Джим Бъчър
	Фуриите на Калдерон


>
	{img:karta_na_alera.jpg}*
	[* Картите са от страницата на Джим Бъчър _http://www.jim-butcher.com/posts/2009/codex-alera-map_. — Бел. Dave]
	{img:karta_na_kalderon.jpg}


	Пролог


	Курсът на историята се предопределя не от битки, обсади или узурпации, а от действията на отделните хора. И най-добре укрепеният град, и най-многобройната армия са на практика съвкупност от отделни личности. И техните решения, страсти, глупост и мечти предопределят бъдещето. Ако има един урок, който си заслужава да се научи от историята, той е, че много често съдбата на цели армии, градове, че дори на цели кралства е в ръцете на един-единствен човек. В тежки моменти на несигурност, решенията на този човек, добри или лоши, правилни или погрешни, значими или маловажни, променят света, без дори човекът да подозира за това.
	Но историята понякога е такава повлекана. Няма как да знаем кой е този човек, нито къде е, нито що за решения може да вземе.
	И това почти ме кара да вярвам в съществуването на Съдбата.
	От трудовете на Гай Примус,
	Първи лорд на Алера


	— Моля те, Тави — умоляваше момичето, застанало в сянката на постройката на кухнята, сгушена под здрачаващото се небе. — Малка услуга искам, само този път.
	— Не знам — отвърна момчето. — Толкова работа имам.
	Тя се приближи до него и той усети стройното й тяло да се притиска в неговото, меко, ухаещо на цветя и така приятно. Тя допря устни до бузата му и го целуна бавно и продължително.
	— Ще съм ти много благодарна — прошепна момичето в ухото му.
	— Ами — каза момчето — не съм сигурен дали, м-м.
	Тя отново го целуна и прошепна:
	— Моля!
	Сърцето му затуптя и коленете му омекнаха.
	— Добре. Ще го направя.


	Глава 1

	Амара седеше на полюшващия се гръб на стария гаргант и докато яздеше, прехвърляше наум плана си. Утринното слънце я обливаше с лъчите си, изтикваше студа от мразовития, мъглив въздух и сгряваше тъмната въ`лна на полата й. О`сите на каруцата скърцаха и стенеха под тежестта на товара зад гърба й. Робският нашийник, който носеше, беше започнал да прежуля кожата й и тя се зарече, че занапред ще го носи няколко дни преди мисия, за да свикне.
	Ако оцелее след тази, естествено.
	По гръбнака й пробяга нервна тръпка и напиращият страх скова напрегнатите й рамене. Пое дълбоко въздух, издиша и притвори очи. Пропъди всяка мисъл от главата си и се съсредоточи върху онова, което долавяха сетивата й: слънцето по лицето, люлеенето на ръбестия гръб на добичето в такт с широките му крачки и скърцането на о`сите на каруцата.
	— Тревожиш ли се? — попита мъжът, който вървеше до гарганта.
	В ръката му се полюшваше остен, но през целия път досега не го беше използвал нито веднъж. Успяваше да управлява добичето единствено чрез юздите на оглавника, въпреки че главата му едва стигаше до покритите с кафява козина хълбоци на гигантския вол. Носеше най-обикновени дрехи, като онези, с които ходеха пътуващите търговци: кафяви, прилепнали по краката панталони, груби сандали и дебело, зелено, ръчно тъкано вълнено елече върху ризата си. Имаше опърпано зелено наметало без никаква украса или бродерия, но откакто слънцето се беше издигнало достатъчно високо на небето, то висеше преметнато през рамото му.
	— Не — излъга Амара, отвори очи и зарея поглед напред.
	— Лъжкиня — изсмя се тихо Фиделиас. — Планът ти не е глупав. Може и да проработи.
	Амара хвърли предпазлив поглед на учителя си:
	— Имаш друго предложение ли?
	— За финалния ти изпит? — попита Фиделиас. — Как не. Не бих си и помислил дори, _академ_. Това само би омаловажило представянето ти.
	— Тогава смяташ, че има още нещо, което трябва да знам, така ли? — облиза нервно устни Амара.
	Фиделиас я изгледа простодушно.
	— Имам няколко въпроса.
	— Въпроси, сега? Съвсем скоро ще пристигнем.
	— Мога да ти ги задам, след като пристигнем, щом предпочиташ.
	— Ако не беше мой _патрисерус_, щях да те смятам за направо непоносим — въздъхна Амара.
	— Много мило от твоя страна. Напреднала си значително от първите ти месеци в Академията. Колко изненадана беше тогава, като разбра, че Курсорите не само разнасят послания.
	— Знаеш, че мразя тази история, но продължаваш да я разказваш.
	— Не — усмихна се широко Фиделиас. — Продължавам да я разказвам, _защото_ знам, че я мразиш.
	— Ето затова според мен Курсорът Легат не спира да те изпраща на мисии, за да те държи _настрана_ — погледна го закачливо Амара.
	— Това е част от чара ми — съгласи се Фиделиас. — И така. Първото ми притеснение…
	— Въпрос — поправи го Амара.
	— Въпрос… — съгласи се отново той — е за измислената ни история.
	— Не разбирам въпроса. Армиите се нуждаят от желязо. Ти си контрабандист на руда, а аз съм твоя робиня. Чул си, че насам има пазар за стоката ти, и си дошъл да видиш какво можеш да изкараш от нея.
	— Аха — каза Фиделиас. — А какво да отговоря, когато ме попитат откъде я имам тази руда? Такава стока не се намира под път и над път.
	— Ти си Курсор Калидус. Изобретателен човек си. Все ще измислиш нещо.
	— Ако не друго, поне си се научила да прехвърляш отговорности — подсмихна се Фиделиас. — Хубаво, стигаме до този изменнически легион с безценната ни руда. — Той кимна през рамо към скърцащата каруца. — Какво ще ги спре просто да ни я вземат, вместо да я купуват?
	— Ти си само предвестник на цяла верига от контрабандисти и представляваш множество интереси в търговията с руда. Пътуването ти се наблюдава и ако се увенчае с успех, след теб ще дойдат други, с още стока.
	— Точно тази част от историята не ми е ясна — каза Фиделиас с невинно изражение на лицето. — Ако слуховете излязат верни и това наистина е легион от изменници под командването на Върховен лорд, който се готви да свали Короната, не мислиш ли, че той ще е готов на всичко, за да не се разчуе и _дума_ за съществуването на легиона му? Каква да е дума — добра, лоша?
	— Да — отвърна Амара и го изгледа отгоре. — Което е изцяло в наша полза. Виж сега, ако _не се_ върнеш от тази малка разходка, съществуването на лагера им ще се разчуе из цяла Алера.
	— Неизбежно е, вярно, по един или друг начин ще се разчуе. Не можеш да държиш дълго в тайна цял един легион.
	— Така имаме най-висок шанс — каза Амара. — Сещаш ли се за нещо по-добро?
	— Промъкваме се, призоваваме стихиите си и с помощта на фурии се вмъкваме в лагера, сдобиваме се с доказателства и си плюем на петите, все едно враните са ни погнали.
	— О, обмислих подобен план — каза Амара, — но реших, че е прекалено глупав и предвидим.
	— Но именно простотата е най-значителното му предимство — отбеляза Фиделиас. — Сдобиваме се с информация, поднасяме доказателство на Короната и оставяме Първия лорд да организира мащабна кампания срещу изменниците.
	— О, да, това е далече _по-просто_. Веднъж разбрал, че е открит от Курсорите, който и да командва този лагер, _просто_ ще изчезне и ще премести легиона си другаде. Короната _просто_ ще пръсне на вятъра пари, усилия и човешки животи, за да го търси, но дори и след като го открие, човекът, способен да поддържа такава армия, може _просто_ да се измъкне отново.
	Фиделиас я погледна и подсвирна.
	— Значи, искаш да се промъкнеш и излезеш от лагера незабелязана, да съобщиш на Короната — а после какво?
	— Ще поведем няколко кохорти рицари Аери и ще ги смажем на място — отвърна Амара. — Ще вземем пленници, ще ги накараме да свидетелстват срещу онзи, който ги поддържа, и ще приключим случая тук, на място, веднъж завинаги.
	— Амбициозно намерение — отбеляза Фиделиас. — Много амбициозно. И опасно. Ако ни настигнат, ще ни убият. Логично е да предполагаме, че и те имат рицари, а също, че ще си отварят очите за появата на някой Курсор.
	— Ето защо не трябва да ни хващат. Преструваме се на бедния, алчен контрабандист и неговата робиня, пазарим се за най-добрата цена, която можем да им отмъкнем, и си тръгваме.
	— И задържаме парите — намръщи се Фиделиас. — По принцип не възразявам срещу никоя мисия, която може да ми донесе печалба, но, Амара, прекалено много неща може да се объркат.
	— Не сме ли ние вестоносците на Първия лорд? Неговите очи и уши?
	— Ако обичаш, не ми цитирай Кодекса — тросна се Фиделиас. — Курсор съм, отпреди майка ти и баща ти да призоват първите си фурии. Не си мисли, че си по-умна от мен, само защото си любимка на Първия лорд.
	— Мислиш, че мисията не си заслужава риска ли?
	— Мисля, че има още много неща, които не знаеш — отвърна Фиделиас и на Амара й се стори, че сега той изглеждаше по-стар от преди. И разтревожен също. — Нека аз се справя с това, Амара. Сам ще вляза. Ти остани тук, а аз ще те взема на връщане. Няма нужда да рискуваме и двамата.
	— Не — каза тя. — Първо, това е моята мисия. Второ, ще си прекалено зает да играеш ролята си. А аз ще мога да наблюдавам, особено оттук. — Тя плесна широкия гръб на гарганта и добичето й отвърна с пръхтене и облаче прах от ноздрите. — Също така ще мога да пазя гърба ни. Ако преценя, че се готвят да ни нападнат, ще успеем да се измъкнем.
	— А аз си мислех, че просто ще се преструваме на пътуващи търговци — промърмори Фиделиас. — Че ще приближим по тъмно и ще се вмъкнем незабелязано в лагера.
	— Когато няма други пътници и със сигурност ще предизвикаме подозрения?
	— Е, добре — въздъхна дълбоко той. — Добре. Ще го направим, както ти искаш. Но да знаеш, че си залагаш главата на враните.
	Стомахът на Амара за пореден път се сви и тя притисна ръка към него, в опит да прогони страха. Не успя.
	— Не — отвърна тя. — Залагам главите и на двама ни.
	Въпреки мудната си походка, с всяка крачка гаргантът изминаваше разстоянието на няколко човешки. Масивните му, завършващи с дебели нокти крака с лекота изминаваха мили разстояние, въпреки че през цялото време не спираше да оголва храсталака и дърветата покрай пътя, като така трупаше тлъстини по хълбоците си. Оставено без контрол, гърбатото добиче просто щеше да броди из гъстите шубраци да пасе на воля, но Фиделиас го бодеше с умела и сигурна ръка по пътя и подтичваше с бърза стъпка покрай него.
	Още миля, според Амара, и щяха да достигнат предните постове на лагера на изменниците. Тя опита да се съсредоточи върху ролята си — отегчена, полузаспала и изтощена от дългия път робиня, — но едва успяваше да се противопостави на напрежението и тревогата, които напираха да я смажат с тежестта си. Какво, ако лагерът на легиона се окажеше просто слух и цялата й разузнаваческа мисия, така старателно планирана, се окажеше една скъпо струваща загуба на време? Ще се разочарова ли от нея Първият лорд? Ами другите Курсори? Подобен колосален гаф ще е доста жалка първа крачка в кариерата й след излизане от Академията.
	Напрежението й се усили, усети го като железен обръч, стиснал раменете и гърба й, и главата й започна да пулсира от ярките лъчи на слънцето. Бяха ли объркали къде да завият? Пътят, който следваха, беше прекалено отъпкан за изоставена пътека в гората, но можеше и да греши. Не трябваше ли вече да виждат дима от огньовете на лагера? Не трябваше ли вече да са чули нещо, ако бяха така близо, както предполагаше?
	Тъкмо се канеше да се наведе към Фиделиас за съвет, когато на не повече от десетина крачки отпред, под сянката на едно дърво изникна фигурата на човек. Мъжът носеше тъмна туника, прилепнали по краката панталони и лъскави нагръдник и шлем. Появи се без всякакво предупреждение, без никакво движение — безсъмнено умел призовател на горски фурии. Беше истински гигант, почти седем фута висок, и носеше тежко острие. Вдигна облечена в ръкавица длан и гласът му прозвуча отегчено и сдържано:
	— Стой.
	Фиделиас цъкна с език на гарганта, който забави крачка и след няколко стъпки спря. Каруцата проскърца и спря под тежестта на рудата.
	— Добро утро, господарю — провикна се Фиделиас. Гласът му потрепери нервно, докато изричаше раболепния си поздрав. — Как сте в това прекрасно есенно утро?
	— Сбъркал си пътя — отвърна му гигантът. Говореше монотонно и в тона му се прокрадна сънлива нотка, но дланта му се отпусна върху дръжката на оръжието. — Тези земи не са безопасни за търговци. Обръщай.
	— Да, господарю, разбира се, господарю — усмихна се глуповато Фиделиас. — Но аз съм просто един пътуващ търговец, тръгнал със стоката си и надеждата, че тук ще намеря пазар за нея. Не търся неприятности, добри ми господарю, само възможност да си възвърна малко от загубите, които претърпях. Колко жалко, че в такъв неподходящ момент идвам с тази чудесна… — Фиделиас извъртя очи към небето и провлачи крак в прахта на пътя. — Желязна руда. — Той се усмихна лукаво на войника. — Но както кажете, добри ми господарю. Тръгвам си.
	— Чакай, търговецо — пристъпи напред войникът.
	— Господарю? — погледна към него Фиделиас. — Дали пък не бихте искали да я купите?
	Гигантът сви рамене. Спря на няколко крачки от Фиделиас и попита:
	— Колко руда караш?
	— Почти тон, добри ми господарю. Сам виждате, гаргантът ми направо изнемогва.
	Войникът изсумтя и погледът му се премести от добичето върху Амара.
	— Коя е тя?
	— Робинята ми, добри господарю — отвърна Фиделиас с писклив угоднически глас. — Ако ви се нрави, тя също е за продан. Работлива е и я бива в тъкането и готвенето, но още повече я бива в това, да направи нощта на един мъж незабравима. За два лъва я давам, много изгодна сделка.
	— Твоята работливка язди, а ти ходиш пеш, а, търговецо — изсумтя гигантът. — Щеше да е по-разумно от твоя страна да беше пътувал сам. — Той подсмръкна. — Кльощава е като хлапе. Хващай добичето и ме последвай.
	— Ще купувате ли, господарю?
	Войникът го изгледа и каза:
	— Не казах да приказваш, търговецо. Тръгвай с мен.
	Фиделиас зяпна войника и преглътна мъчително, почти звучно.
	— Дадено, дадено, господарю. Ще съм само на крачка-две зад вас. Хайде, старче.
	Той хвана с трепереща ръка юздите на гарганта и го поведе напред.
	Войникът изсумтя, обърна се и тръгна обратно по пътя. Изсвири пронизително и от сенките от двете страни на пътя, също толкова безшумно и ненадейно като него, изникнаха дузина въоръжени с лъкове мъже.
	— Дръж хората тук, докато не се върна — каза гигантът. — Не пускайте никой да минава.
	— Да, господине — отвърна един от хората.
	Амара го огледа внимателно. Всичките мъже бяха облечени еднакво: черни туники и панталони и къси връхни дрехи в тъмнозелено и кафяво. Този, също както и гигантът, носеше златен пояс. Амара огледа внимателно останалите, никой друг не носеше пояс — само те двамата. Рицари? Възможно. Един от двамата имаше доста силни дървесни фурии, реши тя, няма как иначе да скрие толкова много хора и така добре.
	„Враните да го изкълват — помисли си Амара. — Ами ако се окаже, че този легион разполага с цял контингент от рицари? И с толкова силни фурии ще са заплаха за всеки един град в Алера.“
	Това можеше да означава само едно, този легион имаше силна подкрепа. Всеки, достигнал такава мощ в изкуството за призоваване на фурии, че да стане рицар, на практика можеше да предлага услугите си срещу каквато поиска цена. А купуването им не е по силите на всеки ядосан търговец, наумил си да иска от своя господар или Върховен лорд да свали от данъците му. Дори благородниците можеха да си позволят наемането едва на няколко рицари, за цял контингент и дума не можеше да става.
	Амара потрепери при мисълта. Ако някой от Върховните лордове наистина е тръгнал да сваля Първия лорд, наближаваха тежки времена.
	Тя погледна към Фиделиас и той й отвърна с тревожен поглед. Стори й се, че видя в очите му собствените си безпокойство и страх. Искаше й се да поговори с него, да го попита за мнението му, но не можеше да си позволи да излезе от ролята си. Затова стисна зъби, заби пръсти в седлото на гърба на гарганта и се опита да укроти нервите си, докато войникът ги водеше към лагера.
	Тя не спираше да се оглежда, докато тежките стъпки на огромното животно я носеха напред. Пътят изкачи един нисък хълм, направи завой и излезе в началото на долина. Тогава пред очите й се разкри лагерът на легиона.
	„Велики фурии — помисли си тя. — Прилича на град.“
	Погледът й отчете всички подробности. Лагерът беше построен, следвайки стандартната подредба на всеки легион: дървената палисада от колове и защитният ров оформяха огромен квадрат около шатрите на войниците и различните складове за продоволствие. Шатрите от бяло платно бяха подредени в идеално прави редици и бяха прекалено много, за да бъдат преброени набързо. Имаше две порти за влизане в лагера, една срещу друга. Палатките и навесите на цивилните, следващи легиона, бяха пръснати в пълен безпорядък около палисадата, приличаха на рояк мухи около заспал звяр.
	Беше пълно с хора.
	На една поляна встрани от лагера, командвани от ревящи с пълно гърло центуриони или ездачи с черни пояси, цели кохорти упражняваха придвижване в боен ред. По-встрани от тях, стрелци обсипваха със стрелите си далечни мишени, докато майстори в призоваването на фурии обучаваха нови попълнения в приложението им във военното дело. В лагера се забелязваха и жени — перяха дрехи в течащия наблизо поток, поправяха брони, поддържаха огньовете или просто се наслаждаваха на утринното слънце. Амара забеляза, че няколко от жените също носеха черни пояси и яздеха по посока на тренировъчната поляна. Скитащите из лагера кучета вдигнаха малка врява с лая си, когато надушиха приближаващия от билото на хълма гаргант. В единия край, недалече от потока, се беше оформило нещо като малък пазар, където продавачите излагаха стоката си на скалъпени сергии или я подреждаха по опънати на тревата одеяла.
	— Идвате точно между закуска и обяд — каза войникът. — Иначе можех да ви предложа нещо за ядене.
	— Може да останем за обяд, господарю — каза Фиделиас.
	— Може. — Войникът спря, вдигна поглед към Амара и я огледа мълчаливо и настоятелно. — Кажи й да слиза. Ще извикам един-двама от конярите да се погрижат за добичето ти.
	— Не — отвърна твърдо Фиделиас. — Стоката ми идва с мен.
	— В лагера е пълно с коне — изръмжа войникът. — Ще полудеят, като надушат това животно. Това животно остава тук.
	— Тогава и аз оставам.
	— Не.
	— Тогава робинята да остане. Тя може да седи и да го наглежда. Животинката се плаши от непознати.
	Войникът присви очи и измери Фиделиас с подозрителен поглед.
	— Какви си ги намислил, старче?
	— Какво да съм намислил? Просто си пазя интереса, господарю, като всеки търговец.
	— Сега си в лагера ни. Интересите ти вече не означават нищо, не мислиш ли?
	Войникът не вложи никаква емоция в тона си, но ръката му отново беше на дръжката на меча.
	Фиделиас се изпъна гордо и гласът му се изпълни с възмущение:
	— Не бихте посмели.
	Войникът се усмихна и в усмивката му имаше решителност и непоколебимост.
	Фиделиас облиза нервно устни. После стрелна с поглед Амара. Стори й се, че забеляза нещо в погледа му, предупреждение може би, но той просто каза:
	— Момиче, слизай!
	Амара се хвана за кожените ремъци и се спусна от гърба на гарганта. Фиделиас цъкна с език, дръпна един от ремъците и огромното животно с доволно пръхтене се отпусна лениво на тревата, от което земята потрепери под краката им. Наведе гигантската си глава, отскубна стиска трева и задъвка, премрежило поглед.
	— Последвай ме — каза войникът. — Ти също, робиньо. Ако някой изостане на повече от три крачки, ще ви убия и двамата. Ясно?
	— Ясно — отвърна Фиделиас.
	— Ясно — повтори Амара, като внимаваше да не вдига поглед от земята.
	Двамата с Фиделиас последваха войника и прекосиха потока през един от бродовете. Водата беше студена и течеше бързо покрай глезените й. Кожата на ръцете и краката й настръхна, тя потрепери, но не изостана от войника и учителя си.
	В един момент Фиделиас изостана леко и се изравни с нея.
	— Успя ли да преброиш шатрите?
	— Почти — кимна отривисто Амара.
	— Добре поддържани и в стегнати редици. Това не е просто тълпа от недоволни фермери. Професионална армия.
	Амара кимна отново и прошепна:
	— Сериозни пари стоят зад това тук. Достатъчно убедително доказателство ли ще е за Първия лорд, за да повдигне въпроса пред Съвета?
	— Обвинение без обвинен? — Фиделиас направи гримаса и поклати глава. — Не мисля. Ще ни трябва доказателство, което уличава конкретен човек. Не е нужно да е желязно, но поне да е достатъчно ясно и надеждно.
	— Познат ли ти е придружителят ни?
	Фиделиас я стрелна с поглед.
	— Защо? Ти познаваш ли го?
	— Не съм сигурна — поклати глава Амара. — Но нещо в него ми е познато.
	— Наричат го Меча — кимна на свой ред Фиделиас.
	Амара усети как очите й се ококорват.
	— Алдрик екс Гладиус? Сигурен ли си?
	— Виждал съм го навремето, в столицата. Гледах дуела му с Арарис Валериан.
	Амара се вгледа във вървящия отпред мъж и като внимаваше да не повишава глас, прошепна:
	— Говори се, че е най-умелият майстор на меча в целия свят.
	— Да — отвърна Фиделиас. — Такъв е. — После плесна с опакото на ръката Амара по главата и каза, достатъчно силно, за да го чуе Алдрик: — Затваряй си мързеливата уста. Ще ядеш, когато аз реша, нито секунда по-рано. Да не съм чул и дума повече.
	Продължиха да вървят мълчешком и влязоха в лагера. Алдрик ги поведе през една от портите и после продължи по централната алея, която разделяше лагера на две. След това зави наляво и тръгна към мястото, където, както можеше да се досети Амара, според стандартната подредба на легионерските лагери в Алера стоеше командирската шатра. И наистина, стигнаха до голяма шатра с двама легионери от двете страни на входа. Нагръдниците им блестяха, бяха въоръжени с копия, а на коланите им висяха мечове. Алдрик кимна на единия и влезе. След малко се показа навън и викна на Фиделиас:
	— Ти. Търговецо. Влизай. Командирът иска да говори с теб.
	Фиделиас пристъпи напред и Амара понечи да го последва.
	Алдрик сложи ръка на гърдите на учителя й:
	— Само ти. Без робинята.
	Фиделиас примигна неразбиращо:
	— Нима очаквате просто да я оставя навън сама, добри ми господарю? Може да е опасно. — Той хвърли поглед на Амара и тя веднага разбра смисъла му. Предупреждение. — Да оставя хубаво младо момиче насред лагер, пълен с войници?
	— Трябваше да помислиш за това, преди да дойдеш насам — каза Алдрик. — Никой няма да я убие. Влизай.
	Фиделиас извърна поглед към Амара и прокара език по устните си, после влезе в шатрата. Алдрик изгледа Амара с безизразни, хладни очи и последва Фиделиас. Миг по-късно се появи обратно, влачейки след себе си едно момиче. Тя беше дребничка, измършавяла и дрехите й висяха по нея като дрипите на плашило. Нашийникът около врата й, въпреки че беше стегнат до последната дупка, висеше отпуснато. Кафявата й коса изглеждаше суха и чуплива като слама, полата й беше покрита с прах, но краката й изглеждаха изненадващо чисти. Алдрик я изхвърли безцеремонно навън.
	— Имаме работа — каза й той, преди да влезе в шатрата и да спусне след себе си покривалото на входа.
	Момичето полетя заедно с плетената кошница в ръцете й и се стовари с тих стон на земята, в кълбо от кошница, поли и чорлави коси.
	— Добре ли си? — попита Амара, докато клякаше до нея.
	— А, добре съм — отвърна троснато момичето. Изправи се разтреперано и ритна с пръстите на крака си облак прахоляк към шатрата. — Копеле — промърмори. — Аз се опитвам да му изчистя, а той ме подмята като брашнен чувал. — Очите й проблеснаха и в тях се изписа непокорство. Обърна се към Амара: — Аз съм Одиана.
	— Амара — отвърна Амара и усети как ъгълчетата на устните й леко се повдигат. Огледа се, облиза устни и се замисли за момент. Трябваше да разгледа по-обстойно лагера. Да открие нещо, което да отнесе като доказателство. — Одиана, има ли къде човек да получи нещо за пиене тук? Пътувахме в продължение на часове, устата ми пресъхна.
	Момичето преметна на една страна чорлавата си суха коса и изсумтя сърдито към шатрата.
	— Какво ти се иска? Имаме евтина бира, но тя си е направо вода. Друго, което имаме, е вода. Но ако нито едно от двете не ти е по вкуса, мисля, че ще се намери малко вода.
	— Избирам вода — каза Амара.
	— Шегаджийка си — каза Одиана, после окачи дръжката на кошницата на сгъвката на лакътя си. — Насам.
	Обърна се и като подтичваше енергично, тръгна към срещуположната порта на лагера. Амара я догони, като не спираше да шари с очи. Насреща им се зададе група от тичащи войници. Подметките им удряха ритмично земята и двете жени трябваше да отскочат назад между две шатри, за да им направят път.
	— Войници — изсумтя Одиана. — Враните да ги накълват, до гуша ми е дошло от тях.
	— Отдавна ли си тук? — попита Амара.
	— Едва от началото на годината, но се носят слухове, че скоро тръгваме.
	Сърцето на Амара подскочи.
	— Накъде тръгвате?
	Одиана я погледна развеселено.
	— Не си била много сред войници, а? Няма никакво значение накъде тръгваш. _Това_ — тя описа дъга с ръка към заобикалящите ги шатри — никога не се променя. Едно и също е, без значение дали си долу на брега на океана, или горе при Стената. Мъжете, и те са все едни и същи. Дори небето и земята не се променят кой знае колко, че да забележиш. Това е то.
	— Но все пак. Ходиш на нови места. Виждаш нови неща.
	— Виждам само нови петна по униформите — каза Одиана. Войниците отминаха и двете жени отново излязоха в просеката между шатрите. — Но това, което чух, е, че отиваме на север и може би малко на изток.
	— Към Акватайн?
	— Това ли има натам? — вдигна рамене Одиана. Продължи да върви и когато наближиха потока, отвори кошницата и затършува вътре. — На`. Дръж това. — Тя тръсна няколко мръсни чинии в ръцете на Амара. — Така и така сме тук, можем да ги измием. Враните да ги изкълват, войниците са такива мърльовци. Поне легионерите държат чисто в шатрите.
	Тя измъкна една рибена кост и я хвърли на едно минаващо наблизо куче. После извади огризка от ябълка и я хвърли в потока, но не преди да гризне предпазливо от нея и в следващата секунда да сбърчи недоволно нос. Следващият предмет, излязъл от кошницата, беше парче хартия, което Одиана дори не погледна, преди да захвърли настрана.
	Амара се извърна и рязко стовари крак върху него, преди да го е отнесъл вятърът. Наведе се и го вдигна.
	— Какво? — учуди се Одиана. — Това пък за какво ти е?
	— Ами. Ъъ. — Амара вдигна хартията пред очите си. — След като ще чистиш, не мисля, че е добра идея просто да го хвърляш на земята.
	— Щом не е в лагера, никой не го е грижа — отвърна Одиана. Килна глава на една страна и загледа учудено Амара, която разгъна парчето хартия и се вторачи в написаното. — Ти можеш да четеш?
	— Малко — каза Амара разсеяно.
	Започна да чете и ръцете й се разтрепериха.

	До командира на Втори легион

	Вдигнете лагера и се отправете кът мястото на срещата. Бъдете там не по-късно от десетата пълна луна и започнете подготовка за зимата. Поддържайте тренировки по време на похода и разпределете мъжете по обичайния начин.

	Имаше още, но Амара го прескочи набързо, нямаше търпение да стигне до края на написаното.

	Атикус Куентин, Върховен лорд на Атика

	Гърлото на Амара се стегна и сърцето й заблъска лудо в гърдите. Страховете й се оправдаха. Предателство. Бунт. _Война._
	— Какво пише? — попита Одиана и тикна нова чиния в ръцете на Амара. — На`, сложи ги в потока.
	— Пише… — Амара се засуети с чиниите, докато вървеше към водата и се навеждаше, за да ги сложи вътре. — Ъъ, пише. Всъщност аз не мога много да чета.
	Тя смачка хартията и я натъпка в едната си обувка. Мислите й препускаха.
	— Знаеш ли — подметна звънко и непринудено Одиана, — мисля, че лъжеш. Човек не среща често образовани роби. Не и такива, които се интересуват от придвижването на войските. Нито такива, които са достатъчно учени, за да знаят какво огромно значение може да има една малка бележка. Не, такива неща човек може да очаква от, о, знам ли. — Тонът й се сниши почти до шепот. — От някой Курсор.
	Амара застина. Обърна се точно навреме, за да посрещне с брадичката си босата пета на Одиана. Тъпата, изгаряща болка я преряза през лицето. В кльощавото момиче имаше много повече сила, отколкото бе очаквала. Ударът й я зашемети и събори по гръб във водата.
	Амара се изправи, изтръска водата от лицето и очите си и пое дълбоко въздух, за да призове фуриите си, но вместо въздух погълна вода — тя се стичаше по лицето й, влизаше в устата и носа й, давеше я. Сърцето й заблъска лудо, внезапно я обзе паника. Посегна към лицето си и установи, че до над носа е покрито с тънък пласт вода. Задраска с пръсти, но водата отказваше да се стече, не можеше да я махне от себе си. Амара се бореше, задушаваше се, но водата не спираше да струи към лицето й, сякаш беше залепнала за нея като слой мазнина. Не можеше да диша. Всичко пред очите й започна да се покрива с тъмнина, зави й се свят.
	Бележката. Трябва да изнесе това писмо от лагера, да го отнесе на Първия лорд. Доказателството, от което той се нуждае.
	Преди водата, която изпълваше дробовете й, да я повали, Амара се добра до брега на потока. Започна да се гърчи, давеше се, въпреки че лежеше на твърда земя. Пред погледа й попаднаха чистите боси ходила на Одиана.
	Амара вдигна очи и видя, че измършавялата робиня я гледа отгоре и се усмихва.
	— Не се тревожи, миличка — каза й момичето.
	Тогава започна да се променя. Хлътналите бузи се закръглиха. Кльощавите крайници се наляха с плът, с красота дори. Ханшът и бюстът й придобиха съблазнителни извивки и изпълниха дрехите. Косата й леко се удължи, потъмня и си възвърна лъскавината. Тя я отметна със смях и клекна до Амара. Протегна ръка и прокара пръсти през мократа й коса.
	— Не се тревожи — повтори. — Няма да те убием. Нужна си ни. — Извади бавно един черен пояс от кошницата и го завърза на кръста си. — Но вие, Курсорите, сте лукави твари. Не можем да си позволим да рискуваме. Заспивай, Амара. Ще е толкова по-лесно. Така ще мога да извикам обратно всичката вода навън и ти пак ще можеш да дишаш.
	С всички сили Амара се бореше за глътка въздух, но не я получи. Мракът се сгъсти и пред очите й започнаха да проблясват светлинки. Тя се вкопчи в Одиана, но пръстите й бяха изгубили усет и в тях не беше останала сила.
	Последното, което видя, беше красивата призователка на водата да се надвесва над нея и да я целува нежно по челото.
	— Спи — прошепна й тя. — Спи.
	След това Амара потъна в тъмнината.


	Глава 2

	Амара се събуди заровена до подмишниците в пръстта. По ръцете й също беше натрупана пръст, имаше и в косата й. Усещаше лицето си сковано и натежало. В следващия момент осъзна, че цялата й глава беше обилно намазана с кал.
	Напрегна сили да си възвърне способността да разсъждава, но тръпнещата болка в главата й правеше това невъзможно. Успя да напасне няколко откъслечни спомена, когато изведнъж, със зашеметяваща яснота, я връхлетя мисълта за това, къде се намираше и какво се беше случило с нея.
	Сърцето й напираше да изскочи, а страхът скова в студ заровените й крайници.
	Отвори очи и поръсилата се пръст от клепачите й я накара да замига учестено. Очите й се наляха и сълзите отмиха пръстта. Скоро отново можеше да вижда.
	Намираше се в шатра. Командирската, досети се Амара. През цепка в покривалото на входа нахлуваше светлина, но иначе вътрешността на шатрата беше доминирана от сумрак, сенки и пълна тъмнина.
	— Будна ли си вече? — чу се дрезгав глас зад нея.
	Амара опита да извърне глава и да погледне. С периферното си зрение зърна Фиделиас едва-едва, но нямаше съмнение, че е той. Беше в клетка от метални пръти и висеше на ремъци през гърдите и разперените му настрани ръце, а краката му висяха на десетина инча от пода на клетката. На лицето му имаше голяма синина, устата му беше разцепена и на устната му имаше коричка от засъхнала кръв.
	— Добре ли си? — прошепна Амара.
	— Добре съм. Като изключим това, че бях бит, пленен, както и разпитите, и изтезанията, които ме чакат. Но ти си тази, която трябва да се притеснява повече.
	— Защо аз? — преглътна мъчително Амара.
	— Мисля, че настоящото ни положение спокойно може да мине за провал на финалния ти изпит.
	Въпреки обстоятелствата Амара усети как устните й се извиват в усмивка.
	— Трябва да избягаме — каза тя.
	Фиделиас се усмихна на свой ред и от усилието от цепката на устната му бликна прясна кръв.
	— Получаваш похвала за старанието, но се боя, че няма да можеш да й се порадваш. Тези хора си знаят работата.
	Амара опита да се раздвижи, но не успя да се измъкне от прегръдката на пръстта. Единственото, което постигна, беше да я разхлаби малко около ръцете, но дори и така те бяха тежко напластени с кал.
	— Сирус — прошепна тя и насочи мисли към фурията си. — Сирус. Ела и ме измъкни.
	Не последва нищо.
	Тя опита отново. И отново. Въздушната й фурия така и не се отзова.
	— Пръстта — въздъхна Амара и затвори очи. — Земята се противопоставя на въздуха. Сирус не ме чува.
	— Да — потвърди мислите й Фиделиас. — Също както Етан и Вама не чуват мен.
	Той протегна пръстите на краката си към пода на клетката, но не можа да я достигне. Ядосан, ритна един от металните пръти.
	— В такъв случай ще трябва да измислим друг начин да се измъкнем.
	Фиделиас притвори очи и въздъхна тежко.
	— _Изгубихме_, Амара — каза тихо. — Шах и мат.
	Думите се стовариха върху Амара като чукове. Хладни. Тежки. Недвусмислени. Тя преглътна и усети как очите й се наливат, но замига и обзелият я гняв успя да прогони сълзите. Не. Тя е Курсор. Дори и ако трябва да умре, няма да достави удоволствието на враговете на Короната да видят сълзите й. Връхлетяха я мисли за дома, за малкото й жилище в столицата, за семейството й, недалече от нея, в Парция, на морето. Нови сълзи заплашиха с появата си.
	Тя събра спомените си един по един и ги изтика навътре, в най-далечните, тъмни и тихи кътчета на съзнанието си. Всичко побра там. Мечтите си. Надеждите за бъдещето. Приятелите от Академията. Заключи ги и отново отвори очи, сухи, без сълзи.
	— Какво искат от нас? — попита Амара.
	— Не съм сигурен — поклати глава учителят й. — Това не е много умен ход от тяхна страна. Дори и с тези предохранителни мерки, ако нещо се обърка, един Курсор лесно може да се измъкне, стига да е още жив.
	Покривалото на входа се отметна и в шатрата влезе Одиана. Усмихваше се. Около полата й се въртяха прашинки, осветени от нахлулия сноп светлина.
	— Така, значи — каза тя. — В такъв случай просто ще трябва да се погрижим за това.
	След нея влезе Алдрик и масивната му фигура за момент закри целия вход на шатрата. По петите му вървяха двама легионери. Той им посочи клетката и те тръгнаха към нея. Пъхнаха дръжките на копията си в две халки на пода й, вдигнаха я и я понесоха навън.
	Фиделиас погледна свъсено към Алдрик, прокара език по устните си и се обърна към Амара:
	— Не оставяй гордостта да те надвие, момиче — каза й, докато легионерите го изнасяха от шатрата. — Докато си още жива, нищо не е загубено.
	В следващия момент се скри от погледа й.
	— Къде го отвеждате? — попита Амара.
	Погледът й запрескача от Одиана към Алдрик, докато се бореше да овладее треперещия си глас.
	— Старецът не ни е нужен — отвърна Алдрик, извади меча си и излезе от шатрата.
	Миг по-късно отвън се чу звук, който силно напомняше на този от забиващ се в пъпеш нож. Амара чу краткия сподавен вик на Фиделиас. Прозвуча така, сякаш той се бе опитал да го спре, да не позволи на гърлото си да го издаде, но се беше провалил. Последваха го глух удар и шумоленето на нещо тежко, което се блъсна в прътите на клетката.
	— Заробете я — чу се гласът на Алдрик и в следващия миг той влезе в шатрата с изваден меч в ръка.
	Острието лъщеше, покрито с алена кръв.
	Амара не можеше да откъсне очи от нея, от кръвта на учителя си. Съзнанието й отказваше да приеме гледката. Отказваше да приеме смъртта на Фиделиас. Планът й трябваше да опази и двама им живи. Трябваше да ги вмъкне в лагера и да ги изведе невредими оттам. Не така трябваше да стане. В Академията никога не ставаше така.
	Опита се да прогони сълзите. Да изтика лицето на Фиделиас в тъмния ъгъл на съзнанието си, да го заключи при останалите й скъпи неща. Вместо това те вкупом изскочиха на свобода и донесоха със себе си сълзи. Амара вече не се смяташе за умна, нито за опасен противник, нито за добре подготвена. Усещаше се студена. И мръсна. Уморена. И много, много самотна.
	Одиана ахна престорено и пристъпи към Амара. Клекна до нея, извади бяла кърпичка и започна да попива сълзите й. Допирът на пръстите й беше лек и внимателен.
	— Отмиваш калта, миличка — каза й нежно тя.
	Взе шепа пръст със свободната си ръка и я размаза върху очите на Амара.
	Амара изкрещя и размаха ръка в опит да я отблъсне, но това не можа да спре водната вещица. Започна да трие парещите си очи с кални пръсти, но това също не помогна. Страхът и отчаянието й се превърнаха в дива ярост и тя отново изкрещя. Изкрещя всяко проклятие, което й дойде на ума, вика като луда, докато накрая не избухна в ридания и от очите й не бликнаха нови парещи сълзи. Блъска с ръце, бори се безуспешно срещу пръстта, в която беше заровена.
	В отговор получи само тишина.
	Накрая гневът й отслабна, но отнесе със себе си и последната й останала капка сила. Отново се тресеше в ридания, които не успя да потисне и скрие. Просто не успя. Лицето й пламтеше от срам, но тя знаеше, че тялото й трепери от студ и ужас.
	Замига отново с очи и бавно си възвърна зрението. Видя Одиана, надвесена над нея, извън обсега на ръцете й, усмихната, с блеснали тъмни очи. Вещицата пристъпи напред и с изящно движение на босия си крак подритна още пръст в лицето й. Амара извъртя глава настрани, за да я избегне, и я стрелна с гневен поглед. Одиана изсъска ядосано и понечи да запрати нова доза пръст в лицето й, когато бумтящият глас на Алдрик я спря:
	— Скъпа. Достатъчно.
	Призователката на водата прониза Амара с изпепеляващ поглед, но се дръпна назад. Без да сваля очи от нея, заобиколи стола, на който седеше Алдрик, и постави нежно ръце на раменете му. Войникът държеше меча в скута си, изтри старателно острието му с парцал и го захвърли на земята. Целият беше в кръв.
	— Да опростим нещата — каза Алдрик. — Аз ще ти задам няколко въпроса. Отговори ми честно и ще живееш. Излъжи ме или откажи да отговаряш, и ще свършиш като стареца. — Вдигна безизразното си лице и погледна втренчено в Амара. — Разбираш ли?
	Амара преглътна мъчително, после кимна веднъж.
	— Добре. Наскоро си била в двореца. Първият лорд е бил така впечатлен от поведението ти по време на пожарите от миналата зима, че те е поканил да го посетиш. Била си отведена в личните му покои и си разговаряла с него. Вярно ли е това?
	Амара кимна отново.
	— Колко стражи има в личните му покои?
	Амара го зяпна невярващо:
	— Какво?
	Алдрик прикова очи в нея. Изгледа я дълго и настоятелно.
	— Колко стражи има в личните покои на Първия лорд?
	— Не мога да ти кажа това — прошепна разтреперана Амара.
	Пръстите на Одиана стиснаха раменете на войника.
	— Тя лъже, скъпи. Просто _не иска_ да ти каже.
	Амара прокара език по устните си и изплю пръстта. Имаше само една причина някой да се интересува от охраната в двореца. Опит за посегателство върху Първия лорд. Някой искаше Гай Примус мъртъв.
	Тя преглътна и наведе глава. Трябва някак да ги забави. Да бави и печели време. И да търси начин за бягство. В краен случай — начин да свърши със себе си, преди да са изкопчили информация от нея.
	Мисълта я накара да потрепери. Може ли да го направи? Достатъчно силна ли е? Преди си мислеше, че е. Преди да бъде хваната, пленена, превърната в затворник. Преди да чуе как Фиделиас умира.
	„Не оставяй гордостта да те надвие.“ Спомни си последните думи на учителя си и решимостта й още повече отслабна. Какво искаше да й каже с това? Че трябва да им съдейства? Нима е мислил, че Първият лорд е обречен?
	Трябва ли и тя да мисли така? Да им даде ли каквото искат? Или дори да им предложи повече? Трябва ли да захвърли всичко, на което е научена, в което вярва, в замяна на живота си? Не може да си позволи да шикалкави, не и с Одиана наоколо. Проклета водна вещица, веднага ще разбере, че я лъже.
	Всичко е загубено. Отведе на смърт Фиделиас. Заложи живота му и изгуби играта. И своя живот изгуби. Но ако им каже всичко, което искат, може поне единия да спаси.
	Обзе я нов пристъп на ярост. Как въобще е възможно да си мисли такива неща. Как е възможно Фиделиас да е _мъртъв_? Защо не беше предусетил накъде отиват нещата? Защо не я беше предупредил…
	Амара вдигна рязко глава и примигна. Гневът й се изпари. Наистина, защо Фиделиас не я предупреди? Капанът беше заложен прекалено безупречно. Хванаха ги прекалено лесно. Което означава…
	Което означава, че Алдрик и Одиана са очаквали пристигането им. От което следва, че…
	Амара измери с поглед двамата в шатрата, преглътна и вдигна гордо брадичка.
	— Няма да ви кажа — каза тя уверено. — Няма да ви кажа нито дума повече.
	— Тогава ще умреш — каза Алдрик и се изправи.
	— Добре, ще умра — съгласи се Амара. — А ти и твоята водна вещица можете да вървите на враните. — Пое дълбоко въздух и извиси глас, остър като острието на кинжал. — Ти също, Фиделиас.
	Трепването на очите на Алдрик и ахването от изненада на Одиана й доставиха истинско, макар и краткотрайно удоволствие. Тя извърна поглед към входа на шатрата и зачака със застинало в решително изражение лице.
	С все още измачкани дрехи, Фиделиас се появи на входа. Беше измил „синината“ от лицето си и притискаше чиста, бяла кърпа към разцепената си устна.
	— Казах ви, че няма да се хване — промърмори той.
	— Ще получа ли оценка за това си представяне, _патрисерус_? — попита Амара.
	— Отлична при това. — Фиделиас се загледа в лицето й и неговото се изкриви в гримаса. — Ще ни кажеш всичко за двореца, Амара. Нещата може доста да загрубеят, но в крайна сметка ще го направиш. Шах и мат, Амара. Не е нужно да си усложняваш още повече живота.
	— Предател. — Амара изрече думата почти без да се замисля.
	Лицето на Фиделиас потрепна, след което се свъси в мрачна гримаса. Настъпи мълчание, през което Одиана се озърна и услужливо предложи:
	— Да донеса железата за жигосване тогава?
	— Мисля, че за момента няма нужда от повече бруталности — обърна се към двамата Фиделиас. — Дай ми малко време насаме с нея — погледна Алдрик в очите, — може да успея да й налея малко здрав разум в главата.
	Без да откъсва поглед от него, Алдрик размисли за момент.
	— Така да бъде. Скъпа, ако обичаш.
	Одиана заобиколи стола му и на свой ред изгледа изпитателно Фиделиас.
	— Опитваш ли се да й помогнеш по някакъв начин, или просто искаш да ни спреш да получим онова, което искаме? — попита тя.
	Едното ъгълче на устните на Фиделиас се повдигна многозначително.
	— Да — отвърна той. — Не. Небето е зелено. Аз съм на седемнайсет. Истинското ми име е Гундред. — Очите на жената се облещиха насреща му и той килна присмехулно глава на една страна. — Не можеш да разбереш дали лъжа ли, скъпа? Не съм вчерашен. Научих се да заблуждавам вещици като теб дълго преди да се родиш. — Погледна към Алдрик. — В мой интерес е да я накарам да говори. Сложил съм си вече главата в торбата, ще гледам поне да има за какво.
	Устните на големия майстор на меча изненадващо се разтеглиха и разкриха два реда зъби.
	— Няма ли да ми дадеш честна дума поне?
	— Има ли значение?
	— Щях да те убия, ако се беше опитал да го направиш. Имаш четвърт час. Нито секунда повече.
	Той се изправи, подхвана нежно Одиана под ръка и я изведе от шатрата. Преди да излезе, водната вещица изгледа свирепо Фиделиас и Амара.
	Фиделиас изчака да останат насаме и погледна Амара в очите, но не заговори.
	— Защо, _патрисерус_? — попита тя. — Защо правиш това?
	Фиделиас продължи да я гледа с безизразни очи.
	— Служих като Курсор в продължение на четирийсет години. Нямам жена. Нямам семейство. Нито дом. Отдадох живота си в служба и защита на Короната. Разнасях посланията й. Издирвах враговете й. — Той поклати глава. — И я гледах как запада. През последните петнайсет години родът на Гай умира. Всеки го знае. Всичките ми усилия единствено отлагаха неизбежното.
	— Той е добър Първи лорд. Справедлив е. Честен и почтен.
	— Не става дума за _справедливост_, момиче. Става дума за реалност. Честността и справедливостта на Гай му спечелиха много и силни врагове. Върховните лордове от Юга изнемогват под данъците, които им налага, за да поддържа Защитната стена и да издържа Защитния легион.
	— Те открай време се оплакват от данъците си — прекъсна го Амара. — Но това не значи, че те не са справедливи. Защитната стена гарантира и тяхната безопасност. Ако ледените хора нахлуят от север, с тях също е свършено, също както с всички нас.
	— Не така виждат те нещата — каза Фиделиас. — И са готови да направят нещо по въпроса. Управлението на Гай отслабва. Той няма наследник. Не е назовал свой приемник. И те са готови да действат.
	— Атикус — възмутено натърти Амара. — Кой друг?
	— Не ти трябва да знаеш. — Фиделиас клекна до нея. — Амара, помисли. Всичко започна от момента, в който сенатският Принцепс беше убит. Управлението на Гай умря заедно със Септимус. Кралската династия не се слави с плодовитост и смъртта на единствения му син бе приета като знак от мнозина. Неговото време отмина.
	— Но това не е _справедливо_.
	— _Забрави_ за справедливост, момиче — озъби се Фиделиас с изкривено от гняв лице. — Колко кръв пролях в служба на Короната. Колко хора избих. Виждаш ли в _това_ справедливост? Оправдана ли е тяхната смърт, защото е в името на този или на друг Първи лорд? Убивах. И по-лоши неща вършех в защита на Короната. С Гай _е свършено_. Никой не може да спре това.
	— И затова ти влезе в ролята на… на какво, Фиделиас? На слайв, който милостиво разкъсва гърлото на ранения елен? На гарвана, който се спуска от небето, за да изкълве очите на безпомощния, издъхващ, но все още жив човек?
	Той я погледна равнодушно и се усмихна, но в усмивката му нямаше радост, в очите му не се четеше нищо.
	— Лесно им е на младите да тръбят за справедливост. Да, мога да продължа да служа на Короната. Вероятно мога дори да отложа неизбежното. Но колко още ще умрат в името на това? Колко ще страдат. Нищо не мога да променя, просто да отложа момента. На моето място ще дойдат деца като теб, ще трябва те да вземат решението, което вземам сега аз.
	— Много ти благодаря за _грижите_ — каза презрително Амара.
	Очите на Фиделиас проблеснаха.
	— Не си усложнявай живота, Амара. Дай ни това, което искаме от теб.
	— Върви на враните.
	— Пречупвал съм по-корави мъже и жени от теб — каза Фиделиас и в тона му нямаше и следа от раздразнение. — Не мисли, че няма да направя същото с теб само защото си моя ученичка. — Погледна я в очите. — Амара. Аз съм същият онзи човек, когото познаваш от толкова отдавна. Толкова много сме преживели заедно. Моля те! — Ръката му се пресегна към нейната, покрита с кал, и тя не се опита да я отдръпне. — Помисли си. Можеш да се присъединиш към нас. Заедно можем да върнем блясъка и мира в Алера.
	Тя отвърна на погледа му.
	— Аз точно това правя, _патрисерус_ — каза тихо Амара. — Мислех, че ти също.
	Очите на Фиделиас придобиха хладината и твърдостта на ледени късове, докато се изправяше. Амара протегна рязко ръка и се вкопчи в ботуша му.
	— Фиделиас — каза умолително тя, — моля те! Не е късно. Можем да се измъкнем, сега. Да отнесем вестта на Короната и да спрем заплахата. Не е нужно да обръщаш гръб. На Гай и… — Тя преглътна и примигна, за да прогони напиращите сълзи. — И на мен.
	Той не отговори.
	— Заровете са хвърлени — каза накрая. — Съжалявам, че не можах да те накарам да постъпиш разумно.
	Фиделиас се обърна, отскубна крака си от ръката й и тръгна към изхода на шатрата.
	Амара го проследи с поглед, после погледна към ръката си, под която лежеше ножът, който Фиделиас винаги носеше скрит в ботуша си, същият, за който той не подозираше, че тя знае. В момента, в който покривалото на входа се спусна, острието му започна да дълбае пръстта. Докато копаеше, чу гласове отвън, прекалено тихи, за да разбере думите.
	Пръстта хвърчеше навсякъде. Разравяше я с острието, после трескаво я изгребваше с шепи, избутваше я настрани от себе си. Внимаваше да вдига колкото можеше по-малко шум, но запъхтяното й дишане се усилваше с всяка секунда.
	След малко вече можеше да помръдне, едва, но достатъчно, че да избута пръстта пред себе си и да започне да се измъква от земята. Пресегна се, колкото можа по-напред, и заби с всичка сила ножа в земята. Вкопчи се в него и се издърпа напред. Обзе я истинско въодушевление, когато усети дърпането да дава резултат и тялото й постепенно да се измъква от прегръдката на земята. Ушите й забучаха от нахлулата кръв и обзелото я вълнение.
	— Алдрик! — разнесе се отвън викът на водната вещица. — _Момичето!_
	Амара се изправи, залитайки, на крака и трескаво се огледа. На масата лежеше един гладиус — малко по-дълъг от предмишницата й легионерски меч. С все още изтръпнало от прегръдката на земята тяло, тя се хвърли мълниеносно към него. Сграбчи дръжката в момента, в който нечия огромна фигура запълни входа на шатрата. Алдрик. Амара напрегна всички сили и замахна към него в опит да забие острието в гърдите му.
	Проблесна стомана. Нейното острие срещна друго и отлетя настрани. Тя усети как върхът му захапа плът, но малко и в никакъв случай дълбоко. Веднага разбра, че ударът й беше пропуснал целта.
	Амара се хвърли настрани, за да избегне светкавичния ответен удар на Алдрик, но не успя да избегне острието. Парещата болка преряза лявата й ръка над лакътя. Тя се хвърли на земята, претърколи се под масата и изникна от другата й страна.
	Едрият мъж тръгна към нея и спря пред масата.
	— Добро хвърляне — отбеляза той. — И успя да ме клъцнеш. Никой не е успявал да направи това след Арарис Валериан. — Той я дари с вълча усмивка. — Но ти не си Арарис Валериан.
	Амара дори не забеляза меча на Алдрик да помръдва. Нещо изсвистя и в следващия миг масата се срина разполовена. Алдрик пристъпи между двете парчета, право срещу нея.
	Тя хвърли късия меч към него и видя неговия да се вдига и да избива летящото острие настрани. Амара скочи към задната стена на шатрата. Сега държеше само малкия нож на Фиделиас. Замахна и с рязко движение разпори платнището. Докато се промушваше навън, чу собствения си изплашен писък, после побягна.
	Хвърли бърз поглед през рамо и видя дългото острие на Алдрик да разсича платнището.
	— Стража! — изкрещя зад гърба й гигантът. — Затворете портата!
	Амара видя как портата започна да се затваря. Събра в шепа полата си и се прокле наум, че не й хрумна да се преоблече като момче, така щеше да е обута с панталони. Хукна покрай първата редица шатри и се насочи към стената на лагера. Погледна отново през рамо. — Алдрик тичаше след нея, но също както пъргавата кошута надбягва с лекота огромния слайв, тя беше взела значителна преднина. Усмихна се победоносно.
	Пръстта хвърчеше от нея, докато летеше към стената. Надяваше се по-бързо да свали колкото може повече от нея, за да успее да призове Сирус. Към рампата за защитниците на дървената палисада водеше стълба и Амара се втурна към нея. Изкачи я на три дълги скока, почти без да си помага с ръце.
	На рампата стоеше на стража легионер, който се обърна и зяпна, стъписан от появата й. Без да забавя крачка, Амара изпъна ръка, изкрещя и замахна в широка дъга. Опънатата й длан се вряза в гърлото на войника и го повали по гръб. Докато притичваше покрай него, за да стигне до стената, Амара го чу как хърка и се дави.
	Погледна надолу. Десет фута от върха и още седем или осем до дъното на рова от външната страна на стената. Едно лошо приземяване можеше да означава сериозно нараняване.
	— Стреляй! — разнесе се вик и една стрела полетя към нея.
	Амара се хвърли встрани, сграбчи ръба на дървената палисада, прехвърли се отгоре му и полетя в празното пространство.
	— Сирус!
	Тя усети свистенето на вятъра около себе си. Най-после. Фурията й се прилепи до тялото й, преобърна го и се намести под него, така че вместо върху твърдата земя на дъното на защитния ров Амара се приземи върху възглавница от вятър и прах.
	Скочи на крака и без да поглежда назад, хукна с всички сили. Дългите й плавни скокове я отдалечаваха все повече от стената. Тичаше на североизток, далече от тренировъчната поляна край лагера, от потока, от мястото, където оставиха гарганта и пълната каруца. Най-външните части на гората бяха изсечени и дърветата бяха използвани за построяването на палисадата, така че сега Амара трябваше да пробяга почти двеста крачки през поле от стърчащи пънове. Покрай нея профучаваха стрели, една се заби в диплите на полата й и за малко не я спъна. Но тя продължи да бяга, с обгърнат във вятър гръб — невидимото присъствие на Сирус.
	Когато достигна първите дървета, тя спря и се обърна, запъхтяна, превита на две, с ръце на коленете.
	Портата на лагера се отвори и от вътрешността му излязоха две дузини ездачи. Върховете на дългите им копия блестяха. Оформиха колона, която се насочи право към нея. Начело яздеше Алдрик и мощното му телосложение караше останалите да изглеждат дребни като джуджета.
	Амара се обърна и хукна с всички сили през дърветата. Клоните им въздишаха и стенеха, докато прелиташе покрай тях. Листата шепнеха, сенките се местеха и придобиваха заплашителни форми. Фуриите на гората не бяха добронамерено настроени към нея, което не беше никаква изненада, предвид присъствието на поне един майстор в призоваването на дърво. Никога нямаше да успее да се скрие в тази гора, самите дървета щяха да издадат скривалището й.
	— Сирус! — извика, останала без дъх, Амара. — Нагоре!
	Въздухът под краката й се сгъсти и вятърът я понесе нагоре, но клоните на дърветата моментално започнаха да се преплитат. Движеха се ловко и бързо, като пръстите на човешка ръка, и образуваха гъста дървена преграда на пътя й. Амара се блъсна с вик в живия таван от клони и полетя, премятайки се, към земята. Точно преди да падне, чу съскането на Сирус, която омекоти приземяването й.
	Амара се огледа, но накъдето и да погледнеше, виждаше как дърветата сплитат клони и как гората притъмнява под все повече сгъстяващия се таван от листа. Тогава чу приближаващия тропот на копита.
	Изправи се с мъка на крака. Раната на ръката й тръпнеше болезнено. Побягна пред приближаващия звук от конски тропот.
	Не можа да прецени колко дълго бе тичала така. По-късно си спомняше само заплашителните сенки на дърветата и огъня в дробовете и краката й, който дори Сирус не успя да угаси. Постепенно ужасът изчезна и премина в най-обикновена тръпка на вълнение, а тя от своя страна — в безразличие.
	Продължи да тича, докато по незнайно каква причина не се обърна назад и не се озова лице в лице с легионер на кон — беше само на двайсетина крачки зад нея. Мъжът изкрещя и хвърли копието си. Амара се хвърли встрани от пътя на острието и връхлитащия кон и изведнъж бе обляна от светлина. Погледна пред себе си и видя, че стои на малък склон — три или четири крачки дълъг, свършващ на ръба на скала, толкова отвесна, че не се виждаше нито колко дълбоко беше отдолу, нито какво имаше в подножието й.
	Легионерът извади меча си с отчетливия звън на стомана и подвикна на коня. Животното моментално се подчини и препусна към нея.
	Без никакво колебание, Амара скочи от скалата.
	Разпери ръце и изкрещя:
	— Сирус! Нагоре!
	Фурията й не закъсня. Вятърът се втурна да поеме тялото й и Амара усети остър прилив на въодушевление, когато свистящият въздух я понесе към небето. Ураганният вятър вдигна облаци прахоляк от ръба на скалата и запрати пръст и ситни камъчета в лицето на злощастния легионер. Подплашен, конят му се вдигна на задните си крака и мъжът започна да се бори, за да се задържи на седлото.
	Амара продължи нагоре, далече от лагера, преди да реши да спре и да погледне назад. Скалата, от която беше скочила, приличаше на малко камъче в далечината, на няколко мили зад нея и сигурно на една по-ниско.
	— Сирус — прошепна тя и протегна ръце напред.
	Със свистене фурията й запълни пространството между ръцете й и затрептя като маранята над нагорещен камък.
	Амара пое в дланите си трептящия въздух и го използва да пречупи светлината, сви го между пръстите си, докато не получи достатъчно приближение. Сега наблюдаваше сцената на ръба на скалата така, сякаш беше само на стотина крачки от нея. Видя пристигането на групата преследвачи и Алдрик, който слезе от коня си. Легионерът, който я беше догонил, му описваше бягството й, а Алдрик, присвил очи, напрягаше поглед към небето. Амара усети хладна тръпка по гърба си, когато погледът му спря точно върху нея. Той се наведе към войника до себе си, рицарят, когото бяха видели първо в гората, и най-вероятно умелият призовател на дърво, и той се пресегна и докосна най-близкия ствол.
	Обзета от тревога, Амара насочи ръце към лагера на легиона.
	Над върховете на дърветата, които сега се извиваха и танцуваха под напорите на вятъра като стръкчета трева, се издигнаха половин дузина фигури. Като една, те се обърнаха към Амара и полетяха право към нея, проблясващи на слънчевите лъчи. Брони и оръжия, досети се Амара.
	— Рицари Аери — прошепна тя.
	Преглътна тежко и свали ръце. При други обстоятелства не би се поколебала в способностите си да им избяга. Но сега, ранена и изтощена, не беше никак сигурна в силите си.
	Обърна се и заповяда на Сирус да продължи да я носи на североизток. Молеше се наум слънцето да залезе, преди преследвачите й да я настигнат.


	Глава 3

	В последните мигове тъмнина преди зазоряване Тави се измъкна от стаята си и заслиза по стълбите. Навлезе сред сенките на просторната обща зала и забеляза бледата светлина, идваща от кухнята до нея. Старата Бите рядко спеше по повече от няколко часа на нощ и Тави я чу да шуми в кухнята, докато приготвяше закуската.
	Той дръпна резето на вратата и излезе във вътрешния двор на Бърнардхолт. Едно от кучетата подаде глава от една празна бъчва, в която спеше, и Тави спря да го почеше зад ухото. Кучето потропа за известно време с опашка по стената на бъчвата, после прибра глава и продължи да спи. Студът на отиващата си есен накара Тави да се увие в наметалото си, докато отваряше страничната врата в защитната стена около фермата.
	От другата й страна видя чичо си Бърнард. Облечен в кожени дрехи и тежко зелено наметало, готов за поредния ден в земите и полята около Бърнардхолт, той се облягаше небрежно на вратата. Държеше ябълка и сега я вдигна и отхапа шумно. Бърнард беше едър мъж с широки рамене и големи, добре тренирани от тежката работа мускули. В тъмната му, по легионерски остригана почти до кожа коса, светлееха няколко сребърни нишки, но в късата му брада нямаше и една. На колана му до легионерски меч висеше колчан с ловни стрели, а в ръка държеше един от леките си лъкове, със свалена от дървото тетива.
	Притеснен, Тави пристъпи към него. После разпери ръце в мълчаливо признание на победата на чичо си и се усмихна вяло.
	— Как разбра?
	Бърнард отвърна на усмивката му, но в неговата имаше известна доза лукавост.
	— Вчера се прибра късно, а после Фейд те е видял да пиеш повечко вода. Стар войнишки номер за ранно ставане.
	— О — отвърна Тави. — Да, господине.
	— Броих стадата — каза Бърнард. — Изглежда, ни се губят няколко животни.
	— Да, господине — повтори Тави и прокара нервно език по устните си. — Днес ще ги върна обратно.
	— Останах с впечатлението, че си го направил още вчера. Все пак си отбелязал на каменната плоча, че бройката е пълна.
	Бузите на Тави пламнаха и той мислено благодари на сумрака.
	— Вчера вечерта, докато прибирах южното стадо, Хитрушко се измъкна с някои от овцете и агнетата. Не исках да те занимавам и да се тревожиш.
	Бърнард поклати глава.
	— Тави, знаеш, че днес е важен ден. Другите глави на холтове ще идват за търсенето на истината и не искам друго да ми отвлича мислите.
	— Съжалявам, чичо. Защо не останеш тук тогава? Аз ще открия Хитрушко и ще го върна обратно.
	— Не искам да скиташ сам из долината, Тави.
	— Все някога ще трябва да започна, чичо. Освен ако не си намислил да вървиш след мен до края на живота ми.
	— Леля ти ще ме убие — въздъхна Бърнард.
	— Сам ще се справя — стисна уверено зъби Тави. — Ще внимавам и ще се върна до обяд.
	— Не е там работата. Трябваше да направиш това още вчера. Какво ти попречи?
	— Ъъ. Обещах на някого една услуга. Не ми стигна времето да свърша и двете преди мръкване.
	— Враните да го изкълват, Тави — въздъхна Бърнард. — Надявах се, че си пораснал през последния сезон. Че си се научил да поемаш отговорности.
	Изведнъж Тави усети как стомахът му се свива на топка.
	— Няма да ми подариш овцете, нали?
	— Не ми се свиди да ти дам каквото ти се полага по право — отвърна Бърнард. — Радвам се… _ще се_ радвам да ти помогна да започнеш свое собствено стадо. Но не смятам да си хвърлям овцете на вятъра. Ако не ми покажеш, че си готов да се грижиш за тях както трябва, няма да ги получиш.
	— Не че има шанс да ги гледам дълго.
	— Може би не. Но въпросът е принципен, момчето ми. Нищо не идва даром на този свят.
	— Но, _чичо_ — запротестира Тави, — сега е _единственият_ ми шанс да направя нещо от себе си.
	— В такъв случай може би не трябваше да избираш… — Бърнард се намръщи. — Тави, какво толкова имаше да правиш, което беше _по-важно_ от цяло стадо?
	Сега цялото лице на Тави пламна.
	— Ъъ.
	— О, ясна е работата — повдигна многозначително една вежда чичо му.
	— Каква работа?
	— Има момиче в тази работа.
	Тави клекна да пристегне каишите на ботушите си и да скрие киселата си физиономия.
	— Това пък откъде ти хрумна?
	— Ти си петнайсетгодишно момче, Тави. Нормално е да има замесено момиче.
	— Само че няма — заяви троснато Тави.
	Бърнард се замисли за момент, после сви рамене.
	— Когато си готов да говориш за това, кажи ми. — Той се отблъсна от стената, запъна единия край на лъка в ботуша си, облегна се на него, за да го огъне, и закачи тетивата. — Подаръка ти ще обсъждаме по-нататък. Къде, мислиш, можем да открием следата на Хитрушко?
	Тави извади кожения ремък на прашката си и сложи няколко гладки камъка в джоба на туниката си.
	— Брут няма ли да успее да го намери?
	— Стори ми се, че каза, че сам можеш да се справиш — усмихна се Бърнард.
	Тави изгледа навъсено чичо си, сбърчи нос и се замисли.
	— Студовете наближават и те го усещат. Ще търсят вечнозелени дървета за подслон и храна. Но сега гаргантите пасат на южния склон на долината и те няма да се доближат до тях. — Тави поклати глава. — На север. Хитрушко ги е повел към Боровите падини, отвъд каменния път.
	— Много добре — кимна одобрително Бърнард. — Не забравяй, Тави, умението за призоваване на фурии не може да замени интелекта.
	— Но и интелектът не може да замени фуриите — промърмори унило Тави, ритна земята и кракът му вдигна облаче прахоляк и изсъхнала трева.
	Тежката ръка на Бърнард се отпусна на рамото на Тави и го стисна, докато двамата тръгваха на север, по издълбания и добре отъпкан от хиляди човешки и животински крака черен път.
	— Прекалено много значение му отдаваш, Тави. Фуриите не са най-важното на този свят.
	— Казва човекът, който владее силата да призовава две. Леля Исана казва, че си достатъчно добър и само да поискаш, ще получиш пълно гражданство.
	— Стига да поискам, да, може би — сви рамене Бърнард. — Но не забравяй, че открих фуриите си едва когато бях почти на твоите години.
	— Но ти просто си съзрял по-късно — каза Тави. — А аз отдавна минах тази възраст. _Никога_ досега не е имало друг на моята възраст без нито една фурия.
	— Няма как да си сигурен в това, Тави — въздъхна Бърнард. — Успокой се, момчето ми. Ще дойде и твоето време.
	— Това ми го повтаряш, откакто станах на десет. Ако можех да призовавам фурии, щях да успея да спра Хитрушко и дори…
	Тави потисна напиращия гняв, преди да започне да пелтечи.
	Чичо Бърнард го погледна и очите му се усмихваха.
	— Хайде, момчето ми. Да ускорим крачка. Искам да съм се прибрал, преди да започнат да пристигат другите глави на холтове.
	Тави кимна и двамата забързаха по виещия се черен път. Докато минаваха покрай ябълковата градина, кошерите и незасятите ниви по северния склон, небето започна да изсветлява. Пътят се виеше през гора от вековни дъбове и кленове, толкова огромни, че под сянката им тук-там растяха само оскъдни храсти и ниска трева. Когато бледосиният цвят на зазоряващото се небе отстъпи място на златистия и оранжевия, двамата бяха стигнали последните дървета, които очертаваха границата на земите на Бърнардхолт. Оттам започваше по-млада гора и някои от ниските й дървета и храсти бяха гъсти и все още обрасли с листа, въпреки напредването на зимата. Изсушените скелети на най-дребните храсти вече бяха покрити с алени и златисти листа, а оголелите дървета се поклащаха и тихо поскърцваха в хор.
	Нещо в тази гледка не беше наред и това обезпокои Тави. Той спря и изсъска предупредително. Бърнард закова на място, приклекна и Тави инстинктивно го последва.
	Бърнард се извърна към него и повдигна въпросително вежди.
	Тави пропълзя на четири крака до чичо си и прошепна задъхан:
	— Там отпред, при последните дървета преди потока. Обикновено има семейство пъдпъдъци, но сега ги видях да се отдалечават по пътя.
	— Мислиш, че нещо ги е подплашило — каза Бърнард, махна с ръка към дърветата отдясно и шепнешком призова по-слабата от двете си фурии — Кипарис.
	Тави видя как от ствола на едно дърво се откъсва сянка и започва плавно да се спуска надолу. Наподобяваше бегло формата на човешко тяло, но беше с размерите на дете. Извърна бледозелените си очи към Бърнард, който беше приклекнал на четири крака като животно. Листата и вейките на дърветата се извиха надолу, за да прикрият фурията. Килнал глава на една страна, Кипарис се вгледа за момент в Бърнард, после полетя напред със звука на шумолящи от вятъра листа и изчезна в храсталака.
	Тави беше изтощен от бързането и се бореше да укроти дишането си.
	— Какво има? — попита той.
	Очите на чичо му бяха зареяни сякаш в нищото, но сега се спряха на него.
	— Прав беше — каза той. — Браво, момчето ми. Някой се крие при мостчето. И има силна фурия.
	— Разбойници? — прошепна Тави.
	— Корд — присви очи чичо му.
	— Мислех, че другите глави на холтове ще пристигнат по-късно днес — сключи вежди Тави. — А и защо им е да се крият?
	Бърнард изпъшка, докато се изправяше.
	— Да идем да разберем.
	Тави последва чичо си, който тръгна по пътя с целеустремената, забързана походка на човек, тръгнал да прекоси мостчето, без да дава вид, че знае за криещите се в храсталака. Тогава, без всякакво предупреждение, той се извърна рязко наляво и опъна лъка. Завършващата със сиви пера стрела полетя към един гъсталак, на няколко крачки от каменното мостче, което минаваше над ромолящия поток.
	Тави чу крясък и видя нещо да се мята лудо и да кърши клоните на гъсталака. Секунда по-късно оттам изскочи момче на неговата възраст, което стискаше с ръка дъното на панталоните си. То имаше едро телосложение и лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше изкривено от кисела гримаса. Битан, от Кордхолт, най-малкият син на Корд.
	— Враните да те накълват! — изпищя той. — Да не си се побъркал?
	— Битан! — викна Бърнард от очевидно престорена изненада. — О, не. Нямах представа, че си ти.
	По-надолу по пътя второ момче изскочи от скривалището си — най-големият син на Корд, Арик. Той беше по-слаб от брат си, по-висок и с няколко години по-голям от него. Носеше косата си опъната назад и вързана на опашка. Веждите му бяха сключени в замислено изражение. Погледна тревожно към Бърнард и викна на брат си:
	— Битан? Добре ли си?
	— Не! — викна ядосано момчето. — Прострелян съм!
	Тави изгледа изпитателно момчето и промърмори на чичо си:
	— Наистина ли го простреля?
	— Само го одрасках. Съвсем мъничка драскотинка.
	— Значи, си го улучил в мозъка — ухили се до уши Тави.
	Бърнард се усмихна на шегата, но не отговори.
	От далечния край на пътя се разнесе шумолене на листа и пукане на съчки. Малко след това главата на Кордхолт се появи насред папратта. Не беше кой знае колко висок, но раменете му изглеждаха несъразмерно широки за това тяло, а мускулестите му ръце бяха неестествено дълги. Корд носеше протрита и кърпена сива туника, която отчаяно се нуждаеше от пране. Беше обут с груби панталони от кожа на гаргант. На врата му се полюшваше тежка метална верига — символ на властта, каквато носеха всички собственици на холтове. Тя също като туниката му беше мръсна и цялата на тъмни петна, но Тави реши, че така подхожда добре на чорлавата му посивяла коса и оредялата брада.
	Вървеше със заплашителна походка и очите му святкаха от ярост.
	— Какво си мислиш, че правиш, Бърнард?
	Бърнард вдигна ръка за приятелски поздрав, но Тави забеляза, че в другата лъкът и една стрела бяха готови за действие.
	— Малка злополука — отвърна му Бърнард. — Сбърках момчето ти с разбойник, който се крие в храстите, за да напада пътниците.
	— Обвиняваш ли ме в нещо? — присви очи Корд.
	— Разбира се, че не — отвърна провлечено Бърнард с усмивка на уста, но без следа от веселие в погледа. — Това е просто недоразумение. Слава на великите фурии, че никой не пострада. — Той замълча за момент и усмивката му изчезна. — Ще ми бъде изключително неприятно някой да пострада в моите земи.
	Корд изръмжа и звукът, излязъл от гърлото му, беше повече животински, отколкото човешки. Пристъпи яростно крачка напред и земята потрепери под крака му. От подметката му плъзнаха следи и започнаха да се надигат и спускат, сякаш някакво влечуго си проправяше път под повърхността на пръстта.
	Бърнард остана с каменно изражение, не помръдна от мястото си, дори погледът му не трепна.
	Корд изръмжа отново и с видимо усилие преглътна яростта си.
	— Някой ден ще успееш истински да ме ядосаш, Бърнард.
	— Не говори така, Корд — отвърна чичото на Тави. — Плашиш момчето.
	Очите на Корд стрелнаха Тави и той почувства как се свива под изпитателния и злобен поглед.
	— Хлапето откри ли вече фуриите си, или ти най-после си готов да се примириш с факта, че си отгледал един безполезен изрод?
	Коментарът прониза Тави като шип и той понечи да отвърне с подобаваща злоба, когато усети на рамото си ръката на чичо си.
	— Ти не се тревожи за моя племенник. — Бърнард погледна към Битан. — В края на краищата имаш си достатъчно собствени неприятности. Заповядай във владенията ми. Сигурен съм, че Исана вече е приготвила нещо, с което да те посрещне.
	— Мисля да поостанем още малко — отвърна Корд. — Можем да закусим тук.
	— Както искаш. — Бърнард тръгна по пътя и Тави го последва по петите. Бърнард прекоси мостчето и се обърна през рамо: — О, забравих да ти кажа, Корд. Уорнър пристигна вчера вечерта. Синовете му са в отпуск от легиона, за да навестят баща си.
	— Само да ни паднат — кресна Битан. — Ще ги разкъсаме на пар…
	Корд му удари един здрав шамар и момчето се просна по гръб на земята.
	— Затваряй си устата.
	Битан разтърси глава, за да се отърси от замайването, и свъси вежди. Изправи се, без да каже и дума повече и без да поглежда към баща си.
	— Върви във фермата — каза Бърнард. — Сигурен съм, че ще оправим нещата.
	Корд не отговори. Махна рязко на синовете си да го последват и тръгна по пътя. Битан хвърли на Тави един пълен с омраза поглед.
	— Изрод — подметна през рамо, докато вървеше след баща си.
	Тави стисна юмруци, но остави обидата без отговор. Бърнард кимна одобрително, докато двамата с Тави наблюдаваха отдалечаващите се към Бърнардхолт.
	— Те причакваха Уорнър, нали, чичо?
	— Възможно е — каза Бърнард. — Затова леля ти помоли Уорнър да дойде още вчера. Корд е отчаян.
	— Защо? Обвиненият е Битан, не той.
	— Изнасилването е престъпление срещу Короната. Като глава на клана Корд е отговорен за престъпления срещу Короната, извършени от хора от семейството му. Ако търсенето на истината намери Битан за виновен и покаже, че трябва да се назначи съдебен процес, граф Грам може да отнеме холта от Корд.
	— Мислиш ли, че той е готов да убие човек, за да го запази за себе си? — попита Тави.
	— Мисля, че хората, които ламтят за власт, са готови на почти всичко — поклати глава Бърнард. — Корд вижда във властта средство за утоляване на стремежите си, вместо възможност да защитава и служи на хората във владенията си. Това му глупаво отношение рано или късно ще му коства главата, но дотогава го прави единствено опасен за другите.
	— Той ме плаши — призна Тави.
	— Той плаши всеки с достатъчно мозък в главата, момчето ми.
	Бърнард подаде лъка си на Тави и отвори кесията, която висеше на колана му. Извади от там малко стъклено копче и го хвърли в потока.
	— Ручей — каза настоятелно той, — моля те, трябва да говоря с Исана.
	Двамата с Тави зачакаха на моста, докато най-накрая шумът на потока започна да се променя. От водата се издигна воден стълб и бавно започна да придобива човешка форма. Постепенно се превърна във водна статуя с образа на лелята на Тави, Исана — чертите й бяха на младо момиче, призователка на водата, но осанката и гласът й бяха на зряла жена.
	Статуята се огледа и спря очи на Тави и Бърнард.
	— Добро утро, Бърнард, Тави. — Гласът на Исана беше тих, сякаш идващ от далечния край на много дълга тръба.
	— Лельо Исана — отвърна Тави и сведе почтително глава.
	— Сестро — поде Бърнард, — току-що се натъкнахме на Корд и синовете му. Криеха се в храстите при северния мост.
	— Глупакът му с глупак — поклати глава Исана. — Сериозно?
	— Боя се, че да. Мисля, че е наясно, че заради това, което е направил Битан, този път Грам няма да му прости.
	Устните на Исана се изкривиха в горчива усмивка.
	— И сигурно не е много доволен, че търсенето на истината за това престъпление е възложено на жена.
	Бърнард кимна утвърдително.
	— Може би ще е добра идея да се погрижиш някой да е винаги до теб, за всеки случай. В момента вървят по пътя към фермата.
	Водното лице на Исана се смръщи.
	— Кога ще се върнеш?
	— С малко късмет, преди пладне. Ако ли не, преди вечеря.
	— Побързай. Ще се опитам да държа нейната под контрол, доколкото мога, но не мисля, че има друг, който може да спре Корд без проливане на кръв.
	— Ще бързам. Бъди внимателна.
	— Ти също. Старата Бите казва, че Гарадос и жена му ни готвят буря, която ще ни удари на здрачаване.
	Тави вдигна тревожен поглед към планината Гарадос, която се извисяваше над долината Калдерон и сякаш гледаше сърдито обитателите й. Най-горните части на склоновете й вече бяха побелели от лед и върховете й се криеха сред облаци. Там враждебната фурия на планината кроеше зли планове с Лилвия — фурията на студените ветрове, които духаха над великото Ледено море на север. Двете събираха стада от облаци, подхранваха ги със злоба към слънчевата светлина и след залез-слънце ги подгонваха с ураганни ветрове към обитателите на Калдерон.
	— Ще сме се върнали много преди това — увери я Бърнард.
	— Добре. А, Тави?
	— Да, лельо Исана?
	— Имаш ли някаква представа откъде Берите се е сдобила със свеж венец от камбанки?
	Тави погледна виновно към чичо си и се изчерви.
	— Предполагам, намерила ги е някъде.
	— Разбирам. Тя още не е за женене, прекалено безотговорна е и не е готова да ражда деца, следователно и да носи камбанки. Мислиш ли, че скоро пак може да намери други за нов венец?
	— Не, госпожо.
	— Отлично — каза хладно Исана. — Ще обсъдим това, когато се върнеш.
	Тави направи кисела гримаса.
	Бърнард едва сдържа напушилия го смях, докато водният стълб не се сниши, с което сложи край на връзката с Исана.
	— Нямало момиче, а? Мислех, че Фред излиза с Берите.
	— Така е — въздъхна Тави. — Сигурно ги носи за него. Но ме помоли да й ги намеря и аз… е, тогава ми изглеждаше много по-важно.
	Бърнард кимна разбиращо.
	— Няма нищо срамно в допускането на грешки, Тави, стига да се поучиш от тях. Мисля, че от това можеш да извлечеш важна поука за това, кое е важно и кое не. И така?
	— Какво? — намръщи се Тави.
	— Какво научи тази сутрин? — усмихна му се Бърнард.
	— Че жените носят само неприятности, господине.
	Тави заби сърдит поглед в земята.
	Бърнард избухна в смях. Смееше се с цяло гърло и от сърце. Тави вдигна поглед към чичо си и му се усмихна обнадеждено. В очите на Бърнард се четеше, че истински се забавлява.
	— О, момчето ми. Това е само половината истина за жените.
	— А коя е другата половина?
	— Че въпреки това пак искаш да си с тях. — Бърнард поклати глава. Веселото му настроение продължаваше да струи от усмивката му и грееше в очите. — И аз съм правил глупости навремето, за да впечатля някое и друго момиче.
	— Струваше ли си?
	Усмивката на Бърнард изчезна, но следите от радостния спомен останаха. Просто се обърнаха навътре, сякаш причината за усмивката му беше някъде дълбоко в него. Той никога не говореше за мъртвата си жена, нито за децата им, също отдавна не на този свят.
	— Струваше си. Всяка синина и всяка рана.
	— Мислиш ли, че Битан е виновен? — смени темата Тави.
	— Вероятно. Но може и да греша. Докато не чуем какво имат да казват всички, трябва да останем с отворени съзнания. Той няма да може да излъже леля ти.
	— Аз мога.
	Бърнард отново се засмя.
	— Ти си много по-умен от Битан. Освен това имаш предимството на цял един живот в упражнения.
	Сега Тави се усмихна на чичо си.
	— Наистина мога да намеря стадото. Мога да го направя.
	Бърнард се вгледа в него за момент, после кимна към пътя.
	— Докажи го, момчето ми. Води ме.


	Глава 4

	Исана вдигна поглед от кристалната купа и на лицето й се изписа раздразнение.
	— Един ден това момче ще се забърка в повече неприятности, отколкото може да се измъкне с приказки.
	Бледата слънчева светлина струеше през прозореца на главната кухня на Бърнардхолт. Миризмата на прясно изпечен хляб от голямата пещ се смесваше с апетитния аромат на капещата от месото мазнина върху въглените и двете изпълваха стаята. Гърбът на Исана я болеше от сутрешната работа, започнала далече преди изгрев-слънце, но за момента тя не виждаше възможност за почивка.
	Всяка свободна от кухненската работа минута тя прекарваше надвесена над гадателската купа или в призоваване на Ручей, с помощта на която държеше под око Кордхолтови и Уорнърови.
	Уорнър и синовете му се бяха заели да помагат на Фредерик Старши, който заедно с едрия си син — Фредерик Младши, отговаряше за гаргантите в Бърнардхолт, и заедно чистеха заритите конюшни на гигантските впрегатни животни.
	Корд и най-малкият му син се излежаваха във вътрешния двор. Най-голямото му момче, Арик, явно пращеше от енергия и напрежение, които се опитваше да разтовари с физическа работа, защото беше взел брадва и от сутринта цепеше дърва. Напрежението във въздуха тази сутрин се трупаше и можеше да бъде усетено дори от онези без капка талант за призоваване на вода.
	Жените, които работеха в кухнята, бяха избягали от жегата на пещта и бяха излезли на двора, където обядваха — набързо приготвена зеленчукова супа, няколко вида сирена и вчерашен хляб. Слабото есенно слънце напичаше приятно масивните каменни плочи и в двора беше приятно топло благодарение на високата каменна стена на Бърнардхолт, която спираше студения северен вятър. Исана не се присъедини към другите жени. Напрежението в двора я побъркваше и тя искаше да съхрани колкото може повече от силите и търпението си, в случай че й се наложи да ги използва.
	Затова тя не обръщаше внимание на къркоренето на стомаха си и се бе съсредоточила в работа, като част от мислите й неизменно бяха насочени към фуриите й.
	— Няма ли да ядете, господарке Исана? — попита я Берите, която седеше пред купчина сладки картофи, белеше ги и хвърляше небрежно обелките в корито с вода.
	Беше сложила малко руж на красивото си лице, а клепачите на и бездруго съблазнителните си очи беше почернила.
	Исана беше предупредила майка й, че Берите е още прекалено млада за подобни глупости, но ето я — камбанки в косите и умишлено разхлабен корсет около гърдите, и цялото й внимание насочено в търсене на огледална повърхност, в която да се огледа вместо в приготвянето на голямата вечеря. Исана се постара всячески да й намери работа, за да не й остава време за глупости — Берите умираше да кара момчетата да се надпреварват за вниманието й, а с този разхлабен корсет и омайния аромат на камбанките в косите скоро щеше да ги доведе дотам, да се избиват един друг. Днес имаше толкова много грижи на главата, че само това й липсваше.
	Тя изгледа момичето от глава до пети и се пресегна за ръжена. Няколкото огнени фурии, които трябваше да поддържат правилната температура в пещта, не си вършеха добре работата. Тя ги сръчка хубаво с желязото и видя как от жаравата се вдигат пламъчета и започват да танцуват енергично, подхранвани от събудените фурии.
	— Ще ям, когато ми остане свободно време — отвърна тя на момичето.
	— О — отвърна някак замечтано Берите, — сигурна съм, че скоро ще свършим.
	— Продължавай да белиш, Берите.
	Исана се обърна към тезгяха и кристалната купа. Повърхността на водата в нея потрепна и се надигна, оформяйки лице — нейното, но много по-младо. Исана се усмихна на фурията. Ручей никога не забравяше как беше изглеждала Исана в деня, в който се надвеси над гладката повърхност на малкото езерце и двете се откриха една друга за пръв път. Оттогава винаги се появяваше в един и същи образ — слабо, издължено лице на момиче, почти на възрастта на Берите.
	— Ручей — каза Исана и докосна водата. Повърхността на течността в купата се накъдри около върха на пръста й и послушно се завъртя около него. — Ручей — повтори Исана. — Намери Бърнард. — Тя извика в съзнанието си образа на брат си и го предаде на фурията чрез допира на пръста си — уверените тихи стъпки на Бърнард, неговия дълбок, плътен глас, едрите му длани. — Намери Бърнард.
	Фурията разбърка повърхността на водата и се надигна от купата, премина като безшумна вълна през въздуха и накара кожата на Исана да настръхне, после попи в земята.
	Исана вдигна глава и се вгледа в Берите.
	— И така. Какво става, Берите?
	— Моля? — попита момичето, изчерви се и сведе поглед към лъскавата повърхност на ножа в ръката си, който с бързи движения сваляше тъмната обелка от грудките. — Не разбирам какво имате предвид, господарке?
	— Мисля, че разбираш. — Исана сложи ръце на хълбоците си. Тонът й беше пълен с хладен упрек. — Берите, можеш да ми кажеш сега откъде си взела цветята за венеца или можеш да почакаш, докато сама разбера.
	Исана долови паниката в гласа на момичето, когато отговори:
	— Честно, господарке, намерих ги на прага си. Не знам кой…
	— Знаеш кой. Камбанките не се появяват така мистериозно, а също така знаеш правилата за брането им. Ако не ми кажеш истината, кълна се във великите фурии, ще разнищя докрай тази история и ще се погрижа да си получиш наказанието, което заслужаваш.
	Берите поклати глава и едно цветче падна от косата й.
	— Не, не лъжа, господарке. — Исана забеляза как лъжата накара момичето да изкриви лице в гримаса. — Не съм ги брала. Честна дума, аз…
	Търпението на Исана се изчерпа и тя прекъсна рязко момичето:
	— О, Берите. Още си прекалено млада, за да успееш да ме излъжеш. Чакат ме приготвянето на голяма вечеря и търсенето на истината, нямам време за разглезени момиченца, които смятат, че щом са им пораснали гърди и ханшът им е наедрял, вече знаят повече от възрастните.
	Берите вдигна поглед към Исана, лицето й почервеня от срам и унижение и тя не можа да сдържи раздразнението си:
	— Завиждате ли ми, господарке?
	Само за миг гневът на Исана премина от огненочервен в леденостуден. За момент тя забрави за всичко в кухнята, за важните събития и последствията от тях, надвиснали над холта, и насочи цялото си внимание към непокорното момиче. В този кратък момент изгуби контрол над емоциите си и усети добре познатия унищожителен гняв да се надига в гърдите й.
	Всички съдове с вода в кухнята кипнаха едновременно и избълваха облаци пара, които заобиколиха Исана и се насочиха към момичето. Врящата вода се събра в ниска вълна и се понесе по пода към мястото, на което седеше Берите.
	Исана долови как непокорството на момичето се сменя с неописуем ужас, докато я гледаше с облещени от изненада очи. Берите размаха ръце и залитна, докато скачаше заднешком от ниското столче. Жалката въздушна фурия, която успя да призове, се справи с връхлитащия я парен облак само колкото да й даде време да побегне разплакана към вратата.
	Исана стисна юмруци, затвори очи и напрегна сили да извие мислите си встрани от момичето, да диша дълбоко и да си възвърне контрола над емоциите. Гневът й, унищожителната, изпепеляващата ярост започна да вие като звяр в гърдите й и да напира да изскочи отново на свобода. Исана усещаше как я дере с нокти отвътре, но успя да я потисне, да я пропъди от мислите си. Парата се разнесе и замъгли дебелите груби стъкла на прозорците. Водата в тенджерите се укроти, а тази на пода се разтече в безобидни локви.
	Исана се изправи насред запарената кухня и водата по пода и затвори очи, пое дълбоко въздух и издиша бавно. Ето че го допусна отново. Остави се на емоциите си и те завладяха мислите й, замъглиха сетивата й. Несигурността и опърничавостта на Берите се бяха промъкнали в нея и пуснали корени в мислите и емоциите й. И тя допусна това да се случи.
	Исана вдигна слабата си ръка и разтри слепоочията си. Сетивата на призователка на водата й даваха способността да чува повече звуци от другите хора — те първоначално галеха слепоочията, но после засилваха допира си и тя имаше чувството, че направо протриват черепа й, че от самия им допир по кожата й, по лицето и главата й ще избият мехури.
	Въпреки това тя не можеше да направи много по въпроса, освен да се опитва да контролира тези емоции и да бъде винаги готова за каквото предстоеше да й се случи. Човек не можеше да отвори очи, а после просто да реши, че повече няма да вижда с тях. Тя можеше да притъпи сетивата, които й даде Ручей, но не можеше да ги изключи напълно. С това трябваше да живее всеки призовател на водата, достигнал мощта, която притежаваше тя.
	С това и с много други неща, помисли си Исана. Клекна на пода и зашепна на миниатюрните фурии в разлятата вода. Подкани ги да се раздвижат и малките локвички и отделните капчици започнаха да се стичат в средата на пода и да се събират в една обща локва. Загледа се в нея, докато чакаше и най-отдалечените капки да дотекат от ъглите на кухнята.
	От локвата я гледаше отражението на лицето й — гладко и слабо, почти момичешко. Примижа срещу него и се замисли за лицето, с което й се явяваше Ручей. Може би пък не е чак толкова различно от нейното.
	Вдигна ръка и прокара пръст по брадичката си. Лицето й все още е красиво. Наближаваше четирийсетте, но изглеждаше така, сякаш е изживяла не повече от половината. И още четири десетилетия да живееше, щеше да изглежда на трийсет, но не повече. По лицето й нямаше бръчки, нямаше ги и в ъгълчетата на очите, само в кестенявата й коса имаше по някоя и друга сребърна нишка.
	Исана се изправи и се вгледа в отражението на жената в локвата. Висока. Слаба. Прекалено слаба за жена на нейната възраст, с едва доловими извивки на ханша и бюста. Човек спокойно можеше да я обърка с някой кльощав хлапак. Вярно, в движенията й имаше повече увереност и сила, отколкото тези на кое да е дете. Да, сребърните нишки в косата й придаваха достойнството, което външният й вид не успяваше, и вярно, всеки жител на долината Калдерон я познаваше по име и заради репутацията й на една от най-могъщите призователки на вода в цялата област. Но нищо от това не променяше факта, че Исана изглеждаше като момче в рокля. Пълна противоположност на това, което търсеха мъжете.
	Огорчена, Исана отново затвори очи. Трийсет и седем години, и все още е сама. Естествено, нямаше ухажори. Нямаше венци от цветя за косите й, вечерни танци, за които да се готви, флиртове, които да очаква. Всичко това отдавна беше отминало за нея, въпреки младежкия вид, с който я бяха дарили способностите й на призователка на водата. Младост, която я отдалечаваше от другите жени на нейната възраст — жени със съпрузи, семейства.
	Тя отвори очи и разсеяно подкани водата на пода да свърши нещо полезно и да го измие. Локвата послушно се понесе из кухнята, събирайки със себе си прашинки и боклучета, а Исана отиде до вратата й я отвори.
	В спарената кухня нахлу студен въздух и я накара да потрепери, докато го вдишваше с притворени очи.
	Трябваше да го признае поне пред себе си. Думите на Берите я жегнаха не само заради прекаленото младежко бунтарство в тях, но и защото бяха самата истина. Берите имаше онези закръглени, сластни форми, способни да запленят всеки мъж в долината, и това започваше да дава резултат — вече въртеше на пръста си поне половин дузина, включително и Тави, независимо колко момчето се стараеше да отрече това. Берите. Съзряла, готова да ражда здрави деца.
	Досега никой не беше мислил така за Исана.
	Тя стисна устни и отвори очи. Стига толкова. Прекалено много работа я чакаше. Такъв момент не беше време за стари болки. В долината се изтърколи тътенът на гръмотевица и Исана отиде до прозореца. Отвори го и погледна върховете на север. Гарадос извисяваше глава с цялата си навъсена величественост, с вече заснежени рамене, предупреждаващи долината за приближаването на зимата. Около челото му се бяха събрали тъмни облаци, в които проблесна зелена светкавица и към долината се изтърколи нов тътен. Лилвия, жената на Гарадос, фурията на бурите, скупчваше още облаци, за да ги стовари върху хората от Калдерон. Тя по цял ден събираше слънчевата топлина и хранеше с нея стадото си от облаци, което после подгонваше надолу през долината и то препускаше във вихъра на вятър, гръмотевици и както можеше да се очаква по това време на годината, ледени дъждове и суграшица.
	Исана стисна устни. Не може така, помисли си. Да имаха един по-приличен призовател на ветрове в долината, можеше да притъпи бурите, преди още да са стигнали до холтовете — но от друга страна, толкова могъщ призовател няма какво да прави в Калдерон, такива хора служат като рицари или Курсори.
	Тя отиде до мивката и докосна чучура, за да даде знак на фуриите в него, че иска прясна вода от кладенеца. Миг по-късно водата вече течеше, чиста и хладна и Исана напълни две тенджери, преди да каже на фуриите да спрат. После тръгна из кухнята и допълни съдовете, чиято вода беше изкипяла. Извади тавичките с готовия хляб от пещта и сложи нови на тяхно място. Огледа се, за да се увери, че всичко е както трябва. Локвата беше приключила с миенето на пода и Исана я изпъди навън, за да попие в пръстта пред прага и да се върне обратно в земята.
	— Ручей? — попита тя. — Защо се бавиш толкова?
	Водата в кристалната гадателска купа (която в други дни служеше просто като най-обикновена кухненска купа) се раздвижи и три тихи пляскания по повърхността оповестиха появата на Ручей. Исана отиде до купата, преметна през рамо плитката си, вгледа се във водата и зачака надиплената повърхност да се укроти.
	Фурията й показа смътния образ на някакво езерце със застояла вода в Боровите падини. Една фигура с неясни очертания, най-вероятно Бърнард, премина през образа в купата и изчезна. Исана поклати глава. Образите на Ручей невинаги бяха достатъчно ясни, но очевидно Бърнард и Тави все още търсеха стадото.
	Тя промърмори на Ручей, че е свободна да си върви, и отмести настрана купата. Тогава осъзна, че в двора беше станало неестествено тихо. Миг по-късно долови напрежението в Бърнардхолт да се сгъстява и става почти болезнено осезаемо.
	Исана се стегна, за да понесе силата, с която то атакува сетивата й, и се отправи с бърза крачка към вратата. Успокои дишането си и излъчването й прие твърдост и увереност. Всички обитатели на холта се бяха скупчили рамо до рамо и стояха с лице към средата на двора. Цареше тишина, нарушавана единствено от едва доловимо мърморене и тревожен шепот.
	— Корд — прошепна на себе си Исана.
	Тръгна напред и хората започнаха да се отдръпват от пътя й, отваряйки пътека до центъра на вътрешния двор.
	Там един срещу друг стояха двама мъже и въздухът помежду им буквално трептеше от напрежение. Корд беше скръстил ръце на гърдите си и земята под краката му потръпваше и вибрираше. Оголените зъби в усмивката му изпъкваха ясно на фона на мазната му брада, а очите му святкаха изпод рунтавите вежди.
	Насреща му стоеше Уорнър, главата на Уорнърхолт — слаб, висок като върлина, с дълги кльощави ръце и крака и плешиво теме, обкръжено от тънка, изсушена, посребряла коса. Тясното му, изсечено в остри черти лице беше почервеняло от ярост и въздухът около него трептеше като маранята пред отвора на пещ.
	— Казвам само — натърти провлечено Корд, — че щом тази твоя малка повлекана не може да държи краката си затворени и мъжете далече от тях, това е твой проблем, приятелю. Не мой.
	— Затваряй си устата — озъби му се Уорнър.
	— Или какво? — подхвърли ехидно Корд. — Какво ще направиш, Уорнър? Ще избягаш и ще се скриеш зад полата на жена, а после ще хленчиш пред Грам да ти отърве кожата?
	— Ах, ти… — викна Уорнър, пристъпи напред и въздухът в двора стана осезаемо по-горещ.
	— Хайде де — ухили му се Корд. — Какво ще кажеш за един _juris macto_, Уорнър? Да уредим спора като мъже, само ние двамата. Или предпочиташ да унижиш допълнително малката курва, като я накараш да свидетелства пред всички глави на холтове в Калдерон как е съблазнила момчето ми?
	Един от синовете на Уорнър, висок и жилав младеж с късо подстригана по легионерски коса, пристъпи до баща си и хвана ръката му.
	— Тате, недей — каза момчето. — Не можеш да му имаш вяра за честен дуел.
	Другите двама синове застанаха зад баща си и момчетата на Корд веднага сториха същото.
	Дъщерята на Уорнър, Хеди, притича до баща си. Фината й като паяжина руса коса се развя като златиста коприна в нажежения въздух около раменете на баща й. Огледа се плахо, с пламнало от срам лице.
	— Тате — каза умолително тя. — Недей. Ние не сме такива хора.
	Корд изсумтя презрително и се извърна през рамо към сина си:
	— Хей, Битан, в тази кльощава повлекана ли си завря фитила? По-добре да беше избрал някоя от овцете на Уорнър за тая работа.
	Исана трябваше да стисне юмруци и да събере всички сили, за да устои на бруталните, напиращи на вълни от средата на двора емоции. Паническият страх и унижението на Хеди, яростта на Уорнър и самодоволството и нетърпението на Корд я обляха, прекалено силни, за да бъдат отхвърлени с лека ръка, но Исана ги отблъсна от себе си и пое дълбоко въздух. Земната фурия на Корд беше свиреп звяр, обучаван с години да убива. С нейна помощ той ловуваше и колеше добитъка си. Нормално беше с течение на времето фурията да възприеме някои от особеностите на характера на призователя си, но дори и без Корд като такъв тази земна фурия беше от най-злите. Роден убиец.
	Исана обходи с поглед двора. Хората стояха на почтително разстояние от назряващия конфликт. Никой от тях не гореше от желание да попадне в сблъсъка между двамата глави на холтове. Проклетият й брат, враните да го накълват! Къде е, когато най-много й е необходим?
	Потокът от ярост, излъчван от Уорнър, се усили, само секунда още и той щеше да се поддаде на подигравките на Корд и да приеме _juris macto_ — позволеният от законите на човешкото царство дуел до смърт. В такъв случай Корд щеше да го убие, но в момента Уорнър беше прекалено заслепен от ярост, за да обмисли ситуацията. Синовете на Уорнър също я заливаха с набиращ сила порой от гняв, а най-малкият син на Корд — със зле прикрит копнеж за отмъщение.
	Сърцето на Исана подскочи от връхлитащите я емоции, които се стовариха върху собствения й страх. Тя решително ги отблъсна настрани и тръгна с уверена крачка през двора. Застана между двамата мъже и сложи ръце на хълбоците си.
	— Господа — прокънтя гласът й. — Прекъсвате обяда.
	Без да откъсва поглед от противника си, Уорнър пристъпи още крачка към Корд:
	— Нали не очакваш, че ще гледам безучастно всичко това?
	Корд също пристъпи небрежно напред:
	— _Juris macto_, Уорнър. Просто го кажи и ще уредим спора помежду си.
	Исана се извърна и погледна Корд право в очите.
	— Не и в _моя_ двор — каза тя.
	Битан се изсмя гръмогласно иззад гърба на баща си и тръгна към Исана.
	— Я да видим — каза той. — Какво става тук? Една курва се притекла на помощ на друга.
	— Битан — изръмжа предупредително Корд.
	Исана присви очи. Увереността, високомерието и отвратителната похот, които лъхаха от младежа, я обгърнаха като задушлив, тежък дим. Тя не откъсна очи от него, докато я приближаваше и се хилеше самодоволно, оглеждайки я от пръстите на босите стъпала до сплетената й на плитка коса. Очевидно глупакът не познаваше репутацията й.
	— Отразили са ти се годините — отбеляза Битан, — но се обзалагам, че още ставаш.
	Той посегна да докосне лицето на Исана.
	И тя го остави да допре ръка до нея, долови отчаяната му нужда да се докаже пред самия себе си. Сграбчи китката му и изрече хладно:
	— Ручей, справи се с този слайв.
	Битан се разтресе от конвулсии и се строполи по гръб на земята. Изкрещя, но викът му замря в гърлото, сподавен от водната струя, която избълва като фонтан от устата му. Започна да се мята по каменните плочи на двора в кълбо от ръце и крака. Очите му изхвръкнаха и понечи да извика, но водата не спираше да бълва от устата и носа му.
	Братът на Битан притича и клекна до него, а Корд пристъпи напред и се озъби на Исана.
	— Кучка — изръмжа той.
	Земята се надигна под краката му, сякаш щеше всеки момент да полети нагоре.
	— Давай, Корд — каза с леден тон Исана. — Но преди да го направиш, да те предупредя, че си в земята на Бърнардхолт. А също, че мен _не можеш_ да призовеш на _juris macto_. — Тя разтегли устни в най-отровната усмивка, на която беше способна. — Аз не съм глава на холт.
	— Въпреки това мога да те убия, Исана.
	— Можеш — отвърна тя. — Но тогава няма да мога да отзова Ручей, нали така?
	— Ами ако реша, че лесно ще преживея едно гърло за хранене по-малко? — озъби се отново Корд.
	— В такъв случай, надявам се да си готов да убиеш всеки един от присъстващите. Защото едно хладнокръвно убийство няма как да ти се размине, Корд от Кордхолт. Не ме е грижа колко далече сме от правосъдието на Първия лорд, но убиеш ли ме, в цялото човешко царство няма да намериш място, където да се скриеш.
	Извърна се рязко към Уорнър.
	— А ти изтрий тази усмивка от лицето си, Уорнър от Уорнърхолт. Що за държание е това пред хората от моя холт и техните _деца_? — С изкривено от гняв лице, тя се запъти към него. — Готова съм да приема думата ти, че докато си гост в моя дом, няма да се забъркваш повече в подобни глупости.
	— Но, Исана — възмути се Уорнър. И той, и синовете му не откъсваха очи от Кордхолтови. — Това животно на земята изнасили дъщеря ми.
	— Татко — изхлипа Хеди и дръпна Уорнър за ръкава. — Татко, моля те.
	— _Думата ти_, Уорнър — кресна Исана. — В противен случай ще отсъдя срещу теб в търсенето на истината, тук и сега.
	Погледът на Уорнър се стрелна към нея и тя долови внезапно обзелите го изненада и недоумение.
	— Но, Исана…
	— _Не искам_ да слушам. Не можеш да се държиш така в дома ми, Уорнър. Брат ми го няма, за да ти налее разум в празната глава. Думата ти! Да не съм чула повече за дуели. Няма да има бой в Бърнардхолт.
	Уорнър се вгледа за момент в очите й и тя почувства объркването, гнева и безпомощността му. Очите му се откъснаха от нейните и попаднаха върху дъщеря му и погледът му видимо омекна.
	— Добре — каза тихо той. — Имаш думата ми. Тя важи за цялото ми семейство. Няма да започваме кавги.
	Исана се извърна рязко към Корд и тръгна към повръщащото вода момче на земята. Избута с рамо по-големия брат (Арик се казваше, нали, помисли си), наведе се и сложи ръка на челото на Битан. Момчето направо беше обезумяло от паника. Сега от него не струеше високомерие, само страх, толкова силен, че кожата на Исана настръхна.
	— Сега сигурно ще искаш и моята дума — изгледа я ехидно отгоре Корд.
	— Има ли смисъл — отвърна рязко, но без да повишава тон, Исана. — Ти си нищожество, Корд. И двамата го знаем. Ручей! — Този път повиши глас. — Вън!
	Тя се изправи, докато Битан изплю и изкашля още малко вода, преди най-после да успее да си поеме въздух. Остави го на земята и се обърна да си върви.
	Каменната плоча под крака й се изви и захлупи едното й стъпало, леко и почти без да я докосва. Сърцето й подскочи, когато долови хладната неприязън на Корд да пронизва гърба й. Исана преметна плитката си през рамо и го погледна през присвитите си клепачи.
	— Това не е краят, Исана — каза тихо Корд. — Аз не търпя подобно отношение.
	Исана устоя на коравия му поглед, както и на хладната, пресметлива омраза зад него. Зае от силата им и отвърна на леда с лед:
	— Ти по-добре се моли да е краят, Корд. В противен случай ще видиш, че това, което се случи с Битан, беше проява на милост от моя страна. — Погледът й се спусна към крака й, после се вдигна отново към Корд. — Има място за вас в хамбара. Ще наредя да ви донесат храна за обяд. Като стане време за вечеря, ще ви повикам.
	За момент Корд не помръдна. После се изплю настрани и кимна на синовете си. Арик сграбчи задъхания Битан и рязко го изправи на крака. След това двамата последваха баща си към широките врати на просторния каменен хамбар. Едва след като се скриха от поглед, камъкът на земята се размести и освободи босото стъпало на Исана.
	Тя затвори очи и целият ужас, собственият й ужас, който досега беше потискала така умело, я връхлетя с пълна сила. Разтрепери се, но поклати сама на себе си глава. Не, не пред всички. Отвори очи и огледа пълния с хора двор.
	— Е? — обърна се към тях. — Имаме още много работа преди голямата вечеря след залез-слънце. Не мога да върша всичко _сама_. Хващайте се на работа.
	Хората се раздвижиха и отново подеха разговори помежду си. Някои я погледнаха и в погледите им тя видя смесица от възхищение и страх. Исана усети погледите им като леденостудени бодили по кожата си. Собственият й клан, хората, с които живее и работи рамо до рамо от толкова години, се страхуваха от нея.
	Погледът й се замъгли и ръката й посегна инстинктивно към очите, но това беше един от първите номера, които призователите на водата научаваха. Тя заповяда на сълзите да се отдръпнат и те не потекоха. Този сблъсък, с неговото неистово напрежение и възможност за кървав завършек, я разтресе като нищо друго досега.
	Тя пое дълбоко въздух и тръгна към кухнята. Краката й успяваха да я държат, но изтощението, което я завладяваше с всяка крачка, беше непосилно. Главата я болеше от усилията, напрежението и всичкото това призоваване на вода.
	Докато минаваше покрай ковачницата, отвътре с тътрене на крака излезе Фейд. Такава беше походката му, провлачваше единия си крак, докато вървеше. Беше дребен мъж, обезобразен с „клеймото на срама“ през лявата половина на лицето. Носеше дългата си, почти черна, къдрава коса спусната и така донякъде успяваше да прикрие както белега от изгорено на лицето, така и този на главата си — най-вероятно бойна рана от миналото. Робът й се усмихна глуповато и й подаде метална чаша с вода, която държеше в протегнатата си ръка, заедно с едно относително чисто парче плат, контрастиращо рязко с потните му дрипи и покритата със следи от изгорено кожена престилка.
	— Благодаря ти, Фейд — каза Исана, пое плата и чашата от ръцете му и отпи от водата. — Искам да държиш под око Корд. Ако той или синовете му излязат от хамбара, веднага ми кажи. Разбрано?
	Фейд закима енергично и косата му се разлетя покрай лицето. От полуотворената му уста потекоха малко лиги.
	— Око. Корд — повтори той. — Хамбар. — Замисли се дълго, загледан в празното пространство, после посочи с пръст Исана. — Вижда по-добре.
	Тя поклати глава.
	— Прекалено изморена съм. Просто ми кажи, ако излязат. Ясно?
	— Излязат — повтори Фейд и изтри потеклите лиги в ръкава си. — Казва.
	— Точно така — усмихна му се уморено Исана. — Благодаря ти, Фейд.
	Фейд измънка доволно и на свой ред се усмихна.
	— Нищо — отвърна й той.
	— Фейд. Още нещо — ти по-добре не влизай в хамбара. Кордхолтови са там и нещо ми подсказва, че няма да се държат мило с теб.
	— Ъъх. Гледа, хамбар, казва. — Той се обърна и се отдалечи бързо, въпреки влаченето на крака си.
	Исана остави старата Бите да отговаря за кухнята и се прибра в стаята си. Седна на леглото и скръсти ръце в скута си. Стомахът й беше свит на топка и тя се насили да диша бавно и равномерно. Беше се справила с непосредствената опасност, а Фейд, независимо от проблемите с говора, беше достатъчно надежден. Щеше да я предупреди в случай на нови неприятности.
	Тревожеше се за Тави — като никога досега. Момчето беше с Бърнард, който щеше да се грижи за него, но инстинктите й подсказваха друго. Боровите падини бяха сред най-опасните места в долината, но сега уморените й сетива и вътрешното й чувство й казваха, че опасността, която го дебнеше, беше много по-голяма и от съвсем друго естество. Нещо злокобно надвисваше над долината, сили, в сравнение с които приближаващата буря на Гарадос изглеждаше нищожна и безобидна.
	Исана легна на леглото.
	— Моля ви — прошепна едва. — Велики фурии, бдете над него.


	Глава 5

	Тави откри следите на Хитрушко за не повече от час, но трудното тепърва предстоеше. Той вървя по следите на стадото цяла сутрин и после цял следобед, като спираше само да пие леденостудена вода от потока и да хапне малко сирене и осолено шилешко, които чичо му беше взел със себе си. Скоро разбра, че овенът с право си е заслужил името — добре го разиграва да върви по следите му напред-назад из пустошта.
	Въпреки че навъсеният и покрит с буреносни облаци Гарадос ставаше с всеки изминал момент все по-висок и мрачен, Тави не му обърна внимание и се съсредоточи единствено в търсенето на стадото. Денят отдавна беше прехвърлил пладне, когато най-после настигна лукавия овен и стадото му.
	Чу овцете още преди да ги зърне — една от старите женски не спираше да блее жално. Тави се обърна към чичо си, който вървеше на десетина крачки след него, и му даде знак с ръка, че е открил овцете. Не можа да сдържи радостта си, лицето му грейна и Бърнард отвърна на усмивката му.
	Хитрушко беше вкарал стадото насред бодлив гъсталак, почти колкото Тави висок и стотина крачки широк. Тави забеляза насред стадото извитите рога на стария овен, тръгна предпазливо към него и му заговори, както винаги правеше. Хитрушко взе да тропа, да рови земята с предните си копита и да тресе заплашително глава. Тави свъси вежди и забави крачка. Хитрушко тежеше най-малко четвърт тон и беше от здравите, високопланински овце, които бяха на почит сред хората в Алера. Бяха достатъчно едри и силни, за да се защитават сами от пернатите танаденти, но най-лошото — ставаха агресивни, ако се почувстват заплашени. Неведнъж някой невнимателен овчар биваше нападнат и убит от овцете си.
	Сладникавата остра миризма накара Тави да закове на място, миришеше на заклано животно — кръв и карантия.
	Нещо не беше наред.
	Тави пристъпи предпазливо напред, като не спираше да се оглежда. Първата мъртва овца и едно от агнетата откри на няколко ярда от началото на гъсталака. Клекна и започна да оглежда останките на животните, в опит да открие причината за смъртта им.
	Не бяха слайвите. Отровните гущери често убиваха шилета, понякога, ако бяха достатъчно много — дори овце, но после задължително се струпваха около трупа на животното и го опоскваха до кокал. Това агне имаше само една рана — голям, равен срез, който почти беше отсякъл главата на животното. Острите нокти на танадентите бяха способни да причинят подобна рана, но веднъж убил, огромният планински звяр или поглъщаше плячката си на място, или я отнасяше в бърлогата си, където да я изяде на спокойствие. Не бяха вълци — дори гигантските, от дивите източни земи на Калдерон — те не убиваха така чисто. Какъвто и звяр да беше убил овцете, щеше да започне да ги яде. Животните не убиваха за удоволствие.
	Земята около агнето беше цялата изпотъпкана и изровена. Тави я огледа набързо, но откри само следи от копитата на овцете и някакви отпечатъци в пръстта, които не му бяха познати — не знаеше дори дали са следи. Една от следите наподобяваше силно отпечатък от човешка пета, но в същото време можеше спокойно да мине и за мястото, където е лежал объл камък, който после се е изтърколил.
	Озадачен, Тави се изправи и видя труповете на още две животни, които лежаха между останките на агнето и убежището на Хитрушко в гъсталака — още едно агне и една възрастна женска, убити по същия начин. Някоя могъща фурия би била способна да причини подобни рани, но фуриите рядко нападаха животни, ако не са принудени на това от призователите си. В такъв случай, след като това не беше работа на животно, оставаше едно — животните бяха убити от човек. Човек с невероятно остро оръжие — дълъг ловджийски нож или меч — и подсилен допълнително от фурия.
	Тави вдигна поглед към Хитрушко, който продължаваше да стои пред стадото и да клати предупредително рога. Изведнъж Тави почувства силен страх. Какво беше нападнало овцете?
	— Чичо? — викна Тави с леко разтреперан глас. — Нещо не е наред.
	Бърнард приближи и огледа намръщено стадото, земята и накрая мъртвите овце. Тави видя как очите на чичо му се ококорват. Той измъкна рязко късия, тежък легионерски меч от колана си.
	— Тави. Ела при мен.
	— Какво?
	— Веднага.
	Гласът на Бърнард прозвуча остро и заповедно.
	Тави не го бе чувал такъв допреди. Сърцето му заблъска лудо и той веднага се подчини.
	— Ами стадото?
	— Забрави го — отвърна хладно Бърнард. — Тръгваме.
	— Но така ще загубим всичките овце. Не можем да ги оставим просто така.
	Бърнард подаде на Тави меча си, като не спираше да се оглежда, и постави стрела в лъка.
	— Дръж острието надолу. С другата ръка ме хвани за колана и не се пускай.
	Страхът на Тави се извиси до небето и той изпълни заповедта на чичо си.
	— Какво има? Защо тръгваме? — попита.
	— Защото искаме да си тръгнем оттук живи — отвърна Бърнард с опънато от напрежение лице и започна бавно да се отдалечава от гъсталака.
	— Живи? Чичо, какво може да…
	Тави почувства как гърбът на чичо му се стегна, докато рязко се обръщаше настрани и вдигаше лъка за стрелба.
	Тави проследи погледа му и зърна нещо да профучава зад няколко тънки дървета отпред.
	— Какво е то…
	От противоположната страна се разнесе пронизително съскане. Тави извърна рязко глава, но Бърнард се забави с обръщането и опъването на лъка и Тави не можеше да му помогне с нищо, просто гледаше с ококорени очи връхлитащия ги ужас.
	Ако птиците бяха високи шест фута и тичаха на два дълги, здрави, по-дебели от тези на кон крака, завършващи със зловещи нокти, то това беше птица. Главата й се поклащаше на дълга гъвкава шия и имаше извит и остър на вид, подобен на сокол, но в пъти по-голям клюн. Перата й бяха оцветени във всички нюанси на кафявото и черното, а очите й бяха яркозлатисти.
	Птицата направи две бързи, тежки крачки напред и скочи. Изпъна крака напред, с разперени, готови да разкъсват нокти, като в същото време размахваше яростно смехотворно малките за тялото й криле. Бърнард изблъска Тави настрана и застана между него и връхлитащото чудовище.
	Без да се прицели, пусна стрелата. Тя полетя и улучи птицата, но ъгълът не беше добър, върхът й се плъзна по перата и стрелата отлетя встрани от целта. Звярът се приземи върху него, сграбчи го с ноктите си и замахна със зловещия клюн.
	Когато топлите капки кръв на Бърнард пръснаха в лицето му, Тави изкрещя.
	Ноктите започнаха да разпарят и дерат. Един успя да проникне през дебелите кожени панталони на чичо Бърнард и разпори бедрото му. Потече още кръв. Друг нокът се спусна и раздра главата му, насочи се към гърлото, но Бърнард успя да вдигне ръка и да използва дървото на лъка, за да отклони смъртоносното острие. Клюнът се стовари отгоре, но Бърнард някак успя да отбие и тази атака.
	Птицата тръсна глава и пречупи с клюна си дебелото дърво на лъка, сякаш беше тънка съчка. При рязкото освобождаване на напрежението от тетивата, дървото изтрещя като гръмотевица.
	Тави скочи на крака, вдигна меча и се втурна към чичо си. Крещеше, но ушите му не разпознаха собствения му глас — беше прекалено писклив, твърде пронизителен и пълен с ужас, за да е неговият. Птицата обърна глава и златистите очи го пронизаха със смразяващ кръвта поглед.
	— Брут! — извика Бърнард, възползвайки се от отвлеченото внимание на птицата към Тави. — Дръж я!
	Земята под краката на птицата се разтресе и подскочи нагоре при появата на фурията. От грубия камък се посипаха тънки струйки пръст. Брут изскочи от земята — огромна хрътка от пръст и камък, с грамадна глава и мощни рамене, връхлитаща през вълна от земя и кал. В очите й горяха изумрудени огньове. Брут се отблъсна здраво с лапи от земята, голямото му колкото пони тяло полетя напред и каменните му челюсти щракнаха около едното бедро на птицата.
	Пернатият звяр нададе пронизителен крясък и замахна с клюн към главата на кучето. Върхът на човката хвърли искри от каменната глава и откърти едното ухо на фурията, но Брут сякаш въобще не усети това.
	Тави нададе вик, стисна дръжката на меча с две ръце и замахна с всичка сила. Острието се заби в шията на птицата и Тави усети ръцете си да изтръпват от удара, когато шията на звяра се размята — сякаш държаха въдица с много тежка риба на куката. Издърпа меча и удари отново. Тъмната кръв на звяра беше по цялото острие.
	Тави продължи да нанася удар след удар, като същевременно се пазеше от острите нокти на птицата. Острието се стоварваше многократно, по цялата шия и тялото на звяра, и при всеки удар от него хвърчеше кръв.
	Брут повдигна птицата на една страна и я тръшна на земята с ужасяваща сила. Тави нададе нов вик. Кръвта бучеше в ушите му. Вдигна меча като брадва над главата си и го стовари върху тази на птицата. Усети в дланите си и чу хрущенето при последния удар. След това птицата спря да се мята и пронизителните й крясъци секнаха.
	Тави се тресеше като лист. Навсякъде имаше кръв, по дрехите му, по меча в ръцете му, по перата на птицата и по земята наоколо. Гранитните челюсти на Брут продължаваха да стискат крака на птицата. От тялото й се надигна противна миризма. Тави преглътна и усети как стомахът му се обръща. Обърна се и видя чичо си да лежи проснат на земята.
	— Чичо. — Той клекна до него. По ръцете и дрехите му имаше кръв. — Чичо Бърнард.
	Пребледнялото, изкривено от болка лице на чичо му се обърна към него. Ръцете му стискаха разпраното бедро и кокалчетата им бяха побелели от напрежението.
	— Кракът ми — каза той. — Трябва да вържем крака ми, момче, иначе с мен е свършено.
	Тави преглътна тежко и кимна. Остави меча и свали колана си.
	— Ами Брут?
	— Не сега — поклати едва забележимо глава Бърнард. — В това състояние не мога да го управлявам.
	Тави трябваше да използва и двете си ръце, за да повдигне крака на чичо си и да промуши колана отдолу. Докато го увиваше, Бърнард изстена. Стегна го, колкото сила имаше. Бърнард изпъшка отново и бавно свали ръце от бедрото си. Панталоните му бяха напоени с кръв, но нова не потече. Раната изглеждаше ужасно. Мускулите бяха разпорени и на Тави му се стори, че дори вижда част от бялата кост отдолу. Стомахът му се надигна отново и той извърна поглед.
	— Враните да го накълват — прошепна той. Сърцето му все още блъскаше като лудо и целият се тресеше. — Чичо, добре ли си?
	— Здравата боли. Говори ми нещо, докато попремине малко.
	Тави прехапа устни.
	— Добре, чичо. Какво беше това нещо?
	— Стадомор. На юг ги има много. Предимно в Трескавата джунгла. Досега не бях виждал някой толкова на север. Нито толкова голям.
	— За удоволствие ли убиват?
	— Не. Просто са прекалено глупави и не могат да се удържат. Веднъж надушат ли кръв, разкъсват всичко живо наоколо.
	Тави отново преглътна и кимна.
	— Все още ли сме в опасност?
	— Вероятно да. Стадоморите ловуват по двойки. Иди погледни отблизо птицата.
	— Какво?
	— Огледай отблизо проклетата птица, момче — изръмжа Бърнард.
	Тави се надигна и отиде до стадомора. Единият му крак леко приритваше и ноктите му се свиваха и отпускаха в конвулсии. От тялото се носеше миризмата на карантия и Тави запуши устата и носа си с ръка.
	Бърнард изпъшка и се надигна до седнало положение. За момент главата му клюмна и той трябваше да се подпре на земята, за да не падне отново по гръб.
	— Уби го още с първия си удар, Тави. Трябваше просто да се отдръпнеш и да го изчакаш да умре.
	— Но то не спираше да се бори.
	— Разпори му гърлото — поклати глава Бърнард. — Нямаше да продължи да се бори дълго, но минава време, докато им изтече кръвта, а понякога това време е достатъчно да те отнесат със себе си в смъртта. Виж му врата, точно зад главата.
	Тави заобиколи мъртвата птица и Брут, застана над главата и погледна където му каза чичо му.
	Точно където свършваше черепът, нещо надигаше перата. Той клекна и протегна предпазливо пръсти, за да повдигне перата и да види по-добре.
	Около шията на птицата имаше преплетени ивици от няколко вида груб плат и кожа, толкова стегнати, че се бяха впили в плътта.
	— Има нещо като нашийник на врата — каза Тави.
	— От какво е направен? — изръмжа Бърнард.
	— Не знам. Плат и кожа, оплетени. Не съм виждал такова нещо.
	— Това е маратски нашийник. Трябва да се махаме оттук, Тави.
	Тави вдигна стреснато глава.
	— Няма марати в Калдерон, чичо. Легионите ги държат настрана. Не е имало марат в долината от години насам, от голямата битка.
	— От преди да се родиш — кимна Бърнард. — Но две кохорти в гарнизона не са достатъчни да ги удържат на всяка цена, не и ако не идват по много. Тук има маратски воин и той няма да е никак доволен, че убихме птицата му. Същото се отнася за партньора на звяра.
	— Партньор ли?
	— Виж белезите по главата. Остават при чифтосване. Убили сме женската.
	Тави преглътна тежко.
	— Тогава май е по-добре да тръгваме.
	Бърнард кимна и му махна с ръка:
	— Ела, момчето ми.
	Тави клекна до него. Една от овцете изблея и той вдигна поглед. Стадото започна да се разпръсква и Хитрушко заприпка около овцете и взе да ги събира накуп, като ги блъскаше с рогата си.
	— Брут — каза Бърнард с пресипнал глас. Пое дълбоко въздух и напрегна сили да се съсредоточи в командата. — Пусни птицата. Отнеси ни у дома.
	Брут пусна крака на стадомора и се обърна към Бърнард, после потъна в пръстта. Тави усети земята под краката му да се повдига. С дълбок стон на откъртваща се скала, парчето земя под тях, около пет фута в диаметър, се издигна и се понесе на юг, като сал по течението на бавна река. Отправи се към вътрешността на гората и започна да набира скорост.
	— Събуди ме, като пристигнем — промърмори Бърнард, легна по гръб, затвори очи и тялото му се отпусна.
	Сбърчил чело, Тави погледна чичо си, после през рамо към овцете. Хитрушко отново ги беше събрал накуп в гъсталака и беше навел предупредително рога, но не срещу Тави.
	— Чичо Бърнард — каза Тави и чу отново гласа си писклив и разтреперан от паника. — Чичо Бърнард. Мисля, че нещо идва.
	Чичо му не отговори. Тави се огледа за меча и го видя на двайсетина крачки от себе си, оставен до мъртвия стадомор. Стисна юмруци в безсилна ярост. Той беше виновен за всичко. Ако не беше пренебрегнал задълженията си, за да впечатлява Берите, нямаше да се наложи да тръгва да търси стадото и нямаше да трябва чичо му да идва с него.
	Тави потрепери. Изведнъж заплахата от смъртта му се стори прекалено реална, близка и осезаема.
	Над долината плъзнаха сенки и Тави вдигна глава към скупчващите се на небето облаци, които скриваха слънцето. Чу тътена на далечна гръмотевица. Излезе вятър и дърветата и оскъдният храсталак се разлюляха и зашумяха. Стори му се, че земният им сал пълзи едва. Въпреки че беше набрал скоростта на човешки ход и непрекъснато ускоряваше, Тави отчаяно искаше да забърза още и същевременно не можеше да се отърве от мисълта, че може би е вече прекалено късно за това.
	Преглътна мъчително. Ако сега нещо ги подгонеше, чичо му нямаше да може да му помогне. Щеше да се наложи да се справя съвсем сам.
	От запад, откъм дърветата по склона се разнесе пронизителен писък.
	Тави се обърна рязко по посока на звука, но не видя нищо.
	Още един стадомор.
	Чу се друг писък, този път от изток и от притеснително близо. Трети? Нещо изшумоля в храсталака на петдесетина крачки зад тях. После пак, по-близо. На Тави му се стори, че забеляза движение. Приближаваше.
	— Идват — прошепна той.
	Знаеше, че рано или късно Брут ще достигне скоростта на тичащ човек, която можеше да поддържа с часове, че дори с дни, но се боеше, че това няма да е достатъчно, за да се измъкнат. Чичо Бърнард беше в безсъзнание, нямаше да има никакъв шанс при ново нападение на стадомор, а Брут ще е изцяло погълнат от задачата си да ги носи към дома.
	Това означаваше, че единственият шанс за чичо му е стадоморите да тръгнат в друга посока. Към някого, който ще отвлече вниманието им от него.
	Тави пое дълбоко въздух, претърколи се от сала, после по пътеката и остана да лежи неподвижно в храстите отстрани. Ако движението беше това, което привличаше стадоморите, с надигналия се вятър и разлюлените храсти щеше да им е по-трудно да го открият. Реши, че ще полежи за момент неподвижно, а после ще вдигне достатъчно шум, за да отвлече вниманието им от лесната плячка на сала.
	Чу се нова гръмотевица и Тави усети капка дъжд на бузата си. Вдигна очи към небето и видя огромните тъмни облаци да се скупчват около планината. Усети нова капка дъжд и от обзелия го страх за малко да повърне. Фуриите на бурите бяха смъртоносни, ако те сварят на открито. Без здравите каменни стени на холта и защитата на собствени фурии нямаше да има почти никакъв шанс за оцеляване. Запъхтян, Тави събра няколко удобни за хвърляне камъка. Обърна се на запад и запрати първия с всичка сила в гората.
	Камъкът летя дълго и безшумно, преди да се блъсне с остър пукот в един дънер. Тави се притисна към корените на дървото, зад което се беше скрил, и замръзна неподвижно.
	От другата страна на пътеката се чу писък и нещо профуча през храсталака. Тави чу зад себе си стъпки и в следващия миг покрай него профуча, почти безшумно, огромна сянка. Прелетя пътеката с един скок. Стадомор, по-тъмен и едър от онзи, който беше убил. Тичаше като на пръсти, ноктите му чаткаха в килима от борови иглички по земята и перата му шумоляха при съприкосновението си с клоните на дърветата. Насочи се към мястото, където беше паднал камъкът, и изчезна в храстите.
	Тави издиша. Хвърли втори камък по посока на поляната при стадото, обратно на тази, в която Брут носеше чичо му. Приклекна и тръгна към поляната, като на всеки няколко крачки спираше и хвърляше нов камък. Вятърът се усили още повече и донесе нови ситни леденостудени капки дъжд.
	Тави се промъкваше към поляната, тих като котка, стараеше се дори да диша колкото се може по-тихо. Последните няколко крачки измина пълзешком, по корем, под ниско увисналите клони на един от боровете. От овцете нямаше следа.
	Но вторият стадомор беше там.
	А също и маратът.
	Този стадомор беше поне с една глава по-висок от първия, с по-тъмни пера и очи. Стоеше над трупа на мъртвата птица, беше вдигнал във въздуха единия си крак и заровил клюн в перата на мъртвата си партньорка.
	Това беше първият марат, когото Тави виждаше. Беше висок — по-висок от всеки човек, когото Тави познаваше. И приличаше на човек, но беше много по-широкоплещест и с огромни жилави мускули. Единственото му облекло се състоеше от бедрена препаска, която обаче, изглежда, имаше чисто практично предназначение — на нея висяха няколко кожени кесии, а в колана й беше затъкнато нещо, което приличаше на кинжал от гладко черно стъкло. Косата му беше дълга, гъста и неестествено бяла на фона на оскъдната светлина. В нея той беше вплел няколко тъмни пера, които му придаваха още по-дивашки вид.
	Маратът отиде до мъртвия стадомор, коленичи до него и постави върху тялото му едрите си длани. Издаде приглушен висок стон, който бе подет от мъжкия стадомор до него. После двамата сведоха мълчаливо глави и останаха неподвижни за момент.
	Накрая маратът оголи зъби в зловеща гримаса и се заоглежда. Очите му, видя Тави, имаха същия оттенък на златистото като тези на стадомора — ярки, нечовешки очи.
	Тави лежеше неподвижно, не смееше дори да си поеме дълбоко въздух. Изражението на лицето на този марат беше непогрешимо ясно — беше бесен от ярост. Той бавно обходи с поглед поляната и тогава Тави видя, че зъбите и дланите му бяха аленочервени от кръв.
	Маратът се изправи и поднесе едната си ръка към устата. Пое дълбоко въздух и изсвири протяжно, но толкова силно, че Тави подскочи от страх. В мелодията се редуваха къси и дълги, пронизителни и ниски тонове. След това притихна и зачака.
	Сбърченото чело на Тави се смръщи още повече, докато с полуотворена уста напрягаше слух.
	Не след дълго, примесен със звука на засилващия се вятър, дойде отговорът — подобно изсвирване. Тави нямаше представа какво гласеше този отговор, но самото му съществуване беше достатъчно, за да го изплаши до смърт. Това можеше да означава само едно: това не беше единственият дивак в гората.
	Маратите се бяха върнали в долината Калдерон.
	Може би бяха тръгнали на лов или просто се криеха в безлюдните Борови падини около Гарадос. Или, мислеше трескаво Тави, бяха преден отряд на цяла орда. Що за абсурд. Цяла орда от марати не е засичана в долината от поне петнайсет години, от преди Тави да се роди. И въпреки че тогава са усетили за кратко вкуса на победата, смазвайки един кралски легион и убивайки Принцепс Гай, впоследствие, само седмица по-късно, ордата е била разбита от алеранските легиони и маратите избити така брутално и безмилостно, че никой не е очаквал, че някога пак ще се върнат.
	Тави преглътна тежко. Но ето че се бяха _върнали_. А ако са планирали мащабно нападение, това най-вероятно бяха съгледвачите им. И ако Тави беше прав за всичко дотук, те в никакъв случай нямаше да оставят просто ей така някакво си момченце да се измъкне живо и да предупреди останалите за това, което е видяло в гората.
	Маратът продължи да се оглежда. Накрая отскубна няколко пера от мъртвата птица и ги привърза към кичури от косата си. Подсвирна на мъжкия стадомор и му даде знак с ръка. Птицата моментално тръгна с дълги скокове в посоката, в която беше посочил маратът, и започна да оглежда околността.
	През това време маратът коленичи до мъртвия стадомор, подуши кръвта по ноктите му и за голяма погнуса на Тави, облиза един от тях. Затвори очи, примижа и премлясна, сякаш вкусваше не кръв, а вино. Отвори очи, но не се изправи, остана на четири крака и задуши по земята като куче. Спря до меча, вдигна го и огледа петната от кръвта на стадомора по острието. След това го изтри в тревата и го затъкна в препаската си.
	С всяка секунда вятърът ставаше все по-силен, с всеки следващ порив променяше посоката си. Тави го усети да пронизва гърба му, но не помръдна, страхуваше се, че ако го направи, веднага ще бъде забелязан.
	Маратът вдигна глава, обърна се рязко и погледът му се насочи право към скривалището на Тави.
	Точно като кокошка, забелязала буболечка на земята, помисли си Тави, и тази буболечка съм аз.
	В този момент, няколко крачки встрани, стадоморът изпищя и се обърна на юг. Маратът отиде до него и златистите му очи веднага се заеха да разчитат отдалечаващите се следи по земята. Коленичи и ноздрите му започнаха да се издуват и свиват. Вдигна глава и очите му блеснаха свирепо.
	Изправи се и тръгна с бърза крачка на юг, в посоката, в която се отдалечаваше раненият чичо на Тави.
	— Не! — изкрещя той.
	Изскочи от скривалището си и запрати един от последните си камъни по марата. Мерникът му се оказа добър. Камъкът улучи едната скула на дивака и от раната бликна кръв.
	Маратът се вторачи в него с орловите си очи и изкряска нещо на език, който Тави не познаваше. Въпреки това намеренията му станаха ясни, преди дори да извади стъкления кинжал от препаската си. Очите му святкаха от ярост.
	Той изсвири и стадоморът се извърна към него. После посочи към Тави и нададе онзи пронизителен писък, с който беше нападнал женският стадомор.
	Тави се обърна и побягна.
	Откакто се помнеше, беше бягал от по-големите и силните от него. Повечето игри в холта включваха един или друг вид гонене и преследване и Тави се беше научил да използва дребния си ръст и пъргавина в своя полза. Насочи се към най-гъстите части на храсталака, започна да се промушва през най-оплетените трънаци, запрескача дупки и ниски храсти.
	Вятърът се усили и понесе из въздуха прах и изсъхнали борови иглички. Тави тичаше на запад, далече от чичо си. Зловещите писъци на стадомора и господаря му го следваха по петите, но страхът му даваше криле.
	Сърцето на момчето блъскаше като ковашки чук, бързо и тежко. Знаеше, че сега е сам, че никой нямаше да му се притече на помощ, че сега трябва да се осланя единствено на собствените си умения. Нямаше място за грешка или дори забавяне, в противен случай маратът и стадоморът щяха да го настигнат. Залезът наближаваше и огромната буря на Гарадос се спускаше над долината. Който и да го настигнеше — бурята, маратът или стадоморът — беше мъртъв. Тави бягаше за живота си.


