикшарам.
Повдигна я бавно и много внимателно и се изненада колко тежеше. Когато тя изхърка и лицето й потрепна, беше сигурен, че ей сега ще отвори очи. Вече виждаше как ботушът й размазва лицето му също като лицето на Анкран.
Пое дълбоко въздух, протегна ръка към ключа, който в този момент бе осветен от лъч светлина от баща Луна, промушил се през един от тесните прозорци. Пресегна се колкото можа... но пръстите му не достигаха до него.
Усети задушаващо стягане около шията си. Веригата му се беше закачила за нещо. Обърна се с намерението да я откачи и замръзна от изненада. Сюмаел стоеше на прага, стиснала решително зъби, сграбчила с две ръце веригата му и дърпаше.
За момент двамата замръзнаха един срещу друг. Пос­ле тя започна да тегли.
Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.
Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.
Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.
– Проклет глупак! – изсъска озъбена в лицето му. – Смъртта ли си търсиш?
– Теб какво те е грижа? – изсъска на свой ред Ярви.
Пръстите й бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.
– Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!
Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. и изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите й и лъскавия зъб през цепката на устната й, да долови топлината й. Толкова близко, че да усети забързания й дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите й пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.
Ярви се замисли над думите й, но откъдето и да ги погледнеше, заключението беше все същото.
– Смяната на ключалките би била проблем само за човек, който вече има ключ. За роб, който е намерил начин да се сдобие с копие може би? – Той седна върху завивките си, прибра саката ръка под мишницата си на топло, а със здравата разтри протритото от нашийника по врата си. – А единствената причина един роб да се нуждае от ключ е, за да избяга.
– Затваряй си устата! – Тя седна до него и двамата отново замълчаха.
Снежинките се въртяха покрай тях и падаха по косата й, по коленете му.
Едва когато Ярви почти беше загубил надежда, че Сюмаел някога ще проговори отново, тя го направи толкова тихо, че едва я чу през вятъра:
– Роб с ключ може да освободи и други роби, не само себе си. Всичките може би. И в бъркотията, знае ли човек, някой като нищо може да се измъкне от кораба.
– Може да се пролее кръв – промърмори Ярви. – И в бъркотията кой знае чия? Много по-сигурно ще е, ако надзирателите са приспани. – Сюмаел вдигна рязко пог­лед и Ярви видя блясъка в очите й. – Роб, който разбира от растения и билки и който налива ейл на надзирателите и вино на капитана, може би ще намери начин. – Беше рисковано и го знаеше, но с нейна помощ щеше да е много по-лесно, а и когато си притиснат то времето, просто хвърляш заровете. – Вероятно двама роби заедно биха постигнали нещо...
– ...което поотделно не могат – довърши тя вместо него. – Най-добре ще е да го направим, докато сме в пристанище.
– Сигурно си права – кимна равнодушно Ярви.
Всъщност напоследък за друго не мислеше.
– Шансовете ни са най-големи в Скекенхаус. Голям град, а стражата е мързелива, пък и Триг и капитанът прекарват много време на сушата...
– Или пък другаде, където човек има приятели, да кажем.
Той я остави да премисли и тя моментално налапа стръвта.
– Приятели, които ще подслонят двама избягали роби?
– Именно. Да речем... в Торлби?
– „Южен вятър“ ще мине отново през Торлби след около месец-два – изписка на един дъх тя.
Ярви долови вълнението в гласа й. Едва се сдържаше да не звучи по същия начин.
– И тогава робът с ключа... и този, който разбира от билки... ще са свободни.
Продължиха да седят в тъмното и студа, без да обелят и дума, също като толкова много нощи преди. Но когато този път извърна погледна към Сюмаел, бледата светлина на баща Луна разкри загадъчна усмивка на устните й.
Според Ярви й отиваше.



Приятел или съюзник

Вече бяха далеч на север. Греблата теглеха „Южен вятър“ по гладката черна вода, а зимата беше в разгара си. Валеше често и снегът се натрупваше по покривите на пристройките на кърмата и носа, по раменете на премръзналите гребци, които духаха върху вкочанените си пръсти при всяко изтегляне на греблото. Нощем корпусът стенеше. Сутрин мъжете се надвесваха през бордовете и разбиваха леда по надраните му страни. По залез-слънце Шадикшарам излизаше от каютата си увита в кожи, със зачервен от пиене нос и очи и обявяваше, че не било чак толкова студено.
– Опитвам се да тая само обич в сърцето си – каза Джоуд, обвивайки с длани купичката супа, която му подаде Ярви. – Но, о, богове, как само мразя Севера.
– Оттук пӝ на север няма – каза Рълф, разтри зачервените върхове на ушите си и се загледа в побелелия бряг.
Както винаги Анкран не каза нищо.
Морето представляваше осеяна с ледени парчета черна бездна. От скалистия бряг ги наблюдаваха с натъжени очи налягали на групички тюлени. Разминаха се с няколко кораба и всеки път Триг ги изпровождаше с навъсен поглед и ръка на дръжката на меча си чак докато не се изгубваха на хоризонта. За колкото и могъщ да се смяташе върховният крал, търговският му лиценз нямаше да ги предпази по тези места.
– На повечето търговци не им стиска да плават из тези води. – Шадикшарам вдигна ботуш и стъпи небрежно върху коляното на един от гребците. – Но аз не съм като повечето търговци. – Ярви благодари на боговете за това. – Бания, които живеят в този леден ад, ме боготворят. Нося им тенджери, ножове и железни инструменти, които за тях са същинска елфическа магия, а в замяна искам само кожи и кехлибар, които са в такова изобилие тук, че на практика не струват нищо. Готови са на всичко за мен, горкичките дръвници. – Тя потри енергично длани. – Тук избивам най-големите печалби.
И наистина, когато „Южен вятър“ най-после си проби път през леда покрай брега и акостира на един малък пристан, бания вече чакаха с нетърпение на чакълестия плаж. В сравнение с тях шенд бяха най-напредналата и развита цивилизация. Увити от глава до пети в дебели кожи, приличаха повече на вълци и мечки, отколкото на хора. Брадясалите им лица бяха пронизани на всевъзможни места от излъскани остри клинове кост и кехлибар. Лъковете им бяха целите в пера, а късите им дървени сопи бяха покрити със зъби. Ярви се зачуди дали бе възможно да са човешки, после се досети, че хората, оцеляващи по тези земи, не могат да си позволят да прахосват на вятъра каквото и да било.
– Няма да ме има четири дни. – Шадикшарам прескочи настрани борда и ботушите й изчаткаха върху кривите дъски на пристана от другата страна. Моряците на „Южен вятър“ я последваха със стоката, която натовариха на няколко тромави шейни. – Триг, поемаш командването, корабът е твой!
– Ще го намериш в по-добро състояние, отколкото го оставяш! – Провикна се след нея надзирателят и се усмихна широко.
– Четири дни бездействие – изсъска гневно Ярви, докато последните светлини на деня обагряха небето в червено на хоризонта.
Пъхна палец под нашийника си и го намести. Всяка следваща нощ на това прогнило корито сякаш го убиваше все повече.
– Търпение – процеди през стиснати зъби и напукани устни Сюмаел, без да откъсва тъмните си очи от надзирателите и в частност от Триг. – След няколко седмици ще сме при приятелите ти в Торлби. – Тя извърна поглед към него и Ярви видя познатото начумерено изражение. – По-добре наистина да имаш приятели в Торлби.
– Ще се изненадаш кого познавам. – Ярви се намърда и се сгуши в кожената си постеля. – Имай ми доверие.
– Хм – изсумтя тя. – Доверие?
Обърна й гръб. Сюмаел беше опърничава и своенравна, но наред с това бе умна и силна и на този кораб нямаше друг, когото да иска повече на своя страна. В края на краищата имаше нужда от съучастник, не приятел, а тя беше човек, който винаги знаеше какво и кога точно трябва да се направи.
Вече виждаше как ще стане всичко, виждаше го така, все едно вече е станало. Всяка нощ заспиваше с тези мис­ли. „Южен вятър“ се полюшва леко на пристана под крепостта на Торлби. Надзирателите похъркват блажено край изтърколилите се от ръцете им празни чаши. Ключът се завърта гладко в ключалката. Двамата със Сюмаел се измъкват тихомълком от кораба. Веригите им са увити с парцали и не дрънчат. Двамата хукват по тъмните стръмни улички, които Ярви познава така добре. Пок­рити са с нашарена от стъпки киша, а стръмните покриви, надвесени от двете им страни, са затрупани със сняг.
Усмихна се при мисълта за лицето на майка си, когато го види. Усмивката му се разтегли още повече, когато си представи това на чичо си Одем точно преди да забие нож в корема му...
Ярви ръга, забива острието, а ръцете му са лепкави и хлъзгави от кръвта на подмолния му чичо, който квичи като свиня на заколение.
– Законният крал на Гетланд! – провиква се някой и всички започват да ръкопляскат, а най-силно от всички пляска Гром-гил-Горм, чиито лапи шляпат в такт с жвакането на острието в корема на Одем.
Майка Скаер квичи от удоволствие, подскача от радост и в следващия момент се превръща в ято пляскащи с криле гълъби.
Жвакането на острието се променя и скоро звучи като мляскане. Ярви извръща поглед към брат си, който лежи вкочанен и пребледнял върху студената каменна плоча. Изриун се е надвесила над него и го целува ли, целува, не спира да го целува.
Вдига очи и поглежда към Ярви през провисналата пред лицето й коса. Усмихва му се. Същата усмивка.
– Ще очаквам по-добра целувка след победата ти.
Одем се надига на лакът:
– Колко още ще се мотаеш?
– Убий го – казва майката на Ярви. – Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.
– Аз съм мъж! – крясва Ярви и продължава да забива острието, продължава да ръга, но ръцете му изгарят от умора. – Добре де... полумъж?
– Чак толкова? – повдига озадачен вежда Хюрик.
Дръжката на ножа е така хлъзгава в ръката на Ярви, а и тези проклети гълъби само го разсейват. Гледат го втренчено, зяпат, а сред тях стои величествен бронзовият орел на баба Вексен.
– Замислял ли си се да се присъединиш към Събора? – грачи той.
– Аз съм крал! – крещи насреща му Ярви и крие зад гърба си тази безполезна шутовска ръка.
– Кралят седи между богове и хора – казва Киймдал и от прерязаното му гърло блика кръв.
– Кралят е сам на трона си – казва бащата на Ярви и се навежда напред от Черния трон.
Раните му отново са пресни и от тях пръска кръв, шурти по пода на Залата на боговете.
Ужасените писъци на Одем се превръщат в кикот.
– От теб щеше да излезе чудесен шут.
– Проклет да си! – крещи Ярви и замахва да го наръга още по-силно, но ножът е така тежък в ръката му, едва я вдига.
– Какво правиш? – пита майка Гундринг. Изплашена е.
– Млъквай, кучко – казва й Одем, сграбчва Ярви за гърлото и започва да стиска...
Ярви отвори рязко очи и застина ужасен. Ръцете на Триг бяха на гърлото му. Останалите надзиратели стояха в полукръг срещу него, надвесени над Ярви, зловещо нахилени до уши, и светлината на факлите проблясваше в оголените им зъби. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да помръдне, беше прикован по гръб, по-безпомощен от муха в мед.
– Трябваше да приемеш сделката, момче.
– Какво правиш? – повтори Сюмаел.
Ярви никога не я беше чувал да говори така. Беше изплашена, но в пъти по-малко от него самия.
– Казах ти да си затваряш устата! – кресна в лицето й един от надзирателите. – Освен ако не искаш да го последваш!
Тя се сви обратно в постелята си. Естествено, Сюмаел винаги знаеше какво трябва да се направи и кога. Май беше сбъркал, приятел в този момент беше за предпочитане пред съучастник, но вече беше прекалено късно да търси такъв.
– Казах ти, умните момченца се давят точно като глупавите. – Триг мушна ключа си в ключалката и отключи веригата на Ярви. Свобода, но не така, като си я беше представял. – Сега ще те пуснем във водата и ще проверим дали е вярно.
Триг вдигна Ярви за гушата и го понесе по палубата покрай спящите на пейките гребци като прясно оскубано пиле, готово за тенджерата. Тук-там някои надничаха над кожените завивки, но никой не помръдна дори да му се притече на помощ. И защо им бе да го правят? Как биха могли?
Краката на Ярви ритаха безпомощно във въздуха, дращеха дървото на палубата. Ръцете му драпаха към рамото на Триг, и здравата и сакатата еднакво безпомощни. Трябваше да опита да увърта, да лъже, да се моли, но дробовете му напираха да се пръснат и от гърлото му излизаше само тихо хъркане.
В такъв момент изкуството на пастора нямаше приложение.
– С момчетата сме заложили на това за колко време ще потънеш.
Ярви се вкопчи в ръката на Триг, задра с нокти рамото му, но надзирателят сякаш дори не усещаше. С периферното си зрение зърна Сюмаел – надигаше се от постелята, хвърляше завивката назад. Когато Триг отключи веригата на Ярви, беше отключил и нейната.
Но Ярви знаеше, че не може да очаква помощ от нея. Не можеше да очаква помощ от никого.
– Нека това да е за урок на всички ви! – Триг заби палеца на свободната си ръка в гърдите си. – Това е моят кораб. Опълчи ли ми се някой, свършено е с него.
– Пусни го! – изръмжа някой. – Нищо не ти е направил. – Беше Джоуд, видя Ярви, докато го влачеха покрай него. Никой не обърна внимание на едрия южняк. До него, на старото място на Ярви, Анкран гледаше право пред себе си и разтриваше кривия си нос. Сега старото място зад греблото не изглеждаше никак зле.
– Трябваше да приемеш сделката. – Триг преметна безцеремонно Ярви през прибраните в кораба гребла. – Мога да простя много на добър певец, момче, ама...
Надзирателят извика от изненада, изгуби равновесие и падна на палубата. Пусна шията на Ярви и той заби кутрето си в окото на Триг, срита го в корема и скочи на крака.
Триг се беше спънал във веригата на Нищо, която незнайно как се беше озовала опъната зад него. Търкачът на палубата клечеше в сянката до борда и очите му срещнаха тези на Ярви иззад провесената пред лицето му коса.
– Бягай – прошепна му той.
Май все пак беше спечелил приятел.
От първия дъх, който успя да си поеме, му се зави свят. Хукна, залитайки, изхлипа и изхърка, блъсна се в пейка, после в друга, газеше през спящите гребци, преметна се през гребло, мушна се под следващото, продължи напред.
Хората крещяха, но Ярви не ги чуваше през грохота на шумящата в главата му кръв.
Видя капака на пода при носа на кораба, който водеше към трюма – подскачаше, люшкаше се пред очите му. Ръката му сграбчи халката. Дръпна я нагоре. Ярви се хвърли в тъмния отвор с главата напред.



Смърт чака

Ярви падаше. Удари рамото си, фрасна главата си, преметна се през някакви чували и се просна по очи на пода.
Нещо мокро по бузата. В трюма е.
Претърколи се с мъка настрани и запълзя към тъмнината.
Тъмно е. Тъмно като в рог, но добрият пастор винаги знае пътя. Ярви протегна ръка и напипа своя с върховете на пръстите си.
Ушите му бучаха, гърдите му изгаряха, целият беше настръхнал от ужас, но трябваше да се пребори с него, да го овладее, да мисли.
„Винаги има начин“, казваше майка му.
Чу виковете на надзирателите, надвесени над стълбата към палубата, близо са, толкова близо. Придърпа веригата си и се запровира през сандъци и бъчви. Оскъдната светлина от факлите отгоре проблесна в металните скоби и нитове по дървото – показа му пътя навътре, пътя към склада.
Промуши се през ниската вратичка, тръгна между рафтовете, газейки из ледената локва на пода. Клекна и долепи гръб в студения борд. Дъхът му свистеше и хриптеше в гърлото. Светлината се усили, надзирателите бяха слезли след него в трюма.
– Къде е?
Трябва да има начин. Нямаше време за кроене на нови планове, а старите се бяха изпарили яко дим. Триг чака там горе. Триг е ядосан.
Погледът му се стрелкаше при всеки шум, при всяко проблясване на светлина, търсеше отчаяно път за бягство, търсеше скривалище, но така и не ги откриваше. Имаше нужда от съюзник. Беше безпомощен. Облегна гръб на студеното дърво, усети влагата, чу капките солена вода. В мислите му изплува образът на майка Гундринг, седнала край огнището, чу тихия й глас.
„Когато е заобиколен отвсякъде с врагове, мъдрият пастор изправя срещу един враг по-лош враг.“
Ярви се хвърли напред и заопипва слепешката под най-долния рафт. Пръстите му напипаха железния прът, с който заковаваше пироните.
„Най-върлият враг на моряка е морето“, не спираше да повтаря Шадикшарам.
– Къде си, момче?
Очертанията на кръпката на Сюмаел бяха едва забележими в тъмнината. Ярви заби края на желязото между дървото на корпуса и пресните дъски на кръпката и задърпа с всички сили. Изскърца със зъби, натика още по-надълбоко желязото и виейки от ярост, болка и отчаяние, задърпа отново. Нахвърли се върху дъските с такова настървение, сякаш бяха Триг, Одем и Гром-гил-Горм накуп. Дърпа, натиска, помага си с китката на сакатата ръка. Дървото заскърца. На няколко пъти блъсна с рамо рафта и изпопадалите от него тенджери и кутии издрънчаха на пода.
Чу надзирателите, приближаваха. Видя светлината от газените фенери по бордовете, прегърбените им сенки пред ниската врата, проблясването на стомана.
– Я ела тука, сакат!
Ярви изкрещя и напрегна сили за последен опит. Дъските поддадоха изведнъж с остър пукот и той полетя назад. Майка море нахлу в трюма с яростното съскане на изпуснати от ада дяволи.
Политайки назад, Ярви събори един от рафтовете и миг по-късно беше подгизнал до кости от ледената вода. Претърколи се настрани и скочи на крака. Запрепъва се към кърмата, оставяйки зад гърба си какофония от викове, гнева на морето и пращенето на дърво.
Докато се добере, залитайки, до стълбата, водата вече беше стигнала до коленете му. Един от надзирателите беше по петите му, протегнал напред ръка да го сграбчи. Ярви запрати по него парчето желязо и той залитна назад, попадна право в струята нахлуваща вода, която го отнесе и запремята през склада като кукла. Ярви забеляза, че сега и на други места по корпуса избиваше вода. Морето шуртеше от няколко страни и заглушаваше с рева си виковете на надзирателите.
Ярви изкатери няколко стъпала по стълбата, блъсна нагоре капака, мушна се през отвора и застана, олюлявайки се, на палубата. Зачуди се каква ли магия го бе пренесла на този съвсем различен кораб, при това в разгара на битка.
Пътеката между пейките гъмжеше от биещи се мъже. Фигурите им бяха окъпани в оранжевата светлина от горящото масло, разплискано навсякъде по кърмата от няколко счупени газени фенера. Светлината от пламъците блещукаше по черната вода, в ужасените очи на робите и извадените мечове на надзирателите. Ярви видя Джоуд да сграбчва с две ръце един от тях и да го изхвърля през борда.
Не беше окован за пейката. Веригите бяха отключени и гребците – свободни.
Или поне част от тях. Повечето все още бяха оковани и се гушиха боязливо един в друг, притискаха се към бордовете, колкото може по-далеч от битката. Неколцина лежаха в кръв на пътеката. Други скачаха през борда. Бяха предпочели да опитат късмета си с майка Море вместо с хората на Триг, които вървяха сред робите и ги посичаха наред.
Ярви видя Рълф да удря с глава в лицето един от надзирателите. Носът на онзи изхрущя, а мечът му издрънча и се изтъркаля по палубата.
Трябваше да помогне на другарите си по гребло. Здравата му ръка ту се свиваше в юмрук, ту се отпускаше безпомощно. Трябваше да помогне, но как? Пос­ледните няколко месеца бяха потвърдили нещо, което знаеше отдавна – той не беше герой. Надзирателите ги превъзхождаха по численост, бяха въоръжени. Един от тях посече със секирата си поредния безпомощен роб и Ярви трепна и примижа от ужас. Вече се забелязваше наклонът на палубата – водата пълнеше трюма и теглеше „Южен вятър“ надолу.
Добрият пастор претегля фактите и спасява каквото успее. Добрият пастор избира по-малкото зло. Ярви скочи върху най-близката пейка и изтича към борда и черната вода отвъд него. Събра сили за скок.
Беше във въздуха, когато усети рязкото дръпване за нашийника си. Всичко се завъртя и той се стовари по гръб на пейката. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не можеше да си поеме дъх.
Триг се надвеси отгоре. В едната си ръка държеше края на веригата му.
– Никъде няма да ходиш, момче.
Наведе се и постави другата си ръка на гърлото на Ярви, точно под нашийника, който се впи в челюстта му. Този път стисна още по-здраво. Вдигна Ярви от пейката и го изправи пред себе си толкова високо, че само върховете на ботушите му останаха да драпат едва-едва по дървото на палубата. Извърна бавно лицето му към хаоса, който беше обзел кораба. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, а сред тях двама надзиратели налагаха с пръчки един от гребците.
– Виждаш ли какви неприятности ми причини? – изкряска той в лицето му.
Окото му, в което беше забил пръста си Ярви, беше зачервено и сълзеше. Надзирателите крещяха един през друг:
– Къде е Джоуд, къде е онова копеле Рълф?
– Видях ги на пристана. Не ги мисли, със сигурност ще измръзнат до смърт там навън.
– О, богове, пръстите ми!
– Как са се освободили?
– Сюмаел.
– Малката кучка имаше ключ.
– Откъде, по дяволите, извади тази брадвичка?
– Отсече ми пръстите! Къде са ми пръстите?
– Какво значение има къде са? Вече не са ти от никаква полза!
– Той проби кораба! – викна смаян един подгизнал до кости надзирател, изпълзявайки от трюма при кърмата. – Долу нахлува вода!
Сякаш в подкрепа на думите му „Южен вятър“ се разтърси и палубата му се наклони още повече. Триг трябваше да се хване за една от пейките, за да остане прав.
– Боговете да са ни на помощ! – изпищя един от все още окованите роби и впи пръсти в нашийника си.
– Потъваме ли? – викна друг и извъртя облещени от ужас очи надолу.
– Как ще обясним това на Шадикшарам?
– Проклятие! – изрева Триг и фрасна главата на Ярви в най-близкото гребло. Пред очите му блеснаха ярки светлини и той усети как устата му се пълни с пареща слюнка, в следващия миг беше по гръб на палубата и Триг го душеше с всичка сила.
Започна да се мята и рита колкото сили имаше, но цялата тежест на надзирателя беше отгоре му. Не успяваше да си поеме дъх, виждаше само озъбената физиономия на Триг, която постепенно ставаше все по-неясна, отдалечаваше се от него, а той сякаш потъваше в тъмен тунел.
През последните няколко седмици беше успял да излъже Смърт сигурно половин дузина пъти, но без значение колко силен или умен е човек, колко добър е късметът му, никой не залъгва Смърт вечно. Герои и върховни крале, майки и баби от Събора, дори те рано или късно минават през нейната врата. Тя не прави изключения за едноръки момченца с остър език и сприхав нрав. Черният трон ще остане за Одем, баща му няма да бъде отмъстен, клетвата му ще остане неизпълнена...
Тогава през шуртенето на кръвта в ушите си Ярви чу глас.
Дрезгав, хриптящ, стържещ като дървено трупче за лъскане на палубата. Изненада се не от това, че не беше гласът на Смърт, нейният глас не би го изненадал. Изненада го това, което каза.
– Не чу ли какво каза Шадикшарам?
Ярви извърна с усилие насълзени очи.
Нищо стоеше в средата на палубата. Сплъстената му мазна коса беше отметната назад и Ярви за пръв път видя ясно лицето му – криво, чепато, изпито и белязано. Облещените му очи лъщяха насълзени.
Беше намотал дебелата верига около едната си ръка и от юмрука му висяха металната халка на края й и откъртеното от палубата парче дърво, все още с дългите пирони на него. В другата си ръка държеше меча, който Рълф беше избил от ръцете на надзирателя, когото фрасна с глава в лицето.
Нищо се усмихна. Усмивката му беше пълна с изпочупени зъби – уместно олицетворение на съсипания му разсъдък.
– Тя каза да не ми даваш острие в ръката.
– Пусни меча! – излая заповедта Триг, но гласът му потрепери и Ярви долови в него нещо, което никога преди не беше чувал.
Страх.
Страх, какъвто човек би изпитал, ако самата Смърт стоеше пред него на палубата.
– О, не мисля, Триг, не мисля да го пускам. – Усмивката на Нищо се разтегли и от зачервените му обезумели очи бликнаха сълзи и се стекоха по сбръчканите бузи. – Мисля да го сложа в теб.
Един от надзирателите се хвърли към него.
Докато търкаше палубата, Нищо изглеждаше стар и муден. Крехка останка. Човек от слама и съчки. С меч в ръката се носеше плавно като водата, танцуваше като пламък. Сякаш острието в ръката му се движеше от само себе си, светкавично и безпощадно, а Нищо просто го следваше по пътя му.
Мечът се стрелна напред и върхът му лъсна за миг между плешките на надзирателя, който залитна, изхриптя и се хвана с ръка за гърдите. В същия момент втори надзирател замахваше със секира и Нищо се отмести спокойно от пътя й, пропусна я покрай себе си и острието й откърти ръба на една от пейките. То се издигна отново, но тогава се чу остър звън на метал и ръката, която го държеше, се запремята във въздуха и изчезна в тъмнината. Надзирателят облещи очи, свлече се на колене пред Нищо, който вдигна крак и го просна с едно босо стъпало по гръб.
Третият надзирател го връхлетя в гръб, с вдигнат над главата меч. Без дори да се обръща, Нищо изпъна рязко ръка и го прониза в гърлото. Изби с края на веригата си летящата към себе си къса сопа, заби топката на дръжката на меча в устата на надзирателя, който я държеше, и от нея хвръкнаха зъби. Сниши се и подсече ниско краката на друг, който се превъртя във въздуха, преди да се просне по лице на палубата.
И всичко това за един дъх време. Естествено, ако Ярви можеше да си поеме дъх.
Първият нападател на Нищо продължаваше да стои и да опипва стъписан дупката в гърдите си, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаха само кървави мехури. Нищо го отмести внимателно от пътя си с опакото на ръката си и тръгна напред, пристъпяйки безшумно с босите си крака. Погледна надолу към оплисканите с кръв дъски и цъкна с език:
– Палубата е толкова мръсна. – Вдигна поглед. Изпитото му, омазано с чернилка лице беше опръскано с кръв. – Да започна ли да търкам, Триг?
Главният надзирател отстъпи внимателно назад и пов­лече безпомощния Ярви със себе си:
– Приближиш ли, ще го убия!
– Убий го – сви рамене Нищо. – Смърт чака всички ни. – Подкосеният надзирател започна да вие от болка, докато се опитваше да се надигне по наклонената палуба. Нищо го прониза мимоходом в гърба. – Но днес тя чака теб. Посяга с ключа, Триг. Отключва Последната врата.
– Да поговорим, а! – Триг продължи да отстъпва, протегнал напред ръка и разперил пръсти. – Палубата се накланяше все повече и от капака към трюма на кърмата започна да блика черна вода. – Нека просто поговорим!
– Говоренето носи само проблеми. – Нищо вдигна меча пред себе си. – Стоманата е отговорът, винаги. – Завъртя острието в ръката си и то проблесна в червено, жълто и бяло – всичките прекрасни цветове на огъня. – Стоманата не увърта, не прави компромиси. Стоманата не лъже.
– Просто ми дай възможност! – каза умолително Триг.
Водата прехвърли борда и потече между пейките.
– Защо?
– Имам мечти! Имам планове! Имам...
Мечът разцепи с глух удар главата на Триг до основата на носа. За момент устните му продължиха да мърдат, но от устата му не излизаше звук. Той се строполи по гръб и ритна няколко пъти с крак. Ярви се отскубна от безжизнената му ръка, пое задавено въздух, разкашля се и задърпа нашийника си.
– Може би не трябваше – каза Нищо, докато измъкваше меча си от главата на Триг, – но се чувствам толкова по-добре.
Навсякъде наоколо крещяха хора. Малкото оцелели надзиратели избираха морето пред меча на Нищо. Някои от гребците прескачаха към по-горни пейки, когато водата доближаваше техните, други, изчерпали вече дължината на веригите си, се дърпаха колкото сили имат по-далеч от прииждащото море, трети – само глава над водата, блещеха очи, а устите им поемаха жадно последни глътки въздух. Ярви се досещаше, че има и такива, които вече не вижда, защото са под черната повърхност, стиснали устни, дърпащи отчаяно веригите.
Свлече се на четири крака. Давеше се, главата му се маеше. Затършува из окървавените дрехи на Триг за ключа. Опитваше се да не поглежда към разцепената му глава, но въпреки това зърваше, без да иска, изкривеното му лице и лъскавата пихтия в огромната рана и стомахът му се надигаше, но той преглъщаше обратно повърнатото и продължаваше да търси. Писъците на прикованите за пейките гребци кънтяха в ушите му.
– Спри.
Нищо застана над него, по-висок отколкото някога си бе представял, че ще го види. Опръсканият с кръв меч висеше отпуснат покрай крака му.
Ярви примига неразбиращо към него, после надолу към наклонената палуба и давещите се роби.
– Но те ще умрат.
Гласът му бе изтънял и пре­сипнал.
– Смърт чака всички ни.
Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.



