[Kodirane UTF-8]

	Джо Абъркромби
	Преди да увиснат на въжето


	Първа част


	Прости на враговете си, но не преди да увиснат на въжето.
	Хайнрих Хайне


	Големият изравнител

	Проклета мъгла. Влиза ти в очите и виждаш само на крачка-две пред себе си. Така се набива в ушите ти, че не чуваш и звук, а ако все пак чуеш нещо, не можеш да кажеш откъде идва. И в носа ти влиза, не надушваш нищо освен влагата. Проклета мъгла. Напаст за съгледвача.
	Преди няколко дни бяха прекосили Уайтфлоу и бяха навлезли в Англанд и през целия път Кучето беше на нокти. Все беше отпред като съгледвач, в непознати земи, във война, в която хич не им трябваше да се забъркват. Момчетата бяха изнервени. Никой от тях не беше напускал Севера преди, само Три дървета. А може би и Мрачния, който изобщо не разказваше къде е ходил.
	Вече бяха подминали няколко изгорели ферми, едно-две обезлюдели села. Също и постройки на Съюза, големи и правоъгълни. Натъкнаха се на следи от хора и коне. Много отпечатъци в пръстта, но нито следа от жива душа наоколо. Въпреки това Кучето знаеше, че Бетод не е далеч, че армията му е пръсната в търсене на градове за изпепеляване, храна за крадене, хора за убиване и куп други пакости за вършене. Знаеше, че неговите съгледвачи са навсякъде. Хванеха ли него или който и да било от групата, чакаше ги само едно — обратно при пръстта, и то бавно. Не им мърдаха кървавият кръст и побиване главите им на копия.
	Ако ги хванеха войниците на Съюза, пак щяха да са мъртви, почти сигурно. Война е все пак, по време на война никой не разсъждава трезво. Надали щяха си правят труда да му мислят много кой северняк е враг и кой е на тяхна страна. Животът е пълен с опасности, това е положението. Достатъчно много, за да те държат непрекъснато на нокти, а Кучето по природа си беше нервак.
	Нищо чудно, че тази мъгла му действаше като сол в рана.
	От дългото пълзене в сумрака на дърветата Кучето ожадня. Предпазливо тръгна през влажния шубрак, като се ориентираше по шума на клокочещата река. Приклекна до самия край на водата. Брегът беше кален, хлъзгав от гниещите листа, но за Кучето малко мръсотия не беше проблем, той самият беше достатъчно мръсен. Загреба вода в шепите си и пи. Тук, в ниското, без дървета наоколо, подухваше. Разнасяни от вятъра, талазите на мъглата прииждаха и се отдръпваха. В този момент Кучето го видя.
	Мъжът лежеше по корем, тялото му на брега, а краката му във водата. Двамата останаха известно време втренчени един в друг, с очи, пълни с изненада и недоумение. От гърба на онзи стърчеше дълъг прът. Счупената дръжка на копие. Едва сега Кучето осъзна, че човекът е мъртъв.
	Изплю водата и бавно запълзя обратно нагоре. Огледа се предпазливо, за да е сигурен, че никой не го причаква, та да прониже и него в гърба. Трупът беше на млад мъж, може би двайсетинагодишен. Имаше руса коса и засъхнала кафеникава кръв около посивелите устни. Беше облечен с подплатена куртка, такава, която обикновено се носи под ризница, цялата подгизнала и натежала от водата. Войник. Сигурно бе изостанал от частта си, настигнат и убит. Без съмнение беше от Съюза, но така, мъртъв, не изглеждаше по-различен нито от Кучето, нито от когото и да било другиго. Труповете си приличат.
	— Големият изравнител — прошепна Кучето.
	В последно време го избиваше на размисли. Така я наричаха планинците. Смъртта. Заличава всички различия. Именит войн или просто боец, от Севера или от Юга. Няма значение, накрая тя те застига и пред нея всички са равни.
	Войникът на брега, изглежда, бе тук само от няколко дни, което значеше, че който го беше убил, е много вероятно все още да е наоколо. Това допълнително разтревожи Кучето. Започнаха да му се причуват всякакви звуци в мъглата. Не можеше да прецени дали чуваше стотина пешаци, които го причакваха, или беше просто шумът от реката.
	Кучето се отдалечи от мъртвия и навлезе между дърветата. Приклекна ниско и започна да се прокрадва напред, като се придържаше към дебелите дънери, които един по един изплуваха пред очите му от сивата пелена.
	Почти се спъна в нов труп. Лежеше по гръб, с разперени ръце, затрупан наполовина от купчина сухи листа. После подмина друг, беше на колене, с лице в пръстта и задник във въздуха, а от ребрата му стърчаха няколко стрели. Няма достойнство в смъртта, всеки го знае. Кучето ускори ход, нетърпелив да се върне при останалите, да им разкаже за това, което беше открил. Нетърпелив да се отдалечи от труповете.
	Естествено, беше се нагледал на мъртъвци предостатъчно, но все още се чувстваше неудобно в присъствието им. Лесно е да превърнеш човек в труп. Той самият знаеше поне хиляда начина за това. Но веднъж направиш ли го, няма връщане назад. В един момент пред теб стои човек с надежди, мисли, мечти. Човек с приятели, семейство, родно място. А в следващия момент човекът е обратно при пръстта. Кучето се замисли за всички мелета, в които бе попадал, за всички битки и сражения, в които бе участвал. Истински късмет, че все още дишаше. Глупав късмет. Този късмет може би няма да продължи вечно.
	Сега почти тичаше. Забравил бе за всякаква предпазливост. Търчеше в мъглата като някакъв новобранец. Не спираше, не душеше въздуха, не се ослушваше. Именит войн, съгледвач, обиколил целия Север, от Кучето се очакваше да има повече мозък в главата, но пък човек не може вечно да е на нокти. Въобще не разбра откъде му дойде.
	Нещо го халоса здраво отстрани и го просна по очи. Скочи, но нечий ритник го свали отново на земята. Опита да се бори, но който и да бе негодникът, който го изненада, беше страшно силен. Преди да разбере какво става, Кучето беше по гръб на земята и вината за това си беше само негова. Негова, на мъглата и на всичките онези трупове. Една ръка го сграбчи за гърлото и започна да стиска гръкляна му.
	— Грр — изграчи Кучето и задраска по пръстите на нападателя.
	Помисли си как всичките му надежди потъват в калта. Големият изравнител най-после идва за него…
	Но пръстите отслабиха леко хватката си.
	— Куче — прошепна някой в ухото му, — ти ли си?
	— Грр.
	Ръката пусна гърлото му и той жадно пое въздух. Усети как го вдига за яката.
	— Мамка му, Куче! За малко да те пречукам!
	Сега Кучето позна гласа, добре познаваше този глас. Дау Черния, копеле такова. Кучето изпита смесица от гняв, че насмалко не бе удушен, и почти детска радост, че е още жив. Чу как Дау се засмя. Силният гърлен смях прозвуча като крясък на гарван.
	— Добре ли си? — попита го.
	— И по-топло са ме посрещали — изграчи на свой ред Кучето, все още не можеше да си възвърне нормалното дишане.
	— Смятай се за късметлия, можеше и по-зле да те наредя. Много по-зле. Взех те за съгледвач на Бетод, дошъл да души наоколо из долината.
	— Е, както виждаш — прошепна Кучето, — сбъркал си. Къде са другите?
	— Горе на хълма, над проклетата мъгла. Оглеждат околността.
	— Там има трупове. Много — Кучето кимна в посоката, от която идваше.
	— Много, викаш? — каза Дау, все едно се съмняваше, че Кучето знае какво са много трупове. — Ха!
	— Аха, доста са. Войници на Съюза. Май е имало битка.
	Дау отново се разсмя:
	— Битка? Мислиш ли?
	Кучето не разбра какво искаше да каже Черния.


	— Мамка му!
	Петимата стояха на билото. Мъглата се беше разнесла, но на Кучето почти му се прииска това да не бе ставало. Сега разбра какво имаше предвид Черния, стана му пределно ясно. Цялата долина беше осеяна с мъртъвци. Склоновете бяха засипани с черните им точици чак до върха. Имаше тела, натикани между скалите, проснати насред храсталаците. Лежаха безразборно по тревата в ниското, по калния път, отгоре приличаха на разпилени пирони, изкривени и усукани. Покрай брега на реката бяха най-много, лежаха струпани на камари. Останките от мъглата се отдръпнаха и разкриха стърчащите ръце, крака и изпочупени оръжия. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само трупове. Пронизани със стрели, намушкани от мечове, посечени от секири. Гарваните прескачаха от едно ястие на друго и грачеха пронизително. Днес беше добър ден за тях. Кучето отдавна не бе виждал толкова голямо бойно поле и сега гледката извика куп горчиви спомени. Ужасни спомени.
	— Мамка му! — не можа да измисли какво друго да каже.
	— Както изглежда, тези от Съюза са напредвали по пътя — каза Три дървета и огледа смръщено долината. — И, като гледам, доста са бързали. Искали са да изненадат Бетод.
	— Май съгледвачите им не са си дали много зор — избоботи Тъл Дуру. — Май Бетод тях е изненадал.
	— Може да е имало мъгла — каза Кучето, — също като тази днес.
	— Възможно е — сви рамене Три дървета. — Има ги по това време на годината. Без значение, вървели са в колона по пътя, били са изморени от дългия марш. Бетод е нападнал от билото, оттам и оттам. Първо е пуснал стрелците, разбил е строя им, после пешаците са се спуснали отгоре им с крясъци и извадени оръжия. Бързо са ги пречупили.
	— Много бързо — добави Дау.
	— И накрая е започнало клането. Пръснали са ги по пътя, притиснали са ги към реката. Нямало е къде да отстъпват. В паниката едни са опитвали да свалят броните си, други са скачали направо с тях във водата. Скупчили са се един връз друг, докато онези са ги засипвали със стрели отгоре. Някои може и да са успели да се доберат до дърветата там, но доколкото познавам Бетод, заделил е настрана малко конница, която да довърши удара.
	— Мамка му. — Кучето усети, че му прилошава.
	Спомни си как самият той се бе оказвал на губещата страна в подобен погром и спомените му оттогава далеч не бяха хубави.
	— Чиста работа — каза Три дървета. — Трябва да му го признаем на това копеле Бетод. Разбира си от работата, няма равен.
	— Това ли е краят, главатар — попита Кучето, — значи Бетод е победител?
	Три дървета поклати бавно глава.
	— Има още много южняци. Страшно много. Повечето живеят отвъд морето. Казват, че са повече, отколкото човек може да преброи. Повече от дърветата в Севера. Може и да се забавят, но накрая ще дойдат. Това е само началото.
	Кучето огледа влажната долина и всичките трупове по земята: свити на кълбо, проснати с разперени крайници, усукани — сега те бяха просто храна за птиците.
	— Страхотно начало за тях — промърмори.
	Дау изплези език и се изплю колкото можеше по-шумно.
	— Приклещени и изклани като овце! Така ли искаш да умреш, Три дървета? А? С тия ли искаш да се съюзиш? Шибаняците от Съюза? Нищо не разбират от война!
	Три дървета кимна:
	— Ами тогава май ще трябва да ги научим.


	Пред портата напираше тълпа. Жени, кльощави и изнемощели от глад. Имаше и деца, мърляви и опърпани. Мъжете, стари и млади, превиваха гръб под тежки вързопи или стискаха в ръце вещите си. Някои имаха мулета или бутаха пред себе си каруци, натоварени с безполезна покъщнина — дървени столове, метални тенджери и земеделски сечива. Мнозина носеха със себе си единствено собствената си нищета и страдание. За Кучето не беше тайна, че предимно те се ширеха наоколо.
	Целият път беше задръстен с хора и безполезните им вещи. Умолителните им погледи и страхът в очите нагнетяваха въздуха. Кучето надушваше страха им, ноздрите му се изпълваха с него — беше гъст като супа. Всички тези хора бягаха от Бетод.
	И се блъскаха здраво, едни напираха напред, други биваха изтиквани назад, тук-там някой падаше в калта, но до един бяха устремени към портите, отчаяни да се доберат до тях като дете до майчината гръд. Независимо от напъните на тълпата обаче никой не помръдваше напред. Кучето видя върхове на копия над главите им и дочу виковете на войниците. Не пускаха никого в града.
	Надвеси се към Три дървета и прошепна:
	— Като гледам, не искат да пуснат своите вътре, мислиш ли, че ще пуснат нас, главатар?
	— Те имат нужда от нас, това е. Ще говорим с тях, пък после ще видим, освен ако нямаш друга идея.
	— Да си вървим у дома и да не се бъркаме в това — промърмори под носа си Кучето, но все пак последва Три дървета в тълпата.
	Двамата тръгнаха напред, а южняците ги зяпнаха с широко отворена уста. Малко момиченце стискаше някакъв стар парцал пред себе си и изгледа Кучето с ококорени от ужас очи. Той се опита да му се усмихне, докато минаваше покрай него, но нещо в усмивката му не се получи — твърде дълго време бе живял само в компанията на корави мъже и хладна стомана. Момичето изпищя и побягна, а то далеч не бе единственото ужасено от вида им. В момента, в който забелязваха приближаването на Три дървета и Кучето, хората мълчаливо и предпазливо се отдръпваха от пътя им, макар и двамата да бяха оставили оръжията си при останалите.
	Стигнаха безпроблемно до портите, само на няколко пъти им се наложи да помогнат с леко побутване на хора, които бездруго понечваха да се отдръпнат встрани от тях. Сега Кучето видя ясно войниците, бяха дузина, стояха в редица пред портите на града и бяха облечени еднакво. Рядко бе виждал такива брони преди — масивни метални пластини, които те покриват целия, а на главата — лъснат до блясък шлем. Войниците стояха мирно, безмълвни като метални колони. Кучето се замисли: как се биеш с такъв войник, ако се наложи? Стрелата няма да свърши кой знае каква работа, нито пък мечът, освен ако по някаква случайност не попаднат точно между пластините.
	— За това ще ти трябва кирка или нещо подобно.
	— Какво? — изсъска Три дървета.
	— Нищо.
	Повече от очевидно бе, че тези от Съюза имат странни представи как се води война. Ако битките се печелеха от по-излъсканата армия, Съюзът щеше здраво да отупа Бетод. Жалко, че не това ставаше.
	Кучето видя „главатаря“ на войниците, седеше насред редицата зад малка маса с някакви хартийки на нея и изглеждаше още по-странно от хората си. Беше облечен с яркочервена връхна дреха. Странно облекло за водач, помисли си Кучето. Няма по-лесна мишена за стрелците. Освен това беше доста млад за такава работа, почти нямаше брада, но въпреки това изглеждаше доста горд със себе си.
	Пред масата му стоеше едър мъж в мръсно палто и спореше с него. Кучето се напрегна да чуе разговора и да разбере какво си говореха двамата на официалния език на Съюза: „Имам пет деца, каза фермерът, и нищо, с което да ги храня. Какво предлагате да направя?“ Намеси се възрастен мъж: „Аз съм личен приятел на лорд-губернатора, настоявам да ме пуснете в…“
	Младежът с червената дреха прекъсна и двамата:
	— Не ме интересува чий приятел си, нито пък ме е грижа ти колко деца имаш да храниш! Остенхорм е пълен. Имам заповед за ограничение от лорд-маршал Бър, само двеста бежанци дневно, днес не можем да пуснем никого повече. Предлагам ви да дойдете пак утре. Рано.
	Двамата мъже го изгледаха.
	— Ограничение? — изкрещя фермерът.
	— Но лорд-губернаторът…
	— Проклети да сте и двамата! — кресна младежът и яростно удари с юмрук по масата. — Още една дума и хубаво ще ви наредя! Ще заповядам да ви отведат и обесят като предатели!
	Това свърши работа и двамата мъже бързо се отдръпнаха от масата. Кучето се замисли дали и той да не стори същото, но Три дървета вече се бе насочил натам. Момчето зад масата смръщи нос при вида им, все едно воняха като лайна. Кучето не би го приел на сериозно, ако не се беше измил специално за случая. От месеци не беше се чувствал толкова чист.
	— Какво, мамка му, искате пък вие? Не ни трябват повече шпиони или просяци!
	— Хубаво — отвърна спокойно Три дървета, — защото ние не сме нито едното, нито другото. Казвам се Руд Три дървета. Този тук е Кучето. Идваме да поговорим с който командва тук. Искаме да услужим на вашия крал.
	— Да ни предложите услугите си? — по лицето на младежа пробягна усмивка. Не съвсем дружелюбна усмивка. — Кучето, казваш? Умът не ми го побира откъде ли го е измислил това име? — той се изхили самодоволно на собствената си духовитост и Кучето чу още няколко подхилквания от войниците.
	Истински негодници, помисли си той, стегнати в хубавичките си дрешки и лъскави брони. Истински негодници, но ако им го кажеше, нищо хубаво нямаше да последва. Добре че не взеха Черния с тях. Сигурно досега да е изкормил хлапето и войниците да са ги убили.
	Момчето се наведе напред през масата и заговори бавно, сякаш обясняваше на невръстни деца:
	— В града не се допускат никакви северняци, освен ако не носят специално разрешение.
	Явно това, че Бетод бе минал границата, избиваше армията им и сееше разруха в земята им, не беше достатъчно специален повод. Три дървета не се отказа, въпреки че според Кучето вече бе ясно, че са ударили на камък.
	— Не искаме много, само храна и място за спане. Ние сме петима, именити воини сме, ветерани.
	— Армията на Негово величество има предостатъчно войници, ала не ни достигат мулетата. Може би ще се съгласите да носите провизии?
	Три дървета се славеше с търпението си, но дори и то си имаше граници и според Кучето младежът беше на път да ги прекрачи. Не знаеше с кого се захваща този сополанко. Руд Три дървета не е човек, с когото да се будалкаш така. Името му беше известно там, откъдето идваха. Това име всяваше ужас или вдъхваше смелост, зависи от коя страна си в битката. Търпението му имаше граници, но се оказа, че онзи още не ги е прекрачил, за късмет на всички присъстващи.
	— Мулета, казваш? — изръмжа Три дървета. — Мулетата ритат. Гледай някое да не те срита в главата, момче.
	При тези думи той се обърна и тръгна обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Тълпата се отдръпна от пътя му и се затвори зад гърба му, а хората продължиха да крещят и да увещават войниците да пуснат тъкмо тях в града.
	— Не точно такова посрещане очаквахме — промърмори Кучето. Три дървета не отговори, продължи да крачи отпред с наведена глава. — Сега какво правим, главатар?
	Възрастният войн го изгледа сурово през рамо.
	— Познаваш ме — каза. — Мислиш ли, че ще приема такъв отговор?
	Кучето знаеше, че това няма как да стане.


	Добре обмислен план

	В тронната зала на лорд-губернатора на Англанд беше хладно. По високите стени нямаше облицовка, широкият под беше застлан със студен камък, а в зейналата камина имаше само изстинала пепел. Единствената украса се състоеше от голям гоблен със златно слънце — гербът на Съюза, и кръстосани в средата му чукове — гербът на Англанд.
	Лорд-губернатор Мид седеше свлечен на обикновен дървен стол. Отпуснатата му дясната ръка лежеше на огромната гола маса пред него и държеше столчето на винена чаша. Погледът му беше зареян в празното пространство. Лицето му бе пребледняло и хлътнало, представителната му мантия бе измачкана и изцапана, а изтънялата му бяла коса беше в пълен безпорядък. Майор Уест беше роден и израснал в Англанд. Могъщ водач с величествена осанка, неуморен защитник на провинцията и жителите й, така бе чувал той да говорят хората за Мид. Сега виждаше само обвивката на този човек, смачкана от тежестта на тежката огърлица, символ на поста му. Празна и изстинала като камината в тронната зала обвивка.
	Но колкото и студено да беше в залата, настроението в нея беше още по-хладно. Лорд-маршал Бър стоеше в средата на помещението разкрачен, със захванати на гърба ръце. Едрите му длани бяха стиснати в юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Майор Уест стоеше до него с наведена глава. Беше скован и изтръпнал, щеше му се да не си бе свалял шинела. В залата се оказа по-студено, отколкото навън. Въпреки че беше още есен, времето беше доста мразовито.
	— Ще пийнете ли малко вино, маршале? — попита Мид, без дори да го погледне.
	Гласът му прозвуча немощно и пискливо в просторната зала. Уест беше почти сигурен, че забеляза парата от дъха на възрастния мъж.
	— Не, благодаря, Ваша Светлост. — Лицето на Бър беше намръщено.
	Според Уест маршалът никога не преставаше да гледа така свъсено, поне не и през последните месец-два. Този човек май нямаше друго изражение на лицето. Понякога мръщенето му беше израз на надежда, друг път на задоволство, дори на изненада. Сегашното му изражение обаче показваше неистов гняв. Уест престъпи сковано на място в опит да раздвижи кръвта в изтръпналите си ходила. Предпочиташе да е където и да било другаде, само не тук, в тази зала.
	— А вие, майор Уест? — прошепна лорд-губернаторът. — Ще пийнете ли вино?
	Уест понечи да отклони поканата, но Бър го изпревари.
	— Какво стана? — изръмжа той и укорителните му думи се понесоха в хладния въздух, отекнаха в студените стени и плъзнаха нагоре към гредите на тавана.
	— Какво стана ли? — лорд-губернаторът потрепери и хлътналите му очи се вдигнаха. Погледна Бър така, сякаш го виждаше за пръв път. — Изгубих синовете си. — Мид сграбчи чашата си с трепереща ръка и я пресуши на един дъх.
	Уест забеляза как юмруците на Бър се свиват още по-силно зад гърба му.
	— Съжалявам за загубата ви, Ваша Светлост, но имах предвид какво се случи в по-общ план. Говоря за Черен кладенец.
	При споменаване на името Мид сякаш потрепери.
	— Имаше битка.
	— Не, имаше клане! — кресна Бър. — Какво е вашето обяснение за това? Не получихте ли кралските заповеди? Да вдигнете на крак всеки наличен войник, да организирате защита и да чакате подкрепление? И в никакъв случай да не рискувате и да влизате сам в сражение с армията на Бетод.
	— Кралските заповеди ли? — устните на лорд-губернатора се извиха в презрителна гримаса. — Да нямате предвид заповедите на Висшия съвет? Получих ги. Прочетох ги. Обмислих ги.
	— И?
	— Накъсах ги на парченца.
	Уест чу как Бър започва да диша тежко през носа.
	— Накъсали сте ги… на парченца?
	— Аз и моят род управляваме Англанд от сто години. Когато дойдохме тук, на това място нямаше нищо. — Мид гордо вдигна глава и изпъчи гърди. — Ние покорихме тази пустош. Изсякохме горите и разчистихме земята. Построихме пътищата, фермите, мините и градовете, от които Съюзът спечели много! — очите на възрастния мъж се проясниха и блеснаха. Сега той изглеждаше значително по-висок, силен и дързък. — Преди да отправят поглед през морето, хората по тези земи очакват закрила първо от мен. Нима трябваше да оставя тези северняци, тези варвари, животни, да вилнеят безнаказано в земите ми? Да гледам отстрани, докато унищожават всичко сътворено от прадедите ми? Да позволя да грабят, опожаряват, изнасилват и убиват както им падне? Нима трябваше да стоя зад стените си и да чакам безучастно, докато Англанд е подложена на сеч? Не, маршал Бър! Не и аз! Събрах мъжете, въоръжих ги и ги изпратих срещу тези диваци, а тримата ми синове ги предвождаха в битката. Какво друго можех да направя?
	— Да изпълните шибаните заповеди! — изкрещя Бър с пълно гърло и Уест подскочи от изненада, гръмотевичното ехо зазвъня в ушите му.
	Лицето на Мид се сгърчи, устата му зяпна, после устните му се изкривиха и затрепериха. Очите му се наляха със сълзи и той отново се свлече на стола.
	— Изгубих синовете си — промълви лорд-губернаторът и заби поглед в каменния под. — Изгубих синовете си.
	— Съжалявам за синовете ви и за всички онези, чийто живот бе жертван напразно, но към вас не изпитвам никаква жал. Вие сам си причинихте това. — Бър примижа, преглътна и разтри с ръка корема си. Отиде бавно до прозореца и погледна към сивия студен град отвън. — Жертвахте цялата си армия и сега съм принуден да отделя от моите хора, за да осигуря защитата на вашите градове и крепости. Колкото са оцелели от битката при Черен кладенец, както и всички останали, годни да държат оръжие, преминават под мое командване. Ще имам нужда от всеки човек.
	— Ами аз? — промълви Мид. — Предполагам, онези псета във Висшия съвет вече вият за главата ми.
	— Нека си вият. Трябвате ми тук. Насам прииждат бежанци от север, бягат от Бетод или просто от страха от него. Да сте поглеждали наскоро през прозореца си? Остенхорм е препълнен с тях. Стичат се с хиляди пред градските стени и това е само началото. Искам да се погрижите за тези хора и да им осигурите извозване до Мидърланд. През последните трийсет години тези хора са разчитали на вашата закрила. Те още имат нужда от вас. — Бър се обърна с гръб към прозореца. — Ще предоставите на майор Уест списък с всичките ви годни за служба военни части. Колкото до бежанците, нуждаят се от храна, облекло и подслон. Подготовката за евакуирането им от града трябва да започне незабавно.
	— Незабавно — измънка Мид. — Незабавно, разбира се.
	Бър стрелна Уест с поглед изпод гъстите си вежди и се запъти към вратата. На излизане Уест погледна през рамо. Лорд-губернаторът на Англанд остана в празната си мразовита тронна зала, седеше прегърбен на стола, заровил лице в дланите си.


	— Това е Англанд — каза Уест и посочи огромната карта.
	Обърна се и огледа събраните зад гърба му офицери. Малцина от тях показаха някакъв интерес към думите му, което не го изненада, но все пак го подразни.
	Генерал Крой седеше, изпънал гръб, вдървен и неподвижен, отдясно на дългата маса. Носеше черна униформа, обикновена, но безупречна. Беше висок, изпит и строг, с подстригана почти до ръбестия череп посивяла коса. Офицерите от огромния му щаб имаха подобни къси прически и униформи, бяха гладко избръснати и с безупречно лъснати ботуши. Седяха със сериозни, мрачни изражения и приличаха на опечалените на нечие погребение. Срещу тях, отляво на масата, се бе разположил с щаба си генерал Паулдър. Той имаше кръгло червендалесто лице, доминирано от огромни мустаци. Гигантската му яка беше пищно извезана със златен конец и стигаше почти до големите му зачервени уши. Офицерите от неговата свита се бяха настанили, прекрачили столовете си като седла, те носеха пурпурни униформи, богато обкантени със златен шнур. Най-горните копчета на куртките им бяха небрежно разкопчани, а гърдите им бяха опръскани с кал от пътуването.
	От страната на Крой воденето на война се съпровождаше от чистота и спретнатост, себеотрицание и стриктно придържане към устава. От страната на Паулдър — от бляскава превзетост и помпозни прически. Всеки от щабовете гледаше презрително и с нескрита ненавист другия, все едно само те разбираха от военно дело, а отсрещните независимо от старанието им бяха и щяха да си останат препятствие по пътя към победата.
	Според Уест и двата щаба представляваха еднакво сериозна пречка за спечелването на тази война, но те пък отстъпваха убедително в това отношение пред третия щаб, чиито офицери сега седяха скупчени в далечния край на масата. Той се предвождаше от самия наследник на трона, принц Ладисла, който беше облечен както винаги подобаващо. Вместо униформа Негово височество носеше лилава мантия, но с еполети, и само дантелата на ръкавелите му беше достатъчна за направа на покривка за маса с прилични размери. Неговите офицери почти не му отстъпваха по бляскава натруфеност. Днес около принца, небрежно отпуснати на столовете си, седяха някои от най-богатите, най-красиви, най-елегантни и най-безполезни младежи в целия Съюз. Пък ако за значимостта на човек можеше да се съди по размера на шапката му, в онзи край на масата се бяха събрали най-великите мъже на света.
	Уест се обърна към картата. Гърлото му беше неприятно пресъхнало. Знаеше какво трябва да каже, просто трябваше да го изрече и да седне на стола си. Няма значение, че някои от най-висшите офицери в армията са зад гърба му, още по-малко самият бъдещ крал. Уест знаеше, че тези мъже го презират, че го мразят заради високия му пост и неблагородния произход. За това, че бе заслужил това повишение.
	— Това е Англанд — повтори той, надявайки се тонът му да издава само спокойствие и авторитет. — Река Кумнур — офицерската му палка проследи криволичещата синя линия на картата — разделя провинцията на две. В южната част, макар и значително по-малка като територия, живее по-голямата част от населението и в нея са разположени повечето от големите градове, включително столицата Остенхорм. Пътищата в нея са относително добри, а теренът е открит и проходим. Доколкото ни е известно, северняците още не са преминали Кумнур.
	Той чу зад гърба си звучна прозявка, достатъчно силна, въпреки че идваше от далечния край на масата. Обзет от внезапен прилив на ярост, Уест рязко се извърна. Принц Ладисла, ако не друго, поне даваше вид, че слуша внимателно. Виновникът се оказа един от офицерите в щаба му, младият лорд Смънд, неимоверно богат и с безупречно потекло. Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак. Беше се изтегнал на стола си и зяпаше в празното пространство с широко отворена уста.
	Уест едва се сдържа да не скочи отгоре му и да го пребие с палката си.
	— Отегчавам ли ви? — изсъска той.
	Смънд остана истински изненадан, че майорът се обръща към него. Огледа се, сякаш искаше да провери дали Уест не говори на някого другиго.
	— Кого, мен? Не, не, майор Уест, ни най-малко. Отегчен? Не! Река Кумнур разделя провинцията на две и така нататък. Много вълнуващо, много! Все пак, моля да ме извините, вчера малко осъмнах, нали разбирате?
	На Уест не му бе трудно да си представи. Със сигурност момчето беше прекарало цялата нощ в пиене и перчене заедно с останалите хрантутници от антуража на Ладисла и сега просто губеше времето на всички. Хората на Крой може и да бяха педантични, тези на Паулдър — арогантни, но поне бяха войници. А офицерите от щаба на принца не притежаваха никакви умения освен, естествено, способността да изкарват човек от кожата му. В това бяха ненадминати. Уест изскърца със зъби от яд, докато се обръщаше към картата.
	— Северната половина от провинцията — изръмжа той — е съвсем различна. Неприветлива земя, обрасла с гъсти гори. Пресечен хълмист терен и непроходими тресавища. Почти ненаселена е, като изключим мините, лагерите на дървосекачите, няколкото села и наказателните колонии на Инквизицията, които обаче са разпръснати нарядко. Има само два пътя, които едва позволят придвижването на многобройна войска и продоволствие, особено като се има предвид, че зимата наближава. — Палката му проследи две пунктирани линии, които пресичаха горите в посока север-юг. — Западният път минава в близост до планините и свързва минните селища. Източният следва бреговата ивица. Двата пътя се събират при Дънбрек, на река Уайтфлоу — северната граница на Англанд. Както всички знаем, крепостта е вече в ръцете на врага.
	Той се обърна и седна. Опита се да успокои дишането си, да потисне гнева и да се отърве от главоболието.
	— Благодаря, майор Уест — каза маршал Бър и се изправи. Едва сега събраните офицери се раздвижиха, сякаш се събуждаха от сън, и в помещението се разнесе шумолене. Лорд-маршалът закрачи напред-назад пред картата, докато събере мислите си. Накрая спря и заби върха на офицерската си палка в точка, разположена далеч на север от река Кумнур. — Тук се намира Черен кладенец. Незначително селище на десетина мили от крайбрежния път. Малко по-голямо от махала. Дори не е отбелязано на тази карта и вече е напълно обезлюдено. Място, което не заслужава вниманието ни. Освен, разбира се, заради това, че се превърна в сцена на скорошното клане на войските ни.
	— Проклетите глупаци от Англанд — промърмори някой.
	— Трябваше да ни изчакат — заяви Паулдър със самодоволна усмивка.
	— Така е, трябваше — прекъсна го Бър. — Но те са били достатъчно уверени в себе си и защо не? Няколко хиляди добре въоръжени мъже, разполагали са и с кавалерия. Мнозина от тях са били професионални войници, не от класата на Кралската гвардия може би, но добре обучени и мотивирани. Няма място за сравнение, бихте си казали, с онези диваци.
	— Ама все пак не са се дали лесно — прекъсна го Ладисла. — Добра битка са им спретнали, нали, маршал Бър?
	Бър навъси вежди и сведе поглед към масата.
	— Добра е онази битка, която си спечелил, Ваше Височество. Те са били изклани. Само неколцина са се спасили, които са били с бързи коне и с голям късмет. А в допълнение към загубата на хора изгубихме оборудване и провизии. Солидни количества и от двете са в ръцете на врага. Но може би най-важното: тази загуба предизвика паника у цивилното население. Пътищата, на които ще разчита армията ни, са задръстени от колони бежанци. Хората са убедени, че Бетод се е насочил към техните ферми, села, вярват, че всеки момент ще се появи в домовете им. Истинско бедствие. Може би най-лошото в скорошната история на Съюза. Подобни бедствия обаче носят със себе си поуки. — Лорд-маршалът подпря на масата едрите си длани. — Сега знаем, че кралят на северняците е предпазлив, умен и безмилостен. Знаем, че армията му е добре въоръжена. Бетод разполага с кавалерия, пехота и стрелци и е наясно как да ги използва в битка. Съгледвачите му са отлични, а частите му — бързоподвижни, може би по-мобилни от нашите, особено на труден терен, пред какъвто се очаква да се изправим в северната част на провинцията. Бетод заложи капан на армията на Англанд и те паднаха в него. Не трябва да допускаме това да се случи отново.
	Генерал Крой се изсмя презрително.
	— Значи сега трябва да се боим от тези диваци, така ли, маршале? Това ли е вашият съвет?
	— Какво казва Столикус, генерале? „Не се бой от врага, уважавай го.“ Ако трябва да давам някакви съвети, приемете този. — Бър го изгледа намръщен през масата. — Но аз не давам съвети, генерале. Аз издавам заповеди.
	Порицанието накара Крой да примигне от възмущение, но също и да замълчи. За момента; Уест знаеше, че той няма да мълчи вечно. Не беше в негов стил.
	— Трябва да сме предпазливи — продължи Бър, този път обръщайки се към всички присъстващи, — въпреки че предимството е на наша страна. Разполагаме с дванайсет полка от Кралската гвардия, още поне толкова от наборната войска, а също и остатъците от армията на Англанд, които оцеляха след касапницата при Черен кладенец. От тези данни става ясно, че превъзхождаме врага по численост в съотношение пет към едно, а може би и повече. Имаме предимство и по отношение на оборудване, тактика и организация. И северняците очевидно са наясно с това. Въпреки победата си продължават да стоят на север от Кумнур и предприемат само спорадични набези. Изглежда, не желаят да преминат реката и да влязат в открито сражение с нас.
	— Не можем да ги виним за това, жалки страхливци такива — изкиска се Паулдър и неговият щаб посрещна думите му с одобрителен шепот. — Със сигурност вече съжаляват, че въобще са преминали границата!
	— Възможно е — каза Бър. — При всички положения те не идват при нас, следователно ние ще трябва да форсираме реката и да ги подгоним. За целта основните сили на армията ни ще се разделят на две части. Лявото крило ще командва генерал Крой, а дясното — генерал Паулдър.
	Двамата генерали се спогледаха през масата с неприкрита враждебност.
	— Потегляме от Остенхорм, напредваме по източния път, след което се разгръщаме отвъд реката, като така се надяваме да попаднем на Бетод и да сразим армията му в решителна битка.
	— При цялото ми уважение — намеси се генерал Крой, като в тона му не се долавяше и капка такова, — няма ли да е по-добре да изпратим част от армията по западния път?
	— Западът не предлага почти нищо, като изключим желязо, а това е нещото, с което северняците разполагат в изобилие. Крайбрежният път предлага повече изкушения за тях, а и е по-близо до собствения им маршрут за снабдяване и отстъпление. Освен това не бих искал да разпръсквам силите си прекалено. Все още не сме установили с точност с каква численост разполага Бетод. В случай на битка бих искал да мога бързо да концентрирам частите си и така да си осигуря преимущество.
	— Но, лорд-маршале! — в тона на Крой се долавяше онази нотка, с която човек говори на изкуфелия си баща, който незнайно защо си е въобразил, че все още може да взима решения. — Съгласете се, че западният път не бива да остава неохраняван.
	— Ще стигна и дотам — изръмжа Бър и се обърна към картата. — Трето подразделение под командването на Негово височество принц Ладисла ще заеме защитна позиция зад Кумнур и ще охранява западния път. Тяхна задача ще бъде да предотвратят нападение в тила ни, в случай че северняците се измъкнат и прекосят реката на запад. Те ще държат позиция на юг от реката, докато основните подразделения напредват от изток.
	— Разбира се, лорд-маршал. — Крой се облегна на стола си с мрачно лице, все едно въпреки всичките си усилия не бе и очаквал нищо повече.
	Офицерите от неговия щаб подкрепиха неудовлетворението му от така съставения план с цъкане на език и клатене на глава.
	— Аз намирам това за отличен план — отбеляза ентусиазирано Паулдър и се усмихна презрително на Крой. — Напълно подкрепям решението ви, маршале. Изцяло съм на ваше разположение. Хората ми ще са готови за марш до десет дни.
	Щабът на Паулдър закима одобрително.
	— Предпочитам да е до пет дни — каза Бър.
	По червендалестото лице на генерала премина тръпка на раздразнение, но той бързо се овладя.
	— Разбрано, маршале, пет дни.
	Сега самодоволната усмивка беше на лицето на Крой.
	Междувременно принц Ладисла се взря в картата с присвити очи и на обилно напудреното му лице се изписа недоумение.
	— Лорд-маршал Бър — поде бавно той, — значи моето подразделение трябва да напредне по западния път към реката, така ли?
	— Точно така, Ваше Височество.
	— Но няма да минаваме реката?
	— Не, няма, Ваше Височество.
	— Тогава нашата роля — той погледна маршала с присвити очи, явно засегнат — ще бъде чисто отбранителна, така ли?
	— Точно така. Чисто отбранителна.
	Ладисла се намръщи.
	— Доста мижава задача.
	Смехотворният му щаб се раздвижи и даде воля на недоволството си от това подценяване на възможностите им.
	— Мижава задача? Моля за извинение, Ваше Височество, но въобще не съм съгласен! Англанд е доста обширна провинция с тежък терен. Северняците може да ни се измъкнат и ако това стане, всичките ни надежди ще бъдат във вас. Вашата задача е да не допуснете те да минат реката и да ударят снабдителните ни маршрути, или още по-лошото, да нападнат Остенхорм. — Бър се надвеси над масата. — Вие сте нашата последна крепост, Ваше Височество, нашата опора, цялата тежест ще падне върху вас! Вие сте портите в защитната ни стена, портите, които ще се затръшнат пред носовете на нашествениците и ще ги изметат от Англанд!
	Уест беше впечатлен. Задачата беше повече от незначителна, но маршал Бър явно умееше да превърне и чистенето на тоалетните в достойна дейност.
	— Отлично! — възкликна Ладисла и перата на шапката му се развяха енергично. — Точно така, портите! Столицата!
	— Господа, ако няма повече въпроси, да се захващаме за работа. — Бър огледа полукръга от навъсени лица. Всички мълчаха. — Свободни сте.
	Щабовете на Крой и Паулдър си размениха студени погледи, докато напираха да излязат първи. Двамата генерали се сбутаха на вратата, която беше достатъчно широка, за да могат да излязат едновременно, но нито един от тях не искаше нито да обърне гръб на другия, нито да го последва втори в коридора. След като някак успяха да излязат, двамата се извърнаха наежени един към друг.
	— Генерал Крой — усмихна се презрително Паулдър и вирна надменно глава.
	— Генерал Паулдър — изсъска в отговор Крой, приглаждайки безупречната си униформа.
	След това двамата тръгнаха с широка крачка в противоположни посоки.
	След като и последните от щаба на Ладисла напуснаха с небрежна походка, като не спираха да се перчат кой има най-скъпата броня, Уест понечи на свой ред да излезе. Чакаха го още хиляди задачи. Преди да стигне до врата, Бър заговори.
	— Как ти се струва армията ни, Уест? Да ти призная, понякога се чувствам като баща на вечно препиращи се синове и без майка до мен, която да ме подкрепи. Крой, Паулдър и Ладисла. — Маршалът поклати глава. — Тримата ми командири! Явно си мислят, че целта на цялото това начинание е само личното им израстване. Няма други по-дебели глави в целия Съюз. Цяло чудо е как успяват да се поберат в една стая едновременно. — Той се оригна звучно. — Проклет стомах!
	Уест затърси някакъв положителен коментар.
	— Генерал Паулдър поне изглежда покорен.
	— Изглежда, да — изсумтя Бър, — но на него имам по-малко вяра, отколкото на Крой, ако въобще е възможно. Крой поне е предсказуем. Винаги мога да разчитам на него да ми противоречи за всяко решение. С Паулдър никога не знам какво да очаквам. Подсмихва се мазно, угодничи, съгласява се с всичко, но до момента, в който не му се отвори подходяща възможност, тогава ще се нахвърли върху мен. Да угодя и на двамата е невъзможно. — Маршалът примижа, преглътна и разтри корема си. — Докато са еднакво недоволни, все пак имам шанс. Най-хубавото е, че се мразят помежду си повече, отколкото мразят мен. — Намръщеното лице на Бър придоби още по-сериозен вид. — И двамата бяха по-напред от мен в класирането за поста. Паулдър е стар приятел на архилектор Сълт. Крой е братовчед на върховния правозащитник Маровия. Когато се освободи мястото на лорд-маршал, във Висшия съвет не можаха да се споразумеят кого от двамата да издигнат. Накрая неохотно стигнаха до компромис и избраха мен. Дръвник от провинцията. Кадърен, но все пак дръвник. Смея да твърдя, че ако утре единият от тях загине, още на следващия ден ще бъда заменен от другия. Няма по-абсурдно положение от това за лорд-маршала дори и преди намесата на Негово височество.
	Уест почти примижа при тази мисъл. Какво можеше да каже сега, как да открие нещо положително в този кошмар?
	— Мисля, че Негово височество е… пълен с ентусиазъм.
	— Ех, този вечен оптимизъм. — Бър се усмихна горчиво. — Пълен с ентусиазъм, казваш? Та той живее в друг свят! Цял живот е бил обгрижван, ухажван и глезен донемайкъде! Това момче не знае на кой свят е!
	— Господине, нужно ли е да му поверявате командването на собствено подразделение?
	Лорд-маршалът разтри с пръсти очите си.
	— Боя се, че да. Във Висшия съвет бяха пределно ясни по този въпрос. Загрижени са, че кралят е с влошено здраве, а в очите на обществеността наследникът на трона е пълен глупак и непрокопсаник. Надяват се да постигнем грандиозна победа, за да могат да струпат заслугите върху принца. После, окъпан в бойна слава, ще го качат на кораб за Адуа, за да стане кралят, който селячеството винаги е искало. — Бър замълча за момент, загледан в пода. — Направих всичко по силите си да го държа настрана от проблемите. Поставих го там, където смятам, че за момента няма северняци, а с малко късмет няма да има и в бъдеще. Само че войната е всичко друго, но не и предсказуема. Може да се окаже, че Ладисла наистина ще трябва да влезе в битка. Затова имам нужда от някой, който да не се отделя от него. Някой, който е толкова корав и старателен, колкото онези от смехотворния щаб на принца са мекушави и мързеливи. Човек, който да бди Негово височество да не се забърква в неприятности. — Той вдигна поглед и изгледа Уест изпод гъстите си вежди.
	Уест долови неприятно свиване в стомаха си.
	— Аз?
	— За съжаление да. На драго сърце бих те задържал при мен, но принцът лично поиска теб.
	— Мен ли? Но аз не ставам за придворен! Дори не съм благородник!
	Бър изсумтя.
	— С изключение на мен Ладисла е може би единственият човек в тази армия, който не го е грижа чий син си. Той е наследникът на трона! Просяк или благородник, всички са еднакво ниско под неговото потекло.
	— Но защо аз?
	— Защото си доказал се боец. Бил си пръв в пробива при Улриок. Участвал си в не една битка. Имаш репутацията на истински войник, Уест, и сега принцът иска и той да има такава. Ето затова. — Бър измъкна от джоба на куртката си писмо и го подаде на Уест. — Може би това ще ти помогне да преглътнеш горчивия хап.
	Уест разчупи печата, разгърна дебелата хартия и прочете няколкото грижливо изписани реда. После ги прочете отново за всеки случай.
	— Това е повишение. — Уест вдигна поглед от писмото.
	— Знам какво е. Аз го поръчах. Може би ще те приемат по-сериозно с една звезда повече на униформата, а може би не. При всички положения си го заслужил.
	— Благодаря, господине — смотолеви Уест.
	— За какво? За най-неприятната работа в армията? — засмя се Бър и го потупа бащински по рамото. — Ще ни липсваш тук, да знаеш. Отивам да инспектирам първи полк. Смятам, че главнокомандващият е длъжен да се появява сред войската. Бихте ли желали да се присъедините към мен, полковник?


	В момента, в който двамата излязоха през градските порти, вече беше завалял сняг. Белите снежинки се носеха по вятъра и се топяха при допира с пътя, дърветата, покривалото на коня на Уест и броните на войниците от охраната им, които ги следваха.
	— Сняг — негодуваше Бър, обърнат през рамо. — Вече вали. Не е ли малко рано за това време на годината?
	— Прав сте, господине, но е достатъчно студено за сняг. — Уест пусна юздите с една ръка, за да притвори реверите на шинела си. — По-студено е от обичайното за късна есен.
	— Сигурен съм, че оттатък Кумнур ще бъде още по-студено.
	— Така е, господине, и скоро няма да се стопли отново.
	— Май ни чака сурова зима, полковник?
	— Много вероятно е, господине.
	Полковник? Полковник Уест? Двете думи продължаваха да звучат странно една до друга дори в собствените му уши. Кой би си помислил, че човек от простолюдието може да се издигне толкова? Не и той самият.
	— Дълга мразовита зима — разсъждаваше на глас Бър. — Трябва бързо да открием Бетод. Да го докопаме и да приключим завинаги с него, преди да сме замръзнали тук. — Той изгледа смръщено дърветата покрай тях, вихрушките от снежинки и яздещия до него Уест. — Лоши пътища, лош терен, лошо време. В неприятно положение сме, полковник?
	— Така е, господине — отвърна мрачно Уест, притеснен по-скоро за положението, в което самият той се намираше.
	— Горе главата, може и по-лошо да е. Ти поне ще си на топло и сигурно от южната страна на реката. Сигурно ще изкарате спокойна зима без помен от северняци. И както чувам, храната за принца и щаба му си я бива. Много по-добре ще ти е, отколкото да се скиташ из студа в компанията на Крой и Паулдър.
	— Разбира се, господине — съгласи се Уест, въпреки че не беше никак убеден в това.
	Бър погледна през рамо към войниците от охраната, които яздеха на почтително разстояние отзад.
	— Знаеш ли, някога, когато бях млад, преди да ми окажат съмнителната чест да командвам цялата кралска армия, много обичах да яздя. Препусках в галоп с мили. Така се усещах… жив. Днес нямам много време за това. Инструктажи, документи, дълго седене зад бюро, друго не правя. А понякога на човек просто му се приисква да поязди, нали, Уест?
	— Разбира се, господине, но сега…
	— Ха! — лорд-маршалът заби рязко шпори в хълбоците на коня си, който полетя напред по пътя и обсипа с буци кал останалите отзад.
	Уест остана за момент със зяпнала уста.
	— Проклятие — промърмори.
	Проклетият твърдоглав старец ей сега ще падне от коня и ще си счупи врата. И тогава какво? Принц Ладисла ще поеме командването. Уест потръпна при тази мисъл и пришпори коня си в галоп — имаше ли друг избор?
	Дърветата профучаваха от двете му страни, пътят летеше под него. Ушите му се изпълниха с ударите на конските копита и дрънченето на сбруята. Въздушната струя нахлу в устата му и напълни със сълзи очите му. Вихрушката от снежинки го връхлетя с пълна сила. Уест погледна през рамо. Войниците се бяха скупчили, конете им бяха сбутани един в друг доста далече назад.
	Уест едва успяваше да се държи на седлото, без същевременно да изостава от маршала. За последно беше препускал така преди години. Тогава летя през една суха долина с гуркулската конница по петите му. Беше обзет от истински ужас. Ръцете му стиснаха до болка юздите, докато сърцето му блъскаше в гърдите. Изпълниха го вълнение и страх. Усети, че се усмихва. Бър се оказа прав, наистина се чувстваш жив.
	Лорд-маршалът забави ход и Уест се изравни с него. Чу как Бър се смее и на свой ред се засмя. От месеци не се беше смял така. Може би дори години, не помнеше откога. Внезапно забеляза нещо с периферното си зрение.
	Усети рязък, силен удар, после смазваща болка в гърдите. Главата му се лашна напред и юздите се изплъзнаха от ръцете му. Всичко се обърна с главата надолу. Конят му изчезна и той се затъркаля по земята.
	Опита да се изправи и светът се залюля пред очите му. Дървета, сняг, ритащи във въздуха конски копита и летящи буци пръст. Препъна се и се просна на земята, устата му се напълни с кал. Някой му помогна да се изправи с грубо дръпване за шинела, после го завлече към дърветата.
	— Не — прошепна задъхано Уест.
	Болката в гърдите правеше дишането почти невъзможно. Нямаше причина да отива натам.
	Видя черната линия през пътя. Препъваше се напред, превит одве, залиташе и се оплиташе в дългия шинел, докато минаваше през храсталака. Въже, опънато между две дървета през пътя. Някой го влачеше напред, почти го носеше във въздуха. Виеше му се свят и беше загубил всякакво чувство за ориентация. Капан. Понечи да извади сабята си. Отне му известно време да осъзнае, че ножницата е празна.
	Северняците. Пристъпът на ужас го прониза в стомаха. Северняците ги бяха пленили, него и Бър. Убийци, изпратени от Бетод. Някъде откъм дърветата дочу шум. Уест едва разпозна звука. Войниците от охраната им препускаха по пътя. Само ако можеше да им даде знак…
	— Насам — успя да изграчи жално, преди мръсна ръка да затисне устата му и да го повали на земята.
	Опита да се бори, но не му бяха останали сили. Видя профучаващите войници по пътя, бяха само на метри от него, но той не можеше да направи нищо.
	Захапа ръката на устата си, стисна колкото сила имаше, но това само накара онзи да натисне още по-здраво. Ръката изкриви челюстта и сплеска устните му. Усети вкус на кръв. Неговата или на онзи, чиято ръка ухапа. Тропотът на конски копита отшумя и се стопи в гората, а страхът се върна и го връхлетя отново. Ръката отпусна хватката и го отблъсна назад. Уест падна по гръб.
	В полезрението му бавно се появи надвесено отгоре лице. Беше изпито, а изражението му — сурово и жестоко. Косата — черна, грубо подкастрена. Зъбите му — оголени в животинска гримаса. Две пълни с омраза очи го изгледаха студено. Човекът се обърна и се изплю настрани. Едното му ухо липсваше. На мястото му беше останала дупка, обкръжена от розов белег.
	Уест никога през живота си не беше виждал човек с толкова зловещ вид. Дори в позата му имаше насилие. Изглеждаше достатъчно силен, за да разкъса Уест на парчета, и достатъчно склонен да го направи. Ухапването беше оставило рана на едната му ръка и сега от нея течеше кръв. Стичаше се по пръстите му и капеше на земята. В другата си ръка държеше дълго гладко парче дърво. Ужасе`н, Уест го проследи с очи. В края му видя тежко, извито, лъснато до блясък острие. Секира.
	Така, значи, изглеждат северняците. Не онези, които се търкаляха пияни в канавките в Адуа. Нито онези, които някога идваха да искат работа във фермата на баща му. Третият вид северняци. Онези, с историите за които майка му го плашеше като дете. Хора, чието съществувание се състоеше в едно: да убиват. Погледът на Уест премина от тежкото острие на секирата към непоколебимия поглед на мъжа, после се върна обратно. Изтръпна от ужас. С него беше свършено. Щеше да умре в тази студена гора, проснат в калта като куче.
	Надигна се на лакът, внезапно обзет от желание да побегне. Погледна през рамо, но натам нямаше път за бягство. Към него между дърветата се приближаваше огромен мъж с гъста брада и препасан през рамо меч. Носеше в ръцете си дете. Уест запримига, нещо не беше наред с пропорциите. Това просто беше най-големият човек, когото някога беше виждал, а „детето“ в ръцете му се оказа лорд-маршал Бър. Гигантът изръси товара си на земята, сякаш беше наръч съчки. Бър извърна поглед нагоре и се оригна.
	Уест изскърца със зъби. Да препуска така, къде му беше умът на стария глупак? Сега и двамата са мъртви заради това негово „понякога на човек просто му се приисква да поязди“. Кара те да се почувстваш жив, няма що. Съвсем скоро и двамата ще са мъртви.
	Трябва да се бие. Сега или никога. Нищо, че няма с какво, по-добре да умре в бой, отколкото на колене в калта. Опита се да пробуди яростта. Когато не ти трябва, изригва, а сега нито помен от нея. Усещаше единствено как отчаяние и безпомощност сковават крайниците му.
	Ама че герой. Ама че войник. Едва устискваше да не се изпусне в панталона. Но иначе нямаше проблем да удари жена. Почти удуши сестра си. Въпреки че смъртта надзърташе в очите му, само споменът за това успя за пореден път да го задави със срам и погнуса. Беше взел решение по-късно да оправи нещата с Арди. Но ето че вече няма „по-късно“. Настоящето е всичко, след него нищо. Очите му се насълзиха.
	— Съжалявам — промълви Уест. — Съжалявам.
	Затвори очи и зачака края.
	— Няма какво да съжаляваш, приятел. И по-здраво са го хапали.
	Трети северняк изплува между дърветата и приклекна до Уест. Сплъстената му кестенява коса висеше покрай издълженото лице. Тъмните му очи шареха нервно. Умни очи. В зловещата усмивка нямаше нищо успокоително — два реда пожълтели остри зъби.
	— Сядай — каза той с толкова силен акцент, че Уест едва го разбра. — Сядай и най-добре не шавай много.
	Над двамата с Бър застана четвърти мъж. Висок и широкоплещест, с китки колкото глезените на Уест. Брадата и сплетената му коса бяха прошарени. От това как другите се отместиха от пътя му стана ясно, че той е водачът им. Погледна отгоре към Уест, бавно и съсредоточено, като човек, който зяпа мравка и се чуди да я смачка ли с подметката си.
	— Кой от двамата според вас е Бър? — избоботи той на езика на северняците.
	— Аз съм Бър — каза Уест. Трябваше да предпази лорд-маршала. Трябваше. Без много да му мисли, той се изправи, но беше още замаян от падането и се наложи да се хване за клон, за да не падне. — Аз съм Бър.
	Възрастният северняк го изгледа бавно и изпитателно от глава до пети.
	— Ти? — севернякът избухна в гърлен смях, дълбок и заплашителен като приближаваща от далечината буря. — Това ми хареса! Страхотно! — той се обърна към онзи със зловещия вид. — Виждаш ли? А ти казваш, че не им стискало на южняците.
	— Казвам, че нямат мозък в главите. — Едноухият изгледа свирепо Уест като гладна котка, която дебне птица. — И още не съм видял причина да не го мисля.
	— Аз смятам, че е този — главатарят погледна към маршала. — Ти ли си Бър? — попита той на официалния език на Съюза.
	Лорд-маршалът погледна към Уест, после към надвесения отгоре му северняк, накрая бавно се изправи и приглади униформата си като човек, готов да умре с достойнство.
	— Аз съм Бър, но не смятам да ви оставя да се забавлявате. Ако ще ни убивате, направете го веднага.
	Уест не помръдна от мястото си. Достойнството не си заслужаваше усилията. Почти усещаше вече как секирата се забива в главата му.
	Севернякът с прошарените брада и коса се усмихна.
	— Разбирам откъде идва объркването ви. Съжалявам, че ви стреснахме така, но не сме дошли да ви убиваме. Идваме да ви помогнем.
	Уест се слиса какво чуват ушите му. Бър беше също толкова озадачен.
	— Да ни помогнете ли? — попита той.
	— Много хора в Севера не харесват Бетод. Мнозина не коленичиха пред него на драго сърце и мнозина не коленичиха въобще. Това сме ние. Нашата вражда с това копеле тлее от години и сега сме решили или да си уредим сметките с него, или да умрем, но да опитаме. Сами не можем да се справим, ала чухме, че вие се биете с него, та решихме да се присъединим към вас.
	— Искате да се присъедините към нас?
	— Много път извървяхме, за да дойдем тук, а от това, което видяхме по пътя, разбрахме, че ще ви е нужна помощ. Само дето вашите хора не искаха да ни чуят.
	— Държаха се някак грубо — добави слабият, който беше клекнал до Уест.
	— Така си беше, Куче, така си беше. Ама ние не сме хора, дето ще се стреснат от малко грубост. Така ми хрумна да поговоря с теб като главатар с главатар.
	Бър погледна Уест.
	— Те искат да се бият с нас.
	Уест запримига, все още не можеше да свикне с мисълта, че ще оцелее и този ден. Онзи, който бе наречен Куче, държеше сабя в ръка с дръжката напред и сега му я подаде с широка усмивка. Уест дори не се досети отначало, че това е неговото оръжие.
	— Благодаря — смотолеви и хвана неуверено дръжката.
	— Нямаш грижа.
	— Петима сме — каза главатарят на северняците. — Всички сме именити воини, ветерани. Били сме се срещу Бетод, били сме се и за него из целия Север. Малцина познават тактиките му по-добре от нас. Бива ни като съгледвачи, разбираме от битки и както сами се убедихте, знаем как се правят засади. Не пестим усилия, щом си заслужава, а всяко усилие срещу Бетод е добре дошло за нас. Е, какво ще кажеш?
	— Ами… ъ… — смънка Бър и потри замислено брадата си с палец. — Определено сте доста… — огледа едно по едно мръсните и белязани строги лица на северняците — … полезни хора. Как бих могъл да откажа на така изискано поднесено предложение?
	— Тогава да ти представя хората. Това тук е Кучето.
	— Аз съм — изръмжа слабият с острите зъби и страховитата усмивка пак разтегли лицето му. — Радвам се да ви видя. — Той сграбчи ръката на Уест и я стисна толкова здраво, че костите на полковника изпукаха.
	Три дървета посочи встрани с палец към зловещия със секирата и липсващото ухо.
	— Този приветлив приятел е Дау Черния. Ще ми се да можех да кажа, че като го поопознае човек, не е толкова лош, ама не мога.
	Дау извърна глава и се изплю в тревата.
	— Онзи дангалак е Тъл Дуру. Викат му Буреносния. И накрая Хардинг Мрачния. Той остана по-нататък в гората да държи конете ви встрани от пътя. Нищо не изпускате от това, че не е тук, той бездруго нямаше нищо да каже.
	— Ами ти?
	— Руд Три дървета. Главатар на малката ни група, откакто старият ни главатар се върна обратно при пръстта.
	— Обратно при пръстта, разбирам. — Бър пое дълбоко въздух. — Добре тогава. Ще докладвате на полковник Уест. Той ще се погрижи да имате храна, подслон и работа, естествено.
	— Аз ли? — попита Уест; сабята продължаваше да се поклаща несигурно в ръката му.
	— Естествено. — Крайчецът на устата на лорд-маршала се повдигна в загадъчна, едва забележима усмивка. — Новите ни съюзници ще се впишат идеално в антуража на принц Ладисла.
	Уест не знаеше да се смее ли, или да плаче. Точно когато си каза, че ситуацията няма накъде повече да се усложни, ето че ще трябва да се оправя и с петима диваци.
	Три дървета изглеждаше доволен от положението.
	— Хубаво — каза той и бавно закима. — Уредено е значи.
	— Уредено — повтори Кучето и зловещата му усмивка се разтегли още повече.
	Онзи, когото наричаха Дау Черния, изгледа втренчено и хладно Уест.
	— Шибан Съюз — изръмжа.


	Въпроси


	До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

	Качете се незабавно на кораб до свободния град Дагоска и поемете управлението на Инквизицията там. Установете какво се е случило с предшественика ви, началник Давуст. Проведете разследване на неговите подозрения, че в града, вероятно в самия управителен съвет, е в ход заговор. Проучете всички членове на този съвет и изкоренете всяко възможно предателство. Накажете жестоко и безкомпромисно измяната, но се уверете, че разполагате със стабилни доказателства за наличието й. Не можем да си позволим повече гафове.
	Армиите на Гуркул вече започват да се струпват на полуострова и са в готовност да се възползват от най-малката ни проява на слабост. Кралските полкове са ангажирани в Англанд, поради което в случай на нападение от Гуркул няма да можете да разчитате на почти никаква външна помощ. Ето защо се уверете, че защитата на града е надеждна, а също, че разполагате с достатъчно провизии, за да издържите дълга обсада. Поддържайте редовна кореспонденция и ме дръжте в течение за напредъка си. И най-важното, в никакъв случай не допускайте Дагоска да падне в ръцете на Гуркул.

	Не ме проваляйте.

	Сълт
	Архилектор на Инквизицията на Негово величество



	Глокта внимателно сгъна писмото и го пъхна в джоба си, при това се увери, че кралската заповед за назначението му е на сигурно място до него. _Проклятие._ От момента, в който го получи от архилектора, документът тежеше в джоба на палтото му. Извади го отново и златното листо в големия червен печат улови яркото слънце и заблестя. _Едничък лист хартия, а струва повече от злато. Безценен е. С него в джоба аз говоря от името на краля. Сега съм най-влиятелният човек в Дагоска, по-могъщ и от самия лорд-губернатор. Думата ми е закон, а заповедите ми ще се изпълняват от всички. Е, поне докато съм жив._
	Пътуването не беше приятно. Корабът бе малък, а Кръгло море бурно. Каютата на Глокта беше малка, тясна и гореща като пещ. _Като пещ, която не спира да се люлее ден и нощ._ Докато не се опитваше да яде овесена каша от лашкащата се насам-натам паница, повръщаше малкото, което бе успял вече да погълне. Поне под палубата нямаше вероятност безполезният му крак да се огъне и той да полети през борда. _Да, това се оказа крайно неприятно пътуване._
	Но вече е към края си. Сега корабът се плъзгаше бавно в отреденото му за акостиране място в претъпканите докове. Моряците се бореха с котвата и хвърляха въжета към кея. Подвижният мост се плъзна от борда и допря прашния кей.
	— Така — каза Северард, — а сега отивам да пийна нещо.
	— Гледай да е силно, но после те искам обратно при мен. Имаме работа за вършене. Много работа.
	Северард кимна и дългата коса се люшна покрай лицето му.
	— О, разбира се, живея, за да служа.
	_Не съм сигурен точно за какво живееш, но се съмнявам, че е за това._ Практикът тръгна с небрежна походка по клатещия се подвижен мост, като си подсвиркваше фалшиво с уста. Слезе на кея и изчезна между сиво-кафеникавите постройки на брега.
	Глокта огледа тясното мостче с притеснение. Намести ръка около дръжката на бастуна си, прокара език по празните си венци и се настрои за първата крачка. _Това е, което аз наричам истински подвиг._ За момент му се дощя да пропълзи по корем. _Това би намалило значително вероятността от смърт във водата, но пък би било крайно неуместно, нали? Вдъхващият страхопочитание началник на Инквизицията пълзи по корем към новия си пост, как не!_
	— Нужда от помощ?
	Облегната на перилото на борда, практик Витари го гледаше с периферното си зрение. Червената й коса стърчеше като шиповете на магарешки бодил. Тя беше прекарала цялото пътуване на палубата, припичаше се на слънце като гущер. Не обръщаше никакво внимание на люлеенето и се наслаждаваше на убийствената жега точно толкова, колкото Глокта я ненавиждаше. Беше трудно да се определи какво изражение имаше лицето й под маската. _Ако кажа, че се усмихва, няма да съм далеч от истината. Сигурно вече обмисля първото си писмо до Сълт: „Сакатият прекара цялото пътуване под палубата, не спря да повръща. Когато пристигнахме в Дагоска, се наложи да го свалят с въжета на сушата като товар. Вече успя да стане за посмешище…“_
	— Не, разбира се! — троснато й отвърна Глокта и уверено закуца към дървените дъски, все едно и тази сутрин като всяка друга имаше пълен контрол над живота си.
	Мостът се разклати заплашително още в момента, в който постави десния си крак на него, и безпокойството от сиво-зелената вода, която плискаше в лигавите камъни на кея, го връхлетя с пълна сила. _Тялото е открито при доковете…_
	Въпреки всичко Глокта успя безпроблемно да извлачи съсухрения си крак по дъските и когато най-накрая стъпи върху прашните камъни, бе обзет от някакъв абсурден пристъп на гордост. _Смехотворно. Човек ще рече, че не просто съм направил три крачки по една дъска над водата, а сам съм сразил гуркулската армия и съм спасил града._ И като капак на всичко, след като най-после бе привикнал към постоянното клатене на кораба, сега неподвижността на сушата му докара световъртеж и гадене. Миризмата на застояла солена вода под напечените докове допълнително влоши положението. Насили се да преглътне горчивата слюнка, изпълнила устата му, притвори очи и вдигна лице към безоблачното небе.
	_Каква жега само._ Беше забравил колко горещо можеше да бъде в Юга. Наближаваше краят на годината, а слънцето печеше все така безмилостно и той се потеше обилно под дългото си черно палто. _Облеклото на инквизитор може и да всява ужас у заподозрените, но в никакъв случай не е предвидено за горещ климат._
	Практик Фрост беше още по-зле. Гигантът албинос беше покрил всеки инч от млечнобялата си кожа, като освен обичайните черни ръкавици носеше широкопола шапка. Той погледна към яркосиньото небе и присвитите му розови очи се изпълниха с подозрение и страдание. Капки пот бяха избили по бледото му лице около черната маска.
	Витари изгледа небрежно двамата мъже.
	— Трябва повечко време да прекарвате навън вие двамата — подхвърли тя.
	В другия край на кея ги чакаше мъж, облечен в черните дрехи на инквизитор. Стоеше в сянката на порутена постройка, но въпреки това беше плувнал в пот. Беше висок и кокалест, с изпъкнали очи и крив, зачервен и белещ се от слънцето нос. _Комитетът по посрещането? Така погледнато, май хич не съм добре дошъл._
	— Казвам се Харкър, старши инквизитор в града.
	— До момента на моето пристигане — отсече Глокта. — С колко хора разполагате?
	— Четирима инквизитори и двайсетина практици — смръщи чело мъжът.
	— Прекалено са малко, за да се държи такъв голям град чист от предатели.
	Физиономията на инквизитора се свъси още повече.
	— Справяме се добре.
	_Ама разбира се. Естествено, като изключим факта, че ви се губи един началник на Инквизицията._
	— За пръв път ли идвате в Дагоска?
	— Прекарал съм известно време в Юга. _Най-хубавият период от живота ми, същевременно най-лошият._ Бях в Гуркул по време на войната. Видях Улриок. _В руини, след като го опожарихме._ Прекарах две години в Шафа. _Ако пребиваването в императорски затвор се брои за прекарване. Две години в изпепеляваща жега и смазваща тъмнина. Две години в ада._ Но, да, за пръв път идвам в Дагоска.
	— Хм. — Харкър не беше много впечатлен. — Жилището ви е в Цитаделата. — Той кимна към извисяващата се над града огромна скала.
	_Ама разбира се, че е там. Несъмнено в най-високата сграда в най-високата част на града._
	— Ще ви заведа. Лорд-губернатор Вурмс и управителният съвет чакат с нетърпение да се запознаят с новия началник на Инквизицията в града. — Той се обърна и в погледа му пролича известно недоволство.
	_Мислиш, че постът се е полагал на теб, така ли? Колко се радвам да те разочаровам._
	Харкър пое с бърза крачка през града. Прегърбен и с наведен дебел врат между едрите рамене, Фрост го последва, като неизменно се придържаше към всяка оскъдна сянка, все едно слънчевите лъчи се забиваха като игли в кожата му. Витари крачеше на зигзаг с танцувалната си походка по прашната улица и надничаше в прозорците и тесните странични алеи между сградите. Глокта се влачеше упорито най-отзад. Левият му крак вече започваше да изгаря от напрежението, което полагаше да не изостава.
	_Сакатият успя да направи едва три крачки на сушата, преди да се строполи по очи. През останалия път трябваше да го носим на носилка, докато той пищеше като недоклано прасе и молеше за глътка вода. И всичко това пред смаяните погледи на хората от града, у които се предполага, че идва да всее ужас и страхопочитание._
	Глокта изкриви устни от напрежение, притисна силно остатъка от зъбите си в празните венци срещу тях и напрегна сили да поддържа темпото на останалите. Дръжката на бастуна се вкопа в дланта му, а гърбът му изпукваше при всяка крачка.
	— Това са покрайнините на града — отбеляза с недоволство Харкър, обръщайки глава през рамо. — Тук живеят местните.
	_Огромно, врящо, потънало в прахоляк и пропито от воня гето._ Постройките бяха сиромашки и зле поддържани: порутени и разкривени едноетажни колиби от недопечени кирпичени тухли. Обитателите им до един бяха тъмнокожи, опърпани и недохранени. От една входна врата ги наблюдаваше кльощава жена. Еднокрак старец с изкривени патерици мина с куцане покрай тях. В една от тесните задни улички между камари боклук се стрелкаха мърляви дечурлига. Въздухът беше натежал от миризмата на гнило и лоша канализация. _Или по-скоро липсваща канализация._ Навсякъде бръмчаха тлъсти нагли мухи. _Единствените създания, които живеят добре на това място._
	— Да съм знаел, че това е такова чудно местенце, да бях дошъл по-скоро. Май на хората от Дагоска добре им се отразява присъединяването към Съюза?
	— Така е. — Харкър явно не долови иронията. — По време на краткотрайното управление на Гуркул много от видните жители на града бяха взети в робство. А сега, при управлението на Съюза, хората са истински свободни да работят и живеят както намерят за най-добре.
	— Истински свободни, а?
	_Така, значи, изглежда свободата._ Глокта погледна към свъсените лица на групичка местни край обгърната от рояк мухи оскъдна сергия с долнокачествена риба и полугнили зеленчуци.
	— Е, до голяма степен, да — намръщи се Харкър. — Когато дойдохме, в началото се наложи да отстраним няколко проблемни индивида. После, преди три години, неблагодарните свине се вдигнаха на бунт.
	_Шокиран съм. И това, след като великодушно им позволихме да живеят като животни в собствения им град?_
	— Смазахме го, естествено, но причиниха куп неприятности. Оттогава им е забранено да носят оръжие, както и да влизат в централната част на града, където живеят повечето бели. Това ги укроти и е още едно доказателство, че за справяне с примитивни диваци няма по-добро от твърдата ръка.
	— Виждам, че като за примитивни диваци добре се справят със строителството на защитни съоръжения.
	Огромната стена прорязваше града и хвърляше дълга сянка върху окаяните постройки на гетото. Пред нея се простираше широк ров, прясно изкопан и опасан с побити в земята заострени колове. Между две високи кули имаше порта с тесен мост над рова. Високите масивни врати бяха отворени, но пред тях стояха дузина мъже: облечените в кожени нагръдници с метални шипове по тях войници от Съюза се потяха под жаркото слънце. Металните шлемове, сабите и върховете на копията им блестяха заплашително.
	— Добре охранявана порта — отбеляза замислено Витари. — Особено като се има предвид, че е във вътрешността на града.
	— След бунта местните могат да влизат в централната част само ако имат пропуск — строго каза Харкър.
	— И кой има пропуск? — попита Глокта.
	— Някои занаятчии, хора с професия и така нататък, които все още имат работа в Гилдията на търговците на подправки, но предимно прислужници, които са наети в домовете на белите или в Цитаделата. Много от поданиците на Съюза в града имат слуги от местните, някои по повече от един.
	— Местните не са ли и те поданици на Съюза?
	— Щом казвате, началник. — Устните на Харкър се извиха в презрителна гримаса. — Но не може да им се има доверие и това е факт. Те просто не мислят като нас.
	— Нима? _Самият факт, че мислят, ги прави по-малко диваци._
	— Всичките мургави са отрепки. Гуркули, дагосканци, няма разлика. До един убийци и крадци. Най-добре ги дръж здраво натиснати и да не надигат много глава. — Харкър изгледа намръщено изпепеленото от слънцето гето. — Щом нещо мирише на лайно, има цвят на лайно, най-вероятно е лайно. — Инквизиторът се обърна и тръгна енергично по моста.
	— Какъв мил и проницателен човек — промърмори Витари.
	_Взе ми думите от устата._
	От другата страна на портата се простираше напълно различен свят. Величествените куполи, великолепните кули, цветните стъклописи и белите мраморни колони блестяха, окъпани в слънчева светлина. Улиците бяха широки и чисти, а сградите — в добро състояние. По спретнатите площади имаше дори няколко зажаднели за поливане палми. Хората тук бяха добре облечени, със здрав вид и светлокожи. _Като оставим настрана солидния слънчев загар, разбира се._ Няколкото мургави лица, които се забелязваха между тях, бяха наведени към земята и собствениците им полагаха усилия да стоят достатъчно встрани. _Това ще да са щастливците с позволение да служат в централната част. Сигурно са истински доволни, че Съюзът не толерира робството._
	Над общия шум на града Глокта долови силна глъч, напомни му звука на битка в далечината. Колкото повече напредваше с болния си крак през централната част, толкова повече се усилваше звукът. Накрая, когато излязоха на просторен площад, шумът достигна непоносима височина. Площадът беше претъпкан, цареше неописуема бъркотия. Имаше всякакви хора, от Мидърланд, гуркули и стириянци, мнозина с дръпнати очи — жители на Сулджук, русокоси представители на Старата империя, дори брадати северняци, озовали се толкова далеч от дома си.
	— Търговци — изсумтя Харкър.
	_Всичките търговци на света по-вероятно._ Тълпяха се около отрупани със стока сергии, около големи везни и черни дъски, изписани с неща за продан и цени. Всичко живо вземаше и разменяше, крещеше на различни езици или вдигаше ръце в непонятни жестове. Блъскаха се, дърпаха се, сочеха с пръсти. Едни душеха кутии с подправки и благоухания, други опипваха топове плат и дъски от екзотично дърво, трети стискаха плодове, пробваха със зъби монети или се взираха в скъпоценни камъни през увеличителни стъкла. Тук-там някой носач от местните минаваше през тълпата, превит под тежкия товар.
	— Гилдията на търговците на подправки прибира дял от всичко това — изсумтя Харкър и започна да се провира енергично през шумното множество.
	— Сериозни приходи — промърмори под носа си Витари.
	_Твърде сериозни приходи, ако питаш мен. Достатъчно, за да се опълчиш на Гуркул. Предостатъчно, за да държиш в плен цял град. Хората са готови да убиват за доста по-малко._
	Глокта се намръщи и навлезе в тълпата. С всяка следваща мъчителна крачка биваше ръган, блъскан и дърпан. Чак след като излязоха от другата страна на площада, забеляза, че стоят в сянката на огромна величествена сграда, чиито многобройни арки и куполи се извисяваха над претъпкания площад. В четирите й ъгъла се издигаше високо по една изящна тънка кула.
	— Великолепна е — промърмори Глокта и изпъна гръб да погледне нагоре. Белият камък блестеше болезнено ослепително на силното следобедно слънце. — Пред подобна гледка човек почти би повярвал в бог. _В случай че няма кой знае колко мозък в главата._
	— Ха — възмутено възкликна Харкър. — Местните идваха с хиляди да се молят тук, възмущаваха всички с проклетото си напяване и глупавите си суеверия. До момента, в който потушихме въстанието, разбира се.
	— А сега?
	— Началник Давуст им забрани достъпа до сградата, а също и до всичко останало в централната част на града. Сега Гилдията я използва като продължение на пазара, продават, купуват вътре и така нататък.
	— Хм. _Колко оригинално, храм на парите. Нашата малка религия._
	— Доколкото знам, някаква банка също използва част от сградата.
	— Банка ли? Коя банка?
	— Не знам, това си е работа на Гилдията — троснато отвърна Харкър. — Валинт и нещо си.
	— Балк. „Валинт и Балк“. _Гледай ти, някои стари познайници са тук отпреди мен. Трябваше да се досетя. Тези копелета са навсякъде. Навсякъде, където има пари._
	Глокта погледна към оживения пазар. _А тук има много пари._
	С напредване към Цитаделата улиците ставаха по-стръмни. Бяха построени на скатове, изсечени в самата скала. Глокта куцаше с мъка в жегата, прегърбен над бастуна и прехапал устна от болка. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Харкър не си даваше никакъв зор да забави темпото независимо от изоставащия Глокта. _Проклет да съм, ако го помоля да го направи._
	— Цитаделата е над нас. — Инквизиторът махна с ръка към широките стени, куполи и кули, кацнали на самия ръб на кафявата скала, издигаща се над града. — Някога беше седалище на местния крал, сега в нея се помещава управлението на Дагоска, както и жилищата на някои от най-видните граждани. Седалището на Гилдията на търговците на подправки е там, а също и градската Палата на въпросите.
	— Бива си я гледката — прошепна Витари.
	Глокта се обърна и засенчи очите си с длан. Дагоска се простираше под тях и приличаше почти на остров. Централната част на града се спускаше надолу като мрежа от старателно подравнени спретнати къщи. Правите и широки улици лежаха между тях, осеяни с пожълтели дървета и прекъсвани от широки площади. От другата страна на виещата се стена започваше прашната плетеница на гетата. Надвиснала над нея в далечината, обвита в мараня, беше масивната защитна стена напряко на тясната ивица скалиста земя, която свързваше полуострова с континента. От едната й страна се простираше синьото море, а от другата беше пристанището. _Най-добрата защита в света, поне така казват. Дали съвсем скоро няма да ни се наложи да проверим това твърдение?_
	— Началник Глокта — покашля се Харкър. — Лорд-губернаторът и градският съвет ви очакват.
	— Значи могат да почакат още малко. Любопитен съм да разбера докъде сте стигнали с разследването на изчезването на началник Давуст. _Все пак би било крайно неприятно същата съдба да сполети новия началник._
	— Ами имаме… някакъв напредък — намръщено отвърна Харкър. — Няма съмнение, че това е работа на местните. Не спират да заговорничат. Независимо от строгите мерки на началник Давуст след бунта много от тях отказват да научат къде им е мястото.
	— Направо съм изумен.
	— Това е истината, повярвайте ми. В жилището на началник Давуст имаше прислуга от местните в нощта на изчезването му. Оттогава ги разпитвам.
	— И какво открихте?
	— За съжаление нищо досега. Оказаха се много упорити.
	— Тогава нека ги разпитаме заедно.
	— Заедно ли? — Харкър нервно облиза устни. — Не знаех, че ще искате лично да ги разпитвате, началник.
	— Е, сега знаеш.


	_Човек би си казал, че толкова дълбоко под скалата ще е по-хладно._ Оказа се точно толкова горещо, колкото и вън, на изпепелените от слънцето улици, само че без милостивия бриз. В коридора беше тихо и задушно като в гробница. Факлата в ръката на Витари хвърляше напред отблясъци по ъглите, но после мракът бързо се затваряше зад тях.
	Харкър спря пред обкована с желязо врата и избърса едрите капки пот от лицето си.
	— Да ви предупредя, началник, наложи се да се пипаме доста… здраво. Твърда ръка им трябва, разбирате, нали?
	— О, аз самият пипам здраво, когато ситуацията го налага. Не се стряскам лесно.
	— Хубаво, хубаво.
	Ключът се превъртя в ключалката, вратата се отвори и отвътре лъхна противна воня. _Запушена тоалетна и гниещи боклуци в едно._ Килията беше малка, без прозорци и с таван, под който едва заставаш изправен. Жегата вътре беше непоносима, а вонята — отвратителна. Напомниха на Глокта за друга килия. Доста по` на юг, в Шафа, дълбоко под императорския дворец. _В онази килия издъхвах бавно в продължение на цели две години. Пищях в тъмнината, дращех с нокти по стените и се валях в собствените си нечистотии._ Едното око на Глокта затрепери и той внимателно го избърса с пръст.
	Затворникът беше проснат на пода с лице към стената. Кожата му беше почерняла от многото синини, и двата му крака бяха счупени. Друг висеше от тавана за китките си. Коленете му допираха земята, главата му беше клюмнала напред, а по гърба му личаха пресни следи от камшик. Витари се наведе и смушка първия с пръст.
	— Мъртъв — обяви тя. Повтори същото с втория. — Този също, при това отдавна.
	Трептящата светлина падна върху трети затворник. Този поне беше жив. _Почти._ Ръцете и краката й бяха оковани, лицето й беше хлътнало от глад, а устните — напукани от жажда. Притискаше към себе си мръсни окървавени парцали. Тя задрапа с пети по пода в опит да се отблъсне по-назад към ъгъла и запелтечи неразбираемо на кантикски. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от светлината. _Това го помня. Единственото по-лошо от тъмнината беше светлината. След нея винаги следваха въпросите._
	Глокта смръщи чело, потрепващите му очи запрескачаха между двата трупа и изплашеното момиче. Зави му се свят от умора, от жегата и от вонята.
	— Уютно е тук. И какво научихте от тях?
	Харкър запуши с ръка носа и устата си и неохотно пристъпи в килията. Фрост застана зад гърба му.
	— Засега нищо, но аз…
	— Едно е сигурно, и да искате, от тези двамата не можете да изкопчите повече. Вярвам, че поне са подписали самопризнания.
	— Ами… не точно. Началник Давуст не се интересуваше много от самопризнанията на мургавите, ние просто, нали разбирате…
	— Не можахте да ги оставите живи достатъчно дълго, за да направят самопризнания?
	Харкър посърна. _Прилича на несправедливо наказан ученик._
	— Девойката е още жива — тросна се той.
	Глокта я погледна и прокара език по венците на мястото, където някога бяха предните му зъби.
	_Никаква вещина. Никаква цел. Жестокост заради самата жестокост. Ако бях ял нещо днес, сигурно щеше да ми прилошее._
	— На колко е години?
	— Четиринайсет може би. Началник, не разбирам какво общо има това?
	— Искам да кажа, инквизитор Харкър, че заговорите рядко са дело на четиринайсетгодишни момичета.
	— Сметнах, че ще е добре да вложа старание.
	— Старание? Зададохте ли въобще някакви въпроси?
	— Ами аз…
	Бастунът фрасна Харкър през лицето. Рязкото движение преряза през ребрата Глокта, той залитна на болния си крак и се наложи да се хване за ръката на Фрост. Инквизиторът изпищя от болка и изненада, залитна назад и се свлече по стената в мръсотията на пода.
	— Никакъв инквизитор не си ти! — изсъска Глокта — Ти си обикновен шибан касапин! Погледни на какво прилича това място! Убил си двама свидетели! Каква полза сега от тях, глупако? — Глокта се наведе напред. — Освен ако точно това не е била целта, а? Може би Давуст е бил убит от завистлив подчинен, който после е запушил устите на свидетелите, а, Харкър? Дали не трябва да започна разследването си от самата Инквизиция!
	Харкър се опита да стане от земята, но практик Фрост се надвеси над него и това му беше достатъчно да се откаже и да се свие до стената. От носа му течеше кръв.
	— Не! Не, моля ви! Стана неволно! Не съм искал да ги убивам! Просто исках да разбера какво се е случило!
	— Неволно, казваш? Значи си или предател, или напълно некадърен инквизитор, а аз нямам нужда нито от едното, нито от другото! — Глокта пренебрегна пронизващата болка в гърба и се надвеси още по-ниско. Устните му се разтеглиха в беззъба усмивка. — Твърдата ръка върши най-много работа, когато си имаш работа с примитивни диваци, нали така, инквизиторе? Ще се убедиш, че от моята ръка няма по-твърда на този свят. Никъде. Разкарайте това нищожество от очите ми!
	Фрост сграбчи Харкър за палтото и го повлече по мръсния под към вратата.
	— Чакайте! — извика жално инквизиторът и се вкопчи в касата на вратата. — Моля ви! Не бива да постъпвате така с мен!
	Виковете му заглъхнаха в коридора.
	В очите на Витари се четеше бегла усмивка, сякаш сцената й бе доставила истинско удоволствие.
	— Какво правим с тази бъркотия тук? — попита тя.
	— Почистете. — Глокта се облегна на стената и изтри с трепереща ръка потта от лицето си. Болката все още пулсираше в ребрата му. — Изчистете всичко и погребете телата.
	— Ами тя? — Витари кимна към девойката.
	— Изкъпете я, дайте й дрехи. Нахранете я и я пуснете да си върви.
	— Струва ли си да я къпем, след като ще се връща в гетото?
	_Права е._
	— Добре тогава! Била е прислужница на Давуст, значи може да бъде и моя. Върнете я на работа! — провикна се през рамо Глокта, куцайки към вратата.
	Трябваше да се махне оттук. Едва дишаше.


	— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но стените далеч не са толкова непробиваеми, не и в сегашното им състояние… — говорещият замлъкна при влизането на Глокта в заседателната зала на градския управителен съвет на Дагоска.
	Залата представляваше възможно най-пълната противоположност на килията в подземието. _Всъщност това е най-красивата стая, която някога съм виждал._ Всеки инч от стените и тавана беше украсен със съвършени гравюри, изпипани до последна подробност: геометричните форми се виеха с невероятна перфектност около сцени от кантикски легенди, изрисувани в реални размери, покрити със сребро, с позлата и подчертани с яркочервена и синя боя. Подът беше застлан с изумително сложна мозайка. Дългата маса беше инкрустирана със завъртулки от тъмно дърво и светла слонова кост и беше полирана до блясък. От високите прозорци се разкриваше величествената гледка на прашния град и блестящия залив.
	Жената, която се изправи да посрещне Глокта, изглеждаше съвсем на място в това величествено обкръжение. _Повече няма накъде._
	— Аз съм Карлот дан Айдър — усмихна се тя и протегна към него ръце, сякаш посрещаше стар приятел, — магистър на Гилдията на търговците на подправки.
	Глокта не би могъл да отрече, че бе впечатлен. _Най-малкото от куража й. Нито следа от страх. Посреща ме, все едно не съм уродлива трепереща развалина. Посреща ме, сякаш изглеждам така изискано, както и тя самата._ Магистър Айдър носеше дълга роба, типична за народите от Юга: синята коприна, избродирана със сребро, лъщеше, развявана от нежния бриз, идващ от високите прозорци. По пръстите, китките и около шията й блещукаха бижута, всяващи страхопочитание с цената си. Когато се приближи, Глокта долови странен аромат. _Омайна. Също като подправките, с които е натрупала състоянието си._ Ефектът му не го подмина. _Все пак още съм мъж. Просто не толкова, колкото преди._
	— Моля да извините облеклото ми, но кантикските дрехи са много по-удобни за горещините. Свикнах с тях през годините, прекарани тук.
	_Тя да се извинява за външния си вид е като някой гений да се извинява за глупостта си._
	— Моля ви, няма причина. — Глокта се поклони, доколкото успя предвид проблемния си крак и острите бодежи в гърба. — Началник Глокта на вашите услуги.
	— Много се радваме, че най-после сте тук. Изчезването на вашия предшественик силно ни разтревожи.
	_Някои от вас са били по-леко разтревожени, предполагам._
	— Надявам се, ще успея да хвърля малко светлина върху случилото се тук.
	— Всички се надяваме да успеете — тя непринудено хвана Глокта под ръка. — Позволете да ви представя.
	— Благодаря ви, магистър Айдър, вярвам, че ще се справя и сам. — И отиде с куцане до масата. — Вие трябва да сте генерал Висбрук, натоварен със защитата на града.
	Генералът беше малко над четирийсетте и леко оплешивяващ. Въпреки непоносимата жега носеше пищна униформа и се потеше обилно заради закопчаните чак догоре копчета. _Помня те. Беше в Гуркул по време на войната. Тогава беше още майор в Кралската гвардия и голям негодник. Виждам, както често става с големите негодници, напреднал си в кариерата._
	— За мен е удоволствие — каза генералът, почти без да откъсва поглед от документите пред себе си.
	— А за мен винаги е удоволствие да подновя старо познанство.
	— Познаваме ли се?
	— Бихме се заедно в Гуркул.
	— Така ли? — на потното лице на Висбрук се изписа шок. — Вие сте… _онзи_ Глокта.
	— Точно така, аз съм, както казахте, онзи Глокта.
	Генералът примигна смутено.
	— Ъ… е, ъ… как сте?
	— Изпитвам непоносими болки, благодаря, че попитахте, но както виждам, вие поне сте се издигнали в обществото, а това ми носи огромно облекчение.
	Висбрук примигна отново, но Глокта не му даде възможност да каже каквото и да било.
	— А това трябва да е лорд-губернаторът Вурмс. За мен е истинска чест, Ваша Светлост.
	Възрастният мъж беше олицетворение на старческата немощ. Грохнал и потънал в гънките на представителната си роба, той приличаше на спаружена сушена слива, увита в кожена яка с дълъг животински косъм. Въпреки жегата ръцете му като че ли трепереха от студ. Беше напълно плешив с изключение на няколкото бели кичура, пръснати по лъщящото му теме. Вурмс присви зачервените си очи и напрегна отслабналото си зрение да види Глокта.
	— Какво казва той? — лорд-губернаторът се огледа объркано. — Кой е този човек?
	Генерал Висбрук се наведе към него толкова близко, че устните му почти докоснаха ухото на стареца.
	— Началник Глокта, Ваша Светлост! Наследява поста на Давуст!
	— Глокта? Глокта? А къде е онзи Давуст?
	Никой не си направи труда да отговори.
	— Казвам се Корстен дан Вурмс. — Синът на лорд-губернатора изрече името си с такава тържественост, сякаш казваше магическо заклинание, и подаде на Глокта ръката си така, все едно му поднасяше безценен дар.
	Беше рус и красив, пращящ от здраве млад мъж. Бе се излегнал небрежно на стола си и осанката му издаваше толкова енергичност и атлетизъм, колкото позата на баща му — старческа немощ и безсилие. _Вече те ненавиждам._
	— Доколкото разбирам, някога сте били ненадминат фехтовач. — Вурмс огледа Глокта с подигравателна усмивка. — Аз самият се дуелирам, но тук не намирам достоен противник. Може някой ден да направим един дуел, а?
	_С най-голямо удоволствие, нищожно копеленце такова. Само да ми беше наред кракът, щях да ти дам такъв дуел, че дълго да ме помниш._
	— Някога се дуелирах, да, но за съжаление се наложи да прекъсна. Здравословни проблеми — отвърна Глокта със злобна беззъба усмивка. — Обаче съм склонен да споделя едно-друго, щом наистина желаете да вдигнете малко класата си.
	Вурмс се намръщи, но Глокта вече бе пренасочил вниманието си.
	— А вие трябва да сте хадиш Кадия.
	Хадишът беше висок слаб мъж с дълга шия и уморени очи. Беше облечен в обикновена бяла роба, а на главата си носеше бял тюрбан. _Не изглежда по-заможен от останалите местни в гетата и все пак определено излъчва достойнство._
	— Да, аз съм Кадия и, да, бях избран от хората на Дагоска да ги представлявам. Но вече не наричам себе си хадиш, свещеник без храм не е свещеник.
	— О, трябва ли пак да слушаме за този храм? — изропта Вурмс.
	— Боя се, че трябва, поне докато съм част от този съвет. — Кадия обърна поглед към Глокта. — Значи имаме нов началник в града? Нов дявол. Сеете смърт, един идва, друг си отива. Не ме интересуваш, мъчителю.
	Глокта се усмихна. _Признава си, че мрази Инквизицията, без дори да е видял инструментите ми. От друга страна, не можем да очакваме от хората му кой знае какви топли чувства към Съюза — живеят почти като роби, при това в собствения си град. Дали пък това не е нашият предател?_
	_Или този?_ Генерал Висбрук изглеждаше като типичния военен — предан докрай, човек с прекалено силно чувство за дълг и прекалено малко въображение, за да върти интриги. _От друга страна, никой не става генерал просто ей така, без никаква мисъл за лична облага, без малко допълнително смазване на колелата, без покриване на някоя и друга тайна._
	_А може би е онзи?_ Корстен дан Вурмс наблюдаваше Глокта с такова презрение, с което човек поглежда мръсна тоалетна, преди да я използва. _Знам ги тези арогантни хлапетии, виждал съм ги с хиляди. Нищо че е син на лорд-губернатора, повече от ясно е, че не е способен на лоялност към нищо и никого освен към себе си._
	_А защо не тя?_ Магистър Айдър беше самата любезност и гостоприемство, но погледът й бе по-твърд от диамант. _Гледа ме и ме преценява, както умел търговец наивен купувач. Има нещо повече в нея от изисканите маниери и пристрастието към чуждестранното облекло. Много повече._
	_Възможно ли е да е той?_ Дори самият лорд-губернатор изглеждаше подозрително. _Дали наистина зрението и слухът му са така отслабнали, колкото изглежда? Как мижи с очи и се оглежда объркано, дали не е само добре изиграна роля? Възможно ли е старецът да знае повече от всички останали в тази зала?_
	Глокта се обърна и отиде до прозореца. Облегна се на красиво гравираната колона до него и надзърна навън. Гледката наистина беше зашеметяваща. Усети вечерното, но все още горещо слънце върху лицето си. Долови нервното раздвижване сред членовете на съвета зад гърба си, явно нямаха търпение да се освободят от присъствието му. _Чудя се колко ли ще им отнеме, докато най-накрая заповядат сакатият да бъде изхвърлен от прекрасната им зала? Нямам им никакво доверие на тези. Нито на един._ Глокта се усмихна лукаво под мустак. _И точно така трябва._
	Корстен дан Вурмс се оказа онзи, чието търпение първо не издържа.
	— Началник Глокта, оценяваме вашето старание в представянето ви пред този съвет, но съм сигурен, че има други неотложни дела, които изискват вниманието ви. С нас поне е така.
	— Да, разбира се. — Глокта закуца обратно към масата с умишлена мудност. Той сякаш се канеше да излезе от залата. Обаче издърпа стол и прижумя, докато сядаше. — Ще се постарая да огранича коментарите си до минимум поне като за начало.
	— Моля? — каза Висбрук.
	— Кой е този? — настоятелно попита лорд-губернаторът, присви очи и изпъна напред шия да види по-добре. — Какво става тук?
	Синът му беше доста по-директен в реакцията си.
	— Какво си мислите, че правите? Да не сте побъркан? — изрази недоумението си той.
	Хадиш Кадия се позасмя, не стана ясно дали на Глокта, или на възмущението на останалите.
	— Моля ви, господа, моля — заговори кротко и търпеливо магистър Айдър. — Началникът току-що пристига, сигурно не е наясно как стават нещата тук, в Дагоска. Надявам се, разбирате, че вашият предшественик не присъстваше на събранията на градския управителен съвет. Ние съвсем успешно управляваме града от години и…
	— И Висшият съвет е на друго мнение. — Глокта измъкна с два пръста кралското си назначение.
	Изчака, докато всички огледат добре тежкия златен печат, след което подхвърли заповедта на масата.
	Всички впериха с подозрение очи в хартията, когато Карлот дан Айдър я взе и я разгъна. Тя смръщи чело и повдигна едната си перфектно оформена вежда.
	— Явно ние сме тези, които не са наясно — каза тя.
	— Дай да видя това! — Корстен дан Вурмс сграбчи листа от ръцете й и зачете. — Не е възможно — промърмори. — Това не е възможно!
	— Боя се, че е. — Глокта дари присъстващите с най-чаровната си беззъба усмивка. — Архилектор Сълт е силно обезпокоен. Натовари ме с разследването на изчезването на началник Давуст, а също и с инспекцията на защитата на града. Поиска от мен да проявя изключително внимание, както и да направя нужното гуркулите да останат извън града. Инструкциите ми са да предприема всички необходими мерки, които преценя за уместни. — Помълча доста дълго, после добави: — Които аз… преценя.
	— Какво е това? — възмути се лорд-губернаторът. — Настоявам да разбера какво става тук!
	Висбрук взе на свой ред документа.
	— Кралски декрет — въздъхна той и попи с ръкава на униформата потното си чело, — подписан от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Предоставя върховни правомощия! — той остави внимателно листа на масата, сякаш се безпокоеше, че може всеки момент да избухне в пламъци. — Това е…
	— Всички знаем какво е това. — Магистър Айдър се взираше замислено в Глокта и поглаждаше с пръст безупречната кожа на бузата си.
	_Като умел търговец, изведнъж осъзнал, че е бил изигран от привидно невеж купувач._
	— Както изглежда, началник Глокта поема града в свои ръце.
	— Не бих казал изцяло в свои ръце, но смятам занапред да присъствам на тези събрания. Приемете това като първа от многото съществени промени, които предстоят. — Глокта се облегна с въздишка на красивия стол, отпусна скования си от болка гръб и изпъна напред болния си крак.
	_Почти удобно._ Обходи с очи сериозните лица на градската управа. _Или по-скоро щеше да е, ако го нямаше чувството, че моят тайнствен предател ще се окаже един от милите хорица в тази зала. Предател, който вече е уредил изчезването на един началник на Инквизицията и сигурно започва да обмисля как да повтори упражнението с новия…_
	— И така — прокашля се Глокта, — за какво говорехте при влизането ми, генерал Висбрук? А, да, нещо за градските стени, нали така?


	Рани от миналото

	— Грешките от миналото — нареждаше надменно Баяз — не бива да се повтарят. Ето защо си заслужава само онова познание, което се основава на опита от миналото и ясния анализ на историята.
	Джизал въздъхна дълбоко. Не можеше да разбере кое точно бе накарало стария глупак да му чете лекции по история. Сигурно гигантското самолюбие или това, че започва да изкуфява. Без значение, Джизал бе твърдо решен да не приеме никакви нравоучения.
	— … Да, историята — продължи замислено магусът, — а Калкис изобилства от история.
	Джизал се огледа с безкрайно равнодушие. Ако историята се състоеше просто в остаряване, тогава да, Калкис, древният пристанищен град на Старата империя, наистина изобилстваше от нея. Ако обаче историята означаваше нещо повече — великолепие, слава или вълнуващи събития, тогава тя очевидно отсъстваше в Калкис.
	Безспорно градът изглеждаше строен с вещина. Улиците бяха широки и прави, проектирани с мисълта за невероятните гледки за очите на минувачите. Но това, което преди време може и да е било величествен градски пейзаж, дългите векове бяха докарали до панорама на разрухата и разложението. Навсякъде се виждаха изоставени къщи, чиито празни прозорци и врати зееха равнодушно към площади с изронени настилки. Страничните улички отдавна бяха превзети от бурени, натрошена мазилка и гниещи парчета първо. Половината мостове над мудната река бяха паднали и никой не си бе направил труда да ги възстанови, а дърветата по широките булеварди бяха или изсъхнали, или на път да изчезнат напълно под задушаващия ги бръшлян. Тук нямаше и помен от жизнеността в Адуа: от доковете и крайните квартали, та чак до самия Агрионт. Адуа може и да бе прекалено шумен, да се пръскаше по шевовете от хора, може и да приличаше на гъмжащ мравуняк, но като гледаше как няколко от окаяните жители на Калкис се влачат безцелно по жалките останки на улици, Джизал и за секунда не се замисли чия атмосфера предпочиташе.
	— … По време на това наше пътуване ще имаш много възможности да обогатиш знанията си, млади приятелю, и аз горещо ти препоръчвам да са възползваш от всяка. Господарят Деветопръстия например си заслужава да се опознае. Смятам, че можеш да научиш страшно много от него…
	Джизал почти ахна.
	— Моля? От този примитивен дивак?
	— Този примитивен дивак, както го нарече, е известен в целия Север. Там го наричат Кървавия девет. Името му всява ужас или вдъхва кураж у хората, зависи на чия страна са. Той е ненадминат боец и изкусен тактик, има огромен опит в сраженията. Но най-вече е усвоил е невероятното умение да казва по-малко, отколкото знае. — Баяз погледна Джизал. — Точно обратното на това, което правят някои други мои познати.
	Джизал се намуси и наведе глава. Не виждаше какво толкова може да научи от Деветопръстия освен може би как да яде с ръце и с дни да не се мие.
	— Великият форум — промърмори Баяз, когато излязоха на просторен площад. — Туптящото сърце на града. — Сега вече и в неговия глас се долови разочарование. — Тук жителите на Калкис се събираха да търгуват, да гледат представления, тук се провеждаха съдебните процеси и се обсъждаше философия и политика. В Старите времена това място беше претъпкано с хора чак до късна вечер.
	Сега имаше повече от достатъчно място за всички. Обширната застлана с камък площ можеше с лекота да побере петдесет пъти повече от жалката група хора, събрани на площада. Статуите околовръст бяха изпочупени и зацапани, а мръсните им пиедестали бяха наклонени под всевъзможни ъгли. В средата имаше няколко безразборно наблъскани сергии, които отдалеч приличаха на скупчени по време на буря овце.
	— Това е само сянката на някогашното величие. Обаче — Баяз посочи към разкривените статуи — ето единствените присъстващи, които заслужават вниманието ни днес.
	— Нима, защото те са?
	— Императорите от далечното минало, момчето ми, всеки със своето присъствие в историята.
	Джизал безмълвно изропта. Интересът му към историята на собствената страна беше, меко казано, незначителен, а какво оставаше за тази затънтена провинция на другия край на света.
	— Доста са — подхвърли той.
	— Но далеч не са всичките. Историята на Старата империя се простира векове назад във времето.
	— Сигурно затова я наричат Старата империя.
	— Недей да остроумничиш пред мен, капитан Лутар, наясно съм, че не разполагаш с необходимия багаж за целта. Именно тук моят господар Ювенс направляваше раждането на една могъща нация, на една цивилизация, която и до днес остава ненадмината нито по просперитет и богатства, нито по знания и величие. И то докато твоите предци в Съюза още са ходели голи, общували са с жестове и са боготворели калта. Адуа, Талинс и Шафа са бегли подобия на великите градове, които някога просперираха в долината на река Аос. Тук, млади приятелю, е люлката на цивилизацията.
	Джизал се загледа в измъчения вид на статуите, в изгнилите дървета и мръсните, запуснати и обезлюдени улици.
	— Как тогава е станало всичко това?
	— Падението на нещо велико никога не предполага просто обяснение, но да кажем, че където има просперитет и слава, няма как да не откриеш и провал и позор. И когато се съберат накуп, кипва ревността. Завистта и гордостта стъпка по стъпка водят до дребни препирни, те пораждат вражди, а те от своя страна — войни. Две мащабни войни, коя от коя по-ужасяващо бедствие. — Баяз пристъпи към най-близката от статуите. — Но и в бедствията има поука, момчето ми.
	Джизал направи кисела физиономия. По-скоро би се примирил да му окапе оная работа, отколкото да изслуша поредната лекция, още по-малко бе готов да мисли за себе си като за нечие „момче“, но възрастният магьосник не изглеждаше никак разколебан от явната му незаинтересованост от историята.
	— Великият владетел трябва да е безмилостен — нареждаше Баяз. — При най-малка опасност за властта или личността му той трябва да действа незабавно и без да проявява и капка милост. Да вземем например император Шила. — Баяз вдигна поглед към мраморната статуя пред тях. Чертите на лицето бяха напълно заличени от времето. — Когато заподозрял, че дворцовият му шамбелан може би имал претенции към престола му, заповядал незабавно да бъде убит, съпругата и всичките му деца да бъдат удушени, а огромното му имение в Олкъс — изравнено със земята. — Баяз сви рамене. — И всичко това, без да има и едничко доказателство за вина на шамбелана. Безспорно пресилено и крайно брутално решение, но по-добре да пресилиш нещата, отколкото да ги оставиш недовършени. По-добре да се боят от теб, отколкото да те презират. Шила е бил наясно с това. Няма място за сантименталност в политиката, нали разбираш?
	„Разбирам, че накъдето се обърна, виждам по един дърт кретен, надъхан да ми чете лекции“ — това си мислеше Джизал, но не беше склонен да го изкаже на глас. Образът на разкъсания на парчета практик бе все още здраво запечатан в паметта му. Също звукът като от шляпане в кал, с който тялото на онзи се разпадна, както и усещането от кървавите пръски по лицето. Джизал преглътна и заби поглед надолу.
	— Разбирам — отвърна той и монотонния глас на Баяз продължи да нарежда.
	— Не искам да кажа, естествено, че кралят трябва да е тиранин! За всеки владетел на първо място трябва да е спечелването на обичта на простолюдието. Печели се лесно, с дребни жестове, но трае вечно.
	Това вече Джизал не бе склонен да отмине ей така, независимо колко опасен беше старецът. Повече от ясно бе, че Баяз няма никакъв практически опит в политиката.
	— Че каква полза от обичта на простолюдието? Аристокрацията държи парите, а силата е в армията.
	Баяз извъртя надменно очи.
	— Както и очаквах, думи на малко дете, което лесно можеш да излъжеш с малко врели-некипели и номера с бързина на ръцете. А откъде идват парите, ако не от данъците на селяните по полето? И кои са войниците в армията, ако не синовете и съпрузите на жените от простолюдието? Кое дава власт на господаря? Подчинението на селяните му и нищо друго. Когато селяните са истински недоволни, властта се изпарява с невероятна бързина. Да вземем историята на император Дантус — Баяз посочи поредната статуя.
	Едната ръка на въпросния император беше счупена, а в другата се беше насъбрало солидно количество мръсотия, хванала буйна туфа мъх. Липсващият нос с големия кратер, останал на неговото място, придаваше на император Дантус изражение на дълбок срам и крайно недоумение, както се случва с човек, изненадан от друг в тоалетната.
	— Няма друг владетел, когото обикновените хора да са обичали повече — продължи Баяз. — Посрещал всеки като равен, заделял половината от приходите си за бедните. Но благородниците организирали заговор срещу него. Избрали един от тях, когото да възкачат на престола, и хвърлили императора в затвора.
	— Наистина ли? — изсумтя Джизал, загледан в полупразния площад.
	— Да, ала простолюдието не изоставило обичния си монарх. Излезли от домовете си и тръгнали на бунт, отказали да се подчинят. Някои от конспираторите били извлечени от къщите им и обесени на улицата, останалите се изплашили и върнали Дантус на престола. Сега виждаш ли, младежо, как любовта на народа е най-сигурният щит на владетеля срещу всяка опасност.
	— Аз все пак бих предпочел подкрепата на лордовете — въздъхна Джизал.
	— Ха. Тяхната подкрепа струва скъпо и е непостоянна като посоката на вятъра. Нима не си стоял на пост в Камарата на лордовете по време на заседание, капитан Лутар?
	Джизал се замисли. Може би наистина имаше частица истина в бръщолевенето на дъртака.
	— Ха. Такава е тя, любовта на благородниците. Най-доброто, което човек може да направи, е да ги раздели и да използва завистта им, да ги накара да се борят за дребни придобивки, като през това време си присвоява заслугите за техните успехи, и най-важното, не допуска никой да стане толкова могъщ, че дори да си помисли да предявява претенции към престола.
	— А това кой е?
	Една от статуите се извисяваше значително над останалите. Беше на мъж на средна възраст с впечатляваща външност, гъста брада и къдрава коса. Лицето му беше красиво, но устните му загатваха мрачна усмивка, а сбръчканото му чело — надменност и гняв. Имаше вид на човек, с когото по-добре да нямаш нищо общо.
	— Това е моят господар Ювенс. Не е бил император, но е бил пръв и последен съветник на мнозина от тях. Той съгради тази империя и пак той изигра главна роля в унищожението й. Велик човек във всяко отношение, но дори и великите мъже си имат недостатъци, огромни колкото и величието им. — Баяз огледа замислено протрития жезъл в ръцете си. — Човек трябва да научи уроците на историята. Грешките на миналото не бива да се повтарят… освен ако няма никакъв друг изход.
	Джизал разтри очи и се загледа в площада. Може би подобна лекция би била от полза за принц Ладисла, въпреки че Джизал се съмняваше. Затова ли беше откъснат от приятелите си и от напълно заслужения шанс за слава и повишение? За да слуша прашасалите разсъждения на някакъв чудат плешив странник?
	Джизал свъси вежди при вида на трима войници, които вървяха към тях през площада. Първоначално ги понаблюдава без интерес, докато не установи, че и тримата гледаха право в него и Баяз и определено се бяха насочили към тях. Тогава видя още трима и още грима, които ги приближаваха от различни страни.
	Гърлото му се сви. Оръжията и броните им бяха направо антични, но изглеждаха достатъчно ефективни и имаха вид на често употребявани. Фехтовката е едно, а истинската битка с вероятност от сериозно нараняване или смърт — съвсем друго. Със сигурност това, че изпитва такова безпокойство, не е причина да се смята за страхливец, не и когато деветима въоръжени мъже вървят право към теб, а път за отстъпление няма.
	Баяз също ги забеляза.
	— Явно ще има посрещане — каза той.
	Деветимата приближаваха бързо, със здраво стиснати в ръце оръжия и непоколебимост в погледите. Джизал изду гърди, надявайки се така да изглежда по-страховит, но същевременно се постара да не поглежда никого в очите, както и да си държи ръцете достатъчно далеч от дръжките на оръжията — никак не му се искаше да бъде пронизан за едното нищо от някой нервак.
	— Баяз — каза водачът на войниците.
	Беше набит мъж с мърляв пискюл от червени косми на върха на шлема.
	— Съобщавате ми или питате?
	— Не. Нашият господар, императорски легат Саламо Нарба, губернатор на Калкис, ви кани на аудиенция.
	— О, нима? — Баяз огледа войниците, после повдигна въпросително вежди към Джизал. — Предполагам, би било крайно невъзпитано да откажем, още повече щом губернаторът си е направил целия този труд да ни осигури почетна стража. Водете ни.


	Логън Деветопръстия направо умираше от болка. Влачеше се едва-едва по изровения паваж на улицата и стискаше очи при всяко стъпване заради наранения си глезен — беше останал без дъх, куцаше силно и размахваше ръце, за да пази равновесие.
	Брат Лонгфут се обърна през рамо и се усмихна широко на жалкия му вид.
	— Как са раните, приятелю?
	— Болят — изръмжа Логън през зъби.
	— При все това подозирам, че си видял и по-лошо.
	— Хм.
	Раните от миналото бяха много. Беше прекарал по-голямата част от живота си в болки, вечно беше в процес на излекуване от една битка до следващата. Припомни си първата си сериозна рана. Порязване през лицето, подарък от шанка. Беше едва на петнайсет, слаб и строен, с гладка кожа, тогава момичетата в селото все още го заглеждаха. Логън докосна стария белег на лицето си. Спомни си как баща му притискаше превръзката към бузата му в задимената тронна зала, припомни си колко много щипеше и как трябваше да прехапе устна, за да не закрещи. Мъжете не викат от болка.
	Ако могат да издържат. Спомни си как лежа по очи във вмирисаната шатра, а студеният дъжд барабанеше по платнището. Беше захапал парче кожа, за да не крещи, но после, задавен от кашлица, го изплю и пищя с пълно гърло, докато онези се бореха да извадят от гърба му върха на стрела, който беше останал вътре след издърпването на дървения ствол. Отне им цял ден да измъкнат проклетата гад. Споменът го накара да разкърши настръхналите си рамене. Толкова дълго крещя тогава, че после не можеше да говори в продължение на седмица.
	А след дуела с Три дървета не говори повече от седмица. Нито пък можеше да ходи, да яде или да вижда нормално. Счупена челюст, скула и ребра — дори не помнеше колко точно. Беше така потрошен, че се бе превърнал в смазана от болка и самосъжаление ревяща пихтия, хранена с лъжица от една възрастна жена. Само скимтеше като куче при всяко помръдване на носилката, в която лежеше.
	Спомените заваляха, скупчиха се от всички страни и се забиха болезнено в него. Чуканчето на загубения пръст в битката за Карлеон пареше, щипеше, направо го побъркваше. Събуждането подир цял ден в безсъзнание след удар по главата някъде из хълмовете. Как пикаеше кръв, след като Хардинг Мрачния го наръга с копие в корема. Логън усети всичките си спомени, всичките тези белези наведнъж по накълцаната си кожа и това го накара да обгърне с ръце изстрадалото си тяло.
	Да, раните от миналото бяха не една и две, но това не помагаше болката от настоящите да изчезне. Раната на рамото му не спираше да го тормози, изгаряше го като нажежен въглен. Беше виждал човек да губи ръката си от нищо и никаква драскотина. Първо се наложи да я отрежат до китката, после до лакътя, накрая до рамото. След това силите го напуснаха, взе да бръщолеви несвързано и накрая спря да диша. Логън не искаше да се връща при пръстта по този начин.
	Закуца до една полуразрушена стена и се облегна на нея. Изхлузи се мъчително от палтото и започна да разкопчава ризата си с трепереща ръка. Внимателно извади иглата от превръзката и я повдигна от раната.
	— Как изглежда? — попита.
	— Като най-великата от всички рани — промърмори Лонгфут, надзърнал към рамото му.
	— Мирише ли както трябва?
	— Искаш да те помириша?
	— Просто ми кажи дали смърди.
	Навигаторът се надвеси и деликатно помириса рамото на Логън.
	— Ясно изразен мирис на пот, но това може да е от подмишницата ти. Боя се, че невероятните ми таланти не включват медицина. Всички рани ми миришат еднакво.
	Логън захвана отново превръзката с иглата.
	— Повярвай ми, ако беше започнала да гние, щеше да разбереш — каза той, докато закопчаваше ризата си. — Смърди на стар гроб, а веднъж докопа ли те този гнилоч, няма отърване, само нож помага. Гаден начин да си отидеш от този свят. — Потрепери и постави внимателно ръка на рамото си.
	— Е, ами — Лонгфут вече се отдалечаваше по почти безлюдната улица — извади късмет, че тази жена Малджин е с нас. Може и да няма дарба за водене на разговори, но става ли дума за рани, как да ти кажа, видях я как работи. Вярвай ми, тази жена шие рани така гладко, както кожар не може да съшива кожите си. Наистина я бива! Върти иглата чевръсто и умело, същински придворен шивач. Много полезна дарба по тези места. Никак няма да се изненадам, ако пак ни се наложи да прибегнем до нейните умения.
	— Опасно пътуване ни чака, а?
	— Ха. В Севера открай време царят дивотия и беззаконие. Пълен е с кървави вражди и безмилостни разбойници. Всеки ходи въоръжен до зъби и е готов да убива при първа възможност. В Гуркул пък свободата на чужденците е въпрос на каприз от страна на местния управник, всеки момент рискуват да бъдат взети като роби. А в градовете на Стирия те дебнат главорези и джебчии на всеки ъгъл, стига да не са те обрали властите още преди самото ти пристигане на градските порти. Водите около Хилядата острова гъмжат от пирати, сигурно има по един за всеки търговец. А в далечен Сулджук хората ненавиждат чужденците. Там най-вероятно ще свършиш провесен с главата надолу и с прерязано гърло, така правят местните, ако щеш вярвай, веднага след като те упътят за посоката. Кръгът на света е изпълнен с опасности, мой Деветопръсти приятелю, но ако това не ти е достатъчно, ако копнееш за по-сериозно предизвикателство, тогава ти препоръчвам разходка из Старата империя.
	— Толкова ли е зле? — Логън имаше чувството, че брат Лонгфут се наслаждава на разказа си.
	— По-зле от зле, о, да! Особено ако не просто си дошъл на посещение, ами възнамеряваш да прекосиш страната открай докрай.
	— А нашият план е такъв, а? — Логън примижа недоверчиво.
	— Именно, както сам каза, такъв е нашият план. От незапомнени времена Старата империя е разпокъсана от граждански войни. Някога е била обединена нация с император, чиято власт е била поддържана от могъща армия и лоялни управници, но с годините могъществото на тази империя се стопи и сега по тези земи е бъркотия от дребни княжества, шантави републики, градове държави и мънички феодални владения. Тук малцина признават друг господар освен онзи, който в момента държи ножа опрян в гърлото им. Границите между събиране на данъци и пладнешки обир, между война и хладнокръвно убийство, законни претенции и обикновен каприз се размиха и изчезнаха напълно. Всяка година някой нов зажаднял за власт разбойник се обявява за крал на света. Чувал съм за време, може би преди петдесетина години, когато е имало цели шестнайсет императори едновременно.
	— Хм, само с петнайсет повече от необходимото.
	— Или шестнайсет повече според някои. Но нито един от тях не е бил благосклонно настроен към чужденците в страната. Стигне ли се до убийство, Старата империя предоставя на жертвата безкраен избор от възможности, като не е задължително да бъдеш убит от човек.
	— Не е ли?
	— О, не, съвсем не! Природата се е погрижила за множество смъртоносни препятствия по пътя ни, особено с наближаването на зимата. В западна посока от Калкис се простира обширна равнина, открита затревена площ на стотици мили разстояние. През Старите времена, предполагам, по-голямата й част е била заселена и обработвана. Пресичали са я множество каменни пътища във всички посоки. Днес градовете в нея са потънали в руини, земята е просто брулена от дъждовете и бурите пустош, а от пътищата са останали само следи от натрошен камък, които, ако си по-невнимателен, като нищо ще те подмамят в някое тресавище.
	— Тресавища — бавно поклати глава Логън.
	— И най-лошото. Река Аос, най-великата река в Кръга на света, просича с дълбоката си криволичеща долина тази необятна пустош точно през средата. И ние трябва да я преминем. За съжаление са оцелели само два моста, единият — в Дармиум, който е и предпочитаната възможност за нас, и вторият — на стотина мили западно от него, в Аостум. Има и бродове, но водите на Аос са бързи, а долината й е дълбока и опасна. — Лонгфут цъкна с език. — И това преди още да стигнем до Назъбените планини.
	— Високи ли са?
	— О, да, невероятно високи. Изключително високи са и много опасни. Наричат ги Назъбените планини заради високите зъбери, дълбоките клисури и отвесните скални масиви. Говори се, че имало проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна изгубени. След като се преборим с планините, ще ни трябва кораб…
	— Смяташ да прекараш кораб през планините?
	— Моят работодател ме увери, че ще може да се сдобие с такъв от другата страна, но как точно ще стане, нямам представа, защото земите тъдява са почти неизследвани. Оттам поемаме по море на запад до остров Шамбулян, за който се говори, че се издига от водата в самия край на света.
	— Говори се?
	— Дори в знаменития Орден на навигаторите за това място се носят само слухове. Не познавам човек, който поне да е споменал, че кракът му е стъпвал там, а братята от моя орден са известни с… да кажем, склонност към преувеличаване.
	Логън почеса бавно лицето си и му се прииска да беше попитал предварително Баяз за плановете му.
	— Звучи като много дълг път — каза той.
	— Всъщност надали съществува по-отдалечено място от това.
	— И какво има там?
	— Ще трябва да попиташ моя работодател — вдигна рамене Лонгфут. — Аз избирам маршрути, не търся причини. Последвай ме, ако обичаш, Деветопръсти господарю, приканвам те да побързаш, защото ни чака ужасно много работа, ако ще се представяме за търговци.
	— Търговци ли?
	— Такъв е планът на Баяз. Търговците често рискуват и пътуват на запад от Калкис до Дармиум, че дори и до Аостум. И двата са относително големи градове и са откъснати от света. Който успее да закара там чуждестранни екзотични стоки — подправки от Гуркул, коприна от Сулджук, дървесна гъба за пушене от Севера, — го очакват астрономически печалби. Ами да, ако оцелее, човек може да утрои вложеното само за месец! Подобни кервани на търговци са обичайна гледка в пустошта, добре въоръжени, разбира се.
	— Ами всичките разбойници и обирджии из равнината, нали те точно това дебнат?
	— Естествено, но явно има друга заплаха, от която се очаква да ни избави прикритието ни като търговци. Заплаха, насочена към нас, не към търговците като такива.
	— Към нас? Друга заплаха? Да не би досегашните да са ни малко? — изненада се Логън, но брат Лонгфут вече се беше отдалечил достатъчно, за да не го чуе.


	Поне на едно място в Калкис величието на миналото не беше избледняло напълно. Залата, в която ги отведоха войниците от стражата, или може би похитителите им, беше повече от великолепна. От двете страни по дължина на просторното помещение имаше две редици колони. Бяха високи като вековни дървета и изсечени от зелен полиран камък, прорязан с блестящи сребърни нишки. Високият таван беше боядисан в наситен тъмносин цвят, по който блестяха галактики от звезди, а отделните съзвездия бяха очертани със златни линии. Пространството пред вратата бе заето от голям басейн с тъмна вода, толкова неподвижна, че всичко се оглеждаше в нея като в огледало — още една тъмна зала отдолу с още една нощно небе вместо таван.
	В дъното на залата върху поставен на подиум диван се изтягаше императорският легат. Пред дивана имаше ниска масичка, отрупана с всякакви деликатеси. Губернаторът на Калкис беше огромен пълен мъж с топчесто лице. Окичената му със златни пръстени ръка не спираше да тъпче едри хапки храна в широко отворената уста. Очите му бяха приковани в двамата гости или затворници, засега не беше ясно кое от двете.
	— Аз съм Саламо Нарба, императорски легат и губернатор на Калкис. — Той предъвка и изплю костилка от маслина, която издрънча в една от чиниите на масичката. — Ти ли си този, когото наричат Първия магус?
	Възрастният магьосник кимна. Нарба вдигна бокала си, като държеше деликатно столчето му между дебелите си палец и показалец, отпи глътка вино, бавно го завъртя в устата си и преглътна.
	— Ти си Баяз, нали?
	— Същият.
	— Хм. Не се обиждай — легатът взе малка виличка и измъкна с нея стрида от черупката й, — но присъствието ти в този град е обезпокоително. Политическата ситуация в Старата империя е… нажежена. — Той вдигна отново бокала си. — Повече от обичайното. — Последва нова глътка вино, жабуркане и накрая преглъщане. — Само това ми липсва сега, някой, който да… наруши равновесието.
	— По-нажежена от обичайното, нима? — попита Баяз. — Дочух, че Сабарбус най-после е укротил ситуацията.
	— За кратко, да. Укроти я под ботуша си. — Нарба отскубна шепа зърна червено грозде, отпусна се на възглавничките на дивана и започна да тъпче гроздето в устата си. — Но Сабарбус е… мъртъв. Отрова, така се говори. Синовете му Скарио… и Голтъс… се скараха за наследството му… после си обявиха война. Изключително кървава война дори по стандартите на тази изстрадала земя. — Изплю няколко червени люспи и ги остави на масичката. — Голтъс се укрепи в Дармиум насред равнината. Скарио успя да си осигури услугите на най-видния генерал на баща си, Кабриън, и заповяда обсада на града. Наскоро, след пет месеца обсада, останал без провизии и без никаква надежда да пробие обкръжението… градът се предаде. — Губернаторът захапа сочна слива и по брадичката му потече сок.
	— Значи все пак Скарио е близо до победата.
	— Ха. — Нарба изтри сока от брадичката си с върха на малкия пръст и захвърли небрежно недоядения плод на масичката. — В момента, в който Кабриън влезе в града, обра всичко ценно, остави войниците си да безчинстват на воля и накрая се настани в древния дворец и се самопровъзгласи за император.
	— А, разбирам. Приемате го доста равнодушно.
	— Сърцето ми се къса, но нищо ново под слънцето. Скарио, Голтъс, а сега и Кабриън. Тримата самопровъзгласили се императори са се вкопчили един в друг в битка на живот и смърт, войниците им опустошават земята, а през това време няколкото града, които са успели някак да запазят независимост, гледат с ужас отстрани и правят всичко възможно да се измъкнат невредими от целия кошмар.
	Баяз смръщи чело.
	— Възнамерявам да тръгна на запад. Трябва да прекося Аос, а най-близкият мост е в Дармиум.
	Легатът поклати глава.
	— Говори се, че Кабриън, който винаги си е бил леко чудат, вече съвсем се е побъркал. Казват, че убил жена си и се оженил за трите си дъщери. После се обявил за жив бог. Затворил портите на града и сега го прочиства отвътре — впуснал се в лов на вещици, дяволи и предатели. Вдигнал бесилки на всеки ъгъл в града и всеки ден на тях увисвали нови хора. Никой не влиза и никой не излиза от града. Такива са новините от Дармиум.
	За най-голям свой ужас Джизал чу Баяз да казва:
	— Тогава ще е Аостум.
	— Повече никой няма да прекосява реката при Аостум. Докато бягаше от войските на брат си, Скарио премина моста и го разруши след себе си.
	— Съборил е моста?
	— Точно така. Истинско архитектурно чудо от Старите времена, стоеше непокътнат в продължение на две хиляди години. Нищо не е останало от него. На всичкото отгоре валя много и реката е придошла, течението е силно и бродовете са неизползваеми. Боя се, че тази година няма да успеете да прекосите Аос.
	— Налага се.
	— Но няма как да стане. Ако искате съвет — оставете Старата империя в собствената й нищета и се връщайте там, откъдето сте дошли. В Калкис винаги сме се старали да държим средата, да поддържаме неутралитет и да стоим настрана от всичките бедствия, сполетели тези земи. Тук спазваме порядките на прадедите ни — и той посочи към себе си, — както виждате, градът се управлява от императорски легат, както е било в Старите времена, не от някой разбойник, дребен феодал или измислен император. — Нарба описа ленива дъга с отпуснатата си ръка. — Та както виждате, противно на всички очаквания успяваме да съхраним частица от миналото величие. Няма да рискувам всичко това. Приятелят ти Закаръс беше тук само преди месец.
	— Идвал е тук?
	— Каза ми, че Голтъс бил законният император, и поиска да го подкрепя. Пратих го да си върви по пътя със същия отговор, който сега ще дам и на теб. Тук, в Калкис, сме доволни от положението, такова каквото е. Не желаем да участваме в твоите машинации. Затова, магьоснико, спри да се бъркаш в нашите дела и си върви по пътя. Имате три дни да напуснете града.
	След като ехото от последните думи на Нарба заглъхна, в залата настъпи тишина. Моментът се проточи до безкрай, само бръчките по челото на Баяз се очертаваха все по-дълбоко. Но в надвисналата тишина имаше и още нещо, бавно надигащ се страх.
	— Сигурно ме бъркаш с някой друг — изръмжа Баяз и на Джизал му се прииска да се отдръпне и да се скрие зад някоя от красивите колони. — Аз съм Първия магус! Първият чирак на великия Ювенс!
	Гневът в гласа му притисна гърдите на Джизал, изкара въздуха от дробовете му и изстиска и последната сила от тялото му. Магьосникът вдигна едрия си юмрук.
	— Това е ръката, повалила Канедиас! Ръката, която короняса Харод! _Ти_ смееш да ме _заплашваш_! Това ли наричаш славата на миналото? Градът се е сгърчил зад порутените си стени като някой престарял войн в станалата му вече голяма броня на отминалата младост!
	Нарба се сви зад натрупаните съдове на масичката и Джизал изтръпна при мисълта, че легатът всеки момент ще избухне и ще се пръсне на парчета из цялата зала.
	— Мислиш ли, че ме е грижа за скапания ти град? — прогърмя гласът на Баяз. — Как смееш да ми нареждаш кога да си тръгна? Три дни! Ще съм си тръгнал до ден! — при тези думи Баяз се обърна и тръгна с бърза крачка към вратата.
	Ехото от виковете му остана дълго да кънти под блещукащия таван.
	За момент Джизал не успя да помръдне от място, безпомощен и разтреперан. Накрая боязливо последва Баяз, мина покрай смаяните стражи на вратата и излезе.


	Защитата на града


	До архилектор Сълт,
	Глава на Инквизицията на Негово величество

	Ваше Високопреосвещенство,

	Запознах членовете на градския управителен съвет на Дагоска с мисията си. Както може би се досещате, никак не са очаровани от загубата на властта си. Разследването на изчезването на началник Давуст вече е в ход и смятам, че в най-скоро време ще разполагате с резултати. При първа възможност ще инспектирам състоянието на защитата на града и ще предприема всички необходими мерки, за да не попадне Дагоска в ръцете на врага.

	Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

	Служа и се подчинявам,
	Санд дан Глокта
	Началник на Инквизицията в Дагоска



	Слънцето напичаше силно изронените бойници на защитната стена. Проникваше през шапката на Глокта и пареше главата му. Промъкваше се и през палтото му и напичаше изкривените му рамене. Заплашваше сериозно да изпари всичката вода в тялото му, да смаже и малкото му останал живот и да го повали на колене. _Прохладно есенно утро в очарователна Дагоска._
	И докато слънцето нападаше отгоре, фронтално дойде атаката на соления вятър. Той връхлиташе откъм морето, горещ и прашен, блъскаше безмилостно стените на града и посипваше навред фин солен прах. Щипеше върху потната кожа на Глокта, пресушаваше влагата в устата му и насълзяваше зачервените му очи. _Дори природата иска да се отърве от мен._
	Практик Витари балансираше с разперени ръце като въжеиграч от цирка и ходеше по бойниците на парапета. Глокта изгледа мрачно дългунестата й, черна на фона на яркосиньото небе фигура. _Защо просто не върви като нормален човек долу по пътеката и не спре да се прави на глупачка? Нищо, така поне има вероятност да падне._
	Стените бяха поне двайсет крачки високи и Глокта си позволи лека усмивка при мисълта как любимият практик на Сълт се подхлъзва, полита надолу и се премята във въздуха. _Дано да има и пронизителен писък, докато лети към смъртта си._
	Но тя не падна. _Кучка. Сигурно вече обмисляш следващото си писмо до архилектора. „Сакатият продължава да се мята като риба на сухо. Разпита половината град, но още не е открил и най-малка следа от Давуст, а единственият му арестант е служител на Инквизицията…“_
	Глокта засенчи с ръка очи от ослепителното слънце и отправи поглед в далечината. Точно отпред, оградена от двете страни с вода, беше скалистата ивица земя, която свързваше Дагоска с континента. Широчината й бе едва няколкостотин крачки в най-тясната част. Беше обрасла с пожълтял храсталак, прорязан от кафявата лента на пътя, който излизаше от градските порти и тръгваше на юг към хълмистото крайбрежие. Единствената живинка бяха няколко нещастни на вид морски птици, които се рееха и кряскаха небето.
	— Ще ми услужите ли с далекогледа си, генерале?
	Висбрук разпъна с рязко движение далекогледа си и с мрачен вид го плесна в отворената длан на Глокта. _Явно има по-приятни неща за правене от това да ме разхожда по отбранителната стена на града._ Задъхан и с плувнало в пот червендалесто лице, генералът сковано се изпъна в безупречната си униформа и застина мирно отстрани. _Всячески се старае да поддържа професионално поведение. За съжаление поведението е единственото у този идиот, което говори за някакъв професионализъм, но както казва архилекторът, трябва да се задоволим с каквото разполагаме._ Глокта вдигна месинговата тръба и погледна през нея.
	Гуркулите бяха построили палисада. Високата ограда от дървени колове опасваше околните хълмове и отрязваше Дагоска от континента. От другата й страна се виждаха разпръснати шатри и тънки струйки дим, които се издигаха към небето. Глокта успя да различи няколко движещи се фигурки, забеляза отблясъците на слънцето в метална повърхност. _Оръжия и брони, предостатъчно и от двете._
	— Преди по сушата идваха кервани — промърмори Висбрук. — Миналата година пристигаха по сто дневно. После императорските войници започнаха да прииждат и търговците намаляха. Завършиха палисадата преди няколко месеца. Оттогава и едно магаре със стока не е дошло по суша, всичко се доставя по море.
	Глокта обходи с далекогледа лагера на гуркулите от единия бряг до другия. _Дали това не е просто демонстрация на сила, или са се заели сериозно с тази работа? Гуркулите си падат по пъченето, но не биха отказали и истинска битка — в общи линии с тази тактика са успели да покорят целия Юг._ Свали далекогледа.
	— Колко са според вас?
	— Невъзможно е да се каже със сигурност — вдигна рамене Висбрук. — Предполагам, минимум пет хиляди, но зад онези хълмове може да има и други. Няма как да разберем.
	_Пет хиляди. Минимум. Ако е демонстрация на сила, бива си я._
	— А с колко хора разполагаме ние?
	Висбрук помълча.
	— Под мое командване са около шестстотин войници.
	_Около шестстотин? Около? Ах, ти, празноглав кретен такъв! Когато аз бях в армията, знаех по име всеки от мъжете в полка си, както и кой в какво го бива най-много._
	— Шестстотин. Само толкова?
	— В града има и наемници, но на тях не може да се разчита, често самите те създават проблеми. По мое мнение са напълно безполезни.
	_Поисках сведение за численост, не мнението ти._
	— Колко наемници имаме?
	— Към хиляда, може и повече.
	— Кой ги предвожда?
	— Някакъв стириянец. Казва се Коска.
	— Никомо Коска? — Витари ги изгледа от парапета с повдигната рижа вежда.
	— Познаваш ли го?
	— Може да се каже. Мислех, че е умрял, но явно няма справедливост на този свят.
	_Тук си права._
	— Този Коска на ваше подчинение ли е? — обърна се Глокта към Висбрук.
	— Не точно. Гилдията му плаща, така че той е на служба при магистър Айдър. На теория би трябвало да изпълнява заповедите ми, но…
	— Но на практика изпълнява само своите.
	От изражението на генерала стана ясно, че Глокта беше прав. _Наемници. Нож с две остриета. Вършат работа само докато не спираш да плащаш и при положение че не държиш много на надеждност от тяхна страна._
	— Доколкото разбирам, хората на Коска превъзхождат вашите по численост в съотношение две към едно. _Както изглежда, по отношение на сигурността на града досега съм си губил времето с грешния човек. Но може би има шанс да науча нещо по друг въпрос._
	— Имате ли представа какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?
	Висбрук сякаш се подразни.
	— Нямам. Този човек въобще не ме интересува.
	— Хм — замисли се Глокта и нахлупи шапката си при поредния прашен порив на вятъра. — Нима изчезването на началника на Инквизицията в града не ви вълнува? Никак?
	— Никак — тросна се генералът. — Почти не ми се налагаше да общувам с него, а и Давуст беше всеизвестен с опакия си нрав. Ако питате мен, Инквизицията си има своите задължения, а аз моите.
	_Докачливи сме, а? Е, откакто съм в града, май с всички е така. Започвам да си мисля, че не ме искат много тук._
	— Имате си вашите задължения, така ли? — Глокта се приближи до парапета и натисна с върха на бастуна си зида почти до крака на Витари. Парче камък се откърти от бойницата и полетя надолу. След малко се чу и звукът от падането му в рова под стената. Глокта се извърна към генерала. — Като командир на гарнизона в града не считате ли поддръжката на защитната стена за свое задължение?
	— Направих, каквото можах! — наежи се Висбрук.
	— Защитната стена се руши — започна да отброява на пръсти Глокта, — не разполагате с достатъчно хора за отбраната й, ровът е толкова запълнен с боклуци, че все едно го няма, портите не са подменяни от години и вече се разпадат от собствената си тежест. Ако утре бъдем нападнати от Гуркул, ще се окажем в доста незавидно положение.
	— Уверявам ви, нищо от изброеното не е поради недоглеждане от моя страна! При тази жега, при този вятър и солта от морето и дървото, и металът изгниват бързо, камъкът също не издържа кой знае колко! Имате ли представа за какво начинание става дума? — генералът посочи към насипа на стената. По горната част на стената можеше да мине волска кола, а в основата си тя беше значително по-широка. — Разполагам само с няколко способни зидари и нямам почти никакви материали! Средствата, които ми отпуска Висшият съвет, едва стигат за поддръжката на Цитаделата! С парите от Гилдията едва успявам да държа в добро състояние вътрешната стена около централната част на града…
	_Глупак! Май дори не си обмислил сериозно защитата на града._
	— Цитаделата не може да бъде снабдявана по море, в случай че останалата част от Дагоска падне в ръцете на гуркулите, прав ли съм?
	— Ами, да, но… — запримига Висбрук.
	— Вътрешните стени може и да успяват да държат местните навън, но са прекалено дълги, твърде ниски и недостатъчно дебели, за да издържат на масирано нападение за продължително време, не сте ли съгласен?
	— Да, предполагам, но…
	— Следователно всеки план, в който Цитаделата или централната част на града стават основна отбранителна линия, е просто план за печелене на време. Време, през което да пристигне помощ отвън. Помощ, която при настоящето местоположение на армията ни, на стотици левги оттук, в Англанд, може значително да се забави. _По-скоро въобще няма да дойде._ В момента, в който падне външната стена, градът е обречен. — Глокта почука с бастуна си по прашните каменни плочи под краката си. — Тук трябва да се бием с гуркулите и тук трябва да ги спрем. Всичко останало не е от значение.
	— Не е от значение — промърмори под носа си Витари, докато прескачаше от бойница на бойница.
	— Правя това, което ми наредят лорд-губернаторът и градският съвет — отвърна начумерен генералът. — Всичко извън централната част на града се смята за приемлива жертва. Аз не отговарям за цялостната политика на града…
	— Но аз — да. — Глокта изгледа продължително генерала в очите. — От този момент всички средства и усилия ще отиват за укрепване на външната стена. Не искам да виждам в нея пукнатина, достатъчна за мравка да се промъкне, да не говорим за гуркулски войник.
	— И кой ще свърши цялата тази работа?
	— Проклетото нещо е било построено от местните, нали така? Все трябва да има кадърни хора сред тях. Открийте ги и ги наемете на работа. Колкото до рова, искам го изкопан до под морското ниво. При нападение можем да го наводним и да превърнем Дагоска в остров.
	— Но това ще отнеме месеци!
	— Имате две седмици. Може би по-малко. Всеки безделник да се хваща на работа. Жените и децата, ако могат да държат лопата, също.
	— А вашите хора от Инквизицията? — Висбрук хвърли мрачен поглед към Витари.
	— О, те са достатъчно заети да задават въпроси и да търсят информация как е възможно да изчезне предишният началник на Инквизицията на града. А също така с денонощна охрана на жилището ми, портите на Цитаделата и мен самия, за да не се повтори същото с новия началник в града. Ще бъде жалко, нали, генерале, ако и аз изчезна, преди да съм завършил укрепването на стените?
	— Разбира се, началник — смотолеви Висбрук.
	_Ааа, не долавям ентусиазъм в отговора._
	— Всички останали, включително войниците ви, да се хващат на работа.
	— Но… не можете да очаквате хората ми да…
	— Очаквам всеки да си върши работата. На който не му изнася, да се връща в Адуа. И да обясни на архилектор Сълт какво точно не му е харесало в службата тук. — Глокта се ухили на генерала. — Няма незаменими хора, генерале. Няма.
	По лицето на Висбрук се стичаше пот, а високата яка на униформата му беше потъмняла от влага.
	— Разбира се, всеки да си върши работата! Изкопаването на рова ще започне незабавно! — той направи неумел опит да се усмихне. — Ще мобилизирам всички, до последния човек, но ще са необходими пари, началник. Щом ще работят, трябва да им се плаща, дори на местните. И ще ни трябват материали, всичко трябва да дойде по море…
	— Взимай назаем каквото ти трябва. Работниците да работят на кредит. Засега обещавай всичко, но не плащай нищо. Негово високопреосвещенство ще осигури средствата. _Много се надявам._ Всяка сутрин ще очаквам доклад за напредъка ви.
	— Разбрано, всяка сутрин.
	— Чака ви много работа, генерале. Ако бях на ваше място, бих започнал веднага.
	Висбрук остана за момент на място, объркан дали трябва да отдаде чест, после просто се врътна и се оттегли. _Какво долавям, накърнено честолюбие на военния, принуден да изпълнява заповедите на цивилен, или нещо повече? Дали не му провалих добре замислените планове? Планове да предаде града на гуркулите може би?_
	Витари скочи на пътеката.
	— Негово високопреосвещенство ще осигури средствата ли? Смятайте се за късметлия, ако това стане.
	Глокта изгледа намръщен гърба й, докато тя се отдалечаваше с небрежна походка, после извърна очи към хълмовете на сушата, накрая към Цитаделата. _Накъдето погледна, само опасности. Като в капан съм между архилектора, гуркулите и незнайния предател. Цяло щастие ще е, ако изкарам и ден повече._


	Непоправимият оптимист би нарекъл мястото бордей. _Определено не заслужава такова бляскаво име._ Беше вмирисана на пикня барака с оскъдни мебели, целите на петна от стара влага и по-прясно разлети напитки. _Същинска боклукчийска яма, леко позачистена от мръсотиите._
	Не можеше да се каже кой е посетител и кой работи вътре: всички бяха еднакво пияни. Накацани от мухи местни се търкаляха наоколо. Насред тази сцена на оргия беше заспал дълбоко славният наемник Никомо Коска.
	Седеше на грубо скован стол, килнат на задните крака и облегнат на мръсната стена зад гърба му. Единият му крак беше опрян в масата пред него. Беше обут в ботуш, който навремето със сигурност е бил върховно произведение на обущарския занаят — черна стириянска кожа, златиста тока и шпора. _Само че навремето._ Сега горната част висеше, прашасала и протрита от дългата употреба. От шпората липсваше отчупено парче, а позлатата на катарамата се беше олющила и отдолу се подаваше нацвъкан от ръжда метал. Изранената кожа на крака на Коска надничаше към Глокта от кръгла дупка насред подметката.
	_Надали има друг ботуш на този свят, който по-добре да подхожда на собственика си._ Дългите мустаци на Коска явно бяха оформени така, че да бъдат мазани с помада, за да стърчат гордо встрани, каквато беше модата сред стириянските контета, но сега висяха безжизнени около полуотворената уста на собственика си. Бузите и шията на наемника бяха обрасли с едноседмична брада, а над яката му се подаваха люпещите се корички на силен обрив. Мазната му коса стърчеше във всички посоки, но без да закрива голямото яркочервено плешиво петно на върха на темето, силно изгоряло от слънцето. Една муха пълзеше лениво по подпухналото му лице, лъщящо от избилата по провисналата му кожа пот. На масата пред него се търкаляше празна бутилка, а втора, наполовина пълна, се мъдреше в скута му.
	Витари застана над това олицетворение на пиянско саморазрушение и лицето й се изкриви от презрение, достатъчно изразително, та дори маската да не успее да го скрие.
	— Вярно е, значи. Още си жив.
	_Жив? Добре, да кажем, жив._
	Коска отвори едно зачервено око, примигна и се взря в нея. После бавно се усмихна.
	— И това ако не е Шило Витари. Явно има още с какво да ме изненада този свят. — Размърда долната си челюст, направи кисела физиономия и очите му се спряха на бутилката в скута му. Вдигна я и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше ненаситно, все едно че в бутилката имаше вода. _Изпечен пияница, не че всичко останало не говори достатъчно ясно за това. Последният човек, на когото да довериш защитата на града._ — Не съм очаквал, че ще те видя отново. Защо не свалиш тази маска? Лишаваш ме от красотата си.
	— Тия ги пази за курвите, Коска. Не горя от нетърпение да си лепна някоя от болестите ти.
	Коска се задави в нещо като смях или кашлица.
	— Виждам, че все още имаш обноските на принцеса — изхриптя той.
	— А тази дупка ще да е дворецът, така ли?
	— Когато съм достатъчно пиян, всичко ми изглежда еднакво — вдигна рамене наемникът.
	— Мислиш ли, че някога ще успееш да се докараш до „достатъчно пиян“?
	— Не. Но си струва да продължавам да опитвам. — И сякаш за да подкрепи казаното, той надигна отново бутилката.
	Витари се подпря на ръба на масата.
	— Е, какво те води насам? Мислех, че си твърде зает да разпространяваш срамни болести из Стирия.
	— Популярността ми у дома нещо взе да намалява.
	— Все по-често се оказваш едновременно от двете страни на барикадата, а?
	— Нещо такова.
	— Но в Дагоска те приемат с разтворени обятия, така ли?
	— Бих предпочел ти да ме приемеш с разтворени крака, но не може да се иска всичко от живота. Кой е приятелят ти?
	Глокта издърпа разнебитен стол и седна, като се надяваше, че ще издържи тежестта му. _Ако се просна на пода сред натрошено дърво, почти сигурно ще оставя грешно впечатление за себе си, нали така?_
	— Казвам се Глокта. — Той развъртя бавно врат. — Началник Глокта.
	Коска го изгледа продължително. Очите му бяха кървясали, хлътнали, с натежали клепачи.
	_Обаче наблюдава доста преценяващо. Не е и наполовина толкова пиян, колкото иска да изглежда._
	— Онзи, който се би във войната с Гуркул? Полковникът от кавалерията?
	Глокта усети как единият му клепач потрепери. _Съвсем различен от онзи Глокта, който, изненадващо, явно все още добре се помни._
	— Напуснах армията много отдавна. Изненадан съм, че знаете кой съм.
	— Всеки войник трябва да познава врага си, а войникът наемник никога не знае кой ще е следващият му враг. Добре е да се интересуваш кой кой е във военните среди. Преди време дочух да ви споменават като човек с качества. Дързък и умен, но както чух, малко безразсъден. Това чух, това знам. А ето сега се виждаме, макар и по друг повод. Сега задавате въпроси.
	— Безразсъдството не ми се отрази добре — сви рамене Глокта. — А човек има нужда да си запълва времето с нещо.
	— Разбира се. Никога не подлагай на съмнение чуждия избор, така знам аз. Не знаеш какви са причините му. Ако сте дошли да пийнете нещо, началник — Коска размаха бутилката пред лицето си, — боя се, че не се предлага нищо освен тази пикня. Или може би сте подготвили въпроси към мен?
	_Не се съмнявай, подготвил съм. И то много._
	— Имате ли опит в обсадите?
	— Опит ли? — прихна Коска. — Опит, а? Ха! Тъкмо опит имам в огромно изобилие…
	— За разлика от дисциплина и лоялност — подхвърли през рамо Витари.
	— Е, да. — Коска я изгледа навъсено. — Зависи кого питате. Бях при Етрина и Мюрис. Сериозни обсади. Аз самият обсаждах Висерин в продължение на няколко месеца и за малко да го превзема, ако Муркато, този дявол в женски образ, не ме беше изненадала така. Връхлетя ни с кавалерия на зазоряване, със слънцето зад гърба си, както си му е редът, ама че удар под пояса ми нанесе тази кучка…
	— Чух, че си бил мъртвопиян по време на атаката — подхвърли пак Витари.
	— Е, хубаво де… но после удържах Борлета в продължение на шест месеца срещу върховния княз Орсо…
	— Докато накрая той не ти плати да отвориш портите — изсумтя презрително Витари.
	— Не, плати ми ужасно много пари — ухили се глуповато Коска. — Но не влезе в града с бой! Трябва да ми признаеш това, Шило.
	— Никой няма нужда да се бие с теб, при условие че си носи кесията.
	— Такъв съм, какъвто съм — усмихна се наемникът. — И никога не съм твърдял друго.
	— Значи сте известен със склонност да предавате работодателя си, така ли? — попита Глокта.
	Стириянецът застина с надигната към устата си бутилка.
	— Дълбоко съм наскърбен, началник. Никомо Коска може да е наемник, но и той си има правила. Обръщам гръб на работодател само при едно условие.
	— А то е?
	— Ако някой друг ми предложи повече пари — ухили се Коска.
	_Ех, уставът на наемника. Някои хора са готови на всичко за пари, а повечето хора са готови на всичко за много пари. Дори да направят така, че началник на Инквизицията да изчезне безследно._
	— Да знаете нещо по въпроса за предшественика ми, началник Давуст?
	— А, загадката с невидимия мъчител! — Коска се почеса замислено по изпотената брадичка, поразчопли обрива на шията си и разгледа внимателно набилите се под ноктите му люспи. — Кой знае, пък и кого го е грижа? Човекът беше свиня. Познавах го бегло, но достатъчно, за да не го харесвам. Имаше предостатъчно врагове, а в случай че не сте забелязали, тук е истински змиярник. Ако ме питате коя точно змия го е ухапала… е, сам си я търсете, това ви е работата, нали? Аз съм доста зает тук. С пиене.
	_Никак не ми е трудно да го повярвам._
	— А какво ви е мнението за общия ни приятел генерал Висбрук?
	Коска се свлече още по-ниско на стола си.
	— Момченце. Играе си на войник. Човърка нещо по замъчето си и малките оградки около него, при положение че външната стена е единственото, което е от значение. Падне ли тя, край на играта, така мисля аз.
	— И аз си мислех абсолютно същото. _Май все пак защитата на града може да е в по-лоши ръце._ Работата по външните стени и рова вече започна. Надявам се да успея да го наводня.
	Коска повдигна вежди.
	— Чудесно. Наводнете го. Гуркулите не си падат много по водата. Не ги бива в плуването. Наводнете го. Много добре. — Той отметна назад глава, пресуши до последна капка бутилката и я хвърли на пода. После избърса уста с мръсната си ръка и накрая изтри ръката си в ризата, цялата на лекета от пот. — Хубаво, че поне някой знае какво прави. Като нападнат гуркулите, може да устискаме повече от няколко дни, а?
	_Само ако не бъдем предадени отвътре._
	— Кой знае, може гуркулите въобще да не нападнат.
	— О, много се надявам да го сторят. — Коска се пресегна под стола си и измъкна отнякъде нова бутилка. Очите му грейнаха, докато издърпваше със зъби тапата, след което я изплю на пода. — Плащат ми двойно по време на битка.