	Глава 6

	Със спускането на здрача Амара все още беше на свобода.
	Цялото й тяло изгаряше от болка. Първоначалният й панически полет от ръба на скалата я беше изтощил сериозно, а вторият, дълъг и продължителен, на североизток, щеше да се окаже невъзможен, ако не беше попътният вятър. Единствено с негова помощ успя да помогне на Сирус и да запази силите си по-дълго.
	През целия полет се придържа ниско до короните на дърветата, въпреки издайническото им полюшване под напора на въздушната струя на Сирус. Реши, че ще е по-добре ниско, където може да се скрие в гънките на терена, отколкото високо, пред очите на рицарите Аери.
	Последната ръждива светлина на залязващото слънце освети една виеща се сред гористите хълмове блестяща лента: река Гоул. С последните й останали сили Амара насочи Сирус да кацне до нея, но след като напрежението от полета я напусна, с него си отиде и последната капка сила. Искаше й се да намери хралупа в някое дърво, да се свие в нея и да спи цяла седмица.
	Вместо това тя се пресегна към полите на окъсаната си рокля, отпра подгъва от едната й страна и извади оттам малък меден диск.
	— Река Гоул — прошепна, събирайки последни сили, за да призове водните фурии на реката, — разпознай тази монета и отнеси спешна вест на господаря ми. — Тя хвърли монетата, която се превъртя бавно няколко пъти и образът на Първия лорд проблесна върху нея при всяко попадение под последните кървави лъчи на залязващото слънце.
	След това Амара се свлече на земята и понечи да потопи длани във водата. Продължителното тичане не беше толкова изтощително, колкото час полет, дори когато си във върхова форма. Тя знаеше, че днес извади голям късмет. Ако ветровете духаха в друга посока, нямаше да успее да достигне Гоул.
	Вгледа се в бледото си отражение в повърхността и потрепери. Спомни си как водата плъзна по ръцете й, как се втурна в устата и носа й и сърцето й запрепуска от нов прилив на страх. Амара се опита да прогони спомена и страха, но те отказаха да си тръгнат. Сега й беше трудно дори да си помисли за докосване на вода.
	Водната вещица можеше да я убие днес. Амара спокойно можеше да умре, там, на място. Но не умря. Оцеля. Въпреки това все още едва успяваше да намери сили в себе си да не се поддаде на страха и паниката.
	Притвори очи и се опита да изхвърли от главата си образа на смеещата се жена. Мъжете, които я преследваха, не я плашеха толкова. Ако я хванеха те, Амара щеше да умре от стоманата в ръцете им, брутално може би, но за това тя беше готова.
	Пред очите й се върна усмивката на Одиана, докато водната й фурия я давеше. В очите на онази жена имаше някакъв необуздан, почти детински възторг от действията й.
	Амара потрепери. За такава смърт няма какво да те подготви, помисли си.
	Но сега трябваше да се изправи срещу ужаса. Да го сграбчи в ръцете си. Службата й го изискваше от нея.
	Амара потопи рязко ръце в студената река.
	Наплиска лицето си с вода и безуспешно опита да разреши с пръсти обърканата си коса. Въпреки че я носеше по-къса от общоприетото — едва до раменете — и въпреки че светлокестенявата й коса беше мека и идеално права, няколкото часа брулене от силните ветрове в небето я бяха оплели на топка и й придаваха вида на изключително рошав помияр.
	Амара погледна отново отражението си във водата. Изпито лице с издялани черти, които, поне се надяваше, с малко грим можеха да минат за просто сурови. Провиснала коса, фина като паяжина, в момента разрошена и щръкнала като купчина сено. Под мръсотията ръцете и лицето й бяха загорели от слънцето до същия оттенък като косата й и от повърхността на водата я гледаше сякаш не отражението на жив човек, а на статуя от светло дърво, леко потъмняла от времето — един цвят от горе до долу. Непретенциозните й дрехи бяха окъсани, протрити по ръбовете от часовете под брулещите ветрове и покрити със солидно количество мръсотия и ръждиви пръски, които най-вероятно се дължаха на тръпнещата от болка рана на ръката й под разпрания ръкав на блузата.
	Водната повърхност се раздвижи и от нея се оформи фигура, но не тази на Първия лорд на Алера, както очакваше Амара, а женска фигура. Кария Гай, съпругата на Гай Секстус, изглеждаше млада, не по-възрастна от самата Амара. Беше облечена с великолепна туника с висока талия, а косата й беше сплетена на множество тънки плитки, които от своя страна бяха грижливо подредени в сложна прическа. Няколко умишлено оставени свободни кичура коса се виеха изящно около лицето й. Жената беше красива, но и нещо повече — в движенията й имаше грация и финес, а осанката й излъчваше воля и власт.
	Амара на мига се почувства като някоя дръглива крава.
	— Ваша милост — каза тя и опита с всички сили да скалъпи нещо като реверанс, докато ръцете й повдигаха мърлявите краища на роклята й.
	— Академ — промърмори жената, — не са минали и двайсет дни откакто съпругът ми ти даде тази монета, и ти вече прекъсваш вечерята му. Убедена съм, че успя да подобриш всички рекорди. Фиделиас, доколкото ми е известно, не си позволи да измъкне мъжа ми от леглото или масата повече от месец, след като получи своята монета.
	Амара почувства как се изчервява.
	— Да, Ваша милост. Извинете ме за настойчивостта.
	Вирнала брадичка, Първата дама на Алера я огледа от глава до пети. Амара усети как цялата пламва от срам и едва се сдържа да не се сгърчи на земята под погледа на жената.
	— Не ми дължиш извинение — каза лейди Кария. — Но в бъдеще може да опиташ да подбираш по-добре времето за разговори със съпруга ми.
	— Да, милейди. Много моля, Ваша милост, трябва на всяка цена да говоря с Първия лорд сега.
	— Невъзможно — поклати непреклонно глава лейди Кария. — Боя се, че ще трябва да опиташ по-късно. Може би утре.
	— Но, милейди…
	— Той е претрупан с работа — каза първата дама, натъртвайки на всяка отделна сричка. — Академ, ако смяташ, че става дума за нещо важно, можеш да кажеш на мен, а аз ще му предам съобщението при първия удобен момент.
	— Моля да ме извините, милейди, но ми беше казано, че ако някога се наложи да използвам тази монета, трябва да говоря единствено и само с него.
	— Мери си приказките, академ. — Веждите на Кария се сключиха сърдито. — Не забравяй с кого говориш.
	— Това е заповед на Първия лорд, милейди. Опитвам се единствено да я спазя.
	— Похвално. Но Първият лорд не е любим учител, при когото можеш да се отбиваш, когато ти скимне, академ. — Тя натърти леко последната дума. — Той се занимава с важни, държавни дела.
	Амара преглътна тежко, но не се отказа.
	— Моля Ви, Ваша милост. Няма да отнема много от времето му. Нека той прецени дали злоупотребявам с тази привилегия. Моля!
	— Не — отвърна Кария и изящната й като статуя фигура се извърна да погледне през рамо. — Вече отне достатъчно от моето време, академ Амара. — В тона на Първата дама се прокрадна нотка на раздразнение и припряност. — Ако това е всичко…
	Амара облиза тревожно устни. Ако успееше да я задържи само още малко, може би Първият лорд щеше да чуе разговора.
	— Ваша милост, преди да Ви оставя, може ли да Ви предам съобщение за Първия лорд?
	— Накратко.
	— Разбира се, Ваша милост. Ако обичате, предайте му просто…
	Амара не можа да продължи. Лицето на водната фигура на Първата дама се изкриви в гримаса и очите й я стрелнаха с гневен поглед.
	Повърхността на реката до Първата дама се раздвижи и оформи втора водна фигура. Беше на висок мъж, чиито рамене някога са били едри и здрави, но сега бяха увиснали с тежестта на годините. От неговата осанка не лъхаше гордост, но всяка гънка на тялото му говореше за увереност и контрол. Водната фигура на Първия лорд не беше прозрачна като тази на лейди Кария, издигна се от реката в пълната гама цветове и Амара имаше чувството, че пред нея стоеше не просто водна фурия, а самият човек. Косата му беше тъмна, прошарена, зелените му очи изглеждаха някак уморени, а погледът в тях отнесен.
	— Е — заговори фигурата със звънлив, плътен глас, — какво има, скъпа? — После фигурата на Гай се обърна към Амара и примижа насреща й. — А, ясно. Поздрави, Курсор.
	При споменаването на титлата лейди Кария стрелна с укорителен поглед мъжа си, после погледът й се върна върху Амара.
	— Тази тук искаше да говори с теб и аз тъкмо й казвах, че закъсняваш за важна вечеря.
	— Ваше Величество — промърмори Амара и направи реверанс.
	Гай въздъхна дълбоко и махна вяло на жена си.
	— Ти върви, скъпа. Аз идвам след малко.
	— Но, съпруже мой — брадичката на лейди Кария се вирна във въздуха, — ще предизвикаме небивало смайване, ако не се появим заедно на вечерята.
	— В такъв случай, скъпа, ако предпочиташ, изчакай ме някъде, за да влезем по-късно заедно.
	Първата дама стисна устни, но кимна грациозно и в следващия миг водната й фигура се стовари със силен плясък в реката. Вдигналият се фонтан обля Амара до кръста и тя не успя да сподави изненадания си вик. После безуспешно се засуети да изтръсква водата от подгизналата си пола.
	— О, моля за извинение, милорд — каза тя и отново се изправи.
	Гай въздъхна и махна с ръка към нея. Водата сякаш изскочи от плата на полата й и се посипа по земята на едри капки, които се събраха на малки кални локвички, а те от своя страна потекоха към реката. Полата на Амара отново беше суха и, ако не друго — доста по-чиста.
	— Аз те моля да извиниш Първата дама. Последните три години не бяха много милостиви към нея — промърмори Гай.
	„Трите години, откакто е омъжена за вас, милорд“, помисли си Амара, но вместо това каза просто:
	— Разбира се, Ваше Величество.
	Първият лорд пое дълбоко въздух и кимна подканващо. След последната им среща беше обръснал брадата си и сега тъмните сенки на бръчките около очите и устата се очертаваха на иначе запазеното му лице. Гай изглеждаше на около четирийсет, в разцвета на силите си, но в действителност, Амара знаеше това, беше почти два пъти по-възрастен. Знаеше също, че когато преди пет години пристигна в Академията, в косата му нямаше сребърни нишки.
	— Докладът ти, Курсор — каза Гай. — Да го чуем.
	— Да, милорд. Както наредихте, двамата с Фиделиас се опитахме да се вмъкнем в лагера на бунтовниците. Успяхме да влезем. — Тя усети как устата й пресъхна и преглътна тежко. — Но… Но той…
	— Той те предаде — кимна с мрачно изражение Гай. — Оказа се, че предпочита да служи на каузата на бунтовниците, вместо да остане верен на своя лорд.
	Амара замига невярващо.
	— Да, милорд. Но откъде…
	— Не знаех — сви рамене Гай. — Но подозирах. Когато достигнеш моята възраст, Амара, започваш да виждаш хората в истинската им светлина. Те изписват намеренията и очакванията си със своите постъпки, с лъжите си също. — Той поклати глава. — Забелязах нещо във Фиделиас още когато беше малко по-възрастен от теб. За съжаление, това семе избра крайно неподходящ момент да покълне и разцъфне.
	— Подозирали сте го? Но защо не ми казахте нищо?
	— Щеше ли да опазиш тайната от него? Щеше ли да успееш да го залъгваш през цялото това време, _него_, човека, който те е обучил, по време на цялата мисия?
	Амара стисна зъби. Предпочете да замълчи, вместо да даде воля на гнева си. Гай беше прав. Никога нямаше да успее да скрие такова нещо от Фиделиас.
	— Защо ме изпратихте на тази мисия? — попита хладно тя.
	— Защото си най-бързият Курсор, когото някога съм виждал — усмихна се уморено Гай. — Защото беше превъзходна като ученик в Академията, изобретателна, упорита, способна да действаш на мига. Защото Фиделиас те харесваше. И заради лоялността ти към мен.
	— Примамка — изстреля думата Амара. — Използвали сте ме за примамка. Знаели сте, че няма да устои на изкушението да ме привлече на своя страна.
	— Точно така.
	— Били сте готов да ме пожертвате.
	— Ако не се върнеше, щях да знам, че си се провалила в мисията си, вероятно изцяло заради Фиделиас. Или, че си минала на тяхна страна. Но в крайна сметка щях да съм сигурен в това, на чия страна е Фиделиас.
	— Което всъщност е била целта на цялата тази мисия.
	— Не бих казал. Също така имах нужда от сведенията, за които ви изпратих.
	— Значи, сте рискували живота ми, за да ги получите?
	— Да, Курсор — кимна Гай. — Положила си клетва да отдадеш живота си в служба на Короната, нали така?
	Амара сведе поглед. Лицето й почервеня и усети как объркването и разочарованието свиват на топка стомаха й.
	— Да, милорд.
	— Докладвай тогава. След малко наистина трябва да тръгвам за тази вечеря.
	Амара пое дълбоко въздух и без да вдига очи, започна да описва събитията от изминалия ден — всичко, което беше видяла, каквото беше научила за бунтовническия легион, особено за това, каква численост наброяваше и с колко рицари разполагаше.
	Когато свърши, вдигна поглед и й се стори, че Гай изглежда видимо остарял, сякаш думите й бяха изстискали частица от младостта и силата му.
	— Бележката — поде Гай. — Онази, която са ти позволили да прочетеш.
	— Заблуда, милорд. Сигурна съм. Опит да отклонят подозренията ни в грешна посока. Не вярвам лорд Атикус да е замесен в това.
	— Вероятно си права. Но не забравяй, че бележката е била адресирана до командващия _втори_ легион. Това би означавало, че срещу мен заговорничат най-малко двама от Върховните лордове. Това може да е и опит на единия да хвърли цялата вина върху другия.
	— Ако предположим, че са само двама, милорд.
	— Да. — Бръчките около очите на Гай се вдълбаха още повече. — А ако предположим, че не всички заговорници действат заедно? — Беглата му усмивка се стопи. — А след като са искали от теб сведения за охраната в двореца, значи, са способни на убийство и директно узурпиране на властта.
	— В никакъв случай, милорд. Те не могат да Ви убият.
	Гай сви рамене.
	— Не и ако съм подготвен за това. Но силата и властта да местиш планини не са от никаква полза, ако ножът вече е наполовина забит в гърлото ти. Явно е някой от по-младите лордове. Няма как иначе. Всеки с малко повече години зад гърба си би използвал времето като убиец. Аз съм стар човек.
	— В никакъв случай, Ваше Величество. Вие сте…
	— Стар човек, Амара. Стар човек, женен за властна, но политически изгодна жена, която може да ми е дъщеря. Стар човек, който не може да спи нощем и който не трябва да закъснява за официални вечери. — Той огледа Амара от глава до пети. — Нощта наближава. В състояние ли си да пътуваш?
	— Мисля, че да, милорд.
	— Нещо голямо предстои да се случи в Алера. Усещам го с мозъка на костите си, момичето ми. Чувам стъпките на маршируващи крака, движението на животни. Огромните зверове по западните брегове вече пеят песните си в мрака, а дивите фурии на Севера ни готвят студена зима. Много студена зима… — Първият лорд пое дълбоко въздух и затвори очи. — Чувам гласовете им по-силно. Усещам напрежението, което се струпва. Всички фурии — земни, въздушни и дървесни — нашепват едно: че нещо страшно наближава, че мирът, на който се радвахме през последните петнайсет години, е към края си. Железните фурии точат остриета и събуждат ковачите край пещите. Реките и дъждовете тръпнат в очакване да потекат отново червени. Огньовете обагрят нощта в синьо и зелено, вместо в алено и златисто. Предстоят промени.
	— Може би е само съвпадение, милорд. Може би не е…
	Устните на Гай отново се разтегнаха в усмивка, но тя беше напразна, само накара лицето му да придобие зловещия вид на череп.
	— Не съм чак толкова стар, Амара. Не още. Имам работа за теб. Слушай внимателно.
	Амара кимна и се съсредоточи във водния образ пред себе си.
	— Наясно ли си със значимостта на долината Калдерон?
	— Разположена е веднага след провлака, между Алера и равнините. През планините има само един проход и пътят до него минава през долината. Ако някой иска да навлезе в страната по суша, ще трябва да мине през Калдерон.
	— Естествено, под „някой“ разбираш маратите. Какво друго знаеш за това място?
	— Каквото съм учила в Академията, милорд. Много плодородна земя. А също и че там маратите са убили сина Ви.
	— Да. Загина от ръката на предводителя на маратската орда. И с убийството на Принцепса сложи началото на поредица от събития, които ще задръстят лекционните зали на Академията и ще тормозят учениците векове напред. Родът Гай управлява Алера от близо хиляда години, но когато аз си отида, това ще е краят на управлението му. Всичко, което ми остава сега, е да се погрижа властта да попадне в отговорни ръце. Но явно някой иска да вземе това решение вместо мен.
	— Знаете ли кой, милорд?
	— Подозирам — отвърна Гай. — Но не смея да кажа повече от това, в случай че обвинението ми се стовари върху невинен човек — не искам да загубя подкрепата на всички лоялни Върховни лордове наред с тази на предателите. Ще отидеш в долината Калдерон, Амара. Има раздвижване сред маратите. Знам го. Усещам го.
	— Какво искате да направя, милорд?
	— Ще наблюдаваш движението на маратите в региона. Ще говориш с главите на местните холтове, за да научиш какво става.
	Амара наклони замислено глава.
	— Подозирате, че маратите и бунтовническите легиони са свързани по някакъв начин ли?
	— Маратите са лесен за манипулиране материал, Амара. Подозирам, че някой е изковал от него кинжал, който се готви да забие в сърцето ми. — Очите на Първия лорд проблеснаха гневно и водната повърхност около основата на водната му фигура се накъдри. — Ще прехвърля властта на някой, който я заслужава, но дотогава, докато още дишам, _никой_ няма да я вземе насила.
	— Да, милорд.
	Гай се усмихна мрачно.
	— Ако се натъкнеш на някаква връзка между маратите и бунтовниците, веднага ме извести. Едно, макар и _нищожно_ доказателство, което да представя пред Върховните лордове, и ще съм в състояние да предотвратя кръвопролитията.
	— Както заповядате, милорд. Ще бъда там възможно най-скоро.
	— Още тази вечер.
	— Не съм сигурна за тази вечер, Ваше Величество — поклати глава Амара. — Изтощена съм.
	— Ще поговоря с южния вятър — кимна разбиращо Гай. — Ще ускоря придвижването ти.
	Амара преглътна тежко.
	— Какво да търся в долината, милорд? Какво точно подозирате? Ако знам за какво да си отварям очите, ще…
	— Не. Искам очите ти отворени, но непредубедени. Иди в долината. Каквото има да става, ще се случи там. Искам да представляваш интересите ми в Калдерон.
	— Ще се изправя ли пред смъртоносни опасности, милорд? — В тона на Амара се прокрадна частица острота.
	— Безсъмнено, Курсор. Искаш ли да изпратя друг вместо теб?
	Амара поклати глава.
	— Но искам да ми отговорите на един въпрос, милорд.
	— И какъв е той? — повдигна озадачено вежди Гай.
	— Откъде знаехте? — Амара прикова поглед във водната статуя. — Откъде знаехте, че ще остана вярна на Короната?
	Гай сключи вежди и по лицето му се оформиха нови бръчки. Замълча замислен.
	— Има хора на този свят, които никога няма да разберат пълния смисъл на думата „лоялност“. Разбира се, те могат да обяснят с думи този смисъл, но никога няма да _прозрат_ истината зад думите. Никога няма да вникнат в смисъла им. За тях не съществува свят, в който има лоялност.
	— Хора като Фиделиас.
	— Да, като Фиделиас. Но ти, Амара, си рядка находка. Ти си пълната противоположност на тези хора.
	— Имате предвид, че аз знам какво означава лоялност? — сбърчи чело Амара.
	— Нещо повече. Тя живее в теб. За теб няма свят, в който лоялността не съществува. Ти не си в състояние да предадеш нещо, в което вярваш, точно както не можеш да заповядаш на сърцето си да спре да бие. Аз съм стар човек, Амара. Хората са като прозрачни статуи пред мен. — Той се замисли за момент. — Никога не съм се съмнявал във верността ти. Единствено в способностите ти да оцелееш по време на мисията. И във връзка с това мисля, че ти дължа извинение, Курсор Амара. Смятай финалния си изпит за успешно издържан.
	Амара усети прилив на гордост, на необяснима радост от похвалните думи на Първия лорд. Гърбът й се изправи и брадичката й се вдигна гордо.
	— Очите и ушите ми са на Вашите заповеди, милорд.
	Гай кимна одобрително и храстите и дърветата зад Амара зашумяха и зашепнаха в хор под напорите на надигналия се вятър.
	— Желая ти попътни фурии, Курсор. За Алера.
	— Ще открия _всичко_, от което се нуждаете, Ваше Величество. За Алера.


	Глава 7

	Фиделиас мразеше летенето.
	Седеше в носилката по посока на движението и вятърът пронизваше очите му и опъваше назад косата му. На седалката срещу него седеше Алдрик — огромен, лениво отпуснат като преял лъв. Одиана се беше свила в скута му и спеше вече от часове. Вятърът си играеше с тъмните й коси, покрили красивите черти на лицето й. Нито един от тях не показваше каквито и да е следи от неудобство при летенето.
	— Мразя да летя — промърмори Фиделиас.
	Засенчи очите си с длан и се надвеси през страничната преграда на носилката. Ярката луна, увиснала насред морето от звезди, обагряше в сребристо земята отдолу. Гористите хълмове се движеха бавно под носилката, като огромна, тъмна маса, разкъсвана тук-там от сребърни поляни и виещи се, лъснали с матов блясък реки.
	Носеха се в нощното небе между четирима рицари Аери, „впрегнати“ в четирите края на носилката. Фуриите им бяха достатъчно мощни, че да понесат както тежестта на господарите си, така и на тримата в носилката. В широк кръг около тях летяха още половин дузина рицари и лунната светлина проблясваше в броните и оръжията им.
	— Капитане — провикна се Фиделиас към летящия начело рицар.
	Мъжът се извърна през рамо, промърмори нещо и се понесе назад към носилката.
	— Господине?
	— Още много ли остава до Акватайн?
	— Не, господине. Ще пристигнем до час.
	— Толкова бързо? — примигна невярващо Фиделиас. — Мисля, че казахте по зазоряване?
	Рицарят поклати глава и очите му обходиха небето отпред.
	— Съдбата беше благосклонна към нас, господине. Южните фурии са се надигнали и ни донесоха силен попътен вятър.
	— Крайно нетипично за това време от годината, не мислите ли, капитане? — смръщи чело Фиделиас.
	— Спестиха ни часове полет и много усилия — сви рамене рицарят. — Не се налага дори да сменям мъжете на носилката. Не се тревожете, господине. Ще пристигнем в двореца на Върховния лорд преди полунощ.
	Той полетя напред и отново зае позиция начело на хората си.
	Фиделиас се намръщи и се намести на седалката. Погледна отново през страничната преграда и стомахът му се обърна от обзелия го страх от височината. Знаеше, че в носилката на рицарите Аери е в пълна безопасност, но част от съзнанието му отказваше да приеме, че това е възможно, предвид огромното разстояние до земята. Тук, високо горе, беше далече от дървесните и земните фурии, които можеше да призовава, и това определено го тревожеше. Налагаше се да разчита на силата на рицарите, вместо на собствените си умения. А досега това, да разчита на другите, неизменно му бе носило единствено разочарования.
	Скръсти ръце на гърдите си, наведе глава срещу вятъра и се замисли. Гай го беше използвал от самото начало. И винаги премерено, пресметливо. Беше се доказал като прекалено ценен инструмент в ръцете му, за да си позволи небрежност и да пилее нахалост способностите му. Всъщност неведнъж крехкият мир в човешкото царство беше зависел единствено от неговите умения и действия от името на Короната.
	Фиделиас свъси още повече вежди. Гай — старият вълк, водач на глутницата — беше вече твърде стар, беше само въпрос на време, преди смъртта да го събори от водаческия му пост. Но въпреки този очевиден факт Гай се беше вкопчил здраво и продължаваше да се бори с неизбежното. Можеше да предаде властта на наследник от друга династия още преди десет години, но вместо това се вкопчи във властта — ловко и отчаяно. И така удължи с цяло десетилетие агонията на човешкото царство, като изправи един срещу друг Върховните лордове в надпревара за това, кой ще успее да омъжи своя дъщеря или племенница за Първия лорд и коя ще бъде бъдещата майка на новия Принцепс. Гай (с помощта на Фиделиас, естествено) беше изиграл майсторски всеки един от Върховните лордове и ги беше оставил с години да си мислят, че именно _тяхното_ момиче ще се омъжи за Първия лорд. Накрая изборът му на жена не зарадва никого, дори Върховен лорд Парсиус, бащата на Кария. Тогава и най-заблуденият Върховен лорд осъзна, че през всичките тези години са го правили на глупак.
	Гай беше изиграл майсторски играта си, но в крайна сметка всичко се оказа напразно. Родът му не се славеше с плодовитост, но дори и да се беше показал способен (Фиделиас силно се съмняваше в това) да създаде наследник, лейди Кария до момента не даваше признаци, че носи дете. Всъщност слуховете в двореца говореха, че Първият лорд рядко споделя леглото на съпругата си.
	Гай беше прекалено стар. Умираше. Звездата на рода му слизаше от небосклона и всеки сляпо вкопчил се в полите на робата му беше обречен да се сгромоляса с него.
	Всеки. Като Амара.
	Нещо го зачовърка в стомаха, отвлече го от мислите му, изгори вътрешностите му. Жалко, наистина, че Амара избра да тръгне против всякаква логика и взе погрешно решение. Естествено, с малко повече време, той сигурно щеше да успее да я накара да погледне малко по-рационално на нещата. Но вместо това, ако сега тя се изпречеше отново на пътя му, щеше да се наложи да я отстранява оттам.
	А той не искаше това.
	Фиделиас поклати глава. Тя беше най-обещаващият му ученик и той я беше допуснал прекалено близо до себе си — сега тя означаваше много за него. По време на службата си като Курсор беше унищожил сигурно пет дузини мъже и жени — много от тях силни като Амара и още по-големи идеалисти. Никога не беше се поколебавал да изпълни дълга си, не беше оставял нещо толкова дребно и незначително като привързаността му към някого да го отклони от службата му. Всичко в името на Алера.
	И точно това беше проблемът му. Той беше служил на човешкото царство, не на Първия лорд. Гай е обречен. Отлагането на предаването на властта щеше да доведе само до едно — борби между Върховните лордове и кръвопролития в надпреварата за мястото на Първи лорд. Можеше да се стигне дори до гражданска война — нещо нечувано от зората на Алеранската цивилизация, въпреки че ако можеше да се вярва на слуховете, по онези времена е било доста разпространен начин за качване на престола. А стигнеше ли се дотам, не само синовете и дъщерите на Алера ще започнат да измират в безсмислени битки помежду си, подобно разделение на кралството щеше да послужи като знак за всички външни врагове на страната — дивите ледени хора от Севера, онези зверове маратите, кръвожадните и безмилостни каними и кой знае кои още обитатели на неизследваните краища на света. Разединението и отслабването на човешкото царство трябваше да се избегнат на всяка цена.
	И пътят беше един — установяването на силен водач, незабавно. Върховните лордове вече бяха започнали да се опълчват, макар и тихомълком, на властта на Първия лорд. Беше само въпрос на време, преди всеки един от тях да се отцепи и човешкото царство да се разпръсне на малки градове държави. А стигнеше ли се до това, враговете на човешката раса с лекота щяха да ги отхапят един по един от Алера, докато накрая не останеше нищо.
	Лицето на Фиделиас се изкриви в гримаса, стомахът му гореше все по-силно. Той нямаше друг избор — беше лекарят на бойното поле, който трябва да отреже обезобразен до неузнаваемост крайник. С нищо не можеше да помогне за спасяването му. Просто трябваше да го отреже, възможно най-чисто и своевременно.
	Затова сега отиваше при Акватайнус — най-безмилостният, най-способният и може би най-могъщият Върховен лорд в Алера.
	Стомахът на Фиделиас се обърна.
	Беше предал Гай, Кодекса, Курсорите. Предаде и Амара. Обърна им гръб, за да подкрепи човека, който най-вероятно щеше да се окаже най-безпощадният и кръвожаден диктатор в историята на Алера. Но фуриите му бяха свидетели — опита всячески да накара Гай да тръгне по друг път.
	Беше принуден да направи това, което предстоеше.
	Беше необходимо.
	Неизбежно.
	На хоризонта се появиха светлините на Акватайн.
	— Събуди се — промърмори той. — Почти стигнахме.
	Алдрик отвори очи и прикова поглед във Фиделиас. Погали небрежно косата на Одиана и тя измърка в съня си, намести се в скута му и продължи да спи. Майсторът на меча продължи да гледа Фиделиас с безизразно изражение на лицето.
	— Потънал си в мисли, а, старче? — попита накрая той.
	— Може да се каже. Как ще реагира Акватайнус?
	— Зависи — стисна устни Алдрик.
	— От какво?
	— От това, в какъв момент го прекъснем с лошите новини.
	— Толкова зле ли е?
	— Да се надяваме, че още не си е легнал и продължава да пие — усмихна се Алдрик. — В такива моменти обикновено е в добро настроение и забравя за гнева си, преди да е отминал махмурлукът на сутринта.
	— Поначало планът ни беше глупав.
	— Естествено. Той го измисли. Хич не го бива в заблуди и хитрини. От друга страна, не познавам по-силен водач от него. Няма друг с такава сурова и необуздана мощ като неговата. — Алдрик продължи да гали замислено косата на спящата водна вещица. — Притеснен ли си?
	— Не — излъга Фиделиас. — Засега все още съм прекалено ценен за него.
	— Може би. Засега — усмихна се тъжно Алдрик. — Но аз не бих ти заел пари.
	— Така или иначе, щеше да е прекалено рано за открити действия. Това, че момичето избяга, може да се окаже най-голямата услуга, която някой някога е правил за Негова милост.
	— Убеден съм в това — промърмори Алдрик. — Но нещо ми подсказва, че той няма да е на същото мнение.
	Фиделиас огледа внимателно лицето на здравеняка, но то не му даде никакви отговори. Сивите му очи примигнаха лениво и устата му се разтегна в усмивка, сякаш се забавляваше от неспособността на Фиделиас да прочете мислите му. Курсорът погледна още веднъж намръщено към мъжа срещу себе си и извърна поглед към разположения на хоризонта Акватайн.
	Първо забеляза светлините на улиците. Поддържането им беше задача на дузини призователи на огъня. Първоначално огньовете им пронизаха мъгливия здрач на нощта — бледожълти, кехлибарени, пурпурни, — докато накрая целият хълм, върху който беше построен градът, не изникна постепенно от тъмнината като един огромен жив пламък, облечен в топлина и мъждукащи цветове. По градските стени и зад тях проблясваха сини хладни огньове и земята наоколо бе обляна в ярка светлина и нашарена с черни сенки. Бдителните им очи нямаше да пропуснат никой неканен гост.
	Носилката се сниши и Фиделиас започна да различава форми насред мъждукащите светлини. По улиците, безмълвни и прекрасни, се издигаха статуи. Къщите, с техните елегантни контури и високи арки, се надпреварваха коя да е най-майсторски построена и най-великолепно осветена. Фонтаните, някои от тях осветени отдолу, подскачаха и искряха в мрака и приличаха на пурпурни или виолетови пламъци насред езера от течни огньове. Около къщите и по протежение на улиците растяха дървета — живо великолепие, старателно оформено и подредено, като всичко останало в града. Дори те бяха забулени в цветните воали на светлините и листата им, вече придобили есенни оттенъци, блещукаха с неизброими цветове.
	Към спускащата се носилка се извиси камбанен звън, оповестяващ късния час. Някъде отдолу се чуха тропот на копита по павираните улици и глъч и врява от прозорците на някаква странноприемница. Прелетяха над градинско увеселение, от което се носеше музика — струнни инструменти и флейта се преследваха в жива мелодия. Нощният бриз носеше миризмите на горящи огньове и подправки, които се смесваха с аромата на нощните цветя и дъжда.
	„Да наречеш Акватайн красив, е като да наречеш океана мокър“, помисли си Фиделиас. По същество коректно описание, но толкова далече от цялата истина и така повърхностно.
	Преди да влязат в обсега на лък, от подобната на крепостна стена на имението на Върховния лорд се разнесе предупредителен вик. Фиделиас видя мъж в самуреночерно и огненочервено — цветовете на Акватайн — да се спуска отгоре. Някъде над него се рееха още дузина стражи, невидими за очите в нощното небе, но Фиделиас усещаше въздушните струи на фуриите им.
	Мъжът, рицар Аер от охраната на Върховния лорд, се приближи до капитана на ескорта на Фиделиас и двамата си размениха пароли. Въпреки че от размяната лъхаше на формалност и рутина, едва след това на групата бе позволено да се спусне на земята пред вътрешния двор на имението, под зорките погледи на още стражи на стените. По протежението им имаше и статуи — прегърбени, човекоподобни фигури. В момента, в който слезе от носилката, Фиделиас почувства леките плътни вибрации, които идваха от всяка една от статуите, и той установи, че ги гледа с удивление.
	— Гаргойли! — прошепна. — Всичките?
	Алдрик хвърли бърз поглед на статуите, после на Фиделиас и кимна утвърдително.
	— От колко време ги държат тук?
	— Никой не помни откога — избоботи Алдрик.
	— Акватайнус разполага с такава сила…
	Фиделиас стисна устни и се замисли. Той не одобряваше държането на фурии, затворени в такива тесни пространства, още по-малко от поколения насам. Но това потвърди напълно, не че беше имал съмнения, че Акватайнус притежаваше повече от необходимата мощ за предстоящата им задача.
	Рицарите Аери от антуража им се отдалечиха по посока на една странноприемница, а капитанът на стражата, младеж с прямо лице и бдителни сини очи, отвори портата и ги поведе през двора на имението.
	Докато вървяха, Фиделиас небрежно огледа вътрешността, отделяйки особено внимание на местоположението на врати, прозорци, стражи (или очевидната липса на такива) — стар навик, от който щеше да е глупаво да се откаже. Открай време обичаше да знае най-бързия начин за излизане. Алдрик вървеше до него и носеше на ръце все още спящата Одиана с такава лекота, все едно носеше наръч дрехи.
	Младият капитан на стражата отвори една голяма двойна врата и ги въведе в просторна зала. В откритите огнища по пода горяха огньове, въпреки че времето още не беше толкова студено. Приглушената им алена светлина беше единствената, която осветяваше залата, и Фиделиас спря за момент на входа, докато очите му привикнат със сумрака.
	От двете страни, по дължина на залата се издигаха двойни редици мраморни колони. По стените висяха завеси и осигуряваха на помещението както естетичен вид и топлина, така и идеалната защита срещу подслушвачи, очите на стражите или вмъкнали се в имението наемни убийци. Тази вечер масите за хранене бяха вдигнати, с изключение на една, на подиума в далечния край на залата, около която имаше няколко стола. Около нея Фиделиас забеляза движещите се сенки на хора и до ушите му достигна музика от струнни инструменти.
	Капитанът ги поведе право към подиума.
	На висок престол, покрит с кожата на лъв от Амарант Вейл, се беше разположил мъж — висок колкото Алдрик, прецени Фиделиас, но по-слаб и по-млад. Акватайнус имаше високи, подчертани скули, тясно лице и здрави, изпъкнали челюсти, покрити от гъстите му тъмноруси коси, които се спускаха до раменете. Носеше обикновена червена риза, черни панталони и меки кожени ботуши. В едната му ръка се полюшваше лениво бокал, а другата държеше дълга лента копринен плат, чийто край беше омотан около тялото на танцуващото пред него момиче. С всяка стъпка на танца й коприната се размотаваше все повече и разкриваше нова част от сластните й форми. Очите на Акватайнус бяха катраненочерни, рязко откроени на слабото му лице и сега гледаха танцуващата робиня с трескав, изпълнен с нетърпение поглед.
	Погледът на Фиделиас бе привлечен от стоящия зад стола на Върховния лорд. В тъмното му беше трудно да различи чертите на лицето. Мъжът не беше висок, може би един-два инча над Фиделиас, но имаше мощно телосложение и отпуснатата му стойка излъчваше сила и мощ. На кръста си носеше препасан меч — това се виждаше дори от разстояние, — а една едва забележима подутина на тъмносивата му туника можеше да означава и скрито оръжие. Очите на Фиделиас и мъжа се срещнаха за кратко, но в тях той не видя нищо, само преценяващ, настоятелен поглед.
	— Ако цениш главата си, капитане — промърмори Акватайнус, без да сваля поглед от танцуващото момиче, — ще се досетиш и сам, че това може да почака, докато не свърши танцът.
	Фиделиас долови в говора му леко заваляне на думите от изпития алкохол.
	— Не, Ваша милост — каза Фиделиас и пристъпи пред капитана на стражата. — Не може.
	Гърбът на Акватайнус се стегна и той бавно извърна глава. Тежестта на черните му очи се стовари като удар върху Фиделиас и той пое рязко въздух, когато моментално почувства гнева на Върховния лорд да вибрира в земята под краката му.
	Фиделиас си придаде небрежен вид и се престори, че Акватайнус просто го бе поздравил. Отговори на поздрава му — удари с юмрук гърдите си и се поклони.
	Последва дълго мълчание, преди Фиделиас да чуе реакцията на Върховния лорд на Акватайн. Смехът му, гърлен и от сърце, отекна в празната зала. Фиделиас се изправи и погледна в очите Върховния лорд, като си придаде невъзмутимо, но излъчващо респект изражение на лицето.
	— Така, значи — почти измърка Акватайнус. — Това е небезизвестният Фиделиас, Курсор Калидус.
	— С Ваше позволение, Ваша милост, бивш Курсор.
	— Не останах с впечатлението, че те е грижа за това, кое позволявам и кое не — отбеляза Акватайнус и махна превзето с ръката, в която продължаваше да стиска копринения плат, развиващ се от танцьорката. — Почти намирам това за проява на неуважение.
	— Нямам намерение да показвам такова, Ваша милост, но изключително важни въпроси изискват вниманието Ви незабавно.
	— Изискваш… вниманието… ми — промърмори Акватайнус и повдигна вежда. — Гледай ти. Не си спомням някой да ми е говорил така, откакто последният ми учител съвсем неочаквано падна и се помина миг след като го направи.
	— Ваша милост ще открие, че аз съм далече по-пъргав и подвижен, освен това нямам навика да падам.
	— Пъргав, плъховете са пъргави — изсумтя Върховният лорд. — Проблемът на онзи идиот беше, че си мислеше, че знае всичко на този свят.
	— Аха — каза Фиделиас. — С мен няма да имате такива проблеми.
	— Защото ти наистина знаеш всичко? — Черните очи на Акватайнус проблеснаха.
	— Не, Ваша милост, не всичко. Само онова, което си заслужава да се знае.
	Върховният лорд примижа и изгледа пронизително Фиделиас в продължение на цяла минута, но въпреки ускорените удари на сърцето си той си наложи да диша дълбоко и не издаде с нищо напрежението си. Зачака мълчаливо.
	Акватайнус изсумтя, гаврътна небрежно съдържанието на бокала си, протегна ръка настрани и миг по-късно пусна чашата във въздуха. Широкоплещестият непознат реагира моментално, ръката му се стрелна като змия и я улови, преди да падне на пода. След това отиде до масата и я напълни отново с вино от една стъклена гарафа.
	— Източниците ми ме информираха за славата ти на нехаен наглец, Фиделиас — промърмори Акватайнус. — Но не предполагах, че така скоро ще ми се удаде да се уверя с очите си.
	— С Ваше позволение, с най-голямо удоволствие ще обсъдя това с Вас по-късно. Но в момента времето ни притиска.
	Върховният лорд пое бокала от ръцете на непознатия и погледна към робинята, която коленичи в краката му с наведени към пода очи. После въздъхна натъжено.
	— Е, какво пък — каза той. — Така да бъде, докладвай.
	Фиделиас хвърли поглед на непознатия, после към робинята и накрая към завесите.
	— Предполагам, че някое по-дискретно място би било по-подходящо за целта, Ваша милост.
	— Можеш да говориш спокойно и тук — поклати глава Акватайнус. — Фиделиас, да ти представя граф Каликс от пограничен Феверторн. Графът служи на Негова милост Върховен лорд Родес и вече доказа себе си като умел и кадърен съветник, а също верен съратник на каузата ни.
	Фиделиас погледна набития мъж зад стола на Върховния лорд.
	— А, пограничният Феверторн. Не беше ли това областта, където преди години беше разбит онзи незаконен канал за роби.
	Графът дари бившия Курсор с пресилена усмивка. Когато заговори, гласът му се понесе звънко из залата — плътен, но висок тенор, в пълна противоположност с масивното телосложение на собственика си.
	— Да, точно там беше. Доколкото ми е известно, сдружението на робовладелците, както и лигата на Диана ви изказаха благодарности за проявените от вас храброст и себеотрицание, надхвърлящи повелята на дълга.
	— Просто израз на признателност — сви рамене Фиделиас, без да откъсва очи от графа. — Така и не успях да събера достатъчно доказателства, за да се повдигне обвинение срещу организатора на незаконната търговия. — Той замълча за момент и добави: — Който и да беше той.
	— Жалко наистина. Предполагам, действията ви са коствали на някого огромни загуби.
	— Много е вероятно — съгласи се Фиделиас.
	— Достатъчна причина някой да ви има зъб.
	— Чувал съм, че това било много вредно за здравето — усмихна се Фиделиас.
	— Може би някой ден ще пробвам, ще ми се да знам какво е.
	— Ако оцелеете, на всяка цена ми разкажете.
	Акватайнус наблюдава размяната на реплики с блеснали очи и самодоволна усмивка.
	— Съжалявам, че ще прекъсна словесния ви дуел, господа, но това не ме интересува особено, а и имаме да обсъждаме важни въпроси. — Той отпи от виното и посочи столовете около масата. — Седнете. Ти също, Алдрик. Да повикам ли някого да отнесе Одиана в стаята й?
	— Благодаря, милорд — избоботи Алдрик. — Предпочитам да остане тук с мен. Аз ще се погрижа за нея по-късно, ако това не е проблем.
	Двамата с Фиделиас се настаниха на столовете срещу Акватайнус. Върховният лорд махна с ръка и робинята се отдалечи, но малко по-късно се върна с традиционния леген с ароматна вода и кърпа. Коленичи на пода и се зае да развързва връзките на сандалите на Фиделиас. Свали ги, свали и чорапите и топлите й нежни пръсти започнаха да мият краката му.
	Той я погледна намръщено, замисли се, след което, подканен от Акватайнус, се зае да описва събитията в лагера на легиона. Лицето на Върховния лорд се смръщваше с всяка следваща дума и в края на разказа беше изкривено в гневна гримаса.
	— Да видим правилно ли съм разбрал, Фиделиас — промърмори той накрая. — Не само не сте се сдобили с информация за стражата в двореца на Гай, но на всичкото отгоре тя е успяла да избяга от вас и всичките ми рицари.
	Фиделиас кимна.
	— Бях разкрит. Досега със сигурност е докладвала на Короната.
	— Вторият легион вече е разформирован до отделни центурии — добави Алдрик. Робинята се премести пред него и се зае да мие краката му. Аленият копринен плат около тялото й се беше охлабил и провиснал на места, разкривайки непристойно много плът и гладка кожа. Алдрик я дари с кратък поглед на възхита, преди да продължи: — Ще се отправят към сборните пунктове, както е по план.
	— С изключение на Вятърните вълци — каза Фиделиас. — Казах на Алдрик да ги изпрати на предна позиция, по-близо до мястото на действие.
	— Какво?! — кресна Акватайнус и се изправи на стола. — Това не е по план.
	Граф Каликс приклекна до него с блеснали от възбуда очи.
	— Предупредих Ви, Ваша милост. Ако наемниците не се появят в Парция за зимата, съществуването им ще бъде свързано единствено и само с Вас. Предаден сте.
	Яростният поглед на Акватайнус спря върху Фиделиас.
	— Е, Курсор? Истина ли е това?
	— Ако смятате, че преосмислянето на действия в зависимост от възникналите промени в обстановката е предателство, така да бъде, Ваша милост, наречете ме предател.
	— Извърта думите Ви срещу Вас, Ваша милост — изсъска Каликс. — Използва Ви. Той е Курсор, верен е на Гай. Ако продължите да го слушате, ще Ви отведе на сигурна смърт в краката на Първия лорд. Убийте го, преди да напълни мислите Ви с отровните си думи. И той, и онзи главорез, с ненормалната му кучка, те искат само едно — унищожението Ви.
	Устните на Фиделиас се разтегнаха в усмивка. Погледът му премина от Акватайнус към Каликс, после към Алдрик и робинята в краката му, която го гледаше, зяпнала от изненада и с широко ококорени очи. Одиана продължаваше да лежи в скута на Алдрик, не помръдваше в съня си, но Фиделиас ясно видя, че се усмихва.
	— А — каза той и усмивката му се разтегна още повече. Постави крак върху коляното си. — Сега разбирам.
	Присвил очи, Акватайнус се изправи на крака, отиде до стола на Фиделиас и се надвеси отгоре му.
	— Прекъсна ме, докато се наслаждавах на подаръка за годишнината от сватбата ми, поднесен от моята съпруга. Успял си, както изглежда, да се провалиш в това, което обеща да направиш за мен. На всичкото отгоре си разпратил войските ми така, че напълно да ме дискредитираш пред Съвета на лордовете, за Сената да не говорим. — Той се надвеси още по-близо и почти зашепна: — Мисля, че е изцяло в твой интерес да ми дадеш причина да не те убия в следващата секунда.
	— Много добре — каза Фиделиас. — Ако ми отделите малко време, може би ще успея да ви оставя в положение да прецените сам на кого може да вярвате и на кого не.
	— Не! — изпелтечи Каликс. — Не позволявайте на този подъл слайв да Ви използва повече.
	Акватайнус се усмихна, хладно и зловещо. Очите му се извърнаха към графа и той смирено наведе глава под настоятелния му поглед.
	— Търпението ми се изчерпва, господа. С тези темпове, преди края на разговора ни някой ще умре.
	Напрежението във въздуха стана осезаемо и натежа като дебел юрган. Каликс облиза нервно устни и погледна свирепо към Фиделиас. Одиана простена в съня си и се намести небрежно в скута на Алдрик, оставяйки дясната му ръка свободна — готова да извади меча от ножницата, забеляза Фиделиас. Робинята явно също усети нагнетената обстановка, защото пропълзя леко назад и вече не стоеше между Върховния лорд и нито един от присъстващите в залата.
	Фиделиас се усмихна, преплете пръсти и отпусна длани на коляното си.
	— Ако обичате, Ваша милост, ще ми трябват парче хартия и писалка.
	— Хартия и писалка ли? За какво?
	— Така по-лесно ще Ви демонстрирам версията си, милорд. И ако след това не останете доволен, можете да разполагате с живота ми, както намерите за добре.
	Зъбите на Акватайнус проблеснаха зловещо.
	— Ако съпругата ми беше тук, щеше да каже, че с живота ти, така или иначе, е свършено.
	— Ако беше тук, Ваша милост — съгласи се Фиделиас. — А сега, ако позволите?
	Върховният лорд го погледна за момент, после даде знак на робинята, която хукна и след секунда се върна с парче пергамент и писалка.
	— Побързай! Търпението ми е почти на привършване.
	— Разбира се, Ваша милост.
	Фиделиас взе пергамента, потопи перото в мастилницата и като внимаваше някой да не гледа, започна бързо да пише. Настана тишина и залата се изпълни със скърцането на перото, пращенето на дървото в огнището и нетърпеливото потрепване на единия ботуш на Върховния лорд.
	Фиделиас духна няколко пъти, за да изсуши мастилото, после сгъна на две пергамента и го подаде на Акватайнус.
	— Ваша милост — каза той, без да откъсва очи от тези на Върховния лорд. — Съветвам Ви да ускорите плановете си. Дайте заповед на войските си и преминете към действия незабавно.
	Каликс моментално пристъпи напред и зае позиция от едната страна на Акватайнус.
	— Ваша милост, най-остро възразявам срещу подобно решение. Моментът изисква предпазливост. Ако бъдем разкрити, всичко пропада.
	Акватайнус погледна пергамента в ръцете си, после вдигна поглед към Каликс.
	— И вярваш, че това е изцяло в мой интерес?
	— И в този на моя лорд. — Каликс вирна гордо брадичка, но с надвесения над него Върховен лорд жестът не постигна целта си. — Вижте само кой Ви съветва, Ваша милост.
	— _Ad hominem_ — каза Акватайнус. — Печално известен с липсата си на логика аргумент. Личните нападки обикновено се използват с цел отвличане на вниманието от слабост в позицията на единия противник.
	— Ваша милост — склони почтително глава Каликс. — Тогава Ви моля да се вслушате в гласа на разума. Ако преминете към действия сега, ще разполагате едва с половината от войската, която можете да съберете по-късно. Само глупак би се отказал от такова преимущество.
	— Само глупак? — вдигна многозначително вежди Акватайнус. — Гледай ти, гледай ти.
	Каликс преглътна нервно.
	— Ваша милост, имах предвид…
	— Почти не ме интересува какво си имал предвид, граф Каликс. Но това, което каза, е съвършено друг въпрос.
	— Моля Ви, Ваша милост. Не прибързвайте. От толкова време изготвяме този план, така старателно. Не позволявайте всичко да пропадне.
	Акватайнус хвърли бърз поглед на пергамента.
	— И какво предлагаш тогава, графе?
	Каликс вдигна рамене.
	— Накратко, Ваша милост — да се придържаме към първоначалния план. Изпратете Вятърните вълци да презимуват в Родес. Когато времето се оправи напролет, съберете легионите си и ги използвайте тогава. Изчакайте подходящия момент. В търпението е мъдростта.
	— Но победата се усмихва на дръзкия — промърмори Акватайнус. — Не спирам да се чудя, Каликс, колко е щедър Родес. С каква готовност предложи да подслони наемниците ми и да свърже името си със съществуването им, след като приключи всичко. Колко надлежно те е инструктирал да ми съдействаш и защитаваш интересите ми.
	— Върховен лорд Родес винаги подкрепя всячески съюзниците си, Ваша милост.
	— Естествено — изсумтя Акватайнус. — Колко щедри сме един към друг. И как лесно си прощаваме. Не, Каликс. Курсорът…
	— Бивш Курсор, Ваша милост — вметна Фиделиас.
	— Бившият Курсор. Разбира се. Бившият Курсор успя прекалено точно да предвиди отговорите ти. — Той погледна отново пергамента. — Чудя се как успя.
	Повдигна въпросително вежди и погледна към Фиделиас.
	— Ваша милост — отвърна Фиделиас, без да сваля очи от граф Каликс. — Смятам, че Родес е изпратил графа като шпионин, а впоследствие, за да Ви убие.
	— Как смееш… — озъби се Каликс.
	— Каликс Ви съветва да чакате, за да печели време и след края на зимата да Ви елиминира от плана, Ваша милост — надвика го Фиделиас. — Наемниците Ви ще бъдат изложени на няколко месеца съблазън от подкупи и в крайна сметка ще ги загубите. После, когато започне военната кампания, Родес ще разполага с верни хора на ключови позиции. В разгара на битката ще Ви убие и вече няма да представлявате заплаха за него. А вероятният убиец е самият Каликс.
	— _Няма_ да търпя подобни обиди, Ваша милост.
	— О, ще търпиш — каза Акватайнус, поглеждайки бегло Каликс. После се обърна отново към Фиделиас: — Какъв е твоят съвет? Какво ми препоръчваш да направя?
	Фиделиас сви рамене.
	— Тази вечер излязоха южни ветрове, противно на всякаква логика. Само Първият лорд е в състояние да ги извика по това време на годината. Предполагам, призовал е фуриите на южния вятър, за да улеснят Амара или друг Курсор в пътя им на север — или към столицата, или към самата долина.
	— Може да е съвпадение — каза Акватайнус.
	— Не вярвам в съвпаденията, Ваша милост. Първият лорд далече не е сляп, а колкото до способностите му да призовава фурии, дори не съм сигурен, че мога да преценя докъде стигат. Той е призовал южния вятър. Изпраща някого спешно на север. Към Калдерон.
	— Невъзможно — каза Акватайнус и потри брадата си с ръка. — Но от друга страна, Гай винаги е бил непредвидим.
	— Ваша милост — намеси се Каликс, — естествено, не обмисляте сериозно…
	— Обмислям, графе — прекъсна го Акватайнус с вдигане на ръка.
	— Ваша _милост_ — изсъска Каликс, — това псе от простолюдието ме нарече убиец право в лицето.
	За момент Акватайнус огледа замислено присъстващите в залата. После се отдръпна няколко крачки назад, обърна се и се престори, че разглежда с интерес един от гоблените на стената.
	— Ваша милост — повтори Каликс, — настоявам да раздадете правосъдие.
	— Склонен съм да повярвам на Фиделиас, графе — въздъхна Акватайнус. — Уредете спора помежду си. Аз ще се занимая с оцелелия.
	Фиделиас се усмихна.
	— Позволете да добавя, ваше превъзходителство — каза той на Каликс, — че смърдите като овца, говорите пълни глупости, а от отровата в думите ви по устата ви избива пяна. А също, че червата ви са пожълтели от жлъч като пролетни нарциси. — Той скръсти невъзмутимо ръце на коляното си. — Вие… сте… жалък… страхливец… — изговори бавно и отчетливо всяка дума.
	Лицето на Каликс пламна, погледът му обезумя и той се понесе напред. Мечът му излетя светкавично от ножницата и полетя към гърлото на Фиделиас.
	Но колкото и бързи да бяха движенията на графа, Алдрик се оказа много по-бърз. Тялото му дори не трепна, само ръката му се стрелна, извади меча и го изпъна пред неподвижното тяло на жената в скута си. Стоманата на двете остриета иззвънтя само на инч от лицето на Фиделиас. Алдрик плавно се изправи и спусна внимателно Одиана на пода. Очите му не се откъсваха от лицето на Каликс.
	Графът го изгледа презрително.
	— Наемнико. Нима си мислиш, че имаш шанс в битка срещу алерански благородник?
	Без да сваля меча си, Алдрик сви рамене.
	— Единственият мъж, чиито умения се равняваха на моите, беше Арарис Валериан. — Устните му се разтегнаха в широка усмивка и зъбите му блеснаха заплашително. — А ти не си Арарис.
	Последва нов звън на стомана и двете остриета засвяткаха в тъмната зала. Фиделиас едва успяваше да проследи движенията на биещите се. Докато успее да си поеме веднъж дъх, остриетата им се срещнаха поне дузина пъти — с остър звън и искри. Двамата спряха за секунда, после отново се хвърлиха един срещу друг.
	Миг по-късно дуелът свърши. Каликс примигна неразбиращо, облещи очи и вдигна ръка към гърлото си, от което бликаше аленочервена кръв. Опита да каже нещо, но от гърлото му не излезе звук.
	Графът се срина на пода и остана неподвижен, само краката му приритаха няколко пъти, докато умиращото му сърце продължаваше да изпомпва кръв от тялото му.
	Одиана вдигна поглед към Акватайнус и се усмихна сънено.
	— Искате ли да го спася, Ваша милост? — попита тя.
	Акватайнус погледна към графа и сви рамене.
	— Не виждам смисъл, мила.
	— Добре, милорд.
	Одиана погледна с обожание Алдрик, който беше коленичил до тялото на Каликс и бършеше меча си в наметалото му. Графът стисна юмруци и от гърлото му излезе хъркане, но Алдрик не му обърна никакво внимание.
	Фиделиас стана и се приближи до Акватайнус.
	— Доволен ли сте от ситуацията, Ваша милост? — попита го той.
	— Каликс ми беше от полза — отвърна Акватайнус. После погледна Фиделиас. — Ти как разбра?
	— Че се готви да Ви убие ли? — Фиделиас килна замислено глава. — Вие не го ли усетихте?
	— Да. След като знаех какво да търся. Предаде се, когато те чу да говориш за ролята, възложена му от Родес. Сигурно ще открием у него кама с подсилено от фурия острие, с моите образ и име, гравирани в стоманата.
	Алдрик изсумтя, докато претъркулваше издъхващия граф, и започна да тършува из дрехите му. Издайническата издутина, която беше забелязал Фиделиас на влизане, се оказа в резултат на малка кама с компактна дръжка. Още щом докосна острието, Алдрик изсъска и бързо я остави на пода.
	— Фурия? — попита Фиделиас.
	— Доста гадна при това. Силна. Трябва да унищожим този нож.
	— Направи го — каза Акватайнус. — Още сега, веднага, върви с него, Одиана. Искам да поговоря насаме с Фиделиас.
	Двамата допряха юмрук до гърдите си и склониха глави. Одиана отиде с плавна походка до Алдрик, притисна се в него и той я прегърна през рамото. После двамата мълчаливо излязоха от залата.
	На пода граф Каликс издаде предсмъртен стон и очите му се изцъклиха към тавана.
	— Как разбра? — повтори Акватайнус.
	Фиделиас погледна през рамо към мъртвия граф от Родес и сви рамене.
	— Честно казано, Ваша милост, не знаех. Предположих.
	— На основата на какво? — не успя да сдържи усмивката си Акватайнус.
	— На основа дългите ми години в занаята. Също така, познавам Родес. Не би си помръднал пръста да помогне на друг, а от злоба е готов да си отхапе главата. Каликс, от своя страна беше прекалено…
	— … прекалено мил — промърмори Акватайнус. — Прав си. Трябваше да го забележа по-рано.
	— Важното е, че когато го направихте, не се поколебахте да действате, Ваша милост.
	— Фиделиас — каза Акватайнус. — Аз не те харесвам.
	— Нямате причина да го правите.
	— Но мисля, че мога да те уважавам. И ако се стигне дотам, да избирам кой да забие ножа в гърба ми, мисля, че съм по-склонен това да си ти, вместо Родес или някой от лакеите му.
	— Благодаря. — Фиделиас усети ъгълчетата на устните му да се повдигат едва.
	— Но не се заблуждавай, човече. — Акватайнус се извърна към него. — Предпочитам да работя с хората, вместо да ги насилвам да действат според желанията ми. Но мога да го направя, ако поискам. Също така, ако се превърнеш в проблем, мога да те убия. Знаеш това, нали?
	Фиделиас кимна.
	— Хубаво. — Акватайнус сложи ръка на устата си и се прозя. — Става късно. Прав си, че трябва да действаме бързо, преди Короната да ни изпревари. Поспи няколко часа. На зазоряване тръгваш към долината Калдерон.
	Фиделиас сведе почтително глава.
	— Ваша милост, нямам стая тук.
	Върховният лорд даде знак на робинята.
	— Ти. Отведи го в стаята си. Погрижи се да получи каквото иска и гледай на сутринта да е буден преди изгрев-слънце.
	Робинята мълчаливо и без да вдига поглед, сведе глава.
	— Учил ли си история, Фиделиас?
	— Малко, Ваша милост.
	— Невероятно, а? Няколко века история се предопределят от няколко часа. От няколко важни дни. Отделни събития, Фиделиас, и хората, участващи в тях, създават бъдещето. Долових раздвижване на силите в долината. Вероятно Гай вече разбунва фуриите на Калдерон. Историята се събужда. В очакване да бъде променена в една или друга посока.
	— Не разбирам от история, Ваша милост. Просто искам да си свърша работата.
	Акватайнус кимна.
	— Тогава я свърши. Ще очаквам вест от теб.
	При тези думи Върховният лорд на Акватайн излезе от залата.
	Фиделиас го изпрати с поглед, изчака вратите да се затворят зад гърба му и се обърна към робинята. Подаде й ръка. Пръстите й бяха топли и меки, а погледът изпълнен с несигурност.
	Фиделиас изпъна гръб, наведе се и докосна внимателно с устни върха на пръстите й.
	— Ваша милост — каза той. — Лейди Инвидия. Позволете да Ви изкажа най-искреното си възхищение.
	Изражението на лицето на робинята потрепна от изненада. Тя отметна назад глава и се разсмя. Лицето й се промени драстично. Сега пред него стоеше видимо по-възрастна жена, с пълни с мъдрост очи. Те бяха сиви като пепел, а в косата й се забелязваха същите на цвят пепеляви нишки, въпреки че лицето й беше на жена, наближаваща трийсетте — ефект от силите на всички от знатните родове в призоваването на вода (или почти всеки друг вид стихия, която можеше да му хрумне на човек).
	— Как се досети? — попита го тя. — Дори съпругът ми не забеляза нищо.
	— Ръцете Ви — отвърна Фиделиас. — Пръстите Ви бяха топли, докато миехте краката ми. Всяка робиня с всичкия си щеше да умира от страх. Пръстите й щяха да са леденостудени. И не на последно място, никой друг не би се осмелил, нито пък успял, да направи такъв номер на Негова милост.
	Очите на лейди Инвидия заискриха.
	— Колко проницателно — каза тя. — Използвах прикритието си, за да изкопча от Каликс намеренията на Родес. Тази вечер смятах да се отърва от него. Уверих се, че съпругът ми ще е в настроение, от което не би искал да бъде отвличан, и просто чаках родеският идиот сам да си сложи главата в торбата. Но смея да отбележа, ти забеляза веднага какво се готви и се погрижи за всичко без най-малка помощ от моя страна. А също и без намесата на никакви фурии.
	— Логиката е изкуство, също като това за призоваване на фурии.
	Тя се усмихна, но после лицето й отново стана сериозно.
	— Това, което сте замислили в долината. Ще успее ли?
	— Може би. Ако планът успее, ще постигне много повече от коя да е кръвопролитна битка или коварен заговор. С негова помощ той може да получи Алера без капка пролята алеранска кръв.
	— Имаш предвид пролята от нас. Атис няма никакви угризения относно проливането на кръв. Финесът му е като на изригващ вулкан, но ако силите му бъдат умело насочени…
	— Именно — кимна Фиделиас.
	Жената се вгледа в него за момент, после го хвана за ръката. Чертите на лицето й затрептяха и започнаха да се променят отново в тези на робинята, чиято маска беше носила цяла вечер. Сивите нишки изчезнаха от косите й, а очите й станаха тъмнокафяви.
	— Както и да е. Имам заповед да се погрижа за теб тази вечер.
	— Ваша милост… — поколеба се Фиделиас.
	Лейди Инвидия се усмихна. Пръстите й докоснаха устните му.
	— Не ме карай да настоявам. Ела с мен. Ще се погрижа да си отпочинеш добре в оставащите от нощта часове. — Тя се обърна и го поведе след себе си. — На зазоряване те чака дълъг път.


	Глава 8

	Когато започна да се здрачава, Тави знаеше, че все още е в опасност. Не беше виждал и чувал нито един от двамата си преследвачи, откакто се хвърли от почти отвесната скала. По склона й бяха прорасли тънки вейки храсталак и той се вкопчи в тях, докато летеше надолу, убивайки скоростта си и превръщайки иначе смъртоносното падане в шеметно пързаляне. Знаеше, че поема огромен риск, но разчиташе на това, че крехките растения ще понесат него, но не и по-тежкия марат, който или щеше да се пребие до смърт, или поне щеше доста да се забави.
	Планът му се увенча с частичен успех. Маратът погледна надолу от ръба на скалата, но не се реши да го последва, вместо това хукна да търси по-безопасно място за слизане в подножието. Това даде на Тави достатъчно преднина и шанса да се откъсне от преследвачите си и сега той смяташе, че беше успял да го направи. Маратите не бяха като алераните — говореше се, че притежавали свръхестествени познания и способности за общуване с животните, но нямаха никакви способности за призоваване на природните стихии. Това беше добра новина — също като Тави маратът трябваше да разчита единствено на собствените си сили и умения.
	Бурята се спускаше над долината като сив воал и светлината започна да отслабва. Гръмотевиците продължиха да разтърсват земята, но вятърът не се беше усилил, нито пък валеше. Явно бурята чакаше нощта, за да връхлети с цялата си мощ, но Тави не изпускаше от тревожните си очи както гората, така и небето. Краката го боляха, дробовете му изгаряха, но се беше изплъзнал на марата и точно преди залез-слънце той изскочи от гъсталака до каменния път, на няколко мили западно от черния път към Бърнардхолт. Забеляза голям дънер на паднало от вятъра дърво и се свря до него, за да си поеме дъх и да отпусне изморените си крака.
	Проблесна светкавица. Не беше предвидил да се отдалечава толкова на запад. Сега, вместо да е почти у дома, го очакваше поне час тичане, докато стигне до пътя към фермата. Разнесе се гръм, този път толкова силен, че от клоните на падналото дърво се посипаха сухи борови иглички. Последва го нисък, плътен рев откъм Гарадос, който сякаш приближаваше. Дъждът най-после се беше изсипал. Пристигна като вълна от ледени капки и суграшица и Тави едва успя да вдигне качулката си, преди мразовитият северен вятър да подгони с вой пред себе си дъжда.
	Бурята погълна на един дъх оскъдните остатъци дневна светлина и удави долината в студена тъмнина, разкъсвана единствено от честите проблясъци на светкавиците в буреносните облаци. Въпреки че наметалото му беше направено така, че да не пропуска вода, в цяла Алера нямаше такъв плат, който да устои дълго на дъжда и лапавицата на буреносните фурии. Скоро то се просмука с вода, натежа и залепна за гърба му и острият вятър го прониза до кости.
	Тави трепереше като лист. Ако останеше на открито, щеше да умре от студ, освен ако някой кръвожаден ветрогон не изпревареше бурята и не го довършеше преди това. Със сигурност Брут вече беше стигнал до холта с чичо му, но той знаеше, че не може да разчита на спасение от никого там. Хората нямаше да рискуват да излязат да го търсят в такава буря.
	Тави изчака следващата светкавица и напрегна очи през пелената от дъжд. По-навътре под дървото имаше дупка, покрита с дебел слой борови иглички и на пръв поглед суха. Той пропълзя към нея, но следващата светкавица разкри пред очите му кошмарна гледка. Бърлогата под дървото вече беше заета от половин дузина слайви. Гъвкавите, покрити с черни люспи гущери бяха дълги почти колкото ръста на Тави и най-близкият от тях лежеше само на ръка разстояние от него. Стреснат от появата му, гущерът скочи и размята енергично опашка. Отвори уста и изсъска зловещо, разкривайки няколко реда остри като иглички зъби.
	По предните се стичаше гъста жълта течност. Тави знаеше на какво е способна отровата на слайвите. Ако бъдеше ухапан, първо щеше да пламне от треска, силите му щяха да отслабнат, движенията му щяха да станат забавени и накрая щеше да се свлече на земята. Тогава, докато е още жив, слайвите щяха да го отнесат в бърлогата си. И там щяха да го изядат.
	Тави бе обзет от неистовото желание да отскочи назад и инстинктивно щеше да направи точно това, ако не знаеше, че рязкото движение щеше да накара стреснатия слайв да нападне мигновено. Но дори и ако той пропуснеше целта, противните малки мършояди щяха да изтълкуват бягството му като сигнал за атака, а него като потенциална плячка. На равен терен Тави нямаше да има никакъв проблем да ги надбяга, но слайвите имаха неприятния навик да вървят след плячката си с часове, понякога с дни, да я дебнат, докато заспи, и тогава да нападат.
	Тави започна да трепери от страх и напрежение, но се насили да запази самообладание и да не помръдне от място. Започна да се плъзга назад, бавно и постепенно и тъкмо излизаше от обхвата на гущера, когато той изсъска отново и се хвърли към него.
	Тави нададе панически вик — иначе мекият му баритон се извиси до пискливия крясък на малко дете — успя да избегне първоначалната атака на отровните зъби, после скочи на крака и побягна.
	За негова най-голяма изненада, макар и почти удавен от рева на вятъра, нечий вик отговори на неговия.
	Тави изръмжа от яд. Споменът за марата и ужасния му ловен партньор го връхлетя с нов пристъп на паника. Настигнаха ли го?
	Вятърът донесе нов вик, много по-висок, за да е на марата. Паниката в гласа на викащия беше очевидна.
	— Помощ! Моля ви, помощ!
	Тави прехапа устни. Погледна каменния път, който водеше към черния път, а оттам към безопасността на холта, после към мястото, откъдето долетя викът за помощ. Пое дълбок, накъсан от треперенето му дъх, обърна гръб на дома и тръгна на запад. Насили уморените си крака да тичат по светлия камък от настилката на пътя.
	Проблесна нова светкавица и ярката й светлина запрескача от облак на облак, първо зелена, после синя и накрая червена, сякаш небесните фурии водеха люта битка. Нова светлина озари обляната от пороя долина и се задържа за почти половин минута, преди гръмотевицата да разтърси с оглушителен трясък земята под краката на Тави.
	От облаците изникнаха сенки, завъртяха се, заизвиваха се и полетяха стремително към земята през талазите на вятър и дъжд. Ветрогоните бяха последвали бурята. Блестящите им в тъмното очертания летяха с лекота през поривите на вятъра — бледозелени, мъгливи форми, бегло наподобяващи тези на човешко тяло, с протегнати напред дълги ръце и подобни на черепи лица. Те изкрещяха и гласовете им, изпълнени с омраза и глад, надвиха рева на гръмотевиците и вятъра.
	Тави усети как ужасът сковава краката му, но стисна зъби и продължи да тича към мястото, над което кръжаха ветрогоните. Нещо ги беше привлякло натам, защото се спускаха стремително надолу, протегнали напред завършващите си с остри нокти пръсти.
	В центъра на този призрачен водовъртеж стоеше млада жена, която Тави не беше виждал в долината. Беше висока и слаба, също като леля Исана, но с това приликата между двете свършваше. Кожата на жената имаше златистокафяв слънчев загар, като този на търговците от най-южните градове на Алера. Косата й, която вятърът мяташе лудо във всички посоки, беше мека и права и с почти същия цвят като кожата й, което й придаваше странния вид на златна статуя. Чертите й бяха остри, но можеха да минат за красиви — с едри скули, прав, тънък нос и единствено плътните й устни омекотяваха остротата и строгостта им.
	Лицето й беше изкривено в отчаяна, но решителна гримаса. Около едната й ръка беше навито окървавено парче груб плат, което, както изглеждаше, беше откъснала от парцаливата си пола. Блузата й беше цялата в петна от кал и прилепнала към тялото й от дъжда, а на тънката й шия имаше кожен робски нашийник.
	Един от ветрогоните описа плавна дъга и се насочи към нея.
	Тя изкрещя, замахна към него и от ръката й излезе бледосиньо сияние — не толкова ярко, нито така отчетливо в мрака като ветрогоните, — но Тави го видя да придобива призрачните очертания на кон, чиито дълги предни крака заритаха към връхлитащата от небето фурия. Ветрогонът изпищя и отстъпи назад. Тогава фурията на жената се хвърли към него, но движенията й бяха значително по-мудни от тези на ветрогоните. Три други ветрогона нападнаха фурията отстрани и жената вдигна откършения клон, на който се подпираше, и залитайки, замахна отчаяно, но безрезултатно към нападателите.
	Без да помисли дори, Тави се втурна напред и тичешком затършува в една от кесиите на колана си. Беше му трудно да тича в непрогледния мрак между светкавиците, но за негов късмет те не се забавиха дълго. Синьо, зелено, червено — сякаш фуриите се бореха за надмощие в небето.
	Един от ветрогоните го забеляза, рязко се отдели от другите и полетя стремително към Тави през ледената пелена на дъжда. Той задраска отчаяно с нокти по малкото пакетче, което беше извадил от кесията, и успя да го разкъса. Ветрогонът нададе смразяващ кръвта писък и разпери нокти.
	Тави стисна шепа едра сол и я запрати по връхлитащата фурия.
	Няколко от кристалчетата пронизаха ветрогона, сякаш беше от тънка хартия. Фурията нададе предсмъртен писък, който докара тръпки по гърба на Тави и накара стомаха му да се свие на топка. Сви се на кълбо от зелени огньове и започна да се разпада на парчета. Само за секунди от ветрогона останаха ситни парченца, които се разлетяха и изчезнаха в бурята.
	Останалите ветрогони започнаха да кръжат в широк кръг и да крещят яростно. Робинята погледна към Тави с облещени, пълни с надежда очи. Подпря се отново на откършения клон и закуца към него. Разкривеното очертание на фурията й се стопи в мрака.
	— Сол? — надвика тя вятъра. — Ти имаш сол?
	— Не много! — изкрещя задъхано Тави. Сърцето му напираше да изскочи. Той се завтече към робинята, като не спираше да се оглежда за бледозелените фурии, които сега кръжаха на почтително разстояние отгоре им. — Проклети врани! — изруга той. — Не можем да останем тук. Никога не съм виждал толкова много в една-единствена буря.
	Жената примижа с очи към него:
	— Не могат ли фуриите ти поне малко да ни предпазят?
	Тави усети неприятната тръпка в стомаха си. Естествено, че не могат, помисли си, защото ги няма.
	— Не — отвърна просто той.
	— Тогава трябва да намерим подслон. Планината. Може да има пещера или…
	— Не! — викна Тави. — Не и в тази планина. Тя не обича натрапници.
	Момичето притисна длан към челото си и задиша тежко. Изглеждаше напълно изтощено.
	— Имаме ли друг избор? — попита го.
	Тави напрегна мисли, помъчи се да се сети, но изтощението, страхът и студът бяха сковали дори мозъка му. Сигурен беше, че знаеше нещо, че можеше да измисли накъде да тръгнат, само да можеше да си спомни.
	— Да! — изкрещя най-накрая. — Има едно място. Не е далече, ще стигнем, ако успея да го открия.
	— Колко далече? — попита робинята, без да откъсва очи от кръжащите ветрогони. Говореше завалено и цялото й тяло се тресеше от студа.
	— Миля. Може би малко повече.
	— В тъмното? В _тази_ буря? — погледна го тя, невярваща на ушите си. — Никога няма да успеем.
	— Нямаме никакъв друг избор — надвика вятъра Тави. — Или там, или никъде.
	— Ще можеш ли да го намериш? — попита момичето.
	— Не знам. Ти ще можеш ли да вървиш толкова?
	Тя се вгледа за момент в него с пълните си с напрежение лешникови очи.
	— Да — отвърна накрая. — Дай ми малко от солта.
	Тави й подаде половината от оскъдното количество сол, което му беше останало, и тя я стисна здраво в шепата си.
	— Велики фурии — каза момичето. — Никога няма да стигнем.
	— Особено ако не тръгнем — викна й Тави и я дръпна за ръкава. — Хайде!
	Той се обърна да върви и в този момент момичето го изблъска с рамо. Тави отлетя настрани и се стовари с вик на земята, стреснат и объркан.
	Изправи се, разтреперан, и кресна ядосано:
	— Какви ги вършиш?!?
	Робинята бавно вдигна глава и го погледна в очите. Изглеждаше още по-уморена отпреди, едва се държеше на крака с помощта на дебелия клон. В краката й лежеше мъртъв слайв. Главата му беше смазана с нещо тежко.
	Тави вдигна поглед от гущера и видя тъмната кръв по върха на дървото в ръцете на момичето.
	— Ти ме спаси — изпелтечи той объркано.
	Поредната светкавица освети небето. Застанала насред бурята, тя беше оголила зъби в непреклонна усмивка, въпреки че цялата се тресеше от студ.
	— Дано не е било напразно. Изведи ни от тази буря и сме квит.
	Тави кимна и се озърна. Следващата светкавица освети дългата права линия на пътя и той се ориентира за местоположението им. Обърна гръб на надвисналия отгоре им Гарадос и тръгна през тъмнината. Надяваше се да успее да открие подслон, преди ветрогоните да се окопитят и подновят нападението си.


	Глава 9

	Исана се събуди от тежките стъпки по стълбите към стаята й. Докато беше спала, денят се беше сменил с нощ и тя чу тревожното барабанене на дъжда и суграшицата по покрива. Надигна се и седна в леглото, от което главата й щеше да се пръсне от болка.
	— Господарке Исана — извика задъханата Берите.
	Спъна се в най-горното стъпало, падна на пода и изруга.
	— Лампа — смотолеви сънено Исана и напрегна волята си да събуди малката искра в лампата.
	Фитилът пламна и лампата освети стаята с приглушената си златиста светлина. Исана притисна слепоочията си с длани и опита да укроти напиращите мисли. Освен тропота на дъжда, тя чу свирепия вой на вятъра. Отвън блесна светкавица, последвана от мощна гръмотевица.
	— Бурята — прошепна тя. — Нещо не е наред.
	Берите се надигна от земята и припряно се поклони в реверанс. Алените цветове на камбанките в косите й бяха започнали да повяхват и част от листенцата изпопадаха на пода.
	— Ужасна работа, господарке. Ужас. Всички са изплашени. А господарят на холта. Господарят. Той е тук, но е тежко ранен. Старата Бите ме изпрати да ви повикам.
	— Бърнард — пое трескаво въздух Исана.
	Измъкна се от леглото и рязко се изправи. Тръпнещата болка в главата се усили и тя се подпря за момент на стената. Сега го усещаше, далечно и приглушено, но го долавяше — страхът, тревогата и раздразнението на хората от холта се издигаше от общата зала на долния етаж. Сега повече от всякога те имаха нужда от силен водач.
	— Добре. — Исана отвори очи и отпусна напрегнатото си лице. — Заведи ме при него.
	Берите излетя от стаята и тя я последва със ситни, но уверени крачки. В момента, в който пристъпи в общата зала, страхът и напрежението на хората я притиснаха отгоре като тежко, напоено с вода одеяло и започнаха да се просмукват през кожата й. Тя спря на върха на стълбите и потрепери, но успя да пропъди неприятните емоции от мислите си, или поне дотолкова, че да не я смазват с тежестта си. Страхът не беше лесен за прогонване, знаеше го, но момента беше достатъчно само да се отдалечи от него, достатъчно далече, за да може да мисли отново.
	Исана слезе по стълбите към общата зала на Бърнардхолт. Беше дълга сто крачки и широка петдесет. Спалните помещения над нея бяха строени впоследствие, върху конструкция от дървени греди и тухли, но самата зала представляваше масивен гранитен блок, дълбан дълги и уморителни дни и часове с помощта на земни фурии. Никоя буря, без значение колко свирепа, не можеше да разруши голямата зала, нито да навреди на хората в нея. Същото се отнасяше и за единствената подобна постройка в холта — за хамбара, в който се помещаваше ценният добитък.
	Залата беше препълнена с хора. Всичките обитатели на холта — няколко големи семейства — бяха там. Повечето бяха насядали около една от големите сковани маси, приготвени по-рано тази вечер. Тя беше отрупана с храната, която бяха започнали да готвят още от зазоряване. Всички бяха разтревожени, дори децата — обикновено те прекарваха времето в чакане края на бурята в гоненици и шумни игри — бяха тихи и умърлушени. Никой не повишаваше глас, чуваше се само тревожен шепот, който спираше при всяка гръмотевица, докато хората поглеждаха неспокойно към вратите на залата.
	Залата беше разделена на две. В двата й края огнищата бяха запалени. Собствениците на холтове в долината се бяха събрали около малка маса в далечния край на залата. Берите поведе Исана към другия, където пред огъня лежеше Бърнард. Между двете маси хората се бяха събрали на групички, седяха близо един до друг, с готови постелки и одеяла, в случай че бурята продължи цяла нощ. Разговори почти нямаше. Вероятно заради сблъсъка от обяд, помисли си Исана, сигурно затова никой не искаше да е в близост до кое да е от двете огнища в противоположните краища на залата.
	Исана подмина Берите и се запъти към близкия огън. Старата Бите, учителката на холта, която обучаваше децата в призоваване на фурии, беше коленичила до постелката, на която бяха сложили Бърнард. Тя беше много възрастна, крехка жена, чиято снежнобяла плитка висеше до кръста. Ръцете й трепереха и не можеше да върви дълго, но очите и духът й бяха непокътнати от времето.
	Лицето на Бърнард беше бледо като на труп и Исана усети как в гърлото й засяда буца. Тогава видя как гърдите му бавно се надигат и спускат и тя притвори очи и спря за момент, за да се овладее. Бяха го завили целия с няколко одеяла от фина вълна, с изключение на десния му крак, който лежеше непокрит, блед и изцапан обилно с кръв. Бедрото му беше превързано, но Исана видя, че бинтовете се бяха напоили с кръв и скоро трябваше да се сменят.
	— Исана — каза пресипнало старата Бите с дращещия от годините си глас. — Направих всичко по силите си, дете мое. Но иглата и конецът могат само толкова.
	— Какво е станало?
	— Не знаем — отвърна Бите и приседна. — Има ужасна рана на бедрото. Може би звяр, но е възможно да е от брадва или меч. Изглежда, е успял да стегне крака си с турникет и го е отпускал на няколко пъти. Може да успеем да спасим крака, но е изгубил много кръв. В безсъзнание е и не знам дали ще се събуди отново.
	— Вана — каза Исана. — Трябва да го сложим във вана.
	— Изпратих хора да донесат една — кимна Бите. — Скоро ще дойде.
	— Кажете на Тави да дойде — каза Исана. — Искам да чуя какво се е случило с брат ми.
	Бите отправи тъмните си натъжени очи към тези на Исана.
	— Тави не се прибра с него, детето ми.
	— Какво? — Изпълни я страх — вледеняващ, ужасен. Исана се престори, че прибира разпилени коси от лицето си, докато трескаво се бореше да потисне надигналата се в нея паника. Спокойствие, мислеше си. Сега тя е водачът на този холт. От нея се очакват хладнокръвие и контрол. — Как така не се е прибрал с него?
	— Не. Не е тук.
	— Трябва да го открием — каза Исана. — Бурята е пълна с фурии. Той е беззащитен.
	— Само горкият идиот Фейд би излязъл в такава буря, детето ми — отвърна равнодушно Бите. — Всъщност той излезе да се увери, че вратите на хамбара са здраво затворени. Той откри Бърнард. Хората казват, че побърканите и децата фуриите ги пазят. Може би ще помогнат и на Тави. — Тя се приближи до Исана и добави шепнешком: — Защото никой тук не може да направи нищо за него.
	— Не — каза невъзмутимо Исана. — Трябва да го открием.
	По стълбите се зададоха няколко мъже, които се препъваха под тежестта на голяма медна вана. Сложиха я на пода до огъня, с помощта на няколко от децата оформиха верига от чучура на стената и започнаха да си подават пълни кофи с вода.
	— Исана — каза Бите с равен, почти безразличен тон, — изтощена си. Тук ти си единствената, която може да върне Бърнард, но аз се съмнявам, че в това си състояние ще се справиш, камо ли да откриеш Тави в тази буря.
	— Няма значение — отвърна Исана. — Аз отговарям за момчето.
	Ръката на Бите, топла и изненадващо силна, я стисна за китката.
	— Момчето е навън в бурята. Досега или е намерило подслон, или е вече мъртво. Сега трябва да се концентрираш върху нещата тук, иначе с Бърнард е свършено.
	Страхът и напрежението на останалите отново я притиснаха и се присъединиха към собствените й страх и паника, които се надигаха отвътре. Тави. Не трябваше да си отвлича напълно вниманието с подготовката на вечерята, не трябваше да допуска да я заблуди. Тя беше отговорна за момчето. Образът на Тави в бурята, разкъсан на парчета от ветрогоните, изникна в съзнанието й и тя не можа да сдържи надигналия се в гърдите й вик на безпомощност и отчаяние.
	Когато отвори очи, видя ръцете си да треперят.
	— Ще имам нужда от помощ — каза на Бите.
	Старата жена кимна, но на лицето й се изписа тревога.
	— Говорих с жените и те са готови да ти помогнат с каквото могат. Но това може да не е достатъчно. Без силен призовател на вода нямаме шансове да го спасим, дори и с…
	— С жените? — прекъсна я гневно Исана. — Ами Ото, ами Рот. Те са глави на кланове. Дължат много на Бърнард. В този ред на мисли, те защо не правят нищо за него?
	— Не искат, Исана. — Лицето на старата жена се изкриви в тъжна гримаса. — Попитах.
	За момент Исана се вгледа невярващо в лицето на възрастната жена.
	— _Какво?_
	— Не искат да помогнат — сведе очи Бите. — Никой от тях.
	— В името на всички фурии. _Защо?_
	— Не съм сигурна — поклати глава Бите. — Бурята. Хората са изнервени, особено собствениците на холтове. Тревожат се за хората си у дома. А и Корд прави всичко по силите си да задълбочи притесненията им. Мисля, че се опитва да отмени срещата.
	— Корд? Той не е ли в хамбара? Тук ли е?
	— Да, детето ми.
	— Къде е Уорнър?
	— Старият глупак — усмихна се натъжено Бите. — Насмалко да налети пак на Корд. Синовете му го отведоха горе. Добре, че неговото момиче успя да го склони да си вземе гореща вана и да се успокои. Иначе досега да са се хванали за гушите с Корд.
	— Враните да го изкълват — изруга Исана и скочи на крака.
	Мъжете и децата, които пълнеха ваната, вдигнаха стреснато глави и отстъпиха от пътя й. Тя обходи с гневен поглед залата, после се обърна през рамо към Бите:
	— Сложи го във ваната. Мъжете ще помогнат на брат ми или ще им натикам в гърлата веригите, с които се кичат, долни страхливци такива.
	Исана се обърна на пети и тръгна с уверена крачка към далечния край на залата, където седяха главите на холтове.
	Докато вървеше, забеляза зад гърбовете им синовете на Корд — мълчаливият Арик и брат му, красивият — и обвинен в престъпление — Битан. Там беше и Фейд, с наведена глава, целият подгизнал от дъжда, той се опитваше да се примъкне по-близо до огъня. Забеляза черпака в казана с яхния, който висеше на топло до огъня. От мястото си до огнището Битан изгледа навъсено роба. Фейд пристъпи нервно още крачка напред и обезобразеното му лице се изкриви в жалко подобие на усмивка. Склони почтително глава пред Битан, взе купа и посегна към черпака.
	Битан каза нещо на брат си и после изсъска гневно към Фейд. Очите на роба се ококориха и той смотолеви нещо в отговор.
	— Жалко псе — повиши тон Битан. — Научи се да се подчиняваш на господарите си. Смърдиш, а аз седя тук. Разкарай се по-далече от мен.
	Фейд закима нервно и припряно грабна черпака.
	Арик го хвана за едното рамо, извърна го към себе си и го фрасна с юмрук в лицето. Фейд изписка, залитна назад, закима енергично и се отдалечи от момчетата.
	Арик направи отегчена физиономия, извъртя очи към тавана, скръсти ръце на гърдите си и се подпря на стената до огнището.
	Битан се ухили самодоволно.
	— Ей, идиот — подвикна той след Фейд, — да не си посмял да се върнеш.
	После пак се нахили самодоволно и заби поглед в скръстените на гърдите си ръце.
	Отвън се разнесе нов гръм и Исана спря, затвори очи и се стегна, за да понесе надигналата се вълна от страх в залата. Тази трая по-дълго от очакваното, но накрая отмина.
	— Враните да го изкълват — изруга един от мъжете около масата и гласът му прокънтя в тишината след отминалата гръмотевица.
	Исана отново спря и огледа мъжете.
	Говореше холтър Алдо — приковал кафяви очи в Корд и вирнал предизвикателно брадичка.
	— Главите на кланове в тази долина никога не са стояли безучастно, когато един от тях се е нуждаел от помощ. Няма да го направим и сега.
	Корд наклони прошарената си глава на една страна и отхапа от парчето месо, забито на ножа му.
	— Алдо — избоботи той. — Отскоро носиш веригата, нали?
	Алдо стана на крака, но дори и прав, главата му едва стърчеше над тази на седналия Корд.
	— Това пък какво общо има?
	— Не си женен. Нямаш деца, семейство. Не знаеш какво е да мислиш за друг освен за себе си.
	— Не ми трябва да имам семейство, за да знам, че вие двамата — той се обърна и посочи гневно с показалец двама от мъжете с вериги на вратовете — сега трябва да сте там и да помагате на Бърнард. Рот, какво стана, когато онзи танадент погна прасетата ти, а? Кой прогони животното? Ами ти, Ото, кой тръгна да търси най-малкия ти син, когато се изгуби, и кой го върна жив и здрав у дома? Бърнард, ето кой. Как може сега просто да си седите тук и да гледате отстрани?
	Ото, закръглен мъж с миловидно лице и изтъняваща коса, наведе виновно поглед. После пое дълбоко дъх.
	— Не че не искам да му помогна, Алдо. Великите фурии са ми свидетели, че искам. Но Корд има право.
	Рот, съсухрен възрастен мъж с гъста бяла коса и не толкова побеляла брада, отпи от халбата си и кимна одобрително.
	— Ото е прав. В момента над Калдерон се изсипва повече дъжд, отколкото пада за цяла есен. Ако долината се наводни, ще са ни нужни всички сили, за да спасим себе си и хората си. — Той погледна сърдито Алдо и челото му се нагъна с бръчки. — А и холтър Корд е прав. Тук ти си най-младият, Алдо. Трябва да уважаваш по-възрастните.
	— Докато хленчат като кутрета? Значи, не трябва да правим нищо, защото искате да си запазите силите, които _може_ да ви се наложи да използвате по-късно? — Той се обърна ядосано към Корд. — Удобно е така, нали? Смъртта му ще означава край на срещата и ти се измъкваш от правосъдието на граф Грам.
	— Аз мисля само за всеобщото благо, Алдо — избоботи Корд. После устните му се разтегнаха в пълна с пожълтели зъби усмивка. — Мисли си каквото искаш за мен, но животът на един, без значение колко значим, не може да поставя в опасност този на всички в долината.
	— И преди сме отблъсквали бури!
	— Не и като тази — намеси се Ото, но не посмя да вдигне очи. — Тази е… различна. Досега не е имало толкова яростна буря. Безпокоя се.
	— Съгласен съм с Ото — намръщи се Рот.
	Алдо ги измери с поглед. Юмруците му се свиваха и отпускаха от яд.
	— Добре тогава — каза гневно той. — Кой от двама ви иска да каже на Исана, че смятаме да стоим със скръстени ръце, докато кръвта на брат й не изтече на пода на собствената му къща?
	Никой не отговори.
	Намръщена, Исана не откъсваше очи от мъжете на масата. Замисли се. Корд подаде халбата си на Арик, който я напълни отново и му я подаде обратно. Битан, очевидно вече напълно възстановен от преживяването си в двора, седеше облегнат на стената, подпрял с ръка главата си, сякаш го болеше. Исана се замисли за жестокото му отношение към Фейд и искрено се надяваше да е точно така.
	Тогава забеляза нещо странно в Кордхолтови. Нещо не беше наред в това, как седяха и как се държаха по време на бурята. Отне й само секунда да открие какво. Те бяха някак по-спокойни от другите, сякаш бушуващата буря отвън не ги тревожеше толкова.
	Много внимателно Исана свали защитата си и се обърна към Корд и синовете му.
	Не, никой от тях не излъчваше страх.
	Не долавяше нищо от чувствата им, с изключение на малко напрежение откъм Арик.
	Чу се нов гръм и Исана знаеше, че за толкова кратко време няма да успее да вдигне отново защитата си, но опита въпреки това. Този път вълната от емоции закъсня и това й даде така важните секунда-две, за да се стегне и да й устои.
	Тя усети как се олюлява, но тогава нечия ръка я хвана за лакътя, друга за ръката под рамото. Отвори очи и видя Фейд.
	— Господарке — каза той и закима нервно. Кръвта по устната му беше засъхнала в тъмно петно. — Господарке, холтър ранен.
	— Знам. Чух, че ти си го намерил. Благодаря ти, Фейд.
	— Господарка ранена? — Робът я погледна въпросително с килната на една страна глава.
	— Добре съм — въздъхна Исана. Погледът й обходи скупчените на групички семейства, заслушани с тревожни лица в рева на бурята. — Фейд, тази буря плаши ли те?
	Фейд кимна утвърдително, но очите му гледаха в нищото, а лицето му не издаваше нищо.
	— Но не си чак толкова изплашен, нали?
	— Тави — каза Фейд. — Тави.
	Исана въздъхна.
	— Ако някой може да го открие в такава буря, това е Бърнард. Брут ще го пази от ветрогоните, а Кипарис ще му помогне да намери момчето. Тави се нуждае от Бърнард.
	— Ранен — каза Фейд. — Ранен лошо.
	— Да — отвърна разсеяно Исана. — Остани за малко при мен. Може да се нуждая от помощта ти.
	Робът изсумтя и остана на място, но отнесеният му поглед остави Исана с впечатлението, че не разбра какво се иска от него. Тя въздъхна, затвори очи и насочи съзнанието си към водната си фурия.
	— Ручей — прошепна тя. Съсредоточи мислите си в образа на Битан — представи си го, седнал на пода, облегнат на стената до огнището. Водната фурия се появи като трептене по гръбнака, като гъделичкане по кожата й. Уморена, Исана вложи цялата си воля. — Ручей. Покажи ми.
	— Гладен — каза Фейд, обърна се рязко и тръгна нанякъде, докато си мърмореше под носа.
	Исана го изгледа с ядосан поглед, но не отклони вниманието си от направляването на Ручей. Фейд запристъпя към огъня, погледна тревожно към Кордхолтови и се примъкна плахо към казана с яхния, сякаш очакваше всеки момент да бъде отново пропъден с удар в лицето. Тогава излезе от полезрението на Исана.
	Тя усети как фурията й се откъсва от нея и полита през натежалия от влага въздух. Усещането беше все едно не Ручей, а тя самата протяга ръка към най-малкия син на Корд.
	Водната фурия докосна Битан и трептящото кълбо от страх премина през нея и се блъсна в Исана. Тя ахна от изненада, очите й се ококориха — вече знаеше какво ставаше тази вечер в залата на Бърнардхолт.
	Битан призоваваше огън и го използваше, за да разпраща напрежение и тревога до всеки един от присъстващите. Така усилваше страховете им, извикваше тревогите на преден план в мислите им. И го правеше умело — много по-умело, отколкото Исана би очаквала от толкова младо момче. Най-вероятно е извикал фурията си в огнището, ето защо не допускаше никой до него.
	Осъзнавайки това, Исана почувства вълна на умора и световъртеж. Загуби равновесие и падна на колене. Подпря се на една ръка, а другата вдигна към лицето си.
	— Исана? — Тя ясно чу гласа на Алдо и разговорите в залата секнаха. — Исана, добре ли си?
	Тя вдигна поглед и видя синовете на Корд да гледат право в нея, със стреснати, виновни лица. Тогава Битан изсъска нещо на брат си и лицето на Арик се стегна в сурово изражение.
	Исана вдигна очи към Алдо и понечи да му каже за фурията, която призоваваше Битан, но въздухът сякаш беше застинал в дробовете й.
	Тя вдигна глава и очите й зашариха панически из залата. Опита отново да проговори, но въздухът просто отказваше да излезе от гърлото й. Миг по-късно осъзна, че не можеше и да диша.
	Около нея се струпаха хора. Появи се Алдо, последван от останалите глави на холтове. Дребничкият мъж я вдигна от пода.
	— Помогнете! Помогнете ми! — извика той.
	— Какво й е? — попита Рот. — Велики фурии, изглежда обезумяла от страх.
	Гласовете се преплетоха и смесиха в тревожно жужене. Исана протегна ръка към Ручей, но водната фурия висеше в безформен облак около нея, притискаше се нервно в отговор на напиращите от съзнанието й ужас и паника. Колкото по-безпомощна ставаше Исана, толкова повече падаше защитата й и страхът и тревогите на хората в залата я заляха като вълна. Вече не разпознаваше отделните гласове около себе си.
	— Не знам. Просто падна. Някой видя ли нещо?
	— Господарке?
	— Исана. О, велики фурии. И тя, и брат й — злокобен ден!
	Исана се опитваше да се огледа, като същевременно отблъскваше ръката на Ото, който се мъчеше да отвори устата й, за да види дали не се е задавила с нещо.
	— Дръжте я!
	— Исана, успокой се!
	— Не диша!
	Пред очите й се появи Корд, но тя погледна зад гърба му, към двамата му синове, които продължаваха да стоят край огнището. Битан срещна погледа й и красивите му устни се извиха в жестока усмивка. Той стисна рязко ръката си в юмрук и Исана усети заслепяващ пристъп на паника, който напълно заглуши всичките й мисли.
	До него стоеше Арик. Арик — призовател на въздух. Големият син на Корд дори не гледаше към нея, но беше преплел пръсти и лицето му беше изопнато от напрежение и концентрация.
	Пред очите на Исана започна да се спуска мрак и тя трескаво се опита да изговори безмълвно думите на Алдо, който я държеше в ръцете си.
	— Исана — дишаше тежко той. — Не те разбирам, Исана.
	Картината пред очите й се разлюля и тя се озова по гръб на една от масите. Пред очите й изникна Корд и в носа я блъсна миризмата на застояла пот и печено месо. Той се надвеси над нея.
	— Мисля, че получава пристъп на паника. Жено, успокой се. Не се опитвай да говориш. — Наведе се още по-близо и я погледна през присвити клепачи. — Недей — прошепна й той и погледна заплашително. — Недей да говориш. Успокой се и мълчи. Така пристъпът може да отмине.
	Исана се опита да го избута от себе си, но той беше прекалено едър и тежък, а ръцете й така слаби.
	— Ако разбираш, само кимни — прошепна отново той. — Бъди добро момиче и остави нещата да отминат. Нека не става по този начин.
	Исана се вторачи в него и усети как собствените й безпомощност и страх отслабват, но въпреки това губеше контрол под натиска на неописуемия ужас отвън. Знаеше, че Битан усилва страховете й, че прави всичко да изглежда още по-зловещо и плашещо, но това знание с нищо не й помогна да преодолее нечовешката паника, която я обземаше. Вече не се съмняваше, че ако не направеше каквото иска Корд, той просто щеше да я остави да умре.
	Обзе я огнен гняв, който изпепели всичкия страх.
	Тя посегна към лицето на Корд и заби нокти в очите му. Едрият холтър се дръпна, преди тя да успее да му причини каквото и да било повече от няколко ситни драскотини, и очите му засвяткаха от ярост.
	Исана се надигна с мъка до седнало положение. Мракът пред очите й се сгъстяваше все повече, но тя успя да посочи към огнището.
	Всички се обърнаха и проследиха посоката, в която сочеше показалецът й, и в следващия миг очите на Алдо се облещиха, когато изведнъж разбра всичко.
	— Враните да го изкълват! — изкрещя той. — Това копеле Корд я убива!
	Разнесе се всеобщо ахване. Изкуствено подсилените страхове и безпокойство на хората избухнаха като горски пожар и в залата настана суматоха. Всички крещяха един през друг.
	— Какво? — оглеждаше се Ото. — Кой… какво?
	Алдо започна да си пробива път към огнището. В следващия момент извика от изненада и политна напред. Сграбчи стъпалото си, което камъкът от настилката на пода беше стиснал, сякаш беше преметнат през ходилото му парцал. Младият холтър се обърна и изкрещя на тежката дървена пейка до себе си. Дървото подскочи, изви се, разцепи се със звука на прекършена кост и треските му, някои с размерите на кинжали, полетяха към Корд.
	Едрият холтър се хвърли към Исана и успя да избегне летящата заплаха, с изключение на една треска, която разпра бузата му и от раната пръсна кръв. Той вдигна юмрук и замахна към Исана.
	Тя се претърколи от масата секунда преди тежката ръка на Корд да се стовари и разтресе дебелото дъбово дърво. Исана запълзя на четири крака към огнището и човека, чиято фурия я задушаваше.
	Видя Фейд. Стоеше стъписан до огнището, наведен над казана с яхнията, с черпак в едната ръка и гледаше настъпилата суматоха. Изплашен от нея, той изпелтечи нещо, после изпищя и се обърна да побегне. Спъна се в крака на Битан и двамата полетяха едновременно към пода. Докато се блъскаше в земята, Фейд отново изписка и от купата в едната му ръка и черпака в другата плисна гореща яхния.
	Част от вдигащата пара течност попадна върху напрегнатото лице на Арик и той на свой ред изкрещя от внезапната болка и изненада.
	В същия миг Исана си пое дълбоко въздух и усети паниката и ужаса в залата да изчезват с бързината на прелитаща над главата птица. Хората се заковаха на място, огледаха се изненадани, внезапно освободени от действието на фурията, и се отдръпнаха към стените.
	— Спрете ги! — викна задавено Исана. — Спрете Корд!
	— Ах, ти, ялова кучко! — изкрещя Корд разярено. — Ще те убия!
	Обърна се към Исана и тя почувства как земята се разтърсва, когато той призова фурията си и й заповяда да му даде сили. После вдигна масата, сякаш не тежеше колкото възрастен мъж, и понечи да я запрати към нея. Алдо, чийто крак все още беше прикован към пода, се хвърли в краката на Корд. Дребното му тяло се блъсна в краката на здравеняка, извади го от равновесие и масата полетя далече от Исана и се разби на трески в стената. Корд срита младия холтър с лекотата, с която би сритал куче, и отново се насочи към Исана.
	Тя се бореше с всички сили да пропълзи далече от него, като не спираше да зове Ручей. Наоколо продължаваше да цари суматоха — мъжете ругаеха, някой отвори с ритник врата. Внезапно, със свистене през комина нахлу вятър, вдигна във въздуха облак нажежени въглени от огнището и го запрати към нея. Тя изкрещя, хвърли се по корем на пода и зачака болката.
	Но болка не последва. Въглените прелетяха над нея и Корд нададе яростен, пълен с разочарование и недоумение вой.
	— Корд, гнусен слайв такъв! — изкрещя холтър Уорнър от най-горното стъпало на стълбището. Исана го видя да стои там гол, с увита през кръста кърпа. От тялото и насапунисаната му коса течаха вода и пяна. Зад гърба му стояха двамата му синове с извадени мечове в ръце. — Крайно време е да се научиш да уважаваш дамите! Дръжте ги, момчета!
	— Тате! — изкрещя Арик, надвиквайки суматохата. Момчетата на Уорнър вече тичаха надолу по стълбите. — Тате, вратата!
	— Чакайте! — извика Исана и тръгна да става от земята. — Спрете, не! Никакви кръвопролития в къщата ми!
	В следващия момент нещо тежко се стовари на гърба й и я прикова към пода. Тя започна да се извива и бори и когато се обърна, видя на гърба си Фейд.
	— Фейд! — ахна от изненада Исана. — Веднага ме пусни!
	— Нарани Фейд! — изпелтечи робът, зарови лице в дрехите й и захлипа, но не я пусна, беше се вкопчил нея като малко дете. — Няма нарани, няма повече нарани!
	Корд нададе мощен рев и пое първия от синовете на Уорнър, който скочи отгоре му. Успя да хване младежа за едната китка и колана, завъртя го и го запрати към стената. След това хукна към вратата, следван по петите от Арик и Битан. Хората моментално се разпръснаха и им направиха път. Корд връхлетя с рамо едното крило на двойната врата и го откърти от пантите. В залата нахлуха студен вятър и леден дъжд и в следващия момент Кордхолтови излетяха навън.
	— Оставете ги да си вървят! — изкрещя така остро Исана, че момчетата на Уорнър се заковаха на място и се обърнаха към нея.
	— Нека си вървят — повтори тя.
	Измъкна се изпод тежестта на Фейд и огледа залата. Старата Бите беше коленичила до пребледнелия, неподвижен Бърнард и съсухрената й ръка стискаше решително ръжена от огнището.
	— Но, Исана — възпротиви се Уорнър и тръгна надолу по стълбите, като стискаше с ръка хавлията около кръста си. — Не може просто да ги пуснем да си вървят! Животни като тях не бива да остават ненаказани!
	Умората и тъпата болка в главата й се срещнаха с ужаса и паниката от току-що преживяното насилие и тя се разтрепери. Наведе глава и заповяда на Ручей да пресуши сълзите й.
	— Нека си вървят — каза отново. — Имаме ранен, за който трябва да се погрижим. Тях бурята ще ги довърши.
	— Но…
	— Не — каза твърдо Исана. Погледна към главите на кланове. Рот се изправяше бавно от пода и се оглеждаше замаяно. Ото го подкрепяше от едната страна и челото му блестеше от пот. — Имаме ранен, за когото трябва да се погрижим — повтори им тя.
	— Какво стана? — заекна Ото. — Защо направиха това?
	— Използваха върху нас огнена фурия — каза Рот и сложи ръка на рамото му. — Прав ли съм, Исана? Усилваха страховете и безпокойството ни.
	Исана кимна. Беше благодарна на Рот, че го каза. Знаеше, че като призовател на водата той щеше да долови мислите й. Усмихна му се.
	— Но как? — попита Ото озадачен. — Как стана, че никой от нас не усети нищо?
	— Предполагам, че Битан го е направил много бавно и постепенно — каза Исана. — Усилвал е силата на фурията си малко по малко. Както когато доливаш гореща вода във ваната и човекът вътре не долавя колко гореща е станала накрая.
	Ото примига невярващо.
	— Знаех, че е възможно да насаждаш емоции, но не предполагах, че може да става по този начин.
	— Повечето от гражданите, които владеят призоваване на огъня, го правят по време на речите, които държат — каза Исана. — Почти всеки сенатор го прави подсъзнателно. Понякога Грам дори не осъзнава, че го прави.
	— А докато синът му ни е насаждал страхове — намеси се Рот. — Корд ни пълнеше главите с приказки за наводнения и потопи и ние, притеснени и изплашени, му повярвахме.
	— О — каза Ото. Покашля се и се изчерви. — Сега разбирам. Ти дойде по-късно, Исана, затова успя да доловиш нещо. Но защо просто не ни каза?
	— Защото другото хлапе я задушаваше, глупако — обади се от пода Алдо и в гласа му се прокрадна болката от наранения крак. — Видяхте какво се опита да й направи Корд.
	— Казах ви аз — заяви с жлъчно самодоволство Уорнър от върха на стълбите. — До един злодеи са тези Корд.
	— Уорнър — каза уморено Исана, — върви се облечи.
	Съсухреният холтър сведе очи и явно едва в този момент осъзна, че беше гол, защото моментално се изчерви, смотолеви някакво извинение и побягна обратно.
	— Все още не мога да повярвам, че някой е способен на _това_ — поклати глава Ото.
	— Ото — промърмори Алдо. — Използвай главата си за нещо различно от закачалка за шапката ти. Бърнард е ранен. Едното момче на Уорнър също. Сложи ги във ваната и започвай да ги лекуваш.
	Рот кимна енергично, видимо възвърнал самообладанието си.
	— Разбира се. Холтър Алдо — той наведе почтително глава към по-младия мъж на пода, — беше прав през цялото време. Исана, можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, а също и тази на Ото.
	— Така ли? — сепна се Ото. — О, исках да кажа, да, разбира се. Как е възможно да сме такива глупаци, Исана. Разбира се, че ще помогнем.
	— Дете мое — обади се Бите, все още коленичила до Бърнард. — Всичко свърши.
	Исана се обърна към нея. Лицето на възрастната жена беше пребледняло.
	— Брат ти. Той си отиде.


	Глава 10

	Един по-силен порив на вятъра блъсна Тави и той залитна. Момичето го хвана за ръката, докато в същото време хвърляше последните остатъци от солта в шепата си. Бледозелената фурия зад порива на вятъра нададе писък и отлетя назад.
	— Това беше — извика момичето. — Свърших солта!
	— Аз също! — отвърна й Тави.
	— Близо ли сме?
	Тави примижа и напрегна очи в тъмнината и дъжда. Трепереше, беше му толкова студено, че едва успяваше да си събере мислите.
	— Не знам — каза. — Би трябвало да сме стигнали вече.
	Момичето засенчи очи срещу суграшицата и дъжда.
	— „Би трябвало“ не ни върши работа. Връщат се.
	— Оглеждай се за светлина от огън — кимна Тави.
	Стисна здраво ръката й и продължи, залитайки, напред. Усети пръстите й да стягат ръката му. Робинята беше по-силна, отколкото изглеждаше — въпреки че ръката му отдавна беше станала почти безчувствена от студа, той усети страха й в начина, по който го стискаше. Вятърът и смъртоносните ветрогони в него продължаваха да вият — мразовити, бесни.
	— Идват — изсъска момичето. — Ако ще се измъкваме оттук, сега му е времето.
	— Близо сме. Трябва да е тук някъде.
	Тави отново примижа и се взря с всички сили в мрака. И тогава го видя — бледожълта светлинка, точно на границата на периферното му зрение. Беше се отклонил в бурята, но сега се извърна рязко в правилната посока и помъкна робинята след себе си.
	— Ето го! Огънят! Точно там! Тичай.
	Започна да тегли изтощената робиня за ръката право към светлината в далечината. Земята под тях започна да се издига — изкачваха се нагоре. Пелената на дъжда го заслепи, замъгли светлинката пред погледа му и тя заподскача като пламъка на угасваща свещ, но Тави не откъсна очи от нея. Нова светкавица проряза облаците с коварните си ослепителни зъби и ветрогоните подеха с нова сила гневния си вой.
	Въпреки рева на вятъра, Тави чу запъхтяното тежко дишане на робинята — очевидно момичето беше на предела на силите си. Колкото повече приближаваха светлината, толкова по-несигурни ставаха стъпките й. Тави чу зад гърба си писък на ветрогон, обърна се и го видя да се спуска през дъжда с изкривено, злобно лице и гладен поглед.
	Забелязала изражението на лицето на Тави, момичето ококори очи и понечи да се обърне, но движенията й бяха прекалено бавни. Реагира прекалено късно и нямаше шанс да се обърне навреме и да се предпази.
	Тави се пресегна и с две ръце сграбчи китката й, после с всички сили я дръпна към себе си. В последния момент се отдръпна от пътя й и я запрати, залитайки, зад гърба си, към светлината.
	— Тичай! — изкрещя той. — Влез вътре!
	Ветрогонът блъсна Тави в гърдите и въздухът излетя от дробовете му, топлината в крайниците му изчезна. Той усети как краката му се отлепят от земята. Падна, преметна се и понесен от ураганния вятър, се затъркаля надолу по склона, далече от подслона на върха му. Ръцете и краката му се размятаха, докато се търкаляше и се бореше да забави движението надолу. Изумруденият проблясък на светкавица освети голям сив камък, точно пред лицето му. Тави изписка, затвори очи и дръпна в последния момент глава.
	Погледът му улови блясък на вода в тъмното и отчаяно насочи търкалянето си натам. Стовари се в леденостудена кална локва в подножието на хълма и ръцете му потънаха до лактите, докато изваждаше глава от водата. Напрегна сили и ги измъкна от калта, обърна се и видя връхлитащия отгоре му ветрогон.
	Претърколи се на една страна, със забавени от тинята движения, и в същия момент усети леденостудения дъх на ветрогона да навлиза в носа и устата му. Започна да се мята, но не постигна нищо. По-скоро щеше да разпери ръце и да полети с вятъра, отколкото да спре фурията, която изстискваше въздуха от дробовете му.
	Знаеше, че сега му остава само едно, при това без много шансове за успех. Изправи се с мъка на крака, разпери ръце и се хвърли по очи в калта. Студената, гъста като крем тиня го покри изцяло, но той натика още по-дълбоко лицето си. После се обърна по гръб.
	Изведнъж дишаше отново. Отвори очи, но не видя лицето на ветрогона пред очите си. Фурията се въртеше из въздуха на мястото, където го нападна, и светещите й очи се оглеждаха трескаво. Но погледът й не спря върху Тави. Тя изкрещя и половин дузина ветрогони й се притекоха на помощ. Спуснаха се над мястото, където беше паднал Тави, започнаха да се въртят, да описват кръгове във въздуха — търсеха го.
	Тави изтри калта от очите си и устните му се разтегнаха в победоносна усмивка. Оказа се прав. Земята. Земята, най-върлият враг на въздушните фурии, го криеше от погледа им. Но освен това беше ужасно, болезнено студена. Тави усети как студът сковава костите му. Засега беше в безопасност от ветрогоните, но колко дълго щеше да издържи така?
	Дъждът продължаваше да шиба лицето му и отмиваше калта, която се стичаше в очите му. Скоро щеше да отмие напълно калта, ако въобще издържеше толкова дълго на студа, преди да се отпусне на земята и да замръзне. Бавно и много внимателно Тави загреба пълна шепа кал и я размаза по гърдите и корема си, където дъждът вече беше започнал да отнася дебелия слой тиня.
	Погледна нагоре по склона, към светлината на върха на ниската могила. В тъмното се очертаваше контурът на постройка, с отвор в нея. От робинята нямаше следа, което означаваше, че е или вътре и в безопасност, или мъртва отвън. При всички положения, помисли си Тави, беше направил всичко по силите си да я спаси. Изсумтя ядосано.
	Три от фуриите на мига обърнаха святкащи очи към него и се стрелнаха към устата му. В гърлото му се надигна вик, но Тави го потисна, преди да излезе, и рязко се превъртя по корем, после по гръб и пак по корем, докато не се премести на няколко крачки встрани. Погледна назад и видя ветрогоните да се вият над мястото, където беше лежал преди секунда. Явно не го виждаха, но при всички положения го чуваха. Дори насред рева на бурята чуха сумтенето му. Затова той затаи дъх. Замисли се дали щяха да чуят движенията му.
	Всъщност няма значение, помисли си. Дъждът щеше да го измие съвсем скоро. Трябваше да стане от земята и да стигне някак до подслона. Нямаше друг избор, освен да се промуши между ветрогоните.
	Изминаването на това разстояние щеше да остане завинаги в спомените на Тави като мъчителните секунди, които преживява гладната мишка, притичваща между краката на великаните, преди да се скрие в дупката си с няколкото отмъкнати от пода трохи.
	Навсякъде около него се носеха и виеха фурии. Изневиделица изскочи млад елен и пробяга пред Тави. Скачаше във въздуха и риташе със задните си крака, докато три ветрогона се носеха над гърба му, впили остри нокти в кожата му. В следващия момент фуриите успяха да го повалят на земята. Рогата му мушкаха отчаяно нападателите, но преминаваха през тях като през мъгла. Самецът успя да нададе рев, преди една от фуриите да разкъса гърлото му, а две други да се впият в муцуната му и да го задушат. Нещастното животно продължи да се бори тихомълком, риташе с крака, мяташе се по земята, докато кръвта му изтичаше. Всички фурии наоколо се скупчиха над него.
	Миг по-късно животното изчезна под огромна, вряща маса от блестяща мъгла, святкащи очи и остри нокти. Това продължи само секунди, преди облакът отново да се пръсне на дузина отделни ветрогони.
	От елена бяха останали само глава с облещени от ужас очи и купчина раздрано месо, със стърчащи от него бели натрошени кости.
	Коленете на Тави се подкосиха. В продължение на няколко секунди не можа да откъсне очи от зловещата гледка. В следващата светкавиците спряха и земята потъна в тъмнина, но образът на злощастния елен остана запечатан пред погледа на Тави. Той отвори уста да изкрещи, но в гърдите му нямаше въздух — стоеше с отворена уста, като току-що събудил се от ужасен кошмар.
	Поредната светкавица раздра небето, страхът го захапа отново и започна да го разкъсва хапка по хапка. Вкочанението му се смени с прилив на сила и Тави хукна нагоре по хълма, към светлината и безопасността на подслона. В този момент въздухът най-после излезе с писък от дробовете му и около него се надигна хор от крясъците на ветрогоните — хаотичен, безразборен. Фуриите се мятаха из въздуха около Тави, но не го виждаха. Защитата на земята беше издържала до самия връх на могилата.
	Там, на височина три пъти колкото човешки ръст, от земята се издигаше гладък мраморен купол. Входът му зееше отворен, огрян от бледата светлина на огъня вътре, а над него, издълбана в мрамора, блестеше звезда със седем лъча — символът на Първия лорд на Алера.
	Тави усети тежко парче тиня да се откъсва от гърба му и чу писъка на ветрогоните. Вятърът го блъсна в лицето и той изкрещя. Покри главата си с ръце и влетя през отвора в купола.
	Стовари се върху твърдия гладък камък на пода и моментално бе обгърнат от пълна тишина.
	Тави отвори рязко очи и се огледа. Ръцете и краката му се тресяха, тялото му трескаво се опитваше да каже на мозъка, че трябва да стане и да продължи да тича. Вместо това той само се надигна, седна на пода и продължи да се оглежда и да диша запъхтяно. През премръзналите му мускули премина спазъм.
	Красотата на мемориала на Принцепс би го оставила без дъх, ако това вече не бяха сторили дългото тичане и крещенето с пълно гърло.
	Въпреки че отвън бурята бушуваше с пълна сила, светкавиците разкъсваха небето, а гръмотевиците не спираха да тресат земята, в мемориала звукът от тях достигаше като нещо много далечно и незначително. Земята навън може и да беше разтърсвана от тътена на бурята, а въздухът да гореше със зелените огньове на фуриите, но в мемориала се чуваха само ромоленето на вода, тихото пращене на огъня и приспивна тишина, нарушавана от време на време от сънливото чуруликане на птици.
	Вътрешността му не беше от мрамор, а от кристал, чиито гладки стени се издигаха до тавана, двайсет фута над главата на Тави. Светлините от седем огъня покрай стените, които горяха, видимо без да бъдат подхранвани от нищо, изпълваха кристала от земята до тавана, пречупваха се в него и той ги разпръскваше в безброй дъги, които трептяха и танцуваха грациозно във вътрешността му. В центъра на пода имаше голямо езеро, чиято повърхност беше напълно неподвижна и идеално гладка като огледало от Амарант. По краищата й растеше буйна зеленина: храстчета, трева, цветя, дори ниски дървета, всичките сякаш аранжирани и поддържани от невидим градинар.
	Между огньовете покрай стените, поставени върху почти безформени статуи от черен камък, стояха на вечна стража седем комплекта рицарски брони на кралската гвардия, всяка с пурпурно наметало, бронзов щит и меч с дръжка от слонова кост.
	В средата на езерото от водата се издигаше черен базалтов блок. Върху него лежеше статуята на млад мъж, издялана от най-чистия и бял мрамор, който Тави беше виждал. Очите на мъжа бяха затворени, сякаш спеше, а ръцете му бяха скръстени на гърдите и стискаха дръжката на меч, положен върху тялото му. През едното му рамо се спускаше богато украсено наметало, под което се подаваше стоманен нагръдник. В краката на статуята стоеше изправен шлемът му, издялан от същия бял мрамор, шлем, от който стърчеше гребен от косми, издаващ принадлежността на младия мъж към рода Гай. Косата му беше късо подстригана, а чертите на лицето изящни и красиви, отпуснати в съня му. Приликата на статуята с жив човек беше съвършена, ако Тави не знаеше, че Принцепс Гай беше мъртъв от преди още той да се роди, сигурно щеше да си помисли, че ей сега ще стане, ще сложи отново шлема си и ще излезе навън.
	С периферното си зрение долови движение, но беше прекалено изморен да обърне глава. Робинята клекна до него — подгизнала от дъжда и трепереща от студ. Докосна рамото му и отдръпна ръка, за да огледа калта по пръстите си.
	— Велики фурии — каза тя. — За момент те взех за гаргойл.
	Тави я погледна подозрително, но тогава забеляза уморената й усмивка.
	— Нямах време да се измия — отвърна той.
	— Върнах се да те търся, но не виждах нищо. После ветрогоните ме погнаха. Трябваше да вляза вътре.
	— Това беше първоначалната идея. Съжалявам, че те блъснах, но реших, че всеки момент ще припаднеш.
	Устните на робинята се извиха на една страна.
	— Може би щях — призна тя и остърга още малко кал от рамото му. — Умно решение. И много смело от твоя страна. Ранен ли си?
	Тави поклати глава. Все още трепереше като лист.
	— Малко насинен, много изморен и измръзнал, това е.
	Тя кимна и на лицето й се изписа тревога. Изтри малко от калта по челото му.
	— Както и да е, благодаря ти.
	— Няма нужда да ми благодариш — насили се да се усмихне Тави. — Казвам се Тави, от Бърнардхолт.
	Пръстите на момичето докоснаха нашийника на врата й. Тя се намръщи и наведе очи към земята.
	— Амара.
	— Откъде си, Амара?
	— От никъде. — Тя вдигна глава и огледа великолепния интериор на мемориала. — Какво е това място?
	— М-мемориалът на Принцепс Гай — заекна Тави, треперейки. — Това е Могилата на сълзите. Принцепсът е загинал тук в битка с маратите много преди аз да се родя.
	Амара кимна. Потри длани и докосна челото на Тави.
	— Гориш — каза тя.
	Той затвори очи и едва намери сили да ги отвори отново. По кожата му премина странна тръпка и бавно измести острия, почти болезнен студ на калта.
	— Казват, че Първият лорд лично го е построил. За един ден. След като погребали мъртвите. От кралския легион. Маратите не оставили достатъчно от тялото на Принцепса за погребение с държавни почести. Затова го направили тук, вместо в столицата.
	Робинята хвана ръката му и започна да го вдига, въпреки че тя самата едва стоеше и трепереше неистово. Тави се остави да бъде издърпан на крака, но веднъж изправил се, му беше много трудно да стои върху натежалите от умора крайници. Вкопчи се в разказа си, уверен, че само така ще успее да остане в съзнание.
	— Силни фурии има тук. Кралски фурии. Казват, че трябвало да са много силни, за да пазят покоя на духовете на всички загинали войници. Не могли да ги отведат у дома. Прекалено много мъртви. Силните фурии ще ни пазят. Каменна могила. Земя срещу въздух. Убежище.
	— Прав беше — каза Амара и го положи обратно на земята, облегнат с гръб на стената.
	Тави почувства слаба топлина да се просмуква в премръзналата му кожа, беше чудесна, успокояваща. Явно момичето го беше преместило до един от огньовете.
	— Аз съм виновен за всичко — смотолеви Тави. — Не върнах Хитрушко в холта. Чичо ми. Маратите са тук.
	Настъпи мълчание.
	— Какво? Тави, какво каза? Какво за маратите?
	Той напрегна сили да й каже повече, да отговори на въпросите, да я предупреди. Но думите бяха неясни в главата му, а в устата му — съвсем неразбираеми. Опита с всички сили да ги каже правилно, но треперенето му попречи. Амара каза нещо, но Тави чу само разбъркани шумове. Усети ръцете й върху кожата си — остъргваха калта и разтриваха грубо крайниците му, но това сега беше прекалено далечно за него, беше му все едно.
	Главата му клюмна на гърдите и дори дишането се превърна в непосилна задача.
	Над Тави се спусна тъмнина, непрогледна и лишена от всякакъв звук.