Според обстоятелствата

Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.
– Тичай – изсъска Джоуд в лицето му.
Най-близкото до тичане, което успя да постигне, беше забързана завалена походка и много треперене. Влачещата се зад гърба му верига и подгизналите дрехи тежаха повече с всяка крачка. Чакълът сякаш засмукваше пълните му с вода ботуши. Спъваше се постоянно, но всеки път, когато падаше, нечии силни ръце го вдигаха обратно на крака и го изтикваха отново напред в тъмнината.
– Не спирай – изръмжа Рълф.
Когато наближи върха на покрития със сняг склон над плажа, Ярви се извърна през рамо:
– Богове – изпелтечи той през тракащите си зъби.
Майка Море поглъщаше лакомо „Южен вятър“.
Пристройката на носа беше обвита в пламъци, такелажът представляваше плетеница от огнени черти в тъмнината, върхът на мачтата, където обичаше да седи Сюмаел, гореше. Пейките, където Ярви седя и греба неуморно, бяха под вода, а преплетените едно в друго гребла стърчаха нагоре като краката на преобърната по гръб буболечка. От пристройката на кърмата над водата стърчеше само един ъгъл, по който танцуваха отблясъци от пламъците. Трюмът, складът и капитанската каюта вече бяха част от дълбините.
На брега и на пристана имаше хора, Ярви видя тъмните фигури как се оглеждат. Изплъзнали се от меча на Нищо надзиратели? Незнайно как освободили се от веригите роби? Струваше ли му се, или наистина чуваше заглушени от воя на вятъра викове? И писъци през пращенето на пламъците? Нямаше как да знае кого съдбата бе избрала да спаси от огън и вода, кой беше жив и кой – мъртъв, но така или иначе, беше толкова премръзнал, че нямаше сили да се радва на собственото си избавление, камо ли да тъжи за чуждата гибел. Безсъмнено съжаленията за това нямаше да се забавят.
Стига да изкараше нощта.
– Продължавай – каза Сюмаел.
Изтикаха го нагоре през билото и той се изтъркаля от другата страна. Изпързаля се надолу по склона и когато най-после спря, гърбът му пареше от студа, а леденият дъх, който успяваше да си поеме, пронизваше гърлото му като кинжал. Зърна четвъртитото лице на Рълф, огряно от оранжева светлина от едната страна, после изпитото лице на Сюмаел, треперещо, осветено от лъчите на баща Луна.
– Оставете ме – опита се да каже той, но устата му беше прекалено изтръпнала и скована, сякаш дори зъбите му бяха премръзнали.
Не успя да изговори думите, само изпусна облаче пара през устните си.
– Бягаме заедно – каза Сюмаел. – Такава беше уговорката, нали?
– Мислех, че с нея е свършено, когато Триг започна да ме души.
– О, няма да се отървеш така лесно от обещанието си. – Тя го сграбчи за китката на сакатата ръка. – Ставай.
Бе предаден от семейството си, от собствения си народ, а получи преданост от няколко роби, които не му бяха длъжни с нищо. Почти се разплака от тази абсурдна проява на лоялност, но не пророни сълзите, нещо му подсказваше, че ще има повече нужда от тях по-късно.
Успя да се изправи с помощта на Сюмаел. С подкрепата на Джоуд и Рълф затътри отново крака. Не мислеше накъде върви, нито го беше грижа, важното бе потъващият „Южен вятър“ да е зад гърба му. Усещаше нещо мокро и ледено да жвака в ботушите му, а вятърът го пронизваше до кости през мокрите дрехи, все едно въоб­ще не съществуваха.
– Трябваше ли да изберете да бягате на най-студеното място на света? – изръмжа сърдито Рълф. – Че и в най-студеното време от годината?
– Имах по-добър план. – Сюмаел също не звучеше очарована от този развой на събитията. – Ама той потъна с „Южен вятър“.
– Понякога плановете трябва да се напасват според обстоятелствата – каза Джоуд.
– Напасват? – изръмжа отново Рълф. – Този лежи на земята натрошен на парчета, какво напасване?
– Вижте там – посочи с премръзналия показалец на сакатата си ръка Ярви. Отпред имаше чепато недорасло дърво, чиито клони се открояваха ясно в тъмнината заради натрупания по тях сняг. По дънера му блещукаше оранжева светлинка. Не знаеше дали да вярва на очите си, но въпреки това се завтече натам с всички сили. В момента дори надеждата за огън беше в състояние да го стопли.
– Чакайте – изсъска Сюмаел и закова на място. – Не знаем кой...
– Но не ни интересува – сряза я Рълф, докато минаваше покрай нея.
Огънят беше стъкмен в малка падинка под усукания ствол на дървото, предоставяща нещо като завет от пронизващия вятър. Летвите от натрошения сандък бяха старателно подредени в кръг, в чиято среда подскачаше нисък пламък. Анкран клечеше над него и бавно и много внимателно му вдъхваше живот с излизащия на пара от устата си дъх.
Ако Ярви можеше да избира кого да спаси от потъващия кораб, името на Анкран щеше да е някъде най-отдолу в списъка. Но спасяването на Джоуд и Рълф означаваше спасяването и на другаря им по гребло, пък и в момента беше готов на всичко за малко топлина, дори да се хвърли в краката на чичо си Одем, ако му предложеше място до огъня. Свлече се на колене и разпери треперещи длани над пламъка.
Джоуд сложи стиснати в юмруци ръце на хълбоците си:
– Измъкнал си се, виждам.
– Някои лайна плуват – каза Рълф.
Анкран дори не извърна поглед, просто разтърка кривия си нос:
– Ако вонята ми те притеснява, намери си друг огън.
От единия ръкав на Сюмаел се спусна безшумно къса брадвичка, чието острие проблесна на светлината на пламъка:
– На мен този ми харесва.
Бившият отговорник за склада на „Южен вятър“ повдигна рамене:
– В такъв случай кой съм аз, че да отпратя изпадналия в нужда. Добре дошли на всички в имението ми!
В това време Сюмаел вече се беше изкатерила по пок­ритите със скреж скали към дървото. Тя отсече с добре премерен замах един от клоните, донесе го до огъня и заби дебелия му край в земята, така че тънките разклонения и вейките се разпростряха над пламъка.
– Сваляй дрехите – щракна с пръсти на Ярви.
– Ах, романтиката, тя не умира! – каза Рълф, извъртя нагоре очи и запърха с мигли.
Сюмаел не му обърна никакво внимание.
– В такава нощ мокрите дрехи ще те убият по-сигурно от всеки враг.
Сега, когато студът разхлаби хватката си, Ярви почувства всички синини по себе си – всички мускули го боляха, главата също, вратът му тръпнеше на местата, където го бяха стискали пръстите на Триг. Но дори и да искаше, нямаше силите да се оплаква от каквото и да било. Свали бавно подгизналите дрехи, краищата на които вече бяха хванали корички лед, и останал само с нашийник и верига на врата, се сви на топка колкото по-близо можа до огъня.
Рълф метна върху треперещите му рамене стар елек от овча кожа:
– Това ти го давам назаем – каза той, – не е подарък.
– Признателен съм ти... въпреки това – изтрака със зъби Ярви и проследи с поглед Сюмаел, която просна дрехите му върху клона и от тях започна да се вдига пара.
– Ами ако някой забележи огъня? – попита Джоуд, напрегнал очи в тъмнината, откъдето бяха дошли.
– Ако предпочиташ да измръзнеш, моля, седи си в тъмното. Тъмнина да искаш наоколо. – Анкран разръчка огъня с тънка пръчка и пламъците се усилиха. – Мен ако питаш, битката на палубата, после пожарът на кораба, а след това потъването му със сигурност са попарили ентусиазма на надзирателите да тръгнат ни търсят.
– Сега може би, но на сутринта. По-добре на зазоряване да сме далеч оттук.
– Далеч оттук, къде? – Сюмаел клекна до Ярви.
Логичният избор беше на изток. На изток, покрай брега, откъдето бяха доплавали с „Южен вятър“. Ярви обаче трябваше да върви на запад. На запад до Ванстерланд. И още пӝ на запад до Гетланд. На запад към Одем и отмъщението и колкото по-скоро – толкова по-добре. Огледа тази разнородна импровизирана задруга, скупчени един до друг над животоспасяващия огън, с огрени от пламъците му странни в тъмнината лица. Как да ги убеди да тръгнат в погрешната посока?
– На изток, естествено – отвърна Рълф. – Преди колко време минахме покрай онова тържище?
Сюмаел запресмята нещо на пръсти:
– Пеша можем да стигнем за три дни.
– Тежък преход ще е. – Рълф почеса наболата си брада. – Много тежък, а и...
– Аз тръгвам на запад – обяви Анкран, стисна зъби и заби поглед в огъня.
Останалите замълчаха и го измериха с поглед.
– На запад докъде? – попита накрая Джоуд.
– Торлби.
Ярви повдигна озадачено вежди при тази така неочаквана помощ и от този още по-малко очакван източник.
Рълф избухна в смях.
– Благодаря, че ме развесели така за последно, преди да умра, господарю Анкран! Чувате ли го нашия бивш отговорник за склада, ще върви пеша до Гетланд.
– До Ванстерланд. Там ще се опитам да се кача на кораб.
– А, ясно, значи ще вървиш пеша само до Вулсгард – изсмя се отново Рълф. – И колко дълга ще е тази разходка според теб, навигаторе наш?
– Пеша, най-малко месец.
Сюмаел дори не се замисли, явно вече го беше сметнала.
– Цял месец в това! – Широката длан на Рълф описа дъга към необятната снежна пустош наоколо и Ярви нямаше как да отрече, че мисълта за подобно начинание не беше от най-оптимистичните. – И с какво екипировка тръгваш?
– Аз имам щит. – Джоуд го свали от гърба си и тупна с юмрук по грубото дърво. Беше най-обикновен широк щит с метална топка в средата. – Смятах да се държа за него, ако паднех във водата.
– А пък на мен един щедър надзирател ми зае лъка си. – Рълф го вдигна до ухото си и прокара пръсти по тетивата като свирач на арфа. – Ала този инструмент без стрели не свири. Някой да носи палатка? Допълнително дрехи? Одеяла? Шейна? – Никой не отговори, само вятърът продължи да вие жално в клоните на дървото. – Е, в такъв случай желая ти всичко най-хубаво, господарю Анкран! Беше удоволствие да греба рамо до рамо с теб, но се боя, че тук пътищата ни се разделят. Ние потегляме на изток.
– Кой глупак те сложи да командваш?
Всички извърнаха като един глави по посока на дрезгавия глас и там, в тъмното, стоеше Нищо. Беше покрит с мръсотия много повече от обичайната чернилка – косата, брадата и дрипите му бяха почернели от сажди. Беше обул ботушите на Триг и носеше жакета му, а на едното му рамо имаше голямо петно засъхнала кръв. Върху другото беше преметнал навито на топ и овъглено по краищата едно от вълнените платна от кораба. Свободната му ръка стискаше като бебе до гърдите му меча, с който Ярви го видя да убива шестима надзиратели.
Седна и кръстоса крака до огъня, бавно и спокойно, сякаш пристигаше на отдавна уговорена среща, въздъх­на доволно и протегна длани към пламъците.
– На запад към Гетланд звучи добре – каза Нищо. – Те ще тръгнат след нас.
– Триг? – попита Сюмаел.
– Не бери повече грижи за главния ни надзирател. Сметките ми с него са уредени. Но тези с Шадикшарам още не са. – Той облиза пръст и избърса едно петънце от острието на меча. – Трябва да наберем колкото можем повече преднина пред нея.
– Ние? – повиши глас Сюмаел и Ярви забеляза, че държи брадвичката в готовност зад гърба си. – Самопоканваш се, така ли?
– Освен ако някой друг не ме покани?
Нищо извърна налудничав поглед към нея и светлината от огъня заигра в тъмните му празни очи.
Ярви протегна ръце между двамата, прокарвайки пътя на баща Мир:
– Ще имаме нужда от всичката помощ, която ни се предложи. Всъщност как ти е името?
Нищо зарея поглед в тъмното небе, сякаш отговорът на въпроса се криеше сред звездите.
– Имал съм три имена... може би четири... но всички те ми донесоха лош късмет. Не искам да направят същото и с вас. Ако ще се обръщате към мен, Нищо ще свърши работа, но да ви предупредя, не съм много по приказките. Шадикшарам ще тръгне след нас и ще очаква да вървим на изток.
– Защото да тръгнем на запад, е истинска лудост! – Рълф се извърна към Сюмаел. – Кажи им!
Тя стисна напукани устни, присви очи и се вторачи в огъня.
– На изток е по-бързо. На изток е по-лесно.
– Ха, казах ви! – излая Рълф и се плесна по бедрото.
– Аз тръгвам на запад – каза Сюмаел.
– Ъ?
– На изток ще се натъкнем на хора. Всички, които са се измъкнали от кораба. Освен това тържището гъмжи от търговци на роби.
– А, Ванстерланд не? – попита Рълф. – Доколкото си спомням, там винаги сключвахме добри сделки с пленените инглингци.
– На изток е опасно.
– А на запад ни чакат седмици преход в безлюдна пустош!
– Има гора. А гората може да означава дърво за огрев. И може би храна. На изток е тържището, но след него какво? Пак пустош и мочурища, стотици мили от тях. На запад е Ванстерланд. Цивилизация. Запад може да означава... кораби. На път за дома.
– Дома.
Джоуд се загледа в пламъците с такъв копнеж, сякаш виждаше в тях селото си и онзи прословут кладенец с най-сладката вода на света.
– Ще се насочим във вътрешността – продължи Сюмаел, – далеч от брега, далеч от очите на хората по корабите. После тръгваме на запад.
Рълф махна ядосано с две ръце:
– Как ще намерим пътя там в снега, по какво ще се ориентираме? Ще се въртим в кръг!
Сюмаел извади от пазвата си нещо увито в парче кожа и когато я разгъна, върху нея бяха далекогледът и инструментите й.
– Аз ще намеря пътя, старче, ти за това не бери грижа. Не бих казала обаче, че горя от нетърпение да тръгна по който и да е маршрут. Особено в тази компания. Но на запад може да се окаже по-добрият избор.
– Може да се окаже?
Сюмаел сви рамене:
– Понякога на повече от „може да се окаже“ не може да се надяваш.
– Трима за на запад. – Анкран се усмихна, сигурно за първи път след като Шадикшарам му изби предните зъби. – Ами ти, големи братко?
– Хм. – Джоуд подпря брадичка на огромния си юмрук и огледа замислено насядалите около огъня. – Хъ. – Пог­ледът му обходи отново един по един хората и накрая спря на инструментите на Сюмаел. – Еее. – Той сви рамене и пое дълбоко дъх. – Рълф, няма друг, когото да искам повече зад гърба си по време на бой. Но когато става дума за стигане от едно място до друго... вярвам на Сюмаел. Аз тръгвам на запад. Ако тя е готова да ме приеме.
– Когато завали сняг, може да държиш щита си над главата ми – отвърна тя.
– Побъркали сте се до един! – Рълф стовари тежка длан на рамото на Ярви. – Изглежда, ще сме само двамата с теб, Йорв.
– Поласкан съм от предложението... – Ярви се измъкна изпод ръката на Рълф, оставяйки там и заетия назаем овчи елек и се зае да навлича ризата си. Не беше напълно изсъхнала, но ставаше. – В момента най-важното е да останем заедно. Или оставаме заедно, или умираме поотделно. – Не спомена за другите важни неща като връщането на трона си и изпълнението на клетвата си за мъст, които го чакаха в Гетланд. Знаеше, че колкото по-дълго чакаха, толкова по-малки бяха шансовете му да ги постигне. – Всички тръгваме на запад. – Той се усмихна широко на Рълф и на свой ред го плесна дружески по рамото със здравата си ръка. – Молех се за по-млади съратници, но съм склонен да приема каквото ми се предлага.
– Богове! – Рълф притисна длани в слепоочията си. – Ще съжаляваме за това.
– Още една причина да съжалявам е нищо работа, ще прави компания на останалите. – Нищо се вторачи в тъмнината, все едно виждаше призрачни видения от другата страна на огъня. – Имам толкова много от тях.



Свобода

Сюмаел наложи убийствено темпо и те тръгнаха по определения от нея курс така безропотно, както доскоро гребяха по него. Напредваха трудно през нагънатия терен, през черна скала и бял сняг, където ниските дървета бяха превити от напорите на вятъра и застинали във всевъзможни измъчени пози, наподобяващи вяли поклони към морето.
– Колко крачки са до Ванстерланд? – провикна се Рълф.
Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.
Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.
Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.
Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.
– Просто прекрасно – промърмори Рълф и вдигна очи към небето.
– В наша полза е – каза Анкран. – Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.
– А с още по-малко наистина ще замръзнем – про­мърмори под нос Ярви.
– Така или иначе, никой не го е грижа – каза Рълф. – Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.
– Ха! – викна Нищо. – Шадикшарам е точно толкова луда. – Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.
Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите си в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.
По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит – малко над рамото на Джоуд – и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.
– Храна – каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.
Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.
– Мразя риба – сви рамене той.
– Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни – каза Рълф. – Кой казва, че няма справедливост на този свят?
Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.
Ярви разпери празни ръце и се усмихна:
– Смирено благодаря за... тази проява на щедрост...?
Анкран разтърка счупения си нос:
– Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?
Джоуд сви рамене:
– Нямах много време да се подготвя.
– Аз донесох ножа – каза Нищо и вдигна меча.
Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие – не стигаше за едно прилично ядене.
– Предполагам, аз ще съм майката – каза Сюмаел.
Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.
– Само толкова ли? – попита Рълф.
Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.
– Триг започва да ми липсва – каза натъжен той.
От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене – искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.
Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди – светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко – Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища – и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа й имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди – щастие. То караше и него да се усмихва.
– А сега колко крачки остават до Ванстерланд? – попита я.
– Достатъчно. – Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето й. Забърза отново напред.
Ярви я догони:
– Още не съм ти благодарил.
– Предлагам да изчакаш, докато сме сигурни, че няма да свършим като две парчета замръзнало месо.
– Е, тъй като може да не ми се отдаде такава възможност... благодаря ти. Можеше да оставиш Триг да ме убие.
– Ако бях спряла да помисля, щях.
Не можеше да я вини за това. Зачуди се какво би нап­равил на нейно място, ако не той, а тя беше в ръцете на Триг, и не остана доволен от отговора.
– В такъв случай се радвам, че не спря да помислиш.
Тя не отговори. Продължиха да вървят в мълчание, нарушавано единствено от скърцането на снега под ботушите им. Тогава Ярви я видя да го гледа свъсила вежди през рамо.
– Аз също – отвърна тя, преди да извърне глава.
На втория ден се шегуваха, за да поддържат духа.
– Анкран, пак се стискаш с дажбите! Я дай насам печеното прасе!
Засмяха се с глас.
– Да се надбягваме до Вулсгард! Последния на градските порти го продаваме и си купуваме ейл!
Разнесе се кикот.
– Надявам се, като ни настигне, Шадикшарам да носи вино.
Този път имаше само усмивки.
Когато на третия ден изпълзяха изпод жалката завивка на зазоряване, ако лекото просветляване на хоризонта можеше да се нарече така, всички бяха в лошо настроение.
– Писна ми от дъртаци, които ми се пречкат в краката – изграчи сърдито Нищо, когато се спъна за трети път в петата на вървящия пред него Рълф.
– Не съм сигурен, че ми допада зад гърба ми да върви ненормалник с меч в ръка – кресна през рамо Рълф.
– Сигурно го предпочиташ между плешките си тогава.
– На колко сте години вие двамата, а се държите като деца? – Ярви си проправи път през колоната и тръгна между тях. – Трябва да си помагаме един на друг, иначе зимата ще ни затрие всичките.
Някъде отпред чу Сюмаел да си мърмори под носа:
– Най-вероятно ще ни затрие, така или иначе.
Не можа да не се съгласи с нея.
На четвъртия ден бялата земя беше обгърната във воала на леденостудена мъгла и всички мълчаха. Тук-там някой изръмжаваше, когато се спъваше и падаше, после отново, когато друг му помагаше да стане и да продължи напред. Шест мълчаливи фигури в огромната пустош, в тази ледена бездна, всеки налегнат от собствения си товар от студ, нещастие и все по-тежък нашийник и верига, всеки сам с болките си, глада и страховете си.
Първоначално Ярви мислеше за хората, които се издавиха на кораба. Колко бяха? Чу отново пращенето на дъските и съскането на нахлуващата в трюма вода. И за какво, за да се спаси той? Видя робите, опънали вериги, протягащи шии за последна глътка въздух, преди майка Море да ги повлече надолу.
„Не хаби тревоги за онова, което вече е станало, само за онова, което тепърва има да става“, казваше майка му.
Не можеше да върне времето назад. И вината за миналото избледня, а след нея тревогите за бъдещето постепенно се стопиха и в главата му останаха само мъчителните спомени за храна. Четирите дузини печени прасета при посещението на върховния крал – толкова много за такова малко посивяло старче и коравосърдечния му пастор. Пирът по случай воинския изпит на брат му – цяла вечер побутва храната в чинията си, потънал в размисли за това как той никога няма да издържи своя. Плажът преди злощастното нападение, което предвожда – мъжете приготвят вечерята, която за мнозина се оказа последна, месото се върти над огньовете, горещо е като в пещ, стотици нахилени, огрени от пламъците физиономии, мазнината пращи, кожата на прасето е почерняла и напукана...
– Свобода! – изрева с пълно гърло Рълф и разпери широко ръце. – Свобода да измръзнеш до смърт където ти се прииска! Свобода да умреш от глад където ти се прииска! Свобода да вървиш, докато не паднеш от умора!
Гласът му заглъхна бързо в леденостудения въздух.
– Свърши ли? – попита Нищо.
Рълф спусна унило ръце:
– Да.
И колоната продължи да бъхти напред.
Не мислите за майка му крепяха Ярви в колоната, не те му даваха сили за следващата несигурна стъпка, за следващата болезнена крачка. Не бяха и тези за годеницата му, за мъртвия му баща, дори за ниското трикрако столче до огнището на майка Гундринг. Крепяха го мислите за Одем. Усмихнат, с ръка на рамото на Ярви. Гледа го в очите и обещава да е рамо до рамо с него в битката. Пита с онзи негов тих като пролетен ръмеж глас дали е редно Гетланд да има сакат крал.
– Аз... не мисля... така – процеди през зъби Ярви и излязлата през напуканите му устни пара обгърна лицето му. – Аз... не мисля... така, аз... не мисля... така.
И така, стъпка по стъпка, всяка болезнена и мъчителна, Гетланд се приближаваше все повече.
Петият ден беше ведър, леденият въздух щипеше бузите, а небето беше ослепително синьо. На Ярви му се стори, че вижда чак до морето – тънка черно-бяла ивица на хоризонта, отвъд необятна черно-бяла земя.
– Дотук се справихме добре – каза той. – Трябва да ни го признаеш.
Сюмаел засенчи очи, загледа се на запад и Ярви знаеше, че не е длъжна да му признава каквото и да е.
– Извадихме късмет с времето.
– Аз не се чувствам късметлия – промърмори Рълф, обгърнал рамене с ръце. – Ти чувстваш ли се късметлия, Джоуд?
– Не, просто ми е студено – отвърна Джоуд и разтърка зачервените си уши.
Сюмаел поклати недоволно глава при вида на миниатюрно тъмно петънце в далечината на север в иначе необичайно ясното небе.
– Довечера или най-късно утре ще видите какво означава лош късмет с времето. Задава се буря.
Рълф свъси вежди и примижа към небето:
– Сигурна ли си?
– Аз казвам ли ти как да хъркаш? Тогава не ме учи как да отгатвам времето.
Рълф извърна поглед към Ярви и сви рамене. Както обикновено, още преди да се стъмни, Сюмаел се оказа права. През целия ден петънцето на небето растеше, надуваше се, потъмняваше и придобиваше странни оттенъци.
– Боговете са гневни – промърмори Нищо и огледа сърдито небето.
– Че кога не са? – каза Ярви.
Снегът заваля на парцали, които започнаха да се стелят на пелени и да се извиват на талази. Вятърът задуха с пронизителни писъци и заблъска колоната от всички страни наведнъж. Ярви се спъна и падна и когато се изправи, вече не виждаше останалите. Обзет от паника, се завтече напред и се блъсна в гърба на Джоуд, който изникна пред него изневиделица.
– Трябва да се скрием някъде! – изкрещя с всички сили, но почти не чу гласа си през воя на вятъра.
– Няма да споря! – изрева през рамо Джоуд.
– Трябва ни дълбок сняг!
– Сняг колкото искаш! – извика отзад Анкран.
Дотътриха се до дъното на тясно сухо дере – най-близкото до склон, което Ярви можеше да се надява да открие в почти непрогледните талази на снега, превърнали фигурите на останалите в призраци. Клекна и започна да копае като заек, избутвайки назад снега между краката си. Прокопа тунел право надолу и достатъчно дълбок, че да се побере целият в него, и когато се увери, че е така, започна да копае нагоре. Дланите му пареха от студа въпреки намотаните около тях вълнени ленти от платното, мускулите на ръцете му изгаряха от умора, но той продължи все така настървено. Копаеше така, все едно животът му зависеше от това.
Защото зависеше от това.
Сюмаел пропълзя след него. Ръмжеше през зъби и използваше брадвичката си като лопата. Заедно разшириха дупката и оформиха площадка, после кухина, накрая малка пещера в снега. Анкран пропълзя вътре и натикал език в дупката в предните си зъби, започна да изгребва навън изкопания сняг. Следващият в тъмната хладна камера беше Рълф, след него Джоуд намърда едрото си телосложение в разрастващата се пещера. Накрая Нищо подаде глава през отвора.
– Уютно – каза той.
– Трябва да държим входа чист – промърмори Ярви, – иначе до сутринта ще сме погребани.
Облегна се на стената от отъпкан сняг, размота бавно вълнените парчета от ръцете си и задуха в шепи. Вече му липсваха достатъчно пръсти: не можеше да си позволи да изгуби повече.
– Къде научи това? – попита Сюмаел, докато сядаше до него.
– Баща ми ме научи.
– Да му благодариш, като го видиш.
Анкран се намести удобно. Бяха притиснати един в друг, натикани натясно, но това можеше да се каже за последните няколко дни като цяло. В тази дива пустош помежду им нямаше място за гордост, за лоши чувства или вражди.
Ярви притвори очи и се замисли за баща си, както го видя за последно – студен и блед върху каменната плоча.
– Баща ми е мъртъв.
– Съжалявам – чу отстрани плътния боботещ глас на Джоуд.
– Хубаво, че поне един от двама ни съжалява.
Ярви отпусна надолу ръка и със закъснение осъзна, че дланта му лежи върху тази на Сюмаел – усети обърнатите й нагоре пръсти в шепата си. Усещането беше приятно, допирът им беше топъл върху дланта му. Не отдръпна ръката си. Нито тя своята.
Ярви бавно обгърна с пръсти ръката й.
Шестимата мълчаха, а вятърът стенеше тихо в прохода на убежището им. Чуваше тежкото дишане на останалите и скоро се почувства уютно под камарата сняг над главата си, почти толкова, колкото до огъня на Анкран първата вечер.
– Дръж.
Той почувства дъха на Сюмаел по лицето си и усети пръстите й върху китката си. Отвори рязко очи, но не можеше да види ясно лицето й в тъмното.
Тя извъртя нагоре дланта му и притисна нещо в нея. Нещо меко, миришещо на вкиснато, наполовина размито на каша, наполовина замръзнало. Беше хляб и, о, богове, колко благодарен бе да го получи.
Седяха притиснати един в друг, дъвчеха оскъдните си дажби ако не със задоволство, то поне с облекчение, един по един преглътнаха, вътре стана тихо и спокойно и Ярви се запита дали смее да хване отново ръката на Сюмаел.
Но тогава тя каза:
– Това беше последната храна.
Отново стана тихо, но този път тишината не беше успокояваща.
– Колко остава до Ванстерланд – чу се приглушеният глас на Рълф.
Никой не му отговори.



По-добрите мъже

– Гетландци са по-добрите мъже – изграчи запъхтян Нищо. – Бият се като един. Ти пазиш с щита си този до теб, а той теб с неговия.
– Гетландци? Пфу! – избълва облак пара Рълф, докато изкачваше запъхтян склона зад Сюмаел. – Стадо проклети блеещи овце, подкарани към касапина! А като този до теб падне, тогава какво? Тровенландци имат огън в сърцата!
Спореха така през целия ден. Лъкът или мечът е по-силното оръжие. Дали Хеменхолм е на юг от остров Гренмер. Боядисаното или омасленото дърво се радва на повече обич от майка Море и следователно е по-добро за направата на кораб. Ярви не знаеше откъде намираха сили да спорят. Той едва успяваше да си поеме дъх.
– Тровенландци? – изграчи на свой ред Нищо. – Пфу! А когато огънят угасне, тогава какво?
Първоначално всеки излагаше аргументите си, пос­ле започнаха да се повтарят, само че по-настоятелно, и накрая спорът им се превърна в най-обикновено съревнование по презрително ръмжене. От това, което Ярви беше чул от напускането на „Южен вятър“ до момента, никой от двамата не беше готов да приеме и частица от мнението на другия.
Бяха минали три дни, откакто свършиха храната, и гладът се беше наместил в стомаха му като огромна болезнена бездна, която поглъщаше безследно всякаква надежда. Когато сутринта размота парчетата корабно платно от ръцете си, едва ги позна – бяха едновременно сбръчкани и подути. Пръстите му бяха придобили восъчен цвят, бяха изтръпнали и всеки допир предизвикваше бодежи. Вече дори бузите на Джоуд бяха хлътнали. Анкран куцаше. Опитваше се да го крие, но безуспешно. От гърдите на Рълф излизаше такова хриптене, че Ярви мижеше при всеки негов дъх. Рунтавите вежди на Нищо бяха побелели от скреж. Устните на Сюмаел ставаха все по-бледи и здраво стиснати с всяка миля.
Заслушан в проклетия безкраен спор, Ярви не можеше да мисли за друго, освен за това кой ще бъде първият умрял.
– Гетландци знаят що е то дисциплина – нареждаше монотонно Нищо. – Гетландци са...
Той млъкна като попарен, когато прехвърли билото. Всички заковаха на място. Пред очите им се простираше гора, във всички посоки, а краят й се губеше в далечината, забулен в пелената на падащия сняг.
– Дървета? – прошепна Сюмаел, невярваща на очите си.
– Гората може да означава храна – каза Ярви.
– Гората може да означава огън – добави Анкран.
В следващия миг шестимата препускаха надолу по склона и крещяха като деца. Ярви се спъна, претърколи се сред облак сняг, скочи на крака и продължи да тича. Влетяха сред ниските дървета по края на гората и продължиха напред, докато не се озоваха заобиколени от гигантски борове и ели, чиито стволове Ярви не можеше да обгърне с две ръце. Приличаха на могъщи колони на свято място, в което бяха влезли неканени.
Препускането премина в подтичване, после в предпазливо пристъпяне. От редките клони не се посипаха плодове. Никой елен не изскочи иззад дърветата да се наниже на меча на Нищо. Малкото съчки, които намериха на земята, бяха гнили и подгизнали от вода. Под снега земята представляваше гъста плетеница от коренища и трупани с години гниещи борови иглички.
Смехът им заглъхна и в гората стана тихо, ужасно тихо, не се чуваше дори чуруликането на птичка.
– Богове – прошепна Анкран. – Тук или навън – все същата работа.
Ярви се завтече до един от стволовете и откърти с трепереща ръка парче полузамръзнала гъба.
– Какво намери? – Гласът на Джоуд беше изтънял от вълнение.
– Нищо. – Ярви хвърли парчето настрана. – Тези не стават за ядене.
Снежинките продължиха да се трупат по раменете му, но сега на тях отчаянието тегнеше още по-тежко отпреди.
– Огън, това ни трябва – продължи той, в отчаян опит да вдъхне живот на угасващите искрици надежда.
Огънят ще ги стопли, ще повдигне духа им, ще ги сближи и ще им даде сили да продължат. Докъде щяха да стигнат, не смееше да мисли. Стъпка по стъпка или както казваше Джоуд – загребване по загребване.
– За огън трябва сухо дърво – каза Анкран. – Дали един кухненски чирак знае къде да го намери?
– Знам откъде се купува в Торлби – сопна се Ярви.
Ако трябваше да бъде честен, дори това не знаеше. За това имаха роби.
– По-високо ще е по-сухо. – Сюмаел хукна нанякъде и Ярви тръгна след нея. Изпързаля се надолу по нисък склон на плитка падина сред дърветата, покрита с чист, непокътнат сняг. – Може би там горе, от другата страна...
Тя забърза през дъното на браздата, разсичаща гората като белег на рана, и Ярви последва стъпките й в снега. Богове, колко беше уморен. Едва движеше крака. Имаше нещо странно в земята тук – плоска, твърда, прозираща тук-там през тънката снежна покривка на черни петна. При следващата стъпка на Сюмаел се чу странно скърцане.
Тя замръзна на място и сведе поглед в краката си.
– Стой! – Нищо стоеше на върха на склона зад тях, обгърнал с една ръка ствола на дърво, стиснал в другата меча си. – Това е река!
Ярви погледна в краката си и усети как всяко косъмче по тялото му настръхва. Ледът пукна, изскърца и се размърда под стъпалата му, а когато Сюмаел се обърна и се вторачи в него с широко облещени очи, издаде протяжен стон. Деляха ги само крачка-две.
Ярви преглътна тежко, но не посмя да си поеме дъх дори. Протегна бавно ръка към Сюмаел.
– Стъпвай много внимателно – прошепна.
Тя направи крачка към него и в следващия миг, без да успее да извика дори, потъна в леда.
Ярви замръзна на място.
Цялото му тяло потрепери от напрежение, сякаш всеки момент щеше да скочи напред.
Простена от безсилие, но се удържа да не го направи. Свлече се на четири крака и пропълзя до мястото, където изчезна Сюмаел. Видя черна вода, плуващи парчета лед, но нито следа от нея. Извърна се през рамо и видя Джоуд да тича надолу по склона сред облак сняг.
– Стой! – изкрещя му. – Прекалено тежък си!
Стори му се, че забеляза движение под леда, допълзя до мястото, просна се по корем и отрина снега, но колкото и да се взираше, не видя нищо освен черна вода и балончета въздух.
Анкран дотича до реката, но още при първата му стъпка върху леда той простена и Анкран се закова намясто и разпери ръце да запази равновесие. Нищо тичаше с огромни крачки през снега надолу по течението към оголено от снега петно лед в средата на реката, от което стърчаха остри назъбени скали.
Ужасяващата тишина се проточи.
– Къде е? – изкрещя Ярви.
Рълф се беше вторачил в него от брега, зяпнал с уста.
Колко дълго може да издържи човек без въздух? Със сигурност не толкова дълго.
Видя Нищо да прави няколко крачки от брега към средата на реката, където спря и вдигна над главата си меча, насочен с върха право надолу.
– Луд ли си? – изпищя Ярви, но в момента, в който го направи, знаеше отговора.
Естествено, че беше.
Мечът полетя надолу и от леда право нагоре пръсна фонтан. Нищо се свлече на колене и бръкна със свободната си ръка във водата.
– Хванах я! – той измъкна Сюмаел от водата.
Тя висеше като парцал в ръката му и от дрехите й течаха струйки ледена вода, докато я влачеше към брега, където чакаха Рълф и Джоуд.
– Диша ли? – изкрещя Ярви, докато пълзеше на четири крака към брега – не смееше да се изправи, за да не я последва във водата.
– Как мога да знам? – попита Джоуд и коленичи до нея.
– Доближи си бузата до устните й!
– Не мисля!
– Вдигни й краката!
Ярви се изправи от леда и затича към тях по брега.
– Какво?
– Обърни я с главата надолу!
Джоуд се подчини без повече въпроси, хвана Сюмаел за глезените и я вдигна нагоре. Отпуснатата й глава се люшна настрани в снега. Ярви дотича до нея, бръкна с два пръста в устата й и ги натика в гърлото й.
– Хайде! – изръмжа той и натисна. – Хайде!
Беше видял майка Гундринг да прави това, когато едно момче падна във вира на мелницата.
Момчето умря.
Сюмаел не помръдваше. Беше леденостудена като мъртвец и Ярви изсъска през зъби накуп всичките молитви, които му дойдоха наум, дори не знаеше към кого ги отправяше.
Усети ръката на Нищо на рамото си:
– Смъртта чака всички ни.
Ярви се отърси от ръката му и натика още по-здраво пръсти в гърлото на Сюмаел:
– Хайде!
Изведнъж като ощипано в съня си дете тя подскочи и изкашля малко вода. Успя да поеме глътка въздух, задави се и повърна още вода.
– Богове! – каза Рълф и отстъпи стъписан заднешком.
Ярви остана не по-малко изненадан от него. Със сигурност не беше предполагал, че някога ще се радва така, когато някой повърне в ръката му.
– Ще ме пуснеш ли вече? – изграчи Сюмаел и извъртя нагоре очи към Джоуд.
Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.
Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.
– Ти си магьосник! – каза той.
– Или пастор – промърмори под нос Анкран.
Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:
– Трябва да я стоплим.
Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите й шляпаха.
Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит – сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха – под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.
Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.
– Можем ли да изкопаем подслон? – попита Джоуд, докато се надигаше на крака. – Също като в бурята?
– Няма достатъчно сняг – отвърна Ярви.
– Заслон от клони тогава?
– Прекалено много сняг.
– Не трябва да спираме. – Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете й. – Прекалено горещо е. – Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. – Този шал стяга. – Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. – Не трябва да спираме – смотолеви отново, заровила лице в снега.
Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.
– Татко няма да чака вечно – прошепна тя и от посинелите й устни излезе облаче пара.
– Студът е влязъл в главата й.
Ярви постави длан върху влажната й кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Пос­ледната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?
Какво щеше да прави той без нея?
– Направи нещо! – изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.
Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.
„Винаги има начин.“
Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръс­та червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.
– Вълна – промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. – Оттук са минали овце.
Рълф го грабна от ръката му:
– Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?
– На юг – каза Ярви.
– Откъде знаеш?
– Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.
– Овцете означават топлина – каза Рълф.
– Овцете означават храна – добави Джоуд.
Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.
– Аз ще остана с нея – каза Анкран. – Вие доведете помощ, ако можете.
– Не – каза Джоуд. – Тръгваме заедно. Другари по гребло.
– Кой ще я носи?
Джоуд сви рамене:
– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
И той подпъхна ръце под тялото й. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.
– Живял съм достатъчно дълго – промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, – но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.
– Нито пък аз – каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.
Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?
Кой би могъл?



