    

 	


 	  


 	 
 	ИЗГУБЕНА в КНИГА

 	 

 	ДЖЕНИФЪР ДОНЪЛИ


 	 

 	 

 	 

 	Превод от английски Лили Христова

 	 

 	Издателство: Егмонт, 2017г.

 	 

 	Обработка: SilverkaTa

 	 
 
 Анотация


 	 
 	Сред томовете в библиотеката на звяра е скрита една много специална книга. Бел я открива и с нейна помощ се озовава в един напълно нов свят. Но дали всичко там е такова, каквото изглежда? И дали младото момиче ще успее да се върне у дома? Или пък историята ще я погълне завинаги?
 	 
 
 	Оригинално заглавие Lost in a Book
 	Copyright © 2017 Disney
 	All rights reserved.
 	Превод Лили Христова
 	Редактор Надя Калъчева
 	Коректор Таня Симеонова
 	Издава „Егмонт България“ ЕАД
 	1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
 	www.egmontbulgaria.com
 	Отпечатано в „Инвестпрес“ АД, София, 2017 Тираж: 2000 бр.
 	ISBN 978–954–27–1956–4
 	 
 
 	 
 	Съдържание


 	Анотация
 	ПРОЛОГ
 	ГЛАВА ПЪРВА
 	ГЛАВА ВТОРА
 	ГЛАВА ТРЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ПЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТА
 	ГЛАВА СЕДМА
 	ГЛАВА ОСМА
 	ГЛАВА ДЕВЕТА
 	ГЛАВА ДЕСЕТА
 	ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
 	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
 	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
 	ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА
 	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА
 	ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА
 	ЕПИЛОГ
 	

 	 

 
 	За всяко момиче, което иска да напише своята собствена история


 	 

 
 ПРОЛОГ


 	Някога и завинаги в един древен рушащ се дворец две сестри, Любов и Смърт, играеха своята вечна игра.
 	Смърт бе господарката на този дворец и всеки смъртен, достигнал някога до неговите ръждясали порти, никога не се завръщаше. Лицето й бе бяло като покров, косата й – тъмна като нощта. Тя носеше черна одежда и ловна огърлица от зъби и нокти от хищни птици и животни. Смарагдовите й очи се присвиваха, докато размишляваше над шахматната дъска пред нея.
 	– Ти си на ход – каза Любов.
 	– Добре зная това – каза Смърт.
 	– Тик-так – каза Любов.
 	– Само глупаците притискат Смъртта да бърза.
 	Любов стана с въздишка от масата, край която тя и Смърт седяха. Очите й бяха също толкова наситенозелени като тези на нейната сестра. Сребристоруса коса се стелеше по гърба й. Бяла дреха подчертаваше смуглата й кожа. Единственото й украшение бе колие от усукани върбови клонки на шията й. Бляскави бръмбари, ярки пеперуди и тъмни паячета се бяха закачили за него като живи скъпоценни камъни.
 	До стената в голямата зала, където играеха сестрите, стоеше едно високо огледало, чиято рамка бе нашарена от тъмни петна. Любов махна с ръка над огледалото и в него се появи едно изображение. То представляваше трапезария – някога величествена, а сега потънала в разруха. Зад двукрилните прозорци на стаята валеше сняг. Вътре крачеше едно измъчено същество – получовек, полузвяр. То ходеше напред-назад и хвърляше изпълнени с копнеж погледи към вратата. Очите му изглеждаха свирепи, но дълбоко навътре бяха измъчени.
 	Смърт вдигна поглед.
 	– Как е твоят Звяр напоследък? – попита лукаво тя. – Все още ли чупи мебелите? Чиниите? Прозорците?
 	– Имам надежда за него – отговори Любов, докосвайки огледалото. – За първи път.
 	– Не зная защо – каза Смърт. – Който веднъж е бил звяр, си остава такъв завинаги.
 	– Ти винаги търсиш най-лошото у всеки – каза укорително Любов.
 	– И винаги го намирам – рече Смърт, насочвайки отново погледа си към шахматната дъска. Тя се намръщи, докато барабанеше по масата с тъмночервените си нокти. После, отправяйки лукав поглед към гърба на сестра си, тя направи своя ход.
 	– Горката малка пешка. Колко жалко – тя каза провлечено, побутвайки своя конен рицар по дъската.
 	Оцветените порцеланови шахматни фигури представляваха царедворци в маскарадни костюми. Лицето на конника бе скрито зад железен шлем. Пешката бе костюмирана като Арлекин. Макар и изработени от порцелан, те бяха живи и дишаха.
 	Конникът се придвижи напред. Пешката вдигна ръце, молейки се за живота си, но останал равнодушен към нейната молба той замахна с меча си и отсече главата й. Навсякъде се разхвърчаха парчета порцелан. Красивата глава се изтърколи върху дъската, а очите й все още мигаха.
 	Любов се обърна, стресната от шума на строшения порцелан. В очите й проблесна гняв, когато погледна дъската.
 	– Ти мамиш, сестро – възкликна тя. – Този конник не беше близо до моята пешка.
 	Смърт притисна своята покрита с бижута ръка към гърдите си.
 	– Със сигурност не мамя – излъга тя.
 	Любов й хвърли презрителен поглед.
 	– Вината е моя – каза тя, като седна отново. – И бездруго зная, че не бива да откъсвам поглед от теб дори за секунда. Ти мразиш да губиш.
 	Смърт се облегна назад в стола си, вплитайки пръсти в своята огърлица, и се опитваше да не се усмихне самодоволно. Докато чакаше сестра й да направи своя ход, очите й обходиха стаята. Еленови рога висяха над каменната полица над камината. Глави на глигани и вълци украсяваха стените, а светлината от огъня танцуваше в стъклените им очи.
 	Едно внезапно движение в огледалото привлече вниманието на Смърт. В него сега се виждаше великолепна библиотека и една млада жена в нея. Тя бе облечена в обикновена синя рокля на селско момиче. Нейните гъсти, тъмни букли бяха привързани с панделка, а топлите й кафяви очи искряха с доброта и интелигентност.
 	При появата на момичето втренченият взор на Смърт се изостри като на лъв, който съзира газела.
 	– Бел – прошепна тя. – Толкова си красива, също като името си.
 	Любов погледна към огледалото.
 	– Познаваш ли момичето? – попита тя.
 	– Познавам я отдавна. Тя беше бебе в прегръдките на майка си, когато се срещнахме.
 	Докато Смърт наблюдаваше, Бел издърпа книга от една полица, а след това я вдигна усмихната. Звяра хвърли бърз поглед към нея, опитвайки се да прочете заглавието. Бел отвори книгата и прочете първата страница. Главата й бе наклонена и тя не видя как тъгата в очите на Звяра се превърна в щастие.
 	Любов, чиито пръсти сега лежаха спокойно върху шахматната дъска, каза:
 	– Това ще бъде момичето, помни ми думата. Тя е смела, упорита – по-упорита дори и от Звяра – и има златно сърце.
 	– Ммм, но тук не става въпрос за сърцето на момичето, нали? – взираше се замислено Смърт.
 	Любов, която беше сключила вежди съсредоточено, почти не чу думите на сестра си. Нито пък забеляза, когато един бръмбар рогач отлетя от нейната огърлица и кацна върху огледалото.
 	– Нас ни интересува сърцето на Звяра – продължи Смърт. – Забрави ли как се държеше той, когато бе все още принц? Ами че в самия ден, в който бе омагьосан, той похарчи милостинята за бедните, за да си купи нова карета; подиграваше се със заекването на един малък чирак в кухнята и преследва до смърт с хрътките си един елен. Аз щях да превърна този глупак в червей и да го стъпча с ботуша си, но не и ти. Защо, никога няма да разбера.
 	– Защото той заслужава втори шанс – каза Любов. – Както всеки. Моята чародейка преобрази външността на човека, за да преобрази вътрешния му свят. Страданието му ще го научи на добрина и съчувствие. Той отново ще намери сърцето си.
 	Смърт въздъхна с раздразнение.
 	– Той няма сърце, сестро! Човек не може да открие това, което никога не е съществувало.
 	Погледът на Любов, блеснал от чувства, срещна очите на Смърт.
 	– Грешиш – каза тя. – Наблюдавам го още откакто беше дете. Видях какво се случи с него, колко жестоко се отнасяше с него баща му. Той трябваше да скрие сърцето и чувствата си. Само така можеше да оцелее!
 	Смърт махна пренебрежително с ръка към нея, но Любов не се предаваше. Да се отказва, това не беше в природата й.
 	– Виждала ли си някога мечка, принудена да се бие срещу нападащи я кучета на някой селски площад за забавление? – попита тя. – Виждала ли си как тя ръмжи и се опитва да се отърве? Болката, страхът... те могат да те превърнат в нещо, което никога не си искал да бъдеш. Звяра може да се промени.
 	– По-добре да побърза. Твоята роза не изглежда много добре – каза Смърт, кимвайки с глава към огледалото.
 	Сега в него се виждаше една маса в замъка на Звяра. Върху нея падаше светлина от свещник и осветяваше една-единствена червена роза, висяща под стъклен похлупак. Главичката на розата бе клюмнала. Под нея лежаха повехнали венчелистчета. Докато Смърт и Любов я наблюдаваха, падна още едно.
 	– Ако Звяра не успее да спечели любовта на Бел, преди да се отрони и последното листенце, той ще остане звяр завинаги – каза Смърт. – Ти, скъпа сестро, заложи на човешкото сърце – безумен риск, доколкото то изобщо съществува. Аз? Аз се обзалагам на един милион златни луидора, че Звяра няма да успее.
 	Любов повдигна вежда.
 	– Един милион златни монети? Ти наистина трябва да си богата, щом можеш да си позволиш да изгубиш такава сума – каза тя, насочвайки отново вниманието си към шахматната дъска.
 	Смърт се усмихна покровителствено. С пропит от фалшиво съчувствие глас тя каза:
 	– Разбирам те. Не искаш да се обзаложиш. Това са твърде много пари и ти се страхуваш.
 	– Не се боя от нищо. Най-малко пък от теб – отговори Любов. – Нека са два милиона.
 	Очите на Смърт светнаха. Най-много от всичко обичаше да се обзалага. Едва вчера чу една млада баронеса на кон да казва: „Обзалагам се, че мога да прескоча тази ограда" както и едно фермерче да се хвали: „Обзалагам се, че мога да преплувам реката“. Тя спечели и двата облога с лекота.
 	Любов също бе такава. Колкото по-висок бе залогът и по-невъзможни шансовете, толкова по-нетърпелива да вдигнете мизата ставаше тя. Това бе единствената обща черта между двете сестри.
 	– Това злато вече е мое – каза Смърт. – Хората са себелюбиви същества и винаги може да се разчита на това, че ще постъпят грешно. Да ти кажа ли как ще завърши тази история? Звяра се държи ужасно с Бел, тя го изоставя, последното листенце на розата пада. Край.
 	Любов издаде напред брадичката си.
 	– Нямаш представа как завършва историята. Ти не нейният автор. Понякога добротата и нежността побеждават.
 	Смърт изсумтя:
 	– А понякога еднорози се спускат в галоп по дъгата.
 	Любов я погледна гневно.
 	– Три милиона.
 	– Съгласна! – изграчи Смърт. – Ще спечеля облога, скъпа ми сестричке. Само почакай и ще видиш.
 	– Е, ти със сигурност не спечели тази игра – каза Любов, плъзвайки царицата си по дъската. – Шах и мат.
 	Усмивката на Смърт изчезна от лицето й. Тя сведе поглед към шахматната дъска и видя царицата на Любов да стои пред нейния собствен цар.
 	– Какво? – каза тя изумена. – Не може да бъде!
 	Докато Любов и Смърт гледаха, царицата целуна царя. Изненадан от тази толкова сладка милост, царят прегърна царицата. Миг по-късно той се строполи на дъската, а от гърба му стърчеше забита кама.
 	– А казват, че аз съм безжалостна! – възкликна Смърт.
 	Усмихвайки се победоносно, Любов стана от стола си. Тя целуна студената буза на сестра си и каза:
 	– Не ставай да ме изпращаш. Сама ще си тръгна.
 	Смърт остана напълно неподвижна, загледана намръщено в шахматните фигури. Офицерът й вдигна поглед към нея и се разтрепери. Коленете му потропваха едно в друго. Върху боядисаното му лице се появи пукнатина. Смърт ядосано помете с ръка фигурите от дъската. Те се разпиляха върху каменния под. После тя стана и се приближи до огледалото. Изражението й, бездруго вече кисело, се вкисна още повече, докато тя наблюдаваше Звяра и Бел, които все още се наслаждаваха на книгите и на компанията си.
 	Момичето най-напред се изплаши от него – мислеше си Смърт. – И кой не би се побоял? Но тя не е като другите. Това момиче е от най-рядко срещаните същества – тези, които виждат със сърцето си. Сестра ми е права. Тя би могла да е избраницата. Но това е немислимо.
 	Смърт се завъртя на пети, полите на дрехата й се завъртяха зад нея като зъл вятър и тя прекоси стаята към един извисяващ се шкаф. Отвори го, после прекара пръст по книгите върху рафтовете.
 	– Ето къде си била! – прошепна тя, изваждайки една книга.
 	Подвързана в черна кожа, книгата бе прашна и стара. Гръбчето й бе пропукано, но заглавието й се виждаше – НИКОГА ВЕЧЕ.
 	– Мушар! Трюке! – изджафка Смърт. – Елате!
 	Два лешояда напуснаха гнездото си върху полицата над камината и долетяха до нея. Това бяха огромни птици с въгленовочерни пера и жестоки клюнове. Още дузина като тях бяха накацали из стаята.
 	– Отнесете тази книга в замъка на Звяра. Сложете я в библиотеката – заповяда Смърт. – И внимавайте никой да не ви види.
 	Един от лешоядите нададе дрезгав крясък.
 	– Не, Мушар, нахалник такъв, това не е измама – каза Смърт. – Това е по-скоро малко нареждане на картите. Мислиш ли, че сестра ми няма да стори същото? Знаеш каква е. Държи се така, сякаш е направена от капчици роса и лунни лъчи, но всъщност тя е свирепа. Малка дивачка със сладко личице. Няма да се спре пред нищо, за да спечели облога.
 	Вторият лешояд изкрещя зловещо. Той тръсна глава, а след това и крилата си. Бледите страни на Смърт поруменяха от възмущение.
 	– Зная, че има правила, Трюке! – каза тя. – Зная, че не мога да отида при момичето, преди да е дошло времето й. Но ако тя дойде при мен? Какво ще стане, ако мога да я задържа тук? Това променя нещата, нали?
 	Лешоядът се замисли над думите на господарката си, после наведе глава и сграбчи книгата с острите си нокти. Смърт отвори един прозорец и двете птици отлетяха в нощта. Докато гледаше как се отдалечават, си спомни думите на сестра си.
 	Нямаш представа как завършва тази история.

 	Кървавочервените устни на Смърт се разкривиха в зловеща, решителна усмивка.
 	– О, всъщност имам – измърка тя. – Защото възнамерявам сама да я напиша.
 	 
 
 ГЛАВА ПЪРВА


 	 
 	Бел стоеше пред вратата на библиотеката с подочистачка в едната ръка и кофа в другата и широка, развълнувана усмивка.
 	Строени на пода около нея стояха няколко предмета: блестящ златен свещник във формата на човек, нисък и набит бронзов часовник за полицата над камината, нисък и дундест чайник, малка чаша за чай с отчупено парченце от ръба, бърсалка за прах от пера с дръжка във формата на паун и четирикрака табуретка за крака с ресни.
 	Свещникът се обади пръв:
 	– Мое мило момиче, държиш тази подочистачка като меч – пошегува се той. – Изглеждаш така, сякаш се хвърляш в битка!
 	Той имаше запалени свещи вместо ръце и сега размаха театрално една от тях, сякаш предизвикваше Бел на дуел.
 	– Аз наистина отивам на бой, Люмиер, както и ти. Нямаш представа какво ни очаква зад тази врата – каза Бел, смеейки се.
 	Люмиер направи гримаса.
 	– Всъщност зная – каза той. – Господарят притежава много възхитителни качества, но подредеността не е едно от тях.
 	– Пълни глупости! – заяви часовникът, като си проправи път покрай тях. – Забравяте ли, че аз яздих редом до граф Рошамбо при обсадата на град Йорк?
 	Люмиер отегчено обърна очи нагоре.
 	– Нито за секунда, мон ами – каза той.
 	– Ние победихме червените мундири и ги прогонихме! Този стар войник пред вас заслужава нещо по-добро от няколко паяжини! – заяви Когсуърт.
 	Той бутна масивната врата. Тя се отвори, а пантите изскърцаха. При звука им все още сипещият самохвалства Когсуърт замлъкна. Той направи няколко крачки в наподобяващата пещера стая. Останалите слуги го последваха. Всички се втренчиха с ужас в сцената пред тях. Всички, освен Бел.
 	 
 
 ГЛАВА ВТОРА


 	 
 	С вик на радост Бел се втурна в средата на стаята, остави парцала и кофата на пода и се завъртя в широк кръг, а лицето й се изпълни с почуда.
 	Струваше й се, че всички книги, написани някога, са събрани тук. Имаше романи и пиеси. Любовна поезия. Легенди и народни приказки. Томове с философия, история, научни произведения, математика. По-рано същата сутрин, когато се събуди и отвори очи, тя се боеше, че само е сънувала библиотеката и съкровищата в нея. Но не. Библиотеката беше истинска. Беше тук. Самата тя се намираше тук.
 	– Леле мале. О, Боже мой – каза чайникът с колеблив глас.
 	– Зная, г-жо Потс. Не е ли изумително? – възкликна Бел.
 	– Боже мой – каза бърсалката за прах с отчаян глас. – Никога не съм виждала такова...
 	– ...чудесно, невероятно, изумително място! – довърши Бел. – Съгласна съм, Плюмет.
 	Книгите бяха най-любимото нещо за Бел в целия свят. Тя направо ги поглъщаше. В нейното село Вилньов имаше библиотека, технически погледнато. Но в действителност това бе просто една полица в църквата на отец Роберт. Бел бе прочела всяка от книгите там. Два пъти. Но в тази библиотека имаше толкова много книги, че никога не би могла да ги прочете всичките. Не и дори да живееше хиляда години.
 	Докато продължаваше да се оглежда, очите й се спряха върху огромната мраморна камина в библиотеката. Тя си представи как седи до нея с каничка чай и книги, струпани на купчини навсякъде около нея.
 	– Откъде ще започна? – почуди се тя на глас. – От древногръцките епически произведения? От класическите трагедии?
 	– Може ли да предложа от прозорците? – каза Люмиер, забързан край нея с метнати върху ръцете му парцали.
 	Бел се усмихна смутено. Думите му я върнаха отново в реалността. Прозорците бяха високи и изящни, но посивели от мръсотията. Пердетата, които ги обрамчваха, бяха дрипави. Паяжини висяха от первазите. Бел нави ръкави, взе парцала и кофата и се насочи към тях. В същото време обточената с ресни табуретка за крака бързо препусна край нея.
 	Малката чаена чашка седеше на гърба й.
 	– По-бързо, Фруфру; по-бързо! – извика тя с тъничкото си детско гласче.
 	– Чип! Достатъчно! Така влошаваш нещата! – скара се г-жа Потс. – Как, за Бога, работи господарят тук? – добави тя, като пъхна чучура си в един ъгъл.
 	Пласт прахоляк се стелеше като килим върху голяма част от пода на библиотеката. Той покриваше голямата позлатена маса близо до вратата, столовете, полицата над камината.
 	Когсуърт прекара пръст по един перваз, огледа го и пребледня.
 	– Прах? Никой не спомена нищо за прах! Аз имам деликатни вътрешности – разтревожи се той, като потупваше кутията си. – Винтчета, лостчета, зъбни колелца – едно малко петънце в механизма и всичко спира работа.
 	Люмиер смръщи нос.
 	– Казваш много повече от това, което е нужно да знаем.
 	– Аз ще надзиравам, може ли? – предложи Когсуърт. – За мен „прах“ е четирибуквена дума.
 	– „Прах“ е четирибуквена дума за всички – каза Люмиер.
 	– „Труд“ е също четирибуквена дума – каза под нос Плюмет. – Може би затова господинът се старае да я избягва.
 	Когсуърт се изпъна в цял ръст с всичките си двадесет и пет сантиметра.
 	– Чух това, госпожице! – прогърмя гласът му.
 	Плюмет поклати перата си и се хвърли да бърше праха от един стол.
 	Люмиер обгърна с ръка ядосания Когсуърт.
 	– Виж, стари приятелю, зная, че библиотеката е в ужасно състояние и зная, че предстоящата задача изглежда невъзможна. Но всичко, което е нужно да направим, е да започнем. Останалото само ще се нареди. Всяко пътешествие на хиляди километри започва с една-единствена стъпка.
 	– Напълно вярно! – заяви Когсуърт, отправяйки се бързо към вратата. – Предлагам да се върнем в кухнята, да си намерим хубаво и удобно място край огъня и да преосмислим цялата работа.
 	Но Люмиер го пресрещна. Той хвана Когсуърт под ръка и го обърна към себе си.
 	– Бел не може да свърши това сама. Тя се нуждае от помощта ни – каза той. – Библиотеката я прави щастлива. А ние искаме тя да е щастлива.
 	Когсуърт въздъхна:
 	– Пружинките ми никога вече няма да са същите.
 	Дочувайки разговора им, Бел се почувства жегната от чувство за вина. На закуска прислужниците бяха пожелали доброволно да й помогнат, но нямаха представа с какво се захващат. Докато не бе потънала в същата разруха като останалата част от замъка, библиотеката все още се нуждаеше от основно почистване – такова, с каквото Когсуърт, изглежда, не можеше да се справи. Зъбните му колелца често засичаха и той доста пъти изпускаше махалото си.
 	Притеснена, Бел отиде бързо при двамата слуги и коленичи.
 	– Люмиер, Когсуърт – каза разтревожено тя. – Мога да се справя сама. Вие имате друга работа за вършене.
 	Когсуърт, който вече започваше нова серия оплаквания, имаше доблестта да се засрами. Той бързо опита да поправи нещата.
 	– Ще бъдеш ли щастлива, скъпа моя, да ползваш това място? – попита той.
 	Бел кимна с глава.
 	– Много – отвърна тя.
 	– Толкова щастлива, колкото си била в своето село? – попита той с надежда.
 	– Моето село? – повтори като ехо Бел, объркана от въпроса.
 	Тя седна на пода.
 	– Ами, аз не... Искам да кажа, аз не бях...
 	Как би могла да им каже истината? Бе достатъчно трудно да я признае дори пред себе си.
 	– Какво има, дете? – попита Когсуърт.
 	Г-жа Потс го чу.
 	– Нещо не е наред ли? – попита тя, пристигайки бързо. Плюмет я последва, шумолейки с пера. Даже Чип и Фруфру спряха това, с което се занимаваха, и се приближиха до Бел.
 	Тя си помисли да им каже някоя дребна лъжа, или със смях да отхвърли тревогата им, но когато видя загрижеността в очите им – истинска и дълбока – разбра, че не може да постъпи така.
 	– Истината е, че не бях щастлива в моето село – обясни тя. – Не истински. Бях щастлива у дома, разбира се, с моя баща, но това бе единственото място, което чувствах като свое – там и сред страниците на книгите.
 	– Защо, Бел? – попита г-жа Потс.
 	Бел си пое дълбоко въздух.
 	– Селото бе малко. А хората... ами, много от тях имаха малки надежди и незначителни мечти. Бе ми трудно да намеря приятели там. Толкова малко хора ме разбираха. Естествено, баща ми ме разбираше. Както и отец Роберт – свещеника с всички онези книги. И Агата, една просякиня. Всички останали мислеха, че съм странна – призна тя, изчервявайки се леко.
 	– Ти си странна, Бел – обади се Чип. – Но ние нямаме нищо против!
 	Всички се засмяха, дори Бел. Само г-жа Потс не се засмя. Вместо това тя повдигна изписаната си вежда.
 	– Но, мамо, тя наистина е – настояваше Чип. – Тя носи ботуши с рокля. И чете на латински. И язди коня си като разбойник!
 	– Чип... – смъмри го г-жа Потс.
 	– Това не е нещо лошо, мамо. Ние не сме съвсем нормални, както знаеш. Искам да кажа, аз съм една говореща чашка за чай!
 	Малко облаче пара излезе от чучура на г-жа Потс.
 	– Всичко е наред, г-жо Потс – каза Бел. – Предполагам, че за хората от Вилньов аз наистина съм била странна. Защото исках да напусна селото. Исках да пътувам и да опозная света – усмихна се унило тя. – И защото обичах книгите повече, отколкото харесвах Гастон.
 	– Гастон? – повтори Люмиер с озадачено изражение върху позлатеното си лице.
 	– Селският фукльо – отговори Бел, поклащайки глава при спомена за красивия, нагизден самохвалко, който на практика настояваше тя да се омъжи за него, а после едва не припадна, когато тя му отказа.
 	– Четенето се превърна в мое убежище – продължи Бел. – Намирах толкова много в тези книги. Откривах истории, които ме вдъхновяваха. Стихове, които ми носеха наслада. Романи, които ми отправяха предизвикателство... – Бел спря, идвайки на себе си изведнъж. Тя сведе поглед към ръцете си и промълви с тъжен глас:
 	– Това, което открих наистина обаче, бях самата аз.
 	Когсуърт, толкова изпълнен с оплаквания само преди мигове, пристъпи напред и хвана ръката на Бел.
 	– А ти отново ще откриеш себе си, дете, в тази библиотека, ако аз имам последната дума по този въпрос! – заяви той, като изпъчи гърди.
 	Бел вдигна поглед към него, изненадана от пламенния му глас.
 	– Ти пробуди борбения дух в този стар войник! Ще извоюваме обратно библиотеката от паяците и мишките! Още веднъж напред в атака, скъпи приятели! Нека никой да не може да каже, че полковник Когсуърт от Четвърти хусарски полк се е оттеглил от битката!
 	Той измъкна един от няколкото парцали, преметнати през ръката на Люмиер, и тръгна с маршова стъпка и високо вдигната глава на бой с мръсните прозорци.
 	– Полковник ли стана сега? – отбеляза Люмиер. – Миналата седмица беше капитан, а по-предишната – лейтенант. Скоро ще се провъзгласи за бригаден генерал. Той се обърна към Плюмет:
 	– Ще тръгваме ли, скъпа?
 	Плюмет му се усмихна закачливо и заедно атакуваха тъмните ъгли, като Люмиер ги осветяваше със светлината си, а Плюмет бършеше праха.
 	Г-жа Потс се присъедини към Когсуърт при прозорците. Докато тя изпускаше пара към стъклата, Когсуърт избърсваше мръсотията, а малките му месингови ръце работеха яростно. Дори Фруфру и Чип помагаха. По молба на Чип, Когсуърт уви парцали върху четирите крака на табуретката и двамата се понесоха отново, почиствайки дъските на пода, докато се клатушкаха из стаята.
 	Бел се загледа в тях и една буца заседна в гърлото й. Всички бяха толкова добри с нея. Толкова мили. Искаха да й помогнат, да я направят щастлива, да бъдат нейни приятели.
 	А освен тях съществуваше и Звяра.
 	Буря от противоречиви чувства премина през нея, докато мислеше за него. Той бе причината тя да е пленница в този мрачен и отдалечен замък. Но той бе и причината тя да стои в тази невероятна библиотека.
 	Звяра не бе като останалите. Г-жа Потс, Люмиер, Плюмет... те бяха сърдечни и забавни. Жизнерадостни. Весели. Той бе с труден характер. Сърдит. Загадъчен. Склонен към усамотяване. Но въпреки това, по негов си странен начин той също искаше да я направи щастлива. И го доказа предишната вечер.
 	Само като си помисли Бел за това, което бе направил...
 	То беше невероятно, невъзможно. Дори сега то караше сърцето й да препуска лудо.
 	Всеки друг би й позволил да хвърли поглед върху неговата сбирка. Би й заел една или две ценни книги. Но Звяра, както Бел вече разбра, не бе като всички останали.
 	Тя натопи парцала в кофата, изцеди го и се захвана сериозно да чисти. За разлика от Звяра, тя не можеше да чете, работи, или прави нещо друго насред безпорядък.
 	Бел не се интересуваше дали ще свърши работа посред нощ. Не я бе грижа дали мускулите и гърбът я боляха и краката й трепереха от тичането нагоре-надолу по стълбището с кофи с вода. Тя мислеше само за щастието, което я очакваше, след като свърши задачата си.
 	Тъй като предишната вечер Звяра й бе дал един неочакван подарък – дар, по-ценен за нея от замъка и всичките му земи, по-скъпоценен от бижута или злато.
 	Предишната вечер Звяра й бе дал своите книги.
 	 
 
 ГЛАВА ТРЕТА


 	 
 	Това се бе случило привечер.
 	Бел си го спомняше съвсем ясно.
 	– Имам изненада за теб – бе казал Звяра с обичайния си груб тон.
 	Бел току-що бе влязла, след като нахрани своя кон Филип и стоеше до задната врата на кухнята, изтръсквайки снега от наметалото си. Тя бе хвърлила поглед към него – към намръщеното изражение на лицето му, здраво стиснатите му лапи, неудобната му поза – и бе казала:
 	– Не, благодаря.
 	Звяра бе примигнал, изненадан от нейния отказ. Той се бе смръщил още повече.
 	– Казах, че имам изненада за теб.
 	– И аз те чух – бе отговорила Бел, – но вече получих достатъчно изненади за цял живот напред. Сред тях студени и мрачни килии, глутници вълци и гневни избухвания.
 	– Гневни избухвания? Гневни избухвания? – бе изломотил Звяра. – Не мога да повярвам... Как можеш да кажеш... Това не бе гневно избухване! И вината не беше моя! Казах ти да не ходиш в Западното крило. Казах ти...
 	Бел му бе хвърлила един кос поглед.
 	– Прав си. Как съм могла да си го помисля? Ти никога не би избухнал от гняв. А сега, ако ме извиниш, трябва да окача наметалото си.
 	Отношенията между Бел и Звяра се бяха обтегнали, откакто тя отиде до Западното крило в търсене на отговори. Една-единствена роза я бе превърнала в пленница и тя искаше да узнае защо. Когато попита прислугата, единственото, което получи, бяха уклончиви отговори. От Звяра не получи нищо.
 	Добре, помисли си тя. – Ако никой не ми дава никакви отговори, аз ще ги открия сама.
 	Западното крило беше личната територия на Звяра. Той бе забранил на Бел да ходи там и подобна строга заповед, издадена от такова внушително същество, би била достатъчна да изплаши повечето хора и да ги накара несъмнено да се подчинят.
 	Но Бел не бе като повечето хора. Тя поставяше всичко под съмнение и се подчиняваше само на едно нещо – на своето сърце.
 	В покоите на Звяра бе тъмно, но очите на Бел скоро бяха привикнали към мрака. Докато се бе придвижвала из някога красивите стаи, тя бе забелязала, че всички хубави мебели в тях бяха изпотрошени, скъпите балдахини над леглата – накъсани, позлатените огледала – разбити.
 	– Звяра е направил това – бе прошепнала тогава тя.
 	Тя бе ставала свидетел на неговия гняв и знаеше, че той е напълно способен да преобърне маса или да захвърли стол през стаята. Очите й виждаха, че ужасната разруха е плод на неговата ярост. Сърцето й обаче подсказваше, че има по-дълбока причина – отчаяние – и я заболя за него.
 	Бел бе продължила да върви из стаите на Звяра, изправяйки съборени мебели, побутвайки с крак късчета стъкло на купчина, търсейки отговори.
 	Ето ме тук, живея в отдалечен замък в гора, в която винаги е зима – помисли си тя. – Разговарям с часовници, шегувам се със свещници, играя на „донеси предмета'' с лаеща табуретка за крака. Това правя сега. Това е моят живот. Трябва да има причина нещата да стоят по този начин. Да можех само да разбера каква е тя.
 	Съсипани картини висяха на една от стените, а сред тях имаше един семеен портрет: мъж със студена, властна и високомерна осанка, жена с топла усмивка и умни сини очи и малко момче, което изглеждаше точно като жената.
 	На друг портрет се виждаше красив млад мъж със сини очи, досущ като момчето. Поне Бел мислеше, че това е мъж. Портретът бе сцепен толкова лошо, че очите на човека бяха почти всичко, което бе останало.
 	„Кой си ти?“, си бе помислила Бел.
 	С пораженческа въздишка тя се бе обърнала да си върви. Сега тя не бе по-благоразумна отколкото когато влезе в покоите на Звяра.
 	И тогава я бе видяла – една-единствена червена роза. Тя стоеше изправена върху една маса, покрита с фин стъклен похлупак. Главичката й бе клюмнала, а няколко от венчелистчетата й се бяха отронили. Очарована, тя бе повдигнала похлупака, за да види цветето по-добре.
 	Именно тогава я бе заварил Звяра.
 	– Какво търсиш тук? Какво й направи? – изръмжа Звяра.
 	– Нищо – отвърна Бел.
 	– Осъзнаваш ли какво можеше да сториш? Можеше да провалиш всички ни! Махай се! Върви! – бе се разбеснял той, докато покриваше розата с похлупака и бе разстроил Бел толкова силно, че тя бе побягнала от Звяра, от Западното крило и от замъка.
 	Бе изтичала до конюшнята, бе метнала едно седло върху гърба на Филип и бе изхвърчала навън с главоломна скорост. Бяха се движили бързо из гората, докато не се озоваха насред глутница вълци. Свирепите животни щяха да я убият, ако не бе Звяра. Тя се бе опитала да ги отблъсне сама, но те бяха твърде много. Точно когато бе сигурна, че ще я разкъсат, Звяра се бе появил от гората и бе ги прогонил, но самият той бе лошо ранен.
 	С помощта на Филип Бел бе върнала Звяра в замъка, бе се погрижила за раните му и го бе сложила да си легне. Тя все още бе разстроена и докато Звяра спеше, като се мяташе и въртеше неспокойно, бе попитала г-жа Потс как самата тя и останалите слуги можеха да живеят с него, след като той се държеше толкова лошо.
 	– Защото има добро сърце – бе отговорила г-жа Потс.
 	Беля бе погледнала с недоверие.
 	– За едно и също лице ли говорим? – бе попитала тя.
 	Г-жа Потс се бе усмихнала тъжно, а после бе настанила Бел да седне и й бе разказала историята на Звяра. Някога той бил принц, син на богат и властен човек. Майка му, добра и мила жена, умряла, когато бил все още момче.
 	– Те ли са хората от портретите? – бе попитала Бел. – В Западното крило?
 	– Да, това са те – бе отговорила г-жа Потс.
 	Тя бе продължила с обясненията, че бащата на Звяра бил жесток човек, който тормозел единственото си дете.
 	Бел се бе шокирала от това, което узна, и се бе изпълнила със съжаление. Нейната майка също бе умряла млада, когато Бел бе още бебе, но за разлика от Звяра, нейният баща бе самата доброта.
 	– Колко ли трябва да е бил уплашен и самотен, и тъжен. Горкичкото сираче, без майка, в ръцете на такъв груб човек – бе казала тя.
 	Г-жа Потс бе кимнала с глава с наведени очи.
 	– След години на такова ужасно отношение принцът израсна груб, нехаен и себелюбив, също като своя баща – каза тя. – А после, един ден той организира разточителен бал и покани най-красивите дами от владенията си да присъстват на него. В разгара на танците една просякиня влезе в балната зала и помоли принца за подслон от вятъра и дъжда. Той й се изсмя и нареди на стражите си да я изхвърлят. Но старицата всъщност бе чародейка. Тя омагьоса принца, превръщайки го в звяр. Тя омагьоса и нас, неговите слуги. И оттогава ние сме такива. Не можем да се върнем към предишната си същност и стария си живот.
 	– Толкова съжалявам, г-жо Потс – каза Бел с наскърбено заради своята приятелка сърце.
 	– И аз, дете. И аз.
 	– Нищо ли не можете да направите?
 	Г-жа Потс обърна взор към Звяра. Когато отново заговори, гласът й звучеше сякаш отдалече:
 	– Имаш толкова много въпроси, дете. И кой не би имал? Нека да отговоря поне на първия: ние сме до господаря, защото няма да го изоставим за втори път.
 	– За втори път? – бе повторила Бел. – Не разбирам.
 	– Знаехме колко лошо се държи с него баща му, но не направихме нищо – бе казала г-жа Потс, явно натъжена от признанието си. – Онзи човек бе истинският звяр, а ние бяхме твърде уплашени, за да му се противопоставим. Господарят ни се нуждае от нас сега толкова, колкото и преди и този път ние няма да се откажем от него.
 	Бел бе настояла:
 	– Искам да ви помогна. Трябва да има някакъв начин да се премахне магията.
 	Тогава Звяра бе изръмжал в съня си и г-жа Потс се бе втурнала към него.
 	– Това не е твоя грижа, агънце – бе отговорила г-жа Потс. – Каквото сме си постлали сами, на това ще легнем.
 	Онази вечер Бел и Звяра си бяха разменили няколко остри думи, както преди нападението на вълците, така и след това и оттогава не бяха говорили много, затова Бел не бе в настроение за неговата изненада.
 	След като му бе отказала, тя прекоси кухнята с намерението да намери Шапо, закачалката, за да окачи наметалото си на нея. В това време Когсуърт и г-жа Потс си размениха загрижени погледи. Кюзиние, готварската печка, бе толкова разтревожен, че започна да пуши.
 	Люмиер се бе забързал към Звяра. Прикривайки устата си с ръка, той се бе навел близо и каза:
 	– Бих ли могъл да предложа, господарю, да добавите една усмивка и дружелюбен тон, за да покажете, че става дума за щастлива изненада, а не примерно за разходка до гилотината.
 	Той бе изговорил думите с тих глас, но въпреки това Бел ги бе чула. Звукът се разнасяше в просторната кухня с високи сводести тавани.
 	Звяра се бе прокашлял.
 	– Бел! – извика той след нея. – Имам една много приятна, великолепна, твърде възхитителна изненада за теб!
 	Гласът му звучеше толкова ведро и ентусиазирано, толкова необичайно за него, че Бел мигом спря и се обърна, само за да се увери, че именно Звяра е проговорил.
 	Беше той. Стоеше там, където го бе оставила, като се усмихваше, или поне се опитваше. Изражението му по-скоро приличаше на гримаса и му придаваше още по-свиреп вид от обичайния, независимо че той се бе погрижил за външния си вид и бе красиво облечен.
 	Носеше ленена риза, надиплено шалче и копринено сако. Чифт страховити черни рога се извиваха назад от слепоочията му. Козина покриваше лицето и тялото му и коса като лъвска грива се спускаше по гърба му. Лапите му бяха огромни, ноктите – дълги и остри. Той бе висок и имаше здраво и силно тяло.
 	Но най-завладяващото нещо у Звяра не бяха ръстът или силата му, а очите му. Те не бяха златисти на цвят като у тигъра или тъмнокафяви като на мечка. Те бяха с ясен, пронизващ син цвят – дълбоки като планинско езеро и също толкова непроницаеми. Като всички диви същества, и Звяра предпазливо криеше погледа си, да не би да установи контакт с очи, или да разкрие твърде много.
 	– Изненадата наистина е хубава, Бел. Кълна се – каза той. – Няма ли поне да дойдеш да я видиш?
 	Нещо в изражението му, едновременно изпълнено с надежда и безпомощно, бе смекчило Бел.
 	Той се опитва – помисли си тя. – Те всички опитват. Да отида ли?
 	– Без викове или ревове, или ръмжене... – бе предупредила тя.
 	Звяра бе кимнал с глава тържествено. Той бе й протегнал лапата си.
 	Бел се бе вгледала в нея, обмисляйки. После бе кимнала с глава и я бе хванала.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


 	– Затворени ли са очите ти?
 	– Питаш ме вече за пети път.
 	– Не виждаш нищо, нали?
 	– Не и през превръзката на очите ми.
 	Бел стоеше пред една двойна, висока, изящно извита като арка врата. Звяра я бе повел от кухнята по един дълъг коридор и нагоре по едно каменно стълбище. Когато пристигнаха, той бе оставил свещника, който носеше, на една маса до вратата. След това бе настоял да завърже шалчето си върху очите й.
 	– Чакай тук – й бе казал той, след като свърши. – Не се отдалечавай.
 	Бел се бе засмяла. Да се отдалечи ли? Близо до стълбището? С превръзка на очите?
 	Звяра не й отговори. Той бе твърде зает да рови непохватно сред връзка с ключове. Бел бе чула дрънченето на ключовете.
 	Защо му отнема толкова време да постави ключа в ключалката? – чудеше се тя. – Той със сигурност знае как да отвори вратите в собствения си замък.
 	И тогава бе разбрала защо: той просто бе нервен.
 	Той иска да харесам изненадата му – помисли си тя. – Иска да ме зарадва.
 	Мисълта, че Звяра би искал да зарадва някого, бе толкова необичайна, че Бел веднага се отърси от нея. Би трябвало да има друга причина. Може би светлината бе слаба на мястото, където се намираха. Може би не можеше да види ключовете.
 	– А! Ето, готови сме! – най-сетне бе казал Звяра.
 	Бел чу завъртането на ключа и изскърцването на
 	пантите. Тя бе почувствала полъха на застоял въздух върху лицето си при отварянето на вратата. Усети миризма на кожа. И на масло от ленено семе – съставка на бои и мастила.
 	– Оттук – бе казал Звяра, водейки я напред. – Внимателно, Бел... само още съвсем малко... спри точно тук!
 	Бел бе наклонила глава към него, заинтригувана от гласа му. В него имаше нещо, което не бе долавяла преди: очакване, вълнение, щастие.
 	– Къде се намираме? – бе попитала тя, нетърпелива да узнае що за място би предизвикало такива чувства у него.
 	– Имай търпение. Ще видиш – бе казал той. – Трябва ни само малко светлина най-напред.
 	Бел го бе чула да се връща обратно към вратата и да взема свещника.
 	– Готова ли си? – бе попитал той, след като отново застана до нея.
 	– Така мисля – бе отвърнала тя.
 	Звяра бе развързал превръзката на очите й.
 	– Добре, Бел – бе казал той. – Отвори очи.
 	Бел бе погледнала, примигвайки.
 	Тя бе отворила широко очи и вдигнала ръце към устата си от изненада.
 	На светлината от свещника тя ги бе видяла – книги. Стотици томове. Хиляди.
 	Звяра я бе довел в библиотеката си. Тя бе тъмна и прашна и се нуждаеше от основно почистване, но въпреки това бе една от най-внушаващите благоговение стаи, които тя бе виждала някога. Таванът бе с височината на два етажа. Високи рафтове се редяха покрай стените. Дървени стълби, окачени върху месингови релси, даваха на посетителите достъп до най-високите полици. Отстрани на резбованата мраморна полица над камината, сгушена между рафтовете на една от стените, имаше две дълбоки кожени кресла.
 	– Харесва ли ти изненадата, Бел? – бе я попитал Звяра.
 	– Дали ми харесва? – бе казала Бел с разтреперан глас. – Обожавам я!
 	Запленена от книгите, Бел не бе забелязала, че Звяра се усмихва. Не бе видяла очите му – толкова потайни, толкова измъчени – да се изпълват със слаба, крехка надежда.
 	Бел бе издърпала една книга от най-близкия рафт и бе издухала праха от корицата й.
 	Подвързията на книгата от телешка кожа бе мека като ръкавица. Бел я бе разтворила и бе видяла, че форзацът на книгата бе изрисуван като мрамор, а страниците бяха красиво напечатани с плътно черно мастило. Нищо чудно, че бе разпознала мириса на кожа и ленено семе, когато влезе в стаята. Заедно те създаваха изкусителния парфюм на една книга.
 	Звяра се бе доближил до нея и бе хвърлил бърз поглед към заглавието.
 	– Кралицата на феите – бе казал той. – Поемата, написана за английската кралица Елизабет, е една от любимите ми.
 	– И от моите! – каза Бел.
 	Звяра се бе прокашлял.
 	– „Защото каквото и да се изгуби от едно място, то бива отнесено от течението на друго място...“
 	Бел с удоволствие изрецитира следващия стих:
 	– „Защото нищо не е изгубено,...“
 	– „Щом може да бъде намерено, ако бъде потърсено“ – завършиха те заедно.
 	Кафявите очи на Бел бяха грейнали от щастие. През целия си живот тя бе обичала книгите. Обичаше вида им, мириса им, да ги усеща в ръцете си. Но най-много от всичко обичаше чувството, което я обземаше, когато вземеше в ръце някоя книга – усещането, че държи цял един свят в ръцете си.
 	Тя бе върнала Кралицата на феите на мястото й, бе прекосила стаята до друга полица и бе издърпала друга книга оттам. Ренесансовите прелести на Венеция – бе прочела тя на висок глас.
 	– Библиотеката ти е невероятна. Тя е изумителна. Благодаря ти много за това, че ме доведе тук – бе казала тя.
 	– Радвам се, че ти харесва. Това е любимото ми място в целия замък. Идвам тук всеки ден. Моят пра-пра-прадядо е положил основите й – бе обяснил Звяра. – Най-ценната му придобивка бе оригиналът на Хамлет.
 	– Шекспир! – бе възкликнала Бел. – Той е любимият ми автор! Имаш ли и други негови творби? – бе попитала тя. – „Бурята?“ А знаеш ли колко обичам и Ромео и Жулиета.
 	– Да, разбира се. Тук е цялото творчество на Шекспир. Има и чудесна сбирка с поезия: Данте, Чосър, Милтън... – той спря за миг. – Но това е глупаво. Вместо аз да ти казвам какво има тук, по-добре виж сама.
 	Това бе всичко, което Бел имаше нужда да чуе. След миг тя се бе понесла, втурвайки се от рафт на рафт, а ботушите й бяха оставили отпечатъци в праха.
 	Какви истории само съдържа това място! – бе си помислила тя. – Истории за триумф и разгром, любов и предателство. Истории за мъка и радост.