	Глава 11

	Сърцето на Исана подскочи и в гърлото й заседна буца.
	— Не — прошепна тя. — Не. Не и брат ми. Той не си е отишъл. Не е възможно.
	— Сърцето му — старата Бите наведе глава. — Дишането. И двете спряха. Просто изгуби много кръв, детето ми. Отиде си.
	В залата настъпи пълно мълчание.
	— Не — каза Исана. Зави й се свят, беше като зашеметена. Затвори очи. — Не. Бърнард. Мъртъв.
	Огромната значимост на тази малка думичка се стовари отгоре й като воденичен камък. Бърнард беше единственото й семейство, най-близкият й човек, откакто се помнеше. Не можеше да си представи света без брат й в него. Със сигурност имаше какво да направи, за да го върне.
	Нямаше начин да няма. А заветната помощ беше така близо. Ако Корд и синовете му не се бяха намесили, само ако си бяха стояли мирно по местата, двама умели призователи на водата щяха да са започнали да се грижат за Бърнард, преди още тя да се събуди.
	„Враните да ги накълват Корд и цялото му противно семейство“, кълнеше наум Исана. С какво право си позволи да поставя живота на хора в опасност, за да отърве сина си и да задържи главатарството на клана си? Бърнард можеше да получи помощ. Можеше да _живее_.
	Тя се нуждаеше от Бърнард. Целият холт се нуждаеше от него. Тави се нуждаеше от него.
	Тави. Ако някой можеше да открие Тави, ако някой беше в състояние да му помогне, това беше Бърнард. Нужен й беше. Без него Тави нямаше никакъв шанс. Той също можеше да е…
	— Не — каза на глас Исана. Пое дълбоко въздух и събра самообладание. Нямаше да позволи лошотията на Корд да затрие Бърнард и Тави в един ден. Вдигна глава и погледна старата Бите. — Това не е краят. Сложете го във ваната.
	— Какво? — вдигна очи възрастната жена и я погледна с недоумение.
	— Сложете го във ваната — повтори Исана и започна чевръсто да запретва ръкави. — Ото, Рот, елате тук и пригответе фуриите си.
	— Исана — просъска Бите, — дъще, нищо не можеш да направиш.
	— Може — каза тихо Ото. — Няма да е за първи път. Когато бях млад, току-що надянал веригата, момчето на Хералд Младши пропадна в леда на езерото при мелницата. Стоя долу почти трийсет минути, преди да го извадим, и оживя.
	— Оживя — сопна се Бите. — Седя на стол, точи лиги и така и не проговори повече. Накрая треската го довърши. Това ли искаш да причиниш на Бърнард?
	С натъжено лице, Рот постави внимателно ръка на рамото му.
	— Права е. Дори и да съживим тялото му, разсъдъкът му може и никога да не се върне.
	— Имам нужда от него — изправи се пред двамата Исана. — Тави е навън, в бурята. Нямам време за приказки. Само преди минута бяхте готови да помогнете. Или се захващайте, или не ми се пречкайте в ръцете.
	— Ще помогнем — каза Ото.
	Рот изпусна тежка въздишка.
	— Хубаво — каза. — От опит глава не боли. Фуриите да са ни на помощ.
	— Трогваш ме с ентусиазма си — каза Исана и тръгна към медната вана.
	Под ръководството на Бите няколко от мъжете вдигнаха Бърнард и го положиха вътре. От раната на бедрото му се проточи мудно нишка алена кръв и оцвети водата в розово. — Свалете превръзката. Така или иначе, тя вече е без значение.
	Исана коленичи до ваната и постави внимателно пръсти на темето на Бърнард.
	— Ручей. — Тя докосна повърхността на водата. — Ручей, нужна си ми.
	Повърхността се накъдри леко при влизането на фурията във водата. Исана почувства неохотата на Ручей в мудните й, несигурни движения — не, това не беше Ручей, това бяха собствените й несигурност и изтощение. При тази умора фурията просто не я чуваше така ясно както преди и не откликваше на желанията й. Но след секунда това нямаше да е вече проблем.
	— Имми — прошепна Ото.
	Исана усети топлата ръка на пълничкия холтър на рамото си и пръстите й го стиснаха окуражително. Повърхността на водата отново се накъдри и във ваната влезе втора фурия — много по-малка, но много по-подвижна от Ручей.
	Рот постави ръка на другото й рамо.
	— Алмия.
	Водата във ваната се раздвижи от невидимото присъствие на силната фурия на възрастния холтър.
	Исана пое дълбоко въздух и фокусира мислите си отвъд умората, страха и гнева си. Прогони от тях тревогите си за Тави, пропъди и несигурността в собствените си сили. Изчисти напълно съзнанието си и го остави чисто и празно за сетивата, които споделяше с Ручей, за тези от водата във ваната и тялото в нея.
	Имаше нещо много специфично в усещането за тяло, потопено във вода — някаква много деликатна вибрация, която се излъчваше от кожата му. Исана насочи Ручей и тя започна да обикаля тялото на Бърнард в опит да долови енергията около него, да докосне трептенето на живота в него. В продължение на един ужасяващо дълъг миг фурията не долови нищо.
	Но в следващия потрепери, когато долови нищожни следи от живот да се просмукват навън от тялото на ранения. Сърцето на Исана подскочи от облекчение.
	— Още е тук — прошепна тя, — но трябва да побързаме.
	— Не рискувай, Исана — каза тихо Рот. — Много време мина.
	— Това е брат ми — отвърна тя и постави длани от двете страни на врата на Бърнард. — Вие с Ото затворете раната. Аз ще се погрижа за останалото.
	Ръката на Ото се стегна върху рамото й. Рот изпусна нова тежка въздишка.
	— Ако влезеш там, може никога да не успееш да се върнеш. Дори и преди това да го върнеш към живота — каза той.
	— Знам. — Исана се наведе напред и целуна нежно челото на брат си. — Готови сме. Да започваме.
	Исана издиша бавно и продължително и насочи цялото си внимание, концентрация и воля към водата. Тъпата болка в ръцете и краката й отшумя. Напрежението в гърба изчезна. Усещанията на тялото й, от студения допир на кожата на Бърнард по пръстите на ръцете й до гладкия камък под коленете и пръстите на краката й, се стопиха. Сега усещаше само водата, отслабващата енергия около тялото на брат си и мъгливото присъствие на фуриите около него.
	Ручей се притисна в нея с цялата си загриженост. Тя я докосна с мислите си и подаде на фурията образ, цел. — Ручей се вля в съзнанието й и го запълни. Намести се в него и Исана не можеше да различи повече къде свършваше тя и къде започваше фурията й. Първоначалното й усещане беше на пълна дезориентация, но после, както винаги досега, възприятията на Ручей станаха и нейни — прилив на звуци, замъглено виждане и физическо възприятие на заобикалящите я емоции.
	Исана погледна към неясното бледо очертание на тялото на брат си, после към още по-размазаните форми на тялото си над водата. Сега виждаше фуриите на Рот и Ото — двойка мъгливи, бледи форми, които кръжаха около нея.
	Вече нямаше нужда да говори, мислите й достигаха директно до тези на двамата холтъри посредством фуриите им във водата: „Съберете всяка частица от него и затворете раната. Аз се заемам с останалото.“
	Двете фурии моментално се впуснаха и започнаха да събират миниатюрните капчици кръв, които се носеха из водата, подкараха ги към раната на бедрото на Бърнард и започнаха да ги натикват обратно в тялото му.
	Исана не остана да ги чака да свършат работата си. Тя се плъзна към чезнещата аура на брат си и фокусира мислите си върху нея и върху значително по-силно вибриращото от живот тяло до него — нейното тяло.
	Исана знаеше, че това, което щеше да направи, криеше огромна опасност. Анима — искрата на живота — беше трудна за откриване и още по-трудна за манипулиране. Беше сила, мощна и непредсказуема като самия живот. Но без значение колко опасно беше това, Исана трябваше да я докосне. Трябваше да опита.
	Посегна и хвана слабия отиващ си трепет на живота около Бърнард. После хвана своя, надвиснал над него от нейното тяло, и ги допря един до друг, смеси ги, сля ги и започна да прелива от енергията на нейното тяло в неговото.
	Ефектът беше мигновен. Тялото на брат й се разтресе от конвулсии във водата, когато всички мускули в него се стегнаха едновременно. Гърбът му се изпъна и Исана по-скоро долови, отколкото видя клепачите му да се отварят широко и очите му да се взират невиждащи в празното пространство. Сърцето му се сви с глухо, неуверено туптене, последвано от второ, трето. Исана усети мощния прилив на въодушевление. Заедно с Ручей се втурна и влетя в тялото на Бърнард през раната на крака му. Внезапно се почувства обгърната отвсякъде от него и съзнанието й се понесе по хиляди вени и капиляри, раздели се на множество отделни пластове. Сега усещаше с неговите сетива — долови умората в сърцето му, смазващата болка в ръцете и краката му, ужасяващия студ на надвисналата над него смърт. Почувства объркването му, безсилния му гняв, страха му и те се забиха като нож в сърцето й. Усети как тялото му се бореше с раната. Как постепенно губи битката. Как умира.
	Това, което направи в следващия момент Исана, не беше продиктувано от логика, не беше реакция на физическо усещане, не беше продукт на мисъл и здрав разум. Не можеше да е, защото в този момент мислите й бяха прекалено много и твърде разпръснати, за да бъдат насочвани и управлявани. Стана в резултат от инстинкт и свободна воля и благодарение на това, че беше в него и усещаше с всяка частица от тялото му.
	Тя почувства върху й да се струпва огромна тежест — тежка като дебела верига, която стегна мислите й и започна да ги изключва една по една, да ги приковава в пълна неподвижност. Исана започна да се бори с нея, бореше се за съзнанието си, за живота си, който в момента трептеше в раненото тяло на Бърнард. Хвърли се смело в битката, под ритъма на несигурните мъчителни удари на сърцето на брат й, които кънтяха около нея, през нея и в нея.
	Вкопчи се в живота, докато фуриите на Ото и Рот не спираха да напомпват нова кръв в осакатеното тяло на Бърнард. Продължи да го стиска, докато двамата холтъри затваряха раната, събирайки разпорените кожа и плът и изграждайки наново материята им. Стиска живота с всички сили, чак до мъчително дългия промеждутък между два удара на сърцето, в който осъзна, че повече няма сили да стиска. Изпускаше го.
	Ручей й предаде настоятелния повик на Рот да се оттегли, да излезе от тялото на брат си и да спаси собствения си живот. Исана отказа. Прехвърли още повече от енергията на тялото си в това на Бърнард и започна да подхранва с нея затрудненото му сърце. Докопа всичко, до което успя да се добере в себе си, и му го даде. Даде му всичко: любовта си към него, тази към Тави, ужаса от мисълта, че ще го загуби, безпомощността си, страданията си, страха, радостта от хубавите спомени и отчаянието в най-тежките моменти от живота си. Не задържа нищо за себе си.
	Бърнард потрепери и рязко пое дъх. Дробовете му се напълниха с въздух, който тя почувства като студен огън. Той се разкашля и неподвижността се пръсна на хиляди парченца, които излитаха от тялото му с всяка следваща глътка въздух.
	Исана долови силата, която нахлу в тялото на Бърнард, енергията, която отново потече, и чу засилващия се, равномерен ритъм на сърцето му. Обля я вълна на облекчение. Ручей също беше още в него, но Исана вече я усещаше много далечна, объркана. Рот отново й изпрати мисли посредством фурията си, но тя беше прекалено уморена, прекалено затънала в облекчението и изтощението си, за да ги разбере. Остави съзнанието си да се понесе свободно, далече от нея и усети как започва бавно да потъва в тъмнина и топлина, които й обещаваха избавление от тревоги, болка и умора.
	И тогава усети притъпена, пареща пулсация. Спомни си, че познава това усещане от много отдавна. Потъването й се забави.
	Огъня, ето го отново. И отново. И отново.
	Болка. Усещам болка.
	С дъното, с най-далечната и безметежна част от съзнанието си тя разбра какво се случваше с нея. Рот се беше оказал прав. Беше дала прекалено много от себе си и сега не можеше да се върне в тялото си. Беше прекалено слаба, прекалено отпусната и отмаляла. Сега щеше да умре. Изпразнено от живот, тялото й просто щеше да се свлече на земята до ваната.
	Огънят проблесна отново — високо горе, над тъмнината.
	Но мъртвите не усещат болка. Тя е за живите.
	Исана се протегна към нея, към огъня в нощта. Блаженото й потъване спря, въпреки че част от нея изкрещя от разочарование. Тя се пресегна към болката, но не можа да помръдне, не тръгна нагоре.
	Прекалено късно е. Не мога да се върна.
	Въпреки това пак опита. Опита да се откъсне от неподвижността и топлината. Опита да се бори за живота.
	Внезапно проблесналата светлина над нея беше ярка като новородено слънце. Исана посегна към него и го прегърна с всяка частица от съществото си, която й бе останала. Светлината му я обгърна като изпепеляваща огнена стихия, ослепително ярка и по-болезнена от всичко, което бе изпитвала досега. Почувства рязко извиване и усукване и внезапно объркване, когато празнината, освободена от Ручей, се изпълни с непосилна болка.
	Исана се радваше да я изпита отново. Светлината и агонизиращата болка я заслепиха. Крайниците й боляха, дробовете й горяха с всяка мъчителна глътка въздух, главата й туптеше, съзнанието й крещеше под напора на възвърналите се физически сетива.
	Чу викове. Някой крещеше, после нещо тежко се блъсна. Нови викове. Фейд?
	— Вижте — изкрещя някой. Ото? — Вижте, тя диша!
	— Донесете й одеяло — отвърна гласът на Рот. — И едно за Бърнард.
	— И супа за двамата. Имат нужда от храна.
	— Знам това. Някой да разкара оттук побъркания роб, преди да е наранил някого.
	Облакът на агонизиращата болка, който я обгръщаше, започна да се разнася и постепенно се смали до тръпнене в едната ръка и сладката, странно приятна болка на изтощението, разстлано по крайниците й. Исана отвори очи, обърна глава на една страна и видя Бърнард да се оглежда с премрежени очи. Тя вдигна ръка към него и видя пръстите си подути и странно разкривени. Докосна брат си и болката в ръката й отново я заслепи.
	— Спокойно, Исана. — Рот хвана китката й и нежно свали обратно ръката. — Не мърдай. Имаш нужда от почивка.
	— Тави — каза Исана. Думите излизаха с мъка от устата й и дори в собствените й уши звучаха завалено и неясно. — Намерете Тави.
	— Почивай сега — каза отново Рот и я погледна с пълни с умиление и състрадание очи. — Почивай. Днес направи предостатъчно.
	В полезрението й изникна Бите.
	— Ще вдигнем холтър Бърнард на крака до утре заран, дъще. Той ще се погрижи за всичко. Сега почивай.
	Исана поклати глава. Не можеше да почива. Не и докато бурята навън бушуваше. Не и докато Тави е някъде там, безпомощен, малък, сам. Опита да се надигне, но това се оказа невъзможно. Едва успя да надигне глава. Отпусна се отново на пода и усети една сълза да избива в едното й око от безсилие и гняв. Тя поведе други след себе си и не след дълго Исана ридаеше на пода, тихо, почти без звук, докато зрението й не се замъгли и вече почти не можеше да диша от надигналите се хлипове.
	Трябваше да бъде по-внимателна. Трябваше да му забрани да излиза от холта онази сутрин. Трябваше да се погрижи за брат си по-навреме. Да предугади намеренията на Кордхолтови и да предотврати насилието. Бори се колкото можа. Опита. Фуриите й бяха свидетели, че опита. Но всичките й усилия бяха отишли на вятъра. Времето се спусна отгоре й като гладна врана.
	Тави беше навън в бурята. Сам.
	О, велики фурии и духове на мъртвите. Моля ви. Върнете ми го невредим.


	Глава 12

	Амара се бореше с изтощението и студа. Ръцете и краката й трепереха неконтролируемо и цялото й тяло беше сковано от умора. Повече от всичко на света й се искаше да легне на пода и да заспи, но знаеше, че не може да си го позволи, защото това можеше да коства живота на момчето.
	Беше изтрила по-голямата част от калта по лицето и шията му, но един тънък слой лигава тиня отказваше да падне и продължаваше да стои размазан по бледата му кожа. Придаваше му вид на престоял няколко дни труп. Амара пъхна ръка под дрехите на момчето и я допря до гърдите, за да долови ударите на сърцето му. В това време той беше облечен само с тънка туника и наметало отгоре — сигурен белег за бедния поминък на хората в пограничните райони на човешкото царство. Подгизнала от вода и премръзнала до кости, тя погледна с копнеж към най-близкия огън.
	Усети върху мръсната си длан силните удари на сърцето на момчето, но когато извади ръката си, тя беше почервеняла от кръв. Момчето беше ранено. Не сериозно, помисли си тя, иначе досега щеше да е мъртво. Амара изруга под носа си и докосна ръцете му — бяха леденостудени. Започна да разтрива енергично ръцете и краката на Тави, като през това време напрягаше изморената си глава да измисли какво да прави с него. Извика на няколко пъти името му, но въпреки че клепачите му потрепериха, той не отвори очи, нито проговори.
	Амара огледа набързо вътрешността на монумента. Потрепери при мисълта какво можеше да причини на момчето калта от Могилата на сълзите, с всичките трупове погребани под нея, ако попаднеше в кръвта му. Трябваше да я изчисти, спешно.
	Започна грубо да сваля дрехите му. Въпреки слабото си телосложение, момчето се оказа прекалено тежко за уморените й и премръзнали ръце. Докато го събличаше, дрехите му се скъсаха на няколко места, а устните му започнаха да посиняват. Амара вдигна тялото му наполовина и го довлачи до езерцето, след което нагази във водата.
	Топлината й я изненада приятно. Езерото се оказа плитко, водата стигна едва до под кръста й. Докато държеше главата на Тави над повърхността, Амара се потопи в нея и скоро тракането на зъбите й намаля.
	Тя се премести няколко крачки встрани, за да излезе от калния облак, образувал се около нея и момчето, и започна да трие кожата му, докато не свали всичката тиня.
	По измитото тяло на Тави лъсна шокираща колекция от синини, ожулвания, драскотини и дребни порязвания. Синините му бяха пресни, прецени тя, на не повече от няколко часа. По ръцете, краката и ребрата му бяха избили морави петна, като от скорошен пердах, а на места по кожата му се виеха дълги резки от миниатюрни порязвания. Явно беше тичал през тръни и гъсти храсти.
	Амара почисти, колкото можа по-добре, лицето му, като използваше изпокъсаната си пола като кърпа, след което го извади от водата и го довлачи обратно до един от огньовете.
	В момента, в който въздухът докосна мократа й кожа, Амара започна да трепери отново и осъзна, че всъщност водата не е била чак толкова топла, а по-скоро тялото й е било прекалено премръзнало. Сложи момчето на пода, колкото можа по-близо до огъня, остана за момент клекнала до него, прегърнала с ръце коленете си.
	Главата й клюмна и тя извика сподавено от изненада, когато тялото й се свлече на една страна и падна на пода. Искаше й се просто да се предаде на изтощението, но знаеше, че не може да направи това. В противен случай и двамата с момчето можеше да не се събудят повече. Усети как от гърлото й се отрони протестен стон, докато се надигаше от земята. Треперенето се усили и тя едва успяваше да се движи, да мисли дори.
	Усещаше пръстите си тежки като олово, несръчни и изтръпнали, докато се бореше със собствените си натежали от водата дрехи. Остави дрехите си на мокра купчина на пода и тръгна, залитайки, към един от каменните стражи. Свали грубо наметалото от раменете му и го уви около себе си. Треперещата Амара си позволи кратка почивка и се облегната на стената, преди да се довлече до следващата статуя, а после и до тази до нея. Свали и техните наметала и се върна при момчето. С последните останали й сили го уви с двата плаща.
	Сгуши се в пурпурното наметало, седна на земята и отпусна глава на стената зад гърба си. Заспа моментално.
	Когато се събуди, не чувстваше вече студ, само болка. Навън бурята още бушуваше с виещи ветрове и леден дъжд. Амара се надигна от пода. Умората все още тегнеше над изтръпналото й от седенето на земята тяло, но поне под тежката материя на наметалото й беше приятно топло. Надникна през входа на мемориала. Все още беше нощ. В небето продължаваха да танцуват светкавици, но сега гръмотевиците ги следваха с по-голямо закъснение. Въздушните фурии все така воюваха в небето, но зимните ветрове бяха успели да изтикат враговете си на юг, далече от долината, и сега дъждът се бе превърнал почти изцяло в ситна градушка, чиито ледени кристали барабаняха по студената земя.
	Гай със сигурност е знаел, помисли си Амара. Няма как да не е бил наясно с последствията от южния вятър, който призова, за да я отнесе на север в долината. Прекалено отдавна познаваше стихиите и ефекта им върху човешкото царство, за да е просто случайност. Следователно Първият лорд беше предизвикал умишлено бурята. Въпросът беше защо.
	Амара зарея поглед в мрака на нощта и се намръщи замислено. Докато бурята не отминеше, тя щеше да е като в капан. _А също всеки друг в долината, глупачке_, помисли си. Очите й се ококориха. По този начин Гай на практика беше спрял всякакво движение в долината Калдерон.
	Но защо? Ако времето беше от такова значение, защо ще я изпраща по най-бързия начин в долината, а после ще я кара да бездейства, докато не спре бурята? Освен ако не е разбрал, че враговете му са задействали плана си. В този случай пристигането й вероятно бе осуетило временно плановете им, а бурята й бе осигурила необходимото време, за да си отпочине и възвърне сили преди същинския сблъсък.
	Амара се намръщи. Нима Първият лорд беше хвърлил тази смъртоносна буря над долината, призовавайки фурии, чиято мощ тя дори не можеше да си представи, с едничката цел пратеникът му да си отпочине, преди да започне задачата си?
	Тя потрепери и се сгуши в наметалото. Можеше само да гадае причините зад постъпките на Гай. Той знаеше повече от всеки друг в Алера — мнозинството хора дори не подозираха мащаба на случващото се. Също така беше пресметлив владетел — действията му обикновено не се ограничаваха с постигането само на една цел, а постъпките му често целяха съвкупност от последствия. Какво беше намислил сега владетелят на Алера?
	Направи мрачна физиономия. Ако Гай искаше тя да знае отговора, щеше да й го каже. Освен ако не очакваше, че трябва сама да се досети. _Или просто защото все още не ти се доверява напълно._
	Тя се обърна и бавно тръгна обратно към вътрешността на мемориала. Мислите й препускаха. Облегна се на стената до един лишен от наметалото си страж и прокара пръсти през косата си. Трябваше да тръгва още сега. Безсъмнено, враговете на Короната нямаше да стоят със скръстени ръце, щом времето се оправеше. Трябваше да е готова най-малкото с план за действие.
	Първата стъпка, щеше да каже Фиделиас, е събирането на сведения. Трябваше да установи какво ставаше в долината, преди да предприемеше каквото и да е, било то да действа тихомълком, да се позове на властта, която й даваше статутът й на Курсор, и да поеме контрола от местния граф, или да докладва ситуацията на Гай.
	Тя преглътна мъчително. Всичко, с което разполагаше, беше малкият нож, който открадна от Фиделиас, и прекалено тънки за това време дрехи. Погледна към свитото на топка момче край огъня.
	И него.
	Амара отиде до Тави, сложи ръка на челото му и той тихо простена в съня си. Челото му гореше от треска, а устните му бяха напукани. Амара свъси вежди, отиде до езерото, загреба в шепите си вода и я отнесе до момчето. Опита се да го накара да пие, като изсипа полека водата в устата му. По-голямата част изтече между пръстите й и потече по брадата и шията му, но една част той успя да погълне. Амара повтори разходката до езерото няколко пъти, докато не реши, че треската на Тави отслабна, и той се отпусна и спря да диша тежко.
	Свали още едно наметало, сгъна го и го подложи под главата му. Амара се вгледа в лицето му. Беше красиво, с почти деликатни черти. Косата му висеше на тъмни, лъскави къдрици. Имаше дълги, извити мигли, които толкова много мъже имаха, а никак не оценяваха. Пръстите на ръцете му бяха слаби и несъразмерно дълги за тялото му, сигурен белег, че тепърва щеше да расте. Кожата му, там, където не беше покрита със синини и драскотини, блестеше младежки гладка и за негов късмет, без типичните за възрастта му пъпки. Още не беше видяла цвета на очите му, но си спомни, че гласът му беше кристалночист и звънък като камбана.
	Намръщи се и продължи да гледа спящото момче. Той определено беше спасил живота й в бурята. Но кой беше той? Намираха се на доста път пеша от всеки един от местните холтове. Беше подбрала внимателно мястото на приземяването си, за да не бъде забелязана от местните. Какво правеше тогава това момче насред пущинака, в разгара на такава буря?
	— У дома — промърмори момчето в съня си, но не отвори очи. Лицето му се изкриви тревожно. — Съжалявам, лельо Исана. Чичо Бърнард трябва вече да се е прибрал. Опитах да го върна вкъщи.
	Очите на Амара се разшириха от вълнение. Бърнардхолт беше най-голямата ферма в долината. Чичото на това момче е холтър Бърнард? Тя се наведе към него.
	— Какво се случи с чичо ти, Тави? Пострадал ли е?
	Тави кимна в съня си.
	— Марат. Стадоморът. Брут го спря, но не преди да нарани чичо Бърнард.
	Маратите? Диваците не бяха създавали повече проблеми на човешкото царство след събитията в долината от преди петнайсет-шестнайсет години. Беше приела скептично думите на Гай за маратите, но очевидно един от тях беше дошъл в Калдерон и нападнал алерански холтър. Но какво означаваше това? Дали ставаше дума за един-единствен маратски воин, случайно натъкнал се на местните?
	Не. Твърде много съвпадения. Тук ставаше нещо голямо.
	Амара стисна гневно наметалото и смачка плата в юмрука си. Трябваше да научи повече.
	— Тави, какво знаеш за този марат? От кое племе беше, водеше стадомор със себе си, така ли? Сам ли беше?
	— Имаше друг — смотолеви Тави. — Убих един, но имаше втори.
	— Втора птица?
	— Ммм.
	— Къде е сега чичо ти?
	Тави поклати глава и лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
	— Тук. Трябваше да се е прибрал у дома. Изпратих го с Брут. Брут трябваше да го върне вкъщи. — По бузите му потекоха сълзи и Амара преглътна тежко при вида им.
	Вярно, трябваше й информация, но не можеше да изтезава бълнуващото момче, за да я получи. Той имаше нужда от почивка. Щом беше племенник на собственика на холта, и той явно беше оцелял след нападението, тя щеше да върне момчето у дома и това със сигурност щеше да й осигури подкрепата и съдействието на Бърнард и хората от клана му.
	— Съжалявам — изхлипа завалено момчето и от очите му потекоха още сълзи. — Опитах. Съжалявам.
	— Шшш. — Амара изтри сълзите на Тави с върха на наметалото. — Сега трябва да си почиваш. Спи, Тави. Почивай.
	Той се унесе и тя приглади косата му назад от горещото чело. Ако в долината е навлязъл един-единствен марат, много вероятно беше холтърът да е тръгнал по следите му, за да го прогони. Но защо тогава е водил със себе си момчето? Според това, което беше видяла в бурята, Тави нямаше кой знае какви умения в призоваването на фурии, в противен случай щеше да ги използва срещу ветрогоните. Нямаше оръжия, не носеше нищо. Няма как да е участвал в преследването на марата.
	Амара обърна хипотезата си. Възможно ли е маратът да е бил преследвачът? Възможно, особено ако е бил от племето на стадоморите и всичко, което беше чувала за маратите, излезеше истина — лукави и пресметливи, безпощадни и смъртоносни като гигантските птици, които ги приемаха сред себе си като свои.
	Но маратите обикновено не водеха по повече от един звяр като… какъв би бил точният термин? Другар? Партньор? Кръвен брат? Тя поклати глава и потрепери. Въпреки това, което беше учила в Академията, обичаите на диваците й бяха прекалено чужди, по-скоро фантастични и митологични, отколкото действителност.
	Често предводителите на орди имаха по две птици, символ на статута им в племето. Но какво е правел маратски главатар на орда в Калдерон?
	Инвазия?
	Споходилият я отговор я накара да потрепери. Възможно ли бе местните да са се натъкнали на разузнавателен отряд на маратска армия?
	Нямаше по-подходящ за врага момент за нападение от този, осъзна Амара. Пътищата между северните градове постепенно ставаха непроходими през зимата. Много от войниците бяха пуснати в отпуск, за да се видят със семействата си, а хората в провинцията, след прибиране на реколтата, по правило спираха усилена работа по полето и се отдаваха на монотонния ритъм на зимното време.
	Ако в момента маратите нахлуеха в долината и разбиеха гарнизона, който я охраняваше, нямаше какво да ги спре да избият всичко живо в Калдерон и да плячкосат всеки един холт по пътя си, чак до самия Рива. А ако армията им разполагаше с достатъчна численост, можеха дори да нахлуят в града, а оттам във вътрешността на Алера. Амара потрепери при мисълта за това, което можеше да направи после маратската орда. Трябваше да се свърже с графа на областта и командир на гарнизона* — Брам, Грам или нещо подобно — и да го предупреди за заплахата.
	[* В американското издание _garrison_ (гарнизон) е използвано __и__ като съществително собствено — _Garrison_ (Гарисън). — Бел. Dave]
	Ами ако момчето лъжеше? Или просто се беше объркало? Амара изкриви уста в замислена гримаса. Познаваше местните владетели, по име поне, въпреки че наизустяването на имената на всички графове и лордове беше една от най-скучните й задачи в Академията. Но не беше чувала нищо за този Бърнард, нито пък беше учила що за хора са жителите на Калдерон. При всички положения не се съмняваше, че са корави и независимо мислещи хора, но доколко надеждни бяха, нямаше никаква представа.
	Трябваше да говори с този Бърнард. Трябваше да се увери, че наистина се е натъкнал на главатар на орда и е бил ранен от хищната му птица. После трябваше да си осигури подкрепата му (чифт нови дрехи също не би отказала) и незабавно да премине към действие.
	Намръщи се. Ще действа, но същото се отнасяше и за противниците на Короната. Фиделиас я беше подмамил в капан, от който се бе измъкнала на косъм. После, благодарение на умения и късмет, се измъкна и от няколкочасовото преследване на рицарите Аери. Сериозно ли си мислеше, че Фиделиас просто ще се откаже и ще спре да я гони?
	Много вероятно бе, осъзна Амара, неговата цел също да е долината Калдерон. Това ще да е една от причините Гай да я изпрати тук. Фиделиас е неин _патрисерус_. Всъщност _беше_, помисли си тя натъжено. Тя го познаваше сигурно по-добре от всеки друг на този свят. Успя да прозре измамата му в лагера на бунтовническия легион, макар и със закъснение.
	Какво ще направи сега Фиделиас?
	Естествено, той ще си задава същия въпрос за нея и щеше да търси отговора в предишните й действия и постъпки. Първото, което ще очаква от нея, бе да се свърже с местните холтъри още с пристигането си, да започне събиране на сведения и когато разполага с достатъчно информация, да предприеме съответните действия, било то да се укрепи и подготви за отбрана в някой от холтовете, или да вдигне на крак мъжете и местния гарнизон, за да се справят със ситуацията.
	А какво щеше да направи той, за да я спре?
	По гърба й пробяга хладна тръпка. Премисли отново отговора на този въпрос, но до друг не стигна — такъв си беше Фиделиас. Предпочиташе простите подходи и очевидните решения. Измисляй прости лъжи, така й казваше, съставяй прости планове. После ги оставяй отворени за корекции, но преди всичко, доверявай се първо на собствените си очи и уши, а после на който и да е план.
	Мълвата за пристигането на Курсор в долината щеше да се разпространи сред холтовете като горски пожар. По-добре направо да си нарисува кръговете на мишена по тялото и да чака стрелата. Прониза я нова студена тръпка. Този път Фиделиас _щеше_ да я убие. Беше й дал шанс да се спаси и тя го накара да съжалява за което. Нямаше да допусне втори път същата грешка. Изпречеше ли се на пътя на учителя си, той щеше да я убие, без да му мигне окото.
	— Затова съм тук — прошепна тя. Започна да трепери.
	Колкото и да си повтаряше наум, че решението й не е продиктувано от страх, тя го почувства, гъделичкаше стомаха й, пробягваше нагоре-надолу по гръбнака й като стотици паяци с хиляди крака. Не можеше да си позволи лукса да се позове открито на статута си на Курсор и така да се разкрие пред Фиделиас. Трябваше да се спотайва, колкото може, и да не вдига много шум около себе си. Избягалата робиня щеше да е по-малка сензация в пограничната долина от пратеник на Короната с предупреждение за предстояща инвазия. Не трябваше да допуска самоличността й да бъде разкрита, преди да е наясно на кого може да се довери и кой можеше да й осигури нужната информация, за да предприеме необходимите действия. Всичко друго щеше да е равносилно на покана към смъртта и евентуална катастрофа в долината.
	Погледна към момчето. Мислите й все още бяха объркани. То не беше длъжно да й се притичва на помощ в бурята, но го направи. Може и да му липсваше здрав разум, но имаше смелост в излишък и тя можеше да му е единствено благодарна за това. Това говореше много за него, а и за хората, които го бяха отгледали. В съня си, докато бълнуваше трескаво, говореше не на майка си и баща си, а на леля си, чието име явно беше Исана. Сирак?
	Амара се замисли над това и докато го правеше, осъзна, че стомахът й къркори от глад. Стана и тръгна към посадените около езерцето дръвчета. Както очакваше, няколко от тях бяха овощни. Гай никога не се ограничаваше с едно-единствено последствие от действията си, при положение че можеше с лекота да се справи с няколко. Построявайки този мемориал за падналия си в битка син, той не просто беше отдал впечатляваща почит на паметта на кралския Принцепс, но в същото време беше напомнил на Върховните лордове за могъществото си и осигурил убежище за себе си (или за своя пратеник).
	Амара откъсна няколко плода, започна да яде и да оглежда обстойно вътрешността на мемориала. Отиде до една от статуите. Бяха въоръжени с истински щитове и оръжия — мечове на кралската стража, със свирепи остриета, предназначени за близък бой и способни да елиминират или убият противника с един-единствен удар. Тя извади един от ножницата му и го претегли в ръка. Острието изглеждаше достатъчно наточено и тя го върна на мястото му. Храна, подслон и оръжия. Гай беше параноична стара лисица и Амара мислено му благодари за това.
	Докато връщаше острието в ножницата, усети прерязваща болка в ръката си. Погледна мръсната превръзка върху раната. Извади скрития в колана на полата й нож и отряза ново парче плат от нея. Преди да среже старата превръзка, изсуши на огъня новото парче. Изми хубаво раната с вода и чак тогава го намота около нея. Още нещо глождеше мислите й, но тя го остави за после. Сега я чакаше работа.
	Увери се, че момчето спи спокойно, и се залови за нея. Използва един от щитовете като поднос и го напълни с плодове, преди да го постави на земята до момчето. После изпра дрехите и на двамата в езерцето и ги окачи на ниските клони на едно от дърветата, където да съхнат над един от огньовете. Призова изтощената Сирус и й заръча да застане на пост около мемориала и веднага да й каже, ако се появи някой. Накрая намери един гладък камък в пръстта между цветята и се зае да точи острието на малкия нож.
	Тогава сълзите взеха надмощие. Доведоха ги спомените за годините обучение, разговори и споделени преживявания с човека, който довчера беше неин учител. Тя го обичаше, посвоему. Обичаше и опасността в работата си, и преживяното с него, обичаше живота, който бе водила. Той знаеше колко много означава за нея службата като Курсор. Знаеше и затова й бе помагал всячески с обучението и изпитите в Академията.
	Даде й всичко, освен истината. Амара усети как сълзите й напират още по-силно и ги остави да потекат. Болеше я. Болеше я от самата мисъл, че той се обърна срещу Короната. Че с предателството си застрашаваше всичко, към което тя се бе стремила и за което се бореше. С предателството си той сякаш обяви живота си на Курсор за безсмислен и по аналогия — нейния също. Действията му, не думите му, говореха за това, колко празен е той и каква голяма, противна лъжа е.
	Няма значение какво щеше да стане с нея, зарече се Амара, тя ще го спре. Каквито и да бяха плановете му, каквото и обяснение да имаше за каузата си, Фиделиас беше предател. Горчивата истина я пробождаше право в сърцето, отново и отново. Ножът шептеше същото, докато се плъзгаше по камъка, напоен със сълзите. _Предател. Предател._ Тя ще го спре. _Трябва_ да го спре.
	Амара не си позволи да плаче на глас. Заглуши хлиповете си, докато гърлото не я заболя. Мига, за да прогони сълзите, и точи острието, докато не остана доволна от блясъка му на светлината на огъня.


	Глава 13

	Пред пладне на следващия ден рицарите Аери приземиха носилката с Фиделиас, Алдрик и Одиана в западния край на долината Калдерон. Над земята все още бяха надвиснали сиви облаци и гледаха навъсено отгоре, но не носеха заплаха от дъжд. Бурята, която предшестваше пристигането им, вече се беше преместила на юг, откъдето се чуваше едва далечният грохот на гръмотевици. Бяха облечени топло, готови за настъпващата зима в долината, и от устите им излизаше пара.
	Фиделиас слезе намръщен от носилката и веднага повика при себе си капитана на ескорта от рицари.
	— _Убеден сте_, че никой не е пристигнал в долината миналата вечер, така ли? — попита.
	Мъжът промърмори нещо, наведе на една страна глава, присви съсредоточени в нищото очи и се заслуша. После кимна и се обърна към Фиделиас.
	— Левус ми съобщи, че в долината има маратски съгледвачи, но никой от наблюдателите ни не е забелязал някой да идва.
	— Не това беше въпросът ми — каза Фиделиас с остра нотка в гласа. — Сега последното, което ни трябва, е пратеник на Короната, който да вдигне гарнизона по тревога и да извика подкрепления от Рива.
	— Бурята миналата нощ беше изключително свирепа и дълга — поклати глава рицарят. — Никой не може да оцелее в такава буря. Предполагам, някой наистина кадърен би могъл да се промъкне под прикритието на бурята и ако е намерил подслон достатъчно бързо…
	— Тя е напълно способна да го направи — прекъсна го Фиделиас с ядосано вдигане на ръка. — Враните да изкълват и Гай, и хората му. Умира да се перчи. Дори когато става дума само за отвличане на вниманието.
	— О, някой е доста начумерен тази сутрин — промърмори Одиана на Алдрик. Огромният майстор на меча слезе от носилката, обърна се, подхвана водната вещица за талията и я свали с плавно движение на земята до себе си. Тя дари Фиделиас със самодоволна, сластна усмивка, притисна се до Алдрик и се сгуши под огромната му ръка. — Човек би си помислил, че не се е наспал добре през нощта.
	— Кротко, скъпа — избоботи Алдрик и широката му длан се плъзна към лицето й и запуши устата на Одиана.
	Тя притвори очи и простена доволно. Фиделиас се престори, че не чу хапливата забележка, и отново се обърна към капитана на ескорта им:
	— Сега не е момент за грешки и недоглеждане. Разпрати описанието на момичето до хората ни в Рива. Ако се появи, да я спрат. Тихомълком. Същото се отнася и за другите Курсори, които ви описах.
	Капитанът кимна.
	— А какво да кажа на хората ни тук?
	— Същото. Ако забележат някой непознат във въздуха, да го убият. Няма да се забавя много, щом приключа със срещата, тръгваме.
	Капитанът отново кимна.
	— Извадихме голям късмет с вятъра от миналата вечер, господине. Успяхме да докараме повече хора, отколкото предполагахме, че можем.
	— Късмет — изсмя се Фиделиас, докато се опитваше да игнорира напрежението в стомаха си. — Този вятър докара бурята, капитане, а с нея един от агентите на Короната. Аз на ваше място не бих бил така убеден, че това е чак такъв късмет.
	Рицарят отдаде отривисто чест и отстъпи назад. Промърмори още нещо и махна с ръка на хората си, които стояха впрегнати в четирите ъгъла на носилката. Те се издигнаха внезапно, под напора на въздушните струи на фуриите им, и само след секунди изчезнаха в ниските облаци.
	Алдрик изчака, докато се скрият от погледа му, и се обърна към Фиделиас.
	— Може би си прекалено строг с него — отбеляза той лаконично. — Ако Короната иска да изпрати някого в долината, ще го направи и той и хората му не могат да направят нищо, за да го спрат.
	— Не познаваш Гай — отвърна Фиделиас. — Той не е нито вездесъщ, нито безгрешен. Трябваше да тръгнем още вчера вечерта.
	— И щяхме да пристигнем в разгара на бурята. Можехме да умрем в нея.
	— О, да, гадната буря — измърка Одиана. — Същото така, бивши ми Курсоре, нямаше да имаш достатъчно време да се порадваш на малката робиня.
	От последните думи на водната вещица направо капеше злорадство. Тя се усмихна, Алдрик отново покри небрежно устата й с длан, но игривият блясък в очите й остана. Тя стисна леко със зъби пръстите на ръката и отново простена доволно. Алдрик я остави да го хапе, със загатната на устните усмивка.
	Фиделиас се вторачи изпитателно във водната вещица. Не беше сигурен колко точно знаеше за съпругата на Акватайнус и случилото се след нелицеприятната сцена от вечерта, но виждаше в блясъка на очите й, че знае нещо.
	Парещата болка в стомаха му се усили при мисълта за възможните последствия, в случай че Акватайнус научеше за случилото се между него и жена му. Акватайнус имаше вид на човек, който заради вторачването си в дървото би пропуснал да забележи гората, но също така имаше вид на човек, който нямаше много да му мисли и щеше да се разправи подобаващо с човека, осмелил се да го унижи, като преспи с жена му. Няколкото хапки сухар, които Фиделиас беше успял да погълне по време на полета, сега напираха да излязат отново на бял свят. Постара се да запази спокойното изражение на лицето си, докато мислеше за това, че в скоро време щеше да се наложи да направи нещо по въпроса с тази вещица — прекалено бързо започваше да се превръща в проблем.
	Обърна се към нея и устните му се разтеглиха в небрежна, равнодушна усмивка.
	— Мисля, че е време да се концентрираме върху задачата си.
	— Няма какво много да му мислим — отбеляза Алдрик. — Качваме се на конете. Яздим до мястото на срещата. Говорим с дивака. Яздим обратно.
	Фиделиас извърна глава и шепнешком заповяда на Вама да доведе конете. Земната му фурия излезе изпод единия му крак, надигна земята в ниска бабуна, която се понесе напред.
	— Не очаквам проблеми при язденето. Но не мога да кажа същото за срещата с дивака.
	— Той няма да е проблем — сви рамене Алдрик.
	Бившият Курсор започна бавно да нахлузва ръкавиците си за езда.
	— Мислиш, че мечът ти може да промени нещо ли?
	— Мечът променя много неща.
	— Той е марат — усмихна се Фиделиас. — Не е човек. Те не мислят като нас.
	Алдрик примижа насреща му и почти се намръщи.
	— Той няма да се изплаши от теб. Да, за него мечът ти е опасен, но ти самият си само мекушавото, уязвимо нещо на другия му край.
	Лицето на Алдрик остана с каменно изражение.
	— Виж, Алдрик — въздъхна Фиделиас, — маратите нямат същата представа за индивидуалност като нас. Цялата им култура се гради около тотеми. Клановата им структура се основава на сходството между тотем и животно. Ако някой притежава могъщ тотем, значи, е могъщ човек. Но ако се крие зад тотема си, вместо да се бие редом с него, заслужава само презрение. Те наричат нас, хората, мъртвото племе. Смятат броните и оръжията ни — мъртви като пръстта — за наши тотеми. Според тях ние се крием зад мъртвите си тотеми, вместо да влизаме в битката рамо до рамо с тях. Сега разбираш ли?
	— Не — отвърна директно Алдрик. Откъсна се от Одиана и започна да нахлузва ръкавиците си. — В това няма никакъв смисъл.
	— За теб може би, но за един марат е повече от смислено.
	— Диваци — каза Алдрик. Одиана се обърна към вързопите с багажа им и измъкна прибрания в ножницата си меч на Алдрик. Без да поглежда към нея, той протегна ръка и тя постави дръжката на оръжието в нея. После се зае да го препаше на кръста си. — Какво правим, ако вземе да се опъва?
	— Аз ще имам грижата — отвърна Фиделиас.
	Алдрик повдигна вежди и го погледна въпросително.
	— Сериозно. Дръж меча прибран, освен ако всичко не се обърне нагоре с краката.
	— И тогава?
	— Тогава избивай наред, докато не останем само аз, ти и вещицата.
	Алдрик се усмихна.
	— А аз какво да правя? — попита Одиана.
	Изпълнила задълженията си към Алдрик, сега тя стоеше встрани и повдигнала тежките си поли, и забила съсредоточен поглед в земята, ровеше небрежно с върха на единия си ботуш в калта.
	— Дръж маратите под око и ако прецениш, че почват да се ядосват, кажи ни.
	Одиана се намръщи, постави ръка на единия си хълбок и вдигна поглед към Фиделиас.
	— Щом на Алдрик се пада да убива, искам и аз. Иначе не е честно.
	— Може би не е.
	— Вчера не ми даде да убия никого. Сега е мой ред.
	— Ще видим — повтори Фиделиас.
	Одиана тропна ядосано с крак, скръсти ръце и се намуси:
	— Алдрик!
	Едрият воин тръгна към нея, свали с небрежен жест наметалото си и го сложи на раменете й — беше достатъчно голямо, че да се увие два пъти около цялото й тяло.
	— Спокойно, скъпа. Знаеш, че ще ти дам каквото искаш.
	— Наистина ли? — усмихна му се тя пленително.
	— Нима не го правя винаги?
	Той се наведе към нея, притисна я към себе си с една ръка и я целуна. Плътните й устни се разтвориха охотно и обгърнаха неговите, тялото й се изпъна и се притисна в неговото. Тя протегна ръка и зарови пръсти в косата му.
	Фиделиас разтри основата на носа си, където напрежението започваше да се натрупва и да се превръща в главоболие. Отдалечи се от двамата. В този момент дойдоха конете, подкарани в бавен ход и умело направлявани от Вама. Фиделиас извика на спътниците си и те се откъснаха неохотно от прегръдката си, после тримата оседлаха и яхнаха конете, без да разменят и дума повече.
	Както беше предполагал, ездата мина гладко и без произшествия. През цялото време Етан — горската му фурия, която приемаше формата на голяма катерица, — прескачаше от дърво на дърво пред тях, достатъчно далече и почти незабележима. Фиделиас следваше посоката, определяна от нея, почти подсъзнателно — използваше Етан като съгледвач и водач още от детските си години.
	Групата премина големия каменен кралски път и пое на североизток през гъстата борова гора, обрасла с храсталак и трънаци. Яздеха по посока на планината, издигаща се на няколко мили отпред. Тази планина, спомни си Фиделиас, заедно със заобикалящата я безлюдна гора се славеше с неприветливостта си към хората. Нищо чудно, че маратите бяха поискали срещата да стане на безопасно за техния вид място.
	Фиделиас намести десния си крак в стремето и се намръщи недоволно. Без ножа в ботуша, кракът му не се чувстваше удобно. Долови беглата горчива усмивка на устните си. Момичето се оказа по-умно, отколкото я мислеше. Видя шанса си и го сграбчи на мига, точно както я беше учил. Като неин патрисерус Фиделиас изпита истинска гордост от постижението й.
	Като противник изпита само хладен гняв. Тя трябваше да е ценна придобивка за каузата му, а вместо това се превърна в неизвестен фактор на игралното поле. Ако вчера е пристигнала в долината, кой знае колко хаос ще внесе в плановете му, но дори и да не е, само необходимостта от това, да стои нащрек за появата й, щеше да му коства много.
	Замисли се. Как би осуетил плановете си, ако беше на нейно място.
	Отказа се. Не. Грешен подход. Той предпочиташе бързите, крайни решения — колкото по-прости и брутални, толкова по-добре. Тръгнеш ли с финес, прекалено много неща могат да се объркат в сложна ситуация като тази, помисли си.
	А Амара не разсъждаваше така праволинейно. Най-простото решение щеше да е да се добере до първия холт, да обяви коя е и да разпрати всеки наличен човек из долината да разнася вестта, че в Калдерон се готви нещо голямо. В такъв случай из долината щяха да тръгнат няколко дузини мъже с горски фурии, които да си отварят очите за нещо нередно. Все един щеше да открие такова.
	Направеше ли това Амара, разкриеше ли самоличността и местоположението си, толкова по-добре и толкова по-лесно щяха да се наредят нещата за Фиделиас. Щеше да я извади от играта за нула време, след което щеше да продължи да мъти водата чак докато не стане прекалено късно за местните да прозрат какво ставаше в Калдерон.
	Безсъмнено Амара щеше да се досети за подобна опасност. Тогава ще й се наложи да действа по малко по-заобиколен път. Не така праволинейно. Ще импровизира в движение, а той няма да има друг избор, освен да приеме ролята на ловеца, да стреля напосоки в храстите, за да я изкара на открито, и чак тогава да предприеме каквото и да било, за да я спре.
	Фиделиас се усмихна на иронията в цялата ситуация — и двамата щяха да са в свои води. Е, така да бъде. Момичето беше талантливо, но нямаше опит. Нямаше да е първият човек, когото надхитря и унищожава. Нямаше да е и последният.
	Едно потрепване в движенията на Етан го предупреди, че с двамата му спътници не са сами в потъналата в сиви сенки гора. Той спря коня си с рязко дръпване на юздите и вдигна предупредително ръка, за да сигнализира на Алдрик и Одиана да направят същото. Боровата гора потъна в тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на конете, капките вода, които се отронваха от клоните на дърветата и падаха на земята, и тихото стенание на студения северен вятър.
	Конят му отметна глава назад, очите му се облещиха от страх и той изпръхтя тревожно. Другите два коня моментално подеха паниката му, наостриха уши и вдигнаха глави. Този на Одиана тръсна глава и нервно затанцува настрани. Фиделиас повика Вама и горската фурия се отзова незабавно. Разгърна се около изплашените животни и ги обви в спокойствието на дълбоката земя. Фиделиас усети как силата на Вама се надига като бавна вълна и залива конете. Тя прогони напрежението и тревогата и ездачите им отново поеха пълен контрол над тях.
	— Нещо ни гледа — изсъска водната вещица. Тя приближи коня си до този на Алдрик. Очите й заблестяха с тъмната лъскавина на ахати. — Гладни са.
	Алдрик стисна устни и отпусна ръка върху дръжката на меча си, но тялото му остана все така отпуснато на седлото, както беше стояло по време на целия път.
	— Кротко — промърмори Фиделиас и потупа шията на коня си. — Да тръгваме. Отпред има нещо като поляна. Предпочитам да сме на малко по-открито място.
	Тръгнаха бавно към поляната. Конете бяха под контрол, но главите им все още бяха вирнати високо, а очите и ушите им шареха в търсене на онова, което бяха надушили. Фиделиас поведе групата към средата на откритото пространство, което се оказа не повече от трийсетина крачки от всяка страна. Дърветата по краищата му бяха потънали в дебела сянка, тук-там разкъсана от по-светлите петна на бледата светлина, танцуваща в клоните отгоре.
	Фиделиас огледа краищата на поляната и забеляза бледата сянка с форма на катерица, кацнала над едно по-тъмно място сред стволовете на боровете. Той смушка коня си крачка напред.
	— Покажи се. Излез, застани под открито небе и ще говорим — провикна се той.
	Първоначално нямаше резултат от думите му, но после нещо се надигна от тъмнината, придоби очертанията на марат и излезе на поляната. Изправи се, спокоен и отпуснат, със сплетена на плитка бяла коса, спускаща се от тила му. В нея бяха вплетени няколко тъмни птичи пера. Върху слабините си носеше препаска от еленова кожа, стегната с колан. В дясната си ръка държеше закривен нож, който блестеше като черно лъскаво стъкло. От едната му страна застана стадомор — висока хищна птица от равнините. Главата й се издигаше на почти същата височина като тази на марата, а шията и краката й изглеждаха прекалено дебели и мускулести, за да предполагат някаква пъргавина и скорост, но Фиделиас знаеше, че е точно обратното. Клюнът на стадомора блестеше в унисон с ножа на марата, а ужасяващите нокти на краката му пробиваха дебелия килим от борови иглички по земята и се забиваха в пръстта отдолу.
	— Ти не си Атсурак — каза Фиделиас с равен, спокоен глас. — Аз търся него.
	— Ти търсиш Атсурак, чо-вин на клана на стадоморите — отвърна гърлено маратът, със също толкова спокоен глас. — А аз стоя на пътя ти.
	— Ти ще трябва да стоиш другаде.
	— Това аз няма да направя. Ти ще трябва да си вървиш.
	— А това аз няма да направя — поклати глава Фиделиас.
	— Тогава ще се лее кръв — каза маратът.
	Ножът се превъртя рязко в ръката му и птицата до него нададе ниско, пронизително съскане.
	— Внимавай. Не е сам — разнесе се някъде зад гърба му тихото мърморене на Одиана.
	Фиделиас проследи подскоците на Етан.
	— Точно отляво и точно отдясно на нас — промърмори на свой ред той към Алдрик.
	— Няма ли да им поговориш още? — попита с ленив, провлечен глас майсторът на меча.
	Фиделиас се пресегна, почеса тила си и примижа срещу марата.
	— Тези тримата явно не са на едно и също мнение с техния чо-вин. С главатаря им. Не са дошли да говорят.
	— О, страхотно — прошепна Одиана.
	Бившият Курсор стисна дръжката на ножа, скрит под дрехите на гърба му, и замахна рязко напред. Острието полетя в лъскава стоманена дъга и се заби в главата на стадомора. Дръжката му щръкна от черепа на птицата точно където започваше клюнът й. Стадоморът изпищя и скочи във въздуха, след което се стовари на земята, продължи да пищи пронизително и започна бясно да рита с крака в предсмъртна агония.
	Отляво и отдясно се разнесоха бойните викове на други две птици и техните господари и в следващия миг те изскочиха от двете страни на поляната. Фиделиас не видя, по-скоро усети Алдрик да скача от седлото и да се обръща с лице към едната двойка. Съвсем отчетливо обаче чу меча му да изскача с рязък звън от ножницата. Одиана прошепна нещо под носа си — прозвуча като напевно гукане.
	Маратът отпред скочи към повалената птица и с рязко движение на ножа си й преряза гърлото. Стадоморът издаде последен слаб крясък и се отпусна неподвижно на земята, потънал в локва кръв. Маратът се обърна и на безизразното му лице се изписа неописуема ярост. После се хвърли към бившия Курсор.
	Фиделиас изкрещя команда на Вама и замахна с рязко движение на ръката към нападателя си. Земята под краката на марата подскочи нагоре и го хвърли настрани. Фиделиас използва възможността да слезе от седлото на изплашения си кон и да извади кинжала от ножницата на колана си. В това време маратът беше отново на крака и летеше към него. Намерението му беше да профучи покрай него и в момента на разминаването да прокара с рязко движение ножа си през корема му и така да изсипе червата му на земята.
	Запознат с техниката на маратите, Фиделиас се изпречи на пътя му и го посрещна със здрав ритник в капачката на коляното. Усети стъпалото си да се удря здраво в крака на марата и чу как коляното му изпращя. Дивакът изпищя и полетя настрани, но замахна с ножа си към крака на Фиделиас. Бившият Курсор се дръпна от пътя на марата, успя да дръпне крака си части от секундата преди острието да го достигне, и със същото движение се обърна към нападателя си.
	Маратът понечи да стане, но кракът му се огъна и той се свлече върху килима от борови иглички. Фиделиас се запъти към най-близкото дърво и пътьом хвърли поглед към спътниците си.
	Алдрик беше почти на края на поляната, с лице към гората и с изпъната настрани ръка, в която държеше меча си успоредно на земята — имаше вид на застинал в поза танцьор. Зад гърба му лежеше обезглавен стадомор, чието тяло се мяташе и риташе с крака във въздуха, явно неосъзнаващо предстоящата си кончина. Маратът, който беше нападнал Алдрик, беше коленичил на земята с клюмнала, полюшваща се вяло глава и притискаше окървавени ръце към корема си.
	От другата страна на поляната, все още на седлото, Одиана си тананикаше тихо под носа. Земята пред нея внезапно се бе превърнала в тресавище. От третия марат и птицата му нямаше и следа, но тинята леко се надигаше и разклащаше, сякаш нещо мърдаше под повърхността й.
	Водната вещица забеляза погледа му.
	— Обожавам мириса на земята след дъжд — каза тя.
	Фиделиас не отговори. Замахна с кинжала и направи дълбока резка в един от долните клони на най-близкото дърво. Откърши клона и прибра кинжала в ножницата. После, под погледите на спътниците си, стисна клона с две ръце и застанал извън обсега на марата, бавно и методично започна да го удря с дървото, докато не смаза черепа му.
	— И това е начин — отбеляза Алдрик. — Ако не те притеснява плискането на кръв по цялата поляна.
	— И ти си целият в кръв — каза Фиделиас и захвърли клона настрана.
	Алдрик извади кърпа от джоба си и се запъти към средата на поляната, като през това време бършеше старателно острието на меча си.
	— Вярно, но аз не пръскам безразборно. Гледам да е естетически издържано и приятно за окото. Трябваше да го оставиш на мен.
	— Мъртвият си е мъртъв — каза Фиделиас. — Нямам нужда от помощ, мога и сам да си върша работата. — Обърна се към Одиана. — Сега доволна ли си?
	Водната вещица му се усмихна от седлото и въздъхна.
	— Мислиш ли, че може пак да завали? — попита тя.
	Фиделиас поклати глава.
	— Атсурак — провикна се той. — Видя какво искаха те.
	Фиделиас със задоволство видя как Алдрик се стресна и се озърна, дори Одиана като че ли затаи дъх от изненада. Отиде до коня си, хвана юздата му и го погали по шията.
	— Ха — отвърна му нечий дрезгав глас от гората.
	Чу се шум от кършене на храсти и на поляната се появи четвърти марат. Имаше жълти и блестящи като злато очи, точно като тези на пристъпящата грациозно до него птица. За разлика от първите трима, този носеше ножа си затъкнат в колана на кръста, а през рамото му, вързан на груб кожен ремък, висеше меч. По ръцете и краката му бяха навързани половин дузина оплетени от трева гривни. Кожата на лицето му беше надрана и покрита с множество драскотини. Маратът спря на няколко крачки пред тримата и протегна двете си ръце с отворени напред длани.
	Фиделиас направи същото и пристъпи към него.
	— Това, което направих, беше необходимо.
	Атсурак погледна към мъжа с премазания череп на няколко крачки встрани.
	— Необходимо беше — съгласи се той. — Но загубата не си струваше. Ако се бяха изправили открито пред мен, щях да убия само един от тях. — Той вдигна глава и погледна Одиана с премрежени очи. После извърна изпитателния си поглед към Алдрик. — Мъртвоземни. Бият се добре.
	— Времето напредва — каза Фиделиас. — Готово ли е всичко?
	— Аз съм чо-вин на моето племе. Те ще ме последват.
	Фиделиас кимна, обърна се и тръгна към коня си.
	— Тогава ние ще вървим.
	— Почакай — каза Атсурак и вдигна ръка. — Има проблем.
	Фиделиас спря и погледна маратския главатар.
	— През последното слънце, недалече оттук, преследвах хора.
	— Невъзможно — каза Фиделиас. — Никой не идва тук.
	Маратът свали меча от рамото си и с небрежно движение размота кожения ремък и го хвърли в краката на Фиделиас. Острието се заби в пръстта.
	— Преследвах хора — повтори Атсурак, сякаш не беше чул Фиделиас. — Двама мъже, един стар, един млад. Старият командваше земен дух. Моята чала — той постави ръка на гърба на стадомора до себе си, — женската на този тук, беше убита. Старият е ранен. Младият беше бърз и пъргав и успя да се измъкне.
	Алдрик пристъпи напред и извади меча от земята. Използва кърпичката си и изтри калта от острието.
	— Легионерско оръжие — съобщи той. — Стар модел, отпреди години. Добре поддържано. — Свали едната си ръкавица, докосна с пръст ръба на острието и притвори очи. — Използвано е от човек с опит. Мисля, че е легионерски съгледвач. Или бивш такъв.
	Фиделиас пое рязко въздух.
	— Атсурак. Двамата, които си преследвал. Мъртви са, нали?
	— Кръвта на стария течеше като река — сви рамене маратът. — Земният му дух го отнесе, но голяма част от него вече беше изтекла в земята. Младият бяга добре. Щастието му се усмихна.
	Фиделиас почувства внезапно надигналия се в устата му кисел вкус. Изплю се и стисна зъби.
	— Разбирам.
	— Дойдох да гледам в тази долина. Видях. Видях мъртвоземци, готови за битка. Силни са, бдителни.
	— Имал си лош късмет, Атсурак — поклати глава Фиделиас, — нищо повече. Битката ще донесе победа на хората ти.
	— Съмнявам се в преценката ти. Марат са тук. Много племена дойдоха. Те не обичат твоя народ, но мен — малко. Мен те ще последват към победа, но към клане — не.
	— Всичко е в готовност. Твоите хора ще прочистят долината, принадлежала някога на бащите им. Моят господар ще се погрижи да я получат обратно. Това той е обещал.
	Устните на Атсурак се извиха в подобие на презрителна усмивка.
	— Твоят чо-вин. Чо-вин от Акватайн. Носиш ли неговия тотем като потвърждение на думата му?
	Фиделиас кимна.
	— Искам да видя.
	Фиделиас отиде до коня си и бръкна в една от чантите на седлото. Извади кинжал. Дръжката му имаше великолепна златна украса и носеше печата на рода на Акватайнус. Вдигна го, за да може Атсурак добре да го види.
	Дивакът протегна ръка.
	— Това не беше част от уговорката ни — присви очи Фиделиас.
	Очите на марата проблеснаха свирепо.
	— Нито пък смъртта на моята чала — каза тихо той. — Между твоя и моя народ има вражда. Сега тя е още по-голяма. Ти ще ми дадеш тотема на твоя чо-вин. И тогава аз ще удържа на думата си.
	Фиделиас се намръщи. Хвърли кинжала и Атсурак ловко го улови във въздуха. Обърна се и навлезе сред дърветата. Само след няколко крачки двамата с птицата сякаш се стопиха в сенките.
	Алдрик зяпа известно време в посоката, в която изчезна дивакът, после се обърна към Фиделиас.
	— В името на всички фурии, искам да знам какво си мислиш, че _правиш_?
	Фиделиас го изгледа свирепо, после се обърна към коня си и закопча чантата на седлото.
	— Чу го — каза той. — Нещо е подплашило маратите. Без кинжала нямаше да останат.
	Лицето на Алдрик се навъси.
	— Това оръжие носеше печат. Може да бъде проследено до Акватайнус. Този е маратски главатар. Предполага се, че ще бъде начело в проклетата битка…
	— Да, Алдрик — процеди през зъби Фиделиас, бавно, с всичкото търпение, на което беше способен. — Кинжалът може да бъде проследен до Акватайнус. И да, Алдрик, Атсурак ще бъде начело в проклетата битка. Ето защо трябва да се погрижим нападението да бъде успешно. — Той преметна чантите през седлото. — След като долината бъде превзета, вече няма да има никакво значение какво са плячкосали маратите. Дотогава нещата ще бъдат задвижени и всичко ще е само въпрос на политика.
	Алдрик го сграбчи за рамото и го извърна с лице към себе си. Прониза го с поглед.
	— Ако планът ни не проработи, това ще е доказателство. Ако работата стигне до Сената, ще повдигнат обвинения срещу него, Фиделиас. _Измяна._
	Бившият Курсор погледна ръката на рамото си, после погледът му се плъзна по нея по цялата й дължина, чак до рамото, а оттам до лицето на Алдрик. В продължение на няколко секунди двамата стояха, приковали очи един в друг.
	— Ти си невероятен воин, Алдрик. Можеш да ме убиеш още сега, на място, и за двама ни не е тайна. Но аз играя тази игра от много време. И двамата знаем, че няма да успееш, преди да реагирам. Какво е един воин без ръката си или крака си, как мислиш? — Той замълча за момент, за да даде възможност на Алдрик да осмисли добре чутото. Земята под краката им леко потрепери при появата на Вама. После продължи почти шепнешком. Тонът му беше хладен, сякаш поръчваше на човека отсреща да започне да копае собствения си гроб. — Вземи решение. Или се хващай на работа, или се оттегли.
	Настъпи ново мълчание.
	Майсторът на меча пръв отмести поглед. Тялото му се отпусна и зае обичайната си небрежна стойка. Вдигна от земята меча, който донесе маратът, и се загледа в обратната посока.
	Фиделиас издиша бавно, тихо и зачака ударите на сърцето си да забавят темпото и да спре да ги усеща в гърлото си. После се обърна, яхна коня и стисна рога на седлото, за да скрие треперенето на ръцете си.
	— Рискът е неизбежен — каза той. — Но ще вземем необходимите предохранителни мерки.
	Алдрик кимна, но на лицето му беше изписано, че не е доволен от развоя на събитията.
	— Какви предохранителни мерки?
	— Като начало — вирна брадичка Фиделиас, — ще открием двамата, които са видели марата в долината. Ако този меч принадлежи на бивш легионер, той лесно може да се досети какво става.
	Дълбоко замислена, Одиана смушка коня си към този на Алдрик, хвана юздата му и му го докара. През цялото време не откъсваше очи от Фиделиас. Алдрик яхна животното и мушна легионерския меч под ремъците зад седлото.
	— Намираме ги, а после?
	Фиделиас обърна коня си и го насочи към края на поляната, по посока на пътя, където вероятно най-лесно щяха открият следите на човек, дошъл откъм планината и запътил се към най-близкия холт.
	— Разбираме какво знаят.
	— А ако знаят прекалено много? — намеси се Одиана.
	Фиделиас се вгледа в ръкавиците си и изтри едно засъхващо петънце кръв от едната.
	— Погрижваме се да не проговорят.


	Глава 14

	— И това беше — каза Тави. — Всичко започна с една малка лъжа. А аз просто исках да върна овцете вкъщи. Да покажа на чичо ми, че мога да се справям сам, без чужда помощ. Че вече съм независим и отговорен. — Обели парченце кора от един от оранжевите плодове и ядосано го хвърли сред тревата и цветята покрай езерцето.
	— Не владееш никакви фурии? — попита отново смаяната робиня. — Никакви?
	Нещо в тона й го жегна, той се прегърби и придърпа около себе си наметалото, сякаш материята му щеше да го предпази от думите й, които му припомниха колко самотен и изолиран беше.
	— Точно така, никакви. И какво от това? — отвърна троснато той и в тона му се прокрадна повече острота, отколкото искаше да вложи. — Въпреки това съм добър овчар. Аз съм най-добрият чирак в долината. Със или без фурии.
	— О — отвърна припряно Амара, — нямах предвид…
	— Никой няма предвид, но все така става. Гледат ме като… все едно съм сакат, недъгав. Въпреки че мога да тичам. Като сляп, при все това, че виждам. Няма значение нито какво правя, нито колко добре го правя, всички ме гледат по този начин. — Той я стрелна с поглед. — Ето така, като теб в момента.
	Амара се намръщи, стана рязко и скъсаната й пола и наметалото от статуята се завъртяха около глезените й.
	— Съжалявам — каза тя. — Тави, това е… необичайно, знам. Досега не бях чувала за някой с подобен проблем. Но ти си още млад. Възможно е просто да не си дорасъл още за фурии. Имам предвид, на колко си? Дванайсет? Тринайсет?
	— Петнайсет — смотолеви Тави, въздъхна и облегна брадичка на коленете си.
	— Разбирам. — Амара направи кисела гримаса. — И сигурно се тревожиш за легионерската си служба.
	— Каква служба? — отвърна Тави. — Аз нямам фурии. За какво съм им притрябвал в легиона? Няма да мога да изпращам сигнали като призователите на въздуха, да удържам предната линия като призователите на земята, нито да атакувам като призователите на огъня. Няма да мога и да лекувам като призователите на водата. Няма да мога ни да изкова, ни да въртя меч като призователите на метала. Няма да мога да стрелям с лък, нито да бъда съгледвач като владетелите на горски фурии. На всичкото отгоре съм дребен. Не ставам дори за копиеносец от редовата пехота. Какво ще правят с такъв като мен?
	— При всички положения никой няма да подлага на съмнение смелостта ти. Видях я с очите си по време на бурята.
	— Смелост, кураж — въздъхна Тави. — Досега опитът ми показва, че смелостта ти докарва повече пердах, отколкото ако бягаш.
	— Понякога това е важно.
	— Кое, да ядеш бой ли?
	— Не. Да не избягаш.
	Тави се намръщи, но не отговори. Робинята помълча малко, после седна отново до него и се уви в наметалото си. Двамата се заслушаха в дъжда отвън.
	— А какво би направил, ако имаше избор? — попита тя и въпросът свари Тави напълно неподготвен.
	— Какво? — вирна глава той и я погледна в очите.
	— Ако можеше да избираш какво да направиш с живота си. Къде да отидеш. Какво ще избереш? Къде би отишъл?
	— Академията — отвърна Тави без секунда колебание. — Ще отида в Академията. Там не е нужно да владееш фурии. Трябва просто да си умен, а аз съм. Мога да чета, да пиша, да смятам. Леля ми ме научи.
	— В Академията ли? — повдигна учудено вежди Амара.
	— Тя не е само за рицари, не знам дали знаеш. Там обучават легати, архитекти, строители. И адвокати, и музиканти, и художници. Не се искат фурии, за да строиш сгради или да правиш закони.
	— А може да станеш и Курсор — кимна Амара.
	Тави сбърчи нос и изсумтя.
	— Как не, да прекарам живота си в разнасяне на съобщения? Ама че вълнуващо, няма що.
	— Прав си — отвърна робинята и лицето й посърна.
	Тави преглътна, за да пропъди буцата, заседнала в гърлото му.
	— Тук, във фермата, фуриите означават оцеляване. В буквалния смисъл. Но в града не са толкова важни. Там можеш и без призоваването на стихии, можеш да си някой, а не изрод, изчадие. Там можеш да направиш нещо с живота си. И единственото място в Алера, където можеш да го постигнеш, е Академията.
	— Изглежда, много си мислил по въпроса — каза тихо Амара.
	— Чичо ми я е виждал, веднъж, докато легионът му е бил на парад пред Първия лорд. Той ми е разказвал за нея. Говорил съм и с войниците от гарнизона. С търговци. Миналата пролет чичо Бърнард ми обеща, че ако му покажа, че съм достатъчно отговорен, ще ми подари овце. Пресметнах, че ако ги продам година по-късно, а после спестявам цялата си заплата от легиона, ще събера достатъчно пари за един семестър в Академията.
	— Един семестър? Ами после?
	— После ще видим — сви рамене Тави. — Ще намеря някакъв начин да остана. Може да намеря някой, който да ми стане попечител, или… не знам. Ще измисля нещо.
	Амара се обърна към него.
	— Ти си много смело момче, Тави.
	— След това чичо никога няма да ми даде овце. Ако все още е жив. — Буцата в гърлото задуши думите му и той наведе глава. Усети как очите му се наливат със сълзи зад затворените клепачи.
	— Сигурна съм, че е добре — каза робинята.
	Тави кимна, но не успя да отговори. Мъката, която беше потискал, го надви и сълзите потекоха по бузите му. Чичо Бърнард не може да е мъртъв. Просто не може. Как ще живее с такава тежест? С какви очи ще погледне леля Исана?
	Тави вдигна юмрук и гневно изтри бузи.
	— Поне си жив — каза тихо Амара и сложи ръка на рамото му. — Това не е за пренебрегване, предвид през какво премина вчера. Ти оцеля.
	— Имам чувството, че като се върна у дома, ще ми се иска да не бях — каза задавено Тави.
	Събра сили да се пребори със сълзите и дори успя да се усмихне на момичето.
	— Може ли да те попитам нещо? — каза тя и отвърна на усмивката.
	— Разбира се — сви рамене Тави.
	— Защо си рискувал да загубиш всичко, към което си се стремил? Защо се съгласи да помогнеш на тази Берите, след като си знаел, че може да имаш проблеми после?
	— Не мислех, че ще стане така — каза жално Тави. — Искам да кажа, мислех, че ще се справя с всичко. Едва в края на деня осъзнах, че трябва да избирам между прибирането на овцете и камбанките, които й бях обещал.
	— Аха, ясно — отвърна робинята, но изражението на лицето й показваше обратното.
	Тави усети бузите му да се изчервяват и наведе глава.
	— Добре де — въздъхна той. — Тя ме целуна. Мозъкът ми се втечни и изтече през ушите, това е.
	— Това вече го вярвам — каза Амара, протегна крак към водата и разроши повърхността й с пръстите на крака си.
	— Ами ти? — попита Тави.
	— Какво имаш предвид? — попита тя и килна глава на една страна.
	Той сви рамене и я погледна колебливо.
	— Само аз говоря. Ти не ми каза нищо за себе си. Обикновено робите не се мотаят толкова далече от пътя. Или от холта си. Сами. Досетих се, че сигурно си избягала.
	— Не съм — отвърна твърдо момичето. — Изгубих се в бурята. Бях тръгнала към гарнизона, за да отнеса съобщение от господаря ми.
	— И той те е изпратил просто така? — присви недоверчиво очи Тави. — Сама? Жена?
	— Аз не задавам въпроси, Тави. Изпълнявам каквото ми нареди.
	Тави се намръщи, но кимна в съгласие.
	— Е, както кажеш. Би ли дошла с мен обаче? Може да поговориш с чичо ми, а? Той ще се погрижи да стигнеш до гарнизона. Ще те нахрани, ще ти намери и топли дрехи.
	— Много мил начин да вземеш някого в плен, Тави — усмихна се тя.
	— Съжалявам — изчерви се той. — Особено след като ми спаси живота. Но ти си избягала робиня, ако не направя нищо, чичо ми може да отговаря за това. — Тави отмести малко коса от очите си. — А аз вече и бездруго съм загазил достатъчно.
	— Разбирам те — отговори момичето. — Ще дойда с теб.
	— Благодаря ти. — Тави погледна към входа на мемориала. — Изглежда, спря да вали. Мислиш ли, че е безопасно да излезем?
	Амара погледна навън.
	— Не мисля, че ще стане по-безопасно, ако останем да чакаме. По-добре да стигнем до твоя холт, преди бурята да се е разразила отново.
	— Мислиш, че е възможно ли?
	— Така изглежда — кимна уверено Амара.
	— Добре. Ще можеш ли да ходиш? — Погледът на Тави се плъзна към глезена й, който се беше подул и посинял.
	— Само глезенът е — отвърна непринудено Амара. — Стъпалото ми е наред. Боли, но ако внимавам, май ще мога да се справя.
	Тави въздъхна дълбоко и стана. Всички синини, драскотини и рани се възпротивиха на уморените му мускули. Наложи се да се подпре на стената за момент, докато успее да си възвърне равновесието.
	— Добре тогава. Май по-леко от това няма да стане.
	— Май не — съгласи се Амара и изпъшка тихо, докато се изправяше. — Е, страшна двойка сме. Хайде, води.
	Тави излезе от мемориала и мразовитият северен вятър от планината и леденото море отвъд нея го блъсна в лицето. Въпреки че все още беше увит в аленото наметало, вятърът за малко да го накара да се върне обратно под подслона на мраморния купол. Замръзналите стръкчета на тревата изскърцаха под краката му. Дъхът му излизаше от устата на облаци пара, които моментално биваха отнасяни от вятъра. Вече нямаше спор по въпроса: през нощта зимата беше дошла в Калдерон и снеговете й нямаше да се забавят.
	Погледна момичето до себе си. Куцаше до него, с отнесено, празно изражение на лицето. Босите й стъпала изглеждаха бледи на фона на покритата със слана трева.
	— След малко ще спрем, за да стоплиш краката си. Можем също да нарежем едно от наметалата на ленти и да опитаме да ги увиеш около стъпалата си.
	— Платът ще замръзне — отвърна след известно мълчание Амара. — Нека стоят открити, въздухът ще ги сгрее по-добре от плата. Върви. Ще се стопля, като стигнем в холта ти.
	Тави се намръщи. Вниманието й сякаш беше насочено другаде, вместо върху това, за което говореше. Реши, че ще я държи под око — измръзването на краката не беше шега работа, а ако е свикнала с живота в града, можеше дори да не осъзнава колко опасна е зимата в пограничните райони, нито колко бързо едно измръзване може да доведе до загубата на крак, ръка, дори живот. Тави ускори крачка и Амара успя да не изостава.
	Стигнаха каменния път и тръгнаха по него, но не бяха вървели и час, когато Тави долови трептене в земята. Беше толкова далечно и тихо, че трябваше да спре и да сложи разперена длан на един от големите камъни, за да се увери, че не греши.
	— Чакай — каза той. — Мисля, че някой идва.
	Лицето на Амара се изопна на мига. Тави я видя да придърпва наметалото около раменете си, докато ръцете й оставаха скрити отдолу. Очите й започнаха трескаво да оглеждат околността.
	— Можеш ли да кажеш какво идва?
	— Усещам го като Брут — прехапа устна Тави. — Земната фурия на чичо Бърнард. Може би е той.
	Робинята кимна.
	— Сега и аз го усещам. Със сигурност е земна фурия.
	Не след дълго зад завоя на пътя се появи Бърнард. Каменната настилка на пътя се надигаше като вълна и се носеше напред, а той беше стъпил здраво на върха й. Челото му беше набръчкано от напрежение, докато направляваше фурията. Беше облечен със зимните си ловни дрехи, дебели и топли, а най-отгоре беше сложил наметало от кожа на танадент, покрито с лъскави черни пера, като допълнителна защита за най-студените нощи. Носеше най-големия си лък, със запъната в тетивата и готова за стрелба стрела, а очите му, макар и хлътнали насред тъмни кръгове, следяха зорко пътя.
	Той приближи със скоростта на тичащ човек и забави едва в последния момент. Каменната вълна бавно се сниши под краката му и той измина последните няколко крачки ходейки.
	— Чичо Бърнард! — извика Тави, спусна се към него и го прегърна силно. — Слава на великите фурии. Толкова се страхувах, че си пострадал зле.
	Чичо Бърнард постави ръка на рамото му и Тави почувства, че част от напрежението в тялото му изчезва. Внимателно, но настойчиво той го отстрани от себе си.
	Тави примигна насреща му и усети как стомахът му се свива на топка.
	— Чичо? Добре ли си?
	— Не — избоботи плътният глас на Бърнард. Очите му не се откъсваха от тези на Тави. — Бях ранен. Други също пострадаха, защото се наложи да тръгна с теб и да търся овцете.
	— Но, чичо.
	Бърнард го прекъсна с вдигане на ръка.
	— Не си искал. Знам. — Гласът му беше твърд, почти ядосан. — Но заради твоите пакости пострадаха хора. Леля ти за малко да умре. Тръгвай към къщи.
	— Да, господине — каза тихо Тави.
	— Съжалявам, че трябва да го направя, Тави, но забрави за овцете. Изглежда, все още не си научил някои неща.
	— Ами…
	— Кротко, момче — изръмжа едрият холтър. Гневната нотка в гласа му накара Тави да примижи боязливо и очите му отново се наляха със сълзи. — Точка по въпроса. — После насочи гневния си поглед към Амара. — Ти пък коя си?
	Тави чу шумоленето на дрехи, докато робинята се покланяше в реверанс.
	— Казвам се Амара, господине. Носех съобщение от господаря си, от Рива до гарнизона. Изгубих се в бурята. Момчето ме намери. Той спаси живота ми, господине.
	Тави изпита благодарност за думите на робинята и внезапно обнадежден, вдигна очи към чичо си.
	— Била си навън по време на такава буря? Явно фуриите наистина пазят глупаците и децата — каза Бърнард. После изсумтя. — Избягала си, нали?
	— Не, господине.
	— Ще видим тази работа. Тръгваш с мен, момиче. И не си мисли да бягаш. Ако ме накараш да те гоня, сериозно ще се ядосам.
	— Няма, господине.
	Бърнард кимна намръщено и отново погледна към Тави.
	— Когато стигнем у дома, момче, си отиваш в стаята и ще стоиш там, докато не реша какво да правя с теб. Ясно?
	Тави примигна изненадано. За пръв път виждаше чичо си такъв. Дори докато беше ял бой от него, не беше усещал такъв първичен, едва потиснат гняв в гласа му. Чичо Бърнард винаги се владееше, винаги бе спокоен, никога не изпускаше нервите си. Гледайки го сега, Тави сякаш за пръв път осъзна напълно колко голям и силен беше чичо му, колко гневно святкаха очите му и колко сила и мощ имаше в огромните му ръце. Не посмя да отговори, опита единствено да му покаже колко съжалява, колко много искаше нещата да се наредят. Осъзнаваше, че плаче, но вече не го беше грижа за това.
	Лицето на Бърнард остана твърдо и непоколебимо. Очите му блестяха като гранит.
	— Попитах, ясно ли е, момче.
	— Да, господине — прошепна Тави.
	Бърнард се обърна и тръгна по пътя.
	— По-бързо — каза той, без да се обръща назад. — Вече изгубих достатъчно много време в глупости.
	Шокиран, онемял, Тави се вторачи в гърба му. Вчера, когато го хвана да се измъква от холта, чичо му не беше така ядосан. Какво беше предизвикало такава ярост? Какво беше накарало чичо му да побеснее така?
	Отговорът сам дойде. Някой скъп нему човек беше пострадал — сестра му Исана. Наистина ли за малко е щяла да умре? О, велики фурии, колко сериозни бяха нещата?
	В този момент Тави вече знаеше, че днес загуби нещо, нещо повече от овцете или славата си на най-добрия чирак в долината. Беше загубил уважението на чичо си — нещо, което досега дори не предполагаше, че притежава. Бърнард никога не се отнасяше с него като другите, не — никога не го съжаляваше заради това, че нямаше фурии, никога не му показа, че го смята за нещо по-малко от другите. Между двамата, особено в последните няколко месеца, имаше някакво особено приятелство, привързаност, която Тави не изпитваше към никой друг. Беше негласно, ненатрапчиво другарство, почти като между двама равни, а не възрастен и дете. И това другарство се беше зародило и растяло бавно през годините, в които Тави беше чирак в холта на чичо си.
	А сега го нямаше. Тави така и не осъзна, че го е имало, а ето как вече го няма.
	Овцете също.
	А с тях и шансовете му за някакво бъдеще, за бягство от долината, за бягство от статута му на изрод без нито една фурия, на отритнатото от всички копеле в лагера на легиона.
	Сълзите го заслепиха и той се опита поне да не им дава глас. Не виждаше чичо си, но чу нетърпеливото му подвикване: „Тави!“.
	Не чу Амара да върви до него, докато не тръгна, залитайки, след чичо си. Вървеше като сляп, просто слагаше единия крак пред другия, а болката в гърдите му го накара да забрави за всички синини, драскотини и порязвания от вчера.
	Тави вървеше, без да вдига глава. Нямаше значение къде го водеха краката му.
	Той не отиваше никъде.


	Глава 15

	Пътят към Бърнардхолт беше дълго и мъчително изпитание за Амара — упражнение в игнориране на болката. Независимо от това, което каза на Тави, глезенът й, пострадал при тежкото приземяване в бурята, беше като вкочанен, изгаряше от болка и тя едва успяваше да стъпи на крака си. Раната в ръката, която Алдрик Меча й беше нанесъл в лагера на бунтовническия легион, също тръпнеше болезнено. Едва успяваше да игнорира едната рана, без при това другата да заеме изцяло мястото й, но въпреки собствените си страдания, болката на момчето, което тътреше крака пред нея, не излизаше от мислите й.
	Първоначално реши, че реакцията на чичо му беше леко пресилена. Повечето мъже просто щяха да преминат директно на боя, пък после, евентуално, да обясняват с какво е бил заслужен. Колкото повече вървеше, толкова повече осъзнаваше колко силна бе болката на момчето от думите на чичо му, или по-скоро от липсата на такива.
	Явно беше свикнал да се държат добре него, с подобаващо уважение също. Ето защо мълчанието и хладното отношение на холтър Бърнард го засегнаха така дълбоко. За него те означаваха прощаване с надеждите за бъдеще в Академията и връщане обратно при перспективата за живот във фермата, където без фурии е обречен да остане завинаги безпомощно дете — заплаха за себе си и околните.
	А тук, в пограничните райони на човешката раса, където животът и смъртта зависеха от ежедневна борба със стихии и зверове, това вероятно беше самата истина.
	Амара поклати глава и се съсредоточи в камъните на пътя под краката й. Въпреки че съчувстваше на момчето за страданията му, не можеше да остави това да отвлича мислите й от задачата, която й бе поставена, а именно да открие какво става в долината и да вземе необходимите мерки, за да защити човешкото царство. Вече разполагаше с няколко факта, които трябваше да напасне по местата им, така че по-добре да се заеме веднага с тях, реши тя.
	Маратите се бяха върнали в Калдерон, нещо невиждано от седемнайсет години. Маратският воин, на когото се бяха натъкнали Тави и чичо му, най-вероятно е бил съгледвач на готова да нахлуе в Калдерон орда.
	Но на фона на дневната светлина хипотезата й изглеждаше необоснована и пресилена, направо несъвместима със светлината на деня. Ако наистина се бяха натъкнали на маратски воин, защо чичото на момчето не показа никакви радост и облекчение, че намира племенника си жив и здрав? Нещо повече, как беше възможно този холтър да стои на крака? Толкова сериозна рана, както я описа момчето, изисква намесата на изключително способен призовател на вода, а Амара се съмняваше, че такъв може да живее на такова отдалечено от големите градове място. Явно, момчето е преувеличило за раната, а ако това беше така, историята за марата също можеше да се окаже силно преиначена.
	Всъщност разказът на Тави за премеждията му от предишния ден далече повече напомняше приказка, отколкото истинска случка. Момчето, измъчвано от чувство за малоценност, може би бе измислило историята, за да си придаде повече важност, но от друга страна, вместо да спаси себе си, той избра да й се притече на помощ, като така се изложи на огромен риск. Подобен кураж, съзнателност и себеотрицание рядко вървяха ръка за ръка със склонност към лъжи и самохвалство.
	В крайна сметка Амара реши, че всъщност засега не разполага с достатъчно информация. Първо трябваше да поговори с чичото, а той в момента не изглеждаше в настроение за разговори. Трябваше да научи повече. Ако маратите _наистина_ подготвяха инвазия, отбраната срещу подобно нападение щеше да наложи мащабна мобилизация и да означава колосални разходи както за Върховния лорд на Рива, така и от хазната. Подобна новина щеше да срещне съпротива — ако се появеше пред местния граф с думите на едно момче като единствено доказателство, щеше да се наслуша на историята за овчарчето, което крещяло: „Танадент!“. За да й повярват, щеше да се нуждае от думата на някой от местните собственици на земя, на някой надежден холтър.
	В подобен случай най-доброто, на което можеше да се надява, бе местният граф да изпрати свои съгледвачи, които да тръгнат из долината да търсят врага. Но дори и да се върнеха живи след подобна смъртоносна задача, това най-вероятно щеше да стане с цяла маратска орда по петите им. Тогава маратите щяха с един замах да залеят долината и да опустошат земите около Рива, докато през това време Върховният лорд ще е в капана на наближаващата зима и просто ще наблюдава безучастно как унищожават земята му.
	В най-добрия случай, с помощта на думите на Бърнард, Амара можеше да успее да убеди местния граф да организира по-адекватна защита от гарнизона, както и да повика подкрепления от Рива. Възможно бе дори нанасянето на изпреварващи атаки по прииждащите орди, преди да са нахлули във вътрешността на Алера.
	От друга страна, ако се окажеше, че пратеник на Короната е вдигнал по тревога местния гарнизон и е докарал подкрепления от Рива — всичко това на огромна цена — без предстояща инвазия, Короната щеше да стане за посмешище в Сената и в очите на Върховните лордове. Репутацията на Гай нямаше да оцелее при последвалите нападки от страна на Върховните лордове, които и бездруго бяха достатъчно надъхани срещу него, и последствията щяха да са катастрофални.
	Амара преглътна тежко. Гай я изпрати да представлява интересите му в Калдерон. Нейните решения бяха негови решения. Но въпреки че той щеше да носи моралната отговорност за постъпките й, Върховните лордове спокойно можеха да настояват и за прилагане на закона и налагане на наказание за злоупотреба с власт. Станеше ли това, Гай нямаше да има друг избор, освен да приеме искането им. Затвор, ослепяване, разпъване на кръст — само няколко от по-леките присъди, които я очакваха след края на процеса.
	Репутацията на Короната, сигурността на цялото човешко царство и собственият й живот зависеха от това, какво щеше да предприеме оттук нататък. Затова, реши Амара, по-добре да обмисли внимателно всяко решение.
	Трябваше й повече информация.
	Пристигнаха в Бърнардхолт малко след като слънцето беше стигнало зенита си.
	Това, което първо впечатли Амара, беше колко добре укрепено беше това място. Тя самата беше родена и отгледана в подобен холт и знаеше къде да открие признаците за добре построена и укрепена ферма. Оградата около централните постройки беше по-висока от тази на някои военни гарнизони и се извисяваше почти два пъти по-високо от човешки ръст. Не беше зид, а цял каменен блок, издиган с много мъки от земните недра от някой доста способен призовател на камъка. Дебелите дъбови порти, обковани с желязо, бяха наполовина затворени и на стената над тях стоеше на пост мъж с прошарена коса. Държеше в ръка стар меч и съсредоточено оглеждаше далечината.
	Недалече от стената бяха едноетажните външни постройки — ковачница, огромна конюшня за гаргантите, хамбар и обор в едно и няколко кошари. Складовете за храна, както можеше да се досети Амара, бяха във вътрешността, до кухните, жилищните помещения и няколкото по-малки заграждения за животните, които обикновено се използваха само по спешност. Отпред стоеше впряг от два гарганта, а до тях един висок, красив младеж с румени бузи и тъмна коса. Животните чакаха търпеливо, докато той напъхваше няколко дебели въжета в чувал и го привързваше за гърба на едното добиче.
	— Фредерик — викна Бърнард, когато наближиха. — Накъде си тръгнал с този впряг?
	Младежът, надраснал момчешката възраст, но все още млад за служба в легион, оправи гъстия си перчем и се поклони учтиво на главата на холта.
	— Отивам на южното поле да извадим онзи голям камък, господине.
	— Ще се справиш ли с буйния нрав на тези двамата?
	— Тропчо и аз ще се справим, господине. — Той понечи да се обърне. — Здрасти, Тави. Радвам се да те видя жив и здрав.
	Амара погледна към Тави, но той почти не вдигна глава, само махна вяло за поздрав.
	— Задава се нова буря — изсумтя Бърнард. — След два часа те искам обратно, Фред, без значение дали си извадил камъка, или не. Не искам повече пострадали.
	Фредерик кимна и се върна към работата си. Бърнард се насочи към портата, кимна на мъжа на стената и влезе във вътрешния двор.
	— Тави — каза той веднага щом пристъпи в двора.
	Без да дочака повторна покана, Тави се запъти към общата зала, тръгна нагоре по външната стълба, която водеше към втория етаж, и изчезна в една врата, зад която бяха спалните.
	Бърнард го изпроводи с мрачен поглед, после въздъхна дълбоко и се обърна към Амара.
	— Ти ела с мен.
	— Да, господине — отвърна Амара и понечи да се поклони.
	Точно този момент избра глезенът й, за да се предаде окончателно, и тя залитна настрани.
	Едната ръка на Бърнард се стрелна и я хвана за рамото. Задържа я на крака, но стисна точно мястото на раната. Амара неволно простена и отново загуби равновесие.
	Едрият холтър пристъпи напред и просто я вдигна от земята, с лекотата, с която би вдигнал малко дете.
	— Враните да го изкълват, момиче — промърмори начумерено той. — Трябваше да кажеш, че си ранена.
	Амара се стресна от реакцията на умореното си тяло, което изпита огромно облекчение и същевременно се напрегна от близостта на едрия холтър. Също като Алдрик, той беше огромен мъж, но от него не струеше онази тиха, скрита агресия, която излъчваше майсторът на меча. Неговата сила също беше различна — топла, окуражителна и пълна с живот. Също така, той миришеше на кожа и сено. Амара отчаяно се опита да каже нещо, но не успя и остана смутена и притихнала, докато Бърнард я внесе в общата зала, а от там в кухнята, където топлият въздух и ароматът на прясно изпечен хляб я обгърнаха като пухена завивка.
	Той я отнесе до една маса край огнището и я сложи да седне на нея.
	— Господине, наистина, добре съм.
	— Как не — изсумтя Бърнард. Обърна се, придърпа едно трикрако столче, седна пред масата и внимателно взе в ръцете си пострадалия й крак. Допирът му беше топъл, уверен и успокоителен и сякаш част от неговото спокойствие се прехвърли в Амара посредством докосването на пръстите му. — Стъпалото ти е студено — каза той, — но не чак толкова, можеше да е по-зле. Използвала си фурия, за да стоплиш краката си, нали?
	Амара примигна и кимна утвърдително.
	— Все пак нищо не може да се мери с чифт топли чорапи. — Той погледна намръщено стъпалото й. — Тук боли ли?
	Тя поклати глава.
	— Тук? — Болката прониза целия й крак и тя не можа да устои на болезнената гримаса, която изкриви лицето й.
	— Няма счупено. Навехнат е. Първо трябва да стоплим краката ти. — Бърнард се изправи и отиде до рафтовете, откъдето взе малък меден леген. После докосна чучура над умивалника и задържа ръка под бликналата струя, чак докато водата не стана достатъчно гореща, не зачерви ръката му и не започна да вдига пара. Едва тогава сложи легена отдолу, за да се напълни.
	Амара се покашля:
	— Вие сте главата на този холт, нали, господине?
	Бърнард кимна.
	— Тогава не трябва да правите това, господине. Да миете краката ми, искам да кажа.
	— Тук не се съобразяваме много с градските глупости — изсумтя Бърнард.
	— Разбирам, господине. Както кажете. Но може ли да попитам нещо?
	— Щом искаш.
	— Момчето, Тави. Той ми каза, че сте били нападнати от маратски воин и неговата птица. Вярно ли е това?
	Бърнард изсумтя и лицето му се смръщи. Докосна отново, по-скоро прасна рязко, чучура и водата спря с тихо бълбукане.
	— Тави обича да разказва всякакви истории.
	— Значи, не се е случило, така ли? — Амара килна глава на една страна и зачака отговора.
	Бърнард постави легена на столчето, на което беше седял допреди малко. Едната му ръка хвана отново стъпалото, а другата мина зад прасеца й. За момент Амара изпита силно неудобство от допира на пръстите му по голата й кожа и това, как се беше набрала полата й, откривайки крака почти до коляното. Бузите й пламнаха, но дори и холтърът да бе забелязал това, с нищо не го показа. Той пъхна внимателно пострадалия крак във водата и й показа с ръка да сложи там и другия. Премръзналите й безчувствени стъпала изтръпнаха неприятно във вдигащата пара вода.
	— Как успя да си нараниш крака? — попита Бърнард.
	— Подхлъзнах се и паднах. — Амара повтори историята за това, как е носела съобщение от Рива до гарнизона, и добави падането точно преди Тави да я открие.
	Лицето на едрия холтър помръкна.
	— Ще трябва да му изпратим вест. Няма да си в състояние да пътуваш още ден-два. Стой така, докато не се стоплиш. После ги изтрий с кърпа и чакай тук. — Той се обърна, отвори килера, извади оттам грубо тъкана торба със сладки картофи и я тръшна на масата до Амара. После добави дълбока купа и малък нож. — Всеки под моя покрив работи, момиче. След като се стоплиш, обели ги. Аз ще се върна след малко да видя рамото ти.
	Амара постави ръка върху превръзката на рамото си.
	— Ще ме оставите тук, просто така?
	— С този глезен няма да стигнеш далече. Надига се нова буря. Най-близкият подслон е мемориалът на Принцепс, но както виждам, вече си отнесла оттам каквото си могла. — Той кимна към аленото наметало. — На твое място щях да започна да обмислям какво ще обяснявам на граф Грам за това. Опазването и поддръжката на мемориала са негова грижа. Съмнявам се, че ще ти се зарадва много. Също на господаря ти, който и да е той. — Бърнард се обърна и тръгна към вратата.
	— Господине — подвикна припряно след него Амара. — Не ми казахте дали е вярно. Онова, дето ми каза Тави за марата.
	— Права си. Не ти казах — отвърна Бърнард и излезе.
	Амара гледа известно време ядосано след него, после погледна краката си във водата и пак вратата, през която излезе Бърнард. Сетивността на стъпалата й се възвръщаше под формата на вълна от остри бодежи. Тя поклати глава и зачака, докато пак започне да ги чувства, поне малко.
	Влудяващ човек, помисли си. Самоувереността му граничеше с арогантност. В никой град на човешкото царство, в никой дом нямаше да получи по-унизително отношение.
	Но точно там беше проблемът. Не се намираше в никой град. Тук, в холта, неговата дума е закон, той решава всичко — включително това, как да разполага с една избягала робиня и какво наказание да й наложи. Ако Амара наистина беше робиня, той можеше да направи каквото си поиска с нея, стига да я върне на господаря й без осакатявания и все още способна да работи. И законът щеше да застане на негова страна, все едно беше гражданин. Вместо да се погрижи за нея и да я настани на топло, с потопени в топла вода крака, можеше да я заключи при животните или да й намери куп други приложения.
	Бузите й пламнаха отново. Този мъж имаше въздействие над нея, а това не беше добре. Видя го да надига земята като вълна и да се носи по нея — е, все пак беше призовател на земя. Някои от тях можеха да влияят върху темперамента на животните, а също и върху най-първичните човешки инстинкти, например да освобождават първични, диви импулси, които при други обстоятелства човек никога не би допуснал да излязат наяве. Това обясняваше нещата.
	От друга страна, а и би било много по-логично като обяснение, той се бе държал много мило с нея, като я пренесе на ръце от двора до кухнята. От него не се очакваше нищо повече от това, да я пусне в земите си, а вместо това той й предостави гостоприемството си, почти принудително при това. Въпреки заплахите му на думи, не я заключи в някой килер, а се отнесе към нея със загриженост и доброта.
	Амара размърда стъпала във водата и се намръщи. Господарят на този холт определено се ползваше с голямо уважение от хората си. Фермата му беше голяма, добре укрепена и очевидно просперираща. Хората, които беше видяла отвън, бяха чисти и добре хранени. Реакцията му към момчето беше сурова, но по стандартите на повечето земи в човешкото царство — въздържана. Ако този мъж я беше пожелал, можеше просто да си вземе каквото му се иска, вместо да си прави труда да я побърква със земната си фурия.
	Контрастът между физическата му сила и мекотата на душата му беше изненадващ. Въпреки че Амара не се съмняваше в твърдостта и решителността му, в постъпките и държанието му имаше откровена нежност и очевидна обич към племенника му.
	Тя извади краката си от водата, изтри ги с кърпата, слезе от масата и приседна на едно от столчетата. Пресегна се за ножа и един картоф и се зае за работа. Тънките, извити на спирали обелки пускаше в легена с водата, а картофите слагаше в купата на масата. Монотонността на работата й подейства успокояващо.
	През последните няколко часа й се струпа много на главата. Целият й свят се бе обърнал нагоре с краката, а наред с това на няколко пъти се беше изправила лице в лице със смъртта. Това също можеше да обясни трепета, който изпита, и чисто физическата реакция на тялото й при допира на холтър Бърнард. Все пак той беше внушителен и съвсем не непривлекателен мъж. Може би щеше да изпита същото от близостта на всеки един друг на негово място. Това често се случваше на войниците, след като са били на косъм от смъртта — прегръщаха всяка надежда за живот, с цялото си сърце. Това ще да е, реши Амара.
	Обяснението обаче не я приближаваше по-близо до целта й. Въздъхна дълбоко, обзета от чувството на раздразнение и безсилие. Бърнард нито потвърди, нито отрече срещата с марата. Всъщност всяко споменаване на случката сякаш го правеше все по-потаен. Повече, отколкото би било нормално при тези обстоятелства.
	Тя се намръщи и се замисли. Холтър Бърнард криеше нещо.
	Какво?
	Защо?
	Какво ли не би дала в момента, помисли си Амара, да владееше силата да призовава вода, да можеше да долови мислите му. Или поне да имаше повече опит в разчитането на човешкото поведение и езика на тялото.
	Трябваше да научи повече. Трябваше да разбере дали имаше надежден свидетел на случката в гората, който да застане пред местния граф. На всяка цена трябваше да научи дали страховете на Първия лорд бяха оправдани.
	След малко Бърнард се появи отново, като носеше още една купа под мишница. Когато я видя над легена с вода, с нож в ръка, веждите му се повдигнаха от изненада. После тръгна намръщен към нея.
	— Господине? — каза Амара. — Нещо лошо ли съм направила?
	— Враните да го изкълват, момиче. Мислех, че ти казах добре да си стоплиш краката във водата.
	— Но казахте също и да обеля картофите.
	— Да, но… — той изсумтя ядосано. — Няма значение. Облегни се назад и дай да видя пак крака. След това и ръката.
	Амара се намести назад на столчето, а Бърнард коленичи на пода пред нея и остави купата до себе си. Вдигна стъпалото й, измърмори нещо и извади от купата бурканче с някакво мазило, от което се носеше остра миризма.
	— Порязала си се, докато си вървяла. Като знам колко беше премръзнала, съмнявам се, че си го усетила. Това ще почисти раните и ще притъпи малко болката, когато си възвърнеш чувството в стъпалата.
	Дебелите му пръсти разнесоха с внимателни движения мазилото по двете стъпала на Амара. После той извади от купата навит на руло бял плат и чифт ножици за стригане на овце. Уви старателно ходилата й с плата, после извади чифт мокасини с меки кожени подметки и чифт сиви вълнени чорапи. Амара понечи да възрази, но той я стрелна с ядосан поглед.
	— Големи стъпала имаш за жена — отбеляза той и започна да обува чорапите и мокасините на краката й. — Тези са стари, но ще свършат работа на първо време.
	Амара го наблюдаваше мълчаливо, докато работеше.
	— Благодаря — каза накрая. — Колко са зле?
	Бърнард сви рамене.
	— На мен ми изглеждат наред, ще се оправят. Но аз не съм призовател на вода. Ще помоля сестра ми да ги види, когато се пооправи.
	— Болна ли е? — попита Амара.
	Бърнард изсумтя и се изправи.
	— Дръпни наметалото и вдигни ръкава. Искам да погледна ръката ти.
	Амара отметна наметалото от едното си рамо и започна да навива ръкава на блузата си, но раната беше високо, а ръкавът прекалено тесен — сбръчкваше се на топка и не искаше да се вдигне достатъчно нагоре. Тя продължи да упорства, докато накрая навитият плат не се вряза в раната. Болката прониза ръката й и тя потрепери.
	— Така няма да стане — каза Бърнард. — Ще трябва да ти намеря друга риза после. — Взе ножиците и започна да реже ръкава, малко над разкъсаната, изцапана с кръв част. Огледа намръщено ръката й и почервенялото парче плат, увито около нея. Когато понечи да го свали и видя, че е залепнало от съсирена кръв за раната, лицето му се смръщи още повече. Поклати глава, донесе чиста вода и започна да мокри раната, като същевременно дърпаше леко превръзката, за да я свали.
	— Как, казваш, нарани ръката?
	— Вчера, като паднах. Порязах се — отвърна Амара и дръпна назад посипалата се пред лицето й коса.
	Бърнард не каза нищо повече и продължи да мокри ръката й, докато накрая не успя да отлепи старата превръзка, без да отвори наново раната. После взе чисто парче плат, натопи го във вода и сапун и започна да я почиства внимателно. Щипеше ужасно и Амара усети сълзи в очите си. Помисли си, че ей сега ще избухне в плач не само от болката, но от умората и изтощението. Стисна очи и зачака, докато Бърнард продължи да работи бавно и търпеливо върху ръката й.
	На кухненската врата се почука и малко след това се разнесе притесненият глас на момчето, което Бърнард беше нарекъл Фредерик.
	— Господине? Викат ви отвън.
	— Идвам след малко.
	Фредерик се покашля.
	— Но, господине…
	— Фред, казах след малко — прекъсна го Бърнард.
	— Да, господине — каза Фредерик и затвори вратата.
	Бърнард продължи да работи по раната.
	— Тук е имало нужда от шевове. Или от някой с водна фурия, който да затвори раната. Паднала си, казваш?
	— Паднах — повтори Амара.
	— Ще да е било върху острието на нож или меч — отбеляза той.
	Той проми за последно раната и я превърза. Въпреки внимателния допир на пръстите му, болката беше ужасна. Но повече от всичко в момента Амара искаше да отиде някъде на тъмно и тихо, да се свие на кълбо и да заспи. Въпреки това тя разтърси глава и отново попита:
	— Моля ви, господине. Вярно ли е? Наистина ли ви е нападнал марат?
	Бърнард пое дълбоко дъх. Отдалечи се и се върна с нещо, което сложи на раменете на Амара. Тя усети топлия, лек допир на одеяло.
	— Прекалено много въпроси задаваш, момиче. Не съм сигурен, че това ми харесва. Освен това не съм сигурен, че ми казваш истината.
	— Истината казвам, господине. — Амара вдигна поглед и се насили да се усмихне.
	Едното ъгълче на устните му се повдигна. Той й хвърли последен поглед и отиде до умивалника, където на стената висеше кърпа.
	— Нещо не мога да повярвам на историята ти. Никой не би изпратил робиня с такива рани да носи съобщение. Би било лудост.
	Амара се изчерви.
	— Той… не знаеше — каза тя. Това поне не беше лъжа. — Не исках да пропускам възможността да свърша работата.
	— Не — каза Бърнард. — Момиче, ти не приличаш на робите, които съм виждал досега. Най-вече на изключително красивите момичета на служба при мъже.
	Тя усети как лицето й пламва.
	— Какво искате да кажете, господине.
	— Има нещо нередно в държанието ти — каза Бърнард, все още с гръб към нея. — В това, как се изчерви, когато докоснах крака ти. — Той се обърна. — Много малко хора се преструват на роби, предимно заради страха, че после няма да могат да се измъкнат от лъжата. Такива хора са или много глупави, или отчаяни.
	— Мислите, че ви лъжа ли?
	— _Знам_, че ме лъжеш — отвърна той, но в тона му нямаше упрек. — Сега остава да видим само дали си глупава, или отчаяна. Може би имаш нужда от помощта ми, а може би просто искаш да бъдеш заключена в някой килер, където да дочакаш властите да те приберат. Имам хора, за които трябва да се грижа. Не те познавам. Не мога да ти имам доверие.
	— Но…
	— Този разговор свърши. Сега мълчи и легни да поспиш, преди да си припаднала от изтощение.
	Тя го чу да приближава и вдигна очи точно в момента, в който отново я вдигаше на ръце. Не искаше, но осъзна, че отпуска глава на гърдите му и затваря очи. Беше прекалено изморена, а болката толкова силна. А и не беше спала от… от кога, два дни?
	— … ще дойде да приготвя вечерята — говореше Бърнард. — Затова ще те сложа на постелка до огъня в общата зала. Довечера всички ще се съберат там заради бурята.
	Амара чу собствения си глас да отговаря вяло, но премеждията с раните и изтощението не й позволиха да направи повече. Тя се отпусна в ръцете му и потъна, унесена в топлината и силата на тялото му.
	Не помръдна, докато не усети да я слага внимателно на постелката. Чу вратата на залата зад него да се отваря. Приближиха стъпки, но Амара не видя чии, нито намери сили да си направи труда да разбере.
	— Господине, едни пътници искат подслон срещу бурята — каза притеснено Фредерик.
	— Точно така, холтър — каза Фиделиас. Говореше със спокоен, приятен глас, на местния диалект на Рива. — Надявам се, че тримата няма да причиним много неудобства.


	Глава 16

	Исана се събуди от стоновете на вятъра над долината и глухия звън на предупреждаващите за буря камбанки, окачени отвън.
	Намръщи се и разтри очи, докато се мъчеше да се ориентира къде се намираше. Последното, което си спомняше, бе, че я носят към леглото, след като се беше погрижила за Бърнард. Сигурно съм спала часове наред, помисли си тя. Не чувстваше жажда, но това не беше нищо ново. Ручей често вземаше нещата в свои ръце и се грижеше за подобни нужди. Стомахът й обаче ръмжеше и се премяташе от почти болезнената нужда от храна. Тялото я болеше, сякаш не беше помръдвала с дни.
	Исана изтика на заден план физическите усещания на тялото си и напрегна другите си сетива, които доловиха нещо много по-дълбоко и далечно. Затвори очи, както правеше винаги, за да изключи какофонията от емоции около нея, и се съсредоточи върху това чувство.
	Нещо не беше наред.
	Положението беше много, много сериозно.
	Чувството караше стомаха й да се преобръща и извикваше в главата й образите на погребение, смъртно легло и мириса на горяща коса. Беше познато, но й отне известно време, докато прерови спомените си и открие кога преди беше изпитвала същото усещане.
	Сърцето на Исана подскочи от острия прилив на паника. Тя отметна завивката, скочи на крака и навлече халат върху нощницата, с която беше спала. Дългата й до под кръста коса висеше пусната и оплетена, но тя я остави така. Завърза колана на халата и тръгна към вратата. Зави й се свят и трябваше да спре и да се подпре на стената, докато си възвърне равновесието.
	Отвори вратата и първото, което видя, беше брат й, който излизаше тихо от спалнята си от другата страна на коридора, точно срещу нейната.
	— Бърнард — извика тя, хвърли се към него и го стисна в силна прегръдка. Тялото му пак беше топло, силно и здраво в ръцете й. — О, слава на великите фурии. Ти си добре. — Тя вдигна очи и попита с почти задавен от мъка и напрежение глас: — Тави?
	— Той е добре — отвърна Бърнард. — Леко насинен, не е на върха на щастието, но е добре.
	Внезапно избилите сълзи замъглиха очите на Исана, тя зарови лице в гърдите на брат си и отново го прегърна.
	— О, Бърнард. Благодаря ти!
	Той я прегърна.
	— Не е моя заслугата — каза той дрезгаво. — Когато го открих, се връщаше у дома. Сам се беше погрижил за себе си.
	— Какво се случи?
	Бърнард замълча и тя долови неудобството, което го измъчваше.
	— Не съм сигурен — отвърна накрая брат й. — Спомням си, че тръгнах с него вчера, но след това… нищо. Следващото, което помня, е, че се събудих в леглото си малко преди изгрев-слънце.
	Исана преглътна сълзите си и се откъсна от брат си. После бавно поклати глава.
	— Травма от работата на фуриите. Загуба на паметта. Също както когато Фредерик си счупи краката.
	— Не ми харесва тази работа — изръмжа сърдито Бърнард. — Ако това, което казва Тави, е истина…
	— Какво казва Тави?
	Исана изслуша Бърнард, докато преразказваше историята на Тави, и отново поклати глава.
	— Ах, това момче. — Тя затвори очи. — Чудя се дали да го прегърна, когато го видя, или да му се накрещя хубаво.
	— Сестро, ако наистина сме били нападнати от марат… положението е много сериозно. Трябва да съобщя за това на Грам.
	— Прав си — прехапа устна Исана. — Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред.
	— Какво искаш да кажеш с това „не е наред“? — свъси вежди Бърнард.
	Исана поклати глава. Знаеше, че няма как да скрие раздразнението и безсилието в гласа си.
	— Нещо лошо. Нещо не е наред. Не мога да го обясня. — Тя пое дълбоко въздух. — Само веднъж преди съм изпитвала същото усещане — прошепна тя.
	Лицето на Бърнард пребледня. Замълча за момент.
	— Аз не помня никакъв марат, Исана. Не мога да отнеса вестта на Грам. Неговият търсач на истината веднага ще разбере, че не съм видял нищо.
	— Тогава Тави ще трябва да го направи — каза Исана.
	— Той е дете. Познаваш Грам. Никога няма да го вземе на сериозно.
	Исана се обърна и започна да крачи напред-назад по коридора.
	— Ще трябва да го убедим. Ще го накараме да повярва — каза тя.
	— Никой не може да _накара_ Грам да направи каквото и да било — поклати глава Бърнард и пристъпи леко настрани, за да закрие с тялото отворената врата на спалнята си.
	— С това шега не бива, не можем да оставим тесногръдието и проклетията на Грам да…
	Исана се намръщи и се наведе да погледне зад гърба на брат си. Без да помръдне и мускул на лицето си, той отново се премести и препречи погледа й с гърди. Тя въздъхна сърдито, избута го с рамо и надникна през рамото му.
	— Бърнард, защо в леглото ти има момиче?
	Той се изчерви и се покашля смутено.
	— Виж, Исана, като го кажеш така…
	— _Бърнард_ — примигна нетърпеливо Исана. — Защо _в леглото_ ти има _момиче_?
	— Това е Амара. Робинята, на която Тави е помогнал. Щях да я оставя на постелката край огнището долу, но тя пощуря. Молеше да не я оставям да спи долу. Шептеше, сякаш нещо я плашеше. Аз й казах, че щом не иска, няма да я оставя долу. После припадна. — Той хвърли поглед през рамо към спалнята си. — Затова я донесох тук.
	— В леглото си.
	— Исана! Къде според теб трябваше да я сложа?
	— Кажи ми поне, че не вярваш наистина, че е изгубена робиня, която Тави е спасил.
	— Не — отвърна Бърнард. — Не вярвам. Нещо в историята й не е наред. В началото звучеше нормално и аз й повярвах. После почистих раните й, не съм й давал нищо за болката. Ужасно е изтощена. Почти припадна.
	— Ранена ли е?
	— Нищо сериозно, ще оживее, ако се размине с треската. Стъпалата й са нарязани от скалите, а на ръката си има рана като от меч. Каза, че я получила, като паднала.
	— Непохватно момиче, значи. — Исана поклати глава. — Изглежда, не е вчерашна. Може би е пратеник на някой от лордовете.
	— Кой я знае. Изглежда свястно момиче. Няма значение каква е.
	Страх и отчаяние се промъкнаха тихомълком в мислите на Исана. Усети как ръцете и коленете й се разтреперват.
	— И просто ей така по случайност се натъкнала на него, така ли?
	Бърнард въздъхна и поклати глава.
	— Знам. И на мен не ми харесва тази работа. Има и друго. Пристигнаха пътници. Трима непознати. Искат подслон, докато премине бурята.
	— И те също по случайност се появяват точно днес? — Исана преглътна мъчително. — Това, което си мисля, е, нали, Бърнард, това става?
	— Знаехме, че този ден може да дойде.
	— Проклети фурии, Бърнард. Враните да ги изкълват — тихо изруга Исана.
	— Исана… — поде Бърнард и гласът му беше изпълнен с болка.
	— Не, Бърнард. — Тя вдигна ръка пред устата му. — Не сега. Чака ме много работа. Как е Тави?
	Той замълча.
	— Не е добре. Здравата го нахоках. Бях ядосан, че не помня нищо. Тревожех се.
	— Трябва да разберем какво става. Трябва да знаем дали е в опасност.
	— Добре. Какво искаш да направя?
	— Слез долу, при пътниците. Бъди мил с тях. Дай им храна. Събуй им обувките.
	— Обувките ли…?
	— Намери някой да им измие краката, по градски обичай. Просто се погрижи за тях — тросна се Исана. — Затвори очи и се замисли. — Аз ще говоря с Тави. И с тази Амара. Искам да се уверя, че не са пострадали по-сериозно.
	— Тя е изтощена — отвърна Бърнард. — Като пребита е.
	— Значи, няма да има сили да лъже. След малко слизам и аз да поговоря с непознатите. Как се развива бурята?
	— Няма да е като вчерашната, но няма да е приятна гледка. Стига да не те хване на открито, няма страшно. Но за всеки случай наредих довечера всички да се съберат в общата зала.
	— Добре — каза Исана. — Колкото повече хора, толкова по-добре. Не ги оставяй сами, Бърнард. Не ги изпускай от очи. Ясно?
	— Няма — обеща той. — Ами Тави? Мисля, че трябва да му кажем.
	— Не — поклати глава Исана. — В никакъв случай, най-малкото в момента. Не му трябват подобни грижи на главата.
	Бърнард, изглежда, не остана доволен от отговора, но не посмя да възрази. Обърна се към стълбите, после спря. Надзърна през вратата на спалнята си.
	— Исана… Момичето е почти дете. Изтощена е. Имала е възможността да му стори всякакво зло, но не го е направила. Тави каза, че му е спасила живота. Не я притискай много.
	— Никой няма да пострада — отвърна Исана. — Върви.
	— Сериозен съм.
	— Разбрах.
	Той кимна и изчезна надолу по стълбите.
	Исана се върна в стаята си и взе една четка за коса с кокалена дръжка. Докато вървеше към стаята на Тави, събра косата си на опашка и я преметна пред едното си рамо. Почука на вратата, но отговор не последва. Отново почука.
	— Тави, аз съм. Може ли да вляза?
	Не последва отговор. Накрая топката се завъртя и вратата се открехна. Исана я отвори и влезе.
	В стаята на Тави беше тъмно. Разбира се, припомни си тя, той не можеше да използва фуриите в лампите. И е седял на тъмно, откакто се беше прибрал с Бърнард. Със затворените капаци на прозорците и смрачаващото се небе навън, стаята беше потънала в дълбока сянка. Исана едва забеляза тъмния му силует, докато сядаше бавно на леглото.
	Тя започна да реши косата си и зачака Тави да проговори.
	— Как се чувстваш, Тави? — попита Исана, когато се убеди, че е безсмислено да чака повече.
	— Защо ти не ми кажеш? — отвърна сърдито той. — Как да знам, като нищо не разбирам от призоваване на вода?
	— Това не е честно, Тави — въздъхна Исана. — Това, че усещам емоциите на другите, не зависи от мен, знаеш го.
	— Много неща не са справедливи на този свят — отвърна троснато той.
	— Разстроен си от думите на чичо ти?
	— Цяла година работих усърдно за тези овце. А сега…
	Той поклати глава. Мъката и безсилието, които стиснаха гърлото му, заляха Исана като горещината на буен огън.
	— Направи погрешен избор, Тави. Но това не означава, че…
	— Избор ли? — прекъсна я той. — Все едно някога съм имал такъв. Е, вече няма какво повече да му мисля, нали?
	Исана разреса един оплетен кичур в косата си.
	— Просто си разстроен — каза тя. — Чичо ти също. Нищо страшно не е станало, Тави. Сигурна съм, че когато и двамата се успокоите…
	Внезапният порив на болка и гняв, които излъчваше Тави, я блъсна като ураганен вятър и тя изпусна четката на пода.
	Силата на емоциите на момчето за малко да я извади от равновесие, но тя се овладя.
	— Тави… добре ли си?
	— Нищо страшно не е станало — прошепна той.
	— Не разбирам защо тези овце са толкова важни за теб.
	— Не. Не разбираш. Искам да остана сам.
	Исана стисна устни и се наведе да вдигне четката.
	— Но аз искам да поговорим за случилото се. Има някои неща…
	Ярост и изпепеляващ гняв се понесоха към нея.
	— Аз _няма_ да говоря повече за случилото се — каза Тави. — Искам да остана сам. Моля те, върви си.
	— Тави…
	Тъмният му силует се изтърколи на леглото и обърна гръб на вратата. Исана усети как собствените й емоции започват да се доближават опасно близо до тези на момчето, как неговите започват да се просмукват в нейните. Тя пое дълбоко въздух.
	— Добре. Но този разговор не е свършил. Ще поговорим по-късно.
	Той не отговори.
	Исана излезе от стаята. Едва беше затворила вратата, когато резето от вътрешната й страна се спусна и я заключи. Измина няколко крачки по коридора, преди да успее напълно да се отърси от чувствата на Тави. Наистина не разбираше: Защо той беше така разстроен от станалото?
	Но по-важното — какво не знаеше за случилото се вчера? Имаше ли то нещо общо с едновременното пристигане на толкова непознати в долината?
	Тя се отърси от мислите си и се подпря за момент на стената. Тави имаше силен характер и огромна воля, което някак допълнително засилваше емоциите му, и на нея й беше особено трудно да не допуска да се смесят с нейните. Него тя чувстваше много по-силно от другите. Не че в това имаше нещо учудващо. Обичаше го ужасно много и от прекалено дълго беше близо до него.
	За другите причини дори не беше нужно да се замисля.
	Исана поклати решително глава. Нямаше значение колко изтощена беше от вчерашните си преживявания, сега нямаше време за губене. Не трябваше да се отвлича от целта си, а именно — да разбере колкото можеше повече за случилото се вчера, което Бърнард не помнеше.
	Обърна се към спалнята на брат си, пое дълбоко въздух и тръгна решително напред.
	Бърнард беше оставил лампата да гори с половин сила и вътрешността на спалнята беше огряна от приглушена златиста светлина. След смъртта на Касея и момичетата брат й водеше скромен живот. Беше събрал всичките й вещи и ги бе прибрал в два сандъка, които държеше под леглото си. Той самият побираше всичките си вещи и дрехи в един, също както едно време, докато беше в легиона. Оръжията и снаряжението му бяха грижливо подредени на рафтовете на едната стена, а срещу тях стоеше голо писалище, чиито чекмеджета съдържаха всички книжа на холта.
	Момичето в леглото му спеше. Беше висока, с издължени черти на лицето, които на приглушената светлина изглеждаха още по-изпити. Тъмните кръгове под очите й бяха наситени като синини. Кожата й беше лъскава и златиста, почти същият цвят като косата й. Беше красива. На врата й имаше нашийник от тънки, преплетени кожени ремъци.
	Исана я погледна изпитателно. Брат й беше донесъл допълнително одеяла и ги беше натрупал върху нея, но тя очевидно се беше въртяла доста в леглото, защото стъпалата й стърчаха отвити. Исана отиде до леглото и разсеяно понечи да ги завие. Тогава видя, че бяха превързани и обути в мокасини от фина телешка кожа.
	Тя се загледа в мокасините. Кремавобели, майсторски изработени и с пришити отгоре мъниста. Веднага ги позна: беше ги шила сама, може би преди десетина години. Бяха подарък за рождения ден на Касея. Бяха стояли в сандък под леглото на Бърнард повече от десет години.
	Исана отстъпи назад. Искаше да поговори с момичето, но брат й я помоли да не я притеснява. След като Бърнард загуби Касея и момичетата, с години се бе надявала той да срещне друга, но това така и не стана. Бърнард старателно се държеше настрана и хората от долината, онези, които помнеха жена му и дъщерите му, го оставиха в самотата, която търсеше.
	Ако брат й най-после се беше решил да се сближи с някого — а от думите му преди малко и от начина, по който се беше отнесъл с това момиче, ставаше ясно, че беше точно така — беше ли редно да му се противопоставя?
	Исана пристъпи пак до леглото и сложи ръка на челото на момичето. Усети леката й треска още преди дори да бе призовала Ручей. Потрепери, насочи сетивата си през фурията и ги отправи към спящата робиня.
	Бърнард беше прав. Момичето имаше няколко наранявания — болезнени, но малки порязвания по краката, навехнат глезен и дълбока, лоша рана на едната ръка, точно под рамото. Тялото й беше смазано от умора и дори в съня си тя излъчваше ужасна тревога и страх. Исана насочи шепнешком Ручей и тя се впусна в тялото на момичето. Зае се да затваря по-малките порязвания на стъпалата и да облекчава подутините и синините по краката й. На Исана й се зави свят от усилието. Тя отдръпна ръка и притвори очи, за да се окопити.
	Когато отново погледна надолу, момичето беше отворило уморени очи и я гледаше.
	— Ти — прошепна тя. — Ти си призователката на вода, която е излекувала холтъра.
	Исана кимна.
	— Трябва да си почиваш — каза тя. — Но първо искам да ми отговориш на един въпрос.
	Момичето преглътна тежко и кимна. Очите й се затвориха.
	— За момчето ли си дошла? Ще го отведеш ли?
	— Не — отвърна момичето и Исана чу истината в думите й да звъни като сребърна камбанка. Имаше нещо много чисто в начина, по който говореше. От думите й струеше прямота, която успокои Исана и напрежението в раменете й отслабна.
	— Добре — каза тя. Оправи одеялата и зави краката на момичето. — Сега спи. След малко ще ти донеса нещо за ядене.
	Момичето не отговори — отново спеше непробудно. Исана излезе от стаята и застана на върха на стълбите. Чу отдолу гласовете на хората, започващи да се събират в общата зала. Навън, от север, се чуваше злокобният тежък грохот на гръмотевиците. Споменът за събитията от предишната нощ, за нападението на Кордхолтови я връхлетя с пълна сила и тя потрепери.
	Исана изпъна гръб и слезе по стълбите, за да види с очите си непознатите, пристигнали в Бърнардхолт.