Добрина

Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.
Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.
– Не ми харесва – каза Джоуд. – Колко още има вът­ре? Не знаем нищо за тях.
– Освен че са хора – каза Нищо. – А на хората не можеш да имаш никаква вяра.
– Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. – Ярви погледна Сюмаел – завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите й чаткаха. Устните й бяха станали сивосинкави като камък, клепачите й потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. – Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.
– Значи всичко е ясно. – Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. – Стоманата е отговорът.
Ярви го зяпна учудено:
– Ще убиеш момчето?
Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:
– Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.
Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.
– Същото се отнася и за теб, кухненски чирако – прошепна Нищо.
Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да й се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.
– Първо ще опитаме с приказки.
Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.
– Когато те убият – каза Нищо. – Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?
– Предполагам – въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.
Нищо не помръдваше. С изключение на момчето – никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.
– Хей.
Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.
Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.
Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:
– Нуждая се от помощта ви.
Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.
– Казвам се Шидвала – заговори тя на езика. – Сам ли си?
– Не – прошепна Ярви и стисна очи, за да прогони избилите от облекчение сълзи. – Другарите ми по гребло са с мен.
Отвътре къщата беше тясна и схлупена и вонеше на пот и пушек, с две думи – същински дворец. В една почерняла тенджера къкреше яхния от шилешко и корени. Ярви едва дочака да получи своя дял в дървена, излъскана от години употреба купичка и моментално започна да гребе с пръсти и да лапа лакомо. Беше най-вкусното нещо, което някога беше ял. Пейките следваха извивката на облите стени и той и приятелите му седяха от едната страна на пращящия огън, а домакините им – Шидвала, четирима мъже, които взе за синовете й, и момчето с въдицата – седяха от другата и зяпаха Джоуд и Сюмаел, все едно бяха излезли от легендите елфи.
В Торлби тези хора биха минали за бедняци. В този момент стаята им изглеждаше пълна с несметни богатства. От куки на стената висяха инструменти за копане от дърво и кокал, хитроумни приспособления и капани за лов и риболов, способни да измъкнат всяка жива твар от сняг и лед. Навсякъде бяха струпани вълчи, кози, мечи и тюленови кожи. Един от домакините – мъж с гъста кафява брада – остърга тенджерата и напълни отново купичката на Джоуд. Едрият южняк закима признателно и притворил блажено очи, започна да тъпче храната в устата си.
Анкран се наведе към него:
– Мисля, че изядохме всичката им вечеря.
Джоуд застина с пръсти в устата, но брадатият мъж се засмя, наведе се през огъня и го потупа по рамото.
– Съжалявам – каза Ярви и остави настрана купичката си.
– Мисля, че сте по-гладни от нас – каза Шидвала. Домакините им говореха езика със странен акцент. – А също, че сте учудващо далеч от пътя си.
– Вървим от земите на бания към Вулсгард – отвърна Анкран.
Жената се замисли за момент, после каза:
– В такъв случай сте учудващо близо до пътя си, но намирам избора ви на път за доста странен.
Ярви нямаше как да не се съгласи с нея.
– Ако знаехме колко тежък ще се окаже, сигурно щяхме да изберем друг.
– Така е с повечето избори, които правим.
– Но сега не ни остава друго, освен да го извървим докрай.
– Така е с повечето избори, които правим.
Нищо се наведе към Ярви и прошепна дрезгаво в ухото му:
– Нямам им доверие.
– Той иска да ви благодари за гостоприемството – побърза да преведе Ярви.
– Всички ви благодарим – добави Анкран. – На вас и на боговете на този дом.
Ярви разчисти пепелта от молитвения камък в огнището и прочете руните.
– И на Тя-която-издишва-снежни вихрушки.
– Добре казано и с право. – Шидвала присви очи. – Там, откъдето идвате, тя е малък бог, а?
– Но тук, както виждам, е върховен – кимна Ярви.
– Като много други неща, боговете изглеждат по-големи, когато си близо до тях. Тук Тя-която-издишва-снежни вихрушки е неизменно зад гърба ти.
– Тогава към нея ще са отправени първите ни молитви на зазоряване – каза Анкран.
– Мъдро – каза Шидвала.
– А към вас – останалите – добави Ярви. – Спасихте ни живота.
– Тук всяко живо същество трябва да ти е приятел. – Тя се усмихна, сбръчканото й лице напомни на Ярви за майка Гундринг и той за момент изпита почти болезнена тъга по дома. – Зимата ни е достатъчен враг.
– Знаем това. – Ярви извърна поглед към Сюмаел, която седеше свита до огъня. Беше наметната през раменете с одеяло и притворила очи, се поклащаше леко напред-назад. Лицето й почти си беше върнало цвета.
– Може да останете тук, докато мине зимата.
– Аз не мога – каза Анкран и гласът му потрепери, когато стисна зъби. – Трябва да се върна при семейството си.
– И аз при моето – каза Ярви, но не спомена, че за разлика от Анкран той бързаше да убие един от своите, не да го спасява. – Трябва да продължим по пътя си, но се нуждаем от много неща.
Шидвала ги огледа един по един и повдигна многозначително вежди:
– Очевидно. Ще се радваме да търгуваме с вас.
При споменаването на търговия синовете й се усмихнаха широко и закимаха одобрително.
Ярви и Анкран се спогледаха, после Анкран разпери длани:
– Ние нямаме нищо за размяна.
– Имате меч.
Нищо се намръщи още по-силно и стисна меча здраво в прегръдките си. Ярви си спомни как само преди минути беше готов да избие тези хора.
– Той няма да се раздели с него – каза.
– Виждам друго, което ще ми свърши добра работа. – Брадатият гледаше през огъня право в Сюмаел.
Джоуд изпъна гръб, а Рълф изръмжа тихо.
– Няма да продадем когото и да било от нас – отвърна Анкран и в тона му имаше солидна доза острота. – На никаква цена.
Шидвала се засмя:
– Не ни разбра правилно. Тук металът е рядкост. – Тя пропълзя на колене до Сюмаел, протегна ръка към пазвата й и подръпна проблясващата издайнически верига. – Ето това искаме.
Ярви усети устните си да се разтягат в усмивка. Доста време беше минало, откакто за последно се бе усмих­вал, и усещането беше приятно.
– В такъв случай... – Той размота протрития си шал от корабно платно и извади своята, по-дебела и тежка верига. – Може би ще искате и това.
Очите на брадатия мъж грейнаха от възбуда, когато я претегли в ръка, но в следващия момент зяпна от изненада, когато видя Нищо да разтваря рязко пазвата си:
– А също това – каза той, докато измъкваше тежките масивни брънки.
На лицата на всички грейнаха широки усмивки. Ярви се наведе над огъня, сплете пръсти пред гърдите си, както правеше майка му, и каза:
– Да търгуваме.
Нищо се наведе към него и прошепна в ухото му:
– Казах ти, че стоманата ще е отговорът.
Последен трясък, ръждивият нит се скъса на две и нашийникът на Нищо рязко се разтвори.
– Този беше бая упорит – каза брадатият и се загледа намръщен в съсипаното длето.
Някак несигурно Нищо се изправи от дръвника, протегна трепереща ръка и докосна загрубялата кожа на врата си.
– От двайсет години нося този нашийник – прошепна той и очите му се насълзиха.
– Аз нося моя само от три и пак имам чувството, че без него съм лек като перце – плесна го по рамото той. – Ти сигурно имаш чувството, че ще полетиш.
– Така е – прошепна отново Нищо. – И ще го направя.
Ярви докосна белезите от изгореното по врата си и се загледа замислен в Анкран, който опаковаше внимателно новите, разменени срещу веригите им придобивки. Въдица и стръв. Лопата от плешка на лос. Бронзов нож, който изглеждаше като реликва от времето непосредствено след Разкъсването на бог. Девет стрели за лъка на Рълф. Дървена купа за пиене. Сух мъх за подпалки. Въже от вълна. Овче сирене, шилешко и сушена риба. Дивечови кожи в добавка към връхните дрехи от грубо съшита овча кожа и валма вълна, която да натъпчат под тях. Кожени чували, в които да приберат всичко това, че и шейна, на която да ги натоварят.
Що за безполезни предмети, биха си казали някога, що за боклук. Сега – несметно богатство.
Сюмаел се беше увила до ушите в дебела бяла животинска кожа. Беше притворила блажено очи, усмихната до уши, и един от зъбите й блещукаше през цепката в устната й.
– Приятно, а? – попита Джоуд.
– Топло – прошепна тя, без да отваря очи. – Ако сънувам, не ме будете.
Шидвала хвърли отворения нашийник на Нищо в бъчвата и той издрънча върху веригите им.
– Ако искате съвет...
– Винаги – отвърна Анкран.
– Тръгнете на север и запад. След два дни ще стигнете до гореща заради огньовете под нея земя. По краищата й в потоците тече топла вода, а рибата е в изобилие.
– Чувал съм истории за тази земя – каза Ярви и в мислите си чу монотонния глас на майка Гундринг край огнището.
– Ще тръгнем на север и запад – каза Анкран.
Шидвала кимна одобрително:
– И нека боговете вървят с вас.
Обърна се да си върви, но Нищо се хвърли на колене в краката й, сграбчи ръката й и допря до нея напукани устни.
– Никога няма да забравя добрината ви – каза той и изтри с опакото на ръката сълзите от очите си.
– Ние също – каза Ярви.
С усмивка на уста тя изправи Нищо на крака и потупа наболата му с посивяла брада буза:
– И това е достатъчна отплата.



Истината

Рълф излезе от дърветата с огромна усмивка на уста, с преметнат на гърба лък и малък елен на рамото. За да няма съмнения в уменията му, беше оставил стрелата си да стърчи от сърцето на животното.
Сюмаел повдигна вежда:
– Значи не си просто безполезен красавец.
– Тайната е – намигна й той – в наличието на стрели.
– Ти ли ще дереш, кухненски чирако, или искаш аз да свърша това?
Анкран подаде ножа на Ярви и извитите му устни загатнаха усмивка. Сякаш вече знаеше, че ще откаже. Не беше глупак. Няколкото пъти, когато против волята си бе завлечен на лов, Ярви се провали впечатляващо – ръката не му позволи да опъне лък, нито да държи копие, а когато дойде времето за дране на улова, му призля. Баща му го изпепели жив с поглед, брат му му се присмива, а хората им дори не си направиха труда да прикрият презрението си.
Хм, явно нищо не се бе променило оттогава.
– Ще оставя на теб този път – отвърна Ярви. – Но ще те поправя, ако сбъркаш някъде.
След като свършиха да ядат, Джоуд изпъна боси стъпала пред огъня и започна да втрива мас между пръстите на краката си. Рълф подхвърли настрани последния кокал и изтри мазни пръсти в елека си.
– С малко сол щеше да е къде по-добре.
Сюмаел поклати глава:
– Случвало ли се е някога да не намериш нещо, за което да се оплакваш?
– Ако не намериш за какво да се оплачеш, значи не гледаш достатъчно внимателно. – Рълф се изтегна на земята, подпря се на лакът, нахили се до уши и се почеса по гъстата брада. – От друга страна, от жена ми никога не съм се оплаквал. Мислех, че ще умра на проклетото гребло. Но сега, като гледам, че още хвърлям сянка по земята, мисля си да взема да я навестя. Ей така, просто да й кажа „Здравей“. Да знам, че е добре.
– Ако има малко мозък в главата си, ще те е забравила – каза Сюмаел.
– Достатъчно се е напатила. Прекалено много, че да си пропилее живота в чакане. – Рълф подсмъркна и се изплю в огъня. – Пък и по-добри мъже от мен се намират лесно.
– Ето тук съм съгласен с теб.
Нищо седеше встрани, обърнал гръб на останалите и лъскаше с парцал меча си.
Рълф се усмихна:
– Ами ти, Нищо? Години наред лъска палубата, сега ще прекараш още толкова в лъскане на този меч ли? Ти какво ще правиш, като стигнем Вулсгард?
Ярви осъзна, че от момента, в който „Южен вятър“ изчезна под водата, това беше първият случай, когато някой подемаше разговор за това, което следва оттук насетне. За пръв път имаха изгледи за успех.
– Имам стари сметки за уреждане. Но няма да бързам, те изтраяха пресни цели двайсет години. – Той се върна към енергичното лъскане на острието. – Като му дойде времето, ще завали кръв.
– Мен, само да не е сняг, каквото и да вали, ме устройва – каза Джоуд. – Аз поемам на юг, към Каталия. Наджид, така се казва селото ми, от чийто кладенец блика най-сладката вода на света. – Той сплете пръсти на корема си и се усмихна така, както правеше винаги, когато си припомняше мястото. – Решил съм да пия отново от нея.
– Може би ще тръгна с теб – каза на свой ред Сюмаел. – Не е много встрани от пътя ми.
– Пътя ти накъде? – попита Ярви.
В продължение на месеци бяха спали един до друг на палубата, а не знаеше нищо за нея и сега откри, че искаше за знае. Тя свъси вежди, сякаш се замисли дали си струва да отваря вратата, стояла залостена толкова дълго, после сви рамене.
– Първият сред градовете, предполагам. Там израснах. Баща ми минаваше за що годе знатна особа. Корабостроител на императрицата. Брат му все още е... мис­ля. Надявам се. Ако е жив. Много може да се промени за толкова време.
Тя млъкна, загледа се намръщена в пламъците и Ярви направи същото. Замисли се какво ли се бе променило в Торлби през това време.
– Е, не смятам да откажа компанията ти – каза Джоуд. – Човек, който всъщност знае накъде върви, е от голяма помощ при дълго пътуване. Ами ти, Анкран?
– На площад „Ангулф“ в Торлби има магазин за роби – изръмжа Анкран и сенките по изпитото му лице заиграха. – От него ме купи Шадикшарам. От човек на име Йоверфел. – Лицето му се изкриви в гримаса, докато изговаряше името. Както това на Ярви, предполагаше той, когато изговаря името на чичо си. – Той държи жена ми. Държи сина ми. Трябва да ги измъкна оттам.
– И как смяташ да го направиш? – попита Рълф.
– Ще намеря начин. – Анкран сви юмрук и го стовари върху коляното си, отново и отново, все по-силно. – Трябва да намеря начин.
Ярви примига срещу огъня. Беше намразил Анкран от мига, в който го видя за пръв път. Изхитри го, гледа как му размазаха физиономията от бой и взе мястото му. По-късно прие присъствието му и вървя до него. Накрая прие милостиня от него. И започна да му вярва. Сега откри, че изпитва към него нещо, което не си беше помис­лял, че е възможно. Възхищаваше му се.
Всичко, което той самият бе направил досега, бе за себе си. За свободата си, отмъщението си, трона си. А всичко, което Анкран правеше, бе за семейството му.
– Аз мога да помогна – каза Ярви.
– Ти? – Анкран вдигна рязко поглед от огъня.
– Имам... приятели в Торлби. Влиятелни приятели.
– Готвачът, при когото си чиракувал ли? – прихна развеселен Рълф.
– Не.
Не знаеше защо избра точно този момент. Може би колкото повече се сближаваше с тази събрана по неволя задруга, толкова повече лъжата тежеше на раменете му. А може би частица гордост бе оцеляла и избрала точно този момент да напомни за себе си. Вероятно вярваше, че Анкран говори истината. Или просто защото беше глупак.
– Лейтлин – каза той. – Жената на мъртвия крал Утрик.
Джоуд въздъхна дълбоко и се намести върху кожата. Рълф не си направи труда да му се присмее дори.
– И какъв си й ти на Златната кралица? – попита той.
Ярви се постара да говори бавно и спокойно, въпреки че сърцето му напираше да изскочи:
– Малкият й син.
Това ги стъписа за момент.
Него самия също, защото изведнъж осъзна, че можеше да си остане кухненският чирак Йорв и да отиде където си поиска. Да се помъкне след Рълф и да каже „Здравей“ на жена му. Да последва Нищо към каквато лудост го поведе изгубеният му разсъдък. Да отиде с Джоуд в Каталия и да пие от тази най-сладка вода на света или пък да открие чудесата на света в Първия сред градовете заедно със Сюмаел. Двамата с нея, заедно...
Само че сега вече нямаше връщане назад, за него имаше един път – към Черния трон. Освен този към Пос­ледната врата, разбира се.
– Името ми не е Йорв, казвам се Ярви. Аз съм законният крал на Гетланд.
Останалите замълчаха. Дори Нищо, сякаш забравил за меча, се извърна на камъка, на който седеше, и се вторачи в него с трескави очи.
– Това обяснява нескопосаното ти готвене – покашля се тихо Анкран.
– Ти не се шегуваш, нали? – попита Сюмаел.
Ярви удържа погледа й:
– Да ме чуваш да се смея?
– И какво, ако смея да попитам, прави законният нас­ледник на трона на Гетланд окован на греблото на някаква прогнила търговска галера?
Ярви се сгуши в елека от овча кожа и се загледа в пламъците, които придобиха очертанията на места и лица от миналото.
– Заради ръката ми или по-скоро заради липсата на ръка трябваше да се откажа от рожденото си право над престола и да се присъединя към Събора. Но тогава баща ми Утрик беше убит. Подмамен в капан от Гром-гил-Гром и пастора му, майка Скаер... или поне така ми казаха. Предвождах двайсет и седем кораба в нападение срещу него. Чичо ми Одем планира всичко. – Ярви усети гласи си да потреперва. – Включително това да ме убие и да заграби трона ми.
– Принц Ярви – каза замислено Анкран. – Малкият син на Утрик. Той имаше саката ръка. – Ярви я вдигна и Анкран потърка съсредоточено гърбицата на счупения се нос. – Когато последно спряхме в Торлби, се говореше, че е умрял.
– Избързали са малко със заключенията. Паднах от кулата на една крепост и майка Море ме изхвърли на брега, право в ръцете на Гром-гил-Горм. Излъгах, че съм кухненски чирак, той ми сложи нашийника и ме продаде на търговец на плът във Вулсгард.
– Същия, от когото те купихме с Триг – продължи Анкран и запрехвърля наум чутото като търговец, оглеждащ пръстен, чудещ се колко точно злато има в сплавта. – Защото ми каза, че можеш да гребеш.
Ярви вдигна рамене и прибра обратно саката ръка на топло под елека си:
– Както виждаш, далеч не е най-голямата лъжа, която съм изричал.
– Всеки си има тайни. – Джоуд изду бузи и въздъхна тежко. – Но тази е с доста над повечето.
– И доста по-опасна – намеси се Сюмаел и присви подозрително очи. – Защо изведнъж реши да се разприказваш?
Ярви се замисли за момент:
– Заслужавате да научите истината. Аз заслужавам да я кажа. А тя – да бъде казана.
Отново замълчаха. Джоуд продължи да втрива маста. Анкран и Сюмаел се спогледаха. Тогава Рълф пое дълбоко дъх и изпръхтя шумно с устни:
– Вярва ли някой на тия глупости?
– Аз вярвам. – Нищо се изправи. Очите му бяха облещени. Вдигна меча над главата си. – И сега аз давам клетва! – Той заби острието в огъня, от жарта се вдигнаха облаци искри и останалите се дръпнаха боязливо назад. – Слънчева и лунна клетва. Нека тя тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Няма да намеря покой, докато законният крал на Гетланд не седне отново на Черния трон!
Мълчанието на останалите се проточи. Никой не беше по-изненадан от самия Ярви.
– Понякога не ти ли се струва, че живееш в сън? – промърмори Рълф.
Джоуд въздъхна отново:
– Често.
– В кошмар – додаде Сюмаел.
Рано на следващата сутрин се озоваха на хребет, където ги посрещна гледка, излязла от сън. Или може би кош­мар. Вместо побелели хълмове видяха облаци пара, а в тях призрачните очертания на черни планини в далечината.
– Горещата земя – каза Анкран.
– Място, където огнени и ледени богове се изправят в битка един срещу друг – прошепна Нищо.
– Приятно място – каза Ярви – за бойно поле.
Между бялата и черната земя се простираше ивица зеленина. Вятърът поклащаше клони и листа, над тях се рееха ята разноцветни птици, а слънцето се оглеждаше във водата на потоци и езерца.
– Ивица пролет, отрязана от зимата – каза Сюмаел.
– Нямам му доверие на това място – обади се Нищо.
– На какво въобще имаш доверие? – каза Ярви.
Нищо вдигна острието пред себе си и оголи изпочупените си зъби:
– Само на това.
Докато вървяха надолу, никой не спомена разкритията от последната вечер. Сякаш още не бяха решили дали му вярват, нито какво следва оттук насетне, в случай че решеха да му повярват, и за това дотогава просто щяха да се преструват, че нищо не е станало, и ще се държат с него както обикновено.
Ярви нямаше възражения. И бездруго се чувстваше повече кухненски чирак, отколкото крал.
Снегът изтъня под протритите му ботуши, постепенно се разкашка и водата се просмука в кожата им, после отстъпи място на хлъзгава кал и накрая и тя изчезна. Земята беше покрита с петна зелен мъх и висока трева, а в нея Ярви видя диви цветя, чиито имена не му бяха познати. Нагазиха върху чакълестия бряг на езеро, от чиято млечнобяла вода се вдигаше пара. Едно чепато дърво разпростираше покрити с оранжеви листа клони над главите им.
– Последните няколко години, последните няколко дни най-вече се питам какво съм сторил, че да заслужа такова наказание – каза Джоуд. – Сега се чудя с какво съм заслужил такава награда.
– В живота не е важно какво си заслужил – обади се Рълф, – по-скоро какво можеш да сграбчиш, когато ти падне случай. Къде се дяна въдицата?
И възрастният воин седна на брега и започна да вади риба след риба толкова бързо, колкото успяваше да закача стръв на куката. Беше започнало отново да вали, но снежинките изчезваха в момента, в който докосваха топлата земя. Имаше сухо дърво за огън в изобилие и Анкран приготви същински рибен пир върху плоска каменна плоча.
Ярви се изтегна по гръб с ръце върху пълния си стомах и потопил изморените си от ходене боси крака в топлата вода, се замисли кога за последно беше така щастлив. Не при поредното срамно поражение в тренировъчния квад­рат, това със сигурност. Не докато се криеше от шамарите на баща си и изпепеляващия поглед на майка си, това също. Не дори край огнището на майка Гундринг. Повдигна глава и се загледа в лицата на другарите си по гребло. Ще липсва ли на някого, ако не се върне в Гетланд? Със сигурност неизпълнената клетва е за предпочитане пред нарушената...
– Можем просто да останем тук – промърмори той.
– Кой тогава ще поведе народа на Гетланд към светло бъдеше? – Устните на Сюмаел бяха извити в лукава усмивка.
– Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без мен. Вместо това мога да съм крал на това езерце, а ти – мой пастор.
– Майка Сюмаел?
– Винаги знаеш верния път. Може да ме водиш към по-малкото зло и всеобщото благо.
– Тези ги няма на никоя карта – изсумтя тя. – Отивам да пикая.
Ярви я изпрати с поглед, докато крачеше през високата трева.
– Имам чувството, че я харесваш – промърмори Анкран.
Ярви се сепна и извърна рязко глава към него:
– Ами... всички я харесваме.
– Разбира се – каза Джоуд нахилен до уши. – Без нея сме загубени. В буквалния смисъл.
– Но ти – изръмжа Рълф и притворил очи, се изтегна по гръб с ръце на тила. – Ти я харесваш.
Ярви размърда безмълвно устни, но не намери начин да отрече.
– Ръката ми е саката – промърмори гневно той. – Останалото си ми е наред.
Анкран се подсмихна:
– Мисля още, че тя също те харесва.
– Мен? С мен се държи по-сурово от всички ни!
– Именно. – Рълф също се усмихна, докато наместваше рамене на земята. – Ах, младост, помня какво е да си млад...
– Ярви? – Нищо стоеше изправен върху един камък до дървото и не даваше вид на човек, който го интересува кой кого харесва. Напрягаше очи в далечината, в посоката, от която бяха дошли. – Моите очи са стари, а твоите – млади. Това дим ли е?
Ярви беше почти доволен от предоставената му възможност да се измъкне от разговора, когато се покачи на камъка до Нищо и на свой ред напрегна очи на юг. Но задоволството му не трая дълго. Почти винаги ставаше така.
– Не съм сигурен – каза той. – Може би.
Почти сигурен беше. Макар и бледо, на фона на светлото небе имаше тъмно петно.
Сюмаел се присъедини към тях върху камъка и засенчи с длан очи. Противно на думите на Анкран, не даваше вид да харесва когото и да било.
– Идва от фермата на Шидвала.
– Може би са запалили клада – каза Рълф, но усмивката беше изчезнала от лицето му.
– Или може би я е запалила Шадикшарам – каза Нищо.
„Добрият пастор се надява на най-доброто, но винаги е подготвен за най-лошото.“
– Трябва да се изкачим нависоко – каза Ярви. – Да погледнем оттам дали някой ни следва.
Нищо сви устни и издуха внимателно някаква прашинка от лъскавото острие на меча:
– Знаеш, че е тя.
Тя беше.
Застанал на каменистия склон над езерото, Ярви се взираше през странното кръгло прозорче, което представляваше единият край на далекогледа на Сюмаел. Видя ситните черни прашинки върху белия фон. Движеха се. Надеждата го напусна с бързината на изтичащо от пробит мех вино. По отношение на държането на надежди открай време знаеше, че е пробит мех.
– Преброих две дузини – каза Сюмаел. – Бания, мис­ля, и част от моряците от „Южен вятър“. Водят кучета, имат шейни и повече от сигурно – добре въоръжени са.
– И идват да ни унищожат – промърмори Ярви.
– Или това, или много, ама много искат да ни догонят, за да ни пожелаят на добър път – каза Рълф.
Ярви свали далекогледа. Не можеше да повярва, че само преди час се бяха смели от сърце. На лицата на приятелите си видя отново до болка познатите тревожни изражения.
Освен на лицето на Нищо, естествено, той изглеждаше така ненормален както винаги.
– Колко далече са?
– По мои предположения, шестнайсет мили – отвърна Сюмаел.
Ярви вече се бе научил да приема предположенията й за факти.
– Колко ще им отнеме да ги изминат?
Устните й замърдаха, докато пресмяташе наум.
– Ако бързат с шейни, може да са тук утре сутрин.
– Значи ние по-добре да не сме – каза Анкран.
– Да. – Ярви отмести поглед от спокойното си идилично малко кралство нагоре към голия склон, покрит със сипеи и остри скали. – В горещата страна шейните им ще са безполезни.
Нищо се загледа смръщен във ведрото небе и се почеса по врата с пълни с чернилка нокти:
– Рано или късно стоманата ще е отговорът. Винаги е.
– В такъв случай нека е по-късно – каза Ярви и нарами една от торбите. – Сега бягаме.



Бяг

Тичаха с всички сили.
Или подтичваха. Или залитаха, хлъзгаха се и се препъваха по убийствения терен. Наоколо имаше само горещ камък, нито стръкче трева, нито птичка в небето – нажежен и пуст баща Земя, толкова безплоден и лишен от живот, колкото леденият преди него.
– Ветровете на съдбата ме довяват на все по-приятни места напоследък – отбеляза замислено Анкран, когато прехвърлиха следващия хребет и отвъд него ги посрещна поредната гледка на гол нагорещен камък и пара.
– Още ли ни следват? – попита Джоуд.
– Не е лесно да забележиш хора в такъв неравен терен. – Сюмаел обходи с далекогледа си безлюдната пустош зад тях, забулена в облаци воняща пара. – Особено такива, които биха предпочели да не бъдат забелязани.
– Може да са се отказали. – Ярви отправи мълчалива молитва за мъничко късмет към Той-който-обръща-зара. – Може би Шадикшарам не е успяла да накара бания да продължат след нас.
Сюмаел избърса пот и мърсотия от лицето си:
– Че кой не би дошъл тук?
– Не познавате Шадикшарам – каза Нищо. – Когато поиска, е много убедителна. Велик водач е.
– Не съм останал с подобни впечатления – каза Рълф.
– Не беше във Фулку, когато тя предвожда армадата на императрицата към победа.
– Но ти си бил, предполагам?
– Бих се на другата страна. Бях първенецът на краля на Алиюкс.
– Бил си кралски първенец? – сбърчи чело Джоуд.
От пръв поглед, Ярви също не би повярвал. От друга страна, беше виждал не един голям воин в тренировъчния квадрат, но нито един от тях нямаше уменията с меча на Нищо.
– Флагманът ни гореше. – Кокалчетата на юмруците на възрастния мъж побеляха върху дръжката на меча, когато спомените го връхлетяха. – Една дузина галери ни бяха закачили с куки и въжета. Палубата лъщеше хлъзгава от кръвта на падналите, гъмжеше от войници на императрицата. Тогава с Шадикшарам се бихме за пръв път. Аз бях изтощен от битката, ранен, непривикнал към клатенето на кораба. Тя се престори на слаба безпомощна жена и аз в гордостта си й повярвах. Тогава тя ми пусна кръв. Станах неин роб. Вторият път, когато се бихме, аз бях изнемощял от глад. Тя имаше стомана в ръката, силни и здрави мъже зад гърба си, а аз бях сам, само с нож за ядене. Тя отново ми пусна кръв, но в гордостта си ме остави жив. – Устните му се изкривиха в обичайната налудничава усмивка и от тях пръсна слюнка, когато излая: – Сега ще се срещнем за трети път, нямам повече гордост да ме тегли назад, теренът ще е по мой избор и този път тя ще лее кръв. Да, Шадикшарам!
Той вдигна меча над главата си и пресипналият му глас прокънтя в каменистата долина:
– Денят дойде! Часът настъпи! Време за разплата!
– Не може ли това време да почака, докато аз не се прибера в Торлби? – попита Ярви.
С мрачно изражение на лицето Сюмаел пристегна колана си:
– Да се размърдаме.
– Че какво правихме досега?
– Туткахме се.
– Какъв е планът ти? – попит Рълф.
– Да те убия и да им оставя трупа ти като жертвоприношение за мир.
– Не мисля, че тя е минала целия този път за мир, ти как мислиш?
– За беда, не. – Сюмаел стисна зъби. – Планът ми е да стигнем Ванстерланд преди тях.
Тя хукна надолу по склона, събаряйки под краката си камъни и пясък от сипея.
Жегата и парата се оказах толкова мъчително предизвикателство, колкото студът и ледът преди тях. Снегът продължаваше да се сипе, но ставаше все по-горещо. Свалиха една по една така ревностно кътаните дрехи и накрая бъхтеха полуголи, плувнали в пот и покрити с прахоляк, като току-що излезли от мината копачи. Жаждата измести глада. Анкран делеше мътната миризлива вода от двете им бутилки по-пестеливо и от дажбите на „Южен вятър“.
И преди имаше страх. Ярви не помнеше времето, когато той не дишаше постоянно във врата му. Но поне беше далечен бавен страх от студ, глад и изнемога. Този беше от друг вид, зъл, остър като шип. Страх от наточената стомана, от острите зъби на кучетата на бания и още по-острата жажда за мъст на стопанката им.
Тичаха, докато не стана толкова тъмно, че Ярви едва виждаше края на сакатата си ръка. Баща Луна и звездите му бяха скрити от парата. Намериха кухина в скалите и пропълзяха изнемощели в нея. Никой не продума и дума. Ярви се унесе в някакво жалко подобие на сън, от който се сепна при първите лъчи на зората, сякаш само минута, след като беше заспал. Болеше го навсякъде, но хукна отново с остатъците от кошмарите си, все още живи в главата му.
Да продължат напред, за друго не мислеха. Светът се смали до разстоянието гола скала от петите на последния в колоната до преследвачите им, разстояние, което непрекъснато се свиваше. За известно време Рълф влачеше зад тях две овчи кожи, вързани за въже – стар бракониерски номер, с който се надяваше да заблуди кучетата. Кучетата не се хванаха. Скоро всичките бяха насинени, надрани, ожулени до кръв от десетките падания по острата скала, но с една саката ръка Ярви беше по-зле от останалите. Въпреки това всеки път, когато паднеше, Анкран беше до него и здравата му сигурна ръка го вдигаше на крака, избутваше го отново напред.
– Благодаря – каза му Ярви след не помнеше кое поред падане.
– Ще имаш възможността да ми се отблагодариш – отвърна Анкран. – В Торлби, ако не преди това.
Продължиха отново, притиснати от неловко мълчание.
– Съжалявам – не издържа Ярви.
– Че непрекъснато падаш ли?
– За това, което направих на „Южен вятър“. Че казах на Шадикшарам...
Споменът от звука, с който дъното на бутилката се стовари в главата на Анкран, го накара да потрепери. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, като си припомни хрущенето на носа му под ботуша на капитана.
Анкран направи на свой ред гримаса и върхът на езика му се подаде от дупката, оставена от избитите му зъби:
– Това, което най-много мразя от живота си на този кораб, не е нещо, което някой е направил на мен, а това, което бях принуден да направя аз. Не. Какво избрах да направя. – Той спря и когато Ярви спря зад него, се извърна и го погледна право в очите. – Някога се мислех за добър човек.
– Някога те мислех за негодник. – Ярви постави ръка на рамото му. – Сега започвам да се съмнявам.
– Може да се разнежвате за скритото си благородство колкото си искате, но когато сме в безопасност – викна им от върха на една скала Сюмаел, сочейки към нещо в забулената от пара сивота. – Сега трябва да обърнем на юг. Ако стигнем реката преди тях, ще трябва да измислим начин да я прекосим. С пара и камък няма да направим сал.
– А ще стигнем ли реката, преди да сме умрели от жажда? – попита Рълф, изсмуквайки последните капки от едната бутилка, после взе да наднича в гърлото й, обнадежден от възможността някоя да се спотайва там.
– Жажда – прихна развеселен Нищо. – Копията на бания в гърба ти, от това трябва да се тревожиш.
Заслизаха по безкраен сипей, прескачаха от една голяма колкото къща канара на друга, спускаха се по високи като водопади камари натрошена черна скала. Прекосиха долини, на дъното на които камъкът не можеше да се пипне от горещина. Задушливата пара свистеше от зейналите в скалите като дяволски усти пукнатини. В малките езерца между тях водата бълбукаше и беше покрита с разноцветни мазни петна. Тръгнаха нагоре. Катереха се, а съборените камъни политаха надолу и чаткаха в бездънната пропаст под краката им. Драпаха, вкопчваха изранени до кръв пръсти, сакатата ръка на Ярви търсеше отчаяно пукнатини в скалата и когато най-после стигнаха хребета и погледнаха назад...
Видяха през далекогледа на Сюмаел познатите черни прашинки, които продължаваха да ги следват, по-близо отпреди.
– Нямат ли умора? – попита Джоуд, докато бършеше потта от лицето си. – Ще спрат ли някога?
Нищо се усмихна:
– Ще спрат, когато паднат мъртви.
– Или когато ние паднем мъртви – каза Ярви.