 	Между кориците на всички тези книги имаше толкова живот – смел, бляскав. Имаше далечни екзотични места. От нея се искаше само да отвори книгата, за да се превърне в Жана д'Арк при обсадата на Орлеан, Марко Поло, пътуващ по пътя на коприната, или Клеопатра, плаваща към Тарс, за да се срещне с Марк Антоний. Тя можеше да е пленница, но в тази стая, с книга в ръка, тя би могла да е свободна.
 	– Идвай тук по всяко време, Бел. Чети каквото си пожелаеш. Тези книги сега са твои – бе казал Звяра нежно. – Те са моят подарък за теб.
 	Бел се бе засмяла. Звяра сигурно се шегуваше, би трябвало да е така. Тази колекция нямаше равна на себе си. Тя бе безценна. Никой не би я подарил просто така.
 	– Може ли да заема една или две книги? – бе помолила тя, поглеждайки нагоре към един рафт.
 	Но не бе получила отговор.
 	Озадачена от тишината, Бел се бе обърнала и бе разбрала, че си говори сама.
 	Звяра си бе отишъл.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТА


 	Бел бе останала там доста време, загледана към празната врата.
 	Подаръкът, който Звяра й бе направил, бе толкова невероятно щедър, че просто не й се вярваше. Имаше усещането, че Звяра, който й бе причинил толкова мъка, сега се бе опитал да направи всичко по силите си, за да поправи стореното.
 	Всичко, освен да я пусне да си върви.
 	– Кой си ти? – прошепна тя.
 	Беше ли Звяра ръмжащото диво същество, което бе превърнало в затворник баща й, а след това и самата нея. Беше ли образованият читател, който можеше да рецитира стихове от поема от шестнадесети век? Беше ли неин противник? Приятел?
 	Или пък беше по някакъв начин всичките тези неща?
 	Както винаги, Бел имаше само въпроси. Г-жа Потс бе отговорила на много от тях вечерта, когато Бел избяга от замъка, но остави други без отговор, сред които и най-важния: Защо самата Бел бе тук?
 	Бел бе сигурна, че отговорът на този въпрос бе и ключът към нейната свобода. Но докато го получи, книгите щяха бъдат нейното убежище.
 	Шумен лай откъсна Бел от мислите й за недалечното минало и я върна в настоящето.
 	Фруфру и Чип все още препускаха напред-назад, само че сега Чип носеше един парцал за прах, увит около него като пиратска кърпа, и заплашваше Фруфру да го влачи във водата след кораба. Те се блъснаха в кофата на Бел и разплискаха вода по целия под.
 	Г-жа Потс се скара на сина си.
 	– Чип, моля те, избърши тази вода. След това си намери някоя книга и ъгълче, където да почетеш. Веднага. Или отиваш право в кухнята да помагаш на Кюзиние в приготвянето на вечерята!
 	– Ха! Аз не съм мерителна чашка, мамо. Аз съм капитан Кид, страшилището на откритите морета! – отвърна Чип.
 	– Или може би на чая – каза един глас откъм вратата.
 	Това бе Звяра. Всички слуги прекъснаха заниманията си, за да се поклонят. Дори Чип и Фруфру направиха опит да се приведат във форма.
 	– Не, не... моля ви. Продължавайте – каза Звяра. – Вършите чудесна работа. Библиотеката изглежда много по-добре.
 	Бел забеляза, че той изглежда непохватен, дори малко стеснителен. Сякаш бе натрапник в това оживено от работа място.
 	Когато тя и останалите подновиха работа, Звяра потупа Фруфру после се наведе към Чип и каза:
 	– Аз, хм... не зная дали ще ти бъде интересно, но има една чудесна книга за пирати в дъното на библиотеката. Вдясно. На рафта под седалката на прозореца.
 	Очите на Чип светнаха.
 	– Благодаря – каза той, хуквайки бързо да я намери и забравяйки да избърше разлятата вода.
 	Звяра се изправи, после прекоси библиотеката с лапи, скръстени на гърба му, кимайки одобрително за работата, която се вършеше.
 	– Люмиер – каза той, посочвайки един ъгъл, – там си пропуснал едно петно.
 	– О, благодаря ви, господарю – каза Люмиер, забързан да избърше прашното място, което бе пропуснал.
 	Звяра кимна с глава, явно доволен от това, че помага.
 	– Когсуърт! – каза той няколко секунди по-късно, потупвайки с пръсти по една махагонова маса.
 	– Да, господарю?
 	– Тук има ивица восък.
 	– Добре, господарю – каза през стиснати зъби Когсуърт и забърза с парцала към масата.
 	Звяра се олюля на пети, усмихвайки се.
 	– Г-жо Потс! – извика той. – Все още има тъмно петно върху дръжката на тази врата!
 	– Колко мило от страна на господаря, че ми го посочи – каза г-жа Потс, а от чучура й излизаше пара.
 	Бел, която бършеше с парцал край един рафт с книги, погледна крадешком към Звяра. Докато го гледаше, той нави ръкавите си, а после грабна един парцал и кофа.
 	Охо – помисли си тя.
 	Люмиер, Когсуърт, Плюмет и г-жа Потс гледаха с безпокойство как Звяра се отправя към един прозорец. Той топна парцала във водата и без да го изстиска започна да търка с капещия плат мръсните стъкла.
 	– Ето! Какво ще кажеш, Люмиер? – попита той след няколко минути.
 	Бел хапеше устни, за да не се разсмее. Прозорецът бе два пъти по-мръсен отпреди.
 	– Какво да кажа? – рече Люмиер, търсейки подходящите думи. – Мисля, господарю, че... че вашият...
 	Когсуърт вдигна ръка към устата си. Ентусиазъм – прокашля се той.
 	– Мисля, че вашият ентусиазъм е пример за всички нас! – възкликна Люмиер, а пламъците на свещите му блеснаха ярко.
 	– Отлично! – каза Звяра с лъчезарна усмивка. – Ще почистя още един!
 	Преди Люмиер да успее да го разубеди, Чип – който очевидно бе намерил книгата за пиратите – се появи иззад ъгъла, тичайки като хала след Фруфру.
 	– Ах, ти подло куче! – крещеше той. – Време е да се разходиш по дъската.
 	Една малка усмивка премина по лицето на Звяра. Той вдигна един парцал с дръжка и преструвайки се, че това е меч, го размаха към Чип.
 	– Ангард, пиратски негоднико!
 	Чип скочи върху гърба на Фруфру.
 	– Никога няма да ме заловиш жив! – извика той. Звяра тръгна напред, мушкайки с дръжката на
 	парцала към своите противници. Фруфру изръмжа. Той се присви на земята, готов за отскок, а след това се хвърли в нападение.
 	Преструвайки се на уплашен, Звяра бързо би отстъпление. Той тръгна заднешком, отбранявайки се с мопата срещу пиратите мародери... и не видя калъпа сапун на пода, сред локвата от разлята вода.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТА


 	Всичко се случи толкова бързо, че Бел не успя дори да мигне.
 	Звяра стъпи с крак върху калъпа сапун и се плъзна назад, размахвайки ръце като крилата на вятърна мелница. Другият му крак ритна една пълна с мръсна вода кофа и тя полетя във въздуха. Звяра падна върху един шкаф с книги. Дървото се счупи на трески. Рафтовете паднаха. Книгите се посипаха отгоре. Парцалът изплющя. А кофата се захлупи върху главата му.
 	Последваха няколко секунди тишина от шока. Тогава Бел захвърли парцала, който държеше.
 	– Добре ли си? – извика тя.
 	Звяра се изправи до седнало положение и се заоглежда насам-натам, все още с кофа на главата. Бел се затича към него, коленичи и я издърпа. Той примигна към нея изпоцапан, засрамен и бесен. От козината му капеше мръсна вода. Без да се замисли, той я разтръска силно.
 	Бел, все още на колене, бе толкова близо до него, че бе изпръскана цялата.
 	– О! – извика тя. – Гадост!
 	Останалите също бяха мокри. Когсуърт заломоти. Плюмет разтръска перата си, от които капеше вода. Г-жа Потс и Чип се изплезиха, докато капки сива вода се стичаха по порцелановата им повърхност.
 	А Звяра изръмжа. Звукът бе нисък и страховит – предвестник на поредното гневно избухване. Усмихнатият и весел господар отпреди няколко минути бе изчезнал. На негово място се бе появило едно ядосано, посрамено същество, което отчаяно искаше да възстанови достойнството си.
 	Слугите почувстваха приближаващата се буря. Люмиер побърза да я предотврати. Той се прокашля. Вода се стичаше по лицето му. Тънки струйки дим се издигаха от угасналите му свещи. Той вдигна ръцете си нагоре, събра смелост за една лъчезарна усмивка и каза:
 	– Оказахте ни невероятна помощ, господарю. Безценна. Но се чудя дали няма да е по-пълноценно, ако използвате времето си, за да изучавате римските стоици? Или да се запознаете повторно с древните персийски поети? Или да опресните познанията си за древногръцките философи?
 	Ръмженето на Звяра се задълбочи. Той отвори уста, готов да захапе бързо Люмиер и останалите, но преди да успее, се чу друг звук – музикален и звънлив, като изключим странния вик или изсумтяване.
 	Беше Бел. Тя седеше върху петите си с ръце на коленете и тресеше глава от смях.
 	Звяра се обърна към нея
 	– Спри! Спри да ми се смееш! – сопна се той.
 	Бел се отдръпна, стресната от тона му.
 	– Аз не се смея на теб – отвърна тя.
 	– Така ли? – каза кисело Звяра. – Е, със сигурност не се смееш заедно с мен.
 	Бел поклати глава.
 	– Прав си. Не се смея с теб. Бих искала, но това е невъзможно, ако и ти не се смееш – каза тя, а в гласа й вече имаше нотка на раздразнение.
 	– Това не е смешно, Бел.
 	– Напротив, смешно е. Никой не пострада. Всички сме добре. Виж мен. Косата ми е залепнала за главата ми. Покрита съм с мръсна вода. Дрехите ми са мокри. Всички останали също изглеждат ужасно – каза тя, посочвайки към слугите. – А ако ти можеше да се видиш отстрани как се плъзгаш по пода...
 	Тя се разкикоти отново, но едно озъбване на Звяра я спря. Бел бе много наблизо, само на сантиметри от него. Толкова близо, че той не можа да скрие погледа си от нея, както правеше обикновено. Тя погледна в очите му, очаквайки да съзре гняв. Но вместо това видя болезнена уязвимост.
 	Той смята, че се държа лошо – помисли си Бел. – Смята, че му се присмивам.
 	В ума й проблесна един образ от неговите покои и разрухата, която бе причинил в тях. Тя си спомни усещането за отчаяние, което бе почувствала в тези стаи. И историята за детството на Звяра, която г-жа Потс й бе разказала. Раните му все още бяха дълбоки, все още кървяха.
 	– За какво си загрижена? – я питаше един глас вътре в нея. – Звяра беше ли загрижен, когато превърна баща ти в затворник в този замък? А след това и теб?
 	Бел не отговори на гласа, не и веднага. Вместо това тя се замисли за баща си.
 	Веднъж, когато бе малка, те бяха излезли на разходка в гората. Попаднаха на една лисица, чийто крак бе заклещен в нараняващ я стоманен капан. Бащата на Бел се канеше да опита да я освободи, но горката лисица, обезумяла от болка и страх, се нахвърляше върху него. Отново и отново той се бе опитвал да помогне на страдащото животно. И отново и отново тя го нападаше.
 	– Тате, откажи се! – бе извикала накрая Бел, изплашена за него. – Тя ще те ухапе!
 	– Тихо, Бел – бе казал той. – Лисицата не може да промени нрава си, а аз не мога да променя своя.
 	Той бе проявявал настойчивост бавно и търпеливо, докато най-накрая изтощената лисица се бе отпуснала на земята. Тогава той бе успял да отвори капана и да я освободи.
 	– Защо си загрижена? – попита отново гласът.
 	Бел мушна ръка в джоба си, без да си даде отговор.
 	Докато събираше пособията за почистване по-рано, тя бе мушнала в джоба си една кърпа. Тя все още бе суха; влагата от дрехите й все още не се бе просмукала в нея.
 	Сега Бел я извади и започна да изтрива мокрото лице на Звяра. Докосването й бе нежно, но той се сепна от него така, сякаш тя го бе ударила.
 	– Какво правиш? – попита той, а в гласа му звучеше несигурност вместо гняв.
 	– На какво ти прилича? Бърша лицето ти.
 	– Няма нужда. Не е необходимо. Напълно добре съм – запротестира той. – Този плат е много груб. Ох. Спри. Скубеш ми козината. Внимавай! Знаеш ли, това е носът ми. Ох. Ох! Ушите ми са много нежни!
 	Бел упорстваше, без да обръща внимание на оплакванията му.
 	– По-добре ли е така? – попита тя, след като свърши.
 	– Да. Горе-долу – отговори Звяра неохотно. – Но сакото ми е мръсно, а ризата ми е подгизнала. Аз... аз трябва да отида в стаята си и да се преоблека. А след това в кабинета си. От известно време работя върху един превод на Епиктет. Ами, трябва да поработя върху него. Не може да се очаква, че ще се разтакавам тук цял ден.
 	Той се изправи, изтръска водата от лапите си и се отправи към вратата. Там поспря за няколко неловки секунди и хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към библиотеката.
 	Иска му се да можеше да остане тук – помисли се Бел. – С нас. Той по-скоро би бърсал мръсния под, отколкото да стои сам в покоите си.
 	– Шапо? Шапо! Донеси ми няколко чисти кърпи! – изрева той.
 	Бел чу как закачалката се приближава, потропвайки в коридора. Тя се появи в отвора на вратата и реагира със закъснение при вида на Звяра. Тя притисна две от ръцете си към кльощавия си гръден кош и вдигна бързо останалите във въздуха смутена, виждайки как изглежда облеклото на господаря й.
 	– Е, хайде, Шапо. Не преигравай – каза Звяра. – Всички каши, нещастни инциденти и катастрофи трябва да се посрещат безгрижно със смях. – Той погледна многозначително към Бел. – Или поне така ми казаха.
 	Шапо изпроводи Звяра от библиотеката до покоите му, а Бел и останалите слуги останаха сами.
 	Все още коленичила, Бел пъхна влажната кърпа в джоба си и започна да събира книгите, изпопадали на пода, когато Звяра се блъсна в шкафа.
 	– Трябва да намерим празни полици, където можем да подредим тези томове – каза тя на слугите. – Някой да е виждал такива?
 	Никой не й отговори.
 	Това е странно – помисли си Бел, обръщайки се да ги погледне.
 	Те стояха по местата си като препарирани. Никой от тях не бе помръднал откакто Звяра бе напуснал стаята. Те се взираха в празното пространство на вратата като зашеметени.
 	– Плюмет? Г-жо Потс? Какво става? – попита Бел, озадачена от странното им държание.
 	– Господарят беше ядосан... – започна Люмиер.
 	– Но не се разкрещя – довърши Плюмет с учудване в гласа.
 	– Той не ръмжа – добави Когсуърт.
 	– Дори не счупи нищо – каза г-жа Потс учудено. – Сигурно защото...
 	Тя погледна към Люмиер, след това и към Когсуърт, а видът й бе такъв, сякаш бе казала твърде много. Думите й заглъхнаха.
 	– Защото какво? – попита нетърпеливо Бел с надежда, че може да научи нещо, каквото и да е, което би й помогнало да разбере защо е тук.
 	Но г-жа Потс я разочарова. Тя каза само:
 	– Защото трябваше да се върне към работата си.
 	Чувство на неудовлетворение обхвана Бел. Искаше да я притисне, за да изкопчи повече информация, но знаеше, че това няма да доведе до нищо. Г-жа Потс вече се бе върнала при прозорците и ги почистваше с парата си. Винаги ставаше така. Слугите винаги си намираха някаква работа или отиваха някъде, когато тя задаваше неподходящите въпроси.
 	Бел усети как върху нея се стоварва смазваща самота. Звяра си бе отишъл, а всички слуги се бяха върнали към задълженията си. Изведнъж тя остро почувства липсата на баща си. Мисълта за времето, когато откриха попадналата в капан лисица, я накара още по-силно да копнее за неговото присъствие. Да можеше само да си поговори с него. Макар и само за час. Но тя знаеше, че това няма да се случи. Не и сега. Никога.
 	Отказвайки да се поддаде на чувството за безнадеждност, Бел вдигна няколко книги от пода и се огледа за място, където да ги постави.
 	Тя напомни на себе си, че днес бе много по-добре от предишния ден. Сега тя разполагаше с библиотеката на Звяра. Може да е самотна – да бъдеш затворник в непознат замък, където винаги е зима, може да накара всеки да се почувства самотен. Но тя не бе сама. Сега имаше Шекспир за компания. И Молиер. Данте. Русо.
 	Тя щеше да открие истината за своето пленничество. Може би не днес или утре, но един ден със сигурност.
 	А дотогава ще намира утеха в книгите.
 	Точно както винаги бе правила.
 	 
 
 ГЛАВА СЕДМА


 	– разтегнал съм си пружините – каза Когсуърт съкрушено, с ръце, притиснати до гърба на кутията му. – Боя се, че никога вече няма да тиктакам както трябва.
 	Часът беше четири. Над замъка се спускаше здрач. Бел и приятелите й бяха чистили цели осем часа, само с една кратка почивка.
 	– Едно кресло и почивка край огъня ще ви оправят, г-н Когсуърт – каза г-жа Потс. – Сипах ви малко олио, за да смажете зъбните си колелца и разчепках една пухкава, хубава, мека възглавница за вас.
 	– Скъпа госпожо, вие сте ангел на милосърдието! – възкликна Когсуърт. Той се наведе да вдигне един парцал от пода, потръпвайки, а после се отправи към вратата.
 	– Когсуърт, почакай! – каза Бел и изтича да го настигне.
 	Той спря и се обърна.
 	– Само не ми казвай, че съм пропуснал да изчистя някое място! – предупреди я той.
 	– А може ли да ти кажа „благодаря“? – попита тя и коленичи, за да го целуне по бузата.
 	Когсуърт се усмихна.
 	– Това може, скъпо мое момиче – каза той, потупвайки я по ръката.
 	– Благодаря и на вас, г-жо Потс, Плюмет, Люмиер – добави Бел, като поглеждаше всеки от приятелите си поред. – Щеше да ми отнеме месец да свърша цялата работа сама. Всички бяхте толкова добри да ми помогнете, а това означава много за мен.
 	– За нас бе удоволствие – каза Люмиер.
 	– Едва ли! – измърмори Плюмет. Тя се огледа, оценявайки свършената от тях работа. – Но пък мястото наистина изглежда много хубаво.
 	С парцал в ръка, Когсуърт излезе сковано от библиотеката. Бел можеше да чуе стоновете му, които се носеха откъм стълбището. Плюмет и Люмиер се повлякоха след него.
 	Г-жа Потс ги последва, а след това се обърна от вратата. Огледа Бел от лицето до ботушите и обратно.
 	– Да можеше да се видиш, дете! – каза тя, кискайки се. – Изглеждаш така, сякаш цял ден си лазила в комини!
 	Бел се засмя. Тя натъпка парцала за прах, който все още държеше в ръка, в джоба на полата си.
 	– Няма ли да слезеш при нас? Сложих чайника на печката – каза г-жа Потс.
 	– Може би след малко – отговори Бел, като в същото време оглеждаше един рафт, пълен с книги.
 	Г-жа Потс се усмихна.
 	– Напълно те разбирам. Чаят и бисквитите не са така привлекателни като историите, не и за някой книжен червей. Въпреки това, непременно слез да похапнеш за вечеря, дете. Господарят ще се храни в кабинета си довечера, така че храната ще е съвсем обикновена, но ще ти приготвим нещо питателно. Имаш нужда от вкусно ядене след цялата работа, която свърши.
 	Бел обеща да я послуша и г-жа Потс заслиза по стълбите, за да се присъедини към останалите. Веднага щом тя си тръгна, Бел се обърна и огледа библиотеката. Нейната библиотека. Дъските на пода светеха от чистота. В камината гореше огън. Всеки сантиметър от рафтовете бе почистен от прах. Нямаше ги вече паяжините. Прозорците блестяха.
 	Тя взе един свещник и тръгна покрай една стена, покрита с извисяващи се шкафове за книги, като прокарваше пръсти по гръбчетата на томовете, гледаше заглавията и се чувстваше като най-богатия човек на света.
 	Когато стигна до края на книжната редица, тя видя седалката до прозореца. Един том лежеше разтворен върху дебелата кадифена възглавница – книга за пирати.
 	– Чип – каза Бел, поклащайки глава.
 	Тя остави свещника, вдигна книгата и я сложи на мястото й. В същото време погледът й попадна върху една тясна дървена врата, сбутана между два високи шкафа за книги по диагонал от седалката до прозореца.
 	Вратата бе леко открехната.
 	Бел не беше чистила стаята, която се намираше от другата страна. Тя бе толкова заета в предната част на библиотеката, че дори не бе забелязала тази врата. Дали някой друг я бе видял?
 	– Виж ти – въздъхна тя. – Не ми казвайте, че сме пропуснали цяла стая.
 	Бел протегна свещника в ръката си напред и тръгна към вратата. Тя хвана дръжката и в същия миг я обзе чувство на страх – силен и смразяващ като зимна мъгла. Тя почувства, че тялото й изстива и бързо отдръпна ръката си.
 	– Стига, глупачке – каза си окуражително на глас, подразнена от глупавото си поведение. – Я се стегни.
 	Тя отвори широко вратата и пристъпи в една малка, тъмна стая. Тя бе още по-прашна от останалата част на библиотеката. Като освети със свещта наоколо, Бел видя, че в стаята нямаше абсолютно нищо зловещо – само едно бюро, върху което лежаха пачи пера, една празна мастилница, едно пресъхнало бурканче с лепило, хартия, плат и една дебела счетоводна книга с надпис ПРИДОБИВКИ върху нея.
 	Стаята очевидно е била използвана за каталогизиране на нови книги и поправка на стари. Може би някога замъкът е имал собствен библиотекар. Бел с усмивка си помисли, че сега тя е библиотекарят. Тя се закле да поддържа библиотеката спретната и добре подредена – такава, с каквато отец Роберт би се гордял.
 	Тя отвори старинната счетоводна книга. Последната придобивка, записана с изящен и равен почерк, бе първо издание на Дантевата Божествена комедия, закупено от един търговец на книги във Венеция за баснословна сума.
 	Сърцето на Бел заби учестено при мисълта, че може да държи в ръцете си такава скъпа, безценна книга, но Данте щеше да почака до сутринта. Точно сега тя бе прекалено уморена дори да отвори някоя книга, камо ли да я търси.
 	Бел затвори тефтера и в този миг чу зад себе си едно призрачно стенание. Тя се обърна, зяпнала от уплаха, но скоро разбра причината. Единственият прозорец в стаята бе леко открехнат и зимният вятър свиреше през него. Той бе покрил перваза с навят сняг.
 	Бел потрепери. Тя остави свещника и затвори прозореца. Мисълта да поседне пред веселия огън в кухнята с чаша чай в компанията на приятелите й изведнъж и се стори особено привлекателна. Тя взе свещника и тъкмо се канеше да напусне работната стая, когато нещо друго привлече погледа й – тежка черна книга, която лежеше върху една маса вляво от прозореца.
 	– Това е странно. Защо ли не са я поставили на полицата? – зачуди се тя на глас, отивайки към масата.
 	Необяснимо, но по кожената подвързия на книгата нямаше прах. Беше ли идвал някой тук да я чете? Или Звяра я беше оставил отгоре за нея?
 	Тя погледна към пода, но единствените стъпки в праха бяха нейните. Смръщила вежди, тя се наведе над книгата. Заглавието й бе отпечатано върху корицата със златни букви.
 	– Никога вече – прочете тя на глас. Заинтригувана, тя я взе в ръце.
 	Книгата бе топла. Бел усети леко пулсиране, когато я докосна. Сякаш в книгата туптеше сърце. Сякаш тя бе жива. Стресна се и я изпусна.
 	Книгата тупна на масата със силен звук.
 	След това се изправи.
 	 
 
 ГЛАВА ОСМА


 	Бел отстъпи крачка назад. Тя вече бе свикнала с предмети, които говореха и се движеха, но не бе очаквала, че и книгата е като тях.
 	Звяра я бе предупредил, че библиотеката съдържа няколко омагьосани книги и че някои от тях бяха склонни към непокорство. Тази една от тях ли беше? Какво щеше да направи?
 	– Аз... съжалявам, че ви обезпокоих – каза Бел колебливо. – Не исках.
 	Книгата не отговори на извинението й. Вместо това тя се придвижи до ръба на масата, като ходеше върху долните си ъгли, и скочи от нея.
 	Бел се отдръпна, но в същия миг петата й се закачи в килима. Тя изгуби равновесие и падна на пода със силно и рязко тупване.
 	Няколко секунди й се струваше, че новата й гледна точка кара Никога вече да изглежда по-голяма, отколкото бе.
 	Но когато главата й се проясни, тя разбра, че греши.
 	Книгата растеше.
 	 
 
 ГЛАВА ДЕВЕТА


 	Докато Бел я наблюдаваше широко отворила очи. Никога вече се уголемяваше.
 	Тя ставаше все по-висока и по-висока, докато накрая се извиси над нея. Когато вече почти докосваше тавана, книгата спря да расте; тогава предната й корица се отвори много леко и от нея се посипаха звуци: женски смях, мъжки вик, конско цвилене, музика, звън на чаши.
 	Бел не знаеше дали да се чувства уплашена, или развълнувана. И тогава тя забеляза нещо – нещо черно, което наподобяваше паяк, присвило се ниско в сянката между корицата на Никога вече и нейните страници. То изскочи от книгата и пропълзя по една от стените. Друго такова притича нагоре по страничната стена на бюрото. Трето скочи върху една полица за книги.
 	Бел, все още седнала на пода, се дръпна назад, далече от съществата.
 	Какво са те? – зачуди се тя предпазливо. – Буболечки? Мишки?
 	Корицата се отвори по-широко и още такива същества изпълзяха навън. Бел скочи на крака, готова да ги стъпче, ако дойдат към нея.
 	Но тогава едно от тях се приближи и предпазливостта на Бел се превърна в учудване, когато видя какво всъщност бе то. Не бе насекомо или гризач, а дума.
 	Тя коленичи и сложи ръката си на пода нагоре с дланта. НЕТЪРПЕЛИВ скочи върху нея. ГЛУПАК се затича на пръсти. СИГУРЕН подгони КОЛЕБЛИВ из стаята. БЕЗЦЕННА и ИЗКЛЮЧИТЕЛНА се блъскаха една друга.
 	Стаята се изпълваше с думи. Те се изливаха от книгата като вода, която се спуска стремглаво в коритото на потока. Те се увиваха около глезените й и дърпаха силно подгъва на полата й.
 	Бел сложи НЕТЪРПЕЛИВ долу. В този миг корицата на Никога вече се отвори със скърцане докрай. Страниците й започнаха да се отгръщат, отначало бавно, а след това по-бързо, отвявайки косата на Бел назад, прилепвайки полата към краката й. После те спряха изведнъж. А книгата остана отворена на една страница, на която имаше само три думи:
 	ГРАФИНЯТА ДАВА БАЛ.
 	Тази страница се обърна бавно и Бел затаи дъх, изумена от това, което видя.
 	На хартията нямаше думи, а само една картина заемаше цялата страница. Когато Бел я погледна, картината оживя. Танцьори се въртяха, свиреше оркестър. Бел усети аромата на парфюм, вино и рози.
 	Хора – помисли си тя. Един копнеж, силен като глада, я изпълни, когато тя осъзна колко много й бяха липсвали човешките лица, смеха и разговорите с хора.
 	Тя се приближи към страницата и я докосна. Хартията се огъна на меки вълни и заискри под пръстите й като повърхността на огряно на петна от слънцето езеро. Очарована, тя пъхна ръката си чак до лакътя, но след това я дръпна обратно. Капчици сребриста светлина се бяха закачили за кожата й като разтопен восък, а после се втвърдиха на въздуха. Когато ги отърси, те изпопадаха на пода, бляскави като диаманти.
 	– Какво си ти? – промърмори тя на книгата.
 	Като че ли в отговор страницата се огъна на вълни отново. Книгата сякаш я викаше. Тя бе пъхнала ръка в среброто, без да й се случи нещо лошо... Какво би станало, ако пристъпи навътре в книгата? Дали изобщо това бе възможно?
 	Сърцето на Бел заби учестено от вълнение при мисълта да влезе в страниците на Никога вече и да разбере откъде идваха смехът и музиката, но нещо я възпря. Какво имаше вътре в тези страници? Ами ако не й хареса там? Как ще се върне обратно?
 	Тя си спомни какво й бе казал Звяра за омагьосаните книги. Повечето са безобидни, но една или две от тях... може да са малко непокорни.
 	Щом мога да се справя със Звяра, мога да се справя и с непокорството – помисли си тя.
 	После си пое дълбоко въздух.
 	И пристъпи в историята.
 	 
 
 ГЛАВА ДЕСЕТА


 	– Госпожице! Пазете се! – извика един глас.
 	Бел се обърна. Сърцето й подскочи и тя изпищя.
 	Карета, теглена от четири огромни сиви коня, се носеше към нея от мрака. Тя отскочи встрани от пътя, притискайки се към един бодлив жив плет. Каретата прелетя край нея и изчезна.
 	Разтреперана от страх, Бел притисна ръка към гърдите си. Ако кочияшът бе извикал само част от секундата по-късно, тя щеше да бъде стъпкана.
 	– Къде съм? – прошепна тя, като се оглеждаше наоколо.
 	Никога вече стоеше изправена, само на няколко крачки от нея, а страниците й проблясваха. Но работната стая в библиотеката бе изчезнала.
 	– Книгата трябва да е някакъв вид портал – разсъждаваше Бел. – Врата, която води от библиотеката дотук. Където и да се намира това тук.
 	Бе вечер и когато очите на Бел привикнаха към мрака, тя видя, че стои на алея за карети с пясъчна настилка. Във фенерите проблясваха свещи и очертаваха краищата й. Алеята, изглежда, преминаваше през просторно имение, чийто терен бе осеян с огромни разлистени дъбове, тисове, рози и храсти, подстригани във формата на животни.
 	Все още трепереща, Бел погледна наляво и видя двойни железни порти, отворени, за да могат да преминават каретите. Върху тях имаше изрисуван герб. Той представляваше две кръстосани коси и изписано мото под тях: OMNIA VINCO.
 	Бел бе научила малко латински в малката библиотека в своето село.
 	– „Аз завладявам всичко“ – прочете тя на глас. – Имотът трябва да е собственост на някой генерал, адмирал, или могъщ благородник – помисли си тя.
 	Портите бяха закрепени към високи каменни колони. От тях се спускаха дебели стени, а отгоре им се издигаха статуи: една на Хадес, бога на подземното царство, и втора на Персефона, неговата съпруга. Отвъд портите се разстилаше огромен мастиленочерен мрак.
 	Бел погледна надясно, към дългата алея, и съзря златиста светлина, която се процеждаше през дърветата.
 	Точно тогава приближи още една карета, този път теглена от четири пристъпващи високо бели коня. Застанала вече на безопасно място встрани от пътя, Бел проследи как тя също се движеше бързо по алеята.
 	Тя хвърли един колеблив поглед към омагьосаната книга, опитвайки се да реши какво да прави. Част от нея искаше да се върне право назад през нейните страници към сигурността на замъка на Звяра, но друга, по-приключенски настроена част искаше да разбере къде отиваха тези карети и откъде се излъчваше тази златиста светлина.
 	Авантюристичната част победи, както обикновено, и Бел тръгна по алеята с бързи крачки. Алеята извиваше и слизаше надолу, докато лъкатушеше през имението, водейки Бел покрай гъсто залесени парчета земя, изкуствени езера и потоци, гъсталаци и бодливи храсти. Понякога тя напълно изгубваше от поглед светлината и се чудеше в какво се бе въвлякла, но оставаше на алеята и продължаваше да върви упорито. Цели петнадесет минути след като бе поела на път, тя излезе от една горичка стройни брези и се закова на място в изумление.
 	Пред нея се издигаше огромен замък, спиращо дъха бароково бижу, грейнало в светлината на свещите.
 	Изрисувани карети бяха спрели пред широкото стълбище – с изпънали гръб кочияши и тръскащи гриви коне. Слизащите от тях хора бяха най-ослепителните същества, които Бел някога бе виждала. Лицата им бяха напудрени, устните им – начервени. Някои бяха залепили миниатюрни бенки на бузите си. Дамите носеха тоалети във всичките цветове на една лятна градина, а мъжете бяха облечени в копринени рединготи и подходящи панталони. Копчета от скъпоценни камъни проблясваха върху жилетките им.
 	Лакеи в ливреи оповестяваха пристигането на кралски особи и чуждоземни величия. Бел гледаше с широко отворени очи как една японска принцеса, един персийски шах, един руски граф и един посланик от Англия се изкачват по стълбището.
 	Всички те изглеждаха толкова екзотични и завладяващи и Бел копнееше да разговаря с тях, да слуша за живота им и да научи за страните им. Преди пътуването си до замъка на Звяра, Бел никога не бе напускала Вилньов. Киото, Шираз, Санкт Петербург, Лондон – колко невероятно екзотични бяха тези далечни градове в сравнение с нейното скучно малко село.
 	Бел хвърли един бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не я гледа, и притича по-наблизо. Тя нямаше право да влезе в тези помещения, но не можеше да се въздържи. Искаше да попие всяка бляскава подробност. Без да се отделя от края на алеята, застанала в сенките, Бел слушаше как хората се поздравяват и наблюдаваше как кавалерите се покланят на дамите и им целуват ръка.
 	Запленена от гледката, тя се премести още по-наблизо. Редици черешови дървета излизаха ветрилообразно от страните на стълбището на замъка. Бел изтича бързо до най-близкото до сградата дърво и се скри под тънките му като дантела клони. Тя обви ръце около стройното стъбло на дървото и опря буза в него, копнееща да се присъедини към всичките тези красиви хора. Но тя знаеше, че това е смешно желание.
 	– Как ще контрастирам на елегантните гости – каза тя унило, поглеждайки към дрехите си. – С мръсната си рокля, с прашните ми...
 	Ботуши, щеше да каже тя, но думата замря в гърлото й.
 	Изведнъж синята й рокля бе изчезнала. На нейно място се бе появила блестяща копринена бална рокля.
 	 
 
 ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА


 	Бел се пусна от черешовото дърво. Тя се огледа обезумяла наоколо.
 	– Как... как се случи това? – заекна тя.
 	Смаяна, тя докосна роклята, за да се увери, че е
 	истинска. Коприната прошумоля в ръцете й. Тя погледна краката си. Кожените й ботуши бяха заменени от изящни сатенени пантофки. Бел вдигна ръце към косата си. Тя бе прибрана във високо вдигната прическа. После докосна врата си. Грозд от скъпоценни камъни лежеше върху ключиците й.
 	– Сапфири – каза тя, като ги погледна. – Аз нося сапфири.
 	Никой във Вилньов не притежаваше и един сапфир, да не говорим за безупречните дузини, инкрустирани в тази изключителна огърлица.
 	Тази внезапна промяна беше главозамайваща. Бел стисна очи и преброи до десет, сигурна, че щом ги отвори, ще носи отново своята стара синя рокля. Но не.
 	Все още не можеща да повярва какво се случва, Бел пристъпи напред извън сянката на дървото в светлината, идваща от замъка, за да се види по-добре. Тя не го осъзнаваше, но сега стоеше толкова близо до стълбището, че би могла да протегне ръка и да докосне някой от каменните лъвове, легнали в основата му.
 	Група жизнерадостни, смеещи се гости мина покрай нея. Една от тях, млада жена, я огледа от глава до пети.
 	– Каква великолепна рокля! – каза тя, хващайки Бел под ръка. – Непременно ми кажете името на шивача си! – помоли тя, дърпайки Бел нагоре по стълбите към фоайето.
 	– Роклята ми ли? Ттази ли? – заекна Бел, чудейки се как да й отговори.
 	За щастие, не се наложи. Един млад мъж се приближи до тях и прошепна нещо в ухото на жената. Тя избухна в смях и го тупна с ветрилото си, пускайки Бел, а след това, изглежда, напълно я забрави, тъй като младият мъж я отведе със себе си.
 	Разкошният вход бе претъпкан от хора. Музиката се извисяваше над смеха им. Свещите трепкаха лудо. Ароматът на рози бе опияняващ. Портали във формата на арки водеха от фоайето в три различни посоки; още едно широко стълбище водеше към горните етажи. Бел започна да изпада в паника. Тя не знаеше накъде да тръгне и какво да прави.
 	– Позволете, госпожице – каза един глас.
 	Бел се обърна надясно и срещна две развеселени сиви очи. До нея бе застанал млад мъж, може би само година или две по-възрастен от нея. Той бе облечен в бледозелен редингот. Гъстата му тъмна коса бе дръпната назад и вързана с черна панделка, а на устните му играеше полуусмивка.
 	– За мен би било истинско удоволствие да ви придружа – каза той.
 	– Да ме придружите къде? – попита Бел замаяна.
 	– Ами, да се запознаете с графинята!
 	– Ннно къде се намирам?
 	– На летния бал на графинята. В нейното имение. Точно извън Париж.
 	– Париж – каза Бел, като не се осмеляваше да повярва. – Аз съм в замък в покрайнините на Париж?
 	Младият мъж наклони главата си към нея.
 	– Разбира се! Нали именно това прави една хубава история? Въвлича ви вътре и никога не ви пуска.
 	Той предложи ръката си на Бел.
 	– Графиня Де Тер де Мор иска да се запознае с вас – каза той. – А графинята не е човек, когото можете да карате да чака.
 	Бел се стъписа от титлата на графинята.
 	– Тер де Мор... – повтори тя като ехо. – „Земята на мъртъвците“. Не съм сигурна, че искам да се запозная с нея!
 	Младият мъж се засмя.
 	– Ужасна титла, съгласен съм. Била дадена на един от предците на графинята, след като спечелил една особено кървава битка. Титлата е много по-страховита от нея, уверявам ви.
 	Бел се поколеба.
 	– Какво е това място? – попита тя.
 	– Малко магия като всички хубави книги – отговори мъжът. – Бягство от действителността. Място, където можете да оставите своите грижи и тревоги зад гърба си – засмя се той. – Поне за една или две глави. Той предложи ръката си.
 	Бел прехапа устни. Тя хвърли един поглед назад. Не бе прекалено късно да си тръгне. Не бе прекалено късно да избяга от замъка, надолу по алеята, през портала и обратно в замъка на Звяра.
 	Но там тя можеше само да чете истории. Тук, изглежда, можеше да изживее такава.
 	– Трябва да се върна при графинята – каза младият мъж, като отпусна ръката си. – Отгърнете страниците на Никога вече, ако пожелаете, или затворете корицата й. Изборът е Ваш.
 	Той се поклони и се обърна да си върви.
 	– Почакайте! – извика Бел.
 	Той се завъртя отново към нея с въпросително изражение на лицето. Бел се вгледа още веднъж в красивите му очи. В тях искряха потайност и нотка дяволитост.
 	Париж. Великолепно имение. Тайнствена графиня. Елегантен придружител – помисли си тя.
 	Историята бе започнала с възбуждащо интереса начало.
 	– Ще тръгваме ли? – попита младият мъж.
 	Бел си пое дълбоко въздух.
 	– Да – отговори тя. – Да вървим.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА


 	– между другото, казвам се Aнри – каза младият мъж.
 	Той я придружи през фоайето и по един коридор, пълен със статуи и картини.
 	– Само Анри ли? – попита Бел.
 	– Искате да знаете пълното ми име? – попита той със закачлива усмивка. – Е, добре тогава. Анри, херцог де Шоз Пасé (на отминалите неща), на вашите услуги.
 	Бел примигна. Не й се случваше всеки ден да присъства на бал в покрайнините на Париж под ръка с херцог.
 	Анри повдигна вежда при мълчанието й.
 	– O, много съжалявам. Разочаровах ви. Вие се надявахте на принц.
 	Бел възвърна гласа си.
 	– Не съм – запротестира тя.
 	– Напротив. Признайте си. Той трябва да е смел, красив и богат. Да носи стъклена пантофка, разбира се, и да е готов да се ожени за вас още след първия танц.
 	Бел разбра, че той се шегува с нея.
 	– Вие сте абсолютно смешен – каза тя.
 	Анри, който вече се усмихваше, описа с ръка една арка пред тях.
 	– Представете си го! – каза той. – Бихте живели в разкошен дворец, където стотици слуги ще се грижат за вас. Ще ядете торта на закуска и щрудел за вечеря и никога няма да ставате от леглото. Ще имате маймуни, папагали и таралежи.
 	– Това започва да звучи примамливо – каза Бел, продължавайки играта. – Аз наистина обичам таралежи.
 	– Ще имате красиви малки принцове и принцеси. Двадесет на брой.
 	Веждите на Бел се стрелнаха нагоре:
 	– Това ли е всичко?
 	– Не е ли достатъчно? Тогава нека бъдат тридесет. Вие и вашият принц ще живеете прекрасен живот – ще играете на дама, ще плетете чорапи, ще раздавате щедро дарове на селяните, ще управлявате света...
 	– И всичко това от леглото ни?
 	– Ще трябва да му сложите колелца, разбира се.
 	Представата за принц и принцеса, които управляват от легло на колела, бе толкова абсурдна, че Бел се разсмя бурно.
 	– И ще живеете щастливо до края на живота си. Само с любов и сладкиши. Нали така завършват тези истории?
 	– Тези истории, да. Но не и моята – каза Бел.
 	– Значи за вас няма да има Чаровен принц? – попита Анри. – Няма да има красив рицар, който да връхлети на бял кон и да ви спаси? Не съм изненадан. Чух, че сте момиче, което спасява само. Спасили сте баща си от живот в затворническа килия в лапите на звяр.
 	Бел спря рязко.
 	– Откъде знаете това? – попита тя, почувствала се изведнъж неудобно. Анри бе остроумен и забавен, но все пак бе непознат.
 	Анри не отговори. Бяха пристигнали пред една двойна отворена врата. Зад нея се намираше великолепна бална зала. Свиреше оркестър. Гостите танцуваха плавно менует.
 	– Готова ли сте, Бел? – попита той.
 	– Вие знаете и името ми? – попита Бел с безпокойство.
 	– Графинята ми разказа. Тя много се интересува от вас.
 	– Наистина ли? Защо? Тя откъде ме познава?
 	Но взорът на Анри бе насочен към балната зала.
 	– Елате – каза той. – Време е.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА


 	Върху стол с червена дамаска, който много приличаше на трон, една жена с царствено излъчване и изправен гръб бе заобиколена от почитатели.
 	Нейната гарвановочерна коса бе сресана назад и прибрана с гребени от черен кехлибар. Огърлица от рубини опасваше шията й. Роклята от черна коприна подчертаваше бледата й кожа и червените й устни. Бе невъзможно да се отгатне възрастта й – никакви бръчки не очертаваха лицето й, но в очите й, зелени като изумруди, се четеше дълбока мъдрост.
 	Разменяха се погледи, докато Анри и Бел я приближаваха. Зад изрисуваните ветрила се разнасяха шушукания.
 	Анри направи дълбок поклон пред жената. Изправи се и каза:
 	– Госпожо графиньо, позволете ми да ви представя госпожица Бел от Шато дьо ла Бет. Госпожице, графиня Де Тер де Мор.
 	– Поласкана съм да се запозная с вас, госпожо графиньо – изрече Бел, като се поклони.
 	Тя нямаше търпение да зададе хиляди въпроси на графинята, но чувстваше, че би било неловко да го направи пред толкова много хора, които я наблюдаваха.
 	Проницателните очи на графинята преценяваха Бел.
 	– Удоволствието е мое, госпожице. Радвам се, че се присъединихте към нас. Има толкова много неща, за които да си говорим...
 	Музиката засвири, прекъсвайки думите й. Бел разпозна началните тонове на един танц, наречен пасакалия.
 	– Любимият ми! – възкликна графинята. – Първо ще потанцуваме, мое мило момиче, а по-късно, когато се изтощим, ще си побъбрим.
 	Сякаш тъкмо навреме, един висок мъж, чиито гърди бяха окичени с медали, се поклони на графинята и я отведе към дансинга.
 	Анри последва примера му и предложи ръката си на Бел, но тя пак се поколеба, отново обзета внезапно от главозамайващо чувство за илюзорност.
 	Анри й се усмихна окуражително.
 	– Не казвате ли винаги, че искате нещо повече от провинциален живот? Не всеки ден имате възможността да попаднете във вълнуваща история. Възползвайте се от това, Бел.
 	На дансинга партньорите вече заставаха в редици един срещу друг, като се усмихваха и смееха. Страните им бяха силно заруменели. Музиката стана по-силна и по-настойчива. И Бел, неспособна да й устои, импулсивно се включи.
 	Следващите няколко минути отлетяха бързо като препускане върху див кон през гората. Допира на ръцете и завъртането на телата, потропването на токчетата по пода – всичко това бе опияняващо. Сърцето на Бел пулсираше в такт с музиката. Тя се чувстваше лека и свободна.
 	Когато танцът свърши, Бел бе задъхана. Анри я отведе до края на дансинга, за да успее тя да си поеме дъх, но там той налетя на един свой познат, актьор от Лондон.
 	– Едуард и трупата му са в Париж за поставянето на Хамлет – обясни той, след като представи Едуард на Бел.
 	– Наистина ли? – каза Бел, развълнувана да се запознае с толкова прочута личност.
 	– Много бих искала да го гледам. Хамлет е една от най-добрите пиеси на Шекспир, по мое мнение. По-добра от Макбет и Отело.
 	Едуард я удостои с покровителствена усмивка.
 	– О? И какво може да знае едно хубаво момиче за Шекспир? Нека да отгатна... „Да бъдеш, или да не бъдеш – това е въпросът“? – каза провлечено той.
 	Бел трепна от грубостта на мъжа. Беше срещала такива като него и преди. Вилньов имаше своя дял надути самохвалковци и тя знаеше как да се справи с него.
 	Усмихвайки се мило, тя прочисти гърлото си:
 	– Кой е там? – произнесе тя с възможно най-плътен глас.
 	Едуард примигна срещу нея.
 	– Моля? – каза той.
 	Бел изправи глава.
 	– Със сигурност разпознавате първите думи от пиесата, господине? – каза тя предизвикателно. – Защо не кажете следващата строфа? А после може да продължим, редувайки се, докато един от нас не сгреши.
 	Тълпата се развълнува от възбуда.
 	– Състезание! – прошепна една жена.
 	– Дуел с думи! – изви трели друга.
 	– Не ставайте глупава. Аз съм опитен изпълнител на Шекспир, прославен драматичен актьор. Само ще се злепоставите – каза Едуард презрително.
 	Очите на Анри проблеснаха дяволито.
 	– Хайде, Бел – подразни я той. – Господин Едуард явно се бои да опита.
 	Едуард изсумтя.
 	– Това е абсурдно – каза той. После се обърна към Бел. – Когато изгубите и захлипате в кърпичката си, госпожице, не казвайте, че не съм ви предупредил.
 	– Няма – обеща Бел.
 	Едуард театрално си пое дълбоко въздух и го изпусна. Той затвори очи, докосна слепоочията си с пръсти и каза с гръмовен глас:
 	– „Ти първо кой си? Стой и се разкрий!“
 	– „Да живее кралят!“ – отговори Бел ухилено.
 	– „Бернардо?“
 	– „Същият.“
 	– „На поста си застъпваш много точно.“
 	– „Дванайсет би. Върви да спиш, Франциско!“ – каза Бел, без да изпусне ритъма.
 	Самодоволното изражение на Едуард се стопи, заменено от безпокойство. Думите летяха бързо и яростно помежду им, всяка от тях точна като изстрел на добър стрелец. Тълпата се скупчи около тях учудено, докато Едуард и Бел напредваха строфа след строфа и герой след герой без запъване.
 	Сцена първа отстъпи място на Сцена втора. Пот изби по чедото на Едуард. Страните на Бел се зачервиха. Усмивката й стана по-широка. Сърцето й се вълнуваше от състезанието.
 	„Хамлет“ бе любимата пиеса на отец Роберт. Толкова скучни дъждовни утрини и безкрайни зимни следобеди бяха прекарали двамата, рецитирайки я. Понякога отец Роберт вземаше ролята на Хамлет, размахвайки една стара метла като меч. Друг път той ставаше Гертруда с кърпа върху главата си. Някой път Бел бе Офелия, друг път – Лаерт. Тя можеше да изрецитира пиесата дори насън.
 	Сцена втора премина в Сцена трета. Едуард тъкмо бе започнал нравоученията на Лаерт към Офелия относно поведението й, когато обърка един стих. Бел поде оттам, довърши монолога и се поклони. Когато се изправи, тълпата избухна в аплодисменти.
 	– Ето това, господине – каза тя дръзко, – знае едно хубаво момиче за Шекспир.
 	Едуард й се поклони вдървено, признавайки грубо поражението си, и се врътна на пети.
 	Анри моментално застана до Бел.
 	– Браво! – каза той. – Този надут глупак си го заслужи.
 	– Анри! – смъмри го Бел.
 	– Съжалявам, но е така! А той наистина е такъв!
 	Един накичен със скъпоценни камъни махараджа
 	се приближи до Бел. Той се поклони и я покани да бъде негова партньорка за следващата пасакалия. Бел танцува с него, а после продължи да танцува и с други. Не седна през целия следващ час. Минуети, алеманди, волти – тя бе търсена за всички танци. През кратките почивки между отделните песни тя общуваше с художници и професори. Смееше се с философи. Тя се запозна с един принц от Мароко, с изследовател от Перу, със скулптор от Виена. Вдовстващата императрица на Китай я покани да посети императорския дворец в Забранения град.
 	А накрая, когато бе останала съвсем без дъх, Бел почувства как една ръка се плъзва под нейната.
 	– Скъсахте ли вече пантофките си от танци? – я попита графинята, а очите й грееха весело.
 	Бел повдигна полите на роклята си и надникна към танцовите си пантофки. Палците на краката й се показваха през нежната тъкан. Тя пусна полите си, изчервявайки се.
 	– Чудесно! Това е доказателството за един хубав бал! – заяви графинята и повлече Бел към една тераса. – Елате да се поразходим, дете. Имам нужда от свеж въздух.
 	Тя си вееше с ветрилото, докато говореше, а парфюмът й се разнасяше около нея ароматен и наситен. Бел бе сигурна, че го е усещала и преди, но не можеше да си спомни къде.
 	Един тромав слуга с блестящи мънистени очи и голям гърбав нос им отвори една френска врата и се поклони, когато господарката му мина край него. Той бе облечен в черна ливрея с бяло жабо на врата.
 	– Слушала съм толкова много за вас, Бел – каза графинята, докато излизаха на терасата. – Зная, че обожавате книгите и че желаете да пътувате, и че... – тя направи пауза и погледна изпитателно Бел. – Сегашното ви положение е доста трудно. Надявам се, че тази вечер е разведрила сърцето ви поне малко.
 	– Простете, милейди, но откъде знаете всичките тези неща? – попита Бел. – Ние се запознахме едва сега. – Тя почувства същия пристъп на неудобство, който бе изпитала и с Анри, когато той й спомена неща за самата нея, които един непознат не би могъл да знае.
 	Графинята се засмя.
 	– Това е Париж, дете! Приказките се разнасят. Както виждате, познавам толкова много хора. Аз се запознавам с всички, рано или късно. Те всички идват през Никога вече.
 	– Но какво е Никога вече? Как всичко... всичко това... – Бел посочи замъка, гостите, блещукащите фенери, нежните черешови дървета. – Как се случва?
 	Графинята се усмихна сдържано.
 	– Ами, чрез магията на разказваческото изкуство, разбира се. Аз съм авторът на Никога вече, нали разбирате. Това е една специална книга. Много специално. Тя съдържа много истории. Но тази история? О, Бел, тази история аз я пиша само за вас.
 	– Защо? – попита Бел. – Защо за мен?
 	Но графинята не чу въпроса й. Тя и Бел бяха стигнали до отдалечения край на терасата и вниманието й бе привлечено от нещо там.
 	– Поднесли са освежителни напитки и закуски. Най-накрая! – каза тя, посочвайки към великолепната подредба. – Да видим какво са приготвили моите готвачи. Вече огладнях!
 	Изкусителни деликатеси бяха подредени върху маси, застлани с бели покривки и украсени с гирлянди от рози и люляк. Бутилки с шампанско се охлаждаха в сребърни купи за вино. В една кристална купа искреше пунш. Сладкишите бяха подредени в порцеланови плата, а захаросаните плодове бяха натрупани върху чинии с краче.
 	Графинята пусна ръката на Бел.
 	– Изглежда божествено, нали? – каза тя. – Моят сладкар е най-добрият в Париж. Моля, заповядайте.
 	Бел си помисли, че френските сладки макарони, подредени по цветове върху една сребърна табла, изглеждат вкусни. Тя избра една шоколадова сладка, отхапа от нея и примижа от удоволствие.
 	Тъкмо когато щеше да протегне ръка за втора, един страховит бръмбар рогач кацна право в средата им, изсъсквайки към нея. Бел извика и отдръпна ръката си. Насекомото бе голямо колкото ябълка, с лъскаво черно тяло, крила в преливащи се цветове и два остри рога върху главата.
 	Още два такива бръмбара лазеха по един малинов пай, а покритите им с шипове крака потъваха в пълнежа от яйчен крем. Те плячкосаха плодовете от пая и изписаха с тях думи върху бялата покривка на масата. Навеждайки се толкова, колкото посмя, Бел ги прочете.
 	 