	Глава 17

	Фиделиас изчака едрият холтър да се скрие от погледа му, изкачвайки стълбите с нещо увито в одеяло на ръце. Огледа залата. Поне за момент, той и спътниците му бяха оставени насаме. Погледна намръщено към Одиана и Алдрик.
	— Хм, чудя се какво беше всичко това? — попита Алдрик, загледан към стълбите, и се изправи.
	— Повече от очевидно е — отвърна Фиделиас и погледна въпросително Одиана.
	— Страх — прошепна тя, потрепери и се облегна на Алдрик. — Прекрасен, осезаем страх.
	— Амара — кимна Фиделиас. — Тя е тук. Това беше тя.
	— Но той въобще не се обърна — повдигна учудено вежди Алдрик. — Не видяхме лицето й.
	Фиделиас го изгледа спокойно, потискайки напиращото отвътре раздразнение.
	— О, стига, Алдрик. Да не би да очакваш, че ще окачи табела на вратата, на която да пише, че е пристигнала? Всичко пасва. Три следи — на момчето, на холтъра и нейните. Куцала е, ето защо я носеше на ръце.
	— Хубаво — въздъхна Алдрик. — Отивам горе, убивам ги и двамата и приключваме тук. — Той се извърна и посегна към меча си.
	— Алдрик — изсъска Фиделиас, сграбчи ръката му и призова земната си фурия, за да му даде допълнително сила.
	Получи се — успя да задържи огромния воин на място.
	Алдрик сведе поглед към ръката му, после се отпусна.
	— Нали за това беше цялата работа — каза той. — _Трябва_ да ги спрем, преди да са докладвали на Грам. Без елемента на изненадата цялото ни начинание _пропада_. Дойдохме тук, за да открием холтъра и момчето, които са видели приятелчето ни Атсурак, и да ги убием. О, да, и пратеника на проклетата _Корона_, в случай че ни се изпречи на пътя, което стана.
	— Скъпи — намеси се Одиана. — Все още не знаем къде е момчето, нали така? Не мислиш ли, че ако сега отидеш и убиеш малката грозница, холтърът няма да има нищо против? После ще трябва да убиеш него и всички останали горе. А после всички тук, долу… — Тя прокара език по устните си и очите й блеснаха. Обърна се към Фиделиас. — Всъщност я кажи пак, защо не можем да го направим?
	— Не забравяй къде се намираш — отвърна Фиделиас. — В най-опасните земи в човешкото царство. Тук има могъщи фурии и страшни зверове. Това тук не ти е някоя плантация в Амарант Вейл. По тези земи се раждат силни призователи на всякакви фурии. Видя ли как онова момче отпред се оправяше с гаргантите? Когато конете ни се подплашиха, той ги укроти, не бях аз. И го направи, без дори да си даде зор да обърне глава. А е още _момче_. Помисли малко.
	— Тук не носят оръжие — сви рамене Алдрик. — Фермери са, не войници. Можем да ги избием до един.
	— Възможно. Но какво, ако холтърът, освен бивш легионер, се окаже и силен призовател? Какво, ако някой от останалите е силен призовател? Вероятността някой да се измъкне е огромна. И тъй като не знаем кое е момчето, което търсим, няма как да сме сигурни, че сме го спипали.
	— Какво ще кажеш за момчето отпред? — попита Одиана. — Високият красавец с гаргантите?
	— Краката му бяха прекалено големи — отвърна Фиделиас. — Дъждът е отмил всички следи по пътя, но онези от сутринта са добре видими. Търсим по-малко момче, на което още не му расте брада. Възможно е дори да става дума за момиче. Ако е било обуто с панталони, на тази възраст Атсурак не би направил разлика. Маратите не отдават такова значение на пола на хората.
	— Имаше и големи ръце — отбеляза замечтано Одиана. Притвори натежали клепачи и се облегна на Алдрик. — Мога ли да го получа, скъпи?
	Алдрик се наведе непринудено и целуна косата й.
	— Само ще го убиеш, скъпа, няма да ти е от никаква полза.
	— Избийте си подобни идеи от главите — прекъсна ги рязко Фиделиас. — Имаме задача. Да открием момчето. Бурята се спуска бързо, всички ще се съберат в общата зала. Щом разберем кое е момчето, прибираме него, холтъра, Курсора и се махаме оттук.
	— Ами ако не го открием? — изсумтя Алдрик. — Ами ако вече е на път към гарнизона, за да предупреди местния граф?
	Фиделиас направи кисела физиономия и огледа залата.
	— Израснал съм в холт — каза той. — Тук не можеш да скриеш нещо такова в тайна. Ако това наистина се е случило, тази вечер ще чуем за него.
	— Ами ако…
	— Имаме достатъчно проблеми — въздъхна Фиделиас, потупа ръката на Алдрик и я пусна. — Ако момчето е на път към гарнизона, бурята ще му е достатъчна. Ако ли не, след това ще го настигнем и резултатът пак ще е същият. — Погледна към Алдрик. — Защо не вземеш Одиана с теб и не отидете да се уверите, че конете са добре? Аз ще се оправя с всичко тук. Ако се наложи да убиваме някого, ще ти кажа кого и къде.
	— Сигурен ли си? — погледна го намръщено Алдрик. — Ще останеш сам. А ако имаш нужда от помощ?
	— Няма да имам — увери го Фиделиас. — Вървете в конюшнята и гледайте да стане ясно, че търсите място да се усамотите. Сигурен съм, че местните няма да имат нищо против да оставят двама младоженци насаме в сеното.
	— Младоженци ли? — погледна учудено Алдрик.
	Очите на водната вещица грейнаха от радост. Тя се усмихна на Фиделиас, обърна се към Алдрик, поклати съблазнително бедра и хвана ръката му. Тръгна заднешком към вратата и целуна върховете на пръстите му, докато го дърпаше след себе си.
	— Ще ти обясня по пътя, скъпи. Да вървим в конюшнята. Там ще има сено. Искаш ли да видиш сено в косите ми?
	Алдрик присви очи подозрително, после издаде тихо гърлено ръмжене.
	— Аха. — Той тръгна към вратата, без да пуска ръцете на Одиана. — Знаех си, че има причина да ми харесва да работя с теб, старче.
	— Но ти се ослушвай — предупреди Фиделиас.
	Водната вещица кимна:
	— Дръж в ръцете си чаша и отпивай често. Аз ще слушам през нея.
	Двамата с Алдрик излязоха и тръгнаха към каменната конюшня.
	Малко след като излязоха, от горния етаж се чуха тежки стъпки и холтърът се появи на стълбите със сърдито изражение на лицето. Огледа се и каза:
	— Съжалявам за това. Имаме пострадал, трябваше да се погрижа.
	— О, нима? — Фиделиас огледа добре едрия холтър. В походката му се долавяше едва забележимо колебание, преди да отпусне тежестта си на левия крак, сякаш го мъчеше лека болка. Ако наистина е бил ранен, както каза Атсурак, раната му е била затворена с помощта на фурия, а това означаваше, че в холта живееше силен призовател на вода. — Нищо сериозно, надявам се?
	— Не, нищо, с което да не можем да се справим — поклати глава холтърът. Посочи към няколкото стола пред огнището. — Моля, седнете. Нека ви донеса нещо топло за пиене.
	Фиделиас благодари и двамата се настаниха край огъня.
	— Холтър… Бърнард, предполагам? — каза той.
	— Просто Бърнард, господине.
	— О, моля те, просто Дел.
	— Дел — усмихна се половинчато холтърът. — Какво те води в гарнизона по това време на годината, Дел?
	— Работа — отвърна Фиделиас. — Представлявам група предприемачи, с които финансирахме няколко търсачи на скъпоценни камъни през това лято. Те ще си тръгнат за през зимата, а аз съм тук да инспектирам какво са открили.
	— Мисля, че имаше още двама с теб — кимна Бърнард. — Къде са спътниците ти?
	Фиделиас се усмихна лъчезарно.
	— А, да. Телохранителят ми е младоженец. Разреших му да вземе жена си с нас. Отидоха да нагледат конете — смигна му той.
	— Ех, младост — усмихна се учтиво Бърнард.
	— Така е. Дните, в които се промъквах в конюшните с млади момичета, са отдавна зад гърба ми.
	— Бурята приближава. Искам всички да са тук, за всеки случай.
	— Сигурен съм, че няма да се бавят дълго — кимна Фиделиас.
	— Погрижи се да дойдат. Не искам някой да пострада под моя покрив.
	На Фиделиас му се стори, че долови заплашителна нотка в гласа на Бърнард, която самият холтър може би не забеляза. Инстинктите му се задействаха и усети някъде дълбоко в стомаха си тревожна тръпка. Усмихна се и кимна утвърдително:
	— Разбира се.
	— Сега трябва да ме извиниш, трябва да обиколя навсякъде и да се уверя, че всичко е обезопасено преди идването на бурята.
	— Разбира се. И отново благодаря за гостоприемството. Ако има нещо, с което мога да помогна, само ми кажи.
	Бърнард изсумтя под носа си и стана. Изражението на лицето му беше замислено, отнесено. Фиделиас се вгледа изпитателно в него, но не можа да прочете много. Беше напрегнат, в това нямаше съмнение, но от друга страна, кой холтър не би се тревожил за хората си пред заплахата на такава буря? Имаше скованост в походката му, докато вървеше към вратата. Точно преди да излезе във вътрешния двор, хвърли бърз поглед през рамо към стълбите в далечния край на залата.
	Фиделиас го изчака да излезе и на свой ред погледна към стълбите. Интересно.
	В следващия момент едно красиво младо момиче донесе вдигаща пара халба и му я поднесе с лек поклон.
	— Господине — каза тя.
	Фиделиас й се усмихна, докато я поемаше от ръцете й.
	— Благодаря ти, млада госпожице. Наричай ме просто Дел.
	— Името ми е Берите, господине — усмихна се пленително момичето, — ъъ… Дел.
	— Прекрасно име за прекрасно момиче. — Той отпи от халбата — беше чай, чийто вкус му беше бегло познат. — М-м, чудесен е. Предполагам, последните няколко дни са били доста интересни, бурята, а и всичко останало.
	Тя хвана ръце пред полата си и изпъчи леко гърди.
	— С всичкото вълнение вчера и после през нощта — събитията се трупаха едно връз друго. Но предполагам, това е нищо в сравнение с живота на един търговец на скъпоценни камъни.
	Веждите на Фиделиас се повдигнаха многозначително.
	— Не си спомням да съм ти казвал това, Берите. Мислех, че сме насаме с холтър Бърнард.
	— О, господине… — бузите й пламнаха, — съжалявам. Бива ме малко в призоваването на въздух и…
	— И си ни чула, докато говорехме? — подсказа й той.
	— Толкова рядко имаме посетители в Бърнардхолт, господине. — Момичето вдигна очи. — Обичам да срещам нови, интересни хора.
	Особено ако са богати търговци на скъпоценни камъни, помисли си Фиделиас.
	— Напълно разбираемо. Но все пак, от това, което чух… — Той се наведе към нея и се огледа. — Вярно ли е, че вчера холтър Бърнард е бил ранен?
	Момичето коленичи до стола му и на свой ред се наведе към него, достатъчно, че да може да надзърне в деколтето й, в случай че решеше да го направи.
	— Да — каза тя. — Беше ужасно. Беше толкова пребледнял, че когато Фейд го внесе — Фейд е местният идиот, господине, горкият, — го помислих за мъртъв. После Корд и синовете му полудяха и останалите холтъри започнаха да се бият с фурии. — Очите й блеснаха от вълнение. — Не бях виждала подобно нещо преди. Може би по-късно, след вечеря, ще искате да чуете повече?
	Фиделиас я погледна в очите и й се усмихна.
	— О, това звучи много вълнуващо, Берите. Ами момчето? И той ли е бил ранен?
	Момичето го изгледа объркано за момент, примигна озадачено.
	— Тави ли, господине? За него ли питате?
	— Не знам, чух само, че и момчето е било пострадало.
	— О… мисля, че за Тави говорите, ама той е никой. Въпреки че е племенник на холтър Бърнард, ние не говорим много за него, господине. За него и за глупавия Фейд.
	— Момчето, и то ли е идиот?
	— О, не, той е наред с главата, предполагам. Той и Фейд го бива с чука и наковалнята. Но само толкова. Тави никога няма да е нищо повече от Фейд. — Момичето се надвеси още по-близо, така че гърдите й се притиснаха в ръката му и прошепна: — Той не владее никакви фурии, господине.
	— Нито една? — попита Фиделиас, като внимаваше да държи халбата така, че гласът му да стига безпрепятствено до течността в нея. — Не бях чувал за такова нещо. Искам да го видя това момче, ще може ли, как мислиш?
	— Ако наистина искате — сви рамене Берите. — Качи се в стаята си, след като холтър Бърнард го доведе заедно с робинята. Сигурно ще слезе за вечеря.
	— Там ли? — Фиделиас кимна към стълбите в дъното на залата, накъдето беше погледнал на излизане Бърнард. — Робинята дали и тя е горе, а?
	— Предполагам — погледна го намръщено Берите. — Мисля, че ще слязат за вечеря. Тази вечер аз готвя, а аз съм много добра готвачка, господине. Много ще се радвам да чуя какво мислите за…
	— Достатъчно приказки, Берите. Имаш работа в кухнята. Заеми се с нея — прекъсна я нечий мек, но уверен глас.
	Тя почервеня, едновременно от смущение и яд, направи един бърз реверанс и хукна обратно към кухнята.
	Фиделиас вдигна глава и погледът му попадна върху жена с момичешка фигура, облечена в халат. Дългата й тъмна коса се спускаше през едното рамо и стигаше до кръста. Лицето й също беше младежко, с плътни, красиви устни. В походката й имаше увереност и достойнство, а в косите сребърни нишки. Това, значи, е призователката на вода, помисли си Фиделиас.
	Той се изправи и се поклони, като старателно прикри чувствата си, придърпа ги към себе си и ги укроти, за да не може тя да ги долови със сетивата си.
	— Милейди.
	Тя го погледна хладно. Също както неговите, нейните чувства бяха добре прикрити зад неподвижната маска на чертите на лицето й.
	— Казвам се Исана. Аз съм сестрата на холтър Бърнард. Добре дошли в Бърнардхолт, господине.
	— Благодаря. Надявам се, не съм отвлякъл задълго момичето от задълженията му.
	— Надявам се да е така. Тя има навика да говори, когато от нея се иска да слуша.
	— Човешкото царство е пълно с такива — промърмори Фиделиас.
	— Мога ли да попитам по каква работа сте в Бърнардхолт, господине?
	Въпросът прозвуча напълно невинно, но Фиделиас долови капана, заложен в него. Напрегна още повече сили да покрие чувствата си.
	— Минавахме оттук на път за гарнизона, милейди — отвърна непринудено той. — Спряхме за подслон, докато отмине бурята.
	— Разбирам. — Тя погледна към кухнята, накъдето беше изтичало момичето. — Надявам се, не смятате да се сближавате много с някои от младежите ни.
	— В никакъв случай, милейди — изсмя се Фиделиас.
	Погледът й отново се върна към него. Очите й се приковаха в неговите в продължение на няколко секунди, през които той продължи да се усмихва мило, с напълно невинно изражение на лицето.
	— О, ама и аз съм една. Къде са ми обноските. Един момент, господине. — Тя отиде до рафтовете до огнището и свали един леген и кърпа. Наточи вряла вода от тръбата, която минаваше зад огнището, и тръгна обратно. Коленичи пред него, остави пълния леген до себе си и се зае да развързва каишите на ботушите му.
	Фиделиас се намръщи. Обичаят с миенето на краката беше напълно естествен за града, но в холтовете, особено толкова отдалечени, беше нещо рядко срещано.
	— Наистина, милейди, не е необходимо.
	Тя вдигна поглед и на Фиделиас му се стори, че забеляза победоносен блясък в очите й.
	— О, напротив. Настоявам, господине. За нас е огромна чест да посрещаме гостите си с полагащото им се гостоприемство.
	— Вие вече направихте достатъчно за нас.
	Тя издърпа единия му ботуш и го хвърли до себе си, после и втория.
	— О, моля ви, господине. Брат ми ще бъде ужасе`н, ако не ви отдам полагащите ви се като гост чест и уважение.
	Фиделиас реши, че няма смисъл да възразява повече срещу ритуала, затова се облегна назад и отпи от чая си. Докато жената миеше краката му, в залата започнаха да се стичат хора — по трима-четирима, но предимно цели семейства. Холтът явно просперираше. Въпреки че спазваха почтителна дистанция от местата пред огнището, скоро новодошлите заляха цялата зала и я изпълниха с движение, шум и глъч от гласове — сигурен белег, че просторната каменна постройка им гарантираше спокойствие и сигурност. Отвън вятърът се усилваше и караше предупредителните камбанки да дрънчат в хор. Чуха се и първите гръмотевици.
	— Ще наредя да ги изчеткат и почистят и веднага да ви ги донесат, господине — каза Исана, след като приключи с миенето на краката му, изправи се и взе ботушите от пода. — Боя се, че за през нощта можем да ви предложим само чисти одеяла и място пред огъня. Всички вечерят в общата зала, после лягаме да спим.
	Фиделиас хвърли поглед към стълбите. Проста работа. След като всички заспят, включително подозрителната призователка на вода, прерязването на три гърла и измъкването от залата щеше да е от лесно по-лесно.
	— Всички заедно за вечеря — усмихна се той. — Звучи чудес…
	Вратите на залата рязко се отвориха и вътре нахлуха Алдрик и порив студен вятър. По раменете му и по прага на залата се сипеха дъжд и суграшица. Одиана се беше притиснала в него. И двамата бяха рошави, с омачкани дрехи и слама в косите. Алдрик се втурна право към него и хората в залата се разбягаха от пътя му като овце пред препускащ кон.
	— Фиделиас — прошепна настоятелно той, като едва се сдържаше да не повиши глас. — Някой е пуснал конете ни навън. Те знаят.
	Фиделиас изруга и потърси с поглед Исана. Видя я да тича нагоре по стълбите — държеше ботушите му в една ръка, а с другата стискаше събраната си отпред пола.
	— Враните да го изкълват — изруга отново под носа си и стана, бос на студения под. — Аз ще се оправя с конете и холтъра. Амара и момчето са на горния етаж. — Обърна се към Алдрик, докато търсеше пипнешком скрития в туниката си нож. — Убий ги.


	Глава 18

	Тави реши, че ще продължи да се сърди.
	Не беше лесно, естествено. Прекара цели десет минути в гневно съзерцание на стената, преди да осъзнае, че леля Исана изглеждаше доста зле. Това от своя страна го разтревожи и сега вече не можеше да се насили да продължи с цупенето. Гневът му бавно се отдръпна и направи път на умората, болката от синините и драскотините и глада.
	Седна на ръба на леглото и започна да клати крака. Седя, клати ги и размишлява за събитията от миналия ден и последствията от тях.
	Беше пренебрегнал задълженията си и беше излъгал. И сега трябваше да понесе последствията. За съжаление, пострадаха и хората, които го обичаха и се грижеха за него. Чичо Бърнард беше ранен заради него, а здравето на леля Исана можеше никога да не се възвърне напълно след усилията, които беше вложила в лекуването му. Беше напълно възможно, ставаха такива неща. И въпреки че чичо му се опитваше да го скрие, Тави беше забелязал, че той леко накуцва. А това куцане можеше да остане завинаги — кракът му като нищо можеше да се окаже безвъзвратно осакатен.
	Тави подпря брадичка на дланите си и затвори очи — чувстваше се като пълен глупак, егоист, недорасло хлапе. Толкова се беше залисал в мисли за това, как да върне обратно овцете — неговите овце, и в това, да не загуби уважението на чичо си, че беше забравил как да се държи подобаващо. Беше изложил себе си и хората около себе си на огромен риск. И всичко това в името на една мечта — Академията.
	Щеше ли да си струва сбъдването на тази мечта, ако до нея го отведяха глупавите му и необмислени постъпки? Наистина ли щеше да се гордее, че е направил нещо с живота си, съзнавайки това, на каква цена го е постигнал?
	— Ти си пълен глупак, Тави — прошепна той на глас. — Истински, непоправим глупак.
	Можеше да е и по-лошо, за него и за семейството му. В главата му изплуваха картини, които го накараха да потрепери: чичо Бърнард, мъртъв в гората, леля Исана на пода до ваната с тялото на чичо, с празни от живот очи, мъртва, въпреки че още диша. Нищо не се получи, както се беше надявал, но можеше да е много, много по-зле.
	Всеки мускул от тялото му го болеше, главата му тръпнеше, виеше му се свят, но стана и тръгна към вратата. Ще намери чичо си и леля си и ще им се извини, ще поправи стореното. Още нямаше никаква представа как, но знаеше, че трябва поне да опита. Те заслужаваха най-малко това.
	Ще си заслужи уважението им, но не с хитрини и шикалкавене, а с усърдие, както те самите някога са го направили, ще им покаже, че на него може да се разчита.
	Беше поставил ръка на топката на вратата, когато на прозореца се почука.
	Тави примига учудено и напрегна очи в мрака. Навън вятърът се засилваше и той беше затворил капаците на прозорците. Сигурно някоя от пакостливите вятърни фурии си играеше с дървените капаци, помисли си.
	Тогава чу отново тропането. Три бързи почуквания, две бавни и пак три бързи.
	Тави отиде до прозореца и дръпна резето на дървените капаци.
	В момента, в който го направи, те се влетяха в стаята и едва не го събориха на пода. Двете крила на прозореца се отвориха и в стаята нахлуха студен вятър и мъгла. Тави отстъпи назад, когато някой се вмъкна през прозореца с гъвкави, почти безшумни движения.


	Амара се спусна на пода с тихо шумолене, обърна се, затвори прозореца и залости дървените капаци. Беше обута с мъжки панталони, едни от тези на чичо Бърнард, както изглеждаше на пръв поглед, стегнати около тънката й талия с дебел кожен ремък. Една от ризите на Бърнард и една от туниките му висяха нагънати по тялото й, но тя беше пристегнала и тях с кожени каиши и явно беше достатъчно подвижна в прекалено големите за нея дрехи. Най-отгоре беше намъкнала един от дебело подплатените жакети на чичо му, а върху него — дебело наметало. На краката си носеше някакви светли кожени мокасини, а върху тях нещо, което приличаше на няколко чифта дебели вълнени чорапи, един върху друг. Държеше под мишница вързоп, от който стърчаха старата кожена чанта на чичо Бърнард, ловният му лък, наръч стрели и мечът, който бяха донесли от мемориала.
	— Тави — каза тя. — Облечи най-топлите си дрехи. Вземи си допълнителни чорапи, одеяла и някаква храна, ако имаш такава. Тръгваме.
	— Тръгваме? — заекна Тави.
	— Говори по-тихо — изсъска му робинята.
	— Съжалявам — смотолеви той.
	— Не се извинявай. _Побързай._ Нямаме много време.
	— Не можем да излизаме — възпротиви се Тави. — Бурята идва.
	— Няма да е толкова страшна като предишната — отвърна Амара. — Ще вземем повече сол. Имате сушилня за месо в холта, нали? Сол за осоляване на месото?
	— Естествено, но…
	Амара отиде до сандъците с нейната на Тави, отвори рязко капака на първия и започна да рови вътре.
	— Хей! — възкликна възмутено той.
	Тя хвърли в лицето му чифт дебели панталони и три от най-плътните му ризи. Последваха ги дебелият жакет и най-здравото му наметало, които висяха на закачалка на стената.
	— Обличай тези — заповяда Амара.
	— Не — заяви твърдо Тави. — Никъде не тръгвам. Току-що се върнах. Пострадаха хора, защото се наложи да ме търсят. Няма да ги вкарам отново в същите бели. Не си мисли, че ще изложа на опасност хората от собствения си холт, като хукна нанякъде с една избягала робиня!
	Амара отиде до вратата и провери резето, за да се увери, че е здраво залостена.
	— Тави, нямаме никакво време. Ако искаш да живееш, тръгвай с мен. Веднага.
	Тави примига стреснато и изпусна от изненада дрехите на пода.
	— Ка-какво?
	— Ако не тръгнеш с мен сега, няма да доживееш утрото.
	— Какви ги говориш?
	— Обличай се.
	— Не — сопна й се той. — Не и докато не разбера какво става.
	Тя го изгледа иззад присвити клепачи и за пръв път, откакто я срещна, Тави изпита страх от това момиче.
	— Тави, ако не се облечеш веднага и не тръгнеш с мен, ще те халосам по главата, ще те увия в едно одеяло и ще те нося на рамо.
	— Не, няма да го направиш. — Тави прокара нервно език по устните си. — Няма да можеш да минеш с мен през общата зала, не можеш да ме свалиш и през прозореца. Още по-малко с този навехнат глезен.
	Амара изскърца ядно със зъби.
	— Умно момче — промърмори тя под носа си. — Този холт, а може би и всички други в долината са в опасност. Мисля, че двамата с теб можем да ги спасим. Тави, обличай се. _Моля те._ Докато се преобличаш, ще ти обясня всичко.
	Тави преглътна тежко, без да откъсва очи от младата жена. Холтът е в опасност?
	За какво говори тя? Последното, което му трябваше сега, бе да хукне пак из гората. Така за пореден път щеше да докаже на всички, че на него не може да се разчита.
	Но Амара спаси живота му. А ако казва истината…
	— Добре. Говори. — Тави се наведе, взе дрехите от пода и започна да навлича една по една ризите.
	Амара кимна, пристъпи към него и започна да му подава дрехите, за да не губи време при обличането.
	— Първо, не съм робиня. Аз съм Курсор. Изпратена съм в тази долина от самия Първи лорд.
	Тави я погледна озадачено и напъха ръка в един от ръкавите.
	— За да доставиш съобщение ли?
	— Не — въздъхна Амара. — Това е само едно от многото неща, които правим, Тави. Аз съм пратеник на Първия лорд. Той мисли, че долината е в опасност, и изпрати мен, за да измисля как да я спася.
	— Но ти си момиче.
	Тя го изгледа намръщено и нахлузи рязко следващата риза през главата му.
	— Аз съм Курсор. И мисля, че Първият лорд е прав.
	— Но какво общо има това с мен? С Бърнардхолт?
	— Ти си видял опасността, Тави. Трябва да те отведа в гарнизона. Трябва да кажеш на местния граф какво си видял.
	По гърба на Тави пробяга студена тръпка.
	— Маратът — прошепна той. — Маратите идват. Нали? Както навремето, когато са убили нашия Принцепс?
	— Така мисля — отвърна Амара.
	— Чичо ми го видя, той трябва да тръгне с теб. Графът никога няма да повярва, че…
	— Той не може да дойде. Получил е травма от лечението. Не помни нищо от случката.
	— Откъде знаеш това? — попита Тави.
	— Чух го. Престорих се, че припадам, и чух всичко. Чичо ти не си спомня нищо, а леля ти ме подозира. Нямам време да им обяснявам. Двамата с теб трябва да тръгнем сега, веднага.
	Тави нахлузи бавно туниката върху ризите.
	— Защо?
	— Защото долу има хора, които са дошли да убият теб, мен и всеки друг, видял марата.
	— Но защо един алеран ще убива друг?
	— Тави, сега _наистина_ няма време за това. Те са врагът. Те искат да свалят Първия лорд от престола. Искат също маратите да нахлуят в Калдерон и да унищожат всички холтове по пътя си, за да убедят хората, че Първият лорд е слаб и неубедителен владетел.
	— Да нахлуят в долината? — зяпна я Тави. — Но това ще означава…
	Тя го погледна със сериозно изражение на лицето.
	— Ако не предупредим графа, ако войската в гарнизона не е в готовност да посрещне нападението, маратите ще избият всичко живо в Калдерон. С този холт и с всички останали е свършено.
	— Враните да… — прошепна Тави. — О, проклети врани и фурии!
	— Ти си единственият, който ги е видял. Единственият, когото да отведа при графа, за да вдигнем гарнизона по тревога. — Амара отиде до прозореца, отвори го, обърна се към Тави и протегна ръка. — Идваш ли?
	Двамата завързаха чаршафите на Тави за единия крак на леглото му, за да се спуснат по тях в двора. Вятърът свистеше от север и носеше мразовитото щипане на истинската зима. Амара слезе първа и махна на Тави да я последва. Той хвърли вързопа, който бяха увили набързо в одеялото от леглото му. Амара го хвана във въздуха. Тави облиза нервно устни и се спусна по чаршафа.
	Амара прекоси мълчешком двора. Навън нямаше никой, но под тежките врати на общата зала се процеждаха светлина и гласове. Портата на вътрешния двор беше отворена и двамата се измъкнаха навън. Тъмнината на нощта се спускаше бързо и сенките по студената земя бяха плътни и черни.
	Тави мина покрай конюшнята и се насочи към сушилнята за месо. Постройката беше долепена до ковачницата, за да може да делят един комин в общата стена. Силната миризма на пушек и месо беше обгърнала малката постройка в гъст облак.
	— Вземи солта — прошепна Амара. — Вземи направо целия чувал или кофа. Аз ще остана тук да наблюдавам двора. И побързай.
	Тави се вмъкна в сушилнята, където светлината на здрачаване почти не проникваше, и тръгна пипнешком към рафтовете на отсрещната стена. По пътя спря да откачи два бута шунка от тавана и ги напъха в импровизирания вързоп под мишницата си. Чувалът от грубо тъкано зебло, в който държаха солта — на едри, грапави кристали, — лежеше на рафта. Тави опита да го вдигне, изпъшка от напрежение, но не успя. Извади едно от одеялата и отряза няколко големи парчета от него. После натрупа на купчини едрата кристална сол в средата им, усука краищата и ги стегна с няколкото кожени върви, с които окачваха месото да се суши.
	Събра ги и тъкмо тръгваше към вратата, когато отвън се чу някакво скимтене. Дочу нечие тежко дишане и няколко глухи удара. С обезумели от ужас очи и блъскащо в гърдите сърце, Тави изскочи от сушилнята.
	Амара беше приковала с коляно върху гърдите някого на земята и притискаше в гърлото му нож.
	— Спри — изсъска й Тави. — Остави го!
	— Изскочи изневиделица — отвърна тя, но не отмести ножа.
	— Това е Фейд. Не е опасен.
	— Не отговори, когато го питах кой е.
	— Изплашила си го.
	Тави я хвана за рамото и опита да я издърпа от Фейд. Тя го стрелна с поглед през рамо, но не помръдна. После бавно вдигна ножа и се изправи.
	Тави се наведе, хвана Фейд за ръката и го издърпа на крака. Беше облечен с дебели дрехи и носеше вълнена шапка с капаци над ушите, които висяха свободно до раменете му и се полюшваха като ушите на куче. На ръцете си имаше стари ръкавици с няколко липсващи пръста. Здравата половина от лицето му беше скована от ужас. Гледаше Амара с обезумели очи и отстъпваше назад, докато не опря рамо в гърдите на Тави.
	— Тави — каза Фейд. — Тави. Вътре. Буря идва.
	— Знам, Фейд. Но ние трябва да вървим.
	— Няма време за това — каза Амара и хвърли бърз поглед през рамо. — Ако някой ни види…
	— Тави остава — прекъсна я настоятелно Фейд.
	— Не мога. Аз и Амара трябва да отидем да предупредим граф Грам, че маратите идват. Тя е Курсор. Трябва да тръгваме, преди едни лоши хора да се опитат да ни спрат.
	Фейд извърна бавно глава към него. Лицето му се изкриви от объркване и недоумение.
	— Тави тръгва? Тази вечер?
	— Да. Имам сол.
	— Да тръгваме вече — изсъска Амара. — Нямаме време.
	Фейд се намръщи.
	— Фейд също.
	— Не, Фейд — каза Тави. — Ти трябва да останеш.
	— Тръгва.
	— Не можем да мъкнем много с нас — каза Амара. — Робът остава.
	Фейд отметна назад глава и зави като ранен вълк.
	Тави хлъцна от изненада, скочи към него и притисна устата му с ръка.
	— Тихо! Фейд, ще ни чуят!
	Фейд спря да вие и погледна спокойно към Тави.
	Тави отмести поглед към Амара. Тя извъртя сърдито очи и му махна с ръка да тръгва.
	— Добре — каза намръщено Тави. — Можеш да дойдеш, Фейд. Но тръгваме веднага.
	Устата на Фейд се изкриви в идиотска усмивка зад ръката на Тави и от гърлото му се разнесе хриптене. Вдигна ръка и изчезна във вътрешността на ковачницата. Миг по-късно се появи отново. Носеше на гръб една опърпана раница и си мърмореше нещо неразбираемо под носа.
	— Малоумен е, нали? — попита Амара и поклати глава.
	— Добър човек е — отвърна засегнат Тави. — Силен е и работи здраво. Няма да ти се пречка.
	— Дано да си прав. — Тя мушна ножа в колана си и хвърли вързопа на Фейд. — Аз съм ранена, а той не. Ще носи и моя багаж.
	Фейд изпусна вързопа. Поклони се на Амара, вдигна го и го нарами.
	Амара се обърна и понечи да тръгне, когато Тави сложи ръка на рамото й.
	— Тези хора. Няма ли да ни настигнат бързо, ако сме пеша?
	— Не ме бива много с конете — отвърна тя. — Ти не си призовател на земя. А робът?
	Тави хвърли поглед на Фейд и направи гримаса.
	— Не. Всъщност той разбира малко от метали, прави подкови и така нататък, но не, не е призовател на земя.
	— В такъв случай по-добре да вървим. Един от мъжете, които ни преследват, е точно такъв. Може да накара конете да правят каквото си поиска.
	— Но ако те яздят, ще са по-бързи от нас.
	— Ето защо е добре да побързаме. Да се надяваме, че ще останат в холта цялата нощ.
	— Чакайте ме пред конюшнята — каза Тави и тръгна към нея.
	Амара му изсъска да се връща, но той не й обърна никакво внимание. Отиде до вратата и се шмугна вътре.
	Тави познаваше животните на Бърнардхолт. Овцете пристъпяха сънливо в кошарата си, а другият добитък заемаше останалата част от същата страна на помещението. В другата огромните гарганти лежаха и дишаха тежко в съня си. Иззад тях се чуваха звуците на неспокойни коне.
	Той тръгна тихо през конюшнята, когато чу шум над главата си. Идваше от втория етаж — пространството под гредите на покрива, където държаха сеното. Тави замръзна на място и се заслуша.
	— С всичкото вълнение вчера и после през нощта — събитията се трупаха едно връз друго. Но предполагам това е нищо, в сравнение с живота на един търговец на скъпоценни камъни.
	Тави примига озадачено. Тихият глас беше на Берите, но се чуваше някак далечен, заглушен, сякаш идваше по много дълга тръба. Отне му известно време да осъзнае, че звучеше точно като този на леля Исана, когато говореше чрез Ручей.
	След това се чу женски глас, непознат и идващ от доста по-близко.
	— Ето, виждаш ли, скъпи? — измърка лениво. — Сега той има питие пред себе си и ние можем да чуем всяка дума от разговорите в залата. Понякога си струва да побързаш.
	Отговори му непознат гърлен мъжки глас:
	— Писна ми от цялото това бързане. Когато ги убием и приключим с тази мисия, ще те заключа в някоя стая и ще те държа окована в продължение на седмица.
	— О, какъв романтик си, скъпи — измърка жената.
	— Тихо. Искам да чуя какво говорят.
	Двамата замълчаха и до Тави достигнаха нови приглушени гласове. Той преглътна мъчително и тръгна отново напред. Подмина мястото, откъдето идваха гласовете на непознатите, и стигна до дъното на конюшнята, където бяха конете им.
	Те бяха разседлани, но оглавниците им не бяха свалени. Вместо да бъдат окачени на отсрещната стена, седлата бяха оставени на земята до конете, а одеялата преметнати отгоре им, за да съхнат. Явно бяха приготвени за бързо оседлаване.
	Тави се промъкна в първата клетка и даде на коня да помирише ръката му. После, докато държеше едната си ръка на гърба на животното, клекна до седлото. Извади нож от колана си и започна да реже широкия ремък, с който се пристягаше седлото за корема на коня. Кожата беше дебела и твърда, но ножът му бе остър и той успя да пререже целия ремък само за секунди.
	Тави повтори същото с другите два коня и остави вратите на клетките им отворени, а седлата им напълно неизползваеми. Накрая тръгна обратно, колкото можеше по-тихо, и отвърза една по една трите юзди. Събра ги в ръка и поведе животните към вратата.
	Докато минаваше под двамата непознати, гърлото му се скова и сърцето му заблъска още по-силно в гърдите. Хора, които дори не беше виждал, бяха дошли да го убия по причини, които не беше сигурен, че осъзнава напълно. Всичко беше толкова странно, почти неестествено, но страхът в стомаха му — инстинктивен и непогрешим — беше напълно реален, като леденостудената капка вода, която се стичаше между плешките му.
	Почти беше отминал мястото, когато един от конете изпръхтя и разтърси глава. Тави застина на място от острия пристъп на паника и едва се сдържа да не побегне.
	— Страх — изсъска жената отгоре. — Под нас. _Конете._
	Тави дръпна рязко юздите и изсвири пронизително с уста. Конете изпръхтяха и тръгнаха в тръс след него.
	Тави пусна юздите, изтича напред и отвори широко вратите. Докато минаваха покрай него, той извика рязко и гласът му се извиси до панически писък. Конете препуснаха с всички сили навън.
	Зад гърба му се разнесе рев и Тави обърна глава. Мъж, по-едър и от чичо му, тичаше с тежки стъпки по стълбата откъм тавана със сеното и държеше в ръка изваден меч. Той спря и започна да се оглежда, а Тави хукна навън след конете.
	Някой сграбчи ръката му в тъмното и той почти изпищя. Студените пръсти на Амара стиснаха устата му, после го повлякоха тичешком — на североизток, към каменния път. Тави погледна през рамо и видя Фейд, натоварен с багажа, но освен него не видя друг.
	— Добре — изсъска Амара и Тави видя зъбите й да проблясват в тъмнината, когато тя се усмихна широко. — Браво, Тави!
	Тави отвърна на усмивката, после се усмихна и на Фейд.
	Точно тогава до ушите му достигна викът. Идваше иззад стената на Бърнардхолт — ясен, звънлив, пълен с отчаяние и ужас глас.
	— Тави — крещеше Исана. — Тави, бягай! Бягай!


	Глава 19

	Тави бягаше с всички сили.
	Мускулите го боляха, множеството драскотини и ожулвания пращаха назъбени светкавици от болка по кожата му, но той продължи да тича. В началото Амара тича безмълвно до него, почти без да куца, но след четвърт миля движенията й станаха несигурни и започна да стене при всяко издишване. Тави забави крачка и се изравни с нея.
	— Не — каза тя задъхано. — Ти продължавай. Дори и аз да не стигна до графа, ти трябва на всяка цена да успееш.
	— Но кракът ти…
	— Не мисли за мен, Тави. Тичай.
	— Трябва да се насочим на изток — каза Тави, без да се отделя от нея. — Ще трябва да намерим място да прекосим Бързата река, но на другия й бряг има гъста гора. Там можем да им се измъкнем.
	— Един от мъжете — каза задъхано тя, — е призовател на горски фурии. Много силен.
	— Не и в тази гора — отвърна Тави. — Единственият човек, когото познавам, който някога е успял да се спогоди с тези фурии, е чичо ми, при това му е отнело години. Показа ми как да се промъквам покрай тях.
	Амара кимна одобрително и когато приближиха върха на един хълм, забави крачка.
	— Хубаво. Ти, ела тук. — Тя махна с ръка на Фейд и той послушно отиде при нея. Амара издърпа лъка на Бърнард и стрелите от вързопа. Опря единия край на дървото в стъпалото си и се облегна на него с цялата си тежест, за да закачи тетивата, после го взе в ръка и вдигна стрелите от земята. — Искам вие двамата да влезете в тази гора. Не спирайте да вървите.
	— А ти какво ще правиш? — преглътна тежко Тави.
	Амара извади меча от вързопа и го мушна в импровизирания си колан.
	— Ще се опитам да ги задържа тук. От високото ще ги видя най-добре, когато дойдат.
	— Но ако останеш тук на открито, те просто ще ти пуснат една стрела.
	— Сигурна съм, че вятърът ще е неподходящ за стрелба с лък — усмихна се мрачно Амара. — Остави ми малко от солта. Когато бурята удари, ще можем да се съсредоточим в това, да им се измъкнем.
	— И ние ще останем. Ще ти помогнем — каза Тави.
	— Не. Вие двамата продължавайте напред. За всеки случай, ако нещата се объркат тук. До сутринта ще ви намеря.
	— Но…
	— Тави. — Амара се обърна към него и го погледна намръщено. — Няма да мога да се бия с тях и да те пазя едновременно. Тези хора владеят силни фурии. С нищо не можеш да ми помогнеш.
	Думите й му подействаха като удар с ръка. Надигналите се в гърдите му гняв и безсилие почти заглушиха болките от раните.
	— Не мога да направя нищо за теб — каза тихо той.
	— Тук бъркаш. Те ще използват земните и дървесните си фурии да проследяват теб, не мен. Така ще мога да им устроя засада и с малко късмет — да ги спра. Продължавай напред и им привлечи вниманието.
	— А техният призовател на земя няма ли да те забележи? — попита Тави. — Също така, щом владеят и горски фурии, няма да можеш да се покатериш на дърво, за да се отдалечиш от земята.
	Амара погледна на север.
	— Когато бурята се развихри, с всичките фурии в нея… — Тя поклати глава. — Но дотогава имам предимство. Сирус.
	Тя затвори очи за момент и вятърът се завихри около нея. Накара широките й дрехи да заплющят, въпреки че тези на Тави, който стоеше само на крачка-две от нея, не помръднаха. Амара разпери леко ръце и вихрушката я отлепи от земята, вдигайки облак прах и скреж, който обви краката й до коленете. Тя увисна във въздуха на място, отвори очи и се понесе леко вляво, после отново вдясно.
	Тави я зяпна с ококорени от удивление очи. Досега не беше виждал толкова силна въздушна фурия.
	— Ти можеш да летиш — каза той.
	Амара му се усмихна и въпреки тъмнината, лицето й сякаш се озари.
	— О, това ли? Нищо работа. Може би когато всичко това свърши, ще ти покажа какво означава истинско летене. Буреносните фурии в тази долина са от най-злите и скоро ще са тук. Но поне дотогава това ще попречи на Фидел… на врага да ме открие.
	— Щом казваш — каза неуверено Тави. — И си сигурна, че ще ни откриеш?
	Усмивката на Амара посърна.
	— Ще се опитам. Но ако не се видим до няколко часа, продължавайте сами. Можеш ли да стигнеш до гарнизона?
	— Естествено. Искам да кажа, така мисля. А и чичо ми ще тръгне да ме търси. Той може да ни открие навсякъде из тази долина.
	— Надявам се да си прав. Чичо ти изглежда добър човек. — Амара обърна гръб на Тави и Фейд и се загледа в посоката, от която бяха дошли. Постави една стрела в тетивата на лъка. — Иди в гарнизона. Предупреди графа.
	Тави кимна, бръкна в торбата и извади едно от вързопчетата със сол. Хвърли го на тревата до Амара, като внимаваше да е достатъчно далече от вихрушката на фурията й. Тя хвърли бегъл поглед на солта, после на Тави.
	— Благодаря — каза му.
	— Успех.
	— Тави. — Фейд подръпна ръкава му. — Вървим.
	— Ъхъ. Хайде.
	Тави се обърна и тръгна надолу по хълма. Ускори ход и постепенно премина в бяг. Фейд, очевидно неизпитващ умора, се залепи до него и не изостана нито крачка назад. Двамата оставиха Амара на върха на хълма зад гърба си и тъмнината на спускащата се нощ ги погълна. В подножието на хълма Тави се ориентира за посоката по две огромни канари, които преди време двамата с Фредерик бяха измъкнали от полето, и само след четвърт час стигна до гората. Навлезе в тъмните сенки на елховите клони и трепетлики, под високите оголели дъбове.
	Веднъж озовал се в гората, Тави забави крачка. Беше запъхтян. Притисна ръка до гърдите си, откъдето се надигаше остра, пробождаща болка.
	— Никога преди не съм тичал толкова дълго наведнъж — каза той на Фейд. — Краката ми се схващат.
	— Легионите. Тича, поход, тренировка — отвърна робът. Обърна глава да погледне през рамо и жигосаното му с „клеймото на срама“ лице потъна в сянка, само очите му останаха да проблясват. — Тави в легиона, тича много.
	Тави за пръв път чуваше толкова много думи накуп от устата на роба. Той килна глава на една страна и го погледна изпитателно.
	— Фейд? Ти бил ли си легионер?
	Лицето на роба почти не помръдна, но на Тави му се стори, че долови в чертите му дълбока, стара болка.
	— Фейд. Страхливец. Избяга.
	— Избягал си от какво, Фейд?
	Робът се обърна на другата страна и тръгна навътре в гората. Насочи се на изток. Тави го гледа известно време, после тръгна след него. Напредваха добре. Тави се опита на няколко пъти да заприказва Фейд, но той не отговори на въпросите му. Докато вървяха вятърът непрестанно се усилваше и скоро гората зашептя, заскърца и застена. Тави забеляза движение в короните на дърветата — горските фурии, подобно на горските животни, ставаха неспокойни с наближаване на бурята, прелитаха безшумно между клоните и надзъртаха скришом от сенките. Те не го плашеха — беше свикнал с тях, също както беше свикнал с животните на холта. Но ръката му не се отделяше от дръжката на ножа, за всеки случай.
	Скоро между дърветата отпред се разнесе шумът на течаща вода и Тави избърза пред Фейд. Двамата се озоваха на брега на Бързата река — малка, но бърза река, която влизаше в долината от подножието на Гарадос и препускаше към планините на юг.
	— Така — каза Тави. — Сега трябва да намерим брода, който чичо Бърнард обозначи някога. Ако минем реката тук, ще мога да намеря пътя през гората, за да излезем от другата страна. Иначе горските фурии ще ни въртят в кръг, докато се изгубим напълно. Чичо каза, че когато бил млад, няколко човека така се заблудили в гората, че никога не излезли живи от нея. Той ги намерил умрели от глад на една стрела разстояние от големия каменен път, който така и не открили.
	Фейд кимна, без да откъсва от Тави очи.
	— Мога да ни прекарам през тази гора, но трябва да тръгнем от мястото, което обозначи чичо. — Той прехапа устна и огледа течението на реката. — А и с тази буря зад нас. Ето. — Той бръкна в импровизираната торба на рамото си, извади едно вързопче сол и го подаде на Фейд. — Дръж това готово, в случай че ни потрябва. Гледай да не го изгубиш.
	— Да не изгуби — повтори тържествено робът и кимна.
	— Мисля, че беше насам. — Тави тръгна нагоре по течението на реката.
	Докато вървяха, нощта се спусна окончателно над долината. Тави едва виждаше къде стъпва, а Фейд се препъваше и мърмореше зад гърба му.
	— Ето го — обяви накрая Тави. — Тук ще прекосим реката. Виждаш ли белия камък? Чичо Бърнард го сложи там, за да се вижда добре. — Тави се спусна по голия студен склон към водата.
	Робът изписка зад гърба му.
	— Фейд?
	Тави се обърна и видя някой да приближава към него в тъмното. Нещо го удари здраво в лицето и краката му се подкосиха. Падна назад в плитчината на хладните води на Бързата река. Разтърси глава и опита да фокусира погледа си. Усети вкуса на кръв в устата си.
	Битан от Кордхолт се наведе, вдигна го за яката на ризата и пак го удари в лицето — ослепителна светлина и изгаряща болка. Тави опита да вдигне ръце и да се защити, но юмрукът на по-голямото момче се стовари отгоре му с премерена, садистична прецизност, отново и отново.
	— Достатъчно — избоботи гласът на холтър Корд. — Извади го от водата, Битан. Освен ако не искаш пак да започнеш да се давиш.
	Тави вдигна очи. Виждаше размазано. Горе на брега видя огромния силует на Корд, с развяна от вятъра дълга, на прави мазни фитили коса. Оглеждаше водата, а в краката му лежеше неподвижно безформено тъмно петно: Фейд.
	Битан издърпа Тави от водата и го захвърли на брега. Красивото му лице беше изкривено от злобна усмивка.
	— Сам се катери нагоре, изрод такъв.
	Тави се изкатери нагоре, разтреперан от пронизващия студен вятър. Бурята, спомни си той. Бурята започваше. Пропълзя на четири крака до Фейд и видя, че робът дишаше, но не мърдаше. По изкривеното му лице лъщеше кръв.
	Битан се изкатери след Тави по склона, срита го в ребрата и го преобърна по гръб на земята.
	— Прав се оказа, тате — каза той.
	— Хм, знаех си аз, че ще пратят някой при Грам заради малката кавга от онази вечер. Ама не очаквах, че ще пратят изрода и малоумния.
	— Момчето е умно, тате — разнесе се тихият глас на Арик. Тави вдигна глава и видя малко по-встрани високия, слаб силует на по-големия син на Корд. — Той може да пише. За да подадеш жалба, трябва да можеш да пишеш.
	— Пак не се връзва — отвърна Корд. — В хубаво време може и да го пратят, но не и в тази буря.
	— Освен ако Бърнард не е мъртъв, тате — намеси се злобният глас на Битан. — Може и онази кучка да е умряла, докато се е опитвала да го спаси. Той имаше вид на умрял още като го донесоха.
	Корд се обърна към Тави и го ръгна с върха на единия си ботуш.
	— Е, изрод? Говори.
	Мислите на Тави запрепускаха бясно. Трябваше да намери начин да ги забави достатъчно, за да може или Амара да ги настигне, или чичо му да ги открие. Но за какво говореха тези тримата? Кавга от онази вечер? Случило ли се беше нещо в нощта, когато чичо Бърнард се беше прибрал ранен? Това ще да е. Бяха ли се опитали да убият чичо му? Затова ли се тревожеха някой да не подаде писмено оплакване до граф Грам?
	— Говори, момче — сръчка го отново Корд. — Или ще те погреба тук.
	Тави преглътна.
	— Ако ви кажа, ще ни пуснете ли да си вървим?
	— Да _ви_ пусна? — попита предпазливо Корд.
	— Той има предвид и малоумния, тате.
	Корд изсумтя.
	— Зависи какво ще чуя, изрод. И дали ще ти повярвам.
	Тави кимна и заговори, без да вдига очи от земята:
	— Чичо Бърнард беше ранен от маратски воин. Пострада, докато ме защитаваше. Един от Курсорите на Първия лорд пристигна в холта и сега аз трябва да стигна до граф Грам и да го предупредя за маратите. Да му кажа да вдигне гарнизона по тревога и да се подготви за битка.
	За момент настъпи пълна тишина. После Корд прихна в кратък, гърлен смях. Тави усети нечия ръка да го сграбчва за косата.
	— Дори изрод като теб трябва да се досети, че няма да се вържа на подобни глупости.
	— Н-но — заекна Тави. Сърцето му заблъска лудо. — Истина е! Кълна се във всички фурии, истина е!
	Корд го повлече надолу по склона, към водата на бързея.
	— До гуша ми дойде от лъжите ти, изрод.
	Той потопи главата на Тави в леденостудената вода и натисна с всичка сила.


	Глава 20

	Амара се опиша да укроти ускореното биене на сърцето си и да успокои дишането си. Сирус се въртеше във вихрушка под краката й и усещането беше почти все едно стоеше на твърда земя. Въпреки това въздушната й фурия се колебаеше леко вляво и дясно, нагоре, надолу и Амара знаеше, че ако не постигне пълна концентрация, няма да успее да се изстреля достатъчно бързо нагоре.
	Болките в наранените й глезен и рамо, независимо че бяха отслабнали от намесата на Исана, продължаваха да я мъчат. Претегли тежестта на лъка в лявата си ръка и опъна пробно тетивата. Нямаше да може да държи дълго време опънат такъв лък — нищо чудно, беше правен за силата на огромния холтър.
	С разтреперани ръце и недостатъчно сила за по-дълго прицелване, щеше да й се наложи да стреля от по-късо разстояние. И първо трябваше да извади от строя майстора на меча — нямаше никакви шансове срещу него с острието в колана й. Опитът му и силата на фуриите, които владееше, го правеха ходещо оръжие — непобедим за човек с по-малки възможности от неговите.
	После, ако имаше време, втората й мишена щеше да е Фиделиас. Сирус можеше да се справи с невероятно силната горска фурия на бившия й учител. Земната му фурия обаче щеше да му даде сила, с която нямаше да има никакъв шанс да се мери. Само тя щеше да му е достатъчна, за да разбие защитата й и да я смаже, при условие че не са намесени други фактори. Дори с допълнителната сила, която Сирус можеше да вложи в ударите й, уменията й с меча щяха в най-добрия случай да се доближат до неговите.
	Щеше да запази меча за водната вещица, реши Амара, въпреки че една стрела напълно я устройваше. Независимо че в открита битка жената нямаше да е такава заплаха като двамата мъже, тя продължаваше да е опасен противник. Този път Амара щеше да разполага с пълна концентрация, с която да й се противопостави, въпреки че нямаше да е в състояние да го стори, преди тя да се е приближила достатъчно близо до нея. От друга страна, докоснеше ли я, с Амара беше свършено. От тримата жената беше противникът, когото Амара с лекота щеше да надвие с меч в ръка.
	Жалки шансове, помисли си. Лош план. Вероятността да изпрати втора стрела беше нищожна, дори и ако първата извадеше от строя Алдрик Меча — човекът, изправил се и победил, или поне оцелял срещу някои от най-добрите воини, един от тях самият Арарис! Но ако ги оставеше да хванат момчето, дори просто да го настигнат, с него беше свършено. А това момче беше единственият човек, чиито думи можеха да убедят графа да вдигне гарнизона по тревога.
	Амара се вгледа в тъмнината, погълнала момчето и роба, и осъзна, че най-вероятно тази вечер щеше да умре. Мъчително, при това. Сърцето й щеше да се пръсне от напрежение и ужас.
	Наведе се и взе две стрели от земята. Едната затъкна в колана си, а другата постави в лъка. Едната й ръка се спусна и напипа дръжката на меча, увери се, че щеше да го извади достатъчно бързо, без при това да пореже крака й или да среже колана, единствено благодарение на който откраднатите дрехи на гърба й не се развяваха като знаме.
	Погледна на север и почти долови присъствието на фуриите в бурята пред заплашителния силует на планината, чийто връх в момента блестеше с последната виолетова светлина на залеза като страховито, гневно око. Облаците тръгнаха надолу и погълнаха върха на планината. Амара усети мразовития бяс на прииждащата буря — истинска зимна вихрушка. Спуснеше ли се, и при положение че не убиеше момчето, преследването му щеше да стане невъзможно. От нея не се искаше да спечели битката. Трябваше просто да забави преследвачите му.
	Докато успяваше да ги задържи, смъртта беше приемлив край.
	Ръцете й се разтрепериха.
	Тя чакаше.
	Не долови движението на земната фурия под краката й, но я забеляза — едва надигнала се бабуна в пръстта и тревата, която се придвижваше напред и нагъваше земята, както вълна би нагънала водната повърхност. Профуча под нея и отмина. Стъпалата й бяха увиснали на цяла педя над земята, нямаше как да е засякла присъствието й.
	Амара пое дълбоко въздух и подухна в пръстите на дясната си ръка, които щяха да държат стрелата и опъват тетивата на лъка. Вдигна лъка, игнорирайки щипещата болка в ръката си. Придвижи се леко напред и надолу по склона на хълма, за да избегне очертаването на силуета й на фона на виолетовото небе или на блеснали от светкавиците буреносни облаци.
	Забеляза движение отпред и призова Сирус да я задържи колкото се може по-стабилно над земята. През земята премина нова вълна, този път по-висока. Фиделиас и преди беше използвал същата техника за откриване на хора и тя знаеше колко ефикасна можеше да е тя срещу някой, който не проявеше нужния разум да се отдалечи достатъчно от земята.
	Движението приближи, но Амара не можа да види нито кой идваше, нито колко бяха. Тя опъна лъка с всичка сила, като държеше стрелата насочена към земята. Фигурата приближи и сега тя чу стъпки и различи човек с едро телосложение. Забеляза проблясък на метал. Меча.
	Амара пое дъх, задържа го и с едно движение вдигна лъка, прицели се и пусна стрелата. Тетивата избръмча и стрелата се понесе със свистене в мрака.
	Фигурата замръзна на място и вдигна ръка. Амара чу ясно рязкото пращене, с което дървената стрела се пречупи още във въздуха. Тя посегна към втората стрела в колана си, но човекът отпред изсъска тихо и тя усети нещо да сграбчва със смазваща сила китката й.
	Погледна надолу и видя стрелата, още в колана й, която се беше огънала и впримчила ръката й, като така я беше приковала за кръста. Завъртя се, за да набере инерция и да хвърли лъка по нападателя си, като така щеше да освободи лявата ръка, с която да опита да извади меча.
	Но в момента, в който помръдна, лъкът, по-бърз и гъвкав от змия, се омота около ръката й. В следващия миг се уви около тялото й и веднага се втвърди отново, като така ръката й се оказа опъната настрани, далече от дръжката на меча.
	Амара вдигна глава към връхлитащия я мъж и се издигна с помощта на Сирус над главата му. Завъртя се във въздуха и успя да замахне силно с крак.
	Добре премереният й посичащ ритник отстрани пропусна целта си — тила на мъжа — и попадна в рамото му. Сирус спря падането на Амара, преди краката й да докоснат земята, но в момента, в който си възвръщаше равновесието, една ужасяващо силна ръка я стисна за глезена, преметна я в широка дъга над главата на мъжа и я стовари на студената земя.
	Амара искаше да продължи да се бори, но ударът в земята почти я парализира. Преди да успее да направи каквото и да било, мъжът скочи върху нея и я притисна с цялата тежест на тялото си към пръстта. С една ръка и с такава лекота, сякаш прекършваше врата на малко коте, той стисна гърлото й и изви силно врата й на една страна.
	— Къде е той? — изкрещя Бърнард. — Ако си наранила по някакъв начин това момче — мъртва си.
	Амара спря да се бори и освободи Сирус. Остана да лежи неподвижна под тежестта на побеснелия холтър. С периферното си зрение видя огромния, тъмнокос гигант, облечен прекалено леко за това време. Носеше дърварска брадва, която беше пуснал в тревата, преди да я прикове към земята. Амара едва дишаше.
	— Не съм го наранила — отвърна едва тя. — Останах тук, за да задържа хората, които го преследват. Той и робът избягаха напред.
	Каменната хватка около врата й се отпусна, но едва.
	— Които го преследват? Кои хора?
	— Непознатите. Онези, които пристигнаха, докато ме изнасяше от общата зала. Те ще тръгнат след нас, сигурна съм в това. Моля ви, господине. Нямам никакво време.
	Холтърът изръмжа. Продължи да я държи прикована към земята, докато със свободната си ръка извади меча от колана й и го хвърли настрана. После опипа кръста й, докато не откри ножа, който беше откраднала от Фиделиас. Беше го скрила под туниката си и той започна грубо да тършува из дрехите й, докато не го достигна. Едва след като извади и него, ръката му отпусна хватката си около врата на Амара.
	— Не знам коя си ти, момиче — каза той. — Но докато не разбера, няма да мърдаш оттук. — При тези му думи земята около лактите и коленете на Амара се размести. Корени и туфи трева се усукаха около тях и приковаха ръцете и краката й към земята.
	— Не — възпротиви се Амара. — Чуй ме, холтър Бърнард, казвам се Амара. Аз съм Курсор. Изпратена съм в долината по лична заповед на Първия лорд.
	Бърнард се изправи и започна да рови в една от кесиите на колана си. Извади нещо от нея, после още нещо. Отдалечи се и изчезна от очите на Амара.
	— Сега пък не си робиня, а? Не. Племенникът ми е някъде там и за това, че е в тази каша, си виновна единствено ти.
	— Само благодарение на това, че го изведох от холта, е още жив!
	— Така казваш ти. — Амара чу бълбукането на вода, изсипвана в чаша или купичка. — Къде е той?
	Амара направи безполезен опит да се отскубне от земята.
	— Казах ти. Той и Фейд продължиха напред. Спомена нещо за река и много гъста гора.
	— Фейд е с него? Ами хората, които го преследват? Кои са те?
	— Курсор изменник, Алдрик Меча и доста способна призователка на вода — водна вещица. Опитват се да убият всеки, забелязал маратите в долината. Предполагам, защото искат неочакваното им нападение да успее.
	— Врани! — кресна Бърнард. — Исана? Чуваш ли това?
	Амара чу тихия, кънтящ глас да идва някъде съвсем отблизо.
	— Да — каза тя. — Тави и Фейд са при брода на Бързата река. Трябва веднага да идем там.
	— Ще те чакам при реката — изръмжа Бърнард. — А момичето?
	Гласът на Исана се забави, сякаш отговорът й костваше много усилия:
	— Тя не иска да навреди на Тави. Сигурна съм в това. Повече не знам. Побързай, Бърнард.
	— Добре — отвърна Бърнард. После се появи отново в полезрението на Амара и изпи съдържанието на чашата в ръката си. — Този мъж, който те преследва. Онзи, който пристигна с майстора на меча. Помисли ме за него, нали?
	Амара преглътна.
	— Той владее силни горски и земни фурии. Много е опитен. Може да открие момчето. — Тя надигна глава и се вторачи в него. — Пусни ме да стана. Аз съм единственият ти шанс да спасиш Тави.
	— Защо мислиш така? — намръщи се Бърнард.
	— Защото не познаваш тези хора — отвърна Амара. — А аз да. Мога да предугадя следващия му ход. Познавам силата и слабостите му. А и сам няма да можеш да се справиш с Алдрик.
	Бърнард я погледна за момент, после поклати ядосано глава.
	— Хубаво — каза. — Докажи го. Кажи ми какъв е следващият му ход. Кажи ми къде е в момента.
	Амара затвори очи и се опита да си припомни разположението на долината.
	— Той се е досетил, че ще очаквам веднага да хукне след момчето. В това е силата му. Но не го направи. Значи, е предугадил моите действия и сега се опитва да заобиколи и излезе пред момчето. Провери каменния път, опитай с каменните фурии в настилката. Той е там и използва същите, за да открие момчето и да му пресече пътя.
	Тя отвори очи и погледна право в Бърнард.
	Той изръмжа нещо под носа си и Амара почувства лека вибрация в земята. После едрият холтър клекна и допря длан до земята. Притвори очи и се заслуша, сякаш се опитваше да долови далечна музика.
	Накрая въздъхна дълбоко:
	— Права си. Или поне така изглежда. Някой изпраща фурии по пътя, бързи фурии. И коне, мисля.
	— Това е той — каза Амара. — Сега ме пусни да стана.
	Бърнард отвори очи и се изправи решително. Вдигна брадвата и махна с ръка към Амара. Земята моментално се отдръпна от ръцете и краката й, стрелата и лъкът възвърнаха първоначалната си форма. Тя скочи на крака и взе меча и ножа си от земята.
	— Ще ми помогнеш ли? — попита Бърнард.
	Амара се обърна към него и потрепери, докато издишаше бавно.
	— Господине. Кълна се, че ще ти помогна да спасиш племенника си.
	Бърнард се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.
	— Хубаво, че не си тръгнала срещу тези хора с техните камъни по тяхната глава.
	— Надявам се, рамото ти не боли много?
	Амара затъкна меча в колана си.
	— Ще оцелея — усмихна се още по-широко Бърнард. — Как е глезенът?
	— Забавя ме — призна Амара.
	— В такъв случай викай отново фурията си и се вдигай във въздуха. — Бърнард изтегли парче връв от една от кесиите си, прекара я през колана откъм гърба си и я върза на широка примка. Хвърли я на Амара. — Придържай се точно зад мен и не се вдигай много нагоре. Гората ще се отдръпва от пътя ми, но ти не надигай много глава, за да не я отнесе някой клон.
	Амара едва успя да си поеме въздух, когато земята под краката й се размести с глух грохот. Бърнард се понесе в бяг и с всяка огромна крачка земната вълна го изтласкваше все по-бързо напред. Амара хукна след него, но дори и без наранения глезен, щеше да й е прекалено трудно да поддържа такова темпо. Тя стисна здраво кожената връв в ръката си, направи няколко крачки и скочи във въздуха, като в същото време призова Сирус.
	Фурията сгъсти въздуха под краката й и тя се понесе плавно напред, влачена за връвта на колана на едрия холтър. Ако тежестта й по някакъв начин го забавяше, това не пролича. Той се носеше уверено в тъмнината, почти безшумно, сякаш дори сухата трева под подметките му се подчиняваше на волята му и омекотяваше и заглушаваше всеки негов скок.
	Миг по-късно двамата навлязоха в гората и Амара сниши глава, за да се предпази от клоните. Тя се намести в сянката му и само веднъж й се наложи да вдигне рязко крака, за да избегне едно паднало дърво, през което Сирус не успя да я прехвърли навреме.
	— Намерих ги — каза в един момент Бърнард. — При брода са. Фейд е на земята, а Тави наполовина във водата и… — Той изръмжа ядосано. — Корд е там.
	— Корд ли? — попита Амара.
	— Холтър от долината. Престъпник. Иска да ги нарани.
	— Нямаме време за това!
	— Много съжалявам за неудобството, Курсор — отвърна троснато Бърнард. — Вече не долавям приятелите ти. Слезли са от пътя.
	— Той сигурно иска да прикрие идването си — каза Амара. — Никога не пропуска шанса за изненадваща атака. Скоро и той ще открие момчето.
	— В такъв случай първо трябва да се справим с Корд и синовете му. Аз поемам Корд, той е възрастният. Двамата млади са за теб.
	— Фурии?
	Въздух и огън…
	— Огън? — прекъсна го Амара.
	— Страхливци са. Високият е по-опасен. Удряй здраво и бързо. Отвъд билото са.
	— Разбрано — кимна Амара.
	Въздухът под краката й се размести и тя полетя, тласкана от внезапно извилата се вихрушка. Премина през оголелите клони и се извиси над дърветата.


	Глава 21

	Водите на малката река бяха леденостудени, а течението бързо. Устата и ушите на Тави изтръпнаха още в момента, в който Корд натисна главата му под водата. Той се бори доколкото можа, но ръката на холтъра беше прекалено силна и пръстите му здраво оплетени в косата. Мърлявата верига около врата на холтър Корд провисна и тупна на рамото на Тави. Той го натисна още по-здраво надолу и Тави усети лицето си да се притиска в камъните на дъното на реката.
	И точно тогава, изведнъж, безмилостният натиск изчезна. Тави усети как някой издърпва главата му от водата, след което го хвърля на брега, след дълъг полет във въздуха. Приземи се върху нещо меко и живо и за негова най-голяма изненада това се оказа зашеметеният Фейд. Той отвори очи и замига учестено, за да прогони водата от очите си. Погледна към Корд, но някой застана между двамата и препречи погледа му.
	— Чичо Бърнард! — викна Тави.
	— Вдигни Фейд на крака и се махнете оттук, Тави — каза чичо му.
	Тави скочи на крака и задърпа Фейд за ръката.
	— Какво да правим сега? — попита той.
	— Просто се махнете оттук. Аз ще се оправя с тях. — Бърнард му обърна гръб и застана между него и Корд. — Този път отиде прекалено далече, Корд.
	— Трима сме — изръмжа Корд, докато синовете му заставаха от двете му страни. — А ти си сам. Като изключим изрода и малоумния, естествено. Бих казал, че ти си загазилият, Бърнард.
	Земята пред Корд потрепери и от нея се разнесе глух тътен. Изчадието, което се измъкна от нея — с кожа и крайници от камък, — не приличаше на нищо, което Тави беше виждал. Имаше издълженото тяло на слайв, но опашката му беше извита и вдигната над главата му като готова за бой сопа. Противната му издължена уста беше пълна с ръбати и остри като кремък зъби. То изви глава на една страна и нададе нисък и плътен, като стържещ гранит, рев.
	От едната страна на Корд, Битан вдигна капака на една керамична делва. От гърлото й плъзнаха червени огнени езици, издигнаха се и приеха формата на навита на кълбо, с вдигната заплашително глава змия. Понесе се из въздуха, готова да нападне. От другата страна на Корд, Арик сплете пръстите на двете си ръце и около него се вдигна вихрушка от прахоляк и ситни парченца трева и дърво. Наметалото му се изпъна от силната струя назад и заприлича на разперените криле на птица.
	— Не прави това, Корд — каза Бърнард. — Земята от едната му страна също потрепери и Брут се надигна от нея, докато огромната му кучешка глава не опря в ръката на господаря му. Изумрудените му очи се приковаха в Кордхолтови. Той разтърси рамене и от тях се посипа малка лавина от пръст и ситни камъчета. Тави видя как Битан пребледня и отстъпи крачка назад. — Сам се закопаваш в гроба.
	— Опитваш се да вземеш _моята_ земя — кресна Корд, — от мен и _моето_ семейство. С какво право?
	Бърнард въздъхна дълбоко и извъртя с досада очи.
	— Не се прави на праведен, търговецо на роби. Бурята ще удари всеки момент. Имаш последен шанс, Корд. Ако отстъпиш сега, ще имаш възможността да се изправиш пред правосъдието на Грам и ще избегнеш моето.
	— Аз съм гражданин, Бърнард — просветнаха зловещо очите на Корд. — Не можеш просто така да убиеш един гражданин.
	— На твоя земя може би — отвърна Бърнард. — Но това тук е моята.
	Лицето на Корд пребледня.
	— Ах, ти, самодоволно копеле такова — изсъска той. Вдигна ръце напред и изрева. — Ще нахраня враните с теб!
	Каменната твар пред него се хвърли напред с пъргавината на гущер. В същия момент нещо проблесна пред Арик и към Бърнард полетя сянка, бегло наподобяваща граблива птица в полет. Битан хвърли делвата с огъня в най-близкия храсталак, който, макар и подгизнал от вода, избухна в пламъци. Огненото влечуго във въздуха моментално нарасна, подхранвано от огъня, и увеличи размера си двайсет пъти.
	Бърнард реагира мигновено. Замахна с ръка към атакуващата фурия на Арик и от юмрука му полетяха едри кристали сол. Разнесе се пронизителен писък и в този момент Брут се хвърли напред. Блъсна се с оглушителен трясък в земната фурия на Корд и двете каменни създания се смесиха в обща скална маса, която потъна в земята. Повърхността й се надипли и разтресе, докато двете фурии продължиха битката си под земята.
	Корд нададе нов рев и тръгна към Бърнард. Едрият холтър го посрещна с мощен замах на брадвата. Корд закова на място, после се хвърли встрани и избегна острието, но Бърнард полетя напред и замахна отново.
	Тави видя Арик да изважда нож от колана си и да излиза откъм гърба на чичо му.
	— Чичо! — извика той. — Зад теб!
	В този момент от небето се спусна вихрушка, толкова силна и плътна, че сякаш тежеше като камък. Стовари се право в гърба на Арик и го повали по очи на земята. Младежът извика сподавено и понечи да се надигне, когато от притъмнялото небе, с развети от вятъра дрехи, върху него скочи Амара. Арик едва успя да извика отново и около него и Амара вихрушката се надигна с вой. Тави видя Амара да прокарва ръка под брадичката на Арик и да стиска здраво гърлото му в сгъвката на лакътя си. После двамата се запремятаха по земята, докато Арик отчаяно се бореше да свали момичето от гърба си.
	Тави отново обърна глава към чичо си точно в момента, в който Корд изби брадвата от ръката му и тя се превъртя няколко пъти във въздуха, преди да падне в реката. Без да губи и секунда, Бърнард стовари юмрук в ребрата на Корд, който залитна силно от силата на удара му и падна. Бърнард тръгна към него, но Корд успя да се изправи навреме, явно подпомогнат от земната си фурия. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и земята под краката им затрептя.
	От едната страна на Тави проблесна светлина и той усети как го връхлита гореща вълна. Обърна глава и видя Битан, застанал пред огнената стена над горящия храсталак.
	— Така, така — изръмжа той. — Изглежда, аз ще трябва да се оправя с теб. — Той вдигна ръце, изкрещя победоносно и ги свали рязко надолу. Пламъците зад гърба му се събраха в огромна огнена колона, която полетя надолу — ярка и зловеща — към Тави и Фейд.
	Тави извика и издърпа падналия роб настрани. Огнената колона се сгромоляса в облак от дим и искри на земята и се разля по нея като вода. Докато се надигаше, Тави долови мириса на изгоряла коса. Започна да дърпа Фейд надолу към водата.
	— Фейд — крещеше той задъхан. — Фейд, хайде. _Хайде._
	Смехът на Битан се понесе, остър и звънък на фона на ярките пламъци. Падналата огнена колона се плъзна по земята като огромна змия. Подскачащите й пламъци заобиколиха Тави и Фейд и им преградиха пътя към съмнителното убежище на ледените води на реката. Пламъчетата, останали зад Битан, запрескачаха от храст на храст, поглъщаха дърво след дърво и скоро тихото им пращене се извиси до оглушителния рев на горски пожар.
	— Битан! — извика Тави. — Огънят ти се изплъзва! Всички ще загинем в него!
	— Изрод, точно ти ли ще ме учиш на работа с огън!
	Битан се обърна към горящия до него храсталак, загреба шепа от пламъците и ги запокити към Тави. Той вдигна наметалото си, омекоти удара на огнената топка, но част от огнените езици плъзнаха по плата и той трескаво започна да пляска с ръка по него, за да ги угаси.
	— Просто не мога да реша — викна подигравателно Битан — дали да те задуша с дим, или да те изпепеля с огън!
	Фейд, чиято здрава половина на лицето беше посиняла от получените удари, най-после си възвърна силите. Задържа се на крака със собствени сили и се заоглежда объркан. Видя наметалото на Тави и също започна да го пляска с длан, като при това не спираше да скимти жално.
	— Хрумна ми една идея — каза Битан. — Първо ще изпържа малоумника! А после ще се заема с теб, изрод!
	Той махна с ръка и от пламъците се изниза нова огнена змия. Нави се няколко пъти на земята, вдигна се във въздуха и се стрелна като мълния към гърдите на Фейд.
	Робът изписка и скочи към него с бързина, на която Тави не предполагаше, че е способен. Събори го на земята и двамата се запремятаха към огнената бариера между тях и реката. Фейд се претърколи с гръб върху горящата трева и прехвърли Тави над пламъците. Докато прелитаха през тях, робът извика от болка, но не го пусна. Докато Тави се опитваше да се освободи от ръцете му, двамата паднаха в реката.
	— Не! — извика Битан.
	Мина необезпокоявано през огъня и отиде до самия край на водата. Вдигна отново ръце и запрати ново огнено кълбо към двамата. Тави се хвърли с гръб към Фейд и го повали назад. Огненото кълбо се блъсна в повърхността на водата над главите им — ослепително ярка светлина и далечен рев.
	Тави искаше да остане под водата колкото можеше по-дълго, но въздухът в дробовете му стигна едва за няколко секунди. Не беше успял да си вземе добре дъх преди гмуркането, а и водата беше ужасно студена. Преди да изплува отново, кашлящ и плюещ вода, поне успя да се отдалечи колкото можа от плитчината и огнената фурия на Битан. Издърпа и Фейд на повърхността, като го тегли здраво нагоре, изплашен, че паникьосаният роб може да се удави, преди да е осъзнал колко плитка всъщност беше водата.
	Застанал на брега, Битан извика ядосано и огънят зад гърба му се вдигна като стена към небето.
	— Ах, ти, жалък, малък изрод, храна за враните! Ще те изпепеля, и теб, и фъфлещия малоумник!
	Тави спусна ръка и докопа от дъното камък с големината на юмрука му.
	— Остави го на мира! — изкрещя той и хвърли камъка по Битан.
	Той полетя право към главата на по-голямото момче и го фрасна в устата. Битан залитна назад, извика от болка и се просна по гръб на земята.
	— Чичо! — извика Тави. — Чичо, във водата сме!
	През мътилката на дима, Тави зърна за момент чичо си да замахва и стоварва юмрука си в гърлото на Корд. Другият холтър залитна назад със сподавен вик, но не изпусна туниката на Бърнард, която стискаше в ръце, и повлече Бърнард след себе си. Двамата паднаха и изчезнаха в дима.
	Недалече, Амара се изправи над неподвижното тяло на Арик на земята, примижа от болка и стисна ръката си. Ръкавът на блузата й беше подгизнал от кръв. Явно ножът на Арик я беше порязал, преди тя да го задуши в хватката си. Тя се огледа и забеляза Тави и Фейд в реката.
	— Тави! Излез от водата! — изкрещя тя. — Не стой там, излез!
	— Какво? — викна Тави. — Защо?
	Последвалото го свари напълно неподготвен. Две мокри, ловки ръце се увиха и стиснаха врата му и един гърлен женски глас прошепна напевно в ухото му: „Защото на малките момченца, паднали в реката, им се случват лоши неща.“ Тави понечи да се обърне, да се отскубне от ръцете, но те го потопиха под водата, преди да успее да мигне дори, и затегнаха хватката около гърлото му. Той се опита да опре крака в дъното, да се отблъсне здраво и да извади глава над повърхността, но стъпалата му така и не намериха нужната опора. Камъните по дъното сякаш ненадейно се бяха покрили с лигава тиня и краката му просто се плъзгаха безпомощно по тях.
	— Горкичкият ми той — промърмори отново гласът в ухото му, изненадващо чист и ясен. Тави усети нечие силно, но приятно закръглено тяло да се опира в гърба му. — Не си виновен, че видя нещо, което не трябваше. Жалко, че трябва да убия такъв хубавец като теб, но ако сега просто се отпуснеш и поемеш дълбоко дъх под водата, всичко ще свърши бързо. И когато те слагат в ковчега, ще си все така красив. Обещавам.
	Тави се заусуква и задърпа, но усилията му бяха напразни срещу меката, но непреодолима хватка на ръцете. И цял ден да се бореше така, пак нямаше да се измъкне от нея, разбра го веднага. Но вече знаеше и друго: тя беше призователка на вода, също като леля Исана. Силна, при това. Самата вода на реката беше на нейна страна.
	Тави спря да се бори и това накара нападателката да измърка одобрително в ухото му. Студените й устни дори го докоснаха. Главата му започна да се замайва, но мислите му препускаха. Щом тя е призователка на вода като леля му, значи, ще има същите проблеми като нея. При все всичките преимущества, които имаха призователите на вода, те трябваше да се съпротивляват срещу почти всяка друга стихия и мислите, чувствата и емоциите на другите, които непрестанно ги атакуваха.
	Тави насочи всичките си мисли към безпомощността си, към страха, към ужаса, който караше сърцето му да бие като лудо, изразходвайки все по-бързо оскъдното количество въздух в дробовете му и приближавайки го с всяка секунда към удавяне, фокусира цялото си съзнание върху този страх, остави го да набъбне в него и добави яда, отчаянието и гнева от изминалия ден, които го бяха обзели на път към Бърнардхолт. Емоциите му се струпаха една върху друга и той започна да ги подклажда с нестихваща ярост, докато накрая вече не помнеше защо го прави.
	— Какво правиш? — изсъска жената и в уверения й гърлен тембър се промъкна нотка на несигурност. — Спри. Казах, _спри_. Спри да _крещиш_. _Мразя_, когато крещят така силно!
	Тави поднови безсмислената борба. Сега паниката го обзе напълно. Ослепителният, вцепеняващ крайниците ужас се примеси с останалите му емоции. Жената изпищя, отблъсна се от него и ръцете й пуснаха врата му, за да се увият около собствената й глава.
	Тави изкашля на един дъх всичкия останал в дробовете му въздух и се отблъсна към повърхността на водата. Главата му се подаде над водата, устата му се отвори и жадно пое глътка въздух. В същия миг водата около него се надигна, обгърна го изцяло и го дръпна отново надолу.
	— Умно момче — изсъска жената. Сега Тави я видя, осветена от отразената светлина на огньовете на брега — беше красива, с тъмни коса и очи, пищна и съблазнителна. — Много умно. И с такава пламенна жар. Повече няма да те прегръщам, докато си отиваш от този свят. А исках да направя поне това за теб. Но някои хора са толкова неблагодарни.
	Водата го натисна отвсякъде, пристегна ръцете и краката му по-здраво от кожени ремъци. Ужасе`н, Тави вложи всички сили в удържане на последната глътка въздух.
	Образът на жената остана пред очите му — гледаше го през премрежени клепачи, с пълен с омраза поглед.
	— Глупак. Щях да те изпратя с възторг. А сега просто ще ти прекърша красивия врат.
	Тя махна грациозно с ръка и водата около главата на Тави се завъртя и започна бавно да извива брадичката му на една страна. Той опита да се противопостави на това течение, но силите му не бяха достатъчни, за да му се опрат. Напрежението във врата му се усили и скоро стана болезнено. Жената приближи лице до неговото и широко отворените й очи се взряха в неговите.
	Тя не усети внезапното раздвижване на водата зад гърба си, но Тави видя от мътилката да се подава ръка. С едната си ръка леля Исана сграбчи жената за косата, а с другата издра очите й. Водата пред лицето на Тави се оцвети в розово и жената изпищя. Исана рязко протегна напред ръце с разперени пръсти и жената излетя от водата, сякаш нечия великанска ръка я изхвърли от реката.
	В момента, в който тя изчезна, напрежението около врата на Тави отслабна и той откри, че отново може да движи ръце и крака. Исана се приближи до него и двамата заедно изплуваха на повърхността.
	— Моята река — чу я да крещи Тави след изчезналата жена, докато кашляше и дишаше запъхтяно.
	Исана извика Фейд, който прегази плитчината, преметна едната му ръка през рамото си и го вдигна на крака.
	Тави зяпна ръката на леля си — ноктите й бяха пораснали два пъти по-дълги и приличаха на тези на граблива птица. Тя проследи погледа му и разтърси ръка, сякаш да отмори мускулите си, както правеше след дълго време, прекарано в шиене. Когато спря, ноктите й отново бяха като преди — къси, добре оформени, но изцапани с кръв. Тави потрепери.
	— Изнеси го на брега — нареди на роба леля Исана. — Има още двама от тях, а Бърнард още не е приключил с разчистването на сметките си с Корд. Тави, тръгвай през гората. Когато бурята ни връхлети, там ще си в по-голяма безопасност.
	В този момент на брега се появи Битан, с окървавена уста.
	— Ялова кучка! — изкрещя той на Исана.
	Замахна с ръка и от нея полетя огнено кълбо.
	Исана извъртя с досада очи и махна небрежно към него. Надигналата се вълна с лекота потуши огъня, после продължи към Битан, блъсна го в краката и ги отлепи от земята. Момчето се сгромоляса с жален вопъл, после се запрепъва нагоре по брега, далече от водата.
	— Тръгни през гората — продължи Исана. — Иди в Алдохолт при езерото. Докато стигнеш, аз ще съм му пратила вест да те чака. Той или ще те заведе при Грам, или ще доведе Грам при теб. Той ще те пази. Разбра ли, Тави?
	— Да, госпожо — отвърна задъхано Тави. — Но…
	Тя се наведе и го целуна по челото.
	— Съжалявам, Тави, много съжалявам. Но сега няма време за въпроси. Просто трябва да ми се довериш. Обичам те.
	— И аз те обичам — каза Тави.
	Исана извърна глава и огънят на брега се отрази в очите й.
	— Разраства се — каза тя. — А и бурята наближава. Трябва да извикам Нерей, в противен случай Лилвия ще разнесе този пожар из цялата долина. — Тя отново се обърна. — Тави, стой далече от реката. Колкото можеш по-далече. Тръгни нагоре по хълма. Вземи Фейд с теб и се грижи за него — не знам защо въобще си решил да го вземеш със себе си.
	Погледът й се насочи към роба, който й се ухили глуповато и склони почтително глава.
	Исана поклати глава и отново целуна Тави по челото.
	— Тръгвай, бързо — каза му тя, обърна се и изчезна във водите на реката.
	Тави преглътна и се опита да помогне на Фейд, докато двамата излизаха на отсрещния бряг. Когато излезе от водата, спря и погледна през рамо.
	На отсрещния бряг Корд лежеше свит на земята и правеше вяли опити да се надигне. Бърнард, с насинено лице и разкъсана туника, стоеше заедно с Амара пред белия камък, обозначаващ брода през реката. Двамата бяха с гръб към Тави и гората.
	От дима и сенките на дърветата пред тях излезе с накуцване мъж. Беше на средна възраст, бос и дребен на ръст. Погледът му обходи осветената от пожара река, спря се за момент на двамата пред брода, после се насочи зад гърбовете им. Тави усети очите на мъжа върху себе си като два студени гладки камъка. Огледаха го внимателно, прецениха го и в тях се изписа огромно пренебрежение от видяното. Мъжът вдигна ръка и Тави чу най-близкото до себе си дърво да се отскубва от корените си. Още докато извръщаше глава, то започна да пада към него.
	Главата на Бърнард рязко се обърна по посока на шума и той вдигна стисната в юмрук ръка. Внезапно, колкото и първото, второ дърво се откъсна от корените си и започна да пада. Двете дървета преплетоха клони, всяко подпря другото и треперещите Тави и Фейд се озоваха под арката им.
	— Впечатляващо — каза мъжът.
	Прикова поглед в Бърнард и към него внезапно се понесе земна вълна. Бърнард намести здраво крака, зъбите му се оголиха в страховита гримаса и от земята се надигна втора вълна, която се понесе да пресрещне тази на непознатия, но силите му явно не стигнаха — вълната на непознатия разкъса неговата, после раздра земята под него и Амара и ги хвърли настрани.
	Тави извика уплашено, когато видя как непознатият извади къс, силно извит лък изпод наметалото си. В пълно самообладание, той запъна стрела в тетивата и опъна лъка. Стрелата прелетя реката и се насочи право към Тави.
	Както беше паднала на земята, Амара изкрещя, замахна с ръка и стрелата подскочи силно настрани, после изчезна с тракане зад гърба на Тави.
	Мъжът извика ядосано.
	— Няма смисъл от това — каза той. — Убий ги.
	Зад него се появи едрият мъж, когото Тави видя в конюшнята. Отново държеше меч в ръка, а в очите му проблясваше тихото, непогрешимо намерение да изпълни заповедта. Той тръгна към Амара и Бърнард и острието в ръката му улови оранжевите отблясъци на огньовете.
	В това време Корд се беше окопитил и се изправяше от земята. Вдигна Арик на крака и последван от сина си, започна да отстъпва замаян към гората. В този момент от горящия храсталак се разнесе шум от кършене на клони и от огъня излезе Битан — заслепен и задушен от дима. Той размаха ръка пред лицето си да пропъди пушека и се озова само на крачка-две пред мъжа с меча.
	Тави дори не видя ръката му да помръдва. Нещо изсвистя, Битан изпъшка сподавено и се свлече на колене. Мъжът с меча продължи невъзмутимо покрай него. Тогава Тави видя локвата кръв на земята пред Битан и миг по-късно момчето падна в нея.
	Тави усети как съдържанието на стомаха му се надига. Фейд издиша шумно до него и стисна ръката му.
	— Битан — викна задавен Арик. — Не.
	За момент сцената от другата страна на реката сякаш замръзна неподвижно — момчето на земята, в локва от собствената си кръв, оранжева светлина от пожара, мъжът, отпуснал острието покрай крака си, вървящ с небрежна, плавна походка към двамата пред брода на реката.
	След това всичко оживя.
	Корд изрева като обезумял. Земята под краката му се нагъна и от нея се понесе вълна към мъжа с меча.
	Амара скочи на крака, с меч в ръка. Скочи напред и парира острието на мъжа, което се спускаше към Бърнард. Земята се надигна и захвърли и двамата, преплели оръжия, почти притиснати един в друг.
	Дребният мъж протегна ръце към отсрещния бряг на реката и дърветата отвърнаха със стон и скърцане. Въздухът се изпълни с движение, с шумолене и пукане на клони.
	И точно тогава удари бурята.
	В един момент настана относителна тишина, в следващия тя се стовари, мощна и яростна, с грохота на падаща стена. Заглуши напълно всички сетива на Тави, ослепи го, превърна повърхността на реката в ледена пяна. За момент огньовете на Битан бяха задушени от безпощадните ветрове, но после, сякаш доловила потенциала им, бурята ги разпали отново, с невероятна и ужасяваща скорост. На Тави дори му се стори, че видя лицата на бурята около тях — бръщолевеха неразбираемо и се кискаха пронизително от удоволствие, зовяха ги, подбуждаха ги да горят и унищожават.
	Фейд изписка, обърна гръб на вятъра и се сви на кълбо. Тави си спомни заръката на леля Исана. Все още беше изплашен за хората от другата страна на реката, но събра сили, сграбчи роба за ръката и го помъкна през гората. Дори в тъмното, намери пътеката.
	Двамата с Фейд препуснаха по нея. Свистящият леден вятър ги блъскаше безмилостно и Тави беше благодарен за присъствието на друго живо същество.
	Когато чу шума на потопа, не беше сигурен от колко време бяха бъхтели по виещата се в гората пътека, изкачваща хълма отпред. Водната стена се втурна в коритото на реката, почти безшумна, предшествана единствено от тихо шумолене и стоновете на хиляди дървета, извадени от вековното спокойствие на земните недра. Достигнали до върха на хълма, Тави и Фейд спряха, за да погледнат назад. Забулена в сивия воал на бушуващата буря, пред очите им се разкри гледката на стотици танцуващи дървета под напора на внезапно отприщен потоп в коритото на Бързата река. Придошлите води на малката река, безшумни и ледени, угасиха пламъците на Битан така внезапно, както се бяха и разпрострели по брега. Нивото на реката се покачи и Тави се замисли за това, кой ли би оцелял при такъв безмилостен бяс на природните стихии. Обзелият го ужас плъзна по вените му, в такт със силните удари на сърцето му.
	Тихите води на потопа погълнаха и последните пръснати тук-там огньове и тъмнината покри всичко. Малко след това дойдоха първите светкавици на бурята и осветиха пътя на Тави. Без да каже и дума на Фейд, той обърна гръб на гледката в подножието на хълма и тръгна по пътеката. На два пъти му се наложи да използва солта, за да прогони спусналите се към него ветрогони, и въпреки че част от кристалите се бяха разтворили от водата на реката, свършиха добра работа.
	Сякаш мина безкрайно дълго време, преди двамата да излязат от гората. Още с първата крачка навън, Фейд изписка ужасе`н, хвърли се върху Тави, събори го на земята и го затисна с цялата тежест на тялото си.
	Тави се опита да се освободи от него, но успя единствено да надигне глава и да погледне над рамото му към това, което така го бе изплашило.
	В полукръг около тях, безмълвни, стояха мъже. Сплетените им на плитки бели коси и мускулестите тела, които въпреки времето бяха покрити единствено с бедрени препаски, не оставиха никакво съмнение кои бяха — маратски воини. Всеки един беше по-висок и широкоплещест от всеки човек, когото беше виждал Тави. Тъмните им сериозни очи светеха със същия блясък като дялания камък на остриетата на копията им.
	Без да продума, най-едрият марат пристъпи напред. Натисна с крак рамото му към земята и постави върха на копието си във вдлъбнатината между ключиците му, точно под гърлото.


	Глава 22

	Фиделиас се измъкна от ледената вода на разбеснялата се река. Премръзналите му пръсти стискаха силно клона на дървото, което бе успял да приближи в последния момент с помощта на горската си фурия. Тялото му беше изтръпнало и сърцето му биеше като лудо, в опит да преодолее стреса от ледената вода. Студът го погали бавно, нежно с ледена ръка, съблазняваше го да се отпусне във водата, да потъне и остави на реката да отнесе в тъмните си дълбини всичките му проблеми.
	Вместо това той се вкопчи в по-горния клон и се издърпа напълно от водата. Остана за момент сгушен до дънера — трепереше и напрягаше сили да си събере ума. Бурята бушуваше наоколо и вятърът пронизваше с писък подгизналите му дрехи.
	Единственото хубаво нещо, което успя да открие в тази буря, беше леденият потоп, благодарение на който вече не чувстваше порязванията по стъпалата си. Беше дал всичко от себе си да игнорира болката, докато се мъчеше да докара обратно конете, но камъните и трънакът бяха безмилостни към кожата му. Онази жена, призователката на вода, явно още от самото начало се бе усъмнила в тях, каза си той. Умно от нейна страна, да му отмъкне така ботушите. Планирала бе бягството на момчето и предотвратяване на преследването му.
	Фиделиас се притисна до дънера и зачака водата да спадне.
	И тя го направи, при това доста бързо, което неопровержимо доказа, че потопът беше умишлено призован, а не приумица на природата. Той поклати глава. Одиана трябваше да ги предупреди за него, но може би просто е била победена. Местните в никакъв случай не бяха аматьори в призоваването на стихии, целият им живот бе минал в съжителство с фуриите от долината. Познаваха ги и очевидно можеха да ги призовават по-добре от всеки друг, дори с неговите собствени умения. Холтърът например беше страховит противник. Фиделиас не беше сигурен дали щеше да го надвие в пряк и честен двубой. Затова, каза си той, в бъдеще, най-добре при сблъсъците ми с този човек не трябва да допускам и най-малка възможност за честна битка.
	Всъщност това открай време беше ръководен принцип в живота на Фиделиас.
	След като водите на реката се върнаха в обичайното й корито, Фиделиас се смъкна от дървото с мъчителна гримаса на лицето. Откакто бурята ги връхлетя, вятърът не бе спрял да се усилва и сега оцеляването беше основен приоритет. Той клекна до подгъналия от вода ствол на дървото и внимателно постави ръка на земята, за да призове Вама.
	Фурията откликна на повика му незабавно, но първо потъна в земните дълбини, преди да излезе на повърхността. Фиделиас допря шепи и Вама му подаде онова, за което бе изпратена в дълбините — кристали сол и парче кремък.
	Той прибра кремъка в джоба си, солта — в една от кесиите на колана си, като остави няколко кристала в ръка. Изправи се. Направи му впечатление колко мудни бяха движенията му, потрепери от студ и поклати глава. Студът щеше да го убие, ако веднага не направеше нещо, за да се стопли. Изпрати Етан да потърси спътниците му, а Вама да провери за движение наоколо. Ако местните все още бяха наблизо, било то Бърнардхолтови или онези, с които ги завари да се бият, нямаше да им мигне окото да довършат започнатото от призователката на водата.
	Докато чакаше завръщането на фуриите си, му се наложи да използва част от солта, за да пропъди един връхлитащ отгоре ветрогон. След малко се появи Етан и го поведе надолу по пътеката покрай реката.
	Няколкостотин ярда по-надолу откри Алдрик. Майсторът на меча лежеше на земята, безжизнен, но все още стискащ меча си, забит до дръжката в ствола на едно дърво. Очевидно не беше допуснал потопът да го отнесе, но със сигурност не беше взел под внимание другите опасности, които водната стихия носеше със себе си. Фиделиас постави пръсти на шията му и долови пулс — все още силен, макар и доста забавен. Устните на Алдрик бяха посинели. Студът. Ако не го стоплеше навреме, със сигурност щеше да умре.
	За момент Фиделиас се замисли дали всъщност да не го остави. Одиана продължаваше да е пълна загадка и с Алдрик до себе си, с нея почти нямаше излизане наглава. Без него обаче можеше да я премахне с лекота. А с малко повече късмет, смъртта на Алдрик като нищо можеше да я побърка окончателно и да свърши работата вместо него.
	Фиделиас направи кисела гримаса и поклати глава. Макар и арогантен и вироглав, Алдрик беше верен до гроб на Акватайнус и следователно — ценна придобивка за каузата. Не на последно място, с него беше приятно да се работи. Разбираше си от работата и осъзнаваше кои са приоритетите. Като негов командир Фиделиас реши, че му дължи поне малко лоялност и закрила. Независимо колко полезна можеше да се окаже смъртта на Алдрик в по-далечен план, засега трябваше да го пази жив.
	Отне му известно време, докато силата от земята се вля в мускулите му като река. Той измъкна рязко меча от дървото и откопча пръстите на Алдрик от дръжката. После го вдигна от земята и го преметна през рамо. Докато го наместваше там, почти загуби равновесие. Поспря, успокои дишането си и вдигна меча на Алдрик от земята. Обърна гръб на реката и тръгна напред, далече от подгизналия бряг.
	Вама му стъкми заслон в един каменист хълм и той се вмъкна под него. Етан събра достатъчно подпалки и дърва за горене и Фиделиас успя да запали съчките с помощта на искрите на кремъка от острието на меча. Малко по малко разпали силен огън и под заслона стана топло, почти уютно. После се облегна на каменната стена и притворил очи, изпрати отново Етан и Вама по задачи. Колкото и да бе уморен, чакаше го още работа. Зачака фуриите да му донесат информация за движение по земята в бурята.
	Когато отвори очи, Алдрик беше буден и го наблюдаваше.
	— Открил си ме — каза той.
	— Да.
	— Мечът не върши много работа срещу реки.
	— М-м.
	Алдрик се надигна, разтри тила си и примижа от болка, докато събираше сили. „Окопити се доста бързо — с помощта на фурии и младост“, помисли си Фиделиас. За съжаление, той вече не можеше да разчита на второто.
	— Къде е Одиана?
	— Все още не знам — отвърна Фиделиас. — Бурята е доста опасна. Засега открих две придвижващи се групи, а мисля, че долавям и трета.
	— В коя от тях е Одиана?
	Фиделиас вдигна рамене.
	— Едната върви на североизток, а другата на югоизток. Стори ми се, че долових нещо доста ясно на изток от тук, но вече не съм сигурен.
	— На североизток няма нищо — каза Алдрик. — Най-много някой холт. На югоизток няма и това. Натам са Восъчната гора и равнината отвъд нея.
	— А на изток е гарнизона — каза Фиделиас. — Знам.
	— Била е отвлечена. Иначе нямаше да се отдели от мен.
	— Така е.
	— Трябва да открием в коя група е тя — изправи се на крака Алдрик.
	— Не, не трябва — поклати глава Фиделиас.
	Алдрик замълча. Чуваше се само тихото пукане на огъня.
	— Ще се направя, че не съм те чул да казваш това, старче — каза накрая той.
	— Акватайнус лично те изпрати на тази мисия, нали? — вдигна поглед към него Фиделиас.
	Алдрик кимна.
	— Ти си дясната му ръка в това начинание от самото начало. Знаеш всички подробности. Ти се оправяше с парите, с доставките. Прав ли съм?
	— Накъде биеш?
	— Как мислиш, какво ще стане, ако мисията ни пропадне? Ако Акватайнус се изправи пред опасността от това, да бъде разкрит? Дали според теб просто ще ти намигне и ще ти каже да си траеш, ако някой пита? Или по-скоро ще се постарае никога да не открият тялото ти, още по-малко затова, че знаеш плановете му.
	Алдрик прикова поглед във Фиделиас, после стисна силно зъби и отмести очи.
	— Ще довършим мисията — кимна Фиделиас. — Ще спрем онези, тръгнали към местния граф, ще изпратим Въздушните вълци и ще пуснем в действие маратите. После ще намерим момичето ти.
	— Да върви на враните проклетата мисия — кресна Алдрик. — Аз ще я намеря.
	— О, нима? И как точно смяташ да направиш това? Имаш много умения, Алдрик, но не си следотърсач. Намираш се в непознати земи, с непознати фурии и враждебно настроени местни. В най-добрия случай, ще се луташ като пълен идиот, докато не се изгубиш. В най-лошия — местните ще те убият, или маратите ще сторят това, когато нахлуят в долината. Тогава кой ще намери момичето ти?
	Алдрик изръмжа и започна да крачи напред-назад в тясното пространство под заслона.
	— Върви на враните — озъби се той. — Всички да вървят на враните.
	— Ако допуснем, че момичето е живо — продължи Фиделиас. — Тя е достатъчно способна. И ако е била отвлечена, сигурен съм, че ще успее да оцелее и сама. Трябва да й признаеш поне това. До два дни най-много ще сме тръгнали да я търсим.
	— Два дни — повтори Алдрик и наведе глава. — Тогава да се хващаме на работа. Незабавно. Ще спрем онези, тръгнали към графа. После тръгваме да я търсим.
	— Сега седни. Почини си. Изгубихме конете в потопа. Не ни остава друго, освен да изчакаме бурята да отмине.
	Алдрик отиде до Фиделиас, сграбчи го за дрехите и го вдигна от земята. Изгледа го през присвити клепачи.
	— Не, старче. Тръгваме веднага. Намери сол. Тръгваме в бурята и приключваме веднъж завинаги с тази работа. После ще ме отведеш при Одиана.
	Фиделиас преглътна нервно, но лицето му не помръдна.
	— А после? — попита спокойно той.
	— После ще убия всеки, който се изпречи на пътя ми към нея.
	— Ще е по-безопасно, ако…
	— Не ме интересува безопасността — прекъсна го Алдрик. — Губим време.
	Фиделиас погледна към бушуващата буря навън. Всички стави го боляха, стенеха от струпалото се отгоре им през последните няколко часа. Порязванията на стъпалата му докарваха постоянна, тръпнеща болка. Погледна отново Алдрик. Очите на майстора на меча блестяха, хладни и непреклонни.
	— Хубаво — каза Фиделиас. — Да вървим да ги намерим.


	Глава 23

	Амара никога не бе изпитвала подобен студ досега.
	Плуваше в него, носеше се по течението му от замръзнала тъмнина, черна като дълбините на бездна. Спомени и размазани образи танцуваха и се носеха безразборно пред очите й. Видя себе си, вкопчена в неравна битка с огромния майстор на меча. Видя Бърнард — идваше към нея. И тогава дойде студът — ненадеен, черен, умопомрачителен.
	Реката, помисли си, Исана бе призовала потоп.
	Около китката й се уви огнен ремък, но тя го почувства като мимолетна тръпка. Имаше само тъмнина и студ — ужасяващ, парещ, обгръщаше я отвсякъде и проникваше през кожата й.
	После образите пред очите й се замъглиха и се смесиха един с друг. Чу плясък на вода и долови вятъра, който бичуваше мокрото й тяло. Чу някой да говори, говореше на нея, но в думите нямаше смисъл, бяха прекалено слети, за да ги разбере. Опита да каже на говорещия да говори по-бавно, но устата й отказваше да се подчини. Звуците излязоха от нея, но бяха прекалено накъсани и дрезгави, не носеха смисъла, който бе вложила в тях.
	После звукът утихна, а с него намаля и студът. Какво стана с вятъра? Почувства твърда повърхност под тялото си и смазана от изтощение, се отпусна на нея. Затвори очи. Искаше да заспи, но всеки път когато започваше да се отпуска в блажена отмора, някой я разтърсваше здраво и я събуждаше. Появиха се светлина и неприятно щипане и изтръпване на ръцете и краката й. Болеше. Тя почувства сълзите да бликат от очите й — беше бясна. Не беше ли направила достатъчно? Не беше ли дала достатъчно от себе си? Вече даде живота си. Сега и почивката след него ли трябваше да пожертва?
	Съзнанието й се върна внезапно и доведе със себе си болката, така остра и раздираща, че дишането й секна. Тялото й се сгърчи на топка и се разтърси от няколко последователни конвулсии, сякаш се бореше на живот и смърт с изпълнилия го студ. Чу собствения си глас, гърлен и хриптящ, издаваше почти животинско ръмжене, но не можа да го спре, също както не намери сили да разгъне сгърчените си крайници.
	Лежеше върху камък, това поне разбра, а дрехите, които беше откраднала от Бърнардхолт, бяха подгизнали от вода и започнали да хващат скреж от външната страна. Около нея имаше полегати, ръбести каменни стени, които спираха напорите на вятъра. Пещера. А светлината идваше от огън. Също от него идваха и тръпнещата болка и бодежите в тялото.
	Замръзваше, знаеше го. Знаеше също, че ако не искаше да потъне отново във вцепенение и никога повече да не излезе от него, трябваше да се движи, да свали мокрите дрехи и да се приближи до огъня.
	Опита.
	Не успя.
	Страхът я изпълни отвътре. Не беше ненадейният, ослепителен като светкавица пристъп на паника, а бавен, пълзящ и напълно осмислен страх. За да живее, трябваше да се движи. Но не можеше да помръдне. Следователно нямаше да живее.
	И именно простотата на този факт я прониза и вдъхна живот на страха. Тя искаше да живее, да разпъне крайниците си, да пропълзи до огъня — все прости неща, неща, които не биха представлявали никаква трудност. При други обстоятелства. Но не и сега. Затова щеше да умре. Сълзите замъглиха погледа й, но и те бяха хладни, прекалено лишени от огъня на живота, за да я стоплят.
	Нещо се появи пред погледа й между нея и огъня — просто силует. Тя почувства ръка на челото си, огромна и топла — блажено топла.
	— Трябва да свалим тези дрехи — избоботи тихо гласът на Бърнард и Амара почувства как едрият холтър я повдига с лекота от земята. Тя опита да му каже нещо, да помогне с дрехите, но единственото, което успя, беше да трепери сгърчена на кълбо и да ръмжи нечленоразделно.
	— Знам — каза той. — Просто се отпусни.
	Свалянето на дрехите й му създаде известен проблем, но не кой знае какъв — бяха прекалено големи за нея. Дрехите падаха като замръзнали кори кал, докато Амара не остана само по долна риза. Ръцете и краката й изглеждаха смалени и сбръчкани от студа, а пръстите — подути.
	Бърнард я положи отново на земята, по-близо до огъня. Топлината му се просмука в тялото й и започна да отпуска сковаващото напрежение в мускулите. Скоро и болката намаля. Дишането й постепенно се върна под контрол и Амара успя да го забави, въпреки че не спираше да трепери.
	— Ето — каза Бърнард. — Мокра е, но откакто запалих огъня, я суша.
	Той я повдигна леко от земята и я наметна с ризата си. Беше още влажна, но приятно нагрята от огъня. Не си направи труда да слага ръцете й в ръкавите, просто я уви като с одеяло и тя се сгуши в нея.
	Амара отвори очи и погледна към Бърнард. Докато тя лежеше на кълбо на земята, той беше клекнал до огъня и беше протегнал длани към пламъците. Беше гол до кръста и светлината на огъня се отразяваше в тъмните косми по гърдите му, блестеше по масивните му мускули и подчертаваше тънките черти на няколко стари белега. На едната му устна имаше засъхнала кръв, най-вероятно където е била сцепена от удара на другия холтър. Бузата му беше посиняла, имаше синини и по ребрата и корема.
	— Т-ти си тръгнал да ме търсиш — проговори накрая Амара. — Измъкнал си ме от водата.
	Погледът му се отмести към нея, после се върна върху огъня. Кимна.
	— Това е най-малкото, което ти дължа. Ти спря онзи човек.
	— Само за малко. Нямаше да успея наистина да го спра. Той е майстор на меча. Много е добър. Ако реката не беше придошла точно в този момент…
	— Не, не този — махна с ръка Бърнард и поклати глава. — Другият, който стреля по Тави. Ти спаси живота на племенника ми. Благодаря ти — добави той тихо.
	Амара усети бузите й да се зачервяват и сведе поглед.
	— О, няма защо — отвърна тя. — Не ти ли е студено?
	— Малко — призна той, после кимна към няколкото дрехи, които лежаха проснати на камъни около огъня. — Брут се опитва да разпредели топлината по камъните, но не го бива много с огън и топлина. Скоро ще изсъхнат.
	— Брут? — попита Амара.
	— Фурията ми. Кучето, което видя по-рано.
	— Аха. Чакай да опитам. — Тя притвори очи и прошепна на Сирус. Въздухът край огъня се размести леко и димът и маранята над пламъците се извиха към дрехите. Тя отвори очи, огледа работата на фурията си и кимна одобрително. — Сега ще изсъхнат малко по-бързо.
	— Благодаря — каза Бърнард, скръсти ръце на гърдите си и леко потрепери. — Познаваш хората, които преследват Тави, нали?
	— Имаше още една, във водата. Сестра ти я изхвърли от реката.
	Бърнард изсумтя и устните му загатнаха усмивка.
	— Напълно способна е. Аз така и не видях какво стана.
	— Познавам ги — каза Амара.
	Тя му разказа набързо за Фиделиас и двамата наемници, също за страховете си относно предстоящото в долината.
	— Политика. — Бърнард се изплю в огъня. — Приех този холт в пустошта, защото не исках да имам нищо общо с Върховните лордове, нито с Първия лорд, в този ред на мисли.
	— Съжалявам. Другите дали са добре?
	Бърнард поклати глава.
	— Не знам. Не искам да насилвам много Брут след такава битка. Засега го използвам само колкото да ни прикрие от други призователи на земя. Опитах да ги потърся по-рано, но не открих нищо.
	— Сигурна съм, че Тави е добре. Той е изобретателно момче.
	— Умен е — кимна Бърнард. — И бърз. Но в тази буря това може да се окаже недостатъчно.
	— Носи сол със себе си — каза Амара. — Взе я, преди да тръгнем от холта.
	— Това е някаква утеха.
	— И не е сам. Взе със себе си онзи роб.
	— Фейд. — Лицето на Бърнард се изкриви в гримаса. — Не знам защо сестра ми продължава да го търпи.
	— Много роби ли имаш в холта?
	Бърнард поклати глава.
	— Преди купувах от време на време. Давах им шанс да си спечелят свободата. Много от семействата в холта ми са на бивши роби.
	— Но не си дал шанс на този Фейд, така ли?
	— Напротив — намръщи се Бърнард. — Той беше първият роб, когото купих, още в началото, когато поставих основите на Бърнардхолт. Но той никога не може да събере достатъчно, за да откупи свободата си, или харчи парите, които изработва, или прави някоя глупост и трябва да плаща за счупеното. Изгубих търпение да се занимавам с него още преди години. Сега Исана му бере грижата. Дрехите му вечно са скъсани и изцапани и не иска да свали този проклет нашийник. Не е лош човек, приличен ковач и калайджия е, но има по-малко мозък от тухла.
	Амара кимна, надигна се от земята и седна. От усилието й прималя и тя се олюля.
	Бърнард протегна ръка и я хвана да не падне. Ръката му беше приятно топла върху рамото й.
	— Не бързай. Трябва да си починеш. Такъв потоп те изцежда до смърт.
	— Не мога — каза Амара. — Трябва да тръгвам. Да намеря Тави или поне да предупредя графа.
	— Тази вечер няма да ходиш никъде — каза Бърнард и кимна към входа на пещерата, откъдето се чуваше приглушеният вой на вятъра. — Бурята ни удари и се оказа по-силна, отколкото предполагах. Навън няма никой.
	Тя го погледна и свъси вежди.
	— Лягай и почивай. Ще е глупаво да се изморяваш още повече.
	— Ами ти?
	— Аз съм добре — сви рамене Бърнард. — Ти почивай. Щом стихне бурята, тръгваме.
	Амара спря да се съпротивлява на топлия натиск на ръката му и я остави да я свали отново на земята. Въздъхна от облекчение. Пръстите му стиснаха леко рамото й и тя почувства силата им през кожата си. Потрепери и почувства смесица от чувството на сигурност, което й даваше тя, и острия пристъп на някакво първично и чисто физическо усещане, което се загнезди в стомаха й. Сърцето й заби силно и дишането й се учести.
	— Трепериш — каза той.
	Не отмести ръката си.
	— Студено ми е — преглътна тежко Амара.
	В този момент забеляза голите си, опънати край огъня, изложени на показ крака, и веднага ги сви и придърпа към ризата (неговата риза), с която беше завита.
	Той се примъкна към нея и свали ръка от рамото й. Легна зад нея и раменете й се опряха в гърдите му.
	— Облегни се на мен — каза й тихо. — Само докато се стоплиш.
	Тя се отпусна на него и почувства силата и топлината на тялото му. Изпита неистовото желание да се обърне на другата страна и да зарови лице в рамото му, да усети допира на кожата му до своята, да се наслади на близостта и топлината му. Мисълта за това я накара отново да потрепери. Тя прокара нервно език по устните си.
	— Добре ли си? — попита Бърнард.
	— Аз… — преглътна Амара. — Още ми е студено.
	Ръката му се вдигна и я обгърна, силна, но внимателна, и я притисна малко по-силно към него.
	— Така по-добре ли е?
	— По-добре — прошепна тя. Извърна се назад, за да погледне лицето му. Устата й беше почти до неговата. — Благодаря ти. Че ме спаси.
	Тя не разбра какво щеше да каже той, защото думите така и не напуснаха устните му. Очите му се спряха върху нейните, после се спуснаха към устните й.
	— Трябва да поспиш — каза накрая той, след мъчително дълго мълчание.
	Без да откъсва очи от неговите, Амара поклати глава. Приближи се към него и устните й докоснаха неговите — бяха сухи, леко напукани и топли. Тя долови мириса на тялото му — кожа и свеж бриз. Амара притисна устни към устата му и той отвърна на целувката й, бавно и внимателно, но тя долови едва загатната страст в начина, по който устните му жадно се притиснаха в нейните. Сърцето й заби лудо.
	Той сложи край на целувката. Очите му бяха затворени, когато отлепи устни. Амара го видя да преглъща тежко и усети ръката му да се стяга за момент около нея. После той отвори очи и повтори:
	— Трябва да поспиш.
	— Но…
	— Премръзнала си. Изплашена си — каза тихо той. — Не смятам да се възползвам от това.
	Тя се изчерви и отмести поглед.
	— Не. Исках да кажа…
	Бърнард сложи ръка на главата й и бавно я натисна надолу. Другата му ръка се плъзна бавно под нея.
	— Просто си почини — каза тихо той. — Поспи.
	— Сигурен ли си? — попита тя.
	Против волята й клепачите й се затвориха и отказаха да се вдигнат отново.
	— Сигурен съм, Амара. — Гласът му беше още по-дълбок и гърлен и Амара по-скоро го почувства, отколкото чу. — Ти спи. Аз ще пазя.
	— Съжалявам — прошепна тя. — Не исках да…
	Тя усети как той се наведе и притисна устни до мократа й коса.
	— Шш. Ще говорим по-късно. Сега спи.
	Тя се сгуши в топлината му и издиша дълбоко. Сънят я повали, преди да бе поела отново дъх.


	Събуди я светлината. Все още лежеше до огъня, но наметалата, които се сушаха през нощта, сега бяха върху нея. Беше й топло под тях, с изключение на гърба. Бърнард не беше до нея, огънят беше почти догорял, но входът на пещерата сивееше с бледата светлина на зората.
	Амара стана, уви се в наметалата и излезе навън. Там откри Бърнард, все още без риза, той се взираше в огрения от зората на новия ден хоризонт. Всичко наоколо, всяко клонче на всяко дърво, беше покрито със скреж. Замръзналата слана, примесена с прясно натрупал сняг, покриваше земята, омекотяваше формите й и й придаваше онзи странен, светъл зимен вид. Амара спря за момент и се огледа, после спря очи върху Бърнард. Лицето му бе сериозно, сковано от тревога.
	— Холтър Бърнард?
	Той постави пръст на устните си и без да я погледне, наведе глава на една страна, сякаш се заслуша в нещо. После погледът му отскочи рязко на юг, над притихналите, все още обгърнати в сянка корони на дърветата.
	— Там — каза той.
	Амара свъси вежди и пристъпи към него, като в същото време придърпваше плътно към себе си наметалата. Бурята от вчера беше докарала зимата със себе си. Тя погледна към Бърнард и проследи втренчения му поглед над дърветата.
	Врани. Грачене на врани. Хиляди грачещи врани.
	Тя потрепери. В следващия момент ги видя очертани на фона на изсветляващото небе. Летяха ниско над дърветата, към които гледаше Бърнард. Бяха стотици, хиляди. Заляха небето над Калдерон като черна, жива вълна и го засенчиха. Носеха се на североизток, устремени, сякаш цел и посока ги теглеха към едно-единствено място.
	— Врани — прошепна тя.
	— Те знаят — каза той. — О, велики фурии. Те винаги разбират.
	— Какво знаят? — прошепна Амара.
	— Къде да открият мъртвите — въздъхна разтреперан Бърнард. — Надушват битките.
	Амара усети как очите й се ококорват.
	— Към гарнизона ли летят?
	— Трябва да открия Тави и Исана — каза Бърнард. — Да се върна в холта.
	— Не. — Амара се обърна към него и хвана ръката му. — Имам нужда от помощта ти.
	— Имам отговорност пред хората от моя холт — поклати глава Бърнард. — Трябва да се върна при тях.
	— Чуй ме, Бърнард. Нуждая се от помощта ти. Не познавам долината. Не познавам опасностите, които дебнат в нея. Страхувам се да летя посред бял ден, а дори и да стигна при графа, той може да не ми обърне никакво внимание. Имам нужда от някого, когото той познава. Трябва да го накарам да действа незабавно и решително, ако искам да имам някакъв шанс да спася тази долина.
	Бърнард отново поклати глава.
	— Това не ме касае — каза той.
	— А ще започне ли да те касае, когато маратските орди стигнат до Бърнардхолт? Мислиш ли, че ти и хората ти ще можете да се отбранявате сами?
	Той я погледна и в очите му Амара видя колебание и несигурност.
	— Не знам. Грам е дърт, инатлив козел. Не мога да му кажа, че съм видял марат в долината. Просто не помня такова нещо. Неговият призовател на вода ще разбере веднага това и ще му каже.
	— Но можеш да му кажеш какво _си_ видял. Можеш да му кажеш, че си помагал на мен, и тогава той ще повярва, че наистина съм Курсор и че положението наистина е сериозно. Той има правомощията да извика цял гарнизон подкрепление, в случай че долината се нуждае от отбрана.
	— Но Тави — преглътна тежко Бърнард. — Няма кой да се погрижи за него. И сестра ми, дори не знам дали е оцеляла след вчера.
	— Когато маратите избият всичко живо в долината, това ще помогне ли с нещо на кой да е от двамата?
	Бърнард отмести поглед и се вгледа отново в прииждащите врани.
	— Мислиш ли, че някой наблюдава въздуха? — изръмжа той.
	— Постоянният контингент на гарнизона наброява една центурия рицари и две кохорти лека пехота. Сами биха удържали една дузина маратски орди. Смятам, че който и да стои зад това, погрижил се е да бъдат избити преди идването на маратите.
	— Наемници?
	— Да.
	— В такъв случай на пътя ни към гарнизона може да застанат повече хора. Обучени убийци.
	Без да откъсва очи от лицето му, Амара кимна.
	Бърнард притвори очи.
	— Тави — каза той и замълча. Отвори очи. — Исана. Оставям ги сами в тази бъркотия.
	— Знам — каза Амара. — Това, което искам от теб, е наистина ужасно.
	— Не — отвърна той. — Не е. Нарича се дълг. Ще ти помогна.
	— Благодаря ти. — Тя стисна ръката му.
	— Не ми благодари. Не го правя заради теб — каза Бърнард, но постави другата си ръка върху нейната и леко я стисна.
	Амара преглътна нервно.
	— Бърнард. През нощта. Това, което каза. Прав беше. Изплашена съм.
	— Аз също — каза той. Пусна ръката й и тръгна към входа на пещерата. — Да се обличаме и да тръгваме. Чака ни дълъг път.


	Глава 24

	Исана чу нечий женски глас да казва: „Събуди се. _Събуди се_“, после някой я зашлеви, силно и рязко. Тя простена стреснато и вдигна ръка пред лицето си. „Събуди се. Събуди се“, чу тя отново и шамарите заваляха през равни, добре премерени интервали и не спряха, докато Исана не се сви на кълбо и не се претърколи на другата страна. Събра сили, надигна се на четири крака и вдигна глава.
	Почувства горещината. Кожата й беше плувнала в пот, а дрехите й бяха залепнали за нея. В очите й блестеше ярка светлина. Отне й известно време, преди да осъзнае, че се намираше върху прашен под, а навсякъде около нея горят огньове. Пламъците се издигаха в кръг, може би двайсет крачки в диаметър, от тлееща, димяща жар. Гърлото й беше пресъхнало от жажда, задави се от задушливия дим, започна да кашля и насмалко да повърне.
	Накрая запуши с трепереща ръка уста и успя да си поеме въздух, въпреки прахоляка и пушека. Нечии ръце й помогнаха да се надигне, с припрени, уверени движения.
	— Благодаря — изграчи Исана и вдигна поглед.
	Пред нея стоеше жената, която се беше опитала да удави Тави в Бързата река. Беше тъмнокоса и тъмноока, със съблазнителни форми — мечтата на всеки мъж. Беше красива, въпреки висящата й на мокри от потта кичури коса и мръсотията по лицето й. През лицето й, точно през очите, минаваха няколко ивици от розова, лъскава като на новородено кожа. Устните й се извиха в бегла усмивка.
	Исана ахна от изненада и запълзя назад, далече от жената, като не спираше да се оглежда — огньове, нисък таван, гладки, овални каменни стени, веднага след огнения кръг. Видя врата и понечи да стане и хукне към нея, но откри, че краката й не я слушаха. Залитна и се строполи тежко на земята, достатъчно близо до жаравата, за да почувства болезнено горещината по кожата си. Отблъсна се с ръце назад, далече от пламъците.
	И жената й помогна, като я издърпа по пода, на безопасно разстояние.
	— У, лоша работа — каза тя. — Ако не внимаваш, ще се изгориш.
	Остави Исана на пода и приседна срещу нея. Килна глава на една страна и се загледа в лицето й.
	— Казвам се Одиана — каза тя. — Сега двете с теб сме затворнички.
	— Затворнички — повтори пресипнало Исана и отново се разтърси от силна кашлица. — Затворнички, къде? И какво е станало с краката ми?
	— Кордхолт, мисля, го нарекоха. Изпитваш странични ефекти от лечението. Когато Корд те откри на брега, главата ти беше разбита. Накараха ме да те излекувам.
	— Теб? Но ти се опитваше да нараниш Тави.
	— А, хубавото момче ли? — каза Одиана. — Аз не се опитвах да го нараня. Опитвах се да го убия. Има разлика. — Тя се намести на пода и добави: — Нищо лично.
	— Тави — разкашля се отново Исана. — Той добре ли е?
	— Аз откъде да знам? — попита Одиана раздразнено. — Издра ми очите, жено. Първото, което видях, след като прогледнах отново, беше този грозен изверг.
	— Значи, ти не си… — Исана поклати глава. — Корд е отвлякъл и теб?
	— Намери ме, след като се оттече водата — кимна Одиана. — Тъкмо си бях оправила очите. — Тя се усмихна. — Аз не го мога това с ноктите. Трябва да ми покажеш как става.
	Исана изгледа жената и не отговори.
	— Трябва да се измъкнем оттук — каза тя.
	— Съгласна съм. — Одиана погледна към вратата. — Но засега това ми изглежда почти невъзможно. Този Корд, търговец на роби е, нали?
	— Да.
	— И аз така си помислих — каза тъмнокосата и очите й проблеснаха.
	Изведнъж жаждата стана нетърпима.
	— Ручей, нуждая се от вода — прошепна Исана.
	Одиана въздъхна отегчено.
	— Не — каза после. — Не ставай глупава. Оградил ни е с огън. Пресушил ни е. Фурията ти не може да те чуе, а дори и да успее, с това, което ти донесе, няма да напълниш и половин шепа.
	Исана потрепери. За пръв път откакто откри Ручей, не получи моментален отговор от нея, дори не долавяше успокоителното й присъствие. Тя преглътна тежко и огледа вътрешността на помещението. По стените висеше сушено месо и из въздуха се стелеше дим. Явно бяха затворени в сушилнята за месо на Кордхолт.
	Беше затворничка на Корд.
	Самата мисъл я накара да потрепери и косата й да настръхне.
	Одиана я наблюдава известно време, без да проговори, и накрая кимна.
	— Да ти кажа, той не смята някога да ни пусне да излезем оттук. Долових мислите му още преди да ни докара тук.
	— Жадна съм — каза Исана. — Жегата ще ме довърши. Трябва да пия нещо.
	— Оставиха ни две малки чашки вода — каза Одиана и кимна към отсрещната страна на огнения кръг.
	Исана забеляза двете дървени чашки на земята и се примъкна към тях. Вдигна първата, но тя беше съвсем лека, празна. Хвърли я настрана. Гърлото й направо изгаряше. Опита втората.
	Оказа се също празна.
	— Ти спеше — каза Одиана. — И аз изпих всичко.
	Исана я изгледа озадачено. Не можеше да повярва на ушите си.
	— Горещината ще ни убие — каза тя, едва сдържайки се да не повишава тон.
	Тъмнокосата се усмихна апатично.
	— Не и мен. Аз пих за двама.
	Исана стисна зъби.
	— Всъщност права си. Използвай я. Призови фурията си и я изпрати за помощ.
	— Прекалено далече сме от всякаква помощ, момиче.
	Исана стисна ядосано устни.
	— Тогава, когато някой от тях влезе…
	Одиана поклати глава.
	— Да не мислиш, че им е за пръв път? — попита тя с хладен, равнодушен тон. — Търговците на роби с това се прехранват, това им е _работата_, момиче. Оставиха ни точно толкова, колкото да не умрем от жажда, но да не можем да използваме фуриите си. Да кажем, че опитам. Няма да успея и те ще накажат и двете ни.
	— Това е, значи? Няма дори да опитаме, така ли?
	Одиана затвори очи и наведе глава.
	— Ще имаме един-единствен шанс, момиче — каза накрая тихо.
	— Не съм мо…
	— Разсъждаваш като _такова_ — изсъска Одиана. — Знаеш ли колко от робините биват изнасилени в първите ден-два от пленяването им?
	От въпроса на чернокосата я побиха тръпки.
	— Не.
	— А знаеш ли какво се случва с онези, които се съпротивляват?
	Исана поклати глава.
	Одиана се усмихна.
	— Съпротивляваш се само първия път. След това те се погрижват никога повече да не ти хрумне да го правиш. От мен да го знаеш.
	Исана изгледа продължително жената.
	— Колко дълго си била робиня? — попита я.
	Одиана избута назад кичурите коса, разпилени по лицето й.
	— Когато бях на единайсет, моят холт продаде дълга на баща ми на група търговци на роби. Отведоха всички ни. Убиха баща ми, по-големия ми брат и бебето. Задържаха майка ми, сестра ми и мен. И по-малкия ми брат. Беше красиво момче. — Погледът й се зарея отнесено, после спря на стената отсреща. В очите й се отразиха пламъците на огъня. — Бях прекалено млада. Още не беше дошъл първият ми цикъл, нито бях открила фуриите си. Но в онази нощ всичко стана наведнъж. В нощта, когато ме отведоха. Подаваха си ме около огъня като мех с вода. Сетивата ми се пробудиха и започнах да долавям _всичко_, което те изпитваха, момиче. Всичката им похот, омраза, глад. Преминаха през мен. _Влязоха_ в мен. — Тя започна да се поклаща напред-назад. — Не знам ти как си открила способностите си, призователке на вода. Но се благодари на всички фурии от Карна, че не си имала моето пробуждане. — Усмивката бавно се върна на устните й. — От подобно преживяване човек като нищо може да полудее.
	Исана преглътна.
	— Съжалявам за това, Одиана, но ако сега работим заедно…
	— Ще умрем заедно — прекъсна я Одиана и раздразнението се върна в тона й. — Сега ме чуй, момиче, ще ти обясня какво има да става. Преживяла съм го веднъж.
	— Добре — прошепна тихо Исана.
	— Има два вида търговци на роби. Едните влизат в занаята, за да печелят, за тях това е просто работа. Другите го приемат лично. Първите работят за Консорциума. Те не повреждат стоката, освен ако не е, за да наложат дисциплина или да дадат урок. Ако те харесат, канят те в шатрата си, дават ти добра храна и те омайват с приказки. Резултатът е същият като при изнасилването, с тази разлика, че се наяждаш добре и получаваш меко легло след това.
	— Корд не такъв.
	— Не, не е. Той е от другия вид. Като онези, които отведоха семейството ми. За него е от значение да те подчини на волята си. Да те пречупи. Той не цели да достави стока с добро качество, способна да работи или доставя удоволствия. Той иска да ни види разкъсани на парчета. Иска да освирепеем като животни. — Одиана се усмихна. — Пречупването е онази част от работата, която му доставя истинско удоволствие.
	Стомахът на Исана се сви на топка.
	— Пречупването — прошепна тя. — Той…
	— Точно така. Ако искаше да те убие, отдавна щеше да си мъртва. — Одиана се усмихна ехидно. — А и видях някои от жените, които държи тук. Зайци. Овце. Обича ги плахи и безпомощни. Да не се съпротивляват.
	Тя потрепери и се протегна. Изви грациозно гръб и притвори за момент очи. Протегна ръка към яката на залепналата по кожата й риза и започна да разкопчава едно по едно копчетата.
	— Добре ли си? — попита Исана.
	— Нямам много време — каза Одиана и облиза устни. — Слушай внимателно. За него играта се състои в това, да те изплаши. Не се ли страхуваш от него, няма никаква власт над теб. Ако си кротка и сдържана, не си това, което му трябва. Разбра ли ме?
	— Да — каза Исана. — Но не може просто да си седим тук и…
	— Докато не те пречупи, имаме шанс за оцеляване. За него аз съм просто една красива курва, от която да се възползва. Ти си тази, която иска да пречупи. Докато успяваш да се владееш, той няма онова, което иска.
	— А какво ще стане, ако успее да ме пречупи?
	— Ще те убие — отвърна спокойно Одиана. — Ще убие и мен, защото знам, че си тук. После ще се отърве от телата. Но това няма да се случи.
	— Няма ли?
	— Защото няма. По един или друг начин. Трябва да издържиш само ден. Само толкова. Защото, уверявам те, ако се пречупиш, няма да изкараме и час. Затова изпих и двете чаши.
	Исана едва си пое въздух от напрежение. Главата й се замая.
	— Някога пробвала ли си афродин, момиче?
	— Не. — Тя зяпна учудено Одиана. — Никога.
	Одиана облиза устни и се усмихна.
	— Отнема ти всички задръжки. Започваш да искаш неща, които знаеш, че не трябва. Аз поне знам как действа. — Тя отново изпъна гръб и продължи да разкопчава блузата си, докато не разкри меките извивки на гърдите й. Повдигна полата си и оголи едно силно, гладко бедро. После прокара пръст по него. — А сега да преговорим тактиката си. Аз ще гледам да са доволни. А на теб ще ти е все тая. Това е, просто и ясно.
	Вътрешностите на Исана се преобърнаха. Започна да й се повдига, докато гледаше вторачено тъмнокосата жена насреща си.
	— Ти ще…
	Тя не можа да довърши. Мисълта я ужасяваше.
	Устните на Одиана се разтеглиха в усмивка.
	— Да ти кажа, не е неприятно. Само` по себе си. Даже е хубаво. А и аз няма да мисля за тях през това време. — Усмивката й се разшири и очите й се извъртяха нагоре. — Аз ще си мисля за парчетата. За парчетата, на които ще станат, когато моят господар ги докопа. Той първо ще се погрижи за една работа, но после ще дойде за мен. И тогава ще има много парчета. — Тя потръпна и изстена. — И ето. Ето че вече съм щастлива.
	Отвратена, Исана поклати глава. Не можеше да повярва на очите си. Просто не беше възможно. Двамата с брат й бяха работили цял живот, за да превърнат Калдерон в безопасно, цивилизовано място, място, където Тави да расте. Това не беше част от света, който тя градеше. Това го нямаше в мечтите й.
	Очите й се наляха и тя с мъка потисна сълзите, за да не изгуби и тази оскъдна влага от тялото си. В отчаянието си инстинктивно потърси Ручей за помощ, но не я откри. Сълзите потекоха по бузите й.
	Болеше я. Отвътре. Чувстваше се ужасяващо, безнадеждно самотна. Не й беше останало друго, освен компанията на тази луда жена. Отново потърси Ручей и отново не я откри. Опита отново и отново. Отказваше да приеме факта, че фурията й не можеше да я чуе.
	Не чу приближаващите стъпки чак докато не бяха вече пред вратата. Някой я отвори рязко. Едрата грозна фигура на Корд се очерта в рамката на вратата. Зад него стояха още дузина мъжки силуети.