По течението

Чуха реката, преди да я видят. Тихият й шепот откъм дърветата вдъхна живот в съсипаните им крака и надежда в пронизаното от тревоги сърце на Ярви. Шепотът премина в ръмжене, а когато най-пос­ле изскочиха между дърветата – мърляви, потни, покрити от глава до пети в прахоляк, – в мощен рев. Рълф се просна по корем на чакълестия бряг и започна да лочи като куче. Останалите не се забавиха да го последват.
След като утоли изпепеляващата жажда от тежкото препускане, Ярви седна и се загледа в отсрещния бряг на реката, към дърветата, така еднакви с тези наоколо и същевременно така различни.
– Ванстерланд – промърмори той. – Слава на боговете!
– Ще им благодариш, когато я прекосим – обади се Рълф. Лицето му беше черно от прахоляк, с изключение на светъл кръг около устата и брадата под нея. – Това не е дружелюбна към мореплавателя вода.
Ярви беше на същото мнение. Първоначалното му облекчение бързо се смени с нова тревога, когато осъз­на колко широка бе Рангхелд, когато огледа високия отсрещен бряг – два пъти по-далеч от стрела разстояние – и видя колко беше придошла водата от топящия се сняг от горещата страна зад гърбовете им. По черната повърхност бели петна пяна загатваха за бързеи, за водовъртежи, за скрити отдолу скали – по-смъртоносни от предателски нож в гърба.
– Можем ли да построим сал, с който да прекосим всичко това? – промърмори той.
– Баща ми беше най-известният корабостроител на Първия сред градовете – отвърна Сюмаел и заоглежда дърветата наоколо. – С един поглед избираше най-доб­рото дърво за кил от цяла гора.
– Съмнявам се, че ще имаме време за статуя на носа – каза Ярви.
– Може теб да вържем отпред вместо статуя – намеси се Анкран.
– Шест тънки ствола един до друг и един дебел, разцепен на две и вързан на кръст отгоре. – Тя изтича до един от боровете и прокара ръка по кората. – Този нап­ример върши работа. Джоуд, подпирай отстрани, аз ще сека.
– Аз ще се оглеждам за старата ни господарка и приятелите й. – Рълф свали лъка от гърба си и тръгна през гората в посоката, откъдето бяха дошли. – Колко далеч след нас са, как мислиш?
– Два часа път, ако сме късметлии, а ние по принцип не сме. – Сюмаел извади брадвичката си. – Ярви, донеси въжето, после намери нещо, което да става за гребло. Нищо, като отсечем дърво, започваш да кастриш клоните.
Нищо стисна меча в прегръдките си:
– Това не е трион. Мечът ми трябва да е остър, когато Шадикшарам дойде.
– Надявам се да сме далеч оттук, когато дойде – намеси се Ярви.
Усещаше стомаха си натежал от изпитата вода, когато клекна и затършува из торбите.
Анкран протегна ръка:
– Ако ти няма да го използваш, дай на мен...
По-бързо, отколкото Ярви си представяше, че е възможно, върхът на острието докосна наболата с брада шия на Анкран.
– Опитай да го вземеш, отговорнико за склада, и ще го получиш с върха напред – прошепна Нищо.
– Нямаме време – изсъска през зъби Сюмаел и около главата й полетяха трески, когато започна да сече първото дърво с къси бързи удари. – Ако щеш, използвай меча, ако щеш, ги троши със задника си, но окастри прок­летите клони. И оставяй тук-там някой, за да има за какво да се държим.
Скоро дясната ръка на Ярви беше почерняла от мръсотия и цялата накълцана от влаченето на дърво. Китката на лявата, която подпъхваше под него беше набита с трески. Мечът на Нищо беше оплескан със смола, ситните къси къдрици на Джоуд бяха пълни със стърготини, дланта на Сюмаел беше почервеняла от кръв, но тя не спираше да сече.
Плувнали в пот, кряскаха гневно, зъбеха се един на друг. Не знаеха колко остава, докато кучетата на бания не оголеха зъбите си насреща им, но подозираха, че няма да е много.
Джоуд повдигаше стволовете и вените на шията му изскачаха от напрежение, Сюмаел ловко и бързо като шивач с игла оплиташе въжето около тях, а Нищо го пристягаше. През това време Ярви стоеше отстрани, подскачаше при всеки шум от гората и за кой ли път му се искаше да има две здрави ръце.
Предвид инструментите и времето, с които разполагаха, салът се оказа завидно постижение. Предвид силното течение, през което щяха да плават на него, беше пълен провал – няколко грубо накълцани, целите в трески парчета дърво, омотани в рошаво вълнено въже, с три гребла: лопатата от плешка на лос, щита на Джоуд и един клон, намерен от Ярви в гората, с що-годе формата на лъжица в единия край.
Прегърнал меча, Нищо даде глас на тревожните мис­ли на Ярви:
– Този сал върху тази вода нещо не ми харесва.
Жилите по шията на Сюмаел изскочиха, докато пристягаше за последно възлите на въжето.
– Всичко, което се иска от него, е да плава.
– Че ще плава, ще плава, ама ние дали ще сме още отгоре му?
– Зависи от това колко здраво се държиш.
– Да видим какво ще кажеш, като стане на парчета и реката ги отнесе чак до морето.
– Предполагам, ще съм млъкнала завинаги, но докато се давя, ще ме крепи мисълта за това, че Шадикшарам вече ще те е убила тук, на проклетия бряг. – Сюмаел повдигна вежда. – Или предпочиташ да тръгнеш с нас?
Нищо ги изгледа навъсено, после гората, претегли меча в ръка, изруга под нос и застана между Джоуд и Ярви. Започнаха да бутат и салът застърга бавно по чакъла към водата. Нещо изскочи от гората и в паниката си Ярви се подхлъзна в калта.
– Идват! – Очите на Анкран бяха облещени от ужас.
– Къде е Рълф? – извика Ярви.
– Идва зад мен! Това ли е?
– Не, това го направихме на шега – изсъска му Сюмаел. – Бойната галера с деветдесет гребла я скрихме зад ей онова дърво.
– Просто питам.
– Спри да питаш и помогни да вкараме проклетата гад във водата!
Анкран се хвърли с цялата си тежест върху сала и скоро той се плъзна от края на чакъла във водата. Сюмаел се покатери отгоре му, единият й ритащ във въздуха крак улучи Ярви право в устата и той си прехапа езика. Беше до кръста в реката, когато му се стори, че чу викове. Нищо се беше качил вече върху сала, сграбчи китката му, издърпа го рязко от водата и го просна върху дърветата, при което един от стърчащите клони се вряза в гърдите му. Анкран сграбчи една по една торбите от брега и ги хвърли върху сала.
– Богове!
Рълф излетя от гората, пуфтеше издул бузи при всеки скок. Ярви забеляза дрипави силуети между дърветата, чу дивашки крясъци на непознат език. Също и кучешки лай.
– Тичай, стар глупако! – изкрещя пронизително.
Рълф се втурна надолу по чакъла, нагази в реката, двамата с Анкран го издърпаха върху сала, а Нищо и Джоуд започнаха да гребат като обезумели.
Въпреки усилията им салът просто започна да се върти бавно.
– Насочете го по течението! – кресна Сюмаел, когато то ги пое и понесе надолу по реката.
– Опитвам се! – изръмжа Джоуд, докато гребеше с всички сили с щита си и окъпваше всички с пръски вода.
– Постарай се повече! Да ти се намират наоколо свестни гребци?
– Да ти се намират наоколо свестни гребла?
– Затваряйте си устите и гребете! – кресна им Ярви.
Водата плискаше върху сала и обливаше краката му до глезените. От гората изскочиха кучета, огромни кучета – сториха му се големи колкото овце, – озъбени, с разпенени муцуни, прекосиха с лай и огромни скокове чакъла и спряха до водата.
Появиха се хора. Ярви не можа да каже колко, когато ги зърна през рамо – просто фигури между дърветата, други вече коленичили на брега, тук-там извивката на лък.
– Долу! – изкрещя Джоуд, скочи към задния край на сала и приклекна зад щита.
Ярви чу бръмченето на тетивите и видя издигащите се в небето тънки черни трески. Приклекна втрещен, не можеше да откъсне очи от тях. Стори му се цяла вечност, докато започнаха да падат с тихо като шепот свистене. Първата пльосна в реката на няколко крачки от сала. Две изчаткаха глухо в щита на Джоуд. Четвъртата се вкопа в дървото и затрептя до коляното на Ярви. Една педя встрани и щеше да е в бедрото му. Замига стъписан със зяпнала уста.
Толкова е разстоянието от едната страна на Последната врата до другата.
Усети ръката на Нищо да го сграбчва за яката и да го повлича към края на сала.
– Греби!
Още хора наизскачаха от гората. Може би бяха двайсетина, може би повече.
– Благодаря за стрелите! – извика към брега Рълф.
Един от стрелците стреля отново, но салът вече беше подет от бързото течение и стрелата падна далеч зад него. Една от фигурите на брега стоеше с ръце на кръс­та и гледаше след тях. Висока фигура, с извит меч на кръста и на Ярви му се стори, че видя проблясването на кристал на висящия й колан.
– Шадикшарам – промърмори Нищо.
През цялото време е бил прав. Тя беше изминала целия този път. И въпреки че Ярви не я чу да казва каквото и да било, въпреки че оттук не можеше да види лицето й, знаеше, че на него е изписана решителност, че няма да се откаже.
Никога.



Само дявол

Може и да бяха избегнали битката с Шадикшарам, но съвсем скоро реката се доказа като свиреп противник, на който дори Нищо не се бе надявал. Облива ги с ледените си пръски, намокри ги до кости и тях, и багажа им, накара сала да подскача и да се мята като необязден кон. Камъните й блъскаха сала отдолу, надвисналите над водата клони ги шибаха през лицата, един закачи качулката на Анкран и ако Ярви не се беше вкопчил в последния момент в рамото му, сигурно щеше да го свали във водата.
Бреговете станаха по-високи и стръмни, сближиха се и накрая салът им се понесе стремително в дълбока клисура между надвиснали отгоре им зъбери. Течението беше толкова силно, че водата пръскаше на фонтани през пролуките между дънерите, а салът се въртеше като листо по водата въпреки усилията на Джоуд, който вместо за гребло, сега използваше надупчения си със стрели щит като рул. Въжетата бяха подгизнали, реката ги опъваше, разхлабваше възлите им и скоро салът започна да се огъва под напорите на течението.
Ярви вече не чуваше изкрещените заповеди на Сюмаел от мощния рев на водата, отказа се от всякакви заб­луди, че има някакво влияние върху развоя на събитията, вкопчи се с всички сили в един от стърчащите клони и затвори очи. И двете му ръце изгаряха от усилието, ту проклинаше боговете, че го бяха качили на този сал, ту ги молеше да му позволят да слезе от него жив. Усети рязко завъртане, после салът се килна на една страна под коленете му и той стисна очи и зачака края.
Като по чудо водата се успокои.
Ярви отвори леко едно око. Останалите бяха на колене, сгушени в средата на поклащащия се, въртящ се на място сал, вкопчени в неокастрените клони и един в друг, подгизнали до кости, треперещи от студената вода, плискаща в краката им.
Задъхана, със залепнала за лицето мокра коса, Сюмаел го гледаше втренчено.
– Мамка му – прошепна тя.
Ярви успя само да кимне бавно. Коства му неимоверно усилие да разтвори изтръпнали пръсти от клона, за който се държеше.
– Живи сме – изграчи Рълф. – Живи ли сме?
– Ако знаех – промърмори Анкран – що за река ще е това... щях да си пробвам късмета... с кучетата.
Ярви се осмели да надигне глава и надникна над кръга от измъчени лица. Реката се беше разширила и забавила. Всъщност напред ставаше още по-широка, а по повърхността й нямаше и вълничка – дърветата по двата бряга се оглеждаха в гладката й като огледало повърхност.
Отдясно, плосък и примамлив, се простираше широк каменист плаж, осеян с изхвърлени от водата парчета дърво.
– Почвайте да гребете – каза Сюмаел.
Спуснаха се един по един от разпадащия се сал, изтег­лиха го с общи усилия на плажа, свалиха прогизналите торби с вещите си и след няколко мъчителни крачки се натръшкаха безмълвно на чакъла при останалия довлечен от реката боклук. Нямаха сили да се радват на избавлението си, освен ако лежането по гръб и запъхтяното дишане не се брояха за празнуване.
– Смъртта чака всички ни – каза Нищо. – Но прибира първо мързеливите. – По някакво чудо все още стоеше на крака и гледаше намръщен нагоре по течението за следа от преследвачите им. – Ще тръгнат след нас.
Рълф се надигна на лакти:
– Защо, по дяволите, им е да го правят?
– Защото това е просто река. Това, че някакви хора наричат тази й страна Ванстерланд, не значи нищо за бания. Със сигурност няма да значи нищо и за Шадикшарам. Сега те са сплотени около преследването ни колкото ние около бягството си. Ще построят свои салове и ще тръгнат след нас, реката ще е прекалено бърза, за да спрат, точно както беше за нас. Докато не стигнат тук. – Нищо се усмихна. Ярви вече беше свикнал да се тревожи, когато Нищо се усмихваше. – Ще слязат на брега, уморени, мокри, оглупели, точно като нас сега, и тогава ние ще ги връхлетим.
– Ще ги връхлетим? – попита Ярви.
– Ние шестимата? – добави Анкран.
– Срещу тях, двайсетимата? – промърмори Джоуд.
– С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? – каза Рълф.
– Точно така! – Усмивката на Нищо се разтегна. – Двамата с теб мислим еднакво!
– Никой – надигна се още малко на лакти Рълф – никога не мисли еднакво с теб.
– Страх те е.
Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:
– С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.
– Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.
– Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.
– Имайте милост, само не отново! – кресна Ярви и се изправи.
Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.
– Ако ще се бием – каза той, – ще ни трябва по-добро място от това тук.
– И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?
Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.
Ярви огледа дърветата. Наистина къде?
– Там? – Анкран сочеше към висока склала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.
– Какво е това място? – попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.
Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.
– Елфическа руина – отвърна Ярви.
– Богове – промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.
– Не се тревожи. – Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. – Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.
– Няма ги от хиляди години. – Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения й връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. – От Разкъсването на бог.
Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете й дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.
– Харесва ми – обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.
– Допреди малко беше за оставане на брега – каза Рълф.
– Бях, но това е по-силно място.
– На мен щеше да ми хареса повече с дебели порти на входа.
– Портите просто отлагат неизбежното. – Нищо доп­ря върховете на мърлявия си палец и показалец и надзърна през кръга им към празната арка на входа. – Този приветстващ с добре дошли вход ще ги погуби. Ще ги стисне в гърлото си натясно, където броят им няма да означава нищо. Тук имаме шанс за победа!
– Значи предишният ти план е бил сигурна смърт? – погледна го Ярви.
Нищо се усмихна широко:
– Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят.
– Бива те в повдигането на духа – промърмори Сюмаел.
– Превъзхождат ни четири към едно, а повечето от нас не са бойци! – В облещените очи на Анкран се четеше отчаяние. – Не мога да умра тук! Семейството ми...
– Имай малко повече вяра, пазителю на склада! – Нищо преметна ръка през врата му, другата през врата на Ярви и ги стисна в изненадващо силна прегръдка. – Ако не в себе си, в останалите. Сега ние сме твоето семейство!
Ако беше възможно, думите му вдъхнаха на Ярви по-малко увереност от тези на Шадикшарам, когато на „Южен вятър“ каза същото. Анкран го зяпна стъписан, но Ярви не можеше да направи нищо, освен на свой ред да зяпне него.
– Така или иначе, оттук вече изход няма и това е добре. Хората се бият по-свирепо, когато са в безизходица. – Нищо стисна за последно раменете им и ги пусна, после скочи на една паднала колона и насочи меч към арката на входа. – Ето там ще застана аз и ще поема острието на атаката им. Кучетата им няма как да са минали реката. Рълф, ти ще се качиш на тази кула с лъка си.
Рълф погледна разрушената кула, после един по един останалите, изду бузи и изпусна тежка въздишка:
– Да си призная, тъжна работа е това героичната смърт, но аз съм воин, а в този занаят човек рано или късно си отива.
Нищо се изсмя и дрезгавият му остър смях накъса тишината.
– Мен ако питаш, и двамата с теб сме изкарали повече отколкото заслужаваме! Бяхме заедно в битката срещу сняг и глад, пара и жажда, заедно ще сме и в тази. Тук! Сега!
Трудно можеше да си представи човек, че този мъж – гордо изправен със стомана в ръка, с пригладена назад чорлава коса и святкащ поглед – е същият окаян просяк, когото Ярви толкова пъти беше прескачал на палубата на „Южен вятър“. Сега изглеждаше точно като кралски първенец, човек, чийто повелителен тон не оставяше място за съмнение и неподчинение, чиято умопомрачена самоувереност успяваше да вдъхне кураж на околните, дори на Ярви.
– Джоуд, вземи щита си – продължи Нищо. – Сюмаел, ти – брадвичката си, и двамата заставате отляво. Това е по-слабият ни фланг. Не оставяйте никой да ми излезе отстрани. Дръжте ги там, където аз и мечът ми ще ги срещнем очи в очи. Анкран, ти и Ярви заставате отдясно. Тази лопата ще свърши работа като сопа: ако замахнеш както трябва, всичко става за убиване. Дай на Ярви ножа, така и така има само една ръка. Една ръка, но кралска кръв в жилите!
– И това как да я запазя там ме притеснява най-много – промърмори под нос Ярви.
– Двамата с теб, значи. – Анкран му подаде ножа.
Нямаше гард над дръжката, нямаше и кой знае каква дръжка – просто две парчета дърво, стегнати с кожен ремък около позеленяващо откъм тъпата страна острие. Острата поне бе що-годе добре наточена.
– Двамата с теб – отвърна Ярви, докато го поемаше от ръката му, после го стисна здраво.
Ако тогава, когато за пръв път видя Анкран във вонящата изба на търговеца на роби във Вулсгард, някой му беше казал, че един ден ще се бие рамо до рамо с него, нямаше да му повярва. Сега въпреки страха си беше горд да го направи.
– С добър кървав край от това пътешествие ще излезе хубава песен, мисля аз. – Нищо протегна свободната си ръка към арката на входа, откъдето скоро щяха да нах­луят Шадикшарам и нейните бания, разпери пръсти и на лицето му се изписа свирепо изражение. – Група смели съратници, придружаващи законния крал на Гетланд по пътя към откраднатия му престол! Рамо до рамо в последен отпор сред елфически руини от далечното минало! Да знаете обаче, в добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.
– Този е проклет дявол – промърмори Сюмаел и слепоочията й заиграха, когато стисна зъби, намести пръс­ти около дръжката на брадвичката и я претегли в ръка.
– Когато си в ада – промърмори Ярви, – само дявол може да те упъти към изхода.



Последен отпор

– Идват! – Гласът на Рълф разцепи тишината и Ярви усети стомаха си да се свлича в задника му.
– Колко са? – викна въодушевено Нищо.
Рълф не отговори.
– Двайсетина! – викна накрая.
– Богове – прошепна Анкран и прехапа устна.
До момента бяха таили надежда, че поне част са се отказали или издавили в реката, но както обикновено ставаше с надеждите на Ярви, тази също увехна, преди да даде плод.
– Колкото повече, толкова повече слава! – извика Нищо.
Явно колкото по-тежко ставаше положението им, толкова повече се радваше. Но оттук насетне всички мис­ли за безславно избавление трябваше да бъдат забравени, изборът, ако въобще имаха такъв, беше направен.
Край на бягането, дотук с надлъгването с врага.
През последните няколко минути Ярви сигурно бе прошепнал една дузина молитви към всеки бог, за когото се сети – и върховен, и малък, който можеше да е от някаква полза. Но сега реши да отправи още една, пос­ледна молитва. Може и да бе докоснат от баща Мир, но тази той отправи към майка Война. Да бди над приятелите му, другарите му по гребло, семейството му. Защото всеки от тях посвоему заслужаваше да бъде спасен днес.
А също да донесе червен ден на враговете им. Защото майка Война обича в молитвите към нея да има кръв, всеки го знае.
– Бий се или умри – промълви Анкран, подаде на Ярви ръка и той я стисна в своята, пък макар и безполезна.
Погледнаха се един друг в очите, той и човекът, когото някога така ненавиждаше, когото изхитри, видя бит, а после вървя рамо до рамо и постепенно опозна и разбра.
– Ако днес не ме застигне слава, а... онова, другото – каза Анкран, – ще намериш ли начин да помогнеш на семейството ми?
Ярви кимна:
– Заклевам се, че ще го направя. – Каква разлика дали една или две клетви ще пристъпи? В края на краищата човек може да бъде проклет само веднъж. – А ако аз получа другото... – Замисли се. Щеше да е малко прекалено да поиска от Анкран да убие чичо му. Сви рамене. – Да пророниш някоя и друга сълза за мен, а?
Анкран се усмихна. Беззъба усмивка, с треперещи устни, но в момента и само толкова беше нечуван, достоен за възхищение подвиг.
– Водите на майка Море ще се надигнат от сълзите ми – отвърна той.
Тишината се проточи, накъсвана само от болезненото думкане на сърцето в гърдите на Ярви.
– Ами ако и двамата умрем? – прошепна той.
– Ебдел Арик Шадикшарам! – чу се гласът на Нищо вместо отговор. – Добре дошла в приемната ми зала!
– Която също като теб е видяла по-добри дни – чу се нейният глас.
Ярви притисна лице към стената и надзърна през една пукнатина към арката на входа.
– И двамата сме по-малко, отколкото бяхме – провик­на се Нищо. – Ти някога беше адмирал. После капитан. А сега...
– Сега съм нищо, точно като теб. – Ярви я видя. Стоеше в сянката под арката и надзърташе предпазливо. Опитваше се да види какво и кой беше вътре. – Празна кана. Счупен съд с изтекли от него мечти и надежди.
Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се сви от страх зад древния елфически камък.
– Съчувствам ти – отвърна Нищо. – Знам, боли да изгубиш всичко. Никой не знае това по-добре от мен.
– И какво, мислиш, струва съчувствието на нищо за нищо?
– Нищо – засмя се Нищо.
– Кой е с теб там вътре? Малката лъжлива кучка, която висеше по мачтите ми? Подмолният червей с ряпа вместо ръка?
– Аз имам по-високо мнение за тях от теб, но не. Те продължиха напред. Сам съм.
Шадикшарам прихна развеселена и когато се подаде напред в арката, Ярви видя проблясването на стомана в сянката.
– Не, не си. Но скоро ще бъдеш. – Ярви погледна към кулата, видя извивката на опънатия лък на Рълф. Но Шадикшарам беше прекалено хитра, за да му предостави лесна мишена. – Прекалено милостива съм! Това винаги ми е било голям недостатък. Трябваше да те убия още преди години.
– Може да опиташ днес. Два пъти досега се срещахме в битка, но този път аз...
– Тия ги разправяй на кучетата ми. – Шадикшарам изсвири пронизително с уста.
През арката влетяха хора. Или по-скоро същества, които наподобяваха хора. Бания. Дивашки опърпани силуети, тук-там бяло лице и отворена за крясък уста. Оголени лъщящи зъби, оръжия от излъскан камък, моржови бивни и челюсти на кит. Пищяха, кряскаха, лаеха и виеха – животински звуци, дяволски звуци. Сякаш арката на входа беше станала портата на ада и онова, което го обитаваше, бе избълвало навън съдържанието на стомаха си.
Първата фигура се строполи с хъркане и стрелата на Рълф в гърдите, но останалите хукнаха напред и Ярви се дръпна като опарен от пукнатината в стената. Нуждата да побегне изглеждаше непобедима, но тогава усети ръката на Анкран на рамото си и остана. Тресеше се като лист, дъхът му излизаше под формата на дрезгаво скимтене.
Но остана.
Чуха се писъци. И трясъци, звън на стомана, яростни викове, викове от болка, още по-ужасяващи, заради това че не виждаше от кого и защо бяха нададени. Пищенето на бания преобладаваше, но по-ужасяващият звук бе от гласа на Нищо. Стържещ стон, шептяща въздишка, гърлено ръмжене. Дрезгав последен дъх.
Възможно ли бе това да е смях?
– Да помагаме? – прошепна Ярви, въпреки че се съмняваше, че ще съумее да помести сякаш пусналите корени в земята си крака.
– Той каза да чакаме. – Изкривеното лице на Анкран беше бяло като платно. – Да чакаме ли?
Ярви се извърна към него и точно в този момент видя през рамото му фигурата, която се спусна от стената зад гърба му.
Беше по-скоро момче отколкото мъж, не по-възрастен от Ярви. Един от моряците на „Южен вятър“. Беше го виждал толкова много пъти от такелажа да се смее, но така и не бе научил името му. Сега беше малко късно за запознанства.
– Там – изграчи Ярви и Анкран се обърна точно когато втората фигура се прехвърли през стената. Друг от моряците на кораба, по-едър, брадат, в ръката си държеше боздуган с масивна топка на края, от която стърчаха стоманени шипове. Ярви усети, че не може да отмести очи от ужасяващото оръжие, а мислите му се въртяха единствено около това какво става с главата на човек, когато бъде ударен както трябва с него. Сякаш прочел мислите му, мъжът се усмихна, после скочи върху Анкран и двамата се затъркаляха по земята, ръмжащи, озъбени, оплели ръце и крака.
Ярви знаеше, че има дълг за изплащане, че трябва да се притече на помощ на приятеля си, на единствения рамо до рамо с него в битката, но вместо това се обърна към момчето точно като танцьорите по време на есенните забави в хамбарите, които избираха място в редицата срещу онзи, който най-много им подхождаше като партньор.
И също като танцьори двамата запристъпяха в кръг, с протегнати напред ножове, ръчкаха от време на време във въздуха, сякаш го пробваха на твърдост. Обикаляха ли, обикаляха, забравили в нуждата си да оцелеят още миг-два Анкран и противника му, които продължаваха да се търкалят по земята, вкопчени в борба на живот и смърт. Зад мръсотията и свирепата озъбена физиономия изглеждаше уплашено това момче. Почти толкова, колкото и Ярви. Обикаляха ли, обикаляха, а погледите им се стрелкаха от лъскавото острие на ножа в ръката на другия към...
Момчето скочи напред, замахна с ножа си и Ярви отскочи назад. Петата му се закачи в някакъв корен, но той успя да остане на крака. Момчето нападна отново, но той се изплъзна встрани от острието му, замахна към него и пропусна, а момчето се запрепъва към стената.
Възможно ли бе наистина всичко да се свеждаше до това един от двама им да убие другия? Да сложи край на всичко, което е, което някога е бил или някога ще бъде?
Така изглеждаше. И Ярви не виждаше откъде щеше да дойде славата.
Момчето го връхлетя отново и той видя острието на ножа му да проблясва, уловено от лъч светлина. По чиста случайност, инстинкт, може би останал от тренировъчния квадрат, успя да го парира със своето. Зяпна изумен, а двете остриета застъргаха едно в друго. В следващия момент момчето го блъсна с рамо и го залепи с гръб за стената.
Озъбените им физиономии се озоваха една до друга, толкова близо, че да види черните пори по носа на момчето, тънките червени нишки по облещените му очи, толкова близо, че ако изплезеше език, щеше да го докосне. Двете остриета изстъргаха отново и Ярви усети пареща болка по опакото на ръката си, почувства острия връх на ножа в корема си, хлад през дрехите.
– Не – прошепна. – Моля.
Изведнъж нещо го жегна по бузата и натискът изчезна. Момчето залитна заднешком, вдигна трепереща ръка към шията си и там Ярви видя да стърчи стрела. От единия й край, насочения към Ярви, покапа кръв, а от другия бликна черна струйка и се стече в яката на ризата му. Зачервеното лице на момчето потрепери, докато се свличаше на колене.
През една дълбока вдлъбнатина в горния край на разрушената стена зад гърба си Ярви видя Рълф на върха на кулата – беше коленичил и тъкмо запъваше нова стрела в тетивата. Лицето на момчето придоби морави оттенъци, от отворената му уста – проклинаше Ярви, молеше го за помощ или призоваваше боговете за милост – излизаше само гъгнене, после бликна кръв.
– Съжалявам – прошепна Ярви.
– Ще съжаляваш и още как.
На няколко крачки встрани, под срутена арка, стоеше Шадикшарам.
– Мислех те за умно момче – продължи тя. – Но се оказа едно голямо разочарование.
Някога хубавите й дрехи бяха покрити с корички засъхнала кал, косата й се спускаше пред лицето на сплъстени фъндъци – от иглите нямаше и следа, – през които едното й хлътнало сред черни сенки око се взираше трескаво в него. Дългото извито острие на меча й обаче лъщеше чисто и смъртоносно.
– Поредното в безкрайната върволица от разочарования. – Тя ритна умиращото момче и когато то падна по гръб, прескочи приритващите му крака. Закрачи невъзмутимо, наперено и не бързаше за никъде. Точно както някога по палубата на „Южен вятър“. – Но мисля, че сама съм си виновна.
Ярви отстъпи, приклекнал, задъхан, очите му се стрелкаха насам-натам в търсене на изход от руините, но такъв не откриха.
Трябваше да се бие с нея.
– Сърцето ми е прекалено добро за този жесток свят, в който живеем. – Погледът й се стрелна към вдлъбнатината в стената, откъдето бе дошла стрелата на Рълф и тя се шмугна ловко под нея. – Това открай време ми е голям недостатък.
Ярви се запрепъва припряно заднешком през осеяния с отломки под. Дръжката на ножа се хлъзгаше в потната му длан. Чуваше виковете, шумовете от битката. Останалите бяха заети със собствените си последни стъпки към Последната врата. Хвърли бърз поглед през рамо към мястото, където разрушената елфическа скала свършваше на ръба, към тънките фиданки, поникнали от него и разпрострели листа над празното пространство над реката.
– Не мога да опиша с думи колко се радвам, че ми се отдава възможност да се сбогувам с теб. – Шадикшарам се усмихна. – Сбогом.
Безсъмнено беше много по-добре въоръжена от него. А също по-висока и по-силна, с много повече умения и опит от него в това. Не на последно място – имаше значително предимство откъм брой годни за бой ръце. И въпреки претенциите й Ярви не виждаше как това нейно добро сърце щеше да я спре.
„Винаги има начин“, казваше майка му, но как можеше да победи Шадикшарам в бой? Той, човекът, който нямаше и една победа от стотиците си срамни появи в тренировъчния квадрат?
Сякаш досега пресмятала наум същата сметка и токущо стигнала до същото заключение, Шадикшарам повдигна многозначително вежди:
– Може пък просто сам да скочиш.
Пристъпи бавно напред, изтиквайки го заднешком към ръба. Един лъч светлина попадна върху върха на протегнатия й напред меч и той блесна. Нямаше много място зад гърба си, усещаше празнината зад ръба, долавяше хладния повей на вятъра по тила си, чуваше гневния рев на реката, която дълбаеше подножието на скалата.
– Скачай, сакат!
Ярви пристъпи още малко назад и усети ръба да изчезва под токовете на ботушите му, чу как няколко камъчета изтракаха по пътя си надолу в пропастта.
– Скачай! – кресна Шадикшарам и от устата й пръсна слюнка.
Ярви забеляза движение с периферното си зрение.
Бледото лице на Анкран се появи иззад една от порутените стени. Той тръгна внимателно напред, притиснал език в дупката от избитите си зъби, вдигнал над главата си лопата. Ярви знаеше, че не трябва, но не можеше да се сдържи да не поглежда към него.
Челото на Шадикшарам се сбърчи.
Тя се извърна ловко като котка, лопатата от плешка на лос профуча покрай рамото й и мечът й потъна гладко, почти без звук в гърдите на Анкран.
Той пое дълбоко дъх и потрепери, очите му напираха да изскочат.
Шадикшарам изруга и понечи да извади меча си.
„Милосърдието е слабост. – Така казваше бащата на Ярви. – Милостта е провал.“
В следващия миг Ярви се нахвърли върху нея. Провря сакатата си ръка под мишницата й и тя не успя да извади меча. После усуканата й длан се стрелна нагоре и започна да натиска гърлото й, докато юмрукът на другата я удари в гърба, започна да млати, да блъска с всичка сила.
Ярви хъркаше, скимтеше, пищеше, косата на Шадикшарам влизаше в устата му и от нея пръскаше слюнка. Тя се опитваше да се обърне, ръмжеше, но той се беше вкопчил здраво и удряше, удряше с юмрук. Шадикшарам се отскубна, единият й лакът полетя назад и Ярви усети как носът му изхрущя, главата му се лашна назад и в следващия момент подът го блъсна в гърба.
Чу заглъхнали викове. Ехо от звън на стомана.
Битка, но далече. Нещо важно.
Трябва да стане. Не може да разочарова майка си.
Трябва да се държи като мъж. Чичо му чака.
Опита да се отърси от замайването. Небето проблесна ярко, докато се претъркулваше.
Едната му ръка провисна в празно пространство. Черна река ниско долу. Бяла вода около скалите.
Точно като морето под кулата в Амвенд. Морето, в което падна.
Опомни се и пое рязко въздух. Пропълзя назад от ронещия се ръб над пропастта и се надигна бавно на крака. Главата му се маеше, лицето му тръпнеше, коленете му бяха омекнали, усещаше соления вкус на кръв в устата си.
Видя Анкран по гръб на земята, усукан на една страна и с разперени встрани ръце. Изхлипа жално и се втурна към него, протегна ръка. Треперещите му пръсти увис­наха безпомощно над пропитата с кръв риза на Анкран. Последната врата зееше широко отворена за него. Нямаше как да го върне оттам.
Шадикшарам лежеше до него върху отломките по пода, опитваше се да се надигне и на лицето й бе изписана огромна изненада от това, че не успяваше. Пръстите на лявата й ръка все още бяха преплетени върху дръжката на меча. Дясната й ръка притискаше ребрата й. Тя я отмести и дланта й беше пълна с кръв. Ярви примига озадачено и сведе поглед към ръката си. Ножът беше още в нея, а острието му лъщеше влажно и лепкаво. Ръката му беше почервеняла чак до лакътя.
– Не – кресна Шадикшарам.
Опита се да вдигне меча си, но тежестта му се оказа непосилна за нея.
– Не така. Не тук. – Окървавените й устни се извиха, докато вдигаше очи към Ярви. – Не ти.
– Тук – отвърна Ярви. – Аз. Как точно го каза? Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.
В този момент осъзна, че не беше пропилял всичкото това време в тренировъчния квадрат заради липсата на умения, на сила, на ръка дори. Беше го пропилял заради липсата на воля. Но някъде на „Южен вятър“, някъде сред необятния лед, някъде в тези древни руини я беше намерил.
– Но аз командвах армадата на императрицата – изграчи Шадикшарам. Цялата дясна страна на гърдите й вече беше плувнала в кръв. – Бях любовница... на дюк Микедас. Целият свят беше в краката ми.
– Било е много отдавна.
– Прав си. Умно момче си ти. А аз съм прекалено мекушава. – Главата й се отпусна назад и тя се загледа в небето. – Това... ми е...
Тронната зала на елфическата руина беше осеяна с трупове. Отдалече бания изглеждаха същински зверове. Отблизо – просто окаяни жалки създания. Дребни, кльощави като деца, парцаливи, накичени с издялани от китова кост амулети, оказали се безполезни срещу безмилостната стомана в ръката на Нищо.
Един още дишаше и протегна ръка към Ярви. Другата стискаше щръкналата от ребрата му стрела. В очите му нямаше омраза, само колебание, страх и болка. Също като тези на Анкран, когато Шадикшарам го уби.
Бяха просто хора като всички останали, хора, които Смърт преведе през Последната врата.
Докато Нищо вървеше към него, той каза нещо. Пос­ле пак, същата дума, отново и отново.
– Шшш. – Нищо сложи показалец на устните си и го прониза в сърцето.
– Победа! – изрева Рълф, докато се спускаше по стената на кулата, после скочи на земята. – Никога не съм виждал такива умения с меча!
– Нито пък аз като твоите с лъка! – отвърна Нищо и стисна Рълф в здрава прегръдка.
Първи приятели, другари по касапница.
Сюмаел стоеше под една от арките, стискаше с ръка рамо, от което течеше кръв чак до върха на пръс­тите й.
– Къде е Анкран? – попита тя.
Ярви поклати глава. Страхуваше се, че ако заговореше, щеше да повърне. Или да се разплаче. Или и двете накуп. От болка, от напускащия го вече гняв. От облекчение, че е жив. От мъка, че приятелят му не е. От мъка, която тежеше все повече.
Джоуд се свлече и седна на един голям отломък от стена, изхлузи от ръката си накълцания надран щит и го захвърли на земята. Сюмаел сложи окървавена длан върху треперещото му рамо.
– Сега съм готов да призная открито, че гетландци са най-добрите воини! – пенеше се въодушевено Рълф.
– Точно когато аз започвам да се съмнявам в това! – отвърна Нищо, после свъси вежди. – Очаквах Шадикшарам.
Ярви наведе очи към извития меч в ръката си:
– Убих я.
Сигурно в този момент трябваше да падне на колене и да благодари на всички богове за така неочакваната им победа, но кървавата реколта по пода на тронната зала – покосена от меч и пронизана от стрели – нямаше вид на нещо, за което да благодари.
За това просто седя до останалите и чопли засъхналите корички кръв под счупения си нос.
В края на краищата той е кралят на Гетланд, нали така?
Стига е коленичил.