 	Изядеш ли три неща,

 	ПОБЕДЕНА ЩЕ Е ЛЮБОВТА.

 	Изгубиш ли три неща,

 	ЩЕ ПЛАТИШ УЖАСНАТА ЦЕНА.

 	 
 	Графинята също ги прочете. Очите й гневно засвяткаха.
 	– Мръсно насекомо! – изломоти тя. Затвори ветрилото си и се опита да фрасне бръмбарите с него, но не улучи и вместо това удари един поднос със сладкиши. Подносът се преобърна, падайки с трясък върху чинии и плата. Сладкишите се изтърколиха от масата и се разпръснаха по пода.
 	– Мушар! Ела тук! – викна графинята.
 	Тромавият слуга в черно се появи веднага.
 	– Убий ги! – заповяда графинята хладнокръвно. – Избий ги всичките.
 	Мушар грабна една сребърна лъжица за сервиране и забърза да изпълни заповедта на господарката си, но умните бръмбари вече бяха изпълзели от масата и се отправяха към градината.
 	Докато Мушар ги преследваше, останалите слуги разчистиха бъркотията и донесоха пресни сладкиши.
 	– Много съжалявам, скъпа моя – каза графинята. – Надявам се, че ще си хапнете малко пай. Или малко торта?
 	Но Бел бе изгубила апетит. Насекомите я бяха стреснали, но по-лошото бе, че бяха нарушили спокойствието й.
 	– Никога преди не съм срещала бръмбари, които могат да пишат. Посланието им бе толкова странно. Чудя се какво ли означава – каза тя.
 	– Нищо. Безсмислици – отговори кратко графинята. – Една луда жена ги гледа. Тя живее наблизо. Понякога проклетите гадини успяват да избягат.
 	– Луда жена? Тук? – каза Бел уплашено. – И тя ли е част от историята?
 	– За съжаление, да. Тя е част от историята на всеки.
 	– Опасна ли е? – попита Бел, оглеждайки се боязливо наоколо.
 	– Много – отвърна графинята. – Тя е напълно побъркана. Има сребристоруса коса и матова кожа и обикновено е облечена в бяло. Избягвайте я на всяка цена.
 	– Така и ще направя – каза Бел и потрепери.
 	Един прислужник мина край тях с чиния пресни
 	френски макарони. Графинята я взе от ръцете му.
 	– Стига толкова неприятни теми. Ето, дете, непременно си вземете друг сладкиш.
 	– Благодаря ви, милейди, но не мога – каза Бел. – Очакват ме за вечеря. Трябва да се връщам обратно.
 	Отвън на терасата, далече от музиката и танците, Бел осъзна, че бе минало доста време. Г-жа Потс приготвяше ястие за нея.
 	– Съжалявам, че си тръгвате, Бел. Беше ми приятно да се запознаем – каза графинята.
 	– На мен също ми бе приятно – отвърна Бел. – Благодаря ви за този вълшебен бал. За това, че ми позволихте да бъда част от Никога вече, макар и само за една вечер.
 	– Отново можете да бъдете част от Никога вече, дете. Това е вашата история. Върнете се в нея, когато пожелаете – каза графинята.
 	След това тя обви Бел с ръце и я прегърна силно. Когато я пускаше, един от пръстените й се закачи в кичур от косата на Бел, отскубвайки няколко дълги косъма.
 	– Ох! Ох! – каза Бел, потрепвайки.
 	– Горкото ми момиче. Много съжалявам – каза графинята.
 	– Няма нищо – увери я Бел. – Моля ви, не се тревожете за това.
 	– Г-н Анри ще ви изпрати – каза графинята при появата на красивия млад херцог.
 	Докато Бел и Анри се отдалечаваха, графинята махна космите от косата на Бел от пръстена си и ги уви около пръста си. В това време очите й блестяха, а усмивката й помръкна.
 	Анри придружи Бел по обратния път през предната врата на сградата, надолу по стълбището прати по дългата алея. Книгата бе точно там, където Бел я бе оставила, близо до портата, а страниците все още блещукаха. Трябваше само да направи крачи през нея и щеше да се озове отново в замъка на Звяра.
 	– Съжалявам, че трябва да си вървите – каза Анри. – Забавлявахте ли се тази вечер?
 	– Да, много – отговори Бел.
 	– Значи ще се върнете?
 	Това покана ли беше, или изискване? Бел не можеше да реши, а Анри не и даде време да го направи
 	– Тук вече имате приятели Не забравяйте това – каза той. – Аз съм един от тях.
 	– Благодаря – каза Бел. – Благодаря ви за всичко. След това, с едно последно „довиждане“ тя излезе от Никога вече.
 	Тя се пренесе през блещукащите страници толкова бързо, че не видя как Анри се усмихва, нито пък чу гласа му, когато той прошепна:
 	– Ще те очакваме.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА


 	– Бел! – извика един глас от библиотеката. – Бел, тук вътре ли си?
 	Това бе Чип.
 	– Идвам! – провикна се в отговор Бел. Тя се погледна и с облекчение видя, че отново бе облечена в своята синя работна рокля и обута в твърдите си кафяви ботуши. Само преди секунди тя бе излязла от Никога вече. После корицата се затвори с трясък и книгата се смали до нормалния си размер.
 	– Бел!
 	Бел бързо вдигна книгата от пода и я постави обратно на масата, където я бе намерила. Отправи се към вратата, но преди да стигне до нея, чу един различен глас.
 	Това е една специална книга. Много специално. Тя съдържа много истории. Но тази история? Бел, тази история аз пиша само за вас.

 	Бел се завъртя назад. Имаше чувството, че графинята стои точно зад нея, а думите й бяха като студено дихание върху врата на Бел. Но там нямаше никой.
 	Погледът на Бел попадна отново върху Никога вече. Без да разбира напълно защо, тя се хвърли назад към стаята и грабна книгата. После отвори едно чекмедже на бюрото, пъхна книгата вътре и го затвори отново.
 	– Бел, къде си?
 	– Тук съм, Чип! – извика тя, излизайки бързо от работната стая. Чип я чакаше до вратата на библиотеката.
 	– Вечерята е готова! Търсих те навсякъде!
 	Бел посочи зад себе си.
 	– Бях там отзад. В една работна стая. Намерих...
 	– Какво, Бел? Намерила си какво? – попита Чип.
 	Една вълшебна книга, почти щеше да изрече Бел.
 	Но не го направи.
 	– Това! – каза тя, като извади един парцал за прах от джоба си. – Хайде, Чип. Да слизаме долу.
 	Чип хукна пред нея. Той излезе от библиотеката и се спусна по стълбището почти за миг.
 	Бел изостана, чувствайки се зле от това, че го бе излъгала. Не бе го направила умишлено. Думите просто бяха изскочили от устата й, преди да може да ги спре.
 	Сега тя разбра защо: защото не искаше да дели книгата с никого.
 	Отгърнете страниците на „Никога вече“ ако пожелаете, или затворете корицата й. Изборът е ваш – бе й казал Анри.
 	Последният избор, който Бел бе направила напълно самостоятелно, бе да замени собствената си свобода за свободата на баща си. Той бе труден и неотменим и я бе превърнал в пленница в замъка на Звяра. Дори и преди този съдбоносен ден животът във Вилньов й бе предложил малко на брой възможности за избор. Но сега се бе появила тази омагьосана книга, пълна с очарователни хора. Решението дали да се върне в нея, или не, беше нейно и само нейно и тя искаше това да остане така.
 	– Бел, хайде!
 	Чип вече я викаше от долния край на стълбището.
 	– Кюзиние приготви доматена супа и препечени сандвичи със сирене. Ще изстинат! – викаше Чип.
 	Стомахът на Бел закъркори. Препечените филийки със сирене бяха любимите на Бел, а и бяха минали часове, откакто бе яла. Разбра, че освен че е гладна, тя бе и много изморена. Денят бе много дълъг.
 	– Идвам веднага! – викна тя.
 	Бел затвори тежките врати на библиотеката зад себе си и забърза надолу по стълбите, очаквайки с нетърпение топлината на кухнята, компанията, разговорите и вечерята.
 	За момента Никога вече бе забравена. Тя лежеше в чекмеджето на бюрото в малката прашна стая. В тъмното.
 	Но ако някой застанеше в стаята близо до бюрото, щеше да усети аромата на рози.
 	И да чуе смеха на една жена.
 
 
 	 
 ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА


 	Останал сам в кабинета си, дълго след като вечерята му бе донесена, а после и отсервирана, Звяра седеше пред бюрото си и си припомняше всеки момент, който бе прекарал с Бел.
 	Той си я представи по време на закуската, със светнали и грижовни очи, нетърпелива да се захване с работата за деня. И по-късно в библиотеката – разрошена, с къдрица, измъкнала се от вдигнатата й на кок коса, опитваща се да не се смее на неговото непохватно и странно поведение. Той си припомни как тя рецитираше с него стихове от Кралицата на феите със своя красив глас – глас, който го издигаше извън него самия и неговия прокълнат замък до един свят, в който той бе добър и благороден принц, а не отвратителен звяр.
 	Всяка една от тези сцени бе прекрасна картина, която той бе имал късмета да изживее, и мисълта за тях сега караше сърцето му да бие ускорено и извикваше усмивка на устните му. Той се опитваше с всички сили да вкуси насладата от тези спомени, но всеки един от тях отстъпваше на промъкващо се съжаление, което го помрачаваше като бурно небе.
 	Кратките моменти на щастие бяха бързо заглушени, както ставаше винаги когато той се вглеждаше в омагьосания замък. Не можеше да не чувства, че счупените парчета от неговия свят бяха само по негова вина.
 	Неговото себелюбие и арогантност бяха причината за всичко това. Като погледна към клюмналата роза върху широкото му бюро, радостта, която бе изпитал само преди мигове, изчезна. Добре позната, пронизваща, силна болка се появи на нейното място.
 	На вратата се почука. Беше Люмиер. Звяра го покани да влезе.
 	– Ще желаете ли още нещо тази вечер, преди да се оттеглите, господарю?
 	– Аз... мислех си, че може да отидем да се пързаляме с кънки утре.
 	Веждите на Люмиер подскочиха нагоре.
 	– Кънки ли, господарю? Вие? Вие никога в живота си не сте се пързаляли с кънки!
 	– Бел спомена, че се е пързаляла преди. В нейното село. Помислих си, че може да й хареса да опита и тук. Колко трудно може да е?
 	– За задните ви части ли? Много – каза Люмиер. – Въпреки това ще го организирам. Нещо друго?
 	– Не – каза Звяра, а след малко добави: – Благодаря ти, Люмиер, задето попита.
 	– Разбира се – отвърна Люмиер с поклон. – Лека нощ, господарю.
 	Той излезе от стаята и дръпна вратата след себе си. Точно преди тя да се затвори, Звяра го повика.
 	– Люмиер... почакай!
 	– Господарю? – каза той, отваряйки вратата отново.
 	– Всъщност има още нещо... – започна Звяра неловко.
 	– Чаша топло мляко, може би?
 	– Бел щастлива ли е? Добре ли се чувства? Библиотеката... харесва ли й библиотеката? – попита Звяра на един дъх.
 	– Дали й харесва ли? – каза Люмиер, смеейки се. – Вярвам, че би преместила леглото си там, ако можеше.
 	– Видя ли я днес? – попита Звяра. – Усмихваше се, когато се опитах да почистя един прозорец. Смя се, когато реших да понося кофата за миене на главата си. – Той поклати глава, все още засрамен от спомена, но една малка усмивка се появи на лицето му. – Вие станахте нейни приятели. Тя харесва компанията ви.
 	– Вие бяхте този, който я зарадва днес, господарю – изтъкна Люмиер.
 	Звяра отвърна поглед.
 	– Колко копнеех да чуя тези думи. Бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи. – Очите му потърсиха погледа на Люмиер. – Мислиш ли, че тя може някога да стане моя приятелка? Дали изобщо е предразположена към мен?
 	Люмиер се замисли преди да отговори.
 	– Ами, вие бяхте ужасно смешна гледка днес – каза той накрая, подчертавайки факта, че всеки – независимо дали обича Звяра, или не – би се смял на хаоса в библиотеката.
 	– Което е тактичният начин да кажеш, че не е – каза Звяра с натъжено сърце.
 	– Тези неща стават бавно. Може би след време, господарю – каза Люмиер.
 	– Нещо, от което имаме съвсем малко – въздъхна Звяра, взирайки се в розата. На слабата светлина на свещта тя изглеждаше по-уязвима отвсякога.
 	– Наистина много малко – съгласи се Люмиер. Той се постара с всички сили да изглежда смел и се усмихна, но усилията му не можаха да прикрият влиянието, което магията оказваше върху него.
 	В началото човешката форма на Люмиер светеше през неговото тяло на свещник, особено в моменти като този. Но неговата човешка природа намаляваше все повече с всеки изминал ден. Движенията му ставаха сковани, пламъците му – бледи.
 	Звяра го признаваше рядко, но той обичаше много Люмиер и останалите си слуги. Той бе свидетел на това как те гаснеха и се превръщаха в неодушевени предмети – затворени по свой начин, също като Бел – и всичко това бе по негова вина.
 	Той бе този, който причини ужасната магия на себе си, на слугите си и на замъка си. И той е този, който трябва да я развали, ако може.
 	С дълбоко разкаяние Звяра си спомни за просякинята, която бе дошла в замъка му в нощта на бала; как го бе помолила за помощ и му предложи една роза в замяна. Как той й се бе присмял.
 	Сега той се взираше в същата тази роза под стъкления похлупак. Вълшебницата я бе сложила там, орисвайки, че магията й ще се развали само ако той се научи да обича и някоя девойка го обикне в замяна, преди да се отрони и последното листенце на розата. Ако не успееше, щеше да остане звяр завинаги, а тези, които бе обрекъл да страдат заедно с него, щяха да умрат.
 	Много ли стенда вече бяха паднали от розата, но все още бяха останали няколко.
 	– Мислите ли, че Бел ще разбере как може да се развали магията? – попита Люмиер, като проследи погледа на Звяра.
 	– Тя все още не се е досетила за истината, а ние не можем да й кажем. Вълшебницата го забрани.
 	– Иска ми се да можеше да споделим с нея – каза Люмиер с въздишка. – Това със сигурност би улеснило нещата.
 	Звяра нежно докосна стъклото, пазещо розата.
 	– Дори и да можехме, как би ни помогнало това? – попита той с натежал от мъка глас. – Погледни ме, Люмиер. Бел никога не би ме обикнала. Най-много би могла да изпита само съжаление.
 	– Това не е вярно – каза Люмиер. – Любовта, истинската любов, вижда със сърцето, господарю. Не с очите.
 	Звяра го погледна скептично.
 	– Откъде знаеш?
 	– Защото аз самият съм влюбен в жена, която е бърсалка за прах от пера – каза Люмиер. – Ето откъде.
 	– Не разбирам.
 	– Не, не разбирате. Но се надявам един ден да го направите. Заслужавате го. Всеки го заслужава.
 	Звяра го погледна озадачено.
 	– Всеки заслужава да се влюби в бърсалка за прах от пера?
 	Люмиер се подсмихна.
 	– Покажете на Бел какъв сте, господарю. Истинската си същност. Покажете й сърцето си.
 	После той пожела лека нощ на Звяра.
 	Останал отново сам, Звяра обърна гръб на бюрото си, борейки се с буря от чувства, които разговорът им бе отприщил.
 	Той би изстрадал последствията от магията на вълшебницата, ако можеше да замени себе си за обитателите на замъка. Освобождаването на Бел би унищожило единствения им шанс отново да се превърнат в хора.
 	Отдавна, в началото на магията, Звяра бе скърбял за себе си и за всичко, което бе изгубил. Сега той скърбеше за другите. Не неговите слуги бяха арогантни и жестоки, но въпреки това плащаха тази цена. А Чип, малкият Чип. Той бе само едно момченце. Ще свърши ли животът му още преди да е започнал?
 	Звяра простена. Отново погледна към розата, а нейната крехка, залиняла красота все още грееше сред тази тъмнина. Той се приближи, търсейки нещо в нейната светлина. Може би мъничко утеха, прошка, надежда.
 	Още едно листенце се отрони.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА


 	– О! – ахна Бел и сграбчи ръката на Звяра, когато една пъстра птица изхвърча от заснежения храст пред тях, пърхайки с крила.
 	– Това е просто пъдпъдък – каза усмихнат Звяра. Той потупа ръката й, която тя бързо отдръпна, леко засрамена от това, че се уплаши толкова от една птица.
 	– В това имение няма нищо, от което да се боиш – продължи Звяра. – Поне през деня, когато вълците са далече в гората.
 	Бел си спомни как Звяра пребори и прогони цяла глутница вълци и не можеше да не си представи, че би била в безопасност с него по всяко време на деня и нощта и навсякъде.
 	Тази зимна разходка бе идея на Звяра. Той бе слязъл след закуска, съобщавайки, че се нуждае от малко раздвижване и бе попитал Бел дали би искала да го придружи за една разходка до изкуствено създаденото езеро. Бел бе подскочила от радост при тази възможност.
 	– Остава още малко да вървим – каза Звяра, след като се изкачиха на една каменна стена.
 	Бел спря върху стената за няколко секунди, поглъщайки с поглед гледката около себе си. Тя бе зашеметяваща: гол и студен зимен пейзаж, но в същото време и съвършено красив. И въпреки пустите поля, оголените клони на дъбовете и покритите със сняг треви, той бе изпълнен с живот. Тази сутрин освен пъдпъдъка тя видя сокол и два ястреба. Имаше и една червена лисица, преследваща див заек през далечното поле, и една лъскава норка, мушнала се край един заледен поток.
 	– Изглеждаш замислена – каза Звяра, изваждайки я бързо от унеса й. – Сигурно си намерила някоя хубава книга в библиотеката.
 	Думите му стреснаха Бел. Тя знаеше, че той не би могъл да говори за Никога вече... или пък можеше?
 	– Аз... да, намерих – усмихна се тя, като бързо се съвзе. – Всъщност намерих няколкостотин.
 	Звяра се засмя и Бел реши, че няма начин той да е узнал за вълшебната книга на графиня Де Тер де Мор. Бел се бе постарала да я скрие на невидимо място. Стана й чудно колко се бе привързала към нея.
 	– Цял ден ли ще стоиш там горе? – попита Звяра.
 	– Много е възможно – каза Бел. – Оттук гледката е чудесна.
 	– Хмм. Би било жалко. Ще пропуснеш да видиш езерото, което е още по-прекрасно.
 	Бел се канеше да слезе, когато усети някаква миризма във въздуха.
 	– Надушваш ли дим?
 	– Мисля, че да.
 	Не би могла да идва от някоя от камините в замъка – разсъждаваше мислено Бел. – Ние сме твърде далече.
 	Тя отново подуши във въздуха.
 	– И шоколад?
 	– Това ли е? – каза Звяра, а очите му проблясваха дяволито.
 	Бел го изгледа подозрително.
 	– Какво има?
 	Звяра се ухили.
 	– Слез и ще ти покажа! – каза той и й протегна лапата си.
 	Бел я хвана и скочи от стената.
 	Веднага щом тя стъпи на земята, Звяра пусна ръката й и побягна с големи скокове.
 	– По-бавно! – извика Бел. – Не мога да тичам толкова бързо, колкото теб.
 	– Добре! – извика Звяра през рамо. – Това означава, че ще има повече шоколад за мен!
 	– Ах, ти, измамник такъв! – викна Бел и се втурна след него, а синьото й наметало се развяваше зад нея.
 	– Добре, ще забавя крачка – каза Звяра. Той се обърна и затича заднешком, но Бел въпреки това не можеше да го настигне. Той направи смешна гримаса към нея. Кръстоса очи и изплези езика си.
 	Бел спря. Тя се засмя, като не можеше да повярва на очите си.
 	Звяра, който бе твърде зает да се прави на клоун и не поглеждаше около себе си, не видя приведения, полузатънал в снега голям клон на дърво зад себе си.
 	Той се спъна в него, полетя назад и се приземи с глухо тупване в една дълбока пряспа.
 	Бел избухна в смях, без да може да спре. Тя се смееше толкова силно, че трябваше да избърше сълзите, потекли от очите й.
 	Дали той ще се ядоса отново? – се зачуди тя. – Или бе научил да се надсмива над себе си?
 	Тя скоро получи отговор на въпроса си.
 	Звяра седна. Той изтръска снега от главата см.
 	– Направих го нарочно – каза той с усмивка.
 	– Сигурно е така – каза Бел. – Тя отново се затича и бързо мина край него. Можеше да види замръзналото езеро в далечината през една редица дървета.
 	– Нали знаеш, че те оставям да победиш! – извика той след нея.
 	– Ха! – извика тя в отговор.
 	Тя продължи да тича – през полето, между дърветата, чиито клони с голи вейки се открояваха като черна паяжина на фона на сивото небе. Докато тя наближаваше водата, теренът отначало се извисяваше, а после се спускаше надолу.
 	Когато Бел достигна хребета, тя съзря това, което ухаеше така вкусно във въздуха.
 	Усмивка озари лицето и.
 	С вик на радост тя забърза надолу по хълма.
 	 
 
 ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА


 	НА БРЕГА НА ЗАМРЪЗНАЛОТО ЕЗЕРО пращеше огън, запален в голям железен мангал.
 	До него бяха сложени два стола, нагласени с възглавници и покрити с дебели вълнени шалове. Езерото бе почистено от снега. Три познати фигури бяха заети с подреждането върху малка сгъваема масичка на изпускащо пара гърне с горещ шоколад, чаши и чинии и плато с понички. На земята до масата бе оставена кошница.
 	Бел ги повика:
 	– Люмиер! Когсуърт! Шапо!
 	Шапо помаха с ръка.
 	Люмиер се усмихна.
 	Когсуърт се заоплаква.
 	– Студът поврежда зъбните ми колелца – жалваше се той. – Всичко спря. Вече съм изостанал с пет минути!
 	– Какво правите тук навън? – попита Бел.
 	– Ела и виж! – каза Люмиер, като посочи кошницата на земята. Бел изтича до нея и надникна вътре. Там имаше два чифта кънки за лед.
 	– Ти ми каза, че обичаш да се пързаляш с кънки върху леда – каза Звяра, който се приближаваше зад нея.
 	– Наистина обичам! О, благодаря ти! – каза Бел.
 	Тя бе толкова трогната от тази неочаквана загриженост, че го прегърна. Бавно, колебливо, сякаш се боеше да не я счупи, Звяра обви ръцете си около Бел и също я прегърна.
 	Бел го пусна, грабна по-малкия чифт кънки и седна на единия стол. Кънките бяха направени от дърво, с кожени каишки и наточено стоманено острие, което се извиваше към пръстите на краката. Бел завърза кънките върху ботушите си и се изправи.
 	– Ледът е гладък като стъкло – каза Люмиер. – Това е идеалната повърхност за пързаляне.
 	– Това ми напомня... – каза Когсуърт, който поддържаше огъня. – Разказвал ли съм ви за времето, когато генерал Монтгомъри и аз преведохме нашата кавалерия през замръзналата река Сейнт Лорънс в Битката при Квебек?
 	Усмихната, Бел завъртя очи на историите на Котсуърт и се възползва от възможността да се понесе, свистейки с кънките си, надалече по езерото.
 	Звяра отиде бавно с дребни крачки до леда. Веднъж преминал границата на брега, той спря, или поне се опита да спре. Краката му се плъзнаха бързо напред и нагоре и тялото му се тръшна долу право върху гърба му. Той се изправи и падна отново. И после пак.
 	– Може би трябва да ми позволиш да ти помогна! – извика Бел през езерото, където описваше плавно дъга на леда.
 	– Господарю, може би трябва да завържем една възглавница на гърба ви – викна Когсуърт плачливо от брега.
 	Звяра се обърна и го изгледа гневно.
 	Бел бързо пристигна и хвана лапите на Звяра в своите ръце, облечени в ръкавици. Като се запързаля бавно назад, тя го примами напред. Докосването й го успокои, бе сигурна тя, а желанието му да се приближи към нея го тласна напред.
 	Най-накрая той се пързаляше редом до Бел и задържеше ръката й много по-дълго от необходимото време. Те обикаляха и обикаляха с кънките върху леда, като разговаряха и се смееха; бузите на Бел бяха порозовели, а очите й блестяха. Звяра забрави за своя страх от леда; движенията му станаха плавни и уверени. С всяка следваща стъпка той се плъзваше все по-надалече.
 	Задъхани, те спряха да се насладят на горещия шоколад и поничките. После се попързаляха още. Минутите ставаха часове и с напредване на часовете дойде и залезът.
 	– Не е разумно да оставаме още дълго – каза Звяра, докато залязващото слънце изпращаше последните си лъчи златна светлина през дърветата. – Трябва да се върнем в замъка здрави и читави преди мръкнало.
 	Бел и Звяра с неохота тръгнаха към дома, придружени от слугите.
 	– Аз така и не завърших историята си – заяви Когсуърт по пътя. – За Монтгомери и Квебек. Да ви я разкажа ли сега?
 	Звяра хвърли ужасен поглед към Бел. Бел прехапа устни, а Шапо направи гримаса.
 	– Давай – каза Люмиер разсеяно. – Така времето ще се влачи по-бавно.
 	Когсуърт го погледна.
 	– Вярвам, че искаше да кажеш „ще мине неусетно“.
 	– Така ли? Ъъъ... Да, искам да кажа, наистина е така – бързо се поправи Люмиер.
 	Когато най-сетне се върнаха в замъка, г-жа Потс ги чакаше на вратата, за да ги посрещне. Тя ги въведе вътре, където изгарящият от нетърпение Шапо пое наметалото на Бел, преди тя още напълно да го е съблякла.
 	Тя се завъртя, за да освободи ръката си, и се блъсна в Звяра, който протегна ръце да я хване. И двамата се засмяха и се погледнаха в очите.
 	– Благодаря ти – каза Бел – за този наистина прекрасен ден.
 	– Ела, дете – прекъсна я г-жа Потс, побутвайки Бел към стълбището. – Била си навън на студения въздух часове наред! Имаш нужда от една гореща вана, за да прогониш студа от тялото си.
 	Когато се насочиха към стаята на Бел, обсъждайки надълго и широко деня, Бел хвърли един поглед зад рамото си. Но тя бе твърде високо на стълбището и не видя Звяра, който все още стоеше във фоайето неподвижен като статуя, а на лицето му се бе разтегнала изпълнена с копнеж усмивка.
 	 
 
 ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА


 	– Разкажи ми някоя история, Бел!
 	– Чип, вече трябваше да си заспал – смъмри го Бел, напъхвайки малката чашка за чай на полицата в шкафа за съдове.
 	Вече ставаше късно, а г-жа Потс имаше все още много къщна работа. Тя бе помолила Бел да сложи Чип да спи.
 	– Моля те, разкажи ми някоя история.
 	Бел се предаде. Беше невъзможно да откаже на това малко сладко личице.
 	– Добре. Каква история искаш?
 	– Не искам приказка. Искам нещо различно – каза Чип. – Разкажи ми нещо истинско. Кажи ми за твоето село. Какво е то?
 	Бел изправи глава.
 	– Вилньов ли? То е едно малко село. Има площад, пазар и фонтан, точно като всяко друго село. Църква с малка книжна сбирка. Тихо е, но е хубаво – каза тя, изненадана, че хвали Вилньов и че селото й липсва. Когато живееше там, единственото нещо, което искаше, бе да се махне.
 	– Всички се познават, което понякога е добре,... а понякога – не толкова – добави тя със смях.
 	– Какви са хората, които живеят там? – попита Чип.
 	– Ами, има един отец Робéрт – образован мъж, който е селският свещеник и библиотекар. И разбира се, там е и моят баща. Казва се Морис. Той изработва най-красивите музикални кутии, които някога си виждал. Той е умен. Той наистина има душа на творец... – усмихна се тя. – И е добър. Много добър.
 	Сърцето на Бел се сви на топка, както ставаше винаги когато заговореше за баща си, или дори само си мислеше за него. В очите й се появиха сълзи. Тя трябваше да отвърне поглед за секунда, за да се съвземе.
 	Чип забеляза тъгата й.
 	– Сигурно ти липсва.
 	– Много – кимна с глава Бел.
 	– Съжалявам, Бел.
 	– Аз също. Чип. – Твърдо решена да не плаче, тя смени темата. – Имаме и продавач на цветя, който винаги разполага с най-красивите цветя. Продавачка на риба с остър език. Пекар. Зарзаватчия. И... – Бел направи гримаса. – Гастон.
 	Чип се изкикоти.
 	– Кой е този?
 	– Божият дар за жените.
 	– Наистина ли?
 	– Той със сигурност смята така.
 	– Не ми прозвуча така, сякаш той много ти липсва.
 	– Никак – каза Бел. – Но има някой друг, който ми липсва – Агата.
 	– Коя е тя?
 	– Най-смелият човек, когото познавам.
 	– Какво е направила? – попита Чип ококорено. – Победила е крадци? Или пирати?
 	– Ще ти кажа, но после гасим лампата. Разбрахме ли се?
 	– Дадено! – каза Чип.
 	– Имахме един съсед във Вилньов. Казваше се Реми – започна Бел. – Когато бях дете, малкото му момченце умря от ужасна треска. Той полудя от мъка. Косата му порасна дълга. Отслабна и ходеше мръсен. От огромната скръб очите му станаха тъмни и диви.
 	– Изглежда ми страховит – каза Чип и потрепери.
 	– Така беше – каза Бел. – Той отблъскваше всички и се зъбеше, ако някой приятел или съсед дойдеше прекалено близо. Жена му го напусна. Родителите му не можеха да го доближат. Един по един селяните му обърнаха гръб. Само Агата не го предаде.
 	– Коя беше тя?
 	– Просякиня, която цялото село познаваше. Един ден хората бяха на площада – беше пазарен ден – и говореха за Реми. Повечето от тях не казваха хубави неща и на Агата й омръзна да ги слуша. Тя рядко говореше с някого в селото, но беше категорична този ден, като каза: „Реми винаги е бил добър с мен. Даваше ми храна. Предложи ми подслон. Ще говоря с него“.
 	– Но всички я умоляваха да не го прави – обясни Бел.
 	„Той е твърде непредсказуем/“, каза кметът.
 	„Той е диво животно!“ каза пекарят.
 	„Той ще те нарани, глупава жено – каза Гастон. – Хайде да го застреляме и да се свърши с него.“
 	– И знаеш ли какво им каза тя?
 	– Какво? – попита Чип.
 	„Любовта не е за страхливците.“
 	Чип кимна с глава, докато проумяваше думите й.
 	– После Агата изпроси малко сирене и един самун хляб от един собственик на магазин и отиде в къщата на Реми. Аз я последвах до портата и гледах как влезе в двора му. В мига, в който я зърна, Реми се втурна към нея с една вила и й изкрещя: „Върви си! Махай се оттук!“
 	Толкова се уплаших за нея.
 	– Ти какво направи? – попита Чип.
 	– Умолявах я да се върне, но тя не ми обърна внимание. Отиде право при Реми и му заговори тихо. Не можах да чуя какво му казва, но видях как гневът на Реми постепенно премина. Той се закова на място. Хвърли вилата си на земята и плачейки, каза: „Синът ми... Момчето ми... малкото ми момченце! Смъртта ми го отне!“
 	– Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, безпомощен в своето отчаяние – продължи разказа си Бел. – Агата приседна до него. Тя му подаде хляба и сиренето, които бе донесла, и го накара да ги изяде. После му каза:
 	„Чуй, Реми. Смъртта побеждава само ако ти й позволиш.“ А Реми само поклати глава. Сълзи се стичаха по бузите му и попита: „Как мога да победя смъртта, Агата? Не мога да дарявам живот. Аз не съм Бог“. Тогава Агата се засмя и каза: „Животът е крехък. Животът свършва. Но любовта? Любовта живее вечно.“ Тогава Реми заплака, ридаеше като дете. От този ден, малко по малко, той се върна при нас. Любовта го върна.
 	Чип помълча малко. После каза:
 	– Ти си права, Бел. Агата наистина е смела.
 	– Много – съгласи се Бел. Тя се надвеси в шкафа и го целуна. – А сега е време за сън. Лека нощ, Чип.
 	Тя тръгна да затваря вратичката на шкафа, но в същото време Чип се обади отново:
 	– Бел?
 	– Заспивай – смъмри го тя.
 	– Той е точно като Реми.
 	– Кой?
 	– Господарят. Той е такъв, какъвто е, защото също страда.
 	Бел спря изумена от възприемчивостта на детето.
 	– Да ти кажа ли нещо, Чип? – попита тя.
 	Чип кимна с глава.
 	– Ти би харесал Агата. Много. И тя би те харесала.
 	Чип се усмихна и затвори очи. А Бел затвори вратичката на бюфета. Тя пожела лека нощ на г-жа Потс, запали една свещ и излезе от кухнята. Бе изморена след пързалянето през целия ден и бе готова да си легне.
 	Мина през главния коридор към стълбището. Замъкът винаги й изглеждаше по-мрачен и по-запуснат по това време на нощта. Тя знаеше, че други по-малки коридори се разклоняват от главния. Бе разгледала някои от стаите, до които те водеха. В една от тях имаше бюро с оставени върху него покани – запечатани и адресирани, но неизпратени. В друга – чудесни сребърни прибори и порцеланови сервизи стояха прибрани в шкафовете, готови за несъстояли се приеми. Тя бе открила прекрасни рокли, прибрани в ракли. Люлеещо се конче с малко кожено седло. Един малък лък и колчан.
 	Над замъка винаги тегнеше едно усещане за разруха. Тази вечер обаче усещането бе по-осезаемо.
 	Това място се нуждае от своя Агата – помисли си Бел.
 	Тя си спомняше как бе погледнал Реми, когато Агата се бе приближила към него. Спомняше си очите му, изпълнени с болка. Тя бе виждала същата болка и в очите на Звяра. Той я криеше по-умело от Реми, но в мигове на уязвимост тя излизаше на повърхността.
 	Бел се чудеше дали той изобщо някога ще заговори за нея. Желанието й да узнае повече за него и да открие защо самата тя бе тук, бе още силно, но тя потрепери, като си спомни какво се бе случило последния път, когато се опита да открие нещо – виковете и яростта в Западното крило, бясното й препускане през гората, вълците.
 	Тя и Звяра бяха прекарали повече време заедно от онази ужасна вечер насам. Той й бе дал изумителния дар на своята библиотека. Бяха ходили да се пързалят с кънки. Бяха се опознали малко. И може би дори бяха изградили малко доверие един към друг.
 	Но дали той й се доверяваше достатъчно, за да говори за болезненото си минало?
 	Дали изобщо някога тя ще има възможност за това?
 	Бел не знаеше.
 	Тя стигна до стълбището, което водеше към горните етажи на замъка и нейната спалня и докато се изкачваше, тя се чудеше дали изобщо някога би могла да е силна като Агата.
 	 