	Беше вечер и в стаята за аудиенции подухваше милостив ветрец. Глокта се облегна на стената до прозореца и загледа удължаващите се сенки в града долу.
	Лорд-губернаторът го караше да чака. _Опитва се да ми покаже, че все още той командва тук, независимо какво казват във Висшия съвет._ Но Глокта нямаше нищо против да постои малко сам. Денят му беше изтощителен — бъхтене нагоре-надолу из града в жегата, от една инспекция на стените през втора на портите, до трета на войската. И цял ден в задаване на въпроси. _Въпроси, за които май никой няма задоволителни отговори._ Кракът му тръпнеше от болка, през гърба му преминаваха бодежи, а ръката му беше прежулена и зачервена от дългото стискане на бастуна. _Но нищо по-различно от всеки друг път. Все още стоя на краката си. Добър ден в крайна сметка._
	Залязващото слънце беше обвито в пелени от оранжеви облаци, а под него морето сребрееше с последната светлина на деня. Външните стени вече бяха захлупили под огромната си сянка половината от порутените колиби в гетата, а сенките на високите кули на храма лежаха върху покривите на къщите от централната част и бавно пълзяха нагоре по склона към Цитаделата. Хълмовете на континента бяха едва загатнати в далечината форми, потънали в сенки. _И пълни с гуркулски войници. Със сигурност и те ни наблюдават, не само ние тях. Гледат ни как копаем рова, как ремонтираме стените и укрепваме портите. Ама колко ли още ще се задоволяват само с гледане? Колко време имаме, преди слънцето да залезе завинаги за нас?_
	Вратата се отвори и Глокта извърна глава. Примижа от болка при поредното изпукване във врата. Влезлият се оказа Корстен дан Вурмс, синът на лорд-губернатора. Той затвори вратата зад себе си и прекоси стаята с енергично почукване на металните капачки на токовете си по мозайката на пода. _О, цветът на младата аристокрация на Съюза. Какво долавям в момента, мириса на благородството? Или някой е пръднал?_
	— Началник Глокта! Надявам се, не съм ви накарал да чакате?
	— Напротив — отвърна Глокта и се запъти към масата. — Точно така става, когато някой закъснява за среща.
	Вурмс леко се намръщи.
	— В такъв случай моля да ме извините — каза той, но в тона му нямаше и помен от съжаление. — Как намирате града ни?
	— Горещ и пълен със стъпала. — Глокта се стовари тежко на един от луксозните столове. — Къде е лорд-губернаторът?
	Недоволството на лицето на Вурмс се засили.
	— Боя се, че баща ми не се чувства добре и не може да присъства. Надявам се, разбирате, че той е доста възрастен и се нуждае от почивка. Но аз говоря от негово име.
	— Сериозно? И какво имате да споделите вие двамата?
	— Баща ми е силно загрижен за работата, която предприемате по защитните съоръжения на града. Доколкото разбирам, войниците от кралската армия са изпратени да копаят дупки, вместо да охраняват стените и портата на централната част от града. Надявам се, осъзнавате, че така ни излагате на милостта на местните!
	— Местните — изсумтя презрително Глокта — са също поданици на Съюза, макар и с неохота от тяхна страна. И са далеч по-склонни от гуркулите да проявят милост, уверявам ви. _Знам от личен опит докъде стига тази на гуркулите._
	— Те са диваци! — изсъска Вурмс. — При това опасни! Не сте тук достатъчно дълго време, за да оцените опасността, която представляват за нас! Трябва да поговорите с Харкър. Той има представа как трябва да се действа с местните.
	— Поговорих с Харкър и не харесах методите му. Подозирам, че той в момента е в процес на преосмисляне на идеите си долу, в тъмното. По принуда, разбира се. _Сигурно в същия този момент мислите му препускат с колкото бързина позволява миниатюрният му мозък._ А колкото до загрижеността на баща ви за защитата на града, може да му предадете, че повече не е нужно да се тревожи за това. Тъй като е възрастен и се нуждае от почивка, сигурен съм, че на драго сърце ще прехвърли тази отговорност на мен.
	Красивото лице на Вурмс потръпна в гневен спазъм. Отвори уста да избълва някоя ругатня, но очевидно се въздържа. _И по-добре._ Облегна се на стола и замислено потри пръсти. Когато заговори, тонът му бе благ, а думите — придружени от дружелюбна усмивка. _А, време е да започне придумването._
	— Началник Глокта, мисля, че подходих към вас… да кажем, с грешния крак…
	— При мен това е невъзможно, само единият ми го бива.
	Усмивката на Вурмс леко посърна, но той продължи:
	— За никого не е тайна, че в момента вие държите по-силната ръка карти, но не забравяйте, баща ми има много приятели в Мидърланд. Аз може да се окажа сериозна спънка за вас, ако реша да ви се опълча, разбира се. Но пък бих могъл да съм ви от огромна помощ…
	— Толкова се радвам, че избрахте да ми съдействате. И започнете още отсега, като ми разкажете какво се случи с началник Давуст.
	Усмивката изчезна от лицето на Вурмс.
	— Откъде да знам аз?
	— Всеки знае нещо. _А някой знае повече от другите. Ти ли си това, Вурмс?_
	Синът на губернатора се умълча, потънал в мисли.
	_Вина или загриженост? Как да ми помогне ли се чуди, или как да прикрие следите си?_
	— Знам само, че местните го мразеха. Те вечно заговорничеха против нас, а Давуст беше неуморен в преследването на предателите. Сигурен съм, че е станал жертва на някой от техните заговори. Ако бях на ваше място, щях да задавам въпросите си в гетата.
	— Аз пък съм напълно убеден, че отговорите са тук някъде, в Цитаделата.
	— Не ги очаквайте от мен — ядно отвърна Вурмс. — Уверявам ви, щях да съм много по-доволен, ако Давуст беше още сред нас.
	_Може би е така, а може би не. При всички положения днес няма да има повече отговори._
	— Чудесно. Разкажете ми сега за градските складове.
	— За складовете ли?
	— Продоволствието, Вурмс, хранителните запаси. Разбрах, че след като гуркулите са затворили маршрутите за доставка по суша, сега всичко се доставя по море. Със сигурност изхранването на населението е приоритет за лорд-губернатора.
	— Баща ми е в състояние да се погрижи за всички нужди на хората си във всякакви ситуации! — отсече Вурмс. — Разполагаме със запаси за шест месеца!
	— Шест месеца? За всички жители на града?
	— Естествено.
	_Повече, отколкото очаквах. Поне тази грижа отпада._
	— Без да броим местните — добави Вурмс, все едно ставаше дума за незначителна подробност.
	— А какво ще ядат те в случай на обсада на града? — попита Глокта след кратко мълчание.
	Вурмс помръдна рамене.
	— Честно казано, не съм мислил по въпроса.
	— Сериозно? И какво според вас ще стане, когато започнат да гладуват?
	— Ами…
	— Хаос, ето това ще настане! Не можем да удържим града, когато четири пети от населението е против нас! — Глокта засмука гневно разранените си венци. — Сега искам да отидете при търговците и да осигурите провизии за шест месеца! За всички! Искам запаси от храна за шест месеца и за плъховете в каналите!
	— За какъв ме вземате? — подхвърли саркастично Вурмс. — За момче за доставки?
	— Отсега нататък си това, което аз кажа, че си.
	В този момент и последната следа от добронамереност изчезна от лицето на Вурмс.
	— Аз съм синът на лорд-губернатора! Не можете да си позволявате такова отношение към мен! — краката на стола му изскърцаха страховито, когато той скочи да си върви.
	— Чудесно — рече Глокта. — Всеки ден има кораб за Адуа. Бърз кораб, който носи товари директно до Палатата на въпросите. Там, уверявам те, ще се отнасят с теб по друг начин. Да ти запазя ли каюта?
	Вурмс застина на място.
	— Няма да посмееш!
	Глокта се усмихна. Вложи всичко от себе си в злобна и възможно най-отблъскваща беззъба усмивка.
	— Иска се истинска дързост да разчиташ на това какво бих или не бих посмял да направя. Колко дързък си ти, Вурмс?
	Младият мъж облиза нервно устни и бързо отмести поглед от очите на Глокта. _Така си и мислех. Напомняш ми на моя приятел капитан Лутар. Отвън само блясък и надменност, а отвътре нищо здраво, на което да ги окачиш. Боднеш го с карфица и гледаш как се свива като празен мех за вино._
	— Шестмесечни запаси храна. За всички. И по-добре да стане бързо. _Момче за доставки._
	— Разбира се — изръмжа Вурмс, но продължи да зяпа мрачно в пода.
	— И сега идва ред на водата. Кладенците, резервоарите, помпите. Хората ще искат да се измият след тежката работа, нали? Ще ми докладваш всяка сутрин.
	Дланите на Вурмс се свиваха в юмруци и се отпускаха, мускулите на челюстта му се напрегнаха от яростно стискане на зъби.
	— Разбира се — успя да изстреля накрая.
	— Разбира се. Сега си свободен.
	Глокта го проследи с поглед, докато излизаше. _С това разговорите ми стават два от четири. Говорих с двама и се сдобих с двама нови врагове. Ако искам да успея, ще ми трябват и съюзници. Без тях няма да оцелея, каквито и документи да имам в джоба си. Без тях няма да удържа гуркулите, ако решат да влязат в града. Но най-лошото е, че все още нямам нищо за Давуст — началника на Инквизицията, изпарил се като дим. Да се надяваме, че архилекторът ще прояви търпение._
	_Надежда. Архилекторът. Търпение._ Глокта смръщи вежди. _Има ли други три думи, които така малко да си подхождат?_


	Трудна работа е доверието

	Колелото на каруцата се завъртя бавно и изскърца. Завъртя се пак и пак изскърца. Феро го изгледа навъсена. Проклето колело. Проклета каруца. После насочи гнева си към кочияша.
	Проклет чирак. Нямаше му никакво доверие на този. Очите му все прескачаха към нея, задържаха се обидно дълго време, после рязко се извръщаха. Гледаше я, все едно че знае за нея нещо, което тя самата не знае. Това я дразнеше. Феро насочи вниманието си към първия ездач в колоната им.
	Проклетникът от Съюза. Седи изпъчен на седлото като крал на трон. Все едно да се родиш с хубаво лице е истинско постижение и цял живот трябва да се гордееш с него. Той наистина е красив, нагласен и изтънчен като принцеса. Феро се усмихна вътрешно. Принцесата на Съюза, да, това е той. Тя ненавиждаше красивите хора, мразеше ги повече и от грозните. На красотата не можеш да вярваш.
	Колкото до красотата, нашир и надлъж да търсиш постоянно и продължително, пак няма да откриеш по-грозно копеле от този с деветте пръста. Ето го, седи свлечен на седлото като чувал с картофи. Муден, чеше се, подсмърча и преживя като крава. Опитва се да изглежда, сякаш убиването не му е в кръвта, сякаш не е изпълнен с беса на лудостта и не е обсебен от дяволи. Но Феро знаеше. Онзи й кимна и тя му отвърна с кръвнишки поглед. Не можеш излъга лесно Феро. Тя знае, че той е дявол в кравешка кожа.
	От друга страна, по-добре е от проклетия навигатор. Този пък не спира да дърдори, все е усмихнат и само се смее. Феро мразеше приказките, мразеше усмивките, смеха, всяко повече от предходното. Глупав дребосък с глупави разкази. Покрай всичките си лъжи той крои планове, наблюдава, усещаше го.
	И накрая Първия магус, а на него Феро вярваше най-малко. Гледаше как очите му прескачат към чувала в каруцата, в който беше сложил кутията. Квадратната сива матова кутия. Мислеше си, че никой не го видя, докато я слага. Пълен с тайни, ето това е той. Плешиво копеле с дебел врат и дървен кол в ръка. Държи се, сякаш е изтъкан само от добри намерения, сякаш не знае как да те разпердушини.
	— Шибани бели — промърмори Феро под носа си.
	Наведе се и се изплю на пътя, после изгледа гърбовете на петимата отпред. Защо се остави да я подлъже този Юлвей? Какво прави насред студения Запад, където няма работа, вместо да си остане в Юга и да се бие с гуркулите?
	И да ги кара да си плащат за онова, което й бяха причинили.
	Проклинайки отново Юлвей, Феро последва останалите към моста. Изглеждаше древен — с мъшасала каменна настилка, издълбана на коловози от множеството колела на каруци, преминавали по моста сигурно в продължение на хилядолетия. Под единствената му арка препускаше и клокочеше бързият студен поток. Отстрани на моста, почти сляла се с пейзажа, стоеше разкривена от времето ниска къщурка. Острият вятър грабваше дима от комина й и го носеше през долината.
	Пред нея стоеше на пост самотен войник. Явно беше изтеглил късата сламка. Беше се подпрял на стената, увит в дебело наметало, зарязал копието си отстрани. Конските косми на върха на шлема му се подмятаха насам-натам от поривите на вятъра. Баяз спря коня си пред моста и кимна на войника.
	— Тръгнали сме през равнината. Отиваме в Дармиум.
	— Не ви съветвам. Опасно е.
	— Опасността означава печалба — усмихна се Баяз.
	— Печалбата не спира стрелите, приятелю. — Войникът огледа един по един групата и подсмръкна. — Разнообразна дружина сте, а?
	— Събирам опитни бойци около себе си, независимо откъде са.
	— Ясно. — Той погледна към Феро и тя му отвърна с обичайния си навъсен поглед. — Корава група сте, виждам, но равнината е по-опасна от всякога. Търговците все още тръгват натам, но досега никой не се е върнал. Онзи ненормалник Кабриън разпраща отряди, грабят и плячкосват. Скарио и Голтъс не остават по-назад. От тази страна на потока се спазват някакви закони, но минете ли по моста, разчитате само на себе си. Никой няма да ви се притече на помощ, ако закъсате някъде из равнината. — Подсмръкна отново. — Не чакайте помощ.
	— Не ни е нужна. — Баяз кимна отново на войника и подкара коня си.
	Копитата зачаткаха по каменния мост. Другите го последваха, първо Лонгфут, след него Лутар, накрая Деветопръстия. Кай плесна с юздите и каруцата затрополи по камъните. Феро тръгна последна.
	— Никаква помощ! — провикна се след нея войникът, преди да се сгуши обратно в наметалото, подпрян на грубата стена на къщурката.
	Великата равнина.
	Би била подходяща за езда и вдъхваща сигурност земя. Щеше да забележи приближаващи врагове от мили разстояние, но такива Феро не видя. Само безкраен килим от висока, развята от вятъра трева. Докъдето й стигаше погледът, във всички посоки, чак до хоризонта. Еднообразието се нарушаваше единствено от пътеката — права като стрела линия от по-ниска пожълтяла трева с тук-там оголена черна пръст.
	На Феро това не й харесваше. Не й допадаше тази необятна монотонност. Тя непрекъснато се оглеждаше, мяташе мрачни погледи вляво и вдясно. В Лошите земи на Канта безплодната земя беше разнообразна — натрошени канари, сухи долини, изсъхнали дървета с острите им тънки сенки, гънките на земята, тъмнеещи в далечината, и окъпани в светлина била на хълмовете. В Лошите земи на Канта небето беше празно и неподвижно като огромна купа, в която денем е само ослепителното слънце, а нощем то се пълни с ярки звезди.
	Тук всичко беше наопаки.
	Земята беше празна на форми, а небето — пълно с движение и хаос. Огромните кълба на облаците надвисваха над равнината, и тъмни, и светли, въртяха се в гигантски спирали, препускаха с вятъра над полето, променяха се, превръщаха се от едно в друго, разкъсваха се и пак се събираха накуп. Хвърляха гигантските си подвижни сенки и заплашваха да смажат и да удавят шестимата мънички ездачи и малката им каруца в колосален потоп. Надвиснали над прегърбените рамене на Феро, те сякаш въплъщаваха божия гняв.
	Странна земя беше тази и не беше за нея. Феро искаше обяснения, и то убедителни.
	— Ей, ти, Баяз! — провикна се тя и се изравни с магьосника. — Къде отиваме?
	— Хм — изсумтя Баяз и зарея поглед в разлюляната трева. — Отиваме на запад през равнината, ще прекосим Аос и след това Назъбените планини.
	— После?
	Феро забеляза фините бръчки около очите и над носа му да се задълбочават, а устните му се изпънаха. Ядосан е, реши тя, не му допадат въпросите ми.
	— После продължаваме напред.
	— Колко дълго?
	— Цяла зима и малко от пролетта — грубо отвърна Баяз. — После се връщаме. — Смушка коня си и настигна първите в колоната.
	Феро не се отказваше лесно. Лукав стар негодник като този бял не можеше да я спре. Тя на свой ред смушка коня си и отново се изравни с Баяз.
	— Какво е Първият закон?
	Баяз се извърна рязко към нея.
	— Какво знаеш за него?
	— Недостатъчно. Чух ви, докато си говорехте за него с Юлвей.
	— Подслушвала си ни, а?
	— Говорите силно, а аз имам силен слух — Феро сви рамене. — Няма да си нахлупвам кофа на главата заради вашите тайни, я. Какво е Първият закон?
	Челото на Баяз се смръщи и устните му се извиха надолу. Отново гняв.
	— Това е ограничение, което Еуз наложи на синовете си. Първото правило, създадено след хаоса в древността. Забранено е да се докосваш до Другата страна. Забранено е да общуваш с долния свят, да призоваваш демони и да отваряш портите на ада. Това е Първият закон, основополагащ принцип на цялата магия.
	— Хм — изсумтя Феро. Нищо не разбра от думите му. — Кой е Калул?
	Веждите на Баяз се сключиха, той се намръщи още повече и присви очи.
	— Никога ли не спираш да задаваш въпроси, жено?
	Въпросите го вбесяват. Хубаво. Значи са правилните въпроси.
	— Ще разбереш, като спра да питам. Кой е Калул?
	— Калул е магус — ядосано отвърна Баяз. — Един от моя орден. Втори от дванайсетте чираци на Ювенс. Открай време ми завижда, защото съм Първи. Жаден е за власт. Наруши Втория закон в опит да ме измести. Яде човешка плът и накара други да сторят същото. Провъзгласи се за пророк и подлъга гуркулите да му служат. Това е Калул. Мой враг и твой също.
	— Какво е Семето?
	Лицето на магьосника внезапно потръпна. Бяс, може би дори страх. След това чертите му омекнаха.
	— Какво е? — повтори Феро.
	Той се усмихна и усмивката му разтревожи Феро повече от гнева. Наведе се към нея, така че останалите да не чуят.
	— Това е инструментът на твоето отмъщение. На нашето отмъщение. Но е много опасно. Дори само да говориш за него е опасно. Онези непрекъснато слухтят. Затова сега по-добре сложи край на въпросите си, преди отговорите да погубят всички ни. — Баяз препусна пред групата.
	Този път Феро не го последва. Сега знаеше достатъчно. Знаеше достатъчно, за да вярва още по-малко на Първия магус.


	Плитка падина в земята, едва четири разкрача широка. Просто слегнат участък, заобиколен от ниска купчина черна влажна пръст със стърчащи от нея корени. Това беше най-доброто, с което разполагаха като място за пренощуване. Направо чудо, че го намериха, за цял ден път тази падинка беше единственият по-различен терен, който Феро бе забелязала.
	Огънят, който запали Лонгфут, вече се разгаряше и пламъците му облизваха жадно дървото, пращяха и полягаха под всеки порив на вятъра. Петимата бели седяха скупчени един до друг, свити на топло край него, с ярко огрени изнурени лица.
	Говореше само навигаторът. Говореше за великите си постижения. Как ходил на това и онова място. Как знаел това и онова. За невероятния си талант за едно или друго. На Феро й беше писнало от него и го беше предупредила два пъти. Първия път беше решила, че е пределно ясна. Втория път се увери в това. Сега той не смееше да й говори повече за идиотските си пътувания, но останалите страдаха мълчаливо.
	Имаше място и за нея при огъня, но тя не го искаше. Предпочиташе да бъде сама, седнала с кръстосани крака над останалите, на самия ръб на падинката. Тук горе духаше и беше студено, затова тя придърпа по-здраво одеялото около треперещите си рамене. Странно и плашещо нещо е студът. Мразеше го.
	Обаче го предпочиташе за компания пред останалите.
	Феро продължи да седи сама отстрани, мрачна и мълчалива, наблюдаваше как светлината постепенно изтича от свъсеното небе и мракът бавно плъзва по земята. Накрая и последната светлина на хоризонта се превърна само в светло ръбче по краищата на надвисналите облаци.
	Големият бял се изправи и я погледна.
	— Стъмва се — каза той.
	— Хъ.
	— Така става, като се скрие слънцето, нали?
	— Хъ.
	Онзи се почеса отстрани по дебелия врат.
	— Трябва да имаме стража за през нощта. Може да е опасно тук по тъмно. Ще стоим на смени. Аз съм пръв, после е Лутар…
	— Аз ще стоя на стража — изръмжа Феро.
	— Няма проблем. Легни поспи, ще те събудя по-късно.
	— Аз не спя.
	— Какво, никога ли? — зяпна я онзи.
	— Рядко.
	— Това обяснява лошото й настроение — промърмори под носа си Лонгфут.
	Със сигурност навигаторът не целеше забележката му да бъде чута, но за Феро това не беше проблем.
	— Настроението ми си е моя работа, глупако.
	Навигаторът не отговори, уви се в одеялото си и се опъна край огъня.
	— Добре, щом искаш да пазиш първа — каза Деветопръстия, — но ме събуди след няколко часа. Ще се редуваме.


	Бавно, тихо, присвила очи от напрежение да не издаде и звук, Феро се промъкна до каруцата. Сушено месо. Сухари. Бутилка с вода. Достатъчно да изкара дни наред. Напъха всичко в платнена торба.
	Един от конете се подплаши и изпръхтя. Феро го стрелна с гневен поглед. Тя можеше да язди. Яздеше добре, но не искаше да се занимава с коне. Проклети глупави големи добичета. И миришат лошо. Може и да се движат бързо, но искат много храна и вода. Чуват се и се виждат от мили. А и оставят големи ясни следи. Язденето те прави слаб. Разчиташ на коня, а после, като се наложи да тичаш, разбираш, че вече не можеш.
	Феро разчиташе само на себе си. Преметна торбата през едното си рамо, а лъка и колчана със стрелите през другото. Хвърли последен поглед към заспалите фигури на останалите. Приличаха на тъмни могили, струпани около огъня. Лутар се беше завил до брадичката и спеше. Беше обърнал красивото си лице към тлеещите въглени. Баяз лежеше с гръб към нея, но тя забеляза бледото отражение на светлината от жарта по голото му теме и дочу равномерното му дишане. Лонгфут се беше завил презглава, но голите му крака стърчаха от другата страна. Бяха слаби и кокалести, с изпъкнали сухожилия, като корени на дърво, надигащи пръстта. Очите на Кай бяха станали на две тънки цепки, в отворите им се отразяваше ярко светлината от огъня. Изглеждаше като буден и все едно че гледаше право във Феро, но гърдите му се повдигаха равномерно и устата му зееше. Спеше дълбоко и със сигурност сънуваше.
	Феро се намръщи. Само четирима? Къде е големият бял? Видя одеялото му в далечния край на падината, куп тъмни и светли гънки, но нито следа от човек. И чу гласа му.
	— Тръгваш ли си вече?
	Зад нея е. Феро не можа да повярва. Как бе успял да се промъкне зад гърба й, докато крадеше храната? Имаше вид на прекалено едър, прекалено бавен и твърде шумен, за да се промъква така. Тя тихо изруга. Трябваше да прояви повече ум и да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
	Феро се извърна бавно и отстъпи назад към конете. Той пристъпи напред и разстоянието между двамата остана непроменено. Светлината от огъня се отразяваше в крайчеца на окото му и очертаваше едната му челюст, изкривена и брадясала. Загатваше очертанието на кривия му нос и два кичура мазна коса, развети от вятъра.
	— Не искам да се бия с теб, бял. Виждала съм те как се биеш.
	Спомни си как за секунди беше убил петима и как това изненада дори нея. Споменът беше още ярък в паметта й — кънтящият му смях, разкривеното му от жажда за кръв лице, наполовина усмихнато, наполовина разтегнато в злобна гримаса, цялото в кръв и слюнка. Спомни си го как стоеше като обезумял насред всичките онези обезобразени трупове, пръснати подобно на стари парцали по каменния под. Не че тя се изплаши тогава, Феро Малджин не се страхува от нищо.
	Но знае кога да прояви предпазливост.
	— Аз също не искам да се бия с теб — каза Деветопръстия, — но когато сутринта Баяз разбере, че те няма, ще ме прати да те върна. Аз пък съм те виждал как тичаш, затова ще предпочета да се бия с теб, отколкото да те гоня. В това поне ще имам някакъв шанс.
	Той беше по-силен и тя го знаеше. Почти се беше възстановил и се движеше нормално. Феро съжали, че му бе помогнала. Да помагаш на хората винаги води до проблеми. Боят с него носеше много рискове. Да, тя беше достатъчно корава, но не искаше лицето й да се превърне в кървава каша, както стана с онзи грамаден северняк Каменотрошача. Нито пък гореше от желание да бъде пронизана от меч, да й смаже капачките на коленете или да й отсече главата с един замах.
	Нищо подобно не й допадаше.
	Прекалено близо е, за да използва лъка, но ако тя побегнеше, той щеше да вдигне останалите, а те имаха коне. Боят така или иначе щеше да ги събуди, ала успееше ли да удари първа и бързо, може би имаше шанс да се измъкне. Неприятно, но какъв друг избор имаше? Феро бавно свали торбата с храна от рамото си и я пусна на земята, след това направи същото с лъка и стрелите. Сложи ръка на дръжката на сабята си и забеляза, че той направи същото.
	— Добре тогава, бял. Да свършваме с това.
	— Може би има друг начин.
	— Какъв? — попита Феро, без да откъсва очи от него, очакваше някакъв номер.
	— Остани с нас. Само още няколко дни. Ако след това не си размислила, аз лично ще ти помогна да си стегнеш багажа. Имай ми доверие.
	Доверие е дума за глупаци. Точно нея използват хората, когато възнамеряват да те предадат. Само да помръдне този бял и Феро ще измъкне сабята и ще му отнесе главата. Готова е.
	Само че той не помръдна нито напред, нито назад. Стоеше спокойно, голямо тъмно очертание в мрака. Тя се намръщи, пръстите и докоснаха дръжката на сабята.
	— И защо да ти вярвам?
	— А защо не? — големият бял сви яките си рамене. — Докато бяхме в града, аз ти помогнах, а ти помогна на мен. Ако не го бяхме направили, сега и двамата щяхме да сме мъртви.
	Вярно е, замисли се Феро, беше й помогнал. Е, не колкото тя на него, но все пак.
	— Идва време, когато човек просто трябва да гласува доверие на някого, нали така? Това е то, доверието, рано или късно просто трябва да го гласуваш някому ей така, без причина.
	— Защо?
	— В противен случай ще свършиш като нас, а на кого му е притрябвало това?
	— Хъ.
	— Да сключим сделка. Пази ми гърба и аз ще пазя твоя. — Той ръгна палец в гърдите си: — Аз върша моята работа — и посочи към нея, — ти вършиш твоята. Какво ще кажеш?
	Феро се замисли. Вечното бягане й беше донесло свобода, но нищо повече. Дари я с години на нещастие и я отведе чак до края на пустинята, където я обкръжиха врагове. После избяга от Юлвей и ядачите насмалко не я довършиха. Накъде да бяга сега? Ще успее ли да прекоси морето, за да се върне в Канта? Може би големият бял беше прав. Може би е дошло време да спре да бяга.
	Поне докато успее да се измъкне незабелязана.
	Феро отмести пръстите си от дръжката на сабята и скръсти ръце на гърдите си. Той направи същото. Останаха така за известно време, вперили поглед един в друг, без да продумат.
	— Добре, бял — изръмжа Феро. — Аз върша своята част, пък да видим. Но нищо не обещавам, ясно?
	— Не съм ти искал обещания. Мой ред е да стоя на стража. Ти върви да почиваш.
	— Казах ти вече, нямам нужда от почивка.
	— Както искаш, но сега аз съм на пост.
	— Хубаво.
	Големият бял бавно приседна на земята и Феро направи същото. Седнаха един срещу друг с кръстосани крака. Тлеещата жар от огъня хвърляше бледа светлина върху четиримата заспали, огряваше едната половина от ръбатото лице на големия бял и дори успяваше да стопли леко Феро.
	Двамата останаха един срещу друг, без да се изпускат от очи.


	Съюзници


	До архилектор Сълт,
	Глава на Инквизицията на Негово величество

	Ваше Високопреосвещенство,

	Работата по укрепване на града вече започна. Външните стени независимо от здравината им са в плачевно състояние, което ме накара да предприема незабавни мерки за поправката им. Също така осигурих допълнително доставки на храна, оръжие и брони, които ще са от първостепенна важност за удържане на града в случай на обсада без значение колко продължителна може да се окаже.

	За съжаление защитните съоръжения са мащабни и задачата ми е изключително трудна. Започнах работата на кредит, но повече не мога да отлагам плащанията.
	Затова най-смирено моля Ваше Високопреосвещенство да набави необходимите средства, с които да продължа укрепването на града. Без средства ще трябва да се откажем и Дагоска ще бъде загубен.

	Военният гарнизон в града е малоброен и моралът е нисък. Разполагаме с наемници, заповядах да бъдат вербувани и нови, но лоялността им е под въпрос, най-вече ако не им бъде платено. Поради това моля за засилване на гарнизона с попълнения от армията. Дори и една рота ще е от огромна полза.

	Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

	Служа и се подчинявам,
	Санд дан Глокта
	Началник на Инквизицията в Дагоска



	— Това е мястото — каза Глокта.
	— Хъ — отвърна Фрост.
	Стояха пред грозна едноетажна къща, нескопосано иззидана от кирпичени тухли. Беше малко по-голяма от градинска барака за инструменти. През лошо скованата врата и капаците на единствения прозорец се процеждаха снопове светлина. Къщата изглеждаше досущ като останалите на улицата, ако това въобще можеше да се нарече улица. По нищо не личеше, че в нея живее член на градската управа. _Не е чудно, Кадия е изключение във всяко едно отношение — водач на местните, свещеник без храм. Най-вероятно той е човекът, който има най-малко какво да губи._
	Вратата се отвори още преди Глокта да почука. На прага застана Кадия, висок и слаб, облечен в бялата си роба.
	— Ще влезете ли? — хадишът отиде до единствения стол в стаята и седна.
	— Чакай тук — каза Глокта.
	— Хъ.
	Отвътре бараката се оказа дори по-неприветлива. _Чисто и подредено, но каква нищета само._ Височината на тавана едва позволяваше да стоиш изправен, а подът беше просто добре отъпкана земя. В единия край на стаята върху празни дървени сандъци имаше сламена постелка, а до нея — столче. Под прозореца имаше широк шкаф с няколко книги върху него и почти догоряла свещ. В това и в една очукана кофа за естествени нужди се състоеше цялото несметно богатство на Кадия. _Няма следа от скрито тяло на началник от Инквизицията, но човек никога не знае. Човешкото тяло може да се скрие на невероятни места, ако е нарязано на малки парчета…_
	— Трябва да се изнесете от гетото. — Глокта затвори вратата и тя изскърца на разнебитените си панти.
	Отиде до сламеното легло и седна тежко.
	— На местните е забранено да влизат в централната част на града, не знаете ли?
	— Убеден съм, че във вашия случай може да се направи изключение. Имате право на жилище в Цитаделата. Тогава няма да ми се налага да бия целия този път винаги когато реша да поговорим.
	— Жилище в Цитаделата ли? Докато хората ми гният в тази мръсотия? Най-малкото, което може да направи водачът, е да споделя товара с народа си. Аз друго и не мога да им предложа повече. — В гетото беше горещо като в пещ, но това, изглежда, не притесняваше Кадия. Погледът му беше спокоен, той се взираше в Глокта с тъмните си и студени като дълбок вир очи. — Не сте ли съгласен?
	Глокта разтри скования си врат.
	— О, абсолютно. Мъченичеството ви подхожда, но ще трябва да ме извините, че няма да се присъединя към вас. — Глокта прокара език по голите си венци. — Пожертвах достатъчно вече.
	— Сигурно има още какво да пожертвате. Хайде, задавайте въпросите си.
	_Нямаме търпение да минем по същество, значи. Нищо за криене или нищо за губене?_
	— Знаете ли какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?
	— Много се надявам да е умрял в нечовешки болки.
	Глокта усети как веждите му се вдигат от изненада. _Последното, което очаквах да чуя — искрен отговор. Може би това е първият подобен отговор, който получавам на този въпрос, което пък съвсем не означава, че подозренията ми са намалели._
	— Нечовешки болки, така ли?
	— Точно така, непосилни болки. Надявам се също и вие да го последвате.
	Глокта се усмихна.
	— Не се сещам за някого, който да не споделя надеждите ви, но да се върнем на Давуст. Замесени ли са ваши хора в изчезването му?
	— Възможно е. Давуст ни предостави достатъчно причини. Много семейства загубиха съпрузи, бащи, дъщери вследствие на неговите чистки, изпитване на лоялността и примери за назидание. Хората ми наброяват хиляди, не мога да ги държа до един под око, но ще ви кажа едно: аз не знам нищо за изчезването му. Когато един дявол падне, веднага изпращат друг на негово място и ето ви и вас. Хората ми не печелят нищо от това.
	— Освен например мълчанието на Давуст. Може би е разбрал, че сте сключили сделка с гуркулите. Сигурно присъединяването към Съюза не се е оказало точно каквото сте очаквали.
	— Нищо не разбирате — изсумтя презрително Кадия. — Дагосканец никога няма да сключи сделка с гуркул.
	— За чужденците вие доста си приличате.
	— За някой неук чужденец да. Имаме тъмна кожа и се молим на бог, но тук приликите свършват. Ние, дагосканците, никога не сме били войнствен народ. Ние си бяхме на нашия полуостров, на сигурно място зад стените ни, докато през това време гуркулската империя се разпростираше като чума из Кантика. Смятахме, че завоеванията им не ни засягат. Глупави бяхме да мислим така. Пред портите ни пристигнаха пратеници и поискаха от нас да коленичим пред гуркулския император и да признаем, че само пророкът Калул говори с божиите думи. Отказахме да направим и двете. Тогава Калул се закле, че ще ни унищожи. И сега, както изглежда, най-после е на път да го стори. Целият Юг ще падне под властта му.
	_А архилектор Сълт няма да остане никак доволен._
	— Кой знае? Може пък бог да ви се притече на помощ?
	— Бог помага на онези, които сами си помагат.
	— Тогава може да опитаме да оправим някои от проблемите между нас.
	— Нямам никакво намерение да ви помагам.
	— Дори ако така ще помогнете на себе си? Смятам да издам заповед. Централната част на града ще бъде отворена и хората ви ще могат да ходят където и когато поискат. Гилдията на търговците на подправки ще бъде изгонена от Великия храм и така той отново ще стане ваше свято място. На дагосканците ще бъде разрешено да носят оръжие, всъщност ще ги въоръжим от собствените ни оръжейни. Всички местни ще бъдат третирани като пълноправни поданици на Съюза. Най-малко това заслужават.
	— Гледай ти, гледай ти. — Кадия сключи пръсти и се облегна на скърцащия си стол. — Сега, когато гуркулите чукат на портата, вие се появявате в Дагоска, размахвате гордо малкия си свитък, все едно че съдържа божието слово, и просто решавате да постъпите правилно, така ли? Вие не сте като другите, а? Вие сте добър човек, честен и справедлив, така ли? Това ли очаквате да повярвам?
	— Искрено ли? Хич не ме е грижа на какво вярвате, още по-малко ме е грижа дали постъпвам правилно — това винаги зависи от гледната точка. Колкото до това дали съм добър човек — устните на Глокта се изкривиха, — с тази надежда се простих отдавна, толкова бързо стана, че дори нямах време да й помахам за сбогом. Интересува ме само да удържа града. Нищо друго.
	— И знаете, че не можете да удържите Дагоска без наша помощ.
	— И двамата не сме глупаци, Кадия. Не ме обиждайте, като се правите на такъв. Сега можем или да продължим с дребните си свади, докато гуркулите нахлуват, или да започнем да си сътрудничим. Кой знае, може би заедно можем дори да ги победим. Вашите хора ще ни помогнат за изкопаването на рова, поправките на стените и портата. Ще осигурите и хиляда доброволци, които ще се бият на стените, като за начало, после ще трябват още.
	— Така ли? Това ли ще направя? И какво, ако с наша помощ удържите града? Ще спазвате ли сделката и занапред?
	_Когато градът устои, аз ще съм си заминал. Със сигурност Вурмс и останалите ще си върнат властта и сделката ни ще се разпадне на пух и прах._
	— Ако удържим града, имате думата ми, че ще направя всичко по силите си сделката да остане в сила.
	— Всичко по силите ви, тоест никаква гаранция.
	_Схващаш, значи?_
	— Нуждая се от помощта ви и в замяна предлагам каквото мога. Ако разполагах с повече, щях да предложа повече. Ако искате, останете си тук, в гетата, цупете се в компанията на мухите и чакайте, докато императорът влезе в града. Кой знае, може пък великият Утман-ул-Дощ да ви предложи по-добра сделка. — Глокта погледна за момент Кадия в очите. — Но и двамата знаем, че това няма да стане.
	Свещеникът стисна устни, поглади брадата си и въздъхна дълбоко.
	— Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от всеки, който ти предложи и колкото ти дава, такава е поговорката. Приемам сделката. Когато изпразните храма, ние ще копаем, ще носим камъни и оръжието ви. По-добре малко, отколкото нищо. А както казахте, може би заедно ще успеем дори да победим Гуркул. Стават чудеса.
	— И аз така съм чувал. — Глокта се подпря на бастуна си и изръмжа от болка, докато се изправяше. Ризата беше залепнала на гърба му от пот. — И аз така съм чувал. _Само дето още не съм го виждал с очите си._


	Глокта се излегна на възглавничките, отпусна глава и въздъхна от облекчение. _Жилището на знаменития ми предшественик началник Давуст._ Сигурно навремето, преди местните да бъдат прогонени от Цитаделата и заточени в прахоляка на гетата, тези помещения са принадлежали на някой дагоскански принц или на кроящ планове везир, или дори на някоя мургава наложница. _Много по-добре, отколкото мизерната дупка в Агрионт, която обитавах, освен, естествено, че тази спалня вече има славата на място, откъдето изчезват началници на Инквизицията._
	Половината прозорци гледаха на север, към морето, откъм най-високата част на скалата, а другата — към напечения от слънцето град. Бяха затворени с тежки капаци, а подир тях следваше стена чак до назъбените канари и яростния прибой на солената вода. Вратата беше дебела шест пръста, беше обкована с желязо и имаше масивна брава с четири здрави резета. _Давуст е бил предпазлив човек и, по всичко личи, не без причина. Как тогава са влезли убийците, но по-интересното, след като са влезли, как са изнесли тялото?_
	Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка. _А как ли ще изнесат моето? Враговете ми се трупат от ден на ден — презиращият Вурмс, педантът Висбрук, търговците, чиито печалби са заплашени от присъствието ми тук, практиците, служили при Давуст, после при Харкър, местните с хилядите си причини да ненавиждат всеки облечен в черно, да не забравяме и старите ми врагове гуркулите, разбира се, и това, без да броим Негово високопреосвещенство, който, изнервен от липсата на резултати, всеки момент може да загуби търпение и да реши да ме махне от поста. Дали изобщо ще дойде някой да търси моя сакат труп?_
	— Началник.
	Отварянето на очите и надигането на главата се оказаха истинско предизвикателство. От усилията през последните два дни сега усещаше болките в цялото тяло. При всяко движение вратът му пукаше като пречупена съчка, а гърбът му беше скован и крехък като стъкло. В болния крак чувстваше ту постоянна натрапчива болка, ту пълно изтръпване.
	Шикел стоеше на прага с наведена глава. Раните и синините по мургавото й лице вече бяха изчезнали и по него нямаше следа от премеждията в подземието. Обаче тя никога не поглеждаше към Глокта, винаги беше с наведена глава. _Някои рани зарастват по-бавно, други никога. От опит го знам._
	— Какво има, Шикел?
	— Магистър Айдър ви кани на вечеря.
	— Така ли?
	Момичето кимна.
	— Изпрати й отговор, че за мен ще бъде чест да отида.
	Глокта проследи излизането на момичето и отпусна отново глава на възглавницата. _Ако изчезна утре, поне ще съм спасил едно човешко същество. Може би това ще означава, че животът ми не е бил пропилян напразно. Санд дан Глокта, защитник на слабите. Твърде късно ли е да стана… добър човек?_


	— Моля ви! — изписка Харкър. — Моля ви! Не знам нищо!
	Беше здраво завързан за стола и почти не можеше да мърда тяло. _Но компенсира с очи._ Погледът му прескачаше трескаво от един на друг от блестящите на ярката светлина инструменти, които бяха подредени на изподрания плот на масата. _О, да, ти разбираш по-добре от други как точно стават нещата тук. Често знанието е противоотрова за страха. Но не и тук. Не и сега._
	— Нищо не знам!
	— Нека аз преценя какво знаеш и какво не. — Глокта избърса потта от лицето си. В стаята беше горещо като в ковачница и горящите въглени в мангала допълнително влошаваха положението. — Ако някой мирише на лъжец и има цвят на лъжец, той най-вероятно е лъжец, нали така, Харкър?
	— Моля ви! Тук всички сме на една страна!
	_На една страна ли сме? Наистина ли?_
	— Казах ви истината!
	— Сигурно, но недостатъчно от нея.
	— Моля ви! Ние сме колеги, приятели сме!
	— Приятели, казваш. За мен приятелят е просто познат, който все още не те е предал. Ти такъв ли си, Харкър?
	— Не!
	— Е, щом не си приятел, значи си враг, нали? — намръщи се Глокта.
	— Какво? Не! Аз просто… аз просто… аз само исках да разбера какво се е случило! Това е всичко! Не съм искал да… моля ви!
	_Моля, моля и пак моля, писна ми да слушам все това._
	— Трябва да ми повярвате!
	— Единственото, което трябва сега, е да получа отговори.
	— Питайте, началник, моля ви! Дайте ми шанс да сътруднича!
	_Така значи, твърдата ръка вече не изглежда чак толкова добра идея, а?_
	— Просто задайте въпросите и аз ще направя всичко по силите си да ви отговоря!
	— Добре тогава. — Глокта застана до здраво вързания си затворник и се подпря на ръба на масата. Надвеси се над него. — Отлично. — Ръцете от китките надолу и лицето на Харкър бяха наситенокафяви, силно почернели от слънцето, но останалата част от тялото му беше млечнобяла, почти прозрачна като глист и цялата в гъсти дебели черни косми. _Крайно непривлекателна гледка, но можеше и по-зле да е._ — Тогава ми отговори на този въпрос. Защо мъжете имат зърна на гърдите?
	Харкър примигна, после преглътна смутено. Вдигна очи към Фрост, но не откри отговор там. Албиносът го наблюдаваше, без да мигне, очите му блестяха студено като два розови диаманта, а по бялата кожа около маската му бяха избили едри капки пот.
	— Аз… не съм сигурен, че разбирам въпроса, началник.
	— Кое толкова те затруднява? Зърна, Харкър, на мъжете. За какво са им? Не си ли се замислял по въпроса?
	— Аз… аз…
	Глокта въздъхна.
	— От мокрото се разраняват и болят. От жегата изсъхват и пак болят. Някои жени по непонятни за мен причини много държат да си играят с тях в леглото, сигурно защото си мислят, че на нас това ни харесва, и не подозират, че всъщност е точно обратното. — Глокта посегна бавно към масата и пръстите му хванаха дръжките на клещи. Харкър проследи движението му с разширени от ужас очи. Глокта ги вдигна пред очите си и огледа добре наточените им, блеснали на ярката светлина челюсти. — Зърната на мъжа — промърмори — са голяма досада, само му пречат. Знаеш ли, като изключим грозните белези, аз въобще не съжалявам, че се разделих с моите. — При тези думи той хвана с пръсти едното зърно на Харкър и го издърпа силно напред.
	— Ааа! — изпищя бившият инквизитор и столът заскърца при отчаяните му опити да се извърти настрани. — Не!
	— Какво, заболя ли те? В такъв случай съмнявам се, че ще ти хареса каквото следва. — Глокта прокара отворените челюсти на клещите около опънатата плът на Харкър и стисна.
	— Ау! Ау! Моля ви! Началник, умолявам ви!
	— От молбите ти няма полза. От теб искам само отговори. Какво стана с Давуст?
	— Кълна се в живота си, не знам!
	— Това не ми върши работа. — Глокта стисна по-силно клещите и металът се заби в кожата на Харкър, който отчаяно изписка.
	— Чакайте! Взех пари! Признавам! Аз взех пари!
	— Пари ли? — Глокта отпусна леко клещите, от челюстите им се отрони капка кръв и падна върху бледия крак на Харкър. — Какви пари?
	— Които Давуст взе от местните! След бунта! Накара ме да набележа всички, които бяха по-богати, прибрахме ги и Давуст заповяда да ги обесят заедно с останалите! После реквизирахме цялата им собственост и двамата с Давуст си поделихме парите! Той държеше своя дял в едно сандъче в спалнята си и когато изчезна… аз го взех!
	— Къде са сега парите?
	— Няма ги! Изхарчих ги! За жени… вино и, и, и каквото се сетите още!
	— Тц, тц, тц. _Алчност и конспирация, несправедливост и предателство, обир и убийство. Точните съставки на пиперливите истории, които хората толкова много обичат. Пикантно, но няма връзка със задачата ми._ — Глокта намести пръсти около дръжките на клещите. — Началникът, не парите му ме интересуват в момента. Започва да ми омръзва да задавам все един и същ въпрос, повярвай ми. Какво стана с Давуст?
	— Аз… аз… не знам!
	_Сигурно е така. Но не този отговор искам да чуя._
	— Продължавам да не съм доволен. — Глокта стисна рязко и челюстите се сключиха с тихо изщракване.
	Харкър изкрещя, започна да се мята и да реве от болка. От червения квадрат, където допреди беше зърното му, бликна кръв и потече на тъмни струи по белия му корем. Глокта усети остър бодеж във врата си и примижа. Изпъна силно шия, докато не чу познатото изпукване. _Странно, след време дори най-ужасните страдания на друг започват да ти носят само… отегчение._
	— Практик Фрост, инквизиторът кърви! Ако обичаш!
	— Ишфинете. — Нагорещеният до оранжево ръжен глухо иззвъня, когато Фрост го издърпа от мангала.
	Дори отдалеч Глокта долови горещината на метала. _Ех, нажеженото желязо. След него не остават скрити тайни и истината винаги лъсва._
	— Не! Не! Аз… — думите на Харкър преминаха в крясък, когато Фрост заби нагорещеното желязо дълбоко в раната на гърдите му.
	Стаята се изпълни с мириса на печено месо и за най-голямо свое отвращение Глокта чу как празният му стомах закъркори. _От колко време не съм ял сочно печено месо?_ Избърса новата пот, избила по лицето му, и раздвижи схванатите си рамене. _Грозна работа е това. Защо продължавам?_
	Единственият отговор беше изстъргването на ръжена обратно в мангала, съпроводено от облак ярки искри над въглените. Харкър се извиваше на стола, скимтеше и се тресеше от болка. Изпулените му очи бяха насълзени, а от почернялата плът на гърдите му се издигаше тънка струйка дим. _Естествено, че е грозна работа това моето. Той несъмнено си го е заслужил, но променя ли се нещо от това? Сигурно наистина няма представа какво е станало с Давуст, но и от това нищо не се променя. Въпросите трябва да бъдат зададени, и то по точно този начин, с очакване, че той знае отговорите._
	— Защо продължаваш да упорстваш, Харкър? Да не би… да мислиш, че… след като приключа със зърната ти, ще ми свършат идеите? Това ли си мислиш? Че след зърната ще спра?
	Харкър се взираше в него, от устата му бликаха лиги и образуваха балончета при всяко отваряне на устните.
	— О, не, не, не. Това е само началото. Това даже е прелюдия към началото. Всичкото време на света е пред нас. Дни, седмици, ако трябва, месеци. Сериозно ли си мислиш, че ще опазиш тайните си толкова дълго? Сега ти ми принадлежиш. На мен и на тази стая. Това няма да свърши, преди да науча каквото искам. — Глокта се пресегна и хвана с два пръста другото зърно на Харкър. Вдигна отново клещите и отвори кървавите им челюсти. — Толкова ли трудно е да го разбереш?


	Трапезарията на магистър Айдър беше истинска радост за окото. Нежният бриз от тесните прозорци нагъваше на вълни ефирните завеси в сребристо и пурпурно, в златисто и виолетово, зелено, синьо и яркожълто. Мраморните стени бяха украсени с пана от фина дърворезба, а в ъглите на стаята стояха глинени делви с човешки ръст. По пода бяха нахвърлени небрежно декоративни възглавнички, които сякаш подканяха човек да се излегне върху тях и да потъне в забравата на удобството. Във високи стъкленици горяха цветни свещи и изпълваха стаята с топла светлина и сладък аромат. В единия край на стаята имаше малък басейн със звездовидна форма, в който тихо шумолеше вода. В аранжировката прозираше определена театралност. _Прилича на будоар на някоя кралица от кантикските легенди._ Но централното място в тази прелестна експозиция се заемаше от самата магистър Айдър. _Самата кралица на търговците._ Тя седеше начело на масата, облечена в семпла снежнобяла роба с една вълнуваща подробност — блестящата коприна беше съвсем леко прозрачна. Всеки инч от загорялата от слънцето й кожа беше украсен с малко състояние във вид на бижута. Косата й беше прибрана на кок с малки гребенчета от слонова кост, а няколко кичура бяха оставени да падат ефектно покрай лицето. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала целия ден в подготовка за вечерта. И нито секунда не е пропиляна напразно.
	Глокта седеше прегърбен над купичка гореща супа срещу домакинята си и се чувстваше като попаднал в измисления свят на някоя приказка. _Завладяващ романс в екзотичния Юг с главна героиня магистър Айдър, а аз — отвратителният сакат злодей, чието сърце е пълно с чернилка. Как ли свършва тази приказка?_
	— Кажете ми, магистър Айдър, на какво дължа честта?
	— Разбрах, че сте разговаряли с останалите от градския съвет, и останах изненадана, а и донякъде разочарована, че все още не сте поискали да говорите с мен.
	— Съжалявам, ако сте се почувствали пренебрегната. Просто реших, че ще е уместно да оставя най-влиятелния член на градската управа за накрая.
	Тя вдигна очи и погледът й беше изпълнен с невинност. _Майсторски изиграно, безупречно._
	— Най-влиятелна ли? Аз? Вурмс управлява бюджета на града, той издава наредбите, Висбрук командва армията и отговаря за отбраната, а Кадия представлява мнозинството в населението. Аз просто участвам в управлението.
	— О, моля ви. Очарователно убедителна сте, но аз не се лъжа лесно. Бюджетът на Вурмс е жалко подаяние в сравнение с приходите на Гилдията. Хората на Кадия са докарани до пълна безпомощност, а чрез спиртосания си приятел Коска вие командвате два пъти повече войници от Висбрук. Единствената причина Съюзът да се интересува от този къс скала в морето е търговията, която е под контрола на вашата Гилдия.
	— Е, не обичам да парадирам с това — Айдър сви непринудено рамене, — но може да се каже, че имам известно влияние в града. Виждам, че сте поразпитали.
	— Това ми е работата. — Глокта поднесе пълна лъжица супа към устата си и се постара да не сърба през малкото останали му зъби. — Между другото супата е много вкусна. _И, да се надяваме, безвредна._
	— Реших, че ще ви допадне. Както виждате, и аз поразпитах.
	Водата ромолеше в басейна, фините материи на завесите шумоляха приятно покрай стените и приборите деликатно звънтяха в изящния порцелан. _Да приемем резултата от първия рунд за равен._ Карлот дан Айдър първа наруши тишината.
	— Разбирам, че имате мисия, възложена ви от архилектор Сълт. Мисия от изключителна важност. Виждам също, че сте човек, който говори без заобикалки, но ако приемете един съвет, може би ще е добра идея да пристъпвате малко по-внимателно към работата си тук.
	— Признавам, пристъпвам трудно и походката ми е малко особена. Рана от войната, допълнително влошена от две години изтезания. Цяло чудо е, че не загубих крака си.
	Усмивката на Айдър разкри два реда безупречни зъби.
	— Аз ви намирам за истински забавен, но колегите ми не споделят моето мнение. Вурмс и Висбрук твърдо не ви харесват. Своеволен, това беше една от думите, с които ви нарекоха, наред с други, разбира се, които не бих си позволила да повторя.
	— Не съм тук, за да завързвам приятелства — нехайно рече Глокта и пресуши чашата си.
	Както и очакваше, виното бе превъзходно.
	— Но приятелите може да са ви от полза. Ако не друго, приятелят е един враг по-малко. Давуст тормозеше хората наред и резултатът се оказа доста неприятен.
	— Давуст не се е радвал на подкрепата на Висшия съвет.
	— Вярно, но никой документ не може да спре нож.
	— Това заплаха ли е?
	Карлот дан Айдър се разсмя. Смехът й беше непринуден, напълно откровен. Глокта трудно можеше да си представи, че човек, който се смее така, би могъл да е предател, заплаха или каквото и да било друго освен приятен домакин. _И все пак не съм напълно убеден в противното._
	— Това е съвет, който се основава на горчив опит. Бих предпочела да не ви застига съдбата на предшественика ви.
	— Сериозно? Не съм и предполагал, че може да съм така търсена компания за вечеря.
	— Вие сте директен, конфликтен, леко плашещ и налагате сериозни ограничения в менюто, но истината е, че определено предпочитам да сте тук, отколкото… където и да е в момента Давуст. Да ви предложа още вино?
	— Разбира се.
	Тя се изправи и се доближи до него с изящната походка на танцьорка. _Ходи боса по кантикски обичай._ Докато напълваше чашата му, лекият ветрец развя робата й и понесе към лицето му уханието й. _Точно за такава жена майка ми искаше да се оженя — красива, умна и приказно богата. Всъщност такава жена търсех и аз самият, докато бях млад. Преди да стана друг човек._
	Трептящата светлина от свещите проблесна в косата й, в бижутата около дългата й шия и в искрящото вино, което се изливаше от гърлото на бутилката. _Дали не се опитва да ме очарова просто заради заповедта на Висшия съвет в джоба ми? Професията го изисква, винаги трябва да си в добри отношения с властта, нали така? А възможно ли е да ме мотае и разсейва, за да ме отклони от разкриване на някоя неприятна истина?_ Очите й за кратко срещнаха очите на Глокта и тя се усмихна многозначително. _Какво цели сега, да ме превърне в хлапе, залепило мърлявото си лице на витрината на някоя сладкарница, с потекли слюнки при вида на съдържанието й, но без никакъв шанс да се добере до него? Не мисля, че ще стане._
	— Какво се случи с Давуст?
	Магистър Айдър се замисли за момент, после остави внимателно бутилката на масата. Приседна на близкия стол, постави лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и изгледа продължително Глокта в очите.
	— Предполагам, бил е убит от предател в града. Много вероятно агент на Гуркул. С риска да повторя нещо, което вече знаете, Давуст подозираше, че е в ход заговор в градската управа. Поне така сподели с мен малко преди да изчезне.
	— _Споделил, значи?_ Заговор в градската управа ли? — Глокта поклати глава в престорен ужас. — Как е възможно подобно нещо?
	— Нека бъдем откровени един с друг, началник. Аз искам същото, което и вие. Гилдията на търговците на подправки е вложила прекалено много време и средства в този град, така че не може да си позволи той да падне в ръцете на гуркулите, и вие имате много повече шанс да предотвратите това, отколкото онези идиоти Вурмс и Висбрук. Ако в града действа предател, аз го искам заловен.
	— Него… или нея.
	Магистър Айдър повдигна едната си тънка вежда.
	— Няма как да ви е убягнал фактът, че аз съм единствената жена в управителния съвет на Дагоска.
	— Точно така, не е. — Глокта сръбна шумно от супата. — Но моля да ме извините, че не мога да ви изключа от заподозрените засега. Нужно е повече от вкусна супа и приятен разговор, за да бъда убеден в нечия невинност. _Въпреки че гледката си я бива повече от всяка друга досега._
	Магистър Айдър се усмихна и вдигна чаша.
	— Добре тогава, как да ви убедя?
	— Ами щом питате, нуждая се от пари.
	— А, пари. Накрая всичко се свежда до тях. Измъкването на пари от Гилдията винаги е било като копаенето на кладенци в пустинята — изтощителна, мръсна работа и резултатът почти винаги се оказва загуба на време.
	_Горе-долу като да задаваш въпроси на инквизитор Харкър._
	— Каква сума имате предвид?
	— Като за начало, да кажем, сто хиляди марки.
	Айдър не се задави с виното си. _Дочу се обаче леко хриптене._ Тя остави внимателно чашата си, прокашля се тихичко, после попи ъгълчетата на устните си със салфетка и погледна с удивление Глокта.
	— Със сигурност разбирате, че няма как да ви осигуря подобна сума.
	— Ще се задоволя с каквото можете да заделите на първо време.
	— Ще видя какво мога да направя. Има ли друго, с което да съм ви полезна, или амбициите ви свършват с тези сто хиляди?
	— Всъщност има. Искам търговците да напуснат храма.
	Айдър разтри леко слепоочията си, все едно исканията на Глокта й бяха докарали главоболие.
	— Той иска търговците вън от храма — промърмори тихо тя.
	— Необходимо ми е, за да осигуря подкрепата на Кадия. Ако той е срещу нас, няма да удържим града кой знае колко дълго.
	— От години повтарям същото на онези идиоти, но мачкането на местните се е превърнало в хоби. Добре, кога искате да стане това?
	— Най-късно утре.
	— После се чудите защо ви смятат за своеволен — поклати глава Айдър. — Така да бъде, до утре вечер ще напуснат храма. Ще бъда най-непопулярният магистър в историята на Гилдията, ако въобще успея да задържа поста, но ще се опитам да убедя търговците, че няма друг вариант.
	— Напълно съм убеден, че можете да убедите всеки във всичко — усмихна се Глокта.
	— Умеете да преговаряте, началник. Ако някога ви дотегне задаването на въпроси, можете да се пробвате като търговец, сигурна ъм, че ви чака бляскаво бъдеще в тази област.
	— Търговец, аз? О, не мисля, не съм чак толкова безмилостен. — Глокта остави лъжицата си в празната купичка и облиза дупките във венците си. — Не се обиждайте, но може ли да попитам как жена е стигнала до върха в най-могъщата гилдия в целия Съюз?
	Айдър се замисли, сякаш се колебаеше дали да отговори. _И ако да, колко от истината да спести._ Загледа се в чашата си и започна бавно да върти столчето й.
	— Съпругът ми беше магистър. Когато се ожених за него, бях на двайсет и две, а той — почти на шейсет. Баща ми му дължеше страшно много пари и като не можа да се издължи по друг начин, му предложи ръката ми.
	_Ех, всеки с личната си трагедия._
	Устните й леко се извиха, тя свъси вежди.
	— Съпругът ми имаше нюх за търговия. Малко след като се оженихме, здравето му се влоши и аз трябваше да поемам все повече от задълженията му в управлението на личните му дела, както и на Гилдията. Още преди да умре, на практика бях действащ магистър и след смъртта му неговите колеги проявиха достатъчно разум да узаконят статута ми. Търговците на подправки винаги са държали повече на високите печалби, отколкото на общоприетите норми. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Не се обиждайте, но може ли и аз да попитам как герой от войната стана мъчител?
	Сега беше ред на Глокта да се замисли. _Хм, добър въпрос. Как стана така?_
	— За сакат човек възможностите за кариера не са много.
	Айдър бавно закима, без да откъсва поглед от него.
	— Сигурно ви е било доста тежко. Да се върнете след толкова време в тъмницата и да откриете, че приятелите са ви забравили. Да видите в очите им само вина, съжаление и отвращение. Да се окажете съвсем сам.
	Единият клепач на Глокта потрепери и той внимателно го разтри. Не беше обсъждал с никого тази част от живота си. _А ето как сега я обсъждам с напълно непозната жена._
	— Не е тайна за никого, че съм трагична фигура. Преди не бях човек, а същински задник, сега пък съм само човешка обвивка. Изберете което ви устройва.
	— Сигурно ви е писнало да ви третират по този начин. Това сигурно ви побърква.
	_И представа си нямаш колко._
	— Но все пак е странно измъчваният да се превърне в мъчител.
	— Напротив, няма нищо по-естествено от това. Хората постъпват с другите така, както останалите са постъпвали с тях. Вие сте били продадена от баща си и купена от съпруга си, а сега на свой ред купувате и продавате.
	Айдър се намръщи. _Ето ти мисъл, над която да поразсъждаваш._
	— Аз бих очаквала страданията да ви направят по-съпричастен.
	— Съпричастност? Това пък какво беше? — Глокта примижа от болка и разтри болния си крак. — Тъжната истина е, че болката те кара да съжаляваш най-вече себе си.


	Субординация край лагерния огън

	Логън се намести на седлото и примижа към няколкото птици, които се рееха високо над великата равнина. Ама как само го болеше задникът. Вътрешните страни на бедрата му бяха протрити и зачервени, а носът му не долавяше друго освен миризмата на коня. Не можеше да си намери място на седлото, нямаше къде да си дене топките. Все бяха смачкани, независимо колко често бъркаше в панталона да ги намества. Проклетото пътуване ставаше все по-тежко.
	В Севера беше свикнал да разговаря по време на пътуване. Като момче говореше с баща си. Като младеж говореше с приятелите. Докато следваше Бетод, говореше с него, по цял ден разговаряха. Тогава бяха доста близки, почти като братя. Разговорите откъсваха мислите му от пришките по краката и от глада в стомаха. А също от вечния студ и от това кой беше умрял предишния ден.
	Логън беше свикнал да се смее на историите на Кучето, докато газеха в снега, или да бистри тактики с Три дървета, докато яздеха през калта. С Дау Черния спореха непрекъснато, докато джапаха през тресавищата, и никоя тема не беше недостойна за една добра препирня. Дори с Мрачния бе успял да размени някоя и друга шега, а това беше постижение, с което малцина можеха да се похвалят.
	Логън въздъхна и дългата болезнена въздишка заседна на гърлото му. Хубави времена бяха, но сега всичко е зад гърба му, останало е в слънчевите долини от миналото. Всичките момчета са обратно при пръстта. Замълчаха завинаги. Но най-лошото беше, че оставиха Логън сам на другия край на света в компанията на тези тук.
	Великият Джизал дан Лутар не се интересуваше да чуе ничия история освен своята. Яздеше встрани, седнал сковано на седлото, надменен, с гордо вдигната брадичка. Показва на всички колко ги превъзхожда и ненавижда. Гледа отвисоко на света и се перчи като момче с новия си меч, без да разбира, че в това няма нищо, с което да се гордееш.
	Баяз пък не се интересуваше от тактики. Ако въобще проговореше, само излайваше някой и друга дума и на въпросите отговаряше с „да“ и „не“. Мръщеше се и се оглеждаше, все едно е направил голяма грешка и вече не вижда начин да се измъкне от положението. Дори чиракът му изглеждаше променен. Откакто бяха напуснали Адуа, все беше мълчалив, неприветлив и подозрителен. Брат Лонгфут винаги яздеше пред тях и избираше нови маршрути, но така беше по-добре. Колкото останалите не говореха, толкова той не млъкваше.
	Феро яздеше встрани от веселата дружина, прегърбена и с толкова свъсено чело и намусена физиономия, че чак белегът на бузата й се сгърчваше. В сравнение с нея останалите изглеждаха направо веселяци. Тя се наведе напред и заби глава срещу вятъра, все едно се надяваше, че от това ще го заболи. По-забавно ще е да се шегуваш с чумата, отколкото с нея, реши Логън.
	Весела дружина, няма що. Раменете му се отпуснаха вяло.
	— Колко още остава до края на света? — попита той Баяз без особена надежда за отговор.
	— Има още — изръмжа магьосникът през стиснати зъби.
	И Логън продължи да язди, изморен, изранен и отегчен. Отново погледна реещите се в небето птици. Хубави, тлъсти птици. Облиза устни.
	— Малко месце ще ни дойде добре — измърмори. Не бяха яли прясно месо от доста време. Откакто напуснаха Калкис. Потърка корема си. Мекотата от времето, прекарано в града, вече беше изчезнала. — Хубаво парче месо.
	Феро го изгледа мрачно, после вдигна поглед към птиците. Свали лъка от рамото си.
	— Ха! — изхили се Логън. — Късмет с този изстрел.
	Той проследи как Феро ловко изтегля стрела от колчана. Безсмислено е. Дори Хардинг Мрачния нямаше да се справи с такъв изстрел, а той беше най-добрият стрелец, когото Логън някога бе срещал.
	Феро натъкми стрелата, опъна лъка, изви гръб и прикова жълтите си очи в реещите се твари в небето.
	— Никога няма да свалиш и една, ако ще хиляда години да опитваш.
	Тя пусна тетивата.
	— Хабиш си стрелите! — провикна се Логън. — Човек трябва да е реалист за тези неща!
	Сега стрелата ще падне и ще се забие в лицето му, помисли си той. Или ще прониже коня му във врата, той ще се строполи мъртъв на земята, ще го смаже под тежестта си и това ще сложи подобаващ край на кошмарното пътуване. Миг по-късно една от птиците тупна в тревата, пронизана от стрелата на Феро.
	— Не — прошепна Логън и зяпна от изумление, докато тя опъваше нова стрела в лъка. Втората стрела полетя в сивото небе и още една птица падна почти до първата. Той не можеше да повярва на очите си. — Не!
	— Не ми казвай — Баяз се приближи до него, — че ти, човек, който говори с духовете, пътува с магьосник и е най-страховитият мъж в Севера, не си виждал и по-странни неща.
	Логън спря коня си и се смъкна от седлото. Нагази във високата трева, наведе се вдървено и вдигна една от птиците. Стрелата стърчеше право в средата на гърдите й. Той нямаше да улучи така точно дори и от фут разстояние.
	— Не е нормално това — измънка.
	Баяз се усмихна широко и скръсти ръце на седлото.
	— Легендите разказват, че в древни времена, преди началото на времето, нашият свят и Другата страна са били свързани. Били са един свят. Тогава демоните бродели свободно навред. Царял неописуем хаос. Започнали да се чифтосват с хората и да раждат смесеното си потомство. Наполовина хора, наполовина демони. Хора с дяволска кръв. Чудовища. Един от тях приел името Еуз. Той освободил човечеството от тиранията на демоните и в хаоса на битката му с тях се оформила Земята. После разделил горния свят от Другата страна и запечатал портите между тях. И за да не се повтаря същият този ужас, изрекъл Първия закон. Забранено е да се докосваш до Другата страна и да говориш с дяволите.
	Логън огледа останалите, които сега наблюдаваха Феро.
	Лутар и Кай бяха стъписани от нейната демонстрация на свръхестествени умения в стрелбата с лък. Тя се дръпна назад на седлото, опъна тетивата докрай, а върхът на стрелата й дори не потрепваше. И през цялото това време успяваше да направлява коня само с петите си. Логън едва успяваше да управлява своя с юздите в ръце. И все пак не разбираше какво общо има шантавата история на Баяз с това, което се случваше пред очите му.
	— Хубаво, дяволи и така нататък. Първият закон — махна с ръка той. — И какво?
	— В началото Първият закон е бил пълен с противоречия. Всичката магия идва от Другата страна, спуска се над света като светлината на слънцето. Самият Еуз е имал дяволска кръв, също синовете му — Ювенс, Канедиас, Глъстрод, а и много други. Тази кръв носела дарби, но и проклятия. Могъщество и дълголетие, сила, зрение, каквото никой обикновен човек нямал. Кръвта им преминавала в техните деца, оттам в децата на децата им и така векове напред, като постепенно се разреждала. Дарбите започнали да прескачат поколения и все по-рядко да се проявяват. Дяволската кръв се стопила и накрая съвсем изчезнала. А днес, когато двата свята са толкова отдалечени, да видиш живо въплъщение на някоя от тези дарби е истинска рядкост. Ние сме привилегировани да станем свидетели на проявлението на тези дарби.
	— Тя е наполовина демон? — Логън погледна учудено магьосника.
	— Много по-малко от наполовина — подсмихна се Баяз. — Не забравяй, че Еуз е бил наполовина дявол, а силата му е била такава, че е вдигнал планините и прокопал басейните на моретата. Наполовина дяволската кръв всява ужас и копнеж, от които ти спира сърцето. Ослепяваш само като гледаш мощта й. Няма вече наполовина дяволска кръв. Тук-там са останали частици. У нея обаче има част от Другата страна.
	— Другата страна, а? — Логън погледна мъртвата птица в ръката си. — И ако докосна тази жена, ще наруша Първия закон, така ли?
	— Ето това е много уместен въпрос — изхили се Баяз. — Продължаваш да ме удивяваш, Деветопръсти господарю. Чудя се как ли би отговорил Еуз на този въпрос. — Първия магус придоби отново сериозен вид. — Ако го направиш, аз лично ще намеря сили да ти простя нарушението. Но тя — той кимна към Феро — най-вероятно ще ти отсече ръката.


	Логън лежеше по корем и се взираше през високата трева към малката долчинка на плиткия поток. Откъм тяхната страна имаше струпани няколко постройки, по-скоро руините им. Не бяха останали покриви, само порутени стени, повечето от които стигаха на височина едва до кръста. Склоновете на долчинката бяха осеяни с останки от тези стени: камъни, разпръснати наоколо сред разлюляната от вятъра трева. Приличаше на гледка от Севера — след войните там имаше много изоставени села. Много хора бяха принудени да напуснат домовете си, други бяха измъкнати насила или изгорени в тях. Логън неведнъж бе виждал това с очите си. Не се гордееше с тези постъпки, всъщност не се гордееше с почти нищо от онова време. А като се замислеше, и с което и да било друго.
	— Не е останало много, за да живееш тук — прошепна Лутар.
	— Но предостатъчно да се скриеш — изгледа го навъсено Феро.
	Наближаваше вечерта, слънцето беше слязло ниско на хоризонта и останките от селото започваха да потъват в сенки. Долу не се забелязваше никой. Не се чуваше и звук, различен от ромона на потока и свистенето на вятъра през тревата. Нямаше следа от жива душа, но Феро беше права. Това, че няма видима опасност, не означава, че изобщо няма.
	— По-добре слезте и огледайте долу — рече Лонгфут.
	— Аз да сляза, така ли? — погледна го Логън. — А ти ще чакаш тук, нали?
	— Нямам дарба за битки, много добре го знаеш.
	— Хъ. Нямаш дарба за битки, ама имаш такава да се набъркваш в тях.
	— Аз откривам неща, навигатор съм. Не съм дошъл да се бия.
	— Тогава сигурно можеш да ми намериш прилично ядене и легло за през нощта — сряза го Лутар със скимтящия си южняшки акцент.
	Феро изфуча от раздразнение.
	— Някой трябва да отиде — гракна тя и запълзя надолу по корем. — Тръгвам отляво.
	Никой друг не помръдна.
	— Тръгваме и ние — изръмжа Логън.
	— Кой, аз? — попита Лутар.
	— А кой мислиш? Три е добро число. Тръгвай и гледай да не вдигаш шум.
	Лутар се загледа в долчинката, облиза нервно устни и потри длани. Притеснен е, помисли си Логън, притеснен и едновременно доволен от себе си като новобранец преди битка, който си вири носа и се преструва, че не го е страх. Но на Логън това не можеше да му убегне, виждал го бе стотици пъти.
	— Какво чакаш, изгрева ли? — изръмжа той.
	— Гледай си твоята работа, северняко — изсъска Лутар и пропълзя напред към ръба на долчинката. — Имаш си достатъчно недостатъци, за които да мислиш!
	Големите му лъскави шпори иззвънтяха силно, докато прехвърляше ръба и се спускаше надолу по корем. Направи го по възможно най-нескопосания начин и задникът му се вирна над тревата.
	Логън го сграбчи за дрехата, преди да успее да се отдалечи и на крачка.
	— Ще ги свалиш, нали?
	— Моля?
	— Шибаните шпори! Казах без шум! Що направо не си окачиш звънче на оная работа?
	Лутар се намръщи, седна и понечи да разкопчае едната.
	— Лягай долу! — изсъска му Логън и го натисна по гръб на земята. — Искаш да ни избият ли?
	— Разкарай се от мен!
	Логън го притисна отново и заби пръст под носа му.
	— Не смятам да умирам заради шибаните ти шпори, ясно ли е? Ако не можеш да пазиш тишина, оставаш тук с навигатора. Може би с негова помощ ще успееш да намериш пътя надолу, след като се уверим, че е безопасно. — Той изгледа свъсено Лонгфут, поклати глава и започна да пълзи надолу.
	Феро вече беше преполовила пътя до потока и сега се прехвърляше през останките от стените. Притичваше, снишена към земята, с ръка на дръжката на сабята си, и се промъкваше през пролуките помежду им. Безшумна и бърза като вятър.
	Впечатляваща гледка, помисли си Логън, но станеше ли дума за промъкване, той самият нямаше равен. Като млад беше известен с това. Отдавна беше спрял да брои зад колко хора и шанка беше успял да се промъкне незабелязан. Първото, което чуваш от Кървавия девет, е шуртенето на личната ти кръв от прерязаното ти гърло, такива слухове се носеха за него. Едно се знае за Логън Деветопръстия — че е безшумен като сянка.
	Той достигна първата стена и много предпазливо преметна единия си крак отгоре й. Долепи се до ръба и плавно се прехвърли от задната страна. Докато премяташе другия си крак, закачи няколко разхлабени камъка от зида и ги повлече със стържене надолу. Понечи да ги хване, преди да паднат на земята, но успя единствено да ги подметне непохватно. Това допълнително усложни нещата, защото лакътят му събори нови камъни по пътя си, които изтропаха долу. Като капак на всичко залитна, стъпи накриво на болния си глезен, извика от болка и се изтърколи в голям магарешки бодил.
	— Мамка му — изруга Логън и задърпа оплелата се в палтото му дръжка на меча, същевременно се опитваше и да стане.
	Хубаво поне, че не беше извадил оръжието си преди това, сега сигурно щеше да се е наръгал на собствения си меч. Нещо подобно се случи с негов приятел. Толкова се беше улисал в крещене по време на битката, че се спъна в стърчащ от земята корен и при падането си разцепи главата на собствената си секира — бегом марш обратно при пръстта.
	Логън приклекна насред съборените камъни и зачака някой да го връхлети отнякъде. Никой не се появи. Чуваше само стоновете на вятъра през дупките в стените и тихия ромон на потока. Пропълзя покрай камара натрошен камънак, промъкна се през някогашен вход на къща, после се прехвърли през друга срутена стена. Отново куцаше и пъшкаше при всяко стъпване с болния глезен, но вече дори не си правеше труда да не вдига шум. Наоколо нямаше никой. Разбра го още щом падна. Ако имаше някой, в никакъв случай нямаше да пропусне да се възползва от жалкото му изпълнение. Ако Кучето беше жив, сега сигурно вече щеше да се е просълзил от смях. Логън размаха ръка към върха на склона и след малко видя Лонгфут да се изправя и да маха в отговор.
	— Няма никой — рече Логън под носа си.
	— И по-добре, че е така — изсъска Феро само на крачка-две зад гърба му. — Някаква нова съгледваческа тактика ли е това, бял? Вместо да търсиш врага, вдигаш колкото шум можеш и чакаш той да дойде при теб.
	— Просто съм отвикнал — сопна се Логън. — Нищо не е станало. Тук няма никой.
	— Но е имало неотдавна. — Феро стоеше в очертанията на някогашна къща с прикован в земята поглед.
	Пред нея имаше обгорен кръг трева, ограден от наредени камъни. Лагерен огън.
	— Преди не повече от ден-два — промърмори Логън, докато разравяше пепелта с пръст.
	— Все пак няма никой, а? — Лутар се появи зад гърба му със самодоволен вид, все едно се беше оказал прав за нещо, но Логън не можа да се сети за кое по-точно.
	— Радвай се, че е така, иначе сега щяхме да ви кърпим задниците!
	— Ще ви закърпя аз вас двамата, мамка му! — изсъска Феро. — И по-добре да ви зашия празните бели глави една за друга! Безполезни сте като торба пясък насред пустинята! Наоколо е пълно със следи. Коне и поне една каруца.
	— Може да са търговци — каза Логън обнадежден. После с Феро се спогледаха. — Но по-добре занапред да се придържаме встрани от пътеката.
	— Много ще се забавим. — Баяз се появи сред останките от селото. Лонгфут и Кай го следваха отзад с конете и каруцата. — Прекалено много. Оставаме на пътеката. Ако някой дойде, ще го видим отдалеч. Ще имаме достатъчно време.
	Лутар не беше съгласен.
	— Щом ние ще можем да ги видим, значи и те ще могат да видят нас. Тогава какво?
	— Тогава ли? — Баяз повдигна вежда. — Тогава ще разчитаме на знаменития капитан Лутар, който ще ни пази. — Той огледа наоколо. — Вода и що-годе някакъв подслон — изглежда ми като подходящо място за лагеруване.
	— Става — рече Логън и затършува из каруцата за дърва, с които да запали огън. — Гладен съм. Какво стана с тези птици?


	Логън гледаше над ръба на тенджерата си как останалите ядат. Феро седеше на самия край на осветения от пламъците на огъня кръг. Беше се прегърбила над купата си и почти беше завряла лице в нея. От време на време се оглеждаше подозрително, без да спира да тъпче храна в устата си, сякаш очакваше всеки момент да й я измъкнат изпод носа. Лутар демонстрираше значително по-малък ентусиазъм към яденето. Държеше изискано едно крилце и отхапваше от него само с предните зъби, сякаш ако го докоснеше с устни, щеше да се отрови. До чинията му лежаха старателно подредени остатъци от храната. Баяз дъвчеше с видимо удоволствие, с лъснала от мазнина брада.
	— Вкусно е — избърбори между две хапки. — Можеш да се ориентираш към готварството, Деветопръсти господарю, в случай че някога ти дотегне… — той махна замислено с лъжицата си — с каквото там се занимаваш.
	— Хм — замисли се Логън.
	В Севера всички се редуваха край котлето на огъня и това се смяташе за голяма чест. Умелият готвач беше толкова тачен, колкото и умелият войн. Не и тук. Тази компания беше жалка картинка над тенджерата. Баяз успяваше да си свари чая, но възможностите му стигаха дотам. В по-късметлийски ден Кай може би щеше да успее да си извади сам сухар от кутията. Колкото до Лутар, Логън се съмняваше, че знае коя страна на тенджерата да сложи откъм огъня. А Феро, изглежда, презираше цялата идея на готвенето. Логън реши, че сигурно е свикнала да яде храната си сурова. Вероятно дори докато още мърда.
	В Севера след цял ден поход мъжете се настаняваха да ядат и около огньовете имаше строго установен ред кой къде сяда. Главатарят на клана седеше начело, заобиколен от синовете си и именитите воини. По-нататък се нареждаха войниците му по ред на славата им, а събраните от полето селяни, които по време на война сформираха леката пехота, бяха доволни, ако бъдеха допуснати около своите малки огньове отстрани. Всеки си знаеше мястото и то не се променяше, освен ако главатарят изрично не поканеше някого в знак на уважение за всеотдайна служба или изключителен кураж в боя. Седнеш ли където не ти е мястото, рискуваш да те наритат, че дори и да те убият. С две думи, мястото около огъня показваше къде стоиш в живота.
	Тук, в равнината, беше различно, но въпреки това Логън забеляза някаква закономерност. Той и Баяз винаги бяха близо до огъня, а останалите сядаха отстрани, по-далеч, отколкото би им се искало. Студът, вятърът и влагата на нощта ги дърпаха към огъня, а присъствието на другите ги отблъскваше по-назад. Логън погледна към Лутар, той надничаше в купата с храна с такова презрение, все едно му бяха сипали пикня — никакво уважение. Погледна и към Феро, стрелкаше го с яростни погледи на жълтите си очи — никакво доверие. Логън тъжно поклати глава. Без доверие и уважение групата им щеше да се разпадне още при първата битка. Доверието и уважението за групата са като хоросана за зида — без него всичко се срива.
	Но Логън се беше справял и с по-тежки случаи. Три дървета, Тъл Дуру, Дау Черния и Хардинг Мрачния — би се с тях поотделно и ги победи. Пощади живота им и така те бяха длъжни да го следват. Всеки от тях се бе опитал да го убие, не без причина, разбира се, но накрая той беше спечелил доверието им, уважението им, дори приятелството им. С малки жестове и с много търпение с течение на времето, така беше успял. „Търпението е велика сила, казваше баща му. Не можеш да прекосиш планината за един ден.“ Времето не беше на негова страна, но с бързане нищо нямаше да постигне. Човек трябва да е реалист за тези неща.
	Логън изпъна изтръпналите си крака, взе меха с вода и се изправи, после бавно се запъти към Феро. Тя проследи с поглед всяко негово движение. Странна беше тази жена и не само на външен вид, въпреки че и външността й не беше от най-обикновените. Характерът й беше твърд, езикът — режещ, а погледът — остър, все качества на нов меч. Беше по-безмилостна от всеки мъж, когото Логън някога беше познавал. Ще речеш, че няма да си мръдне пръста да хвърли клон на давещия се, но за него тя направи много повече и го спаси неведнъж. От всички в групата на нея Логън имаше най-много доверие. Затова той клекна до нея и й подаде меха. За момент остана с протегната напред ръка, загледан в облата сянка на меха, която подскачаше по неравната стена зад гърба й.
	Тя изгледа намръщено водата, после Логън, след това грабна меха и пак се прегърби над паницата си. Обърна едното си кльощаво рамо към Логън. Ни дума, ни жест на благодарност, но на него му бе все едно. Все пак не можеш да прекосиш планината за един ден.
	Върна се на мястото си и седна тежко до огъня. Загледа се в танцуващите пламъци и отблясъците, които хвърляха по мрачните лица на останалите.
	— Някой да знае някакви истории — попита с надежда.
	Кай въздъхна шумно, а Лутар го изгледа през огъня и устните му се изкривиха в презрителна гримаса. Феро дори не показа, че го е чула. Обезкуражаващо начало.
	— Никой?
	Не последва отговор.
	— Ами тогава аз знам една-две песни, само да си спомня думите. — Логън се покашля.
	— Добре, добре! — намеси се Баяз. — Ако това ще ни спести пеенето ти, аз знам стотици истории. Какво точно ти се слуша? Романтична история, забавна, история за храброст?
	— Това място — прекъсна го Лутар, — Старата империя, щом е била толкова велика и могъща, как се е превърнала в подобно нещо? — той кимна към порутените стени и онова, което се простираше зад тях — стотиците мили пуста равнина. — Как се е стигнало до тази пустош?
	— Мога да разкажа тази история — въздъхна Баяз, — но за наш късмет в малкото ни пътуване с нас е жител на Старата империя, който също е и любител на историята. Господарю Кай?
	Чиракът лениво вдигна поглед от огъня.
	— Ще бъдете ли така добър да ни просветите по въпроса? Как Старата империя, люлката на цивилизацията, е изпаднала до това жалко положение?
	— Историята е доста дълга — измърмори Кай. — От началото ли да започна?
	— Че откъде другаде да почне човек историята си?
	Кай сви кльощави рамене и подхвана.
	— Всемогъщият Еуз, покорителят на демони, пазителят на портите, създателят на целия свят, имал четирима синове. На всеки от тях дал дар. На най-големия, Ювенс, дал Върховното изкуство, умението да променя света с магия, укротена посредством познание. На втория син, Канедиас, дал дарбата да претворява камък и желязо и с тях да създава и твори каквото си пожелае. На третия, Бедеш, Еуз дал дарбата да говори и заповядва на духовете. — Кай се прозя широко, примлясна и се загледа в огъня. — Така се зародили трите основни дисциплини в магията.
	— Мислех, че имал четирима синове — обади се Лутар.
	Кай го погледна с крайчеца на окото.
	— Така е и точно тук се крие коренът на унищожението на Старата империя. Глъстрод бил най-малкият син. За него била предопределена дарбата да общува с Другата страна, способността да призовава дяволите от долния свят и да ги подчинява на волята си. Но това вече било забранено от Първия закон, затова Еуз не дал нищо на своя най-малък син освен благословията си, а както можем да се досетим, тя не струвала кой знае какво. След това Еуз посветил другите трима синове в тайните си и се оттеглил, като ги оставил да използват силите си и да сложат света в ред.
	— В ред, а? — Лутар захвърли небрежно чинията на тревата до себе си и огледа надменно потъналите в мрак руини. — Както виждам, не са стигнали далеч с тази задача.
	— В началото успели. Ювенс се заел сериозно със задачата и вложил всичките си сили и мъдрост. По поречието на Аос той открил народ, който му допаднал. Дарил на тези хора закони и познания, научил ги на самоуправление и им дал наука. Дал им умения, с които да покорят съседите си, и направил от техния водач император. Година след година императорите идвали и си отивали, синът сменял бащата и народът се развивал и просперирал. Империята се разпростирала от Испарда на юг до Анконъс на север, а на изток достигала бреговете на Кръгло море, че и отвъд него. Императорите се сменяли на престола, но Ювенс винаги бил до тях — напътствал ги, съветвал ги, направлявал историята съобразно грандиозния си план. Всички били доволни, живеели цивилизовано, царял мир.
	— Почти всички — избъбри мрачно Баяз и разрови с пръчка угасващия огън.
	Кай се подсмихна лукаво.
	— Точно така, забравихме Глъстрод, точно както направил и баща му. Пренебрегнатият син. Зарязаният син. Измаменият син. Той умолявал братята си да споделят с него макар и частица от тайните си, но те ревниво пазели бащините дарове, отказали му и тримата. Глъстрод видял постигнатото от Ювенс и душата му се изпълнила с горчилка. Избягал в тъмните кътчета на света и там тайно изучил изкуството, забранено от Първия закон. Скрил се в тъмните далечни краища на света и там докоснал Другата страна. Проговорил с езика на дяволите и чул гласовете им, те му отговорили. — Гласът на Кай се сниши до шепот. — Казали на Глъстрод къде да копае…
	— Чудесно, господарю Кай — рязко го прекъсна Баяз. — Познанията ти по история са се повишили неимоверно. Но предлагам да не задълбаваме излишно в подробности. Да оставим копането на Глъстрод за друг път.
	— Разбира се — промълви Кай. Тъмните му очи проблеснаха със светлината на огъня и изпитото му лице придоби още по-нерадостен вид. — Както кажете, господарю. Глъстрод имал план. Наблюдавал отстрани, скрит в сенките. Трупал знания и тайни. Ласкаел, заплашвал и лъжел. Не след дълго успял да подчини слабите и безволевите, а онези със силен дух — да обърне един срещу друг. Той бил лукав и обаятелен, умеел да привлича хората. Вече чувал непрекъснато гласовете от долния свят. Те го съветвали да сее хаос и раздори и той ги слушал. Подшушнали му да яде човешка плът и така да отнеме силите на хората и той го сторил. Заповядали му да издири хората с дяволска кръв, които били останали в този свят, мразени, презрени, низвергнати от другите. И той се подчинил, събрал армия от тях.
	Нещо докосна рамото на Логън и той почти подскочи. Феро се беше надвесила над него с меха за вода в протегнатата ръка.
	— Благодаря — дрезгаво изграчи Логън, докато го взимаше.
	Опита се да не проличи, че сърцето му е на път да изскочи от гърдите. Отпи малка глътка вода и затвори меха с рязък удар с длан по тапата. Остави го до себе си. Когато вдигна очи, видя, че Феро продължава да стои редом с него. Не помръдваше и гледаше пламъците. Логън се отмести и й направи място до себе си. Тя свъси чело, пое шумно въздух през стиснати зъби и бавно приклекна, като внимаваше да не е прекалено близо до него. Протегна длани към огъня и блестящите й зъби се оголиха.
	— Там е студено.
	Логън кимна.
	— Тези стени не спират много вятъра — каза.
	— Не. — Очите й обходиха лицата на останалите и погледнаха Кай. — Какво? Не спирай заради мен — сопна се Феро.
	Чиракът се усмихна и продължи.
	— Странна и зловеща била войската, събрана от Глъстрод. Той издебнал, докато Ювенс бил извън империята, и се промъкнал в Олкъс. Още щом влязъл в столицата, задействал коварните си планове. Сякаш всеобща лудост обхванала хората. Син нападал баща си, съпруга налитала на мъжа си, съсед се биел със съседа. Императорът бил посечен на стълбите на двореца от синовете си, които веднага след това, обезумели от ярост и завист, се вкопчили един в друг. Тогава зловещата армия на Глъстрод излязла изпод земята, където чакала скрита в каналите, и превърнала улиците в гробници, а площадите в кланици. Някои от тях можели да приемат чужди форми, да приемат лицата на други хора.
	— Приемане на чужди форми — поклати глава Баяз. — Коварен и страховит номер.
	Логън си спомни жената в хладния мрак на нощта, която му бе проговорила с гласа на мъртвата му жена. Намръщи се и сгуши глава между раменете си.
	— Наистина коварен номер — продължи Кай с тъжна усмивка. — На кого да вярваш, ако не можеш да имаш доверие на очите и ушите си, как да разбереш кой е свой и кой е враг? Но най-лошото тепърва предстояло. Глъстрод призовал демони от Другата страна, подчинил ги на волята си и ги изпратил да унищожат онези, които продължавали да му се опълчват.
	— Призоваване и изпращане на демони — изсъска Баяз. — Прокълната магия. Крие ужасни рискове. Грубо нарушение на Първия закон.
	— Но Глъстрод не признавал никакви закони. Скоро той се възкачил на императорския престол и седнал на трон, поставен върху камара от човешки черепи. Поглъщал човешка плът, както бебето поглъща майчиното мляко, наслаждавал се на победата си. Империята потънала в хаос, несравним с онзи от древните времена преди появата на Еуз, когато нашият свят и този отдолу са били свързани в едно.
	През останките от стени премина остър порив на вятъра и Логън потрепери и се уви в одеялото си. Проклетата история започваше да го плаши. Придобиване на чужди лица, призоваване на демони и ядене на човешка плът. Но Кай не беше приключил.
	— Когато разбрал за стореното от брат му, Ювенс изпаднал в дива ярост. Потърсил помощта на братята си. Канедиас не се отзовал, затворил се в кулата си, където се занимавал със своите машини и не давал пет пари какво става по света. Ювенс и Бедеш събрали армия без него и тръгнали на война с по-малкия брат.
	— Ужасяваща война — промърмори Баяз. — С ужасяващи оръжия и безброй жертви.
	— Войната се разпростряла из целия континент, въвлякла всяка дребна свада и породила хиляди нови вражди и отмъщения, последствията от които и до ден-днешен тегнат над тези земи. Но накрая Ювенс победил. Глъстрод бил обсаден в Олкъс, крадящите чужди лица — разобличени, а войската му — разпръсната. Отчаянието му било дълбоко, но гласовете от долния свят му подшушнали нов план. „Отвори порта към Другата страна, казали му те, надвий ключалката, разбий печатите, отвори широко портата, която баща ти затвори. За последно наруши Първия закон, пусни ни в твоя свят и никога повече няма да бъдеш пренебрегнат, зарязан или измамен.“
	— Но точно измамен се оказал Глъстрод за пореден път — каза Баяз и замислено поклати глава.
	— Жалък глупак! Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. Всеки, който се захване с тях, го грозят най-страшни опасности. Глъстрод подготвил ритуала, но в бързината допуснал малка грешка. Сигурно съвсем нищожна, просто песъчинка по-встрани, отколкото трябва, но резултатите били ужасяващи. Огромната мощ на Глъстрод, достатъчна да отвори дупка в материята на света, се събрала накуп и се отприщила безразборно. Глъстрод се самоунищожил. Олкъс, великата столица на империята, този приказно красив град, бил опустошен, а земята наоколо — завинаги отровена. Днес никой не припарва на мили от това място. Целият град е едно огромно порутено гробище. Срината със земята руина. Подобаващ паметник на глупостта и горделивостта на Глъстрод и братята му. — Чиракът погледна към Баяз. — Прав ли съм, господарю?
	— Напълно — промърмори Баяз. — Видях го. Бях там. Тогава бях още млад глупак с буйна коса. — Той прокара длан по голото си теме. — Млад глупак, който нищо не разбираше от магия, от познание, неспособен да владее силата си. Точно като теб, господарю Кай.
	— Тук съм само да се уча — склони покорно глава чиракът.
	— И както пролича, напредъкът ти е значителен. Как ти се понрави историята, Деветопръсти господарю?
	Логън изду бузи и издиша шумно.
	— Право да си кажа, надявах се на нещо по-забавно, но каквото — такова.
	— Куп врели-некипели, ако питате мен — обади се Лутар.
	— За най-голям наш късмет никой не те пита — сряза го Баяз. — Става късно, капитане, може би е време вече да идеш на потока да измиеш съдовете преди лягане.
	— Аз ли?
	— Един от нас набави храната, друг я сготви, а трети ни забавлява с интересна история след ядене. Само ти от цялата група все още не си направил нищо за другите.
	— Само аз ли? А ти?
	— О, аз съм прекалено възрастен да шляпам из водата по това време. — Челото на Баяз се свъси. — Всеки велик човек първо трябва да се научи на смирение. Съдовете те чакат.
	Лутар отвори уста да отвърне, но веднага се отказа. Изправи се ядно и захвърли одеялото си настрана.
	— Проклети паници — изруга под носа си, докато събираше съдовете около огъня, след което се запъти към потока.
	Феро го проследи с поглед да се отдалечава и на лицето й се изписа особен израз, сигурно това беше нейният начин да се усмихва. После отново впери поглед в огъня и облиза устни. Логън измъкна тапата от меха с вода и й го подаде.
	— Хъ — изръмжа Феро, сграбчи го и отпи. Избърса уста с ръкава си и погледна настрани към Логън. — Какво?
	— Нищо — отговори припряно той и отмести поглед. — Няма нищо.
	Вътрешно Логън се усмихваше. С малки жестове и време. Точно така ще го направи.


	Дребни престъпления

	— Студено е, а, полковник Уест?
	— Да, Ваше Височество, вече е почти зима.
	През нощта беше валяло нещо подобно на сняг — студена лепкава суграшица — и сега всичко беше хванало ледена коричка. Утрото сивееше и сякаш целият свят беше полузамръзнал: копитата на конете им първо изскърцваха в кишата, после джапваха в меката кал отдолу, от премръзналите дървета капеше вода. Уест също мръзнеше. Дъхът му излизаше на пара от потеклия нос, а върховете на ушите му бяха напълно изтръпнали от студа.
	Принц Ладисла, изглежда, не усещаше мразовитото утро може би защото се беше увил в огромно палто и бе нахлузил ръкавици от черна лъскава кожа с дълъг косъм, които със сигурност струваха поне няколкостотин марки.
	— Въпреки всичко хората изглеждат добре и готови за бой — ухили се широко принцът.
	Уест не можа да повярва на ушите си. Вярно, полкът от Кралската гвардия под командването на Ладисла беше в що-годе добро състояние. Големите им палатки бяха опънати насред лагера в правилни редици, пред всяка гореше огън, а край тях бяха вързани конете.
	Положението на наборната войска обаче, на онези над две трети от хората, не беше никак завидно. Мнозинството бяха, меко казано, неподготвени — необучени или невъоръжени, някои дори прекалено болни или твърде стари даже да тръгнат на поход, за влизане в битка и дума не можеше да става. Някои имаха единствено дрехите на гърба си, а и те бяха в плачевно състояние. Уест беше забелязал скупчени един до друг мъже, завити по двама-трима наведнъж с половин одеяло и нищо над главите, което да ги пази от дъжда. Истински срам за армията.
	— Полкът от Кралската гвардия е добре снабден, Ваше Височество, но ме притеснява положението на хората от наборната войска, които са…
	— Да — продължи принцът своя ред на мисли, все едно че Уест въобще не си беше отварял устата. — Готови и под строй. Наточени да влязат в битка! Сигурно ентусиазмът ги сгрява, а, Уест? Нямат търпение да докопат врага! Ех, колко жалко, че трябва само да стоим и да чакаме зад проклетата река!
	Уест прехапа устна. Невероятната способност на принца да се самозаблуждава с всеки изминал ден го изнервяше все повече. Негово височество си бе втълпил идеята, че под командването му се намира несравнима по сила войска, а той самият е най-великият и известен навред пълководец. Сигурно по цял ден бленуваше за бляскава победа и завръщане в Адуа, където да го приветстват като герой от войната. И вместо да положи и най-малко усилие това да се случи, той неизменно се държеше така, сякаш победата му е вече факт. Беше в тотално неведение за обкръжаващата го действителност. Сякаш нищо неприятно, отблъскващо или най-малкото несъвместимо с изкривените му представи не попадаше в неговото полезрение. А междувременно контетата от щаба му, които надали, взети заедно, имаха и месец военен опит, се скъсваха да го хвалят за всяко брилянтно решение, съгласяваха се с всяко негово изказване, независимо колко абсурдно беше то, и не спираха да се потупват взаимно по гърбовете.
	Явно възможността никога да не се бориш за нищо в живота, да не ти се налага да се потрудиш за каквото и да било, както и да не притежаваш и капка самодисциплина се отразява в изграждането на абсурдна представа за света около теб. Така си мислеше Уест, докато гледаше как живият пример за това яздеше до него, нахилен до уши, все едно грижата за десет хиляди души беше нищо работа. Както отбеляза лорд-маршал Бър, принц Ладисла и действителността сякаш никога досега не бяха се срещали.
	— Студено — рече принцът. — Не е като в пустините на Гуркул, а, полковник Уест?
	— Не, Ваше Височество.
	— Ама някои неща са си същите, нали? Войната имам предвид, Уест! Войната като цяло! Войната си е война навсякъде! Смелостта! Честта! Славата! Бил си се под командването на полковник Глокта, нали?
	— Да, Ваше Височество, точно така.
	— Обичах да слушам историите за подвизите му! Беше ми като идол, когато бях дете. Как обхождал врага по фланговете, как нападал обоза му и така нататък. — При всяка дума камшикът за езда на принца обхождаше по фланга и нападаше въображаемия обоз на врага във въздуха. — Превъзходно! Предполагам, видял си всичко това с очите си?
	— Е, не всичко, Ваше Височество. — Уест си припомни, че се бе нагледал предимно на протрити от седлото задници, слънчеви изгаряния, плячкосване, пиянство, нахалство и хлапашко перчене.
	— Полковник Глокта! Кълна се, никак няма да ни е излишен малко от неговия устрем, а, Уест? От тази негова енергичност! И сила! Колко жалко, че е мъртъв.
	— Но той не е мъртъв, Ваше Височество.
	— Не е ли?
	— Беше пленен от гуркулите, но след края на войната бе върнат в Съюза. Той… ъ… сега служи в Инквизицията.
	— Инквизицията ли? — принцът изглеждаше направо ужасе`н. — За какво му е притрябвало на войник да напуска армията, за да се занимава с това?
	Уест затърси подходящите думи, после се отказа.
	— Нямам никаква представа, Ваше Височество.
	— В Инквизицията! Не си го представям!
	Продължиха да яздят мълчаливо. След малко усмивката бавно се върна на лицето на принца.
	— Но ние говорехме за благородството на войната, нали?
	— Точно така, Ваше Височество — съгласи Уест с кисела физиономия.
	— Бил си пръв в пробива при Улриок, пръв в пробива, така съм чувал! Ето ти чест, нали така? И слава, а? Обзалагам се, че е било страхотно преживяване, нали, полковник? Страхотно преживяване!
	Уест помнеше как се бе изкатерил с усилие по камара натрошени камъни, дърво и обезобразени трупове. Как, почти сляп от дима и задушен от прахоляка, се озова насред какофония от викове, писъци и звън на метал. Как не можеше да си поеме въздух от сковаващия го страх. Отвсякъде напират хора, стенат, блъскат се, падат и крещят, облени в кръв и пот. Пред очите му изплуват части от лица, почернели от мръсотия и изкривени до неузнаваемост от болка или ярост — същински дяволи от ада.
	Уест крещи „Напред!“ отново и отново, докато гърлото му не пресипва от викане, но дори няма представа накъде точно е напред. После промушва някого със сабята си, но и до ден-днешен не знае свой или враг. След това пада и разцепва главата си на един остър камък, а куртката му е разпрана на стърчащо дърво.
	Отделни моменти и фрагменти като от история, разказана от друг, това помнеше оттогава.
	Уест вдигна яката на шинела от премръзналите си рамене и в този момент му се прииска да бе облечен с нещо по-дебело.
	— Да, Ваше Височество, страхотно преживяване.
	— Ах, колко жалко, че проклетият Бетод няма да дойде насам! — принц Ладисла замахна и разсече въздуха пред себе си с камшика за езда. — И тази задача, само стоим на пост като някакви проклети часови! Бър за идиот ли ме взема, Уест, а, за идиот ли?
	Уест пое дълбоко въздух.
	— Не бих могъл да кажа, Ваше Височество — отговори той, но принцът вече беше сменил темата.
	— Ами тези твоите подопечни? Северняците? Сещаш се, със смешните имена. Как се казваше мърлявият? Вълка ли беше?
	— Кучето.
	— Кучето, точно така! Превъзходно! — принцът се изкиска развеселен. — И онзи другият, най-големият човек, който някога съм виждал! Превъзходно! Какво правят в момента?
	— Изпратих ги като съгледвачи на север от реката, Ваше Височество. — На Уест му се прииска да беше отишъл с тях. — Врагът почти сигурно е далеч, но в случай че не е, добре е да знаем това.
	— Разбира се, че трябва. Отлична идея. Така ще сме готови да атакуваме!
	Идеята на Уест беше по-скоро за вестоносец до маршал Бър и после своевременно отстъпление, но не видя смисъл да я споменава. Идеята на Ладисла за водене на война включваше само заповед за атака и после връщане в леглото да си доспи. Думи като стратегия и отстъпление не присъстваха в речника му.
	— Да — продължи да си мърмори под носа Ладисла. — Атакуваме ги и ги помитаме обратно през границата…
	Въпросната граница се намираше на около сто левги оттук. Уест се възползва от момента.
	— Ваше Височество, ако позволите, чакат ме много неща за вършене.
	Това си беше самата истина. Лагерът им беше организиран, или по-точно дезорганизиран, без всякаква мисъл за практичност или отбрана. Представляваше хаотичен лабиринт от провиснали брезентови палатки, опънати на широко поле край реката, където земята беше прекалено мека — каруците и фургоните, доставящи продоволствие, почти веднага я бяха превърнали в мочурище. Първоначално нямаха тоалетни, след което същите бяха изкопани твърде плитки и прекалено близо до лагера, недалеч от мястото за складиране на хранителните провизии. Те пък от своя страна се оказаха зле опаковани, лошо подбрани и вече започваха да се развалят, така че привличаха всички плъхове в Англанд. Уест беше сигурен, че ако не беше студът, болестите вече щяха да са плъзнали.
	— Разбира се — махна с ръка Ладисла, — чака те много работа. Утре може да ми разкажеш още някоя от историите си, нали, Уест? За полковник Глокта и така нататък. Ех, колко жалко, че е мъртъв! — провикна се принцът през рамо и препусна в лек галоп към огромната си лилава шатра, опъната на върха на един хълм високо над смрадта и бъркотията на лагера.
	Уест с облекчение обърна коня си и тръгна надолу по склона към лагера. Мина покрай група мъже, които залитаха през полузамръзналата кал и трепереха от студ. Дъхът им излизаше на пара от устите, докато духаха в увитите си в мръсни парцали ръце. Видя други, с окаяни физиономии, насядали пред кърпените палатки. Нямаше двама еднакво облечени. Бяха се скупчили около малки огньове, толкова близко, колкото можеха да си позволят, без да се подпалят. Някои се суетяха около готварски тенджери, други играеха с подгизнали от влагата карти, трети просто пиеха и гледаха в една точка пред себе си.
	По-добре обучените от наборната войска бяха заминали с Крой и Паулдър, а за Ладисла бяха отредени жалките останки: прекалено болните, за да тръгнат на поход, и твърде зле въоръжените, за да влязат в бой — толкова изстрадали хора, че от тях не можеше да се очаква да свършат нищо както трябва. Мъже, които сигурно през целия си живот не бяха напускали родните домове, а сега бяха отведени насила през морето до земя, за която не знаеха нищо, за да се бият с хора, с които нямаха вражда, поради причини, които не разбираха.
	Сигурно на тръгване у някои от тях е имало искрица патриотичен плам, може би са били изпълнени с мъжка гордост, но сега тежкият марш, лошата храна и студът бяха прогонили и малкото им останал ентусиазъм. А принц Ладисла със сигурност не беше вдъхновяващият водач, който да им го върне, дори и да си беше направил труда да опита.
	Уест се вгледа в мрачните им изнурени лица и те отвръщаха на погледа му, докато минаваше покрай тях — имаха вид на вече победени. Искаха само да си вървят у дома и Уест не можеше да ги вини за това. Той самият искаше същото.
	— Полковник Уест!
	Едър офицер с гъста брада и униформа на Кралската гвардия се усмихна насреща му. Позна го на мига — Яленхорм. Уест скочи от седлото и стисна с две ръце едрата му лапа. Радваше се да го види — солиден честен човек, на когото можеш да се опреш. Присъствието му тук напомни на Уест за един минал живот, в който той не се движеше сред най-великите мъже на света и всичко беше значително по-просто.
	— Как си, Яленхорм?
	— Добре, благодаря, господине. Просто обикалям лагера, докато чакаме. — Едрият младеж духна в шепите си и ги разтри енергично. — Като ходя, се стоплям.
	— Това е войната. Дълго чакане в неприятни условия. Дълго очакване и кратки моменти на неописуем ужас.
	— Е, пак има нещо, което да очакваш — усмихна се Яленхорм. — Как е положението в щаба на принца?
	— Непрестанно съревнование кой е най-арогантен, а също най-голям невежа и прахосник — поклати глава Уест. — Ами ти? Как е животът в лагера?
	— При нас не е толкова зле. Но ми е жал за тези хора. Не стават за битка. Чух, че през нощта някои от по-възрастните са умрели от студ.
	— Случват се такива неща. Да се надяваме, че ще ги погребат достатъчно надълбоко и далеч от хората. — Уест прочете мислите на лейтенанта в погледа му — сметна го за коравосърдечен. Но това е положението, малка част от жертвите във войната с Гуркул бяха загинали в битка. Повечето си бяха отишли заради злополуки, болести и възпаления на привидно нищожни рани. Човек се научава да очаква подобни неща на война. А при това снабдяване на наборната войска нищо чудно всеки ден да погребват поне по неколцина. — Ти да имаш нужда от нещо, Яленхорм?
	— Ами да. На коня ми му падна едната подкова и търсих някой, който да му сложи нова. — Едрият лейтенант разпери ръце. — Може и да бъркам, но май в целия лагер няма нито един ковач.
	Уест го зяпна учудено.
	— Нито един ли?
	— Аз поне не открих. Имаме огнищата, наковалните, чуковете и всичко останало, но… нямаме човек, който да знае как се работи с тях. После говорих с един от старшините, които отговарят за снабдяването, и той каза, че генерал Паулдър отказал да остави някои от своите ковачи, генерал Крой също, така че — Яленхорм вдигна рамене — нямаме ковач в лагера.
	— Как така никой не е проверил това по-рано?
	— Кой да провери?
	Уест усети познатото главоболие да се завръща. Стрелите искат метални върхове, остриетата искат наточване, броните — поправка, седлата също, талигите за продоволствие се чупят. Войска без ковачи е все едно войска без оръжия. Но откъде ковачи тук, насред замръзналата пустош, на мили от най-близкото селище. Освен…
	— На идване подминахме наказателна колония.
	Яленхорм примижа и се замисли.
	— А, да, леярна, ако не се лъжа. Видях дима над дърветата…
	— Значи ще имат хора, които разбират от работа с метали.
	— Престъпници, които разбират от работа с метали — повдигна вежди лейтенантът.
	— Ще се примирим с каквото намерим. Днес твоят кон се нуждае от нова подкова, а утре може да се окаже, че няма с какво да се бием на бойното поле! Събери дузина мъже и намери талига. Тръгваме веднага.


	Затворническият лагер изплува пред тях от студения дъжд и околните дървета. Беше ограден с палисада от цели дървени стволове с метални шипове на върха на всеки. Зловещо място със зловещо предназначение. Уест слезе от коня, а Яленхорм и хората му спряха зад него. Прецапа калните коловози на пътя и потропа с дръжката на рапирата си по старото дърво на портата.
	Наложи се доста да почака, но накрая в средата на портата се отвори малко прозорче. В него се появиха чифт сиви очи и черна маска под тях. Практик от Инквизицията.
	— Аз съм полковник Уест.
	— Е, и? — очите го наблюдаваха с хладна резервираност.
	— Служа в щаба на Негово височество принц Ладисла. Искам да говоря с коменданта на този лагер.
	— За какво?
	Уест се намръщи. Опита се да изглежда авторитетно въпреки прилепналата на главата му коса и стичащия се по лицето му дъжд.
	— Във война сме, нямам време да си бъбря с теб! Трябва спешно да говоря с коменданта!
	Очите го изгледаха продължително през присвити клепачи, после се плъзнаха към мократа дузина зад гърба му.
	— Добре — каза практикът. — Влезте, но сам. Останалите да изчакат отвън.
	Главната алея в лагера представляваше кална река между две редици схлупени бараки. От стрехите им се стичаше вода и капеше в калта. Насред алеята стояха двама мъже и една жена. Бяха подгизнали до кости и се опитваха да измъкнат пълна с камъни каруца, заседнала до осите в калта. И тримата имаха тежки окови на краката. Облечени в дрипи, те бяха кльощави като скелети, а хлътналите им лица бяха толкова лишени от надежда, колкото телата им от храна.
	— Разкарайте най-после шибаната каруца — изкрещя им практикът и те превиха гърбове да изпълнят невъзможната си задача.
	Уест пое към каменната постройка в дъното на лагера, като безуспешно се опитваше да намери що-годе по-сухите места за стъпване. На вратата стоеше друг мрачен на вид практик. Дъждът се стичаше на струйки по мръсната мушама, която беше надянал. Той изгледа Уест със смесица от подозрение и безразличие. Уест и водещият го практик минаха мълчаливо покрай него и влязоха в мрачно преддверие, огласено от барабаненето на дъжда.
	— Заповядайте.
	Уест се озова в малка студена стая със сиви стени. Вътре миришеше на влага. В камината мъждукаше слаб огън. Имаше рафт, натежал от книги, а от стената кралят на Съюза гледаше величествено от портрета си. Слаб мъж, облечен в черно палто, седеше зад евтино бюро и пишеше нещо. Вдигна поглед към Уест, после бавно остави писалката пред себе си и разтри гърбицата на носа си с изцапани от мастило палец и показалец.
	— Имаме посетител — избоботи практикът.
	— Забелязах. Аз съм инквизитор Лорсен, комендант на този малък лагер.
	— Полковник Уест. Тук съм с частта на Негово височество принц Ладисла. — Уест стисна кокалестата ръка на коменданта с формална небрежност. — Лагерът ни е на дванайсетина мили северно.
	— Разбира се. С какво можем да сме от полза на Негово височество?
	— Нужни са ни работници, които разбират от работа с метали. Вие ръководите леярна, прав ли съм?
	— Мина, леярна и ковачница за производство на земеделски сечива, но не разбирам с какво…
	— Отлично. Ще взема дванайсет от хората ви с мен, най-кадърните, с които разполагате.
	— Невъзможно — намръщи се Лорсен. — Това са затворници, извършили изключително тежки престъпления. Освобождаването им е възможно единствено с писмена заповед от самия архилектор.
	— В такъв случай май имаме проблем, инквизитор Лорсен. Отговарям за десет хиляди мъже, чиито оръжия се нуждаят от наточване, броните им — от поправки, а конете — от нови подкови. Всеки момент може да влезем в сражение. Нямам време да чакам писмени заповеди от архилектора или от когото и да било. Още днес ще взема оттук ковачи, това е положението.
	— Разберете ме, не мога да позволя…
	— Вие не разбирате сериозността на положението! — кресна ядосано Уест. — Щом искате, пращайте писмо до архилектора! Аз пък ще изпратя човек, който ще се върне с рота войници! Да видим кой пръв ще бъде подкрепен!
	Комендантът се замисли за момент.
	— Добре тогава, последвайте ме.
	Двамата излязоха навън под нестихващия дъжд. Изпод навеса пред една от бараките ги наблюдаваха две мърляви деца.
	— В лагера има деца?
	— Взимаме цели семейства, щом са били преценени като заплаха за властта. — Лорсен го изгледа, полуизвърнал глава. — Срамота е, но поддържането на реда в Съюза изисква крути мерки. По мълчанието ви съдя, че не сте на същото мнение.
	Уест проследи с поглед как едно от дрипавите деца тръгна, накуцвайки, през калта. Обречено е, помисли си, да прекара целия си живот на това място.
	— Смятам, че това, което вършите, е престъпление — отвърна накрая.
	Комендантът сви рамене.
	— Не се заблуждавайте. Всеки е виновен за нещо, дори невинният може да представлява заплаха. А може би, за да предотвратиш сериозни престъпления, ти самият трябва да извършиш някои по-дребни. Но, полковник Уест, това е работа на големите началници, те решават, аз просто гледам хората да работят здраво, да не се избиват помежду си и да не избягат.
	— Просто си вършите работата, а? Добре отъпканата пътека, по която поемаш, когато искаш да заобиколиш отговорностите.
	— Нека ви попитам: кой от нас двамата живее тук, на това диво място? Кой от нас двамата има отговорността да ги облича, храни, къпе и води нескончаемата и непосилна битка срещу проклетите им въшки? Ваша работа ли е да следите да не се изпотрепят, изнасилят и избият? Вие сте офицер от Кралската гвардия, нали така, полковник? Живеете в Адуа, прав ли съм? В прилично жилище, в Агрионт, заобиколен от богатите и изисканите?
	Уест се намръщи, а Лорсен тихо се изкикоти.
	— Кой от нас двамата е поел по пътеката, която заобикаля отговорностите, както сам са изразихте? Съвестта ми никога не е била по-чиста. Мразете ни, щом така искате, свикнали сме. Естествено, никой не иска да стисне ръката на онзи, който изрива септичните ями в нужниците, но все някой трябва да върши и това, нали? В противен случай целият свят ще се удави в лайна. Ще получите дванайсетимата си ковачи, но не се опитвайте да ме поучавате. Няма да успеете.
	Уест не остана никак доволен, но нямаше как да отрече, че комендантът имаше известно право. Затова той просто замълча, наведе глава и продължи да върви. Двамата шляпаха в калта по посока на дълга каменна постройка без прозорци. В единия й край се издигаше висок комин, от който се виеха кълба гъст дим. Един практик изтегли резето на тежката врата и Уест последва него и коменданта в тъмнината на постройката.
	След мразовития въздух отвън жегата вътре го зашемети. Парливият дим залютя на очите му и го задави. Шумът в тясното помещение беше умопомрачителен. Огромните мехове скърцаха и свистяха, чуковете блъскаха по наковалните и хвърляха снопове ярки искри, нажеженото до червено желязо съскаше яростно в бъчви с вода. Беше пълно с хора. Бяха сбутани нагъсто един до друг, плувнали в пот, пъшкаха и кашляха. Жарта от огнищата пръскаше оранжеви отблясъци по изпитите им лица. Същински дяволи от ада.
	— Прекратете работа! — изрева Лорсен. — Всички да спрат и да се строят!
	Хората бавно оставиха сечивата и се затътриха с дрънчене на метал под зорките погледи на четиримата практици по ъглите на работилницата. Подредиха се в редица, дрипави, изнемощели, прегърбени — жалка картинка. Всички имаха окови на краката, а някои и на ръцете си. Жалкият им строй не изглеждаше като решението на проблемите на Уест, но той нямаше избор. На друго не можеше да се надява.
	— Имаме външен посетител. Давайте, полковник, казвайте каквото имате да казвате.
	— Аз съм полковник Уест. — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от острия дим. — На дванайсет мили по-нататък по пътя има военен лагер с десет хиляди войници под командването на Негово височество принц Ладисла. Трябват ни ковачи. — Уест се покашля и опита да говори по-силно, без при това да си изкашля дробовете навън. — Кои от вас разбират от работа с метали?
	Никой не отговори. Всички сведоха очи към овехтелите си обувки или боси крака, тук-там някой извърна очи настрани към страховитите практици.
	— Няма от какво да се притеснявате. Кой разбира от работа с метали?
	— Аз, господине.
	Един мъж пристъпи напред с дрънчене на окови. Беше кльощав, жилав и леко прегърбен. Светлината от лампата падна върху главата му и Уест осъзна, че изкривява уста от отвращение. Лицето на мъжа беше обезобразено от страховити изгаряния. Едната му половина беше голям сивосинкав белег. Нямаше вежда, а скалпът му беше целият на плешиви петна. Другата половина беше в по-добро състояние, но всъщност човекът направо нямаше лице.
	— Бива ме в коването, а и съм бил войник, в Гуркул.
	— Добре — тихо рече Уест и с усилие потисна ужаса си от лицето на мъжа. — Име?
	— Пайк.
	— Някой от другите бива ли го с металите, Пайк?
	Обезобразеният затътри крака по редицата и под все по-навъсения поглед на коменданта започна да избутва един по един хора напред.
	Уест облиза пресъхналите си устни. Не можеше да повярва как за толкова кратко време след премръзването сега умираше от жега, но ето, оказа се възможно. Стоеше в работилницата и горещината направо го довършваше.
	— Ще ми трябва ключ за оковите им, инквизиторе.
	— Няма ключ. Оковите са запоени. Не са предназначени за сваляне и аз категорично ви препоръчвам да не го правите. Много от тези хора са изключително опасни. Също така имайте предвид, че ги искам обратно веднага щом намерите някакво друго решение. Инквизицията не толерира преждевременното освобождаване на затворници. — След тези думи той се оттегли и отиде да разговаря с един от практиците.
	Пайк издърпа напред още един от редицата и се приближи плахо до Уест.
	— Извинете, господине — прошепна дрезгаво. — Дали ще имате място и за дъщеря ми?
	Уест сконфузено сви рамене. Искаше му се да вземе всички до един и да запали това проклето място, да го изравни със земята, но бездруго вече беше изискал прекалено много от коменданта.
	— Не е разумно: жена сред толкова много мъже. Не е добра идеята.
	— По-добра е, отколкото да остане тук, господине. Не бива да я оставя сама. Може да ми помага в ковачницата, ако се наложи, може дори да върти чука — силна е.
	Тя не изглеждаше силна. Беше кльощава и изпита, със слабо скулесто лице, тъмно от мръсотия. Уест спокойно би я сбъркал с момче.
	— Съжалявам, Пайк, но там, където отиваме, няма да е леко.
	Докато се обръщаше да си върви, момичето дръпна ръкава на униформата му.
	— И тук не е леко. — Гласът й бе изненадващо мек, а речта гладка. Говореше като образован човек. — Казвам се Кадил. Мога да работя.
	Уест я изгледа отгоре, готов да отърси ръкава си, но погледът й му напомни нещо. В очите й нямаше болка, нито страх. Бяха празни и безизразни като на труп.
	Арди. Стои пред него с размазана по бузата кръв.
	Лицето на Уест се изкриви в болезнена гримаса. Споменът за нея беше като рана, която нямаше да зарасне. Жегата беше непоносима, всяка част от тялото започваше да го сърби, усещаше плата на дрехите като шкурка по потната си кожа. Трябваше да се махне от това ужасно място.
	Уест извърна очи от момичето.
	— Ще взема и нея — викна той на коменданта.
	— Шегувате се, нали, полковник? — изсумтя Лорсен.
	— Не съм в настроение за шеги, повярвайте ми.
	— Кадърни мъже, да, мога да предположа, че ви трябват. Но просто да си вземете който затворник ви хване окото…
	Уест се обърна и се озъби, търпението му съвсем се изчерпа.
	— Казах, ще взема и нея!
	Ако комендантът беше впечатлен от яростната физиономия на Уест, не го показа.
	— Добре. Вземете я. Не мога да ви спра — той се приближи до Уест, — но архилекторът ще научи за това. Той е далеч и ще отнеме време, докато получи новините, но ще научи за това, не се съмнявайте. — Наведе се още по-близо и почти зашепна в ухото му. — Може би някой ден ще ни посетите отново, но тогава ще останете за по-дълго. Може би през това време ще можете да си подготвите лекциите правилно ли е, или не да има наказателни колонии. Ще имате предостатъчно време. — Лорсен се извърна и се отдалечи. — А сега взимайте затворниците и си вървете. Имам да пиша писмо.


	Дъжд

	Джизал обичаше бурите, бяха му интересни. Харесваше му да гледа как едрите капки дъжд бичуват улиците, покривите и стените на Агрионт, как водата препуска шумно в канавките. Силната буря предизвикваше усмивка у човек, седнал удобно на топло зад мокрото стъкло на прозореца на всекидневната си. Тя изненадваше младите дами в парка, караше ги да пищят, а роклите им прилепваха вълнуващо по влажната кожа. През бурята препускаш със смях на уста, когато притичваш с приятелите от една таверна в друга, където после сядаш с халба греяно вино в ръка и чакаш да изсъхнат дрехите ти пред бушуващия огън в камината. Джизал обичаше дъжда толкова, колкото и слънцето.
	Но това беше преди.
	Тук, в равнината, бурите бяха съвсем други. Не приличаха на гневния изблик на капризно дете, който просто трябва да изчакаш да отмине. Тук бурите бяха студени, убийствени, безмилостни и зли. Бушуваха сърдити и неуморни и фактът, че най-близкият покрив, за топла таверна и дума не можеше да става, беше на стотици мили зад гърба ти, някак придобиваше огромно значение. Дъждът падаше на талази и обливаше като студен душ безкрайната равнина и всичко в нея. Едрите капки се забиваха в черепа на Джизал като камъни, изстреляни от прашка, и щипеха непокритите части на ръцете, ушите и врата му. Водата се процеждаше през косата, през веждите му, стичаше се на струйки по лицето му и попиваше във вече подгизналата яка на дрехата му. Сивата пелена на дъжда заличаваше всичко на повече от стотина крачки напред, не че в тази равнина имаше нещо по-различно от това, което е пред очите ти, нито отпред, нито където и да било. Джизал трепереше от студ и държеше с една ръка реверите на палтото си затворени. Безсмислен жест — отдавна беше мокър до кости. Проклетият продавач в Адуа го беше уверил, че това палто е водоустойчиво. Плати за него солидна сума, хареса му как изглежда в него, докато се оглеждаше в огледалото на магазина готов за живот на открито. Само дето шевовете започнаха да пропускат още при първите капки дъжд, а от няколко часа вече беше толкова мокър, все едно беше влязъл с дрехите във вана, пълна с ледена вода.
	Ботушите му също бяха пълни с ледена вода, а бедрата му бяха протрити от търкането в мокрия панталон. Дори седлото му беше подгизнало, скърцаше и жвакаше при всяко движение на клетия кон. Носът на Джизал течеше, а ноздрите и устните му бяха зачервени, дори юздите му причиняваха болки в дланите. Но най-ужасното бяха зърната на гърдите му — два острова на агония насред море от страдание. Това пътуване ставаше направо непоносимо.
	— Кога най-после ще свърши всичко — рече недоволно Джизал и умолително вдигна очи към мрачното небе. Дъждът го плесна през лицето, влезе в устата и очите му. В този момент щастието за него се изразяваше просто в суха риза. — Не можеш ли да направиш нещо? — каза жално на Баяз.
	— Какво например? — кисело отвърна магьосникът. Цялото му лице беше в струйки от дъжда, водата капеше от сплъстената му брада. — Да не мислиш, че ми е много приятно? Да се скитам из тази равнина на моята възраст? Небесата не правят разлика дали си магус, или не, момче, пикаят отгоре и не ги е грижа върху кого. Затова ти предлагам да започнеш да свикваш и да ми спестиш мрънкането си. Великият водач споделя трудностите с последователите си, с войниците и поданиците си. Така печели уважението им. Великият водач не се оплаква. Никога.
	— Майната им — избърбори Джизал под носа си. — Майната му и на дъжда!
	— Ти на това дъжд ли му викаш? — Деветопръстия мина покрай него.
	На грозната му буца вместо лице грееше широка усмивка. За най-голяма изненада на Джизал още при първите капки онзи си беше свалил окъсаното палто, после и ризата и ги беше увил старателно в мушамата. Продължи да язди гол до кръста, сякаш напълно безчувствен към струите вода, които течаха по мощния му гръб, просечен от белези. Имаше доволния вид на гигантско прасе, въргалящо се в калта.
	Първоначално Джизал възприе тази му постъпка като поредна непростима проява на диващина. Беше благодарен, че примитивният прояви известно благоприличие и остана с панталон. Но веднага след като дъждът и студът започнаха да се промъкват под палтото му, се появиха първите съмнения. Вече нямаше как да е по-мокър и да му е по-студено, със или без дрехи, но него поне не го тормозеше непрестанното отвратително търкане на мокрия плат. Сякаш прочел мислите му, Деветопръстия се ухили.
	— Просто дъждец. Слънцето не може да грее вечно. Трябва да си реалист за тези неща!
	Джизал изскърца със зъби. Ако още веднъж му каже, че трябва да е реалист, ще го прониже с кинжала си. Проклет полугол дивак. Не стига че е принуден да язди, да яде и да спи на по-малко от сто крачки от такова примитивно същество, ами сега трябва да слуша и съветите му. Това вече беше обида, която Джизал не можеше да понесе просто ей така.
	— Проклет безполезен дивак — промърмори под носа си.
	— Но ако се стигне до битка, ще си доволен, че е с нас. — Кай го погледна от седалката на скърцащата каруца.
	Поклащаше се напред-назад, дългата му коса беше залепнала за бузите на изпитото лице. Водата по бледата кожа му придаваше още по-болнав вид.
	— Някой да ти е искал мнението?
	— Човек, който не търси чуждото мнение, трябва да си затваря устата. — Чиракът кимна към широкия гръб на Деветопръстия. — Това е Кървавия девет, най-страховитият мъж в целия Север. Погубил е повече хора от чумата.
	Джизал изгледа смръщено превития гръб на северняка, замисли се, после се усмихна надменно.
	— Въобще не ме плаши — заяви гордо той, но достатъчно тихо, за да не го чуе Деветопръстия.
	— Обзалагам се, че никога не си вадил оръжие, обзет от истински гняв — изсумтя презрително Кай.
	— Може сега да опитам — изръмжа Джизал и си придаде възможно най-заплашителен вид.
	— Тръпки ме побиват — изхили се чиракът разочароващо равнодушно, — ако питаш мен кой е безполезният тук, ами нямам колебания кого бих оставил в Адуа.
	— Ах, ти…
	Джизал подскочи на седлото — ярка светкавица освети небето, веднага последвана от нова съвсем наблизо. Жилите от светлина пробягаха по сивите кълба над главите им и пронизаха мрака над равнината. Гръмотевицата се изтърколи и раздра с грохота си шума на вятъра. Когато заглъхна напълно, каруцата вече беше отминала, лишавайки Джизал от възможността да отвърне подобаващо.
	— Проклет малоумен чирак — изгледа той ядосано болнавия младеж на капрата.
	При първите светкавици Джизал се опита да разведри настроението си с мисълта как падаща мълния удря спътниците му. Колко уместно би било например Баяз да свърши на въглен, поразен от небесата. Скоро обаче се отказа от подобни надежди. Вероятността всички да бъдат ударени от една мълния беше минимална, по-скоро щеше да си отиде само един и Джизал постепенно започна да се надява да бъде той самият. Това щеше да е най-милостивият завършек на този кошмар.
	По гърба му се стичаше струйка вода и гъделичкаше бездруго раздразнената му кожа. Неистово му се искаше да се почеше, но знаеше, че така само ще породи нови десет, които ще потекат от врата му между плешките по места, които не може да достигне с ръка. Затвори очи и главата му бавно клюмна от тежестта на отчаянието. Остана така, подпрял брадичка в мокрите си гърди.
	Последния път, когато я видя, също валеше. Споменът беше болезнено ясен и чист в съзнанието му. Синината на лицето й, цветът на очите й, извивката на устните й — едното крайче леко повдигнато нагоре. Гърлото му се стегна само от мисълта за нея. Сега това му се случваше по десет пъти на ден. Беше първото, което усещаше, когато се будеше сутрин, и последното, което изпитваше, преди да заспи върху твърдата земя. Арди, сигурността и топлината й, вече дори не мечтаеше за друго.
	Колко ли дълго щеше да го чака? Седмиците се нижат, а тя не получава никаква вест от него. Дали в момента не му пише всеки ден? Писмата й заминават за Англанд, но той никога няма да ги получи. Писма, в които тя изказва най-нежни чувства или отчаяно моли за някаква вест от него. Писма, настояващи за отговор. Сега най-страшните й очаквания ще се потвърдят. Тя ще се увери, че той е идиотът, за какъвто го смята, на когото не може да разчита — долен лъжец, който отдавна я е забравил. Нищо от това не беше истина. Мисълта го накара да изскърца със зъби от яд и отчаяние. Но какво можеше да направи? Дори писането в пороя да беше възможно, изпращането на писма от тази пуста, наквасена от дъжда и обрулена от вятъра равнина щеше да е проблем. Джизал проклинаше мислено и Баяз, и Деветопръстия, и Лонгфут, и Кай. Прокле цялата Стара империя и най-вече безкрайната равнина. Прокле цялото гнусно пътуване. И не спря да проклина в продължение на часове.
	Постепенно го споходи прозрение — животът му преди е бил повече от лесен и направо прекрасен. Сега непрекъснатото оплакване от ранното ставане и от фехтовката му изглеждаше странно. Не можеше да повярва, че беше мрънкал толкова, задето се налагаше да пада така ниско, че да играе карти с хора като лейтенант Бринт, или как са прегорени наденичките за закуска. Трябвало е да гледа на тези неща с ведра усмивка и да скача от радост само заради факта, че е бил на сухо и топло, а не под проклетия проливен дъжд. Разкашля се и заподсмърча. Изтри зачервения си нос. В този потоп поне никой нямаше да го види как хлипа.
	Само Феро изглеждаше по-нещастна от него. Хвърляше навъсени погледи към изливащите се отгоре й небеса с изкривено от злоба и ужас лице. Щръкналта й във всички посоки коса сега беше залепнала за главата, а подгизналите дрехи висяха унило от кльощавите й рамене. По цялото й белязано лице се стичаха струйки и капеха от острия й нос и от брадичката. Имаше стъписания вид на дива котка, топната във вода — с наполовина по-малко тяло, лишено от цялата заплашителност на наежената козина. Сигурно женски глас ще приповдигне малко настроението му, рече си Джизал, ще го измъкне от тягостните мисли. Феро беше единственото що-годе близко до жена същество на стотици мили околовръст, затова той изравни коня си с нейния. Вложи целия си чар в усмивката, на която тя отвърна с обичайния си навъсен поглед. Джизал с ужас откри, че отблизо голяма част от нейната заплашителност бе все така силно осезаема. Беше забравил за очите. Тези жълти, подобни на остриета очи с малките като глави на топлийки зеници, така особени и смущаващи. Вече предпочиташе изобщо да не я бе приближавал, но сега не можеше просто да се отдалечи безмълвно.
	— Обзалагам се, че откъдето идваш, не вали много, прав ли съм?
	— Сам ли ще си затвориш шибания плювалник, или трябва да те нараня?
	Джизал се покашля и бавно изостана зад нея.
	— Ненормална кучка — подхвърли тихо.
	Майната й, тогава да си страда сама. Той няма да се остави на самосъжалението. Това не е присъщо на Джизал дан Лутар.


	Когато стигнаха до мястото, дъждът най-после беше спрял, но въздухът тежеше от влага, а небето беше пълно с причудливи цветове. Вечерното слънце прорязваше въртеливите кълба облаци, оцветяваше ги в розово и оранжево и хвърляше тайнствени проблясъци по сивата равнина.
	Две каруци лежаха преобърнати, а третата беше полегнала на една страна. Едното й колело беше счупено, а впрегнатият кон лежеше мъртъв пред нея. Розовият му език беше изплезен, от ребрата му стърчаха две пречупени стрели. По отъпканата трева лежаха трупове, пръснати безразборно като кукли, захвърлени от сърдито дете. Едни имаха дълбоки рани по телата си, други бяха със счупени крайници или надупчени със стрели. Ръката на един беше отсечена до рамото, откъдето стърчеше част от костта — приличаше на парче месо в касапница.
	Навсякъде наоколо бяха пръснати вещи, изпочупени оръжия и натрошено дърво. Няколко сандъка зееха разбити, топове плат се стелеха по тревата, изхвърлени и раздърпани. Имаше разбити бъчви и счупени ковчежета, изтърбушени и ограбени.
	— Търговци — изръмжа Деветопръстия, надвесен от коня. — На каквито се правим и ние. Тук животът май не струва пукнат грош.
	— Като навсякъде другаде — изви презрително устни Феро.
	Студеният вятър връхлетя отново равнината и прониза мокрите дрехи на Джизал. По-рано не беше виждал труп, а сега пред очите му лежаха… колко ли са? Поне дузина. Обзе го странно чувство още преди да ги бе преброил.
	Никой от останалите не изглеждаше кой знае колко впечатлен, нищо чудно, най-малкото, което можеш да очакваш от подобни типове, е да са привикнали на насилие. Феро вървеше бавно между телата, оглеждаше ги и ги побутваше с безразличието на погребален агент. Деветопръстия имаше вид на човек, видял къде по-страшни гледки, и Джизал не се съмняваше в това, нещо повече, сигурен бе, че той самият е вършил и по-отвратителни неща. Баяз и Кай имаха леко притеснен вид, но не повече, отколкото ако бяха се натъкнали на непознати следи от конски копита. Кай дори не изглеждаше заинтригуван.
	Малко от тяхното безразличие щеше да му е от полза в този момент, реши Джизал. Не искаше да си го признае, но с всяка минута му призляваше все повече. Кожата на телата: отпусната и неподвижна, напръскана с капки от скорошния дъжд. Дрехите им: разпокъсани от претършувалите ги пръсти. Някои бяха останали без обувки, връхни дрехи, дори ризи. И тези рани. Назъбени червени линии, синини от удари, станали вече черни, разкъсана плът и кървави дупки в телата.
	Джизал рязко се извърна и се озърна, но навсякъде гледката беше една и съща. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие, дори да бе наясно накъде е най-близкото селище. Беше в група от шестима и въпреки това се почувства напълно сам. Намираше се насред широко отворено пространство и въпреки това се почувства като в капан.
	Един от труповете сякаш гледаше право в него, изнервящо и обезкуражаващо. Беше младеж, не по-възрастен от него самия, с пепеляворуса коса и щръкнали уши. Едно бръснене щеше да е от полза за външния му вид, но това вече нямаше кой знае какво значение. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на дълга дълбока рана на корема, сякаш до последно се бяха опитвали да я затворят. Във вътрешността на раната блестяха червата му, червено-виолетови и влажни. Джизал усети как стомахът му се обръща. От нищожната закуска бездруго се чувстваше прималял. Беше му втръснало от сухарите, а така и не се насили да яде от буламачите, които готвеха останалите. Извърна очи от отвратителната гледка и се взря в тревата, сякаш оглеждаше за важни следи, докато стомахът му не спираше да се бунтува.
	Стисна с всичка сила юздите и се опита да потисне обратно надигналия се в устата му стомашен сок. Мамка му, той е горд син на Съюза. Нещо повече, той е благородник от знатно семейство. Но най-вече е бляскав офицер от Кралската гвардия и победител в Турнира. Да повърне при вида на малко съсирена кръв означаваше да посрами себе си пред очите на тези идиоти и примитивни диваци. В никакъв случай не биваше да си го позволи. Честта на Съюза сега зависеше от него. Затова Джизал стисна здраво зъби, вторачи се в мократа земя и заповяда на стомаха си да се успокои. Постепенно усети подобрение. Започна да диша дълбоко през носа. Въздухът беше влажен, студен и успокояващ. Успя да се овладее. Обърна се отново към останалите.
	Феро клечеше до труповете, заровила ръка почти до китката в една от зеещите рани.
	— Студена е — подвикна тя на Деветопръстия, — мъртъв е поне от сутринта. — Тя извади ръката си, цялата омазана в съсиреци.
	Джизал избълва мижавата закуска върху предницата на палтото си, без дори да успее да се смъкне от седлото. Слезе, олюля се и пак повърна. Наведе се напред с подпрени на коленете длани и остана така за момент — главата му се маеше, той плюеше стомашен сок в тревата.
	— Добре ли си?
	Джизал вдигна поглед и направи огромно усилие да си придаде безгрижен вид въпреки провисналата лига от устата.
	— Сигурно е от нещо, което съм ял — изломоти той и изтри с разтреперана ръка устата и носа си.
	Жалък опит, не можеше да се отрече, но Деветопръстия кимна.
	— Сигурно е от месото на закуска. И на мен ми се повръщаше. — Той дари Джизал с една от противните си усмивки, докато му подаваше меха с вода. — Пий повечко, че да го изкараш по-лесно.
	Джизал напълни устата си с вода, изжабурка се и я изплю в тревата, като наблюдаваше отдалечаващия се северняк. Странно, помисли си, ако беше дошъл от друг, а не от този варварин, щеше да е почти благороден жест. Отпи отново и се почувства по-добре. Тръгна с несигурна походка към коня си и се качи на седлото.
	— Които и да са го направили, били са много и добре въоръжени — каза Феро.
	— Трябва да внимаваме — включи се Джизал в опит да си възвърне самочувствието.
	— Естествено, че трябва! — Баяз рязко се извърна към него. — Ясно е и без думи! Колко остава до Дармиум?
	Лонгфут примижа към небето, после се загледа в далечината. Облиза пръст и го вдигна, за да провери посоката на вятъра.
	— Дори човек с моите таланти не би могъл да каже със сигурност, не и без помощта на звездите. Петдесетина мили горе-долу.
	— Значи скоро ще трябва да се отклоним от пътеката.
	— Няма ли да преминем реката при Дармиум?
	— В града цари хаос. Кабриън се е затворил вътре и не пуска никого да влиза. Не можем да рискуваме оттам.
	— Добре. Значи ще е при Аостум. Ще обиколим отдалеч Дармиум и после тръгваме на запад. Малко по-дълъг маршрут, но…
	— Не.
	— Не?
	— Мостът на Аостум е разрушен.
	— Няма го значи? — смръщи чело Лонгфут. — Господ си знае работата, обича да изпитва вярата ни. Тогава ще прекосим Аос през брод…
	— Не. Вали отдавна и реката е придошла. Бродовете са непроходими.
	Навигаторът остана озадачен.
	— Естествено, вие сте мой работодател и като горд член на моя орден аз ще направя всичко по силите си да се подчиня, но, уви, не виждам друг начин да минем Аос. Щом не можем да използваме мостовете, а бродовете са непроходими…
	— Има още един мост.
	— Друг мост ли? — за момент лицето на Лонгфут не изразяваше нищо друго освен недоумение, но после очите му рязко се ококориха. — Не искате да кажете…
	— Мостът на Олкъс е непокътнат.
	Всички се спогледаха мрачно.
	— Мислех, че цялото място е руина — каза Деветопръстия.
	— Аз чух, че било огромно порутено гробище — рече Феро.
	— Нали каза, че никой не припарвал и на мили от това място?
	— Ако имах друг избор, никога нямаше да предложа да минем оттам, но нямам. Ще следваме северния бряг на реката до Олкъс.
	Никой не се помръдна. По лицето Лонгфут се изписа истински ужас.
	— Тръгваме! — кресна Баяз. — Повече от ясно е, че тук не сме на сигурно място. — При тези думи той обърна коня си и се отдалечи от труповете.
	Кай сви рамене, плесна с юздите и каруцата затрополи през тревата. Деветопръстия и Лонгфут я последваха с изписани на лицата мрачни предчувствия.
	Джизал остана, загледан в труповете. Очите им гледаха укорно сивото небе.
	— Не трябва ли да ги погребем?
	— Давай, щом искаш — каза Феро и се метна пъргаво на седлото. — Може да повръщаш отгоре им, докато ги зариеш напълно.


	Гадна сбирщина

	Яздеха. От дни не правеха нищо друго, освен да яздят. Яздеха и търсеха Бетод, а зимата наближаваше. Бродеха из мочурища и гори, катереха хълмове и се спускаха в долини. В дъжд, киша, мъгла и сняг. Търсеха следа от настъпващия враг и през цялото време знаеха, че няма да открият такава. Пълна загуба на време според Кучето, но веднъж като си бил достатъчно глупав сам да си поискаш работа, сега по-добре да я свършиш, каквато и да е тя.
	— Глупава, скапана задача е това — ядосваше се Дау, докато пъшкаше, пуфтеше и се бореше с юздите. Не го биваше за ездач. Обичаше краката му да са здраво стъпили на земята и обърнати към врага, естествено. — Само си губим времето тук, мамка му. Ти как издържаш бе, Куче, все да си отпред като съгледвач? Тъпа работа е това!
	— Е, все някой трябва да я върши, нали? Сега поне имам кон.
	— Браво, така се радвам за теб! — изгледа го презрително Дау. — Имаш си кон!
	— Ми по-добре е от ходенето — сви рамене Кучето.
	— По-добре е от ходенето — присмя се Дау. — Ми, разбира се, това обяснява всичко.
	— Имам и нов панталон и така нататък. Да не споменавам вълнените гащи отдолу. Вече не ми мръзнат толкова топките.
	Последната забележка накара Тъл да се изхили, но Дау явно не беше в настроение за смях.
	— Не ти духа на топките, викаш? Мътните го взели, момче, за това ли дойдохме? Забравяш ли кой си? Ти си най-близкият другар на Деветопръстия! Слезе с него от планините още в началото! Ти си до него във всичките песни! Бил си съгледвач на цели армии. Хиляда мъже са слушали твоята дума!
	— И от това не излезе нищо добро за никого — избъбри Кучето, но Дау вече беше насочил гнева си към Тъл.
	— Ами ти бе, дангалак? Тъл Дуру Буреносния, най-якото копеле в Севера. Хората говорят, че си се борил с мечки и с голи ръце си ги побеждавал. Че си удържал сам проход в планината, докато се измъкне целият ти клан. Великан те наричат, роден в буря, с търбух, пълен с гръмотевици. Помниш ли това, великане? В последно време от теб чувам гръмотевици само докато сереш!
	— И к’во? — сопна се Тъл. — Ти да не си по-различен? Хората преди шепнеха името ти, страх ги беше да го кажат на глас. Само да кажеше някой, че си приближил на десет левги от къщите им, грабваха оръжията и се скупчваха разтреперани около огъня! Дау Черния, шепнеха те, безшумен и бърз като вълк и също толкова безмилостен. Избил е повече хора от зимата и е по-безпощаден от нея! Ама това беше преди, сега на кого му дреме? Времената се промениха и ти си се търколил надолу по хълма на славата също като нас!
	— Точно това ми е мисълта, дангалак, точно това казвам и аз — ухили се Дау. — Едно време бяхме нещо, всеки от нас. Именити воини. Известни мъже. Страховити. Помня как брат ми казваше, че в целия Север нямало по-добър боец от Хардинг Мрачния, ни с лък, ни с меч. Нямало друга толкова стабилна ръка като неговата в целия Кръг на света даже! К’во ще кажеш за това, Мрачен?
	— Хм.
	— Нали, точно както и аз казвам — поклати глава Дау. — А я ни виж сега. Не само сме се търколили по шибания хълм на славата, ами направо сме се метнали в пропастта! Ходим напред-назад, където ни пратят южняците, това правим, а? Тия женчовци в панталони, тия ни нареждат! Шибаните префърцунени женчовци, големи на думи и с тънки ножлета вместо мечове!
	Кучето се размърда сконфузено на седлото.
	— Този Уест си разбира от работата.
	— Този Уест! — изгледа го презрително Дау. — Знае само кое му е задникът и кое устата. С това може и да е с пъти повече от останалата пасмина, но пак си е мекушав, знаеш го, Куче! Не му стиска и това е! На никого от тях не им стиска! Обзалагам се, че повечето и отдалече не са виждали сражение. Мислиш ли, че имат някакъв шанс срещу войниците на Бетод? — Черния прихна в бурен смях. — Е на това му викам шега!
	— То няма съмнение, че са жалки лигльовци — промърмори Тъл и Кучето не можа да не се съгласи с него. — Половината са умрели от глад, нямат сила да вдигнат оръжие, камо ли да го въртят като хората, ако въобще знаят как, естествено. Всичките, които ставаха за нещо, тръгнаха на север да търсят Бетод, обраха каймака, а на нас оставиха да остъргваме дъното на тенджерата.
	— Остъргваме тенджерата с лайна, ако питаш мен. Ами ти, Три дървета? — провикна се Дау. — Скалата от Уфрит, а? Шест месеца, шест месеца беше като трън в задника на Бетод! Беше герой за всеки нормален човек в Севера! Руд Три дървета! Не човек, а скала! Човек, който никога не отстъпва! Чест ли да искаш, достойнство ли? Чудиш се какво значи истински мъж? Не търси другаде! Руд Три дървета, той е всичко това! А къде е сега той? Ей го, тича по задачи! Гази из мочурищата да търси Бетод вместо южняците, хем много добре знае, че няма да го открие там! Хванали сме се с работа за малки момченца! И трябва да сме доволни, че и това имаме, така ли?
	Три дървета спря коня си и бавно го извърна към Дау. Отпусна се на седлото и прегърби рамене. Имаше изморен вид. Изгледа Дау право в очите и не отмести погледа си в продължение на цяла минута.
	— Сега си отпуши ушите и поне веднъж слушай какво ще ти кажа — започна той, — защото няма да спирам да ти го повтарям на всяка миля от пътя. Светът не е какъвто ми се иска да е, много неща не са както ги искам. Деветопръстия е обратно при пръстта. Бетод се самоиздигна за крал на северняците. Шанка се готвят да слязат на тумби от планините. Много път съм извървял, много битки съм водил и съм ти се наслушал на простотиите за цял живот. И всичко това на възраст, когато трябва вече да седя с вдигнати крака и да съм заобиколен от синове, които да се грижат за мен. Както виждаш, имам по-големи проблеми от това, че ти си вечно недоволен от всичко. Ако щеш, продължавай да опяваш за миналото, Дау, щом искаш да приличаш на стара жена, недоволна, че циците й вече не сочат напред. Ако ли не, тогава просто си затваряй плювалника и си върши работата. — Три дървета огледа внимателно лицата на всеки поотделно и Кучето леко се засрами, че се беше усъмнил в главатаря си. — А колкото до това, че търсим Бетод където не е, всички знаете, че той не е човек, дето се появява там, където го очакват. Щом ни е дадена задачата да вървим напред като съгледвачи, това ще вършим, съгледвачи ще сме. — Наведе се напред на седлото. — Отсега нататък устите да са затворени, а очите — отворени. Как ви се струва това? — обърна коня и продължи напред между дърветата.
	— Дадено, главатар, така да бъде — въздъхна дълбоко Дау. — Казвам, че е жалко. Само това казвам. Жалко.