Изгаряне на мъртвите

Труповете горяха.
Обгърналите ги пламъци хвърляха причудливи сенки по стените на елфическите руини. От купчината към розовеещото небе се вдигаха кълба дим – подобаващ жест на благодарност към майка Война за победата, която им дари. Така поне каза Нищо, а малцина бяха в по-дружески взаимоотношения с нея. Ако примижеше с очи, на Ярви му се струваше, че вижда костите в огъня – тези на деветимата бания и тримата моряци от кораба, на Анкран и Шадикшарам.
– Той ще ми липсва – каза Ярви и едва сдържа сълзите си.
– На всички ни ще липсва – каза Джоуд и изтри своите с опакото на ръката.
Нищо беше оставил сълзите да текат на воля по белязаното му лице.
– На мен тя ще ми липсва – каза той и закима бавно към огъня.
– На мен пък никак – изсумтя Рълф.
– Значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Няма по-щедър дар от боговете от добрия враг. Добрият враг е за човека като точиларския камък за острието. – Нищо се загледа в меча си. За разлика от ръцете му, където кръвта чернееше под ноктите, острието беше старателно почистено. Той прокара камъка по него и стоманата изпищя. – Държи сетивата наточени.
– Моите са си добре и така, притъпени – изръмжа Джоуд.
– Подбирай враговете си по-внимателно от приятелите – продължи замислено Нищо, загледан в пламъците. – Ще са до теб по-дълго.
– Не се тревожи. – Рълф го плесна по рамото. – Ако съм научил нещо от този живот, това е, че следващият враг никога не е далеч.
– Винаги можеш да обърнеш приятелите си във врагове – каза Сюмаел и придърпа нагоре яката на палтото на Шадикшарам, което беше облякла. – Да обърнеш враговете в приятели, е по-трудна работа.
Ярви вече знаеше това.
– Мислите ли, че това е, което би искал Анкран? – промърмори той.
– Кое, да е мъртъв ли? – попита Джоуд. – Съмнявам се.
– Да бъде изгорен.
Джоуд хвърли поглед към Нищо и сви рамене:
– Хората, привикнали с насилие, веднъж влезе ли им в главите мисълта, не можеш ги спря. Особено ако миризмата на кръв им е още в носовете.
– А и защо ти е да се мъчиш? – Сюмаел се почеса под мърлявата превръзка, която Ярви беше направил на ръката й. – Това са трупове. Техните възражения най-лесно се пренебрегват.
– Добре се би днес, Ярви – провикна се Нищо. – Като истински крал.
– Истинският крал оставя ли приятелите си да умират вместо него? – Ярви погледна виновно към меча на Шадикшарам и спомените нахлуха в главата му – млати, млати с юмрук, червено острие в почервенялата му ръка – и го накараха да потрепери под взетото от един от мъртвите наметало. – Истинският крал наръгва ли в гръб жени?
Сълзите продължаваха да текат по съсипаното лице на Нищо.
– Добрият крал жертва всичко в името на победата – отвърна той. – Наръгва когото и както може. Велик е онзи воин, който още диша, когато започне гарвановият пир. Велик е онзи крал, който гледа труповете на враговете си да горят. Нека баща Мир рони сълзи за начините. Майка Война се усмихва на резултатите.
– Това би казал чичо ми.
– Мъдър човек, значи, достоен враг. Може пък него също да наръгаш в гръб, а после двамата с теб ще гледаме трупа му да гори.
Ярви докосна внимателно подутия си нос. Мисълта за повече горящи трупове, без значение чии, не го радваше. За пореден път преживя отново момента – погледът му се мести към Анкран, издава присъствието му, Шадикшарам се извръща, острието на меча й се стрелва. За пореден път прехвърли наум всичко, което можеше да направи иначе, така че приятелят му все още да е жив, но знаеше, че е просто загуба на време.
Няма връщане назад.
Сюмаел се извърна и се вторачи в тъмното.
– Някой чу ли...
– Стой! – гласът прокънтя в тъмнината внезапно, остро като плющенето на камшик.
Ярви се извърна и сърцето му подскочи, когато видя високият воин да влиза през арката на входа. Стори му се огромен, когато светлината на огъня го освети. Шлемът му, ризницата, масивният меч и щит блеснаха ярко.
– Предайте оръжията си! – разнесе се друг глас и от тъмнината изплува втори воин.
Лъкът му беше опънат и насочен напред. Косата му беше сплетена на две дълги плитки покрай лицето му. Ванстерландец. Зад него излезе втори, след него трети и в следващия момент в полукръг срещу огъня стояха две дузини воини.
Само допреди миг Ярви не смяташе, че е възможно духът му да падне по-ниско. Сега осъзна колко много бе сбъркал.
Погледът на Рълф се премести бавно към лъка му. Оказа се достатъчно далеч от него, той се отпусна бавно назад и се облегна на лакът.
– Къде стоят ванстерландци в списъка ти с достойни воини? – попита той.
Нищо ги огледа един по един и кимна:
– В такава численост доста високо.
Колкото сили бяха дали боговете на Ярви, беше ги изразходвал напълно през деня. Той побутна с върха на ботуша си меча на Шадикшарам настрана. Джоуд вдигна празни ръце. Сюмаел извади с два пръста късата брадвичка и я подхвърли настрани в сянката.
– Ами ти, старче? – попита един от ванстерландците.
– Обмислям положението.
Нищо изстърга още веднъж с камъка по острието на меча и писъкът на стоманата опъна до скъсване нервите на Ярви.
– Ако стоманата е отговорът, те имат прекалено много от нея – промърмори под носа си.
– Пусни го. – Друг ванстерландец опъна лъка си и го насочи към Нищо. – Или ще хвърлим и твоя труп на камарата.
Нищо заби меча в земята до себе си и въздъхна дълбоко:
– Този звучи убедително.
Трима от ванстерландците пристъпиха напред и под зоркия поглед на предводителя си прибраха хвърлените оръжия и претърсиха групата за скрити.
– Какво ви води насам? – попита водачът на ванстерландците.
– Пътници сме... – отвърна Ярви, загледан в един от воините, който изтърсваше оскъдната му собственост от една от торбите. – На път за Вулсгард.
Онзи с лъка повдигна учудено вежди към горящата купчина тела:
– Пътници, които горят трупове?
– Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? – отвърна Нищо.
– Разбойници са, бяхме нападнати от засада – каза Ярви.
Мислите му препускаха.
– Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците – добави Рълф.
– О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. – Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. – Роби.
– Свободни мъже – поправи го Сюмаел. – Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. – Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. – Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.
Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:
– Опърпана си за търговец.
– Не казах, че съм добър търговец.
– И прекалено млада за капитан.
– Не съм казвала, че съм стара.
– Къде е корабът ти.
– В морето.
– А ти защо не си на борда?
– Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.
– Жалък търговец, спор няма – промърмори един от воините.
– С товар от лъжи – добави друг.
Предводителят им обаче просто сви рамене:
– Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.
– Кралят? – попита Ярви, докато подаваше напред ръце.
Мъжът се усмихна лукаво:
– Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.
Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.



Сламки по водата

Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.
Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.
– Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп – промърмори Рълф. – А прекарах цяла година във Вулсгард.
– Цяла армия – изръмжа Нищо.
– Страховита при това – добави Джоуд.
Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена – протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.
И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.
– Ако имаш план – просъска през стиснати уста Сюмаел, – сега е моментът.
– Аз имам план – каза Нищо.
– Включва ли меч? – попита Джоуд.
Нищо се замисли, преди да отговори:
– Всичките ми планове включват меч.
– Имаш ли меч?
Пак се замисли.
– Не.
– И как ще стане тогава, като нямаш? – попита Сюмаел.
– Смъртта чака всички ни – последва отговорът след поредна доза мълчание.
В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата“.
– Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие – прошепна той.
– И какви ли са те? – изсумтя Нищо.
– Да ги превърне в съюзници. – Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: – Гром-гил-Горм! – Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. – Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз...
Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.
– Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! – кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.
Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.
Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Гром.
– Водиш гости!
– Които приличат повече на просяци.
Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.
– Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой – каза предводителят на отряда.
– Не приличат на елфи.
– Горяха трупове.
– Доблестно начинание, стига да са правилните – каза Горм. – Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?
Останал без дъх, Ярви надигна бавно глава и за пореден път погледът му премина по ботушите, колана, трижди преметнатата през врата му верига и спря на чепатото лице на краля на Ванстерланд и смъртен враг на баща му, страната и народа му.
– Предишния път, когато се срещнахме... ти ми предложи ножа си. – Ярви го погледна право в очите. Беше на колене, опърпан и окървавен, пребит и вързан, но удържа погледа му. – Каза ми да те потърся отново, ако си променя решението. Сега ще ми го предложиш ли?
Кралят на Ванстерланд свъси вежди, пръстите на едната му ръка заопипваха една по една топките от дръжките на мечовете на победени врагове в преметнатата около дебелия му като ствол на дърво врат веригата, докато с другата внимателно намести един по един ножовете в колана си.
– Това не би било разумно.
– Мислех, че майка Война е положила дъха си върху теб още в люлката, че е предречено, че никой човек не може да те убие?
– Боговете помагат на онзи, който сам си помага. – Силните пръсти на майка Скаер сграбчиха брадичката на Ярви и извиха главата му нагоре. – Кухненският чирак, когото хванахме в Амвенд.
– Самият той – промърмори Горм. – Но е променен. Има коравина в погледа му.
Майка Скаер присви очи:
– И се е отървал от нашийника, който му сложих.
– Убиваше ми – каза Ярви. – Не съм роден да бъда роб.
– Но ето те пак на колене пред мен – отвърна Горм. – За какво си роден тогава?
Хората на Горм избухнаха в смях, но Ярви беше свикнал с хорския присмех, подигравките им вече не можеха да го жегнат.
– За крал на Гетланд. – Гласът му прозвуча твърд и хладен като самия Черен трон.
– О, богове – чу Сюмаел да прошепва. – Мъртви сме.
– Одем! – Устните на Горм се разтеглиха в огромна усмивка. – Подмладил си се от последната ни среща.
– Аз съм племенникът на Одем. Синът на Утрик.
Предводителят на отряда фрасна с опакото на ръката си Ярви по тила и го просна по очи. Изключително противна постъпка предвид това, че ръцете му бяха вързани на гърба и не можеше с нищо да предотврати сблъсъка на счупения си нос със земята.
– Синът на Утрик умря с него!
– Той има и друг син, глупако!
Ярви се надигна отново на колене. Устата му се изпълни със солен вкус. Започваше да му писва от него.
Нечии пръсти сграбчиха косата му и извиха главата му назад.
– Да го задържим като шут или да го обесим като шпионин?
– Не ти ще решаваш това. – Майка Скаер повдигна пръст и елфическите гривни на дългата й ръка издрънчаха тихо, но това беше достатъчно за предводителя на отряда, който пусна Ярви и дръпна ръка като опарен. – Утрик имаше друг син. Принц Ярви. Обучаваше се за пастор.
– Но така и не положи изпита си – каза Ярви. – Вместо това седнах на Черния трон.
– За да запази Златната кралица хватката си върху властта.
– Лейтлин. Майка ми.
Майка Скаер се замисли дълбоко, а Ярви вдигна гордо глава и си придаде колкото кралски вид позволяваха окървавеният му нос, вързаните на гърба ръце и вонящите дрипи. Но може би повече не беше и нужно, за да посее семето на съмнението.
– Освободи му ръцете.
Ярви почувства срязването на въжето и с умерена доза театралност вдигна бавно лявата си ръка. Като никога, надигналият се при вида на уродливия му крайник шепот из лагера беше приятен за ухото.
– Това ли искаше да видиш? – попита той.
Майка Скаер взе ръката му в своите, заобръща я насам-натам, заопипва я с пръсти.
– Щом казваш, че си чиракувал при майка Гундринг, при кого е чиракувала тя?
Ярви не се поколеба и миг:
– Обучавала се е при майка Вексен, по-късно пастор на крал Фин от Тровенланд, а понастоящем баба Вексен, Първия пастор от Събора и съветник на самия върховен крал.
– Колко гълъба държи?
– Три дузини, плюс този с черното петно на челото, който един ден ще отнесе до Скекенхаус вестта, че Смърт е отворила за нея Последната врата.
– От какво дърво е вратата на спалнята на краля на Гетланд?
Ярви се усмихна:
– Такава врата няма, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората си и няма какво да крие от тях.
Изписалото се по изпитото лице на майка Скаер смайване бе един от онези така редки за Ярви поводи за задоволство.
Гром-гил-Горм повдигна една дебела вежда:
– Чисти ли са думите му?
– Чисти са – промърмори пасторът.
– Тогава... сакатото кутре наистина е Ярви, синът на Утрик и Лейтлин, законният крал на Гетланд?
– Така изглежда.
– Истина е? – изграчи пресипнало Рълф.
– Истина е – прошепна Сюмаел.
Горм се разсмя от сърце:
– Това е най-успешният лов в живота ми! Изпрати птица, майко Скаер, виж какво ще плати крал Одем за връщането на палавия си племенник. – Кралят на Ванстерланд се обърна да си върви.
– Хм – изсумтя презрително Ярви. – Великият, всяващ страхопочитание Гром-гил-Горм! В Гетланд те наричат кръвожаден ненормалник. В Тровенланд те наричат краля дивак от дивата земя. В Скекенхаус, в строените от елфи зали на върховния крал, там... ами, че там дори не си правят труда да говорят за теб.
Ярви чу Рълф да изпуска тревожна въздишка, чу сподавеното яростно ръмжене на предводителя на отряда, но Горм просто поглади замислено брада.
– Ако целта ти бе да ме поласкаеш, не успя. Имаш предвид?
– Ще им покажеш, че са прави ли, като изкараш някаква мижава печалба от златната възможност, която боговете ти предоставят?
Кралят на Ванстерланд повдигна озадачено вежда и двамата с майка Скаер се спогледаха:
– Ушите ми са винаги отворени за прилични печалби.
„Продай им каквото искат – казваше майката на Ярви, – не каквото имаш.“
– Всяка пролет събираш воините си и минаваш границата с Гетланд.
– Всеки го знае.
– Тази пролет?
Горм изпъчи устни:
– Малък поход може би. Майка Война иска мъст за безчинствата на чичо ти в Амвенд.
Ярви прецени за неуместно да споменава, че ако не в края, то поне в началото на въпросните безчинства не Одем, а той беше крал на Гетланд.
– Всичко, което искам от теб, е тази пролет да идеш малко по-далеч. До стените на Торлби, да речем.
Майка Скаер не сдържа възмущението си:
– Само толкова ли искаш?
Но любопитството на Горм бе събудено.
– И какво печеля, ако ти направя подобна услуга?
Гордите мъже като мъртвия му баща, като убития му брат и удавилия се чичо Удил със сигурност щяха да се изплюят в лицето на Горм и да умрат намясто, преди да потърсят помощта му. Но Ярви нямаше гордост. Беше я изгубил, ставайки за посмешище на баща си. За наивна жертва на чичо си. Избиха му я с бича през гърба на палубата на „Южен вятър“. Беше измръзнала до смърт в ледовете на севера.
Беше коленичил цял живот, още малко не му беше никакъв проблем.
– Помогни ми да си върна престола, Гром-гил-Горм, и аз ще коленича пред теб в кръвта на Одем като твой васал и смирен поданик.
Нищо се надвеси над рамото му и изсъска гневно през зъби:
– Прекалено висока цена!
Ярви не му обърна внимание.
– Удил, Утрик и Одем. Тримата братя, твои заклети врагове, ще са от другата страна на Последната врата и в земите около Разбито море властта ти ще отстъпва единствено на тази на върховния крал. Кой знае... след време... може дори да я надмине.
„Колкото повече власт има човек – казваше майка Гундринг, – толкова повече жадува за още.“
– Това би било добре. – Гласът на Горм беше изгубил звънливостта си.
– Би било, да – съгласи се майка Скаер и очите й отново се присвиха, когато измери Ярви с гневен поглед. – Ако бъде постигнато.
– Просто осигури на мен и спътниците ми кораб до Торлби и аз ще се опитам да го направя.
– Със странна свита си се обкръжил.
Майка Скаер ги огледа равнодушно.
– Странните обстоятелства налагат странни спътници.
– Кой е грозноватото създание? – попита Горм.
Останалите бяха проявили благоразумието да сведат погледи, но Нищо стоеше с високо вдигната глава, приковал в него святкащи очи.
– Горд гетландец – отвърна той вместо Ярви.
– А, един от тези. – Горм се усмихна. – Тук, на север, предпочитаме гетландците окървавени и на колене.
– Не му обръщай внимание, кралю мой. Той е Нищо. – Благият тон на Ярви притегли погледа на Горм отново към себе си, както правеше майка му. От нея знаеше, че гневът и заплахите не вършеха работа при мъжете, привикнали с насилие, те им бяха втора природа, но благата дума, здравият разум – те им бяха непознати. – Ако се проваля, за теб пак остава плячката от похода ти на юг.
Нищо изръмжа възмутено и Ярви го разбираше напълно. Градовете на Гетланд в пламъци, земята опус­тошена, хората прогонени от полята или отведени в робство. Неговата земя, неговите хора. Но вече беше нагазил достатъчно навътре в блатото и сега не му оставаше друго, освен да продължи напред с надеждата да излезе от другата страна жив, пък макар и омазан до ушите в кал. Имаше нужда от армия, за да си върне Черния трон, и сега майка Война поставяше мечовете им в сакатата му ръка. Или ботушите им върху протрития му от нашийника врат.
– Можеш само да спечелиш – продължи угоднически той с благ меден глас, – нищо не губиш.
– Освен благоразположението на върховния крал – намеси се майка Скаер. – Той заповяда край на войните, докато не бъде храмът му завършен...
– Навремето орлите на баба Вексен разнасяха молби. – В звънливия глас на Горм се прокрадна гневна нотка. – После понесоха искания. Днес те носят заповеди. Къде свършва всичко това, майко Скаер?
Пасторът заговори тихо:
– Долноземците и повечето инглингци вече се молят на неговия Единствен бог, готови са да се бият и да умрат за него...
– Кой управлява Ванстерланд, върховният крал ли? – прекъсна я ехидно Ярви. – Или Гром-гил-Горм?
Устните на майка Скаер се извиха презрително:
– Не си играй прекалено близо до огъня, момче. Всеки отговаря пред някого.
Но мислите на Горм вече бяха другаде, безсъмнено вече сееше огън и сеч из земите на Гетланд.
– Торлби има високи и здрави стени – промърмори той. – И достатъчно силни воини да ги отбраняват. Прекалено много. Ако можех да превзема града, бардовете ми вече щяха да пеят песните за победата ми.
– Никога – прошепна Нищо, но никой не го чу.
Сделката беше сключена.
– Това му е най-хубавото на плана ми – изгука Ярви. – Трябва просто да застанеш отвън. И аз ще ти дам Торлби наготово.



Врани

Ярви се уви в дебелата кожена яка на новото си наметало и сбърчи нос от острата миризма на сол от морето. А също от вонята на робите зад греблата. Докато беше един от тях, беше свикнал с нея, спеше, заровил лице под мишницата на Рълф, и това дори не му правеше впечатление. Той самият вонеше наравно с останалите, знаеше го. Но това с нищо не помагаше срещу вонята на тези роби.
Всъщност правеше я още по-непоносима.
– Горките добичета.
Джоуд се подпря на парапета на мостика на кърмата и се загледа смръщен в бъхтещите отдолу роби. За такъв огромен здравеняк имаше меко сърце.
Рълф се почеса по израсналата посивяла коса над ушите си – темето му си бе все така голо.
– Би било добре да ги освободим – каза.
– И как тогава ще стигнем в Торлби? – попита Ярви. – Все някой трябва да гребе. Ти ли ще седнеш зад греблото?
Някогашните му другари по гребло извърнаха едновременно глави към него.
– Променил си се – каза Джоуд.
– Наложи се.
Ярви им обърна гръб, също на пейките, на които някога беше превивал гръб. Сюмаел стоеше до парапета и на лицето й грееше огромна усмивка. Соленият вятър опъваше назад израсналата й гарвановочерна коса.
– Изглеждаш доволна – каза й.
Радваше се да я види щастлива. Рядко му се отдаваше такава възможност.
– Хубаво е да си отново на вода. – Тя разпери широко ръце и размърда пръсти. – Без вериги!
Ярви усети усмивката си да повяхва. Неговите вериги все още не бяха скъсани. Едната беше изковал сам, давайки клетва. Другата, вързана за Черния трон, го теглеше назад към Торлби. Знаеше също така, че рано или късно Сюмаел ще стои на кърмата на друг кораб. Кораб, който я отнася към Първия сред градовете и завинаги далеч от него.
Нейната усмивка също посърна, сякаш в този момент същата мисъл бе споходила и нея. Двамата извърнаха погледи един от друг и в неловко мълчание се вторачиха в преминаващия бавно покрай кораба баща Земя.
За две страни с толкова кървава вражда помежду си Ванстерланд и Гетланд изглеждаха почти напълно еднакви. Голи плажове, гори, мочурища. Нямаше много хора, а малцината, които видяха, се скриваха в мига, в който зърваха кораба им.
Напрягайки очи на юг, Ярви забеляза тънък стърчащ зъб върху вдаден в морето нос, а в бялото небе отгоре му – тъмните петна на дим от комини на къщи.
– Кой е този град? – попита Сюмаел.
– Амвенд – отвърна тя. – Почти на границата е.
Амвенд, където предвожда нападението. Или по-скоро, където се пльосна без щит от кораба в прибоя и падна право в заложения му капан. Зъбът на носа беше кулата, на чийто връх Киймдал даде живота си за него. Където Хюрик го предаде. Откъдето Одем го хвърли в сърдитото море, а оттам – в робство.
Ярви осъзна, че притиска до болка усуканата длан на сакатата си ръка в парапета. Отмести поглед от земята и се загледа в бялата следа зад кораба. Браздите от греблата им постепенно изчезваха и морето заличаваше следите от присъствието им. Същата съдба ли очакваше и него? Ще избледнее и постепенно ще бъде забравен?
Сестра Ауд, чиракът на майка Скаер, която тя беше изпратила с тях, не откъсваше очи от него. Хвърляше скришом поглед през рамо, после навеждаше очи към малкото листче – подръпвано и шумолящо на вятъра – и продължаваше да пише.
Ярви отиде бавно до нея:
– Държиш ме под око, а?
– Знаеш, че го правя – отвърна тя, без да вдигна пог­лед. – Затова съм тук.
– Нямаш ми доверие?
– Аз просто пиша на майка Скаер какво виждам. Тя избира на какво да вярва.
Беше дребничка, с кръгло лице, от онези хора, чиято възраст просто не можеш да определиш, но въпреки това Ярви се съмняваше, че е много по-възрастна от него.
– Кога издържа изпита?
– Преди две години. – Тя извъртя рамо, за да прикрие листчето.
Ярви се отказа да надзърта. И бездруго пасторите използваха свои собствени знаци и символи – и да ги видеше, съмняваше се, че ще успее да ги разчете.
– И как беше?
– Лесен, ако си подготвен.
– Бях подготвен – отвърна Ярви и в мислите му изплуваха спомените за нощта, в която Одем дойде в стаята на майка Гундринг. Проблясващите светлини по бурканите на рафтовете, бръчките около устните на майка Гундринг, когато се усмихваше, простотата на ежедневие на въпроси и отговори. Внезапно го връхлетя носталгия по онзи живот, в който нямаше чичо за убиване, клетви за изпълнение и тежки решения за взимане. Домъчня му за книгите, за билките и за благата дума. Коства му огромно усилие да ги прогони от главата си. В момента не можеше да си позволи такива мисли. – Но така и не ми се отдаде възможност да го издържа.
– Нищо не си пропуснал. Много суетня пред вратите. Куп изпитателни погледи от бабите. – Тя свърши да пише и започна да навива листчето на малък свитък. – И накрая честта от целувката на баба Вексен.
– А тя как беше?
Сестра Ауд изду бузи и въздъхна тежко:
– Може и да е най-мъдра измежду мъдрите, но аз все се надявах последната ми целувка да е от някой по-млад. Видях върховния крал отдалеч.
– Аз също, отдавна. Изглеждаше дребен, стар и съсух­рен, алчен и недоволен от всичко. Беше го страх дори от храната. Имаше обаче много силни воини около себе си.
– Не се е променил с времето, значи. Освен че сега почита Единствен бог, че е по-обсебен от властта от всякога и както се говори, че не може да изкара повече от час, без да задряма. Колкото до воините около него – сега са повече.
Тя отметна нагоре покривалото на клетката. Птиците в нея не помръднаха, не се подплашиха от светлината, просто вторачиха в Ярви дузината си лъскави немигащи очички. Черни птици.
– Врани? – изгледа ги Ярви, свъсил вежди.
– Да. – Сестра Ауд нави ръкав, отвори вратичката, промуши ловко ръка в клетката. Хвана една от птиците и я извади навън, а тя все така не помръдваше, сякаш беше издялана от въглен. – Майка Скаер не е използвала гълъби от години.
– Нито веднъж?
– Не и откакто чиракувам при нея. – Тя привърза свитъка за единия крак на враната. – Ако може да се вярва на слуховете – продължи тихо тя, – един от гълъбите, изпратен от майка Гундринг, се опитал да издере с нокти лицето й. Оттогава им няма доверие. – Тя се наведе и прошепна до главата на враната: – На ден път от Торлби сме.
– Торлби – изграчи птицата.
Сестра Ауд я хвърли нагоре, тя изпляска с криле и полетя на север.
– Врани – промърмори Ярви и се загледа в черната, носеща се над белите гребени на вълните птица.
– Обет за вярност на новия ти господар, Гром-гил-Горм?
Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.
– Той е мой съюзник, не господар – отвърна Ярви.
– Разбира се, вече не си роб. – Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. – Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.
– Всички бяхме на колене – изръмжа Ярви.
– Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.
– Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?
– Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.
– Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо – просъска през зъби Ярви.
– Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.
– Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?
Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.
– Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра – каза накрая.
– Хубаво. – Ярви му обърна гръб. – Надявам се да не се отметнеш от думата си.
Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.
Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.
„Все някой трябва да гребе.“
– Ускори темпото – изръмжа на надзирателя.