	Глава 25

	Това, да си пленник, мислеше си Тави, е зло с две лица. Хем неприятно, _хем_ досадно.
	Досега маратите не бяха проговорили и дума, нито на алеранските си пленници, нито помежду си. Четирима от тях просто допряха едновременно върховете на копията си в гърлата им, докато други двама вързаха здраво ръцете и краката им с оплетени от животински косъм върви. Взеха ножа и кесията от колана на Тави, после претърсиха опърпаната раница на Фейд, преди да му я вземат. Накрая двамата, които ги бяха вързали, просто ги метнаха на рамо и ги понесоха тичешком през бурята.
	След половин час друсане върху масивното рамо на марата, Тави чувстваше корема си като след скок с несполучливо приводняване в Бързата река, от най-високо дърво по течението й. Маратът се носеше напред с плавната походка на хищник, огромните му скокове изяждаха разстоянието. На няколко пъти той прескочи препятствията на пътя му — ровина от пресъхнал поток, после нисък храсталак — с такава лекота, сякаш не усещаше тежестта на пленника си.
	Тави опита да следи внимателно откъде минаваха и накъде отиваха, но тъмнината, бурята и положението на тялото му (предимно надолу с главата) направиха това невъзможно. После дъждът премина в силен, жилещ с тежките си капки порой и той вече не виждаше абсолютно нищо. Вятърът не спря да се усилва, захладня и Тави на няколко пъти мерна летящите, диви и неуморни ветрогони. Но никой не приближи дори до маратите.
	Тави опита да се ориентира по земята, която се носеше пред очите му, но скоро бурята започна да я покрива с тънка бяла пелена. Сега не можеше да се ориентира по пръстта или скалата по земята, нито по звездите, нито по каквото и да било друго. Въпреки че през следващия час продължи да опитва, накрая се отказа.
	Това остави мислите му неангажирани и те веднага се насочиха към страха.
	Двамата с Фейд бяха отвлечени от марати. Независимо от външната им прилика с алераните, те не бяха хора, нито пък се стремяха да станат такива. Бяха примитивни диваци, които ядяха победените врагове и се съвкупяваха с животни. Не владееха стихиите и не можеха да призовават фурии, но компенсираха с физика и атлетизъм, със смелост, която прехвърляше границите на лудостта, и огромна численост. Обитаваха неизследваните диви територии на изток от последното военно укрепление на Алера — гарнизона.
	При последното си нахлуване в долината маратските орди бяха убили Принцепс и изтребили до крак легиона под командването му. Тави знаеше, че тогава са били отблъснати единствено благодарение на огромните подкрепления от цяла Алера и след множество свирепи сражения. И сега се бяха върнали, явно с намерението този път да нападнат тайно и изневиделица — а той ги беше видял и знаеше плановете им.
	Какво ще направят сега с него?
	Тави се опита да убеди сам себе си, че силните удари на сърцето му се дължат само на друсането върху рамото на марата, а не на тихия ужас, който се беше загнездил в стомаха му и се разрастваше с всяка крачка.
	Сякаш мина цяла вечност, преди маратът постепенно да забави бяг и да спре на място. Той изръмжа нещо на гърления си език и вдигна Тави от рамото си. Свали го на земята и настъпи здраво с босия си кален крак косата му. Постави ръце на устата си и издаде ниско, плътно ръмжене — звук, който изглеждаше напълно непосилен за човешки гърло и дробове.
	От дърветата му отговори същото ръмжене и земята се разтресе, когато няколко масивни силуета, скрити от тъмнината и бурята, тръгнаха към тях. Тави разпозна миризмата, преди да различи ясно животните: гарганти.
	Маратът, който беше носил Тави, очевидно главатарят на групата, плесна най-близкия до себе си гаргант по крака и огромният звяр покорно се сниши до земята, без да спира да преживя огромното количество зеленина в устата си. Маратът каза още нещо на останалите и вдигна Тави от земята. Той се огледа и видя втория марат да прави същото с Фейд.
	Маратът понесе Тави под мишница, постави стъпало на сгъвката на предния крак на гарганта и с един скок се метна на гърба му. Намести се на нещо, подобно на седло — дебела постелка, изплетена от същите груби върви, с които бяха вързани ръцете и краката на пленниците — гаргантски косъм.
	Маратският главатар тръсна Тави по корем на постелката пред себе си и го привърза на място с помощта на още от плетените върви — движенията му бяха небрежни, като на носач, който привързва товар към мулето си. Тави вдигна поглед към марата. Имаше масивни, груби черти на лицето, доста грозни, а очите му бяха тъмнокафяви. Той не беше по-висок от чичо му, но имаше широки рамене и огромни мускули на гърдите. Застанал до него, Бърнард щеше да изглежда почти кльощав. Грубата му бяла коса беше прибрана назад и сплетена на плитка. В този момент гаргантът започна да се изправя, без команда от ездача си. Маратът погледна Тави и се усмихна. Зъбите му бяха големи, бели и четвъртити. Изръмжа нещо на останалите и те му отвърнаха с гърлени, подобни на кашляне звуци, докато яхваха другите гарганти.
	Огромните зверове се надигнаха от земята и потеглиха в колона по един. Огромните им крачки, стабилни и неуморни, ги понесоха напред по-бързо, отколкото Тави можеше да тича. Той погледна назад и успя да различи бегло фигурата на Фейд, вързан за следващия гаргант в колоната. Щеше му се поне да бяха заедно. Робът сигурно умираше от ужас — открай време всичко го плашеше до смърт.
	Тави не можа да прецени от колко време яздеха така, предвид това, че лежеше по корем, и всичко, което виждаше, беше един гаргантски крак и покрита със сняг земя. Монотонността на прехода бе нарушена от внезапно, остро изсвирване. Тави погледна в посоката, откъдето дойде звукът, после нагоре към марата. Той леко изнесе назад гръб, гаргантът забави постепенно крачка и накрая спря.
	Този път маратският главатар не си направи труда да кара животното да коленичи, спусна се по едно от оплетените въжета, с навързани по тях възли, които висяха от седлото, и изсвири в отговор.
	От тъмнината изникна друг, по-млад марат — също едър и широкоплещест, запъхтян, сякаш от дълго тичане. На Тави му се стори, че на лицето му беше изписана тревога, уплах дори. Каза нещо на гърления маратски език и главатарят постави ръка на рамото му и го накара да повтори.
	Когато той го направи, главатарят изсвири отново и един от маратите в колоната скочи от гърба на гарганта си и донесе една факла и нещо, което Тави разпозна като кутийка за палене на огън — кремък и стъргало, каквито използваха алераните. Той стисна факлата между коленете си, наведе се над нея, удари с кремъка по стъргалото и изхвръкналите искри я запалиха. Подаде я на главатаря си, който отново постави ръка на рамото на младия марат и кимна.
	Младежът поведе главатаря си към нещо черно, с неясни очертания, в снега. Тави не можа да различи формата му, но видя, че снегът около него беше почервенял. Двамата марати тръгнаха към него. Приближиха и светлината на факлата освети още няколко подобни тъмни очертания в снега.
	Стомахът на Тави се преобърна, когато осъзна какво виждаше. Това бяха хора. Маратите оглеждаха човешки тела. Бяха мъртви толкова отскоро, че петната от кръв около някои от тях продължаваха да се разрастват. Тави забеляза отблясъците на светлината на факлата във вода. Езерото.
	Алдохолт.
	Маратите направиха бавен обход и за момент светлината на факлата освети стената на холта. От портите тръгваше колона от тела, подредени в почти права редица едно след друго. Явно хората бяха опитали да избягат, но бяха изклани един по един.
	Тави преглътна. Нямаше съмнение, че всички в холта бяха мъртви. Хора, които беше срещал, с които се беше смял, на които се бе извинявал — хора, които познаваше, — до един изклани като добитък. Стомахът му отново се обърна и той се наведе колкото можа напред, за да повърне на земята, а не по седлото на гарганта.
	Главатарят на групата подаде факлата на младия марат и двамата се върнаха обратно при колоната. Във всяка ръка носеше нещо, което Тави разпозна едва когато той стигна почти до гарганта.
	Главатарят вдигна ръце и изсвири тихо на хората си. Светлината на факлата освети онова, което държеше в тях. Бяха отрязаните глави на гигантски вълк и на стадомор. Очите им бяха отворени и изцъклени. Очевидно хората не бяха умрели, без да дадат отпор, и Тави долови странното чувство на задоволство и безпомощна жажда за мъст. Изплю се към главатаря на маратите.
	Той го погледна спокойно, после се обърна към младия марат до себе си и му даде знак — прокара с рязко движение показалец през гърлото си. Младежът веднага заби върха на факлата в снега и угаси пламъка. Главатарят пусна главите на мъртвите животни на земята, сграбчи въжето и се покатери обратно на седлото. Вгледа се за момент в Тави, после се наведе и докосна с пръст едно място на седлото, което Тави не беше успял да избегне, докато повръщаше.
	Маратът поднесе пръст към носа си, после вдъхна дълбоко и сбърчи нос. Погледна отново към Тави, после към телата на мъртвите в снега. Кимна с мрачно изражение на лицето, отвърза един кожен мех от седлото и безцеремонно напъха отвора му в устата на Тави. Стисна здраво и водата потече на мощна струя в устата му.
	Тави се задави и почна да плюе. Накрая маратът кимна доволно и отдръпна меха от устата му. Завърза го обратно на мястото му и изсвири. Колоната потегли бавно в тъмнината на нощта, а младият марат се покатери по един от гаргантите и се намести на седлото зад ездача.
	Тави вдигна поглед и видя, че маратският главатар го гледа. Очите му се извърнаха назад към опустошения холт, после пак се насочиха към него. Едрото му, грубо лице имаше неспокоен, дори тревожен вид.
	— Какво гледаш? — попита с разтреперан глас Тави и издуха един кичур коса от очите си.
	Маратът повдигна вежди, после усмивката се върна на устата му.
	— Гледам теб, момче от долината — избоботи басово той.
	— Ти говориш алерански? — примигна стъписан Тави.
	— Малко — отвърна главатарят. — Наричаме езика ви търговския език. Понякога търгуваме с вашия вид. И помежду си. Всеки клан има свой език. Между клановете говорим търговски. Алерански.
	— Къде ни водите?
	— В хорто.
	— Какво е това „хорто“?
	— Вие нямате дума за него.
	— Не разбирам — поклати глава Тави.
	— Вие никога не разбирате — отвърна маратът, но в тона му нямаше злонамереност. — Дори не се опитвате.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Каквото казах.
	Маратът вдигна поглед към пътеката отпред и наведе небрежно глава. Гаргантът се отмести леко на една страна, в съвършен синхрон с ездача си, и един нисък клон мина на един пръст разстояние от главата на маратския главатар.
	— Аз съм Тави.
	— Не — каза маратът. — Ти си алеран, момче от долината.
	— Не, имах предвид, името ми е Тави. Така ме наричат.
	— Това, как те наричат, не те прави същото нещо, момче от долината. Мен ме наричат Дорога.
	— Дорога — намръщи се Тави. — Какво ще правиш с нас?
	— Да правя с вас? — на свой ред се намръщи маратът. — Сега не мисли за това.
	— Но…
	— Момче от долината. Тихо. — Погледът му се стрелна към Тави и той потрепери под заплахата в тъмните му очи. Дорога кимна и изръмжа под носа си. — Утре е утре — добави той и отмести поглед. — Тази нощ си мой. Тази нощ стоиш тук. Почивай.
	Повече не проговори. Тави го гледа известно време, после се опита да разхлаби малко връвта около китките си, за да може поне да опита да избяга. Но усилията му не доведоха до успех, връвта само се стягаше повече, прерязваше ръцете му и тръпнещата болка в китките му се усили. Накрая, след доста мъка, той се отказа.
	Междувременно кишата се беше сменила с тежък, влажен сняг и той надигна глава да се огледа. Не можа да определи къде точно се намираше, въпреки че няколко потънали в сянка форми в далечината му се сториха бегло познати. Бяха подминали езерото и Алдохолт и сега единствената възможна посока бе към гарнизона. Нямаше друг път за влизане или излизане от долината.
	А дали пък имаше?
	Гърбът и краката му бяха мокри и започваше да му става доста студено. Сякаш прочел мислите му, Дорога го погледна, пресегна се зад гърба си и извади от торбите на седлото едно алеранско одеяло. Метна го на гърба му и го покри през глава.
	Тави отпусна бузата си върху седлото на гарганта и разсеяно отбеляза, че беше направено от гаргантски косъм. Държеше топло и сега, с одеялото на гърба, вече не изпитваше същия студ. Започна да се стопля.
	Беше изтощен, което в комбинация с плавните, ритмични стъпки на гарганта и топлината на одеялото му беше достатъчно, за да заспи дълбоко и непробудно.
	Събуди се, увит в същото одеяло. Изправи се до седнало положение, примигна сънено и се огледа.
	Намираше се в нещо подобно на шатра. Конструкцията й се състоеше от дълги, извити пръти, наредени в кръг и подпрени в една точка на върха, а отгоре им беше опъната животинска кожа. В средата на върха имаше отвор и оттам нахлуваха бледата светлина на деня и тихото свирене на вятъра. Тави разтърка очи. Недалече от себе си видя Фейд, който седеше с кръстосани крака, отпуснати в скута си вързани ръце и сериозно изражение на лицето.
	— Фейд, добре ли си?
	Робът вдигна очи и за момент погледът му остана зареян и празен, но после кимна.
	— Беда, Тави — каза той мрачно. — Беда.
	— Знам — отвърна Тави. — Не се тревожи. Ще измислим начин да се измъкнем.
	Фейд го погледна с пълен с нетърпение поглед и отново кимна.
	— Е, няма да стане сега веднага — каза смутено Тави. — Може поне да опиташ да ми помогнеш да измисля нещо, Фейд.
	Погледът на роба отново се зарея в нищото.
	— Марати ядат алерани — каза той намръщен.
	Тави преглътна тревожно.
	— Знам, знам това. Но ако искаха да ни изядат, нямаше да си правят труда да ни дават одеяла и да ни намират къде да спим през нощта. Прав ли съм?
	— Може би обичат топла вечеря — каза мрачно Фейд. — Сурова вечеря.
	Тави го изгледа изпитателно.
	— Добре, спри да ми помагаш вече, Фейд. Ставай. Може би отвън няма никой и ще можем да побегнем незабелязани.
	Двамата се изправиха и Тави се промъкна към покривалото на входа на шатрата, за да надзърне навън. Тъкмо когато щеше да го направи, то се отметна и в шатрата нахлу силна дневна светлина. Влезе висок млад марат, облечен в кожена туника. Косата му беше сплетена на плитка като тази на Дорога, но фигурата му беше значително по-слаба, а чертите на лицето по-фини. Очите му също бяха различни. Докато тези на Дорога бяха тъмнокафяви, неговите лъщяха с матов блясък и в ирисите им се преплитаха множество цветове. Той се стресна при вида на двамата алерани, в ръката му изневиделица се появи нож от дялан черен камък и той го тикна рязко пред лицето на Тави.
	Той отскочи назад, достатъчно бързо, за да спаси очите си, но не достатъчно, че да избегне острата пареща болка в една от скулите под тях. Секунда по-късно Фейд изскимтя, вкопчи се отчаяно в дрехите му и го свлече безцеремонно на колене до себе си.
	Стреснатият марат примига насреща им и попита нещо на гърления си език. Гласът му беше почти писклив, нервен, помисли си Тави.
	— Съжалявам — каза Тави. — М-м. Не те разбирам. — Той показа вързаните си ръце на марата и разтвори длани. Опита да се усмихне, въпреки че осъзнаваше колко жалък изглежда в момента. — Фейд, стъпил си ми на ръкава.
	Младежът го изгледа презрително, свали леко ножа и пак попита нещо, този път на друг език. Погледът му се насочи към Фейд и той изкриви лице от погнуса, когато забеляза белега на лицето на роба.
	Тави поклати глава и погледна към Фейд, който предпазливо вдигна крак от дрехата му и му помогна да се надигне от земята, като през цялото време не откъсваше от марата пълните си с ужас очи.
	Покривалото на входа се отметна отново и в шатрата влезе Дорога. Едрият марат изръмжа нещо на младежа и Тави моментално се досети за смисъла на думите, само по тона — обикновено чуваше същото от чичо Бърнард след поредната бъркотия, която е забъркал.
	Младежът се извърна рязко и застана с лице към Дорога. Ръцете му се преместиха зад гърба и скриха ножа. Дорога го погледна сърдито и изръмжа нещо, от което лицето на младежа пребледня. Младежът отвърна рязко, но Дорога го прекъсна с рязко движение на ръката, придружено от една-единствена дума: „Гнах“.
	Младежът вирна непокорно брадичка, отвърна сопнато и излетя навън от шатрата с бързината на погната от вълк катерица.
	Дорога потри с ръка брадата си и се обърна към Тави и Фейд. Подложи ги на изпитателния поглед на тъмните си очи, после изръмжа:
	— Съжалявам за постъпката на моето кутре Кайтай. Аз съм Дорога. Главатар на сабот-ха. На гаргантския клан. Вие сте алерани и мои затворници. Вие сте врагове на марат и ние ще поемем силата ви.
	Фейд изскимтя и се вкопчи в ръката на Тави, достатъчно силно, за да изтръпне за секунди.
	— Искаш да кажеш — попита Тави след известно колебание, — че ще ни изядете?
	— Не го желая — отвърна Дорога. — Но това е заповедта на предводителя на всички кланове, Атсурак. — Той замълча за момент и се вгледа в очите на Тави. — Освен ако това решение не бъде отхвърлено от нашите закони, вие ще дадете силата си на нашия народ. Разбирате ли това?
	Тави поклати глава. Наистина не разбираше.
	— Чуй ме добре, момче от долината. Ние — марат, се готвим за нападение над алераните от долината. Нашите закони казват, че си враг. Никой не казва друго. Щом си враг на марат, значи, си враг на сабот-ха. Ние ще те преследваме и ще те заловим. — Той се надвеси над Тави. — Щом никой не казва друго — изрече бавно.
	Тави примигна.
	— Почакай — каза той. — Ами ако някой казва, че не съм враг?
	Дорога се усмихна и четвъртитите му зъби лъснаха.
	— Тогава — каза той — ще има съд пред Единствения. Ще се разбере кой казва истината.
	— Ами ако аз казвам, че не съм ваш враг?
	Дорога кимна и тръгна към входа на шатрата.
	— Разбираш достатъчно, момче от долината. Излез. Изправи се пред Единствения.


	Глава 26

	Тави хвърли поглед през рамо към Фейд и излезе от шатрата след Дорога. Ослепителната светлина на първия зимен ден го обля. Слънчеви лъчи падаха от кристално ясното небе и почти идеално чистият сняг, който покриваше земята, искреше с ослепителен блясък. Бяха му нужни няколко секунди, преди да се огледа, с присвити срещу светлината очи. Фейд го последва навън и се вкопчи в ръката му.
	Озоваха се сред стотици марати.
	Мъжете, повечето с яката структура на Дорога, седяха около накладените за готвене огньове или просто зяпаха, а ръцете им бяха близо до дръжките на копията, върху каменните ножове или кованите алерански остриета. Подобно на Дорога те носеха само лека бедрена препаска и въпреки времето не показваха никакви признаци на дискомфорт. Някои от тях носеха наметала от щавена или все още с животинския косъм кожа, но изглежда, бяха носени просто като украса или да придадат войнствен вид на собствениците си, отколкото да предпазват от студа и влагата. Тук-там тичаха деца, облечени със същите дълги кожени туники като тази, която носеше синът на Дорога, и оглеждаха непознатите с неподправен интерес.
	За голямо учудване на Тави жените не носеха повече дрехи от мъжете и наоколо цареше изобилие от дълги, стегнати бедра, голи, силни рамене и ръце, и други неща, които едно благовъзпитано алеранско момче не би трябвало (но много би искало) да види.
	Тави почувства, че се изчервява, и бързо закри очи, преструвайки се, че слънцето все още го заслепява.
	Един от младите воини наблизо подхвърли нещо, явно смешно, защото наоколо се разнесе остър, накъсан, подобен на кашлица смях. Лагерът, отбеляза Тави, беше разположен на полегатия склон на един гол, без всякаква растителност хълм. Почувства, че се изчервява още повече, и извърна поглед към Фейд. Робът стоеше до него с безизразно лице и отнесен поглед, сложи ръка на рамото на Тави и го стисна, сякаш да се увери, че момчето беше там.
	Дорога изчака търпеливо, след това кимна към хребета на хълма. Тръгна натам, като явно очакваше да бъде последван. Тави огледа младите воини, които подмятаха оръжия в ръце и се преструваха, че не го забелязват, но всъщност го наблюдаваха с жив интерес. Тави премести поглед върху две възрастни маратски жени, които си говореха и слагаха дърва под шиш за печене. Една от тях се обърна и го погледна, вдигайки загрубял палец, който след това сравни с дължината на шиша.
	Тави преглътна и забърза нагоре по хълма след Дорога, следван по петите от Фейд.
	На върха на хълма имаше дузина огромни каменни блокове с размерите на малка къща, подредени в широк кръг, някои полегнали настрана и подпрени на други. Ръбовете им бяха огладени от ветрове, дъждове и сезони, но стените им упорито бяха устояли на стихиите, гладки, без пукнатина по повърхността им.
	В центъра на кръга имаше вода, заобиколена от седем бели камъка. Очевидно бяха предназначени за сядане, защото двама марати вече бяха заели местата на тях.
	Тави беше поразен от разликата във външния им вид. Дорога, огромен и набит, се насочи към един от камъните, минавайки покрай изпита жена, чиято светла коса беше обръсната от двете страни на главата и оставеният гребен в средата се спускаше като копринена грива от върха на главата й. Тя също носеше само бедрена препаска върху слабините, но това, което Тави забеляза първо, не бе толкова голотата й, а алеранската кавалерийска сабя, висяща на легионерски колан около кръста й, а също трите потъмнели сребърни сокола, които красяха колана. Кожата й беше по-тъмна от тази на повечето марати и изглеждаше загрубяла и твърда, а тъмните й очи блестяха хладно, докато изучаваше новодошлите с поглед. Докато главатарят на гаргантския клан минаваше покрай нея, тя вдигна юмрук и той докосна кокалчетата на пръстите си в нейните.
	Настани се на съседния камък, скръсти ръце и погледна смръщено към третия марат на хълма.
	Тави също погледна към него. Мъжът беше среден на ръст, сух и жилест. Косата му, въпреки че беше светла като на останалите марати, растеше на дива, настръхнала грива, която падаше до раменете и продължаваше надолу покрай ушите и се сливаше с брадата по протежението на челюстта му. Очите му бяха странен нюанс на бледосивото, почти сребристо. Той седеше сковано и от позата му струеше напрежение. Маратът забеляза, че Тави го гледа, присви очи и оголи зъби. Тави се стресна, виждайки огромните, предназначени за разкъсване, заслужаващи напълно името си, кучешки зъби в устата му. От дълбините на гърлото му се разнесе ръмжене и той се надигна от камъка.
	— Главатарят на драхга-ха ще оскверни ли мира на хорто? — викна Дорога и скочи на крака.
	Маратът с кучешките зъби извърна свирепия си поглед от Тави и го насочи към Дорога. Гласът му беше гърлен и звучеше като животинско ръмжене, нисък, груб, едва разбираем. Ако вълците можеха да говорят, помисли си Тави, щяха да звучат точно така.
	— Вождът на сабот-ха вече оскверни неговата святост, като доведе тези непознати.
	Дорога се усмихна.
	— Хорто приветства всички, които идват с мир. — Устните му се разтегнаха още малко. — Въпреки че може би бъркам. Мислиш ли, че е станало така, Скагара?
	— Струва ми се, той мисли, че бъркаш, Дорога — каза жената, без да се изправя.
	Скагара изръмжа към жената и очите му предпазливо зашариха между нея и Дорога.
	— Не се меси, Хашат. Не ми е нужно нито ти, нито кеврас-ха да ми казват какво мисля.
	Дорога направи крачка към Скагара. Едрият марат стисна юмруци и пръстите му изпукаха заплашително.
	— Това е между теб и мен, вълк. Мислиш ли, че бъркам?
	Скагара се озъби отново и на хълма настъпи дълга и напрегната тишина. Накрая изръмжа злобно и отмести поглед от Дорога.
	— Няма нужда да занимаваме с това Единствения.
	— Тогава, стига вече — каза Дорога и без да откъсва поглед от другия мъж, бавно се разположи върху камъка.
	Скагара го последва. Тогава Дорога промърмори:
	— Изправяме се пред Единствения в този _хорто_.
	Той обърна лице към слънцето със затворени очи и промърмори нещо на собствения си език. Другите двама марати направиха същото, всеки на своя език, различен от другите. Тишината завладя хълма в продължение на няколко секунди, след това маратите сведоха погледи.
	— Наричат ме Дорога, главатар на сабот-ха, кланът на гаргантите — обяви тържествено той.
	— Казвам се Хашат, вожд на кеврас-ха, кланът на конете — обяви жената.
	— Казвам се Скагара, вожд на драхга-ха, кланът на вълците. — Скагара се изправи нетърпеливо. — Не виждам нужда от този хорто. Сред нас има пленени врагове. Да поемем силата им и да тръгваме на бой.
	Дорога поклати сдържано глава.
	— Да. Тези са наши врагове. Така казва и Атсурак от сишкрак-ха. — Той се обърна с лице към Тави. — И никой не е казал дума срещу неговата.
	Тави преглътна и пристъпи напред. Гърлото му се беше стегнало на топка, но той се насили да говори и гласът му отекна сред камъните на хълма, ясен и силен.
	— Казвам се Тави, от Бърнардхолт, в долината. И аз казвам, че не сме врагове на маратите.
	За кратко там, на върха, настъпи тишина. После Скагара скочи на крака с бесен рев. Изведнъж, от подножието на хълма, ревът му бе подет от десетки гърла, на мъже и жени, постепенно заглушен от дълбокия отекващ хор на вълчи вой.
	В същото време и Дорога се изправи на крака с пламнал поглед и въпреки че дори не отвори уста, внезапният басов рев на десетки гарганти проехтя като гръм през зимното небе и се примеси с цвиленето на безброй коне.
	По склоновете на хълма, към камъните на върха се втурнаха марати, но никой не посмя да пристъпи в кръга им. Струпаха се около тях с широко отворени, блеснали от вълнение очи, стискайки оръжия, блъскайки се да видят какво ставаше вътре. Но въпреки че бяха скупчени рамо до рамо, стояха разделени на три отделни групи: маратите от клана на гаргантите с мощни рамене и здрави мускули; кланът на вълците, притихнали, с оголени кучешки зъби и гладни погледи; и кланът на конете, високи и жилави, с обръснати глави и развени от вятъра бели гриви. Изведнъж самотният връх на хълма се оказа в центъра на кипяща тълпа, развълнуван шепот, размахани оръжия и заплашителни погледи. Въздухът се нажежи от напрежение и стаено насилие, като впримчена в окови светкавица, напрягаща сили да се освободи.
	Дорога се изправи, стъпи върху камъка си и вдигна ръце високо над главата си.
	— Тишина! — изрева той и гласът му заглуши шума на върха на хълма. — Тишина на _хорто_! Мълчанието е поставено като въпрос пред Единствения!
	Тави огледа реакцията, която предизвикаха думите му, и осъзна, че се е обърнал и е притиснал гръб в гърдите на Фейд. Ръцете и краката му трепереха. Поглеждайки през рамо, видя, че лицето на Фейд отново беше придобило онова отнесено изражение като преди, с вперен в празното пространство поглед. Едната му ръка стискаше Тави през гърдите, а пръстите на другата се впиваха в рамото му.
	— Фейд — прошепна Тави, — добре ли си?
	— Тихо, Тави — също шепнейки, отвърна Фейд. — Не мърда.
	Над хълма се спусна тишина, нарушавана единствено от стоновете на вятъра. С крайчеца на окото Тави видя Скагара. Беше приклекнал до своя камък и се взираше в него, а в очите му се четеше нещо, доста наподобяващо омраза. Някакъв инстинкт предупреди Тави да не го поглежда в очите, каза му, че това може да предизвика и разгневи марата, че останалите от клана на вълците неминуемо щяха да последват своя главатар и каменният кръг щеше да се превърне в кървава касапница.
	Тави не помръдна. Едва успяваше да си поема дъх.
	— Ние, марат — каза Дорога, завъртайки се в бавен кръг. — Ние сме един-и-много-народи под властта на Единствения. Подготвяме се за поход срещу алераните. Тръгваме на война по думите на Атсурак от сишкрак-ха. Атсурак Кървавия. — Думите му бяха просмукани от злоба, а в следващите Тави долови дързост и презрение. — Атсурак, убиец на кутрета.
	Ръмженето от десетки гърла отново се надигна на върха на хълма и за пореден път долетя ниският, пронизващ вълчи вой някъде отдолу, докъдето погледът не стигаше.
	Дорога се обърна и застана с лице към вълчия клан. На лицето му нямаше и следа от страх.
	— Нашият закон му дава това право, ако няма някой, който да пристъпи напред и да каже, че той бърка. Да го предизвика на кърваво изпитание. — Показалецът му се стрелна към Тави. — Този алеран казва, че Атсурак греши. Този алеран казва, че неговите хора не са враг на клановете.
	— Той _не е_ от клановете — изръмжа Скагара. — Той няма глас тук.
	— Неговият народ е обвинен — отвърна Дорога. — А обвиненият има глас в хорто.
	— Само ако главатарите на кланове го решат — каза Скагара. — Аз казвам, че той няма глас. Ти казваш, че има. — Той присви очи и се вторачи в Хашат. — Какво казва конският клан?
	Едва сега Хашат наруши отпуснатата стойка, с която беше седяла досега, изправи се и погледна Скагара за момент, без да промълви и дума. Вятърът развя гривата й като знаме. После се обърна, пристъпи зад Дорога и скръсти ръце.
	— Нека момчето говори.
	Развълнуван шепот премина през тълпата от марати на върха на хълма.
	— Фейд — прошепна Тави. — Какво става?
	Фейд поклати глава.
	— Не знам. Внимавай.
	Дорога се обърна към Тави и каза:
	— Кажи мислите си, момче от долината. Изкажи ги пред Единствения.
	Тави преглътна. Погледна назад към Фейд и се измъкна от ръцете на роба, като се опита да изпъне доколкото може гръб. Огледа кръга и маратите, които се взираха в него с любопитство, презрение, омраза и надежда.
	— Моите хора — започна той, но се задави, закашля се, стомахът му се обърна и за момент беше абсолютно сигурен, че ще повърне отново.
	— Ха — кресна Скагара. — Вижте го. Твърде изплашен е дори да говори. Твърде изплашен, да изкаже пред Единствения мислите си.
	Дорога погледна главатаря на вълците през присвити клепачи. След това се обърна към Тави:
	— Момче от долината, ако ще говориш, сега е времето.
	Тави кимна, преглътна киселия вкус в устата си и се изправи отново.
	— Аз не съм враг — каза той. Гласът му секна и той се покашля. Този път излезе по-силен, отеквайки ясно сред камъните. — Аз не съм враг. Моят народ не търси кавга с маратите от времето, когато аз още не съм бил роден. Не знам кой е този Атсурак, но ако е казал, че ние искаме да ви навредим, значи, е лъгал за нас.
	Думите отекнаха сред камъните и насред тишината — странна, изпълнена с объркване. Тави погледна към Дорога и видя, че главатарят на гаргантите го гледа недоумяващо, килнал на една страна глава.
	— Лъгал — повтори той объркано. — Лягал?
	Намръщи се и сниши глас:
	— Не вярвам Атсурак някога да е лягал с някой от твоите хора, ако това казваш. Той не ляга с алерани.
	— Не — каза Тави. Стомахът му пак започна да се обръща нервно. — Лъгал. Казвал ви е лъжи.
	Дорога премигна отново. След това кимна, сякаш изведнъж разбра. Възвиси отново глас и каза:
	— Смяташ, че той говори грешно.
	— Точно така — каза Тави. — Не, чакай! Не, лъжата е различно нещо от грешката…
	Но думите на Тави не бяха чути заради крясъците, които маратите около хълма нададоха.
	Скагара скочи върху своя камък и вдигна ръце за тишина.
	— Нека предизвиква! Нека това алеранско кутре изпробва убежденията си пред Единствения! Нека се изправи пред изпитанието на кръвта заедно с Атсурак и да реши въпроса! — Скагара се подсмихна подигравателно на Тави. — Атсурак ще му разпори корема, преди да успее да извика.
	— Атсурак не е тук — каза Дорога, като вдигна гордо глава. — Аз съм най-възрастният от присъстващите главатари. И като такъв е мое задължение да приема предизвикателството към Атсурак вместо него.
	Очите на Скагара се ококориха.
	— Атсурак няма да одобри.
	Дорога оголи белите си зъби.
	— Атсурак — повтори той — не е тук. Ще защитавам неговата дума подобаващо.
	— Както кажеш — изръмжа Скагара. — Силата на Дорога е добре известна. Той ще прекърши алеранското кутре в изпитанието на неговия клан, точно както Атсурак щеше да направи в изпитанието на кръвта.
	— Така би станало — каза Дорога, — ако аз застана срещу него в това изпитание. Но това няма да се случи.
	— Само ти, аз или Хашат можем да защитим Атсурак — изръмжа Скагара.
	— Освен ако не се позова на правото моят наследник да заеме мястото ми в изпитанието пред Единствения.
	Скагара се втренчи смаяно в главатаря на гаргантите.
	— Кайтай — избоботи Дорога, — влез в хорто.
	Тави видя момчето, което го поряза в шатрата, да пристъпва нервно през тълпата, иззад редиците на конския клан. Дорога също го забеляза и се намръщи.
	— Влизай вътре, кутре.
	Кайтай се поколеба за момент на границата на кръга, след което побърза да влезе вътре. Отправи се с бързи стъпки към баща си и застана до камъка на Дорога, който сложи ръка на рамото му.
	— В това изпитание аз искам да влезеш вместо мен. Ще го направиш ли?
	Кайтай преглътна и кимна безмълвно.
	Скагара се озъби зловещо.
	— Тогава начертайте кръга — викна той. — Съблечете участниците. Нека кутрето на Дорога покаже силата на баща си. Алеранът не е достоен противник в изпитанието на сили, дори и за твоето кутре, Дорога.
	— Изпитанието на клана на гаргантите е изпитание на сила — каза Дорога. — Но Кайтай все още не е обвързан с клан. А изпитанието на клана на лисиците, кланът на майката на моето кутре, е изпитанието на ума. Кайтай може да приеме предизвикателството в един от двата. И аз казвам, че в този случай изпитанието на лисиците служи най-добре на интересите на марат.
	Хашат се намръщи, сякаш не беше разбрала съвсем, но каза:
	— Подкрепям Дорога. Нека поставим въпроса пред Единствения.
	— Не — озъби се злобно Скагара. — Клана на лисиците вече го няма.
	Дорога се извърна към Скагара и пристъпи към него. Ръцете му се свиха в юмруци и пръстите му изпукаха. Стисна зъби и челюстите му изхвръкнаха заплашително. Спря пред водата, точно срещу главатаря на вълците, който трепереше от усилие да се овладее.
	— Според мен Дорога смята, че бъркаш, Скагара — каза тихо Хашат. — Според мен той иска да поставите въпроса пред Единствения в кървавото изпитание на вълчия клан.
	Скагара хвърли поглед към Хашат и скочи тромаво от камъка.
	— Това няма да го забравя, Дорога — каза той с напрегнат, писклив глас. — Атсурак ще разбере как изопачи законите ни за собствените си цели.
	— Махни се от очите ми — каза тихо, но заплашително Дорога.
	Скагара се оттегли зад стена от неспокойни воини от клана на вълците и тръгна надолу по хълма.
	Сред маратите около кръга се надигна тревожен шепот и Дорога се обърна към тях.
	— Върнете се долу. Хашат и аз ще организираме изпитанието. Ще оставим Единствения да реши по кой път да тръгнем.
	Маратите започнаха да се разотиват мирно и тихо, но тревожните разговори не секнаха. Вълците заслизаха колебливо, оголили кучешки зъби, предупреждавайки всеки доближил се до тях с глухо ръмжене.
	Няколко минути по-късно Тави и Фейд останаха сами с тримата марати. Дорога разкърши рамене и издиша продължително.
	— Така — каза той. — Хашат, какво според теб е подходящо изпитание?
	— Обичайното за това _хорто_ — вдигна рамене главатарят на конете.
	Кайтай си пое шумно дъх.
	— Знаеш какво се опитвам да направя.
	Лицето на Дорога се изкриви в гримаса.
	— Вълкът е прав за едно нещо. Ти се изправяш, ако не срещу закона, то срещу традицията. Ако преминеш границата, ще загубиш подкрепата и на собствения си клан, и на моя. Мисля, че ще е най-добре, ако отсега нататък се придържаш към традицията колкото се може повече.
	Дорога погледна първо Тави, а след това Кайтай.
	— Достатъчно големи ли са за това?
	— Чакай малко. — Тави пристъпи напред. — Направих това, което ми каза да направя. В какво се забърках, Дорога?
	— Алеран — обърна се към него Хашат. — Вие сте живи, вместо да станете храна. Трябва да благодариш на Дорога за това, а сега замълчи.
	— Не съм съгласен — отсече Тави. — Досещам се какво можеше да стане тук. Вие ме използвате и мисля, че ще е хубаво поне да ми кажете как. И защо.
	Хашат присви очи и сложи ръка върху дръжката на сабята си, но Дорога поклати глава.
	— Не. Той говори истината. — Върна се на камъка си и се отпусна тежко. — Момче от долината, ти се съгласи да участваш в изпитанието на ума с Кайтай. Приема се, че победителят в изпитанието получава от Единствения правото да вземе решение по въпроса, който ти повдигна.
	Тави се намръщи.
	— Искаш да кажеш, че ако спечеля, аз съм прав и моите хора не са враг на маратите.
	Дорога изсумтя в знак на съгласие.
	— Моят клан и кланът на Хашат ще отхвърлят водачеството на Атсурак, който ни води срещу твоя народ.
	Очите на Тави се разшириха.
	— Шегуваш ли се? И половината маратска орда ще изчезне просто ей така? — Той се обърна към Фейд. Сърцето му щеше да изскочи от вълнение. — Фейд, чу ли т…?
	— Все още не си спечелил изпитанието — каза злобно Кайтай, — а няма и да го спечелиш.
	— Моето желание е ти да спечелиш — каза Дорога на Тави и погледна намръщено сина си. — Така ще мога да изведа хората си от този конфликт. Но може би не такова ще е желанието на Единствения.
	— Знам, че моето не е такова — каза Кайтай. Младият марат кимна към баща си, после се обърна към Хашат: — Предложението ти още ли важи?
	Главатарят на конете погледна Дорога и след това кимна на Кайтай:
	— Разбира се.
	Кайтай отвърна на кимването, приближи се към Тави и го погледна с присвити пъстри очи.
	— Ум или сила, за мен няма значение, алеран. Ще те победя.
	Той хвърли ядосан поглед на баща си и закрачи надолу по хълма. Тави премигна.
	— Но аз си мислех, че той ще е на твоя страна — каза, поглеждайки Дорога.
	Маратът сви рамене.
	— Моето кутре ще се опита да те победи. Така и трябва да бъде. Това е добро изпитание пред Единствения.
	— Но — преглътна Тави — изпитание на ума. Какво е това?
	— Погрижи се да са подготвени — каза Дорога на Хашат, после се обърна и последва сина си надолу по хълма.
	Хашат скръсти ръце върху гърдите си и огледа Тави.
	— Е? — попита той. — Какво да правя сега?
	— Ще тръгнете още тази нощ. Трябва да се върнете от Долината на дърветата с Благословията на нощта — каза просто Хашат. — Който пръв се върне с нея, е победител в изпитанието. Последвайте ме.
	Жената тръгна с плавни, широки крачки по склона на хълма.
	— Благословията на нощта, Долината на дърветата, хубаво. — Тави се обърна, за да я последва, но Фейд го спря, като го хвана за ризата. Тави го погледна намръщено. — Какво има?
	— Ти не правиш това. Аз се явя на изпитание.
	Тави премига отново.
	— Ъъъ, Фейд, това е изпитание на ума, помниш ли?
	Фейд поклати глава.
	— Долината на дърветата. Това помня.
	Тави се намръщи и се обърна към Фейд.
	— Какво си спомняш?
	— Така маратите наричат Восъчна гора. — Фейд погледна през рамото на Тави към отдалечаващата се Хашат и белязаното му лице се изопна от ужас. — Един от вас със сигурност умре.


	Глава 27

	Фиделиас спря, да си поеме дъх. Двамата с Алдрик излязоха от гористите райони североизточно от Бърнардхолт и стигнаха до каменния път, който пресичаше долината и водеше до гарнизона. Краката му, въпреки че ги беше обвил в парцали от дрехата си и използваше всичките си фурии, за да омекотят стъпките му, се влошаваха. Болката сама по себе си беше достатъчна, за да го спре, дори и без умората от твърде дългото ходене и обикаляне напред-назад в безплодни усилия да настигне хитрия холтър.
	Той се отпусна върху един плосък камък край пътя, а майсторът на меча закрачи неспокойно пред него.
	— Не разбирам — каза той. — Защо просто не ни придвижиш бързо, както преди?
	— Защото не бяхме на пътя — процеди през зъби Фиделиас. — Да се носиш по земна вълна по каменен път, е лесно. Да я използваш сред природата, без да познаваш местните фурии, е равносилно на самоубийство.
	— Значи, той може да го направи, а ти — не.
	Фиделиас сдържа напиращия си гняв и отвърна просто:
	— Да, Алдрик.
	— Като умиращ кон сме, храна за враните.
	Фиделиас поклати глава.
	— С тази скорост няма да го хванем. Оставил е половин дузина фалшиви следи, изчакал ни е да тръгнем по някоя и тогава е издигнал своята вълна и е тръгнал.
	— Ако все още имахме коне…
	— Но ги нямаме — прекъсна го рязко Фиделиас.
	Той вдигна крак и разви част от парчетата плат.
	Алдрик се приближи. Разгледа стъпалата му и изруга.
	— Враните да го изкълват, старче. Чувстваш ли ги още?
	— Да.
	Алдрик се наведе и разви още малко от парчетата, оглеждайки раните.
	— Влошават се. Ако продължиш така, ще ги загубиш.
	— Има още време — изсумтя Фиделиас. — Трябва да…
	Той погледна нагоре и видя Етан да подскача като луд върху близкото дърво. Хвърли поглед надолу по пътя, на запад от тях.
	— Алдрик — каза тихо той, — двама мъже по пътя. Вървят към нас. Легионерски подстрижки. Въоръжени са.
	Алдрик пое въздух и затвори очи за момент.
	— Добре. Легионери ли са?
	— Не носят униформи.
	— Възраст?
	— Млади — Фиделиас докосна камъните по пътя с крак и призова Вама. — Използват земни фурии и пътя, за да тичат по-лесно. Движат се бързо. Имат опит в призоваването на бойни фурии.
	— Как ще го направим?
	— Чакаш да дам сигнал — каза Фиделиас. — Първо да разберем каквото можем.
	Двамата млади мъже идваха тичешком към тях и когато приближиха, Фиделиас успя да докара една измъчена усмивка на лицето си.
	— Добро утро, момчета — извика им той. — Ще отделите ли минутка да помогнете на двама пътници?
	Младите мъже забавиха крачка и когато наближиха съвсем, Фиделиас ги огледа подробно. И двамата бяха млади — нямаха още двайсет, но единият вече беше започнал да оплешивява. И двамата бяха стройни. Имаха сходни лица — може би бяха братя. Бяха задъхани от тичането, но не много. Фиделиас насили нова усмивка и им предложи манерката си с вода.
	— Господине — каза по-високият, поемайки манерката, — задължени сме ви.
	— Пострадали ли сте? — попита по-ниският. Той се наведе леко и се вгледа в краката на Фиделиас. — Враните да го изкълват, ама наистина сте ги изранили.
	— Бурята ни принуди да слезем от пътя — каза Фиделиас. — Имаше наводнение и трябваше да си събуя обувките, за да плувам. Цяла сутрин ходих бос, но повече не мога.
	— Обзалагам се — направи болезнена гримаса младежът и пое манерката от брат си, кимна благодарствено, пийна набързо и я подаде обратно на Фиделиас.
	— Господине — каза той, — може би е по-добре да се махнете от пътя. Не съм сигурен, че тук е безопасно.
	Фиделиас хвърли бърз поглед на Алдрик, който кимна и се зае с престорено усърдие да увива наранения му крак.
	— Защо смяташ така, синко?
	— Проблеми в долината, господине — отвърна високият. — Снощи като че ли всички фурии бяха призовани наведнъж — местните фурии на хората от фермите, по-точно. А по-малкият ми брат е забелязал край нашия холт нещо, което се кълне, че е било маратски съгледвач — за Уорнърхолт става въпрос, господине.
	— Марат? — усмихна се скептично Фиделиас. — Май брат ти си е правил шеги с теб, синко.
	Младежът от Уорнърхолт поклати глава.
	— И така да е, в долината има проблеми, господине. Аз и братята ми се прибрахме, за да помогнем на баща ни с местните проблеми, но всичко излезе от контрол. Имаше голяма свада, за малко да има и убити. Видяхме да се издига пушек от изток, близо до Алдохолт. Като взехме предвид нещата от снощи и това, което видяхме сега, решихме, че ще е най-добре да разпространим новината.
	Фиделиас премига.
	— Леле, значи, сте тръгнали към гарнизона, за да предупредите за неприятностите?
	Младежите кимнаха мрачно.
	— Тръгнете надолу по пътя, откъдето дойдохме ние, и потърсете пътека на юг. Ще ви отведе до Бърнардхолт. Ако ни извините, господине, по-добре да не се бавим повече тук. Съжалявам, че не можем да ви помогнем.
	— Всичко е наред — успокои го Фиделиас. — Всеки със задълженията си, синко.
	Намръщи се и изгледа изпитателно по-младия брат.
	— Господине?
	— Ти си горе-долу мой ръст, нали?


	Алдрик изтри кръвта от меча си.
	— Можеше да го изчакаш поне да умре — каза той.
	Фиделиас събу и втория ботуш от по-ниския младеж и седна, за да ги нахлузи върху набитите си крака.
	— Нямам време.
	— Не съм сигурен, че това беше нужно, Фиделиас — каза Алдрик. — Ако мълвата е тръгнала, няма връщане назад. Нямаше смисъл да ги убиваме.
	— Не знаех, че ще имаш нещо против — каза Фиделиас.
	— Добър съм в убиването, но не значи, че ми харесва.
	— Човек обича да прави онова, в което най го бива. — Фиделиас затегна връзките колкото можа и потрепери от болка. — Беше необходимо. Трябва да спрем всеки, който се опитва да занесе новина до гарнизона или до другия край на долината.
	— Но този холтър сигурно вече е стигнал там.
	— Той е само един човек, един разказ. Местният граф няма да рискува заради разказа на един човек. Това ще ни спечели време. Ако успеем да спрем повече новини да стигат до него, ще сме сигурни, че гарнизонът няма да е подготвен. Мъртъв ли е?
	Алдрик се наведе за миг над босото момче.
	— Отишъл си е. Искаш ли да дам знак на мъжете?
	— Да. — Фиделиас се изправи и изпробва тежестта на тялото си върху краката. Боляха го, боляха го отвратително много, но ботушите бяха доста удобни. Щяха да изкарат доста. — Пак ще трябва да говорим с Атсурак. Нещата започнаха да излизат от контрол. Не можем да чакаме още дълго.
	Фиделиас прескочи телата на младежите от Уорнърхолт и погледна през рамо майстора на меча.
	— Да започват атаката си незабавно.


	Глава 28

	Корд накара Исана да гледа какво направиха с Одиана. Беше взел стол със себе си и седна зад нея в кръга от жарава. Накара я да седне на пода пред него, за да могат да гледат заедно, сякаш пред очите им се разиграваше спектакъл.
	— Тя е корава — каза Корд след мъчително мълчание. — Знае какво прави. Знае как да оцелява.
	Исана потисна гаденето в стомаха си достатъчно дълго, за да успее да каже:
	— Защо смяташ така?
	Нямаше значение какво казва, стига да можеше да отклони мислите си от това, което се случваше пред очите й.
	— Пресметлива е. Ето, виждаш ли как се съпротивлява? Точно колкото е нужно, за да разпали страстта на един мъж. После, щом й се качи отгоре, омеква и става безпомощна. Тя знае, че на всеки мъж му се иска да вярва, че има такава сила над жената. Диктува им какво да мислят — почти не е насилена.
	Исана потрепери и не каза нищо.
	— Трудно е да пречупиш такава жена. Калена е.
	— Тя е жена, Корд. Човек. Не е животно, чиято воля да пречупиш, за да ти се подчинява.
	— Била ли е роб преди?
	В тона му се прокрадна нещо зловещо, нещо като грозна усмивка.
	— Не знам — отвърна Исана, — почти не я познавам.
	— Нали знаеш, че ти спаси живота — каза Корд. — Когато те намерихме край реката. Аз я накарах да го направи.
	Исана се обърна и го погледна. Опита да прикрие ненавистта си.
	— Защо, Корд?
	— Не ме разбирай погрешно, Исана. Не че не ми допада идеята да си мъртва. Бих се радвал да го видя. — Очите му не се откъсваха и за секунда от сцената, която се разиграваше отпред, и в тях проблясваше нещо тъмно, гневно, непознато. — Но моят син е мъртъв заради теб. А това изисква сериозна отплата.
	— Мъртъв? — каза Исана и бавно затвори очи. — Корд, трябва да разбереш, не става въпрос за теб, не става въпрос за търсенето на истината, нито за дъщерята на Уорнър…
	— Как пък не, враните да го изкълват — каза Корд. — Заради теб трябваше да отидем в Бърнардхолт. Заради теб трябваше да излезем в бурята. Заради теб трябваше да следим никой да не изтича за помощ при Грам — но разбира се, малкият ти изрод го направи. Заради теб умря Битан. — Той я погледна отгоре и оголи зъби. — Е, сега аз съм силният. Сега аз съм този, който диктува правилата. И ще ти покажа, Исана, колко ниско може да падне една жена. После ще довърша това, което реката започна.
	— Корд, не разбираш ли? — обърна се към него Исана. — Може би всички сме в опасност. Бърнард видя…
	Той я удари с юмрук. Ударът я повали на земята и тялото й се отпусна безпомощно и остана да лежи неподвижно. След кратък момент на объркване се появи болката, пулсираща от устата и бузата. Усети вкуса на кръв върху езика си, разцепен от собствените й зъби.
	Корд се наведе и я хвана за косата. Придърпа лицето й до своето.
	— Не ми говори така, сякаш си човек. Вече не си. Сега си просто парче месо — каза той и разтърси ожесточено главата й, — разбираш ли?
	— Разбирам — каза пресипнало Исана, — че ти си дребна душица, Корд. — Тя си пое въздух, достатъчно, за да се различават думите. — Не можеш да погледнеш отвъд себе си, дори когато идва нещо, което ще те унищожи. Ти си малък. Каквото и да ми направиш, пак ще си останеш малък. Страхливец, който наранява робите, защото го е страх да предизвика някой по-силен.
	Погледите им се срещнаха и тя прошепна:
	— Хвана ме, защото ме свари безпомощна. Иначе нищо нямаше да можеш да ми направиш. Защото си нищожество.
	Очите на Корд проблеснаха. Той изръмжа ожесточено, като див звяр и отново я удари, още по-силно. Пред очите й избиха ярки светлини и прашният под се надигна да посрещне главата й.
	Не беше сигурна колко дълго беше лежала така, болката и жаждата я заслепяваха и караха да загуби представа за всичко друго. Но когато отново се свести и седна, бяха останали само Корд и синът му Арик. Одиана лежеше на пода, недалече, извърнала глава на една страна, с вдигнати крака и разпиляна по лицето й коса.
	Корд хвърли манерка на пода до Исана. Нещо вътре избълбука тихо — непогрешим знак, че в нея имаше съвсем малко вода.
	— Давай — каза й той, — в тази няма нищо. Искам да видиш всичко.
	Исана вдигна манерката, гърлото й гореше. Не вярваше, че Корд казва истината, но се чувстваше изтощена, слаба, а гърлото й сякаш беше покрито със сол. Издърпа запушалката и пи, преди да е осъзнала какво точно прави. Водата, топла, но чиста, се разля в устата й. Половин чаша може би, със сигурност не повече. Свърши, преди да утоли жаждата й, но поне облекчи влудяващата болка в гърлото. Тя свали манерката и вдигна поглед към Корд.
	— Арик — каза Корд, — донеси ми кутията.
	Арик тръгна към вратата, но се поколеба.
	— Татко, тя може да е права. Искам да кажа, че това, което Тави каза на реката, и всичко…
	— Момче — прекъсна го с ръмжене Корд. — Донеси ми кутията и си дръж устата затворена. Чу ли ме?
	Арик пребледня и преглътна.
	— Да, татко.
	Той се обърна и излезе от сушилнята за месо.
	Корд се обърна към нея.
	— Работата е там, Исана, че ти си прекалено наивна, за да се страхуваш толкова, колкото трябва. И аз искам да ти помогна. Искам да знаеш какво ще се случи след малко.
	— Безполезно е, Корд — каза Исана. — По-добре направо ме убий.
	— И това ще стане, когато реша.
	Той отиде до Одиана, протегна се и я сграбчи небрежно за косата. Жената изскимтя и усука рамене, борейки се немощно да се отскубне от него. Корд събра косата й нагоре, кичур по кичур и я стисна в юмрука си.
	— Виждаш ли я тази тук? Корав противник. Знае какво прави. Познава играта. Знае как да оцелее — той дръпна косата и Одиана изскимтя. — Кога какъв звук да издаде. Нали, момиче?
	Главата на Одиана беше наклонена, извърнала лице от Корд и Исана успя да види изражението й. Погледът на водната вещица беше твърд, изражението й — сурово и сдържано. Но когато заговори, гласът й бе умело престорен — немощен, разтреперан:
	— Моля — прошепна тя. — Господарю, не ми причинявай болка. Ще направя всичко, което пожелаеш.
	— Точно така — избоботи Корд и й се ухили. — Ще направиш и още как.
	Вратата се отвори и Арик влезе. Носеше дълга, плоска кутия от гладко, полирано дърво.
	— Отвори я — нареди му Корд. — Покажи й.
	Арик преглътна. След това заобиколи и застана пред Корд, все още стиснал Одиана за косата, и отвори кутията.
	Исана видя съдържанието й: парче метал, някаква лента, около инч широка, лежеше в кутията върху парче плат и отразяваше с матов блясък светлината на огъня.
	Изражението на Одиана се промени. Твърдостта изчезна от очите й, а устата й застина отворена, в нещо близко до ужас. Тя се дръпна от кутията, но хватката на Корд я спря. Исана я чу да скимти от болка и без съмнение, от страх.
	— Не — каза тя. Изведнъж гласът й беше станал по-рязък, висок и изпълнен с паника. — Не, няма нужда от това. И на теб не ти трябва. Не, недей, обещавам, няма да ти е нужно, само ми кажи какво _искаш_.
	— Казва се дисциплиниращ нашийник — обясни Корд на Исана със спокоен тон. — Подсилен от фурии. Не са обичайни за тези райони толкова на север. Но са полезни понякога. Според мен тя знае какво е.
	— Няма нужда от това — изписка отчаяно Одиана. — Моля те, о, велики фурии, моля те, господарю, няма нужда от това, не е нужно, не, не, не, не…
	— Арик, сложи й го.
	Корд повдигна грубо Одиана, като я държеше за косата, и изви брадичката й нагоре, за да се открие деликатната й шия.
	Очите й, все още приковани в нашийника, се разшириха. Тя се разпищя. Беше ужасяващ звук, от онези, които извират дълбоко в гърлото и се изливат през устата без смисъл, без форма, ужасяващи и диви. Тя се завъртя и започна да се бори. Не спираше да вика, ръцете й се мятаха отчаяно към лицето на Корд. Ноктите й оставиха кървава резка по една от бузите му и в момента, в който успя да се изправи на крака, едното й босо стъпало го изрита от вътрешната страна на коляното.
	Като държеше косата й с една ръка, той я обърна на една страна, за да се отдалечи от краката й, а с другата я стисна за гърлото. После, с неочакван прилив на сила, без съмнение подпомогнат от земната си фурия, той я вдигна за гърлото над земята, така че краката й се отлепиха от пода и заритаха под разкъсаната пола.
	Дори във въздуха, Одиана продължи да се бори, яростно и неуморно. Одраска леко ръката му с нокти, защото не успя да стигне лицето, но той я удържа, лицето му дори не потрепна. Тя го риташе по бедрата, ребрата, но без опора, ударите й не можеха да спрат едрия холтър. Тя се дърпа, ръмжа, задъхваше се, издавайки гърлените животински звуци на хванато в капан животно.
	Накрая очите й се обърнаха и тя бавно се отпусна.
	Корд я задържа още миг, преди да я пусне на пода, и още веднъж я повдигна за косата, оголвайки шията й.
	— Арик.
	Младежът преглътна. Хвърли бегъл поглед на Исана, лицето му беше изопнато, безизразно. Пристъпи напред и сложи металната лента около шията на Одиана. Тя се закопча с едно тихо, остро изщракване.
	Одиана си пое дъх на пресекулки и когато Корд пусна косата й с пренебрежително движение и я бутна напред, простена. Свлече се на една страна, затвори очи и вдигна ръце към гърлото си. Започна да дърпа отчаяно, настървено нашийника с отмалели пръсти.
	Корд изтегли нож от колана си и поряза палеца си, после грабна дланта на Одиана в огромните си ръце и направи същото с нейния. Тя отвори очи, погледна го и отново подивя. Изписка и пак се хвърли настървена върху него, объркана, замаяна.
	Корд се ухили самодоволно. С небрежно движение вдигна ръката й и притисна окървавения й палец към нашийника, а след това притисна своя палец до нейния. По метала останаха две червени петна.
	— Не — изскимтя в безсилие Одиана, но думите й заглъхнаха, а очите й се наляха със сълзи.
	После потръпна. Устните й се раздвижиха отново, но нищо смислено не излезе от тях. Потръпна отново, очите й започнаха да блуждаят. Тялото й се отпусна, бунтът срещу ръцете на Корд постепенно утихна. Тялото й се разтресе още веднъж, този път съпроводено от тих стон.
	— Свързване — каза Корд, като погледна към Исана. Очите му блеснаха. Ръцете му зашариха по тялото на жената — небрежни, собственически. — Ще отнеме няколко минути, докато подейства.
	Одиана издиша тежко и тялото й се заизвива под допира на Корд. Очите й бяха празни, устните разтворени. Претърколи се мудно на пода — изви бедра, гръб и оголена шия. Нашийникът проблесна върху кожата й. Корд я възседна и започна да я опипва като превъзбудено животно. След малко тя вече стенеше и пъшкаше от наслада, извиваше се гальовно към него.
	— Ето — той стана и добави небрежно, — това се казва добро момиче.
	Одиана отвори рязко очи, след това клепачите запърхаха и бавно се затвориха отново. Простена, притисна ръце до гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо в тях, и продължи така почти половин минута, като не спираше да стене тихо от удоволствие.
	Корд се засмя. Погледна Исана и каза тихо:
	— Тъпа малка курва.
	През тялото на Одиана премина спазъм и гърбът й се изви като лък. Изпищя — ужасяващо пронизително — и се хвърли на една страна. Разтърси се в опити да повърне, но в стомаха й нямаше много нещо, което да се излее на прашния под. Краката и ръцете й се извиха в неистов спазъм и тя извъртя умолително огромните си, пълни с отчаяние очи към Исана и в погледа й се четеше умопомрачителна болка. Протегна ръце към нашийника и получи нов спазъм, още по-силен. Започна да се мята и тресе, търкаляйки се опасно близо до жарта.
	Исана гледаше ужасена жената, която се бореше отчаяно за глътка въздух. Накрая не издържа, политна напред и хвана Одиана, преди конвулсиите й да я запратят в жарта.
	— Спри — извика Исана. Тя се обърна и погледна Корд, знаеше, че е пребледняла и изплашена — забеляза доволството в изражението му. — Спри! Ще я убиеш!
	— Може би ще е милостиво от моя страна — каза Корд. — Не й е за първи път. Добро момиче — каза на Одиана и се ухили самодоволно. — Стой тук и бъди добро момиче. Прави каквото ти се казва.
	Неистовият спазъм бавно отслабна. Исана издърпа Одиана далече от жарта и я задържа в обятията си, заставайки между нея и Корд. Погледът на жената отново се отнесе и тя се разтресе в ръцете на Исана.
	— Какво си й причинил? — попита тихо тя.
	Корд се обърна и тръгна към вратата.
	— Трябва да запомниш, че робите са просто животни. Дресираш едно животно с награди и наказания. Доброто поведение се награждава. Лошото се наказва. Така дивият кон се превръща в покорно ездитно животно. Така превръщаш вълка в ловно куче. — Той отвори вратата и добави небрежно: — Същото е и с робите. Вие сте просто животни. Ставате за работа, размножаване, други неща. Само трябва да бъдете дресирани. — Корд излезе навън, но думите му достигнаха до хората в сушилнята. — Арик, разпали огъня. Исана, утре и ти ще сложиш такъв. Мисли си за това.
	Исана замълча, стъписана от видяното, от реакцията на Одиана при вида на нашийника, от състоянието, до което я доведе. Погледна я и отмести един тъмен, сплъстен кичур коса от очите й.
	— Добре ли си?
	Жената вдигна апатично очи към нея. Клепачите й натежаха и тя потрепери.
	— Сега е добре. Добре е. Добре съм сега.
	Исана преглътна.
	— Той те нарани, нали, преди малко? Когато те нарече…
	Тя не повтори думите.
	— Боли — прошепна Одиана. — Да. О, врани и фурии, как само боли. Бях забравила. Забравила колко е лошо — тя потрепери отново. — Колко е хубаво. — Отвори очи и те бяха пълни със сълзи. — Те могат да те променят. Можеш да се бориш колкото си искаш, но успяват да те _променят_. Правят така, че си щастлива да се превръщаш в това, в което те искат. Правят така, че да боли, когато се опъваш. _Променяш се_, момиче. Той може да ти го причини. Може да те кара да му се молиш да те обладае. Да те докосне. Кара те. — Тя извърна лице от Исана. Тялото й продължи да се разтърсва от дълги тръпки на удоволствие. — Моля те, моля те, убий ме, преди да се е върнал. Не мога пак да стана такава. Не мога да се върна обратно.
	— Шш — каза Исана и я залюля нежно в обятията си, — шш. Почини си. Трябва да поспиш.
	— Моля те — прошепна Одиана, но лицето и тялото й вече бяха започнали да се отпускат. — Моля те.
	Тя потрепери за последен път, тялото й се свлече и главата й клюмна на една страна.
	Исана я положи на земята, колкото успя по-внимателно. Коленичи над нея, за да провери пулса й, и сложи ръка на челото й. Сърцето й все още биеше твърде силно, а кожата й беше суха и гореща, като от треска.
	Исана вдигна поглед към Арик, който стоеше до огромен контейнер за въглища и я наблюдаваше. Когато срещна погледа й, той наведе глава, обърна се към контейнера и започна да пълни една кофа с въглища.
	— Трябва й вода — каза тихо Исана. — След всичко това й трябва вода или ще умре в тази жега.
	Арик я погледна отново. Взе кофата и без да продума, отиде от едната страна на кръга и започна да досипва нови въглища върху жарта.
	Тя стисна безпомощно зъби. Само ако можеше да слуша, може би щеше да успее да научи нещо важно. Изглежда, момчето следваше заповедите на баща си с неохота. Възможно беше да го убеди да им помогне, ако само успееше да намери правилните думи. Чувстваше се сляпа и недъгава, почти.
	— Арик, чуй ме — каза Исана, — не си мислиш, че всичко това ще му се размине, нали? Не вярваш, че ще избегне възмездието за нещата, които направи тази вечер.
	Той приключи с изпразването на кофата. Върна се при големия контейнер.
	— Разминава му се от години. Какво, според теб, се случва на робите, които минават оттук? — отвърна апатично той.
	Исана се вторачи в него, отвратена.
	— Враните да го изкълват — прошепна тя. — Арик, моля те, поне ми помогни да свалим този нашийник.
	Тя посегна към шията на Одиана, завъртя нашийника и се опита да намери закопчалката.
	— Недей — каза рязко Арик. — Недей, ще я убиеш.
	Пръстите на Исана замръзнаха. Вдигна поглед към него.
	Арик прехапа устни.
	— Кръвта на татко е върху него. Само той може да го свали.
	— Как да й помогна?
	— Не можеш — отвърна ядосано Арик. Обърна се и запрати кофата в стената. Тя издрънча и падна на пода. Той се облегна с ръце на стената и наведе глава. — Не можеш да й помогнеш. В това й положение всеки може да й казва каквото си пожелае, а тя ще се чувства добре, докато го прави. Но опита ли да се съпротивлява, ще… нашийникът ще я нарани.
	— Това е нечовешко — каза Исана. — Велики фурии, Арик, как можеш да търпиш това?
	— Млъкни — каза той, — просто млъкни.
	Със сковани движения, ядосан, той се отблъсна от стената, взе кофата и пак започна да я пълни с въглища.
	— Знаеш ли, ти беше прав — каза тихо Исана. — Аз казвам истината. Тави също, ако ти е казал, че долината е в опасност. Че маратите може да нападнат отново. Може да се случи съвсем скоро. Може вече и да е започнало. Арик, моля те, чуй ме.
	Той изсипа нова кофа въглища върху огъня и се върна, за да я напълни отново.
	— Трябва да кажеш на другите. Заради себе си, ако не заради нас. Ако маратите дойдат, ще убият и всички в Кордхолт.
	— Лъжеш — каза той, без да я поглежда. — Това е просто лъжа. Опитваш се да си спасиш кожата.
	— Не е така — каза Исана. — Арик, познаваш ме, откакто си се родил. Когато онова дърво падна върху теб на зимния панаир, аз ти помогнах. Помагах на всеки в долината, който имаше нужда от помощ, и никога не поисках нещо в замяна.
	Арик сложи още въглища в огъня.
	— Как може да си част от това — настояваше тя. — Ти не си глупав, Арик. Как може да причиняваш подобно нещо на други алерани?
	— Имам ли избор? — каза той хладно. — Това е всичко, което имам. Не живея в холт, в който хората се грижат един за друг. Имам _това_. Тук живеят мъже, които никой друг не би приел. Жени, на чието място никой не би искал да бъде. Той е моя кръв и плът. Битан… — Гласът му потрепери и той преглътна тежко. — Той също беше моя плът и кръв. Колкото глупав и зъл да беше, все пак беше мой брат.
	— Съжалявам — каза Исана и осъзна, че наистина е така. — Не съм искала някой да пострада, надявам се, разбираш това.
	— Знам — каза Арик. — След случилото се с Хеди си искала само да възтържествува справедливост. Да предпазиш и нея, и други момичета като нея. И враните знаят, че това е нужно, с такъв като татко наоколо…
	Той поклати глава.
	Исана замълча, приковала очи в младия мъж, и постепенно започна да разбира.
	— Не Битан е бил с Хеди, а ти, Арик — каза тихо тя.
	Той не я погледна, не каза и дума.
	— Ти си бил. Затова тя се опитваше да накара баща си да се оттегли от дуела на смъртта с твоя баща. Не е била изнасилена.
	Арик се почеса по врата.
	— Ние… ние се харесвахме. Бях с нея на едно събиране или панаир. Малкото й братче ни откри. Беше твърде малък, за да разбере какво е видял. Измъкнах се, без да ме види добре. Но той изтичал при баща си, а тя как да му каже, че се натиска с един от синовете на _Корд_ — избълва думата с погнуса. — Предполагам, тя не е казала много и баща й сам е заключил какво се е случило.
	— О, велики фурии — каза тъжно Исана. — Арик, защо не каза нещо?
	— Какво да кажа? — попита Арик и й хвърли мрачен поглед. — Да кажа на баща си, че обичам момиче и искам да се оженя за нея. Да я доведа _тук_? — Той направи дъга с ръка около себе си. — Или може би трябваше да постъпя почтено и да отида при нейния баща. Как мислиш, дали щеше да ме послуша? Допускаш ли дори и за секунда, че Уорнър нямаше да ме удуши на място?
	Исана изтри очите си с трепереща ръка.
	— Съжалявам, Арик, съжалявам. Ние всички… знаехме какъв е баща ти… че е отишъл твърде далече. Но нищо не направихме. Не знаехме, че нещата в холта ви са толкова зле.
	— Сега е твърде късно за това.
	Арик пусна кофата и се отправи към вратата.
	— Не, не е — каза Исана. — Почакай, изслушай ме, Арик. Моля те.
	Той спря, но остана с гръб към нея.
	— Познаваш го — каза тя. — Ще ни убие. Но ако ни помогнеш да се измъкнем, ще ти помогна, кълна се във всички фурии. Ще ти помогна да избягаш, ако искаш. Ще ти помогна да уредиш нещата с Уорнър. Ако наистина обичаш момичето, може да успееш да бъдеш с нея, ако сега постъпиш правилно.
	— Да ви помогна и на двете? Снощи тази жена се опита да те убие. — Той се обърна към нея: — Защо искаш да й помогнеш?
	— Не бих оставила никоя жена тук, Арик — каза Исана, спокойно и тихо. — Никого не бих му оставила. Стига толкова. Няма да му позволя да продължи с това.
	— Не можеш да го спреш — каза уморено Арик. — Не можеш. Не тук. Той е гражданин.
	— Точно така. Брат ми също. Бърнард ще го предизвика на дуел на смъртта. И ще спечели. И двамата го знаем. — Тя се изправи с лице към Арик и вдигна брадичката си. — Прекъсни кръга. Донеси ми вода. Помогни ни да избягаме.
	Настъпи дълго мълчание.
	— Ще ме убие — проговори сковано Арик. — Казвал го е и преди, и му вярвам. Битан беше любимецът му. Ще ме убие, ще разбере цялата история и ще хване и Хеди.
	— Не и ако го спрем, Арик, не е задължително нещата да продължават така. Помогни ми. И остави аз да помогна на теб.
	— Не мога — каза той. Обърна се през рамо и добави тихо: — Исана, не мога. Съжалявам. Жал ми е за теб и за това момиче. Но той е моя кръв и плът. Той е чудовище, но е всичко, което имам.
	Младежът се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си. Исана чу няколко тежки резета да се спускат от външната страна. Някъде в далечината изтрещя гръмотевица, ръмжащ сънлив остатък от вчерашната буря.
	Въглищата пращяха и тлееха.
	Одиана дишаше бавно, тихо.
	Исана наведе глава, взирайки се в жената и в нашийника на врата й, и си спомни обезумелите й молби да я убие.
	Вдигна ръка към собственото си гърло и потрепери. После се свлече на земята с провесена глава.


	Глава 29

	Глезенът на Амара изгаряше от болка и тя полагаше всички усилия да укроти тежкото си дишане. Бърнард, който тичаше на няколко метра пред нея през покритите с лед и сняг дървета, стигна до малко възвишение и изчезна от другата му страна. Тя го последва, препъвайки се на последната крачка, и се смъкна в падината зад малкото възвишение под съпровода на скърцане на сняг и замръзнали листа.
	Бърнард постави ръка на гърба й и я прихвана, за да не падне. Сложи другата пред устата й, за да спре облаците пара, които излизаха при всяко издишване. Погледът му се отнесе и тя усети как той призова една от фуриите си, която ги покри отново с воала, който ги скриваше от очите на преследвачите им.
	Дърветата около тях зашепнаха и прошумоляха и короните им, сякаш разклатени от вятър, хвърлиха игриви сенки по кожата й. Замръзналият храсталак почти не помръдваше, беше се надигнал като параван зад тях, а внезапният аромат на земя и стъпкани растения ги обгърна като облак и покри всяка следа от присъствието им.
	Секунди по-късно от гората зад тях се разнесе тропот на копита и Амара се надигна, колкото да погледне над възвишението към посоката, от която очакваше да се появят ездачите.
	— Няма ли да видят следите ни? — прошепна тя, издишайки тежко.
	Бърнард поклати глава. Лицето му беше измъчено и изморено.
	— Не — прошепна той. — Отроних малко сухи листа от дърветата и ги посипах по земята. Раздвижих тревата, за да надигне отново снега, а и всичко е лед и киша. Сенките също помагат, крият останалото.
	Амара бавно клекна обратно зад възвишението и се намръщи.
	— Добре ли си? — попита го.
	— Уморен съм — каза той и затвори очи. — Това са рицари. Техните фурии са на непозната територия, но са силни. Все по-трудно ги обърквам.
	— Фиделиас ще е готов на всичко, за да ни спре. Може би вече се е отказал да ни преследва сам и е впрегнал всички налични средства, със сигурност, ускорил е и плановете за нападението. Колко близо сме до гарнизона?
	— Няколкостотин ярда до края на дърветата — каза Бърнард. — След това около половин миля открито пространство. Всеки от тази страна на долината ще може да ни види.
	— Можеш ли да ни придвижиш със земната вълна?
	Бърнард поклати глава.
	— Уморен съм.
	— Можем ли да ги пробягаме?
	— Не и с твоя крак — отговори Бърнард. — А и те са на коне. Ще ни догонят и ще ни нанижат на копията си.
	Амара кимна с глава и изчака, докато шумът от ездачите не отмина.
	— Половин миля. Ако се наложи, може да успея да ни пренеса. Тези ездачи използват земни фурии, нали?
	Бърнард кимна:
	— Някои и горски.
	— Без значение, ще сме далече от тях и във въздуха.
	— А ако с тях има въздушни рицари?
	— Просто ще трябва да съм по-бърза — отговори Амара и примижа към небето. — Засега не виждам никого. Трудно е да държат височина при такъв лек вятър, освен ако не са толкова високо, че облаците ги прикриват — но тогава ще скрият и нас.
	Бърнард потрепери и докосна земята с ръка.
	— Почакай — каза напрегнато, затаи дъх, после изпусна тежка въздишка. — Близо са. Повече не можем да останем тук. Земята е прекалено твърда. Не мога да ни крия повече.
	— Аз съм готова — каза Амара.
	Бърнард кимна и отвори очи. Умореното му лице се изопна в мрачна, решителна гримаса. Двамата се изправиха и тръгнаха през гората.
	Бързо прекосиха горичката и стигнаха до края на дърветата. Пред тях се разкри откритото пространство, което водеше към гарнизона.
	Мястото беше истинска крепост. Две от околните планини се застъпваха и образуваха огромно V. В теснината между тях лежаха мрачните сиви стени на гарнизона. Преграждаха входа на долината, масивни и непристъпни, и спираха достъпа до нея от земите отвъд. Бяха високи двайсетина фута и почти толкова дебели, изградени от гладък сив камък, а върховете им, завършващи с назъбени бойници. Отвъд тях започваха земите на маратите. През равни интервали по цялата дължина на стената се виждаха фигурите на облечени в блестящи брони въоръжени легионери, загърнати в наметала в алено и златно, цветовете на Върховния лорд на Рива.
	Зад стената се простираше самият гарнизон — масивната палисада, със стандартните за легиона квадратна форма и размери, ограждаше военния лагер, но той, за разлика от останалите легионерски лагери, традиционно строени от дърво, беше изграден от камък и земя. На палисадата имаше по-малко стража, но не беше, като да липсва. Разни пристройки бяха обградили гарнизона от външната му страна, временни, набързо сковани, които въпреки това успяваха да придадат дух на монолитност, типичен за малък град.
	Задните порти на гарнизона стояха отворени и каменният път, който прорязваше долината, свършваше до тях. Хора обикаляха нагоре-надолу, кръстосваха припряно между постройките, влизаха и излизаха през портите във вътрешността на лагера. Деца тичаха насам-натам в сняг и лед, играейки си както винаги. Амара видя кучета, коне, кошара за овце и дим от дузина огньове.
	— Ето ги портите — каза тя.
	— Така — отвърна Бърнард, — тръгваме право натам. Познавам човека, който е на пост тук през повечето време. Едва ли ще имаме проблеми да стигнем до Грам. Но помни: бъди учтива и проявявай уважение.
	— Дадено — отвърна припряно Амара.
	— Сериозно — каза Бърнард, — Грам е избухлив и като нищо може да ни затвори в килия, докато му мине. Не изпитвай търпението му.
	— Няма — отвърна Амара. — Настигат ли ни, знаеш ли?
	Бърнард направи гримаса и поклати глава.
	— Тогава тръгваме. Отваряй си очите и ако видиш някой да приближава, ще се вдигнем във въздуха.
	Амара огледа равнината, претърси с поглед небето за последен път, потръпна, когато пренесе тежестта си върху ранения глезен, и хукна към гарнизона с цялата бързина, която позволяваше куцането й. Бърнард се затътри крака на крачка-две зад нея.
	Тичането сякаш отне цяла вечност. Амара непрестанно се озърташе за преследвачите и на няколко пъти за малко да изкълчи отново глезена си.
	Опасенията им от връхлитащи върху тях ездачи не се оправдаха и двамата стигнаха без проблем до пристройките, а след това и до охраняваните порти на гарнизона.
	Пред тях стояха на пост двама легионери с доста отегчен вид. Бяха се увили в тежки наметала, а облечените им в ръкавици ръце държаха копията небрежно насочени. Единият не беше обръснат (абсолютно против правилата на легиона, отбеляза Амара), а другият носеше наметало, което не беше част от легионерската униформа — по-фино и в съвсем различен цвят.
	— Стой — каза небръснатият с равен монотонен глас. — Име и цел на посещение.
	Амара спря, за да пропусне Бърнард напред, и извърна глава към него. Той огледа навъсено стражарите.
	— Къде е центурион Джиралди?
	Онзи с неуниформеното наметало го погледна безизразно.
	— Ей, селяндур, в случай че не си забелязал, тук ние сме войниците…
	— И граждани — добави грубо другият.
	— И граждани — повтори онзи. — Ако нямате нищо против, тук ние задаваме въпросите. Да чуя име и цел на посещение.
	Бърнард присви очи.
	— Момчета, предполагам, че сте нови в долината. Аз съм холтър Бърнард и съм дошъл да се срещна с граф Грам.
	Войниците се захилиха.
	— Да де, ама виждаш ли — каза небръснатият, — графът е зает човек. Няма време за срещи с всеки опърпан селяндур и незначителните му проблеми.
	Бърнард пое дълбоко дъх.
	— Разбирам — каза той. — И въпреки това имам правото да искам среща, когато става дума за по-спешен въпрос, засягащ неговите владения.
	Небръснатият страж сви рамене.
	— Не си гражданин, селяко. Не знам да имаш някакви права.
	Търпението на Амара се изчерпа и тя избухна:
	— Нямаме време за това. — Тя се обърна към стража с финото наметало. — Гарнизонът може би е в опасност от нападение. Трябва да предупредим Грам, а той да направи каквото намери за добре.
	Стражарите се спогледаха, а после погледнаха и Амара.
	— Гледай ти — провлачи необръснатият. — Момиче. А аз те взех за кльощаво момче.
	— Винаги можем да свалим тези панталони и да разберем — изгледа я похотливо другарят му.
	Бърнард отново присви очи, замахна с юмрук и младият легионер с финото наметало се просна в безсъзнание на снега.
	Небръснатият му другар примига озадачен към падналия легионер, после вдигна поглед към Бърнард. Понечи да вдигне копието си, но Бърнард кресна нещо и дръжката на оръжието се огъна, след което се изправи рязко и излетя от ръцете на мъжа. Онзи извика и посегна към кинжала си.
	Бърнард пристъпи към младия мъж, сграбчи китката му и прикова ръката му към колана.
	— Синко, не прави глупости. А сега върви извикай командира си.
	— Не може да правите такива неща — изломоти стражът. — Ще ви окова във вериги.
	— Току-що го направих — каза Бърнард. — И ако не искаш да го направя отново, върви да повикаш центуриона си.
	Блъсна силно младежа, който залитна назад и падна в снега в основата на палисадата.
	Войникът преглътна, скочи на крака и хукна във вътрешността на укреплението.
	Амара вдигна очи от падналия на снега легионер и погледна към Бърнард.
	— Бъди учтива и проявявай уважение, а? — каза тя.
	Бърнард се изчерви.
	— Може и да са разглезени градски момчета, но са легионери, да му се не знае. Трябва да се отнасят с малко повече уважение към жените. — Почеса се по главата и добави: — И към един холтър, предполагам.
	Амара се усмихна, но не каза нищо. Бърнард се изчерви още повече, покашля се и извърна поглед.
	Необръснатият пазач се появи от караулното помещение с полуоблечен центурион, млад мъж, малко по-възрастен от него. Центурионът близо минута се взира глупаво в Бърнард, след това даде на пазача кратка заповед, изчезна обратно в помещението, но след малко излезе, все още наполовина облечен.
	Няколко легионери се събраха около портите и за успокоение на Бърнард, той разпозна неколцина от мъжете от предишните му посещения в гарнизона. Малко по-късно прошарен възрастен мъж, с развени около голото му теме коси излезе с бърза походка от портите. Беше облечен в цивилна туника, но осанката и държанието му бяха на войник.
	— Холтър Бърнард. — Той погледна критично едрия фермер. — Не изглеждаш много добре.
	Не попита за стража, който лежеше в снега, само се наведе и докосна слепоочията му с върховете на пръстите си.
	— Лечителю Харгър — отвърна Бърнард, — да не съм го ударил прекалено силно?
	— За дебела глава като тази никой удар не е прекалено силен — промърмори Харгър. После се изкикоти. — Е, ще го боли глава, когато се събуди. Очаквах нещо подобно.
	— Нови попълнения?
	Харгър се изправи и повече не погледна към младия страж на снега.
	— Елитът на две цели кохорти от самата Рива. Синове на граждани, почти всеки. Но накуп пак нямат достатъчно мозък да си вземат сол по време на буря.
	— Трябва да стигна до Грам. Веднага, Харгър. — Бърнард направи гримаса.
	Харгър свъси вежди и го огледа изпитателно.
	— Какво се е случило?
	— Заведи ме при Грам — само каза Бърнард.
	Харгър поклати глава.
	— Грам е… неразположен.
	— Болен ли е? — Амара премига.
	— Може да се каже — изсумтя Харгър. — Лошо му става от богаташчета, които очакват да се държат с тях като с инвалиди вместо като с легионери. — Поклати глава. — Ще трябва да говориш с неговия търсач на истината, Бърнард.
	— Оливия? Добре, доведи я.
	— Не — каза Харгър и направи гримаса. — Най-малката дъщеря на Лиуи ще ражда и тя се върна в Рива, за да помага при раждането. Сега…
	— Центурион — разнесе се силен носов глас. — Какво става там долу? Кой отговаря за тази порта? Що за глупост е това?
	Харгър извъртя с досада очи.
	— Сега търсач е Плувус Пентиус. Късмет, Бърнард.
	Харгър се наведе и вдигна младия легионер, изпъшка, докато го мяташе на рамо, и тръгна обратно към вътрешността на укреплението.
	Плувус Пентиус се оказа слаб млад мъж с воднистосини очи и силно хлътнала назад долна челюст. Носеше униформата на ривански командир — алено и златисто, — увиснала на раменете и поопъната на корема. Офицерът тръгна към тях през снега, с отпусната походка и пълен с неодобрение поглед иззад присвити клепачи.
	— Така — поде Плувус, — не ви знам кои сте, но нападението на постови е углавно престъпление. — Измъкна свитък от туниката си и започна да го прелиства. После се обърна и се огледа. — Да, ето го, углавно престъпление. Центурион? Арестувайте и двамата и ги заключете в килия…
	— Извинете — прекъсна го Бърнард, — но има по-важни неща на дневен ред, господине. Аз съм холтър Бърнард и трябва на всяка цена да говоря с граф Грам, незабавно. Жизненоважно е.
	Плувус примига неразбиращо:
	— Моля?
	Бърнард повтори думите си.
	Плувус се намръщи.
	— Извънредно нетипично — отвърна той и отново запрелиства свитъка. — Не, не мисля, че графът приема жалби днес. Той провежда редовен съд всяка седмица и всички проблеми от този род му се представят тогава, след като са заведени в писмен вид, поне три дни предварително.
	— Няма време за това — каза Бърнард. — От съществена важност за безопасността на долината е да говоря с него незабавно. Ти си търсач на истината, нали? Значи, със сигурност можеш да разбереш, че не те лъжем.
	Плувус замръзна, вторачен над страниците в Амара. Погледна Бърнард и отново към нея.
	— Да не би да оспорваш правомощията ми, холтър? Уверявам те, че съм упълномощен и…
	Амара хвърли тревожен поглед на Бърнард.
	— Господине, моля ви, наистина трябва да се срещнем с Грам.
	Плувус се изпъна сковано и стисна устни.
	— Невъзможно — заяви категорично той. — Съдът отваря след два дни, но не сме получили писмена жалба за тази дата. Следователно ще трябва да подадете такава при мен, да видим, в шестдневен срок, не по-дълъг, за да бъде получена от графа и да влезе в съда следващата седмица. А за каквото и да става дума, то няма нищо общо с нападение на легионер — и гражданин, при това. Центурион! Арестувайте ги!
	По-възрастен войник, последван от няколко по-млади легионери, пристъпиха към Бърнард.
	— Господине, с правомощията на длъжността, която заемам, и по заповед на командващия ми офицер ви арестувам. Моля, предайте оръжията си, прекратете всякакви текущи призовавания на фурии и ме последвайте до килиите, където ще останете затворени до явяването ви на съд пред графа.
	Бърнард изръмжа и стисна зъби.
	— Добре — каза той и стисна юмруци, — както кажете. Може би още няколко счупени глави ще ми уредят по-бързо среща с Грам.
	Легионерите се приближиха до Бърнард, но центурионът се поколеба.
	— Холтър — каза внимателно той и свъси вежди. — Не е нужно нещата да загрубяват.
	— Центурион. — Плувус извъртя с досада очи. — _Арестувайте_ този човек и спътницата му. Нямаш представа колко писане ме чака. Времето ми е ценно.
	— Бърнард — Амара сложи ръка на рамото му, — недей.
	Бърнард се извърна към приближаващите войници, свъси гневно вежди и земята под краката му леко потрепери. Войниците спряха и на лицата им се изписа тревога.
	— Хайде — изръмжа огромният фермер, — нямам цял ден на разположение.
	— Махни се от пътя ми! — прогърмя нечий глас, идващ иззад портите.
	Амара премига, стресната от заплахата в тона му.
	Мъж с измачкана и изцапана с вино риза си проби път през тълпата, събрала се да гледа спора пред портите. Не беше висок, но гърдите му бяха широки като бъчва, а челюстите му, обрасли с огненочервена къдрава брада, изглеждаха достатъчно масивни и здрави, че да чупиш камъни върху тях. Косата му, също огненочервена, беше късо подстригана и силно прошарена със сиви петна, които придаваха на скалпа му вида на бойно поле, върху което войските в червено водеха битка за територия срещу облечен в сиво враг. Очите му, кървясали и гневни, бяха хлътнали под гъсти вежди. Ходеше бос в снега и от следите му се издигаше пара.
	— Какво, в името на всички фурии, става тук? — прогърмя отново гласът му. — Бърнард? Огън и гръм, човече. Какви, враните да го вземат, ги вършиш в моя гарнизон?
	— О! — възкликна Плувус и листовете в ръцете му се разтрепериха. — Господине, не знаех, че вече сте станали. Тоест не знаех, че днес ще ставате. Точно решавах проблема вместо вас.
	Мъжът спря и полюшвайки се, постави ръце на кръста. Изгледа свирепо Плувус, после Бърнард.
	— Харгър ме извади от приятното ми вцепенение — сопна се той. — Сега по-добре гледайте да си е заслужавало.
	— Да, господине, сигурен съм, така. — Плувус махна с ръка на центуриона. — Арестувай го. Хайде де. Чу графа.
	— Не съм казвал да се арестува който и да било — изръмжа сърдито граф Грам. Хвърли бърз поглед на Бърнард, после на Амара. Въпреки всичкото викане и залитане, погледът му беше остър, пронизващ. — Да не би най-после да си взел друга жена, Бърнард? Да те вземат враните, време беше. Винаги съм казвал, че каквото и да не ти е наред, не може да не се оправи с палуване в леглото.
	Амара почувства, че бузите й пламват.
	— Не, господине — каза тя, — не е това. Холтър Бърнард ми помогна да стигна дотук в безопасност, за да мога да ви предупредя.
	— Извънредно нетипично — запелтечи Плувус пред Грам и страниците отново се разтрепериха в ръцете му.
	— Престани да развяваш този свитък под носа ми. — Грам грабна страниците от ръката му.
	Между пръстите му бликнаха ярки пламъци, след това фината черна пепел бе отнесена от хладния вятър. Плувус проскимтя.
	— И така — каза Грам, изтупвайки ръце от праха, — да ме предупредиш, казваш. Да ме предупредиш за какво?
	— Маратите — отвърна Бърнард. — Вдигнали са се, господине. Мисля, че идват насам.
	Грам изсумтя.
	— А ти коя си? — вирна брадичка той към Амара.
	— Курсор Амара, господине.
	Амара на свой ред вдигна гордо глава и смело срещна кървясалия му поглед, без лицето й да трепне.
	— Курсор — измърмори Грам и погледна към Плувус. — Възнамерявал си да арестуваш един от Курсорите на Първия лорд?
	Плувус заекна и не успя да отвърне.
	— Един от моите холтъри?
	Плувус изпелтечи нещо нечленоразделно.
	— Ба! — изръмжа Грам. — Мухльо. Вдигнете гарнизона по тревога, всички в отпуск да бъдат извикани обратно, искам всеки един наличен войник въоръжен и готов за бой, веднага.
	Плувус го зяпна втренчено, но Грам вече беше обърнал поглед към Бърнард.
	— Колко зле ще е според теб?
	— Изпрати вест до Рива — отвърна тихо Бърнард.
	Грам стисна зъби.
	— Искаш да заповядам пълна мобилизация? Това ли чувам?
	— Да.
	— Знаеш ли колко сол ще ми трият на главата, ако се окаже, че си сбъркал?
	Бърнард кимна. Грам изръмжа:
	— Съгледвачи. Изпратете съгледвачи в пустошта и веднага се свържете с наблюдателниците ни.
	— Да, господине — каза Плувус.
	Грам го изгледа за секунда и изрева:
	— Сега!
	Плувус подскочи, обърна се към най-близкия войник и започна да повтаря заповедите на графа.
	Грам се наежи срещу Бърнард.
	— А сега мисля, че ще е по-добре да започнеш да обясняваш що за идиот си, да удариш един от _моите_ войници.
	Нежна струя студен въздух погали врата на Амара и тя потрепери — предупреждение от Сирус. Погледна назад, към ослепителната белота на сняг и лед. Засенчи очи, но не забеляза нищо.
	Сирус отново раздвижи въздуха около нея — отново предупреждение.
	Амара пое бавно дъх и напрегна очи към пространството зад тях. Добре се криеха, почти ги пропусна.
	Там, на около десет фута от нея, имаше раздвижване на въздуха, няколко сантиметра над земята, вълнообразен танц на светлина, като вълни, издигащи се от нажежен от слънцето камък. Дъхът й секна в гърлото и тя шепнешком изпрати Сирус към въпросното място. Фурията й откри кълбо сгъстен въздух. Някой го беше променил, за да пречупва светлина, точно както правеше тя самата, за да приближава отдалечени обекти.
	Амара пое въздух и изпрати Сирус срещу кълбото — изненадващо и бързо.
	Фурията й разпръсна със свистене кълбото и от нищото изникнаха трима мъже с извадени мечове, които се рееха над земята. Амара извика и мъжете, с озадачени лица, се поколебаха, преди да действат.
	Един от тях се стрелна към нея с блеснал на светлината меч. Тя се хвърли на една страна и запрати Сирус да го пресрещне. Внезапно надигналият се вятър удари нападателя отстрани, избутвайки го далече от нея и насочвайки го към една от каменните стени на гарнизона. Мъжът се опита да забави скорост, но се заби в стената и при удара изпусна меча.
	Вторият, със спокойно и хладно изражение, протегна ръце напред и на мига пред портите на гарнизона се изви вихрушка от сняг и частици лед. Надигналият се жилещ облак събори част от легионерите, а останалите подгони да търсят подслон зад портите.
	Третият насочи напред меча си и се стрелна право към гърба на Бърнард.
	Амара извика, за да го предупреди, но умората може би беше забавила прекалено много рефлексите му. Той се обърна и се опита да се отдръпне настрани, но се подхлъзна на снега и леда и падна.
	Грам излезе напред. Издърпа меча от колана на потресения Плувус и пресрещна приближаващия въздушен рицар. Стоманените остриета иззвънтяха едно в друго и нападателят се стрелна покрай червенокосия граф.
	— На крака! — изрева той на повалените си бойници, заслепен от снежната вихрушка. — Вземете момичето! Всички зад стените!
	Грам се обърна с гръб към ледената струя и сложи длан пред гърдите си. Амара видя как в шепата му внезапно се разгоря огън. Той се обърна към втория нападател и запрати срещу леда и снега стена от ревящи пламъци. Нападателят изкрещя ужасе`н и снежната вихрушка внезапно утихна.
	Нещо черно, тежко и димящо падна на снега пред портите и въздухът се изпълни с миризмата на овъглено месо.
	Амара се втурна към Бърнард и му помогна да се изправи на крака. Забеляза нападателя си едва когато беше твърде късно. Той се изправи и без да откъсва очи от нея, извади нож от колана си. С бързо движение на китката и с прецизно насочен въздушен поток, ножът полетя със свистене към гърдите й.
	Бърнард също го видя и я дръпна надолу, встрани от пътя на ножа.
	Острието потъна в кръста на Грам.
	Силата на въздушната фурия, с която беше направляван ножът, запрати Грам няколко крачки напред в снега. Той падна, без да извика или изпъшка от болка, и остана неподвижен.
	Някой от стената изкрещя заповед и двама легионери с лъкове, застанали почти над главата на рицаря, стреляха едновременно по него. Двете стрели го удариха тежко, една в бедрото, друга в тила и кървавият й връх щръкна от гърлото му. Той падна и кръвта му образува алена локва в снега.
	— Къде е другият? — попита Амара.
	Изправи се и обходи с очи небето. С периферното си зрение зърна друго потрепване на светлина и въздух, но когато погледна натам, то изчезна. Изпрати внимателно Сирус, но фурията й не откри нищо и след известно време безцелно търсене Амара се отказа.
	— Лошо — прошепна тя. — Измъкна се.
	Бърнард изсумтя и се изправи. Беше отпуснал цялата си тежест само на един крак, а лицето му беше изкривено от болка.
	— Грам — изпъшка той.
	Амара се обърна и видя Плувус и няколко легионери, надвесени над тялото му в снега. Лицето на търсача на истината беше пребледняло като платно.
	— Лечител! — изкрещя той. — Някой да извика лечителя! Графът е ранен, доведете лечителя!
	Легионерите стояха като зашеметени и гледаха смаяни.
	Амара изсъска ядосано и разтърси най-близко стоящия до нея войник.
	— Ти — каза му, — веднага доведи лечителя.
	Той кимна и хукна.
	— Ти — обърна се към нея Плувус. Лицето му беше изкривено от тревога, гняв и страх. — Не знам кои бяха тези мъже, нито какво става, но ти си забъркана в това. Дошла си да навредиш на графа. Ти си виновна.
	— Ти луд ли си? — викна Амара. — Тези мъже са враговете! Трябва да подготвите гарнизона за битка.
	— Не можеш да ми заповядваш като на роб, жено! — изкрещя Плувус. — Центурион. — Очите му се навлажниха, но гласът му беше властен. — Видяхте какво стана. Арестувайте тези двамата и ги затворете в килиите по обвинение в убийство и измяна на Короната!


	Глава 30

	Въпреки че беше изтощена, Исана не можеше да спи.
	Прекара нощта, държейки главата на Одиана в скута си. Следеше треската й, това беше всичко, което можеше да направи за нея. Бледа светлина се процеди през пукнатините в стените на стаята за сушене на месо, когато сивата зимна зора изгря над Кордхолт. Исана чу животните отвън, също мъжки гласове и груб смях.
	Въпреки студения въздух, който влизаше отвън, във вътрешността на къщата оставаше горещо. Кръгът от жарава около двете жени бълваше безмилостна горещина. Гърлото на Исана, по-пресъхнало отпреди, вече започваше да изгаря от непосилна болка. На моменти имаше чувството, че до дробовете й не достига достатъчно въздух, залиташе и й беше трудно да пази равновесие дори седнала.
	При поредното неспокойно мятане на Одиана, Исана се изправи и отиде до далечната страна на кръга от жар. Главата й се въртеше от горещина и жажда, но тя прибра полите си и се приготви да прескочи жарта. Просто скок, каза си тя, после към вратата, въпреки че вътрешно знаеше, че тя ще е залостена. Но някоя дъска в стената можеше да е разклатена, можеше и да открие оръжие, с което да си помогне в опита за бягство.
	Още докато вдигаше крака обаче, земята в далечния край на жарта се раздвижи и бързото, тежко тяло на фурията на Корд се изправи от земята, безформено и уродливо. Дъхът на Исана секна и тя свали крак.
	Безформената фурия се успокои и бавно потъна обратно в земята.
	Обзета от чувство на безпомощност, Исана стисна полите си в юмруци, после се върна при Одиана и отново сложи главата й в скута си. Жената с нашийника изскимтя в съня си и се размърда леко. Очите й потрепваха под клепачите, докато сънуваше. В един момент издаде прочувствен вик и потрепери, а ръцете й се изкривиха от спазъм, протегнати към нашийника. Изглежда, че дори и в съня й нашийникът на Корд продължаваше да насилва сетивата й, волята й. Тръпки полазиха Исана.
	Светлината избледня, сенките се местеха по пода безкрайно бавно. Исана отпусна главата си и очите й се затвориха. Стомахът й се обръщаше от тревога. Тави и Бърнард, и Фейд. Къде ли бяха сега? Ако бяха живи, защо Бърнард не идваше за нея? Да не би онези, които ги атакуваха, да са твърде много, та брат й да не може да се справи? Бърнард никога не би допуснал тя да остане в ръцете на Корд — не и докато е жив.
	Възможно ли е да е мъртъв? Възможно ли е и момчето да е загинало? Не, той е избягал преди наводнението, със сигурност се е изплъзнал на преследвачите си.
	Със сигурност.
	Исана се разтресе, но не даде глас на напиращите й отвътре ридания. Нямаше да капнат сълзи. Тялото й беше скътало всичката влага, която можеше да съхрани. Копнееше за поне свободата да плаче. Но я нямаше. Тя се унесе, с наведена глава, изнемогваща от горещината, замаяна, потънала в мисли за Бърнард и Тави.
	Когато резетата на вратата изтракаха и Арик влезе, Исана забеляза сивотата на здрача зад гърба му. В ръцете си той носеше поднос и не вдигна поглед към нея. Приближи кръга от горящи въглища и го прескочи. Постави подноса на земята.
	На него имаше две чаши. Нищо друго.
	Исана прикова поглед в Арик. Той се изправи, постоя така за момент, пристъпвайки от крак на крак със сведен поглед. После каза:
	— Пак заваля сняг. По-силно.
	Исана го изгледа втренчено, но не каза нищо.
	Той преглътна и излезе от кръга. Отиде до контейнера с въглища и пак започна да пълни кофата, за да подсили огъня.
	— Как е тя? — попита.
	— Умира — отвърна Исана. — Жаждата я убива.
	Арик преглътна. Изсипа кофата върху кръга и няколко парчета се разпиляха настрани. Отиде за още.
	— Поне водата е чиста. Този път.
	Исана го наблюдава за момент, после посегна към една от чашите. Вдигна я до устните си и отпи предпазливо, като едва се сдържаше да не я излее трескаво в устата си. Водата беше студена, чиста. Исана пое дълбоко дъх и опита да успокои разтрепераните си ръце, докато вдигаше чашата към устните си. Пи бавно, наслаждавайки се на всяка глътка.
	Позволи си да изпие само половината вода. Другата половина даде на Одиана. Повдигна я леко, почти до седнало положение и й наля насила течността в устата. Тя се подчини с апатично покорство.
	После вдигна поглед и видя, че Арик я наблюдава, пребледнял. Исана отново положи жената с нашийника на пода и отмести няколко разпилени на врата й кичура коса.
	— Какво има, Арик?
	— Ще се върнат довечера — каза той. — Баща ми. Те ще приключат с… Одиана и после ще сложат нашийника на теб.
	Исана преглътна и не можа да овладее студенината, която я полази по гърба.
	— След вечеря — каза Арик и изсипа още въглища. — Това ще е празник за него. Раздава вино.
	— Арик — каза Исана, — още не е късно да направиш нещо.
	Арик стисна устни.
	— Напротив — отвърна той. — Сега остава само едно.
	Без дума повече, той приключи с разпръскването на въглища върху кръга.
	Влизането на Корд бе предшествано от плътен грохот и потреперване на пода. След това намръщеният холтър отвори вратата с мощен удар на юмрука си и пристъпи вътре. Без да продума, плесна здраво Арик зад врата и младежът залитна към стената.
	— Къде е катранът, момче?
	Арик остана клекнал до стената, с наведена глава, сякаш очакваше да бъде ударен отново.
	— Все още не съм го приготвил, татко.
	Корд му се усмихна презрително и сложи юмруци на кръста. Исана забеляза пиянското му залитане.
	— Тогава можеш да се заемеш, докато ние, останалите, ядем. И ако в тъмното паднеш от проклетия покрив, проблемът си е твой. Да не си посмял да дойдеш да ми цивриш, ако пак си счупиш крака.
	— Да, татко — кимна Арик.
	Корд изръмжа нещо под мустак и се обърна към Исана.
	— По-добре вземи и другата чаша с вода, преди новата ми курва да се усети, че е там.
	Одиана простена тихо и се сви на кълбо. Корд я погледна със самодоволна усмивка на лицето. Исана забеляза грозния блясък в очите му и го прекъсна, преди да успее да каже каквото и да било:
	— Корд, тя и така е почти мъртва. Остави я на мира.
	Корд присви очи към Исана и се озъби. Пристъпи, клатушкайки се, към нея.
	— Продължава да се разпорежда — промърмори той. — Ще видим. Довечера, като приключа с тази, ще видим тази работа. Ще видим кой ще дава заповеди и кой ще ги изпълнява.
	Исана посрещна погледа му твърдо, въпреки че думите му накараха сърцето й да спре от обзелия я ужас.
	— Ти си глупак, Корд — каза тя.
	— Какво смяташ да направиш по въпроса, а? Ти си едно нищожество. Никой. Какво ще направиш, а?
	— Нищо — отвърна Исана. — Няма да ми се наложи. Ти сам се унищожи. Вече е само въпрос на време.
	Лицето на Корд пламна и той пристъпи към Исана със стиснати юмруци.
	— Татко — каза Арик, — татко, тя просто си приказва. Само се опитва да те дразни. Това нищо не значи.
	Корд се надвеси над Арик и стовари юмрука си отгоре му. Арик дори не опита да избегне удара, остави го да закачи рамото му и да го просне на пода.
	— Ти — изръмжа Корд задъхан, — ти няма да ми обясняваш. Няма да ми говориш. Всичко, което имаш, го имаш, защото аз съм ти го дал. Покажи уважение, момче.
	— Да, господине — прошепна Арик.
	Корд овладя дишането си и хвърли на Исана още един поглед.
	— Тази вечер — каза той. — Ще видим.
	Земята се разтресе отново, когато се обърна и излезе с тежки стъпки.
	За момент настъпи тишина, чуваше се само тихото цвърчене на въглищата. След това Исана се обърна към Арик.
	— Благодаря ти — каза му тя.
	Арик потрепери при тези думи, повече, отколкото при ударите на баща му.
	— Не ми благодари. Не ми говори, моля те — каза той. Стана на крака и вдигна кофата. — Трябва да разлея катрана. Ледът още не се е хванал на покрива, но трябва да го мина още веднъж с катрана тази вечер или ще ме даде за храна на враните.
	— Арик… — поде Исана.
	— _Млъкни_ — изсъска Арик. Хвърли поглед на вратата, после каза на Исана: — Пак заваля сняг.
	Излезе и залости след себе си.
	Исана погледна намръщено вратата, опитвайки се да разгадае смисъла на онова, което чу. Взе втората чаша, отпи още малко, а останалата част даде на полуживата Одиана.
	Навън вятърът се усили. Тя чу мъже, които крачеха из холта. Един от тях мина покрай сушилнята за месо, удари по стената и изруга. Одиана потрепери и простена. Някъде наблизо се чуха още шумни разговори и груб смях — може би от общата зала на холта. Избухна нещо като бой, който завърши с одобрителни викове и подигравки. Постепенно се стъмни и в сушилнята остана само червеникавата светлина от жаравата.
	Отново се чу удар в стената, дърво в дърво. После стъпки. Крака по стълба. Някой блъсна нещо тежко върху покрива и след това се покатери по него.
	— Арик? — викна тихо Исана.
	— Шш — каза младежът. — Това е другото нещо.
	Исана се смръщи и се вторачи нагоре. Проследи стъпките му, докато се придвижваше от ръба на леко наклонения покрив към върха му, точно над кръга.
	Без предупреждение през намазания с катран покрив и дървените летви на тавана проникна острието на нож и от дупката се поръсиха парченца зацапано с черно дърво и капчици вода. Острието се завъртя наляво и надясно, разширявайки отвора. После изчезна.
	Арик тръгна бавно по покрива и Исана го чу да шляпа катран по покрива от ведрото, което трябва да е качил със себе си. От време на време ножът потъваше отново, правеше нова дупка между дъските на тавана. После изчезваше. Той повтори това няколко пъти, след това, без да каже и дума, слезе от покрива. Стъпките му заскърцаха в снега и се загубиха в нощта.
	Само след секунди Исана разбра какво беше направил Арик.
	Във вътрешността на къщата беше много горещо и тази жега се издигаше нагоре към тавана и нагряваше покрива. Предната вечер не се беше образувал лед, беше казал Арик, но ако покривът не е покрит както трябва, гредите ще се раздуят, когато се напоят с вода. Трябваше да бъдат запечатани с катран незабавно, за да няма течове, особено ако постройката е скована надве-натри. Такъв покрив се нуждаеше непрекъснато от нов катран против течове.
	Против вода.
	През дупките, които Арик направи с ножа си, започна да се процежда вода. Първоначално по пода затропаха капки, едва-едва, после, когато снегът се засили, капчуците се превърнаха в тънки, непрекъснати струйки.
	Вода.
	Сърцето на Исана подскочи от вълнение, обзе я нова надежда. Тя се пресегна и постави една от чашите под най-близкия капчук. Тя се пълни за около минута и Исана я поднесе към устните си и пи. Водата протече в нея, изпълвайки я с първично, животинско удоволствие. Тя напълни чашата и пи отново и отново, после даде и на Одиана.
	След първата чаша жената с нашийника се размърда, след втората още повече. Накрая успя да прошепне:
	— Какво става?
	— Шанс — каза Исана, — имаме шанс да се измъкнем от тук.
	Струйката се засили и Исана подложи отново двете чаши, за да се напълнят. Тя облиза устни и се огледа за онова, което очакваше да открие. Там, където Арик беше изсипвал въглищата привидно небрежно, имаше място, където не бяха попаднали нови въглища и бяха останали само стари, посивели и омекнали по краищата.
	Трепереща от вълнение, Исана се протегна и изсипа водата върху тях. Те изсъскаха и запращяха. Тя напълни отново чашите и повтори. После още веднъж и още веднъж.
	Последният въглен угасна с пращене.
	Разтреперана, Исана напълни нова чаша и бръкна с пръсти във водата. Призова фурията си, повика Ручей.
	Чашата се раздвижи, потрепери и изведнъж Исана почувства присъствието на Ручей във водата — трептящ живот, бясно, безумно въртене. Исана усети, че в очите й избиват сълзи, но след секунда Ручей ги пресуши. Тя почувства радостта и облекчението на фурията й, че са отново заедно.
	Исана погледна към Одиана, която с отнесена усмивка на лице се пресягаше и пълнеше шепи с вода от струйката от тавана.
	— Те говорят за нас — промърмори Одиана. — Толкова много чаши. Ще ме използват, докато горещината не ме довърши. После ще дойде твоят ред, Исана. Аз мисля… — Тя прекъсна, изведнъж гърбът й се изви, изпъшка и хвърли водата настрани. Поклати глава и затисна ушите си с ръце. — Гласът му. Не, не искам да го чувам. Не искам да го _чувам_.
	Исана се обърна към нея и я хвана за китката.
	— Одиана — изсъска й тя, — трябва да се махнем от тук.
	Жената погледна Исана с ококорени, тъмни очи и поклати глава:
	— Не знам. Не знам дали ще мога.
	— Нашийникът ли?
	Тя кимна.
	— Трудно е дори да мислиш за неща, които няма да му доставят удоволствие. Не знам дали ще мога да ги направя. И ако той ми проговори…
	Исана преглътна. Свали внимателно ръцете на Одиана от ушите й и сложи своите върху тях.
	— Няма — каза тихо тя. — Остави това на мен.
	Одиана пребледня, но кимна.
	Исана потърси Ручей и я изпрати в тялото на Одиана. Фурията се поколеба, после, след като влезе в нея, отказа да отговори. Исана трябваше да положи още по-голямо усилие на волята, преди сетивата й да преминат и влязат заедно с фурията в другата жена.
	Емоциите на Одиана почти я завладяха.
	Напрежение. Ужасяващ страх. Ярост, необуздана и граничеща с безумие — и всичко това заклещено под лежерно, нестихващо удоволствие, мудно пулсиране, което се излъчваше от нашийника и заплашваше всеки момент да се отприщи в неописуема агония. Сякаш стоеше в сърцето на буря от емоции и нужди, фучащи, вихрещи се, нищо стабилно, нищо, по което да се ориентираш. С леко потръпване Исана разбра, че Ручей й е позволила да се докосне едва до повърхността на емоциите на водната вещица, които препускаха като бесни в съзнанието й. Разбра, че Ручей е искала да я предпази от нещо, което така лесно можеше да прелее в собствените й мисли, в собствената й душа.
	Исана трескаво отблъсна от себе си бурята от емоции и се концентрира върху целта си. Чрез фурията си потърси ушите на жената, чувствителните тъпанчета. С огромни, нечовешки усилия тя промени рязко налягането в тялото на Одиана, в ушите й. Сякаш отдалече, Исана я чу да издава болезнен стон, после тъпанчетата й се спукаха. Последва нова експлозия от болка и диви емоции — радост, отвращение и нетърпение.
	Исана оттегли присъствието си от водната вещица възможно най-бързо, отдръпвайки лицето и ръцете си. Въпреки че контактът беше прекъснат, необузданите емоции на Одиана останаха, заляха я, притискаха я, не й даваха да събере мислите си.
	Тогава до нея достигна гласът на Одиана, много тих и нежен.
	— Не можеш да се пребориш, да знаеш — прошепна тя. — Примири се. Един ден те всички ще влязат, момиче. Трябва да му се отдадеш. Всичко друго е… лудост.
	Исана вдигна поглед и видя водната вещица да се усмихва, а усмивката разтягаше устата й в нещо като болезнена гримаса. Исана разтърси глава и изтласка емоциите вън от себе си, като не спираше да опитва да проясни мислите си. Тави. Бърнард. Трябваше да се освободи, да стигне до семейството си. Те ще имат нужда от нейната помощ или поне ще искат да знаят, че е добре. Тя обгърна тялото си с ръце, продължи да се бори и постепенно мислите й започнаха да се проясняват.
	— Трябва да се махаме от тук — каза Исана, — не знам още колко време имаме.
	Одиана се намръщи.
	— Оглуши ме, момиче. Не те чувам, нали? Но ако казваш, че трябва да тръгваме, съгласна съм.
	Исана кимна с глава към пода от далечната страна на кръга от жарава.
	— Фурията на Корд. Пази пода ето там.
	Тя показа с ръка мястото на земята.
	Одиана поклати глава. Очите й трепнаха за момент, тя въздъхна леко, а пръстите й се насочиха към нашийника.
	— Аз… всичките ми сили ще отидат само да си наложа да тръгна… Не мога да ти помогна. — Тя склони глава. — Просто ме хвани за ръка. Идвам с теб.
	Исана поклати глава, беше безнадеждно. Отвън се чу шумното отваряне на врата и пияният глас на Корд изрева:
	— Време е, дами!
	Последва го хор от дрезгавите възгласи на няколко гърла.
	Обхваната от паника, Исана се изправи и хвана Одиана за ръка. Призова Ручей и я изпрати да събере всичката течна вода, която успее да намери на покрива. Исана инстинктивно я усещаше в себе си, долавяше и присъствието й навън — вода в пълния със сняг въздух, разтопилата се вода, просмукала се в дървото на сушилнята за месо, в земята около нея.
	Събра я всичката и я отприщи с дрезгав вик.
	Вода се изля от тавана под формата на вълна, която препусна в кръг и помете жарта. Въглените изсъскаха, изпукаха яростно и за секунди въздухът се изпълни с плътна, гореща пара.
	Отвън се чу вик и тежките стъпки на Корд приближиха. Тежкото резе на вратата се отмести и тя зейна отворена.
	С рязко движение на ръката Исана изпрати врящата пара в лицето му и зад гърба му. Дворът се изпълни с рев и писъци, когато мъжете побягнаха от вратата.
	Исана се съсредоточи върху земята пред тях, по ръба на угасналите въглени. Там лъщеше широката колкото педя ивица от вода, събрала се от охладената пара. Никога преди не беше пробвала нещо подобно. Исана изчисти мислите си и извика ясен образ за това, което иска от Ручей. После пое дълбоко въздух и постави крак върху локвата. По повърхността имаше напрежение, несигурност, но водата успя да поеме тежестта й и не позволи стъпалото й да докосне земя.
	Исана извика триумфално и стъпи върху локвата, после дръпна Одиана за ръката. Отведе я до вратата на къщата и скочи на земята отвън. Одиана вървеше неуверено по петите й, но не се отдели от нея.
	— Спри! — изрева Корд иззад облака пара. — Заповядвам ти да спреш! Лягай на земята, кучко! Лягай на земята!
	Исана погледна Одиана, но лицето на жената беше безизразно, погледът отнесен и тя продължаваше да се препъва зад нея. Не даваше никакви признаци, че нашийникът реагира при гласа на Корд.
	— Ручей — изсъска Исана, — към най-близкия поток!
	С внезапна яснота Исана вече виждаше всяка особеност на терена около тях, лекия наклон надолу, при отдалечаването им от планините, към дъното на долината, до приток, който в крайна сметка подхранваше един от потоците, а той от своя страна течеше през гарнизона и се вливаше в Ледено море.
	Исана се обърна и се затича по студената земя, като сега използваше Ручей само за да я насочва към най-близката вода и да раздвижва кръвта в голите й крака, за да не замръзнат. Можеше само да се надява, че Одиана ще е достатъчно на себе си, за да направи същото.
	Зад тях Корд изкрещя на фурията си и земята от дясната й страна изригна с въртеливо, яростно движение. Лед, замръзнала земя и камъни полетяха във въздуха. Исана се отклони от пътя си, за да мине през по-дълбок сняг и по-твърд лед. Молеше се само да не се подхлъзне и счупи крак при падането. Сега единствено това покритие от замръзнала вода я предпазваше от гнева на земната фурия на Корд.
	— Ще ви убия! — крещеше Корд в тъмнината зад тях. — Ще ви убия! Намерете ги, намерете ги и ги убийте! Доведете кучетата!
	Сърцето на Исана препускаше от страх, а тялото й гореше от вълнение и ужас. Тя хукна с всички сили и се скри в нощта, далече от шума на преследвачите, като не изпускаше нито за миг ръката на другата пленница.


	Глава 31

	— Какво искаш да кажеш? Че са се провалили? — каза рязко Фиделиас.
	Той стисна зъби, скръсти ръце и се облегна назад в седалката на носилката. Въздушните рицари я носеха през ниски облаци и прехвърчащ сняг и студът явно беше решил бавно да отдели ушите му от главата.
	— Ти наистина мразиш да летиш, а? — провлачи Алдрик.
	— Просто отговори на въпроса.
	— Маркус докладва, че наземният отряд не е успял да спре Курсора и холтъра и те са стигнали до Грам. Въздушният отряд е видял възможност да нападне и се е възползвал, но са били разкрити, преди да успеят с атаката си. Отново Курсорът. Двамата мъже с Маркус са убити по време на атаката, но той докладва, че граф Грам е бил ранен, вероятно смъртоносно.
	— Това е било нескопосана атака от самото начало, а не възможност. Сега гарнизонът със сигурност е предупреден.
	— Може би не — вдигна рамене Алдрик. — Маркус докладва, че Курсорът и фермерът са били арестувани, оковани и отведени в килия.
	Фиделиас килна глава на една страна и погледна намръщен към Алдрик. После бавно разтегли устни в усмивка.
	— Е, това вече ме радва. Грам нямаше да арестува един от холтърите си, преди да разбере за какво става дума. Явно сега командва неговият търсач на истината.
	— Това казва Маркус — кимна Алдрик. — А според нашите източници търсачът имал силен покровител и никакъв талант. От рода Плувус е. Млад, без опит, без достатъчно умения в призоваването, за да си върши работата, а за заплаха за нас и дума не може да става.
	— М-м — поклати глава Фиделиас.
	— Изглежда, извадихме късмет. Имало е опитен търсач, когото са щели да изпратят с две кохорти _тертиуси_, но нещо в документацията се е объркало и вместо това са изпратили новака.
	— Късмет, друг път — промърмори Фиделиас. — Отне ми близо седмица, докато наглася всичко.
	Алдрик се загледа в него за момент.
	— Впечатлен съм.
	— Направих го просто за да намаля ефективността на гарнизона — сви рамене Фиделиас. — Не съм и очаквал така добре да се наредят нещата. — Той изтръска ядосано една снежинка от бузата си. — Явно съм бил на прав път.
	— Не се надявай прекалено много — отговори Алдрик. — Ако маратите се огънат, всичко ще е напразно.
	— Затова отиваме при тях — каза Фиделиас. — Ти просто слушай. — Наведе се напред и попита един от въздушните рицари: — Още колко?
	Мъжът се вторачи за малко в далечината и му отговори:
	— Спускаме се и излизаме от прикритието на облака, господине. Скоро трябва да забележим огньовете… ето там.
	Носилката се спусна и излезе от облаците. Внезапно завърналата се гледка на земята преобърна стомаха на Фиделиас още щом забеляза колко далече отдолу се намираше тя.
	Под тях, разпръснати по равнините отвъд планините, които ограждаха долината Калдерон, бяха лагерните огньове. Простираха се, грейнали в нощта, с мили.
	— Хъ — изръмжа Алдрик. Докато се носеха отгоре им, той огледа огньовете и фигурите, които смътно се виждаше да се движат около тях. После се обърна към Фиделиас: — Не съм сигурен, че мога да се справя с толкова много.
	Фиделиас долови беглата усмивка на устните си.
	— Тогава това ще ни е резервният план — отвърна той.
	Носилката се плъзна към земята в полите на един хълм, който се издигаше сред неравното поле. На върха му имаше кръг от огромни каменни блокове, всеки от тях голям колкото къща, а в кръга имаше пространство, покрито с неподвижна вода. Незнайно защо, повърхността й не бе замръзнала, както можеше да се очаква. Между камъните горяха факли и от изумрудените им пламъци се издигаше странен тежък дим. Осветяваха ярко всичко наоколо, а снегът по земята допълваше ослепителния вид на мястото със странните си отблясъци. Блед, полугол марат стоеше на самия край на осветеното от факлите петно и ги наблюдаваше с любопитство.
	Фиделиас слезе от носилката и се обърна към рицаря, с когото говори преди малко.
	— Къде е Атсурак? — попита го.
	Рицарят посочи с глава нагоре по склона.
	— На върха на хълма. Те го наричат _хорто_, онова там горе.
	Фиделиас раздвижи глезена си и се намръщи от болката в стъпалото.
	— Тогава защо не се приземихме на върха на хълма?
	— Защото ни казаха да не го правим, господине — сви рамене извинително рицарят.
	— Добре — каза само Фиделиас.
	Погледна Алдрик и тръгна нагоре по склона. Майсторът на меча го последва на крачка зад него. Наклонът докара на Фиделиас непоносима болка в краката и на средата на пътя той спря да си почине.
	— Краката? — сбърчи нос Алдрик.
	— Да.
	— Утре, като приключим тук, ще тръгна да търся Одиана, бива я в оправянето на всякакви болежки.
	Сега Фиделиас се намръщи. Не вярваше на водната вещица. На пръв поглед Алдрик я държеше под контрол, но според Фиделиас тя беше прекалено умна за това.
	— Хубаво — отвърна той. — Но защо, Алдрик?
	Майсторът на меча се огледа равнодушно.
	— Защо какво?
	— Ти си желан мъж, открай време. От колко, двайсет години?
	— Осемнайсет.
	— И цял живот си бил бунтар. Сменял си каузите, армиите, една след друга, но все бунтовнически.
	— Борци за свобода — поправи го Алдрик.
	— Както и да е — продължи Фиделиас. — Мисълта ми е, че си трън в очите на Гай едва ли не откак си се родил.
	Алдрик сви рамене.
	Фиделиас го изгледа изпитателно.
	— Защо?
	— Какво те интересува?
	— Защото държа да знам мотивацията на хората, с които работя. Виждам, вещицата те следва. Загубила си е ума по теб и не се съмнявам, че за теб човек би убила.
	Алдрик отново сви рамене.
	— Но не знам защо ти го правиш. Защо Акватайнус ти се доверява. И така, защо?
	— Нима не си се досетил вече? А уж си големият шпионин на Короната. Още ли не си разбрал? Не си ли заровил с пръст в раните ми, наврял нос в миналото ми или нещо такова?
	Фиделиас се усмихна леко.
	— Честен си. Ти си убиец, наемник, разбойник — но честен. Трябваше да попитам.
	Алдрик се загледа в хълма за момент. После каза глухо:
	— Имах семейство. Майка и баща. По-голям брат и две по-малки сестри. Гай Секстус ги унищожи. — Алдрик почука с пръст по дръжката на меча си. — Ще го убия. А за да го направя, ще трябва да го сваля от трона. Така че съм с Акватайнус.
	— И това е всичко, така ли? — попита Фиделиас.
	— Не — отвърна Алдрик, но не продума повече. След миг мълчание добави: — Как са ти краката?
	— Да тръгваме — каза Фиделиас.
	Продължи да изкачва хълма, въпреки че болката го караше да потръпва и свива очи при всяка стъпка.
	Десетина ярда преди върха на хълма, двама маратски воини, мъж и жена, изникнаха от сенките на камъните. Тръгнаха към тях през снега. Мъжът носеше брадва, алеранска изработка, а жената — кама от тъмен дялан камък.
	Фиделиас спря и вдигна към тях разперени длани.
	— Мир. Идвам да говоря с Атсурак.
	Мъжът пристъпи към него и го погледна с присвити очи. В светлата му коса бяха преплетени тъмни, груби пера от стадомор.
	— Няма да ти позволя да говориш с Атсурак, непознати, докато той е на _хорто_. Ти ще чакаш, докато…
	Обзет от внезапен пристъп на ярост, Фиделиас призова всичката сила на Вама и му нанесе силен удар в лицето, който отлепи краката му от земята и го просна в безсъзнание по гръб на снега.
	Без секунда колебание, Фиделиас прескочи неподвижното тяло на падналия марат, докуцука до слабата жена воин и повтори с абсолютно същия тон:
	— Мир. Дошъл съм да говоря с Атсурак.
	Кехлибарените очи на маратката, ярки под гъстите светли вежди, огледаха Фиделиас от горе до долу. Тя повдигна горната си устна, оголи дългите си кучешки зъби и каза:
	— Ще те заведа при Атсурак.
	Фиделиас я последва нагоре по хълма към огромните камъни. Пушекът от факлите, понесъл се тежък и тъмен по земята, миришеше странно и след като пристъпи в него, Фиделиас почувства как главата му олеква. Той се обърна и погледна Алдрик, който пое дълбоко въздух през носа и кимна.
	Седемте каменни блока, с гладки стени и заоблени ръбове, стърчаха над тежкия дим, подредени в кръг около езерце с вода, незнайно защо не замръзнала въпреки студа. Димът сякаш проникваше в нея, завърташе се под греещата с матов блясък повърхност, отразяваща светлината от огньовете и приглушеното нощно сияние на снега и леда.
	Около водата бяха пръснати още близо стотина марати. Едни — с вплетени пера от стадомор в косите, други — космати и рунтави, за които Фиделиас реши, че бяха от вълчия клан. Мъже и жени ядяха или пиеха от яркооцветени кратуни или се съвкупяваха с животинска невъздържаност в гъстия главозамайващ дим. В сенките се открояваха силуети — високи и неподвижни като статуи стадомори или приклекнали, прокрадващи се вълци.
	На един от камъните се беше излегнал Атсурак. Раните му, вече почти заздравели, бяха наложени с кожени ленти, пристегнати с плетени от трева връзки. Кинжалът на Акватайнус висеше на каишка на кръста му — острието, прибрано в ножница от необработена кожа и гордо изложено на показ. От двете страни на Атсурак се беше излегнала по една жена воин, с масивни, надвиснали над очите чела и дълги кучешки зъби. И двете бяха голи, млади и гъвкави.
	Устните и на тримата бяха намазани с прясна, аленочервена кръв. На камъка до тях лежеше млада алеранка. Беше вързана и от потреперващото й тяло висяха на парцали остатъците от поли и престилка, каквито носеха жените в холтовете. Беше още жива.
	Устните на Алдрик се изкривиха от отвращение.
	— Диваци — измърмори той.
	— Да, Алдрик — каза Фиделиас, — наричаме ги така, защото са диви.
	— Явно са тръгнали из долината. Твърде рано — изръмжа майсторът на меча. — От тази страна на Калдерон няма алерански селища.
	— Очевидно. — Фиделиас направи крачка напред и каза: — Атсурак от клана на стадоморите, очаквах атаката да започне след две зори, считано от днес. Грешно ли съм разбрал?
	Атсурак вдигна поглед към Фиделиас. В същия момент от дима и сянката на един от каменните блокове изникна възрастна жена. Беше от вълчия клан и намазана от глава до пети с кръв. Тя обви с ръце раменете на Атсурак и кехлибарените й очи се впиха във Фиделиас. Без да поглежда към нея, Атсурак вдигна ръка и я постави върху една от нейните.
	— Ние празнуваме своята победа, алеранецо — каза той на Фиделиас. Усмихна се. Зъбите му също бяха почервенели от кръв. — Да не сте дошли да се присъедините?
	— Празнувате победа, която все още не сте спечелили.
	Атсурак махна с ръка.
	— Много от воините ми няма да могат да празнуват след това.
	— И затова просто наруши споразумението ни, така ли? — попита Фиделиас. — Ударил си по-рано.
	Маратът свъси чело.
	— Един от предните ни отряди удари пръв, такъв е нашият обичай. Знаем много пътища за влизане и излизане от долината, алеранецо. Не стават за армии, но за съгледвачи и малки ударни групи, да. — Той посочи вързаното момиче. — Нейните хора се биха добре срещу нас. Умряха добре. Сега ние вземаме силата им.
	— _Ядете_ ги _живи_? — намеси се Алдрик.
	— Чисти — поправи го Атсурак. — Недокоснати от огън, вода или нож. Каквито са пред Единствения.
	Двама от неговия клан се изправиха на крака и отидоха до пленницата. С небрежни, почти отегчени движения те я повдигнаха леко, съдраха още от дрехите й и я разпънаха по гръб върху камъка. Вързаха ръцете и краката й.
	Атсурак погледна към нея.
	— Така черпим повече сила — обяви той. — Не очаквам да разбереш, алеранецо.
	Момичето се огледа. Очите й, зачервени от плач, зашариха трескаво. Тялото й се тресеше от студа, а устните й бяха посинели.
	— Моля — изпъшка тя към Фиделиас. — Моля, господине, моля ви, помогнете.
	Фиделиас срещна погледа й. После отиде до камъка, върху който беше вързана.
	— Нещата се промениха. Сега трябва да променим и плановете си.
	Атсурак го проследи с очи и на лицето му се изписа тревога.
	— Какво се промени, алеранецо?
	— Господине — прошепна момичето. Погледът й беше отчаян, лицето изкривено от сълзи и ужас. — Господине, моля ви.
	— Шш — каза Фиделиас, сложи ръка на главата й и тя се разтресе в тихо, сподавено ридание. — Трябва да настъпим сега. Войските в гарнизона може би вече са предупредени за идването ни.
	— Нека знаят — каза Атсурак, облягайки се мързеливо на една от жените до себе си. — Ние пак ще разпорим тлъстите им кореми.
	— Грешиш — каза Фиделиас. Той повиши тон така, че всички марати около водата да могат да го чуят. — Ти грешиш, Атсурак. Трябва да ударим веднага. На зазоряване.
	На върха на хълма изведнъж настъпи тишина. Пълна, почти осезаема, сякаш маратите не смееха дори да поемат дъх. Всички погледи се насочиха от Фиделиас към Атсурак.
	— Ти каза, че греша. — Атсурак изговори думите тихо, с дълбок, гърлен глас.
	— Младите от клана ти слушат своите старейшини, главатарю на стадоморите. Така ли е?
	— Така е.
	— Тогава ти, млади главатарю, слушай мен. Помня последния път, когато хората ти се биха с алераните, видях битката. Нямаше слава в нея. Нямаше чест. Всъщност може да се каже, че нямаше и битка. Скалите се изправиха срещу вас, всяко стръкче трева се надигна и оплете краката ви. Огън помете земята и унищожи хората ви. Нямаше съревнование, нито изпитание на кръвта. Измряха като глупави животни, хванати в капан. Защото бяха прекалено самоуверени. — Фиделиас изкриви устни в подигравателна усмивка. — Коремите им бяха твърде пълни.
	— Ти поругаваш паметта на храбри воини…
	— Които _умряха_, защото не използваха своето предимство — озъби се Фиделиас. — Води хората си към смъртта, щом това е желанието ти, Атсурак, но аз няма да взема участие в това. Няма да жертвам живота на своите рицари, като ги изправя срещу онези от предупредения и подготвен гарнизон.
	Друг марат, също стадомор, се изправи и изръмжа:
	— Той говори думи на алеран. Думи на страхливец.
	— Казвам истината — отговори Фиделиас. — Ако си мъдър, млади човече, ще послушаш по-възрастните.
	Атсурак се взира известно време мълчаливо в него. После въздъхна и каза:
	— Алераните се бият като страхливци. Ще ги принудим да влязат в изпитанието на кръвта, преди да подготвят духовете си, зад които да се скрият. Ще нападнем на зазоряване.
	Фиделиас въздъхна леко и кимна одобрително.
	— Това значи ли, че това е краят на празнуването?
	Атсурак погледна пленницата, която трепереше под ръката на Фиделиас.
	— Почти.
	— Моля ви, господине — промълви отново момичето, — моля ви, помогнете ми.
	Фиделиас я погледна и поклати глава, слагайки другата си ръка върху устата й.
	След това прекърши врата й. Звукът проряза тишината на върха на хълма. Очите й се втренчиха ужасени в него, после се премрежиха и замряха неподвижни, празни.
	Той пусна главата на мъртвото момиче и тя клюмна безжизнено върху камъка.
	— Сега вече свърши. Бъдете готови при изгрев-слънце. — Прекоси кръга и се върна при Алдрик, като се опитваше да скрие куцането си.
	— Алеранецо — изръмжа Атсурак с плътен, животински глас.
	Фиделиас спря, но не се обърна.
	— Ще запомня тази обида.
	Фиделиас кимна.
	— Само бъдете готови на сутринта.
	Тръгна към носилката в подножието на хълма. Алдрик крачеше намръщен до него. На половината път, съвсем неочаквано, стомахът на Фиделиас се обърна яростно и той трябваше да спре. Клекна, преви се и наведе глава. Така тежестта на тялото му падна изцяло върху наранените стъпала.
	— Какво става? — попита хладно Алдрик.
	— Болят ме краката — излъга Фиделиас.
	— Болят те краката — каза тихо Алдрик. — Дел, ти уби онова момиче.
	Стомахът на Фиделиас се обърна отново.
	— Да.
	— И това дори не те притеснява?
	— Не — излъга отново той.
	Алдрик поклати глава.
	Фиделиас си пое дъх. После още веднъж. Направи усилие да овладее стомаха си каза:
	— Тя вече беше мъртва, Алдрик. Най-вероятно е видяла как семейството и приятелите й биват изядени живи. Пред очите й. Тя беше следващата. Дори да я бяхме измъкнали от там жива, вече беше видяла твърде много. Щеше да се наложи сами да я премахнем.
	— Но _ти_ я уби.
	— На по-голяма милост не можеше и да се надява.
	Фиделиас се изправи. Главата му бавно се прочистваше.
	Алдрик замълча за момент, после каза:
	— Да му се не види, на мен не ми стиска да убивам така.
	Фиделиас кимна.
	— Не позволявай това да ти попречи да си изпълниш дълга.
	— Готов ли си? — изсумтя Алдрик.
	— Готов съм — отвърна Фиделиас. Продължиха заедно надолу по хълма. — Поне накарахме маратите да се задействат. — Краката още го боляха ужасно, но поне спускането беше по-леко от изкачването. — Подготви мъжете. Ще ударим рицарите в гарнизона точно както планирахме по пътя насам.
	— Значи, стигнахме накрая до битката — каза Алдрик.
	Фиделиас кимна.
	— Не мисля, че останаха някакви сериозни пречки пред мисията ни.