	— Трима са — каза Кучето. — Със сигурност са северняци, но не мога да кажа от кой клан са. И щом са тук, значи най-вероятно са хора на Бетод.
	— Почти сигурно е — каза Тъл. — Напоследък са все такива.
	— Само трима ли са? — попита Три дървета. — Няма причина Бетод да изпрати само трима насам. Наблизо трябва да има и други.
	— Да оправим тия тримата — изръмжа Дау, — пък другите по-нататък. За това съм дошъл, да се бия.
	— Дошъл си, защото аз те домъкнах насам — сряза го Три дървета. — Само преди час искаше да се връщаш.
	— Хм — каза Мрачния.
	— Ако трябва, можем да ги заобиколим — Кучето посочи напред. — Те са на склона, при онези дървета. Никакъв проблем да ги заобиколим.
	Три дървета вдигна поглед към небето, прозиращо между клоните — започваше да порозовява. Поклати бавно глава.
	— Не. Скоро ще се стъмни. Не искам да ги оставям зад нас в тъмното. Щом така и така сме тук, а те там, по-добре да ги оправим сега. Оръжия, значи. — Той приклекна и сниши глас. — Ето как ще стане. Куче, заобикаляш ги отгоре по склона и като чуеш сигнала, взимаш този отляво. Разбрано? Този отляво. И гледай да не пропуснеш.
	— Аха, този отляво. — Това да гледа да не пропусне и сам си го знаеше.
	— Дау, промъкваш се безшумно и поемаш този в средата.
	— Средния — изръмжа Дау. — Смятай го за пътник.
	— Мрачен, за теб остава последният.
	Хардинг кимна, без да вдига поглед от парцала, с който вече беше започнал да лъска дървото на лъка си.
	— Искам чиста работа, момчета. Не ми се ще някой да се връща при пръстта за нещо такова. Хайде, по местата.
	Кучето си избра място на склона, над тримата съгледвачи на Бетод, и зачака, скрит зад едно дърво. Беше го правил сигурно стотици пъти, но от това задачата му не ставаше по-лека, винаги беше изнервен. Но така може би е по-добре. Когато всичко започне да ти изглежда прекалено лесно, тогава стават грешките.
	Кучето мерна бегло Черния, видя го единствено защото знаеше, че трябва да мине оттам. Промъкваше се в храсталака под все по-оскъдната светлина, без да откъсва очи от своя човек. Вече беше близо, много близо. Кучето опъна стрела на лъка, прицели се в онзи отляво и притаи дъх, нуждаеше се от стабилна ръка. И тогава мисълта му дойде като гръм от ясно небе. Сега, когато е от другата страна, този, дето преди беше отляво, е вече отдясно. В кого да се цели?
	Изруга мислено и се напъна да си спомни какво точно беше казал Три дървета. Заобикаляш и взимаш този отляво. Кучето това и направи, по-добре така, отколкото да седи и да се чуди. Прицели се в този отляво, като се надяваше да е избрал правилния човек.
	Чу сигнала на Три дървета, идваше някъде отдолу — имитация на горска птица. Видя как Дау се надигна, всеки момент щеше да връхлети своя човек. Кучето пусна стрелата. Улучи онзи отляво точно в средата на гърба. Стрелата му се заби с глух звук в същия момент, в който стрелата на Мрачния се заби в гърдите му, а Дау заби ножа си в гърба на своя човек. Така третият остана непокрит и силно изненадан.
	— Мамка му — прошепна Кучето.
	— Помощ! — изкрещя третият съгледвач миг преди Дау да скочи отгоре му.
	Двамата се изтърколиха на земята, ръмжаха и ритаха яростно в изпопадалата шума. Накрая ръката на Дау се вдигна и спусна рязко надолу — веднъж, два пъти, три пъти, след това Черния се изправи и се заоглежда с изкривено от гняв лице. Кучето тъкмо повдигаше унило рамене, когато чу глас зад себе си.
	— Какво?
	Кучето замръзна на място, по гърба му полазиха тръпки. Още един, в храстите зад гърба му, на десетина крачки от него. Посегна за стрела, запъна я в тетивата много внимателно и без да издава и звук, и рязко се извърна. Видя двама и те също го видяха. Устата му се изпълни с вкуса на вкиснала бира. За момент останаха неподвижни. Кучето се прицели в по-едрия и опъна тетивата докрай.
	— Не! — извика онзи миг преди стрелата да се забие в гърдите му.
	После залитна и падна на колене. Кучето пусна лъка на земята и посегна към ножа си, но не успя да го извади, преди последният съгледвач да скочи отгоре му. Двамата се стовариха тежко в храсталака и се затъркаляха надолу по склона.
	Светло, тъмно, светло, тъмно. Светът се въртеше пред очите на Кучето, докато риташе, дърпаше и удряше другия с юмруци, а онзи му отвръщаше със същото. В един момент главата на Кучето се блъсна в нещо и той се озова по гръб, а копелето го натисна отгоре. Започнаха да ръмжат, нямаше думи, по-скоро се джавкаха като кучета. Другият успя да освободи едната си ръка и измъкна отнякъде нож. Кучето сграбчи китката му точно преди онзи да го наръга.
	Но онзи сложи и другата си ръка на дръжката и започна да натиска ножа с всичка сила надолу към лицето на Кучето. Той кръстоса поглед към зловещото лъскаво острие, беше само на фут от носа му.
	— Мри, гадино! — изръмжа онзи и ножът му слезе с инч по-ниско.
	Раменете, ръцете и китките на Кучето изгаряха от болка, докато силата изтичаше от тях. Вгледа се в лицето зад ножа. Брадясало, жълти зъби, белези от шарка по кривия нос и висяща отстрани коса. Острието хлътна още по-надолу. Краят на Кучето наближаваше и той не можеше да направи нищо, за да го спре.
	Дум.
	Изведнъж главата на онзи изчезна и по лицето на Кучето плисна кръв — гореща, лепкава и миризлива. Тялото отгоре му се отпусна и той го избута настрана. Изправи се, олюля се и започна да плюе и да кашля, задавен от кръвта — беше навсякъде, в очите му, в носа, в устата.
	— Готово, Куче. Добре ли си?
	Тъл. Беше ги видял, докато се бореха, и се беше изкатерил по склона.
	— Жив съм — прошепна Кучето точно както правеше Логън след края на битка. — Още съм жив. — Проклинаше наум, беше се разминал на косъм този път.
	— Не носят кой знае какво. — Дау вече беше започнал да ровичка из вещите около огъня.
	Имаше тенджера, оръжия, това-онова, но прекалено малко храна. Недостатъчно, за да са били сами насред гората.
	— Ще да са били съгледвачи — каза Три дървета, — преден отряд на някоя по-голяма група.
	— И аз така мисля — каза Дау.
	— Добре ли си? — Три дървета плесна Кучето по рамото.
	— Ъхъ, така мисля — отвърна Кучето, зает да бърше кръвта от лицето си. Още трепереше, но това щеше да отмине. — Тук-там някоя драскотина. Нищо смъртоносно.
	— Хубаво, защото си ми необходим. Защо не се изкачиш ей там, до онези дървета, и да огледаш наоколо, докато ние през това време разчистим тук? Искам да знам чии съгледвачи са били тия.
	— Дадено, главатар. — Кучето пусна тежка въздишка. — Както кажеш.


	— Скапана задача било това, а, Дау? — прошепна Три дървета. — Хванали сме се били с работа за малки момченца. И трябвало да сме доволни, че и това имаме, така ли? Какво ще кажеш сега, а?
	— Може и да съм сбъркал.
	— Ама много си сбъркал — обади се Кучето.
	По тъмните склонове долу горяха стотици огньове. Естествено, имаше и хора. Предимно лека пехота от наборна войска, лековъоръжени, но имаше и тежковъоръжени войници. Последната светлина на деня проблясваше във върховете на копията им, в металния обков на щитовете им, в ризниците — излъскани и готови за битка. Бяха се струпали около разветите знамена на главатарите на отделните кланове. И от тях имаше доста. На пръв поглед двайсетина, а може би и трийсет души. Досега Кучето не беше виждал повече от десет, събрани на едно място.
	— Най-голямата армия, която някога е имало в Севера — прошепна той.
	— Ъхъ — каза Три дървета. — До един се бият за Бетод и са само на пет дни езда от южняците. — Посочи към едно от знамената. Това там Кокала ли е?
	— Ъхъ — изръмжа Кучето. — Това е неговият знак. Имам сметки за уреждане с това копеле.
	— Цяла камара сметки за уреждане са се събрали там долу — каза Три дървета. — Ето го и знамето на Бледоликия, ето на Белобрадия, а Крендъл Горинг е там, при онези скали. Гадна сбирщина. Тръгнаха с Бетод още отначало. Сигурно бая са се ояли вече покрай него.
	— Ами онези там? — Кучето посочи няколко непознати знамена. Имаха доста зловещ вид — опъната кожа и кости. Заприличаха му на отличителните знаци на планинците. — Това да не е знамето на Крамок-и-Файл?
	— Да бе! Той никога не би коленичил пред Бетод, нито пред който и да било друг. Това ненормално копеле си е горе, по Височините, продължава да призовава луната и кой го знае какво още.
	— Освен ако Бетод не му е видял вече сметката — изръмжа Дау.
	— Съмнявам се — поклати глава Три дървета. — Лукаво копеле е този Крамок. От години удържа Бетод по Височините. Казват, че познавал всяка педя земя там.
	— Чии знамена са тогава? — попита Кучето.
	— Не знам. Може да са на ония момчета от Изтока, отвъд Крина. Странен народ живеел там. Да ти е познато някое от тези знамена, Мрачен?
	— Хм.
	От него не можеше да се очаква повече като отговор.
	— Няма значение чии са — промърмори Дау. — Гледай само колко са. Половината шибан Север се е събрал долу.
	— При това по-лошата половина — каза Кучето, загледан в знамето на Бетод, което се издигаше в средата на лагера — огромно червено слънце, грубо намазано върху черна кожа. Изглеждаше цял акър широко, голямо като нива, окачена на окастрен боров ствол. Огромното чудо се вееше зловещо на вятъра. — Да не ти се налага да го носиш това грамадно нещо — рече той.
	Дау пропълзя напред.
	— Може пък да успеем да се промъкнем в тъмното — прошепна той. — Да се промъкнем, да намерим Бетод и да му теглим ножа.
	Спогледаха се. Рискът беше огромен, но според Кучето си заслужаваше напълно. Всеки от тях мечтаеше да му падне възможност лично да прати Бетод при пръстта.
	— Да му резнем гърлото на копелето — подхвърли Тъл и се ухили.
	— Хм — изръмжа Мрачния.
	— Тая задача си струва — изсъска Дау. — На това му викам истинска работа!
	— Съгласен съм — кимна Кучето, загледан в огньовете.
	Достойна работа. За именити воини като тях, или поне каквито бяха навремето. За това със сигурност щяха да се пеят песни. Кръвта на Кучето кипна, кожата му настръхна. Но Три дървета не пожела и да чуе.
	— Не. Не можем да рискуваме толкова. Трябва да се върнем и да предупредим Съюза. Да им кажем, че идват гости. Лоши гости. Многобройни при това. — Подръпна брадата си и Кучето видя в погледа му, че това решение никак не му се нравеше.
	На никого от тях не му се искаше да се отказват, но всички знаеха, че главатарят им е прав, дори Дау. Най-вероятно нямаше да успеят да докопат Бетод, а и да успееха, нямаха никакъв шанс да се измъкнат невредими.
	— Трябва да се върнем — каза Кучето.
	— Така да бъде — съгласи се Дау. — Връщаме се. Жалко обаче.
	— Да, жалко — каза Три дървета.


	Дългите сенки

	— Мътните го взели.
	Феро не отговори, но за пръв път откакто Логън срещна тази жена, я видя без обичайното навъсено изражение. Лицето й беше застинало, а ченето даже леко провиснало. Лутар, от друга страна, се беше нахилил като малоумен.
	— Виждали ли сте друг път подобно нещо? — надвика той шума и посочи напред с трепереща от вълнение ръка.
	— Друго подобно нещо не съществува — отбеляза Баяз.
	Честно казано, Логън дълго се чуди какво толкова ги притеснява Баяз и Лонгфут преминаването през река. Някои от най-големите в Севера наистина бяха проблем, особено в неподходящ сезон и ако носиш много неща със себе си. Но ако не намериш мост, просто търсиш брод, вдигаш оръжията над главата и прецапваш. След това ботушите ти дълго време остават мокри, а трябва да внимаваш и за засади, но като се изключи това, няма от какво толкова да се притесняваш. Реката е просто добра възможност да напълниш меха с вода.
	Но да напълниш меха си с вода от Аос щеше да е доста рисковано начинание, особено ако не носиш въже, при това дълго поне сто разкрача.
	Веднъж Логън бе стоял на скалистия бряг при Уфрит и бе гледал как вълните се разбиват ниско долу в скалите. Морето сивееше разпенено и се простираше докъдето му стигаше погледът. Отвесният бряг там е смущаващо място, тревожиш се само като погледнеш надолу. Веднага започва да ти се вие свят. Чувството, което изпита Логън сега, застанал на брега на тази могъща река, се оказа абсолютно същото. Единственото различно беше наличието на друг висок бряг. Отсрещният бряг, ако въобще можеш да наречеш отвесната скала бряг, беше на около четвърт миля от другата страна на водата.
	Логън пристъпи предпазливо до самия ръб на скалата, като опипваше напред с върха на ботуша си меката пръст. Погледна надолу. Лоша идея. Червеникавата почва образуваше тясна козирка с увиснали отдолу бели корени на тревата над почти отвесната назъбена скала. Дълбоко долу водата се блъскаше в подножието й и вдигаше огромни вихри от ситни водни капчици, които Логън почти усети върху лицето си. Тесните скални первази и пукнатините бяха обрасли с туфи дълга трева. Около тях прелитаха хиляди малки бели птици. Крясъците им бяха почти напълно заглушени от рева на реката.
	Логън си представи какво би било усещането да полетиш от ръба и да паднеш в тези бучащи талази от черна вода — да бъдеш всмукан надълбоко, после понесен от течението и въртян и подмятан като листо на дърво, откъснато от буря. Преглътна и боязливо отстъпи от ръба, оглеждайки се отчаяно за нещо, за което да се хване. Почувства се нищожно дребен и лек като перце, което всеки момент може да бъде отнесено от някой силен порив на вятъра. Почти усещаше неуморното течение на водата под краката си, долавяше огромната мощ на препускащите въртопи, които караха земята да трепери.
	— Сега сигурно разбираш защо мостът е добра идея! — извика в ухото му Баяз.
	— Как въобще е възможно да се построи мост над такова нещо?
	— При Аостум реката се разделя на три и там каньонът е значително по-плитък. Архитектите на императора изградиха изкуствени острови и така успяха да направят мостовете с повече, но по-малки арки. И пак бяха нужни дванайсет години за строежа. Мостът при Дармиум е творение на самия Канедиас като подарък за брат му Ювенс. Строен е по времето, когато двамата още са се разбирали. Той прехвърля реката с една-единствена арка. Как е успял Канедиас да направи това, никой не знае. — Баяз тръгна към конете. — Извикай останалите, нямаме време да стоим тук!
	Феро вече беше тръгнала обратно.
	— Толкова много дъжд. — Тя хвърли последен поглед през рамо, намръщи се и поклати глава.
	— Нямате такива реки там, откъдето идваш, а?
	— В Лошите земи водата е най-скъпоценната придобивка. Хората се избиват за една пълна манерка.
	— Там ли си родена? В Лошите земи? — странно име за място, помисли си Логън, но на нея й подхождаше.
	— В Лошите земи не се ражда нищо, бял, там има само смърт.
	— Сурова земя, а? Тогава къде си родена?
	— Теб какво те е грижа? — изгледа го сурово Феро.
	— Просто искам да сме приятели.
	— Приятели! — тя го изгледа презрително, докато минаваше покрай него на път към конете.
	— Че какво? Да не би да имаш толкова много други, че да не ти е нужен някой нов?
	Тя спря, наполовина извърната към Логън, и го погледна с присвити очи.
	— Моите приятели не живеят дълго, бял.
	— Моите също, но аз съм готов да рискувам, ако и ти си съгласна.
	— Добре тогава — отвърна тя, но на лицето й нямаше и помен от добронамереност. — Гуркулите завладяха родната ми земя, когато бях още дете. Отведоха ме като робиня. Взеха всички деца.
	— Робиня ли?
	— Да, глупако, робиня! Купуват те и те продават като парче месо! Някой те притежава и може да прави с теб каквото си поиска, точно както с коза, с куче или дори с пръстта в градината си! Това ли искаше да знаеш за мен, приятелю?
	Логън сбърчи чело.
	— Нямаме такъв обичай в Севера.
	— Хх — изсъска му презрително Феро. — Браво на вас!


	Руините се издигаха високо над тях. Гора от изпотрошени колони и лабиринт от останки от стени, а земята около тях беше осеяна с изпопадали каменни блокове с човешки ръст. Изронените отвори на прозорци и врати зееха като рани. Останките на селището се очертаваха на фона на препускащите в небето облаци като огромен черен низ изпочупени зъби.
	— Кой е този град? — попита Лутар.
	— Това не е град — отвърна Баяз. — В най-успешните години от Старите времена, когато империята беше в най-голям подем, това място беше зимният дворец на императора.
	— Всичкото това — Логън обходи с поглед огромната площ на останките — е било къщата на един човек?
	— При това временната къща, дори не е живееше тук целогодишно. През повечето време императорският двор се помещаваше в Олкъс. През зимата, когато студът и снегът се спускаха от планините, императорът и свитата му идваха тук. Цяла армия от стража, прислужници, готвачи, придворни, принцеси, деца и съпруги поемаше през великата равнина, подгонена от студения вятър. Настаняваха се за три месеца в огромните зали, красивите градини и богато украсените спални на този дворец. — Баяз поклати плешивата си глава. — В отдавна отминали времена това място блестеше като море от злато под лъчите на изгряващото слънце.
	— И този Глъстрод го е разрушил, така ли? — изсумтя Лутар.
	— Не. Не беше по време на тази война, а в друга, години по-късно. Във войната, която моят орден поведе след смъртта на Ювенс срещу неговия брат.
	— Канедиас — промърмори Кай. — Господарят Създател.
	— Тази война беше също толкова ожесточена, брутална и безмилостна, както и предишната. Загубите в нея бяха дори повече. Накрая и двамата, Ювенс и Канедиас, се простиха с животите си.
	— Злощастно семейство — промърмори Логън.
	— Така е — Баяз вдигна поглед към величествените останки. — Със смъртта на Създателя, последният от четиримата синове на Еуз, настъпи краят на Старите времена. След тях останаха само руините, гробниците и легендите. И дребни, незначителни хора, коленичили в дългите сенки на миналото.
	— Ездачи! — Феро се изправи на стремената, загледана към хоризонта. — Най-малко четирийсет души.
	— Къде? — сепна се Баяз и засенчи очи с длан. — Не виждам нищо.
	Логън също не виждаше нищо повече от полюшващата се трева и огромните облаци в небето.
	Лонгфут сбърчи чело, загледан в хоризонта.
	— Не виждам нищо, а съм благословен със съвършено зрение. Ами да, казвали са ми дори, че…
	— Искаш да стоиш тук, докато не ги видиш, или искаш да се махнеш от пътя, преди те да те видят? — изсъска му Феро.
	— Ще влезем сред руините — отсече Баяз през рамо. — Ще изчакаме да отминат. Малакус! Обръщай каруцата!
	Останките от зимния дворец на императора бяха потънали в сенки и сред тях цареше гробна тишина. От всичко лъхаше на разруха. Огромните надвиснали над главите им останки бяха превзети от пълзящи растения и обилно нашарени от изпражненията на птици и прилепи. В хилядите гнезда високо горе в древната зидария чуруликаха птици. Огромните паяжини, опънати по разнебитените каси на вратите, блестяха, натежали от едри капки роса. По каменните блокове на земята в слънчевите петна се изтягаха и припичаха малки гущерчета, които веднага се разбягаха при приближаването на групата. Мястото се изпълни с ехото от стъпките им, с тропота на конски копита и с тракането на каруцата. Навсякъде се стичаха тънки струйки вода, която се събираше капка по капка в скрити от погледите им локви.
	— Дръж това, бял. — Феро стовари сабята си в дланта на Логън.
	— Къде отиваш?
	— Стойте тук и гледайте да не се показвате. — Тя посочи с глава нагоре: — Аз ще ги наблюдавам оттам.
	Цялото детство на Логън бе преминало сред дърветата около селото му. Като младеж прекарваше цели дни по Височините, предизвиквайки силата на планината. При Хионан посред зима планинците удържаха успешно прохода. Дори Бетод мислеше, че няма друг път нагоре, обаче Логън успя да се изкатери по замръзналата скала и така благодарение на него бяха успели да се разправят с планинците. Но сега той не виждаше никакъв път нагоре. Не и ако не си готов да прекараш поне час-два в опити. Отвесните каменни блокове бяха гъсто оплетени с полужива пълзяща растителност, а ръбестите зидове бяха хлъзгави от прораслия мъх. Колкото повече гледаше към препускащите в небето облаци, толкова повече му се струваше, че високите останки на двореца се накланят и надвисват над главата му.
	— И как точно смяташ да…
	Феро вече бе на половината път до върха на една от колоните. Не се катереше като човек, а по-скоро пълзеше нагоре като насекомо. Стигна до върха и спря за момент, намести стъпала и скочи във въздуха. Прелетя точно над главата на Логън, приземи се на зида зад него и се изправи, посипвайки лицето му с мазилка. После приклекна и го измери с поглед отгоре.
	— И гледайте да не вдигате много шум — изсъска Феро и изчезна от поглед.
	— Видяхте ли… — рече Логън, но останалите бяха продължили напред между сенките и влажните ъгли и той побърза да ги настигне — не искаше да остава сам насред това обрасло гробище.
	Кай беше вкарал каруцата навътре между останките и сега стоеше подпрян на нея до неспокойните коне. Първия магус беше приклекнал отстрани в бурените и триеше с ръка обраслата с лишеи стена.
	— Погледни тук — викна Баяз, докато Логън се промушваше покрай него. — Виж тези надписи. Истинско произведение на изкуството от Старите времена! Предания, уроци и предупреждения от историята! — дебелите му пръсти внимателно събаряха прахоляка от издяланите в камъка думи. — Сигурно сме първите, които виждат това, от векове насам!
	— Мм — изду бузи Логън и издиша шумно.
	— Гледай тук! — посочи стената Баяз. — Еуз дава на тримата си синове техните дарби, а Глъстрод гледа от сенките отстрани. Раждането на трите основни дисциплини в магията. Каква майсторска изработка, а?
	— Хубаво.
	— Ами тук. — Баяз избута бурените и пристъпи настрани към следващия стенопис. — Глъстрод крои планове да унищожи творенията на брат си. — Наложи се да отскубне част от изсъхналия бръшлян, за да стигне до следващата част. — Тук той нарушава Първия закон. Виждаш ли, чува гласовете от долния свят. Призовава дяволите и ги изпраща срещу враговете си. А на тази — пошепна магьосникът, докато отместваше настрани сноп кафяв бръшлян, — чакай да видя…
	— Глъстрод копае — прекъсна го Кай. — Кой знае, на следващата част може да е показано и какво е търсил.
	— Хм — намръщи се Баяз и пусна кафявата завеса от бръшлян обратно пред стената. Изгледа сърдито чирака си, докато се изправяше. — Може би понякога е по-добре миналото да остане забулено в тайна.
	Логън се покашля и се отдалечи. Шмугна се приведен по една наклонена арка. От другата страна имаше широко пространство, пълно с ниски чепати дървета. Бяха засадени в прави, но отдавна обрасли в бурени редици. Покрай мъшасалите стени се издигаше гъст шубрак от плевели и коприва, потъмнял и загнил от дъждовете, който стигаше почти до кръста му.
	— Може би не е редно лично да го изтъквам — долетя отнякъде ведрият глас на Лонгфут, — но просто е редно да се отбележи. Невероятните ми способности в ориентирането нямат равни! Извисяват се над уменията на останалите навигатори, както планината се издига над дълбока долина!
	Логън направи кисела физиономия — ако не е раздразнението на Баяз, ще е перченето на Лонгфут, няма средно положение.
	— Преведох ви през огромната равнина на Аос без миля отклонение! — навигаторът се ухили на Логън и Лутар, все едно очакваше бурни аплодисменти. — При това, без да се натъкнем на нито една опасност, в земи, считани за едни от най-рискованите за пътуване на този свят! — намръщи се. — Може би една четвърт от нашето епично пътуване е вече зад гърба ни. Не съм сигурен, че оценявате колко невероятно е това постижение. Вървяхме през равнина без всякакви отличителни черти на терена в условията на настъпващата зима и без помощта на звездите за ориентир! — брат Лонгфут поклати глава. — Ха. Безсъмнено човек е сам на върха на успеха. — Обърна се и тръгна с небрежна походка между дърветата. — Мястото не предлага кой знае какво откъм условия за настаняване, но поне овошките си ги бива. — Откъсна зелена ябълка от един от по-ниските клони и я тръкна в ръкава си. — Нищо не може да се мери с ябълка от овощната градина на самия император. — Ухили се. — Странно как растенията надживяват всички човешки творения, а?
	Лутар седна върху паднала статуя, извади от ножницата дългото острие и го постави напряко на коленете си. Стоманата блестеше като огледало при всяко завъртане в ръцете му. Той огледа критично оръжието, наплюнчи пръст и старателно изтри някакво невидимо петно. После измъкна камък за точене, наплюнчи го и се зае с работа по острието. Металът отговаряше с тих звън при всяко движение на камъка. Този звук, този ритуал винаги действаха успокояващо на Логън, напомняха му за толкова много лагерни огньове в миналото.
	— Наистина ли е необходимо? — попита Лонгфут. — Точене, лъскане, точене, лъскане и така ден и нощ. Главата ме заболява. И да кажеш, че досега поне веднъж си ги използвал тези остриета. А когато най-накрая наистина ти потрябват, ще се окаже, че си ги изтъркал от точене. — Той се изхили на собствената си шега. — И какво ще правиш тогава?
	Лутар дори не си направи труда да вдигне поглед.
	— Защо не се съсредоточиш как да ни преведеш през равнината, а да оставиш оръжията на онези, които разбират от тях, а? — Логън се подсмихна под мустак.
	Струваше си според него човек да проследи спора между двама от най-високомерните мъже на света.
	— Хм — изсумтя Лонгфут, — покажи ми някой такъв и ще гледам пред него да не споменавам за оръжия. — Той поднесе ябълката към устата си, но преди да успее да отхапе от нея, ръката му остана празна. Лутар се оказа бърз като светкавица и сега ябълката беше нанизана на върха на рапирата му. — Хей, я да ми я върнеш!
	— Разбира се. — Лутар се изправи и с отработено движение на китката метна ябълката нагоре.
	Брат Лонгфут протегна ръце да я хване във въздуха, но Лутар го изпревари. Острието на кинжала му описа сребриста дъга и Лонгфут изведнъж зажонглира с две равни половини от ябълката. За момент почти успя да ги улови, но все пак ги изпусна на земята.
	— Ама че фукльо! — тросна се той.
	— Е, не може всички да са скромни като теб — рече Лутар и Логън отново се подсмихна.
	Брат Лонгфут се върна при дървото за друга ябълка.
	— Хубав номер — дрезгаво отбеляза Логън, прегази бурените и се приближи до Лутар. — Доста си бърз с тези тънки остриета.
	— И преди са ми го казвали. — Младежът скромно сви рамене.
	— Хм.
	Да пронижеш ябълка е едно, а да пронижеш човек е съвсем друга работа, помисли си Логън, но бързината е от полза. Погледна сабята на Феро в ръцете си. Огледа я от всички страни и я изтегли от дървената кания. Странно беше това оръжие — и дръжката, и острието бяха леко извити. Острието се разширяваше към почти тъпия връх и беше наточено само от едната страна. Замахна няколко пъти във въздуха. Особено разпределение на тежестта — усещаше го повече като секира, отколкото като меч.
	— Странно нещо — каза Лутар.
	Логън пробва острието с палец — неравният ръб добре придърпваше кожата му.
	— Ама е остро — отвърна.
	— Ти никога ли не точиш твоя?
	Логън сключи вежди. Сигурно досега му се събираха цели седмици, прекарани в точене на оръжия. Всяка вечер по време на поход мъжете сядаха край огъня и след ядене се заемаха с оръжията. Отвсякъде проблясваше и звънтеше метал. Точене, почистване, лъскане, потягане. Косата му може и да беше сплъстена от кал и мръсотия, кожата — хванала коричка от стара пот, а дрехите — пълни с бълхи, но оръжията му винаги блестяха като нова луна.
	Хвана хладната дръжка на меча, който Баяз му беше дал, и го изтегли от зацапаната ножница. В сравнение с остриетата на Лутар, че дори и в сравнение с оръжието на Феро неговото изглеждаше непривлекателно и грозно. Тежкото сиво острие нямаше почти никакъв блясък. Огледа го. Единствено сребристата буква до дръжката проблясваше на светлината. Знакът на Канедиас.
	— Не знам защо, но този меч не се нуждае от точене. Първоначално опитах, ала само изтърках камъка.
	Лонгфут се беше покатерил на едно от дърветата и пълзеше бавно настрани по дебел клон, протегнал ръка към далечна ябълка.
	— Ако питате мен — изръмжа от усилие навигаторът, — оръжията са отражение на собствениците им. Тези на капитан Лутар — бързи като светкавица, изящни, но още неизпробвани в истинска битка. На жената Малджин — остро, зловещо, побиват те тръпки само като го погледнеш. На Деветопръстия северняк — тежко, солидно, но мудно и простовато. — Изхили се и започна да се изтегля обратно към ствола на дървото. — Перфектна метафора! Открай време жонглирането с думи е само още един от невероятните ми…
	Логън изръмжа и замахна с меча над главата си. Острието се вкопа в клона под краката на навигатора точно там, където израстваше от ствола на дървото. Премина през почти цялата му дебелина, не докрай, но достатъчно, та тежестта на Лонгфут да свърши останалото. Клонът и навигаторът се стовариха едновременно в шубрака отдолу.
	— Това достатъчно мудно и простовато ли беше?
	Лутар прихна да се смее и Логън също се засмя. Смехът е стъпка напред. Първо идва той, след него уважението. А накрая и доверието.
	— Мили боже! — извика брат Лонгфут, докато се измъкваше изпод клона. — Човек вече не може и да хапне на спокойствие.
	— Достатъчно остър е — продължи да се киска Лутар, — няма две мнения по въпроса.
	— Да — Логън претегли в ръка меча, — този Канедиас явно разбира от направата на оръжия.
	— Изработването на оръжия беше тъкмо умението на Канедиас. — Баяз се провря под ронещата се арка и влезе в обраслата овощна градина. — Все пак той е Господарят Създател. Мечът в ръцете ти е може би най-простото оръжие, което е създал. Изкован е специално за войната срещу братята му.
	— Братя — изсумтя Лутар, — напълно го разбирам. Винаги има за какво да се сдърпат. По мое мнение обикновено става дума за жена. — Прокара за последно камъка по кинжала си. — Но става ли дума за жени, аз винаги получавам своето.
	— Нима? — изсумтя на свой ред Баяз. — Всъщност наистина има замесена жена, но ролята й не беше такава, каквато си мислиш.
	— Че каква друга роля може да има жената? — гадно се ухили Лутар. — Ако питате мен… ау! — голяма буца изсъхнали птичи изпражнения се стовари върху рамото му и обсипа косата му, лицето и току-що излъсканите остриета със сиво-черен прахоляк. — Какво, мамка му!… — той скочи и погледна нагоре към стената зад гърба си. Феро беше клекнала горе и бършеше ръка в листата на бръшляна. Светлината идваше откъм гърба й и лицето й бе в сянка, но Логън се зачуди дали по него няма лека следа от усмивка. Каквато със сигурност нямаше на лицето на Лутар. — Шибана ненормална кучка! — изкрещя той и започна да остъргва курешките от палтото си и да ги мята по стената. — Тумба диваци сте вие! — той се оттегли с гневен вид и се шмугна под арката.
	Смехът си е смях, реши Логън, но уважението май ще се позабави малко.
	— В случай че ви е грижа — провикна се Феро от стената, — ездачите отминаха.
	— Накъде тръгнаха? — попита Баяз.
	— Изток, откъдето дойдохме ние, бързаха.
	— Нас ли търсят?
	— Кой знае? Не им го пишеше на челата. Но ако търсят, почти сигурно е, че ще открият следите ни.
	— Тогава по-добре слизай оттам — намръщи се Баяз. — Потегляме веднага. — Замисли се за момент. — И гледай да не хвърляш повече лайна!


	И накрая… моето злато


	До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

	Сериозно съм разтревожен, че не ви достигат хора и средства.

	Колкото до хората, налага се да се справите с каквото разполагате и с каквото успеете да набавите със свои сили. Както ви е добре известно, почти всичките ни армейски части са в Англанд. За съжаление бунтовническите нагласи сред селячеството в Мидърланд за момента ангажират изцяло останалите ни ресурси.

	По въпроса за средствата, боя се, че не мога да отделя нищо. Безсмислено е да настоявате отново. Моят съвет е да изстискате докрай Гилдията на търговците на подправки, местното население и когото другиго успеете. Справяйте се със ситуацията по ваше усмотрение, Глокта, взимайте назаем. Проявете онази изобретателност, която ви прослави по време на войната в Кантика.

	Вярвам, че няма да ме разочаровате.

	Сълт
	Архилектор на Инквизицията на Негово величество



	— Работите вървят с огромна скорост, ако позволите да отбележа, началник. Откакто централната част на града е отворена за местните, работната ръка се утрои! По цялата ширина на полуострова защитният ров е под морското ниво и с всеки изминал ден дълбочината му се увеличава! В момента морето се удържа само от малки шлюзове в двата края на рова и всеки момент сме готови да го наводним по ваша заповед! — Висбрук се облегна назад с доволна усмивка на месестото лице.
	_Все едно всичко това е било негова идея._
	В централната част на града се разнесе сутрешният призив за молитва. Странното протяжно напяване от високите кули на Великия храм се понесе над Дагоска и проникна във всяка сграда, дори тук, в стаята за аудиенции на Цитаделата. _Кадия зове своите за молитва._
	— Пак ли стана време? — горната устна на Вурмс се изкриви от отвращение. — Проклети да са местните и противните им суеверия! Не трябваше да ги пускаме обратно в храма! От проклетото виене ме заболява главата!
	_И дори само заради това си заслужаваше._ Глокта се усмихна.
	— Ще преживея вашето главоболие, ако то е условието Кадия да е доволен. Имаме нужда от местните, независимо дали на вас ви харесва, или не. А те обичат да пеят, така че свиквайте, това мога да ви посъветвам. Ако ли не, увийте си главата с одеяло.
	Висбрук се заслуша, докато Вурмс продължи да се жалва.
	— Да си призная, на мен пеенето ми действа успокоително — каза той. — Освен това не можем да отречем положителния ефект от отстъпките на началник Глокта за местните. Благодарение на тях външните стени са ремонтирани, портите — подменени, дори скелетата са вече почти разглобени. Набавен е и камък за нови бойници, но тук идва проблемът, зидарите отказват да работят и ден повече, без да им бъде платено. Войниците ми са на четвърт надница и моралът е нисък. Средствата са големият ни проблем, началник.
	— Напълно съм съгласен — рече ядосано Вурмс. — Силозите за зърно са почти пълни, бяха изкопани два нови кладенеца в гетата на огромна цена, но възможностите ми да продължавам да работя на кредит са почти изчерпани. Търговците на зърно са ме стиснали за гушата!
	_Смея да твърдя, че твоята не е чак толкова здраво стисната като моята, при това от всички търговци в града, не само на зърно._
	— Не мога да си покажа лицето навън, без да ме погнат с викове. Репутацията ми е на път да се срине, началник!
	_Все едно си нямам по-сериозни грижи от репутацията на един идиот._
	— Какво дължим досега?
	Вурмс свъси вежди.
	— За храна, вода и оборудване не по-малко от сто хиляди.
	_Сто хиляди? Търговците на подправки обичат да печелят, но мразят да харчат. Айдър няма да ми осигури и половината от тази сума, дори да предположим, че се постарае сериозно._
	— А при вас, генерале?
	— За наемниците, изкопаването на рова, поправките на стените, допълнително оръжие, брони и муниции… — Висбрук изду бузи. — Всичко на всичко почти четиристотин хиляди марки.
	Глокта насмалко не се задави със собствения си език. _Половин милион? Кралски откуп, че и отгоре. Сълт не би могъл да осигури толкова, и да искаше, а той очевидно не желае. Хора умират за частица от такава сума._
	— Продължавайте в същия дух, доколкото можете. Обещавайте каквото трябва. Парите са на път, уверявам ви.
	— Правя всичко по силите си — генералът вече бе започнал да си събира книжата, — но хората започват да се съмняват, че въобще някога ще им бъде платено.
	Вурмс беше още по-директен.
	— Вече никой не ни вярва. Без пари не можем да направим нищо.


	— Нищо — изръмжа Северард.
	Фрост бавно поклати глава.
	— Началникът на Инквизицията изчезва безследно — Глокта разтри зачервените си очи. — Оттегля се в спалнята си за през нощта и заключва вратата. На сутринта не отваря. Разбиват вратата и намират… _Нищо._ Леглото е използвано за спане, но не откриват тяло. Няма следи от борба.
	— Нищо — подхвърли Северард.
	— Да видим какво знаем. Давуст е подозирал заговор в града, изменник, който се готви да предаде Дагоска на гуркулите. Смятал е, че е замесен член на управата на града. По всичко личи, успял е да разкрие самоличността на предателя и устата му е била запушена.
	— Но кой?
	— _Май ще трябва да действаме отзад напред._ Щом не можем да открием нашия предател, ще се наложи да го накараме той да дойде. Ако стремежът му е да пусне гуркулите в града, ние само трябва да направим всичко възможно да ги задържим отвън. Така рано или късно той самият ще дойде при нас.
	— Ришковъну — смотолеви Фрост.
	_Рисковано наистина, особено за настоящия началник на Инквизицията на Дагоска, но нямам друг избор._
	— Значи чакаме, така ли? — попита Северард.
	— Чакаме и стягаме защитата на града. Освен това търсим пари. Да ти се намират някакви, Северард?
	— Имах, началник, ама ги дадох на едно момиче в гетото.
	— А, жалко.
	— Никак даже, истински звяр е в леглото. Горещо я препоръчвам, ако се интересувате.
	Глокта примижа при поредното изпукване на коляното му.
	— Сгряваш ми душата, Северард, не съм подозирал, че си такъв романтик. Ако не бях толкова закъсал за пари, щях да поръчам да ти вдигнат паметник.
	— Мога да се поразтърся наоколо. Колко ни трябват?
	— О, не много. Да кажем, половин милион марки.
	Едната вежда на практика подскочи рязко нагоре. Той затършува из джоба си, извади ръка и я разтвори пред Глокта. В дланта му се мъдреха няколко медни монети.
	— Дванайсет, толкова мога да предложа — каза Северард.


	— Дванайсет хиляди е всичко, което мога да ви предложа — каза магистър Айдър.
	_Капка в морето._
	— Колегите ми в Гилдията са притеснени, търговията напоследък не върви и повечето им средства са вложени в разни начинания. Аз самата разполагам със съвсем малко свободни пари.
	_Смея да твърдя, че имаш много повече от дванайсет хиляди, но какво от това? Съмнявам се да имаш половин милион марки, скътани за черни дни. Сигурно в целия град няма толкова пари._
	— Ще рече човек, че просто не ме харесват.
	— Изгонихте ги от храма. Въоръжихте местните, а сега искате пари. Редно е да се отбележи, че при това положение няма как да сте сред любимците им.
	— А редно ли е да се отбележи, че са готови да ме стиснат за гушата? _И то здраво._
	— Може да се каже, но поне за момента май успях да ги убедя, че присъствието ви е от полза за града. — Тя го погледна в очите. — От полза сте за града, нали, началник?
	— Ако приемем, че основен приоритет е да не допуснем гуркулите да влязат. _Това е основният ни приоритет, нали, магистър Айдър?_ И все пак малко повече пари ще са ми добре дошли.
	— Малко повече пари винаги са добре дошли, но точно това е проблемът с търговците. Винаги са предпочитали да ги печелят, а не да ги харчат, дори когато е изцяло в техен интерес. — Тя въздъхна дълбоко и забарабани с пръсти по масата, приковала поглед в ръката си.
	Замисли се. В следващия момент започна да сваля пръстените си. След като свали и последния, събра ги в шепа и ги пусна в кутията с монетите.
	— Прекрасен жест, магистър Айдър, но не бих могъл…
	— Настоявам — каза тя, после разкопча тежкото колие от шията си и го пусна в кутията. — След като спасите града, винаги мога да си купя нови. Така или иначе, няма да имам кой знае каква полза от тях, когато гуркулите ги свалят от мъртвото ми тяло, нали? — тя изхлузи от китките си тежките златни гривни, обсипани със зелени камъни. Миг по-късно и те издрънчаха при останалите й бижута. — Вземете ги, преди да съм си променила решението. Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода…
	— От който ти предложи и колкото ти дава. Кадия ми отговори по същия начин.
	— Кадия е умен човек.
	— Така е. Благодаря ви за щедростта, магистър Айдър. — Глокта затвори с рязко движение капака на кутията.
	— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Подметките на сандалите й тихо зашумоляха по килима. — Доскоро.


	— Казва, че иска да говори с вас.
	— И как се казва той, Шикел?
	— Мотис. Каза, че бил банкер.
	_Поредният кредитор, дошъл да опява за парите си. Скоро нима да имам друг избор, освен да ги арестувам всичките. Това ще сложи край на безгрижното харчене, но ще си заслужава, ако ще и само за да видя изражението на лицата им._
	— Покани го да влезе.
	Беше към петдесетте, висок и кльощав. Хлътналите очи и изпъкналите скули му придаваха болнав вид. Движенията му издаваха прецизност, а погледът — строга пресметливост. _Сякаш измерва стойността на всичко в сребърни марки, включително и мен самия._
	— Казвам се Мотис.
	— Съобщиха ми, но се боя, че в момента не разполагам с никакви средства. _Като изключим дванайсетте монети на Северард._ Какъвто дълг има градът към вашата банка, ще трябва да изчакате. Уверявам ви, няма да е дълго. _Само докато не пресъхне морето, докато небето не се стовари отгоре ни и дяволите не тръгнат свободно по земята._
	Мотис се усмихна. _Всъщност това за усмивка ли минава? Премерено, без капка задоволство извиване на устните._
	— Мисля, че сте разбрали погрешно, началник Глокта. Не съм дошъл да събирам дългове. От седем години имам честта да представлявам банкова къща „Валинт и Балк“ в Дагоска.
	Глокта се замисли за момент, после се опита да прозвучи съвсем непринудено.
	— „Валинт и Балк“ ли казвате? Доколкото знам, вашата банка финансираше Гилдията на търговците на платове, прав ли съм?
	— Имахме търговски взаимоотношения с въпросната гилдия допреди злощастното й разформироване.
	_Обзалагам се, че сте имали. Притежавали сте ги все пак._
	— Но освен тях ние работим с много гилдии и компании, както и с други банки и с отделни личности, кои по-влиятелни и знатни, кои по-малко. Днес имаме работа с вас.
	— И от какво естество е тази работа?
	Мотис се извърна и щракна с пръсти. Двама едри мъже от местното население влязоха, превити от тежестта на огромен сандък. Бяха се изпотили и задъхали от носенето на огромната кутия от полирано черно дърво. Опасваше я лъскава стоманена лента, заключена с масивна ключалка. Носачите внимателно поставиха сандъка върху красивия килим, изтриха потта от челата си и излязоха, изпроводени от погледа на Глокта. _Какво е това?_ Мотис извади от джоба си ключ, втъкна го в ключалката и го превъртя. После посегна и отвори капака. Отмести се встрани, за да може Глокта да разгледа съдържанието на сандъка.
	— Сто и петдесет хиляди сребърни марки.
	Глокта примигна недоверчиво. _Няма грешка._ Монетите блестяха на бледата светлина на отиващия си ден. Плоски кръгли сребърни монети по пет марки всяка. Не бяха изсипани на купчина, никакъв хаос, лежаха на равни купчинки, старателно подредени в дървени улеи. _Стегнати и подредени като самия Мотис._
	В този момент двамата носачи отново се появиха в стаята, но сега задъхани от тежестта на малко по-малък сандък. Оставиха го на земята и излязоха, без дори да погледнат към огромното състояние, което блестеше под носа им.
	Със същия ключ Мотис отключи и втория сандък, отвори капака му и се отмести встрани.
	— Триста и петдесет хиляди златни марки.
	Глокта осъзна, че устата му е широко отворена, но не намери сили да я затвори. Златото блестеше с яркожълто сияние. Това малко състояние сякаш излъчваше и топлина, сгряваше го като огромна клада. Притегляше го, дърпаше го към себе си, влачеше го напред. Глокта направи несигурна крачка, преди да успее да се овладее. Едри златни монети по петдесет марки всяка. И отново подредени старателно в дървени улеи. _Повечето хора живеят целия си живот, без да са виждали дори една такава монета, а малцина са виждали толкова много от тях._
	Мотис бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кожен калъф. Подпря го внимателно на масата и го разгъна: веднъж, два пъти, три пъти.
	— Половин милион марки в обработени скъпоценни камъни.
	Върху твърдия кафяв плот на масата лежеше меката черна кожа, а върху нея камъните горяха с всички цветове на дъгата. Две пълни шепи разноцветни полирани камъчета. Глокта не можеше да откъсне очи от тях, беше като вцепенен. _Изведнъж бижутата на магистър Айдър изгубиха блясъка си._
	— И така, както ми бе наредено от моите началници, предавам на вас, Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Дагоска, точната сума от един милион марки. — Той разгъна дебел свитък. — Подпишете тук.
	Глокта огледа един по един сандъците на пода. Лявото му око направо щеше да изскочи от трептене.
	— Защо?
	— За да удостоверите, че сте получили сумата.
	Глокта за малко да избухне в смях.
	— Не това! Защо са тези пари? — размаха ръка към сандъците. — Защо е всичко това?
	— Изглежда, моите началници споделят загрижеността ви Дагоска да не попадне в ръцете на Гуркул. Повече от това не мога да ви кажа.
	— Не можете или не искате?
	— Не мога. И не искам.
	Глокта отново изгледа със сериозно лице среброто, златото и камъните. Кракът му тръпнеше от притъпена болка. _Всичко, от което се нуждая, че и още толкова отгоре. Но банките не са станали това, което са, с раздаване на пари._
	— След като това е заем, каква е лихвата?
	Мотис го дари с нова хладна усмивка.
	— Моите началници предпочитат да гледат на това като на принос в усилията за запазване на града. Но все пак има едно условие.
	— И то е?
	— Може да се окаже, че в бъдеще представител на „Валинт и Балк“ ще се свърже с вас с молба за някои… услуги. Надеждата на моите началници е, че ако или когато се случи това, вие няма да ги разочаровате.
	_Услуги за един милион марки. Освен това се оставям доброволно да попадна под властта на доста подозрителна организация. Организация, чиито мотиви дори не разбирам. Организация, която бях на път да разследвам за държавна измяна. Какви са ми възможностите обаче? Без пари градът е загубен и с мен е свършено. Трябваше ми чудо и ето го, блести пред очите ми. Когато си се загубил в пустинята…_
	Мотис плъзна по масата към него дебелия лист хартия. Няколко грижливо изписани параграфа и най-отдолу място за име. _За моето име. Почти като самопризнание, а както знам, затворниците винаги подписват накрая. Тази възможност им се предлага, когато не им е останал никакъв друг избор._
	Глокта се пресегна за писалката, топна перото в мастилото и написа името си на хартията.
	— С това работата ми тук приключва. — Мотис грижливо нави свитъка и го прибра внимателно в джоба си. — Довечера с колегите ми напускаме Дагоска. _Огромна сума в подкрепа на каузата, но никакво доверие в нея._ „Валинт и Балк“ затварят клона си тук, ала може някой ден, след като се реши проблемът с гуркулите, отново да се срещнем, в Адуа например.
	Усмихна се механично:
	— Харчете ги разумно, началник. — Обърна се и излезе, оставяйки Глокта насаме с огромното и неочаквано състояние.
	Задъхан, Глокта се дотътри до сандъците и надникна в тях. Имаше нещо противно във всичките тези пари. Нещо отблъскващо, плашещо дори. Затръшна капаците и ги заключи с трепереща ръка. После пусна ключа във вътрешния си джоб. Пръстите му погалиха стоманените ленти, които опасваха сандъците. Дланите му бяха влажни от пот. _Богат съм._
	Глокта взе с два пръста прозрачен камък с размерите на жълъд и обърнат към прозореца, го вдигна пред очите си. Бледата светлина мина през камъка и фасетите му заискриха с безброй ярки огньове — синьо, зелено, червено, бяло. Той не разбираше много от скъпоценни камъни, но беше почти сигурен, че това в ръката му е диамант. _Аз съм много, много богат._
	Погледна към останалите искрящи камъни върху черната кожа. Повечето бяха малки, но имаше и големи, някои дори по-големи от този в ръката му. _Аз съм приказно богат. Представям си какво може да направи човек с толкова много пари. Представям си какво може да постигне… сигурно с толкова много пари ще мога да спася града. Още стени, допълнително припаси, повече оборудване за войската, нови наемници. Гуркулите — обърнати в паническо бягство от Дагоска. Императорът на Гуркул — унижен. Кой би повярвал? И Санд дан Глокта отново е герой._ Потънал в мисли, Глокта започне бавно да търкаля едно по едно камъчетата с върха на пръста си. _Но такива сериозни разходи за толкова кратко време може да породят въпроси. Вярната ми служителка практик Витари ще полюбопитства, а това ще разпали любопитството и на благородния ми господар архилектор Сълт. Днес просиш пари от мен, а на следващия ден ги хвърляш наоколо, все едно парят в ръцете ти, как така? Бях принуден да взема назаем, Ваше Високопреосвещенство. Така ли? И колко взе? О, само един милион марки. Нима? И кой е склонен на такива щедри заеми? Е как кой, нашите приятели от „Валинт и Балк“, Ваше Високопреосвещенство, срещу услуги от моя страна, когато и каквито поискат. Естествено, лоялността ми не е под въпрос. Разбирате, нали? Искам да кажа, какво толкова им дължа, просто едно баснословно състояние. Тялото е открито при доковете…_
	Глокта разсеяно зарови длан в студените твърди камъчета и те погъделичкаха приятно кожата между пръстите му. _Приятно, но рисковано. Ще трябва да действам много предпазливо. По-предпазливо от всякога…_


	Страх

	Пътят до края на света се оказа повече от дълъг. Също така изпълнен с тревоги и самота. Гледката на труповете беше обезпокоителна. Ездачите допълнително утежниха ситуацията. Несгодите на това пътуване непрестанно нарастваха. Джизал бе постоянно гладен, почти непрекъснато му бе студено и често беше вир-вода. На моменти му се струваше, че протритият му от седлото задник няма да се оправи до края на живота му. Всяка нощ той лягаше на твърдата и неравна земя, заспиваше и сънуваше дома си. И всяка сутрин се събуждаше в ранни зори, по-изморен, отколкото си беше легнал. Сърбеше го навсякъде, кожата му бе зачервена, непривикнала към постоянната мръсотия, щипеше ужасно. Установи, че вече мирише отвратително, точно като останалите. И сякаш всичко дотук не бе достатъчно да докара всеки цивилизован човек до умопомрачение, ами и опасностите му бяха вече постоянен спътник.
	Дори теренът не беше на страната на Джизал. С надеждата, че така ще се отърват от евентуално преследване, преди няколко дни Баяз беше наредил да се оттеглят от течението на реката. Сега следваха древната пътека край дълбоките урви в равнината — по скалисти дерета, мрачни клисури, покрай ромолящи потоци и в дълбоки долини.
	Замисли се почти с носталгия за безкрайната монотонност на равнината. Там поне не трябваше да гледа мнително към всяка скала, шубрак или могила, очаквайки да изскочи шайка кръвожадни убийци. Беше си изгризал ноктите почти до кръв от притеснение. Всеки шум го караше да подскача от нерви. Прехапал език и стиснал дръжките на остриетата, Джизал се въртеше на седлото, търсеше предполагаемия враг, но накрая виждаше само някоя птица в храстите. Естествено, не ставаше и дума за страх, Джизал дан Лутар не се бои от нищо — той се смее в лицето на опасността. Засада ли ще е, битка или гонитба през равнината — с тях щеше да се справи с лекота. Това, което не можеше повече да понася, бяха непрекъснатата неизвестност, ужасното напрежение и безмилостно бавният ход на времето.
	Щеше да е добре да имаше с кого да сподели тревогата си, но с компанията нещата си бяха съвсем постарому. Каруцата все така тракаше по напукания древен път с Кай, мълчалив и мрачен, на капрата. Баяз не говореше с изключение на някоя и друга лекция за качествата на великия водач, качества, които той самият повече от очевидно не притежаваше. Лонгфут вървеше напред като съгледвач, набелязваше маршрута им и се вясваше през ден-два само колкото да ги информира колко умело се справя със задачата си. Феро се мръщеше на всичко и всеки и ръцете й все бяха в близост до оръжията. На моменти на Джизал му се струваше, че гневът й е насочен най-вече към него. Рядко проговаряше и все на Деветопръстия, но най-често просто се зъбеше, напомняйки му да внимава за засади, да прикрива по-добре следите им или за възможността някой да ги следи.
	Деветопръстия, от друга страна, беше истинска загадка. Когато го видя за пръв път пред портите на Агрионт как зяпаше с отворена уста, Джизал беше решил, че севернякът е просто животно. Но тук, сред пустошта, правилата бяха други. Тук не можеш да обърнеш гръб на някого, когото не харесваш. Не можеш да го избягваш, да говориш и да се присмиваш зад гърба му. Тук си като вързан за спътниците си и може би точно поради тази причина Джизал бавно започваше да стига до прозрението, че Деветопръстия май все пак е човек. Глупав главорез и ужасно грозен, но все пак човек. Откъм умствен багаж и култура той се нареждаше доста по-назад от най-долния селяк в Съюза, но въпреки това от цялата група именно него Джизал мразеше най-малко. У него нямаше от помпозността на Баяз, от потайността на Кай, от самохвалството на Лонгфут, нито от проклетията на Феро. Не е срамно, реши Джизал, да потърсиш съвет от някой фермер как се отглеждат растения или от някой ковач как се правят брони, независимо колко са мърляви, грозни или колко долен е произходът им. Затова какво толкова, ако поискаш съвет от закоравял убиец по въпросите за насилието и битките?
	— Разбирам, че си водил мъже в битка — поде темата Джизал.
	Севернякът бавно извърна тъмните си очи към него.
	— Неведнъж.
	— Също така си се бил на дуели.
	— Ъхъ. — Почеса бузата си, нашарена от разкривени белези и набола брада. — Тези не са ми от трепереща ръка при бръснене.
	— Предполагам, ако чак толкова ти трепери ръката, може би ще е по-разумно да си пуснеш брада.
	Деветопръстия се разхили. Джизал беше почти свикнал вече с вида му. Все повече откриваше у него простодушната маймуна вместо побъркания убиец.
	— Прав си, може — отвърна севернякът.
	Джизал се замисли за момент. В никакъв случай не искаше да изглежда слаб, но, от друга страна, реши че с откровеност по-лесно ще спечели доверието на простия човек. Щом върши работа при кучетата, защо да не стане и за северняците?
	— А аз никога не съм участвал в истинска битка — замислено каза той.
	— Сериозно, не може да бъде!
	— Истина е. В момента приятелите ми са в Англанд, бият се с Бетод и неговите диваци.
	Очите на Деветопръстия се извърнаха към него.
	— Имам предвид… така де… бият се с Бетод. И аз щях сега да съм там, ако Баяз не ме бе помолил да се присъединя към това… начинание.
	— Тяхната загуба е добре дошла за нас.
	Джизал впери поглед напред. От някой по-остроумен източник това би прозвучало като сарказъм.
	— Естествено, тази война бе започната от Бетод. Подла и напълно непредизвикана агресия от негова страна.
	— За това си абсолютно прав. Бетод открай време го бива в започването на войни, но това, в което е още по-добър, е печеленето им.
	— Нямаш предвид, че ще победи Съюза, нали? — засмя се Джизал.
	— Виждал съм го да побеждава и с по-малки шансове за успех, но ти си знаеш най-добре. Не всички имаме твоя огромен опит.
	Смехът на Джизал секна. Този път беше почти сигурен, че това е ирония. Замисли се. Дали Деветопръстия не го гледа иззад белязаната си вяла и очукана маска вместо лице, мислейки „леле, какъв глупак“? Възможно ли е Баяз да се окаже прав? Има ли наистина нещо, което може да се научи от този северняк? Реши, че само един е начинът да разбере.
	— Как изглежда битката?
	— Битките са като хората. Няма две абсолютно еднакви.
	— Какво имаш предвид?
	— Представи си, че се събуждаш посред нощ от трясък и викове. Изскачаш навън от палатката и нагазваш в снега, а панталонът ти се свлича до коленете. Навсякъде около теб се избиват хора. Единствената светлина идва от луната и нямаш представа кой е свой и кой е враг. Нямаш и оръжие, с което да се биеш.
	— Объркващо — каза Джизал.
	— Точно така. А сега си представи, че пълзиш по корем в калта. Навсякъде около теб виждаш само тъпчещи крака. Опитваш се да се измъкнеш, но няма къде да се денеш. От гърба ти стърчи стрела, а задникът ти е посечен от меч. Пищиш като заклано прасе и знаеш, че всеки момент ще те наръгат с копие в гърба, но не знаеш нито откъде, нито кога ще дойде последният удар.
	— Болезнено — каза Джизал.
	— И то много. Сега пък си представи, че стоиш насред кръг от щитове, не повече от десет разкрача широк. Зад щитовете мъжете реват колкото им глас държи. Освен теб в кръга стои още един, за когото знаеш, че е най-коравото копеле в целия Север. Знаеш също, че само единият ще остане жив.
	— Хм.
	— Точно така. Тези три варианта харесват ли ти?
	Нямаше нужда Джизал да отговаря, затова Деветопръстия продължи.
	— Така си и мислех. Да ти кажа честно, на мен също. Бил съм във всякакви битки, сражения и мелета. Повечето започваха с пълна бъркотия и завършиха така, както започваха. Нямаше случай, в който да не съм бил на крачка от опасността да се насера в гащите.
	— Моля, ти ли?
	— Безстрашието е за глупаци — изсмя се севернякът. — Единствените, които не изпитват никакъв страх, са мъртвите или онези, които всеки момент ще са мъртви. Страхът ти дава предпазливост, учи те да уважаваш врага и да стоиш настрана от размахани остри предмети. Все полезни уроци, ако питаш мен. Страхът може да те измъкне жив, а това е най-доброто, на което да се надяваш във всяка битка. Всеки, който не е пълен идиот, се страхува. И как използваш страха си е единственото, което има значение.
	— Да се страхувам значи? Това ли е съветът ти?
	— Съветът ми е да си намериш някоя свястна жена и да страниш от всякакви битки и оръжия. Жалко, че нямаше на мен кой да ми каже това преди двайсет години. — Той извъртя очи към Джизал, без да обръща глава. — Но да кажем, че си насред някоя широка равнина, насред пустошта и няма накъде да бягаш. Тогава има три правила, които аз винаги спазвам. Първо, правиш всичко възможно да изглеждаш като страхливец, слабак или идиот. Хората казват, че мълчанието е най-добрата броня на войника. Досега не съм виждал битка да се печели с тежки думи и страховити погледи, но съм виждал не една загубена заради тях.
	— Правиш се на глупак, така ли? Ясно.
	През целия си живот Джизал се бе мъчил да изглежда най-умният, най-силният и най-благородният. Идеята да се правиш на по-малко от това, което си, му се стори интересна.
	— Второ, никога не гледай отвисоко на врага, без значение какъв тъпак е. Приеми, че онзи отсреща е два пъти по-умен, два пъти по-силен и по-бърз от теб, така те чакат само приятни изненади. Уважението не струва нищо, а няма по-бърз убиец от собствената самоувереност.
	— Никога не подценявай врага. Мъдър съвет. — Джизал започваше да осъзнава колко много беше подценил този северняк: той не бе наполовина такъв идиот, за какъвто го смяташе.
	— И трето, дръж врага под око. Приемай съвети, ако ти ги дават, но готов ли си с плана си, придържай се към него и не оставяй нищо да те отклони. Когато дойде моментът да действаш, удряй, без да се замисляш. Колебанието ражда поражение, така казваше баща ми, а повярвай, нагледал съм се на всякакви поражения.
	— Не поглеждай назад — рече Джизал и кимна. — Разбира се.
	Деветопръстия изду бузи и въздъхна.
	— Най-добре е да видиш как се прави и после да опиташ, но научиш ли тези три правила, си наполовина готов да победиш всеки противник.
	— Наполовина ли? А втората половина?
	— Късмет — сви рамене Деветопръстия.


	— Това не ми харесва — изръмжа Феро и изгледа свъсено стръмните склонове на клисурата.
	Джизал се замисли дали има нещо на този свят, което тя да харесва.
	— Да не ни следи някой? — попита Баяз. — Виждаш ли нещо?
	— Как да видя, като сме тук, в ниското? Точно това имах предвид!
	— Подходящо място за засада — обади се Деветопръстия.
	Джизал нервно се огледа. Скали, храсталаци, ниски, гъсти дървета — пълно с места за криене.
	— Е, този маршрут е избрал Лонгфут — каза сърдито Баяз. — Какъв смисъл да наемаш някой да ти чисти, ако смяташ лично да ровиш в нужника? Между другото къде е проклетият навигатор? Никога не е тук, когато ти трябва, идва само да яде и да се перчи с часове! Ако знаете само колко ми струва този негодник…
	— Мамка му. — Деветопръстия спря коня си и слезе тромаво от седлото.
	През средата на пътя лежеше дърво. Сиво и напукано, стволът му препречваше цялата клисура.
	— Не ми харесва тая работа — каза отново Феро и изхлузи лъка от рамото си.
	— На мен също. — Деветопръстия пристъпи към падналото дърво. — Но човек трябва да е реа…
	— Спри там! — гласът отекна в клисурата, уверен и настоятелен.
	Кай дръпна рязко юздите и спря каруцата на място. Със свито гърло Джизал обходи с очи склоновете на клисурата. Тогава видя мъжа. Беше едър и носеше античен кожен нагръдник. Седеше небрежно на върха на единия склон, преметнал крак през ръба ни скалата. Дългата му коса се развяваше на вятъра. От това разстояние Джизал можеше да го определи само като приветлив, дружелюбен и усмихнат.
	— Казвам се Финиъс и съм скромен слуга на император Кабриън!
	— Кабриън ли? — провикна се Баяз. — Чух, че напълно е превъртял!
	— Има някои по-странни идеи — вдигна рамене Финиъс, — но с нас винаги се отнася добре. Нека ви обясня положението — обградени сте!
	Иззад дървото излезе с решителна походка мъж с щит и къс меч. След него се появиха още двама, после още трима — изскочиха иззад скали и храсти със сериозни лица и още по-сериозни оръжия. Джизал облиза устни. Естествено, Джизал дан Лутар се смее в лицето на опасността, но в този момент той не виждаше нищо забавно, на което да се смее. Погледна през рамо. Иззад скалите, покрай които бяха минали само преди миг, бяха наизлезли още мъже и препречваха пътя назад.
	Деветопръстия скръсти ръце на гърдите си.
	— Не може ли поне веднъж да не съм аз изненаданият? — рече той.
	— Има още няколко от моите момчета — извика Финиъс — тук горе, при мен! Бива ги с лъка и са си приготвили стрелите.
	Джизал видя силуетите с извитите оръжия на фона на светлото небе.
	— Та както виждате, дотук сте!
	Баяз разпери ръце.
	— Може да намерим някакъв изход, който да устройва всички ни! Кажете си само цената и…
	— Не ти щем парите, старче, обиждаш ме с това предложение! Ние сме войници, не крадци! Имаме заповед да издирим определена група хора, сами в пустошта, далеч от пътническите маршрути! Търсим едно дърто плешиво копеле, един кльощав болнав младеж, някакво наперено конте от Съюза, една белязана курва и накрая един маймуноподобен северняк! Да сте срещали по пътя насам подобна група?
	— Ако аз съм белязаната курва — провикна се Деветопръстия, — кой тогава е севернякът?
	Джизал примижа. Не шеги, само не шеги, помисли си той, но за негова най-голяма изненада Финиъс се засмя.
	— Ха, не ме предупредиха, че ще сте такива веселяци. Това ни е като допълнителна награда — ще ни повеселите поне докато не ви убием. Къде е другият, онзи навигатор?
	— За съжаление нямам представа — отвърна ядосано Баяз. — Ако някой трябва да умира, това е той.
	— Не си го слагай на сърцето. Ще се оправим с него по-късно. — Финиъс се засмя непринудено и хората му се усмихнаха и наместиха пръсти на оръжията си. — И така, ако обичате, сега предайте оръжията си на момчетата отпред. После ще ви вържем и потегляме към Дармиум преди залез-слънце!
	— А какво ще стане, като стигнем там?
	Финиъс вдигна рамене.
	— Не е моя работа. Аз не задавам въпроси на императора, вие не задавате въпроси на мен, ясно ли е? Така никой няма да бъде одран жив. Разбираш ли накъде бия, старче?
	— И още как. Боя се обаче, че Дармиум не ни е по път, така че ще пропуснем.
	— Ей, ти — извика Финиъс, — да не си малоумен?
	Най-близкият войник пристъпи напред и хвана оглавника на коня на Баяз.
	— Край на глупостите — изръмжа заплашително той.
	Джизал усети как стомахът му се обръща. Въздухът над раменете на магьосника затрептя като мараня над огнище. Войникът отпред отвори уста, но не можа да каже и дума. Лицето му се изопна и главата му се разцепи. В следващия миг излетя като изстрелян от нечий гигантски невидим лък. Дори не успя да извика.
	Не успяха и четиримата, застанали зад гърба му. Усуканите им тела, дънерът, както и голямо количество от околните камъни и пръст полетяха и се забиха в скалистия склон на клисурата със звука на срутваща се къща.
	Устата на Джизал увисна. Беше скован от ужас. Всичко стана за по-малко от секунда. В един момент пред него стояха петима здрави мъже, а в следващия лежаха разпарчосани под камара от отломки. Разнесе се крясък и едно тяло полетя към дъното на клисурата. Отскочи като парцалена кукла от скалите и се просна по очи в потока.
	— Тръгвайте! — изрева Баяз, но Джизал не можа да помръдне от място.
	Остана неподвижен на седлото, с отворена уста. Въздухът около раменете на магьосника продължаваше да трепти. Скалите зад гърба му се изкривиха и завъртяха зад маранята. Заприличаха на камъните на дъното на бърз поток. Възрастният магус се намръщи и погледна ръцете си.
	— Не… — прошепна той, докато ги обръщаше пред очите си.
	Сякаш подети от вятъра, изсъхналите листа се вдигнаха от земята и се извиха във вихрушка.
	— Не — повтори Баяз и очите му се ококориха.
	Тялото му се разтресе. Джизал с ужас и недоумение забеляза как камъните около него започнаха да се вдигат във въздуха. Полетяха пръти, откършени от храстите, цели туфи трева се отскубваха от само себе си от скалните склонове. Палтото му заплющя, повдигано от някаква свръхестествена сила.
	— Не! — изкрещя Баяз, преди да се сгърчи във внезапен спазъм.
	Едно от околните дървета се пръсна с оглушителен трясък и се разлетя на дребни трески. Някой крещеше, но Джизал почти не можеше да чуе какво. Конят му се вдигна на задните си крака и той не съумя да се задържи на седлото. В момента, в който се стовари по гръб на земята, вече всичко около него трептеше, сякаш обгърнато от мараня. Земята се разтресе и завибрира.
	Главата на Баяз се отметна рязко назад, едната му ръка се стрелна право нагоре и пръстите й се сгърчиха. Покрай лицето на Джизал прелетя камък с размерите на човешка глава и се пръсна в една канара. Въздухът беше изпълнен с вихрушка прахоляк, парчета дърво, камъни, пръст и изпочупени вещи. Ушите му звънтяха от ужасяващо силния шум и воя на вятъра. Превъртя се рязко по корем, захлупи главата си с ръце и стисна здраво очи.
	В мислите му се появиха приятелите. Уест, Яленхорм и Каспа, дори Бринт. После видя семейството и дома си, баща си и братята си. Видя и Арди. Ако оживее, ще бъде по-добър, обеща си с разтреперани устни, докато свръхестественият вятър опустошаваше клисурата над главата му. Никога повече няма да бъде егоист, край на суетата, край на мързела. Вече ще е по-добър приятел, по-добър син и по-добър любим за Арди, само да оживее. Дано оживее. Дано…
	Джизал осъзна, че чува своето учестено дишане и усеща как кръвта нахлува в главата му.
	Шумът беше изчезнал.
	Отвори очи. Повдигна ръце от главата си и от тях се посипа дъжд от пръст и трески. Клисурата беше забулена от прахоляк. Сухите листа бавно се спускаха обратно на земята. Видя Деветопръстия, който стоеше наблизо. Имаше рана на челото, от която по мръсното му лице се стичаше яркочервена кръв. Пристъпваше бавно настрани, с изваден меч, отпуснат надолу покрай крака му. Срещу него стоеше мъж. Беше висок, с рунтава червена коса. Беше един от войниците, които бяха препречили пътя зад гърба им. Сега двамата с Деветопръстия един срещу друг бавно обикаляха в кръг. Джизал се изправи на колене и ги загледа със зяпнала уста. Нещо му подсказваше, че трябва да се намеси, но нямаше и най-малка представа как точно да го направи. Червенокосият внезапно скочи напред и замахна отгоре с меча си. Движението му беше светкавично, но Деветопръстия се оказа по-бърз. Той отстъпи встрани, пропусна свистящото острие само на инч от лицето си и докато се разминаваше с войника, го посече през корема. Онзи изпъшка, направи една-две ситни крачки напред и в следващия момент тежкият меч на Деветопръстия се вкопа с тъп звук в темето му. Червенокосият падна като подкосен по очи и от зейналата рана в главата му бликна кръв. Джизал не можеше да откъсне очи от разрастващата се локва около трупа му. Голямо тъмно петно, което бавно попива в прахта и пръстта.
	Няма втори рунд. Няма две от три победи.
	Внезапно осъзна, че чува шум от влачене на крака и нечие тежко пъшкане. Вдигна очи и видя Деветопръстия, който се беше вкопчил в огромен здравеняк. Двамата ръмжаха, залитаха, дърпаха се и се блъскаха, бореха се за един нож. Джизал ги зяпна. Това пък кога стана?
	— Наръгай го! — извика Деветопръстия, без да спира да се бори с войника. — Мамка му, наръгай го!
	Джизал не помръдна, остана коленичил, зяпнал двамата борещи се. Едната му ръка стискаше дръжката на рапирата, сякаш висеше от ръба на пропаст и това беше последната туфа трева, за която може да се хване, а другата просто висеше безжизнена до тялото му.
	Чу се приглушено „туп“ и едрият войник изпъшка. От ребрата му щръкна стрела. Туп. Втора стрела. Третата стрела се заби почти до първите две. Онзи бавно се изплъзна от хватката на Деветопръстия, свлече се на едно коляно, задави се и изстена. Пропълзя към Джизал, после седна на земята с изкривено от болка лице. Изстена жално и легна по гръб, а трите стрели щръкнаха във въздуха като тръстики над някое езеро. Не помръдна повече.
	— Какво стана с онова копеле Финиъс?
	— Избяга.
	— Ще доведе други!
	— Трябваше да се оправям или с него, или с този.
	— Аз щях да се оправя тук!
	— Да бе. Какво точно смяташе да правиш, да го подържиш така още година-две, докато Лутар най-после реши да извади оръжие?
	Странни гласове, сякаш нямаха нищо общо с него. Джизал се изправи с мъка. Устата му беше пресъхнала, коленете му се огъваха, а ушите му бяха заглъхнали. Няколко крачки встрани Баяз лежеше по гръб на пътя, а Кай беше коленичил до него. Едното око на магьосника беше затворено, а другото — полуотворено. Клепачът му трепереше и откриваше бялото на очната ябълка.
	— Вече можеш да я пуснеш.
	Джизал погледна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на рапирата и кокалчетата й бяха побелели. Успя да подчини пръстите си и те бавно се отпуснаха. Дланта го болеше от натиска върху дръжката. Нечия тежка ръка се отпусна на рамото му.
	— Добре ли си? — Беше гласът на Деветопръстия.
	— Ъ?
	— Ранен ли си?
	Джизал заоглежда тялото си и заобръща длани пред очите си. Бяха мръсни, но нямаше кръв.
	— Не мисля — отвърна той.
	— Хубаво. Конете избягаха. Но можем ли да ги виним за това? Аз да имах четири крака, сега сигурно щях да съм на половината път до морето.
	— Какво?
	— Защо не отидеш да ги върнеш?
	— На теб кой ти каза, че трябва да даваш заповеди?
	Гъстите вежди на северняка леко се свъсиха. Джизал осъзна, че двамата са прекалено близо един до друг, а също и че ръката на Деветопръстия е все още на рамото му. Наистина беше просто отпусната, но той долови силата, която се таеше в нея. Усещаше я дори през палтото си и знаеше, че в тази ръка има достатъчно сила да откъсне неговата. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Чакаше го най-малко удар в лицето, по-вероятно някоя сериозна рана в главата, но вместо това Деветопръстия изпъна устни и се замисли.
	— Двамата с теб сме много различни — поде той. — Откъдето и да го погледнеш. Разбирам, че не уважаваш моя народ, по-специално мен самия, но не те виня. Имам доста недостатъци и повечето си ги знам. Мислиш си, че ти си умен, а аз — глупав, и смея да твърдя, че тук си прав. Със сигурност има страшно много неща, които знаеш, а аз не. Но когато става дума за битки и сражения, съжалявам, че ще го кажа, но малцина са тези, които разбират повече от мен. И не се обиждай, ама и двамата знаем, че ти не си от тях. Никой не ми е казал да давам заповеди, но сега някой трябва да го стори. — Той пристъпи още по-близо и тежката му лапа стисна бащински рамото на Джизал — окуражително и същевременно заплашително. — Това притеснява ли те?
	Джизал се замисли. Осъзнаваше, че не е в свои води, и събитията от последните няколко минути потвърждаваха същото. Погледна войника, когото Деветопръстия току-що беше убил, и раната на главата му сякаш се вторачи в него. Може би за момента ще е по-добре, ако просто направи каквото му се казва.
	— Никак — каза Джизал.
	— Хубаво! — усмихна се Деветопръстия и потупа Джизал по рамото. — Конете ни трябват и ти ми се струваш точният човек, който да ги върне обратно.
	Джизал кимна и тръгна с несигурна походка.


	Стоте думи

	Предстоеше да става нещо особено, беше повече от ясно. Полковник Глокта понечи да раздвижи ръце и крака, но не успя да помръдне. Слънцето го заслепяваше.
	— Победихме ли гуркулите? — попита той.
	— Със сигурност. — Лицето на хадиш Кадия изникна в полезрението на Глокта. — Изклахме ги с божията помощ. Като животни.
	Възрастният мъж продължи да дъвче отрязаната ръка, която държеше. Вече беше погълнал няколко пръста.
	Глокта вдигна ръка, но на мястото й нямаше нищо, от китката му стърчаха оглозгани кости.
	— Готов съм да се обзаложа, че в момента ядеш моята ръка — промърмори той.
	— Така е — усмихна се Кадия. — И е невероятно вкусна. Поздравления за което.
	— Превъзходна е — намеси се Висбрук, пое ръката от Кадия и откъсна със зъби парче месо.
	Усмихваше се, а пълното му лице беше омазано с кръв.
	— Заради фехтовката, предполагам — каза Глокта. Въпреки странната ситуация не изглеждаше никак притеснен. — Радвам се, че ви харесва.
	— О, харесва ни и още как! — извика Вурмс. Той държеше остатъците от едното стъпало на Глокта, все едно беше резен диня, и с много финес гризваше малки хапчици. — И четиримата сме направо очаровани! Имате вкус на печено прасенце!
	— И качествено сирене! — добави Висбрук.
	— И най-сладък мед! — каза Кадия и поръси малко сол по корема на Глокта.
	— И пари — изгука магистър Айдър: гласът й дойде някъде отдолу.
	Глокта се надигна на лакти.
	— Хей, какво правиш там?
	Тя вдигна поглед и му се усмихна.
	— Взе ми всички бижута, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми дадеш нещо в замяна.
	Острите й като кинжали зъби се впиха в бедрото му и отхапаха едро парче плът. После тя жадно засмука образувалата се дупка, и езикът й се стрелкаше около нея да оближе изтеклата кръв.
	— Права си — повдигна вежди полковник Глокта. — Напълно си права.
	Болеше го много по-малко, отколкото би трябвало, всъщност само подпирането на лакти го изтощаваше. Той се отпусна отново по гръб на пясъка и се загледа в яркосиньото небе.
	— И четиримата сте напълно прави.
	Езикът на Айдър тръгна нагоре по бедрото му.
	— Ау — засмя се Глокта, — гъделичкаш ме! — Какво удоволствие, помисли си, да бъдеш изяден от такава красавица. — Малко по-наляво — измърмори и притвори очи, — още малко наляво…


	Глокта подскочи и седна в леглото. Гърбът му беше стегнат като опънат лък. Под влажния чаршаф болният му крак силно трепереше. Остатъците от мускула му бяха станали на камък и изгаряха от болка. Захапа долната си устна, за да не изкрещи, изхърка няколко пъти през носа и лицето му се изкриви от напрежение.
	Точно когато изглеждаше, че кракът му ще се пръсне, мускулът изведнъж се отпусна. Глокта се тръшна отново по гръб във влажното легло и остана да лежи задъхан. _Проклети сънища._ Разтрепери се, болеше го цялото тяло. Беше отпаднал и плувнал в студена пот. Намръщи се — в стаята се разнесе странен шум. Свистене, съскане като нахлул вятър. _Какво е това?_ Бавно и много внимателно се претърколи настрана и се надигна от леглото. Закуцука до прозореца и погледна навън.
	Сякаш целият град беше изчезнал. Пред прозореца на стаята му се бе спуснала сива пелена, откъсваше го напълно от околния свят. _Дъжд._ Едрите капки се пръскаха в перваза и се превръщаха в облак от ситни капчици, които нахлуваха в стаята и мокреха завесите и килима под прозореца. Студената пара полепна приятно по потната кожа на Глокта. _Дъжд._ Изобщо беше забравил за съществуването му.
	В далечината проблесна светкавица. Силуетите на високите кули на Великия храм се очертаха за секунда на фона на сивата пелена на дъжда, после тъмнината ги погълна обратно под съпровода на гръмотевицата. Глокта протегна ръка навън и усети хладните капки по кожата си. Странно, непознато усещане.
	— Гледай ти — рече тихо.
	— Да, първият дъжд.
	Глокта почти си глътна езика, докато рязко се извръщаше. Залитна и се вкопчи в мокрите камъни на перваза на прозореца. В стаята беше тъмно като в рог, не можа да определи откъде беше дошъл гласът. _Въобразявам ли си? Буден ли съм, или още сънувам?_
	— Величествен момент. Сякаш светът се възвръща към живот.
	Сърцето на Глокта спря. Гласът беше на мъж, плътен и дълбок.
	_Така ли звучи гласът на онзи, който е отвлякъл Давуст? Онзи, който сега е дошъл за мен?_
	Нова ярка светкавица освети стаята. На пода, седнал с кръстосани крака на килима, седеше мъж. Възрастен чернокож мъж с дълга коса. _Между мен и вратата е. Няма как да го заобиколя, дори и да можех да тичам._ Светлината изчезна така бързо, както се и появи, но образът на мъжа остана запечатан, сякаш прогорен в очите на Глокта. Небето се разцепи от грохота на гръмотевицата. _Никой няма да чуе отчаяните ми викове за помощ, даже ако някого го е грижа за мен._
	— Кой си ти? — гласът на Глокта беше изтънял от ужас.
	— Казвам се Юлвей. Няма от какво да се безпокоиш.
	— Да не се безпокоя? Мамка му, сигурно се шегуваш?
	— Ако исках, щях да те убия в съня ти. Е, но щях да оставя труп.
	— Каква утеха. — Мислите на Глокта препускаха. Оглеждаше се трескаво за нещо, което да му свърши работа. _Може и да успея да стигна до някой от декоративните буркани за чай на масата._ Едва се сдържа да не се разсмее. _И какво? Ще му предложа чаша чай, така ли? Не разполагам с нищо, с което да се бия, дори и да имах силите да го направя._ — Как влезе тук?
	— Имам си начини. С тяхна помощ успях да измина целия път от Шафа дотук, минах през войската на гуркулите и влязох в града, без никой да ме забележи.
	— Ами можеше и просто да почукаш.
	— Чукането на врати не ти гарантира, че ще влезеш.
	Глокта напрягаше очи в тъмнината, но виждаше само неясните сиви очертания на мебелите и светлите арки на другите прозорци. Отвън дъждът продължаваше да плющи по перваза и да съска по покривите на околните сгради. Тъкмо когато се чудеше дали това вече не е краят на съня му, пак чу същия глас.
	— Наблюдавах гуркулите. Правя го от дълги години. Такава е отредената ми задача. Моето покаяние за ролята ми в разкола, който доведе до разцеплението на моя орден.
	— Орден ли?
	— Орденът на магусите. Аз съм четвъртият от дванайсетте чираци на Ювенс.
	_Магус. Можеше да се досетя. Точно като онзи плешив Баяз, който си вре носа навсякъде и от когото не успях да измъкна нито един отговор, само стигнах до нови въпроси. Сякаш си нямам достатъчно грижи с политиката и предателството, ами сега и тези митове и суеверия. Е, ако не друго, поне ще избутам и тази нощ може би._
	— Магус, казваш? Извини ме, че не скачам от радост, но последната ми работа с твоя орден се оказа просто загуба на време.
	— Може би аз ще успея да поправя репутацията ни. Нося ти информация.
	— Безплатна ли е?
	— Този път да. Гуркулите тръгнаха. Тази вечер под прикритието на бурята на полуострова навлязоха пет от златните им знамена. Двайсет хиляди копия и огромни обсадни машини. Зад хълмовете чакат още пет знамена и това не е всичко. Пътищата от Шафа до Ул-Катиф, от Ул-Катиф до Далепа и от Далепа до морето са задръстени от войска. Императорът хвърля насам всичките си сили. Целият Юг се е вдигнал. Приижда наборна войска от Кадир и Дауа, идват конници от Ящавит и свирепи диваци от джунглите на Шамир, където жените се бият редом с мъжете. Всички са тръгнали на север. Идват насам да се бият за своя император.
	— Толкова много войска само за Дагоска?
	— О, това не е всичко. Императорът си е построил флот. Преброих сто големи платна.
	— Но гуркулите не са моряци. Съюзът владее моретата.
	— Светът се променя и човек или се променя с него, или бива пометен. Тази война няма да е като предишната. Калул най-после е готов да изпрати собствените си воини. Тази армия той гради с години. Високо горе в безплодните планини вратите на Саркант, огромния храм крепост, се отварят. Видях го с очите си. Предвожда ги Мамун, първият чирак на Калул, трижди благословен и трижди проклет, плодът на пустинята. Заедно със своя господар той наруши Втория закон, заедно с него яде човешка плът. Води след себе си Стоте думи, ядачи, ученици на Пророка, отгледани и хранени за битка, обучени да се бият с оръжия и посветени във Върховното изкуство. По-голяма заплаха не е надвисвала над този свят от Старите времена, когато Ювенс се би с брат си Канедиас, че и от по-отдавна, когато Глъстрод докосна Другата страна и опита да отвори портите към подземния свят.
	_Дрън-дрън, дъра-бъра. Жалко. Досега звучеше страшно смислено за магус._
	— Каза, че ми носиш информация, затова спести си приказките за лека нощ и ми кажи какво е станало с Давуст.
	— Има ядач наблизо. Надушвам го. Създание от сенките, чиято едничка цел е да унищожи онези, които се противопоставят на Пророка.
	_И сигурно аз съм на първо място в списъка му?_
	— Твоят предшественик не е напускал тази стая. Ядачът го е докопал, за да предпази предателя, който работи в града.
	— _Да. Сега вече говорим на един език._ Кой е предателят? — Глокта осъзна, че гласът му е изтънял и писклив от нетърпение.
	— Не съм гадател, сакати човече, но дори и да можех да ти отговоря, щеше ли да ми повярваш? Човек трябва да учи със собствено темпо.
	— Пфу! Сега вече звучиш като Баяз. Говориш ли, говориш, а накрая не казваш нищо. Ядачи, така ли? Врели-некипели и куп вехти измислици!
	— Измислици? Нима Баяз не те взе със себе си в Кулата на Създателя?
	Глокта преглътна мъчително. Ръката му трепереше от стискане на мокрия перваз на прозореца.
	— Как може след това да продължаваш да се съмняваш в думите ми? Бавно учиш, сакати човече. Нима не видях с очите си робите, които отвеждат в Саркант, роби от всички кътчета на новопокорените от императора земи? Нима не видях безбройните колони, които отиват към планината? Храна за Пророка и неговите ученици, за да трупат все повече мощ. Престъпление срещу бог! Нарушение на Втория закон, написан с огън от самия Еуз! Ти се съмняваш в думите ми, може и да имаш право да се съмняваш, но на изгрев-слънце ще се убедиш, че гуркулите са вече тук. Ще преброиш петте знамена и тогава ще знаеш, че казвам истината.
	— Кой е предателят? — изсъска Глокта. — Казвай, дърто потайно копеле такова!
	Тишината бе нарушавана единствено от шума на дъжда, течащата вода и вятъра в завесите край прозореца.
	Нова светкавица освети всяко ъгълче на стаята.
	На пода нямаше никого. Юлвей беше изчезнал.


	Гуркулската армия заемаше цялата площ на тясното гърло на полуострова, напредваше бавно в пет огромни блока, два отпред и три отзад. Движеха се в идеален синхрон под ритъма на глухите удари на барабани. Напредваха колона по колона и тропотът на краката им наподобяваше далечна гръмотевица. Слънцето вече беше изсушило и последните следи от дъжда и се оглеждаше в хилядите лъснати шлемове, щитове, мечове, върхове на стрели и брони. Гората от копия с блестящи върхове прииждаше неуморно. Безмилостна, непреклонна и неустоима човешка вълна.
	Войниците на Съюза бяха пръснати нарядко по стената, приклекнали зад бойниците, те нервно наместваха длани по арбалетите си и надничаха към прииждащата насреща им войска. Глокта усещаше страха им. _И кой може да ги вини? Превъзхождат ни десет към едно._ Горе на стената нямаше барабани, само свистенето на вятъра. Нямаше изкрещени заповеди, нито трескава подготовка. Цареше тишина.
	— Ето ги и тях, идват — отбеляза замислено Никомо Коска и се ухили до уши.
	Единствен той изглеждаше недокоснат от страха. _Този има или железни нерви, или бедно въображение. Все тая му е дали лежи пиян в някой бардак, или очаква собствената си смърт._ Беше качил крак на една от бойниците и подпрял лакти на коляното си. В едната му ръка се поклащаше лениво полупразна бутилка. Бойното облекло на наемника не се отличаваше много от онова за въргаляне в бардаците. Същите оръфани ботуши и същите протрити панталони. Единственото, което си беше позволил да добави във връзка с присъствието си на защитната стена, беше черен кожен нагръдник с втъкани отпред и отзад златни завъртулки. Подобно на ботушите му и той беше видял по-добри дни, инкрустацията беше поочупена на места, а металните нитове бяха хванали ръжда.
	_Някога ще да е бил истинско произведение на изкуството._
	— Имате прекрасна броня.
	— Какво, това ли? — Коска погледна нагръдника си. — Навремето може и да е била, но дългите години са си казали думата. Неведнъж съм я забравял навън в дъжда. Подарък ми е от Върховната дукеса Сифелайн от Осприя за победата ми над армията на Сипани в петмесечната война. В комплект с нея вървеше и обещание за вечно приятелство.
	— Добре е да имаш приятели.
	— Не бих казал. Същата вечер тя се опита да ме убие. Победите ми ме бяха направили прекалено популярен сред нейните поданици. Изплаши се, че може да я сваля от престола. Отрова във виното ми. — Коска отпи голяма глътка от бутилката. — Любимата ми метреса умря. Бях принуден да избягам с празни ръце, като изключим този нагръдник, и да потърся работа при принца на Сипани. Дъртото копеле плащаше много по-малко, но поне можах да поведа армията му срещу дукесата и с огромно удовлетворение да я гледам как накрая тя самата умира от отрова. — Намръщи се. — Лицето й посиня. Стана яркосиньо, наистина. Та моят съвет е: никога не ставай прекалено популярен.
	— Да избягвам прекалената популярност в момента не ми е никакъв проблем — изсумтя Глокта.
	Висбрук се прокашля силно, очевидно недоволен, че присъствието му остава незабелязано. Посочи към напредващите през провлака безкрайни редици на гуркулите.
	— Началник, гуркулската армия напредва.
	_Сериозно? Не бях забелязал._
	— Ще наредите ли да наводним рова?
	_О, бях забравил малкия ти момент на слава._
	— Давайте.
	Висбрук позьорски притича до парапета от бойници. Вдигна бавно ръка и още по-позьорски я спусна. Някъде отдолу, извън полезрението им, се чу плющене на камшици и мулетата започнаха да теглят въжетата. Миг по-късно до бойниците достигна жалното скърцане на дърво, подложено на огромния напор на морето. Последваха го трясъкът на трошащо се дърво в момента на поддаването на бентовете и яростният грохот на шуртяща вода. Огромната разпенена солена маса се втурна от двете страни на рова. Едната водна стена срещна другата точно пред мястото, на което стоеше Глокта. Образуваният облак от ситни водни капчици при сблъсъка се издигна чак до бойниците, че и над тях. Малко по-късно новородената ивица море беше спокойна и гладка. Ровът се бе превърна и в канал, а градът — в остров.
	— Ровът е наводнен! — доложи генерал Висбрук.
	— Очевидно — каза Глокта. — Поздравления. _А сега да се надяваме, че в редиците на гуркулите няма добри плувци. От друга страна, имат доста хора, измежду които да потърсят._
	Над трамбоващата маса от войници се извисяваха пет високи стълба, а на тях блестяха гербове на Гуркул, отлети от чисто злато. _Символите на водени и спечелени битки._ Под безмилостното слънце се развяваха лъскавите знамена на пет легиона. _Пет легиона. Точно както каза онзи старец. Да очакваме ли и кораби?_ Глокта се извърна и погледна към гетата в покрайнините на града. Дългите кейове, кипящи от движение и пълни с кораби на пристан, стърчаха в залива като бодли на таралеж. _Корабите, които пристигат, пълни с припаси, и отплават с последните изплашени търговци._ Там нямаше защитни стени. Почти никакви отбранителни съоръжения не пазеха града откъм залива. _Не сме си и мислели, че може да ни потрябват. Съюзът владее моретата. Ако се появят кораби…_
	— Разполагаме ли с още запаси от камък и дърво?
	Генералът кимна енергично. _Очевидно най-после започна да свиква с новия ред на командване._
	— Имаме запаси в изобилие, началник, точно както заповядахте.
	— Искам да построите стена зад доковете и покрай брега. Колкото може по-висока, по-здрава и във възможно най-кратки срокове. Рано или късно гуркулите може да опитат да влязат оттам.
	Генералът изгледа рояка от войници, който прииждаше по суша, след това извърна поглед към спокойствието, което цареше на доковете, после пак погледна към провлака.
	— Но не смятате ли, че заплахата откъм сушата е малко по-… сериозна? Гуркулите не разбират от мореплаване и при всички положения нямат нищо, което дори да се нарече флот…
	— Времената се менят, генерале. Светът се мени.
	— Разбира се. — Генералът се обърна да говори със заместниците си.
	Глокта докуца до парапета и застана до Коска.
	— Каква е числеността им според вас?
	Стириянецът почеса лющещия се обрив на шията си.
	— Пет знамена. Пет имперски легиона и още много зад тях. Съгледвачи, работници, нередовна войска от целия Юг. Колко точно… — примижа към слънцето и устните му се размърдаха, сякаш пресмяташе наум някаква сложна сметка. — Мамка му, много са. — Надигна бутилката и изсмука последните капки от съдържанието й. Замахна и я запрати към напредващата войска. За момент стъклото проблесна във въздуха и после се пръсна в сухата земя оттатък канала. — Виждате ли онези каруци?
	Глокта погледна през далекогледа. Наистина зад войниците имаше нещо като размазана в далечината тъмна ивица от големи талиги. Не се виждаше добре от трептящата мараня и облаците прах от хилядите маршируващи крака. Естествено, войската се нуждае от провизии, но, от друга страна… Той забеляза няколко стърчащи дървени греди, приличаха на крака на паяк.
	— Обсадни машини — избърбори под носа си Глокта. Точно както каза Юлвей. — Вземат на сериозно нещата.
	— Е, вие също. — Коска скочи на една от бойниците и започна да разкопчава колана си. Миг по-късно до ушите на Глокта достигна шуртенето на пикнята му в основата на стената. Наемникът се извърна през рамо и се ухили. Соленият вятър развя изтънялата му коса. — Всички са се заели на сериозно с нещата. Трябва да говоря с магистър Айдър. Бих казал, че съвсем скоро ще започна да получавам онези допълнителни пари, които ми се полагат в случай на битка.
	— И аз така мисля. — Глокта свали далекогледа. — И със сигурност ще си ги заслужите.


	Слепец води слепеца

	Първия магус лежеше по гръб, сгърчен между балата със сено за конете и бурето с вода, с подпъхнато под главата му навито въже вместо възглавница. Логън никога досега не го бе виждал така стар, изпит и изнемощял. Дишаше на пресекулки и едва доловимо. Кожата му беше пребледняла и на петна, изопната върху костите на лицето и покрита с едри капки пот. От време на време потреперваше, сгърчваше се и промърморваше неразбираемо, а клепачите му подскачаха, все едно сънуваше кошмар.
	— Какво стана?
	— Всеки път, когато използваш Изкуството, заемаш от Другата страна — отвърна Кай, без да вдига очи от господаря си, — а каквото си заел, трябва да се върне. Винаги има рискове дори за истинския майстор. Какво високомерие — да се опитваш да промениш света със силата на мисълта си. — Устните му се извиха в усмивка. — Сигурно е заемал прекалено често. Веднъж докоснеш ли долния свят, завинаги губиш частица от себе си…
	— Губиш я? — попита Логън и надникна към треперещия старец в каруцата.
	Не му харесаха думите на Кай. Положението им беше тежко, намираха се насред необятна пустош и нямаха никаква представа накъде да поемат.
	— Помисли си само — прошепна чиракът. — Първия магус лежи безпомощен като пеленаче. — Положи внимателно ръка върху гърдите на господаря си. — Животът му виси на косъм. Сега дори аз мога с немощна ръка… да го убия.
	— Че защо ти е да го правиш? — намръщи се Логън.
	Кай вдигна очи и тъжно се усмихна.
	— Че защо му е въобще на някой да го прави? Просто казвам. — Той отдръпна ръката си от Баяз.
	— Колко дълго ще остане така?
	Чиракът се облегна назад и се загледа в небето.
	— Няма как да се каже. Може часове, може и завинаги.
	— Завинаги ли? — изскърца със зъби Логън. — Какво ще стане с нас тогава? Ти знаеш ли къде отиваме? Защо отиваме там? Или какво ще правим, като стигнем там? Да се връщаме ли сега?
	— Не. — По лицето на Кай се изписа непреклонна решимост. Логън никога не го бе виждал такъв. — Враговете ни са зад нас. По-опасно ще е да се върнем. Продължаваме.
	Логън замижа и разтърка очи. Беше изморен, насинен, гадеше му се. Прииска му се да бе попитал Баяз за плановете му, когато имаше тази възможност. Прииска му се изобщо да не бе напускал Севера. Можеше вече да е потърсил разплата от Бетод и да е мъртъв, но поне щеше да е на място, което познава, и от ръката на хора, които разбира.
	Логън не искаше повече да води. Навремето жадуваше за слава, известност и уважение, но спечелването им се оказа скъпо, а впоследствие разбра, че наградата не струваше. Много мъже го бяха последвали и той ги бе повел по болезнен и кървав път, който водеше право в пръстта. Отдавна го бе напуснала всякаква амбиция. Беше прокълнат във взимането на решения.
	Свали ръце от лицето си и се огледа. Баяз дърдореше трескаво в съня си. Кай зяпаше в облаците. Лутар стоеше с гръб към останалите и се взираше напред в клисурата. Феро седеше начумерена на една скала и лъскаше с парче плат дървото на лъка си. Лонгфут се беше появил отново, както се и очакваше, едва след края на опасността и стоеше отстрани със самодоволен вид. Логън направи кисела физиономия и въздъхна дълбоко. Нямаше друг начин. Нямаше кой друг.
	— Добре тогава, тръгваме към този мост в Олкъс, пък после ще видим.
	— Не е добра идея — поклати неодобрително глава Лонгфут и закрачи с небрежна походка към каруцата. Надникна вътре. — Никак, никак не е добра. Предупредих за това нашия работодател преди… неприятностите, които го сполетяха. Градът е обезлюден, унищожен, сринат в руини. Това е изпаднало в безнадеждност, разруха и пълно с опасности място. Мостът може и да е още здрав, но ако вярвам на слуховете…
	— Планът беше Олкъс и аз мисля, че трябва да се придържаме към него.
	Лонгфут продължи, сякаш Логън въобще не си бе отварял устата.
	— Мисля, че ще е по-добре да се върнем в Калкис. Засега сме на по-малко от половината път до крайната ни цел и имаме достатъчно храна и вода за обратния път. С малко късмет…
	— Не ти ли е платено за пътуване до крайната точка?
	— Ами, ъ, така е, но…
	— Олкъс.
	— Ами да, добре — примигна навигаторът, — виждам, че си твърдо решен. Решителност, дързост и сила може и да са сред твоите невероятни таланти, но предпазливост, мъдрост и опит, ако смея да отбележа, са сред моите. Въобще не се съмнявам, че…
	— Олкъс — изръмжа Логън.
	Брат Лонгфут замръзна с отворена уста, после рязко я затвори.
	— Добре тогава. Тръгваме по пътя обратно в равнината и оттам на запад към трите езера. Олкъс се намира на далечния им край. Но ви предупреждавам, че пътуването ще е дълго и още по-опасно, особено с настъпването на зимата. Ще трябва…
	— Хубаво. — Логън обърна гръб на навигатора, преди да продължи с приказките си. Лесната част мина. Пое дълбоко въздух през стиснати заби и тръгна към Феро. — Баяз е… — Логън затърси подходящата дума. — Извън строя. Не се знае още колко дълго ще е така.
	Тя кимна.
	— Продължаваме ли?
	— Ъ… така мисля… такъв е планът.
	— Добре. — Феро се изправи и преметна лъка през рамо. — Тогава по-добре да тръгваме.
	Стана по-лесно, отколкото бе предполагал. Може би прекалено лесно. Замисли се дали Феро не се готви отново да се измъкне. Да си признае честно, той самият си го бе помислил.
	— Дори не знам накъде отиваме — каза той.
	— Аз никога не съм знаела накъде ще тръгна утре — изсумтя Феро и се насочи към конете. — Ако питаш мен, по-добре е, че ти ще водиш. Въобще му нямам вяра на това плешиво копеле.
	Сега оставаше Лутар. Той продължаваше да стои с гръб към останалите, с увиснали рамене и помръкнало лице. Беше забил поглед в земята и Логън видя как мускулите на челюстта му играят.
	— Добре ли си?
	Лутар сякаш не го чу.
	— Исках да се бия. Исках, знам как, ръката ми стискаше дръжката на оръжието. — Той ядосано плесна едно от остриетата си. — Но стоях безпомощен като бебе! Защо не можах да помръдна?
	— Ама това ли било? Абе, момче, че това се случва с много хора, когато им е за пръв път!
	— Така ли?
	— Няма да повярваш колко често. Ти поне не се насра в гащите.
	— И така ли става? — Лутар повдигна озадачено вежда.
	— Няма да повярваш колко често.
	— Ти замръзна ли така, когато ти беше за пръв път?
	— Не — свъси вежди Логън. — На мен убиването ми се удава. Открай време. Вярвай ми, от нас двамата ти си късметлията.
	— Освен ако не ме убият заради този ми късмет.
	— Е — трябваше да се съгласи Логън, — има такава вероятност.
	Лутар отново увеси нос, но Логън го потупа по рамото.
	— Ама не те убиха! Горе главата, момче, ти си късметлия! Още си жив, нали така?
	Лутар кимна унило. Логън го прегърна през рамо и го поведе към конете.
	— Следващия път ще е много по-добре.
	— Следващия път?
	— Естествено. Следващия път винаги е по-добре. Такъв е животът.
	Качи се сковано на седлото. Беше схванат от дългата езда и насинен от боя в клисурата. Беше отнесъл голямо парче скала в гърба, а и доста здрав юмрук в главата. Можеше да е далеч по-зле.
	Погледна към останалите. Всички бяха по седлата и го гледаха очаквателно. Четири лица, по-различни едно от друго не можеше и да бъдат, но с почти едно и също изражение. Чакаха неговата дума. Защо хората непрекъснато си мислеха, че той знае отговора? Преглътна мъчително и заби пети в хълбоците на коня.
	— Тръгваме.


	Военната хитрост на принц Ладисла

	— Наистина, полковник Уест, трябва да опитате да прекарвате по-малко време тук. — Пайк остави чука. Светлината от жаравата хвърли оранжеви проблясъци в очите му и те светнаха ярко на обезобразеното му лице. — Хората ще започнат да говорят.
	Уест се усмихна нервно.
	— Това е единственото топло място в целия лагер.
	Което беше самата истина, но далеч от причината за визитите му. Единствено тук от целия проклет лагер никой не го търсеше за нещо. Нямаше гладуващи и премръзнали, нямаше хора, останали без капка вода за пиене или оръжие, с което да се бият, нямаше такива, които дори не разбираха защо са дошли. Тук нямаше умрели от студ или болест, които трябва да се погребат. Вече дори мъртвите не можеха да минат без намесата на Уест. Всеки него търсеше, ден и нощ. Всички с изключение на Пайк, дъщеря му и другите затворници. Те единствени се оправяха и без него и затова тяхната ковачница беше станала негово убежище. Да, шумно, претъпкано с хора и задимено убежище, но въпреки всичко това твърде желано. Уест предпочиташе ковачницата в пъти пред щаба на Негово височество. Тук, насред престъпниците, всичко беше по-истинско и… по-просто.
	— Пречите ми, полковник. Отново. — Кадил се промуши покрай него.
	В клещите в едната й ръка грееше нажеженото острие на нож. Тя го потопи в кофа с вода и обгърната в пара, го завъртя насам-натам. Уест наблюдаваше движенията й — сръчни и отработени. Кожата по тънката й жилеста ръка беше обсипана с едри капки пот. Загледа шията й и станалата на фитили от потта тъмна коса. Беше му трудно да си представи как въобще я беше взел за момче. Наистина, справяше се с металите не по-зле от мъжете, но овалът на лицето й, талията й, извивката на задника, за гърдите и дума не можеше да става, всичко красноречиво говореше за женственост…
	Тя погледна през рамо и забеляза, че я гледа.
	— Нямате ли армия за командване, полковник?
	— Ще оцелеят още десет минути без мен.
	Кадил извади охладеното черно острие и го хвърли настрани. То издрънча в купчината от метал до точилото.
	— Убеден ли сте? — попита тя.
	Май имаше право. Уест въздъхна и неохотно се обърна да си върви. Излезе от бараката и тръгна през лагера. След жегата в ковачницата зимният въздух защипа силно бузите му и го накара да вдигне яката на шинела си. Добре увит, тръгна по главната алея между палатките. Посред нощ в лагера цареше гробна тишина, особено след трополенето в ковачницата. Чуваше как смръзнатата кал цвъка, засмуквайки ботушите му, чуваше и как дъхът хрипти в гърлото му. Отнякъде отекна приглушена ругатня на войник, който също като него вървеше в мрака. Уест спря и се загледа в небето. Беше чисто, звездите ярко искряха като поръсен върху черно платно блестящ прах.
	— Красиво е — прошепна на себе си.
	— Свиквай.
	Между палатките към него вървяха Три дървета и Кучето. Лицата им бяха обгърнати в сянка, приличаха на дялани камъни на лунна светлина — тъмни хлътнатини и побелели от светлината ръбове. Уест разбра, че новините не бяха добри. Никой не би описал възрастния северняк като веселяк, но сега лицето му беше по-мрачно и сериозно от всякога.
	— Добра среща — поздрави Уест на северняшки.
	— Мислиш ли? Бетод е на пет дни езда от лагера ти.
	Внезапно студът проникна под шинела на Уест и той потрепери.
	— Пет дни?
	— Ако откакто го видяхме, не е мърдал от място, а това не много вероятно. Бетод никога не е бил човек, който стои на едно място. Тръгнал ли е на юг, ще е тук до три дни. Може би по-скоро.
	— Каква им е числеността?
	Кучето нервно облиза устни. Слабото му лице беше обвито в парата от дъха му.
	— Предполагам, десет хиляди, но може да е имало и други по-назад.
	На Уест му стана още по-студено.
	— Десет хиляди? Толкова много?
	— Да, около десет. Предимно лека пехота.
	— Лека пехота, имаш предвид наборна войска, така ли?
	— Наборна, ама не като боклука, който имате вие. — Три дървета огледа навъсено окаяните палатки и нескопосано стъкнатите огньове, повечето от които бяха на път да угаснат. — Селяните в наборната войска на Бетод са стегнати и калени в битки, корави са като дърво от дългите маршове. Онези копелета могат да тичат цял ден, а вечерта, ако се налага, да се бият. Копиеносци и стрелци с лък, до един обучени.
	— А и истинските войници не са малко — промърмори Кучето.
	— Така е, всичките са тежковъоръжени и със здрави ризници, освен това имат и коне. Със сигурност участват именити воини. А също и някакви странници от Изтока — диваци отвъд Крина. Сигурно е оставил тук-там няколко момчета в Севера, които вашите да преследват, а най-доброто е довел тук. А срещу него вие ще извадите най-лошото. — Възрастният войн пак огледа изпод вежди некадърно вдигнатия лагер. — Не се обиждай, ама стигне ли се до битка, нямате никакъв шанс.
	Битка, най-лошата възможност. Уест преглътна.
	— Колко бързо се придвижва подобна армия?
	— Бързо. Съгледвачите им ще са тук вдругиден. Останалите — ден по-късно. Това, ако са тръгнали право насам, но не мога да кажа, че точно така ще стане. Няма да се учудя, ако минат реката по-надолу и заобиколят в гръб.
	— В гръб?
	Армията им беше неподготвена за нападение от предсказуем враг, а за непредсказуем и дума не можеше да става.
	— Откъде може да знае Бетод, че сме точно тук?
	— Той винаги успява да предвиди стъпките на врага. Има усет. Обича и да рискува. Освен това вади голям късмет копелето. А във войната няма по-хубаво нещо от добрия късмет.
	Уест запримигва и се огледа. Десет хиляди калени в битка северняци щяха да връхлетят жалкия лагер. Десет хиляди непредсказуеми северняци с голям късмет. Представи си как се мъчи да направлява зле обучените и потънали до глезените в кал селяни от наборната войска. Чакаше ги истинска касапница. Поредният Черен кладенец. Но сега поне бяха предупредени. Имаха три дни, в които да подготвят отбрана, а още по-добре да започнат отстъпление.
	— Трябва незабавно да съобщя на принца.


	Когато Уест отметна покривалото на входа на шатрата, отвътре бликна мека светлина и до ушите му достигна нежна музика. Неохотно се приведе и влезе, последван от двамата северняци.
	— Мътните го взели… — промърмори Три дървета и зяпна от изненада.
	Уест беше забравил колко странна беше обстановката в покоите на принца, особено за човек, непривикнал към лукса. Помещението не приличаше на палатка, а по-скоро на огромна зала, декорирана с пурпурно платно. Беше висока поне десет разкрача, стените бяха обкичени със стириянски гоблени, а подът — застлан с кантикски килими. Мебелите подхождаха повече на вътрешността на палат, отколкото на военен лагер. Огромните гардероби, украсени с дърворезба, и позлатените скринове вместваха богатия гардероб на принца, достатъчен за обличането на цяла армия от контета. Принцът спеше в гигантско легло с балдахин, окачен на четири високи колони. Беше по-голямо от повечето палатки на войниците в лагера. В единия ъгъл на помещението стоеше полирана маса, натежала от блещукащите на светлината на свещите сребърни и златни подноси, а те от своя страна — препълнени с всякакви деликатеси. Човек трудно можеше да си представи, че само на крачки от това място хората спяха натрупани един върху друг, мръзнеха от студ и изнемогваха от глад.
	Негово височество принц Ладисла седеше удобно разположен на масивен стол, по-скоро трон от тъмно дърво с червена копринена тапицерия. В едната му ръка се поклащаше празна чаша, а другата тактуваше в ритъма на квартет музиканти, които неуморно дърпаха струни и надуваха лъскави инструменти в далечния ъгъл на шатрата. Около Негово височество се бяха събрали четирима от неговия щаб, безупречно облечени по последната мода. Сред тях беше младият лорд Смънд, когото в последно време Уест ненавиждаше повече от всеки друг.
	— Колко благородно от ваша страна — направо се дереше от въодушевление Смънд — да споделяте несгодите на военния лагер наравно с обикновения войник. Колко изтънчен начин да спечелите уважението му…
	— А, полковник Уест! — изчурулика Ладисла. — И двама от неговите северняци! Каква приятна изненада! Вземете си нещо за ядене! — той размаха с пиянски жест ръка към масата с храната.
	— Благодаря, Ваше Височество, вече ядох. Нося ви новини от изключителна…
	— Налейте си вино тогава! Трябва да го опитате, отлична реколта! Къде се дяна бутилката? — принцът заопипва под стола си.
	Кучето вече беше застанал наведен до масата и душеше храната като… като куче. После грабна парче телешко от един поднос, прегъна го внимателно с мръсните си пръсти и го натъпка цяло в устата си. Лорд Смънд го наблюдаваше с изкривена от погнуса уста. При други обстоятелства Уест може би щеше да се почувства неловко, но в момента имаше по-сериозни грижи.
	— Бетод е на пет дни път от нас — почти изкрещя той — с най-добрата част от войската си!
	Един от музикантите изпусна лъка си и той изскрибуца фалшиво по струните. Главата на Ладисла се вдигна толкова рязко, че той насмалко да се свлече от стола. Дори Смънд и компанията му бяха изтръгнати от състоянието им на безгрижно неведение.
	— Пет дни? — попита принцът с пресипнал от вълнение глас. — Сигурен ли си?
	— Най-вероятно не повече от три.
	— Колко са?
	— Около десет хиляди, всичките ветерани…
	— Отлично! — Ладисла шамароса подлакътника на стола си, все едно беше физиономията на някой северняк. — Значи сме наравно с тях!
	— Може би по численост, Ваше Височество — преглътна Уест, — но не и по качество.
	— О, я стига, полковник Уест — намеси се провлачено Смънд. — Свестен съюзнически войник се равнява на десет от техните. — Той изгледа надменно Три дървета.
	— Събитията от Черен кладенец доказаха, че това съвсем не е вярно дори ако войниците ни са добре нахранени, обучени и екипирани, а като изключим Кралската гвардия, те не са! Най-разумно ще е да се подготвим за отбрана, а при нужда и за отстъпление.
	Смънд изсумтя презрително.
	— Няма нищо по-опасно във война — подхвърли небрежно той — от прекомерната предпазливост.
	— Освен липсата на каквато и да било! — изръмжа Уест, усетил как гневът започва да пулсира в главата му.
	Принц Ладисла го прекъсна, преди да си е изпуснал нервите.
	— Достатъчно, господа! — скочи той с размътен от изпития алкохол поглед. — Вече съм готов със стратегията си! Ще прекосим реката и ще посрещнем диваците! Мислят си, че могат да ни изненадат, а? Ха! — принцът замахна във въздуха с празната си чаша. — Ние тях ще изненадаме, така че дълго ще ни помнят! Ще ги изметем през границата! Точно както възнамеряваше и маршал Бър!
	— Но, Ваше Височество — заекна Уест и усети как стомахът му се свива, — лорд-маршал Бър съвсем ясно нареди да не преминаваме реката…
	Ладисла врътна глава, сякаш да пропъди някоя нахална муха.
	— Не се хващайте за буквата, полковник, духът на заповедта му беше именно този! Няма причина да се възпротиви, че сме потърсили битката с врага!
	— Малоумни кретени — избоботи Три дървета.
	За щастие го каза на северняшки.
	— Какво казва той? — попита Ладисла.
	— Ъ… и той е съгласен с мен, Ваше Височество, че трябва да останем тук и да изпратим вестоносец до маршал Бър с искане за подкрепления.
	— Така ли? Аз пък си мислех, че тези северняци са само огън и жупел! Е, полковник, можете да го информирате, че съм твърдо решен да атакуваме и решението ми не подлежи на обсъждане! Ще покажем на този така наречен крал на северняците, че не само той може да печели битки!
	— Точно така! — викна Смънд и тропна с крак по дебелия килим. — Отлично!
	Останалата част от щаба на принца изрази шумно одобрението си.
	— Ще ги изритаме чак до границата и оттатък!
	— Ще им дадем урок!
	— Отлично! Превъзходно! Има ли още вино?
	Уест стисна юмруци от гняв и безсилие. Трябваше да направи последен опит независимо колко безсмислен и колко унизителен. Падна на едно коляно, събра длани като за молитва и погледна настоятелно принца в очите. Заговори с най-убедителния тон, на който беше способен.
	— Ваше Височество, моля ви от сърце и душа, умолявам ви да размислите. Животът на всеки човек в този лагер зависи от това решение.
	— Такава е тежестта на командването, приятелю! — ухили се до уши принцът. — Разбирам, че го правите за добро, но няма как да не се съглася с лорд Смънд. Дързостта е най-добрият съветник във войната, затова дръзка ще е и моята стратегия! Именно с дързост Харод Велики създаде Съюза, именно с дързост крал Касамир покори Англанд! Ще победим тези северняци, ще видите. Разпратете заповедта ми, полковник! Потегляме по изгрев!
	Уест беше изучавал в подробности кампанията на Касамир. Дързостта беше само една десета от успеха му, останалото се дължеше на старателно планиране, грижа за войската и внимание към всеки детайл. Само дързостта без останалите девет десети можеше единствено да е смъртоносна, но Уест не видя смисъл да го споменава пред принца. Така само щеше да го ядоса и да изгуби и малкото влияние, което имаше върху него. Почувства се като човек, който гледа отстрани как къщата му гори. Изтръпнал, замаян и напълно безпомощен. Не му оставаше друго, освен да разгласи заповедта и да се погрижи всичко да стане по възможно най-добрия начин.
	— Разбира се, Ваше Височество — успя да промълви Уест.
	— Разбира се! — ухили се насреща му Ладисла. — Разбрахме се значи! Превъзходно! Спрете тази музика! — провикна се към музикантите. — Трябва ни нещо по-живо! Нещо по-така, като за кървава битка!
	Квартетът моментално превключи на бодър военен марш. Уест се обърна и затътри натежалите си от отчаяние крака. Излезе в мразовитата нощ.
	Три дървета го последва по петите.
	— Мътните го взели, не мога да ви разбера бе, хора! По моите земи човек трябва да си спечели правото да води! Хората му го следват, защото знаят какво може, уважават го, защото дели с тях трудностите! Дори Бетод си е извоювал мястото на водач! — той закрачи напред-назад пред шатрата, размахвайки големите си ръце. — А вие избирате за водач този, дето най-малко знае как да ръководи, избирате най-големия глупак и му давате да командва!
	Уест не намери думи, с които да отговори. Не можеше да отрече, че севернякът беше прав.
	— Тоя кретен до един ще ви закопае! Всички ви ще закара обратно при пръстта! Проклет да съм, ако аз и моите момчета тръгнем с вас. Писнало ми е да плащам за грешките на другите, достатъчно вече загубих от това копеле Бетод! Тръгваме, Куче. Тая лодка с глупаци нека си потъне без нас! — обърна се и се отдалечи в тъмнината.
	Кучето вдигна рамене.
	— Не беше чак толкова зле. — Приближи се до Уест и се наведе заговорнически към него. Бръкна под палтото си и извади нещо. Погледът на Уест се прикова в цяла печена сьомга, несъмнено отмъкната от масата на принца. Севернякът се усмихна. — Взех си рибка! — при тези думи той последва главатаря си и остави Уест сам на билото на хълма.
	От шатрата на Ладисла продължаваше да се носи маршовата музика.


	До залез-слънце

	Нечия ръка грубо разтърси спящия Глокта. Стиснал зъби от болка, той внимателно извърна глава, докато не чу изпукването във врата си. _Да не би смъртта да е подранила тази сутрин?_ Отвори съвсем леко очи. _А, както изглежда, не е. Сигурно ще е по обед._ Витари се беше надвесила над него. Прозорецът беше откъм гърба й и щръкналите кичури на косата й бяха само черни очертания на ярката светлина на сутрешното слънце.
	— Добре тогава, практик Витари, щом чак толкова не можеш да ми устоиш. Дано нямаш нищо против, ти ще трябва да си отгоре.
	— Ха-ха. Пристигна пратеник на гуркулите.
	— Кой?
	— Пратеник. Идва от името на императора, така чух.
	Глокта почувства как паниката го обгръща.
	— Къде е?
	— Тук, в Цитаделата. Говори с управителния съвет.
	— Мамка му! — кресна Глокта и почти скочи от леглото. Прониза го болка, когато преметна сакатия си крак на пода, но той не й обърна внимание. — Защо не са ме извикали?
	Витари го изгледа навъсено.
	— Сигурно са предпочели да говорят с него насаме. Дали е заради това, как мислите?
	— Как се е озовал тук?
	— Дошъл с лодка, под бяло знаме. Висбрук каза, че военният дълг повелявал да го приеме.
	— Военният му дълг! — кресна Глокта, докато се бореше да надене крачола върху изтръпналия си треперещ крак. — Тлъста свиня такава! От колко време е тук?
	— Достатъчно отдавна, за да сътвори куп пакости заедно с управителния съвет, ако това са намеренията им, естествено.
	— Мамка му! — Глокта примижа от болка, докато се бореше с ризата си.


	Безспорно гуркулският емисар представляваше величествена гледка.
	Имаше дълъг гърбав нос и интелигентен поглед. Дългата му тънка брада беше старателно сресана. Златната нишка, с която бяха извезани бялата му роба и лентата за глава, блестеше ярко на утринното слънце. Стойката му беше съвършено изправена, дългата шия — изпъната, а брадичката — вирната високо, така че всичко, към което благоволеше да насочи погледа си, биваше изгледано отвисоко. Беше толкова висок и слаб, че от присъствието му величествената огромна зала изглеждаше невзрачна и схлупена. _Ако реши, самият той може да мине за император._
	Глокта осъзна колко прегърбен и не на място изглежда в момента, докато се влачеше, потънал в пот и с изкривено от болка лице, в залата за аудиенции. _Окаяната гарга се изправя пред величествения паун. За мое най-голямо щастие битките невинаги се печелят от воините с най-лъскави брони._
	Дългата маса беше изненадващо празна. Зад нея седяха само Висбрук, Айдър и Корстен дан Вурмс и никой от тях не изглеждаше доволен, че го вижда. _И с право, копелета такива._
	— Няма го днес лорд-губернатора, а? — викна Глокта.
	— Баща ми не се чувства добре — подхвърли Вурмс.
	— Колко жалко, че се налага да лишите болния човек от утешителното си присъствие до леглото му. Ами Кадия?
	Не последва отговор.
	— Не е ли редно и той да се срещне с тях? — Глокта кимна грубо към емисаря. — Какво щастие, че поне вие тримата имате силата и смелостта да отвърнете на повика на дълга. Аз съм началник Глокта и каквото и да сте чули досега, тук командвам аз. Ще трябва да ме извините за закъснението, но никой не си беше направил труда да ме уведоми за пристигането ви. — Острият му като кинжал поглед се насочи към Висбрук, но той не посмя да го погледне в очите.
	_Точно така, глупако. Няма да забравя това._
	— Казвам се Шабед ал Ислик Бурай. — Пратеникът говореше перфектно официалния език на Съюза, а гласът му беше толкова силен и властен, колкото поведението му бе надменно и високомерно. — Аз съм емисар на законния владетел на Юга, великия император на могъщия Гуркул и цяла Кантика Утман-ул-Дощ, обичан, почитан и тачен повече от всеки друг в Кръга на света, помазан от божията десница на пророк Калул.
	— Браво на вас. Бих се поклонил, но си изметнах гърба, докато ставах от леглото.
	— Сериозна бойна травма — усмихна се подигравателно Ислик. — Дошъл съм да приема капитулацията ви.
	— Нима? — Глокта издърпа най-близкия стол и седна. _Проклет да съм, ако остана и секунда повече прав заради този дългурест идиот._ — Винаги съм смятал, че подобни предложения се отправят след края на сраженията.
	— Ако се стигне до сражение, то няма да трае дълго. — Емисарят отиде с изискана походка до прозореца. — Пред очите си виждам пет легиона, които настъпват в боен ред. Двайсет хиляди копия, а това е само частица от войската, която идва насам. Войниците на императора са по-многобройни от песъчинките в пустинята. Да се опълчите на такава армия ще е толкова безсмислено, колкото да се опълчите на прилива. Всички тук разбирате това. — Погледът му мина по виновните лица на членовете на управителния съвет и накрая, пълен с изпепеляваща ненавист, се спря на Глокта.
	_Поглед на човек, който е убеден, че вече е победил. Но никой не може да го вини за това. Може би наистина е така._
	— Само глупак или побъркан човек би избрал битката при толкова нищожни шансове като вашите. Мястото ви, на вас, белите, никога не е било тук. Сега императорът ви предоставя шанса да си тръгнете доброволно от Юга живи и здрави. Можете да се качите на малките си корабчета и да отплавате до малкото си островче. Нека някой каже, че Утман-ул-Дощ не е способен на великодушие. Бог е на наша страна. Каузата ви е обречена.
	— О, не съм сигурен, в последната война добре се представихме. Със сигурност си спомняте пробива при Улриок. Аз го помня. Градът горя така ярко. Най-вече храмовете. — Глокта сви рамене. — Кои знае, тогава бог може да е бил другаде.
	— В онзи ден — да. Но имаше и други битки. Аз пък съм сигурен, че вие добре помните сражението на един мост, където млад офицер попадна в плен. — Емисарят се усмихна. — Бог е навсякъде.
	Глокта усети как клепачът му притреперва. _Знае, не няма как да забравя._ Спомни си колко изненадан беше, когато гуркулското копие се заби в тялото му. Спомни си смесицата от шок, разочарование и ужасна болка. _Ха, явно не съм неуязвим._ Спомни си как конят му се вдигна на задните си крака и го хвърли от седлото. Болката се бе усилила, а изненадата се бе превърнала в страх. После пълзеше между труповете и краката на биещите се. Задъхан, едва успяваше да си поеме въздух, усещаше киселия вкус на прахоляка и соления на кръвта, с които беше пълна устата му. Спомни си и агонията на забиващите се в крака му остриета. Страхът се бе превърнал и ужас. Спомни си как го влачеха по моста, докато той крещеше и виеше от болка. _Още същата вечер започнаха с въпросите._
	— Ние победихме — каза Глокта с пресъхнала уста и леко разтреперан глас. — Доказахме, че сме по-силните.
	— Това беше тогава. Светът се променя. Ситуацията, в която се е забъркал народът ви в мразовития Север, ви поставя в доста тежко положение. Успяхте да нарушите първото правило на войната. Никога не се бий с двама от враговете си наведнъж.
	— _Логиката му е неоспорима._ Стените на Дагоска и преди са ви изкарвали от кожата — каза Глокта, но думите му не прозвучаха убедително дори за самия него.
	_Това съвсем не са думи на победител._ Погледите на Висбрук, Айдър и Вурмс пробиваха дупка в гърба му. _Опитват се да предвидят кой ще вземе надмощие. Знам аз кого бих избрал на тяхно място._
	— Вероятно някои от вас имат повече увереност в стените ви, отколкото останалите в този съвет. Ще се върна за отговора по залез-слънце. Предложението на императора важи само днес и повече няма да ви бъде отправяно. Той е милостив човек, но милостта му си има граници. Разполагате с времето до залез-слънце. — При тези думи емисарят излезе.
	Глокта изчака, докато бравата щракна зад гърба му, после се обърна към останалите.
	— Какво е това, мамка му? — кресна той на Висбрук.
	— Ъ… — генералът задърпа потната яка на униформата си. — Като войник мой дълг е да приема невъоръжен пратеник на врага, за да изслушам условията им…
	— Без да ми кажете?
	— Знаехме, че няма да искате да чуете дори! — прекъсна го Вурмс. — Но той е прав! Въпреки усилията ни те ни превъзхождат многократно. Също така, преди да свърши войната в Англанд, не можем да разчитаме на никаква подкрепа. В момента сме просто малко трънче в огромната пета на един враждебен народ. Може би ще е от полза за нас да преговаряме, докато все още имаме някаква позиция. Бъдете сигурен, че след като падне градът, ни чака единствено и само клане!
	_Вярно, но архилекторът няма да е на същото мнение. Последното, за което съм изпратен тук, е да преговарям за условията на капитулацията ни._
	— Днес сте необичайно мълчалива, магистър Айдър.
	— Аз съм последният човек, който да се изказва по военните въпроси, касаещи такова решение, но както изглежда, предложението е повече от приемливо. И едно е сигурно. Откажем ли сега, а гуркулите успеят да превземат със сила града, ще настане истинска касапница. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Тогава няма да имат никаква милост.
	_Абсолютно вярно. Познавам добре милостта на гуркулите._
	— Значи и тримата сте за капитулация, така ли?
	Тримата се спогледаха, но никой не отговори на въпроса.
	— А не ви ли хрумна, че след като се предадем, те може и да не спазят обещанието си?
	— Хрумна ни — каза Висбрук, — но преди винаги са ги спазвали, а и малкото надежда… — той сведе поглед към масата — е по-добре от никаква.
	_Очевидно има повече вяра във врага, отколкото в мен. Никак не съм изненадан. И моята вяра в мен самия не пращи от сила._
	Глокта изтри влагата под едното си око.
	— Разбирам. Тогава, предполагам, редно е да обмисля предложението му. Ще се съберем отново при завръщането на гуркулския ни приятел. По залез-слънце. — Дръпна назад тяло, примижа и рязко се изправи.
	— Ще обмисляте предложението, така ли? — изсъска в ухото му Витари, докато вървяха по коридора, извън залата за аудиенции.
	— Как така, мамка му?
	— Точно така — сряза я Глокта. — Аз взимам решенията тук.
	— Или оставяте онези червеи да ги взимат вместо вас!
	— И двамата имаме своите задължения. Аз не ти казвам как да пишеш писмата до архилектора, а как се справям с онези червеи не е твоя работа.
	— Не е моя работа ли? — Витари дръпна ръката му и той залитна на болния си крак. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Много по-силна. — Ако загубим града без бой, главите и на двама ни ще хвръкнат! А моята глава е моя работа, недъгав червей!
	— Не е време да изпадаме в паника — изръмжа Глокта. — И аз не искам да свърша във водата при доковете, но трябва да действам внимателно. Нека ги оставим да мислят, че ще получат своето, така никой няма да се изкуши да направи нещо прибързано. Искам първо да съм подготвен. Също така искам да поясня нещо, практик Витари, това е първият и последният път, когато ти давам обяснения. Сега си разкарай шибаната ръка от мен.
	Ръката й не го пусна, напротив, пръстите й стиснаха още по-силно, впиха се в Глокта със силата на менгеме. Очите й се присвиха и луничавото й лице се сбърчи яростно. _Дали не съм я преценил погрешно? Дали е способна да ми пререже гърлото?_ Мисълта почти го накара да се усмихне. Нямаше да разбере, защото Северард избра точно този момент, за да се появи в другия край на мрачния коридор.
	— Само се вижте — промърмори той, докато вървеше към тях. — Винаги ме е учудвало как любовта процъфтява на най-невероятни места и как пламва между хора, за които най-малко очакваш. Като роза, която пробива каменистата земя. — Притисна длани към гърдите си. — Сгрявате ми душата.
	— Хванахме ли го?
	— Разбира се. В момента, в който излезе от залата за аудиенции.
	Ръката на Витари се беше отпуснала и Глокта се отърси от нея. Тръгна към килиите.
	— Защо не дойдеш с нас? — обърна се през рамо Глокта, като едва се сдържаше да не разтрие натъртената си ръка. — Ще натрупаш малко материал за следващото си писмо до Сълт.


	В седнало положение голяма част от величествеността на Шабед ал Ислик Бурай се губеше. За това допринасяше и издраният мръсен стол в една от задушните килии под Цитаделата.
	— Така, не е ли сега по-добре да можем да поговорим на равни начала? Доста е неудобно, като те гледат отвисоко.
	Ислик се усмихна ехидно и извърна поглед, сякаш да говори с Глокта беше под достойнството му. _Точно като богаташ, тормозен от просяците на улицата. Нищо, съвсем скоро ще излекуваме тези му заблуди._
	— Знаем, че в града има предател. Знаем, че предателят е в самия управителен съвет на града. Най-вероятно е един от онези важни поде, на които току-що предложи малкия си ултиматум. Сега ще ми кажеш кой е.
	Не последва отговор.
	— Аз съм милостив — възкликна Глокта и отправи театрален жест към пратеника, точно както той беше направил минути по-рано, — но милостта ми си има граници. Говори.
	— Дойдох под бяло знаме и съм изпратен с мисия от самия император! Нападението над невъоръжен пратеник е в пряко нарушение на военните правила!
	— Бяло знаме? Правила на войната? — изхили се Глокта. — Има ли ги още тези неща? Запази си глупостите за младоци като Висбрук, ние, възрастните, играем по други правила. Кой е предателят?
	— Съжалявам те, сакати човече. Когато падне градът…
	_Спести си съжаленията, запази ги за себе си._ Юмрукът на Фрост не издаде почти никакъв звук, когато се заби в корема на пратеника. Очите на онзи изскочиха, устата му се отвори широко, той се задави, изглеждаше така, все едно щеше да повърне. Опита да си поеме дъх, после се закашля.
	— Странно, а — поде замислено Глокта, докато Ислик се бореше за глътка въздух, — едри или дребни, слаби или дебели, умни или глупави, всички хора реагират еднакво на удар в корема. В един момент се мислиш за най-великия човек на света, а в следващия не можеш да дишаш. Величието и властта понякога са само номера, които ни играе собственият ни мозък. Това го научих от вашите хора в килията под двореца на императора ви. Повярвай ми, там нямаше никакви правила на войната. Щом знаеш за определена битка при един мост и за пленен млад офицер, значи знаеш, че съм бил в твоето положение. Има една разлика обаче. Аз бях напълно безпомощен, а ти можеш всеки момент да сложиш край на тази неприятна ситуация. Трябва само да ми кажеш кой е предателят и ще бъдеш пощаден.
	Ислик най-после успя да си поеме въздух. _Но голяма част от високомерието му я няма и предполагаемо няма да си я върне повече._
	— Не знам нищо за никакъв предател!
	— Сериозно? Твоят господар императорът те е изпратил тук да преговаряш, без да разполагаш с всички факти? Не ми се вярва. Но ако все пак е вярно, значи не можеш да ми бъдеш от никаква полза, нали така?
	— Не знам нищо за никакъв предател — преглътна мъчително Ислик.
	— Ще видим.
	Големият бял юмрук на Фрост се стовари в лицето на пратеника. Щеше да го свали на земята, ако другата ръка на албиноса не го подпря отзад, той смаза носа му и го прехвърли през облегалката на стола. Северард и Фрост хванаха под мишниците задъхания пратеник, вдигнаха го от пода и го стовариха отново на стола. Витари наблюдаваше отстрани със скръстени на гърдите ръце.
	— Доста болезнено — каза Глокта, — но човек може да се абстрахира от болката, ако знае, че тя няма да трае дълго. Да кажем, до залез-слънце. За да пречупиш някого бързо, трябва го заплашиш с лишение от нещо. Трябва да го нараниш така, че раната никога да ме зарасне. Знам го от опит.
	— Ах! — изпищя пратеникът и започна да се мята на стола.
	Северард избърса ножа си в бялата му роба, след което подхвърли на масата току-що отрязаното му ухо. То остана на дървения плот: жалко на вид окървавено парче плът. Глокта се загледа в него. _В подобна килия, задушна като пещ, в продължение на няколко месеца слугите на императора ме превръщаха в такова жалко, отвратително подобие на човек. Все си мислех, че възможността да направя същото с един от тях, възможността да го режа парче по парче ще ми донесе някакво, макар и бегло, усещане за мъст. Но не чувствам нищо. Нищо освен собствената ми болка._
	Примижал, Глокта изпъна крака си под масата, докато не чу изпукването в коляното. Издиша дълбоко през венците си. _Защо тогава продължавам да го правя?_
	— Сега идва ред на пръст на крака — въздъхна той. — После пръст на ръката, око, цялата ръка до китката, нос и така нататък, и така нататък. Ще мине поне час, докато някой разбере, че си изчезнал, а ние работим бързичко. — Кимна към ухото на масата: — Дотогава ще сме натрупали цяла купчина от плътта ти. Ако трябва, ще те режа, докато от теб не останат само език и торба вътрешности, но накрая ще науча кой е предателят. Имай ми доверие. Е? Започваш ли вече да си спомняш?
	Пратеникът го гледаше. Задъхваше се. От прекрасния му нос течеше тъмна кръв, стичаше се надолу и капеше от лицето му. _Глътнал си е езика от страх или обмисля следващия си ход? Няма никакво значение._
	— Започвам да се отегчавам. Започни с ръцете, Фрост.
	Албиносът моментално сграбчи китките му.
	— Чакай! — изхлипа пратеникът. — Бог да ми е на помощ, почакай! Вурмс. Корстен дан Вурмс, самият син на губернатора!
	_Вурмс. Прекалено очевидно е. Но, от друга страна, най-очевидните отговори обикновено са верните отговори. Това нищожно копеле би продало собствения си баща, дори да не е сигурен, че ще има купувач…_
	— Жената също, Айдър!
	— Айдър? — намръщи се Глокта. — Сигурен ли си?
	— Тя го организира! Всичко е нейна идея!
	Глокта бавно пое въздух през дупките между зъбите си. Усети кисел вкус в устата. _Отвратителното чувство на разочарование или отвратителното чувство, че през цялото време подозирах нещо такова? Тя е единствената с достатъчно мозък, кураж и ресурси, за да организира измяна. Жалко. Все пак имам повече мозък в главата, за да се надявам на щастлив край._
	— Айдър и Вурмс — промърмори Глокта. — Вурмс и Айдър. Гнусната ни малка мистерийка най-после е разбулена. — Вдигна поглед към Фрост. — Знаеш какво да правиш.


	Нищожни шансове

	Хълмът се издигаше от тревата с кръгла основа и почти конусовидна форма, сякаш придадена от човешка ръка. Странно възвишение, една-единствена могила насред необятната равнина. Феро нямаше доверие на подобни неща.
	Изтърканите, загладени от вятъра камъни стояха в разкривени кръгове на билото на хълма и разпръснати по склоновете отдолу. Някои все още бяха изправени, други — полегнали на една страна. Най-малките стигаха на височина едва до коляно, а най-високите бяха два пъти колкото човешки ръст. Черни голи камъни, опълчващи се на напорите на вятъра. Древни, студени и сърдити. Феро ги изгледа свъсено.
	Усещането й бе, че камъните сякаш отвръщат на гневния й поглед.
	— Какво е това място? — попита Деветопръстия.
	— Старо е — вдигна рамене Кай. — Ужасно старо. По-старо е от самата Стара империя. Сигурно е строено още преди времето на Еуз, когато дяволите са бродели по земята. — Усмивката му се разтегна. — Ако питаш мен, строено от дяволи. Кой знае? Може да е било храм на отдавна забравени богове или гробница.
	— Или нашата гробница — промърмори Феро.
	— Какво?
	— Добро място за почивка — каза тя на висок глас. — Ще можем да огледаме равнината.
	Деветопръстия погледна нагоре към билото.
	— Хубаво. Спираме.


	Феро се изправи с ръце на кръста на един от камъните и присвила очи, се загледа в далечината. Вятърът се понесе из равнината и разлюля тревата на вълни. Гонеше облаците, разкъсваше ги, въртеше ги, влачеше ги по небето. Блъскаше Феро в лицето и насълзяваше очите й, но тя не му обърна никакво внимание.
	Проклет вятър, вятър като всеки друг, нищо повече.
	Деветопръстия застана до нея и примижа към студеното зимно слънце.
	— Виждаш ли нещо?
	— Следят ни.
	Бяха далеч, но Феро ги видя. Ситни точки в далечината. Ездачи насред морето от трева.
	— Сигурна ли си? — Деветопръстия изкриви лице, напрягайки очи към хоризонта.
	— Да. Изненадан ли си?
	— Не. — Той се отказа от взирането и разтри очи. — Лошите новини никога не ме изненадват. Просто малшанс.
	— Преброих тринайсет ездачи.
	— Преброила си ги? Аз дори не мога да ги видя. За нас ли идват?
	— Да виждаш нещо друго наоколо — разпери ръце Феро. — Може би онова нахилено копеле Финиъс си е намерил нови приятелчета.
	— Мамка му. — Деветопръстия погледна към каруцата в подножието на хълма. — Не можем да им избягаме.
	— Не. — Устните на Феро се извиха. — Можеш да поискаш съвет от твоите духове.
	— И за какво? За да ми кажат, че ни е спукана работата ли? — помълча. — Ще ги изчакаме. По-добре да се бием тук. Ще качим каруцата най-отгоре, на билото. Поне ще имаме хълма и камъните, зад които да се скрием.
	— Аз си мислех същото. Имаме и време да подготвим терена.
	— Хубаво. Да се залавяме за работа.


	Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Копаене на ями и копаене на гробове, има ли разлика?
	Феро беше копала гробове на всякакви хора. Близки, или поне дотолкова, доколкото беше склонна да се сближава. Приятели, отново доколкото беше склонна да се сприятелява. Един-двама любовници, ако можеше да се нарекат така. Разбойници, убийци, роби, без значение, щом мразят Гуркул. Всякакви хора, които по една или друга причина се бяха озовали в Лошите земи.
	Забиваш лопатата, хвърляш пръстта.
	След края на битката, ако си още жив, копаеш. Подреждаш гробовете в редица. Копаеш за мъртвите другари. Посечени, наръгани, изкормени и изпотрошени другари. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.
	Но тук, на този странен хълм, в тази непозната земя Феро имаше достатъчно време. Другарите й имаха шанса да оцелеят. Това беше разликата и при всичкото й презрение, при всичките й навъсени погледи и стаен гняв тя отчаяно се вкопчи в тази надежда със силата, с която ръцете й стискаха лопатата.
	Странно как досега не се бе отказала да се надява.
	— Добре копаеш — каза Деветопръстия, застанал на ръба на ямата.
	Тя го изгледа изотдолу с присвити очи.
	— Имам много опит.
	Заби лопатата в купчината пръст отстрани, опря длани на ръба на ямата и изскочи навън. Седна на края с провесени надолу крака. Ризата й беше подгизнала от пот, а по лицето й се стичаха струйки. Избърса чело с мръсната си ръка. Деветопръстия й подаде меха с вода, тя го взе и издърпа със зъби тапата.
	— Колко време имаме?
	Феро напълни уста, изжабурка се и изплю водата.
	— Зависи колко бързо яздят — отвърна. Напълни отново уста и преглътна. — Одеве бързаха. Ако продължават със същото темпо, ще бъдат тук късно през нощта или на зазоряване. — Тя му върна меха.
	— На зазоряване. — Деветопръстия бавно постави обратно тапата. — Тринайсет са, казваш?
	— Тринайсет.
	— А ние сме четирима.
	— Петима, ако навигаторът се върне да помага.
	— Няма голяма вероятност — Деветопръстия се почеса по брадата.
	— Чиракът ще бъде ли от някаква полза?
	— Не мисля — примижа с очи Деветопръстия.
	— Ами Лутар?
	— Ще се изненадам, ако някога е размахвал юмрук, да не говорим за меч.
	Феро кимна.
	— Значи тринайсет на двама.
	— Нищожни шансове.
	— Определено.
	Той пое дълбоко въздух и заби поглед в дъното на изкопа.
	— Ако смяташ пак да бягаш, няма да те виня.
	— Хъ — изсумтя Феро. Странно, това въобще не й бе хрумнало.
	— Оставам. Пък да видим как ще се развият нещата.
	— Хубаво. Добре. В никакъв случай няма да си излишна.
	Вятърът зашумоля в тревата и стоновете му отекнаха в камъните. В такива моменти се казва нещо, досещаше се Феро, но не знаеше какво точно. Не я биваше в приказките.
	— Още нещо. Ако умра, ти ще ме погребеш. — Тя протегна ръка към Деветопръстия. — Съгласен?
	Той изгледа ръката й озадачен.
	— Дадено.
	От много време Феро не бе докосвала никого без явното намерение да го нарани. Усещането беше странно, ръката му хвана нейната, пръстите му стиснаха нейните, дланите им се притиснаха една в друга. Топло е. Той й кимна и тя кимна на него. Пуснаха ръцете си.
	— Ами ако и двамата умрем? — попита Деветопръстия.
	— Тогава птиците ще ни оглозгат — вдигна рамене Феро. — Какво значение има?
	— Няма — промърмори той и зарея поглед надолу по склона, — няма значение.


