[Kodirane UTF-8]

	Джеймс С. А. Кори
	Кралска кръв


	__Война и лудост хвърлят сянка над земята, засенчвана преди от драконови криле.__
	Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
	Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената й надежда да отхвърли оковите.
	Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.

	Изненадваща, шокираща и омагьосваща!
	Локус




	На брат ми Ксеркс



>

	{img:kralska_kryv_karta.png}


	Пролог
	Майстор Кит

	Изменникът, познат и като Китап рол Кешмет, стоеше под лекия дъжд, развалата в кръвта му го притискаше, зовеше го, но оставаше нечута. Страх и ужас давеха гърлото му.
	Във всеки град и село в Кешет, Боржа или Пют храмът би бил централното средище на общността, обект на гордост и чест, ос, около която се върти всичко. В Камнипол обаче, град огромен и великолепен, храмът беше поредната сграда, вдъхваше страхопочитание с красотата и величието си, но оставаше незабележим сред другите подобни здания.
	Градът беше сърцето на имперска Антеа, така както имперска Антеа беше сърцето на първокръвните в света, но истината бе, че Камнипол беше по-стар от империята, която управляваше. Всяка епоха беше оставяла следите си тук, всяко поколение беше градило върху отломките от предишното и сега земята под настланите с тъмни павета улици криеше руините на незапомнени времена. Камнипол беше град на черно и златно, на богатство и отчаяна бедност. Крепостните му стени се издигаха неуязвими, просторни имения, високи кули и величествени храмове се кипреха небрежно в богаташките квартали, сякаш тук великолепието е нещо тривиално, обичайно, ежедневно. Ако беше рицар, Камнипол щеше да носи броня с черен емайл и плащ от фина вълна. Ако беше жена, щеше да е толкова красива, че да я зяпаш с копнеж, и толкова недостъпна, че да си глътнеш езика. Но не беше нито рицар, нито жена, беше град, беше Камнипол.
	Лекият дъжд потъмняваше цветовете на каменните зидове и високите колони. Широки стъпала водеха от улицата до площадката и оттам до потъналата в сенки колонада. Големият флаг от паешка коприна — с червеното на кръвта и осемделния символ на богинята в центъра — висеше под стрехата, тъмен в долния си край от дъжда и в горния от сенките, а вятърът го къдреше като водна повърхност. Каретите и паланкините на най-благородните антийски семейства изпълваха тясната улица, съревноваваха се за по-престижно място върху огладените павета и бранеха със зъби и нокти завоюваните позиции от страх конкуренцията да не ги измести. А едва първото снеготопене беше към края си — дойдеше ли лятото, а с него и дворцовият сезон, улиците щяха да се задръстят съвсем. На север Кралски шпил издигаше гигантската си кула под саван от сива мъгла, върхът й се губеше в ниските облаци, сякаш Разсечения трон протягаше пипалата си във всички посоки и притискаше целия свят под тежестта си.
	Изменникът дръпна качулката на наметалото да скрие лицето и косата си. Дъждовни капчици блестяха по брадата му като мушици в паяжина. Стоеше и чакаше.
	На върха на стъпалата стоеше друг — героят на Антеа. Усмихваше се и кимаше на малцината висши велможи, пристигнали рано-рано в града и стекли се в сумрачното лоно на храма. Гедер Палиако, отскоро барон на Ибинлес и протектор на принц Астер, единствения син на крал Симеон и наследник на Разсечения трон. Гедер Палиако, който беше спасил кралството от заговорите на Астерилхолд. Гедер не приличаше на национален герой. Лицето му беше кръгло и бледо, косата му — зализана назад. Черният му кожен плащ беше кроен за по-дебел човек и се диплеше покрай снагата му като тежка завеса. Гедер стоеше под голямото червено знаме като новоизлюпен актьор, който за пръв път излиза на сцена — повтаря си наум репликите и надава ухо да чуе суфльора, помисли си изменникът.
	Именно този човек, Гедер Палиако, беше приносителят, върнал отдавна забравения култ към богинята и тръснал го в центъра на най-голямата империя извън Фар Сирамис. В друга, по-благочестива епоха, храмът навярно би срещнал отпор, но свещенослужителите от антийския клир отдавна се бяха превърнали в поборници на политическата целесъобразност. Гласът на богинята, така изкусителен, беше открил тук благодатна почва, широко отворени уши, и нобилитетът се стичаше като деца на куклен театър, развълнувани от обещанието за нещо екзотично, декадентско и ново.
	Бяха мъртви. Градът им, империята им, истините, които бяха засукали още с млякото на дойките си, всичко това беше мъртво. Като първата, почти невидима следа на проказата, развалата вече бе докоснала града им, а всички те оставаха слепи за истинската й природа. И едва ли щяха да прогледнат някога, дори след като лудостта ги обземеше. Щяха да умрат, без да са разбрали в какво ги е превърнала богинята.
	— Хей! Старче!
	Изменникът се обърна. Мъжът беше ясуру, с бронзови люспи и черен език. Доспехите му бяха от варена кожа, гербът — змия на оранжево поле. Зад него млада жена слизаше от позлатена карета с помощта на лакей в същите цветове. Жената беше с черно кожено наметало, възширочко. Явно такава беше последната мода.
	— Ти по каква работа си тук? — попита го с подозрение мъжът ясуру, отпуснал ръка върху ефеса на меча си.
	— Нищо спешно — отвърна изменникът. — Прощавайте, ако съм ви застанал на пътя. Не знаех.
	Охранителят изръмжа гърлено и отклони поглед. Изменникът му обърна гръб и се отдалечи. Чу зад себе си пронизителния дрънчащ звук на тенекиените гонгове. Призивът за молитва. Не го беше чувал отдавна, но го помнеше отлично — от детството си и от годините си на послушник в един планински храм на половин континент оттук. Споменът беше толкова ясен, че за миг изменникът усети миризмата на прах и вкуса на сладка кладенчова вода, чу как гущери пробягват по напечените камъни, устата му се напълни със слюнка при осезаемия спомен за козешкото с къри, което приготвяха в селото от неговата младост. Нечий дълбок глас подхвана молитвения призив и силата в кръвта на изменника възвря в отклик на полузабравените срички. Той спря, загърби поуките от стотици детски приказки и погледна назад.
	Високият, едър като бик мъж беше със зелено-златното церемониално расо на висш свещеник, но иначе му беше непознат. Значи другият висш свещеник, онзи, когото изменникът познаваше, беше умрял. Е, паешката богиня обещаваше много неща, но физическото безсмъртие не беше сред тях. Нейните свещеници умираха като всички. Утешителна мисъл. Изменникът се загърна зиморничаво в евтиното си вълнено наметало и изчезна във влажния лабиринт на столичните улички.


	Прорезът разделяше Камнипол на две като удар с нож, нанесен от ръката на самия бог. Шест големи моста прехвърляха пропастта, извити във високи дъги над празния въздух, сложни и тежки конструкции от камък и желязо. Незнаен брой импровизирани въжени мостчета се полюляваха на по-тесните места. Седнеш ли близо до ръба на Прореза, историята на града се разкриваше оголена пред погледа ти, руини връз руини чак до най-долните и най-древни архитектурни пластове, които се сливаха със скалата, съвсем неразличими, освен по някоя и друга зеленясала бронзова арка. Тук, където сега се разстилаше Камнипол, винаги бе имало град, още от епохата на драконите и преди това, много градове, всеки израснал от руините на своя предшественик. Дори сега най-бедната прослойка на тринайсетте раси обитаваше градските недра, потъналите във вечен мрак пещери и каверни — складовете, балните зали и дворците на предишните поколения.
	— Канализацията. Никога не се сещаме за нея — каза Смит, вперил празен поглед в сивия въздух.
	— Мисля, че си прав — отвърна изменникът и свали наметалото си. — А ти защо се сети? Някаква специална причина ли има?
	Трупата се беше подслонила в едно заградено място недалеч от ръба на Прореза. Тънките врати на фургона бяха отворени, но сцената не беше спусната. Кари седеше, опряла гръб на едно от колелетата, и пришиваше мъниста към една синя рокля. Тази вечер щяха да играят „Проклятието на булката“ и ролята на лейди Парша изискваше повечко евтин блясък. Сандр и Хорнет бяха отишли зад високия навес в ъгъла на двора и с пръчки в ръце уточняваха хореографията на финалния дуел, когато Ансон Арансон разкрива коварството на своя командир. Чарлит Скорна, най-новата им актриса, седеше, пъхнала ръце под бедрата си, и мърдаше устни като в молитва. За пръв път щеше да излезе пред публика в „Проклятието на булката“ и притеснението й беше голямо. Микел не се виждаше никъде — сигурно беше отишъл на пазара да купи месо и речна риба. Имаше достатъчно време да се върне и да се приготви за представлението. Беше доста рано всъщност, нищо че заради мрачния ден изглеждаха окъснели.
	— Ами помисли си — каза Смит и кимна към дъжда. — Градът е град, защото се опитва да контролира природата, нали така? Дъждът не е силен, но Камнипол е голям. Значи и водата е много, все едно цяла река се излива над него. И къде отива всичката тази вода, това питам аз.
	— „Морето, ах, морето, безкрайното море — каза изменникът репликата от една пиеса, която бяха играли преди две години. — Водите както стигат солените вълни, тъй людете смъртта намират.“
	— Е, да — каза Смит и си потърка брадичката, — но въпросът е как стига оттук дотам, нали?
	Изменникът се усмихна.
	— Смит, уважаеми, мисля, че ти току-що направи метафора.
	Актьорът примигна драматично.
	— Тъй ли? Аз пък си мислех, че говорим за канавки.
	Изменникът се усмихна. Вече петнайсет години обикаляше света със своята малка театрална трупа. Играли бяха пред крале и пред простолюдие. В трупата бе имало представители на осем от тринайсетте човешки раси, самият той си беше взел любовници от три. И всичко това в ролята на майстор Кит, защото в неговата кожа живееше изменникът. Китап рол Кешмет. Името го беше измислил още преди това, когато се измъкна полумъртъв от утробата на каменната пустош и умопомрачението. Играл беше стотици роли. А сега, с божията помощ, беше време за още една.
	Последна.
	— Кари? — повиши глас изменникът. — Две думи?
	Дългокосата жена кимна, забоде иглата в ръкава си, а шепата мъниста изсипа в една гънка на синята рокля. Жестът изглеждаше небрежен и механичен, но изменникът беше сигурен, че нито едно мънисто няма да изпадне от малкото гнездо. Изменникът кимна с усмивка и тръгна към навеса — празен, ако не се броеше студеният железен мангал и една каменна пейка. Тухлената настилка беше мокра от дъжда, червено-зеленикавите й оттенъци подсилени от влагата, по-дълбоки и наситени, лъщящи. Изменникът седна на малката пейка; Кари седна до него.
	Моментът беше назрял и скръбта надигна глава. Изменникът я потискаше от седмици, но вече — не. Страхът му правеше компания отдавна — още от онази кръчма в Порте Олива преди месеци, когато за пръв път беше чул, че знамето на богинята се е развяло в Антеа. Скръбта беше дошла по-късно и той я беше отлагал до последно, повтаряше си, че ще издържи някак свитото гърло и тежестта в гърдите. Но вече — не.
	— Майстор Кит? — каза Кари. — Плачеш ли?
	— Не, разбира се — отвърна той. — Мъжете _реват_. Не плачат като жените.
	Тя преметна ръка през раменете му. Като моряк, който отпива жадно последните глътки прясна вода преди дълго плаване, той се опита да изпие докрай усещането — ръката й, свита в лакътя на тила му, лекия натиск, аромата на върбинка и сапун. Пое си дъх дълбоко и треперливо, после кимна. Но мина още време, преди да проговори.
	— Мисля, че трябва да намерим нов актьор — каза накрая. — Мъж, на години, с достолепно излъчване. Някой, който да поеме ролите на бащите и на злодеите. Лорд Лисугер. Демонският крал Оркус. И останалите.
	— Твоите роли — каза тя.
	— Моите.
	Малки дъждовни капки бодяха сламения покрив над главите им и тухлената настилка отпред. Иззад навеса долитаха ударите на фалшивите мечове и пръхтенето на момчетата. Хорнет пътуваше с трупата отпреди Кари. Смит имаше повече роли от нея. Но тя щеше да ги поведе. Единствено тя би могла да задържи малкото им семейство, след като той си отидеше.
	— Какво става? — попита Кари.
	— Има нещо, което се чувствам длъжен да свърша — каза той.
	— Ние ще ти помогнем.
	— Вярвам, че бихте опитали. Но…
	— Но?
	Той се завъртя да я погледне в очите. Кари свали ръката си от раменете му. Очите й бяха тъмни като косата и достатъчно големи, за да смъкнат години от истинската й възраст. Изменникът я видя такава, каквато я беше видял онази първа вечер преди седем лета в свободния град Макиа — тогава Кари танцуваше за дребни монети на градския площад. Съвсем млада беше тогава, девойчица, като лисичка, гладна и недоверчива към силния пол. Талантът и амбицията се излъчваха от нея като топлина от огън. Опал го беше предупредила, че момичето ще им донесе неприятности, а после се съгласи, че цената си струва. Сега Кари беше жена. Изменникът се запита дали би изпитал нещо подобно, ако имаше дъщеря.
	— Боя се, че няма да съм в състояние да направя нужното, ако едновременно с това трябва да пазя и вас — каза той. — Вие сте моето семейство. Ако знам, че сте в безопасност и добре, вероятно бих могъл да жертвам едно или друго, каквото е необходимо.
	— Значи очакваш цената да е висока?
	— Да.
	Кари въздъхна и на лицето й се появи кривата усмивка, която я навестяваше в моменти на криза. „Запомни това — каза си той. — Запомни как устните й се кривват надолу, а веждите — нагоре. Задръж спомена. Внимавай.“
	— Мамка му — каза тя.
	— Наистина съжалявам, но трябва да ви оставя.
	— Имаш ли някого предвид? Който да поеме ролите?
	Изменникът усещаше болката й. Предаваше я, изоставяше всички тях, но Кари не би го обвинила за това, не би му потърсила сметка, никога. Искаше му се да вземе ръката й в своите, но тя вече бе избрала тона на разговора и той нямаше право да го променя. Вече не.
	— Има една трупа, която пътува по северния маршрут. Полдрин Лех и Себаст Берин. Преди три години имаха двама, които се конкурираха за този вид роли. Намери ги и може да откриеш актьор, който вече знае репликите. Полдрин е хаавиркин, но това може да добави щипка екзотика, ако го отведеш на юг.
	— Ще поразпитам за тях — каза Кари. — Ти кога тръгваш?
	— Тази вечер — каза той.
	— Сам ли трябва да отидеш?
	Изменникът се поколеба. За това още не беше решил. Задачата му беше неизпълнима. Колкото неизбежна, толкова и обречена. Саможертвата си беше негова, което я правеше някак по-лесна. Как да помоли някого да сподели пътя с него, да тръгне към собствената си гибел? И все пак, ако това беше прашинката, която да наклони везните в едната или другата посока, към успеха или провала, към спасението или гибелта на цял един свят…
	— Може би не — отвърна той. — Има един, който би могъл да помогне. Но не е от трупата.
	— И сигурно няма смисъл да питам каква е тази тайнствена задача, която те отнема от нас? — попита Кари. А после, в противоречие на собствените си думи: — Поне толкова ни дължиш.
	Изменникът облиза устни, търсеше думи, които не беше изричал дори наум. И когато ги намери, се изкиска под нос.
	— Може да ти прозвучи малко високопарно… — каза и почеса брадата си с пръст.
	— Ами кажи и ще видим.
	— Отивам да убия една богиня.


	Ситрин бел Саркор
	Глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива

	Ситрин бел Саркор, глас на Медеанската банка в Порте Олива, излезе от банковия офис с високо вдигната глава, ведро лице и гняв в гърдите. Наоколо Порте Олива посрещаше пролетта. Пъстрите флагчета и лъскавите стъклени мъниста от празненствата по случай Първото топене още се валяха по улици и площади, мърляви и кални. Сняг се криеше в сенките, където обедното слънце не достигаше. Дъхът на Ситрин се къдреше пред нея, сякаш в гърдите й имаше пещ, изригваща светъл дим, студеният въздух щипеше лицето й, но тя не усещаше зъбите му, стоплена от гнева.
	Мъже и жени от няколко раси бързаха по калдъръмената улица. Картадами с пригладена козина, украсена с мъниста; светли синаи с издължени лица; ясуру с люспи в бронзово и златно; тимзини с черен хитин; пухкави червенобузи първокръвни. Някои й кимваха, други бързаха да й направят път, повечето не й обръщаха внимание. Ситрин може и да представляваше една от най-големите банки на света, но под мрачното небе на Порте Олива беше поредното полусинайско момиче с хубава рокля.
	Влезе в кръчмата и топлият въздух я посрещна като ласка. Сродните аромати на бира и хляб се втурнаха да утешат сърцето й и тя усети как възелът в стомаха й мъничко се отпуска. Гневът се изхлузи като маска, прикриваща дебели пластове от отчаяние и безсилие. Млад синаец пристъпи да вземе шала й. Ситрин му кимна с нещо като усмивка.
	— Обичайната маса, магистра? — попита той.
	— Благодаря, Верил — отвърна тя. — Обичайната.
	Той се усмихна широко, сгъна се в театрален поклон и я покани да влезе. Някой друг ден това би й се сторило мило и симпатично. Масата беше в дъното, скрита наполовина зад надиплена завеса. Това частично уединение й струваше няколко монети повече от обичайната цена. Когато се чувстваше достатъчно силна за светски разговори, Ситрин сядаше на пейките в общото помещение и заговаряше хората в съседство. В южната част на града, при доковете, в таверните сядаха моряци и клюкарстваха за далечни плавания и бури; на север, където драконовият път се вливаше в централния площад при катедралата и губернаторския дворец, човек можеше да чуе подробности за търговията по суша, но кръчмата беше най-близо до нейната банка — _нейната_ банка, за бога, — а и не всеки разговор трябваше задължително да носи изгода.
	Картадамското момиче, което обслужваше клиентите денем, й донесе чиния със сирене и черен хляб и една дървена купичка със стафиди. И по-важното, донесе й голяма халба хубава бира. Ситрин кимна отсечено и се постара да вложи поне малко хъс в усмивката си. И да беше забелязало нещо странно, момичето го скри — лесна задача предвид меката козина, която покриваше лицето му. Картадамите сигурно бяха добри картоиграчи, помисли си разсеяно Ситрин, докато отпиваше от бирата. Носеха маски по рождение.
	Входната врата се отвори и в помещението плисна светлина. Нечия сянка обаче веднага я запречи. Само по силуета — и по характерната дрезгава кашлица — Ситрин позна новодошлия. Ярдем Хейн. Той беше вторият по чин в нейната охрана — _нейната_ охрана — и един от двамата мъже, които я познаваха още от ванайското й бягство. Сега, когато Ванаи беше изгорял и всичките му жители бяха загинали в огъня, Ярдем беше сред малцината живи, които я познаваха от най-отдавна.
	Тралгунът тръгна бавно към Ситрин. За човек от толкова едра раса можеше да е неестествено тих. Седна на пейката до нея и дългите му кучешки уши щръкнаха под ъгъл напред. Миришеше на стара кожа и масло за мечове. Въздишката му беше дълга и дълбока.
	— Минало е зле, а?
	— Зле — отвърна Ситрин, имитирайки лаконичните реплики, които обичаха да си разменят Ярдем и капитан Уестер. Но не се сдържа и избълва: — Дори не ме изслуша докрай. Цяла зима договарях тази сделка. Да, рискове има, но са _добри_ рискове, премерени.
	— Пик явно не мисли така.
	— Явно — каза Ситрин. — Как я мразя само, проклета да е.
	Още докато сключваше сделката, Ситрин знаеше, че прикрепеният й нотариус ще възрази. В продължение на месеци беше упражнявала пълен контрол върху дейността на своя клон от Медеанската банка. Одобрявала бе всеки заем, който й се стореше изгоден. Финансирала бе всяка инициатива, която й изглеждаше разумна. Подписвала бе с кръвта си десетки договори и споразумения и беше постигнала положителен краен баланс. Само че документите за регистрацията на банковия клон бяха подправени, следователно договорите, които беше подписала, нямаха никаква правна стойност. Оставаха още четири месеца, докато навърши пълнолетие и наследи дела на родителите си в банката, четири месеца, докато придобие пълните права на възрастен човек в очите на закона. Но дори след това трябваше да запази ролята, в която беше влязла по принуда — роля на доста по-зряла жена с едва четвърт първокръвен произход. Банковият й клон беше изграден върху лъжи и измами и щяха да минат години, преди съмнителните споразумения да бъдат изчистени докрай. А дотогава Ситрин трябваше да играе дискретно и предпазливо. Фантазираше си как захвърля всичко на вятъра само за да вбеси нотариуската, пратена й от холдинговото дружество в Карс. Пик Устерзал.
	„Нищо няма да подписвате. Всички договори ще се подписват само и единствено от нотариуса. Пак той ще присъства на всички преговори. Ако отмени някое ваше решение, приемате, без да спорите. Холдинговото дружество си запазва пълен контрол върху дейността на клона. Вие сте един фигурант и нищо повече.“
	Тези условия й бяха предложили, тези условия беше приела. По онова време се чувстваше пияна от облекчение, защото не вярваше, че изобщо ще задържи нещо. Смятала бе, че появи ли се нотариусът, ще е само въпрос на време, преди да му скрои шапката и да си върне контрола. Дотогава трябваше да прояви малко търпение и толкова, нищо страшно. През седмиците преди нотариусът да пристигне заспиваше с мисълта как свежда кротко очи пред някой беловлас член на банковата управа, подхвърля му гениални идеи и постепенно печели доверието му. Постигнеше ли това, лесно щеше да си върне ръководната роля в стратегическото управление на своя клон. Трябваше само да спечели мъжа на своя страна. Трудна задача, навярно, но постижима.
	Хубава приказка, с която се приспиваше нощ след нощ.
	Пик Устерзал пристигна посред зима. Ситрин беше в кафенето срещу Големия пазар, където срещу няколко монети отгоре съдържателят маестро Асанпур й позволяваше да използва една стаичка отзад. Зимният ден беше къс дори на юг, в Порте Олива, и в тъмните студени следобеди нямаше какво друго да се прави, освен да играеш на плочки и да пиеш чашка след чашка от чудесното кафе на полуслепия синайски старец. През онзи ден в кафенето седяха четирима мъже от краличината гвардия, почиваха си след края на смяната и клюкарстваха с един тимзински търговец. Тимзинът зимуваше в Биранкор, преди да се отправи обратно към Еласе напролет, и Ситрин вече от няколко дни се смееше на шегите му, наострила уши за някоя интересна вест от родните му места. Шестимата бяха събрали две маси и играеха на плочки, когато вратата се отвори и студен повей прогони топлинката в кафенето, буквално и преносно.
	Отначало Ситрин реши, че жената е дебела първокръвна, много дебела. Огромна жена, възширока и в раменете, и в задника, тлъста и силна едновременно. Влезе в стаята и дюшемето изскърца жално под тежестта й. Махна черния вълнен шал от главата си. Косата й беше черна, прошарена със сиво. Заради провисналите бузи и дебелите устни приличаше на риба. А после жената отвори уста и Ситрин видя пънчетата на изпилените й бивни. Йему.
	— Ти трябва да си Ситрин бел Саркор — каза жената. — Аз съм твоят нотариус. Къде можем да поговорим?
	Ситрин скочи на мига и заведе Пик в задната стаичка. Щом вратата се затвори зад тях, Пик подпря телесата си на малката масичка и смръщи вежди.
	— Играеш на плочки с градската стража? Така ли управляваш бизнеса? Мислех, че ще заваря гласа на Коме Медеан в губернаторския палат или на вечеря при някой градски първенец.
	Ситрин и досега помнеше как се стегна гърлото й, когато чу тези думи и нескритото презрение в тях.
	— По това време на годината, в големите студове, тук не става нищо интересно — каза с извинителен тон, за който съжали на мига.
	— От твоя гледна точка сигурно е така — каза Пик. — Аз обаче имам работа за вършене. Тук ли ще ми донесеш счетоводните си книги, или имаш някое друго, по-представително място, където въртиш истински бизнес?
	Оттогава всеки ден носеше на Ситрин поредното дребно унижение, поредния саркастичен коментар, поредното напомняне, че е фигурант без право на глас. Седмици наред Ситрин преглъща всичко това с усмивка. Последваха месеци, които подложиха търпението й на върховно изпитание. Ако в преградния огън от завоалирани обиди бе настъпило поне кратко затишие, ако в презрителната фасада на Пик се беше отворила и най-дребната пукнатина, Ситрин би приела това като заветна победа.
	Уви, нищо такова не се случи.
	— Тя каза ли защо? — попита Ярдем.
	— Не искала да си има вземане-даване с южняри — отвърна Ситрин. — Някаква южнярска банда убила нейни роднини в Пют преди девет или десет поколения.
	Ярдем завъртя глава да я погледне, ушите му се лепнаха назад към черепа. Ситрин отпи дълга глътка от бирата си.
	— Знам — каза тя. — Но какво мога да направя? Нотариуската трябва да присъства на всички преговори. Пак тя подписва всички документи. И ако реши, че няма да подпише, сделката отпада, точка.
	Това беше част от нейната сделка, на Ситрин — отказала се бе от всичките си правомощия в управлението на банковия клон. Ако Пик изпратеше в Карс доклад, че Ситрин е пасив за банката, щяха да я изритат като мръсно коте. Отчупи си от коричката на хляба и задъвка разсеяно. Изобщо не усети вкуса, от трици и кал да беше замесен, нямаше да разбере. Ярдем посочи чинията и Ситрин я бутна към него. Той си отчупи парче сирене и го лапна. Дъвчеха в мълчание. Огънят мърмореше в камината. Някакво куче изскимтя в уличката отпред.
	— Ще трябва да ида и да му кажа — обади се накрая Ситрин и надигна отново халбата.
	— Да дойда с теб? Свободен съм до края на деня.
	— Той няма да ми посегне — каза Ситрин. — Не е такъв.
	— Нищо де, като морална подкрепа. За кураж.
	Ситрин се изсмя горчиво.
	— Нали затова пия.
	— Знам.
	Тя вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмнокафяви, главата — широка. Имаше белег под лявото ухо — Ситрин не го беше забелязала досега. Знаеше, че е бил свещеник, преди да стане наемен меч. Бирата й намигаше от халбата. Една нямаше да й помогне. Две щяха да я отпуснат, да намалят напрежението. Но щяха да я изкушат, а след четвъртата щеше да отложи неприятната задача за утре. По-добре да приключи сега, вместо цяла нощ да се мята в ужас.
	Избута халбата, а Ярдем се надигна да й направи път.
	Пансионът беше в средата на Соления квартал, недалеч от тясната квартира, където Ситрин, Ярдем и Маркъс Уестер се бяха крили след пристигането си в Порте Олива. Уличките в Соления квартал бяха тесни и криволичеха. Толкова тесни на места, че разпереше ли ръце, Ситрин можеше да забърше с пръсти стените на къщите. Въздухът вонеше на пикня и море. Когато стигнаха до къщата с варосаните стени и избелелите сини черчевета, подгъвът на роклята й беше почернял, а краката й бяха измръзнали. Ситрин придърпа по-плътно шала си и изкачи двете ниски стъпала пред вратата. Ярдем се облегна на стената с празно изражение и наострени уши. Ситрин почука.
	Надявала се бе да й отвори друг. Някой от другите наематели или съдържателят на пансиона. Това би отложило разговора с минута-две. Но нямаше късмет. Или пък късметът нямаше нищо общо — той сигурно бе стоял до вратата в очакване на новини. Приличаше на дете с пепелявата кожа и несъразмерно големите очи на своята раса. Усмивката му беше едновременно широка и предпазлива.
	— Магистра Ситрин — каза той, сякаш изобщо не е очаквал да я види и адски се радва на появата й. Сърцето й се сви. — Влезте, влезте. Тъкмо правех чай. Ей сегичка ще ви налея. И на приятеля ви.
	Ситрин погледна през рамо към Ярдем. Стори й се, че зърва в очите му жалост, и се зачуди кого ли съжалява тралгунът.
	— Няма да се бавя — каза тя.
	— И да се забавиш, ще съм тук — изгромоли той.
	Общото помещение миришеше на влага въпреки малката пещ, която затопляше въздуха. Някъде отзад долиташе жалният плач на малко дете. Ситрин седна на тапицирана пейка с оръфани ресни в червено и оранжево, които отдавна бяха загубили прелестта си.
	— Много се радвам да ви видя — каза южнярят. — Писах на сина си в Лионеа и днес получих отговор. Пише, че е в състояние да…
	— Преди да…
	— … осигури пълен товар още в средата на лятото. Миналогодишните ядки вече са сухи и готови за мелене. Казва, че ухаели на цветя и дим. Бива го с думите. Цветя и дим. Добре казано, нали?
	Значи знаеше. Или най-малкото — беше се досетил. Думите се изливаха от устата му и изтласкваха нейните. Сякаш така би могъл да спре неизбежното. Стар спомен застигна Ситрин — как стои на морския бряг, много малка, може би отпреди смъртта на родителите й. Помнеше как се опита да спре с ръчички вълната. Знаеше какво е.
	— Банката не може да подкрепи начинанието — каза тя. — Много съжалявам.
	Устните му продължиха да се движат в опит да произведат още срички. Веждите му се размърдаха, вдигнаха се в средата и провиснаха в краищата, лицето му беше като карикатура на печал и разочарование. Ситрин вдиша през зъби. Стомахът я болеше. Когато южнярят най-после проговори, гласът му беше слаб и унил.
	— Не разбирам, магистра.
	— Получих нова информация, която няма нищо общо с нашите преговори. Боя се, че в момента банката не може да отпусне заема, който ви е нужен.
	— Ако, ако, ако само ми позволите да ви прочета писмото от сина си, магистра. Вижте, ние наистина можем да… — Преглътна, затвори големите си очи, главата му провисна.
	— Мога ли да попитам защо?
	„Защото очите ти са прекалено големи — помисли Ситрин. — Защото моята нотариуска не позволява. Съжалявам колкото теб. Сделката е страхотна.“ През главата й минаха всички неща, които не можеше да изрече на глас; мълчеше, защото противното би означавало да признае, че играе по свирката на Пик Устерзал. А ако това станеше обществено достояние, с влиянието й върху банката беше свършено. Затова тя се стегна, решена да изиграе ролята си на банкерка, която действа по своя воля и поема отговорност за решенията си.
	— Разбирате, че не мога да споделям поверителна информация, получена от други наши клиенти — каза тя. — Точно както съм длъжна да опазя в тайна нашите преговори с вас.
	— Да, да, разбира се — каза той и отвори очи. — Има ли някакъв шанс да промените решението си?
	— Боя се, че не — отвърна тя. Всяка дума беше усилие.
	— Добре. Благодаря ви все пак. Аз… да ви налея чай?


	— Не съм пияна — каза Ситрин.
	— Не си — съгласи се Ярдем.
	— Тогава защо да не пийна още едно?
	— Защото така правят хората, за да не се напият.
	Не се бяха върнали в кръчмата. В кръчмата Ситрин ходеше да обядва и да вечеря в приятна компания. Сега искаше друго. Искаше да крещи, да псува и да троши всичко наред с кривак. Гневът и безсилието бяха като желязна клетка, а тя — като птичка, която се блъска до смърт в решетките. Собствената й квартира се намираше над банковия офис и си беше там още отпреди да има банка. Когато Ситрин за пръв път се качи по стръмното стълбище към стаите на втория етаж, на приземния се помещаваше дюкянче за залагания. Тесните стаички на втория етаж Ситрин бе делила с Ярдем, Маркъс Уестер и куп сандъци, натъпкани с коприна, скъпоценни камъни, тютюн, бижута и най-важното — със счетоводните книги, увити в намаслени парцали и запечатани във восък, по-ценни от всичко друго. Сега в квартирата бяха останали легло, писалище и гардероб. Постлала беше дебел червен килим върху дъските на пода, за да не й изстиват краката през зимата. На стената над леглото й висеше картина с емблемата на Медеанската банка и герба на Порте Олива. Беше й подарък от губернатора.
	Стана от масата и закрачи напред-назад. От долния етаж се чуха гласове и й напомниха колко паянтов е подът и как звуците намират пролуки навсякъде. В офиса долу винаги имаше охрана, която да варди сейфа, вграден в каменните основи на сградата. Там се пазеше ликвидният резерв на банката. Но истинското богатство беше в документите — договори за кредит, партньорства, влогове, — а те дори не се пазеха в офиса. Не, Пик ги беше отнесла в своята квартира, на една пресечка южно оттук, в тайната база на банковия клон.
	— Изкорми ме гадината — каза Ситрин. — Всичко ми взе.
	— Такова беше споразумението — изтъкна Ярдем.
	— Не ми пука какво е било споразумението — каза Ситрин, като сниши глас, така че дори тонът й да не стигне до ушите на охраната долу. — Не е съгласна с мен — добре. Отнася се с пренебрежение — добре. Това мога да го понеса. Но тя взема погрешни решения, Ярдем. Изпуска златни сделки само защото горделивостта й пречи да се вслуша в съвета на едно непълнолетно полусинайско момиче.
	Разпери ръце, предизвиквайки тралгуна да възрази. Той се почеса по коляното, но не личеше да го сърби.
	— Е, писна ми — заяви Ситрин. — Щом иска война, ще получи война. Бог ми е свидетел.


	Досън Калиам
	Барон на Остерлингов хребет

	— По-лесно е да започнеш война, отколкото да я приключиш, и тя рядко те води там, където си искал да стигнеш — каза посланикът. — За всички ни ще е по-добре да избегнем войната.
	Досън обърна гръб на прозореца. Сър Дарин Ашфорт, лорд на Харин и посланик на крал Лечан в Антеа, седеше в библиотеката, кръстосал крака при глезените и с грижливо изписана очарователна усмивка. Появил се бе в Остерлингов хребет преди два дни, известявайки с писмо за визитата си и с достатъчно малобройна свита, за да не представлява очевидна заплаха за домакините. През изминалите два дни всички се бяха придържали към буквата на етикета. Това беше първият им откровен разговор.
	Стените от гранит и драконов нефрит придаваха на библиотеката старовремски дъх и величие, които Досън харесваше. На библиотеката и на цялото имение. Вдъхваха заслужено усещане за дълговечност. Усещане за естествения порядък на нещата, за железни традиции. В ярък контраст с темата на настоящия разговор.
	— Трябваше да помислите за това, преди да се забъркате в заговори за убийството на принц Астер — каза Досън.
	Посланикът се наведе напред и вдигна пръст. Наконтил се бе със сребърни ръкавели, които според съпругата на Досън били последен писък на модата в Калтфел, носеше и декоративната гривна, която в кралския двор на Астерилхолд бележеше семейните мъже.
	— Точно с този вид реторика човек трябва да борави предпазливо, барон Остерлинг.
	— Ако ще ме учите как да говоря, може и на „ти“.
	Ашфорт или не усети сарказма, или се направи на тъп.
	— Казвам само, че Астерилхолд не е имал никакви зли помисли към принца на Разсечения трон.
	Досън направи три крачки и посочи една закачена на стената кожа. С годините златистият й цвят беше избледнял, но самият й размер все още внушаваше страхопочитание.
	— Виждате ли това? — попита Досън. — Планински лъв. Уби десет мои селяни. Десет. Първото ми момче едва се беше родило, преди няма и месец, когато напуснах столицата и се върнах тук, за да убия звяра. Три седмици го преследвах, животното уби четирима от ловците ми, преди да го свалим. По онова време вие едва ли сте били на повече от… колко, пет години? Шест?
	— Лорд Калиам, уважавам богатия ви житейски опит и знам, че…
	— Не ме лъжи, момче. И двамата знаем, че имаше ножове, предназначени за гърлото на Астер.
	— Имаше — каза Ашфорт. — И в нашия двор, и във вашия. Астерилхолд с нищо не е по-различен от Антеа. Няма да отрека, че е имало наши хора, с които лорд Маас е споделил амбициите си, с които е разменил писма. Но да се държи целият двор отговорен за тайните действия на малцина би хвърлило в хаос и двете кралства.
	Досън плъзна ръка по козината на мъртвия планински лъв. Премисляше какво да каже. Астерилхолд и Антеа бяха като братя. Преди столетия се бяха кланяли на един и същ Върховен крал. Преди няколко поколения благородните домове в двете кралства бяха поставили началото на серия смесени бракове с надеждата, че това ще донесе мир. В резултат кръвните линии се бяха омесили, а дуковете на Астерилхолд се бяха сдобили с основателни претенции към антийския трон. Стига да разчистеха другите кандидати от пътя си.
	Такава беше участта на всяка реформа — обръщаше се срещу своите създатели. Историята беше пълна с провалите на мъже и жени, които се бяха опитали да променят света според своите представи. Без успех, както можеше да се очаква. Светът не подлежеше на промяна и ролята на благородниците бе да защитават естествения порядък. Само дето този порядък не винаги се разкриваше от пръв поглед. Досън погали за последно мъртвия звяр, отпусна ръка и попита:
	— Какво предлагате?
	— Вие сте един от най-старите и най-доверени приятели на крал Симеон. Разкрихте заговора срещу принца с риск да съсипете репутацията си и да бъдете пратен в изгнание. Кой по-добре от вас би защитил каузата на преговорите?
	— А в добавка бях и настойник на онова момче, Палиако.
	— Да. — Ашфорт кимна. — И това също.
	— Мислех, че гледате скептично на романтичния ореол около Гедер Палиако.
	— Непоколебимият виконт, който опожарил поверения му град, за да поведе войската си обратно към Камнипол и да спаси трона от бунтовниците. Мистериозното му самозаточение на изток, предприето в мига на личния му триумф, и завръщането му с безценна информация за предателите в кралския двор — каза Ашфорт. — Звучи ми като мълва, която човек сам би пуснал за себе си и за чието разпространение би платил щедро. Какво следва — ще буди дракони да се надлъгват?
	— Палиако е интересен тип — каза Досън. — Подцених го. Неведнъж при това. Но него е лесно да го подцениш.
	— Сега той е героят на Антеа, спасителят и пазителят на принца, любимец на двора — каза Ашфорт. — Ако това е подценяване, значи истината е от мащаба на древните епоси.
	— Палиако е… странен — каза Досън.
	— Вас уважава ли ви? Вслушва ли се в съветите ви?
	Досън не знаеше какво да отговори. Преди време, когато момчето се върна от Ванаи, беше сигурен, че лесно може да го тласне в една или друга посока, че младият Палиако е като глина в ръцете му. Сега Гедер беше барон и протектор на принца. Чуваха се приказки, че влиянието му надвишавало влиянието на Досън, ако не официално, то на практика.
	А и храмът. Момчето беше довело със себе си чуждоземски свещеници от пущинаците на Кешет, но не беше ясно дали те играят по свирката му, или той — по тяхната. Висшият свещеник Басрахип беше играл централна роля в кампанията срещу Фелдин Маас, бившия барон на Ибинлес, понастоящем разлагащ се труп на дъното на Прореза. Според информацията на Досън без съдействието на свещеника онази нощ е щяла да завърши с провал — Гедер нямало да се добере до изобличаващите писма, крал Симеон вероятно щеше да определи за настойник на принца Маас, каквото бе първоначалното му намерение, и светът щеше да е различен.
	И все пак имаше един начин да отговори на въпроса, без да си криви душата.
	— Дори да остане глух за моите съвети, Палиако ще се вслуша в сина ми. Двамата с Джори служиха заедно във Ванаи. Бяха приятели още преди това да се превърне в мода.
	— Вярвам, че неговата подкрепа би подпомогнала значително усилията ни за овладяване на кризата. Трябва да се срещна лично с краля, само това искам. Да разбера какви гаранции би искал да получи и да уведомя за тях своите хора. Заговорите за кралеубийство не са по вкуса на крал Лечан. Ако е нужно наши велможи да бъдат изправени на съд, крал Лечан ще го направи. Не е необходимо да сблъскваме армиите си на бойното поле.
	Досън изръмжа тихичко, нито в съгласие, нито като отрицание.
	— Крал Лечан ще ви бъде дълбоко благодарен — продължи Ашфорт, — ако му съдействате да заглади недоразуменията си със своя многообичан братовчед.
	Сега вече Досън се разсмя. Кратък, лаещ звук като на някое от кучетата му.
	— Да ви приличам на търговец, лорд Ашфорт? Не служа на Симеон, за да трупам печалба от това. Вашият крал не може да ми предложи нищо, което да промени посоката на съвестта и здравия ми разум.
	— В такъв случай се осланям на съвестта и здравия ви разум — каза Ашфорт, зарязвайки предложението за подкуп, сякаш никога не е било изричано. — Какво ви нашепват те, барон Остерлинг?
	— Ако зависеше от мен, щях да поискам топките на всеки, който си е писал с Маас. Мариновани и в буркан — каза Досън. — Но не зависи от мен. Симеон седи на Разсечения трон и той решава. Да, ще говоря с него.
	— А Палиако?
	— Ще помоля Джори да говори с него. Предполагам, че двамата ще имате повод и възможност да се срещнете, когато започне дворцовият сезон. Дотогава остават само няколко седмици, а доколкото разбрах, вие така или иначе отивате в Камнипол.
	— За откриването на сезона, да — каза Ашфорт. — Но преди това има доста да се свърши. С ваше позволение, милорд, утре сутрин ще трябва да напусна чудесното ви имение.
	— Защо? За да развеете щедростта на Лечан и пред други антийски велможи?
	Усмивката на посланика помръкна, но не изчезна.
	— Щом казвате, лорд Калиам — отвърна Ашфорт.


	Имението Остерлингов хребет беше домът на Досън и най-ранните му спомени от него бяха свързани със сняг и студ. Неясни детски спомени, които свързваха тиквеника и пияните череши на есенните празненства с Камнипол, а снега и леда — с Остерлингов хребет. Дори по-късно, като младеж, той продължаваше да мисли за сезоните като за места. Лятото обитаваше калдъръмените улици между високите крепостни стени на столицата. Ледът и снегът принадлежаха на тясната речна долина. Вярно, с годините тази самозаблуда стана някак по-поетична. Вече не беше толкова наивен да си мисли, че по мостовете над Прореза не пада сняг или че ловджийските кучета на баща му изпадат в летаргия през летните жеги. Но самата идея за пряка връзка между сезон и място притежаваше дълбокия резонанс на нещо правилно, на убеждение, възприето в детството и запазено до ден-днешен.
	Имението открай време клечеше в полите на полегат хълм, неподвластно на промяната. Стените му се бяха издигали тук още преди Антеа да се въздигне като кралство. Драконовият нефрит, вечен и неподвластен на времето и стихиите, се вплиташе в каменната зидария. Твърдият гранит се беше изронил на места, другаде го бяха подменяли през годините, но нефритът щеше да държи вечно.
	Стаята, която Досън използваше за свой личен кабинет, беше използвана за същото от баща му, от дядо му и от другите преди тях. Пред същия този прозорец Досън бе слушал запленен от баща си, че стените на имението са като тъканта на кралството, а благородните домове са нефритът. Без неговата дълговечност и най-здравият градеж рано или късно щял да падне в руини.
	Досън беше поел имението след смъртта на баща си, отгледал бе синовете си тук, разказвал им беше същите неща в тъмните зимни вечери. „Тази земя, тези стени са наши и само кралят може да ни ги отнеме. Всеки друг, който се опита, ще намери смъртта си. Но ако кралят ги поиска, ще ги дадем, защото това е негово право. Това означава да си лоялен.“
	Момчетата бяха научили урока. Най-големият, Бариат, служеше във флотата под командването на лорд Скестинин. Викариан, вторият му син, беше станал свещеник. Единствената му дъщеря, Елисия, се беше омъжила за най-големия син на лорд Анерин. Единствен Джори все още живееше в имението, и то само докато отново го повикат на служба. Веднъж вече се бе проявил под командването на лорд Терниган, сражавал се бе храбро и се беше върнал герой и приятел на герой, пък било и приятел на такъв странен и ненадежден герой като Гедер Палиако.
	Досън откри Джори на върха на Южната кула. Самият той често идваше тук като дете, подаваше глава през тесния прозорец и гледаше надолу, докато не му се завие свят от височината. Погледнати оттук, земите на Остерлингов хребет се разстилаха като на карта. Две от селата се виждаха ясно, те и езерото. Дърветата грееха в бледото зелено на новите листа, сенките белееха с последния сняг. Лекият студен вятър рошеше косата на Джори като перата на сврака. Държеше две писма — едното неотворено и със синия восъчен печат на Скестинин.
	— Писмо от брат ти? Какви са новините от север? — попита Досън.
	Джори се стресна и скри писмата зад гърба си като кухненско слугинче, което са хванали с лепкава уста и буркан мед в ръка. Страните му се зачервиха като от шамар.
	— Бариат е добре, татко. Казва, че не са загубили нито един кораб от студовете и скоро ще ги пуснат на вода. Може и да са ги пуснали вече.
	— Така и трябва — каза Досън. — Говорих с онзи идиот от Астерилхолд.
	— И?
	— Съгласих се да ходатайствам пред Симеон и да им уредя среща. Идиотът попита дали ти не би се съгласил да говориш с Палиако. Изглежда, смята, че няколко кротки думи от Гедер ще сложат спирачка на отмъщението, преди да е стигнало твърде далеч.
	Джори кимна. Когато очите му бяха сведени, приличаше на майка си. Клара имаше същата брадичка, излъчваше същото спокойствие. Момчето беше извадило късмет с това.
	— Ти каза ли му, че ще говоря с Гедер?
	— Казах му, че ще говоря с теб за това — отвърна Досън. — С нищо не съм те задължил.
	— Благодаря ти. Ще си помисля.
	Досън се облегна на стената. Врабче влетя през прозореца, направи две трескави кръгчета в тясното помещение и излетя отново на свобода.
	— А ти? Какво мислиш за войната? И за това да говориш с новия барон Ибинлес? — попита Досън.
	— Предпочитам да не тръгваме на война, освен ако не се налага — каза Джори. Когато за пръв път тръгна на военна кампания, беше изпълнен с равни части вълнение и тревога. Опитът беше убил тези емоции, и двете. — Но ако се стигне дотам, ще се бием. Само че Гедер… не знам.
	За миг Досън видя призраците на Ванаи в лицето на сина си. Градът, който Гедер Палиако беше опожарил. Не беше за вярване, че Палиако крие такава кръвожадност в себе си. Но Джори го беше видял с очите си и знаеше.
	— Разбирам — каза Досън. — Постъпи както сметнеш за най-добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.
	По някаква причина, която му убягваше, Джори отново се изчерви, пламна целият. Изкашля се, избягваше да срещне погледа на баща си.
	— Бариат ми праща писмо — каза той. — Друго писмо тоест. Заедно със своето. От лорд Скестинин. Той официално ми представя Сабиха. Дъщеря си.
	Мълчанието натежа. Смущението на Джори беше колкото очевидно, толкова и необяснимо.
	— Разбирам — каза Досън. — Представя ти дъщеря си значи. Хмм. Е, ако не проявяваш интерес, винаги можем да кажем, че писмото се е загубило…
	— Аз помолих, сър. Аз помолих за писмото.
	— А — каза Досън. — Е. Значи е добре, че си го получил, нали?
	Джори вдигна очи да го погледне. Не успя да скрие изненадата си.
	— Да — каза той. — Май така излиза. Сър.
	Постояха в смутено мълчание, после Досън кимна, обърна се и заслиза по тясното вито стълбище. Таванът беше толкова нисък, че главата му почти опираше в него. Имаше неприятното чувство, че е дал благословията си за нещо, чиито подробности са му неизвестни.
	Клара, разбира се, веднага схвана за какво иде реч.
	Щом Досън й спомена за дъщерята на лорд Скестинин, веждите й се покатериха високо-високо.
	— Мили боже! — възкликна тя. — Сабиха Скестинин? Кой да си помисли?
	— Знаеш ли нещо за момичето? — попита Досън.
	Клара остави бродерията, извади глинената лула от устата си и почука лекичко с мундщука й по коляното си. Прозорецът на стаята беше отворен и ароматът на люляците се смесваше с тютюневия дим.
	— Умно момиче. Много хубаво. Кротко по нрав, доколкото мога да преценя, макар че ги знаеш какви са момичетата. Лъжат по-умело и от банкери. И, което е по-важно, със сигурност не е ялова.
	Досън съвсем се обърка. Приседна на ръба на леглото, вперил поглед в съпругата си. Тя въздъхна.
	— Преди две години роди момченце, бащата е неизвестен — обясни Клара. — Отглеждат го в Естинпорт, при близки на семейството. Всички усърдно се преструват, че детето не съществува, но и всички знаят за него. Предполагам, че лорд Скестинин охотно би написал писмо за представяне на всеки с капка благородническа кръв в жилите.
	— Не — каза Досън. — Абсурд. Няма да позволя момчето ми да носи дрехи втора ръка.
	— Тя не е палто, скъпи.
	— Знаеш какво имам предвид — каза Досън и стана. Трябваше и сам да се сети. Джори се беше смутил, изглеждаше засрамен. И как иначе, щом онази мръсница… А Досън му беше казал, че е добре, дето е получил писмото. — Ще ида още сега при него и ще сложа край на това.
	— Недей.
	Досън спря на прага и се обърна. Клара седеше все така спокойно. Лицето й беше меко и кръгло, очите й — вперени в неговите. Съвършените й розови устни се повдигнаха в усмивка, светлината от прозореца я къпеше косо и тя изглеждаше… не, не млада. По-добре от млада. Изглеждаше като себе си.
	— Но, скъпа, ако Джори…
	— Ще минат седмици, преди двамата да се срещнат. Няма нужда да бързаме.
	Досън направи крачка назад в стаята, без дори да го осъзнае. Клара лапна отново лулата, дръпна и от ноздрите й излезе дим, сякаш в женската й плът беше скрит дракон от древни времена. Тонът й беше лек, почти небрежен, но очите й не го изпускаха и за миг.
	— Ако си спомням правилно, аз не ти бях първото момиче в леглото — каза тя. — Мисля, че знаеше съвсем точно какво правиш, когато дойдох при теб в първата ни брачна нощ.
	— Тя е жена — каза Досън. — Не е същото.
	— Сигурно си прав — каза Клара и в тона й се промъкна меланхолична нотка. — И все пак всички имаме мигове на слабост. Самата аз бях готова да ти пристана месеци преди да ме направиш честна жена, сигурно си спомняш.
	Спомняше си, и още как. Дори сега тялото му реагира еднозначно.
	— Опитваш се да ме разсееш.
	— И успявам — каза Клара. — Извадила е лош късмет, била е недискретна, да, но това не я прави лош човек. Или лоша съпруга. Ти не бързай да говориш с Джори, а аз ще поразпитам за нея, щом се върнем в Камнипол. Лорд Скестинин може да се окаже много ценен съюзник, ако Джори подаде ръка на падналата му щерка. А и може би двамата са влюбени.
	Протегна ръка и го дръпна да седне до нея. Кожата й не беше толкова гладка като преди две десетилетия и четири деца, но беше мека. Смехът в очите й породи лекота в собственото му сърце и Досън усети как гневът му се оттича. Извади лулата от устата й, наведе се и я целуна. Устата му се напълни с дим. Когато се дръпна, Клара се усмихваше.
	— Дано поне му е вярна — каза той с въздишка. — Няма да търпя в семейството си предатели.
	Сянка мина през очите на Клара и изчезна.
	— Когато му дойде времето — каза тя. — Ще се тревожим, когато му дойде времето.


	Капитан Маркъс Уестер

	Седмица след трийсет и деветия си рожден ден Маркъс клечеше в уличката и чакаше. Тих дъждец се сипеше в нощта и обсипваше с миниатюрни мъниста промазаната вълна на плаща му. Ярдем стоеше невидим в сенките зад него. В къщата от другата страна на малкия площад нечия сянка затъмни прозореца — мъж се взираше в мрака навън. Някой по-неопитен сигурно би се дръпнал назад, но Уестер знаеше как да остане незабелязан. Мъжът на прозореца се махна. Дъждът трополеше по камъните в тихата нощ.
	— Не мога да й кажа какво да прави — обади се Маркъс.
	— Не можеш, сър.
	— Тя е голяма жена. Е, _почти_ голяма жена. Но определено не е дете.
	— Трудна възраст, сър — съгласи се Ярдем.
	— Иска да контролира живота си. Да е самостоятелна. Проблемът е, че цял живот е била зависима, а после изведнъж трябваше сама да решава всичко. Месеци наред управлява банката самостоятелно. И разбра, че може да се справи. Не знам как ще отстъпи сега.
	— Да, сър.
	Маркъс въздъхна. Дъхът му се закъдри бял, но рехаво и само за миг. Пролетта беше топла тази година. Той потропа с пръсти по колана на меча си. Раздразнение и тревога го гризяха като мишки в стените на зърнен склад.
	— Бих могъл да поговоря с нея — каза накрая. — Че трябва да прояви търпение и прочие. Да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си. Сигурно би се вслушала в нещо такова, как мислиш?
	Дъждът запълни паузата, преди Ярдем да каже:
	— Ти наистина ли ме попита, или…
	— Нали ти зададох въпрос.
	— Реших, че е реторичен.
	Светла резка в другия край на площада оповести открехването на врата. Маркъс застина, но вратата така и не се отвори докрай — вместо това се затвори отново. Той свали ръката си от дръжката на меча.
	— Не, не беше реторичен. Тя ми е работодател, но също така е… Ситрин. Ако имаш някаква идея, ще се радвам да я чуя.
	— Ами, аз, сър, вярвам, че всяка душа си има своя форма и…
	— О, боже. Не започвай пак с това.
	— Ти ме попита, сър. Поне чуй какво имам да ти кажа в отговор.
	— Добре, извинявай. Слушам те. Ще си представя, че просто говориш с метафори.
	Ярдем въздъхна красноречиво, но все пак продължи:
	— Всяка душа си има форма и тази форма определя пътя на човека през света. Твоята душа е изправен кръг. Когато си най-долу, ти предстои изкачване, а когато си в най-високата си точка, тогава е най-вероятно да паднеш. Има и други форми — душите на някои хора са като меч, като тухла, като река с притоци. При едни и същи обстоятелства всеки от тях би изживял един и същ живот различно.
	— Щом ще го изживее различно, как животът ще е един и същ?
	— Бих могъл да ти го обясня, ако искаш. Въпросът е теологичен.
	— Не, не, забрави, че попитах.
	— Ако душата на магистрата я води в определена посока, тази посока ще й се стори най-прекия и лесен път, без значение дали наистина е такъв. Ако бъде оставена сама на себе си, тя ще поеме във въпросната посока точно както Имберт Дъртия постоянно свръщаше наляво, след като го удариха с чук по главата. За да поеме в друга посока, да направи друг избор, трябва да й бъде оказан натиск, да се намеси друга душа…
	Маркъс вдигна ръка и Ярдем млъкна. Вратата, която се беше открехнала преди малко, помръдна отново. Светлината отзад беше угасена и движението се открои като по-плътен отрязък тъмнина сред нощния мрак. Ярдем се размърда. Маркъс примижа.
	— Тръгва на север, сър.
	Маркъс се изправи и отметна плаща си, за да освободи дясната си ръка. Дъждът го намокри веднага. Около тях Порте Олива спеше, а и да не спеше, поне се гушеше близо до огнищата. Ако имаше луна, светлите стени и сините трегери на търговския квартал щяха да отразяват светлика й, но луна нямаше, затова Маркъс тръгна напред по спомени и сенки. Тук-там фенери висяха на железни куки край вратите на къщите, но слабата им светлина не прогонваше мрака — мрак имаше предостатъчно за всеки, който иска да остане незабелязан. Тухлената настилка под краката му беше хлъзгава от дъжда и наслоената мръсотия. Маркъс вървеше бързо и се ослушваше за стъпките на плячката си. Ярдем го следваше като сянка.
	Грешката на мъжа беше малка и неизбежна. Тих плисък на ботуш, пропаднал в локва, неволно изсумтяване. И това стигаше. Бяха достатъчно близо. Време беше да действат.
	— Канин! — подвикна Маркъс с приятелски тон, който прозвуча доста убедително. — Канин Майс, ти ли си? Виж ти каква среща!
	За миг ситуацията увисна в колебание. Мъжът можеше да го поздрави, да си измисли някакъв правдоподобен претекст за среднощната разходка и просто да си поговорят. Вместо това Маркъс чу тихото изсъскване на меч, който излиза от ножницата. Разочароващо, но не и изненадващо. Отстъпи бавно назад, за да увеличи с още метър разстоянието между себе си и мъжа.
	— Това не е необходимо — каза и извади собственото си оръжие, притиснал острието с пръст, за да предотврати издайническия звук. — Няма причина да си търсим белята.
	— Вие ме измамихте — каза дребният търговец. — Ти и онази нечистокръвна кучка, на която служиш.
	Гласът му не беше глас на пиян. По-лошо. Беше глас на човек, който е претопил унижението си в оръжие. В омраза. По-добре да се беше напил.
	— Ти взе пари назаем — каза Маркъс и пое в бавен кръг надясно. Дъждът мокреше острието на меча му. — Знаеше какви са рисковете. Магистрата ти опрости три вноски. А сега хората приказват, че смяташ да напуснеш града. Да започнеш търговия в Херез. Знаеш, че не мога да допусна това, преди да си си изчистил дълга. Хайде сега да приберем оръжията и да поговорим като хора.
	— Ще ходя където си искам и ще правя каквото си искам — изръмжа мъжът.
	— Аз не бих заложил пари на това — каза Маркъс.
	Канин Майс умееше да върти меча. Участвал бе в две войни, после пет години беше служил в краличината гвардия, преди магистратите на губернатора да му намекнат, че е добре да си потърси друго поприще. Планът му да основе бойна школа изглеждаше добър. Ако го беше изпълнил, вероятно щеше да умре с почтено име и достатъчно пари да осигури бъдещето на евентуалните си деца. Вместо това кракът му изстърга по калдъръма, а мечът му разсече мокрия въздух. Маркъс вдигна своя да блокира и отстъпи назад, извън обхвата на противника.
	Поне се надяваше, че е извън обхвата му. Ако на улицата имаше поне мъничко светлина, рискът щеше да е премерен. Но беше тъмно като в рог и нито Канин Майс можеше да прецени атаките си добре, нито Маркъс можеше да ги избегне със сигурност. Маркъс напрегна сетивата си, ослушваше се за тихи звуци, които да го насочат, опитваше се да прецени движението на въздуха. Това не беше двубой с мечове, беше си чиста проба хазарт. Маркъс се плъзна напред и замахна експериментално. Метал се удари в метал и Канин Майс викна изненадано. Маркъс също извика, пристъпи още крачка към противника и блокира контраатаката по инстинкт.
	Канин Майс изрева с цяло гърло, вбесен и жаден за кръв. А после ревът му внезапно секна и мечът му падна с дрънчене на паветата. Тихи, влажни, задавени звуци долетяха през мрака, чу се плясък на пети, които бият конвулсивно в локва. Звуците бързо утихнаха.
	— Държиш ли го? — попита Маркъс.
	— Да, сър — каза Ярдем. — Би ли го хванал за краката, ако обичаш?
	— Та — подхвърли Маркъс — казваш, че човек би тръгнал срещу формата на душата си, ако в стаята има друг човек с друга форма на душата? — Ботушите на изпадналия в безсъзнание Канин Майс бяха хлъзгави, краката му тежаха като на мъртвец.
	— Не непременно, но чуждото влияние поне създава възможност за смяна на посоката. Светът няма своя воля, следователно не може да повлияе на решенията ни. Но всяко действие, което идва отвън, променя възприятието ни за възможните решения. Готов ли си, сър?
	— Чакай. — Маркъс опипа с крак калдъръма, докато не закачи меча на поваления мъж. Повдигна го с върха на ботуша си и прихвана дръжката, без да изпуска краката на Майс. Не искаше някой кон или пешеходец да настъпи голо острие в мрака. А и можеха да изкарат някоя пара от меча. Току-виж покрили поне една от вноските по дълга на Майс. — Хайде. Да го занесем при съдията.
	— Да, сър.
	— Значи, ако говоря с нея, това или може да оправи нещата, или да не ги оправи. Но ако си мълча, нищо няма да се промени?
	— Да, сър — каза Ярдем. Вървяха бавно, Канин Майс се поклащаше между тях като чувал картофи.
	— И не можа ли да ми го кажеш така, простичко?
	Ярдем вдигна рамене — Маркъс не го видя, но усети движението през споделения им товар.
	— И без това нямахме друга работа, сър, така че реших да обясня.


	Рано призори килиите за публично назидание приличаха на парк със статуи. Затворници с посинели устни се гушеха под мръсните одеяла и черги, които стражите от краличината гвардия им бяха хвърлили по милост. Дървените платформи, на които стояха или клечаха, бяха потъмнели от дъжда. Картадам без нито едно мънисто по козината си стоеше превит на две, на кръста му тежеше дървен символ, който показваше, че не си е платил данъците. Синайка стенеше в края на желязна верига, светлата й кожа бе петносана от ръждата. Беше изоставила децата си. Трима първокръвни висяха от бесилката в центъра и пет пари не даваха за студа.
	На запад се издигаше гигантското тухлено здание на губернаторския дворец, на изток — ехтящият бял мрамор на върховния храм. Божият закон от едната страна, човешкият от другата, а по средата сбирщина нещастници с лош късмет умираха от студ. Умалена картинка на света, помисли си Маркъс.
	На север мекото зелено на широкия драконов път се сливаше с далечината, път солиден и вечен, един от многото древни пътища, които падналите господари на света бяха построили, преди да паднат жертва на лудостта и войната. Маркъс се задържа минута-две на широките стъпала към площада, докато стражите от краличината гвардия напъхваха Канин Майс в малка метална кутия с дупка за главата. Щеше да остане тук, докато съдията намери време да разгледа случая му. Като го задържаше за нарушаване на частен договор, губернаторът автоматично придобиваше дълга му за една десета от истинската му стойност. Оттук насетне задълженията на Канин Майс отпадаха от дневния ред на Маркъс, Ситрин бел Саркор и Медеанската банка.
	Драконите бяха построили този площад преди хилядолетия и оттогава слънцето бе изгрявало над него всеки ден. Дъжд, сняг и виелици го бяха брулили и милвали. Самият град беше израснал от руините на една изгубена епоха. Нито едно от зданията не се бе издигало тук, когато били създадени човешките раси. Империи се бяха издигали и падали и макар Порте Олива да не бе завладяван нито веднъж от вражеска армия, беше видял своя дял от бунтове, кръвопролития и смърт като всеки друг град. Понасял бе загуби и трагедии. Беше се разраствал и усложнявал и сега на плещите му тежеше история като плетен шал. Площадът не бе построен, за да идват на него страдащите и виновните, но го правеше.
	Гълъб разпери криле, сив на сив фон, прелетя над площада и кацна на бесилката. Маркъс внезапно изтръпна, завладян от силното усещане, че обитава руина. Поколения първокръвни, картадами и синаи бяха живели, обичали и умирали тук, в този град, ликували бяха в успехите си и страдали в провалите. Точно като гълъбите и мишките, солените гущери и дивите кучета. Маркъс не виждаше особена разлика между стените, покривите и проходите, които бяха построили хората, и птичите гнезда, които се гушеха под стрехите им. Е, птиците нямаха палци, вярно. Но нито едните, нито другите бяха дракони.
	Сведе поглед към меча на Канин Майс. Хубав меч, добре изкован и добре поддържан. Върху дръжката имаше релефни букви — СРБ, — но Маркъс нямаше представа какво означават. Може мечът да е бил подарък от любима или от командир. Или Канин Майс го беше отнел от предишния му собственик, както Маркъс го беше отнел от него. Така или иначе, сега буквите не означаваха нищо.
	— Така — каза Маркъс. — Гладен съм и трябва да поспя. Взе да ме избива на меланхолия.
	— Да, сър.
	Но когато стигнаха до офиса на банковия клон, завариха Пик Устерзал да ги чака. Сивата дъска за залози още висеше на стената, спомен от недалечното минало на сградата. Сега вместо залози на дъската записваха дежурствата. Три имена бяха записани с ъгловатия почерк на Ярдем — Корисен Моут, Хлебарката и Енен, — но нито един от дежурните не се мяркаше в помещението. Маркъс и преди беше забелязал, че когато нотариуската йему е тук, дежурните неизменно си намират неотложна работа в задната стая.
	Жената седеше на ниското писалище, опряла лакът на плота. Документите за заема на Канин Майс бяха разстлани пред нея. Устните й висяха над липсващите бивни, празнина между предните и задните й зъби, заради която грозницата приличаше на кон. Почти би могла да мине за много грозна и много дебела първокръвна жена. Почти, но не съвсем.
	— Върнахте се — каза тя.
	— Да, мадам — отвърна Маркъс.
	— Тя още спи.
	— Моля?
	— Видях, че се оглеждаш за момичето. Не е тук. Още спи. Какво стана?
	Маркъс сложи меча на писалището. Пик го погледна, после вдигна смръщен поглед към Маркъс.
	— Намерихме го там, където очаквахме да го намерим, а той знаеше, че го търсим. Опитах се да поговоря с него, а той се опита да ме убие.
	— И?
	— Не успя.
	Пик кимна троснато и каза:
	— Предал си го на съдията?
	— Да. Напъхаха го в кутията.
	Пик засмука устна, после взе писалката от мастилницата и написа бележка в полето на договора за заем. Макар ръцете й да бяха възголеми, почеркът й беше дребен и прецизен. Върна писалката на мястото й, въздъхна издълбоко и отсече:
	— Искам да уволните половината охранители. Вие изберете кои да си отидат.
	Маркъс се разсмя, преди да е видял, че жената йему не се усмихва. Ярдем взе да кашля. Пик се почеса по ръката и ги изгледа изпод вежди.
	— Изключено — каза Маркъс. — Хората ни трябват, всичките.
	— Добре — каза Пик. — Тогава им намалете заплатите наполовина. За мен е без значение. Но трябва да пратя отчет на холдинговото дружество, а разходите ни са големи. Ако няма други издънки като тази — посочи меча на Канин Майс, — през есента може да върнем някои от тях на работа.
	— С цялото ми уважение, мадам, но хората няма да стоят гладни до есента да ни чакат. Ще си намерят друга работа и няма да се върнат, когато ги повикам. Бил съм командир на отряд. По-евтино е да плащаш на неколцина, които не ти трябват, отколкото да ти трябват неколцина, които нямаш.
	— Но банка не си ръководил — каза Пик. — До довечера искам списък с освободените. Ще се справиш ли сам, или имаш нужда от помощ?
	Маркъс се наведе напред, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. Беше уморен и гладен, а гневът му даваше чувство за свобода. И като всяко приятно чувство, то го изпълваше с недоверие. Хвърли поглед към Ярдем. Лицето на тралгуна беше като маска, празно. Все едно Пик беше попитала дали навън вали.
	— Мога да се справя — каза Маркъс.
	— Действай тогава.
	Той кимна, обърна се и излезе на улицата. На изток слънцето гореше над градските покриви. Облаците се бяха пръснали като разбита армия, от каменния паваж се вдигаше пара. Маркъс протегна ръце и разкърши врат. Чак след това си даде сметка, че това са обичайните му движения преди битка.
	Пое си дълбоко дъх.
	— Мисля, че тази жена се опитва да ме ядоса — каза той.
	— И успява ли, сър?
	— Справя се доста добре. Така. Денят, когато ще ме хвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?
	— Не ще да е днес. Закуска и дрямка, сър? Или предпочиташ да са заемеш с това гладен и уморен?
	Маркъс тръгна на запад, без да отговори. Няколко бездомни кучета повървяха след него, после свърнаха в една пресечка по дирите на закуска, която само те можеха да подушат. Порте Олива се беше събудил. Търговци бързаха към пазара, стражи от краличината гвардия правеха сутрешните си обиколки. Тимзинско момче се зададе насреща им с черна кобилица на раменете, приведено под тежестта на две големи ведра с урина — отиваше към перачниците, където щеше да продаде пикнята за избелване. Маркъс отстъпи встрани да му направи път.
	После спря пред малка къща с червена врата, където първокръвно момиче с кожа тъмна като люспите на тимзин продаваше люто пиле, намазано с ечемичена паста и увито в големи листа. Облегна се на стената, Ярдем опря гръб до него. Маркъс изяде набързо пилето, облиза пръстите си и каза:
	— Онази битка, дето Ситрин можела да я почне с холдинговото дружество?
	— Да, сър.
	— Мисля, че битката вече е започнала. Но не Ситрин е нанесла първия удар.
	— Стигнал бях до същия извод, сър — каза Ярдем. И добави: — Все още ли смяташ да говориш с нея?
	— Да.
	— Че трябва да прояви търпение, да се държи като зрял човек и да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си?
	— Не.


	Гедер Палиако
	Барон на Ибинлес и протектор на принца


	„Поради самото си естество историята е непостижима за нас. За да знаеш със сигурност какво е мислел или планирал последният Драконов император, трябва не просто да разбираш драконовия начин на мислене, знание, което човечеството е изгубило отдавна (ако изобщо го е притежавало някога), а да познаваш и разбираш специфичната лудост, която е смущавала разсъдъка му в кръвопролитните дни, сложили край на дългото му владичество. Някои факти са известни — че братята и сестрите по люпило на Морад оспорили правото му върху трона, че войната между тях продължила три човешки поколения, а накрая довела до смъртта на драконите и отворила празнина, която заело човечеството. Но това са обобщения. Хипотези.
	Колкото по-надълбоко навлизаме в детайлите, толкова повече губим почва под краката си. Дълго време се смятало, че Сухата пуст източно от планините Сенер е необитаема още откакто Серискат, първият Драконов император, воювал там срещу своите полудиви бащи и после създал цивилизацията като такава. Тази теория била оспорена чак когато химикът Фалсин Саранис, озадачен от съдържанието на метали в мастилото, с което била написана древната Книга на перата, доказал, че историческите документи са фалшификат, написани не от секретаря на Дракис Гръмовран, а от писар в двора на Самер хиляда години след смъртта на Морад. По-късни експедиции в Сухата пуст потвърдили съществуването на Мъртвите градове, тимзински селскостопански центрове, които говорят за активна и високоразвита фермерска цивилизация. А тъй като тимзините са били създадени едва след края на последната велика война, следва, че въпросните градове са построени след възхода на човечеството и че Сухата пуст е резултат от друга, по-скорошна катастрофа.
	Документирането на тези исторически измами е делото на моя живот. Още когато потеглих към великите университети в Самин и Урголот, аз знаех, че съдбата ми е да опиша в хроники престъпното лекомислие на моите колеги историци и да определя истинските граници на историческото познание. Започнах мисията си едва седемгодишен, когато, като следовник на поета Меримис Касиан Клейг, разкрих грешки в датирането при неговия поетически съперник, противния полугущер, познат само с името на своето философско учение — Амидизъм.“

	Гедер затвори книгата и притисна очите си с пръсти. Страниците бяха като парцали, дебели и меки. Кожените корици бяха напукани. Когато му подариха книгата за двайсет и третия му рожден ден, се зарадва, изпълнен с големи надежди. Откакто откри храма на паешката богиня и разбра, че тя е по-стара дори от драконите, неуморно търсеше доказателства за това. Една хроника на фалшификатите и историческите измислици изглеждаше идеалния източник, където да намери информация за богинята, пък била тя и хипотетична.
	Вместо това книгата се оказа пълна с все по-невероятни открития, направени от един почти свръхестествено хитроумен автор, които на свой ред водеха до нови и нови уж революционни проникновения, имаше и куп признания за сексуални простъпки, които звучаха повече като хвалби, отколкото като разкаяние. На всеки двайсетина страници анонимният автор се чувстваше длъжен да повтори тезата си, често със същите фрази. И всеки път, когато явната искреност на текста приковеше вниманието на Гедер и го изпълнеше с надежда, се появяваше поредната фантасмагория. Полугущер на име Амидизъм?
	С характерната за разочарованието яснота Гедер си даде сметка, че се е надявал да отрие паралел между автора на книгата и Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня. Така де, и двамата обещаваха да разкрият тайна история, непозната за човечеството. Но за разлика от Басрахип, който притежаваше силата на Синир Кушку, Праведния слуга — богинята на паяците, — този тип от книгата бълваше единствено небивалици и очевидно страдаше от мания за величие. Басрахип, уви, долавяше лъжата и истината само в живите гласове, а не в писаната реч…
	— Барон Ибинлес?
	Гедер вдигна очи, едновременно подразнен и поласкан от прекъсването. Икономът му беше първокръвен мъж с дълга бяла брада и бухлати бели вежди — напомняше му за рисунките на Снежния чичко от детските му книжки.
	— Да?
	— Имате посетител, милорд. Дама.
	Гедер стана от писалището. Личният му кабинет беше претъпкан с книги, тетрадки, свитъци и восъчни дъски, всичко нахвърляно където дойде. Той плъзна смутено поглед по неразборията. Не би могъл да посрещне посетителката тук.
	— Добре — каза Гедер. — Покани я във… В градината?
	— Вече поканих дамата в северната дневна, милорд.
	Гедер кимна, повече на себе си, отколкото на иконома.
	— Северната дневна — повтори той. — И къде по-точно е тя?
	— Ще ви заведа, милорд.
	Къщата и паркът около нея бяха нови за него, непознати. Преди година той беше наследникът на виконта на Сламенкърш. Сега, след като Басрахип му беше помогнал да разкрие заговора на Фелдин Маас, беше не само барон Ибинлес, но и протектор на принц Астер. Момчето, което някога щеше да е крал на Антеа, му беше повереник. За такава чест дори не беше мечтал. Животът му се беше изпълнил с неща, които доскоро изглеждаха непостижими.
	През зимата беше следвал Кралския лов из страната, прекарал беше известно време и в Ибинлес. Да се върне в столицата, в градската къща на барона, беше повече от странно. В същата къща, където Фелдин Маас, предишният барон Ибинлес, беше убил жена си. В същата градина, през която Гедер беше избягал онази нощ, притиснал към гърдите си писмата, които уличаваха Маас в заговор и държавна измяна. Всичко тук крещеше за опасност. Но беше негово по право.
	Северната дневна се оказа стаята, която за себе си Гедер беше нарекъл „хола до вътрешния двор“. А гостенката, която го чакаше там, не беше онази, която беше очаквал.
	Беше виждал момичето в двора преди година, но пък в двора беше виждал кажи-речи всички. Кожата й притежаваше мекия кафяв оттенък на кафе с мляко, косата й се спускаше нежно около продълговатото лице с високи скули. Носеше яркозелена рокля под черно кожено наметало, възширочко в тон с модата, която Гедер неволно беше наложил. Придружаваше я едра тралгунка, която стоеше в ъгъла, комична с натруфената си рокля.
	— А, оо… — измрънка глупаво Гедер.
	— Лорд-протектор Гедер Палиако — обяви напевно икономът. — Лейди Сана Даскелин, трета дъщеря на лорд Канл Даскелин.
	— Дано не идвам в неподходящ момент? — каза лейди Сана и се плъзна през стаята към него, протегнала ръка за поздрав. Гедер я поздрави.
	— Не. — И кимна. — Няма проблем.
	Усмивката й грейна на мига.
	— Баща ми дава бал по случай началото на дворцовия сезон и реших да ви донеса поканата лично. Дано не ме сметнете за твърде смела.
	Тя стисна лекичко пръстите му и Гедер си даде сметка, че още държи ръката й. Пусна я смутено.
	— Само от няколко дни сте в Камнипол — каза тя. — Как намирате новата си къща?
	Гедер скръсти ръце с надеждата, че така изглежда по-спокоен, отколкото се чувстваше.
	— През повечето време я намирам с карта и водач — каза той. — Маас никога не ме е канил тук. Движехме се в различни кръгове. През зимата, в имението, губех часове, докато открия къде е държал едно или друго.
	Тя се засмя и седна на един тапициран с червена коприна диван. „Явно не бърза да си тръгне“, осъзна Гедер. Комбинацията от смущение и възбуда не му се отразяваше добре. Разговаряше с жена в собствената си къща, в присъствието на нейната придружителка. Съвсем според етикета и правилата за добро поведение, но въпреки това кръвта препускаше в тялото му по-бързо от нормалното. Той облиза нервно устни.
	— И какви са плановете му за откриването на сезона? Обичайният пир, предполагам?
	— Фойерверки — каза Сана Даскелин. — Татко откри един страхотен хитрец от Боржа, който има машини, с които да насочва пламъците, а самите пламъци са в различни цветове. Видях го, докато си настройваше машините. — Наведе се към него, незначителна промяна в стойката, която намекваше за споделена тайна. — Много е красиво, но мирише на сяра.
	Гедер се засмя. Придружителката тралгун стоеше невъзмутима в ъгъла като пазач в менителница. Гедер тръгна към един стол, но момичето се измести към крайчеца на дивана и подканящо потупа освободеното място. Канеше го да седне до нея. Гедер се поколеба, после приседна на дивана, като внимаваше да не я докосва. Усмивката й беше светлина и сенки, караше Гедер да се чувства хем развълнуван, хем притеснен, сякаш девойката му се присмиваше тайничко.
	— Не е ли неприятно да делите общ двор с Къртин Исандриан? — попита тя.
	— Не бих казал — отвърна Гедер. — А и той още не се е върнал в Камнипол. Когато се прибере, може и да стане неприятно. Да възникне проблем. Конфликт дори.
	— Едва ли — каза Сана. — Исандриан може и да е достатъчно глупав, за да се събира с предатели, но разбира кога има лъв насреща си.
	— За това не знам — каза Гедер. Изражението на Сана го приканваше да се присъедини към усмивката й и той не устоя. — Тоест… сигурно е така. — Сви пръсти в лапа и перна въздуха. — Ррррр.
	Сана се разсмя и това незнайно как скъси разстоянието помежду им.
	Миришеше на розова вода и мускус. Когато забърса с пръсти ръката му, в гърлото му заседна буца.
	— Много съм жадна — каза тя. — А вие?
	— И аз — отвърна Гедер още преди да е проумял какво го пита.
	— Серибина?
	— Мадам? — отзова се тралгунката.
	— Би ли ни донесла вода?
	— Разбира се, мадам.
	„Ама тя ти е придружителка, би трябвало да те варди неотлъчно“ — помисли си Гедер, после прехапа устна, преди да е изтърсил нещо в този смисъл. Всеки миг щеше да остане сам с жена. Жена с благородна кръв, която очевидно нареждаше нещата така, че да прекара няколко минути насаме с него в неговата къща. Гедер усети как членът му щръква в гащите и прехапа устна още по-силно, за да го спре. Тралгунката тръгна към вратата с достолепието на кораб в открито море. Гедер се разкъсваше между желанието да й види гърба и импулса да я повика обратно.
	За щастие дилемата се разреши по друг начин.
	— Милорд — каза икономът от прага миг преди тралгунката да стигне дотам. — Извинете, че ви прекъсвам. Пристигна сър Дарин Ашфорт и моли да му отделите от времето си.
	— Ашфорт? — повтори Сана. Изненадата промени гласа й и сега той сякаш принадлежеше на друга жена, по-сериозна и зряла. Сана погледна Гедер с по-малко кокетство и повече респект. — Не знаех, че се познавате с посланика.
	— Услуга — каза Гедер. Думите му бягаха. — За приятел.
	Лицето със съвършената кожа се заглади. Гедер остана с впечатлението — може би точно, а може би въображаемо, — че зад големите си черни очи момичето смята на бързи обороти.
	— Е — каза Сана. — Не мога да ви задържам от държавни дела. Ще дойдете на бала на татко, нали?
	— Да — отвърна Гедер и стана заедно с нея. — Обещавам. Ще дойда.
	— Имам свидетели — каза през смях тя и посочи слугите. Подаде му отново ръката си и този път Гедер я целуна.
	— Ще ви изпратя.
	— Благодаря ви, барон Ибинлес — отвърна Сана и го хвана под ръка.
	Извървяха заедно разстоянието от задната част на къщата до широките каменни стъпала, където чакаше нейната карета, старомодна, с конски, а не с робски впряг. С облекчение, но и с дълбоко съжаление, Гедер предаде Сана на грижите на слугите. Тя сложи краче на стъпенката и се качи в каретата сред водопад от коприна. Стори му се, че отново долавя уханието на розова вода и мускус, но този път със сигурност беше илюзия или някакъв особено силен спомен, физиологичен почти. Каретата потегли. Гедер погледна към празната къща на Исандриан и по гръбнака му плъзнаха неспокойни тръпки.
	— Играете опасна игра, милорд — обади се зад него непознат глас.
	Мъжът беше първокръвен, със светлокестенява коса и открито лице. Облечен беше с кожени дрехи за път и вълнено наметало, цялото в бродерия, облекло, което изглеждаше скромно на пръв поглед и превзето на втори. Нямаше нужда да казват на Гедер кой е. Сър Дарин Ашфорт беше крачеща реклама на самия себе си.
	— Милорд посланик — каза Гедер.
	Ашфорт кимна, но не гледаше към него, а към двора.
	— Щерката на лорд Даскелин, нали? Красавица. Помня когато я представиха в двора. По онова време беше предимно лакти и колене. Чудно как се променят нещата само за три години.
	— Отби се да предаде поканата на баща си — каза Гедер отбранително, без да знае какво точно отбранява.
	— О, несъмнено. И несъмнено няма да е последната. Барон без баронеса е рядко и ценно явление. А във вашия случай — протектор и настойник на принца. Трябва да внимавате, иначе бързо ще се окажете женен, още преди да сте разбрали коя е жената, за която сте се венчали. — Усмивката на Ашфорт беше чаровна. — Тук ли е принцът, между другото?
	— Не — отвърна Гедер. — Реших, че щом ще идвате, е по-добре да не е тук.
	Нещо като болка прекоси лицето на посланика.
	— Е, това не вещае нищо добро за мен. Как да ви помоля за помощ, щом така или иначе ме смятате за убиец?
	— Не казах това.
	— Да, но сте го мислели и сте действали според това си убеждение — каза Ашфорт. — А това, лорд-протектор, напълно съвпада с вашата репутация. Ще влезем ли?
	Гедер не го заведе в същата стая. Имаше неясното усещане, че да вкара гласа и лицето на Астерилхолд в стаята, където си беше общувал със Сана Даскелин, би означавало да омърси нещо, което предпочиташе да запази неопетнено. Вместо това отидоха в кабинета, където Фелдин Маас беше убил жена си Фелиа, а заедно с нея и собствените си тайни планове да свърже Антеа и Астерилхолд. Ашфорт остана сляп за символизма, но Гедер го усещаше осезаемо.
	Седна на един тежък стол, а тапицираната пейка остави за Ашфорт. Момче от прислугата донесе гарафа разредено вино и две чаши, наля и излезе мълчаливо. Ашфорт отпи пръв.
	— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, лорд Палиако. Откровено казано, очаквах да ми откажете.
	— Джори Калиам ходатайства за вас.
	— Да. Чух, че сте приятели. Служили сте заедно във Ванаи под командването на Алан Клин, нали?
	— Да.
	— Клин, Исандриан, Маас. Триадата. А Фелдин Маас беше единственият, когото не прогониха от Камнипол. Вместо това крал Симеон отпрати Досън Калиам.
	— Накъде биете?
	Ашфорт направи гримаса и се наведе напред, хванал чашата с две ръце.
	— Крал Симеон е добър човек — каза той. — В това никой не се съмнява. Същото важи и за крал Лечан. Но никой крал не е по-добър от съветниците си. Ако знаеше каквото знае сега, крал Симеон нямаше да отпрати Досън Калиам в изгнание и нямаше да задържи Фелдин Маас в столицата. Симеон се нуждае от добри мъже, които да го съветват. Мъже като вас и Калиам.
	Гедер скръсти ръце.
	— Слушам ви.
	— Синът му беше в опасност. Идете при всеки баща, бил той селяк, свещник или благородник от най-висша проба, опрете нож до гърлото на детето му и той ще ви убие на мига, за да опази рожбата си. Такава е природата ни. Вие спасихте принца, а Симеон въздаде справедливост, довършвайки Маас. Но с това отмъщението трябва да спре. На Лечан му трябва един сезон, година най-много, за да изкорени нашата част от заговора, и тогава в Астерилхолд също ще бъде въздадена справедливост. Но ако струпате войска на границата, хиляди ще платят за лекомислието на неколцина. А това е глупаво.
	Гедер дъвчеше разсеяно нокътя на палеца си. Ашфорт говореше искрено и убедително, но въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Гедер отвори уста да проговори, после я затвори.
	— И в нашия двор, и във вашия има черни овце — продължи Ашфорт. — Вие отстранихте вашите. Моля само за малка отсрочка, за да направим същото и ние.
	— Маас искаше обединение — каза Гедер. — Планът му беше да обедини двете кралства.
	— Маас е искал власт и си е съчинил историйка, която да оправдава намеренията му. Ако Лечан бе чул и думичка за това, щеше да сложи край на заговора веднага.
	Гедер се намръщи.
	— Вашият крал не е знаел? — попита той и се подразни от раздразнението в собствения си глас. Посланикът го погледна право в очите, изражението му беше сериозно. Тържествено.
	— Не знаеше, да.
	Гедер кимна, но без да влага нищо в жеста. Беше си просто жест, който да запълни мълчанието. Ако беше вярно, ако кралят на Астерилхолд не беше знаел за заговора и затова не бе действал своевременно и безапелационно, както го беше направил Симеон, то тогава запазването на мира би било в интерес на всички. Несъмнено би било най-правилният курс на действие. Ако, от друга страна, посланикът беше първокласен актьор, който се изявява на серия от малки сцени, то подкрепата за мирния план би била равносилна на заговор срещу трона. Добруването на кралството — и нещо повече, добруването на Астер — зависеха от преценката на Гедер. Той се намръщи, претегляйки последствията.
	Работата беше там, че не знаеше какво да мисли. Със същия успех можеше да хвърли монета. Ези или тура.
	— Ще си помисля — каза той предпазливо.


	Дългите зимни месеци, подкрепата на Гедер и десетина по-нисши свещеници, дошли от планинския храм отвъд Кешет, бяха осигурили на храма допълнително величие и представителност. Стените, доскоро почернели от трупана с векове мръсотия, сега блестяха с излъсканите си плочи. Повечето традиционни религиозни символи бяха разглобени, а материалът бе използван за направата на нови, различни образи, най-вече такива с осемделната симетрия на огромното червено копринено знаме, което се спускаше над централния вход. Въздухът тежеше от миризмата на копривеното масло, което горяха в лампите.
	В средата на свещеното място шестима свещеници стояха в кръг, смееха се и играеха на някаква игра, която включваше зърна бял боб, с които да уцелиш отворената уста на човека отсреща. Шестима свещеници и един принц престолонаследник. Бледата кожа и кръглото лице на Астер изпъкваха в тази компания. Всички свещеници имаха тесни лица и твърда права коса, сякаш бяха кръвни роднини. Кафявите им раса изглеждаха мърляви в сравнение с яркоцветните коприни и брокати на Астер — той беше като пойна птичка сред врабци.
	— Гедер! — извика принцът и Гедер му махна. Хубаво беше, че момчето се смее. Принцът не се беше оплакал, но Гедер знаеше, че зимата е била трудна за него. Особено седмиците между края на Кралския лов и завръщането в Камнипол за откриването на сезона. За пръв път Астер се отделяше за толкова дълго от баща си, а мрачното имение в Ибинлес беше студено и скучно. Гедер се беше постарал да му прави компания, но самият той нямаше братя, а сред връстниците си бе имал малко приятели. Играеха карти вечер. Това беше, кажи-речи, най-голямото забавление, което Гедер можа да предложи на принца.
	Басрахип, висшият свещеник, беше в частната си стая. Истински гигант, той седеше на тънка възглавничка и медитираше със затворени очи. От пръв поглед беше трудно да се прецени защо стаята изглежда гола. Имаше си легло, писалище, висок шкаф с резбовани вратички и декорация от слонова кост и абанос. В огнището бяха подредени дърва за огрев и прахан, готови за искра. Килимът беше тъмночервен със златни шарки и сякаш се гънеше под светлината на лампата. Но не беше заринат с книги и свитъци. Аха, значи затова стаята му изглежда празна, сети се Гедер.
	Изкашля се на прага и едрият мъж се усмихна.
	— Принц Гедер — каза Басрахип.
	— Лорд Палиако. Аз съм лорд Палиако. Или барон Ибинлес. Тук само малцина носят титлата „принц“. Не е като на изток.
	— Да, да, разбира се — каза Басрахип. — Извинете ме.
	Гедер махна с ръка, макар че Басрахип не можеше да го види, защото очите му още бяха затворени. Зачака, като пристъпяше от крак на крак, докато не стана ясно, че Басрахип нито ще отвори очи, нито ще го отпрати.
	— Благодаря ти, че прие да гледаш принца днес. Посланикът дойде, говорихме и си тръгна.
	— На нас винаги ни е приятно, когато младият принц идва тук — каза Басрахип.
	— Да. И все пак. Благодаря ти.
	— Нещо друго?
	— Какво? Не, няма друго.
	Свещеникът отвори очи и впери тъмния си поглед в Гедер.
	— Добре де — каза Гедер. Имал бе повече от един случай да изпита тайните сили на Синир Кушку. Ясно му беше, че лъжата няма да мине. Всъщност дори разчиташе на това. — Може ли да вляза?
	Басрахип махна с широк жест към малкото писалище. Гедер седна. Чувстваше се като ученик, когото изпитват, само дето неговите учители никога не бяха седели с кръстосани крака на пода.
	— Миналата година — започна Гедер. — Когато бяхме в двора и ти ми казваше дали разни хора лъжат, или не. Тогава това ми беше изключително полезно. Днес, докато разговарях с посланика… ами, ако ти беше там да ми дадеш знак дали той наистина вярва в онова, което казва, много щеше да ми помогнеш.
	— Силата на Праведния слуга изгаря лъжите на този пропаднал свят — каза Басрахип сякаш в знак на съгласие.
	— Знам, че сега се занимаваш основно с храма, и не бих искал да ти губя времето с друго… тоест, бих искал, но не искам да…
	— Искате помощ от богинята — каза Басрахип.
	— Да. Но ми е неудобно да помоля. Дано ме разбираш.
	Басрахип се засмя. Смехът му беше силен и богат на нюанси и изпълни стаята като гръм. Висшият свещеник стана от пода със силата и грацията на танцьор.
	— Принц Гедер, не е нужно да молите за нещо, което вече е ваше. Вие дадохте този храм на богинята. Изведохте я от пущинака и я върнахте в света на хората. Заради всичко това тя гледа с добро око на вас.
	— Значи няма да е прекалено, ако помоля за тази услуга? — попита Гедер обнадеждено.
	— Няма нужда да молите. Аз съм вашият Праведен слуга. Ще ви съдействам по всяко време, винаги. Вие трябва само да спазите обещанието, което дадохте пред нея.
	— А — каза Гедер. — За кое обещание става въпрос?
	— Да й строите храм във всеки град, който попадне под вашата власт. Не е нужно храмът да е великолепен като този. Направите ли това за нея, аз винаги ще съм до вас.
	Облекчението беше силно, като да полееш изгорено място със студена вода. Гедер се усмихна.
	— Представа нямаш колко се радвам да чуя това — каза той. — Честно. Не съм създаден аз за дворцовия живот.
	Свещеникът отпусна голямата си ръка на рамото му и се усмихна нежно.
	— Напротив, принц Палиако. Докато вашият Праведен слуга е при вас, ще плувате в дворцовия живот като риба във вода.