Къщата на врага

Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.
– Казвам се Шадикшарам – каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. – Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.
Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото й домакинство, втория – от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв – кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят:
– Ти не си Шадикшарам. – Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? – Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна...
Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:
– Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Пос­ледната врата. Удави се в ледените води на севера. – Гласът й потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. – Остави търговията си на мен, любящата й дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. – Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. – Идвам по работа при кралица Лейтлин!
– Тя вече не е крали...
– Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?
– Обикновено е в броителницата си...
– Отивам да говоря с нея! – Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.
– Може да не приема посетители... – промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.
Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:
– Нищо лично, тя с всички се държи така.
– Майсторски изиграно – каза Ярви, когато настиг­на Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. – Какво щяхме да правим без теб?
– За малко да се подмокря – изсъска тя. – Върви ли някой след нас?
– Дори не гледат.
Отговорничката за доковете беше заета да си го изкарва на следващия новопристигнал пред масата й.
Най-после у дома, а Ярви се чувстваше като чужденец. Освен това всичко изглеждаше някак по-малко, отколкото го помнеше. Някогашното оживление се беше стопило, имаше празни стоянки за кораби по кейовете, празни сергии и пустеещи къщи. Всеки път, когато зърваше познато лице, сърцето му спираше, чувстваше се като крадец, минаващ покрай местопрестъплението си. Прегърби рамене и наведе още повече глава. Въпреки студа гърбът му беше плувнал в пот.
Ако някой го разпознаеше, вестта до крал Одем нямаше да закъснее, а той нямаше да се забави да приключи започнатото на върха на кулата в Амвенд.
– Това са, значи, погребалните могили на предците ти?
Нищо се взираше през чорлавите кичури коса пред лицето си на север в пустия плаж и редицата покрити с трева могили. Най-близката беше само на няколко месеца, ако се съдеше по рядката трева, покарала по голите й склонове.
– На убития ми баща Утрик. – Ярви стисна зъби. – На удавения ми чичо Удил и останалите крале на Гетланд от незапомнени времена.
Нищо се почеса по обраслата си с прошарена брада буза:
– Пред тях ли даде клетва?
– Както ти своята пред мен.
– Няма страшно. – Докато се провираха през тълпата пред портата на външната стена на града, Нищо се усмихна с онази негова налудничава усмивка, която така плашеше Ярви. – Плътта забравя, стоманата – никога.
Оказа се, че сестра Ауд познава улиците на Торлби по-добре от Ярви, родения и израснал там. Кралят на тези земи. Поведе ги по тесните криволичещи нагоре по стръмния склон улички. Къщите – високи и тесни – бяха сбутани покрай стърчащите скали на хълма – костите на Гетланд, пробили плътта на града. Минаха по мостове над бързи потоци, от които роби пълнеха стомни, които да отнесат в къщите на богатите си господари. Накрая тя ги преведе през дълъг тесен площад, току пред стената на крепостта, в която Ярви бе роден и израснал, ежедневно унижаван, учил за пастор, после открил, че вместо това трябва да е крал.
– Това е къщата – каза сестра Ауд.
Беше най-обикновена къща, покрай която Ярви бе минавал стотици пъти.
– Защо ще държи пасторът на Горм къща в Торлби?
– Майка Скаер казва, че добрият пастор познава дома на врага си по-добре от своя.
– Явно също като майка Гундринг майка Скаер е извор на мъдрости.
Сестра Ауд завъртя ключа в ключалката:
– Около тях се върти целият Събор.
– Вземи Джоуд със себе си – каза тихо Ярви, придръпвайки Сюмаел настрана. – Иди в броителницата на майка ми и говори с нея. – С малко късмет по това време Хюрик щеше да е при тренировъчния квадрат.
– И да й кажа какво? – попита Сюмаел. – Че мъртвият й син я търси?
– А също, че най-после се е научил да си закопчава наметалото както трябва. Доведи я тук.
– Ами ако не ми повярва?
Лицето на майка му изплува в спомените на Ярви, надвесено сърдито отгоре както обикновено. Много вероятно, реши той, щеше да се усъмни.
– В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго.
– Ами ако не ми повярва и заповяда да ме убият за наглостта ми?
Ярви се замисли.
– В такъв случай аз ще трябва да измисля нещо друго.
– Кой от вас е вечно спохождан от лош късмет? – понесе се над площада нечий звънлив глас. Пред една новопостроена сграда с величествени колони от бял мрамор на фасадата стоеше проповедник. Беше облечен в роба от небелено платно, разперил широко ръце пред събралата се отпред тълпа и крещеше: – Чии молитви към многото богове остават нечути?
– Моите са нечути от толкова отдавна, че спрях да ги отправям – промърмори под нос Рълф.
– Нищо чудно! – извика проповедникът. – Защото няма много богове, има само един! Всичката мощ на елфите не успяха да я разкъсат! И днес ръцете на Единствен бог и вратите на храма й са широко отворени за всички ви!
– Храм? – извърна се намръщен Ярви. – Майка ми построи това място за монетен двор. Щеше да сече монети със своя лик и еднакво тегло.
Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог – бога на върховния крал, – което сега красеше фасадата над портала.
– Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! – изрева проповедникът. – Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!
Нищо се изплю на каменната настилка на площада:
– Какво общо имат боговете с обичта?
– Всичко се е променило – каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.
– Нов крал. – Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. – Нови порядки.



Големи залози

Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх...
Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.
– Не! – спря го Ярви.
Познаваше ги. Роби на майка му.
В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.
Не се беше променила.
Висока, със строго лице, златистата й коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата й и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.
Ярви се бе провалил в опитите си да убеди спътниците си, че е крал, но майка му просто влизайки в стаята, успя с лекота да я изпълни до тавана с кралско величие.
– Богове – изграчи Рълф и направи болезнена гримаса, докато коленичеше.
Сестра Ауд, Джоуд, Сюмаел и двамата роби побързаха да сторят същото. Нищо коленичи последен, опря върха на меча си в пода и сведе поглед в него, така оставяйки само Ярви и майка му на крака.
Тя почти не обърна внимание на хората около тях. Погледът й беше прикован в Ярви, а неговият – в нея, сякаш бяха сами в стаята. Тя тръгна към него с каменно изражение на лицето, което Ярви намери за толкова красиво, когато тя спря на крачка от него, че чак очите го заболяха. Усети сълзите си да напират.
– Синът ми – прошепна тя и го обгърна с ръце. – Синът ми.
Стискаше го до болка в прегръдките си. Сълзите му потекоха по рамото й, а нейните усети да мокрят косата му.
Ярви най-после беше у дома.
Мина време, докато тя го пусне от прегръдките си, после протегна ръце и стисна раменете му, накрая бавно изтри сълзите от бузите си. Ярви осъзна, че вече не я гледа от толкова ниско. Беше пораснал. И не само в буквалния смисъл.
– Изглежда, приятелката ти е казвала истината – каза тя.
– Жив съм – кимна бавно Ярви.
– И си се научил да си закопчаваш наметалото – каза тя и провери с подръпване катарамата.
Тя изслуша историята му в пълно мълчание.
Мълча, докато слушаше за нападението и опустошаването на Амвенд. За предателството на Одем и дългото падане на Ярви в сърдитото море.
„Нима Гетланд заслужава полукрал?“
Мълча, докато той разказваше за това как бе превърнат в роб, продаден като роб, само погледът й се спря за момент на бледия белег на шията му.
„Това са едни много окаяни създания.“
Мълча по време на бягството от кораба, дългия преход през ледовете и битката на живот и смърт в елфическата руина. Като се замисли над разказа си, Ярви си каза, че от него би излязла чудесна песен, дано само доживееше да я чуе с мелодия.
„В добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.“
Когато стигна до смъртта на Анкран, а после на Шадикшарам, си спомни за червения нож в ръката си, за това как пъшка и хърка, докато я ръгаше в гърба, и гърлото му се сви, той стисна очи и трябваше да спре.
„Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.“
Тогава усети ръката на майка си върху своята.
– Гордея се с теб – каза тя. – Баща ти също щеше да се гордее. Сега е важно само това, че се върна при мен.
– Благодарение на тези четиримата.
Ярви преглътна тежко.
Майка му ги огледа един по един:
– Приемете благодарностите ми.
– За нищо – изръмжа Нищо, все така забол поглед в пода, със скрито в чорлави кичури коса лице.
– За мен е чест – отвърна Джоуд и кимна почтително.
– Нямаше да се справим без него – смотолеви Рълф.
– Беше ми като таралеж в гащите през целия път – каза Сюмаел. – Ако можех да избирам отново, щях да го оставя в морето.
– А откъде тогава щеше да намериш кораб да те върне у дома? – усмихна й се широко Ярви.
– О, щях да измисля нещо друго – отвърна на усмивката му тя.
Майката на Ярви не се присъедини към усмивките им. Тя проследи много внимателно погледите, които двамата си размениха, после присви подозрително очи.
– Какъв ти е синът ми, момиче?
Сюмаел замига смутено и мургавите й бузи поруменяха.
– Аз, ъъъ...
Ярви никога досега не я беше виждал толкова смутена.
– Приятел ми е – побърза да отговори той. – Рискува живота си, за да спаси моя. Другар по гребло. – Замисли се за момент. – Семейство.
– Така, значи? – Майка му продължаваше да се взира изпитателно в Сюмаел, която в този момент старателно изучаваше пода. – В такъв случай е и мое семейство.
В интерес на истината Ярви не беше сигурен нито каква му е на него Сюмаел, нито той на нея, но не гореше от нетърпение да се впуска в разискване по въпроса пред майка си.
– Нещата са се променили тук – каза и кимна към прозореца, откъдето призивите на проповедника от храма на Единствен бог долитаха приглушени.
– Нещата тук лежат в руини. – Майка му извърна отново поглед към него и Ярви видя в него гняв, какъвто не беше виждал преди. – Тъкмо бях свалила черните дрехи след смъртта ти и пристигна орел от баба Вексен. Покана за сватбата на върховния крал в Скекенхаус.
– Отиде ли?
– Хм – изсумтя тя. – Не бях, не съм и никога няма да бъда склонна да присъствам на тази сватба.
– Защо?
– Защото баба Вексен отправи поканата до мен не като гост, а като булка, Ярви.
– Ооо – Ярви се облещи от изненада.
– Точно така. Ооо. Мислят си, че могат да ме оковат за веригата с ключа на онази съсухрена древна останка, за да им преда злато от слама. А междувременно онази змия, чичо ти, и онзи червей, дъщеря му, се изпречват на пътя ми при всяка крачка, зарекли са се да унищожат всичко, което съм изградила тук.
– Изриун? – промърмори пресипнало Ярви.
Тъкмо щеше да добави „годеницата ми“, но един бегъл поглед към Сюмаел му подсказа, че е по-добре да спре дотук.
– Знам името й – изръмжа майка му. – Предпочитам да не го изричам. Разрушиха съюзи, градени от мен с години, за миг обърнаха спечелени с труд и мъка приятели във врагове, заприщят стоките на чуждоземни търгов­ци и ги прокуждат от пазара. Ако целта им е да съсипят Гетланд, справят се великолепно. Дадоха монетния ми двор за храм на фалшивия бог на върховния крал, видя ли това?
– Досетих се...
– Един бог над всички останали, точно както един крал е над всички останали. – Тя избухна в дрезгав горчив смях, който накара Ярви да подскочи. – Боря се с тях, но губя позиции. Те не познават като мен бойното поле, но имат Черния трон. У тях е ключът от хазната. Боря се с тях всеки ден, с всяко оръжие и стратегия...
– Освен меч – изръмжа Нищо, без да вдига очи от пода.
Майката на Ярви извърна към него остър поглед:
– Това ще е следващата ми крачка. Но Одем не рискува със сигурността си и има всичките воини на Гетланд зад гърба си. А аз имам не повече от две дузини мъже на служба в домакинството ми. Разбира се, Хюрик...
– Не – прекъсна я Ярви. – Хюрик е човек на Одем. Опита се да ме убие.
– Хюрик е мой избран щит – ококори невярващо очи тя. – Никога не би ме предал...
– Мен предаде с лекота. – Ярви си спомни как кръвта на Киймдал пръсна в лицето му. – Повярвай ми. Беше момент, който няма да забравя лесно.
Тя оголи зъби и постави треперещ от ярост юмрук на масата:
– Ще се погрижа да бъде удавен в тресавището. Но за да победя Одем, имам нужда от армия.
Ярви прокара език по устните си:
– Аз имам такава на път за насам.
– Нима загубих син, а си върнах магьосник? Откъде?
– Ванстерланд – отвърна Нищо.
Майка му посрещна вестта с каменно изражение на лицето.
– Разбирам – каза след известно мълчание и извърна леден поглед към сестра Ауд, която се усмихна половинчато, покашля се и сведе поглед към пода. Малцина бяха онези, които можеха да си позволят да гледат другаде в присъствието на майката на Ярви. – Сключил си съюз с Гром-гил-Горм? Човекът, който уби баща ти и те продаде в робство?
– Не той уби баща ми. Убеден съм в това. – Не напълно, помисли си Ярви, но да кажем три четвърти. – Одем уби съпруга ти и сина ти, собствените си брат и племенник. А и в момента трябва да сграбчим за съюзник, когото ветровете изберат да довеят на пътя ни.
– Каква е цената на Горм?
Ярви прокара език из пресъхналата си уста. Трябваше да се досети, че Златната кралица няма да пропусне тази подробност от сделката.
– Да коленича пред него като негов васал.
От ъгъла на стаята Нищо изръмжа сърдито.
Очите на майка му трепнаха:
– Кралят им коленичи пред най-върлия им враг? Какво ще си кажат хората ни за тази сделка с дявола?
– Стига Одем да свърши на бунището, да мислят каквото си искат. По-добре крал на колене, отколкото просяк с високо вдигната глава. Пък и после винаги мога да се изправя отново.
Крайчетата на устните й се повдигнаха в загадъчна усмивка:
– Ти си много повече мой син, отколкото син на баща си.
– И се гордея с това.
– При все това. Нима ще отвържеш ръцете на този дивак в Торлби? Нима ще превърнеш града ни в касапница?
– Ролята му е просто да послужи за примамка на отбраната на града – отвърна Ярви. – Да ги примами към стените, за да остане крепостта леко охранявана. Тогава ние ще влезем през тайните проходи, ще затворим зад тях Пищящата порта и ще нападнем Одем, когато най-малко очаква. Можеш ли да намериш достатъчно добри хора за това?
– Вероятно. Така мисля. Но чичо ти не е глупак. Ами ако не падне в капана ти? Ами ако остави воините в крепостта и зачака първата стъпка на Горм?
– И да се покаже като страхливец? С Трошача на мечове на прага си, предизвикващ го открито на битка? – Ярви се приведе напред и погледна майка си право в очите. – Бил съм на неговото място и знам как мисли. Одем е отскоро на Черния трон. Няма велики победи, възхвалявани в песните. Има само спомените за баща ми и легендите за чичо Удил, с които да се мери. – Ярви се усмихна, знаеше какво е да стоиш в сянката на по-доб­рия брат. – Одем няма да пропусне такава златна възможност да направи онова, което братята му никога не успяха. Да срази Гром-гил-Горм и да се докаже като велик пълководец.
Устните на майка му се разтеглиха в усмивка и той се замисли дали някога я беше виждал да го гледа с възхищение.
– Брат ти може и да получи от боговете всичките пръс­ти на ръцете си, но за теб те запазиха целия ра­зум и находчивост. Станал си много хитър и прозорлив, Ярви.
Явно съпричастието, използвано намясто, е смъртоносно оръжие.
– Годините обучение за пастор не са били пропилени. Независимо от това малко помощ от някого, на когото Одем има доверие, ще повиши шансовете ни. Може да поговорим с майка Гундринг...
– Не. Тя е пасторът на Одем.
– Тя е моят пастор.
Майка му поклати глава:
– В най-добрия случай лоялността й ще е раздвоена. Кой знае къде ще види всеобщото благо? Имаме достатъчно други неща, които може да се объркат.
– Но и отплатата е голяма. Високите залози означават големи рискове.
– Самата истина. – Тя стана, оправи полите си и го погледна учудено. – Кога любимият ми син стана комарджия?
– Когато чичо му го хвърли в морето и открадна престола му.
– Той те подцени, Ярви. Аз също. Но сега се радвам да се поуча от грешката си. – Усмивката й изчезна. – А той ще плати за своята с кръв – добави с леден тон. – Изпрати птица на Гром-гил-Горм, малка сестро. Кажи му, че трепетно очакваме пристигането му.
Сестра Ауд се поклони ниско:
– Разбира се, кралице моя, но... направя ли това, няма връщане назад.
– Питай господарката си – подсмихна се горчиво майката на Ярви. – Аз не съм човек, който се отмята от думата си. – Пресегна се през масата и постави силна длан върху сакатата ръка на Ярви. – Синът ми също.



Тъмнина

– Това е огромен риск – прошепна Рълф и гласът му бързо заглъхна в тъмнината.
– Целият живот е риск – отвърна Нищо. – Всичко от раждането нататък.
– Въпреки това човек може да избира дали да хукне гол с крясък на уста към Последната врата, или да запристъпя предпазливо в обратната посока.
– Без значение Смърт ще ни преведе оттам до един – каза Нищо. – И аз предпочитам, когато дойде времето ми, да я погледна в очите.
– А аз мога ли да предпочета в това време да съм другаде?
– Стига вече, вие двамата! – изсъска им Ярви. – Джавкате се като две стари кучета за последния кокал!
– Е, не може всички да се държим като крале – отвърна Рълф, без да крие иронията.
Може би, когато си гледал някой всеки ден да клечи до теб над кофата, не е лесно да си представиш, че същият седи между богове и хора.
Болтовете изскърцаха от трупаната с години ръжда и сред посипалия се отгоре облак прахоляк решетката се отвори. Един от инглингците на майка му стоеше приведен под арката и ги гледаше смръщено отгоре.
– Видя ли те някой? – попита Ярви.
Робът поклати глава, обърна се и тръгна нагоре по тясното стълбище, все така навел глава под ниския таван. Ярви се замисли дали можеше да му има доверие. Майка му смяташе така. От друга страна, тя се доверяваше и на Хюрик. Ярви вече беше надраснал детинската заблуда, че родителите знаят всичко.
Всъщност през последните няколко месеца беше над­раснал всякакви заблуди.
Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.
– Под крепостта ли сме? – попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.
– Целият хълм е прорязан от проходи – отвърна Ярви. – С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.
– Тъжна история – промърмори Нищо.
– Направо жалка. – Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. – Но все още може да свърши с щастлив край.
– Възможно е. – Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. – Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.
– Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.
Инглингът ги спря с вдигане на ръка.
Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.
– Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.
Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.
Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:
– ...тя продължава да отказва.
– А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?
– Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи меж­ду богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно...
Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.
– Колко мъже успя да купи кралицата? – попита Рълф.
– Трийсет и трима – отвърна инглингът през рамо. – Досега.
– Свестни мъже?
– Мъже. – Инглингът сви рамене. – Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.
– А за колко такива Одем може да каже същото? – попита Нищо.
– Много – каза инглингът.
– Това са сигурно едва четвърт от тях.
Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.
Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други – клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред – точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.
– Това са много мъже – отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.
– Добре обучени, калени в битките и на своя земя – добави Рълф.
– Моя земя – изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. – Виждаш ли това?
Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.
– Пищящата порта – каза му той.
– Откъде това име? – попита Рълф. – Да не е заради писъците на ужас, които ще нададем, когато планът ни се обърка?
– Забрави за името. Бронзовата плоча се спуска отгоре и запечатва крепостта. Шестима пастори са правили механизма й. Всичко се държи на един-единствен сребърен щифт. Винаги е охраняван, но до стаята, в която е механизмът, води таен проход. Когато настъпи моментът, аз и Нищо ще поведем една дузина мъже и ще я превземем. През това време ти ще си със стрелците на покрива, откъдето ще направите на игленици стражите на чичо ми.
– Безсъмнено ще станат прекрасни игленици от тях.
– И когато назрее моментът, издърпваме щифта, брон­зовата плоча пада и затваря Одем в капана.
Ярви си представи ужаса на лицето на Одем, когато види плочата да пада, и не за пръв път му се прииска нещата да са така лесни на дела, както и на думи.
– Одем е в капан, да... – Очите на Нищо проблеснаха в мрака. – Но и ние сме в него.
Победоносни викове откъм двора оповестиха края на последното упражнение в квадрата. Едната половина победители, другата с наведени глави.
Ярви кимна към роба на майка му:
– Той ще ви покаже проходите. Запомнете ги.
– Ти къде отиваш? – попита Рълф, после добави уклончиво: – Кралю мой.
– Трябва да свърша нещо.
Сдържайки дъха си – страхуваше се, че и най-малкият шум ще го издаде, – Ярви пълзеше в спарения мрак към тайната вратичка между краката на статуята на баща Мир. Притисна лице в процепа и надзърна в Залата на боговете.
Беше преди пладне и кралят на Гетланд беше на отреденото си място – Черния трон. Одем седеше с гръб към Ярви и той не виждаше лицето му, само очертанията на раменете и лъскавата корона на главата му. Майка Гундринг седеше на столчето си, от дясната страна на трона и ръката й трепереше от усилието да държи изправен пасторският жезъл от елфически метал.
Под подиума – море от бледо осветени лица – стояха знатните жители на Гетланд. Или по-скоро според Ярви мижавите и посредствените. Златните катарами на наметалата и ключовете на шиите блестяха, лицата, застинали в сервилни усмивки. Същите мъже и жени, които хлипаха жално при вдигането на погребалната могила на баща му и питаха ще имат ли отново крал като него. Със сигурност не виждаха такъв в тази саката подигравка, малкия му син.
Гордо изправена, току пред подиума, с Хюрик зад гърба си, стоеше майката на Ярви.
Той не виждаше лицето на Одем, но чу гласа на фалшивия крал да кънти в залата. Сдържан и кротък, както винаги. Търпелив като зимата – Ярви почувства ледени тръпки, когато го чу.
– Мога ли да попитам доблестната ни сестра, кога възнамерява да отпътува до Скекенхаус?
– При първа възможност, кралю мой – отвърна майката на Ярви. – Имам важни държавни дела, които...
– Сега аз нося ключа от хазната.
Ярви изви поглед към ръба на процепа и видя Изриун да седи от другата страна на Черния трон. Годеницата му. Да не забравяме – на брат му преди него. Наистина носеше ключа от хазната на шията си и както изглеждаше, не й тежеше толкова, колкото някога се бе опасявала.
– Аз ще се погрижа за това, Лейтлин.
Не звучеше като срамежливото малко момиче, което някога изрецитира обета си към него в същата тази зала. Спомни си блясъка в очите й, когато докосна Черния трон, и сега го видя отново, когато тя извърна поглед към седящия си на него баща.
Явно Ярви не беше единственият променил се след плаването до Амвенд.
– Погрижи се да е скоро – каза Одем.
– За да застанеш над всички ни като върховна кралица – добави майка Гундринг, повдигайки леко лъскавия си тъмен жезъл.
– Или коленича като писар на баба Вексен – отвърна троснато майка му.
Настъпи мълчание, после Одем заговори отново:
– Има и по-тежки съдби, сестро. Всеки изпълнява дълга си. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Погрижи се.
– Кралю мой – насили през стиснати зъби майката на Ярви, докато се покланяше, и въпреки че толкова пъти беше мечтал за подобна гледка, виждайки я преклонила смирено глава, Ярви почувства изпепеляващ гняв.
– Сега ме оставете насаме с боговете – каза Одем и отпрати с ръка свитата около трона си.
Вратите се отвориха, знатните мъже и жени изразиха с поклон безкрайното си почитание към своя крал и се отправиха в колона навън. Майката на Ярви беше сред тях, с Хюрик зад гърба си, майка Гундринг вървеше най-отзад, а Изриун – след нея. На вратата тя спря, извърна се през рамо и се усмихна на баща си, точно както някога на Ярви.
Тътенът от затварянето на вратите отекна в залата и вътре се възцари пълна тишина. Одем се надигна с пъшкане от Черния трон, сякаш седенето на него му причиняваше неудобство. Обърна се и дъхът на Ярви секна.
Лицето на чичо му бе такова, както го помнеше. Мъжествено, с остри черти и сребърни нишки в брадата. Толкова наподобяващо лицето на баща му, само че с повече мекота и загриженост, които дори като негов син Ярви никога не получи от крал Утрик.
Омразата трябваше да нахлуе и да изтика назад всички страхове, да удави тормозещите го съмнения за това, че отскубването на Черния трон от пръстите на чичо му не си заслужава кръвта, която щеше да се пролее.
Вместо това, очи в очи с врага си, с убиеца на семейс­твото си, крадеца на трона си, Ярви бе предаден от собственото си сърце и от всички възможни чувства го завладя прилив на любов. Любов към единствения човек от семейството му, който някога се отнесе мило с него. Единственият, успял да го накара да се почувства като човек. Последвалото чувство в гърдите му беше на тъга от загубата на този човек и Ярви усети очите му да се наливат със сълзи. Притисна юмруци в студения камък и се намрази за слабостта си.
– Спри да ме гледаш!
Ярви се дръпна като попарен от процепа, но погледът на Одем беше насочен високо горе. Той тръгна бавно нас­трани и ударите от токовете на ботушите му отекнаха в сумрака.
– Изоставихте ли ме? – провикна се той. – Както аз изоставих вас?
Говореше на кехлибарените статуи в купола на тавана. Говореше на боговете и в острия му тон имаше всичко друго, но не и сдържаност. Свали металния обръч, който някога Ярви бе носил, и изкривил в гримаса лице, започна да търка следите, които беше оставил на челото му.
– Какво можех да направя? – прошепна толкова тихо, че Ярви едва го чу. – Всеки служи някому. Всичко има цена.
Ярви си припомни последните думи на Одем към него, остри като кинжали в спомените му.
„От теб щеше да излезе чудесен шут. Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Саката кукла на конци в ръката на майка си?“
И сега омразата заклокочи в гърдите му, изпепеляваща, вдъхваща увереност. Нима не даде клетва? Заради баща си? И майка си?
Заради себе си?
С едва доловим звън мечът на Шадикшарам излезе от ножницата и Ярви опря кривия юмрук на лявата си ръка в тайната врата. Рязко бутане ще я отвори отведнъж, знаеше го. Едно рязко бутане, три стъпки и един замах с меча напред щяха да сложат край на всичко. Прокара език по устните си, намести пръсти около дръжката, нап­регна рамене, кръвта нахлу в главата му...
– Достатъчно! – изрева Одем и залата се огласи от ехото на гласа му, а Ярви застина на място. Чичо му намести отново короната на главата си. – Стореното, сторено! – Размаха юмрук към тавана. – Ако искахте друго, защо не ме спряхте? – Обърна се рязко и тръгна към вратата.
– Изпратиха мен да го сторя – прошепна Ярви и плъзна обратно меча на Шадикшарам в ножницата. – Не сега. Не още. Не просто така.
Но от колебанията му не бе останала и следа.
Дори ако за целта Торлби трябваше да бъде удавен в кръв.
Одем трябва да умре.



Битката на моя приятел

Ярви дърпаше с всички сили греблото, знаеше, че бичът е надвиснал над гърба му. Опъва, ръмжа през стиснати зъби, дърпаше дори с недораслия показалец на безполезната си ръка, но как би могъл да го помръдне сам?
Майка Море нахлу с рев в трюма на „Южен вятър“ и Ярви се спусна отчаяно към стълбата. Видя мъжете да опъват веригите в борба за последна глътка въздух, но водата заля лицата им.
– Хитрите момченца се давят точно като глупавите – каза Триг и от гладко разцепения му череп бликна кръв.
Ярви направи поредната залитаща крачка в снега, подхлъзна се и стъпи, олюлявайки се, върху нагорещения, гладък като стъкло камък. Колкото и бързо да тичаше, кучетата чаткаха със зъби току зад гърба му.
Оголените зъби на Гром-гил-Горм са почервенели, лицето му е омазано с кръв, а на шията му виси огърлица от пръстите на Ярви.
– Аз идвам – изпя той със звънлив като камбана глас. – И водя със себе си майка Война!
– Готов ли си да коленичиш? – попита майка Скаер.
Ръцете й са покрити с лъскавите елфически гривни, а враните на раменете й се смеят.
– Та той вече е на колене – каза Одем, облегнат на лакти на Черния трон.
– Винаги е бил – каза с усмивка на уста Изриун и продължи да се усмихва.
– Всеки служи някому – каза баба Вексен и очите й грейнаха алчно.
– Стига! – изсъска Ярви. – Стига вече!
Отвори рязко тайната врата и полетя навън с насочен напред меч. Очите на Анкран се облещиха, когато закривеното острие потъна в гърдите му.
– Стоманата е отговорът – изграчи той.
Шадикшарам изпъшка, замахна назад с лакът и Ярви започна да удря с юмрук, усещаше стоманата да жвака в плътта й, но тя само се усмихна през рамо:
– Той идва – прошепна му. – Той идва.
Ярви се събуди плувнал в пот, оплетен в завивката, млатещ с юмрук постелята.
Нечие дяволско лице изплува над него – лице от огън, тъмнина и вонящо на дим. Сви се боязливо назад, после се отпусна с въздишка на облекчение, осъзнавайки, че това е Рълф с факла в ръка.
– Гром-гил-Горм идва – каза той.
Ярви се освободи от завивката. Иззад капаците на прозореца звуците долитаха изкривени. Трясък. Викове. Бой на камбани.
– Прекосил е границата с повече от хиляда мъже. Или сто хиляди, в зависимост от това на кой слух решиш да повярваш.
Ярви замига на парцали в опит да прокуди съня:
– Вече?
– Придвижва се по бързо от горски пожар и всява повече паника. Вестоносците едва са го изпреварили дотук. На три дни път от града е. Торлби е в пълен хаос.
На долния етаж бледата зора надничаше през капаците на прозорците и осветяваше още по-бледи лица. Беглата миризма на дим погъделичка носа на Ярви. Дим и страх. Чу приглушените викове на проповедника на площада, който призоваваше с треперещ глас хората да коленичат пред Единствен бог и да бъдат спасени.
Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.
– Враните ти летят бързо, сестро Ауд – каза Ярви.
– Казах ти, че е така, кралю мой.
Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд – всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.
– Това е моята битка – каза Ярви. – Ако решите да си вървите, няма да ви виня.
– Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. – Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. – Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.
Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:
– Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.
Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.
– Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват – каза Рълф.
– Притесняваха те и на границата – каза му Нищо, – но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.
– И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.
Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам:
– В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.
– Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. – Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. – Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.
Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“
– Имаш благословията ми да си вървиш – каза му Ярви, – но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягах­ме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.
Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:
– Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.
Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъх­на дълбоко:
– И гребец.
– Не по избор.
– Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?
– Това не е наша битка – изсъска нетърпеливо Сюмаел.
– Битката на моя приятел е моя битка – сви рамене Джоуд.
– Ами най-сладката вода на света?
– По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. – Джоуд се усмихна вяло на Ярви. – Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
– Накрая май всички ще се жалваме. – Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните й очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. – Йорв, моля те...
– Името ми е Ярви.
И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката й. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!
Искаше да хване ръката й, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.
– Ами ти, Рълф? – попита.
Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.
– Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? – Широкото му лице се разтегна в усмивка. – Лъкът ми е твой.
Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената й устна се изви в горчива гримаса:
– Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?
– Нищо – отвърна Нищо.