	Пътят към победата

	Брулеше пронизващ вятър. Уест стоеше край няколкото ниски дървета на възвишението над река Кумнур и наблюдаваше как напредва колоната. По-точно наблюдаваше как не напредва колоната.
	Стегнатият строй на Кралската гвардия предвождаше армията на Ладисла. Лесно се различаваха по лъскавите брони, в които от време на време проблясваше по някой лъч на бледото зимно слънце, успял да пробие гъстите облаци. Познаваха се и по ярките униформи на офицерите и разветите пред всяка рота знамена — златни слънца на червен фон. Маршируваха добре, бяха преминали вече реката и се прегрупираха в идеална формация на отсрещния бряг — пълна противоположност на хаоса, който цареше от другата страна на моста.
	Рано сутринта наборната войска беше потеглила с известен ентусиазъм. Със сигурност хората нямаха търпение да се измъкнат от мизерията на военния лагер. Само час по-късно обаче по-слабите започнаха да изостават — някои от по-възрастните или по-зле обутите — и колоната се разпокъса. Хората се хлъзгаха и препъваха в полузамръзналата кал, ругаеха и се блъскаха в онези отстрани или настъпваха изотзад човека пред тях. Стегнатите формации на батальоните постепенно се удължиха, изкривиха се и се превърнаха в безформени петна. Накрая се смесиха с подобните на тях петна отпред и отзад. В резултат колоната се придвижваше на вълни — една част напираше напред, докато друга оставаше неподвижна точно като сегментите на гигантски земен червей, който се вие в калта.
	В момента, в който бяха достигнали моста, вече нямаше и помен от ред. Ротите се сбутаха в тясното пространство на моста, а опърпаните, изморени и ядосани войници не спираха да се ръгат и да се ругаят помежду си. Онези отзад напираха все по-силно към моста, нетърпеливи да минат на другия бряг, където ги очакваше почивка, и така допълнително забавяха движението. След това една каруца, на която така или иначе не й беше мястото там, счупи колело точно в средата на моста. Така бездруго мудният поток от хора се превърна в едва процеждаща се струйка. Изглежда, никой не знаеше какво да направи, за да махне оттам каруцата, нито пък кого да извика, за да я поправи, затова хората просто започнаха да се катерят през нея или да се промушват отстрани и така задържаха хилядите, идващи след тях.
	Сега в калта на близкия бряг на бързо течащата река се бе събрала огромна тълпа. Хората се поклащаха, опрели рамо в рамо, роптаеха недоволно, а копията им стърчаха във всички посоки. Отстрани обикаляха и крещяха офицери. Навсякъде около тях се трупаха все повече парчета от изхвърлени или изгубени части от екипировката. През това време огромната колона, влачеща се на приливи и отливи, не спираше да налива все повече хора в царящия пред моста хаос. По нищо не личеше някой дори да бе направил опит да накара хората да спрат, камо ли да бе успял.
	И всичко това, при положение че колоната напредва, без да е обезпокоявана от наближаващ враг и по що-годе приличен път. Уест не смееше да мисли как се управлява подобен строй в условията на бойно поле, сред дървета или в пресечен терен. Той стисна изморените си очи и разтри клепачи, но когато ги отвори отново, ужасяващата и същевременно жалка и смехотворна картина беше все същата. Не знаеше да се смее ли, или да плаче.
	Откъм склона зад гърба му долетя конски тропот. На седлото беше едрият здравеняк лейтенант Яленхорм. Той не пращеше от интелект, но беше надежден и добър ездач. Подходящ избор за задачата, която смяташе да му възложи Уест.
	— Лейтенант Яленхорм на вашите заповеди, господине. — Едрият младеж се завъртя на седлото и погледна към реката. — Май имат проблем на моста.
	— Определено. И, боя се, това е само началото на неприятностите.
	— Доколкото чух, превъзхождаме ги по численост, а и моментът на изненадата е на наша страна — усмихна се широко лейтенантът.
	— Колкото до численост, може би да. Но изненада? — Уест посочи точещата се върволица през моста. До тях достигнаха далечните отчаяни викове на офицерите. — От тази измет? И слепец ще разбере, че идваме, от десет мили ще ни чуе. А пък ако е сляп и глух едновременно, ще ни надуши, преди още да сме сформирали боен ред. Цял ден ще мине, докато преминем реката. И това е най-малкият ни проблем. Откъм командване разликата между нас и врага е огромна. Принцът живее в измисления си свят, а ролята на щаба му е само да го държи в него на всяка цена.
	— Но разбира се…
	— И цената за това може да се окаже животът на всички ни.
	— О, стига, Уест. Не искам да влизам в битка с подобни мисли в главата.
	— Няма да ти се наложи.
	— Няма ли?
	— Искам да подбереш шестима от твоята рота, също и резервни коне. Ще яздите с всички сили към Остенхорм, а оттам на север до лагера на маршал Бър. — Уест бръкна в джоба на шинела си и извади писмо. — Ще му предадеш това. Ще му кажеш, че Бетод е вече зад него с основните сили от армията си. Ще му кажеш, че принц Ладисла, противно на заповедта му и възможно най-лекомислено, е прекосил Кумнур, за да предизвика северняците на битка. — Стисна зъби. — Бетод ще ни забележи от мили разстояние. Предоставяме на врага избора на бойно поле, само и само принцът да изглежда дързък и безстрашен командир. Явно дързостта е най-добрият съветник по време на война.
	— Уест, положението не е чак толкова зле, нали?
	— Когато стигнеш в лагера на Бър, ще му кажеш, че най-вероятно принцът е загубил сражението, че почти сигурно армията му е разгромена и пътят към Остенхорм е отворен. Той ще знае какво да направи.
	Яленхорм се вгледа в писмото. Посегна да го вземе, но спря.
	— Полковник, предпочитам да отиде някой друг. Аз по-добре да остана да се бия…
	— Това, че ще останеш да се биеш, няма да промени нещата, лейтенант, но ако успееш да отнесеш навреме писмото, това може да се окаже от огромно значение. Не влагам никакви лични чувства, повярвай ми. В момента не мога да си представя по-отговорна задача от тази и ти си човекът, на когото имам доверие, че ще я изпълни. Ясна ли е заповедта?
	Едрият лейтенант преглътна, взе писмото, разкопча шинела си и внимателно го пъхна във вътрешния джоб.
	— Разбира се, господине. За мен ще е чест да изпълня задачата. — Той понечи да извърне коня си.
	— Има и още нещо. — Уест пое дълбоко въздух. — Ако аз… ако ме убият. Когато всичко това свърши, ще отнесеш ли съобщение на сестра ми?
	— О, стига, Уест. Няма нужда от…
	— Повярвай ми, искам да оцелея, но това е война. Не всички ще се върнат у дома. Ако не се върна, кажи на Арди… — Уест се замисли за момент. — Кажи й само, че съжалявам. Само това.
	— Разбира се, но се надявам лично да й го кажеш.
	— Аз също. Успех. — Уест протегна ръка.
	— И на теб. — Яленхорм стисна ръката му, след което препусна надолу по склона, далеч от реката.
	Уест го наблюдава известно време, после въздъхна дълбоко и тръгна в обратна посока. Някой трябваше да накара проклетата колона да тръгне отново.


	Необходимото зло

	Блестящият диск на слънцето се подаваше наполовина над защитните стени и оцветяваше в оранжево коридора, по който куцаше Глокта, следван неотлъчно от практик Фрост. През прозорците, покрай които го водеше болезнената му походка, Глокта видя дългите сенки на сградите върху високата скала под Цитаделата. Можеше да се закълне, че с всеки следващ прозорец сенките ставаха все по-дълги, а контурите им — все по-размазани. Светлината на слънцето отслабваше. Всеки момент щеше да изчезне напълно. _Скоро ще падне нощта._
	Глокта спря за момент пред залата за аудиенции, за да си поеме дъх и да даде възможност на болката в крака да поутихне. Облиза празните си венци.
	— Дай ми чувала.
	Фрост му подаде платнения чувал и подпря бяла длан на вратата.
	— Отоф?
	— _По-готов от това няма накъде._ Да приключваме.
	Генерал Висбрук седеше сковано в колосаната си униформа, с леко провиснали над високата яка бузи. Беше изнервен, не можеше да намери място на ръцете си. Корстен дан Вурмс полагаше усилия да изглежда равнодушен, но стрелкащият се език издаваше неспокойствието му. Магистър Айдър седеше с изпънат гръб, със скръстени пръсти на масата и сурово изражение на лицето. _Самата сериозност._ Рубините на шията й блестяха с последните лъчи на отиващото си слънце. _Очевидно не й е отнело много време да се сдобие с нови бижута._
	Последният присъстващ не проявяваше никаква тревога или притеснение. На отсрещната стена, точно зад работодателя си, Никомо Коска се беше облегнал със скръстени на черния кожен нагръдник ръце. Глокта забеляза, че беше препасал меч от едната страна на кръста си, а от другата — дълъг кинжал.
	— Какво прави той тук?
	— Това решение касае целия град — отвърна спокойно Айдър. — Прекалено важно е, за да го вземете сам.
	— Значи той е тук като гаранция, че думата ви ще бъде взета под внимание, така ли?
	Коска вдигна рамене и се зае да изучава черното съдържание под ноктите си.
	— Ами декретът с подписите на всичките дванайсет членове на Върховния съвет?
	— Ако гуркулите превземат града, вашият документ няма да ни спаси от отмъщението на императора.
	— Разбирам. Значи смятате да ми се противопоставите? Да се опълчите на архилектора, на краля?
	— Смятам да изслушам гуркулския емисар и да преценя фактите.
	— Добре тогава. — Глокта пристъпи напред и обърна чувала. — Надайте по едно ухо.
	Главата на Ислик тупна с глух удар на масата. Лицето му нямаше никакво изражение, само увиснала кожа, ококорени и вперени в различни посоки очи и изплезен език. Главата се изтърколи по красивия плот на масата и остави неравна кървава следа по идеално полираното дърво. След като описа дъга от кървави петна, тя спря с лицето нагоре точно пред генерал Висбрук.
	_Може и да преигравам малко, но трябва да ми се признае, ефектът е доста драматичен. Повече никой няма да се усъмни докъде се простира решимостта ми._ Висбрук зяпна онемял към окървавената глава на масата и ченето му увисна. Скочи и залитна назад, а краката на стола му изскърцаха по плочите на пода. Генералът посочи с разтреперан пръст към Глокта.
	— Вие сте луд! Вие сте луд! Сега няма да има милост за никого! За мъж, жена или дете в Дагоска! Няма надежда за никого, ако градът падне!
	Глокта отвърна с беззъба усмивка.
	— В такъв случай предлагам всеки от вас да направи всичко възможно да не допуснем градът да падне. — Погледна към Вурмс. — Освен ако вече не е твърде късно за това, а? Освен ако вече не сте продали града на гуркулите и знаете, че няма връщане назад!
	Очите на Вурмс се стрелнаха към Коска, после към вратата, след това към ужасения генерал Висбрук, към Фрост, чиято зловеща фигура се извисяваше в ъгъла зад Глокта, и накрая към магистър Айдър, която продължаваше да седи невъзмутима, с желязно спокойствие. _И така, малката конспирацийка излиза от сенките._
	— Той знае! — изкрещя Вурмс.
	Изправи се, избута назад стола си и залитна към прозореца.
	— Очевидно е, че знае.
	— Тогава направи нещо, мамка му!
	— Вече го направих — каза Айдър. — В този момент хората на Коска вече са заели местата си по външната стена, спуснали са моста над канала и са отворили портите. Доковете, Великият храм, дори Цитаделата са също в техни ръце. — Зад вратата се разнесе приглушен тропот. — Мисля, че това, което чуваме отвън, са тъкмо те. Съжалявам, началник Глокта, наистина съжалявам. Направихте всичко, което се очакваше от вас, че и повече, но в този момент гуркулите нахлуват в града. Съпротивата ви е безсмислена.
	Глокта погледна към Коска.
	— Ще позволите ли да отвърна?
	Стириянецът отговори с лукава усмивка и лек поклон.
	— Много благодаря. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но портите са в ръцете на Кадия и най-верните му свещеници. Според думите им те ще ги отворят за гуркулите, когато — как точно го казаха — „бог слезе на земята и лично им заповяда да го сторят“. Да сте планирали божие посещение за днес?
	От изражението на Айдър стана ясно, че не беше.
	— Колкото до Цитаделата, тя е в ръцете на Инквизицията — естествено, единствено с цел обезпечаване сигурността на верните поданици на Негово величество. Това, което чухте отвън, бяха моите практици. А колкото до наемниците на господин Коска…
	— До един са на постовете си на стената, точно както заповядахте, началник! — стириянецът удари токове и отдаде чест. — Готови са да отблъснат всяка атака на гуркулите. — Усмихна се на Айдър. — Моля да ме извините, че напускам службата при вас в такъв важен момент, магистър, но ми бе направено по-примамливо предложение, надявам се, разбирате.
	Настана гробна тишина. Висбрук нямаше да изглежда по-шашнат дори да го бе ударил гръм. Вурмс се заоглежда като обезумял. Отстъпи още крачка назад, а Фрост пристъпи към него. Лицето на магистър Айдър беше бяло като платно. _Край на гонитбата, лисиците са в капана._
	— Не виждам причина за изненадата ви. — Глокта се отпусна удобно на един от столовете. — Липсата на лоялност от страна на Никомо Коска е легендарна в целия Кръг на света. Няма място под слънцето, където вече да не е предавал работодател.
	Стириянецът отвърна с нова усмивка и поклон.
	— Богатството ви — смънка Айдър, — не неговата нелоялност ме изненадва. Откъде се сдобихте с пари?
	— Светът е пълен с изненади — усмихна се Глокта.
	— Ах, ти, шибана кучка! — изкрещя Вурмс.
	Оръжието му не беше и наполовина извадено, когато юмрукът на Фрост го фрасна в челюстта и го запрати в безсъзнание към стената. Почти в същия момент вратата се отвори с трясък и в залата нахлу Витари. Следваха я половин дузина практици с извадени и готови за действие оръжия.
	— Всичко наред ли е? — попита тя.
	— Всъщност тъкмо приключвахме. Фрост, ако обичаш, изнеси боклука.
	Албиносът хвана единия глезен на Вурмс и влачейки го по пода зад себе си, излезе от залата. Айдър проследи с поглед как безжизненото му лице се тътреше по плочите и се обърна към Глокта.
	— А сега какво?
	— Сега в килиите.
	— И после?
	— После ще видим. — Той щракна с пръсти на практиците и посочи с палец вратата.
	Двама от тях поеха с тежка стъпка покрай масата, сграбчиха лактите на кралицата на търговците и невъзмутимо я изведоха от залата.
	— Е — обърна се Глокта към генерал Висбрук, — някой друг да иска да приеме предложението на гуркулите?
	Генералът, който през цялото време не бе помръднал от мястото си, щракна челюсти, пое дълбоко въздух и застана мирно.
	— Аз съм просто войник. Естествено, ще се подчиня на заповедите на Негово величество или на онзи, когото Негово величество е избрал да го представлява. Ако заповедта е да се бием докрай, ще се сражавам до последна капка кръв, за да не падне градът. Уверявам ви, че не знаех нищо за този заговор. Може на моменти да съм действал прибързано, но винаги честно и единствено в интерес на…
	— Да, да, убеден съм в това. И леко отегчен, но убеден. _Току-що изгубих половината управителен съвет. Човек ще рече, че съм зажаднял за власт, ако сега взема, та изгубя и другата половина._ Повече от сигурно е, че гуркулите ще нападнат по изгрев-слънце. Погрижете се за отбраната, генерале.
	Висбрук притвори очи, преглътна с облекчение и изтри потта от челото си.
	— Няма да съжалявате за доверието си в мен, началник.
	— Вярвам, че няма. Свободен сте.
	Генералът излетя от залата, сякаш притеснен, че Глокта може да си промени решението, а останалите практици го последваха. Витари се наведе, вдигна от пода стола на Вурмс и внимателно го плъзна под масата.
	— Чиста работа — кимна тя. — Изпипана работа. Радвам се, че се оказах права за вас.
	— Хм — изсумтя Глокта. — Одобрението ти означава много по-малко за мен, отколкото можеш да си представиш.
	Очите й се усмихнаха над маската.
	— Не съм казала, че одобрявам. Казах само, че работата беше добре изпипана. — Тя се завъртя и излезе с небрежна походка.
	Сега в залата остана само Коска. Стириянецът продължаваше да стои облегнат на стената с небрежно скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше Глокта с лукава усмивка. През цялото време не бе помръднал.
	— Мисля, че добре ще се справяте в Стирия. Доста сте… безскрупулен? Това ли беше думата? Няма значение — повдигна рамене той с театрална превзетост, — чакам с нетърпение да започна службата си при вас.
	_Поне докато не ти предложат повече пари, а, Коска?_
	— Искате ли да се погрижа за това? — наемникът посочи към отрязаната глава на масата.
	— Побийте я на кол на външната стена, някъде, където да се вижда добре. Нека гуркулите знаят докъде стига решителността ни.
	— Побитата на копие глава — зацъка с език Коска и издърпа главата от масата, като я държеше за дългата брада — никога не излиза от мода.
	Бравата щракна зад гърба му и Глокта остана сам в залата за аудиенции. Разтри изтръпналия си врат и изпъна крак под окървавената маса. _Добра работа свършихме днес, но денят е към края си._ Зад високите прозорци слънцето най-после беше залязло над Дагоска.
	Небето потъмня.


	Сред камъните

	Първите лъчи на изгрева запълзяха по равнината. Бледата светлина на деня замъждука по долните части на облаците и по ъглите на древните камъни. Хоризонтът на изток лумна със замъглени огньове. Гледка, която хората, или поне Джизал, рядко виждаха. У дома по това време на деня той все още щеше да е дълбоко заспал в топлото легло. Никой от групата не спа през нощта. Прекараха дългите студени часове в пълно мълчание. Седяха, брулени от вятъра, и се взираха в тъмнината, чакаха. Чакаха зората.
	Деветопръстия погледна намръщен към изгряващото слънце.
	— Време е. Скоро ще са тук.
	— Добре — кимна Джизал.
	— Слушай сега. Оставаш тук и пазиш каруцата. Много са, почти сигурно някой ще успее да се промъкне покрай нас. Затова те искам тук. Разбрано?
	Джизал преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. Мислеше само колко несправедливо беше всичко. Колко несправедливо, че трябва да умре така млад.
	— Добре. Ние с нея ще сме отпред сред камъните. Повечето от тях ще дойдат оттам, предполагам. Стане ли напечено, викаш, но ако не дойдем, е… ще трябва да се справяш сам, както успееш. Ние ще сме или заети, или мъртви.
	— Страх ме е. — Думите се изплъзнаха неволно, но той все пак ги изрече.
	Деветопръстия просто кимна.
	— Мен също — каза. — Всички ни е страх.
	Феро пристягаше ремъците на колчана със стрелите, а на лицето й беше изписана свирепа усмивка. Стегна колана на меча си, придърпа кожения гард на ръката си и раздвижи пръсти. Накрая дръпна леко тетивата на лъка. Всичко беше на място, подръка и готово да сее насилие. Тя се приготвяше за битката, която най-вероятно щеше да свърши със смъртта на всички от групата, по същия начин, по който Джизал някога се приготвяше за поредната нощ в обикаляне на таверните на Адуа. Жълтите й очи блестяха от вълнение, сякаш нямаше търпение да започне. Джизал за пръв път я виждаше толкова щастлива.
	— Тя не изглежда много изплашена — каза той.
	Деветопръстия я измери с поглед.
	— Е, може би нея не я е страх, но тя не е примерът, който бих искал да следвам. — Той наблюдава още известно време Феро. — Понякога, когато живееш прекалено дълго сред опасности, започваш да се чувстваш истински жив само когато смъртта диша във врата ти.
	— Добре — пак кимна Джизал.
	Започна да му призлява само при вида на катарамата на колана и дръжките на така гордо излъсканите остриета. Пак преглътна. Мамка му, устата му никога допреди не се бе пълнила така бързо със слюнка.
	— Опитай да мислиш за друго.
	— Какво например?
	— Каквото и да е, нещо, което да ти е от полза. Имаш ли семейство?
	— Баща, двама братя. Не съм сигурен, че ме харесват много.
	— Майната им, тогава. Деца?
	— Не.
	— Жена?
	— Не. — Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса.
	Не беше направил нищо с живота си. Прекарваше цялото си време в игра на карти и създаване на нови врагове. На никого няма да липсва.
	— Любима тогава? Не ми казвай, че никое момиче не те чака.
	— Ами, може би… — вътрешно Джизал не се съмняваше, че Арди вече е намерила друг. Тя не беше от най-сантименталните. Може би трябваше да й предложи да се оженят, когато имаше възможност. Така поне някой щеше да тъжи за него, когато не се върне. — Ами ти? — смотолеви едва.
	— Какво? Семейство ли? — Деветопръстия свъси вежди и започна да разтрива чуканчето на отрязания си пръст. — Имах някога. А сега имам друго. Не избираш семейството си, просто взимаш каквото ти се предлага и продължаваш напред както можеш. — Посочи Феро, после Кай. — Тя, той и ти. — Ръката му стисна рамото на Джизал. — Това сега е моето семейство и днес не искам да губя брат, ясно?
	Джизал кимна. Не избираш семейството си. Взимаш каквото ти се дава. Грозни, глупави, вонящи и чудати, вече нямаше значение. Деветопръстия му подаде ръка и Джизал я стисна колкото сила имаше.
	— Успех, Джизал — ухили се севернякът.
	— И на теб.


	Феро коленичи до един от грапавите камъни. Лъкът беше готов в ръката й със запъната в тетивата стрела. Вятърът рисуваше по дългата трева на равнината, брулеше обраслия с ниска трева склон на хълма и разрошваше перата на седемте стрели, забити в редица в пръстта пред нея. Седем стрели, само толкова й бяха останали.
	Много по-малко, отколкото й трябваха.
	Наблюдава ги, докато яздеха към хълма. Слязоха от конете и вдигнаха погледи нагоре към склона. Започнаха да потягат ремъците на изтритите кожени нагръдници и да приготвят оръжията си. Копия, щитове, мечове и един-два лъка. Феро ги преброи. Тринайсет. Беше се оказала права.
	Но от това не й стана по-леко.
	Разпозна Финиъс, смееше се и сочеше към камъните. Копеле. Първо на него ще пусне една стрела, ако й падне възможност, но от това разстояние нямаше смисъл да рискува. Скоро щяха да дойдат по-близо. Ще прекосят разстоянието до подножието и ще тръгнат нагоре по склона.
	Тогава ще стреля.
	Войниците се разпръснаха и започнаха да надничат предпазливо към камъните иззад щитовете си. Ботушите им зашумоляха в дългата трева. Все още никой не я беше забелязал. Отпред вървеше един без щит, пристъпваше тежко нагоре по склона със свирепо лице и по един меч във всяка ръка.
	Феро бавно изтегли тетивата назад, не бързаше, усети успокояващото впиване на връвта в брадичката й. Стрелата й улучи онзи точно в гърдите и проби кожения му нагръдник. Той падна на едно коляно, лицето му се изкриви, задиша тежко. Подпря се на единия от мечовете си и рязко се изправи отново. Втората стрела се заби над първата и той отново падна на колене. От устата му потекоха кървави лиги, след това той падна по гръб в тревата.
	Но имаше още много и всички вече вървяха нагоре. Най-близкият се беше привел зад голям щит, напредваше бавно и внимаваше да не оставя незащитена част от тялото си. Стрелата на Феро се заби в ръба на дебелото дърво на щита.
	— Хх — изсъска ядосано тя и сграбчи нова стрела.
	Опъна лъка и се прицели внимателно.
	— Ау! — изкрещя онзи, когато стрелата прониза открития глезен на крака му.
	Щитът се разклати, после се наклони на една страна.
	Следващата стрела на Феро описа дъга във въздуха и се заби в шията на войника над ръба на щита. От раната рукна кръв, очите му изхвръкнаха и той се строполи по гръб. Щитът му се изпързаля надолу по склона с все още стърчащата в него опропастена стрела.
	Този отне твърде много време и прекалено много стрели. Останалите вече бяха напреднали значително, притичваха на зигзаг, преполовили разстоянието до първите камъни. Феро грабна последните две стрели и хукна нагоре по склона. За момента повече не можеше да направи. Оттук нататък Деветопръстия оставаше сам.


	Опрял гръб в камъка, Логън чакаше с притаен дъх. Видя как Феро побягна нагоре по склона.
	— Мамка му — промърмори под носа си.
	За пореден път в беда, отново сам срещу многоброен враг. От момента, в който започна да води групата, знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук. Винаги така ставаше. Какво пък. Досега се беше измъквал с битки от подобни положения, ще се измъкне и сега. Едно се знае за Логън Деветопръстия, той е боец.
	Чу нечии забързани стъпки в тревата и тежко дишане. Един се катереше с мъка по склона вляво от камъка. Логън изнесе меча надясно, намести удобно пръсти около твърдия метал на дръжката и стисна зъби. Покрай него мина люшкащ се връх на копие, след него щит.
	Изскочи с мощен рев иззад камъка и замахна. Острието се заби дълбоко в рамото на войника и посече гърдите му по цялата ширина. Ударът на Логън вдигна онзи от земята и го запрати, премятащ се в пръски кръв, надолу по склона.
	— Още съм жив! — задъхано промърмори Логън и се втурна нагоре.
	Докато се шмугваше зад следващия камък, едно копие профуча покрай него и се заби в пръстта. Лошо хвърляне, но на тях тепърва им предстояха възможностите да опитват отново. Логън надникна и видя няколко бързо притичващи от камък на камък фигури. Облиза устни и претегли в ръка меча на Създателя. Матовото острие и сребърната буква над гарда бяха изцапани с кръв. Не й обърна внимание, тепърва предстоеше работа.


	Един изкачваше склона към нея и надничаше предпазливо над ръба на щита си. Беше готов да блокира всяка нейна стрела. Нямаше как да го простреля, онзи внимаваше прекалено много.
	Феро приклекна до камъка и се вмъкна в плитката траншея, която беше изкопала. Започна да пълзи. Излезе в другия й край, зад друг огромен камък. Надникна внимателно иззад него. Видя го. Пълзеше бавно нагоре, към камъка, зад който допреди малко се беше крила. Бе обърнат с рамо към нея. Явно днес бог беше милостиво настроен.
	Ако не към онзи, то поне към Феро.
	Стрелата й се заби между ребрата му, малко над кръста. Онзи залитна и я изгледа объркан. Феро опъна последната стрела. Войникът още се бореше да извади първата, когато втората го прониза в гърдите. Право в сърцето, досети се Феро по това как онзи падна.
	Край на стрелите. Тя хвърли лъка в тревата и извади гуркулската сабя.
	Време е за близък бой.


	Логън излезе иззад камъка и се озова лице в лице с един от тях. Гледаше право в очите на един младеж. Беше достатъчно близо, за да усети дъха му. Онзи имаше хубаво лице — чиста кожа, прав остър нос и големи кафяви очи. Логън заби чело в него. Главата на младежа се изметна назад и той залитна. Това даде на Логън време да извади нож с лявата си ръка. Пусна меча, сграбчи с дясната щита на младежа и го дръпна настрана. Момчето налетя обратно. От счупения му нос шуртеше кръв, а лицето му беше изкривено от злоба. Изнесе назад меча си, готов да го промуши.
	Логън изръмжа и заби ножа в тялото на момчето. Втори път, трети път. Тежките бързи удари отдолу почти отлепяха от земята краката на момчето. От раните бликна кръв и потече по ръцете на Логън. Онзи изстена, изпусна меча си, краката му омекнаха и той се свлече по камъка. Изборът между да убиеш или да умреш не е никакъв избор, каза си мислено Логън, докато гледаше как момчето си отива. Трябва да си реалист за тези неща.
	Младежът седеше на тревата, стиснал с ръце окървавения си корем. Вдигна очи към Логън.
	— Гхъ — изпъшка, — гхърр.
	— Какво?
	Онзи не отговори. Очите му се изцъклиха.


	— Хайде! — изкрещя Феро. — Какво чакаш, гнусно копеле? — тя приклекна в тревата, готова за скок.
	Онзи не говореше нейния език, но явно схвана подканата й. Копието му профуча във въздуха. Добро хвърляне. Феро се наклони настрани и копието изтропа в камъните зад гърба й.
	Тя се изсмя, а онзи — плешив, едър като вол — се спусна напред. Петнайсет крачки — Феро вече виждаше шарките на дървото на дръжката на секирата му. Дванайсет крачки — сега виждаше бръчките на изкривеното му от злоба лице, ситните гънки в крайчетата на очите и гърбицата на носа. Осем крачки — видя драскотините по кожения му нагръдник. Пет крачки — онзи вдигна секирата над главата си.
	— Ааа! — изпищя едрият войник, когато тревата под краката му внезапно пропадна, той изчезна в ямата, а секирата излетя от ръцете му.
	Да си беше гледал в краката.
	Феро скочи напред и замахна със сабята, без дори да си напра ви труда да насочи удара, толкова огромно беше нетърпението й. Тежкото острие се заби в рамото на мъжа и той изпищя и запелтечи. Опита да се изкатери по ронещата се отгоре му пръст. Сабята на Феро разцепи главата му. Онзи изхърка и се строполи на дъното на ямата. На дъното на ямата, която вече беше негов гроб.
	Не заслужава такъв, помисли си Феро, но няма значение. Реши, че по-късно ще го издърпа оттам и ще го остави да изгние на склона на хълма.


	Едро копеле беше този. Огромен гигант. С половин глава по-висок от Логън. Държеше масивен боздуган, дебел на половината на ствола на дърво, но го размахваше с лекота. И крещеше като обезумял. Малки очички се кокореха яростно от тлъстото му лице. Логън се мяташе встрани между камъните, залиташе. Не беше лесно хем да гледа през рамо къде стъпва, хем да държи под око летящата във въздуха цепеница. Трудна работа. Нещо беше на път да се обърка.
	Спъна се. Оказа се, в ботуша на младежа, когото беше убил преди малко. Ето ти справедливост. Изправи се съвсем навреме, за да види как юмрукът на гиганта се забива в устата му. Олюля се, залитна и изплю кръв. Видя как боздуганът полита към него и отскочи назад. Недостатъчно. Върхът на дървото закачи бедрото му и почти отлепи крака му от земята. Той направи няколко несигурни крачки заднешком и опря гръб в един от камъните. Изкрещя от болка, от изкривената му уста покапа кървава слюнка. Засуети се с меча и насмалко не се поряза. Успя да го вдигне тъкмо преди боздуганът да отнесе голямо парче от камъка точно до главата му. Метна се встрани и падна по гръб на тревата.
	Гигантът вдигна цепеницата и изрева като животно. Страховито решение може би, но не от най-умните. Логън рязко се надигна и от седнало положение заби меча си в корема на мъжа. Матовото острие влезе чак до дръжката и излезе откъм гърба му. Боздуганът се изплъзна и тупна тежко на тревата до Логън. В последен отчаян опит гигантът се наведе напред, сграбчи Логън за ризата и го придърпа към себе си. Оголи зъби и изрева в лицето му, а през това време вдигаше подобен на свински бут юмрук.
	Логън измъкна ножа от ботуша си, замахна отстрани и заби острието в дебелата шия на мъжа. Онзи го погледна учудено и в този момент от устата му бликна кръв. Пусна ризата на Логън, залитна назад, завъртя се леко настрани, блъсна се и отскочи от един от камъните. После се строполи по очи на земята. Прав беше бащата на Логън. Един нож повече никога не е излишен.


	Феро чу избръмчаването на тетивата, но беше късно. Усети как стрелата я пронизва в плешката и когато сведе поглед, видя върха да стърчи от ризата й. Ръката й изтръпна. От дупката потече тъмна кръв и попи в мръсния плат. Тя изсъска от яд и се шмугна зад един от камъните.
	Все още имаше сабята и здрава ръка, с която да я използва. Опряла гръб в грапавия камък, Феро се плъзна около него и се ослуша. Чу стъпките на приближаващия стрелец, чу и тихия звън, с който онзи извади някакво острие от ножницата. После го видя, стоеше с гръб към нея и се оглеждаше.
	Феро скочи към него и замахна със сабята, но онзи се извърна навреме и блокира удара с меча си. Двамата паднаха едновременно в тревата и вкопчени един в друг, се затъркаляха по склона. В следващия момент онзи скочи и притиснал длани в окървавеното си лице, взе да се мята и да крещи. Докато се бяха търкаляли в тревата, стрелата, стърчаща от рамото на Феро, го бе пронизала в окото.
	Чист късмет, помисли си тя.
	Скочи напред и острието на гуркулската сабя подсече единия крак на войника. Той изкрещя и падна настрани с подмятащ се във въздуха осакатен крак. Тъкмо се надигаше на лакти, когато сабята на Феро се стовари и преряза наполовина шията му.
	Тя побягна през тревата. Лявата й ръка висеше безпомощно до тялото, но дясната стискаше здраво дръжката на сабята.
	Готова беше за още работа.


	Финиъс подскачаше насам-натам, краката му танцуваха с лекота по късата трева. В едната си ръка държеше дебел квадратен щит, а в другата стискаше къс меч с широко острие. Усмихваше се весело, въртеше го в ръка и бледото слънце проблясваше в лъскавото острие. Дългата му коса се развяваше от вятъра.
	Логън беше прекалено изморен, за да се движи кой знае колко. Той стоеше, неподвижен и задъхан, с отпуснат покрай крака меч.
	— Какво стана с магьосника ви? — захили се насреща му Финиъс. — Този път май няма да има номера, а?
	— Няма.
	— Е, признавам, добре ни разиграхте, но ето че все пак стигнахме дотук.
	— Стигнахте докъде? — Логън погледна към трупа на младежа с кафявите очи, проснат с гръб към камъка. — Ако това сте искали, да се бяхте избили помежду си, а не мен да ме занимавате.
	— Сега ще разбереш, че аз не съм замесен от същото тесто като тези глупаци, северняко — намръщи се Финиъс.
	— Всички сме еднакви отвътре. Няма нужда да разпарям още един от вас, за да се убеждавам в това. — Логън разкърши врат и претегли в ръка меча на Създателя. — Но щом си твърдо решен да ми покажеш вътрешностите си, не бих те разочаровал.
	— Добре де! — Финиъс пристъпи напред. — Щом толкова си се забързал към ада!
	Нападна здраво и енергично с вдигнат щит и резки удари с късия меч. Започна да изтиква назад между камъните препъващия се, останал без дъх северняк. Логън отчаяно търсеше, но не откриваше пролука в атаката му.
	Щитът на Финиъс го тресна в гърдите и изкара въздуха му. Опита да избяга настрана, но стъпи на болния глезен. Миг по-късно късият меч се стрелна иззад щита и поряза дясната му ръка.
	— Ах! — викна Логън, направи няколко несигурни стъпки назад и се блъсна в камъка.
	От раната пръснаха капки кръв и покапаха по тревата.
	— Точка за мен! — изкиска се Финиъс и заподскача вляво и вдясно, като не спираше да върти меча.
	Логън го наблюдаваше задъхан. Щитът беше доста голям и копелето го използваше добре. Даваше му сериозно преимущество. Освен това беше бърз. По-бърз от Логън в това му състояние, с изкълчен глезен, порязана ръка и натежала от юмрука в устата глава. Къде е Кървавия девет, когато ти трябва? Явно тази битка ще трябва да спечели сам.
	Заотстъпва бавно назад, прегърби се и задиша още по-тежко. Отпусна порязаната си ръка и я остави да виси съвсем обездвижена, със стичаща се по пръстите кръв. Направи болезнена физиономия и примига. Продължи да отстъпва покрай камъните, към откритото пространство зад тях. Хубаво широко пространство, където можеш добре да замахнеш. Финиъс го последва с вдигнат пред себе си щит.
	— Това ли беше? — ухили се той. — Отмаляваме вече, а? Не крия, че съм леко разочарован, надявах се на повече…
	Логън изрева и скочи напред. Вдигна с две ръце над главата си меча на Създателя. Финиъс отскочи назад, но недостатъчно далеч. Сивото острие отсече парче от ъгъла на щита му и се заби с мощен звън в един от камъните отстрани. Наоколо се понесоха парченца камък. Логън едва успя да задържи меча в ръце, но залитна силно от замаха.
	Финиъс изпъшка. От раната на рамото му потече кръв. Явно върхът на острието на Логън беше преминало през кожения нагръдник, преди да се забие в камъка. За съжаление не бе навлязло дълбоко в плътта отдолу, но все пак достатъчно, за да послужи за пример.
	Сега беше ред на Логън да се ухили.
	— Това ли беше?
	Двамата атакуваха едновременно. Остриетата на мечовете се сблъскаха, но хватката на Логън се оказа по-здрава. Късият меч на Финиъс излетя с дрънчене от ръката му и се запремята надолу по склона. Той зяпна от изненада и посегна към кинжала на колана си. Логън връхлетя с ръмжене, преди онзи да успее да го издърпа. Размахваше меча на Създателя като обезумял. Навсякъде полетяха трески. Сивото острие оставяше дълбоки резки по дървото на щита и постепенно започна да изтиква Финиъс назад. Един последен удар се стовари с трясък върху дървото и Финиъс полетя назад. Спъна се в щръкнал от тревата ръб на камък и падна по гръб. Логън изскърца със зъби и замахна отгоре с меча на Създателя.
	Острието премина с лекота през кожения протектор на единия крак на Финиъс и го отсече малко над глезена. Онзи се надигна на лакти и започна да се изправя заднешком. Опита да стъпи на липсващото си вече стъпало и изпищя пронизително. Пак се просна по гръб, закашля се и изпъшка.
	— Кракът ми! — простена жално.
	— Можеш да го забравиш вече — изръмжа Логън, срита настрана мъртвото парче месо и пристъпи напред.
	— Чакай! — викна с пресипнал глас Финиъс и запълзя заднешком към един от големите камъни; буташе със здравия си крак и оставяше кървава следа по тревата след себе си.
	— За какво?
	— Чакай! — той се издърпа нагоре по камъка и изкривил от болка лице, заподскача на здравия си крак. — Чакай! — извика отново.
	Мечът на Логън се стовари от вътрешната страна на щита и изтръгна кожените ремъци от изтръпналата му ръка. Щитът се запремята надолу по склона, отскачайки на очуканите си ръбове. Финиъс изписка отчаяно и извади кинжала си. Намести тежестта на здравия си крак, готов да скочи напред. Логън го посече през гърдите. От зейналата рана пръсна кръв и потече на струи по кожения нагръдник. Очите на Финиъс се ококориха, устата му се отвори, но от нея се изтръгна само тих стон.
	Кинжалът се изплъзна от пръстите му и падна безшумно в тревата. Той се свлече настрани и се изтърколи по очи.
	Обратно при пръстта.
	Логън остана на място задъхан, мигаше учестено. Порезната рана на ръката му започваше да пари от болка, глезенът също го болеше, той дишаше тежко и на пресекулки.
	— Още съм жив — рече тихо, — още съм жив. — Затвори очи и остана за момент така. — Мамка му — въздъхна тежко.
	Другите. Закуца нагоре по склона.


	Стрелата в рамото я забавяше. Ризата й беше подгизнала от кръв. Беше жадна, схваната и със забавени движения. Онзи изскочи иззад камъка и преди Феро да разбере какво става, беше вече върху нея.
	Нямаше достатъчно пространство за сабята и тя я пусна в тревата. Посегна към камата, но онзи дръпна китката й. Беше силен. Блъсна я назад и главата й се фрасна здраво в камъка. За момент съзнанието й се замъгли. Видя мускулчето, което потрепваше под окото му, черните пори на носа му, настръхналите косъмчета по шията му.
	Започна да се извива и да се бори да го отблъсне, но тежестта му я притискаше.
	Феро се озъби и го заплю, натисна с всичка сила, но дори силата на Феро Малджин имаше предел. Ръцете й се разтрепериха и лактите поддадоха. Едната ръка на онзи докопа гърлото й и пръстите му се стегнаха около него. Той промърмори нещо през зъби и започна да стиска с всичка сила. Феро вече не можеше да диша, силите постепенно я напускаха.
	Тогава през полузатворени клепачи тя видя ръката, която се промъкна отзад и се плъзна пред лицето на онзи. Беше едра, бледа, цялата в засъхнала кръв и само с четири пръста. Последва я дебела предмишница, после втора от другата страна. Двете стиснаха здраво главата на мъжа. Той започна да се дърпа, но не можеше да се измъкне. Жилите на ръцете се изопнаха, белите пръсти се забиха в лицето му. Постепенно главата на онзи беше изтеглена назад и настрани. Той пусна Феро и тя, поемайки си жадно въздух, се свлече до камъка. Онзи започна за дере безрезултатно по белите ръце. После, докато главата му се извиваше настрани, издаде странно продължително съскане.
	Последва изпукване.
	Ръцете на мъжа се отпуснаха и тялото му се свлече на земята. Отзад стоеше Деветопръстия. Имаше засъхнала кръв по лицето, по ръцете, дори дрехите му бяха в кръв. Лицето му беше пребледняло, мръсно и потно.
	— Добре ли си?
	— Колкото и ти — изграчи Феро. — Има ли още?
	Той се подпря на камъка зад гърба й, наведе се и изплю малко кръв на тревата.
	— Не знам. Може би неколцина.
	— Горе? — Феро присви очи към билото на хълма.
	— Възможно е.
	Тя се пресегна, взе сабята си от земята и закуца нагоре, като се подпираше на нея като на бастун. Чу зад себе си запъхтяното дишане на Деветопръстия.


	От няколко минути Джизал чуваше викове, крясъци и от време на време звън на метал в метал. Звуците достигаха до него слаби и далечни, пресети през фученето на вятъра на билото. Нямаше представа какво се случва зад кръга от камъни около него и не беше сигурен, че държи да разбере. През цялото време крачеше напред-назад, свиваше и отпускаше юмруци, докато Кай седеше в каруцата, надвесен над Баяз, мълчалив и вбесяващо спокоен.
	Внезапно я видя. От билото на хълма между два камъка се подаде човешка глава. Последваха я рамене, после тяло. Малко по-встрани се появи друга. Втори човек. Не един, а двама убийци идваха за него.
	Единият имаше малки свински очички и масивна челюст. Другият беше по-слаб, със сплъстена светла коса. Двамата предпазливо изкачиха билото на хълма и влязоха в кръга от камъни. Огледаха спокойно Джизал, Кай и каруцата, не бързаха за никъде.
	Досега Джизал не се беше сражавал с двама наведнъж. Нито пък някога преди се беше сражавал на живот и смърт. Опита да не мисли за това. Точно така, това е просто дуел, просто фехтовка. Нищо ново за него. Преглътна и бавно изтегли остриетата си. Звънът на стоманата му подейства окуражително, а познатата тежест в ръцете внесе спокойствие в движенията му. Двамата мъже го изгледаха продължително и той отвърна на погледите им, докато си припомняше думите на Деветопръстия.
	Опитай да изглеждаш слаб. Това поне му се удаде с лекота. Освен това не се съмняваше, че отстрани имаше достатъчно изплашен вид. Едва се удържаше да не побегне. Отстъпи бавно към каруцата и очевидно, но в никакъв случай не престорено притеснен, облиза устни.
	Никога не подценявай врага. Джизал огледа двамата мъже. Бяха силни, здрави и с добри оръжия. И двамата носеха нагръдници от дебела, твърда кожа и държаха по един квадратен щит. Единият имаше къс меч, а другият — секира с масивно острие. Смъртоносни и както изглеждаше, често употребявани оръжия. Да не подцени тези двамата не му представляваше никакъв проблем. Видя ги как тръгват да го заобикалят от двете страни.
	Когато настъпи моментът да действаш, удряш, без да се замисляш. Онзи отляво нападна пръв. Джизал го видя как се озъби насреща му, видя го как извива гръб назад, проследи мудния му замах отгоре. Сега трябваше просто да се отдръпне леко встрани и да пропусне меча покрай себе си. Направи го с невероятна лекота. Докато мечът на онзи се забиваше в тревата, кинжалът на Джизал инстинктивно се стрелна напред. Острието попадна между предната и задната част на нагръдника на войника и се заби до дръжката точно под последното ребро. Преди да е успял да извади кинжала от тялото на първия, Джизал вече приклякаше под секирата на втория, а дясната му ръка нанасяше пронизващ удар с рапирата на нивото на шията. Умело се промъкна между двете тела, завъртя се и зае позиция с остриетата, сякаш очакваше сигнала на рефера.
	Намушканият в ребрата направи с олюляване една-две крачки напред, изпъшка и посегна към раната си. Онзи със свинските очички стоеше неподвижно, поклащаше се напред-назад и стискаше ококорен гърлото си с ръка. Между пръстите му бликна кръв и в следващия момент двамата паднаха почти едновременно в тревата. Строполиха се по очи един до друг.
	Джизал изгледа смръщено кръвта по острието на рапирата, после — двата трупа, които току-що беше оставил след себе си. Беше убил двама души, без дори да се замисли. Знаеше, че трябваше да почувства вина, но не изпитваше нищо, беше като вцепенен. Не. Почувства се горд. Почувства се като прероден! Погледна към Кай, който кротко наблюдаваше от каруцата.
	— Успях — прошепна Джизал и чиракът му отвърна с кимване. — Убих ги! — изкрещя той и размаха окървавения кинжал над главата си.
	Веждите на Кай се сключиха, очите му се опулиха.
	— Зад теб! — извика той, почти скачайки от мястото си.
	Джизал се извърна и вдигна кинжала. Долови някакво движение с периферното зрение.
	Чу силно хрущене и главата му избухна в ярка светлина.
	След това настана пълен мрак.


	Плодовете на дързостта

	Тънката черна линия от фигури на северняците се очертаваше на фона на побелялото небе зад билото на хълма. Беше рано и слънцето представляваше само бледо петно насред гъстите облаци. По склоновете на долината белееха петна мръсен сняг, задържал се в хлътналите участъци на терена, а на дъното й продължаваше да се стеле тънък слой мъгла.
	Уест наблюдаваше с мрачно изражение черната редица на северняците. Не му харесваше това, което виждаше. Твърде много за съгледвачи или разузнавателна група, но прекалено малко за ударна част. Обаче те стояха невъзмутими на билото и наблюдаваха безкрайния процес на разгръщането на армията на Ладисла в ниското.
	Щабът на принца и малкото подразделение от охранителната рота бяха разположили командния си пункт на затревено възвишение точно срещу хълма на северняците. Съгледвачите бяха избрали мястото по-рано същата сутрин — по-ниско от позицията на врага, но все пак достатъчно високо, за да имат поглед върху цялата долина. В началото горе беше сухо, но после хиляди хлъзгащи се в тревата крака, мачкащи конски копита и колела на каруци бяха превърнали земята в огромно черно петно от лепкава кал. Сега ботушите на Уест и останалите мъже бяха изцапани, а униформите им — изпръскани с нея. Дори снежнобелите одежди на принц Ладисла се бяха изцапали с няколко петна.
	Средата на бойния ред на Съюза се намираше долу в ниското, на няколкостотин крачки отпред. Гръбнакът на армията се състоеше от четирите пехотни батальона на Кралската гвардия, чиито квадратни формирования се отличаваха лесно от останалите части по пурпурночервените униформи на офицерите и блестящата стомана на броните на войниците. От високото изглеждаха като подравнени с гигантска линия. Пред тях в няколко единични редици бяха строени арбалетчиците — облечени в черни кожени елеци и с метални шлемове на главите. Най-отзад беше строена кавалерията. За момента ездачите бяха слезли от седлата и стояха до конете. Изглеждаха неочаквано тромави и непохватни в тежките си брони. От двете страни на тази подредба бяха разгърнати батальоните на наборната войска. Нямаше две формирования с еднакъв строй. Пълна какофония от различни оръжия и екипировка и никакъв ред при подредбата им. Офицерите им обикаляха около строевете, ръкомахаха и крещяха като побъркани. Опитваха се да стеснят зейналите между формированията дупки, да изправят разкривените редици. Приличаха на овчарски кучета, които трябваше да се справят с непокорно стадо овце.
	Десет хиляди мъже стояха долу в долината. И всеки от тях, предполагаше Уест, гледа към тънката редица от северняци със същата смесица от вълнение, страх, любопитство и гняв, която той самият изпита при появата на врага на отсрещния хълм.
	През далекогледа му те не изглеждаха кой знае колко страховити. Чорлави мъже, облечени в раздърпани дрехи от щавена кожа, някои наметнати отгоре с животински кожи с дълъг косъм, а в ръцете си стискаха най-обикновени примитивни оръжия. Отговаряха напълно на представите на онези с най-малко въображение от щаба на принца. По нищо не приличаха на армията, за която му бе говорил Три дървета, и точно това притесняваше най-много Уест. Нямаше как да знае какво има от другата страна на този хълм. Не виждаше друга причина тази малка група от северняци да стои на билото освен за заблуда или примамка. Но, изглежда, никой друг не споделяше неговото безпокойство.
	— Присмиват ни се! — сопнато отбеляза Смънд, докато гледаше през далекогледа си. — Да им дадем да опитат от копията ни! Една бърза атака и кавалерията ще помете тази паплач и ще завземе хълма!
	Говореше така, сякаш завземането на хълма щеше да сложи бърз и окончателен край на цялата война в Англанд, особено при положение че единственият интерес, който имаха от завземането на тази височина, беше, че в момента на нея стояха северняците.
	Уест просто стисна зъби и поклати глава — сигурно за стотен път тази сутрин, но друго не можеше да направи.
	— Тяхната позиция е по-благоприятна, държат височината — опита да обясни той бавно и търпеливо. — Теренът не е подходящ за атака, освен това вероятно имат подкрепления. Като нищо може да се окаже, че цялата армия на Бетод е точно зад възвишението.
	— Изглеждат просто като разузнавателен отряд — подхвърли Ладисла.
	— Привидното лъже, Ваше Височество, а и този хълм няма никаква стратегическа стойност. Времето е на наша страна. Маршал Бър ще тръгне насам с подкрепления, а Бетод няма на какво да разчита. Не е нужно ние самите да търсим битката.
	— Не е — изсумтя презрително Смънд, — освен дето това е война и врагът стои под носа ни на наша земя! Нали все мрънкахте за ниския морал на войската, полковник! — показалецът му рязко се вдигна към хълма. — Има ли по-пагубно за духа на войника от това да стои със скръстени ръце, докато врагът го гледа отгоре?
	— Какво ще кажете за светкавичен и напълно безсмислен погром? — изръмжа в отговор Уест.
	За беда точно този момент избра един от северняците, за да пусне стрела към предните редици. Малка, черна като треска, тя полетя във въздуха. Беше изстреляна от къс лък и въпреки предимството на височината успя да стигне едва на стотина крачки пред първите редици на армията на Съюза, където безобидно се заби в тревата. Абсолютно безсмислен жест, но с незабавен ефект върху принца.
	Той рязко скочи от сгъваемия си стол.
	— Проклети да са! Подиграват ни се! Издайте заповед, полковник! — закрачи напред-назад и размаха юмрук. — Кавалерията незабавно да се строи за атака!
	— Ваше Височество, най-настоятелно ви моля да размислите…
	— Проклет да си, Уест! — наследникът на трона захвърли шапката си в калта. — Противопоставяш се на всяко мое решение! Твоят приятел полковник Глокта дали би се колебал да атакува, ако врагът е точно пред носа му?
	Уест преглътна мъчително.
	— Полковник Глокта беше пленен от гуркулите и това коства живота на всеки мъж от неговата част. — Бавно се наведе, вдигна шапката от земята и смирено я подаде на принца.
	Замисли се дали току-що не беше сложил край на кариерата си в армията.
	Ладисла стисна зъби и задиша тежко през носа, после грабна шапката от ръката на Уест.
	— Взех решение! Тежестта на командването лежи на моите плещи и на ничии други! — обърна се към долината: — Свирете атака!
	Изведнъж Уест се почувства като смазан. Едва се държеше на краката си, когато бодрият сигнал на тръбата се понесе в мразовития въздух. Ездачите се качиха на седлата и с вдигнати копия препуснаха в тръс между формациите на пехотните батальони, за да се прегрупират отпред. Продължиха в тръс надолу по склона и когато стигнаха до дъното на долината, преминаха в галоп. Навлязоха и наполовина изчезнаха в неподвижното море на мъглата, а тропотът на конските копита отекна из цялата долина. Отгоре им се изсипаха няколко стрели, но всички отскочиха безвредно от дебелите брони. Когато достигнаха отсрещния склон, започнаха да губят инерция. После линиите им се разкъсаха, щом започнаха да заобикалят обраслите в прещип участъци и гънките на терена. Но самата гледка на тази напираща нагоре по склона маса от стомана и конска плът явно имаше ефект върху северняците. Тънката им редица първо се изви, после се разкъса, а накрая всички побягнаха, захвърляйки оръжия по земята, и изчезнаха отвъд хребета на хълма.
	— Ето така се прави! — извика лорд Смънд. — Подгонете ги, мамка му! Смачкайте ги!
	— Прегазете ги до един! — изсмя се Ладисла и размаха шапка над главата си.
	През тропота на копитата до ушите им достигнаха разпокъсаните окуражителни викове на наборната войска.
	— Изтласкайте ги — смънка под носа си Уест и стисна юмруци. — Моля ви, само ги изтласкайте.
	Ездачите достигнаха хребета, постепенно се смъкнаха от другата страна и изчезнаха от поглед. Долината потъна в тишина. Дълга, неловка, неочаквана тишина. Високо в небето кръжаха с крясъци няколко гарвана. Уест реши, че би дал всичко за един техен поглед към бойното поле. Напрежението стана непоносимо. Започна да крачи напред-назад, докато минутите се точеха, а от кавалерията нямаше и следа.
	— Явно не са се разбързали много.
	Отстрани стоеше Пайк, а дъщеря му беше на крачка зад него. Уест примижа и отмести поглед. Все още му беше трудно да гледа това изгорено лице, особено когато изникваше така внезапно и неочаквано.
	— Какво правите тук? — попита ги той.
	Престъпникът вдигна рамене.
	— Преди битка има много работа за ковачите. След нея — още повече. Но по време на боя няма почти нищо за вършене. — Той се усмихна широко и изгорялата плът от едната страна на лицето му се нагъна като кожа на ботуш. — Та реших да погледам армията на Съюза в действие. Пък и в момента надали има по-сигурно място в целия лагер от командния пункт на принца, нали?
	— Не ни обръщайте внимание, полковник — каза Кадил с лека усмивка, — ще гледаме да не ви се пречкаме в краката.
	Уест се намръщи. Ако това беше намек за неговото непрестанно пречкане в техните крака, сега не беше в настроение да оцени хумора. Кавалерията все още я нямаше.
	— Мамка му, къде се губят? — ядоса се Смънд.
	Принцът спря да гризе ноктите си.
	— Търпение, лорд Смънд, дайте им време.
	— Защо не се разнася мъглата? — почуди се Уест. Слънчевите лъчи вече проникваха през облаците, но мъглата сякаш се сгъстяваше и бавно пълзеше към редиците на арбалетчиците. — Проклета мъгла, не е в наша полза.
	— Ето ги! — извика с писклив от вълнение глас един от щаба на принца и посочи с треперещ пръст към билото на отсрещния хълм.
	Затаил дъх, Уест вдигна далекогледа си и бързо обходи зелената линия на хребета. Видя стегнатата редица от върхове на копия, която бавно изникваше над тревата. Обля го вълна на облекчение. Никога досега не се бе чувствал по-щастлив от това, че очакванията му не са се изпълнили.
	— Те са! — извика Смънд с щастлива усмивка. — Връщат се! Какво ви казах? Те са…
	Под върховете на копията изникнаха шлемове, а след тях — облечени в ризници рамене. Уест усети как обзелото го облекчение се изпарява и ужасът отново плъзва към гърлото му. Появи се стегнат боен ред от войници. Носеха дървени щитове с изрисувани на тях лица, животни, дървета и стотици други символи — нямаше два еднакви. От двете им страни застанаха още хора. Всичките със здрави ризници.
	Войниците на Бетод.
	Спряха на крачка след хребета. Измежду тях излязоха неколцина, подредиха се в права редица и коленичиха отпред.
	— Това не са ли?… — свали далекогледа си Ладисла.
	— Арбалети — промърмори Уест.
	Първият залп полетя във въздуха. Сивият плътен облак от стрели се понесе плавно като птиче ято. Първоначално нямаше никакъв звук, после яростен тропот достигна до ушите на Уест. Стрелите започнаха да падат върху редиците на Съюза. Стовариха се върху строя на Кралската гвардия и затракаха по тежките им щитове и дебели брони. Разнесоха се викове и в редиците зейнаха дупки.
	За броени секунди настроението в командния пункт се промени. От нагла самоувереност през безгласна изненада до пълно втрещяване.
	— Имат арбалети — изпелтечи някой.
	Уест наблюдаваше през далекогледа как стрелците на хълма бавно запъваха тетивите, вадеха стрели от колчаните и ги зареждаха в арбалетите си. Разстоянието беше умело преценено. Не само имаха арбалети, но и знаеха как да ги използват. Уест хукна към Ладисла, който гледаше със зяпнала уста как носят един от пострадалите между редиците на Кралската гвардия. Главата на войника се люшкаше, провесена от безжизненото му тяло.
	— Ваше Височество, незабавно трябва или да скъсим дистанцията, за да могат нашите стрелци да отвърнат на огъня, или да се оттеглим до по-висока позиция!
	Ладисла го зяпна, сякаш въобще не беше чул, още по-малко разбрал думите му. Последва втори залп от хребета и втора вълна от стрели се стовари върху редиците на пехотата. Този път попадна сред наборната войска. Те нямаха нито брони, нито щитове. По цялата разтегната формация хлътнаха дупки, които бързо бяха запълнени от мъглата. Сякаш целият батальон се разлюля и изстена едновременно. Разнесоха се безкрайни пронизителни животински писъци.
	— Ваше Височество, напредваме ли, или се оттегляме?
	— Аз… ние… — Ладисла зяпна към Смънд, но като никога младият лорд си беше глътнал езика. Изглеждаше още по-стъписан от принца, ако това въобще беше възможно. Долната му устна се разтрепери. — Как… аз… полковник Уест, какво е вашето становище?
	Изкушението да напомни на Негово височество, че тежестта на командването лежи на неговите плещи и на ничии други, беше огромно, но Уест си замълча. Ако сега не се предприеме нещо смислено, бездруго окаяната им армия ще бъде скоропостижно избита. По-добре погрешно решение, отколкото никакво — Уест се обърна към най-близкия тръбач.
	— Свирете отстъпление! — изрева той.
	Тръбите засвириха: мощно, но фалшиво. Не беше за вярване, че това са същите тръби, които само преди минути изсвириха така наперено сигнала за атака. Батальоните започнаха бавно да се отдръпват. Последва нов залп. Подир него — следващ. Формациите на батальоните започнаха да се разкъсват, хората побягнаха назад, далеч от смъртоносните облаци стрели. Започнаха да се блъскат, редиците им се превърнаха в хаотична тълпа. Разнесоха се писъци. Настана пълно безредие. Уест не видя къде попадна следващият залп, толкова се беше вдигнала вече мъглата. От батальонните формации бяха останали само поклащащи се копия и тук-там някой връх на шлем, всичко останало беше скрито от сивия облак на дъното на долината. Дори тук, на възвишението, бялата пелена започваше да пълзи около глезените на Уест.
	На отсрещния хълм настана раздвижване. Войниците вдигнаха оръжия и ги стовариха върху боядисаните си щитове. След това извикаха като един. Това не беше мощният рев, който очакваше Уест. Вместо с него долината се изпълни с пронизителен, смразяващ кръвта вик. Беше писклив и протяжен като воя на оплаквачи. Той се извиси над общия шум от стържене и дрънчене на метал и прониза ушите на войниците отдолу — неестествен, зъл и примитивен звук. Сякаш излизаше от гърлата на животни, а не на хора.
	Принцът и неговият щаб се спогледаха със зяпнали уста, когато северняците започнаха да слизат по склона. Редица след редица трамбоващите им крака започнаха да се спускат към гъстата мъгла, покрила дъното на долината, където частите на Съюза все още отстъпваха слепешката. Уест си проправи с лакти път между струпаните офицери от щаба и изтича до тръбача.
	— Боен ред!
	Момчето спря да зяпа настъпващите редици на северняците и зяпна Уест. Тръбата остана да виси в изтръпналите му пръсти.
	— Боен ред! — изрева някой зад Уест. — Постройте редиците!
	Крещеше Пайк с глас, на който можеше да завиди всеки строеви сержант. Тръбачът подскочи, изстреля тръбата към устата си и засвири с всички сили. Навсякъде от мъглата приглушено отговориха други тръби. Дочуха се викове.
	— Стой, стройте се!
	— Готови!
	— Дръжте се!
	От сивия облак се надигна тропот и шумът на движещи се в брони тела, навеждане на копия, вадене на остриета от ножниците. Чуха се викове от човек на човек, от една част на друга. И над всичко това се извиси непрекъснато усилващият се нечовешки вой на вече тичащите по склона северняци. Кръвта на Уест замръзна във вените му въпреки стотиците крачки и хилядите войници между него и врага. Можеше само да си представи ужаса, който щяха да изпитат войниците от предните линии, когато първите фигури на северняците изплуват от мъглата, размахвайки оръжия и надавайки нечовешкия си боен вик.
	Нямаше отделен звук, който да оповести сблъсъка на двете армии. Просто тропотът и тракането се усилиха, а пронизителният вой на северняците се примеси с все по-зачестяващите остри писъци, гърлено ръмжене и викове от болка и ярост. Вече никой в командния пункт не говореше. Всички напрягаха очи, взираха се в мъглата и търсеха макар и най-беглата следа от това, което ставаше на дъното на долината.
	— Там! — извика някой. В мъглата се появи тъмно петно. Всички приковаха очи в очертанието, което приближаваше към тях и постепенно се превърна в млад задъхан лейтенант, изпръскан от глава до пети с кал. Беше тотално объркан.
	— Къде е проклетият команден пункт? — крещеше той, докато се изкачваше с мъка по склона.
	— Това е.
	Младежът отдаде енергично чест на Уест.
	— Ваше Височество… — поде той.
	— Аз съм Ладисла — тросна се истинският принц.
	Младият лейтенант извърна към него обезумелия си поглед и отново отдаде чест.
	— Говори, човече, предай съобщението си!
	— Разбира се, господине, Ваше Височество. Майор Бодзин ме изпраща да ви кажа, че батальонът му е подложен на свирепи атаки и… — едва дишаше младежът — се нуждае от подкрепления.
	Ладисла зяпна лейтенанта, все едно онзи говореше чужд език.
	— Кой е майор Бодзин? — обърна се той към Уест.
	— Командир на първи наборен батальон от Старикса, Ваше Височество. Позицията му е на левия ви фланг.
	— Левият фланг, ясно… ъ…
	Ярко облеченият щаб на Ладисла се събра в полукръг около задъхания лейтенант.
	— Кажете на майора да продължава да удържа позицията си! — викна един.
	— Да — каза Ладисла. — Майорът да продължава да удържа позицията си и да, ъ, да отблъсне атаката на врага. Точно така! — принцът започваше да влиза в роля. — Да отблъсне атаката на врага и да се бие до последния човек! Кажете на майор Клодзин, че подкрепленията са на път. Абсолютно сигурно… идват! — принцът се оттегли с мъжествена походка.
	Лейтенантът се обърна и зяпна мъглата.
	— Накъде е частта ми? — тихо попита той.
	От сивото море започнаха да изплуват повече фигури. Тичаха, препъваха се в калта, задъхваха се. Селяни от наборната войска, разпозна ги Уест на мига. Бяха се откъснали от задните редици на частта си още при първия контакт с врага. Не че ако бяха останали, щяха да имат кой знае какъв шанс да издържат дълго в строя.
	— Страхливи псета! — извика Смънд. — Връщайте се обратно!
	Заповедта му щеше да има повече успех, ако бе изкомандвал на мъглата. Вече сякаш всички тичаха назад. Дезертьори, адютанти, вестоносци с молба за подкрепления или с въпрос за посока. Появиха се и първите ранени. Някои куцаха със собствени сили с помощта на импровизирани патерици от счупени копия. Други бяха подкрепяни отстрани от по-здрави другари. Пайк се спусна да помогне на един пребледнял войник със стърчаща от рамото стрела от арбалет. Зададе се носилка. Войникът на нея мърмореше неразбираемо под носа си. Едната му ръка беше отрязана точно под лакътя и от опънатото мръсно платно на носилката капеше кръв.
	Ладисла беше смъртно пребледнял.
	— Имам главоболие. Трябва да седна. Къде ми е сгъваемият стол?
	Уест прехапа устна. Нямаше представа какво да направи. Маршал Бър го бе изпратил с Ладисла заради опита му, но в момента той беше също толкова стъписан и объркан, колкото и принцът. Всеки план за действие изискваше ако не възможността да вижда врага, поне възможността да вижда своите позиции. Вместо това той стоеше скован, безпомощен и безполезен като слепец, попаднал в юмручна схватка.
	— Какво става, мамка му! — изписка сприхаво принцът, надвиквайки глъчта на битката. — Откъде се взе тази проклета мъгла? Настоявам да разбера какво става! Полковник Уест! Къде е полковникът? Какво става там долу?
	Как само му се искаше на Уест да може да отговори на този въпрос. Все повече хора прииждаха безразборно към командния пункт, притичваха забързано отнякъде, профучаваха и отминаваха. От мъглата изплуваха лица и веднага изчезваха обратно, сурови лица с изписани на тях объркване и страх. Вестоносци с неясни съобщения и такива с още по-неясни заповеди, окървавени войници, войници, останали без оръжие. Из студения въздух се понесоха безплътни гласове, надвикваха се, тревожни, припрени, обзети от паника или ужасяваща болка.
	— … полкът ни влезе в схватка с врага, но в момента отстъпва, или отстъпваше, така мисля…
	— Коляното ми! Мамка му, коляното ми!
	— … Негово височество принцът? Нося важно съобщение от…
	— Изпратете, ъ… някого. Който и да е… има ли подкрепления?
	— … Кралската гвардия понася сериозни поражения! Искат разрешение да отстъпят…
	— Какво стана с кавалерията? Къде е кавалерията?
	— … дяволи, не хора! Капитанът е мъртъв и…
	— Отстъпваме!
	— … тежки боеве по десния фланг, отчаяно се нуждаем от подкрепления! Изпратете подкрепления на десния фланг…
	— Помощ! Моля ви, помощ!
	— … и веднага контраатака! Атакуваме по целия фронт…
	— Тишина! — Уест чу приближаващ звук в сивата пелена.
	Дрънчене на конски сбруи. Мъглата се беше сгъстила дотолкова, че успяваше да види само на трийсетина крачки пред себе си, но не би сбъркал звука на приближаващи конски копита. Сложи ръка на дръжката на оръжието си.
	— Кавалерията, връщат се! — лорд Смънд се втурна нетърпеливо напред.
	— Стой! — изсъска му Уест, но напразно. Напрегна очи в сивата мътилка. Различи очертанията на ездачи. Приближаваха. Броните, седлата, шлемовете им определено бяха на Кралската гвардия, но нещо в начина им на езда не се връзваше — свлечени, отпуснати. Уест извади сабята си. — Защитете принца — промърмори и пристъпи към Ладисла.
	— Хей, ти! — извика лорд Смънд на първия ездач. — Приготви незабавно хората си за нова…
	Мечът на конника се стовари върху черепа му с глух удар. Струята кръв пръсна право нагоре — чисто черна на фона на бялата мъгла. Ездачите се понесоха в атака и закрещяха с пълно гърло. Ужасяващ, злокобен, нечовешки вик. Безжизненото тяло на Смънд бе подметнато встрани от първия кон и моментално стъпкано от копитата на следващия. Северняците, вече нямаше съмнение кои бяха конниците, изплуваха от мъглата и разликите с кавалеристите на Съюза станаха повече от очевидни. Предвождащият атаката им беше здравеняк с гъста брада, развяваща се изпод тесния за главата му съюзнически шлем. Уест видя оголените му пожълтели зъби, очите, еднакво облещени като тези на коня. Тежкият му меч посече между плешките един от охранителната рота на принца в момента, в който онзи хвърли копието си на земята и се обърна да побегне.
	— Защитете принца! — изкрещя Уест.
	После настана хаос. Ездачите долетяха с крясъци и тропот на копита и започнаха да секат около себе си с мечове и секири. Хората се разбягаха във всички посоки, подхлъзваха се, падаха. Други бяха посечени на място и после стъпкани от конете. Мястото се изпълни с профучаващи напред-назад конници, хвърчаща пръст от копитата, писъците, паниката и ужаса на онези на земята.
	Уест се хвърли встрани от копитата на един връхлитащ кон, просна се по корем в калта, после се изправи и замахна отчаяно и напълно безрезултатно към преминаващия покрай него кон. Превъртя се през рамо, извърна се рязко, заоглежда се в мъглата. Нямаше представа дори в коя посока е обърнат — всичко изглеждаше еднакво, звучеше еднакво.
	— Защитете принца! — изкрещя отново с пресипнало гърло.
	Викът му бе удавен във всеобщата глъч. Обърна се, пак викна, отново и отново.
	— Отляво! — изпищя някой. — Образувайте строй!
	Нямаше строй, нямаше дори ляво. Уест се спъна в нечие тяло. Нечия ръка го сграбчи за глезена и той замахна към нея със сабята си.
	— Ааа.
	Лежи по очи. Главата му се пръска от болка. Къде е? Сигурно на тренировка по фехтовка. Лутар пак ли го повали? Този момък става прекалено добър за него. Протяга ръка към сабята си, която лежи полузаровена в калта. Ръката му се плъзга напред, още малко, пръстите се опъват. Чува собственото си дишане, болезнено силно е, направо кънти в главата му. Всичко се размазва пред очите му, трепти. Мъгла, завира се в очите му. Късно е. Не може да достигне сабята. Главата му се пръска от болка. В устата си има кал. Превърта се бавно по гръб, диша тежко, надига се на лакти. Към него върви човек. Северняк, ако може да се съди по очертанието на раздърпаната му фигура. Разбира се. Битката. Онзи върви бавно към него. В ръката му има нещо дълго и черно. Оръжие. Меч, секира, боздуган, копие, всъщност какво значение има? Онзи прави последна стъпка и слага крак на гърдите му. Натиска го обратно към земята.
	Никой от двамата не продумва. Няма последни думи. Няма мъдри слова за поколенията. Няма думи, изречени в пристъп на ярост, на съжаление, нито победоносни, нито пораженчески. Севернякът вдига оръжието си.
	Тялото му се разтърсва. Онзи пристъпва рязко напред. После бавно, сякаш не разбира какво става, понечва да се извърне. Главата му пак се разтърсва.
	— Имам нещо на… — казва онзи, после устните му се размърдват, докато търсят подходящата дума. — Къде ми е?… — след това се усуква и пада настрани с единия крак щръкнал във въздуха. Някой застава до него. Приближава се. Надвесва се над Уест. Женско лице. Познато му е отнякъде.
	— Жив ли си?
	Изведнъж съзнанието на Уест сякаш прещрака. Той си пое въздух и се разкашля. Претърколи се и сграбчи дръжката на сабята си. Северняците. Северняците бяха пробили фронта им! Скочи и започна да трие кръвта от очите си. Бяха измамени! Главата му се пръскаше, виеше му се свят. Конниците на Бетод се бяха престорили на кавалеристи на Съюза, командният пункт на Ладисла е прегазен! С обезумял поглед се извърна наляво, надясно, подметките му се пързаляха по тревата, огледа се за врага, но не видя никого в мъглата. Бяха само двамата, той и Кадил. Тропотът на копита беше отшумял, конниците си бяха отишли, поне засега.
	Погледна към сабята си. Острието беше счупено няколко инча под дръжката. Безполезно парче стомана. Главата му продължаваше да тръпне от болка. Пусна го на земята, разтвори пръстите на мъртвия северняк и отскубна неговия меч от ръката му. Тежко оръжие с широко нащърбено острие — ще свърши работа.
	Вгледа се в трупа до себе си. Човекът, който щеше да го убие. В черепа му зееше голяма дупка, пълна с кървава пихтия и стърчащи бели парчета кост. Забеляза тежкия ковашки чук в ръката на Кадил. Главата на северняка беше почерняла и мокра от кръв, с полепнали по лицето кичури коса.
	— Убила си го. — И за двамата беше ясно, че тя му бе спасила живота, така че дори нямаше смисъл да го споменава.
	— Какво правим сега?
	Обратно на предните линии. Това поне правеше славният млад войник от историите, които Уест беше чел като малък. Тръгва уверено към шума на битката. Събира оцелелите, повежда ги и в най-критичния момент обръща хода на сражението. После се прибира навреме за вечеря и следват медали, естествено.
	При вида на изпотрошените вещи, които се търкаляха навсякъде, и труповете, които конницата на северняците беше оставила след себе си, идеята му се стори направо смехотворна. Вече беше прекалено късно за героизъм, знаеше го. Времето за проява на храброст беше отдавна отминало.
	Съдбата на хората на дъното на долината беше предопределена много отдавна. Когато Ладисла реши да мине реката. Когато Бър начерта плановете. Когато Висшият съвет реши да изпрати наследника на трона в Севера, за да извоюва бойна слава. Когато знатните благородници на Съюза изпратиха просяци вместо войници да се бият за своя крал. Стотиците дребни събития отпреди дни, седмици и месеци се бяха навързали накуп тук, на това безполезно кално парче земя. С последствия, които нито Бър, нито Ладисла, нито Уест можеха да предвидят или предотвратят.
	Уест не можеше да направи нищо повече, вече никой не можеше. Всичко беше загубено.
	— Защитете принца — измънка той.
	— Какво?
	Уест започна да оглежда земята наоколо, преобръщаше разхвърлените предмети, обръщаше един по един труповете. Очите на един вестоносец се взираха в него от разцепеното на две лице. От раната висяха кървави парчета месо. Уест щеше да повърне, затисна устата си с ръка и се свлече на колене до друг труп. Беше на човек от щаба на принца. Лицето му беше застинало с изненадан вид. Беше посечен с меч през гърдите. Златните ширити на униформата му бяха разпрани чак до корема.
	— Какво правиш, мамка му? — долетя отнякъде дрезгавият глас на Пайк. — Няма време за това!
	Престъпникът се беше сдобил с оръжие. Тежка северняшка секира с изцапано с кръв острие. Неприемливо е, помисли си Уест, престъпник да разполага с подобно оръжие, но после реши, че в момента има достатъчно други грижи, та да се тревожи и за това.
	— Трябва да намерим принц Ладисла!
	— Майната му на принца! — изсъска Кадил. — Да вървим!
	Уест се отскубна от ръката й и тръгна с неуверена стъпка към камара изпочупени сандъци. Избърса още малко кръв от едното си око. Тук някъде. Тук някъде последно стоеше принцът…
	— Не, умолявам ви, не! — изпищя някой. Наследникът на трона лежеше по гръб в малка падинка, наполовина скрит от трупа на войник от охраната му. Очите му бяха здраво стиснати, а ръцете — кръстосани пред лицето му. Бялата му униформа беше опръскана с кръв и омазана с кал. — Ще ви платят откуп! — изхленчи принцът. — Откуп! Повече, отколкото можете да си представите. — Отвори едно око и надзърна между разперените си пръсти. Сграбчи ръката на Уест. — Полковник Уест! Ти ли си? Ти си жив!
	Нямаше време за размяна на любезности.
	— Ваше Височество, трябва да вървим!
	— Да вървим? — смотолеви Ладисла. По лицето му личаха следите от потекли сълзи. — Но как… не искаш да кажеш… победихме ли?
	Уест насмалко да падне по гръб от изненада. Странно, каква ирония на съдбата — точно той да спасява принца. Суетното безполезно леке не го заслужаваше, но това не променяше нещата. Уест трябваше да го направи не толкова заради принца, колкото заради самия себе си. Като поданик негов дълг беше да спаси бъдещия си крал, като войник — да спаси своя главнокомандващ, като човек — да спаси друго човешко същество. Повече от това в момента не можеше да направи.
	— Вие сте наследникът на трона, не можем да си позволим да ви загубим. — Той подхвана принца за лакътя и понечи да го вдигне.
	Ладисла заопипва колана си.
	— Някъде съм си загубил сабята…
	— Няма време! — Уест го дръпна и го изправи.
	Беше готов да го носи на гръб, ако се наложеше. Втурна се през мъглата, последван от двамата престъпници.
	— Сигурен ли си за посоката? — изръмжа Пайк.
	— Сигурен съм. — Уест беше всичко друго, но не и сигурен.
	Мъглата беше изключително гъста. С главоболието и кръвта, която се стичаше в окото му, не можеше да се концентрира. Звуците на битката сякаш идваха от всички посоки: сблъсъци и стържене на метал, викове, стонове и яростни крясъци — кънтяха в мъглата и в един момент сякаш идваха от много далеч, а в следващия се чуваха ужасяващо близо. От сивата пелена изскачаха тъмни силуети, местеха се и изчезваха, страховити фигури, плаващи тъмни сенки. На Уест му се стори, че от мъглата изплува фигурата на ездач. Стисна меча, вдигна го. Сивите кълба се разместиха. Просто каруца с впрегнато отпред муле и натоварена с бъчви. Кочияшът лежеше, проснат до нея, със стърчащо от гърба пречупено копие.
	— Насам — изсъска Уест и приведен ниско към калта, хукна към нея.
	Каруцата беше добър знак. Каруците означават обоз, продоволствие, храна, санитари. Каруците означаваха, че се изкачват, излизат от долината, далеч от предните линии, ако въобще все още съществуваха такива. Не, замисли се Уест. Каруците са лош знак. Каруците означават плячкосване. Северняците ще ги търсят и жадни за плячка, ще им се нахвърлят като мухи на мед. Посочи встрани от празните фургони, разбитите бъчви и преобърнатите сандъци. И другите го последваха. Не издаваха никакъв звук, само жвакане на крака в калта и запъхтяно дишане.
	Заизкачваха с мъка широка поляна, осеяна с мръсни мокри туфи по-дълга трева. Уест забави темпото, пропусна останалите покрай себе си и им махна да продължават нагоре. Знаеше, че единственият им шанс бе да не спират да вървят, но всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната. Кръвта от раната на главата се процеждаше през косата му и се стичаше по лицето му. Главоболието не намаляваше, напротив, засилваше се с всяка изминала минута. Беше отпаднал, повръщаше му се и ужасно му се виеше свят. Превит одве, стисна здраво дръжката на тежкия меч, сякаш само тя го държеше на крака.
	— Добре ли си? — попита Кадил.
	— Продължавай напред! — едва успя да изръмжи Уест.
	Чу шум от копита, или му се стори, че го чува. Единствено страхът му даваше сили да продължава. Погледна към останалите, които се изкачваха тежко нагоре. Най-отпред беше Ладисла, след него Пайк и накрая Кадил, тя току извръщаше глава и поглеждаше през рамо към Уест. Мъглата започна да изтънява. Отпред имаше малка горичка. Приковал поглед в призрачните сенки на дърветата, Уест се насочи право натам. Дъхът му излизаше на пресекулки, докато се бореше с наклона.
	— О, не — каза Кадил.
	Уест се обърна назад със свит от ужас стомах. Недалеч от тях забеляза неясните очертания на ездач.
	— Към дърветата! — задъхано подвикна той.
	Тя не помръдна. Уест я сграбчи за ръката и я блъсна напред, при това залитна и падна по корем. Претърколи се, изправи се с мъка от земята и се запрепъва настрани по склона. Далеч от нея, далеч от дърветата, далеч от безопасността. Видя фигурата на конника да изплува от мъглата и постепенно да се очертава — северняк. Беше забелязал Уест и се носеше в тръс право към него. Копието му беше прицелено и готово за действие.
	Уест продължи да пълзи странично по склона. Краката му горяха, дробовете също, напрегна последните си сили да отклони ездача настрана от другите. Ладисла вече беше сред дърветата, Пайк навлизаше в храстите, Кадил хвърли последен поглед през рамо, после сподири останалите. Уест нямаше сили за повече. Спря и приклекна. Беше прекалено изморен да стои прав, камо ли да се бие със северняка. Слънцето проби облаците и проблесна във върха на приближаващото копие. Уест нямаше представа какво да направи, когато онзи стигнеше до него. Освен да умре, разбира се.
	Изведнъж ездачът залитна назад и се хвана за гърдите. От ребрата му стърчаха пера. Сиви, разрошвани от вятъра пера. Онзи извика, после викът му секна и той зяпна Уест. От гърлото му щръкна връх на стрела. Севернякът изпусна копието и бавно се свлече заднешком от седлото. Конят му продължи напред, описа плавна дъга, забави ход и накрая спря.
	Уест остана приклекнал на влажния склон. Недоумяваше как се беше отървал. Олюлявайки се, тръгна отново към дърветата. Сега всяка крачка беше истински подвиг. Ставите му се бяха схванали и ръцете и краката му се подмятаха като на кукла. Усети как коленете му се огъват, после се свлече в храстите. Почувства нечии силни ръце на главата си, пръсти, които опипваха раната му. Чу как някой мърмори на северняшки.
	— Ааа — изстена Уест и повдигна с мъка клепачи.
	— Спри да мрънкаш. — Кучето се беше надвесил над него. — Просто драскотина. Извади късмет. Е, оня идваше право към мен, но пак си късметлия, аз често пропускам.
	— Късметлия — пошепна Уест.
	Надигна се сред мократа папрат и погледна през стволовете на дърветата към долината. Мъглата най-после беше започнала да се отдръпва. Разкриваше бавно след себе си черна следа от преобърнати каруци и фургони, изпочупено оборудване и пръснати по земята трупове, изкривени във всевъзможни пози. Картина на пълно поражение. Или на решителна победа, погледнато от страната на Бетод. На няколкостотин крачки от тях един човек бягаше отчаяно към друга малка горичка. Готвач може би, реши Уест, ако можеше да се съди по дрехите му. Преследваше го конник с копие в ръка, Севернякът пропусна при първия си набег, но на връщане беше безпогрешен. Свали нещастника на земята и го прониза с копието си. Уест знаеше, че тази гледка трябваше да предизвика ужас в него, но той изпита само виновно задоволство. Радваше се, че не е на мястото на онзи нещастник.
	По склоновете на долината се виждаха други малки фигурки, други конници препускаха напред-назад. Други единични кървави драми. Уест не можеше да гледа повече. Извърна поглед и потъна в приканващите го със своята сигурност храсти.
	Кучето се кискаше тихичко.
	— Три дървета направо ще се надриска, като види какво си хванах тук. — Посочи един по един останалите без сили и опръскани с кал членове на странната групичка. — Полумъртъв полковник, момиче с омазан в кръв ковашки чук, мъж с лице като дъното на тенджера и ако не ме лъжат очите, младокът командир, дето ви докара всичкото това на главите. Мътните го взели, ама и съдбата си знае работата, какви номера върти само. — Поклати глава и се усмихна на Уест, който продължаваше да лежи по гръб на земята и да диша като риба на сухо.
	— Три дървета… направо… ще се насере… като види.


	Гост за вечеря


	До архилектор Сълт,
	Глава на Инквизицията на Негово величество

	Ваше Високопреосвещенство,

	Започвам с добри новини. Заговорниците са разкрити и измяната им — изкоренена. Предателите са Корстен дан Вурмс, син на лорд-губернатора, и Карлот дан Айдър, магистър на Гилдията на търговците на подправки. Ще бъдат разпитани и наказани по начин, дето да послужи за пример на всички, които не знаят каква е цената на предателството. По всичко личи, че Давуст е станал жертва на гуркулски шпионин, който отдавна действа в града. Убиецът е все още на свобода, но със заговорниците в наши ръце няма да ни отнеме много време да го заловим.

	Поставих лорд-губернатора под арест. Измяната на сина му го прави ненадежден, освен това бездруго той е само спънка в управлението на града. Изпращам ви го със следващия кораб, за да можете заедно с останалите членове на Висшия съвет да определите съдбата му. С него ви изпращам и инквизитор на име Харкър. Той е отговорен за смъртта на двама затворници, които можеше да се окажат ценен източник на информация. Разпитах го лично и съм твърдо убеден, че няма никакво участие в заговора, но независимо от това го намирам виновен в некомпетентност, равносилна на държавна измяна. Оставям съдбата му във ваши ръце.

	Атаката на гуркулите започна по изгрев-слънце. Отделни войници носеха предварително подготвени мостове и дълги стълби. Щурмът им през откритата равнина на провлака беше посрещнат с убийствен залп на петстотинте арбалета от нашите стени. Смел, но необмислен опит от тяхна страна. Понесоха много жертви. Само две от дръзките им щурмови групи успяха да достигнат защитния ров, но мостът, стълбите им, както и всичките хора бяха пометени от силното течение, което нахлува в залива, респективно в канала, в определено време от деня. Неочаквана благоприятна помощ от страна на природата.

	Земята между вражеските редици и защитния ни ров вече е осеяна с труповете на гуркулите и заповедта ми е да се стреля по всеки, който дръзне да се притече на помощ на ранените. Стоновете на умиращите и гледката на разлагащите се тела на другарите може само да допринесе за унинието на гуркулския войник.

	Независимо от факта, че ние първи вкусихме победата, тази първа атака беше по-скоро проба на отбраната ни. Гуркулският командир просто потопи пръст във водата, за да провери температурата й, преди да скочи в нея. Не се съмнявам, че следващият му щурм ще бъде от съвсем различно естество. На около четиристотин крачки от стените бяха сглобени три огромни катапулта. Изглеждат напълно способни да прехвърлят стените и да засипят с канари покрайнините на града, но засега изчакват. Вероятно се надяват да завземат Дагоска непокътнат, ала когато се убедят, че отбраната ни ще удържи, няма да се поколебаят да ги приведат в действие.

	Врагът разполага с войска в изобилие. Всеки ден нови войници се стичат към полуострова. В момента над редиците им се развяват знамената на осем легиона. Забелязахме и отряди от диваци, доведени от всички кътчета на Кантика. Изправени сме пред могъща армия, числеността й вероятно вече надхвърля петдесет хиляди. Утман-ул-Дощ впряга всички сили в натиска срещу стените ни, но ние ще се държим.

	Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

	Служа и се подчинявам,
	Санд дан Глокта
	Началник на Инквизицията в Дагоска



	Магистър Карлот дан Айдър, главата на Гилдията на търговците на подправки, седеше на стола, събрала ръце в скута си, и полагаше всички усилия да запази малкото останало й достойнство. Беше пребледняла, кожата й изглеждаше мазна и имаше големи черни кръгове под очите. Белите й одежди бяха изцапани с прахоляка на килията, а косата й беше изгубила блясъка си и висеше мръсна и сплъстена покрай лицето й. Без грима и бижутата изглеждаше по-възрастна, но все така хубава. _В някои отношения дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ._
	— Изглеждате изморен — отбеляза тя.
	— Последните дни бяха изтощителни — вдигна вежди Глокта. — Първо разпитът на съучастника ви Вурмс, после малката неприятност с нападението на гуркулите. Вие също изглеждате някак отпаднала.
	— Подът на килията ми не е от най-удобните, пък и си имам своите тревоги. — Тя погледна към Северард и Витари, които стояха от двете й страни, облегнати на стените, със скръстени ръце на гърдите и неумолими изражения на маскираните лица. — В тази стая ли ще умра?
	— _Несъмнено._ Това тепърва ще се види. Вурмс вече ни каза почти всичко, което ни интересува. Вие сте отишли при него, предложили сте му пари, за да фалшифицира подписа на баща си върху някои документи, да издаде заповеди от името на губернатора на определени стражи, с две думи, да участва в измяната и предаването на Дагоска на враговете на Съюза. Каза ни имената на всички замесени. Подписа самопризнание. В случай че се интересувате, в момента главата му краси портите на града редом с тази на приятеля ви Ислик, императорския пратеник.
	— На портите, един до друг — повтори напевно Северард.
	— Само три неща не можах да получа от него. Вашите мотиви, вашия подпис върху самопризнанието ви и името на шпионина, убил началник Давуст. Тях ще ги изслушам от вас. Сега.
	Магистър Айдър приглади внимателно предницата на робата си и изправи гръб с максималното възможно достойнство.
	— Не мисля, че ще ме измъчвате. Вие не сте Давуст. Имате съвест.
	Крайчецът на устните на Глокта потрепна. _Смел опит. Заслужаваш аплодисменти. Колко далеч от истината си обаче._
	— Така е, имам съвест, но вече е съвсем олекнала и изтъняла до дебелината на косъм. Боя се, че няма да може да предпази вас, пък и когото и да било другиго, дори от лек повей на вятъра. — Глокта въздъхна дълбоко. В стаята беше прекалено горещо и прекалено светло. Очите му смъдяха и сълзяха и той бавно започна да ги разтрива. — Дори не можете да си представите какви неща съм вършил. Ужасни неща, зловещи, отвратителни, ще повърнете, ако ви разкажа за тях. — Вдигна рамене. — Е, от време на време ме преследват в мислите ми, но аз си казвам, че зад тях винаги са стояли основателни причини. Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото — рутина. Изтиквам тези мисли на заден план в съзнанието си, а там колко място има… невероятно е с какво може да се примири човек. — Глокта вдигна поглед към очите на Витари и Северард, безмилостно блестящи над черните маски. — Но да предположим, че сте права за мен. Сериозно ли се надявате обаче, че практиците ми ще изпитат някакви угризения? Северард?
	— Някакви какво?
	— Виждате ли — усмихна се горчиво Глокта, — той дори не знае думата. — Отпусна се на стола. _Уморих се. Ужасно съм уморен._ Сякаш нямаше сила дори да повдигне ръцете си. — Вече направих достатъчно изключения за вас. По принцип не пипаме така леко, когато става дума за държавна измяна. Трябваше да видите какъв бой отнесе приятелят ви Вурмс от практик Фрост, хем и за двама ни не е тайна, че той е само съучастник в заговора. В последните часове от живота си не спря да дриска кръв. А вас и с пръст не са ви пипнали. Засега. Позволих ви да задържите дрехите си, а с тях достойнството и човешкия си облик. Сега имате само една възможност: да подпишете самопризнанието си и да отговорите на въпросите ми. Само една възможност: да се подчините напълно и безпрекословно. Само дотук се простират силите на съвестта ми. — Глокта се наведе напред и заби пръст в масата. — Една възможност. След това сваляме дрехите и започваме да режем.
	Магистър Айдър сякаш потъна в себе си. Раменете й увиснаха, главата й клюмна и устните й се разтрепериха.
	— Задавайте въпросите си — каза тя с пресипнал глас.
	_Съкрушена жена. Поздравления, началник Глокта. Но въпросите чакат отговорите си._
	— Вурмс ни каза на кого е било платено и колко. Няколко лица от стражата. Няколко чиновници от администрацията на баща му. Не е забравил и себе си, естествено. Солидна сума. Едно име обаче съвсем нелогично отсъства от списъка. Вашето име. Единствено вие не сте поискали нищо за себе си. Възможно ли е самата кралица на търговците да пропусне такава добра сделка? Умът ми не го побира. Какво ли са предложили на вас? Срещу какво предадохте краля и страната си?
	— Срещу какво? — повтори като ехо Северард.
	— Отговаряй, кучко! — кресна Витари.
	Айдър се сви и потрепери.
	— Поначало Съюзът няма място тук! — избълва тя. — Алчност и нищо повече! Само заради това дойдохме, от чиста алчност! Гилдията е тук отпреди войната, още когато Дагоска беше свободен град. Всички търговци печелеха богато, но трябваше да плащат данъци на местните, а как само ги вбесяваше това! Колко по-хубаво би било, мислеха си те, да притежаваме града, сами да управляваме и сами да определяме правилата. Колко по-богати можем да бъдем. И когато им се отвори възможност, скочиха на мига, а съпругът ми беше пръв на опашката от управници.
	— Така Гилдията на търговците на подправки поема управлението на града, но това не обяснява мотивите ви, магистър Айдър.
	— Оплескаха всичко! Търговците никога не са имали интерес да управляват града, нямаха и уменията. Управниците на Съюза, хората като Вурмс, се оказаха най-долни издънки на обществото, хора, чиито интереси стигат само дотам да натъпчат собствените си джобове. Можехме да работим с местните, но вместо това избрахме да ги експлоатираме. И когато се вдигнаха срещу нас, извикахме Инквизицията, а вие започнахте да ги пребивате, измъчвате и да бесите водачите им по площадите на централната част на града. Не след дълго те вече ни презираха толкова силно, колкото и гуркулите. Седем години сме тук и всичките тези седем години вършим само злини. Възцарихме истинска вакханалия от корупция, насилие и прахосничество!
	_За това си напълно права. Видях го с очите си._
	— А страшната ирония е, че вече и не печелим от града! Дори печелехме по-малко, отколкото преди войната! Поддръжката на стените, наемниците, при това без сътрудничеството на местните, направо ни съсипаха! — Айдър се изсмя. Смехът й беше отчаян и примесен с хлипане. — Гилдията е пред фалит, който търговците сами си докараха! Идиоти! От чиста алчност!
	— И тогава гуркулите ви потърсиха.
	Айдър кимна и провисналата й коса се люшна покрай лицето й.
	— Аз имам много контакти в Гуркул. Търговци, с които съм работила през годините. Казаха ми, че първата работа на Утман като император е била да се закълне тържествено, че ще си върне Дагоска. Че ще изтрие петното, което баща му лепна на лицето на неговия народ, и няма да има покой, докато не изпълни клетвата си. Казаха ми, че в града вече има шпиони на Гуркул, които знаят слабостите ни. Казаха, че можем да предотвратим касапницата, ако предадем града без бой.
	— Защо тогава се забавихте толкова? Вие командвахте Коска и хората му, преди местните на Кадия да бъдат въоръжени, преди да стегнем отбраната, преди аз да пристигна в Дагоска. Можехте да завземете града, ако това е било намерението ви. За какво ви беше този червей Вурмс?
	Айдър заби поглед в пода.
	— Докато Цитаделата и портите на града бяха в ръцете на войниците от Съюза, нямаше как да избегнем кръвопролитието. Вурмс щеше да ми го осигури без бой. Ако щете, вярвайте, но през цялото време намеренията ми, които вие така умело осуетихте, бяха да избегна насилието.
	— _Това го вярвам. Но вече няма значение._ Продължавайте.
	— Знаех, че Вурмс може да бъде купен. На баща му не му оставаше много живот, а постът му не се наследява. Синът имаше последна възможност да се възползва от статута на баща си. Уговорихме цена. Започнахме приготовления. Но тогава Давуст разбра.
	— И искаше да съобщи на архилектора, така ли?
	Айдър избухна в смях.
	— О, той нямаше вашата преданост към каузата. Искаше онова, което искат всички. Пари, и то повече, отколкото можех да осигуря. Казах на гуркулите, че планът отпада. Казах им защо. И на следващия ден Давуст… изчезна. — Тя пое дълбоко въздух. — И вече нямаше връщане назад. Малко след като пристигнахте вие, бяхме готови за действие. Всичко беше уговорено. Но тогава…
	— Тогава?
	— Вие започнахте да укрепвате защитата и Вурмс стана алчен. Реши, че шансовете ни рязко са се покачили. Поиска повече. Заплаши, че ще ви каже за плановете ми. Така че трябваше да се свържа отново с гуркулите и да искам повече пари. Това отне време. Накрая пак бяхме готови за действие, но вече беше прекалено късно. Бяхме изпуснали шанса си. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Чиста алчност. Ако не беше алчността на съпруга ми, никога нямаше да дойда в Дагоска. Ако не беше алчността на търговците от Гилдията, можехме да просперираме в този град. Ако не беше алчността на Вурмс, можехме да сме предали града без капка кръв, пролята за някакво безполезно парче скала в морето. — Подсмръкна и сведе отново поглед към пода. Гласът й се сниши до шепот. — Но алчността е навсякъде.
	— Значи признавате, че сте се съгласили да предадете града? Да предадете всички ни?
	— Кого да предам? Никой нямаше да загуби от това! Търговците щяха да отстъпят доброволно града! Местните нямаше да живеят по-зле под тиранията на Гуркул, отколкото под тази на Съюза! Съюзът щеше да се лиши от прашинка от гордостта си, а какво е тя пред цената на хилядите изгубени животи? — Айдър се наведе през масата. Гласът й отново се втвърди, а очите й се наляха със сълзи. — А какво ще стане сега? Кажете де? Ще настане клане! Касапница! Дори и да успеете да задържите града, каква ще бъде цената? Но вие нямате шанс да го сторите. Императорът се е заклел да си върне Дагоска и няма да се спре пред нищо. А цената ще е животът на всеки мъж, жена или дете в Дагоска. И за какво? За да могат архилектор Сълт и подобните нему да посочват тази или онази точка на картата и да заявяват гордо, че това е наша земя. Колко смърт ще е нужна, за да задоволи това им желание? Какви са мотивите ми ли? А какви са вашите? Вие защо правите това? Защо?
	Лявото око на Глокта започна да трепери и той го затисна с ръка. С другото продължи да гледа настоятелно жената срещу себе си. По бузата й се търколи сълза и капна на плота на масата.
	_Защо го правя?_
	— А какво друго остава? — вдигна рамене той.
	Северард се пресегна и плъзна към нея листа със самопризнанието й.
	— Подпиши! — кресна й той.
	— Подписвай — изсъска Витари, — подписвай, кучко!
	Ръката на Карлот дан Айдър трепереше, когато посегна за писалката. Перото изтропа по гърлото на стъкленицата, от върха му покапаха едри капки мастило по масата, но накрая задраска по хартията. Лицето на Глокта не изрази триумф. _Сега остава още един въпрос за решаване._
	— Кой е гуркулският шпионин? — гласът на Глокта беше остър като сатър.
	— Не знам. Никога не съм знаела. Но който и да е, ще дойде и за вас също както дойде за Давуст. Може би още тази вечер…
	— Защо чак сега? Защо чакаха толкова дълго гуркулите?
	— Убедих ги, че не сте заплаха. Казах им, че няма смисъл, че Сълт просто ще изпрати друг… казах им, че ще се справя с вас. _И предполагам, щях, ако не беше неочакваната проява на щедрост от страна на господата от „Валинт и Балк“._
	— Кой е гуркулският шпионин? — наведе се през масата Глокта.
	Долната устна на Айдър трепереше така силно, че зъбите й започнаха да тракат.
	— Не знам — прошепна тя.
	Витари блъсна с ръка по масата.
	— Кой? Кой? Казвай, кучко! Кой?
	— Не знам!
	— Лъжкиня!
	Веригата се преметна с дрънчене през главата на Айдър и се стегна около шията й. Бившата кралица на търговците полетя назад от стола с размахани във въздуха крака и вкопчени във веригата пръсти. Витари я просна по очи на пода.
	— Лъжкиня!
	Носът й бе сгърчен от злоба, рижавите й вежди — събрани от усилието, а очите — присвити от ярост. Ботушът й натисна тила на Айдър, гърбът й се изпъна назад и кокалчетата на ръцете й побеляха от опъването на веригата. Северард наблюдаваше бруталната сцена отстрани. По очите му се четеше усмивка, а фалшивото му свирукане беше почти заглушено от хъркането и съскането на последния дъх на Айдър.
	Глокта прокара език по дупките във венците си, докато гледаше как магистърът се мята по пода на килията. _Тя трябва да умре. Няма друг вариант. Негово високопреосвещенство настоява за сурови наказания. Негово високопреосвещенство иска примери за назидание. Негово високопреосвещенство настоява за безмилостно отношение._
	Клепачите му потрепериха и по лицето му премина спазъм. В килията беше задушно и горещо като в пещ. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Едва си поемаше въздух. За момент се почувства така, сякаш него душеха в момента.
	_Цялата ирония е там, че тя е права. Моята победа ще означава загуба за Дагоска по един или друг начин. Първите плодове на усилията ми вече берат душа пред портите на града. Клането започна и няма връщане назад. Гуркули, дагосканци, поданици на Съюза, труповете ще се вдигат на камари, които накрая ще ни затрупат. И всичко това е мое дело. Щеше да е далеч по-добре, ако планът й беше успял. За всички щеше да е по-добре, ако бях умрял в килията под императорския дворец. За Гилдията на търговците на подправки, за хората от Дагоска, за Корстен дан Вурмс, за Карлот дан Айдър. Дори за мен щеше да е по-добре._
	Краката на Айдър почти спряха да ритат. _Поредният спомен, който ще избутам на заден план в мислите си. Още нещо, което ще ме гложди отвътре, когато съм сам. Тя трябва да умре, без значение от всичките за и против. Тя трябва да умре._ Дъхът й беше съпроводен от приглушен тропот по пода. После се превърна в тих стон. _Вече си отива. Почти е свършила._
	— Спри! — извика Глокта.
	Какво?
	Витари сякаш не го чу, веригата остана все така опъната.
	— Казах, спри!
	— Защо? — изсъска практикът.
	Наистина, защо?
	— Аз давам заповеди — кресна Глокта, — не давам обяснения!
	Витари отпусна веригата, но не спести презрението и отвращението в погледа си. Свали крака си от тила на магистъра. Айдър не помръдна. Дишането й беше станало едва доловимо, просто тихо шумолене в гърлото й. _Но диша. Сега архилекторът ще очаква обяснение, при това задоволително. Какво ли ще е то?_
	— Върнете я в килията — каза Глокта, докато, подпрян на бастуна си, се надигаше с усилие от стола. — Все още може да имаме полза от нея.


	Глокта стоеше навъсен пред прозореца и наблюдаваше как в настъпващата вечер божият гняв се сипе над Дагоска. Трите огромни катапулта работеха неуморно. Бяха позиционирани пред стените, далеч извън обсега на арбалетите, и от следобед не бяха спрели да обстрелват града. Зареждането на всеки отнемаше сигурно около час. Глокта беше проследил процедурата през далекогледа си.
	Всичко започваше с насочване на машината и изчисление на разстоянието. После цяла група от брадати техници в бели роби започваха да спорят един с друг, да гледат през далекогледите си, да провесват отвеси. Въртяха пергели, подаваха си парчета хартия, пресмятаха на сметалата си и накрая нанасяха корекции чрез огромните болтове, с които беше застопорена машината.
	Удовлетворени от стореното, преминаваха към запъване на гигантското рамо на катапулта. Това вършеха с помощта на двайсет коня, чиято задача беше вдигането на чудовищната противотежест — черен метален блок, отлят във вид на смръщено гуркулско лице. За целта запенените животни отнасяха солидна доза камшици.
	След това зареждаха снаряда — огромно буре, поне един разкрач широко. Посредством система от макари група гръмогласни ръкомахащи работници го докарваха и поставяха в очакващата го „шепа“ в края на рамото на катапулта. Веднага след това всички се отдръпваха боязливо на почтително разстояние, а напред изпращаха един-единствен роб с дълг прът, на върха на който гореше навито на дебел слой парче плат. Той го поднасяше към бурето и то лумваше в пламъци. В този момент някой дръпваше лост, чудовищната противотежест падаше, дългото като ствол на бор рамо се изстрелваше нагоре и горящото буре политаше в небето. И така от няколко часа — снарядите политаха нагоре, после се стоварваха с рев върху града. Слънцето бавно потъваше на запад и тъмнината постепенно обгръщаше света. Хълмовете на континента станаха само тъмни очертания в далечината.
	Глокта проследи с поглед издигането на поредното горящо буре и описаната от него ярка дъга в потъмнялото небе заслепи очите му. Снарядът сякаш увисна нереално дълго над града, високо почти колкото Цитаделата, преди да връхлети с трясък земята. Приличаше на метеор с дълга оранжева опашка. Стовари се насред покрайнините на града. Бурето избълва съдържанието си от течни огньове, които лакомо се нахвърлиха върху тъмните силуети на схлупените къщурки на гетото. Секунди по-късно трясъкът на експлозията достигна до прозореца на Глокта и го накара да замижи и потрепери. _Гърмящият прах. Кой би предположил, че от този прашец, който видях да съска по тезгяха в лабораторията на професора химик, ще излезе такова невероятно оръжие?_
	Видя, по-скоро си представи как миниатюрните човешки фигурки тичат насам-натам, опитват се да извадят ранените от останките на срутените постройки и да спасят каквото е останало от унищожените си жилища. В същото време други почернели от сажди местни се нареждат в редици, подават напред кофи с вода в напразен опит да ограничат разрастващия се ад от пламъци. _При война губят най-много онези, които имат най-малко._ Навсякъде из гетото горяха пожари. Блестящите, танцуващи на вятъра откъм морето пламъци хвърляха жълти, оранжеви и червени проблясъци в черната повърхност на водата в залива. Дори тук, високо над града, въздухът беше натежал от мазния задушлив пушек. _Сигурно долу е същински ад. Още веднъж моите поздравления, началник Глокта._
	Нечие присъствие на вратата го накара да се извърне. Видя на слабата светлина на лампата тъмния силует на Шикел.
	— Всичко е наред — подхвърли той и отново се обърна към величествения зловещ и ужасен спектакъл, който се разкриваше от прозореца. _Все пак не всеки ден можеш да наблюдаваш как гори цял град._ Но слугинята не си тръгна. Вместо това пристъпи в стаята.
	— По-добре си върви, Шикел. Очаквам посетител, или нещо подобно, чиято визита може да се окаже леко неприятна.
	— Посетител, а?
	Глокта вдигна поглед. Гласът й беше променен. По-дълбок, по-настоятелен. Лицето й също беше променено. Едната половина беше потънала в сянка, другата — осветена в оранжево от светлината на огньовете, идваща от прозореца. Имаше странно изражение — леко озъбена, с вперени в Глокта блестящи очи. Пристъпяше бавно напред с пълен с напрежение и очакване поглед. Почти страховито лице. _Ако предположим, че съм от хората, които се поддават на страх…_
	Изведнъж всичко си дойде на мястото.
	— Ти? — прошепна Глокта.
	— Аз.
	_Ти?_ Глокта не се сдържа и избухна в кикот.
	— Харкър те беше хванал! Този идиот те беше хванал по чиста случайност, а аз те освободих! Аз си мислех, че аз съм героят! — не можеше да потисне смеха. — Ето на това казвам аз урок. Никога не прави добро!
	— Не ти ща уроците, сакати човече! — Шикел пристъпи още крачка напред.
	Сега от нея го деляха не повече от три крачки.
	— Чакай! — вдигна ръка Глокта. — Кажи ми едно!
	Тя спря и го погледна въпросително. Само стой където си.
	— Какво се случи с Давуст?
	Шикел се усмихна. Имаше остри лъскави зъби.
	— Той въобще не е напускал тази стая — тя поглади леко корема си. — Тук е.
	Глокта си наложи да не поглежда нагоре, когато веригата започна да се спуска бавно от тавана.
	— А сега и ти ще отидеш при него.
	Шикел не успя да направи цяла крачка. Веригата се пъхна под брадичката й и я дръпна силно нагоре. Краката й се отлепиха от пода и тя започна да съска, да плюе, да рита и да се мята във въздуха.
	Северард изскочи изпод масата и се опита да хване ритащите крака на момичето. Изстена, когато едно от босите й стъпала го улучи в лицето и го запрати по гръб на килима.
	— Мамка му — изпъшка Витари сред гредите на тавана.
	Шикел беше успяла да промуши ръка под веригата и сега я теглеше надолу.
	— Мамка му!
	Двете паднаха едновременно на пода, за момент останаха вкопчени една в друга, но в следващия Витари излетя във въздуха. Прелетя през стаята с размахани крайници като черна сянка. Стовари се с пъшкане върху масата в далечния край на стаята, след което се пльосна безжизнена на земята. Северард все още се въргаляше и стенеше зашеметен на пода, с ръце върху черната маска на лицето. _Сега сме само аз и моят ядач. Колко неприятно._
	Глокта отстъпи с гръб към стената. Шикел скочи към него, но успя да направи само крачка, преди Фрост да я връхлети с пълна сила и да я прикове към пода с могъщото си тяло. За момент двамата останаха неподвижни на килима, но после Шикел бавно се извъртя и застана на колене. Независимо от цялата тежест на огромния практик, която я дърпаше надолу, тя бавно се изправи и дори успя да повлече крак към Глокта.
	Ръцете на албиноса бяха здраво стегнати около нея, всяко мускулче в тях се напрягаше да я свали на земята, обаче Шикел някак успяваше да продължи да се влачи напред. Скърцаше със зъби. Едната й тънка ръка беше прикована към тялото от стегнатата прегръдка на Фрост, но другата беше протегната напред и извитите като нокти на граблива птица пръсти драскаха въздуха пред гърлото на Глокта.
	— Тфф! — изпуфтя Фрост и мускулите на дебелите му предмишници се напрегнаха до пръсване, цялото му лице се изкриви от напрежение и розовите му очи изхвръкнаха.
	Но усилията му не бяха достатъчни. Притиснат с гръб към стената, Глокта наблюдаваше с интерес протегнатата към него ръка, която приближаваше все по-близо и по-близо. Беше само на няколко инча от гърлото му. _Колко неприятно._
	— Майната ти! — изкрещя Северард.
	Палката му изсвистя във въздуха и халоса ръката на Шикел. Счупи я с лекота. Глокта видя как костите изскочиха от разкъсаната кожа, ала пръстите продължиха да дращят във въздуха. Палката удари девойката през лицето и главата й отхвръкна назад. От носа и разцепената й скула пръсна кръв. И въпреки това тя продължи да се дърпа напред. Фрост едва успяваше да удържа другата й ръка прикована към тялото, докато тя опъваше ли, опъваше с изкривени от злоба устни, озъбена, готова да прегризе гърлото на Глокта.
	Северард захвърли палката и я сграбчи отзад през шията. Ръмжащ от напрежение и с издути, пулсиращи по челото вени, той задърпа главата й назад. Представляваха изумителна гледка — двама мъже, единият от които едър и здрав като бик, се бореха с всички сили да озаптят хилавото момиченце. Постепенно двамата практици започнаха да надделяват. Северард успя да отлепи единия крак на Шикел от пода. Фрост изрева мощно, вдигна я във въздуха и я запрати към стената.
	Тя се сгромоляса на пода, но веднага започна да се изправя. Счупената й ръка се подмяташе като изкуствена във въздуха. Витари се появи от сенките отстрани, изръмжа и завъртя над главата си един от тежките столове на началник Давуст. Дървото се строши в главата на Шикел и в следващия момент тримата практици й налетяха като хрътки на лисица. Заритаха, заблъскаха с юмруци и през цялото време ръмжаха яростно и пъшкаха.
	— Достатъчно! — кресна Глокта. — Имаме въпроси за задаване! — Докуца до тримата задъхани практици и надзърна към тялото на Шикел, което лежеше безжизнено като труп.
	Приличаше на купчина парцали, при това не много голяма. _Почти както я открих в онази килия. Как е възможно това момиче за малко да надделее над тези тримата?_ Счупената й ръка лежеше на килима със сгърчени окървавени пръсти. _Смело мога да заявя, че вече не е заплаха за никого._
	Изведнъж ръката се размърда. Костите потънаха обратно в плътта и с отвратително хрущене се наместиха от само себе си. Пръстите й потрепнаха, подскочиха и задраскаха по пода към глезена на Глокта.
	— Какво е това? — зяпна като зашеметен Северард.
	— Донесете веригите — каза Глокта и отстъпи предпазливо назад. — Бързо!
	Фрост с усилие извади от един чувал два чифта тежки дрънчащи окови. Бяха предвидени за най-яките и опасни престъпници. Черни железни скоби, дебели като стъбло на фиданка и тежки като наковални. Стегна единия чифт около глезените, а другия — около китките на Шикел. Зъбчатите механизми на ключалките изщракаха успокоително.
	Междувременно Витари беше извадила дълга верига от чувала и докато Северард я държеше изправена, започна да омотава безжизненото тяло на момичето. Обиколи я с веригата няколко пъти, стегна я, после направи още няколко намотки. Два огромни катинара сложиха край на работата й.
	Успя да ги затвори точно навреме. Изведнъж Шикел се съживи и започна да се гърчи на пода. Озъби се на Глокта и заопъва веригата. Носът й се беше наместил, от разцепената скула нямаше и следа. _Сякаш никога не е била наранявана. Явно Юлвей е казвал истината._ Веригата изтропа, когато момичето се изметна към Глокта в опит да го ухапе и той отново трябваше да отстъпи назад.
	— Не се отказва лесно — промърмори Витари и я натисна към стената с ботуша си. — Трябва да й го признаем.
	— Глупаци! — изсъска Шикел. — Не можете да се противопоставите на това, което предстои! Божията десница се спуска над града и нищо не може да я спре! Смъртта на всички ви е предопределена!
	Някъде отвън прелетя огромно огнено кълбо и освети в оранжево маскираните лица на практиците. Миг по-късно тътенът на експлозията отекна в стаята. Шикел започна да се смее — зловещ, дрезгав кикот.
	— Стоте думи идват! Няма вериги, които да ги удържат, нито порти, които да ги спрат! Те идват!
	— Може и да е така — вдигна рамене Глокта. — Но ще пристигнат твърде късно, за да те спасят.
	— Аз вече съм мъртва! Тялото ми е само прах! То принадлежи на Пророка! Опитвай колкото си искаш, нищо няма да научиш от мен!
	Глокта се усмихна. Почти долавяше топлината на пожарите отвън върху лицето си.
	— Това звучи като предизвикателство.


	Един от тях

	Арди му се усмихна и Джизал отвърна на усмивката й. Осъзнаваше, че се е нахилил като пълен глупак, но не можеше да се сдържи. Толкова се радваше най-после да е обратно в света, който познава и където нещата имаха смисъл. Вече нямаше да се разделят. Единственото, което искаше сега, бе да й каже колко я обича. Колко много му беше липсвала. Отвори уста, но тя сложи пръст на устните му.
	— Шш.
	Целуна го. Първо нежно, после малко по-силно.
	— Ъ — каза Джизал.
	Зъбите й захапаха устната му. Отначало игриво.
	— Аа.
	Зъбите усилиха натиска.
	— Ау!
	Тя засмука лицето му. Зъбите й разкъсаха плътта му, застъргаха по костта отдолу. Джизал опита да извика, но от гърлото му не излезе и звук. Наоколо беше тъмно и главата му се маеше. Нещо здраво опъваше устата му, дърпаше с ужасна сила.
	— Готово — каза някой.
	Непоносимият натиск отслабна.
	— Колко е зле?
	— Не колкото изглежда.
	— Изглежда достатъчно лошо.
	— Млъквай и дръж факлата по-високо.
	— Какво е това?
	— Кое?
	— Онова, дето стърчи там.
	— Челюстта му, глупако, ти какво си мислеше, че е?
	— Мисля, че ще повърна. Медицината не е сред невероятните ми…
	— Затваряй си шибания плювалник и дръж високо факлата! Сега трябва да я избутаме обратно!
	Джизал усети силен натиск върху лицето си. Последва изпукване, непоносимата болка прониза челюстта му и слезе чак във врата. Никога преди не беше изпитвал подобна болка. Отнесе се.
	— Аз ще го държа, ти махни това.
	— Кое това?
	— Не му вади зъбите, глупако!
	— Не съм, той сам си падна!
	— Проклет бял глупак!
	— Какво става? — попита Джизал, но от гърлото му излезе само хриптене.
	Главата му пулсираше, тръпнеше, щеше да се пръсне от болка.
	— Той се събужда!
	— Ми ший тогава. Аз ще го държа.
	Джизал усети как нещо обгръща раменете му, стяга го през гърдите и го притиска силно надолу. Болеше го едната ръка. Ужасно болеше. Опита да рита с крака, но единият от краката му отказа да помръдне и също избухна в болка.
	— Държиш ли го?
	— Да, държа го! Почвай да шиеш!
	Нещо се заби в лицето му. Мислеше си, че болката няма накъде повече да се усилва. Колко жестоко се лъжеше.
	— Разкарайте се от мен! — изкрещя Джизал, но чу само „ххъъ“.
	Опита да се бори, да се измъкне от хватката, но от това само го заболя още повече. Болката в лицето също се усили. Болеше го горната устна, долната, брадичката, бузата. Крещеше колкото сила имаше, но не чуваше нищо. Само тихо хриптене. И накрая, тъкмо когато си мислеше, че главата му вече със сигурност ще се пръсне, болката внезапно отслабна.
	— Готово.
	Хватката около гърдите му се отпусна и той остана да лежи по гръб, отмалял и безпомощен. Някой завъртя главата му на една страна.
	— Хубави шевове. Много добра работа. Ще ми се да беше наблизо, когато се сдобих с тези. Можеше да спасиш нещо от външния ми вид.
	— Какъв външен вид бе, бял?
	— Хм. По-добре да се захващаме с ръката. После е ред на крака и така нататък.
	— Къде остави оня щит?
	— Не — простена Джизал, — моля ви…
	Този път дори хриптене не излезе от гърлото му. За сметка на това успя да повдигне клепачи. Видя размазани фигури в полумрака. Към него се надвеси лице, грозно лице. Чупен, изкривен нос и набраздена от белези кожа. Точно зад него имаше друго, по-тъмно лице, с дълга, ясно очертана линия, която се спускаше от едната вежда до брадичката. Джизал затвори очи. Дори светлината му причиняваше болка.
	— Хубави шевове. — Нечия ръка го потупа по бузата. — Сега си един от нас, момче.
	Легнал по гръб, с кълбо от болка вместо лице, Джизал усети как ужасът бавно сковава крайниците му.
	— Един от нас.


	Втора част


	Не е готов за битка онзи, който не е гледал как изтича кръвта му, не е чувал как хрущят зъбите му под юмрука на противник и не е носил на гърдите си цялата тежест на врага.
	Роджър Хауденски


	Обратно на север

	Кучето лежеше по корем между дърветата и наблюдаваше долината. Беше мокър до кости. Опитваше се да остане неподвижен, без при това да замръзне от студ. И гледаше маршируващата армия на Бетод. От мястото си не виждаше много, само участък от калния път, но достатъчно, за да проследи войниците. Маршируваха с привързани за гърбовете боядисани в ярки цветове щитове, с ризници, лъщящи от стопилия се по тях сняг, и вдигнати нагоре копия. Нижеха се редица след редица.
	Кучето беше достатъчно далеч, но и така беше поел сериозен риск. Този път Бетод внимаваше повече от всякога. Беше разпратил хора по всички околни била и височини, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Беше разпратил съгледвачи и на юг, и на изток в опит да заблуди евентуалния наблюдател за истинските си планове. Но не успя да излъже Кучето. Не и този път. Бетод се връщаше обратно, откъдето беше дошъл. Връщаше се на север.
	Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко. Мътните да го вземат, колко беше уморен само. Продължи да следи с поглед между боровите клони мъничките фигури, които минаваха по пътя. През всичките тези години като съгледвач на Бетод беше държал под око не една подобна армия. Помогна му да спечели не една битка. Помогна му да стане крал на северняците, въпреки че по онова време той дори и не мечтаеше за подобно нещо. В някои отношения всичко беше напълно различно, а в други — нищо не се бе променило. Ето го отново, легнал по корем в калта, със схванат от продължителното взиране напред врат. Десет години по-стар и нищо повече. Едва си спомняше някогашните си амбиции, но беше сигурен в едно — това не беше една от тях. Колко вода беше изтекла, колко сняг извалял и колко вятър издухал. И всичките битки, и целият този дълъг път — всичко нахалост. Логън вече го няма, Форли го няма, а и за останалите свещта бързо догаря.
	Мрачния се промъкна през замръзналия шубрак до него, надигна се на лакти и погледна към войниците на Бетод.
	— Хм — изръмжа той.
	— Бетод е тръгнал на север — прошепна Кучето.
	Мрачния кимна.
	— Разпратил е съгледвачи във всички посоки, но той тръгва на север, няма съмнение. По-добре да кажем на Три дървета.
	Ново кимване.
	Кучето остана на място.
	— Уморен съм вече.
	Мрачния повдигна озадачено вежда.
	— Всичкото това бъхтене за какво? Нищо не се е променило. На чия страна сме сега? — Кучето посочи към върволицата от хора по пътя. — И какво, с всичко това ли ще трябва да се бием? Кога най-после ще намерим спокойствие?
	Мрачния вдигна рамене и стисна устни, сякаш мислеше за нещо.
	— Като умрем може би.
	И не беше ли това горчивата истина?


	На Кучето му отне доста време да открие останалите. Не бяха стигнали докъдето трябваше. По-точно бяха почти където ги бе оставил. Първо забеляза Дау. Седеше на един камък с обичайния си навъсен вид и гледаше мрачно в дерето. Кучето застана до него и проследи погледа му. Четиримата южняци се тътреха нагоре по скалите с ловкостта на новородено теле. Тъл и Три дървета чакаха отдолу с все по-нарастващо нетърпение.
	— Бетод е тръгнал на север — каза Кучето.
	— Браво на него.
	— Не си ли изненадан?
	Дау прокара език по зъбите си и се изплю на земята.
	— Победи всеки клан, дръзнал да му се противопостави, сам се обяви за крал в земя, където такъв преди не е имало, после тръгна на война със Съюза и здраво им срита задниците. Това копеле обърна света нагоре с краката. Вече с нищо не може да ме изненада.
	— Ъхм. — Кучето реши, че тук Дау имаше право. — Не сте стигнали далеч, а?
	— Не сме. Тежък камък ни върза на шиите, Куче, няма спор. — Той погледна отново към четиримата, които се суетяха по скалистия склон, и поклати глава, все едно че не беше виждал по-безполезни същества от тях. — Шибан тежък камък.
	— Ако искаш да ми кажеш, че трябва да се срамувам от това, че спасих няколко човешки живота, няма смисъл, аз не съжалявам. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат ли?
	— Разумна идея. Без тях щяхме да се движим два пъти по-бързо и да ядем къде по-добре. — Устните му се разтегнаха в гадна усмивка. — Само в един от тях виждам някакъв смисъл.
	Кучето нямаше нужда да пита за кого става дума. Момичето беше най-отзад. Женското във фигурата й се губеше напълно под дрехите, с които се беше увила, но все пак го имаше някъде там, отдолу, и това беше напълно достатъчно, за да изнерви Кучето. Странно беше да водят жена със себе си. Женското присъствие се беше превърнало в истинска рядкост, откакто преди всичките тези месеци бяха тръгнали на север през планините. Дори гледката на жена го караше да се чувства гузен. Кучето я изгледа, докато се катереше нагоре по скалите. Кораво момиче, помисли си. Изглежда така, сякаш е понесла своя дял от ударите на живота.
	— Като я гледам, мисля, че ще се бори — промърмори под носа си Дау. — Ще се опъва и ще рита.
	— Достатъчно, Дау — сряза го Кучето. — Кротни се малко, любовнико. Знаеш какво мисли за това Три дървета. Помниш какво стана с дъщеря му. Ще ти отреже шибаните топки, ако те чуе какви ги плямпаш.
	— Какво? — Дау беше самата невинност. — Само си говоря, да не е забранено? Не можеш да ме виниш за това. Пък и кога за последно някой от нас е бил с жена?
	Кучето се намръщи. Знаеше на него кога му беше за последно. Беше горе-долу по същото време, когато за последно беше на топло и приятно място. Спомни са как лежеше свит до Шари пред огнището, а усмивката му — по-широка от морето. Беше точно преди Бетод да им щракне оковите, на него, на Логън и на останалите, и да ги изрита в изгнание.
	Все още си спомняше какво изражение придоби лицето й — гледаше го с отворена от уплаха и изненада уста, — когато хората на Бетод го измъкнаха гол и полуспящ изпод завивката. Помнеше, че беше крещял като петел, който знае, че отива на дръвника. Болеше го да бъде откъснат от нея. Е, не колкото ритниците на Скейл в топките, но все пак. Като цяло онази нощ беше изпълнена с болка. Нощ, която не мислеше, че ще преживее. Синините от ритниците бяха изчезнали с времето, но болката от загубата на Шари и до момента не го беше напуснала.
	Кучето още помнеше мириса на косата й, смеха й, усещането и топлината на гладката й кожа, докато спеше, притиснала гръб в гърдите му. Износени спомени, кътани и изтънели като любима риза. Помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. Трябваше да спре да мисли за това.
	— Не знам дали си спомням чак толкова назад в миналото — изръмжа Кучето.
	— Нито пък аз — отвърна Дау. — Не ти ли писна да чукаш собствената си ръка? — той надникна надолу по склона и примлясна. Имаше нещо в погледа му, което никак не допадна на Кучето. — Странно как, докато не ти се изпречи пред очите, не ти липсва толкова много. А сега все едно умираш от глад, пък някой ти размята под носа парче месо, достатъчно близо, че да го помиришеш, ама само толкова. Не ми казвай, че и ти не си мислиш същото.
	— Не съм сигурен, че мисля и за малка част от това, което ти е на теб в главата — намръщи се Кучето. — Ако трябва, си заври оная работа в снега. Това ще те поохлади.
	— О, скоро ще се наложи да го завра някъде, бъди сигурен в това.
	— Аа! — долетя вик от дерето.
	Кучето посегна към лъка си и се заоглежда за съгледвачи на Бетод. Оказа се, че принцът си е паднал на задника. С изкривена от презрение физиономия Дау го изгледа как се въргаля по гръб.
	— Тоя е някаква нова порода безполезна твар. Толкова ни забавя, че не успяваме да изминем и половината от това, което трябва, квичи по-силно от свиня, която ражда, яде повече, отколкото му се полага, и сере по пет пъти на ден. За друго не го търси.
	Уест помагаше на принца да стане и изтръскваше калта от шинела му. Е, не точно неговия шинел, а шинела, който Уест му даде. Кучето все още не можеше да си обясни защо му е на умен човек да прави подобно нещо. Не и на този студ, не и посред зима.
	— Защо му е на някой да следва подобен задник? — попита Дау и поклати глава.
	— Казват, че баща му е крал на Съюза.
	— Че к’во значение има кой е баща ти, като ти си най-обикновено лайно? Ако му пламнат дрехите на това копеле, не бих се мръднал дори да го препикая.
	Кучето нямаше как да не кимне утвърдително. Беше напълно съгласен с Дау.


	Седяха в кръг около мястото, където щеше да бъде огънят им, ако Три дървета им беше разрешил да напалят. Той, естествено, отказа въпреки всичките молби на южняците. Без значение колко студено щеше да стане през нощта, огън нямаше да има. Не и с всичките съгледвачи на Бетод наоколо. Да запалят огън сега щеше да е все едно да закрещят с пълно гърло. От едната страна седяха Кучето и останалите: Три дървета, Дау, Тъл и Мрачния, полегнал на една страна и подпрян на лакът, все едно нищо от случващото се наоколо не го засяга. Срещу тях седяха южняците.
	Пайк и момичето понасяха доста стоически студа, глада и умората. Нещо в лицата им подсказа на Кучето, че те са постоянни спътници в живота им. Уест имаше вид на човек, стигнал предела на силите си. Духаше в шепи, все едно всеки момент щяха да почернеят и да паднат от китките му. Според Кучето той не трябваше да отстъпва шинела си на онзи от тяхната група.
	Принцът седеше в средата. Вирнал гордо брадичка, той всячески се опитваше да не му проличи, че е смазан от ходене, че е опръскан от глава до пети с кал и че мирише точно толкова зле, колкото и северняците. Държеше се, все още е човекът, който може да заповядва на другите, и не само: а и че те ще са склонни да изпълняват. И тук според Кучето той много се лъжеше. Неговата група избираше водача си според заслугите, а не заради баща му. И този водач трябваше да има кураж и решителност. В това отношение северняците по-скоро биха изпълнили заповед на момичето, отколкото на този мухльо.
	— Крайно време е — измрънка Ладисла — да обсъдим плановете. Някои от нас са като с вързани очи.
	Кучето видя как лицето на Три дървета се смръщва. Не му се нрави, че трябва да мъкне със себе си този идиот, още по-малко пък беше готов да се съобразява с мнението му.
	Това, че не се разбираха, също допринасяше за проблема. От южняците само Уест говореше северняшки. От северняците само Кучето и Три дървета говореха официалния език на Съюза. Тъл може би успяваше да схване същността на разговора, но за Дау дори това беше проблем. Колкото до Мрачния, е, мълчанието е горе-долу едно и също на всички езици.
	— К’во вика тоя сега? — изръмжа Дау.
	— За някакви планове, мисля — отговори му Тъл.
	— Нищо не разбира тоя задник — изсумтя Дау.
	Кучето забеляза как Уест преглъща мъчително. Той разбираше за какво става дума и виждаше, че някои започват да губят търпение.
	Принцът обаче беше в пълно неведение.
	— Добре би било например да знам колко дни път смятате, че остават до Остенхорм…
	— Не отиваме на юг — прекъсна го Три дървета на северняшки.
	Уест спря да духа в шепите си и вдигна поглед.
	— Така ли?
	— Не сме си го и помисляли, още отначало.
	— Защо?
	— Защото Бетод върви на север.
	— Вярно е — намеси се Кучето. — Днес го видях с очите си.
	— Но защо се връща? — попита Уест. — Остенхорм е незащитен.
	— Не останах дълго, че да го питам — въздъхна Кучето. — Бетод не се интересува от вашия град. Поне засега.
	— В момента го интересува само как да ви разкъса на парчета, достатъчно малки, че да ги сдъвче едно по едно — каза Тъл.
	Кучето кимна.
	— Като армията ви, на която току-що изплю оглозганите кости.
	— Извинете — намеси се настоятелно Ладисла. — Може би ще с по-добре да говорите на официалния език…
	Три дървета не му обърна никакво внимание и продължи на северняшки.
	— Бетод ще разпокъса армията ви на части, а после ще ги размаже една по една. Вие си мислите, че Бетод напредва на юг и той се надява вашият маршал Бър да изпрати войска натам. После смята да ги излови по бели гащи и ако се окажат достатъчно слаб противник, ще ги накълца на парчета точно както направи с вашата част.
	— Тогава — избоботи Тъл, — докато онези красавци, които наричате войници, още са затънали в кал и вода някъде на север…
	— Бетод ще размаже градовете ви, както се разтрошават зимно време черупките на орехите. Бавно, няма закъде да бърза, а войниците му вършат каквото си поискат с всичко в тях. — Дау пое шумно въздух през стиснати зъби и се загледа в девойката.
	Гледаше я като изгладнял пес свински бут. Тя отвърна на погледа му и Кучето нямаше как да не признае, че това й правеше огромна чест. На нейно място той самият надали щеше да има същата смелост.
	— Бетод отива на север. Ние също — каза Три дървета с тон, от който ставаше ясно, че решението му не подлежи на обсъждане. — Ще го държим под око. Надявам се да можем да се движим достатъчно бързо, за да сме винаги пред него. Та ако се случи твоят приятел Бър да се появи насам, ще можем да го предупредим, преди да е налетял и паднал в капана на Бетод като слепец в кладенец.
	Принцът удари ядосано по земята.
	— Настоявам да знам за какво се говори тук!
	— Бетод тръгва на север с армията си — изсъска Уест през зъби. — И северняците смятат да го последват.
	— Това е недопустимо! — заяви малоумният принц и подръпна мърлявите си ръкавели. — Този план излага всички ни на опасност! Моля, информирайте ги, че потегляме на юг незабавно!
	— Уговорено, значи.
	Всички се обърнаха да видят говорещия. Мрачния говореше толкова гладко официалния език на Съюза, колкото и самият принц.
	— Вие отивате на юг. Ние тръгваме на север. А аз сега отивам да се изпикая. — Той се изправи и се отдалечи в тъмнината.
	Кучето го изгледа със зяпнала от изненада уста. За какво му е на някой да учи чужд език, при положение че и на майчиния си никога не казва повече от две думи на кръст?
	— Добре! — кресна Ладисла с изтънял от паника глас. — Друго не съм и очаквал!
	— Ваше Височество! — изсъска му отново Уест. — Нуждаем се от тях! Без тяхна помощ няма да стигнем нито до Остенхорм, нито докъдето и да било другаде!
	Очите на момичето се извърнаха към Ладисла.
	— Ти знаеш ли въобще накъде е юг?
	Кучето потисна усмивката си, но принцът остана сериозен.
	— Всички тръгваме на юг! — озъби се принцът и мръсното му лице потръпна от яд.
	Три дървета изсумтя презрително.
	— Багажът няма право на глас, момче, дори и това да беше група, в която решенията подлежат на гласуване. — Той най-после беше заговорил на официалния език на Съюза, но Кучето се съмняваше, че принцът ще остане доволен от чутото. — Ти имаше възможността да даваш заповеди и виж докъде се докара. За глупаците, които те слушаха, въобще не ми се говори. Ако си мислиш, че ние ще се присъединим към тях, много се лъжеш. Ако ще ни следваш, по-добре се научи да не изоставаш. Ако искаш ти да даваш заповеди, е…
	— Юг е натам — каза Кучето и посочи с палец. — Успех.


	Никаква милост


	До архилектор Сълт,
	Глава на Инквизицията на Негово величество

	Ваше Високопреосвещенство,

	Обсадата на Дагоска продължава. Вече три дни гуркулите щурмуват стените на града и всяка следваща атака е по-мащабна и решителна от предходната. Полагат огромни усилия да запълнят рова с камъни, да прехвърлят мостове върху него, да изкатерят стените и да докарат тарани пред портите. Три пъти опитваха и трите пъти бяха отблъснати. Загубите им са огромни, но те могат да си ги позволят. Войниците на императора пъплят многобройни като мравки към полуострова. Обаче хората се държат, отбраната ни е силна, а решимостта ни — непоклатима. Корабите на Съюза порят залива и ни осигуряват редовно снабдяване. Уверявам ви, Дагоска няма да падне.

	По друг въпрос, от по-малка значимост, сигурен съм, че ще се радвате да узнаете, че въпросът с магистър Айдър е решен. Отложих временно изпълнението на присъдата й с цел да използвам връзката й с гуркулите срещу тях. За нейно най-голямо съжаление този мой хитър замисъл не се увенча с успех, така че тя повече не е от никаква полза за нас. От друга страна, женската глава, побита на копие на стените ни, може да има обратен ефект върху бойния дух на войниците. Все пак ние сме цивилизованата страна в тази война. Ето защо въпросът с бившия магистър на Гилдията на търговците на подправки беше решен тихомълком, но, уверявам ви, с подобаваща строгост. За нас магистърът и осуетеният й опит за измяна са вече прочетена книга.

	Служа и се подчинявам,
	Санд дан Глокта
	Началник на Инквизицията в Дагоска



	Край водата беше тихо. Тихо, тъмно и спокойно. Леките вълни плискаха в подпорите на кея, дъските на лодките поскърцваха, а откъм залива подухваше ветрец. Тъмното море блестеше на лунната светлина под обсипаното със звезди небе.
	_Не е за вярване, че само на половин миля оттук само допреди няколко часа умираха хора, при това със стотици. Не е за вярване, че въздухът се раздираше от викове на ярост и болка, че под стените на Дагоска лежат овъглени останките на две обсадни кули с пръснати като есенни листа около тях трупове…_
	„Пфъ“ — Глокта чу пукането във врата си, докато се обръщаше да погледне назад в мрака.
	От сенките между две сгради изникна фигурата на практик Фрост. Той се огледа и избута пред себе си затворника — значително по-дребна фигура, наметната с пелерина, с качулка на главата и вързани зад гърба ръце. Двете фигури прекосиха прашната улица и краката им затупкаха приглушено по дъските на кея.
	— Добре, Фрост — каза Глокта в момента, в който албиносът избута затворника пред него. — Мисля, че вече няма нужда от това. — Голямата бяла ръка свали качулката.
	На бледата лунна светлина лицето на магистър Айдър изглеждаше още по-изпито и изнурено. Костите опъваха бледата кожа, а на едната буза имаше няколко тъмни драскотини. Главата й беше обръсната — знакът на осъдените за държавна измяна. Без коса черепът й изглеждаше направо малък, почти детски, а шията й — абсурдно издължена и тънка. За това допринасяха и чертите от тъмни синини — зловещи отпечатъци от брънките на веригата на Витари. От властната добре поддържана жена, която сякаш преди цяла вечност го беше въвела под ръка в залата за аудиенции на лорд-губернатора, не беше останал и помен. _Няколко седмици в тъмнината, в непоносимата жега, на мръсния под на килията, без да знаеш дали след час ще си още жив — това направо ти скапва външния вид. От опит го знам._
	Тя вирна брадичка и погледна Глокта с блестящи в тъмното очи. _Тази смесица от страх и открито неподчинение, случва се при някои хора, когато вече са наясно, че е ударил сетният им час._
	— Началник Глокта, не смеех и да си помисля, че ще ви видя отново. — Непринуденият, дори жизнерадостен тон, с който изрече думите, не успя да прикрие нотката страх в гласа й. — Сега какво? Вързан за краката камък и в залива, така ли? Не смятате ли, че ще е прекалено мелодраматично?
	— Със сигурност, но не такова е намерението ми. — Той погледна Фрост и му кимна с едва забележимо движение.
	Айдър трепна, стисна очи и прехапа долната си устна. Прегърби рамене, когато усети как огромният практик застава зад гърба й. _В очакване на довършващ удар в тила? На нож между плешките? Метална струна приз шията? Ах, тази ужасна неизвестност. Кое ли ще е?_ Фрост вдигна ръка. Нещо метално проблесна в тъмнината. После се чу тихо изщракване, когато ключът влезе в ключалката и отключи оковите на китките на Айдър.
	Тя бавно отвори очи, премести отпред ръце и замига, все едно ги виждаше за пръв път.
	— Какво е това сега? — попита.
	— Точно това, което изглежда — Глокта кимна към края на кея. — Този кораб тръгва за Уестпорт със следващия отлив. Имате ли контакти в Уестпорт?
	Жилите в тънкия й врат потрепериха, докато преглъщаше.
	— Имам контакти навсякъде.
	— Хубаво. Тогава ви освобождавам.
	Последва продължителна пауза.
	— Свободна ли съм? — Айдър вдигна ръка и замислено поглади наболата коса по главата си, докато изучаваше продължително лицето на Глокта. _Не знаеш дали да вярваш на ушите си и с право. Аз самият не знам дали да си вярвам._ — Негово високопреосвещенство се е размекнал до безобразие.
	— Не бих казал — изсумтя Глокта. — Сълт не знае нищо. Смея да твърдя, че ако не беше така, сега и двамата щяхме да плуваме в залива с камъни на краката.
	Очите й се присвиха. _Кралицата на търговците обмисля сделката._
	— Каква е цената тогава?
	— Цената е, че оттук нататък вие сте мъртва. И напълно забравена. Избийте си Дагоска от главата. С града е свършено. Намерете други хора, които да спасявате. Цената е да напуснете Съюза и никога повече да не се връщате. Никога.
	— Само това?
	— Само това.
	— Защо?
	_А, любимият ми въпрос. Защо го правя?_ Глокта вдигна рамене.
	— Какво значение има? Човек, загубил се в пустинята…
	— Приема вода от който му предложи и колкото му дава. Не се тревожете. Няма да откажа предложението. — Тя рязко протегна ръка и Глокта почти се дръпна назад. Айдър докосна нежно бузата му. Останаха така за момент. Усети гъдел по кожата си, очите му потреперваха, вратът го болеше. — Може би — прошепна тя — при други обстоятелства…
	— Ако аз не бях сакат, а вие не бяхте предателка, такива обстоятелства ли? Нещата са такива, каквито са.
	Айдър свали ръката си и се усмихна леко.
	— Разбира се. Тогава до следващия път…
	— По-добре да няма такъв.
	Тя закима бавно.
	— Сбогом тогава.
	Айдър вдигна качулката си и лицето й потъна в сянка. След това заобиколи Глокта и тръгна с бърза крачка по кея. Отпуснал тежестта си на бастуна, с ръка на бузата, където допреди малко бяха пръстите й, той проследи отдалечаващата се фигура. _Така значи. За да накараш жена да те докосне, се иска само първо да й спасиш живота. Трябва по-често да го правя._
	Обърна се, направи няколко болезнени крачки по прашния кей и зарея поглед в тъмните сгради отпред. _Дали практик Витари не наблюдава някъде оттам? Дали тази малка сценка няма да намери място в следващия й доклад до архилектора?_ Усети как по потния му гръб премина болезнена тръпка. _Знам, че аз няма да я включа в моя, но какво значение има?_ Вятърът промени посоката си и сега той долови миризмата. Същата миризма, която някак успяваше да се промъкне до всяко кътче в града. Острата миризма на изгоряло. На дим. На сажди. _На смърт. Ако не стане чудо, никой от нас няма да напусне жив това място._ Погледна през рамо. Карлот дан Айдър вървеше по подвижния мост на кораба. _Е, поне един ще успее._


	— Нещата вървят добре — отбеляза напевно Коска със силния си стириянски акцент и се надвеси ухилен през парапета от бойници. Огледа последствията от касапницата под стените. — Като цяло вчера беше доста ползотворен ден.
	_Ползотворен ден._ Голата земя от другата страна на рова беше разровена и обгоряла на места, настръхнала със стотиците стрели от арбалетите, които стърчаха като набола брада. Навсякъде се въргаляше изпотрошено обсадно оборудване. Счупени стълби, преобърнати колички и разсипани около тях камъни, обгорени и разпокъсани тръстикови паравани лежаха стъпкани в пръстта. Останките от едната гигантска обсадна кула все още стояха — тлеещ изкривен дървен скелет, щръкнал от купчина пепел, и веещи се на вятъра парчета почерняла кожа.
	— Добър урок им дадохме на тия шибани копелета гуркулите, дълго ще го помнят. Нали, началник?
	— Какъв урок? — промърмори Северард.
	_Наистина, какъв урок? Мъртвите не научават нищо._ Широкото поле пред предните линии на гуркулите — на двестатина крачки пред стените на Дагоска — беше осеяно с трупове. Лежаха пръснати по тази „ничия“ земя, потънали в море от изпотрошени и захвърлени оръжия и брони. Точно пред рова бяха паднали толкова много войници, че ако човек тръгнеше по телата им, спокойно можеше да мине по цялата ширина на полуострова, без кракът му да стъпи на пръстта. На няколко места се забелязваха цели камари от сбутани едно в друго тела, сякаш сгушени в последна прегръдка. _Там, където ранените са допълзели, за да се скрият зад труповете, и където са останали да лежат, докато кръвта им изтече._
	Глокта никога не беше виждал подобна касапница. Нищо общо дори с обсадата на Улриок, където пробивът в стените беше направо задръстен от мъртви тела на съюзнически войници и където гуркулските пленници бяха избивани наред, а храмът на града изгоря заедно със стотиците скрити в него цивилни. Толкова много трупове. Сгърчени, усукани, обгорени, проснати във всевъзможни пози. Някои на колене като за последна молитва, други паднали, а главите им смазани от камъните, хвърлени от високите стени. Дрехите на някои бяха разкъсани. _Сами са ги раздрали, за да огледат раните си с надеждата, че не са сериозни. До един са останали разочаровани._
	Около телата бръмчаха хиляди мухи. Подскачаха стотици видове птици, прехвърчаха от труп на труп и кълвяха, наслаждаваха се на неочаквания пир. Дори високо горе на стената въпреки брулещия вятър вонята беше започнала да се усеща. _Материал за кошмарите ми. За достатъчно кошмари да запълнят следващите няколко месеца. Ако доживея дотогава._
	Очите на Глокта потрепнаха. Той въздъхна дълбоко и разкърши врат. _Това е положението. Продължаваме да се бием. Вече е малко късно да размислям._ Хванат здраво със свободната си ръка за грапавия камък на една от бойниците, надникна предпазливо към рова.
	— _Лошо._ Почти са успели да запълнят рова тук и пред портите.
	— Вярно — отбеляза жизнерадостно Коска. — Мъкнат сандъци с камъни и ги изсипват във водата. Едва смогваме да ги избием.
	— Този ров е най-надеждната ни защита.
	— И това е вярно. Беше добра идея. Но нищо не е вечно на този свят.
	— Без него няма какво да спре гуркулите да започнат да се катерят по стълби, да блъскат портите с тарани, дори да подкопаят стените. Може да се наложи да организираме някаква група, която да излиза и да копае рова.
	Коска го погледна.
	— Да ги спускаме с въже от стената, за да копаят в тъмното само на двеста крачки от предните линии на гуркулите, това ли имате предвид?
	— Нещо такова.
	— Желая ви късмет с подобно начинание.
	— Бих отишъл лично — изсумтя Глокта и потупа крака си с бастуна, — но се боя, че дните за героични постъпки са отдавна зад гърба ми.
	— За ваш късмет.
	— Не бих казал точно късмет. Трябва да направим барикада зад портите. Там е най-слабото място в отбраната ни. Полукръг например, стотина крачки широк. Ще свърши идеална работа — ако пробият, ще ги удържи достатъчно дълго, за да ги отблъснем. _Може би…_
	— А, да ги отблъснем. — Коска почеса обрива на врата си. — Обзалагам се, че като дойде време за това, доброволците ще се избиват на тълпи да застанат зад барикадата. Но ми изглежда възможно.
	— Заслужават възхищение. — Генерал Висбрук пристъпи към парапета от бойници със захванати на гърба на безупречно изгладената си униформа ръце.
	_Учудвам се, че при настоящето ни положение той все пак намира сили и време за външния си вид. Но пък човек се хваща за каквото може._
	Поклати глава, загледан в труповете пред стените.
	— Каква смелост да продължават да атакуват срещу такава отбрана отново и отново. Рядко можеш да видиш хора да умират с такава готовност.
	— Дължи се на онова така чудато и така опасно качество — каза Коска. — Убедени са, че правото е на тяхна страна.
	Висбрук го изгледа изпод вежди.
	— Правото е на наша страна.
	— Щом казвате. — Коска се усмихна широко на Глокта. — Но мисля, че някои от нас отдавна са се отказали от идеята, че такова нещо дори съществува. Смелите гуркули прииждат с колички, пълни с камъни… а моята работа е да ги засипвам отгоре със стрели, това е! — изсмя се наемникът.
	— Не виждам нищо смешно! — сопна се Висбрук. — Падналият в битка враг заслужава уважение.
	— Че защо?
	— Защото всеки от нас може да е на негово място — труп, който гние под слънцето. Скоро това наистина може да се случи.
	Коска се изсмя още по-силно и плесна генерала по рамото.
	— Ето, вече схващате! Едно съм научил от двайсетте си години като наемник — най-добре гледай на нещата откъм веселата им страна!
	Глокта изгледа наемника, който се хилеше доволно при вида на бойното поле. _Преценяваш кога ще е най-подходящият момент да минеш на другата страна, така ли? Чудиш се колко отпор да дадеш на гуркулите, за да склонят да ти платят повече, нали? Има нещо повече от крилати фрази в тази пъпчива глава, но за момента не можем да минем без нея._ Погледна към генерал Висбрук, който се беше отдалечил да се възмущава насаме. _Това пухкаво приятелче няма достатъчно мозък, нито кураж да удържи града повече от седмица._ Усети нечия ръка на рамото си и се извърна рязко. Стоеше очи в очи с Коска.
	— Какво? — троснато попита Глокта.
	— Ъъ — смотолеви наемникът и посочи към небето.
	Глокта проследи посоката на пръста му. Видя малка черна точка недалеч от тях, която се издигаше нагоре. _Какво е това сега? Птица?_ Нещото достигна зенита си и започна да пада обратно към земята. В този момент Глокта схвана какво е. _Скала. Изстреляна от катапулт._
	С приближаването й точката започна да се уголемява, въртеше се във въздуха нереално бавно и безшумно, сякаш потъваше във вода. Глокта я зяпна. Всички наоколо също. Настъпи ужасяващ момент на неизвестност. Беше невъзможно да се каже къде точно ще падне скалата. Хората започнаха да тичат напред-назад по стената. Задъхани, пищящи, сбутваха се един в друг с дрънчене на брони и изпускаха оръжията си.
	— Мамка му — прошепна Северард и се хвърли по очи на земята.
	Глокта не помръдна от мястото си. Очите му останаха приковани в черното петно на фона на яркосиньото небе. _За мен ли идваш? Няколко тона скала, които ще пръснат останките ми из целия град, това ли си ти? Колко нелеп и банален край._ Усети как устните му се разтягат в усмивка.
	Недалеч от Глокта голям участък от парапета с бойници беше отнесен от стената с оглушителен трясък в облак от прахоляк и летящи парчета камък. Отломките полетяха навсякъде. Глокта видя как един от войниците буквално бе обезглавен от летящ каменен блок. Загубило главата си, тялото му остана за момент право, олюля се, коленете се подгънаха и накрая то се срина заднешком от стената.
	Канарата падна някъде отзад, в гетото, смаза няколко къщурки, подскочи и се затъркаля. Подмяташе и кършеше дървените колони на колибите като кибритени клечки. После спря в края на дългия си разрушителен път. Глокта примигна и преглътна, не можеше да повярва. Въпреки все още заглъхналите си уши дочу нечии викове. Странен глас. Стириянски акцент. Коска.
	— Само това ли можете, шибани копелета? Аз още съм тук!
	— Гуркулите ни обстрелват! — пищеше безсмислено Висбрук. Беше приклекнал зад една бойница с ръце на главата и изцапана с прах униформа. — Изстрелват скали с катапултите си!
	— Не думай — промърмори Глокта.
	Последва нов оглушителен трясък и втора скала се заби в стената малко по-нататък. Пръсна се в облак от отломки с размерите на човешка глава, които започнаха да падат в рова. Земята под краката на Глокта се разтърси от сблъсъка.
	— Идват! — изкрещя Коска с пълно гърло. — Всички обратно на стената! Всички по местата!
	Хората се стекоха към бойниците: местни, наемници, съюзнически войници, застанаха един до друг, започнаха да зареждат арбалетите, подаваха си стрели и си подвикваха на смесица от езици. Коска тръгна между тях, потупваше рамене, размахваше юмрук, зъбеше се и се хилеше, в поведението му нямаше и най-малка следа от страх. _Вдъхновяващ хората си водач, особено пък побъркан пияница като него._
	— Майната му! — изсъска Северард. — Аз не съм войник!
	— Аз също вече, но едно добро представление като това все още ме влече. — Глокта докуцука до парапета и надникна иззад една от бойниците.
	Този път видя сред омарата в далечината как огромното рамо на един от катапултите отскача нагоре. Изстрелът не беше добре премерен и канарата прелетя високо над главата му. Глокта примижа при острата болка във врата, когато се обърна да я проследи. Тя се стовари с глух тътен и пръсна облак прахоляк и парчета натрошен камък някъде близо до стената на централната част на града.
	Зад редиците на гуркулите изсвири рог: треперлив нисък резонанс. Последваха го барабани — задумкаха в такт като тежките стъпки на великан.
	— Идват! — изрева Коска. — Приготви арбалетите!
	Глокта чу заповедта да се предава като ехо по стената и миг по-късно видя как от всички бойници щръкнаха заредени арбалети. Върховете на стрелите проблеснаха на силното слънце.
	Големите тръстикови паравани, които маркираха първата редица на гуркулите, тръгнаха бавно напред през опустошената „ничия“ земя. _А отзад пъплят пълчищата гуркулски войници._ Глокта стисна до болка камъка на бойницата, докато наблюдаваше подхода на вражеската армия. Сърцето му заби по-силно и от барабаните на гуркулите. _Страх или вълнение? Има ли разлика? Кога за последно изпитах тази смесена тръпка? Когато говорих пред Камарата на лордовете? Когато водих атаката на кавалерийската си част? Когато се бих в Турнира пред погледите на ревящата тълпа?_
	Параваните наближаваха в стегната редица по цялата ширина на полуострова. _Сто крачки, деветдесет, сега осемдесет._ Погледна към Коска, който продължаваше да се хили като побъркан. _Кога ще даде заповедта? Шейсет, петдесет…_
	— Сега! — изрева стириянецът. — Огън!
	От стената се понесе мощно тракане на тетиви и залпът от стрели поръси параваните, земята около тях, труповете и всеки гуркул, проявил неблагоразумието да остави открита част от тялото си. Защитниците приклекнаха зад бойниците и започнаха да въртят ръчките за опъване на тетивите и да зареждат нови стрели в арбалетите. Ритъмът на барабаните се ускори и параваните безцеремонно прекрачиха труповете на падналите. _Доста тягостна картина се разкрива пред очите на хората зад тях в момента. Взират се в телата под краката си, чудят кога ли и те самите ще се присъединят към тях._
	— Масло! — изкрещя Коска.
	От стената полетя бутилка със стърчащ от гърлото фитил. Превъртя се във въздуха и се пръсна в един от параваните. По жълтата тръстика плъзнаха жадни огнени езици и я оцветиха първо в кафяво, после в черно. Параванът се разклати, взе да се гъне и постепенно да се накланя напред. Зад него изскочи с писъци войник, чиито ръце бяха обгърнати в ярки пламъци.
	Горящият параван падна на земята и разкри колоната от войници отзад. Едни бутаха колички, пълни с камъни, други носеха стълби, трети — лъкове и друго оръжие. Нададоха боен вик и се впуснаха напред с вдигнати щитове. Затичаха на зигзаг между труповете на земята, а стрелците им отвърнаха на огъня от стената. Някои паднаха по очи, надупчени от късите стрели на арбалетите. Други крещяха, затиснали раните по телата си, или пълзяха, стенеха и проклинаха. Някои ревяха предизвикателно, но други побягваха назад и биваха пронизани от стрелите в гръб.
	Горе на стената арбалетите продължиха да тракат с тетиви. Полетяха още бутилки със запалени фитили. Защитниците ревяха, съскаха злобно и сипеха ругатни по адрес на летящите отдолу стрели. Някои се криеха страхливо и трепереха, докато стрелите чаткаха по каменните бойници или прелитаха отгоре и уцелваха човешка плът. Коска стоеше, качил един крак на бойницата пред себе си, наведен опасно ниско напред, сякаш не даваше пет пари за опасността, размахваше нащърбената си сабя и крещеше нещо, което Глокта не чуваше от шума. Всички крещяха — и защитници, и нападатели. _Битка. Хаос. Сега си спомням. Как въобще ми е харесвало подобно нещо преди?_
	Под стената гореше друг параван и бълваше задушлив черен дим. Гуркулите се изсипаха иззад него като рояк пчели от счупен кошер. Струпаха се пред рова и затърсиха удобно място, където да вдигнат стълба. Защитниците започнаха да ги замерят с камъни от стената. Нова скала от катапулт се стовари прекалено близо и попадна в редиците на гуркулите. Остави дълга празнина в колоната им и пръсна във въздуха цели тела и множество крайници и парчета човешка плът.
	Покрай Глокта мина войник, който влачеше друг, от чието око стърчеше стрела.
	— Зле ли съм? — пищеше онзи. — Колко зле съм ударен?
	Секунда по-късно войникът до Глокта изврещя, пронизан от стрела в гърдите. Залитна настрана, натисна неволно спусъка на арбалета си и стрелата се заби чак до перата в шията на съседа му. Двамата се строполиха едновременно точно пред краката на Глокта и кръвта им се смеси в обща локва.
	Долу под стената друга бутилка избухна сред група от гуркулски войници, които тъкмо се готвеха да вдигнат стълбата си. Миризмата на труповете и опожарените паравани се смеси с мириса на изгоряло месо. Горящите войници се разбягаха, мятаха се наоколо, крещяха и скачаха в рова, без да свалят и част от броните си. _Смърт от изгаряне или смърт от удавяне. Ама че избор._
	— Видяхте ли достатъчно от представлението? — изсъска Северард в ухото на Глокта.
	— Да. _Предостатъчно._ — Той остави дерящия се на стириянски Коска и се запромъква през наемниците към стълбите. Последва надолу носилката с ранения в окото войник. Присвиваше очи на всяко стъпало, докато върволица от мъже притичваха покрай него в обратната посока. _Не съм и предполагал, че някога ще изпитам отново такова удовлетворение от слизането по стълби._ Радостта му беше краткотрайна. Когато най-после стигна подножието на стълбите, левият му крак вече трепереше от така познатата смесица от болка и изтръпване. — Проклятие! — изсумтя под носа си и докуцука до стената. — Тук има ранени, които са по-подвижни от мен! — насочи поглед към влачещите се покрай него пострадали защитници — превързани, окървавени.
	— Това не е нормално — изсъска отново Северард. — Ние си свършихме работата. Открихме предателите. Какво търсим още тук, мамка му?
	— Да се биеш за своя крал е под достойнството ти, така ли, Северард?
	— Не, но да умра за него е.
	Глокта изсумтя презрително.
	— Да не мислиш, че в този скапан град има човек, на когото му харесва? — стори му се, че чу над шума на битката как Коска продължава да крещи горе на стената. — Освен онзи побъркан стириянец, естествено. Ще го държиш под око, нали, Северард? Предаде Айдър, ще предаде и нас, особено ако нещата се влошат.
	Практикът се вторачи в него. Като никога в очите му нямаше следа от усмивка.
	— А нещата влошават ли се?
	— Беше горе. — Лицето на Глокта се изкриви, докато изпъваше изтръпналия си крак. — Видя, че положението не е цветущо.