	Клара Калиам
	Баронеса на Остерлингов хребет

	Зимата беше различно нещо за мъжете. Явление, което Клара наблюдаваше от години. От десетилетия вече, а чак сега да се сети. Десетилетия. С есента идваше краят на дворцовия сезон, а с него краят на интригите, дуелите и политическото боричкане. Великите домове си събираха багажа, намятаха чаршафи върху мебелите да ги пазят от прах и се връщаха в именията, които им осигуряваха прехраната. После месец-два лордовете бяха заети с управлението на именията си. Проверяваха данъците, платени от фермери, грънчари и кожари в тяхно име и в тяхно отсъствие. Назначените от тях съдии излагаха на вниманието им всички въпроси, които лордовете трябваше да решат лично. Раздаваше се правосъдие, навестяваха се ферми и села, начертаваше се план за управление на имението през идната година. И всичко това по най-експедитивния начин, така че да се свърши преди началото на Кралския лов… а после тичаха от едно имение в друго — или ако бяха изтеглили късата клечка, подготвяха своя дом за визитата на краля и неговите ловци, — и стреляха по диви свине и сърни чак до първото топене.
	Време за почивка не оставаше и Клара нямаше представа как се справят мъжете. Как се справя собственият й съпруг.
	За нея късите дни и дългите нощи на зимата бяха време за почивка. За възстановяване. Седмици преди и след Най-дългата нощ Клара спеше до късно и дълбоко. Дните си прекарваше седнала пред камината, пръстите й бяха заети да бродират, а умът й си почиваше. Зимното бездействие беше нейното прибежище и мисълта за година без период на покой я плашеше като мисълта за безсънна нощ. Вече не беше в първа младост, нито във втора, и среброто в косите й отдавна не беше толкова оскъдно, че да изскубва от корен издайническите нишки. Дъщеря й имаше свое семейство и на свой ред беше станала майка. Но дори на младини Клара знаеше, че зимата е нейният сезон далече от света.
	А пролетта бележеше завръщането й.
	— Винаги е имало религиозни култове — каза тя. — Лейди Терниган от дете е била закърмена с авишките мистерии, а това с нищо не я е увредило.
	— Просто се тревожа, че няма да остане хляб за истинските свещеници — каза лейди Каста Кириелин, графиня на Лаклорен. — Твоят син се обучава за свещеник, нали, Клара?
	— Викариан, да — отвърна тя. — Но той винаги е казвал, че колкото богомолци, толкова и начини да се помолиш на боговете. Сигурна съм, че ако се появи нещо ново, той с радост би изучил и новите ритуали.
	Лейди Жоен Малиан, най-младата в групичката им, се наведе напред. Кожата й беше бяла като листенца на маргаритка и тя лесно се изчервяваше. Говореше се, че една от бабите й била синайка.
	— Чувала съм — прошепна тя, — че онези, дето изповядвали авишките мистерии, пиели собствената си пикня.
	— Като се има предвид какъв чай предлага лейди Терниган на гостите си, нищо чудно — каза Каста Кириелин и всички се засмяха. Дори Клара. Коментарът беше незаслужен и жесток, но Иса Терниган наистина черпеше гостите си с разни странни запарки.
	Събрали се бяха седем жени, всичките с нови рокли в ярки цветове. За Клара тези преходни дни между сезоните открай време имаха силата на религиозен ритуал. Клюки, смях и пъстри рокли, сякаш като имитират великолепието на летните цветя, жените можеха да призоват пролетните пъпки. Градинското парти беше в имението на Сара Коп, вдовстващата графиня Анес, която седеше начело на масата с рокля от снежнобяла коприна, чиста като косата й. Възрастната дама от години беше глуха като пън и никога не говореше, но често се усмихваше и компанията на по-младите жени явно й доставяше радост.
	— Клара, скъпа — каза лейди Кириелин, — до ушите ми стигна крайно невероятен слух. Говори се, че най-малкият ти син ухажва Сабиха Скестинин. Не е вярно, нали?
	Клара отпи бавно от чая си, преди да отговори.
	— Джори се сдоби с официално разрешение да се представи на момичето — каза тя. — Днес следобед ще се срещна с нея, което, разбира се, е въпрос на етикет. Познавам я, макар и бегло, още от времето, когато прохождаше. Не знам защо си правим труда с тези преструвки. Уж се срещаме за пръв път с човек, когото познаваме отдавна. А и в конкретния случай Сабиха трябва да спечели на своя страна не мен, а Досън. Глупава традиция, но традиция все пак.
	Усмихна се, вдигна глава и зачака. Ако някой щеше да повдига въпроса за миналото на момичето, щеше да го направи сега. Никой не го направи обаче, последваха само учтиви усмивки и тайни споглеждания. Злощастната връзка на Джори с момичето не беше останала незабелязана, но явно нямаше да предизвика открит присмех или фалшива загриженост. Това беше полезна информация, която Клара скъта в задната стаичка на ума си за бъдещо ползване.
	Жоен Малиан изведнъж изписка и плесна с ръце.
	— Казах ли ви, че видях Къртин Исандриан? Снощи бях на прием у лейди Клин. Малък прием, неофициален, по-скоро вечеря в тесен кръг, а сме братовчеди, затова нямаше как да откажа поканата. И кого мислите заварих там, седнал до розите, сякаш нищо не се е случило? Къртин Исандриан! Няма да повярвате, но си е подстригал косата!
	— Не! — възкликна една от другите жени. — Косата беше единственото хубаво нещо в него.
	— Не е за вярване, че още другарува с Алан Клин — каза трета. — Мислех, че ще са по-предпазливи след онази история с Фелдин Маас.
	Клара се поотпусна на стола си, слушаше, смееше се, хапваше по малко от кекса, на който му липсваше захар, и отпиваше едва-едва от лимоновия чай. Близо час си говореха за дреболии, думите се изливаха като порой. Дори Клара, която толкова обичаше зимата, усети радостта от шумната компания след дългите седмици самота. Ето така дворът събираше нишките си в гоблен — дребни клюки и новини, въпроси и предположения, мода и традиции. Съпругът и синовете й не биха разбрали и дума от казаното, биха го пренебрегнали като птиче дърдорене, но за Клара беше ясно като написано в книга.
	Тръгна си рано, за да стигне навреме пеша до градската си къща.
	През пролетта Камнипол беше зашеметяващо красив. В спомените й градът беше двуцветен, в черно и златно, затова камъкът и лозите винаги я изненадваха. Вярно, улиците бяха настлани с тъмни павета, а повечето къщи чернееха от зимните сажди. Вярно, из целия град имаше големи излъскани арки в чест на една или друга победа, някои спечелени преди поколения. Но я имаше и мерата, обточена с два реда дървета с червеникав листак, а едно синайско момче, бледо и тънко като призрак, танцуваше за дребни монети на пресечката между две улици, майка му свиреше на стара цигулка. Клара поспря за миг на едно площадче край Прореза, загледана в театрална трупа, която изнасяше представление на малка тъжна сцена върху сваления страничен капак на шарен фургон. Актьорите се справяха прилично с ролите си на млади влюбени, чиято любов е обречена, но величието на гледката зад тях я разсейваше.
	Или пък не беше заради гледката, а защото някаква част от нея не искаше да мисли за обречена млада любов. Не днес поне.
	Наближи къщата. Андраш рол Есталан, тралгунският им портиер, стоеше на прага, опънал докрай сребърната си верига. Ушите му бяха щръкнали тревожно. Баща му беше от личните ловджии на нейния баща, затова Клара имаше слабост към Андраш.
	— Синът ви е със сина и дъщерята на лорд Скестинин, милейди — каза той. — В западната градина.
	— Благодаря, Андраш. Съпругът ми у дома ли е?
	— Не, милейди. Мисля, че отиде във „Великата мечка“ с лорд Даскелин.
	— И толкова по-добре — каза тя. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти.
	Тралгунът сведе глава в поклон. Умееше да изразява съпричастие по този ненатрапчив начин.
	Западната градина беше засадена основно с рози и люляк, които още не бяха цъфнали. Джори стоеше прав до ниска каменна маса, млади мъж и жена седяха на пейките край нея. И двамата гости имаха коса с цвят на пшеница и бяха кръглолики, което правеше момичето — но не и брат му — симпатично. И тримата бяха с наметала заради хладната ранна пролет, но наметалото на Джори беше от вълна и промазан памук, а наметалата на гостите бяха черни, кожени и възшироки.
	— Майко — каза Джори. — Благодаря ти, че дойде.
	— Не ставай глупав, сине. Все едно да ми благодариш, че съм дошла на закуска — каза Клара. — Добре дошла, Сабиха. Отдавна не съм те виждала. Изглеждаш чудесно. Това наистина ли си ти, Бинал? Не може да бъде! Бинал Скестинин, момчето с дървения меч, което осече всички рози в градината на Амада Масин.
	Най-малкият син на лорд Скестинин стана и каза:
	— Лейди Калиам. Благодаря ви от името на баща ни, че ни приемате в дома си.
	Момичето кимна, но не вдигна глава. Гледаше в земята, лицето й беше маска на стоицизъм и унижение. В интерес на истината, изказаната от брата благодарност не се различаваше съществено от минимално задължителната по етикет, но това нямаше значение. Всички знаеха онова, което никой тук нямаше да изрече на глас. Лорд Скестинин и семейството му приемаха случващото се като проява на съжаление. Като допускаха Сабиха в дома си, барон и баронеса Калиам снижаваха непростимо стандартите си. По-голямата част от антийския двор несъмнено смяташе така. Клара може и да имаше възражения по въпроса, но да отрича всеобщото мнение беше безсмислено. Със същия успех можеше да спре вятъра, като не му обръща внимание.
	Така че подбра думите си внимателно.
	— Най-големият ми син от години служи при лорд Скестинин — каза тя. — Децата му винаги са добре дошли в този дом.
	Момчето се поклони. Имаше белег от дуел на ръката. В първия миг Клара се изненада, но бързо откри логичното обяснение и изненадата й изчезна. Момчето беше достатъчно голямо за дуелистките дворове, вероятно се обучаваше във фехтовка от години. Сега беше тук като придружител на сестра си, да варди честта й. Изглежда, въпросната чест бе станала повод да кръстоса шпага или меч в истински дуел.
	— Майко — каза Джори, — вече се запознах официално със Сабиха. Смятам утре да поискам разрешение от баща си.
	Клара стрелна с поглед младата жена. Дори седнала и с широкото си наметало не би могла да скрие наедрял корем. Особено при бременност с второ дете, а и предвид времето, необходимо да се прати писмо с молба за официално представяне, да се получи отговорът и после Джори да се придвижи от Остерлингов хребет до Камнипол, евентуална бременност изглеждаше малко вероятна.
	Сабиха преглътна. Всички знаеха какви сметки беше направила току-що Клара. Всички бяха очаквали да ги направи.
	— Това ми се струва малко прибързано — каза тя. — Напоследък годежите траят един и дори два сезона.
	— Нямам нищо против да изчакам — каза момичето.
	Болка прекоси лицето на Джори, болка силна, нова и гневна. Значи идеята не беше на момичето. А на нейния син. Джори искаше да й подари този сезон. Искаше младата жена да ходи на танци, банкети и представления с фойерверки като Сабиха Калиам, а не като опозорената дъщеря на лорд Скестинин. Един брак в дом Калиам — още повече сега, когато звездата на семейството изгряваше отново, — със сигурност би променил историята, която хората разказваха за Сабиха. А променеше ли се това, щеше да се промени и самата тя.
	Най-големият подарък, който млад мъж може да направи на жената, която обича.
	— Джори, сине — каза Клара, — ти не спомена ли веднъж, че Бинал се интересува от коне? Сигурна съм, че ще иска да види онази пъстра кобилка, която баща ти докара от имението.
	— Не съм… тоест… — Джори стисна устни, докато не побеляха като платно. — Да, майко.
	Момчетата тръгнаха към конюшнята, а Клара седна срещу младата жена. Лицето на Сабиха беше хубаво, но износено някак. Не само заради раждането, макар че то определено променяше тялото на жената по начин, за който акушерките пропускаха да споменат. Не, беше от тъга. И от срам. Тъга и срам, набили се в кожата й като сажди. И как иначе?
	— Лейди Калиам — каза Сабиха. Паузата се проточи пет удара на сърцето. Шест. Сълзи пълнеха очите на момичето и Клара усети ответна влага в своите. Примигна да я прогони. Съчувствието беше хубаво нещо, но някой друг път, не сега.
	— Никога недей да му благодариш — каза Клара.
	Сабиха вдигна очи и я погледна объркано. Една сълза се отрони и пропълзя надолу по бузата й.
	— Милейди?
	— На Джори. Ако ти го обичаш и той те обича, бог ми е свидетел, че нищо няма да ви спре. Но не трябва да му благодариш, да се чувстваш задължена. Защото това ще отрови всичко.
	Сабиха тръсна глава и още една сълза се търкулна по бузата й, втора и последна. Очите й изсъхваха.
	— Не разбирам.
	Клара поклати глава. Не можеше да намери по-ясни думи, с които да обясни. Как да обясни разликата между брак, който е израснал от любов — и от съучастие, което беше дори по-важно, — и брак, който е бил неравностоен от самото си начало. Виждала беше много жени, които се венчават, тласкани от амбиция, виждала бе и как свършват. Не искаше момчето й да се ожени за такава жена. Но това момиче си беше още момиче, младо. Преживяло бе трудности, да, но не би могло да разбере какво му казва Клара, така както пойната птичка не може да плува.
	— Сабиха, скъпа — каза тя. — Джори кара ли те да се смееш?
	Очите на младата жена се промениха, грейнаха някак, устните й станаха по-пълни, когато за миг забрави да ги стиска. Клара знаеше какъв е отговорът още преди момичето да кимне.
	— Добре тогава — каза Клара. — Но ще ми трябва малко повече време. Бащата на Джори е верен като хрътка, но не обича промените. Ще ми трябва… седмица, да речем. Ще можете ли с Джори да изчакате толкова, преди да поискате разрешение?
	— Ако е нужно, можем да направим всичко.
	Клара стана, наведе се и целуна нежно момичето по главата.
	— Казано съвсем по калиамски. Е, върви при момчетата. И кажи на Джори какво съм ти казала.
	— Не искате ли вие да говорите с него?
	— В момента — не — каза Клара и сърцето й се сви.
	Загледа се след момичето. Имаше радост и облекчение в походката му, в раменете. Сабиха буквално грееше. Нямаше да продължи вечно, защото нищо не трае вечно, но все пак беше приятна гледка. Нещо цветно привлече погледа на Клара, сякаш настояваше за вниманието й. Разцъфтял люляк, разтворил цветчета да улови слънцето. Беше като предчувствие.
	Странно, помисли си Клара, но именно разговорът с момичето й бе дал яснота за другата задача, която й предстоеше.
	Ловджии в Камнипол не се търсеха. Стражари — да. Слуги — да. Както и от онзи специфичен вид лични слуги, които се нагърбваха с несвойствени задължения и съблюдаваха прищевките на благородник или неговата съпруга.
	Откри Винсен Коу в слугинското крило с тесни коридори и миниатюрни стаи, тази преходна стъпка и разделителна граница между архитектурата на богатите и архитектурата на бедните. Винсен беше млад мъж, връстник на Джори, с големи очи и здраво тяло, пригодно за несгоди и тежък труд. Клара го беше спасила веднъж, когато в гнева си Досън едва не го беше изгонил на улицата. Винсен беше спасил нея от убийствения гняв на Фелдин Маас. Младежът стана, като я видя, а Клара прогони решително спомена за устните му върху своите. Беше една-единствена открадната целувка, а в онзи миг момчето беше изгубило толкова кръв, че едва се крепеше в света на живите. Оттогава нито тя, нито той не бяха споменали и дума за това. Правеха се, че не се е случило. Че нищо не се е случило.
	И така щеше да си остане.
	— Милейди — каза той бързо и отсечено.
	— Коу — каза тя.
	Можеше да спре дотук. Тя беше господарката, той — слугата. Нямаше нужда да му обяснява нищо… но изпитваше нужда да го направи.
	— Проблем ли има, милейди?
	— Много обичам семейството си — каза Клара. — И винаги ще го защитавам. На всяка цена.
	— Разбира се — отвърна Коу. И той, като Сабиха Скестинин, не разбираше какво му казва.
	„Ти си дете — прииска й се да му каже. — Иди да си намериш момиче на твоята възраст и заедно си направете хубави сладки бебчета. Нямаш работа с мен.“
	— Искам да се върнеш в Остерлингов хребет — каза вместо това. — И да надзираваш строежа на новия кучкарник, който заръча съпругът ми.
	Лицето му се сгърчи като от удар. Пребледня.
	— Не разбирам — каза той. — Да не съм ви обидил с нещо? Какво съм?…
	Клара стисна ръце зад гърба си. Въздухът в слугинското крило беше някак по-рядък, отколкото в централната част на къщата. По-трудно беше да се диша.
	— И двамата знаем защо — каза тя. — Наистина ли искаш да ти обяснявам?
	— Аз…
	И сведе глава. Когато отново погледна към Клара, вече не приличаше на слуга, който разговаря с господарката си. В гласа му имаше дълбочина, придаваща на думите допълнително значение, което простата граматика не можеше да изрази.
	— Ще служа на милейди така, както тя сметне за редно — каза Винсен. — Друга задача нямам.
	— И ако тя сметне за редно да те прати в имението, за да надзираваш строежа на кучкарниците?
	— Дори ако сметне за редно да ме прати в ада, милейди.
	— Не драматизирай излишно — прошепна Клара.
	За миг времето помежду им спря. Единствен миг, но дълъг като цял сезон, защото беше последният. Клара се обърна и бавно тръгна към централното крило на къщата. Дишането й се успокои. Тя изправи гръб. Прииска й се да отиде в стаята си, да седне с бродерията и лулата си и да потъне поне за кратко в зимното забвение. Прииска й се отново да е спокойна. Прииска й се мир.
	Но когато влезе във фоайето, чу гласа на Досън. От тона му разбра, че е ядосан на нещо, но без да е истински гневен. Познаваше настроенията му, както познаваше собствените си дрехи. Две от ловните кучета крачеха нервно в коридора пред кабинета му, скимтяха тихичко и местеха поглед от Клара към затворената врата и обратно. Тя спря и ги почеса зад ушите, после влезе.
	Досън седеше зад писалището си. Пред него имаше писмо. И без да вижда кралския печат, Клара разбра от кого е. Качеството на хартията и прецизният почерк сами по себе си издаваха канцеларията на крал Симеон. Отдъхна си. Писмото едва ли беше свързано с Джори.
	— Проблем? — попита тя.
	— Симеон е сменил датата за аудиенцията с онзи малоумник от Астерилхолд — каза Досън.
	— Посланика имаш предвид, нали?
	— Именно. И новата дата съвпада с банкета на лорд Баниен. И сякаш това не стига, малоумникът е помолил за частна аудиенция следващата седмица точно когато ще играя карти във „Великата мечка“ с Даскелин и неговия дебел братовчед, който изобщо не може да играе.
	— А — каза Клара. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Той хвана пръстите й и ги целуна нежно, без дори да съзнава какво прави. Любовта им беше навик, инстинктивна и затова още по-истинска. Клара не чу въздишката му, но я усети по тялото му.
	— Този тип представа си няма какви жертви правя заради него — изсумтя Досън.
	— Няма и да разбере — отвърна тя.


	Досън

	Сегашният Кралски шпил не беше първата сграда с това име. Откакто го имаше Камнипол, имаше и Кралски шпил, и така с всяко престрояване на града, с всеки пласт от история и руини беше съграждан нов замък. Някъде дълбоко под земята, затиснат в камък и забравен, лежеше първият Кралски шпил и костите на първите крале.
	Замъкът, който Досън знаеше от момче и по чиито коридори вървеше сега, се издигаше високо в северния край на града, надвиснал над Прореза. Крал Симеон обитаваше по-ниските части на замъка, също като баща си и като дядо си преди това и така четири поколения назад чак от Войната на Черните води. Пътеки от бял чакъл лъкатушеха в градините с прецизност, която граничеше с математика. Всяко листо беше на мястото си, всяко камъче — точно където трябва. Само въздухът беше непокорен, вятър духаше откъм южните равнини, прекосяваше целия град и брулеше на талази чакълените пътеки. Откъсваше цветове от дърветата, пръскаше ги като сняг, завихряше ги високо във въздуха, после отминаваше нататък и те падаха бавно на земята.
	Старият храм се издигаше встрани от всичко това, бронзовите му врати бяха заключени от три поколения и не бяха отваряни нито веднъж, откакто Симеон се възкачи на трона. Недалеч от него бе частният храм с перленобелите прозорци и облицовка от стоманени листове със зелен емайл като люспи на гигантски гущер или на дракон. Над всичко това се издигаше великата кула с гладки стени, висока колкото сто мъже, а вътре в нея арковидните тавани се протягаха към висините като в сън. Досън беше влизал в кулата само три пъти, първите два в компанията на престолонаследника, когато и двамата бяха момчета, млади и зелени. И досега му се случваше да сънува онези зали. Те бяха създадени да вдъхват страхопочитание и правеха точно това.
	Колкото до кралските покои, те бяха изненадващо скромни предвид мизансцена наоколо. Другаде биха изглеждали претенциозни и натруфени, но в сянката на великата кула дори позлатена сграда, обвита с трендафили, би изглеждала скромна. Всъщност сградата беше от камък и дърво с вградени в стените фенери, така че светлината им да огрява и навън, и навътре. Под силните лъчи на следобедното слънце фенерите изглеждаха тъмни и зловещи.
	Слуга с копринена ливрея и бронзова верижка чакаше Досън при каменната градина, от която се стигаше до личните покои на Симеон. Досън кимна в отговор на дълбокия поклон и тръгна след слугата под хладните сенки на градината.
	Крал Симеон седеше до малък фонтан. Беше с дълга риза от обикновен бял памук, а косата му беше рошава като след сън. Гледаше втренчено леещата се вода, сребриста и бяла там, където се хлъзгаше по зеленясал бронзов дракон.
	— Неофициална аудиенция, така ли, ваше величество? — каза Досън и старият му приятел се обърна. Усмихна се меланхолично.
	— Прости ми, но няма да стана — каза Симеон, като повиши глас заради шума на плискащата се вода.
	— Ти си моят крал — каза Досън. — Колкото и ниско да седнеш, моят дълг е да коленича още по-ниско.
	— Винаги си държал на формалностите — изсумтя Симеон. — О, стига. Изправи се или поне ела и седни до мен.
	— Формалностите помагат на света да запази формата си — каза Досън, докато се изправяше. — Ако ти не държиш на традицията, какво ни остава? Хиляди човеци, всеки със своя представа за справедливост, която се опитва да наложи силом на околните? Знаем накъде води това, виждали сме го.
	— Анинфорт — каза Симеон и се намуси. — Ти живееш в ужасен свят, приятелю, ако вярваш, че единствено етикетът стои между нас и хаоса.
	— Редът винаги е бил ценен и крехък. Пренебрегнеш ли дребните нарушения, значи си позволил големите да наберат сила и да станат непоправими. Всеки човек трябва да си знае мястото. Онези, които са родени да водят, да водят. Онези, които са родени да следват, да следват. Така цивилизацията няма да се изроди в анархия. А ти, кралю, живееш в същия свят, в който живея и аз.
	— Същият, да — каза Симеон. — Същият. И все ми се иска да оставя на Астер един по-добър свят.
	— Искаш да промениш световния ред заради едно момче?
	— Бих го направил, да. Ако можех, бог ми е свидетел, че щях да го направя. Свят, където не всичко тежи на неговите рамене. Където собствените му хора не кроят заговор да го убият. — Симеон сякаш се сви в себе си. Кожата му беше с нездрав цвят, като бяла риза, която е посивяла от пране. Кралят прокара разсеяно пръсти през косата си. Отражението му във водата на фонтана беше неясно бяло петно. — Извинявай. Ти беше прав за Исандриан и Маас. Мислех, че ще мога да опазя мира.
	— Опази го. Сгреши само, че можеш да го направиш, без да екзекутираш никого.
	— И сега…
	— Астерилхолд — каза Досън и остави думата да увисне във въздуха. Затова го беше повикал кралят.
	Симеон мълчеше. Водата се плискаше тихо. Растяща тревога обзе Досън — замислената пауза се проточи в дълго мълчание, обвинително почти. Досън вдигна поглед, готов да се защити или да се извини, според случая.
	Вместо това извика уплашено. Очите на Симеон бяха отворени широко, празни, невиждащи. Устата му беше провиснала. Миризма на пикня изпълни въздуха, жълто петно оцвети скута на краля. Беше като образ от кошмар.
	А после Симеон се закашля, тръсна глава и погледна надолу.
	— О — каза той изтощено. — Досън? Още си тук. Колко продължи този път?
	— Няколко секунди — отвърна Досън. Гласът му трепереше. — Какво беше това?
	Симеон се изправи, загледан в жълтото петно върху ризата си. По краката му се стичаш урина.
	— Пристъп. Малък пристъп, нищо страшно. Не трябваше да ме виждаш така. Мислех, че вече съм приключил с това за днес. Би ли извикал личния ми слуга?
	Досън хукна в къщата и се развика за слугата. Мъжът изскочи от една стая, държеше чиста риза. Нямаше шок по лицето му, нито изненада дори…
	Досън и слугата се обърнаха с гръб, докато кралят се преобличаше. Слугата отнесе мръсната риза, а Досън седна на ръба на фонтана. Всичко си беше като преди, но вече го виждаше различно. Имаше чувството, че за пръв път вижда Симеон, и онова, което виждаше — и което е било там през цялото време, невидимо и несподелено, — го изпълваше с ужас. Онова, което бе приемал като страничен ефект от тежестта на короната, сега се разкриваше като нещо по-зловещо, по-изначално. Симеон го погледна с усмивка, сякаш знаеше какви мисли се редят в главата му.
	— И баща ми страдаше от същото малко преди смъртта си. Някои дни съм добре. Други… умът ми блуждае. Когато умря, той беше по-млад от мен. Сега аз съм с три години по-стар от баща си. Колцина могат да се похвалят със същото?
	Досън понечи да каже нещо, но гърлото му се беше свило. Когато все пак успя, гласът му излезе слаб, шепот почти.
	— Откога продължава това?
	— От две години — каза Симеон. — Досега успявах да го пазя в тайна. Но се влошава. В началото между пристъпите минаваха седмици, месеци дори. Сега ги делят часове.
	— Какво казват хитреците?
	Симеон се изкиска. Звукът беше по-дълбок от присмехулния плисък на водата. И по-мек.
	— Казват, че всички хора са смъртни. Дори кралете. — Пое си дълбоко дъх и се наведе напред, опрял лакти на коленете си, стиснал ръце. — Има едно цвете, което уж помагало. Правят ми запарки и аз постоянно пия проклетия им чай, но не виждам никаква разлика. Но пък без него може би щях да се влоша по-бързо, не знам.
	— Все трябва да има нещо, някакъв лек. Можем да изпратим за лечители…
	Старият му приятел не отговори. Нямаше нужда да отговаря. Досън долови безсилието в собствените си думи и се засрами от тях. Всички умират — така е било и така ще бъде. Тази празнота в гърдите му… беше заради изненадата.
	— Ще ми се с Елеанора да бяхме родили Астер по-рано — каза кралят. — Какво ли не бих дал да го видя пораснал, мъж. И на свой ред баща. Помня когато се роди Бариат. Майтапехме се, че момчето те е изяло. Ти буквално изчезна. Заряза старите ни явки. Бях ти ядосан тогава. Чувствах се изоставен.
	— Съжалявам, ваше величество.
	— Няма причина да съжаляваш. Тогава аз не разбирах. А после се роди Астер и разбрах. Ако се беше родил по-рано… Но пък тогава нямаше да е той, нали така? Точно както твоят Джори не е по-млада версия на Бариат. Така че дори за това не мога да си мечтая. Светът е такъв, какъвто е трябвало да бъде, за да се роди в него моето момче, затова не мога да го мразя. Света. Дори да исках.
	— Наистина съжалявам, ваше величество — повтори Досън.
	Симеон поклати глава.
	— Не ми обръщай внимание — каза той. — Мразя се, когато изпадна в такива настроения. Мрънкам като бабичка. Стига. За друго исках да говорим, за аудиенцията с Ашфорт. Какво мислиш?
	— Че трябва да го приемеш — отвърна Досън. — Както вече казах…
	— Знам какво каза. Сега знаеш повече, отколкото знаеше тогава. Не мога да приема посланика с риск да се напикая по средата на аудиенцията. Те все още се страхуват от мен. Страх ги е какво бих могъл да направя. И са склонни на отстъпки. Но ако Ашфорт докладва на господаря си, че умът ми блуждае и умирам, тази песен ще се промени. Последния път, когато дойде да ме посъветваш, аз те отпратих и за малко да предам детето си на човек, който кроеше планове да го убие. А и доколкото знам, още имаш контрол над мехура си. Което те прави по-компетентен от мен. Така че, кажи ми. Какво да направя?
	Досън стана. Чувстваше се като след дуел. Затруднено дишане и мускулна умора като след продължително физическо усилие, макар да бе седял през повечето време, освен когато изтича да извика слугата. Изведнъж си спомни как тича презглава по една улица рамо до рамо с принц Симеон. Не помнеше къде и кога е било, но помнеше, че улицата миришеше на дъжд, че Симеон беше облечен в зелено, а той — в кафяво. Преглътна и избърса очи с опакото на ръката си.
	— Ако има някакъв начин да контролираш пристъпите, моят съвет е да насрочиш аудиенцията веднага — каза той. — Подготви всичко предварително и действай експедитивно. Никакви банкети, никакви частни вечери и не обещавай втора аудиенция. Придържай се максимално към формалностите.
	— И какво да му кажа?
	— Че си склонен да дадеш на Астерилхолд време да прочисти собствения си двор, но очакваш подробен доклад и главите на онези, които са поддържали Маас. Това е единствената ти възможност. Не можем да водим война. Не и в твоето състояние.
	Симеон бавно кимна. Сега гърбът му изглеждаше по-превит, отколкото когато Досън бе дошъл — или пък очите на Досън се бяха отворили и виждаха нещата по-ясно?
	— А ако не мога да контролирам пристъпите?
	— Тогава назначи някого. Посланик или пазител. Дай му титлата Пазител на Бялата кула например. Постът е вакантен, откакто Одерд Фаскелан умря. Или… Боже господи!
	Досън седна.
	— Или? — подкани го кралят.
	— Или, ако смяташ, че състоянието ти се влошава прогресивно, отложи аудиенцията и нека регентът се заеме с това след смъртта ти.
	Симеон си пое рязко дъх, като човек, когото са зашлевили публично.
	— Така стоят нещата, нали? — попита Досън.
	— Май да — въздъхна Симеон. — Благодаря ти, приятелю. Точно това имах нужда да чуя, а друг едва ли би имал смелостта да го изрече на глас. Дори да си го мисли. Не ме разбирай погрешно, но ще те помоля да си вървиш. Трябва да си почина.
	— Разбира се, ваше величество — отвърна Досън.
	Спря под арката и погледна назад. Крал Симеон беше извърнал глава и Досън не виждаше лицето му. „Виждам го за последен път“ — помисли си Досън, после си тръгна.
	Стигна до портите на Кралски шпил и отпрати каретата. Не искаше да се вози, искаше да повърви пеш. От Кралски шпил до неговата къща имаше няколко мили, но в момента това беше без значение.
	Досън намести меча на колана си и тръгна. Познаваше добре улиците на Камнипол, дори по тъмно. Опознал ги беше в младостта си, когато по цяла нощ се шляеха, надбягваха се с коне по празните пазарища, напиваха се почти до безсъзнание, после той тръгваше криволичейки към дома си и повръщаше през перилата на някой от мостовете над Прореза. В онези нощи често бе изминавал пешком и по осем мили. Или десет. Разстоянието от неговия умиращ крал до кабинета в градската му къща беше наполовина по-малко.
	Въпреки името си Сребърният мост над Прореза беше изграден от камък и дърво. Подпорите му потъваха в стените на гигантския каньон на дълбочина равна и дори по-голяма от височината на великата кула. Досън спря в средата на моста и погледна на юг. Ято гълъби описа кръг в сенките под него, високо над бунището, скрито в мрака на дъното.
	Дълго стоя там, мислите му се щураха разранени. Движението по моста не спираше и за миг, мъже и жени, коне и волове, благородници и селяци прехвърляха бездната. Сълзи напълниха очите му.


	Влезе в двора на къщата и видя непозната карета да чака пред вратата. Гербът отстрани и цветът на завеските му подсказаха чия е — на дом Скестинин. Старият тралгунски портиер стана и се поклони, веригата му тихо издрънча.
	— Милорд. Радвам се да ви видя. Милейди се притесни, когато каретата ви се върна празна. Тя е със Сабиха Скестинин в покоите си. Милорд Джори иска да разговаря с вас, когато ви е удобно. Чака в кабинета ви.
	Досън кимна и портиерът роб се поклони.
	Ловните кучета на Досън изскочиха в коридора да го поздравят, размахваха ентусиазирано опашки и го гледаха с искрена кучешка обич. Досън се наведе да ги почеше и въпреки всичко се усмихна. Няма друга толкова чиста любов като тази на кучето към господаря.
	Замисли се дали да не иде при Клара, преди да говори със сина си, но нейните стаи бяха в другия край на къщата, а краката го боляха от дългия преход през града. Пък и знаеше за какво иска да говорят Джори. Клара го беше предупредила. Даде с жест команда на кучетата и те седнаха послушно на пода, а той влезе в кабинета си и затвори вратата.
	Джори стоеше до прозореца и светлината на следобедното слънце обливаше лицето му. Досън за пореден път си помисли колко много прилича на майка си. Не толкова във формата на лицето, колкото в очите и цвета на косата. Сякаш само преди година Джори беше тънко момче, което се катереше по дърветата и се дуелираше с пръчки. Сега плещите му бяха широки, а лицето — сериозно. А мечовете, които размахваше, режеха.
	— Татко — каза Джори.
	— Синко — отвърна Досън и усети как сълзите, които беше надвил с такова усилие, отново надигат глава. — Как си?
	— Татко… Трябва да поискам разрешението ти за нещо. Нещо, което може и да не ти хареса.
	Досън седна с пъшкане и моментално съжали, че не е повикал слуга да му донесе нещо за пиене. Не вино обаче. Днес — не. Чаша вода щеше да е най-доброто в момента.
	— Искаш да се ожениш за онова момиче, щерката на Скестинин.
	— Да.
	— Въпреки че тя няма да донесе чест на семейството ни.
	— Не е така. Светът може да не го вижда, но не е така. Постъпила е глупаво преди време и плаща за това до ден-днешен. Но е добра жена. Няма да те посрами.
	Досън облиза устни. Още когато Клара му беше припомнила коя е Сабиха Скестинин, поне десет възражения и поводи за тревога изникнаха в съзнанието му. А откакто бяха дошли в Камнипол, броят им се беше умножил, нищо че той се опитваше да погледне на тях от друг ъгъл. Кой беше бащата на незаконното й дете и склонен ли беше Джори да стане заложник на този мъж в политическите боричкания на двора до края на живота си? И дали Бариат, който служеше във флота под командването на Скестинин, не би бил по-подходяща партия за момичето? И как да е сигурен, че Сабиха ще държи нагона си под контрол, щом вече бе показала, че му отпуска юздите преди да е минала под венчило?
	— Още ли сънуваш Ванаи? Пожара?
	— Да — каза Джори и лицето му се изопна още повече.
	— Тази вина ли е причината да искаш опозорена жена за своя съпруга? Защото поне нея можеш да спасиш?
	Джори не отговори. Нямаше нужда.
	— По-разумно е да не сключваш този съюз — каза Досън. — Миналото на момичето говори достатъчно. Покрай службата на брат ти вече имаме връзка със Скестинин, така че политическата полза от брака ти със Сабиха би била минимална. Братята ти още са ергени и е малко странно най-малкият ми син да се ожени пръв. Когато моят баща ме извика да ми каже за коя ще се оженя, му бях благодарен за мъдрия избор. Не доведох черна овца вкъщи с молби да я задържа.
	— Разбирам — каза Джори.
	— Така ли?
	— Да, татко.
	— Ако сега ти кажа да отидеш при момичето и да скъсаш с него, ще го направиш ли? Воден от лоялност към мен и към семейството си?
	— Това ли е решението ви, сър?
	Досън се усмихна, после се разсмя.
	— Няма да го направиш — каза той. — Ще отидеш право при майка си и двамата ще измислите някакъв начин да ме придумате, или ще избягаш с момичето в Боржа, или друга някаква глупост. Познавам те, момче. Сменял съм ти пелените. Не си мисли, че можеш да ме излъжеш.
	Срамежлива, предпазлива усмивка изви устните на Джори и той пристъпи напред.
	— Хайде, върви — каза Досън. — Имаш разрешението ми. Не че би постъпил другояче, ако не ти го бях дал. Имаш и благословията ми. Късметлийка е тя, новата ми дъщеря, със съпруг като теб.
	— Благодаря, татко.
	— Джори — каза Досън и спря сина си на прага. — Животът е по-кратък, отколкото си мислим, а съдбата е капризна. Не отлагайте децата.


	Ситрин

	„Гръмовран“ беше сред първите кораби, чиято застраховка Ситрин беше поела от името на банката, и мина време, докато се разбере как се е изгубил. Беше тримачтов кораб с дълбоко газене и опитен екипаж. Капитанът, дартин, чиито очи бяха по-скоро зелени, отколкото в обичайното за расата жълто, беше развел Ситрин по палубата му, когато обсъждаха договора. Тя още помнеше гордостта в гласа му. Разказал й бе колко пъти е превеждал кораба през дълбоките води до Фар Сирамис, преди най-сетне да се оттегли от далечните плавания. Уморен бил от дългите седмици в открито море, от навигацията по звездите и несигурната надежда, че ще зърнат далечните брегове. Не, сега водел кораба си по късите и безопасни търговски маршрути между Свободните градове, Пют, Биранкор и остров Нарин. Бурите на Вътрешното море били опасни за малките галери, но не и за истински кораб като „Гръмовран“. „Гръмовран“ оцелявал дори след циклони в океана. Капитанът не се плашел и от пиратите, които дебнеха край бреговете на Кабрал. Крайбрежни плъхове, така ги наричаше. „Видиш ли ги, просто вдигаш платната към открити води, а страхът им ще свърши останалото.“
	Ситрин бе харесала капитана, още повече й бе харесала статистиката за извършените през миналата година доставки, а човекът беше толкова уверен в себе си, че с готовност прие изгодни за банката условия по договора. Застрахова единствено товара. „Ако изгубя кораба си, така или иначе ще съм мъртъв и парите няма да имат значение“, така бе казал. Тогава това не й прозвуча като прокоба.
	Корабът беше зимувал в голямото пристанище на Столборн, проспал беше зимата в сянката на плаващите кули на Празната крепост. Напуснал беше остров Нарин веднага след пропукването на леда и бе поел на юг към по-топли води и към Порте Олива въпреки пролетните бури. Плаването на юг минало спокойно. „Гръмовран“ се присъединил към кораби, пътуващи към Херез, и останал с тях близо седмица. После, когато другите кораби свърнали към родните си пристанища, продължил на юг покрай Сирин и около Въглените, острите скали, които се издигаха от морското дъно близо до нос Кабрал.
	Минал покрай Ъпърт Марион, където се разминал с друг кораб от своя клас, който пристигал северно от Лионеа. „Гръмовран“ бил видян за последно на хвърлей камък от дома, но така и не беше стигнал до Порте Олива. Капитанът на кораба, с който „Гръмовран“ се разминал при Ъпърт Марион, каза, че половин ден след като „Гръмовран“ изчезнал от хоризонта три малки бързи кораба без цветово обозначение за принадлежност минали далеч на юг: плували към открито море.
	Оттам насетне идваше ред на догадките. Знаеше се, че три дни по-късно се е разразила буря. „Гръмовран“ вероятно беше прибрал платната и беше заковал люковете с дъски, за да се подготви за високите вълни и проливния дъжд. Капитанът вероятно беше наредил на вахтените да слязат от гнездата си по върховете на мачтите, за да не ги отнесе силният вятър. Ако наистина бе станало така, пиратските кораби сигурно бяха наближили „Гръмовран“ незабелязано, черни силуети на фона на тъмна вода.
	При такава ситуация „Гръмовран“ не бе имал голям шанс да се защити. Пиратските кораби бяха по-малки и по-маневрени, такелажът им не беше съобразен с нуждите на дългите плавания. Навярно „Гръмовран“ се бе опитал да излезе в открито море и е бил пресрещнат. Или пък беше обърнал към брега и е бил настигнат. Така или иначе останките му, които вълните бяха изхвърлили на брега, воняха на ленено масло. Изливането на масло във водата беше стар трик, който акостиращите кораби прилагаха по време на буря, и навеждаше на мисълта, че нападението се е случило близо до брега.
	„Гръмовран“ навярно бе направил последен геройски опит да се пребори за своето оцеляване. При абордаж най-често се използваха вериги с куки, но имаше обувки с шипове на върха и специални скоби за ръцете, с чиято помощ един опитен пират можеше да се изкатери по корпуса на дървен кораб като насекомо. Неколцина от пиратите най-вероятно бяха загинали по пътя си към палубата, паднали бяха в бурното море и то ги беше погълнало. Но повечето сигурно бяха стигнали до палубата на „Гръмовран“. Ситрин си представяше тази последна битка жестока и дълга, с променлив успех, палубата почерняла от кръвта и дъжда. Гръмотевици реват над високите вълни и беснеещия вятър, светкавици разсичат черните облаци. Или пък капитанът се е предал и за награда пиратите са го хвърлили в морето. Така или иначе, отломките от кораба и труповете на моряците бяха стигнали до брега. От товара обаче нямаше и следа.
	Пик вдигна огромния си юмрук. Стискаше десетки страници, навити на руло. Товарителници, уведомления, официални молби Медеанската банка да спази обещанието си и да възмезди единайсетимата търговци, които бяха поверили стоката си на „Гръмовран“ и я бяха изгубили.
	— И какво да правя с това, мамка му?
	Ситрин седеше като наказана. Бяха в малката стаичка в задната част на кафенето. Отвън пойни птички си правеха гнездо. Ароматът на великолепното кафе на маестро Асанпур се промъкваше дори през затворената врата и зовеше Ситрин като приятел, който се смее в съседната стая. Тя дръпна юздите на гнева си и каза:
	— Трябва да платим обезщетението.
	Жената йему завъртя очи.
	— Да, благодаря. И сама мога да прочета договора. Питам как да оправдая този разход пред холдинговото дружество.
	Започна да подрежда документите на купчинки, сякаш раздаваше карти за някаква сложна игра. Ситрин я сърбяха ръцете да й ги вземе. Чувстваше се като прегладнял човек, който стои на прага на пекарна, но не му позволяват да влезе.
	— Рискът беше преценен — каза тя.
	— Тогава защо се налага да плащам обезщетение?
	— Понякога дори минималните рискове водят до загуба. Затова ги наричаме така — рискове. Ако инвестирахме само в сигурни неща, печалбата ни щеше да е мизерна.
	— Подпечатала си този договор с кръвта си и си получила сто стандартни мерки сребро. Сега аз трябва да платя близо хиляда и ти наричаш това преценен риск? Слава богу, че нямаме и други преценени рискове.
	— Клонът може да понесе тази загуба без сътресение за ликвидността си — каза Ситрин, а Пик плесна поредния документ на една от купчините. Жълтеникав лист, мастилото беше с ръждив цвят. Ситрин посочи листа. — По този иск не изплащайте нищо.
	— Какво?
	— По този документ. Той е от Мезлин Камас. Носи му се славата, че заявява повече товар, отколкото е купил. Като този списък, който е написал собственоръчно, без приложени фактури. Не е достатъчно. Ако на документа няма пръстов отпечатък на капитана, не плащайте нищо.
	— Защо не излезеш навън да си поиграеш на топка с децата или нещо друго? — каза Пик с въздишка. — Аз ще се погрижа за това.
	Гневът се надигна като гореща вълна от корема към гърлото на Ситрин. Сълзите в очите й бяха рожба на безсилие и ярост. Пик сложи нов лист върху подозрителния документ, облиза палец и продължи да разпределя исковете. Изобщо не погледна Ситрин; така се беше намръщила, че десетки фини бръчици браздяха страните й.
	— Защо не ме харесвате? — попита Ситрин.
	— Тебе ли да харесвам, момиченце? На какво отгоре да те харесвам? Върша цялата работа вместо теб, взимам всички решения, поемам цялата отговорност, пиша доклади и се отчитам на Коме Медеан и холдинговото дружество. Но не съм официалният глас на банката. Защото това си ти, нали така? Ти се размотаваш из града и се правиш на важна дама, нищо че не си достатъчно порасла да подписваш собствените си договори.
	— Не съм ги молила да ви изпращат тук — каза Ситрин.
	— Какво си молила или не си молила изобщо не ме интересува — каза Пик. — Това не променя нищо. Истината е, че без значение какво си искала или възнамерявала, и без значение какво _аз_ съм искала и планирала, за провалите ще отговарям аз, а успехите ще ги жънеш ти.
	— Позволете ми да ви помогна — каза Ситрин. — Знаете, че съм достатъчно умна да поема част от работата.
	— Не.
	— Защо?
	Пик остави документите и погледна Ситрин в очите. Изражението й беше ледено.
	— Защото няма да търсят сметка от теб. Можеш да се правиш на банкерка колкото си искаш, но не си. Не, не, мълчи и слушай. Ти попита, така че си затваряй устенцата и чуй отговора. Ти не си банкерка. Ти си измамница, на която й е излязъл късметът.
	— Това не е вяр…
	— И сега какво? Градът те уважава, фукаш се, че си гласът на банката, получаваш хубавите дрехи, храна и квартира — и всичко това на мой гръб. Не могат да те уволнят, докато не оправим всички скапани договори, които си подписала, и не ги заменим с нещо свястно. А дотогава ще минат години. Мен обаче? Мен могат да ме изхвърлят на улицата още утре — едно писмо, и край. Няма да го направят, но биха могли. Ти получаваш всички моркови и нищо от тоягата, а работата я върша аз. Това не стига ли? Трябва и да те _харесвам_? Искаш да налапам въдицата ти, както я е налапал онзи твой нещастен наемник? Няма да стане, момиченце!
	Ситрин се изправи. Имаше чувството, че са я били с юмруци, но главата й беше ясна и студена като вода от топящ се сняг. Сякаш единствено тялото й се беше уплашило.
	— Е, тогава ще ви оставя да работите — каза тя. — Ако мога да помогна с нещо, обадете се.
	Пик цъкна нетърпеливо с език.
	— И, сериозно — добави Ситрин и посочи купчината документи. — Не плащайте нищо по онзи иск.


	Вървеше по улиците в южния край на града близо до пристанището. Кукловодите буквално бяха налазили квартала, на места по трима-четирима разработваха ъглите на по-големите кръстовища. Повечето представяха варианти на стари теми, като тези за ясуруто Грошо Грошарски и неговите комични изблици на гняв или скечове за хитрини и злодеяния с тимзинските хлебарки в главната роля — често връзваха трите марионетки с черни люспи към една кръстачка и куклите танцуваха в пълен синхрон. В други случаи историите имаха местен привкус. Например тази за сакатата вдовица, принудена да продаде дребните си дечица, но клиентите скоро й ги връщат, защото не могат да се справят с малките зверчета — тази история можеше да се чете като комичен скеч с няколко неприлични шеги и бебе-марионетка, което внезапно се сдобива с чудовищни зъби, но за гражданите на Порте Олива беше и тънък намек за един прочут с подкупността си губернатор. Ситрин спря на един площад и се загледа в две чистокръвни синайски момичета — по-бледи и по-тънки дори от нея, — които пееха бавна песен и танцуваха с марионетки на окървавени мъже. Забеляза, че момичетата са изпилили зъбите си остри като на хищна риба. Не можа да прецени дали това е повече страшно, отколкото претенциозно, или обратното. Със сигурност беше голяма лична инвестиция в името на ефект, който щеше да ограничи представленията им до няколко теми.
	Запита се разсеяно кое би гарантирало по-голям успех на уличните артисти — съвършенство в малък диапазон от роли или компетентност в един много по-широк кръг от теми и жанрове. Това, разбира се, беше конкретно проявление на един много по-общ проблем, който можеше да се приложи и спрямо банката. Един по-тесен набор от договори — застраховки, заеми, съвместни начинания, менителници — можеше да бъде управляван от човек без специални знания в банковото дело. Разширяването на бизнеса чрез охранителна дейност или отдаване на складови помещения под наем изискваше повече ресурси и по-големи разходи, но в същото време носеше приходи, които иначе не биха стигнали до банката.
	Младите синайки подхванаха припев във високите гами, на два гласа и доста хармонично, но в същото време и дразнещо. Момичето вляво от Ситрин се завъртя, тъмната му пола се изду като балон и отдолу се видяха боядисани в синьо крака. Ситрин си го отбеляза разсеяно.
	Пик беше същата като кукловодките с изпилените зъби, и не само заради отрязаните си бивни. Искаше да сведе дейността на банката до няколко пера, чието управление владееше добре, и после да увеличи печалбата, като намали разходите. Съвършенство в тясна ниша. Метод безопасен, но ограничен, и в пълно противоречие с инстинктите на Ситрин.
	— Магистра — каза Маркъс. Не го беше видяла да се приближава зад гърба й.
	— Капитане — отвърна тя. — Как са хората от охраната?
	— Изгубихме неколцина — отвърна Маркъс. — И щяхме да изгубим повече, ако двамата с Ярдем не бяхме поели най-голямото намаление на надницата. Въпреки това нагласих смените така, че един от двама ни да е в централата, докато хората не спрат да се цупят. Не ми се ще да се прочуя като капитана, чиито подчинени са обрали касата.
	Двете синайки се намръщиха и повишиха глас, подразнени от прекъсването. Ситрин измъкна от кесията си няколко медни монети и ги пусна в отворената чанта между двете изпълнителки, после хвана Маркъс под ръка и го поведе на запад, към дигата.
	— Няма начин да я спечеля на своя страна — каза Ситрин. — Няма да стане. Двете не се харесваме, вярно, но това мога да го преглътна. Проблемът е, че имаме принципни несъгласия.
	— Това наистина е проблем.
	Мозъкът на Ситрин работеше на пълни обороти. Откакто се помнеше, банката беше нейният свят. Монети, банкноти и валутни курсове, как се определят цени и как да се възползваш от цените, които други се определили погрешно. С това беше израсла тя, не с любов, а с това.
	— В момента разглеждам молба за финансиране от един човек, който си изкарва хляба, като търси изгубени вещи — каза тя. — Това няма да се хареса на Пик, нали? Как мислиш?
	— Не ми звучи като нещо, което би харесала — каза Маркъс. — Банките и с такива щуротии ли се занимават?
	— Банките се занимават с онова, което им носи пари — каза Ситрин. — Важното е, че покрай тази история ми хрумна една идея и искам да проучиш нещата. Ако можеш.
	— Знаеш, че нямаш право да договаряш нищо.
	— Това едва ли ще е проблем в случая. А може и да не излезе нищо. Но ако извадим късмет, може да донесем на Пик толкова пари, че тя да възстанови охраната в предишния й вид.
	— Интересна мисъл — каза Маркъс. — Що за бизнес си решила да започнеш?
	— Нищо извън банката. Дори не може да се нарече нов бизнес.
	— Търсене на изгубени вещи.
	— Да.
	— Нещо, което сме загубили ние.
	— Да.
	Изградената от варосани камъни дига се издигаше високо над бледата вода в залива. Навътре, там, където започваше дълбокото, водата беше синя като индиго. Близо до пристанището беше толкова плитка, че жълтееше като пясъка по дъното. Лодка на пристанищната управа превеждаше плиткогазеща галера през рифовете и пясъчните наноси, които защитаваха морското лице на града. Във вековната си история Порте Олива беше падал, но никога пред сила.
	Маркъс опря ръце на зидания парапет и впери поглед в морето.
	— И какво сме загубили, та смяташ да го търсиш?
	— Товарът на „Гръмовран“ — отвърна тя. — Иначе трябва да плащаме по застраховката му. Пиратите все ще акостират някъде. Ако открием къде, може би ще успеем да си върнем поне част от изгубеното. Дори да е една десета от товарителницата, пак ще е достатъчно, за да възстановим пълното заплащане на твоите хора.
	Чайки завиха покрай дигата, разперили неподвижно широките си криле, яхнали издигащия се въздух там, където бризът откъм морето се разбиваше в стените на града. Седмина млади тимзини с брезентови моряшки дрехи минаха наблизо, смееха се и говореха на висок глас. Единият извика нещо закачливо или цинично. Маркъс се обърна да ги погледне, после каза:
	— Мога да поразпитам. От опит глава не боли.
	— Ще трябва да действаме бързо.
	— Мога да говоря бързо — каза Маркъс. — Какъв всъщност е планът? Ако открием товара и успеем да го върнем, какво ще постигнеш с това?
	— Ще запазим парите в клона, вместо да плащаме обезщетението — отвърна Ситрин.
	— Не очаквай Пик да ни благодари за това.
	— Не за нея го правя.
	— А — каза Маркъс. — С други думи, планът ти няма да помогне за разрешаването на истинския проблем.
	— Пряко — не. Но ако се отрази благотворно на баланса, можем да използваме това на по-късен етап. Когато Пик се махне.
	— И кога смяташ, че ще стане това?
	Ситрин стисна устни и скръсти ръце. Чайка прелетя наблизо, хвърли сянка върху лицето й, после изчезна нанякъде.
	— Трябва да направя _нещо_ — каза тя. — Не мога просто да си седя и да я гледам как играе на сигурно с риск да съсипе клона.
	— Съгласен съм. И ще подкрепя всичко, което ще възстанови заплащането на хората, моето включително. А ако го направим зад гърба на Пик, отмъщението ще е още по-сладко. От друга страна обаче, ако номерът сработи и това подобри баланса на клона, холдинговото дружество едва ли ще отзове Пик.
	— Но ако съсипем банката, за да се отървем от Пик… ще сме съсипали банката.
	Ситрин притисна с пръсти слепоочията си. Изглежда, двете с Пик имаха един и същ проблем.
	— Ех, ако можехме да си разменим ролите — каза тя. — Изобщо не ме интересуват банкетите и прочие официалности, на мен ми дай счетоводните книги. Това искам.
	— Пик едва ли ще се съгласи.
	— Може да я убием — пошегува се Ситрин.
	— Това едва ли ще ни спечели доверието на холдинговото дружество — каза Маркъс. — Но все ще трябва да направим нещо.
	Ситрин поклати глава. Думите му бяха като камъчета, които тежаха в стомаха й. Сети се за кръчмата, но бързо прогони тази мисъл. Бирата нямаше да й помогне. Даже нямаше да оправи настроението й. Най-много да я приспи.
	— Те никога няма да ми дадат доверието си, нали? — каза тя. — Коме Медеан. Холдинговото дружество.
	— Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.
	— Е, да им напиша няколко хубави писъмца тогава — каза горчиво тя.
	— Няма лошо — отвърна Маркъс. — А междувременно нека видим дали ще можем да открием твоите пирати.


	Гедер

	Астер беше по-нисък от Гедер с половин глава, а Гедер не беше от най-високите. Обсегът на момчето беше по-малък от неговия, по сила бяха равни. Принцът имаше едно безспорно предимство — беше бърз.
	Мечът му разсече въздуха, докато Гедер се опитваше да вдигне своя, за да блокира удара. Остриетата звъннаха едно в друго, вибрацията на сблъсъка ужили пръстите на Гедер. Астер се завъртя, прибрал меча близо до тялото си, после мушна под малък ъгъл нагоре. Гедер твърде късно схвана замисъла на атаката. Ударът закачи рамото му, хлъзна се по кожените доспехи и свърши при ухото. Болката беше остра и срина концентрацията му. Забравил за мечовете, той притисна ухото си с длан, залитна назад и падна по задник. По пръстите му имаше кръв. Чу меча на Астер да пада на земята и вдигна поглед. Принцът го гледаше разтревожено.
	Гедер се засмя и му показа окървавената си ръка.
	— Виж! Първият ми белег от дуел. Добре, че мечовете са с изтъпени ръбове, иначе щеше да ми отрежеш ухото.
	— Съжалявам — каза Астер. — Съжалявам. Не исках да…
	— О, стига — прекъсна го Гедер. — Знам, че не искаше. Добре съм.
	Дуелисткият терен в градското му имение се намираше в задната градина, далеч от улицата. Високи ясени обточваха отъпканата пръст, корените им повдигаха и пропукваха стария каменен зид. Белите рози се бяха разлистили обилно, но пъпките им още не се бяха разпукали. Когато цъфнеха, дворът щеше да потъне в бяло. Гедер се изправи. Ухото го болеше, но поносимо. Астер се усмихна неуверено, Гедер се ухили широко.
	— Вие сте воин и мъж с безкрайни добродетели, мой принце — каза Гедер и се преви в нисък поклон, дори театрално размаха ръка. — Признавам се за победен в този двубой на честта.
	Астер се разсмя и също се поклони. После каза:
	— Да извикаме някой да намаже ухото ти с мед?
	— По-добре да ми го намажат в къщата. Да тръгваме.
	— Хайде да се надбягваме.
	— Какво? Искаш да се надбягваш с един беден ранен… — започна Гедер, после хукна към централното крило на къщата. Чу зад себе си възмутения вик на Астер, после и бързия тропот на стъпките му.
	В по-голямата си част детството на Гедер беше минало в Сламенкърш. Като син на виконт, той се ползваше с всички привилегии на нобилитета, но те не му служеха за нищо. Баща му имаше достатъчно слуги и крепостни селяни, но пропастта между тях и наследника на имението беше твърде голяма и никакъв мост не можеше да я прехвърли. Баща му не обичаше кралския двор, което попречи на Гедер да се запознае с други момчета от своята класа. Четеше книги и строеше сложни модели от летви и канап. Зиме се разхождаше по брега на замръзналата река, навлечен в черни кожи. Напролет отиваше с книга при гроба на майка си, сядаше до каменната плоча и четеше, докато вечерните сенки не захлупеха долината.
	Така и не му беше хрумнало, че е самотен. Нямаше база за сравнение, затова смяташе живота си за съвсем нормален. И не бе очаквал да настъпи промяна.
	Когато навърши пълнолетие и влезе в света на кралския двор, промяната беше зашеметяваща, вълнуваща и унизителна. Всички се справяха по-добре от него. Понякога му се струваше, че има таен език, който всички знаят, всички освен него. Някой казваше нещо, което в ушите на Гедер звучеше съвсем невинно — за дължината на ръкавите, някоя проста рима или как драконовите пътища минавали покрай Сламенкърш, но никога през него, — и приятелите му започваха да се смеят. Гедер не знаеше на какво се смеят, затова реши, че се смеят на него. Не след дълго наистина стана така, без значение дали беше започнало по този начин, или не. Чак след Ванаи Гедер си беше спечелил уважението на двора. Уважението им, или по-скоро страха им. Гедер обичаше хората да се страхуват от него, защото това означаваше, че никой няма куража да му се присмее.
	Астер, от друга страна, му беше истински приятел. Вярно, принцът беше с десетина години по-млад и винаги бе живял сред другарчета и приятели. Вярно, Астер познаваше двора по-добре, отколкото Гедер би го опознал някога. Но беше още момче и повереник на Гедер, така че никой от двамата не представляваше заплаха за другия. С него Гедер можеше да се катери по дървета, да се упражнява с меч, двамата се надбягваха, смееха се и се къпеха посред нощ във фонтаните. С мъж на своята възраст Гедер би се страхувал да не изглежда глупаво и дори че отчаяният му копнеж за приятелство може да бъде сбъркан с романтична любов. С жена едва ли би събрал смелост да говори с цели изречения. Но с принца можеше да играе, да се смее, да се шегува и никой не би го упрекнал, напротив, щяха да го похвалят, че отделя от времето си да забавлява едно дете.
	Раната на ухото му беше малка, но кървеше обилно. Един от слугите, пъргав едноок дартин, я намаза с мехлем от мед и счукана коприва. Учителят на Астер — суров мъж, нает лично от крал Симеон — дойде и отведе принца с нескрито възмущение, което разсмя и двамата. Когато остана сам, Гедер легна на едно канапе и затвори очи. Ухото го болеше повече, отколкото беше показал пред Астер, но мехлемът помагаше. Тъкмо се унасяше в дрямка, когато откъм прага долетя тих звук. Той отвори едното си око. Беше икономът.
	— Мм? — подкани го Гедер.
	— Посетител, милорд.
	— О — изпъшка Гедер. После си спомни последния път. — Кой?
	— Сър Джори Калиам, милорд. Въведох го в…
	— Северната гостна — сети се Гедер. — Добре. Идвам.
	Икономът се поклони и тръгна, а Гедер се протегна, дръпна ризата върху шкембето си и стана.
	Ако имаше приятел на своята възраст, това беше Джори Калиам. Бяха служили заедно под командването на сър Алан Клин, когато антийската армия превзе Ванаи, и след това, докато Клин беше протектор на завладяния град. Бяха заедно, когато Ванаи изгоря, и по-късно, когато потушиха бунта на наемниците, организиран от Маас, Клин и Исандриан. Бащата на Джори беше уредил триумфалното посрещане на Гедер, когато той се върна в Камнипол, уплашен почти до смърт от очакваната присъда. Без Джори и неговото семейство Гедер и досега щеше да е синът на дребен виконт, крайно неизвестен освен с любовта си към философските есета. Гедер охотно би нарекъл Досън Калиам свой ментор, само дето сега собствената му титла беше по-висока от неговата.
	Зимата се беше отнесла благосклонно към Джори. Лицето му беше необичайно спокойно, сякаш най-сетне е излязъл на слънце. Бузите му руменееха, а усмивката идваше лесно на лицето му.
	— Гедер — каза той и стана да го посрещне. — Благодаря, че ме прие без предизвестие. Напоследък зле планирам дните си. Дано не съм прекъснал нещо.
	— Нямам нищо за прекъсване — каза Гедер и му стисна ръката. — Откакто станах барон, живея в леност. Трябва да пробваш и ти.
	— Имам двама братя, които да погреба, преди да се издигна до барон на каквото и да било — каза Джори.
	— Е, да. Не го прави, ако има начин да го избегнеш.
	Джори потърка смутено с длан ръкава на ризата си и усмивката му малко помръкна.
	— Аз… — започна той, после поклати глава, сякаш сам не може да повярва какво прави. — Дойдох да те помоля за услуга.
	— Няма проблем — каза Гедер. — Какво мога да направя за теб?
	— Ще се женя.
	— Шегуваш се — каза Гедер, но после се вгледа в очите му. — Не, не, шегуваш се. Та с теб сме на едни години. Не е възможно да… За коя?
	— Сабиха Скестинин — каза Джори. — Молбата ми е да участваш лично в церемонията, защото си ми приятел, а и заради… сещаш се. Твоята звезда е във възход и ако покажем, че един от любимците на двора ме подкрепя, това много ще ми помогне да извадя жилото.
	— Жилото? — попита Гедер и седна на дивана, където беше седял със Сана Даскелин. За миг му се стори, че долавя аромата на парфюма й. Харесваше този диван. Свързваше с него хубави спомени.
	Джори седна на креслото отсреща и стисна ръце в скута си.
	— Е, сигурно знаеш за нейния проблем.
	— Не. — Гедер поклати глава. — Нищо не знам.
	— О. Стана скандал. Хората още говорят зад гърба й. Искам да я освободя от това. Искам самата тя да разбере, че не е такава, и да спрат да клюкарстват.
	— Добре — каза Гедер. — Но ще трябва да ми обясниш какво да кажа и прочие. Досега не съм участвал в сватбена церемония. О! Свещеникът. Може да поканим Басрахип да ви венчае!
	— Ами… предполагам, че бихме могли.
	— Ще говоря с него. Но пък той не е от традиционното вероизповедание. Може да поканите двама свещеници.
	— Прието е да е един, мисля — каза Джори. — Но ще поразпитам. Ти нямаш нищо против, нали? Да участваш.
	— Нямам, разбира се — каза Гедер. — Защо да имам?
	Джори поклати глава и се облегна назад. Изглеждаше зачуден и неуверен някак, сякаш Гедер е загадка, чието окончателно решение упорито му убягва.
	— Понякога си много великодушен.
	— Стига де, не е нищо особено — каза Гедер. — Така де, това е просто ритуал. Не е като да трябва да правя нещо специално, просто трябва да присъствам, нали?
	— Все пак ти благодаря. За мен беше важно да се съгласиш. Задължен съм ти.
	— Не, не си — каза Гедер. — Но понеже така или иначе си тук, исках да те питам нещо. За онзи посланик от Астерилхолд, с когото се срещнах по молба на баща ти, помниш ли?
	— Лорд Ашфорт. Да.
	— Как се развиха нещата там? Защото аз говорих с краля, но доколкото знам, той така и не му е дал аудиенция. Чудех се дали аз не съм сгрешил нещо.


	— Трябва да си готов — каза крал Симеон.
	— Не, ваше величество — отвърна Гедер. — Това е нещо временно, сигурен съм, и ще отмине. Ще оздравеете и още преди края на лятото ще сте като нов. Години ще минат, преди нещо да… преди вие да… А Астер, той… той никога не би…
	Думите му секнаха. Мозъкът му се гърчеше да роди следващото изречение, но напразно. Чу се как пъшка тихичко под нос, зави му се свят и главата му опасно олекна. Наведе се напред и притисна чело към коленете си.
	„Само да не повърна — мислеше си. — Какво и да става, не трябва да повръщам.“
	Кралят прати да го повикат почти по залез. Пролетното слънце грееше ниско, удължаваше сенките и потапяше улиците в сгъстяващ се мрак. Когато Гедер излезе от къщи, вечерните лози разтваряха цветовете си в синьо и бяло, а в прозорците на Къртин Исандриан грееха слаби светлини. Преди година куриерът с кралския печат най-вероятно би похлопал на неговата врата. Или на вратата на Маас. Или на омразния Алан Клин.
	Когато Гедер стигна до Кралски шпил, върхът на кулата още се къпеше в слънце, макар всичко под него да тънеше в сенките на полумрака. Вятърът духаше от север, беше студен, но без зимното жило, и привеждаше дърветата в поклон. Човекът, който излезе да посрещне Гедер и да го заведе в личните покои на крал Симеон, не беше нито слуга, нито роб, а велможа с благородническа кръв.
	Дори сега, когато седеше свит на две с глава между коленете и се молеше да не повърне, Гедер пазеше ярък спомен за самодоволството си отпреди броени минути. Гедер Палиако, барон на Ибинлес и протектор на принца, се явява по спешност пред Разсечения трон. Погледнато от този ъгъл, беше като излязло от приказките или от героическата поезия, нещо, за което хората само си мечтаят, колкото да запълнят времето. А сега това…
	„Регент.“ Думата беше изписана със световъртеж и напъни за повръщане.
	— Помогнете му — каза Симеон. Гласът му прозвуча гърлено и хрипливо. Някой хвана нежно Гедер за раменете и го изправи. Хитрецът на краля. Беше първокръвен, целият в татуировки като някой хаавиркин. Замърмори нещо под нос, после притисна с пръсти гърлото на Гедер и някаква точка от вътрешната страна на лакътя му. Гедер усети как го залива приятна топлина, стана му по-лесно да диша.
	— Добре ли е? — попита кралят.
	Хитрецът затвори очи, сложи длан на челото на Гедер и той чу звук като от далечни камбани. Подозираше, че единствен той сред присъстващите ги е чул.
	— От шока е, ваше величество — каза хитрецът. — Иначе е в отлично здраве.
	— Не мога да повярвам — каза Гедер. Гласът му трепереше. — Когато приех да се грижа за Астер, изобщо не помислих, че… Така де, вие си изглеждахте съвсем здрав. Въобще не ми хрумна, че… О, ваше величество, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.
	— Чуй ме — каза Симеон. — Привечер се чувствам по-силен, но пристъпът може да започне всеки момент. Нямаме много време да говорим. Ти трябва да дадеш аудиенцията на лорд Ашфорт. Разбираш ли? Когато настъпи моментът, всичко ще зависи от теб. Ти трябва да защитиш Астер. Ти трябва да договориш мир с Астерилхолд.
	— Ще го направя.
	— А аз ще направя всичко по силите си да оставя нещата в добър ред, но силите ми вече не са като преди.
	В потъналата в полумрак стая Симеон изглеждаше като призрак. Левият му клепач и плътта около него бяха провиснали, сякаш половината му лице можеше всеки миг да се отлепи от черепа. Речта му се заваляше, кралят си почиваше върху планина от възглавници, които да подкрепят омекналия му гръбнак. На Гедер много му се искаше да повярва, че това е някаква болест, от която кралят ще се възстанови, но нищо от видяното не подкрепяше тази теория. Симеон понечи да каже нещо, после като че ли изгуби фокус върху мислите си. И след миг попита:
	— Този защо е тук?
	— Вие ме повикахте, ваше величество.
	— Не ти. Другият. Онзи на прага. И какво е облякъл? — попита Симеон раздразнено. После раздразнението се смени със страх. — О, боже! Защо се е облякъл така?
	Настръхнал от ужас, Гедер се обърна към вратата. Там нямаше никого. Хитрецът сложи ръка на рамото му и каза:
	— Тази вечер кралят няма да разговаря повече с вас. Ако разсъдъкът му се проясни, ще пратим да ви извикат.
	— Добре — отвърна Гедер. — Благодаря ви.
	Нощта едва-що беше започнала, но тънкият полумесец на луната плаваше високо в мрака. Гедер се качи в каретата си с помощта на един от дворцовите слуги и облегна гръб на тънката дървена стена. Кочияшът подвикна на впряга, конете потеглиха рязко, стоманените подкови и обточените с железни ленти колела затракаха по паважа. Почти бяха стигнали до Сребърния мост, когато Гедер се наведе напред и извика през прозорчето:
	— Не у дома. Откарай ме в храма.
	— Да, милорд — каза кочияшът и зави.
	Факлите в скобите бяха запалени и горяха толкова чисто, че не оставяха нагар по колоните. Знамето от паешка коприна все така висеше над входа, но в мрака червеното беше тъмно като осемделния символ. Гедер спря на стълбите и се обърна. Градът се разстилаше пред него, фенери и свещи грееха досущ като високите звезди, като отражения в гладка водна повърхност. Кралски шпил, Прорезът, именията на нобилитета и колибите на беднотията. Всичко това скоро щеше да е негово. Да го управлява, да го контролира. Той щеше да е протекторът на кралството, на Антеа, на малкия Астер. Щеше да е регент, щеше на практика да е крал — и цяла Антеа щеше да следва волята му.
	Не чу Басрахип да излиза не защото едрият свещеник стъпваше тихо, а защото собственият му ум беше другаде. И се мяташе между еуфория и паника.
	— Принц Гедер?
	Широкото лице на свещеника изглеждаше загрижено. Гедер седна на стъпалата. Камъкът още пазеше спомен за дневната топлина. Басрахип събра полите на расото си и седна до него. Двамата поседяха в мълчание, като деца, уморени след дълъг ден на игри.
	— Кралят е на смъртно легло — каза Гедер. — И аз ще заема мястото му.
	Усмивката на свещника беше искрена.
	— Богинята гледа благосклонно на вас. Светът се нарежда добре за онези, които имат нейната благословия.
	Гедер се обърна. Лекият вятър диплеше на вълнички тъмното знаме и той изтръпна от лошо предчувствие.
	— Тя не… тоест, богинята не убива краля заради мен, нали? Нали?
	Басрахип се разсмя тихо и топло.
	— Тя не действа по този начин. Светът е направен от малки животи и малки смърти, защото тя го иска такъв. Не, богинята не създава вълните, а само поставя своите избрани на такова място, че вълните винаги да ги издигат нагоре. Тя действа незабележимо, но сигурно.
	— Добре тогава. Добре. Просто не бих искал Астер да загуби баща си само за да се наредят моите неща. — Гедер се облегна назад и опря гръб в горното стъпало. — Ще трябва да му кажа. Не знам как. Как да кажеш на едно дете, че баща му умира?
	— Внимателно — каза Басрахип.
	— Ами посланикът на Астерилхолд? Онзи, който искаше да убедя краля да му даде аудиенция? По всичко личи, че аз ще му дам аудиенцията, а не Симеон.
	— Аз ще бъда с вас — каза Басрахип.
	— Ако не друго, кралят поне ми каза какво иска, така че ще знам какво да правя. С посланика де. А и ще има хора, които да ми помагат. Регентът има съветници, точно като краля. Няма да е като във Ванаи, където всички искаха да се проваля. — Фрагмент от кошмар издрапа от прашните кътчета на ума му. Пожарите на Ванаи затанцуваха отново пред него и очертаха силуета на жена, която отчаяно търсеше изход. Огньовете ревяха, Гедер се сгърчи за миг под тежестта на вината и ужаса, после натика спомена там, откъдето се беше измъкнал. Той, Гедер, беше героят на Антеа. Случилото се във Ванаи беше добро. Когато отново заговори, гласът му беше по-силен: — Няма да е като във Ванаи.
	— Щом казвате.
	Гедер се изкиска.
	— Алан Клин ще си оцапа гащите, като разбере!
	— Какво трябва да направите? — попита Басрахип.
	— За кое?
	— За посланика.
	— О. Симеон иска от мен да се грижа за Астер и да осигуря мир между Антеа и крал Лечан. Казах му, че ще го направя.
	— Ясно. — Басрахип кимна. И след миг добави: — А ако се окаже, че няма как да спазите и двете си обещания, кое ще изберете?


	Маркъс

	От падането на драконите до дните, които тепърва щяха да дойдат, всичко човешко беше създадено и предопределено от неща, които на свой ред са били създадени и построени от нещо по-велико и по-жестоко. Великите монументи бяха навярно най-маловажните. Кулата в центъра на езеро Есасмад, до която не можеше да се стигне, Драконовия гроб в Карс, Празната крепост. Да, те вдъхваха страхопочитание, създаваха чувство за велика мистерия, но по-голямата сила се криеше в прозаичното. Драконовите пътища пресичаха земите на народите и където се пресичаха, израстваха градове, хранещи се от трафика и предимствата на добрата инфраструктура. Тринайсетте раси сами по себе си бяха ограничени от волята на своите създатели драконите. Синаите бяха тънки и бледи, неспособни да водят бой, затова сами се ограничаваха в познатите хълмове и долчинки на Принцеп С’Аналде. Тралгуни, ясуру и йему, агресивни и създадени за война, живееха в Кешет, в чиито просторни равнини нямаше естествени прегради срещу чужди нашествия и където спечеленото с бой днес не можеше да бъде защитено утре. Там, където релефът създаваше благоприятни условия за война, процъфтяваха расите, създадени за война. Там, където релефът предлагаше убежище от насилието, се заселваха онези, които имаха нужда от убежище. Печатът на драконите бележеше света от началото на историята и щеше да го бележи до самия край на всички неща.
	Печата го имаше, но подлежеше на промяна.
	Около всеки голям град, захранван от нефритените драконови пътища, бяха изникнали други — села, махали, по някой самотен хан, — където пътищата бяха павирани от човешка ръка. Там, където се срещаха драконовите пътища и растяха големи градове, обработваемата земя отдавна беше изтощена докрай. Плодородната земя по външния периметър на тези големи човешки струпвания покачваше цената си и така се раждаха нови градчета.
	А с промяната на релефа се променяше и човечеството, изпробваше здравината на веригите, втъкани в кръвта му преди хилядолетия. Само в съзнанието на хората расите бяха ясно разграничени и чистокръвни. Вярно, не всички раси можеха да се кръстосват и да дадат поколение. Синайка не можеше да роди дете от йему, така както женски териер не може да роди от мастиф, а имаше и други комбинации, които не даваха поколение или пък децата им бяха ялови. Трудностите, свързани с отглеждането на дете със смесена кръв, караха расите да стоят настрана една от друга в това отношение, но един по-задълбочен анализ показваше, че от всички раси само удавените са стопроцентово чистокръвни. Тралгун с по-широко разположени и по-тъмни очи навярно имаше няколко капки южнярска кръв във вените си. Тайните женитби между хаавиркини и ясуру бяха редки, но все пак се случваха. Чифтосването между първокръвни и синаи беше напълно възможно, но се смяташе за проява на много лош вкус. Историята познаваше и много по-неприятни кръстоски, а не всички жени, изнасилени от вражески войници, намираха в себе си кураж да убият бебето, родило се от това престъпление.
	Историята на расите беше пъстра черга, изтъкана от любов и погнуса, релеф и предопределение, война и търговия, тайни и простъпки. Ситрин бел Саркор беше само един пример от многото, които Маркъс беше виждал през живота си. Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на ниската дървена маса, беше друг такъв пример. Капсен Гостермак беше дете на майка ясуру и баща йему. Кожата му беше надупчена там, където майчините му бронзови люспи бяха закърнели в зачатък, а устата му беше пълна със заострени, зловещи на вид зъби, които не приличаха нито на бащините му бивни, нито на типичната ясурска захапка. Приличаше на чудовище от детска приказка, ни рак, ни риба, но определено роден за битки. Онези, които не го познаваха, никога не биха предположили, че Капсен се има за поет и отглежда гълъби.
	Къщата беше от споен с хоросан камък и се намираше близо до центъра на село Цемис. В падащия здрач навън синовете на Капсен играеха с другите селски деца — ритаха мъртъв плъх около основата на гълъбарника и пищяха с чистата радост, която се ражда от отвращението и момчешката жестокост.
	— Има едно място — каза Капсен. — Не е близо, но не е и много далеч. Заливче, където хората не ходят.
	— Можеш ли да ни заведеш там?
	— Не — отвърна мъжът. — Ще ви обясня как да стигнете, но имам семейство. Това не е моя работа.
	Маркъс хвърли поглед към вратата. Ярдем Хейн стоеше облегнат на каменната каса със скръстени ръце и непроницаемо изражение. Бяха стигнали дотук по път, който следваше извивките на морския бряг, изгубили бяха половин ден и щяха да изгубят още толкова, за да се върнат в Порте Олива. На Маркъс не му харесваше идеята и двамата да отсъстват цял ден от офиса на банката, но Ярдем беше настоял да го придружи. Дете изкрещя на двора, дали от болка, или от радост, не стана ясно.
	— Добре — каза Маркъс. — Две сребърни монети за карта. И още две, ако заварим нашите пирати там.
	— Тоест плащаш ми и да говоря, и да си държа устата затворена?
	— И в двата случая печелиш — каза Маркъс.
	Капсен стана и отиде до шкафа. Направен беше от плавей, дървени отломки, които морето беше изхвърлило на брега, и още миришеше на катран и сол. Взе от най-горната лавица парче пергамент, малко по-голямо от мъжка длан. Остави го на масата и Маркъс го взе. С тъмно мастило беше отбелязана извивката на морския бряг, както и четири ориентира с все надписите. Човекът се беше подготвил. Това или беше много добър знак, или много лош. Ако селото беше склонно да му помогне срещу пиратите, шансът да открият изгубения товар нарастваше значително. Ако Капсен смяташе, че така ще се въздаде правосъдие, нещата можеше да се усложнят.
	Но за това щеше да се тревожи по-късно. Маркъс откачи кесията от колана си, извади четири сребърни монети и ги остави на масата. После извади още две. Капсен вдигна вежди.
	— Това е за името — каза Маркъс. — Бих искал да знам срещу кого се изправям.
	— Какво те кара да мислиш, че му знам името?
	Маркъс сви рамене и посегна да прибере допълнителните монети.
	— Ринал. Масео Ринал. От Кабрал, нещо като благородник.
	— Добре — каза Маркъс, сгъна картата и я прибра под колана си. — Приятно ми беше да си поговорим.
	— Пак ще се видим, предполагам?
	Маркъс се наведе да мине през вратата, Ярдем тръгна след него. Морето се простираше на юг, сиво като олово. Залезът обагряше западния хоризонт с червено и оранжево. На Маркъс му се искаше да яхне коня и да продължи на запад още сега. Заливчето едва ли беше много далеч, с Ярдем можеха да стигнат там преди полунощ. В най-лошия случай щяха да ги разкрият и тогава поне щеше да има битка.
	Но хората му бяха в Порте Олива. А Ситрин чакаше новини от него. Нямаше нужда да поема излишен риск точно сега, но изкушението беше голямо. Измъчваше го безпокойство, което си търсеше отдушник.
	— Сър?
	„Хайде да хвърлим един поглед.“ Беше му на езика.
	— Тръгваме обратно към града — каза той. — Ще съберем подкрепление и ще се върнем.
	Ушите на Ярдем щръкнаха.
	— Какво? Изненадан ли си? — попита Маркъс.
	— Ами, предположих, че ще искате да тръгнем веднага, сър, към залива.
	— Ще е глупаво.
	— Безспорно, сър. Просто реших, че е грешка, която въпреки всичко ще направим.
	Маркъс сви рамене и тръгна към конете, притеснен от мисълта, че ако беше сам, сигурно щеше да направи точно това.
	Пренощуваха в една дъбова горичка; вързаха конете за древен олтар, скрит между дърветата, обрасъл с лози, изронен и забравен. На сутринта закусиха сушено козешко и по шепа пролетен грах, още с шушулките. Подходът към Порте Олива от запад беше по-труден, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Хълмовете бяха настлани със свежа трева и пирен, но теренът беше неравен. Тревата криеше камъни, които бяха опасни за конете. Имаше една история как владетел на Стари Кабрал организирал нашествие към Биранкор по този бряг, но кавалерията му окуцяла още преди първата битка. Историята сигурно беше преувеличена, но определено съдържаше и зрънце истина.
	Светлите крепостни стени изглеждаха по-тъмни сега, когато слънцето беше зад тях. Десетки просяци задръстваха пътя пред града, но Маркъс вече си бе спечелил репутация в Порте Олива и просяците гледаха да не го закачат. Бяха банда измамници и джебчии, които от пръв поглед разпознаваха външните и пропускаха вътрешните, сякаш онези, които им миришеха на Порте Олива, бяха по някакъв начин съучастници в сърцераздирателните истории за болни бебета и сакати крака, които незнайно как се изцеляваха, когато никой не гледаше. Да те пропускат просяците беше нещо като знак за принадлежност към Порте Олива, невидим знак, с който Маркъс се беше сдобил неусетно. Двамата навлязоха в лабиринта от сергии, бараки и възтесни улички, минаха през крепостната стена и се озоваха в самия град.