 
 ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА


 	Бел тупна възглавницата си.
 	Тя я разчепка, размачка, разтърси и най-накрая положи главата си върху нея.
 	Но нямаше полза. Тя отново не можеше да заспи.
 	Обърна се с въздишка настрана. От тази поза можеше да види редицата прозорци на далечната стена на стаята си и луната, така самотна и далечна, огряла нощното небе. Бел се почуди дали и луната се чувства толкова самотна като нея.
 	Тя знаеше причината за това усещане за самота – от нея на Чип за Вилньов. Агата. Отец Роберт.
 	И най-вече любимият й баща, Морис.
 	Бел обикновено се стараеше да не мисли за него. Бе твърде болезнено. Но тази вечер, независимо колко силно се опитваше да ги отблъсне, спомените за него и за щастливия им живот заедно изпълваха сърцето й.
 	Тя грижливо пазеше тези спомени, защото в тях бе отново заедно с баща си. Но те й причиняваха и страдание, защото подчертаваха нещо, което тя не можеше да си наложи да приеме: това, че никога вече нямаше да го види.
 	Бел бе сключила сделка – мрачна и ужасяваща – и сега трябваше да я спази.
 	И всичко това само защото баща й бе откъснал една роза.
 	За нея.
 	– Защо не поисках маргаритка? Слънчоглед? Или карамфил? – прошепна тя, изпълнена със съжаление. – Ако го бях направила, сега нямаше да съм тук.
 	Тя си спомняше деня, в който го изгуби, толкова ясно.
 	Той щеше да ходи на пазара в съседния град, за да продаде някои от красивите музикални кутии, които правеше.
 	Изработени във формата на замъци, катедрали и дворци, всяка музикална кутия бе уникална, а в нея бяха вложени дълги часове упорит труд. Тя си спомни за вниманието, с което той бе позлатил един миниатюрен Версай с четчица за бои и лупа, или бе оформил прозорците със стъклописи на една малка „Нотър Дам дьо Пари“ с ножче с диамантен връх.
 	– Какво искаш да ти донеса? – бе попитал той Бел и бе тръгнал с каручката и впрегнатия в нея Филип.
 	– Само една роза, тате – бе отвърнала тя, знаейки добре, че нямат достатъчно пари за подаръци.
 	Тя простираше прането, когато Филип се бе върнал у дома без каручката и без баща й.
 	– Заведи ме при него – бе казала тя на коня, ужасена, че баща й е претърпял инцидент или е нападнат от разбойници.
 	Филип я бе отвел през гората до един старинен замък, разположен дълбоко сред мрачния лес. Тя бе слязла от коня в оградения двор на замъка, бе извикала към собственика му, който и да бе той, но никой не бе й отговорил. Тя бе влязла смело в замъка и затърсила баща си. Най-накрая го бе открила затворен в една кула.
 	– Тате! – бе извикала тя, когато го видя, и мушна ръцете си през решетките на килията му.
 	– Бел? Ти ли си? – бе казал той, като ги сграбчи. – Как ме откри? Веднага трябва да се махнеш оттук, Бел. Този замък е жив. Тръгвай бързо, преди той да те е открил!
 	Точно тогава Звяра се бе появил пред Бел, крещящ и бесен. Отначало Бел се бе уплашила, но после се бе изправила пред него и бе настояла да освободи баща й. Когато Звяра й бе отказал, тя бе предложила да заеме мястото на баща си. Морис явно бе болен и Бел му бе обещала, че ще намери начин да избяга. Тя знаеше, че не може да го остави затворен в тази кула.
 	Звяра бе уважил молбата й и бе освободил Морис. Тогава Бел го бе видяла за последен път. Стотици пъти на ден тя мислеше за него. Тревожеше се за него. Чувстваше липсата му. Те винаги бяха живели заедно, а сега той бе сам. Кой щеше да се грижи за него? Кой щеше да му приготвя кафето сутрин точно както го обича? Кой щеше да следи дали да си слага вълнения шал, когато времето застудее?
 	Тя отново щеше да заплаче, също както когато разказваше на Чип историята си преди лягане.
 	В отчаян опит да се отърси от мислите си Бел седна в леглото и отметна завивките. Тя плъзна краката си в чифт топли пантофи, пъхна се във вълнения си халат и отиде до прозорците.
 	Приличащи на дантела завъртулки от скреж обрамчваха стъклата. Бе валял сняг, откакто тя и Звяра се бяха върнали от карането на кънки и сега дебелата бяла покривка блестеше на лунната светлина. Докато тя се взираше в зимната нощ, огромният стар часовник долу започна да отмерва часа, а дълбокият му печален звън отекваше из замъка.
 	– Полунощ – си каза Бел, когато той спря. – Трябва да поспя малко.
 	Тя обаче погледна към леглото си без особена надежда, защото знаеше много добре, че само щеше да се мята и върти в него, ако се върнеше там.
 	У дома, когато не можеше да заспи, баща й винаги й правеше чаша топла напитка и я оставяше да чете на светлината на свещта, докато сънят я повалеше.
 	Чаша топло мляко ще свърши добра работа – помисли си тя. – И една хубава книга.
 	Тя запали свещта върху нощната масичка до леглото си, като допря фитила до тлеещите въглени в камината и излезе от стаята си, стараейки се да стъпва тихо, за да не събуди някого.
 	И в огнището в кухнята въглищата все още догаряха. Те излъчваха приканваща топлина. Едно чугунено гърне с овесената каша за закуска бе окачено над тях, за да се сготви бавно през нощта. В една голяма купа тесто за хляб, покрито с кърпа, бе оставено да втасва на дървената маса. До нея имаше кошници с ябълки, круши и дюли, готови да бъдат приготвени на пайове и компоти.
 	Бел обичаше уюта на кухнята. Тя втората й любима стая в замъка, след библиотеката. Кюзиние спеше дълбоко и тя не искаше да го буди, затова стопли мляко в една малка каничка на въглищата. Внимавайки да не обезпокои Чип и г-жа Потс, тя взе една чаша, сипа в нея горещото мляко и добави лъжичка мед. След като изми каничката и я прибра, тя се отправи към библиотеката с чашата в едната си ръка и свещта в другата.
 	Там бе студено и тъмно, но в камината имаше наредени дърва и подпалки. Бел ги запали със своята свещ и след няколко минути вече пламтеше весел огън. Две удобни кресла бяха обърнати едно към друго пред камината. Една ниска масичка стоеше между тях. Те оформяха приканващо кътче за четене.
 	– Сега ми трябва само книга – каза си Бел.
 	Искаше й се да може да посети Никога вече, но не бе сигурна дали времето в книгата съвпадаше с реалното време. Не бе подходящо да почука на вратата на графинята посред нощ.
 	Като взе отново свещта си, Бел тръгна между редовете с книги и почти се спъна в една, която лежеше отворена на пода. Тя се наведе да я погледне. Заглавието й бе Страховитите пирати на океана. Приказки за отминали времена на Перо и Басните на Езоп лежаха до нея.
 	– Чип – каза Бел като поклати глава. Като повечето деца и той бе добър в изваждането на разни неща, но не и в прибирането им обратно на място.
 	Бел постави на рафта книгата за пирати и приказките на Перо. Тя тъкмо се канеше да прибере и книгата с басните, но вместо това се спря, запленена от красивата й корица. На нея бе изобразен лъв, протегнал напред окървавената си лапа. Наблизо стоеше мъж, който протягаше ръка към страдащото същество.
 	– Андрокъл – промърмори тя. – Историята за избягалия роб и лъва, на когото той бе помогнал, бе една от любимите й басни. Баща й често й я бе чел.
 	С поглед обходи картината и се спря на смелото изражение на Андрокъл и агонизиращото лице на лъва, а в това време думите на Чип се върнаха в паметта й. Той е такъв, какъвто е, защото също страда.
 	– Също като лъва – прошепна Бел. – Чип, ти си гений.
 	Тя се изправи, обхваната от вълнение. Току-що бе открила начин да предразположи Звяра, да го накара да говори с нея и дори, може би, да отговори на въпросите й.
 	Понякога само думите не бяха достатъчни, защото те говореха единствено на ума. Но една история – такава, в която думите бяха красиво свързани помежду си като перли в огърлица... това би говорило на сърцето. И ако Бел съумееше да поговори на сърцето на Звяра, може би щеше да го накара да го разкрие.
 	Бел отнесе обратно книгата до огнището с намерението да я препрочете. Тя вече имаше план. Ще намери Звяра утре – това ще й даде достатъчно време да овладее нервите си – и ще го попита дали някога е чувал историята за Андрокъл.
 	Но докато се приближаваше към камината, Бел видя, че няма да й се наложи да чака до следващия ден, за да задейства плана си.
 	Тъй като Звяра стоеше в рамката на вратата по халат, със свещник в лапата си и тревожно изражение на лицето.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТА


 	– Това си ти, Бел! Трябваше да се досетя – каза Звяра, а тревогата на лицето му премина в облекчение.
 	– Какво има? – попита Бел.
 	– Вече нищо – каза той. – Усетих миризма на дим и исках да се уверя, че всичко е наред.
 	– Не можах да заспя, затова реших да пийна нещо топло и да почета. – Бел посочи към припукващия огън. – Искаш ли да се присъединиш към мен?
 	Звяра кимна и двамата седнаха пред огъня.
 	– Изненадан съм, че си будна. Мислех си, че ще хъркаш като моряк...
 	– Е, благодаря ти.
 	– ...След цялото пързаляне с кънки днес. Защо не можа да заспиш?
 	– Нещо ме събуди. Мисля, че беше някаква нощна птица – излъга тя. Не искаше да му казва истината. За това, че бе самотна и баща й й липсваше.
 	Но Звяра прозря невинната й лъжа.
 	– Бел, зная, че не това си искала – каза той, поглеждайки надолу към лапите си. – Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?
 	Бел остави чашата си. В стомаха й пърхаха пеперуди. Събирайки кураж за гневната му реакция, тя каза:
 	– Да, има. Животът ми се промени завинаги. И всичко само заради една-единствена роза. Искам да ми кажеш защо.
 	Звяра се облегна в стола си. Погледът му се насочи към огъня.
 	– Розите имат бодли, а бодлите оставят рани.
 	Той проговори толкова тихо, че Бел дори не бе сигурна, че думите му са насочени към нея. Но тя ги чу и долови дълбока скръб в тях. Това я завари съвсем неподготвена. Тя очакваше рев и ръмжене, а не тихо изказана тъга.
 	– Раните могат да оздравеят, ако извадиш тръните – каза тя.
 	– За някои, може би – каза Звяра.
 	Сега или никога – помисли си Бел. И направи решителната крачка.
 	– Чувал ли си някога историята за Андрокъл и лъва? – попита тя, като вдигна томчето с Басните на Езоп.
 	Звяра поклати глава. Той изглеждаше обезпокоен.
 	– Бел, недей – каза той.
 	Но Бел не го послуша. Тя стана от стола си, коленичи до крака му и започна разказа си.
 	– Много отдавна живял един роб на име Андрокъл. Господарят му бил много жесток и Андрокъл избягал. Когато паднала нощта, той се подслонил в една пещера, изморен и гладен. Но пещерата била бърлогата на един лъв и той в момента бил вътре. Лъвът излязъл от сенките, като ръмжал и оголвал зъбите си.
 	Докато говореше, Бел взе една от лапите на Звяра в ръцете си.
 	– Горкият Андрокъл! – възкликна тя. – Ужасéн, той се притиснал до една стена, сигурен, че ще умре. Но тогава, тъкмо когато си мислел, че всичко е изгубено... лъвът му протегнал лапата си.
 	Бел бавно разтвори стиснатата на юмрук лапа на Звяра.
 	– Андрокъл видял, че лапата кърви и е подута – каза тя. – Като събрал смелост, той се доближил до лъва. Един трън се бил забил в нея. Андрокъл го извадил много внимателно. Лъвът бил благодарен и на свой ред помогнал на Андрокъл, като му ловял храна. След няколко дни обаче Андрокъл бил заловен. Хвърлили го в затвора, а накрая го накарали да се бие с диви зверове на арената за развлечение на императора.
 	– И един от тези диви зверове бил същият лъв, на когото Андрокъл помогнал – прекъсна я Звяра с горчивина в гласа. – Животното го познало и легнало в краката на Андрокъл. Императорът бил толкова учуден, че подарил свободата на Андрокъл и всички заживели щастливо. Както става с хората в приказките. Но животът не е приказка, Бел.
 	– Всъщност и историята за Андрокъл не е – каза Бел. – Тя е басня. В нея има поука. Смисъл. За това как приятелите си помагат взаимно.
 	Звяра издърпа лапата си от ръцете на Бел.
 	– А това, че ми я разказваш... това има ли смисъл?
 	– Да, има. Ти си като този лъв. Дълбоко в теб има забит трън. Той ти причинява голяма болка и те кара...
 	Звяра скочи на крака толкова рязко, че събори стола си. Той падна на пода с трясък, като накара Бел да се сепне.
 	– Внимавай, Бел. Не всеки, който се опитва да се сприятели с лъв, успява – каза той, а козината му настръхна.
 	Бел разбра, че е забила ножа до кокала. Тя почувства надигащия се у Звяра гняв, но не отстъпи пред него. Самата тя бе ядосана. Тя полагаше толкова усилия, а Звяра изобщо не се опитваше.
 	– И какво ще направиш? – попита тя, като се изправи. – Отново ще ми ръмжиш? Ще се зъбиш и ще чупиш, както направи, когато влязох в Западното крило?
 	– Не, ще си тръгна. Защото приключих с този разговор. Приключих с глупавите истории и още по-глупавите метафори – каза той, насочвайки се към вратата.
 	Но Бел изтича пред него.
 	– Повече никакви метафори. Никакви символи или сравнения – каза тя, препречвайки вратата. – Какво не ми казваш? Зная, че трябва да има нещо повече за това проклятие от това, което ти или някой друг ще ми каже. Ако ще трябва да изживея остатъка от живота си тук, имам право да зная истината, нали?
 	Звяра спря. Едно глухо ръмжене излезе от гърлото му. То отне куража й. Тя вече бе виждала яростта му преди. Знаеше, че гневът му бе като живо същество – жесток, зъл демон.
 	– Спри – й казваше един глас вътре в нея. – Не го притискай повече. Не знаеш какво ще направи.
 	Но Бел не му обърна внимание.
 	– Зная за детството ти. Зная за бала и за магьосницата. Зная какво се е случило с теб. Но това не означава, че трябва да изживееш живота си по този начин.
 	Очите на Звяра се присвиха. Ушите му прилепнаха към главата му.
 	– Вярвам, че имам по-добър въпрос: защо баща
 	ти дойде тук? Защо ти дойде тук? Не съм го молил за това. Не съм молил и теб за това. Не съм искал от
 	това! – изкрещя той.
 	– А аз съм го искала, така ли? – викна в отговор Бел.
 	Звяра стисна лапите си. Той отмести поглед настрани.
 	– Ти не знаеш, Бел. Нямаш дори представа какво ме питаш – каза той.
 	– Тогава ми кажи – каза тя умолително. – Моля те.
 	Звяра вдигна очи към нейните и болката, която Бел
 	съзря в сините им дълбини, бе толкова огромна, че прониза сърцето й.
 	– Бих ти казал всичко, ако можех, Бел – каза той сломено. – Бих ти дал отговор на въпросите ти, ключовете на този прокълнат замък, тайните на сърцето си. Но не мога. Моля те, разбери. Не мога.
 	След това той си тръгна.
 	Излезе през вратата. Навън от библиотеката.
 	А Бел остана самотна.
 	Отново.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА


 	Бел стоеше загледана в празната врата и сърцето я болеше.
 	За Звяра. За нея самата.
 	Бе си помислила, че той може да ръмжи и да беснее, но той не го направи, а тъгата му бе по-лоша дори и от гнева му.
 	С тежка въздишка тя отново седна пред огъня.
 	Бе опитала отново. И се бе провалила отново. Звяра не искаше или не можеше да й даде отговорите, които тя търсеше.
 	Тя взе Басните на Езоп, като си помисли, че може поне да се опита да почете, но скоро разбра, че няма желание за това. Млякото й бе изстинало. Огънят догаряше.
 	Трябва да се връщам в леглото – помисли си тя.
 	Бел затрупа огъня. Щеше да свали чашата си в кухнята на сутринта. Тя тръгна към седалката до прозореца, където бе намерила Басните на Езоп, за да върне книгата на мястото й и тогава го чу: смях, нисък и гърлен.
 	Идваше откъм дъното на библиотеката.
 	От Никога вече – помисли си Бел.
 	Смехът продължи, напомняйки на Бел за елегантното имение на графинята, бляскавия бал и принцовете, махараджите и султаните, с които бе танцувала.
 	Беше късно, но вероятно графинята не спеше. Това бе нейният смях, нали? Може би Бел можеше да я посети.
 	Тя нямаше да е самотна в Никога вече. Нямаше да е тъжна. Графинята щеше да бъде там, за да си поговорят. И Анри.
 	Тя си спомни думите му сега. Тук вече имате приятели. Не забравяйте това. Аз съм един от тях.
 	Приятели – помисли си Бел. – Хора, с които мога да споделям неща. Хора, които откриват сърцата си, вместо да ги заключват.
 	Бел стана и тръгна към работната стая, където лежеше скрита Никога вече.
 	Тя щеше да изживее живота си тук, в замъка на Звяра, което бе достатъчно мъчително, и то без да знае защо, което бе още по-жестоко.
 	Но Никога вече можеше да й предложи възхитително убежище от нейните мъки. За няколко часа тя можеше да се поразсее в чудесните й страници. Утеха. Облекчение. Би могла да забрави поне за няколко часа.
 	Бел ускори крачките си. Пантофките й прошумоляваха меко върху дървения под на библиотеката.
 	Когато стигна до вратата на работната стая, тя вече тичаше.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА


 	– Бел, мое скъпо момиче! Вие се върнахте! – възкликна графинята радостно.
 	Тя седеше в един открит файтон пред дома в имението си. Четири черни жребци, които пръхтяха и риеха с копита, бяха впрегнати в елегантната карета. Лампите светеха ярко от двете страни на стълбището, осветявайки нощта.
 	– Идвате точно навреме! Отивам в Париж, в Пале Роял! Елате с мен! – каза тя, като махна с ръка към Бел.
 	– Париж? – повтори като ехо Бел. – Но как? Това не е истинско... това е само една история.
 	– История, която аз пиша, както ви казах и преди – каза графинята, като посочи с ветрилото си към Бел. – Искате ли историята ви да включва Париж?
 	Бел кимна с глава. Бе твърде много, за да се надява.
 	Графинята се усмихна.
 	– Тогава ще го включа. Сега се качвайте, мое мило момиче. Конете ми са нетърпеливи същества.
 	Пале Роял! – мислеше си Бел, а сърцето й танцуваше. Тя бе слушала за него. Кой не бе? Това бе най-вълнуващото място в цял Париж. Всеки, който беше някаква важна особа, се разхождаше из дворовете му, или сядаше в кафенетата му – писатели и философи, професори и принцеси, циркови артистки и оперни певици.
 	Бел бе пристъпила през страниците на Никога вече в имението на графинята само преди няколко мига. Лунната светлина бе осветила пясъчната алея и докато бързаше по нея, Бел забеляза, че розите, осеели имението, бяха станали по-големи през нейното отсъствие, а тисовите дървета – по-високи. На някои места тисовете бяха пораснали толкова нагъсто, че образуваха здрави живи плетове.
 	Мушар отвори вратата на каретата. Бел заобиколи един от каменните лъвове в долния край на стълбището и Мушар й помогна да се качи. След като двете жени се прегърнаха за поздрав, Бел седна срещу графинята, оправяйки полите на роклята си.
 	Тя отново откри, че е облечена идеално за случая, този път в небесносиня рокля, избродирана с бели цветя. Нежна бяла дантела бе вързана около раменете й. Косата й бе прибрана в хлабаво прихваната, спускаща се като водопад конска опашка.
 	Самата графиня носеше рокля от черен сатен с бродиран шал от черна коприна. Няколко наниза от безупречни черни перли обвиваха шията й.
 	Тя винаги е облечена в черно. Сигурно е вдовица – помисли си Бел.
 	– Потегляме – каза графинята, като почука леко отстрани на каретата със своето бастунче със сребърна дръжка.
 	Мушар скочи горе до кочияша и каретата се понесе по алеята и през портите. Имението на графинята бе точно извън Париж и скоро те се озоваха в оживеното сърце на града.
 	Блещукащите улични лампи хвърляха светлина над елегантни имения, представителни градски къщи и красиво оформени площади. По улиците се разхождаха добре облечени хора. Ресторантите и кафенетата бяха ярко осветени. От вратите им се лееше музика.
 	Въпреки че бе късно, Париж бе толкова шумен, жив и завладяващ, че чувството на Бел за безсилие пред Звяра, нейната самота и тъга скоро бяха забравени.
 	– Париж – каза графинята замечтано. – Нищо не може да се сравни с него, нали?
 	– Това е зашеметяващо – каза Бел. Толкова съм ви благодарна затова, че ме доведохте тук. Вие сте препалено добра с мен.
 	Защо? – зачуди се Бел. – Защо тя е толкова добра с мен?
 	Тъкмо се канеше да попита, но преди да успее, графинята заговори.
 	– Да ви направя щастлива, прави самата мен щастлива, Бел – каза тя. – Сигурна съм, че в двореца ще бъде много забавно тази вечер. Казаха ми, че ще има гълтач на огън, пристигнал наскоро от Делхи. И гълтан на мечове от Будапеща. Ще ви харесат. Кажете ми, били ли сте някога там?
 	Бел поклати глава.
 	– Не, аз... – започна да говори тя. Но графинята не я остави да каже и дума.
 	– Не?! – възкликна тя, сграбчвайки перлите си. – Мое дете, ще трябва да ви извеждаме по-често. Зная, че ще ви хареса. Преди това беше кралски дворец. Сега е градина за развлечения с театри, магазини и кафенета. Актьори, акробати, музиканти – те всички се представят в централния двор. Грандиозно е! А, ето че пристигнахме!
 	Мушар скочи долу и застана на тротоара, докато каретата спираше, готов да подаде ръка на дамите. Дворецът, всички колони, фронтони и просторни галерии оставиха Бел без дъх. Графинята я поведе през един вход с формата на арка покрай дълга колонада. Бел бе очарована от красивите бутици, които ги посрещаха, продаващи всичко – от обсипани с перли обувки до торти с позлата отгоре и книги с покрити със скъпоценни камъни корици.
 	Докато се разхождаха, графинята се наведе близо към Бел.
 	– Виждате ли онази жена там? – прошепна тя, кимвайки към една дама в тъмночервена рокля. – Тя е богата вдовица от Виена. Според мълвата тя шпионира за австрийската кралица и носи пистолет в жартиера си.
 	Очите на Бел светнаха от вълнение.
 	– Мислите ли, че ще можем да се запознаем с нея? – попита тя.
 	– Аз ще го уредя – отвърна графинята. Тя кимна с глава към една възрастна жена с черна превръзка на окото и маймунка на рамото.
 	– Това е една от най-богатите жени във Франция.
 	Натрупа състоянието си от контрабанда на ром.
 	Графинята отведе Бел до едно модно кафене. Настаниха се навън, близо до редица цъфнали ябълкови дървета в гигантски теракотени делви. На всяка маса блещукаха свещи.
 	Един келнер пристигна незабавно и донесе порцеланови чашки, тънки като яйчена черупка. Той наля кафе в тях, а после постави една чиния със сладкиши на масата. Между тях имаше малки розови чаени кексчета със захарни розови листенца отгоре. Марципанови сърца със захаросани виолетки. Захаросани кестени. Еклери със сметана. Миниатюрни тортички с яйчен крем. Бел смяташе, че са твърде красиви, за да бъдат изядени.
 	– Направо божествено! – каза графинята, чиито пръсти се рееха над чинията. – Бел, непременно трябва да изядете всичките – иначе аз ще го направя.
 	Бел си избра едно чаено кексче. Когато го сложи в устата си, графинята каза:
 	– Това ли е всичко? Вие ще се стопите. Непременно си вземете още.
 	Самата графиня си избра един малък милфьой. Крехките му пластове се натрошиха, когато тя си отхапа от него. Облизвайки парченцата сладкиш от червените си устни, тя каза:
 	– Виждате ли онзи мъж там? – очите й се стрелнаха към един елегантен джентълмен, който носеше няколко големи пръстена със скъпоценни камъни. – Той е италиански граф. От семейството на Борджиите, скъпа моя. Дяволски очарователен, но абсолютно никога не приемайте от него покана за вечеря. А жената до него, онази с прекалено многото руж...
 	Докато графинята продължаваше да клюкарства, Бел слушаше в захлас, очарована от екзотичните хора навсякъде около нея и изпълнения с интриги и тайни живот, който те водеха. Нежната нощ, изящният дворец, изисканото кафене – всички те бяха толкова прекрасни.
 	Досега Париж бе всичко, което малкото провинциално Вилньов не бе, и Бел го обожаваше.
 	– Толкова ми е забавно да си бъбря с вас, Бел. Наистина – каза графинята. – Надявам се, че и на вас ви е приятно.
 	– Дали ми е приятно? – каза Бел през смях. – Госпожо графиньо, това е точно от каквото имах нужда.
 	Графинята се облегна назад в стола си и погледна нагоре към нощното небе, усмихвайки се на трепкащите звезди.
 	– Родителите ви живееха тук много наблизо, когато бяхте малка. Знаехте ли това? – попита тя. – В един мъничък мансарден апартамент. Срещнах ги преди години. Запознах се и с вас.
 	– Наистина ли? Кога? – попита Бел. Със сигурност би си спомнила, ако е срещала някой толкова благороден и обаятелен като графинята, но не можеше.
 	– Това бе много отдавна – каза графинята, като отново втренчи поглед в Бел. – Вие бяхте само едно малко бебе в ръцете на майка си.
 	Бел изгледа графинята с почуда.
 	– Били сте приятелки, вие и майка ми? – попита тя.
 	Графинята се усмихна.
 	– Да. Виждате ли, аз съм голяма почитателка на сътвореното от вашия баща. И през годините съм придобила много от неговите музикални кутии. – Графинята се усмихна тъжно. – Бях с нея точно преди да почине. Моето лице бе последното, което тя видя.
 	– Но как... – започна Бел.
 	– Виждала съм и баща ви. Но никога не се запознахме с него – увери я графинята.
 	– Той не обича да говори за нея – каза Бел, свеждайки поглед. Тя се усмихна тъжно. – Това винаги е било твърде болезнено за него.
 	– Той ви липсва много, нали?
 	– Да – каза Бел. – Аз бях целият му свят, а той – моя.
 	– И майка ви се чувстваше така – каза графинята. – Тя го обичаше много.
 	– Каква беше тя, майка ми? – попита Бел, жадна да узнае повече за жената, която никога не бе познавала.
 	– Добра. Умна. Красива. Точно като вас – каза графинята. – Аз много я харесвах. И зная, че щеше да се разстрои, ако бе жива и можеше да види какво се е случило с вас. – Тя млъкна за няколко секунди, а погледът й търсеше очите на Бел, после каза:
 	– Това е и причината да го направя.
 	Бел изправи глава озадачено.
 	– Причината да направите какво, милейди?
 	– Да ти изпратя Никога вече.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА


 	– Вие сте ми изпратили „Никога вече"?
 	– каза изненадано Бел. – Мислех, че това е една от книгите на Звяра.
 	– Накарах един от прислужниците си да се промъкне в замъка на Звяра и да остави книгата там. Надявах се да я намерите. Искам да ви помогна, Бел. Искам да разширя хоризонта на вашата история.
 	– Но как?
 	– Като ви дам една възможност да излезете от вашия затвор. Като ви позволя да видите нещо от света и хората в него. Да посетите велики градове и да се образовате в знаменити университети. Всичко е възможно тук, в Никога вече.
 	Бел бе зяпнала графинята безмълвно. Това, което тя й предлагаше,... бе като една сбъдната мечта. Да види не само Париж, но и Падуа, и Прага, и десетки други такива места? Да учи в университети като Сорбоната или Оксфорд? Това бяха възможности, за които Бел бе мечтала, но абсолютно никога не бе очаквала да има.
 	Въпреки вълнението й, същият въпрос, който искаше да зададе при пристигането им в Пале Роял, отново я глождеше. Графинята бе толкова мила с нея, толкова щедра. Чак прекалено.
 	– Защо? – попита Бел. – Госпожо графиньо, защо правите толкова много за мен?
 	Графинята се протегна през масата и взе ръцете на Бел в своите.
 	– Заради паметта на вашата скъпа майка, Бел. Защото зная, че да направя вас щастлива, би направило и нея щастлива. Бихте ли искали това? Да видите една малка част от света? Ще дойдете ли с мен на пътешествие?
 	Бел скочи от стола си и прегърна графинята.
 	– Нищо не може да ме спре. Благодаря ви, милейди. Благодаря ви.
 	– Няма защо, дете – каза графинята, потупвайки Бел по гърба. – Вашето щастие е благодарността, от която имам нужда.
 	– Как ще го направите? – попита Бел, като седна отново. – Как ще отидем до всичките тези места?
 	Графинята размаха пръст към Бел.
 	– Трябва да позволите на автора да има своите тайни, дете.
 	Докато тя говореше, се появи тромавият Мушар. Той се наведе към графинята и прошепна нещо в ухото й. Усмивката изчезна от лицето й. Очите й потъмняха.
 	– Какво? Но тя няма работа тук! – каза тя. – Сигурен ли си, че си я видял? Къде?
 	Мушар кимна с глава към кафенето.
 	– Всичко наред ли е? – попита загрижено Бел.
 	– Изглежда, че една моя роднина е в кафенето – обясни графинята с напрегнато изражение. – Трябва да отида и да я поздравя. Ще ме извините ли за момент?
 	– Разбира се – каза Бел.
 	– Няма да се бавя – каза графинята, като ставаше. – Довършете сладките, Бел. И си помислете за първата ни дестинация!
 	Бел кимна нетърпеливо. Тя бе толкова щастлива, че главата й почти се замая. Едва се сдържаше да не скочи от мястото си и да затанцува из кафенето. Опитвайки се да се успокои, тя протегна ръка към чинията със сладкиши.
 	В същото време един голям кафяв паяк се спусна от клоните на дървото над нея и се приземи право в средата на чинията.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА


 	Любов наблюдаваше как Смърт се приближава към нея.
 	– Добър вечер, графиньо – каза тя с пропит от сарказъм глас.
 	Тя седеше на маса за двама. Сребристата й коса бе вдигната високо на главата й. Нанизи с бели перли висяха на врата й. Тя бе облечена в удобно сако от бяла коприна и подходяща широка пола.
 	Смърт седна срещу нея.
 	– Това е моето царство и аз не си спомням да съм ти изпратила покана – каза тя. – Защо си тук?
 	– Защото ти мамиш, скъпа сестро. Отново. И трябва да спреш.
 	Смърт си придаде невинно изражение.
 	– Какво те кара да мислиш така?
 	Любов не обърна внимание на въпроса й.
 	– Не останаха повече номера в ръкава ти, така ли? Изигра всичките си карти. Разточителен бал. Красив херцог. Обещания за пътуване, образование. О, изигра даже картата с майката. Нямаш ли никакъв срам?
 	– Всичко, което правя, е да осигуря безопасно бягство от действителността на горкото момиче – каза духовито Смърт. – Което е повече от това, с което ти можеш да се похвалиш. Колко скучен трябва да е животът й, затворена в онзи потискащ замък ден след ден, с онзи отвратителен Звяр и всичките му говорещи вехтории.
 	– Това е лъжа. Зная много добре какво целиш. Смърт отправи самодоволна усмивка към сестра си.
 	– Така ли?
 	– Колкото и да си могъща, не можеш да отнемеш нечий живот, преди да е дошло времето му – каза Любов, – затова се опитваш да задържиш Бел в Никога вече.
 	Смърт протегна напред ръката си и огледа острите си червени нокти.
 	– Нямам и най-малка представа за какво говориш.
 	– Играеш Правилото на трите – каза Любов. – Наречено на трите Орисници, първата от които държи макарата, на която е навита нишката на живота; втората, която дърпа тази нишка; и третата, която я срязва. Ако Бел изяде три неща в Никога вече и остави три неща, тя ще остане свързана с нея.
 	Смърт свали ръката си. Тя срещна втренчения поглед на сестра си.
 	– Това взе да става досадно. Ако си призная, ще си тръгнеш ли? – попита тя.
 	– Знаех си – каза Любов, поклащайки главата си.
 	– Можеш ли да ме виниш? Това е толкова елегантно правило, не си ли съгласна? – каза Смърт. – Начало, среда и край – всеки живот ги има, както и всяка история. Но трябва да си призная, че аз съм пристрастна към края.
 	– Е, няма да спечелиш – каза оживено Любов. – Бел не е оставила нищо в Никога вече.
 	– Сигурна ли си? – измърка Смърт.
 	– Напълно – отвърна Любов. – И не яде много по време на бала ти. Въпреки всичките ти усилия. Моите бръмбари се погрижиха за това.
 	– Но сега го направи – каза Смърт.
 	Зелените очи на Любов припламнаха от гняв.
 	– Няма да го направи повече. Не и ако мога да й попреча!
 	Смърт се наклони рязко напред върху стола си.
 	– Но не можеш, скъпа ми сестро. Това е моята история. Ти нямаш място тук. Върви си. Веднага. Или ще повикам слугата си да те изхвърли.
 	Любов погледна към довереника на Смърт. Той се спотайваше близо до вратата. Силна тръпка премина през нея.
 	– Как можеш да търпиш това ужасно същество да се навърта около теб? – попита тя. – Той смърди на гроб.
 	– Съвсем случайно това е любимият ми парфюм – каза Смърт. – Мушар! Ела!
 	Но Любов бе по-бърза от него. С едно завъртане на бялата си пола тя прекоси кафенето, плъзна се през вратата на кухнята и изчезна.
 	– Да я последвам ли, госпожо? – попита Мушар.
 	– Да, увери се, че тя наистина си е отишла – каза Смърт. – И отсега нататък не я пускай вътре. Накарай и останалите да ти помагат.
 	Мушар бързо наведе глава.
 	– Много добре, госпожо – каза той, тръгвайки към вратата на кухнята, а кръглите му очи присветваха.
 	Смърт остана на мястото си още няколко мига, барабанейки с пръсти по масата. Бе разтревожена, че Любов бе разкрила какво е намислила. Тя нямаше да се съобрази с предупреждението й да стои настрана.
 	Напротив, Любов щеше да опита два пъти по-упорито да се намеси. Но Мушар и още дузина лешояди щяха да я затруднят.
 	Въпреки това Смърт знаеше, че трябва да напрегне усилията си. И щеше да го направи.
 	– Сестра ми греши. Както винаги – прошепна тя. – Аз все още имам една карта в ръкава си. Най-силната от всички.
 	Тя се загледа през прозореца, изричайки тези думи. Не можеше да види Бел, но знаеше, че тя е там, седнала пред масата си, щастливо загледана как светът се движи край нея.
 	– И възнамерявам да я изиграя.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА


 	Бел зяпна. Тя бутна стола си надалече от масата. Не се плашеше особено от големи кафяви паяци, но и не бе свикнала те да стоят в храната й.
 	Докато го наблюдаваше, паякът пролази по сладкишите, а дългите му крака с шипове затъваха в глазурата им. Когато той стигна до края на подноса, един лъскав черен бръмбар кацна на масата. Бел осъзна, че това е същият бръмбар, който се бе появил на бала на графинята. Тя позна блещукащите му крила.
 	Няколко от редовните посетители на кафенето го забелязаха и направиха гримаси, но продължиха да се хранят. Бел се огледа наоколо за графинята, но тя все още бе вътре в кафенето.
 	– Би ли... би ли искал сладкиш? – попита тя бръмбара, като взе един от подноса и му го предложи.
 	Бръмбарът се изправи на задните си крака и гневно отблъсна сладкиша със страховитите си рога.
 	– Хранят те с лъжи, глупаво момиче! – каза той, насочвайки щипката си към нея.
 	Бел рязко повдигна вежди.
 	– Ти можеш да говориш? – попита тя изумена.
 	– Несъмнено – отвърна той. – Спри да ядеш разни неща. Опасно е в Никога вече.
 	– Не ставай глупав. Как може малките розови кексчета да са опасни? – попита Бел.
 	Тонът й бе пренебрежителен, но докато думите излизаха от устата й, смразяващо чувство на безпокойство се прокрадна у нея. Това бе вторият път, в който бръмбарът се бе опитал да я предупреди да не яде от храната.
 	Бръмбарът не отговори. Той се огледа тревожно, взе един сладкиш с яйчен крем и го хвърли на земята. Паякът направи същото с един сметанов еклер.
 	– Спрете! – скара им се ядосано Бел. – Това е невъзпитано, бръмбаре!
 	– Люканос – каза надменно бръмбарът, избутвайки един захаросан кестен от масата. – Името ми е Люканос, не бръмбар. Приятелят ми тук се казва Арани.
 	– Защо не трябва да ям никаква храна? Кой ви изпрати? – настоя Бел. Тя си спомни казаното от графинята, че бръмбарите са на някаква луда жена и понякога успяват да избягат. Бяха ли прелетели цялото разстояние от провинцията до Париж? Или тук ги бе донесла самата луда жена? Дали тя бе наблизо? Бел погледна нервно през рамо.
 	– Не е важно кой – каза бръмбарът. – Истински важното е да разбереш Правилото на Трите. Ако ядеш неща, или оставяш неща... – Той рязко спря да говори. Очите му се стрелнаха надясно.
 	Бел проследи погледа му, очаквайки да види как някой луд човек я напада. Вместо това видя графинята, която се връщаше.
 	– Побързай, Арани! – каза Люканос.
 	С общи усилия бръмбарът и паякът бързо избутаха целия поднос със сладки от масата. Той падна със силен трясък. Люканос отлетя. Арани се измъкна бързо.
 	– Боже мой! – възкликна графинята. – Какво стана?
 	Бел й разказа.
 	– Отвратителни същества! Но поне вече ги няма. Лудата не те доближи, нали? – попита тя.
 	– Не – каза Бел.
 	– Добре. Това е облекчение. Тя е способна на всичко, Бел. Не оставай никога насаме с нея – каза графинята строго.
 	Бел кимна с глава.
 	– Намерихте ли роднината си? – попита тя.
 	Графинята се усмихна.
 	– Да. Поговорихме си много приятно. Бих ви представила, но тя малко бързаше.
 	Тя повика с жест един келнер и плати сметката им.
 	– Трябва да се върна у дома сега – каза тя. – Става късно и трябва да си почина малко. Вие също, Бел. В края на краищата имаме да планираме много! Рим е чудесен по това време на годината. Или може би Флоренция?
 	Графинята продължаваше да говори и Бел, унесена в нейните описания на Италия, бе много щастлива да я слуша. Нейните притеснения за Люканос и неговите странни предупреждения, както и объркването й за това как щяха да стигнат до места като Рим и Флоренция, се изпариха, докато графинята се превъзнасяше над тавана на Сикстинската капела или магазините по Понте Векио.
 	Хванати под ръка, те се върнаха при каретата. По пътя спряха в двора на двореца, където погледаха една трупа акробати от Шанхай, фокусници от Занзибар и един илюзионист от Константинопол.
 	– О, вижте! – каза изведнъж графинята, посочвайки към средата на двора. – Г-н Трюке е тук. Неговите творения са най-добрите в Париж, Бел. Вие просто трябва да ги видите.
 	Тя дръпна Бел за ръката и забърза към една голяма градинска палатка на ивици. Факли горяха от двете й страни. Под нея имаше три фигури. Всяка от тях бе абсолютно неподвижна. Първата бе един господин, който седеше пред клавесин с наведена глава. Втората – крал с корона на главата, бе замръзнала в поклон. Срещу него кралица правеше реверанс.
 	Едва след като се приближи, Бел разбра, че това са кукли-автомати. Главите и ръцете им бяха папиемаше, любезните им усмивки бяха нарисувани, а очите им бяха от стъкло.
 	И други зрители се присъединиха към Бел и графинята.
 	– Това е самият Трюке! – прошепна някой, сочейки вдясно от палатката.
 	Там стоеше един жилав плешив мъж със скръстени една върху друга ръце. Жабото на бялата му риза се диплеше върху дългия му сив жакет. Погледът му бе остър и бдителен.
 	След миг той се прокашля със силен, грачещ звук и тълпата замлъкна. Когато всички притихнаха напълно, той извади един голям месингов ключ от джоба на жакета си.
 	– Ключът към живота! – произнесе напевно той, като го вдигна високо.
 	След това отиде до музиканта пред клавесина, пъхна ключа в гърба му и го завъртя. Изпълнен с благоговение вик „О!“ се издигна над тълпата, когато ръцете на музиканта започнаха да се движат по клавишите и се разнесоха звуците на минует.
 	После г-н Трюке нави кралицата. Гръдният й кош се разшири, сякаш наистина си поемаше въздух. Тя се изправи след направения реверанс, вдигна глава и се усмихна.
 	Сега беше ред на краля. Той се стана бавно и предложи ръката си на кралицата. Двамата започнаха да танцуват; отначало движенията им бяха отсечени и потрепващи, а после станаха плавни.
 	– Представям ви крал Ото и кралица Матилда! – викна г-н Трюке.
 	Публиката заръкопляска.
 	– Забележителни са, нали? – прошепна графинята на Бел.
 	За няколко вълшебни мига Бел почти повярва, че фигурите са истински. Но след това те започнаха да забавят движенията си. Ръкавите на музиканта се дръпнаха леко нагоре, докато свиреше, и разкриха металните стави на китките му. Главата му клюмна. Ръцете му замръзнаха. Музиката спря. Краката на кралицата се вдървиха. Усмивката й стана студена.
 	Кралят, когото навиха последен, танцува сам още няколко секунди и после също забави движенията си. Палците и зъбните колелца, които го задвижваха, завибрираха и спряха. Краката му престанаха да се движат. Раменете му се отпуснаха. В мига преди да се затворят очите му, срещнаха погледа на Бел. Те бяха изпълнени с такъв копнеж, че сърцето на Бел я заболя за него. Той протегна ръка, сякаш опитвайки се да я достигне, а после се прегърби и главата му увисна.
 	– О! – извика Бел. – Горкият крал Ото!
 	Графинята се обърна към нея.
 	– Какво има, дете? – попита тя.
 	– Той изглеждаше толкова тъжен, милейди. Сякаш толкова много му се искаше да е жив.
 	– Да, наистина – каза замислено графинята.
 	Едно малко момче тръгна из тълпата с шапка в ръка да събира пари за Трюке. Като го видя, графинята бръкна в една малка копринена чантичка, която носеше, и извади оттам една сребърна монета.
 	Бел бе толкова трогната от представлението, че също искаше да даде своята лепта.
 	Вечерта, когато бе напуснала Вилньов, за да търси баща си, преди да изтича навън, тя набързо бе грабнала няколко су, в случай че й потрябваха някакви пари. Дребните медни монети нямаха кой знае каква стойност, но те бяха всичко, което имаше. Тя ги държеше в джоба на синята си рокля заедно с ленената си носна кърпичка като малки, затрогващи спомени за дома й. Никога вече бе преобразила роклята й в прекрасен тоалет. Дали монетите все още щяха да бъдат в джоба й?
 	Тя опипа полите на роклята си, за да провери дали имаше някакви джобове. Като откри един, тя пъхна ръката си в него. Пръстите й се свиха около нейните дребни медни монети. Кърпичката й също бе там.
 	Тя извади две монети и зачака момчето да се приближи.
 	– Това е толкова мило от ваша страна, Бел – каза одобрително графинята.
 	– Искаше ми се да бяха повече – каза Бел.
 	– Глупости. Каквото и да дадете, ще бъде високо оценено. Ето го вече младежа. Хайде... – подкани я графинята.
 	Тогава момчето се приближи усмихнато. Графинята пусна своята монета в шапката му. Бел тъкмо се канеше да стори същото, когато една жена, сякаш изскочила от нищото, се хвърли между Бел и малкото момче. Тя избута Бел настрана, грабна шапката от ръцете на детето и избяга с нея.
 	Всичко се случи толкова бързо, че Бел не успя дори да зяпне. Жената носеше шапка с воал. Бел изобщо не зърна лицето й. Всичко, което видя, бе завъртането на бялата й пола, а после жената изчезна.
 	– Дръжте крадеца! – кресна Трюке.
 	– Хванете я! – изрева някакъв мъж от тълпата.
 	– Побързайте, тя се измъква! – викаше една жена.
 	Но вече бе твърде късно. Жената вече бе в отдалечения край на двора. Тя се мушна през вратата и изчезна.
 	– Тя... тя наистина ли току-що открадна шапката на момченцето? – попита Бел с възмущение. Ръцете й трепереха. Тя върна монетите в джоба си, сигурна, че ще ги изпусне, ако не го направи.
 	– Вярвам, че да – каза графинята. Тя все още гледаше втренчено след крадлата. Очите й горяха от гняв.
 	– Откъде се взе тя? – попита Бел.
 	– Най-вероятно се е крила в сенките, изчаквайки своя шанс – каза графинята.
 	Това нямаше никакъв смисъл за Бел. Не беше ли Никога вече книгата на графинята?
 	– Но, госпожо графиньо, нали вие пишете тази история – каза Бел. – Как може такова лице да се вмъкне в нея, ако вие не го искате.
 	– О, Бел. Това е мъката на всеки писател – отвърна графинята с въздишка. – Тези непослушни герои! Правят каквото си поискат и ние, авторите, няма какво да кажем.
 	Като хвана отново ръката на Бел, тя добави:
 	– Горкото дете! Вие треперите. Елате, трябва да намерим Мушар и каретата. Мисля, че толкова вълнение ни стига за една вечер.
 	Тя отведе Бел настрана от Трюке, от палатката му и разпръсващата се тълпа.
 	Вниманието на Бел бе привлечено от един мъж в края на двора, който жонглираше с брадвичка, едно малко кученце и един ананас и тя не видя как погледът на графинята се плъзна обратно към г-н Трюке.
 	Не забеляза как Трюке кимна на графинята.
 	И потупа безжизнения крал.
 	И се усмихна.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА


 	Облаците се движеха по небето, скривайки луната и звездите.
 	Нощният въздух, хладен и мек като кадифе, галеше лицето на Бел, докато каретата отнасяше нея и графинята извън града, обратно към имението.
 	Когато вълнението от вечерта постепенно стихна, очите на Бел натежаха. Когато пристигнаха в замъка, Бел вече се прозяваше.
 	Мушар бе скочил долу от мястото си и бе сложил ръка на дръжката на вратата, още преди каретата да бе спряла.
 	– Довиждане, госпожо графиньо – каза Бел, когато стъпиха на алеята. – И, благодаря ви отново за всичко.
 	В гласа на Бел се долавяше меланхолична нотка.
 	Графинята я усети.
 	– Какво има, дете? – попита тя.
 	– Нищо – отвърна Бел тъжно. – Поне не нещо, което би ме накарало да изглеждам като пълна неблагодарница. Аз просто... Иска ми се да не трябваше да си тръгвам. Никога. Бих искала Никога вече да е истина.
 	Графинята приглади един кичур коса от челото на Бел. Докосването й бе студено като докосване на мрамор.
 	– Има ли значение, че не е? – попита тя. – Животът може да е много труден, а историите ни помагат да избегнем тези трудности. Няма нищо лошо да се изгубите в някоя, Бел. Не е ли това, което винаги сте правили? А тази е вашата собствена история, за Бога! Какво лошо може изобщо да има в това?
 	Бел кимна. Графинята имаше право.
 	– Много сте изморена, детето ми, това е всичко – каза графинята. – Наспете се, а после се върнете при мен веднага щом можете.
 	Тя целуна Бел по челото с ледени устни, а после изчезна като черен облак нагоре по каменните стъпала в дома си. Вратите се затвориха с трясък след нея.
 	Мушар се прокашля.
 	– Оттук, госпожице, моля – каза той с глас, печален като погребален звън на камбана.
 	Бел го последва през големия, покрит с пясък кръг пред замъка, където каретите обръщаха до тясното начало на алеята. За нейно учудване разлистените зелени дървета бяха обрасли с още повече клони, тисовете бяха още по-нагъсто, а розовите храсти бяха станали по-трънливи през няколкото часа, в които тя и графинята бяха в Пале Роял.
 	– Пътят назад... все още ли е натам? – попита тя.
 	– Той е там, където винаги е бил, госпожице – отвърна Мушар, като й връчи свещта, която тя носеше, когато влезе в Никога вече.
 	Бел примигна в мрака.
 	– Дали случайно нямате лампа, която мога да взема назаем? Нещо по-ярко от тази свещ – попита тя, като погледна назад към Мушар.
 	Но той си бе отишъл.
 	Чувството на безпокойство, което Бел бе изпитала по-рано, отново я обзе. Клонките на розите се протягаха към Бел като дълги, алчни пръсти. Тръните закачаха полата й. Тя я дръпваше, за да я освободи, и продължаваше напред.
 	Докато вървеше под покрова на извисяващите се дъбове, тъмнината се сгъстяваше. Шумоленето на нощните същества изпълваше ушите й. Някакъв бухал се обади; от неговото жаловито бухуу по гърба на Бел пролазиха тръпки. Корените на дърветата стърчаха като змии над земята и заплашваха да я препънат.
 	Една дебела кафява жаба, голяма като котка, скочи на пътеката пред нея, като я накара да подскочи. Нейните златисти очи проследиха Бел, докато тя я заобикаляше предпазливо.
 	Колкото по-надалече отиваше по алеята, толкова по-тясна и криволичеща ставаше тя. Студен ужас изпълни гърдите й.
 	– Ами ако не успея да намеря пътя обратно към книгата? – прошепна тя.
 	В същия момент пред нея се появи една фигура. Тя се издигаше с ръста на мъж и носеше мъжки дрехи, но имаше дълга муцуна, заострени уши, както и остри зъби. Също като вълк.
 	Сърцето на Бел заби лудо.
 	– Кккой сте вие? – заекна тя. – Какво искате?
 	Мъжът не й отговори.
 	Точно тогава луната се показа иззад един облак. Бел видя, че това изобщо не бе истински човек, а само храст, подстриган така, че да прилича на такъв.
 	Бел продължи да върви. Тя мина един завой, после още един и накрая я видя право пред себе си – гигантската книга с проблясващите й страници. Но проблясващото сребро сега изглеждаше по-тъмно и когато мушна ръката си през него, се почувства така, сякаш е бръкнала в купа с овесена каша. Тя пристъпи в нея с усилие и се намери в библиотеката на Звяра.
 	Отново бе в нощните си дрехи. Свещта бе все още в ръцете й. Пулсът й се бе нормализирал, но тя беше ужасена.
 	Защо бе толкова по-трудно да се върна в замъка на Звяра този път? – зачуди се тя.
 	Гъстият жив плет, преплетените коренища и клони, които сякаш се вкопчваха в нея... имаше чувството, че Никога вече като че ли искаше да я задържи там.
 	Люканос й бе казал, че я хранят с лъжи. Беше ли прав? Трябваше ли да внимава с Никога вече?
 	Бел поклати глава, убедена, че просто е позволила на умората да я завладее.
 	Със сигурност графинята щеше да ми ако в историята имаше нещо, от което трябва да се боя – разсъждаваше тя. – И защо въобще трябва да слушам онзи бръмбар? Той сигурно е също толкова луд, колкото и стопанката му.
 	Графинята бе права. Животът можеше да е труден.
 	А също и самотен. Понякога объркващ. Разочароващ. Често пъти тъжен.
 	Но Никога вече не бе нито едно от тези неща. Тя бе красива и очарователна. Вдъхновяваща. Изненадваща. Бляскава и забавна история.
 	Гласът на графинята отекваше в паметта й... върнете се при мен веднага щом можете.
 	– Ще се върна, госпожо графиньо – прошепна Бел в тъмнината. – Веднага щом мога.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА


 	– Знаех си, че пързалянето с кънки бе ужасна идея – каза Когсуърт. – Ами ако това не е настинка? Ако е бронхит? Или пневмония?
 	Той понижи глас:
 	– Ами ако е черната чума?
 	Люмиер, който проверяваше таблата със закуската на Звяра, го изгледа.
 	– Черната чума – каза той решително. – Която не се е появявала по тези места от години... онази черна чума ли?
 	– Това е настинка, г-н Когсуърт, и толкова – каза г-жа Потс, която се суетеше наоколо. – Господарят се е простудил, докато се е пързалял с кънки. С малко почивка и добри грижи скоро ще бъде напълно здрав.
 	Бел седеше пред голямата кухненска маса заедно с Чип. Тя закусваше бриош с конфитюр, купичка овесена каша със стафиди и сметана и горещ шоколад с мляко.
 	Бел бе изтощена. Докато отново скрие Никога вече и излезе от библиотеката, вече се бе зазорило – прекалено късно, за да навакса изгубения си сън. Тя се бе върнала бързо в стаята си, където изми лицето си, среса косата си и се преоблече. След това слезе при г-жа Потс, Чип и останалите в кухнята.
 	Най-сетне Шапо взе таблата за Звяра и излезе от кухнята. Люмиер и Когсуърт го последваха, като разговаряха на висок глас.
 	– Една хубава гореща вана за крака е най-доброто средство за предотвратяване на пристъпите на малария – каза Когсуърт.
 	– Сега вече малария ли стана, д-р Когсуърт? – каза Люмиер. – Развинтеното ти въображение е единственото нещо, от което трябва да се боим.
 	– Аз само се надявам да е малария – каза Когсуърт мрачно. – Би могло да е и проказа.
 	Плюмет вече се трудеше усърдно в почистването на стаята за музика. Маестро Каденза, клавесинът в замъка, се бе оплакал, че от твърде многото прах клавишите му залепват. Фруфру пазеше от плъхове. Мадам дьо Гардероб, високият позлатен гардероб в стаята на Бел, поправяше един сукман, който Бел бе скъсала.
 	Както винаги, всички слуги имаха да вършат домакинска работа, Чип трябваше да учи уроците си, а Звяра беше в леглото си. Пред Бел се очертаваше поредният дълъг и самотен ден, в който нямаше нито какво да прави, нито с кого да го прави. Тя нямаше търпение да се върне в Никога вече.
 	Тя привърши закуската си, разчисти чиниите и се канеше да тръгне към библиотеката, когато г-жа Потс я помоли да отнесе една купа с трохи от стар хляб на пилетата. Чип пожела да отиде с нея. Шапо се бе качил на горния етаж, затова Бел бързо излезе от кухнята и тръгна към гардеробната, за да вземе наметалото и ръкавиците си.
 	Г-жа Потс я последва тихо и срещна Бел в коридора, когато тя се връщаше.
 	– Бел, имаш ли минутка? – попита тя. Говореше с тих глас и в същото време погледна назад.
 	– Разбира се, г-жо Потс. Нещо не е наред ли? – попита Бел.
 	– Не, просто не искам Чип да ме чуе. Утре е рожденият му ден. Планирам малко тържество-изненада за него утре вечер и се чудех дали мога да те помоля да направиш малко украса за празника.
 	– С удоволствие! – каза Бел, щастлива да помогне. Това щеше да забави връщането й в Никога вече, но само с час или два и нямаше нещо, което не би направила за Чип.
 	– Благодаря ти, Бел – каза зарадвана г-жа Потс. – Кюзиние ще направи торта, а аз също съм му подготвила един малък подарък.
 	Бел и г-жа Потс тръгнаха към кухнята, планирайки как най-добре да осъществят изненадата. Когато Бел посегна да отвори кухненската врата, г-жа Потс я спря.
 	Тя каза намръщено:
 	– Изглеждаш толкова бледа тази сутрин, дете. Под очите ти има сенки, дълбоки като нощта, а освен това те видях да се прозяваш постоянно по време на закуската. Няма да се разболееш от простуда и ти, нали?
 	– Добре съм – каза Бел и се насили да се усмихне. – Само съм малко уморена. Не можах да заспя предишната нощ и станах да си стопля малко мляко.
 	– И се върна отново в леглото?
 	– И отидох в библиотеката – наивно си призна Бел.
 	Г-жа Потс се намръщи още повече.
 	– Ти едва откри библиотеката и вече прекарваш толкова много време там, Бел. Толкова време сама.
 	– Възнамерявах само да почета малко – обясни бързо тя, – но аз... ммм, аз се изгубих в една хубава книга.
 	Бел усети пристъп на вина затова, че не е напълно искрена, но чувстваше, че г-жа Потс се ще притесни още повече, ако разбере за Никога вече и за плановете на Бел да прекарва там колкото може повече време.
 	– Бел... – каза г-жа Потс, като я погледна изпитателно.
 	– Да, г-жо Потс?
 	– Зная, че е много трудно... положението ти тук. С господаря. И с всички нас. Зная, че изборът не е твой... – тя се поколеба, опитвайки се да намери подходящите думи, след което каза: – Бел, чудесно е да се чете за живота на другите хора, но е важно да живееш и собствения си живот, независимо от това колко предизвикателства може да ти отправи този живот понякога. Разбираш ли какво ти казвам, дете?
 	Преди Бел да успее да отговори, кухненската врата се отвори със замах.
 	– Бел! – извика Чип с цяло гърло.
 	– Мили Боже, Чип! Не можеш ли да крещиш още по-силно – скара му се г-жа Потс.
 	– Съжалявам, мамо – каза Чип. Той се обърна към Бел: – Хайде, Бел, да тръгваме!
 	– Разбирам, г-жо Потс. И наистина съм добре – каза Бел. После забърза след Чип, изпитвайки облекчение, че разговорът приключи. Да, тя прекарваше много време в библиотеката, но не и сама.
 	Бел грабна купата с трохите, след което тя и Чип излязоха с трясък през задната врата и се отправиха към кокошарника.
 	Тя не забеляза, че г-жа Потс стои на прозореца и ги наблюдава, а капакът й потропна от въздишката й и угрижеността й издълба още една малка пукнатинка върху изрисуваното й порцеланово лице.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА


 	– Мама каза, че господарят се чувства ужасно – каза Чип, потропвайки по пътя. – Тя каза, че има ужасна кашлица и хрема. И че е много немощен.
 	– Звяра да е немощен? Не ми се вярва – пошегува се Бел.
 	Чип се засмя.
 	– Щях да го навестя с Фруфру и да се опитам да го разведря, защото смехът е най-доброто лекарство, но мама не ми позволи. Тя каза, че ще му предизвикаме прецедив.
 	– Мисля, че е искала да каже рецидив, Чип.
 	– О – каза Чип, а малкото му личице помръкна. – Е, все има нещо, което можем да направим.
 	Точно в този момент Бел се спъна и разсипа малко от трохите. Едно малко врабче веднага долетя и започна да ги кълве.
 	От което веднага й хрумна една идея.
 	– Хайде, Чип! – каза тя развълнувано и промени посоката към Западното крило.
 	– Ами пилетата? – попита Чип.
 	– Ще им донесем натрошено жито по-късно – викна тя през рамо.
 	Когато стигнаха до заснежената западна морава,
 	Бел свали ръкавиците си и започна да посипва трохите по земята, като внимателно очертаваше преднамерени линии с тях.
 	– Какво ще правим, Бел? – попита Чип, докато я наблюдаваше.
 	– Пишем му съобщение – отговори тя.
 	– Но, Бел, няма да стане. Господарят няма да може да види трохите. Те няма да се открояват на снега.
 	– Ще ги види. Обещавам ти! – каза Бел.
 	Чип не изглеждаше убеден, но я последва. Когато свърши, тя сложи отново ръкавиците си и се приближи до прозореца на Звяра. Някаква чучулига заизвива силно трели от едно дърво. Тя плесна с криле и кацна долу при трохите.
 	– Виждаш ли, Бел? Птиците ще изядат всичките трохи! – проплака Чип.
 	– Това е идеята! – каза Бел ухилена. – Сега трябва само да привлечем вниманието му!
 	Тя се наведе, събра малко сняг на купчинка и започна да я мачка в ръцете си. Хвърли снежната топка към прозореца на Звяра и го улучи точно в средата. Но не се случи нищо. Никой не се показа до перваза.
 	– Опитай пак! – подкани я Чип.
 	Бел събра още сняг и го оформи на топка. Миг след като запрати снежната топка, прозорецът изведнъж се отвори. Когсуърт показа главата си навън... и летящата „ракета“ го уцели право в лицето.
 	– О, не! – извика Бел и притисна ръце към устата си.
 	Чип бързо се скри зад полата й.
 	– Вдигнете подвижния мост! Спуснете решетката на портата! – изрева Когсуърт, изтривайки снега от лицето си. – Нападат ни!
 	Люмиер се приближи до прозореца. Той издърпа Когсуърт и надникна навън.
 	– Люмиер! – извика Бел. – Насам!
 	Люмиер я забеляза. Усмихна се и помаха с ръка.
 	– Кажи на Когсуърт, че съжалявам – извика Бел.
 	– Трябва ли? – викна в отговор Люмиер.
 	– Да! И би ли довел Звяра?
 	Люмиер кимна с глава и изчезна навътре в стаята.
 	След няколко секунди Звяра се появи намръщен по халат, но щом видя как Бел, със синьо наметало и порозовели от студа бузи, размахва ръце като луда, се усмихна.
 	– Погледни към моравата! – извика тя.
 	Звяра наведе глава и сложи ръка до ухото си.
 	– Не може да ни чуе! – каза Чип.
 	Бел събра ръцете си на фуния и ги сложи пред устата си.
 	– ПОГЛЕДНИ НАТАМ! – изкрещя тя и посочи мястото, където бе посипала трохите.
 	Звяра обърна глава. Усмивката му се разтегна и премина в смях.
 	Десетки птици – врабчета, кукувици, свраки, косове и чучулиги – бяха забелязали вкусните трохи. Те бяха излетели от дърветата и бяха накацали по снега, нетърпеливи да ги изкълват. Телцата им оформяха живи букви, с които бе изписано: ОЗДРАВЯВАЙ БЪРЗО!
 	– На господаря много му хареса, Бел! – изгука Чип. – Никога не съм го виждал да се смее толкова много!
 	Звукът от смеха на Звяра зарадва Бел. Докато го гледаше, внезапно осъзна, че той й липсваше. Замъкът не беше същия, когато той се бе затворил в стаята си.
 	– Защо? – запита се тя. – Как може да ми липсва това избухливо, докачливо и опако създание?
 	– Защото той е и забавен, грижовен и добър – отвърна й вътрешният й глас.
 	За съжаление, смехът на Звяра скоро премина в дълбока, суха кашлица и Когсуърт се появи отново на прозореца, като се взираше в Бел и Чип.
 	Звяра направи гримаса о, не! и се престори, че хапе лапите си.
 	Бел и Чип се разкикотиха. Но не и Когсуърт. Той отведе Звяра от прозореца и го затвори с трясък, след като Звяра помаха за последен път на Бел и Чип.
 	– Е, Чип, ако смехът наистина е най-доброто лекарство, тогава бих казала, че сме го излекували – заяви Бел.
 	Двамата се отправиха към стаята с фураж в каменния хамбар на замъка и гребнаха малко натрошено жито от един чувал. Те нахраниха пилетата, а после се върнаха в кухнята. Щом г-жа Потс видя Чип, му каза, че очаква той да учи цял час таблицата за умножение.
 	Чип изпъшка, но се настани на кухненската маса с една вълшебна дъска за писане и парче тебешир, които сами пишеха таблицата, докато той им диктуваше.
 	Бел му се усмихна съчувствено, а после излезе от стаята, за да не го разсейва. В коридора Шапо пое наметалото й. Тя тръгна нагоре по стълбите с намерението да оправи леглото си, да подреди стаята си, а после да намери нещо – хартия, или може би изрезки от платове, – с които да направи украса за тържеството на Чип.
 	Тя отново бе сама. Нямаше с кого да поседи. Нито с кого да поговори. Но тя се успокояваше, като знаеше, че скоро ще бъде отново с графинята. Днес щяха да направят плановете за пътуването си. Сърцето й подскочи при тази мисъл.
 	Къде ли ще отидат най-напред? Лондон? Мадрид? Берлин? Атина?
 	Бел бе прекарала живота си в едно малко провинциално село, а сега, почти след едно денонощие, щеше да опознае света с неговите хора и култури, замъци и руини, университети и музеи.
 	Никога вече бе повече от графинята.
 	Това бе повече от една книга, повече от една история.
 	Не можеше да се сравни с нищо, което тя познаваше.
 	И бе всичко, което някога бе искала.
 	 
 
 ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА


 	Бел свали прозореца в каретата на графинята и се надвеси навън. Вятърът щеше да разроши косата й, слънцето щеше да пръсне лунички по носа й. Но за нея това нямаше значение.
 	Вълнението й нарастваше, докато каретата се отклони от тясната алея и се изкачи по един хълм към един двоен портал. Тя бе избягала в Никога вече преди половин час и сега бе облечена подходящо за градинско парти в синьо-жълта дневна рокля и носеше сламена шапка с панделки.
 	Мушар я бе посрещнал в оградения двор.
 	– Нейна светлост е в лятната къща тази сутрин, в западния край на имението – я информира той. – Тя помоли да се присъедините към нея там. Вече съм приготвил каретата. Този път затворената, госпожице, за да ви предпази от слънцето.
 	Каретата бе бърза и лека. Тя летеше по черните пътища, които се виеха през гъстите гори в имението на графинята.
 	Тя трябва да притежава хиляди акри земя – помисли си Бел, тъй като пътуването продължи поне тридесет минути. Тя си напомни да следи за отминаващото време. Тържеството на Чип беше тази вечер. Трябваше да си остави достатъчно време за връщането в замъка на Звяра и за подготовката на празника.
 	Най-накрая горите и ливадите отстъпиха място на добре оформени морави и алея за карети, очертана с редици от разцъфнали кестени. Алеята минаваше покрай изкуствени езера, с върби по края и грациозни лебеди, които им придаваха красота. Подухваше лек бриз, докато каретата преминаваше през розови градини. Той откъсваше листенца от цветовете и ги завихряше във въздуха като цветни конфети. Бел се засмя с глас, зарадвана от гледката.
 	Точно когато си мислеше, че никога не е виждала толкова красиво място като това, се показа и самата лятна къща. Бел се изправи, ококорила очи, и чукна главата си в рамката на прозореца.
 	Каретата влезе в един двор, ограден от фигурални морави и разцъфнали дървета. В края му едно извито стълбище водеше към входа на двуетажна сграда от жълт варовик, с две кръгли кули отстрани.
 	– Лятна къща? – прошепна Бел, невярваща на очите си. – Това е миниатюрен дворец!
 	Каретата забави ход, когато наближи стълбището. Бел набързо пооправи косата си и си сложи шапката, като завърза панделките под брадичката си. Неизменният Мушар скочи от мястото си до кочияша и й помогна да излезе.
 	Когато Бел слезе, някакво движение привлече погледа й. Графинята, облечена в обичайния си черен цвят, слизаше по каменните стъпала, а полата й се влачеше по тях. Тъмната й коса бе прихваната хлабаво с фиби. Нанизи с мъниста от черен кехлибар висяха на врата й. Следваха я четири грациозни хрътки.
 	– Мое мило момиче! – извика тя, докато прегръщаше Бел. – Толкова се радвам да ви видя!
 	– Нищо не можеше да ме спре, милейди – каза Бел.
 	– Да влезем вътре – подкани графинята, хващайки Бел за ръката. – Има някой, с когото искам да се запознаете. Един мой специален приятел, току-що пристигнал от Италия.
 	Двете дами забързаха по стъпалата. Бел скоро забеляза, че лятната къща на графинята, също както замъкът й, бе пълна с красиви мъже и жени, които отпиваха чай в пищно украсени стаи, разхождаха се из градините или си вееха с ветрила на терасите.
 	Но графинята нямаше време да представи Бел на когото и да е от тях. Вместо това, тя бързо я отведе в кабинета си.
 	Стаята бе покрита с шкафове с книги от пода до тавана по всичките четири стени. Бел с радост откри, че на много от полиците стояха музикални кутии, направени от баща й. Забравяйки, че е тук да се запознае с приятеля на графинята, тя се доближи до рафтовете и докосна една от тях.
 	Тя бе малка, с вид на селска къщичка. Бел никога не бе виждала тази кутия. Трябва да я бе направил, преди тя да се роди. Тя си го представи как се навежда над работната си маса, поставяйки много внимателно всяка от плочките за покрива и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Както се случваше винаги когато почувстваше липсата на баща си.
 	– Бел?
 	Бе гласът на графинята. Спомняйки си къде се намира, Бел примигна, за да скрие сълзите си, и се обърна с усмивка на лицето.
 	– Бел, може ли да ви представя професор Армандо Труфаторе? – каза графинята. – Професоре, това е моята скъпа приятелка госпожица Бел.
 	Бел направи грациозен реверанс пред професора. Когато се изправи, той взе ръката й и я целуна.
 	– Професорът е от Университета на Болоня, един от най-старите в Италия – обясни графинята. – Там той преподава класиците и си помислих, че е идеалният човек, който ще ни помогне да съставим маршрута за пътуването си. – Тя направи пауза, а после каза:
 	– В случай че вие все още искате да пътувате в чужбина.
 	– Да, разбира се! – каза Бел, опитвайки се да не мисли за музикалните кутии на татко си.
 	– Елате, госпожице – каза професорът с очарователен италиански акцент, посочвайки към едно канапе в средата на стаята. Те двамата седнаха на него. Графинята зае едно кресло срещу тях.
 	– Разбира се, мястото, от което трябва да започнете пътуването си, е Рим – започна професорът. – Смятам, че вие и ла белла контесса трябва да планирате престой в града най-малко за един месец. След това бих предложил да наемете карета и да се отправите на север към Сиена, Флоренция, Болоня, а после Венеция...
 	Докато възрастният господин изброяваше всички важни забележителности, които трябва да се видят във всеки град, музеите и театрите, които трябва да посетят, лекциите, на които да присъстват, Бел слушаше останала без дъх и почти не й се вярваше, че скоро щеше да стои в Колизеума и да се разхожда по Моста на въздишките.
 	Това бе почти достатъчно да я накара да забрави за баща си. Почти.
 	Неусетно минаваха минути, после часове, докато тримата говореха. Мушар влезе в стаята и донесе сребърен поднос с хапки и сандвичи. Професорът си взе един, но Бел любезно отказа. Тя бе прекалено развълнувана от плановете за пътуването и изобщо не можеше да мисли за ядене.
 	Напълно завладяна от това, което професор Труфаторе й говореше, Бел не видя как изражението на графинята помръкна, когато тя отказа храната, и само бегло забеляза, че графинята повика с ръка при себе си Мушар, прошепна нещо в ухото му и го отпрати.
 	Мигове по-късно обаче Бел бе принудена да откъсне вниманието си от професора, защото се чу силно почукване по вратата на кабинета.
 	Мушар я отвори, пристъпи в стаята и съобщи за новопристигнал посетител.
 	– Ваша светлост... Анри, херцог Де Шоз Пасé.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТА


 	– Господин Анри, скъпо мое момче! Какво удоволствие е да ви видя отново! – възкликна графинята.
 	– Госпожо графиньо! – каза Анри, прекосявайки стаята, за да поеме ръката й. – И госпожица Бел? Днес е щастливият ми ден!
 	Той се поклони на дамите, а след това графинята го представи на професор Труфаторе.
 	– Сигурно ще ви е интересно да узнаете, професоре, че нашият млад херцог също е учен. Той е студент в Сорбоната – каза графинята.
 	Бел наклони глава, впечатлена от чутото. Тя нямаше представа, че Анри учи в най-престижния университет във Франция.
 	– Харесвате ли обучението си, господин Анри? – попита професорът.
 	Анри кимна утвърдително. С гордост, но и срамежливо. Бел бе трогната от скромността му.
 	– Господин Анри изучава както икономика, така и наука – продължи графинята. – Той иска да се научи как да бъде по-добър стопанин на земята си и да намери начин да помогне на хората в този район да благоденстват.
 	– Това е достойно за възхищение – каза професорът.
 	– И не само това, той е първенецът на курса си – подчерта графинята умишлено. – Наскоро вечерях с един от неговите професори.
 	Анри поруменя леко и сведе поглед към пода.
 	– Госпожо графиньо, карате ме да се изчервявам – каза той.
 	– Глупости! Скромността ви отива много, господин Анри, но аз бих искала повече синове на благородници да последват примера ви. По-голямата част от тях са калпазани и безделници – намуси се графинята.
 	Анри се засмя. Той хвърли към Бел умолителен поглед, с който й казваше Помогнете ми!
 	– Седнете при нас, господин Анри! – каза графинята. – Трябва да сте огладнели след пътуването си. Ще накарам Мушар да ви донесе нещо за хапване.
 	– С удоволствие – каза Анри, като направи гримаса. – Но се боя, че съм доста прашен от пътуването с каретата и не искам да изцапам мебелите. Ще отида да се преоблека, може ли?
 	– Имам по-добра идея – каза графинята. – Хайде да се поразходим навън. Можете да изтупате праха от дрехите си, а ние ще се поразтъпчем. – Графинята стана от стола си.
 	– Елате – каза тя, като хвана професора под ръка. – Да отидем до овощната градина. Искам да ви се похваля с прочутите си крушови дървета.
 	Анри предложи ръката си на Бел и те последваха графинята и професора извън лятната къща и през моравата. Бел се радваше да го види. Той бе забавен и остроумен и бе хубаво да има някой на нейната възраст, с когото да си поговори.
 	– Изглеждате много красива днес, Бел – отбеляза той. – Добре ли прекарахте сутринта с графинята?
 	– Благодаря ви, Анри – каза Бел. – Прекарах чудесна сутрин. Планирахме пътуване до Италия. Толкова се вълнувам, дори не мога да го изразя. Това е нещо прекрасно, което да очаквам, разбира се, и освен това... – Тя се поколеба и продължи: – Ами, то... то откъсва мислите ми от разни неща.
 	Анри я погледна, а челото му се набръчка загрижено.
 	– Какви неща, Бел? – попита той.
 	– Моето... моето положение – каза Бел и й се прииска да не бе го изричала и да насочи разговора далече от мрачната посока, в която поемаше.
 	За всичко бяха виновни музикалните кутии. Те й бяха напомнили за баща й. И сега отчаяно й се искаше да сподели с някого чувствата си. Да излее сърцето си пред някой приятел.
 	– Работата е там... ами, става дума за баща ми. Аз... не съм го виждала от дълго време. А преди го виждах постоянно. И той... о, Анри, той много ми липсва – каза тя, стискайки ръката на Анри. Изведнъж тя не можа да каже нищо повече заради огромната буца, която заседна в гърлото й.
 	Анри сложи ръката си върху нейната.
 	– Не е нужно да обяснявате, Бел. Разбирам ви. Зная, че напоследък ви бе трудно – каза той.
 	Бел кимна с глава, благодарна за това, че я бе изслушал и че сега говореше той и на нея не й се налагаше да говори.
 	– Трябва да ви призная, че не дойдох извън града само за да видя графинята. Надявах се, че и вие ще бъдете тук – каза той. – Липсвахте ми, Бел. Не всеки ден се сприятелявам с някого, който може да избърбори целия Хамлет.
 	– Силно се съмнявам – каза Бел, която отново бе овладяла чувствата си. – Вие сте херцог, Анри. Живеете в Париж. Обзалагам се, че имате десетки приятели и че те всички са страшно умни и забавни.
 	Анри се загледа в далечината.
 	– Да, наистина са такива – каза той с въздишка. – В това е проблемът. Животът ми... толкова голяма част от него се заключава само в танци и забави, хрътки и коне.
 	– Това наистина звучи ужасно – подразни го Бел. – Как ли издържате?
 	Анри се изчерви. Той се усмихна свенливо.
 	– Звуча надуто, нали? Кой се оплаква от забавленията? – усмивката му постепенно угасна. – Просто понякога... – гласът му замря.
 	– Какво? – попита Бел.
 	Той я погледна в очите.
 	– Понякога е добре да не ти се налага да говориш умни неща. Понякога е хубаво да имаш приятел, с когото можеш да бъдеш себе си и да говориш за истински значими неща. Като Шекспир. Или учението. Или нещата, които ме вълнуват, като например бъдещето на моето имение.
 	Очите му бяха топли и дълбоки и Бел се чувстваше така, сякаш те могат да виждат през нея – право в сърцето й. Както могат най-истинските приятели.
 	– Или като бащата, когото никога не виждаш – каза Бел, поглеждайки го, – защото живееш в омагьосан замък, където през цялото време вали сняг. Със странен звяр, когото не можеш да опознаеш. И говорещ чайник. И роза, която бавно умира под тежкия си стъклен похлупак.
 	Анри кимна с глава.
 	– Да. Или това. Боря се много с това – я увери той.
 	Бел го погледна косо.
 	– Говоря сериозно, Анри.
 	– Аз също! – каза Анри. Но Бел бе сигурна, че я дразни. – Аз имам същите проблеми в моя омагьосан замък, само че по-лоши – настоя той. – Моето нощно гърне говори. През цялата нощ. Освен това танцува често пъти, когато се опитвам да го използвам. Много е неудобно, да си призная.
 	Бел се разсмя.
 	– Защо изобщо говоря с вас? Вие сте ужасен! – каза тя.
 	– Наистина съм такъв – призна Анри, подхилквайки се. – Но ви накарах да се разсмеете, Бел. А това е половината от битката с нечии грижи – да се научиш да им се надсмиваш. Преди миг изглеждахте толкова тъжна, че не можех да го понеса. Сега отново се усмихвате.
 	Усмивката на Бел стана още по-широка. Беше толкова хубаво да сподели чувствата си с някого, който също споделяше своите. Това бе различно от Звяра, който винаги отказваше да сподели чувствата си.
 	– Мисля за вас като за своя приятелка, Бел – каза Анри. – И се надявам и вие да ме смятате за такъв. А приятелите винаги са на разположение един за друг, независимо дали в добро, или в зло.
 	– Смятам ви за приятел, Анри. Благодаря ви – каза Бел.
 	– Бел! Господин Анри! Къде сте? – извика един глас.
 	Беше графинята. Тя и професорът бяха вече в овощната градина. Самите Бел и Анри бяха почти сред дърветата; Бел не бе осъзнала колко далече са стигнали.
 	– Идваме! – извика в отговор Анри.
 	Бел погледна към редовете идеално подкастрени крушови дървета с лъскави листа. Не се виждаше нито едно изсъхнало клонче, петънце от болест или изгнило място по никое от тях. Това не приличаше на никоя овощна градина, която тя бе виждала. Тя бе идеална и красива като всичко останало в Никога вече.
 	Анри й предложи ръката си.
 	– Хайде да ги намерим. И може би да хапнем някоя и друга круша, докато сме тук – каза той. – Умирам от глад.
 	Бел се поколеба.
 	– Анри? – каза тя колебливо.
 	– Ммм?
 	– Странно е това място. Никога вече. Не мислиш ли така?
 	Анри повдигна вежда.
 	– А положението във вашия омагьосан замък... то е напълно нормално?
 	– Едва ли – отстъпи Бел. – Но то не е това... – тя показа с ръка към тучните зелени градини зад тях и идеалната овощна градина пред тях. – Това е толкова красиво, толкова съвършено. Прекалено съвършено. Понякога се страхувам, че няма да продължи да съществува. Че не може да продължи. Боя се, че един ден ще се опитам да се върна при него и то вече няма да е тук. Продължавам да си напомням, че то не е истинско. А толкова ми се иска да е.
 	– Господин Анри! Бел! Елате и си вземете круши! Побързайте, преди професорът да е изял и последната круша в градината! – звънна гласът на графинята.
 	Сега тя звучеше по-надалече. Бел можа само да зърне черната й рокля през дърветата и тъмния червеникавокафяв цвят на жакета на професора.
 	– Идваме! – извика Анри към нея. – Хайде, Бел, да вървим. Забравете тревогите си. Тук сте с нас. Точно в този момент. С приятели, които се интересуват от вас. Нищо не е по-реално от това.
 	След това той се втурна в овощната градина, като викна на графинята, че ще намери най-хубавата, най-идеалната от всички круши.
 	Бел реши да послуша съвета на Анри. Тя ще забрави грижите си. Поне засега. Усмихната, тя се затича след него. Той я бе изпреварил доста и не се виждаше никъде. Нямаше ги и графинята, и професорът.
 	Тя чу един тържествуващ вик, а после смях.
 	– Анри? – извика тя. – Госпожо графиньо?
 	Никой не й отговори, но Бел видя някакво бързо
 	движение сред дърветата пред нея.
 	– Бел? Къде сте? – викна Анри.
 	– Тук! – извика Бел.
 	– Господин Анри? Професоре? Къде, за Бога, сте отишли?
 	Това бе графинята.
 	Сега всички се бяха изгубили в градината.
 	Бел забърза към дърветата, където бе зърнала някой да се движи. Скоро откри, че това е жена, но тя не бе графинята. На ръката й висеше дръжката на кошница. Тя бе облечена в удобна бяла ленена рокля с бяла престилка. На главата й имаше обикновена сламена шапка. В ръцете си държеше сребърна ножичка за плодове. Докато Беля наблюдаваше, жената отряза една круша от дървото и я сложи в кошницата си.
 	Трябва да е някоя от прислужниците на графинята – помисли си Бел. – Вероятно бере круши за готвача.
 	– Ехо! – каза Бел, като се приближи до нея.
 	Слугинята се обърна. Тя вдигна лицето си към Бел.
 	Залитайки, Бел направи крачка назад. Ръцете й се свиха в юмруци.
 	Тя позна зелените очи. Бялата коса. Матовата кожа.
 	Това бе лудата жена.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА


 	– Бел? Дете, къде сте? – викаше графинята.
 	– Тук съм, милейди! – извика в отговор Бел, а очите й бяха насочени към лудата... и ножичката, която тя държеше.
 	– Тя е наблизо – предупреди Бел лудата жена. – Те всички са наблизо. Ако изпищя, ще дотичат веднага.
 	Лудата хвърли един предпазлив поглед по посока на графинята, а после сложи пръст пред устните си. Бел си пое въздух, като не бе сигурна дали трябва да остане на мястото си, или да бяга. Ако побегнеше, трябваше да се обърне с гръб към жената. А да обърне гръб на някой, който държи ножичка, макар и малка, не й се струваше разумна постъпка.
 	Лудата спря. Тя протегна напред кошницата си, а след това я остави на земята.
 	– Погледни, дете! – подкани я тя.
 	Бел надникна в нея, очаквайки да види прясно откъснати круши.
 	Вместо това видя нарове.
 	Бел потръпна, защото си спомни, че те са храната на мъртвите. Хадес бе подмамил Персефона да хапне от тях, за да може да я задържи със себе си в подземния свят.
 	– Бел? Опитахте ли вече някоя круша? – гласът на графинята бе по-силен. Тя бе по-близо.
 	Лудата хвърли още един бърз поглед, този път яростен, в посоката на графинята. Тя все още държеше сребърната ножичка. Изведнъж тя се хвърли към Бел.
 	Бел нямаше време да изпищи.
 	Но вместо да забие ножичката в нея, както Бел се боеше, лудата грабна ръката й, сложи ножичката в нея и затвори пръстите й отгоре.
 	– Задръж я! Скрий я! – подкани я тя, а очите й се открояваха огромни върху лицето й.
 	Бел стоеше като замръзнала.
 	– Не ме ли чу, момиче? Сложи я в джоба си! – поиска настойчиво лудата.
 	Изгубила самоконтрол, Бел направи това, което й наредиха.
 	Лудата жена отстъпи назад с пръст върху устните си, а погледът й бе насочен към приближаващата се графиня. Тя погледна Бел за последен път, а в очите й имаше съкрушителна тъга; после се обърна и побягна.
 	Тя изчезна между дърветата като утринна мъгла, а Бел, която още сдържаше дъха си, най-сетне дълбоко въздъхна.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА


 	– Ето къде сте! – каза графинята на Бел. Анри беше с нея.
 	– Боже мили, дете, колко сте поруменели! Нещо не е наред ли?
 	– Не – каза Бел и се усмихна насила. – Не, няма нищо. Аз... аз тичах и малко се задъхах, това е всичко.
 	Бел се изненада сама от лъжливия си отговор. Тя се канеше да разкаже на графинята за срещата си с лудата жена, но споменът за очите й – изпълнени с отчаяна мъка – я спря. Лудата бе вдигнала пръст пред устните си. Тя не искаше графинята да узнае за присъствието й.
 	Защо? И защо бе дала на Бел ножичката и й бе казала да я скрие? Защо бе откраднала пълната с монети шапка от малкото момче в Пале Роял?
 	– Господин Анри, тичали сте твърде бързо за Бел! – скара му се графинята. – Тя е млада дама, а не състезателен кон!
 	Но Анри не чу думите на графинята. Той гледаше нагоре към клоните на едно дърво. Професорът се присъедини към него и двамата се зачудиха на отрупаните му клони, сведени под тежестта на стотици златисти круши, на места сякаш докоснати от розови целувки. Ароматът на плодовете, със силни нотки на ванилия и мед, бе опияняващ.
 	– Ще ви намеря идеалната круша, Бел – каза Анри.
 	Кошницата на лудата жена бе на земята, където я бе оставила. Бел отново надникна в нея. Тя бе пълна с круши, а не с нарове.
 	И аз ли полудявам? – зачуди се тя.
 	– Заповядайте!
 	Това бе Анри. Той стоеше до нея сега и й предлагаше една превъзходна круша.
 	Бел я взе. Създанията на лудата жена я бяха предупредили да не яде нищо в Никога вече. И въпреки това тя бе изяла един сладкиш по време на бала и втори в Пале Роял и се чувстваше напълно добре. Нищо лошо не й се бе случило. Освен това я бяха предупредили да не оставя нищо в Никога вече, но тя не бе оставила нищо тук.
 	– Опитайте я, Бел, хайде – каза графинята, присъединявайки се към тях. – Аз сама съм отгледала тези дървета. Грижех се много за тях още от времето, когато бяха само фиданки.
 	Бел погледна към крушата в ръката си – толкова тежка, без никакви недостатъци, така съблазнителна.
 	– Непременно трябва да я опитате, Бел! Никога не сте пробвали нещо толкова вкусно – каза професорът, като захапа една круша. – Аз вече хапвам втората!
 	– Всъщност това ви е четвъртата, професоре! – каза графинята и се засмя при вида на сока, който се стичаше по брадичката му.
 	Бел погледна към Анри.
 	– Ще си хапна, ако и вие го направите – каза той с предизвикателство в погледа.
 	Той е мой приятел – помисли си Бел. – Не би ме насърчил да направя нещо опасно.
 	Те и двамата отхапаха едновременно. Месото на крушата бе меко и сладко; отначало Бел хареса вкуса й, но той скоро стана прекалено сладък, а ароматът на овощната градина – замайващ.
 	– Какво мислите? Права съм! Те са превъзходни. Кажете ми, Бел, някога опитвали ли сте такива?
 	– Никога, милейди – отвърна Бел, като не искаше да бъде невъзпитана. Тя се насили да изяде докрай крушата и хвърли сърцевината й в тревата. Анри си взе втора и я изяде, но Бел не можеше повече.
 	Докато наблюдаваше как Анри, графинята и професора се наслаждават на своите круши, я обзе някаква умора. Крайниците й натежаха, а съзнанието й се замъгли. Почувства се така, сякаш можеше да легне под някое дърво и да заспи завинаги.
 	Крушата ли я караше да се чувства така? Тя се опита да си спомни думите на бръмбара. В тях имаше някакво предупреждение, но смисълът му й се изплъзваше. Нещо изядено, нещо победено? Така ли беше? Или беше неизядено и непобедено? Имаше ли някакво значение наистина? Толкова й бе трудно да мисли, толкова изтощително. Беше много по-лесно да остави другите да го правят вместо нея.
 	– Скъпа Бел, изглеждате абсолютно изтощена. Искате ли да си починете? – попита графинята.
 	Бел каза, че би го направила. Професор Труфаторе, който очевидно изобщо не бе изморен, заяви, че би желал да види ябълковите дървета на графинята. Решено бе Анри да го придружи, а графинята да се върне с Бел в лятната къща и да я остави в някоя стая, където можеше да полегне.
 	– Аз също може да си почина – каза графинята, когато тя и Бел излязоха от овощната градина. – Една кратка дрямка преди вечеря ми изглежда като най-подходящото нещо.
 	Вечеря!

 	Сърцето на Бел подскочи. Тя изведнъж се разсъни. Тържеството на Чип! То щеше да се състои след вечеря тази същата вечер.
 	А тя напълно бе забравила за него.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА


 	– Милейди – каза Бел, изпадайки в паника. – Простете ми, но аз трябва да си тръгна веднага!
 	Тя бе обещала да присъства на партито на Чип. Тя бе дала на г-жа Потс украсата, която бе изработила по-рано през деня, но се предполагаше, че ще помогне при окачването й. Щеше ли да успее да се върне навреме, или бе прекалено късно? Колко дълго е била в Никога вече.
 	– Да си тръгнете? Но защо? – попита графинята разтревожено.
 	Бел й обясни.
 	Когато свърши, графинята я изгледа.
 	– Разбирам. Ще ходите на тържество. На някакво парче порцелан – каза тя. – Когато можете да сте тук с приятелите си. Истинските ви приятели.
 	– Чип също е мой приятел. И майка му. Ще разбия сърцата им, ако не отида. Моля, разберете ме, госпожо графиньо. Дължа им го.
 	– Глупости! – каза графинята яростно. – Не дължите нищо никому в замъка на Звяра!
 	Имаше гняв в гласа й, какъвто Бел не бе чувала никога преди и това я стресна. Но той изчезна толкова бързо, колкото се бе появил.
 	– Простете ми, дете – каза графинята мазно. – Емоциите ме завладяха. Не мога да гледам една млада жена така окована в затвор, или нейния скъп... или стар приятел в бедстващо положение... – тя спря внезапно, сякаш бе казала твърде много.
 	– Мушар! – извика дрезгаво тя, като му направи знак. – Приготви една карета за госпожица Бел.
 	Нещо в думите на графинята порази Бел.
 	– Извинете ме, милейди, но какво бе това за един стар приятел? – попита тя.
 	– Нищо – отвърна графинята, отмахвайки с ръка, сякаш да разсее притеснението на Бел.
 	Но Бел не можеше да позволи да я залъгват. Знаеше, че самата тя бе младата жена така окована в затвор, но фразите нейния скъп и стар приятел я тревожеха. Имаше само един човек, който бе едновременно скъп за Бел и стар приятел на графинята.
 	– Госпожо графиньо, за баща ми ли говорехте? – попита Бел, а страхът опъваше нервите й. – Ако нещо не е наред, трябва непременно да ми кажете. Моля ви.
 	Графинята изпусна една загрижена въздишка.
 	– Много добре. Баща ви и аз... ние се познаваме от известно време. Не бях го виждала от много време, но вчера отидох да го посетя. Тревожех се за него.
 	Очите на Бел се разшириха.
 	– Видели сте баща ми? – каза тя почти шепнешком. – Как е той?
 	Графинята сложи ръка върху рамото на Бел, за да я успокои.
 	– Остарял е, Бел. Станал е по-бавен. Понякога объркан. Вярвам, че това е от мъка. И вина. Вина от факта, че вие сте заели неговото място в замъка на Звяра. Това го изяжда отвътре.
 	Бел не се разплакваше лесно, но при думите на графинята очите й се напълниха със сълзи.
 	– Само ако можех да сторя нещо – каза разтревожено тя.
 	– Тихо, дете. Не плачете. Нямаше да ви кажа нищо, ако не мислех, че има начин да му помогна – каза графинята.
 	Бел сграбчи ръката на графинята, а сърцето й подскочи от радост.
 	– Какво е то? – попита тя.
 	– Възнамерявам да доведа баща ви в Никога вече.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА


 	БЕЛ НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОВЯРВА на това, което току-що бе чула.
 	– Милейди – каза тя почти шепнешком, – бихте ли могли да направите това? Можете ли да доведете баща ми тук?
 	– Мога да опитам – каза графинята. – В действителност вече опитвам. Но засега без успех. Моята сила е голяма, Бел, но не е безгранична.
 	– Но вие доведохте мен тук – каза Бел с умоляваща нотка в гласа. Тя се бе примирила с това, че никога вече няма да види своя обичан баща, но сега графинята й бе казала, че има такава възможност и Бел силно я желаеше. Повече от всичко, което някога бе пожелавала в живота си.
 	– Да, аз наистина ви доведох тук – съгласи се графинята. – Но това е, защото магията в замъка на Звяра усилва моята собствена и ви позволява да влизате и да излизате от този свят през една вълшебна книга. Но Вилньов... – тя се усмихна язвително. – Ами, да кажем просто, че няма много магия в онова място.
 	Лицето на Бел помръкна.
 	– Не губете надежда, дете. Аз ще продължа да опитвам.
 	– Ще ви бъда толкова благодарна, ако мога отново да видя баща си, госпожо графиньо. За мен това ще означава целият свят.
 	– Искам да направя нещо повече от това само да го видите, Бел.
 	Бел я погледна въпросително.
 	– Искам вие и баща ви да останете тук. С мен. Завинаги.
 	– Но това е невъзможно. Никога вече не е истинска.
 	– Може да бъде. Има начин. Доверете ми се. Позволете ми аз да бъда авторът на вашата история, а не Звяра.
 	Чувство на безпомощност завладя Бел. Тя искаше много силно това, което графинята й предлагаше, но знаеше, че не може да го има.
 	– Дори Никога вече да се превърне в действителност, аз въпреки всичко не бих могла да остана тук завинаги – каза тя. – Аз размених своята свобода за тази на баща ми. Стореното не може да се върне назад.
 	Графинята сложи дланта си върху бузата на Бел.
 	– Не бъдете толкова сигурна, дете – каза тя. – Премахнала съм и съм унищожила много неща и хора в своето време.
 	В гласа й имаше някаква жестокост, която смрази Бел, но също така й даде кураж. Може би имаше начин тя да живее в Никога вече заедно със своя баща. Толкова й се искаше да вярва, че има.
 	Сякаш почувствала мислите й, графинята каза:
 	– Вярвайте ми, Бел.
 	Бел кимна утвърдително с глава.
 	– Ще ви вярвам, милейди.
 	– Ще? – каза графинята, повдигайки вежда.
 	– Вярвам ви – поправи се Бел, като събра сили да се усмихне.
 	Графинята също се усмихна. Бел я прегърна и й благодари, после затича надолу по стълбите към очакващата я карета. Мушар й помогна да се качи и затвори вратата след нея. Кочияшът изплющя с камшика и конете потеглиха в тръс. Половин час по-късно Бел се бе върнала в замъка. Изражението на Мушар, както винаги, бе мрачно като надгробен камък, докато й помагаше да слезе от каретата. Той кимна с глава, когато тя му благодари, после затвори вратата и отново седна на мястото си. Каретата тръгна към конюшните. По време на пътуването им към замъка на Звяра бе паднал здрач и сега Бел стоеше сама и имаше само една свещ, за да осветява пътя си.
 	Когато очите й привикнаха към мрака, тя отново се отправи по алеята към портала. Тисовете бяха пораснали още по-високи за няколкото часа, които тя прекара в градината. Те бяха оформили тесни, наподобяващи лабиринт пътеки. Чепати, възлести корени сега се извиваха като змии от земята и принуждаваха Бел внимателно да избира къде стъпва.
 	Тя тъкмо бе прескочила един от тях, когато го чу шумоленето.
 	Уплашена, Бел ускори крачка. Тя се опита да убеди себе си, че това е само някоя мишка, или друго малко нощно животинче, шмугващо се в дупката си, но шумът ставаше все по-силен и настойчив. Тя спря и затаи дъх, за да го чуе по-добре.
 	– Ехо? Кой е там? – извика тя, а гласът й трепереше почти толкова силно, колкото и краката й.
 	Шумоленето, изглежда, не беше зад или над нея, а навсякъде около нея.
 	Стомахът на Бел се сви от страх, когато тя осъзна, че това бе шумът на големи клони и вейки, на стъбла и пръчки. Розовите храсти, тисовете... те растяха толкова бързо, че тя чуваше звука им.
 	– Побързай! – подкани я вътрешният й глас. – Стигни до книгата!
 	С вик Бел се затича към нея. Тогава нещо я сграбчи за стъпалото. Болка прониза крака й. Тя полетя напред и падна тежко на земята.
 	Бел погледна към крака си, ужасена от това, което можеше да види. Един корен на дърво се бе увил около глезена й като пипало на морско чудовище. Тя го изрита с другия си крак. Коренът я пусна и се скри бързо под земята. Бел опита да се изправи бързо, но тръните закачиха ръкава й. Тя го скъса, освободи ръката си и се затича към книгата, борейки се отчаяно да мине през страниците й към безопасно място.
 	Проблясващото сребро й напомни за леда в някое езеро през декември – нито напълно твърдо, нито течно. Тя се втурна през книгата и излезе, препъвайки се, в малката работна стоя на библиотеката, а дъхът й излизаше на пресекулки.
 	Бел се обърна и видя извисяващата се зад нея книга. С треперещи ръце тя затръшна корицата й и се отдръпна. Трънливите клони, изкривените корени – тя почти очакваше да изпълзят от страниците след нея, но книгата само се смали до нормалния си размер и Бел отново я скри в чекмеджето.
 	Докато го затваряше, едно внезапно почукване я стресна. То идваше от външната врата на библиотеката.
 	– Идвам! – извика тя, излизайки бързо от работната стая.
 	– Ето къде си била, Бел! – каза Люмиер, като отвори вратата на библиотеката. – Готова ли си? Вечерята ще бъде сервирана всеки момент и... Боже мили, но тук е тъмно! Как изобщо виждаш нещо?
 	Той отиде до един висок свещник, който стоеше върху масата, и запали свещите му.
 	– Така е по-добре! Чуй сега, Бел... Господарят също участва в изненадата. Вечерята е почти готова. Само да видиш тортата, която Кюзиние направи! Ще... Бел! – Той отново спря, вглеждайки се в нея отблизо. – Какво има? – попита той, а пламъчетата му горяха. – Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
 	Бел се усмихна пресилено.
 	– Чукането по вратата ме стресна, това е всичко – каза тя. – Веднага идвам, Люмиер. Трябва само да се преоблека.
 	Люмиер кимна. Той обясни на Бел останалата част от плана, после излезе бързо от библиотеката и тръгна надолу по стълбите. Тогава Бел притисна ръка до гърдите си, опитвайки се да успокои разтуптяното си сърце.
 	Ходенето от замъка на графинята до портала я бе изплашило много. Клоните и корените – почти й се струваше, че те се протягат към нея, сякаш искаха да я обвият и да я притеглят дълбоко навътре към себе си, където никой няма да я види как се бори, нито да чуе нейните писъци.
 	– Спри се – каза тя на глас. – Държиш се глупаво. Храстите бяха пораснали малко и това е всичко. Ти позволи на въображението си да се развихри и се уплаши.
 	Бел обаче знаеше, че това не е вярно.
 	– Никога вече ме иска – прошепна тя силно. – Иска аз да остана.
 	Мисълта я изплаши.
 	Но това, което я уплаши още повече, бе осъзнаването колко много самата тя искаше Никога вече.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА


 	Анри стоеше до прозореца в кабинета на графинята и гледаше втренчено през него към розовата градина.
 	Професор Труфаторе бе седнал на коженото канапе с отворена в скута му книга и круша в ръката.
 	Навсякъде из кабинета – на полицата над камината, по рафтовете за книги, по масите – бяха накацали лешояди. Един стоеше на ръката на графинята, когато тя влезе в кабинета, а силните му остри нокти се бяха впили в плътта й.
 	– По-лошо е, отколкото смятах, Мушар. Бел всъщност обича тази малка смешна чашка за чай. Ами че тя дори напусна Никога вече заради нея! – каза графинята, галейки черните пера на птицата. – Тя вече изпитва чувства към всички слуги. И към Звяра. Тя се опитва да се сприятели с него, независимо колко лошо се държи той. А и той се старае. Един ден някой от тях може да направи нещо повече от това да се опитва. Те може наистина да успеят.
 	Лешоядът обърна кръглите си очи към графинята и изграчи.
 	– Зная, Мушар, зная. Не мога да приема това. В никакъв случай – ядосваше се графинята, докато почесваше плешивата глава на лешояда, – ще изиграя последната си карта, най-силния си коз, и тя трябва да свърши работа. Бел започва да се съмнява в Никога вече. Мога да видя това в очите й. Но тя толкова много иска да бъде с баща си, че сърцето й надделява над съмненията. Засега поне, но не задълго.
 	Един лешояд кацна върху полицата над камината, разпери крилата си и изкряка.
 	– Прав си, Трюке. Тя е почти обвързана с Никога вече. Ако всичко мине добре, с още едно посещение ще приключи играта – усмихна се лукаво графинята. – И тогава аз ще спечеля облога.
 	С едно махване на свободната си ръка тя повика цялото си ято.
 	– Елате, милинките ми. Имаме работа за вършене.
 	Мушар отлетя от ръката й, а Трюке – от полицата над камината. Графинята излезе от стаята сред шумоленето на черна коприна, а лешоядите й запляскаха с криле след нея.
 	Професорът остана на коженото канапе.
 	А Анри продължи да се взира през прозореца. Идеално, невъзможно, неподвижно.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА


 	– Той идвали? Не се е върнал още, нали? – прошепна г-жа Потс.
 	– Не се тревожете, г-жо Потс. Не се вижда никъде – каза Бел, като надничаше през кухненския прозорец.
 	– Всичко готово ли е?
 	– Да – увери я Бел. – Веднага щом го видя, ще изтичам в трапезарията, за да се подготвят всички точно както го планирахме.
 	Бел бе слязла за вечеря и тя, и Звяра бяха изяли храната си в трапезарията, както правеха през повечето вечери. Този път обаче те хапнаха набързо. Звяра бе прекалено развълнуван за партито на Чип, за да се мотае с приготвения от Кюзиние бьоф бургинъон.
 	Веднага щом съдовете бяха разчистени, г-жа Потс бе помолила сина си да провери дали вратите на конюшнята и кокошарника са здраво заключени за през нощта. Щом той излезе от кухнята, тя мигом се затича отново към трапезарията, за да даде знак. Всички се втурнаха в действие.
 	Звяра бързо бе закачил направените от Бел пъстроцветни гирлянди из цялата трапезария. На един от тях бе изписано ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧИП!
 	Шапо бе пренесъл тортата от скришното й място в кухненския шкаф до масата в трапезарията. Люмиер го бе последвал с чинии и прибори, а Бел бе донесла подаръците от шкафа в миялното помещение.
 	– Ето го, идва! – силно прошепна тя сега.
 	Тя изтича от кухнята към трапезарията, като затвори вратата след себе си и долепи ухо до ключалката.
 	Чип влезе в кухнята, изтръсквайки снега от себе си.
 	– Всичко наред ли е в хамбара? Никакви невестулки не могат да се вмъкнат в кокошарника, нали? – попита г-жа Потс.
 	– Всичко е здраво заключено – каза Чип. Той огледа празната кухня. – Къде са всички, мамо? – попита той.
 	– Всички си легнаха да спят. Предполагам, че бяха изморени. Аз предложих да довърша съдовете. Защо, миличък? Има ли нещо?
 	– Мислех си... – започна Чип. – Ами, след като днес имам рожден ден, си мислех, че ние всички бихме могли... о, няма значение – каза той унило.
 	Г-жа Потс му се усмихна съчувствено.
 	– Възрастните невинаги помнят рождените дни на малчуганите, но ние двамата с теб можем да постоим и да го отпразнуваме с няколко хубави приказки край огъня, нали?
 	Чип кимна. Той се насили да се усмихне. Бе твърде добро дете, за да хленчи или да се оплаква.
 	– Преди да го направим обаче – продължи г-жа Потс, – би ли проверил в трапезарията дали всички чинии са изнесени?
 	– Да, мамо – каза Чип.
 	Бел надничаше през ключалката и видя как той се приближава към нея, а сладкото му личице бе помръкнало. Фруфру бе точно зад него. Чип не знаеше, но майка му също идваше след тях.
 	Бел избяга от вратата.
 	– Той идва! – прошепна тя, присъединявайки се към останалите, които стояха край тортата.
 	Люмиер бързо запали свещичките. Той свърши точно когато Чип отвори вратата.
 	– Изненадааа! – извикаха всички.
 	Изражението на пълно щастие по лицето на Чип
 	огря стаята.
 	– Честит рожден ден, Чип! – извика Люмиер и в стаята се разнесе песен.
 	Когато свършиха, Когсуърт каза:
 	– Хайде сега ела, млади човече, и духни свещите, преди да подпалят пердетата и да изгорят замъка до основи!
 	– Преди това си намисли желание! – каза г-жа Потс, като изгледа Когсуърт.
 	Чип затвори очи. Той помисли няколко секунди, а после каза:
 	– Искам винаги с мен да е мама и Бел, и останалите ми приятели, и господарят, и да бъда щастлив както съм сега! – После той духна свещичките и ги угаси наведнъж.
 	Всички аплодираха и се засмяха на думите на Чип, но Бел забеляза нотка тъга зад усмивките им. Сякаш желанието му им бе припомнило по-щастливи времена – времена, които той бе твърде млад да си спомни.
 	Когато димът от празничните свещички се разсея във въздуха, Люмиер плесна със своите ръце-свещи, сякаш за да разсее тъжните спомени.
 	– Е, добре! Мисля, че виждам един или два подаръка! – каза той.
 	С радостен вик Чип се зарови в купчината с подаръци.
 	Там имаше един топъл юрган от г-жа Потс и една нощна шапчица, ушита от Бел предишния ден. Фруфру му донесе един добре сдъвкан, полузамръзнал кокал, който бе изровил навън. Люмиер и Когсуърт му бяха приготвили пиратски аксесоари, сред които триъгълна шапка и един червен шал, които бяха намерили на тавана. Плюмет даде на Чип една кръгла златна обеца, която закачи на дръжката му.
 	А от Звяра имаше един красиво резбован дървен сандък с пиринчени ключалки и панти.
 	– Какво има вътре, господарю? – попита развълнувано Чип.
 	– Отвори го и виж – каза Звяра усмихнат
 	Шапо отвори тежкия капак. Един сподавен вик
 	„Ооо!“ се чу, когато всички видяха какво съдържа сандъка – великолепни макети на кораби. Имаше пет напълно оборудвани бойни кораба, четири търговски плавателни съда и шест бригантини с пиратски знамена с череп и кръстосани кости. Освен това имаше и изрисувани фигурки на офицери, моряци и пирати за екипажи на корабите, както и една огромна карта на света, ръчно нарисувана върху плат, за да плуват корабите върху нея.
 	– Не е забавно да бъдеш пират, ако няма няколко търговски кораба, които да ограбваш, и няколко бойни кораба, от които да избягаш – каза Звяра.
 	Чип, загледан унесено в сандъка и съдържанието му, бе останал без думи.
 	– Чип, къде са ти обноските! – прошепна г-жа Потс на сина си.
 	Чип вдигна поглед към Звяра.
 	– Благодаря ви, господарю! О, благодаря ви! – каза той.
 	– Няма защо, момче.
 	– Толкова са красиви! Откъде се взеха? – попита Чип.
 	– Бяха мои – отвърна Звяра. – Прекарал съм много щастливи часове в игра с тях. Много отдавна. Надявам се, и ти също.
 	Бел отряза парчета от тортата за себе си и за Звяра, а г-жа Потс им сипа две чаши чай. Ядоха само Бел и Звяра. Омагьосаните слуги нямаха нужда от храна, тъй като всички бяха предмети.
 	Междувременно Звяра гледаше как Чип и Когсуърт разгънаха картата на пода, загладиха я и разположиха корабите върху нея. Люмиер и Плюмет гледаха и се смееха, когато двамата се хвърлиха в шумна битка – Чип управляваше бригантините, а Когсуърт – бойните кораби.
 	– Е, това ми припомня времето, когато ние, кавалеристите, гледахме от брега как френската флота нападна адмирал Хок в битката при залива Киберон по време на Седемгодишната война! – заяви Когсуърт.
 	– Това абсолютно приковава вниманието, Когсуърт – каза Люмиер. – А сега внимавай преди този голям бриг да те взриви!
 	Докато Бел хапваше тортата си, г-жа Потс се приближи до нея.
 	– Благодаря ти, Бел. Много ти благодаря за това, че го направи толкова щастлив.
 	– Няма защо, г-жо Потс. Наистина – каза Бел.
 	– За мен и сина ми то е всичко – каза г-жа Потс с вълнение в гласа. Тя се засуети да налее още чай в чашите.
 	Незабелязано за Бел, Звяра дочу разменените думи между нея и г-жа Потс. Той наведе глава и тихо се извини. Бел, която се обърна да остави празната си чиния и вилицата, не видя, че той си тръгва. Тя не видя как той се обърна на прага и се загледа в Чип, а после и в г-жа Потс със силна болка, четяща се в погледа му.
 	Когсуърт и Чип продължаваха морската битка. Шапо раздигна чиниите. Фруфру се сви на топка до огъня. Люмиер и Плюмет си хвърляха погледи един на друг. Най-накрая г-жа Потс заяви, че вече става късно. Чип благодари на всички, след което майка му го подкани да си ляга. Плюмет и Когсуърт разчистиха, а Бел постави корабите отново в сандъка.
 	Докато сгъваше картата, тя осъзна, че Звяра си е отишъл. Завладя я разочарование. Очакваше да поговори с него за тържеството – да му каже какъв изумителен подарък направи на Чип; да го попита дали му е харесала тортата; да съживи това весело събитие, след като вече е приключило, както правеха приятелите. Но той си бе тръгнал. Отново.
 	– Какво чудесно тържество – каза Люмиер, затваряйки горната част на шкафа. После погледна Бел в очите и каза:
 	– И това се дължи на теб, Бел. Ти носиш светлина и надежда в този мрачен замък. Не само за Чип, въпреки че той много те обича, но и за всички нас.
 	– За повечето от вас, искаш да кажеш – каза унило Бел. – Сигурна съм, че той не чувства да му нося светлина, надежда или каквото и да било друго.
 	– Бел, това не е вярно – каза Люмиер пламенно. – Твоето приятелство означава много за него. Зная го със сигурност.
 	Бел поклати глава. Тя си помисли за графинята и Анри и за лекотата, с която общуваше с всеки от тях.
 	– Но приятелите си говорят, Люмиер – каза тя. – Те си споделят тайни. Те си имат доверие един на друг, дори и в трудни моменти – особено в трудни моменти.
 	– Понякога, Бел, нашите грижи са твърде надълбоко, за да ги изразим с думи – каза Люмиер. – Именно в такива моменти най-много се нуждаем от приятелите си.
 	– Люмиер! Може ли да дойдеш? – Шапо отвори кухненската врата и вятърът угаси всички свещи. – Трябва да ги запалиш отново!
 	Това бе Плюмет, която го викаше от кухнята.
 	– Никога няма спокойствие тук. Лека нощ, Бел – каза той.
 	– Лека нощ, Люмиер.
 	Бел излезе от трапезарията и тръгна нагоре по стълбите към нейната стая. Тя изми лицето и зъбите си и облече нощницата си, но вместо веднага да си легне, тя седна на седалката до прозореца и се загледа в снежната нощ.
 	Тя никога не се бе чувствала така раздвоена.
 	Люмиер каза, че Чип и останалите я обичат, че ги прави щастливи. Той каза, че дори Звяра цени нейното приятелство и че се нуждае от нея. Но как бе възможно това? Всичко, което тя правеше, само го ядосваше или натъжаваше. Колко пъти той си бе тръгвал и я бе оставял, когато разговорът им поемаше в нежелана от него посока? Колко пъти тя бе искала от него отговори, а той я оставяше с още въпроси?
 	Звяра бе същество, изпълнено с тъга, изтормозено от болка, която Бел не разбираше и не можеше да назове. Животът с него бе като безкрайната зима навън, без никаква надежда за пролет.
 	Никога вече обаче й обещаваше безкрайно лято. Хората бяха очарователни. Животът бе красив. Всичко бе красиво. Там бяха графинята и Анри, и професорът и те явно искаха най-доброто за нея.
 	И ако магията на графинята успееше, баща й също щеше да бъде там. А той се нуждаеше от нея повече от всеки друг.
 	Тя гледаше как пада снегът, как тежките бели снежинки се въртяха в черната нощ.
 	Бел знаеше, че ако напусне замъка на Звяра, в случай че графинята намереше някакъв начин да я измъкне, тя ще разбие сърцето на Чип. И на г-жа Потс. И може би и на останалите слуги. Може би дори и сърцето на Звяра.
 	Но ако останеше и пропуснеше възможността да се събере отново с баща си, тя щеше да разбие собственото си сърце.
 	– Какво да правя? – прошепна тя на тъмнината. Но тъмнината не й отговори.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА


 	Когсуърт, който държеше дървен черпак, сервираше на Бел и на Звяра сутрешната им овесена каша.
 	Когато се наведе към Бел, ръката му се разтрепера и се схвана.
 	– О, Боже. Леле мале – каза той. – Проблемно зъбно колелце. Ще трябва да го смажа.
 	Люмиер погледна откъм камината, където се опитваше да разпали живот в припукващия огън.
 	Шапо бързо се притече на помощ на Когсуърт, като взе от него черпака и го остави, а после добре разтри ръката му.
 	– А! Така е много по-добре. Благодаря ти, старче – каза Когсуърт.
 	Той отново се протегна за черпака, готов да поднови задълженията си, но когато го стори, се чу едно ужасно скърцане. Един стон се изтръгна от него. Той сложи ръце върху тясната част на гърба си.
 	Звяра загрижено погледна най-напред към Когсуърт, а после към Люмиер. Той очакваше да види весело изражение върху лицето на Люмиер или да чуе някой закачлив коментар. Вместо това той видя израз на дълбока скръб. Това разби сърцето му.
 	С всеки изминал ден нещата се влошаваха за неговите слуги; той можеше да го види. Скоро техните движения щяха да станат още по-сковани. После щеше да изчезне способността им да се движат и говорят. Светлината в очите им щеше да угасне. Те щяха да се превърнат в безжизнени свещници, часовници, чайници... завинаги.
 	– Бихте ли ни извинили за момент, господарю – каза Люмиер.
 	– Стара рана от войната – каза Когсуърт извинително. – От Битката при Халстенбек редом с моя стар приятел генерал Шьовер. Виждате ли, ние трябваше да изгоним хановерците, но дяволите се бяха окопали...
 	– Така ли? – каза Люмиер. – Ела с мен в кухнята, мон ами. Сигурен съм, че Кюзиние умира да чуе всичко за нея...
 	Звяра гледаше как Когсуърт закуцука, подкрепян от покровителствената ръка на Люмиер. Той погледна към Бел, за да разбере дали тя е забелязала. Не бе. Тя се взираше в овесената си каша. Не ядеше, а само равнодушно ровеше с лъжицата в нея.
 	Обикновено нечия чужда беда би разтърсила Бел от апатията, в която бе изпаднала. Днес обаче това, изглежда, само я задълбочи. Нещо не бе наред – и то много. Звяра можеше да го почувства.
 	– Защо не се храниш, Бел? Не се ли чувстваш добре? – попита той.
 	– Добре съм, благодаря. Просто не съм толкова гладна – каза Бел, като му отправи една очевидно престорена усмивка. Тя остави лъжицата см.
 	– Не спах добре мешалата нощ. Всъщност, ако ме извините, ще се оттегля.
 	Звяра повдигна вежда.
 	– Къде отиваш?
 	– В библиотеката.
 	– Би ли искала да се поразходиш в имението вместо това? Свежият въздух ще върне цвета на лицето ти. Тази сутрин изглеждаш толкова бледа. Сигурно си забелязала.
 	– Как бих могла? – попита Бел. – Тук няма никакви огледала.
 	– Вярно е.
 	– Защото си ги счупил всичките.
 	Звяра прочисти гърлото си.
 	– Също вярно – каза той. – Лично аз предпочитам книгите пред огледалата – добави той, опитвайки се да разведри настроението. – Огледалата ни показват само това, което сме. А книгите – това, което можем да бъдем.
 	– Напълно съм съгласна – каза Бел. – Ето защо отивам в библиотеката.
 	– Но, Бел, слугите... те ми казаха, че стоиш там по цял ден. Не смяташ ли, че трябва да има малко равновесие? Бягството там може да се превърне в бягство от реалността, преди да се усетиш. Книгите са нещо чудесно, но не можеш да живееш в нечия чужда история. Трябва да изживееш собствената си история.
 	Бел вдигна поглед към него, изпълнен с дълбока болка. Думите, които каза след това, разбиха сърцето му за втори път тази сутрин.
 	– Но ако не харесвам историята си? Тогава какво?
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА


 	Бел зачака отговора на Звяра.
 	Но, както обикновено, отговор нямаше. Поразен, той бе оставил лъжицата си, но продължи да мълчи.
 	Бел усети как в нея се надига познатото чувство на неудовлетвореност. Тя си каза, че скоро нежеланието на Звяра да говори с нея няма да има никакво значение. Днес тя отиваше в Никога вече. Имаше голяма вероятност да не се върне повече.
 	Но докато седеше и наблюдаваше създанието, с което толкова бе опитвала да се сприятели, реши, че има нещо, което тя би искала да каже, преди да си тръгне.
 	– Знаеш ли, има един въпрос, който ме измъчва повече от всичко останало. Спомняш ли си онази вечер, когато ме завари в Западното крило? След като ми бе казал да не ходя никога там?
 	Звяра отвърна очи от втренчения й поглед. Той се загледа през прозореца. Валеше сняг. Все още. Вятърът стенеше и завихряше белите снежинки между кулите и малките кулички на замъка.
 	– Вечерта, когато избяга? – каза той най-накрая. – И едва не загина от глутница вълци? Онази вечер ли? Да, изглежда си я спомням.
 	– Вълците едва не убиха и теб. Успя да ги прогониш, но те те нараниха лошо. Ти припадна в снега. Филип и аз те върнахме в замъка.
 	– Вече зная това, Бел. Имам белези, които ми го напомнят.
 	– Това, което не знаеш, е, че те погледнах, докато лежеше на земята. В безсъзнание. Кръвта ти се стичаше върху снега. И за малко да не ти помогна. Защото един глас вътре в мен крещеше „Бягай! Побързай! Това е шансът ти да избягаш!“
 	– Но ти не избяга.
 	– Не можах. Ти беше безпомощен. Беззащитен. Ако бях избягала, това означаваше да те оставя да умреш.
 	Звяра отвърна очи от прозореца и срещна погледа й.
 	– Защо правим това, Бел? Защо съживяваме такава ужасна вечер?
 	– Защото, въпреки че не получих всички отговори, които исках онази вечер, аз все пак научих нещо. Знаеш ли какво?
 	Звяра поклати глава.
 	– Открих, че ти бе готов да умреш за мен и че аз не исках да ти позволя да го направиш – засмя се тя тъжно.
 	След това настъпи мълчание. То бе като стена между тях, твърда и непробиваема. Звяра пръв го наруши.
 	– Имам нещо за теб, Бел. Нещо дребно. Намерих го снощи. В едно чекмедже в кабинета ми. Помислих си, че може да ти хареса.
 	– Сменяш темата – каза Бел.
 	– Със сигурност се опитвам – каза Звяра, усмихвайки се насила.
 	– Какво е то? – попита Бел.
 	Звяра стана. Той отиде до Бел, извади нещо от джоба на сакото си и й го подаде. Бел видя, че това бе едно стъклено сърце, висящо от една златна верижка. Сърцето бе така шлифовано, че светлината блестеше в него накъдето и да го обърнеше тя.
 	– Беше на майка ми – каза Звяра.
 	– Настина е красиво. Но не мога да го взема. То трябва да остане в семейството ви – каза Бел, опитвайки се да го върне.
 	Но Звяра поклати глава.
 	– Искам ти да го вземеш.
 	– Ще ми го сложиш ли? – попита Бел.
 	Звяра поклати глава и протегна напред големите си несръчни лапи.
 	Бел сама го закопча около врата си.
 	– Отива ти – каза Звяра.
 	– Разкажи ми за нея.
 	– Тя беше умна. Красива. Грациозна. И добра. Най-доброто същество, което някога съм срещал. – Той вдигна очи към Бел.
 	Бел го погледна в очите.
 	– Защо ми го даваш, Звяр? Какво означава това? Звяра отмести поглед встрани.
 	Бел вдигна ръце нагоре примирено.
 	– Зная, зная – каза уморено тя. – Не можеш да ми кажеш това.
 	Звяра я гледа продължително. След това с най-тъжната усмивка, която Бел някога бе виждала, каза:
 	– Аз току-що ти казах нещо, Бел.
 	– Не разбирам – каза Бел.
 	Звяра кимна към сърцето, което висеше на врата й. Бел погледна надолу към него. Обви го с ръка. Когато отново вдигна очи, Звяра си бе отишъл.
 	Какво искаше да каже с това? – зачуди се тя.
 	Беше ли пропуснала нещо в разговора им? Имаше толкова много неща, които той не й бе казал.
 	А после осъзна, че има нещо, което самата тя никога нямаше да му каже.
 	– Довиждане – прошепна тя.
 	После стана и се отправи към библиотеката.
 	 
 
 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА


 	ПОНЕ ВЕДНЪЖ Бел изпревари Мушар с вратата.
 	Тя изхвърча светкавично от каретата, преди той да успее дори да скочи от мястото си. Тя изтича нагоре по стълбите към лятната къща, като вземаше стъпалата по две наведнъж.
 	Графинята я посрещна във фоайето.
 	– Баща ми... Той... – започна Бел.
 	Графинята й се усмихна.
 	Бел вдигна ръце към устата си. Тя поклати глава, не вярвайки в щастливия си късмет. Баща й бе тук. Той бе тук!
 	– Къде е той? – попита тя.
 	– Седеше в беседката със скицника и моливите си, но вярвам, че сега е на терасата и се възхищава на розите ми.
 	Бел хукна през фоайето, щастлива до лудост. Но после тя внезапно се закова на място и се обърна с разтревожено изражение на лицето.
 	– Какво има, Бел? – попита графинята.
 	– Аз... Почти се страхувам да отида при него – отвърна Бел. – Почти не искам да го видя, защото ще трябва отново да го оставя.
 	– Може да не се наложи да го оставяте, дете – каза графинята.
 	– Това... това възможно ли е? – попита Бел, като не смееше да се надява.
 	– Много съм близо до това да го постигна – каза графинята.
 	– Наистина ли? Ще мога да остана тук? – възкликна Бел. Тя изтича обратно при графинята и хвана ръката й. – Милейди, как направихте това?
 	– По-късно, детето ми, по-късно. Ще има време да обясня всичко, след като се видите с баща си.
 	Бел пусна ръката на графинята, готова да се втурне отново, но графинята я стисна по-здраво и я спря.
 	– Скъпо момиче, почакайте...
 	– Какво има? Какво не е наред? – попита Бел, разтревожена от предупреждаващия й тон.
 	– Той не знае, че сте тук. Не му казах, в случай че... в случай че промените решението си. Не исках да разбия сърцето му. Казах му само, че идва на едно вълшебно място. Вие ще бъдете изненада за него, Бел. Може да се стресне. Би било разумно да продължите внимателно – посъветва тя.
 	Сърцето на Бел бе изпълнено с благодарност. Тя никога не бе срещала някого така напълно лишен от егоизъм, толкова предвидлив, толкова добър.
 	Най-накрая графинята пусна ръката на Бел, но вместо да се затича, Бел обви врата й с ръце и я целуна по алабастровата буза.
 	– Толкова сте добра – каза тя с пресипнал от вълнение глас. – Към мен. Към баща ми. Никога няма да мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за нас.
 	– Вървете, дете – каза графинята, потупвайки Бел по гърба. – Вървете при баща си. Той е ей там.
 	Тя се освободи от прегръдката и посочи една двойна врата, която водеше към терасата.
 	Бел се затича през фоайето и се втурна през вратата.
 	Фоайето имаше няколко вътрешни врати, които водеха към различни части на лятната къща. Когато стъпките на Бел заглъхнаха, една фигура излезе през една от тях и се присъедини към графинята.
 	– Намерихте начин – каза Анри.
 	Графинята се засмя.
 	– През цялото време имах начин... моя начин. Нека останат малко насаме, а след това отиди при тях. Никога вече се нуждае от още две неща. Погрижи се да бъдат дадени. Не ме проваляй.
 	Анри се поклони и напусна фоайето.
 	Графинята проследи как той се отдалечава, зелените й очи блестяха, а кървавочервените й устни се усмихваха.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА


 	Бел стоеше на терасата със стиснати ръце.
 	Баща й бе само на няколко стъпки. Той бе с гръб към нея и се бе навел да разгледа една бяла роза.
 	Тя не можеше да повярва на очите си. Беше ли той наистина тук? Беше ли истински?
 	– Папá? – извика тя.
 	Морис замръзна при звука на гласа й. После бавно и вдървено се изправи, оглеждайки се.
 	Графинята е права. Той е остарял – помисли си Бел. – От мъка. От самота и тревога.
 	– Тате, насам? – викна тя.
 	Морис се обърна. Очите му срещнаха нейните, но не се разшириха от изненада или удоволствие. Те бяха просто любезни, с въпросителен поглед в тях. Сякаш не я бе познал.
 	Толкова ли се бе променила тя през времето, в което бяха разделени?
 	Може би е заради хубавата рокля и модната шапка – помисли си трескаво тя. Никога вече за пореден път бе преобразила облеклото й, макар че кристалното сърце, което Звяра й бе дал, все още висеше на врата й.
 	– Тате, това съм аз... Бел – извика тя, като захвърли красивата шапка.
 	Морис примигна към нея.
 	– Бел? – каза меко той. – Възможно ли е?
 	– Тате. О, тате – извика тя със задавен глас.
 	Очите на баща й се изпълниха с радост. Устните
 	му се изкривиха в усмивка.
 	– Бел – каза той, а гласът му се губеше от вълнение. – Детето ми, скъпото ми, скъпото ми дете. Това си ти.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА


 	Забравяйки, че бе в имението на графинята, заобиколена навсякъде от красиви непознати, Бел изтича към баща си и ридаейки, се хвърли в прегръдките му.
 	Морис я притисна силно, галейки косата й и успокоявайки я с нежни думи, точно както правеше, когато бе малка.
 	– Шшш, Бел, шшш. Всичко е наред. Ела, дете, дай да те погледам – каза той, държейки я на една ръка разстояние. – Мислех, че няма да те видя повече. Никога. Но ето те... стоиш точно пред мен!
 	Щастието му правеше и Бел щастлива. Тревогата в гърдите й стихна. Тя извади кърпичката си от джоба и избърса сълзите си. Той беше истински.
 	– Толкова ми липсваше, красивото ми момиче. Колко се радва сърцето ми да те види – продължи Морис, като все още я държеше. – Как се озова тук? Избяга ли от онзи зъл звяр?
 	Бел осъзна, че последния път, когато баща й я бе видял, бе затворена в килия в замъка на Звяра – същата, в която бе стоял той, преди тя да заеме мястото му.
 	– Аз не стоях дълго в килията – обясни тя. – Люмиер, слугата на Звяра, ме пусна оттам. Сега живея в замъка, тате, и с мен се държат добре. Имам приятели там...
 	Лицето на Морис помръкна.
 	– Приятели? – каза той. – В онова забравено от Бога място? Имаш тъмничари, Бел. Имаш опасни предмети...
 	Опасни ли? – помисли си Бел. – Г-жа Потс? Плюмет?
 	– Зная, че може да не са ти се сторили такива, но те са много мили, тате! – прекъсна го тя. – Всъщност аз много обикнах една малка чаена чашка, наречена Чип, и...
 	Но баща й не слушаше.
 	– Имаш едно създание, което се облича като човек, но се държи като животно; такова, което се нахвърля на всичко и всеки – продължи той. – Не вярвай дори за секунда, че той, или някой свързан с него, е твой приятел!
 	Бел се учуди на острите думи на баща си. Той винаги бе непредубеден, винаги бе готов да изслуша и други гледни точки, дори когато бяха коренно различни от неговите.
 	– Да, отначало Звяра бе страховит – каза тя, – но той ме изненадва все повече, колкото по-дълго време съм с него. Дори мисля, че той може да е истински добър.
 	Морис не обърна внимание на думите й.
 	– Той ти е взел ума от страх, Бел. Толкова ясно се вижда това – каза той. – Ти говориш хубави неща за него от страх, детето ми; смяташ, че ако не го правиш, ще стане още по-зле за теб.
 	Бел, която само преди минути бе ядосана на Звяра за това, че бе превърнал в затворници най-напред баща й, а после и нея самата, сега се почувства длъжна да го защити. Тази главозамайваща смяна на емоции я обърка.
 	Умът на Бел казваше, че да прави това е лудост, че няма смисъл. Но сърцето й виждаше по-надълбоко от ума й и говореше с по-убедителна логика.
 	– Тате, спомняш ли си Андрокъл?
 	– Да; разбира се. Нашият... ъъъ, нашият съсед.
 	– Нашият съсед ли? – повтори Бел, примигвайки срещу него.
 	Графинята имаше право. Той беше остарял. Шокът от това, че се бе оказал затворен в замъка на Звяра, след това бе изгубил единственото си дете, го бе объркал.
 	– Не, тате – каза тя мило. – Андрокъл от Басните на Езоп! Ти ми ги четеше всяка вечер.
 	– Разбира се, разбира се – бързо каза Морис.
 	– Звяра е като лъва, с дълбоко забит в него трън – каза Бел.
 	Гъстите вежди на Морис подскочиха нагоре.
 	– Тогава значи си виждала този трън?
 	– Трънът е забит в сърцето му, тате. Случило му се е нещо ужасно.
 	Но Морис не бе в благосклонно разположение на духа.
 	– Защо прекарваме времето си в разговори за Звяра? Не ме е грижа за него. Интересуваш ме само ти – каза той. – Как се озова тук, Бел? Кога се запозна с графинята?
 	Бел обясни как бе намерила пътя към Никога вече.
 	– Омагьосана книга, казваш? – попита Морис, когато тя завърши разказа си.
 	– Да. Графинята я бе оставила на място, където да я намеря. Тя разбра какво ни се е случило, тате. И иска да ни помогне. Защото е познавала майка ми и я е обичала. Тя самата ми го каза.
 	Агресивното изражение на Морис се стопи. Погледът му стана нежен и тъжен както винаги, когато се споменаваше съпругата му.
 	– Това й приляга на графинята. Тя има добра душа. Винаги е била такава – каза Морис. – Тук, в нейния дом, аз мога да откъсна една роза за дъщеря си, без да бъда хвърлен в тъмница – каза той, обърна се и откъсна един бял цвят за Бел.
 	Бел взе розата от него. Но в същия миг тя видя една тънка следа върху нейните листенца.
 	– Тате, ти имаш кръв! – възкликна тя и улови ръката му. – Сигурно си се убол на някой трън.
 	– Няма нищо – каза Морис, но капчици кръв – толкова тъмни, че изглеждаха почти черни – капеха на земята.
 	Бел все още стискаше кърпичката си.
 	– Ето – каза тя. – Това ще спре кръвта.
 	Докато увиваше плата около палеца му и го завързваше, тя забеляза, че ръцете му са леденостудени.
 	– Толкова си студен! – каза тя и се опита да ги разтрие, за да ги стопли.
 	Студените му ръце, скованите му движения, фактът, че бе забравил кой е Андрокъл – тези неща много разтревожиха Бел.
 	– Добре ли се грижиш за себе си, тате? – попита плачливо тя. – Пиеш ли си рибеното масло? Не оставяш прозорците отворени нощем, нали? Знаеш какво течение става в къщата...
 	– Добре съм, Бел – каза той успокоително. – Всъщност аз се тревожа за теб. Не искам да се връщаш в замъка на Звяра. Трябва да има някакъв начин да се задържиш тук.
 	– Госпожице Бел! – чу се глас. – Това вие ли сте?
 	Бе Анри. Той крачеше към тях с пружинираща походка и на красивото му лице грееше усмивка.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА


 	– КАКВО УДОВОЛСТВИЕ Е да ви видя отново! – възкликна Анри и се поклони на Бел.
 	– За мен също – каза Бел, радостна да го види. – Анри, бих искала да ви запозная с баща си, Морис. Тате, това е моят приятел Анри, херцог Де Шоз Пасé.
 	– За мен е чест да се запозная с вас, господине – каза Анри и се поклони отново.
 	– Честта, млади човече, е изцяло моя – отговори Морис.
 	– Графинята цени толкова високо работите ви – продължи Анри. – В действителност тя използва всяка възможност да ми ги покаже. Опитва се да ме накара да й завиждам и успява. Надявам се, че аз също ще мога да се сдобия с една от вашите музикални кутии.
 	Бел видя, че на лицето на баща й вече имаше усмивка. Той се бе изчервил от комплимента. Тя мълчаливо благодари на Анри за това.
 	– Морис! Виждам, че сте се запознали с херцог Де Шоз Пасé! – звънна гласът на графинята, която идваше към тях.
 	Морис се изправи в цял ръст, докато графинята се приближаваше.
 	– Да, така е. Какъв приятен младеж! – каза той.
 	– Направихте грешка, като ме поканихте тук днес, госпожо графиньо – каза закачливо Анри. – Вече казах на господин Морис, че следващата музикална кутия, която направи, ще бъде моя.
 	– Неблагодарен негодник! – графинята смъмри Анри, като го плесна с ветрилото си.
 	– Елате – каза тя, хващайки Морис под ръка. – Да се върнем в беседката. Мушар ще ни донесе освежителни напитки. И, Морис, ще направя всичко възможно да променя решението ви за това кой да купи следващата ви музикална кутия.
 	Тя скри устата си с ръка и прошепна силно:
 	– Ще ви платя два пъти повече от цената, която поискате!
 	– Не е честно! – протестира Анри.
 	– Мило момче, всичко е позволено в любовта, във войната и в придобиването на музикални кутии – каза графинята, като намигна.
 	Анри се усмихна. Той предложи на Бел ръката си. – Има нещо, което непременно трябва да знаете за нашата скъпа графиня – каза той. – Тя наистина мрази да губи.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА


 	– Ей богу днес е топло – каза Морис, като си вееше.
 	– Пийни си още от лимонадата, тате – каза Бел, като сипа в чашата му от една кана на масата. После разчепка възглавницата зад гърба му. Тя не можеше да спре да се суети около него – постоянно го питаше дали му е достатъчно удобно, достатъчно прохладно, дали е жаден, или гладен.
 	– Ти си твърде добра с мен, Бел – каза той и се протегна да хване ръката й.
 	– Преувеличаваш, тате.
 	Те седяха в сенчестата беседка на графинята, прекарвайки неусетно времето. Вече минаваше обяд. Морис бе сложил скицника в скута си. Графинята си вееше с ветрилото. Анри четеше на глас от една книга със сонети от Шекспир:
 	 
 	„ ...Обич не е
 	това, което времето мени,
 	или със остарелия старее.
 	Любов – това е в бури греещ знак,
 	негаснещ и в мъглите, вечно зрима
 	звезда е тя за бродещия в мрак,
 	чиято стойност е неизмерима.
 	На времето не е играчка тя.
 	И нека то коси със сърп цветята
 	от нашите чела, страни, уста –
 	тя трае вечно, преко времената...“1
 	 
 	Беседката се намираше до един бълбукащ поток в края на черешовата градина на графинята. Мушар, нащрек за всякакви случайни бръмбари или паяци, дебнеше около нея и пръскаше спрей против насекоми над цветята, храстите и гъсталака.
 	– Мушар! Остави това и донеси някакви сандвичи – заповяда графинята.
 	Анри шумно затвори своята книга.
 	– Превъзходна идея, госпожо графиньо – каза той. – От цялото това четене огладнях. Ще хапнем ли и малко череши?
 	– Вие сте съкровище, господин Анри. Но в какво ще ги сложите?
 	– Вземете моята шапка – каза Морис, без да си дава труд да вдигне глава от скицника си. Той разсеяно вдигна шапката на графинята, която бе оставена върху един стол до него, и я подаде на Анри.
 	– Скъпи ми господине, графинята ще ме удуши, ако сложа череши в това – каза Анри, кимвайки към черната копринена шапка.
 	Морис вдигна поглед. Той се вгледа в предмета в ръката му.
 	– Боже мой. Откъде се взе това? Къде е моята шапка?
 	– Все още е на главата ти, тате – каза с обич Бел.
 	Тя свали широкополата му сламена шапка и го
 	целуна по главата. Морис се усмихна и продължи да скицира.
 	– Бел, искате ли да се поразходим? – попита Анри.
 	– Благодаря ви, Анри, но смятам да остана тук – отговори Бел.
 	– Не бъди глупава, дете. Отиди и се пораздвижи. Аз ще бъда добре – каза Морис.
 	– Хайде, Бел – бързо каза графинята. – Позабавлявай се. Аз ще го наглеждам.
 	– Ако си сигурен... – каза Бел на баща си.
 	Морис я увери, че е добре. Бел и Анри тръгнаха
 	към черешовата градина. Анри бе странно мълчалив, докато вървяха. Бел го забеляза и поиска да знае защо.
 	– О, Бел. Познавате ме твърде добре. Ако съм мълчалив, то е защото обмислям как да изрека това, което имам да кажа – обясни той, усмихвайки се притеснено.
 	Бел го погледна изпод ръба на шапката си.
 	– Какво искате да кажете?
 	– Аз... повикаха ме у дома. В моето херцогство на север. Има проблеми в имението ми. Някаква болест унищожава реколтата ми. Трябва да намеря начин да я спра, иначе няма да има жътва тази година. И тогава моите фермери и добитъкът им ще гладуват.
 	– Анри, това е ужасно. Толкова съжалявам да го чуя. Кога трябва да тръгнете? – попита Бел.
 	– Днес следобед – отговори той.
 	Лицето на Бел помръкна.
 	– Толкова скоро?
 	Анри кимна с глава. Той спря, както и Бел. Те стояха в края на овощната градина.
 	– Бел... – Той взе ръката й в своята, свел поглед надолу. – Може ли да поискам нещо от вас?
 	– Каквото пожелаете, Анри.
 	Той вдигна поглед към нея, а очите му бяха изпълнени с чувство.
 	– Вашето приятелство означава много за мен. Никога не съм срещал друга, така грижовна като вас. Някоя, с която мога да говоря толкова свободно. Мога ли да взема нещо от вас за спомен? Нещо, което да ми напомня за вас, докато съм далече?
 	– Разбира се, Анри – каза Бел.
 	Тя погледна надолу към себе си. Когато се върна в Никога вече, обикновената й синя рокля за пореден път бе превърната в красива дреха, ботушите й бяха станали копринени обувки, а елегантна шапка украсяваше главата й. Но тя не би могла да даде на Анри обувка или шапка.
 	– Но аз нямам нищо, което мога да ви дам – каза тя смутено.
 	Погледът на Анри попадна на нежната трапчинка под гърлото й и на колието, което носеше.
 	– Вие имате нашите сърца, Бел – моето и на графинята, и на всички останали в Никога вече. Позволявате ли да проявя смелост и да поискам вашето?
 	Бел се поколеба. Огърлицата бе дар от Звяра. Тя бе принадлежала на неговата майка и Бел не желаеше да я даде. Независимо от това, че бе само стъкло, тя бе безценна, както и всички неща, които някога са били обичани.
 	– Ще я пазя много и ще ви я дам обратно, когато се върна при вас – настояваше Анри.
 	– Не мога – каза Бел. – Тя ми е подарък от... от един...
 	Какво? – чудеше се Бел. – Какъв ми е Звяра? Исках да бъде мой приятел. Понякога си мислех, че и той ме иска за приятелка. Но съм грешала.
 	– От някой, който означава нещо за вас? – подсказа Анри.
 	– Да – каза Бел, знаейки, че ще трябва да се задоволи с това. Сега и завинаги.
 	– Разбирам – каза Анри. Но лицето му помръкна при отказа й. Той се усмихна бързо, за да скрие разочарованието си, но Бел не можеше да понесе нещастието му.
 	– Иска ми се да имах нещо друго – каза тя, като пъхна ръце в джобовете си.
 	Тя усети някакъв предмет в десния си джоб и бръкна по-надълбоко. Пръстите й се свиха около малката сребърна ножичка, която й бе дала лудата жена. Тя съвсем я бе забравила. Помисли си да я даде на Анри, но реши, че ножичката би била странен сувенир.
 	Другата й ръка напипа монетите – онези, които тя се опита да даде на г-н Трюке в Пале Роял.
 	– Едно су? – предложи тя. – Зная, че това е малко странно, но то всъщност бе спомен и за мен – от дома ми и от моя баща.
 	– Това е идеално – каза Анри и лицето му просветна. – То е толкова малко, че мога да го нося със себе си навсякъде.
 	– Заповядайте – каза Бел и му подаде монетата.
 	– Благодаря ви, Бел. Много ви благодаря – каза Анри.
 	Той взе монетата.
 	И я сложи в джоба си.
 	И точно тогава се появиха пукнатините.
 	От двете страни на идеалното му красиво усмихнато лице.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА


 	Бел се втренчи шокирана.
 	– Анри? Какво става? Вашето... Вашето лице... – заекна тя.
 	Пукнатините около устата му станаха по-дълбоки като прорези.
 	Бел протегна ръка да го докосне. В същото време устата му се отвори.
 	– Ха, ха, ха! – той се смееше, а устата му тракаше нагоре и надолу. – Ха, ха, ха!
 	Бел изпищя и отстъпи назад. Анри тръгна към нея с отсечена и неестествена походка.
 	– Боже мой! Тате! – извика тя. – Ела бързо! Нещо лошо се случва с Анри!
 	Като чу виковете на Бел, графинята стана от стола си и излезе от беседката, а черната й рокля прошумоля.
 	Гостите й замръзнаха по местата си, където и да се намираха – сред дърветата, край потока, по моравата.
 	Един силен трясък, който се чу откъм беседката, накара Бел да изпищи отново. Тя се обърна, вече обзета от ужас. Едно смокиново дърво в голяма теракотена делва бе паднало върху покрива й. Само че Бел забеляза сега, това не бе изобщо смокиново дърво. Това бе само един нарисуван дървен декор, поставен до една подпора.
 	Бел притисна ръце към очите си.
 	– Какво се случва? – попита тя през сълзи.
 	– Мило момиче, какво не е наред?
 	Бел отпусна ръце. Беше графинята. Слава Богу. Тя сграбчи ръката й.
 	– Не зная какво става. Погледнете Анри. Вижте останалите – гласът й трепереше. – Трябва да се махаме, милейди. Веднага. Никога вече... не е това, което изглежда. То се разпада. Трябва да вземем баща ми и да се върнем в истинския свят.
 	Графинята потупа Бел по ръката.
 	– Съжалявам, скъпа моя, наистина съжалявам. Но вече няма връщане назад. Не и за вас.
 	– Какво искате да кажете? – попита озадачено Бел.
 	Графинята се усмихна.
 	– Ами, вие изядохте три неща, нали?
 	– Така ли? – каза Бел, като се мъчеше отчаяно да си спомни точно какво бе изяла и какво общо би могло да има това със случващото се.
 	– Сладкишът макарон по време на бала... – подсказа графинята.
 	– Чаеният сладкиш в Пале Роял – прошепна Бел.
 	– И какъв беше третият? – каза графинята, потупвайки брадичката си. – А! Спомням си сега! Една круша!
 	Паника обзе Бел. Графинята бе нейна приятелка, нали? Тогава защо се опитваше да я вкара в капан?
 	– Освен това вие оставихте три неща – каза графинята. – Когато вземате неща и оставяте неща в Никога вече, вие оставате свързана с нея.
 	– Но аз не съм оставила три неща – каза Бел непреклонно.
 	Анри залитна напред. Изрисуваното му лице бе бяло като на клоун. Зъбите му бяха парчета бял порцелан. Красивият му жакет бе в крещящи цветове, ушит от отделни парченца. Бел забеляза сега, че очарователният, остроумен мъж, когото тя бе смятала за свой приятел, бе само една панаирджийска кукла на конци.
 	Той протегна медната монета, която тя му бе дала.
 	– Тц, тц, тц – каза той, като размахваше дървения си пръст.
 	Бел се почувства зле.
 	Ужасът заплашваше да я обземе напълно. Тя се бореше с него и отказваше да му се поддаде. Знаеше, че трябва да запази самообладание.
 	– Това е само едно нещо – каза тя на графинята. – А вие казахте три неща.
 	– Вярно – каза графинята. – Ето още едно.
 	Тя вдигна ръката си и показа на Бел гривната, която носеше. Тя бе направена от косми коса – кестенява коса. Космите бяха сплетени заедно и увити около китката на графинята няколко пъти, а след това закопчани със златен клипс.
 	– Аз не съм ви дала това – каза Бел. – Никога не съм го виждала преди.
 	– О, напротив. Това е вашата коса. Тя се закачи в пръстена ми в нощта на бала. Не си ли спомняте?
 	Бел почувства как кръвта й изстива.
 	– Това прави две неща.
 	– Морис? – каза графинята.
 	Бащата на Бел излезе от беседката и пристъпи към тях.
 	– Тате – каза Бел с облекчение в гласа. Той щеше да знае как да се измъкнат оттук. Той ще спаси и двама им.
 	Морис й се усмихна. Имаше малко парче плат затъкнато в джоба на гърдите му. Сега той го извади и се наведе напред, за да й го покаже. Бел видя петната по него и осъзна, че това е кърпичката, която тя му бе дала, когато той убоде пръста си на розовия трън.
 	– Номер три – каза той.
 	– Тате, аз... аз не разбирам. Защо? – попита Бел, а гласът й секна. Собственият й баща ли я беше предал? Мисълта за това я прониза до дъното на душата й.
 	Но Морис не й отговори. Той все още бе наведен напред. Не бе помръднал. Изглеждаше сякаш е замръзнал. Докато Бел продължаваше да го умолява, косата му изведнъж се плъзна от главата му и падна на тревата. Тя зяпна от изумление.
 	Графинята го изгледа гневно.
 	– Мушар! – изджафка тя.
 	Мушар забърза към нея с пиринчен ключ в ръка. Той приличаше на ключа, с който се навива часовника върху камината, но бе много по-голям. Той пъхна ключа в гърба на Морис и го завъртя.
 	Морис се изправи и Бел видя, че този, когото бе взела за свой баща, изобщо не беше той.
 	– Крал Ото – каза тя, като го позна шокирана. – Механизираната кукла от Пале Роял!
 	Докато го гледаше, създанието пъхна обратно кърпичката в джоба си. След това вдигна перуката и я сложи на главата си.
 	– Това... това нещо изобщо не прилича на баща ми – каза втрещена Бел. – Как изобщо съм могла да повярвам, че това е той?
 	– Външният вид може да бъде измамен – каза графинята. – Дори още повече, ако омагьосаш някоя марионетка да прилича на херцог или пък лешояд – на иконом, вместо да ги създаваш от нулата. Както разбирате, това съхранява магията.
 	– Това... всичко това е магия... илюзия? – заекна Бел.
 	– Именно. Като всички хубави книги – каза графинята. – Но вие знаехте това, Бел.
 	– Но всичко изглеждаше толкова истинско.
 	– Защото вие искахте да е така. А сега вие също сте част от историята. Никога вече ви вмъкна в нея. Всъщност бих казала, че вие не можете да я унищожите – тя кимна с глава към ръцете на Бел.
 	Бел ги вдигна. Върху тях с черно бяха отпечатани думи, сякаш кожата й бе страница на книга. Докато гледаше, се появиха още.
 	– Накарайте ги да спрат – замоли се тя. – Моля ви!
 	– Прекалено късно е. Никога вече пише края на историята, Бел. Вашият край.
 	Цялото тяло на Бел изстина.
 	– Защо? – попита тя, поглеждайки към графинята. – Защо го направихте?
 	– Защото сключих един облог и мразя да губя – отговори графинята.
 	Бел поклати главата си смаяно.
 	– Значи моят живот... е игра за вас?
 	– Опитах спортсменски да ви дам шанс, Бел. Оставих толкова много улики – каза графинята. – Черната рокля? Косите върху герба ми? Статуите на Хадес и Персефона? Не сте ли съгласна? Е, ами, хората са толкова добри в отричането. Особено когато става въпрос за мен.
 	– Какъв беше облогът?
 	– Че смъртта ще победи любовта.
 	– С кого се обзаложихте?
 	– Със самата любов. Радвайте се, че не се забъркахте с нея, скъпа моя. Тя е безмилостна. Истински жестока.
 	– Повече от вас? – попита горчиво Бел.
 	Графинята наклони главата си. Тя повдигна стъкленото сърце, което Звяра бе дал на Бел, усмихна се и го пусна обратно.
 	– Вие разбирате толкова малко, дете – каза тя. – Да обичаш, истински да обичаш някого – това не е за малодушните хора със страхливи сърца. Е, аз съм виждала съпруг, който бършеше с кърпа челото на болната си от чума жена, без да го е грижа за собствената му безопасност. Виждала съм майка на убиец да ридае пред бесилото и изнемощяло от глад момче да дава последната си коричка хляб на своята сестричка. Любовта е толкова силна, толкова жестока, че плаши дори мен. Мен, Бел. Жената, която се разхожда из бойните полета и поразените от болест къщи. Която пие чай с палачите.
 	Гняв и открито неподчинение се надигнаха в Бел и потиснаха страха й. Тя си помисли за баща си. За Чип, Люмиер, г-жа Потс. И за Звяра.
 	– Любовта все още може да победи – заяви предизвикателно Бел. – Тя ще победи. Аз ще изляза оттук.
 	– Ммм, не. Не мисля така – каза графинята със съжаление. – Но аз не бих се тормозила за това прекалено. Няма да отнеме много време. Един или два дни най-много.
 	– Ще напусна Никога вече. Ще намеря начин – зарече се Бел.
 	– Знаете ли, аз наистина се разтревожих, само за малко, че може да изгубя тази малка игра – призна графинята. – В края на краищата вие сте труден играч. Отказахте се от свободата си, за да може баща ви отново да получи своята. Което бе много похвално. Смело дори. Но пък е лесно да обичаме тези, които се отнасят добре с нас, не мислите ли? Малко по-трудно е да обичаме тези, които са постъпили зле с нас.
 	В този момент един страховит лешояд с остър клюн и черни пера се спусна при тях. Той кацна върху парапета на беседката, разтърси крилата си и изграчи.
 	– Да, Мушар. Идвам – каза графинята.
 	Тя наведе глава към Бел.
 	– Довиждане, скъпа моя. Наслаждавах се на тази игра, но работата ми ме чака. Трябва да се върна в замъка си и да се приготвя. Тръгвам на път утре сутринта. Има войнú, за които трябва да се погрижа. Епидемии, глад, обичайните неща – усмихна се тя кокетно. – Аз съм много търсена.
 	След това тя се обърна и тръгна към овощната градина. Мушар закръжи над нея.
 	Тя погледна веднъж назад.
 	– Не ми се сърдете прекалено много – каза тя. – В крайна сметка аз ви дадох това, което искахте – начин да се измъкнете от замъка на Звяра. Вече не е нужно да се връщате там. А освен това не сте нарушили дадената дума. Направих го за вас. Аз развалям всички обещания, Бел. Аз съм краят на всички клетви.
 	И тогава мракът, който се спотайваше между дърветата, дори в този ясен летен ден, се затвори около нея.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА


 	Гръдният кош на Бел сякаш бе притиснат. Дъхът й бе слаб и накъсан. Страхът се върна отново, стискайки дробовете й толкова силно, че тя не можеше да си поеме въздух.
 	Ще умра тук – помисли си тя. – Баща ми, Звяра, Люмиер и всички останали... никога няма да научат дори какво се е случило с мен.
 	– Определено ще умреш тук, ако не спреш да се държиш като глупачка – каза един глас в главата й. – Дишай – изкрещя гласът. – Вдишвай, издишвай. Да. Точно така.
 	Бел се съсредоточи върху дишането си, докато то не се успокои.
 	Много добре. Справи се. Сега мисли, Бел. Мисли здраво.