	Дългата мрачна зала някога беше храм. После, след нападението на гуркулите, в нея бяха събрани леко ранените, за да могат свещениците и жените от града да се погрижат за раните им. Мястото беше подходящо за целта: намираше се в покрайнините и близо до стената. Освен това тази част от града в момента бездруго беше необитаема. _Рискът от бушуващи пожари и падащи от небето канари се отразява пагубно на популярността на който и да било квартал._ С напредване на боевете леко ранените бяха върнати на стените, а в храма останаха само тежките случаи. Хората с отрязани крайници, дълбоки рани, тежки изгаряния и стрели в тялото лежаха върху окървавените си носилки, наслагани безразборно под арките. Ден след ден броят им нарастваше и накрая подът беше задръстен. Сега всеки, който можеше да ходи, получаваше помощ пред храма. Вътрешността му беше запазена за най-силно пострадалите, за осакатените. _За умиращите._
	Всеки от ранените изразяваше болката си на свой език. При едни беше безкраен порой от крясъци и вой. При други — молби за помощ, милост, вода или викове към майката. Някои само кашляха, хъркаха и плюеха кръв. Имаше и такива, от чиито гърла не излизаше друго освен хриптенето на последните глътки въздух. _Само мъртвите не издават звук._ А ги имаше доста. От време на време ги изнасяха навън с провиснали безжизнени крайници, после ги увиваха в евтини плащаници и ги натрупваха на камара до задната стена на храма.
	Глокта знаеше, че мрачна група местни по цял ден копае гробове за своите. _Както повелява вярата им. Копаят в руините на гетото — големи ями, всяка за по дванайсет трупа._ После по цяла нощ същата група изгаряше на клади съюзническите войници. _Както повелява липсата на вяра в каквото и да било. Изгарят ги на скалите, откъдето мазният дим ще бъде отнесен през залива, да се надяваме, право в очите на гуркулите от другата страна на водата. Последно оскърбление от наша страна._
	Глокта тръгна бавно между ранените в кънтящата от ехото на стоновете им зала. Бършеше потта от лицето си и се взираше в лицата на хората по пода — тъмнокожи дагосканци, стириянски наемници и бледи съюзнически войници. _Хора от различни народи, с различен цвят на кожата, с различен произход — обединени срещу гуркулите. И сега умират заедно, рамо до рамо, като равни. Сърцето ми би потрепнало от тази гледка, стига да имах такова._ С периферното си зрение забеляза спотайващия се в сенките на близката стена практик Фрост. Очите му внимателно обхождаха просторната зала. _Моята сянка, дошъл е да се увери, че усилията, които полагам от името на архилектора, няма да бъдат възнаградени с удар в главата._ В задната част на храма имаше малко пространство, оградено от завеси — масата за операции. _Или най-близкото подобие на такава, което можеха да си позволят тук. Кълцат, режат с ножове и триони. Падат ампутирани ръце и крака — до коляно, до рамо._ Най-силните писъци идваха именно иззад тези мръсни завеси. Отчаяни, жалки писъци. _Същата бруталност, която се шири и от другата страна на защитните стени._ През цепка в мръсния плат Глокта видя работещият отзад Кадия. Бялата му роба беше изпръскана, омазана, кафява от кръв. Беше се навел над лъскаво парче месо и присвил очи, режеше с нож. _Ампутация на крак може би?_ Писъците рязко секнаха.
	— Мъртъв е — отбеляза равнодушно хадишът и изтри ръцете си в парцал. — Дайте следващия. — Отмести завесата и излезе навън. Тогава видя Глокта. — А, източникът на малките ни неприятности! Дошли сте да подхраните угризенията си може би?
	— Не, дойдох да видя имам ли такива.
	— И?
	_Хубав въпрос. Имам ли угризения?_ Погледът му попадна на младеж до стената. Лежеше на мръсна сламена постеля, сбутан между двама други. Лицето му беше бяло като платно, очите — изцъклени, мънкаше трескаво и неразбираемо под носа си. Кракът му беше отрязан до коляното, раната — превързана с мръсно парче плат, а около бедрото му беше стегнат колан. _Какви ли са шансовете му за оцеляване? Нищожни, клонящи към нула. Остават му още няколко часа агония насред мизерията и стоновете на другарите му. Млад живот, отнет така преждевременно… дрън-дрън._ Глокта вдигна очи от момчето. Не изпитваше нищо по-различно от леко отвращение, същото, което би изпитал и ако младежът беше просто куп боклук.
	— Не — отвърна той.
	Кадия погледна окървавените си ръце.
	— В такъв случай господ наистина ви е благословил — промърмори той. — Не всеки може да се похвали като вас с безразличие и здрав стомах.
	— Не знам. Вашите хора добре се бият на стената.
	— Искате да кажете, умират добре.
	Смехът на Глокта прокънтя в застоялия въздух.
	— О, я стига. Няма такова нещо като да умираш добре. — Погледът му обходи ранените тела по пода. — Мисля, че вие най-добре разбирате това.
	Кадия остана сериозен.
	— Колко според вас можем да понесем?
	— Губим вяра, а, хадиш? Както с много други неща в живота, героичното удържане на града изглежда много по-добре на теория, отколкото на практика.
	_Точно това би ви казал младият смел полковник Глокта, докато го влачат по моста, а останките от крака му се държат само на парче месо. Неговите представи как стават нещата в истинския живот се промениха коренно в онзи ден._
	— Загрижеността ви е трогателна, началник, ала съм свикнал с разочарованията на живота. Вярвайте ми, ще преживея и това. Но въпросът остава. Колко още ще издържим?
	— Ако морските маршрути останат отворени и получаваме редовни доставки по вода, ако гуркулите не открият начин да заобиколят защитните стени, ако сме единни и мислим трезво — седмици.
	— И за какво?
	Глокта се замисли. _Наистина за какво?_
	— Може пък гуркулите да се откажат.
	— Ха! Гуркулите никога не се отказват! Не с половинчати мерки успяха да покорят цяла Кантика. Не. Императорът се е заклел да превземе Дагоска и няма да се спре пред нищо.
	— Тогава да се надяваме, че войната в Севера ще приключи бързо и войските на Съюза ще ни се притекат на помощ.
	_Напълно безпочвени надежди. Ще минат месеци, докато се решат нещата в Англанд. Но дори след като това стане, армията няма да е в състояние да се впусне в нови сражения. Съвсем сами сме._
	— И кога можем да очакваме тази помощ?
	— _Знам ли? Когато угаснат звездите. Когато падне небето. Когато успея с усмивка на лице да пробягам една миля._ Ако знаех всички отговори, надали щях да се присъединя към Инквизицията! — троснато отвърна Глокта. — Може би вие трябва да се помолите за божия намеса. Огромна приливна вълна, която да помете гуркулите, ще свърши превъзходна работа. Кой ми каза наскоро, че ставали чудеса?
	Кадия кимна.
	— Може би трябва и двамата да се помолим. Но май имаме повече шанс за помощ от моя бог, отколкото от вашите господари.
	В този момент покрай тях мина нова носилка с пищящ стириянец, от чийто корем стърчеше стрела.
	— Трябва да вървя. — Кадия се отдалечи и завесите се затвориха зад гърба му.
	Глокта остана загледан в зацапания плат. _Ето, започват първите съмнения. Гуркулите затягат бавно примката около града. Краят ни наближава и това не е тайна за никого. Странно нещо е смъртта. Отдалече лесно можеш да й се присмееш, но приближи ли те, става все по-грозна и страшна. А стигне ли на ръка разстояние от теб — край на смеха. Дагоска се изпълва със страх и съмненията тепърва ще растат. Рано или късно някой ще се изкуши да предаде града на гуркулите, за да спаси или собствения си живот, или на близките си. И като нищо ще реши, че е най-добре първо да се отърве от досадния началник на Инквизицията, който сложи началото на тази лудост…_
	Глокта усети нечия ръка на рамото си. Затаил дъх, рязко се извърна. Кракът му се огъна, той залитна към една от колоните зад гърба си и насмалко да стъпи върху бинтованото лице на един от местните на пода. Пред него се появи намръщената физиономия на Витари.
	— Проклятие! — Глокта успя да потисне надигащата се болка в крака, като прехапа устна с остатъка от зъбите си. — Никой ли не те е учил да не се прокрадваш така зад гърбовете на хората?
	— Точно на обратното ме научиха. Искам да говорим.
	— Говори тогава. Само не ме докосвай отново.
	Очите на практика се насочиха към ранените по пода.
	— Не тук. Насаме.
	— О, я стига. Какво толкова имаш да ми казваш, което да не можеш да споделиш пред зала, пълна с умиращи герои?
	— Ще разберете, когато излезем навън.
	_Хубаво стегната около шията ми верига, може би поздрав от Негово високопреосвещенство? А може би просто искаш да си побъбрим за времето, така ли?_ Глокта усети, че се усмихва. _Нямам търпение да узная кое от двете ще бъде._ Вдигна ръка към Фрост и албиносът се оттегли в сенките. После закуцука внимателно между стенещите по пода и последва Витари навън. Излязоха зад храма. Острата миризма на пот моментално се смени с мирис на изгоряло и още нещо…
	До стената имаше куп почти колкото човешки бой от продълговати вързопи, увити в груб сив плат, по който на места се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв. Огромна купчина. Трупове, които търпеливо чакаха реда си за погребение. _Тазсутрешната реколта. Какъв зловещ фон за малкия ни разговор. Аз самият не бих направил такъв удачен избор._
	— Е, практик Витари, как намирате обсадата ни? Малко е шумничка, ако питате мен, но приятелят ви Коска истински се забавлява…
	— Къде е Айдър?
	— Моля? — обърна се рязко Глокта в опит да спечели малко време, за да обмисли отговора си.
	_Не очаквах да разбереш така скоро._
	— Айдър. Не помните ли? Облечена като евтина курва? Бижуто на управителния съвет? Опита се да ни предаде на гуркулите? Килията й е празна. Защо?
	— О, тя ли? В морето е. _Самата истина._ Заедно с петдесетина крачки дълга и здрава верига. _Това не е истина._ Щом питаш, в момента тя краси морското дъно.
	Оранжевите вежди на Витари се сключиха и погледът й се изпълни с подозрение.
	— А защо аз не знам за това?
	— Имам по-важни неща за вършене, отколкото да те държа в течение за всичко, случващо се наоколо. Ако не си забелязала, доста съм зает с губенето на война например.
	Глокта се извърна да си върви, но ръката на практика се стрелна напред. Дланта плесна силно в стената и дългата ръка препречи пътя му.
	— Когато държите мен в течение, държите в течение Сълт. Ако започнем да му разказваме различни версии…
	— Ти май си била някъде другаде през последните седмици, а? — Глокта се изхили и посочи сивите вързопи до стената. — Странна работа. Колкото повече приближават гуркулите до пробив в стените и избиване на всичко живо зад тях, толкова по-малко ме интересува какво мисли по въпроса Негово шибано високопреосвещенство! Кажи му каквото искаш и не ме занимавай повече. Започвам да се отегчавам. — Той опита да избута ръката й, но установи, че тя не помръдва.
	— Ами ако му кажа каквото вие искате? — прошепна Витари.
	Глокта се намръщи. _Това вече не ме отегчава. Любимият практик на Сълт, чиято едничка задача е да следи да не се отклоня от правия път, ми предлага сделка? Номер ли е? Капан?_ Лицата им бяха само на фут едно от друго. Глокта се вгледа в очите й. Опита да отгатне мислите й. _Забелязвам ли искрица на отчаяние в този поглед? Възможно ли е единственият й мотив да е просто чувство за самосъхранение? Лесно е да забравиш колко силен е този инстинкт у другите, когато ти самият си го изгубил._ Глокта усети наченката на усмивка по устните си. _О, да, сега го виждам._
	— Мислила си, че след като разкрием предателите, ще бъдеш отзована, така ли? Надявала си се, че Сълт ще ти осигури хубаво корабче за дома! Но сега, когато няма вече кораби за никого, започваш да се тревожиш, че добрият чичо те е забравил! Че си била подхвърлена на гуркулите като остатъците от трапезата, които хвърляш на кучетата, точно както всички останали тук!
	— Ще ти издам една тайна. — Очите на Витари се присвиха насреща му. — Също както и ти, аз не съм тук по свое желание, но преди много време разбрах, че когато Сълт иска нещо от теб, по-добре е да се погрижиш да изглежда така, все едно го вършиш. Единственото, което ме интересува, е да се измъкна оттук жива. — Тя застана още по-близо до него. — Ще можем ли да си помогнем взаимно?
	— _Хм, ще можем ли? Чудя се._ Е, добре. Мисля, че ще успея да те вмъкна като приятел в бурния ми човеколюбив живот. Ще видя какво мога да направя за теб.
	— Ще видиш какво можеш да направиш за мен, само това ли?
	— Повече от това не мога да предложа. Проблемът е там, че не ме бива много в помагането на други хора. Позагубил съм навика, така да се каже. — Глокта отмести отпуснатата вече ръка с бастуна си и закуца обратно към вратата на храма.
	— Какво да кажа на Сълт за Айдър?
	— Кажи му истината — каза през рамо Глокта. — Кажи му, че е мъртва.
	_Кажи му, не всички сме мъртви._


	Това е значи болката

	— Къде съм? — попита Джизал, но челюстите му отказаха да помръднат.
	Колелата на каруцата изскърцваха при всяко завъртане. Виждаше ярка размазана светлина. Звукът и светлината се забиха болезнено в черепа му.
	Опита да преглътне. Безуспешно. Надигна глава. Болката прониза врата му и стомахът му се преобърна.
	— Помощ!
	От гърлото му излезе само бълбукане. Какво се е случило? Небето е надвиснало болезнено отгоре. Дъските на каруцата го подпират болезнено отдолу. Той лежи, усеща как врата му дере чувал под главата и подскача от друсането на пътя.
	Имаше битка, това си го спомня. Битката при камъните. Някой извика. Хрущене и ярка светлина. После нищо, само болка. Дори мисленето му причиняваше болка. Вдигна ръка да докосне лицето си, но установи, че не може. Опита да раздвижи крака, за да се надигне, но и това не се получи. Размърда уста, изръмжа, после изпъшка.
	Не можеше да разпознае собствения си език — беше три пъти по-голям от нормалното. Усещането беше като за набутано между челюстите му кърваво парче месо, което изпълваше устата му до такава степен, че едва успяваше да диша. Дясната половина от лицето му беше скована от изпепеляваща болка. Всяко тръсване на каруцата сякаш забиваше нажежени игли в зъбите му, в очите, чак до последния корен на космите по главата му. През дясната част на устата му минаваха някакви парчета плат и той трябваше да диша само през лявата страна, но дори въздухът, преминаващ през гърлото, му причиняваше болка.
	Усети, че го обзема паника. Всяка част от тялото му закрещя. Едната му ръка беше пристегната към гърдите, но с помощта на другата успя да се вкопчи в ръба на каруцата. Трябваше да опита някакво движение, каквото и да било. Очите му изхвръкнаха, сърцето му заби лудо и дъхът му излезе шумно през носа.
	— Гхър! Гърр!
	Колкото повече се опитваше да говори, толкова повече се усилваше болката. Все по-силна и по-силна. Лицето му щеше да се пръсне. Черепът му щеше да се разлети на късчета…
	— Кротко. — Белязано лице изплува отнякъде и се надвеси отгоре му. Деветопръстия. Джизал посегна към него рязко, отчаяно. Севернякът хвана ръката му в лапата си и я стисна здраво. — Кротко, момче. Слушай ме сега. Боли, знам. Мислиш си, че не можеш да издържаш повече, но не е така. Мислиш си, че ще умреш, но няма. Вярвай ми, бил съм на твоето място, знам какво е. С всяка минута, с всеки час и всеки ден ще става само по-добре.
	Джизал усети как другата ръка на Деветопръстия се отпуска на рамото му и внимателно го натиска надолу.
	— Ще се оправиш, само трябва да лежиш мирно. Разбираш ли? Леко се отърва, късметлия.
	Ръцете и краката му отмаляха. Трябва само да лежи. Той стисна ръката на Деветопръстия и севернякът отвърна със същото. Болката като че ли намаля. Все още беше ужасно силна, но май сега можеше да се справя с нея. Дишането му се успокои. Очите му се затвориха.


	Вятърът режеше студената равнина, поваляше късата трева и разпъваше опърпаното палто на Джизал, развяваше сплъстената му коса и мръсните превръзки на лицето му, но той не му обръщаше никакво внимание. Какво можеше да направи срещу вятъра? Можеше ли въобще да направи каквото и да било за което и да било?
	Седеше облегнат на колелото на каруцата и гледаше с обезумял поглед крака си. От двете му страни имаше по едно парче от дръжка на копие, които бяха болезнено силно пристегнати с многократно омотани около тях парчета плат. Ръката му не беше в по-завидно положение. Беше приплескана между две плоски парчета от дървен щит и вързана към гърдите. От предната част на дървото висеше бледата му китка с изтръпнали и подути като наденички пръсти.
	Импровизиран жалък опит за лечение. Джизал изобщо не очакваше, че ще може да върши някаква работа. Ако той самият не беше злощастният пациент, сигурно щеше да се засмее. Никога няма да се възстанови от подобни наранявания. Потрошен е, пребит и обезобразен. Щеше ли да стане един от недъгавите просяци, които така старателно беше отбягвал по улиците на Адуа? Ще се присъедини ли към ветераните от някоя война, които, мръсни и опърпани, завират ампутираните си крайници в лицата на минувачите и протягат мърляви шепи за дребни монети — неудобни руини, напомнящи за тъмната страна на войнишкия живот, за която хората предпочитат да не мислят?
	Ще остане ли завинаги сакат като… полази го ужасна ледена тръпка… Санд дан Глокта? Опита да размърда крака си и изстена от болка. Ще ходи ли до края на дните си с бастун? Пълзяща твар, отритвана и отбягвана? Ще служи ли за урок? Ще бъде ли сочен с пръст? Вижте, идва Джизал дан Лутар! Едно време беше многообещаващ младеж, красавец, спечели Турнира и тълпите крещяха във възторг името му! Каква загуба, колко жалко, ето го, идва, дайте да се дръпнем настрана…
	И всичко това, без дори да се замисля на какво прилича лицето му. Размърда езика си и острият спазъм изкриви лицето му в гримаса, но въпреки това с ужас успя да усети непознатата форма на небцето си. Беше наклонено, изкривено — нищо не си беше на мястото като преди. Празнината в зъбите му изглеждаше широка цяла миля. Устните му бяха неприятно изтръпнали под превръзката. Сцепени, смазани, разкъсани. Той е чудовище.
	Върху лицето му падна сянка и той примижа нагоре към слънцето. Деветопръстия стоеше пред него с меха за вода в огромния юмрук.
	— Вода — изръмжа той. Джизал поклати глава, но севернякът сякаш не го чу. Клекна до него и измъкна запушалката. — Трябва да пиеш. Да промиваш раната.
	Джизал сърдито грабна меха от ръката му и внимателно го поднесе към здравата страна на устата си. Опита да го надигне, но кожата провисна и се килна на една страна. За момент продължи с опитите, докато накрая не разбра, че няма да успее само с една здрава ръка. Облегна се назад, затвори очи и издиша тежко през носа. Почти изскърца със зъби от безсилие и раздразнение, но после се отказа и спря.
	— Чакай. — Усети как една ръка се подпъхва под главата му и я вдига нагоре.
	— Гхър! — изръмжа яростно Джизал.
	Беше почти готов да се бори, но накрая се отпусна и се примири с унижението да бъде третиран като бебе. Какъв смисъл, помисли си, да продължава да се преструва, че не е напълно безпомощен? Киселата хладка вода се стече в устата му и той понечи да я преглътне. Стори му се, че гълта натрошено стъкло. Разкашля се и изплю остатъка. По-скоро се опита да я изплюе, но установи, че болката става прекалено силна. Наложи се да се наклони настрани, да я остави да изтече от устата и да попие в мръсната яка на ризата му. Изпъшка и се облегна тежко на колелото, като избута настрана меха с вода.
	— Хубаво — вдигна рамене Деветопръстия, — но по-късно ще трябва да опиташ пак. Трябва да пиеш. Помниш ли какво стана?
	Джизал поклати глава.
	— Имаше битка. Аз и онова слънчице — той кимна към Феро и тя го изгледа свирепо — успяхме да оправим почти всички, но се оказа, че трима са се промъкнали покрай нас. Ти се справи с двама, при това много добре, но третия го пропусна и оня те фрасна с боздуган в устата. — Ръката му посочи лицето на Джизал. — Здравата те е треснал и ето го резултата. После, предполагам, докато си бил на земята, те е ударил още няколко пъти, а оттам счупените ръка и крак. Можеше да е къде по-зле. Да знаеш, трябва да си много благодарен, че Кай е бил там.
	Джизал примигна неразбиращо към чирака. Той пък какво общо можеше да има? Деветопръстия го изпревари с отговора.
	— Засилил се и фраснал оня с тиган по главата. И като казвам фраснал, имам предвид смазал му черепа, нали така, Кай? — и се ухили на чирака, който седеше отстрани, загледан в равнината. — Здраво удря момчето за такъв слабак, а? Жалко за хубавия тиган.
	Кай вдигна рамене, сякаш повечето му дни започваха с чупене на човешки глави. Джизал си каза, че сигурно е редно да благодари на болнавия глупак, че му е спасил живота, само дето не се чувстваше никак спасен. Вместо това съсредоточи цялата си воля да произведе, доколкото можеше, по-разбираем звук, без при това да си причини допълнително болка.
	— Олго е жле? — успя да прошепне едва.
	— Аз съм бил и по-зле.
	Страхотна утеха, помисли си Джизал, няма що.
	— Ще се оправиш. Млад си. Ръката и кракът бързо ще зараснат.
	Което ще рече, предположи Джизал, че същото не се отнася за лицето му.
	— Винаги е зле, като те ранят, но първия път е най-страшно. При всеки от тези — Деветопръстия посочи очуканото си лице — ревах като бебе. Ако ще ти стане по-леко, почти всеки реве. Истина е.
	Това не помогна и Джизал повтори:
	— Олго жле?
	— Челюстта ти е счупена. Имаш няколко избити зъба и устата ти е разпрана, но мисля, че добре те зашихме.
	Джизал преглътна. Не искаше и да си го помисли даже. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили.
	— Лоша рана и на гадно място. В устата — ни можеш да ядеш, ни да пиеш. Не можеш дори да говориш, без да те боли. Не можеш и да целуваш, естествено, ама тук това май няма да ти е проблем, а? — севернякът се усмихна широко, но Джизал не намери сили да се присъедини. — Доста лоша рана. Там, откъдето идвам аз, на това му казват кръщаваща рана.
	— Агво? — промърмори Джизал и моментално съжали, когато болката плъпна по челюстта му.
	— Кръщаваща рана — повтори Деветопръстия, вдигна ръка и размърда чуканчето на липсващия си пръст. — Рана, която ти дава име. Теб сигурно щяха да те кръстят Счупеното чене, Кривата мутра или Беззъбия, нещо такова. — Усмихна се отново и Джизал установи, че чувството му за хумор е останало на онзи хълм, при избитите зъби.
	Усети как очите му се наливат със сълзи. Идеше му да плаче, но това изискваше отваряне на устата, а шевовете бездруго се бяха впили в подутите му устни под превръзката.
	Деветопръстия продължи да го успокоява.
	— Гледай откъм добрата страна. Вече е малко вероятно да умреш от това. Мисля, че ако раната щеше да гние, отдавна да е започнала.
	Джизал го зяпна смаян. Ужасените му очи се ококорваха все повече с всяка следваща секунда, в която осмисляше последните думи на северняка. Знаеше, че сега щеше да зяпа с увиснало чене, ако челюстта му не бе натрошена и здраво стегната към главата. _Малко_ е вероятно да умре? Мисълта за възпаление на раната въобще не му бе минала през главата. Да изгние? _Устата_ му?
	— Май не ти помагам много, а? — промърмори Логън.
	Джизал покри очите си със здравата си ръка и зарида, като се стараеше да не си причинява много допълнителна болка. Тихите вопли разтърсиха раменете му.


	Бяха спрели на брега на голямо езеро. Сива, набраздена от вятър вода под свъсено, тъмно от облаци небе. Мрачна вода и мрачно небе, мистериозни и заплашителни. Враждебните вълни плискаха в студения чакъл на брега. Няколко враждебни на вид птици кряскаха сърдито в небето над водата. Още по-враждебно настроена, болката пулсираше навсякъде в тялото на Джизал и не личеше, че някога може да мине.
	Феро клекна пред него, намръщена както обикновено, и се зае с разрязване на превръзката му. Баяз се надвеси през рамото й. Очевидно Първия магус се беше събудил от вцепенението си. Той не даде никакво обяснение нито за това, което го беше предизвикало, нито за това как така изведнъж се бе съвзел. Изглеждаше зле. По-остарял от всякога и още по-изпит отпреди. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а кожата му — пребледняла, сякаш беше изтъняла и станала почти прозрачна. Но на Джизал не му беше останала съпричастност, още по-малко за човека, отговорен за всички сполетели ги беди.
	— Къде сме? — смънка той, кривейки лице от болка.
	Говоренето вече беше по-лесно, но трябваше да шепне и да движи много внимателно устни, което заваляше думите и те звучаха като на някой малоумен селяк.
	— Това е първото от трите езера — Баяз кимна през рамо към водата зад гърба си. — Приближаваме Олкъс. Вече може да се каже, че повече от половината път е зад нас.
	Джизал преглътна. Повече от половината не беше кой знае какво успокоение.
	— Колко дълго беше…
	— Не мога да работя, като непрекъснато мърдаш устни, глупако — изсъска Феро. — Ще млъкнеш ли най-после, или да те оставя така?
	Джизал млъкна. Тя внимателно отлепи парчето плат от лицето му, огледа кафявото петно засъхнала кръв, помириса го, сбърчи нос и хвърли превръзката. После изгледа намръщено устата му. Джизал преглътна отново и вторачи поглед в тъмното й лице в очакване на някакво изражение, което да му подскаже мислите й. В момента би дал всичко за едно огледало, би дал всичките си зъби, дори и да бяха непокътнати в устата му.
	— Колко е зле? — промърмори той и усети вкуса на кръв по езика си.
	Тя го изгледа свирепо.
	— Май ме бъркаш с някого, когото го е грижа.
	Джизал изхлипа и гърлото му се сви на топка. Очите му се напълниха със сълзи и той трябваше да извърне поглед и да примигне, за да потисне плача. Жалко създание, това е той. Смел син на Съюза, горд офицер от Кралската гвардия, победител в Турнира, а в момента едва сдържа сълзите.
	— Дръж това — каза рязко Феро.
	— Ъх — прошепна с разтреперан глас Джизал, все още борещ се да заглуши надигналото се в гърдите му ридание.
	Притисна новото парче плат към лицето си, докато тя се зае да го върже около челото и под брадичката му. Омота здраво превръзката и стегна челюстта му така, че почти да не може да отвори уста.
	— Поне си жив — каза Феро.
	— И това е голямо успокоение, така ли? — смотолеви той.
	— Мнозина и това нямат — вдигна рамене Феро и се отдалечи.
	Джизал почти завидя на тези мнозина, докато гледаше гърба на крачещата през разлюляната трева Феро. Как само му се искаше Арди да беше тук. Спомни си последната им среща. Спомни си как го беше погледнала отдолу с онази нейна усмивка. Тя никога не би го зарязала така, не и когато е напълно безпомощен и съсипан от ужасни болки. Тя щеше да му говори нежно, да гали лицето му, да го гледа мило с тъмните си очи и да го целува… глупости, сантиментални глупости. Сигурно вече е намерила някой друг идиот, с когото да си играе и когото да побърква и измъчва. Забравила го е в часа, в който замина. Джизал продължи да се самоизмъчва с мисълта как тя се смее на нечии други шеги, усмихва се на друг, целува устните на друг. Едно е сигурно, сега вече тя няма да го иска. Никой повече няма да го иска. Усети как устните му потрепериха и очите му пак се насълзиха.
	— Всички легендарни герои — великите крале, генерали, — всички те в някакъв момент са изпадали в тежки ситуации.
	Джизал вдигна поглед. Почти беше забравил за Баяз.
	— Страданията каляват човек, момчето ми, точно както и стоманата, колкото повече я ковеш, толкова по-здрава става. — Възрастният магьосник примижа от болка, докато приклякаше до него. — Лесно е, когато не срещаш трудности и успяваш във всичко. Това как посрещаме страданието и несгодите ни определя като хора. Самосъжалението означава себелюбие и егоизъм — най-лошите черти, които може да притежава който и да било водач. Егоизмът е присъщ на децата и на глупците. Великият водач винаги поставя другите пред себе си. Ще се изненадаш колко помага за справяне със собствените ти проблеми. За да бъдеш истински крал, просто трябва да третираш всички останали като крале — Баяз сложи длан на рамото му.
	Може би, помисли си Джизал, този жест беше замислен като бащински и насърчителен, но през ризата си той долови само треперенето на ръката. Останаха така известно време, все едно магьосникът нямаше сили да помръдне, но накрая той се изправи бавно, раздвижи схванатите си крака и се отдалечи.
	Джизал го изгледа объркан. Само преди няколко седмици такава лекция щеше да го изкара от кожата му, а днес седя като вцепенен и покорно попи всяка дума. Вече не знае кой е. Трудно е да се държиш високомерно, когато си напълно зависим от другите. От хора, за които доскоро бе имал такова ниско мнение. Джизал не се заблуждаваше повече. Без допотопното лечение на Феро и нескопосните грижи на Деветопръстия сега най-вероятно щеше да е мъртъв.
	Видя, че севернякът вървеше към него със скърцащи в чакъла ботуши. Време беше да се връща в каруцата. Време беше за още друсане и скрибуцане на колела. Джизал въздъхна — продължително, дрезгаво, но бързо спря въздишката. Самосъжалението е за децата и глупците.
	— Хайде, знаеш процедурата — каза Деветопръстия.
	Джизал се наведе напред, севернякът пъхна едната си ръка под коленете му, а другата зад гърба му. Вдигна го с лекота и без дори да се задъха, го прехвърли през ръба на каруцата. Намести го безцеремонно между багажа. Докато се отдръпваше, Джизал хвана голямата му мръсна четирипръста ръка. Севернякът се обърна с озадачено повдигната вежда. Джизал преглътна.
	— Благодаря ти — пошепна.
	— За какво, за това ли?
	— За всичко.
	Деветопръстия го изгледа.
	— За нищо. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше баща ми. Бях забравил този съвет и дълго време върших неща, дето никога няма да мога да изкупя — той въздъхна дълбоко, — но не пречи да опитам. Каквото повикало — такова се обадило, така знам аз.
	Джизал примигна, загледан в широкия гръб на северняка, докато той вървеше към коня си. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб. С ръка на сърцето можеше ли Джизал да каже за себе си, че някога дори се бе замислял за подобна идея? Замисли се сега, докато каруцата потегляше със скърцане на колелата, и тревогите му постепенно се задълбочиха.
	Досега той беше тормозил онези под него и угодничил пред онези отгоре. Често сядаше да играе карти с приятели и макар да знаеше, че не могат да си го позволят, измъкваше парите им. Възползваше се от момичета, които после захвърляше. Нито веднъж не благодари на приятеля си Уест за помощта му и беше готов на драго сърце да вкара сестра му в леглото си. С нарастващ ужас Джизал осъзна, че досега в живота си не беше извършил нито едно безкористно дело.
	Намести се върху чувалите с храната на конете. Накрая получаваш каквото си заслужил, добрите обноски нямат никакво значение. Отсега нататък ще мисли първо за другите. Ще се отнася с всички като с равни. После, естествено. Първо да може да яде отново, пък после ще има достатъчно време да бъде по-добър човек. Вдигна ръка на превръзката на лицето си и я потърка замислено. Спря, когато видя Баяз, който яздеше зад каруцата и гледаше в далечината над водата на езерото.
	— Видя ли го? — изломоти Джизал.
	— Кое да съм видял?
	— Това. — Той посочи с пръст главата си.
	— А, това ли? Да, видях го.
	— Колко е зле?
	Баяз килна замислено глава на една страна.
	— Да ти кажа, мисля, че дори ми харесва.
	— Харесва ти?
	— Е, не в момента може би, но когато шевовете бъдат извадени, отокът ще спадне, синините ще изчезнат, а раните ще зараснат и коричките ще паднат. Със сигурност челюстта ти няма да е като преди, зъбите, естествено, няма да пораснат отново, но съм абсолютно убеден, че губейки момчешкия си чар, ще придобиеш нещо ново — лицето ти ще крие опасност, ще излъчва непреклонност, загадъчност. Хората уважават мъж, видял битка, а и в никакъв случай няма да си погрознял. Смея да твърдя, че момичетата все така ще се захласват по теб, ако решиш да ги омайваш, естествено. — Баяз кимна замислено. — Да, като цяло вярвам, че това ще свърши добра работа.
	— Добра работа ли? — промърмори Джизал с ръка върху превръзката. — За какво?
	Но мислите на Баяз вече бяха потеглили в друга посока.
	— Харод Велики имаше белег през цялата си буза, но той по никакъв начин не му навреди. Разбира се, няма да го видиш на никоя от статуите, но в живота заради него хората го уважаваха дори повече. Велик човек беше Харод. Имаше репутацията на справедлив и надежден владетел и всъщност често беше точно такъв. Но той също знаеше, когато ситуацията го изисква, как да не бъде такъв. — Първия магус леко се подсмихна. — Казвал ли съм ти за случая, когато покани двамата си най-върли врагове, за да преговарят? За един ден успя така да ги скара, че после двамата взаимно унищожиха армиите си, а той си извоюва победа и над двамата, без дори да извади оръжие. Слушай сега, той знаеше, че Ардлик има красива жена и…
	Джизал се намести удобно в каруцата. Беше чувал вече тази история, но реши, че няма смисъл да го споменава. Всъщност реши, че ще е хубаво да я чуе отново, така или иначе нямаше какво друго да прави. Имаше нещо успокояващо в монотонното бърборене и плътния глас на възрастния магьосник, а и слънцето вече пробиваше облаците. Ако не мърдаше много, устата почти не го болеше.
	И Джизал се облегна на чувалите със сено, отпуснатата му глава леко се поклащаше с друсането на каруцата, той се загледа в нижещите се покрай него гледки. Гледаше как вятърът люлее тревата. Гледаше слънцето, отразено във водата на езерото.


	Стъпка по стъпка

	Със стиснати зъби Уест се катереше по замръзналия склон. Пръстите му бяха изтръпнали, отмалели и трепереха от дращенето по студената пръст, вкопчването в замръзналите корени и ровенето в снега. Устните му бяха напукани, носът му не спираше да тече, а ноздрите му бяха зачервени и ужасно разранени. Въздухът режеше гърлото му и бодеше в дробовете му, преди да излезе с хриптене във вид на облак пара и да подразни отново гърлото му. Замисли се дали това, че отстъпи шинела си на Ладисла, няма да се окаже най-грубата грешка в живота му. Реши, че най-вероятно е точно така. Най-глупавото му решение досега, естествено след това да спаси себичното копеле.
	Дори докато тренираше за Турнира по пет часа дневно, не си беше представял, че може да е толкова изморен. В сравнение с Три дървета маршал Варуз беше размекнат детски учител. Сега всяка сутрин преди изгрев-слънце Уест биваше вдиган безцеремонно на крак и никога не лягаше, преди да се е стъмнило напълно. Тези северняци бяха като машини до един. Хора, издялани от дърво, които никога не се уморяват и никога не изпитват болка. А в неговото тяло всяко мускулче крещеше от безмилостното темпо. Беше на рани и синини от безбройните падания. Стъпалата му бяха протрити и разранени от мокрите ботуши. И накрая познатото пулсиране в главата, което тръпнеше в такт с учестените удари на сърцето му и се смесваше с противното парене на раната на главата.
	Студът, болката и умората му бяха предостатъчни, но те не можеха да се сравняват с налегналото го чувство за срам и вина. Именно то го смазваше все повече с всяка следваща крачка. Той беше изпратен с Ладисла, за да не допусне да се случи нещо лошо. Резултатът — катастрофа от неизмерима величина. Беше избита цяла дивизия. Колко деца останаха без бащи? Колко жени загубиха мъжете си? Да можеше да направи нещо повече, за стотен път си повтаряше наум Уест и свиваше изтръпнали ръце в юмруци. Да беше убедил принца да не минава реката, сега всички тези хора можеше да са още живи. Толкова много мъртви. Не знаеше да ги жали ли, или да им завижда.
	— Стъпка по стъпка — промърмори под носа си, докато драпаше нагоре по склона.
	Това е начинът. Стискаш здраво зъби, правиш колкото крачки трябва и можеш да стигнеш където и да било. Болезнена, изтощителна, смръзната и изпълнена с вина стъпка, а след нея нова. Какво друго да направиш?
	В момента, в който изкачиха билото на хълма, принц Ладисла направи онова, което правеше горе-долу на всеки кръгъл час. Просна се на земята, облегнат в коренището на едно дърво.
	— Полковник Уест, моля ви! — задъхано каза той и парата от дъха му обгърна пълното му лице. Над горната му устна лъщяха две струи сополи — приличаше на малко момченце. — Не мога повече! Кажете им… кажете им да спрат! Нямат милост!
	Уест изруга под носа си. И без това северняците бяха достатъчно ядосани — вече почти не полагаха усилия да го скрият, но, от друга страна, Ладисла все още беше негов командир. Нещо повече, наследникът на трона. Уест не беше в позиция да му заповяда да стане.
	— Три дървета! — прошепна той задъхан.
	Възрастният войн го изгледа намръщено през рамо.
	— Надявам се няма да искаш пак да спираме, момче.
	— Налага се.
	— Мътните да го вземат! Пак ли? Мекушави женчовци сте вие, южняците! Нищо чудно, че Бетод така яко ви срита задниците. Едно ще ти кажа, ако не се научите как се върви по време на марш, скоро пак ще ядете ритници!
	— Моля те. Съвсем за малко.
	Три дървета изгледа кръвнишки проснатия на земята принц и поклати глава с отвращение.
	— Хубаво. Ще спрем за малко, ако това ще ви накара да се разбързате после. Но гледай да не свиквате много така, ясно? Не сме изминали и половината от пътя за днес, ако искаме да изпреварим Бетод. — Той тръгна напред, за да каже на Кучето.
	Уест приклекна, размърда вкочанените пръсти на краката си и започна да духа в шепи. Искаше му се да легне също като Ладисла, но от горчив опит знаеше, че веднъж спреш ли, после тръгването е много по-тежко. Пайк и дъщеря му застанаха наблизо. Почти не се бяха задъхали от изкачването. Поредното доказателство, ако от подобно имаше нужда, че коването на желязо в наказателна колония, а не лекият живот, те подготвя най-успешно за изморителния път във враждебната пустош.
	Ладисла като че ли прочете мислите му.
	— Нямате представа колко трудно е това за мен! — натърти той.
	— Не, разбира се — троснато отвърна Уест. Търпението му беше почти изчерпано. — Вие все пак мъкнете цялата тежест на шинела ми!
	Принцът примигна озадачен, после заби очи в мократа земя и стисна заби.
	— Прав сте. Съжалявам. Разбира се, напълно осъзнавам, че ви дължа живота си. Просто не съм свикнал с подобни неща. Въобще не съм свикнал. — Той подръпна протритите и омърляни ревери на шинела и се засмя горчиво. — Майка ми ме учеше, че човек винаги трябва да изглежда представително независимо от обстоятелствата. Чудя се какво ли щеше да каже, ако ме видеше сега.
	Уест отбеляза наум, че все пак принцът не предложи да му върне шинела.
	Ладисла сгуши глава между раменете си.
	— Предполагам, трябва да поема част от вината за всичко това.
	Част? Уест беше готов да му забие част от ботуша си.
	— Трябваше да ви послушам, полковник. През цялото време го знаех. Предпазливостта е най-добрата политика по време на война, нали? Винаги съм вярвал в това. Оставих се онзи глупак Смънд да ме подведе. Какъв идиот само!
	— Лорд Смънд плати с живота си — рече Уест.
	— И жалко, че не го направи ден по-рано. Сега нямаше да сме в това положение! — устните на Ладисла се изкривиха. — Какво ще кажат за това у дома, как мислите, Уест? Какво ще кажат за мен хората сега?
	— Нямам представа, Ваше Височество.
	Надали ще е кой знае колко по-лошо от това, което и преди говореха, помисли си Уест. Опита да потисне гнева си и да се постави на мястото на принца. Той беше напълно неподготвен за трудностите на подобно пътуване. Вечно зависим от другите, нямаше никакви умения, които да му послужат сега. Човек, чието доскоро най-важно решение беше коя шапка да сложи, трябваше да се справи с мисълта, че животът на хиляди е негова отговорност. Нищо чудно, че нямаше понятие как да го направи.
	— Само ако не бяха побягнали. — Ладисла стисна юмрук и ядосано удари един от корените до себе си. — Защо не останаха да се бият тези страхливи копелета? Защо не се биха?
	Уест затвори очи и насочи всичките си сили да не обръща внимание на студа, глада, болката, да потисне напиращия в гърдите му гняв. Винаги така ставаше. Тъкмо когато започваше да изпитва някаква симпатия към Ладисла, онзи неизбежно изтърсваше някоя тъпа реплика и омразата на Уест към него се завръщаше с пълна сила.
	— Не бих могъл да отговоря, Ваше Височество — успя да процеди през зъби Уест.
	— Така — избоботи Три дървета, — стига ви толкова! Ставайте и без повече оправдания!
	— Трябва ли пак да тръгваме, полковник? Толкова бързо?
	— Уви, да.
	Принцът въздъхна и изкривил в гримаса лице, се надигна мъчително.
	— Нямам никаква представа как успяват да вървят толкова много, Уест.
	— Стъпка по стъпка, Ваше Височество.
	— Разбира се — промърмори Ладисла и тръгна, препъвайки се, след двамата затворници. — Стъпка по стъпка.
	Уест раздвижи глезени и понечи да последва принца, когато върху него падна нечия сянка. Вдигна поглед и видя Дау Черния, който препречи с едро рамо пътя. Озъбената му физиономия беше само на фут от лицето на Уест. Кимна към бавно отдалечаващия се гръб на Ладисла.
	— Искаш ли да го убия? — изръмжа той на северняшки.
	— Само посмей да пипнеш с пръст някого от тях! — Уест избълва думите, преди да помисли как да завърши изречението си. — Аз…
	— Ти какво?
	— Ще те убия. — Какво друго трябваше да каже.
	Почувства се като малко момче, което отправя смехотворни заплахи в двора на училището. В много студен и опасен двор, при това към два пъти по-огромно от него момче.
	Дау се ухили.
	— Я гледай ти какъв характер в кльощав слабак като теб. Изведнъж заговорихме за убиване, а? Сигурен ли си, че ти стиска?
	Уест се опита да изглежда колкото може по-внушителен и силен, което не беше никак лесно, докато стоеше по-ниско от северняка на склона, още повече прегърбен от изтощение. Изпаднеш ли в тежка ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да показваш страх, това знаеше той.
	— Пробвай и ще разбереш. — Гласът му прозвуча немощно дори в собствените му уши.
	— Може пък да пробвам — отвърна севернякът.
	— Кажи ми, като си готов. Ще се изям от мъка, ако пропусна момента.
	— О, за това не бери грижа — прошепна Дау, извърна глава и се изплю на земята. — Ще разбереш, че е време, като се събудиш с прерязано гърло.
	При тези думи той тръгна нагоре по склона достатъчно бавно, за да покаже, че не го е страх. Уест искаше да може да каже същото за себе си. Когато тръгна между дърветата след останалите, сърцето му блъскаше като лудо в гърдите. Подмина Ладисла, настигна Кадил и влезе в крачка зад гърба й.
	— Добре ли си? — попита я.
	— И по-зле съм била. — Тя го изгледа от глава до пети: — Ами ти?
	Уест изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, може би представляваше интересна гледка. Върху униформата си беше надянал стар чувал с пробити дупки за ръцете. Отгоре беше препасал колана си, а в него беше пъхнал тежкия северняшки меч, който се блъскаше в крака му на всяка крачка. Брадата му беше набола и напомняше за себе си с непрестанен сърбеж по тракащите челюсти. Предполагаше също, че лицето му е странна смесица от яркочервено и мъртвешки бяло. Уест пъхна ръце под мишниците си и се усмихна вяло.
	— Студено ми е — отвърна.
	— Така и изглеждаш. Май трябваше да си запазиш шинела.
	Уест нямаше как да не се съгласи и кимна. Погледна през клоните на боровете към гърба на Черния и се покашля:
	— Никой от тях не те е… притеснявал, нали?
	— Да ме притесняват ли?
	— Ами, знаеш — каза той смутено, — сама жена сред всичките тези мъже. Те не са свикнали с това. А и как те зяпаше Дау. Не знам…
	— Много благородно от твоя страна, полковник, но на твое място не бих се притеснявала за тях. Съмнявам се, че ще си позволят нещо повече от зяпането, а преди съм се справяла с къде по-страшни неща.
	— По-страшни от него?
	— В първия лагер, в който попаднах, комендантът ме беше харесал. Предполагам, тогава кожата ми все още не е била изгубила блясъка на свободния живот. Онзи ме държа гладна, докато не получи каквото искаше. Пет дни без храна.
	Уест примижа като от болка.
	— И само толкова ли му трябваше, за да се откаже?
	— О, те не се отказват. Толкова успях да издържа аз. Човек прави каквото трябва.
	— Имаш предвид…
	— Каквото трябва — сви рамене тя. — Не се гордея, но не се и срамувам. Гордост и срам, нито едното, нито другото ще те нахрани. Единственото, за което съжалявам, са онези пет дни глад, пет дни, в които можех да се храня. Правиш каквото трябва. Без значение кой си. Когато умираш от глад… — тя отново сви рамене.
	— Ами баща ти?
	— Кой, Пайк ли? — тя погледна към затворника с изгореното лице, който вървеше отпред. — Той е добър човек, но изобщо не ми е роднина. Не знам какво е станало с истинското ми семейство. Ако още са живи, сигурно са пръснати из цяла Англанд.
	— Значи той не е…
	— Понякога, ако се преструваш, че имаш семейство, хората се държат различно. Помагаме си взаимно. Ако не беше Пайк, сега още щях да блъскам желязо в лагера.
	— А вместо това се наслаждаваш на този приятен излет.
	— Ъъ. Човек трябва да се задоволява с каквото има. — Тя наведе глава и избърза напред между дърветата.
	Уест я гледа, докато се отдалечаваше. Кораво момиче, както биха казали северняците. Ладисла може да научи едно-друго от нейния стоицизъм. Погледна през рамо към принца, който се влачеше отзад с елегантна походка и кисело лице. Уест пусна дълга, обвита в пара въздишка. Изглежда, беше прекалено късно за Ладисла да научи каквото и да било.


	Жалко ядене, състоящо се от парче стар хляб и канче студена супа. Въпреки всичките молби на Ладисла Три дървета не позволяваше да се пали огън. Рискът да бъдат забелязани беше прекалено висок. Затова на здрачаване те просто седяха малко встрани от северняците и разговаряха тихо помежду си. Говоренето помагаше ако не за друго, поне да отвлича мислите от студа, болката и страданието. А също така спираше тракането на зъбите.
	— Каза, че си се бил в Канта, нали, Пайк? Във войната, така ли?
	— Точно така. Тогава бях сержант. — Той кимна бавно и очите му проблеснаха в розовата пихтия на лицето. — Не е за вярване, че тогава през цялото време умирахме от жега, нали, полковник?
	Уест изхърка жално — най-близкото до смях, на което беше способен в момента.
	— В коя част беше?
	— Първи кавалерийски полк на Кралската гвардия под командването на полковник Глокта.
	— Но това беше моят полк!
	— Знам.
	— Не те помня.
	Изгорялата кожа по лицето на Пайк се изкриви в нещо, което според Уест представляваше усмивка.
	— Тогава изглеждах различно. Но аз те помня. Лейтенант Уест. Хората те обичаха. Точния човек, при който да идеш, ако имаш проблем.
	Уест преглътна. В момента май не ставаше много за решаване на ничии проблеми, само за създаването им.
	— А как стигна до колонията?
	Пайк и Кадил се спогледаха.
	— По правило в лагера не задаваме такива въпроси.
	— О — Уест сведе поглед и разтри длани, — съжалявам. Не исках да те обидя.
	— Няма нищо. — Пайк подсмръкна и потри отстрани изкривения си нос. — Да кажем просто, че допуснах някои грешки. Имаш ли семейство, полковник?
	Уест присви скръбно очи и скръсти ръце на гърдите си.
	— Имам сестра, у дома, в Адуа. Тя е… особено момиче. — Реши, че по-добре да спре дотук. — А ти?
	— Имах жена. Когато ме изпратиха в колонията, тя реши да остане вкъщи. В началото я мразех за това. Но знаеш ли? Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил като нея.
	Ладисла се появи откъм дърветата. Бършеше ръце в пешовете на шинела на Уест.
	— Сега съм по-добре! Сигурно е било от проклетото месо, което ядохме сутринта. — Той се намести между Уест и Кадил и девойката го изгледа с такова отвращение, все едно някой току-що изсипа до нея лопата лайна. Двамата, меко казано, не се разбираха. — За какво си говорим?
	— Пайк тъкмо разправяше за жена си… — примижа Уест.
	— А? Предполагам вече знаете, аз съм сгоден за принцеса Терез от Талинс, дъщерята на Върховния дук Орсо. Тя е всеизвестна красавица… — Ладисла се отнесе в мисли. Озърна се намръщен, сякаш започваше да осъзнава колко абсурдна е темата насред дивата пустош на Англанд. — Но напоследък започвам да подозирам, че тя не е много доволна от предстоящата ни сватба.
	— Да се чуди човек защо — промърмори Кадил.
	Това сигурно беше десетото й злобно подмятане за тази вечер.
	— Аз съм престолонаследникът — сопна се Ладисла — и един ден ще бъда твой крал! Няма да е зле да започнеш да се отнасяш с малко повече уважение към мен!
	Кадил се изсмя в лицето му.
	— Аз нямам страна, нямам крал, още по-малко — уважение към теб.
	Ладисла зяпна от възмущение.
	— Няма да позволя да ми се говори по този…
	Дау Черния изникна като от нищото и се надвеси отгоре им.
	— Затвори му шибаната уста! — озъби се той на северняшки и насочи дебел пръст към Ладисла. — Бетод може да има уши навсякъде! Накарай го да си държи езика зад зъбите или ще му го отрежа! — севернякът изчезна в тъмнината пак така внезапно, както се беше появил.
	— Той иска да сме по-тихи, Ваше Височество — преведе шепнешком Уест.
	Принцът преглътна.
	— И аз така си помислих.
	Двамата с Кадил сгушиха глави между раменете си и размениха по още един гневен поглед.


	Уест лежеше по гръб на твърдата земя. Брезентът поскърцваше точно над лицето му. Лежеше и гледаше над тъмните издутини на ботушите си как се сипе тихо снегът. От едната му страна Кадил се беше сгушила в него, а от другата — Кучето. Останалите от групата също бяха тук, притиснати един до друг под голяма вмирисана завивка. Всички освен Дау, който стоеше на пост. Студът правеше чудеса за сближаването с другите.
	От далечния край на групата се носеше мощно хъркане. Три дървета или най-вероятно Тъл. Кучето много мърдаше насън — подскачаше, стряскаше се, опъваше крайници и мънкаше неразбираемо. Някъде отдясно се чуваше тежкото дишане на Ладисла, придружено от леки хрипове в гърдите. Всички заспиваха почти в момента, в който главите им докосваха земята.
	Но Уест не можеше да заспи. Мислеше за всичките им неприятности, за поражението и опасностите, които ги дебнеха. И не само за тях. Маршал Бър сигурно е някъде из горите на Англанд, бърза на юг да се притече на помощ, без да осъзнава, че така ще попадне в капан. Без да знае, че Бетод го чака.
	Положението им беше повече от сериозно, но противно на всякаква логика Уест усещаше лекота в душата си. Цялата истина бе, че тук, насред дивата пустош, всичко беше просто. Нямаше ги ежедневните битки, предразсъдъците, които да превъзмогваш, нямаше нужда да мислиш за повече от час напред. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.
	Примижа и опъна схванатите си крака. Усети как до него Кадил се размърда в съня си. Главата й се отпусна на рамото му и бузата й се опря в мръсната му униформа. Усети топлия й дъх по бузата си, долови топлината й през дрехите. Приятна топлина. Усещането се разваляше само от силната миризма на пот, влажна земя и хриптенето на Кучето в другото му ухо. Уест притвори очи с едва доловима усмивка на устните. Може би нещата все още може да се оправят. Може би все още има шанс да блесне като герой. Само да успее да заведе принца жив до маршал Бър.


	Всичко останало са само празни приказки

	Феро яздеше и наблюдаваше земята. Продължаваха да следват брега на тъмната вода, студеният вятър пронизваше дрехите й, надвисналото небе все така беше изпълнено с хаос, но земята се беше променила. Ако преди беше плоска като тепсия, сега беше нагъната на ниски могили и ненадейно изникващи скрити падини. Земя, в която лесно можеш да се скриеш и точно тази мисъл тревожеше Феро. Не че я беше страх, естествено, защото Феро Малджин не се бои от никого и от нищо. Просто сега трябваше да внимава два пъти повече, да се ослушва и да гледа за следи, за възможни засади.
	Просто предпазливост.
	Тревата също беше променена. Феро беше свикнала вече с високата, разлюляна от вятъра трева, но тази тук беше различна — ниска, изсъхнала и пожълтяла като сено. И колкото повече напреднаха, все по-ниска ставаше. Днес вече се появяваха и първите голи петна. Гола земя, по която не растеше нищо. Безплодна земя като прахоляка на Лошите земи.
	Мъртва земя.
	Мъртва, но Феро не виждаше причина за това. Погледна намръщена през нагънатата равнина към неясното очертание на хълмовете в далечината — тъмна начупена линия на хоризонта. В цялото необятно пространство не помръдваше нищо. Нищо освен тях и непрестанно движещите се облаци. И една птица. Рееше се високо в небето, почти неподвижна във висините, само дългите пера на върховете на крилете й леко потрепваха.
	— Първата птица от два дни насам — изръмжа Деветопръстия и проследи мнително полета й.
	— Хъ — изръмжа Феро. — Май птиците имат повече мозък от нас. Какво търсим на това място?
	— Няма къде другаде да отидем може би.
	Феро имаше къде другаде да отиде. Където и да е, където има гуркули за убиване.
	— Говори за себе си — каза тя.
	— Какво? Ти да не би да имаш тълпи от приятели в Лошите земи, които те чакат с нетърпение да се върнеш? Сигурно по цял ден се питат: „Къде изчезна Феро? Страшна скука настана, откакто я няма.“ — Той изсумтя, развеселен от думите си.
	Феро не откри нищо смешно в тях.
	— Е, не може всички да сме така обичани от другите като теб, бял. — Сега тя изсумтя подигравателно. — Сигурно те чака пиршество по случай завръщането ти в Севера, а?
	— О, да, със сигурност ще има пиршество. Веднага след като ме обесят.
	Тя се замисли. Изгледа го с крайчеца на окото, без да извръща глава към него. Така, ако той се обърнеше, тя щеше да извърне бързо очи, все едно въобще не е поглеждала към него. Трябваше да признае, че сега, като започваше да го опознава, този бял не беше чак толкова лош. Бяха се били неведнъж рамо до рамо и той винаги си беше вършил добре работата. Бяха се разбрали да се погребат взаимно, ако се наложеше, и Феро вярваше, че той ще изпълни и това си обещание. Странен на вид, странно говорещ, но досега каквото беше казал, го беше изпълнил, а това го правеше един от най-свестните хора, които Феро някога беше срещала. Разбира се, най-добре да не му го казва, а също и да внимава да не издаде с нищо, че го мисли.
	Разбере ли за мислите й, ще я разочарова.
	— Значи нямаш никого, така ли? — попита тя.
	— Само врагове.
	— Защо тогава не си там да се биеш с тях?
	— Да се бия ли? На битките дължа всичко, което ми е останало. — Той вдигна големите си празни длани и й ги показа. — Не ми е останало друго освен лошата слава и ужасно много хора, които горят от нетърпение да ме убият. Да се бия? Ха! Колкото си по-добър в това, толкова по-зле свършваш. Уредил съм не една сметка и усещането беше страхотно, но не трая дълго. Отмъщението не те топли нощем, това е. Надценяваш го. Само с него не може. Трябва ти още нещо.
	— Прекалено много очакваш от живота, бял — поклати глава Феро.
	— Аз пък си мисля, че ти очакваш прекалено малко — усмихна се широко севернякът.
	— Като не очакваш нищо, не се разочароваш.
	— Като не очакваш нищо, не получаваш нищо.
	Феро го изгледа навъсено. Това е проблемът на приказките. Незнайно как, но говоренето всеки път я отвеждаше до нещо, което тя не искаше да чува. Сигурно е заради липсата на опит. Феро подръпна юздите и смушка с пети коня си настрана, далеч от Деветопръстия, далеч от другите, встрани, където ще е сама.
	Мълчание. Мълчанието е скучно, но в него поне няма измама.
	Погледна към седящия в каруцата Лутар и онзи й се ухили глупашки — широко, колкото му позволяваше превръзката през половината лице. И той изглеждаше някак променен. Това също не й харесваше. Последния път, когато му сменяше превръзката, й беше благодарил — странно. Феро не обичаше благодарностите. Те обикновено криеха нещо. Дразнеше я, че се хвана да направи нещо, за което да й се благодари. Да помагаш на другите води до приятелства. А те от своя страна — в най-добрия случай до разочарование.
	В най-лошия — до предателство.
	Сега Лутар казваше нещо на Деветопръстия. Севернякът отметна назад глава и неговият гръмогласен идиотски смях подплаши коня му, та той за малко да го хвърли на земята. Баяз се поклащаше доволен на седлото, а около очите му се образуваха ситни бръчици, докато наблюдаваше усмихнат как севернякът се бори с юздите. Феро отмести навъсения си поглед към равнината.
	Предпочиташе времето, когато никой не харесваше никого. Това беше познато, успокояващо чувство. Това тя разбираше. Доверие, другарство и весело настроение — бяха толкова далеч в миналото, че все едно й бяха напълно непознати.
	А кой обича непознатото?


	Феро беше виждала много трупове. Самата тя имаше голям дял в създаването им. Също така със собствените си ръце беше погребала немалко мъртъвци. Смъртта й беше едновременно професия и занимание за свободното време. Обаче не беше виждала толкова много трупове накуп. Хилавата трева беше затрупана с тях. Тя се смъкна от седлото и тръгна между телата. Нямаше как да определи кой с кого се беше бил, по нищо не личеше къде свършва едната противникова страна и къде започва другата.
	Мъртвите изглеждаха еднакво.
	Особено след като са били претършувани — броните, оръжията им, дори половината от дрехите им бяха свалени. Лежаха един връз друг със сплетени крайници, на голяма купчина в дългата сянка на паднала колона. Древно на вид творение, а сега просто нацепен, натрошен камък, обрасъл с къса жълтеникава трева и лишеи. И на него беше кацнала голяма черна птица. Стоеше си кротко с прибрани криле и гледаше приближаващата Феро със стъклени немигащи очи.
	Отдолу, полуоблегнат на очукания камък, лежеше трупът на огромен мъж. Безжизнените му ръце продължаваха да стискат счупен дървен прът. Под ноктите му имаше черна мръсотия и засъхнала кръв. Най-вероятно счупеното дърво е било дръжката на знаме, помисли си Феро. Тя така и не можеше да го разбере. Със знамето не можеш да убиеш врага. Със знамето не можеш да се предпазиш от врага. И въпреки това хората умираха заради него.
	— От глупост — прошепна тя, докато гледаше намръщено птицата на колоната.
	— Клане — каза Деветопръстия.
	Баяз изсумтя и потри брадата си.
	— Въпросът е за кого и от кого е било извършено? — каза той.
	Феро забеляза подпухналото лице на Лутар да наднича тревожно над ръба на каруцата. Очите му шареха като обезумели. Пред него на капрата седеше Кай. Юздите висяха в ръцете му, а безизразното му лице обхождаше труповете по земята.
	Феро претърколи едно от телата и го помириса. Бледа кожа, посинели устни, никаква миризма все още.
	— Било е неотдавна. Преди два дни може би.
	— Защо няма мухи? — Деветопръстия гледаше делово телата. По някои от тях бяха накацали птици. — Само птици. И не кълват. Странно.
	— Ни най-малко, приятелю!
	Феро вдигна рязко глава. С бърза походка между телата към тях вървеше висок бял мъж с окъсано палто и чепат прът в ръка. Беше с чорлава мазна коса и дълга сплъстена брада. От силно сбръчканото му лице изпъкваха светли очи, които пламтяха с див блясък. Феро не откъсваше очи от него, като не спираше да се чуди как се беше приближил толкова, без тя да го забележи.
	При звука на гласа му птиците се вдигнаха от телата, но не се разбягаха, уплашени от приближаващия. Полетяха право към него. Някои накацаха по раменете му, а останалите запляскаха с криле и започнаха да обикалят в широки кръгове около главата му. Феро се пресегна за лъка си и едновременно с това извади стрела от колчана, но Баяз я спря с вдигане на ръка.
	— Не — каза той.
	— Виждаш ли това? — високият бял протегна ръка и посочи падналата колона. Черната птица на нея изпляска с криле, прелетя и кацна на ръката му. — Крайпътна колона! Сто мили до Олкъс! — той свали ръка и птицата подскочи нагоре по нея. Намести се на рамото му и се спря неподвижна до останалите. — Стоите на самата граница на мъртвата земя! Никое животно не идва тук по собствена воля!
	— Да вярвам ли на очите си, братко? — провикна се Баяз и Феро с разочарование прибра стрелата.
	Още един магус. Трябваше да се досети. Съберат ли се двама от тези дърти глупаци, чакай много плямпане и куп изприказвани думи.
	А това означаваше още куп лъжи.
	— Великият Баяз! — викна новодошлият и се приближи. — Първия магус! Чух за идването ти от птиците в небето, от рибата във водата, от зверовете по земята, сега те виждам с очите си, но пак се чудя да вярвам или не. Възможно ли е? Истина ли е, че благословените ти стъпала докосват тази окървавена земя?
	Той подпря жезъла си на земята и черната птица подскочи от рамото му и кацна на върха му. Вкопчи нокти в дървото и плесна няколко пъти с криле, докато се намести. Феро предпазливо отстъпи крачка назад с ръка на дръжката на камата си. Не смяташе да остави някоя от проклетите твари да се изцвъка отгоре й.
	— Закаръс — каза Баяз и слезе сковано от седлото. На Феро й се стори, че нямаше много радост в гласа му, когато изрече името. — Изглеждаш в добро здраве, братко.
	— Изглеждам уморен. Уморен, мръсен и побъркан, защото съм си такъв. Труден си за откриване, Баяз. Претърсвах надлъж и нашир великата равнина.
	— Стараехме се да не се набиваме на очи. Съюзниците на Калул също ни търсят. — Очите на Баяз потрепнаха, извърнати към касапницата на земята. — Това твое дело ли е?
	— На моя подопечен младия Голтъс. Да знаеш, момчето е свирепо като лъв и от него става чудесен император, точно като онези от Старите времена! Успя да плени най-върлия си враг, собствения си брат Скарио, и не прояви капка милост към него. — Закаръс подсмръкна. — Не такъв беше моят съвет, но младите правят каквото си поискат. Това са последните от хората на Скарио. Онези, които отказаха да се предадат. — Той махна небрежно към труповете и птиците по раменете му изпляскаха с криле.
	— Дотук с милостта — отбеляза Баяз.
	— Те не посмяха да навлязат в мъртвата земя и решиха да дадат последен отпор тук, в сенките на крайпътните колони. И тук умряха. Голтъс плени знамето на Трети легион. Същото знаме, под което яздеше в битка самият Столикус. Реликва от Старите времена! Като нас двамата с теб, братко.
	Баяз не беше много впечатлен.
	— Парче стар плат. Не им е донесло кой знае каква полза. Да носиш в битка парче храна за молците не те прави Столикус.
	— Сигурно си прав. Това нещо наистина беше доста избеляло. Скъпоценните му камъни отдавна бяха откъснати и продадени, за да се набавят още оръжия.
	— В днешно време скъпоценностите са лукс, а от оръжие всеки има нужда. И къде е сега младият ти император?
	— Вече е на път. Нямаше време дори да изгори мъртвите. Отива на изток, иска да обсади Дармиум и да обеси ненормалника Кабриън на градската стена. После може би най-после ще имаме мир.
	Баяз изсумтя тъжно.
	— Помниш ли въобще какво е да има мир?
	— Ще се учудиш какви неща помня. — Изпъкналите очи на Закаръс се вторачиха в Баяз. — Но кажи как са нещата по широкия свят? Как е Юлвей?
	— Наблюдава както винаги.
	— Ами другият ни брат, черната овца в семейството, великият пророк Калул, как е той?
	Лицето на Баяз се смръщи.
	— Силата му расте. Готви се за действие. Усеща, че е ударил неговият час.
	— И ти, разбира се, смяташ да го спреш, така ли?
	— А какво да направя?
	— Хм. Калул е в Юга, така последно чух, а ти си тръгнал на запад. Да не си се загубил, братко? Тук няма нищо освен останки и руини от миналото.
	— В миналото има скрита мощ.
	— Мощ? Ха! Не си се променил. И в странна компания се движиш, братко Баяз. Разбира се, познавам младия Малакус Кай. Как е, разказвачо на истории? — провикна се той към чирака. — Как са нещата, приказливецо? Добре ли се отнася с теб моят брат?
	— Достатъчно добре. — Кай дори не помръдна, седеше прегърбен на капрата.
	— Достатъчно добре? Само това ли? Явно поне си се научил да си държиш езика зад зъбите. Как успяваш да го накараш да мълчи, Баяз? Аз така и не сполучих.
	— На мен почти не ми се налага да го карам. — Баяз погледна намръщено към Кай.
	— Така значи. Какво казваше Ювенс? Най-важните уроци човек научава сам. — Закаръс извърна изпъкналите си очи към Феро и птиците като една направиха същото. — Странен екземпляр е това.
	— Тя има кръвта.
	— Остава ти някой, който може да говори с духовете обаче.
	— Той може — Баяз кимна към Деветопръстия.
	До момента големият бял просто си чоплеше нещо по седлото, но сега вдигна озадачен поглед.
	— Той ли? — Закаръс се намръщи.
	Много гняв в този поглед, помисли си Феро, но също тъга, че и донякъде страх. Птиците, накацали по раменете, главата и върха на жезъла му, се надигнаха, запляскаха с криле и нададоха вик.
	— Чуй ме, братко, преди да е станало прекалено късно. Откажи се от тази глупост. Аз ще застана до теб срещу Калул. Ще се изправя редом с теб и Юлвей. Тримата заедно като едно време, както в Старите времена, когато се изправихме срещу Създателя. Магус отново ще бъдат обединени. Аз ще ти помогна.
	Настъпи протяжно мълчание и бръчките по лицето на Баяз се вдълбаха още повече.
	— Ще ми помогнеш значи? Да беше предоставил тази си помощ навремето след падането на Създателя, когато те молех за нея. Тогава можехме да изкореним лудостта на Калул, преди да е пуснала корените си толкова надълбоко. Сега целият Юг гъмжи от ядачи. Разиграват си коня както поискат, потъпкват с открито презрение думата на нашия господар! Мисля, че ние тримата няма да сме достатъчни. И тогава какво? Ти ли ще подлъжеш Коунийл да остави книгите си и да дойде с нас? Ти ли ще откриеш под кой камък насред огромния Кръг на света се е сврял Леру? Ще върнеш ли Карно от другата страна на необятния океан? Ще върнеш ли Анселми и Счупения зъб от земята на мъртвите? Магус пак ще бъдат обединени, а? — устните на Баяз се извиха в презрителна гримаса. — Това време отмина, братко. Много отдавна то отплава като кораб, който никога няма да се завърне и на който ние не се качихме!
	— Разбирам! — изсъска Закаръс и кървясалите му очи изхвръкнаха още повече. — А когато откриеш онова, което търсиш, тогава какво? Сериозно ли мислиш, че ще можеш да го контролираш? Дръзваш ли дори да мислиш, че ще постигнеш онова, което Глъстрод, Канедиас, и самият Ювенс не успяха?
	— Техните грешки ме правят по-мъдър.
	— Не мисля така! Ще накажеш едно зло с още по-голяма злина!
	Тънките устни и изпъкналите скули на Баяз бяха неподвижни. В застиналото му изражение нямаше тъга, нямаше страх, само гняв.
	— Не аз започнах тази война, братко! Аз ли наруших Втория закон? Аз ли поробих половината Юг от суета и себичност?
	— Не, но ние всички имаме пръст в тази работа, а ти най-вече. Странно как аз си спомням неща, които на теб ти убягват. Като това например как се карахте двамата с Калул. Като това, което накара Ювенс да ви раздели. И как ти отиде при Създателя да го убеждаваш да сподели тайните си с теб. — Закаръс се изсмя и птиците се присъединиха с крякане към гръмкия му дрезгав кикот. — Смея да твърдя обаче, че той въобще не смяташе да споделя дъщеря си с теб, а, Баяз? Дъщерята на Създателя? Толомей? Има ли за нея място в спомените ти?
	Очите на Баяз проблеснаха с ледена студенина.
	— Предполагам, че вината за нея е моя — прошепна той. — Но стореното ще поправя…
	— Мислиш ли, че Първият закон на Ювенс е просто каприз от негова страна? Мислиш ли, че той ще крие нещо на края на света, ако то е _безопасно_? Това нещо е… то е зло!
	— Зло, казваш? — изсумтя презрително Баяз. — Дума, с която плашат малките деца. Дума, с която невежите наричат онези, които мислят различно от тях. Мислех, че сме надраснали тези глупости още преди векове.
	— Ами рисковете…
	— Решението ми е окончателно. — Гласът на Баяз прозвуча остро като добре наточена стомана. — Обмислях го дълги години. Каза каквото имаше да казваш, Закаръс, но все още нямам друг избор. Ако искаш, опитай да ме спреш. Ако ли не, отдръпни се от пътя ми.
	— Явно нищо не се е променило. — Възрастният извърна потрепващите си очи към Феро и птиците му сториха същото. — Ами ти, жено с дяволска кръв? Знаеш ли какво ще те накара той да докоснеш? Осъзнаваш ли какво ще иска от теб да носиш? Имаш ли и най-бегла представа за опасностите, които те чакат?
	Малка птичка хвръкна от рамото му и започна да кръжи и писука над главата на Феро.
	— Най-добре бягай и не поглеждай назад! За всички ви се отнася!
	Устните на Феро се извиха в презрителна усмивка. Тя замахна рязко и шляпна птичката във въздуха. Пернатото падна на земята и заподскача с писукане между труповете. Останалите птици отвърнаха с гневни крясъци и врякане, но Феро не им обърна внимание.
	— Не ме познаваш, глупаво старче с мазна брада. Не се преструвай, че ме разбираш, че знаеш какво знам аз и какво ми е обещано. Защо да приемам думата на един лъжец пред тази на друг? Взимай си птиците и си гледай твоята работа, така няма да си имаш неприятности с мен. Всичко останало са празни приказки.
	Закаръс и птиците му примигнаха. Той се намръщи, отвори уста и понечи да каже нещо, но се отказа, когато Феро се метна на седлото и смушка коня си напред. Тя чу тропота на копита зад гърба си, когато останалите я последваха. Чу пляскането на юздите на Кай и гласа на Баяз:
	— Вслушвай се в гласа на птиците в небето, рибата във водата и зверовете по земята и ще чуеш, че с Калул е свършено. Че ядачите му са станали на прах, а грешките от миналото са погребани точно както трябваше да стане преди много години.
	— Надявам се, но се опасявам, че новините няма да са добри. — Феро погледна през рамо и видя двамата магуси да разменят последен поглед. — Грешките от миналото не се погребват така лесно. Много се надявам да се провалиш, Баяз.
	— Огледай се наоколо, стари приятелю. — Първия магус се усмихна, докато се качваше на коня си. — Никоя от надеждите ти не се е изпълнила.
	Групата потегли мълчаливо между труповете, покрай падналата колона и навлезе в мъртвата земя. Запъти се към останките от миналото. Към Олкъс.
	Под смраченото небе.


	Въпрос на време


	До архилектор Сълт,
	Глава на Инквизицията на Негово величество

	Ваше Високопреосвещенство,

	Вече шест седмици удържаме гуркулите. Всяка сутрин под убийствения огън на арбалетите ни те изсипват пръст и камъни в рова, а всяка нощ ние спускаме работници от стената, които да го прокопават наново. Но независимо от усилията ни те най-после успяха да запълнят рова на две места. Сега ежедневно щурмуват през тези насипи, опират стълби и опитват да се изкатерят по стената. Понякога дори успяват да стигнат до върха, но биват моментално и безмилостно отблъснати.

	Междувременно обстрелът на катапултите им продължава и няколко участъка от стената ни са сериозно отслабени. Същите бяха подсилени, но очаквам съвсем скоро гуркулите да осъществят ефективен пробив. В случай че пробият и проникнат в покрайнините на града, съм заповядал изграждането на барикади зад стената, които да ги задържат. Защитата ни е подложена на тежко изпитание, но никой дори не помисля за отстъпление. Ще се бием докрай.

	Служа и се подчинявам,
	Санд дан Глокта
	Началник на Инквизицията в Дагоска



	Със затаен дъх и прокарвайки език по дупките във венците си, Глокта наблюдаваше през далекогледа си облака прахоляк, който се стелеше над покривите на гетото. Последните звуци от сгромолясващите се камъни заглъхнаха и над Дагоска се спусна гробна тишина. _Светът е затаил дъх._
	В следващия момент до терасата високо горе на фасадата на Цитаделата достигнаха отдалечени писъци. Глокта добре помнеше този звук от отдавнашни и не толкова отдавнашни сражения. _Доста неприятни спомени. Бойният вик на гуркулите. Врагът идва._ Глокта знаеше, че сега те щурмуват през откритата „ничия“ земя пред стената по същия начин, както бяха правили през последните няколко седмици. _Само че този път имат пробив._
	Видя ситните фигурки на войниците, които се движеха по обвитите в прахоляк стена и кули от двете страни на пробива. Наведе леко далекогледа и обходи широката дъга на барикадата под стената. Тройната редица от приклекнали войници очакваше идването на гуркулите. Глокта се намръщи и размърда в ботуша изтръпналото стъпало на левия си крак. _Доста мижава отбрана, няма спор, но единствената, с която разполагаме._
	Пробивът в стената избълва гуркулските войници като рояк черни мравки; от кафявите облаци прахоляк изплува тълпа от блъскащи се мъже, проблясваща стомана и развети знамена. Спусна се по огромната купчина от останките на срутената стена и попадна право под безмилостния залп на арбалетчиците зад барикадата. _Пръв в пробива. Доста незавидна позиция._ Първата вълна падна като покосена. Малките фигурки се изтърколиха и запремятаха надолу по камарата от камъни зад стената. Паднаха много, но напиращите зад тях бяха повече. Втурнаха се през телата на падналите си другари, запрепъваха се по купчината от камъни, мазилка и дърво.
	Разнесе се нов вик и Глокта видя как защитниците изскачат зад барикадата и се втурват в атака. Съюзнически войници, наемници и дагосканци се понесоха към пробива в стената. От това разстояние всичко се развиваше неестествено бавно. _Струя масло и струя вода, които бавно текат една към друга._ Когато двете войски се срещнаха, вече не можеше да се различат защитници от нападатели. Смесиха се в обща маса, която започна да се мести и да се огъва като вълна, прободена тук-там от проблясване на метал и няколко застинали неподвижно шарени знамена.
	Понесени от вятъра, виковете и крясъците отекнаха из града. Викове на болка, викове на ярост, тропот и дрънчене се извисиха в далечно кресчендо. На моменти шумът напомняше грохота на приближаваща буря, в други до ушите на Глокта достигаха с изненадваща яснота отделни викове или думи. Този звук му напомни за шума на тълпата, събрала се да гледа дуелите в Турнира. _Само дето тези остриета не са притъпени. И двете страни взимат съвсем на сериозно нещата. Чудя се колко ли са мъртвите само тази сутрин?_ Той се обърна към потящия се в безупречната си униформа генерал Висбрук.
	— Някога участвали ли сте се в такава схватка, генерале? В директен близък бой, лице в лице с противника, както се казва?
	Висбрук, който в този момент, замижал с едно око, наблюдаваше сражението през далекогледа си, отговори без секунда колебание.
	— Не, не съм.
	— Не ви го препоръчвам. Аз съм го правил само веднъж и не горя от нетърпение да повторя преживяването. — Глокта намести потната си длан около дръжката на бастуна. _Не че има кой знае каква вероятност да ми се наложи._ — Бил съм се предимно на кон. Атакувахме малки пехотни подразделения, разпръсвахме ги и ги преследвахме, докато ги унищожим. Благородно занимание, посичаш бягащите в гръб. Заслужил съм много похвали за това. Скоро обаче открих, че битката изглежда много по-различно от земята. Тълпата те смазва отвсякъде, притиска те така, че едва успяваш дишаш, а за героизъм и дума не може да става. Герой е всеки, извадил късмет и оцелял след подобно преживяване. — Той се изсмя горчиво. — Помня, че бях притиснат в един гуркулски офицер. Бяхме прегърнати почти като любовници. Нито аз, нито той можехме да замахнем с оръжие или да направим каквото и да било повече от това да се зъбим един на друг. А навсякъде около теб остриетата на копия мушкат наслука. Много от хората се наръгваха на оръжията на своите другари, дори биваха стъпкани от краката им. Повече умираха от погрешно насочено острие, отколкото от премерен удар на противник. _Всичко това е огромна грешка._
	— Грозна работа — промърмори Висбрук, — но трябва да се свърши.
	— Така е, така е.
	Глокта погледна едно от веещите се над гъстата маса от гуркулски войници знамена. Поразкъсаната му зацапана коприна плющеше на вятъра. От двете страни на срутения участък в стената полетяха камъни и започнаха да падат сред безпомощните, скупчени един до друг гуркули. Отгоре се появи огромен казан с вряла вода и съдържанието му се изля в напиращата войска. С навлизане в пробива гуркулските редици бяха изгубили всякакво подобие на ред и сега безформената маса от войници започна да се поклаща колебливо. Защитниците я притиснаха от всички страни. Започнаха да ръгат неуморно с копията и да блъскат назад с щитовете, да секат със саби и секири, да мачкат падналите с ботушите си.
	— Отблъскваме ги! — дочу Глокта гласа на Висбрук.
	— Да — подхвърли той, без да откъсва очи от отчаяната битка, — така изглежда. _И радостта ми край няма._
	Гуркулската част беше обградена и войниците й започнаха да падат и да се препъват, докато отстъпваха нагоре към пробива по купчината от срутената стена. Постепенно оцелелите бяха изтикани обратно зад стената. Арбалетчиците продължиха да засипват отгоре бягащите със стрели и да сеят паника и смърт в редовете им, а приглушеният победен вик на защитниците на барикадата се понесе от стената и достигна до терасата на Цитаделата.
	_Още една атака е отблъсната. Стотици гуркули са мъртви, но след тях идват много. Ако успеят да съборят барикадата и да нахлуят в покрайнините, с нас е свършено. Те могат да щурмуват до безкрай, а ние имаме право само на една грешка, после край на всичко._
	— Изглежда, победата е наша. Поне днес. — Глокта докуца до края на балкона и погледна през далекогледа си на юг към залива и южното море. Видя само гладката блестяща повърхност на водата чак до хоризонта. — И все още никаква следа от гуркулски кораби.
	Висбрук се покашля.
	— При цялото ми уважение…
	_Предполагам, искаш да кажеш: без капка уважение._
	— Гуркулите не са мореплаватели. Имаме ли причина да смятаме, че вече разполагат с кораби?
	— _Не, освен че един стар магьосник се появи посред нощ в стаята ми и ме предупреди да се оглеждам за флота им._ Това, че не виждаме нещо, не означава, че то не съществува. Императорът така и така ни върти на бавен огън. Вероятно държи корабите си в резерва, не иска да показва без нужда всичките си карти и чака подходящия момент.
	— Но ако имаше кораби, лесно щеше да ни постави под блокада, да ни умори от глад, да заобиколи отбраната ни! Нямаше да жертва всичките тези войници…
	— Генерале, ако императорът разполага с нещо в изобилие, това са войници. И те успяха да осъществят ефективен пробив в отбраната ни. — Глокта проследи с далекогледа си стената и откри второто слабо място в нея. Дългите пукнатини в зида от вътрешната страна бяха ясно забележими. Мястото беше укрепено с дебели подпори и купчини чакъл, но въпреки това с всеки следващ ден стената поддаваше все повече. — А скоро ще направят втори. Успяха да запълнят рова на четири места. А междувременно числеността ни намалява и моралът пада. Засега на гуркулите не им трябват кораби.
	— Но ние ги имаме.
	Глокта с изненада откри, че генералът се е приближил до него и тонът му е мек, но настоятелен, а очите му гледат право в неговите. _Все едно се готви да ми направи предложение за женитба. Или предателство. Кое ли ще е?_
	— Все още имаме време — прошепна Висбрук и очите му прескочиха крадешком към вратата. — Ние контролираме залива. Докато държим покрайнините, държим и доковете. Можем да изтеглим всички съюзнически войници. Или поне цивилните. В Цитаделата са останали доста от семействата на офицерите, а в централната част на града има още търговци и занаятчии, които не бяха склонни да напуснат по-рано. Може да се организира за нула време.
	Глокта смръщи чело и не отговори. _Вероятно е така, но заповедите на архилектора са други. Ако искат, цивилните сами да си организират заминаването, но съюзническата войска не тръгва никъде. Освен може би към погребалните клади._ Ала Висбрук изтълкува мълчанието му погрешно.
	— Ако дадете заповед, всичко ще бъде организирано още тази вечер и изпълнено преди…
	— А какво според вас, генерале, ни очаква на слизане от кораба? Сърцераздирателно посрещане от началниците ни в Агрионт, така ли? Е, обзалагам се, че ще има сълзи, но кой ли ще плаче? Или може би предлагате да отплаваме за далечен Сулджук, където да заживеем в охолство и безгрижие до края на дните си? — Глокта поклати бавно глава. — Не, генерале, това е очарователна идея, но ще си остане само това — идея. Заповедите ни са да държим града. Ще се бием до последно. Никакви кораби към къщи.
	— Никакви кораби — мрачно повтори Висбрук. — А междувременно гуркулите ни притискат все по-здраво, трупаме загуби и вече и най-долният просяк в града вижда, че нямаме шанс да издържим още дълго. Собствените ми хора са на крачка от бунт, а на наемниците и толкова не можем да разчитаме. Какво предлагате да им кажа? Че заповедите на Висшия съвет не включват отстъпление, така ли?
	— Кажете им, че всеки момент чакаме подкрепления.
	— Повтарям им го от седмици!
	— Значи още няколко дни няма да са проблем — каза Глокта.
	Висбрук примигна насреща му.
	— А може ли да попитам кога точно очакваме тези подкрепления?
	— Всеки момент — Глокта присви очи. — Дотогава продължаваме да се бием.
	— Но защо? — гласът на Висбрук беше изтънял като на момиче. — С каква цел? Задачата ни е непосилна! Напълно безсмислена! Защо, мамка му?
	— _Защо. Винаги това защо. Започва да ми омръзва този въпрос._ Ако си мислите, че знам какво става в главата на архилектора, значи сте по-голям глупак, отколкото предполагах. — Замислен, Глокта прокара език по венците си. — За едно сте прав обаче. Външната стена може да падне всеки момент. Трябва да подготвим оттеглянето си зад стените на централната част на града.
	— Но… ако се откажем от покрайнините, губим доковете! Край на доставките на продоволствие! Дори да пристигнат, подкрепленията няма да могат да дойдат до нас! Какво стана с прекрасната ви реч, началник? Стените на централната част са прекалено дълги и твърде слаби, нали така казахте? Ако падне външната стена, сме загубени, нали? Или трябва да сразим Гуркул на външната стена, или няма да има никакъв смисъл да продължаваме, така казахте! Загубим ли доковете… няма измъкване оттук!
	_Ех, мили мой пухкав генерале, нима не си разбрал? Измъкването от Дагоска никога не е съществувало като възможност._
	Глокта се усмихна и разкри пред Висбрук дупките във венците си.
	— Когато се провали един план, пробваме друг. Както вие самият така добре го обрисувахте, положението ни е отчайващо. Повярвайте ми, предпочитам императорът просто да се откаже и да си замине, но не мисля, че можем да разчитаме на подобен развой на събитията, не смятате ли? Предайте заповедта ми на Коска и Кадия — довечера всички цивилни да бъдат евакуирани в централната част на града. Може да ни се наложи светкавично отстъпление. _Така поне няма да куцам дълго до предните линии на отбраната._
	— Централната част на Дагоска не може да побере толкова много народ! Хората ще трябва да лежат по улиците!
	_По-добре, отколкото да лежат в гробовете си, мисля аз._
	— Ще спят по площадите, в коридорите!
	_И пак е за предпочитане, отколкото в земята._
	— В гетото живеят хиляди!
	— Значи колкото по-бързо започнете евакуацията, толкова по-добре.


	Глокта почти залитна назад, докато прекрачваше прага. Жегата вътре беше непоносима, а вонята на пот и изгорено месо заседна в гърлото му.
	Изтри с опакото на треперещата си ръка потеклите сълзи от очите си и примижа в мрака. Постепенно различи трите тъмни очертания на практиците. Стояха един до друг, а маскираните им лица грееха с идващата отдолу светлина, чийто източник бяха нажежените до оранжево въглища в мангала. Блеснали скули и чела и дълбоки сенки около тях. _Същински дяволи от ада._
	Ризата на Витари беше подгизнала от пот и залепнала за раменете й. Сбърченото й от злоба лице имаше зловещ вид. Северард беше гол до кръста, задъхваше се зад маската, а дългата му коса висеше на фитили покрай лицето му. Фрост беше толкова мокър, все едно беше стоял с часове на дъжд. По бледата му кожа се стичаха едри капки пот, а мускулите на челюстите му бяха силно напрегнати. Единственият присъстващ в стаята, който сякаш не забелязваше горещината, беше Шикел. Витари допря нажеженото желязо до гърдите й и то потъна със съскане в плътта на девойката, но това не можа да помрачи огромното задоволство, изписано на усмихнатото й лице. _Сякаш това е най-щастливият ден в живота й._
	Връхлетян от спомена за собственото си жигосване, Глокта преглътна мъчително. Спомни си как ги умоляваше да спрат, как бръщолевеше несвързано, когато му показаха желязото. Спомни си усещането от допира на метала до кожата. _Толкова нажежено, че го чувстваш студено._ Ушите му се бяха проглушили от собствените му писъци. Споменът за вонята на изгорялата му плът беше като жив. Сякаш носът му все още беше пълен с нея. _Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено. Така става в живота._ Повдигна схванатите си рамене и провлачи крак към тримата практици.
	— Резултати? — изграчи дрезгаво.
	Северард се изправи и пъшкайки, изпъна гръб. Изтри потта от челото си и изтръска ръка върху мърлявия под.
	— Не знам за нея, но аз определено съм на път да се пречупя — отвърна той.
	— Доникъде не стигаме така! — кресна Витари и захвърли черното желязо в мангала. Върхът му се заби във въглените с облак от искри. — Опитахме с остриета, опитахме с чукове, опитахме вода, огън. И дума не обелва. Шибаната кучка е като камък.
	— По-мека е от камък — изсъска Северард, — но не е като нас. — Той взе нож от масата и поднесе обагреното в оранжев блясък острие към тънката ръка на Шикел. Наведе се и остави дълбока резка в предмишницата на девойката. Лицето й дори не потрепна. Блестящата червена вътрешност на раната зейна широко. Северард пъхна пръст в нея и го завъртя. Шикел с нищо не показа, че изпитва болка. Той извади пръста си от раната, вдигна го пред очите си и го потърка в палеца си. — Дори не е мокро — отбеляза практикът, — все едно режеш едноседмичен труп.
	Глокта усети как кракът му започва да трепери. Примижал от болката, седна на свободния стол срещу Шикел.
	— Повече от очевидно е, че това не е нормално — каза той.
	— Обежкурашително — избоботи Фрост.
	— Но вече не се възстановява като преди.
	Нито една от раните й не се беше затворила. _Зеят. Мъртво нарязано месо в касапски магазин._ Изгарянията също не бяха изчезнали. _Черни, овъглени черти по кожата като свалена от скарата пържола._
	— И просто си седи и ни гледа — каза Северард. — Не е обелила и дума досега.
	Глокта се намръщи. _Затова ли съм в Инквизицията? Да изтезавам малки момичета?_ Изтри влагата под насълзените си очи. _От друга страна, това нещо е едновременно много повече и много по-малко от просто момиче._ В спомените му изникнаха протегнатата към гърлото му ръка и тримата практици, които трябваше да напрегнат всички сили, за да я озаптят. _Много повече и много по-малко от просто човек. Не бива да правя същата грешка, която допуснах с Първия магус._
	— Трябва да сме с отворени съзнания — промърмори Глокта.
	— Знаеш ли какво би казал за това моят баща? — гласът й беше плътен и дрезгав, дращещ като на възрастен мъж — напълно несъвместим с младото гладко момичешко лице.
	Очите на Глокта потръпнаха, усети как потта се стича на струйки под палтото му.
	— Твоят баща?
	Шикел му се усмихна и очите й проблеснаха в мрака. На Глокта му се стори, че раните й се усмихват заедно с нея.
	— Да, моят баща. Пророкът. Великият Калул. Той би казал, че отвореното съзнание е като отворена рана. Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка.
	— Виждам, че вече си готова да говориш, така ли?
	— Избирам да говоря.
	— Защо?
	— Защо не? След като знаеш, че го правя по собствено желание, а не по твое. Задавай въпросите си, сакати човече. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да се учи. Бог ми е свидетел, че ти имаш нужда от малко познание. Когато си се изгубил в пустинята…
	— Знам останалото — прекъсна я Глокта и замълча. _Толкова много въпроси, но какво да попиташ подобно създание?_ — Ти си ядач, нали?
	— Ние имаме друго име за нас, но да. — Тя наклони леко глава, без да откъсва очи от очите на Глокта. — Когато ме откриха, свещениците ме накараха да ям първо от тялото на майка ми. Трябваше или да го направя, или да умра, а тогава желанието ми за живот бе силно. После плаках, но оттогава мина много време, вече не са ми останали сълзи. Разбира се, отвращавам се от себе си. Понякога изпитвам нужда да убивам, понякога ми се иска аз да умра. Заслужавам го. Нямам никакви колебания. Само в това съм сигурна на този свят.
	_Защо ли се заблуждавах, че ще получа директен отговор? Направо ще ми домъчнее за Гилдията на търговците на платове. Техните престъпления поне ми бяха понятни. И все пак по-добре някакви отговори, отколкото никакви._
	— Защо ядеш хора?
	— Защото птицата изяжда червея. Защото паякът изяжда мухата. Защото това е желанието на Калул, а ние сме деца на Пророка. Ювенс беше предаден и Калул се закле да отмъсти, но беше сам срещу мнозина. Тогава той се реши на огромна саможертва — наруши Втория закон. И праведните го последваха, с всяка година стават все повече и повече. Някои тръгнаха доброволно. Други не. Но никой не може да се противопостави на волята му. Сега братята и сестрите ми са много и всички правим своята саможертва.
	— Не изпитваш болка, нали? — Глокта посочи към мангала.
	— Не, само дълбоко покаяние.
	— Странно, при мен е точно обратното.
	— Голям късметлия си, ако питаш мен.
	— Лесно е да се каже — изсумтя пренебрежително Глокта, — не ти крещиш от болка всеки път, когато пикаеш.
	— Вече почти не помня какво означава да изпитваш болка. Мина много време оттогава. Дарбите ни са различни. Свръхчовешка сила, бързина и издръжливост. Някои от нас могат да приемат форми, да мамят окото, дори да използват Изкуството така, както Ювенс го предаде на чираците си. Даровете ни са различни, но проклятието ни е едно. — Тя продължи да гледа настоятелно Глокта с килната настрани глава.
	— _Нека да позная._ Не можеш да спреш да ядеш.
	— Никога. Затова гуркулският апетит за роби е толкова ненаситен. Нищо не може да устои на Пророка. Знам го. Великият ни баща Калул. — Очите на момичето се вдигнаха с благоговение към тавана. — Върховен жрец в храма в Саркант. Най-свят от всички светци, чиито крака са докосвали земята. Онзи, който смирява гордите, онзи, който вкарва грешниците в правия път, онзи, който изрича истини. Светлината струи от него така, както струи от звездите на небето. Когато говори, чуваш божия глас. Когато…
	— Ясно, когато сере, сипе златни лайна. Ти сериозно ли вярваш на тези глупости?
	— Какво значение има на какво вярвам аз? Изборът никога не е мой. Когато господарят ти възложи задача, правиш всичко възможно. Дори ако е мрачна, зловеща задача.
	— _Това поне го разбирам._ Някои от нас стават само за подобни задачи. Веднъж избрал своя господар…
	Грачещият сух смях на Шикел се изтърколи по масата.
	— Малцина имат право на избор. Всички правим каквото ни наредят. Живеем и умираме редом с родените до нас, с онези, които изглеждат като нас, които говорят със същите думи като нас. А причините за това са ни известни толкова, колкото и на праха, при който се връщаме накрая. — Главата й клюмна силно на една страна и раната на рамото й зейна като уста. — Мислиш ли, че ми харесва в какво съм се превърнала? Мислиш ли, че не мечтая да съм като другите? Но веднъж настъпила, промяната е необратима. Разбираш ли?
	— _О, разбирам и още как._ Защо си изпратена тук?
	— Работата на праведния никога няма край. Дойдох да се погрижа Дагоска да се върне там, където принадлежи. Дойдох да видя как хората му отново почитат бог според учението на Пророка. Дойдох да се погрижа за изхранването на братята и сестрите си.
	— Но както изглежда, се провали.
	— След мен ще дойдат други. Никой не може да устои на волята на Пророка. Обречени сте.
	— _Това ми е ясно. Да опитаме друго._ Какво знаеш… за Баяз?
	— А, Баяз. Той беше брат на Пророка. Той е началото на всичко това и пак той ще бъде краят му. — Гласът й се сниши до шепот. — Лъжец и предател. Той уби господаря си. Уби Ювенс.
	— Не така съм чувал аз историята — намръщи се Глокта.
	— Всеки разказва историите по свой начин, сакати човече. Не си ли го научил вече? — Устните й се извиха презрително. — Ти нямаш представа в каква война се биете. Нямаш понятие от оръжията, използвани в нея, от жертвите, от победите и погромите в нея. Не знаеш кой с кого се бие, не разбираш каузите им, мотивите им. Всичко е голямо бойно поле. Съжалявам те. Ти си куче, което се опитва да прозре аргументите на учени хора, но чува само лай. Праведните идват. Калул ще прочисти земята от лъжи и ще съгради нов свят. Ювенс ще бъде отмъстен. Предсказано е. Предопределено е да се случи. Обещано е.
	— Съмнявам се, че ти ще доживееш да го видиш.
	— Аз пък се съмнявам, че ти ще го видиш — усмихна се Шикел. — Моят баща предпочиташе да превземе града без бой, но щом трябва, ще се бием за него. Безмилостно и с божия гняв на наша страна. Това е първата стъпка по пътя, който той избра. По пътя, който той определи за всички ни.
	— Коя е следващата стъпка?
	— Мислиш ли, че моят господар ми казва какви са плановете му? Твоят прави ли го? Аз съм просто червей. Аз съм нищо. Но въпреки това съм много повече от теб.
	— Какво следва? — изсъска Глокта.
	Мълчание.
	— Отговаряй! — настоя Витари.
	Фрост измъкна желязото от мангала и заби нажежения му връх в голото рамо на Шикел. Замириса гадно, около оранжевия връх зацвърча и покапа мазнина, ала девойката не проговори повече. Погледът й лениво се премести към горящата плът, но лицето й остана безизразно. _Няма да има повече отговори. Само нови въпроси. Винаги нови въпроси._
	— Достатъчно — озъби се Глокта.
	Хвана дръжката на бастуна и с мъка се изправи. Направи болезнен опит да извие гръб, за да се отлепи ризата му, но безуспешно.
	Витари посочи към Шикел, чиито очи продължаваха да наблюдават Глокта под натежали клепачи, а усмивката все още не беше слязла от лицето й.
	— Какво да правим с това? — попита.
	_Инструмент в ръцете на безмилостен господар, изпратен в далечна земя да се бие и убива за кауза, която не разбира. Откъде ли ми е познато?_
	— Изгорете го.


	Глокта стоеше на терасата и гледаше намръщен към потъналите във вечерния мрак покрайнини на града.
	Високо горе на скалата беше ветровито. Откъм тъмното море духаше хладен вятър. Шибаше лицето и дланите му, опрени на каменния парапет, развяваше пешовете на палтото и ги блъскаше в краката му. _Най-близкото до зима усещане в тази проклета пещ._ От двете страни на вратата горяха факли. Пламъците им подскачаха и плющяха в железните си клетки — две самотни светлинки в сгъстяващия се мрак. Навън имаше други светлини, много светлини. В такелажите на съюзническите кораби в пристанището горяха лампи и хвърляха разкъсани отражения във водата. Други светлини горяха в прозорците на сградите под Цитаделата и по върховете на величествените кули на храма. В гетото горяха хиляди факли. По улиците към портите на централната част на града течаха реки от малки светлинки. _Бежанците напускат жалките си подобия на домове. Поемат към жалкото подобие на убежище, което предоставят стените на централен Дагоска. Чудя се колко ли дълго ще ги опазим там, след като падне външната стена? Вече знаеше отговора. Не много дълго._
	— Началник!
	— А, господарю Коска. Радвам се, че успяхте да дойдете.
	— Разбира се, началник! Няма нищо по-хубаво от вечерна разходка след края на битката! — наемникът пристъпи важно напред.
	Дори в тъмното Глокта забеляза промяната в него. В походката му имаше живот, а в очите — блясък. Косата му беше прилежно сресана, мустаците му стърчаха гордо встрани, обилно намазани с помада. _Я виж ти, все едно е с един-два инча по-висок и подмладен с десетина години._ Той притича енергично към парапета, притвори очи и пое дълбоко въздух през тънкия си нос.
	— Изглеждате учудващо добре за човек, който доскоро е участвал в сражение.
	Стириянецът се усмихна.
	— Не беше точно като да съм бил в самата битка, по-скоро бях зад нея. Винаги съм смятал, че предните редици са лош избор на място за водене на сражение. Никой не чува заповедите ти в тази шумотевица. Освен това там вероятността да те убият е много по-голяма.
	— Абсолютно прав сте. Как се справихме?
	— Гуркулите са все още извън града, така че от тази гледна точка — добре. Съмнявам се, че мъртвите ще се съгласят с мен, но пък на кого му пука за тяхното мнение, нали така? — той доволно почеса врата си. — Днес се справихме добре. Но утре, вдругиден, кой знае? Още ли няма никакъв шанс за подкрепления?
	Глокта поклати глава и стириянецът пое дълбоко въздух.
	— За мен е все едно, естествено, но може би е добра идея да обмислите отстъпление, докато все още държим залива.
	_Явно всички вече искат отстъпление. Дори и аз самият._ Глокта изсумтя.
	— Висшият съвет дърпа конците ми, а те казват не на отстъплението. Както ми бе съобщено, честта на краля не позволява отказ от Дагоска. По всичко личи, че неговото достойнство е по-ценно от живота ни.
	— Достойнство? — Коска повдигна вежда. — Това пък какво беше? Всеки го вижда различно. Не става за пиене, не става за чукане. Колкото повече имаш от него, толкова по-зле за теб, а ако нямаш никакво, хич не ти липсва. — Той поклати глава. — И при все това за някои хора е всичко на този свят.
	— Хм — промърмори Глокта, докато прокарваше език по остатъка от зъбите си. _Честта и достойнството не струват колкото краката или зъбите. Прескъпо платих за този урок._ Надникна към тъмното очертание на външната стена, на върха на която горяха огромни огньове. Далечният шум на битката все още долиташе откъм нея и тук-там към потъналото в руини гето политаше някоя стрела с горящ връх. _Дори в момента кръвопролитието не спира._ — Какви са шансовете ни да удържим още седмица? — пое дълбоко въздух Глокта.
	— Седмица? — стисна устни Коска. — Разумни.
	— Две седмици?
	— Две? — Коска цъкна с език. — Не толкова добри.
	— Което значи, че да се надяваме на месец е немислимо.
	— Немислимо е точната дума.
	— Изглежда, ситуацията ни тук истински ви радва.
	— Кой, мен ли? Безнадеждните каузи са ми специалитет — ухили се стириянецът. — В последно време само за такива ме търсят.
	— _Знам какво е усещането._ Ще удържаме външната стена до последно, после се оттегляме. Следващата ни отбранителна линия стават стените на централната чест на Дагоска.
	Усмивката на Коска беше едва доловима в тъмнината.
	— Държа до последно, после се оттеглям! Нямам търпение!
	— Също така може би ще е добре да подготвим малко изненади за гуркулските ни приятели. За момента, в който най-после успеят да нахлуят в града. Знаете какво имам предвид — Глокта махна разсеяно с ръка. — Опънати въжета, вълчи капани, заострени колове, намазани с екскременти, и така нататък. Смея да твърдя, че имате опит в подобен начин на водене на война.
	— Имам опит във всички възможни начини за водене на война. — Коска удари токове и отдаде чест. — Заострени колове и екскременти! Достойно занимание за всеки войник.
	— _Война е. Единствено в победата има достойнство._ И като заговорихме за достойнство, по-добре отсега да предупредите нашия приятел Висбрук за местата на изненадите за гуркулите. Ще бъде жалко, ако вземе да се наниже по погрешка на някой от коловете ви.
	— Разбира се, началник. Ще е ужасно жалко.
	Глокта усети как дланите му се свиват в юмруци върху парапета.
	— Искам гуркулите да платят за всяка крачка на наша земя. _Искам да си платят за безполезния ми крак._ За всеки инч от тази прашна скала. _За липсващите ми зъби._ За всяка жалка къщурка, за всяка порутена колиба и за всяко безполезно парче земя между тях. _За вечно сълзящото ми око, за изкривения ми гръбнак, за мижавото, гнусно подобие на живот, което водя._ — Той прокара език по дупките във венците си. — Искам да си платят.
	— Отлично! Единственият добър гуркул е мъртвият гуркул! — наемникът се изпъна и изчезна с подрънкване на шпори във вътрешността на Цитаделата.
	Глокта остана сам пред парапета.
	_Една седмица? Да. Две седмици? Възможно. Повече? Безнадеждно. Може и все още да няма следа от кораби, но онзи стар магьосник Юлвей се оказа прав. Айдър — също. Още от самото начало нямаме никакъв шанс. Въпреки всичките ни усилия и жертви Дагоска е обречен. Сега е само въпрос на време._
	Впери поглед в тъмния град. Вече не можеше да различи сушата от водата, светлините на корабите от осветлението в сградите, лампите в такелажите от факлите в гетото. Многобройните светли точици заплуваха хаотично в безтегловността на черната бездна на нощта. Само едно в този хаос беше ясно и неизбежно.
	_С нас е свършено. Не тази нощ, но скоро. Обкръжени сме и примката се стяга около шиите ни. Всичко е само въпрос на време._


	Белези

	Жълтите очи на Феро бяха присвити от напрежение, докато работеше по шевовете — блестящият връх на ножа й клъцваше прецизно един по един конците. С бързи и сигурни движения кафявите й пръсти ги издърпваха внимателно от кожата на Лутар. Логън гледаше отстрани и учуден поклащаше глава. Много пъти беше гледал как се вадят шевове, но такива майсторски умения виждаше за пръв път. Лутар, изглежда, почти не изпитваше болка — нещо необичайно за състоянието му в последно време.
	— Ще трябва ли нова превръзка?
	— Не. Нека диша. — Последният конец излезе и Феро го хвърли настрана при останалите кървави парченца.
	Отдръпна се назад и огледа резултата.
	— Добра работа — прошепна Логън.
	Не беше очаквал, че ще се получи и наполовина толкова добре. На светлината от огъня челюстта на Лутар изглеждаше леко изкривена, все едно дъвчеше на една страна. Кривата линия на белега тръгваше от долната му устна и се раздвояваше при върха на брадичката. От двете й страни се виждаха ясно розовите точици, където допреди малко бяха конците. Кожата около тях беше изопната и леко изкривена. Беше останал само малък оток, който скоро щеше да изчезне напълно.
	— На това му казвам добър шев. Никога не съм виждал по-добра работа. Къде си се научила да го правиш?
	— Научи ме човек на име Аруф.
	— Много добре те е научил. Рядко срещано умение. Голям късмет имаме, че ти го е разкрил.
	— Е, първо трябваше да го изчукам.
	— Ааа. — Това придаваше различен оттенък на обяснението й.
	— Нямах нищо против — сви рамене Феро, — беше добър човек, а ме научи и как да убивам. Налагало ми се е да чукам къде по-гадни от него за много по-малко в замяна. — Тя изгледа навъсено челюстта на Лутар и натисна леко с пръсти да провери кожата около раната. — Много по-малко.
	— Хубаво — промърмори Логън и двамата с Лутар си размениха тревожни погледи.
	Разговорът беше тръгнал в съвсем неочаквана посока. Може би трябваше да очаква подобна реакция от Феро. През по-голямата част от времето се мъчеше да изкопчи от нея по някоя и друга дума, а после, когато това станеше, нямаше представа какво да прави оттам нататък.
	— Зараснало е — обяви намусено Феро след кратко оглеждане на лицето на Лутар.
	— Благодаря. — Той хвана ръката й, преди да е успяла да я отдръпне. — Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако…
	Лицето й се изкриви, все едно онзи току-що я беше зашлевил.
	— Хубаво! — измъкна пръсти от ръката му. — Но ако пак ти размажат физиономията, сам ще си я шиеш. — Феро се изправи и се отдалечи.
	Седна в подскачащите сенки в ъгъла на руините — възможно най-далеч от останалите, без да излиза навън. Очевидно мразеше благодарностите точно толкова, колкото и всеки друг разговор, но Лутар не обърна много внимание на това — беше толкова щастлив, че най-после се е отървал от превръзката на лицето.
	— Как изглежда? — попита той, докато, кръстосал поглед, се опитваше да види брадичката си, после я натисна внимателно с пръст.
	— Добре е — отвърна Логън. — Късметлия си. Е, може и да не си толкова хубав като преди, но пак си много по-красив от мен.
	— Естествено — усмихна се Лутар и облиза устната си. — Нали не са ми отрязали главата.
	Логън на свой ред се усмихна и приклекна до тенджерата на огъня. Разбърка я. Вече се разбираше добре с Лутар. Тежък урок — да ти размажат така физиономията, — но с огромен ефект върху момчето. Научи го на уважение, при това много по-бързо от всякакви разговори. Научи го да бъде реалист, а това беше добре. Малки жестове, един по един. Тази тактика рядко се проваляше. Тогава забеляза навъсения поглед на Феро и усмивката му посърна. При някои хора ставаше за повече време, а при други просто не се получаваше. С Дау Черния беше така. Роден е да върви сам, както би казал бащата на Логън.
	Погледна отново съдържанието на тенджерата и не остана въодушевен. Овесена каша с няколко парченца бекон и накълцани корени. Наоколо нямаше никакъв дивеч. Мъртва земя — името говореше само за себе си. Зеленината на равнината се беше сменила с тук-там по някоя кафява туфа трева по сивата пръст. Огледа останките от външните стени на къщата, в която бяха устроили лагера си. Огънят хвърляше отблясъци по разкъртените зидове, по напуканата мазилка и нацепеното на трески дърво. В пукнатините нямаше прорасла папрат, нямаше и едно стръкче, покарало в пръстения под, нито петънце мъх между камъните. Логън реши, че сигурно от векове никой не е стъпвал на това място.
	Никой освен тях.
	Също така беше тихо. Тази вечер нямаше вятър. Чуваше се само тихото пукане на огъня и тихото мърморене на Баяз, който в този момент поучаваше чирака си. Логън беше повече от доволен, че Първия магус се беше съвзел, независимо че изглеждаше още по-стар и в още по-мрачно настроение. Най-малкото вече нямаше нужда той да взима решенията. Досега това никога не беше свършвало добре за никого.
	— Най-после ясно звездно небе! — напевно отбеляза брат Лонгфут, докато влизаше наведен под трегера на вратата, и с огромно задоволство посочи нагоре. — Идеално небе за навигация! За пръв път от десет дни насам звездите греят ярко и сега с гордост мога да заявя, че не сме се отклонили и с крачка от набелязания маршрут! Нито крачка! Водил съм ви в правилната посока, приятели. Да! Обратното не е присъщо на брат Лонгфут! Точно както ви казах, остават ни четирийсет мили до Олкъс!
	Не последваха бурни овации. Баяз и Кай бяха потънали в разгорещения си спор и продължиха да разменят шепнешком сърдити реплики. Лутар въртеше в ръце кинжала си и се опитваше да намери точния ъгъл, под който да се огледа в острието. Феро седеше намръщена в ъгъла. Лонгфут въздъхна и клекна до огъня.
	— Пак ли овесена каша? — измърмори той, надникна в тенджерата и сбърчи нос.
	— Боя се, че да.
	— Е, какво пък. Несгодите на пътуването, а, приятелю? Няма слава в път без премеждия и трудности.
	— Хм — изсумтя Логън.
	Той лично беше склонен към не толкова много слава, но да има прилична храна. Разбърка унило бълбукащата каша.
	Лонгфут се наведе към него и прошепна в ухото му:
	— Май нашият славен работодател има неприятности с ученика си.
	Гласът на Баяз се повишаваше с всяка секунда и раздразнението му ставаше все по-доловимо.
	— … хубаво, че можеш да въртиш умело тигана, но въпреки това основното ти занимание си остава изучаването на магия. Напоследък забелязвам голяма промяна в отношението ти. Станал си прекалено мнителен и непокорен. Започвам да подозирам, че се очертаваш като разочароващ ученик.
	— А вие винаги ли сте били съвестен ученик? — устните на Кай загатнаха присмехулна усмивка. — Вашият учител никога ли не е бил разочарован от вас?
	— Беше и последствията бяха ужасяващи. Всички правим грешки. Но работата на учителя е да спре учениците си, преди са повторили неговите грешки.
	— Тогава може би трябва да ми разкажете за грешките си. Така ще мога да се поуча от тях.
	Учител и ученик размениха гневни погледи над огъня. Логън не хареса изражението на Баяз. И преди беше виждал това лице така намръщено и последиците не бяха никак приятни. Той не разбираше как само за седмици държанието на Кай се беше променило от смирено подчинение във враждебно противопоставяне, но виждаше, че от тази промяна животът на никого в групата не ставаше по-лек. Престори се, че е погълнат от бъркането на кашата, и притихна в очакване на мощния рев на огнената експлозия. Вместо това до ушите му достигна само тихият глас на Баяз.
	— Добре, господарю Кай, като никога в предложението ти има известен смисъл. Да поговорим за моите грешки. Доста обширна тема. Откъде да започна?
	— Да кажем, от началото — каза замислено чиракът. — Откъде другаде може да се започне история?
	Първия магус се подсмихна горчиво.
	— Хм. Така да бъде. Много отдавна, в Старите времена — помълча и се загледа в огъня, а пламъците се отразиха в изпитото му лице, — бях първият чирак на Ювенс. Но скоро след като започна обучението ми, моят господар взе още един чирак. Момче от Юга. Казваше се Калул. — Сред сенките в ъгъла Феро рязко вдигна очи и го изгледа намръщено. — Още от самото начало не се разбирахме. И двамата бяхме твърде горделиви и прекалено завистливи към уменията на другия. Ревнувахме се за най-малката похвала от нашия господар. Съперничеството ни не отслабна с годините, въпреки че Ювенс взе още чираци — общо дванайсет. В началото това съперничество ни правеше само по-добри ученици: по-старателни, по-отдадени на учението. Но след ужасите на войната с Глъстрод много неща се промениха.
	Логън извади паниците и започна да сипва с лъжица горещата каша, като надаваше ухо на историята на Баяз.
	— Съперничеството ни се превърна във вражда, а враждата доведе до омраза. Биехме се с думи, с ръце, накрая и с магия. Сигурно, ако бяхме оставени без надзор, щяхме да се избием. И сигурно сега светът щеше да е по-добро място, но Ювенс се намеси и ни спря навреме. Мен изпрати в далечния север, а Калул — на юг. Заминахме за двете велики библиотеки, които нашият господар беше построил преди години. Бяхме изпратени там да учим отделно един от друг, сами, докато страстите ни се охладят. Ювенс се надяваше, че високите планини, огромното море и необятната шир на Кръга на света помежду ни ще сложат край на враждата, но ни беше подценил. Изгаряхме от гняв всеки в своето собствено изгнание, обвиняхме другия за неволите си и планирахме малките си отмъщения.
	Логън насипа всичката каша по паниците, докато Баяз гледаше изпод вежди чирака си.
	— Ех, де да имах достатъчно мозък в главата си тогава, да бях послушал господаря си, но не, бях млад, твърдоглав и горделив. Изгарях от желание да съм по-могъщ от Калул. Та с цялата си глупост реших, че щом Ювенс не иска да ми даде повече знания… трябва да намеря друг учител.
	— Пак ли тоя бъркоч, бял? — изръмжа Феро и дръпна паницата от ръката на Логън.
	— Няма нужда да ми благодариш. — Той й подхвърли лъжица и тя я улови във въздуха, после отнесе паница на Баяз.
	— Друг учител ли? Че кой друг би могъл да те научи на повече?
	— Само един. Канедиас. Господарят Създател. — Баяз завъртя замислено лъжицата в ръка. — Отидох в Кулата, паднах на колене в краката му, умолявах го да ме вземе като ученик. Естествено, точно както беше отказвал на много други преди мен, той отказа… в началото. Но аз бях упорит, не отстъпих и накрая той се предаде, съгласи се да ме вземе.
	— И тогава заживяхте в Кулата на Създателя — рече Кай.
	Прегърбен над паницата си, Логън потрепери. Краткото посещение на онова място още го преследваше в сънищата му.
	— Точно така — каза Баяз. — И започнах да се уча от него. Моите умения във Върховното изкуство бяха от полза за новия ми господар. Но той се оказа още по-ревнив към тайните си и от Ювенс. Скъсвах се от работа над пещите му, изстискваше ме като роб, а в замяна ми подхвърляше трохи от уменията си, само колкото трябваше да знам, за да мога да му служа. Недоволството ми растеше. Един ден, когато Създателят напусна Кулата, за да набави нови материали за работата си, любопитството, амбицията и жаждата за знания ме подмамиха към онези части от Кулата, в които ми бе забранено да стъпвам. И там открих най-ревниво пазената тайна на Канедиас. — Баяз замълча.
	— Каква беше тя? — подкани го Лонгфут със застинала пред устата лъжица.
	— Неговата дъщеря.
	— Толомей — прошепна едва доловимо Кай.
	Баяз кимна и крайчецът на устата му се повдигна, сякаш в мислите му нахлуха приятни спомени.
	— Нямаше друга като нея. Никога не беше напускала дома на баща си, дори не беше разговаряла с друг човек освен него. Както научих, тя му помагаше за някои неща. Работеше… с материали… които само човек с кръвта на Създателя можеше да докосва. Това според мен беше и единствената причина, поради която той се беше съгласил на потомство. Красотата й нямаше равна. — Лицето на Баяз потръпна, той сведе поглед към земята и се усмихна горчиво. — Или поне такава е останала в спомените ми.
	— Това беше вкусно — каза Лутар, облиза пръсти и остави настрана празната паница. В последно време не беше никак придирчив към храната. Логън реши, че няколко седмици, без да можеш да дъвчеш, вършат чудеса. — Има ли още? — попита той с надежда.
	— Вземи моята — изсъска Кай и бутна към него паницата си. Лицето му беше смъртно пребледняло, очите му блестяха като ярки точки в мрака, докато гледаше навъсено учителя си. — После?
	Баяз вдигна поглед от земята.
	— Аз бях запленен от Толомей, а тя — от мен. Сигурно ви се струва странно, но тогава бях млад. Бях пълен с енергия и имах красива коса — като на капитан Лутар. — Той прокара длан по голото си теме и вдигна рамене. — Влюбихме се. — Баяз изгледа всеки от групата, сякаш ги предизвикваше да се засмеят, но Логън беше прекалено зает да осмуква остатъците от солената каша между зъбите си, а останалите не си позволиха дори усмивка.
	— Тя ми разказа за задачите, които й дава баща й, и аз започнах горе-долу да разбирам работата й. Канедиас беше събрал от близо и далеч парченца от долния свят, останали от времето, когато демоните бродели свободно по земята. Опитваше се да овладее силата на тези остатъци, за да ги използва в машините си. Играеше си със сили, забранени от Първия закон, и вече беше постигнал известен успех.
	Логън се размърда смутено. Спомни си онова нещо върху мокрия бял каменен блок в Кулата на Създателя — странно и интересно. Разделителят, така го нарече Баяз. Две остриета — едното в този, другото в долния свят. Вече и той загуби апетит. Остави недоядената си паница до огъня.
	— Бях ужасе`н — продължи разказа си Баяз. — Помнех разрушенията, които Глъстрод стовари върху света. Реших, че трябва да отида при Ювенс и да му разкажа всичко, но се страхувах да оставя Толомей, а тя не искаше да напуска единствения свят, който познаваше. И аз отлагах тръгването си, докато един ден Канедиас не се завърна неочаквано и не ни откри двамата с Толомей. Яростта му… — Баяз замижа, сякаш споменът му причиняваше болка — … беше неописуема. Цялата Кула се разтресе от нея, прокънтя от нея, избухна в пламъци от нея. Извадих късмет, че се отървах жив. Побягнах и потърсих убежище при предишния си учител.
	— Явно е бил голям добряк, щом ти е простил — изсумтя Феро.
	— За мое щастие, да. Въпреки предателството ми Ювенс не ме отпрати. Особено след като му разказах за опитите на брат му да наруши Първия закон. Създателят се появи, беше побеснял от ярост. Настояваше за възмездие за опорочената си дъщеря и за откраднатите си тайни. Ювенс отказа. Вместо това го попита за експериментите му. Братята се сбиха, а аз отново побягнах. Небето се озари от яростта на битката им. Когато се върнах, заварих Ювенс мъртъв, а брат му беше изчезнал. Заклех се да отмъстя за господаря си. Събрах магусите от всички краища на света и тръгнахме на война със Създателя. Всички заедно. Освен Калул.
	— Защо без него? — изръмжа Феро.
	— Той каза, че не може да ми се вярва. Че моята глупост е предизвикала войната.
	— Бил е напълно прав май? — промърмори Кай.
	— Донякъде може би. Но той ме обвини в ужасни неща. Той и проклетият му чирак Мамун. Лъжи — изсъска Баяз, — долни лъжи. Ала останалите магуси не се подведоха. Затова Калул напусна ордена. Върна се в Юга да търси и трупа мощ другаде. И я намери. Направи онова, което беше направил Глъстрод преди него, навлече си проклятие. Наруши Втория закон и яде човешка плът. Само единайсет души тръгнахме на война с Канедиас, но само деветима се върнахме живи. — Баяз пое дълбоко въздух и издиша тежко. — Е, господарю Кай. Това е историята на моите грешки, разкрита пред теб, както поиска. Сигурно ще кажеш, че те са причината за смъртта на господаря ми, за разкола в нашия орден. Че заради тях сега отиваме на запад и навлизаме в останките на миналото. Че те са причината за счупената челюст на капитан Лутар.
	— Семената на миналото дават плод в настоящето — рече Логън.
	— Така е — каза Баяз, — точно така е. При това кисели плодове. Сега готов ли си да се поучиш от моите грешки, както това направих аз, господарю Кай, готов ли си да слушаш малко по-внимателно какво казва учителят ти?
	— Разбира се — отвърна чиракът, но на Логън му се стори, че долавя известна ирония в тона му. — Ще се подчиня безпрекословно.
	— Мъдро решение. Ако аз се бях подчинил на Ювенс, сега може би нямаше да имам това. — Баяз разкопча най-горните копчета на ризата си и дръпна яката на една страна. Подскачащите отблясъци на огъня осветиха стар белег, който тръгваше от долната част на шията на магьосника и стигаше до рамото му. — Това ми остави самият Създател. Само инч встрани и щях да съм мъртъв. — Баяз с мрачно лице потърка белега. — Беше толкова отдавна, а още боли от време на време. Колко болка ми причини през всичките тези години… та, както виждаш, господарю Лутар, белезите не означават, че е дошъл краят на света.
	— Сериозна рана, разбира се — покашля се Лонгфут, — но вярвам, че мога да се похваля с нещо по-сериозно.
	Той хвана мръсния крачол на панталона си и го вдигна чак до чатала. Извъртя кльощавия си крак към светлината на огъня. Сивата сбръчкана кожа на белега опасваше бедрото му. Дори Логън остана впечатлен.
	— Какво е това, мамка му? — попита Лутар с вид все едно всеки момент ще повърне.
	Лонгфут се усмихна.
	— Преди много години, бях още младеж тогава, претърпях корабокрушение. Бурята ме изхвърли на един бряг в Сулджук. Общо девет пъти съм бил захвърлян в студените води на океана по божията воля. За щастие съм благословен да съм добър плувец. За нещастие огромна риба ме обърка със закуската си.
	— Риба ли? — попита Феро.
	— Точно така. Огромна свирепа риба с голяма като врата паст и остри като кинжали зъби. За мой късмет удар в носа — той замахна с юмрук във въздуха — я убеди да ме пусне. По щастлива случайност течението ме отнесе до брега. Двойно по-благословен бях, че попаднах на състрадателна жена, която ме приюти в дома си, докато се възстановя, защото хората в Сулджук като цяло подхождат с огромно недоверие към чужденците. — Той въздъхна с усмивка на уста. — Така научих езика им. Истински одухотворени и възвишени хора. Бог ме е благословил. Наистина.
	Настъпи мълчание.
	— Обзалагам се, че можеш да го биеш. — Лутар се ухили на Логън.
	— Ами веднъж ме ухапа една злобна овца, ама нямам белег.
	— А пръстът?
	— Това ли? — Логън погледна чуканчето на ръката си и го размърда напред-назад. — Какво за него?
	— Как го загуби?
	Логън смръщи чело. Не му харесваше накъде отива този разговор. Да слуша за грешките на Баяз беше едно, но далеч не бе склонен да се задълбава в своите. Нямаше спор, беше правил немалко такива. И сега всички го гледаха очаквателно. Трябваше да каже нещо.
	— Загубих го в битка. Пред замък, наречен Карлеон. Тогава и аз бях млад, имах буйна кръв. Всичко стана заради глупавия ми навик да скачам право в най-гъстото меле на битката. И този път, когато излязох оттам, пръста го нямаше.
	— Скачаш в битката, без да мислиш, а? — попита Баяз.
	— Нещо такова. — Логън се намръщи и леко потърка върха на чуканчето. — Странна работа. Дълго след като вече го нямаше, продължавах да го чувствам, сърбеше ме точно на върха. Направо ме побъркваше. Как да почешеш пръст, дето го няма?
	— Болеше ли? — попита Лутар.
	— В началото ужасно, но пак не беше нищо в сравнение с други рани.
	— Какви например?
	Отговорът на този въпрос изискваше дълго обмисляне. Логън се почеса по лицето и запрехвърля назад спомените си за всички часове, дни и седмици, които беше прекарал ранен, потънал в кръв и крещящ от болка. Когато куцаше или му идеше да разкъса с голи ръце месата си, но не можеше, защото ръцете му бяха превързани.
	— Веднъж здраво ме посякоха с меч през лицето — каза той и докосна с пръст дълбоката бразда на ухото си, която му бе оставил Тъл Дуру. — Кървеше зверски. После насмалко да ми изкарат окото със стрела — докосна белега с формата на полумесец на скулата си. — С часове ми вадиха треските. След това, по време на обсадата на Уфрит, ми стовариха на главата огромно парче скала. Още първия ден. — Потърка тила си и напипа изпъкналото очертание на белега под косата. — Счупиха ми черепа, рамото също.
	— Гадно — каза Баяз.
	— Аз съм си виновен. Така става, когато се опитваш да разбиеш градските стени с голи ръце.
	Лутар го зяпна и Логън вдигна рамене.
	— Не става. Но както вече казах, лесно се палех на младини.
	— Изненадан съм само, че не си опитал със зъби.
	— О, сигурно това щеше да е следващият ми ход, но тогава ми стовариха оная скала на главата. Поне зъбите ми са си още на мястото. Два месеца изкарах в жалко хленчене по гръб, докато другите обсаждаха града. Оправих се тъкмо навреме за дуела с Три дървета. Само за да ме потрошат отново, този път дори повече. — Споменът го накара да замижи. Сгъна пръстите на дясната си ръка и пак ги изпъна, спомни си болката в премазаната си ръка. — Това болеше здраво. Но не колкото това. — Логън измъкна ризата си от колана и я вдигна нагоре. Всички напрегнаха очи в мрака. На вдлъбнатия му корем точно под най-долното ребро имаше малък белег.
	— Не изглежда кой знае какво — отбеляза Лутар.
	Логън се извъртя, за да видят гърба му.
	— Останалото е тук. — Той посочи с палец към мястото отстрани на гръбнака, където знаеше, че е по-големият белег.
	Останалите огледаха мълчаливо мястото.
	— През цялото тяло? — промърмори Лонгфут.
	— През цялото тяло, с копие. Стана в дуел с човек на име Хардинг Мрачния. Щур късмет, че оживях тогава.
	— След като е било в дуел — рече Баяз, — как така си се отървал след подобна рана?
	Логън облиза нервно устни.
	— Победих го.
	— С копие в тялото си?
	— Разбрах за копието чак накрая.
	Лутар и Лонгфут се спогледаха.
	— Доста важна подробност, че да не й обърнеш внимание — каза навигаторът.
	— Така е. — Логън се поколеба как най-добре да обясни, но осъзна, че в обяснението му нямаше да има нищо приемливо. — Понякога… да кажем… не знам какво правя.
	Последва дълго мълчание.
	— Какво имаш предвид? — попита Баяз.
	Логън присви мъчително очи. Всичкото така крехко доверие, което беше градил през последните седмици, беше на път да се сгромоляса пред очите му, но той не видя друг избор. Не го биваше в лъжите.
	— Когато бях на четиринайсет, мисля, се скарах с приятел. Дори не помня за какво беше. Помня само, че бях ядосан. Той ме удари. Следващият ми спомен е как гледам ръцете си. — Логън ги погледна сега. Две бледи в тъмното ръце. — Бях го удушил. Беше мъртъв. Не помня как съм го направил, но бяхме само двамата и кръвта му беше под ноктите ми. Издърпах го до едни скали, хвърлих го долу, за да му счупя главата. После казах, че е паднал от дърво, и всички ми повярваха. Майка му плака, но какво можех да направя? Тогава ми се случи за пръв път. — Логън усети погледите на всички върху себе си. — Няколко години по-късно насмалко не убих баща си. Наръгах го, докато ядяхме. Не знам защо. Нямах представа защо. Той бързо се оправи. — Забеляза, че Лонгфут се отдръпва леко назад. Не можеше да го вини. — Тогава шанка започнаха да идват по-често. Баща ми ме изпрати на юг, през планините, да търся помощ. Така открих Бетод. Той ми предложи помощта си, ако се бия за него. И какъвто бях глупак, съгласих се. Хареса ми, но битките никога не свършваха. Нещата, които направих в тези войни… нещата, които ми казаха, че съм направил… — Логън пое дълбоко въздух. — Убивал съм приятели. А трябваше да видите какво правех с враговете. И ми харесваше. Харесваше ми да съм винаги начело при огъня, да виждам страха в очите на хората, когато срещнат моите, да знам, че никой не смее да ме погледне в очите. После стана по-зле. И още по-зле. Една зима почти през цялото време не знаех ни кой съм, ни какво правя. Понякога усещах, че става, но не можех да го спра. Никой не знаеше кого ще убия в следващия момент. Насираха се от шубе, всички, дори Бетод. Но никой не се страхуваше от мен така, както аз самият.
	За момент настана пълно мълчание. Всички го зяпаха с отворени усти. След гледката на труповете при колоната останките на тази къща им се бяха сторили като достатъчно уютно и сигурно място за през нощта. Вече не. Празните отвори на прозорците зееха като рани. Празните врати зееха като гробове. Мълчанието се проточи сякаш до безкрай. Накрая Лонгфут се покашля:
	— Значи, да кажем, просто ей така, мислиш ли, че е възможно, без да искаш, да убиеш някой от нас?
	— Не. По-вероятно е да ви избия всичките.
	— Извинявай, че ще го кажа, но не съм много убеден.
	— А на мен ми се ще да я беше разказал по-рано тази история! — ядно заяви Лонгфут. — Подобна информация човек трябва да споделя със спътниците си! Не мисля, че…
	— Остави го на мира — изръмжа Феро.
	— Но ние имаме право да знаем…
	— Затваряй си плювалника, глупав звездоброецо. Никой тук не е съвършен. — Тя изгледа навъсено навигатора. — Някои само плямпат, а когато дойдат неприятностите, никакви ги няма. — Изгледа свирепо Лутар. — Някои са много по-безполезни, отколкото се мислят. — Озъби се на Баяз. — Някои крият куп тайни, а после заспиват в най-неподходящия момент и зарязват другите насред нищото. Той е убиец. И к’во толкова? Изнасяше ви, когато някой трябваше да убива.
	— Исках само да…
	— Затваряй си плювалника, казах!
	Лонгфут примигна и замълча.
	Логън погледна към Феро. Последният човек, от когото беше очаквал добра дума. А от всички около огъня само тя беше виждала с очите си за какво наистина ставаше дума. И въпреки това се застъпи за него. Тя забеляза, че я гледа, намръщи се и се сви в ъгъла, но това не промени нещата. Вътрешно Логън се усмихна.
	— Ами ти? — Баяз погледна към Феро, сложил замислено пръст на устните си.
	— Какво аз?
	— Казваш, че не обичаш тайните. Всички разказахме за белезите от миналото си. Аз отегчих групата с моята древна история, Кървавия девет я ужаси със своята. — Баяз потупа с пръст потъналото си в сянка лице. — Ти как получи твоя белег?
	След кратко мълчание Лутар пръв се обади:
	— Обзалагам се, че който и да ти е причинил това, накарала си го да страда, нали? — тонът му определено беше развеселен.
	Лонгфут се изкикоти.
	— О, със сигурност! Смея да твърдя, че нещастникът направо е ударил на камък! Не смея да мисля какво…
	— Аз го направих — каза Феро.
	Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.
	— Ъ? — промърмори Логън.
	— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.
	— Защо?
	— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.
	— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.
	— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.
	— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.
	— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!
	Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.
	— Наранила си се сама?
	— И какво, ако съм?
	Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.