	Маркъс тъкмо излизаше от конюшнята, когато неочакван глас го повика по име. На близкия ъгъл стоеше дълголик мъж със стърчаща коса и смуглата кожа на пют. Облечен беше с обикновена кафява роба и държеше кривак, потъмнял и очукан от употреба. За пръв път от седмици Маркъс се усмихна радостно.
	— Кит? Какво правиш тук?
	— Всъщност те търся — каза актьорът. — И Ярдем Хейн! Радвам се да ви видя. Като гледам, градският живот май ви се отразява добре, а? Не помня да съм ви виждал толкова свежи.
	— Иска да каже дебели — подхвърли Маркъс.
	— Знам какво иска да каже, сър — каза Ярдем уж с негодувание. После се ухили широко. — Не мислех, че ще се върнете толкова бързо с трупата.
	Майстор Кит се поколеба.
	— Те не са с мен. Пътувам сам. Надявах се да поговорим за това, Маркъс. Ако имаш време. Но ако с Ярдем имате да свършите нещо, не бих искал да ви преча.
	Маркъс хвърли поглед към Ярдем. По ъгъла на ушите му разбра, че тралгунът е чул същото. Молба за личен разговор, само Кит и Маркъс. Ярдем вдигна рамене.
	— Ще ида да докладвам на магистрата.
	— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш, че си ме видял? — помоли Кит.
	Ушите на Ярдем се наклониха под ъгъл, който говореше за тревога първа степен. Маркъс кимна леко.
	— Щом така искаш — каза Ярдем. — Ще бъда в офиса, сър.
	— Ще се видим там — отвърна Маркъс. — Веднага щом разбера какво толкова тайно има да ми казва Кит.
	Кит го заведе в една кръчма на тясно площадче в Соления квартал. Сух фонтан, широк не повече от човешки ръст, се кипреше в средата и въпреки скромните си размери изглеждаше голям за площадчето. Гълъби се разхождаха, гукаха и цвъкаха. Маркъс и Кит седнаха на една пейка и първокръвна жена с кафява коса, кафяви очи и голямо родилно петно отстрани на врата им донесе халби силен сайдер. Отначало си говореха за трупата — Сандр, Смит и Хорнет. Микел и Кари. Чарлит Скорна, новата актриса, която бяха наели в Порте Олива, преди да тръгнат на север. Уж обичайните клюки и историйки, но на Маркъс му се стори, че долавя страх зад тези иначе безобидни неща.
	И при една от по-дългите паузи в разговора притисна Кит:
	— Да не би нещо неприятно да е сполетяло трупата?
	— Нищо повече от това, че изгубиха един актьор, сиреч мен, надявам се. Трупата е добра, талантливи са. Дори без мен ще са достойна конкуренция на другите театрални компании.
	— Но си ги оставил.
	— Да, оставих ги. Не по свое желание. Отвори ми се една работа, която трябва да свърша, без да намесвам и тях. Беше ни достатъчно трудно, когато загубихме Опал, макар че то си беше по нейна вина.
	Маркъс опря лакти на масата. Не бяха далеч от мястото, където бе намерила смъртта си Опал — актрисата, която изпълняваше главните женски роли в трупата на Кит и която беше предала Ситрин. Маркъс имаше чувството, че е редно да си спомня по-ясно как точно е умряла Опал, но помнеше само, че я беше убил, а после бе изхвърлил трупа й през една дупка в дигата.
	— За това ли искаше да говорим? — попита той. — Заради Опал?
	— Не — отвърна Кит. — Не за това.
	Маркъс кимна.
	— Какъв е проблемът тогава?
	Старецът се засмя, но смехът му не беше весел. Кит имаше тъмни сенки под очите, държеше чашата си с две ръце, сякаш е много уморен.
	— Дойдох чак от Камнипол да говоря с теб, а сега откривам, че ми е трудно да намеря подходящите думи. Така. Тръгвам на мисия. Мисия, която може да се окаже много опасна. Възможно е да не оцелея.
	— Каква мисия, Кит?
	— Вярвам, че нещо… _зло_ е било пуснато в света. Не се сещам кой друг освен мен би могъл да застане на пътя му. Чувствам, че трябва да тръгна, но поради няколко сложни причини бих предпочел да не тръгвам сам. Пътувал съм много, но познавам едва шепа хора, които са подходящи за такава задача. Ти си един от тях. Бих искал да дойдеш с мен.
	Сякаш в отговор гълъбите излетяха като един. Крилете им раздвижиха въздуха, лъхна на птичи изпражнения. Маркъс отпи от сайдера, за да спечели малко време.
	— Според мен ти толкова отдавна играеш във всякакви откачени пиеси, че сам си откачил на тема добро и зло — каза накрая.
	— Де да беше така — въздъхна Кит. — Ако аз бях лудият, нямаше да е голяма загуба. Един изгубен човек в морето от хора. Уви, боя се, че разумът ми си е на място.
	— Лудите често си мислят така. И какво е онова зло нещо, което трябва да надвиеш?
	— Ако ти разкажа подробностите, със сигурност ще ме сметнеш за луд — каза майстор Кит. — А и според мен не е безопасно да ги разкривам. Не още и не тук. Но ако решиш да дойдеш с мен, обещавам да ти дам доказателство, че поне част от твърденията ми отговарят на истината. Ще тръгна на юг, после на изток. Далече на изток. Мисля, че опасности ще има, но ако ти си с мен, ще са по-малко.
	— Мога да ти препоръчам телохранители — каза Маркъс. — Наскоро освободих неколцина, които бих задържал, ако зависеше от мен, така че знам къде да намеря добри професионалисти, които си търсят работа. Самият аз обаче не мога да ходя никъде. Имам задължения тук.
	— Значи още си щастлив, че работиш за Ситрин и банката, така ли?
	— Щастието няма нищо общо — каза Маркъс. — Такава ми е работата.
	— Кога ти изтича договорът?
	— Аз работя за Ситрин.
	Веждите на Кит се събраха и се извиха нагоре като гъсеници.
	— Разбирам.
	— Мога да ти намеря добри хора — повтори Маркъс.
	— Не искам добри хора. Искам теб — каза Кит, после се засмя. Въпреки очевидната му тревога в смеха му имаше топлина. — О, това май не прозвуча много добре. Ще ми се да приемеш по собствена воля, Маркъс. Не искам да прибягвам до сила.
	— Не би могъл.
	— Напротив — каза Кит. — И се изкушавам да го направя. Но те смятам за свой приятел, затова ще се въздържа. Дано оцениш какво значи това. Още не съм се подготвил за пътя. Ще остана тук възможно най-дълго, в случай че промениш решението си. Бих те помолил обаче да не разгласяваш за присъствието ми в града.
	— Някой търси ли те?
	— Да — каза Кит и отпи дълга глътка сайдер.
	Жената с родилното петно се приближи и посочи чашите им. Маркъс поклати глава. Не искаше да вкарва още алкохол в кръвта си.
	— Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога в извънработно време, когато банката няма нужда от мен — каза Маркъс. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа.
	— Благодаря ти.
	Маркъс помълча още миг, чудеше се какво друго да каже. Вместо това плесна актьора по рамото и си тръгна, като заряза чашата си наполовина пълна. До банката не беше далеч, затова вървеше бавно. За пръв път, откакто се беше хванал със Ситрин бел Саркор и нейната банка, отказваше предложение за работа. Тъкмо заобикаляше някакви конски фъшкии насред улицата и се разминаваше с група стражи от краличината гвардия с униформи в зелено и златно, когато изведнъж му хрумна, че може би това ще е последният договор в живота му.
	Работата му за банката беше безсрочна, не беше крепост, която да варди през лятото или да превземе наесен. Хората му не бяха войници, а стражи. Дори и стражи не бяха, а по-скоро частен охранителен отряд. И наказателен също. Притискаха разни хора по поръчка на лихвар. А тази работа край нямаше.
	И след двайсет години ли щеше да ходи по същите улици? Щеше да побелее с времето, или да оплешивее. Ставите му щяха да се подуят болезнено. Може би щеше да намери жена, която да търпи настроенията и спомените му. Можеше да ръководи отряда си, докато стане толкова стар и самодоволен, че се превърне в обикновен талисман. Човекът, който някога е движел света, нищо че сега не му личи. Бъдещето се разгъна пред него толкова ясно, сякаш можеше да протегне ръка и да докосне стареца по рамото.
	Спря за миг и погледна нагоре, към небето. Сигурно така се чувстваше Канин Майс, заключен в длъжнишката кутия и заровен до шия в земята. Сигурно такава беше смъртта. Едва не направи кръгом, едва не тръгна обратно към майстор Кит, сайдера и каквато там лудост беше влязла в главата на стареца дори само защото историята щеше да е различна от онази, която току-що беше видял в собственото си бъдеще.
	Но това би означавало да напусне Ситрин. До банката оставаха само две пресечки и Маркъс впрегна докрай волята си, за да измине това разстояние.
	Ярдем го чакаше отвън, крачеше тревожно напред-назад.
	— Сър?
	— Добре съм.
	— Има ли нещо?…
	— Не, Ярдем, няма _нищо_. Нищо изобщо, никога, никъде.
	Тралгунът сви уши назад. Маркъс предпочиташе да види гняв в очите му, или обида, каквото и да било, но не загриженост. Загрижеността твърде много приличаше на съжаление.
	— Справяме се много добре, сър. Банката е стабилна. За момента охраната е в намален състав, но хората са ни верни и добре обучени. Пик е крайно неприятна, да, но това се търпи. Само като си помисля колко много напреднахме от Елис насам…
	— Не се каниш да ми пробуташ поредните си дрънканици как душата ми е кръг, сега съм на върха и ме чака стремително спускане надолу, нали?
	Краткото колебание на Ярдем беше равносилно на положителен отговор.
	— Не, сър — каза тралгунът.


	Клара

	За щастие Джори беше успял да отклони идеята на Гедер Палиако венчавката да се извърши от неговите кешетски свещеници и церемонията щеше да се проведе във върховния храм. Насрочена бе за деня след фойерверките на Канл Даскелин и откриването на сезона. Дотогава оставаше твърде малко време, за да се спазят всички формалности. Клара беше уредила две вечери с лейди Скестинин и една за двете семейства. Лорд Скестинин пристигна в столицата чак в деня на сватбата, не от липса на желание, а поради служебни ангажименти. Бариат дойде с него, а Викариан си уреди специално разрешение да прекъсне следването си, за да присъства на церемонията, така че всичките й момчета бяха тук в големия ден. Имаше нелош шанс да се държат прилично. Заради Сабиха, ако не заради Джори.
	Всъщност ако Джори си беше избрал любима с нарочната цел да подсигури доброто поведение на братята си, едва ли би се получило по-добре. Намекът за скандал и неодобрение, който тегнеше над събитието, щеше да сплоти братята, вместо да ги подтикне към грубовати шеги и закачки, както несъмнено би станало, ако Джори си беше избрал жена с безупречна репутация. А започнеха ли веднъж с шегите и закачките, момчетата със сигурност щяха да прекрачат линията на доброто поведение, без дори да си дават сметка за това.
	Елисия обаче беше пратила писмо, че няма да дойде. Може да изглеждаше странно, но Клара наистина се надяваше, че дъщеря й има стомашни проблеми. Така де, едно разстройство нямаше да я убие. Стомашните проблеми минаваха по-бързо от срама и предателството и за разлика от тях, нямаха дългосрочни последствия. Но този проблем щеше да почака. В момента Клара си имаше достатъчно друга работа.
	Храмът беше изключителен, съвършен.
	Големият кръг на пода беше от бял мрамор, сечен преди поколения и излъскан като вода. Олтарът се въздигаше в черно и зелено в центъра, огромният купол се извиваше високо над него. Арките бяха оформени като драконови криле, разперени да прегърнат светлото пространство по средата. Клара беше инструктирала прислугата да събере клонки от черешите в собствената й градина. Листата бяха малко и още мънички, но цветовете сякаш пиеха от бялото на мрамора. Пейките около централния кръг се кипреха с възглавнички във фамилните цветове на гостите — червено и златно, кафяво, черно, индигово. А отпред, на почетните места — столове от кована мед за семейството на булката и от бронз за семейството на жениха. Както и допълнителна пейка от сребро с възглавнички в сивото и синьото на дом Палиако, където щяха да седнат Гедер и принц Астер.
	Сега, само няколко часа преди началото на церемонията, стъпките на Клара ехтяха в храма. Копринената й рокля шепнеше нежно. Клара застана до своя стол и погледна нагоре към огромните, невиждащи очи на дракона, които гледаха право в нея. Като при повечето дами от висшите дворцови кръгове, и нейната набожност беше по-скоро съобразяване с етикета, отколкото искрено преживяване. Така де, би било крайно неприлично да спиш по време на литургия или да се чешеш по време на църковни празници. Сега обаче, загледана нагоре, Клара усети нещо средно между тъга и надежда в гърдите си, вдигна ръка към дракона и каза:
	— Нека бъдат щастливи един с друг.
	— Смяташ ли, че може и да не бъдат? — попита Досън откъм колоните пред нея.
	Днес беше облечен в черно и златно, цветовете на Неумиращия град. На фона на светлия мрамор дрехите му изглеждаха по-тъмни, цветовете — по-наситени, сякаш някой беше отрязал дипла от среднощно небе. Клара го погледна с усмивка.
	— Надявам се да са щастливи. Това е. И понеже съм безсилна, правя онова, което правят хората, когато са безсилни.
	— Молиш се?
	Клара протегна ръце, сякаш за демонстрация. Досън прекоси белия мрамор под каменната сянка на дракона. Изглеждаше уморен, доволен и красив. Прегърна я през кръста и се обърна да погледне натам, накъдето гледаше тя. Клара се сгуши в него. Ръцете му и сега бяха силни и решителни като в един друг ден преди много, много години.
	— Нека бъдат щастливи един с друг — повтори той думите й и те отекнаха с каменно ехо. Само че неговата молитва не беше насочена към дракона или към бог. Беше знак към нея, че я подкрепя, че двамата са заедно в това. — Помниш ли когато ние застанахме тук?
	— О, да — каза Клара. — Отчасти поне. Цялата сутрин пих вино за кураж и май бях прекалила.
	— Вярно. Май наистина беше прекалила.
	Тя облегна глава на рамото му и попита:
	— Търсят ли ме?
	— И още как. Онова момче Палиако е в паника, а Джори трябва да се подготви и прочие.
	Клара си пое дълбоко дъх, изправи гръб и заяви:
	— Води ме към фронта, скъпи.
	Като при всички пролетни сватби, когато вятърът го позволяваше, и тази щеше да се състои в градината на храма. Според сметките на Клара гостите бяха петстотин, но изглеждаха двойно повече. По традиция флагчета с цветовете на Скестинин бяха закачени по клоните на дърветата, а роби от няколко раси стояха в церемониални клетки и пееха хвалебствени химни за Антеа, бог и пролетното прераждане. Клара откри Джори да бави Гедер Палиако пред една от клетките, в която мъничко синайско момиче, толкова тънко и бледо, че изглеждаше направено от захар, пееше с ясен глас някакъв марш, горд и въздействащ, на език, който Клара не позна.
	Проблемът й стана ясен от пръв поглед. Дъщерята на Канл Даскелин, Сана, стрелкаше с ледени погледи най-голямата щерка на Баниен, а Несин Пирелин май беше на ръба на сълзите. Клара се почувства неудобно заради момичетата и се запита дали и тя някога е падала толкова ниско. Надяваше се, че е била по-дискретна от тях.
	Разбира се, вината не беше само тяхна. Животът на жените в двора открай време се определяше от женитбата и това в известен смисъл беше благословия. Самата тя се беше венчала в същия този храм преди да навърши двайсет години и оттогава мястото й в двора беше ясно и фиксирано. Клара беше лейди Калиам, баронеса на Остерлингов хребет, но можеше да е баронеса Нарнинг или просто лейди Мивекили, съпруга на графа на Долни пристан. Във всеки случай мястото и рангът й щяха да са точно определени, а тя щеше да е свободна да прави каквото поиска с живота си в рамките на тези граници. Без Досън до себе си тя пак щеше да е Клара. Но нямаше да е същата Клара. Тези момичета гледаха Гедер Палиако и виждаха шанс за стабилност, високо социално положение и влияние. Защото така бяха научени и защото бяха прави.
	Но ако някой не им стегнеше юздите, като нищо можеха да съсипят деня на нейния Джори, а това не биваше да се допуска.
	— Барон Ибинлес! — каза Клара, спусна се към Гедер и го хвана под ръка. — Търсих ви навсякъде. Нали нямаш нищо против да ти отнема лорд Палиако, скъпи?
	— Разбира се, че не, майко — каза Джори и й благодари с поглед.
	Клара се усмихна и дръпна лекичко Гедер, отдалечавайки го дипломатично от момичетата. Встрани имаше малка ниша, където двамата биха могли да си поговорят на спокойствие, макар че Клара нямаше представа за какво да си говори с момчето. Най-странното в Гедер Палиако — нещо, което никой не коментираше — беше колко често се променя и колко драстични са тези негови промени. Преди двамата с Джори да заминат за Свободните градове, Клара го познаваше бегло като един от многото дребни благородници, които гравитираха в периферията на двора. После, когато момчето се върна победоносно в столицата, беше танцувала с него на пира в негова чест. Тогава той й се стори зашеметен, изгубен и озадачен, като дете, което за пръв път вижда хитрец да превръща вода в пясък. Сетне Гедер изчезна от полезрението й, а в края на онова дълго и ужасно лято се върна отслабнал, закоравял и самоуверен. И незнайно как информиран за кашата, която беше забъркал съпругът на Фелиа Маас. А сега, след цяла зима в новото си провинциално имение, отново беше тук, отново беше напълнял и го обвиваше облак от тревожност, толкова гъст, че сякаш лепнеше по кожата му като мъгла.
	— Благодаря ви, лейди Калиам — каза той и проточи врат назад да погледне още веднъж групичката млади жени. Клара така и не разбра дали се надява да тръгнат след него, или се бои, че ще го направят, и мисълта за това го ужасява. По малко и от двете, реши накрая тя. — Не ме бива в тези неща.
	— Понякога става доста неудобно, нали?
	— Барон без баронеса — каза Гедер с горчива усмивка. — Преди никоя от тях не ме забелязваше.
	— О, това едва ли е вярно — каза Клара, макар да беше сигурна, че е точно така.
	После Гедер зърна някого или нещо, което го накара да присвие очи с нетърпение и наслада. Клара се обърна и видя сър Алан Клин.
	Беше толкова блед, че приличаше на призрак. Екзекуцията на неговия приятел и съконспиратор по обвинение в убийство и държавна измяна го беше съсипала физически, като болест, от която не личеше да се възстановява. Гедер беше служил под командването на Клин и Клара знаеше, че помежду им съществува вражда. Изведнъж си спомни, ясно и ярко, как беше хванала най-големия си син, Бариат, да пуска молци в огъня малко преди да стане на седем. Невинността и жестокостта бяха типични за малките момчета. Същото съзираше сега в очите на Палиако и то й напомни какво е да си майка на три малки момчета.
	— Извинете — каза Гедер и измъкна ръката си. — Отдавна исках да се видя с един човек.
	— Вървете — каза тя.
	Гедер тръгна към Клин с отскоклива походка. Сякаш имаше пружинки на петите. Клара го гледаше със смесица от съпричастие и ужас. „Бог да помага на жената, която го улови в мрежите си“ — помисли си.
	От другия край на храма се чу вик, последван от висок мъжки глас, рев почти, и Клара забърза натам с мисълта за поредната криза. Хора се бяха струпали и изглежда аплодираха някого или нещо, после Сабиха Скестинин се появи над всички тях, повдигната на нечии рамене. Роклята й беше пролетно зелена, косата — сплетена назад, така че да открива лицето. Смееше се, леко приведена, за да запази равновесие. Ревът се чу отново, а момичето ококори уплашено очи, когато тълпата го понесе напред. Навалицата не се разтвори, а се вля в процесията. Бариат и Викариан тичаха, понесли бъдещата си снаха, всеки стискаше по един глезен, та момичето да не падне назад, а Сабиха се държеше за гъстата черна коса на Бариат. Той още беше с флотската си униформа и с герба на дом Скестинин на рамото в чест на своя главнокомандващ. Викариан беше с бялото си свещеническо расо, но без златен ширит — щеше да го получи чак когато положи клетвите си. Тримата викаха, смееха се и тичаха из градината — разиграваха отвличането на булката.
	Гордост и задоволство изпълниха гърдите на Клара. Без значение дали го разбираха на съзнателно ниво, или действаха по инстинкт, с това си действие нейните момчета изпращаха ясно послание. „Сега момичето е наше, не само на Джори. Сега тя е Калиам и ако се заяждате с нея, се заяждате с нас.“ Клара зърна петно в алено и златно сред навалицата — принц Астер се смееше заедно с другите, повлечен от всеобщото веселие и младите жени. Само едно нещо липсваше, за да бъде денят съвършен — Симеон да върви рамо до рамо с Досън.
	Самата церемония започна час преди залез. Досън и Клара заеха местата си. Лорд и лейди Скестинин заеха своите. После Гедер Палиако и принц Астер седнаха на сребърната пейка — кискаха се като ученици, — след тях бавно и помпозно кралският двор на Антеа изпълни храма. Мъже и жени, които Клара познаваше от дете, приятели и съюзници. Целият двор, или почти целият, се беше стекъл да види как нейният син и дъщерята на Скестинин ще се врекат един на друг и ще отгърнат нова страница в живота си.
	Свещеникът подхвана напева и Клара затвори очи. Досън хвана ръката й, тя изтри една сълза и се обърна да го погледне. Неговите очи бяха сухи, разбира се. За него церемонията вдъхваше спокойствие и увереност, точно както се очакваше от една венчавка. Част от правилата и традициите, които деляха света от хаоса. Когато дойде моментът да застанат до младоженците при олтара, Клара го направи с повече грация и увереност, отколкото го бе направила на собствената си сватба.
	След последната благословия всички се изсипаха в нощта навън. Още имаше остър хлад във въздуха, сякаш зимата протягаше ръка от гроба си. Джори и Сабиха се качиха на каретата, която щеше да ги върне в градската къща на Калиам. Утре сутрин момичето щеше да седне на масата за закуска заедно със синовете на Клара. И щеше да започне дългият предпазлив танц от разговори и етикет, който след време щеше да превърне мълчаливата заявка на момчетата в реалност — Сабиха щеше да стане Калиам във всичко, а не само по име. Време имаше.
	Тази нощ щяха да се водят дълги разговори — и във „Великата мечка“, и в другите, по-малки братства. Досън и лорд Скестинин щяха да раздадат дарове на своите приятели и съюзници, после щяха да се напият до несвяст и да спят до обед на следващия ден. Клара щеше да варди къщата, да бди над спокойствието на младоженците, в случай че приятелите на Джори прекалят с алкохола и решат да си направят някоя солена шега. Изчака при вратите на храма, загледана в каретите и паланкините, които задръстваха улицата. Кочияши с цветовете на десетки домове се надвикваха, ругаеха и бутаха в опит да изпълнят заповедите на своите господари.
	Лейди Скестинин застана до нея и двете се разговориха за дреболии — за отминалата зима, за роклите на дамите от двора, за фойерверките на Канл Даскелин. Лейди Скестинин дори не намекна за някаква признателност към семейство Калиам, нито Клара намекна, че такава се дължи. Когато лорд Скестинин дойде де отведе съпругата си, двете се разделиха с усмивка. Бяха си взели мярката и намираха резултата за удовлетворителен. Така, значи можеше да зачеркне и това от списъка, помисли си Клара.
	Когато се прибра, всички фенери в двора бяха запалени. Цялата прислуга, всички слуги и роби, се бяха изсипали навън, готови да отбият всички възможни атаки. Прислугата всъщност беше нейният наемнически отряд — изпълняваха нейните заповеди и бяха нащрек. Тази нощ никой нямаше да влезе или излезе от къщата без знанието на Клара. От друга страна, като разставяше прислугата по коридорите и в градините, Клара осигуряваше спокойствие на Джори и Сабиха. Никой нямаше да подслушва пред вратата на нейния син и новата й дъщеря.
	Седеше в стаята си, хапваше хляб с мед, пиеше чай и си мислеше за внуци. Е, вече имаше един внук, или почти. Незаконното дете на Сабиха сигурно беше достатъчно голямо да казва „мама“. Достатъчно голямо да пълзи. Детето нямаше представа, че днес майка му е започнала нов живот. Може би дори не знаеше коя е майка му. Лорд Скестинин едва ли беше позволил на Сабиха да вижда детето, още по-малко да се грижи за него.
	Клара запали лулата си, взе си бродерията и си обеща още утре заран да проучи къде живее момчето и с кого. Сега, когато Сабиха беше вляза в нейното семейство, на нея се падаше да осигури на детето й добри грижи. Добри грижи някъде далеч от майката.
	На вратата се почука. Беше икономът — беше описал подаръците и осчетоводил разходите. Клара протегна ръка и той й връчи въздългия списък. Лорд Баниен беше подарил на младите два коня от личните си конюшни и малка карета с цветовете на семейство Калиам. Лорд Бастин се беше отчел с половин унция подправка в сребърна кутия, която струваше повече от конете и каретата на Баниен, взети заедно, поне ако се вярваше на твърденията му. Дори Къртин Исандриан се беше отчел подобаващо с ръчно огледало от майсторите в Еласе, със сребърна рамка с вплетени в нея имената на младоженците.
	Нали точно за това бяха сватбите в крайна сметка. Възможност да проявиш щедрост и да покажеш екстравагантност. Шанс миналогодишните съперници да се превърнат в тазгодишни приятели или в най-лошия случай добри познати. Сватбите бяха обратната страна на битките и интригите, създаваха връзки и приятелства между хората. Бяха част от тъканта на цивилизацията. Онова, което Досън защитаваше чрез традициите и обичаите, Клара изграждаше с благодарствени писъмца и ръчни огледала чужбинска направа.
	Легна си късно, без да дочака Досън, и заспа веднага. Сънуваше мишки, които въртят колело до безкрай, когато познато докосване я разбуди. Сънят избледня, а стаята дойде на фокус. Досън седеше на ръба на леглото, все така в празничните си черно-златни дрехи. За миг Клара реши, че е дошъл да продължи празненството по своя си начин, и се усмихна лениво при мисълта за физическата им интимност.
	Светлината на свещта улови лицето му, отрази се в следите от сълзи по страните му и Клара се събуди окончателно. Седна в леглото.
	— Какво е станало?
	Досън поклати глава. Миришеше на силно вино и хубав тютюн. Мислите й веднага литнаха към Джори, към Сабиха. Трагедиите на невестината нощ бяха тема на не една и две тъжни песни. Тя хвана съпруга си за рамото и го завъртя, за да го погледне в очите.
	— Любов моя. Какво е станало, кажи ми.
	— Стар съм и остарявам с всеки ден — отвърна той. — Най-малкият ми син вече има съпруга и свое семейство, а приятелите от младостта ме напускат. Напускат ме завинаги.
	Беше пиян, да, но скръбта в гласа му се чуваше ясно. Не беше тъжен, защото е пил твърде много. Беше пил много, защото беше тъжен.
	— Симеон? — попита тя и Досън кимна. Когато проговори, гласът му беше тих и пропит с тъга.
	— Кралят е мъртъв.


	Ситрин

	На североизток, на остров Нарин, в сивокаменния град Столборн, център на презокеанската търговия. На югоизток в Херез, в град Дон, известен с лампите си, с кучетата си и с дартинските мини. На юг в Еласе, в петте града на Судапал, които контролираха търговията във Вътрешно море. В Северобреж — Карс, и Драконов гроб, и Коме Медеан и неговото холдингово дружество. До неотдавна във Ванаи, а сега в южната част на Биранкор, в Порте Олива. Клоновете на Медеанската банка разсичаха континента като спиците на колело. Ситрин седеше на масата, плъзгаше пръст по картата и мечтаеше.
	Почти целият й съзнателен живот беше минал във Ванаи. Когато Ванаи изгоря, миналото й изгоря с него. Улиците и каналите, където беше играла като малка, вече ги нямаше, както и почти всички хора, които помнеха за тях. Ако тя забравеше дали определена улица се е намирала вдясно или вляво от пазарния площад, това знание щеше да изчезне не просто от нейните спомени, а от лицето на света. Нямаше начин да провери къде точно се е намирала улицата, и по-лошо — нямаше причина да го прави.
	Порте Олива беше станал неин дом, защото случайността я беше довела тук. Банковият клон беше неин — малкото, което Пик беше склонна да й отстъпи от него, — защото Ситрин беше поела огромен риск и беше спечелила. Както и защото магистър Иманиел я беше научил на занаята. Судапал, от друга страна, беше място, за което само бе чувала. Самата тя никога не беше стигала толкова далече на изток, не беше виждала великия петделен океански град. Никога не беше чувала крясъците на черните чайки, не беше виждала струпванията на удавени под вълните. Но знаеше доста за това как златото и подправките минават оттам на път от Лионеа. Как воловете плават на големи плоски баржи покрай брега към пазарите на Судапал. Трябваше й само седмица да проучи счетоводните книги и щеше да разгадае логиката на океанския град и силите, които го тласкаха в една или друга посока. Парите имаха своя собствена логика и структура, а тях познаваше добре. Така че в известен смисъл Ситрин познаваше всички градове, дори онези, в които кракът й не беше стъпвал.
	Плъзна пръст по западното крайбрежие. В Принцеп С’Аналде банката нямаше клон. Но там Ситрин имаше роднини. Семейството на майка й, чистокръвна синайка. Не знаеше нищо за тях, освен че бяха отказали да се грижат за осиротялото нечистокръвно дете на дъщеря си. Отказът им не я терзаеше. Обратното би било като да си се родил с девет пръста на краката и да скърбиш за липсата на десетия. Отказът им беше факт от живота й като цвета на небето и ритъма на морето. Нейни роднини живееха там — тя почука с пръсти по картата, — но това беше без значение за нея. Със същия успех можеше да са изгорели във ванайския пожар.
	На север от тях — Северобреж. На запад от него — Плиткото море и остров Нарин. На изток — Астерилхолд и имперска Антеа. Там беше центърът на Медеанската паяжина, която обхващаше цялата търговия на север. Сянката й падаше чак до топлите сини води на Вътрешното море.
	„Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.“ Така беше казал капитанът, но грешеше. Нямаше друг начин да спечели доверието им освен чрез докладите и отчетите си. На този начин беше разчитала Ситрин, на него беше заложила всичките си надежди. Ако видеха как управлява своя клон, как приходите й постепенно надвишават разходите, как договорите растат по бройка и обем, щяха да опознаят начина, по който мисли тя. Ограничена в действията си от нотариуската, Ситрин беше слуга на слугата и нямаше начин да се отърси от оковите.
	Искаше й се да отпрати някак Пик. Ако изникнеше някаква задача във връзка с банката, нещо достатъчно важно, за да пратят представител на място, но не толкова, че да изисква замразяване на останалите оперативни фондове, може би Пик щеше, волю-неволю, да остави нещата в нейни ръце.
	Като ще мечтае, защо да не помечтае и как някой дракон възкръсва, отнася Пик в морето и я пуска право в щипките на гигантски омар? Защо да мечтае на дребно?
	На вратата в долния край на външното стълбище се потропа и тропането прекъсна мислите й. Ситрин стана и оправи полите си. Основна задача на всеки банкер беше да изглежда по един начин, докато в действителност прави друго. В нейния случай това означаваше да прояви интерес.
	На вратата се потропа отново.
	— Минутка — извика троснато тя.
	Прибра косата си назад, както я бяха научили Кари и майстор Кит — уж така изглеждала по-голяма, — и я прикрепи с няколко фиби. Погледна гримовете. Слагаше по малко, и то с цел да се състари. Днес не се беше гримирала. Какво пък, ако понякога магистра Ситрин изглеждаше малко по-млада от обичайното, значи сигурно е в добро разположение на духа. Дори наум шегата й загорча.
	Жената на прага беше с ливреята на губернатора. Козината й беше светлокафява, а вплетените в нея мъниста бяха с цветовете на града — зелено и златно. Медното огърлие на шията й беше знак, че е куриер.
	— Магистра Ситрин бел Саркор?
	— Аз съм.
	Жената се поклони и й връчи плик от кремава хартия, запечатан с восък и печата на губернатора. Поднесе й го толкова тържествено, сякаш й носеше главата на вражески крал. Ситрин го хвана с два пръста и счупи печата с палец.

	„До магистра Ситрин бел Саркор, глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива, аз, Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива по милостта на Нейно кралско величество…“

	Ситрин плъзна поглед надолу по страницата, без да чете, по-скоро събираше важното като каймак от мляко. Официална вечеря след месец по случай тристагодишнината от основаването на града. Разбира се, тук бе имало град и преди това, и още преди това, още по времето на драконите. На хълмовете край града имаше руини от дялан камък, който отдавна бе ерозирал почти до неузнаваемост. Преди триста години някой беше подписал парче хартия, резнал бе палеца си да го подпечата с кръв, а сега щяха да заколят няколко прасета, да пият младо вино и да държат речи.
	Щеше да отиде на празненството, разбира се. Нищо, че нейният конкурент и бивш любовник Кахуар Ем щеше да е там. Нищо, че щеше да скучае до смърт. Щеше да отиде, да се смее и да говори, сякаш има пълна власт над своята банка. Ако не го направеше, някой можеше да се запита защо, а веднъж подкопана, илюзията за влияние трудно щеше да се възстанови.
	— Благодаря — каза Ситрин. — Това е всичко.
	Пратеничката се поклони и си тръгна, мънистата й тихичко потракваха. Ситрин понечи да се върне горе и все пак да се гримира, но се отказа. Имаше да изиграе роля в кафенето, празна роля, но все пак беше добре да отиде. Излезе на улицата и заключи вратата.
	Достатъчно й бе да мине по улиците край Големия пазар, за да придобие представа за моментното състояние на местната икономика. Уличните колички бяха мерилото, показващо коя реколта е била добра и коя — слаба. Ако в престъпността имаше отлив, по улиците имаше повече фъшкии. Броят на просяците, мигрирали от драконовия път към вътрешността на града, показваше дали се очакват големи кервани, или трафикът е предимно местен. Ситрин се чувстваше като хитрец, който помирисва дъха на пациент и преценява какво е състоянието на черния му дроб. Правеше го несъзнателно и инстинктивно, както го беше правила от дете. Но сега го нямаше магистър Иманиел, на когото да се похвали със заключенията си. Сега беше просто навик.
	Пик не беше в кафенето, което, от една страна, беше истински късмет, защото така Ситрин щеше да работи сама по делата на банката. От друга, каквото и да направеше тук, по-късно трябваше да го докладва на гаднярката. Всички лица около масата й бяха познати. Маестро Асанпур я посрещна с усмивка и й намигна със сляпото си око.
	— Минутка — каза той и отиде зад тезгяха. Ситрин знаеше, че ще се върне с чаша уханно кафе и меденка. Седна на една масичка пред кафенето, загледа се в площада и зачака. След малко маестро Асанпур донесе кафето и меденката, потупа лекичко Ситрин по рамото и влезе в кафенето с бавната си стъпка. Някой ден маестро Асанпур щеше да умре и кафенето щеше да се промени. Щеше да стане различно, непознато. Какво ли щеше да е тогава?
	Позна мъжа още щом той излезе на площада. Не го беше виждала никога — знаеше го само от писмената оферта, която беше депозирал в банката, — но в крачката му имаше целенасоченост. Беше доста широк в раменете като за дартин, а очите му грееха по-ярко от обичайното. Туниката му беше от кожа, с отпечатан герб на дракон. Когато мъжът спря пред нея, Ситрин му кимна към стола срещу себе си. Той седна с грацията на танцьор, наведе се напред и опря лакът на масата.
	— Дар Синлама, предполагам — каза тя.
	— Магистра бел Саркор — отвърна мъжът.
	— Прегледах офертата ви. Боя се, че банката ни няма предишен опит с финансирането на експедиции като вашата.
	— Рискът е голям, вярно. Но и печалбата е голяма. Когато открила Храма на слънцето, Сейлиа Пеласиан се върнала у дома с толкова злато и скъпоценности, че да стигнат за сто живота. Саркик Пеласиан не намерил злато, но чертежите, които открил в онази стара библиотека, днес се използват масово в обсадното изкуство. Списъкът е много дълъг, магистра.
	— И не включва името на нито един, който още да е между живите — каза тя.
	— Не включва, вярно, засега — каза той с усмивка. — Но нима някой се е опитвал, поне от едно поколение насам? Светът е пълен с история, препълнен. Драконите са били навсякъде. А ние сме се вкопчили в пътищата и не смеем да пристъпим встрани от тях. Отиваме там, където е лесно да стигнем. Но драконите не са страдали от нашите ограничения. Безкрайното небе е било тяхно, не са им трябвали пътища. Има ли изгубено съкровище в Порте Олива? Не. Хората строят върху основите на стари сгради открай време. Но в Сухата пуст? Северно от Биранкор, където няма драконови пътища? Никой не копае там по-дълбоко, отколкото стига селяшкият плуг. Аз отраснах на такова място. Като деца обикаляхме нивите и копаехме за драконови зъби. Бях събрал цяла дузина, преди да напусна родното си село.
	Говореше убедително и гладко, сякаш беше изнасял тази реч и преди, неведнъж. Ситрин поклати глава.
	— Хубава история и не съвсем лишена от смисъл, но…
	Той се наведе още малко напред и сложи нещо на масата. Зъб. Беше дълъг колкото дланта на Ситрин и извит. Острият му край беше неравен. Основата му беше широка и с извити като кука корени, предназначена за масивна челюст. Ситрин взе зъба и се изненада колко е тежък.
	— На света има много скрити неща — каза мъжът. — Повече, отколкото можете да си представите. И някои от тях стават не само за украса.
	Ситрин претегли големия зъб в шепа. Нямаше следи от захапката на длето върху камък, нито издайническото гладко място в основата на отливка. Това още не значеше, че зъбът е истински, но и да беше фалшификация, фалшификаторът бе толкова добър, че Ситрин не откриваше и следа от работата му. А и да беше зъб, можеше да е от друго голямо животно, не непременно от дракон. Зачуди се какви ли са били бивните на Пик, преди да й ги извадят. Нищо чудно този зъб да водеше произхода си от устата на някой необичайно едър йему.
	А можеше да е и драконов зъб.
	— Безброй неща са били изгубени, когато драконите изчезнали от света — продължи дартинът. Сякаш свещи горяха в очите му. Когато ги затвореше за миг, Ситрин зърваше плетеницата от кръвоносни съдове по клепачите му. — Онова, което е било обречено да изгние, е изгнило отдавна, но има неща, неподвластни на времето. Дайте ми пари да наема каруци и лопати и ще се върна със съкровища, за които човечеството е забравило. Неща, за които сме забравили дори да мечтаем.
	„Да — искаше й се да каже. — Да, вземи парите, вземи и мен. Изведи ме от този град и нека намерим съкровище, за да си основа своя банка и да изхвърля Коме Медеан и Пик Устерзал на улицата.“ Вместо това бутна зъба през масата. Това беше романтична приказка. Мечта. Дори Пик да не вардеше с нокти и зъби банковия сейф, Ситрин знаеше, че трябва да отхвърли офертата на дартина. Предложението му беше чиста проба хазарт и фактът, че я привличаше толкова силно, беше тревожен знак за собственото й душевно състояние.
	Дар Синлама сви устни.
	— Значи отговорът е „не“?
	— Да — отвърна Ситрин. — Но мисля, че ще намерите финансиране другаде. Умеете да разказвате тази своя приказка, логиката ви звучи убедително, стига да откриете човек, който иска да бъде убеден. На ваше място бих пробвала при някой аристократ, който има повече пари, отколкото здрав разум. Аз управлявам банка. Ние не печелим парите си с романтични жестове и велики приключения.
	— Толкова по-зле за вас — каза той. — Значи мислите, че е някакъв номер, измама? Че се опитвам да ви преметна?
	— Не — отвърна Ситрин. — Мисля, че сте искрен. Но и да не бяхте, пак щях да уважавам стремежа ви към успех.
	Мъжът кимна и се изправи.
	— Искате ли кафе? — попита тя.
	— Не. — Дартинът поклати глава. — Благодаря ви, магистра. Ще тръгвам. Трябва да намеря някой аристократ с повече пари, отколкото здрав разум. За предпочитане някой, когото още не сте ограбили.
	Имаше жило в тона му. И нищо чудно. Ситрин току-що го беше отрязала.
	— Да не си забравите зъба — каза тя.
	— Задръжте го. Да ви напомня за мен, когато чуете какъв удар съм направил.
	— Щом казвате. Благодаря — отвърна Ситрин и го проследи с поглед.
	И тя знаеше нещичко за пътуването далеч от драконовите пътища. Цяла една зима беше газила сняг до кръста и замръзнала кал, преследвана от антийската армия и повлякла със себе си богатството на цял един град. По онова време това не й изглеждаше нито вълнуващо, нито романтично, но колкото по-далеч в миналото оставаше онзи преход, толкова по-топло грееше споменът за него. Дояде си меденката, допи кафето, облиза глазурата от пръстите си — един по един, прибра драконовия зъб в кесията си, стана и си тръгна.
	Той беше прав, разбира се. Знаеха го не само търсачите на съкровища. Контрабандистите също го знаеха. Драконовите пътища пресичаха голяма част от континента, но съвсем не целия континент. А там, където нямаше пътища, нямаше и хора. Драконовият нефрит минаваше и през гори, но не през най-гъстите. В гъстите гори не ходеха дори дървосекачите, пак заради липсата на пътища, по които да извозят дървения материал. По-добре да намериш дъбова горичка с дървета на стотина-двеста години, отколкото да газиш калта на фермерски пътечки, докато откриеш дървета на по хиляда. И онова, което спи в корените им. Отчаяните, мечтателите и онези, които имат да крият нещо. Само те напускаха драконовите пътища.
	Спомни си как газеха през снега с майстор Кит и неговата трупа. Спомни си тимзинския водач на кервана им и религиозните му проповеди на вечеря. И онзи търговец на калай, който вечно търсеше с кого да се скара. Кари и Микел, Хорнет и Смит. И Сандр, който я беше целунал, а за малко да направи и повече. И Опал. Ако снеговете не бяха затворили прохода при Белин, Ситрин никога нямаше да ги опознае наистина. Керванът щеше да пристигне в Карс по план, без да се отклонява от…
	Сърцето й се разтупка още преди да е разбрала защо. Планът се пръкна в главата й готов и завършен, сякаш някой го беше начертал вътре в черепа й, а после бе дръпнал завесата да й го покаже. Простичко, ясно и необоримо, решението на проблема с Пик Устерзал се разстла пред нея. Ситрин спря насред улицата и се разсмя от облекчение.


	В сградата на банковия клон нямаше място за нотариуската и тя беше наела квартира през две улици, между една касапница и една второразредна обществена баня. Желязното чукче на вратата беше направено като кучешка глава. И да имаше някакъв символизъм в това, той убягваше на Ситрин. Гласът на Пик долетя приглушен, но щом стана ясно, че Ситрин не е бирник или крадец, резето изстърга и вратата се отвори със скърцане на кожените си панти.
	— Може ли да вляза?
	— Разбира се, магистра — каза Пик и отстъпи да й направи път. Квартирата беше по-малка от стаичките на Ситрин, но не много. Затова пък писалището беше по-голямо от нейното. На плота му имаше отворени счетоводни книги и чернова на доклад. Ситрин спря поглед върху символите и цифрите на тайния банков шифър. Ключ не се виждаше. Нямаше и нужда от ключ — Пик четеше и пишеше на шифъра свободно, без да използва ключ. — На какво дължа тази чест?
	— Докладите. Кога ще ги изпратите?
	Пик скръсти ръце.
	— След седмица би трябвало да съм готова. Най-много две. Защо?
	— Не бихте ли искали да ги занесете на холдинговото дружество лично? Да прекарате малко време в Северобреж? Аз бих могла да наглеждам нещата тук, докато ви няма.
	Злобната усмивка на Пик бе точно такава, каквато бе очаквала.
	— А, не, магистра. Указанията, които получих, са абсолютно ясни.
	— Е — каза Ситрин и й подаде лист мека кремава хартия. — Опитах се да ви отърва, но…
	Пик се намръщи, взе листа и го разгъна. Очите й се плъзнаха по страницата, объркването и недоверието й растяха с всеки прочетен ред.
	— Поканена си на банкет? — каза накрая.
	— Да — каза Ситрин. — Но вместо мен ще трябва да отидете вие. Аз ще отнеса докладите в Карс.


	Досън

	Погребалната церемония започна от Кралски шпил. Симеон, крал на имперска Антеа, лежеше на легло от цветя, червени, златни и оранжеви, като погребална клада, която не успява да погълне с пламъците си своя мъртвец. Облекли го бяха в позлатена броня, която отразяваше слънцето, а застиналото му лице беше обърнато към небето. Всички най-влиятелни семейства бяха тук — Естинфорт, Баниен, Фаскелан, Брут, Верен, Каот, Палиако, Скестинин, Даскелин и още много, десетки, всички, които бяха обрекли верността си на Симеон в началото на неговото управление. Носеха траурни одежди, воали покриваха главите им. В небето нямаше облаци, но вятърът, който подръпваше ръкавите на Досън и отвяваше напева на свещеника, миришеше на дъжд. Досън сведе глава.
	Не помнеше кога се бяха запознали със Симеон. Все трябва да беше имало първи път обаче, който да е довел до втори и трети, и така докато двете момчета с най-благородна кръв в Антеа не станаха верни приятели в лудориите. Когато поотраснаха, ходеха заедно в дуелистките дворове, бяха си секунданти един на друг в двубои на честта, подкрепяха се в дебелашките шеги и малките интриги, в които се изковават дългите приятелства. Спомените за онези щастливи времена изкараха сълзи в очите му. Веднъж бяха подгонили елен в гората, откъснаха се от кучетата и ловджиите и продължиха преследването сами. Еленът ги заведе в градината на някакъв фермер, двамата обикаляха малката каменна къща с конете си по петите на плячката, а лехите с грах и патладжан станаха на зеленикава кал под копитата. Тогава това им се стори смешно. Смешно и чудесно. Сега само Досън щеше да помни онзи смях и комичното изражение на фермера, който изскочи от къщата и завари престолонаследника в градината си, целия в кал и разкашкани зеленчуци.
	Доскоро общ, сега споменът беше само негов и щеше да остане само негов, завинаги. Дори да разкажеше за случката на други, то щеше да е разказ, нямаше да е истинското. Разликата беше като разликата между живота и смъртта — преживян спомен и погребан спомен.
	Тогава Симеон беше толкова млад. Толкова силен и благороден. И въпреки това именно той се водеше по Досън, вместо да е обратното. А в света на младите мъже няма нищо по-ценно от това да ти се възхищава приятелят, на когото се възхищаваш самият ти. А после, неизбежно, тази обич беше видяла своя край, а сега дори споменът беше избледнял до неузнаваемост. Единият беше мъртъв, а другият стоеше със сведена глава, опитваше се да изплюе дискретно воала, който непрекъснато му влизаше в устата, и слушаше как свещеникът — само десет години по-стар от трупа, който опяваше — си мърмори под нос и протяга ръце към бога.
	Кралят вече не дишаше. Кръвта се беше утаила черна във вените му. Сърцето му, трептяло преди в любов и страх, вече беше камък.
	Свещеникът запали големия фенер и камбаните забиха — първо една, после десет, после стотици. Медните им усти оповестяваха онова, което вече всички знаеха. „Всички умират — беше му казал Симеон. — Дори кралете.“
	Досън пристъпи напред. Етикетът диктуваше кой от светлите ясенови пръти да вземе и къде да застане в колоната. Беше по-назад, отколкото му се искаше. Но и достатъчно напред, за да види как младият Астер заема мястото си в челото на колоната.
	Момчето беше бледо като платно. Церемонията по коронацията му се беше състояла непосредствено преди погребението, както повеляваше традицията. Палиако прие регентството, както можеше да се очаква. Великите мъже на нацията бяха превили коляно пред момчето, което бе станало техен крал. Короната от ковано сребро се крепеше на главата му възширока, сякаш всеки миг щеше да се смъкне на ушите му, но стъпките му бяха решителни и уверени. Знаеше как да се държи, все едно е пораснал мъж, нищо че така още повече приличаше на дете. Гедер Палиако, като негов протектор, вървеше на крачка след него и без следа от вроденото достолепие на детето крал.
	Камбаните млъкнаха едновременно, заменени от протяжния ритъм на погребалния барабан. Заедно с другите стотина носачи Досън взе своя прът и вдигна Симеон на раменете си.
	Стигнаха до кралската крипта и там носачите положиха приятеля на Досън в мрака и затвориха каменните врати. Официалните опечалени заеха местата си при входа на криптата. През следващия месец щяха да живеят на открито и да поддържат запален огън в памет на Симеон и всички покойни крале. След това щяха да го изгасят.
	Докато свещеникът четеше последните редове на заупокойната молитва, семейството на Досън го наобиколи. Клара застана от дясната му страна, до нея — Бариат и Викариан. Джори стоеше отляво, прегърнал жена си през кръста. Когато и последната дума беше изречена и барабанът млъкна, благородниците на Антеа поеха назад към каретите си.
	— Може и да не ми повярвате, но наистина съжалявам за краля — каза някой до Досън и той се обърна. Беше лорд Ашфорт, с тъмни траурни дрехи, страните му бяха намазани с пепел като на всички други присъстващи. — Казват, че бил изключителен човек.
	— Беше човек — отвърна Досън. — Имаше своите недостатъци и своите добродетели. Беше мой крал и мой приятел.
	Ашфорт кимна.
	— Моите съболезнования.
	— Сега, когато Палиако е регент, той ще ви даде аудиенция — каза Досън.
	— Да, знам.
	— Помоли ме да присъствам и аз.
	— Очаквам аудиенцията с нетърпение — каза Ашфорт. — Това отдавна виси над главите ни като меч. Време е да започнем на чисто.
	„Чисто начало не съществува — помисли Досън. — Точно както не съществува и чист край. Всичко е като Камнипол — нещата са струпани едно върху друго и така чак до костите на света. Там някъде, в дълбокото, лежат дори нещата, които сме забравили отдавна, лежат и ни оформят такива, каквито сме сега.“
	— Да — каза на глас.


	Стените бяха облицовани с копринена дамаска, въглища топлеха въздуха и миришеше на тамян. Войниците от кралската стража стояха покрай стените с безизразни лица — сега за Гедер, преди за Симеон. Дори Палиако изглеждаше почти на мястото си в тази своя нова роля. Шивачите го бяха облекли в брокат и червено кадифе, на главата му имаше тънка златна диадема, която му придаваше известно величие. Всичко това му стоеше като театрален костюм, но с времето и опита Гедер щеше да свикне с труфилата и да се почувства удобно в тях.
	Лорд Ашфорт стоеше прав с ръце зад гърба и чакаше лорд-регентът на Антеа да заеме мястото си, а Досън се чудеше дали Гедер знае, че никой няма право да седне преди него.
	Недоволството на Досън не беше предизвикано от факта, че други хора са поканени на аудиенция, която уж трябваше да е частна. Това беше първият официален акт на Гедер като регент. Той се беше оказал полезен инструмент във Ванаи, а каквато и магия да беше използвал, за да разкрие заговора на Маас, това беше спасило Астер, а вероятно и кралството. Лорд Терниган и лорд Скестинин бяха поканени да присъстват на аудиенцията, и с право. Лорд Каот, барон на Даник, също. И лорд Баниен от Естинфорт. Тяхното присъствие предизвикваше повече въпроси, но в най-лошия случай беше знак за очаквана промяна в дворцовата игра на влияние. Не, раздразнението на Досън беше предизвикано от другия човек, когото Гедер беше включил в срещата.
	— Лорд Калиам — каза свещеникът и се поклони. Един сезон в Камнипол не беше отръскал пустинния прахоляк от този тип и той все още приличаше на козар от пущинаците на Кешет, сигурно защото беше точно такъв. В залата за аудиенции любимият еретик на Гедер изглеждаше толкова на мястото си, колкото Досън би изглеждал в кочина.
	— Преподобни Басрахип — отвърна Досън без поклон и без помен от топлота в тона. — Изненадан съм, че ви виждам тук. Мислех, че ще обсъждаме държавни дела.
	— Няма проблем — каза Гедер. — Аз го поканих да присъства.
	Досън се въздържа от коментар. Имаше неща, които би казал пред равните си и които вече не можеше да изрече пред Гедер Палиако. Вместо това само кимна.
	— Е — каза Гедер, подръпваше нервно ръкава си. — Хайде да приключваме с това. Моля ви. Всички. Седнете.
	Ашфорт изчака лорд-регентът да седне и чак тогава зае мястото си. Басрахип изобщо не седна, а се оттегли с гръб до сената, свел глава, като момче, което се моли мълчаливо. Досън седна, поуталожил яда си. Един чуждестранен свещеник нямаше място на тази среща — но пък поне се държеше подобаващо, като слуга. Другите антийски лордове се правеха, че не го забелязват. Все едно изобщо го няма.
	— Лорд Ашфорт? — каза Гедер и се наведе напред, с лакти на масата. — Вие помолихте за тази аудиенция и мисля, че всички знаем защо. Какво ще ни кажете?
	— Първо: благодаря ви, лорд-регент — каза Ашфорт и обходи с поглед мъжете около масата. — Всички тук сме запознати с престъпленията на Фелдин Маас. Крал Лечан ме прати да ви уверя, че не е знаел нищо за заговора, иначе би го спрял с цената на всичко. Намерението принц Астер да бъде убит е осъдително и аз съм тук, като представител на Астерилхолд, с молба за отсрочка и време, в което да разкрием и накажем виновните в нашия двор.
	Терниган се изкашля многозначително и Гедер му кимна да говори. С това свободната дискусия беше открита и щеше да остане свободна, докато Гедер не я закриеше. Досън се запита дали момчето е наясно с това. Новият регент несъмнено имаше съветник по протокола, но дали беше запомнил всички подробности тепърва щеше да се разбере.
	— Вината трябва да бъде адресирана ясно — каза Терниган. — Астерилхолд има стародавна традиция да прикрива своите.
	— Че как иначе? — каза Баниен. — Що за крал е този, който взема страната на чужденци срещу собствените си лордове? Лечан нямаше да се задържи толкова дълго на трона, ако не бранеше двора си от вражди.
	— Ако позволите да вметна — каза Ашфорт, — крал Лечан брани страната и двора си не само от вражди, а също от война и външни нашествия. Астерилхолд, също като Антеа, няма интерес от подпалването на война. Защото тук не става въпрос за дребен конфликт между поземлени лордове за парче плодородна земя. Вие искате заговорниците. Проявете търпение и кралят ще ги изправи на съд. Ако нарушите суверенитета на Астерилхолд обаче, ситуацията ще се промени.
	— Момент — намеси се лорд Скестинин. — Ще ги изправи на съд, казвате. За чий съд по-точно става въпрос?
	Ашфорт кимна, вдигна пръст и заяви:
	— Не можем да предадем наши велможи на чужд съд.
	Думите му предизвикаха истинска буря, както можеше да се очаква. Всички заговориха един през друг, надвикваха се, жестикулираха. Само Досън и Гедер мълчаха. Палиако беше смръщил вежди и стискаше гневно уста. Не личеше да слуша останалите — и с право, защото дискусията се беше превърнала в надвикване.
	„Кажи им да млъкнат — опита се да му внуши негласно Досън. — Въдвори ред!“
	Вместо това Палиако опря длани в масата и отпусна брадичката си върху тях. Отвратен, Досън извика:
	— Я се чуйте! Държите се като деца! Не ви ли е срам? Дърлите се, крещите, обиждате се! Кралят още не е изстинал в криптата си, а ние се караме като селянки на пазара! — Крещеше, гласът дереше гърлото му. — Ашфорт, стига си се пазарил, по дяволите! Казвай какви условия предлага крал Лечан.
	— Не — каза Гедер. Още бе отпуснал брадичката върху ръцете си и когато заговори, главата му взе да подскача лекичко нагоре-надолу като хартиена лодка в езерце. — Условията не ме интересуват. Засега.
	— Лорд-регент? — Ашфорт вдигна вежди.
	Гедер се надигна и изправи гръб.
	— Трябва да знаем условията — започна Терниган, но Палиако го смрази с поглед.
	— Лорд Ашфорт. Знаехте ли за заговора срещу принц Астер?
	— Не — отвърна посланикът.
	Гедер отклони поглед за миг, после отново го закова върху Ашфорт. При което пребледня, а после също толкова неочаквано лицето му почервеня. Дишането му се ускори, сякаш се надбягваше в състезание. Досън се зачуди какво е предизвикало промяната в поведението на момчето, огледа се, но видя само неподвижните стражи и потъналия в молитва свещеник.
	— Крал Лечан знаеше ли?
	— Не.
	Този път Досън разбра. Видя. Веднага щом посланикът изрече кратката дума, едва доловимо, невидимо почти свещеникът поклати голямата си глава. „Не.“ Досън затаи дъх, забравил да диша.
	Лорд-регентът на Антеа търсеше съвета на _чуждоземския свещеник_.
	Когато Гедер заговори, в гласа му имаше само лед и ярост, но Досън почти не го чу заради кънтежа в собствената си глава.
	— Току-що ме излъгахте два пъти, Ашфорт. Ако го направите пак, ще ви отрежа ръцете и ще ги пратя на краля ви в кутия. Разбрахте ли ме?
	За пръв път, откакто Досън го познаваше, посланикът на Астерилхолд загуби ума и дума. Устата му се движеше като на марионетка, но без да издаде звук. Гедер, от друга страна, явно нямаше намерение да млъкне.
	— Забравяте с кого говорите. Аз съм човекът, който знаеше истината за заговора. Никой друг не успя да спре Маас. Аз го направих. Аз.
	Ашфорт облиза устни, сякаш устата му изведнъж беше пресъхнала.
	— Лорд Палиако…
	— За глупак ли ме мислите? — прекъсна го Гедер. — Мислите, че ще си седя тук, ще се усмихвам любезно, ще ви стисна ръката и ще ви обещая мир? На вас, които кроите заговори за убийството на мои приятели?
	— Не знам какво сте чули — каза Ашфорт в опит да си възвърне самообладанието, — или от кого сте го чули.
	— Ето, виждате ли, _този_ път казахте истината — отвърна Гедер.
	— Но ви уверявам, кълна ви се, че Астерилхолд не е кроил заговори за посегателство върху живота на вашия млад принц.
	Гедер отново стрелна с поглед свещеника и той отново поклати лекичко глава. На Досън му идеше да скочи, да се развика, но сякаш бе пуснал корени на стола си. Гедер, изглежда, се поуспокои, но под тежките клепачи очите му бяха тъмни и безмилостни. След миг каза почти небрежно:
	— Няма да ви дам възможност да ми се смеете зад гърба. — И се обърна към капитана на стражата. — Арестувайте лорд Ашфорт. Палачът да отреже ръцете му до китките, преди да е паднала нощта, и да ги подготви за изпращането им в Астерилхолд.
	Невъзмутимата фасада на капитана се пропука само за миг, после той отдаде чест. Ашфорт скочи, зарязал дворцовия етикет, и извика:
	— Полудяхте ли? За кого се мислите, по дяволите? Тези неща не стават така! Аз съм _посланик_.
	Капитанът на стражата сложи тежко ръка на рамото му.
	— Последвайте ме, милорд.
	— Не можете да направите това! — изкрещя Ашфорт.
	— Мога — отвърна Гедер.
	Ашфорт оказа съпротива, но не за дълго. Когато вратата се затвори след него, висшите велможи на Антеа се спогледаха. Гледаха се и мълчаха.
	— Господа — каза накрая Гедер Палиако, лорд-регентът на имперска Антеа, — във война сме.


	Досън седеше на канапето в дома си, кожената тапицерия скърцаше под тежестта му. Джори и Бариат седяха на столове срещу него, а любимото му ловно куче скимтеше край коляното му и тикаше влажния си нос в дланта му.
	— Той се оказа прав преди — каза Бариат. — За Фелдин Маас. Прав беше. Знае разни неща. Може би… може би и сега не греши. Джори? Ти си служил с него.
	— Служих, да — отвърна Джори и тихият ужас в думите му беше достатъчно красноречив.
	— Не е истина — каза Досън. — Не мога да повярвам, че го направихме, не мога.
	— Вината не е само наша — каза Бариат. — Ако Палиако е прав за…
	— Нямам предвид войната. Нито дори онова, което направихме на посланика, като нарушихме всички правила на дипломацията. Ашфорт е надут задник и абсолютен нахалник. Но нямам предвид това.
	— А какво, татко? — попита Джори.
	Досън за пореден път си спомни как голямата глава на свещеника помръдваше едва забележимо, първо надясно, после наляво, как Палиако го стрелваше с поглед при всеки отговор на посланика. Нямаше съмнение. Свещеникът подсказваше на Палиако какво да прави и Палиако го слушаше. Симеон беше мъртъв, а те бяха предали Разсечения трон в ръцете на религиозен фанатик, който дори не беше поданик на Антеа. От тази мисъл му се гадеше. Ако сутринта се беше събудил и беше открил, че морето и въздухът са си сменили местата и вместо птици в небето летят риби, едва ли щеше да се разстрои толкова. Всичко се разпадаше. Редът в кралството беше отишъл по дяволите, разбит на пух и прах.
	— Трябва да отстраним тази грешка — каза той. — Трябва да оправим нещата.
	На вратата се почука и един уплашен лакей надникна през прага.
	— Пристигна гост, господа.
	— Не приемам никого — отсече Досън.
	— Лорд-регентът Палиако, милорд — прошепна лакеят още по-уплашено.
	Досън потръпна.
	— Добре… покани го.
	— Да ви оставим ли? — попита Бариат.
	— Не — каза Досън, макар да разбираше, че би трябвало да ги отпрати. В момента обаче имаше нужда от семейството си.
	Гедер влезе. Беше със същото червено кадифе, но без златната диадема. Не изглеждаше по-различно отпреди — дребен мъж със склонност към напълняване. Неуверена усмивка, която бързаше да се извини още преди да е възникнал повод за извинение.
	— Лорд Калиам — каза той. — Благодаря ви, че ме приехте. Джори. Бариат. Радвам се да ви видя. Сабиха е добре, надявам се?
	— Добре е, милорд — отвърна Джори.
	— Моля те. Гедер. За теб винаги ще бъда Гедер. Нали сме приятели.
	— Добре, Гедер — каза Джори.
	Палиако седна и Досън чак сега си даде сметка, че не беше станал да го посрещне, нито той, нито синовете му. А трябваше да го направят.
	— Дойдох да помоля за услуга — каза Палиако. — Знаете, че служих под командването на Терниган, нали? Алан Клин също, както и другите, всички служихме при него. Онова с Ванаи се получи зле. Моето участие, макар че не обичам да говоря за това, вероятно също търпи критика.
	„Ти си предател. Предаваш короната и паметта на моя приятел“ — помисли Досън.
	— Както и да е. Накратко, нямам му доверие. Вие, барон Калиам, и вашето семейство, винаги сте били добри с мен. Вие ми подадохте ръка, един вид, когато не знаех как де са оправям в двора. Сега, когато трябва да назнача главнокомандващ на армията, изглежда разумно да избера Терниган, защото той има опит и прочие, предвождаше последната ни военна кампания. Аз обаче бих искал да назнача вас.
	Досън се наведе напред. Главата му се въртеше.
	Палиако беше предал короната и кралството, дал бе юздите на властта в ръцете на един козар, започнал бе война с Астерилхолд, в която щяха да загинат стотици хиляди и от двете страни, а сега беше дошъл тук и предлагаше на Досън контрол върху имперската армия. Уж му искал услуга.
	Отне му близо минута да намери подходящите думи:
	— За мен ще е чест, милорд.


	Маркъс

	Някога, преди векове, някой беше вдигнал на билото на хълма ниска стена. На лунната светлина пръснатите камъни приличаха на гигантски кокалчета на пръсти.
	Маркъс коленичи и опря длан на росната трева.
	Три кораба бяха хвърлили котва в заливчето долу. Плитко газещи и с допълнителни мачти. По-бързи и маневрени от търговските кораби, които преследваха. Единият имаше белег на хълбока си, скорошен белег от удар, новите дъски върху пробойната още не бяха потъмнели от времето и стихиите.
	Огън догаряше в пясъка, оранжевият му блясък бе единственият признак за топлинка в хладната пролетна нощ. От мястото, където бяха, Маркъс можеше да види десетина постройки — не палатки, а колиби, — пръснати току над линията на прибоя. Постоянен лагер значи. Това беше добре. Няколко леки лодки от опъната върху дървени скелета кожа бяха изтеглени на пясъка.
	Ярдем Хейн изсумтя и посочи на изток. На стотина метра от водата високо дърво протягаше клони към небето. Проблясък на лунен лъч върху метал издаваше позицията на постовия — кацнал на един от по-ниските клони. На свой ред Маркъс посочи към корабите. Високо в такелажа на най-близкия се виждаше тъмен силует.
	Ярдем вдигна два пръста, и бухлатите си вежди също. „Двама постови?“
	Маркъс поклати глава и вдигна три пръста. „Има още един.“
	Клечаха неподвижни в сенките зад порутения зид. Луната пълзеше бавно по небесната си дъга. Духаше вятър. Издайническото движение лесно можеше да остане незабелязано — един от клоните на далечното дърво се полюляваше по-слабо от другите. Маркъс посочи натам. Ярдем безшумно размърда ухо — когато излизаха на разузнаване, сваляше обиците си. Маркъс плъзна за последно поглед по заливчето с надежда да запечата картината в ума си. После двамата се смъкнаха назад по склона и изчезнаха в сенките. Тръгнаха на север, сетне свърнаха на запад. Мълчаха, докато разстоянието не стана безопасно и според най-високите стандарти.
	— Колцина са според теб? — попита Маркъс.
	Ярдем се изплю замислено.
	— Не повече от седемдесет, сър.
	— И аз ги преброих толкова.
	Пътеката беше тясна и се провираше между дърветата. Само след две-три седмици лятната зеленина щеше да я скрие съвсем, но сега стъпките им глъхнеха в угнилата миналогодишна шума и мекия пролетен мъх. В мрака под клоните луната се виждаше като мозайка от светли и тъмни петънца.
	— Може да се върнем в града — каза Ярдем. — Да съберем отряд от стотина меча. Плюс кораб, евентуално.
	— Мислиш ли, че Пик ще ни даде пари за това?
	— Може да ги вземем назаем от някого.
	Дребно животинче изшумоли в шубрака, подплашено като от горски пожар.
	— Онзи, който е хвърлил котва най-далеч от брега, гази по-дълбоко от останалите — каза Маркъс.
	— Вярно.
	— Ако дойдем с кораб, ще ни видят. И ще духнат, преди да сме наближили.
	Ярдем не каза нищо. Маркъс се вглеждаше в мрака, макар че не виждаше много. Краката му се движеха сами и с лекота. Умът му ръфаше загадката от различни страни.
	— Ако ни видят да идваме по суша — каза след малко, — ще стигнат с лодките до корабите и ще ни помахат оттам. Ако ги сгащим на брега с нашите хора, колкото са сега, ще имат числено превъзходство и ще се бият на своя територия, което също е в тяхна полза. Ако се забавим, за да намерим още хора, може и да не заварим никого тук.
	— Трудно е, сър.
	— Някакви идеи?
	— Мащабна мобилизация и тръгваме на война.
	Маркъс се изсмя горчиво.


	Отрядът му лагеруваше на тъмно, но гласовете им и миризмата на храната се носеха в мрака. Бяха петдесетима, от различни раси — картадами с козина като на видра, тимзини с черен хитин, първокръвни. Дори половин дузина бронзоволюспи ясуру, наети в последния момент, когато договорът им като охрана на един богаташки дом неочаквано се провалил. Това създаваше известно напрежение в лагера, но обичайните расови обиди не се чуваха. Бяха картадами, тимзини и ясуру, а не звънчовци, хлебарки и грошари. А и никой не казваше лоша дума за първокръвните, когато първокръвен решаваше кой ще копае нужниците.
	И, което беше по-важно, шарената дружина даваше на Маркъс различни възможности.
	Ахариел Акабриан беше сред първите, които бе наел — още когато местният клон на Медеанската банка беше високорисково начинание с нищожни изгледи за успех. Козината му започваше да посивява около устата и по гърба, но вплетените в нея мъниста бяха сребърни, а не стъклени. Ахариел седеше на походното си легло, когато Маркъс влезе приведен в палатката. Очите му бяха подпухнали от съня, но гласът му звучеше бодро.
	— Капитан Уестер, сър. Здравей, Ярдем.
	— Извинявай, че те събудихме — каза Ярдем.
	— Ахариел — каза Маркъс. — Колко дълго можеш да плуваш в морето?
	— Тоест конкретно аз ли, сър? Или картадамите по принцип?
	— По принцип.
	— Колкото искате, сър.
	— Сериозно те питам. Водата още е студена. Колко дълго?
	Ахариел се прозина и тръсна глава. Мънистата му звъннаха.
	— Драконите са ни създали за вода, капитане. Само удавените могат да плуват по-дълго от нас и в по-студени води, но те пък не могат да се бият.
	Маркъс затвори очи и се замисли за заливчето — закотвените кораби, бараките, кожените лодки. Жаравата на гаснещия огън. Разполагаше с единайсет картадами, Ахариел включително. Ако ги изпратеше във водата, щяха да му останат по-малко от четирийсет души. Срещу два пъти повече пирати. Прехапа устна и погледна Ярдем. На светлината на единствената свещ тралгунът му се стори спокоен. Маркъс се изкашля.
	— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавка и ще поемеш отряда?
	— Няма да е днес, сър — каза Ярдем.
	— Боях се, че ще го кажеш. В такъв случай ни остава само едно. Ахариел, ще ти трябват ножове.


	Маркъс яздеше на запад, с щит на гърба и меч на кръста. Слънцето изгряваше зад него и тласкаше сянката му напред като някаква гигантска издължена негова версия. Вляво морето лъщеше като ковано злато. Дървото с постовия вече се виждаше. Слънцето със сигурност заслепяваше нещастника, когото бяха курдисали на клона. Разбира се, имаше риск онзи тип изобщо да не погледне към тях. Ако нападението на Маркъс се окажеше изненадващо, той и хората му бяха обречени. Имаше неприятното чувство, че бог ще му изиграе точно такава шега.
	— Разгърнете се — викна той. — Трябва да изглеждаме повече, отколкото сме.
	Заповедта се върна като многократно ехо, хората я повтаряха един след друг. Много важно беше да уцелят момента.
	Теренът изглеждаше различно на дневна светлина. Заливчето например му се струваше доста по-близо. Маркъс се надигна на седлото и измърмори:
	— Хайде, проклет да си! Виж ни. Погледни насам и ни виж. Тук сме бе!
	Един от големите клони потръпна. Листата отразиха слънчевите лъчи по различен начин. Чу се рог.
	— Готово — изръмжа Ярдем.
	— Да — каза Маркъс. Представи си колибите и пиратите, които бързат да си приберат нещата и да се качат на лодките. Преброи бавно до десет, после премести щита си отпред, изтегли меча и каза:
	— Дай знак за атака. Да почваме и да приключваме.
	Щом свърнаха зад завоя към заливчето, ги посрещна нестроен залп от стрели — на пясъчната ивица десетина стрелци опъваха лъковете, готови да се метнат в последната лодка и да се оттеглят на сигурно във водата, а оттам на корабите и в открито море. Останалите лодки вече гребяха към корабите, натоварени с достатъчно хора, за да надвият отряда на Маркъс.
	Първата се беше отдалечила на петнайсетина метра от брега — и вече потъваше.
	В грейналата вода, скрити от отразеното слънце, десетина картадами с дълги ножове дупчеха кожените лодки.
	Маркъс спря коня си и махна на стрелците си да държат на мушка бреговата линия. Ясурите се втурнаха с животински ревове към вражеските стрелци и последната останала на брега лодка. По перилата на корабите са появиха хора — гледаха спектакъла на брега и в плиткото. Първата лодка потъна. Втората още се крепеше на повърхността, мъжете в нея изгребваха панически водата с ръце и шлемове. Не гребяха обаче. Никъде нямаше да отидат.
	Маркъс даде знак и стрелците му опънаха лъковете.
	— Предайте се и няма да пострадате! — викна той с цяло гърло, за да надвика прибоя. — Ако побегнете, ще ви избием. Вие си решавате.
	Един от моряците в плиткото се хвърли във водата и заплува към корабите и Маркъс го посочи с меча си. Изсвистяха стрели и беглецът изчезна под водата. Сякаш по команда Ахариел и другите картадами изникнаха в неравна линия между корабите и потъващите лодки. И вдигнаха ножове над главите си, сякаш на океана внезапно му бяха поникнали зъби.
	— Хвърлете оръжията си във водата — извика Маркъс. — Не е нужно да проливаме кръв.
	Мъжете изгазиха през плиткото към брега, навъсени и мокри, и войниците на Маркъс ги вързаха.
	— Петдесет и осем — каза Ярдем.
	— Има още на корабите — каза Маркъс. — И онзи, дето го надупчихме със стрели.
	— Петдесет и девет значи.
	— Пак са повече от нас — каза Маркъс, а после добави: — Когато разказваме за това в кръчмата, може малко да преувеличим.
	От морето излезе млад първокръвен. Брадата му беше сплетена по модата на Кабрал. Очите му бяха яснозелени, лицето — слабо и с остри черти. Копринената му роба лепнеше мокра по тялото и очертаваше биреното му коремче. Приличаше на коте, паднало в бара. Маркъс смуши коня си към него и попита:
	— Масео Ринал?
	Пиратският капитан вдигна глава и го погледна с красноречиво презрение.
	— Теб търсех — каза Маркъс.
	Масео Ринал изпсува.


	Палатката на Маркъс беше разпъната на върха на хълма. Опънатата по рамките кожа пазеше от вятъра, но не и от мухите. Масео Ринал седеше на една възглавница, увит във вълнено одеяло, и миришеше на сол. Маркъс седеше зад походното си писалище над чиния с наденички и хляб. Под тях, като на сцена, хората на Маркъс разтоварваха кораба, сваляха товара на брега и го качваха във фургоните.
	— Зле си подбрал кораба, който да нападнеш — каза Маркъс.
	— А ти си подбрал зле човека, когото да нападнеш — отвърна Ринал. Гласът му се оказа по-писклив и слаб от очакваното.
	— Преди пет седмици корабът „Гръмовран“ заходил източно от носа. Но така и не стигнал до крайната си цел. Бил нападнат и потопен, но от товара му нямало и следа. Това звучи ли ти познато?
	— Аз съм братовчед на краля на Кабрал крал Сефан. Ти и твоите магистрати нямате власт над мен — каза Ринал и вирна брадичка. — Позовавам се на Карседонската спогодба.
	Маркъс отхапа от една наденичка и задъвка бавно. Преглътна и каза лениво:
	— Капитан Ринал. Погледни ме. Да ти приличам на магистратски меч?
	Брадичката си остана вирната, но в очите на младия мъж пробяга сянка на неувереност.
	— Работя за Медеанската банка — продължи Маркъс. — „Гръмовран“ беше застрахован при моите работодатели. Когато сте задигнали товара, не сте откраднали от моряците. Не сте откраднали и от търговците, които са го поверили на капитана му. Откраднали сте от нас.
	Лицето на пирата посивя.
	Коженото платнище се повдигна и Ярдем влезе в палатката. Беше си сложил обиците.
	— Казвай — каза Маркъс.
	— Товарът съвпада с товарителницата на „Гръмовран“ — каза Ярдем. Беше се намръщил страховито: играеше ролята на агресивен и опасен тралгун. Което сигурно го забавляваше, реши Маркъс. — Ударили сме точно в десетката.
	— Добре. Действайте.
	Ярдем кимна и излезе. Маркъс пак отхапа от наденичката.
	— Моят братовчед — каза Ринал. — Крал Сефан…
	— Аз съм Маркъс Уестер.
	Ринал се ококори и сякаш потъна по-надълбоко във възглавничката си.
	— Значи си чувал за мен — каза Маркъс. — Следователно знаеш, че позоваването на роднини с благородническа кръв едва ли е най-добрата стратегия. Твоята майка е била нисша жрица, която се напила със заточения чичо на един монарх. Това е твоята защита. А аз? Аз съм убивал крале.
	— Крале?
	— Е, само един, но виждам, че схващаш какво имам предвид.
	Ринал се опита да каже нещо, преглътна, после пробва пак:
	— Какво ще правиш?
	— Ще си върна собствеността или поне онова, което още не си успял да продадеш. Едва ли ще покрие всички загуби, но все пак е нещо.
	— Не. Какво ще правиш с мен?
	— Тоест ако реша да не те предавам на правосъдието? Все ще стигнем до някакво споразумение, надявам се.
	Откъм плажа под тях се чу вик. Десетки гласове се издигнаха в тревога. Маркъс кимна на пленника си и двамата излязоха заедно.
	Корабът най-далече от брега гореше. Колона бял дим се издигаше във въздуха, тънки червени пламъци облизваха мачтата. Ринал извика и сякаш в отговор над пламъците се издигна валмо черен дим.
	— Спокойно — каза Маркъс. — Подпалили са само един. Засега.
	— Ще те убия — каза Ринал, но явно без да си вярва.
	Маркъс сложи ръка на рамото му и го побутна назад към палатката.
	— Ако те убия или ако опожаря всичките ти кораби — каза Маркъс, — догодина по това време в заливчето ще има друга банда като твоята. И инвестициите на банката отново ще са в опасност. Нещата ще си продължат постарому, а аз пак ще трябва да идвам тук и да водя същия разговор с някой друг.
	— Ти го изгори! Изгори ми кораба!
	— Съсредоточи се, ако обичаш — каза Маркъс и го натисна да седне на възглавничката. Пиратът стисна главата си с ръце. Маркъс отиде при походното си писалище и извади документа, който му беше подготвила Ситрин. Смятал бе да го пусне отвисоко в скута на пирата, но Ринал изглеждаше така съсипан и бе в такава поза, че вместо това го тикна в лицето му.
	— Това е списък на корабите, които отплават от Порте Олива и са застраховани при нас. Ако се наложи да те търся пак, съветвам те да се предадеш по най-бързия начин на магистратите, преди да съм те спипал аз.
	Вятърът смени посоката си и довя миризма на горящ катран. Кожените стени на палатката се издуха като платна.
	— А ако корабът не е в този списък…
	— Значи не е моя работа.
	— Не само аз кръстосвам морето — каза пиратът. — Ако някой друг…
	— Гледай никой друг да не закача нашите кораби.
	Ринал го изгледа. Шокът отслабваше и предишната му арогантност надигаше глава, но вече по-кротко. Откъм брега се чуваха по-спокойни гласове, дори смях. Войниците на Маркъс, кой друг.
	— Ще пътуваш с нас до село Цемис — каза Маркъс. Време беше да продължи с плана — Не е толкова далеч. Ще се върнеш, преди хората ти да са умрели от жажда.
	— Мислиш се за голяма работа. За толкова велик, че никой не може да те надвие — каза пиратът. — Мислиш се за по-добър от мен. Но си същият.
	Маркъс мълчеше и го гледаше. Всъщност Ринал беше млад човек. Придаваше си важност, но беше от онези, които спъват пияници по кръчмите и закачат жени по улиците. Пакостливо и невъзпитано дете, което вместо да порасне е намерило няколко кораба и продължава да тормози околните, но вече с печалба.
	Хрумнаха му десетина отговора. „Ела да ми го кажеш, след като видиш как семейството ти умира“ или „Порасни, момченце, докато още имаш този шанс“, или „Не, аз съм по-добър от теб — не моят кораб гори.“
	— Скоро ще тръгнем — каза той. — Имам стражи отвън. Не се опитвай да избягаш.
	И излезе.
	Малкият двумачтов кораб гореше. Обвиваха го валма черен дим, искри и сажди летяха високо във въздуха, чак до кръжащите птици. Маркъс слезе към фургоните, натоварени, подредени и готови да потеглят. Един от по-младите картадами лежеше в лечителския фургон, ръката му беше обръсната и превързана. Без козината кожата му изглеждаше досущ като на първокръвен.
	Мъртвият пират беше завит с брезент. Останалите, вързани с ръце зад гърба, гледаха навъсено и гневно. Хората на Маркъс се хилеха и ръсеха майтапи. Точно като след битка, само дето този път битката се бе разминала почти без кръв. Мокрият пясък се ширеше гладък там, където вълните заличаваха стъпките. Мулетата, слепи и глухи за горящия кораб и смеха на войниците, чакаха пред пълните с коприна и пиринч фургони. Въздухът тежеше от миризма на дим и на сол.
	Маркъс усети как мракът в главата му бавно се завръща. Винаги ставаше така след битка — от най-голямата до обикновеното кръчмарско сбиване. Вълнението и стремителността на битката заглъхваха и на тяхно място се връщаше светът с цялото си минало. Когато губеше, беше по-лошо, но дори при победа мракът го чакаше. Той го изтласка встрани. Имаше работа.
	Ярдем стоеше при първия фургон, а до него синайско момче току-що беше скочило от запенен кон. Пратеник. Докато Маркъс наближи, момчето поведе коня настрани да го изтърка.
	— Какво е положението? — попита Маркъс.
	— Готови сме да тръгнем, сър — каза Ярдем. — Но може би ще е по-добре аз да водя колоната. Магистрата иска да се върнете в банковия клон по най-бързия начин.
	— Какво е станало?
	Ярдем само сви рамене и каза:
	— Какво да е станало. Война.


	Ситрин

	Докладите бяха написани и запечатани, страниците зашити по краищата, с восък отвсякъде, с печата на Медеанската банка и личния подпис на Пик. Предвид работата, която беше описана в тях, обемът им изглеждаше недостатъчен. Четири тънки книжлета с кожени подвързии. Докладът на нотариуската за цялата дейност на портеоливанския клон можеше да се събере в малка чанта. Време беше Ситрин да уточни подробностите по пътуването си и точно сега я бяха налегнали съмнения.
	Скоростта, с която пътуваше информацията, подкопаваше увереността й. С помощта на специален ритуал всеки хитрец можеше да предаде кратко съобщение от Порте Олива до Карс за някакви си два дни. Гълъб можеше да прелети разстоянието за пет и да отнесе по-дълго и по-надеждно съобщение. Куриер на бърз кон можеше да пресече широките равнини на Биранкор и да стигне до Сара сюр мер за десет, като сменя конете, хапва набързо и дремва за по час-два в крайпътни ханове, а после за още пет да стигне с кораб до Карс, стига да не го нападнат бандити и бури да не забавят кораба. С керван пътуването би било доста по-бавно, но и по-безопасно. Ако не бързаше, Ситрин би могла да планира прехода си — до Карс и обратно — за половин сезон и отгоре.
	Вечер седеше в стаята си с драконовия зъб и карта пред себе си и си представяше различните маршрути, по които би могла да поеме, чудеше се дали да не спре за кратко в Сара сюр мер и да се представи в двора на кралицата, или да се качи на кораб още от Порте Олива и да види пътьом пристанищата на Кабрал и Херез, а може би да тръгне сама, преоблечена като куриер, и да язди на воля по широкия свят. Всеки нов вариант й изглеждаше по-привлекателен и вълнуващ от предишния. Накрая се спря на нещо средно. Тримата, тя, Маркъс и Ярдем Хейн, да пътуват по драконовите пътища от Порте Олива до Карс. Малка група щеше да пътува бързо, а опитната охрана в лицето на двамата мъже и липсата на ценен товар щяха да им спестят неприятности по пътя. Вместо да носи излишен багаж във вид на рокли, гримове и труфила, щеше да вземе менителница и да си купи всичко необходимо в Карс.
	И точно тогава дойде вестта за войната.
	— Не — каза Маркъс. — Не можем да пътуваме по суша. Пътищата ще се задръстят с бежанци. И в Северобреж, и в пограничните части на Биранкор.
	В банковия клон бяха само тримата — Маркъс, Ситрин и Пик. На дъската с дежурствата бяха написани половин дузина имена, но повечето бяха с Ярдем и фургоните, а останалите Маркъс беше изкарал да чакат на улицата. Гласовете им се чуваха, но Ситрин не различаваше и дума от казаното. Картата беше разстлана на пода и тримата я гледаха втренчено, сякаш между символите и надписите се криеше тайно послание. Биранкор на юг с по-малки кралства, струпани наоколо му. Северобреж горе вдясно, надвиснал над тях като сърдит по-голям брат. А отвъд — войната.
	— Морето също ще създаде проблем — каза Пик и засмука долната си устна.
	— Защо? — попита Ситрин.
	— Току-що изгорихме пиратски кораб край брега — каза Маркъс. — Не е разумно да им се тикаме в ръцете, докато още са жадни за отмъщение.
	Пик се навъси, но не каза нищо. Ситрин я бе държала в неведение, докато Маркъс не се върна да потвърди, че всичко е протекло по план. Ситрин си даваше сметка, че е поставила Пик в трудна ситуация. Действала бе от името на банката без нейно знание, макар че формално беше спазила наложените й ограничения, защото не беше водила преговори, нито беше подписвала официален документ. Нарушила бе духа и намерението на поставените й условия, вярно, но благодарение на това й своеволие загубите по застраховката на „Гръмовран“ щяха да се компенсират поне частично. Пик може и да негодуваше срещу начина и средствата, но резултатите не й даваха право да се оплаква:
	— По суша до Сара сюр мер, оттам с кораб — каза тя. — Така ще избегнете пиратските води на Кабрал и ще се движите на запад, където войната ще се усети по-слабо.
	— Да, това май е най-добрият маршрут — каза Маркъс. — Макар че минава през някои опасни територии в средната си част. Данъците върху обработваемите земи там са много тежки. Има места, където фермерите гледат на пътниците или като на хищници, или като на плячка.
	— Така е — каза Пик, макар че изглеждаше по-скоро доволна, отколкото загрижена. — Докладите трябва да стигнат в Карс невредими. Трябва ви охрана.
	— Не искам цял керван — каза Ситрин. — Маркъс и Ярдем ще са достатъчни.
	— Достатъчни друг път — изсумтя Пик.
	— Това не го решавате вие — каза Маркъс.
	Дебелите устни на нотариуската провиснаха от изненада.
	— Ти сериозно ли? — каза тя. — А аз тъкмо бях започнала да си мисля, че не си идиот. Аз ли съм единствената, която се е замисляла за последствията? Миналата година Северобреж беше на ръба на нова война за наследството. Задникът на крал Трациан още не е затоплил както трябва трона му. А сега Астерилхолд — съседът на Северобреж с най-дългата и най-трудно отбраняемата граница — тръгва на война срещу имперска Антеа.
	— Какво имате предвид? — попита с раздразнение Ситрин.
	— Какво ли? Това, че искаш да отидеш там, повлякла Маркъс Уестер след себе си. Ако не греша, при последното си пребиваване в Северобреж капитан Уестер е убил техния крал.
	— Осигурих трона на лейди Трациан — каза Маркъс.
	— Да де, а сега, когато на трона седи племенникът й, току-виж решили, че си дошъл да го дадеш на някой друг — каза Пик. — Ако аз бях крал на Северобреж и в ушите ми още звучеше музиката на мечовете, а ти се появеше с танцова стъпка в кралството ми, знаеш ли какво щях да направя? Щях да хвърля хубавия ти задник в затвора, просто за всеки случай. И щях основно да проуча онзи, дето те е довел, при това имам предвид не само нашата магистра.
	— Не берете грижа за мен — каза Маркъс.
	Пик вдигна вежди, но не каза нищо. Откъм улицата се чу вик, после смях. Силно единично почукване на вратата — сигналът на Ярдем Хейн. Тралгунът — ушите му бяха щръкнали напред — изглеждаше сериозен и нащрек.
	— Всичко е в склада, сър.
	— Пълен списък носиш ли? — изсумтя Пик.
	Ярдем влезе, връчи на нотариуската наръч листа и тя плъзна пръст по списъка. Отгърна на втората страница, чукна по листа и отсече:
	— Това не е наше.
	— Вече е — отвърна Маркъс. — В нашия склад е.
	— Сериозно? — Пик вдигна вежди. — И когато някой търговец от Соления квартал внесе жалба при губернатора, това ли ще кажеш в съда? Взехме го от пирати, значи е наше? Ако нямаме документи, които да доказват правото ни на собственост, разкарай тези неща от склада.
	Ситрин забоде пръст в северното крайбрежие и го плъзна към Астерилхолд и Антеа. Вече беше бягала от антийски мечове. Имперската армия беше превзела Ванаи, а после антийският губернатор на града го беше опожарил. Това дълго щеше да се помни. Границата между противниковите страни следваше река, извираща от блатата на юг и вливаща се в морето на север. Един-единствен драконов път пресичаше водата като порта в стена. Когато нобилитетът и търговците на Астерилхолд побегнеха на запад, щяха да се изсипят в Северобреж. Целокупно.
	— Напротив, имаме право. Когато намериш нещо, имаш право да го задържиш, така е по закон — каза Маркъс и Ситрин си даде сметка, че е пропуснала част от разговора.
	— Когато твоето име е заложено на карта, задръж откраднатото и поеми риска да гниеш в затвора. Аз няма да го направя.
	— Бих искала да говоря с капитана насаме — каза Ситрин. Три чифта очи се обърнаха да я погледнат. Пик и Маркъс бяха страшно ядосани, Ярдем, както обикновено, криеше емоциите си. — Само с него. За малко.
	Пик плю, без да се изплюе наистина, стана и тръгна към вратата. Клатушкаше се и приличаше на кораб в бурно море. Ярдем кимна, помръдна едното си ухо, излезе и затвори вратата.
	— Тази жена е ужасна — каза Маркъс. — Сигурно са я изпратили с изрични указания да ни вгорчи живота.
	— Не е изключено — каза Ситрин. — И това е част от причината да е права.
	— Не е права. При положение, че Ринал е откраднал стоката…
	— Не за това. За Карс. Не мога да те взема с мен.
	Маркъс скръсти ръце и се опря на високата маса, останала им в наследство от старата къща за залози. По лицето му не се четеше нищо.
	— Разбирам.
	— Отивам в Карс, за да спечеля доверието на Коме Медеан — продължи Ситрин. — Ако твоето присъствие ще предизвика скандал, задачата ми се усложнява. В края на краищата ти си Маркъс Уестер. Човекът, който е убил краля Еднодневка. Аз те познавам добре и затова все забравям за репутацията ти. Ти си добър човек и онази случка е само част от биографията ти. Но за останалия свят, и най-вече за двора в Северобреж, името ти е свързано с армии и мъртви крале. А аз искам Коме Медеан да ме хареса. Искам да спечеля уважението му.
	Маркъс стисна устни до побеляване, дълбоки гневни линии се спуснаха покрай устата му. Мълчеше и Ситрин изтръпна, уплашена, че ще я зареже. Ще зареже и нея, и банката, и всичко. А после той се вгледа в очите й и лицето му се смекчи.
	— Е — каза кратко. Куче излая недалеч, после се чу ядна псувня. Маркъс се почеса по врата, звукът беше като от пясък, с който посипваш хартия. — Предполагам, че някой трябва да държи Пик под око.
	— Благодаря ти.
	— Но на теб пак ще ти трябва охрана. Щом няма да сме ние с Ярдем, значи поне четирима. Понеже ние с Ярдем сме добри колкото за четирима. — Ситрин се усмихна и Маркъс успя да й отвърне със същото. — Само… само ми обещай, че ще се пазиш. Вече съм губил близки хора в Северобреж.
	— Обещавам — каза тя.