Сделката на майка Война

Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множес­твото му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.
– Проклятие, умирам от студ – промърмори Ярви.
– Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? – Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.
– Знаеш, че не е така.
И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.
– Съжалявам – каза й, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. – За онова, което ти каза майка ми... за това, че накарах Джоуд да остане... че не...
Тя стисна зъби и слепоочията й заиграха:
– Не мисля, че един крал трябва да се извинява.
Ярви замижа.
– Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият...
– Нима? – Тя най-после извърна поглед към него, но в очите й Ярви не видя топлота. – Там, над онзи хълм. – Сюмаел му подаде далекогледа. – Дим.
– Дим – изграчи един от гълъбите. – Дим.
Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение – или заповед – от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.
– Дим, дим, дим...
– Можеш ли да ги накараш да спрат? – попита Сюмаел.
– Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят – отвърна Ярви. – Не се тревожи. Не разбират какво казват.
Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.
– Там има ферма.
Собственикът й беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща...
„Добрият пастор избира всеобщото благо – казваше майка Гундринг – и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?
Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.
Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.
– Кралят на Гетланд – промърмори той. – Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.
– Боговете забъркват странни гозби напоследък – каза Сюмаел.
Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.
– Рядко отправям молитви към теб, знам това – прошепна Ярви. – Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.
Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плясна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?
Той изскърца със зъби.
– Ако решиш да не ме направиш отново крал... ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата... поне ми позволи да изпълня клетвата си. – Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. – Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.
Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.
– Кралят трябва да умре – изсъска Ярви.
– Кралят трябва да умре! – изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. – Кралят трябва да умре!
– Време е – каза Ярви.
– Добре.
Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.
– Добре – отвърнаха в един глас двамата инглингци.
Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.
– Добре – промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.
Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.
В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море – че и една-две по-далечни – беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд – препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, – които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.
– Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си – промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.
– А какво ще кажеш за каузата ни – промърмори на свой ред Джоуд, – щом всички свестни хора са на другата страна?
– Много начинания искат свестни хора. – Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. – Убийството на крал не е сред тях.
– Това не е убийство – изръмжа Ярви. – И Одем не е истински крал.
– Шшш.
Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.
– Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.
Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойс­тво:
– По местата.
Бяха преговорили плана си многократно. Рълф поведе една дузина умели стрелци. Всеки от двамата инглингци поведе по една дузина по проходите към тайни врати, водещи към двора на крепостта. Останалата дузина запълзя нагоре по витото стълбище след Ярви и Нищо. Към стаята над единствения изход от крепостта. Към Пищящата порта.
– Да бъдем разумни – прошепна Ярви, когато спря пред тайната врата. Гърлото му беше така свито, че едва успяваше да говори. – Хората вътре не са наши врагове...
– Днес са – прекъсна го Нищо. – Пък и майка Война мрази проявите на разум.
Той изкърти с ритник вратата и влетя вътре приведен под ниския горен праг.
– Проклятие! – изсъска Ярви и се втурна след него.
В стаята беше сумрачно – единствената светлина идваше от тесните прозорци – и беше огласена от тропота на крака в тунела на портата под нея. На масата седяха двама мъже. Единият се обърна през рамо и усмивката му посърна, когато видя Нищо с изваден в ръката меч.
– Кой си...
Стоманата проблесна, преминавайки през един от сноповете светлина от прозорците, и в следващия момент главата на мъжа се отдели от тялото му и се изтърколи в ъгъла на стаята. Направо смехотворна сцена според Ярви, шега, изиграна от пътуващи артисти по време на пролетния панаир, само дето този път не се разнесе детски смях. Нищо пристъпи покрай свличащото се тяло на мъжа, хвана другия под ръка, докато той се надигаше от масата, и го прониза в гърдите. Онзи изпъшка задавено и заопипва с ръка по масата, където лежеше секирата му.
Нищо помести внимателно масата с крак, за да не може да я достигне ръката на мъжа, изтегли меча си от гърдите му и положи бавно потреперващото му тяло на пода, с гръб към стената, където да изчака Смърт да отвори докрай пред него Последната врата.
– Стаята е наша – обяви Нищо, надникна навън през сводестия вход на отсрещната стена, затвори вратата и дръпна резето.
Ярви коленичи до умиращия мъж. Познаваше го. Някога го бе познавал по-точно. Улвдем, така се казваше. Не точно приятел, но далеч не от най-лошите. Веднъж се засмя на една от шегите на Ярви и той се зарадва.
– Трябваше ли да ги убиваш?
– Не. – Нищо избърса внимателно острието на меча си от кръвта. – Можехме също така да оставим Одем да си седи на трона.
Наемниците влязоха в стаята и заоглеждаха, свъсили вежди, основната й забележителност и тяхна цел – Пищящата порта. Долният й край чезнеше в пода, а горният – в тавана. Представляваше огромна като стена лъскава бронзова плоча, върху която бяха гравирани стотици лица, всичките изкривени в пищящи озъбени физиономии, виещи от болка или гняв лица. Преливаха се едно в друго като в огледалната повърхност на вода.
– Мисля, че сега се досещам защо я наричат Пищящата порта – каза Сюмаел, застанала пред нея с ръце на хълбоците.
– Грозновато нещо да опреш на него всичките си надежди – каза Джоуд.
Ярви докосна метала с върховете на пръстите си – хладен и твърд.
– Грозновато нещо да се стовари на главата ти, спор няма. – До плочата, върху метален стълб, на който бяха гравирани имената на петнайсет богове, имаше плетеница от зацепени едно в друго зъбни колела, ролки с гравирани по тях надписи и навити вериги. Дори с поз­нанията си от обучението за пастор Ярви нямаше и най-малка представа как точно действаше всичко това. В средата му обаче имаше сребърен щифт. – Това е механизмът.
Джоуд протегна ръка:
– Просто дръпваш този щифт, така ли?
– В точния момент! – Ярви плесна ръката му. – В последния момент. Колкото повече от воините на Одем са навън, за да посрещнат Гром-гил-Горм, толкова по-добре за нас.
– Чичо ти говори – каза Нищо, застанал пред един от тесните прозорци.
Ярви открехна капака на съседния и надзърна навън. Видя познатия, покрит със зелена трева двор пред извисяващите снага сиви стени, с разпрострелия клони в единия му ъгъл кедър. Мъжете се бяха събрали отпред, едни готови за битка, други все още препасващи оръжия и потягащи припряно снаряжението си. Ярви облещи очи, когато осъзна колко много бяха. Триста на пръв поглед, но знаеше, че извън стените имаше още много. Над тях, на мраморните стъпала на Залата на боговете, в сребриста ризница и кожено наметало, с кралска корона на главата стоеше чичо му Одем.
– Кой застава днес пред стените на Торлби? – изрева той на събралите се воини. – Гром-гил-Горм, Трошача на мечове!
Мъжете започнаха да трамбоват гневно с крака и над двора се понесе вълна от ругатни.
– Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!
Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.
– Но в арогантността си той е довел малко хора! – продължи Одем. – Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?
Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци – в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.
Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът й беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.
– Тогава нека окажем чест на майка Война и да й дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!
– Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера – каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.
– Тръгват на бой – каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. – Правилно отгатна мислите на чичо си.
– Дори не се наложи да гадая – отвърна Ярви.
– Майка ти беше права. – Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. – Станал си много хитър и прозорлив.
Младите воини бяха най-отпред – неколцина по-млади и от Ярви, – възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.
Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.
– Кралят тръгва – каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.
Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.
– Рано е – промърмори Нищо.
– Виждам това! – изсъска Ярви.
С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.
Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.
– Да издърпам ли щифта? – викна Джоуд.
– Не! – изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. – Не още!
Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея – цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.
Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.
– Кралю мой! – Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг – от другата. – Братко мой!
Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.
– Одем, да поговорим, моля!
Ярви не смееше да си поеме дъх от страх, че така може да развали всичко. Времето сякаш спря. Одем погледна към портата, после към майката на Ярви, изруга под нос и тръгна обратно, следван по петите от най-приб­лижените си.
– Чакай! – изсъска Ярви и облещилият очи Джоуд отдръпна бавно пръсти от сребърния щифт.
Ярви доближи колкото можа глава до тесния прозорец, хладният ветрец погали плувналото му в пот лице, но колкото и да напрягаше слух, не можа да чуе какво ставаше на стъпалата на Залата на боговете. Майка му коленичи пред Одем, притисна длани към гърдите си и смирено склони глава. Вероятно се разкайваше горчиво за твърдоглавието и неблагодарността си към Одем и върховния крал. Или пък се кълнеше в покорство и молеше за прошка. Тя взе ръката на Одем в шепите си, целуна я и Ярви усети как целият настръхва.
Чичо му погледна към майка Гундринг и кимна едва. Пасторът отвърна на погледа му и повдигна рамене. Тогава Одем докосна леко с пръст бузата на Лейтлин и се отправи отново към портата, а хората от свитата му хук­наха да го догонят.
Последните воини бързаха след другарите си през тунела и в двора бяха останали не повече от три дузини накуп. Майката на Ярви сплете пръсти на гърдите си и вдигна очи към прозорчетата на стаята над портата, а на Ярви му се стори, че гледаше право в него.
– Благодаря ти, майко – прошепна той.
Вдигна отново кривата си лява ръка. Зачака Одем да доближи портата. Но този път, вместо да разбиват плановете му на пух и прах, видя боговете да му изпращат златна възможност.
– Чакай – прошепна той и усети горещия си дъх да гъделичка устните му.
– Чакай. – Денят дойде. Часът настъпи.
– Чакай. – Време е.
– Сега.
Той замахна със сакатата си ръка и колкото и немощна да бе тя, благодарение на изобретателността на шестимата пастори от древността се стовари тежка като планина. Джоуд издърпа рязко сребърния щифт, зъбните колела забръмчаха, една от веригите се изопна и изведнъж причината за името на портата стана ясна на всички. С писък, сякаш излязъл от гърлата на всички мъртви в ада, и порив на вятър, толкова силен, че отвя шлема от главата на Ярви и го залепи с гръб към стената, Пищящата порта полетя надолу.
Долният й ръб се стовари в тунела с оглушителен трясък и със сила, която разтърси цялата крепост, чак до древните елфически проходи в дълбините на хълма. Тя запечати тунела към крепостта с такава тежест, която самият баща Земя би отместил с мъка.
Подът на стаята се разтресе и разлюля и за момент Ярви си помисли, че цялата стена над тунела се срутваше от страховития удар на портата.
Пристъпи, залитайки, към процепа в пода и разтърси глава, за да се освободи от замайването и пищенето в ушите си. Тунелът отдолу беше пълен с хората от свитата на Одем. Едни се препъваха заднешком, стиснали с ръце главите си. Други посягаха с несигурни ръце към оръжията си. Трети, скупчени пред бронзовата плоча, крещяха без глас, въртяха се объркани, тупкаха с длани по пищящите лица. Сред тях самият фалшив крал беше вдигнал глава и гледаше към тавана. Очите му срещнаха очите на Ярви и лицето му пребледня така, сякаш беше видял демон, изпълзял обратно през Последната врата.
Ярви се усмихна.
Тогава усети някой да го сграбчва за рамото.
Нищо го дръпна назад и закрещя в лицето му. Ярви виждаше устните му да мърдат в тесния процеп на шлема, но чу просто глъхнещо клокочене.
Подът на стаята се успокои и той хукна след Нищо към вратата, оттам надолу по тясното вито стълбище, където се блъска, залитайки, в стените, бутан от напиращите зад него. Нищо отвори рязко някаква врата, в мрака нахлу светлина и в следващия момент Ярви излетя навън.



Последната врата

В двора на крепостта цареше хаос. Летяха остриета, хвърчаха трески, стоманата звънтеше, стрелкаха се облещени озъбени лица, летяха стрели, падаха тела и всичко това в неестествена тишина.
Точно както го беше планирал, наемниците на майка му бяха изскочили от скривалищата си и бяха ударили ветераните на Одем в гръб. Мнозина вече бяха посекли намясто, други преследваха из двора, оставяйки след себе си пръснати по тревата кървящи тела.
Онези, оцелели след първоначалния шок, сега се биеха ожесточено. Нямаше битка в истинския смисъл на думата, просто отделни схватки на биещи се на живот и смърт. Мигащ на парцали, Ярви видя една от жените шенд да ръга воин на Одем, докато онзи я млатеше с ръба на щита си в лицето, оставяйки по него кървави бразди.
Точно по план той видя Рълф и стрелците му да засипват двора с поредния залп стрели. Те се издигнаха безшумно в небето и полетяха надолу, надупчвайки щитовете на воините от личната охрана на Одем, скупчени нагъсто около своя крал. Един получи стрела в лицето, но дори не я забеляза – продължи да сочи с меча си към стълбите на Залата на боговете и да крещи. Друг се свлече със стрела в корема, вкопчи се в крака на човека до себе си, но онзи се отскубна безцеремонно от ръката му и го остави да се свлече на земята. Ярви познаваше и двамата. Доказали се воини, които някога бяха удостоени с честа да стоят на стража пред кралската спалня.
„Битката превръща хората в животни“, му казваше някога баща му. Ярви видя озъбен главорез с татуировка на бузата, гласяща „крадец на овци“, да посича един невъоръжен роб, който изпусна стомната си и тя се пръсна в стената.
Възможно ли е да бе планирал това? За това ли се моли?
Беше отворил широко вратата и беше поканил майка Война на гости. Вече не можеше да спре това. Никой не можеше да го спре. Оцеляването в него беше достатъчно предизвикателство.
Видя Нищо да подсича краката на един от воините на Одем, после да посича в гръб друг, обърнал се да побегне, след това да изблъсква щита на трети, който залитна силно назад, спъна се в ниския зид около кладенеца, преметна се заднешком и изчезна в дупката.
Вцепенен, Ярви изтегли бавно меча на Шадикшарам от ножницата. Това прави човек в битка, нали? Но, богове, как тежеше само. В него се блъскаха хора, тичащи като обезумели да се присъединят към този ад, но неговите крака сякаш бяха пуснали корени в земята.
Видя, че вратите на Залата на боговете бяха отворени и към тях, приклекнали зад надупчените си със стрели щитове, воините на Одем пълзяха крачка по крачка заднешком, прикрили зад себе си фалшивия крал.
Посочи с меч към тях и изкрещя:
– Там!
Слухът му се възвърна достатъчно, че да чуе нечии тежки стъпки зад гърба си, и навреме, за да се обърне рязко назад.
Но само толкова.
Чу звън на стомана и усети меча си да полита избит настрани, почти отскубнат от ръката му. Зърна за миг белязаното лице на Хюрик, чу гърленото му ръмжене, преди щитът му да го фрасне в гърдите, повдигайки го напълно от земята и запращайки го по гръб в тревата две крачки назад.
Погледът на Хюрик се стрелна настрани и той се извърна рязко, за да парира с щита си летящото острие на секира. Ударът беше толкова силен, че откъртените от дървото трески хвръкнаха във въздуха. Джоуд нададе рев и го връхлетя отново, размахвайки секирата като обезумял. Хюрик отстъпи, докато парираше втория удар, но третият не беше добре премерен и той бе готов за него. Посрещна го стабилно приклекнал и щитът му изби с лекота тежкото острие. То прелетя на една педя от рамото на Хюрик и се заби с глух удар в тревата. Докато Джоуд залиташе след него, Хюрик вряза ръба на щита си в главата му, извади го от равновесие и с къс, добре премерен удар на меча си изби дръжката на секирата от ръцете му.
Очевидно един хлебар не можеше да се мери с избрания щит на кралицата на Гетланд, независимо колко добър човек беше.
Оголените зъби на Хюрик се откроиха ясно на фона на черната му брада, в следващия миг мечът му полетя напред и потъна до дръжката между ребрата на Джоуд.
– Не – изграчи сподавено Ярви.
Опитваше се да стане, с всички сили, но едно бе да искаш, друго да можеш.
Джоуд се свлече на колене и лицето му се изкриви от болка. Хюрик постави огромен ботуш на рамото му, издърпа меча си и събори Джоуд по гръб в тревата. Обърна се към Ярви.
– Да довършим каквото започнахме в Амвенд.
Направи крачка напред, вдигнал почервенелия меч пред гърдите си. На Ярви му се искаше да посрещне Смърт с усмивка на уста, но малцина бяха способните да го направят, когато Последната врата зее широко отворена пред тях, дори кралете. Всъщност може би най-малко кралете. Той запълзя заднешком, вдигнал пред лицето си сакатата ръка, сякаш беше способна да спре меч. Устните на Хюрик се извиха в презрителна гримаса:
Какъв крал би излязъл от теб...
– Тепърва ще видим това.
Брадичката на Хюрик се вирна нагоре и под прошарената му брада проблесна стомана. Острие на кинжал, излъскано до ослепителен блясък. Зад рамото на Хюрик се подаде лицето на майката на Ярви, беше присвила свирепо очи и стиснала здраво зъби.
– Пусни меча, Хюрик.
Той се поколеба за момент и тя се доближи и прошепна в ухото му:
– Познаваш ме. Малцина ме познават така добре като теб. Възможно ли е... – Тя извъртя острието и по дебелия врат на Хюрик потече струйка кръв – да подлагаш на съмнение решимостта ми?
Хюрик преглътна тежко, примижа от болка, когато буцата на гърлото му остърга острието на кинжала, пусна меча и той издрънча на земята. Ярви скочи на крака, вдигна меча на Шадикшарам и го насочи към гърдите му.
– Чакай – спря го майка му. – Първо ще получа отговор. От деветнайсет години си мой избран щит. Защо пристъпи клетвата си?
Погледът на Хюрик спря на Ярви и той видя тъга в очите му.
– Одем каза, че или момчето ще умре, или ти.
– Защо тогава не уби Одем на място?
– Защото заповедта идваше от върховния крал! – изсъска Хюрик. – А върховният крал не търпи неподчинение. Дал съм клетва да пазя теб, Лейтлин. – Той изправи бавно рамене и притвори очи. – Не сакатия ти син.
– Тогава смятай клетвата си за отменена.
Последва рязко, едва доловимо движение на острието и Ярви залитна назад с опръскано с кръв лице. Хюрик се свлече на колене, после падна по очи на земята. Ярви отстъпи заднешком с увиснал в ръката меч, вторачен в разрастващата се локва кръв в тревата.
Беше настръхнал. Дъхът му свистеше и дращеше гърлото му. Пред очите му затанцуваха светлини, ръцете и краката му натежаха, гърдите му тръпнеха от болка. Искаше просто да седне. Да седне в тъмното и да плаче.
Дворът, където беше играл като дете, беше целият осеян с телата на мъртви и ранени – посечени, надупчени със стрели. Ревниво пазени мечове и щитове, предавани по наследство в знатните родове, бяха паднали в калта, изпуснати от безжизнени пръсти, лежаха натрошени и омазани в кръв. Вратите на Залата на боговете бяха залостени. Оцелелите от наемниците се събраха пред тях. По лицето на Рълф течеше кръв от раната на главата му. Двамата инглингци млатеха със секирите си, но тежкото дърво не помръдваше.
Облегнат на дънера на вековния кедър, същия, за който брат му се подиграваше, че го е страх да изкатери, Джоуд седеше неподвижно, с килната на назад глава и отпуснати ръце в плувналия си в кръв скут. Сюмаел беше коленичила до него, увесила глава между раменете си, оголила зъби и стискаше в юмрук ризата му, сякаш се опитваше да го вдигне от земята. Сякаш щеше да го отнесе далеч оттук, в безопасност, както той някога отнесе нея. Само дето, дори и да имаше силата да го вдигне, нямаше къде да го отнесе.
Никъде освен през Последната врата.
В този момент Ярви осъзна, че Смърт не се покланяше почтително на онези, които пропускаше покрай себе си, не им посочваше пътя с вежливо протегната ръка, нито изричаше дълбокомислени слова, не я отключваше дори. Ключът висеше на гърдите й забравен и ненужен, защото Последната врата зееше непрестанно отворена. И тя просто изтикваше вътре мъртвите, без много да се церемони, наред, без значение от слава, ранг или заслуги. Защото я чакаше огромна опашка. Безкрайна, неизчерпаема процесия.
– Какво направих? – прошепна Ярви и залитна към Джоуд и Сюмаел.
– Каквото трябваше. – Пръстите на майка му върху ръката му бяха от желязо. – Сега не е време за траур, сине мой. Кралю мой. – Едната половина на пребледнялото й лице беше опръскана с кръв и в този момент приличаше на същинска майка Война. – Върви след Одем. – Тя стисна още по-силно ръката му. – Убий го и вземи обратно Черния трон.
Ярви стисна зъби и кимна. Нямаше връщане назад.
– Спрете! – провикна се на двамата инглингци. – Има друг начин. – Те свалиха секирите и го изгледаха мрачно. – Майко, остани с тях, пазете вратите. Никой да не излиза.
– Не и докато Одем не падне мъртъв – отвърна тя.
– Нищо, Рълф, съберете една дузина мъже и тръгвайте с мен.
Задъхан, Рълф огледа касапницата в двора на крепостта. Ранените, умиращите, куцащите и кървящите. И Джоуд, смелия Джоуд, който остана рамо до рамо с другарите си по гребло – облегнал гръб на дънера на кедъра, без гребло пред себе си, което да тегли, без товар, който да вдига, без другар, когото да окуражава.
– Ще успея ли да събера цяла дузина? – прошепна той.
Ярви се извърна през рамо:
– Събери каквото успееш.



Самотно място

– Готови? – прошепна Ярви.
– Винаги – отвърна Нищо.
Рълф протегна шия на едната страна, после на другата. Кръвта по лицето му изглеждаше черна в тъмнината.
– По-готов от това не виждам накъде.
Ярви пое дълбоко дъх и докато издишваше, подпря усуканата длан на лявата си ръка до тайната вратата, блъсна я с рамо и влетя в светата обител на Залата на боговете.
Празен на подиума си, Черният трон се изпречи пред него – под взора на върховните богове с блещукащи гранатни очи. Над тях, от купола, кехлибарените статуи на малките богове гледаха отвисоко на жалките човешки деяния без коментар, без емоция, без интерес дори.
От хората на Одем бяха останали едва десетима, при това в жалко състояние. Бяха се скупчили при вратите, които се поклащаха леко от ударите отвън. Двама се опит­ваха да ги залостят с копията си. Други двама бяха съборили на пода приношенията за боговете и влачеха огромната маса от излъскано с годините дърво към вратите, където да я използват за барикада. Останалите стояха като вцепенени, седяха облегнати на стените с празни, вторачени в нищото погледи, още неможещи да проумеят как кралят им се оказа нападнат от тълпа главорези в сърцето на собствената си крепост. Майка Гундринг беше клекнала на пода до Одем и преглеждаше кървящата ръка на знаменосеца му.
– Защитете краля! – изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.
Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.
Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.
Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.
Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите й се ококориха:
– Спрете! – изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. – Спрете!
Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щед­ро предоставена от възрастния пастор.
– Мъже на Гетланд! – провикна се той. – Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! – Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. – Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! – Ярви забоде палец в гърдите си. – Законният крал на Гетланд се завърна!
– Женска кукла на конци? – кресна Одем. – Полу­крал? Крал на сакатите?
Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.
– Не – отвърна той. – Законният крал.
Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.
Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкият просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.
В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.
И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.
Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.
Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.
– Що за магия е това? – прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.
Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.
– Удил – прошепна тя, когато ехото заглъхна.
– Да. – Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. – Добра среща, братко.
И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.
Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.
Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.
Чичо му Удил стоеше пред него в момента.
– Време за разплата – каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.
– В Залата на боговете няма да се пролива кръв! – извика майка Гундринг.
Удил се усмихна:
– Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?
– Убийте го! – кресна панически Одем, но никой не се впусна да изпълни заповедта му. Никой дори не помръдна от място. – Аз съм вашият крал!
Но властта се оказа крехко създание. Бавно, внимателно, но като един, воините му отстъпиха назад и застанаха в полукръг зад гърба му.
– Черният трон е самотно място, така е – каза Удил и хвърли поглед през рамо към празния черен стол на подиума.
Слепоочията на Одем потрепваха, докато той, стис­нал зъби, огледа едно по едно мрачните лица около себе си – на воините, на наемниците, на майка Гундринг и на Ярви, най-накрая на Удил, така подобно на неговото, ако не бяха по него следите от двайсет години на ужас и нищета. Изсумтя и се изплю на пода в краката на брат си.
– Така да бъде.
Одем изтръгна щита си, обкантен с лъскава, инкрустирана със скъпоценни камъни стомана, от ръцете на щитоносеца си и го изблъска грубо настрана.
Рълф подаде своя на Нищо, но той поклати глава:
– Дървото си има предназначенията, но тук стоманата е отговорът. – Той вдигна пред себе си меча, същия най-обикновен меч, който беше носил през цялото време, с излъскано до блясък стоманено острие.
– Дълго те няма, братко. – Одем вдигна своя меч, онзи, изкован за бащата на Ярви, с позлатена дръжка, завършваща с топка от слонова кост, с гравирани по острието благославящи руни. – Да се прегърнем.
Бърз като скорпион, той се хвърли напред и Ярви подскочи и инстинктивно направи крачка назад, повтаряйки движенията на другия си чичо. Одем замахна право напред, после пак, изсъска от напрежение, докато сечеше. Първо високо горе, после ниско долу. Замахваше с такава сила, че ударите му можеха да разполовят човек. Но колкото и бързи да бяха движенията му, брат му беше по-бърз. Удил приличаше на понесен от вятъра дим, виеше се, въртеше се, ярката стомана сечеше въздуха покрай него, но така и не успяваше да го докосне.
– Помниш ли последната ни среща? – попита той, без да спира танца си. – В бурята, стояхме на носа на кораба на баща ни. Смеех се в лицето на вятъра с братята си зад гърба ми.
– Друго никога не те е интересувало, само собственият ти смях!
Одем атакува отново отляво, отдясно, карайки стоящите наоколо воини да отстъпят още крачка назад. Но Удил за пореден път се измъкна от атаките му, без дори да вдигне меча си.
– Затова ли двамата с Утрик ме хвърлихте в сърдитото море? Или за да ми открадне той престола? А после ти да го откраднеш от него?
– Черният трон е мой!
Острието на Одем описа светкавична дъга над главата му, но Удил го парира със своето. Той сграбчи ръба на щита на Одем и за момент двамата чичовци на Ярви застанаха един срещу друг, кръстосали стържещи остриета пред лицата си. Тогава Удил наведе рамо, блъсна нагоре щита и ръбът му се вряза в брадата на Одем. Натисна с другото рамо напред и изтласка брат си назад. Одем се запрепъва заднешком и се блъсна в мъжете зад гърба си. Те го изтикаха обратно напред и той се сниши зад щита си, готов за нова атака, но Удил дори не помръдна от средата на оформилия се около двама им кръг.
– Въпреки погребалната ми могила на брега аз не се удавих. Търговци на плът ме извадиха от водата и ме вкараха да се бия в кръга за залози. В продължение на дълги мрачни години за развлечението на тълпа кръвожадни животни аз убих деветдесет и девет мъже. – Удил допря показалец до ухото си, наклони глава и за момент отново беше Нищо. – Понякога още ги чувам да шепнат. Чуваш ли ги как шепнат, Одем?
– Ти си луд! – излая Одем през окървавените си устни.
Но усмивката на Удил само се разтегли още повече:
– Естествено. Обещаха ми, че стотната победа в кръга ще ми донесе свободата, но ме изиграха и ме продадоха отново. – Одем запристъпя в кръг около него, дебнеше като хищник, приклекнал зад щита си, с лъщящо от пот лице, запъхтян от тежката ризница. Удил просто стоеше насреща му, отпуснал небрежно меч покрай крака си, дори не дишаше тежко. – Превърнаха ме в боен роб, после в гребец на галера, а после... в нищо. Дванайсет кошмарни години прекарах на колене. Добро място за размисъл.
– Мисли за това тогава!
Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.
Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.
Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.
– Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти – нищо освен суета!
– Самата истина. – Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. – И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. – Той кимна към Ярви. – Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. – Оголи бавно зъби и изсъска: – Той е мой.
Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече на успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опрения в пода меч.
– Последната врата се отваря за теб – каза му Удил.
Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.
– Знам това. – Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. – Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. – С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. – Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.
Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.
– Отговори ми само на един въпрос... – прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.
Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.
– Говори, братко.
Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.
„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“
Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.
Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.
– Какъвто и да е въпросът ти – прошепна в ухото на чичо си, – стоманата е моят отговор!
Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.
Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.
– Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико – каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. – Ще бъде ли стоманата отговорът ни?
Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.
Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.
Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.
Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?
Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.
– Аз получих отмъщението си – каза Ярви. – Черният трон е твой. – Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. – Кралю мой.



Вината

Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, най-кървавият син на майка Война, Трошач на мечове и правяч на сираци, влезе в Залата на боговете. Зад него вървяха майка Скаер и десет от ветераните му. Огромната му длан висеше отпусната небрежно върху топката на дръжката на гигантския меч.
Ярви забеляза новата бяла кожа, с която бяха наметнати широките му рамене, а също новия огромен камък на един от дебелите му пръсти, както и няколкото нови топки от дръжки на мечове, с които се беше удължила веригата около врата му. Спомени от кървавия му поход през Гетланд по покана на Ярви, откраднати от невинни наред с живота им, естествено.
Но най-голямото нещо, докато минаваше през нащър­бените от секирите врати на тронната зала на заклетия му враг, беше усмивката му. Усмивката на покорител, на човек, видял плановете си да се увенчават с успех, враговете си на колене – всички зарове в своя полза. Усмивката на човек, на когото се усмихват боговете.
Тогава видя застаналия между майка си и майка Гундринг в подножието на подиума Ярви и усмивката му повехна. След това забеляза кой седи на Черния трон и тя изчезна от лицето му на мига. Спря на средата на залата, горе-долу на същото място, където кръвта на Одем все още стоеше в пукнатините между камъните на пода, и се озова заобиколен отвсякъде от навъсените лица на гетландци.
Почеса се замислено по главата и каза:
– Не този крал очаквахме да видим.
– Мнозина тук ще кажат същото – каза Ярви. – Но този, когото виждаш, е истинският крал на Гетланд. Крал Удил, моят чичо, се завърна.
– Удил – изсъска през зъби майка Скаер. – Гордият гетландец. Знаех си, че съм виждала някъде това лице.
– Можеше да го споменеш. – Горм огледа смръщено събраните в залата воини и жените им с излъскани до блясък ключове и златни катарами на наметалата и въздъхна тежко. – Имам неприятното чувство, че няма да коленичиш пред мен като мой васал.
– Прекарах предостатъчно време на колене. – Удил се изправи, прегърнал меча си както преди. Същия най-обикновен меч, който беше взел от палубата на потъващия „Южен вятър“, чието острие лъщеше като огряно от луната спокойно море. – Ако някой ще коленичи, това ще си ти. Стоиш на моя земя, в моята тронна зала, пред моя трон.
Горм повдигна върховете на ботушите си и погледна под тях.
– Така изглежда – отвърна. – Но ставите ми са сковани. Боя се, че ще откажа.
– Жалко. Може пък да ги пораздвижа с меча си, когато те навестя през лятото във Вулсгард.
Горм свъси вежди.
– О, всеки пресякъл границата гетландец го чака топъл прием, това ти го обещавам.
– Защо да чакаме лятото, тогава? – Удил слезе бавно по стъпалата на подиума и спря на последното, така че лицето му да е на едно ниво с лицето на Горм. – Бий се с мен сега.
Едното око на Горм потрепери, после цялата скула под него заигра. Ярви видя надраните кокалчета на юмрука му да побеляват върху дръжката на меча. Воините зад гърба му зашариха нервно с очи. Лицата на воините на Гетланд се свъсиха още повече.
– Трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е никой човек да не може да ме убие...
– Бий се тогава, куче! – изрева Удил и ехото от гласа му се понесе между стените на залата.
Всички присъстващи затаиха дъх. Ярви се замисли дали няма да види втори крал да се прощава с живота си в един и същи ден. Ако трябваше да залага, не знаеше на кого от двамата щеше да го направи.
Тогава майка Скаер протегна дълга ръка и постави длан на рамото на Горм:
– Боговете помагат на онзи, който сам си помага – прошепна тя.
Кралят на Ванстерланд пое дълбоко дъх. Раменете му се отпуснаха, пръстите му пуснаха дръжката на меча и той ги зарови замислено в брадата си.
– Новият им крал е много невъзпитан – каза й той.
– Така е – отвърна майка Скаер. – Не си ли го научила на дипломация, майко Гундринг?
Възрастният пастор на Гетланд ги изгледа сурово от мястото си до Черния трон.
– Разбира се – отвърна тя. – А също кой я заслужава.
– Мисля, че тя имаше предвид, че ние не сме от зас­лужилите – каза Горм.
– Така изглежда – отвърна майка Скаер. – Намирам и нея за невъзпитана.
– Така ли удържаш на думата си, принц Ярви?
Гетландците, събрани в тази зала, някога се бяха из­редили да целуват ръката на Ярви. Сега изглеждаха готови да се наредят отново на опашка, за да прережат гърлото му. Той сви рамене:
– Вече не съм принц, освен това удържах на думата си, доколкото успях. Никой не очакваше подобен развой на събитията.
– Събития, а – отвърна майка Скаер. – Никога не потичат в каналите, които си им изкопал.
– Значи няма да се биеш с мен? – попита Удил.
– Защо всичката тази кръвожадност? – нацупи прес­торено устни Горм. – Нов си в занаята, но скоро ще научиш, че кралят е нещо повече от обикновен убиец. Да дадем шанс на баща Мир, да се подчиним на заповедите на върховния крал и да разтворим стиснатата в юмрук ръка. Пък през лятото, на терен, който ме устройва повече, може да подложиш на изпитание дъха на майка Война, който е положила върху мен още в люлката. – Той се обърна и се запъти към вратите, следван от пастора и воините си. – Благодаря за гостоприемството, гетландци! Скоро ще чуете пак за мен! – Спря на прага и силуетът на огромната му фигура се очерта в черно в светлия отвор. – И в този ден аз ще говоря с гръмотевици.
Вратите се затвориха след тях.
– Ще дойде ден, в който ще ни се иска да ги бяхме убили днес – промърмори майката на Ярви.
– Смърт чака всички ни – каза Удил и седна обратно на Черния трон. Продължаваше да стиска в прегръдките си меча. Отпусна се небрежно на облегалката. Умееше да седи на трона, отдаваше му се с лекота, както никога – на Ярви. – А сега имаме други въпроси за обсъждане. – Пог­ледът на краля спря върху Ярви. Очите му святкаха също както в деня на първата им среща на борда на „Южен вятър“. – Племеннико мой. Някога принц, после крал, а сега...
– Нищо – отвърна Ярви и сви рамене.
Удил се усмихна и в усмивката му се прокрадна частичка от човека, с когото Ярви извървя дългия път през ледовете, с когото дели последна коричка хляб и до когото се изправи лице в лице със смъртта. Но тя не трая дълго, само миг. В следващия лицето на краля бе отново изковано от стомана, а погледът му режеше остър като меч.
– Ти сключи сделка с Гром-гил-Горм – каза той и през залата се понесе гневен шепот. „Мъдрият крал винаги намира върху кого да хвърли вината“ – казваше майка Гундринг. – Ти покани заклетия враг на Гетланд да сее смърт и огън в земите ни. – Ярви не смяташе да отрича, дори и ако имаше някакъв шанс протестите му да бъдат чути през надигналия се гняв на насъбралото се множес­тво. – Умряха добри мъже и жени. Каква отплата иска законът за това, майко Гундринг?
Пасторът отмести поглед от лицето на краля си към лицето на някогашния си чирак и Ярви усети майка му да стиска още по-силно ръката му, защото и двамата знаеха отговора.
– Смърт, кралю мой – отвърна пресипнало майка Гундринг и сякаш се смали още повече, прегърбена на столчето си. – Или най-малкото – изгнание.
– Смърт! – изкрещя пронизително жена от сумрака в дъното на залата и ехото дълго кънтя в настаналата гробна тишина.
Ярви се бе изправял пред смъртта и преди. Колко пъти вече отваря тя за него Последната врата, но ето че все още хвърляше сянка. И въпреки че не можеше да каже, че вече се чувства удобно в присъствието й, както с много други неща, повторението правеше нещата по-лесни. Този път, въпреки че устата му беше пресъхнала и сърцето му напираше да изскочи от гърдите, ако не друго, поне я посрещаше на крака.
– Допуснах грешка! – Гласът му се понесе из залата, звънлив и равен, без да потрепне. – Много грешки. Знам го. Но дадох клетва! И не видях друг начин да я изпълня. Да отмъстя за смъртта на баща си и брат си. Да сваля предателя Одем от престола. И въпреки че съжалявам за пролятата кръв, по божията милост... – Ярви вдигна поглед към статуите, после сведе очи и разтвори ръце. – Законният крал се завърна.
Удил се загледа в ръката си, в разперените си върху черния метал пръсти. Малко напомняне, че кралят дължеше завръщането си на плановете на Ярви нямаше да навреди. Гневният шепот се понесе отново, усили се, но тогава Удил въдвори тишина с вдигане на ръка.
– Вярно е, че Одем те насочи по този път – каза той. – Неговите престъпления са по-тежки от твоите и ти изпълни присъдата му. Имал си причини да направиш каквото направи, а и за днес видяхме достатъчно смърт, мисля аз. Твоята няма да донесе справедливост никому.
Без да вдига очи от земята, Ярви преглътна с облекчение. Въпреки несгодите от последните няколко месеца обичаше живота. Обичаше го дори повече заради тях.
– Но разплата трябва да има – каза Удил и в очите му имаше тъга, докато го изричаше. – Съжалявам наистина. Присъдата ти е изгнание. Човек, веднъж седял на Черния трон, винаги ще иска да се върне на него.
– Не го намерих за удобен.
Ярви пристъпи към подиума. Знаеше какво трябва да направи сега. Знаеше го от мига, в който Одем падна мъртъв в краката му и той вдигна глава и видя надвисналото над него лице на баща Мир. Изгнанието имаше своите предимства. Нямаше да дължи нищо никому. Можеше да е каквото си поиска. Но Ярви се беше наскитал до насита. Неговият дом беше тук и той не смяташе да го напуска повече.
– Никога не съм искал Черния трон. Никога не съм очаквал, че ще седна на него. – Той вдигна високо сакатата си ръка и я разтресе пред погледа на всички. – Не това е представата ви за крал, моята – още по-малко. – Той коленичи пред подиума. – Предлагам друго решение.
Удил присви очи и Ярви отправи мълчалива молитва към баща Мир чичо му да е търсил изход от положението, възможност да опрости престъплението му.
– Говори тогава – отвърна той.
– Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.
Удил се облегна бавно назад и се загледа замислено в Ярви. После се наведе към пастора си:
– Какво мислиш ти, майко Гундринг?
– Това е решение, над което баща Мир се усмихва – промърмори тя. – Винаги съм знаела, че от Ярви ще излезе добър пастор. И още го вярвам. Той се доказа като много хитър и прозорлив мъж.
– Това и сам видях – отвърна Удил, но все още не беше готов да отстъпи.
Продължи да гледа изпитателно Ярви и да потрива замислено брада.
Тогава майката на Ярви пусна ръката му и се втурна нагоре по подиума. Полите на червената й рокля се разпиляха по стъпалата, когато коленичи в краката на Удил:
– Великият крал е милостив крал – промълви тя. – Моля те, кралю мой. Не отнемай единствения ми син.
Удил се размърда смутено на трона, отвори уста, но не намери думи. Дори не трепна пред погледа на Гром-гил-Горм, но пред погледа на майката на Ярви беше готов да се разтрепери като лист.
– Някога бяхме обещани един на друг – продължи тя. В този момент и въздишка би прозвучала като гръмотевица в гробната тишина, възцарила се в Залата на боговете, но присъстващите бяха затаили дъх. – Мислехме те за мъртъв... но боговете те върнаха на мястото, което ти е отредено... – Тя постави ръка върху ръката на Удил, отпусната върху черния метал на трона. Той не можеше да откъсне очи от лицето й. – В момента най-съкровеното ми желание е да видя този обет изпълнен...
Майка Гундринг се примъкна към трона и заговори тихо:
– Върховният крал предлага многократно брак на Лейтлин, ще го приеме като обида...
Удил не я погледна дори:
– Нашият обет предхожда предложенията на върховния крал с двайсет години – отвърна остро той.
– Но тази сутрин пристигна нов орел от баба Вексен...
– Баба Вексен ли седи на Черния трон, или аз?
Този път Удил извърна поглед към пастора си.
– Ти.
Майка Гундринг сведе очи към пода. Мъдрият пастор придумва, увърта, спори и съветва, но преди всичко се подчинява.
– Тогава изпрати на баба Вексен птица с покана за сватбата ни. – Удил обърна покрита с мазоли и изкривена от дългите години стискане на трупчето за лъскане на палубата длан и пое ръката на майката на Ярви. – Ти ще носиш ключа от хазната ми, Лейтлин, и ще ръководиш държавните дела, в което си се доказала многократно.
– С удоволствие – отвърна тя. – А синът ми?
Крал Удил измери Ярви с продължителен поглед. После кимна:
– Ще заеме обратно мястото на чирак на майка Гундринг – каза той и така с един замах се показа като строг и милостив едновременно.
Ярви въздъхна облекчено:
– Гетланд най-после има крал, с който да се гордее. Всеки ден ще благодаря на майка Море за това, че те изпрати обратно.
Изправи се и тръгна към вратите. Докато вървеше сред подигравките и презрителния шепот на тълпата, Ярви се усмихваше. Вместо да крие както някога саката ръка в ръкава си, той я остави гордо на показ. В сравнение с избите на търговците на роби от Вулсгард, в сравнение с тормоза от бича на Триг и студа и глада на необятните ледове на севера присмехът на тези глупаци не тежеше хич.
Благодарение на двете си майки, всяка със своите причини да стори каквото стори, Ярви излезе жив от Залата на боговете. Отново сакат и низвергнат, отново обречен на Събора. Където му беше мястото.
Беше извървял кръга и се беше върнал там, откъдето беше тръгнал. Тръгна момче, но се върна мъж.
Мъртвите лежаха върху каменните плочи в хладната изба в подземието на крепостта. Ярви не искаше да ги брои. Знаеше, че са много. Това му беше достатъчно като бройка. Реколтата от добре скроените му планове. Последствията от една необмислена клетва. Нямаше лица, просто плащаници, надигнати от носа, брадичката и стъпалата. Нямаше как да разбере под кои лежаха наемниците на майка му и под кои – доблестните воини на Гетланд. А може би нямаше и разлика, веднъж минали през последната врата.
Знаеше обаче кое е тялото на Джоуд. Тялото на неговия приятел. И другар по гребло. Човекът, прокарвал му пъртина през снега. Чийто глас мълвеше окуражително „загребване по загребване“, докато той скимтеше от болка над греблото. Беше приел битката на Ярви като своя, въпреки че не беше боец. До него стоеше Сюмаел, опряла стиснати юмруци в студения камък, с огряно наполовина от пламъка на дебелата свещ мургаво лице.
– Майка ти ми намери място на кораб – каза тя, без да вдига поглед.
Гласът й бе мек, какъвто Ярви не бе свикнал да го чува.
– Добър навигатор се търси навсякъде – отвърна Ярви.
Боговете му бяха свидетели, той самият имаше нужда от такъв, който да му показва правилния път.
– Заминаваме по изгрев-слънце за Скекенхаус – каза тя. – След това на юг.
– Към дома? – попита Ярви.
Сюмаел притвори очи и кимна. Устните й се разтегнаха в усмивка.
– Към дома.
Когато я видя за пръв път, Ярви не я намери за кой знае колко привлекателна, но сега му се стори красива. Толкова, че не можеше да извърне очи от нея.
– Мислила ли си, че... може да останеш?
Намрази се от самия факт, че го каза. Заради това че я принуждаваше да го отхвърли. Та той бе обречен на Събора. Нямаше какво да й предложи. А и тялото на Джоуд лежеше помежду им като пропаст, която нямаше прекосяване.
– Трябва да вървя – каза тя. – Вече почти не си спомням коя бях някога.
Той можеше да каже същото за себе си.
– Важното е коя си сега.
– И това не помня вече. Освен това Джоуд ме носи в снега. – Ръката й посегна към единия край на плащаницата, но за най-голямо облекчение на Ярви не го повдигна. – Най-малкото, което мога да направя, е сега аз да нося него. Ще отнеса прахта му в селото му. Може дори да пия от онзи прословут кладенец. Да пия и за двама ни. – Тя преглътна тежко. Незнайно по каква причина през цялото време Ярви усещаше в гърдите му да се надига гняв. – Кой би отказал най-сладката вода на...
– Той избра да остане – прекъсна я гневно Ярви.
Сюмаел просто кимна, без да вдига очи от плащаницата.
– Всички избрахме да останем.
– Не съм го карал насила.
– Не.
– Можеше да тръгнеш без него или да го убедиш да тръгне с теб, само да се бе опитала малко повече...
Този път тя вдигна очи, но в тях Ярви не видя гнева й, който заслужаваше, само нейния дял вина.
– Прав си. Сега този товар ще тежи на моите рамене.
Ярви извърна рязко поглед и усети очите му да се насълзяват. Поредица от постъпки и направени избори, всеки на вид по-малкото зло, но ето как го бяха довели дотук. Възможно ли бе това да е нечие всеобщо благо?
– Не ме мразиш? – прошепна той.
– Загубих един приятел. Не искам да изгубя втори. – Тя постави внимателно ръка на рамото му. – Не ме бива много в намирането на приятели.
Ярви постави длан върху ръката й и му се прииска никога да не я отдръпва оттам. Странно, човек никога не забелязва нещо, докато не дойде моментът, в който осъзнае, че не може да го има.
– Не ме виниш дори? – прошепна отново.
– Защо да го правя аз? – Тя стисна рамото му, после отдръпна ръка. – Сам по-добре ще се справиш.