	Бесния

	Снегът се сипеше тихо. Белите точици на снежинките се въртяха във въздуха под ръба на скалата и придаваха сив, призрачен вид на зелените борове, черните скали и кафявата река долу.
	Уест не можеше да повярва, че като дете всяка година беше чакал първия сняг с такова голямо нетърпение. Че така се радваше, когато се събуждаше сутрин и откриваше целия свят побелял. Не можеше да си представи, че някога снегът за него беше нещо загадъчно, чудато и приятно. Сега снежинките по косата на Кадил, по шинела на Ладисла и мръсния крачол на панталона му го изпълваха с истински ужас. Те означаваха още сковаващ студ, още прежулящи кожата мокри дрехи и още по-непосилни мъки при движение. Разтърка пребледнелите си длани, подсмръкна и вдигна намръщено лице към небето. Призоваваше всички сили, за да не се поддаде на налегналото го отчаяние.
	— Трябва да оцелея — прошепна Уест. Премръзналото му гърло изграчи думите в гъст облак пара. — Трябва.
	Мислите му се отнесоха към топлите лета в Агрионт. Към цъфналите дървета по площадите. Към чуруликащите птички, накацали по раменете на усмихнатите статуи. Към слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата в парка. Не помогна. Уест смръкна потеклите от носа му сополи и опита да скрие ръце в ръкавите на униформата си, но те като че ли никога не бяха достатъчно дълги. Побелелите му пръсти стиснаха протритите маншети на куртката. Ще бъде ли някога отново на топло?
	Усети ръката на Пайк на рамото си.
	— Става нещо — промърмори затворникът и посочи към северняците, които бяха приклекнали един до друг и шепнеха припряно.
	Уест се вторачи в тях с изморени очи. Тъкмо се беше наместил що-годе удобно и нямаше сили за нищо повече освен за собствената си болка. Бавно разгъна скованите си крака и чу как премръзналите му колене изпукаха, докато се изправяше. Разкърши се в опит да прогони умората от тялото си. Тръгна с провлачена стъпка към северняците, прегърбен като старец, обгърнал тяло с ръце. Преди да стигне при тях, разговорът им явно приключи. Поредното решение, взето без неговото мнение.
	Три дървета тръгна към него с енергична походка. Очевидно снегът по никакъв начин не го притесняваше.
	— Кучето е попаднал на съгледвачи на Бетод — изръмжа севернякът и посочи през дърветата. — В подножието на склона са, точно до потока, близо до водопада. Голям късмет, че той ги откри пръв. Като нищо можеше те да ни изненадат. Ако беше станало така, сега щяхме да сме мъртви.
	— Колко?
	— Кучето каза дузина. Може да е рисковано просто да ги заобиколим.
	Уест се намръщи. Запристъпя от крак на крак, за да раздвижи кръвта в стъпалата си.
	— Със сигурност ще е по-рисковано да се бием с тях, не мислиш ли?
	— Може, но може и да не е. Ако им скочим изненадващо, шансовете ни не са лоши. Онези имат храна, оръжия — той огледа Уест от горе до долу, — дрехи. Все неща, дето ще са ни от полза. Зимата тепърва започва да преваля. А като вървим на север, няма да става по-топло. Решено е. Ще се бием. Дузина са сериозна бройка, така че ще ни трябва всеки човек. Твоето приятелче Пайк е с вид на човек, който няма проблем да върти секирата, без много да мисли за последствията. Най-добре му кажи да се стяга. — Кимна към Ладисла, който седеше прегърбен на земята. — Момичето естествено остава, но…
	— Не и принцът. Прекалено опасно е.
	Три дървета присви очи.
	— Много си прав, че е опасно. Точно затова всеки трябва да понесе своя дял от опасността.
	Уест се наведе към него и опита да звучи колкото можеше по-убедително. Не беше лесно с напукани, подути и твърди като прегорени наденици устни.
	— С него рискът за всички става само по-голям. И двамата го знаем.
	Принцът им хвърли мнителен поглед, сякаш се опитваше да отгатне за какво говорят.
	— В битката от него ще имаме толкова полза, колкото от чувал на главите.
	— Тук май си прав — изсумтя севернякът. Намръщи се и се замисли. — Е, добре. Не е нормално, но добре. Остават той и момичето. Останалите се бием, това значи, че ти също.
	Уест кимна. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността, без значение колко неохотно.
	— Така да бъде. Останалите ще се бием — отвърна той и отиде да каже на другите.
	Така, легнал на земята в слънчевите градини на Агрионт, принц Ладисла никога нямаше да бъде разпознат. Контетата от свитата му, ласкателите, които иначе припадаха при всяка негова дума, просто щяха да го прекрачат със запушени, сбърчени от погнуса носове. Шинелът на Уест вече се разпадаше по шевовете, беше се протрил на лактите и целият беше омазан с кал. Под него снежнобялата униформа на принца беше придобила тъмнокафяв цвят. Остатъци от златния ширит висяха като посърнали цветя. Косата му беше сплетена и сплъстена, рижата брада беше поникнала на петна по бузите, а между веждите му бяха избуяли снопчета косми, което подсказваше, че в по-добри дни беше прекарвал часове в скубането им. Единственият човек с по-окаян вид на мили околовръст беше може би самият Уест.
	— Какво правим сега? — попита Ладисла, докато Уест сядаше до него.
	— Долу при реката има съгледвачи на Бетод, Ваше Височество. Ще се наложи да се бием.
	Принцът кимна.
	— Ще ми трябва някакво оръжие…
	— Бих искал да ви помоля да останете тук.
	— Полковник Уест, смятам, че е редно…
	— Безспорно ще сте от огромна полза, Ваше Височество, но се боя, че и дума не може да става да дойдете с нас. Вие сте наследникът на трона. Не можем да си позволим да ви излагаме на такава опасност.
	Ладисла положи усилия да изглежда разочарован, но Уест ясно долови облекчението му.
	— Добре тогава, щом така смятате.
	— Твърдо съм убеден, Ваше Височество. — Уест погледна Кадил. — Двамата с нея оставате тук. Ще се върнем бързо. С малко късмет. — Почти примижа от болка, докато го казваше. Напоследък късметът почти не го спохождаше. — Скрийте се и не вдигайте шум.
	Девойката му се усмихна.
	— Не се тревожи, ще го наглеждам да не се пребие.
	Ладисла я изгледа свирепо със стиснати от безсилие юмруци. Очевидно не успяваше да свикне с непрестанните й заядливи подмятания. Явно е доста трудно да понесеш нечий присмех, когато цял живот си бил единствено ласкан и всичките ти желания са били изпълнявани. За момент Уест се замисли дали не допуска грешка, като ги оставя двамата сами, но не видя друг избор. Ще бъдат достатъчно далеч. Ще бъдат в безопасност. Поне в сравнение с него.
	Наклякаха в кръг. Кръг от белязани мръсни лица, сурови погледи и чорлави коси. Грубите черти на лицето на Три дървета бяха прорязани от дълбоки бръчки. Дау Черния с липсващото ухо и зловещата усмивка. Тъл Дуру със сключените гъсти вежди. Мрачния с безизразното като камък лице. Кучето с присвитите светли очи и излизащи от тънкия му нос кълба пара. Пайк със строгото намръщено изражение на онези части от лицето му, които позволяваха движение. Шестима от най-коравите мъже в Севера. И Уест.
	Преглътна мъчително. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността.
	Три дървета започна да рисува с клечка по твърдата земя.
	— Така, момчета, те са тук долу, при реката. Дузина, може и повече. Ето как ще стане. Мрачен, ти си отляво. Куче, ти отдясно, знаете си работата.
	— Разбрано, главатар — каза Кучето, Мрачния кимна.
	— Аз, Тъл и Пайк идваме оттук и ги нападаме. Надявам се да ги изненадаме. Ще гледате да не ни уцелите, нали?
	— Вие гледайте да не се навирате в стрелите и няма да имате проблем — ухили се Кучето.
	— Ще гледам да не го забравя. Дау и Уест, вие ще минете реката и ще чакате при водопада. Ще им излезете в гръб. — Клечката издълба бразда в пръстта и в гърлото на Уест заседна буца. — Няма да ви чуят от шума на водопада. Тръгвате, когато хвърля камък във водата, ясно ли е? Ще хвърля камък отгоре. Това е сигналът.
	— Разбира се, главатар — изръмжа Дау.
	Уест изведнъж осъзна, че Три дървета го гледа намръщено.
	— Ти разбра ли, момче?
	— Ъ, да, разбира се — смотолеви Уест с вкочанен от студ и страх език. — Когато падне камъкът, тръгваме… главатар.
	— Хубаво. Отваряйте си очите. Наоколо може да има и други. Бетод е разпратил съгледвачи навсякъде. Някой още да не знае какво трябва да прави?
	Всички поклатиха глави.
	— Хубаво. После, ако ви убият, да не кажете, че аз съм виновен.
	Три дървета се изправи и останалите го последваха. Започнаха последни приготовления, разхлабваха остриета в ножниците, опъваха тетивите на лъковете, притягаха ремъци и колани. За Уест нямаше кой знае колко работа. Тежък откраднат меч, вмъкнат в протрит колан, само толкова имаше той. Почувства се като истински идиот сред тези хора. Замисли се колко ли народ бяха избили заедно и поотделно. Нямаше да се учуди, ако бройката беше достатъчна за цял град, та и с едно-две околни села. Дори Пайк не даваше вид на притеснен от предстоящите хладнокръвни убийства. Уест си спомни, че всъщност така и не бе разбрал за какво е бил изпратен в наказателната колония. Сега, като го гледаше как замислено прокарва палец по масивното острие на секирата с пълни с решимост очи на това изгорено лице, вече започваше да се досеща.
	Погледна ръцете си. Трепереха, но не само от студа. Сграбчи едната с другата и стисна силно. Вдигна очи и видя, че Кучето му се усмихва.
	— Трябва да те е страх, за да проявиш кураж — каза той и тръгна след Три дървета и останалите.
	Дрезгавият глас на Дау го прониза като нож в гърба.
	— Ти идваш с мен, убиецо. Гледай да не изоставаш. — Изплю се на замръзналата земя и тръгна към реката.
	Уест хвърли последен поглед на оставащите. Кадил му кимна, той също й кимна, после се обърна и тръгна след Дау. Запромъква се безшумно под искрящите от скреж дървета. Шумът на водопада се усили.
	Изведнъж планът на Три дървета му се стори доста пестелив откъм подробности.
	— Като минем потока и като дойде сигналът, какво правим после?
	— Убиваме — изръмжа през рамо Дау.
	Отговорът, макар и безсмислен, предизвика болезнен спазъм стомаха му.
	— Аз отляво или отдясно да мина?
	— Все тая, стига да не ми се пречкаш в краката.
	— А ти накъде ще тръгнеш?
	— Накъдето има хора за убиване.
	На Уест му се прииска въобще да не си беше правил труда да пита. Когато пристъпи предпазливо към брега на потока, видя водопада нагоре по течението. Стена от черна скала и шуртяща по нея разпенена вода. Между черните стволове на дърветата се носеха ледени кълба ситни водни капчици.
	Реката беше не повече от четири разкрача широка, но течението беше бързо. Тъмната вода се пенеше в мокрите черни камъни покрай брега. Дау вдигна меча и секирата си над глава и нагази в реката. В средата водата му стигна до кръста. После изпълзя на отсрещния бряг и се притисна към скалите. От дрехите му закапа вода. Обърна се и лицето му се смръщи, когато видя Уест толкова назад. Кимна му гневно да го последва.
	Уест извади меча от колана и го вдигна над главата си. Пое дълбоко въздух и нагази в потока. Кракът му потъна до коляно и водата напълни ботуша му. Направи втора крачка и другият му крак потъна до средата на бедрото. Очите му изхвръкнаха и дъхът му излетя с рязко сумтене от носа. Вече нямаше връщане назад. Направи още една крачка и ботушът му се подхлъзна на обраслите с мъх камъни по дъното. Той залитна безпомощно и затъна до подмишниците. Ако леденостудената вода не беше изкарала всичкия въздух от дробовете му, сигурно щеше да изкрещи. Продължи напред с полуходене-полуплуване. Стисна панически зъби и изпълзя на отсрещния бряг. Въздухът засъска в гърлото му при отчаяните опити да си поеме дъх. Изкатери се, залитна и се подпря на скалата до Дау. Кожата му беше замръзнала.
	— Май ти е студено, момче? — ухили му се подигравателно севернякът.
	— Добре съм — изпелтечи през тракането на зъбите си Уест. Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ. — Ще си свърша р… р… работата.
	— Какво ще направиш? Няма да я бъде тая да те оставя да се биеш умрял от студ. Така и двама ни ще довършиш.
	— Не се безпокой за…
	Отворената длан на Дау го шамароса през лицето. Шокът, който изпита, беше почти по-силен от болката. Уест зяпна с отворена уста и изпусна меча си в калта. Едната му ръка се вдигна инстинктивно към ударената буза.
	— Какво, мамка му…
	— Използвай го! — изсъска севернякът. — Действай!
	Уест тъкмо зина да каже нещо, когато Дау го плесна през устните и го запрати назад към скалата. От устата му потече кръв и покапа по мократа земя. Ушите му писнаха.
	— Действай. Използвай го!
	— Шибано… — думите на Уест преминаха в ръмжене, когато ръцете му се вкопчиха в гърлото на Дау.
	Започна да стиска, да дращи и да се зъби като животно. Кръвта му кипна и гладът, болката и безсилието на безкрайното бъхтене в студа изчезнаха безследно.
	Но независимо от обзелата го ярост Дау беше два пъти по-силен.
	— А така, използвай го! — изръмжа той, докато отскубваше пръстите на Уест от гърлото си. Притисна го към скалата. — Сгря ли се вече?
	Нещо прелетя над главите им и цопна във водата. Дау се отблъсна от него, хукна нагоре по брега и изрева с пълно гърло. Уест сграбчи тежкия меч от земята и препусна след него. Вдигна острието над главата си и закрещя колкото глас имаше, не чуваше какво точно, просто крещеше като побъркан.
	Калната земя фучеше под краката му. Прелетя през някакъв храсталак и куп изгнили съчки и излезе на открито. Видя как Дау посича със секирата си един стъписан северняк. Струята кръв полетя право нагоре, черна на фона на светлото небе между преплетените клони на дърветата. Пред очите му шеметно се завъртяха дървета, скали и чорлави опърпани мъже. Дъхът бучеше като буря в ушите му. Пред него изникна някой и Уест замахна с меча. Усети как острието захапа плът. В лицето му плисна кръв. Той залитна настрани, изплю се и примигна. Хлъзна се, но веднага скочи и се изправи. В ушите му кънтяха писъци и викове, звън на стомана и удари на метал в човешки кости.
	Замах. Удар. Озъбена физиономия.
	Към него залитна някакъв, вкопчил ръце в стрела в гърдите си. Уест замахна и мечът му разцепи черепа на човека чак до устата. Препъна се в калта и за малко да падне. Замахна с юмрук към нечие тяло. Нещо го удари в гърдите и го залепи с гръб към ствола на едно дърво. Изкара му въздуха. Някой го стисна здраво, прикова и двете му ръце, опитваше се да го смачка.
	Уест се наведе и впи зъби в устните на противника. Усети как зъбите му се стягат. Онзи изпищя и го заудря с юмруци, но Уест почти не усещаше ударите. Изплю отхапаното парче месо и фрасна човека с глава в лицето. Мъжът изквича, от устата му шурна кръв. Уест впи зъби в носа му и заръмжа като куче.
	Хапи. Хапи. Хапи.
	Устата му се напълни с кръв. Чуваше виковете на онзи, но единственото, което го интересуваше, беше да продължава да стиска още по-силно. Изви рязко глава и мъжът залитна назад. Хвана в шепи лицето си. Отнякъде долетя стрела и се заби в ребрата му. Онзи падна на колене. Уест се спусна към него, сграбчи сплъстената му коса и заби лицето му в земята, и отново, и отново, и отново.
	— Свърши се.
	Уест дръпна рязко ръце, пръстите му се бяха изкривили като на граблива птица. Под ноктите си видя кръв и косми от главата на северняка.
	Всичко беше притихнало. Образите престанаха да се люлеят пред очите му. Снежинките се спускаха бавно над полянката и падаха по мократа земя, пръснатите оръжия, телата на убитите и на тези, които още стояха на краката си. Тъл стоеше наблизо и го гледаше втренчено. Три дървета беше зад гърба му с меч в ръка. Розовата пихтия, която представляваше лицето на Пайк, беше изкривена в нещо като гримаса. Той стискаше в окървавен юмрук дръжката на оръжието си. Всички гледаха. Всички гледаха него. Дау вдигна ръка и посочи към Уест. Главата му се килна назад и той избухна в смях.
	— Ухапа го! Отхапа му шибания нос! Знаех си, че си ненормално копеле!
	Уест се вторачи неразбиращо в тях. Туптенето в главата му беше започнало да отслабва.
	— Какво? — промърмори.
	Беше целият в кръв. Изтри устата си. Солено. Погледна към най-близкия труп до себе си — лежеше по очи в калта. От главата му течеше кръв, стичаше се по склона и се събираше на локва около единия ботуш на Уест. Помнеше… нещо. Изведнъж стомахът му се преобърна и той се преви одве и изплю нещо розово на земята. Празният му стомах продължи да се надига, но в него нямаше нищо за повръщане.
	— Бесен! — извика Дау. — Това си ти!
	Мрачния, който само преди миг беше излязъл от храстите с лък през рамо, вече беше клекнал до едно от телата и сваляше от него окървавено палто от животинска кожа с дълъг косъм.
	— Хубава дреха — промърмори той под носа си.
	Все още превит и изтощен до краен предел, Уест наблюдаваше северняците, които се заеха да тършуват в лагера на съгледвачите. Чу отново смеха на Черния.
	— Бесния! — кискаше се дрезгаво той. — Така ще ти викам вече!
	— Тия имат стрели тука — каза Кучето. Измъкна нещо от един вързоп и се ухили до уши. — И сирене. Малко се е поизцапало — остърга с мръсен нокът няколко петънца мухъл от жълтото парче, отхапа и пак се ухили. — Ама иначе нищо му няма.
	— Доста полезни неща имат — каза Три дървета и на свой ред се усмихна. — А и всички сме живи и здрави. Добра работа, момчета. — Той шляпна Тъл по гърба. — По-добре да тръгваме отново на север, преди някой да се е усетил, че с тия се е случило нещо. Събирайте бързо тука и да вървим да вземем другите двама.
	Мислите на Уест тъкмо бяха започнали да си идват на мястото.
	— Другите!
	— Добре… Бесен — каза Три дървета. — Върви с Дау да проверите как са. — Възрастният войн се извърна с лека усмивка на лице.
	Уест се втурна между дърветата към потока, откъдето бяха дошли с Дау. В бързината се хлъзгаше и залиташе. Пулсирането в главата му пак се усили.
	— Защитете принца — мърмореше под носа си, докато тичаше.
	Прегази потока и почти без да усети студа, се закатери по отсрещния бряг и нагоре по склона на хълма. Бързаше към скалите, където бяха оставили Ладисла и Кадил.
	До ушите му долетя приглушен женски писък, а след него ръмжене на мъжки глас. Почти се скова от ужас. Хората на Бетод са ги открили. Може би вече е късно. Напъна всички сили. Краката му пламнаха от болка, докато се хлъзгаха и препъваха в калта нагоре по склона. Трябва да предпази принца. Гърлото му изгаряше, но той си наложи да продължи. Пръстите му се вкопчваха отчаяно в дънерите на дърветата, драпаха нагоре в изпопадалите под тях борови иглички и изсъхнали клони.
	Уест излетя между дърветата и се озова на поляната до скалите. Дишаше тежко, ръката му стискаше окървавения северняшки меч.
	Две фигури се търкаляха на земята. Тази отдолу беше Кадил, тя се гърчеше, риташе и дращеше мъжа отгоре й. Той беше успял да смъкне панталона й до коленете и сега се бореше с една ръка да откопчае своя, докато с другата я притискаше към земята и запушваше устата й. Уест пристъпи напред и вдигна меча над главата си. В този момент мъжът върху Кадил рязко се извърна. Уест не повярва на очите си. Изнасилвачът беше самият принц Ладисла.
	Щом видя Уест, той се надигна неуверено и отстъпи назад. На лицето му се изписа глуповата, почти невинна усмивка, като на малко момченце, хванато да краде бисквити от кухнята.
	— Ъ, съжалявам — каза той. — Мислех, че ще се забавите повече.
	Уест го гледаше втренчено и не разбираше какво става.
	— Повече ли?
	— Шибано копеле такова! — изкрещя Кадил и запълзя заднешком, вдигайки панталона си. — Ще те убия, мамка му!
	— Тя ме ухапа! — Ладисла докосна устните си. — Ето! — той протегна кървавите си пръсти към Уест, сякаш с това доказателство вече ставаше ясно кой е жертвата в ужасното злодеяние. Усет осъзна, че пристъпва бавно напред. Ладисла най-вероятно забеляза нещо в изражението на лицето му, защото отстъпи с протегната напред ръка, докато с другата се опитваше да вдигне панталона си. — Чакай малко, Уест, само…
	Този път не усети надигнал се отвътре гняв. Не му причерня пред очите, ръцете и краката му не се движеха от само себе си, нямаше и помен от главоболие. Нямаше гняв, нямаше ярост. Уест никога не беше се чувствал така спокоен, така уравновесен и уверен в себе си. Всичко беше изцяло под негов контрол.
	Дясната му ръка се изстреля напред и блъсна с отворена длан принца в гърдите. Ладисла зяпна и залитна силно назад. Левият му крак стъпи накриво в калта. Подпря десния зад него, но той стъпи в празното пространство. Принцът повдигна озадачено вежди, устата му се отвори в мълчалив ужас, очите му се ококориха. Престолонаследникът полетя назад, ръцете му напразно затърсиха нещо, за което да се хванат, тялото му се извъртя леко настрани… и изчезна в пропастта.
	Отдолу се чу вик, после глух удар, след него още един и накрая продължително трополене на камъни.
	Последва тишина.
	Уест стоеше неподвижно, примигваше.
	Извърна поглед към Кадил.
	Тя беше застинала на място на няколко крачки от него и го зяпаше с широко отворени очи.
	— Ти… ти…
	— Да. — Уест не можа да познае собствения си глас.
	Застана на самия ръб на скалата и надникна. Трупът на Ладисла лежеше по очи на скалите. Опърпаният шинел на Уест беше проснат отгоре му, панталонът му бе смъкнат до коленете, а единият му крак беше огънат наопаки в коляното. Под разбитата му главата се ширеше голяма черна локва кръв. Изглеждаше от мъртъв по-мъртъв.
	Уест преглътна мъчително. Това беше негово дело. Негово. Той уби наследника на трона. Уби го хладнокръвно. Той е престъпник. Предател. Чудовище.
	Мисълта почти го разсмя. Слънчев Агрионт, където лоялност и почит се отдаваха едва ли не по задължение, светът, в който простолюдието правеше каквото му заповядат господарите аристократи и където убиването на хора просто не беше прието… всичко това беше останало далеч назад зад гърба му. Там може и да беше чудовище, но тук, в мразовитата дива Англанд, правилата бяха други. Тук чудовищата бяха мнозинство.
	Нечия тежка длан се стовари на рамото му. Извърна се към голямата безуха глава на Дау Черния, който надничаше в пропастта. Севернякът тихо подсвирна.
	— Е, край с този, ако питаш мен. Знаеш ли, Бесен? — той се усмихна на Уест. — Започвам да те харесвам, момче.


	До последния човек


	До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.

	Вече е повече от ясно, че въпреки усилията ви Дагоска няма да остане още дълго във владение на Съюза. Ето защо ви нареждам да тръгнете незабавно и да се явите пред мен. Дори и доковете да са вече превзети, вярвам, че няма да имате проблем да се промъкнете през нощта и да отплавате с малка лодка. В близост до брега ще ви очаква кораб.

	Нареждам да предадете цялото командване на генерал Висбрук като единствен жив член на управителния съвет на града. Надявам се, не е нужно да напомням, че за останалите защитници на Дагоска заповедите на Висшия съвет остават непроменени. Да защитават града до последния човек.

	Сълт
	Архилектор на Инквизицията на Негово величество



	Генерал Висбрук бавно свали писмото и челюстите му се стегнаха.
	— Да разбирам ли, че ни напускате, началник? — гласът му леко потрепери.
	_Панически може би? От страх? От яд? Как бих могъл ли да го виня за която и да било подобна причина?_
	Беше същата зала, както в деня, в който Глокта пристигна в Дагоска. Превъзходната мозайка, майсторски изработените гравюри, полираната маса, всичко беше окъпано в ярката светлина на настъпващия ден, която нахлуваше през високите прозорци. _Управителният съвет обаче сериозно се е свил._ Висбрук, с провиснали бузи над колосаната яка на извезаната с ширити куртка, и хадиш Кадия, свлечен на стола си, бяха единствените останали от управата на града. Никомо Коска стоеше отстрани, облегнат на стената до прозорците, и чоплеше ноктите си.
	Глокта въздъхна дълбоко.
	— Архилекторът ме вика… да давам обяснения.
	Висбрук прихна в писклив смях.
	— Незнайно защо, но в главата ми изниква само представа за плъхове, които напускат горяща къща.
	_Уместна метафора, но само при условие че плъховете бягат от пламъците единствено за да се хвърлят после сами в касапницата._
	— Е, стига, генерале — Коска облегна глава на стената. — Началникът нямаше нужда да ни показва това писмо. Можеше просто да се изниже посред нощ, както би постъпил всеки разумен човек. Аз бих направил точно така.
	— Позволете ми да нехая напълно за онова, което вие бихте направили — изгледа го подигравателно Висбрук. — Положението ни е критично. Външните стени са разбити, а с тях и шансовете ни да издържим още дълго на обсадата. Гетото гъмжи от гуркулски войници. Всяка нощ правим изненадващи рейдове от портите на централната част на града. Изгаряме по някой и друг таран. Избиваме часовите им, докато спят. И всяка сутрин те докарват още оборудване. Съвсем скоро ще разчистят колибите и ще сглобят катапултите си в града. А скоро след това ще бъдем подложени на обстрел със запалителни снаряди! — той посочи с пръст през прозореца. — Оттам могат да улучат дори Цитаделата! Утре тази зала може да се сдобие с нова мебел — скала с размерите на градинска барака за инструменти!
	— Съвсем наясно съм с положението — троснато заяви Глокта. _През последните няколко дни миризмата на страх и паника стана толкова осезаема, че и мъртвите я надушват._ — Но заповедта на архилектора е пределно ясна. Градът да се защитава до последния човек. Никаква капитулация.
	Висбрук увеси рамене.
	— Капитулацията не е изход. — Изправи се, направи вял опит да приглади униформата си и прибра стола под масата.
	Глокта почти го съжали. _Той може би заслужава съжаление, но за жалост изразходвах целия си последен резерв за човек, който не го заслужаваше — Карлот дан Айдър._
	— Позволете да ви дам съвет като запознат с обстановката в гуркулския затвор. Ако градът падне, горещо ви препоръчвам да предпочетете сам да сложите край на живота си пред възможността да бъдете пленен.
	Очите на генерал Висбрук се разшириха за момент, но той веднага сведе поглед към прекрасната мозайка на пода и преглътна мъчително. Глокта се изненада да види горчива усмивка на устните му, когато вдигна глава.
	— Не това си представях, когато постъпвах в армията.
	Глокта потупа крака си с бастуна и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.
	— Аз бих могъл да кажа същото. Какво пише Столикус? „Вербуващият сержант продава мечти, но доставя кошмари.“
	— Съвсем уместно казано.
	— Ако от това ще ви стане по-леко, генерале, съмнявам се, че моята съдба ще е по-приятна от вашата.
	— Слаба утеха. — Висбрук удари лъснатите токове на ботушите си и отдаде чест.
	Остана за момент така, после се обърна и без да каже и дума повече, тръгна към вратата. Скърцането на подметките му заглъхна в коридора.
	Глокта се обърна към Кадия.
	— Противно на това, което току-що казах на генерала, съветвам ви да предадете града при първа възможност.
	— След всичко това? — уморените очи на Кадия се извъртяха към тавана. — Чак сега?
	— _Точно сега._ Може пък императорът да реши да прояви милост. При всички положения не виждам никаква полза за вас да продължавате да се биете. При сегашното положение все още имате основа да преговаряте. Може да успеете да договорите някакви условия.
	— Това е, значи, моята утеха? Милостта на императора, така ли?
	— Само това мога да предложа. Не ми ли казахте тъкмо вие: когато си се изгубил в пустинята…
	Кадия кимна.
	— Независимо как ще се развият нещата, искам да ви благодаря.
	— _Да ми благодариш ли, глупако, на мен?_ Защо? За това, че разруших града ви, а сега ви оставям на милостта на императора?
	— За това, че проявихте известно уважение към нас.
	— Уважение? — прихна Глокта. — Според мен просто ви казах това, което искахте да чуете, за да получа онова, което исках.
	— И така да е. Благодарността не струва нищо. Бог да е с вас.
	— Там, където отивам, бог няма да дойде — подхвърли тихо Глокта, докато Кадия излизаше с бавна, провлачена походка от залата.
	— Обратно в Адуа, а, началник? — усмихна се широко Коска.
	— Обратно, както казахте, в Адуа. _Обратно в Палатата на въпросите. Обратно при архилектор Сълт._ — Мисълта никак не го радваше.
	— Може би там ще се срещнем отново.
	— Дали? _По-вероятно е да те заколят наред с останалите защитници на града. Това ще сложи край на надеждите ти за нова среща._
	— Едно съм научил досега, че винаги има надежда. — Той се отблъсна от стената и небрежно сложил ръка на дръжката на сабята си, тръгна с енергична походка към вратата. — Мразя да губя добър работодател.
	— И аз мразя да ме губят. Но за всеки случай се подгответе за разочароване. Животът е пълен с разочарования. _А краят му обикновено е най-неприятното от всички._
	— Добре тогава. Щом един от двама ни трябва да е разочарован. — Застанал на прага, Коска се поклони позьорски и олющената позлата на някога великолепния му кожен нагръдник проблесна под сноп слънчеви лъчи от прозореца. — За мен беше чест.


	Глокта седеше на леглото, прокарваше език по дупките във венците си и масажираше болния си крак. Огледа спалнята си. _По-точно спалнята на Давуст. Ето оттам старият магьосник ми изкара акъла посред нощ. Там стоях и гледах как градът гори. А тук едва не бях изяден от четиринайсетгодишно момиче. Ех, спомени…_
	Изправи се с изкривено от болка лице и отиде до единствения сандък с лични вещи, който беше донесъл в Дагоска. _А ето тук подписах разписката за един милион марки, предоставени от банкова къща „Валинт и Балк“._ Извади от джоба си кожения калъф, който му беше дал Мотис. _Половин милион в скъпоценни камъни, почти недокоснат._ Изпита отново онова силно изкушение да го отвори, да зарови ръка в него и да почувства как хладното, твърдо, потракващо нежно богатство се процежда през пръстите му. Устоя с известно усилие, с още по-голямо се наведе, повдигна част от дрехите си и мушна отдолу кожения калъф. _Черно, черно и пак черно. Наистина трябва да си поразнообразя гардероба…_
	— Тръгваш си, без да се сбогуваш, а?
	Глокта подскочи, изправи се рязко и от пронизалия гръбнака му спазъм почти щеше да повърне. Посегна да затръшне капака на сандъка, точно навреме, за да успее да се свлече отгоре му, преди кракът му да се подгъне. На прага стоеше Витари и гледаше намръщено.
	— Мамка му! — изсъска задъхан той и от дупките в зъбите му полетяха слюнки.
	Левият му крак беше изтръпнал и безчувствен като дърво, а десният щеше да се пръсне от пронизваща болка.
	Тя пристъпи напред и присвитите й очи се плъзнаха вляво и вдясно. _Проверява дали има някой друг в стаята. Явно пак ще си говорим насаме._ Витари бавно затвори вратата и сърцето на Глокта ускори ритъм не само от болките в крака. Ключът изтрака в ключалката. _Само двамата. Леле, колко вълнуващо._
	Тя мина мълчаливо по килима и дългата й черна сянка се плъзна към Глокта.
	— Мисля, че имахме уговорка — изсъска изпод маската си.
	— Аз също — сопна се Глокта, докато се опитваше да заеме малко по-достойна поза. — Но получих бележчица от Сълт. Иска ме обратно. Мисля, че и двамата знаем защо.
	— Не е заради нещо, което съм му написала.
	— Щом казваш.
	Очите й се присвиха още повече, докато пристъпваше напред.
	— Имахме сделка. Аз спазих моята част.
	— Браво на теб! Нека тази мисъл те топли, докато аз плувам по корем във водата при доковете на Адуа, а ти си тук и чакаш гуркулите да пробият… уф!
	Витари се нахвърли отгоре му, гръбнакът му се изви назад под тежестта й и дъхът излезе на хриптящи пресекулки от дробовете му. Проблесна метал, чу се дрънчене на верига и пръстите й се плъзнаха около врата му.
	— Ах, ти, сакат червей! Заслужаваш веднага да ти прережа шибаното гърло!
	Коляното на Витари се заби болезнено в корема му, студеният метал погъделичка леко кожата на врата му, сините й очи се впиха в неговите. Блестяха, студени и твърди като камъните в кожения калъф. _Смъртта чука на вратата._ Спомни си я как душеше Айдър. _Без да й мигне окото. И с лекотата, с която аз бих смачкал мравка, аз, сакатият и напълно безпомощен човек._ Може би в този момент Глокта трябваше да бръщолеви несвързано, да е обезумял от страх, но вместо това единственото, което му мина през ума, беше: _Кога за последно бях с жена върху себе си?_
	Глокта прихна развеселен.
	— Ти въобще познаваш ли ме? — ревна той. Очите му се напълниха със сълзи едновременно от болка и от вълнение. — Началник Глокта, приятно ми е да се запознаем! Хич не ми дреме какво смяташ да правиш и ти много добре го знаеш. Заплахи, така ли? Ще трябва да се постараеш малко повече, рижа курво!
	Очите й изскочиха от злоба. Рамото й се изнесе напред, а лакътят назад — тя беше готова да приложи цялата си сила. _Достатъчна да вкара веригата във врата ми чак до изкривения гръбнак._
	Глокта усети как влажните му устни се разтеглят в злобна усмивка. _Давай._
	Чу запъхтяното дишане на Витари зад маската. _Действай._
	Усети допира на острие в гърлото си. Студен допир. Беше толкова остро, че почти не го чувстваше. _Готов съм._
	Тя изсъска, вдигна металното острие и го заби в капака на сандъка до главата на Глокта. Изправи се и се обърна на другата страна. Глокта притвори очи и пое дълбоко въздух. _Още съм жив._ Усети странно чувство. _Облекчение или разочарование? Не бих могъл да преценя._
	— Моля те.
	Каза го толкова тихо, та Глокта реши, че си въобразява. Витари стоеше с гръб към него, с клюмнала глава и стиснати треперещи юмруци.
	— Какво?
	— Моля те.
	_Наистина го каза. И я заболя, пролича си._
	— Моля те, а? Мислиш ли, че молбите ще помогнат в този момент? Защо да те спасявам, наистина, защо? Дойде тук само да шпионираш за Сълт. Откакто си дошла, единствено и само ми се пречкаш! Изобщо не се сещам за някого, на когото да имам по-малко доверие, а аз не вярвам на никого!
	Витари се обърна с лице към него, развърза връзките на маската си и я свали. На лицето й имаше ясно очертана разлика: кафяво около очите, челото и шията, бяло около устата, а през гърбицата на носа й минаваше розова следа от притискането на маската. Лицето на Витари се оказа с по-меки черти, много по-младо и доста по-обикновено, отколкото беше очаквал. Тя вече не изглеждаше никак страховито. Изглеждаше изплашена и отчаяна. Изведнъж незнайно защо Глокта се почувства неловко, сякаш беше нахълтал в нечия спалня, докато човекът вътре е гол. И когато тя коленичи пред него и лицата им се изравниха на едно ниво, той едва се сдържа да не извърне поглед.
	— Моля те. — Очите й бяха насълзени, горната й устна трепереше, всеки момент щеше да се разплаче. _Надниквам в скритите надежди зад коварната обвивка, това ли се случва в момента? Или е просто добре изиграна роля?_ Глокта усети как единият му клепач заигра. — Не го искам за себе си — почти проплака Витари. — Моля те. Умолявам те.
	Глокта замислено разтри шията си и когато отдръпна ръка, по върховете на пръстите му имаше кръв. Съвсем малко кафеникаво петънце. _Леко клъцване. Просто драскотина. Само милиметър по-дълбоко — и сега щях да пръскам кръв по прекрасния килим на пода. Само на косъм по-дълбоко. На такива тънки нишки се крепи животът. Защо да я спасявам?_
	Но той вече знаеше отговора. _Защото толкова рядко го правя._
	Завъртя се с усилие на капака на сандъка и седна с гръб към нея. Заразтрива мъртвата плът на крака си. Въздъхна дълбоко.
	— Добре — каза рязко.
	— Няма да съжаляваш.
	— Вече съжалявам. Проклет да съм, как само се размеквам при вида на плачеща жена! Освен това сама ще си носиш багажа!
	Извърна се с вдигнат пръст, но Витари вече беше сложила отново маската си. Очите й пак бяха сухи злобни цепки. _Изглеждат като очи, които никога не проливат сълзи._
	— Не се безпокой. — Дръпна рязко веригата, кръстатото острие в края й се отскубна от капака на сандъка и се лепна за протегнатата й длан. — Пътувам с малко багаж.


	Глокта гледаше размазаните отражения на пламъците в неподвижната повърхност на водата. Мъждукащи петна по черния фон — червено, жълто, искрящо бяло. Фрост опъваше греблата гладко и равномерно, бледото му лице, осветеното от пламъците, не издаваше никаква емоция. Северард седеше зад него прегърбен, зареял сърдит поглед във водата. Витари беше най-отпред, на носа на лодката. Щръкналите кичури на косата й смътно се очертаваха на тъмния фон зад гърба й. Греблата се топваха и пореха почти безшумно повърхността. Лодката сякаш беше неподвижна, единственото усещане за движение идваше от това, че тъмното очертание на полуострова бавно се отдалечаваше и потъваше в мрака.
	_Какво направих? Обрекох цял град на смърт или робство. И за какво? За едната чест на краля? За честта на малоумник с потекли лиги, който вече не може да контролира отделителните си функции, да не говорим за цяло кралство? От гордост ли го направих? Да бе. Нея загубих отдавна заедно със зъбите си. Заради одобрението на Сълт тогава? Най-вероятно сега ме чака за награда въжена яка и дълъг полет надолу._
	Тъмният контур на скалата и кацналата отгоре й Цитадела вече почти се сливаха с нощното небе. Изчезваха и тънките кули на храма. Отплаваха към миналото.
	_Можех ли да постъпя иначе? Можех да се присъединя към Айдър и другите и да предадем града без бой. Щеше ли нещо да се промени?_ Глокта прокара език по венците си. _Императорът бездруго щеше да започне с чистка на града. Сълт така или иначе щеше да ме отзове. Никаква разлика, не си струва да го мисля. Какво ми каза Шикел? Малцина са тези, които имат някакъв избор._
	Подухна хладен ветрец и Глокта се уви в палтото си. Скръсти ръце на гърдите си и с болезнена физиономия взе да раздвижва изтръпналото си стъпало в ботуша. Дагоска се беше стопил до една-единствена светла точица в далечината.
	_Точно както го каза Айдър — за да могат архилекторът и подобните нему да посочват на картата и с гордост да заявяват, че ето тази точка е наша земя._ Устните му се извиха в усмивка. _Но ето че след всички усилия, жертви, кроежи, планове и убийства пак не успяхме да задържим града. И цялата тази болка за какво?_
	Естествено, нямаше отговор на мислите му. Чуваше единствено пляскането на леките вълни в бордовете на лодката, скърцането на дървените гребла в халките, тихото успокояващо шляпане на греблата по повърхността на водата. Искаше му се да изпита отвращение от себе си. Вина за стореното. Да му дожалее за всичките онези хора, оставени на милостта на гуркулите. _Като на другите хора. Като на мен самия, но преди много време._ Но смазващата умора и непрестанната болка, която тръгваше нагоре от крака, минаваше през гръбнака и стигаше чак до врата, не допускаха други усещания. Примижа, докато се наместваше на дървената седалка в търсене на най-безболезненото положение на тялото. _В края на краищата не виждам смисъл да се самонаказвам._
	Наказанието скоро само ще дойде.


	Перлата на градовете

	Сега поне можеше пак да язди. Тази сутрин бяха свалили шините и в момента кракът му се блъскаше болезнено при всяка крачка на коня. Пръстите му стискаха немощно юздата. Ръката му нямаше сила, болеше го без превръзката през гърдите. Всеки удар на копитата в потрошената каменна настилка тръпнеше в зъбите му. Но поне вече не беше в каруцата, това бе най-важното. В последно време малките неща го правеха истински щастлив.
	Останалите яздеха в мрачна мълчалива група, посърнали като погребална процесия, но Джизал ги разбираше. Всичко наоколо беше посърнало и мрачно. Прашна равнина. Тук-там гола скала. Пясък и камъни, напълно лишени от живот. Небето беше все така бледосиво, натежало като олово, дъждовно, но дъжд така и не се изливаше на земята. Яздеха скупчени около каруцата, сякаш да се топлят взаимно. Бяха единствените топли същества насред стотици мили студена пустиня. Единствените движещи се същества в застинало във времето място. Единствено те живи в тази мъртва земя.
	Пътят беше широк, но камъните по настилката бяха напукани и разкривени. На места цели участъци бяха оголени, а на други камъкът тънеше в калта. От двете страни на пътя стърчаха пъновете на отсечени дървета. Баяз явно забеляза погледа му.
	— Някога този булевард минаваше под шпалир на величествени дъбове в продължение на двайсет мили от градските порти. Лятото листата им шумоляха от вятъра. Садени са в Старите времена собственоръчно от Ювенс. В самата зора на Старата империя, много преди да съм бил роден.
	Обезобразените пънове бяха изсъхнали и посивели. Стърчащите трески по ръбовете им още носеха белезите на триона.
	— Изглеждат като отрязани само преди месеци.
	— Но са минали дълги години, момчето ми. Когато Глъстрод обсади града, заповяда да ги отрежат, за да захранят пещите му.
	— Защо тогава не са изгнили?
	— Дори гниенето е вид живот. А тук няма живот.
	Джизал преглътна и прегърби рамене. Загледа се в крайпътните пънове. Приличаха на бавно нижещи се надгробни камъни.
	— Не ми харесва това — промърмори тихо.
	— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — изгледа го намръщено Баяз. — Да не мислиш, че на някого от другите им допада? Понякога, ако човек иска да бъде запомнен, трябва да прави неща, които не му харесват. Чест и слава се печелят с борба, не с безгрижие. Богатство и власт се печелят в битки, не в мир. Нима подобни неща не те вълнуват вече?
	— Вълнуват ме — промърмори Джизал, — сигурно…
	Но вътрешно никак не беше сигурен. Погледна към необятното море от безжизнен прахоляк. В него нищо не загатваше за чест, за богатство и дума не можеше да става, а и не разбираше откъде можеше да дойде славата. Вече така или иначе беше добре познат на единствените петима души на стотици мили околовръст. Освен това започваше да се замисля дали дълъг скромен живот в нищета и тотална неизвестност би бил чак толкова лошо нещо.
	Може пък, като се върне у дома, да попита Арди дали не иска да се оженят. Представи си усмивката, с която щеше да посрещне предложението му. Със сигурност първо щеше да го накара да тръпне в неизвестност, да чака за отговор. Със сигурност щеше го накара да се мъчи. Но после навярно щеше каже „да“. В края на краищата какво толкова можеше да стане? Баща му щеше се ядоса? Ще са принудени да живеят само на офицерската му заплата? Приятелите му идиоти и братята му ще се кискат зад гърба му, че е паднал така ниско? Почти се изсмя при мисълта, че това може да бъдат основателни причини.
	Живот, изпълнен с тежка работа, но с любяща жена. Къща под наем в по-беден квартал в града, с евтини мебели, но уютно огнище. Без слава, без власт, без богатство, но с топло легло, в което ще го очаква Арди… След като беше погледнал смъртта в очите, след едната купичка овесена каша дневно, която вече приемаше с най-голяма благодарност, след дългите самотни студени нощи под дъжда това му изглеждаше доста приемлива съдба.
	Усмивката му се разтегли широко и опъването на белега на брадичката му беше почти приятно усещане. Това определено не е никак лоша идея.


	Високите стени се издигаха с нащърбени изпотрошени бойници и разбити кули. Мокри и белязани от черни пукнатини. Отвесен черен скален масив, който извиваше встрани и изчезваше в сивата пелена на ръмящия дъжд. Голата земя отпред беше подгизнала в кафяви локви и засипана с изпопадали от зида каменни блокове, които приличаха на огромни ковчези.
	— Олкъс — изръмжа Баяз през стиснати зъби. — Перлата на градовете.
	— Не виждам да блести — изсумтя Феро.
	Логън също не видя блясък. Хлъзгавият път минаваше под зейнала порутена арка. На мястото на отдавна изчезналите порти имаше само дълбока сянка. Обзе го мрачно чувство, когато погледна в мрака. Стомахът му се сви на топка. Точно както когато погледна вратите на Кулата на Създателя. Сякаш надзърташе в гроб, най-вероятно своя собствен. Искаше му се само да се обърне назад и никога повече да не се връща тук. Конят му тихо изцвили и от устата му излезе пара, после отстъпи крачка назад. Изведнъж стотиците мили обратен път до морето му се сториха по-лесни за изминаване от няколкото крачки до градските порти.
	— Сигурен ли си? — промърмори той на Баяз.
	— Дали съм сигурен ли? Ама разбира се, че не съм! Пропътувах всичките тези мили през голата равнина просто защото ей така ми е хрумнало в момента! Прекарах дълги години в планиране на това пътуване и събрах тази група от всевъзможни места в Кръга на света само да се позабавлявам! Няма проблем, сега лека-полека се връщаме в Калкис. Дали съм сигурен? — поклати глава и смушка коня си към зеещата арка.
	— Само попитах — сви рамене Логън.
	Арката стана по-голяма и още по-голяма, та накрая ги погълна във вътрешността си. Сумракът на дългия тунел се изпълни с ехото на конски тропот. С тежестта на всичкия този камък, надвиснал отгоре и сякаш притиснал гърдите му, Логън едва успяваше да си поеме дъх. Наведе глава и се вторачи намръщено в кръга от светлина в другия край на тунела, който започна да се разширява с всяка следваща крачка. Извъртя очи и улови погледа на Лутар. Косата му беше залепнала за лицето от дъжда, той облизваше нервно устни.
	Най-сетне излязоха от другата страна.
	— Леле, майко — промълви брат Лонгфут, — мили боже…
	От всички страни на огромния площад се издигаха гигантски сгради. От сивата пелена на дъжда изникнаха призрачните останки на високи колони, покриви, стълбове и огромни стени, сякаш строени за великани. Логън зяпна. Всички зяпнаха. Групичката стоеше насред това необятно пространство като малко стадо уплашени овце в очакване да дойдат вълците.
	Високо над главите им дъждът съскаше по камъка, водата плющеше по лъскавите павета, стичаше се по ронещите се стени, църцореше в пукнатините на пътя. Ехото от копитата на конете заглъхна. Колелата на каруцата изскърцаха и изстенаха глухо. Никакъв друг шум. Нищо друго не помръдваше. Черни сгради, докъдето ти поглед стига, и разкъсани облаци, плуващи по сиво небе.
	Групата продължи да язди покрай останките на огромен храм — камара от мокри каменни блокове и плочи, високи колони, срутени върху натрошената настилка на пътя, и цели участъци от покрива, останали там, където са паднали. С изключение на розовия белег на брадичката мокрото лице на Лутар стана сивкаво, докато гледаше огромната руина.
	— Мамка му — прошепна той.
	— Именно — прошепна Лонгфут, — впечатляваща гледка.
	— Дворците на мъртви богаташи — каза Баяз. — Храмове, в които се молеха на гневни богове. Тържища, където купуваха и продаваха стоки, животни и хора. Където се купуваха и продаваха помежду си. Театрите, баните и бордеите, в които се отдаваха на страстите си. Преди идването на Глъстрод. — Посочи през площада надолу към хлътналата между подгизнали черни сгради каменна долина. — Това е булевард „Калайн“. Най-широкият булевард в града, място, където живееха най-знатните му обитатели. Пресича Олкъс в почти права линия от северната до южната порта. Сега всички ме чуйте внимателно — обърна се той и мокрото му седло изскърца. — На три мили южно от града има висок хълм, а на върха му — храм. Скалата Сатурнлайн, както го наричаха в Старите времена. В случай че се разделим, ще се чакаме там.
	— Че защо ще се делим? — опули очи Лутар.
	— Земята под града е… неспокойна, често се тресе. Сградите са древни и нестабилни. Надявам се да минем безпроблемно, но… ще е глупаво от моя страна да се осланям само на надежди. Ако стане нещо, тръгвате на юг. Към Сатурнлайн. Дотогава не се разделяйте.
	Последното нямаше нужда от споменаване. Когато тръгнаха напред, Логън погледна към Феро. Черната й коса стърчеше на фитили, а кожата на тъмното й лице лъщеше от дъжда. Тя гледаше недоверчиво към извисилите се от двете им страни сгради.
	— Ако стане нещо — прошепна й той, — ще ми помогнеш, нали?
	Тя се поколеба за момент, после кимна.
	— Стига да мога, бял.
	— Това ми е достатъчно.


	Единственото по-ужасно нещо от претъпкан с хора град беше град без жива душа в него.
	Феро яздеше с лък в едната ръка и юзда в другата. Взираше се ту наляво, ту надясно. Надничаше в тесните задни улички, в празните прозорци и врати, напрягаше се да погледне от другата страна на този или онзи изронен ъгъл, над тази или онази порутена стена. Не знаеше какво търси.
	Но държеше да е готова.
	И другите се чувстваха като нея, виждаше го. Мускулите на челюстта на Деветопръстия не спираха да играят, докато оглеждаше руините. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча — студена стомана, опръскана с капки вода.
	Лутар подскачаше при всеки шум — хрущене на камък под колелата на каруцата, плясък на дъжда в локва, пръхтенето на конете. Главата му се стрелкаше ту насам, ту натам и езикът му нервно близваше стиснатите устни.
	Кай седеше прегърбен на капрата и мократа коса се люшкаше покрай изпитото му лице. Устните му бяха съвсем побелели и здраво стиснати. Така дърпаше юздите, че сухожилията отвътре на кльощавите му ръце бяха изскочили. Лонгфут се оглеждаше сред безкрайните руини с ококорени очи и зяпнала уста. От време на време през наболата по кривия му череп коса се стичаха струйки вода. Като никога направо си беше глътнал езика — поне едно положително нещо в този забравен от бога град.
	Баяз се опитваше да си придаде уверен вид, но Феро не се лъжеше лесно. Видя как ръката му се разтрепери, когато пусна юздата, за да избърше водата от гъстите си вежди. Видя как устните му се размърдваха безмълвно на всеки кръстопът, на който спираха, и как очите му се напрягат в дъжда, търсейки вярната посока. Тревога и съмнения се четяха във всяко негово движение. Той много добре знаеше онова, за което мислеше Феро. Мястото беше опасно.
	Динг-донг.
	Звукът като от удар на чук по далечна наковалня долетя приглушен от дъжда. Звукът на подготовка на оръжия за битка. Феро се изправи на стремената и се ослуша.
	— Чу ли това? — рязко се обърна тя към Деветопръстия.
	Той спря, заслуша се с присвити очи. Динг-донг.
	— Чувам го — кимна и извади меча си от ножницата.
	— Какво? — Лутар се заозърта с обезумял поглед и заопипва дръжките на остриетата си.
	— Там няма нищо — сърдито каза Баяз.
	Тя им даде знак с ръка да спрат и скочи от седлото. Тръгна бавно към ъгъла на следващата сграда. Опря гръб в грубия камък и зареди в движение стрела в лъка. Динг-донг. Усети, че Деветопръстия я следва, и присъствието му й вдъхна допълнителна увереност.
	Плъзна се покрай ъгъла и застана на едно коляно. Пред очите й се разкри празен площад, целият в локви и пръснати камъни и мазилка. В далечния му край имаше висока кула. Стоеше наклонена на една страна. Точно под зеленясалия й купол зееха широки прозорци, чиито крила висяха отворени. Нещо мърдаше вътре. Нещо тъмно, поклащаше се напред-назад. Феро почти се усмихна при мисълта, че има цел за стрелата й.
	Хубаво усещане: врагът да е пред очите ти.
	В следващия момент чу тропот на копита. Баяз мина покрай нея и навлезе в празния площад.
	— Сс! — изсъска му тя, но той не й обърна никакво внимание.
	— Можеш да прибереш оръжието — провикна се магьосникът през рамо. — Това е стара камбана, която вятърът люлее. Градът е пълен с камбани. Трябваше да ги чуете как биеха навремето, когато се раждаше нов император, в деня на коронацията му, когато се женеше или се завръщаше от победоносен поход. — Вдигна ръце и повиши глас. — Градът кънтеше от радостния им звън, от всеки покрив и площад се вдигаха птици и политаха в небето! — вече направо крещеше. — Хората излизаха по улиците! Надвесваха се от прозорците! Обсипваха обичния си император с цветни листенца! Ликуваха до пресипване! — той се разсмя и свали ръце. Високо горе на кулата камбаната продължаваше да звънти под напорите на вятъра. — Много отдавна беше. Хайде, тръгваме.
	Кай плесна с юздите и каруцата се изтърколи след Баяз. Деветопръстия сви рамене и прибра меча в ножницата. Феро не помръдна. Взираше се подозрително в черното очертание на наклонената кула и препускащите по небето над нея облаци.
	Динг-донг.
	След това тръгна подир другите.


	Статуите изплуваха от пелената на проливния дъжд две по две, застинали във времето гиганти. Дългите години бяха изтрили чергите на лицата им и сега всичките бяха еднакво неразпознаваеми. Водата се стичаше по гладкия мрамор, капеше от бради и брони, от протегнати в заплаха или благословия ръце, отдавна ампутирани от времето до китката, до лакътя, до рамото. Някои от статуите имаха бронзов обков: огромни шлемове, мечове, скиптри, корони или лаврови венци — те бяха позеленели и от тях сега се стичаха мръсни струйки по лъскавия камък. По същия начин, по който изплуваха от дъжда двама по двама, потъваха обратно в него, отминаваха назад и се стопяваха в мъглата на забравата.
	— Императорите — каза Баяз. — Стотици години, измерени в исторически фигури.
	Извърнал нагоре глава, с изложено на дъжда лице, Джизал гледаше как владетелите от древността се нижеха покрай тях и надвисваха заплашително над изронения път, докато накрая вратът не го заболя от продължителното огъване назад. Тези статуи бяха два пъти по-високи и много повече от онези в Агрионт, но приликата помежду им предизвика у него внезапна носталгия.
	— Точно като Кралския булевард в Адуа.
	— Хм — изсумтя Баяз. — Ти откъде, мислиш, съм взел идеята?
	Джизал тъкмо започваше да осмисля странните думи на магьосника, когато забеляза, че се приближават към последната двойка статуи. Едната беше силно наклонена настрани.
	— Спри каруцата! — извика Баяз, вдигна мокра длан нагоре, а с другата дръпна юздата на коня си.
	Пред тях не само нямаше повече императори от двете страни на пътя, нямаше го самия път. В земята зееше дълбока пропаст, огромна пукнатина в каменната плът на града. Напрегнал очи в далечината, Джизал едва успя да различи отсрещната страна — отвесна назъбена скала и ронеща се пръст. Смътните очертания на стени и колони ту се появяваха, ту изчезваха от поглед през талазите на проливния дъжд.
	Лонгфут се покашля.
	— Мисля, че няма да продължим оттук.
	Джизал много внимателно се наведе от седлото и надникна в бездната. На дъното й препускаше тъмна река. Кипеше, пенеше се, дълбаеше измъчената земя под основите на града. Насред това подземно море стърчаха срутени стени, разбити кули и разпукани като черупка на орех чудовищно огромни сгради. На върха на една килната колона все още стоеше статуята на отдавна загинал герой. Някога ръката му сигурно е била вдигната триумфално, но сега изглеждаше така, все едно я протяга отчаяно, за да бъде измъкнат от водния кошмар.
	Почувствал внезапен световъртеж, Джизал се дръпна отново назад на седлото.
	— Не, не мисля, че ще минем оттук — дрезгаво рече той.
	Баяз изгледа мрачно кипящата водна маса.
	— Тогава трябва да намерим друг път, и то бързо. Градът е пълен с подобни пукнатини. Дори по права линия все още ни чакат мили път, а накрая имаме и мост за прекосяване.
	— Стига още да е здрав — намръщи се Лонгфут.
	— Здрав е! Канедиас строеше така, че творенията му да са вечни. — Първия магус вдигна поглед нагоре. Вече започваше да се смрачава, сивото небе сякаш се беше прихлупило още по-ниско над главите им. — Не можем да си позволим да се мотаем. Така няма да успеем да излезем от града, преди да се е стъмнило.
	Джизал му хвърли ужасе`н поглед.
	— Ще прекараме нощта тук?
	— Очевидно — кисело отвърна Баяз и извърна коня си.
	След като напуснаха булевард „Калайн“ и тръгнаха по по-тесните улици, руините сякаш започнаха да ги притискат от всички страни. Джизал се взираше напрегнато в заплашителните им сенки, които изникваха една по една от сумрака. Единственото по-страшно нещо от това да бъде обкръжен от тези останки денем беше да остане сред тях по тъмно. Предпочиташе да прекара нощ в ада вместо в този град. Всъщност щеше ли да е по-различно?


	Реката препускаше отдолу в този сътворен от човешка ръка каньон — високи гладки каменни откоси. Впримчена в ограниченото пространство, великата Аос се пенеше и бушуваше с невероятна мощ. Захапваше свирепо гладкия мокър камък и гневно пръскаше мъгла от ситни водни капчици, която се издигаше високо нагоре. Феро не можеше да си представи как нещо би устояло толкова дълго над този потоп, но Баяз се оказа прав.
	Мостът на Създателя беше здрав.
	— При всичките ми пътувания в никой град или страна под милостивото слънце не съм виждал такова чудо. — Лонгфут поклати озадачен бръснатата си глава. — Как е възможно да се направи мост от метал?
	Но той наистина беше направен от метал. Тъмен, гладък, матов и по него проблясваха водните капчици. Прехвърляше дълбокия каньон с една-единствена арка — неочаквано деликатна паяжина от тънки метални пръти, преплетени в празното пространство отдолу; а отгоре се ширеше път от скачени метални плочи, идеално подравнени, приканващи да минеш по тях. Здрави ръбове, прецизни линии и чисти повърхности. Единственото непокътнато човешко творение насред цял град, обхванат от бавно разложение във времето.
	— Сякаш е бил завършен вчера — подхвърли Кай.
	— А всъщност е може би най-старото нещо в града. — Баяз кимна към руините зад гърба им. — Всички творения на Ювенс са погубени. Сринати, натрошени, потънали в забвение, сякаш никога не са били изработени. А тези на Създателя не са помръднали. Ако е останало нещо да блести в този свят, това са те и блестят, защото светът около тях е избелял. — Изсумтя и от ноздрите му излезе пара. — Кой знае? Може да останат цели и непокътнати до края на дните, дълго след като всички ние легнем в гроба.
	Лутар надзърна плахо в бушуващите води, явно се чудеше дали неговият гроб няма да се окаже в тях.
	— Сигурен ли си, че ще ни издържи?
	— В Старите времена този мост носеше тежестта на хиляди дневно. На десетки хиляди. Коне, каруци и безкрайни върволици от граждани и роби минаваха по него в двете посоки ден и нощ. Ще пи издържи. — Копитата на коня му зачаткаха по металните плочи.
	— Явно този Създател е бил човек със… забележителен талант — промърмори навигаторът и последва Баяз по моста.
	— Да, наистина — Кай плесна юздите. — Но вече е изгубен за света.
	Следващ по моста тръгна Деветопръстия, а след него, макар и с неохота, Лутар. Феро остана на място под тежките капки на дъжда, гледаше начумерено каруцата и четиримата конници. Не й харесваше това. И реката, и мостът, и градът. Досега с всяка следваща крачка имаше чувството, че влизат в капан, но сега вече беше сигурна в това. Въобще не трябваше да слуша Юлвей. Не трябваше да напуска Юга. Тя нямаше работа тук, насред студената мокра пустош, в компанията на тези безбожници белите.
	— Аз не минавам оттук — каза Феро.
	Баяз се извърна към нея.
	— Защо? Смяташ да прелетиш ли? Или просто ще си останеш от другата страна?
	Тя се облегна назад и скръсти длани върху предния рог на седлото.
	— Може и така да направя.
	— А може би ще е добра идея да обсъждате това, след като излезем от града — промърмори Лонгфут, като поглеждаше нервно назад към празните улици.
	— Прав е — каза Лутар. — Това място има зловеща атмосфера…
	— Майната й на атмосферата — изръмжа Феро. — Майната ти и на теб. Защо да минавам от другата страна? Какво толкова има за мен от другата страна на тази река? Обеща ми отмъщение, дърт бял мошенико, а какво получавам — лъжи, дъжд и лоша храна. Защо да продължавам да те следвам и крачка по-нататък? Кажи де!
	— Моят брат Юлвей ти помогна в пустинята. Ако не беше той, щеше да умреш там. Дала си му дума…
	— Дума, а? Ха! Думата е верига, която лесно се къса, старче. — Тя тръсна рязко ръце пред себе си, все едно късаше нещо във въздуха. — Ето. Сега съм свободна. Не съм обещавала да ставам ничий роб!
	Баяз изпусна дълга въздишка и се прегърби уморено на седлото.
	— Животът е достатъчно труден и без твоята намеса, Феро. Защо? Защо винаги избираш трудния път пред лесния?
	— Може би бог е имал нещо предвид, за да ме създаде такава, въпреки че не знам какво точно. Какво е Семето?
	Право в целта. Когато изрече думата, през лицето на стария бял премина внезапен спазъм.
	— Семе? — промърмори озадачен Лутар.
	— Може би е по-добре да не знаете. — Баяз изгледа начумерено учудените лица на другите.
	— Не става. Ако пак заспиш за седмица, искам да знам с какво се захващаме и защо.
	— Вече съм напълно възстановен — сопна се Баяз, но Феро знаеше, че това е лъжа: той изглеждаше още по-сбръчкан, по-остарял и по-изнемощял. Може и да беше буден, да беше в състояние да язди и да говори, но не беше възстановен. Нея не можеше да я излъже с подобни твърдения. — Това повече няма да се повтори, можеш да разчиташ на…
	— Ще те попитам пак и този път искам кратък отговор. Какво е Семето?
	Баяз я погледна изпитателно в очите и тя устоя на погледа му.
	— Добре тогава. Ще поседим под дъжда да обсъдим нещата от живота. — Той обърна коня си и спря на крачка от началото на моста. — Семето е едно от имената за онова, за което Глъстрод копа дълбоко в земята. За онова, което после използва, за да направи всичко това.
	— Това? — избоботи Деветопръстия.
	— Всичко това. — Първия магус описа дъга около себе си. — Семето унищожи най-великия град на света и опустоши земята около него за вечни времена.
	— Значи е оръжие — предположи Феро.
	— То е камък — обади се неочаквано Кай. Седеше прегърбен на капрата на каруцата със зареян в нищото поглед. — Скала от подземния свят. Останала тук заровена от времето, когато Еуз прогонил дяволите от земята. Семето е плът от Другата страна. Парченце от материята на самата магия.
	— Точно така — прошепна Баяз. — Поздравления, господарю Кай. Явно има поне една област, в която вече не си пълен невежа. Е? Достатъчно отговори ли получи, Феро?
	— Един камък е направил всичко това? — Деветопръстия не изглеждаше доволен. — И за какво ни е такова нещо, мамка му?
	— Мисля, че някои от нас вече се досещат. — Баяз погледна Феро право в очите и се усмихна зловещо, сякаш четеше мислите й.
	А може би наистина успяваше. Не бяха тайна за никого.
	Истории за дяволи, копаене и древни мокри руини, нищо подобно не интересуваше Феро. Тя мислеше как цялата огромна империя на Гуркул се превръща в безплодна мъртва земя. Как хората изчезват и императорът им потъва в забвение. Градовете й стават на прах. Мощта й остава само спомен. В главата на Феро бушуваше жажда за смърт и отмъщение. Тя се усмихна.
	— Добре — каза. — Но защо съм ти притрябвала аз?
	— Кой е казал, че чак толкова си ми притрябвала?
	— Хм — изсумтя Феро. — Ако не беше така, нямаше да ме търпиш толкова време.
	— Вярно.
	— Тогава защо?
	— Семето не може да бъде докоснато. Дори да гледаш в него е болезнено. След падането на Глъстрод влязохме с императорската армия в опустошения град да търсим оцелели. Не открихме нито един. Само ужас, руини и трупове. Неизброимо много трупове. Погребахме стотици хиляди в огромни ями, по сто тела във всяка. Работата се проточи дълго. Веднъж една от ротите попадна на нещо странно в руините. Капитанът й го донесе на Ювенс, увито в наметалото си. Още преди залез-слънце човекът се съсухри и умря. И цялата му рота също. Косата им опада, телата им се сбръчкаха. За по-малко от седмица всичките сто мъже бяха трупове. Но Ювенс остана незасегнат. — Баяз кимна към каруцата: — За тази цел Канедиас е направил кутията и затова сега тя е с нас. За да ни предпазва. Никой от нас не е в безопасност. Никой освен теб.
	— Защо аз?
	— Никога ли не си се питала защо не си като другите? Защо не виждаш цветове? Защо не изпитваш болка? Ти си това, което бяха Ювенс и Канедиас. И Глъстрод. Дори самият Еуз.
	— Човек с дяволска кръв — рече Кай. — Благословен и проклет.
	— Какво значи това? — изгледа го навъсено Феро.
	— Ти си потомка на демони — крайчецът на устните на чирака се повдигна в многозначителна усмивка. — Естествено, много малко от Старите времена е останало в теб, но въпреки това не си изцяло човек. Ти си реликва. Последната едва доловима следа от Другата страна.
	Феро понечи да отвърне с някоя хаплива забележка, но Баяз я сряза.
	— Няма смисъл да отричаш, Феро. Нямаше да си тук, ако имах и най-малко съмнение. Не извръщай гръб на произхода си. Приеми го. Той е дар. Ти можеш да докоснеш Семето. Може би си единствената в целия Кръг на света, която може. Само ти можеш да го докоснеш и само ти можеш да го носиш в битка. — Той се наведе към нея и прошепна: — Но само аз мога да запаля пламъците му. Достатъчно горещи, за да изпепелят Гуркул и да го превърнат в пустиня. Достатъчно горещи, за да превърнат в пепел Калул и слугите му. Достатъчно горещи, за да заситят, че дори и да преситят жаждата ти за отмъщение. Сега готова ли си да вървиш? — цъкна с език, обърна коня си и тръгна пак по моста.
	Феро се вторачи намръщена в гърба на стария бял, докато яздеше след него. Прехапа устна. Облиза се и усети вкуса на кръв. Кръв, но без болка. Никак не й се искаше да вярва на думите на стария магус, но не можеше да отрече, че не е като другите. Спомни си как веднъж ухапа Аруф и той й каза, че майка й със сигурност е била змия. А защо не демон тогава? Загледа се в цепките между металните плочи на моста и видя бушуващата отдолу вода. Намръщена, продължи да мисли за своето отмъщение.
	— Няма никакво значение каква е кръвта ти. — Деветопръстия яздеше до нея. Яздеше зле както обикновено. Гледаше право в нея. — Един мъж сам взима решенията си, така ми казваше баща ми. Май същото се отнася и за жените.
	Феро не отговори. Дръпна юздите и изостана назад от другите. Жена, демон или змия, нямаше никакво значение. Искаше единствено да накара гуркулите да си платят. Омразата й беше силна и с дълбоки корени. Топло и познато чувство. Най-старият й другар.
	На нищо друго не можеше да вярва.
	Феро последна слезе от моста. Хвърли още един поглед през рамо, преди да поеме отново през разрушения град. Погледна към руините, от които бяха дошли, едва забележими в далечината, обвити в булото на дъжда.
	— Сс! — тя дръпна рязко юздата и впери мрачен поглед над буйната река.
	Очите й зашариха по стотиците празни прозорци и врати, по стотиците зейнали пукнатини и дупки в разрушените стени.
	— Какво видя? — чу до себе си разтревожения глас на Деветопръстия.
	— Нещо. — Но вече не го виждаше. По протежението на реката останките на сградите лежаха празни и безжизнени.
	— На това място не е останала жива душа — каза Баяз. — Тъмнината скоро ще ни застигне. Не знам за вас, но аз предпочитам да имам покрив над старите си кости за през нощта. Очите ми погаждат номера.
	Феро навъси вежди. Дяволски или не, очите никога не й погаждаха номера. Имаше нещо в града. Усети го.
	Наблюдаваше ги.


	Късмет

	— Ставай, Лутар.
	Клепачите на Джизал потрепнаха и се открехнаха. Светлината беше толкова ярка, че той не виждаше нищо наоколо. Изпъшка, примигна и засенчи очи с ръка. Някой разтърсваше рамото му. Деветопръстия.
	— Трябва да тръгваме.
	Джизал се надигна и седна. В тясната стая нахлуваше ярка слънчева светлина. Лъчите падаха право върху лицето му и осветяваха сноп от ситни прашинки във въздуха.
	— Къде са останалите? — изграчи с набъбнал от съня език.
	Рошавата глава на северняка посочи към високия прозорец. Джизал едва различи, примижал, силуета на брат Лонгфут. Той стоеше до прозореца със захванати на гърба ръце и гледаше навън.
	— Навигаторът ни се наслаждава на гледката, а другите са отпред, подготвят конете за път и обмислят маршрута. Реших, че още няколко минути под одеялото ще ти дойдат добре.
	— Благодаря.
	Няколко часа щяха да му дойдат още по-добре. Раздвижи внимателно челюсти. Имаше кисел вкус в устата. Притисна леко език в болезнените дупки във венците си и в цепката на устната. С всеки ден отокът намаляваше. Вече почти беше свикнал с него.
	— Дръж.
	Джизал вдигна очи и видя, че Деветопръстия му подхвърля сухар. Понечи да го хване, но болната му ръка не се справи със задачата и сухарът падна в праха на пода. Севернякът вдигна рамене.
	— Малко мръсотия няма да те убие.
	— Напълно си прав.
	Джизал вдигна парчето от земята, изтупа го с опакото на ръката си и отхапа, като внимаваше да дъвче откъм здравата страна на устата. Отметна одеялото, претърколи се и се изправи сковано. После направи няколко крачки, като пазеше равновесие с разперени настрани ръце.
	— Как е кракът? — попита го Деветопръстия.
	— И по-зле е бил.
	Но е бил и доста по-добре. Куцаше тежко, почти не можеше да го прегъва. Щом отпуснеше тежестта си на него, усещаше болка в коляното и глезена. Поне можеше вече да ходи, а и всяка сутрин се справяше все по-добре. Стигна до грубата стена, затвори очи и пое дълбоко въздух. Идеше му едновременно да се смее и да плаче от облекчение, толкова доволен беше, че отново стои на краката си.
	— Отсега нататък ще съм благодарен за всяко движение и всяка стъпка.
	— Това ще мине след ден-два — ухили се Деветопръстия, — после пак ще почнеш да мрънкаш за храната.
	— Няма — заяви твърдо Джизал.
	— Е, хубаво. Седмица да е. — Отиде до прозореца в далечния край на стаята и сянката му се разтегли по прашния под. — Междувременно ела виж това.
	— Кое? — Джизал заподскача до прозореца, застана до брат Лонгфут и се облегна на грапавата колона отстрани.
	Задъха се, тръсна болния си крак. Погледна навън и челюстта му увисна.
	Бяха някъде нависоко, на върха на склон или хълм над града. Току-що изгрялото бледожълто слънце беше на нивото на очите му. Над него небето беше изсветляло и ясно, тук-там с почти неподвижни бели облачета.
	Гледката на Олкъс беше зашеметяваща, независимо че градът беше огромна руина и бяха минали стотици години от рухването му.
	Под прозореца се разкриваше килим от разрушени покриви и порутени стени, ярко огрени от слънцето или потънали в дълбока сянка. Над него се издигаха величествени куполи, високи кули, гордо изправени колони и превъзходни арки. Джизал видя огромните площади и широките булеварди. Отдясно в тази каменна гора реката отваряше дълбока просека. Слънцето блестеше в накъдрената й повърхност. Докъдето стигаше погледът му, Джизал виждаше само мокър камък, в който се оглеждаше утринното слънце.
	— Ето затова обичам да пътувам — пошепна Лонгфут. — В един-единствен миг всичко се промени и идването ни тук придоби смисъл. Има ли друга такава гледка? Колко хора могат да се похвалят, че очите им са зървали подобна прелест? Тримата сега стоим пред прозорец към историята, пред портал към отдавна забравеното минало. Не ще мечтая вече аз за прекрасния Талинс, облян в червения изгрев на слънцето. Нито за Ул-Наб, сияещ под синия лазур на небесата по пладне, нито за Осприя, гордо кацнал на планинските склонове, чиито светлини в сумрака на спускащата се нощ греят като ясни звезди в небето. От този ден нататък сърцето ми принадлежи на Олкъс. Истинска перла в короната на градовете. Така съвършен в смъртта си, че не дръзвам да си представя как ли е изглеждал приживе. Възможно ли е някой да не остане смаян при вида на това великолепие? Възможно ли е някой да не онемее при гледката на…
	— Куп стари сгради — изръмжа Феро зад гърба му. — И е крайно време да се махаме оттук. Събирайте си нещата — каза тя и тръгна към изхода.
	Джизал погледна през рамо към грейналите руини в далечината. Нямаше спор, че гледката беше великолепна, но в нея имаше и нещо плашещо. Великолепните сгради на Адуа, величествените стени и кули на Агрионт, всичко, което досега беше смятал за прекрасно и величествено, вече му изглеждаше като непретенциозна, скромна имитация. Почувства се нищожно малко и неуко момченце, което идваше от варварска страна и живееше в мрачни прозаични времена. С радост се отдалечи от прозореца и остави перлата на градовете в миналото, където й беше мястото. Олкъс нямаше да спохожда неговите сънища.
	Кошмарите — може би.


	Утрото преваляше, когато стигнаха до единствения все още оживен площад. Огромно пространство, претъпкано открай докрай. С неподвижна безмълвна тълпа. Тълпа, издялана от камък.
	Имаше всякакви статуи във всевъзможни размери и материали. Имаше черен базалт и бял мрамор, зелен алабастър и червен порфир, и още стотици видове камък, чиито имена Джизал дори не знаеше. Разнообразието беше само по себе си тревожно, но приликата между тях беше онова, което го обезпокои повече. Нито една от статуите нямаше лице.
	Чертите на огромните лица бяха одялани и вместо тях бяха останали безформени петна. По-малките бяха изсечени изцяло и на мястото им зееха нащърбени дупки. По гърдите, ръцете, шиите и челата им бяха изсечени грозни надписи на език, който Джизал не разпозна. Като всичко в Олкъс дори вандалското обезобразяване на статуите беше в грандиозни мащаби.
	През средата на зловещото сборище имаше пролука, достатъчно широка, за да мине каруца. Джизал яздеше начело на групата. Чувстваше се като на парад, само че сред тълпа от обезличени зрители.
	— Какво се е случило тук? — почуди се той.
	Баяз вдигна поглед към една от главите, която сигурно беше поне десет разкрача висока. Очите и носът й бяха изсечени, но устните бяха строго стиснати. По едната буза беше дълбоко издялан груб надпис.
	— Когато Глъстрод влезе в града, даде на прокълнатата си войска един ден, за да се отърват от жителите. Да дадат воля на яростта си, да заситят жаждата си за грабежи, изнасилвания и убийства. Сякаш такава жажда може да има насита. — Деветопръстия се покашля и се размърда неловко на седлото. — После им заповяда да свалят всички статуи на Ювенс в града. От всеки покрив, от всяка зала, пиедестал или храм. В Олкъс имаше много статуи на моя господар, все пак градът бе негово творение. Но Глъстрод прояви огромно старание. Издири ги до една и ги събра на този площад. Обезобрази ги и ги изписа с отвратителните надписи.
	— Не са били много щастливо семейство. — Джизал никога не се беше разбирал кой знае колко с братята си, но това беше повече от прекалено. Отмести глава от протегнатите пръсти на гигантска ръка, отрязана до китката и изправена нагоре. По нея имаше грубо издялани символи.
	— Какво пише?
	— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — намръщи се Баяз.
	От едната страна на тази армия от статуи се издигаше колосална сграда, огромна дори в сравнение със заобикалящото я гробище на гиганти. Стълбите към входа й бяха високи като градска стена, а колоните на фасадата й бяха дебели като кули. Фронтоните им бяха украсени с протрити от времето надписи. Баяз спря коня си отпред и погледна нагоре. Джизал спря до него и погледна нервно останалите.
	— Да вървим. — Деветопръстия се почеса по брадата и тревожно се озърна. — Искам да се махна оттук колкото може по-бързо и никога повече да не се връщам.
	— Кървавия девет се бои от сенките, а? — изхили се Баяз. — Да ми бяха казали, нямаше да повярвам.
	— Всяка сянка е хвърлена от нещо — изръмжа севернякът, но Първия магус беше непоколебим.
	— Имаме време да поспрем — каза той, докато се смъкваше от седлото. — Вече сме близо до края на града. Най-много час и сме вън. Може би ще намерите това място за интересно, капитан Лутар. Също както и всеки друг, който реши да ме придружи вътре.
	Деветопръстия изруга на своя език.
	— Хубаво. По-добре да вървя, отколкото да чакам отвън — добави.
	— Успяхте да събудите любопитството ми — каза Лонгфут и скочи от седлото. — Трябва да призная, че за разлика от вчера — в дъжда, днес — на светло — градът не изглежда никак страшен. Наистина не виждам откъде е тази лоша слава, която му се носи. Никъде в Кръга на света няма подобна колекция вълнуващи реликви от миналото, а аз съм любопитен човек и не се срамувам да си го призная. Точно така, никога досега не съм…
	— Знаем какъв си — изсъска Феро. — Аз оставам да чакам тук.
	— Прави каквото искаш. — Баяз свали жезъла си от седлото. — Както обикновено. Сигурен съм, че докато чакате, двамата с господаря Кай ще се развличате взаимно с куп забавни истории. Почти съжалявам, че ще пропусна такова веселие.
	Феро и чиракът си размениха навъсени погледи, а останалите тръгнаха между статуите към широкото стълбище. Най-отзад с изкривена от усилие физиономия куцаше Джизал. Минаха през големия колкото къща портал и влязоха в хладната сумрачна и притихнала сграда.
	Помещението напомняше на Джизал за Камарата на лордовете в Адуа, само че беше много по-голямо. Просторна кръгла зала като гигантска купа, в чиито стени са изсечени банки за сядане. Бяха издялани от многоцветен камък, от който сега цели парчета бяха разбити и пръснати по пода. Дъното на огромната купа беше заринато с натрошен камък и мазилка — останки от сринатия покрив.
	— Аа. Великият купол е паднал. — Баяз примижа към яркосиньото небе през зейналата на тавана дупка. — Уместна метафора — промълви той, докато заобикаляше внимателно по извитата пътека към мраморните банки.
	Джизал изгледа намръщен огромната площ на останалия таван и си помисли какво ли ще стане, ако от него се изрони парче и се стовари на главата му. Съмняваше се, че този път Феро ще успее да го зашие. Нямаше никаква представа защо Баяз го доведе в тази зала, но същото можеше да каже и за цялото пътуване. И наистина често си го казваше. Пое дълбоко въздух и закуца след Първия магус. Деветопръстия го последва по петите. Ехото от стъпките им изпълни огромното празно пространство.
	Лонгфут запристъпва внимателно покрай камъните по пода и се загледа в тавана с интерес.
	— Какво е това място? — извика той и гласът му отскочи многократно от извитите стени. — Някакъв театър ли?
	— В известен смисъл, да — отвърна Баяз. — Това е заседателната зала на Имперския сенат. Тук сядаше императорът и изслушваше дебатите на най-мъдрите граждани в Олкъс. Тук се взимаха решения, които промениха хода на историята. — Гласът му стана писклив от вълнение. Изкачи едно стъпало по-нагоре по пътеката и развълнувано посочи с пръст към пода. — Доколкото си спомням, точно тук стоеше Калика, докато правеше обръщението си към сената, в което настоя за повече предпазливост при разрастването на империята на изток. А ето там, отдолу, му опонираше Ювенс с дръзки, силни аргументи и накрая го срази, бляскава победа беше. Наблюдавах ги като омагьосан. Не можех да си поема дъх от вълнение, само двайсетгодишен бях тогава. Помня този дебат така, сякаш беше вчера. Думите, приятели мои. Всичката стомана в Кръга на света не може да се мери по сила с тях.
	— И все пак острие в ухото боли повече от дума — прошепна Логън.
	Джизал прихна, но Баяз, изглежда, не забеляза. Беше прекалено зает да притичва от една каменна банка до друга.
	— Оттук Скарпиус се обърна към сената, предупреждаваше за опасностите от упадъка, говори за истинското значение на думата гражданство. Целият сенат слушаше смаян. Гласът му звънеше като… като… — Баяз започна да стиска юмрук във въздуха, сякаш искаше да извади оттам търсената дума. — Ха. Няма значение. Нищо вече не е както трябва на този свят. Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно. — Смръщи се към боклука по пода на огромната зала. — А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с малки мечти, тръгнали по стъпките на гигантите. Както и да е, виждате, че навремето това беше величествена сграда!
	— Ъ, да… — обади се колебливо Джизал и се отдалечи от другите, за да разгледа каменния фриз най-отзад зад банките.
	Полуголи воини, заели всякакви пози, се нападаха помежду си с копията си. Великолепна изработка наистина, но на това място се усещаше странна неприятна миризма. На нещо гнило, спарено — като на запотени животни. Миризма на мръсни конюшни. Той сбърчи нос.
	— Каква е тази миризма?
	Деветопръстия подуши въздуха и лицето му моментално се изпъна. На него се изписа истински ужас.
	— Мамка му… — измъкна рязко меча си и пристъпи напред.
	Внезапно, обзет от паника, Джизал се обърна и посегна към дръжките на остриетата си.
	Първоначално го помисли за просяк: тъмна фигура, увита в дрипи. Клечеше в сянката само на няколко крачки от него. И забеляза ръцете. Пръстите, криви като животински нокти, върху каменния под. Видя сивото лице, ако това въобще можеше да се нарече лице. Широки изпъкнали надочни дъги, но без нито косъм по тях, масивни челюсти, от които стърчаха несъразмерно големи зъби, сплескан като свинска зурла нос и малки черни очички, които святкаха свирепо към него. Беше нещо средно между човек и животно, но доста по-противно от всяко поотделно. Джизал зяпна от изумление и застина на място. Надали имаше смисъл да казва на Деветопръстия, че вече му вярва.
	Повече от очевидно бе, че има такова нещо като шанка на този свят.
	— Дръж го! — изкрещя севернякът и затича нагоре по стълбите с изваден меч. — Убий го!
	Джизал тръгна неуверено към създанието, но с този крак нямаше никакъв шанс, а и то се оказа пъргаво като лисица. Преди да успее да направи и две олюляващи се крачки, съществото се обърна и се втурна към една пукнатина в стената. Промуши се и изчезна в нея като котка между дъските на ограда.
	— Изчезна!
	Баяз вече вървеше към изхода. Ехото от ударите на дървения му жезъл по мраморния под отекна между облите стени.
	— Виждаме, капитан Лутар. Виждаме!
	— Ще дойдат още — изсъска Деветопръстия, — винаги идват още! Да се махаме оттук!
	Лош късмет, помисли си Джизал, докато, изкривил от болка лице, куцаше надолу по разбитите стълби. Лош късмет, че Баяз реши да спрат точно тук точно сега. Лош късмет, че кракът му беше счупен и не можа да настигне отвратителната твар. Лош късмет, че не успяха да прекосят реката другаде и се наложи да дойдат в Олкъс.
	— Какво правят те тук? — извика Логън на Баяз.
	— Мога само да гадая — изръмжа задъхан магусът. — След смъртта на Създателя ги преследвахме. Изтикахме ги до най-тъмните кътчета на света.
	— Няма много други по-тъмни кътчета на света от това тук. — Лонгфут притича покрай тях и се втурна по стълбите на входа, като прескачаше по две наведнъж.
	Джизал го последва с подскоци надолу.
	— Какво става? — извика Феро и свали лъка от рамото си.
	— Плоскоглави! — изрева Деветопръстия.
	Тя го изгледа с недоумение, но той й махна с ръка.
	— Просто тръгвай, мамка му!
	Лош късмет, продължаваше да мисли Джизал. Че победи Бремър дан Горст в Турнира и Баяз избра него да дойде на това пътуване. Лош късмет, че въобще се хвана с тази работа с фехтовката. Лош късмет, че баща му избра него да постъпи в армията, вместо да седи и да не прави нищо по цял ден като братята си. Странно как навремето всичко това му изглеждаше като добър късмет. Понякога е трудно да направиш разлика.
	Джизал се дотътри до коня си, хвана рога на седлото и с мъка го възседна. Лонгфут и Деветопръстия вече бяха на конете. Баяз мушкаше с разтреперани ръце жезъла на мястото му отстрани на седлото. Някъде зад тях в града заби камбана.
	— Мили боже — каза Лонгфут, загледан с ококорени очи през множеството от статуи. — Мили боже.
	— Лош късмет — промърмори Джизал.
	— Какво? — Феро го погледна изпитателно.
	— Нищо. — Джизал стисна зъби и заби шпори в хълбоците на коня.


	Няма такова нещо като късмет. С тази дума идиотите обясняват последствията от собственото си безразсъдство, себелюбие и глупост. Най-често лош късмет означава лоши планове.
	Ето го и доказателството.
	Тя предупреди Баяз, че в града има нещо, нещо друго освен нея и петимата бели глупаци. Предупреди го, но той не искаше да чуе. Хората чуват онова, което искат да чуят. Идиоти.
	Погледна към другите. Кай на капрата на подскачащата каруца, стиснал здраво юздите, приковал присвити очи в пътя. Лутар, озъбен, седнал стабилно на седлото с маниера на опитен ездач. Баяз, стиснал зъби, изпит и пребледнял, вкопчен в юздите с мрачно изражение на лицето. Лонгфут, непрекъснато надзъртащ през рамо с облещени от страх и безпокойство очи. Деветопръстия, подскачащ на седлото, запъхтян, загледан повече в юздата в ръцете си вместо в пътя отпред. Петима идиоти и тя.
	Чу ръмжене и видя създанието, приклекнало на един от ниските покриви. Не беше виждала подобна твар — изгърбена маймуна с дълги криви крайници. Само дето маймуните не хвърлят копия. Проследи с поглед полета на дългия прът. Заби се с глух удар в ръба на каруцата. Остана там да се поклаща, докато групата отмина с тропот по разбитата улица.
	Това копие може и да пропусна целта, но сред руините отпред имаше още от тези твари. Феро ги виждаше как се движат в сенките на порутените сгради. Притичваха по покриви, надничаха от изронените прозорци и зеещите врати. Изкуши се да пробва лъка си срещу тях, но после се отказа. Какъв смисъл? Бяха много. Сигурно стотици. Каква полза да убие някоя от тях, като така и така профучаваха и ги оставяха зад гърба си? Само ще си похаби стрелата.
	Изведнъж до нея се стовари камък. Тя усети как парче от него прелетя и я одраска по ръката. На мястото се надигна едра капка тъмна кръв. Феро се намръщи, приведе глава и се сниши над гърба на коня. Няма такова нещо като късмет.
	Но няма и смисъл да предоставяш на врага по-удобна мишена.


	Логън си мислеше, че отдавна е оставил шанка зад гърба си, но след първоначалния шок, който изживя при срещата с онзи в голямата зала, вече не беше толкова учуден от ставащото. Трябваше да се досети, че така ще се случи. Само приятелите остават в миналото. Враговете винаги те следват по петите.
	Сега камбаните биеха отвсякъде, руините кънтяха от звъненето им. То се забиваше в главата му, надмогваше тропота на копита, писъка на колелата на каруцата и вятъра в лицето му. Ек на камбани, далечен, близък, отпред и отзад. Сградите летяха покрай него, пълни с опасност сиви очертания.
	Нещо профуча, отскочи от паветата и се завъртя във въздуха. Копие. Чу как друго изсвистя зад гърба му. Видя трето, което се плъзна и изтрака по пътя отпред. Преглътна мъчително, присви очи и се опита да не мисли как следващото се забива в гърба му. Но се оказа прекалено трудно. Всичките му сили отиваха да се държи на гърба на коня.
	Феро се обърна и му изкрещя нещо през рамо, но думите й потънаха в шума. Той поклати глава и тя посочи рязко напред. Тогава разбра. Приближаваха в стремителен галоп към широка пукнатина в пътя. Устата на Логън зина почти колкото този процеп. Той изхълца от ужас.
	Опъна силно юздата и копитата на коня му се хлъзнаха и занесоха настрани по древните павета, докато животното се опитваше да завие рязко вдясно. Седлото се лашна на една страна, но Логън успя да се задържи. Павета се сляха в сива мъгла пред очите му. Ръбът на бездната остана вляво, само на няколко крачки от препускащия кон. От него напряко на пътя тръгваха тесни пукнатини. Логън усещаше, че останалите са наблизо, чуваше виковете им, но не различаваше думите. Беше прекалено зает да се люшка и мята върху коня си, вкопчен с всички сили в юздата. Не спираше да шепне:
	— Още съм жив, жив съм, още съм жив…
	Отпред изникна храм. Препречваше пътя с гигантски, още непокътнати колони. Върху тях имаше чудовищна скална маса във вид на триъгълник. Каруцата изчезна с трясък между две от колоните, а конят на Логън някак намери пролука между други две. За миг влетяха в мрак, но веднага след това изскочиха отново на светло. Намираха се в просторна зала. Пукнатината беше погълнала стената отляво, а ако навремето беше имало покрив отгоре, сега той беше изчезнал. Останал без дъх, Логън препускаше напред. Погледът му беше прикован в широка аркада точно отпред. Големият светъл квадрат в тъмния камък подскачаше пред очите му от друсането на коня. Там ще са в безопасност, каза си, само да успеят да минат оттам — и ще се измъкнат. Само да успеят да минат…
	Не видя летящото към него копие, но дори и да беше, нямаше да може да направи нищо. Извади късмет, че то не уцели крака му, а се заби пред него дълбоко в тялото на коня. Но с това късметът му се изчерпа. Животното изпръхтя, после предните му крака се подкосиха. Логън излетя от седлото с отворена уста, но от нея не се изтръгна нито звук. Подът на залата се надигна светкавично да го посрещне. Твърдият камък го блъсна в гърдите и му изкара въздуха. Удари се и в главата му блесна ярка светлина. Светът се завъртя шеметно пред очите му, пълен със странни звуци и заслепяващо ярко небе. Изтегли се на една страна и спря.
	Остана да лежи зашеметен. Изпъшка тихо. Виеше му се свят, ушите му бучаха, не знаеше нито къде е, нито кой е. Изведнъж съзнанието му се върна.
	Логън рязко вдигна глава. Бездната беше само на крачки от него и той чуваше бученето на водата в дъното й. Претърколи се встрани от коня и от струите тъмна кръв, които бавно си проправяха път по фугите между каменните плочи на пода. Видя Феро. Беше се снишила на едно коляно, вадеше стрели от колчана си и стреляше към колоните, през които само преди миг бяха влетели.
	Шанка, много при това.
	— Мамка му — изръмжа Логън и се отблъсна назад с крака, токовете на ботушите му изстъргаха по прашния камък.
	— Хайде! — кресна Лутар, смъкна се от седлото, скочи на прашния под. — Хайде де!
	Един плоскоглав се затича към тях. Пищеше и размахваше голяма секира. Скочи във въздуха, но както летеше напред, внезапно се превъртя и падна на земята. От лицето му стърчеше една от стрелите на Феро, след него обаче идваха други. Бяха много. Прокрадваха се иззад колоните с готови за хвърляне копия.
	— Прекалено много са! — извика Баяз.
	Възрастният магьосник вдигна навъсен поглед към върха на колоните и огромната каменна тежест отгоре им. Мускулите на челюстите му се стегнаха и въздухът около раменете му затрептя.
	— Мамка му. — Логън тръгна към Феро.
	Залиташе като пиян, едва успяваше да пази равновесие, цялата зала се люлееше пред очите му. Ударите на сърцето му щяха да го проглушат. Чу силен, остър пукот и една от колоните се разцепи по дължина. От пукнатината излетя облак прах. Със стържещ грохот камъкът над нея се размести. Няколко шанка вдигнаха глави към завалелите отломки, започнаха да сочат нагоре и да бърборят нечленоразделно.
	Логън сграбчи Феро за китката.
	— Скапанящина! — изсъска му тя, когато залитна и почти я повлече със себе си на пода.
	Той скочи и я дръпна пак. Покрай главите им профуча копие, изтрака на пода и изчезна през ръба на пукнатината. Логън чу как шанка се раздвижиха. Ръмжаха и грухтяха помежду си, докато излизаха иззад колоните.
	— Хайде де! — изкрещя отново Лутар и направи още една-две залитащи стъпки напред, без да спира да маха подканващо с ръце като обезумял.
	Логън погледна към Баяз. Той стоеше, обвит в мараня от треперещ, извиващ се на вълни въздух, с изкривени от напрежение устни и изскочили очи. Прахолякът около ботушите му бавно започна да се надига във вихрушка. Над главата на Логън се разнесе мощен гръм и той видя през рамо как огромен каменен блок полита надолу. Стовари се с грохот и разтърси земята. Един шанка беше смазан под тежестта му, преди дори да успее да изквичи. От него остана само размазано петно кръв и премятащ се по пода нащърбен меч. Но другите идваха, Логън виждаше през сивите кълба прахоляк тъмните сенки, които препускаха напред с вдигнати над главата оръжия.
	Още една от колоните се разцепи на две. Пречупи се и се срина абсурдно бавно пред смаяния поглед на Логън. Огромната каменна маса горе започна да се напуква и в следващия миг полетя на големи колкото къща късове. Логън се обърна, хвърли се по очи на земята и повлече Феро със себе си. Претърколи се, затвори очи и покри глава с ръце.
	Въздухът се разцепи от оглушителен тътен, какъвто Логън не беше чувал досега. Земята забуча и изстена, сякаш целият свят се сриваше отгоре й. А може би наистина това ставаше. Подът подскочи и се разтресе. Последва нов мощен тътен, след него грохот и стържене на камък, накрая тихо почукване и после всичко замря в нещо подобно на тишина.
	Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и отвори очи. Въздухът беше пълен с гъст, парещ очите му прахоляк, но той все пак установи, че лежи на нещо като склон. Изкашля се и опита да се размърда. Отдолу се разнесе остро стържене, подът под него се размести и склонът сякаш стана по-стръмен. Логън ахна от изненада, залепи се обратно към пода и се хвана за него с върховете на пръстите си. С едната ръка още стискаше ръката на Феро и той усети как пръстите й са се вкопчили здраво в китката му. Надигна бавно глава, за да се огледа, и се вцепени.
	Колоните бяха изчезнали. Цялата зала беше изчезнала. Пода го нямаше. Огромната пукнатина в земята го беше погълнала и сега зееше под Логън. Той не можа да повярва на очите си. Лежеше на една страна върху голяма каменна плоча, която само допреди секунда беше част от пода на залата, а сега висеше килната на самия ръб на бездънната пропаст.
	Тъмните пръсти на Феро стискаха здраво китката му, скъсаният и ръкав се беше вдигнал до лакътя и разкриваше изпъкналите от напрежение сухожилия на предмишницата й. По-надолу видя рамото й, а след него навъсеното й лице. Останалото липсваше — не го виждаше, защото тя висеше над бездната под края на каменната плоча.
	— Сс — изсъска Феро с разширени от уплаха жълти очи и отчаяно задраска по гладкия камък с пръстите на другата си ръка в търсене на нещо, за което да се хване.
	От назъбения ръб се отрони камък и полетя в пропастта. Логън го чу да чатка в стените на разцепената земя.
	— Мамка му — прошепна той.
	Не смееше дори да диша. Какви бяха шансовете му да се измъкне оттук? Едно се знае за Логън Деветопръстия, че няма никакъв късмет.
	Внимателно протегна свободната си ръка нагоре, напипа тесен ръб в гладкия камък и впи пръсти в него. Започна да се издърпва нагоре инч по инч. Напрегна мускули и взе да тегли Феро към себе си.
	Отдолу се разнесе ново ужасяващо скърцане и горният ръб на плочата бавно се надигна. Логън изскимтя и се залепи за камъка, молейки се той да спре да се движи. Усети как плочата подскочи страховито нагоре и по лицето му се посипа фин прах от ръба. Накрая камъкът изстена и плочата бавно се върна в предишното си положение. Останал без дъх, Логън замря неподвижно. Нямаше път ни нагоре, ни надолу.
	— Сс! — очите на Феро се стрелнаха към ръцете им с вкопчени в китките един на друг пръсти. После тя кимна рязко първо към ръба на плочата, после към пропастта под себе си. — Човек трябва да е реалист — прошепна тихо, разтвори пръсти и пусна ръката му.
	Логън си спомни как висеше от покрива на сграда високо над кръг от пожълтяла трева. Спомни си как бавно се свличаше все по-надолу и викаше шепнешком за помощ. Спомни си как ръката на Феро сграбчи неговата и как го издърпа нагоре. Той поклати бавно глава и стисна още по-здраво ръката й.
	Феро извъртя към него жълтите си очи.
	— Шибан бял глупак!


	Джизал се разкашля, претърколи се и взе да плюе прахоляка от устата си. Огледа се, примигвайки. Нещо не беше като преди. Много по-светло е, а ръбът на пукнатината е доста по-близо. Всъщност съвсем близо до него.
	— Ъ — изпъшка той, неспособен да изговори цяла дума.
	Половината сграда отпред се беше срутила. Беше останала само задната стена и една от далечните колони, сцепена на две. Всичко останало беше изчезнало, погълнато от зейналата бездна. Изправи се с олюляване и изкриви от болка лице, когато тежестта му падна на счупения крак. Видя Баяз, който лежеше недалеч, облегнат на стената.
	Съсухреното лице на магуса беше цялото в струйки пот, а очите му блестяха от големи черни хлътнатини. Скулите му стърчаха под изопнатата прозрачна кожа на лицето. Приличаше на едноседмичен труп. Не даваше вид, че отново ще помръдне, но Джизал с изненада го видя да се изправя и да сочи с трепереща ръка към ръба на пропастта.
	— Помогни им — изграчи той.
	Другите.
	— Насам! — гласът на Деветопръстия идваше изпод ръба на пропастта и звучеше задавено, сякаш някой го душеше.
	Значи, ако не друго, поне е жив. На самия ръб голяма каменна плоча висеше под ъгъл надолу. Джизал пристъпи предпазливо към нея, очаквайки всеки момент подът под краката му да пропадне. Надникна в бездната.
	Севернякът лежеше по корем с протегната нагоре, към ръба на каменната плоча, лява ръка, а дясната беше опънал в противоположната посока, към долния ръб. В десния си юмрук стискаше китката на Феро. Джизал не виждаше нищо повече от нея освен част от белязаното й лице. И двамата с Деветопръстия изглеждаха силно изплашени. Лежаха върху неколкотонен камък, който се поклащаше на ръба над бездънна пропаст и се държеше на косъм. Повече от очевидно бе, че всеки момент може да се откъсне от ръба и да полети надолу.
	— Направи нещо… — прошепна Феро, не смееше дори да повиши глас.
	Джизал отбеляза, че в думите й нямаше никакви подробности какво точно да направи.
	Джизал облиза устната си. Може би, ако стъпи с цялата си тежест в горния край на плочата, тя ще се изравни с пода и двамата ще изпълзят обратно. Можеше ли да се окаже така просто? Пристъпи предпазливо, потривайки нервно пръсти. Изведнъж му прималя, обля го студена пот. Подпря ръце на грапавия ръб пред вторачените погледи на Феро и Деветопръстия.
	Натисна внимателно и плочата леко се наклони надолу. Натисна по-силно. Чу се силно стържене и целият каменен блок рязко подскочи.
	— Не бутай, мамка му! — извика Деветопръстия и се вкопчи още по-здраво в ръба.
	— Какво да направя? — изписка ужасен Джизал.
	— Дай нещо!
	— Донеси каквото и да е! — изсъска Феро.
	Джизал се огледа с обезумял поглед, но не видя нищо, което да му е от полза. От Лонгфут и Кай нямаше следа. Или бяха мъртви на дъното на пропастта, или се бяха отървали навреме. Нито една от двете възможности нямаше да го учуди. Ако щеше да спасява когото и да било, трябваше да го направи сам.
	Свали палтото си и започна да го усуква в импровизирано въже. Претегли го в ръка и поклати глава. Това нямаше начин да свърши работа, но какъв друг избор имаше? Опъна палтото и подхвърли единия му край над ръба. Ръкавът падна на няколко инча от сгърчените пръсти на Деветопръстия и вдигна облак прах.
	— Хубаво, добре, опитай пак! — каза севернякът.
	Джизал издърпа палтото, вдигна го, наведе се колкото можеше по-ниско над плочата и отново метна края му. Този път ръкавът падна достатъчно близо до ръката на Деветопръстия, за да може той да го сграбчи.
	— Да!
	Уви другия край около китката си и платът се опъна силно през ръба.
	— Да! Тегли сега!
	Джизал стисна зъби и задърпа. Подметките му се плъзгаха по прашния каменен под, а счупените му ръка и крак пламнаха от болка. Палтото започна да се издърпва, бавно да се плъзга по камъка.
	— Да! — изръмжа Деветопръстия и започна да се набира нагоре по плочата.
	— Дърпай! — извика Феро, докато гърчеше нагоре тяло над долния ръб.
	Джизал опъваше с всичка сила палтото. Беше затворил очи от напрежение и дъхът му свистеше през стиснатите зъби. До него изтрака копие. Вдигна поглед и видя, че на отсрещната страна на пукнатината се бяха събрали още плоскоглави и размахваха допотопни оръжия над главите си. Преглътна и отмести очи. Не можеше да си позволи да мисли за опасността сега. Трябваше само да продължава да дърпа палтото. Само това имаше значение, да дърпа и да не се отказва, независимо колко го болеше. А това вършеше работа. Бавно, много бавно, Деветопръстия и Феро се измъкваха от бездната. Най-после Джизал дан Лутар е герой. Най-после ще си заслужи мястото в тази проклета експедиция.
	Изведнъж отекна рязко пращене.
	— Мамка му! — изписка Логън. — Мамка му!
	Единият ръкав започна бавно да се отпаря по шевовете. Конците се бяха опънали и малко по малко се късаха. Джизал изскимтя от ужас. Ръцете му изгаряха от болка. Да продължи ли да дърпа? Още един шев се отпра. Колко силно да дърпа? Нов шев.
	— Какво да правя? — изкрещя той.
	— Дърпай, мамка му!
	И Джизал задърпа с всичка сила. Мускулите му щяха да се пръснат. Феро беше вече на плочата, ноктите й дращеха по гладкия камък. Ръката на Деветопръстия беше почти до ръба на плочата, почти го достигаше, трите му пръста се протягаха отчаяно да го хванат. Джизал дръпна с всичка сила…
	И полетя назад, а в ръката му остана само парче от дрехата. Плочата се разтресе, изскърца и се килна отново. Логън изкрещя и се свлече. Ръката му продължаваше да стиска безполезната отпрана част от палтото. Нямаше писъци. Само тропот на търкалящи се камъни и след това нищо. И двамата с Феро полетяха надолу. Огромната плоча се люшна и се върна на мястото си, гладка и празна на ръба на пропастта. Джизал стоеше и я гледаше втрещен, с широко отворена уста. Остатъкът от палтото се полюшваше в изтръпналата му ръка.
	— Не — пошепна той.
	Не така ставаше в историите, които беше слушал.


	Под руините

	— Жив ли си, бял?
	Логън изпъшка и се размърда. Обзе го ужас, когато усети как подът под него помръдва. Тогава осъзна, че лежеше върху купчина натрошен камък и мазилка, а в гърба му се забива болезнено острият ръб на голям плосък камък. Пред размазания му поглед изникна голяма каменна стена с рязко очертана граница между тъмната и светлата й част. Примигна, примижа от болка, бавно надигна ръка да почисти от прахоляка очите си.
	Феро беше коленичила до него. По лицето й се стичаха вади кръв от раната на челото, а косата й беше пълна с кафяв прах. Голямото просторно помещение зад нея чезнеше в мрак. Точно над главата й таванът беше пропаднал и между назъбените краища на дупката се виждаше бледо синьо небе. Логън се огледа объркано.
	На по-малко от крачка от него каменните плочи на пода сякаш бяха отсечени и свършваха, издадени над празно пространство. Далеч отпред видя отсрещната страна на пукнатината — отвесна стена от пръст и камък, а на върха й — надвиснали останки от сгради.
	Сега му стана ясно. Намираха се под пода на храма. При отварянето на пукнатината това място се беше открило, а от него над бездната стърчеше тясна козирка, достатъчно широка обаче да паднат на нея. Той, Феро и куп натрошен камънак. Явно не бяха паднали от много високо. Усети как вътрешно се усмихва. Още е жив.
	— Ами…
	Ръката на Феро запуши устата му. Носът й се надвеси току над неговия.
	— Сс — изсъска му тихо тя, извъртя жълтите си очи към облия таван и посочи нагоре с пръст.
	Логън усети как по гърба му преминава тръпка. Сега ги чу. Шанка. Боричкаха се, тропаха, дърдореха и пищяха. Той кимна и Феро отмести мръсната си ръка от лицето му.
	Логън започна да се надига от купчината камънак с бавни, предпазливи движения. Беше притворил очи и внимаваше да не шуми. Изправи се и от палтото му се посипа прахоляк. Размърда крайници в очакване на остра болка, която щеше да му подскаже за нещо счупено, рамо, крак, или за пукната глава.
	Палтото му беше скъсано и единият лакът — ожулен. Тръпнеше в тъпа болка и по цялата му ръка чак до върховете на пръстите се беше стекла кръв. Вдигна ръка към главата си и усети с пръсти кръв и там, а също и под брадичката, където се удари при падането от коня. Усещаше силен солен вкус в устата си. Сигурно си беше прехапал езика за пореден път. Цяло чудо бе, че проклетията е още цяла в устата му. Тормозеше го едното коляно, вратът му беше като вдървен, ребрата го боляха, но поне още се движеше. С доста усилия, разбира се.
	Около едната му длан беше увито нещо. Скъсаният ръкав от палтото на Лутар. Изтърси го и той падна на купчината камъни. Нямаше вече полза от него. Нямаше много полза и преди. Феро беше отишла до далечния край на помещението и надничаше към тръгващия оттам коридор. Присвил от болка очи, Логън се дотътри до нея, внимаваше да не вдига шум.
	— Ами другите? — прошепна той. Феро вдигна рамене. — Може да са успели да се измъкнат, а? — добави обнадежден.
	Феро бавно извърна глава и го изгледа продължително с повдигната вежда. Логън стисна очи и разтри ръката си. Права беше. Засега бяха живи те двамата. На повече късмет не можеха да разчитат нито в момента, нито занапред може би.
	— Насам — прошепна тя и посочи напред в мрака.
	Логън погледна към чернилката в коридора и гърлото му се сви. Мразеше да бъде под земята. Всичкият този камък и пръстта отгоре му, надвиснали и заплашващи всеки момент да се срутят. Нямаха и факла. Щяха да вървят в непрогледна тъмнина в това задушно пространство, където не знаеш нито накъде, нито още колко ще се движиш. Погледна към сводестия каменен таван и преглътна мъчително. Такива тунели са места за шанка или за мъртвите. Той не беше нито едно, нито другото и със сигурност не държеше да се среща с никого от тях в мрака.
	— Сигурна ли си?
	— Какво, да не те е страх от тъмното?
	— Ако зависи от мен, предпочитам да виждам накъде вървя.
	— Предлагаш ли друг изход? — изгледа го подигравателно Феро. — Ако искаш, остани да чакаш пред тунела. Може пък след стотина години оттук да мине някоя група от идиоти. Ще си паснеш идеално с тях!
	Логън кимна и облиза кръвта от венците си. Сякаш беше така отдавна, когато за последен път бяха в подобно положение. Когато препускаха по покривите на Агрионт, преследвани от мъже с черни маски. Доста време беше минало, тежко време, но ето че нищо не се беше променило. След язденето заедно, яденето заедно, битките, в които рамо до рамо се бяха изправяли срещу смъртта, Феро беше все така намусена, гневна и свирепа, все така трън в задника, каквато беше и при първата им среща. Беше опитал с търпение, наистина се бе постарал, но нямаше повече сили.
	— Нужно ли е наистина? — рече той, приковал очи в нейните.
	— Какво дали е нужно?
	— Вечно да си такава шибана кучка. Нужно ли е?
	Тя помълча за момент, понечи да каже нещо, после само вдигна рамене.
	— Трябваше да ме оставиш да падна.
	— Ъ?
	Логън очакваше гадна обида от нейна страна. Очакваше да забие яростно в лицето му пръст, а защо не и нож. Но това, това прозвуча почти като съжаление. Е, дори и да беше, не трая дълго.
	— Трябваше да ме оставиш да падна. Сега щях да съм сама и ти нямаше да ми се пречкаш в краката!
	Логън изсумтя презрително. С някои хора просто няма оправия.
	— Да те оставя да паднеш, така ли? Не се тревожи! Следващия път точно това ще направя!
	— Хубаво! — сопна се Феро.
	Тръгна по тъмния коридор и мракът бързо я погълна.
	Логън изпита внезапна паника при мисълта, че ще остане сам на това място.
	— Чакай! — изсъска той и забърза след нея.
	Коридорът се спускаше надолу. Стъпките на Феро не издаваха никакъв шум. Логън влачеше крака в праха, докато последните отблясъци светлина по мокрия камък изчезваха зад гърба му. Беше протегнал пръстите на лявата си ръка, за да следва стената, и се опитваше да не пъшка при всяка стъпка от болката в ребрата, лакътя и разцепената брадичка.
	Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Подът и стените почти не се виждаха, а накрая съвсем изчезнаха. Мръсната риза на Феро се носеше като сив призрак в неподвижния въздух отпред. Още няколко изтощителни стъпки и тя също изчезна. Логън вдигна ръка пред лицето си и я размърда — нищо повече от едва забележимо бледо петно. Тъмно като в рог.
	Погребан е. Погребан в тъмнината сам.
	— Феро, чакай!
	— Какво?
	Логън се блъсна в нея. Нещо го фрасна в гърдите и той залитна назад. Задържа се да не падне, като се облегна на мократа стена.
	— Какво правиш бе…
	— Нищо не виждам! — изсъска Логън и долови паниката в гласа си. — Не мога… къде си? — размаха пред себе си ръце.
	Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Сърцето му заби лудо, стомахът му се преобърна. Ами ако ненормалната кучка го зареже тук долу? Ами ако…
	— Тук съм.
	Логън усети как ръката й хваща неговата. Хладен, вдъхващ увереност допир. Гласът й идваше някъде близо до ухото му.
	— Ще можеш ли да ме следваш, без да си паднеш на лицето, глупако?
	— Аз… мисля, че да.
	— Гледай да не вдигаш шум!
	Усети как тя тръгва и го дърпа нетърпеливо след себе си.
	Да можеха да го видят сега момчетата от старата му група. Логън Деветопръстия, най-страховитият мъж в Севера — намокрил гащите от страх в тъмното. Воден за ръка от жена, която го мрази, вкопчил се е в нея като дете за полата на майка си. Ако не се страхуваше, че шанка щяха да го чуят, сигурно щеше да се изсмее с глас.


	Голямата лапа на Деветопръстия беше гореща и мокра от пот. Неприятно усещане, лепкавата му от страх кожа се притиска в нейната. Отвратително, но Феро си наложи да продължи. Чуваше учестеното му дишане и безпомощното влачене на крака зад себе си.
	Сякаш беше вчера, когато двамата за последно бяха в подобно положение. Когато ги преследваха из улиците и тъмните сгради на Агрионт. Имаше чувството, че беше станало вчера, но ето че всичко се бе променило.
	Тогава го виждаше само като заплаха. Още един бял, когото трябва да държи под око. Грозен, чудат, глупав и опасен. Тогава той щеше да е последният човек на този свят, на когото да разчита. Сега сигурно беше единственият. Не я остави да падне, предпочете да падне с нея, вместо да пусне ръката й. Докато яздеха в равнината, той каза, че ще й пази гърба, ако и тя прави същото.
	И ето, направи го.
	Погледна през рамо и видя бледото му лице. Беше със зяпнала уста, очите му шареха, ококорени, но невиждащи, а свободната му ръка следваше стената. Може би трябваше да му благодари, че не я остави да падне, но така щеше да признае, че има нужда от нечия помощ. От помощ имат нужда слабите, а слабите умират или стават роби. Никога не разчитай на ничия помощ, така никога няма да се разочароваш, когато не я получиш. А Феро беше понесла не едно разочарование.
	Вместо благодарност сега Феро го влачеше след себе си.
	В далечината отпред изплува бледа студена светлина — едва доловим блясък по ръбовете на мокрите каменни блокове на грубата стена.
	— Сега виждаш ли? — изсъска тя през рамо.
	— Да.
	Феро долови облекчението в гласа му.
	— Значи вече можеш да ме пуснеш — троснато каза тя, отскубна ръката си и я изтри в предницата на ризата.
	Тръгна напред и погледна смръщено пръстите си, докато бавно ги раздвижваше. Странно усещане.
	Сега, когато ръката му вече не държеше нейната, тя сякаш й липсваше.
	Светлината се усилваше, процеждаше се в тунела от тесния изход. Стъпвайки на пръсти, Феро се приближи до ъгъла и надникна. Отпред се отваряше просторна кухина, чиито стени бяха отчасти гладък каменен зид, отчасти естествена скала. Издигаха се високо нагоре, където се издуваха в причудливи форми като от разтопен камък, а таванът чезнеше в мрака. Високо отгоре падаше сноп светлина и осветяваше продълговато петно на прашния под. Трима плоскоглави се бяха скупчили под светлината, надвесени над нещо на пода, и тихо мърмореха. Навсякъде около тях имаше купища кости, високи колкото човешки ръст, а покрай стените дори повече. Сигурно в тази пещера имаше хиляди, стотици хиляди кости.
	— Мамка му — изстена Логън зад гърба й.
	От единия ъгъл на изхода на тунела насреща им се хилеше череп. Човешки кости, вече нямаха съмнения по въпроса.
	— Ядат мъртвите — прошепна Феро.
	— Какво? Но…
	— Тук нищо не гние.
	Баяз им беше казал, че градът е пълен с гробове. Стотици хиляди трупове, нахвърляни в ями по сто. И тук те бяха лежали с години, на купчини, преплели крайници и тела в студена прегръдка.
	До идването на шанка.
	— Ще трябва да ги заобиколим — прошепна Деветопръстия.
	Феро се вгледа в сенките и затърси подходящ маршрут през пещерата. Нямаше как да се спуснат по камарата кости, без да предизвикат шум. Тя бавно свали лъка от рамо.
	— Сигурна ли си? — попита я Деветопръстия и докосна лакътя й.
	— Дай ми малко пространство, бял — сръчка го тя.
	Ще трябва да действа бързо. Избърса кръвта от веждите си. Извади три стрели от колчана и ги нареди между пръстите на дясната си ръка, където да ги достигне бързо. Взе четвърта с лявата и опъна лъка. Прицели се в най-отдалечения плоскоглав. Когато стрелата се забиваше в тялото му, Феро вече беше опънала лъка и се целеше във втория. Стрелата го улучи в рамото. Онзи изписка и падна на земята, преди още последният шанка да успее да извърне назад глава. Едва успял да се обърне, той със стрела в шията падна по очи. Феро зареди последната стрела и зачака. Вторият плоскоглав се надигна и опита да побегне, но преди да направи и крачка, стрелата го прониза в гърба и го повали на пода.
	Феро свали лъка и погледна към тримата шанка. Вече никой от тях не помръдваше.
	— Мамка му — прошепна Логън. — Баяз е прав. Ти си демон.
	— Беше прав — изръмжа Феро.
	Вероятността тези създания да са го докопали беше доста голяма, а както вече стана ясно, те ядяха хора. Същото се отнася и за Лутар, Кай и Лонгфут, помисли си Феро. Жалко.
	Е, чак пък толкова.
	Тя преметна лъка през рамо и пропълзя внимателно надолу. Приведена, започна бавно да се спуска към пода на пещерата. Олюляваше се с широко разперени ръце, на места затъваше до колене в човешките кости. Стигна до пода, коленичи и облиза нервно устни, докато оглеждаше пещерата.
	Нищо не помръдваше. Тримата плоскоглави лежаха неподвижно в тъмни локви от собствената си кръв.
	— Ах! — Деветопръстия беше паднал, докато слизаше, и сега се премяташе надолу. Костите се разлетяха с тракане около него. Пльосна се по очи насред лавина от кокали, но веднага скочи прав.
	— Мамка му! Уф! — той изтръска от ръката си половин прашасал гръден кош и го хвърли настрана.
	— Тихо, глупако! — изсъска Феро, сграбчи го и го смъкна на колене до себе си.
	Впери поглед към коридора в далечния край на пещерата в очакване на тълпи от гнусните твари, нетърпеливи да оставят костите си при останалите. Нищо не излезе изпод грубата арка на коридора. Изгледа сърдито Деветопръстия, но той беше прекалено зает с оглеждане на синините си, така че тя го остави на мира и отиде до трите трупа в средата.
	Бяха се скупчили около крак. По липсата на косми Феро се досети, че е женски. От сухата сбръчкана плът там, където беше отрязан, стърчеше костта на бедрото. Една от гадините явно беше кълцала с нож, защото сега острието му блестеше на пода под лъчите светлина, падащи от тавана. Деветопръстия спря и го вдигна.
	— Един нож повече никога не е излишен.
	— Не е ли? Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб?
	Той я погледна озадачен, сви рамене и го остави обратно на земята.
	— Имаш право.
	— Един нож — Феро измъкна камата от колана си — върши предостатъчно работа. Особено ако знаеш къде да го забиеш. — Тя заби острието в гърба на едно от съществата и започна да изрязва стрелата си. Успя да извади върха и преобърна тялото с ботуша си. — Какви са тия създания?
	Мъртвите топчести очи на съществото се вторачиха невиждащо в нея изпод ниското плоско чело. Устните му бяха извити назад и разкриваха пълна с окървавени зъби паст. — По-грозни са дори от теб, бял.
	— Много смешно. Това са шанка. Плоскоглави. Канедиас ги е създал.
	— Направил ги е?
	Стрелата се счупи, докато я вадеше.
	— Така каза Баяз, направил ги, за да ги използва като оръжие във войната.
	— Мислех, че той е умрял.
	— Но явно оръжията му са оцелели.
	Онзи, когото Феро беше улучила в шията, беше паднал по лице и стрелата стърчеше пречупена под тялото му. Вече беше безполезна.
	— Как е възможно човек да направи такива твари?
	— Мислиш ли, че знам? Всяко лято, когато снегът се стопеше, те идваха през морето. И винаги се отваряше работа. Много работа.
	Феро измъкна последната стрела, окървавена, но здрава.
	— Когато бях млад, идванията им зачестиха. Баща ми ме изпрати на юг през планините да търся помощ в битките с тях… — отнесе се в спомени Логън. — Е, това е дълга история. Сега Височините направо гъмжат от плоскоглави.
	— Няма никакво значение — каза Феро, докато се изправяше и внимателно прибираше двете оцелели стрели в колчана, — щом като умират.
	— О, умират и още как. Проблемът е, че винаги се връщат повече. — Той стоеше над трите трупа и ги гледаше със студен поглед. — На север от планините вече не е останало нищо. Нищо и никой.
	Феро не я беше грижа за това.
	— Да тръгваме.
	— Обратно при пръстта — изръмжа Деветопръстия, все едно не я беше чул; лицето му ставаше все по-навъсено.
	— Ти чуваш ли ме? — Феро се изпречи пред него. — Казах да тръгваме.
	— Ъ? — той примигна неразбиращо, после пак се намръщи. Мускулите на челюстите му се стегнаха и белезите по бузите му се размърдаха. Лицето му клюмна и потъна в сянка. — Хубаво. Тръгваме.
	Феро се вгледа намръщена в лицето му и видя как от косата му се процежда струйка кръв и потича по мазната му брадясала буза. Вече не изглеждаше като човек, на когото да разчита.
	— Не смяташ да ми излизаш с ненормалните си номера, нали, бял? Искам те с акъла си.
	— Аз съм с акъла си — прошепна той.


	На Логън му беше горещо. Кожата му щипеше под мръсните дрехи. Чувстваше се странно, виеше му се свят и сякаш цялата му глава беше пълна с миризмата на шанка. Направо не можеше да диша от нея. Подът на коридора сякаш се движеше под краката му, а образите плуваха размазани пред очите му. Стисна очи и се преви одве. От лицето му се отрониха едри капки пот и покапаха по грубия камък на пода.
	Феро му прошепна нещо, но той не разбра думите й. Те отекнаха в стените, минаха покрай лицето му, но така и не влязоха в главата му. Кимна и й махна с ръка да продължава напред, после тръгна мъчително след нея. С всяка следваща стъпка коридорът ставаше все по-горещ, а размазаните образи на камъните по стените придобиха оранжев оттенък. Логън се блъсна в гърба на Феро и залитна настрани. Пропълзя останалото разстояние на колене, беше се запъхтял.
	Отпред се отваряше нова пещерна галерия. В средата й се издигаха четири тънки колони и изчезваха високо горе в тъмнината. Горяха огньове. Много огньове. Ярката им светлина остави бели отпечатъци в замъглените му очи. Пращяха въглища и бълваха дим. Хвърчаха снопове искри, издигаха се облаци съскаща пара. От огнищата на шахтите падаха едри капки разтопен метал и при удара в земята се пръскаха на множество блестящи въгленчета. Разтопеният метал течеше в канали на пода — прави яркочервени, оранжеви, жълти и изпепеляващо бели черти по черния камък.
	И цялото това огромно пространство беше пълно с шанка. Мрачната пещера вреше от движението на опърпаните им тела. Работеха като хора при огнищата, при меховете, при пещите. Пещерата кънтеше от ужасната глъч. Блъскаха чукове, звънтяха наковални, дрънчеше метал, плоскоглавите пищяха и крякаха. На отсрещната стена имаше стелажи с рафтове. Тъмни рафтове, препълнени с лъскави стоманени оръжия, които гневно блестяха с всички цветове на огньовете.
	Логън примига учестено и зина. Главата му кънтеше от болка, ръката му тръпнеше, горещината блъскаше лицето му, не знаеше дали да вярва на очите си. Може би бяха попаднали в някоя от леярните на ада. Може би този Глъстрод все пак е успял да отвори портал под града — порта към Другата страна, която двамата с Феро бяха преминали, без дори да подозират.
	Дишаше тежко, учестено и гърлено и колкото и да се опитваше, не можеше да успокои дробовете си. Всеки следващ дъх нахлуваше в тях пълен с дим и вонята на шанка. Очите му щяха да изскочат, гърлото му изгаряше, не можеше да преглътне. Не беше сигурен кога точно бе извадил меча на Създателя, но сега матовото острие отразяваше оранжевата светлина на пещерата, а десният му юмрук стискаше до болка дръжката. Не можа да накара пръстите си да се разтворят. Погледна ръката си, по нея танцуваха оранжеви проблясъци, сякаш самата тя гореше. Вените и сухожилията му изпъкваха през изопнатата кожа, кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане.
	Това не е неговата ръка.
	— Ще трябва да се върнем — каза някъде отстрани Феро и дръпна ръката му. — Ще намерим друг път.
	— Не. — Гласът, излязъл от гърлото му, беше тежък като стоварващ се чук, грапав като камък на точиларско колело и остър като изваден от ножницата меч. Не беше неговият глас. — Стой зад мен — едва успя да прошепне, хвана за рамото Феро и я дръпна зад гърба си.
	Вече нямаше връщане назад…


	… Надуши ги. Вирна глава и пое дълбоко горещия въздух. Ноздрите му се изпълниха с вонята им и от това се почувства добре. Омразата е могъщо оръжие в правилните ръце. А Кървавия девет мрази всичко и всички. Но най-отдавнашна, най-дълбоко вкоренена и най-изпепеляваща омраза питаеше към шанка.
	Плъзна се в пещерата като сянка сред огньовете и чу звука на свирепата стомана. Красива позната песен за ушите му. Носеше се в нея, опияняваше се от нея, изпиваше я докрай. Усети тежестта на острието в ръката си — силата се просмукваше от хладната стомана в горещата му плът и от горещата плът обратно в хладната стомана. Разрастваше се, натрупваше се, люлееше се на вълни и се носеше по дъха му.
	Плоскоглавите все още не го бяха усетили. Работеха. Бяха заети с безсмислените си дейности. Нямаше как да очакват, че отмъщението ще ги достигне тук, в бърлогата им, където живееха, дишаха и бъхтеха до припадък, но ей сега щяха да се научат веднъж завинаги.
	Кървавия девет изникна зад един и вдигна високо меча. Усмихна се при вида на надвисващата над плоския череп сянка — обещание, което всеки момент ще се изпълни. Дългото острие прошепна тайната си и шанка се разцепи на две. Разтвори се като цвете точно през средата. Плисна кръв, топла и успокояваща. Опръска наковалнята, пода и лицето на Кървавия девет — мокър сладък дар.
	Друг го забеляза и се втурна към него, бърз и яростен като свистяща пара. Вдигна ръка, изви гръб и замахна. Недостатъчно. Мечът на Създателя мина гладко през лакътя и ръката му се запремята във въздуха. Преди да падне на земята, обратният замах на Кървавия девет отнесе и главата му. Кръвта зацвърча по разтопената стомана и грейна оранжева по матовия метал на меча, по бледата кожа на ръцете му, по твърдия камък под краката му. Той махна подканващо към останалите.
	— Елате — прошепна им.
	Всичките бяха добре дошли.
	Те се спуснаха към рафтовете и сграбчиха ошипените мечове и острите секири, а Кървавия девет се засмя. Въоръжени или не, смъртта им беше вече предначертана. Беше изписана в тази пещера със знаци от огън и сянка. А сега той щеше да добави нови, с кръв. Шанка са животни, дори не са и животни. Оръжията им замахваха към него, но Кървавия девет беше направен от огън и мрак. Носеше се, промъкваше се покрай дивашките им замахвания, танцуваше около немощните им копия, прескачаше, гмуркаше се под безсилното им яростно свистене.
	По-лесно е да пронижеш танцуващите пламъци на огъня. По-лесно е да посечеш движеща се сянка. Безсилието им беше истинска обида за мощта му.
	— Мрете! — ревеше Кървавия девет и въртеше меча в диви прекрасни кръгове.
	Символът върху острието грееше и оставяше червени светещи дъги. А откъдето минеха описаните от меча кръгове, всичко си идваше на мястото. Шанка квичаха и скимтяха, а парчетата от телата им се разпиляваха по пода. Разчленяваше ги като месо на касапски дръвник, кълцаше ги като тесто на тезгяха на пекаря, посичаше ги като косач стеблата на царевица. Всичко се нареждаше идеално.
	Кървавия девет се зъбеше, усмихваше се, наслаждаваше се на свободата си и как добре се получаваше работата му. Видя проблясъка на острие и се дръпна встрани. Усети допира му, лек като целувка. Изби меча от ръката на плоскоглавия, сграбчи го за врата, завря лицето му в яркожълтия поток от разтопена стомана на пода и то зацвърча, изпращя и избълва зловонна пара.
	— Гори! — засмя се Кървавия девет и всички обезобразени трупове, зейналите им рани, изпопадалите оръжия и врящата стомана в каналите се разсмяха с него.
	Само шанка не се смееха. Те знаеха, че е ударил сетният им час.
	Кървавия девет видя един да скача над наковалнята с високо вдигнат боздуган, готов да разбие черепа му. Преди да успее да замахне, отнякъде долетя стрела, заби се в отворената уста на шанка и го преметна презглава — мъртъв като калта. Кървавия девет се намръщи. Сега видя и други стрели сред труповете. Някой разваляше хубавата му работа. Нищо, ще го накара да си плати за това, но после, сега нещо се приближаваше към него откъм четирите колони.
	Нещото беше цялото в лъскава броня, скрепена с нитове, а на главата си носеше кръгъл шлем. В тесния му визьор блестяха свирепи очи. Нещото пръхтеше и грухтеше мощно като бик. Обвитите му в желязо крака думкаха по пода, докато то препускаше с грохот напред, а железните му ръкавици стискаха дръжката на огромна секира. Беше истински гигант сред шанка. Някаква нова твар, сглобена от плът и желязо в тъмнината на тези подземия.
	Секирата описа мощна бляскава дъга и Кървавия девет се претърколи настрани. Тежкото острие се заби в земята и пръсна облак от каменни отломки. Нещото изрева и от широко зейналата му паст полетяха лиги. Кървавия девет потъна назад в мрака, затанцува като сянка, заизвива се като огнен език.
	Отстъпваше отново и отново. Остави мощните удари да го подминат отляво, отдясно, да прелетят над главата му, да профучат под краката му. Остави ги да звънтят в метал, да стържат в камък, да кънтят и пълнят въздуха с бяс и летящи отломки. Отстъпва, докато онова не се измори от тежестта на всичкия метал по себе си.
	Видя го как се препъва и разбра, че неговият момент е дошъл. Втурна се напред, вдигна високо меча и изрева. Викът завибрира в ръката му, в дланта, в острието, в самите стени на пещерата. Огромният шанка вдигна с две ръце дръжката на секирата, за да блокира удара му. Красива, добра стомана, родена в горещината на огъня, толкова твърда, силна и здрава, колкото са успели да я изковат плоскоглавите.
	Но творенията на Създателя нямаха равни.
	С пронизителен писък матовото острие премина през блестящата стомана на дръжката и остави дълбока една педя бразда в тежката броня на шанка. Разцепи я от шията до чатала. По светлия метал и тъмния камък плисна кръв. Кървавия девет се засмя и преди онзи да падне назад, вкара юмрук в раната и изтръгна цяла шепа от вътрешностите му. Шанка се сгромоляса с грохот на пода, двете парчета от секирата му изхвърчаха от потръпващите му ръце и издрънчаха в камъка.
	Кървавия девет се усмихна на останалите. Криеха се, трима, държаха оръжия в ръце, но не искаха да дойдат. Криеха се в сенките, но не знаеха, че мракът не е техен приятел. Тъмнината принадлежеше на него и единствено на него. Кървавия девет пристъпи бавно напред. В едната му ръка се поклащаше леко мечът на Създателя, а от другата висяха червата на големия шанка и се точеха до мъртвото му тяло. Гадините отстъпваха пред него, скимтяха и квичаха, а Кървавия девет се смееше в лицата им.
	Шанка бяха диви и свирепи, но дори те трябваше да се боят от него. Защото всичко на този свят се страхува от него. Дори мъртвите, които не изпитват болка. Дори камъкът, който не сънува. Дори разтопеният метал се боеше от Кървавия девет. Дори тъмнината се страхуваше от него.
	Той изрева, захвърли настрани червата и скочи напред. Върхът на меча му разпори гърдите на един шанка и го завъртя пищящ във въздуха. В следващия миг острието се заби в рамото му и го разсече през гръдния кош.
	Последните двама се обърнаха и побягнаха. Бягат или се бият, има ли разлика? Нова стрела изсвистя във въздуха, заби се в гърба на единия и го повали по лице на земята. Не беше направил и три крачки. Кървавия девет се спусна напред, ръката му сграбчи глезена на последния и го стисна като в менгеме. Придърпа го назад, докато онзи дереше с нокти по мръсния камък.
	Сега юмрукът му беше чук, подът — наковалня, а главата на шанка — желязото за коване. Първият удар сцепи носа на плоскоглавия и от устата му изпопадаха зъби. Вторият вкара едната му скула в черепа. Три — челюстта се пръсна под кокалчетата на юмрука на Кървавия девет. Този юмрук е от камък, от стомана, не, по-твърд е от диамант. Тежък е като планина. Удар след удар превръщаха главата на шанка в кървава пихтия.
	— Плоско… глав — изсъска Кървавия девет и избухна в смях.
	Вдигна мъртвото тяло над главата си и го запрати към рафтовете на стената. Обърна се и тръгна на зигзаг из пещерата. Мечът ма Създателя висеше в ръката му, острието му се влачеше по пода, стържеше по камъка и хвърляше искри в мрака. Кървавия девет се оглеждаше кръвнишки, но нищо освен пламъците, а с тях и сенките, не помръдваше. Пещерата беше празна.
	— Не! — озъби се той. — Къде сте? — краката му омекваха, вече едва го държаха. — Къде сте, шибани плоскоглави… — залитна и падна на коляно, пак дишаше тежко.
	Трябваше да има още работа. Работата за Кървавия девет никога не свършва. Но силата му не е постоянна и сега започваше да изтича от тялото му.
	Забеляза движение. Примигна. Тъмно петно бавно се промъква между огньовете и телата. Не е шанка. Друг враг. По-лукав и по-опасен. Тъмна като катран кожа в сумрака на сянката, тихи стъпки около кървавите петна — резултат от добрата му работа. В ръката си държи лък с наполовина изтеглена назад тетива. Острието на стрелата блести ярко срещу него. Жълтите й очи светят като разтопен метал, като течно злато, присмиват му се.
	— Безопасен ли си вече, бял?
	Шепотът й прокънтя в главата му.
	— Не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва.
	Заплахи?
	— Шибана кучка — изсъска й той, но устните му не се подчиниха и от устата му потекоха лиги.
	Тялото му омекна и той залитна напред. Подпря се на меча и се напъна да стане. Яростта го изгаряше отвътре, по-пламенна от всякога. Сега ще й даде да разбере. Кървавия девет ще й даде такъв урок, че от втори няма да има нужда. Ще я накълца на парчета, а парчетата ще стъпче с подметките си. Само да успее да се изправи…
	Олюляваше се, мигаше и дъхът му хриптеше в гърлото, бавно, по-бавно. Пламъците отслабнаха и угаснаха, сенките се удължиха, обгърнаха го и го натиснаха надолу.
	Още един, само още един. Винаги оставаше още един…
	Но времето му изтече…


	… Логън се разкашля и се разтрепери от изтощение. От тъмното изплуваха белите му ръце, свити в юмруци върху мръсния под. Бяха окървавени като ръцете на несръчен касапин. Досети се какво беше станало. Простена и очите му се напълниха с парливи сълзи. От горещия мрак изплува белязаното лице на Феро. Значи все пак не я е убил.
	— Ранен ли си?
	Той не можеше да отговори. Не знаеше отговора. Усещаше нещо като рана от едната страна на гърдите си, но по тялото му имаше толкова много кръв, че не можеше да каже със сигурност. Опита да стане, но залитна към една от наковалните и почти пъхна ръка в една от нажежените пещи. Примигна и се изплю на пода. Коленете му трепереха. Ярките светлини на пещите заплуваха пред очите му. Навсякъде имаше трупове, проснати във всевъзможни пози по пода. Заоглежда се объркано за нещо, в което да избърше ръцете си, но всичко беше опръскано с кръв и съсиреци. Стомахът му се надигна, докато вървеше с омекнали колене между пещите. Притиснал с окървавена ръка устата си, тръгна към арката на изхода от пещерата.
	Когато стигна там, се облегна на топлия камък на стената и от устата му потекоха кръв и слюнка. Усещаше болка в ребрата, по лицето си, по кокалчетата на ръцете. Но ако се беше надявал на съжаление, беше сбъркал човека.
	— Да вървим — отсече Феро. — Хайде, бял, тръгвай.


	Логън не можеше да прецени колко дълго се беше влачил по петите на Феро. Задъхваше се. Шумът от дишането му кънтеше в главата. Двамата пълзяха в земните недра. Минаваха през древни зали, покрай напукани стени. През коридори и виещи се тунели, чиито пръстени тавани бяха укрепени с паянтови дървени подпори. В един момент се спряха на кръстопът и Феро го блъсна назад. Притисна го в сянката покрай стената. Останаха там и притаиха дъх, докато няколко опърпани силуета минаха, влачейки крака по коридора, който пресичаше техния. Продължиха напред — по нови коридори, през пещерни камери — бърлоги в земята. Логън нямаше сили за повече от това да се влачи след Феро до момента, в който и тези му сили щяха да свършат и той щеше да се просне от изтощение на земята. До момента, в който щеше да стане ясно, че никога повече няма да види слънчева светлина…
	— Чакай — изсъска Феро и го спря с ръка в гърдите, от което Логън щеше да падне назад, толкова бяха отмалели краката му. В коридора течеше бавен поток. Мудните му черни води плискаха тихо в тъмното и изчезваха в стената. Феро клекна до водата и погледна към тунела, от където излизаше. — Ако се влива в реката, значи идва вън от града.
	Логън не беше убеден.
	— Ами ако… извира… изпод земята?
	— Тогава ще намерим друг начин. Или ще се удавим. — Феро преметна лъка през рамо, стисна устни и нагази до гърди във водата. Тръгна напред с вдигнати над главата си ръце. Никога ли не се уморява тази жена? Логън беше така пребит и изтощен, че му идеше само да легне някъде и никога повече да не стане. Феро се обърна и го видя клекнал до водата. — Тръгвай, бял! — изсъска тя.
	Логън въздъхна тежко. Тя никога не се отказваше. Преметна с неохота единия си треперещ крак и стъпи в потока.
	— Идвам — прошепна, — зад теб съм.


	Не стават един за друг

	Феро газеше срещу засилилото се течение. Черната вода стигаше до кръста й. Стискаше тракащи от студа зъби. Деветопръстия джапаше запъхтян след нея. Успя да различи арката в края на тунела отпред. По повърхността на водата се появиха бледи отблясъци. Тунелът беше препречен от желязна решетка, но когато приближи повече, Феро видя, че беше тънка, ръждясала и силно разядена. Натисна я. Видя течението на потока от другата й страна, видя кални брегове и голи скали. А над тях тъкмо изгряваха звездите.
	Свобода.
	Феро задърпа железните пръти. Дъхът й свистеше между стиснатите зъби, пръстите й бяха вдървени от студа. Деветопръстия застана до нея и хвана решетката — четири ръце една до друга, две тъмни и две бледи, стиснаха здраво прътите и напрегнаха мускули. Двамата бяха притиснати близо един до друг в тясното пространство на тунела. Феро чу ръмженето му, докато натискаше, чу свистенето на собствения си дъх. Древният метал изскимтя и започна бавно да се огъва.
	Достатъчно широко, за да успее да се промъкне.
	Промуши първо лъка, колчана със стрелите и сабята си. Вмъкна глава между прътите и се извъртя настрани. Глътна корема, задържа дъха си и промуши едното рамо, след него гърдите, после ханша. Грапавият метал одра кожата й през мокрите дрехи.
	Изхлузи се от другата страна и метна оръжията си на брега. Запъна рамо в стената на тунела, опря крак в следващия железен прът и натисна. Напрегна всяко мускулче в тялото си, докато Деветопръстия дърпаше от другата страна. Желязото поддаде ненадейно, счупи се и поръси ръждив прах в потока, а Феро полетя назад и се пльосна по гръб в студената вода.
	Деветопръстия започна да се провира. Лицето му се изкриви от усилието. Задъхана от студа, Феро пристъпи към него, хвана го под мишниците и започна да дърпа. Усети как ръцете му се сключиха зад гърба й. Тя изръмжа, напъна се и го изтегли навън. Проснаха се на калния бряг и легнаха един до друг на земята. Феро погледна към ронещите се градски стени, които се издигаха над главата й в спускащия се здрач. Дишаше тежко, а до нея Деветопръстия също. Не беше очаквала, че ще излезе жива от това място.
	Всъщност все още не бяха спасени.
	Претърколи се и се изправи. От дрехите й се стичаше вода. Опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено.
	— Това е — чу зад гърба си Деветопръстия. — Гръм да ме удари, ако мръдна и крачка повече. Дотук бях аз.
	Феро поклати глава.
	— Трябва да се отдалечим още, докато все пак има някаква светлина.
	— Ти на това светлина ли му викаш? Луда ли си ма, жено?
	— Много добре знаеш, че съм. Ставай, бял. — Феро го мушна с върха на ботуша си в ребрата.
	— Добре, мамка му! Добре!
	Докато тръгваше нагоре по течението на потока, Феро го видя да се изправя неохотно и да се олюлява.
	— Какво направих? — Феро се обърна и го погледна. Стоеше с провиснала покрай лицето мокра коса. — Какво направих там долу?
	— Измъкна ни живи.
	— Не, имах предвид…
	— Измъкна ни живи. Това е.
	Феро се обърна и тръгна покрай потока. След малко чу стъпките на Деветопръстия зад гърба си.


	Беше толкова тъмно и Логън беше така изморен, че забеляза останките на къщата буквално преди да влязат вътре. Реши, че някога това е била мелница — беше построена до самия поток, но колелото й липсваше от поне няколкостотин години.
	— Ще спрем тук — изсъска Феро и се вмъкна през разпадащата се врата.
	Логън успя само да кимне и се помъкна след нея. Празната черупка на къщата беше обляна в лунна светлина, която блестеше по камъните на стените, по очертанията на отворите на прозорците и по здраво отъпканата пръст на пода. Логън се дотътри до най-близката стена, облегна се на нея и се свлече бавно надолу.
	— Още съм жив — промълви почти беззвучно и се усмихна.
	Синините, раните и драскотините по тялото му, които напомняха болезнено за себе си, бяха сигурно над сто, но все пак беше жив. Седеше неподвижно, подгизнал, пребит и смазан от умора. Притвори очи и се наслади на момента — не трябваше да се движи повече.
	Намръщи се. През ромона на потока долови някакъв странен шум. Нещо тропаше, почукваше. Отне му известно време да разбере откъде идваше този шум. Зъбите на Феро. Започна да сваля палтото си, замижа от болка, докато измъкваше одрания си лакът от ръкава, после й го подаде.
	— Какво е това?
	— Палто.
	— Виждам, че е палто. За какво ми е?
	Проклетата й упоритост. Логън едва се сдържа да не избухне в смях.
	— Може и да нямам твоите очи, но все пак чувам как ти тракат зъбите. — Протегна палтото към нея. — Ще ми се да можех да ти предложа повече, но само това имам, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен, та затова. Няма нищо срамно. Вземи го.
	Последва кратко мълчание, после той усети как нещо дръпва палтото от ръката му. Чу шумоленето, докато тя се увиваше в него.
	— Благодаря — изсумтя Феро.
	Логън повдигна вежди от изненада. Не беше сигурен дали не му се бе причуло, но явно за всичко си има първи път.
	— За нищо. И на теб.
	— Ъ?
	— За помощта ти. Под града, на хълма с камъните, по покривите и така нататък. — Замисли се. — Това си е доста помощ. Повече, отколкото заслужавам май, но, е, все пак съм ти благодарен за нея. — Логън я изчака да каже нещо, но не чу отговор. Нито звук, само ромона на потока отвън, шума на вятъра в празните прозорци и собственото си дрезгаво дишане. — Само рекох, че всичко е наред. Каквото и да казваш или правиш, няма проблем.
	Отново мълчание. Видя на бледата лунна светлина тъмния й силует до стената. Седеше, увита в палтото му, с щръкнали мокри кичури коса на главата. Стори му се дори, че забеляза слабия проблясък на жълто око, което го гледаше. Изруга под носа си. Не го биваше в приказките открай време. Сигурно всичко това, което изприказва, не означаваше нищо за нея. Но поне опита.
	— Искаш ли да се чукаме?
	Логън вдигна поглед и зяпна. Не беше сигурен, че е чул правилно.
	— Ъ?
	— Какво, бял, да не оглушаваш?
	— Какво да не?
	— Хубаво! Забрави! — обърна му гръб Феро и сърдито придърпа палтото около прегърбените си рамене.
	— Чакай малко. — Логън започваше да схваща. — Исках само да кажа… не очаквах да попиташ, само това казвам. Не казвам не… мисля… щом питаш. — Устата му пресъхна и той едва успя да преглътне. — Питаш, нали?
	Видя как главата й се обръща.
	— Не казваш не или казваш да, кое от двете?
	— Е, ами… — Логън изду бузи, докато трескаво обмисляше. Не беше очаквал да чуе този въпрос до края на дните си, още по-малко от нея. Но сега, когато въпросът бе зададен, той се страхуваше да отговори. Не можеше да отрече, че самата идея го плашеше до смърт, но реши, че беше по-добре да го направи, отколкото да живее в страх. Доста по-добре. — Хубаво. Мисля. Искам да кажа, естествено, че искам. Че защо да не искам? Казвам да.
	— Ха.
	Логън видя бледото очертание на лицето й да се навежда към земята. Тънките й устни бяха стиснати сърдито, сякаш беше очаквала друг отговор и сега не беше сигурна какво да прави по-нататък. Логън също не беше сигурен.
	— Как предлагаш да стане?
	Типично за нея, помисли си Логън, все едно говореше за някаква досадна работа, която я чакаше. Все едно щяха да секат дърво или да копаят дупка.
	— Ъъ… ами на първо време ще трябва да се приближиш малко. Искам да кажа, не че оная ми работа ще те разочарова, ама чак дотам няма да стигне. — Логън почти се ухили, после се прокле мислено, когато тя остана сериозна.
	Хем знаеше, че тя не си пада много по шегите.
	— Хубаво. — Феро се приближи така бързо и така целенасочено, че той се дръпна назад и тя залитна към него.
	— Извинявай — каза той. — Много отдавна, откакто не съм…
	— Така ли? — Феро коленичи пред него, вдигна ръка и застина, сякаш не знаеше какво да прави сега с нея. — Аз също.
	Логън усети допира на пръстите й по опакото на ръката си — нежни, внимателни. Гъделичкаше, толкова лек беше допирът й. Наведе очи и видя палецът й да потърква чуканчето на отрязания му пръст. Бяха два сиви силуета в мрака с неловки, сконфузени движения, сякаш никога досега не бяха докосвали друго човешко същество. Странно усещане, жена толкова близо до него. Върна куп далечни спомени.
	Посегна бавно, сякаш поставяше ръката си в огъня, и докосна лицето на Феро. Не се опари. Кожата й беше гладка и хладна като на всеки друг човек. Зарови пръсти в косата й и усети гъделичкането на щръкналите кичури между пръстите си. Напипа с върха на палеца си белега на челото й и го проследи надолу по бузата до ъгълчето на устата. Подръпна леко устните й. Грубата му кожа дращеше нейната.
	По лицето й се беше изписало странно изражение, дори мракът не беше пречка за Логън да го долови. Не беше от онези, които беше свикнал да вижда, но нямаше съмнение, че беше именно такова. Долавяше напрежението на мускулчетата под кожата й, виждаше лунната светлина по настръхналите косъмчета на кльощавия й врат. Беше изплашена. Тази жена се смееше, докато риташе човек в лицето, раните я караха да се усмихва, можеше да извади стрела от тялото си, без окото й да трепне, но явно нежното докосване я плашеше. Щеше да е доста странно, ако и самият Логън не беше настръхнал от страх. Изплашен и развълнуван едновременно.
	Като по сигнал за нападение двамата започнаха настървено да свалят дрехите на другия. Прехапал устна и с разтреперани ръце, Логън взе да се бори с копчетата на ризата й в тъмното. Ръцете му пипаха грубо и тромаво, сякаш носеше тежки железни ръкавици. Тя разкопча цялата му риза, преди той да успее да се справи и с първото копче.
	— Мамка му! — изсъска той.
	Феро избута ръцете му, разкопча си копчетата, свали ризата и я пусна на земята до себе си. На лунната светлина Логън не видя много, само тъмния силует на слабите й рамене, на талията, тук-там някое светло петно по ребрата, долната извивка на едната й гърда и може би малко груба кожа около едното зърно.
	Той усети как Феро разкопчава колана му, как студените й пръсти се пъхват в панталона и как…
	— Ау! Мамка му! Не е нужно да ме вдигаш за него!
	— Хубаво…
	— Аа.
	— Така?
	— Аа. — Логън сграбчи колана й и го разкопча.
	Пъхна ръка в панталона й. Доста грубо и недодялано, помисли си, но пък за никого не беше тайна, че той не е от най-изисканите мъже на света. Върховете на пръстите му достигнаха до малко косми, преди китката му да се заклещи окончателно в колана. Колкото и да натискаше, не успя да я помръдне.
	— Мамка му — прошепна Логън.
	Чу Феро да си поема дълбоко въздух през стиснати зъби, после усети как се размърдва, докато дърпа надолу панталона със свободната си ръка. Така беше по-добре. Той плъзна ръка нагоре по голото й бедро. Добре че поне един от средните пръсти на ръцете му си беше още на мястото. И те си имат приложения.
	Останаха така, коленичили един срещу друг в калта. Неподвижни с изключение на ръцете им, които не спираха да се движат нагоре-надолу, навътре-навън, първоначално бавно и пестеливо, после все по-бързо. Беше тихо, чуваше се само съскането на дъха на Феро в зъбите й, дрезгавото дишане на Логън и тихото жвакане на влажна плът.
	Тя се притисна в него, прикова го към стената и започна да се извива и усуква, за да се отърве от панталона си. Логън се покашля дрезгаво.
	— Искаш ли да…
	— Сс. — Тя застана на едно коляно и го прекрачи с другия си крак, изплю се в шепа и сграбчи с нея члена му. Измърмори нещо, докато се наместваше, после бавно се спусна отгоре му. — Ъър.
	— Аа. — Логън я придърпа към себе си и сграбчи едното й бедро.
	Усети как мускулите в него се напрягат от движенията й. Зарови другата си ръка в мръсната й коса и придърпа лицето й към своето. Панталонът му се бе събрал на топка около глезените и той се опита да го събуе с ритане, но само се оплете още повече. Проклет да е, ако я накара да спре заради проклетия панталон.
	— Ъър — изстена Феро с отворена уста и плъзна горещите си меки устни по бузата му.
	Логън усети по устата си топлия й кисел дъх. Кожата й се търкаше в неговата, залепваше за нея, после се отлепяше.
	— Аа — изръмжа Логън и Феро започна да притиска към него ханша си, напред, назад, напред, назад, напред, назад.
	— Ъър. — Едната й ръка го сграбчи за брадата и един пръст се пъхна в устата му.
	Другата ръка беше между краката й и започна да се плъзга нагоре-надолу. Логън усети влажни пръсти, които стиснаха топките му. Доста болезнено. Доста приятно.
	— Аа.
	— Ъър.
	— Аа.
	— Ъър.
	— Ааа…
	— Какво?
	— Ъ…
	— Шегуваш се!
	— Ами…
	— Тъкмо започвах!
	— Нали ти казах, че мина много време…
	— Явно са били години! — тя се изхлузи от омекналия му член, избърса се между краката и ядосано изтри ръка в стената.
	После легна на една страна, обърна му гръб, сграбчи палтото и се зави с него.
	Голям срам, няма що, помисли си Логън.
	Изруга тихо. Толкова чакане и накрая не успя да задържи. Почеса натъжено лице и зачопли наболата си брада. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям любовник е.
	Погледна към тъмния силует на Феро. Щръкнала коса, дълъг врат, остро рамо и тънка ръка, притиснала палтото към тялото й. Дори през грубия плат успяваше да различи извивката на ханша й, досещаше се за линиите на тялото й отдолу. Погледна кожата й. Знаеше какво е усещането й — гладка, лъскава, хладна. Заслуша се в дишането й. Тихо, бавно, топло…
	Чакай малко.
	Нещо там долу се раздвижваше отново. Болезнено, но със сигурност се втвърдяваше. Единственото преимущество на многото време — скоро после си отново готов. Щеше да е жалко да пропусне възможността само защото го е било страх да опита. Плъзна се надолу по стената, приближи се до нея и се покашля.
	— Какво?
	Гласът й беше рязък и сърдит, но недостатъчно, за да го откаже.
	— Ами дай ми още минутка, пък после може би…
	Той повдигна палтото и прокара ръка по тялото й. Чу тихото съскане на кожата й по дланта си. Бавно, много бавно, за да има тя достатъчно време да отблъсне ръката му. Всъщност не би се учудил много и ако се обърнеше и забиеше коляно в топките му. Но тя не го направи.
	Феро се дръпна назад към него и голият й задник се притисна в корема му. Едното й коляно бавно се вдигна нагоре.
	— И защо да ти давам друг шанс?
	— Не знам… — промърмори Логън и се усмихна. Плъзна ръка през корема й, после я спусна между краката й. — По същата причина, по която ми даде и първия.