	Макар да си бе създала реномето на изтъкнат и уважаван гражданин на Биранкор, досега Ситрин не беше пътувала отвъд крайбрежните планини, които деляха кралството от Свободните градове, а и онзи преход го беше направила посред люта зима. В представите й релефът навсякъде беше еднакъв — полегати хълмове й камънак, горички и поляни. Теренът между Свободните градове беше точно такъв, плюс сняг и кал. Оттатък последните къщи и чифлици на Порте Олива обаче равнините се ширеха безкрай и там за пръв път Ситрин чу гласа на пеещата трева.
	Вътрешността на Биранкор беше равна като тепсия, само тук-там ниски хълмове разчупваха хоризонта, а нефритеният драконов път се протягаше право напред. Хрумна й, че пътят е живо същество, което се навива зад тях и се развива отпред, морска змия, която я придружава през зеления океан на тревата. Ако някой я попиташе, щеше да опише звука на високата трева под ласката на вятъра като шумоленето на слама, която претриваш с ръце. Или все едно вървиш под водопад. Дори най-слабият повей на вятъра разпяваше тревата и на третия ден Ситрин започна да чува и други неща в общия шум — гласове и музика, флейти и барабани, а веднъж и многоброен хор гласове, слети в песен.
	Чифлици и ниви се нижеха покрай тях като образи от сън. Понякога Ситрин имаше чувството, че мъжете и жените, които срещат по пътя, може да се окажат от някаква нова, непозната раса или да говорят с шумоленето на безкрайната трева в гласовете си, но не, бяха първокръвни и синаи, лицата им — потъмнели и изсушени от слънцето, дланите им — в мазоли. Хората бяха съвсем обикновени и прозаични, затова Ситрин стигна до извода, че странната нереалност на това място е само илюзия, породена от собствените й тревоги. Но когато едно едро създание, на ръст колкото дребно магаре, но черно и влажно някак, с остри зъби и муцунка като цвете, пресече на бегом пътя пред тях, Ситрин зяпна очарована и ако не бяха тревожните възклицания на охраната й, сигурно пак щеше да се усъмни в здравия си разум.
	В крайна сметка и въпреки шегата си кой колко струвал Маркъс изпрати с нея само двама да я пазят. Двама първокръвни, Барт и Корисен Моут. Когато нощта ги завареше далеч от странноприемница или кервансарай, единият отвеждаше коня си край пътя и го разхождаше в кръг, докато тревата се слегне. Макар тревата да беше зелена и свежа, не палеха огньове.
	Ситрин лежеше в миниатюрната си спална палатка, отпуснала глава на ръката си. Коженото покривало беше само на педя над нея и запазваше топлината на тялото й учудващо добре. Беше уморена до смърт, гърбът и краката я боляха от ездата. Възелът в стомаха й беше като стар приятел, върнал се неканен в най-неподходящия момент. Не можеше да заспи. Но можеше да се престори поне. Затвори очи. Де да можеше и ушите си да затвори, за да не чува пазачите. Клюкарстваха. За Маркъс.
	— Както аз съм го чувал, Пролезер бил наясно, че печели войната само благодарение на капитана — казваше Барт. — Уплашил се да не би Уестер да мине на противниковата страна, направо откачил от страх. Затова след битката при Елис наредил да вземат униформи от мъртви войници на лейди Трациан, облякъл в тях свои хора и ги пратил да убият семейството му. Задържал капитана надалеч, докато жена му и бебето им горели в подпалената къща.
	— Не е била бебе — каза Корисен Моут. — А момиченце на шест или седем години.
	— Добре де, момиченцето му.
	— Просто казвам, че не е била бебе. Капитанът как е разбрал, че са му скроили номер?
	— Не знам. Знам само, че разбрал чак след като лейди Трациан надянала оковите.
	— Аз пък мислех, че е знаел от по-рано и е изчакал още година, за да подготви отмъщението си. Довършил войната, оставил Пролезер да вземе короната и да се почувства в безопасност и чак тогава му видял сметката.
	— Може и така да е било. Остана ли нещо в тоя мях? Я го дай насам.
	Кратка пауза, после разговорът продължи.
	— Така или иначе, Пролезер се обявил за крал на Северобреж и потеглил към Карс да поеме контрол над града. Седял си в шатрата и правел списък на главите, които щял да отсече, когато капитанът влязъл и му казал, че знае всичко. Разправят как излязъл целият в кръв и с брадва в ръка. Отишъл при дървените стеги, където държали окованата лейди Трациан, освободил я, дал й короната, по която още имало парчета от Пролезер, и й казал да прави с нея каквото иска, той не давал и пукната пара. А след това… изчезнал. Потънал вдън земя и никой нищо не чул за него, докато не се появил в Порте Олива да набира хора за охраната на магистрата.
	— Как мислиш, дали е влюбен в нея?
	— Барт! По-тихо, ще те…
	— Ами! Заспала е отдавна. Сериозно те питам. Така де, ако поиска, капитанът може да си събере частна армия и да приема гарнизонни договори за пет пъти повече пари, отколкото изкарва сега. Но стои при магистрата. Половината момичета в кръчмата биха легнали с него от една дума, но той и половин не казва. Внимава някоя да не си помисли нещо.
	— Не бе, човекът просто е верен на мъртвата си съпруга. Не може да легне с друга жена, защото се сеща за своята.
	— Аз пък мисля, че е луд по магистрата.
	— Казвам ти, човека го мъчи стара скръб, дето е станала на камък в сърцето му — каза Корисен Моут. — Освен това магистрата има хубаво лице, но няма цици.
	— Леле, братко — каза през смях Барт, — моли се да е заспала, иначе…
	— Не съм — каза Ситрин.
	Мълчанието продължи сякаш вечно. Ситрин изпълзя от палатката и се изправи. На звездната светлина мъжете тънеха в оттенъци на сивото и черното. И я гледаха засрамено. Барт още стискаше меха с виното. Ситрин се приближи и му го взе.
	— Пихте достатъчно. А сега заспивайте. И двамата.
	Без да кажат и дума, двамата се напъхаха в спалните си чували. Ситрин вися над тях още малко, почувства се нелепо и се върна в малката си палатка. Разговорът беше спрял, но тя все така лежеше будна в мрака. Пила беше и по-хубаво вино, но и по-лошо. След малко възелът в стомаха й се поотпусна. За тази безценна способност на виното Ситрин беше научила още при първия дълъг преход в живота си. Очите й се затваряха по-лесно сега, когато алкохолът беше свършил своето, и всичко й се струваше не толкова страшно. Замисли се за Маркъс… не беше възможно да е влюбен в нея, нали? Все едно магистър Иманиел да я поиска за своя жена. Маркъс беше привлекателен, но стар, толкова стар… Ситрин решително насочи мислите си към по-приятна тема. Загубите от „Гръмовран“ бяха включени в доклада, за разлика от приходите от възвърнатия му товар. Трябваше непременно да сведе това до знанието на холдинговото дружество. Както и че Пик беше забранила да се позоват на правото си върху онази част от пиратския товар, която не фигурираше в техния договор.
	Зачуди се как биха могли да преработят текста на бъдещите си договори така, че да защитят стоките, в случай че ги намери някой друг. Сигурно можеше да се направи, но досега никой не беше включвал такава клауза в застрахователните договори. Трябваше да попита магистратите за мнение по въпроса. Ако всички потвърдяха, че Пик греши и банката наистина има право върху целия възвърнат товар, тогава банката би могла да предложи много добри условия по договора. Ако имаше шанс договорът да бъде изпълнен, то пълно покритие върху десет процента от стойността изглеждаше съвсем разумно…
	Постепенно се унесе, виното и финансовите сметки се смесиха приспивно с шепота на тревата. Даде си сметка, че от известно време очите й са затворени, при това без да полага съзнателно усилие за това. Затвори опипом меха, обърна се на другата страна и усети как тялото й бавно се слива с отъпкания треволяк. Още няколко дни до Сара сюр мер. После корабът. И после Карс. Оставаше да измисли как да убеди големите шефове, че е крайно време да си приберат Пик Устерзал, да я метнат в някой кладенец, а банката да оставят на нея.


	Досън

	Армията напусна Камнипол седмица след отрязаните ръце на лорд Ашфорт. Малка войска, поради липса на време. Двайсет рицари с техните оръженосци. Четиристотин пешаци, повечето селяни, мобилизирани по средата на сеитбата. Двайсетина професионални войници и пет пъти по толкова, които поне веднъж в живота си бяха стъпвали на бойно поле. Останалите бяха пълни новаци. Броните им не приличаха на нищо, мечовете, копията и лъковете бяха събирали прах по тавани и мазета с надеждата никога да не потрябват. Потеглиха в поход още преди вестта за мащабната мобилизация да е стигнала до всички краища на кралството. Щеше да мине още месец преди втората, по-голяма войска да се събере от южните графства и от границата със Саракал на запад. По предварителни преценки империята можеше да мобилизира шестхилядна армия, без да опразни съвсем нивите и да обрече народа си на масов глад идната пролет.
	Но това беше за по-късно. Сега рицарите препускаха по широкия нефритов път, а каруците с храна и фураж трополяха след тях. Зад гърба им Камнипол се смаляваше, скоро дори Кралски шпил се превърна в неясно петно на хоризонта. А в челото на колоната лорд-маршал Досън Калиам яздеше рамо до рамо със своя син Джори, яздеше бързо, сякаш да повлече армията след себе си с личен пример и със силата на волята си.


	Погледнат на картата, Астерилхолд беше само широка ивица земя, която делеше имперска Антеа от Северобреж, притиснат между двете големи северни кралства като оръженосец между двама рицари. Крайбрежната му ивица беше малка. Имаше само два големи града — Калтфел и Асинпорт. Отбраната му беше по-сериозна, отколкото се виждаше на картата. На юг река Сият се вливаше в морето през обширен заблатен район, подхранван от планинския отток по цялата южна граница на кралството. Нашествие през Сухата пуст би било трудно и времеемко. От запад — мочурища и болести. Река Сият беше плавателна в най-северния си участък, но останалото беше кално, студено, дълбоко и пълно с въртопи. Единственият антийски град, който беше въставал срещу Разсечения трон през последните двайсетина години, беше Анинфорт, клекнал на речния бряг, отровен от въздуха на Астерилхолд и приютяващ хора, верни и на двете кралства.
	Досън беше изучавал войните на малките крале и разделението на Антеа, преди тя да се превърне в империя, и знаеше, че разликата между бърз конфликт и продължителна кървава война се крие в моста Сереф.
	На един ден езда от Калтфел панделката на драконовия път прехвърляше реката над опасни бързеи. Според легендата пътят бил построен преди да се появи реката, навремето пресичал широка равнина, но хилядолетната ерозия на терена го превърнала в мост. Гарнизонни фортове имаше и на двата му бряга, стърчаха и се зъбеха един на друг през водата. Кралството, което овладееше двата форта, щеше да спечели войната, и планът на Досън беше да придвижи достатъчно голяма войска до моста и да превземе форта на другия бряг, преди крал Лечан да се е съвзел от неочаквания подарък на Гедер Палиако. И най-добре организираната атака през моста щеше да е кръвопролитна, но дори да загубеше петстотин мъже за един следобед, това щеше да му спести пет хиляди мъртви в тресавища и обсади, на кораби и по брегове за няколко години напред.
	Походната шатра на Досън се издигаше солидна като къща. Дебела кожа върху железни рамки оформяше външните стени и няколко вътрешни. В средата на централното помещение имаше мангал, димът му се издигаше в сивкава спирала към дупката в тавана. Щурци пееха усърдно. Досън вечеряше с пиле, ябълки и гняв. Някогашният му съюзник Канл Даскелин седеше срещу него и си белеше ябълка с кинжала си.
	— Не знам какво предлагаш, стари приятелю — каза Даскелин.
	— Нищо не предлагам.
	— Нищо? — Дълга зелена спирала падна на пода, бяла и сочна от вътрешната страна. — Защото на мен ми прозвуча сякаш обвиняваш лорд-регента в държавна измяна.
	— Не говоря за преврат. Нито искам нечия глава, набучена на кол. Нечия важна глава поне. Но ако имаше начин да изритаме от града всички еретици на Палиако, не бих имал нищо против.
	— И все пак…
	— Знам какво видях, Канл. И ти щеше да го видиш, ако не беше зает с друго. Палиако не се отделя от онзи свой питомен свещеник. И какво изобщо знаем за тях и тяхната богиня? Прибързахме, това е истината. Позволихме паниката ни заради Маас и облекчението от проваления заговор да ни заслепят.
	— Няма да ни е за пръв път — сухо отбеляза Даскелин. — Имали сме лоши регенти, имали сме и лоши крале. Имали сме свестни крале с лоши съветници и крале, които са управлявали пияни от бардака, докато съветниците им са имали грижата кралството да не изпадне в хаос. Като специален посланик в Северобреж, не ми харесва да режем посланици на парченца, но извън това не виждам особена разлика.
	— Аз виждам — каза Досън. — Лошите крале, за които говориш, са си били _наши_ крале. И _наши_ лоши съветници. Били са антийци. А сега даваме властта на чужденци.
	Мълчанието на Даскелин му прозвуча като съгласие. А после Даскелин каза тихо и замислено:
	— Смяташ, че са ни забъркали в чужда война?
	— Това не съм го казал — отвърна Досън и разкъса с пръсти пилето. Никога не би го направил у дома или на банкет, но сега бяха на военна кампания и етикетът беше останал зад гърба им. — Казвам, че ако Палиако съобразява решенията си с онези типове, значи сме изпаднали в същата ситуация, че и по-лошо, в която щяхме да изпаднем, ако Маас беше качил астерилхолдския си братовчед на нашия трон.
	— Имам чувството, че очакваш нещо от мен. Но не знам какво.
	— Искам да ги проучиш. Не всички, но поне онези, които издигна Палиако. Брут и Верен. И онези около тях. Разбери дали са лоялни на Палиако.
	— Естествено, че са — каза Даскелин. — Всички ние сме му верни. Ти също. Иначе щяхме да сме в двора, а не в поход. Това е истинският знак за лоялност.
	Досън поклати глава.
	— Аз съм тук, защото го заповяда лорд-регентът. А не заради Гедер Палиако.
	Даскелин се изсмя и щурците млъкнаха за миг. Отряза си парче от ябълката, лапна го и посочи Досън с върха на кинжала.
	— Тънки разлики са това. Внимавай, че ще вземеш да се превърнеш в политик.
	— Глупости — каза Досън. — Нищо не може да се направи, преди войната да е свършила по един или друг начин. Но докато аз съм лорд-маршал, мой дълг е да следя за лоялността. А когато приключим с Астерилхолд, ще дойде ред да се оправим и с онези свещеници.
	Канл Даскелин въздъхна.
	— С теб е трудно да заговорничи човек, Досън. Когато го пробвахме последния път, не се получи добре.
	Досън се намръщи, после се усмихна горчиво.
	— Сега аз си мисля, че ти очакваш нещо от мен.
	— Най-малката ми. Сана. Харесала си е лорд-регента. Мислех си след като разчистим неговите еретици твоят Джори да помогне малко. Да му каже добра дума за нея.
	На езика му беше да каже: „Искаш да стана сводник на дъщеря ти?“, но Досън отхапа от пилето и думите останаха неизречени.
	— Сана е чудесно момиче — каза вместо това. — Каквото и да стане, ще се радвам да й помогна.
	— Говориш като дипломат — каза Даскелин. Досън се намръщи, но премълча. Щеше да преглътне обидата. Склонен беше да преглътне и други. Засега. Имаше време. А ако се провалеше при моста Сереф, щеше да му остане само време. И кръв и битки също. Даскелин се загледа в дима, който бавно се издигаше над жарника. Тъмните му вежди се сбраха притеснено.
	— Имам един въпрос към теб. Дали е вярно, как мислиш? Че крал Лечан е знаел? И е одобрил заговора?
	— Не знам — отвърна Досън.
	— Но _мислиш_ ли, че…
	— Да.
	Даскелин кимна.
	— И аз. Което значи, че поне засега твоите чуждоземски конспиратори с мърлявите раса са прави.


	Утрото ухаеше на полски цветя. През нощта беше валял дъжд, намокрил беше земята, а сега слънцето я затопляше. Ниска мъгла се стелеше до коленете на конете.
	Съгледвачите го бяха намерили още призори, затова Досън беше подготвен за гледката. Реката завиваше от юг в дълбок каньон от земя и камък. Още по-пълноводна след нощния дъжд, тя хвърляше бели пръски почти до светлата нефритена лента на моста.
	Фортът на отвъдния бряг беше кръгъл като барабан и висок колкото трима мъже, издигнат беше от сив камък и хоросан с цвета на стара кръв. Фортът на антийския бряг беше квадратен и направен от бели като тебешир тухли, обкрачил драконовия път. Тесни амбразури за стрелба с лък надвисваха над входа и изхода. Бойниците на покрива бяха тесни, колкото стрелец да се прикрие за миг-два, да пусне стрелата и да отстъпи назад.
	И над двата форта се вееха знамената на Астерилхолд. Не бяха много обаче. Три стърчаха над белия форт, провиснали и потъмнели от дъжда. Още две имаше на другия бряг. А зад Досън чакаха двайсетина рицари от петнайсет дома. Баниен и Брут, Корензал и Остерлингов хребет, домовете и графствата на Антеа. Петнайсет знамена срещу пет. Четиристотин мъже срещу незнаен брой врагове, дебнещи зад бойниците.
	Джори приближи коня си до неговия. Лицето му беше бледо и изопнато. Сега момчето имаше съпруга и дом. Досън още помнеше първата битка, в която беше влязъл с мисълта, че може да остави жена си вдовица. Това променяше нещата.
	— Разделили са се — каза Джори. — Защо?
	— Защото се надяват да удържат и двата бряга — отвърна Досън. — Ако струпат всичките си хора отсам реката и ние ги изтласкаме, ще трябва да се оттеглят в паника към отсрещния форт. Ако съберат хората си във форта на другия бряг, губят контрол над моста и единствения си безопасен път през реката.
	— Така или иначе ще трябва да се изтеглят — каза Джори. — Държат фортовете, но ние имаме числено превъзходство. Трябва да са слепи, за да не го виждат. Ако съберат силите си на отсрещния бряг, имат някакъв шанс. Да се разделят така е лудост.
	— Не е лудост, а смелост — поправи го Досън. — Виждаш ли трите знамена отсам? Те не са тук, за да печелят битка. Целта е да ни задържат, докато дойдат подкрепленията.
	— Можем да завземем отсрещния форт — каза Джори. — Имаме достатъчно хора.
	— Не знам дали ще са достатъчно, след като завземем белия. А ако техните подкрепления пристигнат навреме, нямаме никакъв шанс. — Досън се извъртя в седлото и нареди на оръженосеца си: — Дай сигнал за формация. Нямаме време.
	Строиха се на бойното поле, стрелци, мечоносци и копиеносци, изкараха малката обсадна кула и тарана — дънер с обкован в бронз връх, дълъг колкото да го носят по трима души от всяка страна. Жалка работа. На зимните панаири слагаха по-големи дънери в кладите. Но сега нямаше да завземат замъци, а речни фортове; малкият таран трябваше да свърши работа.
	Войската на Досън чакаше в строй. Оставаше му да свърши още едно нещо, преди светът да се обърне в стомана и кръв. Извика Фалон Брут. Мъжът пришпори коня си към него, комичните му мустаци се вееха.
	— Лорд Брут — каза Досън. — Бихте ли се заели?
	— За мен е чест, лорд-маршале — каза Фалон Брут ентусиазирано, сякаш нямаше търпение да се прояви. Взе рога от оръженосеца на Досън и пришпори коня си към белия тухлен форт. Спря малко извън обсега на стрелците и вдигна рога пред устата си. Досън се напрегна да чуе думите му.
	— В името на крал Астер и на лорд-регент Палиако, и в името на Разсечения трон, предавате ли се?
	За миг самият ден сякаш затаи дъх. После отговорът дойде, но толкова слаб, че не стигна до Досън. Последва го залп от стрели, сребристи под ранното слънце — забиха се на броени крачки от Брут и неговия кон. Рицарят вдигна отново рога пред устата си.
	— Помнете, че съм ви дал шанс, тъпанари такива!
	Препусна назад. Лицето му бе зачервено, безволевата му брадичка — вирната. Върна рога на оръженосеца и викна:
	— Казвам да им пръснем задниците, лорд-маршале.
	— Предложението ви е взето предвид, сър. И благодаря — каза Досън. — Сигнал за пехотна атака.
	Пешаците се юрнаха напред като вода през сринала се дига. Стрелци се появиха на парапета на белия форт, стрели захвърчаха от бойниците. Досън не различаваше отделни крясъци в общия рев на атаката, но беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че крясъци има. Тук, от разстоянието на командния пост, атаката изглеждаше спокойна и организирана, но там, в реката от тела, чувството беше най-кресливото, най-радостното и най-страшното чувство на света. Бяха започнали и връщане нямаше.
	Тесни стълби се издигнаха високо — с куки, с шипове на върха, чу се глухият тътен на тарана, после още веднъж и още веднъж. Онези антийски войници, които имаха щитове, ги държаха над главите си, но малцина разполагаха с тази защита. Две от стълбите захапаха парапета на форта и по тях се закатериха мъже. Досън гледаше напрегнато и хапеше устни. Съзря някакво раздвижване на север. Покрай реката. Мъже с цветовете на Астерилхолд. Поне стотина. Крили се бяха в студената кал край брега, готови да нападнат противника в гръб.
	— Сигнал за опасност от север — каза Досън и оръженосецът му вдигна тромпета. Три кратки ноти за опасност, две дълги за север. Мъжете в засада май бяха предимно мечоносци. Копията се брояха на пръсти. Глухият трясък на тарана надвишаваше всичко останало, но нещо в общия рев се промени. Хората на Досън се обръщаха към новия враг.
	— Атака — извика Досън и изтегли меча си.
	И рицарите на Антеа препуснаха към реката и врага. Пиките се оказаха повече, отколкото изглеждаше отдалече, но пак не бяха достатъчно. Кон изцвили от болка и падна някъде вляво от Досън, но самият той вече се бе врязал в мелето и сечеше с меча си по глави и рамене. Вдясно от него Макариан Вей, барон на Корензал, размахваше боен чук и ревеше стара кръчмарска песен. Вляво Джори преследваше вражески войник, комуто куражът бе изневерил. Досън усещаше приятна болка в пръстите си, по меча му имаше кръв. Еднообразният ритъм на тарана се промени и се разнесоха ликуващи викове. Вратата на белия форт поддаваше.
	— Фортът! — извика Досън. — Довършете ги и към форта! Изтласкайте ги тия мръсници! Антеа и Симеон!
	Отвърна му нестроен вик, а после рицарите на Антеа завиха с него и препуснаха към белия форт.
	Телата на антийски войници и фермери, мъже и момчета, лежаха на меката пръст пред форта, паднали от стълбите или пронизани от стрели. Не всички бяха мъртви. Иззад стените трещяха звуци на битка и заколение. Досън не слезе от коня си, а го пришпори през двора на форта право към другата му врата. Рицарите яздеха след него.
	Нефритеният мост се протягаше над реката. От двете му страни бяха прикрепени стари дъсчени перила. Дъските се бяха нацепили от времето и стихиите и само загрозяваха вечния и безразличен драконов път.
	На моста стояха трийсетина мъже. Четирийсет по-скоро. Зад тях, на отсрещния бряг на реката, се издигаше кръглият форт. Оттук изглеждаше по-висок, стените му се издаваха под малък ъгъл навън в горния си край, за да затруднят катеренето. Портата му беше затворена и за врагове, и за съюзници.
	Но когато я отвореха, за да вкарат хората си, Досън може би щеше да има шанс.
	— След мен! — извика той. — Всички след мен!
	Оръженосецът му отдавна беше изостанал, но рицарите и войниците подеха вика му. „След лорд-маршала“ — проехтя из форта като камбанен звън. Шестимата бойци вдигнаха захвърления таран и го понесоха. Единият беше целият в кръв, дясното му ухо бе отсечено. Победените вражески войници се стичаха с викове към кръглия форт да потърсят убежище, други спираха и се обръщаха да посрещнат втората атака.
	А после над тях се вдигна ново знаме. И още едно. И трето. И четвърто.
	Подкрепленията бяха пристигнали. Досън погледна през рамо към своите хора. Почти всичките му рицари бяха налице. Не беше така при пешаците обаче. Те се бяха стопили наполовина. Но все още имаха шанс.
	— Стрелците напред! — изрева той.
	Само десетина мъже изтичаха напред с лъкове в ръце.
	— Не стреляйте едновременно, момчета — извика Досън над рева на водата и крясъците на мъжете, попаднали в капана на моста. — Искам онези копелета отсреща да прокълнат и майчиното си мляко. Не бързайте и се целете добре.
	Стрелците опънаха лъкове и стреляха последователно. Мъжете в другия край на моста нямаше къде да избягат. Пищяха и ревяха от ярост. Успяха да се организират за жалка атака и бяха отблъснати. Ставаха все по-малко. Двайсетина. Осемнайсет. Четиринайсет. Десет. Зеленото на нефрита и червеното на кръвта бяха като боички върху палитра на художник, твърде красиви, за да са истински. В пристъп на отчаяние един от тях се метна в бурната вода. Девет. Досън не откъсваше поглед от портата на кръглия форт, по която тропаха обречените мъже. Тя не се отвори.
	Нямаше да се отвори.
	— Довършете ги — нареди Досън. — Ще пратим съобщение на лорд-регента, че инвазията е спряна и границата е подсигурена.
	„И че сме закъснели“ — добави наум. Вдигна меча си и го смъкна рязко надолу в дуелистки поздрав към вражеския командир.
	Първата битка във войната беше завършила без категоричен победител, а според собствения му опит това беше лош знак.


	Маркъс

	— Ще те убия! — извика картадамът и вдигна юмруци. Косматите му страни и чело отнемаха от остротата на гнева и мъжът приличаше повече на сритано пале, отколкото на човек, чиито надежди за по-добър живот току-що са били сринати. — Не можете да го направите. Ще те убия!
	— Няма — каза Маркъс. — Просто спри, става ли?
	Стражарят от краличината гвардия, първокръвен младеж не по-голям от Ситрин, кимна към картадама и каза на Маркъс:
	— Това е заплаха за убийство срещу гражданин. Ако искате, мога да го отведа при магистратите.
	— И как ще си плати глобата? — попита Маркъс. — Остави го. Просто е разстроен.
	Къщата се намираше на малък частен площад. Младият стражар беше единственият представител на властта. Мъжете и жените, които изнасяха от къщата вещите на картадама, бяха от хората на Маркъс. На Пик. На банката.
	Беше се събрала тълпа. Съседи, улични търговци и случайни минувачи. А дори най-малката тълпа задължително се разраства. Енен, картадамката, която Маркъс беше наел в самото начало, още когато Ситрин го беше пратила да набере охрана за новоизлюпения си банков клон, излезе от къщата с хубава марионетка — беше я гушнала, както се гушка бебе. Наведе се и внимателно я остави върху растящата купчина багаж.
	— Ами ти? Как можа! — извика й картадамът. — Да направиш такова нещо на човек от своята раса?
	Енен не му обърна внимание и пак влезе в къщата. Мъж ясуру — Харт, така му беше името, да — излезе с наръч дрехи. Някои бяха от коприна и брокат. Ясно къде бяха отишли парите на банката, помисли си Маркъс, но не туники и клинове бяха гаранцията по заема. Нито дори марионетките. Беше къщата и сега, когато картадамът беше спрял да обслужва заема си, именно нея бяха дошли да вземат Маркъс и неговите хора. Ярдем наведе глава да мине под ниския праг и излезе с дюшек под мишница. Картадамът избухна в безутешни сълзи.
	Един мъж в тълпата се засмя и нададе подигравателен вой, все едно плаче и той.
	— Това е всичко, сър — каза Ярдем. — Сега ще заковем прозорците. За да не влезе някой.
	— Добре — каза Маркъс.
	Картадамът седеше на дюшека, скрил лице в шепи. Тресеше се от хлипове. Маркъс приклекна до него.
	— Така — каза му той. — Ето какво ще стане сега. Ще те е яд, много ще те е яд, и ще искаш да си го върнеш. На мен, на банката, на някого. След седмица най-лошото ще е отминало, но дотогава ще си под властта на гнева и няма да мислиш ясно. Ще си казваш, че е по-добре да запалиш къщата, да я изгориш. Щом няма да е твоя, поне да не е ничия. Нещо от този сорт. Слушаш ли ме?
	— Разкарай се — изфъфли мъжът между хлиповете.
	— Ще приема това за утвърдителен отговор. И ще оставя свои хора тук. В къщата и на улицата, в случай че ти хрумне нещо глупаво. Ако някой влезе в къщата, ще го убият. Ако някой се опита да я подпали отвън, ще го пребият. Хайде да не се стига до това, става ли?
	Може да беше заради кроткия му тон, или заради нещо друго, но така или иначе картадамът млъкна, колкото да кимне. А това беше добър знак.
	— Ще ти направя едно предложение — продължи Маркъс. — Не го приемай лично, нямам нищо против теб. И ти го правя аз, не банката. Изнесохме багажа ти, а няма къде да го прибереш. Нещата ти ще изгният на улицата. Никаква работа няма да ти свършат. Аз ще ти дам трийсет сребърни монети за всичко, а ти си върви. Започни на чисто.
	Сълзи се стичаха от очите на картадама, блестяха като капчици роса върху късата му гладка козина.
	— Струват повече — каза той задавено.
	— Не и така, на улицата — отвърна Маркъс.
	— Трябва да си взема поне марионетките. С тях си изкарвам хляба.
	— Добре, избери си три. Цената остава същата.
	Мъжът отчаяно заоглежда сандъците и дрехите си, голямата ваза, в която вехнеше букет цветя. Тълпата ги гледаше, къде с насмешка, къде с фалшиво съчувствие.
	— Щях да си платя вноската — каза тихо картадамът.
	— Не, нямаше — отвърна Маркъс. — Но това вече е минало. Вземи си куклите и среброто и започни на чисто, става ли?
	Мъжът кимна. Още сълзи. Маркъс тикна в ръката му кесията с обещаните монети.
	— Хайде, хора, да натоварим всичко това без три кукли по негов избор и да го закараме в склада.
	— Да, сър — каза Ярдем. — После какво?
	— После в банята. Чувствам се мръсен.


	Лятото в Порте Олива беше като горски разбойник. Криеше се зад мекия морски бриз и дългите прохладни вечери. Говореше с дружелюбния тон на прибоя и птичите крясъци. И дори по пладне, когато слънцето тежеше като ръка на рамото му, Маркъс го намираше за поносимо. А после идваше атаката — жежки дни и потни нощи. Картадамите стрижеха телата си почти до кожа. Първокръвните и синаите зарязваха скромността в полза на удобството. Малко след пладне търговията замираше, всичко живо търсеше сянката и така до вечерта, когато лятното слънце губеше част от силата си.
	Атаката още не беше дошла. Пролетта ги подлъгваше да свалят гарда. Но щеше да дойде.
	Ситрин беше заминала преди три седмици и сигурно вече плаваше с кораб някъде между Сара сюр мер и Карс. Дните без нея бяха направени от същия материал като дните преди да замине — въоръжен ескорт за по-крупните суми, зорка охрана на сейфа с ликвидните средства, длъжници, които да бъдат подсетени за закъснелите си вноски. От време на време клиент или партньор на банката се нуждаеше от въоръжена охрана. Сега, когато никой не оспорваше властта на Пик, тя изглеждаше малко по-спокойна, но продължаваше да им измисля дребни задачи, които да свършат, и после се оплакваше, че това й струвало пари. Така че в известен смисъл нищо не се беше променило, а в друг — промяната беше голяма.
	— Тръгвам след нея — каза Маркъс.
	Ярдем отпи глътка бира. Мълчеше. Мълчеше замислено и неодобрително. Маркъс опря лакти на дъсчената маса. Не бяха в обичайната си кръчма. Трима младежи ясуру с лъскави зелени люспи свиреха на тъпани в двора и сложният ритъм накъдряше въздуха. Маркъс се загледа в чинията си с телешко и грах, после я побутна настрани и каза:
	— Сетих се как пътувахме от Ванаи, а Ситрин се правеше на момче.
	— Ще облечеш рокля ли, сър?
	— Мога да се маскирам като каруцар. Или като търговец. Не е задължително да разгласявам кой съм. Стигна ли в Карс, ще си кротувам, а когато Ситрин си свърши работата там, ще я придружа до дома.
	— Защо?
	— Няма смисъл да се крия на връщане.
	— Не, имах предвид защо ще тръгваш след нея, сър? С какво ще помогне това?
	— Не е ли очевидно? За да не пострада.
	Ярдем въздъхна.
	— Какво? — подкани го Маркъс. — Казвай. Знам, че ти се иска. Кажи ми, че не я заплашва нищо, че Корисен Моут и Барт могат да се грижат за нея не по-зле от мен. Тръгнала е право към война. Истинска война, а не дребните боричкания кой ще управлява Макиа, да речем. Ситрин не си дава сметка колко бързо може да се разпространи насилието. За разлика от теб. Ти знаеш, че съм прав.
	— Ако смяташ, че три меча ще я защитят по-добре от два, защо не изпратиш някого другиго, сър? Енен например. Тя е ходила в Карс.
	Ярдем го прикова с тъмните си очи. Маркъс така беше свикнал с ироничното му раболепие, че понякога забравяше колко лошо може да гледа тралгунът. В моменти като този обаче си спомняше, че по природа тралгуните са верни до смърт, но са също и свирепи ловци, които гонят до дупка. Прехвърли наум няколко аргумента, но под неумолимия поглед на Ярдем всички те му се сториха глупави, като да сечеш дърво с джобно ножче.
	— Иска ти се Ситрин да е в опасност, сър, но тя не е.
	Маркъс обузда нетърпението си.
	— Какво искаш да кажеш?
	Ярдем помръдна ухо, обиците му звъннаха, после сведе поглед към халбата си. Понечи да я вдигне за глътка, но Маркъс го изпревари — сложи ръка отгоре й и я натисна на масата.
	— Зададох ти въпрос.
	Ярдем пусна халбата.
	— След Елис, сър, ти търсеше отмъщение.
	— Търсех справедливост.
	— Щом казваш. — Ярдем вдигна рамене, явно решил да не влиза в излишни спорове. — Тогава аз бях с теб, подкрепих те. Е, не както сме сега, но бях с теб. Бях там. Ти не просто уби Пролезер. Ти планира убийството му, подготви всичко. Искаше да си сигурен, че той ще види смъртта си, ще разбере защо го убиваш, но ще е безсилен да те спре. Вярваше, че убиеш ли го, това ще облекчи нещата. Не че ще ги оправи, не си толкова глупав… Но вярваше, че… че справедливостта, разплатата ще ти донесе утеха. Но не стана така.
	— Сигурен съм, че някъде в казаното от теб има валиден аргумент — изсъска Маркъс. — Защото знам, че не би извадил Алис и Мериам от гробовете им само за да спечелиш евтини точки.
	— Така е, сър — отвърна Ярдем. В гласа му нямаше и следа от извинение. — Казвам, че ти уби Пролезер не само защото той трябваше да умре. А защото търсеше изкупление.
	— Ако пак ще ми плещиш религиозните си…
	— И със Ситрин се хвана по същата причина — прекъсна го решително Ярдем. — Видя в нея малко и безпомощно момиче в един жесток свят. Е, помогнахме й. Понеже не намери покой в омразата, ти реши, някъде дълбоко в душата си, че любовта може да ти помогне. Спасихме Ситрин бел Саркор, но ти още не си постигнал жадуваното изкупление. Затова се опитваш да убедиш себе си и всички останали, че тя все още се нуждае от спасяване, макар да не е така. Тя си е съвсем добре, сър.
	— Аз дори не исках да работя за нея — каза Маркъс. — Исках да си тръгна. Ти ме убеди да приема договора. Ти беше.
	— Да. Но по онова време Ситрин се нуждаеше от нас.
	— А сега не се нуждае?
	— Да, сър. Не се нуждае — каза Ярдем с тих и мек глас. По-добре да се беше разкрещял, помисли си Маркъс. — Имаме спокойна работа и нелошо заплащане. Имаме покрив над главата и храна на масата. Ако не се лъжа, точно това сме търсили винаги.
	— Изхвърляме хора на улицата, за да им вземем къщите. Как ти се струва това като начин на живот?
	— Преди ни плащаха, за да ги убиваме, сър — каза Ярдем. — Сегашното едва ли е по-лошо.
	Маркъс стана. Барабаните в двора стигнаха кулминацията си и млъкнаха отведнъж. В настъпилата тишина гласът на Маркъс прозвуча неочаквано силно.
	— Сам си плати бирата.
	— Да, сър.
	Другите клиенти на кръчмата се отдръпнаха да му направят път, всички предпазливо извърнали погледи. Ако някой го беше заговорил, щеше да се стигне до бой, но никой не посмя.
	Маркъс излезе на улицата. Привечерното слънце багреше високите облаци в червено и златно — кръв и монети. Небето зад тях изглеждаше още по-синьо заради контраста. Маркъс пое обратно на север към Големия пазар и кафенето, казармите и банковия клон. Кукловоди висяха по ъглите, приканваха минувачите да поспрат, да погледат и да се разделят с няколко дребни монети. Когато усети, че гневът му се е охладил от бяло до болезнено червено, Маркъс спря пред един, който разиграваше старата история за ясуруто Грошо Грошарски. Марионетката беше изработена добре, дори й бяха нарисувани люспи, а кукловодът я управляваше умело, сякаш парчето издялано дърво наистина имаше собствени чувства. Не че Грошо притежаваше голям емоционален диапазон — стигаха му изненада, гняв и разкаяние. Когато героят хвърли жена си и бебето си в един кладенец, Маркъс метна една медна монета в торбата на кукловода и си продължи по пътя.
	Всичко се свеждаше до това. Кръв, смърт и безсмислено насилие, което не постига нищо. В скечовете за Грошо Грошарски съпругата и детето се връщаха като отмъстителни духове, но и тук възмездието се свеждаше само до терзанията и смъртта на прегрешилия ясуру. Помирение нямаше. Нямаше начин да върнеш времето и да възстановиш онова, което си изгубил. Такава история му се гледаше на Маркъс, история за помирение. Само дето, дори да я видеше разиграна от кукли на някой ъгъл, нямаше да й повярва.
	От яд, ако не от друго, преповтори наум плана си. С добър кон и достатъчно пари щеше да стигне до Карс. Там щеше да си намери евтина квартира в квартала на първокръвните и да кротува, без да привлича излишно внимание. Вероятно. Лесно щеше да намери Медеанската банка, да се мотае около нея, докато види Ситрин, а после…
	Спря при входа на една тясна пресечка и се изплю в сенките. Тази сутрин всичко му се бе струвало толкова лесно.


	Едноетажната сграда срещу гимнастическия салон не беше строена за казарма, но сега беше казарма. Все още носеше белези от предишните си животи — камъни с различен цвят, запълнили отворите, останали след свалянето на някакъв прикрепен към стената голям механизъм. Таванската греда в единия край беше почерняла от стар пожар. Издялани в камъка резки, бележещи ръста, година след година, на някакво отдавна забравено дете. Може сградата да е била училище, помисли си Маркъс, или от онези пренаселени къщи, където десетина семейства живееха заедно. През зимата се отопляваха с тухларска пещ, толкова стара, че металните й части бяха изтънели наполовина.
	Мъжете и жените в сградата бяха неговият отряд. Частната охрана на Медеанската банка. Рядко се събираха всички, освен късно вечер, след работа или кръчмарски запой, когато се прибираха на групи или поединично, връзваха хамаци или разпъваха спални чували и лягаха да спят на топло и на завет. Сега в казармата беше само Хлебарката, тимзинското момче с кафяв хитин по кожата, чието истинско име не използваше никой. Пораснало беше, откакто Маркъс го нае преди година.
	— Всичко наред ли е, капитане?
	— Освен че светът тъне в развала и провал ли? — каза Маркъс и момчето се разсмя, сякаш се е пошегувал. Маркъс взе спалния си чувал и се качи на покрива. Гълъб се стресна от появата му и излетя панически. Маркъс разстла одеялото, легна по гръб и се загледа в облаците, които посивяваха, и небето, което потъмняваше. Гласове долитаха от улицата и казармата под него. А неговите мисли упорито се връщаха към Алис и Мериам. Семейството, което бе имал по времето, когато все още беше човек, който може да има семейство. Тъмната коса на Алис, прошарена тук-там. Продълговатото лице на Мериам, белязано с негодувание още от раждането си. Все още чуваше как малкото му момиченце се смее в люлката си, помнеше как притиска нежно устни към шията на жена си. Гениалният млад генерал, поборник и главнокомандващ на законния наследник Лиан Пролезер. По онова време вярваше, че има силата да промени света.
	Бяха минали повече от десет години, откакто Алис и Мериам спряха да изпитват болките на живота. Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицата им. Имаше други, когато ги усещаше до себе си в стаята, физически, осезаемо; невидими, тъжни и обвиняващи. Скръбта има тази сила да подвежда ума, Маркъс го знаеше, но това знание не му помагаше с нищо.
	Капакът на покрива се отвори. И без да поглежда, Маркъс знаеше, че е Ярдем. Високият тралгун седна до него.
	— Пик питаше за тебе, сър. Защо онези неща, дето ги купи от длъжника, са откарани в склада на банката.
	— Защото аз съм началник на банковата охрана, затова.
	— Ако ти й го кажеш, може и да го сметне за по-основателно.
	— Освен ако няма желание лично да отиде в склада и да изхвърли нещата на улицата, причината е без особено значение.
	Ярдем се изкиска.
	— Какво? — попита Маркъс.
	— Аз й изтъкнах същия аргумент. Тя обаче не прояви интерес към предложението.
	— Тя, приятелю — каза Маркъс, — е една особено неприятна жена.
	— Вярно.
	— Но съвсем не е най-неприятният работодател, с когото съм си имал вземане-даване.
	— Работодателите рядко са приятни, сър.
	— И това е вярно.
	Гълъбът отпреди малко, или друг като него, кацна на ръба на покрива и взе да ги оглежда подозрително, първо с едното си влажно черно око, после с другото.
	— Е, Ярдем. Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?
	— Сър?
	— Няма да е днес.
	— Това е полезна информация, сър.
	— Как мислиш, дали от Мериам щеше да излезе добра банкерка?
	— Трудно е да се каже, сър. При желание от нейна страна сигурно би се справила чудесно.
	— Мисля да поспя. А с Пик ще се оправям утре сутрин.
	— Да, сър. И… — Ярдем се изкашля. Звук гърлен и басов като далечна гръмотевица. — Ако съм прекалил…
	— Това ти е работата, да прекаляваш. Когато е необходимо, е задължително да прекаляваш. Всички други ми имат страха и мълчат — каза Маркъс. — Е, освен Кит.
	— Ще го запомня, сър.
	Ярдем стана и си тръгна. Луната се скри зад тъмни облаци. Звездите изгряха, първо една, после шепа, после толкова много и толкова ярки, че не оставяха нищо на въображението. Маркъс ги гледа, докато мислите му не започнаха да гаснат по своя воля, затвори очи и придърпа одеялото да се завие. Ухание на печено свинско подразни обонянието му и изчезна, донесено и отвяно от капризния бриз.
	Когато кошмарът очаквано дойде, не се различаваше съществено от предишните. Пламъците, писъците, тежестта на дребното мъртво телце в ръцете му. Само че този път в пожара имаше трима. Събуди се, преди да е разбрал дали третият е той, или Ситрин.


	Ситрин

	В навечерието на първото си морско плаване Ситрин се бе подготвила психически за разнообразните неволи, свързани с пребиваването на корабна палуба — гаденето, теснотията и най-вече угнетяващата мисъл, че животът ти зависи от случайни фактори, върху които нямаш контрол. Страховете й се оправдаха, но в по-приемлива степен от очакваното. Най-изненадващо беше спокойствието, с което умът и тялото й реагираха на принудителното бездействие. Денем, а и нощем, Ситрин излизаше на палубата и зяпаше вълните или далечната тъмна линия на брега. Нищо не можеше да направи, следователно нямаше нужда да прави нищо. Нямаше значение дали си мечтае корабът да стигне по-бързо до Карс, или я измъчва носталгия по малката й квартира над банката, и понеже нямаше значение, скоро тя се научи да живее в настоящия момент. И беше сред първите, които видяха удавените.
	Отначало видя само по-светло петно в морското синьо. Сетне реши, че във водата има нещо — дънер с обелена кора или голяма бяла риба. После дънерът се превърна в тялото на първокръвен, гол, втренчен невиждащо в небето. Един от моряците извика развеселено, Ситрин чу тропот зад гърба си и половината екипаж се струпа на парапета. Удавеният не беше сам. Ситрин видя жена да се носи по водата до него, после още една малко по-назад. А сетне — десетки, стотици. Само за миг морето побеля от тях. Крайниците им се движеха толкова бавно, сякаш ги носеше морето, а не свободната воля. А после един се издигна от дълбините точно под нея — младеж, още дете почти, с тънката снага и дългите крайници на подрастващ или синай. Тъмните му очи уловиха погледа й и той бавно й се усмихна.
	— За пръв път ли виждате удавени, магистра? — попита Барт. Ситрин не го беше усетила кога е застанал до нея.
	— Само веднъж. Един. В каналите на Ванаи. Но толкова много накуп — не.
	— Обикновено плуват на стада, но по-малки. Имаме късмет да видим толкова много наведнъж.
	Един моряк извика и скочи през борда. Щом тялото му разсече водата, удавените потънаха като камъни. Включително и момчето, което я гледаше допреди миг. Морякът, който бе скочил във водата, избухна в смях и понечи да се гмурне след тях.
	— Задник — измърмори Барт някак между другото.
	— Защо избягаха?
	— Защото извън водата са бавни и слаби, и защото са голи. Понякога моряците и рибарите по брега си правят жестоки шеги с тях — каза Барт. — Удавените са като всички други. Видят ли заплаха, бягат. Това го правят дори рибите.
	Ситрин кимна. Следеше с поглед ухиления моряк, докато другарите му го вадеха от водата. Постара се да запомни лицето му, за да го избягва до края на пътуването.


	Карс. Белите тебеширени скали се появиха половин ден преди града, покрили брега като глетчер. Самото море изглеждаше по-бледо тук, дори небето беше в по-светъл нюанс на синьото. Първите признаци за присъствието на дузината човешки раси, които обитаваха тези брегове, бяха риболовните кораби. Малки и черни, те се връщаха към скалистия бряг или се придвижваха на север към по-малките крайбрежни градчета.
	Макар и досами морето, Карс не беше типичен пристанищен град. Намираше се в северния край на драконовите пътища и гледаше вълните отвисоко. Плетеница от кейове обхващаше основата на скалната стена, но малцина търговци приставаха тук. Предпочитаха да удължат плаването си до по-гостоприемния бряг оттатък скалите и оттам да придвижат стоката си с фургони до големия град. Ситрин и другите пътници, понеже нямаха много багаж, слязоха на кейовете и изкатериха тясната серпантина до Карс. По скалната стена имаше следи и от други, по-стари серпантини, силно ерозирали и неизползваеми. Един ден лъкатушната пътека, по която Ситрин залиташе в момента, отвикнала от усещането за твърда земя под краката си, и чийто мек бял камък се сипеше на прах по обувките и роклята й, щеше да се превърне в същата непроходима руина. Някой ден в по-далечното бъдеще, надяваше се Ситрин.
	Горе пътеката зави на изток, вече настлана с широки железни стъпала, и ги изведе до широк площад. Ако идеята бе гледката да вземе и ума на пътниците освен дъха им след усилното изкачване, значи целта бе постигната повече от успешно.
	Кулата на Градския съвет бе десететажна, каменният й градеж бе гладък като бебешка кожа. Най-горният етаж имаше по десет прозореца с рисувано стъкло от всяка страна — оттам глашатаи обявяваха решенията и едиктите на Вечерния съвет. Дори в разгара на война тази кула се смяташе за свещена и недосегаема. Никой крал или принц не би дръзнал да разгневи теолозите и хитреците от Вечерния съвет, а без кулата Карс би загубил голяма част от очарованието си.
	Зад нея огромен нефритен дракон, по-голям от кораба, с който беше пристигнала, лежеше свит, скрил гигантската си муцуна под майсторски изваяно крило. Ситрин беше чела за Драконовия гроб и за статуята на спящия Морад, последния драконов император, която вардела входа му. Но макар да бе подготвена, гледката я остави без дъх.
	Ала градът не бе строен да се гледа от скалите, та дори да са високи. Строен бе да се гледа от въздуха. Сгради бяха разрушавани и построявани наново, всичко, което е можело да гори, било изгорено от древни армии, възстановено и изгорено отново — но в сърцето си Карс беше град на дракони. Улиците и площадите бяха широки като за гигантски тела, каквито не бяха стъпвали по тях от хилядолетия. Високите стоянки, където според легендите кацали драконите, още се поддържаха в изряден вид, сякаш някой ден господарите на човечеството можеше да се върнат.
	Ситрин беше прекарала детството си във Ванаи с неговите тесни канали и улички, а белите къщи на Порте Олива бяха построени толкова нагъсто, че буквално захлупваха улиците с горните си етажи. Карс беше огромен, сив, тежък и величествен. Широките му улици бяха прекалено широки, високите му кули се издигаха като вековни дървета.
	Мъж с тънка плетена ризница и меч на кръста вървеше по улицата и Ситрин със закъснение си даде сметка, че е от градската стража. В Порте Олива войниците от краличината гвардия патрулираха по двойки, а най-често в групи от петима или шестима. Гвардейците на принца във Ванаи обикаляха улиците с лъскави позлатени брони и тояги с оловен връх, които не се колебаеха да използват както и срещу когото им скимне. Сам човек без подкрепление беше или признак на върховно лекомислие, или знак за необичайно ниска престъпност. Ситрин не можа да реши дали това й вдъхва увереност, или тъкмо обратното.
	На един ъгъл хитрец вадеше светкавици от въздуха, тихи гръмотевици му акомпанираха като агресивен барабанен ритъм. На земята до него нямаше кутия за подаяния. Ситрин така и не разбра дали може да спре и да го погледа, или трябва да продължи.
	Мина час, докато намери Медеанската банка. Отвън офисът й беше по-скромен дори от нейния клон — черна врата между рибарско магазинче и малък западнал храм. Нямаше надпис, само емблемата на банката и дървена табелка с формата на монета. Ситрин даде знак на пазачите си да я изчакат на улицата. Тревога беше свила змийско гнездо в стомаха й, мускулите на гърба и краката я боляха от умора. Покоят от плаването в Плиткото море беше избледнял като полузабравен сън.
	Спря пред вратата и си пое дълбоко въздух. Спомни си указанията на майстор Кит — да се движи тежко, от бедрата, и да държи брадичката високо вдигната. Спомни си и гласа му: „Можеш да го направиш.“
	Можеше, но нямаше нужда. Никой не знаеше, че е дошла лично в Карс. Можеше да накара Барт или Корисен Моут да влязат в банката, да оставят книгите, а после всички да си тръгнат кротко, без да се натрапват на Коме Медеан или друг. Ако не влезеше, нямаше да я отпратят или унизят. Ако останеше тук, на улицата, щеше да си спести провала.
	Отвори вратата и влезе.
	Вътре офисът не беше толкова мрачен, колкото си го беше представяла — прозорците бяха големи, имаше саксии с напъпили теменужки и други цветя. Мъж на възрастта на Маркъс — понатежал и прошарен, но все още не стар — с кожа като лъскав махагон надникна от някаква вътрешна врата и каза:
	— Да?
	Ситрин вдигна книгите, сякаш бяха талисман срещу черна магия.
	— Нося докладите от Порте Олива. — Гласът й излезе напрегнат и писклив. Пак добре, че не заекна.
	— А, значи ви трябва холдинговото дружество. Три улици северно оттук и една западно. Минете през западната порта.
	— Благодаря — каза тя. — Вие сигурно сте магистър Нисон?
	Мъжът я погледна с известен интерес.
	— Аз съм, да.
	— Магистър Иманиел често ви споменаваше — каза Ситрин и успя да се усмихне.
	Беше си чиста проба лъжа. Открила беше името му в документите и счетоводните тефтери, които беше донесла от Ванаи. Но магистър Иманиел беше мъртъв. Кам беше мъртва. Всички, които можеха да изобличат лъжата й, бяха мъртви, следователно тя избираше каква да е истината. А в момента й беше нужна истина, според която между нея и този непознат имаше връзка, пък била тя и най-бегла.
	След миг объркване на лицето на магистъра се изписа изненада, после изненадата отстъпи на усмивка, която прикриваше смях.
	— Вие сте бел Саркор, нали? — каза Нисон. — Изчакайте минутка.
	Скри се в съседната стая, Ситрин го чу да вика някого, чу и мъжки глас да му отговаря. Местните говореха бързо и насечено, затова Ситрин различи само няколко думи, между които „стареца“ и „утре“. Нищо полезно.
	Нисон се върна, наметнат с плащ от небагрена вълна и с усмивка, която не изглеждаше съвсем дружелюбна.
	— Ще ви заведа, магистра.
	— Благодаря.
	Клонът изглеждаше скромен, затова пък централата на холдинговото дружество не беше. Беше висока пет етажа и си беше истинска крепост. Прозорците бяха тесни, а по края на покрива имаше декоративен каменен парапет, който при нужда лесно можеше да се превърне в отбранително съоръжение. Нисон я въведе през желязна порта и оттам в двор като на дворец. Фонтан шуртеше весело, аромат на тамян се носеше от закритите с декоративни дървени решетки прозорци. Каменната настилка на двора беше измита и излъскана до блясък, без нито едно петънце или прашинка дори.
	Влязоха в просторно фоайе с тухлени стени и гоблени и продължиха по стълбище към тежка дъбова врата с инкрустации от слонова кост и абанос.
	Логично беше холдинговото дружество да е по-богато от клоновете. Нали точно в това беше смисълът да имаш холдингово дружество, а не просто централен офис на банката. Печалбите и загубите на отделните клонове — нейния, на магистър Нисон и другите — засягаха единствено собствения им баланс, който биваше по-добър или по-лош в зависимост от способностите на своя управител. Всички те обаче плащаха годишна вноска на холдинговото дружество, което беше самостоятелно юридическо лице и което не раздаваше заеми, не приемаше депозити, а само подпомагаше движението на паричните потоци между клоновете. Никой извън банката не подписваше договори с холдинговото дружество или лично с Коме Медеан. Ако Ситрин сключеше твърде много застрахователни договори, а после избухнеше война или връхлетеше страшна морска буря, загубите можеха да доведат до банкрут на клона й, но холдинговото дружество не носеше никаква отговорност за неизплатените застрахователни премии — нито то, нито другите клонове на банката. Всъщност не беше изключен вариант, при който холдинговото дружество да се яви един от кредиторите, на които Ситрин или друг управител на клон дължи обезщетение.
	С други думи, холдинговото дружество беше сигурна инвестиция с минимален риск. Ситрин разбираше всичко това, както разбираше буквите и цифрите. Но досега не го беше виждала с очите си, в действие. Преизчисли мълчаливо стойността на своя клон в сравнение с тежките резбовани врати, фонтаните, скъпите гоблени и тамяна. Главата й се замая.
	Жената, която отвори на магистър Нисон, беше облечена в тъмна роба от фин памук с навити до лакътя ръкави. Ситрин кимна усмихната, като се чудеше дали жената насреща й е висш банков чиновник, или добре облечена слугиня. Надяваше се, че премерената любезност ще свърши работа и в двата случая. Магистър Нисон кимна към Ситрин.
	— Магистра бел Саркор от Порте Олива. Носи докладите. Помислих си, че Коме може да прояви интерес към най-храброто момиче в Биранкор.
	— Всъщност аз съм от Свободните градове — каза Ситрин. — Родом тоест.
	Репликата беше идиотска, но думите излязоха от устата й, сякаш ги е обмислила и планирала предварително. Жената с тъмната роба вдигна вежда и каза:
	— Той не е в настроение. Днес му е лош ден.
	— Мога да дойда някой друг път — каза Ситрин и понечи да се обърне.
	— Кой е? — извика мъжки глас. — Кой е дошъл?
	Жената хвана Ситрин за китката, както палаво куче се държи за ухото, извърна се назад и каза високо:
	— Магистър Нисон и магистра бел Саркор.
	— И докога ще ги държиш на прага?
	Жената и Нисон се спогледаха, вдигнаха едновременно рамене, после жената отстъпи и им даде знак да влязат.
	Дюшемето беше от златиста дървесина, каквато Ситрин не беше виждала, лакирано до блясък. По стените имаше десетки златни и сребърни аплици, ценният метал отразяваше светлината на малки изящни свещи. Имаше и голям гоблен, изобразяващ сградата, в която се намираха, но цветовете бяха толкова ярки и живи, че никоя обикновена боя не би могла да ги сътвори — бяха като краските на пеперудено крило. Ситрин съжали, че не е спряла да си купи някоя по-хубава рокля, преди да дойде тук. Или поне по-чисти сандали.
	Стаята, в която влязоха, имаше голям балкон с изглед към двора. Клоните на високо дърво се полюшваха зелени, новите пролетни листа улавяха слънцето и лъщяха като вода или като новоизсечени монети. Коме Медеан седеше излегнат в средата на стаята в кресло от преплетени кожени каишки. Беше гол, ако не се брои препаската на кръста, а кафявата му кожа беше напудрена почти до бяло. Имаше умерено за възрастта си шкембе и венец от чисто бели коси. Приличаше на тесто за хляб, поръсено с брашно и оставено да втасва.
	Десният му крак беше свит в коляното и с нормални пропорции, но левият стърчеше напред, положен в своя собствена люлка. Коляното и глезенът бяха отекли, обезформени и болезнено зачервени. Млад тимзин в роба на хитрец клечеше до болния крайник и напяваше нещо под нос.
	Ситрин никога не беше виждала човек с подагра и макар да знаеше, че болестта е мъчителна, едва сега си даваше сметка колко сериозни са пораженията. Отклони решително поглед от болния крак. Нещо в пръстите на хитреца изпука и той изсумтя като от болка. Коме Медеан не му обърна внимание. Бледите му кафяви очи я измерваха и преценяваха, но не както мъж гледа жена, а както дърводелец оглежда парче дърво.
	— Нося докладите от Порте Олива — каза тя.
	— Добре. Какво искаш? — попита Коме Медеан. А после, когато Ситрин се поколеба, добави: — Донесла си докладите лично, вместо да ги пратиш по куриер. Значи искаш нещо. Какво?
	Мигът застина върху ръба на острие. Вярно беше, че бе изминала целия този път, за да се озове тук, да говори с човека в центъра на гигантския лабиринт от власт и пари и да го спечели на своя страна. Представяла си бе предпазлив разговор с добре възпитан човек, наполовина шеговитите и наполовина сериозни въпроси, които помнеше от беседите си с магистър Иманиел. Представяла си бе как постепенно ще остави у него добро впечатление, докато разговарят в продължение на часове. Вместо това стоеше преди един полугол и болен мъж, а централният въпрос лежеше на пода помежду им като счупена играчка.
	Моментът се проточи и Ситрин усети как единствената й възможност се изплъзва безвъзвратно. Излагаше се пред човека, когото се беше надявала да впечатли. А после някъде от прашните кьошета на ума й прозвуча стар глас. Кари, актрисата, която й бе помогнала да влезе в ролята на банкерка, на голяма, независима, силна жена. „Жената, на която се преструваш — прошепна въображаемата Кари, — какво би казала _тя_?“
	Ситрин събра смелост и вдигна брадичка.
	— Дойдох да ви кажа, че вашата нотариуска има куража на полска мишка и такта на скално свлачище. След това смятам да ви очаровам достатъчно, за да ми отпуснете още пари и по-голяма свобода да ги използвам. — Гласът й прозвуча твърдо, макар и леко разръфан по краищата. — Как се справям засега?
	Мълчание. Дори хитрецът спря да каканиже. А после Коме Медеан, сърцето и душата на Медеанската банка, избухна в гръмогласен смях и Ситрин си спомни да диша.
	— Донесете й стол и ми дайте тези доклади — каза той.
	Ситрин сложи в ръката му запечатаните тефтери.
	Коме Медеан — беше по-едър, отколкото й се бе сторил в началото — счупи печатите, отвори тефтерите и плъзна поглед по шифрования текст. Четеше го с такава лекота, сякаш беше написан с обикновени букви.
	— Добре, магистра. Да видим как се справяте. Досега.


	Гедер

	Като малък, а и по-късно, в младежките си години, Гедер си беше представял какво ли би било да е крал. По онова време мечтите му бяха съвсем безобидни. Ако е крал, ще свие сармите на мъже като Алан Клин. Ако е крал, ще направи така, че библиотеките в Камнипол, в цяла Антеа, да са пълни с книги и да се поддържат добре. Ако е крал, ще вкарва в леглото си всяка жена, която поиска, и никой няма да му се присмива, да го отхвърля или да коментира шкембето му. Бяха от онези мечти, които един млад мъж може да лелее спокойно, без никакъв риск един ден те да се сбъднат в реалния живот.
	Само дето в неговия случай се бяха сбъднали.
	Сега Гедер се будеше сутрин в компанията на десетина слуги около постелята си. Следваше ритуалното унижение на къпането и обличането. Гедер разбираше, че всичко това е символ на новопридобитата му власт. Лорд-регентът на Антеа не се обличаше сам, не се бръснеше сам, не стягаше сам връзките на ботушите си. Търпеше да го вдигат от леглото, да му събличат нощната риза и да стои прав и гол, докато други мъже му нахлузват чисто бельо. Немислимо беше да се изкъпе без помощта на личната си прислуга. Е, сигурно би могъл да го направи, но за целта трябваше да ги изгони, а това на свой ред би означавало, че се притеснява от голотата си. Признаеше ли го веднъж, значи признаваше, че се е срамувал и досега, всеки път, когато се е събличал пред погледите на прислугата.
	Трябвало бе да ги отпрати още първия път, но тогава не знаеше, а сега беше твърде късно. Попаднал беше в капана на стара своя грешка, която го обричаше да търпи това унижение и занапред.
	Колкото до момчешките му мечти как ще каже на жена да легне с него… по-скоро би умрял. Защото извън всякакво съмнение щеше да има поне един слуга, който да слухти дискретно през цялото време. Дори да знаеше как да повдигне този въпрос пред някоя жена, мисълта, че интимностите им ще станат достояние на прислугата и повод за коментари, беше непоносима.
	След като изтърпеше сутрешните мъки обаче идваше ред на закуската, а тя неизменно беше великолепна. После Гедер се затваряше в личната си библиотека, четеше стари книги и работеше върху преводите си. Или отиваше при Астер и двамата заедно тормозеха частните учители на момчето. С времето многобройната прислуга спря да му прави впечатление и той започна да я възприема повече като част от мебелировката, отколкото като банда зяпачи, дошли да се присмиват тайно на жалкия му моноспектакъл.
	Самият Кралски шпил обаче продължаваше да го изумява. И преди беше идвал по един или друг повод в двореца, влизал бе в повечето му големи зали, но сега, когато живееше тук, Кралски шпил не приличаше толкова на сграда, колкото на гигантски термитник, излязъл сякаш от детска приказка на южняри. Стените бяха солидни само на пръв поглед. Повечето криеха тесни слугински коридори и тайни проходи със сложен маршрут — от мазетата например до някоя голяма частна баня с тъмносини плочки и гореща вода, изливаща се от пролуки високо в стената. Дупки за подслушване имаше безброй — под пейки, скрити в арки, изобщо навсякъде, където можеше да се скрие подслушвач. Имаше дори цяла стая, построена като голям подемник, която да качва краля и неговите гости до най-високите етажи на двореца, вместо слугите да ги носят дотам. Въздухът в целия дворец беше парфюмиран. Пълно беше с музиканти, готови да засвирят по знак на краля, или в случая на Гедер — по знак на лорд-регента. Постоянно имаше чувството, че живее в нечия чужда представа за това какъв трябва да е Гедер Палиако, и това го изправяше на нокти. Освен, разбира се, когато Басрахип беше с него. Присъствието на свещеника му вдъхваше увереност.
	— Няма съществена промяна, милорд — каза лорд Даскелин и тръгна през военната зала.
	Подът на залата — беше колкото дуелистко игрище — служеше за основа на макет от камъни и пръст, който повтаряше релефа на Астерилхолд и Западна Антеа. Писалището на Гедер беше преместено до стената, там, където се падаше Камнипол. Малко стъпало надолу представляваше носа, върху който се намираше столицата. Планините, делящи Астерилхолд от Сухата пуст, бяха високи почти до коляното на Гедер. Северното крайбрежие беше очертано с малки сини мъниста, разсипани по пода чак до околните стени, които символизираха края на света.
	Канл Даскелин прекрачи равнината на Астерилхолд и голямото струпване на армии, които си играеха на криеница в тресавищата на юг, после река Сият и войската при моста Сереф. Единствените промени спрямо предишния ден бяха позициите на корабите в морето от мъниста, а от тях само четири имаха някакво стратегическо значение.
	— Добро утро, милорд — каза Басрахип.
	— Преподобни — отвърна Даскелин и с това, по взаимно мълчаливо съгласие, разговорът им приключи.
	— Нямам вести от лорд Калиам — каза Гедер. — Не е изключено на юг да са настанали промени.
	— Възможно е — каза Даскелин неутрално. Въпреки това си пролича, че според него възможните промени не са настъпили.
	Гедер се дразнеше от малодушието в собствения си тон, но Канл Даскелин беше високопоставен велможа още от времето на крал Симеон, възнаграден от него с много титли, сред тях и протектор на Северобреж. В целия съзнателен живот на Гедер мъже като Даскелин, Баниен, Исандриан и Маас символизираха кралския двор, бяха най-ярките звезди в него. Сега, когато той беше лорд-регент, Даскелин му отдаваше нужното почитание и все пак в негово присъствие Гедер се чувстваше прекалено млад и прекалено неопитен. А фактът, че го беше повикал от бойното поле и се готвеше отново да го отпрати, само засилваше смущението му.
	— Мислех си — каза Гедер, стана от писалището и направи няколко предпазливи крачки, за да не смачка собствената си войска, спряла на стан близо до моста Сереф, — дали да не построим втори мост. Четох едно есе за Коорт Махби, третия регос на Боржа. Та той имал подвижен мост, чиито подпори били закрепени върху лодки. Идеята била войската му да придвижва моста по течението на реката, после да го обърне напреки и да закрепи подпорите на двата бряга. И така го местел колкото пъти иска. Ако направим такъв мост, бихме могли да пресечем реката ето тук. — Наведе се и докосна пода при един завой на Сият. — Наблизо няма свестни пътища, но дори ако цепим напряко, през равнината, пак ще ни отнеме най-много три дни до Калтфел.
	— Интересна идея — каза Даскелин. — Но все още стои въпросът как да прекараме достатъчно хора на другия бряг. Ако Калиам ни беше подсигурил и двете страни на Сереф, щяхме да имаме безопасно място, където да дебаркират войските ни. Подвижен мост? Ако не е достатъчно широк, за да прехвърлим много хора за кратко време, две дузини стрелци могат да избият цялата ни армия, докато се точи през реката.
	— Но Калиам казва, че не могат да навлязат в тресавищата — изтъкна Гедер.
	— И е прав. Причината Астерилхолд и Антеа да се разделят след края на Върховните крале е била именно река Сият, пълноводните планински притоци и калта.
	Гедер се изкашля.
	— Точно затова искам вие да отидете в Северобреж. — Сега вече Даскелин вдигна очи да го погледне. На Гедер му се стори, че зърва на лицето му задоволство. — Пътят между планините тук и тук е труден и има стотици малки фортове и гарнизони, но ако крал Трациан бъде убеден да придвижи войска към границата, Астерилхолд ще се види принуден да изтегли свои войски от юг, за да защити западната си граница. Нали?
	Даскелин направи няколко крачки, спря при Елисианските полета и погледна назад. Поглади с длан брадичката си и каза:
	— Възможно е, да.
	Гедер погледна към Басрахип и той му кимна.
	— Дори не е необходимо войските му да минават границата — продължи Гедер облекчено. — Ако просто ги струпа там, уж смята да нахлуе в Астерилхолд…
	— Споделили ли сте тази своя идея с лорд-маршала?
	— Не. Защо? Трябва ли?
	Даскелин сви рамене.
	— Досън не обича да замесва други кралства в делата на Антеа. Изглежда, смята търсенето на съюзници за проява на слабост. Иначе, да, аз наистина имам приятели и контакти в Северобреж. В двора и извън него. Не съм сигурен какво е положението там понастоящем, но лесно мога да разбера. Къде е Баниен?
	— Лорд Баниен държи Анинфорт — отвърна Гедер. — Калиам смяташе, че не е изключено да избухне нов бунт там. Синовете му са с голямата армия. Вие кога можете да тръгнете?
	— Когато кажете.
	— Значи утре — каза Гедер. — Пратих вест на лорд Скестинин. Той ще ви отдели кораб, който да ви закара, стига Асинпорт да не е разкъсал блокадата. Но според Скестинин това е малко вероятно.
	— Ще направя всичко по силите си — каза Даскелин с лек и отривист поклон. Сетне се поколеба. — Не искам да бъда груб, но… Може ли да попитам нещо за южния фронт?
	— Да?
	— Чух, че Алан Клин е на бойното поле. На самата предна линия всъщност.
	Гедер сви рамене.
	— Надяваме се да подмамим врага в открито сражение. Реших, че ще е любезно да дам на Клин възможност да изчисти поне донякъде името си. Вие не смятате ли така?
	— Несъмнено, милорд — отвърна Даскелин и отново сведе глава в поклон. — Разбирам.
	Щом Даскелин излезе, Гедер се обърна към свещеника.
	— Е?
	Басрахип наклони глава.
	— Принце?
	— Истина ли е?
	— Да, той разбира — отвърна спокойно свещеникът.
	— Какво разбира?
	— Не каза, принце.
	— А одобрява ли?
	— Не каза — повтори Басрахип и разпери ръце, сякаш предлагаше на Гедер празния въздух. — Живият глас дава информация единствено за казаното. Ако искате да научите за тези неща, трябва да го попитате. И тогава ще разберем.
	Гедер отиде при малкия макет на Калтфел и клекна до него. Толкова кратко разстояние. Една крачка оттук и щеше да се озове при войската на Калиам. Прииска му се да стъпи върху макета, да размаже непокорните му стени, улици, сгради. Да ги направи на пух и прах. Де да можеше да го направи и на истинския град. Дълбок звук стигна до съзнанието му — Басрахип се смееше.
	— Какво?
	— Принце…
	— Регент съм — поправи го раздразнено Гедер. — Регент е повече от принц.
	— Милорд регент — каза Басрахип. — Приятелю. Вашите хора са странни. Искат да направят нещо навън, в широкия свят, а се затварят тук с малки играчки.
	Стана, приближи се до моста Сереф и седна до него. Взе фигурката на конника, който представляваше лорд Каут, барона на Даник, и се обърна към нея:
	— Защо се сражаваш, малко войниче? А? Какво се надяваш да постигнеш? Какво ти казва сърцето? — Престори се, че слуша. Или пък наистина чуваше, а само се преструваше, че се преструва. Вдигна развеселен поглед към Гедер. — Не казва.
	— И какво? Да отида на фронта лично? — попита Гедер. — Този макет ми позволява да следя нещата на всички фронтове. Така де, от пръв поглед разбирам, да речем, че продоволствените маршрути на юг са станали прекалено дълги. Ето, вижда се с просто око.
	— Не, не се вижда. Всичко това не е истинско. Виждате, че тази играчка е далече от другата, много далече, нали така? И вярвате, че това ви дава полезна информация. Вижте обаче.
	Басрахип се пресегна и премести напред една от южните войски.
	— Сега продоволствието ще пристига навреме, нали?
	— Не! — каза Гедер. — Не може да преместиш нещо тук и то да се премести там, в истинския свят.
	— Така е, не може — съгласи се Басрахип. — Защото този ваш макет е празен. Той е символ без душа. Също като докладите, които ви пращат. Думите са хартия. Празни. Как изобщо ще спечелите битка с хора, които използват хартия и играчки?
	— По-добра идея имаш ли? — попита Гедер. Въпросът трябваше да прозвучи саркастично, да носи в себе си „нямаш, разбира се“, но дълбоко в себе си Гедер искрено се надяваше свещеникът да отговори с „да“.
	— Да — каза Басрахип. — Да видим. Този мост… не малката играчка, а истинският мост, който според всинца ви е ключът към победата. Ще го приемете ли, ако ви го дам? Ще го приемете ли от мен?
	— Аз не… не знам за какво говориш.
	Басрахип стана. Пръстта на фалшивото бойно поле беше полепнала по расото му и той я бръсна с широката си длан. Гласът му бе спокоен:
	— Позволете ми да изпратя трима свои свещеници там и ми отпуснете двайсет дни. После доведете армиите си, а ние ще ви отворим пътя и ще сложим край на тази ваша война. Позволете ми да направя това за вас.
	— Добре — каза Гедер. — Ако можеш да го направиш, действай.


	Първия път — и единствения, преди да го издигнат в регент, — когато някой му беше поверил командването на нещо, беше във Ванаи и не за заслуги, а като жестока шега. Гедер и досега не знаеше що за машинации бяха накарали част от двора да издигне за протектор на Ванаи посмешището Гедер Палиако с надеждата той да се провали и Антеа да загуби новопридобития си контрол над града. Сега, когато цялото кралство му беше в ръцете, Гедер се ползваше с подкрепата и лоялността на всички. Интригите и политиканстването в двора никога нямаше да изчезнат, но сега големите умове на кралството бяха на негово разположение, а каузата му беше победата над външния враг. Човек трябваше да е предател, за да желае провала на Гедер Палиако.
	Това променяше всичко. Дори онези, които му се бяха присмивали, които го бяха гледали отвисоко и с пренебрежение, сега се страхуваха от него. Дори и те помагаха според силите си, когато го поискаше от тях.
	Вечерта отиде на банкет, организиран от сър Госпи Алинтот. До неотдавна Алинтот беше… може би не точно враг, но категорично не беше приятел на Гедер. А сега цялото му семейство се кланяше доземи на лорд-регента.
	Басрахип седеше до него, докато залата се пълнеше с гостите на Алинтот. Лейди Остерот, препасала кинжала на съпруга си в знак, че той е на бойното поле и се сражава за короната. Джори Калиам и неговата невяста. Сър Емунд Сериниан, граф на Белифорт. Закъснял и последен от гостите на високата маса пристигна виконтът на Сламенкърш Лерер Палиако. Бащата на Гедер.
	Гедер отиде при него и го поведе към отреденото му място. Баща му плъзна примижал поглед над навалицата.
	— Досега не съм седял на високата маса. Напоследък се движа в кръгове, които не са мои, момче. А над моите.
	— Щом си баща на регента, значи си част от най-високите кръгове — каза Гедер и се засмя нервно.
	Баща му го тупна по рамото и кимна, но не каза нищо повече.
	Вечерята беше великолепна и изобилна — свинско с карамел и лукчета, печен фазан, поливан със собствената си стопена тлъстина и гарниран с боровинки и езичета на чучулиги. И всичко това поднесено в посуда от злато и сребро. Появи се хитрец, който взе да призовава по име ангели и духове, докато очите му не засветиха с призрачен блясък, а дланите му не грейнаха като свещи. Гедер наблюдаваше всичко това, но ентусиазмът му бе охладен от мълчанието и недокоснатата храна на баща му. Когато представлението свърши сред буря от смях и аплодисменти, а слугите изнесоха припадналия от изтощение хитрец, Гедер го попита.
	— Нещо не е наред ли?
	— Не — отвърна Лерер. — Не, момчето ми. Всичко е наред.
	Не му беше нужен талантът на Басрахип, за да разбере, че чува лъжа.
	— Ела да се поразходим — каза Гедер.
	Бяха сами… само дето, разбира се, не бяха. Охраната и личната прислуга на регента ги следваха от разстояние, докато вървяха по дългата алея към двора на Алинтот. Карети и паланкини чакаха в здрача, готови да отнесат онези велможи, които решат да отидат другаде. Е, никой нямаше да мръдне и на педя, докато Гедер беше на банкета. Ако регентът останеше до сипването на зората, и те щяха да останат. Тази мисъл беше нова за него и комична, толкова комична, че Гедер се изкушаваше да я пробва само за да види как благородните дами и господа от кралския двор се борят със съня и усърдно се забавляват в негова чест.
	Баща му седна на една пейка. Гедер седна до него.
	— Доста неща за кратко време, нали? — каза Лерер. — Моят син — лорд-регент. Това е голяма чест. Това е…
	— Ще ми се майка да беше жива, за да го види.
	— О, да. Да, тя би имала какво да каже по въпроса, нали? Пламенна жена беше майка ти. Огън.
	Запя щурец. Първият, който Гедер чуваше тази пролет. Тъга изпълни изведнъж гърдите му, тъга и негодувание. Направил бе всичко възможно. Издигнал се бе на крачка до трона, най-многото, което човек без кралска кръв можеше да постигне. Спасил беше Астер, защитил беше Камнипол. Спечелил беше, а баща му пак изглеждаше предпазлив. Разочарован.
	— Какво има? — попита Гедер и сам се усети, че гласът му прозвуча малко грубо.
	— Нищо. Нищо, само войната. Знаеш как е. И миналата година имаше война, сражения. Заговорът в столицата. А сега и това. Не знам… Дворцовият живот не е за мен. Преди тези хора ми обръщаха гръб, а сега изведнъж ме питат какво мисля за това или онова.
	— Разбирам — изсумтя Гедер. — И аз съм така.
	— Случва ли ти се да… иска ли ти се понякога нещата да се върнат назад, да станат каквито бяха преди? Да сме си пак двамата в Сламенкърш?
	Гедер се наведе напред, сплел пръсти.
	— Да, понякога. Но няма да е същото. Ако не се беше случило онова във Ванаи, ако не се бях върнал в столицата навреме, наемниците на Маас и Исандриан щяха да превземат града. Астер щеше да е мъртъв. Не можем да върнем миналото, не можем да сме същите като преди. — Сви рамене. — Такова е естеството на историята, еднопосочно.
	— Сигурно е така. И все пак, замисля ли се за бъдещето, изпитвам страх. Страх къде и как ще свърши всичко.
	— Мисля, че войната няма да се проточи — каза Гедер. — А когато свърши, ще свърши и цялата тази каша.


	Досън

	На Досън това не му харесваше, но сега войната се водеше на юг. Неговите хора не можеха да пресекат реката, а освен ако в Анинфорт не избухнеше нов бунт, Астерилхолд също нямаше къде да стовари войски на източния бряг. Блокадата на северното крайбрежие спираше търговията и спестяваше неприятности на антийските кораби, но докато границата със Северобреж оставаше отворена, храна и оръжия стигаха до Астерилхолд през задната вратичка.
	Макар и студена, късната пролет ги бе връхлетяла с пълчища комари. Тревата беше висока, криеше мочурливите участъци и режеше до кръв хълбоците на конете. Пътищата не бяха павирани — всъщност бяха тесни пътеки твърда земя, лъкатушещи между стотиците потоци. Студената вода бе чудесна в началото на пътя си, високо по заледените върхове на планините, но тук долу изобщо не ставаше за пиене. Нещо вечно запречваше пътя им — ако не блата, то повалени дървета. Дрехите им започваха да се разпадат от влага и плесени, повече жертви бяха дали на треската, отколкото на вражески меч. Единствената му утеха беше мисълта, че войниците на Астерилхолд страдат по същия начин. Нямаше гарнизони, където да се прислонят, нито фортове. Единственото си стълкновение досега дължаха на онзи нещастник Алан Клин, когото Гедер Палиако изрично беше пратил в авангарда — беше се счепкал с вражеска част сред високата трева и бързо-бързо беше отстъпил.
	А после пристигнаха заповедите, написани лично от Палиако и подпечатани с регентския печат. Досън да върнел армията си при моста Сереф и да изчакал там група свещеници, които щели да отворят кръглия форт незнайно как и да им осигурят пряк път към Калтфел. Досън прати писмо с молба за разяснение. Не че смисълът на новите заповеди го затрудняваше, но да изтегли мъжете си обратно на север значеше да извървят същия мъчителен маршрут отново, за трети път, а и еретиците на Палиако сигурно щяха да се провалят. Разяснението пристигна и Досън нямаше друг избор освен да се подчини.
	Докато се придвижваха на север — вече бе началото на лятото, — Досън се утешаваше с мисълта, че ще завари при Сереф отряд от свещеници-воини, религиозни фанатици, готови да щурмуват на живот и смърт тесния мост. Но не беше така.
	Бяха само трима, с опърпани раса, сивкавокафяви като врабчова перушина. Твърдите им гъсти коси бяха прибрани назад, на лицата им се четеше онази ведра доброжелателност, която Досън свързваше или с прекомерно алкохолно опиянение, или с вродено малоумие. Стояха на малкия плац пред форта и посрещнаха Досън с поклони.
	Досън се наведе към Рабр Баниен, най-големия син на лорд Баниен от Естинфорт и понастоящем командир на гарнизона, и изсъска с нещо средно между отчаяние и силен гняв:
	— Кажи ми, че това е някаква шега.
	— Помислих си същото, когато пристигнаха, милорд — отвърна младият Баниен. — Но от известно време ги наблюдавам и… вече не съм толкова сигурен.
	Досън огледа гарнизона. Решил беше да не оставя цяла рота при моста. Нямаше смисъл — няколко десетки можеха да защитят антийската страна, а дори няколкостотин не можеха да превземат форта на другия бряг. Войниците от гарнизона изглеждаха бодри и отпочинали. За разлика от неговите хора. Неприятна мисъл се размърда в главата му.
	— Тези тримата да не са хитреци?
	— Не мисля, милорд. Поне аз такива хитреци не съм виждал. Те не… те не правят нищо особено, просто… По-добре да видите сам, сър.
	— Добре — каза Досън, подкара коня си към най-високия от тримата свещеници и му кимна. — Покажи ми защо трябва да поверя хората си на вашия план.


	Свещеникът тръгна сам по моста, въоръжен единствено с викачески рог. Дължината на моста, бурните води отдолу и споените с кървав хоросан камъни на кръглия форт въздигаха свещеника до образ и подобие на голата вяра — врабец притиснат, но неотстъпващ. Досън стоеше при отворената порта на белия форт и наблюдаваше свещеника със скръстени на гърдите ръце. Изтощението от усилния преход и бавната кална война беше стигнало до костите му. Презрение се събираше в гърлото му и имаше вкус на жлъчка.
	Свещеникът вдигна рога пред устата си и заговори с висок глас да надвика рева на водата:
	— Вече сте загубили! Никоя сила не може да устои срещу антийската армия! Тук нямате власт! Вече сте _загубили_! Онова, за което се сражавате, вече го няма. Надеждите ви са мъртви. Не можете да спечелите.
	Досън хвърли поглед към момчето на Баниен. То гледаше свещеника в екстаз и дори се бе усмихнало щастливо. Досън усети смях да къкри в собственото му гърло и се ужаси.
	— С това? — попита той. — С това ли ще превземем отсрещния бряг? Ще им досаждаме, докато избягат в ужас?
	— Знам — каза гарнизонният командир. — И аз реагирах така отначало. Но те го правят всеки ден и всяка вечер. И колкото повече го правят, толкова повече изглежда сякаш… сякаш може и да е вярно.
	Досън изпсува като каруцар.
	— Махнете онзи идиот от моста, преди някой да го е застрелял, и го доведете при мен. Достатъчно време изгубихме с глупости.
	— Да, милорд — каза смутено младежът.
	Досън мина през вътрешния двор и се качи по каменното стълбище. Частните стаи на командира бяха тесни и слабо осветени. Човек трябваше да избира между въздух и светлина, но Досън твърдо беше решил да разгледа добре лицето на мъжа, когото му водеха. А докато го доведат, седеше в сумрака и кипеше вътрешно.
	Еретиците на Палиако дойдоха накуп, и тримата. Поклониха се на прага и седнаха на възглавничките в краката на Досън. Вдигнаха към него глави с изражение на дълбоко спокойствие, тъмните им очи отразяваха светлината на свещите. Гарнизонният командир застана прав зад Досън.
	— Искам да чуя останалата част от плана ви — каза Досън. — След като приключите жалкото си театрално представление. Какво следва?
	Свещениците се спогледаха. Изглеждаха притеснени, което бе добре според Досън. Взети заедно явно бяха достатъчно умни да съобразят кога някой им се подиграва. Досън се наведе напред на походното столче и дървото и кожата изскърцаха под тежестта му.
	— Когато разберат, ще им вземете тяхното — каза средният. Лицето му беше по-кръгло от на другите двама, с тънък нос и тънки устни. Акцентът му напомни на Досън за древните поеми, които беше чел като малък. Мелодиката на думите звучеше като изкопана от руини. Или от надгробна могила. — От друго нужда няма.
	Досън прокара език по вътрешната страна на зъбите си и кимна. Беше усвоил този жест като момче, имитирайки баща си в мигове на гняв.
	— Друг път — каза той. — Хич не ми пука, дори да говорите, докато езиците ви изсъхнат. Нямаме нито хората, нито позицията да превземем този мост, а не ще допусна и един антиец да загине заради вашата глупост.
	— Богинята е с вас. Няма да се провалите — каза свещеникът с кръглото лице.
	— Достатъчно! Гарнизонен командир Баниен, аз поемам пълната отговорност за прекратяването на тази операция и още тази вечер ще пратя писмен доклад до Камнипол с преценката си и коригираните планове. Подготви куриер, докато…
	— Чуйте гласа ми — каза свещеникът. — Няма да се провалите. Ние сме слуги на истината и на богинята. Онова, което ви казваме, е вярно. Техните мъже не могат да устоят на вашите. Те ще се прекършат.
	Досън го изгледа ядно. Горещината в стаята и димът от свещите му се отразяваха зле.
	— И какво ви навежда на тази мисъл? Да не би да са изгубили част от хората си?
	— Няма значение колко са.
	— Да не ги е покосила болест? Зараза някаква?
	— Няма значение дали са болни, или здрави. Вие сте мъжете на Антеа, силни по сърце и благословени от богинята. Те са слаби и ги е страх.
	— Както ще да е — каза Досън, — това не променя факта, че имат силна позиция, укрепена, а нашият единствен достъп за атака е открит и крайно рискован. Достатъчно ми е да погледна карта и да знам числеността на силите, за да ви кажа без капка съмнение, че и техният, и нашият форт не могат да бъдат превзети.
	— Чуйте моя…
	— Хич не ща да ти слушам гласа — прекъсна го Досън. — Изобщо не ме интересува колко пъти ще ми повтаряш, че прасето е коте. Това няма да го направи по-вярно.
	— Напротив, милорд. Прави го.
	Досън се изсмя. Пламъците на свещите се разтанцуваха.
	— Какво са думите, ако не онова, което влагаме в тях, милорд? — продължи свещеникът. — Това е куче и онова е куче, макар никак да не си приличат. Едното е голямо като магаре, другото се събира в женски скут. Но и двете наричаме еднакво, кучета.
	— Можеш да ги съешиш.
	— Но тимзините и хаавиркините не можеш. Коя тогава е човешката раса? Славеят и ястребът са птици, но могат ли си подели едно яйце? Думите са празни, докато не ги напълним, а съдържанието, с което ги запълваме, оформя света. Думите са бронята и мечовете на душата и войниците в другия край на този мост нямат защита срещу тях.
	— Нищо от казаното дотук — каза бавно Досън, като натърти на всяка дума, — няма никакъв смисъл. Войната не е игра на думи.
	Свещеникът вдигна пръст.
	— Когато вие станахте лорд-маршал, нищо във вас не се промени. Пръстите ви си останаха същите. Носът. Гръбнакът. Тялото ви си остана същото, и все пак бяхте коренно променен. Били са изречени думи и с изричането си са станали истина. Прасето може да се превърне в нов вид коте, ако аз го кажа, а вие разберете истината в думите ми. Ако кажем, че тимзините не са човешка раса, те ще престанат да бъдат човешка раса. Ние сме праведните слуги на богинята и за нас целият свят е устроен по този начин. Лъжите нямат власт над нас, а думите, които изричаме, са истина.
	— Думите, които изричате, няма да склонят меч — каза Досън.
	— Мечовете се скланят, защото ръцете се скланят. Ръцете се скланят, водени от сърцето. Чуйте гласа ми, милорд, и разберете, че хората, които вече ни чуха, знаят. Онова, което искате, вече е ваше. Мечовете на Антеа са стомана, а враговете ви са като трева пред вас.
	— Да бе. Да бяхте видели тревата, която газихме, преди да ни пратят насам — каза Досън, но умът му вече беше другаде.
	Стаята беше тясна, горещо беше, въздухът тежеше спарен. Точно като войната, която го беше затворила в капан, ограничаваше го. С години щяха да газят в тресавищата, да си отвоюват всяка миля на север. А сеитбата у дома вече беше преполовена. Наесен храната щеше да е малко, през следващата пролет щяха да гладуват. Така стояха нещата сега. Днес.
	Но ако свещениците бяха прави… Ако казваха истината, стотици, хиляди дори, щяха да избегнат смъртта, щяха да живеят. Сред тях и немалко от мъжете под негово командване. Мъртвите стояха, строени пред форта, и чакаха реда си да умрат. Може би нямаше значение дали ще умрат тук, на този мост, или след половин година в калта на Астерилхолд, от глад.
	— Чуйте гласа ми — каза отново свещеникът. Явно много обичаше тази фраза. — Победата е ваша, ако я приемете в дар от нас.
	Досън си пое дълбоко дъх. Знаеше, че начинанието е обречено. Здравият разум и войнският опит бяха категорични, че ги чака провал. И въпреки това, напук на всяка логика, имаше и нещо друго, някаква нова сила, някаква част от самия него, която Досън не можеше нито да прегърне, нито да отхвърли. Беше като опит да се отърсиш от сън, без да си сигурен кое е сънят и кое е будният свят. Главата му беше като пълна с вълна.
	— Това е лудост — каза той.
	— Опийте се тогава от лудостта — каза свещеникът. — А после от победата.