	Глава 32

	Зъбите на Тави тракаха и той се сгуши под наметалото, докато ги извеждаха с Фейд от шатрата. Не беше сигурен дали студът го караше да трепери, или усещането за дивото вълнение, което го изпълваше и не му даваше мира, едва се сдържаше на едно място.
	— Още сняг — отбеляза Тави, докато стъпките му скърцаха зад крачещия мълчаливо отпред Дорога. Огромни бели снежинки се спускаха в плътна завеса. От тънка коричка лед на земята предната вечер, сега снегът се беше превърнал в дебел мек килим, стигащ до глезените му. Той се подхлъзна на оголено парче лед, но Фейд се протегна и го задържа за раменете, докато успее да запази равновесие. — Страхотно.
	Дорога се обърна към тях, без да спира.
	— Така е — каза той. — Снегът и тъмнината ще помогнат, ще държат повечето Пазители заспали.
	Тави изгледа намръщено маратския главатар.
	— Какви Пазители? — попита.
	— Пазителите на тишината — отговори Дорога.
	— Това пък какво е?
	— Ще видиш — отвърна Дорога.
	Тръгна през снега към огромен, кротко преживящ гаргант. Приближи до звяра и без видим знак накара животното да коленичи. После стъпи в сгъвката на единия му крак и хвана плетеното въже, което висеше от седлото. Метна се с лекота на гърба му, след това подаде ръка на Тави и Фейд, за да им помогне да се качат зад него.
	След като се наместиха на седлото, гаргантът се изправи лениво на крака, направи тромав завой и се заклати мудно през снега. Известно време яздеха безмълвно в нощта и въпреки че топлината на животното и на двамата ездачи пред и зад него беше прогонила студа, Тави продължаваше да трепери. Значи, е просто вълнение. Усети устните си да се разтягат в усмивка.
	— Та това нещо, което трябва да вземем… — поде Тави.
	— Благословията на нощта — отвърна Дорога.
	— Какво представлява?
	— Растение. Гъба. Расте в сърцето на Долината на мълчанието. В голямото дърво.
	— Аха — каза Тави. — И какво й е хубавото?
	Дорога примига и се обърна към него:
	— Хубавото ли, момче от долината? Хубавото е, че става за всичко.
	— Ценна ли е?
	Дорога поклати глава.
	— И да ти кажа думата, няма да разбереш значението. — Треска. Отравяне. Рани. Болка. Старост дори. Има сила над всичко. За нашите хора няма нищо по-ценно от това.
	Тави подсвирна.
	— Ти имаш ли от нея?
	Дорога се поколеба, след това поклати глава.
	— Защо?
	— Расте само там, момче от долината. И то много бавно. Ако имаме късмет, всяка година един човек се връща с Благословията.
	— Защо не изпращате повече хора?
	Дорога отново се обърна към него и каза:
	— Изпращаме.
	Тави примига, после преглътна.
	— Значи, хм. Предполагам, нещо се случва с онези, които не се връщат.
	— Пазителите — каза Дорога. — Ухапването им е смъртоносно, отровно е. Но имат слабо място.
	— Какво слабо място?
	— Когато някой падне, Пазителите се струпват около него. Всичките. Не преследват никой друг, докато не погълнат първия.
	Тави преглътна.
	— Това е изпитанието на моите хора пред Единствения, момче от долината. Сега е новолуние. Ще влезете в Долината на мълчанието и ще се върнете преди зазоряване.
	— Ами ако не се върнем преди зазоряване? — попита Тави.
	— Тогава изобщо няма да се върнете.
	— Пазителите?
	Дорога кимна.
	— През нощта са бавни. Мълчат. Никой не може да избяга от Долината на тишината, когато Единствения изпълни небето със светлина.
	— Страхотно — повтори Тави и пое дълбоко въздух. — Къде е синът ти?
	Дорога примига неразбиращо, после погледна въпросително Тави.
	— Моят какво?
	— Кайтай, твоят син.
	— А, моето кутре — каза Дорога. Отново насочи поглед към земята пред тях. Лицето му придоби тревожен вид. — Хашат ще го доведе.
	— Не язди с теб?
	Дорога не отговори.
	— Какво? — попита Тави. — Да не би да ти противоречи? Като се присъединява към конския клан?
	Дорога изръмжа гърлено и гаргантът отвърна с нисък, подобен на грохот звук, от който зъбите на Тави затракаха.
	— Както и да е — каза Тави. — Колко е пътят до голямото дърво и обратно?
	Дорога насочи гарганта по един полегат склон и посочи напред:
	— Виж сам.
	Тави се надигна да погледне над широките рамене на Дорога, но след като това не помогна много, стъпи на гърба на гарганта и застана полуизправен. Фейд сграбчи колана му, за да го държи да не падне.
	В подножието на склона, нашарен от сенките на покритите с лед огромни заоблени камъни, земята рязко пропадаше, сякаш гигантска ръка беше загребала огромна шепа от недрата й. Отвесни скални стени се спускаха към дъното на кръглата бездна, толкова широка, че от снега във въздуха Тави не виждаше края на обиколката й, нито отсрещната й страна. От дълбините й идваше мъждукаща зеленикава светлина и облизваше ръбовете й. Когато гаргантът се добра по-близо, Тави успя да види източника й.
	Дъното на огромната, издълбана в земята, котловина беше покрито с дървета — дървета, каквито Тави не беше виждал преди. Издигаха внушителни усукани и възлести стволове и високи клони, протегнати нагоре като ръце на удавник.
	Източникът на светлината покриваше короните на дърветата. Тави присви очи и се загледа, но му отне известно време, докато разбере какво точно виждаше. Дърветата бяха обрасли с някаква растителност, която излъчваше слабото, заплашително сияние. Изглеждаше залепнало за тях, като гъба, пораснала в кората им, или по-скоро просто съществуваше като светлинно покривало от гъста, лепкава мъгла. Когато гаргантът се приближи по-близо до ръба на бездната, Тави забеляза, че сред растителността имаше струйки и застинали под зелената повърхност въздушни балончета — сякаш някой беше покапал разтопен восък върху дърветата, който се бе стекъл под високите им клони, слой след слой, докато всичко не бе придобило фантастични, причудливи форми, като излезли изпод четката на художник. Докъдето стигаше погледът на Тави, под бледата светлина от сияещия восък, тези чудати дървета се извиваха и усукваха, а от клоните и дънерите им висяха като гирлянди и пискюли множеството восъчни израстъци.
	В средата на тази чудновата плетеница се издигаше самотно вековно дърво, с изсъхнал дънер и високи, мъртви клони, окършени и опустошени от времето. Въпреки че нямаше с какво да съпостави размера й, Тави знаеше, че короната на това древно мъртво дърво е огромна.
	— Восъчната гора — промълви Тави. — Леле. Никой не ми каза, че е толкова хубава.
	— Опасност — прошепна зад гърба му Фейд, — опасност, Тави. Фейд ще отиде.
	— Не — решително каза Тави. — Аз съм този, който говори. Аз съм този, който трябва да предприеме изпитанието. — Той погледна към Дорога. — Нали така?
	Дорога се обърна и погледна към Тави, после към Фейд и каза:
	— Прекалено тежък.
	— Какво? — погледна го учудено Тави.
	— Прекалено тежък — повтори Дорога. — С неговото тегло ще счупи повърхността на _кроач_. Восъкът. Това ще предупреди Пазителите още като стъпи върху него. Само нашите кутрета или млади женски могат да влязат в Долината на мълчанието и да оживеят.
	Тави преглътна отново.
	— Добре, тогава — каза той, — значи, трябва да съм аз.
	Фейд се намръщи, но замълча.
	Привидно бавните стъпки на гарганта бързо скъсиха разстоянието до ръба на пропастта. Там Тави видя Хашат да стои до голям светъл кон. Вятърът вееше белите им гриви на една страна. От другата й страна стоеше маратка с дълги като тези на големия сив кон крака. Хладната зимна светлина блестеше върху металните фигурки на соколи по колана на меча й.
	Встрани, на ръба на бездната, до няколко купчини в снега, седеше Кайтай. Все още беше облечен в грубата си туника, а кльощавите му крака висяха от ръба и се клатеха лениво. Вятърът опъваше косата му назад от слабото му, изпито лице, а очите му, присвити, се взираха през снежната вихрушка.
	Тави се намръщи при вида на другото момче и за момент раната на порязаната скула започна да щипе.
	Дорога кимна мълчаливо към Хашат и цъкна с език на гарганта. Огромното добиче изпръхтя, спря и се сниши почти изящно към земята. Той спусна едно от въжетата на седлото и се плъзна по него надолу, като се държеше само с една ръка. Тави го последва до земята, същото направи и Фейд.
	— Дорога — каза Хашат, приближавайки се към тях намръщена. — Готов ли си?
	Дорога кимна.
	— Носи се мълва. Когато тръгвах насам с Кайтай, вълците се стягаха за поход. Ще нападнат призори.
	Тави си пое въздух и погледна Фейд. Робът изглеждаше разтревожен, въпреки че очите му бяха зареяни в нищото. Взираха се някъде над Восъчната гора.
	— Тогава това ще реши всичко — изръмжа Дорога. — Ако алеранът надделее, ще избегнем битката.
	— Атсурак няма да е доволен от теб, Дорога.
	Големият марат сви рамене.
	— Той може и да не види края на деня. Ако оцелее, оцелее. Ще видим.
	— Да започваме тогава — кимна Хашат.
	— Кайтай — избоботи Дорога.
	Момчето на ръба на бездната не помръдна.
	— Кутре! — погледна го гневно Дорога.
	Отново не последва реакция.
	Дорога извърна гневния си поглед към Хашат. Гривестата маратка извърна лице, но твърде късно, не успя да скрие усмивката си.
	— Кутрето ти пораства, Дорога. Винаги са такива гневни и непокорни, преди да се обвържат с клан. Знаеш това.
	— Ти просто искаш Кайтай да бъде част от конете — избоботи Дорога.
	Хашат сви рамене.
	— Бързина. Интелект. Кой не би искал това? — Тя вирна брадичка и извика: — Кайтай, готови сме да започваме.
	Кайтай се изправи, лениво отупа снега от туниката си и закрачи към тях с хладно изражение. Спря на по-малко от крачка от Тави и се вгледа предизвикателно в очите му.
	Изведнъж Тави почувства страх, порязаната скула започна да пулсира отново, но той стисна предизвикателно зъби. Досега не беше позволявал да го сплаши никой по-едър от него. Неведнъж бе ял бой, но никога не се поддаде на страха. Той пристъпи към Кайтай, присви очи и срещна смело погледа му. Очите им бяха на едно ниво, другото момче не изглеждаше по-голямо от него. Тави скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в опонента си.
	Кайтай очевидно не знаеше как да реагира на това, защото погледна към Хашат.
	— И двамата знаете правилата — изръмжа сърдито Дорога. — Първият, който донесе Благословията на нощта и я сложи в ръката ми, ще е победителят. — Той се обърна към Тави: — Алеранецо, Благословията прилича на гъба. Има плоска шапка, тънък ствол и е с цвета на нощта. Намира се в основата на голямото дърво, вътре в дънера му.
	— Черна гъба — каза Тави. — Голямо дърво. Добре, разбрах.
	— Кайтай, ти знаеш какво е изпитанието.
	— Да, татко — кимна другото момче.
	Дорога се обърна към него и постави масивните си длани върху слабите му рамене. Извърна го с лекота към себе си.
	— Тогава внимавай. Майка ти би искала да си внимателен.
	Очите на Кайтай се навлажниха, но той вирна гордо брадичка.
	— Докато ти говориш — каза той, — майка ми да е взела вече Благословията и да се е върнала, татко.
	Дорога се усмихна.
	— Да — съгласи се той. Стисна с една ръка рамото на Кайтай, после го пусна. Обърна се към Тави: — Ще ви свалим долу и ще чакаме до зазоряване. Веднъж започнало, изпитанието няма правила. Единственото, което има значение, са резултатите. Сега е моментът да се откажеш от изпитанието, момче от долината.
	— И да се върна в лагера ти, за да ме изядат?
	Дорога кимна.
	— Да, за съжаление.
	— Е — изсмя се нервно Тави, — май предпочитам да рискувам с Пазителите.
	— Тогава започваме.
	Дорога се обърна към една от купчините под снега и я разрови с огромните си ръце. Отдолу се показа навито въже, от материя и с плетка, която Тави не беше виждал преди. Хашат направи същото с втора купчина под снега.
	С периферното си зрение Тави забеляза Кайтай да застава до него. Момчето проследи с поглед двамата възрастни, докато изравяха въжетата и изпробваха дължината им.
	— Това е въже от гадрим-ха, онези, които вие наричате ледени човеци. Изплетено е от косите на техните женски. Не замръзва и не се къса.
	Тави кимна.
	— Правил ли си го и преди? — попита момчето до себе си.
	— Два пъти — кимна Кайтай. — Но не беше за изпитание. Два пъти съм слизал и съм се връщал с Благословията. Аз бях единственият, който се върна.
	Тави преглътна.
	— Страхуваш ли се, алеранецо?
	— А ти?
	— Да — отвърна Кайтай. — Страхувам се да не загубя. Всичко за мен ще се реши в тази нощ.
	— Не разбирам.
	Кайтай изсумтя.
	— Когато се върна с Благословията преди теб, ще защитя честта на моя баща в изпитание пред Единствения. Ще бъда възрастен и ще мога да избера къде да живея.
	— А ти искаш да живееш с Хашат — каза Тави.
	Кайтай примига изненадан и погледна към Тави.
	— Да.
	Тави се вгледа изпитателно в лицето на другото момче.
	— А ти, ъъъ, ти я харесваш, така ли?
	Кайтай се намръщи и светлите му вежди се събраха.
	— Не. Но искам да съм част от нейния клан. Да съм свободен с нейния клан. А не да се мъкна с Дорога и с глупавия му _сабот_. — Той се огледа и като се увери, че никой няма да го чуе, довери на Тави шепнешком: — Те миришат.
	Тави се учуди, после кимна на момчето.
	— Предполагам, щом казваш.
	— Алеранецо, баща ми беше прав за едно. Имаш кураж. За мен ще е чест да се изправя срещу теб в изпитанието. Но ще те победя. Не си мисли, че това ще свърши иначе, дори и да призовеш всичките духове, които имаш.
	Лицето на Тави се изкриви от гняв. Кайтай се ококори от изненада и отстъпи крачка назад, посягайки с една ръка към ножа на колана си.
	— Нямам никакви духове — каза Тави. — В моя холт имаме поговорка за това, да не слагаш тигана на огъня, преди да си извадил рибата от реката.
	— Моите хора не слагат рибата в огъня — каза Кайтай и пристъпи към намотаните въжета. — Мислех, че благодарение на духовете си ще имаш шанс да се измъкнеш жив, алеранецо. Но сега знам, че на зазоряване ще ни трябва само едно от тези въжета.
	Тави тъкмо щеше да отвърне подобаващо, когато ръката на Фейд внезапно сграбчи рамото му. Тави се обърна към роба.
	Лицето на Фейд, белязано и грозно, беше изкривено от тревога.
	— Внимавай, Тави — каза той.
	После свали раницата от рамото си и я окачи на това на Тави.
	Момчето изпъшка от тежестта.
	— Фейд, ъъ. Може би ще е по-добре, ако не нося нищо със себе си. Ще се движа по-бързо.
	— Марат по-силен от Тави — каза Фейд. — По-бърз.
	— Благодаря — каза Тави и се намуси, — точно от подобни окуражителни слова имах нужда.
	Очите на Фейд проблеснаха лукаво и той разроши косата на Тави с ръка.
	— Тави умен. Там. Чанта с номера. Бъди умен, Тави. Важно.
	Тави наклони глава и се вгледа в роба.
	— Фейд? — попита той.
	Блясъкът в очите на роба внезапно изчезна и той отвърна на Тави с обичайното си глуповато хилене.
	— Момче от долината — повика го Дорога, — няма време за губене.
	— Фейд, ако не се върна — каза бързо Тави, — искам да запомниш нещо. Да кажеш на леля Исана, че я обичам. Също и на чичо.
	— Тави — кимна Фейд, — ти се връща.
	Момчето въздъхна. Какъвто и да беше този мимолетен проблясък на мисъл в очите на роба, вече беше изчезнал.
	— Добре — каза той и отиде при Дорога.
	Нарами раницата и скъси презрамките й, за да се прилепи тя за гърба му.
	Дорога оправяше въжето му. Тави го наблюдава, докато сръчно върза единия му край на примка и затегна възела. Маратът се изправи с въжето в ръка, като остави примката да докосва едва земята. В този момент Тави разбра какво трябваше да направи, пристъпи напред и стъпи в нея, като на стреме.
	Дорога кимна одобрително. Отдясно на Тави Кайтай беше завързал сам въжето и вече стоеше на ръба на пропастта, с напрегнато от нетърпение лице. Тави отиде неловко до ръба и погледна към почти отвесната, свършваща няколкостотин фута по-надолу скала. Главата му се замая, стомахът му изведнъж се преобърна и той почувства как коленете му омекват.
	— Страх ли те е, алеранецо? — попита Кайтай и се изсмя дрезгаво.
	Тави стрелна с поглед момчето и се обърна към Дорога. Той беше завързал другия край на въжето за кол, забит в земята. Беше го усукал и веднъж през втори кол, за да му е по-лесно да го отпуска постепенно.
	— Да тръгваме — каза Тави, направи крачка над пропастта и се обърна във въздуха.
	Дорога държеше въжето здраво и след кратък момент на ужас, Тави се блъсна в стената и се вкопчи в нея. Дорога започна да отпуска бавно въжето, но Тави извика:
	— По-бързо! Пускай го по-бързо!
	За момент спускането спря, след това въжето започна да се отпуска бързо и Тави се понесе надолу с обезпокоително темпо.
	Отгоре се чу кратък, пронизителен вик и Кайтай също скочи в празното пространство. Момчето прелетя няколко ярда, преди въжето най-накрая да се опъне и да го спре. Тави остана с впечатлението, че Хашат едва бе успяла да удържи теглото му. Кайтай стрелна с гневен поглед Тави и извика нещо на друг език. Секунда по-късно той също започна да се спуска по скалата по-бързо.
	С един крак и една ръка Тави започна да се отблъсква от скалата, но установи, че това изискваше повече усилия, отколкото беше очаквал. Започна да се задъхва. Един бърз поглед нагоре към Кайтай му подсказа, че е бил прав. Мускулестият Дорога не изпитваше толкова затруднения с въжето и успяваше да го спуска по-бързо и по-прецизно в сравнение със слабата Хашат, в резултат на което Тави беше натрупал значителна преднина пред другото момче.
	Докато слизаше все по-близо до мекото зелено сияние на _кроач_, той хвърли победоносен поглед на Кайтай и се усмихна.
	Кайтай изсвири силно и въжето неочаквано спря да се спуска.
	Тави го погледна озадачено. Другото момче извади нож от черен и лъскав като стъкло камък, протегна се до въжето, на което Тави висеше на трийсетина фута над повърхността на странната гора отдолу, и отвръщайки на погледа му с усмивка, започна да реже.


	Глава 33

	Тави хвърли тревожен поглед на разстоянието до земята, после протегна ръка назад към раницата на Фейд. Напипа капака, отвори го рязко и грабна първото нещо, което докоснаха пръстите му. Прицели се доколкото можа, въпреки че от цялото това гърчене беше започнал да се върти и клати на въжето, и запрати предмета по марата над него.
	Кайтай извика и се дръпна встрани. Голямото парче сирене се блъсна в стената до главата му, задържа се за миг залепнало за скалата, после падна долу на покритата с восък земя.
	Кайтай примига неразбиращо при вида на сиренето, после погледна към Тави и лицето му се изкриви от злоба. Дорога не беше спрял да спуска въжето, така че прорезът, който беше успял да направи, вече беше далече под него. Кайтай се опря на скалата, пресегна се към въжето и отново започна да реже.
	— Глупав алеран. По-добре да паднеш, да си счупиш крак и да се върнеш, отколкото да бъдеш изяден от Пазителите — каза той.
	Тави отново бръкна в раницата и напипа няколко парчета сухар, увити в кърпа. Грабна едно и го запрати по Кайтай.
	— И вместо това да ме изядат твоите хора, така ли? — викна гневно той.
	Кайтай го изгледа навъсено, но този път не спря. Парчето сухар отскочи от протегнатата му ръка.
	— Ние поне няма да те изядем жив.
	— Престани! — извика Тави.
	Хвърли още един сухар, отново без успех. Една дебела нишка от плетеното въже изплющя и се скъса, и сърцето на Тави подскочи, когато въжето се завъртя и започна да се люлее насам-натам. Погледна отново под себе си. Оставаха близо двайсет фута до земята. Нямаше да успее да скочи от такава височина, без да се нарани, вероятно достатъчно зле, за да не може да продължи.
	Още една нишка се скъса и Тави се залюля още по-яростно напред-назад. Сърцето му се качи в гърлото.
	С треперещи от страх ръце и крака, Тави погледна надолу — петнайсет фута, или малко повече? Измъкна крака си от примката в края на сивото въже и възможно най-бързо се спусна по него. Накрая ръцете му се вкопчиха в примката, а краката му се развяваха във въздуха отдолу.
	В този момент въжето изплющя и се скъса. Тави полетя надолу.
	От мястото, до което Дорога беше спуснал въжето, и малкото, което успя да прибави, като се плъзна по него, разстоянието до земята беше може би почти десет фута. Почти колкото покрива на конюшнята, а от там бе скачал неведнъж — вярно, винаги върху купи сено, но винаги без страх. Опита се да си припомни начина за приземяване — с отпуснати крака и претърколване настрани в момента на докосване до земята.
	Падането сякаш продължи цяла вечност, а приземяването представляваше страховит удар, първо в глезените, после в коленете, бедрата, хълбоците, гърба, сякаш през тялото му премина болезнена вълна. Строполи се на една страна, с размахани бясно ръце, беше си изкарал дъха. Остана на земята, неподвижен, стиснал в ръка остатъка от въжето. Започна смътно да осъзнава къде се намираше.
	След няколко секунди дишането му се върна, а с него и няколко напълно противоречиви факта. Първо, тук, долу, в пропастта, нямаше сняг. Вярно, отгоре не беше видял такъв, но чак сега, когато се приземи на дъното, успя да осмисли видяното. Беше топло. Влажно. Почти се задушаваше. Надигна се бавно, като буташе с ръце, и седна.
	Земята, или по-точно, зеленикавият светещ восък под пръстите му беше приятно топъл и той ги остави да си починат за момент, премръзнали от студения вятър по пътя от върха на скалата. Глезените го боляха така, сякаш го бодяха хиляди малки иглички, но болката скоро изчезна и остана само усещането като от натъртено.
	Тави се изправи с мъка на крака, под тежестта на клатещата се на гърба му раница, и се огледа.
	Това, което отгоре изглеждаше толкова красиво, отдолу беше объркващо и леко притеснително. Восъчната растителност, _кроач_, растеше досами каменните стени на бездната, но на едно място се бе покатерила и по-нагоре, явно за да погълне самотно и мършаво дърво, което се опитваше да расте от една цепнатина в камъка. Сиянието караше сенките да падат по особен начин — всяко погълнато от зеления восък дърво хвърляше не една, а няколко призрачно бледи сенки. Смътните очертания на дървета под _кроач_ неприятно напомняха на Тави за кости под прозрачна плът.
	Шумът от драскане по скалата го накара да се обърне. Кайтай прелетя последните десетина фута до земята и се приземи безшумно, омекотявайки сблъсъка едновременно с крака и ръце. Остана така за момент, клекнал на четири крака, с белезникава коса и матови очи, диви и блеснали в зелено от мекото сияние на _кроач_. Очите му се стрелнаха наляво-надясно, после наклони глава и се заслуша, без да откъсва очи от гората.
	Тави пламна от яд. Страхът и болката му бързо се превърнаха в гняв, от който ръцете му се разтрепериха от внезапната жажда за мъст. Той се изправи и тихо се промъкна зад Кайтай. Потупа марата по рамото и когато той се обърна, сви юмрук и го заби в ребрата му с всичка сила.
	Кайтай примижа стреснато, но не успя да избегне удара. Тави се възползва от предимството си, отклони ръката на марата от гърдите му и го удари отново, на същото място и с всичка сила. Кайтай потърси пипнешком ножа си, но Тави го блъсна здраво и той се просна върху сияещия восък.
	Момчето извърна към него тъмните си очи и като си помагаше с ръце, се надигна от земята.
	— Алеранецо — изръмжа то, — напразно пилее баща ми щедростта си по теб. Ако искаш изпитание на кръвта, тогава…
	Кайтай неочаквано спря, очите му се разшириха.
	Тави, който се беше приготвил да се защитава, се стресна от внезапната промяна в марата. Полазиха го тръпки. Без да каже и дума, проследи погледа му надолу — към краката си.
	Част от зеленото сияние бе плъзнало нагоре по ботушите му. Той се намръщи и се вгледа по-отблизо. Не, каза си. Явно, когато се бе приземил, едната му пета бе потънала в _кроач_, също както в засъхналата кора по кален път. Каквото и да беше това слузесто нещо във восъка, капчици от него сега сияеха бледозелени по кожата на ботушите му.
	Тави се намръщи и ритна с крак, за да ги изтръска. Погледна Кайтай и видя, че той продължава да го зяпа с ококорени очи.
	— Какво? — попита Тави. — Какво става?
	— Глупав алеран — изсъска злобно Кайтай, — счупил си _кроач_. Пазителите ще дойдат.
	Тави усети как го облива студена вълна и преглътна.
	— Е, нямаше да падна, ако _някой_ не ми беше прерязал въжето.
	— Не съм толкова глупав — отвърна Кайтай. Погледът му се премести покрай Тави и зашари сред дърветата. — Точно под въжетата _кроач_ е много плътен. Затова слизаме оттам. Пред очите ми един падна от шест човешки ръста височина, без да го счупи.
	Тави облиза устни.
	— О — каза той и погледна към светещата повърхност под краката си. — Тогава защо аз го пробих?
	Кайтай го погледна, отиде до мястото, където Тави се беше приземил, и се наведе. Докосна с пръсти сияещата маса.
	— Тук е по-тънък. Не разбирам. Преди не беше така.
	— Явно са очаквали посещение — каза Тави.
	Кайтай се обърна, очите му се отвориха широко, тялото му се напрегна.
	— Те са знаели, че идваме. А сега знаят, че вече сме тук.
	Очите му зашариха, после опря гръб в стената, пристъпи настрани към Тави.
	Тави също долепи гръб в камъка и почти се спъна в някаква странна издатина на гладката повърхност на _кроач_. Погледна я, после се наведе над нея и я разгледа отблизо.
	Буцата не беше много голяма, може би с размерите на пиле. Издигаше се над почти идеално гладката повърхност в нещо като полукълбо от зеленикава светлина и имаше нещо тъмно в сърцевината. Тави се наведе още по-близо, напрягайки очи към особената буца.
	Тя се раздвижи. Тави подскочи. В гърлото му заседна буца.
	— Това — задъха се той, — това е врана. Там има врана. И е жива.
	— Да, алеранецо — каза Кайтай с едва прикрито раздразнение, — враните са много глупави понякога. Слизат долу и кълват _кроач_, а Пазителите идват и ги погребват.
	Кайтай отмести поглед настрани, където няколко други буци, доста големи, лежаха само на десетина крачки от въжетата в основата на скалата.
	— Живеят с дни, докато _кроач_ ги изяжда.
	Тави потръпна, по гърба му, като струйка вода от топящ се сняг, пропълзя студена тръпка.
	— Искаш да кажеш, че ако тези Пазители ни хванат…
	— Един марат може да живее седмици, заровен в _кроач_, алеранецо.
	На Тави му призля.
	— Не ги ли спасявате?
	Кайтай го погледна с непоколебими, студени очи. После отиде до враната. Без да продума, извади ножа и прокара острието по повърхността на издутината.
	Хвана птицата за врата и с бързо, рязко движение я издърпа от лепкавата зелена слуз.
	Части от тялото й се отделиха от костите, сякаш бе печена бавно и продължително в пещ с надеждата месото й да достигне именно тази съвършена крехкост. Птицата изграчи и клюнът й остана отворен. Очите й примигнаха веднъж, после се изцъклиха.
	— За това са нужни само няколко часа — каза Кайтай и пусна останките обратно в процепа, който беше направил във восъка. — Сега разбираш ли, алеранецо?
	Тави не можеше да откъсне очи от земята, повдигаше му се.
	— Аз… разбирам.
	Кайтай направи физиономия. Обърна се и започна да се отдалечава, следвайки скалистата стена.
	— Трябва да се махнем оттук. Пазителите ще дойдат да проверят пробива, който направи, и да приберат останките на враната. Не трябва да сме тук, когато пристигнат.
	— Не — прошепна Тави, — предполагам, тря…
	Тави видя нещо да се движи сред дърветата.
	Отначало не можа да различи какво. Беше просто издатина във восъка по дънера на едно дърво. Тогава тя потръпна и се размърда като жива. За момент Тави си помисли, че част от _кроач_ се е отчупила и ще се отрони от ствола. Беше най-обикновена издатина и излъчваше същото зелено сияние като останалия восък. Но пред очите му от нея изникнаха крака и започнаха да се гърчат, опитвайки се да се отскубнат. От зеленината се появи нещо като глава с прозрачни очи, огромни и кръгли. Накрая и осемте крака, криви и с множество стави, пробиха. Тялото на въпросното нещо се спусна по ствола на дървото, после се понесе по земята, с грациозни, безшумни движения, от които по гърба на Тави полазиха мравки. Насочи се право към пробива в повърхността на _кроач_, където сияещата зеленикава течност вреше и вдигаше мехурчета, бликаше като кръв от отворена рана.
	Восъчен паяк. Пазител на тишината. Безшумен, непознат и с размерите на огромно куче. Тави се вторачи в него, сърцето му заби силно в гърдите, а очите му щяха да изскочат.
	Хвърли поглед на Кайтай, който също беше замръзнал и не откъсваше очи от Пазителя. Съществото се наведе и разтвори множество гладки щипци в основата на главата. Събра парчетата от враната и с помощта на първата двойка крака ги напъха обратно в прореза в зеления восък. После сякаш увисна над процепа, докато краката му с бързи, методични движения запечатаха повърхността над трупа на враната.
	Тави погледна отново към Кайтай, който му кимна и покри устата си с ръка — ясен знак да пази тишина. Тави кимна и понечи да тръгне към него. Очите на марата се облещиха тревожно и той вдигна ръце с дланите навън, за да каже на Тави да спре.
	Тави замръзна на място.
	Зад него тихото шумолене от крайниците на Пазителя върху восъка беше спряло. С периферното си зрение забеляза как паякът прибра всичките си крайници и започна да се поклаща възбудено на място. Започна да издава пронизително цвърчене, което не приличаше на нищо, което Тави беше чувал преди. От този звук го полазиха тръпки.
	След малко Пазителят се успокои и се върна към работата си. Кайтай се обърна към Тави с много бавно и плавно движение. Махна му с ръка, отново с широко, плавно и пресилено бавно движение. После се обърна и започна да се отдалечава, напълно безшумно и бавно, сякаш се носеше в странен танц.
	Тави преглътна и последва Кайтай, полагайки всички усилия да имитира плавните движения на момчето. Кайтай се придържаше до каменната стена и Тави го следваше, докато не се отдалечиха на няколко десетки ярда от Пазителя. Тави усещаше присъствието му зад себе си, странно и нереално, неприятно като краката на муха, която пълзи по врата ти. Когато се отдалечиха достатъчно, той се отпусна и по инстинкт се приближи до Кайтай — колкото и по-различно да беше момчето, поне беше по-познато и по-дружелюбно от онова подобно на буболечка същество, което погребваше враната под светещия восък.
	Кайтай погледна през рамо към Тави, после покрай него и очите му отново се разшириха. В тях имаше нещо — овладян ужас, помисли си Тави. Стори му се, че Кайтай изглеждаше малко успокоен от това, че вижда Тави толкова близо до себе си, и двете момчета си кимнаха мълчаливо. Тави почувства разбирателството между тях, нямаше нужда от думи: _примирие_.
	Кайтай издиша бавно.
	— Трябва да си много тих — прошепна той, — и се движи плавно. Те забелязват резките движения.
	Тави преглътна и прошепна:
	— В безопасност ли сме, ако не мърдаме?
	Лицето на Кайтай пребледня още повече. Поклати глава със забавено, въртеливо движение, за да го направи по-плавно.
	— Откриват и тези, които са неподвижни. Виждал съм го.
	— Значи, усещат и по друг начин. Миризма, слух, нещо друго — намръщи се Тави.
	Кайтай отново поклати глава.
	— Не знам. Не стоим дълго около тях, за да ги изучаваме. — Той се огледа и потрепери. — Трябва да внимаваме. То извика. Други ще дойдат да търсят. Засега ще са бавни. Но Пазителите _ще_ дойдат.
	Тави кимна, после се сети, преглътна и повтори жеста по-бавно и плавно.
	— Какво ще правим? — попита.
	Кайтай посочи с глава древното дърво, което се издигаше в средата на гората.
	— Продължаваме с изпитанието, алеранецо.
	— Ъъ, може би не трябва.
	— _Аз_ продължавам. Щом толкова те е страх, остани. — Устните му се извиха в предизвикателна, подигравателна усмивка. — Точно това бих очаквал от дете.
	— Не съм дете — изсъска гневно Тави. — По-голям съм от теб. Ти на колко си? На дванайсет, тринайсет?
	Кайтай присви очи.
	— На петнайсет — изсъска и той.
	Тави се вгледа в другото момче за секунда, после се усмихна. Едва се сдържа да не се разсмее на глас.
	Кайтай се намръщи още повече.
	— Какво?
	Тави поклати бавно глава и прошепна:
	— Нищо, нищо.
	— Луд — каза Кайтай, — вие, хората, сте луди.
	След това се обърна и тръгна с плавна походка през сияещата гора.
	Тави го следваше отблизо, с тихи стъпки, намръщен, опитвайки се всячески да овладее нерационалния смях, който го напушваше. След като увеличиха разстоянието между тях и Пазителя с още няколко десетки ярда, той се протегна назад и свали от раменете си раницата, която Фейд беше настоял да вземе. Отвори я и започна да тършува вътре.
	В нея имаше две малки бурканчета с пречистено масло за лампа, кремък и желязно стъргало в малка черна кутийка с две отделения, малка лампа, кутия с дървени стърготини — готови подпалки за огън, ленти сушено месо, преплетени на плитки по начин, непознат на Тави, две меки топли одеяла, няколко тънки и дълги парчета дърво, които, като се сглобят едно в друго, ставаха на въдица, корда и тънки метални кукички.
	На дъното на раницата имаше страховит, тежък нож, с покрит с шипове гард за ръката. Леко извитото му острие беше два пъти по-дълго от дланта на Тави. Бойно оръжие.
	„Откъде Фейд се беше сдобил с подобно нещо“, почуди се Тави. Защо робът пазеше тази раница, запасена с толкова полезни неща, в готовност? Беше се върнал с нея толкова бързо, че не можеше да я е приготвил преди тръгване. Значи, е била готова предварително.
	Тави разтърси глава и почти се блъсна в Кайтай, който беше спрял внезапно. Той също спря, достатъчно близо до другото момче, за да почувства почти трескавата горещина, която излъчваше тялото му.
	— Какво става?
	Кайтай потрепери и кимна едва доловимо към едно от дърветата.
	Тави бавно извъртя очи наляво.
	Само на десетина фута от тях, увит в зеленикавата мантия от сияещ _кроач_, на един възлест корен, изпъкнал над земята, имаше Пазител. Тави извърна бавно очи и потърси най-удобната посока за бягство.
	Върху клон на нивото на очите му съзря второ паякоподобно същество. То издаде пискливо цвърчене и заподскача нагоре-надолу на възлестите си крака.
	Първият Пазител отговори с различно цвърчене и започна да се поклаща с плавни, равномерни движения. Около тях се чу още цвърчене, имаше Пазители докъдето им стигаше поглед. Бяха много. Страшно много.
	Тави потрепери. Едва дишаше, когато прошепна:
	— Какво ще правим?
	— Аз… — Кайтай трепереше и Тави видя, че очите му се изпълват с паника. — Не знам.
	Тави погледна отново към по-близкия Пазител, който разтърси глава. Прозрачните му очи се взираха тук, там, независимо едно от друго, а тъмната точка в центъра им беше единственото нещо, което наподобяваше зеница. И тогава се случи нещо странно. Пред погледа му очите на Пазителя смениха цвета си: от бледите нюанси на бялото на прозрачна ларва на насекомо до яркооранжевото на пламък на свещ.
	В този момент Пазителят застина неподвижен. И двете му очи се насочиха към момчетата и той изсвири пронизително. Звукът страшно напомни на Тави за дивия крясък на птица.
	Кайтай затаи дъх и скочи напред.
	Очите на Тави шареха като обезумели във всички посоки и той ясно видя какво направиха Пазителите. Очите и на по-далечния станаха оранжеви и веднага се насочиха към Кайтай, след което и той изсвири пронизително. Също като първия, той се спусна към момчето с измамно мудни, грациозни движения.
	В този момент Тави разбра точно как ги бяха засекли Пазителите, а също и как ще могат отново да ги излъжат.
	— Кайтай! — извика той и скочи след другото момче. — Чакай!
	Докато Тави се опитваше да настигне Кайтай, около тях се надигнаха нови пронизителни писъци. Тави знаеше, че трябва да настигне Кайтай, но това се оказа невъзможно. Той не носеше раница и препускаше напред с лекотата и бързината на изплашен до смърт елен. Тави едва успяваше да не го изпуска от поглед — а навсякъде около него се събираха блестящите оранжеви очи на восъчните паяци, рязко откроени на фона на зеленото сияние на _кроач_.
	Ако Кайтай не се беше спънал в една незабележима дупка в повърхността, може би някой от восъчните паяци се беше измъкнал именно оттам, Тави едва ли щеше да успее да го настигне. Но сега, докато профучаваше покрай него, той го сграбчи за гъстата коса и го вдигна на крака.
	— Ау — изкрещя момчето и извърна към Тави обезумели от ужас очи.
	— Млъкни! — кресна му рязко Тави. — Последвай ме.
	Кайтай примига озадачено, но Тави не му даде време да спори. Погледна наляво и се стрелна напред, влачейки другото момче няколко стъпки, за да го накара да тръгне. После го пусна и хукна с всичка сила към скалната стена на пропастта. Изведнъж на земята пред тях изникна Пазител. Тави потисна страха си и продължи да тича право към съществото.
	Докато Тави приближаваше, восъчният паяк се вдигна на задните си крака. Но точно преди да стигне до паяка, момчето се завъртя, стиснал в опънатите си ръце презрамките на тежката раница. Тя го извади от равновесие и почти го събори, но само след няколко залитащи стъпки встрани Тави усети цялата й тежест да се стоварва в създанието. Пазителят се оказа по-лек, отколкото изглеждаше. Ударът го метна настрани и той се блъсна силно във восъка, обгърнал ствола на едно дърво. Почти се смаза от удара, а краката му се сгърчиха под тялото му.
	Тави продължи да тича. Зад него, навсякъде около тях, цвърченето на Пазителите се усили, по-пискливо, изпълнено с нещо, което според него беше израз на дивата им ярост.
	Стигнаха до скалата, и двамата силно запъхтени. Тави хвърли раницата на земята, опря ръце на скалната стена и я огледа — нагоре, наляво и надясно. Напрегна очи да различи колкото можеше повече по черния камък на бледото зелено сияние.
	— Въжетата са далече — изсъска му Кайтай. — Няма измъкване от тук.
	— Не ни е нужно — отвърна Тави. Допря уста до камъка и близна с език. Усети киселия вкус на вар и се изплю. — Насам. — Взе раницата и тръгна наляво покрай стената. Без да спира, взе да тършува из нещата на Фейд.
	— Обкръжават ни — обяви хладно Кайтай. — Затварят капана си около нас.
	— Няма да вървим дълго — отвърна Тави. Хвърли му единия от бурканите с масло. — Дръж това.
	Маратът улови неумело стъкления съд и погледна намръщено към Тави, докато двамата отново тръгваха напред.
	— Какво е това? — попита той.
	— Просто го дръж за малко. Имам идея.
	Отдясно проблеснаха две оранжеви очи. Тави не видя нападащия Пазител чак докато той не беше почти до него. Кайтай Замахна с крак, подсече го и Тави се просна на земята.
	Паякоподобното прелетя на косъм над падналото момче. Краката му се закрепиха на почти отвесната скална стена, обърна се и изсвири. Щипците му защракаха гневно по твърдата обвивка на тялото му.
	Кайтай извади ножа си и го хвърли. Лъскавото каменно острие се заби в главата на създанието и от нея пръсна фонтан зелена, сияеща течност, примесена с нещо тъмно и вонящо. Пазителят отново скочи към момчетата, но тялото му просто описа дъга във въздуха, преди да се строполи на земята, където се разтресе в предсмъртни конвулсии.
	— Надявам се идеята ти да е добра, алеранецо — каза Кайтай, докато помагаше на Тави да се изправи.
	Тави се тресеше от страх.
	— Ъхъ. Аз също.
	Хукна отново и Кайтай го последва.
	До ушите му достигна шум на вода и той ускори крачка. Прескочи един крив, издаден над земята корен. Скалната стена отпред беше просечена от тясна пукнатина. От нея бликаше тънка, равномерна струйка вода — топлината на _кроач_ явно стигаше до върха на скалата и топеше снега. Под пукнатината се беше оформило малко езерце и там зеленият восък се беше отдръпнал и оставил гола земя. Повърхността изглеждаше страховито тъмна и Тави не можа да прецени колко дълбоко бе езерцето.
	— Не можем да се изкатерим оттук, алеранецо — каза задъхан Кайтай.
	Разнесе се нов писък, някъде съвсем отблизо, и маратът подскочи. Извърна се рязко и застина, скован от напрежение.
	— Млъквай — отвърна Тави. — Дай ми маслото.
	Взе буркана от Кайтай и измъкна широката коркова запушалка. Обърна се назад, откъдето бяха дошли, и удари няколко пъти силно с крак по земята. Кората на _кроач_ се разпука и отдолу бликна зеленикава слуз.
	Още по-яростни писъци се надигнаха откъм сияещата гора.
	— Какво правиш? — изсъска Кайтай. — Така им казваш къде сме.
	— Да — каза Тави, — точно така.
	Той изсипа маслото в отпечатъка, който бяха оставили обувките му, и взе малката черна кутийка. Отвори двете отделения, взе кремъка и стъргалото в ръка и коленичи до маслото. Вдигна очи и видя оранжевите точки на десетки чифтове очи, които се приближаваха със същата странна, непозната грация, под шумолящия хор от стотици възлести крака, препускащи по повърхността на _кроач_.
	— Каквото и да правиш — почти извика Кайтай, — побързай!
	Тави изчака, докато очите се приближиха достатъчно. После се протегна към маслото и удари кремъка в метала.
	Изскочиха искри, светещи прашинки, които паднаха в разлятото олио. Една от тях си намери място, където олиото не беше толкова дълбоко, че да я удави, и изведнъж цялата малка локвичка лумна в ярки пламъци. Огънят излезе от пукнатината и пламъците му се вдигнаха до гърдите на Тави.
	Той отскочи назад, сграбчи марата за туниката и го издърпа към студената вода. Скочиха едновременно и Тави го дръпна надолу.
	Водата беше плитка, малко над коленете, но беше ужасно студена. И двамата се задъхаха от студа. После Тави впери поглед в Пазителите.
	Восъчните паяци бяха полудели при запалването на огъня. Онези, които бяха най-близо до него, се бяха дръпнали панически назад, въртяха се в кръг и пищяха пронизително. Останалите, по-далече, от объркване или страх, бяха започнали да пружинират нагоре-надолу на дългите си крака и цвърчаха.
	Изглежда, никой от тях не виждаше момчетата във водата.
	— _Стана_ — прошепна Тави, — бързо, ето! — Той бръкна в раницата и извади двете одеяла. Подхвърли едното на Кайтай, а своето потопи във водата. След няколко секунди го извади, загърна раменете и главата си и леко потрепери от студа. — Бързо, покрий се!
	Кайтай се вторачи в него.
	— Какво правиш? — изсъска той. — Трябва да избягаме, докато още имаме някаква възможност!
	— Бързо, покрий се!
	— Защо?
	— Очите им — отговори Тави. — Когато бяха близо до нас, цветът на очите им се промени. Видяха теб, но не и мен.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Видяха топлината ти — заекна Тави. Устните му трепереха от студ. — Маратите. Твоят народ, в сравнение с мен, все едно имате треска. По-топъл си. И паяците те видяха. А когато запалих огъня…
	— … си ги заслепил — каза Кайтай и очите му се разшириха от вълнение.
	— Така че намокри одеялото си и се покрий.
	— Умно — каза Кайтай с възхищение в гласа.
	Бързо вдигна долната част на туниката си, за да не се намокри още повече. Вдигна я събрана над бедрата си и се наведе, за да потопи одеялото във водата и да се загърне в него, както беше направил Тави.
	Тави погледна шокиран марата.
	Кайтай премига в недоумение.
	— Какво има? — попита той.
	— Не мога да повярвам — каза Тави. Изчерви се и се обърна с гръб, като придърпа мокрото одеяло още повече върху лицето си. — О, врани, не мога да повярвам.
	— Какво не можеш да повярваш, алеранецо? — прошепна настоятелно Кайтай.
	— Ти си _момиче_.


	Глава 34

	Кайтай се намръщи и бледите му вежди се събраха.
	— Какво съм?
	— Ти си _момиче_ — повтори Тави.
	— Не — прошепна гневно Кайтай. — Аз съм кутре. Докато не се обвържат с клан, всички маратски деца са кутрета. Когато се обвържа с тотем, тогава ще бъда млада женска. Дотогава съм кутре като всеки друг. Вашите разбирания не са наши разбирания, алеранецо.
	Тави се вторачи в нея.
	— Но ти си _момиче_.
	Кайтай извъртя очи.
	— Преглътни го, момче от долината. — Тя се изправи и бавно започна да излиза от водата.
	— Чакай — изсъска Тави и протегна ръка, за да я спре.
	— Какво?
	— Изчакай, докато тръгнат. Ако излезеш сега, ще те видят.
	— Нали съм се покрила със студеното одеяло?
	— И ако минеш пред огъня, ще си единственото студено нещо там — отвърна Тави. — Стой тук, не мърдай и пази тишина. Когато огънят изгасне, те отново ще се разпръснат, за да ни търсят. Тогава ще имаме нова възможност.
	Кайтай се намръщи, но бавно се върна обратно във водата.
	— Нова възможност за какво?
	Тави преглътна.
	— Да влезем в гората. Да стигнем до голямото дърво.
	— Не ставай глупав — каза Кайтай и в тона й се прокрадна неохота, — Пазителите са будни. Никой никога не е стигал до дървото и не се е връщал, когато сънят на Пазителите е бил нарушен. Ние ще умрем.
	— Забравяш. _Аз_, така или иначе, ще умра — намръщи се той. — Но така може би е по-добре. Не искам да излагам момиче на такава опасност.
	Момичето го изгледа гневно.
	— Нищо не се е променило, точно толкова лесно ми е да те победя сега, колкото и преди няколко минути.
	— Не, не е това — поклати глава Тави.
	— Тогава какво?
	Той сви рамене под одеялото.
	— Не мога да ти го обясня. Ние просто… ние не се отнасяме с нашите жени по същия начин, както с нашите мъже.
	— Това е глупаво — каза Кайтай. — Точно както е глупаво да продължим с изпитанието. Ако нито един от нас не се върне с Благословията, изпитанието не решава нищо, все едно не го е имало. Ще чакат до новата луна и ще го проведат отново. Дотогава ще си гост на Дорога, момче от долината. Ще си в безопасност.
	Тави се намръщи и преглътна, докато размишляваше. Част от него направо щеше да се разкрещи от облекчение. Можеше да се измъкне от тази странна бездна с нейните непознати същества и да се върне в горния свят. И той не беше много дружелюбен, там сред маратите, но пак беше по-добре, а и поне щеше да живее до следващото изпитание. Можеше и да оцелее.
	Но следващото новолуние беше след седмици. Дотогава маратите ще са тръгнали, ще нападнат гарнизона и след него и фермите в долината, включително дома му. За момент във въображението му изникна картина: връща се в Бърнардхолт и го намира изоставен, обгърнат в тежката миризма на разлагаща се плът и изгоряла коса; отваря една от портите и вижда ято мършоядни врани да отлитат във въздуха, оставяйки на студената земя обезобразени и неразпознаваеми телата на хората, които е познавал цял живот. Леля му. Чичо му. Фредерик, Берите, старата Бите и още толкова други.
	Краката му се разтрепериха — не от студа, а от внезапно споходилата го мисъл, че не можеше да им обърне гръб сега. Ако завръщането с тази глупава гъба означаваше по-добър шанс за оцеляване на семейството му в това, което предстоеше да се случи, тогава единственото, което можеше да направи, е да положи всички усилия, за да я намери и занесе обратно. Не можеше да се предаде сега, не можеше да побегне, дори това да означава да се изложи на смъртна опасност.
	Можеше да свърши като онази врана, погребан в _кроач_, изяден жив. За кратко бледите цветни очи на Пазителите обсебиха ума му. Бяха толкова много. И все още бяха така близо, скупчени пред вече угасващия огън, пъплеха като обезумели един връз друг, във всички посоки, а дългите им възлести крака пристъпят върху _кроач_, леки като перца. Твърдите им, наподобяващи кожа, обвивки скърцаха, когато се търкаха една в друга. И миришеха — остра и парлива воня, необяснима, непозната, чужда. Когато осъзна, че ги надушва, Тави усети как космите по врата му настръхнаха и се разтрепери още повече.
	— Трябва да отида — каза той.
	— Ще умреш — каза Кайтай. — Това, което искаш да направиш, е невъзможно.
	— Аз отивам.
	Тя сви рамене и каза:
	— Животът си е твой, щом искаш да го загубиш. Погледни се. Толкова силно трепериш, че чак зъбите ти тракат.
	Особените й матови очи се задържаха на него, напрегнати, любопитни. Тя не зададе въпроса, но Тави почти го чу: _Защо?_
	Той пое дълбоко дъх и потрепери.
	— Няма значение. Няма значение, че ме е страх. Трябва да взема тази гъба и да се върна горе. Само така мога да помогна на семейството ми.
	Кайтай се взираше мълчаливо в него. После кимна и на лицето й се изписа разбиране.
	— Сега разбирам, момче от долината — каза тихо тя. Огледа се и добави: — Не искам да умирам. Семейството ми не е заплашено. Свободата от баща ми ще е безполезна, ако съм мъртва.
	Тави се замисли, прехапа устните си.
	— Кайтай, има ли причина да не можем и двамата да вземем Благословията? — попита той. — Какво ще стане, ако двамата се върнем с нея едновременно?
	— Това ще означава, че според Единствения всяка страна по спора има основание — каза тя. — Тогава главатарят ще трябва сам да вземе решението.
	— Чакай малко — каза Тави и сърцето му заби лудо. — Искаш да кажеш, че ти ще се освободиш от баща си _и_ той ще може да изведе своите хора от битката с моите хора?
	Кайтай примига, после бавно се усмихна.
	— По волята на Единствения — да. Това може би е бил планът на баща ми от самото начало. — Тя притвори за момент блесналите си очи, после добави разпалено: — Проблемът е, че Дорога не _изглежда_ много мъдър главатар. Нищо чудно, че майка ми го е обичала.
	— Тогава ще действаме заедно — каза Тави и подаде ръка на момичето. Тя я погледна озадачено и повтори жеста. Ръката й беше слаба, гореща, силна. Тави я разтърси и каза: — Това значи, че сме съгласни да действаме заедно.
	— Много добре — каза Кайтай. — А сега какво правим?
	Тави погледна към Пазителите, които се разпръсваха бавно, наслуки, пълзейки в различни посоки, едни по-бързо, други едва-едва.
	— Имам план.


	Час по-късно, покрит с подгизналото и студено одеяло, Тави се придвижваше тихо по гладката повърхност на _кроач_, бавно и равномерно. Вървеше и броеше крачките си. Вече бе изминал около петстотин. На десетина фута пред него вървеше Пазител, бавно и целенасочено, отправил се към древното дърво в средата на гората. Тави го следваше от няколко минути, като през цялото това време той нито се обърна, нито показа, че е усетил присъствието му. Тави беше уверен, че знаеше как да надхитри създанията. Засега, докато внимаваше да пази тишина и да се движи плавно, беше на практика невидим за тях.
	Огромното дърво приближаваше отпред и с всяка следваща крачка Тави започваше да се чуди все повече, дали думата _дърво_ бе подходящата за това, което вижда.
	Въпреки че _кроач_ покриваше изцяло останалата част от гората със сияещия си зелен покров, върху това дърво — гладко, без клони, право — стигаше едва до десет-петнайсет фута от земята. Дънерът му беше огромен, цялата му обиколка сигурно беше колкото тази на стените на Бърнардхолт. Изглеждаше така, сякаш няма никаква кора — просто стотина фута гладко дърво, завършващо с неравни ръбове, сякаш е било пречупено от гигантска ръка, а после назъбеният му край е бил загладен от времето.
	В основата на дървото имаше подобен на пещера отвор — неправилен триъгълник с полегати страни, точно където дънерът се разделяше на две и така образуваше естествен вход към вътрешността му. Тави спря и проследи с поглед Пазителя, който влезе бавно в дървото. В същия момент друг Пазител излезе от другата страна на отвора, сякаш през дънера минаваше тунел.
	Тави остана на място и продължи да наблюдава. След малко същият Пазител, когото беше следвал, или пък друг, излезе от дървото от абсолютно същото място. После дойде друг, допълзя от другаде, влезе в дървото и след няколко секунди също излезе.
	Пазителите явно внасяха нещо в дървото. Но какво? Нещо малко, съдейки по това, колко бързо излизаха, веднага след като са се шмугнали вътре — бяха досущ мравки, влизащи и излизащи от мравуняка си. Храна? Вода? Какво носеха?
	Тави поклати глава и докосна одеялото с пръсти. Все още беше студено, но не толкова, колкото преди малко. Въздухът на дъното на пропастта беше прекалено топъл. Знаеше, че трябваше да бърза, с всеки изминал миг прикритието му ставаше все по-неефективно.
	Тави се опита да овладее препускащите удари на сърцето си. Ами ако тези буболечки бяха по-умни, отколкото предполагаше? Ами ако му бяха позволили да дойде дотук просто защото такава бе целта им? Ами ако просто го бяха подлъгали да дойде на място, от което няма да може да избяга, и сега се готвеха да се нахвърлят отгоре му и да го изядат?
	И какво изобщо имаше в това дърво, помисли си той. Какво ли имаше вътре, на което Пазителите носеха разни неща? Ако наистина бяха като мравките и живееха в колония, в която едни носеха храната, други се биеха и така нататък, тогава сигурно имаха царица. В такъв случай възможно ли бе тя да е вътре, в самото сърце на царството им?
	Още поне дузина въпроси преминаха през ума му, преди да осъзнае, че всъщност просто си губи времето. Нямаше отговорите на тези въпроси, а нямаше и да ги получи, ако останеше тук — просто щеше да се стопли. И да стане по-уязвим.
	Продължи да брои наум и стигна петстотин.
	Затаи дъх, готов да побегне, ако планът се обърка, макар вътрешно да знаеше, че шансовете му да се добере обратно до скалната стена бяха нищожни. Зачака. Нищо не се случи.
	Обзе го паника и сърцето му заблъска в гърдите. Да не би Кайтай да го е изоставила и да се е отказала от своята роля в плана? Да не би нещо да се е объркало? Да не би да са я открили и убили, преди времето да изтече? Дали тя изобщо можеше да брои до петстотин? Какво се беше объркало?
	Тави остана неподвижен и продължи да брои, решен да преброи още веднъж до сто, преди да побегне.
	В този момент тишината на застиналата Восъчната гора избухна в симфония от кресливи писъци. Ако Тави не го беше видял с очите си, никога нямаше да повярва, че толкова много от Пазителите са били толкова близо до него, през цялото време, без изобщо да подозира за присъствието им. Извираха отвсякъде в сияещия _кроач_, пробиваха си път през восъчната повърхност на гората, падаха от светещите клони на усуканите дървета, плъпнаха от вътрешността на гигантското дърво. Бяха стотици и въздухът затрептя от пронизителното свирене, от цвърченето, тракането на щипци и скърцането на триещите се една в друга обвивки.
	Скован от паника, Тави замръзна на място. Едва се сдържа да не хукне при внезапната им поява. Един от Пазителите мина толкова близо покрай него, че почти докосна подгъналото одеяло.
	Всички се втурнаха в една посока — противоположна на онази, която водеше обратно към въжетата и горния свят. Кайтай беше свършила работата си. Явно просто е брояла по-бавно от него. Беше използвала половината от оставащото им масло и кремъка, за да запали огън, който да привлече Пазителите. Ако всичко бе минало добре и тя се придържаше към плана, сега вероятно вече вървеше към въжетата, скрита под мокрото си одеяло.
	И последният от Пазителите изчезна сред сияещите дървета. Сега Тави трябваше да изпълни своята част от плана.
	Буца заседна в гърлото му. Почувства краката си така, сякаш нямаше нито мускули, нито сухожилия. Умираше от страх, че всеки момент може да се огънат и това ще е достатъчно да затъне в зеления _кроач_. Насили се да забави дишането си, увери се, че е овладял треперенето си и то няма да предизвика резки движения, които да доловят Пазителите. Тръгна напред и влезе в дънера на дървото.
	Отвътре _кроач_ не покриваше пода и стените с гладкия слой, с който покриваше гората — беше разлят, наслоен и натрупан на купчинки като пшеница в хамбар. Големи спираловидни примки от него се извиваха нагоре по стените или се преплитаха сложно една в друга като червата на огромен и сияещ звяр. Объркан и смаян, Тави не можа да откъсне очи от тях. Това беше един необичаен, чужд, но красив посвоему свят — странен, смущаващ и пленителен.
	Той отмести поглед от плетеницата и се приближи до една от стените, където вероятността случайно появил се Пазител да се натъкне право на него бе по-малка. Огледа се, опита да се ориентира по описанието на Кайтай.
	Тръгна през зловещата тишина във вътрешността на дървото и заобиколи струпан на могила — като гигантски мравуняк — _кроач_. Продължи напред през надигнатия на бабуни _кроач_, под повърхността на който може би се спотайваха още хиляда Пазители.
	В средата на това надиплено поле, точно както беше казала Кайтай, откри гъбите. Растяха в кръг около основата на сияеща могила, висока два пъти колкото човешки ръст, с обиколката на малка къща. От нея пулсираше бледа зеленикава светлина и на Тави му се стори, че във вътрешността й вижда размазаните очертания на нещо тъмно, слабо.
	Доближи могилата и внезапно бе обзет от усещането за някакъв дълбоко първичен страх, обля го като студен порой, много по-мразовит от подгизналото одеяло, което носеше като наметало. Коленете му омекнаха още повече и задиша на пресекулки.
	Всъщност Кайтай беше наистина красива, помисли си той. Въпреки че беше дивачка, имаше нещо много вълнуващо в лицето й, в очите й. Ако не беше облечена в тази парцалива туника (която, сега като се замисли, беше безсрамно къса), щеше да прилича много повече като момиче, нямаше да изглежда толкова дива. Разбира се, вече си я беше представил и без туниката. Ако й беше казал да се потопи повече във водата, тя може би щеше да я съблече цялата. Мисълта го накара да се изчерви, но образът на момичето — съблазнително със своята екзотична привлекателност — остана още дълго в мислите му.
	Тави разтърси рязко глава. Какви ги мислеше? Сега трябваше да внимава и да вземе Благословията на нощта. Тъмните гъби имали нещо като остри бодли по долната част на стеблата си, беше казала Кайтай, тя веднъж се набола на тях и подутините й останали с месеци.
	Тави се огледа, но не видя Пазители. Възможно бе и да се заблуждава, знаеше го. Само на една ръка разстояние може би се спотайваха цяла дузина. Но без значение колко го беше страх, трябваше да продължи.
	В крайна сметка това беше историята на неговия народ. Алераните никога не бяха оставяли страха или възможността за провал да ги спре по пътя им към победа и просперитет. Най-древната им история, беше му разказвал веднъж чичо му, се простирала толкова назад в миналото, че кожата, пергаментът и камъкът, върху които била написана, отдавна са се изтрили. Алераните дошли в Карна от другаде, били едва няколко хиляди, озовали се сами срещу цял един свят. Надделели над Ледените хора, над Децата на слънцето, а крепостта им в джунглата Феверторн отблъсквала марати и каними с векове и така завладели земите на Алера и ги превърнали в свой дом. Контролирали моретата около дома си, преградили със стена севера и така държали Ледените хора настрана, победили маратите в множество кръвопролитни битки. Със своите фурии и владение над стихиите алераните доминирали над света и нямало друга раса или народ, които да претендират за господство над тях.
	Тави потрепери и примига. Сигурно беше стоял неподвижно, с протегната към една от гъбите ръка, в продължение на почти цяла минута. Какво му ставаше?
	Когато посегна към гъбата, тилът му настръхна. Трябваше да побърза, пое си дъх, откъсна една, после още една и внимателно ги пъхна в кесията на колана си.
	И тогава му се стори, че видя как нещо в огромната могила пред него се размърда.
	Тави вдигна рязко глава. Трепна, почувства моментална, гореща болка в пръстите на ръката. Беше се набол на бодлите на гъбата. Разтърси ръка и капчици кръв отхвръкнаха и описаха дъга във въздуха, блестейки на фона на сияещата могила отпред.
	Тави се загледа в могилата и капчиците от собствената му кръв по нея. Повърхността на светещия _кроач_ неочаквано започна да пулсира, изпъкна и се накъдри на вълни под капките кръв. Движеше се като кожата на някакво огромно, зловещо създание и от това го побиха нови тръпки. Пред очите му капчиците изчезнаха в могилата, потънаха в зеленикавия _кроач_ като снежинки по повърхността на езеро, точно преди появата на първата ледена кора.
	Неясната фигура в могилата внезапно потръпна. Раздвижи се — бавно протягане на крайници, отпуснато, плавно, сякаш се пробуждаше след безкрайно дълъг зимен сън. И не просто видя, той _почувства_ движенията му, парализираха го, пронизвайки, свирепи, като погледа на някакъв древен и ужасен звяр.
	Ужас обхвана Тави, суров, _горещ_ ужас, който разпали огън в крайниците му и изпепели всяка мисъл в главата му, освен една: бягай.
	Тави се обърна рязко и забравил всякаква предпазливост, побягна панически.
	По-късно нямаше да помни много от това бягство. Едно, може би две пронизителни изсвирвания проехтяха сред дърветата зад него, но той ги остави след себе си, летеше. Краката му едва докосваха _кроач_, ужасът му даваше криле, до този момент не бе предполагал, че е способен да тича така бързо.
	Хвърли поглед през рамо и видя нещо, в основата на огромното нещо, от чиято вътрешност бе избягал. Беше високо, лъщеше — не приличаше на нищо от този свят. То стоеше вътре, в огромната хралупа в гигантското дърво, точно пред входа, и Тави не го видя добре, но го _почувства_ — дълбоко в себе си, ужасяващо близко и неподлежащо на описание чувство.
	Пронизителното ниско изсвирване, което се разнесе през дърветата, се стори на Тави като някакъв отвратителен, подигравателен смях.
	Тави хукна с всички сили и повече не се обърна.
	Бяга, докато краката му не започнаха да горят и не почувства, че повече няма да издържат и ще се откъснат от тялото му. Почти пропусна тънката ивица от одеялото, която беше откъснал, преди да тръгне, и беше завързал за един нисък клон, за да се ориентира на връщане. Насочи се към нея, а оттам забеляза следващата, и следващата, очертали пътя му за бягство към въжетата в подножието на скалата.
	— Алеранецо! — чу глас пред себе си. Миг по-късно Кайтай се спусна на земята от един клон. — Взе ли я?
	— Взех две — проскимтя задъхан Тави, — повече не можах.
	Кайтай протегна ръка и Тави пъхна една от гъбите в нея.
	— Тръгвай! Тичай, тичай! — изкрещя му тя.
	Кайтай кимна и се наведе към земята. Тави спря зад момичето, подскачаше нетърпеливо на място и не спираше да се озърта.
	— Побързай — каза задъхано той, — давай, давай, давай!
	С каменно изражение на лицето и завидно спокойствие, Кайтай извади кремъка и го удари в металното стъргало. Към напоеното с масло одеяло, което лежеше пред тях, полетяха искри. Когато пламъците лумнаха нагоре, Кайтай бързо се дръпна назад и затърси пипнешком края на кордата от въдицата, която Тави беше потопил в ледената вода, преди да тръгне. Започна да тегли припряно връвта. Краят й беше преметнат през един от най-високите клони на дървото, там, над прегръдката на _кроач_, където започваха живите листа на короната. Оттам се спускаше отново надолу, където беше завързана за единия край на напоеното с масло одеяло. Кайтай дръпна рязко кордата и пламтящото одеяло се издигна в клоните на дървото и увисна сред листата.
	Короната избухна в пламъци и за пореден път от кухото дърво в средата на гората се понесе хор от ужасяващите пронизителни писъци на Пазителите. Едно по-пронизително изсвирване се извиси над общата какофония от писъци и раздра настъпилата след малко тишина.
	Кайтай се вторачи в Тави и ококори очи.
	— Какво беше това? — попита.
	— Не знам — отвърна Тави, — но, ъъ, мисля, че, ъъ, аз го събудих.
	Двамата се спогледаха, обърнаха се и хукнаха към въжетата, към безопасността на горния свят. Тави видя Пазителите, които прииждаха отвсякъде и се стичаха през гората към огъня — вълни от светещи очи, възлести крака и подобни на кожа обвивки.
	Тави беше стигнал до въжетата, а Кайтай беше само на няколко крачки зад него, когато от забулените с _кроач_ дървета над тях нещо полетя към земята — висока, слаба фигура с невероятно бързи движения. Каквото и да бе то, със сигурност не беше Пазител, защото протегна един дълъг крайник и пръстите му, твърди, покрити с хитин, се стегнаха около глезена на Кайтай и я повалиха на земята. Момичето изпищя и започна да се извива и дърпа, за да се откопчи от здравата им хватка.
	Тави не видя всичко, което последва, само отделни образи, частици от цялата случка. Помнеше, че когато се обърна, видя нещо наподобяващо отвратителна оса с полупрозрачни криле, които пърхаха и блестяха със сиянието на _кроач_. То се надвеси над Кайтай, изгърби се и главата му се спусна рязко надолу. Впи щипци в бедрото на Кайтай, която изпищя пронизително и заблъска с юмруци главата на създанието. После очите й се обърнаха и тялото й се разтресе и сгърчи в болезнен спазъм. Ръцете и краката й вършееха във всички посоки. Опитваше се да крещи, но от гърлото й излизаше само дрезгаво, накъсано ръмжене.
	Покритата със зеленикавата слуз на _кроач_ оса вдигна глава и изсвири пронизително, от което цялата гора прокънтя, като огласена от огромна камбана. Създанието размърда щипците си и от тях покапа кръв. Тави зърна фасетъчни като на насекомо очи и нещо като жълтеникава течност по раните на Кайтай.
	— Момче от долината! — разнесе се далече отгоре глас. Тави вдигна поглед и видя Дорога. Беше се надвесил силно напред от ръба на скалата и едната му ръка стискаше въжето. Дори от това разстояние Тави забеляза тъгата по лицето му. — Алеранецо! Не можеш да я спасиш! Качвай се!
	Погледът на Тави зашари от Дорога, към момичето на земята, после към изчадието, надвесено над треперещото й тяло, и обратно. Завладя го ужас, устата му се изпълни с противен кисел вкус, погледът му се замъгли, не виждаше. Стисна въжето, безпомощен, безсилен.
	Кайтай му спаси живота.
	Довери се на плана му.
	Той беше последната й надежда.
	Тави пусна въжето.
	Обърна се и побягна — не към създанието, надвесено над Кайтай, а покрай него, покрай няколко сияещи дървета, към онова, което бяха подпалили. Пазителите бяха навсякъде. Чуваше ги как се приближаваш през гората, крясъците и пронизителните им изсвирвания кънтяха отвсякъде.
	Без да забавя ход, Тави се хвърли към един от по-ниските клони на дървото, издърпа се нагоре и започна да се катери нагоре, към огъня. На половината път до върха се озова лице в лице с Пазител, който се стресна от появата му и затрака с щипци.
	Нямаше време за мислене. Ръката на Тави се стрелна към колана, където беше сложил странния извит нож на Фейд. Замахна към съществото. То отстъпи. Тави го последва по ствола, като не спираше да размахва ножа.
	Пазителят нададе писък и падна заднешком от дървото, с размахани във въздуха крака. Тялото му прелетя двайсетте фута до земята и се сгромоляса с глух пукот и плясък върху _кроач_. Тави погледна надолу и го видя да се гърчи по гръб, риташе с крака, а пукнатото му тяло оставяше сияеща следа по земята.
	Тави чу, че идват още Пазители. Продължи да се катери, докато не достигна първия клон, непокрит с _кроач_. Беше тънък, нямаше да го издържи. Малко по-напред, на същия клон висеше горящото одеяло и пламъците бяха плъзнали от него към ствола на дървото.
	Тави замахна с ножа и стоманата се вкопа в мекото дърво. После захапа острието със зъби и задърпа с две ръце клона.
	Той се огъна, после се пречупи и се обели от дървото. Тави запълзя надолу, влачейки след себе си дългия клон с горящите листа и пропитото с масло одеяло. Когато стигна до земята, побягна към Кайтай.
	Създанието го видя да идва, обърна се към него, разпери широко покритите си с хитин ръце, отвори челюсти и изсъска заплашително насреща му. Хилядите фасети на очите му блестяха с отразената от огъня светлина, но създанието изглеждаше слузесто, незавършено, сякаш не бе достигнало крайната си форма, каквато и да бе тя. Полуродено, полуживо, огромното, подобно на оса същество запърха с тракащите си криле и изсвири на Пазителите около него.
	Тави изкрещя и замахна напосоки с клона, който остави широка огнена опашка във въздуха след себе си.
	Нещото изсъска отново, дръпна се от пламъците и рязко прибра криле.
	Тави се възползва от стъписването му, замахна с клона напред и започна да изтласква съскащото чудовище назад от неподвижното тяло на Кайтай. Тя лежеше неподвижно, пребледняла, с широко отворени, невиждащи очи. Гърдите й се повдигаха едва, дишаше тежко. Тави прокара ръка под нея и паниката и обзелият го ужас му дадоха силите, за да я вдигне от земята и преметне през рамо. Олюля се под тежестта й, но продължи да стиска клона и да го размахва бясно около себе си.
	Съществото отскочи с лекота назад и се приземи до стената, на няколко ярда от въжетата. Ужасните му очи не се откъсваха от него.
	О, врани, помисли си Тави. То знае. То знае, че отивам към въжетата.
	Ако не се махнеше оттук, с него беше свършено. Даже и нещото да не скочеше върху него, скоро Пазителите щяха да го докопат. Отгоре на всичко силата, която му даваше ужасът, вече започна да се изчерпва. Изнемогваше под тежестта на момичето. Трябваше да заведе поне Кайтай до въжетата. Можеше да я завърже за крака, а Дорога да я изтегли.
	Дорога. Тави погледна нагоре и видя бледия силует на маратския главатар, надвесен от ръба на скалата, приковал поглед в него.
	— Кураж, момче от долината! — извика главатарят на гаргантите и изчезна от поглед.
	Все още имаше шанс. Насочи клона напред като копие и се втурна към съществото, което се отдръпна пъргаво покрай стената, пристъпвайки странично като рак. Тави погледна над него, към един издаден, оголен ръб на скалата. Не. Трябваше да го накара да се премести напред, към него, към въжетата.
	Тави стисна ядно със зъби острието в устата си. Хиляди фурии, Кайтай, надявам се това да свърши работа, каза си наум. Стовари грубо тялото на момичето на земята, после скочи към най-близкото въже и започна да се катери.
	Съществото изпищя пронизително и се хвърли към него. Тави знаеше, че няма шанс да му избяга, нито да го победи така, увиснал на въжето, но извади ножа от устата си и замахна към нещото.
	То спря, поколеба се, далече от обсега на острието. Ужасната му глава се килна на една страна, сякаш преценяваше тази нова заплаха.
	— Дорога? — изкрещя Тави. — Ето го, ето го!
	Отгоре се разнесе тежкият басов рев на Дорога, измъчен, но изпълнен с гняв и предизвикателство.
	Тави никога не би повярвал, че човек може да повдигне скала с подобни размери. Но когато Дорога отново се появи на ръба на скалата, беше вдигнал над главата си камък с големината на ковчег. Мускулите на ръцете, раменете и бедрата му бяха издути до пръсване от напрежението. Той напрегна цялото си тяло и с едно мощно движение изтласка огромния камък, който полетя към съществото.
	Чудовището рязко завъртя глава, право назад, за да погледне зад гърба си. Избръмча с криле, но твърде бавно, за да избегне напълно падащия камък, който прелетя на по-малко от една длан разстояние от Тави. Съществото отскочи настрани от стената, но докато летеше във въздуха, камъкът го закачи и го запрати, въртейки се, обратно към земята. Канарата се стовари с трясък върху _кроач_ и пръсна фонтани зеленикава слуз и натрошен камък.
	Тави усети пареща болка в крака си и погледна надолу. Видя, че панталонът му беше разкъсан от летящо парче скала, а по крака му имаше кръв. Отгоре се чу предизвикателният триумфиращ вой на Дорога — мощен рев, който разтърси стените на пропастта.
	Съществото нададе писък, по-пронизителен, изпълнен с гняв и, помисли си Тави, този път със страх. То се надигна от земята, но не успя да се изправи и започна да се влачи обратно към дърветата, откъдето просветнаха блещукащите очи на дузини Пазители.
	Тави пусна ножа, спусна се по въжето и изтича до Кайтай. Хвана я и като пъхтеше от усилие, започна да я влачи на бързи тласъци по земята към въжетата.
	— Алеранецо — прошепна тя и отвори очи. Лицето й беше изкривено от болка. — Алеранецо, твърде късно. Отрова. Баща ми. Кажи му, че съжалявам.
	Тави се вторачи в нея.
	— Не — прошепна той, — Кайтай, не. Почти се измъкнахме.
	— Планът беше добър — каза тя.
	Главата й увисна на една страна и очите й се обърнаха.
	— Не — изсъска ядосано Тави. — Не, враните да те вземат! Не можеш!
	Той бръкна в кесията на колана си, започна да тършува из нея, а сълзите замъглиха погледа му. Трябва да има нещо. Не можеше просто да умре. Не можеше. Бяха толкова близо.
	Нещо остро се заби в пръста му и острата болка прониза ръката му. Проклетата гъба пак го набоде с шиповете си. Благословията на нощта.
	„Треска. Отрова. Нараняване. Болка. Дори старост. Има сила над всичко. Няма нищо по-ценно за нашия народ от това.“
	Хлипайки, Тави взе гъбата и забравил за болката, започна да къса бодлите с пръсти. Навсякъде около него се надигаха пронизителните крясъци, приближаваха се, въпреки че все още горящият клон явно беше объркал и забавил някои от Пазителите.
	Тави се наведе, пъхна ръка под главата на Кайтай и я повдигна. Протегна се към раната на бедрото й и смачка гъбата в юмрук.
	Миришещата на мухъл бистра течност се процеди между пръстите му и покапа върху раната, смесвайки се с кръвта и жълтеникавата отрова. Кракът на Кайтай потрепна при досега с течността и момичето рязко пое дъх.
	Тави поднесе останалата част от гъбата към устата й и я притисна към устните.
	— Изяж я — каза настоятелно. — Изяж я, трябва да я изядеш.
	Устните на Кайтай трепнаха и тя инстинктивно задъвка. Преглътна гъбата, отвори бавно очи и погледна към Тави.
	Времето спря.
	Тави осъзна, че не може да откъсне очи от нейните, изведнъж беше започнал да я усеща, усещаше я по начин, по който не беше усещал никой друг досега. Пръстите му долавяха и най-малката гънка на кожата й. Изпита внезапно желание да постави ръка на гърдите й, да почувства ритъма на сърцето й, което бавно набираше сила. Долавяше тласъците на кръвта във вените й, страха, разкаянието и объркването, които изпълваха мислите й. И когато очите й се фокусираха върху него, мислите й се проясниха. Тя разтвори широко очи и Тави разбра, че и _тя_ беше усетила присъствието му по същия начин.
	Без да сваля очи от неговите, Кайтай протегна ръка и докосна гърдите му, притисна силно пръсти, за да почувства биенето на сърцето му.
	Моментът се проточи, безкраен, сякаш застинал във времето. Тави вече не можеше да различи ударите на своето сърце от тези на нейното, чуваше шуртенето на кръвта във вените си, чуваше и нейните. Сърцата им туптяха като едно, в пълен синхрон. Мисълта за това ускори пулса му и нейният направи същото. Лицето му пламна, веднага последвано от нейното. Той се вгледа в учудването в очите й и разбра, че то е просто отражение на това в неговите.
	Ароматът й, свеж и див, го обгърна като пелена, процеди се в него, като нещо живо. Формата на очите й, бузите й, устата й. В този момент той видя красотата на лицето й, която щеше да дойде с времето, силата, която тепърва щеше да натрупа, смелостта и безразсъдната находчивост, които самият той притежаваше — диво, пламенно негово отражение.
	Силата на емоциите замъгли погледа му и той примига, за да прогони сълзите, и с учудване забеляза, че Кайтай примигваше по същия начин, а очите й, влажни и замъглени, се бяха налели със сълзи.
	Когато прогони сълзите, очите му се насочиха към нейните, но срещнаха не матовите тъмни зеници, а дълбоки изумруденозелени вирове.
	Зелени като неговите.
	— О, _не_ — прошепна стъписана Кайтай. — О, _не_.
	Отвори уста и понечи да се надигне. Тялото й потрепери и се отпусна в ръцете му, внезапно връхлетяно от пълно изтощение.
	Мигът, в който времето беше спряло, свърши.
	Замаян, Тави вдигна глава и видя един Пазител, който се промъкваше покрай горящия клон. Изправи се на крака, придърпа нагоре Кайтай и се запрепъва заднешком към въжетата. Стъпи в примката в края на едното, после се пресегна за другото и го уви около кръста си и около краката на Кайтай, привързвайки я към себе си. Не беше готов, когато Дорога започна да дърпа въжето. Другото въже също тръгна, може би Хашат беше започнала да го дърпа едновременно с първото.
	Тави се вкопчи във въжето и в Кайтай, не беше сигурен кое от двете стискаше по-силно. Затвори очи и не ги отвори, докато двамата с Кайтай не стигнаха ръба на скалата и не се озоваха на студения, свеж, чист сняг. Когато отвори очи, седеше на земята, облегнат с гръб на един камък. Забеляза до себе си оголената влажна земя, откъдето Дорога беше извадил скалния къс, който запрати върху чудовището.
	След секунда осъзна, че Кайтай лежи до него, сгушена под едната му ръка, топла и отпусната, почти в безсъзнание. Той я притисна нежно до себе си. Не беше сигурен защо, знаеше само, че иска тя да спи, да събира сили и да бъде точно там, където беше сега.
	Тави вдигна поглед и видя, че Хашат ги наблюдава с очи, пълни с удивление, което постепенно премина в негодувание. Обърна се към Дорога и каза:
	— Какво ще направиш по въпроса?
	Главатарят на гаргантите, все още с изпъкнали вени по ръцете и бедрата, отметна назад глава и изригна в плътен, ехтящ смях.
	— И двамата знаем, Хашат. Свършено е.
	Главатарят на конете се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.
	— Досега не съм чувала за подобно нещо — каза тя. — Това е неприемливо.
	— _Така_ е — избоботи Дорога. — Но сега пред нас стоят други проблеми.
	Хашат тръсна глава и отметна гривата от очите си.
	— Не ми харесва тази работа — каза примирено тя. — Това беше номер. Ти ме изигра.
	Очите на Дорога проблеснаха и на устните му заигра усмивка, но той каза строго:
	— Съсредоточи се върху това, за което сме тук, Хашат.
	— Изпитанието — каза маратката и се обърна към Тави. — Е, алеранецо, взехте ли Благословията?
	Тави потръпна и най-неочаквано се почувства пълен глупак. В цялото вълнение и объркване беше забравил за изпитанието. Беше забравил, че използва гъбата, която му беше нужна, за да победи Кайтай. Спаси живота й, но загуби изпитанието. Собственият му живот беше загубен. Сега обединените марати щяха да се вдигнат срещу народа му.
	— Аз… — каза Тави и посегна към кесията на колана си, където напипа нечия топла ръка…
	Погледна надолу и видя Кайтай да изважда ръка от кесията. Очите й, вперени в неговите, се затвориха за кратко и той по-скоро почувства, отколкото видя безмълвната благодарност в тях, уважението заради смелостта му.
	— Постъпи толкова глупаво — прошепна тя, после отново затвори очи.
	Тави бръкна в кесията и намери втората Благословия на нощта там, където я беше оставила Кайтай. Извади я и я поднесе с набодени, кървящи пръсти на Дорога.
	Той коленичи пред Тави и прие Благословията с мрачно изражение на лицето. Погледна към гъбата, после към бедрото на Кайтай, където беше засъхнала жълтеникавата отрова. Очите му се разшириха и се насочиха отново към Тави. Килна глава на една страна, втренчи се в него и Тави разбра, че главатарят на гаргантите беше разбрал точно какво се беше случило в странната зелена пропаст.
	Дорога протегна огромната си ръка и погали нежно светлата коса на Кайтай. После вдигна очи към Тави.
	— Обичах майка й толкова много. Кайтай е единственото, което ми остана от нея. Смел си, алеранецо. Рискува живота си, за да спасиш нейния. И така спаси не един, а двама, които обичам. Двама от моето семейство.
	Маратът се изправи на крака и протегна ръка към Тави.
	— Ти защити моето семейство, моя дом. Единствения повелява да ти се отплатя, алеранецо.
	Тави пое рязко дъх и погледна към Хашат. Очите на воина кон блестяха от вълнение. Тя въздъхна и сложи ръка на дръжката на сабята си.
	— Ела, младежо — каза тихо Дорога. — Дъщеря ми има нужда от почивка. Чака ме много работа, ако искам да ти се отплатя. Ще дойдеш ли с мен?
	Тави пое дъх и когато заговори, гласът му звучеше, поне на него, по-дълбок и по-спокоен от преди. Като никога, дори не потрепна.
	— Ще дойда с теб.
	Хвана ръката на Дорога. Огромният марат се усмихна широко и вдигна Тави на крака.


	Глава 35

	Амара ядосано свали колана си и започна да чука силно с катарамата по решетките на малкия прозорец на килията, в която я бяха затворили.
	— Пазач! — извика тя, опитвайки се да прозвучи колкото можеше по-властно. — Пазач, веднага ела тук!
	— Няма смисъл — каза Бърнард, опънал се на сламеника до далечната стена на стаята. — Горе не чуват нищо.
	— Минаха часове — отвърна Амара, докато крачеше напред-назад пред вратата. — Какво още чака този идиот Плувус?
	Бърнард потри брадата си.
	— Зависи колко му стиска.
	— Какво имаш предвид?
	Тя спря и се извърна към него.
	Бърнард сви рамене.
	— Ако е амбициозен, ще изпрати свои хора, за да разберат какво става. Ще се опита да се възползва от ситуацията.
	— Но ти не мислиш, че е такъв, така ли?
	— Не, не и в този смисъл. Най-вероятно просто е сложил Грам на легло и е изпратил куриер с вестта до Рива. И сега чака указания за действие.
	Амара избълва една ругатня.
	— Няма време за това. Той със сигурност го е предвидил. Разположил е въздушни рицари около долината, за да предотврати излизането на всякакви въздушни куриери.
	— Той? Мъжът при брода. Онзи, който стреля по Тави.
	Въпреки че интонацията на Бърнард остана непроменена, в тона му се прокрадна мрачна решителност.
	Амара скръсти ръце и се подпря на вратата, изтощена, отчаяна. Би заплакала, ако това щеше да помогне по някакъв начин.
	— Да, Фиделиас. — Злобата в гласа й изненада и самата нея и тя повтори тихо името. — Фиделиас.
	Бърнард извърна глава и се вгледа в нея.
	— Ти го познаваш.
	Тя кимна.
	— Искаш ли да поговорим за това?
	Амара преглътна.
	— Той… беше мой учител. Моят _патрисерус_.
	Бърнард се изправи, намръщен.
	— Той е Курсор?
	— Беше — каза Амара. — Сега работи за друг. Изменник. — Тя се изчерви. — Може би не трябва да казвам нищо повече, холтър.
	— Не е и нужно — увери я той. — Но ме наричай Бърнард. Докато сме заключени заедно в тази килия, мисля, че можем да пропуснем титлите. Ако вкараме и тях вътре, за нас няма да остане място.
	— Така да бъде, Бърнард — усмихна се тя вяло.
	— Той ти е бил приятел, този Фиделиас.
	Тя кимна и извърна поглед.
	— Повече от приятел?
	Амара се изчерви.
	— Той не го допусна. Бях на тринайсет, когато започнах да се обучавам при него, той беше всичко за мен. Но той не…
	Думите замряха в гърлото й.
	— Не е искал да се възползва от теб — предположи Бърнард. И когато Амара замълча смутено, той продължи: — Достойно от негова страна.
	— Той е добър — каза тя, — способен, имам предвид. Един от най-добрите, с които Короната разполага. Има повече мисии зад гърба си от всеки друг Курсор, а слуховете са, че има още много, за които Короната официално не признава. Някои от нещата, които е вършил, сега са в учебниците. Спасил е живота на хиляди хора, които дори не са подозирали за присъствието му — каза тя и преглътна. — И ако ме беше попитал преди седмица, не бих си и помислила, че може да има някой по-лоялен от него на страната си. — Тя усети как гласът й отново се изпълва с горчилка. — Патриот.
	— Може би точно там е проблемът — каза замислено Бърнард.
	Амара го погледна учудено.
	— Какво искаш да кажеш?
	— На света има два вида лоши хора. Искам да кажа, лошотията има много лица, но ако се вгледаш по-навътре, май има само два вида хора, които съзнателно нараняват други хора. Умишлено. Хора, които не осъзнават, че някой друг освен тях е от значение. И хора, които разбират, че има неща на този свят, по-важни от кой да е човешки живот. Дори собственият им. — Бърнард поклати глава. — Първите са навсякъде. Жалки, нищожни души. Светът е пълен с тях. Хора, които не ги е грижа за никого. В повечето случаи злините им не са кой знае какво.
	— Вторият вид са хора като твоя _патрисерус_. Хора, за които има нещо по-скъпо от собствения им живот, от живота на който и да е друг. Те ще се борят за него, ще го пазят с цената на всичко, ще убият, за да го защитят, вътрешно убедени, че друг начин няма. Че така е редно. — Бърнард погледна към нея и допълни: — Тези са опасни. Много опасни.
	Амара кимна.
	— Да, той е опасен.
	— Кой каза — избоботи Бърнард и я изгледа изпитателно, — че говоря за Фиделиас.
	Амара вдигна рязко глава.
	— Човекът е в основата на всичко. Нито кралство, нито идеал биха съществували, без хората да вярват в тях. Да го подкрепят. А кралството съществува, за да защитава хората. Струва ми се малко нелогично да жертваш хора, за да защитиш него.
	— Не е толкова просто, холтър.
	— Не е ли? Спомни си кой те е научил на това — каза нежно Бърнард, но в тона му имаше достатъчно твърдост и убедителност. — Сега той е някъде там и сигурно си мисли, че постъпва по единствения правилен начин. Хиляди гарвани, та той сигурно си мисли, че е прав. Че само той и никой друг не знае кое е правилно и кое не и затова той трябва да направи правилния избор.
	Амара отстрани няколко кичура от лицето си.
	— А как да знам аз, че той наистина не е прав?
	Бърнард се изправи и се приближи към нея. Сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.
	— Защото здравото дърво няма гнили корени, Амара. Никое велико начинание не започва с измяна, с лъгане на хората, които ти вярват и те обичат.
	Сълзите запариха в очите й и тя ги затвори за миг. Той я притегли леко към себе си и тя се отпусна в топлата му, здрава прегръдка.
	— Не знам какво да направя — каза му тя. — Опитах всичко, за да предотвратя това, което предстои. Не беше достатъчно. — А Гай разчиташе на нея. Повери мисията на нея.
	— Понякога — каза Бърнард — най-умното нещо, което можеш да направиш, е да не направиш нищо. Понякога, преди да предприемеш каквото и да е, трябва просто да спреш и да изчакаш събитията сами да се развият. Имай търпение.
	Тя поклати глава.
	— Няма време за това — каза настоятелно. — Трябва да накараме някой да слезе тук. Трябва да ги накараш да ме чуят, иначе…
	Бърнард постави големите си ръце на раменете й, стисна я леко и я притисна в тежката дървена врата. След това се наведе с цялата си тежест над нея, притисна я към дървото и долепи устни до нейните. Целувката му бе едновременно настоятелна и непринудена.
	Амара отвори широко очи от изненада. Устата му беше толкова мека, топла и тя усети пристъп на възмущение. Да не би той да я мислеше за някоя празноглава хлапачка, чиито брътвежи можеш с лекота да заглушиш с една целувка?
	Вярно, топлината и близостта му бяха утешителни. Вярно, нежността и силата, които струяха от ръцете и тялото му, бяха нещо неустоимо, успокоително и заплашително едновременно. Вярно, ароматът му, смесица от кожата на дрехите му, свежа полска трева и нещо неописуемо, диво и мъжествено, беше достатъчен да я накара да свали дрехите си и да се търкаля гола.
	Вдигна ръце, за да го отблъсне от себе си, но дланите й просто се отпуснаха върху едрите мускули на гърдите му и доловиха силата и топлината му. Устата й се вдигна към неговата, устните й се разтвориха и притискаха към неговите, вкусвайки ги, изучавайки ги.
	Той издаде тих, настоятелен стон, притисна се още по-плътно в нея и тя усети сърцето си да бие лудо. Все още му беше ядосана. Разбира се, че беше. А я чакаше и работа за вършене. И без значение колко хубаво миришеше той или колко приятен беше допирът на тялото му, нито колко охотно тялото й откликна на неговото…
	Тя прекъсна целувката. Той се отдръпна леко и очите му потърсиха нейните.
	— Какво си мислиш, че правиш? — попита Амара.
	Гласът й беше по-тих, отколкото й се искаше, много по-тих и нисък.
	— Мисля, че съм заключен в малка стая с красива жена — отвърна спокойно Бърнард. — И я целувам.
	— Аз нямам време да те целувам — каза уверено Амара, но не можа да откъсне очи от устните му и усети своите да се разтварят инстинктивно за нова целувка.
	— Но ти искаше да ме целунеш — каза Бърнард.
	— Не — каза Амара, — искам да кажа, сега не му е времето.
	— Така ли? Тръгваш ли нанякъде?
	Той наведе глава и я целуна нежно отстрани по шията. Езикът му пробяга по кожата й и през крайниците й премина тръпка, каквато не беше изпитвала допреди. Усети, как тялото й се разтапя в неговото, противно на волята й.
	Внезапно изпълнена с копнеж, Амара зарови пръсти в косата му и яростно придърпа устните му обратно върху своите. Целуваше го, притискаше се невъздържано в него, ръцете й се плъзгаха по гърдите му, по ръцете, раменете. После се отблъсна от стената и все така притисната в него, го изтласка назад. Изтика го към сламеника, докато краката му не се удариха в него.
	Устните й не се отделиха от неговите, докато го възсядаше, седнал на сламената постелка. Ръцете му се спряха на талията й, огромни, силни, и копнежът й се удвои. Връхлетя я непосилното желание да почувства тези ръце върху бедрата си, върху гърба, шията, навсякъде.
	— Това е само целувка — прошепна тя, притиснала жадни устни в неговите. Не можеше да им се насити. — Това е всичко, само една целувка.
	Тя последва желанието си и обсипа с целувки лицето му, преди да ги насочи към по-меката кожа на шията му, към извивката на едното рамо. Впи нежно зъби в кожата му.
	— Това е всичко — простена той.
	Ръцете му се стегнаха около кръста й и бавно се плъзнаха надолу към ханша.
	Амара изпъшка рязко, когато бедрата й се притиснаха в неговите, съсредоточи се върху лицето му, като се опитваше да прочисти мислите си. Но беше трудно — много по-лесно бе да се отърве от дрехите си, от неговите, повече не можеше да понесе нещо между голата му кожа и нейната. Искаше да почувства как тежестта му я притиска, да почувства как горещата му сила се изтласква в нея, да се бори и изпробва силата си срещу неговата и да бъде победена. В нея гореше огън, първичен и примитивен _копнеж_, нещо, на което не можеше да се противопостави. Обзета от дива, животинска страст, Амара задърпа припряно колана му.
	— Чакай — каза Бърнард. — О, о, _врани_, Брут, _глупако_. — Той се размърда под нея, вдигна я рязко и я тръшна безцеремонно на сламеника до себе си.
	Стана, отдалечи от нея с няколко бързи стъпки и вдигна ръка, за да я спре да го последва. Лицето му се смръщи от напрежение.
	— Не. Брут, _не_ — прошепна.
	Амара се вторачи в Бърнард от сламеника, охладняла, задъхана, скована от заглъхващия копнеж на тялото й. Дрехите й бяха раздърпани, косата разрошена, а устните — подути от разгорещените му, настоятелни целувки.
	Тя вдигна ръка към слепоочието си.
	— Ти… ти си използвал фурия върху мен.
	— Знам — каза Бърнард и се изчерви, — без да искам. Съжалявам.
	— Използвал си _земна фурия_ върху мен.
	— Съжалявам — повтори Бърнард. — Брут е… Моята земна фурия е силна. Понякога си мисли, че знае по-добре от мен кое е добро, и се опитва да ми прави такива услуги. — Бърнард се смъкна надолу и седна на пода. — Съжалявам, не знаех, че го прави, в противен случай никога не бих… искам да кажа, аз… — Той разтърси глава и след малко продължи: — Мина много време. И Брут… просто е искал нещо да се случи.
	Амара се загледа в него, докато се наместваше на сламеника и се бореше да овладее дишането и емоциите си. Вдигна крака, обви с ръце коленете си и се загледа в обувките си — мокасините, които Исана й обу в Бърнардхолт.
	— Бил си женен — каза тихо тя.
	— Преди десет години — отвърна Бърнард. Изрече думите тихо, предпазливо, сякаш бяха обрасли с бодли, които можеше да разкъсат устата му, ако ги изговореше твърде бързо. — Тя е мъртва. Болест. Дъщерите ми също.
	— И ти никога не…
	Амара остави думите неизказани.
	Той поклати глава.
	— Бях зает. А и не ми се искаше да се сближавам с никого, докато… — Бърнард пое дъх. — Докато не ме целуна снощи. Предполагам, че нещо се е пробудило.
	— Предполагам, че е така.
	Амара не можа да сдържи огорчението в гласа си.
	Бърнард се изчерви още повече и не посмя да вдигне очи.
	Амара се изсмя уморено.
	— Бърнард, всичко е наред. Не се сърдя.
	Не излъга, беше й харесало. Искаше го. Едва се овладя самата тя да не се изчерви. Само споменът за разтапящата нужда от онази целувка беше достатъчен, за да я накара отново да се разтрепери.
	— Това не ме оправдава. — Той вдигна очи и Амара видя тревогата и уязвимостта му в погледа им. Разбра колко важно за него бе нейното отношение. — Сигурна ли си, че не ми се сърдиш?
	Амара кимна утвърдително.
	— Е, като изключим очевидния факт, че съм държана под ключ, не се сърдя — каза тя.
	— Не мисля, че ще се тревожим още дълго за това. Ето защо си откраднах тази целувка. Не исках да се случи така, но търсех възможност да те целуна, преди…
	— Преди какво?
	Бърнард наклони глава на една страна.
	— Слушай — каза той.
	Отвън се чу приглушен камбанен звън, отброяващ полунощ.
	— Охраната се сменя — каза Бърнард. — Ако Плувус следва устава, ще си легне и ще назначи някой от своите висши центуриони като командир на стражата.
	— Добре — каза Амара. — Какво означава това за нас?
	— Означава шанс да поговоря с някого, когото познавам — отвърна Бърнард.
	Изправи се, все още заслушан, и само миг по-късно тежката врата, до която водеха стълбите на мазето, издрънча.
	Сърцето на Амара подскочи.
	— Ще ни пуснат ли?
	— Има само един начин да разберем — каза Бърнард и застана до вратата.
	Амара се приближи и застана до него.
	— Искал си да ме целунеш?
	— Да — покашля се Бърнард.
	— Защо?
	— Харесвам те — отвърна той.
	— Харесваш ме.
	Бузите му се изчервиха.
	— Красива си, не съм срещал по-смел човек от теб. Харесвам те.
	Тя усети как ъгълчетата на устните й се повдигат, но опита да скрие усмивката. След това се предаде, извърна поглед към него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.
	Той сведе поглед към нея и в него само за секунда се прокрадна онзи разгорещен копнеж, който беше почувствала в целувката му.
	— Чакам момента, в който ще остана насаме с теб и ничий живот няма да е в непосредствена опасност, за да ме откъсва от мисълта за това, което искам да направя.
	Езикът на Амара се залепи за небцето й, което неочаквано беше пресъхнало. Опита се да събере достатъчно от разпилените си мисли, за да му отговори, но звукът от тежките стъпки по стълбите и изтракването на ключ във вратата я прекъснаха.
	Вратата се отвори и пред Амара и Бърнард се появи безизразната физиономия на Плувус Пентиус.
	Или поне такова беше първото впечатление на Амара. Главата на търсача на истина клюмна напред и той изхърка.
	Вратата се отвори по-широко и Амара видя двама мъже, от двете страни на спящия търсач, които подкрепяха отпуснатото му тяло. В единия разпозна възрастния прошарен лечител от портата. Другият носеше нагръдник и шлем на центурион и беше кривоглед мъж на средна възраст, с кръгло лице и тъмна коса.
	— Бърнард — каза бодро Харгър, — точно питах Плувус дали да не те освободим и той каза „да“. — Харгър хвана косата на Плувус и раздруса главата му напред-назад. — Виждаш ли? Боя се, че момчето не носи много на алкохол.
	— Холтър — каза напрегнато центурионът. — Това може да ми струва поста.
	— Джиралди. — Бърнард пристъпи напред и стисна рамото на мъжа. — Радвам се да те видя. Как е Розалия?
	— Тревожи се — отвърна Джиралди и разногледите му очи се насочиха към Амара. — Какво става, Бърнард?
	— Маратите идват. Насам. И смятаме, че имат подкрепата на цяла рота наемни рицари.
	Джиралди зяпна Бърнард и устата му зейна.
	— Бърнард, това е _лудост_. Това е невъзможно. Алерани да помагат на марати?
	— Един маратски воин едва не ме уби в подножието на Гарадос преди два дни — отвърна Бърнард. — А снощи група призователи, по-силни дори от мен, се опитаха да убият племенника ми, който също видя марата.
	— Тави? Велики фурии, Бърнард!
	— Няма никакво време. Казах на Грам и той ми повярва. Нареди пълна мобилизация, изпращане на съгледвачи и вестоносци до Рива за подкрепления, но точно тогава бяхме нападнати от същите хора, пред самите порти на гарнизона. Изпълнени ли са заповедите му?
	— Цялата ми центурия е въоръжена и вдигната по тревога, Бърнард, и изпратих бързоходци до наблюдателниците, за да съм сигурен, че сигналните огньове ще бъдат запалени при нужда, но за повече нямам власт.
	— Тогава се позови на тази на Грам — каза Бърнард. — Нека рицарите да са въоръжени и вдигнати по тревога, също и останалата част от легиона. Затворете местните зад стените на гарнизона и изпратете предупреждение до Рива. Без подкрепления от легионите на Рива може да се окаже без значение колко готов за битка е гарнизонът.
	Джиралди изпъшка ядосано и прехвърли тежестта на Плувус върху Харгър, който пък я пое със сумтене.
	— Бърнард — каза Джиралди, — ти не разбираш. Плувус е повдигнал обвинение срещу теб. За предателство, Бърнард. Казва, че си част от заговор за убийството на Грам.
	— Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш.
	— Но аз не съм гражданин — каза тихо Джиралди. — Нито пък ти, извън фермата си. И сега, когато Грам е на легло…
	— Колко е зле?
	— Не е добре, Бърнард — изсумтя Харгър. — В безсъзнание е. Ножът го е пробол в кръста. Вече не е първа младост, а през последните няколко седмици много пиеше. Направих каквото можах за него и изпратих един от нашите въздушни рицари да доведе по-силен лечител. Аз съм по грубата работа, а за това се иска внимателна ръка. Не ми е по силите.
	— Поне това си направил. Той каза ли нещо за предстоящото нападение?
	Джиралди изпуфтя ядосано.
	— Бърнард — каза, — няма никакво нападение. Няма и следа от такова.
	— Но ще има — сопна се Бърнард. — Гарвани и мърша, Джиралди, знаеш как би постъпил Грам. Направи каквото трябва.
	— _Не мога_ — изръмжа центурионът. — Плувус отмени заповедта за въоръжение и вдигане по тревога като основаваща се на „налудничави и неоснователни слухове“. Освен ако самият Грам не заповяда друго, не мога да направя нищо повече от това, което вече съм направил. Да не мислиш, че не искам, Бърнард? Имам жена и три деца. Но нямам власт.
	— Тогава аз ще…
	Джиралди поклати глава.
	— Ти също нямаш. Много от мъжете те познават, но има и много нови. Като онези глупаци, които срещна по-рано на портата.
	Харгър се изкикоти злобно и центурионът го стрелна с очи.
	— Момчето, което просна пред палисадата, е син на ривански лорд, Бърнард. Те са обидени и няма да приемат заповеди от теб. Нямаш нужния ранг.
	— Но аз имам — пристъпи напред Амара.
	Тримата мъже млъкнаха. Джиралди вдигна ръка и свали шлема си в знак на любезност.
	— Извинете ме, млада госпожице, не ви забелязах. Знам, че искате да помогнете, но…
	— Но това е мъжка работа? — попита Амара. — Нямаме време за това, центурионе. Казвам се Амара екс Курсори Патронус Гай. Негово Величество е сметнал за уместно да ме удостои с почетното звание графиня, което, вярвам, ми дава правомощия в командната йерархия, равни на тези на граф Грам.
	— Ами, млада госпожице, сигурен съм, че на теория…
	Амара пристъпи към центуриона.
	— Защо ми губите времето, центурионе? Очевидно вярвате, че съществува заплаха, в противен случай нямаше да вдигнете по тревога хората си. А сега престанете да ми се пречкате или ми кажете кого да извикам, за да свърши каквото е нужно.
	Джиралди я зяпна, объркан и изненадан. После погледна към Бърнард и попита:
	— Истината ли казва?
	Бърнард скръсти ръце и го изгледа.
	Центурионът прекара ръка по късо подстриганата си коса.
	— Добре, милейди. Предполагам, че най-напред трябва да започнем от Плувус…
	— Плувус е съгласен с всичко, което дамата каже, нали, господине? — провлачи Харгър, хвана Плувус за косата и поклати главата му напред-назад. — Ето. Аз съм лекар и професионалното ми мнение е, че този мъж е способен на здравомислеща, трезва преценка. При всички положения, по-здравомислеща от когато е буден.
	Джиралди преглътна нервно.
	— Добре, а сега ще трябва да говорите с Пирелус, милейди. Той е командирът на рицарите в гарнизона. Ако той ви подкрепи, останалите центуриони ще го последват, а с тях и хората им.
	— Пирелус? Пирелус от Черните остриета?
	— Да, милейди. Силен призовател на метал. Майстор на меча, какъвто рядко съм виждал. Стара кръв, старо семейство е това. Не го е грижа много за палетата, с които сме се обградили тук, но и няма да му е приятно да приема заповеди от жена, милейди. Да знаете само какви главоболия създаваше на откривателката Оливия.
	— Чудесно — каза Амара замислено. После се обърна към Бърнард. — Искам си обратно меча.
	Бърнард я зяпна изненадан.
	— Не мислиш ли, че ще е малко крайно да тръгнеш да го убиваш? Особено при положение че ще те накълца на парчета.
	— Няма да се стигне дотам. Донеси ми го. — После се обърна към Джиралди: — Заведете ме при него.
	— Милейди — поде колебливо той, — не съм сигурен, че ме разбрахте. Той и останалите рицари вече са си легнали.
	— Искаш да кажеш, че играят на пари и мърсуват с жени — отвърна Амара. — Няма да ми е за пръв път, центурионе, ще понеса гледката. Заведете ме при него.
	— Аз ще взема меча, графиньо — избоботи Бърнард.
	Тя му хвърли усмивка през рамо.
	— Благодаря ти, холтър. Лечител, този търсач на истината май има нужда от легло.
	— И аз така мисля — съгласи се бодро Харгър, довлачи Плувус в килията и го стовари безцеремонно върху голия сламеник. — Най-близкото възможно легло.
	Амара с мъка потисна напушилия я смях и се обърна със сериозно изражение към Джиралди.
	— Да вървим, центурионе.
	— Хайде, Бърнард — каза Харгър, — знам къде държат нещата ви.
	Амара последва центурион Джиралди навън от мазето на постройката, която се оказа склад за продоволствие, и тръгна през двора на гарнизона.
	— Бунт — промърмори мъжът. — Нападение на висшестоящ офицер. Отвличане на висшестоящ офицер. Изопачаване на заповедите на висшестоящ офицер.
	— Какво казвате, центурионе?
	— Броя колко пъти ще ме екзекутират, милейди.
	— Погледнете го от тази страна — каза Амара. — Ако оживеете, за да ви обесят, значи, всички ще сме извадили късмет. — Тя посочи с глава едно от казармените помещения, в които обичайно биваше настанен рицарският контингент. Лампите още светеха и навън се чуваха музика и смях. — Там?
	— Да, милейди — отвърна центурионът.
	— Чудесно. Връщайте се при хората си. Уверете се, че държат под око сигналните кули. И подгответе каквато още защита има на стените.
	Центурионът въздъхна и кимна.
	— Добре. Смятате ли, че ще го убедите, милейди?
	— Единственият въпрос е дали ще живее след разговора ни — каза хладно Амара. — По един или друг начин тези рицари ще бъдат готови за битка, за Короната.
	Харгър дотича, задъхан като уморен кон. В ръка държеше меча, който Амара беше взела от Мемориала на Принцепс, и й го подаде с дръжката напред.
	— Заповядай — каза задъхано той. — Побързай, момичето ми. Един от стражарите мисли, че е видял светлина от най-далечната кула, но не е сигурен, защото веднага изгаснала. Бърнард взе кон и тръгна да провери какво става.
	Сърцето на Амара подскочи. Бърнард сам навън. С маратите така близо.
	— На какво разстояние е кулата от тук?
	— Седем-осем мили — отвърна Харгър.
	— Центурион, колко време ще е нужно, за да се придвижат войски на такова разстояние?
	— Без фурии? През нощта? Теренът е тежък, милейди. Цяло подразделение — след три часа или малко повече. Леко въоръжените части — много по-бързо.
	— Врани! — изруга шепнешком Амара. — Добре. Събудете останалите войници, центурионе. Стройте ги и им кажете, че след малко командирът на рицарите ще говори пред строя.
	— Ъъ, милейди, а ако той не дойде…
	— Остави това на мен.
	Тя затъкна ножницата на меча в колана и придържайки я покрай бедрото си с лявата ръка, тръгна към казармата на рицарите. Сърцето й се беше качило в гърлото. Спря пред вратата и пое дъх, за да се успокои и прочисти мислите си. После сложи ръка на вратата и я блъсна с всичка сила навътре.
	От вътрешността на помещението я лъхна тежката миризма на пушек и вино. Горяха лампи и пръскаха златисти и червени отблясъци. На една от масите, отрупана с купчинки монети, играеха дама, а на други две малки групички мъже хвърляха зарове. Жените, повечето с непогрешимия вид на прекарали целия си живот из военни лагери, висяха по вратовете на мъжете, целуваха се с тях, пиеха или разнасяха вино, или просто се изтягаха по кушетки и столове. Едно момиче, младо, гъвкаво, с робски нашийник и почти нищо друго по нея, танцуваше пред огъня под музиката на свирача на флейта и тънката й сянка по пода се виеше като някое екзотично украшение.
	Амара пое дълбоко въздух и отиде до най-близката маса.
	— Извинете — каза тя с хладен, делови тон. — Търся командир Пирелус.
	Един от мъжете на масата я погледна похотливо.
	— Той приключи с момичетата за тази вечер, девойче. Но аз ще се радвам да запълня… — очите му я огледаха предизвикателно — … липсата му.
	Амара го погледна и каза хладно:
	— Ще се престоря, че не съм чула това. Къде е командир Пирелус?
	Лицето на мъжа се изкриви в пиянски гняв и той се изправи с нож в ръка.
	— Какво? Мислиш, че не съм достатъчно добър за теб ли? Да не си някоя надута курва, която се пуска само на граждани богаташчета?
	Амара призова Сирус и взе от бързината на фурията. Дори не се видя кога ръката й изтегли късия меч от ножницата, която висеше на кръста й. Острието му прекоси пространството между тях, преди слисаният войник да може да реагира, и Амара го натисна леко в гърлото му. Изведнъж настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихото пращене на огъня.
	— Аз съм Курсор на Първия лорд и съм тук по работа. Няма да търпя глупостите на пияни глупаци. Пусни ножа.
	Войникът издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и вдигна извинително една ръка с дланта навън. Другата спусна до масата и остави ножа върху нея. Амара усети пронизителните погледи на мъжете в гърба си, насочени като върховете на копия, готови всеки момент да я пронижат. Страхът скова гърлото й, но тя не му позволи да се изпише на лицето й и то остана спокойно и безмилостно като водите на леден океан.
	— Благодаря — каза тя. — И така, къде е Пирелус?
	Чу да се отваря врата зад гърба й и спокоен, почти безжизнен глас заговори бавно и провлачено с парциански акцент:
	— В момента взема вана. Но винаги е на разположение на една дама.
	Амара свали меча от гърлото на войника, изгледа го презрително, обърна му гръб и се извърна към говорещия.
	Беше висок мъж, по-висок от повечето, а кожата му имаше същия тъмен златистокафяв тен като нейната. Косата му беше черна като нощта, дълга, противно на правилата на легиона, разпиляна на влажни кичури по раменете му. Беше слаб, мускулест и в ръката си държеше тънък, извит меч от метал, по-черен от траурно кадифе. Изражението на лицето му бе невъзмутимо, самоуверено, дори леко развеселено.
	Беше чисто гол и от тялото му капеше вода.
	Амара усети, че бузите й пламват, и с мъка успя да не издаде смущението си.
	— Вие ли сте Пирелус, командирът на рицарския контингент в гарнизона?
	— Парцианско момиче — каза Пирелус и устата му се разтегли в широка усмивка. — Мина доста време, откакто за последно бях в компанията на парцианско момиче. — Той килна глава на една страна, но мечът му не помръдна, остана отпуснат в готовност покрай крака му. — Аз съм Пирелус.
	Амара повдигна вежди и го огледа от долу до горе.
	— Чувала съм много за вас.
	Пирелус се усмихна самодоволно.
	— Очаквах, да сте… — тя се покашля деликатно, но задържа погледа си върху него — … по-висок.
	Усмивката изчезна. А с нея, надяваше се Амара, и поне малко от арогантността му.
	— Облечете си нещо, командире — каза Амара. — Гарнизонът ще бъде нападнат. Вдигнете по тревога хората си и излезте да говорите пред легионерите, които в момента се строяват навън.
	— Нападнат? — провлачи Пирелус. — От кого, ако смея да попитам?
	— Маратите. Предполагаемо, и от рота рицари. А може би повече.
	— Разбирам — каза той отнесено. — Така, да видим. Сигурен съм, че съм те виждал. Опитвам се само да си спомня къде.
	— Столицата — отвърна Амара. — Гледах няколко от дуелите ви преди две години, също така бях в класа, който обучавахте в Академията.
	— Точно така — каза Пирелус с усмивка. — Въпреки че по онова време се обличаше като жена. Сега си спомням… ти си онази малка призователка на вятъра, която спаси онези деца при пожара в източната част на града. Смела постъпка.
	— Благодаря — отвърна Амара.
	— Глупава, но смела. Какво правиш тук, ученичке от Академията?
	— Сега съм Курсор, Пирелус. Дошла съм да ви предупредя за нападението, преди да ви пометат маратските орди.
	— Колко мило от твоя страна. И говориш с мен, вместо с командира на гарнизона, защото…?
	— Говоря с вас, защото сте най-висшестоящият, способен да взема решения офицер. Графът е в безсъзнание, Плувус е празноглав политик, а не военен, а дежурният командир на нощната стража е центурион, в чиито правомощия не влиза обявяването на всеобща мобилизация. Което ще направите, преди да изпратите вестоносец до Рива с искане за подкрепления.
	— По чия заповед? — погледна я въпросително Пирелус.
	— Моя — отвърна Амара. — Графиня Амара екс Курсор Патронус Гай от Алера.
	Лицето на Пирелус се свъси.
	— Мислиш, че като си си прикачила звание и изнасяш подобни представления, можеш да се разхождаш насам-натам и да нареждаш на когото си искаш?
	Амара ловко извъртя меча и насочи блестящото острие назад, после го постави на масата до нея. След това се обърна, тръгна към рицаря и спря на по-малко от една ръка разстояние.
	— Пирелус — каза тя, снишавайки гласа си до шепот, — не съм дошла по желание. И предпочитам да не използвам ранга си и да раздавам заповеди. Но не ме карай да ти показвам докъде съм готова да стигна.
	Погледът му срещна нейния, корав и неотстъпчив.
	— Не ме заплашвай, момиче. Нямаш с какво.
	Амара отново призова Сирус и зашлеви мъжа през лицето. Звучната плесница го свари напълно неподготвен и извъртя главата му настрани. Пирелус отстъпи крачка назад, инстинктивно вдигна меча и го насочи към сърцето й.
	— Не си правете труда — каза му Амара. — Щом отказвате да направите нужното, предизвиквам ви на _juris macto_, тук и сега, за неизпълнение на дълга и държавна измяна. — Тя се обърна и взе оръжието си, после пак се изправи лице в лице с него. — Мечове. Можем да започнем, когато сте готов.
	Командирът беше замръзнал на място и я гледаше втренчено.
	— Шегуваш се — каза той. — Сигурно се шегуваш! Знаеш, че не можеш да ме победиш.
	— Така е — отвърна Амара. — Но ме бива достатъчно с меча, че да се наложи да ме убиете. За да спечелите този дуел, ще се наложи да убиете Курсор, изпълняващ задълженията си, командире. Независимо дали съм мъж, или жена, дали съм права, или греша за предстоящата атака, вие пак ще сте виновен за държавна измяна. И двамата знаем какво ще ви се случи тогава. — Тя вдигна меча пред лицето си за поздрав. — Така че, ако сте готов да си пропилеете живота, моля, приемете дуела и да започваме. Или се облечете и се пригответе да защитавате гарнизона. Но така или иначе, ще трябва да _побързате_, командире, защото нямам време да лаская егото ви.
	На две крачки разстояние от него, с вдигнат меч, Амара зачака. Сърцето й биеше като лудо, усети капчица пот да се стича по врата й. Пирелус беше истински майстор в призоваването на метал и един от най-добрите майстори на меча в кралството. Ако приемеше дуела, _щеше_ да я убие и тя нямаше да успее да направи кой знае какво, за да го спре. Но друг избор нямаше. Трябваше някак да го убеди в своята искреност, трябваше да му покаже, че е готова да умре, за да го накара да действа, че по-скоро би умряла, отколкото да не изпълни дълга си към Алера, към Гай. Очите й се впиха в неговите, събра мислите си и отказа да се поддаде на страха, да позволи на меча си да трепне.
	Пирелус я изгледа, мрачен, замислен.
	Амара притаи дъх.
	Рицарят изпъна бавно гръб и от небрежната му, отпусната стойка не остана следа. Постави плоската част на меча върху ръката си и се поклони. Гневът не остана скрит в прецизните му движения.
	— Графиньо — каза той, — в интерес на безопасността на този гарнизон ще изпълня заповедите ви. Но в доклада си ще отбележа, че го правя против волята си.
	— Стига да го направите — отвърна Амара. Главата й се замая от пристъпа на облекчение и тя едва се сдържа да не седне на пода. — Значи, ще се погрижите за подготовката?
	— Да, милейди — каза Пирелус с неприкрита язвителност, но запазил добрия тон. — Мисля, че мога да се справям с това-онова. Ото, нахрани мъжете и гледай да получат нещо повече от чай. Събудете всички. Камдон, миличка, донеси ми дрехите и ризницата.
	Един от мъжете на масата с играта на дама и момичето с нашийника хукнаха да изпълнят нарежданията му.
	Амара излезе от помещението, прибра меча в ножницата и пое дълбоко въздух. Само след минути чу плътното свистене на вятър, погледна нагоре и видя двама полуоблечени въздушни рицари, които прелетяха в нощното небе в две различни посоки. Отиваха в Рива, в това не се и съмняваше.
	Успя. Най-после гарнизонът се подготвяше за битка. Войниците започнаха да се събират на плаца в средата на лагера. Грейнаха лампи. Центурионите крещяха заповеди, а барабанчик започна да бие за строй. Откъм външните постройки се разлаяха кучета, наизлязоха съпруги и деца, събудени от войниците, изпратени да вдигнат мъжете им по тревога, а тях да отведат в гарнизона, зад защитните стени на укреплението.
	Сега всичко беше в ръцете на войниците, помисли си Амара. Нейната роля свърши. Тя беше очите на Короната, ръцете й, отнесли предупреждението на защитниците на Алера. Това сигурно щеше да е достатъчно. Тя намери потънал в сянка участък на една от масивните стени, облегна се на нея и отпусна глава върху камъка. Тялото й се свлече от внезапно връхлетялата я умора. Облекчението я замая като силна напитка и главата й натежа. Беше уморена. Ужасно уморена.
	Вдигна очи към звездите, прозиращи тук-там през бледите облаци, и с изненада откри, че в очите й нямаше сълзи. Беше твърде изморена, за да плаче.
	Забиха барабани, тръбите изсвириха множество отсечени тонове, разпращайки заповедите до отделните центурии и манипули на легиона. Мъжете започнаха да се подреждат по стените, а други вадеха вода, подготвяйки се за гасене на пожари. Призователите на вода, лечители от легиона като Харгър и достатъчно умели съпруги и дъщери на легионерите, си проправяха път към покритите навеси зад стените, където се пълнеха вани с вода, готови да приемат ранените. Призователите на огъня разпалиха клади на стените, а призователите на вятъра от рицарския контингент на гарнизона се издигнаха във въздуха и започнаха да патрулират, готови да отблъснат всяка изненадваща атака от тъмното нощно небе. Призователите на земя бяха заели позиции на портите и стените. Бяха оставили до себе си оръжия и опрели длани върху камъка на стените, призоваваха фуриите си и попиваха от силата им.
	Вятърът задуха от север и мирисът на далечното Ледено море достигна до Амара, примесен с този на мъже и стомана от стената. Първата светлина на деня докосна източния хоризонт и в лагера настъпи тишина. Напрегнато очакване се настани сред хората зад стените. Събраните в една от празните казармени постройки деца подеха песен и звукът й, сладък и нежен, се понесе над лагера.
	Амара излезе от сянката на стената и тръгна към портите, които гледаха към маратските земи отвъд гарнизона. Стражата на стената я спря, но центурион Джиралди я видя и им махна да я пуснат. Тя изкачи стълбата, която водеше до бойниците над портите, където стрелци с лъкове и призователи на огън се бяха скупчили един до друг, готови да засипят със смъртоносен дъжд всеки, дръзнал да щурмува портите на укреплението.
	Джиралди стоеше до Пирелус, сега облечен в блестяща стоманена броня. Парцианският майстор на меча й хвърли бегъл поглед и отново насочи очи към мрака пред стената.
	— Няма следа от нападение — каза той. — Никакви огньове откъм наблюдателниците.
	— Един от хората ми видял нещо по-рано — каза тихо Джиралди. — Изпратих съгледвач да провери.
	— Върнал ли се е? — преглътна тежко Амара.
	— Още не, милейди — отвърна разтревожено Джиралди, — още не.
	— Тихо — викна един от легионерите, висок млад мъж с големи уши.
	Той се наведе напред и се заслуша с ръка на ухото. Сирус се отри леко в Амара, за да я извести за вятърната фурия на младежа, с която се вслушваше в далечината.
	— Кон — каза легионерът, — чувам конник.
	— Светлина — извика Пирелус и командата отекна надолу по стената.
	Призованите фурии запалиха лампите и ярките им, синкави, студени светлини бликнаха една по една по протежението на стената и разкъсаха тъмнината.
	В продължение на доста време нищо по снега не помръдваше. Тогава до стената долетя звукът от галопиращи копита. Миг по-късно в обсега на светлината се появи Бърнард, яхнал сив разпенен кон. Хълбоците на ужасеното животно бяха окървавени и от дълбоките резки по тях висяха парчета кожа. Когато Бърнард приближи, конят изцвили и заподскача яростно. Амара не можеше да проумее как фермерът още се задържаше на седлото, нито как успяваше да насочва обезумялото животно към гарнизона.
	— Отворете портите! — извика Бърнард. — Пуснете ме!
	Джиралди изчака последния възможен момент, преди да изкрещи заповедта за отваряне на портите. Те пропуснаха ездача и се затръшнаха в момента, в който задницата на коня премина покрай тях. Един коняр притича, за да поеме животното, но то се вдигна на задните си крака и изцвили.
	Бърнард скочи от коня и в следващия момент обезумялото животно се подхлъзна на заледените камъни на двора, строполи се на земята и остана да лежи, запъхтяно и плувнало в кръв. Амара видя дългите следи, оставени от остриета или нокти по плътта на коня.
	— Приготвяйте се — каза задъхан Бърнард, докато се качваше чевръсто по стълбата към бойниците. Беше пребледнял, а очите му обезумели, облещени. — Курсорът беше прав. Маратските орди са там. Около десет хиляди идват точно зад мен.