Спасение за едни

– Радвам се, че дойде – каза Ярви. – Приятелите ми са съвсем на изчерпване.
– Ще се радвам да го направя – отвърна Рълф. – За теб и заради Анкран. Не смея да твърдя, че долюбвах много кльощавото копеле, докато се разпореждаше със склада на кораба, но накрая започнах да го харесвам. – Той се усмихна и покритият с коричка белег на челото му помръдна. – Към някои хора се привързваш от самото начало, но онези, дето искат време да се привържеш към тях – тях никога не забравяш. Да освободим малко роби, а?
Стоката се надигна на крака с мърморене, пъшкане и подрънкване на вериги. Вторачиха в тях очи, пълни със смесица от срам, страх, надежда и отчаяние, и Ярви неволно вдигна ръка и опипа белезите на шията си, оставени от нашийника. Вонята го връхлетя, а с нея и спомените, които така му се щеше да забрави. Странно как бързо бе привикнал обратно към свободата.
– Принц Ярви!
собственикът изникна от тъмната вътрешност на магазина. Беше едър мъж с бледо лице с меки черти, бегло познато отнякъде. Един от процесията кършещи ръце оплаквачи при вдигането на могилата на баща му може би. Е, сега щеше да има възможността да ги покърши отново.
– Вече не съм принц – отвърна Ярви, – но иначе да. Ти си Йоверфел, нали?
Търговецът на плът изпъчи гордо гърди от честта да го познават по име.
– Да, разбира се, това съм аз и съм дълбоко поласкан от посещението ти! Ако позволиш да попитам, какви роби...
– Името Анкран говори ли ти нещо?
Погледът на търговеца се стрелна към Рълф, наблюдаващ с мрачно изражение отстрани, пъхнал палци в колана на меча си.
– Анкран ли?
– Нека опресня паметта ти, както вонята на магазина ти опресни моята. Продал си мъж на име Анкран, а после си го изнудвал за пари, за да държиш жена му и детето му в безопасност.
Йоверфел се покашля:
– Не съм нарушил никой закон...
– Нито пък аз, като поискам да ми върнеш дълга си.
Цветът се отдръпна съвсем от бледото лице на търговеца:
– Не ти дължа нищо...
Ярви се разсмя.
– На мен? Не. Но на майка ми Лейтлин, която скоро ще е отново Златната кралица на Гетланд, на чиято шия ще виси отново ключът от хазната... На нея, както разбрах, дължиш известна сума, прав ли съм?
Буцата на тънката шия на търговеца подскочи, докато той преглъщаше тревожно:
– Аз съм най-смирен слуга на моята кралица...
– Неин роб, ако питаш мен. Всичко, което притежаваш, да продадеш, няма да изплатиш и една трета от това, което й дължиш.
– Да, да, неин роб, разбира се. – Йоверфел изсумтя натъжено. – Щом си толкова заинтересуван от търговията ми, именно заради нейните лихви трябваше да изстискам каквото можах от Анкран. Не че съм искал да го правя, не исках...
– Ааа, но ти загърби личните си желания и стремежи – прекъсна го Ярви. – Колко благородно от твоя страна.
– Какво искаш?
– Да започнем с жената и детето.
– Много добре.
Забол поглед в земята, търговецът изчезна в сумрака на магазина. Ярви погледна към Рълф и възрастният воин отвърна с повдигане на вежди. Робите продължаваха да стоят и да гледат мълчаливо. На Ярви му се стори, че един дори се усмихваше.
Не знаеше какво бе очаквал да види. Невиждана красота, зашеметяваща грация или поне нещо, което да грабне отведнъж сърцето му. Но семейството на Анкран се оказа съвсем обикновено на вид. Повечето хора са, естествено, за онези, които не ги познават. Майката беше дребничка, с крехко телосложение и непокорно вирната брадичка. Синът имаше косата на баща си и не откъсваше очи от земята.
Йоверфел ги побутна напред, застана отстрани и зачопли нервно пръсти:
– Живи и здрави, както обещах. Твои са. Подарък, естествено, заедно с благодарностите ми.
– Благодарностите можеш да си задържиш – каза Ярви. – А сега искам да си събереш нещата и да се преместиш във Вулсгард.
– Вулсгард?
– Да. Там е пълно с търговци на плът, ще се почувстваш у дома си.
– Но защо?
– За да държиш под око търговията на Гром-гил-Горм. Човек познава къщата на врага си по-добре от своя дом, така съм чувал да казват.
Рълф изсумтя одобрително, изпъчи гърди и намести палци в колана с меча.
– Или това, или ще бъдеш продаден в собствения си магазин, ти решаваш. Как мислиш, колко струваш?
– Ще уредя преместването – покашля се Йоверфел.
– И ще го направиш скоро – каза Ярви и побърза да се отдалечи настрана от вонята, където притвори очи и пое дълбоко глътка чист въздух.
– Ти... си новият ни собственик, значи?
Жената на Анкран стоеше до него, пъхнала показалец в нашийника си.
– Не. Казвам се Ярви, а това е Рълф.
– Бяхме приятели на мъжа ти – добави Рълф и разроши косата на момчето, от което то не остана много доволно.
– Бяхте? – попита тя. – Къде е Анкран?
Ярви преглътна тежко и затърси думите, с които да й съобщи вестта...
– Мъртъв е – отвърна просто Рълф.
– Съжалявам – добави Ярви. – Той даде живота си, за да спаси моя, което в момента не ми изглежда никак добра сделка. Но поне вие сте свободни.
– Свободни? – смотолеви тя.
– Да.
– Аз не искам свобода, искам просто безопасност.
Ярви примига озадачен, после се усмихна натъжено. Той самият не бе искал повече за себе си.
– Бих казал, че ще имам нужда от прислужница, ако си готова да работиш.
– Винаги съм била – отвърна тя.
Ярви спря пред една ковачница и подхвърли монета на дървения, отрупан с инструменти тезгях. Беше една от новите, прясно изсечена, съвършено кръгла, щампована от едната страна със строгото лице на майка му.
– Свали нашийниците им – каза.
Семейството на Анкран не изрази с думи благодарност за свободата си, но на Ярви му стигаше звънтенето на чука по длетото. Рълф гледаше отстрани, вдигнал крак на един нисък дувар, облегнал кръстосани ръце на коляното си.
– Не съм голям разбирач на справедливостта – каза той.
– Че кой е?
– Но намирам това за голяма добрина.
– Гледай да не се разчуе, ще ми съсипе репутацията. – Ярви забеляза една възрастна жена да го гледа гневно от другата страна на площада. Усмихна й се и й помаха с ръка, после я изпроводи с поглед да се отдалечава забързана по пътя си. – Изглежда, сега съм злодеят по тези земи.
– Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че няма злодеи. Просто хора с най-добри намерения.
– Моите най-добри намерения се доказаха като същинско бедствие.
– Можеше да е къде по-зле. – Рълф изви език и се изплю. – Млад си. Опитай отново. Следващия път ще се получи по-добре.
Ярви присви подозрително очи и изгледа възрастния воин:
– Ти кога стана такъв мъдрец?
– Винаги съм бил изключително проницателен, но ти беше заслепен от собственото си хитроумие.
– Често срещан недостатък при кралете. За късмет, достатъчно млад съм да се науча и на смирение.
– Хубаво, че поне един от двама ни е.
– А ти какво смяташ да правиш с остатъка от дните си? – попита Ярви.
– След като питаш, великият крал Удил ми предложи място в личната си стража.
– Ууу, каква чест! Прие ли?
– Отказах.
– Отказа?
– Честта е за глупаците, пък и имам чувството, че Удил ще се окаже от господарите, чиито хора мрат като мухи.
– От мъдър по-мъдър – каза Ярви.
– Доскоро мислех, че с живота ми е свършено. Сега, като го имам обратно, не виждам належаща нужда да му слагам преждевременен край. – Ярви погледна крадешком към Рълф и видя, че той прави същото. – Мислех си, че ти може да имаш нужда от другар по гребло.
– Аз ли?
– Има ли какво да се опре на един еднорък пастор и един попрехвърлил младостта разбойник?
С последен удар на чука нашийникът на сина на Анкран се отвори и момчето се надигна, примига смутено и потърка с пръсти шията си. Майка му го прегърна и го целуна по главата.
– Не съм сам – промърмори Ярви.
Рълф преметна ръка през раменете му и го стисна в смазваща прегръдка.
– Не и докато съм жив, приятелю.
Това беше знаменателно събитие.
Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за зав­ръщането на крал Удил ги достигнеше едва след сватбата му, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, когато научеха, вестта. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин отново бе Златната кралица. Думата й беше хвърлен камък.
Статуите на боговете бяха украсени с гирлянди от първите пролетни цветя, сватбените подаръци бяха струпани на разноцветни купчини около Черния трон, хората прииждаха под купола на Залата на боговете, скупчени нагъсто като овце в зимна кошара, още и още, чак докато въздухът не стана спарен от дъха им. Благословената двойка изпяха един на друг обетите си за вярност пред богове и хора. Падащите отгоре снопове светлина палеха огньове по излъсканата броня на краля и зашеметяващите бижута на кралицата и хората ги аплодираха въодушевено, въпреки че според Ярви гласът на Удил не беше от най-певческите, а на майка му – още по-малко. След това Бриньолф занарежда монотонно една от най-протяжните и подробни благословии, на които беше ставала свидетел тази свята зала, а застаналата до него майка Гундринг, вкопчила ръка в жезъла си и превита на две от изтощение, едва сдържаше нетърпението си. Накрая всички камбани в града забиха тържествено.
О, радостен ден!
Как нямаше да е доволен Удил? Върна си Черния трон и получи най-добрата жена, за която един мъж можеше да мечтае, жена, ухажвана от самия върховен крал. Как да не била очарована Лейтлин? Инкрустираният със скъпоценни камъни ключ от хазната отново висеше на шията й, а проповедниците на Единствен бог бяха извлечени от монетния й двор и бичувани през цял Торлби на пътя към доковете. Как можеха да не ликуват хората от Гетланд? Имаха железен крал и златна кралица, владетели, на които да могат да се доверят и с които да се гордеят. Владетели без певчески способности, вярно, но с по две здрави ръце всеки.
Въпреки цялото веселие – или може би именно заради него – Ярви не изпита от сватбата на майка си повече радост отколкото от погребението на баща си. От тази церемония поне успя да се измъкне преди края. Ако някой въобще го беше видял да се измъква от залата, с нищо не показа, че е натъжен от липсата му.
Времето навън подхождаше повече на настроението му от ухаещата на цветя атмосфера вътре. Духаше вятър търсач в този ден откъм сивото море. Виеше – мокър и солен – в бойниците, пронизваше го до кости, докато изкачваше издълбаните от крака каменни стъпала и вървеше по празните пътеки на крепостната стена.
Видя я отдалеч. Стоеше на покрива на Залата на боговете, облечена в прекалено тънки за такъв студ и залепнали по нея от дъжда дрехи и развяна от яростните напори на вятъра коса. Видя я навреме. Можеше да отмине и да намери друго място, откъдето да гледа намръщен в небето. Но краката му го понесоха към нея.
– Принц Ярви – каза тя, когато го видя да се приближава. Откъсна със зъби парче нокът от палеца си и го изплю срещу вятъра. – Каква чест.
Ярви въздъхна. През последните няколко дни чуваше проклетата титла навсякъде и вече му омръзваше от нея.
– Вече не съм принц, Изриун.
– Нима? Майка ти е кралица, нали така? На нейната шия виси ключът от хазната на Гетланд? – Бледата й ръка се стрелна към гърдите й, където вече нямаше нищо – нито ключ, нито огърлица. – Какъв е синът на кралицата, ако не принц?
– Сакат глупак? – промърмори Ярви.
– Беше, когато се срещнахме за пръв път, и безсъмнено ще си останеш такъв завинаги. А да не забравям и син на предател.
– Значи сега двамата с теб имаме много повече общо помежду си – отвърна троснато Ярви, но когато видя лицето й да трепва, съжали на мига.
Само да се бяха развили малко по-иначе събитията, сега тях двамата щяха да приветстват хората долу. Той на Черния трон, тя на столчето до него. Очите й щяха да греят радостно, докато докосва нежно сакатата му ръка. Щяха да са споделили вече онази по-добра целувка, която тя поиска на раздялата им...
Но нещата бяха каквито са. За него нямаше да има целувки. Нито днес, нито когато и да било. Той се обърна, подпря юмруци на парапета и се загледа в развълнуваното море.
– Не дойдох да се караме.
– Защо дойде тогава?
– Реших, че трябва да ти кажа, след като... – Ярви стисна гневно зъби и сведе поглед към бледата си усукана длан на парапета. След като какво? „След като бях­ме сгодени. След като някога означавахме нещо един за друг“, помисли си, но не намери сили да го каже. – Заминавам за Скекенхаус. Ще положа изпита за пастор. Няма да имам семейство, претенции към престола... жена.
Тя се разсмя с глас.
– Ха, още нещо общо помежду ни. Аз пък нямам приятели, зестра и баща. – Тя се обърна да го погледне в очите и от омразата, която видя в тях, стомахът му се сви на топка. – Изхвърлиха тялото му на бунището.
Това трябваше да донесе радост на Ярви. В края на краищата неведнъж бе мечтал за подобна развръзка, за нея отиваха всичките му молитви и воля. В нейно име разруши всичко, жертва приятели и приятелства. Но гледайки лицето на Изриун, хлътналите й, зачервени от плач очи, той не изпита радост.
– Съжалявам. Не за него, за теб.
Устата й се изви презрително:
– Какво, мислиш, струват съжаленията ти?
– Нищо. Но въпреки това съжалявам.
Той вдигна ръце от парапета, обърна гръб на годеницата си и тръгна към стъпалата.
– Дадох клетва!
Ярви спря. Искаше му се просто да слезе от този брулен от вятъра покрив и никога повече да не стъпи на него, но тилът му настръхна и той не намери сили да продължи. Обърна се:
– О?
– Слънчева и лунна клетва. – Очите на Изриун святкаха гневно, вятърът замяташе яростно кичури коса през бледото й лице. – Заклех се пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Изрекох я пред предците ми, погребани на плажа. Пред Той-който-гледа и Тя-която-пише. Сега ще я изрека и пред теб, Ярви. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми. Кълна се!
Тя му се усмихна – крива присмехулна усмивка, подигравателна имитация на онази, с която го дари в деня на годежа им.
– Виждаш ли, една жена може да даде същата клетва като мъж.
– Стига да е достатъчно глупава да го направи – отвърна през рамо Ярви, докато се отдалечаваше.



По-малкото зло

В деня, в който брат Ярви се завърна у дома, майка Слънце се усмихваше дори докато скриваше лицето си от света.
Първият ден от лятото, бяха го провъзгласили гетланд­ци. Котките се припичаха на горещите каменни покриви на Торлби, морските птици крякаха лениво една на друга, лекият бриз носеше солта от морето по тесните улички на града, довяваше го до отворените прозорци на къщите.
Довя го и до вратата на стаята на майка Гундринг, когато Ярви най-после се пребори с тежката дръжка на бравата и успя да я натисне със сакатата си ръка.
– Скитникът се завръща – каза възрастният пастор, остави настрана книгата си и от нея се вдигна облаче прах.
– Майко Гундринг. – Ярви се поклони ниско и й поднесе чашата чай.
– И ми носиш чай. – Тя притвори очи, вдъхна парата над чашата, сръбна и преглътна. На сбръчканото й лице се разтегли огромната усмивка, която носеше на Ярви толкова гордост всеки път, когато я заслужеше. – Нищо не е същото, когато те няма.
– Ако не друго, поне чаят няма да ти липсва повече.
– Издържа изпита, значи?
– Съмняваше ли се?
– Не и аз, брат Ярви, не и аз. Но ето че си препасал меч. – Тя погледна намръщено към ножницата на меча на Шадикшарам на кръста му. – Благата дума спира повече удари.
– Нося го за онези, които тя пропусне. Напомня ми откъде идвам. Пасторът застава зад баща Мир, но майка Война не му е чужда.
– Ха! Самата истина.
Майка Гундринг го покани на столчето от другата страна на огнището. На същото, откъдето толкова често бе слушал запленен историите й, на което научи езици, история, да познава билки и растения и да говори както подобава с крале. Възможно ли бе да са минали едва няколко месеца откакто за последно седя на него? Струваше му се, че това беше в друг свят. В сън.
От който днес се беше пробудил.
– Радвам се, че се върна – каза тя – и не само заради чая ми. Чака ни много работа в Торлби.
– Не мисля, че хората тук ме обичат.
Майка Гундринг махна пренебрежително с ръка:
– Забравили са вече. Хората имат къса памет.
– За това работата на пастора е да помни.
– А също да съветва, да лекува, да говори истината и познава тайните проходи, да избира по-малкото зло и всеобщото благо, да изглажда пътя на баща Мир на всички езици, да разказва притчи...
– Да ти разкажа ли аз една?
– За какво се разказва в нея, брат Ярви?
– За кръв и измама, за пари и убийство, за предателство и жажда за власт.
Майка Гундринг се засмя и отпи от чая.
– От единствените притчи, които наистина харесвам, значи. Има ли в нея елфи? А дракони? Тролове?
Ярви поклати глава:
– Хората са способни на предостатъчно зло, повече отколкото някога ще имаме нужда.
– И това е истина. Нещо, което си научил в Скекенхаус?
– Отчасти. Работя по тази притча отдавна. От нощта, в която разбрах за смъртта на баща ми. Но сега мисля, че най-после я наредих с всички подробности, от началото до края.
– Познавайки таланта ти, ще е наистина вълнуваща история.
– Ще тръпнеш, докато я слушаш, майко Гундринг.
– Започвай тогава!
Ярви се наведе напред, загледа се огъня и потърка с палец дланта на сакатата си ръка. Беше я репетирал от деня, в който издържа изпита, отказа се от престола и прие Събора за свое семейство. От момента на целувката по бузата на баба Вексен, когато погледна в очите й, видя в тях онази жажда, онази алчност и разбра истината.
– Ами, не знам откъде да започна.
– От самото начало, разбира се. Почни с предисторията.
– Добър съвет – отвърна Ярви. – Твоите съвети винаги са били добри. И така... Един върховен крал, отдавна прехвърлил златните си години, и Първият пастор от Събора – тя също своите, ревностно обсебени от властта си, както често става с онези, които я имат, един ден погледнали на север от Скекенхаус и видели заплаха за величието си. Не била заплахата от стоманата в ръката на железен воин, ами от жена, която предяла злато и среб­ро. Златна кралица, с планове да сече монети с еднакво тегло, за да става всичката търговия из земите около Разбито море с нейния образ.
Майка Гундринг се облегна назад и сбърчи замислено чело:
– В тази притча май има частица истина.
– В добрите притчи винаги има. Ти си ме учила на това. – Веднъж започнал разказа си, думите потекоха с лекота. – Върховният крал и пасторът му видели търговците да напускат доковете им и да отиват при тази северна кралица. Месец след месец приходите в хазната им се топели, а с тях и властта им. Трябвало да действат незабавно. Но да убият жена, която може да преде злато от слама? Не. Мъжът на северната кралица бил прекалено горд и гневен, за да се разберат с него. Ще го убият, тогава ще съборят кралицата от високия й престол и ще я накарат да запреде за тях. Такъв бил планът им.
– Да убият крал? – промърмори майка Гундринг и изгледа изпитателно Ярви над ръба на чашата чай.
Той сви рамене:
– Така обикновено става в притчите.
– Но кралете са предпазливи, добре охранявани.
– Особено този крал. Затова те се нуждаели от помощ­та на някой, на който той има доверие. – Ярви се приведе отново напред и топлината на огъня лъхна лицето му. – И те научили един орел с бронзови пера послание. Кралят трябва да умре. И го изпратили на пастора на северния крал.
Майка Гундринг примига и бавно отпи глътка чай.
– Тежка задача за един пастор, да убие човека, на когото се е клела да служи.
– Но нима тя не е дала клетва за вярност и към върховния крал и Първия пастор?
– Всички сме я дали – прошепна майка Гундринг. – Ти също, брат Ярви.
– О, аз давам клетви под път и над път, вече съвсем им изгубих края, коя да изпълнявам, коя не. Този пастор имал същия проблем. Защото кралят седи между богове и хора, а върховният крал – между богове и крале. А този напоследък си мислел, че седи дори още по-високо. Тя знаела, че заповедта му трябва да бъде изпълнена. Затова скроила план. Да замени своя крал с по-сговорчивия му брат. Да отстрани всички законни наследници на трона. Да хвърли за това вината върху заклет враг от далечния север, където кракът на цивилизован човек рядко стъпва. Да каже, че е дошъл гълъб от друг пастор с предложение за мир, и така да примами своя крал в капан...
– Може би там е открила по-малкото зло – каза майка Гундринг. – Може би не е имала друг избор, или това, или да гледа майка Война да разперва кървави криле над земите около Разбито море.
– По-малкото зло и всеобщото благо. – Ярви пое дълбоко дъх и той прониза болезнено гърдите му. Замисли се за черните птици в клетката на сестра Ауд. – Само дето набеденият пастор никога не изпращала гълъби. Само врани.
Чашата застина на половината пък към устните на майка Гундринг.
– Врани?
– Толкова често става така, една дребна подробност и целият добре скроен план се срива в руини.
– Ах, тези досадни подробности. – Едното й око потрепери, докато се взираше в чашата. Тя отпи нова голяма глътка и двамата с Ярви замълчаха, заслушани в пращенето на огъня. – Досетих се, че един ден ще разплетеш историята – каза накрая тя, – но не очаквах да е толкова скоро.
– Хм, нека позная, не преди да умра в Амвенд.
– Това не беше мое решение – отвърна възрастният пастор. Тя, която му бе като майка. – Ти трябваше да издържиш изпита, да се откажеш от престола и един ден да заемеш мястото ми, това винаги е бил планът ми за теб. Но Одем ми нямаше доверие. Избърза. Не можех да спра майка ти да те качи на Черния трон. – Тя въздъхна горчиво. – А и баба Вексен нямаше да остане доволна от такъв развой на събитията.
– Затова ме остави да падна в капана на Одем.
– С огромно съжаление. Там видях по-малкото зло. – Тя остави чашата на пода до себе си. – Как свършва притчата ти, брат Ярви?
– Току-що свърши. С огромно съжаление. – Той вдиг­на поглед от огъня и я погледна право в очите. – И искаш да кажеш отец Ярви.
Възрастният пастор сбърчи чело, погледна го учудено, после сведе поглед към чашата на пода.
– Черен език?
– Дадох клетва, майко Гундринг. Да отмъстя на убийците на баща ми. Може и да съм получовек, но дадох цяла клетва.
Пламъците в огнището подскочиха и оранжевите им светлини заблестяха в бурканите по рафтовете.
– Баща ти и брат ти – изграчи пресипнало тя. – Одем и хората му. И още толкова други. А сега Последната врата се отваря за мен. И всичко... за едни монети.
Майка Гундринг примига и залитна напред. Ярви се пресегна рязко и я подпря с лявата си ръка. С дясната намести възглавничката зад гърба й и я облегна внимателно назад в стола.
– Изглежда, монетите могат да бъдат истински смъртоносни.
– Съжалявам – прошепна тя.
– Аз също. В цял Гетланд няма да намериш човек с повече съжаления от мен.
– Не мисля така. – Тя се усмихна немощно. – Ти ще бъдеш добър пастор, отец Ярви.
– Ще се постарая.
Тя не отговори.
Ярви пое разтреперан дъх и притвори клепачите й. Кръстоса сбръчканите й ръце в скута и се отпусна обратно прималял на столчето. Продължаваше да седи на него, когато вратата се отвори с трясък. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете билки, провесени от тавана, започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.
Беше един от младите воини, наскоро издържал изпита в квадрата. Оказа се по-млад и от Ярви, когато зас­тана на входа и светлината на огъня освети голобрадото му лице.
– Крал Удил иска да поговори с пастора си – каза той.
– Нима?
Ярви лисна останалия на дъното на чашата чай в огъня и обви пръсти около студения елфически метал на жезъла на майка Гундринг. На своя жезъл.
Изправи се.
– Предай на краля, че идвам.



Благодарности

Както винаги, на четиримата, без които:
Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от чете­нето й;
Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането й;
Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците й;
Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме вдигат.
После, и понеже човекът не е самотен остров, особено този тук, най-сърдечните ми благодарности:
За това, че пося семето на идеята: Ник Лейк;
За това, че отгледа фиданката, докато стане дърво: Робърт Кърби;
За това, че се погрижи дървото да даде златни плодове: Джейн Джонсън.
След това, и понеже плодната метафора се изчерпа, на всички онези, които помогнаха за сътворението, маркетинга, издаването, публицистиката, илюстрирането, превода и най-вече – продажбата на книгите ми, където и да сте по света, но в частност на: Наташа Бардън, Ема Кууд, Бен Норт, Триша Нарвани, Джонатън Лайънс и Джинджър Кларк.
На художниците, които незнайно как успяха да пос­тигнат невъзможното и да ми придадат класа: Никълет и Терънс Кейвън, Майк Брайън и Доминик Форбс.
За бездънната й подкрепа и в добро, и в зло: Джилиън Редфърн.
На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя, било то във виртуалното пространство, в бара, в някои случаи дори на хартия, за помощта, смеха и множеството идеи, които си струваше да открадна.
Вие си знаете кои сте...



Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател има възможността да се запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните литературни тенденции.
„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.



Книжарници в Cофия


„КОЛИБРИ“

ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/988 87 81

ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ

пл. „Славейков“ № 3
тел. 02/981 50 47

„НИСИМ-КОЛИБРИ“

бул. „Васил Левски“ № 57
тел. 02/981 19 12

www.colibri.bg


www.livresfrancais.bg


www.dora.bg


www.facebook.com/ColibriBooks