	Готови бяха.
	Свещениците бяха настояли да говорят с войниците, да ги уверят, че лорд-маршал Калиам не ги води като говеда на заколение. Досън не разреши. Достатъчно лошо беше, че Палиако съобразяваше действията си с чужденци и свещеници. И че той, Досън Калиам, изпълнява неговите заповеди.
	Още щом излезе от тясната стаичка, колебанията му се върнаха. Но заповедта вече беше издадена, а и в главата му още звучеше онзи тих, почти беззвучен глас, който му казваше, че може би има шанс всичко да свърши добре.
	Цяла нощ свещениците бяха на моста и крещяха до прегракване в мрака. Реката сякаш крещеше с тях. Реториката им не се различаваше съществено от онова, което Досън бе чул, плюс някоя и друга метафорка. Духовете на мъртвите крачели с войниците на Антеа и ги защитавали. Стрелите щели да падат в краката на антийските войници. Самата река се била съюзила с Разсечения трон. Глупави хвалби и заплахи като между момчета в училищен двор, но повторени стократно в мрака на нощта, те постепенно създаваха усещането, че да си верен на Астерилхолд е много лоша идея.
	Досън се бе опитал да поспи, но без особен успех. Въртя се няколко часа в леглото, после оръженосецът му дойде и каза, че е време.
	Атаката щеше да започне призори, та слънцето да свети в очите на врага. Сега имаха по-добър таран — по-голям дънер с бронзов клин в единия край и с паянтов навес от дъски и тръстика, който да спира стрелите. Не само стрели щяха да засипят тарана, разбира се, а и горещо масло и вряла вода. Огън. Можеше да мине и половин час, докато разбият вратите на отсрещния форт. Колко мъже можеше да загуби Досън за половин час? Като нищо — всичките.
	Мъгла се разстилаше над земята под бледата синьо-розова зора. Крещящите свещеници бяха прегракнали като свраки.
	— Мъже — обърна се Досън към рицарите си. — Ние сме лордовете на Антеа и на Разсечения трон. Това е достатъчно.
	Мечове излетяха със звън от ножниците и рицарите ги вдигнаха пред лицата си в поздрав. Досън обърна коня си, мъжете заеха своите места.
	Щом първите слънчеви лъчи огряха кръглия форт, Досън даде знак за атака и неговите фермери, селяни и безимотни войници се юрнаха по моста. Гласовете им се сляха в рев, който заглуши рева на бурната вода. За миг Досън си позволи надеждата, че врагът е изгубил ума и дума, зашеметен от атаката. А после заваляха стрели. Една уцели един мъж в рамото, той залитна, падна в реката и потъна. Още стрели. Още писъци.
	А сетне се чу трясъкът на тарана по вратите отсреща. Конят се разтанцува под Досън, уплашен от хаоса на битката, усетил тревогата на ездача си, или и двете. Тримата свещеници стояха при отворените порти на белия форт, сгърбени в кафявите си раса, уморени и недоспали.
	„Ако се провалим, ще изпратя главите им на Палиако“ — помисли Досън.
	Мелето в другия край на моста сякаш живееше собствен живот, дишаше като огромен гигант. Таранът беше слонското му сърце. Мъжете още се държаха в плътна формация, въпреки стрелите, и макар от бойниците на форта да хвърлиха няколко факли, таранът не се беше подпалил. Справяха се добре. Дори да загинеха до крак, щяха да са загинали храбро.
	Нещо се промени. Глухият трясък на тарана се сля със звука на цепещо се дърво. И още веднъж. А после се надигна рев и мъжете на Досън се втурнаха в кръглия форт през разбитата врата.
	— Атака! — изрева Досън. — Рицари на Антеа, след мен! След мен!
	Приведен над врата на коня, Досън полетя по моста, оголил зъби в ярост и опиянение, жаден за кръв. В мелето при кръглия форт имаше колкото вражески, толкова и негови войници, но и едните, и другите се пръснаха пред коня му. А после всички се озоваха в двора на форта и заляха врага като вълна. Нещо гореше, димът беше горчив, гъст и вълнуващ. Виковете на бойците бяха музика.


	До обед всичко беше свършило. Шейсет вражески войници бяха мъртви. Два пъти по толкова — пленени. Колцина бяха избягали или паднали в реката Досън можеше само да гадае. И най-важното — драконовият път беше негов, разчистен и водещ право в сърцето на вражеското кралство.
	Сега Досън стоеше край бойниците на своя нов форт, първото укрепление западно от Сият, което антиец беше превземал така категорично от цяло поколение. Куриерът, който предната вечер трябваше да отнесе отказа му на Палиако, го чакаше на крачка встрани. Досън връчи на младежа седем писма, сгънати, зашити по краищата и подпечатани с личния му печат. Заповеди до всички полеви командири на негово подчинение, всичките с един и същ текст. „Войната е спечелена. Зарежете тресавищата и елате при мен.“
	Редно беше да е в екстаз. Редно беше този миг да е лебедовата песен на живота му.
	Под него, в двора на форта, мъжете се смееха и танцуваха. Двама фермери си подритваха като топка главата на вражески войник, докато гарнизонният командир не ги видя и не сложи край на играта им. Лееше се вино, както и други, по-силни напитки. Знамената на Астерилхолд бяха изгорени и на тяхно място се издигаха антийски.
	Антийски и още едно. Червено с осемделния символ. А в двора тримата врабци се смееха и приемаха благодарности. Любимите еретици на Палиако. Тази победа не беше на Досън. Не беше на Разсечения трон, дори на Палиако не беше. Беше на чуждоземските свещеници и дори никой друг да не си даваше сметка за това, Досън го разбираше отлично. Знаеше го, и нещо повече — знаеше какво означава.
	Беше допуснал развалата да го докосне.


	Клара

	Новината за победата лъхна над Камнипол като топъл ветрец — уж нищо не се промени, а се промени всичко. Клара забелязваше промяната в десетки дребни неща. Пекарят размазваше по-щедро мед по кифличките, които му поръчваше. Модата на тъмните кожени наметала с възширока кройка, която тъкмо бе започнала да отмира, се възраждаше. Промени се и основната тема за разговор на жените от нейния кръг — преди се тревожеха, че благородните им съпрузи са далеч, сега се тревожеха, че ще се върнат преждевременно. Беше като да видиш как кората на зимно дърво се изпълва с пролетни сокове още преди да е излязло първото листо.
	Вести пристигаха ежедневно, някои достоверни, други — по-скоро слухове. Армиите превзели Калтфел, не, отблъснати били. Някакъв войник видял призрака на Симеон насред мелето, или крачещ по бойното поле, или пък застанал до лорд-маршала. Клара и преди беше чакала у дома, докато мъжете се сражават на бойното поле, но тази упорита мълва за духовете на мъртвите беше нещо ново. Започваше да се чуди дали и във военните слухове няма мода като във всичко останало. Погледнато от този ъгъл, не виждаше причина защо и при слуховете да не е така.
	Писмата от Досън обаче будеха у нея тревога.
	Пристигаха два пъти седмично, почти без пропуск, достатъчно често, но не толкова регулярно, че редките закъснения да я тревожат. Досън беше пестелив с фактите — тя беше негова съпруга, да, но не беше член на военния съвет все пак, — наблягаше повече на общи неща и лични впечатления. И с всяка следваща победа май ставаше все по-гневен. Често се разпростираше върху политическите и роднински връзки на Антеа с Астерилхолд: кралствата били като дърлещи се братя. Колкото до чужденците, мнението му за тях беше по-непримиримо отвсякога. Клара имаше чувството, че съпругът й пише тези писма повече на себе си, отколкото на нея. Може би призракът на Симеон наистина яздеше с него, пък макар и метафорично.
	Другата значима промяна в дворцовия живот беше растящата популярност на регентските свещеници. Когато Палиако построи храм на богинята, за да отпразнува победата си над Маас, това породи сред знатта нездраво любопитство. По-късно, след като Гедер стана регент, дворяните започнаха често-често да посещават храма, с надеждата да се подмажат на регента и да изкрънкат някоя услуга. Но дори извън това интересът към храма сам по себе си, изглежда, растеше. Клара не беше сигурна какво да мисли за всичко това, а и не смееше да ходи в храма, без да е говорила предварително с Досън. По-безопасно бе да чуе мнението му по въпроса и чак след това да прецени дали разширяването на религиозните й хоризонти си струва усилието.
	Сега, когато пътят към Калтфел беше отворен, а армиите на Астерилхолд се мъчеха да изгазят от тресавищата на юг, Клара очакваше Досън да се завърне у дома преди края на лятото. И дори по-скоро, ако се стигнеше до решение неизбежните мирни преговори да се проведат в Камнипол. Преди това обаче Клара имаше да сключи едно свое примирие.
	Бракът се беше отразил добре на Елисия. Клара никога не би го признала на глас, но преди да се омъжи, дъщеря й растеше слабичка, с остро лице и тесен ханш. Истината бе, че Елисия Калиам не беше от най-кротките момичета, меко казано. Като всички, които живееха в кралския двор — мъже и жени, момчета и момичета, — Елисия си имаше свой кръг, преди да се задоми, и го управляваше безмилостно. Сега дъщеря й беше Анерин, съпруга на Горман Анерин. Лицето и гръдта й бяха придобили мекота и момичето най-сетне беше заприличало на майка си. Ханшът й се беше разширил — и слава богу, иначе раждането на сина й щеше да е още по-кошмарно. От тялото й се излъчваха увереност и лекота.
	Сабиха, за разлика от нея, изглеждаше дори по-предпазлива след венчавката си с Джори, отколкото преди нея.
	Трите седяха в лятната градина под сянката на гигантската каталпа. Клара, Елисия и Сабиха. Дъщерята, която Клара беше загубила, и дъщерята, с която се беше сдобила. Двете момичета… е, жени всъщност… се гледаха през масата с крехка любезност, красноречив знак за размера на пропастта, зейнала между тях. Откъм изкуственото езерце зад розовите храсти малкият Корл Анерин, който скоро щеше да навърши пет годинки, изпищя радостно и гувернантката му изшътка да не вдига шум.
	— Разболях се от същото ужасно стомашно разстройство точно преди тринайсетия си рожден ден — каза Сабиха. — Още го помня. Мислех, че ще умра.
	— Ужасно е — кимна Клара. — Но ти, скъпа Елисия, изглежда, си се възстановила напълно. Жалко само, че пропусна сватбата, както и погребението след това. Има някакво странно равновесие в света, не мислите ли? Хубавите и лошите неща вървят по двойки.
	— Божественото чувство за хумор, предполагам — каза Елисия. Гласът й се беше променил едва доловимо. Прихванала беше съкратените гласни на източните покрайнини, където Антеа граничеше със Саракал. — Добре поне, че Корл не го хвана. Когато беше по-малък, хващаше всичко, а няма по-лошо от това хем ти да си болна, хем детето ти да е болно.
	Нещо като усмивка трепна на устните на Сабиха.
	— Сигурно, макар че аз няма как да знам.
	— Така е — отвърна Елисия. — Но скоро ще разбереш, надявам се. Младоженци и прочие. Корл се роди няма и година след като се оженихме.
	— При мен може и да се проточи — каза Сабиха. — Джори отсъства много, заради войната.
	Елисия цъкна съчувствено с език, после вдигна рамене.
	— Е, по-добре по-късно, отколкото по-рано.
	Сабиха се засмя и кимна, сякаш не беше схванала завоалираната обида. Дори в погледа й почти не пролича. Съпругата на Джори беше наистина впечатляваща, помисли си Клара, по свой собствен начин.
	— О! — каза Клара. — Забравила съм си лулата. Честно, напоследък много започнах да забравям. И с мама стана така. Последните години от живота си се мотаеше из къщата, забравила за какво е тръгнала. И това я забавляваше, между другото, дори когато съвсем оглупя. Лулата беше ли при мен, когато бяхме в дневната, Сабиха?
	— Май не. Може да е в кабинета ви. Искате ли да ида да я потърся?
	— О, благодаря ти! Иначе току-виж слугите решили, че оглупявам. Веднага ще се възползват.
	Сабиха стана и им кимна, сякаш никоя от трите не знаеше, че Клара я отпраща, за да остане насаме с дъщеря си. Веднага щом момичето влезе в къщата, Клара смъкна любезната си маска.
	— Тя не ми е сестра — каза Елисия още преди Клара да си е отворила устата. — Не мога да повярвам, че си позволила на Джори да се ожени за нея. Сериозно, майко, къде ти е бил умът?
	— Където и да ми е бил умът, сега тя е Калиам. Никой не печели нищо, когато я дразниш за старите й грешки. А и можеше поне да се престориш, че наистина си била болна.
	— Седмици наред се мъчех да защитя теб и татко пред съпруга си и неговото семейство. Знаеш ли как ни наричат? Приютът на Калиам за пропаднали момичета. Как, мислиш, се чувствам аз?
	— Засрамена от съпруга си, несъмнено.
	Елисия стисна зъби. Чу се силен писък, после и строгият глас на гувернантката. Лек ветрец разлюля розите. Имаха много пъпки, част вече бяха разцъфтели, бели и оранжеви. Клара винаги бе предпочитала трендафилите с простичките им цветове, а не големите кичести чаени рози, които се харесваха на всички останали. Вдиша дълбоко да овладее гнева си, после отново се обърна към Елисия.
	— Семейството е най-важно, скъпа. Винаги ще има други, външни хора, които ще се опитват да ни скарат. Не ги виня. Кучетата лаят, хората клюкарстват. Но вътре, в семейството, не правим така.
	— Тя е…
	— Тя ще е майка на внуците ми, точно като теб, скъпа. Имала е лош късмет в миналото си, неприятности, които ти и твоят съпруг сервирате на моята маса. Не тя. Вие. От нея не съм чула и една лоша дума за теб или съпруга ти.
	Елисия стисна уста и на страните й избиха червени петна. Клара вдигна вежди и се приведе напред в покана за коментар или възражение. Беше прилагала този номер на дъщеря си още когато Елисия ходеше права под масата, и знаеше, че действа неизменно. Щеше да подейства и сега.
	— Извини ме за минутка — каза Елисия. — Корл май ме вика.
	— Щом казваш, скъпа. Аз ще те чакам тук.
	Клара взе чашата си. Чаят беше изстинал, но тя въпреки това го изпи. Децата бяха трудни, защото с времето се превръщаха в самостоятелни хора. Преди Елисия тичаше при нея за всяка драскотина и обида, но онова момиченце отдавна го нямаше, мястото му беше заела тази млада жена. Клара никога не би признала на глас, че промяната не й допада докрай.
	Дойде портиерът, забързан. Младеж, нов в домакинството. Казваше се Месин или Мертин, нещо такова. Трябваше да попита дискретно за името му, помисли си Клара. Ливреята му стоеше добре, гласът му беше приятен.
	— Милейди, един господин е дошъл да ви види. Сър Къртин Исандриан.
	— Сериозно? — Клара вдигна вежди. — Много смело от негова страна.
	— Да го отпратя ли, милейди?
	Клара се поколеба, после каза:
	— Покани го в библиотеката на съпруга ми. Ще говоря с него там. Бог знае какво ще си помисли, ако го доведеш тук, сред толкова жени.
	— Да, милейди — каза момчето. Менан, така се казваше, да. Клара изчака още минутка, за да даде време на прислугата да заведе Исандриан в библиотеката, после стана, приглади роклята си и тръгна към къщата. Елисия нямаше да й проговори, преди да се е успокоила, а Сабиха навярно се беше скрила някъде да си поплаче. Клара смяташе, че ако отдели половин час на Исандриан, ще даде достатъчно време на дъщерите си да се успокоят, но не толкова, че Елисия отново да захапе Сабиха.
	С къса коса Къртин Исандриан изглеждаше по-стар. Или пък последните години му бяха взели тежък данък. Покрай устата и очите му имаше бръчки, които Клара не помнеше от последната им среща. Но по онова време светът беше различен.
	— Лорд Исандриан — каза тя, щом влезе в стаята.
	— Баронеса Остерлинг — отвърна той и се поклони официално.
	— Дано не сте дошли да се видите със съпруга ми — каза Клара. — Той е на война, предвожда армиите ни.
	— Мисля, всички знаят за военните успехи на съпруга ви — отвърна Исандриан. — Не, дойдох да говоря с вас. С молба за ходатайство.
	Клара седна на канапето, Исандриан седна срещу нея с лакти на коленете и преплетени пръсти. Изглеждаше уморен до смърт.
	— Двамата със съпруга ви неведнъж сме имали противоречия — каза той. — Но никога не съм се съмнявал, че той е човек на честта и верен на короната и кралството.
	— Верен до смърт — каза Клара.
	— А синовете ви са сред най-обещаващите млади мъже в двора. Викариан се учи отлично и отзивите за него са чудесни. Бариат, а отскоро и Джори, са свързани с лорд Скестинин. Освен това мнозина вярват, че Джори е най-близкият приятел на регента.
	Исандриан преглътна. Клара скръсти ръце.
	— Заради онова, което сполетя Фелдин Маас ли? — попита тя. — Вас никой не ви е обвинявал в държавна измяна, милорд. За разлика от него. А и дворът не е толкова голям. Всички сме свързани по един или друг начин. Бедната Фелиа ми беше братовчедка, но едва ли някой смята, че поради този факт и ние сме били забъркани в предателството на Маас.
	— Ще прощавате, но… Вие и Фелиа Маас изиграхте основна роля за разкриването на заговора. Както и лорд-регентът Гедер Палиако. Аз нямах късмета да участвам в онези събития.
	— Не мисля, че да видиш как братовчедка ти пада убита от ръката на собствения си съпруг попада в графата на добрия късмет — каза хладно Клара.
	— Моля да ме извините. Изразих се зле. Исках да кажа, че вашата лоялност към короната беше демонстрирана по един безспорен начин. А аз, аз едва впоследствие разбрах колко далеч е стигнал заговорът на Маас. Но думите ми не струват много, защото са само думи, неподкрепени от действия. Би могъл да ги изрече както лоялист, така и предател.
	Аргументът беше добър, но не изискваше коментар от страна на Клара, затова тя запази мълчание. Мигът се проточи.
	— По онова време бях приятел и със сър Алан Клин — каза Исандриан. — Сега той служи под командването на вашия съпруг. А мен не ме повикаха. Чудех се… чудех се дали не бихте попитали защо ме оставиха тук, вместо да…
	— Доста удобен момент сте избрали да питате защо не сте на бойното поле — каза Клара. — Щеше да е по-правдоподобно, ако бяха повдигнали въпроса по-рано, когато победата не беше толкова сигурна.
	— Няколко пъти писах на лорд-регента — каза Исандриан. — Но той още не ми е отговорил.
	— Разбирам.
	— Със съпруга ви сме имали дълбоки противоречия по някои въпроси, но и двамата винаги сме били верни на Разсечения трон — каза Исандриан. — Не съм искал да въвличам Астерилхолд в конфликта, така както той не е ухажвал Северобреж. И също като него, не съм бил сам. А сега…
	— Смятате, че на сър Алан Клин е дадена възможност да изчисти името си, а вас ви държат в Камнипол — довърши вместо него Клара.
	— Да.
	— За това не знам нищо. Не участвам във вземането на тези решения, нито ги обсъждам с Досън.
	— Ако бихте могли да попитате… Само това, да попитате…
	— Очаквате да разпитвам съпруга си заради вас? — попита Клара с усмивка. — Да събера информация и да ви я докладвам? Абсурд.
	Исандриан пребледня, после се усмихна жално.
	— Така казано, звучи много по-задължаващо, отколкото е.
	— Не, просто виждам същото нещо, но от друг ъгъл — възрази тя. — Ще кажа на съпруга си, че сте идвали и какво сме си говорили. Ще му кажа, че по моя преценка сте бил искрен, защото наистина ми изглеждате искрен. И ако той прецени да ви повика за разговор, няма да възразя.
	— Не бих могъл да моля за повече от това, баронесо.
	— О, бихте могли — каза тя. — Но няма да го получите. А сега ще ви помоля да си вървите. Имам скъпи гости.
	Исандриан буквално скочи на крака и я погледна извинително и с притеснение.
	— Не знаех, милейди, иначе не бих се натрапил. Явно ви дължа дори по-голяма благодарност. Ако някога мога да ви услужа с нещо, само кажете.
	— Лорд Исандриан? — каза тя. Той спря на път към вратата. — Моят съпруг ви мрази, но също така ви уважава. Такова положение не е от най-лошите.
	Исандриан кимна сериозно и излезе, а Клара бавно тръгна към градината. От писмата на Досън беше останала с впечатлението, че сър Алан Клин не се радва особено на възможността да изчисти името си. Нещо повече, Палиако явно бе направил и невъзможното да му стъжни живота. Чудеше се дали да пише на Досън за разговора си с Исандриан, или да почака, докато той се прибере.
	Елисия и гувернантката още бяха при езерцето, чуваха се плискане и весели викове. Сабиха седеше сама на масата и държеше лулата на Клара.
	— Къде я намери? — попита Клара и взе малката глинена лула от ръката й. Беше добре натъпкана с тютюн, готова за ползване.
	— В стаята ви — отвърна Сабиха. — Точно както предположихте. Бях се заслушала във внука ви. Красиво дете.
	— Да. В това се е метнал на майка си. Елисия винаги е била хубаво дете, дори когато растеше с по една педя на година и приличаше на оживяло стръкче трева. За жалост и Корл не обича да спи следобед, точно като майка си. Ще ти кажа една тайна. Това е отмъщението на бабата — да гледа как децата й се борят със същите неща, с които са тормозили самата нея в детството си.
	Сабиха се усмихна. На пръв поглед не личеше, че е плакала. Очите й бяха леко зачервени, но нищо повече. В това отношение беше късметлийка. Способността да криеш сълзите си е дар. Сега обаче в очите й отново се появиха сълзи. Клара сви замислено устни.
	— Понякога — каза Сабиха, — не често, но понякога си мисля какво ли би било, ако не бях дъщеря на лорд Скестинин.
	— Но ти винаги си била негова дъщеря, миличка — каза с усмивка Клара, за да отклони момичето от пътеката, по която беше поело. Напразно.
	— Знам. Просто жените, които не са като нас, имат повече свобода. И срещат повече трудности, знам това. Но все пак намират начин да си уредят живота и…
	— Не — прекъсна я Клара.
	Сълзи напълниха очите на Сабиха, но не потекоха по бузите й. Засега.
	— Не — повтори Клара, по-меко този път. — Не бива да мислиш за онова дете. Дори не си мечтай да си го върнеш. Не е честно да искаш от всички останали да забравят, а ти да го помниш. Само ти. Не става така.
	— Той ми липсва — прошепна Сабиха. — Липсва ми. Как да се боря с това?
	— Не трябва да показваш, че ти липсва. Джори пое голям риск, за да ти даде шанс за нов живот. Ново начало. Ако не си го искала, трябваше да откажеш предложението му. Но ти го прие и не е честно да се държиш за миналото. Не е честно и не е мъдро.
	— Съжалявам — каза Сабиха със свито гърло. — Той е моето малко момченце. Мислех, че ще разберете.
	— Разбирам. И точно затова ти казвам тези неща. Погледни ме. В очите, Сабиха. Погледни ме. Така.
	Сабиха преглътна, а Клара усети сълзи да смъдят в собствените й очи. Някъде далече имаше едно момченце, чиято майка го обичаше безумно, а то никога нямаше да го разбере. За майката може и да беше справедливо. Тя поне беше взела съзнателно решение, та дори наказанието да изгледаше несъизмеримо с грешката. Детето обаче нямаше никаква вина. Нямаше вина, но щеше да страда, а Клара щеше да направи всичко по силите си да поддържа тази раздяла и да заточи стария скандал в миналото на Сабиха, където му беше мястото. Сълза се отрони по бузата на Сабиха, Клара изтри една от своята.
	— Добре — каза Клара. — А сега се усмихни.


	Ситрин

	Последният драконов император спеше пред нея. Всяка нефритена люспа беше голяма колкото разперената й длан. Клепачите бяха отворени леко, колкото да се види малък отрязък бронзово око. Свитите криле бяха дълги като корабни мачти. Не, по-дълги. Ситрин се опита да си представи как статуята оживява. Как се раздвижва. Как проговаря на езиците, сътворили света.
	От една страна, размерът, красотата и внушението за скрита физическа сила действаха смиряващо. Нокти като тези можеха да сринат къща с един замах. В устата можеше да се събере цял кон. Но силата не беше единственото. Скулпторът беше успял да улови интелекта, гнева и отчаянието и да ги предаде във формата на очите и ъгъла на хълбоците. Морад, лудият император, срещу когото се бяха разбунтували братята му по люпило. Морад, срещу когото бе заговорничил Дракис Гръмовран. Морад, чиято смърт беше дала независимост на всички човешки раси.
	Застаналият до нея Лауро Медеан се почеса по ръката и каза:
	— Казват, че драконите можели да спят много дълго, когато поискат. Било част от бойната им стратегия. Заравяли се под земята или си намирали някоя дълбока пещера и се скривали там. А когато вражеската армия се обърнела с гръб или с фланг към тях, се надигали. Изригвали от земята. И избивали всичко живо.
	Синът на Коме Медеан беше с една година по-голям от Ситрин, но в сравнение с нея се държеше детински. Имаше кафявата кожа и тъмната коса на баща си, а ако се вгледаш, още отсега личеше къде младежкото му лице ще се разшири, как гушата му ще увисне и приликата с Коме ще стане още по-силна. Ситрин се зачуди колко ли трябва да остарее един мъж, преди да го повали подаграта. Младежът я погледна с усмивка.
	— Искаш ли да влезем?
	— Не бих го пропуснала, след като изминах толкова път, за да дойда тук — отвърна тя.
	Когато потегляше за Карс, пътуването беше най-малката й грижа. Разбойници, пирати, болести, хищници. Знаеше за всичко това и разбираше риска по-добре от мнозина. Още от най-ранно детство се учеше да разбира риска, да го изчислява. Ако сто кораба предприемат плаване от хиляда мили, колко ще потънат? През лятото? През зимата? Ако плават в крайбрежни води? Ако плаването е презокеанско към Фар Сирамис? Колко често керваните попадат на разбойници, биват избити или просто изчезват? Знаеше наизуст статистическите таблици, знаеше и методите за изработването на статистиката. Умееше да изчислява вероятностите по-добре от картоиграч, затова пътуването не я плашеше.
	Връчването на докладите беше много по-лошо. Знаеше, че клонът й се справя добре, но не и какъв баланс се смята за приемлив, нито как се справят другите клонове, още по-малко как се вписва нейният импровизиран клон в общата стратегия на холдинговото дружество. Не рискът я плашеше, а неспособността да го пресметне, да го сведе до число. Неизвестността я плашеше повече от риска.
	Много неща я бяха държали будна през дългите седмици, откакто бе напуснала Порте Олива, но от тях най-упорито я тормозеше мисълта как да остане в Карс достатъчно дълго, за да спечели на своя страна холдинговото дружество. Дошла бе да предаде докладите — работа за един час пряко сили — и нямаше представа как да се намърда в ежедневните дела на компанията, как да се внедри толкова надълбоко, че да не я отпратят още на втория ден.
	А ето че й бе предоставена неочаквана възможност, която дори не изискваше усилия от нейна страна. В Порте Олива Ситрин беше фигурант, в Карс беше нещо като куриоз, а Коме Медеан явно нямаше нищо против тя да се помотае още известно време тук в ролята на гостенка. Ситуация, която удовлетворяваше и нея. Ситрин имаше чувството — дано не грешеше, — че Коме Медеан харесва тази игра, че е любопитен дали Ситрин наистина ще успее да го очарова и впечатли. И че е решил да й залага препятствия по пътя.
	Сина си например.
	Подминаха гигантската статуя от нефрит и Драконовата гробница се разкри пред тях. Прорязан в живата земя, комплексът беше по-широк от улица, слоевете му в дълбочина завиваха и свръщаха като речно легло, но твърде геометрично и правилно, за да са дело на природна стихия. Каменният каньон, се точеше повече от миля, десет слоя дълбок, и на всяко ниво — гробници.
	Тела нямаше — и да са били тук, бяха изчезнали отдавна, преди векове. Ала нефритените олтари още пазеха отпечатъците на мъртвите. Повечето отпечатъци бяха с по три дълги пръста отпред и един отзад, но някои имаха само два отпред. Някои — два отпред и два отзад. В най-долната гробница гигантски драконов отпечатък потъваше в земята на дълбочина половин човешки ръст, че и отгоре. По вътрешната му страна имаше утаечни следи от водата, която се беше събирала там като в езерце. Сега отпечатъкът беше празен и сух.
	— Хайде, давай, ако искаш — каза Лауро Медеан. — Няма проблем, всички го правят.
	Ситрин се усмихна, огледа се, после се прехвърли в отпечатъка, легна и протегна ръце над главата си. Колкото и да протягаше ръце и крака, пръстите й не стигаха до стените. Представи си как драконът се появява в небето над нея и закрива слънцето. Някога това е било обичайна гледка. Някога в този въздух, над тези скали, бяха летели дракони. Зави й се свят.
	Изправи се и видя, че Лауро се хили.
	— Смешно ли ти е? — попита тя и вдигна ръка към него. Той я хвана — хватката му бе силна — и й помогна да се измъкне.
	— Не, просто съм израснал тук. Свикнал съм с гробниците и те не ми правят впечатление. Приятно ми е да водя тук хора, които ги виждат за пръв път. Ако се съди по реакцията им, те откриват в гробницата по-дълбоко значение, което на мен ми убягва.
	— Всичко това — каза Ситрин и обхвана с жест празните гробове и смъртните отпечатъци — е тук отпреди началото на историята. Хората са се грижели за тези гробници, забравяли са ги и после са ги преоткривали отново още преди хилядолетия. И твърдиш, че това не те впечатлява?
	— Сигурно би трябвало — каза Лауро и вдигна рамене. — Но не е така. За мен това е просто Гробницата. За хората, които не са от Карс, то е нещо вълшебно, но за мен е просто част от пейзажа, като морето, или небето, или скалите, все неща, които виждам ежедневно.
	— Хмм.
	— Какво?
	— Аз пък работя с Маркъс Уестер — каза Ситрин. — Подозирам, че за мен той е като Гробниците за теб.


	Двете големи изненади, които холдинговото дружество поднесе на Ситрин, бяха свързани с Парин Кларк, ревизора, когото Ситрин беше убедила, че заслужава да запази мястото си в портеоливанския клон на банката, пък било и само като фигурантка. Първата бе, че Парин Кларк също живее в частната крепост на холдинговото дружество в града. Втората — че очевидно се радва да я види.
	Влязоха през бронзовите порти и видяха бледия мъж да седи на една пейка. Лауро му извика за поздрав. Парин Кларк им махна в отговор, поколеба се за миг, после им даде знак да отидат при него. Докато вървяха натам, Лауро се опита да хване Ситрин за ръка, а после дори преметна ръка през раменете й.
	— Братко — каза Парин Кларк. Технически беше вярно, защото Парин беше женен за сестрата на Лауро, но на Ситрин й беше трудно да си представи двамата като част от едно семейство. — Как сте? Къде ходихте?
	— Заведох Ситрин в Гробницата на драконите — каза Лауро. — Не я беше виждала.
	— И хареса ли ви гробницата, магистра?
	— Да, благодаря — отвърна Ситрин. Усети как до нея Лауро леко се напрегна, притеснен от официалния им тон. В очите на по-възрастния мъж пък се прокраднаха весели искрици. Щом Лауро искаше да си играе с нея на фамилиарност, тя пък щеше да го дава тежко-тежко с Парин и така да подложи крак на момчето. На препятствията по принцип не им се полагаше комфорт.
	— Чудех се дали не мога да ти отнема магистрата за няколко минути. Изскочи нещо, което искам да обсъдя с нея. Банкови дела.
	— Разбира се — отвърна с известен хлад младежът, свали ръката си от раменете й и й се поклони. — Благодаря ти за компанията. Беше ми много приятно.
	— Не, аз ти благодаря, Лауро — каза Ситрин.
	Седна на пейката до Парин Кларк и се загледа след сина на Коме Медеан, който пресичаше двора. Кларк се отмести мъничко настрани, за да не би случайно да се докосват, отбеляза Ситрин.
	— Мога ли да ви попитам нещо? — попита той.
	— Разбира се.
	— Какво се надявате да спечелите тук?
	Ситрин го погледна право в очите, но както винаги Парин беше олицетворение на любезната безизразност. Ситрин не познаваше друг, който по-добре от него да прикрива мислите и чувствата си. Познаваше хора, които се справяха почти толкова добре, но нито един, който да го превъзхожда.
	— Мислех, че съм изяснила това в достатъчна степен — каза тя, изпробвайки закачливата арогантност, която й беше свършила работа пред Коме Медеан.
	— Не — отвърна Парин без следа от лековатост в тона. — Обяснили сте какво искате. Аз питам защо го искате. Какви са амбициите ви?
	— Съжалявам — каза тя. — Не разбирам въпроса ви. Просто искам да управлявам сама своята банка.
	— Да, но защо искате точно това?
	— Защото е моя — отвърна Ситрин.
	Парин вдиша продължително и се измести, така че да е наполовина с лице към нея. Дървото над тях хвърляше шарени сенки по лицето му и за миг той й заприлича на горски дух, така както ги рисуваха в детските книжки.
	— Искате да сте богата ли?
	— Вероятно.
	— Значи не това е отговорът. Власт ли искате, влияние?
	— Искам властта, която ми се полага по право — отвърна Ситрин. — Искам онова, което съм си заработила.
	— Дори ако сте го заработили чрез фалшификация и измама?
	— Не съм причинила вреда никому — каза Ситрин и скръсти ръце на гърдите си. — Просто въртях бизнес и го правех добре. Изпълнявах сключените договори. А те бяха законни във всичко, освен във възрастта ми.
	— Пречка, която скоро ще отпадне — каза Парин, колкото на нея, толкова и на себе си сякаш. Потропа с пръсти по коляното си и се намръщи. — Давате ли си сметка, че Коме ви натрапва сина си, за да провери дали не сте тръгнали на лов за съпруг?
	— Можеше да ме попита направо. Не съм. Не си търся някой, който да управлява банката вместо мен. Ако беше така, щях да се оженя за Пик Устерзал и да приключа с въпроса.
	Парин се разсмя.
	— Интересна идея. Добре. Ще ми се да свършите нещо тази вечер — смени темата той. — Не е банкет, просто вечеря. Но човекът, който ще дойде, е важен.
	— Добре — отвърна Ситрин. — Защо искате да присъствам?
	Кон изцвили и колар извика на улицата. Лекият вятър размести сенките по лицето на бледия мъж. Ситрин чакаше.
	— Помня, когато бях на вашите години — каза накрая той бавно, с внимание към всяка дума. — Помня и какво е да търсиш нещо, без да знаеш какво е то. Вие имате превъзходен усет за парите и тяхната сила, усет, какъвто се среща рядко, но ви липсва опит. Не го приемайте като критика, защото не е. Обикновено наблюдение, и вярно. Тази нощ ще се водят преговори. Бих искал да присъствате. Да видите как се играе тази игра.
	Ситрин се замисли. Пулсът й се беше ускорил, усещаше топлинка по страните си. Може би това щеше да се окаже лелеяната възможност, заради която беше била целия път дотук.
	— Мога ли сега аз да ви питам нещо?
	— Дължа ви един отговор. Питайте.
	— Защо искате точно това?
	Парин кимна. Мина почти минута, преди да й отговори.
	— Вие сте млада. Все още изграждате жената, която ще бъдете един ден, оглеждате се за проекта, в който да превърнете живота си. Понякога хората се нуждаят от помощ в това. Аз, от своя страна, съм по-възрастен, имам известно влияние и смятам, че сте човек, от чиито услуги ще имам полза в бъдеще.
	Ситрин не успя да сдържи напиращата усмивка. Усмивка с вкус на победа.
	— А аз реших, че го правите от човеколюбие.
	— О, магистра — усмихна се Парин Кларк. — Тук не правим такива неща.


	Вечерята започна малко преди залез, около най-обикновена маса от сковани дъски. Блюда запълваха разстоянието между сътрапезниците — миди в чеснов сос, макарони и сметана, бутилки вино, самуни прясно изпечен хляб. Коме Медеан седеше в единия край на масата, отоците на коляното и глезена му бяха спаднали почти напълно. Ситрин и Лауро седяха на едната дълга страна, срещу Парин Кларк и неговата съпруга Чана, която приличаше на баща си дори повече от Лауро. Срещу Коме седеше антийският благородник Канл Даскелин, барон на Воденблат, протектор на Северпорт и специален пратеник на регента в Северобреж. Кожата му бе тъмна като кафе.
	— Помислете си как се чувствам — каза той с широка усмивка. — Пратиха ме с бърз кораб да моля крал Трациан да ни помогне във войната, а докато пристигна тук, нашите войски взели, че я спечелили. Сигурно изглеждам като глупак.
	Коме Медеан се засмя и кимна.
	— Много добре знам как се чувствате. Преди време се опитвах да спечеля концесия върху една захарна плантация на остров в крайбрежните води на Еласе. Година и половина водихме преговори и тъкмо бях готов да пратя на техния Съвет окончателния вариант на договора, когато цялата плантация изгоря. Пазарил се бях и за концесия върху солени въглени във Вътрешното море. Слава богу, че още не бях платил.
	— Това го помня — каза Ситрин.
	— Сериозно? — Коме вдигна вежди.
	Канл Даскелин спря погледа си на нея и Ситрин осъзна, че току-що е стъпила на много тънък лед. Ако излезеше наяве, че е живяла във ванайския клон на банката, можеше да излезе наяве и защо. А ако някой се поинтересуваше за истинската й възраст и направеше проучване, можеше да стане много неприятно.
	— Чувала съм за това от магистър Иманиел — отвърна тя. — Сделката е била водена през ванайския клон, нали?
	Коме Медеан нацупи устни, сякаш се е замислил над въпроса й. После каза:
	— Може и така да е било, не помня.
	Ситрин си отдъхна тайно. Преодоляла беше поредния подводен камък.
	— Този ваш нов регент — каза Парин Кларк. — Гедер Палиако. Почти не бях чувал името му. Изненадан съм, че някой по-опитен и по-широко познат човек не е заел поста.
	— Надявам се, че нямате предвид мен — каза Даскелин. — Не, бащата на Палиако е виконт. Скромен човек. Синът му е нещо друго. Именно той спря бунта на наемниците. Той разкри кроежите на Фелдин Маас. Мнозина смятат, че тази война е негов личен проект от самото си начало.
	— Какъв човек е той? — попита Чана, намигна с усмивка на Ситрин и добави: — Чух, че не бил женен.
	Всички се засмяха, защото точно това се очакваше от тях.
	— Силен човек — отвърна Даскелин. — И кажи-речи външен за двора, което го прави независим. Мисли самостоятелно. Има свои планове.
	— Амбициозен ли е? — попита Коме и отвори една мида.
	— Така мисля — каза Канл. — Отначало хората бяха склонни да го подценяват. Сега това се случва по-рядко. Неофициалният му наставник е Досън Калиам. Сигурно смята, че е яхнал тигър.
	— Не е хубаво да имаш такъв човек за враг — каза Парин.
	— Това е кратко, но доста точно описание на нашия регент — отвърна Даскелин. — Някой ще ми подаде ли виното?
	Вечерята се проточи до полунощ. Разговорът се въртеше около изкуство, политика и несгодите на пътуването. Всички изглеждаха в добро настроение, разказваха си вицове и смешни случки. Чудесното вино замая главата на Ситрин, изпълни я с топлина и доволство, отпусна възела в стомаха й една идея отвъд разумното. Преди да си тръгне, Канл Даскелин стисна ръцете на всички мъже, а Коме Медеан прегърна като брат. Освен това целуна Ситрин по устата, така че сигурно и той беше прекалил с виното.
	След като гостът си тръгна, дойдоха слуги да разчистят масата, донесоха и столче за болния крак на Коме. Отокът се беше увеличил видимо по време на вечерята, но едва сега пролича, че банкерът изпитва болка. Останалите заеха местата си, Ситрин също седна.
	— Е? — каза Коме, гласът му бе напълно трезв и сериозен. — С какво разполагаме?
	— Регентът е непредсказуем — отвърна Чана. — А Даскелин не го харесва.
	— По-скоро се страхува от него — каза Парин Кларк.
	— Мислиш ли? — попита Лауро. — На мен ми се стори, че се изказа благоприятно за него.
	— Не. — Ситрин поклати глава. — Страх го е. Имаше и още нещо, но не успях да го уловя докрай. Стори ми се притеснен заради войната. А уж я печелят. Защо тогава ще е притеснен?
	Беше зловещо. Беше прекарала цялото си детство около друга маса и в компанията на други хора — магистър Иманиел, Кам и Безел, — но разговорите бяха същите. Анализ, дебати, спорове. Дисекция. Сега беше на непознато място, с непознати хора, а се чувстваше у дома си. Зловещо.
	— Или се бои, че войната ще се проточи, или очаква властовият баланс в двора да се промени след победата — каза Чана. — Забелязахте ли как се изнерви, когато се пошегувах, че регентът още не е женен?
	— Смяташ, че може би подготвят политически брак с Астерилхолд? — каза Коме. — С цел обединение на двете кралства?
	— Мисля, че самият той подозира нещо такова и то не му харесва — каза Чана. — Даскелин има ли дъщеря?
	— Има — отвърна Парин. — И на подходящата възраст при това.
	— В такъв случай… — каза Чана, сякаш това решаваше въпроса.
	— Не съм сигурен — каза Коме. — Мисля, че има и нещо друго. Какво знаем за съюзниците на Палиако?
	— Много малко — отвърна Парин. — Има репутация на учен. А отскоро и на силно религиозен човек.
	— Религиозен казваш? Това може да е важно. Крал Трациан би трябвало да прати някого там. Цяла група дори — каза Коме. — Да прослушат двора. Войната приключи по най-благоприятния за Антеа начин. Полезно е да се знае дали този Палиако не се е настървил. Ако кампанията не свърши с Астерилхолд, на мнозина сметките ще излязат криви.
	— Ще говоря с негово величество — каза Парин Кларк. — Вярвам, че той е на същото мнение. Нищо официално, естествено. Не посланик или пратеничество. По-скоро неколцина изтъкнати велможи от двора. Или влиятелни търговци.
	— Тоест ти — каза Лауро малко ядосано.
	— Тоест аз — отвърна Парин Кларк. — Имам познати в Антеа, с които би било добре да се видя. Може да узная нещо интересно и от тях.
	Ситрин усети, че кима в съгласие, но умът й беше другаде. Изпитото вино я объркваше, но не толкова, че да замъглява мислите й. Спомни си какво беше казал Парин Кларк: „Липсва ви опит. Не го приемайте като критика, защото не е. Обикновено наблюдение, и вярно.“ Сякаш истината не можеше да е критична. Нещо се размърда в главата й. Моментът не беше подходящ за арогантност. Беше идеалният момент да мисли широко. И да действа. Изкашля се тихичко и вдигна ръка като ученичка, която иска да привлече вниманието на учителя. Коме Медеан й кимна.
	— С ваше позволение, сър — каза Ситрин, — когато групата тръгне за Камнипол, бих искала и аз да отида с тях.


	Гедер

	Кралски шпил гъмжеше като мравуняк. Прислуга, работници и търговци щъкаха из свещените зали и градини с по-бърза стъпка и по-силни гласове. Сякаш всеки миг можеха да подхванат песен или да се сбият. И не само в Кралски шпил беше така. Когато Гедер отидеше на банкет или на бал, усещаше същото. Целият двор вибрираше с дива, едвам сдържана енергия. Целият Камнипол. Всички се готвеха за празненствата, когато крал Лечан от Астерилхолд обявеше капитулация пред лорд-маршал Калиам и кратката, но решителна война, продължила няма и половин сезон, приключеше с победа на Разсечения трон.
	Всичко това страшно изнервяше Гедер. Разбира се, и той чакаше с нетърпение предстоящата победа. Всеки ден пристигаха куриери и новините бяха добри — Калиам и антийските войски настъпвали упорито към Калтфел. Пак според докладите врагът бил деморализиран и отстъпвал. Свещениците на паешката богиня били много полезни. Бойният дух бил висок, а трима вражески командири вече поискали да се предадат и били взети в плен. От писмата на Досън Калиам Гедер беше останал с впечатлението, че между него и свещениците има известни търкания, но нищо сериозно. А и Досън си падаше малко високомерен, така че проблемът едва ли беше съществен.
	Не, друго го притесняваше — дреболия уж, но го притесняваше. Все по-често виждаше хора с ярки дрехи, виждаше слугите да режат цветна хартия на малки ленти, като онези, които хората хвърляха от високите прозорци на празник. Знаеше, че ще има празненства по случай края на войната и че всички трябва да се подготвят за тях. Градът му приличаше на напъпило ярко цвете, което само чака подходящия миг да се разтвори. И все пак да се готвиш толкова енергично за празненствата по случай победа, която още не е спечелена, му се струваше нередно, беше като да дърпаш дявола за опашката. Ентусиазмът на прислугата го дразнеше, но двойно повече го притесняваха сериозните дискусии на тема какво да се прави след като Астерилхолд обяви капитулация.
	— Щом Лечан поиска мир — каза Емер Фаскелан и преплете пръсти върху голямото си шкембе, — трябва непременно да поискаме пълен контрол над моста Сереф. Най-малкото.
	— И репарации — каза Госпи Алинтот. — Пропуснахме половината сеитба и не е честно жените и децата ни да гладуват. Загубихме и свестни мъже, чиито вдовици и сирачета трябва да бъдат възмездени.
	Дискусията очевидно беше започнала във „Великата мечка“ и сега се преповтаряше на по-високо ниво в съвещателната зала на Гедер. Стените тук бяха драпирани с коприна и гоблени от Фар Сирамис и с фини златни верижки от Пют, а подът беше покрит с южнярски килими от вътрешността на Лионеа. Масата, около която седяха, беше оформена от плоча боржиански базалт — краката изобразяваха тринайсетте човешки раси, а плотът представляваше стилизирана корона. Мебелите като политически скулптури. Въздухът ухаеше на холскарски тамян, който навяваше на Гедер мисли за вкусна храна и зрели плодове.
	Войници от личната стража на Гедер стояха в ъглите на залата, въоръжени и безстрастни, а Басрахип седеше на масичка до вратата, та Гедер да го вижда. Свещеникът уж медитираше, но полузатворените му очи проблясваха под клепачите.
	Настоящият съвет биеше повече на раздумка, отколкото на сериозна среща на високо равнище, защото повечето важни й влиятелни антийски велможи бяха на бойното поле. Вместо тях в залата се бяха събрали синове, дядовци и секретари. Мъже, които бяха участвали във войната от столовете си и сега доволно се поздравяваха един-друг за успеха. Единствените, които наистина бяха стъпили на бойното поле, бяха Госпи Алинтот — той още се възстановяваше от рана в ръката — и Джори Калиам, който току-що беше пристигнал в столицата с писмо от баща си. Армията беше стигнала Калтфел. Решителната обсада беше започнала.
	— Ако позволите… — бавно каза Джори. — Какво точно се опитваме да постигнем? Тоест, ако искаме да осакатим Астерилхолд за едно поколение в бъдеще, лесно ще го направим. Но това ли искаме?
	— Е, те безспорно трябва да бъдат наказани — каза Емер Фаскелан. — Братовчед ми умря заради техните кроежи. Загина на улиците на Камнипол.
	— Точно това имам предвид — каза Джори. — Искаме да ги накажем и после да се върнем към нещата, както бяха преди, така ли? Или да се опитаме да наложим контрола си над Астерилхолд? Те искаха обединение на кралствата. Ние искаме ли го?
	— Разбирам накъде биеш — каза Алинтот.
	— Аз пък — не — каза Гедер. Обикновено не би признал нещо такова, но с Джори се чувстваше по-уверен.
	— Контролът над моста например — поясни Джори. — Това ще ни помогне да спечелим следващата война, ако има такава. Може би ще подейства възпиращо на Астерилхолд, защото ще знаят, че няма как да спечелят нова война. Но те и тази война не искаха. Действаха чрез хора в собствения ни двор. Каквито и репарации да им наложим, те не гарантират, че това няма да се случи отново.
	Присъстващите се смълчаха за миг.
	— Заложници? — каза Гедер. — Може да вземем заложници, да. Техни деца, които да отгледаме тук. И при първия знак за нов заговор ще имаме средство за натиск чрез децата.
	— Аз си мислех за нещо по-постоянно — каза Джори. — Лечан има двама сина и дъщеря. Ако синовете му се откажат официално от правата си върху трона, а дъщерята се ожени за принц Астер, той ще стане наследник на астерилхолдския трон.
	— Всичко това така или иначе започна като идея за обединение — каза замислено Емер Фаскелан. — Може би е неизбежно. А ако приемем, че е така, добре ще е ние да поставим условията за обединението. Но те ще искат да се направи нещо още сега. Ще минат години, докато Астер стане пълнолетен, а Лечан умре. Това е много време.
	— Всички вие ми дадохте храна за размисъл — побърза да каже Гедер. Досещаше се накъде отива разговорът. — Ще ме извините, но трябва да се заема с нещо друго.
	Нестроен хор от благодарности и благопожелания се понесе зад него, докато излизаше през частната си врата. Стражите го последваха по тесните проходи, запазени за коронованите особи и за онези, които ги охраняваха. Дори Басрахип трябваше да си тръгне през официалния изход и да намери Гедер по-късно.
	Беше точно от онези неща, които Гедер би следвало да харесва в новото си положение — една от множеството дребни привилегии на властта, които му се полагаха по право като регент на кралството. В действителност обаче му действаше потискащо. Най-високият пост в Антеа вървеше ръка за ръка с постоянни ангажименти, с ограничения, наложени му от официалния етикет, с непоносима отговорност. Сякаш целият свят тежеше на раменете му. Вече никога нямаше да яхне кон по улиците когато му скимне и без охрана. Беше забравил какво е да остане сам със себе си. Заменил беше ровенето в старите библиотеки и архиви за този тесен коридор, който можеха да използват само той и стражите му, и не беше далеч от мисълта, че е разменил кон за кокошка.
	Високите прозорци на кралските му покои гледаха към Прореза и ширналата се земя отвъд. Тук беше живял крал Симеон. Кралицата беше починала в една от спалните с дървена ламперия. Астер беше направил първите си крачки в осветения със свещи коридор, по който сега вървеше Гедер, и беше израснал тук. Когато го повериха на грижите на Гедер като негов настойник, Астер смяташе, че ще напусне тези покои за дълго, а ето че само след няколко месеца се беше върнал. Кралски шпил винаги щеше да си остане негов дом, а не на Гедер.
	Гедер знаеше от опит, че ще мине още известно време, преди съвещанието, което току-що беше закрил, да стигне до своя истински, пък макар и неофициален край. Басрахип щеше да остане там и дори съветниците да подбираха внимателно думите си, понеже знаеха, че дясната ръка на регента ги слуша, пак не биха могли да скрият лъжите си, омесвайки ги с малко истина. А няколкото безценни минути — или час-два, с повечко късмет, — които Гедер можеше да прекара в относително спокойствие, бяха балсам за душата му.
	Чу Астер да рецитира някакъв текст, после чу и гласа на учителя му — престарял синай, толкова кльощав, че сякаш всеки миг щеше да се катурне от слабост. Последва гласовете им до кабинета и се задържа миг-два в сенките на прага.
	Астер седеше на малка маса и гледаше към издигнатата катедра на учителя. Старият синай се усмихна насърчително и момчето отново подхвана текста:
	— „Информация без практика никога не се превръща в истинско познание. Познание без тишина никога не израства в мъдрост. Затова практиката и тишината, правенето и неправенето, са в сърцевината на истинския път към мъдростта.“
	— Марас Тока — каза Гедер. — Не знаех, че учите военна философия.
	Учителят се обърна.
	— Познавате текста, милорд регент?
	— Четох едно есе, в което се споменава за Тока, есе, което много ми хареса. След това се заех да издиря негови писания. А тази зима преведох един от трудовете му. Но в моя превод не използвах думата „тишина“. Реших, че „неподвижност“ е по-близо до оригиналното значение.
	— Аз пък мисля, че е скучно — каза Астер.
	— Суховато е на места, вярно — съгласи се Гедер. Стаята беше малка, но приятно затоплена от слънцето. — Но има и интересни неща. Четохте ли за духовните упражнения?
	— Като триковете на хитрец ли? — попита Астер с известно оживление.
	— Не, по-скоро начини да упражняваме мисленето си. Когато Тока говори за тишина или неподвижност, няма предвид да стоиш на едно място или просто да мълчиш. Не, при него тази дума има специфично значение, техническо.
	— Вие правили ли сте упражненията, милорд? — попита учителят.
	— Не, но съм чел доста за тях и ги намирам за изключително интересни. Мъдри дори — каза Гедер и се обърна към Астер. — По` ме бива да чета за тези неща, отколкото да ги правя. Може ли да видя превода, който четете?
	Учителят се наведе през катедрата си и му подаде книгата. Гедер я взе внимателно. Беше много стара, с шита кожена подвързия. Страниците бяха от дебело платно, което създаваше усещането за солидност и тежест. Гедер разгърна почтително книгата.
	— Красива е — каза той. — Къде я намерихте?
	— Един мой учител ми я даде, когато бях на годините на принц Астер — отговори с усмивка синаят. — Оттогава не се разделям с нея. Чувал съм, че самият вие имате доста голяма лична библиотека, милорд регент?
	— Е, чак голяма… Преди имах повече време да чета. И да превеждам. Работех по едно есе, което проследява кралските домове на Еласе според датите на раждане и твърди, че тимзините имат два размножителни сезона годишно. Датировката не беше пълна, но аргументацията ми се стори великолепна.
	Астер въздъхна отегчено, но очите на стария учител грейнаха.
	— Звучи много интересно, милорд. Спомняте ли си името на автора?
	— Есето беше философско и писано само преди триста години, така че…
	— Да, разбирам. В онзи период повечето есета са били анонимни.
	Гедер разлисти страниците. Платното беше гладко и нежно като човешка кожа под пръстите му. Притурката с бойните карти изглеждаше различно от онази в неговата книга. Тук имаше поне три диаграми в повече, както и сравнителна таблица, вероятно добавена при някой от по-късните преписи. Гедер плъзна пръсти по древното мастило и попита:
	— Може ли да я взема за няколко дни? Ще ми се да я сравня с моята.
	Лицето на синая застина, пръстите му се размърдаха безсилно.
	— Разбира се, милорд — каза той. — За мен ще е чест.
	— Благодаря — каза Гедер. — Ще ви я върна. Засега ще я прибера при моите книги, ако нямате нищо против.
	— Не, разбира се — отвърна учителят.
	— Значи ли това, че може да се занимаваме с нещо друго? — попита обнадеждено Астер, докато Гедер излизаше от стаята.


	Вървеше с разтворената книга в ръце, пръстът му се плъзгаше по редовете. Топла искра на вълнение припламна в гърдите му. Не беше виждал този превод, а оригиналният текст май беше по-пълен от онзи, с който беше работил той.

	„Целта на войната е мир. Глупавият военачалник води своята войска в битка, за да спечели победа, и самата му природа ще го принуди да се върне към нова битка. Умният военачалник води войската си в битка, за да затвърди победата, и природата на света ще го принуди да потърси нова битка. Мъдрият военачалник води войската си в битка, за да промени формата на света, и така създава място, което няма нужда от него.“

	Изобщо не беше като копието на Гедер. Не помнеше да е срещал този пасаж в него. Тока не използваше често думата мъдър, а когато я използваше, обикновено го правеше във връзка със свещеничеството. Гедер се зачуди дали в оригиналния текст не е имало дискусия за свещеници-воини, извадена от някой по-късен преводач.
	— А — каза Басрахип. — Пак слушаме празни гласове, принц Гедер?
	Висшият свещеник седеше на тапицирана пейка в главната стая.
	— Обичам книгите — каза Гедер.
	— Някои са хубавки, но и те са играчки. Не значат нищо.
	— Е — каза Гедер, затвори книгата и я остави настрана, — по този въпрос явно няма да постигнем съгласие.
	— Засега — съгласи се Басрахип.
	Гедер седна до прозореца. Следобедното слънце напече ръката му.
	— Какво откри?
	Нищо изненадващо, оказа се. Дворът бил убеден в предстоящата победа и смятал, че заслугата е на Гедер и на неговия съюзник и някогашен наставник Досън Калиам. Имало разнообразни мнения как да се действа с победения им съсед, но господата спорели по джентълменски, а не се карали като каруцари. Подробностите бяха по-интересни. Един настоявал да изчакат, докато барон Воденблат се върне от Северобреж. Друг смятал, че бракът на принц Астер и астерилхолдската принцеса Лизбет трябва да бъде уреден веднага щом пристигне искането за мир. Гедер можело да проточи войната достатъчно дълго, за да съсипе нивите, мелниците и корабостроителниците на врага, или да ги запази, за да ги използват в идните години двете обединени кралства.
	Говориха с часове, докато слънцето се хлъзгаше на запад и бавно завличаше Камнипол в червената светлина на залеза, в сивия здрач и после в мрака. Луната още не беше изгряла и звездите грееха ярки във високото лятно небе. Накрая Гедер се оттегли в спалнята си, където непознати мъже го съблякоха, напудриха го и го сложиха да легне под тънки пролетни завивки. Докато се унасяше, се сети, че е забравил книгата на учителя. Добре би било да почете малко преди сън. Вече почти не му оставаше време за четене…
	Утрото дойде ясно и студено. Гедер полежа малко в леглото, загледан в слънчевите лъчи, които се изливаха на снопове през прозореца. Последва ритуалното унижение, след това Гедер отиде в кралската семейна трапезария. Басрахип вече беше там, Астер също. Двамата си говореха, Басрахип се усмихваше, а Астер се смееше с глас. Гедер седна на масата. Млада слугиня му сервира печена патешка кълка, варени круши, черно хлебче и подсладено с мед кафе, толкова гъсто и силно, че утайката беше като кал по дъното на чашата.
	— Нещо смешно ли изпуснах? — попита Гедер.
	— Преподобният Басрахип имитира хората от двора — каза Астер.
	— И как се справя?
	— Никак — каза Астер и пак се разсмя. — Изобщо не го бива.
	Басрахип се усмихна и каза:
	— Не умея да се правя на друг. Не съм такъв.
	— И слава богу — каза Гедер и отхапа от кълката. Беше сочна, добре осолена и изобщо чудесен начин да започнеш деня. — Мислех за условията по мирния договор с Астерилхолд. Имам идея какво трябва да направим.
	Свещеникът и момчето забравиха шегите и го погледнаха сериозно. Гедер отпи бавно от кафето. Приятно му беше да го чакат със затаен дъх. Може би по-приятно, отколкото беше редно.
	— Едва ли ще е разумно да приемем репарации, а да оставим контрола върху Астерилхолд в техни ръце. Така само ще ги настроим допълнително срещу себе си, а това е глупаво.
	— А вие трябва да построите храмове на богинята в градовете, които завладеете — подсети го Басрахип.
	— Да, вярно. — Гедер съвсем беше забравил за това обещание. — Което според мен означава, че трябва да направим стъпки за обединяването на двете кралства.
	— Разбирам — Астер се нацупи.
	Гедер поклати глава и размаха хлебчето — още не беше отхапал.
	— Не, не, не. Една кралска сватба няма да свърши работа. Дори да те оженим за тяхната принцеса, това още не гарантира, че цял Астерилхолд изведнъж ще се успокои. Нали точно това стана причина за войната? Смесване на кръвните линии, които дават на Астерилхолд убедителни претенции към Разсечения трон. Ако преди поколения не сме се били опитвали да скрепим мира с бракове, сега те не биха имали законово право да претендират за нашата корона. Тогава не е свършило работа, няма да свърши и сега.
	— Тогава какво? — попита Астер.
	— Ще ги завладеем. Земята им, градовете им. Астерилхолд ще се върне в границите на имперска Антеа, точно както е бил част от нея по време на Върховните крале. В нашия двор има много хора, които заслужават награда за усилията си. А като назначим лоялни антийци, които да управляват новата провинция, грижите ни ще са по-малко. Простичко е, като си помислиш. Не знам защо никой не се е сетил за това по-рано.
	— А настоящата управляваща каста в Астерилхолд? — попита Басрахип.
	— Е, на тях не може да се вярва, нали така? Разкрихме ги, унижихме ги, отнехме им имения и собственост — каза Гедер. — Сигурен съм, че ще се опитат да ни подложат крак. А и същите тези хора, някои от тях, крояха заговор да убият Астер. Това, че са загубили една война, не ги прави различни, нали?
	— Разбирам — каза Басрахип.
	Гедер взе половин варена круша, лапна я и засмука сладкия сок. Вкусът беше великолепен.
	— Да — каза той с пълна уста. — Ще ми се да виждах друг начин. Наистина. Но няма начин хем да осигурим безопасността на Астер, хем да оставим властта в ръцете на враговете си. Щом не могат да бъдат приятели и съюзници, значи са направили своя избор. Ще трябва да умрат.


	Досън

	Калтфел бе като странно съновидение, кацнало сред широката равнина. Кулите му бяха от червен камък, крепостните му стени бяха високи четири човешки боя.
	В мирни дни Калтфел се славеше с най-добрите развъдници на куриерски птици. Казваха, че отгледаната в Калтфел птица владеела тайните на драконите, и личният опит на Досън показваше, че може и да е вярно. Беше идвал тук и преди, като младеж. Още помнеше светлите улици, лютите чушлета и кафето с шоколад. Дори се беше дуелирал веднъж в един от странните триъгълни дворове, които местната знат използваше за тази и други цели, и беше спечелил дуела. След това се беше напил и се събуди в чужда стая, с принц Симеон.
	Още в първия ден, когато войската му пристигна пред столицата на Астерилхолд, Досън нареди да опожарят всички постройки извън крепостните стени — чифлици, складове, конюшни, кожарски и бояджийски работилници. Малкото оцеляло, след като димът се разнесе, бе съборено, с изключение на гробницата източно от града. Гробниците заслужаваха уважение, така смяташе Досън. А и Антеа нямаше спор с мъртвите. След това инженерите му се заеха да построят обсадните машини. Требушети и катапулти засипваха с камъни исполинските червени стени и залостените порти. Работеха на смени, ден и нощ обстрелваха стените и така в продължение на седем дни. Вечер и призори Досън пращаше хора да съберат изпражненията — човешки и животински, — после инженерите променяха ъгъла на един от требушетите и изстрелваха миризливия товар в самия град. Скоро хората му включиха и други боклуци — мъртви котки и кървави превръзки, развалено налазено от червеи месо. Портите не се отваряха. Врагът не направи нито един излаз. Досън не бе и очаквал обратното. На деветия ден от началото на обсадата един съгледвач откри заровена в земята система от тръби, която отвеждаше отпадните води на града в една долчинка. Инженерите на Досън разкопаха тръбите и ги запушиха.
	Когато им свършиха камъните, минаха на напоено с катран и подпалено дърво. Калтфел издържа огнения дъжд още три дни. На два пъти се разгоряха пожари, на два пъти обсадените ги потушиха. На десетия ден Досън видя първите обнадеждаващи признаци. Калтфелци освободиха птиците си. Големите ята се въртяха около кулите, обърканите птици търсеха начин да се приберат у дома. Привечер отлетяха на север. Досън се замисли дали да не прати лъкометци след тях и после да изстреля трупчетата на гълъби и врани над крепостните стени. Реши да не го прави. Реши, че мъртвите и птиците са свободни да избягат.
	Симеон обичаше Калтфел. Имаше нещо екзотично в дворцовия живот на града. Едновременно познат и непознат. Хората говореха с лек акцент, удължаваха гласните толкова много, че дори първокръвните сред тях изглеждаха по-чуждоземни от ясурите и тимзините в Камнипол. Кралският дворец се издигаше на широк площад, където хиляда момичета бяха танцували за тях. Докараха още камъни от една кариера на север, която войниците на Досън бяха превзели, и атаката срещу стените започна отново. Една нощ отчаяна група войници се измъкна от града и се опита под прикритието на мрака да подпали катапултите. Успяха да унищожат два, преди антийците да ги спрат, после Досън ги върна в обсадения град с помощта на трети. Без да ги убива предварително.
	Всяка сутрин тримата свещеници идваха при него.
	Досън седеше на кожения си походен стол, бос, а оръженосецът вадеше кърлежи от кожата му. Светлата влажна лятна утрин го подсещаше за езерата у дома, където се къпеше с връстниците си като малък. Свещениците, създания на пустинята, изглежда, никак не харесваха времето.
	— Милорд, ще спечелим тази битка за вас, ако ни позволите.
	— Не позволявам — отвърна Досън, като всяка сутрин досега. — Антеа е достатъчно силна да пречупи Калтфел и без вас и смятам да направя точно това.
	— Чуйте ме, милорд…
	— Приключихме. Вървете си — каза Досън, като всеки ден досега. Медени им бяха езиците. Позволеше ли им да изложат аргументите си, току-виж се размекнал, като при моста Сереф и двата форта близнаци.
	Обсаждащата армия изяде запасите си и нападна околността като рояк скакалци. Нито едно дърво не остана, въздухът побеля от дима на зелена дървесина. Фургони пристигаха от Антеа, фуражирски отряди навлизаха все по-дълбоко на юг към тресавищата, колеха добитък и ограбваха чифлици. Беше война на издръжливост, бавен и мъчителен край на една кампания, която бе започнала устремно и твърде бързо. По преценка на Досън околността щеше да носи белезите си поне още едно поколение.
	Двайсетина дни след началото на обсадата един от войниците му умря от треска, която беше хванал в южните тресавища. Поради липса на истински свещеник Досън лично извърши заупокойните ритуали, после нареди да разчленят трупа на войника и да го хвърлят с катапулт над стената.
	На двайсет и първия ден над южната порта се развя парламентьорско знаме и трима невъоръжени конници излязоха от града. Досън взе със себе си Фалон Брут и Дасид Баниен. Тримата свещеници остави многозначително в лагера. Седнаха на една маса в празното в ничията земя между уморената армия и ерозиращия град. Астерилхолдци се държаха гордо, но конете им бяха изпосталели, а лицата — изпити. Оръженосецът на Досън носеше шунка, кошница ябълки, пита кашкавал и бъчонка бира. Досън видя жадните погледи на враговете си, но не им предложи да се почерпят.
	— Лорд Калиам, предполагам — каза най-възрастният от тримата конници, след като зае мястото си. — Репутацията ви се движи по-бързо от вас.
	— Съжалявам, че не мога да кажа същото за вас — отвърна Досън и също седна.
	— Мисин Хол, граф на Равнифорт.
	Досън кимна. Земята беше неравна и масата се наклони, когато граф Хол се опря на нея.
	— Несъмнено знаете — каза графът на Равнифорт, — че имаме ресурсите да издържим на вашата обсада.
	— Не, нямате ги — каза Досън. — Дойдохме по-бързо от очакваното и с повече хора. Хванахме ви по бели гащи. И дори да имахте вода и храна да клечите зад стените си цяла година, това няма да промени изхода.
	Мъжът цъкна с език и вдигна рамене.
	— Дойдох да попитам какви условия предлагате, за да вдигнете обсадата.
	— Упълномощен ли сте да преговаряте за капитулация?
	— Не — отвърна графът. — Само кралят може да направи това.
	— Тогава най-добре говорете с краля си.
	Фалон Брут зад него се изкиска и Досън се подразни. Май беше сгрешил с избора си на придружители.
	— Упълномощен съм да предам посланието ви лично на негово величество.
	Досън кимна.
	— Кралят трябва да отвори портите на Калтфел и да предаде себе си и всички замесени в заговора срещу принц Астер. Ще пусна войниците си да плячкосат града за дванайсет часа. И нито минута повече. След това всички богатства и територии на Астерилхолд ще преминат под моя протекция, докато вашият крал и лорд-регент Палиако стигнат до окончателно споразумение.
	— Тогава може би трябва да говоря с лорд-регента — каза графът на Равнифорт.
	— Няма да ви е приятно, уверявам ви — каза Досън.
	— Ще предам условията ви на крал Лечан — каза графът. — Може ли да се срещнем отново утре сутрин?
	— Под парламентьорско знаме — да.
	— Няма да правим опити за нападение или бягство — каза графът.
	— В такъв случай ще очаквам отговора на вашия крал — каза Досън, кимна на Брут и Баниен и те донесоха храната на масата. — Малък дар, в знак че ценим усилията ви. Храната не е отровена.
	След срещата пришпори коня си назад към лагера с усмивка на лице. Виждаше му се краят.


	— Милорд.
	Досън се размърда на койката и изплува от дълбокия сън. В палатката беше тъмно, ако не се броеше свещта в ръката на оръженосеца му. Досън седна на койката и тръсна глава.
	— Какво? Пожар ли? Излаз? Какво става?
	— Куриер, милорд. От лорд-регента.
	Досън наметна плаща си и излезе навън. Нощта беше хладна, но не студена. Повечето огньове бяха загаснали и лагерът тънеше в мрак. Тънкият полумесец на луната и бледите звезди светеха по-слабо от неговата свещ. Куриерът стоеше до коня си с кожена чанта в ръка. Досън все писмото, провери печата, после разкъса шевовете. Съдържанието беше шифровано.
	— Изчакай тук — каза Досън на куриера, после се обърна към оръженосеца си. — Запали още свещи. Бързо.
	Мина час, докато разчете шифъра, и с всяка разкодирана дума стомахът му се връзваше на възел. Заповедите бяха ясни. Лорд-регентът беше стигнал до окончателното решение, че престъпленията срещу Антеа са твърде сериозни и заплашват сигурността и суверенитета на цялата империя. По тази причина лорд-регент Гедер Палиако, от името на Астер, крал на Антеа, предявяваше претенции към Астерилхолд, всичките му земи и васални владения. Лорд-маршалът следваше да събере всички мъже, жени и деца от благородно потекло в Астерилхолд, да конфискува цялата им собственост и да ги екзекутира по най-безболезнения и човеколюбив начин, който му е по силите и възможностите.
	Досън седеше изстинал в мрака. Прочете отново думите. Всеки мъж, жена и дете от благородно потекло в Астерилхолд. Кървав отпечатък от палеца на Палиако цапаше дъното на страницата. Печатът му се беше вдълбал във восъка. Заповед, издадена от регента, но когото Досън се беше заклел във вярност. Вярно, регентът беше Гедер Палиако. Вярно, заповедта беше кръвожадна и жестока. Но чест, която поставя условия, не е чест; вярност, с която се съобразяваш, когато ти отърва, и която заобикаляш, когато ти тежи, не е вярност. Досън седеше сам на трепкащата светлина на свещите. Плъзна пръсти по страницата със свито гърло. Ръцете му трепереха.
	Честта изискваше. Честта _заставяше_.
	А после, сякаш в сън, видя как Палиако поглежда към своя любим еретик и еретикът му кимва.

	„Милорд регент,
	Радвам се да Ви съобщя добри новини. Днес следобед приех капитулацията на Астерилхолд, заедно с всички негови васални владения. Крал Лечан е под мой непосредствен контрол, а чрез него и всички, които са му се клели във вярност.
	Като част от условията по капитулацията и в съгласие с традицията, приех крал Лечан, а чрез него и всички благородни домове в Астерилхолд, под своя протекция. За жалост инструкциите Ви относно условията на капитулацията стигнаха до мен след като споразумението вече беше подписано. Уверен съм, че уважението и почитта, които и двамата дължим на империята и нейната чест, ще задължат Вас, както задължиха мен, да удържим на думата, която дадох от Ваше име и от името на принц Астер.“

	Досън взе малко сребърно ножче, убоде палеца си, изцеди капка кръв и го притисна към хартията. Лично заши писмото, стопи восъка и притисна печата си в него. Усещаше как часовете на нощта се изнизват. Излезе от палатката. Навън го посрещна първа птича песен. На изток нямаше зарево, нямаше и намек за утрото освен бодрото чуруликане. Даде писмото на куриера.
	— Занеси това в столицата. Предай го лично на лорд-регента. Лично, разбра ли? Дори ако свещеникът му се закълне, че ще му го занесе веднага, не го давай на него, а лично на регента, ясно?
	— Да, милорд маршал — каза момчето и пришпори коня си. Досън постоя още миг, заслушан в тропота на копитата, който бързо заглъхна във влажната трева, после се чу отново, отчетлив върху вечния нефрит на драконовия път. Още имаше време. Можеше да прати след момчето отпочинал ездач с бърз кон. Все още можеше да промени нещата, да поеме по другия път. Затвори очи и вдиша дълбоко, хладният въздух го изпълни, после се отцеди на глътки. Изчака някакъв знак от сърцето си, знак, че греши. Завари оръженосеца си задрямал и го разтърси.
	— Чуй ме — каза му. — Събуди си и ме чуй, проклет да си. Иди да намериш парламентьорското знаме и го занеси пред градската стена. И вземи някой да ти помогне, в случай че ти пуснат стрела по погрешка. Кажи на графа, че трябва да говоря с него незабавно. Че ситуацията се е променила и двамата имаме много малко време. Ще се справиш ли?
	— Д-да, милорд.
	— Тогава стига си ме зяпал и тръгвай!


	Когато слънцето изгря, Досън и Мисин Хол, граф на Равнифорт, вече седяха на малката си маса в ничията земя. Два часа по-късно графът пришпори коня си назад към града, потресен и разплакан, втъкнал разшифрованото писмо под колана си.
	Досън цял ден седя на масата за преговори. Столът му беше неудобен като седло, но по различен начин. Гърбът го болеше зверски, беше гладен, жаден и уморен до смърт, но остана на масата, защото преговорите още не бяха приключили официално.
	Слънцето вече захождаше по дългата си морна дъга към хоризонта, когато се чу звукът. Бумтящ скръбен барабан. Далеч пред Досън портите на Калтфел се отвориха бавно. Излязоха войници, понесли знамето на крал Лечан, обърнато наопаки, и жълтия флаг на капитулацията. Досън чу зад себе си нарастващ хор от победни викове. Звукът го заля, както прилив залива брега. А той чувстваше единствено облекчение.
	Крал Лечан беше дребен мъж с лоши зъби, но се държа достойно, докато предаваше себе си и кралството си на милостта на Досън. В замяна Досън се закле да му осигури протекция, на него и народа му, доколкото му е възможно. Така всичко, което беше написал на Палиако, стана вярно, с изключение на една дреболия — времето.
	Дреболия, която съдържаше в себе си разликата между лоялността към човека, който седи на трона, и лоялността към самия трон.
	Плячкосването повери на Фалон Брут. През следващите дванайсет часа Калтфел щеше да плати цената за загубата си, антийските войници щяха да го одерат до кокал, да заграбят златото, среброто и бижутата, подправките и коприните. Всички антийски войници освен двама. По-ефективен начин да си осигури уединение Досън не би могъл да измисли с цената на нищо.
	Алан Клин беше по-блед, отколкото го помнеше Досън. По време на южната кампания го беше повалила треска и още не се беше възстановил. Хитреците казваха, че може и никога да не се възстанови напълно. Седеше на земята и се въсеше. Досън оглеждаше едновремешния си враг с горчива усмивка. По-странно партньорство от това, тури му пепел. Съдбата си играеше с тях.
	— Къртин Исандриан е ходил при жена ми — каза Досън. — Завижда ти. Ревнува, задето не са му дали шанс да се прояви на бойното поле като теб. Да възстанови честта и доброто си име.
	— Той винаги си е бил идиот — каза Клин. — Искрен, но все пак идиот.
	— Ти наистина имаш шанс да си върнеш честта — каза тихо Досън.
	— Не съм тук заради доброто си име. Нито заради онова, което направи Маас. Още преди да превземем Ванаи, по пътя натам, спретнах една просташка шега на Гедер Палиако. И сега той ме убива, при това бавно и гадно.
	— За последното мисля, че си прав — каза Досън и подаде на Клин чаша вода с мед.
	— За него аз струвам по-малко от книга. Животът ми не струва колкото една книга.
	— Колко приятели имаш все още в двора? — попита Досън.
	— Не са малко, но нито един не смее да ме заговори. Всички знаят, че Палиако е адски отмъстителен и не забравя обиди. Докато съм жив, ще плащам за онази шега. — Отпи от водата.
	— Сър Клин — каза Досън. — Имам нужда от помощта ти. Твоето кралство има нужда от помощта ти.
	Клин се изсмя и поклати глава.
	— Сега пък какво? Величието на империята изисква да се изкача на планински връх със стръв за мечки на шията?
	Досън се наведе напред. Изведнъж му се стори, че тримата свещеници са наблизо и подслушват.
	— Има разлика между това да си верен на един човек и да си верен на народа си. Доскоро мислех, че Палиако е просто удобен инструмент и нищо повече.
	— Били сте в грешка, милорд — каза Клин, уж неутрално, но очите му бяха по-фокусирани отпреди. Не беше глупак и изглежда се досещаше, че Досън има нещо предвид.
	— Не, прав бях в преценката си за Палиако. В друго сгреших — смятах, че е _мой_ инструмент. А той не е. Принадлежи на онези свещеници, които измъкна от задника на света. Те пазят някаква тайна и по всичко личи, че притежават сила, която е непонятна за нас. И той им играе по свирката. Позволява им да определят пътя ни и ще го прави, докато Астер не стане пълнолетен. Този тип е истински изрод, а ние бяхме толкова глупави, че го качихме на трона. Докато той седи там, Антеа ще има да пати. А ти, мой скъпи стари приятелю, ще чакаш изпълнението на смъртната си присъда.
	Клин пак отпи от водата, но и за миг не сваляше погледа си от Досън. Върна му чашата и облиза устни.
	— Струва ми се, че искате да ми кажете нещо — каза Клин все така официално. — Но съм много уморен и още съм болен, затова карайте направо, с думи прости, става ли?
	— Става. Предлагам ти да се освободиш от гнева на Палиако и да си върнеш доброто име. И нещо по-важно, призовавам те да се притечеш в помощ на Антеа и Разсечения трон. Допуснахме предателство отвътре. Сега трябва да оправим нещата. Антеа има нужда от нов регент. Който и да е, само не Гедер Палиако.
	— И аз как да го направя това? — попита Клин, но Досън виждаше, че вече се е досетил за отговора.
	— Като ми помогнеш да го убия.


	Маркъс

	Търговските кораби от остров Нарин пристигнаха в Порте Олива и градът се разбръмча като кошер през лятото. Търговци заляха хановете и кръчмите до пристанището, разпитваха за информация, наливаха с бира моряците и увеличаваха печалбата на ханджии и пивовари. Кои кораби отплавали първи и кои последни, кои търговци се срещали за тайни договорки в далечното островно кралство. Поглъщаха жадно и най-малката подробност. Това беше най-усилното и важно време в Порте Олива и въпреки непоносимата жега пазарлъци вървяха на всеки ъгъл. Медеанската банка не беше вложила пряко пари в презокеанската търговия миналия сезон, така че отсъствието на Ситрин бел Саркор не предизвикваше излишни въпроси. Не остана незабелязано обаче.
	Дъждец се изсипа от ниското бяло небе, сгъсти въздуха и го насити с пара. В кръчмата беше горещо и душно. Изправени пред избора между влага и жега, хората бяха предпочели дъжда и дворът с изглед към морето се беше напълнил с пейки и столове. Маси нямаше, за да има повече място. Маркъс седеше с Ярдем, Ахариел Акабриан и ясуруто Харт. Четирима мъже от четири различни раси, седнали заедно. Единствената толкова разнородна група в двора, забеляза Маркъс.
	— Трябва ни хитрец, който може да направи бирата студена — каза Ахариел.
	— Трябва ни пустиня — каза Харт.
	— И как ще помогне пустинята? — вдигна вежди картадамът. Още в началото на лятото си беше остригал козината почти до голо. Розовата му кожа, прошарена с гъста черна четина, и още по-розовите зърна на гърдите му изглеждаха някак неприлично. Без мънистата си приличаше повече на първокръвен, но незнайно как по-малко на човек. Зловещо беше — като човек без раса. Други картадами си оставяха декоративна ивица козина, за да си запазят мънистата, но Ахариел беше избрал удобството пред благоприличието.
	— Вземаш едно голямо гърне — каза Харт и събра ръце в кръг пред гърдите си. — Слагаш в него едно по-малко, пълниш празнината помежду им с пясък и го намокряш. Така бирата остава що-годе студена. Или месото. Но тук няма да се получи. Много е влажно. — Цъкна с език при последната дума, сякаш я смяташе за лична обида. — Ами ти, Ярдем? Какво правят тралгуните?
	— Пият бирата топла — каза Ярдем с широка усмивка.
	Другите се засмяха, с изключение на Маркъс. Дошъл беше за чаша бира, защото не му се стоеше още един ден в казармата или в банковия клон и защото имаше нищожен шанс една кръчма край пристанището да предложи нещо интересно. Когато дойде тук обаче навалицата и врявата бързо го изнервиха. Имаше прекалено много хора и прекалено нагъсто. Появеше ли се заплаха, изобщо нямаше да я види. Напрежението се събираше в раменете и стомаха му.
	Оглеждаше множеството, без сам да знае какво търси. Познато лице може би. Ситрин или Пик. Или майстор Кит. Да, точно така. Оглеждаше се за майстор Кит. Но не заради безумния план на стария актьор, каза си Маркъс. Не, просто за да прекара няколко часа с човек, който не е стоял една година закотвен в Порте Олива като него и подчинените му. С човек, когото съдбата още не е заковала на едно място.
	Зачуди се къде ли е отишъл Кит. Какво ли прави в момента. Трудно му беше да си го представи сам, без другите актьори. Кит си беше създал живот и семейство, а после ги беше зарязал, защото така смятал за правилно. Нямаше значение колко глупава е причината, постъпката пак го бележеше като храбър мъж в свят на страхливци. Маркъс никога не би зарязал работата си тук, за да хукне на някакво откачено и обречено приключение. Освен може би ако…
	Някой сложи ръка на рамото му, той вдигна глава и срещна погледа на Кахуар Ем. Мелезът беше с цветовете и чертите на първокръвен, но кожата му беше грапава от закърнелите ясурски люспи. Преди близо година Кахуар Ем беше съперник и любовник на Ситрин и единственото, което Маркъс харесваше в него, бе фактът, че не може да има деца.
	— Да ви черпя по едно? — попита Кахуар Ем и зачака отговор.
	— Защо не? — каза Маркъс и се дръпна да му направи място на пейката.
	Кахуар извика на едно припкащо сервитьорче, посочи му малката групичка охранители и чак тогава седна. Усмивката му беше едновременно отрепетирана и искрена. Трудно беше да му имаш зъб. Такава му беше работата в края на краищата — да се харесва на хората.
	— Магистрата май ще изпусне сезона — подхвърли Кахуар.
	— Има спешна работа в Карс — каза Маркъс. — Не знам много. Ние сме си прости войници, нали така. — Кахуар Ем се разсмя, защото и двамата знаеха, че истината е по-различна. — Чух, че идеята ви за ескортираща флотилия не е дала планирания резултат.
	— Знаехме, че ще минат няколко години, преди да реализираме печалба от това начинание — каза Кахуар Ем и сви рамене. — Аз пък чух, че май трябва да благодаря на вас за това-онова.
	— Мразя да ми благодарят — каза Маркъс, но усмивката отне от жилото в думите му.
	Келнерчето наближи през навалицата, понесло таблата високо, и им сервира халби миналогодишен сайдер. Беше сладък и стипчив, главата на Маркъс се замая леко още при първата глътка и той остави халбата. Явно трябваше да отпива по малко.
	— Разправят, че половината пирати, които кръстосваха морето оттук до Кабрал, са се изнесли другаде, защото прочутият генерал Уестер ги нападал в тъмни доби и палел корабите им.
	— Преувеличават — каза Маркъс. — Подпалихме един кораб, и толкова. Но с приказките е така. Догодина по това време ще разправят, че съм подпалил морето и всеки, който загуби товара си другаде, ще обвинява мен, че съм изтласкал пиратите към неговите ширини.
	— Нищо чудно — каза Кахуар. Някой в другия край на двора го извика по име. Той вдигна глава и махна на първокръвна жена със синя памучна рокля. Уж се усмихна, но измърмори нещо под нос.
	— Приятелка? — попита Маркъс.
	— Клиентка — каза Кахуар. — Боя се, че ще трябва да…
	— Ще изпием сайдера ви и сами — каза с широка усмивка Ахариел. — Но ще си мислим за вас, обещавам.
	— Браво — каза Кахуар, стана и плесна Маркъс по рамото. — Поздрави магистрата от мен, когато я видиш. Играта не е толкова интересна без нея.
	— Тя ще се радва да го чуе — каза Маркъс и проследи Кахуар с поглед. Даваше си сметка, че враждебността му е оправдана само отчасти. Жителите на Порте Олива смятаха Ситрин за пораснала, пълнолетна жена. Маркъс знаеше, че Кахуар Ем е спал с младо момиче, почти дете, но полуясуруто беше в неведение за този факт.
	— Хм — измърмори Харт. — Види ми се, че капитанът си има обожателка.
	Жената със синята рокля говореше с Кахуар. Той кимна и жената погледна към Маркъс, после отклони поглед малко по-бързичко от нормалното. Беше понатрупала твърде много годинки, за да е хубава, но същото важеше и за него, помисли си Маркъс. Но не беше и грозна, никак даже. По-млада, отколкото щеше да е сега Алис, предположи Маркъс, и по-голяма от Мериам. Маркъс въздъхна и даде чашата си на Ярдем. Дъждът прилепяше синята рокля към тялото на жената, но същото се случваше и с дрехите на останалите.
	— Дръжте се прилично, момчета — каза Маркъс и стана.
	— Да те представят ли отиваш? — попита Харт с похотлива усмивка.
	— Отивам на разходка.
	Улиците не бяха толкова пълни с хора като двора на кръчмата, но не му отстъпваха по влага и горещина. Коне и волове теглеха каруци по мръсния паваж, увесили глави в жегата. Мъже с мечове на кръста вървяха край фургони с коприна и подправки, злато и тютюневи листа от Фар Сирамис. Въздухът миришеше на конски фъшкии, гниещи зеленчуци и къри. Ароматен коктейл, който Маркъс познаваше отлично. Друг на негово място сигурно би казал, че това е миризмата на дома. Понеже нямаше нищо конкретно наум, Маркъс се улови, че патрулира самотно по улиците.
	Складът на банката беше отворен, сверяваха товарителница със сандъците в един фургон. Енен и Хлебарката му махнаха, когато мина покрай тях. Казармата беше почти празна, неприятно задушна в жегата, но неколцина от неговите хора седяха на сянка отпред, свиреха на раздрънкани инструменти и си разказваха небивалици за битки и сексуални подвизи. Банковият клон също беше отворен, кофата с лалета, която Ситрин беше сложила отпред миналата година, грееше в червено и розово.
	Пик седеше на една табуретка в офиса, протегнала крака. Пот се стичаше по лицето й, големи мокри петна се разширяваха под мишниците и под гърдите й. Вирна брадичка за поздрав.
	— Приличаш на удавена котка. Тъкмо щях да пращам някой да те извика — каза тя.
	— Какво има? — попита Маркъс.
	Жената йему вдигна рамене, движение, достойно за разместващи се земни пластове.
	— Зависи откъде ще го погледнеш. Може и нищо да няма. Дойде писмо. Ей го там, на масата. Бих станала да ти го подам, ама е адски горещо.
	Страниците бяха твърди и грапави, изпокъсани по краищата, където писмото е било зашито. Такава хартия — евтина — банката използваше за неща, които не подлежаха на съхранение. Подписът беше на Ситрин, но писмото не беше подпечатано с кървав отпечатък на палеца й. Значи не беше документ с юридическа стойност. Маркъс зачете и докато четеше, кръвта му изстиваше.
	— Камнипол — каза той. — Мислех, че са във война.
	— Във война са — потвърди Пик. — Но се говори, че вече е на приключване. Ако трябва да гадая, бих заложила парите си, че Коме си отваря очите за следващата. Антеа е голяма страна и по всичко личи, че ще стане още по-голяма. Добре е да се знае кои са играчите там.
	— Не знаех, че е игра.
	— Всичко е игра — каза Пик. Маркъс се надяваше да долови в гласа й черен хумор, но откри само умора. — Момичето е идеално за тази работа. Хубавко. Младо. Умно. Хората ще плещят пред него, без да си мерят много-много думите. Ти какво мислиш за пътуването й?
	Маркъс остави писмото на масата и то полегна там като птица с пречупени криле.
	— Нищо. Просто ще трябва да държа под око нещата тук по-дълго от предвиденото. Докато тя се върне.
	Пик млясна с устни.
	— А ако не се върне?
	Маркъс се облегна на стената и скръсти ръце. Пое си дълбоко дъх. Чувстваше се някак кух.
	— Защо да не се връща?
	— Защото е млада и си търси място под слънцето. Това място може и да не е тук. Ще отиде в Камнипол и току-виж открила, че там има нещо, което й харесва повече. Нали не очакваш цял живот да ми играе по свирката?
	— Кажи ми, че не си планирала всичко това от самото начало. — Маркъс я изгледа твърдо. — Кажи ми, че не си се опитала да я пришпориш натам с идеята да си намери нещо по-интересно. Да се отървеш от нея.
	— Тя сама си взема решенията. А и не е сигурно, че ще остане там. Казвам само, че е възможно.
	— Добре — каза Маркъс. — Възможно е.
	— И ако тя не се върне, ти ще останеш ли на работа тук?
	Маркъс се усмихна. Празнотата в гърдите му отстъпваше пред гняв. Не искаше Ситрин да напуска банката и Порте Олива, не искаше и да прави анализ на собствените си чувства по този въпрос, защото подозираше, че резултатът от анализа няма да му хареса.
	— Защо имам чувството, че очакваш определен отговор на въпроса си?
	— Защото наистина очаквам — каза Пик. — Бих искала да останеш. Присъствието ти придава тежест на банковия клон. А и ти умееш да събираш дългове. Но ако си тук само заради момичето, значи си тук само заради момичето.
	— Е, тук ще съм, докато момичето се върне — каза той. — Ако не се върне, пак ще говорим.
	Пик го фиксира с големите си жълтеникави очи и цъкна с език.
	— Става — каза накрая. — Можеш да наемеш отново хората, които те накарах да уволниш, а на останалите да възстановиш предишните надници.
	— Тоест след като нея я няма, това ли имаш предвид? — каза Маркъс и се оттласна от стената. — Когато Ситрин е тук, ти вгорчаваш живота на всички ни и се стискаш на дребно, но когато я няма, разтваряш широко кесията и се правиш на щедра. Това ли е?
	Усмивката на Пик беше толкова широка, че Маркъс зърна дупките от извадените бивни във венците й. Смехът й не беше звук, а движение в раменете и корема. Пик поклати глава.
	— Писмото от момичето не дойде само — каза тя. — В холдинговото дружество са прегледали докладите. Одобрили са молбата ми да се увеличи бюджетът за охрана. Затова сега ще дам повече пари за твоите хора. Никаква мистерия, както виждаш. Не съм злодейка и престани да ме гледаш на кръв.
	Маркъс изправи гръб. Гняв, объркване и смущение напираха в гърдите му.
	— Извинявай — каза той. — Не знаех, че трябва да ти одобрят бюджета.
	— Е, технически погледнато, такова изискване няма — каза Пик. — Но портеоливанският клон се смята за непредсказуем. И аз водя кораба в този вятър. Да се чудиш откъде се е взел.
	— Нещо друго? — попита Маркъс.
	— Има. Отваряй си ушите за слухове, приказки и всичко, свързано с един капитан на име Уус рол Остерхаал. Пристигнал е от Лионеа, но е възможно да крие този факт.
	— За нещо конкретно ли да се ослушвам?
	— За всичко свързано с него. Докладвай ми каквото чуеш, а аз ще преценя кое е полезно и кое — не. Можеш да си тръгваш. Аз ще поседя тук и ще се попотя още малко.
	Маркъс излезе. Имаше чувството, че излиза от гимнастическия салон след тежка тренировка в бойните ями. Чувстваше се пребит. Светът уж беше същият, но беше и различен. Порте Олива му се струваше по-малък. По-рехав. Сякаш единствено Ситрин беше придавала с присъствието си реалност на града. И ако това не беше нейният град, значи беше просто струпване на сгради върху скалист терен с изглед към морето. А в това нямаше голямо очарование.
	Вървеше бавно по обратния път. Още валеше. Ръмеше по-скоро. Улиците бяха мокри, хлъзгави и воняха. След час-два жегата щеше да поотслабне. Е, Маркъс пак щеше да се поти в леглото си до сутринта. И така, докато дните отново не станеха къси. Но той щеше да е тук и тогава. Щеше да работи за Пик Устерзал и Медеанската банка и да чака Ситрин да се прибере, докато не стане ясно, че тя няма да се върне.
	Задържа тази мисъл в главата си, както човек притиска с език болен зъб.
	— Тя не ми е дъщеря — каза си. Тих гласец откъм тъмните кьошета на главата му отвърна: „Тя е Ситрин“.
	Не беше сигурен на какво се е надявал. Какво е очаквал. Че ще се задържат тук може би. Че двамата с Ярдем ще се грижат за сигурността на Ситрин и на нейната банка ако не вечно, то поне няколко години. Ситрин не му беше обещавала нищо такова, нито той я беше питал изрично. Ако тя си намереше по-добър път, по-добър план, беше свободна да поеме по него и никой не би могъл да я обвини в предателство.
	Просякиня го наближи с протегната ръка, после срещна погледа му, стресна се и заотстъпва. Маркъс видя, че е наближил кръчмата. Не знаеше, че се е запътил натам. Врявата откъм двора беше същата като преди. И по-силна даже. Маркъс влезе в двора. Видя как Ярдем вдига очи към него. Ушите на тралгуна се наклониха напред, но Маркъс само вдигна ръка, повече в знак, че го е видял, отколкото за поздрав.
	Кахуар Ем и клиентката му седяха на малка маса в сянката на голям бял зид. Чайки крещяха и кръжаха оттатък зида, сиви на фона на бялото небе. Маркъс се поколеба. Имал бе достатъчно любовници в годините след Елис и отлично знаеше какво лекува сексът и какво — не. Точно сега тялото му не изпитваше глад. Нямаше нужда от освобождение заради самото освобождение. Утехата, която му трябваше, не би могъл да открие в леглото на жена.
	Нито никъде.
	„Имаме постоянна работа и добро заплащане. Имаме храна и покрив над главата. Нали точно това търсехме?“
	Или нещо повече? Какво повече би могъл да иска? Какво толкова беше отнесла със себе си Ситрин, че да го остави гневен и в неведение кой или какво го гневи?
	Жената с Кахуар Ем вдигна глава, видя го и се усмихна. Маркъс й отвърна със същото. Това беше грешка, но той също имаше право на грешки. Откри сервитьорчето, поръча и му даде сребърник, който щеше да покрие сметката двойно. Когато се приближи до масата при зида, Кахуар Ем се усмихна и вдигна вежди.
	— Добър вечер — каза Маркъс. — Реших да ти върна жеста. Да ви черпя по едно?
	— Разбира се, заповядай — каза Кахуар Ем. — Това е Арин Косталин, моя скъпа приятелка от Херез.
	— Маркъс Уестер — каза той и пое ръката й.
	— И аз така чух — отвърна жената.