	Глава 36

	Амара обходи с поглед земята пред стените, скована, бяла и студена под бледата синкава светлина от лампите, после погледна през рамо към Бърнард.
	— Добре ли си? — попита го.
	Задъхан, едрият холтър вдигна ръка към нея и се обърна към Джиралди и Пирелус.
	— Не можах да се приближа достатъчно, за да видя повече. Леки войски, придвижват се бързо. Много от тях имат лъкове и мисля, че видях няколко обсадни стълби.
	Лицето на Джиралди се изкриви в гримаса.
	— Кои кланове?
	— Вълци, стадомори — отвърна Бърнард и се облегна с рамо на една от бойниците. Амара отиде до едно окачено на кука ведро с вода, напълни оставения в него черпак и го подаде на Бърнард. Той й кимна и го пресуши на един дъх. — Джиралди, трябват ми меч, ризница и стрели, ако имаш излишни.
	— Не — намеси се Пирелус и пристъпи напред. — Джиралди, не трябваше да даваш кон на този цивилен, още по-малко пък да го пускаш на стената, когато очакваме нападение.
	Бърнард изгледа въпросително рицарския командир.
	— От колко време сте в легиона, младежо?
	Пирелус изгледа предизвикателно Бърнард.
	— Няма значение. Важното е, че сега съм в легиона, господине. А вие не. Целта на легиона е да защитава хората в кралството. Сега слезте от стената и ни оставете да си вършим работата.
	— Той остава — каза твърдо Амара. — Центурион, ако има ризница, която би ми станала, донесете я.
	Джиралди се обърна и посочи с пръст един от легионерите на стената. Мъжът незабавно се спусна по една от стълбите и изчезна в едно от караулните помещения. И Бърнард, и Пирелус се обърнаха и погледнаха с учудване Амара.
	— Не — каза Бърнард.
	— Не мисля.
	Двамата се спогледаха намръщено.
	Амара изсумтя сърдито.
	— Командире, вие сте изпратили въздушните си рицари за подкрепления, а оставащите в момента патрулират небето над укреплението. Числеността ви е сериозно отслабена и ще се нуждаете от всичката помощ, която ви се предоставя. Холтър Бърнард е призовател на фурии със значителна сила и има военен опит. Като гражданин той е в правото си да защитава своя холт.
	Бърнард сключи вежди, погледна Амара и каза:
	— Не ми харесва тази работа с твоята ризница.
	— Напълно съм съгласен, графиньо — добави Пирелус. — Предполагам, че нямате друг военен опит освен уменията за самозащита. На мен също не ми харесва.
	— За щастие, не ми е нужно на някой от вас да му харесва.
	Амара погледна предизвикателно Бърнард. В този момент легионерът се върна. Беше преметнал по една ризница на всяко рамо и стискаше под мишница цял наръч оръжия. Амара взе ризницата, която й предложи — нямаше ръкави, състоеше се от дълга предница и задница, изплетени от ситни стоманени халки, подплатени с дебела подложка. Амара свали наметалото си, навлече вълнената подложка и опъна по себе си ризницата. Започна да се бори с катарамите. Бърнард отстрани пръстите й и с добре отработени движения пристегна ремъците и закопча катарамите.
	— Не ти е мястото тук — каза той.
	— Защото съм жена ли?
	Амара сложи обратно наметалото си и го препаса с колан със скоба за ножницата на меча й.
	— Защото си неопитна. Не си се докосвала до кръв. Няма нищо общо с това, че си жена.
	Тя го погледна и повдигна вежди.
	Бърнард сви рамене, закопчавайки последната катарама.
	— Почти нищо общо. Ето, раздвижи си леко ръцете, за да се намести.
	Сега Бърнард захвърли наметалото си и облече ризница. Сложи шлем с провиснали на тила обковани със стомана кожени капаци и стоманен гард за носа. Препаса меч и обходи бързо с поглед земята отвъд стените. Накрая взе и донесения му лък.
	— Тихо — обади се отново легионерът с големите уши. Заслуша се. Погледна към Пирелус и кимна: — Господине. Идват.
	Пирелус му кимна в отговор и каза на Бърнард и Амара:
	— Щом искате, помагайте. Животът си е ваш. Но не ми се пречкайте. — Хвърли последен поглед към защитниците отляво и дясно на стената и извика: — Стрелци.
	Подета от центурионите, заповедта се понесе по протежението на стената. Мъжете пристъпиха до бойниците с лъкове в ръка и пълни със стрели колчани на кръста. Поставиха стрели в тетивите, впериха погледи в края на осветения от синкавите светлини периметър и вдигнаха лъкове, готови да ги опънат. Напрежението придаваше на телата им изпит, мършав вид, а силната светлина откъм гърбовете им потапяше в дълбоки сенки лицата им и шлемовете изглеждаха празни. Амара чу един войник да поема дълбоко дъх и да въздиша тежко, сякаш нямаше търпение всичко това да приключи по-бързо.
	Сърцето й биеше като лудо и тя едва успяваше да контролира дишането си. Тежестта на ризницата й вдъхваше увереност, но нещо в миризмата на металните халки опъваше нервите й до краен предел и караше тила й да настръхва. Сложи ръка на дръжката на меча и усети, че пръстите й треперят. Стисна го здраво, не искаше другите да видят треперещите й ръце.
	Бърнард се взираше замислено в мрака, все още не беше поставил стрела в лъка си. Размърда рамо, сякаш се опитваше да нагласи ризницата още по-удобно. Приближи се до нея и прошепна:
	— Страх ли те е?
	Тя се намръщи леко и поклати глава, но напрежението й успя да се прокрадне дори в такъв дребен и незначителен жест.
	— Къде са? — попита тя.
	— Там са. Извън осветения периметър. Чакат да се съберат всички войски за щурма.
	— Десет хиляди — стисна устни Амара. — Десет хиляди.
	— Не мисли за броя — продължи с нисък, равномерен глас Бърнард. — Това е надеждно, солидно укрепление. Имаме стената, светлината в очите им, откритото пространство пред нас. Построили са гарнизона тук, защото това е най-подходящата защитна позиция в цялата долина. Дава ни огромно предимство.
	Амара вдигна поглед към лицето му, после огледа стената от двете си страни.
	— Но ние разполагаме с толкова малко легионери.
	Гласът й потрепери, но тя не можа да го овладее.
	— Спокойно — избоботи Бърнард. — Няма проблем. Пирелус е поставил най-опитните си воини на стената. Професионални бойци, повечето от тях със семейства зад гърба им. Тези на принудителна служба са в двора като резерви. От тази позиция могат да удържат десет пъти по-многоброен противник и имат добри шансове за победа, дори без рицарите. Пирелус и хората му са тези, които всъщност ще спечелят битката. Легионерите трябва просто да задържат ордите, докато рицарите ги пометат с фуриите си. Ще им теглим един здрав бой, а в момента, в който открием кой е водачът им, рицарите ще го унищожат.
	— Ще убият предводителя им? — каза Амара.
	— Действа обезкуражително на желаещите да заемат мястото му — обясни Бърнард. — Или поне това е идеята. Когато загинат достатъчно марати и водачът им е мъртъв, а те все още не са успели да пробият защитата ни, няма да им стиска да продължат да се бият.
	Тя стисна устни и кимна.
	— Добре. Какво да правя, как да помогна?
	— Търси водача им. Не е облечен по-различно от обикновен воин, така че търси някой, който е в средата и раздава заповеди.
	— И като го открия?
	Най-накрая Бърнард извади една стрела и я запъна в тетивата.
	— Посочи ми го. Ще настъпят всеки момент. Късмет, Курсор Амара.
	— И на теб, холтър.
	От другата й страна Пирелус се подпря на бойницата пред себе си и се наведе напред.
	— Готови — прошепна той. — Какво чакате, готови сме.
	Появиха се без всякакво предупреждение. Маратите се спуснаха напред — хиляди крещящи в един глас гърла. Заляха осветения в студената светлина периметър като могъща, жива вълна от мускулеста плът. Бойният им вик връхлетя Амара, оглушителен, ужасяващ, по-силен от всичко, което бе чувала досега. Не разбра кога бе започнала да крещи, изливайки страха си в див крясък. Не помнеше да е вадила меча си, но сега той беше вдигнат предизвикателно над главата й. Застанал до нея, Пирелус също вдигна своя.
	— Стрелци! — прогърмя гласът му. — Огън!
	Стотиците тежки лъкове избръмчаха като един — смъртоносният залп от стрели се понесе срещу щурмуващите марати.
	Амара видя първите редици да падат и миг по-късно да бъдат прегазени от идващите след тях. Още два пъти извика Пирелус на стрелците, още два залпа се впиха в редиците, поваляйки с крясъци връхлитащите марати, но ефектът върху живата вълна, прииждаща да залее стените на гарнизона, беше незначителен.
	— Копия! — изрева Пирелус, стрелците отстъпиха от бойниците и местата им бяха заети от легионери с тежки щитове и дълги копия с добре наточени върхове.
	Тежките маратски лъкове засипаха стената със стрели и Амара извърна рязко глава на една страна, за да пропусне покрай лицето си една стрела с остър каменен връх. Сърцето й се сви от ужас и тя се сниши зад бойницата. Междувременно, нахлупил шлема си, Пирелус стоеше прав и невъзмутимо се взираше в настъпващите марати, без да обръща внимание на стрелите, които фучаха покрай него.
	Земята се разтресе, когато маратите стигнаха до стената, и Амара усети треперенето от сблъсъка им в краката си. Видя ги — море от диви, нечовешки очи, оголени дълги кучешки зъби, а сред него, като огромни мършави сенки — се носеха вълци. Портите изведнъж се разтресоха от удара на дървесен ствол, държан от дузина ръце и използван като таран. Няколко дълги, тънки стълба се издигнаха във въздуха. По цялата им дължина стърчаха забити шипове и в момента, в който се допряха до стената, маратите плъзнаха нагоре по тях, пъргави и бързи, с оръжия в ръцете. Останалите продължиха да засипват със стрели защитниците на стената.
	Шумът беше невероятен. Крясъците на маратите разцепиха въздуха и заглушиха всеки шум от стената. Стрелите валяха по-нагъсто от дъждовни капки по време на буря. Тъмните им каменни върхове святкаха на синкавата светлина и се пръскаха на парчета при сблъсъка си в камъка или здравата алеранска стомана на броните на защитниците. Но не всички пропускаха целта си. Пред очите на Амара един посивял стар войник падна заднешком от стената с щръкнала от гърлото му стрела, друг мъж се свлече на място, а от празното гнездо на окото му стърчеше една педя тънко тъмно дърво.
	— Дръж позицията! — изрева Пирелус. — Дръж позицията!
	Отпорът на легионерите беше безпощаден и ефективен, въпреки невероятната гъвкавост, с която маратите се катереха по коловете, забиваха копията си с убийствена точност в телата на диваците. Бледите варвари падаха върху напиращата отдолу орда, предизвиквайки нови и още по-яростни крясъци. Копиеносците от легиона отблъскваха вълна след вълна. Събаряха назад стълбовете на маратската орда, пронизваха воините, които се катереха по тях, със студената стомана. Легионерите се биеха по двойки, всеки с партньор зад щита. Докато единият отбиваше оръжието на врага, другият нанасяше с копието бърз, силен удар в тялото или краката на нападателя, събаряйки го назад от несигурната му позиция на парапета с бойници на стената. Скоро всяко алеранско копие, щит или броня почервеня от кръв. Тя опръска бойниците — безмълвни свидетели на куража на нападателите.
	Някъде отдолу до ушите на Амара продължаваше да се носи равномерният глух тътен от ударите на тарана върху портите. Изведнъж, точно пред нея, между две бойници изскочи марат с обезумели, животински очи. Той скочи от парапета и замахна към главата й с тежък дървен боздуган.
	Амара се сниши и избегна удара, измъкна се и от втория, който идваше право отгоре. Замахна отстрани и посече с меча си яките бедра на марата. От разпраната бледа плът бликна река от кръв. Маратът извика, залитна към нея и изпусна боздугана. Амара се отмести от пътя му и докато той падаше, го прониза с късия меч между ребрата. Усети как острието прониква право в целта, усети потръпването на тялото на марата, долови дори предсмъртния му вик, чиято вибрация премина през стоманата и стигна до ръката й. Отвратена, но екзалтирана от това, че оцеля, Амара изкрещя, изтегли рязко острието от тялото му и отскочи назад. Мъртвото тяло на маратския воин се строполи във вътрешния двор зад стената.
	Запъхтяна, тя вдигна поглед и видя, че Пирелус я наблюдава. Кимна й, после извика:
	— Опитвай се да ги хвърляш от външната страна на стената. Да не задръстваме пътя на собствените ни войски.
	После се обърна и продължи да изучава развоя на битката. Намръщи се, почти с досада, когато каменният връх на една стрела се разби в шлема му.
	Амара се осмели да погледне над стената към хаоса долу и веднага към нея полетяха стрели. Наведе се бързо и видя, че Бърнард се е навел до нея. Той също надникна над стената, после се надигна леко и опъна тетивата на лъка. Прицели се за миг и пусна стрелата, която мина на косъм между двама легионери и потъна в ребрата на един марат със стоманена брадва, който се беше добрал до парапета на стената и стоеше над един зашеметен легионер с вдлъбнатина в шлема. Силата от удара на стрелата повали назад марата и той изчезна обратно зад парапета.
	— Успя ли да видиш кой ги командва? — извика Бърнард.
	— Нищо не виждам — изкрещя Амара. — Щом надзърна, веднага почват да стрелят.
	— Нямаш шлем, затова — отвърна Бърнард. — И аз да съм, и аз ще стрелям.
	— Много успокоително, благодаря — каза шеговито Амара.
	Бърнард се ухили, изправи се, изпрати нова стрела сред тълпата отдолу и отново се прикри зад стената.
	Амара се надигна, за да надзърне над бойницата, но Бърнард я хвана за китката.
	— Недей — каза й той. — Скупчили са се отдолу. Дръж ниско главата.
	— Какво?
	Вместо да отговори, Бърнард кимна към Пирелус. Амара се обърна и го видя да сочи с пръст на една страна към двама мъже, които стояха зад огромни глинени съдове. Зад тях имаше трима рицари, в доспехи, но без оръжия в ръце.
	— Огнени делви? — попита Амара и Бърнард потвърди с кимване.
	Тя видя как Пирелус вдигна меча си и го свали рязко, за да даде знак на мъжете.
	Двамата мъже с делвите — безсъмнено призователи на земя, само такива биха могли да вдигнат с такава лекота съдовете колкото човешки ръст, пълни с горящи въглища, — ги вдигнаха над парапета на стената и ги запратиха надолу върху маратите от двете страни на портата.
	Пирелус даде знак на тримата зад тях и рицарите, като един, издигнаха ръце и лица към небето и виковете им се извисиха над крясъците и грохота на битката.
	Ответният рев на огъня оглуши Амара и зъбите й изтракаха. Блесна внезапна, ярка светлина, червена и убийствена в сравнение с хладното синьо сияние, а горещата вълна се надигна като вятър, изфуча нагоре по стената и развя косата на Амара. Иззад парапета с бойници се надигна огнен стълб, изви се като огромна змия и се спусна отново към земята.
	Бойниците милостиво предпазиха Амара от гледката на онова, което се случи с маратите, хванати в живата огнена буря, но в момента, в който ревът й утихна и се понесе като ехо, тя ги чу да крещят, да вият, хора и вълци в едно, обезумели, останали без дъх от ужас и болка. Имаше лудост в крясъците им, и отчаяние, и безсилие, и ужас, каквито досега не бе чувала — но имаше и още нещо: те виждаха смъртта, виждаха я като спасение от агонията си, чиста и изпепеляваща като пламъците, които я бяха донесли.
	Когато всичко свърши, стана тихо. Над бойниците се разнесе миризмата на овъглено месо. Амара потръпна от отвращение.
	Настъпилата тишина беше нарушавана само от виковете и стенанията, идващи отдолу. Тя се изправи и погледна към земята пред стените. Огнената змия беше помела маратите. Сега мъже и вълци бягаха с вой от стените на гарнизона. При команда на Пирелус стрелците пристъпиха напред и пуснаха стрелите си след оттеглящите се варвари и те повалиха нова вълна мъже на земята, вкопчени в дървото, пронизало плътта им.
	Амара не виждаше много от земята в самото подножие на стените, но беше благодарна за това. Миризмата на изгоряла плът и коса почти я зашемети, преди да успее да призове на помощ Сирус, която да я държи далече от носа и устата й. Тя положи ръка на бойницата и погледна към просмуканата с кръв, обгорена земя, застлана с килим от бледи тела.
	— Велики фурии — пое си дъх тя, — та това са просто деца.
	Бърнард застана до нея. Лицето му беше пребледняло, мрачно, а очите, скрити в сенки под шлема.
	— Млади бойци — каза той. — Първият им шанс да се докажат в битка. Това беше кланът на вълците. Остава още един.
	— Изпращат децата си да се бият? — хвърли му Амара бегъл поглед.
	— Да се бият първи. После, ако оцелеят, могат да се присъединят към мъжете воини в истинската битка.
	Тя погледна обратно към полето и преглътна тежко.
	— За тях това е само подготовка. Още нищо не е свършило.
	— Не и преди да убием водача им — каза Бърнард. — Пийни малко вода. Нямаш представа колко е важно да го направиш. Следващата атака няма да бъде толкова лека.
	Един легионер приближи, носеше ведро, от което висяха метални чаши, завързани с кожени върви през дръжките. Започна да раздава вода на мъжете на стената. Още легионери, млади войници от подкрепленията на двора, се качиха на стената, за да помогнат да се свалят ранените и да ги занесат до призователите на вода, които бяха започнали работа край ваните на двора. Както обикновено, тези с повърхностни и леки наранявания биваха лекувани първо — една обща, бърза процедура по затваряне на кървящи рани, наместване на леки счупвания и цялостно възстановяване на силите, за да могат веднага да се върнат на стената. По-сериозно ранените отнасяха при лечителите, мъже и жени с повече умения в лечебната практика, които се бореха да ги задържат живи и в стабилно състояние, докато някой от призователите на вода не се освободеше и не се погрижеше за нараняванията им.
	— Горе-долу каквото очаквахме — чу Амара да казва Пирелус, малко встрани от нея на стената. Заслуша се в разговора му. — Въпреки че таранът беше нова техника за тях. Учат се бързо.
	— Деца — изсумтя Джиралди. — Враните да го изкълват, как мразя такива кръвопролития.
	— Как са мъжете?
	— Достатъчно добре, предвид, че не са спали цяла нощ. Малко жертви в северния край на стената. Само ранени в южния.
	— Добре — отвърна Пирелус. — Раздайте вода на всички и стрели на стрелците. Искам още огнени делви на стената и дайте малко храна на огнените ми рицари. По-добре се справят на пълен стомах.
	— Искате ли някой да се погрижи за това? — попита Джиралди.
	— За кое?
	— Кървите.
	— А, нищо работа, от ръба на шлема е — каза Пирелус. — Една стрела ме удари. Изглежда по-лошо, отколкото е.
	— Но не бихте искали да ви се напълнят очите с кръв в най-неподходящия момент. Нека повикам лечител.
	— Остави лечителите да се погрижат за хората, които са наистина ранени — заяви твърдо Пирелус. — И пийни малко вода, центурионе.
	— Да, господине.
	Амара се намръщи. Замислена, мрачна, се отдалечи по стената. Там намери Бърнард, подпрял гръб на бойниците, взирайки се намръщено в ръцете си.
	— Хрумна ми нещо — каза Амара. — Не виждам смисъла в това.
	Бърнард я погледна.
	— Така е, това е първата ти битка.
	— Не, не това — поклати нетърпеливо глава Амара. — Не виждам смисъл в това, което направиха маратите. Да изпратят само част от хората си срещу нас — и то онези с най-малко опит и умения. Защо ще се бият на части, когато могат да хвърлят срещу ни всичките си сили наведнъж?
	— Маратите не разсъждават като нас — отвърна Бърнард. — Но всъщност не е кой знае колко различно от нашите тактики. И ние винаги пускаме младите и неопитните отпред. Велитите винаги са отпред, дали ще се бият пред основния строй, дали ще са изпратени като нападателни отряди, които излизат предната нощ, но винаги са отпред. Същото е.
	— Те не са глупави — продължи упорито Амара. — Колко от младежите им загинаха днес? Стотици? Хиляда? И за какво? За да убият половин дузина легионери и да ранят малко повече, които ще се върнат на стената най-много след час.
	Пирелус приближи бързо по стената и се изправи пред Амара с ръце на кръста:
	— Може би предпочиташ да бяха убили повече, така ли?
	— Не ставайте глупав — сопна се Амара — Просто си мисля, че са намислили нещо, нещо повече от това. — Тя погледна към Бърнард. — Къде са рицарите, които видяхме преди?
	Фермерът я погледна и се намръщи, но Пирелус го изпревари с отговора.
	— Точно така, графиньо, къде са _рицарите_? Признавам, маратите са тръгнали срещу нас, но засега видяхме само един отряд, при това без главатар. Ще станеш за смях, когато Рива докара и двата си легиона тук и се окаже, че не са останали марати, с които да се бият.
	Амара усети как гневът я обзема и се обърна към Пирелус, готова да спори. Бърнард се изправи, сякаш се канеше да застане между двамата.
	Надолу по стената един от месинговите рогове проряза хладния въздух с пронизителния си тон и изправи ветераните на крак. Щитовете и оръжията бяха готови за действие, преди звукът му да заглъхне.
	— Господине — провикна се Джиралди от стената над портите. — Идват отново.
	Пирелус обърна гръб на Амара и изтича с големи скокове до мястото си над портите.
	Нова вълна марати се появи на границата на светлината. Понесе се напред като бял прилив, но сега воят на ордата не беше подет от този на огромните тъмни вълци, а от металическите пронизителни крясъци на огромни хищни птици, които тичаха редом с мъжете, щурмуващи стената.
	— Стрелци — извика отново Пирелус. Последваха три вълни от бръмчащи тетиви и свистящи стрели, които една след друга покосиха маратската орда. — Копия — извика Пирелус и още веднъж легионът зае позиции, за да посрещне връхлитащите марати.
	Но приликите с щурма на вълчия клан свършиха дотук.
	Този път нямаше обсадни стълби, нито таран за разбиване на портите. Вместо това първата редица марати нададоха предизвикателен вой, втурнаха се с невероятна скорост към стената и… се озоваха с _един скок_ на върха й.
	Ако Амара не го беше видяла с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно. Без каквато и да е помощ, те просто се хвърлиха във въздуха, хванаха се с една ръка за ръба на парапета от бойници, петнайсет фута над земята, и се прехвърлиха отгоре, готови за бой. Големите птици, които ги следваха, също скочиха, дори по-високо. Размахаха яростно късите си криле и успяха да се задържат достатъчно дълго във въздуха, за да замахнат към защитниците с дългите си, завършващи със страховити извити нокти крака. Изтласкаха с лекота алераните от бойниците и дадоха достатъчно време на младите воини от клана на стадоморите да се изкатерят над ръба на стената и да се хвърлят в битката с дива, безумна страст.
	Амара наблюдаваше, скована от ужас, как един марат се изтегли на стената на по-малко от десет фута от нея. Огромната му птица кацна с крясък до него и разсече въздуха с клюна си, докато кълвеше диво вдигнатия щит на един от легионерите. Маратът вдигна ножа си над главата и скочи с крясък към нея, а зад гърба му върху стената веднага се покатери друг.
	Амара отскочи встрани, избегна удара му, но се озова във въздуха, над празното пространство на двора отдолу. Изпрати отчаян призив към Сирус и когато маратът се втурна към нея, тя направи две крачки във въздуха и после скочи обратно върху камъните на стената зад него. Той я погледна смаяно през рамо и се обърна, за да нападне отново. Амара извъртя острието на меча си успоредно на земята и замахна с всичка сила. Плоското острие прониза марата между ребрата и излезе безпрепятствено откъм гърба му.
	Зад нея се разнесе крясък и парещата болка раздра гърба й. Амара се хвърли напред, върху поваления марат и докато падаше, обърна глава назад. Огромният стадомор скочи към нея, с тъмни, лъскави като стъкло очи, в които не се четеше никакъв страх, и замахна с клюн към лицето й.
	Тя простря ръце, извика Сирус пред себе си и фурията й помете огромната птица и я запрати в една от бойниците. Стадоморът се препъна и завъртя, но пак се насочи към Амара. В този момент един набит легионер се нахвърли на пътя й и призовал на помощ земната си фурия, отсече главата на птицата с мощен удар. Легионерът й се усмихна набързо, после се обърна и се хвърли срещу новопристигналите на стената марати.
	Амара се изправи с мъка на крака. Битката се беше разпростряла по цялата дължина на стената и започна да се прехвърля в двора отзад. След миг на стъписване, резервните войски получиха заповед за настъпление от младите си офицери и се заеха с маратите, които изникваха на стената или скачаха в двора, последвани от птиците си.
	Настъпи хаос. Още писъци, изпълнени с ужас, обезумели от яростта на битката, се надигнаха около обърканата, ужасена Амара. От другата страна на портата маратите бяха превзели една част от стената и успяваха да я удържат. С всеки момент все повече от техните се изсипваха там. Накрая самият Пирелус се хвърли в разгара на битката.
	Мургавият парцианец извади тъмния си меч и се отправи с решителна стъпка към пробива, като не спираше да крещи на всеки легионер, изпречил се на пътя му. Той посрещна първия марат с толкова бърз удар, че Амара дори не го видя да замахва. Видя само пръсналата струя кръв, преди маратът да се срине безжизнен на земята под стената. Една от огромните птици загуби нокът, когато тръгна да го раздере, а след секунда върху камъните го последва и главата й.
	Върху командира на рицарския контингент се изсипа яростна вълна от хора и зверове, но той не им отстъпваше. Всяко негово движение отбиваше атака или нанасяше удар — и всички смъртоносни. Бавно и методично Пирелус си проби път през окупираната част на стената, помитайки враговете като паяжини от пътя си, а легионерите нахлуха зад гърба му, започнаха да изтикват телата от бойниците и подеха яростна битка за задържане на възвърнатата територия от стената.
	С каменно изражение на лицето, Пирелус отърси небрежно кръвта от меча си и отново посочи с пръст мъжете с огнените делви. Призователите на земя вдигнаха капаците и се приготвиха да хвърлят съдовете през бойниците върху хората отдолу. Огнените рицари зад тях стояха с безизразни лица и устните им нашепваха безмълвно, призовавайки фуриите си да отприщят нова огнена буря върху врага.
	И тогава Амара го усети. Въздухът около нея потрепери от напрежение и нещо в нея долови надигащия се, мощен като ураган вятър в мрака над стената.
	Тя вдигна глава нагоре, но светлините от фуриите по бойниците я заслепиха и скриха напълно небето. Изведнъж по цялото протежение на стената се изви вятър, чиито талази блъскаха свирепо във всички посоки. Стори й се, че чува викове отгоре, където няколкото рицари Аери на гарнизона трябваше да патрулират. Поръсиха я ситни капчици и за миг тя си помисли, че започва да вали, но усещането беше за нещо горещо, не студено, и когато изтри бузата си, видя размазана по пръстите си кръв.
	— Бърнард — извика Амара. — Те са тук!
	Нямаше време да дочака потвърждение, че я е чул. Призова Сирус, скочи във въздуха и почувства как ревът на вятъра я обгърна, когато се понесе нагоре, над бойниците, в мрачното небе над обсаденото укрепление.
	Небето гъмжеше от въздушни рицари. Дуелираха се, въртяха се, носеха се вкопчени в смъртоносни двубои — колкото между фурии, толкова и между хора, като всеки се опитваше да прекъсне потока от въздух на другия или да рани противника си достатъчно лошо, за да наруши концентрацията му и той да падне. Пред очите й един от мъжете с цветовете на Рива се завъртя, за да избегне проблясващ меч, но веднага след това извика ужасено и полетя към земята като камък. Прелетя покрай Амара и падна пред стените на гарнизона, а звукът от сгромолясването на тялото му беше погълнат от глъчта на битката.
	Амара обходи с поглед небето и напрегна всички сетива, свои и на Сирус, да преброи фигурите на въздушните рицари. Откри поне трийсет, три пъти повече от защитниците на гарнизона. Грациозните им като танц схватки бяха навсякъде около нея, но изходът от тях беше предрешен: рицарите Аери на гарнизона щяха да бъдат прогонени от небето или убити и скоро врагът щеше да контролира всяко движение над укреплението.
	Амара забеляза, високо, зад позициите на врага, онова, от което се беше страхувала — няколко носени от рицари носилки, в които със сигурност се намираха още от силните призователи на фурии, на които се бяха натъкнали преди. Няколко рицари оформиха ескорт около три от носилките и цялата група се насочи към укреплението.
	И по-точно към портите, където Пирелус и рицарите му ръководеха алеранската отбрана.
	Амара нямаше време, за да обмисли плана си. Събра всичката сила на Сирус под себе си и се понесе светкавично към приближаващите носилки. Един стъписан от появата й рицар се обърна, за да й препречи пътя, но тя профуча покрай него и с почти небрежно движение му нанесе удар с меча. Острието го посече през цялата дължина на единия му крак, през гърба, чак до рамото, преминавайки гладко през кожените му панталони и дори през ризницата му. Той извика и изгубил концентрацията си от болка, полетя към земята като отронен от дърво лист.
	Амара продължи напред и използва всичката сила на въздушната си фурия, за да се изстреля нагоре. После, понесена единствено от инерцията, извика Сирус пред себе си и я запрати към носачите на носилките.
	Знаеше, че не е достатъчно силна, за да прекъсне връзката с фуриите и на четиримата рицари, които носеха носилките, затова не се и опита. Вместо това съсредоточи атаката си върху първата двойка рицари отпред, с надеждата да откъсне поне техните фурии. И успя. Мъжете извикаха от изненада и полетяха надолу, повличайки със себе си прътовете, за които теглеха носилката.
	Половин дузина крещящи мъже се изсипаха от нея и полетяха във въздуха. Двама все още бяха привързани с каиши за носилката и увиснаха безпомощно на тях, докато двойката рицари отзад се опитаха да я изправят, но другите, явно очаквали бързо приземяване върху стената, вече се бяха развързали. Шестимата полетяха към земята и въпреки че някои рицари от ескорта се спуснаха след тях, Амара знаеше, че при толкова малко разстояние до земята нямаха никакви шансове да ги спасят.
	Тя усети десетки очи да се насочват едновременно към нея. Набраната инерция я издигна до връхната си точка, след което Амара започна да пада отново. Тя се превъртя във въздуха, насочи се право надолу и прибра ръце и крака, за да набере повече скорост. После повика Сирус обратно при нея и възстанови собствената си въздушна струя, преди някой от другите рицари да я прекъсне.
	Половин дузина въздушни струи се насочиха едновременно към нея и тя отчаяно се понесе с всички сили надолу, въпреки че светлините на укреплението под нея започнаха да се мержелеят все по-близо. Извади късмет: толкова много от враговете се бяха втурнали да пресекат струята й, че тя успя да използва собствените им усилия срещу тях. Оплете струите им и с помощта на крака и ръце промени посоката на своето падане. Сирус се втурна под нея и овладя падането й точно когато друг рицар, явно не толкова припрян като останалите, се спусна към нея с блеснал в ръка меч.
	Амара се изви на една страна, но той повтори движението й и мечът му замахна към нея. Тя го пресрещна със собственото си острие и двамата полетяха притиснати един в друг, меч в меч, борещи се за контрол над вятъра около тях, в опит да го използват като предимство. Рицарят я сграбчи за китката и двамата се понесоха към земята, като не спираха да се въртят и премятат във въздуха.
	Амара хвърли бърз поглед надолу и видя двора да се разлива все по-широк пред очите й. Погледна нагоре към лицето на врага си точно когато той направи същото. Спогледаха се мълчаливо и се разбраха само с поглед. Отблъснаха се един от друг и фуриите им се събраха със свистене под тях, за да забавят падането им.
	Амара огледа обезумяла гарнизона под себе си и насочи падането си в куп от бали сено до конюшните. Балите, натрупани плътно една върху друга, нямаше да помогнат много за омекотяване на удара, ако не беше мощната струя на Сирус, но заедно успяха. Амара мина през най-горния ред бали, които се разпръснаха наоколо, и се претърколи на земята.
	Противникът й, по-способен от нея или по-отпочинал, се приземи чисто до нея и се наведе, за да я прониже в гърлото. Тя отклони промушващия удар с острието на меча си, но едва колкото да го насочи към балата сено до главата си, като в същото време, с другата ръка извади от колана си късия нож, който беше откраднала от Фиделиас, и го заби в ботуша на рицаря.
	Той изписка и отстъпи назад, после замахна с ръка към нея, с изкривено от злобна гримаса лице. Вятърът се надигна с рев и Амара усети силния му натиск да приковава ръката й към земята. Тя се опита да помръдне или да вдигне меча си, но фурията на мъжа не й позволи. Понечи да повика Сирус, но знаеше, че се е забавила прекалено много. Проследи безпомощно движението, с което рицарят вдигна оръжието си над нея.
	Чу се свистене и една стрела се заби в ризницата на мъжа точно под шията. Той направи няколко несигурни крачки назад и се строполи мъртъв.
	Натискът върху Амара внезапно отслабна и тя отново можеше да диша и да се движи. Опита се да стане на крака, но все още беше замаяна от падането и от усилията да го овладее. Когато Бърнард, с лък в ръка, стигна до нея, Амара все още се надигаше от земята.
	— Врани и фурии, добре ли си? — попита я той. — Откъде ще влязат?
	— Портата — каза задъхано Амара. — Огнените делви. Махнете ги от портата. _Побързай._
	Бърнард пребледня и хукна обратно към стените. Един марат, замаян от падането от бойниците, скочи насреща му с малка секира в ръка, но Бърнард замахна с ръка и дървената дръжка на оръжието подскочи и се измъкна от хватката на собственика й. Малката секира се превъртя във въздуха, тъпата част на каменното острие фрасна марата в слепоочието и той се строполи на земята.
	Амара почувства тъпа болка в рамото и гърба, беше й трудно да стане, но събра сили и се надигна, за да проследи с поглед Бърнард, който скочи на една от стълбите и се изкатери на стената. Сграбчи лъка си с две ръце и го използва като сопа, с която си проби път покрай един марат, който се биеше с двама легионери, после отскочи настрана, за да избегне проблясващите нокти на ранен стадомор, който лежеше на една страна и риташе бясно с единствения си останал крак към Пирелус. Бърнард сграбчи командира на рицарите за рамото и започна да крещи в ухото му, надвиквайки грохота на битката.
	Пирелус го погледна недоверчиво, но Бърнард посочи нагоре и той проследи посоката на пръста му точно когато първата от останалите две носилки започна да се спуска надолу, заобиколена от облечени в ризници рицари Аери. Очите му се разшириха и той изкрещя на хората си над портите, но закъсня — мощната въздушна струя събори всички върху каменната пътека на стената, а прескачащите бойниците марати изхвърли обратно зад стената.
	Бърнард изпусна лъка си, но успя да остане на крака. Черпеше сила от земната си фурия, досети се Амара. Той сграбчи Пирелус и един от легионерите, който стоеше до него, избута ги напред и тримата заедно скочиха от стената.
	Амара погледна обратно към носилките и в едната видя Фиделиас — той сочеше нещо надолу и крещеше на един от мъжете в другата — висок, слаб с изпити черти. Онзи се изправи, затвори очи и протегна ръка.
	Приготвените на стената огнени делви, до огнените рицари, сега повалени и притиснати на земята от силната вихрушка, избухнаха в ослепителни пламъци.
	Огнената буря погълна стената над портите и прикованите към нея рицари на гарнизона. Вятърът веднага я разнесе и подхрани до истинска стихия, чиито пламъци плъзнаха по стената, поглъщайки легионери, марати и хищни птици наред. Огньовете пометоха стената като коса в ръцете на косач. Мъжете изпопадаха с писъци на земята, побягнаха от пламъците, започнаха да се търкалят като обезумели, за да изгасят горящите си тела. Някои дори скочиха от бойниците, право върху маратската орда, напираща от другата страна.
	Пред очите на слисаната Амара носилките се спуснаха на двора, където неколцина объркани легионери ги нападнаха. От едната слезе Алдрик екс Гладиус и заобиколен от няколко рицари Аери, ги пресрещна и отблъсна с лекота.
	Фиделиас също слезе от носилката и тръгна към портите. Огледа се напрегнато, след това положи ръце върху тежкото дърво. Стоя така, със затворени очи, опрял длани в дървото, в продължение на може би половин минута. После се отдръпна, изрева някаква заповед на хората си и скочи обратно в носилката. Алдрик и другите също се качиха, после цялата група се понесе обратно във въздуха и изчезна от погледа на Амара.
	Тя най-накрая се изправи на крака, потърси с очи и намери меча си. Вдигна глава, за да види какво беше направил Фиделиас с портите.
	Те се разтресоха. От едната излезе облак прах. В следващия момент един зловещ нокът на стадомор проби тежките дървени греди, сякаш бяха от хартия, разпори дълга резка в тях и изчезна обратно зад дървото.
	Амара замръзна на място, вцепенена от ужас. Портите на гарнизона се пръскаха на трески под напора на виещата маратска орда, която напираше да нахлуе в укреплението.
	Все още замаяна от падането, тя преглътна мъчително, стисна дръжката на меча в разтрепераната си ръка и пристъпи напред, за да ги посрещне.


	Глава 37

	Амара стигна до портите точно когато маратите започнаха да си пробиват път през тях. Огледа се. От едната си страна видя няколко млади легионери, стъписани и ужасени от вида на нахлуващите марати. От другата лежаха овъглени тела, пръснати по земята и останали, където бяха падали от стените. Около зашеметените Бърнард и Пирелус, които тъкмо идваха на себе си след експлозията и последвалото падане, се въргаляха силно пострадали, обгорели мъже.
	— Строй се във формация! — извика Амара на легионерите, но не беше сигурна дали младите мъже изобщо я чуха. Забеляза, че един от тях е с шлем на центурион, и изкрещя: — Центурион! Удържайте портите!
	Младежът, заметнат с фино наметало, погледна от нея към портите, после към опустошената стена отгоре. Очите му се разшириха, а устата му започна да трепери.
	— Н-назад! — запелтечи той, въпреки че май никой не го слушаше. — О-отстъпвай!
	Амара се обърна отчаяно на другата страна.
	— Пирелус — извика тя. — Ставай! Заеми се с командването на легиона!
	Шлемът на командира на рицарите беше отнесен от главата му и от едната страна косата му беше обгоряла почти до кожа. Той я погледна с празен, неразбиращ поглед.
	Маратите изтръгнаха последните части от това, което беше останало от портите, и широкоплещест млад воин с каменна брадва нахлу във вътрешността на гарнизона.
	Нямаше време за нищо друго. Ако маратите овладееха портите, щяха да нахлуят в гарнизона и при тяхната многочисленост, нищо нямаше да може да ги спре, щяха да пометат и смажат алеранската защита. Все още замаяна и с болка в гърба, Амара се хвърли към разбитите порти.
	Нададе писклив крясък точно когато маратският воин се обърна с лице към нея и замахна в плавна дъга отстрани, за да я посече с брадвата си. С помощта на Сирус Амара прелетя над каменното острие и едновременно с това замахна с меча към главата на марата. Здравата стомана се заби в лицето му и той се свлече с писък на земята. В този момент една от огромните бойни птици също си проби път през портите.
	Амара се опита да се дръпне от пътя й, но клюнът на звяра се стрелна рязко към нея и стисна лявата й ръка в смазваща хватка. Болката прониза цялото й тяло. Амара знаеше, че ако не беше ризницата, ръката й щеше да бъде прерязана над лакътя. Птицата разтърси буйно глава и започна да мята Амара като парцалена кукла, докато един от отчаяните й опити да посече дебелата шия на звяра най-накрая не успя. Стадоморът нададе пронизителен крясък и я захвърли настрани.
	През портите нахлу втори марат, но раненият стадомор, стреснат от движението зад него, се извърна рязко и заплашително тракащият му клюн накара марата да отстъпи. Амара се възползва от объркването на птицата, скочи напред и заби с вик меча си в тялото й. Завъртя острието в раната и го издърпа с рязко движение. Звярът се свлече на земята в локва кръв, но не спря да рита бясно с крака и да чатка напосоки с клюн.
	Амара пое въздух и когато маратският воин излезе насреща й, замахна срещу него. Той отскочи настрана, за да избегне удара, и така направи път за втори марат, който се оказа слаба, жилава млада жена, въоръжена със стара алеранска сабя. Маратката насочи промушващ удар в лицето на Амара и тя го изби настрани, но пропусна атаката на другия марат. Ударът му я улучи в ребрата и беше достатъчно силен, за да я просне на земята.
	Амара опита да скочи на крака, нададе гневен вик, но маратът се оказа върху нея, приковал ръката й с меча към земята. С безизразно лице, той вдигна хладнокръвно юмрук и й нанесе силен удар в устата, който я зашемети за момент и накара викът й да секне. Маратът каза нещо на гърления си език с пълен със задоволство глас, сграбчи косата й и извъртя главата й към жената, която вдигна старата сабя, готова да я стовари отгоре й.
	„Скалпират ме — помисли си Амара. — Искат косата ми.“
	Последва внезапен, пронизителен и изпълнен с паника писък. Маратският воин отскочи назад от Амара и двамата с жената се заеха с отблъскването на яростната, безразсъдна атака на един млад легионер. Младежът сечеше като луд, напосоки с легионерския си меч, по-скоро освирепял от гняв, отколкото с някаква ясна мисъл за координирана атака, но успя да отблъсне двойката марати от Амара.
	Той се обърна към останалите млади _легионери_ и Амара разпозна в него младежа, който беше на пост при портите предния ден — челюстта му все още беше тъмносиня от удара на Бърнард.
	— Хайде! — изръмжа той на другарите си. — Ще стоите и ще гледате, докато една жена се бие вместо вас ли? — После се обърна отново към противниците си и се хвърли в нова атака. — Рива за Алера!
	Първо един, после двама, после още няколко легионери се втурнаха с яростни викове напред, оформиха строй пред разбитите порти и направиха стена от щитове си, която задържа маратите навън. Но въпреки общите им усилия, започнаха да отстъпват постепенно назад.
	Амара усети как някой я хваща за лакътя и започва да я влачи по земята. Едва успя да задържи в другата меча си. Погледна замаяно нагоре и видя лечителя Харгър да се привежда над нея, усети пръстите му да докосват леко слепоочията й.
	— Ръката е счупена — обяви дрезгаво той след секунда. — Може би и някои от зъбите. Има счупени халки от ризницата, които са се впили в гърба ти, имаш и изкълчване. Но ще живееш. — Той хвърли поглед към удържаните порти, после й се усмихна. — Много смело, момиче. Засрами в боя градските момченца.
	— Пирелус — изпъшка едва Амара. — От другата страна на портата. Зашеметен.
	Очите на Харгър се отвориха широко.
	— Велики фурии, оцелял е след това?
	— Бърнард. Издърпа го от стената.
	Харгър кимна и й помогна да се изправи.
	— Покажи ми. Ако някой може да направи нещо в тази ситуация, това ще е Пирелус.
	Амара изпъшка от болка и видя лечителя също да потреперва, докато си поемаше дъх. Той я закрепи на крака и тя го поведе напред, около отчаяната защита пред портите, към мястото, където последно беше видяла Бърнард и Пирелус.
	Когато ги намериха, Бърнард тъкмо се изправяше, но Пирелус все още бе на четири крака. Харгър се втурна към рицаря, докосна леко с пръсти слепоочията му, изсумтя нещо и го разтърси грубо. После вдигна ръка и посегна да зашлеви командира на рицарите. Пирелус сграбчи китката му в движение, тръсна глава и примига объркано към портите. Изправи се несигурно и погледна към стената.
	После се извърна, огледа двора и кимна към Амара.
	— Графиньо — каза той с изтощен глас. — Огънят е нагорещил камъните, но те бързо ще се охладят и маратите ще започнат да се прехвърляш през парапета с бойниците, даже и да удържим портите.
	— Какво правим тогава? — преглътна тревожно Амара.
	— Прехвърлете тези легионери горе на стената — отвърна Пирелус.
	— Кой тогава ще удържа портата?
	Той вдигна леко брадичка:
	— Аз.
	— Сам? — зяпна Амара. — А кой ще командва легиона?
	— За това няма да им е нужно кой знае какво командване — каза Пирелус. — Те трябва да удържат стената, а аз портата или само след минути всички ще сме мъртви.
	— Но ще могат ли сами да я удържат?
	— Не задълго. Ще трябва да измислите нещо.
	— _Какво?_ Що за план! — кресна му Амара.
	— Само с това разполагам — каза Пирелус. — В името на всички фурии, надявам се да си толкова умна, колкото и смела, графиньо. Ако не намериш начин да ги отблъснем, мъртви сме, тук и сега.
	Той й кимна и се отправи към мелето пред портите. На половината път спря, наведе се и взе дълго, тежко парче дърво, част от тегличите на каруца, разбита от падащите останки след огнената експлозия. Обърна се рязко и го подаде на Бърнард, който стоеше замаян до него.
	— Какво искаш да направя? — попита Бърнард.
	— Последвай ме — каза Пирелус. — Не ги допускай зад гърба ми. И не ми се пречкай в ръцете.
	После се обърна и тръгна към битката при портата. Изкрещя няколко резки заповеди, застана между младите легионери и извади меч. Само след секунди на земята лежаха трима окървавени марати и напливът към портата беше спрян.
	Пирелус изръмжа нова заповед и след секунда младежите се раздвижиха. Разделиха се на две и се отправиха нагоре по каменните стълби към бойниците, като изливаха кофи с вода пред себе си, за да охладят нагорещените камъни.
	Пирелус застана сам на порите. Амара го видя как отправи мрачна, изтънчена усмивка на маратите от другата страна на стената. После се поклони на маратската орда, вдигна ръка и ги подкани с пръст да тръгват към него.
	Бърнард стисна тежката дървена греда и преглътна, поглеждайки назад към Амара. Очите му бяха разширени от ужас, но пое несигурно дъх, обърна се отново към портите и застана на десетина фута зад Пирелус.
	Амара усети, че в нея се надига желание да изкрещи от безсилие при вида на прииждащите отново през портите марати. Парцианецът ги посрещна подобаващо. Първо един, после друг, после трети дивак падна под тъмния му меч. Но въпреки уменията му Пирелус не беше неуязвим. Двама воини се изправиха едновременно срещу него. Пирелус умело избегна копието на първия и се завъртя, за да прониже другия, но когато видя пред себе си млада полугола маратка, се поколеба.
	Колебанието му трая по-малко от секунда, преди тъмното острие на меча му да я прободе между гърдите, но дори кратко, то му коства много. Маратът до него замахна с тъпия край на копието си и коляното на рицаря изпращя при сблъсъка с дървото. И ако Бърнард не се бе намесил навреме, поваляйки с мощен удар на дървената греда младия воин, Пирелус можеше да бъде убит.
	С изкривено от болка лице, рицарят пристъпи напред, с едва забележимо накуцване, и се впусна отново в безнадеждната, героична защита на портите.
	Харгър се приближи към Амара. В хлътналите му очи се четеше тревога и безпокойство, когато се насочиха към огласената от виковете на маратите и крясъците на бойните им птици стена. Амара вдигна поглед и видя младите легионери да отблъскват врага.
	— Милейди — изръмжа Харгър, — какво да правим?
	На Амара й се искаше да се разкрещи в лицето му от отчаяние и страх. Един млад легионер политна от стената, крещейки и притискайки с ръце лице, с шуртяща между пръстите кръв. Падна само на крачка-две от тях. Бърнард се отмести едва, за да избегне поредното копие, и помете друг марат, решил да излезе в гръб на Пирелус.
	Откъде можеше да знае Амара какво да правят? Тя не беше командир. Знаеше, че мълниеносното унищожение на рицарите на гарнизона беше отслабило неимоверно отбраната им. Откъде да знае как се компенсира подобна загуба?
	Тя пое дълбоко дъх. Не знаеше.
	Прибра меча в ножницата и дръпна Харгър за ръкава.
	— Лечителю, заведи ме при граф Грам.
	Той незабавно я поведе към вътрешността на укреплението, където двама ветерани стояха на пост пред вратата на проста, масивна тухлена сграда. Амара профуча покрай тях, изкачи тичешком стъпалата и връхлетя в спалнята на графа.
	Грам лежеше в леглото си, с извърната на една страна глава, пребледняло лице и хлътнали очи. Устните му бяха намазани с нещо бяло, чийто слой беше започнал да се лющи. Едрите му здрави ръце сега лежаха отпуснати немощно върху завивката, също пребледнели, почти прозрачни.
	Амара го погледна и преглътна. Знаеше, че това, което щеше да направи, можеше да го убие.
	Но го направи.
	— Събуди го, Харгър.
	— Милейди, мога, но това може да… — промълви той с треперещ глас.
	— Знам, че може да умре, лечителю — каза Амара. — Но ако стените или портите паднат, ще умре така или иначе. Нуждаем се от него. Не мисля, че той би искал да ги оставим да паднат, когато може би е в състояние да ни помогне.
	Харгър я погледна за момент, после кимна в знак на съгласие. Лицето на възрастния лечител посърна.
	— Не, не мисля, че би искал — каза той.
	— Вдигни го на крака — каза тихо Амара. — Ще доведа стражите, за да ни помогнат да го пренесем.
	Тя слезе долу при двамата легионери и след малко се върна с тях в спалнята на Грам. Видя Харгър, надвесен над пребледнелия граф. Грам си пое тежко дъх, отвори очи и примижа срещу нея.
	— Харгър казва, че рицарите ми са избити — изпъшка той. — Че са останали само младоци.
	— Да — отвърна Амара с напрегнат до пръсване глас. — Те са на стените. Пирелус е жив, но е ранен. В момента удържа сам портите. Трябва да дойдете там…
	— Не — каза Грам. — Не си правете труда. Това с нищо няма да помогне.
	— Но, господине…
	— Огън — изграчи Грам.
	— Врагът използва огнените делви срещу рицарите. Възпламениха ги на стената.
	Грам затвори очи.
	— Всички марати на портите ли са?
	— Не — отвърна Амара. — Има и горе на стената. По цялата дължина.
	— Няма да стане — въздъхна Грам. — Даже и да не бях ранен. Дори и да имахме още огнени делви. Не мога да призова толкова огън, на такава площ.
	— Трябва да има нещо, което да можете да направите.
	Амара сложи ръка върху неговата.
	— Няма — прошепна Грам. — Не можем да изпепелим такава площ. Нямаме достатъчно сили.
	Амара прехапа устни.
	— Ами с фурии?
	Грам отвори отново очи.
	— Каква?
	— Огнена — отвърна Амара. — Маратите не могат да й се противопоставят по никакъв начин.
	Грам погледна към Харгър, после обратно към Амара.
	— Страх — каза той. — Огън.
	— Не знам дали се страхуват от огъня…
	— Не, няма значение — каза Грам леко раздразнен. — Ти. Вземи факла. Трябва ми огън.
	Амара примига неразбиращо.
	— Аз ли? Но аз не съм призовател на огън.
	Грам я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка:
	— Не мога да ходя. Някой друг трябва да го носи. Страх ли те е, момиче?
	Блесналите му очи се приковаха в нея.
	Амара кимна.
	— Честна е — изхили се графът. — Добре. Вземи факла. И се приготви да си смела. По-смела, отколкото някога си била. Може и да направим нещо.
	Гласът му секна и той избухна в кашлица. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
	Амара и Харгър се спогледаха, после тя кимна на един от легионерите. Мъжът излезе и след малко се върна с факла в ръка.
	— Хей, момиче — прошепна Грам и й махна с ръка да се приближи. — Донеси я по-близо.
	Амара коленичи до леглото и протегна факлата към ранения граф.
	Грам затвори очи и протегна голата си ръка към огъня. Амара замижа и потрепери, почти дръпна факлата назад, но лицето на Грам дори не трепна. Плътта му, по всичко личеше, остана непокътната от огъня.
	Амара почувства паническа тръпка, която премина през стомаха й, и краката й подкосиха. Ръката й се разтрепери и се наложи да стисне факлата с две ръце. Грам изпъшка болезнено, бавно, тихо и усещането в стомаха й се усили — обзе я панически страх. Едва се сдържаше да не побегне от стаята. Сърцето й препускаше бясно, болката от раните й като че ли нарасна и изведнъж започна да не й достига въздух.
	— Момиче — каза пресипнало Грам и отвори отново очи. — Сега ме чуй. Изнеси я отпред. Отпред пред всички марати. Някъде, където ще я видят всички. — Издиша с хриптене и очите му се затвориха. — Не я изпускай. И не се оставяй на паниката. Побързай.
	Амара кимна и се изправи на крака, тялото й трепереше, изнемощяло от страх.
	— Дръж я здраво — каза Харгър. — Излизай навън. Побързай. Не съм сигурен колко дълго ще издържи той.
	Амара заекна два пъти, докато каже „добре“. Обърна се и излезе от стаята. Наложи си да успокои дишането си, да върви със стабилни, равномерни крачки. Страхът се просмукваше в нея като зимен студ, във вените й сякаш потекоха ситни ледени кристали, които караха сърцето й да прескача с болезнени удари. Едва събра мислите си върху портите, върху това, да не изпусне факлата — знаеше, че ако я изпуснеше или се поддадеше на страха и побегнеше, всички усилия на Грам щяха да са напразни.
	Докато вървеше през двора, усети, че хлипа, че тялото й се сковава от умопомрачителния страх. Повече от всичко й се искаше да се обърне и да побегне далече от тези порти, да избяга, да се понесе във въздуха и да остави диваците далече зад себе си.
	Вместо това продължи към портите, с всяка стъпка все по-изнемощяла, все по-несигурна. В един момент залитна и падна. Сълзите й я заслепиха. Но тя продължи напред, като пълзеше на колене и на ранената си ръка, стискаше факлата и внимаваше да не падне на земята.
	Изведнъж, точно пред нея, някой изкрещя и тя усети, че нечии ужасно силни ръце я вдигат от земята. Изправи се пред чудовищно висок гигант с блеснали очи и тояга с размерите на дърво в едната ръка.
	Амара се пребори с ужаса и задавилото я ридание.
	— Бърнард — каза тя. — Бърнард, факлата. Отведи ме на стената. Отведи ме на стената!
	Гигантът се намръщи и й изкрещя нещо, което я задави в истеричен писък. После онзи просто я грабна под мишница и я понесе по една от стълбите към ужасяващата какофония при бойниците. Амара усети отново земя под краката си и тръгна, залитайки, напред към портите.
	Последните няколко крачки загуби всякакъв контрол над тялото си, над мислите си дори. Залиташе, викаше, хлипаше, но продължаваше да стиска факлата, вдигната високо над главата й. Беше сигурна, че смъртта е дошла за нея, долавяше дъха й, пърхането на черните й криле, гарвановочерни, като онези на враните, които се спотайваха в мрака и чакаха настъпването на зората, за да се спуснат от небето над бойното поле и изкълват очите на мъртвите.
	Незнайно как се добра до бойниците над портите, с високо вдигната факла, сигурна и лесна мишена за маратските стрели.
	Тогава факлата изригна, внезапно като нажежена пещ, като буйна, ревяща река от светлина, която се издигна в небето и освети земята на миля разстояние във всички посоки. И всичкият този ужас, всичкият страх в нея се изля през факлата и се понесе с яростните пламъци, излезе от нея хилядократно по-силен и помете земята.
	Настъпи внезапна, ужасяваща тишина, докато огнената фурия помиташе маратите под стената. Писък, излязъл едновременно от хиляди гърла, разцепи въздуха. Устремът на маратската орда се стопи на мига. Бялата вълна се отдръпна от стените на гарнизона. Надигна се ужасен вой, прорязан от паническите пронизителни крясъци на бягащите бойни птици. Изтерзаните легионери на стената започнаха да ликуват при вида на пометената от огнената фурия, обърната в бяг маратска орда.
	Ужасът, който се изля от Амара, я напусна заедно с всичката сила, която й беше останала. Тя се олюля и ако Бърнард не беше изникнал точно в този момент зад гърба й, щеше да падне от стената. Изтощена, тя се отпусна на гърдите му. Едва успяваше да държи очите си отворени. Навсякъде около нея се надигнаха предизвикателните възгласи, с които защитниците на укреплението изпратиха оттеглящия се враг.
	Амара затвори очи и когато ги отвори отново, небето беше изсветляло. Седеше на пътеката под парапета с бойници, увита в наметалото на Бърнард. Скована от болки по цялото тяло, тя се надигна с мъка на крака и огледа стената и двора под нея.
	Докъдето стигаше погледът й, лежаха ранени, умиращи и вече мъртви. Лечители и призователи на вода се грижеха за падналите, за мъжете, обгорели до неузнаваемост. Амара чу един от ранените да се задавя в писък, видя го да протяга ръка със сгърчени като ноктите на граблива птица черни, обгорели пръсти, после притихна и се отпусна. Легионерът до него, самият той с окървавена превръзка, придърпа наметалото му нагоре и покри главата му. После с помощта на друг легионер занесоха тялото при нарастващите редици от трупове в другия край на двора.
	Тя се обърна и погледна надолу по стената. Там стояха около десетина легионери, млади, напрегнати, привидно незасегнати от битката, стиснали копията си, сякаш застанали на почетна стража над мъртвите.
	На бойното поле под стената враните бяха дошли за мъртвите.
	Рояха се над тях като грачещ черен килим от пляскащи криле и гладни стъклени очи, нехаещи за това, на чия страна се бяха били падналите. Подскачаха от тяло на тяло, кълвяха езици и очи. Амара видя едно от телата да помръдва и на мига да изчезва под черна перната вълна. Стомахът й се обърна и тя отмести поглед.
	След малко се появи Бърнард, с напрегнато лице, и й подаде черпак студена вода. Тя го изпи.
	— Лошо е — каза тихо тя.
	— Лошо — съгласи се той. — Дори след като леко ранените се вдигнат отново на крака, гарнизонът пак ще е загубил две трети от хората си. Останали са само трима живи рицари, един от тях Пирелус. Портите са разбити, няма как да ги поправим — но така или иначе, врагът може да прескочи стените.
	— Как е Грам?
	— Харгър казва, че едва ли ще се събуди отново, преди да умре. Последната фурия е изчерпала всичките му сили.
	— Враните да го изкълват — изруга тихо Амара. — Той е смел мъж.
	— Да.
	— Значи, маратите ще се върнат — каза тя.
	— Скоро.
	— Какво ни остава сега?
	Тя притвори уморени очи.
	— Не знам — отвърна Бърнард.
	— Трябва да изведем жените и децата, семействата на мъжете. Да ги натоварим на каруци и да ги изпратим към Рива колкото се може по-бързо.
	— Не можем. Рицарите им са се погрижили не само за портите. Влезли са в конюшните и са подплашили конете. Това, явно, е привлякло вниманието на няколко стадомора. Вече нямаме никакви коне.
	Амара вдигна поглед към него.
	— Могат ли да тръгнат пеша?
	— Говорих с Пирелус и Джиралди. Дори по каменен път жените и децата не могат да бягат по-бързо от маратите. Дори да успеем да удържим гарнизона възможно най-дълго, за да им дадем време. Просто нямаме достатъчно хора, а и повечето от семействата няма да искат да тръгнат. Решили са, че ще останат и ще се бият тук, вместо да бъдат настигнати и убити на пътя. Пирелус ги надъхва. Казва им, че се очакват подкрепления от Рива.
	— Не — каза сковано Амара. — Не съм си и представяла, че ще имат толкова въздушни рицари, че да завардят всички излази от долината. Не мисля, че изобщо някой би могъл да премине през толкова много.
	Бърнард кимна.
	— Изпратихме вестоносци, пеша, за да предупредят холтовете. Надяваме се, че им осигуряваме малко време. Ако тръгнат към Рива веднага, може и да успеят да се измъкнат от долината…
	Гласът му замря в гърлото.
	Амара се изправи и се облегна на него. Той също се притисна в нея и двамата помълчаха заедно в предутринната тишина.
	— Трябва да тръгнеш — каза Бърнард. — Можеш да отлетиш от тук. Трябва да отнесеш вест на Първия лорд.
	— Дори и да можех все още да летя — каза Амара, — мое задължение е да направя всичко по силите си, за да спра това, което става тук. Да открия кой стои зад него. Да раздам правосъдие на виновните. Не мога просто да си тръгна.
	— Няма смисъл да умираш тук, графиньо.
	— Безсмислено е да спориш, холтър. Не мога да летя. Не и сега. Твърде уморена съм.
	Тя склони глава на рамото му. Беше силно, топло, утешително под бузата й.
	След малко усети, че той я прегърна, и тя се притисна по-силно в него.
	— Съжалявам, Бърнард — промълви тя. — Съжалявам, че се забавих. Че не постъпих иначе. Съжалявам за сестра ти, за племенника ти.
	Той преглътна тежко.
	— Няма за какво да съжаляваш — прошепна дрезгаво Бърнард. — Надявам се, в името на фуриите, че са добре.
	Тя докосна ръката му и двамата замълчаха, притиснати един в друг, с граченето на враните отпред и стоновете на умиращите зад тях.
	Небето продължи да изсветлява. Изведнъж Амара усети, че Бърнард се сепна и пое рязко дъх.
	— Милостиви фурии — каза той.
	Тя отвори очи и погледна полето пред стената на гарнизона. Изгряващото слънце озари с лъчите си море от бледи тела.
	Маратите.
	Хиляди и хиляди марати. Простираха се от единия край на хоризонта до другия, докъдето стигаше погледът й. Двайсет хиляди. Трийсет. Петдесет. Не можеше да каже със сигурност. Напредваха бавно през равнината към гарнизона. Достатъчно много, за да удавят защитниците на малкото укрепление. Достатъчно много, за да залеят Калдерон. Достатъчно, за да се изсипят в земите отвъд и да унищожат хиляди беззащитни, нищо неподозиращи алерански селища.
	Амара вдигна поглед към Бърнард, после се отдели от него и се подпря на една от бойниците, загледана в настъпващия враг.
	— По-добре извикай Пирелус — каза тихо тя. — Кажи му да се приготви.


	Глава 38

	Исана усещаше краката си изранени и ожулени, докато извлачваше отмалялата Одиана от гъстия горски храсталак на каменния път, който пресичаше долината. Но поне не са премръзнали, помисли си тя. Още не бе успяла да си поеме дъх, когато чу бързия, равномерен тропот на конски копита по каменната настилка на пътя.
	Сграбчи Одиана за китката и я дръпна обратно към храсталака, но беше твърде късно. Ездачите, летящи по дяланите камъни на пътя, почти ги прегазиха. Дръпнаха рязко юздите и изправиха конете на задните им крака, почти върху двете жени.
	— Господарке Исана? — възкликна озадачено в тъмнината младежки глас. — Какво правите тук?
	Исана примига стреснато към ездачите.
	— Фредерик?
	— Да, господарке — отвърна младежът. Прошепна нещо на коня си и слезе от гърба му, без да изпуска юздите. — О, фурии, господарке, не мислехме, че някога ще ви видим пак. Добре ли сте?
	Другият ездач също слезе от коня и Исана разпозна холтър Рот по бялата чорлава коса, развята от главата му. Той се приближи към нея и я прегърна.
	— Слава на всички фурии, Исана, страхувахме се от най-лошото.
	Тя се отпусна в преградката на възрастния мъж, изведнъж почувствала изтощението в ръцете и краката си. Призова Ручей, за да пресуши бликналите от очите й сълзи.
	— Добре съм. Бях на косъм, но сега съм добре.
	— А това кой е? — попита Рот, като надзърна с присвити очи над рамото на Исана към седящата отстрани на пътя Одиана, вторачила празен поглед пред себе си.
	— Дълга история. Ще се погрижа за нея. А вие какво правите тук?
	— Яздим пред колоната — каза Рот и посочи с глава надолу по пътя, откъдето дойдоха.
	В далечината се чуха тропот на копита и дрънченето на колела на каруца. Исана видя да приближават още коне — едни теглеха тежки каруци и фургони, други носеха ездачи. Фредерик изсвири остро и размаха ръце. Каруците забавиха ход и продължиха бавно към тях.
	— Но какво правите? — попита отново Исана.
	Лицето на Рот изглеждаше много уморено в полумрака.
	— Исана, вчера маратите нахлуха в долината. Дошли са през нощта. Нападнаха Алдохолт и го изгориха до основи. Доколкото знаем, никой не е оцелял.
	Исана пое дълбоко въздух. Не можеше да повярва на ушите си. Главата й се замая.
	— Никой?
	Рот кимна.
	— Призори видяхме пожара и Уорнър и момчетата му отидоха да проверят. После ги изпратил да предупредят гарнизона и Рива. Двамата, които тръгнали към гарнизона, са били убити. Открихме ги посечени на пътя, на две мили оттук. За другите не знаем нищо.
	— О, не — въздъхна Исана. — О, жестоки фурии, горкият Уорнър.
	— После, тази вечер, докато Фредерик работел на полето…
	Фредерик кимна.
	— Онзи голям камък, господарке. Не можах да го измъкна преди бурята и не можах да спя, и така нататък, та затова се върнах през нощта, господарке Исана. И тези двама просто паднаха от небето.
	— От небето? Въздушни рицари?
	— Да, господарке. Единият беше целият в черно, а другият с цветове на Рива, господарке, и беше ранен, та аз фраснах другия по главата с лопатата. — В гласа му се долови нотка на тревога, сякаш не беше сигурен, че е постъпил правилно. — Не съм сбъркал, нали?
	— Разбира се, момче — изсумтя Рот. — Бил пратеник от гарнизона, Исана, изпратен до Рива за подкрепления. И да отнесе вестта за нападението на маратите. И някой наистина е искал той да умре. Бяха го пронизали със стрела, бяха пратили и рицар по петите му, да го довърши. Но нашето момче Фредерик така му набил шлема в главата, че скоро няма да дойде на себе си, иначе да сме го попитали вече кой го е изпратил.
	Фредерик наведе глава.
	Каруците спряха и след малко Ото и Уорнър вече се бяха присъединили към тях, като един по един прегърнаха Исана, Ото — с топлота и облекчение, Уорнър — твърдо и решително.
	— Значи, сте се насочили към гарнизона? — попита ги Исана.
	Уорнър кимна.
	— Пратихме наши хора до Рива. Тръгнаха през гората, за да не бъдат забелязани, ако някой наблюдава от въздуха. Но ще отнеме повече време, отколкото по въздух или по пътищата, така че отиваме да се включим в отбраната.
	Исана погледна каруците и хората, които седяха в тях.
	— Велики фурии, Уорнър, помъкнал си половината холт.
	— И малко повече — каза Ото и закърши ръце. — Всеки, който го бива с оръжие или фурии, Исана.
	— Но тези хора не са войници — възпротиви се тя.
	— Не са — отвърна тихо Уорнър. — Но всички мъже са служили в легиона. Исана, ако гарнизонът падне, няма какво да спре ордите да сторят онова, което направиха с Алдохолт, с всички холтове от тук до Рива. По-добре да предложим помощта си и да няма нужда от нея, отколкото обратното.
	— Ами децата?
	— По-големите заведоха по-малките на разни недостъпни места. Пещерата на просяка и други такива. Там ще са в по-голяма безопасност, отколкото в кой да е холт в долината, поне докато премине всичко това.
	Исана въздъхна.
	— А Тави? А брат ми? Някой да ги е виждал?
	Никой не отговори. Накрая Фредерик се почеса по главата и каза:
	— Съжалявам, господарке, никой не е виждал или чувал нещо за онези, които избягаха в нощта на бурята. Решихме, че всички сте мъртви или…
	— Достатъчно, Фредерик — прекъсна го твърдо Рот. — Жената е изтощена. Исана, вие с момичето се качете в първия фургон. Ото, дай им нещо топло да пийнат и да се завият, и да тръгваме.
	— Дадено — каза Ото и хвана Исана за ръката.
	Протегна се, за да хване и тази на Одиана, но жената се сепна и изпищя.
	— Остави на мен — каза Исана, наведе се и докосна леко бузата на Одиана.
	Допирът я заля с изгаряща буря от емоции и тя трябваше да положи не малко усилия, за да я отблъсне. Повдигна лицето на Одиана към своето и прошепна:
	— Качи се в каруцата.
	Одиана се взря с празен поглед в нея, но когато Исана я дръпна за ръката, се изправи и почти доброволно се качи в каруцата. Седна в далечния край, като не спираше да стрелка с очи, иззад заплетената коса, хората в нея. Исана се качи до нея и след секунда каруцата заскърца надолу по пътя.
	Някой й подаде тежко одеяло, което тя наметна върху двете, а след малко и манерка с нещо горещо. Исана отпи, оказа се греяно вино с подправки, което пареше в стомаха й, но затопли приятно и отпусна уморените й ръце и крака. Подаде манерката на Одиана, която я подържа в ръце известно време, сякаш за да събере кураж да отпие, после се сви под одеялото и не след дълго потъна в дълбок сън.
	— Изглеждаш много уморена — каза със съчувствие Ото от другия край на каруцата. — Опитай се да си починеш. Скоро ще стигнем в гарнизона, но ти опитай да поспиш.
	Исана му подаде манерката и поклати глава.
	— Не съм изморена, Ото, честно. Твърде много неща са ми на главата.
	После се облегна назад, отпусна глава върху дървената преграда на фургона и не се събуди, докато кочияшът не се провикна към Ото:
	— Холтър! Стигнахме!
	Исана се стресна в съня си и подскочи. Надигна се да погледне пред фургона. Утрото беше студено, усещаше го по лицето и шията си, а ледената коричка по земята искреше на бледата светлина на зората, която не беше далече.
	Над гарнизона се стелеше дим, обгръщаше го като погребален саван.
	Сърцето й заседна в гърлото. Дали не бяха закъснели? Да не би укреплението вече да е превзето? Тя се покатери до кочияша, един от хората на Ото, точно когато той цъкна с език на подсилените от фурии коне, за да забавят хода на фургона. Те изпръхтяха и от ноздрите им изригнаха облаци пара.
	Когато наближиха, Исана видя един-единствен часови на западната порта на гарнизона. Когато се вгледа по-внимателно, откри, че през челото и лявото му око беше намотана дебела превръзка, толкова скорошна, че кръвта по нея още не бе засъхнала. На бузата си имаше тъмна синина, но тя изглеждаше да е поне от ден. Когато колоната от каруци и коне приближи, младият воин се наведе към тях и ги зяпна.
	Уорнър вдигна ръка за поздрав.
	— Привет! Пуснете ни да влезем!
	— Господине, нямате работа тук — изпелтечи младежът. — Нападнати сме от маратите, господине. Не трябва да водите хората си тук точно сега.
	— Знам, че сме нападнати — отвърна троснато Уорнър. — Дошли сме да помогнем, всеки тук умее по нещо. Пусни ни.
	Младият легионер се поколеба. Тогава зад него се появи един мъж с огънат центурионски шлем.
	— Фермер Уорнър?
	— Джиралди — каза Уорнър и му кимна енергично. — Чухме, че имате гости, и решихме да се самопоканим и да ви помогнем да ги позабавлявате.
	Джиралди огледа колоната.
	— Уорнър — провикна се. — По-добре обръщайте и тръгвайте към Рива, докато все още можете.
	Думите му накараха всички да замлъкнат.
	Исана се изправи в каруцата.
	— Добро утро, центурионе. Да сте виждали брат ми?
	Джиралди присви очи и се вгледа в нея, после зяпна от изненада.
	— Исана? О, слава на всички фурии. Брат ти е тук. Той е вътре, при източната порта. Исана, графът е лошо ранен, а Дивия е в Рива, заедно с дъщеря си. Харгър и лечителите на легиона направиха каквото можаха, но казаха, че му трябва по-силен призовател на вода, иначе няма да оживее.
	Исана кимна бавно. Насочи сетивата си към Джиралди, за да долови емоциите му. Усети гняв, изтощение и най-вече отчаяние, обгръщаха го като дебел слой студена тиня, която накара Исана да потрепери.
	— Разбирам, че маратите вече са нападнали.
	— Само авангардът им — отвърна Джиралди. — Останалата част от ордата ще бъде тук до час.
	— Тогава по-добре да не губим време в приказки, Джиралди. Отваряй портите.
	— Не знам дали графът би…
	— Графът няма думата — каза Исана. — А ако маратите превземат гарнизона, ще нахлуят в долината и ще унищожат всичко, което имаме. Ние имаме правото да се бием, за да защитим както домовете си, така и семействата си, Джиралди, и всеки възрастен тук е ветеран от легиона. Отвори портите!
	Джиралди сведе глава и кимна на легионера.
	— Фуриите са ми свидетели, че се нуждаем от помощ. Давай!
	Фермерите влязоха в гарнизона в стегнат ред и Исана забеляза, че на капрата на всеки фургон и каруца седеше не момче, а възрастен — ветеран от легиона. Придвижваха се във вътрешността на укреплението, сякаш бяха у дома си, и спряха, подреждайки каруците в прави редици в най-далечната, западната част на двора. Мъжете незабавно се погрижиха за конете, разпрегнаха ги и ги заведоха да бъдат напоени и подслонени. Всеки легионерски лагер беше разположен идентично с останалите, за да може всеки един новодошъл, било то ветеран или току-що постъпил в редиците на легиона, да познава разположението на всяко укрепление и който и да е лагер на територията на Алера. Още докато някои от мъжете завързваха конете, други започнаха да се строяват пред оръжейната, където Джиралди и един млад легионер раздаваха щитове, мечове, копия, нагръдници и шлемове.
	Исана слезе от фургона и подаде ръка на замаяната, увита в одеяло като сънено дете, Одиана.
	— Харгър — провикна се Исана, забелязала лечителя да надзирава няколко млади жени, по-скоро деца, които нарязваха на ивици чаршафи и завивки, които да използват за превръзки.
	Възрастният лечител се обърна и устните му се разтеглиха в уморена усмивка.
	— Идвате на помощ, а — каза той. — Е, може пък да дадем някакъв отпор.
	Тя се приближи и го прегърна.
	— Добре ли си?
	— Уморен съм — отвърна той. Огледа се и добави: — Положението е лошо, Исана. Стената не е достатъчно висока, а рицарите ни паднаха още при първата атака.
	Гърлото на Исана се сви.
	— А брат ми?
	— Малко е понатъртен, но е добре — отвърна Харгър. — Исана, имаме по-малко от час. Когато слънцето се вдигне, ще можеш да ходиш от тук до наблюдателниците по главите на маратите.
	Тя кимна.
	— Виждаш ли холтър Ото, ето там? Той е силен призовател на вода. Не го бива много във фината работа, защото работи предимно с добитък, не с хора, но оправя счупени кости по-добре от всеки друг, освен това може да го прави от сутрин до вечер. Има още един или двама, които са поне толкова добри, колкото всеки воден призовател от легиона, а много от жените са даже по-добри. Имате ли ранени?
	— Колкото искаш — отвърна Харгър и присви лукаво очи. — Сериозно? Жени, по-добри от воден призовател на легиона?
	— Говори с Ото. Той ще заведе нашите лечители да помогнат на твоите. В източния двор ли сте?
	Харгър кимна замислено, после сложи ръка на рамото на Исана.
	— Благодаря ти. Не знам дали ще има смисъл, но тук има умиращи мъже, които поне засега няма да умрат.
	Исана постави ръка върху неговата.
	— Къде мога да намеря Бърнард?
	— На стената над портата.
	Исана кимна и се отправи натам. Мина покрай жилището на командира в офицерската жилищна постройка в средата на укреплението, после покрай тези за легионерите. Първите тела откри в близкия край на източния двор, в конюшните. Вътре беше пълно с мъртви коне. През отворените врати влитаха и излитаха навън врани, а от потъналата в мрак вътрешност на помещението се носеха дрезгави крясъци. По двора наоколо бяха пръснати още тела — маратите и огромните хищни птици бяха нахвърляни на купчина в единия край на двора, където нямаше да пречат на войските да се прегрупират. Жертвите от легиона бяха подредени в прави редици от другата страна, покрити със собствените им наметала, включително главите, за да не могат враните да отнесат очите им.
	Останалата част от двора беше пълна с ранени и умиращи. По стените стояха на пост легионери, но бяха отчайващо малко.
	Исана продължи напред, стъписана от касапницата. Никога преди не беше виждала подобно нещо. Болката на ранените я притисна като горещината на нажежена пещ. Тя потрепери и обви около себе си ръце. Зад нея Одиана, която не се отдалечаваше на повече от крачка от нея, изскимтя изплашено, но не вдигна глава от земята.
	— Исана!
	Тя погледна и видя брат си да тича към нея. Не се опита да скрие сълзите в очите си, нито усмивката на устните си. Той я прегърна, стисна я силно и я повдигна от земята.
	— Благодаря на фуриите — избоботи Бърнард. — Толкова се страхувах за теб.
	Исана отвърна на прегръдката му.
	— Тави? — попита. Усети как тялото му се стегна и това извика ледени тръпки по гърба й. Тя се измъкна от ръцете му и хвана лицето му в шепи. — Какво стана?
	— Загубих го след наводнението. Не можах да го открия в бурята. Успях да извадя Курсора от водата и после дойдохме тук.
	— Той сам ли е? — попита Исана.
	— Не съвсем, ако приемем, че Фейд все още е с него. Мислех, че ти си го открила след потопа.
	— Не — поклати глава Исана, — не можах. Корд ме извади от водата, Бърнард.
	Очите на Бърнард проблеснаха гневно.
	— Всичко е наред — увери го тя, но скръсти ръце на корема си, за да прикрие треперенето си при спомена за сушилнята за месо в Кордхолт. — Арик, синът му, ни помогна да избягаме. Измъкнах се от него.
	— И дойде тук?
	— Не съм сама — отвърна Исана. — Тъкмо излизахме на каменния път, когато се появиха Уорнър и останалите. Дойдохме до тук с тях.
	— Уорнър ли? — учуди се Бърнард.
	— Уорнър, Ото, Рот. Довели са почти всичките си хора. Твоите също. Дошли са да помогнат.
	— _Идиоти_ — изломоти сърдито Бърнард. Очите му се навлажниха и той се обърна към стената и зейналата в нея разбита порта. Препречваше я грубо скалъпена барикада, която се състоеше от две преобърнати каруци, куп бъчви и войнишки легла. — Колко е довел?
	— Всички — отвърна Исана. — Около петстотин души.
	— И жените?
	Исана кимна. Бърнард направи кисела физиономия:
	— Значи, залагаме всичко наведнъж. — Очите му се насочиха към Одиана. — Коя е тя?
	Исана преглътна.
	— Една от робините на Корд — излъга тя. — Спаси ми живота. Това е дисциплиниращ нашийник, Бърнард. Не можех да я оставя там.
	Бърнард отново извърна очи към стената.
	— Може би е било по-добре да… — въздъхна той. — Тук не я чака нищо по-добро.
	Исана погледна намръщено първо него, после стената.
	— Бърнард, помниш ли, когато издигахме холта?
	— Разбира се — отвърна той.
	— Всички в долината дойдоха да помагат. Вдигнахме цялата ферма, стените, всичко за един ден.
	Той примига замислено, после се обърна рязко към нея.
	— Искаш да кажеш, че можем да вдигнем и тази стена? — попита обнадеждено той.
	— Ако това ще помогне. Джиралди каза, че не са достатъчно високи.
	— Би могло — кимна Бърнард. — Да, би могло. — Той се огледа. — Ето, онзи центурион ей там, той отговаря за поддръжката на укреплението. Виждаш ли ширита на туниката му? Ще ни трябва неговата помощ. Говори с него, а аз ще събера всички призователи на земя.
	Бърнард хукна във вътрешността на укреплението. Исана се приближи към мъжа, който вдигна поглед, примига насреща й и я изгледа намръщено над щръкналите си сиви мустаци. Изслуша я, без да каже и дума.
	— Невъзможно — отсече накрая. — Няма как да стане това, момиче.
	— Имам четирийсет лета, центурионе — отвърна дръзко Исана. — И трябва да се направи. Брат ми отиде да събере всички призователи на земя в укреплението.
	Центурионът почервеня от яд и я изгледа сърдито.
	— Селяни — каза той. — Това не ти е вдигане на обор или плевня. Това са защитни стени.
	— Не виждам това какво значение има.
	Мъжът прихна гневно:
	— Тези стени са изградени от припокриващи се слоеве, момиче. Те са едновременно здрави, гъвкави и масивни и могат да устоят на каквото ти хрумне да изсипеш отгоре им. Но когато веднъж са вдигнати, не можеш просто така да ги направиш по-високи. Това да не е ограда на пасище. Ако започнете да си играете с тази стена, ще разрушите основата и всичко ще се срути. Тогава не само няма да имаме по-висока стена, няма да имаме _никаква_ стена.
	— От това, което чувам — каза Исана, — ако стената остане така, все едно я няма.
	Мъжът се загледа в нея за момент, после се намръщи и отмести очи, сумтейки гневно под мустак.
	— Разбирам, че може да е трудно, но си заслужава да опитаме, нали? Ако се получи, може и да успеем да удържим гарнизона. Ако ли не… — Исана потрепери. — Ако ли не, тогава по-добре да се свършва веднъж завинаги, бързо.
	— Не — отсече центурионът. — Ако имаше някакъв шанс, добре, рискът щеше да си заслужава. Но това не са строители. Това са _фермери_. Нямат необходимите сили и умения.
	— Никога не сте живели в такава долина, нали? — каза уморено Исана. — Не всеки със силна фурия иска да става рицар. В моята ферма имаме момчета, почти деца, които могат да измъкнат от земята скала колкото човешки ръст. А и както аз виждам нещата, няма какво да губим.
	Центурионът я огледа изпитателно.
	— Невъзможно — повтори той. — Няма как да стане. Даже и да имах цял строителен легион, пак щеше да ми отнеме половин ден, за да издигнем стената по-високо.
	— Значи, имаме късмет, че не сме строителен легион — отвърна спокойно Исана. — Готов ли сте да опитате?
	— Готов е — намеси се нечий глас.
	Исана вдигна поглед и видя Курсора да стои наблизо, облечена в прекалено големите дрехи на брат й и взета назаем ризница. На кръста си носеше меч, а лявата й ръка беше в шини. Амара изглеждаше уморена, имаше синина на шията и ожулвания по брадичката.
	— Работете с фермерите. Опитайте — обърна се тя към строителя на легиона.
	Центурионът преглътна и сведе почтително глава.
	— Както кажете, графиньо — каза той, обърна се и забърза нанякъде.
	Амара се обърна към Исана, после погледна през рамото й към водната вещица, която стоеше, увита с одеялото, и зяпаше с отнесен поглед в празното пространство пред себе си. Изсъска някаква ругатня и посегна към меча на колана си.
	— Чакай — каза Исана, пристъпи напред и сложи ръка върху ръката на Амара. — Недей.
	— Но тя е…
	— Знам коя е — продължи Исана. — Вече не може да навреди никому. Тя спаси живота ми… после един търговец на роби й сложи дисциплиниращ нашийник.
	— Не можеш да й имаш доверие — настоя Амара. — Трябва да я заключим.
	— Но…
	— Тя е рицар. Наемник. Убиец — избълва гневно думите Амара. — Имам пълното право да я убия, тук, на място.
	— Няма да го позволя — каза Исана и вдигна предизвикателно брадичка.
	— Не мисля, че ти вземаш решенията тук, фермерке — изгледа я строго Амара.
	В този момент висок, мургав мъж с вид на парцианец, в превъзходна, но опушена и омазана с кръв броня се приближи към тях.
	— Графиньо, ордата е почти тук. Искам да стоиш до мен. Виж дали няма да успееш да откриеш главатаря им.
	Амара изгледа гневно Исана и се обърна към парцианеца.
	— Мислиш ли, че ако го убием, ще имаме някаква полза, Пирелус?
	Той се усмихна и белите му зъби блеснаха.
	— Според мен няма да навреди. Но държа на едно, което и животно да е отговорно за това — той посочи с небрежен жест около себе си, — да не се завърне у дома да се хвали с постижението си.
	Исана се отдръпна назад, после спокойно се обърна и отведе Одиана по-далече от двамата.
	— Хайде — промърмори й тя, въпреки че знаеше, че Одиана не може да я чуе. — Сега всички са изплашени и гневни. Няма да се отнесат справедливо с теб. Да намерим местенце, където няма да си им пред очите, докато всичко свърши.
	Тя забърза през двора към един от големите складове в далечния край на двора. Канеше се да отвори вратата, когато група фермери, наметнати с домашнотъкани, дебели зимни наметала, минаха покрай нея. Бяха сложили вече легионерски брони и се движеха в стегнат строй към портите. Друга колона, водена от Бърнард и строителя на легиона, потънали в напрегнат, тих разговор, мина точно зад тях.
	Исана отвори вратата и въведе Одиана в склада. Вътре беше тъмно и отнякъде се чуваше драскането на плъхове. Сив, дългокрак котарак се шмугна покрай краката й и се скри в тъмнината, явно забързан да хване нещо за ядене. Сандъци и тежки чували бяха подредени в прави редици, а съдържанието им беше прилежно отбелязано на етикети. В склада беше твърде сумрачно и Исана се заоглежда наоколо, докато не намери лампа. Накара фурията й да светне, вдигна стъкления глобус над главата си и редиците с продоволствие.
	— Ето — прошепна тихо на Одиана и я поведе след себе си напред, като продължаваше да й нашепва тихо, с надеждата, че думите ще утешат оглушената водна вещица. — Чували с брашно. Ще ти е по-меко, отколкото на пода, а като се завиеш хубаво, може и да поспиш малко. Тук няма да пречиш на никого.
	Не беше направила и десетина крачки, когато вратата на склада се затръшна тежко зад гърба й.
	Исана се извърна рязко и вдигна високо лампата, сенките заиграха и заподскачаха лудо по стените.
	Корд, загърнат в мръсно наметало, изтегли тежкото резе на подсилената врата на склада. После се обърна към Исана, очите му проблеснаха, когато се усмихна и разкри два реда пожълтели зъби, мръсни също като мърлявата верига на врата му.
	— А сега — измърка тихо той, — докъде бяхме стигнали?


	Глава 39

	Амара кимна към Пирелус:
	— Ще могат ли да издигнат стената?
	Пирелус сви рамене.
	— Както казах, не пречи да опитаме. При всички случаи, при тази височина стената няма да спре маратите.
	Наблизо Бърнард и центурионът, отговорник за поддръжката на укреплението, бяха довели почти стотина мъже и жени на различна възраст — от такива под възраст за легионерска служба до беловласа старица, която пристъпяше немощно с помощта на бастун и хванала под ръка мускулест младеж със сериозно лице, в когото Амара разпозна един от хората на Бърнард.
	— Сигурен ли си, че не поемаме ужасен риск? Предния път я удържахме — каза тя.
	— Срещу марати, които никога не бяха виждали битка — отвърна Пирелус. — Не добре обучени, млади войски. И въпреки това насмалко не ни прегазиха. Не се заблуждавай. Извадихме късмет. Сега отвън има пет пъти повече, по-опитни и вече няма да идват клан по клан. — Той започна да барабани с пръсти по дръжката на тъмния си меч. — Освен това не забравяй за рицарите Аери.
	Амара потрепери.
	— Точно така. Ето защо, господарке Исана… — Тя замлъкна и се извърна през рамо. — Къде отиде тя?
	Пирелус се огледа и вдигна рамене.
	— Не се тревожи. Колко проблеми може да ни докара една жена? Това й е хубавото на сигурната смърт, Курсор — спираш да се тревожиш за по-далечното бъдеще.
	— Но сега имаме помощ… — намръщи се Амара.
	— Пак сме обречени — каза равнодушно Пирелус. — Нужна ни е три пъти повече войска, за да удържим гарнизона, Курсор. Това, което правят тези фермери, заслужава възхищение, но освен ако някой от пратениците им не е стигнал до Рива… — Той поклати глава. — Без подкрепления, без още _рицари_ просто си убиваме времето до изгрев-слънце. Постарай се да откриеш главатаря им. Сега отивам да помогна с ранените, да вдигнем повече мъже на крака.
	Амара понечи да каже още нещо, но Пирелус се обърна безцеремонно и се отправи обратно към вътрешността на укреплението. Коляното му беше подуто и мораво на цвят, но той не си позволи да куца. Още една от способностите на призователите на метал, за които така им завиждаше. Амара направи болезнена гримаса, прииска й се и тя да можеше така лесно да застави болката в счупената й ръка да изчезне.
	Или пък страха, от който се подкосяваха коленете й.
	Тя потрепери и се отправи решително към портите. Барикадата беше разчистена набързо, за да започнат призователите на земя опита за издигане на стената. Отвън, пред разбитите порти, бяха излезли двайсетина легионери. Стояха на пост, построени в защитна формация, в случай че някой марат се опита да се промъкне незабелязано, колкото и малка да бе вероятността за това. Амара мина под стената и излезе на откритото поле от другата страна. Заобиколи суровите, мълчаливи мъже и на изсветлелия хоризонт видя маратската орда — огромна, жива бяла вълна, прииждаща бавно към стената на гарнизона.
	Отдалечи се на няколко ярда от стената. Вървеше бавно и внимаваше къде стъпва, но не смееше да поглежда към земята. Почернелите останки на маратите, които загинаха при първата огнена буря, лежаха навсякъде около нея — овъглени, вонящи гротески. Враните пляскаха с криле, подскачаха насам-натам, кълвяха се една друга и милостиво скриваха повечето мъртви от погледа й. Знаеше, че ако погледне, ще види празните орбити на труповете, чиито очи вече бяха изядени обикновено заедно с меките, месести части на лицето — нос, устни, но не погледна. Въздухът миришеше на сняг и кръв, на изгоряла плът и едва доловимо — на мърша. Усещаше я, въпреки помощта на Сирус, която разчистваше въздуха пред лицето й.
	Коленете й се разтрепериха, не й достигаше въздух. Спря за момент, затвори очи, после ги отвори и погледна към прииждащата орда. Вдигна здравата си ръка и призова Сирус да приближи образа им, за да ги огледа по-добре.
	Фурията изкриви въздуха пред нея и почти на мига Амара видя прииждащата орда така, сякаш беше достатъчно близо, за да чуе стъпките им.
	Не й трябваше много време, за да разбере какво точно беше имал предвид Пирелус. Остатъците от избягалата орда със сигурност вече се бяха присъединили към настъпващата армия. Амара не можеше да ги разпознае сред множеството, но като цяло разликата във воините, които сега се придвижваха към гарнизона, и отблъснатите в предишните атаки, беше очевидна. Страховете на Пирелус бяха напълно основателни. Това бяха по-възрастни мъже, натежали не само от мускули, но и от години. В походката им имаше повече увереност, но и повече предпазливост. Свирепите погледи бяха притъпени от мъдрост.
	Тя потръпна.
	Сред ордата имаше и жени. Носеха оръжията и осанките на опитни воини и Амара не се съмняваше, че бяха именно такива. От малкото, до което бяха успели да се доберат алеранските съгледвачи, маратите почти непрекъснато водеха битки помежду си — незначителни сблъсъци, краткотрайни и между малобройни отряди, но част от незаличими древни вражди, сраснали се с ежедневието и начина на живот на отделните кланове. Незначителни по мащаб, за сметка на това повече от кръвопролитни. Продължи да гледа мрачно прииждащата орда. Броят на мъртвите зад стената на гарнизона говореше красноречиво за способностите им.
	Изведнъж я обзе чувство, което не беше изпитвала от дълго време, откакто, когато беше малка, излезе за пръв път в открито море с баща си, в рибарската му лодка. Чувството за това, да стоиш _извън_ познатото, да ходиш на пръсти, балансирайки по тънката граница на един напълно чужд свят. Тя хвърли поглед на стената зад гърба си с парещи от дългото взиране в далечината очи. Това беше границата на могъщото Кралство на Алера, на земя, отстоявана от враговете в продължение на едно хилядолетие, на една надмогнала враждебния свят благоденстваща нация.
	И ето сега стои отвъд нея, гола, въпреки ризницата си. Необятността на хълмистите равнини отвъд този последен бастион на Алера я накара да се почувства нищожно малка и незначителна.
	В шумоленето на вятъра чу шепот — тих, едва доловим глас:
	— Никога не се страхувай от самия мащаб на нещата. Научил съм те на много повече от това.
	Амара се сепна, отпрати Сирус, огледа се.
	— Фиделиас? — прошепна.
	— Краката ти винаги се сковават, когато те е страх, Амара. Така и не се научи да го криеш — продължи гласът. — О, да, чувам те. Един от хората ми пренася гласа ми до теб и се ослушва за отговорите ти.
	— Нямам какво да ти кажа — просъска Амара.
	Хвърли поглед към легионерите пред портите. Бяха твърде близо. Отдалечи се, за да не могат да чуят. Вдигна отново ръка, вгледа се в приближаващата орда и затърси сред редиците им някой, който да прилича на главатар.
	— Безсмислено е — отбеляза Фиделиас. — Не можете да удържите стената. А дори да успеете, пак ще разбием портите.
	— Коя част от „нямам какво да ти кажа“ не разбра? Предател — процеди през зъби Амара, с всичката злоба, на която бе способна.
	— Чуй ме сега — каза Фиделиас. — Знам, че не си съгласна с мен, но искам добре да си помислиш за това. Гай ще падне. И ти го знаеш. Ако не падне сам, ще повлече хиляди по пътя надолу. Неговата слабост може да означава края на цяла Алера.
	— Как _смееш_ да ми говориш за оцеляването на Алера? Заради теб нейните синове и дъщери лежат мъртви зад онази стена.
	— Ние убиваме хора — каза Фиделиас. — Това ни е работата. И аз имам мъртви за погребване благодарение на теб. Ако искаш, ще ти разкажа за семействата на мъжете, които загинаха заради теб. Твоите мъртви поне имаха шанса да се борят за живота си. Онези, които ти уби, нямаха. Затова не се прави на толкова свободомислеща, академ.
	Амара си спомни крещящите падащи мъже. Спомни си ужаса по лицата им, въпреки че тогава не им беше обърнала голямо внимание.
	Затвори очи, стомахът й се обърна.
	— Ако имаш да казваш нещо, казвай го и да приключваме. Чака ме работа.
	— Чувам, че умирането е досадно задължение — каза Фиделиас. — Исках да ти направя предложение.
	— Не — отвърна Амара. — Не ми губи бремето. Няма да го приема.
	— О, ще го приемеш — продължи да нашепва вятърът с гласа на Фиделиас. — Защото не искаш жените и децата зад тези стени да бъдат убити заедно с вас.
	Амара застина. Изведнъж й стана студено.
	— Тръгни — каза Фиделиас. — Отведи жените и децата. Моите рицари ще се погрижат маратите да се забавят колкото е нужно, за да се отдалечите на безопасно разстояние.
	— Не — прошепна тя. — Лъжеш. Не ти командваш маратите.
	— Не бъди толкова сигурна — отвърна Фиделиас. — Амара, и на мен не ми харесва това, но трябва да го направя. Но ти можеш да промениш нещата. Можеш да спасиш живота на хиляди невинни. Отведи жените и децата. Ако ти лично не го направиш, уговорката отпада. — Той замълча, после добави уморено: — Не знаеш с какво си се захванала, момиче. Не искам да те видя как умираш заради това. И ако мога да спася живота на няколко цивилни, докато защитавам теб, толкова по-добре.
	Амара затвори очи. Зави й се свят. Вонята от изгорелите тела, от мършата, в която ровеха враните, я блъсна отново. Тя беше Курсор, умела с меча, пратеник на Короната, награждавана като герой — но не искаше да умре. Това я ужасяваше. Видя как си отидоха мъжете от ръката на маратите, грозна картина. Беше се шегувала преди, лекомислено, че не иска да си отиде тихо от този свят, просто ей така, че щом ще умира, иска да е в яростна, кървава битка, да живее до краен предел, пък после да умре. Реалността беше нещо съвсем различно. Нямаше нищо смислено в нея, никаква дълбокомислена философия. Само блеснали, обезумели очи, ужас и болка.
	В това имаше смисъл, замисли се Амара. Фиделиас не е чудовище. Той е човек като всеки друг. _Държеше_ на нея, докато работеха заедно. В известна степен дори повече, отколкото собствения й баща. Естествено, че не иска да я види да умира, още повече, щом може да го предотврати.
	Ако можеше да спаси още хора, ако можеше да изведе тези, които със сигурност щяха да умрат в предстоящата битка, със сигурност ще си заслужава. И нямаше да се срамува, че е избягала, нямаше да опозори Короната.
	Или паметта на Бърнард.
	Това беше правилното решение. Фиделиас й даваше възможност да се измъкне. Шанс да живее.
	— Амара — каза нежно гласът на Фиделиас. — Няма много време. Ако искаш да ги спасиш, трябва да тръгнеш веднага.
	В този момент тя видя капана. Все още не разбираше как точно щеше да се задейства, не беше сигурна къде точно е заложен, но вече знаеше, че той почти успя да я заслепи — първични усещания, страх, стремеж да защити беззащитните, нуждата да спаси собствената си чест. Играеше си с тях точно както я предаде преди, напълни душата й с ужас и скръб.
	— Трябва да побързам — каза тихо тя. — Трябва да тръгвам. Аз. Или уговорката отпада. — Тя пое дъх. — Защо толкова държиш да стоя настрана от тази битка, Фиделиас? Защо сега, защо не преди час? Защо ми предлагаш спасение едва след като видя, че наблюдавам врага?
	— Не си причинявай това, Амара — каза той. — Не търси скрит смисъл в смъртта. Не допускай това да _убие_ онези деца.
	Тя преглътна. Той беше прав, разбира се. Може би наистина я манипулираше. Може би приемайки предложението му, _щеше_ да означава загубата на някакво незнайно предимство. Но можеше ли наистина да спори с правотата му? Редно ли бе да се впуска в игра на котка и мишка с него, тук, сега, изправена пред почти сигурна смърт? И когато залогът бе животът на _деца_?
	„Бягай. Спаси ги. После скърби с останалите за загубата на долината.“
	— Целта на всеки Курсор е да спасява живот, Амара. Остани вярна на целта си. И остави мен верен на избора ми.
	Враните грачеха и прелитаха наоколо. Амара понечи да отвори уста, да приеме предложението.
	В този момент земята се разтресе с плътен, тежък грохот. Тя залитна и приклекна, за да запази равновесие. Погледна назад към стената на гарнизона.
	Легионерите се развикаха. Разкъсаха защитната формация и хукнаха, залитайки, напред, далече от стената. Когато се изравниха с Амара, се обърнаха и също като нея зяпнаха стената.
	Тя се размърда, разтърси се, сякаш внезапно събудена от дълбок сън. През гладкия й сив камък премина вълна. Земята в основата й се разкъса с грохот и стената бавно започна да се издига нагоре.
	Амара не можеше да повярва на очите си. Не бе предполагала, че човек е способен на подобно постижение, не и в такива мащаби. Стената се надигна като приближила брега вълна. После тръгна напред, премести се цели няколко крачки. Едва тогава Амара осъзна, че всъщност основата й се разширяваше, за да понесе допълнителната височина. Докато се вдигаше нагоре, в сивия й камък избиха ивици в червено и небесносиньо — цветовете на Алера. Последваха ги нови, пурпурни, обкантени в златисто — цветовете на Рива, дом на легиона. Камъкът издаде пронизителен стон и бойниците също се удължиха. От върховете им щръкнаха шипове, които постепенно се плъзнаха по цялата дължина на стената — дълги, тънки кинжали от тъмен, лъскав камък — като филизите на смъртоносни лози. Спуснаха се чак до основата на стената, после пропълзяха по земята отпред, като гигантски островърхи стръкове на избуяла трева, щръкнали да посрещнат прииждащия враг.
	Подплашените врани се вдигнаха в небето като внезапно извила се черна буря и започнаха да се вият над бойното поле като кълба дим.
	Тътенът отслабна. Стената на гарнизона се извисяваше на трийсет фута от земята — мрачна, настръхнала, с остри като бръснач кинжали от същия черен камък, осъзна внезапно Амара, който маратите използваха за направата на оръжията си. Дори земята пред нея беше готова да прониже всеки дръзнал да приближи.
	В последвалата тишина Амара чу гласа на Фиделиас да прошепва:
	— Враните да го изкълват.
	Легионерите изригнаха в радостни възгласи. Тя самата едва удържа напиращия в гърлото й радостен вик. Извика на мъжете да се приберат в укреплението и те тръгнаха предпазливо през полето от шипове пред стената. Един се подхлъзна и си поряза крака, но това предизвика възможно най-неочакваната реакция сред легионерите — въодушевена дискусия за това, колко остри са шиповете и колко добре са го порязали, като най-ентусиазирано крещеше самият пострадал. От вътрешността на укреплението се понесоха още радостни възгласи. Легионерите се струпаха на стената. Някой издигна над портата бойното знаме на легиона и това на Рива. Един от музикантите изсвири с тръбата си „на оръжие“ и защитниците на гарнизона, легионери и фермери в едно, отговориха с мощен рев, който отекна в околните хълмове.
	Амара се обърна към приближаващата орда.
	— Бий се за каквото си искаш, Фиделиас — процеди през зъби тя, — но няма да го получиш наготово. Бъдещето на тези мъже и жени, деца и войници още не е предрешено. Ако искаш укреплението, ела си го вземи.
	— Довиждане, Амара — отвърна след дълго мълчание гласът на Фиделиас.
	Със следващия полъх на вятъра вече беше изчезнал.
	Амара се обърна и призова Сирус. Пристъпи напред и с лекота прелетя над трийсетярдовото поле от шипове. Приземи се пред портата преди връщащите се легионери, които тръгнаха преди нея. Беше изпълнена с решителност. Сърцето й биеше радостно.
	Опита да не обръща внимание на тръпнещата болка, която пораждаше счупената й ръка.
	Тръгна през двора. Под сянката на по-високата стена всичко изглеждаше различно. Отне й секунда да се ориентира. Забеляза Бърнард да седи в подножието на новата стена и да разговаря с група запъхтени, но с грейнали лица мъже. Щитове, оръжия и нагръдници лежаха до всеки от тях, а една от жените им беше донесла вода. Изглежда, бяха изсипали на главите си толкова, колкото бяха излели и в гърлата си — по туниките им тъмнееха големи мокри петна, а дъхът им излизаше на пара пред усмихнатите им лица. Пирелус стоеше до Бърнард и кимна с глава, когато я видя да приближава.
	— Интересно — каза той, кимайки към стената. — Сега ще са принудени да използват пак обсадни стълби и да се опитат да превземат портата. Ако не друго, поне имаме нова възможност да им дадем добър отпор.
	— Невероятно — каза Амара, като се усмихна първо на Пирелус, после на Бърнард. — Досега не бях виждала подобно нещо.
	Бърнард вдигна уморено лице и се усмихна.
	— Невероятно е на какво е способен човек, изправен пред безизходица.
	— Забеляза ли нещо? — попита Пирелус.
	— Не — отвърна Амара, — но мисля, че враговете ни се страхуваха, че може би щях.
	Тя им разказа накратко разговора си с Фиделиас.
	— Знаеш ли? — намръщи се Бърнард. — Може би наистина _трябва_ да натоварим колкото може повече хора на каруците и да ги изпратим за Рива. Можем ли да задържим достатъчно дълго стената, за да им дадем време?
	Пирелус погледна стената, после другата страна на двора.
	— Рискът си заслужава. Ще се погрижа. Няма да има достатъчно място за всички, но поне децата можем да изведем.
	— Благодаря — каза му Амара.
	Пирелус й кимна.
	— Ти излезе права — каза той. — Аз грешах.
	Отдалечи се към другия край на двора със стегната, равномерна крачка, въпреки раненото коляно.
	— Това му струваше не малко, мисля си аз — подсвирна учудено Бърнард.
	— Ще го преживее — отвърна сухо Амара. — Бърнард, рицарите им все още са някъде там, ще нападат отново при следващата атака на стената.
	— Знам — каза Бърнард. — Но нямаме достатъчно Аери, за да удържим небето. Не знаем нито кога, нито откъде ще дойдат.
	— Аз мисля, че знам. Ето какво искам да направиш.
	Тя му обясни набързо плана си. Бърнард кимна, взе със себе си още няколко души от холтовете и се отправиха забързано, за да изпълнят заръките й. Амара се отби за кратко при Харгър, после се отправи към стената. Пътеката пред бойниците беше пълна с мъже, но тя забеляза Джиралди, застанал с мрачно изражение на лицето, точно над портата.
	— Центурион — поздрави го тя.
	— Графиньо.
	— Какво е положението?
	Той кимна към напредващите орди, които вече бяха на не повече от миля от стената.
	— Спряха — каза й той. — Извън обхвата на най-добрите ни лъкове, непосилен изстрел дори за здравеняците от холтовете. Чакат.
	— Какво чакат?
	Той вдигна рамене.
	— Изгрева, може би. Ако изчакат още малко, слънцето ще блести право в очите ни.
	— Това голям проблем ли е?
	Той отново вдигна рамене.
	— При всички положения няма да помогне.
	Тя кимна в съгласие.
	— Как мислите, колко дълго ще успеем да ги задържим?
	— Не може да се каже със сигурност. Ако успеем да ги задържим далече от стената и от портите — доста дълго.
	— Достатъчно, за да осигурим добра преднина на групата с фургони и каруци?
	— Каруците на фермерите ли? — извърна поглед към нея центурионът.
	Амара кимна.
	— В момента ги товарим с жени и деца.
	Джиралди задържа за момент поглед върху нея, после кимна.
	— Така да бъде. Ще ги задържим достатъчно дълго. Извинете ме.
	Той се обърна и отстъпи назад, за да пресрещне един задъхан легионер. Амара го последва.
	— Къде са манерките, човече? — попита Джиралди намръщено.
	Легионерът отдаде чест, като удари с юмрук гърдите си.
	— Съжалявам, господине. Те са в източния склад, но той вече е запечатан.
	— „Вече бил запечатан“ — изръмжа Джиралди. — Откъде знаеш?
	— Вратата беше заключена.
	— Хубаво, намери Харгър и го заведи… Какво е това по краката ти? — изгледа го сърдито Джиралди.
	— Сено, господине.
	— И как точно се озова това сено по краката ти, легионер?
	— Един от фермерите го захвърли тук, господине. Разнасят го по целия двор.
	— Какво?
	— По моя заповед, центурионе — намеси се Амара.
	— Аха — каза Джиралди. Той свали шлема си и се почеса по късо подстриганата коса. — При цялото ми уважение, милейди, що за идиотска заповед е това? С това сено по целия двор, скоро ще се наслаждаваме на най-хубавия пожар, който някога сте виждали. Гарантирано, няма да минем без огнени стрели над стената.
	— Това е добре пресметнат риск, центурионе, но сега не му е времето и мястото да ви обяснявам защо.
	— Милейди… — поде недоволният центурион.
	— Господине! — долетя вик от стената.
	Амара и Джиралди се обърнаха едновременно.
	Пребледнял млад легионер посочи с брадичка равнините отвъд крепостта.
	— Идват — каза.


	Глава 40

	Амара и Джиралди се втурнаха обратно на бойниците. Под монотонния вой на огромни животински рогове, маратската орда се понесе тичешком към стената. Вълци и стадомори се носеха на големи скокове край воините.
	— Хиляди врани — прошепна един от легионерите до Амара.
	Тя видя как човекът се пресегна за копието си, но треперещите му ръце го изпуснаха. Тя се стресна и с бързо движение на ръката отблъсна от себе си падащото оръжие.
	Изранената ръка на Джиралди се стрелна и го улови, преди да падне на земята.
	— Спокойно — изръмжа той и погледна към Амара. Подаде копието обратно на легионера. — Спокойно, момчета.
	Ордата приближи стената. Звукът от хилядите трамбоващи крака се понесе като отшумяващия грохот на гръмотевица.
	— Спокойно — повтори Джиралди. Огледа строените от двете му страни мъже и изрева: — Щитове за стрелците.
	Легионерите пристъпиха към бойниците. Между всеки две бойници застана мъж и изправи един от големите легионерски щитове, специално пригодени за стена. Зад гърба му пристъпи друг легионер, въоръжен с лък и дебел колчан със стрели. Стрелците огънаха прътите, закачиха тетивите и заеха позиция за стрелба. Амара забеляза, че повечето стрелци бяха фермери от долината.
	Маратите приближиха още и зловещият вой на роговете им се усили до смразяващ кръвта рев. Щитоносците пристъпиха нервно на място и редицата им се разлюля.
	— Дръжте позиция — изкомандва Джиралди. Погледна към младия фермер до себе си. — Момче, сигурни ли сте, че можете да стреляте толкова надалече? — попита го.
	Фермерът надникна над ръба на щита на якия легионер пред него.
	— Да. В обхвата ни са.
	Джиралди кимна.
	— Стрелци — изрева той. — Пускай стрелите!
	Стрелците поставиха стрелите в лъковете си, насочиха върховете им към небето и застанаха до щитоносците. Амара видя младия мъж до нея да опъва наполовина тетивата и да побутва с хълбок партньора си. Щитоносецът коленичи и свали щита. Едновременно с това стрелецът свали лъка си и изпъна тетивата докрай. Прицели се бързо и пусна стрелата в приближаващите марати. Щитоносецът се изправи бързо и изправи обратно щита, затваряйки пролуката между бойниците.
	От цялата дължина на стената полетяха стрели. Всеки стрелец пускаше по една стрела на всеки пет-шест секунди, дори по-бързо. Застанала до Джиралди между две оставени празни бойници, Амара наблюдаваше как стрелите им потъваха в редиците на маратите. Смъртоносният прицел на алеранските фермери поваляше с еднаква жестокост марати и зверове, осейваше земята с пресни трупове. Облаци врани, нетърпеливи да се спуснат над новия пир, закръжиха над маратската орда.
	Но тя продължи да напредва.
	Стрелците бяха пуснали първите си стрели, когато първата редица на маратите беше на цели шестстотин ярда от стената — невероятно разстояние. Подобно постижение изискваше изключително силни горски фурии и почти рицарски умения в призоваването им. В продължение на около минута не се чуваше нищо друго, освен пъхтенето на стрелците, докато опъваха лъковете си, стъргането на щитовете, които легионерите спускаха и вдигаха между бойниците, монотонния рев на маратските рогове и грохота на хиляди крака.
	Но когато маратите наближиха на разстояние, достатъчно за щурм на стената, изведнъж цялата орда изригна с вик, който блъсна Амара като стена от леденостудена вода — смразяващ и ужасяващ. В същия момент бойните птици нададоха остър, пронизителен крясък, достатъчен да те побият тръпки, ако идваше само от една птица, но от хилядите, които бяха отдолу, той сякаш оживя. И точно тогава слънцето се показа на хоризонта отвъд обширната равнина — внезапна ярка светлина, която облиза върховете на бойниците и накара стрелците да трепнат и присвият очи, докато се прицелваха за следващия си изстрел.
	— Дръж позиция! — изрева с всички сили Джиралди, но гласът му едва надви грохота на маратската атака. — Копия!
	Щитоносците хванаха копията си и на лицата им се изписа мрачна решителност.
	Първата редица на маратите достигна острите като кинжали каменни шипове, които фермерите бяха издигнали от земята. В гърлото на Амара заседна буца. Водачите на щурма започнаха да подскачат сред шиповете, почти като играещи на дама деца. Животните им ги последваха с плавни скокове. Амара видя някои от маратите да блъскат шиповете с тежки чепати тояги и да разбиват на парченца върховете им.
	— Онези с тоягите — извика на Джиралди. — Кажи на стрелците да се целят в тях. Колкото по-дълго запазим шиповете, толкова по-късно ще натиснат портите.
	Джиралди изръмжа и препредаде заповедта й по стената и стрелците веднага започнаха да подбират целите си.
	Към ръба на парапета с бойниците се понесоха дългите пръти, които маратите използваха като обсадни стълби и въжета с куки от еленов рог или кост. Щитоносците опряха напречните гардове на копията си и започнаха да избутват назад прътите, някои изтеглиха мечове и взеха да секат въжетата, но през цялото това време стрелците продължаваха да обстрелват врага. Сега и от маратските редици полетяха стрели — къси, тежки стрели, изстрелвани от лъкове със странна форма. Един от стрелците до Амара се забави прекалено дълго с прицелването и една от маратските стрели го прониза през двете бузи. От лицето му пръсна фонтан от кръв. Фермерът се задави и падна.
	— Лечител! — изкрещя Амара.
	Двама от мъжете на стената притичаха до падналия, издърпаха го назад и се заеха да вадят стрелата.
	Амара пристъпи към бойницата. Обходи с поглед врага, но колкото и да напрягаше очи, не видя друго освен многохилядна тълпа марати и техните зверове. Бяха толкова много, сляха се пред погледа й, не виждаше къде свършва единият и къде започва другият.
	Джиралди я сграбчи за рамото и я издърпа назад.
	— Не се показвай без шлем — изръмжа той.
	— Не разбирам какво става — извика задъхана Амара. — Ужасно много са.
	Джиралди надзърна над ръба на бойницата с присвити очи, после благоразумно дръпна обратно глава.
	— Това е само около половината от войската им. Държат останалата част отзад. Ще ги пуснат в действие, след като направят пробив.
	— Удържаме ли ги?
	— На стената се справяме добре — отвърна Джиралди, — портата е слабото ни място. Знаят го, в момента щурмуват стената само за да отвлекат силите ни горе. На портите имаме много малко хора. Рано или късно, ще се нахвърлят на барикадата.
	— Защо не преградиха портите, когато издигаха стената?
	— Не може — отвърна Джиралди. — Така каза нашият строител. Под тях няма основа, която да понесе стена.
	Някъде отдолу се разнесе грохот, последван от гръмките алерански бойни викове — „Рива за Алера!“ и „Калдерон за Алера!“.
	Джиралди отново насочи поглед към полето пред стената.
	— Явно успяха да сринат част от барикадата. Главатарят е заповядал и на останалата част от войските да се включат и те са започнали да действат. Сега ще съсредоточат натиска си върху портите и няма да се откажат, докато защитата не се пречупи. — Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса. — Ако момчетата долу не отблъснат първия натиск, свършени сме.
	Амара кимна.
	— Добре. Време е. Ще се върна възможно най-скоро.
	Тя се наведе, за да види какво става долу на двора. Забеляза няколко легионери да замахват яростно с копията си, почти пред самата порта. Отдолу се носеха крясъци и викове. Погледът й улови светкавичното движение на черно острие. За пореден път Пирелус удържаше портите.
	Амара се отправи бързо до най-близките стълби и изтича надолу към двора, като се оглеждаше неспокойно. Сеното от балите, които бяха разкъсали, лежеше разхвърляно по целия двор. Почти всички ранени бяха изтеглени в западния двор, последните останали ги товареха на носилки. Тръгна към конюшните. В този момент видя Плувус Пентиус да излиза от едно от спалните помещения на легионерите. Беше пребледнял, треперещ от нерви, влачеше зад гърба си за ръка малко момче, чиято друга ръка стискаше тази на друго дете, и така до шест. Търсачът на истината излезе на двора с върволицата от шест деца.
	Амара хукна към него.
	— Плувус! Защо тези деца са още тук?
	— К-криеха се — заекна Плувус. — Намерих ги да се крият под леглата на бащите си.
	— Хиляди врани — изруга Амара. — Заведи ги в западния двор при ранените. Едно от спалните помещения трябва вече да е приготвено за тях. И _побързай_.
	— Да, добре — каза Плувус и кльощавите му рамене увиснаха смутено. — Хайде, деца. Хванете се за ръце и не се отделяйте.
	Амара се втурна към конюшните, където завари Бърнард. Той седеше, притворил очи, подпрял гръб на стената.
	— Бърнард — викна му тя, — атакуват портата. Ще влязат всеки момент.
	— Готови сме — смотолеви Бърнард. — Само кажи кога.
	Амара кимна и се обърна и изпрати Сирус в небето, за да потърси въздушните рицари, които очакваше с носилката на Фиделиас.
	След малко го почувства — напрегнато трептене във въздуха, което говореше за надигащ се вятър. Повика обратно Сирус и я събра в ръцете си, за да обходи с поглед небето и да потърси приближаващите врагове.
	Забеляза ги на половин миля от укреплението — тъмни силуети на фона на утринното небе.
	— Ето ги — извика тя. — Идват от запад. Най-много половин минута.
	— Добре — промърмори Бърнард.
	Амара излезе от конюшните в момента, в който въздушните рицари се спуснаха от небето към гарнизона. Група Аери летяха пред носилките в нападателна формация, с извадени оръжия и блеснали на слънцето брони. Снишиха се рязко и се насочиха към портите.
	— Готови! — извика Амара и извади меч. — Готови! — Изчака ги да минат задната стена на гарнизона, после над постройката с жилището на Грам в средата на укреплението. Пое дълбоко дъх и стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. — Стреляй!
	Купчините разпиляно сено из двора се размърдаха и от тях се надигнаха цели петдесет стрелци с лъкове — фермери, останали незабелязани благодарение на натрупаното върху тях сено и горската фурия на Бърнард. Те вдигнаха огромните си лъкове и едновременно пуснаха стрелите си към приближаващите рицари.
	Прицелът им беше смъртоносен, а появата им свари наемниците абсолютно неподготвени. Аерите изкрещяха от болка, от страх и започнаха да падат от небето като живи парчета градушка. Стрелците не помръднаха от място и продължиха да стрелят, дори след като оцелелите наемници се окопитиха. Един от тях оплете с помощта на фурията си невидим щит от ураганен вятър и стрелите на фермерите започнаха да отскачат от него. Амара изпрати Сирус към въздушната му струя. Рицарят извика от изненада и падна като камък.
	Втората и третата носилка се килнаха на една страна и започнаха да се въртят неконтролируемо към земята, докато ранените и обърканите им носачи се бореха да ги укротят и задържат в небето. Първата носилка, въпреки че единият от носачите й бе пронизан със стрела в бедрото, успя да премине през смъртоносния облак от стрели. Тя изви рязко на една страна и се приземи тежко на покрива на едно от спалните помещения в другия край на двора.
	Оцелелите въздушни рицари се спуснаха към земята и преминаха в настъпление. Въпреки че стрелбата на фермерите беше свършила добра работа срещу неподготвения враг, сега небето се превърна в облак от свистящи фурии, срещу които стрелите бяха напълно безполезни.
	— Отстъпвай! — изкрещя Амара и фермерите започнаха да се оттеглят към конюшните, притиснати плътно от атакуващия враг. Рицарите се събраха във формация, явно с намерението да превземат със светкавична контраатака двора и да го задържат. Амара изпрати Сирус срещу вражеските фурии, но единственото, което постигна, бе да разстрои формацията им. Те прекъснаха атаката си, издигнаха се високо над укреплението и така позволиха на стрелците да се оттеглят във вмирисаните на мърша конюшни.
	Амара се обърна и побягна към легионерите пред портите. Съзря командира на рицарския контингент, който стоеше пред скалъпената барикада. Маратите я бяха пробили на две-три места и изпълзяваха един по един през пролуките. Пирелус прескачаше от място на място и заедно с двамата копиеносци, от които се състоеше цялото му подкрепление, успяваше да удържа маратите.
	— Пирелус! — извика Амара. — Пирелус!
	— Секунда, милейди — отвърна той и нанесе светкавичен пронизващ удар напред. Маратът, за който бе предназначен, издъхна на място, преди да излезе от пролуката, и се срина сред купчината дървени отломки на барикадата. Пирелус отстъпи крачка-две назад и кимна на копиеносците и на няколкото легионери, които стояха в готовност отстрани. Мъжете се придвижиха напред и заеха мястото му пред барикадата, а той се обърна към Амара: — Чух те от първия път, няма нужда да крещиш. Наемниците атакуваха ли вече?
	— Две от носилките бяха свалени и паднаха извън стената — каза тя и посочи. — Но третата се приземи върху покрива на онази постройка.
	— Много добре. Стой тук и… Графиньо!
	Черният меч изсвистя и нещо се пръсна с остър пукот до главата на Амара. Преди дори да понечи да се обърне, тя усети дървените трески да жегват като игли бузата й, а натрошената стрела да отскача от ризницата й. Вдигна поглед към покрива и видя Фиделиас, с развяна от студения вятър оредяла коса, който невъзмутимо опъваше късия си тежък лък и се прицелваше за нов изстрел. Зад гърба му няколко мъже вече се спускаха бавно от покрива. Въпреки че бившият Курсор стоеше в сянката на новоиздигнатата стена, Амара видя очите му, приковани в нейните — безмилостни, хладни. Той изтегли втората стрела, прицели се и стреля.
	Пирелус застана на пътя на стрелата и я посече във въздуха с небрежен замах на меча си. Обърна се през рамо и извика на мъжете зад себе си. Сега към войниците на Фиделиас се присъединиха и рицарите Аери, описаха кръг над укреплението и се спуснаха стремително към портите.
	Пирелус повлече Амара обратно към конюшните.
	— Стой ниско — изръмжа той.
	Амара видя как легионерите оформиха жалък боен ред зад тях и разколебани, посрещнаха настъпващия враг. Фиделиас слезе от покрива и очите му зашариха по разпръснатото сено. Коленичи върху него. Въздухът около него затрептя и той внезапно изчезна под трепкащото като мараня покривало на горската му фурия.
	— Ето го! — изкрещя Амара и сграбчи Пирелус за ръката. — Онзи, който стреля по мен. Фурията му го прикрива, там, тръгва към портите.
	Тя посочи към размазаното петно в единия край на двора, едва забележимо, пред легионери, застанали с гръб към барикадата.
	— Видях го — отвърна Пирелус. — Фермерът е направо съсипан след призоваването на тази горска фурия. Късмет.
	Вдигна решително глава и закрачи към хаоса и крясъците на барикадата.
	Амара погледна зад себе си и видя, че Бърнард не беше помръднал от мястото, на което го беше оставила. Очите му бяха отворени, но празни, зареяни в нищото. Гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на тежкото му дишане. Отиде при него, откачи манерката от колана си и я напъха в ръцете му.
	— Ето, Бърнард. Пий.
	Той се подчини машинално и Амара се обърна, за да види какво ставаше пред портата. А там легионерите срещаха трудности. В момента, в който се извърна към портите, Алдрик екс Гладиус, майсторът на меча, се приближи до стената от щитове. Отклони на една страна един от насочените към него мечове, отскочи встрани и избегна друг, след което нанесе светкавичен удар на един от легионерите в средата на редицата. Острието на меча му разцепи главата на войника заедно с шлема му и легионерът се свлече на земята. Без да губи и секунда, Алдрик се зае с мъжете от двете му страни. Първият реагира навреме и се измъкна само с осакатяващ удар, който прониза ръката му под рамото. Вторият вдигна щита си прекалено високо, докато парираше първия удар на Алдрик, който се завъртя и с втория отсече крака му малко под коляното. Легионерът изпищя и се строполи на земята. Наемниците настъпиха уверено срещу стената от щитове.
	Пирелус се включи в редицата на легиона. Един от въздушните рицари прояви неблагоразумието да се спусне прекалено ниско над него. Черното острие проблесна и той с вик се хвана за корема и падна на двора. Един от наемниците на земята, който въртеше с една ръка огромния си, сигурно двайсеткилограмов чук, с лекотата, с която би размахвал върбова клонка, се насочи към командира на рицарския контингент на гарнизона. С престорено, почти лениво движение Пирелус избегна замаха му и ответният му удар отсече ръката на мъжа от китката. Чукът изтрополи тежко на земята. Трети наемник насочи меч срещу Пирелус, който моментално бе париран, а миг по-късно излетя от ръката на собственика си, превъртя се във въздуха и издрънча в стената на конюшнята недалече от Амара.
	— Отстъпвай! — разнесе се викът на Алдрик. — Оттегляйте се!
	Наемниците заотстъпваха бързо, влачейки ранените си със себе си, но подобен вик от страна на Пирелус спря готовите да настъпят легионери. Самите Алдрик и Пирелус не помръднаха от местата си и останаха лице в лице, на няколко крачки един от друг.
	Пирелус протегна меча си към Алдрик и го прибра плавно пред лицето си за поздрав. Алдрик направи същото. После двамата приклекнаха в отпусната „ангард“ позиция.
	— Алдрик екс Гладиус — каза Пирелус. — Чувал съм за теб. Короната е обявила добра награда за главата ти.
	— Следващия път, като мина през града, ще се оглеждам за афишите по стените — отвърна Алдрик. — Готов ли си да уредим този въпрос помежду си, или искаш да мина през още няколко дузини от легионерите ти?
	— Аз съм Пирелус, от Черните остриета — каза Пирелус. — И аз съм този, който ще сложи край на кариерата ти.
	Алдрик сви рамене.
	— Не съм чувал за теб, хлапе. Не си Арарис.
	Пирелус се намръщи гневно и се хвърли напред. Алдрик посрещна с меча си първия удар на парцианеца и от остриетата им пръсна фонтан сребърни искри. Атакува със залъгващо движение напред, после се завъртя в кръг и острието му описа широка дъга към главата на Пирелус. Той клекна навреме и избегна удара, но острието на Алдрик закачи шлема му и отнесе част от гребена му с нов фонтан от искри. Яркочервените косми се посипаха върху покритата със слама земя.
	Двамата отново се изправиха лице в лице и Пирелус се усмихна.
	— Признавам, бърз си за старец — каза той. — Но пропусна.
	Алдрик не си направи труда да отвърне. Под ръба на шлема на Пирелус потече тънка струйка кръв и се стече към окото му.
	Явно ръбът на шлема беше отворил наново старата рана на Пирелус, реши Амара.
	Сега Алдрик се усмихна. Мургавата кожа на лицето на Пирелус видимо пребледня. Той стисна гневно устни и се хвърли в нова атака, редувайки бързи удари, високи, ниски, пак високи. Алдрик ги парира под дъжд от сребърни искри, после на свой ред премина в атака. Острието му полетя в къси, безмилостни удари към по-дребния му противник. Черният меч на Пирелус пресрещна всеки един от тях, пръскайки тъмнолилави, едва забележими искри. Притиснат от безмилостната атака на Алдрик, парцианецът отстъпи няколко крачки назад.
	В следващия момент обаче, пред смаяния поглед на Амара, Пирелус почти повали майстора на меча. Той се шмугна под един от ударите му, парира със здрав удар на свободната си ръка замахващата обратно десница на Алдрик и замахна да прониже майстора на меча в корема. Алдрик се изви настрани и парцианското острие вдигна нов фонтан от тъмни искри, прорязвайки с лекота бронята му. Ударът му пропусна, въпреки че на корема на Алдрик се появи дълга червена черта. Гигантът се съвзе и започна да парира един след друг настървените удари на Пирелус.
	На Амара й се стори, че Алдрик го прави умишлено, че чака нещо. В следващия миг разбра какво. Кръвта от раната на главата най-после се стече в окото на Пирелус. Той примига и тръсна глава настрани, в опит да я отстрани.
	Точно този момент бе чакал Алдрик. Издебна един по-бавен замах на Пирелус и се вмъкна под гарда му. Вдигна крак и го стовари право надолу, както се вкарва лопата в земята. Само дето ударът му не беше насочен към лопата, а към раненото коляно на Пирелус. Костта се счупи с рязко пращене. Алдрик се засили и вряза рамо в това на Пирелус, запращайки го на една страна.
	Лицето на парцианеца не трепна и когато загуби равновесие, стъпи с цялата си тежест на счупеното коляно, но то отказа да понесе тялото му. Пирелус се срина на колене, но нанесе нов удар към приближаващия Алдрик.
	Алдрик го парира без особени усилия, сред нов фонтан от тъмновиолетови искри.
	После пристъпи рязко встрани и със светкавичен замах отсече главата на Пирелус.
	Пръсналата от шията на парцианеца кръв описа висока арка във въздуха и тялото му падна на камъните в двора. Главата му се търкулна и спря на няколко ярда от него. Тялото му потрепна, а ръката с меча, дори и в смъртта, продължаваше да замахва наляво, надясно.
	Амара се вторачи ужасена в падналия рицар. Инстинктите й крещяха, че Фиделиас все още е някъде там и някой трябва да го спре. Тя се изправи, огледа се объркано, не знаеше какво да направи, за да спре случващото се в двора. Алдрик се обърна безцеремонно и се отправи, сам, срещу легионерите, охраняващи портите.
	Още преди да ги е достигнал, дървената барикада изстена, изскърца пронизително и започна да се огъва. После се пръсна на парчета и трески, които накараха смаяните легионери да отстъпят с ужас назад. После самото дърво се размърда и започна да се гъне. Краката на масите започнаха да се усукват и огъват, дъските се разцепиха на трески, целите каруци проскърцаха измъчено и се сринаха под собствената си тежест.
	Маратите от другата страна започнаха да бутат още по-ожесточено и отслабената барикада се разклати и взе да се разпада.
	Фиделиас се появи до Алдрик, обърна се и даде сигнал на един от рицарите във въздуха. Мъжът се спусна, хвана го под мишниците и го върна обратно на покрива. Алдрик екс Гладиус прекрачи тялото на Пирелус и поведе шепата останали наемници след тях.
	Легионерите на портата построиха нова формация, за да се изправят срещу настъпващите марати, но озверели, те ги връхлетяха и започнаха да ги изтласкват бавно, стъпка по стъпка.
	Амара влетя в конюшните и извика на стрелците:
	— Вземайте щит и меч! Задръжте портата!
	Мъжете награбиха оръжия и се втурнаха навън, за да се присъединят към защитниците на портата.
	Когато Амара се върна при Бърнард, той вече беше станал на крака.
	— Какво става?
	— Рицарите им дойдоха. Ударихме ги здраво, но все пак успяха да отслабят барикадата. Пирелус е мъртъв. Аз не съм войник — погледна го тя. — Кажи какво да правим?
	— Джиралди — каза Бърнард. — Открий Джиралди. Кажи му да изпрати още хора, за да подсилят защитата на портите. Тръгвай, аз още не мога да тичам.
	Амара кимна, прекоси тичешком двора и хукна нагоре по стълбите. Битката на стената беше в разгара си. Тя прескочи тялото на марат — доказателство, че и там са имали поне един пробив.
	— Джиралди! — извика тя, когато стигна до командния пункт над портите. — Къде си?
	Един щитоносец извърна към нея мрачното си, почервеняло от кръв лице. Оказа се Джиралди. Беше запазил пълно самообладание, въпреки кръвта по лицето си.
	— Графиньо? Търсеше главатаря им, нали? Е, ето го и него — изръмжа центурионът. — Ето там, виждате ли?
	— Няма значение — каза Амара с треперещ глас. — Пирелус е мъртъв.
	— Врани — каза Джиралди, но гласът му прозвуча прекалено уморен и изтерзан, за да постигне ефект с ругатнята. — Някой ще плати за това.
	Амара вдигна глава, нещо парещо, тежко и ужасно пулсираше в стомаха й. Страхът, осъзна изненадващо тя, беше изчезнал. Беше прекалено изморена, за да се страхува, прекалено _изплашена_, за да изпитва страх. Имаше нещо отпускащо в неизбежността, осъзна тя, някаква безумна, неестествена сила.
	— Покажи ми го!
	— Ето там — каза Джиралди и посочи. В щита му се блъсна стрела, но той не трепна, сякаш беше твърде уморен, за да й обърне внимание. — Виждаш ли онзи високия с птиците около него и с алеранското копие.
	Амара се загледа накъдето сочеше центурионът и за пръв път видя маратския главатар. Крачеше гордо сред връхлитащите стената редици, вирнал надменно брадичка, с извити в арогантна усмивка устни. Бялата му коса беше сплетена на плитка, от която стърчаха черни пера. Няколко стадомора го следваха по петите като почетна стража. Пред него вървяха воините от малък отряд, които скандираха ритмично.
	Войските се отстраняваха от пътя му и се присъединяваха в скандирането:
	— Атсурак! Атсурак! Атсурак!
	Амара призова Сирус. Искаше да види лицето му отблизо, да запомни на всяка цена тези черти, за да може после да го открие и убие заради това, което й причини. Запомни формата на носа му и жестоката уста, здравите широки рамене под наметалото от кожа на танадент, запомни…
	Амара затаи дъх, не можеше да повярва на очите си. Накара Сирус да я приближи още повече до главатаря на ордата.
	Закачен на тънкия плетен кожен колан около кръста му висеше кинжал с герба на алерански Върховен лорд. Украсената със злато и сребро дръжка на оръжието сияеше под лъчите на слънцето. Сирус й показа дръжката на ножа, гравирания в стоманата герб и сокола на Акватайнус върху него.
	— Велики фурии — пое дълбоко дъх Амара.
	Самият Акватайнус, Върховен лорд на Акватайн. Рицарите на Акватайн нямат равни по сила в цялото кралство. Акватайнус, който поквари Фиделиас, Акватайнус, който се опита да изкопчи от нея информация за двореца, за да… За да убие Гай. Иска да се възкачи на престола.
	Амара преглътна. Трябваше да вземе този кинжал, на всяка цена. Отнесено пред Сената, подобно съкрушително доказателство щеше да означава край за Акватайнус. И всички зад гърба му начаса щяха да се отрекат от него. Ще успее да докаже кой е _истинският_ виновник за смъртта на стотиците в гарнизона. Мислеше си, че мрази главатаря, който вървеше към огъналата се защита на портите на гарнизона, но в гърдите й се надигна друга омраза, по-силна, изпепеляващ гняв срещу човека, чиито амбиции бяха довели до събитията през последните няколко дни.
	Но можеше ли да се справи? Можеше ли да се добере до този кинжал?
	Трябваше да опита. Чак сега разбра защо Фиделиас се опита да я накара да напусне укреплението. Точно това е искал да скрие от нея. Знаел е, че освен нея, и може би двама-трима други в гарнизона, никой нямаше да разпознае герба върху оръжието.
	Амара разтърси глава. Опита да събере мислите си, да започне да разсъждава.
	— Джиралди, нужни са ни подкрепления — заекна тя. — Портата ще падне.
	Джиралди направи недоволна физиономия и лицето му оклюма, бръчките му станаха по-дълбоки, изглеждаше така, сякаш за секунди бе остарял с години.
	— Няма значение — каза той и кимна към полето пред укреплението. — Вижте.
	Амара погледна и коленете й се подкосиха. Подпря се тежко на бойниците, зави й се свят, а сърцето й почти спря.
	— Не — промълви тя. — Не. Не е честно!
	В равнината, отвъд дивашката орда на маратите се беше появила друга орда, толкова голяма, колкото и първата. В тази имаше и нещо подобно на конница, но Амара от това разстояние не можеше да види точно каква. Ездачи, безполезни при обсада на укрепена позиция, но напълно подходящи за нахлуване във вражеска територия. Бързи, смъртоносни, разрушителни. Огромният брой на новопристигналия враг наклони везните от отчаяна битка към напълно безнадеждна. Тя погледна към Джиралди и прочете същата мисъл в погледа му.
	— Не можем да спечелим — каза тя. — Но можем да удържим.
	— Срещу _това_?
	Той поклати глава. Свали шлема и избърса потта от челото си, но когато във въздуха профучаха нови стрели, веднага го постави обратно.
	Амара наведе глава и раменете й се разтърсиха. Сълзите потекоха горещи, горчиви. Каменният връх на стрела се разби пред нея, но това вече не я интересуваше.
	Погледна към врага, към Атсурак, който се готвеше да превземе портите, към огромния брой марати, прииждащи все по-бързо към гарнизона, свежи, без драскотина.
	— Дръжте стената — каза тя на Джиралди. — Колкото можете по-дълго. Изпрати някой да се увери, че цивилните са тръгнали да се спасяват. Заповядай ранените да се въоръжат и да се бият до последни сили. Кажи им… — Тя преглътна. — Кажи им, че положението ни е тежко.
	— Разбрано, графиньо — отвърна сковано Джиралди. — Хм. Винаги съм си мислил, че последната ми заповед ще бъде: „Подай ми още едно парче печено.“
	Усмихна й се натъжено, обърна се, замахна, някак неохотно, с меча си към един покатерил се на стената марат и тръгна да изпълнява заповедите й.
	Амара слезе от стената и огледа разсеяно двора. Фиделиас и хората му не се виждаха никъде, може би отново са си отишли, издигнати от въздушните рицари, помисли си. Повече марати си бяха пробили път през барикадата и въпреки че им беше трудно да напредват заради телата, покрили двора, продължаваха да налитат. Изправените срещу тях алерани ги посрещаха с отчаяни викове.
	Тя извади меча си, същият, който бе взела от стоящия на вечна стража легионер в Мемориала на Принцепс. Загледа се в майсторската му изработка. После погледна към напиращите през портите марати. Скоро сред тях щеше да се появи главатарят им, дошъл да обяви укреплението за свое, сигурна беше в това.
	Бърнард се доближи до нея. Умората не беше изчезнала от лицето му, но широките му длани стискаха дръжката на двуостра секира.
	— Имаме ли план? — попита той.
	— Главатарят. Видях го. Все още искам да го довърша.
	Амара му разказа за кинжала на кръста на огромния марат и за втората орда.
	Бърнард кимна бавно.
	— Ако успеем да приближим до него — каза той, — ще се опитам да те прикрия с горската ми фурия. Вземи кинжала и бягай. Отнеси го на Първия лорд, ако можеш.
	— Изтощен си. Ако призовеш друга фурия, тя може да те у… — Амара спря и пое дълбоко въздух.
	— Пирелус беше прав — отбеляза Бърнард. — Хубавото на това, да си обречен, е, че няма какво да губиш.
	После се обърна към нея, обгърна с ръка кръста й и я целуна по устата, без колебание, без никакво притеснение, само с див, едва сдържан копнеж. Амара простена и се отдаде на целувката му, обезумяла, с плувнали в сълзи очи.
	Прекъсна целувката и се дръпна от него. Бърнард й се усмихна.
	— Не исках да оставям започнатото недовършено.
	Тя усети, че устните й се разтягат в уморена усмивка, и се обърна към портите.
	Отвън се чу тръбенето на рогове, по-плътно, по-заплашително и гневно от предишното. Земята отново се разтресе и виковете и тътенът зад стената се надигнаха като приливна вълна от звук, който избумтя в ушите й, в гърлото, в гърдите й. Имаше чувството, че бузите й вибрират от силния звук.
	И последната защита на портата започна да рухва. Маратите започнаха да нахълтват в двора, с облещени, диви очи, с плувнали в кръв оръжия, с опръскани в червено бели коси и бледа кожа. Един въоръжен фермер бе повален от два огромни вълка и един марат, който подобно на зверовете го нападна, въоръжен единствено със зъби. Огромен стадомор прикова с ноктите си към земята един пълзящ алеран, стрелна клюн към врата му и го пречупи с едно-единствено рязко тръсване на главата. Маратите нахлуха и изведнъж в двора настана пълна бъркотия, отбранителният строй на легионерите се разпадна на дузина отделни малки битки.
	— Ето го — каза Амара и забоде пръст напред. — Влиза през портата.
	Атсурак прекрачи портите, последван от свитата си от зверове. Замахна с плененото си алеранско копие и го заби с небрежно движение в гърба на биещ се легионер. Без дори да се извърне към умиращия, извади копието и провери върха му с палец. Няколко алерани се втурнаха към него. Един бе разкъсан на парчета от една от огромните птици. Друг падна, преди да се приближи дори до Атсурак, с щръкнали от очите му черни пера на две маратски стрели. Никой не го доближи достатъчно, че да нанесе удар.
	— Тръгвам пръв — изръмжа Бърнард. — Ще привлека вниманието им. Ти стой зад мен.
	— Добре — отвърна Амара и сложи ръка на рамото му.
	Бърнард стисна здраво секирата и понечи да тръгне напред.
	Внезапен гръм разтресе земята с такъв тътен, на фона на който досегашният рев звучеше като къркоренето на празен стомах. Извиси се симфония от писъци и обезумял вой. _Самата_ стена се разтресе. Разтресе се отново, с още по-силен грохот. От унищожителния удар от външната страна по камъка плъзна паяжина от пукнатини. Последва нов удар, нов грохот и един цял участък от стената поддаде и се срина с тътен в двора. Алераните на бойниците от двете страни на пробива се разбягаха от сриващия се на огромни парчета участък от стената. Току-що изгрялото слънце прониза вдигналия се облак прахоляк и той засия със златистото великолепие на лъчите му.
	През пробива в стената нахлу оглушителен рев и миг по-късно от облака прахоляк изникна гигантското тяло на черен гаргант, по-голям от всеки друг, който Амара някога бе виждала. Окървавен, изрисуван в ярки цветове, звярът приличаше на излязъл от налудничав кошмар. Вдигна глава, изрева отново и откърти огромно парче от стената с огромните си, предназначени за ровене в земята нокти. После тръгна през камарата камъни и влезе в двора на гарнизона.
	На гърба му седеше марат, белокос и тъмноок, с толкова широки рамене и толкова голям гръден кош, който не би се побрал и в най-големия легионерски нагръдник. В ръката си носеше дълга тояга. Наведе се леко на една страна и докато минаваше покрай един от воините от вълчия клан, който стискаше за гърлото повален на земята легионер, я стовари върху главата на марата, разбивайки черепа му с първия удар.
	— АТСУРАК! — изрева маратът от гърба на огромния гаргант. Гласът му, дрезгав, плътен и гневен, прокънтя из целия двор. — АТСУРАК ОТ КЛАНА НА СТАДОМОРИТЕ! ДОРОГА ОТ КЛАНА НА ГАРГАНТИТЕ КАЗВА ПРЕД НИЕ — МАРАТ, ЧЕ ТИ ГОВОРИШ ГРЕШНО! ПОКАЖИ СЕ, МРЪСЕН УБИЕЦО НА КУТРЕТА! ЕЛА И СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ МЕН ПРЕД ЕДИНСТВЕНИЯ!
	С несъвместима с размерите му грация, гаргантът се изви на една страна и вдигна предни крака във въздуха. Звярът ги стовари обратно, право върху щурмуващ воин от клана на стадоморите и го смаза върху каменната настилка на двора. Това сложи окончателен край на битката в двора, въпреки че врявата отвъд кънтеше все така силна.
	Когато гигантският звяр се обърна, ярката светлина, която се изливаше през разбитата стена, освети гърба му. Там, вкопчен в гърба на Дорога, Амара видя Тави, а зад него забеляза белязания роб.
	Обезумелите очи на Тави обходиха двора и когато погледът му попадна на тях, лицето му се озари от дива усмивка:
	— Чичо Бърнард! Чичо Бърнард! — развика се той и посочи към Дорога. — Виж какво намерих! Сам тръгна след мен! Може ли да го задържим?