	Феро подскочи в съня си и се събуди. Обзе я паника, не знаеше къде е, само усещаше, че е в капан. Озъби се, изръмжа и се замята на пода. Замахна назад с лакът и успя да се освободи. Скочи. Скърцаше със зъби и стискаше юмруци, готова да се бие. Но наоколо нямаше врагове. Само гола пръст, тъмен камък и бледата светлина на сивото утро.
	И големият бял.
	Деветопръстия се надигна тромаво, изсумтя, изплю се и се заоглежда с обезумял поглед. Когато не видя никакви плоскоглави, готови да го убият, бавно извъртя поглед към Феро и примигна с подутите си от съня очи.
	— Ау. — Пръстите му докоснаха окървавената му уста и лицето му се изкриви от болка.
	Двамата стояха един срещу друг и се гледаха навъсено. Бяха чисто голи, сами насред останките от разрушената мелница. Палтото, под което бяха спали, лежеше на топка на земята между тях.
	В този момент Феро разбра, че беше допуснала три сериозни грешки.
	Беше се оставила да заспи, а от това никога не беше излизало нищо добро. Беше ударила с лакът Деветопръстия в устата. Но най-лошото и толкова глупаво и необмислено, че лицето й се изкриви от отвращение при мисълта: беше се чукала с него. И като го гледаше сега, на силната дневна светлина, със залепнала коса за едната страна на изцапаното му с кръв белязано лице, с огромното петно от калта на пода отстрани на тялото му, тя не знаеше защо. Може би защото беше изморена, защото й беше студено и защото просто беше искала да докосне някого и поне малко да се стопли. Да не е лошо, това си беше позволила да мисли вчера.
	Лудост.
	Сега и за двама им щеше да е по-лошо, сигурна беше. Всичко, което досега беше просто и ясно, вече щеше да е сложно и объркано. Преди помежду им имаше разбиране, сега щеше да има само объркване. Той вече беше объркан. Изглеждаше засегнат, ядосан. Нищо чудно. Кой обича да се буди от лакът в лицето? Феро понечи да каже „извинявай“ и тогава осъзна: тя дори не знаеше думата. Можеше да го каже само на кантикски, но беше така ядосана на себе си, че когато го направи, устата й изръмжа думата като обида.
	И той определено я прие като такава. Очите му се присвиха и той кресна нещо на неговия език. После грабна панталона си и започна да го обува, като продължи сърдито да си мърмори под носа.
	— Шибан бял — изсъска му Феро и стисна гневно юмруци.
	Сграбчи скъсаната си риза и му обърна гръб. Явно предишната нощ я беше оставила на мокро петно на пода, защото, когато я намъкна, измачканият плат залепна като студена кал върху настръхналата й кожа.
	Проклета риза. Проклет бял.
	Изскърца гневно със зъби, докато закопчаваше колана си. Проклет колан. Само да го беше държала закопчан вчера. Все старата история. По принцип не е лесно с хората, но как така ставаше, че тя винаги успяваше да влоши допълнително нещата. Спря за момент с наведена глава, после понечи да се обърне към него.
	Щеше да се опита да обясни, че не беше искала да го удари в устата, че никога нищо добро не излизаше от това, че се е оставила да заспи. Щеше да му каже, че е сбъркала, че е искала само да се стопли. Щеше да му каже да почака.
	Но той вече се промъкваше през паянтовата врата със събрани на топка дрехи в ръка.
	— Да ти го начукам — изсъска Феро и седна да си обуе ботушите.
	И точно там беше проблемът, именно това беше направила.


	Увесил нос, Джизал седеше на изпотрошените стълби на храма и чоплеше протритите шевове на скъсания ръкав на палтото си. Гледаше към необятното море от кал и останките на Олкъс. Погледът му не търсеше нищо.
	Баяз седеше облегнат в каруцата. Изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Вените около хлътналите му очи бяха набъбнали, а бледите му устни бяха сърдито извити.
	— Колко още ще чакаме? — попита за пореден път Джизал.
	— Колкото трябва — отсече ядосано магусът, без дори да го погледне. — Налага се.
	Джизал погледна към брат Лонгфут, който стоеше, скръстил ръце, по-нагоре на стълбите и гледаше тревожно Първия магус.
	— Естествено, вие сте моят работодател и ни най-малко не смятам да ви противореча, но…
	— Тогава недей — изръмжа Баяз.
	— Но Деветопръстия и жената Малджин със сигурност са мъртви — не се отказа навигаторът. — Господарят Лутар съвсем ясно ги е видял да падат в бездната. В бездънна пропаст. Скръбта ми е неизмерима, освен това аз съм търпелив човек, няма по-търпелив от мен, това е само още едно от великолепните ми качества, но… е… ако ще чакаме тук до края на дните си, боя се, че от това няма да има…
	— Ще чакаме… — озъби се Баяз — колкото трябва.
	Джизал въздъхна дълбоко, обърна намръщено лице срещу вятъра и се загледа в града под хълма. Обходи с очи необятната гладка пустош, прорязана тук-там от коритата на потоци, изронената сива линия на пътя, която тръгваше от стените на града и пълзеше нагоре по хълма към тях, неравномерното очертание на руините: странноприемници, ферми, села.
	— Ето ги там долу — долетя отнякъде равнодушният глас на Кай.
	Джизал се изправи и, прехвърлил тежестта си на здравия крак, засенчи с ръка очи и се загледа накъдето сочеше чиракът. И ги видя, две малки тъмни фигурки на фона на кафявата пустош вървяха в подножието на хълма.
	— Какво ви казах, а? — изграчи Баяз.
	— За бога, как са оцелели? — поклати недоумяващо глава Лонгфут.
	— Изобретателна двойка са тези двамата. — Джизал усети как по лицето му се разтегля широка усмивка.
	Само допреди месец не би си и помислил, че някога ще се радва да види Логън, за Феро и дума не можеше да става, а ето го сега ухилен до уши да ги види живи и здрави. Незнайно как насред тази пустош, изправени заедно пред смърт и опасности, между тях се беше завързало другарство. Странна връзка, която бързо укрепна независимо от огромните различия помежду им. В сравнение с нея старите му приятелства изглеждаха немощни, безцветни и прозаични.
	Джизал наблюдаваше двете фигури, които изкачваха тромаво стръмния изронен път към храма. Крачеха отдалечени един от друг, все едно че не се познаваха и не вървяха заедно. Когато приближиха достатъчно, Джизал видя, че приличаха на затворници, избягали от ада. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани и висяха на парцали. Изражението на мръсните им лица беше по-кораво и от остър камък. На челото на Феро личеше голяма рана, хванала коричка. Челюстта на Логън беше цялата издрана, а около очите имаше синини.
	Джизал закуца да ги посрещне.
	— Какво стана? Как успяхте да…
	— Нищо не е станало — сряза го Феро.
	— Абсолютно нищо — изръмжа Деветопръстия и двамата с нея си размениха гневни погледи.
	Повече от очевидно бе, че бяха преминали през ужасни изпитания, за които не желаеха да говорят. Без да каже и дума повече, Феро се запъти към каруцата и започна да рови из вещите отзад. Логън спря с ръце на кръста и я изгледа навъсено.
	— Е… — смотолеви неловко Джизал. — Добре ли си?
	Очите на Деветопръстия се извъртяха към него.
	— О, върхът съм — отвърна подигравателно той. — По-добре не съм бил никога. Как, мамка му, успяхте да измъкнете каруцата?
	— Конете сами я издърпаха навън — вдигна рамене чиракът.
	— Господарят Кай обича да омаловажава нещата — нервно се изкикоти Лонгфут. — Това препускане към южната порта на града беше истинско приключение…
	— Измъкнали сте се с битка, така ли?
	— О, не и аз, разбира се, битките не са сред моите…
	— Така си и мислех. — Логън се наведе и се изплю сърдито на земята.
	— Можем поне да опитаме да проявим малко признателност — изграчи Баяз. Въздухът свистеше и хриптеше в гърлото му при всяко издишване. — Все пак има толкова много, за което да сме благодарни. Всички сме още живи.
	— Сигурен ли си? — ядно подметна Феро. — Ти нямаш много вид на жив.
	Джизал осъзна, че е напълно съгласен с нея. Ако Първия магус беше умрял в Олкъс, пак нямаше да изглежда толкова зле сега, дори и да беше започнал вече да се разлага.
	Феро свали разпраната си риза и гневно я захвърли на земята. По слабия й гръб заиграха мускули и жили.
	— К’во зяпаш бе, мамка му? — озъби се на Джизал.
	— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята.
	Когато се осмели да вдигне отново очи, Феро вече закопчаваше чистата риза. Е, не точно чиста. Същата риза Джизал беше носил преди няколко дни.
	— Тази е една от моите…
	Феро му хвърли такъв кръвнишки поглед, че той отстъпи крачка назад.
	— Но няма никакъв проблем да я вземеш… естествено…
	— Сс — отвърна Феро и взе да загащва ризата в панталона си.
	Мушкаше яростно дрехата надолу и гледаше така свирепо, все едно ръгаше някого с камата си. Най-вероятно мен самия, помисли си Джизал. Като цяло не се получи сърцераздирателната другарска среща, на която се беше надявал, въпреки че в неговите очи поне напираха сълзи.
	— Ще ми се никога повече да не видя това място — подхвърли тъжно.
	— Съгласен — каза Логън. — Не е толкова безлюдно, колкото го мислехме, а? Дали ще можеш да измислиш някакъв друг път за на връщане?
	Баяз се намръщи.
	— Би било благоразумно от наша страна. Ще се спуснем по реката до Калкис. От тази страна по-надолу по течението има гори. Няколко здрави дънера, привързани заедно, и могъщата Аос ще ни отнесе право до морето.
	— Или в гроба. — Споменът за препускащите води в каменния каньон беше все още жив в мислите на Джизал.
	— Моите надежди са в полза на положителния резултат. Както и да е, преди да мислим за връщане, ни чакат още доста мили път на запад.
	— Така е — кимна Лонгфут, — включително преход през страховитите планини.
	— Чудно — каза Логън, — нямам търпение да ги видя.
	— Аз също. За беда не всички коне оцеляха — навигаторът вдигна вежди. — Имаме два за каруцата и два за яздене… което ще рече, че двама остават без кон.
	— Аз бездруго мразя проклетите твари — каза Логън, отиде до каруцата, качи се отзад и се намести срещу Баяз.
	Настъпи дълго мълчание. Всички обмисляха положението. Два коня, трима ездачи. Нямаше изход от ситуацията. Лонгфут пръв наруши мълчанието.
	— Аз, разбира се, ще се нуждая от кон, за да определям маршрута ни. Работата на съгледвача е от първостепенна важност за всяко пътуване, но за беда изисква кон…
	— Аз май по-добре да яздя — промърмори Джизал, — с този крак…
	Феро погледна към каруцата. Джизал видя как за миг очите й се срещнаха с очите на Деветопръстия и в този поглед имаше забележима враждебност.
	— Аз ще вървя — каза сърдито тя.


	Посрещане за герои

	Валеше, когато началник Глокта влизаше с куцукане в Адуа. Гаден ситен дъждец и силен вятър откъм морето, от които подвижният мост на кораба, скърцащото дърво на кея и каменната настилка бяха станали хлъзгави като рибешки люспи. Глокта прокара език по изранените си венци, разтри бедрото на сакатия си крак и смръщено огледа сивата крайбрежна улица. На десетина крачки от него двама начумерени стражи стояха облегнати на порутената стена на един склад. Малко по-нататък група докери водеха разгорещен спор за камара сандъци. Един треперещ просяк тръгна към него, но веднага се отказа и изчезна нанякъде.
	_Аа, няма ли ги тълпите от ликуващи поданици на Съюза? Къде ли е килимът от цветя? И къде ли са се покрили припадащите от вълнение девици?_ Всъщност не беше ни най-малко изненадан от подобно посрещане. И предишния път, когато се връщаше от юг, беше абсолютно същото. _Тълпите рядко си дават зор с овации за победения независимо колко смело се е бил, какви саможертви е направил или колко нищожни са били шансовете му за успех. Девиците се подмокрят от победи, без значение колко са незначителни и напълно безсмислени, но при едно „направих всичко възможно“ най-много да се изчервят. Боя се, че същото се отнася и за архилектор Сълт._
	Една особено свирепа вълна се разби във вълнолома и запрати в гърба му душ от противни пръски морска вода. Подгизнал от студена вода, Глокта залитна напред, подхлъзна се и за малко да падне. Прекоси задъхан кея и се вкопчи в лигавата от вода стена на порутената барака отсреща. Вдигна очи и видя, че стражите го зяпат втренчено.
	— Нещо интересно? — озъби им се Глокта и двамата моментално вдигнаха яките и се обърнаха на другата страна.
	Глокта се уви в палтото си, чиито пешове бяха неприятно залепнали към мокрите му крачоли. _Няколко месеца под слънцето и спираш да мислиш, че някога пак ще ти е студено. Колко бързо забравя човек._ Огледа намръщен празните докове. _Колко бързо забравяме всички._
	— Отнофо у домъ. — Фрост имаше доволен вид, докато слизаше по подвижния мост със сандъка на Глокта в ръце.
	— Не си падаш много по горещините, а?
	Практикът поклати масивната си глава с щръкнала на мокри фъндъци бяла коса и почти се усмихна на ситния зимен ръмеж. Северард слезе след него и вдигна глава към сивите облаци. Спря за момент в края на подвижния мост, после стъпи на каменния пристан.
	— Хубаво е да си отново у дома — каза той.
	— _Ще ми се да можех да споделя ентусиазма ви, но нещо не ми се получава да мисля така._ Негово високопреосвещенство ме повика обратно и съдейки по това, в какво положение оставихме Дагоска, май срещата… няма да мине добре. _Ей на това му викам аз омаловажаване на фактите._ Вие по-добре се покрийте някъде за няколко дни.
	— Да се покрия ли? Не смятам да излизам от бардака в продължение на седмица.
	— Мъдро решение, Северард. В случай че не се видим отново, успех.
	— Винаги, началник. — Очите на практика блеснаха.
	Глокта проследи с поглед отдалечаващия се към по-съмнителната част на града практик. _Просто още един ден от живота на практик Северард. Никога да не се замисляш за повече от час напред. Каква благодат._
	— Проклета страна с проклето гнусно време — изропта Витари с напевния си акцент. — Трябва да вървя да говоря със Сълт.
	— Ха! Аз също! — извика с престорено въодушевление Глокта. — Какво невероятно съвпадение! — прегъна ръка и й предложи лакътя си. — Да отидем да видим Негово високопреосвещенство заедно, като двойка!
	Тя го изгледа.
	— Добре.
	— _Но двамата ще трябва да почакате още малко за главата ми._ Само че първо се налага да се отбия за малко на едно място.


	Върхът на бастуна изтропа по вратата. Никой не отвори. _Проклятие._ Гърбът го болеше ужасно, трябваше да седне. Отново почука с бастуна, този път по-силно. Пантите изскърцаха и вратата се отвори. _Отключено е._ Глокта се намръщи и бутна вратата. Касата беше разцепена отвътре, а бравата — счупена. _Разбивана е._ Прекрачи прага и влезе в антрето. Къщата беше празна и лед студена. Никъде не се виждаше и една-единствена мебел. _Все едно се е изнесла. Но защо?_ Единият му клепач потрепери. През цялото време в Дагоска почти не се бе сещал за Арди. _Други дела изглеждаха много по-наложителни за момента. Единственият ми приятел ми възложи това. Ако е станало нещо с нея…_
	Глокта посочи стълбището, Витари кимна и тръгна. Докато се изкачваше безшумно нагоре, се наведе и извади в движение нож от единия си ботуш. Глокта посочи напред и Фрост тръгна във вътрешността на къщата, като се придържаше до стените. Вратата на всекидневната беше открехната. Глокта провлачи крак до нея и я отвори.
	До прозореца с гръб към него седеше Арди: бяла рокля, тъмна коса, точно както я помнеше. Когато пантите изскърцаха, видя главата й да се извръща леко към вратата. _Жива е._ Но стаята изглеждаше доста променена. Беше абсолютно празна с изключение на стола, на който седеше тя. Празни варосани стени, голи дъски на пода и прозорци без завеси.
	— Вече нищо не е останало — ядосано каза Арди с треперещ дрезгав глас.
	_Очевидно._ Глокта се намръщи и пристъпи в стаята.
	— Казах ви, нищо не е останало! — тя се изправи, все още с гръб към вратата. — Или все пак решихте, че ще вземете и стола, а? — обърна се рязко, сграбчи облегалката, вдигна стола над главата си и с писък го запрати към вратата.
	Столът се блъсна в стената до вратата и в стаята се разлетяха парчета дърво и мазилка. Един от дървените крака профуча покрай лицето на Глокта и падна в ъгъла, останалото се сгромоляса на пода във вид на прашни парчета натрошено дърво.
	— Много мило от твоя страна — промърмори Глокта, — но предпочитам да остана прав.
	— Ти!
	Глокта видя през рошавата й коса как опулва очи от изненада. Лицето на Арди беше изпито и бледо, не каквото го помнеше. Роклята й беше измачкана и прекалено тънка за студа в стаята. Тя безуспешно се опита да я поприглади с разтреперани ръце, после взе да оправя кичурите на немитата си коса. В следващия момент избухна в гърлен смях.
	— Страхувам се, че не съм подготвена да приемам посетители.
	Глокта чу тежките стъпки на Фрост в антрето и миг по-късно го видя да изниква на прага със стиснати юмруци.
	— Всичко е наред — вдигна пръст Глокта, — чакай отвън.
	Албиносът изчезна в мрака на антрето, а Глокта прекоси с куцане скърцащия под на всекидневната.
	— Какво е станало тук?
	— Оказа се, че баща ми съвсем не е бил в такова добро финансово състояние, както смятаха всички. — Устните й се изкривиха. — Имал е дългове. Малко след като брат ми замина за Англанд, дойдоха да си вземат дължимото.
	— Кой?
	— Човек на име Фалоу. Взе всички пари, които имах, но се оказаха недостатъчно. После взеха сребърните прибори и малкото бижута, останали от майка ми. Дадоха ми шест седмици да набавя останалата сума. Освободих прислужницата си, продадох всичко, което успях, но искаха още. И пак дойдоха. Преди три дни. Изнесоха всичко. Фалоу ми каза да съм се благодаряла, че ми оставя роклята на гърба.
	— Ясно.
	Арди пое дълбоко въздух и потрепери, докато го издишваше.
	— Оттогава седя пред този прозорец и мисля откъде момиче без приятели и роднини може да изкара някакви пари. — Погледна го в очите. — Сетих се само за един начин. И смея да твърдя, че ако имах кураж, досега да съм го направила.
	Глокта издиша шумно през стиснати зъби.
	— Значи имаме късмет, че си такава страхливка.
	Той измъкна единия ръкав на палтото си и с мъка се заизвива, за да го отърси от гърба си. След като най-после успя, се засуети с бастуна, докато го прехвърляше в другата ръка, за да се отърве окончателно от палтото. _Мамка му. Дори жест не мога да направя с малко повече финес в движенията._ Най-накрая протегна ръка и залитайки леко, й подаде палтото.
	— Сигурен ли си, че нямаш повече нужда от него?
	— Вземи го. Така ще ми спестиш обличането на проклетото нещо.
	Това предизвика нещо като усмивка на лицето й.
	— Благодаря ти — рече Арди и се наметна. — Опитах да те намеря, обаче… не знаех къде си…
	— Съжалявам, но сега съм тук. Вече няма нужда да се тревожиш за нищо. Тази вечер ще пренощуваш при мен. Жилището ми не е голямо, но все ще измислим нещо за една нощ. _Когато заплувам по корем във водата при доковете, ще се освободи достатъчно място._
	— А после?
	— Утре ще се върнеш тук. И ще завариш къщата каквато беше.
	— Но как? — вторачи се в него Арди.
	— О, аз ще имам грижата. Но сега първо да те заведа на топло. _Началник Глокта. Приятел на самотните._
	Докато той говореше, Арди притвори очи и задиша тежко през носа. Започна леко да се олюлява, сякаш повече нямаше сила да стои. _Странно как трудностите ни държат на крака и докато ни натискат отгоре, успяваме да им устоим. Но изчезнат ли, силите моментално ни напускат._ Глокта протегна ръка да я подхване да не падне и почти докосна рамото й, но в последния момент очите й се отвориха, тя се изпъна отново и той дръпна ръката си.
	_Началник Глокта, спасител на млади дами в беда._ Поведе Арди през антрето до разбитата врата.
	— Дай ми само минутка с моите практици.
	— Разбира се. — Арди вдигна глава и го погледна с големите си зачервени от плач черни очи. — Благодаря ти. Кой каквото ще да казва, ти си добър човек.
	Глокта едва потисна напушилия го смях. _Добър човек? Съмнявам се, че Салем Рюз ще се съгласи с теб. Или пък Гофред Хорнлак, или магистър Коулт, или Корстен дан Вурмс, генерал Висбрук, инквизитор Харкър, или който и да било от стотиците други, пръснати из наказателните колонии в Англанд или обкръжени и чакащи смъртта си в Дагоска. При все това Арди Уест мисли, че аз съм добър човек._ Странно и не съвсем неприятно усещане. _Почти като усещането да си отново човек. Жалко, че вече е толкова късно._
	Когато Арди излезе навън, наметната с палтото му, той кимна на Фрост да се приближи.
	— Имам задача за теб, стари приятелю. Една последна задача. — Глокта стовари ръка на огромното рамо на албиноса и го стисна. — Познаваш ли лихвар на име Фалоу?
	Фрост кимна.
	— Искам да го намериш, да си поговорите и да се постараеш да боли. Доведи го тук и му обясни кого е обидил. Всичко тук да се възстанови, да стане по-добре, откакто е било преди, така ще му кажеш. Дай му един ден. Ако не стане, го намери отново, където и да се е покрил, и започни да го режеш. Ясно? Ще ми направиш тази услуга, нали?
	Фрост кимна отново и розовите му очи проблеснаха в мрака на антрето.
	— Сълт ни чака — подхвърли Витари.
	Стоеше на стълбите, опряла лакти и провесила ръце от парапета.
	— Естествено. — Глокта примижа от болка, докато куцаше към вратата.
	_А ние не искаме да караме Негово високопреосвещенство да чака._


	„Так“, „туп“, болка, това беше ритъмът на походката му. Първо увереното „так“ от тока на десния му ботуш, после отекващото по коридора „туп“ от бастуна и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата пробождаща болка в коляното, задника и гърба. „Так“, „туп“, болка.
	Беше извървял цялото разстояние от доковете до къщата на Арди, а оттам до Агрионт, а после чак дотук, високо горе в Палатата на въпросите. _Докуцах. Сам. Без чужда помощ._ Сега всяка стъпка беше равна на агония. Всяко движение кривеше лицето му от болка. Сумтеше, потеше се, проклинаше. _Но проклет да съм, ако забавя крачка._
	— Обичаш нещата да стават по трудния начин, а? — промърмори Витари.
	— Че защо пък да е по лесния? — сопна се Глокта. — За твое успокоение този ни разговор най-вероятно ще се окаже последният, който водим.
	— Защо тогава си правиш труда? Защо просто не избягаш?
	Глокта прихна.
	— В случай че не си забелязала, аз съм изключително слаб бегач. Освен това съм любопитен. _Любопитен да разбера защо Негово високопреосвещенство не ме остави да гния в Дагоска задно с останалите._
	— Любопитството ти може да се окаже смъртоносно.
	— Ако архилекторът иска смъртта ми, куцането в обратна на него посока няма да ми помогне много. По-добре да я посрещна изправен пред него. — Внезапен спазъм в крака го накара да примижи. — Или седнал. Но при всички положения лице в лице и с отворени очи.
	— Ти решаваш.
	— Точно така. _Може би е последният избор, който правя._
	Двамата влязоха в преддверието на кабинета на Сълт. Глокта наистина остана безкрайно изненадан, че беше успял да стигне чак до мястото. През целия път нагоре очакваше да бъде хванат от всеки маскиран практик, с когото се разминаваха по коридорите, и всеки облечен в черно инквизитор да изкрещи заповед за незабавното му арестуване. _Но ето ме сега тук._ Всичко си беше постарому, масивното бюро, тежките столове, двамата едри практици от двете страни на огромната врата.
	— Аз съм…
	— Началник Глокта, разбира се — секретарят на Сълт сведе почтително глава. — Можете да влезете веднага. Негово високопреосвещенство ви очаква.
	От отворената врата на кабинета на архилектора се процеждаше светлина в мрачното преддверие.
	— Аз ще изчакам тук. — Витари се стовари на един от столовете и преметна крак върху крак.
	— Няма да се наложи да чакаш дълго. _Това ли са последните ми думи?_ — Глокта изруга наум, докато пристъпваше към вратата.
	_Трябваше повечко да се постарая, да измисля нещо по-възвишено._ Поколеба се, когато застана на прага, пое дълбоко въздух и влезе.
	Същата просторна овална стая. Същите тъмни мебели, същите мрачни картини по светлите стени, същият огромен прозорец със същата гледка към университета и Кулата на Създателя. _Няма скрити под масата убийци, няма притаил се зад вратата палач със секира в ръце._ Само Сълт, седнал на бюрото си с писалка в ръка, чието перо се плъзгаше плавно по лист хартия пред него.
	— Началник Глокта! — архилекторът скочи и се понесе по лъснатия под към него с елегантна походка и развяна зад гърба бяла дреха. — Така се радвам на благополучното ви завръщане!
	Лицето на Сълт изглеждаше съвсем искрено и това накара Глокта да смръщи чело. Беше подготвен за почти всичко друго, но не и за такъв прием.
	Сълт му поднесе ръката си и камъкът на пръстена му заискри с виолетови пламъци. С изкривено от гримасата лице Глокта се наведе да го целуне.
	— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство.
	Изправи се с мъка. _Ха, няма нож в гърба?_ Междувременно Сълт вече се носеше с елегантната си походка към бюфета и се усмихваше ведро.
	— Заповядай, седни, ако обичаш! Не е нужно да чакаш покана.
	_Откога?_ Глокта се намести с пъшкане на един от столовете, без много да се задълбочава в търсене на стърчащи от седалката отровни шипове. Сълт беше отворил една от вратичките и ровеше и бюфета. _А така, сега ще извади зареден арбалет и ще ме простреля в шията._ Но вместо това в ръката му се появиха две чаши.
	— Предполагам, готов си да приемеш поздравления? — подхвърли през рамо Сълт.
	— Моля? — примигна озадачен Глокта.
	— Поздравления! Отлична работа! — усмихна му се Сълт и сложи чашите на кръглата маса.
	После свали запушалката от гарафата. _Какво да кажа? Какво да кажа?_
	— Ваше Високопреосвещенство… Дагоска… искам да бъда напълно откровен с вас. Когато напусках Дагоска, градът беше на път да падне. Предполагам, съвсем скоро ще бъде превзет…
	— Разбира се, че ще бъде. — Сълт махна пренебрежително с облечена в бяла ръкавица ръка. — Градът беше обречен още от самото начало. Единственото, на което се надявах, беше да дадеш добър урок на гуркулите! И как само го направи, Глокта, а? Наистина, как само ги накара да си платят!
	— Значи… всъщност… сте доволен? — Глокта едва се престраши да използва думата.
	— Не, аз съм направо очарован! Лично да бях нагласил нещата, пак нямаше така добре да се получат! Некомпетентността на лорд-губернатора, предателството на сина му, перфектна демонстрация на степента на неадекватност на местните самоуправления в кризисни моменти. А предателството на Айдър изложи на показ двуличието на търговските гилдии, съмнителните им контакти и липсата на всякакъв морал! Гилдията на търговците на подправки последва съдбата на текстилната и търговските им права са вече в наши ръце. Двете гилдии си отредиха място на сметището на историята и сложиха край на влиянието на търговската класа! Сега на всички е ясно, че единствено Инквизицията на Негово величество демонстрира безпримерна лоялност пред заплахата на най-върлите врагове на Съюза. Трябваше да видиш лицето на Маровия, когато представих самопризнанията пред Висшия съвет! — Сълт напълни чашата на Глокта догоре.
	— Много мило от ваша страна, Ваше Високопреосвещенство — смънка Глокта и отпи.
	_Както винаги отлично вино._
	— И тогава той се изправи пред Висшия съвет и, забележи, пред самия крал и най-отговорно заяви, че ти няма да удържиш града и седмица след началото на атаките на гуркулите! — архилекторът избухна в смях. — О, трябваше да си там и да чуеш с ушите си. Убеден съм, че ще се справи доста по-добре, казах аз. Напълно съм убеден, че ще се справи много добре.
	_На това му казвам аз сериозна подкрепа._
	— Два месеца, Глокта! — облечената в бяла ръкавица ръка на Сълт плесна по масата. — Два месеца! С всеки изминал ден онзи все повече заприличваше на пълен идиот, а аз на герой… така де, ние — поправи се Сълт, — ние сме героите. Аз само трябваше да седя там и да се усмихвам! О, трябваше да ги видиш, с всеки следващ ден отдръпваха по малко столовете си по-далеч от Маровия, по-близо до мен! И миналата седмица гласуваха за повече правомощия на Инквизицията. Девет срещу три гласа. Девет срещу три! Следващата седмица ще стигнем още по-напред, ще видиш! Как успя да постигнеш това, Глокта? — архилекторът го погледна очаквателно.
	_Първо, продадох се на банката, която финансираше текстилната гилдия, и използвах финансовите постъпления, за да подкупя възможно най-ненадеждния наемник в целия свят. След това убих невъоръжен пратеник, дошъл да преговаря под бяло знаме, и накрая изтезавах, не, смлях на кайма малко момиче от прислугата. О, също така пуснах най-големия ни предател на свобода. Безспорно героична постъпка. Как наистина успях?_
	— С много работа — рече Глокта.
	Очите на Сълт трепнаха и това не убягна на Глокта. _Раздразнение ли беше това? Или недоверие?_ Но каквото и да беше, изчезна ма мига.
	— С работливост, разбира се. — Сълт вдигна чаша. — Второто по важност качество. Нарежда се непосредствено след безпощадността. Харесва ми стилът ти, Глокта, винаги съм го подчертавал.
	_О, нима?_ Но вместо отговор Глокта наведе признателно глава.
	— Докладите на практик Витари бяха изпълнени с възхищение. Особено ми допадна как си се справил с гуркулския емисар. Това със сигурност е изтрило, макар и за кратко, усмивката от лицето на онова арогантно прасе императора.
	_Ха, явно наистина е спазила своята част от уговорката. Интересно._
	— Да, всичко върви по план. Освен пакостите на селячеството и Англанд, естествено. Жалко за Ладисла.
	— Какво се е случило с Ладисла? — попита учудено Глокта.
	— Не си ли чул? — лицето на Сълт придоби огорчен вид. — Поредната бляскава идея на Маровия. Беше си наумил да вдигне малко репутацията на принца, като му повери командването на собствена част в Севера. По-встрани от събитията, където да е на сигурно място, а при завръщането си да се окичи с бойна слава. Признавам, хубав замисъл, само дето встрани от събитията се оказало точно в центъра им, за което принцът платил с главата си.
	— И цялата му армия също, така ли?
	— Няколко хиляди, предимно сганта, която благородниците изпратиха като наборници. Нищо съществено. Остенхорм е още в наши ръце, пък и идеята не беше моя, така че никакъв проблем. Между нас да си остане, може би така е дори по-добре. Този Ладисла беше направо непоносим. От колко скандали съм го отървавал. Така и не се научи да си държи панталона закопчан този малоумник. Рейнолт изглежда съвсем различен. Прагматичен, разсъдлив. Прави каквото му се каже. Да, определено така е по-добре. Естествено, ако не вземе и той да тръгне нанякъде и не умре там, тогава вече сериозно ще загазим. — Сълт отпи глътка вино и го завъртя в устата си с огромно задоволство.
	Глокта се покашля. _Сега, докато си в добро настроение…_
	— Има един друг въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, Ваше Високопреосвещенство. Става дума за гуркулския шпионин, който действаше в града. Тя се оказа… _Как да обясня това, без в същото време да прозвуча като ненормален?_
	Но Сълт отново се оказа напред с информацията.
	— Знам. Ядач.
	_Знаеш? Дори това?_
	Архилекторът се облегна назад и поклати глава.
	— Езическа отврат. Направо като излязла от приказките. Ядене на човешка плът. Но в дивия Юг явно се ширят подобни практики. Ти не се тревожи, вече направих запитване по въпроса.
	— И кой би могъл да внесе яснота по такъв въпрос?
	Архилекторът не отговори, но устните му се извиха в зловеща усмивка.
	— Сигурно си изморен. Там е крайно изтощително. Жега и прахоляк дори през зимата. Почини си. Заслужил си. Ако изникне нещо, ще пратя да те повикат. — При тези думи Сълт взе писалката в ръка и се надвеси над листовете хартия на бюрото си, така че не остави друго на Глокта, освен да закуца към вратата с изписано на лицето недоумение.
	— Изглеждаш почти все едно си още жив — подхвърли Витари, когато той излезе в преддверието.
	— _Вярно. Или поне дотолкова, доколкото по принцип ми е възможно._ Сълт беше… доволен. — Глокта все още не можеше да повярва на случващото се.
	Сълт и доволен: дори думите не звучаха реално една до друга.
	— Много ясно, че ще е доволен, след всичките хвалби по твой адрес, които му написах.
	— Хм. — Глокта се намръщи. — По всичко личи, че ти дължа извинение.
	— Задръж си го. Не ми дреме за извиненията ти. Просто следващия път ми имай доверие.
	— Звучи ми приемливо.
	Глокта погледна крадешком към нея. _Шегуваш се, нали?_


	Стаята беше пълна с красиви мебели. _Дори леко препълнена._ Дебела мека тапицерия на столовете, антична маса, полиран бюфет, истински разкош за такава малка всекидневна. Една от стените беше почти изцяло заета от огромна картина, на която бяха представени лордовете на Съюза, които полагаха клетва и отдаваха почит на Харод Велики. Върху дъските на пода беше постлан плътен, прекалено широк за размерите на помещението кантикски килим. В камината, между две антични вази, гореше буен огън. Стаята беше уютна, топла и приятна. _Каква огромна разлика, и то само за ден. Стават чудеса, с подходящото поощрение, разбира се._
	— Добре — каза Глокта, като огледа стаята. — Много добре.
	— Разбира се — отвърна Фалоу. Стоеше с почтително наведена глава, на път да смачка напълно шапката в ръцете си. — Разбира се, началник. Направих всичко по силите си. Повечето от мебелите, които… вече ги бях продал, но ги замених с други, по-качествени, най-доброто, което успях да намеря. И останалите стаи в къщата също са изрядни. Надявам се… да сте доволен.
	— Аз също. Доволни ли сме?
	Арди гледаше навъсено Фалоу.
	— Става — каза тя.
	— Чудесно — каза лихварят, хвърли притеснен поглед към Фрост, после отново забоде очи във върховете на обувките си. — Чудесно! Моля, приемете най-искрените ми извинения! Нямах никаква представа, разбира се, никаква представа, че това ви касае, началник. Аз никога не бих си позволил… ужасно съжалявам, наистина.
	— Не на мен трябва да се извиняваш, не мислиш ли?
	— Да, да, разбира се. — Той бавно се извърна към Арди. — Милейди, приемете най-искрените ми извинения.
	Арди го изгледа намръщено, устните й се изкривиха, но тя не отговори.
	— Може би трябва да опиташ да измолиш прошка — предложи Глокта, — на колене например. Това може и да свърши работа.
	Без капка колебание Фалоу падна на колене и закърши ръце.
	— Милейди, моля ви…
	— По-ниско — каза Глокта.
	— Разбира се. — Фалоу падна на четири крака. — Моля за извинение. Най-смирено ви моля. Моля ви да намерите милост в сърцето си и да ми простите. Умолявам ви… — той протегна неуверено ръка, хвана ръба на роклята й и понечи да го целуне, но Арди се дръпна назад и го срита силно в лицето.
	— Ау! — изписка лихварят и се изтърколи настрани.
	От носа му бликна тъмна кръв и покапа по новия килим. Глокта усети как на лицето му се изписва изненада. _Това не го очаквах._
	— На ти, шибано копеле! — следващият ритник го улучи в устата и отметна назад главата му. По отсрещната стена пръснаха капки кръв. Накрая обувката на Арди се вряза с глух удар в корема му и той се преви на пода. — Ти… — озъби се тя — ти… — ритна го отново, и отново, и отново.
	Свит на кълбо, Фалоу се тресеше, пъшкаше и стенеше. Фрост пристъпи напред, но Глокта вдигна пръст и го спря.
	— Спокойно — промърмори. — Тя се справя доста добре и без помощ.
	Постепенно ритниците започнаха да се сипят все по-нарядко Арди се задъха тежко. Петата й се заби в ребрата на лихваря, после върхът на обувката й пак улучи носа му. _Ако някога й доскучае да си седи вкъщи, може да направи бляскава кариера като практик._ Арди се наведе и се изплю в лицето на Фалоу. После пак го ритна, залитна назад и се подпря на полираното дърво на бюфета. Остана там, задъхана и превита.
	— Доволна ли си? — попита Глокта.
	Тя вдигна глава и го погледна през разбърканата си коса.
	— Не още.
	— Ако го пориташ още малко, по-добре ли ще ти стане?
	Тя погледна към запъхтяния на килима Фалоу и челото й се сбърчи. Засили се и го срита здраво в ребрата, олюля се, изтри носа си с ръка и отметна кичурите коса от лицето си.
	— Готова съм.
	— Чудесно. Изчезвай оттук — изсъска Глокта. — Вън, червей такъв.
	— Разбира се — смотолеви Фалоу и от устата му потекоха кървави лиги по килима, докато пълзеше на четири крака към вратата. През целия път Фрост вървеше надвесен над него. — Разбира се, началник! Благодаря ви! Много благодаря на всички ви!
	Входната врата се затръшна.
	Арди се стовари тежко на един от столовете, подпря лакти на коленете си и зарови в шепи лице. Глокта видя, че ръцете й леко трепереха. _Изморително е да нараняваш някого. От опит го знам. Особено ако ти липсва практика._
	— На твое място не бих се чувствал зле заради това. Той си го заслужаваше.
	Арди вдигна глава и в погледа й се четеше решителност.
	— Заслужаваше повече. И, не, не се чувствам никак зле.
	— _И това не бях очаквал._ Искаш ли да му се случи нещо повече?
	Арди преглътна и се облегна назад.
	— Не.
	— Ти решаваш. _Хубаво е да имаш избор._ Може би ще искаш да се преоблечеш.
	— О. — Арди погледна надолу. Пръските от кръвта на Фалоу по роклята й стигаха чак до коленете. — Нямам какво друго да облека…
	— Имаш цяла стая с дрехи на горния етаж. Специално се погрижих. Също така ще ти набавя и свястна прислуга.
	— Нямам нужда от прислуга.
	— Имаш. И дума да не става да живееш сама.
	— Нямам с какво да им плащам — вдигна безпомощно рамене Арди.
	— Не се безпокой. Аз ще имам грижата. _Благодарение на безкрайната щедрост на приятелите ми от „Валинт и Балк“._ Няма нужда да се безпокоиш за нищо. Дадох дума на брат ти и смятам да изпълня обещанието си. Съжалявам, че се стигна дотук. Бях много зает… в Юга. Между другото, имаш ли новини от него?
	Арди вдигна рязко глава и го погледна с отворена уста.
	— Не знаеш ли?
	— Какво да знам?
	Тя преглътна и отново наведе глава.
	— Колем е бил до Ладисла в онова сражение, за което всички говорят. Били са взети пленници, които по-късно са откупени, но той не бил между тях. Предполага се, че… — Арди замълча и се вторачи в кръвта по роклята си. — Предполага се, че е бил убит.
	— Убит? — прошепна Глокта.
	Тя кимна и зарови лице в шепите си.


	Слаба утеха

	Уест надзърна от шубрака и погледна през танцуващите във въздуха снежинки към подножието на хълма, където беше предният пост на съюзническата армия. На отсрещната страна на потока часовите седяха прегърбени в кръг около слаб огън, на който вдигаше пара тенджера. Бяха облечени с дебели шинели и дъхът им излизаше на пара от устите им. Оръжията им лежаха небрежно захвърлени в снега. Уест знаеше какво им е в главите. Бетод може да се появи тази седмица или следващата, но битката със студа никога не свършваше, нея трябваше да водят ежедневно, ежечасно.
	— Така — каза Три дървета. — По-добре да идеш сам. Може да не им хареса, ако вземем да се изсипем с момчетата.
	— Може да решат да пострелят по нас — ухили се Кучето.
	— А ще е жалко — изсъска Дау — след целия зор, дето си дадохме да дойдем дотук.
	— Когато са готови за гледката на тумба северняци, които излизат с небрежна походка от гората, ще ни викнеш, нали?
	— Дадено — каза Уест. Издърпа тежкия меч от колана си и го подаде на Три дървета. — По-добре ти го вземи засега.
	— Успех — каза Кучето.
	— Успех — каза Дау и го дари с отровна усмивка, — Бесен.
	Уест излезе от гората и тръгна бавно по полегатия склон към потока. Откраднатите ботуши на краката му заскърцаха в снега. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че не е въоръжен, но въпреки това беше готов да извини часовите, в случай че решаха да го застрелят на място. Пределно ясно му беше, че изглеждаше като опасен дивак. Последните парцаливи останки от униформата му бяха скрити под привързани с връв парчета животински кожи и лекьосано палто, откраднато от един от мъртвите северняци. Изподраното му лице беше обрасло с остра няколкоседмична брада, очите му бяха зачервени и насълзени, хлътнали от глад и изтощение. Имаше вид на истински отчаян човек, което, сам знаеше, беше самата истина. Убиец. Човекът, убил принц Ладисла. Най-долният предател на Съюза.
	Един от часовите вдигна поглед и го видя, скочи като опарен и в припряността си обърна тенджерата върху огъня. Сграбчи копието си.
	— Стой! — изкрещя на завален северняшки.
	Другарите му наскачаха и също грабнаха оръжията си. Един се засуети с тетивата на арбалета си, но не успя да го зареди с дебелите ръкавици на ръцете.
	Уест спря и снежинките бавно започнаха да засипват сплъстена му коса и раменете.
	— Спокойно — извика им той на общия език на Съюза. — Свой съм.
	Войниците го изгледаха продължително.
	— Ще видим тази работа! — викна един. — Ела насам, но бавно!
	Уест тръгна през скърцащия сняг и нагази в потока. Стисна зъби, когато ледената вода го заля до бедрата. Изкачи с мъка отсрещния бряг, четиримата часови пристъпиха предпазливо напред и го наобиколиха в полукръг с насочени напред оръжия.
	— Дръж го под око!
	— Може да е номер!
	— Няма номера — каза бавно Уест, като се стараеше да запази спокойствие и да не изпуска от очи различните остриета, насочени към него. От изключителна важност беше да остане спокоен. — Аз съм един от вас.
	— Откъде идваш тогава, мамка му?
	— Бях с дивизията на принц Ладисла.
	— С Ладисла ли? И си вървял чак дотук?
	— Вървях — кимна Уест.
	Телата на войниците се поотпуснаха, а върховете на копията им бавно се смъкнаха, после се насочиха другаде. Всеки момент щяха да му повярват. В края на краищата говореше езика като местен, а и със сигурност изглеждаше като човек, извървял стотина левги.
	— Как се казваш? — попита онзи с арбалета.
	— Полковник Уест — рече той и гласът му потрепери.
	Почувства се като лъжец, въпреки че казваше истината. Вече не беше онзи Уест, който тръгна на война в Англанд.
	Часовите си размениха тревожни погледи.
	— Мислех, че той е мъртъв — изломоти един.
	— Не съвсем, приятелю — отвърна Уест. — Не още.


	Уест отметна брезентовото покривало на входа на шатрата и завари лорд-маршал Бър надвесен над маса с куп изпомачкани карти. На светлината на лампата стана ясно, че тежестта на командването си беше казала думата. Бър изглеждаше състарен, блед и немощен, а косата и брадата му скоро не бяха виждали гребен. Беше силно отслабнал и униформата му висеше, но при вида на Уест скочи с присъщата си енергичност.
	— Жив да не бях, полковник Уест! Не очаквах, че ще те видя отново! — хвана ръката на Уест и силно я стисна. — Радвам се, че си се отървал. Толкова се радвам! Няма нужда да ти казвам колко ми липсваха твоите хладнокръвие и прагматичност в щаба. — Вгледа се изпитателно в очите му. — Но изглеждаш изморен, приятелю.
	И това не беше тайна за никого. Уест не беше най-големият красавец в Агрионт, никога не се беше заблуждавал по въпроса, но поне можеше да се похвали със спретнат и приятен външен вид. Когато взе първата си баня от седмици, навлече взета назаем униформа и се избръсна, не можа да познае лицето, което го погледна от огледалото. Беше изцяло променено, чертите му се бяха изострили, а цветът сякаш беше изтекъл от кожата му. Някога изпъкналите скули сега стърчаха като назъбени камъни, оредяващата коса и веждите бяха придобили сивкавия оттенък на стомана, а костите на челюстта му придаваха вълчи вид. Бледата му кожа се беше набраздила от дълбоки бръчки по бузите, около гърбицата на тънкия нос и около очите. Очите, там разликата беше най-осезаема. Стеснени. Гладни. Бяха придобили сивата прозрачност на леда, сякаш студът беше проял мозъка му и въпреки че вече беше на топло, надничаше от главата му през тях. Беше се опитал да си припомни старите времена, да се усмихне, да се засмее, да използва фразите, с които беше свикнал, но при това подобно на каменна стена лице всички те вече звучаха глуповато и неуместно. От стъклото го беше погледнал корав, изстрадал човек и той знаеше, че няма да се отърве от този образ.
	— Беше доста тежко пътуване, господине.
	— Разбира се, разбира се — кимна Бър. — Гадно пътуване в най-неподходящия сезон от годината. Както излиза, добре че изпратих тези северняци с теб, а?
	— Наистина, господине. Смели и изобретателни момчета. Неведнъж ми спасиха живота. — Уест погледна към Пайк, който се спотайваше в сянката на почтително разстояние зад гърба му. — Спасиха живота на всички ни.
	Бър хвърли поглед към обгорялото лице на престъпника.
	— А това кой е?
	— Пайк, господине, сержант от наборната войска на Старикса, беше откъснат от своята част по време на битката. — Лъжите се сипеха от устата на Уест с изненадваща лекота. — Той и едно момиче, доколкото знам, дъщеря на един от готвачите ни, се присъединиха към нас, когато тръгнахме на север. Той много помогна, господине, точният човек, който ти трябва, когато стане напечено. Нямаше да успеем без него.
	— Отлично! — каза Бър, отиде до престъпника и стисна ръката му. — Браво. Твоя полк го няма вече, Пайк. Съжалявам, но почти няма оцелели от него, съвсем малко са се измъкнали. Обаче аз винаги имам нужда от надеждни момчета тук, в щаба. Особено такива, на които може да се разчита в тежка ситуация. — Той въздъхна дълбоко. — Не разполагам с кой знае колко такива хора. Надявам се да се съгласиш да останеш с нас.
	— Разбира се, лорд-маршале, за мен ще е чест — каза Пайк и преглътна смутено.
	— Какво стана с принц Ладисла? — попита Бър.
	Уест въздъхна и сведе поглед.
	— Принц Ладисла… — той се отнесе в мисли и поклати бавно глава. — Появиха се конници, изненадаха ни и нахлуха в щаба… после го търсих, но…
	— Разбирам. Е, това е положението. Изобщо не биваше да му се възлага командване на собствена част, но какво можех да направя? Аз съм просто командир на тази проклета армия! — и положи бащински ръка на рамото на Уест. — Не се самообвинявай. Знам, че си направил каквото си могъл.
	Уест не посмя да вдигне очи. Кой знае какво ли би казал Бър, ако знаеше какво наистина се беше случило в дивата пустош.
	— Има ли други оцелели? — попита той.
	— Шепа, не повече от шепа, при това в жалко състояние.
	Бър се оригна, примижа и разтри корема си.
	— Моля да ме извините. Проклетият стомах ме тормози. С тази храна тук… уф. — Пак се оригна.
	— Извинете, господине, но какво е положението ни в момента?
	— Право на въпроса, а, Уест? Винаги съм харесвал това у теб. Веднага по същество. Ами ще бъда откровен. След като получих писмото ти, реших да се върна на юг, за да покрия подстъпите към Остенхорм, но времето беше ужасно и не можахме да изминем почти никакво разстояние. Северняците като че ли са навсякъде! Бетод може и да е повел основните си сили към Кумнур, но е оставил достатъчно много от хората си тук, за да ни отровят живота. Снабдителните ни линии бяха подложени на непрестанни набези, влизахме в куп безсмислени кървави сражения и нощни нападения, които почти успяха да хвърлят в паника цялата дивизия на Крой.
	Паулдър и Крой. Неприятните спомени нахлуха в главата на Уест и изведнъж несгодите на прехода на север започнаха да му изглеждат като почти приятни преживявания.
	— Как са генералите? — попита.
	Бър свъси гъстите си вежди.
	— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега положението е по-зле и отпреди? Събереш ли ги заедно, няма начин да не почнат с дрязгите си. Сега ми се налага да провеждам срещите си с тях в различни дни, само и само да избегна юмручни схватки в щабната шатра. Смехотворна работа! — хвана ръце на гърба си и закрачи из шатрата. — Но неприятностите ми с тях са нищо в сравнение със студа. Имам хора с измръзвания, с треска, скорбут, полевите лечебници преливат. На всеки, паднал в битка, се падат по двайсет жертви на зимата, а онези, които още са на крак, почти нямат сили за битки. А за разузнавателни мисии, ха! Дори не ми се говори! — стовари длан върху масата с картите. — Тези карти са плод на нечие въображение. Напълно безполезни са, а нямаме никакви кадърни съгледвачи. Всеки ден мъгла, сняг, не виждаш другия край на лагера! Честно казано, Уест, нямаме никаква представа къде са основните сили на Бетод в момента…
	— Той е на юг, господине, на два дни път след нас.
	Веждите на маршала подскочиха.
	— Така ли?
	— Да, господине. Три дървета и момчетата му го държаха под око през целия преход, дори оставиха няколко неприятни изненади за съгледвачите му.
	— Като тези, с които спипаха нас, а, Уест? Опънато през пътя въже и така нататък, такива ли? — той се засмя тихо. — Два дни път, казваш. Полезна информация. Много полезна информация! — примижа отново и с ръка на корема отиде до масата. Взе линия и започна да измерва разстоянието на една от картите. — Два дни поход. Това ще рече, че е някъде тук. Сигурен ли си?
	— Сигурен съм, маршале.
	— Ако се е насочил към Дънбрек, ще мине в близост до позицията на Паулдър. Може да успеем да го въвлечем в битка, преди да ни е заобиколил, та дори и да му спретнем някоя изненада, с която добре да ни запомни. Браво, Уест, браво! — Бър хвърли линията на масата. — Но сега трябва да си починеш.
	— По-добре веднага да се захващам, господине…
	— Знам и ще си ми от голяма полза, но все пак почини си ден-два, с това светът няма да се свърши. Минал си през какво ли не.
	Уест преглътна. Изведнъж се почувства страшно изморен.
	— Добре, маршале. Трябва да напиша писмо… на сестра ми.
	— Обзе го странно усещане, докато го казваше. От седмици не се беше сещал за нея. — Трябва да й кажа, че… че съм жив.
	— Добра идея, полковник. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
	— Бър се обърна и се наведе над картите.
	— Няма да забравя това — прошепна Пайк в ухото на Уест, докато излизаха от шатрата.
	— Нищо особено. И двамата няма да липсвате на никого в наказателната колония. Сега отново си сержант Пайк, това е. Можеш да загърбиш миналото.
	— Няма да го забравя. Отсега нататък съм ви верен до гроб, полковник Уест, каквото и да става. Верен до гроб!
	Уест кимна и тръгна намръщен през снега. Войната отнема не малко човешки животи. Но очевидно на някои тя дава втори шанс.


	Уест спря пред входа. Чу гласове и смях отвътре. Познати гласове. Те трябваше да му вдъхнат усещането за безопасност, топлота, да се почувства добре дошъл, но нищо такова не се случи. Напротив, разтревожиха го. Изплашиха го дори. Те знаят. Ще го сочат с пръст и ще изкрещят: „Убиец! Предател! Звяр!“ Обърна се назад към студа. Снегът се сипеше кротко върху лагера. Близките палатки чернееха на белия сняг, по-далечните изглеждаха сивкави, а от онези в далечината бяха останали само призрачни очертания, загатнати силуети в снежната пелена. Нищо не помръдваше. Всичко беше притихнало. Пое дълбоко въздух и отметна покривалото на входа.
	Тримата офицери седяха около разнебитена сгъваема маса, сложена близо до нажежена желязна печка за дърва. Брадата на Яленхорм беше пораснала и висеше като металната част на права лопата под брадичката му. Каспа беше увил червен шал около главата си. Бринт беше навлечен с огромен сив шинел и раздаваше карти на двамата си приятели.
	— Мамка му, спускай по-бързо това покривало, че измръзнахме… — челюстта на Яленхорм увисна. — Не може да бъде! Полковник Уест!
	Бринт скочи като опарен.
	— Мамка му!
	— Казах ви! — викна Каспа, захвърли картите и се ухили до уши. — Казах ви, че ще се върне!
	Тримата наобиколиха Уест, стискаха ръката му, шляпаха го по гърба и го дърпаха да влезе в палатката. Нямаше окови за ръцете, нямаше извадени саби, нямаше обвинения в измяна. Яленхорм го отведе до най-хубавия стол, в смисъл този, чието разпадане беше най-малко вероятно в непосредствено бъдеще, докато Каспа се зае да духа в една чаша и да търка стъклото с пръст. Бринт издърпа тапата от бутилка.
	— Кога пристигна?
	— Как дойде дотук?
	— Беше ли с Ладисла?
	— Участва ли в битката?
	— Чакайте малко — извика Яленхорм, — дайте на човека да си поеме въздух!
	— Няма нищо — махна му с ръка Уест. — Дойдох тази сутрин и веднага щях да ви потърся, ако не ми се налагаше първо да проведа две изключително належащи срещи, едната с вана и бръснач, а другата с маршал Бър. Бях с Ладисла по време на битката. Дойдох дотук, като изминах целия път пеша, прекосих половината страна с петима северняци, едно момиче и човек без лице. — Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Примижа и пое шумно въздух през стиснати зъби, докато парливата течност прогаряше стомаха му. Вече не съжаляваше, че реши да влезе. — Не се стискай — каза на Бринт и протегна към него празната чаша.
	— Извървял си пеша целия този път — прошепна Бринт и поклати глава, докато пълнеше чашата му — с петима северняци. И момиче, казваш?
	— Точно така. — Уест се почуди къде ли е сега Кадил. Дали има нужда от помощ… глупости, тя може да се грижи за себе си. — Значи си успял с писмото, а, лейтенант? — обърна се той към Яленхорм.
	— Изкарах няколко неспокойни и студени нощи на път — ухили се здравенякът, — но успях, да.
	— Само че вече е капитан Яленхорм — каза Каспа и седна.
	— Всъщност благодарение на теб — скромно сви рамене Яленхорм. — Когато пристигнах, лорд-маршалът ме зачисли към щаба си.
	— Но _капитан_ Яленхорм, жив и здрав да е, все още намира време за нас, малките хора — Бринт наплюнчи палец и раздаде четири ръце.
	— Боя се, че нямам с какво да залагам — смотолеви Уест.
	— Не се безпокой, полковник — ухили се Каспа, — вече не играем на пари. Без Лутар, който да ни обира до шушка, не си струва залагането.
	— Той така и не се появи, а?
	— Просто дойдоха и го свалиха от кораба. Хоф изпрати да го повикат. Оттогава не сме чували за него.
	— Приятели нагоре по йерархията — отбеляза горчиво Бринт. — Сигурно се подвизава сега в Адуа на някое леко назначение и се олива от пиене и жени, докато на нас тука ни мръзнат задниците.
	— Ако трябва да бъдем честни — подметна Яленхорм, — той и преди си се оливаше от пиене и жени.
	— Както и да е — Каспа взе картите си от масата. — Сега играем за чест и слава.
	— Не че ги има много — подметна саркастично Бринт.
	Останалите избухнаха в смях. Каспа чак изплю глътката алкохол от устата си и той потече по брадата му. Уест вдигна вежди. Явно всички вече бяха пияни и колкото по-бързо се присъедини към тях, реши той, толкова по-добре. Обърна на екс и втората чаша и посегна за бутилката.
	— Ще ти кажа едно — каза Яленхорм, докато пренареждаше картите в ръката си с вдървени от студа пръсти. — Нямаш представа как се радвам, че не се налага да казвам на сестра ти за теб. От седмици не спя и мисля как точно да го направя, но все нищо не мога да измисля.
	— Това е, защото по принцип в главата ти мисъл не влиза — каза Бринт и всички отново прихнаха да се смеят.
	Този път дори Уест успя криво-ляво да се усмихне, но за кратко.
	— Как беше в битката? — попита го Яленхорм.
	Уест се загледа в чашата си.
	— Зле беше. Северняците ни заложиха капан и Ладисла влетя право в него. Пожертва напразно кавалерията. Изневиделица падна мъгла, толкова гъста, че не виждаш по-далече от носа си. Преди да усетим какво става, конницата им ни връхлетя. Отнесох удар в главата, така поне мисля. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб в калта, а срещу мен се носи северняк. С ето това в ръцете — Уест изтегли меча от колана си и го сложи на масата.
	Тримата офицери го зяпнаха смаяно.
	— Майко мила — промълви Каспа.
	— И как успя да го победиш? — ококори се Бринт.
	— Не съм. Помните ли девойката, за която ви споменах…
	— Да, е?
	— Тя му разби главата с чук. Спаси ми живота.
	— Майко мила — обади се отново Каспа.
	— Ама че жена! — Бринт подсвирна с уста и се тръшна на стола си.
	Уест продължаваше да гледа втренчено чашата в ръката си.
	— Да, би могло да се каже. — Спомни си усещането за спящата до него Кадил и топлината на дъха й върху бузата си. Ама че жена. — Да, определено може да се каже. — Пресуши чашата си, изправи се и пъхна северняшкия меч в колана си.
	— Тръгваш ли вече? — попита Бринт.
	— Има нещо, за което трябва да се погрижа.
	Яленхорм се изправи до него.
	— Трябва да ти благодаря, полковник. За това, че ме изпрати като вестоносец. Оказа се прав. Нямаше да мога да направя нищо кой знае какво там.
	— Така е — Уест пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Нищо нямаше да можеш да направиш.


	Вечерта беше тиха и мразовита. Ботушите на Уест се хлъзгаха и жвакаха в полузамръзналата кал. Тук-там горяха огньове, около тях седяха скупчени мъже. Бяха се увили във всички дрехи, с които разполагаха. Измъчените им лица бяха оцветени в жълто от пламъците и обвити в пара от дъха им. На склона над лагера един от огньовете гореше по-силно и Уест се насочи към него с омекнали от алкохола крака. Приближи се и видя до огъня две седящи фигури.
	Дау пушеше лула. Димът на дървесната гъба се виеше между устните му, изкривени в обичайната отровна усмивка. Между кръстосаните му крака стърчеше отворена бутилка, а на земята около него се търкаляха няколко празни. Някъде отдясно, в тъмното, Уест чу някой да пее на северняшки фалшиво, с мощен дебел глас: „Посече го до коокаал. Не. До коокаал. До… как беше бе?“
	— Наред ли е всичко? — попита Уест и протегна облечените си в ръкавици ръце към пращящите пламъци на огъня.
	Три дървета му се усмихна широко, поклащаше се леко напред-назад. Уест се зачуди дали не вижда за първи път възрастния войн да се усмихва.
	— Тъл отиде да пикае — той посочи с палец надолу по склона. — И пее. А аз съм пиян като свиня. — Отпусна се бавно назад и легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. — И пуших гъба. И съм вир-вода. Подгизнал съм, все едно съм преплувал шибаната Крина. Къде сме бе, Дау?
	Черния притвори очи се загледа над огъня, сякаш се взираше и нещо в далечината.
	— На нищото в средата сме, мамка му — каза той и размаха лулата. Изкиска се, сграбчи единия ботуш на Три дървета и го раздруса. — Къде другаде да сме ние? Искаш ли да пробваш, Бесен? — той тикна лулата в лицето на Уест.
	— Дай. — Уест дръпна през мундщука и усети как димът захапва дробовете му.
	Издиша облак кафеникав пушек и дръпна отново.
	— Я ми дай това. — Три дървета се изправи и грабна лулата от ръцете му.
	От тъмнината долетя отново мощното боботене на Тъл, пееше още по-фалшиво отпреди: „Замахна със секирата като… к’во беше бе? Замахна със секирата като… мамка му. Не. Чакай…“
	— Знаете ли къде е Кадил? — попита Уест.
	— О, тук някъде е — ухили се дяволито Дау и махна с ръка към няколко палатки по-нагоре по склона. — Там някъде е, мисля.
	— Тук някъде е — повтори Три дървета и тихо се изкиска. — Тук някъде.
	— Той беше… Кървавия… дееевет! — долетя ръмженето на Тъл откъм дърветата.
	Уест тръгна нагоре по следите от стъпки в снега. Лулата започна да го хваща. Главата му се замая, а краката му се понесоха с лекота по хълма. Носът му вече не беше измръзнал, усещаше само лек гъдел. Чу тих женски смях. Усмихна се и направи още няколко скърцащи в снега крачки към палатките. През тесния процеп на входа на една от тях се процеждаше мека светлина. Смехът се усили.
	— Хъ… хъ… хъ…
	Уест се намръщи. Това не звучеше много като смях. Приближи се, като внимаваше да не вдига шум. Сега замъгленото му съзнание долови друг шум. Ръмжене, примесено с женския глас, почти животинско ръмжене. Затаил дъх, Уест се приближи още малко и се наведе да погледне през процепа на платнището на входа.
	— Хъ… хъ… хъ…
	Видя гол женски гръб, който се местеше нагоре-надолу. Жената беше слаба, тънките мускулчета и прешлените на гръбнака й изпъкваха при всяко нейно движение. Уест приближи още крачка-две и тогава видя косата й — кафява, сплетена и щръкнала. Кадил. Право към Уест стърчаха два тънки крака. Бяха толкова близо, че можеше да се протегне и да докосне един от сгърчените палци.
	— Хъ… хъ… хъ…
	Една ръка се мушна под мишницата на Кадил, а другата се промъкна под едното й коляно. Последва гърлено ръмжене и любовниците, ако тези двамата можеше да се нарекат така, се претърколиха настрани и сега Кадил беше отдолу. Уест вече можеше да види профила на мъжа и той го зяпна като втрещен. Нямаше как да сбърка тази заострена брадясала челюст. Кучето. Задникът му щръкна нагоре към Уест и започна да се издига и спуска. Едната ръка на Кадил хвана косматата му половина и започна да го стиска в такт с движенията.
	— Хъ… хъ… хъ…
	Уест се ококори и запуши уста с ръка. Беше едновременно ужасе`н и възбуден. Разкъсваше се дали да остане да гледа, или да побегне надолу по хълма. Без да знае как, избра второто. Отстъпи назад и кракът му се закачи в едно от колчетата на палатката. Извика тихо и се просна по гръб.
	— Какво става там, мамка му? — долетя глас откъм палатката.
	Уест скочи и побягна, препъвайки се в снега. Чу как покривалото на палатката се отметна.
	— Кой от вас, копелдаци, беше това? — изкрещя Кучето на северняшки. — Ти ли си бе, Дау? Ще те пречукам, да знаеш!


	Планините

	— Назъбените планини — прошепна брат Лонгфут с изпълнен с възхищение глас. — Истински величествена гледка.
	— Щяха да ми харесат повече, ако не се налагаше да ги изкачвам — изропта Логън.
	Джизал беше напълно съгласен с него. През последните няколко дни теренът, през който яздеха, се променяше ежедневно. От плоски затревени полета, през леко нагъната равнина, до хълмист терен, с тук-там стърчащи скали и горички от ниски дървета. И през цялото време в далечината се простираше, едва загатната на хоризонта, сивата линия на планински върхове. С всяка следваща сутрин тя нарастваше и се открояваше все по-ясно, докато най-накрая не стана толкова висока, че все едно скалните масиви пробиваха сивите облаци и върховете им изчезваха над тях.
	А сега групата стоеше в самото им подножие. Дългата долина, която бяха следвали, с нейните високи дървета и виещи се потоци беше свършила в лабиринт от каменни стени. Зад тях започваха стръмни скалисти възвишения, а после идваше първият скален масив от планинската верига. Гордо извисена, ярко очертана на фона на небето назъбена скала. Върхът й беше заснежен точно както в детските представи как трябва да изглежда планината.
	Зелените очи на Баяз обходиха каменните останки.
	— Някога тук имаше крепост. Тук беше западната граница на империята, преди първите заселници да минат проходите и да се установят в долините от другата страна на планините.
	Днес мястото беше обрасло с груби бурени и трънливи храсти. Първия магус слезе от каруцата, примижа, разкърши гръб и раздвижи крака. Все още имаше състарен и болнав вид, но сега поне лицето му изглеждаше по-свежо.
	— И тук свършва моята почивка — въздъхна той. — Тази каруца ни служи добре, животните също, но проходите са прекалено стръмни за коне.
	Сега Джизал видя пътеката. Едва забележима линия, която се виеше на зигзаг нагоре между високи туфи трева и отвесни канари и чезнеше зад билото на високия масив.
	— Доста дълъг път — каза той.
	— Хм, това е само първото възвишение, което ни чака днес — отвърна Баяз. — А след него има много други. Дори ако всичко върви по план, ще прекараме най-малко седмица в тези планини, момчето ми.
	Джизал не посмя да попита какво да очаква, ако нещата не се развиеха по план.
	— Ще носим малко багаж. Чака ни дълъг стръмен път нагоре. Вода и всичката останала ни храна. Също топли дрехи, защото нагоре ще е ужасно студено.
	— Ранната пролет може би не е най-подходящото време за прекосяване на планини — измърмори едва чуто Лонгфут.
	Баяз рязко извърна поглед към него.
	— Бих казал, че най-подходящият момент да преминеш което и да било препятствие е винаги когато се окажеш от неподходящата му страна! Или може би предпочиташ да останем тук да чакаме лятото?
	Навигаторът постъпи умно, прецени Джизал, като предпочете да не отговаря на въпроса.
	— В по-голямата си част проходът е закътан, така че времето няма да е основният ни проблем. Ще имаме нужда от въжета обаче. Макар и тесен, в Старите времена пътят беше добър, но оттогава е минало много време. Може на места да е отнесен от пороите или да се е свлякъл в клисурата, кой знае? Може да се окаже, че ни чака доста катерене.
	— Нямам търпение — промърмори Джизал.
	— И сега иде ред на това. — Магьосникът отвори една от почти празните вече торби и разбута настрани сеното.
	На дъното й лежеше кутията, която бяха взели от Кулата на Създателя — тъмен предмет върху белезникавата изсушена трева.
	— И на кого се пада късметът да мъкне тая гад? — Логън извъртя нагоре очи изпод гъстите си вежди. — Искате ли да теглим чоп? Не, така ли?
	Никой не му отговори и той изсумтя, докато подпъхваше ръце под кутията. Издърпа я през ръба на каруцата и единият й край изскърца пронизително, провлачвайки се по дървото.
	— Е, май ще съм аз тогава. — Вените се издуха на врата му, докато слагаше кутията върху едно одеяло.
	Гледката на кутията никак не допадна на Джизал — твърде много спомени. За потискащите коридори в Кулата на Създателя. За мрачните истории на Баяз за магия, демони и Другата страна. За факта, че това пътуване имаше цел, която той не разбираше, но само мисълта за нея му беше достатъчно неприятна. Зарадва се, когато най-накрая Логън уви кутията в одеялото и я сложи в раницата си — далеч от очите, ако не далеч от мислите му.
	Всички имаха доста неща за носене. Джизал взе остриетата си, естествено, препасани в колана му. Дрехите на гърба си: тези с най-малко петна по тях, най-малко скъсани и вмирисани и съдраното, останало без един ръкав палто. Взе си резервна риза, намотано въже и половината от останалата им храна. За нея нямаше нищо против да беше малко по-тежка. Бяха останали само с последната кутия сухари, половин торба овес за каша и пакет сушена риба, от която на всички им се повдигаше с изключение на Кай. Нави на руло две одеяла и ги върза в горната част на раницата си. Закачи на колана си пълна манерка с вода и беше готов за тръгване. Доколкото можеше да е готов в дадените обстоятелства, естествено.
	Кай разпрегна конете от каруцата, докато Джизал сваляше седлата и юздите от другите два. Не беше никак справедливо да ги изоставят, особено след като ги бяха докарали от Калкис дотук. Сякаш от тръгването им бяха минали години, замисли се Джизал. Сега той беше напълно различен човек от онзи, който потегли от града през необятната равнина. От спомена за собствените му надменност, невежество и егоизъм сгърчи недоволно лице.
	— Ха! — извика той.
	Конят го погледна тъжно, без дори да помръдне от място, после наведе глава и започна да пасе тревата в краката му. Джизал го погали по гърба.
	— Е, предполагам, с времето ще намерят пътя си към равнините.
	— Или пък не — изръмжа Феро и извади сабята си.
	— Какво пра…
	Извитото острие разсече наполовина шията на коня на Джизал и плисна топли пръски в лицето му. Предните крака на животното се подкосиха, то се строполи на една страна в тревата и от шията му потече обилно кръв.
	Феро хвана едното му копито, издърпа го назад и започна да сече крака на коня със сабята си. Нанасяше резки точни удари пред смаяния поглед на Джизал. Тя вдигна глава и го изгледа навъсено.
	— Няма да оставя всичкото това месо на птиците я. Не може да изтрае дълго, но поне довечера ще се наядем царски. Дай оня чувал.
	Логън й хвърли един от празните чували от храна и сви рамене.
	— Не бива да се привързваш към каквото и да било, Джизал. Не и тук, в дивото.
	Когато потеглиха нагоре, никой не говореше. Всички бяха забили поглед в земята, съсредоточени в изронената пътека. А тя се изкачваше и завиваше, изкачваше и завиваше, отново и отново, докато краката на Джизал не го заболяха от ходене, раменете му не се протриха от раницата и лицето му не плувна в пот. Крачка по крачка. Това му казваше Уест, когато започваше да изнемогва от дългото тичане около стените на Агрионт. Крачка по крачка. И се беше оказал прав. Ляв крак, десен, докато неусетно се катериш нагоре.
	След многократното монотонно повторение на едно и също усилие Джизал спря и погледна надолу. Невероятно колко високо беше стигнал за толкова кратко време. Забеляза останките от основите на крепостта — тънки сиви очертания по зелената трева в подножието на прохода. По-нататък неравният кален път тръгваше между хълмовете към Олкъс. Джизал потръпна и се обърна към планината. По-добре да остави всичко това зад гърба си.


	Логън се влачеше нагоре по стръмната пътека. Протритите му ботуши дращеха и стържеха по камъните и пръстта, а кутията в раницата му го дърпаше назад като камък на шията и сякаш с всяка крачка ставаше по-тежка. Въпреки че я беше увил в одеялата, ръбовете й се забиваха в гърба му, все едно носеше торба с пирони.
	Но Логън не мислеше много за нея. Беше прекалено зает да зяпа задника на Феро, която вървеше пред него — стегнати мускули, които се свиваха при всяка стъпка.
	Странна работа. Преди чукането въобще не мислеше за нея по този начин. Тогава пък беше прекалено зает да гледа тя да не избяга, да не го простреля с лъка си или да не наръга някой от другите. Толкова зает беше да гледа смръщената й физиономия, че не беше забелязал лицето й. Толкова съсредоточен да я гледа в ръцете, че не беше видял останалото от нея. А сега не можеше да мисли за друго.
	Всяко нейно движение го интригуваше. Улавяше се, че непрекъснато я гледа. Докато вървяха, докато седяха. Докато тя ядеше, пиеше вода, говореше или плюеше на земята. Докато си обуваше ботушите сутрин и когато ги събуваше вечер. И като капак на всичко от цялото това зяпане и от всички мисли за голото й тяло оная му работа беше непрестанно в полуготовност. Започваше да става доста срамно.
	— Какво гледаш?
	Логън спря и примижа нагоре към слънцето. Феро стоеше и го гледаше сърдито отгоре. Той намести раницата си, разтри натъртените си рамене и изтри потта от челото си. Можеше с лекота да скалъпи някаква лъжа. Че е гледал величествените планински върхове. Че просто си е гледал в краката. Че е гледал дали раницата не се е развързала на гърба й. Но какъв смисъл? И двамата добре знаеха какво точно гледаше той, а пък и другите бяха достатъчно далеч, че да не ги чуят.
	— Гледам ти задника — отвърна Логън и вдигна рамене. — Извинявай, ама си го бива. Нищо лошо, само гледам, нали?
	Ядосана, Феро отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той наведе глава, пъхна палци в презрамките на раницата и продължи нагоре по пътеката. Когато се отдалечи на десетина крачки, погледна през рамо. Тя не беше помръднала от място, стоеше с ръце на кръста и го гледаше навъсено. Логън се усмихна широко.
	— Какво гледаш? — попита.


	Спряха за вода в едно мразовито утро на скална козирка над дълбока клисура. Джизал надзърна към шуртящата в тесния каньон вода през разлистените, натежали от дребни плодчета дървета, които растяха странично от голата скала. От отсрещната страна се издигаха до шеметна височина почти отвесни гладки скали. На горе сивата гладка стена продължаваше в назъбени канари, около които прелитаха и крещяха черни птици, а над тях в бледото небе препускаха и се въртяха бели облаци. Впечатляваща гледка, но леко обезпокоителна.
	— Красиво е — подхвърли Джизал, като внимаваше да не се доближава много до ръба.
	— Напомня ми за дома — кимна Логън. — Когато бях момче, прекарвах седмици до Височините, пробвах силите си срещу мощта на планината. — Отпи от манерката си и я подаде на Джизал. Присвил очи, се загледа в тъмните върхове. — Но планините винаги печелят. Тази империя се е родила, живяла и си е отишла, а те още са тук и гледат отвисоко на всичко. И дълго след като всички ние се върнем при пръстта, те още ще са тук. Едно време гледаха отгоре над дома ми. — Изхрачи тежка плюнка в клисурата под скалния ръб. — И сега гледат надолу, но там вече няма нищо.
	Джизал отпи от водата.
	— Ще се върнеш ли в Севера, след като всичко това свърши?
	— Може би. Имам сметки за уреждане. Стари, тежки за уреждане сметки. — Севернякът вдигна рамене. — Но ако ги оставя неуредени, може за всички да е по-добре. Ще ме мислят за мъртъв и сигурно за всички това ще е голямо облекчение.
	— Нямаш нищо, към което да се върнеш, така ли?
	Логън примижа.
	— Само още кръв. Всички от семейството ми са отдавна мъртви, изгнили в земята, а онези от приятелите, които не убих със собствените си ръце, убих с горделивостта и глупостта си. Толкова за моите постижения. Но за теб има още време, а, Джизал? Имаш шанса да заживееш мирен и спокоен живот. Ти какво смяташ да правиш?
	— Ами… мислех си по въпроса… — той се покашля, притеснен, че като заговори сега за плановете си, това всъщност ги приближава към реалността. — Има едно момиче… така де, жена, имам предвид. Всъщност тя е сестра на мой приятел… казва се Арди. Мисля си, че може би… я обичам… — странно му се видя да обсъжда най-съкровените си чувства с човек, когото доскоро беше смятал за пълен дивак. С човек, който никога нямаше да вникне в правилата на живота в Съюза и никога нямаше да разбере каква жертва щеше да е това от страна на Джизал. Обаче му беше изключително леко да споделя с него. — Мислех си… ако тя поиска, разбира се… че можем да се оженим.
	— Звучи ми като добър план — усмихна се широко Логън. — Ожени се за нея и почвай да сееш семената.
	Джизал го погледна озадачен.
	— Аз не разбирам много от земеделие.
	Севернякът избухна в смях.
	— Не такива семена бе, момче! — той го шляпна по гърба. — И един съвет, ако си склонен да приемаш съвети от типове като мен, гледай да измислиш да правиш нещо, което да не изисква убиване. — Наведе се и метна раницата на гърба си. — Убиването го остави за такива с по-малко мозък в главата. — Обърна се и тръгна нагоре по пътеката.
	Джизал кимна замислено. Докосна белега на брадичката си и опипа с език дупката в зъбите си. Логън беше прав. Битките не са за него. Вече имаше един белег в повече.


	Беше хубав ден. За пръв път от толкова много време насам на Феро не й беше студено. Приятно й бе да усеща слънцето върху себе си, горещо, прежурящо по лицето и голите й ръце. Сенките на скали и клони се очертаваха ясно по каменистата земя. Пръските от падащата вода край древната пътека блестяха, литнали във въздуха.
	Другите бяха изостанали назад. Лонгфут не си даваше много зор, хилеше се на всичко и всички и плямпаше за красотата на гледките. Кай вървеше прегърбен и едва тътреше крака под тежестта на раницата си. Баяз пуфтеше, стискаше очи и се потеше, все едно всеки момент щеше да падне и да умре. Лутар се жалваше на всеки, готов да слуша, а такъв нямаше, за пришките по краката си, а тя и Деветопръстия крачеха отпред в пълно мълчание.
	Точно както й харесваше да бъде.
	Феро изкатери ронещия се ръб на една скала и се озова пред малък вир с тъмна вода, обграден от полумесец плоски камъни. От няколко легнали една върху друга и обрасли с висящ мъх скали течеше вода и падаше във вира. Отгоре надвесваха клони двойка тънки чепати дървета, чиито свежи листа блестяха и шумоляха от лекия ветрец. Слънцето искреше в накъдрената повърхност на водата. Прелитаха и лениво жужаха насекоми.
	Красиво място, ако си от хората, които обръщат внимание на такива неща.
	Не и Феро.
	— Има риба — рече тя и се облиза.
	Рибата ставаше много добре, набучена на пръчка и изпечена над огъня. Конското месо, което бяха взели със себе си, отдавна беше свършило и тя беше гладна. Когато клекна до водата да напълни манерката си, видя бледите сенки, които мърдаха под блестящата повърхност. Много риба. Деветопръстия тръшна тежката си раница на земята, седна на камъните до нея и започна да събува ботушите си. Нави крачолите на панталона си над коленете.
	— Какво правиш, бял?
	— Ще хвана малко рибка във вира — ухили й се той.
	— С ръце? Дали си достатъчно сръчен с пръстите за целта?
	— Мисля, че знаеш какво умея с пръстите.
	Тя го изгледа намръщено, но усмивката му се разтегли още повече и около очите му се образуваха ситни бръчки.
	— Гледай и се учи, жено. — Той нагази във водата, приведе се над повърхността и стиснал устни, заопипва внимателно около себе си.
	— Какви ги върши? — Лутар остави раницата си до тази на Феро и изтри лъсналото си от пот лице с опакото на ръката.
	— Глупакът си мисли, че може да хване риба.
	— Хайде бе, с голи ръце?
	— Гледай и се учи, момче — рече Деветопръстия. — Аа…
	На лицето му се изписа усмивка и мускулите на предмишниците му заиграха, докато пръстите му ровеха по дъното.
	— Ето я и нея. Хванах я! — той издърпа рязко ръка от водата и хвърли във въздуха облак от пръски.
	Нещо проблесна на слънцето и той го метна на брега. Нещото остави мокри тъмни следи върху сухия камък — риба, тя пляскаше и подскачаше върху скалата.
	— Ха-ха! — викна брат Лонгфут и застана до останалите. — Ловене на риба с голи ръце. Впечатляващо, забележително умение. Веднъж из Хилядата острова срещнах мъж, за когото се смяташе, че е най-великият рибар в целия Кръг на света. Най-отговорно заявявам, че този човек само трябваше да седне до вода, да запее и рибата сама изскачаше и се хвърляше в скута му. Така си беше, наистина! — и се намръщи, когато никой не показа какъвто и да било интерес към историята му.
	В този момент над скалния ръб се появи Баяз, почти пълзеше на четири крака, докато се прехвърляше над него. Зад него изникна безизразното лице на чирака му.
	Първия магус се дотътри тежко, като се облягаше на жезъла си, и се свлече до скалата. Дишаше запъхтяно, а изпитото му лице беше плувнало в пот.
	— Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че навремето буквално тичах през този проход. Взимах разстоянието за два дни. — Разтрепераните му пръсти пуснаха жезъла и той изтропа сред изсъхналите съчки покрай брега. — Много отдавна беше…
	— Мислех си… — подхвърли Лутар.
	Уморените очи на Баяз се извъртяха към него, сякаш обръщането на цялата глава беше непосилно за магьосника.
	— Мислил си _и_ си ходил _едновременно_? Дано не си се изтощил напълно, капитан Лутар.
	— Защо отиваме на края на света?
	— Уверявам те, не е заради самата разходка — намръщи се Баяз. — Онова, което търсим, е там.
	— Да, ясно, но защо там?
	— Хъ — изсумтя Феро.
	Уместен въпрос.
	Баяз пое дълбоко въздух и изду бузи.
	— Няма мира за мен, а? След падането на Олкъс и смъртта на Глъстрод другите трима синове на Еуз се срещнаха. Ювенс, Бедеш и Канедиас. Обсъждаха какво да направят… със Семето.
	— Дръжте! — викна Деветопръстия и метна втора риба върху камъните.
	Баяз я изгледа с празен поглед, докато подскачаше и се мяташе, и отчаяно отваряше уста и хриле, поемайки задушаващия я въздух.
	— Канедиас искаше да го изучи. Твърдеше, че може да го използва за добри цели. Ювенс се боеше от камъка, но не знаеше как да го унищожи, затова го остави под опеката на брат си. Но с течение на времето, след като дълги години раните на империята така и не заздравяха, той започна да съжалява за решението си. Тревожеше се, че Канедиас, жаден за власт, може да наруши Първия закон, както го наруши Глъстрод. Поиска от него камъкът да бъде оставен другаде. Първоначално Създателят отказа и доверието между двамата братя силно се разклати. Знам това, защото аз носех съобщенията между тях. Още тогава, както разбрах по-късно, двамата са подготвяли оръжията, които някой ден щяха да използват един срещу друг. Ювенс умоляваше, настояваше, накрая заплашваше и в крайна сметка Канедиас отстъпи. Така тримата синове на Еуз тръгнаха на път за Шамбулян.
	— Няма по-далечно място от него в целия Кръг на света — промърмори Лонгфут.
	— И точно затова беше избрано. Предадоха Семето на духа на острова, за да го пази за вечни времена.
	— Заповядали са на духа да не го дава никому никога — промърмори Кай.
	— И моят чирак за пореден път демонстрира невежеството си — изгледа го изпод вежди Баяз. — Не никога, господарю Кай. Ювенс беше достатъчно умен, за да знае, че не може да предвиди всичко. Той осъзна, че в бъдеще може да настъпят тежки времена, в които отново да има нужда от мощта на… това нещо. Затова Бедеш заповяда на духа да предаде Семето единствено на онзи, който носи жезъла на Ювенс.
	— И къде е този жезъл? — сключи вежди Лонгфут.
	Баяз посочи към дървената тояга, която използваше да се подпира на нея. Грубото невзрачно парче дърво лежеше на земята до него.
	— Това ли е? — попита Лутар с доста голямо разочарование в гласа.
	— А ти какво очакваше, капитане? — усмихна се Баяз. — Десетфутов лъскав боздуган от масивно злато, изписан с руни и инкрустиран с кристали, а на върха — диамант с размера на главата ти, така ли? — Първия магус изсумтя презрително. — Дори аз не съм виждал _чак толкова_ голям камък. Най-обикновената тояга вършеше същата работа на господаря ми. От повече никога не се е нуждал. Едното парче дърво не прави от човека мъдрец, благородник или велик войн, същото се отнася и за парчето стомана. Не, момчето ми, силата идва от плътта, от сърцето и от главата. Най-вече от главата.
	— Харесва ми този вир! — изкикоти се Деветопръстия и метна още една риба на брега.
	— Ювенс — прошепна тихо Лонгфут — и братята му, хора с неизмерима мощ, хора богове. Но дори те са се бояли от това нещо. Положили са неимоверни усилия да го скрият на края на света. Не е ли редно и ние да се страхуваме от него?
	Баяз се навъси към Феро и тя му отвърна със същото. По сбръчканата кожа на лицето му избиха капки пот, космите на брадата му потъмняха от нея, но изражението му остана каменно.
	— Оръжията са опасни за онези, които не умеят да си служат с тях. С лъка на Феро Малджин аз бих могъл единствено да прострелям собствения си крак, ако не знам как да го използвам. С остриетата на капитан Лутар бих пронизал приятел, а не враг, ако нямам нужните умения да боравя с тях. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-голяма е опасността от него. Имам достатъчно респект от това нещо, можете да ми вярвате, като го казвам, но за битката с враговете ни имаме нужда от наистина могъщо оръжие.
	Феро се намръщи. Не беше напълно убедена, че нейните и неговите врагове са едни и същи, но реши засега да не обръща внимание. Беше стигнала чак дотук и вече беше прекалено близо, за да остави нещата недовършени. Погледна към Деветопръстия и видя, че пак я гледаше. Това я накара да се намръщи още повече. Напоследък непрекъснато го хващаше да я гледа. Зяпаше, хилеше се и пускаше гадни шегички. А сега установи, че самата тя поглежда към него по-често от необходимото. Отблясъците на слънцето във водата пробягаха по лицето му. Той вдигна отново очи, погледите им се срещнаха. И пак й се усмихна.
	Физиономията й се смръщи още повече. Измъкна камата си, грабна една от рибите от скалата и отряза главата й. Разпори я, измъкна лигавите й вътрешности и ги хвърли във водата до крака на Деветопръстия. Естествено, беше грешка, че се чука с него, но в крайна сметка нещата не се бяха влошили чак толкова.
	— Ха! — Деветопръстия измъкна ръка от водата и хвърли нов облак пръски нагоре. Залитна и размаха ръце. — Ха! — рибата се замята в ръката му — блестяща, сребриста, пърхаща светкавица — и той се пльосна по лице във водата. После се изправи и взе да плюе и тръска глава. — Избяга гадината!
	— Някъде по света за всеки човек съществува противник, по-хитър и находчив от него. — Баяз опъна крака пред себе си. — Може да се окаже, че ти най-после откри своя, Деветопръсти господарю.


	Джизал се сепна и се събуди. Беше посред нощ. Беше сънувал Агрионт, слънчеви дни и благоуханни вечери и сега лежеше замаян и се опитваше да си спомни къде е. В съня му бе и Арди или някоя като нея, която му се усмихваше закачливо в уютната му всекидневна. Звездите светеха ярко на черното небе и хладният планински въздух щипеше устните, ноздрите и върховете на ушите на Джизал.
	Беше в Назъбените планини, на половин свят разстояние от Адуа, и от тази мисъл усети празнота. Поне стомахът му беше пълен. Риба и сухари — първото свястно ядене, откакто свърши конското месо. С едната половина на лицето още долавяше топлината на огъня, та се обърна към него. Усмихна се на тлеещите въглени и придърпа одеялото под брадичката си. Щастието сега се наричаше прясна риба и тлеещ лагерен огън.
	Намръщи се. Одеялото до него, под което спеше Логън, мърдаше. Първоначално реши, че севернякът се върти в съня си, но после осъзна, че завивката продължава да мърда. Бавни, ритмични движения, придружени от тихо пъшкане. В началото го беше взел за хъркането на Баяз, но сега знаеше, че не е това. Напрегна очи в тъмното и съзря бледите ръка и рамо на северняка с изпъкнали по тях мускули. Под неговата ръка се подаваше друга, тъмна ръка, която мачкаше гърба му.
	Устата на Джизал увисна. Логън и Феро. От звуците ставаше повече от ясно какво правеха. И това на по-малко от крачка от главата на Джизал! Той зяпна повдигащата се завивка, осветена от бледата светлина от жаравата. Кога бяха… Защо са… И как… Ама че наглост от тяхна страна! Старата ненавист към двамата се върна за секунди и наранените му устни се изкривиха от омраза. Двамата диваци се яхаха като разгонени животни пред очите на всички! Идеше му да скочи и да ги срита, както би постъпил с кучета, които за всеобщ ужас са решили да се съвкупят насред градинско увеселение.
	— Мамка му — прошепна нечий глас.
	Джизал замръзна, реши, че са го видели.
	— Чакай. — Последва кратка пауза. — А… аа, така е по-добре.
	Ритмичното движение беше подновено и завивката отново взе да се надига и спуска, първоначално бавно, после все по-бързо. Как можеше Джизал да спи, докато се случваше това? Погледна навъсено, обърна се на другата страна и се зави презглава. Сега лежеше в пълен мрак и слушаше как гърленото пъшкане на Деветопръстия и рязкото съскане на Феро постепенно се усилват. Стисна очи и усети паренето на сълзи под клепачите си.
	Почувства се ужасно самотен.


	Попълнения

	Пътят извиваше от запад и тръгваше през побелялата долина между две продълговати възвишения, обрасли с тъмни борови гори. Свършваше в брода на Уайтфлоу. Реката беше придошла от топящия се сняг и течеше бясно през скалите. Водата се пенеше и хвърляше във въздуха яростни пръски — не напразно северняците я наричаха Бялата река.
	— Значи това е тя — промърмори Тъл, легнал по корем и надничащ от храстите.
	— Това е — каза Кучето. — Освен ако някъде другаде на реката няма друга огромна крепост.
	От билото се виждаше ясно. Високи дебели стени от гладък тъмен камък, образуващи правилен шестостен. Бяха високи поне дванайсет разкрача и на всеки ъгъл имаха по една масивна кръгла кула. Зад тях се виждаха каменните покриви на сгради, обграждащи вътрешен двор. Пред огромните стени имаше други, по-ниски, отново във вид на шестостен, наполовина на височината на вътрешните, но все пак достатъчно високи. Те също имаха защитни кули, по-тънки и по-ниски от вътрешните. Една от стените опираше в реката, а останалите пет бяха обградени от широк ров, което превръщаше крепостта в огромен остров от остър здрав камък. И до него водеше един-единствен мост, който свършваше в гигантска, с размерите на хълм, постройка над портите.
	— Мамка му — каза Дау. — Виждали ли сте други такива стени? Как е успял Бетод да се намърда вътре?
	— Няма значение как — поклати глава Кучето, — не може да побере цялата си армия вътре.
	— Няма и да иска да го направи — каза Три дървета. — Не и Бетод. Той не действа така. Ще предпочете да е отвън, където да може да се движи и да причаква, откъдето ще може да ги излови по долни гащи.
	— Хм — изсумтя Мрачния и кимна.
	— Шибаният Съюз! — изруга Дау. — Никога няма да се научат да си отварят очите. През целия път дотук държахме Бетод под око, а те, мамка му, да го изпуснат да мине покрай тях без бой! Сега си седи на сигурно място зад стените, има храна и вода колкото му душа иска и доволно чака да му дойдем на крака!
	— Е — цъкна с език Три дървета, — има ли смисъл да се вайкаме? Доколкото си спомням, Бетод и преди е успявал да ти се измъкне, Дау?
	— Хм. Копелето има нюх за тия работи, умее да изниква там, дето никой не го чака.
	Кучето погледна към крепостта, реката, дългата долина и гористите възвишения от другата страна.
	— Със сигурност е оставил хора на онова било отсреща, а също и в гората около рова, напълно съм сигурен.
	— Е, всичко си разгадал, нали, Куче? — погледна го с крайчеца на окото Дау. — Само едно още не ми е ясно. Тя лапа ли ти патката вече?
	— К’во? — не разбра Кучето.
	Тъл избухна в смях. Три дървета се изкиска под мустак. Дори Мрачния издаде подобен на смях звук, почти като въздишка, но по-силен.
	— Най-обикновен въпрос бе, Куче — каза Дау. — Лапа ли го вече, или още не е?
	Кучето го изгледа сърдито и прегърби рамене.
	— Да ти сера…
	— К’во? К’во викаш направила? — Тъл не можа да сдържи напушилия го кикот. — Срала отгоре му, така ли? Прав беше, Дау, тия долу в Съюза не ги правят като нас нещата.
	Сега вече всички се смееха. С изключение на Кучето.
	— Да ви пикая в устите — изръмжа той. — Що не вземете да си лапате помежду си патките? Така поне ще млъкнете.
	— Не съм много сигурен, че ще свърши работа — плесна го по рамото Дау. — Знаеш го Тъл, вечно говори с пълна уста!
	Тъл запуши уста с ръка и така се разхили, че от носа му изскочиха сополи. Кучето го изгледа кръвнишки, но със същия успех можеше да се надява да спре с гневен поглед падаща отгоре му скала. Естествено, не свърши работа.
	— Хайде стига вече, тихо сега — промърмори Три дървета, още преди усмивката да бе слязла от лицето му. — Някой по-добре да иде да огледа по-отблизо. По-добре да знаем къде е оставил Бетод момчетата си, преди тълпата от глупаци от Съюза да се довлече по пътя.
	В гърлото на Кучето заседна буца.
	— Някой да иде, а? И кой от вас, копелдаци, ще е този някой?
	Дау се ухили и пак го плесна по рамото.
	— Аз викам, който вчера е пъхал пръчка в огъня, той да пълзи в студа днес, нали така, момчета?


	Кучето се промъкваше между дърветата с лък в ръка и със стрела в него, но с отпусната тетива. Не искаше да се спъне някъде и да простреля собствения си крак или да направи някоя друга глупост. Знаеше, че стават такива неща, и не гореше от желание да се връща с куцукане в лагера, където да трябва да обяснява как така една от неговите стрели стърчи забита в крака му. До края на дните си нямаше да се отърве от подигравки.
	Коленичи и се вгледа между дърветата. Огледа земята — гола кафява пръст, засипана с мокри борови иглички, тук-там с бяло петно неразтопен сняг и… дъхът му секна. Наблизо видя отпечатък от стъпало. Наполовина в пръстта, наполовина в снега. Снегът се топеше и се свличаше, топеше се и попиваше в земята. Нямаше начин подобен отпечатък да издържи дълго, а това означаваше, че е бил оставен съвсем наскоро. Кучето подуши въздуха. Не долови нищо, ала в този студ не беше лесно да душиш — носът ти е замръзнал, вкочанен, задръстен от сополи. Тръгна предпазливо в посоката, накъдето сочеше отпечатъкът, и започна да се оглежда. Видя още един и още един. Някой беше минал оттук съвсем наскоро.
	— Ти си Кучето, нали?
	Замръзна на място. Сърцето му заблъска. Обърна се да види откъде идва гласът. На няколко крачки от него върху дънера на паднало дърво се изтягаше небрежно мъж. Беше се облегнал на един от стърчащите клони, скръстил ръце на тила си. Имаше вид на човек, полегнал да дремне. Дълга черна коса падаше пред лицето му, от нея надничаше едно око и следеше зорко Кучето. Онзи бавно се надигна.
	— Слушай сега, тези ще ги оставя тук — каза той и посочи към тежка секира, забита в прогнилия дънер, и кръгъл щит, опрян на него, — за да знаеш, че като тръгна към теб, искам само да поговорим. Как ти се струва?
	Кучето вдигна вежди и опъна тетивата на лъка.
	— Ела, щом искаш, но ако опиташ нещо повече от говорене, ще ти пусна стрела в гръкляна.
	— Бива. — Дългокосият се смъкна от дънера и оставил оръжията си, тръгна между дърветата. Вървеше с наведена глава, но дори така си личеше, че е едро копеле. Вдигна ръце с празни извърнати нагоре длани. Имаше съвсем миролюбив вид, но Кучето не беше готов да рискува. Добре знаеше, че миролюбив и миролюбив вид не са едно и също нещо. — Ако може само да кажа — рече, докато приближаваше, — като допълнение към това, че можеш да ми имаш доверие: ти така и не ме видя. Ако имах лък, можех да те убия на място.
	Беше самата истина, но тя не допадна много на Кучето.
	— А имаш ли лък?
	— По всичко личи, че нямам.
	— Твой проблем — троснато отвърна Кучето. — Спри вече.
	— Става — отвърна дългокосият и спря на няколко крачки от Кучето.
	— И така, аз съм Кучето, както вече знаеш. А ти кой си?
	— Помниш Гърмящия, нали?
	— Естествено, но ти не си той.
	— Не. Аз съм синът му.
	Кучето сключи вежди и опъна още по-силно лъка.
	— Сега много внимавай какво ще кажеш. Деветопръстия уби сина на Гърмящия.
	— Вярно. Аз съм другият му син.
	— Но другият му син беше още момче… — Кучето млъкна, докато броеше наум всичките зими оттогава. — Мамка му. Толкова много време ли е минало?
	— Точно толкова.
	— Бая си пораснал.
	— Така става с момчетата.
	— Имаш ли си име?
	— Викат ми Тръпката.
	— Това пък откъде?
	Онзи се ухили.
	— Защото предизвиквам тръпки по гърбовете на враговете си.
	— А, такава ли била работата.
	— Е, не съвсем — въздъхна той. — Май по-добре от мен да го чуеш. Първия път, когато тръгнах на поход, така се напих, че докато пикаех, паднах в реката. Течението беше много силно, толкова, че успя да ми смъкне панталона, преди да ме изхвърли гол една миля по-надолу. Като се върнах в лагера, треперех като никога дотогава, а топките ми така се бяха свили, че направо се бяха качили в корема ми. — Почеса се замислено по лицето. — Голям срам беше. Но после, в битките, успях да оправя нещата.
	— Сериозно?
	— С годините умих в кръв ръцете си, е, не колкото тебе, но достатъчно, че да ме следват момчетата.
	— Не думай? И колко те следват?
	— Към четирийсет са. Наблизо са, ти не бери грижа. Има сред тях някои от старите момчета на баща ми, но и доста нови. Все достойни мъже са.
	— Радвам се, че имаш група. И се биете за Бетод, така ли?
	— Мъжът има нужда от работа. Не казвам, че не бихме се хванали с нещо по-добро де. Може ли вече да си сваля ръцете?
	— Не, така са си добре. И какво правиш тук сам насред гората?
	Тръпката стисна устни, умисли се за момент.
	— Не ме смятай за побъркан, но се носят слухове, че Три дървета е наоколо.
	— И това е самата истина.
	— Така ли?
	— Също Тъл Дуру Буреносния, Мрачния Хардинг и Дау Черния.
	Тръпката повдигна озадачен вежди и се облегна на едно дърво, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че Кучето да ги вижда.
	— Е, какво да ти кажа, сериозна група сте. По ръцете на вас петимата има повече кръв, отколкото по ръцете на всичките ми момчета накуп. Няма спор, големи имена водиш след себе си. Имена на хора, които всеки мъж ще е готов да следва.
	— А ти търсиш ли да следваш някого?
	— Може пък да търся.
	— А момчетата ти?
	— Те също.
	Кучето трябваше да си признае, че идеята е доста изкушаваща. Четирийсет мъже, които знаят къде е Бетод, а може би и какви са плановете му. Това щеше да му спести немалко пълзене в студа, а в последно време беше започнало здравата да му омръзва вечното клечане в мокрия храсталак. Но и не беше съвсем готов да гласува пълно доверие на високото дългокосо копеле. Реши, че ще го заведе в лагера им, пък Три дървета да му мисли какво да става с него.
	— Хубаво — каза Кучето. — Ще видим какво да правим. А сега защо не тръгнеш бавно нагоре по този хълм, докато аз те следвам на няколко крачки отзад?
	— Бива — каза Тръпката, обърна се и затътри крака нагоре с все още вдигнати ръце. — Но ще внимаваш какви ги вършиш с лъка, нали? Не искам да ми се забиват стрели отзад само защото не си гледаш в краката.
	— Ти не се безпокой за мен, дангалак, Кучето не пропуска… уф!
	Кракът му се закачи в щръкнал корен, той залитна напред и изпусна тетивата. Стрелата профуча покрай главата на Тръпката, заби се в дънера на едно дърво пред него и остана да потреперва в кората. Кучето се озова на четири крака, стиснал в ръка празния лък. Когато вдигна поглед, Тръпката беше надвиснал над него. Кучето не се съмняваше, че ако сега онзи решеше, можеше с лекота да замахне и с огромния си юмрук да му отнесе главата.
	— Късмет, че не ме уцели — каза Тръпката. — Сега вече може ли да си сваля ръцете?


	Естествено, в момента, в който се появиха в лагера, Дау скочи като ужилен.
	— Кой е тоя, мамка му? — озъби се той и тръгна право към Тръпката, втренчил поглед в него.
	Застана пред новодошлия наежен, със секирата в ръка.
	Погледнато отстрани, можеше да мине и за смешно — Дау беше половин глава по-нисък от новодошлия, но Тръпката нямаше вид на развеселен. И с право.
	— Това е… — отвори уста Кучето, но не успя да продължи.
	— Това е някакъв дългуч, ясно. Но аз не говоря с такива, дето ме зяпат отгоре. Сядай, дългуч! — Дау го фрасна с ръка в гърдите и го събори по дупе на земята.
	Кучето реши, че онзи го прие доста добре — при дадените обстоятелства, разбира се. Естествено, изпъшка, когато си удари дирника, после примигна изненадан, но накрая се излегна, подпрян на лакът, и им се ухили.
	— Аз по-добре да си остана тук, долу — каза. — Но да знаете, че не е моя вината. Не съм избирал да съм висок, също както тоя не е избирал да е пълен задник.
	Кучето замижа в очакване на ботуш в топките на Тръпката, но вместо това Дау се усмихна.
	— Не съм бил избирал да съм задник, а? Това ми хареса. Харесвам го тоя. Кой е?
	— Казва се Тръпката и е син на Гърмящия.
	Дау се намръщи:
	— Ама нали Деветопръстия…
	— Той е другият му син.
	— Е онзи беше само…
	— Мисли, Дау, мисли.
	Дау отново се намръщи и поклати глава.
	— Мамка му. Толкова време ли мина?
	— Прилича на Гърмящия — чу се от някъде гласът на Тъл и огромната му сянка падна на земята.
	— Майко мила! — каза Тръпката. — Мислех, че не сте любители на дангалаците. Чакай да позная, вие всъщност сте двама един върху друг, нали?
	— Само един. — Тъл се наведе и го вдигна за ръката, все едно беше малко дете. — Съжалявам за посрещането, приятел. В последно време имаме само такива гости, дето после ги убиваме.
	— Надявам се аз да съм изключение — каза Тръпката и продължи да зяпа Буреносния. — А това там трябва да е Мрачния Хардинг.
	— Хм — отвърна Мрачния почти без да вдига поглед от стрелите си.
	— А ти си Три дървета, нали?
	— Аз съм — отвърна възрастният войн и сложи ръце на кръста си.
	— Уау — промърмори Тръпката и се почеса по тила. — В дълбоки води съм нагазил, няма спор. Дълбоки води. Тъл Дуру, Дау Черния и… мамка му, ти наистина си Три дървета, а?
	— Същият.
	— Гледай ти. Баща ми винаги казваше, че ти си най-свестният мъж в целия Север. Че ако някога трябва да избира кого да следва, това ще си ти. Е, докато не загуби дуела с Деветопръстия, естествено, но някои неща са неизбежни. Руд Три дървета от плът и кръв…
	— Защо си дошъл, момче?
	Тръпката като че ли си глътна езика, затова Кучето отговори вместо него.
	— Каза, че водел четирийсет момчета и искали да се присъединят към нас.
	Три дървета се вгледа в очите на Тръпката.
	— Истина ли е това, момче?
	Тръпката кимна.
	— Познаваше баща ми. С него мислите еднакво, а аз съм негова издънка. Да служа при Бетод ми е като трън в задника.
	— Ами ако кажа, че човек трябва да е верен на главатаря, когото е избрал да следва?
	— И аз така мислех — отвърна Тръпката, — но този нож е с две остриета, нали? Главатарят трябва да се грижи за момчетата си, прав ли съм?
	Кучето кимна. Беше напълно съгласен.
	— Бетод вече не дава пет пари за никого от нас, ако приемем, че преди е давал. Вече не чува никого освен онези вещица.
	— Вещица ли? — каза Тъл.
	— Ъхъ, магьосницата Кориб или както там й беше името. Вещица. Тя е тази, която прави мъглата. С неприятна компания се е сдушил Бетод. А и тази война, няма никакъв смисъл от нея. Англанд? На кого му е притрябвала, имаме предостатъчно земя. Всички ни ще отведе право при пръстта. Останахме с него, докато нямаше кого друг да следваме, но сега, като разбрахме, че Руд Три дървета може да е още жив и е на страната на Съюза, ами…
	— Решихте да се убедите с очите си, така ли?
	— До гуша ни дойде от Бетод. Довел е едни странни момчета. Далече от изтока, отвъд Крина. Знаете ги, кости, опънати животински кожи и така нататък, почти не приличат на хора. Не съществуват никакви правила при тях, нямат милост към нищо и езикът им дори не е като нашия. Шибани диваци. Бетод вкара неколцина от тях в крепостта на Съюза и онези окачиха всички трупове по стените, с кървави кръстове на коремите, с провесени навън черва. Не е нормална тая работа. И най-накрая, Калдер и Скейл ходят насам-натам и раздават заповеди, все едно са хора, дето могат да различат овесена каша от лайна. Все едно имат собствени имена, а не се крият зад името на баща си.
	— Шибаният Калдер — озъби се Тъл и поклати глава.
	— Шибаният Скейл — изсъска Дау и се изплю на земята.
	— Няма по-големи копелдаци от тези двамата в целия Север — каза Тръпката. — А сега се чува, че Бетод е сключил сделка.
	— Каква сделка? — попита Три дървета.
	Тръпката извъртя глава и се изплю през рамо.
	— С шибаните шанка, ето каква.
	Кучето го зяпна като втрещен. Всички го зяпнаха. Това беше най-шантавият слух, който бяха чували.
	— С плоскоглавите? Но как?
	— Кой го знае? Може би онази вещица е намерила начин да говори с тях. Всичко се променя, бързо при това, и нищо не е като хората. Много от момчетата не са доволни. И това без дори да споменавам Страховития.
	— Страховития ли? — намръщи се Дау. — Не съм го чувал.
	— Къде сте били досега бе, момчета? Заровени под снега ли?
	Те се спогледаха.
	— Може да се каже — отговори Кучето. — Може да се каже.


	Евтино

	— Имате посетител, господине — промълви Барнам.
	По незнайни причини лицето му беше мъртвешки бледо.
	— Очевидно — сърдито отвърна Глокта. — Почука се на вратата — хвърли лъжицата си в почти недокоснатата супа и мрачно прокара език по венците си.
	_Противно подобие на вечеря. Може би това, че се опита да ме убие, не чак толкова, но готвенето на Шикел определено ми липсва._
	— Е, кой е на вратата? Казвай, човече.
	— Ъ… той е… ъ…
	Архилектор Сълт се промуши през вратата, сякаш внимаваше безупречно чистото му бяло палто да не докосне случайно дървената каса. _А, сега разбирам._ Сърдитият му поглед обходи невзрачната всекидневна и устните му се извиха от отвращение, все едно беше стъпил в кална канавка на улицата.
	— Не ставай — каза мрачно на Глокта.
	_Не съм си и помислял._
	Барнам преглътна мъчително.
	— Ще желае ли Негово високопреосвещенство нещо…
	— Изчезвай! — скастри го Сълт и възрастният прислужник почти се спъна, докато бързаше да излезе.
	_Доброто настроение от предишната ни среща се е изпарило напълно._
	— Проклети селяндури — изсъска Сълт и седна зад тясната маса на Глокта. — Избухнало е ново въстание в Келн и онзи проклетник Щавача отново е бил в центъра на събитията. Най-обикновено отчуждаване на имот е прераснало в кървави безредици. Лорд Финстър, този малоумник, недооценил настроението на тълпата, което довело до смъртта на трима от стражите му, а той самият бил обсаден в имението си от обезумялата тълпа. За късмет не успели да влязат, затова се задоволили да изгорят половината село. Собственото им село, Глокта! — изсумтя презрително той. — Ето това прави идиотът, когато се ядоса. Унищожава първото, което му се изпречи пред очите, ако ще да е дори неговата си къща! И Камарата на лордовете крещи с пълно гърло за кръв. Селска кръв и много при това. Сега Инквизицията ще трябва да отиде там и да прибере подстрекателите, тоест няколко идиоти, които да минат за такива. Глупакът Финстър е този, когото трябва да обесим, но май това няма как да се получи.
	Глокта се покашля.
	— Събирам си багажа и заминавам за Келн незабавно. _Бавачка на селячеството — само това липсваше, но…_
	— Не. Трябваш ми за друго. Дагоска е паднал.
	Глокта погледна учудено. _Всъщност не е кой знае каква изненада. Не и такава, че да накара човек с положението на архилектора да се навре в тясната ми всекидневна._
	— Изглежда, гуркулите са били пуснати в града. Имало е измяна, естествено, но във времена като тези… не се учудвам. Малкото налични войници на Съюза са били изклани, но повечето от наемниците просто са били взети в робство. А местните като цяло са били пощадени.
	_Милост от Гуркул, кой би помислил? Значи стават чудеса._
	Сълт почисти невидима прашинка от безупречната си ръкавица.
	— Както чух, когато гуркулите нахлули в Цитаделата, заварили генерал Висбрук мъртъв. Предпочел сам да сложи край на живота си, но не и да бъде пленен.
	_Я виж ти, я виж ти. Не мислех, че му стиска._
	— Дал заповед тялото му да бъде изгорено, за да не може врагът да се гаври с него, после си прерязал гърлото. Смело решение на достоен мъж. Утре ще бъден почетен в Камарата на лордовете.
	_Какъв късмет извади генералът. Естествено, че ужасна смърт, но с държавни почести, е за предпочитане пред дълъг живот в забрава._
	— Разбира се — отвърна тихо Глокта. — Достоен мъж.
	— Това не е всичко. Вестта за падането на града беше последвана от вест за пристигането на емисар. Пратеник на императора на Гуркул.
	— Емисар?
	— Точно така. И както стана ясно, идва да преговаря за… мир. — Последната дума Сълт изрече с нескрита неприязън.
	— Мир?
	— Тази стая е прекалено малка, за да има в нея ехо, какво ще кажеш?
	— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, но защо…
	— А защо не? Получиха това, което искаха. Върнаха си Дагоска и вече няма накъде повече да разширяват империята си.
	— Но разбира се, архилектор. _Освен може би през морето…_
	— Мир. Не ми е приятно да отстъпваме нищо, но Дагоска така или иначе не струваше кой знае колко. Наливахме там повече пари, отколкото печелехме. Беше просто трофей в колекцията на краля. Убеден съм, че ще сме по-добре без тази безполезна скала.
	— Напълно сте прав, Ваше Високопреосвещенство — склони почтително глава Глокта.
	_Интересно защо ли тогава се бихме толкова за нещо безполезно._
	— За жалост загубата на града означава, че вече не си началник на Инквизицията там. — На лицето на Сълт се изписа почти задоволство.
	_Тоест обратно към обикновен инквизитор, така ли? Предполагам, това ще означава и че вече няма да присъствам на срещите на високо ниво…_
	— Обаче реших да ти запазя званието. Като началник на Адуа.
	Глокта не отговори. _Значително повишение, но…_
	— Но това е постът на началник Гойл, Ваше Високопреосвещенство.
	— Така е. И ще продължи да бъде.
	— Тогава…
	— Ще делите поста и отговорностите. Гойл е по-опитният от двама ви, затова той ще има старшинство и ще продължи да ръководи делата в Адуа. А на теб ще възлагам специални задачи, по-подходящи за човек с твоите умения. Надявам се, че малко конкуренция между двама ви ще се отрази благотворно на резултатите ви.
	_Но по-вероятно ще завърши със смъртта на единия, а за никого не е тайна кой е фаворитът на началството._
	Сълт се усмихна лукаво, сякаш четеше мислите му.
	— Или ще покаже ясно кой от двама ви е началникът с по-главно „н“. — Сълт прихна на шегата си и Глокта се принуди да пусне насилена беззъба усмивка.
	— На първо време обаче искам да се справиш с този емисар. Явно имаш усет към кантиките. Но ако мога да предложа нещо, този път гледай да избягваш обезглавяванията поне като за начало. — Архилекторът си позволи едва доловима усмивка. — Ако цели нещо друго освен мир, искам да разбереш какво. Ако можем да изкопчим нещо повече от мир, също искам да разбереш какво. Няма да е зле все пак да не изглеждаме като пълни пораженци.
	Сълт се надигна неуверено и внимателно се измъкна иззад масата с намръщена гримаса, все едно размерът на всекидневната беше преднамерено оскърбление към достойнството му.
	— И ако обичаш, Глокта, намери си свястно жилище. Началникът на Инквизицията на Адуа да живее по този начин? Срамота е!
	Глокта отново сведе смирено глава, което му докара неприятни иглички по целия гръбнак.
	— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.


	Императорският пратеник беше нисък набит мъж с гъста черна брада и малка бяла шапчица, плътно прилепнала към главата му. Носеше бяла роба, извезана със златен конец. Изправи се и скромно се поклони, когато Глокта влезе с куцукане в стаята. _Толкова земен и смирен, колкото последният емисар беше превъзнесен и самодоволен. Различен човек за различна работа._
	— А, началник Глокта, трябваше да се досетя. — Гласът му беше плътен и звучен, а владеенето му на общия език на Съюза — отлично. — Много хора отвъд морето останаха разочаровани, когато трупът ви не беше открит сред телата в Цитаделата на Дагоска.
	— Надявам се, мога да разчитам на вас да им предадете най-искрените ми извинения.
	— Разбира се. Казвам се Тулкис и съм съветник на Утман-ул-Дощ, императора на Гуркул. — Емисарят се усмихна широко и в черната му брада се откроиха два реда здрави бели зъби. — Надявам се да съм по-добре тук, при вас, отколкото последният емисар, когото изпратихме.
	_Чувство за хумор? Не очаквах._
	— Предполагам, че това ще зависи от отношението ви.
	— Разбира се. Шабед ал Ислик Бурай беше… конфликтна личност. Освен това имаше проблем с… лоялността. — Усмивката на Тулкис се разтегна още повече. — Той беше много религиозен човек, с дълбока вяра и убеждения. Човек, който стоеше по-близо до църквата, отколкото до държавата. Аз почитам бог, разбира се — той докосна чело с върховете на пръстите си, — почитам и славя светия пророк Калул — пръстите му отново докоснаха челото, — но служа… — погледна Глокта в очите — единствено на императора.
	— _Интересно._ Мислех, че във вашата страна църквата и държавата са единодушни.
	— Често е точно така, но сред нас има много хора, които вярват, че свещениците трябва да се съсредоточат в молитвите си, а управлението на държавата да оставят в ръцете на императора и съветниците му.
	— Разбирам. И какво точно желае да ни предаде императорът?
	— Трудностите по превземането на Дагоска шокираха хората. Свещениците ги бяха убеждавали, че това ще е лека кампания, защото бог е на наша страна и защото каузата ни е праведна, и така нататък, и така нататък. Разбира се, бог е велик — той извърна очи към тавана, — но той не може да замени доброто планиране и стратегия. Императорът желае мир.
	Глокта се умълча за момент.
	— Великият Утман-ул-Дощ, нали за него говорим? За всемогъщия? Безмилостния? И сега иска мир?
	Емисарят не изглеждаше засегнат.
	— Вярвам, че разбирате колко важна е репутацията на безмилостен управник. Всеки владетел, още повече на такава огромна и разнородна империя като Гуркул, трябва преди всичко да вдъхва страх. Естествено, той би желал да бъде и обичан, но това е лукс, а страхът е основна необходимост. Каквото и да сте чули, Утман не е човек нито на мира, нито на войната. Той е човек на… коя е точната дума? На целта. Човек, който ползва подходящия за обстоятелствата инструмент в подходящия момент.
	— Разумно — подхвърли Глокта.
	— Сега мир, милост и компромис. Това са инструментите, които подхождат на целите му, независимо че не съответстват на целите на… други — Тулкис докосна с пръсти челото си. — Затова той ме изпрати, за да разбера дали те подхождат на вашите цели.
	— Гледай ти, гледай ти. Могъщият Утман-ул-Дощ проявява милост и идва с мир. В странни времена живеем, Тулкис. Дали гуркулите са се научили да почитат враговете си, или просто да се боят от тях?
	— Не е нужно да почиташ, нито да се страхуваш от врага си, за да желаеш мир. Нужно е само да обичаш себе си.
	— Нима?
	— Точно така. Загубих двама синове във войните между нашите два народа. Един при Улриок. Беше свещеник там и изгоря в храма. Другият умря съвсем наскоро, в обсадата на Дагоска. Водеше атаката, когато беше направен първият пробив.
	Глокта се намръщи и разкърши врат. _Залп от арбалетите. Дребни фигурки, които падат надолу по камарата от срутената стена._
	— Беше смело нападение.
	— Войната е по-жестока към смелите.
	— Вярно. Съжалявам за загубите ви. _Въпреки че не изпитвам съжаление за нищо конкретно._
	— Благодаря ви за искрените съболезнования. Бог е преценил да ме дари с още трима синове, но празнините, оставени от тези две деца, никога няма да бъдат запълнени. Усещането е почти като да загубиш част от тялото си. Затова си мисля, че донякъде разбирам вашите загуби в тези войни. Аз съжалявам за вашите загуби.
	— Много мило от ваша страна.
	— Ние сме водачи. Войната е резултат от нашите провали. Или от необмислените ни постъпки и глупостта ни, които ни тикат към провали. Победата е за предпочитане пред загубата… но не е решение. Затова императорът предлага мир. С надеждата, че така ще сложим край на враждебността между нашите два велики народа. Ние нямаме интерес да прекосяваме морето за военни действия, а вие нямате интерес от завземане на дребни територии в Кантика. Ето защо ние предлагаме мир.
	— И това е всичко, което предлагате, така ли?
	— Малко ли е?
	— Какво ще си кажат нашите поданици, ако ви предадем Дагоска, така скъпо отвоюван в предишната война?
	— Нека бъдем реалисти. Неприятностите в Севера ви поставят в доста неизгодна позиция. Дагоска е изгубен, на ваше място бих забравил за него. — Тулкис спря и се замисли. — От друга страна, мога да уредя да бъдат изпратени дванайсет сандъка като репарации от моя император за вашия крал. Позлатени сандъци от ароматно абаносово дърво ще ви бъдат донесени от роби с преклонени глави и предшествани от смирени императорски пратеници.
	— И какво ще има в тези сандъци?
	— Нищо.
	Двамата се вгледаха изпитателно един в друг.
	— Само гордост. Можете да кажете, че са пълни с каквото си поискате. С цяло състояние от гуркулско злато, със скъпоценни камъни от Кантика, с благоухания отвъд пустинята. Повече от стойността на цял Дагоска. Това би могло да утоли гнева на поданиците ви.
	Глокта пое дълбоко въздух и издиша.
	— Мир. И празни сандъци. — Левият му крак беше изтръпнал под масата и той зажумя от болка, докато го раздвижваше. Изпъшка тежко и стана. — Ще предам предложението ви на началниците си.
	Почти се беше обърнал да си върви, когато видя протегнатата към него ръка на Тулкис. Поколеба се за момент. _Е какво толкова?_ Подаде ръка.
	— Надявам се да успеете да ги убедите — каза императорският пратеник.
	_Аз също._


	На края на света

	На деветия ден, откакто бяха тръгнали през планината, Логън видя морето. Изкатери поредния мъчителен склон и то се разкри пред очите му. Пътеката се спускаше стръмно надолу, продължаваше през равен участък, а нататък към хоризонта беше искрящата водна повърхност. Почти долавяше соления му мирис. Ако не му напомняше така силно за дома, сигурно щеше да се усмихне.
	— Морето — прошепна той.
	— Океанът — поправи го Баяз.
	— Прекосихме целия западен континент от край до край — каза Лонгфут и се ухили до уши. — Вече сме близо.
	Когато мина обед, бяха още по-близо. Пътеката се беше разширила до кален черен път, който минаваше през поделени от разкривени синори ниви. Повечето бяха просто кафяви квадрати разорана земя, но някои бяха обрасли със свежа зелена трева, поникнали зеленчуци или сиви, неядивни на вид зимни посеви. Логън не разбираше много от земеделие, но беше повече от очевидно, че някой отглеждаше нещо на тази земя.
	— Що за хора живеят чак тук — подхвърли Лутар, загледан в зле поддържаните ниви.
	— Потомци на първите заселници от Старите времена. Когато империята се срина, те бяха оставени на произвола на съдбата. Но въпреки това успяха някак да просъществуват.
	— Чухте ли това? — изсъска Феро, присви очи и извади стрела от колчана.
	Логън надигна глава и се заслуша. Чу глухи удари, идващи много отдалеч, а после и глас, едва доловим сред шума на вятъра. Постави ръка на дръжката на меча си и приклекна. Пропълзя до рошавите храсталаци на един от синорите и надзърна. Феро застана до него.
	Двама мъже се занимаваха със стърчащ насред изорана нива пън. Единият сечеше с брадва, а другият гледаше отстрани с ръце на кръста. Логън преглътна. Тези двамата не изглеждаха като сериозна заплаха, но той знаеше, че външният вид лъже. От много време насам не бяха срещали никого, който да не възнамерява да ги убие.
	— Кротко — прошепна Баяз. — Няма нищо опасно тук.
	— И преди си го казвал — изгледа го мрачно Феро.
	— Не убивайте никого, докато не ви кажа! — изсъска им Баяз, след което се провикна на непознат език и размаха за поздрав ръка.
	Двамата мъже се обърнаха рязко към него и го зяпнаха с увиснали ченета. Баяз отново им извика нещо. Фермерите се спогледаха, оставиха сечивата си и тръгнаха към тях.
	Спряха на няколко крачки разстояние. Грозна двойка бяха тези двамата дори и според критериите на Логън — ниски, набити, с груби черти и облечени в избелели работни дрехи, целите в петна и кръпки. Те зяпнаха тревожно шестимата чужденци и по-точно оръжията им, все едно че за пръв път виждаха такива хора и такива предмети.
	Баяз ги заговори дружелюбно, усмихваше се и ръкомахаше, после посочи към океана. Единият кимна, сви рамене и посочи надолу по пътя. Излезе от нивата и отиде на пътя. Или поне смени меката кал с по-твърда. Кимна им да го последват, докато приятелят му остана оттатък храсталака.
	— Ще ни заведе при Коунийл — каза Баяз.
	— При кого? — попита Логън, но магусът не отговори.
	Вече беше тръгнал по пътя, следвайки фермера.


	Смрачаваше се над празния град, докато групата вървеше след начумерения си водач. Силно пренебрегнат откъм природни дадености човек, реши Джизал, но там, откъдето идваше, селяните рядко се радваха на особена красота, затова предположи, че същото важи и за останалите места по света. Улиците бяха прашни и безлюдни, обрасли с бурени и зарити с боклуци. Много от къщите бяха изоставени, мъшасали и погълнати от пълзящи растения, а онези, които още имаха обитаем вид, в по-голямата си част изглеждаха доста невзрачни.
	— Очевидно славното минало и тук е забравено — каза с разочарование в гласа Лонгфут, — ако предположим, че някога го е имало.
	— Славата е голяма рядкост в наши дни — кимна Баяз.
	Между занемарените къщи се отвори широк площад. В тревните площи по краищата му някой отдавна забравен градинар беше засадил цветни лехи, но сега тревата беше олисяла, цветните лехи бяха обрасли с диви розови храсти, а дърветата бяха изсъхнали и оголели. Над това поле на разложението се издигаше огромна удивителна сграда, по-точно казано, смесица от множество различни по стил и вид по-малки постройки. От тях се извисяваха три кръгли кули с обща основа и върхове, които се разделяха и стесняваха нагоре. Една от тях беше пречупена точно под върха и от отдавна падналия й покрив бяха останали само голи греди.
	— Библиотека… — рече под носа си Логън.
	— Така ли? — сградата определено нямаше вид на такава според Джизал.
	— Великата западна библиотека — каза Баяз, докато прекосяваха запуснатия площад под сенките на трите порутени кули. — Тук направих първите си колебливи стъпки по пътя на овладяване на Изкуството. Тук моят господар ме научи на Първия закон. Повтаряше ми го отново и отново, докато накрая бях в състояние да го рецитирам гладко на всички възможни езици. Това е място, изпълнено с познание, чудеса и неземна красота.
	— Времето не е било благосклонно към него — въздъхна брат Лонгфут.
	— Времето никога не е благосклонно.
	Водачът им каза нещо и посочи висока врата с излющена зелена боя. После се отдалечи, но ги поглеждаше все така мнително.
	— Става все по-трудно да разчиташ на някаква помощ — отбеляза Първия магус, докато изпращаше с поглед отдалечаващия се фермер.
	Вдигна жезъла си и потропа силно на вратата. Последва продължително мълчаливо очакване.
	— Библиотека? — чу Джизал гласа на Феро, очевидно тя не разбираше значението на думата.
	— За книги — отвърна й гласът на Логън.
	— Книги — изсумтя тя. — Пълна загуба на време.
	Отвътре долетя приглушен шум — някой влачеше крака и мърмореше сърдито. Изщрака ключалка, нещо изстърга и голямата врата се отвори с пронизително скърцане. Появи се силно прегърбен мъж в изключително напреднала възраст. Зяпна ги с огромно учудване, а на устата му беше застинала някаква неразбираема ругатня. Едната половина на лицето му беше слабо осветена от свещта, която носеше в ръка.
	— Аз съм Баяз, Първия магус, и идвам по работа при Коунийл.
	Прислужникът продължи да зяпа с широко отворена беззъба уста. Джизал очакваше всеки момент от нея да се проточи лига. Явно нямаха много посетители на това място.
	Единствената свещ полагаше жалки и безсмислени усилия да хвърли някаква светлина в просторното помещение зад гърба му. Имаше солидни маси, огъващи се от тежестта на килнатите във всички посоки купчини книги. Всяка от стените беше заета с рафтове, които се издигаха високо нагоре и изчезваха в спарения мрак на тавана. Сенките танцуваха по кожените гърбове на книги с всякакъв размер и цвят, по купчини дебели пергаменти и навити свитъци, небрежно нахвърлени на големи камари. Светлината проблясваше по посребрени и позлатени орнаменти и матови скъпоценни камъни, красящи кориците на томове с плашещи размери. Към центъра на това събирано от векове познание се спускаше плавно извито стълбище. Стъпалата му бяха протрити в средата от безброй стъпки, минали по него, а парапетът му беше излъскан от безброй докосвания. По всяка повърхност имаше дебел слой прах. Гигантска паяжина се оплете в лицето на Джизал, докато влизаше, и той с изкривено от отвращение лице започна да ръкомаха и да я маха от себе си.
	— Господарката вече се оттегли на канапето си — изхриптя прислужникът със странен акцент.
	— Тогава я събуди — сряза го Баяз. — Мръква се, а бързам. Нямаме време за…
	— Я виж ти, я виж ти. — На върха на стълбището стоеше жена. — Наистина се мръква, щом старата ми любов чука на вратата.
	Имаше дълбок плътен глас. Сложи ръката си с дълги нокти на извития парапет и заслиза по стълбите с умишлено бавене. Изглеждаше на средна възраст, беше висока и слаба, с грациозни движения; дългата й права черна коса падаше свободно покрай лицето й.
	— Сестро. Имаме да обсъждаме спешни дела.
	— А, нима? — едното й око, което Джизал виждаше, беше голямо и тъмно, а тежкият му клепач беше зачервен по ръба, сякаш беше плакала. Окото тегаво, сякаш силно опиянено обходи групата. — Колко неприятно занимание.
	— Изморен съм, Коунийл, нямам сили за твоите игрички.
	— Всички сме изморени, Баяз. Всички сме ужасно изтощени. — Тя въздъхна с театрална пресиленост, когато най-после слезе от последното стъпало и тръгна с грациозна походка по неравния под. — Едно време нямаше нищо против да играеш игричките ми. Играеше с дни, доколкото си спомням.
	— Оттогава мина много време. Светът се променя.
	Лицето й изведнъж придоби гневно изражение.
	— Имаш предвид, че светът гние! Но все пак — гласът й отново омекна и притихна до шепот — ние, последните останки от великия Орден на магусите, трябва поне да опитаме да останем цивилизовани. Хайде, братко, приятелю, мили мой, няма нужда от припряност. Денят си отива и е време да измиете праха от пътя, да се отървете от тези вмирисани дрипи и да се преоблечете за вечеря. Тогава можем да седнем и да поговорим по време на вечерята, както подобава на цивилизовани хора като нас. Толкова рядко имам гости. — Тя мина покрай Логън и го изгледа с нескрито удивление. — А си ми довел такива едри и яки гости. — Очите й се спряха на Феро. — Такива екзотични гости. — Вдигна ръка и единият й дълъг пръст проследи нежно извивката на бузата на Джизал. — Такива красиви гости!
	Джизал стоеше като истукан, потънал в земята от срам и без никаква представа как да реагира на подобна волност. Отблизо сивите корени на косата й не оставяха съмнения за употреба на много черна боя. Гладката й кожа имаше бръчки и лек жълтеникав оттенък, безспорно резултат от голямо количество пудра. Ръбът на бялата й роба беше зацапан, а на единия ръкав имаше петно. Тя, изглежда, беше на възрастта на Баяз, ако не и по-стара от него.
	Хвърли поглед към ъгъла, където стоеше Кай, и се намръщи.
	— А що за гост е това, не съм сигурна… но всички сте добре дошли във Великата западна библиотека. Добре дошли всички…


	Джизал примигваше озадачен пред огледалото с бръснач в изтръпналата си ръка.
	Само преди час, докато размишляваше за пътуването, което най-после наближаваше своя край, той бе почувствал гордост колко много бе научил през това време. Толерантност и съпричастност, кураж и себеотрицание. Беше се поздравил за голямата си промяна. Как беше възмъжал и израснал като човек. Поздравленията вече не изглеждаха уместни. Огледалото може и да бе древна антика, отражението му в него — размазано и изкривено, но сега нямаше съмнения, че лицето му е истинска съсипия.
	Приятната симетрия беше изчезнала. Някога перфектната му челюст беше силно изместена наляво, по-изпъкнала от едната страна, а благородната му брадичка беше изкривена под ужасяващ ъгъл. Белегът започваше от горната му устна и в началото беше просто лека драскотина, но после се раздвояваше, врязваше се брутално в долната, разтягаше я надолу и устата му изглеждаше извита в гадна и злобна усмивка.
	Нищо не помагаше. Опитите да се усмихне допълнително влошаваха положението, разкривайки грозните дупки между зъбите му: уста на уличен побойник или бандит, а не на офицер от Кралската гвардия. Единствената му утеха бе, че най-вероятно щеше да умре по време на обратния път и никой от старите познати няма да го види така обезобразен. Жалка утеха.
	От лицето му се отрони сълза и падна в легена с вода пред него.
	Преглътна и потръпна, въздъхна. Изтри влажната си буза с опакото на ръката. Стисна зъби и намести бръснача в ръката си. Станалото станало, няма връщане назад. Може и да беше по-грозен отпреди, но пък сега беше по-добър човек и не на последно място, както казваше Логън, беше още жив. Поднесе умело бръснача към лицето си и започна да остъргва избуялата по него растителност, по бузите пред ушите и по шията. Остави космите около устата, над горната устна и по брадичката. Тази брада му стои добре, помисли си, докато бършеше бръснача в кърпата. Поне донякъде прикрива обезобразяващия белег.
	Навлече дрехите, които му бяха оставени. Вмирисани на мухъл риза и бричове, древни, старовремски, направо смехотворни. Почти се засмя на кривия си силует в тях. Безгрижните жители на Агрионт никога нямаше да го познаят в този вид. Той самият едва се разпозна.
	Подобаващата храна не беше единственото, на което Джизал се надяваше на трапезата на важна историческа личност. Сребърните прибори бяха почернели до неузнаваемост, чиниите бяха напукани и захабени, а самата маса беше така наклонена, че той очакваше всеки момент яденето да се хлъзне по нея и да падне на мръсния под. Вечерята беше сервирана от същия прислужник и със същата мудност, с която беше отворил вратата. Всяко следващо ястие идваше все по-студено и твърдо от предишното. За първо имаше гъста, изненадващо безвкусна супа. След това дойде ред на риба, която беше така препечена, че беше станала на трески, а след нея се появи голямо парче месо, което пък беше достатъчно сурово, за да мине за още живо.
	Баяз и Коунийл се хранеха в пълно мълчание и си хвърляха през дългата маса погледи, които сякаш имаха за цел да накарат всички присъстващи да се почувстват неловко. Кай само ровеше в храната, докато тъмните му очи прескачаха нервно между двамата магуси. Лонгфут поглъщаше всяко ястие с наслада и се усмихваше на всички, все едно споделяха ведрото му настроение. Логън държеше вилицата в юмрук и свъсил вежди, бодеше настървено храната, като да беше шанка. Широките ръкави на жакета, който изобщо не му беше по мярка, висяха и от време на време се топваха в чинията му. Джизал се съмняваше, че Феро би проявила повече сръчност при боравенето с приборите, ако беше решила да опита. Но тя ядеше с ръце и се вторачваше гневно във всеки, който я погледнеше, сякаш го предизвикваше да й каже, че така не се прави. Беше облечена със същите мръсни дрехи, които беше носила през последната седмица, та Джизал си помисли, че може би й бяха приготвили някоя рокля, която да носи по време на вечерята. И само дето не се задави при мисълта за Феро, облечена в рокля.
	Нито яденето, нито компанията, нито обкръжението бяха по вкуса на Джизал, но истината бе, че още преди дни бяха свършили храната. След това дажбите им се бяха свели до сухи корени, които Логън изравяше от пръстта, шест малки яйца, които Феро беше успяла да отмъкне от едно гнездо, и няколко неописуемо горчиви диви плодове, които Лонгфут беше набрал от дърветата очевидно напълно безразборно. Затова сега Джизал би изял като нищо дори чинията си. Намръщи се, докато режеше жилавото месо, и си каза, че може пък чинията да се окажеше по-добрият избор.
	— Корабът годен ли е за плаване? — изръмжа Баяз и всички вдигнаха глави от чиниите.
	Първите думи, изречени от началото на вечерята.
	Тъмните очи на Коунийл го погледнаха студено.
	— Имаш предвид кораба, с който Ювенс и братята му плаваха до Шамбулян ли?
	— Че кой друг?
	— В такъв случай не. Не е годен за плаване. Изгни и се разпадна в стария док. Но няма страшно. След него беше построен друг. И когато и той изгни — нов. Последният се поклаща на пристана, целият е обрасъл с водорасли и полепнал с миди, но е с постоянен екипаж и винаги зареден с провизии за път. Не съм забравила обещанието, което дадох на господаря си. Изпълнявах съвестно задължението си.
	Баяз се намръщи.
	— И това е намек, че същото не важи за мен, така ли?
	— Не съм казала такова нещо. Ако долавяш упрек в думите ми, това е гласът на твоите си угризения, не на обвинения от моя страна. Аз не вземам страна, знаеш много добре. Никога не съм го правила.
	— Говориш така, сякаш леността е най-голямата човешка добродетел — подхвърли Първия магус.
	— Понякога е точно така, особено когато действието е равносилно на вземане на страна в кавгите ти. Забравяш, Баяз, че не за пръв път ставам свидетел. Събитията тревожно се повтарят. Брат се бие с брата. Ювенс се би с Глъстрод, после с Канедиас, а сега Баяз е тръгнал срещу Калул. По-малки хора в по-голям свят, но със същата омраза и безмилостност. Дали и това безчестно съперничество ще свърши като другите преди него? Или ще е още по-зле от преди?
	— Хайде да не се преструваме, че те е грижа — изсумтя Баяз, — нито че си склонна да се отделиш на повече от десет крачки от любимото ти канапе.
	— Не ме е грижа. И съвсем спокойно си го признавам. Аз никога не съм била като теб и Калул, че дори и като Закаръс и Юлвей. Аз нямам вашите безкрайни амбиции и безпримерна арогантност.
	— Абсолютно вярно, нямаш ги. — Баяз с гаден звук изсмука нещо между зъбите си, хвърли вилицата и тя изтрака в чинията. — Само безкрайна суета и безподобен мързел.
	— Аз съм човек с малки пороци и малки добродетели. Никога не съм искала да видя света прекроен според моя грандиозен замисъл. Винаги съм била доволна от света такъв, какъвто е. И какво, аз съм джудже в свят на великани. — Подпухналите й очи обходиха един по един гостите. — Но джуджетата не стъпкват никого с подметките си.
	Джизал се покашля и се съсредоточи върху месото си, когато улови върху себе си търсещия й поглед.
	— А списъкът на онези, които ти прегази в преследване на амбициите си, е безкраен, нали, мили мой?
	Раздразнението на Баяз надвисна над Джизал като огромна каменна стена.
	— Не е нужно да говориш с подмятания, сестро — изръмжа магьосникът, — добре схващам смисъла на думите ти.
	— О, забравих. Ти винаги говориш направо и не понасяш измамата. Сам ми го каза малко след като обеща никога да не ме напускаш и точно преди да ме оставиш заради друга.
	— Нямах избор, Коунийл. Обиждаш ме.
	— Аз обиждам теб? — изсъска тя и гневът й захлупи Джизал от другата му страна. — Как така, братко? Нима ти не ме напусна? Нима не намери друга? Нима не открадна от Създателя първо тайните му, а после и дъщеря му?
	Джизал се сви, прегърби рамене, почувства се като стиснат в менгеме.
	— Толомей, помниш ли я?
	Погледът на Баяз беше станал направо леден.
	— Допуснах грешки, за които плащам до днес. Не минава и ден, без да мисля за нея.
	— Колко благородно от твоя страна! — изгледа го подигравателно Коунийл. — Ако можеше да те чуе, сигурно щеше да припадне от благодарност. Аз също си спомням от време на време за онзи ден. Деня, в който свършиха Старите времена. Как стояхме пред Кулата на Създателя, жадни за отмъщение. Как хвърлихме върху нея всичките способности в Изкуството и всичкия си гняв, но не оставихме и драскотина по вратите. И в онази нощ ти зашепна на Толомей, умоляваше я да те пусне вътре. — Тя притисна сбръчкани ръце към гърдите си. — Какви нежни думи използва тогава. Думи, които и насън не съм вярвала, че можеш да таиш у себе си. Дори аз, старият циник, се трогнах от тях. И как би могла невинната млада Толомей да ти устои и да не отвори за теб било вратите на бащиния си дом, било краката си? А какво получи тя в замяна, братко, за жертвата, която направи? За това, че ти помогна, че ти повярва, че те обичаше? Сигурно е била страшно драматична сцена! Тримата на покрива. Глупавата млада девойка, ревнивият й баща и тайният любовник на дъщеря му. — Изсмя се горчиво. — Комбинацията поначало не е много сполучлива, но краят се оказа по-лош от всякакви очаквания. И бащата, и дъщерята. След дълъг полет свършиха на моста пред кулата!
	— Канедиас нямаше милост — изръмжа Баяз — дори към собствената си дъщеря. Пред очите ми я хвърли от покрива. После се бихме и той полетя след нея, лумнал в пламъци. Така господарят ни беше отмъстен.
	— О, браво! — Коунийл плесна с ръце в престорена радост. — Кой не обича историите с щастлив край! Но кажи. Кое те накара да тъжиш толкова дълго за Толомей, при положение че за мен не пророни и една сълза? Да не би да реши, че предпочиташ жените си невинни, а, братко? — тя запърха иронично с клепачи. Странна и притеснителна гледка на това древно лице. — Невинност, така ли? Най-мимолетната и безсмислена добродетел. Нещо, на което никога не съм държала.
	— Сигурно защото не си мъж, сестро.
	— О, браво, любов моя, така умело извъртя думите. Винаги остроумието ти най-много съм обичала у теб. Калул беше по-умелият любовник, естествено, но му липсваше твоята страст, а също и твоята дързост. — Тя яростно разкъса парче месо в чинията си. — Да пътуваш до края на света на твоята възраст? Истински смело от твоя страна.
	— Какво знаеш ти за смелостта? — изсумтя презрително Баяз. — Ти, дето през всичките тези години не обикна никого освен себе си. Ти, дето не рискува нищо, не даде нищо от себе си и не постигна нищо. Ти, дето пропиля даровете, които ти остави нашият господар, и ги остави да гният в забвение! Дръж си старите истории в прахоляка, сестро. Никой не дава пет пари за тях, най-малко аз самият.
	Двамата магуси се изгледаха в пълно мълчание. Атмосферата започна да се нажежава от кипналия им гняв. Краката на стола на Деветопръстия тихо изскърцаха по пода, когато той леко се дръпна от масата. Феро седеше отсреща с недоверчив поглед. Малакус Кай се беше озъбил и гледаше свирепо господаря си. Джизал нямаше друг избор, освен да седи със затаен дъх и да се надява неразбираемият спор между двамата магуси да не завърши с нечие избухване в пламъци. Разбира се, най-много се притесняваше този някой да не се окаже той самият.
	Лонгфут се покашля.
	— Аз бих искал да благодаря на нашата домакиня за прекрасната вечеря…
	Двамата магьосници едновременно го стрелнаха с безмилостни погледи.
	— И сега, когато сме близо… до крайната цел на… пътуването ни… ъ… — навигаторът преглътна мъчително и заби поглед в чинията си. — Няма значение.


	Феро седеше гола и притиснала коляно към гърдите си, чоплеше коричката на една от раните си и гледаше намръщено. Гледаше намръщено в масивните стени на стаята и си представяше огромната тежест на древния камък около нея. Спомни си как седеше и пак така гледаше навъсено стените на килията си в двореца на Утман, как се набираше на решетките на прозорчето, за да почувства отново слънцето по лицето си, и как мечтаеше да е отново свободна. Спомни си жулещото кожата на глезените й желязо на оковите и дългата тънка верига, така измамно крехка. Помнеше как се беше борила с нея, как я захапваше със зъби и опъваше стъпалото си, докато от разранената кожа не шурна кръв. Феро мразеше стените. За нея те винаги бяха като челюстите на вълчи капан.
	Погледна намръщено леглото. Тя мразеше леглата и диваните и малките възглавнички по тях. Меките неща правят човека мекушав и тя не искаше да има нищо общо с тях. Помнеше как лежеше в тъмното на мекото легло, когато за пръв път я взеха в робство. Когато беше още малко и слабо дете. Лежеше в тъмното и плачеше от самота. Заби яростно нокти в коричката и усети как потича кръвта. Тя мразеше онова слабо и глупаво дете, което се остави да бъде хванато в капан. Ненавиждаше дори спомена за него.
	Но най-много Феро се мръщеше при вида на Деветопръстия който сега лежеше по гръб сред нагънатата смачкана завивка. Главата му беше килната назад и устата му зееше отворена. Дишаше тихо, а едната му бледа ръка беше изметната настрани под почти невъзможен ъгъл. Спеше като дете. Защо се чука с него в онази нощ? И защо продължаваше да го прави? Въобще не трябваше да го докосва. Не трябваше дори да говори с него. Тя нямаше нужда от грозния голям бял глупак.
	Тя нямаше нужда от никого.
	Повтаряше си, че мрази тези неща и че тази омраза никога няма да угасне. Но колкото и да кривеше устни, колкото и навъсено да гледаше, колкото и да забиваше нокти в коричката на раната, все по-трудно долавяше старата омраза. Погледна към леглото, към тъмното дърво, огряно от бледата светлина на жарта в камината, към сенките по гънките на чаршафа. Какво толкова дали ще легне на това легло, или на студения широк дюшек в нейната стая? Леглото не е неин враг. Тя стана от стола, отиде до леглото и легна с гръб към Деветопръстия, като внимаваше да не го събуди. Не от грижовност, естествено.
	Просто не искаше да дава обяснения.
	Придърпа се назад към него, където беше по-топло. Чу го как изпъшка насън и усети, че се обръща. Притаи дъх и се стегна, готова да скочи от леглото. Ръката му се плъзна бавно през нея и той промърмори насън в ухото й. Феро усети топлия му дъх по врата си.
	Едрото му топло тяло, което се притискаше в гърба й, вече не я караше да се чувства като в капан. Тежестта на бялата му ръка върху нея й създаваше почти… приятно чувство. При тази мисъл се намръщи.
	Нищо хубаво не трае дълго.
	И тя плъзна ръка под неговата и усети пръстите му и чуканчето на липсващия да се притискат между нейните. Престори се, че е на сигурно място, че отново е цяла. Какво толкова? Хвана ръката му и я притисна към гърдите си.
	Знаеше, че няма да трае дълго.