	Ярдем го откри до дигата малко преди зазоряване. Междувременно Маркъс беше изтрезнял. По някое време след полунощ дъждът беше спрял и от облаците нямаше и помен. Ярдем държеше кесийка печени ядки. Клекна до Маркъс и му предложи. Маркъс бръкна в кесийката и си взе една шепа. Бяха сладки и сочни.
	— Не те видях в казармата — каза Ярдем.
	— Аз съм един тъп задник.
	Ярдем кимна и метна една ядка в устата си. Задъвкаха мълчаливо. Чайка изпищя, издигна се в тъмното небе, после се спусна обратно към скалите, сякаш нещо горе я беше смутило.
	— Действал си по бързата процедура, сър? С жената?
	— Да.
	— Деца да очакваме ли?
	— Не. За това поне внимавах. Но после взех да говоря за…
	Маркъс се наведе напред и стисна главата си с ръце.
	— Раничко е било да говориш за тях, сър.
	— Раничко беше.
	— Подплашил си я и тя е избягала.
	— Избяга — отвърна Маркъс.
	Във водите под тях рибарските лодки излизаха за дневния улов. Приличаха на черни точки върху тъмното море.
	— За Алис и Мериам ли се разприказва? — попита Ярдем. — Или за магистрата?
	— За Ситрин.
	— Мислиш, че няма да се върне, така ли?
	— Мисля, че може и да не се върне. Не бих я обвинил, ако реши да остане там. А някой ден ще трябва добре да си помисля какво е нужно, за да завъдя семейство, което да остане при мен.
	Ярдем кимна, помръдна ухо и обиците му звъннаха. Двамата седяха и мълчаха.
	— Аз имам отговор на това — каза накрая Ярдем.
	— Теологически?
	— Да.
	— Тогава по-добре ми го спести — каза Маркъс, плесна се по бедрата и стана. Гърбът го болеше по цялата дължина, устата му беше пресъхнала. Протегна се и нещо между плешките му изпука като суха съчка. — Пик вече ни е подготвила списък със задачи, познах ли?
	— Позна, сър. Но ако искаш да поспиш, аз ще се оправя. Ще организирам момчетата и ще свършим каквото има да се свърши.
	— Не. Работата си е работа — каза Маркъс. — Не чака.


	Досън

	Камнипол отвори портите си за Досън и неговите хора като за герои от легенда. Тежките черно-златни краски на града се губеха под разноцветна празнична украса. Десетметрови гирлянди висяха от прозорците на Кралски шпил, мостовете над Прореза бяха окичени с цветя, както естествени, така и дело на човешки ръце. Досън вървеше по широките улици, придружен от почетна стража, детски хорове пееха древните химни за юнаци и герои, включвайки и неговото име сред имената на героите от миналото. Камнипол го посрещаше като велик човек и родолюбец. Иронията беше жестока. Всичко това беше вярно, но заслугата не беше на Досън.
	Засега.
	Армията чакаше на лагер извън крепостните стени. Войски не се допускаха в столицата. Това беше старо правило, а след бунта на наемниците традицията се спазваше още по-стриктно. Но дори да беше вкарал силом войската си в града, това не би му свършило работа. Днес Камнипол го посрещаше и славеше като герой само защото се беше проявил като послушно оръдие на Гедер Палиако и неговия култ. Обърнеше ли се твърде рано срещу регента, провалът му щеше да е гарантиран. Досън се усмихваше, вирнал брадичка, махаше, приемаше цветните гирлянди и си напомняше, че всичко това не е отплата за стореното дотук, а е аванс срещу другото, което тепърва щеше да направи.
	Зад него крал Лечан вървеше с гордо вдигната глава, с цялото достойнство, което можеше да изстиска от старото си тяло. Веригите около врата и китките му бяха сребърни и толкова тънки, че можеха да минат за бижута, но си бяха вериги.
	Лорд-регентът ги чакаше в голямата зала за аудиенции в Кралски шпил. Принц Астер седеше до него, а едрият като бик свещеник стоеше прав зад трона. Палиако носеше малката регентска корона и вездесъщото си черно кожено наметало въпреки жегата. Свещеникът беше с кафявото си расо, не по-различно от расата на другите, по-нисши негови съратници. Врабец, който шепне в ухото на врана.
	Множеството беше притихнало. Не чак мълчаливо. Досън чуваше мърморене и оплаквания, но не толкова много, нито толкова силни, че да заглушат гласа му.
	— Лорд-регенте — каза той. — Възложихте ми да покоря Астерилхолд. Дойдох да докладвам, че задачата е изпълнена.
	При последната дума тълпата избухна в аплодисменти и победоносни викове. Досън овладя напиращата усмивка. Не сваляше поглед от лицето на Палиако. Никой не знаеше, че е пренебрегнал заповедта на регента, самият той не беше получил отговор на писмото, с което уведомяваше Палиако, че е взел нобилитета на Астерилхолд под личната си протекция. Не беше изключено Палиако да го обвини в предателство, но точно сега, когато столицата звънтеше като празнична камбана в чест на Досън Калиам, това беше малко вероятно. Почти невъзможно.
	А и регентът всъщност се усмихваше. Оглеждаше се с широка усмивка, сякаш тълпата аплодираше него. Палиако стана и вдигна ръка да ги призове към тишина, но врявата продължи още минута-две, преди постепенно да затихне.
	— Лорд-маршал Калиам. Вие още веднъж доказахте, че сте безценен приятел на Разсечения трон. За мен е дълг и удоволствие да ви дам още титли и владения. От днес нататък вие сте Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, както и на баронство Калтфел.
	Досън усети тежест в гърдите си. Подновените викове го пометоха като лятна буря. Вече се беше досетил, че преговори за мир няма да има, че войната, приключила вече, не е била конфликт между цивилизовани кралства. Била е откровено завоевание и сега Палиако раздаваше военната плячка: подаряваше на Досън град, голям почти колкото Камнипол. На практика го беше направил втория по влияние човек в империята, предшестван единствено от самия регент.
	Досън поздрави по военному, но наум претегляше трескаво последствията. Представи си как богатството на Калтфел се стича в неговите ръце, в неговия дом, при синовете му. Дори лорд Баниен щеше да изглежда просяк в сравнение с него.
	Нужно бе само да приеме управлението на Гедер и неговите свещеници. Щеше да му струва единствено честта. Досън свали един цветен гирлянд от врата си и го остави на пода, сякаш цветята са дар за Палиако.
	„Ще си заслужа почестите“ — помисли си той, но дори да го беше извикал с цяло гърло, никой нямаше да го чуе.


	След края на официалната аудиенция Досън изтърпя още няколко мъчителни часа, свързани със задълженията му на лорд-маршал. Предаването на военнопленниците, което се проточи, защото Досън държеше да обясни съвсем ясно на тъмничарите, че крал Лечан е почетен пленник, а не затворник, и че се ползва с неговата лична протекция. След това Досън даде заповед войската да се разпусне, хората да се върнат по домовете си, а самият той сдаде поста на главнокомандващ.
	Направи каквото му беше по силите да избегне компанията на Палиако и неговия свещеник, но етикетът изискваше да изпият поне чаша вино насаме. Частната аудиенция се проведе в една малка градина близо до двора за дуели. Принц Астер го поздрави официално, после се извини и отиде да си играе с няколко момчета от благородно потекло. Палиако и преподобният Басрахип седяха на маса от лакиран палисандър, около тях щъкаха слуги с плодове и охладено вино. Досън се поклони на регента и зае мястото си, като задържа поглед върху личната охрана на Палиако. Десетима. Десет меча охранваха регента по всяко време на деня и нощта. Трудно щяха да ги надвият, но нямаше да е невъзможно…
	— Надявам се обратният поход да не е бил твърде тежък — каза Гедер. — Чух, че сте оставили Фалон Брут като протектор на Астерилхолд?
	— Така е, милорд регент.
	— Хм, късметът на Брут рязко се подобри през последната година — измърмори Гедер. — С него се познаваме от Ванайската кампания, между другото.
	Досън отпи от чашата си. Виното беше отлично. Симеон беше ценител и имаше превъзходна изба. Сега Гедер береше плодовете.
	— Май чух нещо в този смисъл, милорд — каза Досън.
	— Е, той губи, че ще пропусне тържеството във ваша чест. Още помня какво направихте за мен. След Ванаи. Отдавна чакам сгоден случай да ви върна услугата. Ще е страхотно тържество. Нищо чудно хората да говорят за него с години.
	Досън си позволи лека усмивка.
	— Дано сте прав.
	— Жалко, че не сте позволили на свещениците да ви помогнат в битката при Калтфел. Били са ви от полза, когато сте превзели моста, нали?
	— Не сметнах, че имаме нужда от помощта им при Калтфел — каза Досън. — Сметнах също, че за бойния дух ще е по-добре, ако победата е несъмнено антийска.
	— О, но това е глупаво — каза Гедер и махна с ръка. — Всички знаят, че те са на наша страна. Така де, не са се хабили да подронват увереността на врага, защото имат някаква лична вражда с Астерилхолд.
	— Сигурно сте прав — каза Досън. Съзнателно не поглеждаше към свещеника, от страх че гневът му ще пробие преградите. — Все пак сметнах, че така е по-добре.
	— Като приключим с празненствата и прочие, бих искал да поговорим за предаването на властта в Астерилхолд. Как най-добре да го осъществим. Напоследък изчетох куп исторически трудове, но не открих нито един работещ модел. Това, че преди и двете кралства са отговаряли пред Върховните крале, помага, знам, но… — Гедер въздъхна. — Жалко, че заповедите ми не са стигнали до вас ден по-рано. Това значително би улеснило задачата ни сега. Тоест, когато си във война, смъртта е нещо обичайно. Сега, когато се предадоха, ще е доста по-трудно.
	— Не могат да бъдат избити до крак тоест — каза Досън.
	— Но не можем и да ги оставим — каза Гедер. — Няма полза от половинчата победа. Ако не унищожиш напълно враговете си, те със сигурност ще се надигнат отново, щом си стъпят на краката. Ако искаш мир, истински мир, трябва да завладееш врага, нали така?
	— Нужна ни е справедливост и правосъдие, не дребнава мъст. — Думите му прозвучаха по-остро от очакваното. — Простете, че го казвам, милорд.
	— Не, не. Моля ви. Говорете каквото мислите. Вие сте един от малцината в този град, на които имам доверие.
	Досън се наведе напред.
	— Ние сме благородници, милорд — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Ролята ни в света е да пазим и защитаваме естествения ред на нещата. Домовете на Астерилхолд имат антийска кръв, повечето от тях, но дори да нямаха, народите ни споделят обща история. Простъпката им спрямо нас трябва да бъде наказана, но съразмерно, като между равни.
	— О, напълно съм съгласен с вас — каза Гедер и кимна енергично, жест, който означаваше, че изобщо не е разбрал какво има предвид Досън. Свещеникът седеше с притворени очи, но Досън беше сигурен, че слуша внимателно разговора. Гневът се разгоря в гърдите му още по-силно.
	— В света има ред — каза той. — Моите хора са верни на мен, аз съм верен на трона, а тронът е верен на системата на света. Ние сме каквито сме, Палиако, защото сме се родили по-достойни. Когато прост човек тръгне срещу мен, аз го екзекутирам. Когато го направи благородник, човек от _висока класа_, уреждам спора си с него в двора за дуели. Ако тръгна произволно да проливам благородническа кръв, а да щадя свинаря, дори ако благородникът е от чуждо кралство, а свинарят е мой васал, това би било мерзост, поругаване.
	— Ще си помисля върху думите ви. Иначе, да, равни сме, повече или по-малко — каза Гедер. — Ние сме благородници и те са благородници. А всичко това го направихме, защото те заговорничеха срещу Астер, който е с най-благородната кръв от всички ни. Направихме го за него.
	„Направихме го заради твоите чуждоземски фанатици“ — помисли си Досън.
	— За това навярно сте прав — каза той и свещеникът издаде тих гърлен звук, като момче, което е зърнало интересно животно.
	— Изглеждате ми притеснен, милорд — каза свещникът и се наведе напред, вперил поглед в Досън. — Нещо друго тревожи ли ви?
	„Ти си един прост козар и нямаш право да ме разпитваш.“
	— Нищо — отвърна Досън и свещеникът се усмихна.


	Да види Клара отново беше като да потопи изгорените си пръсти в хладка вода. Всички други, от Джори до портиерите, го посрещнаха с широки усмивки и искрени поздравления. Досън имаше чувството, че се намира в горяща бална зала и никой освен него не вижда пламъците. Клара го погледна и го приласка в обятията си, като майка, която бърза да успокои разтревоженото си дете.
	По-голямата част от вечерта прекараха в нейното легло — Досън лежеше с глава в скута й, когато Клара седеше, или споделяше възглавницата й, когато легнеше. Светът със своята нелепа шарения и безмозъчна врява — като силен грим върху лицето на безпътна жена — изчезна за кратко, докато Клара му разказваше за всичките дребни домашни кризи, които Досън беше изпуснал покрай своята кратка и решителна война. Една от слугините се омъжила и напуснала работа. Резервоар се спукал и трябвало да го изпразнят целия, преди да го поправят. Сабиха постепенно свиквала с новия си дом, но Елисия създавала проблеми. Пристигнало било писмо от имението в Остерлингов хребет — строежът на новите кучкарници вървял по план и до зимата щял да приключи.
	Уханието на чаршафите й и песента на птичките пред прозореца се смесиха с познатата близост на Клара и Досън скоро установи, че възелът в стомаха му се отпуска приятно.
	— Канл Даскелин трябва скоро да се върне — каза тя.
	— Защо, къде е?
	— В Северобреж — каза Клара. — Явно са го пратили там да вербува съюзници срещу Астерилхолд и сега той ще ги доведе точно навреме за празненствата по случай победата. Май никой не очакваше войната да свърши толкова бързо.
	— Не е свършила — каза Досън. — Не е.
	— Е, реколтата ще е по-слаба, разбира се — каза Клара. — Но догодина…
	Досън хвана ръката й, обърна се по гръб и впи поглед в тавана.
	— Нищо не се знае за догодина, любов моя.
	Клара се надигна, смръщила вежди. Досън прокара пръсти по извивката на лакътя й.
	— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита тя.
	— Не. Макар че… може би ще е добре с Джори и Сабиха да се приберете за известно време в имението. Сега, когато имаме две баронства на главата, момчетата трябва да поемат поне отчасти управлението на Остерлингов хребет. А кой по-добре от теб може да ги научи?
	Лицето й се изопна.
	— Има нещо — каза тя. — Какво е станало? Какво си намислил?
	— Не ми питай за това, любов моя. Няма да издържа на изкушението и ще ти кажа, а засега е по-добре сам да нося товара.
	— Досън…
	— Не аз спечелих тази война. Палиако е чудовище, но не той е издал онази заповед. Нещо гние в сърцето на самата империя и аз трябва да направя онова, което ми диктува честта. Има риск, но няма избор.
	Клара го гледа дълго и втренчено, очите й се местеха по лицето му, сякаш търсеха там някакъв знак.
	— Ще тръгнеш срещу свещениците на Палиако — каза накрая.
	— Ще направя онова, което изискват честта и дългът — отвърна Досън. — За повече не питай.
	Клара стана от леглото и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Ако Джори и аз си тръгнем, това ще направи впечатление — каза тя. — Би било много странно, ако точно сега съпругата на героя духне към провинцията. Ако остана, трябва да знам какво да очаквам. Ще се стигне ли до насилие?
	— Да.
	Клара бавно издиша и затвори очи. Винаги правеше така, открай време. Помнеше я още като момиче, на прага на женствеността, как затваря очи и издиша тихичко и продължително. Но май през всичките изминали години само бе репетирала за _тази_ въздишка. Досън стана от леглото и хвана ръцете й.
	— Нямам избор, скъпа. Видях какво броди из нашето кралство. Ако не го спрем, Антеа вече няма да е същата. Може да изглежда същата, дори хората й може да са същите, но кралството няма да го има, ще остане само позор. Ще направя всичко необходимо, за да предпазя народа ни.
	— Добре — каза Клара. — Направи го. А аз ще се погрижа за семейството.
	Той я целуна нежно по челото. После по устните. После тя го бутна обратно в леглото и за известно време двамата забравиха за света.


	Когато за последен път влезе в мрака на руините под Камнипол — изоставените проходи, в които никога не проникваше слънчева светлина, — ловджията Винсен Коу беше с него. Сам сега, Досън откри, че компанията на младежа му липсва. Коу беше мълчалив, но верен и смел. Досън така и не разбра защо Клара го беше отпратила в имението. Може би през зимата, когато Досън се върнеше в Остерлингов хребет, Коу и Клара, с негова помощ, щяха да изгладят каквото там недоразумение е възникнало помежду им.
	Плъхове се разбягваха пред светлината на фенера, остри нокти вдигаха облачета древен прах. Някога градът е бил тук. Слънце е огрявало тези камъни, огласяли са ги гласовете на улични продавачи. Купчината отломки, която Досън бе заобиколил току-що, е била колона в чест на отдавна забравена победа. Колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-голяма беше развалата и толкова по-непроходими бяха проходите. Въпреки това Досън вярваше, че знае пътя.
	Първият проблясък на светлина напред го изпълни с надежда и страх едновременно. Надежда, защото беше открил мястото на срещата. Страх — по същата причина.
	Четирима мъже седяха около паднала плоча гранит. Сър Алан Клин, Естин Серсилиан, Одерд Мастелин и Миркус Шоут. Рицар и трима графове под тонове мрак. Досън се запита дали Шоут, Серсилиан и Мастелин са участвали в заговора на Клин от самото начало. Нищо чудно Маас да бе имал и други съюзници, останали неразкрити.
	Седна при тях и плъзна поглед по мъжете, които се бяха съюзили с Астерилхолд срещу Симеон. Само преди година те му бяха врагове. Сега съдбата ги беше събрала.
	— Радвам се, че си успял да събереш толкова съмишленици — каза Досън.
	— Това помогна, милорд — отвърна Клин и побутна към него заповедта за екзекуцията. — В двора има хора, които поддържат близки връзки с роднините си от другата страна на границата.
	Досън взе листа, сгъна го и го прибра.
	— Какво ще правим? — попита Шоут, гласът му бе писклив и напрегнат.
	— Каквото трябва да се направи — обади се глас от тъмнината. Досън се изправи миг преди лорд Баниен, дук на Естинфорт, да пристъпи в светлината. Лицето му беше спокойно и овладяно, пясъчнорусата му коса падаше върху черните му очи. — Получих писмата ти, Калиам. Говорих и със сина си. Уви, стигнах до същия извод. Антеа е превзета от чуждоземски вещери.
	— Значи синът ти ти е казал — отвърна Досън. — За случилото се на моста.
	— Каза ми. И аз съм с теб. Но трябва да действаме бързо. Ако се разчуе какво правим, ще платим с живота си.
	— Колко мъже можеш да доведеш? — попита Досън.
	— Двайсетима, на които мога да се доверя напълно. И още сто, след като зарът бъде хвърлен.
	Шоут обеща седем, Серсилиан и Мастелин — по десет всеки, както и пълния ресурс на домовете си, тоест още седемдесет души.
	— Аз мога да дам дузина за първата атака — каза Клин. — Като броя и себе си. Но само ако стигнем до единодушно съгласие, че Палиако трябва да умре.
	Досън плъзна поглед по руините наоколо, кимна и каза:
	— След три дни Палиако дава банкет в моя чест. И по повод победата над Астерилхолд. Още не са ми го съобщили официално, но подозирам, че смята точно тогава да екзекутира крал Лечан. Мъжете може да се съберат в моята къща. Ако пристигнат за празненството, дегизирани като моя почетна стража, ще ги пуснат в голямата зала. Ще приключим с Палиако там, на масата.
	— Не искам да започваме гражданска война — каза Мастелин.
	— Няма — отвърна Досън. — Приключим ли, всички ще се предадем на принц Астер. Важно е да не оставим и капка съмнение, че сме го направили за доброто на короната.
	— И ще оставим нещо такова на преценката на едно невръстно момче? — каза Шоут. — Ако реши да ни потърси сметка, ще свършим в затвора.
	— А ако ти си се надявал да избегнеш всякакъв риск, значи си дошъл на грешното място — каза Досън. — Дори всички да загинем, било в бой, било на ешафода, пак ще е малка цена в сравнение с каузата ни. Трябва да си върнем трона на Антеа. Да убием предателя и да подкрепим краля. Нямаме друг път.
	— Съгласен съм — каза Баниен и удари с длан по плочата. — Но смъртта на Палиако е като да скършиш меча, без да скършиш ръката, която го държи. Имаме и друг проблем.
	— Разбира се — каза Досън. — Свещениците. Трябва да ги избием до крак. И да изгорим храма.


	Ситрин

	Ситрин никога не беше стигала толкова далеч на север. Някои неща, повечето дребни подробности, знаеше от разказите на магистър Иманиел, но представите, които си беше изградила, не винаги съвпадаха с действителността. Знаеше например, че северното крайбрежие е осеяно с каменни рибарски къщи, но си ги беше представяла като четвъртити солидни постройки по подобие на ванайските, само че по-малки. В действителност обраслите с мъх буци приличаха повече на естествени образувания, израсли по своя воля от сиво-зелените брегове, отколкото на постройки, дело на човешка ръка. Чувала бе за големите летящи гущери, които живеели на скалните островчета и се хранели с риба, но си ги беше представяла като малки дракони, а не като тромави прилепоподобни създания. Имаше и други неща, неочаквани и чудни по свой начин. Тук дните бяха още по-дълги, слънцето отстъпваше неохотно през нощта за няколко часа, преди да изгрее отново. Зимата щеше да промени това, разбира се, мракът и студът щяха да се раздуят и да вземат своето с лихвата. Когато плаването приключи и корабът им пристана в Естинпорт, Ситрин стъпи на земята на имперска Антеа.
	Не й беше хрумвало, че земята може да има своя физиономия и самоличност, но докато пътуваха към великия Камнипол, разликите буквално се набиваха на очи. Целия си живот Ситрин беше прекарала близо до бреговете на Вътрешното море. Преди година беше прекосила планините на изток към Порте Олива. Видяла беше горите северно от Свободните градове. Но в голямата си част онези места бяха хомогенни — или планина, или гора, или крайбрежие. А тук всичко го имаше на едно място — скали до тучни ливади, ливади до вековни дървета. Плодородна обработваема земя се нижеше покрай пътищата, синори от неогладен тъмен камък деляха дългите тесни ниви. Тук планините се издигаха в меки дъги към небето, като хляб, който е оставен да втасва прекалено дълго, преди да го метнеш в пещта. В сравнение със Свободните градове и дори с Биранкор Антеа излъчваше самоувереност. Стара, мухлясала, вечна. Притежаваше най-красивия пейзаж, който Ситрин беше виждала, беше земя, която заслужава да я обичат. Ситрин искаше да я обича, но не изпитваше нищо.
	Камнипол вече се виждаше на южния хоризонт, макар да им оставаха още три дни път. Погледнат от север, приличаше на нисък хълм, назъбен по хребета от голи дървета и трънливи храсти. Дим се стелеше над него като от готварските огньове на голяма войска. Ситрин знаеше, че Камнипол се слави с красотата си, и отблизо сигурно беше красив. Оттук обаче не изглеждаше красив.
	— Забелязвате ли как се цепи групата ни? — прекъсна мислите й Парин Кларк.
	Седяха до готварския огън. Нямаха нужда от топлината му по това време на годината, но игривата светлина на пламъците и навикът да се лагерува край огън си казваха своето. Ситрин проследи погледа му до другия огън оттатък пътя — пламъците му прозираха през коприненото платнище на яркоцветна палатка. От двете дузини мъже и жени, които крал Трациан и Коме Медеан бяха пратили да измерят пулса на Антеа, само петима бяха благородници и се държаха настрана от останалите. Канл Даскелин, който беше чупил хляба с ръце на трапезата на Коме Медеан, беше сред тях.
	— Нобилитетът на една страна, търговците на друга — каза Ситрин.
	— Винаги става така — каза Парин и й подаде паница, в която черни бобени зърна плуваха като бръмбари в сивкав сос, който изглеждаше ужасно, но на вкус беше превъзходен. Сякаш най-добрият готвач на Биранкор току-що го беше свалил от огъня. — Питали ли сте се някога защо става така?
	— Не — отвърна Ситрин. — И няма нужда. За всички ни е ясно, че идеята за благородна кръв е измама, фалшификация.
	Един от търговците край огъня се изсмя. Ситрин усети как страните й се зачервяват, но Парин загреба от своята паница и й кимна да продължи.
	— Нещо като граници, които си налагаме сами, по навик — каза тя. — Вземете расите например. Минали са стотици, хиляди поколения, откакто драконите са ни създали. За толкова време тринайсетте раси би трябвало да са се слели в една, но това не е станало. Сега не сме много по-различни, отколкото щяхме да сме, ако драконовият император още кръжеше в небето. Между ясурите, йему и синаите съществуват истински граници. Не е нужно да бъдат налагани изкуствено. Просто си съществуват.
	— Да, но вие например сте рожба на две раси.
	— И сляло ли е това първокръвните и синаите? Не. Нобилитетът обаче? Хората са станали рицари, барони и графове било със сила, било с пари. Дори най-високопоставените семейства имат някоя и друга нежелана издънка, която живее в бедност и нищета. Мръсната тайна на благородническото съсловие е, че „нобилитет“ е просто друга дума за „власт“. Иначе можем да си разказваме всякакви небивали истории. Правим го с една цел — да вдигаме огради там, където ги няма.
	— И защо това ги кара тях да седят там, а нас — да седим тук? — каза Парин.
	— Защото иначе ще ни е трудно да преценим кой е по-ценен. Да речем, че имам десет монети, които изглеждат напълно еднакви, но с някои от тях можеш да си купиш пет лакътя плат, а с другите — само един. Разбирате ли?
	— Но всички монети изглеждат еднакво — каза Парин.
	Хората около огъня се бяха смълчали. Всички слушаха нея. Ситрин се пресегна за меха с разредено вино и отпи глътка, преди да продължи:
	— Да. Затова е в твой интерес да не ги объркаш, нали така? Слагаш едните в палатка през пътя, а другите слагаш около огъня тук. Защото ако ги сложиш всичките в една кесия, няма да знаеш коя си извадил — онази, която може да ти купи пет лакътя плат, или другата, която ще ти купи само един. Ние сме от последните. Вие, и аз, и Коме, и всички, които седим тук. Ние струваме колкото един лакът плат. Онези там, в палатката, струват по пет. Но ако ни смесиш, разликата ще се изгуби. Точно затова всички мразят банкерите.
	— Аз пък мисля, че ние, банкерите, изпитваме уважение към благородната кръв — каза Парин.
	— Нищо подобно. Иначе нямаше да отпускаме заеми срещу лихва. Един добър заем може да направи бедния човек богат. Лош кредит може да срине богатството на друг. Ние сме хората, които местят парите от едно място на друго и с това си изкарваме хляба. Ние сме инструментът на промяната и хората, които имат най-много за губене, с право се страхуват от нас.
	Парин Кларк погледна през огъня към мъжа, който седеше от другата му страна. Мъжът кимна и Ситрин изведнъж се смути от дързостта си.
	— Вие, магистра, виждате нещата по интересен начин — каза Парин.
	— Съжалявам.
	— Не. Не трябва да се извинявате, а да се гордеете. Именно затова Коме ви включи в групата.


	Крепостните стени на Камнипол бяха толкова дебели, че проходът в тях имаше собствено осветление. Улиците от другата им страна бяха претъпкани с хора и каруци като най-тясната пресечка в Порте Олива.
	Ситрин стоеше плътно до Парин Кларк и стискаше с една ръка чантичката на кръста си. Не беше изминала целия този път, за да я окраде някой уличен джебчия. Докато пътуваха, възелът в стомаха й се беше развързал. Сега се върза отново, стегнат като камък. Сякаш още на прага си Камнипол й беше отнел цялата увереност. Сякаш градът я мразеше — факт, известен и на нея, и на самия град.
	Камнипол беше сърцето на империята, която беше променила драматично живота й. От този град беше потеглила армия. Антийски военачалник беше издал заповед да се опожари Ванаи и пламъците на пожарите я бяха отвели като сухо листо по вятъра, слагайки край на тогавашните й планове и мечти. Хората, които бяха залостили портите на Ванаи и го бяха подпалили, живееха тук, в Камнипол. Вървяха по улиците, пиеха в пивниците, а някой от тях може би стоеше до нея в момента. Магистър Иманиел и Кам бяха мъртви и смъртта им беше започнала тук.
	Ситрин стисна зъби, укрепи решимостта си.
	Първото, което й направи силно впечатление в Камнипол, беше огромният брой първокръвни. Да, тук-там зърваше по някой тралгун с робска верижка на врата и понесъл чужд товар на гръб, или боклукчии ясуру. Но от всеки двайсет лица, които виждаше на улицата, деветнайсет бяха на първокръвни. Второто, което забеляза, беше, че повечето са пияни.
	— Винаги ли е така? — подвикна тя на Парин, който вървеше на две крачки пред нея.
	— Не — извика й в отговор той. — Идвал съм тук много пъти, но никога не е било така. Сякаш са полудели от щастие. Стойте близо до мен. Странноприемницата не е далеч.
	Ситрин стисна зъби и продължи напред през навалицата. В Порте Олива блъсканицата и задухата щяха да са по-поносими, защото й бяха познати. Тук небето беше по-светло, въздухът беше по-разреден и всичко беше различно.
	За щастие странноприемницата си имаше собствен двор. Каруци не напираха през портата, не влизаше никой, който нямаше работа тук. Ситрин измина последните няколко крачки почти на бегом.
	— Изчакайте тук — каза й Парин Кларк и влезе в сенките на хана. Каменните зидове бяха като стени на укрепление. На прозорците и вратите висяха пъстри пердета — като фин воал пред лицето на грозно момиче. Някой извика ядосано откъм улицата и Ситрин съжали, че Маркъс и Ярдем не са с нея. Пътуването до Карс беше едно. Беше ход срещу Пик Устерзал в опит да си върне поне част от контрола върху банката. Идването й в Камнипол обаче беше каприз, моментна лудост, довела до неочаквани и по всичко личеше — дълготрайни последствия. Ситрин скръсти ръце пред гърдите си и се сви, с надеждата че не привлича твърде много внимание.
	Затвори очи, но това не помогна. Уличната врява беше като рев на река. Гласове и трополене на каруци с железен обков по колелетата. Кучешки лай. Някакъв мъж хвалеше на висок глас стоката си — ябълков пай по два медника парчето. Друг призоваваше хората на театрално представление привечер. Трети, четвърти и пети просто си крещяха и сипеха обиди.
	Сърцето й подскочи още преди да е разбрала защо. Гласът, който призоваваше публиката на представление. Познаваше този глас!
	— Смит! — извика тя. — Смит! Ти ли си?
	Миг по-късно, от много близо и едновременно от ужасно далеч:
	— Ситрин?
	— Смит! Тук съм — извика тя. — При хана.
	Смит се отдели от навалицата, сякаш излиза на сцена: допреди миг го нямаше, а после внезапно се появи. Усмихваше се от приятната изненада. Ситрин хукна към него и се хвърли на врата му. Той се разсмя и я завъртя във въздуха.
	— Ти пък откъде се взе? — попита я, след като я пусна да стъпи на земята. — Мислех, че ролята ти на магистрата е за постоянно.
	— Още я играя — отвърна Ситрин, без да го пуска. Така и не се беше сближила с него, не колкото с други от актьорите на майстор Кит. Не като с Кари или Сандр. Или с Опал, макар че точно за това не й се мислеше. Но да открие Смит тук, насред този непознат и враждебен град далече от дома, беше истински подарък от съдбата и тя не искаше да го пусне. А и той май нямаше нищо против. — Холдинговото дружество прати делегация да проучи терена тук, при новия регент.
	— И след края на войната — каза Смит. — Бяхме го позакъсали, но сега буквално се къпем в пари. Трябва да дойдеш да ни видиш. Поставихме версия на „Чучулигина жалба“ със силен местен привкус. Отне ни известно време да проучим ситуацията, но сега всички, които осмиваме, идват през ден на представленията само за да си чуят имената. Направо гениално.
	— Как са всички? Как е майстор Кит?
	Лицето на Смит потъмня.
	— Майстор Кит си тръгна. Заряза ни. Сега Кари ръководи трупата. Изчезна ей така, без обяснения. Каза само, че трябвало да убива богове, и вдигна гълъбите. Много ми липсва старецът, много.
	— Съжалявам — каза Ситрин. Трудно й беше да си представи театралната трупа без майстор Кит.
	— Ще се справим. Кари ни държи много по-изкъсо, но има добър нюх. А и новата, Чарлит Скорна — помниш ли я?
	— Виждали сме се няколко пъти — каза Ситрин и в този миг някой блъсна Смит в нея.
	— Вие двамата що не се усамотите някъде? — изсумтя мъжки глас. — Не държа да ви гледам как се обарвате на публично място!
	— Цуни ме отзад! — отвърна Смит, без да се обръща. — Та за Скорна ти разправях. Става все по-добра. Влиза в ролите.
	— А Сандр?
	— Сандр си е Сандр.
	— Жалко.
	— Ще му кажа какво си казала — ухили се Смит.
	— Не, няма — усмихна се Ситрин и го пусна, за да го фрасне по рамото.
	— Ще дойдеш да ни видиш, нали? Отседнали сме в една пивница, „Жълтата къща“ се казва. Не е най-оригиналното име, но отговаря на истината — кръчмата е като един голям жълтък. Лесно ще я намериш. На самия ръб на Прореза, до един от мостовете. Есенния. Есенния мост.
	— Прореза? Това пък какво е?
	— Голяма пропаст, която пресича целия град. „Жълтата къща“ до Есенния мост. Повтори го.
	— „Жълтата къща“ до Есенния мост — каза тя и Смит я потупа по главата като умно пале.
	— Ето, вече си знаеш репликите. Е, аз ще вървя. Много трупи има в този град. Трябва да бием конкуренцията.
	— Поздрави всички от мен — каза Ситрин. — Липсват ми, така им кажи.
	— Добре. — Смит се ухили, обърна се и уличният поток го погълна отново. Ситрин го чу да рекламира пиесата. Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, после се изгуби в шумотевицата.
	Обърна се и видя Парин Кларк да стои на прага на странноприемницата. Изражението му се колебаеше между скандализирано и развеселено. Ситрин тръгна към него с походката, на която я беше научила Кари — наперено и с леко поклащане на ханша. Походка на зряла жена.
	— Стори ли ми се, или наистина видях гласа на Медеанската банка в Порте Олива да се прегръща с актьор на улицата? — попита Парин Кларк. В очите му блестяха… не, не можеше да са весели искрици.
	— Гласът на Медеанската банка в Порте Олива е интересна жена — каза Ситрин. — Имаме ли вече стаи?
	— Имаме. Помислих си да ви разведа из града, ако желаете.
	— С удоволствие — каза Ситрин и го хвана под ръка. Парин се поклони леко и я поведе.


	Сега, след като първоначалният шок бе отминал, Ситрин откри в Камнипол сурова мрачна красота, в момента накипрена с празнични гирлянди. Ала след като свикна с украсата, видя под нея тъмния камък и великолепието на зданията.
	Гигантският каньон на Прореза минаваше през града, разсичаше го като дълбока рана, която разкриваше костите под основата на днешните сгради. Сребърния мост, по който пресякоха Прореза към Кралски шпил, нямаше нищо сребърно по себе си, а само дебели талпи, които се люлееха със скърцане над бездната. Ситрин спря едно момиче и го попита за Есенния мост. Момичето посочи на юг и я изгледа жалостиво, сякаш Ситрин беше попитала дали небето е горе или долу.
	Самият Кралски шпил беше изумителен. По-голям замък Ситрин не беше виждала, а и не вярваше, че някъде по света може да има друг като него. Около него се редяха градските къщи и градини на висшата прослойка, гробниците на мъртвите, храмовете. Ситрин спря пред един храм с голямо червено знаме и осемделен символ в центъра. Парин Кларк погледна нагоре към знамето, после надолу към Ситрин, но тя само поклати глава — храмът сякаш й бе напомнил за нещо, но то избяга, преди да го е уловила. После двамата продължиха.
	Привечер, когато се върнаха в странноприемницата, Ситрин едва се държеше на крака от умора, но възелът в стомаха й се беше поотпуснал. Не се беше стопил напълно, но половин мях вино и малко печено месо щяха да я приспят, реши тя, въпреки чуждото легло. Парин Кларк седна с нея в претъпканата пивница на хана.
	— Прекрасен град — каза Ситрин. — Но едва ли сте изминали толкова път само за да ми го покажете.
	— Не, но реших, че ще е приятно да се поразходим, вместо да киснем в хана, а и това беше единствената ни свободна вечер — каза той. — От утре се хващаме на работа. Недалеч оттук има двама търговци, с които сме работили и преди. Искам да поговоря с тях. Има и един друг, с не толкова добра репутация, който работи в Прореза.
	— _Във_ Прореза? — Ситрин вдигна вежди.
	— Не е от най-скъпарските квартали на града — отвърна намусено Парин Кларк. — Колоритно е, но и претъпкано и мръсно.
	— Онзи човек не ще да е много важен.
	— Не е много богат — каза Парин. — Но това са различни неща. Да познаваш вкуса на градския каймак не е като да изпиеш утайката. А ние искаме и от двете. Ще дойдете с мен, когато отида там.
	Тя кимна и отпи глътка вино. Не беше много добро, но поне беше силно. А това беше по-важното в случая. Топлинка се разля в стомаха й, после бавно плъзна към раменете и лицето.
	— Защо? За да ме държите на къса каишка, или за да науча нещо?
	— Да научите — отвърна той без колебание. — Разговарях с Коме за това, преди да тръгнем. Всъщност казах му за вас още когато се върнах от Порте Олива. Стигнахме до извода, че вие сте инвестиция, която си струва риска. Имате бърза мисъл и нюх към нашия занаят. И повече опит, отколкото е нормално за човек на вашата възраст. И разбирате как стават нещата в _нашия_ бизнес.
	— Което ме прави или най-добрия ви съюзник, или най-опасния ви враг — каза тя.
	— Да. Или нещо друго може би. Ще видим.
	Ситрин се усмихна.
	— Ще го направя, да знаете. Ще направя каквото е необходимо, за да успея в това. Всичко.
	— И аз така реших — каза Парин Кларк. — Но съм бъркал преди, затова няма да си мръдна пръста, ако видя, че се проваляте. Или ще издържите със собствени сили, или ще си тръгнете. Но лично аз предпочитам първото.
	— Разбрахме се значи — каза Ситрин.
	— Добре. Приключим ли с моя познат в Прореза, отиваме право при шивачите. И на двамата ще ни трябват по-хубави дрехи от онези, които носим в багажа си. Утре нашият добър приятел Канл Даскелин дава частен прием. В дома му ще се съберат няколко много интересни персони.
	— Ще ми кажете ли за какво да си отварям ушите?
	— Разбира се.
	— А след приема?
	— След приема ще отидем в Кралски шпил за празненството в чест на лорд Калиам. И регентът, и принцът ще бъдат там. И тогава, магистра, ще видим онова, което си струва да се види.


	Гедер

	Гедер се събуди, за да изтърпи ежедневното ритуално унижение. Слугите го напудриха, облякоха го и го приготвиха за поредния велик ден. А той си повтаряше, като всяка сутрин, че слугите изобщо не обръщат внимание на голотата му. А дори да я забелязваха, той беше лорд-регентът и мнението им изобщо не би трябвало да го интересува. Ала въпреки всичко въображението му рисуваше картинки как прислугата се киска подигравателно зад гърба му. Както и войниците от личната му стража. Тези мъже го следваха кажи-речи навсякъде, но никога не говореха с него. Никога не го молеха за нищо, нито се смееха на шегите му. Но това още не значеше, че нямат мнение. Да ги попита би било под достойнството на регента, разбира се, но това не му пречеше да се чуди какво мислят за него.
	Празненството започна още призори, много преди Досън, Гедер или Астер да пристигнат официално. Издигнатият за целта павилион беше драпиран със светла коприна и още от рано сутринта жонгльори, дуелисти и всякакви вкусотии заеха местата си за детското празненство. Преди обед щеше да има игри и състезания с награди, вързани с панделки в цветовете на дом Калиам и гравирани с името на Досън Калиам. Гедер смяташе да се присъедини към празненството по обед, заедно с първото ястие. Досън щеше да е там, лейди Калиам — също. А с малко късмет и Джори и неговата невеста Сабиха.
	Гедер крачеше по широките коридори на Кралски шпил, слуги и роби се пръскаха, подплашени от самия факт на присъствието му, и си мислеше какво ли му е на Джори. Не можеше да си го представи женен, макар да беше присъствал на венчавката. Да се будиш всяка сутрин не обграден от тълпа раболепни непознати, а до жена. Една и съща жена. Да си гол пред човек, когото етикетът не задължава да отклони поглед. Нещо се стегна в гърдите му при тази мисъл, лекичко, но се стегна.
	А и сега, след като го издигнаха, как изобщо би разбрал дали една жена го иска заради самия него, а не заради поста, който беше получил на тепсия? Чел беше достатъчно за секса, за да знае кое как се прави. В някои от книгите имаше дори схеми и диаграми. Не в това беше проблемът. Не, измъчваше го страхът, хиляда пъти по-силен от неудобството на сутрешните му унижения, че тя — онази неоформена, универсална „тя“ — ще го търпи само защото той е лорд-регентът. Че ще имитира любов или страст така грижливо, както други имитират безразличие. Мисълта за това беше непоносима.
	Имаше властта да разпорежда смъртта на крале и унищожението на кралства, а се чувстваше най-вече самотен. Самотен и изпълнен със завист, задето приятелят му има нещо, което е недостижимо за него. Само Астер го разбираше, но беше твърде малък, та Гедер да го занимава с този свой проблем. Гедер му беше настойник, длъжен беше да го отгледа и да го подготви за тежестта на короната. Не. Абсурд.
	— Милорд Гедер — каза Басрахип. Тътнещият му глас породи ехо.
	— Добрутро — каза Гедер. — Аз тъкмо… всъщност нямам нищо важно или полезно за правене в момента. Всичко наред ли е?
	— Аз и другарите ми чуваме неща, които ме тревожат, принц Гедер.
	— Милорд регент.
	— Милорд регент. Тревожа се, че може да има вълнения. Онези, които обичат лъжата и се боят от правосъдието на богинята, усещат присъствието й, но не се разкайват. — Басрахип се наведе напред и гласът му спадна до шепот: — Трябва да внимавате. Светът изглежда светъл и невинен, но в него има опасност.
	Студен страх скова раменете на Гедер. Той се сгърби и приближи лице до лицето на свещеника.
	— Какво да правим?
	Басрахип се усмихна.
	— Елате с мен. Нека дойдат и стражите ви.
	Отидоха в стара бална зала, която не беше използвана от години. Осветлението беше слабо, подът — протрит и изкъртен на места. Редици пейки се издигаха покрай три от стените като в театър, последните толкова нависоко, че почти опираха в куполообразния таван. Именно там, на последната редица, бяха насядали свещениците на богинята. Двайсетина, ако не и повече. Носеха мечове и държаха лъкове. Гедер чу как един от стражите му ахна. Басрахип му даде знак да спре, после застана в средата на най-долната редица пейки и даде знак на Гедер да дойде при него. Стражите се изтеглиха тихо и заеха позиции покрай стената, но очите им шареха неспокойно из залата.
	Басрахип посочи към мъжа най-вляво.
	— Ти, приятелю. Пристъпи напред, моля те.
	Стражът не помръдна.
	— Спокойно — каза му Гедер. — Направи каквото ти казва.
	Мъжът застана в центъра на стаята. Приличаше на актьор, който се кани да изнесе монолог. Досега Гедер не се беше замислял за хората, които го охраняваха, за него те бяха просто войници и част от мебелировката. Този беше на четирийсетина години, стар белег разсичаше лицето му от едната страна. Гедер се зачуди как ли се казва.
	— Участвал ли си в заговор срещу лорд Гедер? — попита Басрахип.
	— Не — остро отвърна стражът.
	Басрахип кимна.
	— Върни се на мястото си, приятелю. Ти, до него, мини напред.
	Свещеникът извика стражите един по един и им зададе същия въпрос. Накрая тупна Гедер по рамото и каза:
	— На тези мъже можем да вярваме. Дръжте ги близо до себе си. Аз, от своя страна, също ще съм до вас. Докато не открием точно каква е опасността, която ви грози, трябва да сте нащрек и да си отваряте очите.
	— Сигурен съм, че всичко ще е наред — каза Гедер, но изобщо не беше сигурен.
	— Ще бъде. — Басрахип кимна. — Но ще има и опасни моменти. Вашият Праведен слуга ще ви пази.
	Думите му би трябвало да успокоят Гедер, но не успяха. Той отиде на празненството, както беше по план, но с растящо безпокойство. Астер седеше на високата маса с кралски одежди, но току поглеждаше към дуелисткия двор, където момчетата от благородните домове се дуелираха с учебни мечове… уловен в капан между мъжа, който още не беше станал, и момчето, което никога повече нямаше да бъде. Гедер седна до него и махна към момчетата.
	— Иди при тях. Надпреварата е в чест на Калиам.
	— Ами, просто си играят — каза Астер с фалшиво презрение.
	— Не мисля. Един ден тези момчета ще бъдат мъжете, които ще водиш. Добре би било да ги опознаеш отсега. Тоест…
	Басрахип, който седеше до него, кимна. Нямаше опасност. А и да имаше, беше пренебрежима. Астер облиза устни и погледна към момчетата. Едно от по-големите показваше на дребосъците как да мятат учебния меч през китка и да го улавят с другата ръка.
	— Прав си — каза Астер и кимна. — Благодаря ти, Гедер.
	— Само… Все пак внимавай, нали, Астер.
	— Добре — каза момчето.
	Гедер се облегна назад. Усукваше ресните на покривката. Развлекателната програма вървеше по план. Слугите му поднасяха различни блюда. Певците пееха химни в прослава на Досън Калиам. Гедер скоро установи, че всичко това му е неприятно. Когато Досън пристигна — за жалост сам, защото съпругата му Клара и снаха му Сабиха не се чувствали добре, а Джори останал да се грижи за тях, — Гедер се поотпусна, но споменът за разпита, на който Басрахип беше подложил мъжете от личната му стража, още го глождеше. А безпокойството му растеше упорито и не се поддаваше на контрол.
	След като прислугата отнесе полупразните блюда, празненството продължи със спортни състезания и игри на късмета, които по план трябваше да запълнят часовете между обяда и истинския банкет вечерта. Заформи се нещо като малък турнир. Всички големи домове бяха тук, седяха в ложите си и клюкарстваха. Бяха като ято пауни, разхождаха надуто пъстроперата си окраска, а зле прикритото презрение на Калиам отразяваше едно към едно настроението на Гедер.
	Индивидуалните сблъсъци започнаха и свършиха, след тях мелето, после серия от показни дуели, които приличаха повече на танц, отколкото на истински бой. Калиам беше съдията и отсъжданията му бяха придружени с прословутото му хапливо остроумие. В мелето сър Минин Лаат получи специална награда за най-артистично падане. Двубоят между лорд Терниган и неговия племенник Остер бе прекратен с равен резултат, за да се избегнело, по думите на Досън, по-нататъшното разделение на семейната лоялност. Шегите бяха възостри, смехът, който предизвикваха, намирисваше на жестокост, и скоро Гедер се почувства по-спокоен. Каквито и опасности да тревожеха Басрахип, изглежда, съществуваха само в неговото въображение.
	Самият банкет започна час преди залез-слънце в най-голямата зала на Кралски шпил. Полилеи от рязан кристал изпълваха въздуха с меката, лишена от сенки светлина на стотиците си свещи и с горещината на ковашка работилница. Залата беше с формата на кръст, високата маса се намираше в центъра върху голям въртящ се подиум, който правеше по два оборота в час. Досън, Астер и Басрахип седяха до Гедер, а мъжете от личната му охрана клечаха на колене отзад, готови да скочат мигновено. Лорд Терниган и синът му седяха отдясно на Басрахип и се усмихваха доволно. Канл Даскелин и дъщеря му Сана седяха отдясно на Калиам, през няколко стола от Гедер. Сана току го поглеждаше и Гедер не знаеше дали да й се усмихне, или да отклони поглед. В лятната жега дворцовата мода клонеше към по-леките материи и тънката копринена рокля на Сана Даскелин бе толкова изкусителна, че Гедер не можеше да реши какво иска повече — жената да беше седнала по-близо до него или изобщо да не беше идвала.
	— Има неколцина, които бих искал да ви представя, милорд регент — каза Даскелин. — Върнах се твърде късно, за да се включа подобаващо във войната, но разговорите, които проведох в Северобреж, бяха много интересни. Бих казал дори, че в последно време целият свят е вперил очи във вас.
	— Не виждам защо — каза Гедер. — Тоест, войната не я започнах аз. Вината е на Лечан. А бързата ни победа се дължи на Досън и Басрахип.
	— Преподобният Басрахип? — каза Даскелин и стрелна с поглед Досън. Лицето на Калиам беше от камък и лед. Гедер се смути, осъзнал, че неволно е нанесъл обида.
	— Духовен водач и утеха — каза той; думите излязоха твърде бързо една след друга и се застъпиха тромаво. — Победата е на Калиам.
	Идеше му да продължи, да се оплаче на висок глас, че Калиам не е изпълнил изричната му заповед за екзекуциите, но се сдържа. Този разговор щяха да го проведат по-късно. Гедер смяташе да свика големия съвет, а дотогава Даскелин и Калиам несъмнено щяха да са стигнали до най-добрата идея как да подсигурят защитата на Антеа и да елиминират враговете й.
	— Виждам, че си довел своя банкер — каза Калиам. Гедер се обърка за миг, преди да съобрази, че коментарът е насочен към Даскелин. — Изненадан съм, че си решил да го поканиш на празненство в моя чест.
	— Сериозно? — отвърна Даскелин. Гласът му беше все така любезен, но имаше и още нещо в него. Все едно наблюдаваха повторение на следобедните дуели, но с думи и намеци вместо с оръжия. — Аз пък си мислех, че двамата сте се разделили като приятели. От разговорите си с него определено останах с впечатлението, че престоят му в Остерлингов хребет е бил приятен.
	— Е, не му отрязах ръцете — каза Досън.
	— И той не те е излъгал — контрира Даскелин.
	Спокойната тайнствена усмивка на Басрахип и измамно сънливите му очи не реагираха на нищо, което изричаха мъжете. Гедер се запита какво ли би било и той да долавя лъжата и истината в казаното и дали това би направило разговора по-ясен, или тъкмо напротив.
	— За кого говорим? — попита той.
	— За Парин Кларк — отговори Даскелин. — Той е зет на Коме Медеан от Медеанската банка. Изключително влиятелен човек, макар и да не е с благородно потекло.
	— Точно това ще напишат и на надгробната ти плоча, приятелю — каза Досън. — „Приятелите му бяха влиятелни, макар и не от благородно потекло“.
	— Засегнал ли съм те с нещо, Калиам? — попита Даскелин.
	Гедер погледна към Астер и Басрахип. Момчето изглеждаше уплашено от тази словесна престрелка, но свещеникът не показваше признаци на безпокойство. Лицето на Досън се беше зачервило, но после той стисна устни и поклати глава.
	— Не. Нещо ми е неспокойно тази вечер. Няма нищо общо с теб. Прощавай.
	— Е, поне не се наложи да прекъсваме празненството заради официален дуел.
	— Да — каза Досън. — Заради това не си струва да го прекъсваме.
	— Защо не ме запознаеш с този банкер, Даскелин? — каза Гедер в отчаян опит да смени посоката на разговора. — Къде е?
	Даскелин посочи един блед мъж в зелено кадифе, седнал между огромен дебелак в официалните одежди на боржиански рицар и забележително кльощава жена със светла коса, бяла почти. Синайка сякаш, но не докрай. Даскелин проследи погледа му и каза:
	— Онази там е Ситрин бел Саркор. Магистра от клона на Медеанската банка в Порте Олива. Нова е в банката и нещо като природен талант.
	— Защо са тук? — попита Гедер, а после, усетил как са прозвучали думите му, добави: — Тоест, добре дошли са, разбира се, но по някаква работа ли са в Антеа, или…
	— Тук са да се срещнат с вас — каза Даскелин. — Също като дукесата на Дълго огнище и дуковете на Белоскал и Уодфорт. Според мен трябва да помислите дали…
	Ала мнението му по въпроса се изгуби във внезапната врява и крясъци, които долетяха иззад тях. Гедер се завъртя на стола си. В дъното на южния ръкав на кръстатата зала ставаше нещо. Мъже с кожени доспехи влизаха в залата. С извадени мечове. Един от дворцовите стражи тръгна към тях да поиска обяснение. Мъжете го убиха — и тогава започнаха писъците.
	— Принц Гедер! — извика Басрахип. Гедер не помнеше кога е скочил на крака, беше толкова сащисан, че не разбра защо миг по-късно едрият свещеник го събори на пода. Завъртя се, понечи да стане и гледката го обърка още повече. Тъмно, разширяващо се петно върху расото на Басрахип, малко над лакътя. Лицето на свещеника беше изкривено от болка, а от другата му страна Досън Калиам стискаше окървавен кинжал. Жена пищеше отнякъде. Досън се дръпна като ужилен, изпусна кинжала, а личната стража на Гедер се спусна към него.
	— При мен! — извика Досън и прескочи високата маса. — Той е тук! При мен!
	— Не, чакай — каза Гедер. — Спри. Какво става?!
	Басрахип го стисна с великанската си ръка, пръстите му почти запълниха разстоянието между лакътя и подмишницата на Гедер.
	— Трябва да вървим, лорд Гедер. Веднага. Хайде.
	Нещо пролази по кожата на Гедер. Малко черно паяче, окъпано в кръвта на свещеника; оставяше червена следа по ръката му. Гедер се дръпна с вик, но Басрахип вече го теглеше към източния ръкав на залата, влачеше го, както се влачи непослушно дете. Гостите бяха наскачали, мелето в центъра се люлееше напред-назад. Гедер чу зад себе си трясък на преобърната маса, счупено стъкло и стомана, която среща стомана.
	Стигнаха до вратата и Басрахип го повлече през прага, крещеше като ранено животно. Паячето, същото или друго като него, ухапа Гедер по меката плът от вътрешната страна на лакътя. Той извика, удари насекомото и се отърси от ръката на свещеника.
	— Хайде, принц Гедер! Побързайте! — извика Басрахип. Гедер понечи да го последва, но една ужасна мисъл го вледени.
	— Астер! — извика той. — Къде е Астер?
	— Елате с мен, принц Гедер!
	— Трябва да… Чакай. Ей сега се връщам.
	И се хвърли обратно в хаоса на кървавия пир. Насилието се беше разширило. Вдясно трима от стражите му бяха заградили двама нападатели, но други двама тичаха към тях с окървавени мечове. Гедер прескочи тялото на някакъв мъж, без да знае жив ли е, или мъртъв. Виждаше само високата маса и Астер, който се криеше под нея.
	Тичаше, както не беше тичал от месеци. Докато стигне до въртящия се подиум, дъх не му остана. Измъкна Астер изпод масата също както Басрахип беше измъкнал него преди броени минути.
	— Какво става? — проплака Астер.
	— Няма страшно — увери го Гедер, сякаш с думи можеше да промени реалността. — Но не бива да оставаш тук. Ела с мен, хайде.
	Ала когато се изправи, откри, че пътят на изток е блокиран. Десетина нападатели довършваха остатъка от личната му стража. А в центъра на нападателите Досън Калиам сечеше наравно с врага, стиснал меч в по-слабата си лява ръка. Точно тогава, докато Гедер го зяпаше невярващо, Калиам го видя.
	— Ето го! При високата маса!
	Гедер се обърна на север и хукна. Залата се беше изпразнила наполовина, мъже и жени бягаха с писъци през изходите. Сърцето на Гедер биеше толкова бързо, че ударите му почти се застъпваха. Като нищо щеше да се пръсне и той щеше да умре на място, помисли си Гедер. Старец в слугинска ливрея го видя как бяга с принца. Гедер съзря страх в очите му, после решимост измести страха. Слугата грабна един черпак и го развъртя като боздуган.
	— За Астер и Антеа! — изкрещя старецът и се хвърли на пътя на мечоносците, които ги преследваха. Гедер не се обърна да види как го посичат.
	Коридорите пред залата бяха в пълен хаос — като кланица, пълна с подивели говеда. Хора тичаха във всички посоки, блъскаха се, обръщаха се и хукваха обратно, без изобщо да имат представа къде са изходите. Гедер се чувстваше също толкова изгубен. Къде се бе дянал Басрахип?
	— Вие сте лорд-регентът — каза някой до него. Светлата жена. Банкерката. Ръкавът на роклята й беше съдран, нещо тъмно, но не кръв, беше опръскало снежната й кожа. Може би супа. — Какво правите, по дяволите? Това е преврат. Трябва да се махнете оттук.
	— Не знам къде да отида — каза той. — Може да са навсякъде. Не знам къде е безопасно.
	Жената се втренчи в него и за миг Гедер съзря в очите й гениална лудост. Тя се ухили — имаше съвършени зъби и светли венци.
	— Аз знам — каза тя.


	Ситрин

	Когато всички наизвадиха ками и мечове, Ситрин последва лорд-регента по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно. И определено не с намерението да спасява него или малкия принц. Просто искаше да види какво ще стане. А после го настигна — той стоеше в коридора пред залата, стискаше момчето за ръка, очите му бяха кръгли като монети — заговори го, а той й каза, че не знаел къде да се скрие.
	Първата й мисъл беше: „Та това е твоят град, по дяволите. Измисли нещо.“
	Втората й мисъл беше: „“Жълтата къща" до Есенния мост."
	От самия Кралски шпил се измъкнаха лесно — като всяко момче, принцът знаеше преки пътища и тайни проходи. Израснал беше в Кралски шпил и след като Ситрин му даде конкретна задача — да ги изведе навън, в тъмната нощ, — двамата с регента едвам смогваха да не изостават.
	Навън ги посрещна врява. Хора крещяха, факли шареха в градините и при портите. Тримата продължиха напред, предпазливо, но без да се бавят. Притичаха покрай дълъг жив плет, после се прехвърлиха през нисък зид и се озоваха на улицата от другата му страна. Докато помагаше на лорд-регента да се прехвърли през зида, Ситрин се питаше колко ли пъти принц Астер е използвал този маршрут, за да се измъкне от частните си учители.
	Спряха в мрака. Тук, на улицата, врявата беше едновременно по-силна и по-далечна, гласовете и трясъкът на мечове се усилваха. Принцът носеше бяла дреха със златни ширити и тежка корона. Ръкавите му бяха обшити с перли и скъпоценни камъни. Щеше да изпъква в мрака като запалена свещ. При лорд-регента нещата стояха малко по-добре — тъмнозелената му туника нямаше да отразява толкова силно светлината на факлите. Беше кръглолик и много млад, само с няколко години по-голям от самата нея. Телосложението му намекваше, че до неотдавна може и да е бил що-годе атлетичен, но след това мускулите му са започнали да омекват.
	— Ще тръгнем към Прореза — каза Ситрин. — После ще свърнем на юг към Есенния мост. Мисля, че къщата, която търсим, е от другата страна, но не съм сигурна.
	— Ами ако държат моста? — попита лорд-регентът с писклив гласец.
	— В момента си имаме достатъчно грижи — отвърна Ситрин. — Ще му мислим, като стигнем там.
	Тръгнаха по тъмните улици. По някое време група от десетина конници препусна по улицата и Ситрин дръпна двамата си спътници в сенките на голяма мраморна статуя, изобразяваща първокръвен мъж, пробождащ с меча си забележително грозна йему. Малко по-късно стигнаха до площад, пълен с мъже, които си крещяха и размахваха мечове. Още не бяха стигнали до бой, но Ситрин долови в гласовете им характерния тембър на предстоящо насилие. Повлече принца за ръка, следвана от лорд-регента, и тръгна да търси друг път.
	Усещаше страха, вдишваше го с въздуха, но едновременно с това й се струваше, че всичко се случва на друга жена, не на нея. Стъпките й не се колебаеха, решенията й идваха бързи и категорични. Мъжете и жените, с които се разминаваха, изглеждаха смутени и объркани, а не разтревожени. Тримата бягаха пред насилието като чайка, която надбягва вълна в бурно море. Дори да ги видеха, гражданите на Камнипол не знаеха как да тълкуват присъствието им — мъж, жена и дете в богаташки дрехи, които бягат в мрака. Тичаха през тъмното и коварно море от задни улички и дворове към — така поне се надяваше Ситрин — моста, който тя бе зърнала само веднъж, и то денем.
	Мостът бе впил зъби в ръба на скалите и бе извил гръб над пропастта. Вековни дървета бяха дали стволовете си, за да бъде построен. Беше достатъчно широк две каруци да се разминат и помежду им пак да остане място за пешеходци. Заради извивката отсрещният му край не се виждаше, криеше се като зад нисък хълм. Въоръжени мъже можеше да тичат към тях и Ситрин нямаше да ги види, докато не се срещнеха в центъра.
	Лорд Гедер Палиако дишаше тежко. Ситрин се огледа за сграда, която да прилича на пивница или хан. Видя само гъст дим на север.
	— Добре — каза тя. — Трябва да пресечем.
	— Абсурд — каза Палиако. — Ще ни видят. Ще ни познаят.
	— Тогава да останем тук и да видим кой ще ни намери пръв — отвърна тя. Сякаш в потвърждение на думите й вятърът довя крясъци и ги блъсна в каменните стени на Прореза.
	— Всичко ще е наред — каза принцът.
	— Чакай — каза Ситрин и свали короната от главата му. Ако се съдеше по тежестта й, беше от сребро. Засили се и я метна през ръба на бездната. — Легни. Помогни ми да ти накаляме дрехите. Бързо.
	Калянето се проточи, но след няколко минути белите одежди на принца приличаха на просешки дрипи. Перлите и скъпоценните камъни бяха пришити много здраво и Ситрин не можа да ги откъсне, но калта поне потъмни блясъка им. Е, и това щеше да свърши работа.
	Ситрин поведе двамата по моста и спря на най-високата му точка. На север Кралски шпил беше оживял от стотици факли и огньове. Някаква сграда гореше, колона дим се издигаше, озарена от огньовете в основата си. Ситрин не познаваше достатъчно добре града и не можеше да прецени коя е горящата сграда. Светлинки се виждаха и на Сребърния мост — факли и фенери, понесени от конници, които се отдалечаваха от центъра на стълкновението. Новината скоро щеше да плъзне из целия град. Ситрин не знаеше дали това е добре, или зле за тях, знаеше само, че времето им бързо се топи. Трябваше да намерят убежище. Светлини пълзяха и по източния ръб на Прореза. Светлини, които бързо се приближаваха. На запад се различаваше блясък на стъклени фенери, а в двора на някаква сграда с гръб към бездната се виждаше силуетът на каруца — може би театрален фургон, осветен от сценични фенери.
	Гласът на Палиако трепереше:
	— Аз не… такова…
	Тя се обърна и го погледна. Юрнала се бе по дъгата от сковани стволове, без да помисли, но сега изведнъж си даде сметка за бездната отдолу, от която я деляха само няколко стъпки насмолено дърво. Зави й се свят и тя отстъпи назад. Сърцето й се беше качило в гърлото.
	— Спокойно — успя да каже. — Да вървим.
	„Жълтата къща“ се познаваше отдалече. Висока беше три етажа, като всеки кат беше по-малък от долния, така че да оформи веранда с изглед към Прореза. Всичко това беше боядисано в патешко жълто, а дворът беше пълен с мъже, жени и деца, зяпнали сцената на фургона и хората, които стояха на нея. Дворът беше на стотина стъпки от масивните каменни основи в края на Есенния мост, ала нямаше начин Ситрин и спътниците й да притичат до задната страна на фургона, без някой в публиката да ги види. Факлите от другата страна на Прореза наближаваха Есенния мост. Ситрин дръпна спътниците си в сенките край основата и нареди:
	— Стойте тук. Като видите, че хората в онзи двор там се обръщат с гръб към вас, притичайте до задната страна на фургона и кажете, че ви праща Ситрин и че трябва да ви скрият. Разбрахте ли?
	Принцът кимна.
	— Но — каза Палиако. — Какво да правим, ако…
	— Чуйте ме — прекъсна го Ситрин. — Можете да го направите.
	Тръгна към двора на „Жълтата къща“, като оглеждаше тълпата. Чу познати гласове. Хорнет и Сандр в диалог, както ги беше чувала стотици пъти на сцената. Сред публиката със сигурност имаше някой, който да я надъхва. Да, беше Кари — стоеше отзад с още петима.
	В този момент Сандр стигна до една от най-смешните реплики в пиесата, но подчерта думите твърде силно. Майстор Кит би го смъмрил за това. Кари се засмя първа, другите я последваха. Ситрин ускори крачка, за да заобиколи тълпата. Разбра, че Кари я е видяла — актрисата помръдна едва доловимо рамене и кимна толкова леко, че сигурно беше поставила световен рекорд по леко кимане.
	Ситрин застана до нея и Кари присви очи. Ситрин се наведе и прошепна в ухото й:
	— Искам да отклониш вниманието на публиката за няколко секунди. Да не гледат към сцената. Знам, че Сандр ще ни убие, но трябва да го направим, и то веднага. Ще можеш ли?
	Кари се усмихна лукаво.
	— Мислех, че вече ме познаваш достатъчно добре, сестричке. Аз мога да направя всичко. Радвам се да те видя, между другото. Липсваше ни.
	Преди Ситрин да е отвърнала подобаващо, Кари взе, че си вдигна роклята. Догоре. Гърдите й бяха по-големи, отколкото Ситрин ги помнеше, с тъмни зърна, втвърдени от допира на хладния въздух.
	— Леле божке! — каза Кари и школуваният й глас се чу ясно. — Онова муле _гори_ ли?
	Ситрин се ококори и се изчерви чак до на ушите. Нещо помръдна в края на моста, после Палиако и принц Астер хукнаха, сякаш ги гонят кучета. Кари сочеше към улицата. Сандр и Хорнет я зяпаха невярващо от сцената.
	— Ей там бе — каза Кари и взе да маха и да сочи, като полюляваше гърди. — Честно. Гори.
	Мъжът и момчето стигнаха до фургона. Сцената се размърда, когато влязоха през вратичката отзад. На Ситрин й се стори, че чува шепот, но после реши, че си въобразява.
	— О, не — каза Кари и си смъкна роклята. — Извинете. Моя грешка. Продължете, моля.
	Всички мълчаха сащисано.
	— И, такова… не, лорд Терниган — успя да продължи Хорнет. — Сватба днес няма да има.
	— Ще има! — извика Сандр и тропна с крак. Усилията им да привлекат вниманието на публиката дадоха смесени резултати. — Не приемам отказ от такива като теб. Затуй извади си меча и нека оръжията решат!
	Двамата извадиха дървените си мечове и започнаха дуела, с който завършваше второто действие, а Кари прегърна Ситрин през кръста и я поведе към уличката.
	— Не беше нужно да правиш _това_ — каза Ситрин.
	— Стига де, голяма работа — каза Кари. — Има само няколко сигурни начина да привлечеш вниманието на голяма група хора без подготовка. А сега ще ми кажеш ли защо съсипах представлението на колегите си и изгубих половината приходи на трупата за тази вечер?
	— Погледни на север — каза Ситрин. — Какво виждаш?
	Кари се намръщи и присви очи, взряна в мрака.
	— Като гледам, са запалили голям огън на празненството по случай победата на лорд-маршала. А по мостовете има голямо движение. — Приглади косата си. По слепоочията й имаше посребрели кичури, които не бяха там миналата година. — Но не е само това, нали?
	— Досън Калиам се опита да убие Палиако. На банкета нахлуха въоръжени мъже. Не знам кой ги е пратил, но онова в замъка и по улиците не е празненство. А гражданска война.
	Кари се намръщи, изпсува и попита:
	— А двамата, дето се намъкнаха в моя фургон?
	— Лорд-регентът и принц Астер — отвърна Ситрин.
	— Трябваше да се сетя и сама.
	Тропот на конски копита долетя откъм Есенния мост, все по-силен и по-наблизо, толкова силен, че заглуши гласовете на актьорите. Само след миг десетина мъже с цветовете на дом Калиам и дом Баниен пришпориха конете си по улицата.
	— Измяна! — извика един от тях. — Измяна и огън!
	Публиката се беше втрещила. Страхът заливаше всички като вълна в езеро. Конниците си продължиха по пътя, а тълпата се пръсна като уплашено ято. Сандр и Хорнет останаха да стърчат забравени на сцената.
	— Прибирайте багажа! — извика Кари на хората си. — Иде буря и трябва да се снишим, докато отмине.
	Кръглолико момиче надникна иззад сцената. Чарлит Скорна. Беше хубавка, а в момента и ококорена в зараждащ се пристъп на паника. Сандр и Хорнет се спогледаха, после Сандр сви рамене и каза:
	— Някои вечери представлението се получава добре, други сами се превръщат в шоу.
	— Какъв е планът, Кари? — извика Смит иззад фургона.
	— Вдигнете сцената, приберете фургона в обора и за известно време не давайте гласност на политическите си възгледи — отвърна тя.
	— А гостите? — попита Чарлит Скорна и гласчето й се извиси до птиче чуруликане в края на фразата.
	— Нямаме гости — каза Кари. — Хайде, действайте.
	Сандр скочи от сцената и затегли веригата, която я вдигаше. Хорнет изчезна някъде отзад. Микел се появи с възшироко черно наметало и изкуствено шкембе — приличаше на бременна жена.
	— О, Ситрин — каза той. — Добре дошла.


	В дъното на обора, под светлината на един-единствен мъждив фенер, Гедер Палиако и принц Астер се превърнаха в други хора. Облякоха Палиако в четири различни костюма, преди да се спрат на Дядо Блян от „Зимната принцеса“. Кафявото расо и кривата сопа го състаряваха. На Астер дадоха мърлява риза и стари панталони, стегнати с канап на кръста, а лицето и косата му натъркаха с прах и кал. Ситрин облече селяшка рокля, шита за първокръвна, която й беше възширока в ханша и гърдите, но Чарлит Скорна грабна иглата и бързо-бързо я стесни.
	— За ръцете ви не мога да направя нищо — каза Кари, оглеждайки резултата. — Погледне ли някой дланите ви, смятайте, че сте разкрити.
	Още огньове бележеха града, стълбове дим се издигаха по-високо и от Кралски шпил, вятърът ги накланяше и създаваше впечатлението, че всеки миг ще паднат на земята.
	— Дължа ви благодарност — каза Палиако. — На всички вас. Опасността, на която се излагате заради мен…
	— Ха — изсумтя Микел и се ухили. — Непременно трябва да ви разкажа за първия път, когато работехме със Ситрин. Направихме пиеса от това.
	— Хайде първо да си измъкнем главите от примката, става ли? — каза остро Кари.
	— Ако останем тук, ще ни намерят — каза Ситрин. — Ако не едната страна, то другата.
	— То дано да са само две страни — каза Смит. — Размириците често завършват по-сложно, отколкото са започнали.
	— Да бе, щото ти си участвал в сума ти размирици, нали.
	Насилие се вихреше по улиците на града, двамата най-влиятелни и важни мъже в имперска Антеа се криеха с тях в обора, а Сандр се мусеше, че Кари го е свалила от сцената.
	— Не съм ли ви казвал как се озовах в Боржа, когато дойдоха чумните ветрове? — попита Смит. — Току-що се бях запознал с майстор Кит. Трябва да съм бил на двайсет, двайсет и две. Та значи…
	— Хайде спри вече! — прекъсна го Кари.
	— Прощавай — каза Смит и млъкна.
	Оборът вонеше на пикня и конски фъшкии, отвън се просмукваше и мирис на дим. Камнипол гореше. Стомахът на Ситрин се беше свил на огромен възел. Знаеше, че хапне ли нещо, дори вода ако пийне, ще повърне всичко на мига. Беше и превъзбудена. Чудеше се къде ли е Парин Кларк. Вярваше, че е оцелял при първата атака и че ако не е извадил много лош късмет след това, вече е намерил безопасно място, където да се скрие. Но тя нямаше намерение да го търси, сигурна беше, че и той няма да потърси нея. Щеше да е твърде зает да замерва политическия пулс на империята и да променя в движение тактическите си планове.
	Но той нямаше на разположение регент и принц, с които да си говори. За разлика от нея.
	— Може да се спуснем под града — предложи принцът. — Там е пълно с руини. Ще намерим някое подходящо място и ще останем там.
	— Храна — каза Палиако. — Вода. И как ще разберем дали е станало безопасно да се върнем на белия свят?
	— За това ще имаме грижата ние — каза Кари. — Ситрин ще идва за провизии. А ние ще се ослушваме и оглеждаме вместо вас. Имаме чудесно прикритие все пак — пътуващи артисти, които гледат да стоят далече от неприятностите.
	— Няма много храна за артисти, които не дават представления — каза Сандр.
	— Ако продадем камъните от дрешката на принца, спокойно можем да си стоим тук и цяла година, да веселим кучетата и плъховете, без да си броим грошовете за храна и бира — каза Кари и вдигна рамене. — Както аз виждам нещата, нас току-що ни наеха.
	Палиако се приведе напред и прегърна коленете си. Изглеждаше доста отчаян като за регент на велика империя. И причината сякаш не се криеше само в тежката ситуация. Не само в насилието. Досън Калиам беше негов лорд-маршал, главнокомандващ на неговите армии. Палиако беше организирал празненство в негова чест, а в замяна едва не бе получил нож в гърба. Ситрин се запита какво ли е да откриеш, че най-довереният ти човек всъщност е предател и враг.
	Не беше нужно да използва въображението си. Знаеше го от личен опит.
	Седна до Палиако. В очите му нямаше сълзи, а нещо по-лошо. Нещо изгубено, празно. Ситрин хвана ръката му. Дланта му беше широка, пръстите — къси, над китката имаше зачервена пъпка от ухапване на насекомо.
	— Чуйте ме — каза му тя. — С вас едва се познаваме и нямате никаква причина да ми вярвате, но въпреки това ми повярвайте. Тези хора са мои приятели и не са от вашия двор, нито от нечий друг. Щом казват, че ще се погрижат за нас, значи ще го направят.
	— Откъде знаете? — попита Палиако с пресекнат глас. — Откъде знаете, че няма да се обърнат срещу вас? Трябва да намеря Басрахип. Трябва да разбера дали е добре.
	— Ние ще разпитаме вместо вас — каза Смит. — Е, не тази нощ. Нека прахта малко се послегне и ще разпитаме из града. Освен ако дотогава не изгори целият.
	Палиако вдигна очи да погледне Ситрин и сякаш я видя за пръв път.
	— Не ви познавам.
	— Аз съм Ситрин бел Саркор — каза тя и кимна, за да го окуражи да направи същото. И като го направи, да си спомни кой е. — Ето. Вече ме познавате.


	Клара

	Писмото от Остерлингов хребет беше написано нечетливо, буквите бяха разкривени, а правописът — в най-добрия случай приблизителен. В имението, а и в по-големите градчета в съседство, имаше писари. Винсен Коу спокойно би могъл да помоли някой от тях да напише писмото и да му спести мъките, но не го беше направил. Самият текст беше безобиден — докъде е стигнал строежът на кучкарниците, за новия воден резервоар, колко кутрета са се родили през пролетта — и Клара не намираше правдоподобно основание да възрази срещу инициативата му сам да пише докладите. Беше като леко, но излишно докосване по ръката. Клара и този път нямаше да му отговори, както не беше отговорила и на другите му писма. Рано или късно момчето щеше да се отърси от безумното си увлечение по нея. Щеше да се влюби в някое девойче от своята черга и писмата щяха да спрат. Остави листа настрана — сякаш за десети път — и продължи да крачи неспокойно напред-назад.
	Цялата вечер беше минала така, не я свърташе на едно място, дори бродерията не успя да я задържи на стола. Празненството беше започнало сутринта и по план трябваше да продължи до среднощ. И тогава щеше да се случи нещо лошо. Клара се надяваше нещо да осуети в последния момент плановете на съпруга й, каквито и да бяха те. Надяваше се той да се прибере у дома ядосан и разочарован, а не окървавен в някакви драматични събития. Казваше си, че точно така ще стане. Че утрешният ден няма да се различава съществено от вчерашния.
	Подръпна за пореден път ръкавите си. Дъвчеше мундщука на лулата, зъбите й потропваха върху твърдата глина. Досън открай време живееше с политическите боричкания на двора и военните тактики. И сега щеше да се справи, да оцелее. Щеше да свърши каквото трябва да се свърши и всичко щеше да приключи добре, и за него, и за семейството. Важно беше Клара да повярва в това. Мъчеше се да повярва и не успяваше.
	Първият знак за началото на хаоса беше тропотът на копитата на самотен кон, пришпорен в галоп през портата на двора. Вторият бяха уплашените викове на портиерите. Страхът повлече Клара към централния вход. Вратите се отвориха и Досън залитна през прага с помощта на един от слугите. Стискаше меча си, дясната му страна — ръката и хълбокът — бяха в кръв. Ловджийските кучета дотичаха и почнаха да обикалят тревожно около двамата, ушите им — прилепнали към главите. Изглежда, Клара бе издала някакъв звук, защото Досън вдигна рязко глава и я погледна.
	— Вдигни прислугата. Да се въоръжат — каза й задавено.
	Страхът, който се трупаше в нея от часове, сега преля изведнъж като ледена вълна. Тя все още не знаеше какво се е случило, но знаеше, че е лошо, много лошо. Заля я спокойствието на пълната мобилизация. Разбута кучетата, отиде при съпруга си и подложи рамо под мишницата му.
	— Чу какво нареди господарят — каза на слугата. — Събуди хората. Заключете всички порти и врати, веднага. Затворете капаците на прозорците. Раздайте оръжие на всички, нека са готови да защитават къщата. Като приключите с това, намерете Джори и го пратете в кухните.
	— Да, милейди — отвърна слугата и внимателно прехвърли тежестта на Досън върху нейните рамене.
	Досън примижаваше при всяка крачка, но извън това не се щадеше, не намали темпото. Кучетата ги последваха разтревожени. Когато стигнаха кухнята, Досън легна на голямата дъбова маса и стисна очи. Клара тъкмо тръгваше към килера, когато главният готвач влезе в кухнята и спря на място.
	— Не си въоръжен — отбеляза Клара, докато сваляше от лавицата мед и вино за готвене.
	— Да, милейди, не съм — каза старият готвач.
	— А трябва. Аз ще се погрижа тук. Ти събери хората си и имай грижата да са готови за бой, ако се наложи.
	— Ще се наложи — каза Досън. — Неизбежно е.
	Готвачът изчезна с бърза стъпка, било за да намери оръжие, било за да избяга. Шансовете да направи едното или другото бяха долу-горе равни, прецени Клара. Върна се при масата и сряза ризата на Досън с един кухненски нож. Платът се отлепи от кожата му с грозен влажен звук. На един пирон в края на масата висеше кърпа и Клара избърса с нея повечето кръв. Раните бяха две — една по протежение на ребрата отляво, другата над ключицата. Не бяха дълбоки, но кървяха обилно. Клара изтегли със зъби тапата на виното.
	— Знаеха — каза Досън. — Не в подробности, но знаеха, че ще стане нещо. Бяха готови.
	— Тихо — каза тя. — Ще те заболи.
	Поля с вино раната на ребрата и Досън се изви на дъга, вдишвайки през зъби. Не извика. Клара поля и другата рана. Дишането му се накъса. Сега, когато беше махнала ризата и повечето кръв, Клара видя поне десетина големи пришки по десния хълбок на Досън и по цялата му дясна ръка. Не кървяха, но кожата беше гореща на пипане и опъната като барабан.
	— Тези от какво са? — попита тя, докато отваряше меда да намаже раните.
	— Паяци — отвърна Досън. — Онова откачено копеле, свещеникът, сигурно е носел под расото си цяла торба паяци. Резнах го и те се появиха на рояци.
	— Резнал си го — каза тя. Не беше въпрос, нито твърдение, а нещо между двете.
	— Стана случайно, иначе щеше да е мъртъв — каза Досън. Клара вече бе намазала долната рана с мед и я покриваше с кърпата. — Исках да убия Палиако, а онзи ми се изпречи на пътя.
	Лявата ръка на Клара литна към устните й. Осъзна какво е направила чак когато усети, че лицето й е омазано с кръв. Досън махна дясната й ръка от раната и сам притисна кърпата. Раната още кървеше, но по-слабо.
	— Ти… — започна Клара, млъкна, после пробва отново: — Опитал си да убиеш лорд-регента?
	— Естествено. Палиако не ми даде избор. Сговорихме се — аз, лорд Баниен, Алан Клин и още неколцина. Не го направих сам или за слава. Опитваме се да спасим трона от чуждоземските копелета, които доведе Палиако. Само че те, незнайно как, се бяха досетили какво им готвим. Стражите бяха нащрек. Изобщо не трябваше аз да вадя меч, но видях, че хората ни не могат да стигнат до високата маса навреме и…
	Сърцето на Клара се сви. И да имаше начин да оправи нещата, да ограничи щетите, не го знаеше. Можеше единствено да се надява, че кликата на Досън ще победи, но дори това й даваше слаба утеха.
	— Какво стана с Палиако? Жив ли е?
	— Не знам. Свещениците застанаха на пътя ми, когато се опитах да стигна до него, а после личната му стража ме погна. Някой от другите може и да го е хванал, но аз не успях. Стига. Достатъчно.
	Надигна се и седна на масата. Раните още кървяха, но малко. Петната от вино по кожата му тъмнееха повече и от засъхващата кръв, дебелият слой мед лъщеше. Досън беше стар. Косъмчетата по гърдите му се бяха прошарили, а челото му беше станало по-високо заради отдръпващата се коса. Още стискаше в ръка меча. Клара се зачуди дали има нещо, с което да намаже ухапвания от паяк, а после се запита що за паяци може да носи под расото си един свещеник.
	— Какво ще правим? — попита тя, доволна, че въпросът й звучи делово, а не като вик на отчаяние.
	— Каквото трябва да се направи — отвърна Досън. — Ще спечелим. Има сили на наша страна. Съюзници. Трябва да ги мобилизираме и да се защитим. Трябва да намерим Астер.
	— Да го намерите? Принцът не е ли в Кралски шпил?
	— Не. Планът беше, като приключим с Палиако и неговите свещеници, да оставим мечовете и да се предадем на принца, но…
	— Но сега в двореца се вихри насилие, а принца, който е бил там, сред кръвопролитието, го няма — каза Клара. — Господи, Досън, къде ти е бил умът?
	— Така повеляваше дългът ми. Нещата не протекоха по план, но рискът си струваше — каза той и Клара разбра, че съпругът й смята въпроса за приключен. Досън се премести към ръба на масата и свали крака на пода. — Ще ми трябва нещо да превържа раните. И нова риза.
	— Стой тук — каза Клара. — Ще донеса всичко.