	Глава 41

	Исана направи няколко бързи крачки назад, избута Одиана зад гърба си и вдигна войнствено брадичка.
	— Винаги съм те мислила за прасе, Корд, но никога за идиот. Мислиш ли, че ще ти се размине убийство точно тук, в гарнизона?
	Корд се изсмя дрезгаво.
	— Ако не си забелязала, в момента легионът има по-важна работа от това, да се занимава с теб. Влязох съвсем необезпокоявано, наред с всичките глупаци, дошли тук да умират.
	— Това не означава, че можеш да излезеш необезпокоявано, Корд. Ако приемем, че нито една от нас няма да те довърши, в случай че опиташ нещо.
	Корд отново се засмя.
	— Една от вас. Коя ли ще бъде? Ела тук, кучко.
	Исана го погледна спокойно и не помръдна.
	Лицето на холтъра пламна.
	— Казах ела _тук_.
	— Не може да те чуе, Корд, погрижих се за това.
	— Погрижила си се, значи?
	Погледът му се насочи към сгушилата се зад Исана жена. Одиана трепна, когато срещна погледа му, и очите й се облещиха от страх.
	— Недей — каза й Исана, въпреки че знаеше, че думите са безполезни. — Не го гледай.
	Но Одиана погледна към Корд. Кръвнишкото изражение на лицето му и пръстът, който сочеше в земята пред него, явно, бяха достатъчни, за да задействат дисциплиниращия нашийник. Одиана нададе тих, задавен вик и се свлече на земята, а пръстите й задрапаха по нашийника. Опита да се пребори срещу собственото си гърчещо се тяло, което напираше да допълзи до Корд, да се подчини на заповедта му. Исана посегна да я спре, но внезапната вълна на ужас и страдание, която я заля при допира с гърба на Одиана, почти я заслепи и тя залитна назад.
	Корд се изсмя рязко, пристъпи към двете жени и сграбчи в шепи лицето на Одиана.
	— Така е по-добре — каза той. — Бъди добро момиче. Сега ще счупя хубавото ти вратле, а после ще сложа нашийника на Исана. Не мърдай.
	Одиана изскимтя, тялото й се сгърчи, но не му се противопостави.
	— Корд, не! — извика Исана.
	Изведнъж вратата изтропа. Последва тишина, после изтропа пак, сякаш някой се опитваше да влезе, някой, който не бе очаквал да я намери залостена. Корд се извърна през рамо.
	Отчаяна, Исана замахна с лампата в ръката си. Стъкленият глобус удари фермера в тила и се пръсна на парчета. Немирната фурия в нея блесна за секунда с хиляди светлинки и изчезна. Вътрешността на склада потъна в мрак. Корд изруга.
	Исана преодоля сковалия краката й страх и хукна в мрака. Обзе я неописуем, влудяващ ужас, подсилен от тъмнината. Чу скимтенето на Одиана и тежкото, ръмжащо дишане на Корд. Пръстите й напипаха косата на Одиана и тя я дръпна към себе си. Изправи я на крака и започна да я тегли към вътрешността на склада, надявайки се, че се движи в правилната посока. Одиана проскимтя и тя запуши устата й с ръка.
	— Не го прави, Исана — изръмжа Корд някъде от мрака пред вратата. — Удължаваш страданието и на двете ви. И двамата знаем как ще свърши това.
	Исана усети потрепването на земята под дървения под, но знаеше, че фурията на Корд няма да ги открие лесно през дървото, точно както не успя и през леда. Продължи да тегли Одиана още по-навътре в склада, докато не се блъсна в задната стена. Тръгна пипнешком по стената, но въпреки че през пролуките между дъските прозираше бледата светлина отвън, не виждаше накъде отива. Натика Одиана в несигурното скривалище между два сандъка, после вдигна собствените й ръце и ги притисна към устата й. Робинята се разтресе силно, но накрая кимна в съгласие. Исана дръпна ръцете си от нея и се обърна.
	— Хайде, Исана — разнесе се още по-отдалече гласът на Корд. — Нашийникът не е толкова страшен. Веднъж сложиш ли го, край на всички съмнения и несигурност. Ще видиш и хубавата му страна. Ще се погрижа за това.
	Исана преглътна, отвратена от чутото, и се замисли върху възможностите си. Имаше стотици хора в гарнизона. Някой със сигурност ще я чуе.
	Със сигурност. Но така ще издаде местоположението си на Корд. Не знаеше колко време ще отнеме разбиването на залостената врата, но на Корд със сигурност щеше да му отнеме по-малко, за да й извие врата. Вътрешно кипеше от безсилие, но единственото, което можеше да направи сега, бе да стои тихо, докато намери начин да избяга от склада или да се справи с Корд сама. Приклекна в тъмнината и продължи да обмисля възможностите си.
	В продължение на около минута земята се тресеше с грохот и тътен, после гръмнаха радостни викове, примесени с рева на сигнални тръби. Никакъв смисъл. Не знаеше какво става навън, но едно бе ясно, в тази врява никой нямаше да я чуе. Трябваше да разбере къде точно беше Корд, а после или да го заобиколи, за да отвори вратата, или да се нахвърли върху него — а това би било истинска лудост. Дори и да успееше да го намери, той беше много по-силен от нея. Можеше да пусне Ручей срещу него, но ако тя не беше достатъчно бърза? Не, реши Исана, директният сблъсък с него трябваше да остане като последна възможност.
	Пресметнат риск тогава. Тя пое дъх и се опита да запази гласа си тих, монотонен, за да прикрие посоката, от която идваше.
	— Казваш, че това ще ме направи щастлива, а, Корд?
	Отговорът дойде съвсем отблизо, може би от същата пътека между сандъците.
	— Веднъж сложа ли ти го, каквото кажа аз, това ще те прави щастлива.
	— Предполагам, че мъж като теб има нужда от подобни неща — каза тя, докато отстъпваше назад, в опит да заобиколи по друга пътека и да се промъкне покрай него.
	— Продължавай да говориш. Когато най-накрая ми паднеш в ръцете, ще е още по-сладко.
	Посоката, от която дойде гласът му, подсказа на Исана, че и той се движеше.
	Отвън се чуха викове, после земята затрепери, сякаш я трамбоваха хиляди крака. Роговете изсвириха „Атака“ и Исана разбра, че гарнизонът е нападнат.
	— Чуваш ли? Казах ти, че са заети. Сега двамата с теб сме насаме — каза Корд и този път гласът му дойде от не повече от десет фута от нея, толкова близо, че тя долови в тъмнината яростта и похотта му, които го обгръщаха като горещ, зловонен облак мъгла.
	Исана не посмя да отговори. Вместо това прекоси възможно най-тихо пътеката и се прилепи към сандъците от другата страна. Наостри уши и чу Корд да пристъпя бавно по пътеката, почти на една ръка разстояние от нея. Сега дори долавяше гнусните му емоции. Той се изравни с нея и тя затаи дъх. Докато Корд пълзеше покрай нея, натискът върху сетивата й бавно се промени, сякаш нещо топло и влажно се отърка в нея — по лявата й буза, после по устата, накрая през дясната буза.
	Корд спря. Беше ли я усетил някак? Знаеше ли, че е до него?
	— Подушвам те — промърмори той съвсем наблизо. — Подушвам те. Миришеш хубаво. Огладнявам от миризмата ти.
	Исана задържа дъха си.
	Той се обърна рязко и тръгна бързо към вратата и усещането отново премина през лицето й. Загуби го само след секунда. Беше се отдалечил от обсега на сетивата й.
	Тогава изведнъж й хрумна, че тя притежаваше оръжие, което той нямаше. Неговата фурия може и да му даваше невероятна сила, но той не можеше да я използва, за да вижда. Силата му не се простираше по-далече от собствените му пръсти. Но тя можеше да използва своята фурия, за да го открие, дори в пълен мрак, само обсегът й да беше по-голям. Как можеше да го разшири?
	Като го провокира, осъзна тя. Като разпали емоциите му, ето как, така ще го усеща от по-далече. Опасен план, повече от опасен. Но ако можеше да определи с точност местоположението му, щеше да успее да се промъкне покрай него, да стигне до вратата и да повика помощ.
	Тръгна обратно към далечния край на склада, като избра наслука една от пътеките между сандъците.
	— Знаеш ли как избягахме, Корд? — каза тя, повишавайки глас.
	Корд изръмжа, беше само на няколко ярда от нея.
	— Някой проклет глупак не е бил закърпил покрива както трябва.
	— Май си бил прекалено пиян и не помниш — присмя му се Исана. — Не помниш, че изпрати Арик да закърпи покрива.
	— Не — изръмжа той. — Той не би посмял.
	— Сам си го направи, Корд. Зашлеви го през лицето, пред очите ми, сам го тласна към това, което направи.
	Гласът на Корд стана по-рязък, задъхан, приближаващ се.
	— Става така — изръмжа задъхан Корд. Приближаваше. — Случва се. Изпускам си нервите. Но той ме разбира.
	— Не, не разбира, Корд — каза още по-тихо Исана. — Той ни помогна да избягаме. Направи дупки в покрива, за да може стопеният сняг да протече и да ни върне способността да призовем фуриите си.
	— Лъжлива кучка! — изръмжа Корд.
	Юмрукът му се стовари върху един от сандъците и здравите дървени летви изпращяха.
	Междувременно битката навън се пренесе някъде съвсем наблизо, в самия двор, може би дори пред самия склад.
	— Той те мрази, Корд. Сега тук ли е, с теб? Тук ли е, за да ти помага? Вече нямаш синове, Корд. Нищо няма да остане след теб. Битан е мъртъв, а Арик те презира.
	— Млъкни! — изрева Корд. — Млъкни, преди да разбия лъжливата ти глава!
	Гневът и изпепеляващата му ярост се понесоха като вълна през склада. Исана безмълвно помоли Ручей да изостри допълнително сетивата й.
	Почувства го. Откри извора на яростта. На десетина фута от нея, в съседната пътека, и приближаваше бързо към нея. Исана тръгна предпазливо напред, покрай него, право към вратата, но когато се изравни с него, стъпките му спряха и се насочиха обратно към вратата.
	— О, не — изръмжа той. — Знам какви номера ми въртиш. Искаш да ме ядосаш и да хукна да те гоня. И когато докопам онази кучка, робинята, докато съм зает да й прекършвам врата, ти да побегнеш към вратата. Не, не. Не си по-умна от мен.
	Обезсърчена, Исана тръгна след него, не знаеше какво разстояние да поддържа помежду им, за да не го изгуби отново, и това я вбесяваше. Продължи да върви от другата страна на сандъците, чак докато пътеката не свърши.
	Корд спря и тя усети искрицата надежда и похотта, които го обзеха, докато поемаше дълбоко дъх през носа.
	— Надушвам те, Исана. Надушвам потта ти. Страх те е.
	Тя чу как кокалчетата на ръцете му изпукаха. Остана на място, точно от другата страна на реда сандъци. Исана приклекна. Протегна ръка и преброи пипнешком сандъците — един, два, три, поне четири на височина.
	— Надушвам те — измърка от другата страна Корд. — Близко си. Къде си?
	Исана взе светкавично решение. Обърна се към стената от сандъци, опря ръце в най-горния, облегна се на него и натисна с всичка сила. Стори й се, че мина цяла вечност, преди сандъкът да се наклони и да падне, повличайки още два под себе си. Корд извика рязко, но викът му заглъхна под ужасяващо силния трясък от сгромолясването на сандъците.
	Исана хукна към вратата на склада, като опипваше пред себе си тъмнината. Намери резето, издърпа го и отвори вратата. Въпреки че складът се намираше в сянката на стената, бледата утринна светлина нахлу през вратата. Тя се обърна и погледна навътре.
	Корд лежеше по корем на земята, затрупан от дървените сандъци. Един го беше ударил между плешките и все още лежеше наполовина през гърба му, непокътнат от падането. Другият, който лежеше настрана, трябва да го бе ударил по главата, защото по лицето му имаше кръв. Последният го бе приковал на пода, затиснал кръста и бедрата му. Беше се разбил при удара в пода и от вътрешността му се бяха изсипали натрошени, тежки керемиди, с които бяха покрити покривите на сградите в гарнизона. Исана пое облекчено въздух. Керемидите бяха от плътна, печена глина и всеки от сандъците може би тежеше над сто килограма.
	Видя как Корд се напъна и се опита да се измъкне. Изръмжа, измърмори нещо под носа си и земята под него се надигна леко. Опита отново, но не можа да се измъкне изпод сандъците. Отпусна се запъхтян и стенещ на пода.
	Исана отиде до него и се надвеси отгоре му. Коленичи, докосна с пръст слепоочието му и помоли Ручей да й покаже състоянието му.
	— Краката ти са счупени — каза тя равнодушно. — Тазът ти също. И гръбнакът. — Тя задържа за момент пръста си на главата му. — Изтощен си до краен предел. Явно си ползвал фурия, за да ни преследваш — каза тя и отдръпна ръката си. — Няма да мръднеш оттук, Корд.
	— Кучка — озъби се той, но в гласа му вече нямаше сила. — Довърши каквото започна. Приключвай с мен.
	— Ако беше на мое място, щеше да ми разбиеш главата. — Тя вдигна една от тежките керемиди и прокара пръст по правия й ръб. Нагоре, надолу, със сигурност можеше да счупи човешки череп. — Може би с една от тези. Щеше да ми смажеш главата, да ме убиеш на място.
	— Все пак те спипах — изръмжа той. — Докато умирам, ще си мисля за това. Ти, в онзи кръг, изплашена до смърт. Не го забравяй.
	Тя се изправи и хвърли керемидата на пода. После тръгна по една от пътеките между редовете.
	— Какво правиш? — изръмжа отново той. — Когато се измъкна оттук…
	Исана отиде до Одиана и я хвана за ръка. Вдигна я на крака и й закри очите с ръка. Одиана кимна едва-едва и закри очи със собствените си ръце. Исана я поведе, заобикаляйки Корд отдалече, докато той протягаше напразно ръка да я сграбчи за глезена.
	— Няма да се измъкнеш оттук — каза Исана. — Така, като се замисля, сещам се само за един човек, който би могъл да се погрижи навреме за раните ти и да се оправиш, Корд. Но да знаеш, тя няма да го направи.
	Исана спря, погледна го, после се надвеси над него. Той посегна към глезена й, но тя изрита ръката му.
	— Откажи се — каза Исана.
	Сграбчи веригата, която висеше на врата му и рязко я отскубна. Замахна и го удари с нея силно през устата.
	Замаян от болка, Корд вдигна поглед към нея и я зяпна стъписан.
	— В момента не усещаш нараняванията си, Корд — каза хладно Исана. — Но никога вече няма да проходиш. Ще имаш нужда от някой, който да те мие като бебе. Не съм сигурна дори дали ще можеш да сядаш без чужда помощ.
	Тя се обърна и поведе Одиана към вратата.
	— Но ще _можеш_ да се явиш на съд. Дори в това си състояние. Безпомощен. Вмирисан на собствените си изпражнения. Ще се явиш на съд пред графа и всички в долината ще разберат що за човек си _всъщност_. Аз ще се погрижа за това. А после ще те убият за това, което си сторил.
	Отвън се понесе плътният рев на рогове и почти заглуши злобното, жалко хленчене на Корд.
	— Исана! Ти, тъпа кучко, не можеш да направиш това. Не можеш да направиш това!
	Тя затръшна вратата зад тях и каза:
	— Не те чувам, Корд.
	В този момент емоциите от битката я заляха като потоп — отчаяние, агония и ярост, и безумие в едно. Събра всичките си сили, за да не бъде повалена на земята. Одиана се вкопчи в нея и двете заедно успяха да останат на крака. Двете едва успяха да се доберат с куцане до едно по-тихо местенце, между две постройки със спални помещения за легионерите. Отворените сетива на Исана, които й послужиха така добре в мрака, сега подкосиха краката й и тя се свлече на колене. Обгърна главата си с ръце и започна да се бори да заглуши емоциите, които я връхлитаха. Усети как земята се разтресе и чу рева на огромен звяр, последван от мощен глас, който изрева предизвикателно.
	Когато вдигна глава, Одиана я нямаше. Исана погледна нагоре и видя един мръсен крак да изчезва върху покрива на сградата. Все още замаяна, Исана разтърси глава и тръгна. Не спря, докато не се озова насред хаоса в двора под стената, където един огромен гаргант, яхнат от свиреп на вид ездач, се вдигна на задните си крака и сплеска с предните един марат.
	— О, не — прошепна тя. Очите й се разшириха, когато вдигна поглед към ездача на гарганта и седящите на седлото зад него. — О, дете, в какво си се забъркал! О, мили мой Тави!


	Глава 42

	Тави преглътна тревожно и ръцете му се затегнаха около кръста на Дорога. Гаргантът под тях не спираше да пристъпя неспокойно, но с изключение на това, дворът беше напълно притихнал и застинал неподвижно.
	Навсякъде лежаха тела. Тави се опита да не гледа, но накъдето и да насочеше поглед, виждаше трупове. Беше ужасно. Телата не приличаха на хора. Бяха застинали в странни, неестествени пози, сякаш бяха дървените войничета на отегчено дете, изпочупени и захвърлени небрежно след игра. Имаше кръв, която накара стомаха му да се обърне, но от всичко най-ужасяваща бе тъгата, която изпита при вида на разкъсаните тела на марати и на алерани, на хора и животни.
	Такава загуба.
	Дворът беше притихнал, нищо не помръдваше. Пред портата, в полукръг около нея, стояха Атсурак и воините от клана му. Пръснати пред конюшните бяха алеранските защитници на гарнизона, сред които Амара и чичо Бърнард.
	Атсурак се беше втренчил в Дорога и в очите му гореше омраза.
	Дорога се обърна непоколебимо към Атсурак.
	— Е, убиецо? — продължи той. — Ще се изправиш ли срещу мен в изпитанието на кръвта, или ще се върнеш и ще поведеш клана си обратно към земите ви.
	— Ела и умри, щом така желаеш — вирна високомерно брадичка Атсурак.
	Устните на Дорога се разтеглиха в зловеща усмивка. Обърна се към Тави и избоботи:
	— Слизай, млади боецо. И не забравяй да кажеш на твоя народ какво ти казах.
	Тави вдигна поглед към него и кимна.
	— Не мога да повярвам, че ще го направиш.
	Дорога примига неразбиращо.
	— Казах ти, че ще ти помогна да защитиш семейството си — сви рамене той. — Но на пътя ми стои вражеска орда, нищо повече. Правя това, което е нужно, за да довърша започнатото. Сега слизай.
	Тави кимна отново и Дорога спусна едно въже от седлото. Пръв по широкия гръб на гарганта тръгна Фейд. Тави го последва, без да го дочака да стигне земята. Дорога почти не използва въжето, скочи с лекота на двора и когато се протегна, ставите му изскърцаха и изпукаха заплашително. Превъртя в ръка тоягата си и пристъпи към Атсурак.
	Тави поведе Фейд покрай гарганта, заобикаляйки отдалече предните му крака и влажното кърваво петно върху камъните пред тях. Стомахът му се обърна и той преглътна, забързан към чичо си.
	— Тави — каза Бърнард и стисна момчето в силна прегръдка. — Велики фурии, така се изплаших за теб. И за Фейд също. Добре ли си, човече?
	Фейд кимна. Тави чу леки, забързани стъпки по камъните и усети как леля му Исана, без съмнение беше тя, въпреки че не можа да се обърне да погледне, го прегърна и притисна силно към себе си.
	— Тави — каза тя. — О, Тави. Ти си добре!
	Тави се сгуши в леля си и чичо си и усети, че в очите му напират сълзи. Прегърна ги и двамата.
	— Добре съм — чу като в просъница собствения си глас. — Всичко е наред. Добре съм.
	Исана се засмя и го целуна по косата, по бузите.
	— Фейд — каза тя. — Слава на всички фурии. И двамата сте невредими.
	— Бърнард, никой не гледа към нас — обади се Амара. — Ако сега се нахвърлим на главатаря им, ще можем да вземем кинжала.
	— Не — викна Тави. Измъкна се от прегръдката на Бърнард и Исана и вдигна очи към Амара. — Не, не можеш. Дорога ми го обясни. Ще има дуел. Трябва да ги оставиш да се бият.
	— Какъв дуел? — погледна го учудено Амара.
	— Какъв кинжал? — учуди се на свой ред Тави.
	— Кинжалът е доказателство — намръщи се Амара, — че зад нападението на долината стои един от Върховните лордове. Ако го хванем, ако вземем кинжала, ще можем да го спрем да повтори отново това, което предизвика в Калдерон. Какъв _дуел_?
	— Дорога и Атсурак са главатари на своите кланове — опита да обясни Тави. — Те са равни. Атсурак може да заповяда на всеки друг клан да го следва, ако главатарят на този клан не се осмели да му се противопостави, като се изправи срещу него в изпитанието на кръвта — това е дуел, но досега никой не е имал смелостта да го направи. Дорога се противопоставя на решението на Атсурак да ни нападне, пред всички марати. Ако сега го победи в изпитанието, това ще сложи край на властта на Атсурак и маратите ще си тръгнат.
	— Просто ей така? — не повярва Амара.
	— Ами да — отвърна Тави. — Ако Дорога спечели, маратите ще разберат, че Единствения подкрепя него, а не Атсурак.
	— Единствения? Единствения кой?
	— Ами, Единствения — каза Тави. — Не съм сигурен, мисля, че наричат така нещо като фурия, която живее в слънцето. Когато трябва да вземат важно решение, винаги провеждат изпитание пред Единствения. Доверяват му се изцяло.
	Той усети ръката на леля си на рамото си и се обърна. Тя го гледаше изпитателно, килнала на една страна глава.
	— Какво се е случило с теб, Тави?
	— О, много неща, лельо.
	Тя се усмихна натъжено.
	— Личи си. Сигурен ли си в това, което казваш?
	— Да, госпожо — отговори Тави. — Знам какво говоря.
	Исана погледна Бърнард, който погледна Амара. Курсорът пое дълбоко дъх и обърна поглед към Тави.
	— Тави — каза тихо тя. — Защо Дорога избра точно сега да предизвика този Атсурак?
	Тави преглътна.
	— М-м, ами това е дълга история. Не съм сигурен, че и аз самият разбрах какво точно се случи. Всъщност няма значение, нали? Щом като е тук и е готов да го направи?
	Отвън се чу пронизително изсвирване и крясъците на маратите и на зверовете им утихнаха.
	— Джиралди? — извика Амара към бойниците. — Какво става?
	— Да ме вземат враните, ако разбирам — отвърна задъхан глас от стената над портите. — Маратите започнаха да се бият помежду си, после някой изсвири с уста и те спряха да се бият. Сега като че ли се разделят на кланове.
	— Благодаря, центурионе.
	— Графиньо? Заповеди?
	— Дръжте стената — отвърна Амара и отново погледна към Тави. — Не нападайте, ако не ви нападнат първи.
	Тави кимна на Амара.
	— Точно така ми каза Дорога, че ще стане. Клановете се бият непрекъснато. Свикнали са. Свиренето означава да се спре боят, за да могат главатарите да говорят.
	Бърнард въздъхна с облекчение и погледна Амара.
	— Какво мислиш?
	Курсорът вдигна ръка и отмести няколко кичура коса, паднали пред очите й, като не спираше да гледа учудено Тави.
	— Мисля, че племенникът ти е успял да научи повече за маратите от цялото разузнаване на Короната, Бърнард.
	Тави кимна.
	— Те, ъъ, изяждат враговете си. И всеки, който се появи без позволение в земите им, се смята за такъв. — Той се покашля. — Може би затова е така трудно да ги опознае човек.
	Амара поклати глава.
	— Ако се измъкнем живи от това, бих искала да науча как си успял да не бъдеш изяден, но най-вече, как се появи тук със собствена маратска орда зад гърба си, готова да ти помогне да спасиш долината.
	Фейд извика тревожно. Тави погледна към роба и видя, че се е вторачил в стената.
	В дупката на стената на укреплението се появиха няколко ездачи. Високите, слаби воини от конския клан влязоха в двора. Тави веднага разпозна Хашат. Развятата й бяла грива беше опръскана с прясна кръв, а също горната част на тялото и ръката, в която държеше дългата си сабя. Тави обясни на Бърнард и Амара коя е тя.
	— Главатар? — не повярва Бърнард, сякаш леко обиден. — Та тя е жена. И не носи блуза.
	Амара подсвирна от изненада.
	— Тези соколи на колана й са взети от кралски гвардеец. Ако са истински, значи, е била част от ордата, убила Принцепс Септимус.
	— О, тя е много добра — каза Тави. — Тя самата няма да се противопостави на Атсурак, но ще последва Дорога. Мисля, че са приятели.
	Маратите при портата се раздвижиха, за да пропуснат главатаря на вълчия клан, който влезе, придружен от двойка огромни, дългокраки вълци. На бледата кожа на гърдите му имаше дълга резка, покрита със съсирена кръв. Огледа двора и устните му се разтеглиха, оголвайки дългите кучешки зъби, типични за неговия клан.
	— Скагара — обяви Тави. — Главатар на вълците. Този е гадняр.
	Хашат слезе от коня и тръгна към Скагара, без да откъсва очи от него, с лека, но непогрешимо свирепа усмивка на уста. Когато го доближи, Скагара отстъпи крачка назад. Тя огледа раната на гърдите му и на лицето й грейна широка усмивка. После се обърна с лице към Атсурак и Дорога и скръсти небрежно ръце на гърдите си, но окървавената й китка се спусна до дръжката на сабята. Скагара я изгледа начумерено и също скръсти ръце.
	Дорога се облегна на тоягата си и заби поглед в земята. Атсурак зачака търпеливо, с небрежно отпуснато в ръка копие. Настъпи пълна тишина и напрежението започна да се покачва. От другата страна на стената се чу дрезгавото грачене на враните.
	— Какво чакат? — попита Амара.
	— Слънцето — отвърна Тави. — Дорога каза, че винаги чакат слънцето, за да присъства на изпитанието. — Той вдигна поглед към небето над стената. — Явно, не мислят, че битката ще продължи дълго.
	Утринната светлина плъзна по двора, когато слънцето се издигна малко по-високо. Тъмната сянка от все още незасегнатите части на стената се придвижи от запад на изток, към двамата главатари.
	След малко Дорога вдигна очи към първите слънчеви лъчи, които докоснаха едва върха на тоягата му. Изръмжа, насочи оръжието напред и тръгна към Атсурак.
	Главатарят на стадоморите завъртя копието си в кръг около себе си, разкърши рамене и пристъпи леко като котка към Дорога. Нападна бързо, върхът на копието му се размаза в сребриста дъга към другия марат. Дорога отклони удара настрани и замахна рязко към главата на Атсурак.
	Той избегна дървото и нанесе промушващ удар към крака на Дорога. Главатарят на гаргантите отскочи от пътя му, но не достатъчно бързо, на бедрото му се появи тънка алена резка.
	Сред маратите на двора се понесе мърморене. Някой от стадоморите подхвърли нещо с подигравателен тон и воините се изсмяха гърлено. Между стадоморите и вълците тръгна бърза размяна на реплики.
	— Да не би да залагат кой ще спечели? — попита озадачено Амара.
	— Да, точно така е — кимна Тави. — Дорога спечели дъщеря си, като заложи на мен.
	— Какво?
	— Шшш.
	Дорога се оттегли от бързата размяна на удари и погледна крака си. Опита да стъпи на него, но залитна и трябваше да се подпре на тоягата. Атсурак се усмихна и отново завъртя копието около себе си. Тръгна бавно и уверено към Дорога, обикаляйки около него, като така го принуди да стъпва на ранения крак при всяко обръщане. Болката се изписа на лицето на Дорога.
	— Тави — пое дълбоко дъх Амара, — какво ще стане, ако Дорога загуби?
	Тави преглътна тежко.
	— Това ще означава, че Единствения казва, че Дорога не е бил прав. И всички кланове ще последват Атсурак както преди.
	— О — сепна се Амара. — Мислиш ли, че ще се справи?
	— Залагам пет сребърни бика на Дорога — отвърна Тави.
	— Дадено, обзаложихме се.
	Атсурак се хвърли към Дорога. Главатарят на гаргантите замахна с оръжието си и блокира копието, но ответният му удар беше прекалено тромав и той залитна. Атсурак избегна без затруднения контраатаката му и нападна отново. Дорога се затрудни и с този удар и този път залитането му го свали на камъните в двора. Главатарят на гаргантите беше на земята.
	Атсурак се хвърли към него, за да го довърши, но Дорога замахна с тоягата към краката му и той бе принуден да отскочи назад, за да избегне удара. Атсурак го погледна навъсено и кресна нещо, после вдигна копието, заобиколи тоягата отстрани и се нахвърли върху Дорога в пореден опит за довършващ удар.
	Главатарят на гаргантите сякаш беше очаквал атаката на Атсурак. Отклони копието с лекота настрани, използвайки само едната си ръка, и когато върхът му се заби между два камъка от настилката на двора, хвана здраво дръжката в огромния си юмрук. Без особени усилия го извърна към Атсурак, задният му край се заби в стомаха на връхлитащия марат и го спря на място.
	Дорога издърпа копието от ръцете на противника си. Останал без въздух, Атсурак отстъпи предпазливо назад. Дорога скочи ловко на крака. Вдигна ранения си крак, запъна копието на Атсурак в коляното си и с мощно движение го прекърши на две, после захвърли парчетата на една страна.
	— Той го изигра! — каза радостно Тави.
	— Шшш — каза Амара.
	— Вече му е в ръцете — намеси се Бърнард.
	Дорога хвърли огромната тояга настрани и тя изтропа тежко на камъните.
	— Аз не съм забравил лисиците — каза той тихо.
	После разпери широко ръце и се насочи към по-дребния марат. Зловещата усмивка се бе върнала на лицето му.
	Атсурак пребледня, но също разпери ръце и запристъпя в кръг срещу Дорога. Спусна се напред със светкавично движение, наподобяващо това на хищните птици, дали име на клана му. Скочи високо и ритна Дорога в гърдите.
	Дорога пое цялата сила на удара и въпреки че той го закова на място и го накара да залитне леко назад, ръцете му се стрелнаха към глезена на Атсурак и успяха да го хванат, преди главатарят на стадоморите да успее да го издърпа. Атсурак вече падаше, когато огромните мускули по раменете на Дорога изскочиха, докато ръцете му се извиха рязко.
	Нещо в крака на Атсурак се счупи със зловещо пращене. Той изпъшка и падна, но в момента, в който докосна земята, нанесе силен ритник в глезена на Дорога със здравия си крак. Огромният марат загуби опора и се стовари на земята. После двамата главатари се вкопчиха един в друг.
	Тави забеляза как Атсурак почти веднага се озова в твърде неизгодна позиция, от която трудно можеше да се измъкне. Чисто физическата сила на Дорога превъзхождаше неговата многократно, беше сериозно ранен, нямаше шанс да се измъкне. Всичко беше само въпрос на време. Дорога вдигна ръце и ги сключи около гърлото на стадомора. Атсурак вкопчи своите около гърлото на Дорога, но усилията му бяха повече от безполезни.
	Тави беше напълно погълнат от схватката, но въпреки че не откъсваше очи от двамата главатари, нещо привлече вниманието му — движение. Вдигна поглед и видя, че всички марати, също като него приковали очи в биещите се, пристъпват нетърпеливо напред с блеснали от вълнение очи. Хашат дишаше тежко, изцяло погълната от двубоя на Дорога.
	Но до нея, забеляза Тави, един марат не само че не пристъпяше напред като другите, а отстъпваше бавно назад. Скагара, главатарят на вълците, стоеше на крачка зад гърба й. Протегна назад ръка и Тави видя един от воините му да топи стрела с каменен връх в малък глинен съд и после да я подава на Скагара заедно с един от късите маратски лъкове. С бързо движение главатарят на вълците запъна отровната стрела в тетивата и опъна лъка.
	— Дорога! — извика Тави. — Внимавай!
	Главата на Дорога се вдигна рязко към Тави, след това бързо към Скагара. Той се претърколи настрани и извърна тялото на Атсурак между себе си и насочената стрела.
	Тави видя как Атсурак сграбчи алеранския кинжал със златната дръжка и замахна свирепо към ръката на Дорога. Главатарят на гаргантите извика, залитна назад и Атсурак се отскубна от хватката му.
	— Убийте ги! — изкрещя главатарят на стадоморите с облещени, обезумели очи. — Убийте ги, както убихме лисиците! Избийте ги до един!
	Дорога изрева, скочи на крака и се хвърли към Атсурак.
	Без миг колебание, Скагара изстреля отровната стрела. Тави я видя как профуча през краткото разстояние, което ги делеше, и се заби с глух удар в ръката на Дорога. Главатарят на гаргантите падна.
	Хашат се завъртя и острието на сабята й проблесна на слънцето. Мощният й замах преряза лъка и гърлото на Скагара, който се строполи на земята, облян в кръв.
	На двора настъпи хаос. Атсурак се обърна към огромните стадомори, махна с ръка към поваления главатар на гаргантите и те отвърнаха с крясък на мълчаливата му заповед. В същото време гаргантът на Дорога нададе мощен рев и се втурна напред, за да защити господаря си. Тишината отвъд стената изригна за пореден път в неистова врява и какофония. Кланът на Хашат се втурна към падналия Дорога и воините на Атсурак направиха същото.
	Фейд изписка и се вкопчи в ризата на Тави.
	— Кинжалът! — чу Амара да вика. — Вземи кинжала!
	Курсорът се втурна напред, но на пътя й се изпречиха марати. Каменните остриета на копията им блеснаха насреща й, ужасяващи като очите на стадоморите до тях. Алеранските защитници на гарнизона отново построиха защитна формация. Бърнард грабна сестра си и Амара за ръцете и ги завлече зад легионерските щитове.
	Фейд изкрещя пронизително от страх и хукна след Бърнард, дърпайки с всички сили Тави за туниката.
	— Пусни ме, Фейд! — протестираше Тави.
	— Кинжалът! — изкрещя Амара. — Без него всичко е загубено!
	Тави дори не се замисли. Вдигна ръце, приклекна рязко и се изхлузи от туниката си. Претърколи се на земята и скочи рязко на крака. Огледа се набързо и хукна към поваления Атсурак. Стадоморите бяха заети или с алераните, или с вбесения гаргант на Дорога, така че не забелязаха летящата през двора фигура на малкото момче.
	Атсурак наблюдаваше мелето около гарганта на Дорога. Огромното животно беше прекрачило с предните си крака падналия си господар, люлееше гигантската си глава, замахваше с нокти, риташе и ревеше срещу всеки, осмелил се да го доближи. Тави облиза нервно устни. Съзря на земята падналата тояга на Дорога. Вдигна я, не без усилия, и се приготви да нанесе един хубав удар в главата на Атсурак, да грабне кинжала и да хукне обратно при чичо си.
	Изведнъж се изви вятър, който вдигна във въздуха сено (Какво правеше това сено, пръснато из целия двор?) и прах и го заслепи, почти го събори на земята. Тави засенчи очи с ръка и погледна нагоре, където видя няколко въоръжени мъже в черни туники и брони, които се носеха в небето над двора.
	Един въздушен рицар се спусна надолу и остави на земята безобиден на вид, оплешивяващ мъж, същият, когото Тави видя при брода на реката. Той пристъпи с къс нож в ръка към заслепения Атсурак, сграбчи го за косата, дръпна безцеремонно главата му назад и с премерено движение преряза гърлото му.
	Тялото на главатаря на стадоморите се изпъна и започна да се мята на земята. Кинжалът се изплъзна от ръката му, завъртя се по камъните на двора и спря в купчинка слама недалече от Тави.
	— Кинжалът! — изрева онзи. — Вземете кинжала!
	Тави погледна мъжа, надвесен над потръпващото тяло на Атсурак. Не се съмняваше, че ако се изпречеше на пътя на този човек, го чакаше същото като Атсурак. Но също така знаеше, че това бе човекът, преследвал него и Амара, същият, който се опита да нарани леля му и чичо му.
	Преди два дни, помисли си Тави, щеше да забрави за кинжала. Щеше да се обърне и да побегне. Щеше да се скрие и да изчака всичко да свърши.
	— Преди два дни — въздъхна Тави — имах повече акъл в главата си.
	Втурна се напред, грабна кинжала и побягна.
	— Ето го! — Тави чу вика на мъжа зад гърба си. — Взе кинжала! Убийте го!


	Глава 43

	Тави тичаше презглава. Знаеше, че от това зависи животът му.
	В двора цареше бъркотия и хаос, но той знаеше коя е посоката, в която _трябва_ да бяга — далече от мъжа, който уби Атсурак. Изви рязко настрани, профуча покрай двойка биещи се марати и се насочи към далечния край на укреплението. Чу бученето на вятъра и в следващия миг един остър порив го събори на земята. Извика и единствената мисъл, която остана в главата му, докато се търкаляше по земята, бе да не се наръга с острия кинжал в ръката си.
	Когато спря, вдигна поглед и видя един въздушен рицар да се спуска стремително към него, с насочено напред копие. Тави трескаво затършува в джоба си. Замахна срещу връхлитащия рицар и запрати по него пълна шепа сол, която беше взел от сушилнята за месо в Бърнардхолт, после се хвърли встрани от пътя му.
	Рицарят извика изненадано, размаха ръце във въздуха и скочи на земята, но не успя да забави достатъчно скоростта си. Понесен от инерцията, продължи тичешком няколко залитащи крачки напред и се запремята презглава по камъните. Тави чу остро пукане на кост и рицарят нададе болезнен крясък.
	Тави стана отново на крака и се огледа. Над двора се рееха още въздушни рицари, търсеха го. От другата страна на група биещи се легионери стоеше майсторът на меча, когото Тави беше видял в конюшните на Бърнардхолт. Той го забеляза и тръгна към него с изваден меч, готов да отстрани всеки изпречил се на пътя му. Мъжът, който уби Атсурак, не се виждаше никъде.
	Тави хукна покрай конюшните, през средата на укреплението, към далечната порта. Все трябваше да има някой там, който да не е заобиколен отвсякъде от марати, или поне безопасна постройка, в която да се скрие.
	Тави стигна до края на конюшните в момента, в който от вратата изскочи един едър младеж с наполовина закопчан нагръдник и нахлупен на главата, прекалено голям за него шлем, който падаше пред очите му.
	— Чакайте ме! Идвам, идвам! — извика той.
	Тави се блъсна в младия мъж и двамата паднаха на земята. Щитът на младежа се изплъзна от ръката му и се понесе с въртене по двора, но другата му ръка успя да задържи дръжката на стара, очукана лопата. Онзи бутна назад шлема, сграбчи дръжката с две ръце и замахна.
	Тави прикри главата си с ръце.
	— Фредерик! — извика той. — Фред, аз съм!
	Фредерик свали лопатата и го зяпна.
	— Тави? Ти си жив?
	— Няма да е задълго! — отвърна задъхан Тави, докато се надигаше от земята. — Опитват се да ме убият, Фред!
	Фредерик примига неразбиращо и шлемът отново падна пред очите му.
	Тави посягаше да го вдигне, когато видя следващия въздушен рицар да се носи към него. Бръкна в джоба си за още сол, но установи, че в бързината предишния път го беше обърнал навън. Всичко се беше изсипало.
	— Тави — каза Фред. — Холтър Бърнард каза да не свалям шлема…
	— Внимавай! — изкрещя Тави, блъсна с цялата си тежест едрия младеж и го повали отново на земята.
	Рицарят профуча над тях и замахна надолу с меча си. Тави почувства внезапно парещо пробождане в едната ръка.
	Фредерик зяпна Тави, после рицаря, който плавно описваше широк кръг във въздуха, за да нападне отново.
	— Тави — каза стъписано той, вторачен в ръката на момчето. — Той те е ранил. — Очите му се ококориха. — Те се опитват да те убият!
	— Добре, че беше ти, Фред, иначе нямаше да се сетя — отвърна Тави и острата болка в ръката го накара да стисне очи. На ризата му имаше петно кръв, но можеше да движи ръката. — Не е толкова зле. Помогни ми да стана.
	С изписани на лицето му страх и объркване, Фредерик го вдигна от земята.
	— Кой е този?
	— Не знам — отвърна Тави, — но се връща!
	Тави се обърна, за да се шмугне в постройката, но забеляза в очертанията на вратата в отсрещния край на конюшните добре познатия едър силует на майстора на меча.
	— Оттам не може — каза задъхан Тави. Обърна се назад и се огледа. Към рицаря Аер се беше присъединил втори и сега двамата се насочваха надолу за ново нападение. — Фред, имаме нужда от Тропчо.
	— Тропчо ли? Но фурията ми не може да се бие!
	— Тогава сол, Фред. Трябва ни сол, за да я хвърлим по въздушните им фурии, _много_ сол!
	— Но…
	— Побързай, Фред!
	Въздушните рицари се спускаха към тях, понесени от свистящите пориви на фуриите си.
	Тави стисна кинжала, огледа се трескаво, но нямаше накъде да бяга.
	Фредерик пристъпи напред и застана пред Тави, стиснал решително лопатата в две ръце. Нададе дълбок, гърлен рев и изнесе лопатата зад гърба си. Замахна над главата си в широка, размазана дъга. Желязото изсвистя и посрещна главата на първия рицар, миг преди острието му да прониже гърдите на Фред.
	Мощният удар свали рицаря на земята все едно беше от слама. Той се сгромоляса и не помръдна повече. Тави и за миг не се усъмни, че беше издъхнал, преди да докосне камъните на двора.
	Фредерик вдигна отново лопатата и замахна срещу втория рицар, който изви рязко встрани. Фредерик пропусна, но докато замахваше, Тави видя, че по острието на лопатата проблясваше нещо, някакви твърди бели парченца — кристалчета сол. В момента, в който солта премина през въздушната струя на рицаря, мъжът извика, сгромоляса се на земята, запремята се яростно и се заби в стената на една от постройките със спалните помещения за легионерите.
	Фред се вторачи, запъхтян, в двамата мъже с облещени от възбуда очи. Обърна се към Тави.
	— Лопатата ми вече беше насолена — изпелтечи той. След като ударих онзи първия, докато вадех канарата от полето. — Той погледна лопатата, после Тави и примига. — Ти добре ли си?
	Тави преглътна и погледна през рамо към вътрешността на конюшнята. Някой беше изскочил от сенките към майстора на меча. Очертанията на силуетите им се размиха, оплетоха, после някой извика и едрият майстор на меча продължи необезпокояван към вратата.
	Фредерик преглътна и стисна здраво лопатата.
	— Тави? Какво да правим?
	— Дай ми секунда — изпелтечи Тави, — опитвам се да измисля нещо.
	Изневиделица отстрани към него се хвърли марат, вдигна го и го залепи с трясък в стената на конюшнята. Тави нададе пресипнал крясък и замахна немощно с кинжала към омазания с кръв воин от вълчия клан, но острието само да го одраска.
	Онзи оголи дълги кучешки зъби, дръпна се леко назад, колкото да го блъсне отново в стената, после пак и пак, докато не му изкара дъха и пред очите му не се появиха звезди.
	Фред се изправи застрашително зад марата, прокара една яка ръка под брадичката му и го дръпна рязко от Тави.
	— Тави! — изкрещя Фред. — Бягай!
	Тави падна замаян на земята, надигна се на четири крака. Вдигна поглед — майсторът на меча приближаваше застрашително. Тави се обърна и стиснал здраво кинжала със златната дръжка, хукна, залитайки, през мелето от биещи се на двора.
	Шмугна се под задния край на едно легионерско копие, подхлъзна се в тъмна локва, но не си направи труда да спре и погледне от какво. Окървавен фермер, в когото Тави разпозна един от хората на Рот, се изпречи насреща му и вдигна меч, но явно, разпознал навреме момчето, свали оръжието и му извика нещо, надвиквайки глъчката и грохота.
	Над двора отново се изви вятър. Тави вдигна очи към небето и видя друг въздушен рицар да се рее и оглежда двора. Погледът му попадна на Тави и спря. Очите на мъжа се разшириха и той се спусна стремително надолу.
	Наблизо изцвили кон. Тави се обърна и се заоглежда трескаво. Шмугна се покрай як възрастен фермер, който изтегляше един ранен легионер от мелето в средата на двора, и на мига се озова лице в лице с множество ездачи, които си пробиваха път през двора, размахвайки копия и мечове.
	— Хашат! — извика Тави.
	Главатарката се извърна рязко към него и вятърът развя бялата й грива.
	— Алеран! — подвикна му тя и се усмихна.
	Очите й се стрелнаха някъде над него, тя изсъска на коня си и стисна с крака гърба му. Животното се хвърли напред и почти събори Тави, докато се вдигаше на задни крака пред него. Тави се обърна и проследи с поглед въздушния рицар, който сега се беше устремил към жената. Двамата с Хашат замахнаха едновременно един към друг. Рицарят пропусна целта си, но сабята на главатарката го посече през лицето. Мъжът извика, посегна към очите си, но успя да се издигне отново във въздуха и да се отдалечи с несигурен полет над двора. Друг от конския клан се завъртя на коня и опъна един от онези силно извити къси маратски лъкове. Прицели се, пусна стрелата и свали рицаря от небето.
	— Баа! — извика тържествуващо Хашат към стрелеца.
	Мъжът се ухили и постави нова стрела. Хашат стисна окървавената си сабя със зъби и протегна ръка на Тави.
	— Качвай се, алеран!
	Тави хвана ръката й и онемя от силата, с която кльощавата жена го издърпа върху меката подложка, която маратите използваха вместо седло. Хашат издърпа едната му ръка на кръста си и извика нещо на мъжете до нея на език, който той не разбра. Всички обърнаха едновременно конете и препуснаха към външната стена, разпръсквайки тълпата крещящи животни и хора.
	— Какво става? — извика Тави.
	— Хората ти са притиснати на стената! — отвърна Хашат. Тя повдигна рамо и едва сега Тави видя, че през него бяха преметнати дълги парчета черен плат — тъмните пояси, носени от рицарите предатели. — Вълците и стадоморите бяха най-близо до стената. Конете и гаргантите пробиват през тях към стената, но може да отнеме време. Сега се опитваме да помогнем на хората ти да се качат на стената или да се оттеглят към другия двор!
	Пред очите на Тави дръжката на едно копие полетя отстрани, свали от коня един от ездачите на Хашат и той падна сред тълпа марати от клана на стадоморите. Те се нахвърлиха върху него, един прониза с каменния си нож гърлото му и от раната шурна кървав фонтан. Стадоморът сграбчи бялата грива на поваления си враг, направи няколко бързи резки по главата му и я отскубна заедно със скалпа.
	Когато видя това, Хашат изкрещя от ярост. Вдигна коня си на задните му крака и го пришпори със скок към снишилия се над жертвата си стадомор. Копитата на животното го метнаха настрани и когато падна на земята, Тави видя, че гръдният му кош бе смазан и изкривен от едната страна. Един от ездачите вдигна копие и понечи да довърши поваления марат, но Хашат вдигна ръка и го спря с рязък крясък. Мъжът с копието кимна, свали го и с две светкавични движения издраска с върха му „X“ върху гърдите на стадомора. След това всички препуснаха отново към стената.
	— Какво беше това? — попита Тави.
	— Той взе скалпа на Ишава — изръмжа Хашат. — Отне силата му. Това е по-страшно, отколкото да те убият, алеран.
	— А вие защо не го доубихте?
	— Защото не искаме да изгубим силата на Ишава. Белязахме го. След битката ще черпим от силата на този воин и така Ишава ще почива в мир.
	Тави примига и се вторачи в Хашат. Тъмните очи на главатарката проблясваха свирепо. Някой запрати копие към нея и Тави видя устните й да се разтягат в жестока усмивка, когато се надигна от гърба на коня и го съсече във въздуха със сабята си.
	Стигнаха до стената, но натискът на битката ги притисна към северозападния ъгъл на двора, точно пред съборената част от стената.
	— Дорога! — извика Тави. — Къде е Дорога?
	— Навън — отвърна Хашат. — Качихме го на гарганта и го изпратихме при хората му. — Тя огледа двора и поклати глава. — Не можем да останем дълго тук, алеран. Гарганти и коне изтласкват вълците и стадоморите право насам.
	— Приятелят ми! — извика Тави. — Фред! Високото момче с лопатата! Остана при конюшните! Трябва да му помогнеш!
	Хашат се обърна и погледна Тави с мрачно изражение. После се усмихна, почти лъчезарно.
	— Ще му помогна. Сега стъпи на гърба на коня, алеран. Дръж се за раменете ми.
	Хашат насочи коня си до пробива в стената и погледна нагоре към огрените от слънцето защитници при бойниците. Някой спусна от стената въже. Тави се изправи, хвана се със здравата си ръка за едно от кльощавите рамене на Хашат и протегна нагоре пронизваната от болка, ранена от марата ръка. Пъхна кинжала със златната дръжка в колана си и се хвана за въжето. Хашат му хвърли бърз поглед през рамо, после пришпори коня и го остави да виси във въздуха. Човекът, спуснал въжето, започна да го издърпва нагоре.
	— Фейд! — възкликна Тави.
	Фейд изкрещя от радост и изтегли Тави върху разрушената част от стената. Лицето на роба се изкриви в гротескна усмивка. Той сграбчи Тави за раменете и го поведе бързо към бойниците, далече от ръба на стената.
	Няколко легионери, задъхани и изтощени, се бяха прикрили зад бойниците. Всички бяха ранени. Бяха приклекнали с гръб към стената, с лице към двора, поставили щитове пред себе си. Бърнард също беше там, но когато видя Тави, дойде при него и стисна силно ръката му.
	— Тави!
	— Чичо! Къде е леля Исана?
	Бърнард поклати глава и лицето му пребледня.
	— Разделиха ни.
	Хвана момчето за раменете и го поведе към една от незаетите бойници. Опря гърба му в камъка и коленичи, заставайки с тялото си между него и двора отдолу. Тави надникна към бойното поле отвъд стените и дъхът му спря. Никога не беше виждал толкова много избиващи се хора накуп. На бойното поле отвън цареше пълна бъркотия, също като тази в двора, но много по-мащабна. В далечината ревяха гарганти, напредваха бавно, но равномерно към стената. Малки, бързоподвижни отряди на конския клан препускаха насам-натам и атакуваха дезорганизирани стадомори и вълци.
	— Велики фурии — прошепна смаян Тави.
	— Наведи си главата — избоботи Бърнард. Взе един тежък легионерски щит и го изправи между себе си и двора. — От време на време прелитат стрели.
	— А леля Исана?
	Нещо удари металния щит в ръката му и Бърнард изръмжа гневно.
	— Правим всичко по силите си, момче. Не се надигай!
	Фейд нададе предупредителен вик иззад щита си. Тави се обърна и видя как някой се затича от другата страна на пробива и прескочи зейналата в пътеката под бойниците дупка. Амара се приземи до Фейд със силен повей на вятър, изпъшка от усилието и се шмугна покрай щита му.
	— Тави? — изненада се при вида му тя. — Не мислех, че ще успееш да се измъкнеш.
	— Помогнаха ми.
	— Взе ли го?
	— Да.
	Тави обърна дръжката на кинжала към нея и й го подаде. Амара пое оръжието от ръката му и поклати глава.
	— Трябва да го занеса на Първия лорд.
	— Какво казва Джиралди? — попита Бърнард, с изкривено в болезнена гримаса лице.
	— Откъснати сме. — Амара изтри потта от челото си и Тави забеляза, че ръката й трепереше. — Конете и гаргантите притискат другите марати към гарнизона. Държат целия северен двор с изключение на стената. В източния двор всички са се прибрали в постройките и се готвят за отбрана. Джиралди смята, че хората на Дорога ще се вклинят между стадоморите и вълците до час и ще ги принудят да се откажат и побегнат.
	— Един час — въздъхна Бърнард. Нещо се стовари в щита му и той бутна с рамо Тави. — Няма да издържим толкова. Сестра ми?
	— Тя е в едно от спалните помещения в източния двор, с Грам. Джиралди каза, че я е видял да влиза вътре с него.
	— Това е добре — каза Бърнард, — добре.
	Един от легионерите по-надолу на стената извика. Тави вдигна поглед и видя една стрела да стърчи от горната част на рамото му. Раната не изглеждаше смъртоносна, но само след няколко секунди главата на мъжа клюмна и той се свлече на пътеката.
	Бърнард сграбчи Тави за ръката и тръгна приклекнал зад парапета, настрани като рак покрай бойниците, като държеше щита пред себе си и Тави. Постави пръсти на шията на мъжа и се намръщи.
	— Пробила е артерия. Мъртъв е. — Наведе се по-близо и добави: — Това не е маратска стрела.
	Легионерът до него потръпна внезапно. Шлемът му стърчеше само няколко инча над щита, но нещо улучи главата му и тя се килна силно назад. Той примига няколко пъти и две струйки кръв се стекоха по носа му и по едното слепоочие. Погледът му се зарея в празното пространство и той също като първия се свлече на една страна. От шлема му стърчеше стрела.
	Амара задърпа Фейд към Бърнард и Тави и надзърна над щита му.
	— Това е _той_ — изсъска тя.
	Легионерът от другата страна на Бърнард приклекна зад щита си, сви се плътно зад него — нито косъм не се подаваше отстрани или отгоре. Следвалата стрела удари самия щит, проби го и се заби между ребрата на войника. Той изхърка и от устата му изби кървава пяна.
	Тави гледаше ужасе`н легионерите, които умряха за секунди на стената до него. Случи се толкова _бързо_. За по-малко от половин минута невидимият стрелец уби трима мъже.
	— Трябва да се махнем оттук — заекна последният останал наблизо легионер и понечи да се изправи. — Не можем да останем тук.
	— Стой долу, глупако — изкрещя Бърнард.
	Но легионерът се надигна, готов да хукне към въжето, което лежеше намотано до липсващата част от стената. Още не се бе изправил, когато извика и Тави видя една дебела черна стрела да пронизва крака му. Легионерът изпусна щита си и падна върху него.
	Следващата стрела го прониза право в ухото му. Мъжът се сви на кълбо, сякаш се готвеше да заспи, и повече не помръдна.
	— Проклет да си, Фиделиас! — изкрещя яростно Амара.
	Тави огледа пътеката на стената. Зад него бойниците свършваха и започваше празното пространство на пробива, което беше оставил гаргантът на Дорога. Пред него бойниците се простираха масивни, здрави и опираха в далечния си край в почти отвесна скала. Строителите на гарнизона бяха използвали стръмните гранитни хълмове от двете страни на защитната стена, които служеха за северна и южна стена.
	— Амара, можем ли да се изкачим нагоре? Можем ли да се измъкнем оттам?
	— С всички тези въздушни рицари? — Амара поклати глава. — Нямаме никакъв шанс.
	Дворът кипеше от крясъците на маратите и зверовете им — конете цвилеха, вълците ръмжаха, стадоморите надаваха пронизителните си писъци. Спускането по въжето до двора щеше да означава още по-сигурна смърт.
	— В капан сме — каза задъхано Тави.
	Още една стрела се удари в щита на Бърнард и стоманеният й връх проби металното покритие и дървото. Острият й връх се показа на няколко пръста отвътре и на косъм от слепоочието му. Бърнард пребледня, но непоколебимостта на лицето му не изчезна. Покри себе си и Тави с щита.
	Над дупката на стената се изви вятър и когато Тави погледна назад, видя отново мъжа, който командваше въздушните рицари. Един от Аерите му го спусна на пътеката на стената, а малко след това до него кацна и огромният майстор на меча.
	Амара пое въздух, а лицето й пребледня.
	— Махай се оттук, Фиделиас — изкрещя от безсилие тя.
	Безобидният на пръв поглед мъж удостои приклекналите на стената с безразличен поглед.
	— Дай ми кинжала.
	— Не е твой.
	— Дай ми кинжала, Амара.
	Вместо отговор Амара се изправи и изтегли меча си. Извади кинжала от колана си и го пусна на каменната пътека зад себе си.
	— Ела и го вземи, ако можеш. Изненадана съм, че не уби всички, въпреки че имаше тази възможност.
	— Свършиха ми стрелите — отвърна мъжът. — Алдрик, убий ги.
	Гигантът извади меча си и тръгна по пътеката.
	Амара прокара нервно език по устните си и стисна отпуснатия покрай крака си меч. Тави забеляза, че ръцете й трепереха още по-силно отпреди.
	Чичо му изръмжа, дръпна рязко кожените ремъци от вътрешната страна на щита и освободи ръката си. После му подаде щита и каза:
	— Не го изпускай.
	Изправи се, взе двуострата секира и застана до Амара.
	Тави преглътна и продължи да наблюдава.
	Алдрик спря на няколко фута от двамата и застана неподвижно.
	Бърнард разкърши рамо, извика и тръгна напред. Завъртя секирата отстрани, тя описа смъртоносна дъга към главата на майстора на меча. Алдрик приклекна под острието и то се заби в една от бойниците, вдигайки облак прах и ситни парченца камък. Бърнард използва набраната инерция, завъртя се около себе си и стовари секирата върху Алдрик с достатъчно сила, че да го разполови.
	Алдрик изчака до последната секунда, преди да се отмести, но и после, движението му бе почти незабележимо. Извъртя се на една страна от кръста и пропусна острието на секирата на косъм покрай гърдите си. Едновременно с това вдигна рязко меча си нагоре и острието му потъна в корема на връхлитащия холтър, точно над колана на панталоните му. Бърнард застина на място и очите му се разшириха. Изпусна дрезгав стон, дръжката на секирата се изплъзна от пръстите му и изтропа на пътеката.
	Тави наблюдаваше ужасе`н. Алдрик завъртя острието, докато го вадеше от тялото на Бърнард, после отстъпи небрежно настрани и го остави да падне от пътеката, право в хаоса, който цареше в двора.
	— Чичо! — извика Тави.
	Амара протегна ръка към него, докато падаше.
	— Бърнард!
	Фейд изпищя пронизително, пусна щита си и изтича при Тави. Вкопчи се в момчето, бръщолевейки неразбираемо.
	Алдрик свали с рязко движение оръжието си и от острието му покапаха капки кръв, кръвта на _Бърнард_, по каменната пътека.
	Лицето на Амара се изкриви в презрителна гримаса.
	— Враните да те изкълват, Фиделиас — каза тихо тя. — Всички ви да изкълват.
	Тави не я видя да замахва. В замъгления му поглед тя бе само едно размито петно с цвета на наметалото й. Тя се хвърли към Алдрик и острието на меча й изсвистя във въздуха, когато замахна към него.
	Майсторът на меча направи няколко бързи стъпки назад, с безизразно, каменно лице. Мечът му пое сигурно острието на Амара. Последваха нови три удара, толкова бързи, че прокънтяха като един-единствен камбанен звън. Въпреки невероятната скорост на Амара, Алдрик отби всичките. Движенията му бяха премерени, бързи, а острието на меча му прибрано почти до тялото.
	Тави запълзя напред. Сълзите пареха очите му, като влачеше огромния щит и хлипащия Фейд със себе си. Вдигна захвърления на пътеката кинжал и го напъха обратно в колана си, докато наблюдаваше безпомощен и ужасе`н развоя на схватката.
	Амара замахваше бясно, отстрани, отдолу, приклякаше и пак се изправяше, и пак замахваше. Острието й летеше към гърлото, към коленете и отново към гърлото на Алдрик, но той отбиваше с лекота всеки удар. Изведнъж устните му се разтегнаха в зловеща усмивка и мечът му полетя към нея. Амара изсъска и гвардейското острие излетя от ръцете й и спря на камъните до Тави.
	Алдрик замахна странично и Амара извика. Залитна и се подпря на една от бойниците, с разпиляна по лицето й коса. Тави видя кръв по ризницата на корема й. Амара се обърна към Алдрик, олюля се и замахна с юмрук към лицето му. Той отплесна ръката й настрани и я срита в коляното. Амара извика сподавено и падна на камъните. Надигна се и опита да стане.
	Алдрик поклати глава, сякаш отвратен от жалката картина, и стовари тежкия си ботуш върху превързаната й ръка. Тя изпищя и тялото й се разтърси. Погледна към Тави, с блуждаещи очи, пребледняла като платно.
	Алдрик не спря. Вдигна острието си, приклекна и замахна с две ръце към парализирания Курсор.
	Тави дори не помисли какво прави. Грабна падналия меч на Амара в лявата си ръка и се хвърли към майстора на меча. Гвардейското острие се стрелна и намери пролука между ризницата и горната част на ботушите му. Въпреки че силата му стигна само колкото да го одраска леко, това се оказа достатъчно, за да накара Алдрик да отклони удара към врата на Амара, за да парира немощния замах на Тави.
	Алдрик изръмжа, лицето му почервеня от гняв, откроявайки един стар белег на бузата му. Удари с оръжието си меча в ръката на Тави. Момчето почувства силата от съприкосновението чак в гърдите си. Ръката му изтръпна, от върха на пръстите до лакътя, а мечът отхвръкна някъде зад него.
	Той се претърколи назад и се опита да вдигне щита, за да се предпази, но майсторът на меча го изби с ритник от ръцете на Тави и той падна някъде в двора.
	— Глупаво момче — каза Алдрик и го погледна строго. — Дай ми кинжала.
	Тави стисна здраво дръжката на оръжието в колана си и запълзя назад по стената.
	— Ти го уби — изкрещя с пресипнал глас. — Ти уби моя чичо!
	— А за това, което се случи на моята Одиана, беше виновен ти. Би трябвало да те убия още сега — изръмжа Алдрик. — Откажи се. Не можеш да спечелиш.
	— Враните да те изкълват! Ако аз не те победя, някой друг ще го направи!
	— Както желаеш — отвърна Алдрик. Превъртя дръжката на меча в ръката си и се приближи към Тави, насочи острието и очите му проблеснаха заплашително. — Даже и самият Арарис Валериан да беше тук, пак нямаше да ме победи. А ти не си Арарис.
	Алдрик стисна с две ръце дръжката на меча и замахна. Тави видя хладния, окървавен метал на острието да се спуска към него и знаеше, че ще умре. Изкрещя и вдигна ръка пред лицето си. Знаеше много добре, че от това нямаше полза, но друго не можа да измисли.
	Мечът се спусна надолу в смъртоносен удар…
	… и удари в стомана, със силния, ясен звън на камбана. Пръсна фонтан от сребристи искри там, където острието на Алдрик срещна стоманата на гвардейския меч от Мемориала на Принцепс.
	Фейд стоеше над Тави, стиснал с две ръце дръжката на късия меч, с леко разтворени, присвити в коленете крака. Майсторът на меча натисна силно оръжието си към Тави, но изглежда, Фейд успяваше да го удържи почти без усилие. После рязко изви ръка настрани и острието на Алдрик се плъзна надолу. Сега Фейд атакува и Алдрик отскочи назад — но не достатъчно бързо. Острието на Амара полетя към лицето на Алдрик и разцепи белия белег на бузата му. От раната потече кръв.
	Алдрик зае ангард и когато се вгледа в лицето на Фейд, очите му се ококориха и червенината на лицето му избледня.
	— Не — каза той. — Не.
	Фейд пристъпи напред и застана между Тави и двамата мъже на стената.
	— Стой зад мен, Тави — каза спокойно той и гласът му дори не трепна.
	Тави зяпна от изненада. Стисна здраво дръжката на кинжала и побягна назад от двамата мъже.
	— Не, не си… — озъби се Алдрик. — Не може да си… Ти си мъртъв.
	— Говориш твърде много — каза Фейд.
	Премина в атака и сръчно прекрачи неподвижното тяло на Амара, а мечът му полетя към Алдрик. Той го отблъсна в дъжд от алени искри, отклони настрани удар към корема си и замахна към главата на роба. Фейд приклекна и ударът премина гладко през дебелата няколко фута каменна бойница. Парче камък, с размерите на голямо корито, се плъзна надолу по стената и падна в тълпата пред укреплението.
	Фейд се изправи, острието му затанцува и изтласка майстора на меча обратно надолу покрай бойниците. Рошавата му коса се вееше около главата му, а белязаното му лице беше застинало в каменно изражение. Когато мечът му удари този на Алдрик, от двете остриета се посипа ален дъжд от искри, а когато парира ответния удар, облаци от бяло-сребърни прашинки полетяха, блестейки, във въздуха.
	Тави забеляза паниката в очите на Алдрик, движенията му станаха по-резки, по-прибързани, загубиха предишния си финес. Той отстъпваше, стъпка по стъпка, притиснат от безмилостните атаки на Фейд. Робът нанесе удар, който пропусна и проряза камъка до краката на Алдрик с пореден дъжд от искри. Въпреки несполуката, Фейд бързо се съвзе и продължи да изтиква противника си надолу по стената.
	Тави никога не беше виждал нещо толкова грациозно и толкова ужасяващо като сблъсъка на двамата мъже. Алдрик беше по-едър, но Фейд изглеждаше по-пъргав, а движенията му по-плавни. Блокираше с лекота един след друг смъртоносните удари. Алдрик замахна отстрани към коленете му, но той прескочи свистящото острие. Следващият замах бе насочен към главата му и той се шмугна под него, после на свой ред атакува с промушващ удар в корема на Алдрик. Майсторът на меча отби острието настрани, завъртя се на пети и пропусна Фейд покрай себе си, заставайки с гръб към Тави.
	Алдрик засипа Фейд с поредица от тежки удари, които робът парира, като отскочи настрани от първия, а останалите отби с острието на меча си. Фейд контрира със серия от къси замаси и промушващи удари, толкова бързи, че Тави пропусна сигурно половината. За пореден път Алдрик бе принуден да отстъпва.
	Острието на Фейд се устреми към краката му, но пропусна и разсече камъка на стената. Алдрик пресрещна с тежък ритник лицето на роба, който завъртя главата му на една страна. Фейд използва движението на тялото си за удар от долу нагоре, но той отново не попадна в целта и се заби в бойницата до него.
	Мечът на Алдрик се спусна надолу, попадна някъде в китката на Фейд, от която пръсна кръв. Мечът излетя от ръката на роба и падна в двора отдолу. Фейд извика и притиснал ръка към гърдите си, се свлече на колене.
	Задъхан, пребледнял, Алдрик застана над Фейд и бавно замахна, изтегляйки ръка зад гърба си.
	— Свърши се — каза той. — Най-накрая свърши. Загуби.
	— Виж къде стоиш — отвърна спокойно Фейд.
	Тави погледна в краката на Алдрик и в дълбоките разрези по каменната пътека и бойниците, оставени от меча на Фейд.
	Алдрик погледна надолу и пребледня.
	Бойницата до него се откъсна по резката, прорязана от Фейд, килна се навътре и се сгромоляса тежко върху отслабената пътека под бойниците. От двете резки, оставени от меча на Фейд плъзнаха паяжини от пукнатини. Майсторът на меча отстъпи назад, но камъкът под краката му поддаде като гнила дъска и Алдрик екс Гладиус и тонове камък от стената полетяха към двора под тях.
	Фейд притвори очи за момент, издиша тежко, после погледна към Тави.
	Момчето се взираше в него с учудване.
	— Как?
	Фейд сви рамене.
	— Алдрик винаги е мислил в прави линии. Аз пък избрах криви.
	— Фейд! Внимавай! — извика Тави, забелязал движението зад гърба му.
	Робът се обърна, но Фиделиас успя да прехвърли вързаното на примка въже през главата му, същото, което бяха използвали преди това да се качат на стената. С рязко дръпване той стегна примката около врата на роба, запъна крака в каменната пътека и започна да дърпа.
	Фейд опита да се бори, но краката му не намериха опора. Той залитна от ръба на пътеката, Фиделиас пусна въжето и Фейд изчезна от поглед. Краят на въжето бе завързан за една от бойниците и когато дължината му свърши, то се опъна и изплющя зловещо.
	— Не — прошепна Тави.
	Фиделиас се обърна към него.
	— Не!
	Момчето се изправи на крака и се хвърли към мъжа на стената, размахвайки яростно в протегнатата си напред ръка кинжал.
	Фиделиас сграбчи Тави за ризата и без никакво усилие го завъртя и запрати в каменния парапет с бойници. Тави усети как въздухът изскочи от дробовете му при сблъсъка с твърдия камък и постоянната остра болка в ранената му ръка избухна като бушуващ пожар.
	Той изхленчи от болка и пропълзя заднешком, но след няколко инча спря, когато усети ронещия се ръб на рухналата пътека на стената. Погледна надолу към острите, назъбени останки от падналата стена, към марати и зверове, които се биеха и убиваха с дивашко настървение.
	Обърна глава към Фиделиас и стисна кинжала.
	— Дай ми този нож — каза тихо Фиделиас и го изгледа с празни, лишени от емоции очи. — Дай ми ножа или ще те убия.
	— Не — изхриптя Тави.
	— Не е нужно да умираш, момче.
	Тави преглътна. Примъкна се колкото можа по-близо до ръба и чу как камъкът изскърца и простена глухо под тежестта му.
	— Стой далече от мен — викна Тави.
	Лицето на Фиделиас се изкриви от гняв. Той вдигна рязко ръка и камъкът зад Тави се огъна, сякаш изведнъж омекнал като вода и преминалата по повърхността му вълна подметна зашеметения Тави обратно към Фиделиас.
	Мъжът посегна към оръжието и Тави замахна отчаяно към ръката му. Фиделиас стисна здраво гърлото на момчето и Тави усети как дъхът му спира.
	— Още по-добре — каза Фиделиас. — Без свидетели.
	Погледът на Тави се премрежи и той усети как пръстите му отпускат хватката си около позлатената дръжка на кинжала.
	Фиделиас поклати глава и стисна още по-силно.
	— Трябваше просто да ми дадеш проклетия нож.
	Тави се бори безрезултатно, докато накрая ръцете и краката му отказаха да се подчиняват. Той се вторачи в суровите очи на Фиделиас и почувства как тялото му се отпуска.
	В този момент премреженият му поглед попадна на Амара. Тя се размърда и вдигна глава. После сгъна единия си крак, протегна ръка към него и издърпа от ботуша си малък нож. Стисна зъби, надигна се с мъка на счупената си ръка и замахна с ножа назад.
	Амара го запрати в гърба на Фиделиас и той полетя, понесен от силен порив на внезапно извилия се вятър.
	Тави видя как мъжът трепна и на лицето му се изписа изненада. Той се скова, пръстите му отпуснаха гърлото на Тави, ръката му се протегна към гърба, а лицето му се изкриви от болка.
	— Искаше нож, Фиделиас — процеди през зъби Амара. — Връщам ти твоя.
	Фиделиас, объркан и изплашен, се обърна към Тави и посегна към кинжала в ръката му.
	Извика сподавено и Тави усети силния натиск около китката си, чудовищно силен натиск, после чу пукането на собствените си кости. Болката проряза цялото му тяло и ръката му увисна безпомощно.
	Фиделиас посегна към кинжала и стисна позлатената дръжка.
	Тави сграбчи колана му и задърпа с всичка сила.
	Фиделиас залитна, нададе дрезгав вик и полетя от бойниците към назъбените камъни в подножието на стената. Тави се обърна и погледна надолу. Видя го как падна върху камъните с подгънати под тялото му крака. Стори му се, че чу пращенето на костите.
	В следващия миг тялото на Фиделиас изчезна под краката на десетките нахлуващи през пробива марати.
	Тави се огледа, задъхан, изтощен, усещаше толкова много болка, колкото си мислеше, че не може да съществува в целия свят. Чичо Бърнард. Фейд. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре, не можеше да спре грозните, отчаяни хлипове, надигнали се в гърдите му. Опря буза в камъка под него и заплака.
	След малко усети, че Амара беше допълзяла до него. Тя влачеше и щит със себе си. Легна до Тави и покри и двамата с него.
	Той не можеше да спре да хлипа. Усети лекото потупване на ръката й по гърба си.
	— Всичко е наред, Тави. Всичко е наред. — Тя притисна бузата си до косата му. — Шшш. Ще се оправиш. Всичко свърши.
	Свърши.
	Тави плака тихо, докато тъмнината не го погълна.


	Глава 44

	Затворена като в капан, безпомощна, Исана стоеше на втория етаж в една от постройките в източния двор и наблюдаваше със свито сърце схватката на пътеката при пробива в стената.
	Видя брат си да пада от стената, после през замъглени от сълзи очи видя как и Курсорът падна на бойниците. Изкрещя, когато Тави взе падналия меч и се изправи пред огромния майстор на меча, и отново, когато Фейд взе старото оръжие и започна да се бие с мъжа на пътеката. Стоя като вкаменена на прозореца, нехаеща за свистящите от време на време стрели, докато Фейд увисна на въжето, изхвърлен от стената, докато Тави се бори за кинжала и предателят Курсор се изгуби от поглед.
	Видя как Тави рухна върху камъка и как ранената Амара допълзя до него и го скри с щита си.
	— Тави — чу като в просъница гласа си. — Тави, не. О, велики фурии.
	Тя се обърна и излетя от стаята, хукна надолу по стълбите към приземния етаж — общото помещение за войниците. Тежките железни капаци бяха затворени пред прозореца, но железните решетки, с които се подсигуряваше вратата, бяха откъснати от пантите им само преди миг, заедно с тежката дървена врата, и сега входът на помещението беше препречен от две тежки маси, които стигаха едва до половина на вратата.
	Фредерик стоеше на вратата, с легионерски щит в лявата си ръка и очукана лопата в дясната. До него стоеше здрава, силна жена, съпруга на някой от легионерите. Босите й крака бяха стъпили здраво на пода, а ръката й стискаше окървавено копие. Косата на младия пастир на гарганти беше подгизнала от пот и висеше провиснала покрай лицето му.
	На бузата му имаше порезна рана, която щеше да остави голям белег по цялата дължина на челюстта му, чак до ухото, но в очите му се четеше мрачна непоколебимост.
	В момента, в който Исана слезе по стълбите, един марат се хвърли към барикадата с каменни брадви в двете си ръце. Замахна с първата към Фредерик, но пастирът вдигна щита си и острието й изтрещя в него. Жената замахна свирепо с копието си и прониза бедрото на марата. Той изпусна втората брадва, с която се канеше да избие острия връх на копието.
	Фредерик изрева и заби острието на лопатата си в гърдите на марата. После го издърпа към себе си и с вик изрита зашеметения марат в корема. От подсиления от земната му фурия удар, воинът полетя назад и се стовари на кълбо върху каменната настилка на двора.
	Исана се втурна към вратата.
	— Фредерик, видях Тави и Бърнард. Ранени са, трябва да им помогна.
	Фредерик се обърна към нея. Беше задъхан, а красивото му лице бе осеяно с капчици кръв.
	— Но, господарке Исана! Навън гъмжи от марати.
	— А те лежат там ранени. Трябва да ми помогнеш да ги измъкнем оттам.
	— Тръгвайте. — Жената с копието кимна на Исана. — Ще успеем да задържим вратата за известно време.
	— Сигурна ли си? — попита Фред и изтерзаното му лице се свъси тревожно.
	— Благодаря ти — каза Исана и стисна рамото на жената. После сграбчи Фредерик и го помъкна след себе си. — Те са близо до портата, точно при пробива в стената.
	Фредерик преглътна и кимна.
	— Значи, просто отиваме до другия двор и ги прибираме, така ли?
	— Да.
	Фредерик намести пръсти около дръжката на лопатата и кимна.
	— Добре тогава.
	Исана стискаше здраво рамото на Фредерик, докато той, наведен напред, огледа двора, после притичаха, като се придържаха близо до стената. Дворът приличаше на излязла от кошмар кланица. Маратите бяха навсякъде, атакуваха постройките, биеха се един с друг и с алеранските защитници.
	Разнесе се пронизителен, изпълнен с ужас писък. Двойка стадомори изникнаха на изхода на постройката отсреща. Извлачиха отвътре за ръцете ранен легионер, после го хвърлиха на земята между тях.
	Шлемът на легионера се изтърколи от главата му и отдолу се показаха плешиво теме и познато, изтощено лице.
	— Уорнър! — изкрещя Исана.
	Той вдигна поглед и се опита да замахне с меча си към най-близката птица, но в немощния му удар нямаше сила. Ужасните птици нададоха пронизителен писък и започнаха да разкъсват фермера. Двама марати, с вплетени в косите тъмни пера от стадомор, наблюдаваха отстрани, докато злощастният холтър не бе разкъсан на парчета. Накрая един от тях пристъпи напред с нож в ръка и след кратко колебание отряза ушите на фермера. Подхвърли нещо на другаря си, което предизвика див гърлен смях, след което двамата оставиха птиците да довършат пира си с трупа, а те влязоха в постройката, която Уорнър беше защитавал.
	Към яростните викове на биещите се в гарнизона се присъединиха нови — писъците на ужасени деца.
	— Някой ще им помогне — каза запъхтян Фредерик. — Нали, господарке Исана? Някой ще им се притече на помощ, нали?
	Исана погледна покрай стената към предния двор на укреплението. Взе решението на мига. Макар и ранен, Тави имаше поне някакъв шанс да оцелее. Ако тя не направеше нещо, тези деца нямаше да имат никакъв.
	— Ние ще отидем — каза тя. — Да вървим.
	Фредерик преглътна и кимна. Отърси рамото си от ръката й и закрачи напред, като полюшваше нервно лопатата в ръце. Исана го последва.
	Заети с пира си, стадоморите не им обърнаха внимание чак докато Фредерик не замахна с лопатата. Металното острие полетя в широка дъга, заби се в шията на по-едрата птица и я прекърши с остър пукот. Стадоморът падна като подкосен, а втората птица вдигна глава и клюнът й се стрелна към лицето на Фредерик. Младежът отстъпи назад, а птицата го последва.
	От вътрешността на помещението долетяха нови детски писъци. Исана изчака, докато другият стадомор се отдалечи достатъчно от вратата, и се втурна вътре.
	— Господарке Исана! — извика Фредерик. — Чакай!
	Исана видя вътре двамата марати, застанали пред импровизирана барикада от няколко прекатурени легла и сандъци за дрехи, зад която се криеха около дузина деца. Някои от по-големите имаха легионерски копия и ръгаха яростно срещу маратите всеки път, когато опитваха да приближат. Маратите размениха няколко тихи реплики, очевидно обсъждайки как най-лесно да измъкнат децата иззад барикадата.
	Исана се приближи тихо до по-близкия марат, протегна ръка, докосна врата му и призова Ручей.
	Маратът подскочи и нададе дрезгав крясък, който бързо замря в бълбукане в гърлото му, задавен от бликналата през устата и носа му вода. Вторият марат се завъртя и замахна с едър кокалест юмрук. Исана усети удар в скулата си и полетя заднешком към пода.
	Опита се да пропълзи назад, но маратът я хвана за глезена и я издърпа към себе си. Тя го ритна със свободния си крак, но той замахна с нож към другия и внезапна пареща болка проряза прасеца й. Усети как я притисна към пода, усети тежестта му върху себе си, после една груба ръка оплете пръсти в косата й и издърпа рязко главата й назад. С периферното си зрение видя блясъка на лъскавата каменна кама, която се спускаше към гърлото й.
	Вдигна ръка напряко на тази на марата и спря острието на не повече от инч от гърлото си. Маратът изръмжа, натисна надолу и Исана усети как ръката й поддава под по-голямата сила на война.
	Исана се задърпа от хватката му и призова отново Ручей, като се надяваше, че първият марат вече е достатъчно зашеметен. Фурията й се подчини на мига и се вля обратно в нея. Исана заби ноктите на свободната си ръка в тази на марата. От раните в бледата кожа бликна кръв и тя насочи Ручей през отворените пролуки.
	Маратът пое рязко въздух, потрепери и силата в ръцете му се стопи. Той подскочи, сгърчи се и пусна и Исана, и каменния си нож. Дръпна се рязко от нея, изви гръб и се хвана за гърдите.
	Исана потрепери от връхлетелите я внезапен ужас и паника на марата, но не го освободи от хватката на Ручей. Онзи започна да се мята и отваря широко уста като риба на сухо, но Исана знаеше, че това нямаше да му помогне. Фурията беше спряла кръвта във вените му, а с тях и ударите на сърцето му.
	Всичко свърши за минута. Когато се опомни, Исана стоеше над телата на мъртвите марати и се взираше в дузината уплашени, ококорени деца.
	Миг по-късно на вратата се появи задъханият Фредерик. Младежът беше захвърлил щита си и вместо него държеше ръката на стройно полуголо момиче, което носеше робски нашийник и дрехи на танцьорка. Кракът на момичето кървеше, тя се беше облегнала на Фредерик и плачеше, заровила лице в рамото му.
	— Господарке Исана — викна Фредерик. — Добре ли си?
	— Засега — отвърна Исана. Отиде до него и му помогна да заведе момичето зад малката барикада. — Фредерик, трябва да останеш тук и да пазиш децата. Трябва да удържиш вратата. Ясно?
	— Ами ти? — погледна я той със загрижено лице.
	— Ще се справя и сама — каза Исана. За миг ужасът, болката и паниката на хората около нея сякаш се издигнаха като вълна, която заплашваше да я удави. Труповете на маратите лежаха на пода, усукани и неподвижни, а лицата им бяха запечатали предсмъртната агония. От гърлото й се отскубна неволен, треперещ смях. — Ще се справя. Трябва да се добера до него.
	Фредерик преглътна и кимна.
	— Добре, господарке.
	Тя се насили, за да поеме дълбоко дъх и да овладее емоциите, преминаващи през нея.
	— Удръж вратата, Фредерик. Пази децата.
	Тя излезе навън колкото успя по-бързо и отново тръгна към далечния двор.
	Битката, както изглежда, затихваше. Трупове и ранени лежаха навсякъде. Тя видя как един марат от стадоморите изскочи тичешком иззад ъгъла, но веднага след това бе повален от двойка марати на коне, чиито копия пронизаха гърба му. Отнякъде излетя огромен освирепял вълк, нахвърли се върху един от конете и впи зъби в хълбока му. Успя да го свали на земята, което накара ездача му да скочи от гърба му, но в момента, в който краката му докоснаха земята, той се завъртя с копие в ръка и се хвърли срещу вълка.
	Исана забърза напред, покрай командирската постройка, където мрачен, посивял легионер й изкрещя да влиза вътре. Тя не му обърна внимание и продължи към източния двор.
	Веднага забеляза, че там боевете са били най-сериозни и касапницата най-голяма. Именно там бяха останали да лежат първите трупове от по-рано през деня, но сега отгоре им имаше стотици нови тела. Бяха предимно марати, макар че тук-там сред бледите тела на варварите ясно се открояваха червено-златистите туники на риванските легионери. Земята бе така плътно застлана с тела, че можеше да стигне до отсрещния край на двора, без кракът й да докосне камък.
	Исана тръгна напред, подбирайки предпазливо пътя си през двора. На два пъти се стресна, когато някой марат с обезумели от ужас очи профучаваше покрай нея, насочил се към разбитите порти. Тя им правеше път и ги оставяше да минат. После няколко марати на коне прекосиха двора в галоп, а копитата им мачкаха телата безразборно. Тук-там помръдваше някой ранен, опитваше се да изпълзи или просто чакаше да умре. Целият двор беше пропит от миризмата на кръв и отвратителната воня от разпорени стомаси и докато стигна до разрушената част от стената, където последно беше видяла Тави, Исана почти беше загубила свяст от неистовата смрад.
	Изкатери на четири крака камарата отломки, за да стигне до отсрещната страна, като се подготвяше за ужасната гледка, която се страхуваше, че я очаква: брат й, върху камъните, мъртъв. Фейд, увиснал в края на въжето, със счупен врат, обесен. Тави, проснат на пътеката, кървящ до смърт.
	Вместо това откри Бърнард, облегнат с гръб в основата на стената. Ризницата му беше разкопчана и повдигната до мястото, където мечът на наемника го бе пронизал. Кожата на корема му розовееше, гладка и непокътната — току-що възстановена с помощта на фурия. Тя се запрепъва по камъните към брат си и протегна ръка към шията му. Намери пулса му — бавен, ритмичен и силен.
	Очите й се премрежиха от сълзи. Нещо помръдна и Исана вдигна поглед. Видя Фейд да се изправя от земята, недалече от Бърнард. Вратът му беше надран и ожулен, на ръкава си имаше петно от кръв, но отдолу се показа гладка, чиста кожа — и неговата рана бе затворена с фурия.
	— Фейд — попита захласната от изненада Исана. — Но как?
	Робът обърна лице нагоре към бойниците.
	— Тави — каза той с напрегнат глас. — Те са при него.
	Около Исана се посипаха ситни камъчета и прах и тя също вдигна поглед нагоре.
	Одиана стоеше на стената и гледаше надолу с празни, безизразни очи. Едно босо стъпало подритна навитото до нея въже, то се разви, докато падаше, и краят му тупна в стената до главата на Исана.
	— Качвай се — каза Одиана.
	— Какво си му сторила? — попита Исана.
	— Знаеш, че не мога да те чуя — отвърна водната вещица. — Качвай се — повтори тя и изчезна зад ръба.
	Исана погледна Фейд и хвана въжето. Робът приближи, хвана я за кръста и я повдигна, за да започне да се изкачва.
	Когато стигна горе, завари Одиана надвесена над телата на Тави и Амара. И двамата бяха бледи, неподвижни, но дишаха равномерно. Исана се втурна към Тави, докосна лицето му и отстрани една къдрица от очите му. Заплака от облекчение, усети как ужасът и страхът от последните няколко дни си отиват, но празнината от тях не можеше да се запълни от друго освен от сълзи. Не направи усилие да ги спре.
	— И всички са щастливи, и отново заедно — промърмори Одиана. — Ето. — Тя се обърна и тръгна към въжето, явно с намерението да се спусне долу.
	— Защо? — попита със задавен глас Исана — Ти ги спаси. Защо?
	Килнала глава на една страна, Одиана зачете по устните на Исана.
	— А, защо. Защо, наистина? — Тя поклати глава. — Можеше да ме убиеш в Кордхолт. Или просто да ме изоставиш. Не направи нито едното, нито другото. Можеше да ме предадеш на Курсора. И това не направи. Заслужаваш отплата. Ето я и нея.
	— Не разбирам.
	— Да спася живота ти, щеше да е малко според мен. Да спася живота на близките ти, е друго нещо. Обичаш момчето като син. Обичаш го толкова много, че ме заболяват очите, като те гледам. И холтъра. Дори роба. Те са важни за теб. Така че ти давам живота им. Сега везните помежду ни са отново изравнени. Правя го сега, но не очаквай да се повтори.
	Исана кимна.
	— А момичето?
	Одиана въздъхна.
	— Честно да ти кажа, надявах се тя да умре, ей така, без особена причина, но ще живее. Така я намерих, така я оставям. Приеми го както искаш.
	— Благодаря ти.
	Водната вещица сви рамене.
	— Надявам се, че никога повече няма да се видим, Исана — промърмори тя с откровена топлота в гласа.
	После хвана въжето, спусна се по стената и се отправи с бърза крачка през двора, към вътрешността на укреплението.
	Исана обърна гръб на отдалечаващата се жена и коленичи до Тави, за да докосне челото му, и изпрати Ручей да се увери, че наистина е добре. Долови болката му, разбра, че ще му е нужна по-сериозна намеса на силна водна фурия, за да се оправи съвсем, но водната вещица беше казала истината — беше спасила живота му.
	Нещо изстърга в камъка зад нея. Фейд се изкачи по въжето и го изгледа укорително, докато го пускаше отново на пътеката.
	— Тави? — попита той.
	— Добре е — прошепна Исана. — Ще се оправи.
	Фейд приближи тихо и сложи ръка на рамото на Исана.
	— Той е смел. Също като баща си.
	Исана вдигна поглед към Фейд и се усмихна уморено.
	— Битката? Свърши ли?
	Фейд кимна и погледна към двора и портите.
	— Свърши.
	— Помогни ми тогава — каза Исана. — Да го сложим на легло, за да можем да се погрижим за раните му.
	— А после? — попита Фейд.
	— После… — Исана затвори очи. — После си отиваме у дома.


	Глава 45

	Фиделиас отвори очи. Наоколо беше тъмно и прохладно. Цялото тяло го болеше.
	— Добре — измърка Одиана. — Вече си буден. — Тя се наведе над него и постави леко пръстите си на слепоочията му. Хладният блед метал на дисциплиниращия нашийник проблясваше на гърлото й. — Кървенето ти спря.
	— Какво стана? — попита Фиделиас.
	Тя проследи внимателно движенията на устните му, после отговори:
	— Открих моя Алдрик, а след това намерих и теб. Още сме в гарнизона. Трябва да ни помогнеш.
	— Къде сме?
	— В един склад. Любимият ми има да свърши нещо и след това тръгваме.
	— Кинжалът?
	— В ръката ти е. Отказа да го пуснеш.
	Фиделиас вдигна ръка и погледна оръжието.
	— Къде са хората ни?
	— Вече тръгнаха.
	Вратата на склада се отвори с изскърцване и влезе Алдрик, облечен в туниката на ривански легионер.
	— Нямаме много време — каза той с напрегнат глас. Докуцука до Одиана и хвърли на земята няколко кървави парчета месо, прикрепени към дълги гриви от фина бяла коса. Скалпове. — Маратите претърсват постройките.
	— Още един кръг има да се затвори — каза Одиана, усмихвайки се, и вдигна скалповете.
	Докато си тананикаше, тръгна към купчина паднали сандъци и разпилени вещи по пода на сумрачния склад.
	Фиделиас стана и се олюля. Дишаше тежко. Погледна надолу и видя, че той също е облечен в риванска туника. Алдрик го подхвана от едната страна, макар че самият майстор на меча също не изглеждаше по-стабилен на краката си.
	— Кротко, старче. Зле пострада. Одиана те закрепи, но ще имаш нужда от сериозни грижи.
	Фиделиас кимна. Прибра кинжала на Акватайнус в кесията на колана си и я завърза.
	— Добре — каза той. — Как можем да се измъкнем оттук?
	— Навън все още цари пълен хаос — отвърна Алдрик. — Алераните са объркани, има много ранени, а някои от постройките горят. Вълците са избягали и са зарязали стадоморите на милостта на врага. Повечето от тях са се били до смърт, но някои още ги измъкват от тавани и мазета.
	Фиделиас кимна.
	— А нашите хора?
	— Претърпяхме много загуби. Ще трябва да плащаме много кръвнина. Ако успеем да се измъкнем от гарнизона, ще се срещнем с тях на уговореното място. Държиш ли се на крака?
	— Да.
	Фиделиас присви очи към Одиана и закуцука натам.
	Беше клекнала до неподвижното тяло на огромен мърляв фермер. Върху него лежаха натрошени сандъци, а наоколо се търкаляха разпилени керемиди. Мъжът очевидно беше осакатен и в безсъзнание.
	Одиана погали нежно косата му и се усмихна на Алдрик, когато той и Фиделиас се приближиха. После се наведе напред и докосна главата на мъжа.
	— Събуди се, „господарю“ Корд.
	Корд се размърда и клепачите му потрепнаха. Цялото му тяло потрепери и той вдигна очи. На лицето му се изписа страх.
	Одиана се наведе, целуна го по челото и му се усмихна.
	Алдрик опря леко върха на меча си върху бузата на Корд.
	— Сваляй нашийника — каза той. — Веднага.
	Корд облиза устните си и прошепна:
	— Защо да го правя?
	Алдрик притисна върха на меча в кожата на Корд и лицето му се изкриви от страх.
	— Добре. Добре.
	Той се пресегна и хвана нашийника с треперещи пръсти. Одиана потрепери, когато нашийникът се отвори, взе го в ръце и се загледа в него.
	— Трябва да вървим — каза Фиделиас.
	— Само още нещо — промърмори Одиана. — Приготвила съм ти подарък на раздяла, „господарю“ мой.
	— Чакайте — заекна Корд. — Направих каквото казахте. Свалих нашийника.
	Одиана се наведе и погледна Корд в очите.
	— Исана е прекалено мила, Корд. Сърце не й даде да те убие. О, клето създание. — Тя целуна челото му отново. — Знаеш ли, аз също съм такава.
	Тя взе единия от скалповете, които Алдрик донесе, и го сложи върху ръката на Корд. Втория напъха в колана му, а третия уви около китката му.
	— Това са скалповете на марати от конския клан — каза Одиана. — Те приемат скалпирането много сериозно. В момента претърсват една по една постройките на гарнизона, търсят скрити врагове. Ще бъдат тук всеки момент, клети „господарю“. Те ще изтръгнат сърцето от гърдите ти и ще го изядат, докато все още бие. Ще видиш част от това с очите си. — Тя въздъхна, обърна се и погледна умолително към Алдрик. — Не може ли и ние да погледаме, поне за малко?
	Той поклати глава.
	— Поне навън е прекрасна сутрин. Време е да тръгваме, мила моя.
	Одиана нацупи недоволно устни, но пристъпи към Алдрик и отпусна ръката си върху неговата.
	Фиделиас направи гримаса, поглеждайки надолу към окичения със скалпове фермер. После се обърна и тръгна.
	— Чакай. Моля те — вкопчи се в глезена му Корд. — Не ме оставяй тук. Не ме оставяй на тези животни.
	Фиделиас го изчака да млъкне, после смачка под петата на ботуша си пръстите на мъжа и тръгна уморено към вратата. Призова горската си фурия, за да прикрие него, Алдрик и Одиана, докато се измъкнат от опустошеното от битката укрепление.
	Малко след като излязоха от склада, видяха половин дузина марати от клана на конете да нахлуват вътре с оръжие в ръка. Секунди по-късно Корд започна да крещи. Протяжни, пълни с ужас и болка писъци.
	Одиана склони глава на рамото на Алдрик.
	— Прав си, господарю мой — промълви тихо. — Утрото е прекрасно.


	Глава 46

	Тави се събуди в леглото на една от стаите за гости на Бърнардхолт. Беше уморен и жаден, но не изпитваше почти никаква болка. Размърда крака и почувства, че е облечен с някакви къси панталони.
	— Не знам защо — избоботи гласът на чичо му от съседното легло. — Когато я видях надвесена над мен, си помислих, че ще ми пререже гърлото. Вместо това затвори раната ми. Каза, че не искала да ми изтече кръвта.
	— Нещо друго каза ли? — В гласа на Амара се прокрадна раздразнение.
	— Да. Да кажа на Исана, че дългът й е изплатен.
	Тави седна и се огледа. Чичо му седеше в леглото до него. Гърдите му бяха превързани с чисти, бели превръзки. Беше блед и раменете и половината му лице бяха покрити със синини, но се усмихна, когато видя Тави.
	— Я виж ти, я виж ти. Мислехме, че ще спиш вечно.
	Тави нададе радостен вик, хвърли се към леглото на чичо си и го прегърна силно. Бърнард се засмя.
	— Внимавай, внимавай. Още не съм си възвърнал силите. — Обгърна с ръце Тави и също го прегърна. — Радвам се да те видя, момчето ми.
	Амара, облечена в наситенокафяви блуза и пола, му се усмихна.
	— Здравей, Тави!
	Той й отвърна с усмивка и погледна към Бърнард.
	— Но как? — попита Тави. — Как оживя?
	— Одиана — отвърна Бърнард. — Водната вещица, която те нападна в реката. Леля ти я отървала от лапите на Корд. Криеше се сред труповете в основата на стената. Тя ме спаси. А също и Фейд.
	— Не е важно кой го е направил, важното е, че си добре — поклати глава Тави.
	Бърнард отново се засмя.
	— Добре съм, освен това съм гладен — каза той. — А ти?
	На Тави му се повдигна при мисълта за храна.
	— Все още не, чичо.
	Амара се пресегна за кана с вода, наля една чаша за Тави и му я подаде.
	— Пий. След като отмине жаждата, ще огладнееш.
	Тави кимна с благодарност и пи. Счупената му ръка беше отмаляла и той премести чашата в другата.
	— Ти добре ли си? — попита Амара.
	Тя се усмихна горчиво.
	— Жива съм. Тук-там някой белег. Ще се оправя.
	— Съжалявам — каза Тави. — Загубих кинжала.
	Амара поклати глава.
	— Няма за какво да съжаляваш, Тави. Ти се изправи срещу двама мъже, които са убили повече хора от всеки друг, когото познавам. Постъпи много смело. Не трябва да се срамуваш, че не успя да задържиш кинжала.
	— Но без него Акватайнус ще се измъкне. Не можеш да докажеш, че е виновен, нали?
	— На твое място бих внимавала какво приказвам, Тави. Ако някой те чуе, могат да те изправят на съд за клевета — намръщи се Амара.
	— Но това е истината!
	Тя се усмихна.
	— Не и без ножа. Без него остават само подозрения.
	— Ама че глупост — смръщи се Тави.
	Амара се засмя с глас.
	— Така е, но погледни го от друга страна. Ти спаси долината и кой знае още колко холтове извън нея. Ти си герой.
	— Ъъ, така ли? — примигна неразбиращо Тави.
	Амара кимна и лицето й отново придоби сериозно изражение.
	— Вчера предадох доклада си. Първият лорд пристига утре, за да награди лично хората за проявения от тях кураж.
	— Аз не съм много смел — тръсна сърдито глава Тави. — Не се чувствам като герой.
	— Може би по-късно ще се почувстваш.
	Очите на Амара проблеснаха загадъчно.
	Исана влезе с бърза крачка в стаята. Беше облечена в чисти дрехи и беше препасала на кръста си нова престилка.
	— Тави — смъмри го тя. — Веднага обратно в леглото.
	Тави скочи под завивките. Исана погледна строго към Бърнард.
	— Ами ти? Бърнард, нали ти казах да не му даваш да става от леглото.
	— О, вярно — ухили се глупаво той.
	Исана пристъпи към брат си и докосна слепоочията му.
	— Хм, е, ти поне няма да ми се пречкаш повече тук. Размърдай си мързеливите кокали и слизай долу да ядеш.
	Бърнард се усмихна, наведе се напред и я целуна по челото.
	— Както нареди моята лечителка.
	— Дрън-дрън — сопна му се Исана. — Амара, добре си, нали? Нямаш треска, гадене?
	Амара се усмихна и поклати глава. Извърна тактично глава, когато Бърнард се изправи, за да обуе със сковани движения панталоните си и да навлече една лека туника.
	— Добре съм, господарке Исана. Ти свърши чудесна работа.
	— Хубаво. А сега вън. Момчето трябва да си почине.
	Бърнард се усмихна и разроши косата на Тави. Изправи се до Амара и хвана ръката й. Курсорът примигна учудено и погледна надолу към ръката му, после обратно нагоре към лицето му. Усмихна се и бузите й поруменяха.
	— О, хайде, тръгвайте — каза Исана и плесна Бърнард по рамото.
	Той се ухили и двамата с Амара излязоха от стаята. Тави забеляза, че не бързаха заникъде и вървяха прекалено близо един до друг.
	Исана се обърна към Тави, сложи пръсти на слепоочията му, след това се усмихна.
	— Как се чувстваш?
	— Жаден, госпожо.
	Тя се усмихна и напълни отново чашата му.
	— Толкова се тревожих за теб, Тави. И така се гордея с това, което си направил. Цялата долина говори, смятат те за истински герой.
	Тави примигна неразбиращо и отпи от чашата.
	— И сега какво… трябва ли… трябва ли да правя нещо? Да се науча да произнасям речи или нещо такова?
	Тя се засмя и го целуна по челото.
	— Просто си почивай. Ти си смело момче, Тави. В труден момент мислиш повече за другите, отколкото за себе си. Това си ти, не го забравяй. — Тя се изправи. — Имаш посетители, но не искам да говориш с тях прекалено дълго. Изпий си водата и опитай да поспиш още. По-късно довечера ще ти донеса нещо за хапване.
	— Да, госпожо — каза Тави. Той я проследи с поглед до вратата и точно преди да излезе, попита: — Лельо Исана? Кой е Арарис Валериан?
	Исана спря на вратата и сключи сърдито вежди. Пое дълбоко въздух.
	— Той… той беше рицар от Кралската гвардия. Един от личните телохранители на Принцепс Септимус. Известен майстор на меча.
	— Той с Принцепс Септимус ли умря?
	Тя се обърна към него и прошепна:
	— Да, Тави. Той умря. Но това беше преди петнайсет години. Забрави`, разбираш ли?
	— Но…
	— Тави — въздъхна Исана, — довери ми се. Моля те, Тави. Поне веднъж.
	Той преглътна и кимна.
	— Да, госпожо.
	Исана се усмихна уморено.
	— Посетителите ти са тук. Не забравяй, не говори твърде дълго.
	Тя излезе. Миг по-късно Дорога наведе главата, за да се промъкне през вратата, и прекоси стаята. Огромният вожд на маратите беше облечен с набедреник, мантия от пера на танадент и блестяща, бледочервена туника. На колана му висяха чифт алерански ботуши, но той ходеше бос. На всеки от пръстите на двете му ръце блестеше по един пръстен. Лявата му ръка висеше на превръзка пред гърдите, подута, с още по-бледа кожа, но той изглеждаше в добро настроение. Усмихна се, отиде до леглото и чудовищно голямата му шепа разтърси ръката на Тави в приятелско ръкостискане.
	Зад него вървеше Кайтай, намръщена, облечена с обичайната бедрена препаска, но с алеранска туника отгоре, обилно изцапана с храна и мръсотия. Дългата й бяла коса беше изтеглена назад и сплетена на плитка, разкривайки деликатните извивки на скулите и шията й.
	— Е, млади боецо — каза Дорога, — отплатих ти се за това, че спаси моето кутре…
	— Дъщеря — намеси се Кайтай. — Вече не съм кутре, татко.
	— Дъщеря — избоботи Дорога с широка усмивка. — Ти спаси дъщеря ми и аз ти се отплатих за това. Но после ти спаси и мен. И сега отново съм ти длъжник.
	— Нищо не съм направил — отвърна Тави.
	— Твоят вик ме предупреди, Тави. Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. — Дорога смачка в прегръдка раменете на Тави и за момент той се притесни, че като нищо ще се сдобие с ново счупване. — Благодаря ти.
	— Но аз не съм направил кой знае какво. Ти си този, който свърши важната работа. Поведе ордата си срещу друга орда. Срещу собствения си народ.
	— Направих го, за да изплатя дълга си към теб — каза Дорога. — Каквото си започнал, трябва да довършиш. Така постъпват мъжете. — Дорога се усмихна и се изправи. — Кайтай!
	Кайтай се намръщи.
	Дорога я изгледа сърдито.
	Тя завъртя очи с досада.
	— Благодаря ти — каза троснато на Тави. — За това, че спаси живота ми.
	— Ъъ. Моля — отвърна той.
	Тя присви очи.
	— Не мисли, че ще го забравя.
	На Тави му се стори, че това прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.
	— О, не, не, няма.
	Кайтай се намръщи още повече, но когато заговори отново, погледът й се смекчи едва доловимо.
	— Ще се науча да яздя кон — заяви тя. — Ако това не е проблем за теб.
	— Ъъ, разбира се, естествено. Това е страхотно, Кайтай. — Тави погледна Дорога с надежда.
	Дорога завъртя очи и въздъхна.
	— Трябва да вървим. Вашият главатар иска да ми благодари утре, а Кайтай трябва да си изпере туниката.
	— Само кутретата ходят с туники — сопна му се Кайтай. — Глупаво е да ме караш да нося тази. Не я харесвам, не я искам. Защо не мога да нося това, което носят останалите маратски жени?
	— Искаш да се разхождаш наоколо гола? — не можа да повярва Тави. — Да не си полудяла? Обличай се като нормален човек, докато сте тук.
	Очите на Дорога грейнаха и лицето му се разтегли в широка усмивка.
	— Хареса ми това. Много добре.
	Кайтай стисна юмруци и прониза Тави с поглед, който би могъл да стрие камъни на прах. Тави едва се сдържа да не се скрие под чаршафите.
	— Пфу — изсумтя Кайтай и излезе от стаята.
	Дорога избухна в гърлен смях и разроши косата на Тави с жест почти като този на чичо му Бърнард.
	— Обречен си, млади боецо. Обречен. Но не се отчайвай, с майка й започнахме по същия начин.
	— Какво? — примига Тави.
	— Ще се видим отново — каза Дорога и се обърна да си върви.
	— Какво? — отново попита Тави. — Майка й какво? Дорога, чакай!
	Дорога не забави крачка и боботещият му смях продължи да се носи, докато излизаше навън.
	— Спомни си какво ти казах, Тави. Ще си поговорим отново.
	Тави се намести в леглото. Намръщи се, скръсти ръце и се замисли. Мисълта, че неволно беше направил нещо доста сериозно, не му излизаше от главата.
	— Да довърша каквото започнах — продължи мислите си на глас и продължи да се мръщи.
	На вратата се почука. Тави вдигна поглед и видя белязаното, приветливо лице на Фейд, който му се усмихваше от прага.
	— Тави — каза радостно Фейд.
	— Здравей, Фейд. Ще влезеш ли? — усмихна му се Тави.
	Фейд затътри крака по пода и влезе. Оглеждаше се с онзи празен поглед и носеше нещо дълго, увито в червен плат.
	— Какво е това? — попита Тави.
	— Подарък — каза Фейд. — Подарък, Тави.
	Той му подаде вързопа. Тави се протегна да го вземе и откри, че е по-тежък, отколкото бе очаквал. Сложи го в скута си и започна да размотава плата. Оказа се един от червените плащове, каквито носеха статуите в Мемориала на Принцепс, а увит в него, в стара и износена от употреба ножница — лежеше очуканият стар меч, който Амара беше взела от Мемориала и който Фейд беше използвал на стената.
	Тави вдигна очи към хилещия се глуповато насреща му Фейд.
	— За теб.
	— Не е нужно да продължаваш да се преструваш, Фейд — каза тихо Тави.
	За момент нещо проблесна в очите на Фейд, над клеймото на „срама“. Той се загледа в Тави, за кратко, мълчаливо и му намигна.
	— За теб — повтори той и се обърна да си върви.
	Тави погледна към вратата и видя, че на прага стоеше човек. Беше висок, широкоплещест, с дълги ръце и крака. Лицето му не изглеждаше много по-старо от това на чичо му, но нещо в матовозелените му очи говореше, че е на повече години, отколкото изглеждаше. В тъмната му коса просветваха сребърни нишки. Беше облечен с тежко наметало от най-обикновен сив плат, което стигаше чак до земята.
	— Великолепен подарък — промърмори мъжът. — Сигурен ли си, че това е твое, за да го подаряваш, робе?
	Фейд вирна брадичка и Тави видя как раменете на роба се стегнаха.
	— За Тави — повтори той.
	Човекът на вратата присви очи, после вдигна рамене.
	— Остави ни. Искам да поговоря с него насаме.
	Фейд хвърли тревожен поглед на Тави, после сведе ниско глава пред непознатия. Затътри крака към вратата, докато излизаше, дари Тави с поредната глуповата усмивка и изчезна в коридора отвън.
	Непознатият затвори тихо вратата зад Фейд и се настани на леглото до Тави. През цялото време зелените му очи не го изпускаха от поглед.
	— Познаваш ли ме?
	Тави поклати глава.
	Непознатият се усмихна.
	— Казвам се Гай Секстус.
	Тави усети как устата му зяпва широко отворена. Той седна изправен в леглото.
	— О, господине — запелтечи. — Ваше Величество, не Ви познах, съжалявам.
	Гай вдигна облечена в ръкавица ръка в успокояващ жест.
	— Не ставай. Имаш нужда от почивка.
	— Мислех, че ще идвате утре, Ваше Величество.
	— Така е. Но после реших да дойда инкогнито още тази вечер.
	— Защо?
	— Исках да говоря с теб, Тави. Изглежда, че съм ти длъжник.
	— Аз просто се опитвах да си прибера овцете, господине — преглътна Тави. — Нищо повече. Но после всичко някак си…
	— Се обърка? — добави Гай.
	Тави се изчерви и кимна.
	— Да, точно така.
	— Така се случват тези неща. Имаш нужда от почивка, така че ще карам направо. Длъжник съм ти. Назови каква награда искаш — и ще я имаш.
	Тави примига смаян срещу Първия лорд и отново зяпна.
	— Каквото поискам ли? — попита той.
	— В рамките на разумното.
	— Тогава искам да помогнете на ранените и на семействата на убитите. Чака ни тежка зима.
	Гай повдигна вежди и го погледна озадачено.
	— Наистина? От всичко, което можеше да избереш, избра това?
	Тави стисна упорито устни. Срещна погледа на Гай и кимна уверено.
	— Невероятно — промърмори Първият лорд и поклати глава. — Много добре. Ще наредя отпускането на помощи от Короната за всички пострадали, които ще се разпределят според тежестта на загубите, по преценка на местния граф. Справедливо ли ти се струва?
	— Да, Ваше Величество. Благодаря Ви.
	— Но нека добавя нещо към това, Тави. Моят Курсор ми каза, че искаш да учиш в Академията.
	Сърцето на Тави подскочи.
	— Да, Ваше Величество. Повече от всичко.
	— Това може да се окаже трудна работа за някой с твоите… ограничения, да ги наречем. Там учат синовете и дъщерите на търговци и благородници, деца от богати родове от цяла Алера. Много от тях са надарени призователи на силни фурии. Това може да те изправи пред много предизвикателства.
	— Не ме интересува — отвърна на секундата Тави. — Това не ме интересува, Ваше Величество. Мога да се справя.
	Гай го погледна изпитателно, после кимна.
	— Вярвам, че можеш. В такъв случай, ако си сигурен, че го искаш — имаш го. Ще ти дам покровителство за приема ти в Академията и ще ти помогна в избора на области на обучение. Ти ще бъдеш академ Тави Патронус Гай. Иди в столицата. В Академията. Виж какво можеш да направиш с живота си, става ли?
	Тави усети, че главата му се замайва и очите му се пълнят със сълзи. Той примига, опитвайки се да ги скрие.
	— Ваше Величество! Ваше Величество, не знаете какво означава това за мен. Благодаря Ви!
	Гай се усмихна и по ъгълчетата на устните му се появиха ситни бръчици.
	— Сега си почини. Официалната церемония е утре. Но не забравяй, че имаш моята признателност, младежо. И моето уважение.
	— Благодаря Ви, Ваше Величество.
	Гай се изправи и склони почтително глава.
	— Благодаря ти, академ. Ще се видим утре.
	Той излезе от стаята и остави замаяния Тави. Момчето легна на възглавницата и зарея поглед в тавана. Сърцето му направо щеше да изскочи. Столицата. Академията. Всичко, което е искал. Започна да плаче и да се смее едновременно. Обгърна тялото си здраво с ръце, защото имаше чувството, че ако не го направи, ще се пръсне от вълнение.
	Че Първият лорд на Алера му благодари. Че ще го види утре на церемонията. Тави се замисли над всичко чуто през този ден.
	— Не — промърмори той. — Има нещо, което първо трябва да свърша. Трябва да довърша започнатото.


	Глава 47

	Фиделиас потъна в топлата вана и притвори с облекчение очи. Лейди Акватайнус, облечена с тънък копринен халат, постави камата с печата на Акватайн в едно ковчеже на тоалетката си, затвори го и го заключи.
	— А моите хора? — попита Фиделиас.
	— Грижат се за тях — увери го тя. — Възстанових слуха на водната ти вещица и тя се оттегли с мъжа си в спалнята им. Мисля, че го заслужават — усмихна се тя.
	— Провалих се — каза Фиделиас.
	— Не изцяло — промърмори лейди Акватайнус. Тя провери температурата на водата и после постави върховете на пръстите си върху слепоочията на Фиделиас. — Без кинжала Гай разполага единствено с подозрения.
	— Но той знае — каза Фиделиас. За кратко се почувства замаян от топлата вълна, която го лъхна. Болката му започна да се изпарява в облак от блажено облекчение. — Той знае. Акватайнус вече е разкрит.
	Лейди Акватайнус се усмихна. Застана до ваната и остави копринения халат да се свлече от раменете й. Плъзна се във водата при Фиделиас и обви ръце около раменете му.
	— Прекалено много се тревожиш.
	Фиделиас се отмести смутено.
	— Милейди. Може би трябва да тръгвам. Съпругът ви…
	— … е зает — измърка тя.
	Докосна небрежно повърхността на водата и от нея се издигнаха малки фигурки. Бяха две, лежаха в огромно легло, в богато обзаведена спалня, преплетени в страстна прегръдка, целуваха се.
	— Е, милейди — прозвуча отдалече мъркащият глас на Акватайнус. — По-добре ли се чувстваш вече?
	— Атис — прошепна лениво гласът на младата жена. — Толкова силен. — Тя потръпна и седна в леглото. — Трябва да вървя.
	— Глупости — каза лорд Акватайнус. — Той ще раздава награди с часове. Имаме още време.
	— Не, не бива — промърмори тя, но Фиделиас ясно долови вълнението в гласа й.
	— Трябва — прошепна Акватайнус. — Ето, така е по-добре.
	— Какъв любовник — въздъхна жената. — И скоро ще можем да бъдем заедно, когато го пожелаеш.
	— Точно така — каза Акватайнус.
	— А лейди Акватайнус? — попита жената.
	Устните на лейди Акватайнус се разтеглиха в мрачна усмивка.
	— Тя няма да е проблем — отвърна лорд Акватайнус. — Стига приказки.
	Гай Кария, Първа дама на Алера, обви ръце около лорд Акватайнус и го придърпа към себе си.
	— Виждаш ли — измърка лейди Акватайнус и остави фигурките да се стопят във водата. — Ние имаме повече от един нож в гърба му. — Тя се обърна към Фиделиас и докосна с устни ухото му. Той усети как в стомаха му се заражда приятна тръпка. — Нищо още не е приключило.


	Гай Секстус, Първи лорд на Алера, се спусна в долината Калдерон върху крилат огнен кон. Около него летяха цял легион Аери, пет хиляди на брой, и цялата Кралска гвардия в червените си наметала. Сред тях рицарите Феро и Игнус, Аква, Тера и Фауна, всичките от стари родове, с най-чиста благородна кръв. Фанфарите известиха пристигането им, но въпреки огромния брой мъже в небето, въздухът не изглеждаше дори да помръдва. Първият лорд слезе в Бърнардхолт с целия си легион и хората от Калдерон се стекоха да го посрещнат.
	Амара стоеше начело на тълпата посрещачи. В момента, в който Гай слезе на земята, огненият жребец се стопи до струйка дим и изчезна. Когато приближи, Амара коленичи, но той я хвана за ръката, изправи я на крака и я прегърна нежно. Беше облечен в алено и небесносиньо — цветовете на Алера. На кръста му висеше меч. Походката му излъчваше достолепие, сила и енергичност, въпреки бръчките около очите.
	Той я погледна в очите и й се усмихна.
	— Добра работа, Амара. Браво!
	Амара усети сълзите да напират в очите й и изпъна гордо гръб.
	— Благодаря Ви, господине!
	Легионът се подреди зад тях в лъскавите си доспехи, като стотици смъртоносни водни кончета. Амара изпъна още по-гордо гръб във взетата назаем официална рокля.
	— Господине, да Ви ги представя ли в реда, който предложих в доклада си?
	Гай кимна.
	— Да. Нямам търпение да видя всички.
	— Нека Фредерик от Бърнардхолт се яви пред Короната.
	Разнесе се всеобщо възклицание от изненада, последвано от бурен смях, после някой избута напред висок, мускулест младеж. Фредерик се огледа, закърши нервно ръце, накрая въздъхна и тръгна към Амара и Първия лорд. Понечи да се поклони, след това се отказа и реши да коленичи, после промени решението си и отново се изправи, за да се поклони.
	Гай се засмя, хвана ръката на младия мъж и здраво я стисна.
	— Младежо, както ми съобщиха, надвил си в двубой не един, а двама от рицарите наемници, при това въоръжен само с въглищарска лопата.
	— Права лопата, господине — поправи го Фредерик и се изчерви. — Така де, ъъ. Ударих ги, да, Ваше Величество.
	— Разбрах също така, че в битката за гарнизона си защитавал вратата на сграда в източния двор, за да спасиш от ръцете на маратите децата вътре.
	— Да. С лопатата си, господине. Съжалявам… Ваше Величество.
	— Коленичи, младежо.
	Фредерик преглътна смутено и падна на коляно. Гай извади меча си и острието му проблесна на слънцето.
	— За проявени смелост, лоялност и находчивост пред лицето на враговете, Фредерик от Бърнардхолт, посвещавам те в рицар, с цялата отговорност и привилегии, произтичащи от това. От този ден си гражданин на Алера и нека никой не оспорва твоята преданост към Короната. Стани, сър Фредерик!
	Фредерик се изправи смаян.
	— Но… но аз разбирам само от пасене на гарганти, господине. Не разбирам нищо от битки и тям подобни. Съжалявам, Ваше Величество.
	— Сър Фредерик — наблегна на обръщението Гай, — бих искал всичките ми рицари да имаха твоите полезни умения. — Усмихна се и добави: — По-късно ще обсъдим служебните ти задължения тук.
	Фредерик се поклони тромаво.
	— Да, господине. Благодаря Ви, господине… Ваше Величество… Господине.
	Гай посочи с жест настрани и Фредерик, замаян, пристъпи натам.
	— Нека Бърнард от Бърнардхолт излезе напред — извика Амара.
	Бърнард, облечен в нови дрехи от наситенокафяво и зелено, пристъпи напред от тълпата, коленичи пред Гай и сведе глава.
	Гай хвана Бърнард за ръката и го вдигна на крака.
	— Разбрах, че си взел нещата под контрол, когато Грам е бил ранен.
	— Само помагах, Ваше Величество — каза Бърнард. — Направих това, което всеки би направил.
	— Направил си това, което всеки би _трябвало_ да направи — каза Гай. — Има разлика. Съществена разлика. Холтър Бърнард, проявената от теб смелост пред такава опасност няма да остане незабелязана.
	Още веднъж Гай докосна с меча си едно по едно двете рамене на Бърнард.
	— С властта на Короната, посвещавам теб, Бърнард, за граф на Калдерон.
	Главата на Бърнард подскочи и той примига стреснато. Гай се усмихна.
	— С цялата отговорност и привилегии от това и така нататък. Изправи се, графе.
	Бърнард се изправи, без да откъсва очи от Гай.
	— Но Грам е графът тук.
	— Граф Грам, опасявам се, сега е лорд Грам, Ваше Превъзходителство. — Гай снижи глас, оглеждайки се наоколо. — Получи леко назначение в долината Амарант, докато се възстановява от раните си. Тук имам нужда от някого, когото местните хора уважават и на когото мога да се доверя. Също така някой, който се ползва с уважението на маратите. Това си ти.
	По лицето на Бърнард се разтегна усмивка.
	— Благодаря Ви, Ваше Величество. Аз… ще направя всичко по силите си да не ви разочаровам.
	— Няма да ме разочароваш — каза Гай. — На първо време ще искам да ме държиш в течение за всичко в долината, с редовни доклади.
	Първият лорд погледна настрани към Амара и каза:
	— Ще трябва да назнача специален куриер, който да бъде наш посредник. Ще видим дали ще мога да намеря някой желаещ да изминава целия път дотук.
	Бърнард се изчерви, а Амара усети как и собственото й лице пламва.
	— Благодаря Ви, Ваше Величество — каза Бърнард по-тихо.
	Гай му намигна, посочи с жест и граф Бърнард пристъпи към лявата му страна, за да застане до сър Фредерик.
	— Дорога от клана на гаргантите — обяви с усмивка Амара. — Излез отпред.
	Тълпата се раздели, за да пропусне огромния марат. Дорога се появи, навлечен с всевъзможни скъпи дрехи, които фермерите и легионерите му бяха дали, а също накичен с безброй дрънкулки. Тръгна към Първия лорд и спря пред него. Сложи юмруци на бедрата си, изгледа от горе до долу Гай и заяви направо:
	— Ама ти не си достатъчно възрастен за главатар.
	— Изглеждам млад за възрастта си — избухна в искрен смях Гай.
	— Аха — кимна Дорога. — Така може.
	— Тук съм, за да ти благодаря, главатарю Дорога. За това, което си направил за Алера.
	— Не го направих за вашата Алера. Направих го заради младия воин. И пак бих го направил. — Дорога вдигна пръст и го опря в гърдите на Гай. — Бъди добър с него, или двамата с теб ще имаме сериозен разговор.
	Амара се втренчи ужасена във варварина, но Гай само килна глава на една страна, а устните му потрепериха от усилията да не се засмее. Той отстъпи крачка назад и се поклони на Дорога, което предизвика възбуден шепот сред легиона и фермерите.
	— Така и ще направя. Назови наградата, която искаш, и ако е по силите ми — ще я имаш.
	— Вече дължа услуги на достатъчно хора — въздъхна Дорога. — Приключихме ли?
	— Да, така мисля.
	— Добре.
	Дорога се обърна, изсвири пронизително и иззад хълма се появи начумерено младо маратско момиче върху огромен черен гаргант. Дорога се приближи до нея, метна се върху гърба на звяра и кимна на Гай.
	— Колоритна личност — отбеляза Първият лорд.
	— Съжалявам, Ваше Величество. Не знаех, че той ще…
	— О, моля те, Курсор. Всичко е наред. Кой е следващият?
	Изредиха се няколко легионери и фермери, отличили се със смелост по време на битката, включително заекващият Плувус Пентиус, който беше спасил няколко деца от един ранен стадомор, като го беше пребил до смърт с книгата, в която водел сметките на легиона.
	— Исана от Бърнардхолт — извика най-накрая Амара. — Моля, пристъпи напред.
	Исана излезе отпред в тъмносива рокля, с гордо вдигната брадичка и сплетена на гърба в тежка плитка коса. Застана пред Гай и направи дълбок и грациозен реверанс, без да свали очи от него. Амара забеляза хлад в погледа й, предизвикателство дори.
	Известно време Гай остана мълчалив, изучавайки Исана и с очи. Най-накрая заговори тихо:
	— Разбирам, че твоите смелост и кураж са спасили живота на много хора.
	— Имаше само един, за когото бях наистина загрижена, Ваше Величество.
	— Момчето. Твоят… — Гай пое дълбоко дъх и кимна.
	— Племенник, Ваше Величество.
	— Племенник. Разбира се. — Гай хвърли бърз поглед към Амара. — Известно ми е също така, че имаш роб, който също като теб е способен на много повече от това, което се очаква от него.
	Исана сведе почтително глава.
	— Ще купя този роб от теб.
	Исана вдигна очи към Гай и на лицето й се изписа напрежение.
	— Сигурна съм, че той не е това, за което го мислите, Ваше Величество.
	— Нека аз преценя това. Междувременно, Исана, моля, коленичи.
	Тя го погледна озадачена, но изпълни поисканото от Първия лорд. Гай извади меча си.
	— Посвещавам теб, Исана, в холтър, с всички отговорности и привилегии, които произтичат от това.
	Последва секунда мълчание, а след това трескав шепот откъм фермерите и легионерите зад Гай.
	— Първата жена холтър — промърмори Гай. — Исанахолт. Самото име звучи приятно, не мислиш ли?
	Исана се изчерви.
	— Така е, Ваше Величество.
	— Брат ти ще бъде зает с новите си задължения. Някой трябва да поеме контрола над холта му. Не виждам причина, поради която някой да възрази срещу това, този някой да си ти. Стани, холтър Исана.
	Амара се усмихна, докато Исана отстъпваше.
	— Тави от Бърнардхолт, моля, излез отпред.
	От тълпата се понесе нетърпелив шепот, но никой не излезе отпред. Амара се намръщи.
	— Тави от Бърнардхолт. Моля, излез отпред.
	Отново никой не го направи. Гай повдигна едната си вежда и Амара отправи безпомощен поглед към Исана, която затвори очи и въздъхна:
	— Това момче…


	— Сигурна ли си, че той искаше точно тази награда, Курсор? — попита Гай.
	— Да, Ваше Величество — каза Амара. — Разказа ми как се опитвал да прибере някакви овце, които щял да получи, и по този начин щял да спести пари за един семестър в Академията. Точно тези овце го забъркаха във всичко това.
	— Но аз не му предлагам един семестър. Предлагам му покровителство. Той трябваше да бъде тук.
	Исана примига невярващо към Гай.
	— Покровителство? За Академията? Моят Тави?
	— В най-доброто училище в цяла Карна — каза Гай. — Той може да учи там. Да расте. Да научи всичко, което му е нужно, за да успее в живота.
	— За това не му е нужна Академия — каза Исана.
	— И все пак това е неговото желание, холтър Исана. И това е наградата му. Той ще бъде Тави Патронус Гай и ще се обучава в Академията.
	— Да, Ваше Величество — кимна покорно Исана, но тревогата се изписа на лицето й.
	Бърнард се намръщи и се огледа. След това посочи и каза:
	— Ваше Величество, ето го.
	Всички се обърнаха да погледнат на север. След кратко мълчание Гай попита:
	— Този с него ли е Фейд?
	— Да, Ваше Величество — кимна Амара.
	Гай се намръщи.
	— Разбирам. Курсор, защо момчето не е тук?
	— Той, хм… Изглежда, момчето е доста свободомислещо, Ваше Величество.
	— Разбирам. И защо в момента е там и прави това, вместо да е тук и да приеме наградата си?
	Амара положи усилие да потисне усмивката на устните си.
	— Ваше Величество, той е чирак в холт. Предполагам, че прави това, защото е изпратен да го свърши.
	Първият лорд на Алера, заобиколен от поданици, граждани и рицари, се загледа мълчаливо към Тави, който прибираше към къщи малкото стадо от овце и агнета на Хитрушко, следван неотлъчно от рошавия Фейд.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37043
	$book_id = 7776

	__Издание:__
	Джим Бъчър
	Фуриите на Калдерон

	Американска, първо издание

	Превод: Александър Ганчев
	Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
	Художник на корицата: Росен Дуков
	Коректор: Соня Илиева

	Формат: 60×90/16
	Печатни коли: 30

	Предпечатна подготовка: „Колибри“
	Печатница: „Инвестпрес“
	ИК „Колибри“, 2013 г.