 	– Аз сама влязох в Никога вече. Мога сама и да изляза – каза си Бел на глас. – Но как?
 	По начина, по който влезе, може би?

 	– Да! През портала! – извика Бел.
 	Това означаваше да се върне до замъка на графинята, но този път нямаше да има карета, която да я откара. Ще трябва да върви, и то дълго време, но тя можеше да се справи; красивата рокля, с която бе облечена, се бе превърнала отново в нейната удобна синя памучна рокля, а нежните копринени обувки – в коравите й кафяви ботуши.
 	Това, че имаше план, успокои Бел и й вдъхна смелост. Тя се огледа, опитвайки се да открие покритата с пясък алея за карети, която водеше към пътя.
 	Тя толкова се бе шокирала, че не бе обърнала внимание на околността. Сега видя, че беседката в действителност бе един разнебитен кокошарник. Лятната къща бе една изоставена развалина. От прозорците й висяха разкривени щори. Бръшлян покриваше стените и балконите й. Терасите й бяха напукани и обрасли с бурени.
 	Нещата, които представляваха гостите на графинята – марионетки, кукли и манекени – бродеха безцелно. Някои от тях бяха попаднали в храстите и се мятаха безпомощно. Един се прекатури в потока. Друг се блъсна в клона на едно дърво и главата му се откъсна. Тя лежеше на земята, очите й се движеха от едната на другата страна, червената уста бе зяпнала във формата на О, докато тялото продължаваше да залита.
 	Отвъд потока, в далечината, една редица разкривени, изпотрошени, дървесни стволове стърчаха нагоре като чепати, почернели пръсти покрай далечния край на имението.
 	Нещо в тях изглеждаше познато на Бел. Тя хапеше устни, опитвайки се да си спомни и накрая отговорът я осени.
 	– Това са кестеновите дървета, които видях от прозореца на каретата, онези, които очертаваха алеята. Натам е изходът! – каза развълнувано Бел.
 	Тя тръгна да върви към дърветата, а после се затича. Но в същия миг марионетките, куклите и манекените спряха да бродят. Главите им се завъртяха. Изрисуваните им очи откриха Бел. Тропайки и дрънкайки, те се затътриха към нея и й препречиха пътя към алеята.
 	Бел опита да ги заобиколи, но те бяха твърде много и я оградиха от всички страни. Малко по малко те я избутаха назад към лятната къща.
 	– Пуснете ме! Махнете се от пътя ми! – крещеше ядосано тя, като събори една фигура на земята. Отблъсна настрана друга. После още една.
 	Но тогава от средата на тълпата напред пристъпи Анри.
 	Очите му, някога толкова топли и пълни с живот, сега бяха станали студени, твърди стъкла.
 	– Анри, моля ви... пуснете ме да мина – каза тя.
 	Главата на Анри се движеше от една страна на
 	друга. Клепачите му се спускаха, а след това рязко се вдигаха отново. Без да се обезсърчава, Бел направи крачка към него.
 	Ръката му се изстреля напред, сякаш повдигната от невидими нишки. Бел забеляза, че той държи меч. Острието му приличаше на дърво, боядисано в сребърен цвят, но тя не можеше да бъде сигурна.
 	– Анри – каза тя. – Пусни. Ме. Да. Мина.
 	Анри се хвърли напред. Върхът на меча му спря само на сантиметри от гърдите на Бел.
 	С вик тя се обърна и изтича в лятната къща.
 	Когато прекоси прага, тежките врати се затвориха зад нея със зловещ, оглушителен трясък.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА


 	  – прочете на глас Звяра, разглеждайки внимателно древния пергамент.
 	– Трудностите са това... – преведе той бавно. После потопи перото си в мастилницата върху бюрото си и написа думите едро върху чистия лист, не много гладка хартия за писане, която той използваше за преводите си.
 	– Трудностите са това... – започна отново той. – А! Схванах го. Трудностите са това, което показва на хората какви са!
 	– Трябва да му се каже! – тръбеше някакъв глас.
 	Гласът стресна Звяра така, че изпусна перото си, и
 	писецът остави петна по цялата хартия.
 	– Съвсем вярно. И точно ти ще му кажеш.
 	– Аз ли? Защо не ти?
 	Погледът на Звяра се премести от пергамента към отворената врата на кабинета му. Три сенки падаха върху пода отвън.
 	– Той каза, че не трябва да го безпокоим!
 	– Но това е важно.
 	– Това е точно така. Той би искал да знае.
 	– Тогава му кажи!
 	– Ти!
 	– Не, ти!
 	– Не, ти!
 	Звяра стисна очите си затворени. Той разтри слепоочията си. Философът Епиктет не бе лесен за превод дори при пълен покой н тишина, камо ли когато един шумен чайник, един гръмогласен свещник и един викащ часовник са се събрали всичките пред вратата ти.
 	– Шшшт! Господарят е погълнат от работа – това бе Когсуърт, който говореше толкова силно, сякаш командваше двадесетхилядна кавалерия в битка. – Не трябва да го безпокоим!
 	– Вече е малко късно за това – каза Звяра, отваряйки очите си. – Влезте Когсуърт, г-жо Потс, Люмиер.
 	Тримата слуги се струпаха вътре, като си хвърляха заплашителни погледи един на друг.
 	– Какво се е случило? – попита Звяра, зацапвайки хартията си.
 	– Не знаем – каза г-жа Потс.
 	Веждите на Звяра се стрелнаха нагоре.
 	– Не знаете?
 	– Става дума за Бел – каза Люмиер. – Тя е в библиотеката...
 	– Бел винаги е в библиотеката – каза Звяра. – Защо това изведнъж стана повод за тревога?
 	– Защото изглежда, че тя може би не е там – отвърна Когсуърт.
 	И тогава тримата заедно заговориха в един глас.
 	– Не знаем това – каза Люмиер.
 	– Но и не сме сигурни в обратното – каза Когсуърт.
 	– Но имаше препечени сандвичи със сирене! – каза необяснимо г-жа Потс.
 	Звяра вдигна лапите си.
 	– Един от вас, моля ви. Само един. Да говори бавно, спокойно и най-вече смислено.
 	Г-жа Потс си пое дълбоко въздух.
 	– Не сме я виждали от закуската, господарю, а вече е шест часа – каза тя. – Не слезе долу на обяд, за да се нахрани, както прави обикновено.
 	– Нито пък аз. Може би е погълната от четивото си, както аз самият. Или поне бях.
 	– Това е много нетипично за нея. Тя винаги слиза за обяд. Особено когато Кюзиние прави препечени сандвичи със сирене – обясни г-жа Потс. – Когато не се появи, реших да й занеса малко сандвичи. Но когато стигнах до библиотеката, тя не отговори, независимо колко силно я виках.
 	– Вероятно не те е чула. Можеше да опиташ да й занесеш таблата вътре.
 	– Но именно там е въпросът, господарю. Аз наистина се опитах да отворя вратата. Но не можах, защото е заключена.
 	– Защо? – попита озадачено Звяра. – Вратите към библиотеката вече не се заключват никога.
 	– Не зная, господарю. Ето защо сме тук. Тревожим се. Бел не е на себе си напоследък.
 	Недоумението на Звяра прерасна в тревога.
 	– За всичко е виновен този Шекспир – каза мрачно Когсуърт. – Той я кара да примира. Обзалагам се, че лежи в безсъзнание на пода, а наблизо има екземпляр от „Ромео и Жулиета“.
 	Тревожните черти по лицето на г-жа Потс станаха по-дълбоки.
 	– Чувал съм и за хора, които са алергични до смърт към печатарските мастила – каза Когсуърт. – Тя може би вдишва последния си дъх точно в този момент.
 	Г-жа Потс пребледня.
 	– Не помагаш особено, Когсуърт, старче – каза Люмиер, кимвайки към плачливия чайник.
 	Но Когсуърт не го чу.
 	– Освен това, напълно възможно е някой шкаф с книги да е паднал върху нея и да я е смазал – каза той.
 	При тези думи г-жа Потс започна бързо да хлипа.
 	– Нещо се е случило! Нещо ужасно! Сигурна съм! – ридаеше тя. – Бел никога не отказва препечен сандвич със сирене.
 	– Дотук с Епиктет – въздъхна Звяра.
 	Той бе почти сигурен, че неговите слуги преувеличават. Освен това бе сигурен, че никой в замъка няма да свърши каквато и да е работа, докато г-жа Потс, Люмиер и Когсуърт не видят Бел с очите си.
 	– Много е вероятно тя да се е свила в някое удобно кресло край огъня и да е заспала с книга в скута – каза Звяра. – Ако има макар и едно място в замъка, където не трябва да се безпокоим за Бел, това е библиотеката.
 	Той излезе иззад бюрото си.
 	– Елате с мен – нареди той и закрачи навън от кабинета си.
 	След няколко минути Звяра и слугите му стояха пред вратите на библиотеката. Чип, Фруфру и Плюмет, които чуха разтревожените им гласове, се присъединиха към тях.
 	Звяра натисна дръжката на вратата. Тя наистина беше заключена.
 	– Бел? – викна той, чукайки по вратата.
 	Бел не отговори.
 	Гривата на Звяра настръхна. Ами ако слугите в крайна сметка имаха право? Бел бе изглеждала толкова бледа и апатична по време на закуската. Ами ако се е разболяла?
 	– Бел? – прогърмя гласът му, докато удряше по вратата. – Бел, добре ли си?
 	Но не получи отговор.
 	Абсолютно никакъв отговор.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА


 	На втория етаж на изоставената лятна къща, в една порутена стая, Бел седеше върху една полуизгнила седалка до прозореца, обхванала с ръце коленете си.
 	Тя се бе спасила от марионетките, куклите и механизираните същества тук горе. Те бяха успели да отворят вратите на къщата, но се затрудняваха със стълбището. Не можеха да се справят добре с изкачването на стълбите. Някои бяха стигнали до средата, само за да изгубят равновесие и да се преметнат през парапета. Други се търколиха шумно надолу по стъпалата и се струпаха на купчина в долния им край.
 	Въпреки това, те не се отказваха. При звука на един особено шумен трясък Бел вдигна глава и погледна нервно към вратата. Тя бе казала дръзко на графинята, че ще напусне Никога вече, но как щеше да го направи? Не можа да излезе дори от лятната къща.
 	Паднала духом, тя погледна през счупения прозорец.
 	Никога вече замираше.
 	Илюзията, която графинята бе създала, се разпръсваше. Тучните някога хълмове и долини на имението й не бяха нищо повече от нарисуван фон; потокът – суха канавка.
 	Самата Бел повяхваше.
 	Яркосиният цвят на роклята й сега изглеждаше потъмнял. Кафявите й ботуши изглеждаха безцветни.
 	Едно нещо обаче ставаше по-силно и по-живо – черните напечатани букви върху кожата й. Те не бяха вече само по дланите й, а пълзяха нагоре по ръцете й. Думите на Никога вече се умножаваха бързо, като завършваха края на нейната история.
 	– Графинята беше права. Аз ще умра тук – прошепна тя.
 	Една муха влетя в стаята и закръжи около Бел. Жуженето й я влудяваше. Тя замахна към нея, но после рязко спря.
 	Малко светлина се върна в очите й. Тя седна по-изправена. Жужащото насекомо й бе дало идея.
 	– Люканос? – каза тя с колеблив глас.
 	Бръмбарът бе опитал да й помогне преди. Два
 	пъти. Тя не бе го послушала нито веднъж, но ако й дадеше трети шанс, щеше да го направи.
 	– Люканос! Там ли си? – извика тя този път силно.
 	Но бръмбарът не й отговори.
 	– Съжалявам, Люканос! Трябваше да послушам съвета ти. Искам да изляза оттук. Не искам Смърт да победи. Можеш ли да ми помогнеш? Моля те?
 	Бел гледаше през прозореца, докато викаше бръмбара, като протягаше шия в едната и в другата посока, но не видя и следа от него.
 	– Няма полза – каза тя унило.
 	Но тогава тя чу нещо – жужене. То постепенно се усилваше и след няколко секунди един гигантски бръмбар рогач влетя през счупения прозорец и кацна до нея.
 	– Люканос! – каза радостно тя.
 	– Наистина – отвърна бръмбарът, избърсвайки прахта от крилете си.
 	Той ги сгъна спретнато, а в същото време Арани изпълзя над перваза. Двете създания огледаха стаята.
 	– Е, трябва да кажа, че бъркотията си я бива – заяви Люканос.
 	Арани изцвърча въпросително, посочвайки към Бел.
 	Люканос кимна.
 	– Да, да, Арани. Напълно съм сигурен – каза той нетърпеливо. – Тя е момичето, което вижда със сърцето си.
 	Арани завъртя и осемте си очи. Паякът изцвърча отново, този път с гълчаща интонация. Когато свърши, кръстоса два от краката си и изгледа Бел злобно.
 	Бел се сви под неодобрителния му поглед.
 	– Какво каза той? – попита тя плахо.
 	– Каза, че на сърцето ти му трябват очила.
 	– Направих грешка, Люканос. Ужасна грешка.
 	– Това, скъпа моя, е меко казано.
 	– Не се вгледах под повърхността. Никога вече бе толкова красива и вълнуваща, а графинята и Анри бяха така приятелски настроени и казваха всичко, което исках да чуя. Освен това толкова силно исках да видя баща си. Щях да повярвам на всеки, който ми обещаеше тази възможност.
 	Очите й се напълниха със сълзи. Бел се опита да ги преглътне, премигвайки.
 	– Какво направих? – каза тя. – Исках да избягам. От замъка на Звяра. От своя живот. Сега единственото, което искам, е да си отида у дома, но дори вече не зная къде е домът ми.
 	Сълзите на Бел се търколиха по бузите й.
 	– Дори да можех да изляза от това място, няма да зная къде да отида – ридаеше тя. – Къде е, Люканос? Къде е домът ми?
 	Бръмбарът въздъхна. Той докосна с върха на един от краката си мястото над сърцето на Бел.
 	– Той е тук, глупаво момиче – каза той. – Домът ти са всички хора, всички места и всички неща, които обичаш. Ти го носиш със себе си, където и да отидеш. Не знаеш ли това?
 	Бел се замисли над думите на Люканос. Тя затвори очи и видя образа на баща си. Помисли си за красивите му музикални кутии и за книги. За това как потупва нежно меката муцуна на Филип. За рози. А вече и за други неща. За пукването на зората над един зимен пейзаж. За звука от смеха на Чип. За Люмиер, който се задява с Когсуърт. За тананикането на г-жа Потс. За пързалянето с кънки със Звяра върху замръзналото езеро.
 	– Сега вече зная – каза тя, като отвори очи.
 	– Ние всички допускаме грешки – каза Люканос. – Опасно е, когато позволим на грешките да ни накарат.
 	– Да ни накарат какво? – попита Бел.
 	– Да ни накарат да повярваме, че не можем да поправим нещата. Да ни накарат да мислим, че няма надежда. Да ни накарат да се предадем – каза бръмбарът, гледайки много прямо Бел.
 	Бел разбра какво й казва той. Тя избърса с пола лицето си и каза:
 	– Искам да се измъкна оттук, Люканос. Можеш ли да ми помогнеш?
 	– Боя се, че е по-лесно да се говори за измъкване от Никога вече, отколкото да се направи.
 	– Защо? Какво точно е това място? Една голяма илюзия?
 	– Никога вече е много повече от илюзия, дете. Тя е много реална.
 	– Но графинята каза...
 	– Излъгала те е. Повечето от нещата тук – марионетките, руините, имението – са били омагьосани, за да те заблудят, но самата Никога вече е едно царство. Царството на Смърт. Това е мястото на неслучването. На гниене, разруха и гибел.
 	Тръпка премина през тялото на Бел, но тя се отърси от нея, твърдо решена да бъде смела. Да вземе нещата в свои ръце.
 	Люканос го забеляза.
 	– Така е по-добре – каза той. – Така, сега да видим дали можем да те измъкнем навън. Трябва да сме храбри, бързи и хитри, тъй като противникът ни е всички тези неща и дори повече.
 	– Благодаря ти, че дойде, Люканос. И на теб също, Арани – каза Бел.
 	– Ще ни благодариш, когато излезеш оттук – каза Люканос кисело.
 	След което тримата се скупчиха и започнаха да съставят план.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА


 	– Бел? Бел! Вътре ли си? Добре ли си? – извика Звяра. Той вече крещеше.
 	Но все още нямаше отговор.
 	– Много се тревожа, господарю – каза г-жа Потс.
 	– Аз също – каза мрачно Звяра.
 	Г-жа Потс бе права, когато каза, че напоследък Бел не бе на себе си, но той знаеше, че тя никога не би сторила това – да се заключи в библиотеката и да ги остави в неведение и тревога. Тя бе прекалено внимателна, за да направи такова нещо.
 	– Отдръпнете се всички – каза той и отстъпи от вратата.
 	Омагьосаните предмети бързо се дръпнаха настрана. В същия момент Звяра се хвърли към дясното крило на вратата и го блъсна с рамото си. То потрепери под въздействието на силното му тяло, но не се отвори.
 	Той удари отново, без да обръща внимание на болката, която премина през ръката му, но вратата отново устоя.
 	Отчаян, той отстъпи за последен път. Тогава, с разкъсващ слуха рев, той блъсна с рамо неподдаващата врата. Най-сетне тя се отвори.
 	Ръмжейки, той си проправи път през разцепеното дърво.
 	Нещо не беше наред. Звяра го усещаше с интуицията си.
 	Той се втурна из библиотеката, викайки името на Бел, като се надяваше да не е закъснял прекалено много.
 	 
 
 ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА


 	Люканос седеше изправен на перваза на прозореца, като два от бодливите му крака бяха кръстосани, а други два бяха скръстени на гърдите му. Той потупваше брадичката си с петия си крак, а шестия размахваше във въздуха, докато говореше.
 	– Храната, която си поела, помага да се обвържеш с Никога вече – каза той. – Ти си изяла и двата сладкиша, както и онази круша, която – съжалявам да го кажа – наистина е била нар.
 	– Храната на мъртвите – каза Бел и надеждата й за бягство се разколеба. – В гръцката митология Персефона е изяла семената от нара и е трябвало да се завърне в подземното царство. Аз съм обречена, Люканос.
 	– Ние всички сме обречени – каза сухо Люканос. – Ние всички ще попаднем тук един ден, но този ден не е днес. Не и ако мога да го предотвратя.
 	Арани изцвърча. Люканос кимна към паяка.
 	– Какво каза той? – попита нетърпеливо Бел.
 	– Каза, че не можем да направим нищо, що се отнася до храната. Затова да престанем да говорим за нея – отвърна той.
 	Бел трескаво насочи мисълта си в друга посока.
 	– Ами трите неща, които съм дала? – попита тя. – Какво ще стане, ако си ги взема обратно? Дали това ще отслаби магията на графинята?
 	– Интересен въпрос – каза Люканос. – Твърде е възможно.
 	– Ако това наистина отслаби магията, може би ще успея да се промъкна обратно през омагьосаната книга.
 	– Но това означава да си вземеш кърпичката от крал Ото, монетата от Анри и гривната от самата графиня – каза Люканос ужасено.
 	– Да, така е.
 	– Значи казваш, че трябва да надхитрим Смърт – каза Люканос.
 	Бел кимна утвърдително.
 	– Смърт, Бел.
 	– Това не е най-сигурният план, признавам – каза Бел, – но нямам по-добър.
 	– Добре тогава – каза бръмбарът, като погледна написаното върху ръцете на Бел, което вече пълзеше нагоре по тях. – Никакво разтакаване повече. Времето не е на наша страна. Да вървим да поднесем почитанията си на краля.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА


 	Бел заслиза предпазливо по стълбището на лятната къща, а Люканос и Арани бяха до нея.
 	Те подминаха един механичен мъж, свлякъл се върху стълбището. Изцъкленият му поглед бе празен, тялото му безжизнено, но краката му все още се опитваха да се изкачат по стъпалата.
 	– Те се изтощават все повече – прошепна Люканос. – Това е добре. Това означава, че магията на графинята губи от силата си. Ако успееш да си вземеш предметите обратно, би трябвало да можеш да се освободиш от нея.
 	Когато тримата стигнаха до долния край на стълбището, трябваше да заобиколят една купчина счупени, но помръдващи фигури – марионетките и манекените, които бяха преследвали Бел и се бяха строполили по стъпалата. Имаше смазани глави и разкривени крайници.
 	Нито крал Ото, нито Анри бяха сред тях.
 	– Трябва да са някъде тук – каза Бел.
 	Тримата продължиха. Докато се движеха из разрушените стаи, те дочуха странна, неблагозвучна музика, която някой свиреше. Тя звучеше отдалече, сякаш идваше от друга част на лятната къща. Те видяха марионетки, свлечени в ъглите, и една кукла, паднала върху дрипава кушетка, от чиито скъсани шевове се ронеха трици. От двете страни на една мраморна полица над камината седяха чудесните хрътки на графинята, сега неподвижни каменни статуи.
 	Навсякъде, накъдето погледнеше Бел, повърхностите разкриваха това, което бяха скривали преди. Плесен цъфтеше по огледалата. Дупки зееха в тавана там, където беше паднал гипсът. Мухъл пълзеше по пердетата и килимите. Кристалните полилеи бяха посивели от прах. Свещниците бяха изгубили блясъка си, покрити с тъмни петна.
 	В Бел бушуваше ярост. Графинята я бе излъгала. Бе я манипулирала. Бе я контролирала. Това не беше честно. Ако графинята бе Смърт, то Смърт бе измама.
 	Когато минаха покрай вратата на кабинета на графинята, Бел спря. Очите й обходиха бързо библиотечните шкафове. Книгите в тях бяха разпокъсани и покрити с плесен. Ръждясали зъбни колелца, пружинки и циферблати се търкаляха по рафтовете до тях. Бел си спомни, че бе в тази стая с графинята и професора. Спомни си, че бе виждала всички тези парчета ръждясал боклук и бе вярвала, че са музикалните кутии на баща й. От тези спомени сега й прилоша.
 	С поглед обходи и останалата част от кабинета. Тя видя счупени мебели и една рушаща се полица над камината, а после видя нещо, от което кръвта й замръзна. Тя направи знак на Люканос и Арани и посочи към стаята.
 	Крал Ото стоеше в дъното й до един отворен прозорец, напълно неподвижен. Механизираната кукла бе с гръб към тях. Бел можеше да види месинговия ключ, който стърчеше от него. Едната му ръка бе вдигната над главата; една пеперуда кацна върху нея и размаха бавно жълтите си крилца.
 	– Изглежда, пружината му се е развила – прошепна Люканос. – Какъв невероятен късмет!
 	Тримата внимателно продължиха към него, като внимаваха и за най-малкото движение. Когато го доближиха, Бел можа да види, че кърпичката й все още бе затъкната в джоба на гърдите му. Сърцето й се блъскаше в гърдите й. Само още няколко стъпки и кърпичката отново ще бъде нейна.
 	– Грабни я. Побързай – подкани я Люканос. – Нямаме време за губене.
 	Бел кимна. Тя протегна ръката си. Но тъкмо когато пръстите й щяха да хванат кърпичката, пеперудата отлетя.
 	А Ото сърдито се завъртя.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА


 	– Ти я изплаши! – каза укорително механизираната кукла и направи заплашително стъпка към Бел. – Тя току-що ми разказваше какво е чувството да летиш!
 	– Аз... аз съжалявам – заекна Бел. – Не бе нарочно.
 	– Сега никога няма да узная! – изкрещя съществото и тропна с крак.
 	Бел уплашено отстъпи назад. Помисли си, че може да я подгони. Вместо това, то направи няколко бавни, сковани стъпки и избухна в плач. Капчици черно масло се процеждаха от очите му и се стичаха по бузите му. То ги изтри с кърпичката на Бел.
 	Тя бе толкова изненадана, че можеше само да стои зяпнала.
 	Люканос хвръкна на рамото й.
 	– Стой, без да мърдаш. Говори спокойно. Не го ядосвай – каза той.
 	– Аз имам уши, знаеш ли! И не съм то. Името ми е ОООто – каза съществото между хлипанията.
 	Бел, трогната от сълзите на механизираната фигура, забрави за страха си. Тя направи една колеблива крачка към него.
 	– Не трябва да се плашиш. Не бих могъл да те преследвам, дори и да исках – каза Ото, подсмърчайки. – Трудно ми е да се движа. Ставите ми са сковани. Сега, когато графинята има това, което иска – теб, – тя вече не поддържа илюзията. Всичко се разпада. Нещата, които изискваха повече усилия, за да оживеят, като мен, ще оцелеят още малко, но овощните градини, цветята – те вече си отиват.
 	Докато той говореше, в стената се появи една нова пукнатина. Когато я видя, Ото започна отново да ридае.
 	– Ото, защо плачеш? – попита Бел, като сложи нежно ръка върху рамото му.
 	– Защото ми харесваше да бъда жив! – изрева той и зарови лицето си в кърпичката.
 	– Нямаме време за това, Бел – предупреди я Люканос.
 	Но Бел не го чу. Тя слушаше Ото. Той бе избърсал лицето си и бе пъхнал отново кърпичката в джоба си.
 	– Изработен съм в Париж. Графинята видя изпълнението ми там и ме купи от моя създател. Винаги толкова съм завиждал на хората, които идваха да ме гледат – обясни той. – Точно сега, когато почти бях станал човек, бях близо до това да разбера какво чувствате. Защо се смеете или плачете. Почти усетих това, което винаги съм искал да почувствам... любов.
 	Той млъкна за малко и се усмихна с горчиво-сладка усмивка.
 	– Виждал съм как хората се обичат – продължи той. – Това е удивително. Веднъж, когато господарят ми ме товареше във фургона си след представлението, видях как един баща избута сина си от пътя на една препускаща карета. Бащата спаси момчето си, но самият той бе убит.
 	Ото поклати глава с благоговение пред спомена.
 	– Колко могъща трябва да е любовта, за да накара някое същество да извърши нещо подобно.
 	– Такава е – каза Бел, като си помисли за своя баща и как бе заела мястото му в замъка на Звяра, за да бъде той свободен.
 	– Бих искал да позная това чувство. Но никога няма да мога.
 	Той бръкна с ръка в джоба си. Извади кърпичката на Бел и й я подаде.
 	Бел я погледна. Това, което бе помислила за кръв, в действителност бе масло.
 	– Това е най-доброто, което мога да направя. То е нещо. Аз... Аз опитах да те обичам, Бел. Когато се преструвах на твой баща – каза Ото. Той нежно докосна бузата й със своята ръка папиемаше.
 	– Опитах, но не можах. Мисля, че за това се иска сърце, а аз нямам такова.
 	– О, Ото – каза Бел и го прегърна силно. Като потриваше гърба му, погледът й попадна върху прозореца зад него и дрипавата червена коприна, която го обрамчваше.
 	Тя си спомни за сребърната ножичка в джоба си.
 	– Почакай тук – поръча тя на Ото и го пусна.
 	За миг тя се озова до прозореца и скъса едно копринено парче. Сложи го на пода, заглади го и започна да реже.
 	– Време ли? – каза той, сякаш тя го бе попитала колко време имат. – О, не се тревожи за това. Имаме тонове време! Трябва само да хванем Смърт преди да напусне замъка си, за да опустошава света, така че имаш целия ден на разположение, Бел.
 	Работата вървеше трудно; ножичката бе малка и не бе направена за рязане на плат, но след няколко минути Бел седна назад на петите си и вдигна това, което бе направила – едно сърце от скъсана коприна.
 	Тя прибра ножичката обратно в джоба си, а след това повика Арани.
 	– Можеш ли да ми помогнеш?
 	Паякът се намуси нетърпеливо, но взе сърцето в пипалата си. После се придвижи до Ото и полази нагоре по гърдите му. Ото погледна Бел въпросително, но тя само му кимна, хапейки устните си и очаквайки с надежда.
 	Като работеше бързо, Арани постави парчето плат върху мястото на гърдите на Ото, където щеше да бъде истинското му сърце, ако той бе истински човек. Като използваше зъбите си, паякът проби дупчици в сърцето, а с пипалата и паяжината си той го прикачи към жакета на Ото. Когато приключи, той потупа сърцето и скочи долу.
 	Ото затаи дъх. Страните му се напълниха с цвят. Той погледна учудено надолу към сърцето си, а после се усмихна на Бел.
 	– Сега вече зная! Аз зная какво означава да си жив! Любовта е собствената му магия. А тя е силна. Толкова силна! – Той се завъртя с широко разперени ръце.
 	– Обичам те, Бел! Обичам те, паяче! И теб също, бръмбарче!
 	Сърцето на Бел затупка силно. Тя се усмихна на Ото.
 	Люканос се напрегна от чувство на безсилие.
 	– Това е толкова хубаво, Ото. Радвам се за теб. Наистина – каза той. – Но ако не вземем монетата от Анри и после не се махнем оттук, Бел ще умре.
 	Ото, който все още се въртеше, каза:
 	– Аз ще ви помогна! Аз обичам да помагам!
 	Люканос затвори очите си. Той потърка челото си.
 	– Ото – каза той, – ако искаш да ни помогнеш, спри да се въртиш и ни кажи къде е Анри. Кажи ни как да вземем монетата от него. Трябва да намерим начин, защото много силно се съмнявам, че ще успеем да го спечелим с едно изрязано сърце.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА


 	– Бел! – изрева Звяра. – Бел!
 	Той стоеше насред библиотеката, стиснал лапи.
 	Той бе счупил вратата и се бе втурнал вътре сигурен, че ще я намери тук. Останалите го бяха последвали и се бяха пръснали из стаята, викайки Бел.
 	Но Бел не бе отговорила.
 	– Тя не е тук, господарю – каза Люмиер, когато се върна при Звяра. Когсуърт, г-жа Потс и Плюмет го последваха.
 	– Прегледахме навсякъде! – каза Плюмет.
 	– Напуснала ни е – каза Звяра, изричайки на глас най-големия страх на всички. – Върнала се е във Вилньов.
 	– Но, господарю, вълците... – каза г-жа Потс отчаяна.
 	– Донесете ми наметалото – каза мрачно Звяра. – Ще изляза да я потърся.
 	– Ами ако е твърде късно? Ами ако вълците... – каза Плюмет, а перата й потрепериха.
 	Г-жа Потс я прекъсна:
 	– Не говори така! Дори не си го помисляй!
 	Звяра вдигна лапи нагоре.
 	– Чакайте един момент. В това няма никакъв смисъл. Как би могла Бел да си тръгне? Вратата на библиотеката бе заключена отвътре.
 	– Ами някой прозорец? – попита Когсуърт. – Може да е скочила от някой прозорец и да е използвала преспите, за да омекотят падането й. Аз самият съм правил това веднъж, когато ме плениха прусаците в Битката при Фелингхаузен...
 	Никой не бе наоколо, за да чуе историята на Когсуърт; всички се бяха втурнали към прозорците.
 	– Не е скочила от този. Все още е затворен! – викна Люмиер.
 	– Също и тук! – извика г-жа Потс.
 	– Щеше да е оставила стъпки в снега, а няма никакви – каза озадачен Звяра. – Къде е тя? Как е възможно просто да е изчезнала
 	В този момент всички чуха силен, неистов лай, идващ от дъното на библиотеката. Секунда по-късно Чип долетя при тях, останал без дъх. Фруфру го следваше по петите.
 	– Оттук! – каза задъхано Чип. – Побързайте!
 	– Чип, намери ли я? – попита г-жа Потс.
 	– Не, но елате с мен! Побързайте! – замоли ги той. – Мисля, че зная къде е отишла!
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА


 	– Обичам те, Бел – каза щастлив Ото.
 	Бел се обърна. Тя сложи пръст пред устните си.
 	– И аз те обичам, Ото. Но може ли да говориш малко по-тихо? – прошепна тя.
 	Ото закима енергично.
 	– Обичам те, Арани – прошепна той.
 	Той се затича тромаво да настигне Люканос, който летеше до Бел.
 	– Обичам и теб, малко черно бръмбарче!
 	– И таз добра, човече. Я се стегни! – каза Люканос, потръпвайки.
 	Ото се хвана за гърдите.
 	– От това ме заболява сърцето! – каза той.
 	– Сърцето ти – и всичко останало у теб – ще те заболи много повече, ако Анри ни намери, преди ние да намерим него! – изсъска Люканос.
 	Ото се навъси.
 	– Освен това, може ли да не дрънчиш? – попита раздразнено Люканос.
 	– Не мога да го предотвратя! – отговори Ото.
 	Бел се обърна.
 	– Шшшт! – предупреди тя, като изгледа и двамата.
 	Те бяха напуснали кабинета, където намериха
 	Ото, и сега търсеха Анри.
 	– Сигурен съм, че той не може да ни чуе. Кой би могъл изобщо да чуе нещо при тази ужасна музика? – каза Ото.
 	Бел и приятелите й се приближаваха към зимната градина, а музиката, която бяха чули по-рано, сега бе по-силна, тоновете – по-груби и по-неблагозвучни.
 	– Ами ако този, който свири тази ужасна музика, е Анри? – попита Люканос.
 	– Има само един начин да разберем – каза Бел, когато стигнаха до зимната градина. Двете крила на огромната двойна врата на стаята бяха широко отворени и опираха до стената. Тя пристъпи до едното от тях и надникна иззад него.
 	Една марионетка седеше пред един клавесин и свиреше. Движенията й бяха накъсани, а раменете – остри под проядения от молци жакет.
 	Разтревожена, че тя може изведнъж да се обърне и да я види, Бел се отдръпна назад.
 	– Това той ли е? – попита Люканос.
 	– Той е – прошепна Бел и се облегна на вратата. Тръпка премина през тялото й. – Как ще вземем монетата?
 	– Много е просто – каза Ото.
 	Люканос обърна очите си нагоре.
 	– Какво предлагаш? Да го напрегръщаме до смърт?
 	– Не, да срежем конците му. Той е марионетка, нали? Трябва да има конци – каза Ото.
 	– Ото, това е блестяща идея! – прошепна Бел. – Ако срежем конците му, той няма да може да ни преследва.
 	Ото се захили.
 	Люканос изпълзя до прага, а после се върна.
 	– Не виждам никакви конци – каза той.
 	– Това не значи, че няма – каза Ото. – Когато графинята го омагьоса, тя сигурно ги е направила невидими. Ако можем само да стигнем до него, можем да го довършим!
 	– Да – каза бръмбарът. Той хвърли разтревожен поглед към вратата. – Само ако...
 	– Само ако какво? – попита бързо Ото.
 	– Само ако той не ни довърши пръв.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА


 	Бел стоеше на прага на вратата с ножичката си в ръка.
 	В момента сърцето й биеше толкова силно, че тя бе сигурна, че Анри може да го чуе.
 	Като събра цялата си смелост, тя плъзна крак и пристъпи напред, после – другия. Стъпка по стъпка тя прекоси стаята. Люканос и Арани пълзяха безшумно след нея. Ото остана до вратата, за да не трополи.
 	Анри продължаваше да свири своето дрънчащо, страховито парче и Бел се молеше той да е твърде погълнат от музиката, за да не усети присъствието й. Когато се приближи, тя видя, че нещо вибрира над него.
 	Конците му! – помисли си тя. – Ото имаше право!
 	Магията на графинята отслабваше силата си дори върху Анри. Бел забеляза, че нишките излизат от главата, челюстта, раменете и китките му. Имаше и други, свързани с краката му. Очите й ги проследиха нагоре. Те сякаш изчезваха във въздуха.
 	Коя да срежа най-напред? – зачуди се тя. – Дали нишките, които контролират ръцете му, за да не може да ме сграбчи? Или тези на краката му, за да не може да ме подгони?
 	Бел си спомни злонамереното изражение върху лицето му, след като тя му бе дала монетата си. Тя си спомни как той насила я бе набутал в лятната къща. Ами ако не успее да среже конците му, преди той да разбере какво прави тя? Ами ако изобщо не успее да ги среже?
 	Самообладанието на Бел почти я напусна точно в този миг и на това място, но тя си наложи да продължи да върви.
 	Само още няколко крачки – си каза тя – и ще си върнеш монетата.
 	Бавно и тихо тя скъсяваше разстоянието между нея самата и Анри. Десетте метра станаха осем, после три. А след това се озова точно зад него, достатъчно близо, за да види лошо съшитите парчета на жакета му, перуката му от конска опашка и ставите на дървените му ръце.
 	– Е, Бел – каза си тя. – Бъди бърза. Бъди храбра.
 	Тя вдигна ножичката и я отвори широко.
 	И точно в този миг главата на Анри се завъртя внезапно и отвратително назад към гърба му.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА


 	Стъклените очи на Анри блестяха лудо, а устните му бяха сгърчени в жестока усмивка.
 	– Харесва ли ти тази мелодия, Бел? – попита я той. – Аз сам я композирах. Нарекох я „Прелюдия към една Смърт“.
 	После се изправи на крака със скок и изби ножичката от ръката на Бел. Тя изтрополи на пода.
 	– Не! – извика Бел. Тя се хвърли напред да я вземе, но Анри сграбчи китката й и я дръпна назад.
 	– Пусни ме! – извика тя, опитвайки се да се освободи.
 	Но той само затягаше захвата си и стискаше ръката й толкова жестоко, че тя се свлече на колене.
 	– Какво има? Не харесваш ли вече тази история? – попита той.
 	Ото, притиснал с ръка изрязаното си сърце, изтича в стаята.
 	– Дръж се, Бел! Идвам! Аз ще те спася! – викаше той, насочвайки се към ножичката.
 	Но преди да успее да я достигне, той се спъна и се строполи на купчина върху пода. Едно от ушите му се откъсна. Левият му крак се огъна назад в коляното.
 	– Ото? Ти ли си това? – попита презрително Анри. – Какво правиш тук?
 	– Помагам на приятелката си – каза Ото, като се мъчеше да седне.
 	– Ти си автомат, глупако. Ти нямаш приятели.
 	– Имам – настоя, инатейки се Ото, като посочи своето сърце от плат. – Бел ми даде това. Тя ме обича.
 	Анри се изсмя, оголвайки порцелановите си зъби.
 	– Ти си само една раздрънкана купчина боклук! Ти дори не знаеш какво е любов.
 	– Аз наистина не знаех какво е любовта – призна сериозно Ото, – докато Бел не ме обикна.
 	– Тя те обичаше само когато мислеше, че си нейният баща – каза Анри.
 	– Е, сега тя обича истинския мен, Ото. Който дрънчи и се препъва и от когото капе масло.
 	Анри изсумтя.
 	– Голяма полза имаш от това. Толкова си потрошен, че не можеш дори да се изправиш! – поклати главата си той. – От всички идиотски чувства, които хората притежават, любовта е най-идиотското. Не си ли съгласна, Бел?
 	Бел погледна към Ото, който се бе мъчил и не бе успял да изправи изкривения си крак и сега се влачеше по пода, сантиметър по сантиметър, все още опитващ се да се добере до ножичката. Ото, който дрънчеше, и падаше, и капеше, и се разпадаше, но не се отказваше.
 	Тя си помисли за г-жа Потс, която й приготвяше чай и й носеше препечени сандвичи със сирене. И за Люмиер, Когсуърт и Плюмет, които й помагаха да почисти библиотеката. И за Чип, който разпръсваше трохи от хляб в снега с нея.
 	Защото те ме обичат. Защото са мои приятели – помисли си тя.
 	Тя си помисли за Звяра, който се пързаляше с кънки с нея, макар да не умееше, защото това я правеше щастлива. Тя си спомни как той й подари библиотеката, защото тя обичаше да чете. Спомни си как той се бори с глутницата вълци и ги прогони заради нея.
 	Може би съм имала грешна представа за него – помисли си тя. – Може би той е мой приятел. Не най-лесният за разбиране, когото някога съм имала, но въпреки всичко... приятел.
 	Помисли си и за отец Роберт, Агата и за баща си.
 	А след това се изправи на крака.
 	– Не, Анри, не съм съгласна – каза тя. – Любовта не е идиотска. Тя е трудна и разпиляна, объркваща и чудесна. Но да обичаш и да бъдеш обичан... само това има значение. Не проумяваш ли?
 	– Ммм, не. Боя се, че не – каза Анри с престорено съжаление.
 	– Пусни ме, Анри. Моля те – замоли го Бел.
 	И тогава, като по чудо, Анри го направи.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА


 	Дървените ръце на марионетката пуснаха Бел и се отпуснаха встрани от тялото й. В същия миг срязаните краища на двете им нишки се плъзнаха със свистене във въздуха и паднаха на пода.
 	– Благодаря ти, Анри – каза Бел с облекчение.
 	– Какво? Не! Не ми благодари! Не съм искал да го направя! Какво става? – развика се Анри.
 	Той помръдна раменете си, опитвайки се да вдигне ръцете си, но не можа. Той погледна нагоре. Бел също. Люканос, който висеше на един от конците на Анри високо над него, им изпрати поздрав.
 	– Ние се изкачихме тук, докато вие тримата си бъбрехте за чувства – каза бръмбарът. – Арани прегриза нишката, която задвижваше дясната ръка на Анри, а аз – тази, която движеше лявата му ръка.
 	Когато бръмбарът свърши да говори, се чу силно издрънчаване, след което Анри залитна разтревожен надясно.
 	– Какво, по дяволите? – извика той, като се оглеждаше обезумял.
 	Ото стоеше там, балансирайки несигурно върху сгънатия си крак с ножичката в ръка. Той бе отрязал конеца за дясното рамо на Анри.
 	– Спри, Ото! – изкрещя Анри. – Смачкай буболечките и хвани момичето! Веднага! Или ще отговаряш пред нея!
 	Чу се още едно издрънчаване, когато Ото сряза конеца към левия крак на Анри. Анри залитна напред, завъртайки се в кръг около десния си крак.
 	– Елате! – изврещя той. – Всички! Елате при мен веднага!
 	Бел погледна към вратата.
 	– Ото, срежи нишката към челюстта му! – извика тя, но вече бе прекалено късно.
 	Анри бе повикал останалите същества в лятната къща. И сега те се влачеха към зимната градина с колкото магия бе останала в тях.
 	Ото бързо кръцна още един конец, после още един. Главата на Анри клюмна напред, а след това и тялото му. Когато Ото преряза и нишката, свързана с гърба на Анри, той се сгромоляса на пода като купчина дърва за огрев.
 	В този миг десетки марионетки и кукли започнаха да се тълпят през вратата.
 	– Няма как да излезем! – извика Ото.
 	Бел погледна към дъното на стаята. Там имаше нахвърляни счупени мебели. На далечната стена имаше три двойни френски врати.
 	– Върви към вратите, Ото! – извика тя. – Побързай!
 	Тя коленичи и бързо прерови джобовете на жакета на Анри. Намери монетата си, пъхна я в джоба си и затича към дъното на стаята.
 	Арани се бе покатерил на безопасно място високо на една стена. Люканос също. Бел грабна дръжката на една от вратите и я завъртя, но вратата бе заключена. Тя опита другите, но и при тях положението бе същото.
 	– Унищожете ги! – извика Анри. – Всичките!
 	Бел погледна зад себе си. Ото куцукаше бързо към
 	нея, доколкото му бе възможно, но не бе достатъчно бързо. Марионетките и куклите го доближаваха. Той се опитваше с всички сили да им избяга, но повреденият му крак го забавяше. По лицето му бе изписан ужас.
 	– Не! – изкрещя Бел. – Махнете се от него!
 	Тя се хвърли към него, метна една от ръцете му през рамото си и започна да го влачи към дъното на стаята, където го подпря на едно бюро.
 	Злонамерената армия на Анри продължаваше да напредва. Главата на една марионетка бе килната настрани върху врата й. Окото копче на друга кукла се люлееше върху един мръсен конец.
 	Бел грабна един свещник от бюрото и разби с него едно от стъклата. Мушна ръка през счупеното стъкло и опита да завърти дръжката от външната страна, но тя пак не искаше да помръдне.
 	Съществата вече бяха само на метри. Бел се завъртя трескаво в кръг, в отчаянието си да намери някакъв изход, начин да спаси себе си и приятелите си.
 	Погледът й попадна върху един стол. Той бе мушнат под бюрото. Тя го измъкна оттам.
 	– Бел, махни се оттам! Те идват право към теб! – извика Люканос.
 	Бел завлече тежкия стол до френските врати.
 	– Време е да започна да пиша собствената си история, Люканос – каза тя.
 	Използвайки цялата си сила, Бел замахна със стола над главата си. А след това с оглушителен вик тя го метна към френските врати.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА


 	Стъклото се пръсна на парчета и дървото се разцепи, когато тежкият стол мина през вратата. Той остави голяма дупка в стъклото след себе си.
 	– Да вървим! – подкани Люканос, спускайки се от тавана. Само след миг той бе навън.
 	Арани го следваше неотлъчно. Бел изтича назад към Ото.
 	– Остави ме, Бел – каза той. – Аз само ще ви забавя.
 	Но Бел не го послуша. Тя внимателно повдигна долната част на крака му, като искаше да го завърти, но движението го накара да изгуби равновесие. Той политна напред върху бюрото.
 	Тромавото множество от марионетки и кукли се приближаваше. Някои бяха изправени, други – приведени, а техните тъжни, празни очи гледаха право напред.
 	Бел знаеше, че разполага само с няколко секунди. Тя изви долната част на крака на Ото грубо, после натъпка металната, топчеста става на коляното му обратно в ямката й.
 	Ото изпъшка.
 	– Хайде! – викна Бел, като грабна ръката му.
 	Тя се втурна през вратата, като го дърпаше след себе си. Те успяха да се измъкнат на косъм.
 	Люканос и Арани ги чакаха.
 	– Хайде да вървим! – каза бръмбарът.
 	– Това беше вълнуващо! – каза Ото.
 	– Да, Ото, наистина. Малко прекалено вълнуващо – каза Бел. – Как е кракът ти? – попита го тя.
 	– Чудесно! – каза той, като го разклати. – Виждаш ли?
 	– Добре. Трябва да побързаме. Можеш ли да тичаш?
 	– Мога – каза енергично Ото. – Аз обичам тичането! И бягството – аз обичам бягството!
 	– Ще го убия, преди това да е свършило. Или себе си – заяви Люканос.
 	– Зная от какво бягаме – каза Ото. – Но накъде бягаме?
 	– Към замъка, за да намерим графинята – отвърна Бел с нова увереност в гласа. – Няма тя да разказва моята история. Аз ще го направя.
 	Бел провери дали кърпичката и монетата й са все още у нея, после се затича надолу по алеята към черния път, който водеше обратно към замъка, с Ото, който трополеше край нея, Арани, който се бе вкопчил в рамото й с всички сили, и Люканос, който летеше точно зад тях.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА


 	– Оттук! Побързайте! – викаше Чип, тичайки край дългите редици шкафове с книги.
 	Звяра го следваше плътно заедно с Люмиер, г-жа Потс, Когсуърт, Плюмет и Фруфру.
 	Чип стигна до края на редицата, обърна се и се хвърли към една врата между два библиотечни шкафа. Тя бе леко открехната.
 	– Нямах представа, че тук отзад има още една стая! – каза Люмиер.
 	– Това бе работна стая – обясни Звяра. – За библиотекаря на замъка.
 	Звяра влезе предпазливо. Слугите му го последваха. Той веднага забеляза, че Бел не бе в стаята, но имаше нещо друго.
 	Близо до прозореца стоеше отворена огромна книга, а от страниците й се виждаше една градина с избуяла растителност. Картината изглеждаше така, сякаш се намираше зад дебело стъкло.
 	Козината по врата на Звяра настръхна, докато я гледаше. От гърлото му излезе заплашително ръмжене. Той знаеше, че в библиотеката има магия, но инстинктите му подсказваха, че това нещо е ново и различно, тъмно и злонамерено.
 	– Какво е това, господарю? – попита г-жа Потс.
 	– Това е вълшебна книга, но не съм я виждал никога преди. Не съм сигурен какво прави тя.
 	– Отдръпнете се всички! – нареди Когсуърт. Той грабна един метър, който стоеше подпрян на стената, и го хвърли към книгата.
 	Той издаде остър звук, когато се блъсна в страницата, сякаш се удари в лед.
 	– Бел е там – каза Чип.
 	– Откъде си сигурен, Чип? – попита Люмиер.
 	Чип посочи с дръжката си към пода. Върху него,
 	точно пред книгата, имаше една синя панделка – панделката на Бел.
 	– Тя ни е напуснала. Отишла си е – каза Чип.
 	Звяра знаеше какво означава тежестта в гласа на детето. Изгубвайки Бел, слугите му бяха изгубили своята единствена възможност да развалят магията, която ги бе превърнала в това, което бяха сега, която ги бе свързала с този замък, този живот, тази съдба... завинаги.
 	Г-жа Потс се отвърна от книгата, но преди това Звяра чу едно кратко хлипане, което й се изплъзна.
 	Той знаеше, че тя не мисли за себе си или за него, или за някой от слугите. Тя мислеше само за един човек – Чип, нейното малко момче. Мислеше за това как сега животът му щеше да приключи тук, в този замък, още преди дори да е започнал.
 	Когсуърт върна обратно метъра там, откъдето го бе взел, останал за първи път мълчалив.
 	Люмиер, чиито пламъци бяха избледнели, си размени съкрушени погледи с Плюмет.
 	Звяра вдигна синята панделка и безмълвно се извърна настрани от останалите.
 	 
 
 ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА


 	– Наляво или надясно? – извика Люканос, когато наближиха черния път в края на алеята за карети.
 	– Наляво! – извика Бел, останала без дъх.
 	Тя тичаше с всички сили към пътя, докато Арани все още се държеше здраво за рамото й, после погледна назад, за да се увери, че Люканос и Ото са още там.
 	Люканос бе, но Ото – не.
 	– Ото! Къде си? – извика Бел, извивайки се назад.
 	Скоро получи отговор.
 	Той лежеше на земята в края на пътя и изглеждаше замаян.
 	– Какво правиш? – попита го тя, като му помогна да се изправи. – Сега не е време за шеги. Имаме да изминем дълъг път!
 	– Аз... аз паднах – каза той, като се отблъскваше от земята. Той закрачи нестабилно към пътя, но когато се опита да излезе на него, се наклони назад и отново падна на земята.
 	Сякаш се бе блъснал в стена.
 	– Какво става? – учуди се Бел на глас. Тя хвана ръката му. – Ще вървим заедно – каза тя, като го дърпаше след себе си. Но това не помогна. Тя можеше да върви по пътя, но не и той.
 	Люканос, който летеше в кръг около тях, кацна на рамото на Бел.
 	– Това е дело на графинята – каза той мрачно. – Обвързала го е за това място.
 	Ото кимна.
 	– Той е прав. Ето защо всички останали марионетки и манекени в лятната къща не се отдалечават от нея. Трябва да продължите без мен – каза той.
 	– Не – каза Бел. – Трябва да има начин да те измъкнем оттук.
 	– Няма – каза Ото. – А вие губите време. Трябва да тръгвате. Веднага, Бел.
 	– Но какво ще се случи с теб? – попита Бел. – Ами ако графинята разбере, че си ни помогнал? Ами ако те накаже?
 	– Тя не може да ме накаже, ако не може да ме навие – каза Ото. – Извади ключа от гърба ми и го изхвърли. Хвърли го в някое езеро, или го пусни в някой кладенец. Някъде, където тя няма да го намери.
 	– Но това... това означава... твоят край – каза нежно Бел.
 	– Всичко е наред, Бел – каза Ото, усмихвайки се храбро. – Напълно съм сигурен, че за един час живях и обичах повече, отколкото много хора успяват за цял живот.
 	Бел обви ръцете си около него и го прегърна силно.
 	В отговор Ото я притисна към себе си.
 	– Преди да тръгнете ми обещай нещо. Бел... – прошепна й той. – Продължавай сама да бъдеш автор на историята си. Никога вече не позволявай на друг да я пише вместо теб.
 	– Обещавам – каза Бел с тих и задавен глас.
 	Ото я задържа в прегръдката си още няколко секунди, а после я пусна. Усмивката му угасна. Взорът му се обърна навътре. Той се хвана за червеното си копринено сърце.
 	– Ото? Какво има?
 	Той я погледна с объркване в очите.
 	– О, Боже мой! Ох, олеле! – каза той. – Това също ли е любов? Тази ужасна болка?
 	Бел кимна утвърдително.
 	– Любовта е трудна. Нямах дори представа колко е трудна. Струва ли си болката?
 	– Да – каза Бел. – Струва си.
 	– Моля те, Бел – каза Ото. – Ако трябва да си отида, искам да го направя с приятелите си около мен... с любов...
 	Бел пренебрегна чувствата си. После сграбчи ключа и го измъкна. Светлината угасна в стъклените очи на Ото. Усмивката му угасна. После се свлече.
 	Сега Бел притисна ръка към собственото си сърце. Изпитваше ужасна болка.
 	Тя си спомни думите на своята приятелка Агата. Любовта не е за страхливците, бе казала тя.
 	– Ти беше най-смелият, Ото – прошепна тя.
 	– Замъкът на графинята е на половин час път с карета от лятната къща, а ти си пеша. Трябва да тръгваме – каза Люканос. Той все още седеше на рамото й.
 	Бел кимна в съгласие.
 	– Тогава да тръгваме.
 	Люканос литна пред нея.
 	Но не и преди Бел да види блестящите сълзи в ясните черни очи на бръмбара.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА


 	Бел бе толкова изтощена, че едва можеше да върви; тя се облегна на едно дърво близо до замъка на графинята, за да си поеме дъх.
 	Роклята й бе покрита с прах от черния път. Подгъвът й бе разкъсан от тръните и бодливите храсти и мокър от влаченето по брега на едно пълно с водорасли изкуствено езеро, където бе спряла, за да изхвърли ключа на Ото.
 	Бе й отнело повече от два часа ходене да стигне от лятната къща до замъка, тъй като сега пътят бе гъсто обрасъл. На места тя трябваше да си проправя път през клони и да прескача гъсти плетеници от лиани.
 	Силата на магията на графинята стана очевидна за Бел, докато продължаваше да върви по пътя. В това, което тя бе смятала за потънали в зеленина овощни градини с круши, ябълки или череши, в действителност имаше вретеновидни черни дървета с нарове. Големи порутени каменни хамбари бяха направени така, че да приличат на Пале Роял, с поставени пред тях колони и полуизгнили фургони, стоящи като карета. Сега Бел осъзна, че пътуването, което се предполагаше, че тя и графинята са предприели от замъка до Париж, ги е отвело не по-далече от този черен път.
 	Самият Люканос бе изморен и си почиваше върху обърнатата нагоре длан на Бел.
 	– Едва мога да видя замъка – каза той.
 	Дърветата, които очертаваха пясъчната алея, бяха пораснали толкова високи, а клоните им бяха преплетени толкова нагъсто, че го закриваха.
 	След като си почина за кратко време, Бел тръгна по алеята за карети. Вече бе тъмно. Луната бе скрита зад един облак, но въпреки това хвърляше достатъчно светлина, за да осветява пътя й.
 	Когато наближи замъка, тя видя, че много от прозорците му бяха счупени. Една дупка зееше в покрива му. Мъх бе обвил двата каменни лъва, които стояха от двете страни на рушащото се елегантно някога стълбище.
 	Бел спря, когато достигна до стъпалата, и погледна нагоре към сградата. Тя видя призрачна светлина от свещник да се движи край прозорците.
 	– Тя е тук – каза Бел мрачно.
 	После се заизкачва по стъпалата.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА


 	Бел стоеше пред вратата на жилището на графинята и хвана огромната й бронзова дръжка.
 	Чувстваше се така, сякаш предстоящата й задача бе напълно неизпълнима. Тя и Люканос се бяха опитали да съставят някакъв план, докато идваха насам, но бяха открили, че е трудно да правиш планове, когато нямаш представа за какво трябва да се отнасят.
 	– Как ще го направим? – попита сега Люканос шепнешком. – Как ще вземем гривната?
 	– Да я поискаме ли любезно от графинята? – предложи Бел с тъжен смях.
 	Тя побутна вратата. Пантите простенаха леко, докато се отваряше; Бел отчаяно се надяваше, че никой друг освен нея не ги е чул.
 	Тя пристъпи леко през фоайето, ослушвайки се за гласове или някакво движение. Някой ходеше из къщата със свещник в ръка само преди няколко минути. Кой ли бе това?
 	Миг по-късно тя получи своя отговор.
 	Мушар, отново в човешки образ, се появи, суетейки се, тежко натоварен. След него подрипваше още една прислужница – млада жена.
 	Едно широко каменно стълбище се извиваше като спирала от фоайето към горните етажи. Бел, Люканос и Арани имаха време само да се свият в празното пространство под него.
 	– Нейно сиятелство се оттегли за през нощта – каза Мушар, като спря само на няколко крачки от Бел и приятелите й. – Никой не трябва да я безпокои. Кажи и на останалите прислужници да стоят далече от третия етаж.
 	Той струпа камарата дрехи, които носеше, в ръцете на камериерката и продължи:
 	– Почисти пелерината за път на графинята, лъсни ботушите й и изтъркай до блясък бастунчето й. Приготви ги за сутринта – даде нарежданията си той. – Във Венеция е избухнала епидемия от малария и тя иска да тръгне призори.
 	Камериерката кимна отсечено с глава и забърза в едната посока. Мушар продължи в друга.
 	– Зная какво да направя! – прошепна развълнувано Бел веднага щом те си тръгнаха.
 	– Е, скъпо момиче, не го пази в тайна – каза Люканос.
 	– Графинята спи. Сигурно е свалила накитите си и ги е оставила някъде – върху масичка или в кутия за бижута. Трябва само да се промъкнем в стаята й и да вземем гривната!
 	– Какъв чудесен план! – каза Люканос. – Единственото, което трябва да направим, е да ограбим самата Смърт. Лесна работа!
 	Бел го погледна косо.
 	– Имаш ли по-добра идея?
 	– За съжаление, не – каза Люканос.
 	– Хайде, да вървим – каза Бел, като излезе от скривалището си. – Знаем къде е стаята й благодарение на Мушар.
 	Тримата се запромъкваха тихо по стълбите. Когато стигнаха до площадката на третия етаж, те видяха един широк коридор, който водеше в две посоки. Източната половина бе потънала в мрак. В западната половина горяха свещи в свещници на стената. Още светлина от свещи се процеждаше под една врата в края на коридора.
 	Люканос посочи натам.
 	– Нещо ми подсказва, че това е нейната стая – каза той.
 	Бел, Люканос и Арани тихо доближиха до вратата. Бел допря ухото си до нея, но не чуваше нищо. Тя хвана топката на дръжката и я завъртя.
 	Светлина заля очите й, когато вратата се отвори. Големи, дебели свещи, поне сто на брой, горяха в стаята.
 	Тежка, наситена миризма изпълваше въздуха. Бел разпозна в нея парфюма на графинята. Но тя я бе усещала и на друго място и сега осъзна къде – по време на погребения в църквата на Вилньов. Смирна, масла от канела и карамфил – тези неща се използваха за помазване на починалите.
 	Мисълта за това я лиши от твърдост. Напомни й, макар че едва ли се нуждаеше от такова напомняне, с кого си има работа.
 	Стаята бе студена и с малко мебели, а таванът й бе висок и заострен. Графинята бе полегнала върху едно масивно легло с балдахин. Четирите му колони бяха изрязани така, че да наподобяват скелети. На таблата при главата имаше изваян още един скелет, седнал на трон и с лавров венец върху черепа си. Леглото напомняше на Бел на саркофаг.
 	Очите на графинята бяха затворени. Дясната й ръка лежеше върху гърдите й, я лявата – отстрани до тялото й. Сърцето на Бел изстина, когато видя, че графинята не бе свалила гривната. Тя все още бе увита около китката й. Как щяха да я вземат, без да я събудят?
 	– Това става малко по-трудно – прошепна тя.
 	Тя тръгна към леглото, но Арани протегна един от дългите си крака и я спря.
 	Безшумно, паякът пролази по таблата при главата на графинята, настани се отгоре и започна да преде, като хвърляше лепкавата си копринена нишка върху графинята.
 	Умен паяк! – помисли си Бел.
 	Арани работеше бързо и старателно, като внимаваше да не покрие гривната или лицето на графинята, но и да не допусне тя да усети мрежата върху кожата си и да се събуди. След четвърт час тялото й бе покрито с бяла паяжина и завързано за таблата на леглото.
 	– Благодаря ти, Арани! – прошепна Бел, когато паякът слезе долу.
 	Арани кимна. Бел пристъпи на пръсти към спящата фигура. Сърцето й биеше лудо. Тя трябваше да стисне ръцете си в юмруци, за да не треперят. 4
 	Когато стигна до леглото, си пое дълбоко въздух. След това се наведе над графинята и внимателно дръпна езичето на златната закопчалка на гривната. Закопчалката се отвори.
 	Както и очите на графинята.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА


 	– Ти.
 	Графинята произнесе думата хладно. Тя се опита да стане, но не можа. Погледна спокойно надолу към тялото си, а после очите й отново срещнаха погледа на Бел.
 	– Има хиляди начини да умреш, скъпа моя – каза тя. – Някои са лесни, а други са много, много трудни. Твоят ще бъде от втората категория, ако вземеш гривната от мен.
 	Задавена от ужас, Бел бързо разви гривната от китката на графинята.
 	След това побягна с всички сили.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА


 	Навън от спалнята на графинята, през дългия коридор и надолу по спираловидното стълбище Бел летеше, а Люканос и Арани показваха пътя пред нея.
 	Точно когато стигна до подножието на стълбището Мушар, привлечен от шумното ехо от стъпките на Бел по стъпалата, влезе забързан във фоайето. Той изкряка гневно, когато видя Бел, и се хвърли към нея.
 	Тя не се надяваше да се промъкне край него; той бе прекалено голям и бърз. Огледа се уплашено наоколо, като не знаеше накъде да тръгне. Тогава Люканос, който бе на пода между Бел и Мушар, извика:
 	– Гривната, Бел! Хвърли ми я!
 	Бел го послуша. Бръмбарът я хвана. Той задържа единия й край, а другия хвърли към Арани. Те я дръпнаха изпъната между тях и препънаха нападащия Мушар. Той се просна върху каменния под и се разтресе от удара.
 	– Тичай, Бел, тичай! – викаше Люканос, като й хвърли обратно гривната.
 	Бел я хвана и изтича през вратата. Тя полетя надолу по външното стълбище и се насочи към алеята за карети. Но тя бе изчезнала. Бе обрасла напълно с розови храсти.
 	Бел забърза през тях, като се опитваше с всички сили да се насочи към портала. Тръни, дълги като палеца й, стърчаха от гъсто разлистените стъбла на храстите. Самите рози бяха пораснали големи като чинии. Покритите им с листенца цветове следваха Бел, докато тя тичаше. Тя бе сигурна, че ги чува да си шептят.
 	Веднага щом премина през розите, Бел се изправи срещу друго препятствие – една здрава зелена стена. Тисовите дървета се бяха сгъстили и образували лабиринт. Гъсто преплетените им клони преграждаха пътя й. Тесни пътечки се виеха като змии вляво и вдясно от нея.
 	– Накъде? – попита Люканос.
 	– Не зная – каза Бел. Тя трябваше да налучква и да се надява на най-доброто. – Тръгни надясно – каза тя.
 	Тримата продължиха да бързат, а лунните лъчи осветяваха пътя им. Няколко мига по-късно пътеката стигна до задънен край.
 	– Гледай ти! – каза уплашено Бел. Тя се обърна, готова да тръгне обратно по стъпките си, и зяпна от изненада.
 	Една жаба бе препречила пътя й. Бел я бе виждала и преди, но тогава тя бе голяма само колкото котка. Сега бе с размера на пони. Златистите й очи я преценяваха, а след това се извърнаха към Люканос и Арани. Дебела, сребриста лига се точеше от ъгъла на огромната й уста.
 	Арани изцвърча уплашено.
 	– Да, виждам, че това е жаба. И да, зная какво ядат жабите! – каза нервно Люканос.
 	Жабата се затътри към тях върху късите си и дебели крака. Огромният й бял корем се влачеше по земята.
 	– Дори не си го и помисляй – предупреди я Бел, избутвайки Люканос и Арани зад себе си.
 	Но жабата продължи да се приближава.
 	Съобразявайки бързо, Бел откъсна един клон от тисовото дърво.
 	– Последно предупреждение – каза тя, размахвайки пръчката.
 	Но лакомата жаба не й обърна внимание и Бел я шибна през муцуната. Съществото изписка от болка и се скри под някакви ниски клони.
 	Бел продължи с усилие напред. Обаждаха се нощни птици, а песните им бяха зловещи и груби. Някакви създания се плъзваха и притичваха под краката й.
 	Тя и приятелите й тръгнаха по една нова пътека, после по друга, като се опитваха да стигнат до средата на лабиринта, но отново и отново попадаха на задънен край.
 	След поредния безплоден опит, Бел – с изподрани от тръните ръце и с пръчки и листа в косата – спря в отчаян опит да се ориентира. Паниката започна да нашепва в ухото й, че никога няма да се измъкне от лабиринта. Но Бел отказваше да се предаде; знаеше, че ако го направи, наистина ще се изгуби.
 	Тя тръгна отново и тъкмо бе намерила една нова пътека, която да изпробва, когато го чу – нисък, дълбок звук. Той звучеше като търкането на воденични камъни. Или сякаш някой отваряше с усилие тежката каменна врата на някоя гробница.
 	– Какво е това? – попита Люканос. – Звучи почти като ръмжене.
 	Звукът се чу отново. Този път бе по-близо. Толкова близо, сякаш бе от другата страна на стената от жив плет.
 	Кръвта на Бел замръзна.
 	– Арани, Люканос... бягайте – каза тя почти шепнешком. – Бягайте!
 	– Да бягаме? Защо? – попита Люканос. – Какво става...
 	Думите на бръмбара секнаха, тъй като Бел го хвана и го вдигна. Нямаше време за обяснения. Тя грабна и Арани и се втурна по една нова пътека, която откри, като се молеше да е правилната.
 	Шумовете, които бяха чули, можеше да имат само един източник и Бел знаеше кой е той.
 	Каменните лъвове на графинята.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА


 	Като се препъваше и падаше, Бел тичаше по пътеката. Роклята й се закачаше в клоните. Тя я дръпваше и късаше.
 	– Какво става? – настояваше Люканос. – Пусни ме веднага!
 	– Лъвовете... – бе се задъхала Бел. – Статуите... от стълбището...
 	Един рев проряза нощта. Последва го втори. Сега сякаш идваха от две различни посоки.
 	– Разделили са се – каза Бел. – Дебнат ни.
 	Тя зави зад един ъгъл и продължи по пътеката, като следваше извивките й все по-надалече в лабиринта.
 	Къде е порталът? – чудеше се трескаво тя. – Може би при следващия завой отпред. Трябва вече да се приближаваме.
 	Тя бе на половината път до завоя; когато едно същество го заобиколи от срещуположната посока.
 	Бел замръзна.
 	Изваяният от бял мрамор лъв блестеше на лунната светлина. Буйната му грива се спускаше по врата към силните му рамене. Мускулите подскачаха под козината му с всяка стъпка, която правеше. Зловеща синя светлина проблясваше в очите му.
 	Когато тези очи съзряха Бел, лъвът изръмжа, откривайки редица остри като ножове зъби.
 	Бел бавно отстъпи назад. Тя погледна зад себе си и в този миг вторият лъв се появи в другия край на пътечката, блокирайки пътя й за бягство.
 	С наведени глави и махащи нервно с опашки те се приближаваха. Бел нямаше къде да отиде.
 	– Не – каза тя с разширени от страх очи. – Моля ви... не!
 	Краката й се разтрепериха.
 	– Няма изход, Бел. Свърши се – каза съкрушен Люканос.
 	– Не, Люканос. Няма да й позволя да го направи. Винаги има път. Ако не мога да отида наляво или надясно, трябва да отида нагоре! – каза решително Бел.
 	Тя се обърна с лице към живия плет, сграбчи един клон и започна да се катери.
 	Арани се измъкна пред нея. Люканос полетя.
 	Когато лъвовете осъзнаха какво правят тримата, веднага се хвърлиха в бяг.
 	– Побързай, Бел. По-бързо! – извика Люканос.
 	Той полетя под нея и започна да я боде с острите
 	си рога отново и отново.
 	– Ох! – изскимтя Бел и се закатери бързо по-нависоко.
 	Тисовите клони бяха много гъсти. Те плясваха Бел по бузите и бъркаха в очите й. Кората изподра кожата й. Тя пренебрегваше болката и продължаваше да се изкачва. Само след няколко секунди тя бе на цели трийсет метра от земята.
 	Лъвовете обикаляха под нея и ръмжаха. Единият от тях започна да се катери по тиса. Като повечето лъвове и той се катереше добре, но за разлика от повечето лъвове той бе направен от камък и клоните на тиса се чупеха под тежестта му като кибритени клечки.
 	Бел се изкачваше все по-нависоко и нависоко. Вече почти на върха на дърветата тя се канеше да постави десния си крак върху един як клон, когато клонът под левия й крак се счупи.
 	Бел изпищя. Ръцете й стиснаха здраво клоните, за които се държеше. Краката й се люлееха над пътеката. Лъвовете скачаха високо, колкото можеха, замахвайки към краката й със смъртоносните си нокти, но не можеха да я стигнат.
 	След няколко мига, които се сториха на Бел цяла вечност, тя успя да стъпи с десния си крак върху един клон. После и с левия. Започна отново да се изкачва и няколко секунди по-късно тя стигна до върха на редицата дървета.
 	Бел погледна над дърветата към другата страна и нададе дълъг и силен вик на облекчение.
 	Под нея бе книгата. А с нея и пътят за излизане от Никога вече.
 	Тя си бе почти у дома.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА


 	– Почти стигна, продължавай да вървиш. Стъпка по стъпка – каза си Бел.
 	Тя бе изминала по-голямата част от пътя надолу от другата страна на живия плет от тис и бе почти извън лабиринта. Поглеждайки над рамото си, тя видя книгата точно там, където трябваше да бъде. Само след няколко секунди тя щеше да мине през нея и да остави Никога вече и графинята зад гърба си.
 	Бел скочи последните няколко крачки и тупна на земята.
 	– Благодаря ти, Люканос. Благодаря ти, Арани! – каза тя на приятелите си, които вече бяха слезли. – Мисля, че ще успеем.
 	Но Люканос не отговори. Очите му бяха вперени в Никога вече.
 	Бел проследи погледа му и видя, че нейната проблясваща в сребристо повърхност не падаше на меки вълни както обикновено. Тя изобщо не се движеше. Страниците бяха абсолютно неподвижни, покрити със стъкло като заледено през зимата езеро.
 	Бел ги натисна с ръка. Те бяха твърди и студени като лед. Тя погледна през тях, очаквайки да види работната стая и масата и бюрото в нея.
 	Вместо това тя видя Звяра. Той държеше една синя панделка в лапата си – нейната синя панделка. Той се взираше в страниците на Никога вече.
 	Бел можеше да види него и останалите, тъй като работната стая бе осветена от свещи. От нейната страна на книгата обаче имаше само мрак; те не можеха да я видят.
 	Тя се загледа в Звяра въпросително. Тя можеше да очаква от него да реве и беснее, да удря и да строши нещо.
 	Вместо това той изглеждаше съкрушен.
 	И докато се взираше в лицето му, Бел съзря нещо, което не бе виждала преди – Звяра наистина я обичаше.
 	– Някой я е откраднал! – заяви Когсуърт. – Трябва да се въоръжим, господарю! Трябва да преследваме мошеника, който е извършил това мръсно дело, и да си върнем Бел!
 	Звяра бавно поклати глава.
 	– Ти не разбираш, Когсуърт. Никой не е отвлякъл Бел – тя сама си е тръгнала. По свое желание. Бих влязъл, ако можех, но това е невъзможно. Бел е направила избор и той е неин и само неин.
 	Звяра изглеждаше съсипан, докато изричаше тези думи. Бел обходи с поглед лицето на Когсуърт, после на Люмиер, на г-жа Потс, на Плюмет. Те всички изглеждаха съсипани.
 	Чу се слабо подсмърчане. След това още едно.
 	Беше Чип.
 	– Не! – прошепна Бел. – Моля те, Чип... моля те, не плачи!
 	– Защо Бел е поискала да си тръгне, мамо? Толкова нещастна ли е била с нас? – попита той.
 	Г-жа Потс, която бе безкрайно добра със синчето си, каза:
 	– Тихо, миличък. Не трябва да плачем за себе си.
 	– Не плача за себе си. Плача за Бел. Защото сърцето й страдаше.
 	Бел опря челото си върху студената страница. Сърцето й не просто страдаше; то се късаше на парчета.
 	Тя се почувства ужасно – защото бе наранила Чип и всички останали, но и защото Чип имаше право.
 	– Аз бях нещастна. Наистина исках да си тръгна – прошепна тя. – А сега искам единствено да се върна при вас.
 	Звяра внимателно сложи синята й панделка върху бюрото. Виждайки това, сякаш нож се заби в сърцето й. Изглеждаше като нещо окончателно. Невъзвратимо. Като хвърлянето на шепа пръст върху ковчег.
 	На Бел й се искаше никога да не бе съзирала Никога вече. Тя си спомни колко бе развълнувана, когато я откри за първи път, за първи път прекрачи в нейните страници. Момичето, което се осмели да влезе в тази книга, бе избрало лесното бягство. То бе повярвало, че един красив, идеален, недействителен свят е за предпочитане пред трудния, объркан и истински живот.
 	– Но не е – каза сега тя.
 	Отчаяно й липсваше истинският свят, въпреки всичките му трудности. Липсваха й и всички, които живееха в него. Докато с поглед обхождаше лицата на отсрещната страна, тя осъзна, че не само достойнствата на човек, но и неговите недостатъци го правят истински красив.
 	Какво би бил Чип без отчупеното си парченце? Липсата му върху ръба на чашката само го правеше още по-сладък. Ами Когсуърт? Постоянното му раздразнение и разтревоженото му говорене и поведение бе толкова дразнещо понякога, но то бе само неговият претенциозен начин да покаже загрижеността си към тези, които обича.
 	А Звяра... Звяра.
 	Бел вече знаеше, че под неговата груба и понякога страховита външност се криеше едно добро и вярно сърце. Той би дал живота си, за да спаси нейния, ако можеше.
 	– Звяр – прошепна тя.
 	Сякаш я бе чул, той се доближи до Никога вече. Очите му обходиха книгата, търсейки – Бел знаеше това – да я зърнат. Той притисна лапата си върху твърдата повърхност. От другата страна Бел сложи своята ръка върху очертанията й.
 	– Звяр – проплака тя. – О, Звяр.
 	Тя искаше да бъде с него – с всички тях. Но бе твърде късно. Тя бе взела обратно гривната, кърпичката и монетата си, но всичко това бе напразно. Преходът между замъка на Звяра и Никога вече бе затворен.
 	Отчаяна, Бел заудря с ръце по страниците. В този миг тя осъзна, че кожата й бе почти изцяло покрита с думи.
 	– Не! – извика тя. Времето й почти изтичаше.
 	Тя отново удари страницата в последен опит да накара Звяра да я забележи.
 	– Запази си дъха, скъпа моя. Той не може да те види или чуе – каза един глас зад нея.
 	Стомахът на Бел се сви от страх. Тя бавно се обърна.
 	И се изправи лице в лице с графинята.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА


 	Лепкави нишки от паяжина висяха от черната рокля на графинята. Лунната светлина проблясваше в студените й зелени очи. Тя и лъвовете й също бяха излезли от лабиринта. Те бяха на десетина метра от Бел, но с всяка стъпка се приближаваха все повече.
 	– Тази игра се проточи досадно – каза графинята. Тя протегна бледата си ръка с извити като на хищник нокти. – Дай ми гривната, кърпичката и монетата. Веднага.
 	Бел поклати отрицателно глава.
 	Графинята се изсмя. Смехът й звучеше като свистене на вятър из някое гробище. Като затръшване на дървени капаци на прозорци. Като стъпки в мрака.
 	– Скъпа моя, не би искала да ме ядосаш повече, отколкото вече съм в момента. Повярвай ми.
 	Бел й обърна гръб и се хвърли към Никога вече с цялата си сила.
 	– Г-жо Потс! Люмиер! – извика тя. – Помощ! Това съм аз, Бел!
 	Тя удряше по страниците с юмруци, пляскаше ги с длани. А през цялото това време графинята идваше все по-близо.
 	– Заради теб тази игра бе по-трудна, отколкото смятах, че ще бъде – каза тя. – Но пък къде е удоволствието от една игра, ако няма предизвикателство? Нямам търпение да видя лицето на сестра си, когато й кажа, че аз печеля.
 	– Когсуърт, моля те! Не ме ли виждаш?
 	Едно движение от дясната й страна привлече вниманието на Бел. Тя обърна глава, боейки се, че това е графинята, но бе Люканос, който лудо кръжеше.
 	– Използвай сърцето си, Бел! – извика той.
 	Какво искаше да каже той? Графинята вече бе
 	само на няколко крачки. Как би помогнало сърцето на Бел да я победи?
 	– Сърцето ти, Бел! – извика отново бръмбарът. – Твоето сърце!
 	Бръмбарът вече бе близо и сочеше трескаво към гърдите й. Бел погледна и дъхът й спря. Стъкленото сърце – това, което й даде Звяра – изглеждаше сякаш пламти. Сега, когато Бел бе вън от сенчестия лабиринт, лунните лъчи падаха право върху сърцето и се пречупваха в милиони частици светлина.
 	Изумена, Бел забеляза, че то не е от обикновено стъкло, както си бе помислила, нито от изящен кристал, а от диамант.
 	Бел знаеше, че няма нищо по-твърдо от него. Тя си спомни, че баща й използваше инструменти с диамантен връх, за да изрязва миниатюрни прозорци от листове стъкло за своите музикални кутии.
 	Бел дръпна силно бижуто от врата си. Използвайки сърцето като острие, тя го прекара надолу по страницата на Никога вече и отвори дълъг, вълнообразен процеп.
 	В същия миг чу яростен вик. И без да поглежда назад знаеше, че графинята е само на няколко стъпки от нея.
 	Бел се обърна.
 	– Люканос... Арани... – каза тя със задавен плач.
 	– Върви! – изрева Люканос.
 	– Благодаря ви... благодаря ви – каза Бел.
 	Графинята се хвърли напред с протегнати с остри
 	нокти ръце, но пръстите й сграбчиха въздуха.
 	Бел бе изчезнала.
 	 
 
 ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА


 	Звезди бяха първото нещо, което Бел видя.
 	Те избухнаха като фойерверки зад клепачите й.
 	После видя пера. Дъното на чайник. Позлатени крака. Крака с козина.
 	Тук съм! – помисли си тя. – У дома съм!
 	Бел се бе хвърлила в Никога вече с такава сила, че изгуби равновесие и се строполи с главата напред в библиотеката. Сега лежеше с лице към пода, благодарна за мекия килим.
 	– Бел! – извика някакъв глас. Други се присъединиха към него.
 	– Ти се върна!
 	– Толкова се притеснявахме!
 	Тя почувства как лапите на Звяра й помагат да се изправи. Когато отново стъпи на краката си, погледът й попадна върху Никога вече, стояща отворена в стаята.
 	– Затворете я! Моля! – замоли се тя, уплашена, че графинята ще я последва през нея.
 	– Добре, Бел. Не се тревожи – каза Люмиер и забърза към книгата. Той бутна корицата и книгата се затвори с шум. После започна да се смалява.
 	Бел погледна към ръцете си. Думите, които ги покриваха, бяха изчезнали.
 	Една дрезгава въздишка на облекчение се изтръгна от нея.
 	– Аз съм тук! Жива съм! – каза тя. Обърна се към Люмиер и го прегърна – Мислех си, че никога вече няма да ви видя!
 	Тя прегърна и Когсуърт, и г-жа Потс, и Плюмет. Повдигна малкия Чип и го целуна, после потупа Фруфру.
 	– Къде е... – започна въпросително тя, оглеждайки се за Звяра.
 	Забеляза го да стои в един ъгъл на стаята, отдръпнал се, несигурен.
 	Бел направи крачка към него, после още една, а после го прегърна и зарови лице във врата му.
 	– Не можех да се върна тук. Опитвах, и опитвах – каза тя с разтреперан глас. – Твоето сърце... онова, което ми даде... ето така се измъкнах най-накрая. То ме спаси. Без него, без теб... никога нямаше да се справя.
 	– Шшт, Бел. Всичко е наред. Ти намери своя път. Само това има значение – прошепна Звяра, прегърнал я здраво.
 	Бел кимна в знак на съгласие. След малко, когато го бе прегръщала достатъчно силно и дълго, за да се увери, че е истински, тя го пусна.
 	Като видя сълзите по бузите й, Звяра ги изтри с опакото на косматата си лапа.
 	– Ох! – каза Бел, като трепна. Сякаш някой бе потъркал бузата й с четка за обувки.
 	– Хм! – прокашля се Люмиер. – Ако позволите да предложа...
 	Той подаде една кърпичка. Бел я взе и попи сълзите си.
 	– Мисля, че една каничка с хубав чай и една чиния с препечени сандвичи със сирене е точно това, от което има нужда. Ще ги донеса в гостната стая. Когсуърт ще се погрижи да запали огън за теб, там. Нали, Когсуърт?
 	– Хайде сега, не виждам за какво е цялата тази суматоха. Тя се върна и явно... – започна Когсуърт.
 	Г-жа Потс го изгледа.
 	– Искам да кажа, ще се погрижа! Веднага.
 	Слугите забързаха навън от библиотеката, като
 	оставиха Звяра и Бел сами.
 	– Боже мой! – прошепна г-жа Потс веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе Звяра. – Да изтрие лицето на горкото момиче с опакото на лапата си... Искам да кажа, наистина!
 	Тя въздъхна.
 	– Понякога се отчайвам. Ще научим ли някога господаря на повече финес?
 	– Поне не облиза лицето й. И това е нещо – прошепна в отговор Плюмет, кикотейки се.
 	– Да се надяваме, че няма да я отнесе в гостната, като я захапе за врата! – добави г-жа Потс, която също вече се смееше.
 	– Има надежда – каза Люмиер, а пламъчетата му станаха по-ярки. – За Бел. За господаря. За всички нас.
 	– Винаги има надежда – каза дълбокомислено Когсуърт. – Всъщност разказвал ли съм ви някога за времето, когато принц Фердинанд Брунсуик се опита да прогони маршал Дьо Броли от Вестфалия? Това се случи в Битката при Берген. Положението наистина изглеждаше бедствено. Хесенците ни бяха обкръжили...
 	Г-жа Потс и Плюмет си размениха вбесени погледи и после заслизаха по стълбите, колкото можеха по-бързо. Чип, Фруфру и Люмиер ги последваха. Когсуърт, който, както изглежда, не бе забелязал, че слушателите му ги няма, продължи да ораторства.
 	В библиотеката Бел бе скръстила ръце. Тя се опитваше да събере смелост.
 	– Ще отидем ли в гостната? Или не искаш препечени сандвичи със сирене? – Звяра попита Бел.
 	– Не мога дори да ти опиша колко много ги искам – отговори Бел. – Но има нещо, което трябва да направя първо.
 	Никога вече се бе смалила до нормалния си размер. Въпреки че се страхуваше от нея, Бел си наложи да я вдигне. След това тя прекоси стаята към мястото, което водеше към библиотеката, и отвори един от прозорците в коридора. Свежият леден въздух нахлу вътре.
 	С наведена глава тя задържа книгата в ръцете си един дълъг миг. Бел мълчаливо благодари на Люканос и Арани, където и да се намираха те. Тя обеща на Ото, че никога няма да го забрави. Спомни си и графиня Де Тер де Мор и потрепери при мисълта колко близо бе до това да позволи на тази мрачна фигура да сложи край на историята й още преди да е започнала.
 	После Бел изхвърли книгата през прозореца. Вятърът връхлетя, грабна Никога вече, разкъса страниците й и ги отнесе надалече.
 	Бел затвори прозореца и се обърна. Гърдите й се повдигаха. Бузите й бяха поруменели от вятъра. Косата й бе разрошена.
 	Звяра извади синята й панделка от джоба на гърдите си и й я подаде.
 	– Благодаря – каза тя, като я взе. Тя се опита да завърже косата си с нея, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.
 	Звяра забеляза. Очите му, загрижени, но топли и мили, потърсиха нейните.
 	– Искаш ли да ми разкажеш за това? – попита той, като улови ръцете й, за да се успокоят.
 	– Това е толкова странна история и не съм сигурна, че ще ми повярваш.
 	Звяра се засмя.
 	– Може и да успея. Познавам се с някои странни неща, както знаеш.
 	Бел му се усмихна обезсърчено. Тя погледна надолу към ръцете си, които лежаха в неговите лапи.
 	– Бел? Какво има? – попита Звяра.
 	– Нещата невинаги се развиват добре, когато ти и аз се опитаме да говорим, нали?
 	Звяра поклати глава.
 	– Не, така е – призна той. – Аз не съм особено добър събеседник. Всъщност нямам голям опит в това да съм идеален приятел. Или изобщо приятел, наистина.
 	Бел си помисли за нейните „идеални“ приятели в Никога вече. Графинята и нейните ослепителни гости. Мушар. Професор Труфаторе, Анри.
 	– Нито пък аз. Ти може и да не си „идеалният приятел“ – каза тя, – но си истински. И аз съм късметлийка, че те имам.
 	Звяра се усмихна. Той стисна ръцете й.
 	– Ще ми дадеш ли още една възможност, Бел?
 	Бел се усмихна.
 	Тя стисна лапите му в отговор.
 	И реши, че ще го направи.
 	 
 
 ЕПИЛОГ


 	В празния дънер на една стара върба, близо до едно чисто и бързо поточе, Любов и Смърт играеха своята вечна игра.
 	Любов бе господарка на върбата и всеки смъртен, който седнеше под нейните леко въздишащи клони, независимо от това колко е изморен или обезнадежден, откриваше сърцето си отново пълно и духа си възстановен.
 	Тя и Смърт седяха в кресла, изплетени от клони. Една голяма гъба с петна им служеше за маса. Светулки кръжаха във въздуха над тях и осветяваха нощната тъмнина.
 	Шахматната им дъска бе направена от обсидиан и кост. Насекоми представляваха шахматните фигури.
 	– Ти си на ход – каза Смърт, като барабанеше с пръсти по облегалката на стола си.
 	– Да, зная – каза Любов.
 	– Нямаме цялата нощ – каза Смърт.
 	– Не можеш да бързаш, скъпа – каза Любов.
 	Миг по-късно нейната царица – една богомолка –
 	изяде една от пешките на Смърт – дебела жълта гъсеница.
 	– Как беше пътуването ти до Венеция? – попита Любов, когато Смърт се замисли над дъската.
 	– Продуктивно. Епидемията бе доста жестока, радвам се да го кажа – отговори Смърт. – Десет хиляди мъртви само за една седмица – личен рекорд. Донесох ти малко сладкиши.
 	Любов се усмихна.
 	– Донесе ли ми три милиона златни луидора?
 	– Не – отговори Смърт. – Защо да го правя? Ти не си спечелила облога.
 	– Но ще стане – каза уверено Любов.
 	Смърт се намръщи. Тя бутна своя офицер – един скакалец – напред. Той отхапа главата на топа на Любов – един молец.
 	– Аз винаги печеля – каза Любов.
 	Смърт се облегна назад в стола си и изгледа сестра си.
 	– Някой казвал ли ти е някога, че е невъзпитано да се хвалиш?
 	– Звяра се учи да се грижи за другите – каза Любов. – Сърцето му страда заради това, което е направил. Той се учи да обича. Бел го учи. Той би умрял за това момиче.
 	– Би ли? – попита Смърт. – Ще се радвам да го уредя. Любов не обърна внимание на черния й хумор.
 	– Звяра ще обича и ще бъде обичан преди последното листенце на омагьосаната роза да падне. Само почакай и ще видиш.
 	Смърт поклати глава.
 	– Ти за пореден път пропускаш да видиш по-големия въпрос: Ще се научи ли Бел да обича Звяра?
 	– Ще се научи. Тя се учи. Те стават приятели. Това е първата стъпка.
 	– Не бъди толкова сигурна. Историята още не е завършила. Все още много неща могат да се объркат – каза Смърт. – А след като е замесено човешкото сърце, много ще се объркат.
 	– Аз имам надежда – каза Любов.
 	– Глупците винаги имат – каза Смърт. Тя кимна към дъската. – Ти си на ход.
 	Любов насочи отново вниманието си към шахматната дъска, а на лицето й бе изписана решителност. Смърт се наведе напред, а веждите й се сключиха съсредоточено.
 	Атаки и контраатаки, възпрепятствания и блокади, финтове и парирани ходове се редуваха едни след други, докато сестрите се състезаваха за победата.
 	Часовете отминаваха под савана на нощта, в ясната светлина на утрото, в яркостта на деня и меко падащия здрач.
 	От много, много отдавна и завинаги Любов и Смърт продължаваха да играят.
 
 Notes


 [←1]	 Преводът е на Владимир Свинтила. – Бел. прев.