	Крачеше по коридорите на собствения си дом, а имаше чувството, че върви през непозната земя. Грейналите маслени лампи, богатите гоблени по стените. Всичко това й изглеждаше странно и чудато, несъразмерно акцентирано, като видяно в сън. Прислугата я нямаше и Клара сама избра две ризи от гардероба на Досън. Едната беше светложълта — нея щеше да нареже на ивици и да я използва за превръзките. Другата беше тъмносиня, черна почти, да скрива сълзящата от раните кръв. През прозореца на спалнята видя трима от прислугата — момче от кухнята, един от портиерите и помощника на ковача. Стояха близо един до друг като врабчета през зимата, нищо че нощта беше топла. Държаха ками и чукове и се преструваха, че знаят как да ги използват. Клара затвори капаците, преди да тръгне.
	Върна се в кухнята и завари там Джори. Косата му беше разчорлена, кожените му бойни доспехи висяха недозавързани на раменете му. Започнал бе да си отглежда брада, но засега беше успял да си отгледа само четина — сянка по страните му, която и най-силната светлина не можеше да прогони. Клара влезе в кухнята и синът й вдигна поглед към нея. Нещо в погледа му — празнота и отдалеченост — я ужаси.
	— Помогни ми да го превържем — каза Клара и успя да се усмихне. — Баща ти е добър човек, но не ща да ми капе по пода.
	Досън се разсмя, Джори — не. Разкъсаха на ивици светлата риза, материята се цепеше в ръцете им.
	— Най-много хора има Баниен — каза Досън, явно в продължение на разговор, който двамата с Джори бяха започнали в нейно отсъствие, — но къщата му е трудна за отбрана. На открито е, а живите плетове и дете може да ги прескочи. Същото горе-долу е при къщите на Клин и Мастелин. Така или иначе, докато не разберем откъде е изтекла информация, не можем да вярваме безрезервно на хората, но които вярвах доскоро.
	— Но на Клин вярваш?
	— Той не би взел страната на Палиако дори ако гореше, а Гедер единствен в града има вода. Колкото и да е странно, в момента мога да разчитам само на Клин.
	Клара го побутна по лакътя, за да вдигне ръка, и се зае да превърже раната със светлите ивици от раздраната риза. Пръстите й май се справяха и сами, без инструкции от нейна страна. И толкова по-добре, защото в главата й цареше хаос и мислите й се щураха като подплашени пилци. Мина отзад, за да стегне превръзката, Джори сложи пръст на първия възел, докато тя стягаше втори отгоре му. Това незнайно защо я върна години назад, когато помагаше на сестра си да изкъпят мъртвия си баща за погребението. Хлип задръсти гърлото й — хлип неканен и неизбежен.
	— Аз ще ида при него — каза Джори. — Ако смяташ, че така е най-добре.
	— Не. — Досън поклати глава. — Прати куриер. Твоята задача е да отведеш Сабиха и майка си на сигурно място.
	— И защо смяташ, че ще се съглася да отида където и да било? — попита троснато Клара. — Доколкото знам, това все още е моят дом.
	Приключиха с втората превръзка и Клара посегне да вземе тъмната риза. Досън хвана ръката й. Някой от двамата трепереше, но кой, Клара не разбра.
	— Ако ти останеш, и Джори ще остане — каза Досън, — а ако той остане, ще остане и момичето. Още не съм победен, но не мога хем да водя гражданска война, хем да мисля за всички вас. Ако сте тук, ще ме разсейвате, ще се тревожа.
	— И с право — започна Клара, но думите я задавиха. Тя преглътна с усилие. — Макар че не знам къде е това „сигурно“ място, за което говориш.
	— Джори ще ви изведе от града. А когато приключим тук, ще ви върне.
	— Истината ли ми казваш? — попита тя, но и двамата знаеха, че това не е въпрос, на който Досън може да отговори. Клара го целуна силно по челото — целувка на обич и гняв. — Само да събера малко багаж. Джори, доведи жена си.


	С коне или с карета щеше да е най-бързо, но и най-сигурният начин да привлекат нежелано внимание. Вместо това Клара и Сабиха вървяха пешком, облекли черни наметала с вдигнати качулки. Джори крачеше отпред с кожените си доспехи и меч на кръста. Клара започваше да съжалява, че е отпратила Винсен Коу. Още един меч тук с нея, или в къщата да пази гърба на Досън, щеше да е добре дошъл. Пожари осветяваха северния хоризонт.
	Градът беше променен до неузнаваемост. Широките улици изглеждаха опасни, твърде открити, твърде на показ. Сенките зовяха Клара, обещаваха защита с тъмнината си. Сабиха ситнеше плътно до нея и изглежда таеше същите страхове. Тези тъмни сгради и настланите с тъмни павета улици не бяха градът, който всички те познаваха, а някакво чуждо място, опасно и злонамерено, скрито под маската на техния дом.
	Стигнаха до площада, където в мирно време фермери продаваха плодове и зеленчуци, а слугите от господарските къщи западно от Прореза идваха да пазаруват. Вонята на гнило от канавките подсказваше къде се е озовала непродадената стока от последния пазарен ден. Двайсетина мъже се появиха откъм другия край на площада, носеха запалени факли високо над главите си. Без да си разменят и дума, Клара и Джори хлътнаха в нишата пред входа на малък дюкян и повлякоха и Сабиха със себе си. Светлината на факлите беше толкова ярка, че не смееха да погледнат към нея. Мъжете крещяха, гласовете им бяха пияни от насилие и вино. Отиваха в посоката, от която бяха дошли Клара, Джори и Сабиха. Право към градската къща на Калиам. Клара присви очи в опит да различи цветовете им. Може да бяха приятели, тръгнали да подкрепят отбраната на къщата, или врагове, готови да убиват, плячкосват и палят. Цветовете не се виждаха, а Клара не смееше да излезе от укритието си.
	Когато и последният мъж отмина, Джори се измъкна от нишата и след миг Клара и Сабиха го последваха. Сабиха я хвана за ръката и не я пусна. Клара придърпа момичето до себе си. Някъде вдясно пищеше жена. Досега не бяха срещнали нито един стражар от градската гвардия по улиците. Писъците на жената пресекнаха. Клара си каза, че някой й се е притекъл на помощ. Можеше да си го повтаря до втръсване, но нямаше начин да го повярва.
	На половината път до западната порта стигнаха до барикада, преградила улицата. Маси, столове, сандъци и една преобърната каруца. И от двете страни на барикадата имаше хора. Но дали я бяха издигнали, за да спрат бегълци като тях, които се опитват да напуснат града, или за да попречат на войници и разбойници, тръгнали към столицата, Клара можеше само да гадае. Мъжете не носеха униформа. Нямаше знаменца на благороднически домове. Ако войната беше насилие, съобразено с правила, традиции и чест, то това не беше война, а нещо по-лошо.
	— Какво ще правим? — попита тя шепнешком.
	— Елате с мен — каза Джори.
	Задната уличка беше мръсна, но точно сега това не беше важно. Ако подгъвът на наметалото й забършеше карантиите, изхвърлени от някоя месарница, това би било съвсем в тон с всичко останало. Етикетът и деликатността имаха своето място, но то не беше тук. Джори беше вдигнал глава и гледаше към нощното небе, сякаш се боеше звездите да не го отнесат нанякъде. А после изсумтя доволно.
	— Какво? — попита Клара.
	— Онзи покрив там — каза той и посочи едноетажна пивница със затъмнени светлини и затворени капаци. — Ако ви повдигна, ще можете ли да се покатерите?
	Клара огледа сградата. Минали бяха десетилетия, откакто за последно се беше катерила на забранени места. А дори и тогава се катереха най-вече по дървета.
	— Мога да опитам — каза тя.
	Най-напред повдигнаха Сабиха, после Джори вдигна майка си, а Сабиха хвана ръцете й и я издърпа на покрива. Джори се набра на ръце последен. Даде им знак да мълчат и ги поведе покрай стрехата към тъмна ниша, в която имаше дървена стълба към съседната сграда.
	— Ако се качим горе — прошепна Джори, — знам едно място, където можем да прехвърлим стълбата над уличката и да минем по нея. Така барикадата ще остане зад гърба ни. Стига да не погледнат нагоре.
	— Започвам да си мисля, че не съм те възпитала добре — каза тихичко Клара и се заизкачва по стълбата.
	От върха на втория етаж улицата изглеждаше много далеч. Мъжете при барикадата се смееха на нещо, но в гласовете им се долавяше истерична нотка — бяха уплашени и се опитваха да скрият със смях страха си. Сабиха се качи след Клара, а Джори коленичи и внимателно изтегли стълбата.
	Клара обходи с поглед града. Своя град. Стълбове пушек имаше кажи-речи навсякъде, но най-големият, онзи най-близо до Кралски шпил, беше започнал да изтънява. Или някой беше организирал пожарникарска бригада, или от горящата къща бяха останали само камъните. Крепостните стени в далечината грееха от светулките на запалени факли, а ниският полумесец сякаш всеки миг щеше да целуне западната порта.
	Западната порта.
	— Спри — каза Клара. — Остави стълбата.
	— Не, ще свърши работа — каза Джори. — Знам, че не изглежда достатъчно здрава, но съм го правил и преди. Минавахме на бас оттук, когато бях…
	— Портите са затворени — каза Клара. — Някой е запечатал града.
	Джори застана до нея. Крепостната стена не беше чак толкова далеч. Денем и в по-спокойни дни Клара би могла да стигне до голямата порта за няколко минути. Сега обаче, въпреки мрака, нямаше съмнение, че бронзовите врати са затворени. Затворени, залостени и най-вероятно свалени от пантите, както се правеше по време на война.
	— В капан сме — прошепна Сабиха.
	— Да — каза Клара.


	Маркъс

	Когато пристигнаха докладите, в Порте Олива валеше — от онези проливни летни бури, които започват сутрин с лека миризма във вятъра под ясно синьо небе, а до обед вече беснеят и се опитват да удавят всичко живо. Бурята превърна улиците в бързи, дълбоки до глезените реки, които влачеха боклуци, фъшкии и мъртви животинчета към морето. Маркъс беше навел глава срещу вятъра, но не си правеше труда да бърза. Хлебарката беше дотичал с новината, че Пик го вика в банката. Само няколко минути след като излезе навън, Маркъс вече бе мокър до кости, затова тичането му се струваше безсмислено.
	Лалетата в кофата бяха яркочервени. Тук-там листенцата бяха опадали. Пореден порив на вятъра отрони още едно и пороят го отнесе. Маркъс се загледа след него — мъничка червена лодка, повлечена от бурна река. Бутна вратата на офиса и влезе.
	Пик крачеше нервно. Капки пот блестяха по широкото й чело, но дъждът беше поохладил стаята и за разлика от предишния път нотариуската бе намерила сили да се движи на собствен ход. Ярдем редеше на едно високо столче, миришеше на мокро куче и беше прогизнал като Маркъс. Други нямаше.
	— Тази сутрин дойде птица — започна Пик без предисловия. — От холдинговото дружество.
	— Можеше да изчака и до следобед — каза Маркъс, докато си изстискваше ръкавите. — Да не би да изпращат нов ревизор?
	— И други ще получат вестта до ден-два, така че трябва да действаме бързо. В Антеа има проблеми. Според нашия човек в Камнипол някой се опитал да надупчи лорд-регента като игленик. Портите са затворени и залостени, а по улиците се водят сражения. По всичко личи, че е избухнала гражданска война.
	Мина цял миг, преди Маркъс да проумее казаното. Ярдем го гледаше напрегнато.
	— Имам списък с договори в последна фаза, които трябва да приключим спешно, още днес — каза Пик. — Разчуе ли се, цените на зърното и металните изделия ще хвръкнат до небето. Сигурно имаме само няколко часа да свършим работата, иначе… И трябваше да е точно днес, разбира се, в тоя ужасен дъжд. Бог ме мрази, няма друго обяснение. Въпреки това трябва да действаме.
	— Ами Ситрин? — каза Маркъс.
	Пик се намръщи. Избягваше да срещне погледа му.
	— В писмото не пише нищо за нея. Парин Кларк е главният ни представител там и той е написал доклада. Не споменава нищо за Ситрин.
	— Но тя е в Камнипол — настоя Маркъс с все по-студен глас. — С него.
	— Пътувала е с него, но повече не знам. И да е добре, и да е мъртва, и да е изчезнала, Парин не би хабил място в писмото за такива дреболии. Това не ти е клюкарска брошура. А информация, която ще ни донесе пари. Пратил ни е най-важното и сега от нас зависи да се възползваме и да изстискаме най-голямата възможна печалба за банката.
	— Отивам при нея — каза Маркъс. — Сама се оправяй с договорите.
	— За бога, Уестер — каза Пик, — Камнипол е далече. На седмици път с бърз кораб и още повече по суша. Докато стигнеш там, всичко ще е приключило. А може и да е приключило вече, защото писмото е отпреди дни. Може целият град да е изгорял до основи. Така или иначе, нашата работа е тук.
	— Не съм съгласен — каза Маркъс.
	— Аз пък не съм съгласна, че съм единствената хубава жена в град, пълен с дребни и кльощави мъже — каза Пик, — но това не променя ситуацията. Магистрата е в Камнипол, а ние сме тук. Ако искаш да се погрижиш за нея, погрижи се за нещата, които са й важни. И за които ти се плаща.
	И вдигна от писалището купчина документи. Договори. Запитвания и споразумения. Ярдем се изкашля многозначително и Маркъс с усилие свали ръка от дръжката на меча си. Шуртенето на водата по улицата вън и виещият вятър запълниха тишината. Пик му връчи документите. Бавно и против волята си Маркъс ги взе.
	— Опасна работа е това — каза Пик. — Никой да не ги вижда, освен теб и Ушите.
	— Ушите?
	— Има предвид мен, сър.
	— А.
	— Зарежи всичко друго — каза Пик. — Ако се справиш с тази задача, ще имаме достатъчно печалба да осигурим съществуването на банката за година напред. Имената на получателите са написани на договорите. Гледай да не попаднат в чужди ръце. Хайде, тръгвайте.
	Маркъс разлисти договорите, после кимна и каза:
	— Трябва да ги приберем в нещо, иначе ще се намокрят.
	Ярдем стана. Държеше кожена чанта в едната ръка и голям плик от намаслена кожа в другата. Маркъс ги взе, прибра документите в плика, а плика — в чантата. Пик скръсти ръце, черните й очи гледаха доволно.
	— Гледай да не се издъниш — каза тя.
	— Ще направим каквото трябва да се направи — каза Маркъс. — Ярдем?
	— Идвам, сър.
	Маркъс излезе под проливния дъжд. Капките удариха лицето му, влязоха му в очите. Ярдем тръгна до него.
	— Ушите?
	— Мисля, че ми е хвърлила око, сър.
	— Е, ти си чаровник. Трябва да мина през казармата. Ела с мен.
	— Да, сър.
	Градът се беше слял в едно, сякаш водата отмиваше не само уличните боклуци, а очертанията и цветовете. Сякаш самата представа за Порте Олива се размиваше. Охранителите седяха около масата в казармата и хвърляха зарове. Маркъс бавно ги огледа. Лично беше наел всеки от тях. Добри хора бяха. Стабилни мъже и жени, верни на банката и лично на него.
	Щяха да му липсват.
	— Ахариел.
	— Да, капитане?
	Маркъс му метна кожената чанта. Картадамът я хвана във въздуха.
	— Вътре има договори, които трябва да се доставят. Имай грижата.
	— Да, капитане — каза Ахариел и разкопча катарамите.
	Маркъс се обърна към вратата. Ярдем стоеше на прага с безизразно лице. Ушите му обаче бяха щръкнали право нагоре.
	— Чакаш ли нещо? — попита го Маркъс.
	— Не, сър.
	— Да вървим тогава.


	Хановете и кръчмите край пристанището бяха пълни с хора, прислонили се от дъжда. Клюки, новини и непотвърдени предположения се разменяха евтино, на цената на паница ечемичена супа или шише сайдер. Маркъс чак сега си даде сметка за едно от предимствата да се задържиш на едно място повече от година — придобиваш представа кои лица и гласове са чужди за въпросното място. Именно те бяха интересни за Маркъс, защото идваха от горещите точки, където започваха малките войни. Или където свършваха.
	Мерисен Кок и хората му се биели за дребен лионейски лорд срещу местно южнярско племе. Карол Даниен, от своя страна, поел гарнизонна работа на границата между Еласе и Кешет. Отрядът на Тиятра Едженсил, по-малък и по-наскоро формиран от отрядите на Кок и Даниен, работел в Макиа за някакъв принц, чиято градска стража минала на вражеската страна. Друг отряд, Черните хрътки, за които Маркъс не беше чувал досега, уж бил поел поръчка в Херез, но за това подробности нямаше.
	Бурята се изнесе към морето. Когато слънцето най-после изгря, високите облаци на южния хоризонт грейнаха в червено и златно. Сивият воал на бурята под тях изглеждаше ефирен и дори красив. Улиците бяха мокри и чисти, дори калта беше отмита. Кукловодите и музикантите наизлязоха по кръстовищата и кръчмарските дворове. Маркъс купи фуния с печено телешко за себе си и друга с риба и яйца за Ярдем, после двамата тръгнаха по широките улици.
	— Кок ми допада най-много, но не ми се ходи в Лионеа. Макиа е по-близо, но Едженсил е нова в занаята и не знам дали може да й се вярва.
	— Освен това работи за принц — каза Ярдем.
	Маркъс вдигна рамене, лапна парче месо и задъвка.
	— И защо това да е проблем?
	— Ами, нали уж не работехме за крале, а принцовете са малки крале — каза Ярдем.
	— Аз не си търся работодател. Вече си имам. Трябва ми отряд, който да наема.
	Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха.
	— За какво, сър?
	— Отивам да измъкна Ситрин — отвърна Маркъс. — Мислех, че е ясно.
	— Това си е голяма услуга — каза Ярдем. — Дори от човек, дето го познаваме отдавна.
	— Какво имаш предвид?
	— Че нямаме златото да наемем отряд.
	— Знам къде една конкретна банка си държи парите.
	Ярдем наведе глава и изсумтя. Маркъс направи още няколко крачки, преди да разбере, че приятелят му е спрял. Обърна се. Лицето на тралгуна беше безизразно. Празно. Маркъс пристъпи към него.
	— Имаш да ми кажеш нещо ли?
	— Правилно ли разбирам, сър, че смяташ да ограбиш банката, да платиш на наемнически отряд и да го хвърлиш в центъра на гражданска война?
	— Смятам — каза Маркъс, уж спокойно, но и сам чу гневните нотки в гласа си, — да върна Ситрин жива и здрава. И ще направя всичко, което е необходимо. Ако трябва да потопя този град в морето, ще го направя.
	— Това е грешка, сър.
	— Казваш, че Ситрин не си заслужава усилията?
	— Казвам, че да хвърлиш външна сила в гражданска война е като да метнеш бурета с масло в пожар. А ако ограбим банката, ще си затворим пътя назад, дори да намерим Ситрин.
	— И какво друго да направя? Да седя и да чакам?
	— Магистрата е умна. Способна. Имай повече вяра в нея.
	— Тя е младо момиче насред гражданска война — каза Маркъс, — а и двамата знаем какво може да сполети едно момиче насред гражданска война. Ще я намеря и ще имам грижата да я изведа оттам. Не съм те молил да идваш с мен. Ако смяташ, че не ти е по силите, не идвай.
	Ярдем се намръщи така, че сякаш дори костната структура на лицето му се промени.
	— Моля те да премислиш — каза той тихо. — Сейфът…
	— Какво, сейфът е по-важен от Ситрин? Или банката е по-важна от Ситрин?
	Стояха на улицата. Светкавица проряза облаците на хоризонта, но беше много далеч и гърмът не се чу. Маркъс лапна още едно парче телешко, а Ярдем въздъхна.
	— Как смяташ да стигнеш до сейфа, сър?
	— Знам кой е на смяна — каза Маркъс. — Ще ни трябва чук. Длето. Каруца с добър впряг. Познаваме черните пътища оттук до Свободните градове. Или може да наемем малък крайбрежен кораб. Или пък просто да купим рибарска лодка и да забравим за Порте Олива. За двайсетина дни ще стигнем до Еласе. Макиа е значително по-близо.
	— Но пак има страшно много път до Камнипол.
	— Това е още един аргумент да не губим време, а да тръгнем още тази нощ — каза Маркъс.


	Спазари ръчна количка за нула време. Един грънчар с малка работилничка близо до офиса на банката имаше количка за продан, а Маркъс имаше пари да му плати щедро. За чук и длето трябваше да намери ковача в дома му и да му обясни какво му трябва. Десетилетията труд в ковачницата бяха направили майстора почти глух.
	Силната страна на плана беше в неговата простота.
	Улицата беше празна и тъмна, почтените граждани на Порте Олива спяха в леглата си, а непочтените се въртяха в Соления квартал. Тук нямаше много нощни патрули, а дори да срещнеха някой, какво? В града Маркъс и Ярдем ги свързваха с банката. Ако някой ги видеше на път към клона, щеше да реши, че просто отиват да поемат нощната смяна. А тръгнеха ли си, нямаше да се върнат. Нито Порте Олива, нито друг град, където Медеанската банка имаше клон, щеше да отвори повече обятията си за Маркъс Уестер.
	Нищожна цена.
	Ярдем вкара количката в офиса, заключи и залости вратата. Маркъс слезе долу при вкопания в земята сейф. Ключалката беше по-здрава, отколкото изглеждаше, и мина близо час, докато я разбият. Когато най-сетне вдигнаха капака, безшумно и леко заради смазаните панти, Маркъс приближи фенера до съдържанието му. Тук се пазеха само най-тайните и ценни договори. Тези документи имаха стойност само за малцината, които касаеха пряко. По друг начин стояха нещата със скъпоценните камъни. С кесиите златни и сребърни монети. Бижута и запечатани тубички с редки подправки. Тях можеше да ги използва всеки. Маркъс клекна до сейфа и разрови богатството на банката. Действаше бързо, но и внимателно.
	— По-малко е, отколкото когато дойдохме — каза Ярдем.
	— Това можеше да се очаква — каза Маркъс. — По-голямата част е раздадена като кредити и вложена в съвместни начинания. Има достатъчно обаче. Може би не за голям наемнически отряд, който да ангажираме за цял сезон, но за двестатина наемни меча ще стигне. Пък и така ще се движим по-бързо. Няма да ни бавят дълги продоволствени маршрути.
	— Искам да те помоля за една услуга, сър.
	Маркъс вдигна поглед. Фенерът осветяваше лицето на Ярдем отдолу и сянката на брадичката скриваше очите му. На тази светлина Ярдем не приличаше на себе си.
	— Каква услуга? — попита Маркъс.
	— Щом натоварим количката и излезем през вратата, свършено е. Това е последният ни шанс да премислим. Искам да спреш за миг и да се помолиш заедно с мен за напътствие.
	Маркъс прихна.
	— Сериозно говоря, сър.
	— Бог не слуша — каза Маркъс. — Нито слуша, нито чува.
	— Мисля, че може би ние сме онези, които трябва да се вслушат, сър.
	— Хайде, но по-бързо, ако обичаш — каза Маркъс.
	Ярдем сведе глава, черните му очи се затвориха. Маркъс пристъпяше от крак на крак и чакаше. До най-близката конюшня имаше седем пресечки. И доста повече до пристанището. Но пък пари имаха достатъчно да си осигурят изход от града по свое усмотрение. Със златото — и с мечовете си — щяха да са далеч от Порте Олива, когато зората изгрее. Ярдем отвори очи.
	— Моля те да си промениш решението, сър.
	— Бог не ми проговори. Толкова теология ми стига за тази нощ — каза Маркъс и му метна една малка кесия със скъпоценни камъни. Ярдем вдигна ръка и я улови във въздуха.
	— Помогни ми да натоварим.
	Ръката на Ярдем се стегна върху рамото му и светът се завъртя. Каменната стена на мазето го удари в гърба като чук и Маркъс се срина на четири крака.
	— Какво…
	Ярдем пристъпи към него, широката му длан легна тежко върху врата на Маркъс. Маркъс се извърна, като изтегляше в движение меча си, но тралгунът хвана китката му с другата си ръка и я изви. Пръстите около гърлото му се стегнаха, ръката се вдигна нагоре и краката на Маркъс се отлепиха от пода. Пред очите му притъмня, но миг преди да изгуби съзнание Маркъс заби коляно в чатала на Ярдем. Хватката около гърлото му отслабна и той успя да си поеме дъх. Ярдем дърпаше отчаяно меча му, но Маркъс се възползва от инерцията на едрия тралгун и се отскубна.
	Извъртя се, вдигнал отбранително меча си, но закъсня с частица от секундата. Чукът, който беше донесъл да разбие ключалката на сейфа, вече летеше към носа му. Нещо изхрущя влажно и светът избухна в болка. Маркъс усети, че изтръгват меча от ръката му, но някак отдалеч, сякаш се случваше на друг. Метна се слепешката напред, рамото му попадна в нещо меко, опита се да събори Ярдем на пода, но тралгунът се изплъзна наляво и уви лакът около гърлото му. Маркъс го ритна, опитваше се да извие глава надолу, за да го захапе за ръката, но не успя. Имаше вкус на кръв в устата си, не можеше да диша през носа. Впи пръсти в ръката, която го душеше. Замириса му на дим. Светът се сви до сивкава далечна точка, а после угасна.


	Когато се свести, установи, че ръцете и краката му са вързани зад гърба, а устата му е запушена с някакъв парцал, който на свой ред е стегнат около главата му с широка каишка. На главата му беше надяната торба, което затрудняваше дишането му още повече. Натоварен беше в ръчната количка, чиито дървени колелета трополяха по калдъръма. Носът му пулсираше и болката се стрелкаше чак до мозъка. Размърда се в опит да се превърти, да се надигне или да се развика. Каквото и да е.
	— Това ли е доставката? — попита непознат глас.
	— Това — каза Ярдем. — Знаеш къде да я закараш, нали?
	— Знам. Но не давам гаранция, ако се измъкне по пътя. Аз не съм войник.
	— Аз пък съм — каза Ярдем. — Няма да се измъкне.
	Вдигнаха го и го метнаха на някакви дъски. Издрънчаха вериги, после широка кожена ивица го стегна през гърдите, друга през краката над коленете. Торбата се изхлузи и Маркъс видя, че са го натоварили в каруца. В една от дъските имаше голяма желязна халка и Ярдем тъкмо затягаше веригата му към нея. Гняв вля сили в жилите на Маркъс и той се надигна, но Ярдем го бутна почти небрежно да легне.
	— Още колко ще се бавиш? — попита каруцарят.
	— Почти приключих — изсумтя Ярдем. Дръпна веригата и Маркъс се пльосна на дъските. Рамото и хълбокът му изтръпнаха от болка. От носа му отново потече кръв. Изви врат и видя спокойното лице на тралгуна. По ръцете на Ярдем имаше кръв, на ухото му имаше рана, която Маркъс не помнеше да му е нанасял. Дълбоко в себе си все още таеше надежда, че Ярдем ще го пусне. Че всичко това е шега, урок или началото на някаква религиозна проповед.
	Другата част от съзнанието му, тази, която разбираше какво става, гледаше нагоре към бившия му приятел и си мислеше: „Ще те убия, рано или късно ще те убия.“
	Ярдем най-после заговори и гласът му беше съвсем спокоен. Все едно говореше за времето или за нов набор в отряда. Или за нещо друго от този сорт.
	— Денят, когато ще те хвърля в канавката и ще поема командването на отряда, сър? Този ден е днес.


	Гедер

	Слязоха под земята.
	Отначало Гедер смяташе, че просто ще следват пътеките край скалната стена, ще се спуснат надолу и ще намерят проход, който да ги отведе в руините под града. Бледата жена, Ситрин, беше изтъкнала недостатъка на този план — ако използвали пътеки, които използват и други хора, неизбежно щели да срещнат въпросните хора. Не, трябвало да минат по път, по който не минавал никой, да намерят проход, където никой не бил стъпвал от години. И го каза толкова спокойно, сякаш цял живот се е мотала из подземни проходи. Думите й го изплашиха до смърт, но не можеше да отрече логиката в тях.
	Денят почти превали, докато актьорите намерят изоставено кътче в града, но важното бе, че намериха. Стар склад, който пустееше от много време, с пропаднал покрив и потъващи в земята стени.
	Потъваха, защото имаше в какво да потънат. Гедер, нагизден със стари дрипи, които воняха на парфюм и театрален грим, се остави да го вкарат в порутения склад и оттам надолу към древна арка, която геройски удържаше тежестта на каменните зидове над себе си. Между отломките по пода и дъгата на арката имаше само стъпка — стъпка и нещо разстояние, но по всичко личеше, че котките често навестяват това място и минават свободно навътре и навън. Ситрин се вмъкна първа — пропълзя в мрака само с една малка свещ в лампа с дебело стъкло. Дупката беше толкова малка, че момичето се смъкна на лакти и колене, но след малко извика, че проходът се разширявал. Имало място, така че да идвали и те.
	Астер влезе пръв, камънаците стържеха под него. Ситрин не спря да подвиква, докато момчето не я намери.
	А после дойде неговият ред.
	На годините на Астер Гедер беше синът на господаря на Сламенкърш. Момчета с потекло като неговото нямаше в околността, нямаше и на един ден път езда във всички посоки. Катеренето по дървета, скачането във вода от високи скали, провирането през тесни пещери не бяха част от детството на Гедер. Той нямаше приключенски опит, от който да почерпи. Провираше се напред педя по педя, дневната светлина гаснеше зад него, а той мислеше само за тоновете скала над главата си. Древните камънаци притискаха въздуха, сгъстяваха го. Таванът ставаше все по-нисък, принуждаваше го да пълзи по корем, да се извива като влечуго. Вонята на котешка пикня ставаше по-силна. По едно време реши, че е свърнал в погрешната посока, че се е изгубил в мрака и ще остане тук погребан жив.
	После отблясък от свещта на Ситрин привлече погледа му, Гедер запълзя натам и се измъкна на по-широко. Сигурен беше, че лактите и коленете му за издрани до кръв, но свещта разкри само няколко дребни белезникави ожулвания.
	Астер се писа доброволец да пропълзи по обратния път при актьорите, които ги чакаха под открито небе. Очите му блестяха развълнувано. Когато се върна, за глезена му беше вързана връв. С общи усилия тримата издърпаха през тесния проход голяма кошница с плоско дъно, пълна с провизии — свещи, одеяла и запечатани буркани със стафиди, вода и сушено месо. Нямаше да им стигне задълго, но все щяха да изкарат до края на деня. Ситрин благодари на висок глас, актьорите й отвърнаха с приглушени от разстоянието и камъка гласове, после гласовете им замлъкнаха.
	Каверната беше част от погребана градина. Контурите на лехите още си личаха между древните колони. Страничен проход водеше към по-малко помещение, където трупът на повалено дърво лежеше подпрян на голям каменен зид. Разбита врата водеше навътре в скелета на стария град, към стаите на отдавна погребана къща. Уви, таваните в къщата бяха много ниски, подходящи за котки, но не и за хора, прахолякът по пода се стелеше на дебел слой, без следи от човешки стъпки. Котешката смрад беше навсякъде, но Гедер установи, че с времето вонята намалява.
	— Е — каза Ситрин. — Това място определено ще свърши работа.
	— Трябва да огледаме по-добре задната стена — каза Астер. — Може да има друг изход.
	— Няма смисъл. Никой не минава оттук. Но ако се придвижим навътре и стигнем до обитаеми места, може да ни открият. По-добре да си стоим тук, където не идва никой.
	— Че кой би слязъл тук? — каза Гедер. — Това място е дупка. Буквално. Дупка в земята.
	— Всеки град си има своята беднотия — каза Ситрин. — Говорете си каквото искате за това място, но то ни предлага подслон. Убежище. А ние търсим точно това.


	Мисълта за предателството тормозеше Гедер повече и от спомена за насилието.
	Ситрин беше излязла за храна и новини. Котките, чийто дом си бяха присвоили, стояха настрана, само от време на време се чуваше как дращят по камъка. Астер дишаше дълбоко и равномерно, спеше. На Гедер — лежеше в мрака с ръце под тила — му се искаше и той да заспи.
	Затвореше ли очи обаче виждаше Досън Калиам. Виждаше ножа в ръката му и кръвта по пръстите на Басрахип. В това нямаше никакъв смисъл. Та Досън беше бащата на Джори. Гедер му беше помогнал да разкрие и унищожи Фелдин Маас. Поверил му бе армиите си. Досън Калиам му беше приятел. Наставник. А после отново си спомни за ножа и за омразата в очите на Досън.
	Щом Досън му беше враг, значи всеки можеше да му е враг. По различни причини или без никаква причина.
	Беше ужасно, беше смазващо… и понеже Астер спеше и не можеше да го види, Гедер си поплака малко в хватката на страха и чувството за самота.
	Разни тихи шумове го стряскаха. Котките дебнеха в околните проходи, приближаваха се предпазливо като съгледвачи, после побягваха панически. Мишки и плъхове нямаше, не смееха да припарят заради силната воня на естествения си враг, предположи Гедер. От време на време откъм стените се чуваше тих пукот, шум от падащи камъчета, сякаш подземията бяха в постоянен процес на разложение. След векове малките камъчета и ручейчетата дъждовна вода щяха да запълнят каверните догоре. Преди векове мъже и жени бяха вървели по тези камъни, любували се бяха на теменужките в лехите. Сега дори слънцето не се вясваше тук. Един ден скалата щеше да си присвои дори този малък джоб с въздух. Всичко щеше да потъне погребано под Камнипол и никой никога нямаше да го намери. Камнипол беше град, построен върху изгубени неща.
	Чу се шум. В тесния проход падаха камъчета. Гедер се надигна и облиза изнервено устни. Нищо не виждаше. Беше тъмно като в рог. Извади малката си кама, дишането му се накъса.
	— Будни ли сте? — попита Ситрин и Гедер си отдъхна.
	— Аз — да. Астер спи.
	— Добре. Ще запалиш ли свещта? Не посмях да запаля фенера, докато бях навън.
	— Защо?
	— Защото е нощ. Можеше да ме видят.
	Гедер запали свещта и Ситрин се плъзна по задник в погребаната градина. Косата й беше опъната назад в конска опашка, кал и прах лепнеха по ръцете и коленете й. Кожата й, бяла почти като сняг, сякаш грееше със своя светлина. Ситрин изглеждаше твърде крехка, немощна дори, сигурно заради разредената кръв на смесения си произход. Но това беше само привидно, иначе откъде би взела тази изправена стойка и енергичната увереност на движенията? Ако беше първокръвна, Гедер не би й дал повече от дванайсет-тринайсет години, ако не заради друго, то заради кожата й, гладка като на дете. Но тя беше банкова магистра и сигурно беше по-голяма от него. Жена, която обикаляше света.
	Ситрин коленичи, развърза стегнатата около глезена й връв и започна бавно да я дърпа. Кошницата застърга по камъните.
	— Новините не са добри — каза тя тихо, за да не събуди момчето. — По улиците още има сражения. Частни гвардии и благородни домове, но има и мародери. Цели банди. Решат ли, че някоя богаташка къща е празна и неохранявана, я опоскват до кокал. А и някои стари кръвни вражди, изглежда, са се събудили за нов живот. Днес следобед петима маскирани отвлекли някакъв търговец, Дерон Рут, и го метнали в Прореза. Никой не знае защо.
	— А Басрахип?
	— Храмът е бил подпален, но още не е изгорял. Микел и Сандр не открили никого там, но и трупове нямало. Част от свещениците са били убити, в това няма съмнение. Говори се, че ги били виждали по улиците, но засега моите приятели не са намерили нито един.
	Гедер поклати глава. Раменете го боляха, схванати от постоянното напрежение. Непоносимо напрежение. Целият му свят се разпадаше на съставните си части. А ако останеше и без Досън, и без Басрахип… какво щеше да прави, ако изобщо някога излезеше на бял свят.
	— А градската стража? — попита той. — Те какво правят?
	Ситрин протегна ръка в тъмния проход, изпъшка и придърпа кошницата.
	— Претрепват се от работа. В града цари пълно беззаконие. Ако питаш мен, тази нощ ние тримата сме на най-сигурното място в Камнипол.
	— Освен ако твоите приятели не ни предадат — каза Гедер.
	— Освен това, да — съгласи се тя, после взе от кошницата нещо увито в кърпа и го остави на земята до краката си. — Но няма да го направят.
	— И защо не? — попита Гедер, сетил се отново за Досън Калиам и онова, което беше видял в очите му. За кръвта по кинжала му. — Всеки от тях би могъл да ни предаде. Защо да не го направят?
	— Един от тях вече направи нещо такова преди време — каза тя. — Една по-точно. И те видяха как свърши това.
	Извади някакъв буркан, после и три меха вино. Последното в кошницата беше ламаринено гърне. Тя го вдигна на светлината на свещта и се усмихна малко криво.
	— Едва не забравих за тази необходимост. Как мислиш, дали да го сложа зад онова дърво, или да потърсим нещо навътре, някакво помещение по-далеч от носовете ни?
	Гедер си представи как се облекчава на място, където тя може да го чуе, и се изчерви.
	— По-навътре ще е по-добре според мен.
	— И аз така мисля — каза тя. — Първият, който го назори, ще избере мястото.
	Разгъна кърпата на треперливата светлинка. Вътре имаше храна за един, най-много два дни, и то ако я пестят. Печено пиле, сурови моркови — поувехнали и тънки като пръстите й, половин заек, сварен във вино, и кифли, толкова баяти, че кънтяха на кухо.
	Седяха в тъмното. Ситрин пиеше вино със спокойния маниер на отдавнашно познанство и Гедер установи, че също се налива, за да не остане по-назад. Когато от пилето останаха само кости и хрущяли, подхванаха третия мях и по всичко личеше, че Ситрин няма да заспи, преди да е изпразнила и него.
	Астер похъркваше тихо под одеялата и мърмореше насън.
	— Доста добре се справя със ситуацията — каза Ситрин и кимна към спящото момче.
	— Държи се мъжки — отвърна Гедер. — Но и за него е много трудно. Изгубил е майка си много малък, а сега и баща си. Добави към това и тежестта на короната.
	— Не ми звучи справедливо, че кралският произход трябва толкова да ти стъжнява живота — каза тя. — Така де, властта би трябвало да има повече предимства.
	— Какво? Смяташ, че нещата не вървят добре? — попита той. В първия миг Ситрин го погледна недоумяващо, но после все пак се засмя на шегата.
	— Тази ситуация е необичайна и за теб, милорд регент — каза тя. — Но ти си израснал в благороден дом, също като принца, и разбираш по-добре какво му е.
	— Всъщност не е точно така. Тоест, сега двамата сме в еднакво положение, но доскоро нямах представа, че ще се издигна толкова високо. А той още от малък знае, че един ден ще седне на трона. Аз, от своя страна, знаех, че ще наследя малко имение с твърде много дървета и недостатъчно обработваема земя.
	Тя килна глава и го изгледа замислено. Виното бе прежарило страните й. Кичур коса се беше измъкнал от опашката й и тя го издуха настрани.
	— Но пък си се издигнал високо. На практика ти управляваш кралството.
	— Историята е дълга и сложна — каза Гедер.
	— Прав си. Току-виж не ни стигнало времето.
	И той започна от началото. Сламенкърш с неговата малка бърза река и библиотеката. За майка си помнеше малко, но разказа и него. Също и за Камнипол, такъв, какъвто си го бе представял като малък — вълшебен град, където благородни лордове и дами танцуват, разменят си мъдри мисли и се дуелират в името на любов и чест. Сега всичко това му се струваше смешно, но навремето бе подпалвало въображението му като с магия.
	А после й разказа за първата си поява в кралския двор. За първата си военна кампания.
	Когато спомена Ванаи, Ситрин застина. Не че изражението й се затвори, но някак се обърна навътре, отрезвя. Нещо му нашепваше да млъкне, но колкото повече се умълчаваше Ситрин, толкова повече му се искаше да я разсее, да я разсмее. Тревогата го тласкаше неотвратимо напред и той преувеличаваше собствените си провали и недостатъци, за да постигне комичен ефект. Всички други му се смееха, значи и тя би могла да се разсмее, но уви, Ситрин само кимаше мълчаливо. Гедер знаеше, че трябва да смени темата, преди да е стигнал до опожаряването на града, но разказът и виното се бяха сдобили със свой собствен живот и Гедер слушаше с растящ ужас собствения си разказ как Терниган завладява града и назначава Алан Клин за протектор. Разказа й и за собствената си роля като маша на Клин.
	Когато спомена за кервана, който уж изнасял незаконно богатството на Ванаи извън пределите на града, тя малко се пооживи. Когато стигна до набега си южно от драконовия път, затънал до колене в ледена кал в компанията на тимзински войници, които го презираха, Ситрин вече го слушаше с истинско внимание. Гедер дори си призна — за пръв път пред друг човек, — че е намерил съкровището и си е затворил очите. Невярващото й изражение граничеше с комичното.
	— Знам — каза той и поклати глава. — Постъпих глупаво и дребнаво. Ако ме бяха хванали, като нищо можеше да ме обесят за измяна, но Клин беше толкова самовлюбен… не намирам думи, с които да го опиша.
	Тя го гледаше, сякаш го вижда за пръв път, а усмивката й беше като балсам върху рана от изгаряне. Той се ухили и сви рамене.
	— Взех си малко — призна. — Колкото да купя две-три книги, когато се прибера във Ванаи.
	— Ще се вземеш я — каза Ситрин и поклати в недоумение глава. И одобрително също, което внезапно го изпълни с гордост заради проявения кураж. — Значи си бил в града, когато са го подпалили.
	Гедер си пое дълбоко дъх. Изпълни го див ужас. Той го потисна, но не успя да го прогони.
	— Всъщност бях протектор на града.
	Лицето й застина.
	— Тоест ти си издал заповедта?
	Истината го пареше. Толкова лесно би било да отговори с едно простичко „да“. Но му се искаше тя да го хареса.
	— Не — каза Гедер. — Заповедта дойде отгоре. Но и аз не се възпротивих. А трябваше. Беше грешка. Ужасна грешка. Ужасна и глупава грешка. Онзи, който е издал заповедта, явно не си е давал сметка какво означава. Какво означава наистина. Още сънувам кошмари. Ти… била ли си във Ванаи?
	— Израснах там — каза тя. — Там са погребани родителите ми, а банката ме взе за повереница. Изгубих всичко и всички в пожара.
	Гедер изтръпна от страх и благодари мълчаливо на бог, че е решил да излъже. Вината го заля, удави го.
	— Съжалявам — измърмори той и погледна встрани.
	— Не знам — каза Ситрин. — Аз ги обичах, но те мен — не. Е, Кам може и да ме е обичала малко. Но магистър Иманиел… той не обичаше никого, поне така мисля. Просто си беше такъв. Заболя ме, като разбрах, че са загинали, но…
	— Но?
	— Но не знам коя щях да съм сега, ако бяха оцелели — каза тя. Говореше с ясната дикция на човек, който е пил точно толкова, че да внимава с произношението. — Липсват ми. И дълго ги оплаквах. Но ми харесва онова, в което се превърнах. Харесвам работата си. Всичко е пред мен. Нещата, които са се случили, за да стигна дотук? Какво право имам да ги съдя? Добри. Лоши. Коя щях да съм сега, ако имах родители? Коя щях да съм, ако бях стигнала до Карс? Ако нещо ужасно води до нещо добро, кои сме ние, че да съдим съдбата?
	— Не знам — каза той, макар че онова за Карс не го схвана. Ситрин идваше от Карс, така че все трябваше да е стигнала дотам на някакъв етап.
	Тя вдигна меха, глътна веднъж, още веднъж — и дотам. Последната глътка. Няколко червени капки се стекоха от ъгълчето на устата й и тя ги изтри с ръкав. Усмихна се. Изражението й беше лениво и доволно, съвсем не на място за това подземие насред гражданска война.
	— Така — каза тя и остави празния мях на земята. — Вече съм достатъчно пияна, за да заспя.
	— Ами, добре. Лека нощ, магистра.
	Тя кимна замаяно, но очите й грееха весели.
	— Лека нощ и на теб, милорд регент. Да видим кой пръв ще търси дом за нощното гърне. — Наведе се напред и духна свещта.
	Мракът беше пълен, непрогледен. Гедер откри опипом някакво одеяло и се загърна. Плюските по ръката го сърбяха, но не нетърпимо. Чу как Ситрин се бори със своето одеяло, върти се от едната на другата страна и ругае под нос. Дишането й беше плитко и нетърпеливо, после се забави и се успокои и тя захърка тихичко във високите регистри.
	Гедер лежеше в прахоляка, подложил ръка под тила си. Чу котешки стъпки — някоя от предишните тукашни обитателки беше надушила кокалите от пилето. Последва трескаво трошене на по-малките кости, премляскване, малък грапав език, който обира и последните трошици. После Гедер се размърда, котката побягна и той съжали, че я е подплашил.
	Не си беше давал сметка до каква степен пламъчето на свещта е затопляло малкото помещение — сега, без него, въздухът бързо изстиваше. Гедер се мъчеше да заспи, дори започна да брои наум вдишванията и издишванията си, както правеше като малък. Съзнателно отпусна мускулите на тялото си, като започна от стъпалата нагоре. Стана още по-студено, но студът вече не го мъчеше толкова. Много бавно той усети как съзнанието му се отпуска и се хлъзва към тихия уют на мрака. Когато Ситрин се обърна насън и се сгуши в него, той го регистрира като факт, и само толкова.
	Последната му свързана мисъл гласеше, че да спиш до жена не е чак толкова страшно.


	Досън

	Битката за Камнипол се вихреше вече седмица, насилието провокираше насилие, всяка атака водеше до отмъщение и отмъщение за отмъщението. На два пъти бе имало нападения и срещу неговата къща, но и двата пъти атаките бяха отблъснати. Хранителните запаси на града намаляваха, водата в цистерните — също. Високото лятно слънце се бе включило в битката с незапомнени жеги. Печеше от безоблачното синьо небе, мореше цветята, дори дърветата вехнеха, а хората докарваше до лудост.
	Досън стоеше на покрива на къщата на Алан Клин с ръце зад гърба, вирнал брадичка в израз на показна, но куха самоувереност. Неговият град страдаше. Народът му страдаше. Ако мобилизираше останките от армията си, Астерилхолд спокойно можеше да ги струпа пред портите на града, без никой в Камнипол да разбере и без това да промени драстично нещата. Обсадата, която сами си бяха спретнали, не беше по силите и на най-големия им враг. Все едно любимото ти куче полудява бавно, хапе се до смърт, а ти го гледаш безсилен в хватката на скръб и ужас. Така се чувстваше Досън.
	Алан Клин се изкашля зад него. Миркус Шоут, комуто оригиналност по принцип липсваше, направи същото. Досън се обърна към своите съветници. Патриоти, които хората мислеха за предатели. Естин Серсилиан беше мъртъв, посечен на улицата. Одерд Мастелин изглеждаше смален, уморен, умърлушен. От живите единствено лорд Баниен не беше с тях. Сутринта бе тръгнал с десетина мъже да спаси каквото може от своята къща, която бе изгоряла през нощта.
	— Не можем да продължаваме по този начин — каза Клин.
	— Знам.
	На улицата долу трябваше да има мъже и жени, кучета и деца. Слугини трябваше да прибират дрехите на господарите си от градската пералня. Коне трябваше да теглят каруци с ряпа и моркови към пазарния площад. Вместо това по улицата обикаляха въоръжени мъже с уморени очи. Негови мъже, а също на Клин и Баниен. Над къщата се вееше и знамето на Астер, знак за лоялност, който с всеки ден значеше все по-малко.
	— Ако държахме крал Лечан — каза Мастелин, — можехме да твърдим, че сме легитимните защитници на трона. Защото държим в плен врага на короната.
	— Сигурни ли сме, че не е убит? — попита Миркус Шоут.
	Клин се изсмя ниско и злостно и каза:
	— Не сме сигурни дали някой го _храни_. Може да е ритнал камбаната от глад.
	— Тогава трябва да се предадем — каза Шоут.
	— Не и на Палиако, никога — каза Досън. — Ако ще оставяме оръжията, трябва да е в краката на принца. Иначе всичко, което говорят за нас, ще излезе истина.
	— Мисля, че подценяваш онова, което говорят за нас — каза Клин. — А и едва ли има значение. Ако не намерим Палиако или принца, на кого ще се предадем? На Даскелин? На Брут? Или на някой от другите, първия, когото срещнем на улицата? Никой от тях не може да ни гарантира опрощение, никой.
	— А защо те да не се предадат на нас? — попита намусено Шоут.
	— Защото печелят — каза Клин и в гласа му прозвуча отчаяние.
	— Ами свещениците? — каза Досън. — Открихме ли някой от тях?
	— Само няколко — каза Клин. — От висшия им свещеник няма и следа.
	— И заловените къде са? — попита Мастелин.
	— На дъното на Прореза — отговори Клин. — Хвърлихме ги от моста. Но преди това си поговорих с един от тях. Чух интересни неща.
	— Не ми пука какво казват свинете, когато грухтят — прекъсна го Досън, но Клин въпреки това продължи:
	— Каза, че Палиако ръководел цялата битка от тайна кула в Кралски шпил. И че имал някаква магическа защита. Остриетата минавали през него като през мъгла.
	— Глупости — каза Досън. — Когато резнах свещеника, острието ми потъна в плът.
	Клин поклати глава. Гласът му стана още по-глух:
	— Каза, че Палиако бил планирал всичко това. Че било етап от чистката, която започнала с Фелдин Маас, и само той знаел колко надълбоко е стигнало разложението. Че сраженията сега са негово дело, слагал гореща кърпа върху раната, за да изтегли гнойта. — Замълча за момент. — Гнойта сме ние, в случай че метафората ви е убягнала.
	Някой долу на улицата извика и неколцина мъже хукнаха към ъгъла с извадени мечове. Досън проточи врат да види какво става, но сградите му пречеха. Уж беше нависоко, уж виждаше много, но пак не беше достатъчно.
	— Не го вярваш — каза той.
	— Не знам — отвърна Клин. — Тогава не му повярвах, но дори в най-налудничавите истории има зрънце истина. Палиако знаеше, че ще ударим.
	— На мен ми се стори изненадан — каза Досън.
	— Може би не е очаквал ти да поведеш удара — каза Клин. — Но вече знае. Може би всичко е било стъкмено така, че Палиако да разбере кои са срещу него. Щото така се получи, нали?
	Пот се стичаше по гърба на Досън, ръкавите лепнеха по кожата му. Крясъците на улицата ставаха по-силни, придружаваше ги трясък на стомана. Клин не обърна внимание и на това, както беше пренебрегнал Досън преди малко.
	— Аз не вярвам, че Палиако се е превърнал в могъщ хитрец, който става на мъгла и чете мислите на своите поданици. Но има хора, които го вярват, Калиам. Доста хора.
	— Идиоти винаги има — каза Досън. Група сражаващи се мъже отстъпиха иззад ъгъла право към двора на Клин. — А щом говориш с тях, значи си същият идиот. По дяволите, връщат се. Дай сигнал за отбрана.
	— Какъв е смисълът? — попита Клин.
	— Смисълът е да не ни убият — отговори бавно Досън, натъртваше на всяка дума.
	Клин само се усмихна и каза:
	— Всички рано или късно умират. И аз ще умра, но поне няма да е в онези проклети тресавища.
	Барабаните най-сетне гръмнаха в сигнала за отбрана. Мъжете, които се бяха оттеглили да починат, наизлязоха от ограденото със стени имение на Клин и притиснаха врага назад към барикадите, които Досън бе наредил да издигнат. Барикади, които очевидно трябваше да изтегли още назад. Без Баниен нямаше достатъчно хора да удържи всички улици около къщата на Клин. А само бог знаеше кога ще се върне Баниен.
	И дали изобщо ще се върне.


	Вътре къщата на Клин беше откровено грозна. Като Исандриан, Маас и цялата им кохорта млади бунтари, и Клин нямаше никакъв усет за старата естетика. В дома му нямаше чисти линии. Нямаше аскетизъм, нито достойнство, нито тежест. Нито помен от красотата на класическата архитектура. Вместо това касите на вратите крещяха с безвкусна и претрупана дърворезба — маймуни вдигат жаби, жаби носят лъвове на гърбовете си, лъвове посягат с нокти към чапли с разперени криле. Същото беше и по трегерите. Гоблените бяха твърде ярки и с ресни по края като лигите на човек със силен зъбобол. Дори подът не беше оставен на мира, не, всяко парченце и кьоше беше облицовано с шарени камъчета и цветно стъкло.
	В малката стая, където ги беше настанил домакинът, Клара беше като скъпоценен камък сред купчина чакъл. Леглото заемаше почти цялата стая, но тя седеше на него като на канапе с най-фина копринена тапицерия. В къщата беше адски горещо, не отваряха прозорците заради дима от пожарите и Клара бродираше на малкото светлина, която влизаше през открехнатите капаци. Паяжината от розови, жълти и зелени конци се стремеше към образ, който Досън все още не успяваше да съзре. Понякога си мислеше, че Клара нарочно усложнява бродериите си, заплита ги като мозайка, която да подреди по правила и ред, известни единствено на нея. А накрая всичко добиваше съвършен смисъл. И изящество.
	— Не би трябвало да си тук — каза тя, без да вдига поглед. — Чувствам се виновна, че ти отвличам вниманието.
	— А ако ти кажа, че дойдох да търся Джори?
	Тя се усмихна. Притежаваше таланта да изглежда доволна, без да прикрива умората си.
	— Бих те попитала защо не го търсиш в неговата стая или в казармите.
	— Канех се — каза Досън. — Но ми отвлякоха вниманието.
	Клара остави бродерията и потупа матрака до себе си. Матракът беше твърде мек, разбира се, точно като собственика си. Клин беше слаб по характер открай време, мекушав.
	— Нека го чуя още веднъж — каза Досън. — Какво стана, когато Фелиа Маас умря?
	— Ами, както помниш, бяхме в гостната — ти, Джори, Гедер и онзи негов свещеник. А бедната Фелиа беше страшно притеснена. Когато Палиако започна да разказва какви ги е надробил Фелдин, бедничката буквално се срина…
	Разказа отново цялата история, за пореден път. Измисленият претекст да отидат в къщата на Маас, как се бяха вмъкнали в кабинета му с помощта на Басрахип. После писмата, които уличаваха Маас в заговор, и за появата на самия Маас. За смъртта на Фелиа.
	И след това как Винсен Коу се беше опитал да спре барона и хората му в коридора пред кабинета, докато Басрахип, свещеникът козар, внушаваше на Маас да се откаже. Досън се опита да си го представи, но не можа. Беше се дуелирал с Фелдин Маас неведнъж. Не можеше да си го представи как губи кураж. Как хвърля меча си и превива коляно.
	— Имат някаква зла магия — каза той. — Магия, която пречупва хората. Пречупила е Маас, пречупи и мъжете във форта при моста Сереф. А сега пречупва и Клин. Усещам го как се предава. Говорил е с тях и огънят в него е загаснал, точно както стана и при другите.
	— Сигурен ли си, че причината не е в сраженията и непоносимата жега? — попита Клара. — Човешкият дух се пречупва и без магия. Светът е достатъчен за тази цел.
	Имаше истина в думите й, истина която не му харесваше, но я имаше, търпелива и неумолима. Изтощението, което сгърбваше раменете му, не идваше само от проточилите се сражения. Нито от страха и объркването. Идваше и от скръб. Досън беше дал всичко от себе си за кралството. Изпълнил беше дълга си, такъв какъвто го виждаше, изправил се бе срещу дребните късогледи мъже, които искаха да променят естествения ред. Само ако Симеон беше поживял още няколко години, колкото да предаде трона на Астер без междинно регентство…
	Клара го хвана за ръката и той се опита да събере малко надежда и каза:
	— Скестинин сигурно вече е наближил Камнипол. Придвижи ли хората си на юг, ще отвори портите. В момента силите са изравнени, но той може да наклони везните.
	— Във ваша полза?
	— Ако разчитахме само на Бариат, който е под негово командване, по-скоро — не. Но не забравяй Сабиха. Сега сме роднини със Скестинин. Ако доведе подкрепления, нещата ще се обърнат. И ще ви изведем двете с момичето от града. И Джори, ако се съгласи.
	— Ами ти?
	Барабаните гръмнаха с дълбок кух звук и Клара потрепери. Зов за отбрана, отново. Нова вражеска вълна, придошла да подрони силата му. Идваха все по-често. Не за да спечелят, а за да тормозят хората на Досън, да ги държат на тръни, без сън. Обсада в обсадата.
	— Трябва да отида — каза той. — Съжалявам, че светът стигна дотук, любов моя. Ти заслужаваш по-добро отношение от страна на съдбата.
	— Колко витиевато — каза тя, уж на шега, но не съвсем. — Ласкател си ми ти.
	— А ти си достойна за ласкателства — каза той и се надигна от леглото.
	Докато излезе на улицата, хората му вече бяха отблъснали поредната атака. Уличната настилка се беше напекла от слънцето. Дори след залез паветата щяха да излъчват топлината с часове. При други обстоятелства по това време Досън би тръгнал към „Великата мечка“ за вечер с охладено вино, поетически състезания и реторично надприказване. При други обстоятелства, в други години, лятото нямаше да е толкова горещо.
	В градините около къщата бяха опънати палатки, имаше и отбранителни съоръжения, точно като на военна кампания. Всичко беше отъпкано. Розите бяха отрязани, за да се отвори място, а от голямата беседка, обвита доскоро с лози, беше останала само основата, другото беше заминало към уличните барикади. Мъжете спяха на походни легла, мокри от пот в жегата, или се тълпяха край коритото с вода. Лицата им бяха мръсни и намръщени, движенията им — напрегнати. От всички и всичко лъхаше на поражение — дори от начина, по който загребваха вода с тенекиените канчета или си кимаха.
	Това не беше съвсем вярно, разбира се — че са победени. В други къщи и по други площади имаше други мъже, мъже, взели противниковата страна, които смятаха себе си за победени, които страдаха от жегата и умората по същия начин, които виждаха пресните рани на своя град и страдаха заради тях не по-малко от Досън. Нямаше причина неговите хора да увесват глави. Докато се държаха, битката не беше загубена.
	Досън обходи периметъра заедно с дежурния капитан. Бяха струпали барикадите на разстояние три-четири пресечки от градската къща на Клин, обявявайки тази територия за своя, но честите атаки гризяха неправилния ръб по краищата, както прилив отмива крепостната стена на пясъчен замък. Барикадите бяха изгубили от височината и здравината си, другаде от тях бяха останали само отломки, купчини боклук, които не биха могли да спрат противника.
	— Не можем да удържим старите позиции, милорд — каза капитанът. — Мъжете засега си мълчат, но са наясно с това. И понеже са наясно, не горят от ентусиазъм да запушват пробойните. Трябва да изтеглим отбранителните линии и да намалим защитните точки с две-три.
	— А атаката? — попита Досън.
	— Простете, милорд?
	— Атаката. Крайно време е ние да атакуваме.
	Капитанът изду устни, обмисляйки въпроса.
	— Имаме издирвачески патрули по улиците. Четири, които се редуват и търсят принца и лорд-регента. И онези свещеници, за които настояхте.
	— Това не е достатъчно — каза Досън. — Седим тук като престъпници, които чакат палача. Мъжете ни имат нужда от слава. Изтеглете барикадите назад и сложете стрелци по покривите на новите позиции. Искам тази нощ хората да се наспят. Утре сутрин атакуваме врага.
	— Да, милорд — каза капитанът, но в гласа му не се долавяше ентусиазъм. След кратко колебание добави: — Лорд Калиам, за кой враг говорим?
	— Палиако и неговите кешетски еретици — каза Досън.
	— Да, но… точно тях още не сме ги намерили. Излиза, че ще се сражаваме срещу хората на Терниган или на Даскелин, или друг някой, а това променя нещата. Не знам дали ще се получи добре.
	Досън ясно долови колебанието в гласа му, в грижливия подбор на думите.
	— Те ни атакуват постоянно — каза той. — А ние поемаме ударите с подвита опашка. Битки не се водят така.
	— Не, сър. Тоест, да, не се водят така. Но те не са врагът. Повечето от нас имат познати сред тях, приятели дори. Служили сме заедно. Били сме се рамо до рамо, много от тях са участвали в последната кампания под ваше командване. Не е същото като да поемем в поход срещу Астерилхолд или Саракал. Става въпрос за антийци, наши хора. Не е същото.
	— Сега те са слуги на свещениците — каза Досън. — Мозъците им са промити.
	— Да, милорд. Но човек лесно забравя това, като види насреща си другар, който му е спасил живота в Астерилхолд примерно. Не е като онези мъже да са ни навредили с нещо, лично тоест. Те просто изпълняват заповедите на своите лордове, сър.
	„Точно като нас“ — увисна неизречено във въздуха. Досън чу предупреждението в думите. Не само надеждата крееше, а и лоялността. Славата на битката има нужда от враг, когото мразиш, а освен свещениците и Палиако такъв не беше наличен, за Досън дори. Запита се дали и другите — Терниган, Даскелин, Брут — имат същия проблем. Надяваше се, че имат.
	— Благодаря ти за откровеността — каза отсечено Досън. — Хайде да преместим и укрепим барикадите. Ако успеем да защитим позициите с по-малко хора, ще заделим повече за патрулите, нали?
	— Да, милорд. Вярвам, че ще се справим.
	Слънцето пълзеше бавно по гигантската небесна арка. Досън откри, че го мрази. И него, и всички звезди, които се криеха зад полите му. Кралски шпил улови за миг блясъка му, грейна като светкавица, която не угасва. Лесно можеше да си представи как Палиако клечи някъде там, в тайните си стаи високо в кулите на замъка, и гледа надолу към Досън и града. Там трябваше да отиде Досън. Ако успееха да организират една последна атака, целта й трябваше да е тази — да измъкнат Палиако от Кралски шпил. Да го свалят от Разсечения трон и да сложат на него Астер. Макар и невръстно, момчето щеше да е по-добър крал от Палиако…
	Силен глас разсече въздуха. Отекна в стените на сградите и ехото замаза думите, но тембърът му беше познат. Досън хукна със свит стомах към новите барикади, които хората му бяха започнали да издигат. Половината влачеха дънери, маси и преобърнати каруци, за да изградят отбранителна линия срещу своите съграждани, другата половина стояха мълчаливи с ръце на лъковете и мечовете, готови да отблъснат поредната атака.
	Но атака не дойде. Нямаше сблъсък. Нямаше оръжия.
	Обсадна кула върху големи дървени колелета, бутана от отряд роби, се беше появила на площада, от който хората на Досън току-що се бяха изтеглили. Петдесетина мечоносци, ако не и повече, маршируваха от двете й страни, но сякаш не се канеха да нападнат. На върха на обсадната кула, почти на височината на покривите, имаше будка с дебели дървени стени. Но вместо опънати на тетивите стрели от прозореца й стърчеше сивият конус на рупор. Думите, които се търкаляха бумтящо от него, бяха с дълбокия силен глас на Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня.
	Кукловодът на Гедер.
	— Чуйте гласа ми — викаше той. — Вие вече сте загубили. Няма смисъл да се биете. Не можете да спечелите. Чуйте _гласа_ ми…


	Ситрин

	— Спешно трябва да се изкъпеш — каза Сандр и побутна с крак Чарлит Скорна. И след миг добави: — И _аз_ спешно трябва да се изкъпя.
	— Аз пък мисля, че една баня ще дойде добре на всички ни — каза Кари. — Баня и свястно ядене. Плюс една буря с хубав дъжд.
	Ситрин клечеше в дъното на фургона с паница ечемичена яхния в ръце. Беше излязла от подземното скривалище по пладне и дори след дългия преход до Жълтата къща слънцето й се струваше твърде ярко. Дванайсет дни в мрак. И сигурно предстояха още.
	— Е, добрата новина е, че намерихме твоя висш свещеник — рече Кари. — Лошата е, че се е окопал насред армия и не допуска никого до себе си. Мислех си дали да не му предам писмо, но реших първо да те питам.
	Ситрин се намръщи. Истината бе, че се двоумеше. Ако я бяха попитали вчера или преди седмица, би отговорила, че е готова да си отреже пръст на крака срещу топло легло, хубава храна и пет часа в градската баня. Стоеше под земята заради Гедер и Астер — излезеха ли те, щеше да излезе и тя, — а как мразеше само онова място… Ненавиждаше го. Но когато моментът настъпеше, Гедер щеше пак да стане лорд-регент Палиако. Астер щеше да е принц и крал. Всичко щеше да се промени.
	Бяха я пратили тук да проучи Антеа във връзка с войната й срещу Астерилхолд. Сега тя се криеше с двамата най-високопоставени мъже на империята, днес и в обозримото бъдеще. Научила бе, че Гедер Палиако е нескопосан и дори комичен млад мъж, който обича да чете книги с измишльотини. Че Астер не знае да се надплюва — сега, благодарение на нея, вече знаеше. Виждаше, че двамата държат един на друг, станала бе свидетел на веселите им изблици. Усетила бе и осезаемата им, споделена тъга, която никой от двамата не би признал и за която едва ли си даваха сметка. Когато се надигнеха от подземния си гроб, Астер и Палиако щяха да я зарежат и шансът й да научи повече за тях щеше да изчезне.
	— Ще говоря с Гедер за това — каза Ситрин и обра с пръсти последните зрънца ечемик от паницата. — Нещо друго?
	— Обичайният човешки пейзаж от лъжи и простотия — каза Кари. — Ти знаеш ли, че Гедер командва духовете на мъртвите и че нощем призраци обикалят улиците и убиват враговете му?
	— Не го е споменавал — отвърна Ситрин. — Добре че ми каза. Е, хубаво. Ако това е всичко…
	— Ами — каза Микел и се ухили, — в интерес на истината…
	Ситрин вдигна вежди.
	— Ето пак. Постоянно го правиш — намеси се Чарлит Скорна. — Точно това имах предвид, когато спорехме за „Трагедията на Тарск“. Вечно правиш паузи за ефект.
	— Защото имат ефект.
	— Да бе! — Чарлит тръсна глава. — Удължават диалога и дразнят публиката, това им е ефектът. — И замери Микел с камъче.
	— В интерес на истината?… — подсказа му Ситрин.
	— В интерес на истината — подхвана с известно смущение Микел, — открих къде се крие твоят Парин Кларк. Окопал се е в една къща за гости у Канл Даскелин, доста предвидливо, защото странноприемницата, в която бяхте отседнали, е изгоряла.
	— Изгоряла?! — възкликна Ситрин.
	— На четвъртата нощ след началото на размириците — каза Кари.
	— Дрехите ми бяха там — каза Ситрин.
	— Както и дванайсет нещастници — подхвърли Сандр. — Сред които две деца.
	Ситрин го погледна замислено. Преди време, не много отдавна, двамата за малко да станат любовници. Сега Ситрин можеше само да благодари на боговете за благоразумието си.
	— Да — каза тя. — Аз съм едно глупаво дребнаво момиче. Мъчно ми е, че онези хора са загинали, но какво ще правя без дрехи, мамка му? Има ли начин да се свържете с Парин, или и него го охраняват като свещеника?
	— Не се среща с непознати — каза Микел.
	— Аха — каза тя. — Ясно. Дайте ми нещо за писане.
	Съобщението беше кратко и кодирано с шифъра на банката: „Имам достъп до лорд-регента и принц Астер. Какви въпроси да задам? Отговорете по същия пратеник.“ Замисли се дали да не добави нещо за укритието им, но реши да не го прави. Ако Парин искаше да се срещне с Гедер и Астер, нека потърси нея.
	Това беше един от най-важните уроци в света на финансите. Ключът към богатство и влияние беше много лесен на теория и изключително труден на практика — ключът беше да си по средата, да си посредник. Нарин например беше студен остров с малко обработваема земя и оскъдни ресурси, но теченията на Океаново море го поставяха между Фар Сирамис и останалата част от материка. И това му осигуряваше благоденствие. Сега Ситрин се беше озовала в позицията на остров Нарин, макар и за кратко. Колкото по-дълго се задържеше в позицията на посредник, толкова по-голяма полза щеше да извлече.
	— Добре — каза тя и даде писмото на Микел. — Ще се върна за отговора при първа възможност.
	— Как вървят нещата в подземното ви царство? — попита Кари.
	— В страх и скука. Нямат търпение да се махнат оттам. Позволяваме на Астер да изпълзи до изхода и да постои малко на дневна светлина. Това сякаш помага донякъде.
	— Добре. Надявам се, че когато това приключи, лорд-регентът ще си спомни кой му е спасил кожата. Гемите от гиздилата на принца са на свършване.
	— Сериозно?
	— С един зрял портокал мога да купя повече, отколкото с една перла — каза Кари. — Половината град вече гладува. Ако всичко това не приключи скоро, по един или друг начин, хората ще започнат да мрат като мухи. И то не лордове и благородници, паднали в битки на честта.
	Поприказваха още малко, после Ситрин нарами чувал с четири меха вино, малка пита твърдо сирене, шише вода, два самуна стар хляб и две шепи сушени череши от миналогодишната реколта, твърди като камъчета. Излезе от фургона и спря за миг, загледана към Прореза. Въздухът трептеше в мараня, отсрещният бряг на дълбокия каньон сивееше. Пожарите бяха угасени, но нямаше гаранция, че през нощта не ще пламнат нови.
	Тя беше тук отскоро, но за краткия период на престоя й Камнипол се беше превърнал от сърцето на могъща империя в град на белезите. Бележеха го опожарените сгради, мрачните лица на хората, с които се разминаваше по улиците, празните пазарища и бандите мечоносци, които кръстосваха града като вълчи глутници. Тя вървеше бързо и с наведена глава. Не беше достатъчно първокръвна, за да я сбъркат с някой от управляващата каста, но за слугиня можеше да мине. По улиците имаше достатъчно представители на нисшите прослойки и присъствието й не би трябвало да предизвиква въпроси.
	По пътя до склада и подземното скривалище се сдоби с компания — близо половин миля трима мъже я следваха от разстояние, подвикваха й цинизми и неприлични предложения. Тя вървеше упорито, забила поглед в паважа. Повтаряше си, че това е добър знак, защото точно така биха реагирали мъжете при вида на слугинче, което върви само по улиците, но все пак въздъхна облекчено, когато тримата изгубиха интерес и се махнаха.
	Когато стигна до склада, спря и се огледа. Нямаше никого. После, както обикновено, върза въже за глезена си и пропълзя през дупката. Другите не бяха дошли с нея, затова не си направи труда да използва кошницата — провизиите вече бяха прибрани в чувала.
	Когато за пръв път пропълзя през тъмния проход, той й се бе сторил безкраен. Сега дори не усети кога стигна до края му. Завари Гедер и Астер седнали един до друг в подземната градина — чертаеха нещо в прахта на слабата светлина на единствената им свещ.
	— През цялото време ли е горяла, откакто излязох? — попита тя.
	Гедер и Астер се спогледаха заговорнически. Ситрин въздъхна, обърна се да издърпа въжето с чувала и каза през рамо:
	— Ще догори и ще останем без светлина. А нови свещи ще мога да взема най-рано утре.
	— Дали ще е тъмно сега или по-късно, няма голяма разлика — каза Астер.
	— Разликата е, че ако загасим свещта сега, мракът ще ни е по избор — възрази Ситрин. — А не по принуда. На какво играете?
	— Гедер ми показваше Кутията на Морад — каза Астер.
	— Открих я в една книга — поясни Гедер. — Свързана е с последната война.
	— Имали сме последна война? — попита Ситрин и прибра зад ухото си кичур мазна коса. — Някои хора май още не са разбрали, че е свършила.
	— Имах предвид драконите — каза Гедер. — Ето, виж.
	Ситрин седна до тях, а Гедер почна пак да чертае загадката. Морад беше една точка в центъра, другите от люпилото му — вляво и вдясно от него. Три камъчета обозначаваха възможните скривалища на Дракис Гръмовран — Огнефорт, Матер и Речна пещера. Имаше правила за ходовете и реда на придвижване на драконите, целта беше Морад да провери и трите скривалища, като едновременно с това блокира пътя на другите дракони.
	— Ами ако Гръмовран е в първото? — попита Ситрин.
	— Не, невъзможно е да го намериш — каза Гедер. — Целта е просто да провериш и трите скривалища.
	— Ами ако… — Астер посегна към импровизираната дъска и пробва поредица ходове, която не постигна нищо. Ситрин ги остави да си блъскат главите и се зае да извади нещата от чувала. Подреждаше ги на места, където лесно да ги намери опипом. Свещта нямаше да гори още дълго, най-много до мръкване. Не че денят и нощта значеха нещо в подземния мрак.
	Вечеряха на тъмно, после Астер пропълзя през тунела да погледа залеза над порутения склад. Ситрин седеше с гръб към стената с мях в ръце. Не виждаше Гедер, но знаеше, че е някъде вдясно от нея.
	— Мислиш ли, че наистина са мъртви? Всичките? — попита тя.
	— Кои? Драконите? Естествено.
	— Преди да дойда тук, бях в Карс и ходих да видя Гробницата. Заведе ме един тип, който твърдеше, че Гръмовран приспивал цели люпила и ги скривал зад вражеските линии, така че, като се събудят, да ударят врага в гръб.
	— Чел съм за това — каза Гедер. — Както и че Гръмовран имал кораби, с които превозвал хора по въздуха. Корабите имали гръбнаци от стомана и копия, дълги колкото цяла улица. С тях хората се сражавали срещу драконите.
	— И победили ли са?
	— Едва ли. И да са победили, не го пише в никоя от книгите, които съм чел.
	— Като малка си представях как яздя дракони. Че си имам приятел дракон, който ще ме отнесе далеч от Ванаи и всички, които познавам. От всички и всичко. Представях си как драконът ми се подчинява и изпълнява всяко мое желание. А после… — Ситрин се изсмя и поклати глава, макар че никой не можеше да я види.
	— Какво? — попита Гедер.
	— После се оказа, че драконът са парите — каза тя. — Парите, договорите и лихварството ми позволиха да летя. Кой да помисли, че това съм имала предвид, когато съм си мечтала за дракони.
	— На мен ми се струва логично — каза Гедер. — Тоест, парите също са само символ, или средство. Дракони, злато или да яхнеш коня с армия зад гърба си и корона на главата… едно и също е. Средства по пътя към властта. Мечтала си си за власт.
	Ситрин помълча, замислена над думите му, после попита:
	— Ти искал ли си власт?
	— Да — каза Гедер. Ситрин го чу как се размърдва в мрака. — Исках да накажа всички, които ми се подиграваха. Исках мъст за всяко преживяно унижение.
	— А сега, когато имаш най-голямата власт в кралството, живееш в катакомби, които вонят на котешка пикня, и ядеш онова, което една пътуваща театрална трупа успее да ти набави — каза Ситрин. — Планът ти май не върви много добре.
	— Това тук не е унижение.
	— Не е ли?
	— Да, не е. А и няма да е вечно. Няма да умрем тук. Хората, които започнаха размириците, ще си платят. — Каза го спокойно и с увереност. Не се хвалеше, просто изричаше онова, което виждаше в бъдещето. — Хм. Онзи тип, който те е завел да видиш Гробницата? Кой беше?
	— Синът на Коме Медеан — каза Ситрин и надигна отново меха. — Не му е лесно на Коме, така мисля. Изградил е банката от малка компания, която дядо му основал навремето, и я превърнал в гигантска мрежа, която покрива целия свят. Добре де, голяма част от света. А после се оказва, че синът му няма и грам усет към финансовото дело.
	Смехът на Гедер беше топъл, богат и злобен някак, сякаш му беше приятно, че Ситрин се е изказала по този начин за сина на Медеан.
	— Дъщеря му е умна обаче — каза тя. — Омъжена е за Парин Кларк. Ако Коме иска банката му да процъфтява и при следващото поколение, трябва да я завещае на нея.
	Тих стържещ звук оповести завръщането на принца. Няколко камъчета се търкулнаха на пода.
	— Как беше навън? — попита Гедер.
	— Имаше светлина — каза Астер. — И чух някакви мъже на пътя. Изглеждаха ядосани за нещо.
	— Видяха ли те?
	— Не, разбира се — отвърна Астер и Ситрин чу усмивката в гласа му. — Аз съм принцът на призраците. Никой не може да ме види.
	Нощта беше по-студена от предишните, макар че това не личеше по равномерното дълбоко дишане на Астер. Виното беше притъпило тревогите й, но Ситрин не го беше изпила всичкото. Последният мях лежеше на земята току извън обсега й. Легнала до Гедер, Ситрин се чудеше дали да не протегне ръка и да го вземе. Но самият факт, че тази мисъл я измъчва, беше силен аргумент да не посяга.
	Отлично знаеше, че комбинацията от принудително бездействие и страх е почти сигурна гаранция, че няма да спре навреме. В пристъп на откровеност си призна, че заради виното е пропуснала не една и две възможности да измъкне още информация от Гедер и Астер. От друга страна, безсънието също не беше печеливша стратегия — влияеше зле на концентрацията и ясния ум. Важно бе да открие златната среда, да намери начин да успокои нервите си, без мозъкът й да омекне. Определено не искаше да остарее като поредния мършав пияница с кървясали очи, който не излиза от кръчмата. Знаеше, че често не намира сили да устои на алкохолното изкушение, затова лежеше в мрака и не посягаше към меха.
	Гедер се обърна на хълбок, ръката му се преметна през корема й, лицето му — забито между рамото й и пода. Поне беше топъл, ако не друго, а устата му не вонеше по-зле от нейната. По дишането му личеше, че само се преструва на заспал, и това накара Ситрин да се подсмихне. Мина известно време, докато Гедер събере кураж, но накрая все пак хвана в шепа едната й гърда.
	Ситрин затвори очи и се замисли какво трябва да направи. Нещо повече, какво _иска_ да направи. Астер вече беше доказал, че спи дълбоко и не го смущават нито светлината на свещта, нито разговорите и дори смехът им. Но какъв беше протоколът за секс с крал? Или с лорд-регент? Би могла да му откаже и той най-вероятно би приел отказа, затрупвайки я с извинения, че се е натрапил. Така според нея би реагирал Гедер. Ако решеше да реагира като лорд-регент Палиако обаче… Би било интересно да разбере коя от ролите си би избрал в случая, но цената за задоволеното й любопитство можеше да се окаже неприятна.
	Забеляза, че се е задъхала, което я изненада, и по-важното — лиши я от опцията да се престори на заспала. Не беше възможно да го иска, нали? Или беше? Имала бе само един любовник досега, но отлично помнеше реакцията си на ласките му — горе-долу същата като сега. Вгледа се в себе си, в тялото си. Тежестта и топлината, които откри там, я изненадаха. Ръката на Гедер върху корема й се спускаше много бавно надолу. Ситрин откри, че се дразни, но не от неудобство или погнуса, а от нетърпение заради колебливостта му. Или щеше да го прави това нещо, или не — болезнената му нерешителност я вбесяваше. Какво, ще се престори, че ръката му случайно се е озовала там? „Опа, това пък как е станало?“
	Смехът й изби неволно. Гедер застина напълно неподвижен, като котка, която се промъква в мрака и спира уплашена.
	Това беше лоша идея. Откъдето и да я погледнеш, беше ужасна — безотговорен тромав импулс, на който трябваше да се сложи край. Редно беше да се обърне и да му го каже и с малко късмет двамата да сключат примирие след неосъществилата се катастрофа. Размърда се и тялото й по своя воля се намести към ръката му. Отвори уста да му обясни, но се разсея и вместо това го целуна.
	„О, боже — помисли си, когато първоначалният шок избледня и устата му омекна под нейната. — Това изобщо не мина добре.“
	Той я прегърна, дишаше накъсано. Трепереше целият.
	— Аз… — прошепна той. — За пръв път ми е…
	— Спокойно — каза тя. — На мен не ми е.


	— Ситрин!
	Шепот като късане на хартия. Ситрин се измъкна от прегръдките на сън толкова дълбок, че не помнеше къде е, нито защо тъмното си остана тъмно дори след като отвори очи.
	— Гедер?
	— Ситрин, аз съм!
	Не беше Гедер. Нито Астер.
	— Хорнет?
	— Имаш ли свещ? — попит актьорът. — Наближава полунощ, а аз не се сетих да донеса.
	— Не, нямам — каза тя и се надигна. Мили боже, къде се беше дянала роклята й? Опипа прашния под около себе си, но не намери нищо. Сетне Гедер откри ръката й и бутна към нея топка познат плат. — Не, последната догоря вчера, докато драконите търсеха Дракис Гръмовран. Защо шепнем?
	Използва паузата да навлече роклята през главата си.
	— Ами не знам — каза Хорнет. — Просто мястото е такова, предразполага към шепнене.
	— Ние си говорим нормално тук — каза Ситрин.
	— Да — потвърди Гедер.
	Астер се изкиска някъде вляво от нея. Ситрин напъха ръце в ръкавите. Така. Вече изглеждаше прилично.
	— Дойдох да ви повикам — каза Хорнет. — Излизайте. Свърши се.
	— Какво е свършило? — попита Гедер.
	— Битката за Камнипол — отговори с театрален патос Хорнет. — Досън Калиам е в затвора, а съюзниците му се чудят на кого да прехвърлят вината и на кого да се извиняват.
	— Калиам се е предал?
	— Одерд Мастелин се обърнал срещу него. Нещо такова. Реших, че ще искате да знаете. Да се измъкнете от тая дупка и да се върнете на белия свят.
	— Разбира се — каза Гедер и Ситрин долови сложните пластове в гласа му. Радост и съжаление. Съжаление за края на нещо. — На белия свят.


	Маркъс

	Пътуваха цялата нощ. Маркъс опита какво ли не, за да се освободи. Опъваше въжетата на китките и глезените си. Опита се да прегризе каишката, която стягаше парцала в устата му. Търкаляше се по пода на каруцата, изпъваше докрай веригата с напразната надежда да измъкне халката, за която беше закачена. Когато най-сетне спряха — с първите птичи песни призори, — не беше постигнал друго освен да си изкълчи едната китка и да омаже с кръв от носа си цялата каруца.
	Гласът, който отвърна на поздрава на коларя, му беше познат, но Маркъс не се сети чий е, докато мъжът не надвисна над него със зъбата усмивка.
	— Да, това е той — каза Капсен Гостермак и поклати тъжно глава. — Добро утро, капитан Уестер. Жалко, че се срещаме отново при такива неприятни обстоятелства.
	Дори със зъби като неговите усмивката му успяваше да излъчи отегчение от фриволностите на света, с щипка ирония за разкош. Ако не друго, тъмничарят му поне имаше чувство за хумор.
	— Ако съм разбрал правилно, човекът върви с такса — каза Капсен.
	— А, да — рече коларят. — Бях забравил.
	— Че как иначе.
	Маркъс чу дрънчащи монети в кесия, която сменя притежателя си, после двамата го измъкнаха от каруцата и го понесоха в предутринния мрак като заклано прасе. Остра болка преряза раменете му, а изкълчената му китка се намести. Болезнено.
	Гълъбарникът беше построен от неогладени и неизмазани камъни, затова, когато Капсен го подпря на стената и извади голям железен ключ, Маркъс успя да си одере бузата на някакъв остър ръб и да размести парцала в устата си. Изплю ядно мократа кървава топка.
	— Ще го удвоя — каза той. — Колкото и да ти плаща, ще го удвоя.
	Капсен се засмя някак със съжаление.
	— Вече ми плащате повече от щедро, капитане. Аз не съм алчен човек.
	Гълъбарникът беше някъде двайсет на двайсет стъпки. Гълъбите се разхвърчаха. Капсен и каруцарят го завлякоха до железен прът в единия ъгъл — двата му края бяха циментирани дълбоко в стените, вързаха го за него и го зарязаха коленичил на каменния под. Коларят си тръгна, а Капсен извади тънък, гаден на вид нож. Гълъбите пак се разхвърчаха, сякаш се тревожеха за здравето на Маркъс.
	— Имам известен опит с това — каза Капсен, докато режеше въжетата около глезените му. — Завърти се. Благодаря. Тази история може да се развие по два начина, но за мен парите ще са еднакви и в единия, и в другия случай. А вие разполагате с безспорно ограничената свобода на ето тази верига.
	— Пет стъпки свобода — изръмжа Маркъс.
	— Относителна употреба на понятието, признавам — каза Капсен и сряза въжетата на китките му. — Алтернативата са едни стари окови, които се мотаят в мазето. Ръждясали са, а и са правени за синай, така че ще ви стягат. Но ако настоявате, може да използваме тях.
	— Ще те убия — каза Маркъс.
	— Аз не умея да въртя меча — каза Капсен. — Така че, ако се опитате, ще съм принуден да действам решително, безмилостно и от разстояние. Не съм достатъчно опитен да се справя в близък бой с майстор на меча като вас. Така, храната се сервира рано сутрин, нещо леко на обед и по-питателна манджа преди залез. Нощното гърне ще го изхвърлям веднъж на ден. Вратата ще е заключена отвън, а вие сте твърде едър, за да минете през отворите за гълъбите. Ако се опитате да ми стъжните живота, аз ще стъжня вашия.
	— Повече от това? Вече съм окован за стената на гълъбарник.
	— Стъжняването е друг термин с относително значение — каза Капсен. Усмивката му изглеждаше искрена.
	— Защо правиш това?
	— Аз отглеждам гълъби и пиша поезия. Трябва да си плащам с нещо данъците.
	Отдръпна се назад и Маркъс се надигна колебливо. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали и безчувствени.
	— Ако искате, мога да ви отпусна час-два за опити. Опити за бягство имам предвид — поясни Капсен. — Докато дойде време за закуска.


	През следващата седмица Маркъс опита всичко, което можа да измисли. Опита се да скъса ремъците. Опита се да разбере как е прикрепена веригата — извиваше се, докато раменете и лактите му не изтръпваха от болка. Отблъскваше се от стената и се хвърляше напред с цялата си тежест, с надеждата нещо да се счупи или разхлаби, а после подхвана на нова сметка всичките си неуспешни опити. След това реши да вика за помощ и вика, докато не прегракна. На шестия ден си спомни, че е чувал как късали въже с въртене. Реши да изпробва и това — усука веригата до откат, докато не стана четири пъти по-дебела, отколкото в началото, и твърда като прът. Напрегна мишци да я усуче още, да счупи някоя брънка.
	— Ооо — каза Капсен, когато дойде да му донесе вечерята. — Това не го бях виждал досега. Много сте съобразителен.
	— Благодаря — изръмжа Маркъс. Не беше лесно да превърти веригата обратно и докато успее да я охлаби, яденето изстина.
	Към средата на втората седмица в гълъбарника Маркъс установи, че гневът му започва да губи силата си. Светът се бе свил до един малък неразрешим проблем. Това го убиваше, изсмукваше цялата му енергия. Дълго след като беше признал пред себе си, че няма начин да избяга, той продължи да се опитва, пробваше всички методи, които беше пробвал и преди, очакваше същите резултати, но нямаше нищо против съдбата да го изненада приятно. Каквото и да станеше след това, първата му задача беше да избяга.
	Гълъбите, изглежда, го възприемаха като безплатно забавление. Пристъпяха на прътовете си и го наблюдаваха любопитно, първо с едното око, после с другото. Понякога децата на Капсен се катереха по стените отвън, надничаха през малките отвори, зяпаха Маркъс с отворена уста, после скачаха на земята и се разбягваха със смях. Нощем Маркъс си отмъщаваше, като мяташе камъчета и бучки пръст по гълъбите. Заспалите птици се събуждаха, вдигаха врява и му обръщаха възмутено гръб.
	По-късно през нощта започваха кошмарите. Те не бяха новост за Маркъс.