	Преди бурята

	— Добре дошли, господа. Генерал Паулдър. Генерал Крой. Бетод се е оттеглил до Уайтфлоу и както става ясно, не би могъл да намери по-благоприятна позиция, от която да се изправи срещу нас. — Бър пое дълбоко въздух и огледа мрачно лицата на присъстващите. — Смятам, че е много вероятно утре да има битка.
	— Най-после! — извика генерал Паулдър и се плесна по бедрото.
	— Хората ми са готови — рече Крой и вирна брадичка.
	Двамата генерали и многобройните представители на щабовете им се изгледаха злобно през широката шатра на Бър. Всеки искаше да покаже на другия колко много го превъзхожда в огромния си ентусиазъм за влизане в битката. Уест усети как устните му се извиват от гняв при гледката на двата щаба. Две банди от момчетии щяха да проявят повече зрялост на тяхно място.
	Бър вдигна вежди и се обърна към картите.
	— За наш късмет архитектите, които са строили крепостта Дънбрек, са описали надлежно и околния терен. Имаме невероятното преимущество да разполагаме с точните им чертежи. Също така група северняци наскоро мина на наша страна и ни предостави подробни описания на силите на Бетод, позицията и намеренията му.
	— И защо да вярваме на тези северняшки псета — попита с иронична усмивка генерал Крой, — които не са способни на лоялност дори към своя крал?
	— Ако принц Ладисла беше проявил малко повече разум да ги послуша — подхвърли невъзмутимо Уест, — сега щеше да е тук с нас, както и цялата му дивизия.
	Генерал Паулдър се разсмя от сърце и офицерите от щаба му го последваха. Както можеше да се очаква, генерал Крой не сподели радостта им. Хвърли на Уест кръвнишки поглед, но в отговор получи само ледено безразличие.
	Бър се покашля и продължи.
	— Бетод държи Дънбрек. — Върхът на офицерската му палка удари по черния шестостен на картата. — Позицията на крепостта е избрана така, че да покрива единствения съществен път, излизащ от Англанд, там, където достига до брода на Уайтфлоу — нашата граница със Севера. Пътят върви в посока изток-запад и минава през широка долина между две продълговати гористи възвишения. Основните сили на Бетод са разположили лагера си близо до крепостта, но той е готов да ги хвърли в атака на запад, по посока на пътя, в мига, в който се появим — палката изшумоля по твърдия картон, проследявайки тъмната линия на картата. — Долината, през която върви пътят, е равна тревиста област, обрасла на места с ниски храсти, което дава достатъчно място за маневри — маршалът се обърна към офицерите и стиснал здраво палката си в ръка, опря юмруци на масата. — Моята идея е да паднем в капана му. Или… да го оставим да си мисли, че е така. Генерал Крой?
	Крой най-после спря да гледа навъсено Уест и отговори кисело:
	— Да, лорд-маршале?
	— Вашата дивизия ще се разгърне перпендикулярно на пътя и ще напредва на изток в посока към крепостта. Бавно и равномерно, без геройства, целта е да подлъжем Бетод да атакува. Междувременно дивизията на генерал Паулдър ще се е промъкнала през гората на северното било, ето тук — палката почука по зелените квадрати на картата, изобразяващи горите на билото, — и ще е заела позиция малко по-напред от тази на генерал Крой.
	— Малко по-напред от тази на Крой — ухили се до уши Паулдър, сякаш беше станал обект на специално благоразположение от страна на Бър.
	Крой го измери с поглед, пълен с отвращение.
	— Да, малко по-напред — продължи Бър. — Когато силите на Бетод са изцяло въвлечени в битката в долината, вашата задача ще е да атакувате отгоре и да ги ударите по фланга. От изключителна важност е да атакувате едва след като северняците са напълно въвлечени в сражението, генерале, само така ще можем да ги обкръжим, да надделеем над тях, а с малко късмет и да ги унищожим в това единствено сражение. Ако успеят да се оттеглят към бродовете, крепостта ще прикрива отстъплението им и ние няма да можем да ги преследваме. А битката за Дънбрек може да отнеме месеци.
	— Разбрано, лорд-маршале — възкликна Паулдър. — Дивизията ми ще чака до последно, можете да разчитате на това!
	— Не би трябвало да ви представлява трудност — изсумтя презрително Крой. — Както разбирам, късното пристигане е ваш специалитет. Тази битка нямаше да я има, ако бяхте пресрещнали навреме северняците миналата седмица, вместо да ги оставите да се измъкнат покрай вас!
	Паулдър се наежи.
	— Лесно е да го кажеш, когато си седял в пълно бездействие на десния фланг! Истински късмет, че не минаха посред нощ! Можехте да вземете отстъплението им за нападение и да побегнете с цялата си дивизия!
	— Господа, моля ви! — изрева Бър и стовари палката си върху масата. — Ще има достатъчно битки за всеки мъж в тази армия, това ви го обещавам, а ако всеки си върши както трябва работата, ще има и предостатъчно слава за всички! Но ако искаме планът ни да се увенчае с успех, трябва да работим заедно. — Оригна се, лицето му се изкриви в гримаса, после облиза устни, докато двамата генерали и щабовете им продължаваха да се гледат намръщено. Ако не бяха заложени човешки животи, Уест сигурно щеше да се разсмее с глас. — Генерал Крой — каза Бър с тон на баща, който говори на своенравния си син. — Искам да се уверя, че разбирате заповедите ми.
	— Ще разгърна дивизията си перпендикулярно на пътя — изсъска той — и ще напредвам бавно, в стегнат боен ред, на изток през долината по посока към Дънбрек с цел да въвлека диваците в сражение.
	— Точно така. Генерал Паулдър?
	— Ще прекарам тайно дивизията си през гората и ще заема позиция малко _по-напред_ от тази на генерал Крой, за да мога в последния момент да връхлетя северняшката измет и да ги ударя по фланга.
	Бър почти се усмихна.
	— Точно така.
	— Отличен план, маршале, ако позволите да отбележа! — Паулдър засука наперено мустаци. — Можете да разчитате, че кавалерията ми ще ги разкъса на парчета. На парчета!
	— Боя се, че няма да разполагате с такава, генерале — намеси се Уест с хладен тон. — Гората е гъста и конете няма да са ви от никаква полза там. Нещо повече, може да издадат позицията ви. Риск, който не бива да си позволим да поемем.
	— Но… кавалерията ми — обади се Паулдър с посърнал вид. — Това са най-победоносните ми полкове!
	— Те ще останат тук, господине, като резерв — продължи монотонно Уест, — в близост до щаба на маршал Бър и под негово директно командване. Ще бъдат приведени в действие, ако се наложи.
	Сега беше ред каменното му безразличие да предизвика гнева на Паулдър. По лицата на Крой и обкръжението му грейнаха широки радостни усмивки.
	— Абсолютно не съм съгласен… — изсъска Паулдър, но Бър го прекъсна.
	— Това е мое решение. Има още нещо, което трябва да знаете. Постъпиха сведения, че Бетод е извикал подкрепления. Някакъв особен вид диваци от другата страна на планините. Така че си дръжте очите отворени и покривайте добре фланговете си. Очаквайте сигнала за тръгване, най-вероятно ще бъде утре преди изгрев-слънце. Това е.
	— Можем ли да разчитаме, че ще направят каквото им се казва — попита Уест, докато двете начумерени групи излизаха от шатрата.
	— Имаме ли друг избор? — маршалът примижа и се стовари на стола си. Скръсти ръце на корема си и се загледа в голямата карта. — Аз не се притеснявам много. Крой няма друг избор, освен да напредва през долината и да се бие.
	— Ами Паулдър? Не бих се учудил, ако намери някое удобно оправдание и не излезе от гората.
	Лорд-маршал Бър се усмихна и поклати глава.
	— И да остави цялата битка на Крой? Ами ако разбие сам северняците и така си присвои цялата слава? Не. Паулдър никога няма да рискува това да се случи. Планът е така замислен, че да нямат избор и да действат заедно. — Той помълча, погледна Уест. — А ти може да започнеш да се държиш малко по-внимателно.
	— Мислите ли, че го заслужават, господине?
	— Не, естествено. Но да кажем, че загубим битката утре. Почти сигурно е, че един от тях ще заеме моето място. Къде отиваш ти тогава?
	— С мен ще е свършено, господине — усмихна се Уест. — Но учтивото ми държание няма с нищо да помогне. Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам. Така че по-добре да говоря каквото искам, докато мога.
	— Май си прав. Голяма досада са тези двамата, но поне глупостта им е предсказуема. Бетод е този, който ме притеснява повече. Ще действа ли така, както очакваме? — Бър се оригна, преглътна, после пак се оригна. — Проклет стомах!


	Кучето и Три дървета се бяха проснали на пейка пред шатрата. Представляваха странна гледка сред безупречно изгладените и колосани униформи на офицери и часови.
	— Май замирисва на битка — каза Три дървета, когато Уест се насочи към тях.
	— Позна. — Уест показа облечения в черно щаб на Крой. — Утре сутрин половината армия тръгва през долината с надеждата да предизвикат Бетод да ги нападне. — Показа пурпурния антураж на Паулдър. — А другата половина ще чака сред дърветата, за да ги изненада по фланга, преди да могат да отстъпят.
	— Звучи ми като разумен план — кимна замислено Три дървета.
	— Ясен и прост — добави Кучето.
	Уест примижа и извърна очи. Трудно му беше дори да гледа този човек.
	— Нямаше да имаме никакъв план, ако не ни бяхте донесли вашата информация — успя да процеди през стиснати зъби. — Сигурни ли сте, че можем да й вярваме?
	— По-сигурни от това няма накъде — отвърна Три дървета.
	Кучето се ухили.
	— На Тръпката може да се вярва, а от това, което аз разузнах, е ясно, че е точно така, както каза. Нищо не гарантирам, естествено.
	— Разбира се. Заслужихте си почивката.
	— Не бихме отказали.
	— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.
	Три дървета се усмихна, докато я стискаше.
	— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.
	Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.
	— Полковник Уест?
	Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.
	Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.
	— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.
	— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?
	— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.
	— Не исках да стане така, че да видиш…
	— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?
	Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.
	— Знам… знам какво сигурно си мислиш…
	— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!
	Кадил извърна поглед и наведе глава.
	— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.
	Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но _той_ е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.


	Въпроси

	Полковник Глокта влетя почти на бегом в столовата, докато ожесточено се бореше с колана на сабята си.
	— Мамка му! — беснееше той. Проклетите му нескопосани ръце. Не можеха да закопчаят проклетата катарама. — Мамка му! Мамка му!
	— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шикел.
	Тя седеше на масата, а по раменете й още личаха следите от нажежения ръжен. През отворените й рани се виждаше сухо, като в месарски магазин, месо.
	— Не, нямам нужда от скапаната ти помощ! — кресна той и хвърли колана на пода. — Това, от което имам нужда, е някой да ми обясни какво става тук! Това е срамота! Няма да търпя хора от моя полк да се мотаят наоколо голи! Особено с такива гадни рани! Къде е униформата ти, момиче?
	— Мислех, че повече те тревожи пророкът.
	— Забрави за него! — сряза я Глокта и се намести на пейката срещу нея. — Ами Баяз? Кажи за Първия магус. Кой е той? Какво наистина иска дъртото копеле?
	— О, това ли? — Шикел се усмихна миловидно. — Мислех, че всеки знае. Отговорът е…
	— Да? — рече полковник Глокта с пресъхнала уста, нетърпелив като малко момченце. — Отговорът е?
	Тя се засмя и заудря по пейката до себе си. _Туп, туп, туп._
	— Отговорът е…


	Отговорът е…
	Туп, туп, туп. Глокта отвори рязко очи. Навън още не се бе съмнало напълно и през завесите влизаше бледа светлина. _Кой блъска така по хорските врати по това време? Добрите новини идват по светло._
	Туп, туп, туп.
	— Да. Да — провикна се пискливо Глокта. — Сакат съм, не съм глух! Чувам, че чукаш, мамка му!
	— Тогава отвори проклетата врата! — долетя глас от коридора отвън.
	Беше приглушен от вратата, но Глокта нямаше как да пропусне стириянския акцент. _Тази кучка Витари. Точно каквото му трябва на човек посред нощ._
	Наложи си да потисне пъшкането, докато внимателно измъкна изтръпналите си крайници изпод влажната от пот завивка. Завъртя глава наляво-надясно в опит да вдъхне малко живот в скования си врат и не успя.
	Туп, туп. _Кога ли за последно жена е тропала така настоятелно на вратата на спалнята ми?_ Грабна бастуна си, който стоеше подпрян на дюшека, после притисна един от малкото зъби в устата си, докато се изхлузваше от леглото. Успя да спусне един крак на пода. Надигна се, стисна очи от изпепеляващата болка в гръбнака, но най-после успя да заеме седнало положение. Задъха се, все едно беше пробягал десет мили. _Тръпнете от страх, тръпнете от страх пред мен, всички умират от страх пред мен! Стига да успея да стана от леглото, разбира се._
	Туп.
	— Идвам, мамка му!
	Опря бастуна в пода, залюля се напред и стана. _Внимателно, внимателно._ Мускулите на обезобразения му крак силно се разтрепериха и безпръстото му стъпало заподскача и се сгърчи на пода като умираща риба. _Проклет израстък! Ако не болеше толкова много, щях да се обзаложа, че не е част от мен. Но сега кротко, кротко, по-внимателно._
	— Шш — прошепна той като любящ родител, който успокоява разплакано дете, и започна да масажира съсипаната плът на крака си. Опита да успокои дишането си. — Шш.
	Конвулсиите бавно преминаха в поносимо треперене. _Боя се, че на повече не можем да разчитаме._ Придърпа надолу нощницата си и затътри крака към вратата. Завъртя ядосано ключа и отвори. Витари стоеше, облегната на стената, просто тъмен силует в сумрака на коридора.
	— Ти — изсумтя сърдито Глокта, докато куцаше обратно към стола — никога няма да ме оставиш на мира, а? Какъв е този твой интерес към спалнята ми?
	Тя влезе и огледа пренебрежително невзрачната спалня.
	— Може би просто обичам да те гледам как страдаш.
	Глокта изсумтя и започна да разтрива внимателно пронизаното си от болка коляно.
	— Значи в момента направо си се подмокрила между краката.
	— Учудващо, но не. Имаш вид на умрял.
	— Че кога не съм го имал? Дошла си да се подиграваш с вида ми или имаме работа?
	Витари скръсти дългите си ръце на гърдите и се облегна на стената.
	— Трябва да се облечеш.
	— Поредният ти претекст да ме видиш гол може би?
	— Сълт те вика.
	— Сега?
	Тя извъртя очи.
	— Не, когато си готов, тогава. Знаеш го какъв е добряк.


	— Къде отиваме?
	— Като стигнем, ще видиш. — Витари ускори крачка, а Глокта ускори дишане, докато примижал от болка, се влачеше през тъмните аркади, мрачни улички и сивите вътрешни дворове на Агрионт, безцветни на бледата светлина на наближаващото утро.
	Подметките му скърцаха в чакъла по алеите на парка. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — от бледа мъгла. Дърветата издигаха клони в сумрака, голи и черни като ноктите на звяр. Появи се висока гладка стена. Витари го поведе към порта, пред която стояха на пост двама часови. Тежките им брони и масивните алебарди имаха златни инкрустации, а на гърбовете на плащовете им бяха извезани златните слънца на Съюза. _Рицари от Дворцовата стража. Личната охрана на краля._
	— Дворецът? — промърмори Глокта.
	— Не, гений такъв, бордеите при доковете.
	— Стой. — Един от рицарите протегна напред ръка в тежка метална ръкавица. Гласът се чуваше от решетката пред устата му, придружен от леко ехо, отекващо във високия шлем. — Кажете си имената и по каква работа идвате.
	— Началник Глокта. — Той докуца до стената и се облегна на мокрия камък. Притисна език към венеца си, за да потисне болката в крака. — А по каква работа, питайте нея. Идеята за идването ми не беше моя, можете да сте напълно сигурни.
	— Практик Витари. Архилекторът ни очаква. Много добре го знаеш, глупако, казах ти го на излизане.
	Ако беше възможно мъж в тежка броня да изглежда засегнат, този беше.
	— Протоколът задължава да питам всекиго…
	— Хайде, отваряй вече! — сряза го Глокта и натисна с юмрук треперещото си бедро. — Докато съм в състояние да вляза без чужда помощ!
	Мъжът потропа на портата и в нея се отвори малка врата. Витари се мушна вътре и Глокта я последва по тясна пътека от прецизно издялани камъни, която се виеше през усойна градина. От клоните и статуите пръскаха едри студени капки вода. Някъде изграчи врана и крясъкът й прозвуча неестествено силно в застиналото спокойствие на утрото. Отпред изникна тъмният силует на двореца — безреда от покриви, кули, скулптури и каменни орнаменти.
	— Защо идваме тук? — изсъска Глокта.
	— Ще видиш.
	Изкачиха едно стъпало и минаха между друга двойка рицари от Дворцовата стража, толкова неподвижни, че спокойно можеше да минат за празни декоративни брони. Почукването на бастуна му по мраморния под отекна в мрачния коридор, слабо осветен от свещи и със стени, изцяло покрити с каменни фрески. Представляваха сцени от отдавна забравени битки и бляскави победи, върволица от крале, които сочеха с пръст, размахваха оръжие, четяха прокламации или просто пъчеха гордо гърди. Заизкачва стълбище, по чиито каменни стени и таван бяха издялани и позлатени множество цветя. Позлатата им блестеше на светлината на свещите. Витари спря горе и го изчака да я настигне. Може и да са безценни, но това не ги прави по-лесни за изкачване, мамка му.
	— Насам — прошепна му тя.
	На двайсетина крачки от тях пред една врата видя малка групичка с разтревожени лица. Рицар от Дворцовата стража седеше на стол, превит одве, хванал глава в ръце, със заровени в къдравата коса пръсти. Останалите трима мъже стояха скупчени и настоятелният им шепот отскачаше от стените и се носеше по коридора към Глокта.
	— Ти няма ли да дойдеш?
	Витари поклати глава:
	— Мен не ме е викал.
	Тримата вдигнаха погледи и впериха очи в куцащия към тях Глокта. _И каква група само, последните, които очакваш да завариш да си шепнат в коридор на двореца преди изгрев-слънце._ Лорд-шамбелан Хоф беше облечен с набързо намъкнат халат. Пълното му лице беше сковано от ужас, сякаш току-що се събуждаше след кошмар. Едната яка на измачканата риза на лорд-маршал Варуз стърчеше нагоре, а сивата му коса беше в пълен безпорядък. Бузите на върховния правозащитник Маровия бяха дълбоко хлътнали, а очите му — зачервени. Прежълтялата му ръка леко потрепери, когато посочи вратата.
	— Вътре — прошепна той. — Ужасна работа. Ужасна. Направете каквото можете.
	Със смръщено лице Глокта подмина хлипащия рицар и прекрачи прага.
	Озова се в спалня. _Великолепна при това. Но да не забравяме, че сме в двореца все пак._ Стените бяха облепени с ярка коприна и окичени с тъмни маслени платна в антични позлатени рамки. Имаше огромна камина, издялана от червен камък като кантикски храм. Огромното легло имаше четири високи колони, чийто балдахин сигурно покриваше повече площ от цялата спалня на Глокта. Завивките бяха отметнати, смачкани на топка, но от обитателя на леглото нямаше и следа. Един от високите прозорци беше открехнат и от сивия свят навън в спалнята нахлуваше хладен ветрец, от който пламъците на свещите танцуваха.
	Почти в средата на стаята стоеше архилектор Сълт и гледаше мрачно към пода от другата страна на леглото. Ако Глокта бе очаквал да го види раздърпан като колегите му отвън, щеше да остане силно разочарован. Бялата му роба беше безупречно чиста, бялата коса — прилежно сресана, а облечените в бели ръкавици ръце бяха внимателно скръстени пред него.
	— Ваше Високопреосвещенство… — започна Глокта, докато пристъпваше към него.
	И тогава забеляза нещо на пода. Тъмна лъскава течност на пода, черна на слабата светлина на свещите. _Кръв. Защо ли не съм никак изненадан._
	Пристъпи още малко напред. На далечния край на леглото лежеше по гръб трупът. Белите чаршафи и стената отзад бяха опръскани с кръв, а тъмното дърво — омазано с нея. Кантовете на полупрозрачните завеси на прозореца бяха пропити с кръв, а разкъсаната нощница на трупа беше направо подгизнала. Едната ръка на тялото беше свита, а другата — изпъната настрани. Точно над палеца на ръката беше разкъсана. По-нагоре в нея зееше дупка от липсващо парче плът. _Сякаш е било отхапано._ Единият крак беше счупен и извит навътре, а от разкъсаната плът стърчеше бяла кост. Шията беше така прерязана, че главата почти бе откъсната от него. Но лицето нямаше как да се сбърка. Беше обърнато към фината мазилка на тавана и сякаш се хилеше, озъбено и с изхвръкнали ококорени очи.
	— Принц Рейнолт е убит — прошепна Глокта.
	Архилекторът вдигна ръце и започна бавно да пляска с два пръста по отворената длан на другата си ръка.
	— Невероятно. Именно заради тази ти прозорливост изпратих да те повикат. Да, принц Рейнолт е убит. Трагедия. Кощунство. Това е удар в сърцето на цялата нация, на всеки поданик. Но не това е най-лошото — Сълт въздъхна дълбоко. — Кралят няма братя и сестри, Глокта, разбираш ли какво означава това? А сега вече няма и наследници. И откъде, мислиш, ще дойде следващият ни бляскав владетел?
	Глокта преглътна. _Разбирам. Ама че неприятност._
	— От Камарата на лордовете — отвърна.
	— Избори — усмихна се презрително Сълт. — Камарата на лордовете ще избира следващия крал. Няколкостотин алчни малоумници, които без чужда помощ не могат да изберат обедното си меню.
	Глокта преглътна отново.
	_Бих се присъединил към тревогите на Негово високопреосвещенство, ако и собственият ми врат не беше на дръвника редом с неговия._
	— Не сме много популярни в Камарата на лордовете.
	— Те ни хулят, Глокта, повече от всеки друг. Заради действията ни срещу гилдиите, срещу губернатор Вурмс и стотиците други. Никой от благородниците няма доверие в нас.
	_Значи, ако кралят умре…_
	— Как е напоследък здравето на краля?
	— Не е добре — Сълт погледна намръщено към окървавените останки. — Всичките ни усилия може да отидат на вятъра в един-единствен миг. Освен ако не спечелим приятели в Камарата на лордовете, докато кралят е още жив. Освен ако не се подмажем на достатъчно много народ, за да изберем ние следващия монарх или поне да повлияем за избора му. — Той се извърна към Глокта и го погледна с блестящите си сини очи. — Ще се купуват гласове, ще има изнудване, придумване и ласкателство, заплахи. И се обзалагам, че онези трима дъртофелници отвън в момента си мислят абсолютно същото. Как да се задържа на власт? С кого от кандидатите да се съюзя? Чии гласове контролирам? Когато обявяваме официално убийството, трябва да убедим Камарата на лордовете, че убиецът е вече в наши ръце. Тогава идва ред на бързо, безмилостно и показно раздаване на правосъдие. Кой знае как може да свършат нещата, ако изборите не минат според плановете ни? Кой ще седне на трона, Брок, Ишър, Хюгън? — Сълт потрепери. — В най-добрия случай ще загубим работата си. В най-лошия…
	_Няколко тела са били открити във водата при доковете…_
	— Затова искам да ми намериш убиеца на принца. Веднага.
	Глокта погледна към тялото. _Тоест към каквото бе останало от него._ Разръчка дупката в ръката на Рейнолт с върха на бастуна си. _И преди сме виждали подобни рани: по трупа, открит преди месеци в парка. Дело на ядач, или поне така трябваше да мислим._ Внезапен порив на вятъра блъсна крилото на открехнатия прозорец в рамката. _Ядач, който се е покатерил през прозореца? И за разлика от шпионина в Дагоска е оставил толкова улики след себе си. Защо просто не е разчистил, както с Давуст? Внезапна загуба на апетит, това ли се очаква да повярваме сега?_
	— Разговаряхте ли с часовия?
	Сълт махна пренебрежително с ръка.
	— Каза, че стоял пред вратата цяла нощ както обикновено. Чул шум, влязъл и намерил принца, както го виждаш, потънал в кръв, а прозореца — отворен. Веднага извикал Хоф. Той повика мен, а аз изпратих да повикат теб.
	— Все пак часовият трябва да бъде разпитан както си му е редът… — Глокта надникна в шепата на Рейнолт.
	Там имаше нещо. Бастунът му се разтрепери, докато се навеждаше с мъка над тялото. Измъкна нещото с два пръста. _Интересно._ Парче плат. Явно бял плат, въпреки че вече беше предимно тъмночервен. Разгъна го и го вдигна пред очите си. На слабата светлина от свещите проблесна златен конец. _Виждал съм подобна материя._
	— Какво е това? — попита рязко Сълт. — Намери ли нещо?
	Глокта не отговори. _Може би, но беше прекалено лесно. Твърде лесно._


	Глокта кимна, Фрост протегна ръка и свали чувала от главата на императорския емисар. Тулкис примигна от ярката светлина, пое дълбоко въздух и заоглежда стаята с присвити очи. Мръсна бяла кутийка, прекалено ярко осветена. Забеляза надвисналия над рамото му Фрост. Забеляза седящия срещу него Глокта. Забеляза разнебитените столове, лекьосаната маса и полираното сандъче на нея. Явно не забеляза малката черна дупка на стената в противоположния ъгъл зад главата на Глокта. Не беше предвидена да се забелязва. През нея архилектор Сълт щеше да наблюдава разпита. _През нея щеше да чуе всяка изречена дума._
	Глокта се вгледа изпитателно в емисаря. _Обикновено в тези първи моменти човек издава вината си. Чудя се какви ли ще са първите му думи? По правило невинният пита в какво престъпление е обвинен…_
	— В какво престъпление съм обвинен? — попита Тулкис.
	Глокта усети как единият му клепач се разтреперва. _Естествено, виновен, но малко по-умен човек би задал същия въпрос._
	— В убийството на принц Рейнолт.
	Емисарят примигна неразбиращо и се облегна на стола.
	— Моля да приемете най-искрените ми съболезнования към кралското семейство и всички поданици на Съюза в този тъжен ден. Но нужно ли е това? — той кимна към дългата верига, с която беше увито голото му тяло.
	— Нужно е. Ако сте това, което подозираме, че може да сте.
	— Разбирам. Ако позволите да попитам, ще има ли някакво значение, ако кажа, че нямам нищо общо с това ужасно престъпление?
	_Съмнявам се. Дори и наистина да е така._ Глокта хвърли на масата изцапаното с кръв парче плат.
	— Това беше открито в юмрука на принца.
	Тулкис го изгледа учудено. _Точно като човек, който го вижда за пръв път._
	— Съвпада напълно с дупката в дреха, открита във вашата спалня. Дреха, която също е изцапана с кръв.
	Тулкис погледна към Глокта с облещени очи. _Точно като човек, който няма идея как може да е станало това._
	— Как ще го обясните?
	Емисарят се наведе през масата, доколкото му позволяваха окованите на гърба ръце, и заговори бързо и тихо.
	— Моля да ме изслушате внимателно, началник. Ако шпионите на пророка са разбрали за мисията ми — а те рано или късно откриват всичко, — няма да се спрат пред нищо, за да я провалят. А вие знаете на какво са способни те. Ако накажете мен за това престъпление, това ще бъде прието като обида към императора. Ще отблъснете приятелски протегната му ръка, нещо повече, ще ударите плесница в лицето му. Той ще се закълне да си отмъсти, а когато Утман-ул-Дощ се закълне да направи нещо… моят живот не означава нищо, но мисията ми не трябва да се проваля. Последствията… и за двата ни народа… моля ви, началник, умолявам ви… знам, че сте здравомислещ човек с отворено съзнание…
	— Отвореното съзнание е като отворена рана — изръмжа Глокта. — Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка. — Кимна на Фрост и албиносът сложи внимателно лист хартия на масата и го плъзна с един пръст към Тулкис. Постави до него мастилница и отвори месинговият й капак. Накрая остави отстрани писалка. _Прилежен и изпълнителен като войник, мечтата на всеки старшина на рота._ — Това е самопризнанието ви — посочи листа Глокта, — в случай че се чудите какво е.
	— Аз съм невинен — почти прошепна Тулкис.
	Глокта направи кисела физиономия.
	— Били ли сте изтезаван някога?
	— Не.
	— Били ли сте свидетел на нечие изтезание?
	Емисарят преглътна мъчително.
	— Да.
	— Значи имате представа какво да очаквате.
	Фрост повдигна капака на сандъчето на Глокта. Рафтовете в него се вдигнаха и се разпериха настрани като криле на голяма красива пеперуда, току-що измъкнала се от пашкула си. Инструментите блеснаха в цялата си хипнотична и ужасяваща прелест. Очите на Тулкис се изпълниха с трепет и страх.
	— Аз съм най-добрият в тази област — Глокта въздъхна дълбоко и сплете пръсти на корема си. — Не става дума за честолюбие. Това е просто факт. Ако не беше така, сега нямаше да седим един срещу друг. Казвам ви го, за да не останете с някакви съмнения. За да пропъдя всякакви заблуди, преди да започна да задавам въпросите си. Погледнете ме — той изчака тъмните очи на Тулкис да срещнат неговите. — Ще си признаете ли?
	Последва мълчание.
	— Но аз съм невинен — промълви емисарят.
	— Не това беше въпросът ми. Ще попитам отново. Ще си признаете ли?
	— Не мога.
	Двамата вторачиха очи един в друг и се гледаха продължително, докато у Глокта не останаха никакви съмнения. _Невинен е. Човекът, прехвърлил се незабелязано през стените на двореца и влязъл в спалнята на принца през прозореца, със сигурност би успял и да се измъкне незабелязано от Агрионт много преди да се усетим какво става, нали така? Защо да се връща в спалнята си и да оставя окървавени дрехи в гардероба си, където да ги открием? Защо ще оставя толкова очевидна улика, че и слепец да може да я открие? Будалкат ни, и то не много умело. Да накажа невинен е едно, но да се оставя да ме правят на глупак? Това е съвсем друго._
	— Един момент — рече Глокта, изправи се с усилие от стола и тръгна към вратата.
	Затвори я внимателно зад гърба си и присвил от болка очи, влезе в съседната стая.
	— Какви ги вършиш там според теб? — озъби се архилекторът.
	Глокта сведе почтително глава.
	— Опитвам се да разбера истината, Ваше Високопреосвещенство…
	— _Какво_ се опитваш да разбереш? Камарата на лордовете очаква самопризнания, а ти ми дрънкаш врели-некипели за _кое_?
	Глокта погледна в изпълнените с гняв очи на Сълт.
	— Ами ако казва истината? Ами ако императорът наистина иска мир? Ами ако е невинен?
	Сълт го зяпна смаян, с разширени от недоумение сини очи.
	— Ти какво загуби в Гуркул, зъбите си или шибания си ум? На кого му дреме дали е невинен? Това, което ни интересува в момента, е единствено какво трябва да се направи! Това, което ни интересува в момента, е само от какво имаме нужда! Това, което ни интересува, е само мастило по хартията, ти… ти… — Сълт беше стиснал юмруци и от устата му почти излизаше пяна. — Ти, жалък сакат червей! Накарай го да подпише, за да приключим с това и да започнем да целуваме задници в Камарата на лордовете!
	Глокта сведе отново глава.
	— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.
	— А сега ще продължи ли твоята перверзна обсебеност от _истината_ да ми създава проблеми? Ако трябва, със зъби и нокти ще изтръгна признания от копелето! Трябва ли да повикам Гойл?
	— Не, разбира се, Ваше Високопреосвещенство.
	— Тогава влизай там, мамка му, и го… накарай… да подпише!


	Глокта излезе от стаята. Проклинаше под носа си, разкърши врат и разтри изтръпналите си длани. После размърда рамене, докато не чу изпукването на прешлените. _Тежък разпит._ Северард седеше на пода с кръстосани крака, облегнал глава на мръсната стена.
	— Подписа ли? — попита той.
	— Естествено.
	— Чудесно. Поредната разкрита загадка, а, началник?
	— Съмнявам се. Той не е ядач. Поне не такъв като Шикел. Вярвай ми, изпитва болка.
	— Тя каза, че дарбите им били различни — вдигна рамене Северард.
	— Вярно, така каза. _Но все пак._ — Глокта изтри насълзеното си око и се замисли. _Някой е убил принца. Някой печели нещо от това. И дори никого да не го е грижа, аз искам да знам кой._ — Има още няколко въпроса, които искам да задам. Часовият пред спалнята на принца. Искам да говоря с него.
	— Защо? — вдигна учудено вежди практикът. — Имаме самопризнание, нали?
	— Просто го доведи.
	Северард опъна крака и се изправи.
	— Както кажете, вие сте началникът. — Отблъсна се от мръсната стена и тръгна с небрежна походка по коридора. — Рицар от Дворцовата стража, точно както го поръчахте.


	На позицията

	— Успя ли да поспиш? — попита Пайк и почеса по-малко изгорялата половина на лицето си.
	— Не. Ти?
	Бившият престъпник поклати глава.
	— От дни не мога да спя — промърмори замислено Яленхорм. Засенчи с ръка очи и погледна към назъбения контур на дърветата по северното било, черен на фона на бледото небе. — Дивизията на Паулдър тръгна ли вече към гората?
	— Още преди изгрев-слънце — отвърна Уест. — Всеки момент чакаме вест, че са на позиция. А както изглежда, и Крой е готов. Поне за точността си заслужава похвала.
	В долината под командния пост на Бър дивизията на генерал Крой се готвеше да се разгърне в боен ред. В центъра на формацията й бяха три пехотни полка на Кралската гвардия, на двата фланга в подножието на склоновете — по един от наборна войска. Кавалерията беше най-отзад. Коренно различна картина от разгръщането на скалъпената дивизия на Ладисла. Колоните на отделните батальони се носеха плавно и стегнато напред: ботушите на войниците трамбоваха в такт в калта, високата трева и задържалия се в малките котловини сняг. Колоните спряха на определените им места и започнаха да се разпъват в стегнати редици, докато не покриха цялата ширина на долината. В мразовития въздух отекваха тежки стъпки, удари на барабани и резките команди на офицерите. Всичко беше изпълнено като по устав.
	Лорд-маршал Бър отметна платнището на входа на шатрата си и излезе навън. Вървешком отвърна отривисто на отдаващите му чест часови и офицери в командния пост.
	— Полковник — изръмжа той, вдигайки поглед към небето. — Още е сухо, а?
	Слънцето беше бледожълто размазано петно на хоризонта, а небето — бледо, тук-там прорязано от разстлани сиви облаци, сгъстяващи се над северното било.
	— За момента, господине — отвърна Уест.
	— Новини от Паулдър?
	— Още не. Но може да се забави. Пътеките в гората са объркани.
	„Не колкото мислите в главата му“, помисли си Уест, но би било съвсем непрофесионално да го каже на глас.
	— Закуси ли вече?
	— Да, господине, благодаря. — Не беше ял от предишната вечер, но и тогава хапна съвсем малко; от самата мисъл за храна му се повдигаше.
	— Е, поне един от нас е хапнал — Бър сложи ръка на корема си и се намръщи. — Проклет стомах, нищо не поема. — Изкриви лице и се оригна продължително. — Извинете ме. А, тръгват вече.
	Явно най-после генерал Крой беше решил, че е напълно удовлетворен от местоположението на всеки от дивизията му, защото цялата формация тръгна напред през долината. Подухна леден вятър и развя знамената на полкове, батальони и роти. Бледото слънце заблестя в наточени оръжия, излъскани брони, по златни ширити, полирано дърво и металните халки на конски сбруи. Формацията — перфектна демонстрация на военна мощ — напредваше гладко през долината. В далечината на изток над дърветата се издигаше черна колона — най-близката защитна кула на крепостта Дънбрек.
	— Впечатляваща гледка — рече Бър. — Петнайсет хиляди мъже плюс още толкова на билото. — Кимна към двата резервни кавалерийски полка под командния пост. Ездачите бяха слезли от конете си и чакаха нетърпеливо. — И още две хиляди тук, готови за действие. — Погледна назад към лагера: цял палатков град, камари сандъци и бурета с продоволствие, каруци и фургони и щъкащи между тях човешки фигурки. — И всичко това, без да броим хилядите в тила: готвачи, коняри, ковачи, кочияши, прислужници и лекари. — Поклати глава. — Сериозна отговорност, а? Кой ли би искал да е глупакът, отговорен за всички тях?
	— Никой, господине — усмихна се вяло Уест.
	— Изглежда, че… — прошепна Яленхорм, засенчи очи с ръка и впери поглед напред. — Това не са ли?…
	— Далекоглед! — викна Бър и най-близко стоящият до него офицер му подаде. Маршалът го разпъна и погледна. — Гледай ти, гледай ти. Кой ли се задава насам?
	Безспорно реторичен въпрос. Нямаше кой друг да е.
	— Северняците на Бетод — съобщи Яленхорм както винаги очевидното.
	Уест погледна през своя далекоглед. Излизаха иззад дърветата в далечния край на долината, при реката, струпваха се в широкото отворено пространство отпред — разрастващо се черно петно като локва кръв от прерязани вени. Мръсносиво-кафявите маси се струпаха по двата фланга. Лековъоръжена пехота, сформирана от селяни. В средата се оформиха по-подредени редици, в които проблясваше металът на остриета и ризници. Войниците на Бетод.
	— Не се вижда конница.
	Това най-много разтревожи Уест. Беше се запознал вече с конницата на северняците — преживяване, почти завършило с фатален край — и нямаше никакво желание да се срещат отново.
	— Всъщност усещането да виждаш отново врага пред себе си не е чак толкова лошо — каза Бър. Явно изпитваше съвсем различни от емоциите на Уест. — Няма спор, добре се движат. — На лицето му се изписа неочаквана усмивка. — И вървят точно накъдето искаме. Капанът е зареден и готов да щракне, нали така, капитане? — той подаде далекогледа на Яленхорм, който погледна през него и на свой ред се усмихна.
	— Точно накъдето искаме — повтори той.
	Уест не споделяше ентусиазма им. Гледката на редицата от северняци на билото, точно където Ладисла смяташе да ги разположи, беше все още пред очите му.
	Хората на Крой спряха и отделните подразделения се наместиха в перфектен строй, спокойно, без всякаква припряност, все едно че бяха на парад: четири редици в блок, резервните роти зад тях, а най-отпред по една редица арбалетчици. От това разстояние Уест едва чу командата за стрелба. Първият залп полетя откъм хората на Крой и се изсипа към врага. Усети как ноктите се впиват в дланите му. Стискаше юмруци, искаше да види всички северняци да падат и да умират. Те обаче отвърнаха с добре групиран залп и се впуснаха в атака.
	Бойният им вик, този нечовешки вой, се понесе в мразовития въздух и достигна до офицерите в командния пост. Уест прехапа устна, връхлетян от спомена за последния път, когато чу същия вик да се носи в гъстата мъгла. Не можеше да повярва, че беше станало само преди няколко седмици. И също както тогава, изпита онова виновно чувство на облекчение, че е далеч от предните редици, но тръпката, която пълзеше по гърба му, напомняше, че от това не беше имало много полза тогава.
	— Майко мила — каза Яленхорм.
	Всички останали мълчаха. Уест стискаше зъби и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, докато отчаяно се бореше да укроти далекогледа в ръцете си. Наблюдаваше стремителното нападение на северняците. Арбалетчиците на Крой изстреляха още един залп, после се оттеглиха през приготвените за тях пролуки в редиците и се строиха отново зад четворната предна линия от пехотинци. Копията се наведоха напред, щитовете се вдигнаха и предните линии на Съюза се приготвиха да посрещнат пищящите северняци. Настана пълна тишина.
	— Удариха — изръмжа Бър.
	Предните линии като че ли се огънаха и се разместиха. Бледото слънце проблесна многократно сред масата от мъже и във въздуха се понесе приглушен трясък. В командния пост всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх и наблюдаваха през далекогледите си, взираха се през светлината на бледото слънце, надигаха глави да видят по-добре какво става в долината.
	След един сякаш проточил се до безкрай момент Бър свали далекогледа си.
	— Добре. Момчетата удържат позицията си. Изглежда, твоите приятели северняците се оказаха прави. Превъзхождаме ги по численост дори и без Паулдър. А когато и той се включи, чака ги истински погром…
	— Там горе — промърмори Уест, — на южния хребет. — Нещо проблесна между дърветата, после пак. Метал. — Конница, господине, залагам си главата, че е конница. Бетод е направил същото като нас, но на отсрещния хребет.
	— Мамка му! — изсъска Бър. — Известете генерал Крой, че врагът е разположил конницата си на южния хребет. Кажете му да подготви фланга си и да очаква нападение отдясно!
	Един от адютантите се метна на седлото и препусна в галоп към щаба на Крой. От копитата на коня му полетяха едри буци студена кал.
	— Поредният номер на Бетод, а може да се окаже, че ни е подготвил и още. — Бър ядосано сви далекогледа си и го удари в дланта си. — Не можем да си позволим да загубим днес, полковник Уест. Нищо не бива да се изпречва на пътя ни. Нито високомерието на Паулдър, нито честолюбието на Крой, нито хитростта на врага, нищо. Победата трябва да е наша. Не можем да си позволим да загубим!
	— Разбира се, господине — отвърна Уест, но вътрешно не беше сигурен, че може да направи нещо по въпроса.


	Войниците на Съюза полагаха усилия да пазят тишина, в резултат на което вдигаха повече шум от огромно стадо овце, вкарвано в кошара. Пъшкаха, сумтяха, хлъзгаха се по влажната земя, дрънчаха с брони, закачаха с оръжията си ниските клони на дърветата. Кучето ги гледаше и клатеше глава.
	— Добре че наблизо няма никого, иначе отдавна да са ни чули — изсъска Дау. — Тия глупаци и зад гърба на мъртвец не могат да се промъкнат незабелязано.
	— Това не значи, че и ти трябва да вдигаш шум — изсъска му Три дървета и им махна да го последват.
	Странно усещане беше отново да се движат в такава голяма група. След тях вървяха четирийсетимата на Тръпката. Странна сбирщина. Имаше високи и ниски, млади и стари, с всякакви оръжия и брони, но до един бяха ветерани, това Кучето забеляза още отначало.
	— Стой!
	Дългата колона от войници на Съюза спря с тракане на брони и започна да оправя реда в най-високата точка на билото. Дълга колона, помисли си Кучето, ако се съдеше по броя на мъжете, които бяха тръгнали през гората. И те бяха на самия й край. Погледна към празното пространство между дърветата отляво и се намръщи. Самотно място е краят на редицата.
	— Но е най-безопасното — рече под носа си.
	— Какво казваш? — попита Кадил и седна на дънера на едно паднало дърво.
	— Тук сме в безопасност — повтори той на нейния език и дори успя да се усмихне.
	Все още не знаеше как да се държи с нея. Денем ги делеше огромна пропаст, широка зейнала бездна, издълбана от раса, възраст, език, и той не беше сигурен дали построяването на мост през нея щеше да е възможно. Но странно как нощем пропастта се стесняваше и изчезваше съвсем. В тъмното се разбираха прекрасно. Може пък с времето да се научат как да бъдат заедно. А може и да не успеят и това да бъде краят. Засега обаче Кучето се радваше, че тя е с него. Караше го да се чувства отново нормален човек, а не животно, пълзящо в горите от една неприятност към друга.
	Видя един от офицерите на Съюза да се откъсва от своята част и да тръгва към тях. Онзи се запъти наперено към Три дървета, стиснал някаква странна лъскава дървена пръчка под мишница.
	— Генерал Паулдър иска да останете тук и да подсигурявате левия ни фланг. — Офицерът говореше бавно и много високо, почти викаше, явно се надяваше, че така ще го разберат, в случай че не говореха езика му.
	— Хубаво — отвърна Три дървета.
	— Дивизията ще се разгърне по билото отдясно на вас! — той замахна с лъскавото си нещо към дърветата, където хората му се подготвяха мудно, но за сметка на това шумно. — Ще чакаме, докато войската на Бетод бъде напълно въвлечена в битката с дивизията на генерал Крой, после ще нападнем и ще ги пометем!
	Три дървета кимна:
	— Ние ще ви трябваме ли за целта?
	— Честно казано, съмнявам се, но ако ситуацията се промени, ще ви известим. — Той се отдалечи със същата наперена стъпка, но само след няколко крачки се подхлъзна и насмалко да си падне на задника.
	— Уверено е момчето — каза Кучето.
	Три дървета сбърчи чело.
	— Малко повечко, отколкото трябва, ако питаш мен, но ако при това ни оставят на мира, ще го преживея. Така! — провикна се той към войниците на Тръпката. — Хващайте този дънер и го носете горе на билото!
	— Защо? — попита един, който седеше и търкаше намръщено едното си коляно.
	— За да има зад какво да се криеш, ако се появи Бетод — кресна му Дау. — Хващай се на работа, глупако!
	Войниците оставиха оръжията и се хванаха за дървото. Изглежда, присъединяването към легендарния Руд Три дървета не беше чак такова забавление, каквото бяха очаквали. Кучето не сдържа усмивката си. Да бяха се сетили. Легендарните водачи не са станали такива, раздавайки леки задачи. Възрастният войн стоеше и наблюдаваше отстрани, загледан мрачно в дърветата. Кучето отиде до него.
	— Притесняваш ли се, главатар?
	— Тук мястото е добро да се скриеш с няколко момчета. Добро място да изчакаш да се разпали битката, а после да се спуснеш надолу.
	— Така е — ухили се Кучето. — Затова сме тук.
	— И какво? Мислиш ли, че Бетод не се е сетил за същото?
	Усмивката на Кучето се стопи.
	— Ако може да си позволи да задели малко от хората си, като нищо ще ги прати да чакат тук, точно както правим ние. Ще ги прати сред дърветата нагоре по хълма, точно към нас. И какво, мислиш, ще стане тогава?
	— Ще започнем да се избиваме, бих казал, но Бетод не може да си позволи да заделя от хората си, не и според Тръпката и момчетата му. И без това има два пъти по-малко мъже от Съюза.
	— Може и така да е, но той обича изненадите.
	— Хубаво — каза Кучето, загледан във войниците, които вече вдигаха дънера да го носят на билото. — Хубаво. Качваме там онзи дънер и се надяваме на късмет.
	— Да се надяваме на късмет ли? — избоботи сърдито Три дървета. — Че кога е излизало нещо свястно от това?
	Той се отдалечи и зашепна нещо на Мрачния, а Кучето сви рамене. Ако изведнъж се появяха сто от момчетата на Бетод, щеше да стане доста напечено, но какво можеше да направи той сега. Приклекна до раницата си, извади кремък и няколко сухи съчки, подреди ги внимателно и започна да удря с камъка и да хвърля искри.
	Тръпката клекна до него и се подпря на дръжката на голямата си секира.
	— Какви ги вършиш?
	— На какво ти прилича? — Кучето подухна в подпалките и от тях изникна пламъче. — Паля си огън.
	— Не чакаме ли да започне битката?
	Кучето седна на земята, прибута съчките и те се разпалиха.
	— Чакаме и ако питаш мен, това е най-доброто време за палене на огън. Войната, момче, е все чакане. Седмици от живота ти отиват в чакане, ако си се хванал с тая работа. И можеш да ги прекараш или премръзнал, или на топло.
	Кучето извади тенджерата си от раницата, нова хубава тенджера, която беше взел от южняците, и я сложи на огъня. Измъкна от нея малък вързоп. Разгъна го, в него имаше пет яйца, все още цели. Едри кафяви яйца на ситни точици. Счупи едното в ръба на тенджерата и се ухили, когато то зацвърча на дъното. Животът изглеждаше прекрасен. Отдавна не беше ял яйца. В момента, в който чупеше последното, надуши нещо. Вятърът се беше обърнал и в него имаше нещо различно от миризмата на яйца. Кучето вирна рязко глава и се намръщи.
	— Какво? — попита Кадил.
	— Най-вероятно нищо. — И все пак беше по-добре да не рискува. — Ти стой тук и гледай яйцата.
	— Добре.
	Кучето прескочи дънера, притича до най-близкото дърво, клекна зад него и погледна надолу по склона. Не надушваше нищо. Не виждаше нищо — само влажна земя, петна от задържал се сняг, натежали от вода борови клони и неподвижни сенки. Нищо. Три дървета го изнерви с приказките си за изненадите на Бетод, това беше.
	Обръщаше се назад, когато го лъхна отново. Направи още няколко крачки надолу, далеч от огъня и падналото дърво, и отново се вторачи между дърветата. Три дървета застана до него с щит в едната ръка и изваден меч в другата.
	— Какво има, Куче, надушваш ли нещо?
	— Може би. — Той пое въздух през носа, бавно, дълбоко, сякаш го прецеждаше. — Най-вероятно е нищо.
	— Не ми ги разправяй на мен тия, Куче, носът ти неведнъж ни е измъквал от всякакви каши. Кажи какво надуши.
	Вятърът се обърна отново и този път миризмата не беше само полъх. От много време не беше надушвал тази миризма, но нямаше как да я сбърка.
	— Мамка му — прошепна, — шанка.
	— Ей!
	Кучето се обърна назад с отворена уста. Кадил тъкмо прескачаше дънера с тенджерата в ръка.
	— Яйцата са готови — усмихна им се тя.
	Три дървета й махна и изкрещя:
	— Всички обратно зад…
	Някъде отдолу в храстите избръмча тетива на лък. Кучето чу стрелата, усети я как профучава покрай главата му. Общо взето, плоскоглавите не бяха добри стрелци. Нищо чудно, че стрелата мина на цели две крачки от него, чудното беше, че по някаква невероятна случайност намери друга мишена.
	— А… — Кадил примигна объркано към стрелата, която стърчеше от гърдите й. — А… — тя се строполи на земята и изпусна тенджерата в снега.
	Кучето се втурна нагоре към нея. Студеният въздух задра гърлото му. Сграбчи ръцете й в момента, в който Три дървета хващаше краката й. Хубаво, че не беше тежка. Никак не беше тежка. Още една-две стрели профучаха покрай тях, едната се заби в дънера, докато я прехвърляха от другата страна. После двамата скочиха зад дървото и се скриха.
	— Шанка са долу! — викаше Три дървета на останалите. — Улучиха момичето!
	— Най-сигурното място в битката — изръмжа Дау и завъртя дръжката на секирата в ръцете си. — Шибани копелета!
	— Шанка? Толкова на юг? — каза някой.
	Кучето хвана Кадил под мишниците и я издърпа към малката падинка, където беше огънят му, докато тя помагаше, като риташе с пети по земята.
	— Улучиха ме — промърмори тя, загледана в стрелата и разрастващото се от нея петно по ризата й.
	Закашля се и вдигна ококорени очи към Кучето.
	— Идват! — извика Тръпката. — Готови, момчета!
	Мъжете започнаха да вадят оръжия, да пристягат колани и ремъци на щитове, стискаха зъби и се тупаха един друг по гърбовете. Мрачния беше застанал изправен зад едно дърво и стреляше надолу по склона, спокоен както винаги.
	— Аз трябва да вървя — каза Кучето и стисна ръката й. — Но ще се върна, разбра ли? Ти само стой тук, чу ли? Ще се върна.
	— Какво? Не!
	Трябваше насила да отскубне ръката си от нейната. Не му хареса, че го направи, но имаше ли друг избор?
	— Не — извика тя дрезгаво след него.
	Кучето се втурна към дънера и войниците зад него. Някои бяха коленичили и стреляха с лъковете си надолу. Оттам долетя едно зловещо на вид копие и се заби в земята до него. Кучето го зяпна за момент, после тръгна на четири крака и се спря недалеч от Мрачния. Погледна надолу.
	— Мамка му!
	Гората беше пълна с плоскоглави навсякъде отпред, отляво, отдясно. Тъмните сенки се местеха, стрелкаха се насам-натам, пъплеха нагоре по хълма. Сигурно бяха стотици. Отдясно сред редиците на Съюза цареше пълна какофония от викове и тракане на брони, докато обърканите войници приготвяха копията си. От гората отдолу летяха стрели и се сипеха върху тях.
	— Мамка му!
	— Да беше почнал да стреляш, а? — Мрачния пусна една стрела и извади нова от колчана си.
	Кучето също извади стрела, но пред очите му имаше толкова много мишени, че не можеше да избере по коя да стреля. Накрая стреля прекалено високо и се прокле наум. Плоскоглавите се приближаваха, бяха достатъчно близо, за да види лицата им, ако въобще можеше да се нарекат лица. Провиснала челюст, озъбена паст и малки, пълни с омраза очички. Примитивни оръжия — дървени сопи със стърчащи от тях гвоздеи, секири с остри дялани камъни и ръждясали мечове, взети от мъртви врагове. Препускаха нагоре между дърветата, бързи като глутница вълци.
	Кучето улучи един в гърдите и онзи падна. Улучи друг в крака, но останалите не спираха.
	— Готови! — изрева Три дървета.
	Мъжете се надигнаха иззад дънера, вдигнаха остриета, копия и щитове, приготвиха се да посрещнат нападението. Кучето се зачуди как се подготвя човек да посрещне подобно нещо.
	Иззад едно дърво изскочи плоскоглав и се хвърли във въздуха с озъбена паст. Кучето го гледаше, без да може да помръдне. Внезапно чу мощен рев в едното си ухо, после мечът на Тъл го пресрещна и го запрати обратно надолу по склона. От тялото му пръсна кръв като от разпран мех за вода.
	Друг се хвърли напред и Три дървета отсече ръката му с меча и го блъсна надолу с щита си. Но след него идваха нови, а след тях нови и нови, връхлитаха на рояци дънера. Кучето простреля един в лицето на не повече от крачка от себе си, после извади ножа си и го заби в корема му, като крещеше с всичка сила. По ръцете му плисна топла кръв. Измъкна от ръката му боздуган и замахна с него към друг плоскоглав, но пропусна и залитна силно настрани. Навсякъде наоколо крещяха мъже, замахваха и ръгаха с оръжията си.
	Видя как Тръпката затисна главата на един шанка с ботуша си към дънера, после вдигна високо щита си и заби металния ръб в лицето му. Посече втори със секирата си и го просна на земята. От удара му в очите на Кучето пръсна кръв. Иззад дънера скочи трети, Тръпката го сграбчи и двамата се изтъркаляха назад по земята. Когато спряха, шанка се оказа отгоре и Кучето го фрасна в гърба с боздугана, после пак и пак, и пак. Накрая Тръпката го блъсна от себе си, скочи и стовари ботуша си върху главата му. След това се втурна покрай Кучето и посече друг плоскоглав, докато онзи промушваше в ребрата един пищящ войник.
	Кучето замига и опита да изтрие с ръкав кръвта от очите си. Видя как Мрачния заби ножа си в черепа на един шанка, острието му се показа през устата и го прикова към дънера на дървото. Видя как Тъл удряше с огромния си юмрук един плоскоглав в лицето, докато от него не остана само кървава пихтия. Друг плоскоглав скочи на дървото зад него, вдигна копие, но преди да успее да замахне с него, Дау връхлетя, отсече и двата му крака и го запрати премятащ се във въздуха.
	Забеляза един от войниците на Тръпката, който се мяташе по гръб на земята. В едната му ръката беше впил зъби шанка и той отчаяно го блъскаше с другата. Кучето понечи да му помогне, но в този момент към него се насочи друг шанка с копие в ръка. Забеляза го навреме, за да се метне встрани, и като го пропусна покрай себе си, го посече с ножа през лицето. После се извъртя и го фрасна с боздугана в тила. Усети как главата му изхрущя като черупка на яйце. Обърна се и се озова очи в очи с друг. Огромен при това и с тежка секира в ръка. Онзи отвори уста, озъби се насреща му и пусна лиги.
	— Давай! — изкрещя Кучето и вдигна ножа и боздугана.
	Но преди онзи да успее да помръдне, зад него се появи Три дървета и го разцепи на две с меча от рамото до средата на гърдите. Плисна кръв и шанка се строполи на земята. После незнайно как се надигна. Успя само да извърти лицето си така, че на Кучето да му е още по-удобно да забие в него ножа си.
	Сега шанка отстъпваха, а войниците на Тръпката крещяха и ги посичаха в гръб. Последният останал плоскоглав изписка, побягна към едно дърво и започна да се катери. Мечът на Дау сцепи дълбоко гърба му — червено месо и бели парчета натрошена кост. Онзи избърбори нещо неразбираемо, провисна от клона, потръпна и замря. Краката му се полюшнаха надолу.
	— Довършихме ги! — изрева Тръпката. Лицето му беше изпръскано с кръв. — Оправихме ги!
	Войниците вдигнаха оръжия и закрещяха. Поне повечето от тях. Но някои лежаха неподвижно, други бяха паднали ранени, стенеха, хъркаха през стиснати зъби. На тези не им е до ликуване, реши Кучето. Не ликуваше и Три дървета.
	— Млъквайте бе, глупаци! Махнаха се засега, но ще дойдат нови. Това им е лошото на плоскоглавите, винаги се връщат повече! Разкарайте тези тела оттук! Съберете колкото можете стрели! Ще ни трябват, преди да е свършил денят!
	Кучето вече тичаше към тлеещия огън. Кадил лежеше, където я беше оставил, дишаше тежко на пресекулки и стискаше стрелата в гърдите си. Погледна го с големи влажни очи, но не каза нищо. Той също не каза нищо. Какво можеше да каже? Извади ножа си, разряза ризата й и я дръпна настрани, за да види раната. Стрелата се беше забила между две ребра отдясно, точно под гърдата й. Неприятно място да те прострелят, помисли си, не че имаше приятно де.
	— Добре ли е? — изговори тя с тракащи зъби.
	— Добре е — каза Кучето и изтри с палец малко мръсотия от влажната й буза. — Ти не го мисли. Ние ще те оправим — каза той, като през цялото време си мислеше: „Куче, шибан лъжец такъв, жалък страхливец. Тя е със стрела в гърдите.“
	Три дървета клекна до тях.
	— Трябва да излезе — каза той и погледна намръщено раната. — Аз ще я държа, ти дърпай.
	— Какво да правя?
	— Какво каза той? — простена Кадил през окървавени зъби. — Какво… — Кучето хвана стрелата с две ръце, а Три дървета сграбчи китките й. — Какво правите…
	Кучето дръпна, но стрелата не излезе. Пак дръпна и от раната бликна кръв. Стече се покрай стрелата на две тъмни струйки по бледата й кожа. Той дръпна отново и Кадил се замята по земята и зарита с крака. Закрещя, все едно я убиваха. Той продължи да дърпа, но стрелата не излезе, не помръдна дори.
	— Дърпай! — изсъска Три дървета.
	— Не излиза, мамка му! — озъби му се Кучето. — Добре! Добре! — той пусна стрелата и Кадил се разкашля.
	Изхърка, разтресе се и потрепери, а от устата й се проточи кървава слюнка.
	Три дървета се почеса по бузата и на лицето му остана размазано кърваво петно.
	— Щом не иска да излезе, ще трябва да я натиснеш, за да я изкараш от другата страна.
	— Какво?
	— Какво… казва той? — изхриптя Кадил и зъбите й пак затракаха.
	Кучето преглътна.
	— Ще трябва да избутаме стрелата от другата страна.
	— Не — промълви тя и очите й се разшириха от ужас. — Не.
	— Трябва.
	Тя изпъшка, когато Кучето пречупи стрелата и я хвана.
	— Не — проплака тя.
	— Дръж се, момиче — каза Три дървета на общия език на Съюза и сграбчи отново ръцете й. — Само се дръж. Давай, Куче…
	— Не…
	Кучето стисна зъби и натисна силно счупения край на стрелата. Кадил подскочи, изпъшка, подбели очи и загуби съзнание. Кучето преобърна безжизненото й тяло и видя стрелата да стърчи откъм гърба.
	— Готово — промърмори, — готово, излезе. — Хвана я над острието и с плавно въртене я издърпа.
	От дупката бликна кръв, но не много.
	— Това е добре — каза Три дървета. — Значи не е уцелила дроба.
	Кучето прехапа устна.
	— Добре е. — Грабна приготвеното за превръзка навито на ролка парче плат, нагласи края му на дупката на гърба и започна да увива стегнато през гърдите. Три дървета я повдигаше всеки път, за да може той да го прекара отдолу. — Добре е, добре е — повтаряше Кучето и омотаваше превръзката.
	Бързаше колкото можеше с премръзналите си изтръпнали пръсти, докато не намота цялото парче плат. По-добре не може, каза си. Ръцете му бяха окървавени. Превръзката беше окървавена, коремът и гърбът й бяха на кървави отпечатъци от пръстите му, с петна кал и струйки кръв. Докосна лицето й — топло, със затворени очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и дъхът й излизаше на пара от устата.
	— Трябва да вземем одеяло. — Кучето стана и затършува в раницата си. Издърпа одеялото навън, пръсвайки всякакви вещи около огъня. Занесе го до нея, разпъна го и го уви около тялото й. — Да ти пази топло, нали? Меко и топло. — Подпъхна го под нея, опъна го над краката й. — Ще ти пази топло.
	— Куче. — Три дървета се беше навел и слушаше дишането й. Изправи се и бавно поклати глава. — Мъртва е.
	— Какво?
	Наоколо полетяха бели петънца. Отново заваля сняг.


	— Къде е проклетият Паулдър? — изръмжа маршал Бър, загледан в долината. Стискаше юмруци от безсилие. — Казах му да чака, докато ги въвлечем в битката, не докато ни прегазят!
	Уест не знаеше какво да отговори. Наистина, къде е Паулдър? Снегът се усилваше. Носеше се на талази и вихрушки, покриваше бойното поле със сивата си пелена и придаваше призрачен вид на цялата долина. Звукът на битката сякаш идваше от мили разстояние, заглушен и пречупен. Вестоносците яздеха напред-назад, малки черни точки по белия килим, препускаха с искане за подкрепления. Ранените се трупаха с всяка минута, домъквани пъшкащи на носилки, останали без дъх в каруците или куцащи мълчаливо по пътя под щаба.
	Дори през снежната пелена се виждаше ясно, че хората на Крой са здраво притиснати. Старателно подредените редици сега се извиваха опасно в средата, отделните части, редуцирани до объркани маси от мъже, се смесваха във всеобщата бъркотия на битката. Уест отдавна беше спрял да брои офицерите, които Крой беше изпратил до командния пост с искане за подкрепление или разрешение за отстъпление. И всички те се връщаха с едно и също съобщение. Дръжте позицията си и чакайте. А междувременно от Паулдър нямаше вест, само зловещо неочаквано мълчание.
	— Къде се губи Паулдър? — Бър се насочи с тежка стъпка към шатрата си, оставяйки черни следи по прясно натрупания сняг. — Ти! — извика на един адютант и му махна с ръка да го последва.
	Уест тръгна на почтително разстояние след маршала, следван по петите от Яленхорм. Отметна покривалото на входа и влезе.
	Маршал Бър се наведе, грабна писалка от мастилницата, поръсвайки масата с едри капки мастило.
	— Иди в гората и намери генерал Паулдър! Разбери какво става там и веднага се връщай!
	— Разбрано, господине! — кресна офицерът и се изпъна като струна.
	Писалката на Бър задраска по хартията.
	— Предай му, че заповядвам да нападне _незабавно_! — подписа с яростно движение на китката и тикна листа в ръцете на адютанта.
	— Тъй вярно, господине. — Младият офицер излезе с решителна крачка.
	Бър се обърна към картите, примижа, сложи длан на корема си и се вгледа ядосано в тях, докато с другата ръка подръпваше нервно брадата си.
	— Къде се губи този Паулдър?
	— Възможно е, господине, той самият да е бил нападнат…
	Бър се оригна, изкриви лице, после пак се оригна. Стовари юмрук на масата и мастилницата подскочи и изтрака по плота.
	— Мамка му, проклет да е този мой стомах! — той заби дебел пръст в картата. — Ако Паулдър не се появи скоро, ще трябва да пуснем резервите, Уест, чуваш ли? Ще трябва да пуснем кавалерията.
	— Да, господине, разбира се.
	— Не можем да си позволим да загубим. — Маршалът сключи вежди, преглътна. Изведнъж на Уест му се стори, че беше силно пребледнял. — Не… можем… — Бър леко се олюля и замига начесто.
	— Господине, добре ли…
	— Буааа! — маршал Бър рязко се наведе и избълва черна кръв върху масата.
	Повърнатото плисна върху картите и ги обагри в червено. Уест замръзна на място. Усети как устата му бавно увисва. Бър изхърка и стисна ръба на масата. Тялото му се разтрепери, после се преви и той отново повърна.
	— Гаррр! — залитна настрани и от устата му се проточи кървава лига.
	Очите му се изцъклиха на бледото лице. Той изпъшка сподавено и политна назад, повличайки със себе си един опръскан с кръв стол.
	Уест най-после се усети точно навреме, за да се хвърли напред и да хване отмалялото тяло на маршала, преди да се е стоварило на пода. Наклони се и се олюля, докато се мъчеше да го задържи.
	— Мамка му! — зяпна Яленхорм.
	— Какво чакаш, помогни ми! — кресна му Уест.
	Едрият офицер се спусна напред, подхвана Бър под едната мишница, после заедно с Уест го довлякоха до леглото. Уест разкопча най-горното копче на яката му.
	— Стомашни проблеми — промърмори той през стиснати зъби, — от седмици се оплакваше…
	— Ще доведа лекар! — извика Яленхорм.
	Понечи да изскочи навън, но Уест го хвана за ръката.
	— Не.
	Едрият капитан го изгледа учуден.
	— Моля?
	— Ако се разчуе, че е болен, ще настане паника. Паулдър и Крой ще правят каквото си искат. Цялата армия ще се разпадне. Никой не бива да научи преди края на битката…
	— Но…
	Уест се изправи, сложи длан на рамото на Яленхорм и го погледна право в очите. Вече знаеше какво трябва да се направи. Този път нямаше да стои и да гледа отстрани как поредното бедствие се стоварва отгоре им.
	— Слушай ме внимателно. Трябва да се придържаме към плана. Трябва.
	— Кой трябва? — Яленхорм зашари като обезумял с очи из шатрата. — Аз и ти, сами?
	— Щом така се налага.
	— Става дума за човешки живот!
	— Става дума за хиляди човешки животи — изсъска Уест. — Чу какво каза маршалът, не можем да си позволим да загубим тази битка.
	Яленхорм беше пребледнял почти колкото Бър.
	— Не мисля, че имаше предвид точно това…
	— Не забравяй, че си ми длъжник. — Уест се приближи към него. — Ако не бях аз, сега щеше да си труп и да гниеш на север от Кумнур. — Не му харесваше, че прибягна до това, но нямаше друг избор, нямаше време за деликатност. — Разбрахме ли се, капитане?
	Яленхорм преглътна мъчително.
	— Да, господине, мисля, че да.
	— Добре. Ти оставаш тук да наблюдаваш маршала, а аз ще се погрижа за положението отвън. — Уест тръгна към изхода.
	— Ами ако…
	— Импровизирай! — сряза го Уест.
	Сега имаше много повече грижи от тревогите тук. Наведе се и излезе. В командния пост имаше поне двайсетина офицери и часови, пръснати пред шатрата, те гледаха през далекогледи, взираха се в побелялата долина и шепнеха припряно помежду си.
	— Сержант Пайк! — Уест му махна да се приближи и той веднага дотича. — Искам да застанеш на пост пред тази шатра, разбираш ли?
	— Тъй вярно, господине.
	— Искам да стоиш отпред и да не допускаш никого вътре освен мен и капитан Яленхорм. Никого. — Уест понижи глас: — При никакви обстоятелства.
	Пайк кимна и тъмните му очи проблеснаха в розовата пихтия на лицето.
	— Разбрано. — Той отиде до входа и застана отпред почти небрежно, с пъхнати в колана палци.
	Миг по-късно по склона над командния пост се спусна ездач и спря пред шатрата на Бър. Конят изпръхтя и от ноздрите му изскочиха облаци пара. Ездачът скочи от седлото и се закандилка напред, но Уест застана на пътя му.
	— Спешно съобщение за маршал Бър от генерал Паулдър! — изпелтечи в бързината вестоносецът.
	После опита да продължи напред, ала Уест не помръдна от място.
	— Маршалът е зает. Можеш да предадеш съобщението си на мен.
	— Но заповедта ми изрично…
	— На мен, капитане!
	Мъжът примигна.
	— Дивизията на генерал Паулдър е нападната, господине, в гората.
	— Нападната?
	— И то тежко. Бяхме подложени на няколко свирепи атаки по левия фланг и не можем да удържаме дълго така. Генерал Паулдър иска разрешение да отстъпи и да се прегрупира, господине, изтикани сме от позицията ни!
	Уест преглътна. Планът вече започваше да се разнищва и всеки момент можеше да се разпадне напълно.
	— Отстъпление ли? Не! Невъзможно. Ако той отстъпи, дивизията на Крой остава непокрита. Кажете на генерала да продължи да удържа позицията си и ако може, да предприеме атаката по фланга. Кажете му в никакъв случай да не отстъпва! Всеки от хората му да държи до последно!
	— Но, господине…
	— Тръгвай! — изкрещя Уест. — Веднага!
	Мъжът отдаде чест и се качи на коня. Но преди още да се бе отдалечил по склона, пред шатрата спря нов вестоносец. Уест изруга под носа си.
	Беше полковник Фелниг, началник-щаб на Крой. Него нямаше да може да отпрати така лесно.
	— Полковник Уест — викна той, докато скачаше от седлото. — Дивизията ни е подложена на тежки атаки по цялата дължина на фронта, а сега на десния ни фланг се появи конница. Кавалерийска атака срещу наборници! — той се насочи към шатрата и започна да сваля ръкавиците си. — Без подкрепления няма да издържат дълго, а огънат ли се, целият ни фланг отива! Това ще е краят! Къде се бави този Паулдър?
	Уест безуспешно опита да го забави.
	— Генерал Паулдър също е подложен на атака. Но аз ще заповядам за незабавни подкрепления от резервите…
	— Не е достатъчно — изръмжа Фелниг, промуши се покрай него и понечи да влезе в шатрата. — Трябва веднага да говоря с маршал…
	Пайк пристъпи към него с ръка на дръжката на сабята си.
	— Маршалът… е зает — прошепна той, очите му изхвръкнаха и обезобразеното му лице придоби толкова заплашителен вид, че дори Уест изпита леко притеснение.
	Фелниг отстъпи колебливо, примигна и нервно облиза устни.
	— Зает. Разбирам. Ами добре. — Той отстъпи още крачка назад. — Резервите ще бъдат пуснати, казвате, полковник?
	— Незабавно.
	— Добре тогава. Добре… ще предам на генерал Крой да очаква подкрепления. — Фелниг сложи крак в стремето. — Но това е крайно необичайно. — Изгледа намръщено шатрата, после Пайк, накрая Уест. — Крайно необичайно. — Пришпори коня си и препусна надолу в долината.
	Уест го проследи с поглед, мислейки си колко малко подозираше Фелниг за необичайността на ситуацията.
	Обърна са към един от адютантите.
	— Маршал Бър заповяда всички резерви да атакуват по десния фланг. Трябва да нападнат конницата на Бетод и да я отблъснат. Ако флангът поддаде, ще настане истинско бедствие. Разбрахте ли заповедта?
	— Нужна е писмена заповед от маршал…
	— Няма време за писмени заповеди! — изрева Уест. — Слизай долу и си върши работата, човече!
	Адютантът послушно изтича надолу по склона към двата резервни полка, които търпеливо изчакваха в снега. Уест го изгледа как се отдалечава, мърдаше нетърпеливо пръсти. Ездачите започнаха да се качват на конете и да се понасят в тръс към началната си позиция за атака. Прехапал устна, Уест се обърна. Офицери и часови го наблюдаваха и на лицата им личеше от леко любопитство до пълно недоверие.
	Тръгна към тях и кимна на двама-трима, сякаш всичко беше под контрол. Замисли се колко ли време щеше да издържи така, преди някой просто да откажеше да изпълни заповедта му, преди някой да нахлуеше в шатрата, преди някой да разбереше, че лорд-маршал Бър е с единия крак в гроба и е в това състояние от доста време. Замисли се дали щеше да стане, преди северняците да разкъсат редиците в долината и да превземат командния пост, или след това. Ако е след това, нямаше да има никакво значение.
	Пайк го погледна с нещо като усмивка. Уест искаше да отвърне на усмивката му, но не намери сили.


	Кучето седеше и дишаше тежко. Беше облегнал гръб на поваления дънер, а лъкът висеше отпуснат в ръката му. В мократа земя до него стърчеше забит меч. Беше го взел от един мъртъв войник и го беше вкарал в употреба. А както изглеждаше, щеше да му се отвори още работа, преди да е свършил денят. Имаше кръв по себе си — по ръцете, по дрехите, навсякъде. На Кадил, на плоскоглавите, неговата собствена. Не си струваше да я бърше — съвсем скоро щеше да се опръска с нова.
	Три пъти шанка тръгваха нагоре по хълма и три пъти биваха отблъсвани. Всеки следващ път беше по-тежък от предишния. Кучето се замисли дали щяха да успеят да ги отблъснат, когато дойдеха отново. А че щяха да дойдат, нямаше съмнение. Въпросът беше само кога ще дойдат и колко ще бъдат този път.
	Чуваше писъците и стоновете на ранените войници на Съюза. Много ранени. При последната атака един от младежите на Тръпката беше изгубил ръката си от китката надолу. „Изгубил“ май не беше точната дума, защото му я бяха отсекли със секира. В началото и той пищеше, но сега седеше мълчаливо и дишаше на пресекулки. Бяха му увили ръката с парцал, стегнат с колан, и сега той седеше и я гледаше с онова изражение, което ранените понякога придобиваха. Пребледнели и ококорени, сякаш не разбираха какво виждат очите им. Сякаш при всеки следващ поглед гледката все така ги изненадваше.
	Кучето се надигна леко и надзърна през дънера. Видя плоскоглавите долу в гората, спотайваха се в сенките. Чакаха. Не му допадаше тази гледка на спотайващи се плоскоглави. Шанка или нападаха докрай, или бягаха.
	— Какво чакат сега? — изсъска той. — Кога шибаните плоскоглави се научиха да чакат?
	— Кога се научиха да се бият за Бетод — изръмжа Тъл, докато бършеше меча си. — Много неща се променят, но никое към по-добро.
	— Че кога пък нещо се е променяло към по-добро? — озъби се Дау малко по-нататък.
	Кучето се намръщи. Нова миризма долови носът му. На влага. Нещо се белееше между дърветата в ниското и ставаше все по-бяло и по-бяло.
	— Какво е това? Да не е мъгла?
	— Мъгла? Тук горе? — Дау се изкиска дрезгаво, звучеше точно като грачещ гарван. — И по това време на деня? Ха! Ей, я чакай…
	Сега всички я видяха — тънка бяла ивица, залепнала за мокрия склон. Кучето преглътна и устата му пресъхна. Изведнъж го обзе тревога не само заради чакащите в ниското шанка. От нещо друго. Мъглата започна да се вдига нагоре, да се вие покрай стволовете на дърветата. Плоскоглавите се раздвижиха. Тъмните им сенки се размърдаха в сивия сумрак.
	— Не ми харесва тая работа — чу се гласът на Дау. — Не е нормално това.
	— Дръжте се, момчета! — дойде отнякъде дебелият глас на Три дървета. — Дръжте се!
	Думите му окуражиха донякъде Кучето, но той знаеше, че куражът не се задържа много при него. Олюля се. Призляваше му.
	— Не, не — прошепна Тръпката и започна да се оглежда, сякаш търсеше път за бягство.
	Кучето усети как космите по ръцете му се изправят и кожата му настръхва. В гърлото му заседна буца. Обземаше го непознат страх — пълзеше заедно с мъглата нагоре по хълма, пъплеше през гората, виеше се около дърветата, процеждаше се под дънера, зад който се криеха.
	— Той е — прошепна Тръпката. Очите му се ококориха и той се сниши до дървото, сякаш се боеше да не го чуе някой. — Той е!
	— Кой? — изграчи Кучето.
	Тръпката само поклати глава и се притисна към студената земя. Кучето беше обзет от непреодолимо желание да направи същото, но си наложи да надигне глава и да погледне над дънера. Именит войн, а се плаши като дете от тъмното, при това без дори да знае от какво. Реши, че ще е по-добре да го види. Груба грешка.
	В мъглата имаше сянка — прекалено висока и изправена, за да е шанка. Огромен човек, висок колкото Тъл. Не, по-висок. Гигант. Кучето разтърка очи, за да е сигурен, че това не е просто трик на светлината в мрака, но не беше. Сянката се приближи и започна да придобива по-ясен вид. И колкото по-ясно се виждаше, толкова по-осезаем ставаше страхът в мъглата.
	Кучето беше обиколил целия Север надлъж и нашир, но никога досега не беше виждал по-странно и неестествено нещо от този гигант. Едната половина на тялото му беше с броня — хванати с нитове големи плочи от черен метал, целите очукани, нащърбени и изкривени, сякаш са били блъскани с тежък чук. Другата половина от тялото му беше гола с изключение на ремъците и катарамите, с които беше пристегната бронята му. Бос крак, една гола ръка, целите в страховито издути мускули. На лицето си носеше маска от същия надран черен метал.
	Приближи се още и изникна от мъглата. Тогава Кучето видя, че кожата му е изрисувана. Цялата изписана със ситни сини букви. Разкривените редове покриваха всеки инч от тялото му. Не носеше никакво оръжие, но това не го правеше по-малко ужасен. Напротив. Сякаш беше под достойнството му да носи оръжие, пък било и на бойното поле.
	— Майко мила — прошепна Кучето и устата му се изкриви от ужас.
	— Дръжте се, момчета — изръмжа Три дървета. — Дръжте се.
	Единствено гласът му удържаше Кучето да не побегне, без дори да погледне назад.
	— Той е! — изписка един от войниците на Тръпката с изтънял като на момиче глас. — Това е Страховития!
	— Затваряй си плювалника! — кресна му Тръпката. — Знаем кой е!
	— Стрели! — извика Три дървета.
	Ръцете на Кучето трепереха, докато се прицелваше в гиганта. Беше му ужасно трудно да го направи дори и от това разстояние. Не издържа и пусна бързо тетивата. Стрелата му отскочи със звън от бронята на гиганта и отлетя встрани. Изстрелът на Мрачния беше по-точен. Неговата стрела го улучи в гърдите и се заби дълбоко в изрисуваната плът. Онзи сякаш дори не я забеляза. Полетяха още стрели. Една го прониза в рамото, друга прониза прасеца му, но той продължи да върви бавно като мъглата, а страхът и шанка се движеха с него.
	— Мамка му — изломоти Мрачния.
	— Той е дявол! — изписка един от войниците. — Дявол от ада!
	Кучето започваше да мисли абсолютно същото. Усети как страхът го притиска, усети как редицата им започва да се огъва. Осъзна, че отстъпва назад, без дори да знае как е станало това.
	— Готови! — извиси се плътният глас на Три дървета, спокоен и равнодушен, сякаш той не изпитваше никакъв страх. — На три! Скачаме на три!
	Кучето го погледна, все едно възрастният войн внезапно си беше загубил ума. Тук поне имаха дървото, зад което да се крият. Чу мърморенето на някои от войниците и се досети, че вероятно си мислеха същото. Май никой не беше очарован от идеята да се втурнат в атака срещу тълпа от шанка и свръхестествен гигант.
	— Сигурен ли си? — изсъска му Кучето.
	Три дървета дори не го погледна.
	— Най-правилното, когато човек го е страх, е да нападне! Кръвта му да кипне, да обърне страха в ярост. Теренът е наше предимство и няма да ги чакаме тук горе!
	— Сигурен ли си? — повтори Кучето.
	— Тръгваме — каза Три дървета и се извърна настрани.
	— Тръгваме — изръмжа Дау и се озъби на войниците, предизвиквайки ги да решат дали ще отстъпят.
	— На три! — избоботи Буреносния.
	— Хм — добави Мрачния.
	Кучето още не беше сигурен дали щеше да тръгне. Стиснал устни, Три дървета надзърна над дънера и погледна към дребните фигури в мъглата и към огромната в средата. Посочи с длан към земята, което значеше да чакат. Да чакат подходящата дистанция. Да чакат подходящия момент.
	— На три ли тръгваме — прошепна Тръпката, — или след три?
	Кучето поклати глава.
	— Няма значение, стига да тръгнеш — отвърна уверено той, въпреки че вече усещаше краката си като два тежки каменни блока.
	— Едно!
	Едно? Вече? Кучето погледна през рамо към тялото на Кадил, увито в одеялото му до угасналия огън. Предполагаше, че гледката ще го разгневи, но тя само го изплаши още повече. Истината беше, че не искаше да свърши като нея. Преглътна и извърна поглед към дръжката на ножа в едната си ръка, после погледна взетия назаем от един убит меч в другата. Желязото не изпитваше страх. Това бяха добри оръжия, готови да свършат кървавата си работа. Прииска му се да беше поне наполовина толкова готов и той, но не му беше за първи път и добре знаеше, че никой никога не е напълно готов. Всъщност не е нужно да си готов. Трябва само да тръгнеш.
	— Две!
	Време е. Усети как очите му се отварят широко, как носът му поглъща студения въздух и кожата му настръхва. Подуши мъжете, усети острата и силна миризма на боровете, вонята на шанка, влагата на мъглата. Чу учестено дишане зад дънера и бързи стъпки долу по склона, чу откъслечните викове по дължина на редицата, шума от кръвта, която препускаше във вените му. Видя всяка най-малка подробност около себе си. Времето се проточи, бавно като мед. Мъжете се раздвижиха, корави мъже с корави лица, прехвърляха тежестта си от крак на крак, напираха срещу мъглата и собствения си страх, подготвяха се. Щяха да тръгнат, вече нямаше съмнение. Всички щяха да тръгнат. Усети как мускулите на краката му се стягат и започват да го изтласкват.
	— Три!
	Три дървета беше пръв през дънера. Кучето скочи веднага след него. Мъжете се надигнаха и скочиха напред и въздухът се изпълни с бойните им викове, с гнева и страха им. Кучето тичаше надолу, краката му удряха тежко земята, цялото му тяло се тресеше. Въздухът свистеше покрай лицето му, черните дървета и бялото небе се сблъскаха и се завъртяха. Мъглата се надигна и го връхлетя, а с нея и тъмните сенки, които чакаха в бялата й пелена.
	Кучето изрева и замахна с меча си към една, докато профучаваше покрай нея. Острието я захапа дълбоко и я хвърли назад. От удара Кучето се завъртя настрани, после заудря пак и пак. Не спираше да крещи. Острието му подсече крака на един шанка и го вдигна във въздуха. След това Кучето падна и започна да се пързаля надолу по склона. Влачеше се в кишата и се опитваше да стане. Шумът на битката го заобиколи отвсякъде, странни, приглушени от мъглата звуци. Изкрещени от мъжете ругатни, ръмженето на шанка, тракане и сблъсък на стомана в стомана, на стомана в плът.
	Озърна се, продължи да се носи надолу, не знаеше откъде щеше да изскочи следващият плоскоглав, не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже копие в гърба. Видя сянка и скочи към нея с мощен рев. Мъглата като че ли се вдигаше отпред и Кучето закова на място. Викът замря в гърлото му, той насмалко да падне възнак в бързината да се махне оттам.
	Страховития беше на не повече от пет крачки от него и отблизо беше още по-голям и отвратителен. От цялото му татуирано тяло стърчаха пречупени стрели, а това, че беше стиснал в юмрук гърлото на един от войниците, само подсили ужаса на Кучето. Държеше го с опъната пред себе си ръка, а онзи размахваше ръце и риташе с крака. Сините мускули и сухожилия играеха по ръката, с която стискаше гърлото на войника. Очите на жертвата щяха да изскочат, устата й се отваряше, но не издаваше никакъв звук. Чу се силно изпукване и гигантът метна настрани трупа на войника, който се запремята надолу по склона. Главата му се подмяташе, сякаш нищо не я държеше повече към тялото, тялото накрая спря и остана да лежи неподвижно в калта.
	Сега Страховития стоеше изправен в мъглата и гледаше през черната си маска право в Кучето. Кучето просто щеше да се напикае.
	Но някои неща просто трябва да се свършат. И по-добре веднъж завинаги да приключиш с тях, отколкото цял живот да живееш със страха. Това щеше да каже Логън, ако беше тук. Затова Кучето отвори уста, изкрещя с пълно гърло и се понесе напред с вдигнат над главата меч.
	Гигантът протегна нагоре защитената си с броня ръка и пое острието. Стоманата удари в стомана и зъбите на Кучето изтракаха. Мечът излетя от ръката му и се завъртя във въздуха, но той вече замахваше с ножа. Успя да го промуши под огромната ръка на гиганта и го заби до дръжката между татуираните ребра.
	— Ха! — викна Кучето, но радостта му бе краткотрайна.
	Тежката ръка на Страховития изфуча в мъглата, удари го с опакото си в гърдите и го хвърли назад. Цялата гора се завъртя, едно дърво изскочи сякаш от нищото и го фрасна здраво в гърба. Кучето се строполи под него, опита да си поеме въздух и не успя. Опита да се претърколи и също не успя. Болката смазваше ребрата му като огромна скала върху гърдите.
	Вдигна поглед и зарови пръсти в калта, но нямаше въздух дори да простене. Страховития вървеше към него и не бързаше за никъде. Посегна и извади ножа от гърдите си. Острието изглеждаше като детска играчка, стиснато между огромните му пръсти, с които го издърпа навън. Приличаше на тънка клечка за зъби. Метна го настрани сред дърветата и от него се проточи дълга струя кръв. Вдигна огромния си крак, защитен от броня, за да го стовари върху главата на Кучето и да я разцепи като орех. Гигантската сянка падна върху лицето му, но Кучето не можеше да помръдне, лежеше, скован от болка и ужас.
	— Гнусно копеле! — от дърветата излетя Три дървета, блъсна с щита си бронираната половина на гиганта и го измести, така че металният му ботуш се заби до лицето на Кучето и го опръска с кал.
	Възрастният войн налетя на Страховития и озъбен, крещящ, започна да сече бясно с меча си незащитената част от тялото му, докато онзи още залиташе от сблъсъка. Кучето отваряше уста като риба на сухо, гърчеше се, опитваше се да стане, но успя само да се надигне и да опре гръб в дървото.
	Гигантът замахна с бронирания си юмрук достатъчно силно, че да събори цяла къща, но Три дървета се извъртя настрани и го пресрещна с щита си, после замахна отстрани с меча и остави голяма вдлъбнатина в маската на Страховития. Ударът беше достатъчно силен, за да изметне назад главата на гиганта и да го накара да се олюлее. От отвора за устата му потече кръв. Три дървета нападна отново и го посече през гърдите. Острието хвърли искри при сблъсъка си с металната броня и разцепи дълбоко синята гола плът. Безсъмнено смъртоносен удар, но от острието полетяха едва няколко капчици кръв, а когато се отдръпна, на гърдите на гиганта не беше останала рана.
	Страховития си възвърна равновесието и нададе мощен рев, от който Кучето се разтрепери. Изнесе назад крак, вдигна тежката си ръка и замахна силно напред. Юмрукът му се стовари право в щита на Три дървета, отчупи парче от ръба, разцепи дървото, мина през него, заби се с глух тътен в гърдите на възрастния войн и го събори по гръб на земята. Страховития се надвеси отгоре му и вдигна отново синия си юмрук. Озъбен, Три дървета изръмжа и заби до дръжка меча в бедрото на гиганта. Острието прониза татуираната плът и излезе окървавено от другата страна, но това дори не го забави. Тежката ръка се стовари отгоре и блъсна гърдите на Три дървета. Звукът от сблъсъка беше като пращене на сухи съчки.
	Кучето изпъшка и задра с нокти по пръстта, но дробовете му изгаряха, не можеше да се изправи, не можеше да направи нищо, освен да седи и да гледа. Страховития вдигна другия си юмрук, обкован в черно желязо. Вдигна го бавно и внимателно, задържа го горе, после го засили и го стовари в ребрата на Три дървета. Другата му ръка се вдигна отново. Кокалчетата на синия юмрук бяха омазани с червена кръв.
	От мъглата излетя тънка черна черта, заби се в подмишницата на Страховития и го избута настрани. Копие в ръката на Тръпката. Той ръгаше гиганта, крещеше и бавно го изтикваше настрани по склона. Страховития се претърколи и се изправи, направи измамна стъпка назад, после изстреля напред бърза като змия ръка. Дланта му плесна Тръпката, както човек прогонва досадна муха, и го хвърли настрани, скимтящ и ритащ във въздуха.
	Но преди Страховития да успее да го достигне отново, проехтя мощен като гръмотевица рев, тежкият меч на Тъл се стовари върху бронираното му рамо и го свали на едно коляно. Сега от мъглата излетя и Дау. Той замахна с меча си и откъсна голямо парче месо от крака на Страховития. Тръпката скочи прав и озъбен ръгаше с копието. Тримата като че ли най-после успяха да хванат гиганта натясно.
	Той трябваше да е отдавна мъртъв, макар и толкова едър. С ударите, които му нанесоха Три дървета, Тръпката и Дау, отдавна трябваше да е обратно при пръстта. Но не, той пак се изправи. От тялото му още стърчаха шест стрели и мечът на Три дървета. Отново нададе мощен рев и Кучето пак се разтрепери от глава до пети. Тръпката залитна назад и падна по задник на земята, беше пребледнял като платно. Тъл примигна и трепна, мечът в ръката му се отпусна. Дори Дау Черния направи крачка назад.
	Страховития се наведе, сграбчи дръжката на меча на Три дървета, издърпа го от крака си и го пусна окървавен върху пръстта. След като острието излезе, в плътта му не остана рана. Внезапно гигантът се обърна и хукна. Мъглата се затвори зад гърба му и Кучето чу тежките му стъпки надолу по хълма. Никога преди не беше се чувствал така щастлив да види нещо да си отива.
	— Връщай се обратно! — изкрещя Дау и понечи да хукне след него, но Тъл му препречи пътя с изпъната огромна ръка.
	— Никъде няма да мърдаш. Не знаеш колко шанка има долу. Ще убием това чудовище друг път.
	— Разкарай се от пътя ми, дангалак!
	— Няма.
	Кучето се претърколи напред, стисна зъби да потисне болката в гърдите и запълзя нагоре по склона. Мъглата вече се отдръпваше и оставяше след себе си чист мразовит въздух. От другата страна се зададе Мрачния с опънат лък, готов за стрелба. В снега и калта лежаха много трупове, предимно шанка, но и няколко от момчетата на Тръпката.
	На Кучето сякаш му отне цяла вечност да допълзи до Три дървета. Възрастният войн лежеше по гръб с все още привързан към едната му ръка щит. Дъхът му излизаше с хъркане през носа и влизаше на пресекулки през окървавената му уста. Очите му се извърнаха към Кучето, ръката му се надигна и го сграбчи за ризата. Той го придърпа към себе си и изсъска през стиснати зъби в ухото му:
	— Чуй ме сега, Куче! Слушай!
	— Кажи, главатар — изграчи Кучето, едва имаше сили да проговори.
	Зачака, заслуша се, но не чу нищо. Очите на Три дървета бяха широко отворени и се взираха невиждащи в клоните на дърветата. От един от тях се отрони капка, падна на бузата му и се търкулна по окървавената му брада. Нищо повече.
	— Обратно при пръстта — каза Мрачния с увиснало като стара паяжина лице.


	Уест гризеше нокти и наблюдаваше приближаващата група от облечени в черно ездачи, възседнали черни коне. Генерал Крой и щабът му изглеждаха мрачни като погребални агенти. Снегът беше спрял, но небето все още беше тъмно и навъсено, а светлината — толкова оскъдна, сякаш беше вечер. При командния пост духаше свиреп студен вятър и платнището на шатрата плющеше. Спечеленото от Уест време изтичаше.
	Внезапно го обзе почти неудържимо желание да се обърне и да побегне. Толкова абсурдно желание, че моментално се смени с друго, също толкова неуместно, да избухне в истеричен смях. За късмет успя да се пребори и с двете. Или поне с второто. Нямаше нищо смешно в това, което ставаше в тази долина. С приближаване на чаткащите копита се зачуди дали все пак идеята да избяга беше чак толкова смехотворна.
	Крой дръпна рязко юздите на черния си боен кон, слезе от седлото и бързо изпъна униформата си. Оправи колана на сабята си, извърна се и тръгна енергично към шатрата.
	— Генерал Крой, поздравления, господине, дивизията ви се би смело и решително днес!
	— Естествено, _полковник Уест_. — Той изрече името му с такова презрение, сякаш беше кръвна обида.
	Офицерите от неговия щаб се събраха в заплашителен полукръг зад гърба му.
	— А може ли да попитам какво е положението ни на бойното поле?
	— _Положението ни?_ — озъби се Крой. — Положението ни е такова, че северняците са отблъснати, но не и победени. Накрая успяхме да им хвърлим здрав пердах, но хората ми бяха смазани от умора. Прекалено изтощени, за да ги преследват и доунищожат. Благодарение на страхливостта на Паулдър врагът успя да се оттегли през бродовете! Ще се погрижа той да бъде разжалван и опозорен! Ще се погрижа да увисне на въжето за държавна измяна! Кълна се в честта си, ще го направя! — огледа навъсено командния пост, а офицерите му сърдито замърмориха. — Къде е маршал Бър? Настоявам веднага да видя лорд-маршала!
	— Разбира се, ако ми дадете само… — думите на Уест заглъхнаха в усилващия се тропот на копита и иззад шатрата на Бър се появи друга група ездачи.
	Не кой да е, а самият генерал Паулдър, придружен от огромния си щаб. Заедно с тях пристигна и каруца, така че малкото пространство пред шатрата се пренасели с мъже и коне. Паулдър скочи от седлото и се запъти с бърза крачка към Уест. Косата му беше разчорлена, устните — стиснати здраво, а на бузата му имаше дълга драскотина. Пурпурният антураж го последва по петите с дрънчене на метал, развети златни шнурове и зачервени лица.
	— Паулдър — изсъска Крой, — сега имаш наглостта да се изправяш пред очите ми! След като цял ден не намери смелост да го направиш на бойното поле!
	— Как смееш? — изврещя Паулдър. — Настоявам за извинение! Незабавно!
	— Извинение ли? От мен? Ха! Ти си този, който ще се извинява, ще се погрижа за това! Според плана ти трябваше да атакуваш по левия фланг! Бях подложен на свирепи атаки в продължение на повече от два часа!
	— Почти три, господине — наля масло в огъня един от офицерите му.
	— Три часа, мамка му! Нямам други думи за това освен страх и малодушие!
	— _Страх?_ — изврещя отново Паулдър и няколко от хората му поставиха ръце на дръжките на оръжията си. — Настоявам незабавно да ми се извиниш! Цялата ми дивизия беше подложена на свирепи нестихващи нападения по левия фланг! Трябваше лично да предвождам една от контраатаките ни! Пеша, не на кон! — извъртя напред бузата си и посочи драскотината. — _Ние_ изнесохме цялото сражение днес! _Ние_ извоювахме победата!
	— Проклет да си, Паулдър, не направихте нищо! Победата извоюваха _моите_ хора, съвсем сами! Нападнат бил? От кого? От горските животни?
	— Аха! Именно! Животни! Покажете му!
	Един от офицерите на Паулдър отметна платнището върху каруцата и отдолу се показа нещо, което в началото всички взеха за купчина окървавени дрипи. Той сбърчи нос и го изблъска от каруцата. Нещото падна на земята, претърколи се по гръб и черните му, лъскави като черни бръмбари, очи се впериха в небето. Голямата му уродлива паст беше зинала и от нея във всички посоки стърчаха остри зъби. Кожата му беше сиво-кафеникава, груба, сякаш цялата в мазоли, а вместо нос имаше размазана крива зурла. Главата му беше сплескана отгоре и без косми, със силно изпъкнали надочни дъги и тясно полегато чело. Едната му ръка беше къса и мускулеста, а другата дълга и тънка, но и двете завършваха с извити като нокти тънки пръсти. Изглеждаше тромаво, сгърчено и примитивно създание. Уест го зяпна с отворена уста.
	Повече от очевидно бе, че това не е човек.
	— Ето! — изписка победоносно Паулдър. — Хайде сега кажи пак, че дивизията ми е седяла със скръстени ръце! Имаше стотици от тези… от тези създания! Хиляди! Нападаха и се биеха като обезумели! Едва удържахме позицията си и ти извади страхотен късмет, че все пак успяхме! И сега настоявам! — прогърмя гласът му. — _Настоявам!_ — писна с почервеняло от яд лице — За извинение!
	Крой примигна неразбиращо, после ядосано, накрая от безсилие. Устните му се извиха в презрителна гримаса, челюстите му се размърдаха, ръцете му се свиха в юмруци. Очевидно в устава не беше предвидена подобна ситуация и той отново се обърна към Уест.
	— Настоявам да видя маршал Бър!
	— Аз също! — изписка пронизително Паулдър, готов на всичко, само и само да не остане по-назад от Крой.
	— Лорд-маршалът е… — думите убягваха на Уест. Не му бяха останали повече идеи. Нито стратегии, нито хитрини, нито интриги. — Той е… — за него нямаше отстъпление през бродовете. Виждаше края си. Най-вероятно щеше да свърши в наказателна колония. — Той е…
	— Ето ме.
	За най-голяма изненада на Уест пред входа на шатрата стоеше маршал Бър. Сумракът не успяваше да прикрие болния му вид. Лицето му беше бледо като платно и лъснало от пот. Очите му бяха хлътнали в големи черни ями. Устните му потрепнаха, краката му като че ли се подкосиха и той се хвана за единия от коловете на шатрата. Уест забеляза тъмно петно на гърдите на униформата му, което поразително приличаше на кръв.
	— Боя се, че по време на битката… се почувствах зле — изграчи той. — Сигурно съм ял нещо развалено. — Ръката му се разтрепери върху кола на шатрата и Яленхорм се появи зад гърба му, готов да го подхване.
	Не се наложи, с нечовешко усилие Бър успя да се задържи прав. Уест огледа притеснено лицата на присъстващите, опитвайки да отгатне какво мислят те за този ходещ труп, но двамата генерали се оказаха прекалено заети със съперничеството си, за да обърнат кой знае какво внимание на лорд-маршала.
	— Лорд-маршале, протестирам срещу действията на генерал Паулдър…
	— Господине, настоявам за извинение от генерал Крой…
	Най-добрата защита е нападението, реши Уест.
	— Традицията повелява! — извика той с всичка сила — Ние първи да поздравим главнокомандващия за днешната победа! — и започна да пляска бавно и силно.
	Пайк и Яленхорм го последваха без колебание. Паулдър и Крой си размениха последни смразяващи погледи и се включиха в аплодисментите.
	— Ако позволите, искам първи да…
	— Не, ако позволите аз първи да поднеса поздравленията си, лорд-маршале!
	Двата щаба се присъединиха, след тях и останалите около шатрата и накрая околността заехтя от овации.
	— Да живее лорд-маршал Бър!
	— Да живее лорд-маршалът!
	— Победа!
	Самият Бър потреперваше пред шатрата, притиснал корема си с ръка и с изкривено от болка лице. Уест се изниза заднешком от какофонията, от вниманието, от славата. Те ни най-малко не го интересуваха. Беше се отървал на косъм. Ръцете му трепереха, в устата си усети остър металически вкус, гледката се размаза пред очите му. Чу как Паулдър и Крой започнаха отново да се карат, крякаха като два яростни гъсока.
	— Трябва незабавно да напреднем към Дънбрек. Светкавично нападение, докато още не са се окопитили…
	— Ба! Глупости! Защитата на крепостта е прекалено силна. Трябва да ги обсадим и да се подготвим за продължителна…
	— Глупости! Моята дивизия може още утре да ги измете оттам!
	— Ха! Това са пълни глупости! Трябва да се окопаем! Обсадните тактики са по моята част!
	И така нататък, и така нататък. Уест затисна ушите си с ръце, опита да прогони гласовете им, докато залиташе през калта. Няколко крачки по-нататък от земята стърчеше скала. Той я заобиколи, притисна гръб в нея и бавно се свлече. Продължи надолу, докато не се озова седнал в снега, прегърнал колене, както правеше някога като дете, когато баща му побесняваше.
	Долу в долината, под спускащия се мрак, по бойното поле щъкаха хора. Бяха започнали вече да копаят гробове.


	Подобаващо наказание

	Наскоро беше валяло, но дъждът вече беше спрял. Каменната настилка на Площада на маршалите започваше да изсъхва, отделните плочи бяха изсветлели по краищата, но в средата бяха още тъмни от влагата. Най-после първите лъчи на воднистото слънце бяха успели да пробият облаците и сега блестяха по лъскавия метал на веригите, провесени от дървената рамка, по остриетата, куките и щипците на подредените на рафта инструменти. _Чудесно време за събитието. Очертава се грандиозен спектакъл. Освен ако не се казваш Тулкис, тогава би предпочел да пропуснеш._
	Тълпата определено тръпнеше от нетърпение. Широкият площад кънтеше от глъч — неудържим порой от вълнение и гняв, от радост и омраза. Публичният сектор беше вече препълнен, но към него продължаваше да се стича народ. В отредения за властта обаче имаше предостатъчно място. Беше ограден отвсякъде и добре охраняван, точно пред издигнатия подиум. _Все пак великите мъже заслужават най-добрата гледка._ Над раменете на редицата от хора пред себе си Глокта виждаше креслата, на които седяха членовете на Висшия съвет. Ако се надигнеше на пръсти, което обикновено избягваше, можеше да види развяната от лекия ветрец бяла коса на архилектор Сълт.
	Погледна към Арди до себе си. Тя гледаше мрачно подиума и хапеше замислено долната си устна. _Като си помисля само. Едно време водех младите красиви момичета на най-изисканите места в града, в прекрасните градини на хълма, на концерти в Палатата на въздишките или направо в спалнята си, ако преценях, че се очертава възможност. А сега, сега ги водя на публични екзекуции._ Усети как крайчецът на устните му се повдига в лека усмивка. _Какво пък, времената се менят._
	— Как ще го направят? — попита Арди.
	— Ще бъде провесен и изтърбушен.
	— Моля?
	— Ще го вдигнат с онези вериги, закрепени на китките, глезените и шията, но не прекалено стегнато, за да не се задуши. След това ще бъде разпран и вътрешностите му постепенно ще се изсипят от корема. Червата му ще провиснат пред очите на хората.
	Арди преглътна.
	— Докато е още жив?
	— Възможно е. Не се знае. Зависи дали екзекуторите ще си свършат добре работата. Както и да е, няма да остане дълго жив. _Не и без вътрешности._
	— Изглежда ми… прекалено.
	— Такъв е замисълът. Това е най-дивашкото наказание, което са успели да измислят жестоките ни прадеди. Специално за дръзналите да посегнат на кралска особа. Доколкото знам, не е било изпълнявано от близо осемдесет години.
	— Това обяснява тълпата.
	Глокта сви рамене.
	— Любопитството определено е стимул, но пък екзекуциите винаги са се радвали на голяма посещаемост. Хората обичат да гледат смърт. Това им напомня, че независимо колко отвратителен, долен и ужасен може да бъде животът… те поне все още го имат.
	Някой го потупа по рамото и той се извърна болезнено. Точно зад главата си видя маскираното лице на Северард.
	— Свърших онази работа. Витари имам предвид.
	— Хм. И?
	Очите на Северард се плъзнаха подозрително към Арди, после той се надвеси и зашепна в ухото на Глокта.
	— Проследих я до една къща при парка Галт, онзи до пазара.
	— Знам го. И?
	— Надзърнах през прозореца.
	Глокта вдигна многозначително вежда.
	— Забавно ти е, нали, Северард? Какво видя?
	— Деца.
	— Деца ли? — смотолеви Глокта.
	— Три малки деца. Две момичета и едно момче. И какъв цвят, предполагате, бяха косите им?
	— _Не може да бъде._ Огненочервени, а?
	— Точно като на майка им.
	— Тя има деца? — Глокта прокара замислено език по венците си. — Кой би помислил?
	— Знам. Аз лично винаги съм смятал, че кучката има ледена топка между краката си.
	_Това обяснява защо толкова искаше да се върне от Юга. През цялото време са я чакали три малки деца. Майчин инстинкт. Колко трогателно._ Той избърса влагата под трепкащия ляв клепач.
	— Добра работа, Северард, това може да ни е от полза. А другата задача? За часовия пред спалнята на принца?
	Северард повдигна леко маската си и се почеса по лицето под нея, като непрекъснато хвърляше нервни погледи наоколо.
	— Странно нещо. Опитах, но… изглежда, той е изчезнал.
	— Изчезнал?
	— Говорих със семейството му, те не са го виждали от деня преди убийството на принца.
	Глокта се намръщи.
	— От предишния ден? _Но той беше там… с очите си го видях._ Вземи Фрост, Витари също. Искам списък на хората, които са били в двореца онази нощ. Всеки благородник, прислужник или войник. Ще стигна до дъното на тази работа. _По един или друг начин._
	— Сълт ли нареди така?
	Глокта се извърна рязко назад.
	— Не ми е казвал да не го правя. Сега действай.
	Северард промърмори нещо, но думите му бяха заглушени от шума на тълпата, който изведнъж премина в порой от гневни крясъци. Извеждаха Тулкис на подиума. Той стъпваше бавно, веригите на глезените му дрънчаха. Не плачеше, не виеше, нито крещеше предизвикателно към тълпата. Беше с много уморен и натъжен вид и явно изпитваше болка. По лицето му имаше бледи синини, а по краката, ръцете и гърдите му личаха яркочервени петна. _Е, няма как да използваш нажежени игли, без да остане следа. Но иначе добре изглежда предвид това, което изживя._ Беше гол, само с препаска на кръста. _Милост към чувствителните, нежни души на присъстващите дами. Да видят провиснали човешки черва е първокачествено забавление, но не и мъжките му атрибути, това е недопустимо._
	Пред подиума излезе чиновник и започна да чете — името на затворника, обвинението срещу него, самопризнанието му и наложената присъда, но дори от това разстояние Глокта почти не успя да чуе нищо заради сърдития тътен на тълпата, нарушаван от откъслечни викове. Примижа и взе да раздвижва схванатите мускули на бедрото си.
	Маскираните екзекутори пристъпиха напред и хванаха затворника. С премерени и умели движения нахлузиха черна торба на главата му и щракнаха металните рингове около врата, китките и глезените. Глокта видя черното зебло да се повдига и спуска пред устата на емисаря. _Последните отчаяни глътки въздух. Дали се моли в момента? Или яростно проклина? Кой знае, пък и какво значение има?_
	Вдигнаха го във въздуха с разперени ръце и крака в дървената рамка. По-голямата част от тежестта му падна на ръцете. Имаше достатъчно и за металния обръч около врата, достатъчно да го задушава, но не чак толкова, че да го убие. Естествено, Тулкис започна да се бори. _Напълно естествено е. Животинският инстинкт да дращиш, да се гърчиш и извиваш, за да дишаш отново свободно. Непобедим инстинкт._ Един от екзекуторите отиде до рафта, измъкна широко острие, показа го на тълпата с театрален жест и бледото слънце проблесна по острия му ръб. После се обърна с гръб към публиката и започна да реже.
	Тълпата притихна. Ако не беше спорадичният приглушен шепот, щеше да настане гробна тишина. Това наказание не търпеше викове. Това наказание изискваше благоговейна тишина. Наказание, чиято цел беше да извиква у хората единствено ужасени, но втренчени с вълнение погледи. _Такъв е целият му замисъл._ Гробна тишина и може би само приглушеното хъркане на затворника. _Просто защото металният обръч на шията не позволява крещене._
	— Подобаващо наказание — прошепна Арди, когато вътрешностите на Тулкис се изсипаха — за убиеца на принца.
	Глокта наведе глава към нейната.
	— Имам достатъчно основания да смятам, че той не е убил никого — прошепна в ухото й. — Подозирам, че единственото, в което може да бъде обвинен, е, че е смел човек, който дойде с протегната за приятелство ръка и който казваше истината.
	Очите на Арди се разшириха.
	— Защо тогава го провесиха?
	— Защото принцът беше убит. Все някой трябваше да висне пред тълпата.
	— Но… кой е истинският убиец на Рейнолт?
	— Някой, който не желае мир между Съюза и Гуркул. Някой, който желае войната да се разпали още повече и никога да не стихне.
	— Кой би могъл да иска подобно нещо?
	Глокта не отговори. _Наистина, кой?_


	_Не е нужно да се прехласваш пред този тип Фалоу, но определено го бива в подбора на фотьойли._ Глокта се намести на меката тапицерия и въздъхна с облекчение. Протегна крака към камината и започна да върти в кръг стъпалата си, заслушан в тихото щракане.
	Арди не изглеждаше толкова спокойна. _Но пък тазсутрешното представление не беше от най-успокояващите._ Тя стоеше пред прозореца, въртеше на пръста си кичур коса и гледаше замислено навън.
	— Имам нужда от питие. — Отиде до бюфета, отвори вратичката и извади бутилка и чаша. Спря и се обърна. — Няма ли да ми кажеш, че е малко рано?
	Глокта сви рамене.
	— Ти много добре знаеш колко е часът.
	— Имам нужда да пийна след това…
	— Тогава пий. Не ми дължиш обяснения. Аз не съм брат ти.
	Тя врътна глава към него и го погледна сърдито, отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, прибра обратно бутилката и чашата и тръшна гневно вратичката.
	— Доволен ли си?
	Той отново сви рамене.
	— Не повече от обичайното, но благодаря, че попита.
	Арди се свлече на стола срещу него и се загледа тъжно в обувката си.
	— И сега какво?
	— Сега ли? В следващия един час ще си седим и ще се развличаме със забавни истории, а после ще излезем на разходка из града. — Примижа от болка. — Бавна, разбира се. А после си мислех за късен обяд, например в…
	— Имах предвид наследяването на трона.
	— О — рече Глокта, — това. — Намести една от малките възглавнички зад гърба си и се опъна с доволна въздишка. _Така, седнал в тази топла и уютна всекидневна, в такава приятна компания, човек почти би могъл да се заблуди, че отново води някакъв нормален човешки живот._ Почти се усмихна, преди да продължи. — Ще има гласуване в Камарата на лордовете. Но преди това, бъди сигурна, ще настане истинска вакханалия от изнудване, подкупи, корупция и измени. Пълен цирк със сключване на сделки, разбиване на съюзи, интриги и убийства. Безкраен танц на измами, шмекерии, заплахи и празни обещания. И всичко това ще продължи до смъртта на краля. _Чак_ тогава ще има гласуване в Камарата на лордовете.
	Арди го дари с крива усмивка.
	— Дори за жените от простолюдието не е тайна, че на краля не му остава много.
	— Я виж ти — погледна я учудено Глокта. — Щом жените от простолюдието заговорят за нещо, неминуемо е истина.
	— Кои са фаворитите?
	— Ти ми кажи.
	— Добре, ще ти кажа. — Тя се облегна назад и докосна замислено брадичката си. — Брок, разбира се.
	— Разбира се.
	— Също Барезин, предполагам, Хюгън и Ишър.
	Глокта кимна. _Не е глупава._
	— Това е голямата четворка. Кой друг?
	— Вероятно Мид опропасти всичките си шансове, като загуби от северняците. А какво ще кажеш за Скалд, лорд-губернатора на Старикланд?
	— Много добре. Залозите за него не са високи, но ще бъде в списъка на кандидатите…
	— А ако кандидатите от Мидърланд си поделят поравно гласовете…
	— Кой знае накъде ще отидат нещата тогава.
	Двамата се спогледаха с усмивка.
	— В този момент всеки ще има шанс — каза Глокта. — Ще се вземат под внимание и незаконородените деца на краля…
	— Копелета? Той има ли такива?
	Глокта вдигна вежди.
	— Почти съм сигурен, че мога да посоча един-двама.
	Тя се засмя и Глокта остана доволен от себе си.
	— Носят се слухове, те никога не изчезват, разбира се. Чувала ли си за Кармий дан Рот? Придворна дама, считана за изключителна красавица. Преди години се ползваше с огромна благосклонност от страна на краля. После изчезна и се говореше, че е умряла при раждане, но кой знае. Хората обичат клюките, а красивите млади жени също умират от време на време, без задължително да са носили незаконно дете от краля.
	— О, вярно е, вярно е! — Арди запърха с мигли и се престори, че припада. — Ние, красавиците, сме болнави по рождение.
	— Да, мила, такива сте. Красотата е проклятие. И ден не минава, без да благодаря на съдбата, че ме отърва от подобно бреме. — Глокта я дари с беззъбата си усмивка. — Лордовете от цялата страна се стичат на тълпи в града, а мога да се обзаложа, че повечето от тях досега не са стъпвали в Камарата на лордовете. Но сега надушват власт и искат да са част от нея. Искат да извлекат нещо от нея, докато все още има какво. Може би за пръв път от десет поколения насам аристокрацията ще може да вземе истинско решение.
	— И какво решение само — подхвърли Арди и поклати глава.
	— Точно така. Надпреварата ще е дълга, а борбата за предните постове ще е свирепа. _Да не кажа смъртоносна._ Не бих отхвърлил и възможността да се появи външен кандидат в последния момент. Някой без врагове. Компромисен кандидат.
	— Ами Висшият съвет?
	— Те не могат да се кандидатират, за да се гарантира безпристрастието им. — Глокта изсумтя: — Безпристрастие! Това, което най-много искат, е да вкарат някой точно такъв, някой външен никаквец, когото да управляват и манипулират, за да могат да продължават необезпокоявани с интригите и враждите помежду си.
	— А има ли такъв кандидат?
	— Всеки, който получи поне един глас, е потенциален кандидат, така че на теория има стотици, но Висшият съвет никога няма да се обедини зад един човек. Вместо това ще разпилеят гласовете си безславно и ще подкрепят силните кандидати, при това ще сменят обекта на подкрепата си едва ли не ежедневно, само и само да се задържат на постовете си и да подсигурят бъдещето си. Властта ще им се изплъзне и ще отиде у аристокрацията така внезапно, че свят ще им се завие. А някои глави може и да се търкулнат, помни ми думата.
	— Дали и твоята ще се търкулне, как мислиш? — попита Арди и го погледна изпод тъмните си вежди.
	Глокта бавно прокара език по венците си.
	— Ако на Сълт се търкулне, предполагам, че моята ще я последва.
	— Надявам се да не стане така. Ти си добър към мен. По-добър от всеки друг досега. По-добър, отколкото заслужавам.
	Глокта и преди я беше виждал да прилага същия номер с безкрайната й прямота, но въпреки това се почувства обезоръжен.
	— Глупости — смотолеви той и се размърда във фотьойла.
	Изведнъж престана да го усеща чак толкова удобен. _Доброта, откровеност, уютни всекидневни… полковник Глокта щеше да знае как да отговори, но не и аз._ Глокта още търсеше подходящите думи, когато от антрето се чу отривисто чукане на вратата.
	— Очакваш ли някого? — попита той.
	— Че кого да очаквам? Всичките ми приятели са в тази стая.
	Глокта напрегна слух, когато входната врата се отвори, но чу само отдалечен тих говор. Топката на вратата се завъртя и прислужницата надникна в стаята.
	— Моля за извинение, но има посетител за началник Глокта.
	— Моля? — извърна се рязко Глокта.
	_Северард се връща с новини за часовия пред спалнята на Рейнолт? Витари със съобщение от Сълт? Някой нов проблем, който трябва да реша? Нови въпроси, които да задавам?_
	— Той каза, че името му е Мотис.
	Глокта усети как цялата лява половина на лицето му започва да трепери. _Мотис?_ Не се беше сещал скоро за него, но сега споменът за посърналия банкер изплува веднага. Спомни си как стоеше срещу него с квитанция в ръка, която Глокта трябваше да подпише. _Квитанция за един милион марки. „Може да се окаже, че в бъдеще представител на «Валинт и Балк» ще се свърже с вас с молба за някои… услуги.“_
	— Нещо не е наред ли? — погледна го съсредоточено Арди.
	— Не, нищо — измънка той, като се постара да не звучи така, сякаш се задушава. — Стар познат. Ще ме оставиш ли насаме за момент? Трябва да поговоря с господина.
	— Разбира се. — Тя стана и тръгна към вратата. Роклята й изшумоля по килима. Спря на половината път и се обърна. Прехапа устна. Отиде до бюфета и извади бутилката и чаша, сви рамене. — Имам нужда.
	— Всички сме така — пошепна Глокта, докато тя излизаше от стаята.
	Миг по-късно влезе Мотис. Същите изпъкнали кости на лицето и същите студени хлътнали очи. Но нещо в поведението му не беше като преди. _Някакво безпокойство? Тревога може би?_
	— А, господарю Мотис, каква непосилна за крехките ми плещи чест…
	— Можете да си спестите любезностите, началник. — Гласът на Мотис изскърца пронизително като ръждясала панта. — Нямам его, което да пострада. Предпочитам да ми се говори направо.
	— Чудесно. С какво бих могъл…
	— Моите началници в банкова къща „Валинт и Балк“ са недоволни от насоката на разследването ви.
	Мисълта на Глокта запрепуска.
	— Кое разследване?
	— На убийството на принц Рейнолт.
	— Това разследване приключи. Уверявам ви, че нямам…
	— Без увъртане, началник, те знаят. За собствено улеснение приемете, че те знаят всичко. Обикновено това е самата истина. Случаят беше разкрит с впечатляващи бързина и вещина, ако смея да отбележа. Моите началници са доволни от резултата. Виновният получи заслуженото. За никого няма да е от полза, ако продължите да ровите в това злощастно събитие.
	_Няма спор, човекът обича да говори направо. Но какво толкова имат във „Валинт и Балк“ срещу моите въпроси? Първо ми дадоха пари, за да вгорча живота на гуркулите, а сега възразяват срещу разследването на възможен гуркулски заговор? Няма никаква логика… освен ако убиецът не идва от Юга. Освен ако убийците на принц Рейнолт са доста по-близо до дома…_
	— Има още няколко незначителни неясноти, които е редно да изясня — промърмори Глокта. — Началниците ви няма защо да се ядосват…
	Мотис пристъпи напред. Челото му блестеше от пот, въпреки че в стаята не беше горещо.
	— Те не са ядосани, началник. Вие нямаше как да знаете, че са недоволни. Но сега знаете. И ако продължите разследването си в същата насока, при положение че вече знаете за недоволството… тогава вече ще бъдат ядосани. — Той се приведе към Глокта и почти зашепна. — Нека ви препоръчам нещо, началник, като една пионка от игралната дъска на друга. И двамата не искаме те да са ядосани.
	В тона му имаше нещо особено. _Той не ме заплашва. Моли ме._
	— Намеквате — каза Глокта почти без да движи устни, — че те ще информират архилектора за малкия си подарък за защитата на Дагоска, така ли?
	— Това е най-малкото, което ще направят.
	Лицето на Мотис изрази съвсем ясно чувство: _страх_. Страх на иначе безизразното му като маска лице. Глокта усети горчив вкус в устата, буца в гърлото, студена тръпка по гърба. Познато чувство от отдавна минали времена. Това беше най-близкото до страх усещане, което бе изпитал от толкова много време насам. _Спипаха ме. И то здраво. Разбрах го още щом подписах. Това беше цената и нямаше как да не я платя._
	Глокта преглътна.
	— Можете да уведомите началниците си, че няма да има повече разследвания.
	Мотис притвори за момент очи и издиша с явно облекчение.
	— Ще се радвам да отнеса това съобщение. Приятен ден. — Той излезе и остави Глокта сам във всекидневната на Арди, загледан във вратата без най-малка представа какво се беше случило току-що.


	Обитанието на камъните

	Килът на лодката се вряза в каменистия бряг и камъните изстъргаха по дъното. Двама от гребците нагазиха във водата и я издърпаха още няколко крачки напред. В момента, в който лодката беше здраво застопорена, двамата скочиха обратно в нея, сякаш водата им причиняваше болка. Джизал ги разбираше напълно. Островът на края на света, крайната точка на дългото им пътуване, мястото, наречено Шамбулян, беше доста страховито на вид.
	Огромна могила от остри голи скали, назъбени носове, стиснати в свирепата хватка на студените води, и голи плажове, раздирани от неуморния прибой. Над тях стърчаха назъбени канари и тръгваха стръмни коварни сипеи, които водеха към огромна планина, чийто черен силует се издигаше високо в мрачното небе.
	— Ще желаете ли да слезете на брега? — попита Баяз моряците.
	Четиримата гребци не помръднаха, а капитанът им поклати глава.
	— Чували сме лоши неща за този остров — изсумтя той на общия език, но с толкова силен акцент, че едва му се разбираше. — Казват, че е прокълнат. Ще ви чакаме тук.
	— Може да се забавим.
	— Ние ще чакаме.
	— Чакайте тогава — сви рамене Баяз, скочи от лодката и нагази до колене във водата.
	Бавно и неохотно групата го последва в студената вода и излезе на брега.
	Плажът беше пуст и гол, брулен от силния вятър, място само за камъни и студена вода. Вълните поглъщаха лакомо с пяната си брега, жадно облизваха чакъла на плажа. Безмилостният вятър бичуваше тази пуста земя и плющеше в мокрите крачоли на Джизал, шибаше го със собствената му коса през лицето и го пронизваше до мозъка на костите. Той сякаш отнесе докрай вълнението му от факта, че пътуването им беше към своя край. Намираше пукнатините и дупките в скалите и ги караше да пеят, да стенат и да вият в тягостен хор.
	Нямаше почти никаква растителност. Проскубана безцветна трева, задушена от солта, и рехави трънливи храсти, по-скоро мъртви, отколкото живи. Малко по-високо и далеч от морето над неподатливия камък стърчаха на няколко групи обрулени и съсухрени дървета. Стволовете им бяха изкривени и превити според посоката на вятъра и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се предадат и да се оставят да бъдат отскубнати. Джизал разбираше болката им.
	— Очарователно местенце! — извика той и вятърът отнесе думите веднага щом излязоха от устата му. — Ако си падаш по скали!
	— Къде умен човек би скрил камък? — извика Баяз. — Сред хиляди камъни! Милиони!
	А този остров определено не страдаше от недостиг на такива. Едри обли камъни, остри канари; ситните камъчета и по-едрият чакъл също бяха в изобилие. Почти пълната липса на каквото и да било друго придаваше на мястото този неприятен облик. Джизал рязко се обърна, внезапно обзет от паника при мисълта как четиримата гребци отплават с лодката и ги оставят захвърлени завинаги на този остров.
	Но те си бяха там, точно където ги бяха оставили, в леко поклащащата се лодка. Зад тях сред разпенения океан стоеше на котва и се поклащаше напред-назад от нестихващите вълни зле стъкменото корито, което Коунийл беше нарекла кораб. Платната му бяха свалени и мачтата стърчеше като самотна черна клечка срещу навъсеното небе.
	— Трябва да намерим някое по-закътано от вятъра място! — извика Логън.
	— Има ли такова на този проклет остров? — изкрещя в отговор Джизал.
	— Трябва да има! Нужен ни е огън!
	Лонгфут посочи към отвесните скали отпред.
	— Може би там ще открием пещера или поне заслон. Ще ви водя!
	Изкатериха се по брега, първо с хлъзгане назад по сипеите, после с подскоци от скала на скала. Краят на света се оказа огромно разочарование от гледна точка на това, че все пак беше крайна точка на пътуването им. Можеше да се наслаждават на студени камъни и вода и без да бяха напускали Севера. Логън имаше лошо предчувствие за това мъртво място, но реши, че няма смисъл да го споделя. През последните десет години непрекъснато имаше подобни лоши предчувствия. Ще извикат този дух, ще намерят Семето и после дим да ги няма. Ами след това какво? Обратно в Севера? Обратно при Бетод и синовете му? При всички сметки за уреждане и кървави вражди. Логън замижа. Това не му харесваше като идея. Но по-добре да приключи веднъж завинаги, отколкото цял живот да живее в страх. Така казваше баща му. От друга страна, той казваше куп други неща, от които не бе имало кой знае каква полза.
	Погледна към Феро и тя отвърна на погледа му. Не се намръщи, не се усмихна. Естествено, никак не го биваше да разбира жените, всъщност хората като цяло, но Феро беше някаква нова загадка за него. Денем се държеше все така студено и враждебно, но нощем намираше начин да се мушне под одеялото му. Логън не разбираше тази работа, но не смееше и да пита. Тъжната истина беше, че тя се оказа най-доброто нещо, което му се беше случвало от много време насам. Изду бузи, изпъшка и се почеса по главата. Като се замислеше, това хич не говореше добре за живота му.
	В подножието на скалите намериха нещо като пещера. Всъщност беше просто кухина между две гигантски канари, в която вятърът не брулеше така силно. Не беше най-доброто място за разговори, но пък островът беше огромна пустош и Логън не се надяваше да открият нещо по-добро. Човек трябва да е реалист за тези неща.
	Феро извади меч на едно ниско съсухрено дърво наблизо и скоро след това имаха достатъчно съчки, за да се опитат да запалят огън. Логън клекна, прегърби се над кутийката с прахан и зарови вътре с вкочанени пръсти. Между скалите ставаше течение, дървото беше мокро, но най-накрая, след дълго драскане с кремъка и куп ругатни, успя да стъкми приличен огън. Всички се скупчиха около него.
	— Дай кутията — каза Баяз.
	Логън извади тежкия каменен блок от раницата си и с пъшкане го остави на земята до Феро. Баяз опипа единия ръб и явно натисна някакъв скрит механизъм, защото капакът безшумно се отвори. От всяка стена стърчаха към центъра на кутията метални пружини, оставяйки в средата разстояние колкото юмрука на Логън.
	— Тези за какво са? — попита той.
	— За да крепят съдържанието неподвижно и добре уплътнено, та да не се блъска в стените.
	— Значи не трябва да се блъска, така ли?
	— Така смяташе Канедиас.
	Този отговор никак не допадна на Логън.
	— Сложи го вътре колкото можеш по-бързо — каза Първия магус на Феро. — Няма нужда да се излагаме на действието му повече, отколкото е нужно. И най-добре всички да стоят настрана. — Той ги подкани с ръце да се отдръпнат по-назад.
	Лутар и Лонгфут почти се качиха един върху друг в бързината да се отдалечат, но погледът на Кай беше прикован в подготвителната дейност и той почти не помръдна.
	Логън седна с кръстосани крака пред подскачащите пламъци на огъня. Стомахът му се беше свил на топка и продължаваше да се свива. Започваше да съжалява, че въобще се беше замесил в тази работа, но вече беше малко късно за размисъл.
	— Ще помогне, ако им дадем нещо в замяна — каза Логън, озърна се наоколо и видя, че Баяз вече беше извадил малка метална бутилка и му я подаваше. Логън отвинти капачката и подуши гърлото. Мирисът на силния алкохол приветства ноздрите му като стар и дълго чакан приятел. — Носил си това през цялото време?
	Баяз кимна:
	— Единствено и само за тази цел.
	— Ще ми се да бях разбрал по-рано. Щях да му намеря добро приложение.
	— Можеш да му намериш добро приложение сега.
	— Не е същото. — Той надигна бутилката и отпи.
	Потисна силния порив да преглътне и избълва алкохола на голям облак ситни капчици. Те докоснаха пламъците и се превърнаха в огромно огнено кълбо.
	— А сега? — попита Баяз.
	— Сега чакаме. Чакаме, докато…
	— Тук съм, Деветопръсти.
	Гласът беше смесица от свистенето на вятър в скалите, тропота на камъните по сипеите и процеждащите се през чакъла вълни. Духът се появи в празното пространство между двете скали над главите им — висока два пъти колкото човешки ръст каменна колона без сянка.
	Логън повдигна озадачено вежди. Ако въобще го направеха, духовете никога не се отзоваваха така бързо.
	— Бързо действаш.
	— Чаках.
	— От доста време май.
	Духът кимна.
	— Ами, ъ, ние сме дошли за…
	— За онова, което ми повериха синовете на Еуз. Отчаяни времена са надвиснали над света на хората, щом сте дошли за него.
	Логън преглътна.
	— Че кога не са били.
	— Виждаш ли нещо? — прошепна зад гърба му Джизал.
	— Нищо — отвърна Лонгфут. — Това е наистина забележително…
	— Млъквайте вие двамата! — скастри ги през рамо Баяз.
	Духът се надвеси над него.
	— Това Първия магус ли е?
	— Той е — отвърна Логън.
	— По-нисък е от Ювенс. Не ми харесва видът му.
	— Какво казва? — попита нетърпеливо Баяз, загледан в празното пространство доста по-вляво от духа.
	Логън се почеса по лицето.
	— Казва, че Ювенс бил висок.
	— Висок ли? И какво от това? Взимай това, за което сме дошли, и да се махаме оттук!
	— Хм, нетърпелив е — избоботи духът.
	— Идваме от много далеч. Той носи жезъла на Ювенс.
	Духът кимна.
	— Познавам този мъртъв клон. Радвам се. Пазя това нещо от много зими, а бремето му е непосилно. Сега ще мога да заспя.
	— Добра идея. Ако можеш…
	— Ще го дам на жената.
	Духът зарови ръка в каменния си стомах и Логън се дръпна предпазливо назад. Ръката се появи и юмрукът стискаше нещо. Логън потрепери при вида му.
	— Протегни ръце — рече на Феро.


	Джизал ахна от изненада и скочи настрана, когато нещото падна в протегнатите длани на Феро. Вдигна ръка пред лицето си. Устата му увисна отворена. Баяз гледаше втренчено с широко отворени очи. Кай опъваше нетърпеливо врат, за да види по-добре. Логън се дръпна назад с изкривено в гримаса лице. Лонгфут почти изскочи навън. После и шестимата впериха погледи в тъмния предмет в шепите на Феро. Никой не помръдваше и не издаваше нито звук, чуваше се само воят на вятъра. Най-после нещото беше пред тях. Нещото, заради което пропътуваха целия този път и заради което преминаха през толкова много премеждия. Нещото, което преди толкова много години Глъстрод беше изкопал от земята. Нещото, което беше унищожило напълно и оставило в руини най-красивия град на света.
	Семето. Плът от Другата страна. Самата материя на магията.
	Лицето на Феро бавно се смръщи.
	— Това ли е? — попита тя колебливо. — Това нещо ли ще срине Шафа на прах?
	Преодолял първоначалния шок от появата му, Джизал наистина не виждаше в него нищо повече от обикновен камък. Парче най-обикновена скала с размерите на голям юмрук. От него не струеше грандиозна заплаха. Не показваше с нищо скрита смъртоносна мощ. От него не изскачаха светкавици. Наистина приличаше на най-обикновен камък.
	Баяз примигна срещу него. Допълзя на четири крака и надникна към предмета, който държеше Феро. Облиза нервно устни, вдигна бавно ръка и посегна към него. Джизал гледаше отстрани, а сърцето му направо щеше да изхвърчи. Баяз докосна камъка с върха на малкия си пръст и веднага го отдръпна. Не се съсухри и не издъхна на мига. Пак го докосна с пръст. Нямаше оглушителен тътен. Сложи дланта си отгоре му. Дебелите му пръсти го обгърнаха. Вдигна го. Нещото продължи да изглежда като най-обикновено парче скала.
	Първия магус впери поглед в нещото в ръката си и очите му се разшириха.
	— Не е това — прошепна той с треперещи устни. — Това е просто камък!
	Настъпи пълна тишина. Джизал погледна Логън и севернякът отвърна на погледа му. Белязаното му лице беше застинало от объркване. Джизал погледна Феро и видя как лицето й започна да се смръщва все повече.
	— Просто камък — промълви тя.
	— Не ли това? — изсъска Кай.
	— Значи… — Джизал бавно започна да осъзнава смисъла в думите на Баяз. — Съм изминал целия този път… напразно?
	Внезапен порив на вятъра нахлу в кухината, угаси ниските пламъци на огъня и издуха облак песъчинки в лицето му.
	— Може да е станала грешка — разсъждаваше Лонгфут. — Може би има друг дух, може да има друг…
	— Няма грешка — каза Логън и поклати уверено глава.
	— Но… — очите на Кай се ококориха пребледнялото му лице. — Но… как?
	Баяз сякаш не го чу, гледаше замислено настрани и мускулите на челюстта му мърдаха.
	— Канедиас. Това е негова работа. Намерил е начин да измами братята си. Подменил е Семето с обикновен камък, а него е взел за себе си. Дори в смъртта си Създателя ми се опълчва отново!
	— Просто камък, а? — изръмжа Феро.
	— Пожертвах шанса да се бия за страната си — промърмори Джизал. В гърдите му започна да се надига негодувание. — Влачих се стотици мили в пустошта, бях пребит, потрошен и белязан… напразно?
	— Семето. — Бледите устни на Кай се извиха и оголиха зъбите му. Дишаше тежко през носа. — Къде е то? Къде е?
	— Ако знаех — кресна господарят му, — мислиш ли, че щях да си губя времето на този проклет остров на края на света, да си играя с духове и да си подмятаме безполезни парчета скала? — замахна и запрати яростно камъка на земята.
	Той се разцепи и парчетата му се разлетяха, изтракаха и заподскачаха наоколо, преди да се смесят със стотиците, хилядите, милионите подобни на тях по земята.
	— Не е тук — поклати натъжено глава Логън. — Едно се знае за…
	— Просто камък? — озъби се Феро. Очите й се извъртяха от парчетата камък на земята към лицето на Баяз. — Ах, ти, шибан дърт лъжецо! — тя скочи и стисна юмруци. — Обеща ми отмъщение!
	Баяз се втурна към нея с изкривено от гняв лице.
	— Мислиш си, че нямам по-сериозни притеснения от твоето отмъщение? — изрева той и от устата му полетяха пръски слюнка. — Или твоето разочарование? — изкрещя в лицето на Кай и вените на шията му изскочиха. — Или скапания ти външен вид?
	Джизал се дръпна и се опита да изглежда колкото се можеше по-малък и незабележим. Надигналият се гняв на Баяз беше потушил неговия така внезапно, както поривът на вятъра стори с огъня само преди секунди.
	— Измамен съм! — изкрещя Първия магус, стискайки юмруци от обзелата го неописуема ярост. — С какво ще се изправя сега срещу Калул?
	Джизал примижа и се свря още по-назад в кухината. Сигурен бе, че ей сега някой от групата щеше да се пръсне на парчета, да излети във въздуха и да се размаже в скалите или пък да избухне в ярки пламъци. Но най-много го тревожеше да не се окаже това самият той. Брат Лонгфут избра най-подходящия момент, за да се опита да успокои страстите.
	— Да не се отчайваме, приятели! Пътуването е само по себе си награда…
	— Кажи го още веднъж, остриган кретен такъв! — изсъска Баяз. — Само веднъж и ще станеш на пепел!
	Навигаторът се отдръпна разтреперан. Баяз сграбчи жезъла си и излезе. Тръгна надолу към плажа с развяно зад гърба палто. След този изблик на ярост, макар и за кратко, идеята да остане на острова, вместо да се върне на лодката с него, се стори доста приемлива за Джизал.
	И с този негов изблик на ярост, помисли си той, пътуването им окончателно се увенча с провал.
	— Е — промърмори след известно време Логън. — Май това беше. — Затвори капака на кутията на Създателя. — Няма смисъл да се жалваме за станалото. Човек трябва да е…
	— Затваряй си плювалника, глупако! — кресна му Феро. — Не смей да ми казваш каква трябва да бъда! — тя излезе от кухината и тръгна надолу към съскащото море.
	Логън пъхна кутията в раницата си и я метна на рамо.
	— Реалист за тия неща — рече и тръгна след нея.
	Лонгфут и Кай потеглиха след него с изписани на лицата гняв и мълчаливо разочарование. Най-отзад вървеше Джизал, прескачаше от скала на скала с почти затворени очи срещу вятъра и прехвърляше наум всичко станало дотук. Всеобщото настроение беше от мрачно по-мрачно, но докато пристъпваше внимателно към брега, установи, че едва сдържа усмивката на лицето си. В крайна сметка успехът или провалът на това смахнато приключение не означаваше нищо за него. От значение беше само това, че сега си отиваше вкъщи.


	Вълните се разбиваха в носа и хвърляха нагоре ледени пръски. Платното се издуваше и плющеше, мачтите и такелажът скърцаха. Вятърът шибаше лицето на Феро, но тя стискаше очи и не му обръщаше никакво внимание. Побеснял, Баяз беше слязъл под палубата, а останалите постепенно го бяха последвали, на завет от вятъра и студа. На палубата бяха останали само тя и Деветопръстия и гледаха през борда в морето.
	— Какво ще правиш сега? — попита я той.
	— Отивам там, където има гуркули за убиване — отвърна тя, без дори да се замисли. — Ще намеря други оръжия и ще продължа да се бия.
	Но вътрешно тя не беше съвсем убедена. Вече не беше така лесно да почувства омразата, както преди. Сега спокойно можеше да понесе гуркулите да продължат да си живеят живота, а тя нейния, но съмненията и разочарованието й я подтикваха към старите отговори.
	— Нищо не се е променило. Още искам отмъщение.
	Мълчание.
	Погледна настрани и видя Деветопръстия да гледа смръщено пяната по тъмната вода, сякаш беше очаквал друг отговор. Лесно можеше да го промени. „Ще отида където отиваш и ти“, да беше отговорила, и за кого щеше да е по-зле така? За никого. Със сигурност не и за нея. Но Феро не можеше да се остави да попадне под неговата власт. Моментът на изпитанието беше настъпил и между двамата бе изникнала невидима стена. Тя не можеше да я премине.
	Винаги я бе усещала.
	Единственото, което успя да каже, беше:
	— Ами ти?
	Той се замисли, свъсил вежди, прехапал устна.
	— Трябва да се върна в Севера. — Нямаше радост в гласа му и дори не погледна към нея. — Имам работа там, която въобще не трябваше да зарязвам. Тъмна работа, но трябва да се свърши. Там отивам. Обратно в Севера, за да си уредя сметките.
	Феро се намръщи. Сметки? Кой й беше казал, че само с отмъщение не се живее? А сега просто уреждане на стари сметки, така ли? Лъжливо копеле.
	— Сметки, а? — изсъска тя. — Хубаво.
	Думите издраха езика й като пясък.
	Той се загледа в очите й. Отвори уста и понечи да каже нещо, но остана така, с отворена уста и наполовина протегната към нея ръка.
	После сякаш изведнъж размисли, раменете му увиснаха, той стисна зъби и се извърна към водата. Облегна се на борда.
	— Хубаво.
	С това всичко между двамата приключи.
	Тя се намръщи и се обърна на другата страна. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите. Прокле се наум. Защо не можа да каже други думи? Просто издишваш, отваряш устата иначе и всичко се променя. Нищо трудно.
	Но Феро вече нямаше нужните сили в себе си и знаеше, че те никога нямаше да се върнат. Гуркулите бяха убили тази част от нея много далеч оттук и много, много отдавна. Сега беше мъртва отвътре. Беше същинска глупачка да се надява на друго и вътрешно през цялото време го знаеше.
	Надеждата е за слабите.


	Обратно при пръстта

	Кучето и Дау, Тъл и Мрачния, Пайк и Уест — шестимата стояха в кръг около двете купчини студена земя. Отдолу в долината войниците на Съюза бяха заети да погребват своите. Кучето ги беше видял по-рано, бяха стотици в големи ями с по дванайсет тела всяка. Лош ден за хората и добър за земята. Все така ставаше след битка. Винаги земята печелеше.
	Тръпката и момчетата му бяха малко по-нататък в гората, стояха с наведени глави и погребваха своите. Дванайсет души вече бяха в пръстта, имаха трима ранени, дето най-много до седмица щяха и те да са там, а онзи, който беше загубил ръката си, с малко късмет можеше и да прескочи трапа. Почти половината от тях бяха мъртви след само ден битка. Смели момчета бяха, щом все пак решиха да останат. Кучето чуваше думите им. Тъжни и горди. За падналите. Колко способни са били, как сърцато са се били и колко много щяха да липсват на живите. Все така ставаше след битка. Думи за мъртвите.
	Кучето преглътна и погледна прясно изкопаната земя в краката си. Тежко се копае в студа, земята е замръзнала. Но пак по-добре да копаеш, отколкото да те слагат в земята, щеше да каже Логън и Кучето реши, че е прав. Двама души беше погребал току-що, а с тях и две частици от себе си. Кадил лежеше дълбоко в пръстта, бледа и студена, и никога повече нямаше да се стопли. До нея Три дървета, с щит върху коленете и меч в ръката. Две надежди остави Кучето в пръстта — една за бъдещето и една за миналото. Нямаше ги вече, свърши се с тях. Оставиха болезнена празнина в него. Все така ставаше след битка. Надежди в пръстта.
	— Погребани където паднаха — каза тихо Тъл. — Така трябва. Това е добре.
	— Добре? — сопна се Дау и изгледа кръвнишки Уест. — Добре, а? Най-сигурното място в цялата битка? Най-сигурното, нали така им каза?
	Уест наведе виновно глава.
	— Стига, Дау — каза Тъл. — Знаеш, че не е виновен нито той, нито някой друг. Битка е. Умират хора. Три дървета добре го знаеше.
	— Можеше да сме другаде — изръмжа Дау.
	— Можеше — каза Кучето, — но не бяхме. В състояние ли си да промениш нещо? Три дървета е мъртъв, момичето е мъртво, достатъчно тежко е и без да правиш нещата по-трудни.
	Дау стисна юмруци и пое дълбоко въздух, готов да изкрещи. После се отказа, отпусна рамене и главата му клюмна.
	— Прав си — каза, — станалото станало.
	Кучето докосна рамото на Пайк.
	— Искаш ли да кажеш нещо за нея?
	Обгореният го погледна и поклати глава. Не е много по приказките, реши Кучето. Очевидно и Уест не смяташе да каже нещо, затова той се покашля, примижа от болката в ребрата и реши да опита. Все някой трябваше да изговори думите.
	— Девойката, която погребваме тук, Кадил се казваше. Не я познавах отдавна, нито добре, но това, което видях… харесах го. Не беше много май. Не беше много. Стискаше му на това момиче, имаше кураж, мисля, че всички го видяхте по пътя на север. Понасяше глада, студа и всичко останало и не се жалваше. Ще ми се да я познавах повече. Надявах се, но, е, човек невинаги постига онова, на което се надява. Тя не беше една от нас, но умря редом с нас, затова сме горди да я сложим в пръстта до един от нашите.
	— Ъхъ — каза Дау. — Горди сме да е с нас.
	— Така е — добави Тъл. — Пръстта прибира еднакво всички.
	Кучето кимна, пое дълбоко въздух и издиша дрезгаво.
	— Кой ще говори за Три дървета?
	Дау потръпна, наведе глава и запристъпва от крак на крак. Тъл мигаше, загледан в небето, и май имаше влага в очите. Кучето беше на крачка да заридае. Знаеше, че ако отвори уста, ще ревне като малко дете. Три дървета щеше да знае какво да каже, но точно тук беше проблемът, него вече го нямаше. Мрачния пристъпи напред.
	— Руд Три дървета — каза той и ги погледна един по един в очите. — Наричаха го Скалата от Уфрит. Няма по-голямо име в Севера. Велик боец. Велик водач. Голям приятел. Цял живот, минал в битки. Застана лице в лице с Кървавия девет, после застана рамо до рамо с него. Никога не избираше лесния път, ако знаеше, че не е правилният. Никога не избягваше битка, ако знаеше, че трябва да влезе в нея. Стоях до него, вървях с него, бих се редом с него десет години из целия Север. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Нямам забележки.
	— Хубави думи, Мрачен — каза Дау, без да вдига поглед от студената земя. — Хубави думи.
	— Няма да има друг като Три дървета — каза Тъл и зачопли око, сякаш му беше влязла прашинка.
	— Ъхъ — каза Кучето.
	Само толкова успя.
	Уест се обърна и без да каже и дума, тръгна между дърветата с превити рамене. Кучето забеляза как беше стиснал зъби. Обвиняваше себе си най-вероятно. Според Кучето често се случваше, когато някой умреше, а Уест изглеждаше точно такъв тип човек. Пайк тръгна след него и двамата се разминаха с Тръпката, който идваше насам.
	Той спря при гробовете и наведе глава. Дългата му коса провисна покрай лицето.
	— Не искам да показвам неуважение. В никакъв случай. Но ни трябва нов главатар.
	— Пръстта още не е слегнала отгоре му — изсъска Дау и го изгледа накриво.
	Тръпката вдигна извинително ръце.
	— Значи сега е най-подходящото време да го обсъдим, мисля аз. За да не остане нещо недоразбрано. Честно казано, момчетата ми са изнервени. Загубиха другари, загубиха и Три дървета. Истината е, че им трябва някой, когото да следват. Е, кой ще е той?
	Кучето разтърка лице. Още не се беше замислял за това, но ето че сега не знаеше какво да каже. Тъл Дуру Буреносния и Дау Черния, две големи имена. И двамата бяха водили мъже преди, и то успешно. Кучето погледна към тях, застанали един срещу друг с намръщени физиономии.
	— На мен ми е все едно кой от двамата ще е — каза той, — аз ще го следвам. Едно е ясно, ще е един от вас.
	Тъл погледна навъсено Дау и онзи му върна погледа.
	— Аз не мога да го следвам — каза — и той не може да следва мен.
	— Истина е — изсъска Дау. — Говорили сме го вече. Няма да стане.
	Тъл поклати глава.
	— Затова не може да е един от нас.
	— Не — каза Дау. — Не може да е един от нас. — Той всмука нещо от зъбите си, подсмръкна и се изхрачи на земята. — Затова ще си ти, Куче.
	— Затова ще е какво? — опули се Кучето.
	Тъл кимна.
	— Ти си главатар. Всички сме съгласни.
	— Хм — каза Мрачния, без дори да го погледне.
	— Деветопръстия го няма — каза Дау, — Три дървета го няма, оставаш ти.
	Кучето замижа. Очакваше Тръпката да каже: „Какви ги говориш? Той? Главатар?“, очакваше всички да се разсмеят и да му кажат, че е било шега. Дау Черния, Тъл Дуру Буреносния и Мрачния Хардинг, да не споменаваме дванайсетте войници на Тръпката, всички да слушат неговата дума. Най-глупавата идея, която беше чувал. Но Тръпката не се засмя.
	— Добър избор, бих казал. От мое име и от името на момчетата точно това щях да предложа. Отивам да им кажа. — И той се обърна, тръгна между дърветата и остави Кучето с отворена уста.
	— Ами те? — изсъска той в момента, в който Тръпката се беше отдалечил достатъчно. — Дванайсет войници, мамка му, изнервени! На тях им трябва име, за да го следват!
	— Че ти го имаш — каза Тъл. — Ти дойде през планините заедно с Деветопръстия, бил си се толкова години за Бетод. Няма по-голямо име от твоето. Видял си повече битки от всички ни.
	— Видял съм ги, ама…
	— Ти си главатар — каза Дау. — Точка. И какво, не си най-кръвожадният убиец от времето на Скарлинг насам, голяма работа. Имаш достатъчно кръв по ръцете, за да те следвам, а и не знам да има по-успешен съгледвач от теб. Знаеш как да водиш. Учил си се от най-добрите. Деветопръстия, Бетод, Три дървета, бил си с тях.
	— Но аз не мога… в смисъл… не мога като Три дървета да накарам някого да скочи в атака…
	— Никой не може — каза Тъл, — но Три дървета го няма, съжалявам, че го казвам. Сега ти си главатар и ние ще застанем зад теб. Ако на някого не му харесва каквото казваш, да дойде да си поговори с нас.
	— Кратък разговор ще бъде — изръмжа Дау.
	— Ти си главатар. — Тъл се обърна и тръгна между дърветата.
	— Решено е. — Дау Черния тръгна след него.
	— Хм — каза Мрачния, сви рамене и последва двамата.
	— Ама… — изломоти Кучето. — Чакайте…
	Тримата изчезнаха в гората. Значи сега той е главатар.
	Остана на място, примигна объркан, не знаеше какво да мисли. Никога досега не бе водил мъже. Не се чувстваше по-различен. Не му бяха хрумнали изневиделица нови идеи. Нямаше представа какво да иска от хората си. Почувства се пълен глупак. Повече от всеки друг път досега.
	Кучето коленичи между двата гроба и зарови ръка в пръстта. Беше студена и влажна по пръстите му.
	— Съжалявам, момиче — прошепна, — не беше заслужила това. — Стисна силно пръстта в шепата си. — Сбогом, Три дървета. Ще се опитам да правя каквото ти би направил. Връщай се при пръстта, старче.
	Изправи се, изтри ръка в ризата си и се отдалечи. Остави двамата в пръстта и тръгна към живите.


	Joe Abercrombie
	Before They Are Hanged, 2007

	__Издание:__
	Джо Абъркромби. Преди да увиснат на въжето
	Британска, първо издание
	Превод: Александър Ганчев
	Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
	Коректор: София Бранц
	Художник на корицата: Стефан Касъров
	Формат: 84х108/32
	Печатни коли: 32,5
	ИК „Колибри“, 2011 г.
	ISBN: 978-954-529-879-0

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26768
	Последна корекция: 12 януари 2013 в 08:11