	Поредната зора се изсипа в отворите високо на стената, белезникава светлина със синкав оттенък. Гълъбите обсъждаха нещо помежду си с въпросително гукане. Ключът се превъртя в бравата по-рано от обичайното, вратата се отвори — но не беше Капсен.
	— Кит?!
	— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно актьорът. — Търсех те. Сега вече разбирам защо е толкова трудно да те намери човек.
	— Трябва да ме измъкнеш оттук.
	— Няма спор. Но първо искам да поговорим.
	Майстор Кит седна и опря гръб в грапавата каменна стена. Изглеждаше състарен. Имаше повече бяло в косата, отколкото при последната им среща, а толкова слаб Маркъс не го помнеше дори от дългия преход с кервана от Ванаи до Порте Олива. Маркъс опъна веригите си да издрънчат.
	— Мога да говоря с теб и без да съм окован за стената. Така че защо първо не ме освободиш?
	— Знаеш ли защо си порязваме палците, когато подписваме договор или споразумение? — попита Кит и извади ножа си. Прост ловджийски нож, но остър.
	— Защото така се подписва договор — каза Маркъс.
	— Но как е започнала тази традиция? Защо с кръв, а не… знам ли. Със сълзи например. С плюнка. Според легендата тази традиция датира още от времето на драконите и по-точно от последната война, когато Морад създал своя Праведен слуга, а брат му по люпило създал тимзините. Последната човешка раса.
	— Щом казваш. За праведен слуга не съм чувал, освен когато са се опитвали да ме убедят в ползата от оръженосец, но подозирам, че имаш нещо предвид, като ми разказваш тази история. Нали?
	— Според мен обредът е имал за цел да покаже, че никоя от страните по договора не е опетнена. Ако единият или другият е бил в състояние да подмами отсрещната страна към съгласие, кръвта го е разкривала.
	— Без съмнение си прав. Кит? Ще ме освободиш ли най-сетне от оковите?
	— Гледай внимателно.
	Кит убоде палеца си и след миг там се появи капчица кръв. Порязването беше миниатюрно, почти като убождане с игла, но кръвта беше толкова гъста, че изглеждаше почти черна. Не, чакай… в центъра на капката имаше нещо, малък съсирек като люспица от струпей, който си пробиваше път през прореза в кожата на Кит.
	Люспицата се търколи, като остави яркочервена диря след себе си, и разпъна миниатюрни крачка.
	— Добре. Това, признавам, е странно — каза Маркъс.
	— Не го пипай. Хапят. Оказва се, че са отровни и в прекия смисъл на думата.
	— Нищо лично, Кит, но… в кръвта ти живеят паяци?
	— Да. Живеят там още откакто станах свещеник на богинята преди много, много години. Мисля, че всички ние носим маркера, макар че не съм го подлагал на тест. — Кит хвана малкия паяк и го смачка с нокти. — Аз се изпокарах с братята си. Изгубил бях вярата си, а в братството на богинята съмнението не се толерира. Може би си спомняш, че преди да напусна Порте Олива, се чу за някакъв нов култ, допълзял от планините източно от Кешет. Е, това е моят култ. Култ на мъже, чиято кръв е заразена също като моята. Войната с Астерилхолд и броженията в Антеа според мен са само първите колебливи крачки към нещо много по-голямо. И много по-лошо. — Кит вдигна кървящия си палец. — Ето затова режете палците си, когато подписвате договор. Заради хора като мен.
	Маркъс прокара пръсти през брадата, която му беше порасла в плен. Студени тръпки лазеха по гръбнака му, но той успя да овладее гласа си.
	— Значи това си имал предвид, когато каза, че на света се е появило зло. Имал си предвид себе си?
	— Хората като мен. Заразата в кръвта ми е знакът на богинята, но не и нейната сила. Богинята дава дарове на своите свещеници. Ние сме повелителите на истината и лъжата. Веднъж ти споменах, че мога да бъда много убедителен и че е трудно да ме излъже човек. Всички ние, свещениците, притежаваме този талант. Кажи ми нещо, което не знам. Истина или лъжа, няма значение.
	— Кит, не мисля, че сега му е времето за салонни трикове…
	— Повярвай ми, това не са дребни шмекерии на хитрец — каза Кит.
	— Добре. Ъ-ъ. Откраднах захаросани ядки от едно приятелче, когато бях малък.
	— Така е, откраднал си — каза Кит. — Дай пак.
	— Изгубих си меча още в първата си битка.
	— Не. Това е лъжа. Давай.
	Маркъс се намръщи. Нещо се гърчеше в стомаха му. Отначало не разбра какво е, после разпозна наченките на страх.
	— Преди около месец намерих сребърна монета на улицата пред банковия офис.
	— Не.
	— Не беше сребърна, а медна.
	— А. Да. Така вече става.
	Маркъс издиша продължително.
	— Хубав номер — каза той. — Досещам се колко изкусително може да е такова едно умение.
	— И това дори не е най-лошото, което умея. Ако поискам, паяците превръщат всяка моя дума в принуда. Хората ми вярват и се подчиняват, без значение колко нелепа или опасна е молбата ми. Ако преценя, че е в мой интерес, мога да те убедя, че си бог. Или че жена ти и дъщеря ти още са живи, но се крият от теб. Дори да знаеш, че не е така, дори разумът ти да крещи друго, сърцето ти пак ще те отведе там, където аз ти кажа. Аз мога да го правя и те могат да го правят.
	— И въпросните „те“ са в Антеа?
	— И много близо до трона.
	Маркъс замълча, обмисляше казаното. Корупцията и развалата сред крале и принцове беше стара колкото света. Умопобърканият хитрец беше стандартен персонаж в стотици песни. И все пак в паячето, изпълзяло от пробитата кожа на Кит, имаше нещо, което хвърляше Маркъс в тих ужас.
	— Какво искат?
	Кит се загледа в палеца си. Миниатюрната рана се беше затворила, нито кръв, нито паяци изтичаха от тялото му. Гласът му прозвуча почти замечтано:
	— Докато бях там, ни учеха, че богинята ще възстанови справедливостта сред хората. Че ние трябва да съхраним вярата си и да чакаме деня, когато богинята ще ни изпрати знак. Лидер, комуто да служим като Праведен слуга, а чрез нас богинята ще изкорени всички лъжи.
	— Толкова лошо ли е това?
	— Да, така мисля, но по-важното е, че може би дори не е вярно, така реших тогава. Избягах рано, още бях младши свещеник, най-долно ниво. Като такъв, на мен се падаха някои дребни задължения по поддръжката на храма. Едно от тях беше да следя храмът да е изметен. Не че хващах метлата лично. Не, имаше един старец, който се занимаваше с това. Дори не му помня името. Един ден го попитах дали е измел и той каза „да“. Измел бил. И казваше истината. Усетих го с кръвта си, като с теб преди малко. Само че онзи старец беше объркан. Грешеше. Мислеше, че е измел. _Сигурен_ беше. Но изобщо не беше хващал метлата. Така аз изпаднах в немилост.
	— Заради един непометен под?
	— Защото открих доказателство, че някой може едновременно да е убеден в думите си и да лъже. Започнах да се съмнявам дори в откровенията на богинята. Думата „вероятно“ влезе трайно в речника ми. Изметен ли е храмът? Вероятно да. Но може би не. Богинята е вечна, справедлива и неподвластна на лъжите, вероятно. Ние сме нейните избрани и обичани деца, вероятно. Или може би не. Болезнено осъзнах разликата между истина и убеденост. Започнах да се съмнявам. И щом тръгнах по тази пътека, стана невъзможно да го скрия. Един ден висшият свещеник дойде при мен. Открил бил лекарство за моето злощастно объркване. Щял да ме заведе при самата богиня. Дълбоко в недрата на храма, по тайни коридори, в нейната свещена камера. Работата е там, че единствено висшият свещеник има правото да общува директно с нея. А сега аз щях да споделя тази върховна чест.
	Гълъбите се размърдаха, сякаш притеснени от гласа на Кит.
	— И онова, което си видял там, не ти е харесало?
	— Избягах — каза Кит. — Висшият свещеник ме уверяваше, че няма да ме сполети нищо лошо, и аз му повярвах. Знаех, че ме лъже, но въпреки това му повярвах. Казах си, че нищо лошо няма да ми се случи. Че тя не би наранила един от своите. Вярвах, че правят всичко, водени от искрена загриженост за добруването ми. И че докато имам вяра в богинята, тя няма да ме нарани. А после, по навик, си помислих — може би, вероятно. Богинята _вероятно_ няма да ме нарани. Но би могла. И веднага щом се появи съмнението, разбрах, че е твърде вероятно да ме принесат в жертва. И че самият аз изобщо не държа да се слея с богинята. И си тръгнах.
	— Защо имам чувството, че не е минало без перипетии?
	— Не мина. Вече десетилетия живея в свят, който ние, свещениците, не познаваме. И той се оказа много по-сложен, отколкото ме бяха учили. Истина и лъжа, съмнение и убеденост. Реалността се различава от теорията. Мразя убедеността, защото тя прилича на истина, но не е. Вече имам някаква представа как цял един народ може да пострада заради собствената си убеденост.
	— И?
	— То е като да се преструваш, а после да забравиш, че се преструваш. Да изгубиш връзка с реалността. Ако справедливостта се основава на убеденост, а убедеността се различава от истината, това отваря широко вратата за всякакви зверства. Сега ставаме свидетели на началото. Ще има още.
	— Вероятно — каза Маркъс. Смехът на Кит стресна птиците и те се разлетяха панически.
	— Да — каза Кит под дъжд от пера. — Вероятно. Но по всичко личи, че се чувствам длъжен да спра това. Стига да успея.
	— И как ще го направиш?
	— Има мечове. Изковани от дракони и с отрова по острието, която е вечна. Пазехме няколко такива в храма, но аз открих друг. Знам къде е. Вярвам, че такъв меч може да убие богинята, да прекърши силата й. Смятам да го намеря и да се върна с него у дома. И най-сетне да сляза в свещената камера.
	— Това е много глупав план — каза Маркъс. — Шансовете да оцелееш са минимални. И къде се вписвам аз във всичко това?
	— Ти ще си моят мечоносец. Паяците в мен се противят на острието. Едва ли ще мога да го отнеса лично до храма. Но мисля, че ти ще успееш. От всички мъже, които опознах в годините след бягството си, ти имаш най-големи шансове за успех.
	Маркъс поклати глава.
	— Всичко това ми звучи някак твърде драматично, да не кажа измислено, Кит. Двама мъже, тръгнали да търсят вълшебен меч? Сигурен ли си, че не разиграваш някоя стара пиеса за кралица на демоните и юнак, който й отсича главата?
	Кит се засмя.
	— Доста време търках дъските на театралната сцена. Това сигурно се е отразило на мирогледа ми. И все пак вярвам, че съм прав. — После добави меко: — Ела с мен, моля те. Имам нужда от помощта ти.
	— Сбъркал си човека, Кит. Не съм от онези, които се изживяват като избрани за едно или друго.
	— Напротив, такъв си. Аз те избрах.
	Вълнението — и радостта — заляха Маркъс като прилив, пробил защитна дига. Точно това беше искал, за това беше копнял мълчаливо в еднообразната скука на Порте Олива. И сега бог му го поднасяше на тепсия. Той обаче се заинати като магаре на мост.
	— Не мога. Ситрин е в Камнипол. Трябва да я защитя.
	— А дали ще можеш?
	— Ще мога — каза Маркъс.
	Кит вдигна пръст. Усмивката му беше мека, наполовина тъжна и наполовина весела.
	— Не забравяй с кого говориш. С човек, който владее някой и друг салонен трик. Дали ще можеш да я защитиш?
	Маркъс сведе поглед към мръсните си ръце. Ноктите му бяха изпочупени и нащърбени от борбата с веригите. Нямаше меч, нито пари. Буца затъкна гърлото му.
	— Не.
	— И аз мисля, че няма да можеш — каза Кит. — На същото мнение е и Ярдем, както и онази неприятна нотариуска, която ви прати банката. Мога да се хвана на бас, че Ситрин също не очаква от теб да я спасяваш. Ако е в опасност, едва ли ще седи и ще чака татенцето й да оправи нещата.
	— Тя не ми е дъщеря. Не я възприемам като такава.
	— Щом казваш.
	— Започваш да ме дразниш, честно — каза Маркъс.
	— Виж, Маркъс, по всичко личи, че животът ти в Порте Олива е приключил. Може би има начин да се върнеш към него, да го изковеш в броня, която няма да те захапе, но лично аз не виждам как ще стане това.
	— Когато Ситрин се върне. Когато вече не я грози опасност.
	— Опасности винаги има, Маркъс. Винаги и за всички. Това и двамата го знаем. Според мен ти търсиш благородна кауза, за която да умреш — каза Кит. — И аз ти предлагам точно това. Ако успеем, ще сме спасили Ситрин и безброй невинни хора като нея. Но ако ми кажеш, че предпочиташ да се върнеш в Порте Олива и да сплашваш нередовни длъжници, ще те оставя на мира.
	Камък тежеше в стомаха му, истината го притискаше като в гроб. Въпреки това Маркъс успя да се усмихне.
	— Ще ме освободиш ли, преди да си тръгнеш?
	Кит стана, сложи ръка на рамото му и го завъртя. След няма и минута кожената стяга, която го беше държала в плен сякаш години, падна. Маркъс разтърка кожата си там, където възстановеното кръвообращение го бодеше като с иглички. Прекрасно беше отново да командваш собственото си тяло. Един гълъб влезе през дупка в стената и кацна при другите.
	Кит отстъпи назад. Мълчанието им беше изтъкано от светлина и страх. Маркъс неведнъж беше поверявал живота си в ръцете на този човек. Знаеше, че би могъл да му обърне гръб, за да се заеме с Ярдем, комуто дължеше отмъщение, и да тръгне след Ситрин в опит да я спаси. Тази мисъл беше силно изкусителна и като всички приятни неща, той я подложи на съмнение. Кит чакаше.
	Беше пълен идиотизъм. И обречен поначало. Древни загадки, приключенски мисии за спасяването на света… детски мечти бяха това, залъгалки за наивни детски главици.
	— Онези свещеници. И богинята им. Толкова ли са лоши, колкото ги представяш?
	— Вярвам, че са.
	— И онзи твой вълшебен меч. Къде се намира?
	— В един реликварий на северния бряг на Лионеа.
	Маркъс кимна и каза:
	— Значи ще ни трябва кораб.


	Досън

	Досън търпеше побоя със стиснати зъби. Повечето бяха млади мъже. Знаеше имената им, познаваше бащите им. Като деца поне двама от тях си бяха играли с Викариан. До входа имаше кофа с вода — мокър, бичът хапеше по-дълбоко, отколкото сух. Други си бяха донесли пръчки или дръжки от брадви. Колко бързо, за колко кратко време младежта на империята, най-благородната кръв в света, се беше превърнала в банда изверги. Досън стоя, докато коленете му не се подгънаха. Смях изпълни въздуха. Той не можеше да се защити. Не можеше да им кресне. Затова стискаше решително зъби — нямаше да го чуят как вика от болка. Но това само ги поощри към по-голяма изобретателност и жестокост в побоя. Добре. Досън не беше тук, за да поеме лесния път.
	Лежеше по очи на пода. Изляха отгоре му ведро вода. Той започна да плюе, давеше се в опит да поеме глътка въздух някъде между камъка и потопа. Непознат глас им извика да спрат и някой изрита Досън в ребрата, както се рита мързеливо куче.
	Хванаха го под мишниците и го вдигнаха. Виеше му се свят, не виждаше нищо. Знаеше само, че го носят някъде, където не иска да отиде, и че ще е под достойнството му да възрази. Отвори се врата и Досън падна върху тънък слой мръсна слама, която въпреки вонята си му се стори мека и удобна като собственото му легло. След това изгуби съзнание.
	Разбуди се от допира на мека кърпа, с която някой се опитваше да почисти раните му. Всичко го болеше. Старецът, който почистваше раните му, носеше окови на китките и на врата, дрехите му бяха мръсни. Мина доста време, преди Досън да съобрази къде е виждал лицето му.
	— Благодаря ви, ваше величество — изграчи той. Изглежда, гърлото му се беше стегнало в спазъм по време на побоя или след това, защото имаше чувството, че го душат, макар никой да не го докосваше.
	— Не говорете — каза крал Лечан. — Почивайте си.
	Нямаше следи от насилие по краля. Синини не грозяха лицето му, по затворническите му дрехи нямаше кръв. Лечан беше заговорничил за убийството на принц Астер, а бяха измъчвали Досън. Искаше му се да обяви това за несправедливо, да се възмути, но не можа. Добре разбираше разликата в отношението към един враг и към един предател. Слепи бяха, не виждаха, че _те_ предават традициите и нобилитета на Антеа. Че _те_ предават трона в ръцете на един кръвожаден клоун и неговите чуждоземски кукловоди.
	Само дето и той имаше вина, разбира се. Изобщо не трябваше да се съгласява Палиако да бъде обявен за протектор на принца. Навремето това му се стори удобно. Безобидно. Откъде би могъл да знае, че ще се превърне в искрата, вещаеща горски пожар?
	Обърна се на една страна въпреки протестите на вражеския крал и успя да седне. Едва не повърна, но стомахът му беше празен. Килията беше много малка. Десет стъпки на дванайсет. Кучкарниците в имението му бяха по-големи.
	Вратата се отвори и влезе висшият свещеник. Дружеската усмивка беше изчезнала, сякаш никога не бе смекчавала лицето му. Мястото й не беше заето от израз на гняв или яд. Не, лицето на Басрахип беше като каменна маска. Мускул не трепваше по физиономията му. Досън се възрадва вътрешно, като видя издутина от превръзка под расото на свещеника — там, където го беше ухапал неговият нож. Четирима мъже с кожени доспехи, с мечове и кинжали на кръста заеха позиции при вратата като личната стража на крал. Досън обърна глава и изплю кървава храчка.
	— Къде е принц Гедер? — попита Басрахип. Гласът му трещеше като далечна гръмотевица.
	— Няма принц Гедер — каза Досън.
	— Убил си го.
	— Не. Просто не е принц. А лорд-регент. Не е принц. Астер е принц и крал, а Гедер просто му топли трона, докато момчето навърши пълнолетие.
	Свещеникът присви очи.
	— Къде е Гедер Палиако?
	— Не знам.
	Един от пазачите извади нож. Пак щяха да го изтезават значи. Срам, не срам, тази мисъл ужаси Досън до дъното на душата му.
	— А малкият принц? Астер?
	— Търсех го, откакто това започна.
	— За да го убиеш.
	— Да му врека верността и меча си срещу теб и Палиако.
	Басрахип най-сетне изрази някаква емоция с лицевите си мускули. Широкото му чело се набръчка. Седна на пода пред Досън. Пазачите се спогледаха объркано.
	— Казваш ми истината — рече свещеникът.
	— Не си достоен да те лъжа — отвърна Досън.
	Удивлението на Басрахип беше почти комично.
	— Смяташ истината за вид презрение? О. Развалата е стигнала до дъното на душата ти, милорд.
	— Не ти дължа обяснения — каза Досън. — Ти си буца кал, която се е измъкнала от пущинака на Кешет и се е взела на сериозно. Не си достоен да ми чистиш обувките. Не ти е мястото в града на Симеон. Не заслужаваш да дишаш въздуха, който дишаше той.
	— А — каза свещеникът, сякаш най-после е разбрал нещо, което му е убягвало. — Ти силно обичаш този свят. Страх те е от предстоящото правосъдие.
	— Не ме е страх нито от теб, нито от смотаната ти богиня — каза Досън.
	— Не те е страх, вярно — кимна Басрахип. — И това е поредната ти грешка. Но понеже не знаеш къде да намерим принц Гедер, всичко това е без значение, ти си без значение. Ти изгуби, лорд Калиам. Всичко, което обичаш, вече го няма.
	Досън затвори очи. Прииска му се да легне на хълбок, да свие колене до гърдите си и да запуши уши с ръце, като дете, което не иска да чуе заслуженото конско, но знаеше, че свещеникът е прав. Беше заложил всичко на една карта, една цел — да спре Палиако. И беше загубил. Нямаше значение, че ще го запомнят като предател. Не го интересуваше мнението на хора, които тепърва щяха да се родят. Само едно нещо беше важно за него — че родината му е отнета от законните й управници. Дори отнета не беше. А подарена.
	Край.
	Атаката срещу градската къща на Клин беше брутална. Без звън на мечове, без стрели. Не, цели два дни свещениците крещяха към тях. Гласовете им станаха нетърпими като нахални мухи. Крещяха едно и също, отново и отново. „Вече сте загубили. Не можете да спечелите.“ Отначало Досън поощряваше другите да отхвърлят пренебрежително внушението. Че нима някой може да ги придума сами да сложат глави на дръвника, това повтаряше на хората си. Нека кешетските грозници си дерат гърлата, докато Баниен се върне. А ако не Баниен, то Скестинин. Нека си пилеят времето и силите с викане, докато жалкият им живот виси на косъм.
	Ала бавно и неизбежно подигравките и самочувствието на защитниците зазвучаха на кухо. Досън все по-често си мислеше, че надеждата им увяхва. Че времето е на страната на врага и че всеки изминал ден подкопава собствената им увереност, а не обратното. Не го каза на глас, нито той, нито другите. Но една и съща мисъл се четеше в очите на всички.
	Беше заспал, когато дойдоха. Разбиха вратата в нощния мрак, въоръжени мъже нахлуха в стаята. Той скочи сънен. И досега помнеше как Клара вика името му, докато мъжете го влачат по коридорите, през двора и по черните улици. Мъже на Одерд Мастелин, предвождани лично от него — беше вирнал войнствено брадичка, но пак си приличаш на овца. Обсадната кула на площада беше замлъкнала. Свещеникът стоеше пред нея. Зад него, под светлината на факли, стояха мъже и жени от Камнипол, стояха и мълчаха, като композиция от статуи, подредена по вкуса на Басрахип. Небето над тях чернееше непрогледно, звездите удавени от светлината на факлите.
	— Доведох Калиам — извика Мастелин. — Доведох го. Аз. Това е доказателство, че съм лоялен. Залових врага на короната.
	— Поздравления — каза Досън достатъчно силно, та Мастелин да го чуе. — Ти ще си най-лоялното пиле във вълчата глутница.
	Но истината бе, че ако Мастелин не се беше пречупил, щеше да се пречупи друг. Досън разбираше това. Виновна беше противоестествената сила в гласовете на свещениците, с чиято помощ те внушаваха лъжи, маскирани като истина. Досън се бе съпротивлявал с всички сили на това внушение и беше устоял. Но как да му устои малоумник като Мастелин? Или Клин? Или всички останали?
	Отведоха го в затвора, биха го и го унижаваха всячески, накрая го хвърлиха в килията на собствения му военнопленник. Дано поне Клара и Джори се бяха измъкнали някак. Ако той умреше, щеше да е заради делата си. Но Клара… Тя не заслужаваше неговата участ.
	— Не се винете — каза крал Лечан. — Той не е по силите ни, нито вашите, нито моите.
	— Какво?
	— Палиако. Гедер Палиако. Той не е човек. Мъртвите вървят с него и му шепнат на ухо тайните си.
	Досън се изсмя, но болка прониза ребрата му и той млъкна.
	— Познавате ли го лично? — попита той. — Палиако е инструмент, оръдие. Можеше да излезе добър учен от него, но дори за това му липсва нужната дисциплина на ума.
	— Чувал съм тъмничарите да говорят за него. Когато ми носят храната. Единият рече, че брат му видял Палиако да седи при фонтана заедно с покойния крал. И Симеон му се поклонил. Този Палиако трябва да е магьосник, така мисля. Или дракон в човешка кожа.
	— Глупости. Той е лаик, нищо не разбира от управлението на държава. Заповедта да избием нобилитета на Астерилхолд? Издаде я не от кръвожадност или далновидност, а от страх. Мисли, че колкото повече глави отреже, толкова по-малка е опасността за самия него. Ако трябваше сам да замахне с брадвата на палача, щеше да побелее като платно и да бие отбой. Той е дребнодушен страхливец. Не притежава необходимото, за да бъде зъл дори.
	Крал Лечан поклати глава.
	— Но победи и двама ни.
	— Не — каза Досън. — Аз победих вас, а онзи дяволски свещеник победи мен. Палиако ще се увенчае с победата, но самият той не е спечелил нито една битка. И никога няма да спечели.


	— Намерили са го — каза лорд Скестинин. Седеше на трикрако столче, което бяха донесли тъмничарите. Затворниците бяха оковани към пода, но Досън не приемаше това като лична обида. Такива дреболии бяха без значение за него. — Казват, че се надигнал от земята, заедно с принц Астер. Отишъл в Кралски шпил, облечен в дрипи. През цялото време е бил в града, но никой не знае точно къде.
	— Изненадан съм, че не му приписват възкресение. Бил е убит още в началото на метежа и после е излязъл от гроба, за да спаси кралството — каза сухо Досън.
	Скестинин се засмя, но притеснено някак.
	— Този тип е като магнит за всякакви чудати истории, не мислиш ли?
	— Ти видя ли го?
	— Да — каза Скестинин. — Щях да дойда по-рано, но веднага щом се чу за проблемите тук, целият север се разбунтува. Имаше опасност да изгубим всичко, което спечелихме в Астерилхолд, затова аз…
	„Изчакал си на безопасно разстояние и с достоверен претекст, докато стане ясно накъде духа вятърът“ — помисли си Досън, но не го каза на глас.
	— Благодаря ти, че се отби при мен.
	— Поне това можех да направя — каза Скестинин.
	Избягваше да погледне Досън в очите, навярно от срам.
	— Как са Бариат и Джори?
	— Добре, предвид обстоятелствата. Засега са на свобода, макар че личната стража на Палиако ги държи под око, като котки, които наобикалят ято гълъби. Градът не е същият като онзи, който оставих след сватбата.
	— Съжалявам — каза Досън. — Планирал бях обновление, което ми изяде главата.
	— Не се шегувай с това — каза Скестинин. Този път в гласа му имаше твърдост. — Ще те чуят, а аз рискувам достатъчно със самия факт, че съм тук. Ако разберат, че с теб се майтапим за убийството на принц Астер и лорд-регента, ще си имам сериозни неприятности.
	— Извинявай — каза Досън. — Затворнически хумор.
	Вратата се отвори и през прага надникна млад мъж, един от извергите, които бяха били Досън първия ден.
	— Време е — каза той. — Води го.
	Залата за аудиенции се пръскаше по шевовете. Лятната жега още властваше над Камнипол и в тъпканицата въздухът беше толкова спарен, все едно е втора и дори трета употреба. Накараха Досън да седне на пода зад параван от ковано желязо, така че да не го виждат от подиума, където Палиако седеше на трона с регентската тиара на главата си. Астер седеше до него. Лечан, крал на Астерилхолд, беше на колене пред тях, дори възглавничка не му бяха дали за старческите колене. Параванът пречеше на Досън да вижда добре и той проточваше врат ту вляво, ту вдясно, с надежда да различи по-ясно детайлите.
	Видя Клара. Стоеше във втората галерия с Бариат и Джори. Добри момчета. Сабиха не беше там. Досън я видя в първата галерия, застанала до майка си. Басрахип, както можеше да се очаква, стоеше встрани, така че Гедер да го вижда, него и указанията му. Досън не знаеше колко от паешките свещеници са паднали жертва на неговите наказателни отряди, но колкото и да бяха, пак бяха малко, щом Басрахип не беше сред тях.
	— Наблюдавай свещеника — каза тихо той.
	— Какво? — попита Скестинин.
	— Когато настъпи моментът, Палиако ще погледне към свещеника за указания. Гледай и ще видиш.
	— Стига, Досън. Не можем да говорим тук.
	— Няма нужда да говорим. Просто го наблюдавай. Ще видиш онова, което видях аз.
	Гедер стана и залата се умълча. Лечан срещна хладнокръвно смръщения му поглед.
	— Аз съм Гедер Палиако, лорд-регент на Антеа. Лечан от Астерилхолд, сега ти стоиш пред мен като затворник и враг.
	— Така е — каза кралят. Владееше актьорския трик да говори спокойно и точно толкова силно, че гласът му да се чуе в цялата зала.
	— Имам само един въпрос, преди да произнеса присъдата ти — каза Палиако. — Знаеше ли за заговора да бъде убит принц Астер, за да се сложи на Разсечения трон човек, верен на Астерилхолд?
	— Да, знаех — каза все така спокойно Лечан. — Аз измислих плана и нося цялата отговорност за него. Идеята беше изцяло моя. Царедворците, които взеха участие в заговора, бяха водени единствено от лоялността си към мен и моите изрични заповеди. Повечето дори не знаеха каква е крайната цел на заговора.
	Палиако се опули, сякаш някой го е цапнал с чук по тила. Стрелна с поглед Басрахип и Досън сръчка Скестинин по коляното. Едрият свещеник поклати глава. Не. Гедер облиза устни, видимо объркан. Досън обаче разбираше какво става. Лечан беше длъжен да защити хората си, така както те имаха дълг да защитават него. Войната беше загубена и сега Лечан се опитваше да поеме възможно най-голям дял от греховете на хората си и да отнесе възмездието в гроба. Човек, достоен за уважение, макар и враг. Ако Симеон притежаваше и половината от решителността на този мъж, какъв свят можеха да построят двамата с Досън…
	Лицето на Гедер се смрачи като градоносен облак. Когато отново заговори, думите му се застъпваха, гневни и отсечени:
	— Добре — каза той. — Щом така искаш, нека така да е. Лечан от Астерилхолд, за твоите престъпления срещу Антеа ще платиш с живота и с кралството си.
	Лечан не помръдна. Лицето му беше спокойно. Гедер вдигна ръка да дойде палачът. Появи се човек с бяла маска на лицето. Поклони се на Гедер, на Астер, после изтегли меча си и тръгна към затворника.
	Тълпата ахна, когато острието се стовари, после избухна в аплодисменти. Хорът от радостни, кръвожадни гласове беше като водопад. Оглушителен водопад. Досън гледаше мълчаливо как един враг на кралството умира в нозете на друг. Поетата отговорност беше благороден жест, но обречен. Жест, който нямаше силата да възпре гнева на Палиако. Ако регентът решеше да пролее астерилхолдска кръв до последната капка, щеше да го направи. Вече никой не можеше да го спре. Никой не беше останал.
	Някой го потупваше по рамото, даде си сметка Досън. Пазачът. Досън се отърси от мрачните мисли, изправи се и тръгна обратно към килията. Скестинин вървеше до него, забил поглед в краката си.
	Коридорите на Кралски шпил изглеждаха някак различни. По-тесни, по-тъмни. Не се бяха променили, разбира се — замъкът си беше все същият като размер и конструкция още от времето, когато го бяха построили. Но беше и различен. Един по-различен Кралски шпил. Не беше старият Кралски шпил.
	Когато излязоха навън, Досън погледна наляво към дуелисткия двор, Прореза отвъд него, а отвъд Прореза — сградите и къщите, една от които преди беше негова. Вятърът се усилваше, притискаше го с топлата си ръка. Миришеше на дъжд. Досън спря да огледа хоризонта за облаци и пазачите го побутнаха да продължи.
	Сега, когато Лечан го нямаше, килията изглеждаше по-голяма.
	— Е — каза Скестинин.
	— Благодаря ти — отвърна Досън. — И поздрави семейството ми от мен.
	— Ще ги поздравя.
	Скестинин се поколеба — искаше да си тръгне, но не можеше. Досън вдигна вежди.
	— За Бариат — каза Скестинин. — Той е чудесен младеж. Гордост за флота и лично за мен. Но при това развитие на нещата… Помолих го да сдаде поста си и реших, че е по-добре аз да ти го кажа. В момента не е разумно един Калиам да командва мечове или кораби. Не е добре за него, не е добре и за двора.
	Гневът дойде бърз и чист.
	— И дъщеря си ли ще накараш да сдаде брака си с моя син?
	Смущението на Скестинин изчезна в миг.
	— Бих могъл, ако имаше начин — отвърна той. — Не одобрявам стореното от теб, Досън, но ти ще си понесеш последствията. Моята Сабиха не е имала твоя избор. Преди говореха, че е уличница. Сега ще говорят, че е уличница и предателка.
	— Но тя не е такава — каза Досън. — Онова, което приказват хората, рядко отговаря на истината. Сабиха не е предателка, не е и уличница. И ако сама не го знае, без някой да й го каже изрично, значи си я възпитал зле.
	В първия миг Скестинин не каза нищо. На лицето му се изписа изумление, което постепенно премина в погнуса. Или по-лошо — в жал.
	— Ти никога няма да се промениш, Калиам.
	— Да — каза Досън. — Няма.


	Гедер

	Гедер крачеше по коридорите на Кралски шпил. Очаквал бе, че от смъртта на крал Лечан ще му олекне. Че екзекуцията ще му донесе някакво облекчение. И със сигурност триумф. Вместо това му беше криво, много криво. Вярвал бе, че върне ли се в собственото си легло, в Кралски шпил, ще се почувства у дома, ще остави изгнанието зад гърба си. А се чувстваше по-чужд отвсякога в гигантския замък.
	Когато сам си беше господар, преди крал Симеон да се спомине, често се затваряше в библиотеката, потъваше в дебрите на някой превод и забравяше за света. Забравяше да се храни. Да спи. Цялото му съзнание се фокусираше в една точка, спохождаше го съвършена яснота. А после се случваше неизбежното — нещо нарушаваше транса му и той откриваше, че е гладен, жаден, изтощен и всеки миг ще се напикае в гащите. И дори след като задоволеше всичките си физически нужди, пак се чувстваше разконцентриран, умът му продължаваше да търси най-добрата дума и фраза, най-точния нюанс, който да предаде оригиналната мисъл на автора. Всичко около него — стени, столове, хора — изглеждаше нереално.
	Кралски шпил, а и цял Камнипол, му се струваха несъществени и невеществени. Тотално несвързани с него. Мислите му бяха насочени назад, към едно прашно подземие, което вонеше на котешка пикня. Дни в мрак, които няма с какво да запълниш, освен да редиш простички мозайки и да чертаеш логически игри в прахоляка на светлината на едничка свещ и да си говориш с полусинайска банкерка. Ситрин бел Саркор. Част от него още беше там, с нея, в онзи мрак. Всичко останало само го разсейваше от главното.
	Гедер знаеше, че е човекът с най-голяма власт в Камнипол, в Антеа, а може би и в целия свят. Осъждаше крале на смърт. Хората, които някога му се смееха, сега се страхуваха от него. Точно това беше искал Гедер, за това си беше мечтал. Сега обаче беше открил, че иска и друго. Искаше да става сутрин и да се облича сам. Искаше да седи в библиотеката си и да чете, докато заспи. Искаше да си говори надълго и нашироко с Астер… или със Ситрин. Искаше отново да усети тялото й до своето.
	И защо не? Защо да няма тези неща? Какво можеше да го спре?
	Главният лакей беше мъж на възраст с бледо лице и рядка косица около голо петносано теме. Отзова се без бавене на повикването и се приближи с поклони.
	— Какво ще заповядате, милорд?
	Гедер усети познато неудобство да стяга червата му и побърза да го прогони.
	— Аз… реших, че повече не искам да ме обличат. Не ми трябват слуги да ми обличат дрехите, да ме къпят или да ми режат ноктите на краката. Всичко това съм го правил сам за себе си в продължение на години и съм се справял чудесно.
	— Достойнството на регента, милорд, точно като достойнството на краля, не е…
	— Не те повиках да ми четеш лекции — прекъсна го Гедер. — Тук си да те уведомя, че повече не желая сутрин в спалнята ми да идват хора и да ме обличат. Донасят дрехите, приготвят ваната и изчезват. Разбра ли? Държа на уединение и ще го получа.
	— Да, милорд регент — каза главният лакей и стисна устни в израз на разочарование и неодобрение. — Както прецените.
	— Това проблем ли е?
	Мъжът буквално се тресеше, противоречиви импулси се бореха за надмощие зад воднистите му очи.
	— Традицията, лорд Палиако, и достойнството на трона не допускат човек с вашето положение сам да си слугува. Това би се отразило неблагоприятно на…
	— Съблечи се — каза Гедер.
	— Милорд?
	— Дрехите. Съблечи ги.
	— Аз не…
	Гедер стана и махна към безизразните лица на личната си стража.
	— Имам въоръжени мъже на свое разположение. Аз съм регентът на Антеа. Седя на Разсечения трон. Когато ти кажа да направиш нещо, това не е покана за спор. Съблечи си дрехите.
	Разтреперан и изчервен, старецът развърза робата си. Ризата отдолу беше от бледожълта коприна. На долните му дрехи, при единия хълбок, имаше кърваво петно от малък кръгъл струпей, от онези, които не зарастват. Срамните му косми бяха жълтеникави, с цвета на престояло сирене, шкембето му беше малко и увиснало. Гедер стана. Сега по лицето на лакея не се четеше нито разочарование, нито неодобрение.
	— Какво има, добри ми човече? — каза Гедер. — Някакъв проблем ли? Това май не ти е приятно.
	Слугата не отговори.
	— Така ли е?
	— Милорд?
	— Приятно ли ти е?
	— Не, милорд.
	Гедер се приближи и навря лицето си в лицето му. Слугата примижаваше при всяка изречена дума.
	— На мен… също… не ми е… приятно.
	Гедер се обърна и излезе от стаята. Чу, че мъжете от личната му гвардия тръгват след него, чу и тихото шумолене на дрехите, които главният лакей бързаше да събере от пода. Речено — сторено. На ритуалните сутрешни унижения беше сложен край, и то по начин, който не би предизвикал пренебрежителна усмивка на ничие лице. И най-сетне облекчението, което не беше изпитал от смъртта на крал Лечан, го изпълни. Странно как уж дребните неща могат да придобият такова голямо значение в живота на човек. Замисли се дали да не разчисти графика си, да отмени всички аудиенции за деня. Да се затвори с няколко подбрани книги в кабинета си и да нареди да му носят там храната и напитките. Вече беше направил някои неща само за себе си — добре де, едно нещо — и всичко му се струваше възможно.
	Но не. Не още. Онова с книгите щеше да го остави за друг ден, скоро.


	Банкерът, изглежда, се чувстваше в свои води сред великолепието на заседателната зала. Канл Даскелин седеше до него, двамата си говореха усмихнати, сякаш кралят на Астерилхолд не беше екзекутиран пред очите им тази сутрин. Дрехите на Парин Кларк бяха с простичка кройка, но оставяха впечатление по-скоро за фалшива скромност, отколкото за семпла непринуденост. Басрахип седеше в другия край на масата с вечната си любезна усмивка. Гедер се огледа за Ситрин, но я нямаше. Опита се да скрие разочарованието си.
	— Милорд регент — каза Даскелин, когато всички освен Басрахип станаха. — Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.
	— За мен е удоволствие — каза Гедер. — Очаквах с нетърпение срещата ни. Ситрин говори хубави неща за вас, дори зад гърба ви.
	— Радвам се да го чуя — каза Парин Кларк. — Тя ви праща поздрави и се извинява, че не можа да дойде с нас. Понесохме известни загуби във връзка с размириците и някои от тях изискват специалното внимание на магистрата. Сигурен съм, че при други обстоятелства би се радвала да ни придружи.
	Гедер погледна към Басрахип и той кимна. В стомаха на Гедер се отпусна възел, за чието съществуване дори не беше подозирал. Радваше се, че Ситрин не го избягва нарочно. Покрай всичко, което му се бе струпало на главата през последните дни, самият той не беше направил опит да я издири. И за това щеше да дойде време. Мисълта да я види отново спираше дъха му.
	— Предайте й, че съжалявам, че не е тук — каза той с усмивка. — И че Камнипол ви посрещна по този начин. Така де, въоръжените бунтове не са обичайно явление в столицата на империята, поне не бяха допреди две години.
	Парин Кларк се засмя. Даскелин побърза да последва примера му.
	— Това ме подсеща за причината да дойдем в Камнипол — каза банкерът. — Антеа е в труден период на преход. Кончината на крал Симеон, войната, а сега и това. Всяко от тези събития само по себе си е достатъчно да разтърси едно кралство. А трите накуп със сигурност вещаят сериозен трус.
	— Да, казват, че тази година реколтата ще е по-слаба — отвърна Гедер. — Но това няма да е проблем.
	— Изглеждате убеден в благоприятния изход. Това е добре. Антеа ще има нужда от силна ръка. В тази връзка, тук съм отчасти за да…
	— О, стига — прекъсна го през смях Даскелин. — Кларк е тук, за да каже, че неговата банка иска да стъпи в Камнипол. Те не дават заеми на нобилитета. Такава е политиката на банката и сигурно са прави. Но могат да инвестират злато в кралството, като кредитират занаятчии и търговци. Когато тръгнах за Северобреж, мислех, че като ги доведа тук, още ще сме във война.
	— Банките са най-полезни за себе си и за обществото, когато няма война — каза Парин Кларк. — Търговията в мирно време винаги е по-надеждна и рисковете са по-малки. И носи стабилност, обществена, политическа, всякаква.
	— Мислили ли сте да отворите клон тук? — попита Гедер.
	Парин Кларк сякаш за пръв път се обърка.
	— Всъщност да. Но доколкото мога да съдя по дворцовата атмосфера, Камнипол все още не е узрял за тази стъпка.
	— Аз пък мисля, че трябва да отворите клон — каза Гедер. — Камнипол е центърът на света. Антеа е най-голямата империя. Види ми се глупаво, че още не сте разширили дейността си насам. Така де, тук търговия има много.
	— Нали чухте, че не дават заеми на благородници? — каза Даскелин, но Гедер махна с ръка в знак, че коментарът е несъществен.
	— Давайте заеми на други хора — каза на Кларк. — Така те ще имат повече пари, които ние да обложим с данъци.
	— Ами, щом ще обсъждаме подобен сценарий — каза банкерът, — навярно можем да поговорим за предизвикателствата пред Антеа и как бихме могли да съдействаме на империята.
	Срещата се проточи повече от очакваното, разговорът засегна различни теми, от новото административно деление на Астерилхолд под контрола на антийски благородни домове, през възможността да се внесе зърно от Саракал, за да се подпомогне очаквано слабата местна реколта, до новата имперска граница със Северобреж и неизбежната промяна в дипломатическите отношения с крал Трациан. В действителност нито една от тези теми не интересуваше особено Гедер, но Парин Кларк познаваше Ситрин и Гедер искаше да му направи добро впечатление.
	Когато срещата най-после приключи, Гедер се сбогува с гостите и се оттегли в частните си покои, следван от Басрахип.
	— Е? — попита Гедер. — Какво мислиш за него?
	— Вярва в нещата, които изрича — отвърна Басрахип, — но подбира думите си много внимателно. Той е умен човек, но това още не значи, че е чист. Ще го държим под око.
	— Добра идея — каза Гедер. — Одобрявам.
	— Има нещо друго.
	— Калиам — каза Гедер.
	— Не. За него няма какво да говорим. Калиам стигна до края на пътя си. Но в страха си от надвисналото правосъдие той превърна слугите на богинята в своя мишена. Омразата му към нас взе висок данък. Загубихме мнозина, милорд. Предвид новите храмове, които обещахте да построите в завладените градове, необходимо е още мои братя да се влеят в оределите ни редици.
	— Колко още?
	— Аз бих изпратил за десет кохорти от десетима — каза Басрахип.
	— Още сто? — каза Гедер. — Само толкова? Няма проблем, повикай ги. Ако се тревожиш за настаняването и изхранването им, още тази вечер мога да натиря стотина слуги, без това да се отрази на Кралски шпил. Всъщност защо да не ви дам градското имение на Калиам? То едва ли ще е достатъчно голямо като площ, но пък има някаква поетическа справедливост в такова едно решение, не мислиш ли?
	Спряха до малък фонтан. Водата се лееше по раменете на древен крал, спускаше се към коленичили в краката му по-дребни на ръст мъж и жена от благороден произход, а оттам към орда миниатюрни селяни околовръст. Политическа философия от дялан камък.
	— Благодаря ви, принц Гедер.
	— Няма нужда да ми благодариш. Не бих постигнал нищо от това без твоя помощ.


	Страхът дойде с нощта. Гедер не откриваше причината. Именно в мрака се беше чувствал най-добре до неотдавна, в подземията, ала сега, когато слънцето залезе, лицето на Досън Калиам изникна пред взора му. Отблясък на острие. Кръвта по ръката на Басрахип.
	Седнал в личната си библиотека и охраняван дискретно от личната си стража, Гедер знаеше, че не го заплашва нищо. Но и на банкета в чест на Калиам бе вярвал, че не го заплашва нищо. Едно нещо трябваше да запомни от цялата тази история — че опасността дебне всякога и отвсякъде. Опитал се бе да прогони мрака със светлина. Лампи, фенери и свещи грееха сред книжата и купчините книги.
	Собствената му колекция, събирана с години, не надхвърляше и една четвърт от съдържанието на кралския архив, но архивът отразяваше вкусовете на незнаен брой учени и беше насъбрал книги от кажи-речи всички жанрове — поезия, трактати върху етиката, исторически изследвания. Неговият любим жанр обаче, спекулативните есета, беше доста слабо представен. Освен това познатите текстове му носеха утеха, а той търсеше в библиотеката точно това — утеха.
	Книгата с есета, която си беше избрал, разказваше за управлението на втората кралица Естея и засягаше всичко, от дворцовата политика и съперничеството между хора, чиито имена отдавна тънеха в забвение, до размисли върху сексуалността на различните раси. Езикът беше разбираем — вариант на съвременния антийски, — особено за Гедер, който без затруднение боравеше с няколко чужди езика. Преди беше чел книгата с голям интерес и още по-голямо неудобство. Намирал я бе вълнуваща и срамна. Почти всичко, което знаеше за жените и техните тела, идваше от тази книга и други като нея.

	„В природата на жените от всяка раса, с изключение на първокръвните, е да изпитват влечение към мъже, които в най-голяма степен се приближават към оригиналната човешка форма. Жените ясуру харесват мъже с фини люспи и с цвят най-близък до цвета на плътта. Южнярските жени — освен онези, които са се отдали на размножаване и които не са обект на настоящото научно изследване, — избират мъже с по-малки и по-светли очи. Жените йему, при възможност за избор, се отдават на мъже с по-слабо телосложение и по-изправена стойка. Истината е, че с времето расите биха се слели обратно в изначалната си форма, ако не беше мъжкият стремеж към екзотичното.
	Скандалите около Робе Састилин са класически пример за това. Той бил хубав мъж с благородно потекло, с обещаващи възможности в двора, който вкарал в леглото си поредица от синайски момичета. Това довело него до деградация, а момичетата — до пълна развала, но всички те били водени от основни импулси и инстинкти в своята природа.“

	Гедер задържа пръст на абзаца и се облегна назад. Описаното в книгата не му звучеше убедително. Не за пръв път му се прииска Басрахип и богинята да усещаха правдата и лъжата в писаното слово, а не само в думите, изречени на глас.
	Вярно ли беше? Дали една жена от изкуствено създадените раси би изпитала влечение към първокръвен мъж само заради произхода му? Защо го беше избрала Ситрин бел Саркор — заради самия него, защото е лорд-регент, или просто защото е първокръвен? И имаше ли начин да разплете логиката на събитията, събрали ги така неочаквано в мрака на столичните подземия? Какво ли би отсъдил Басрахип, ако имаше начин Гедер да подпита Ситрин в негово присъствие? Не че би направил такова нещо, но не пречеше да се чуди.
	Зачуди се дали тя мисли за него.
	Стресна го гласът на Астер:
	— А, тук си значи.
	Гедер затвори книгата и се обърна към принца. Астер изглеждаше пораснал. Сякаш дните под земята бяха подчертали скулите му. Гедер се запита дали това е нормално. Смятал бе, че децата растат неусетно, че ежедневните промени са твърде дребни и остават незабелязани, че можеш да усетиш разликата, ако виждаш детето само веднъж или два пъти в годината. Но може би грешеше. Може би хората си оставаха същите за дълги периоди, а после се променяха изведнъж, до неузнаваемост понякога. Добре де, може би не до неузнаваемост, но видимо. За кратко време ставаха по-зрели. По-самоуверени.
	— Да — каза той. — Четях. Денят беше дълъг и реших да…
	Астер кимна. Не, лицето му си беше същото, поправи се Гедер. Може би промяната се криеше в изражението, в някаква нова и нетипична за момчето сериозност, макар че защо престоят им със Ситрин под земята би довел до промяна, която дори смъртта на баща му не беше предизвикала… Или просто нещата вървяха по реда си, на малки и по-големи стъпки?
	Точно като при него.
	— Още нищо не си направил по въпроса с Калиам.
	— Зная — каза Гедер. — Тоест направих. Дадох къщата му на Басрахип. За свещениците. Това е нещо. Направих нещо.
	Астер седна на масата и залюля крака. Мълчанието му беше укорително по свой си, красноречив начин.
	— Заради Джори е — продължи Гедер. — Досън му е баща. Не мога да екзекутирам бащата на приятеля си.
	— Сигурен ли си, че Джори ти е приятел?
	Гедер погледна към градините навън, ала нощта беше превърнала стъклото на прозореца в тъмно огледало и той видя единствено себе си и натрупаните книги. Купчини думи, които не бяха нито истина, нито лъжа.
	— Не — отвърна той. — Не съм сигурен. Достатъчно ще е да задам въпроса на Джори пред Басрахип и ще разбера със сигурност. Но не искам. Защото… ами ако се окаже, че не ми е приятел? Ако заговорът е стигнал толкова надълбоко, че загубя дори Джори? Кой ще ми остане тогава? Не, недей. Знам, че е по-добре да го попитам, че е по-добре да знам. Само че защо първо да не прочета една книга? Или да поговоря с някой от банкерите на Ситрин? Или нещо друго? По всяко време има нещо по-важно и по-интересно от онзи въпрос, от истината за Джори.
	— Защо не си му ядосан?
	— На Джори?
	— На Досън. Бащата. Той се опита да те убие.
	— Знам. Би трябвало да съм му ядосан. Може би просто… тоест той не ми се присмиваше, не ме вземаше на подбив. Явно ме е смятал за достатъчно силен враг, щом си е направил труда да ме убива. А и аз го харесвах. Наистина. Ще ми се и той да ме е харесвал.
	— Не мисля, че Калиам те харесва — каза Астер.
	Гедер се засмя.
	— Май ще се окажеш прав. Ще направя необходимото. И няма да умра. Обещавам.
	Запита се дали това е да имаш син. Едва ли. Двамата с принца бяха по-скоро приятели, а бащата и синовете бяха нещо друго. Бяха много неща, но това — не. Може би просто и двамата знаеха какво е да изгубиш важен за теб човек. Или пък бяха двамината в Антеа с най-много власт и привилегии, толкова много, че положението им ги изолираше от всички останали.
	— Какво ще правиш? — попита Астер.
	— Ще го накажа — каза Гедер. — Ще сложа край на всичко това. Независимо от цената. И ще се погрижа да не се случи отново. Съгласен?
	Астер помълча, после кимна. Гедер остави книгата на масата, стана и духна първата свещ. Астер му помогна да изгасят останалите, докато библиотеката не потъна в мрак и рехав дим.
	— Е — каза Гедер, докато двамата излизаха рамо до рамо, но без да се докосват. — Знам, че докато съм регент, няма да стане. Но след като приключа със задълженията си и ти седнеш на трона? Колко голям ще е скандалът, ако се оженя за банкерка, как мислиш?


	Ситрин

	Ситрин крачеше през овъглените останки на странноприемницата. Беше като в сън. Познато и чуждо едновременно. Преди няма и месец, когато чу гласа на Смит, беше стояла на същото това място. Тогава стените на странноприемницата бяха здрави и изглеждаха непоклатими като планина. Сега тъмнееха от сажди и нагар, а покривът се беше сринал. Сякаш се бе озовала на съвсем друго място. В друг град дори. Може и така да беше.
	— Претърсих останките, доколкото беше възможно, магистра — каза жената. Беше първокръвна, по-едра от Ситрин. Смугла, с румени страни и тъмни сенки под очите от изтощение и покруса. — Открих някои неща, но повечето замина. Подпалвачите отнесоха каквото можаха, а останалото изгоря в огъня.
	— Покажи ми — каза Ситрин.
	Малкият вътрешен двор беше разделен на квадрати. Над две дузини. Колкото са били мъжете и жените, платили на жената за гостоприемството й, предположи Ситрин. Жената спря пред един от квадратите.
	— Това го събрах от вашата стая, магистра, приблизително де, щото стените изгоряха. Там огънят беше направил по-малко поразии. Може и да откриете нещо що-годе читаво.
	Ситрин приклекна. Всичко миришеше на дим и пепел. Да, ето я зелената рокля, която си беше купила в Карс. И тънката сребърна верижка, наполовина стопена. Ако нейната стая е била най-далеч от центъра на пожара, значи останалото е било като в пещ. Тефтерът й беше обгорял по краищата, но страниците в средата бяха оцелели. Пожълтели и накъдрени, но оцелели. Разлисти ги и едва не повърна от силната миризма на дим. Метна тефтера настрана. Синьото й копринено наметало беше съсипано. Вълненото — също. Посегна към златен пръстен със скъпоценни камъчета и го даде на съдържателката — не беше неин. Жената или щеше да открие собственика му, или да го задържи за себе си.
	Ровеше из обгорелите дрехи, когато напипа нещо твърдо като камък. Драконовият зъб. Съвършено бял. Корените му приличаха на водно изваяние. Сред обгорелите човешки неща драконовият зъб белееше недокоснат. Находката беше колкото утешителна, толкова и зловеща, но зъбът така или иначе беше неин. Ситрин го пъхна в джоба си.
	Дойде някакъв мъж и съдържателката отиде да говори с него. Не беше клиент, оказа се, а бирник, дошъл да преговаря. Дребните хорица може да се гърбеха под тежестта на личната си трагедия, но бирниците бяха откупили правото да събират дължимите данъци и ако на свой ред не покриеха договора си с хазната, собствените им деца щяха да гладуват. Затворен кръг, безкраен, безмилостен, неизбежен.
	Ситрин излезе на улицата. Верижката можеше да продаде на цената на необработено сребро. Драконовият зъб беше красив, но безполезен. Всичко друго беше чиста загуба.
	Шивашкото ателие се намираше в другия край на голям двор, срещу обществената баня, където Ситрин беше киснала цял ден, след като излезе от подземията. Седяла бе с часове в голямата медна вана, плакна и суши косата си, докато не щръкна лека като глухарче. Търка се с дървени дъсчици, докато кожата й не порозовя като на бебе. И въпреки това, когато излезе от банята и тръгна по улиците, още усещаше прахта по скалпа си и вонята на котешка пикня по кожата си. Накрая се примири, решила, че всичко това е плод на въображението й, продължи да се маже обилно с розова вода и зачака чувството да отшуми от само себе си. На излизане от банята беше мярнала шивашкото ателие и си бе отбелязала наум да го запомни.
	Ателието правеше впечатление най-вече заради собственика си — дартин. Камнипол беше град на първокръвни и макар че се срещаха представители на други раси, дартин със собствен бизнес беше толкова рядко явление, че Ситрин изпита симпатия към собственика още преди да е влязла в ателието.
	— Добър ден, госпожице — поздрави я той с широка усмивка. — Мога ли да ви помогна?
	— Надявам се — отвърна тя. — Пристигнах тук от Порте Олива и всичките ми дрехи изгоряха. Ще ми трябват някои неща, и то бързо.
	Това, както Ситрин добре знаеше, бе тънък търговски намек, че е склонна да плати отгоре, ако той е склонен да й отдели специално внимание. Номерът сработи според очакванията й. Шивачът й взе мерки с въженце и восък, като си правеше странни отметки по непозната за Ситрин система, после извади да й покаже свои модели. Тя си поръча две официални рокли, достойни за аудиенция при крал, или в нейния случай — при регент. Беше й някак странно да се конти с официални дрехи за пред Гедер, но сега нещата стояха така. Вече не живееха като просяци и бежанци, значи не можеше да се облича като просякиня.
	Щеше да й трябва нещо топло и здраво за обратното пътуване към Карс, но за тази цел смяташе да обиколи дюкянчетата, които търгуваха с дрехи втора ръка, а можеше и да поразпита Кари откъде трупата си набавя костюмите. Дори би могла да си поръча нещо при Хорнет. Той отговаряше за костюмите и имаше добър вкус, а въпреки скъпоценните камъни от гиздилата на Астер една театрална трупа никога не е толкова добре с парите, че да откаже някой и друг страничен доход.
	— А наметало, госпожице? — попита дартинът и й показа нещо възшироко от черна кожа. — Сега тези са на мода.
	След кратко колебание Ситрин реши да го пробва. Буквално потъна в наметалото, като в нощно море, а огледалото й показа страховитата картинка на бледо момиче, нападнато от хищни сенки. Тя поклати глава и върна дрехата на шивача.
	— Само другите, благодаря.
	— Сигурна ли сте? — Очите на дартина грейнаха малко по-силно. — Много е модно.


	Лорд Даскелин бе така добър да покани в дома си представителите на Медеанската банка не на последно място заради извънредните обстоятелства, в които те бяха попаднали по негова покана. Подтекстът беше, че гостоприемството му не бива да се приема като прецедент за бъдещо ползване — Даскелин в крайна сметка беше антийски барон. В Карс може и да ядяха хляб от една маса, но сега бяха в Камнипол, неговия дом. Имаше си стандарти и граници. Препоръчително бе например да влизат през страничния вход, а не през централния.
	Пред вратата я чакаше Парин Кларк.
	Ситрин се качи по широките каменни стълби, вдигнала въпросително вежди. Усмивката на Парин беше спокойна, обезоръжаваща и толкова отрепетирана, че той със сигурност не си даваше сметка за нея.
	— Току-що се връщам от среща с лорд-регента — каза той и й отвори широко вратата.
	— Да?
	— Той е неочаквано благоразположен към нас — каза Парин. — Сам предложи Медеанската банка да открие клон в Камнипол.
	— Сериозно? — каза тя и влезе в коридора. Бяха им дали най-големите стаи в крилото за прислугата и за да стигнат до тях, трябваше да минат през кухнята. — Това звучи доста невероятно, нали?
	— За клон в Камнипол? Не бих казал. Но и не очаквах да ми го поднесат на тепсия. Сякаш не стига това, а регентът ми отдели два пъти повече време от предвиденото за аудиенцията. Останах с впечатлението, че си има свой дневен ред, различен от официално обявения.
	Ситрин се засмя гърлено.
	— И що за дневен ред е бил неговият?
	— Точно това исках да те питам. — Вече бе изоставил официалностите и й говореше на „ти“. — Ти си нашият експерт по Гедер Палиако. Според теб защо регентът иска банката да открие клон в Камнипол?
	Ситрин спря пред тясна черна врата, толкова невзрачна, че сякаш постоянно се извиняваше за съществуването си. Иззад нея гласчетата на дворцовите дами долитаха като птича песен, красиви, звучни и изначално лишени от съдържание.
	— Не мога да кажа със сигурност — отговори тя, — но ако трябва да гадая, може би Гедер се надява аз да оглавя евентуалния бъдещ клон на Медеанската банка.
	— Сериозно? — каза Парин Кларк. — И ти нямаш нищо общо с това? Не си му пуснала мухата? Питам само защото интересът ти към управлението на банкови клонове е широко известен.
	— Не искам кой да е клон — каза Ситрин. — Искам си моя. Ако ми предложите Камнипол… е, може и да приема, но ще трябва да ми платите много повече.
	— Значи идеята е негова.
	— Да.
	— Това също е много интересно. Искаш ли да добавиш още нещо към официалния си доклад?
	— Не — каза Ситрин. — Няма какво да добавя.
	— Кому си лоялна, Ситрин? — попита той. Тонът му не се бе променил, но Ситрин усети, че въпросът има необичайна дълбочина, и се замисли, преди да отговори.
	— Не знам — каза накрая. — Мисля, че точно това се опитваме да установим с теб. Нали?
	— В интерес на истината и аз смятам така. О. Между другото, пристигна писмо от, ако ми позволиш волността, твоя клон. От някой си Ярдем Хейн. Нищо спешно, струва ми се. Само, че капитан Уестер е напуснал. Този Хейн е бил негов заместник и пише, че е поел функциите му.
	— Какво?!
	Парин я погледна с тревога.
	— Някакъв проблем ли?
	В гърдите й зейна ужасно чувство за загуба. Когато се прибереше в Порте Олива, той нямаше да е там. Превъртя тази мисъл в главата си и реши, че е крайно неправдоподобна. Маркъс щеше да е там, разбира се. Той винаги беше там. Нещо явно се беше случило, но тя нямаше представа какво, нито как би могла да оправи нещата.
	— Не е проблем — каза тя. — Просто изненада.


	— Бих могла да ви препоръчам на Гедер — каза Ситрин. — Ако се разчуе, че лично лорд-регентът проявява интерес към вас, хората ще се претрепват да идват на представленията ви.
	— Мърдаш — каза Хорнет, стиснал десетина топлийки между зъбите си. — Стой мирно.
	— Всякакви препоръки са добре дошли — каза Кари, вдигна един фалшив меч и го огледа преценяващо. — Но не съм сигурна, че лорд-регентът ще се радва да ни види отново. Така де, едва ли ни свързва с приятни спомени.
	— Що бе? — каза Сандр. — Беше си приключение. Не всеки в двора може да се похвали с такова нещо.
	— Дворцовите велможи едва ли се надпреварват кой е живял в най-голямата мизерия — каза Кари. — Онази дупка вонеше ужасно.
	— Вонеше, вярно — каза Ситрин. — Добре де, щом славата на любима придворна трупа не ви блазни, тогава какво? Ще се върнете на юг?
	— Всяко място, където камъните не се потят от жегата, е добре дошло, ако питаш мен — каза Сандр.
	— О, не си струва да хващаме отново пътя само заради жегата — каза Смит. — Вижда й се краят. Може да го помирише човек, ако знае как.
	Сандр изсумтя и завъртя очи.
	— Не можеш да предсказваш времето.
	— Мога, разбира се — опъна се Смит.
	— Не, не можеш. Все едно повтаряш, че идвала буря. И така седмици наред. — Сандр изкриви лице, издължи челюстта си и смъкна външните краища на веждите си. Ситрин нямаше представа как го прави, но беше факт, че с новата си физиономия беше като роден брат на Смит, толкова добре го имитираше. А когато заговори, гласът му циментира илюзията: — Иде буря. Запомнете ми думата, буря иде.
	— И винаги познавам — каза Смит. — Понякога просто й трябва повечко време, докато стигне до нас.
	— По същия начин можеш да предскажеш, че идва сняг, и всяка зима да познаваш.
	— Тъй, тъй — рече Смит. — И освен това наистина иде буря.
	Кари и Ситрин се спогледаха усмихнати. Това беше семейството на Кари и тя си го обичаше. Ситрин също ги обичаше, нищо че не бяха нейното семейство. Бяха й приятели, някои от тях й бяха близки на сърцето, но домът й не беше във фургона или на сцената, или в сеното над поредния обор по пътя. Нейният дом беше в канцеларията на банковия клон и в кафенето.
	— Добре — каза Хорнет. — Да направя още няколко шева и ще имаш хубава рокля за път, простичка, но идеална за кал, мулета и мръсотии от всякакъв сорт. А ей тук съм ти пришил малко джобче за нож, в случай че водачът на кервана хвърли око на добродетелта ти.
	— Не ще позная страх от ни един водач кервански — заяви Ситрин с приповдигнат тон и напевен ритъм. После се сгъна в толкова сложен реверанс, че и сама не би могла да го повтори. — Признателна съм ти навеки.
	Хорнет се поклони на свой ред и двамата се разсмяха.
	Ситрин знаеше правилото още откакто майстор Кит ръководеше театралната трупа — плувай срещу течението. В град, поразен от чума, играй комедия. В богат град и мирно време — трагедия. Колкото по-голямо въображение изисква една пиеса от публиката, толкова по-голям успех жъне. Тази вечер щяха да играят „Историята на кучкаря“, фарс толкова долнопробен и вулгарен, че изненада дори Ситрин. Изиграха го добре. А изпълнението на Сандр на моменти граничеше с гениалното, неохотно призна тя. Но не актьорите на сцената привличаха вниманието й, а мъжете и жените в публиката.
	Когато Смит изскочи на сцената с пришития към костюма си гигантски кожен фалос, публиката избухна в гръмък смях и взе да го сочи. Така се смееха, че сълзи им течаха по бузите. Жадни са за такива неща, мислеше си Ситрин. Отчаяно се нуждаеха от смях, радост, забавление. И как иначе? Преживели бяха заговор от съседите, смъртта на краля си, война, а сега и свирепи боеве по улиците на собствения си град. Имаха право на малко разтуха.
	И въпреки това Ситрин ги зяпаше невярващо. Младеж с едва наболи мустачки се свлече на земята от смях. На сцената Чарлит Скорна се преструваше на хитрец, който се превръща в жена и става обект на мъжки мераци — последната сцена толкова се хареса на една беззъба бабишкера в публиката, че тя се плесна по коленете и се разхълца от смях. Беше прекалено. Смехът на тези хора граничеше с гротеската. Ситрин седеше в единия край и виждаше едновременно и сцената, и публиката.
	Тези хора, помисли си тя, не приличаха на победители. Когато бе пристигнала в града им преди месец, усещането за триумф беше навсякъде. Имаше знамена и гирлянди, дечурлига търчаха по улиците и хвърляха лъскави конфети. Опиянението от победата над Астерилхолд беше замаяло главата на всички. Поражението на Досън Калиам обаче явно не им носеше радост. Истеричното веселие, което Ситрин наблюдаваше в момента, не беше маска. Беше едната страна на монетата, а образът от другата й страна вещаеше сериозни проблеми, от които Камнипол нямаше скоро да се изцели. И догодина театралните трупи покрай Прореза щяха да играят комедии. Тази мисъл остави у Ситрин утайка от страх и тревога, чийто привкус бе твърде личен, за да го подмине с лека ръка.
	Кари излезе на сцената и фалшивият й меч се огъна като сварен макарон по средата на дуела. Тълпата се разсмя, Ситрин — не. Мобилизира самообладанието си, тръгна покрай навалицата и влезе в пивницата „Жълтата къща“.
	Тук хората бяха по-малко, но жегата и задухата — по-големи. В разгара на камниполското лято залезът се проточваше почти до зазоряване. Сега навън беше тъмно, значи полунощ беше отминала преди час или два. Десетина мъже и жени седяха по масите, пиеха сайдер и бира от кафяви халби и ядяха твърдо сирене и препечен хляб. Представлението беше изкарало навън жадните за смях. В задушната пивница бяха останали онези с по-мрачна нагласа на ума, което устройваше Ситрин и пасваше идеално на собственото й настроение.
	Бирата беше силна и гъста, с високо съдържание на алкохол. Бира, с която да се напиеш, но колкото и силно да бе изкушението, Ситрин не беше готова да се предаде. Не още. Нещо я глождеше неуморно. Мисъл или прозрение, което драпаше да изскочи на повърхността. Тя заби поглед в неогладените дъски на масата и се заслуша.
	— Сговорил се е бил с Астерилхолд от самото начало — казваше някакъв мъж на масата зад нея. — Как иначе щеше да стигне толкова лесно до Калтфел? Крал Лечан го е пуснал, червеи да му ядат мъртвото сърце.
	— Но лорд-регентът е знаел, нали? — каза жената до него. — Понеже нали изкара предателите от дупките им. Видя сметката на Лечан, ще скъси с една глава и другите, помнете ми думата.
	— Чухте ли какво е правел, докато в града се водеха сражения?
	— Крил се в Кралски шпил и дирижирал цялата простотия, като дете, което си играе на дама.
	— Не — каза жената. — Злословия са това. Бил е на улицата през цялото време. Преоблечен като просяк. Шпионирал врага. Никой не му обръщал внимание заради маскировката.
	— Така е — каза друг мъж, по-стар, с бели мустаци и зачервена кожа. — Аз го видях с очите си. Познах го. Тоест не знаех, че е той де. Стария Джем, така се представяше. Усещах, че има нещо странно у Стария Джем, ама чак после разбрах какво е.
	— И говори с мъртвите — каза първата жена. — Братовчед ми е пазач в гробището. И той, и другите пазачи знаят, че лорд-регентът редовно ходи там. Редовно. Понякога и по два пъти на ден. Отива и влиза право в гробниците. Братовчед ми казва, че ако се заслушаш, ще го чуеш как говори. Тихо и кротко, както ние си седим тук и си приказваме. Шегува се, задава въпроси, а бе, говори си с мъртвите, и толкоз. А понякога можело да чуеш и други гласове, дето му отговарят.
	— Той не е хитрец — каза първият мъж. — Познавам аз няколко хитреци. Половината не могат измагьоса и пръдня. Палиако е нещо друго и всички ние имаме голям късмет, че седна на трона. Голям късмет.
	— Никой друг не би прозрял истинските намерения на Калиам — каза мъжът с белите мустаци. — Аз например въобще не се усетих. И знаете ли за какво друго никой дума не обелва? За съветниците на Калиам. Те всичките са били тимзини. Ха кажете сега, че това е съвпадение.
	Ситрин слушаше, стиснала халбата. Съвсем беше забравила за бирата в нея. Не пиеше, а слушаше как небивалиците се трупат една връз друга и превръщат Палиако в легенда.


	Клара

	Войниците дойдоха със заповед, подписана лично от лорд-регента. Точно това не беше очаквала, но не се и изненада. В някакъв смисъл дори изпита облекчение. Дългите дни след ареста на Досън бяха истинско изпитание със своята нормалност. Да се буди в стаята си без него, да говори с прислугата и робите, да се разхожда в градините. Все едно Досън е заминал на поредната военна кампания. Само дето този път съпругът й не предвождаше имперските войски от името на Гедер, а беше в затвора. Очакването на последствията беше толкова тежко, че когато първото последствие дойде, Клара си отдъхна.
	Стоеше в двора пред къщата, докато изнасяха нещата й. Леглото, в което бяха заченати и родени децата й. Теменужките от солариума. Роклите й. Ловните кучета на Досън, които скимтяха, подвили опашки. Капитанът й отпусна десетина минути да събере най-необходимото и то се побра в кесията на кръста й и една неголяма чанта. Тази проява на човещина не фигурираше в писмената заповед на регента. Ако капитанът бе спазил буквата, трябваше да я метне на рамо и да я изхвърли гола и боса на улицата. Не го беше направил и Клара му беше благодарна за това.
	— Не може така, не може — каза Джори. Гласът му звучеше като пренатегната струна на цигулка. Яростта му избиваше в нечовешко напрежение.
	— Може и още как, скъпи — каза Клара. — Нали не си очаквал, че ще ни оставят да си живеем постарому? Сега сме в немилост.
	— Ти не си направила нищо лошо.
	„Напротив — помисли си тя. — Обичах баща ти, а сега това се смята за държавна измяна. И още го обичам.“ Не го каза на глас. Вместо това хвана за ръка най-малкия си син и го поведе със себе си.
	Слугите и робите стояха на улицата с личния си багаж. Приличаха на оцелели след природно бедствие. Клара отиде при тях, за последно тяхна господарка. Андраш още не беше свалил веригата от врата си. Очите му бяха разширени, уплашени. Клара вдигна ръце и заговори:
	— Боя се, че, както и сами виждате, нуждите на това домакинство се свиха значително. — Усети сълзи в очите си и стисна зъби да ги спре.
	„Вдигни брадичка — каза си. — Усмихни се. Ето, така е по-добре.“
	— Онези от вас, които бяха роби в този дом, от този миг са свободни. Надявам се в свободата си да намерите поне толкова сигурност и спокойствие, колкото в робството си. На онези, които са служили като прислуга, мога да дам препоръчителни писма, макар че това може да се окаже лоша услуга.
	Някой в задните редове се разхълца. Май беше една от кухненските помощнички.
	— Не се страхувайте — каза Клара. — Всички вие ще намерите ново място за себе си в света. Това, което става сега, е неприятно. Болезнено дори. Но не е краят. Не е краят за никого от нас. Благодаря ви искрено за усърдието. Гордея се, че такива чудесни хора работиха за мен, и ще ви помня, докато съм жива.
	Мина почти час, докато се сбогува с всеки поотделно. Към края стана особено тежко — всички искаха да я прегърнат за последно, кълняха се, че винаги ще са й верни. Беше трогателно и изглеждаха искрени. Дано поне някои от тях запомнеха клетвата си, надяваше се Клара. Тепърва щяха да й трябват съюзници. Сега не беше в положение да обърне гръб и на треторазреден портиер.
	Джори нарами чантата й и й подаде ръка. Тръгнаха заедно по улиците. Клара спря на едно кьоше и купи кесийка захаросани виолетки от стар тралгун с един крак. Виолетките се топяха на езика й. Клара поведе Джори на юг към Сребърния мост. Къщата на лорд Скестинин беше от другата страна на Прореза и Сабиха, благословена да е, беше избързала напред да предупреди, че идват.
	— Според мен това е знак, че баща ти скоро ще го съдят — каза Клара. — Няма да е лесно.
	— Не се тревожи, мамо — каза Джори. — Няма да го посрамя. Няма да го оставя сам в това.
	Клара спря. Джори направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че майка му не върви до него.
	— Ще го посрамиш, и още как — заяви тя твърдо. — Ще се отречеш от него и от деянията му. Чуваш ли какво ти казвам? Ще му обърнеш гръб, и то публично, така, че всички да те видят.
	— Не, майко.
	Тя вдигна ръка да го прекъсне.
	— Това не ти е спор в клуба. Синовната вярност е хубаво нещо, но сега времената са други. Ти имаш задължения. Към Сабиха и към мен.
	Сега и той заплака, на улицата и посред бял ден. Но пък моментът беше подходящ да се изложат публично: Каруца изтрополи покрай тях. Клара хвана Джори за ръката.
	— Баща ти знае, че го обичаш и почиташ. Нищо няма да промени това. Знае също, че имаш съпруга, за която да се грижиш. Собствен живот, път, по който си поел, при това не без негова помощ. Не би имал нищо против, че се опитваш да опазиш своето. Не ни остана много. А каквото ни е останало, трябва да го вардим със зъби и нокти.
	— Татко не заслужава да се изправи сам срещу това.
	Клара се усмихна, а сърцето й се разкъса още малко. Нейният син, верен като куче. „Добре сме го възпитали“ — помисли си.
	— Така е, не заслужава, но не би искал да се жертваш заради него. Аз съм му само съпруга, но синовете му трябва да оцелеят. Той заслужава да сте до него, но направите ли го, ще му стоварите допълнителната грижа да защити всички нас. Той знае, че го обичаш. Знае, че го почиташ в сърцето си. Но да знае, че страдаш с него и заради него, само ще влоши нещата. Затова ще се отречеш от баща си, Джори. Ако трябва, и името ще си смениш. Ще направиш каквото е нужно, за да си за Сабиха онова, което Досън беше за мен. Добър съпруг.
	— Но…
	— Това ще направиш — каза тя. — Разбра ли?
	— Да, майко.
	— Добре.


	Градският дом на лорд Скестинин беше повече от скромен, по-скоро отстъпка пред традицията, отколкото работещо домакинство. Скестинин беше човек на флота. Летата си прекарваше по море, а не в двора, зимите — в провинциалното си имение и много по-рядко с Кралския лов. Клара прибра нещата си в една стаичка, толкова малка, че приличаше повече на будоар, освежи се, приглади роклята си и пак излезе. Времето летеше, а шокът от загубата на дома я пришпорваше към действие…
	Къщата на Къртин Исандриан изглеждаше някак смалена и повехнала, отчасти защото делеше един вътрешен двор с къщата на барон Ибинлес — Гедер Палиако. Когато Астер седнеше на трона, Палиако щеше да се оттегли тук, а междувременно къщата се поддържаше в отлично състояние, беше нещо като градска забележителност. Всяка къща в съседство би бледняла в сравнение с дома на лорд-регента, а Исандриан от доста време беше в немилост.
	Портиерът съобщи за появата й, Къртин Исандриан я прие без бавене и я отведе в читалнята. Клара посегна да извади лулата си и осъзна, че тютюнът й е останал в къщата, от която я бяха изритали позорно. Нямаше и щипка, а не беше редно да иска от Исандриан, щом и без това е дошла да моли.
	— Чух, че са конфискували градското ви имение — каза той. — Искрено съжалявам.
	— Е, това можеше да се очаква. Отнеха ни и имението в Остерлингов хребет. Колкото до Калтфел, Досън беше негов барон толкова за кратко, че загубата му е несъществена. Остерлингов хребет ще ми липсва обаче. През зимата е чудесно място.
	— Да, помня — каза Исандриан с усмивка. — А за вашето гостоприемство се разказваха легенди. Дори от съперниците на съпруга ви.
	— О, най-вече от тях — каза Клара. — Да си мил с приятелите не изисква никакви специални умения.
	Думите й разсмяха Исандриан. Добре. Току-виж се съгласил да я изслуша. Говориха за дреболии още няколко минути. В читалнята беше доста топло, но слънцето още не я беше напекло до непоносимост. След час-два и това щеше да стане.
	— Признавам, че дойдох тук не само за утеха и съпричастие — каза Клара, — макар да бях сигурна, че ще намеря и двете при вас.
	— С какво мога да ви помогна? — попита той.
	— Със съпруга ми сте отколешни врагове и враждата ви не е тайна за никого.
	— Чак врагове… По-скоро съперници.
	— Не. Врагове. А в това да си нечий враг има голяма доза откровеност и няма притворство. Което ви позволява да ми помогнете. Нямам какво да ви предложа в замяна, но ви моля, по възможност, да кажете някоя и друга добра дума за синовете и дъщерите ми. Не официално, разбира се, а във „Великата мечка“ и насаме. Ще съм ви много благодарна.
	— Дъщери? Мислех, че имате само една.
	— Елисия и Сабиха — уточни Клара.
	— А. — Исандриан кимна. Не изглеждаше чак толкова зле с къса коса. Вероятно просто бе трябвало да мине време, та хората да свикнат с новия му вид. Все пак ставаше въпрос само за коса.
	— Винаги сте били много любезна с мен, лейди Калиам — каза той. — Дори когато съпругът ви предпочиташе да съм мъртъв. Боя се, че влиянието ми не е и наполовина колкото беше преди, но малкото, което още имам, е на ваше разположение.
	— Благодаря ви.


	След тази първа среща другите бяха лесни, или ако не лесни, то най-малкото неизбежни. Щом беше намерила сили да се моли на Къртин Исандриан, нищо не би я спряло да отиде със същата молба и при братовчед си Ерин Меер. И при жените, с които се събираха да бродират, и при другите от поетическия кръжец, който лейди Еминг беше организирала, и така из целия град, из целия двор, цял ден.
	Този сорт малки неофициални аудиенции не бяха нещо ново за Клара, но досега другите търсеха нея, вместо тя да търси тях. Знаеше как да предложи курабийки и подкрепа без обещания. Формата й беше позната. Единствената промяна беше в ролята, която играеше сега, и в залозите.
	Елисия, слава богу, вече се беше отървала от името Калиам. Заслонена в семейството на съпруга си, тя спокойно можеше да се появява в двора, без да рискува позицията си. При Викариан рисковете бяха по-големи, но се беше разминало с малкия дявол — когато избухнаха размириците, момчето не беше в Камнипол. Той беше верен на бог и на кралския клир. И той трябваше да се отрече от баща си, но направеше ли го, щеше да се отърве.
	Бариат и Джори бяха в най-голяма опасност от всичките й деца, затова Клара съсредоточи усилията си в тази посока, упорито се отбиваше у всичките си познати, всички, които не биха й затръшнали вратата в лицето. Всички, които я познаваха преди и се бяха възползвали по един или друг начин от връзките и доброто й сърце. Сега беше неин ред да потърси подкрепа, да използва кредита на доверие, който беше натрупала с годините, да го превърне в инструмент. И като всеки нов, нетестван инструмент, понякога той оправдаваше надеждите й, друг път — не. Случваше се да излезе от поредната къща, без да е сигурна дали молбите й са ударили на камък, или тъкмо обратното. Но всичко това нямаше значение, стига децата й да оцелееха.
	Дойде време за вечеря и Клара намали темпото, защото в този час на деня не беше удобно да се натрапва неканена в домовете на хората. Спря при едно дюкянче, което предлагаше вчерашни питки с наденица, черна горчица и бира. Посегна отново към лулата си, после си спомни за тютюна и я прибра, като ругаеше под нос. Трябваше да си намери тютюн отнякъде. Както и храна, в този ред на мисли. И подслон, след като гостоприемството на лорд Скестинин стигнеше до неизбежната си кончина. Така де, не можеш да подслониш за вечни времена в дома си жената на предател. Ако Бариат се издигнеше във флота или Джори спечелеше голяма победа на бойното поле, Клара би могла да възвърне отчасти позициите си като майка на уважаван син. Но в обозримо бъдеще беше обречена да остане жената на съпруга си.
	За няколко минути, докато седеше на грубата маса пред дюкянчето и столът се клатеше под нея, си позволи да отпусне лице — мускулите я боляха от постоянната усмивка. Беше объркана и се чувстваше празна по начин, за който дори не бе подозирала. Бракът й, семейството й, дребните забавни дворцови интрижки… и Досън със своята архаична любов към дълга и изначалната си неспособност да види последствията от сляпото си чувство за чест. Това бяха стълбовете на живота й, откакто бе напуснала майчиния дом. Не беше построила сама този живот за себе си, по-скоро се беше сраснала с него.
	Сега се чувстваше като саксийно цвете, което са извадили внимателно от саксията и са го измили от пръстта. Още не беше пострадала непоправимо, но бледите й коренчета бяха изложени голи на стихиите. Не намереше ли почва, щеше да загине. Знаеше го така, както знаеше, че слънцето ще изгрее и есента ще дойде.
	А в центъра на всичко това беше осезаемата липса на Досън Калиам. Мъжът, който я беше обичал повече, отколкото я беше разбирал. Централната колона на нейния живот. Клара още го помнеше такъв, какъвто го бе видяла в нощта на първата им целувка. Как бе крил страха си зад кавалерство, а тя бе загърнала своя в скромност, и така, докато не се притесни, че нито тя, нито той ще съберат смелост, че ще си седят в онази градина, жадни един за друг, докато самата земя не остарее. Тогава Досън беше млад и красив. Най-добрият приятел на принц Симеон. А коя беше тя тогава? Момичето, избрано от баща му. Бракът им беше уреден, без никой да ги пита.
	Запита се дали не е могла да направи нещо, с което да го отклони от самоубийствения му курс. Искаше й се да е могла. Ако цялата тази катастрофа беше по нейна вина, това би означавало, че е имала известен контрол върху ситуацията. Уви, беше само фантазия. Никакво соаре или приятен разговор за разтуха не биха примирили Досън със свещениците на Палиако и с мисълта, че те управляват кралството. Абсурд.


	Върна се в дома на лорд Скестинин по мръкнало. Краката и гърбът я боляха. Подгъвът на роклята й беше мръсен от уличния прахоляк, който бе делила с кучетата и конете. Изглежда, трябваше да свиква с миризмата на фъшкии като част от атмосферата на Камнипол. Голяма работа. Имаше и много по-лоши неща.
	Още щом влезе, чу Бариат да говори гневно и Джори да му отвръща по същия начин. Стисна устни и тръгна към кавгата по тъмния коридор и оттам в трапезарията, осветена от евтини лоени свещи и обзаведена за семейство, което не живее тук.
	— Той е баща на съпругата ми — тъкмо казваше Джори.
	— А аз съм ти брат — ревна Бариат, лицето му бе толкова червено, че чак синееше. — Откога това няма значение? И кое е следващото — ще пропълзиш при онзи кучи син в Кралски шпил да го молиш за стая и парче хляб?
	Сабиха стоеше на прага в другия край на стаята и стискаше копринена кърпичка. От изражението й Клара се досети каква беля е направил по-големият й син.
	— Мили боже — каза тя и влезе в трапезарията с показната самоувереност на звероукротител, който се спуска в меча яма. — Човек ще рече, че сте деца и някой ви е взел любимата играчка. Какво става тук?
	— Отседнали сте при Скестинин — каза Бариат и мигом насочи гнева си към нея. — Няма да я бъде тая! Той ме изрита от флота. Служих под негово командване години наред, а при най-малкия проблем той ме изхвърля през борда като развалена риба.
	— Предвид ситуацията не…
	— Аз съм най-възрастният мъж в това семейство. Значи аз нося отговорността за името ни — каза Бариат. — Няма да допусна този срам.
	Клара не би могла да каже как се е променило лицето й, но видя Джори да зяпва ококорен, а зачервеното от гняв лице на Бариат пребледня в отбрана. Лека усмивка пробяга по лицето на Сабиха. Клара погледна първородния си син в очите. Един ден той трябваше да стане барон на Остерлингов хребет, да. Бъдещето му се беше сринало в руини без предупреждение и без негова вина, а загубата подлудява хората. Кара ги да правят неща, които иначе не биха направили.
	Клара отвори уста, затвори я, после започна отново:
	— Моят съпруг — каза тя тихо, бавно и дори страховито — не е мъртъв. Ти си мой син. Джори е мой син. Сабиха е моя дъщеря. Лорд Скестинин ни е роднина и за всички ни ще е най-добре, ако не прекаляваме с гостоприемството му.
	Бариат се намръщи, но все пак сведе поглед. Мечката бе укротена, временно поне.
	— Джори иска да се отрече от татко — каза Бариат. Говореше като сърдито момченце.
	— Знам, скъпи — каза Клара и седна с въздишка на един стол. — Същото ще направиш и ти.
	Под надзора на Клара къщата на лорд Скестинин се укроти, пък макар и на косъм. Бариат се цупеше, но пък той от малък обичаше да се цупи. Джори тъгуваше по-ненатрапчиво и с повече грижа за околните. Клара седеше до чужд прозорец с изглед към чужда градина и плетеше дантела, защото бродерията й беше паднала в жертва на регентското правосъдие. Точно преди лягане Сабиха дойде при нея и й даде кожена кесийка тютюн. Клара я целуна мълчаливо по бузата. Не си казаха нищо. Понякога, реши Клара, равновесието е твърде деликатно, за да го рискуваш с излишни думи.
	На сутринта дойде новината, че лорд Гедер Палиако е готов да обяви решението си за съдбата на предателя Досън Калиам.


	Ситрин

	Ако бе подозирала, че ще носи новите си дрехи на екзекуция, сигурно щеше да поръча рокли с различна кройка и друг цвят. Затворът във Ванаи беше на открито и затворниците чакаха присъдите си пред погледа на всички, в клетки на площада, обект на присмех и обиди. Ала правосъдието си ванайският принц раздаваше на четири очи, труповете на екзекутираните престъпници биваха погребвани — ако осъдените имаха роднини, които да се погрижат за това и да поемат разноските, — или откарвани до хълмовете край града и захвърляни там, ако случаят не беше такъв.
	В Порте Олива беше точно обратното. Задържаните очакваха присъдата си насаме, но произнесяха ли се магистратите, наказанието се налагаше публично. Идеята да организираш церемония пред най-висшите слоеве на нобилитета, за да убиеш човек пред очите им, й се струваше перверзна, а в оскъдния й гардероб нямаше нищо, което да подхожда на случая.
	Накрая избра по-тъмната от двете си рокли. Кройката на по-светлата беше по-семпла и с по-малко украси, но дори след като се консултира с Парин Кларк, Ситрин не можа да реши дали предстоящата церемония е тъжна, или празнична по своето естество. Сложи си малко грим, колкото да подчертае очите, но не толкова, че гримът да се разтече, ако в залата се окаже твърде горещо. Пробва десетина комбинации от малкото бижута, които си беше купила след пожара, и накрая се спря на тънко сребърно колие, без гривна. Не искаше някой да реши, че се съревновава с придворните дами. По-добре да заложи на семплото, скромното, официалното.
	Тъкмо се колебаеше дали все пак да не облече светлата рокля, когато си даде сметка, че мнението на двора изобщо не я засяга. За тях тя беше чужденка, нечистокръвна, търговка. Дори да избереше съвършената рокля и идеалните бижута, онези, които имаха нужда от услугите на банкер, щяха да се държат любезно с нея, а останалите щяха да я игнорират.
	Не, притесняваше се, защото Гедер Палиако щеше да е там. А това трябваше да спре веднага. Тя не беше дете, нито някоя от слабоумните почитателки на Сандр. Нещо се беше случило, ако двамата стигнеха до общото заключение, че се е случило, и нищо, ако сметнеха, че така им отърва повече. Да отиде в двора с мисълта, че той ще има времето и желанието да й обърне внимание, беше идиотизъм. От друга страна, Гедер се беше изказал положително за откриването на банков клон в Камнипол, така че идеята да се представи пред него в най-добрата си светлина може и да не беше чак толкова слабоумна.
	Накрая все пак си сложи и гривната. Не заради Гедер, Парин Кларк или някой друг. Не, просто си я харесваше.
	Лятната жега беше поотпуснала хватката си над града. Небето беше синьо, но не с наситения цвят отпреди, и Ситрин не би се изненадала, ако прословутият дъжд на Смит се излее още утре.
	Отиде в кухнята, където се събираха зяпачите с по-долно потекло. В господарското крило на къщата на барон Воденблат съпругата и дъщерите му се приготвяха за събитието и никой нямаше да напусне двора, преди семейството да е излязло. За щастие готвачката беше приготвила голяма чиния с бисквити и сирене, та гостите да се подкрепят преди тръгване.
	Парин Кларк беше със семпла туника, тесен панталон и тънък кожен колан. Видът му поуспокои Ситрин — явно беше уцелила в избора на собственото си облекло. Той я посрещна с усмивка и нисък поклон, на които тя отговори подобаващо, като в движение посегна да си вземе бисквитка.
	— Това поне обещава да е интересно, ако не друго — каза той. — Не се случва всеки ден да пристигнеш в чужд град за празненствата в чест на национален герой и да останеш и за екзекуцията му.
	— Какво знаем за него? — попита Ситрин с пълна уста. Маслените бисквитки бяха превъзходни. И да имаше недостатъци гостоприемството на Даскелин, пестеливостта в кухнята му не беше сред тях.
	— Срещал съм се с него. Той изигра ключова роля за издигането на Палиако до трона и по всичко личи, че дворцовите интриги са негова стихия открай време. Изключително консервативен в мисленето си и мрази банкерите.
	— Значи няма да скърбя дълго за него — каза Ситрин. — Нещо, за което да си отварям очите и ушите?
	— Не знам — каза Парин. — Ослушвай се какво говорят хората за размириците. Ако Калиам има съмишленици, вероятно ще бъдат разстроени и това ще ги издаде.
	— Хубаво — каза тя. — Мислех, че ще има повече наказани. Калиам не е бил единственият благородник, замесен в опита за преврат.
	— Така е, но той е бил водачът. Част от другите са се предали навреме и са сключили сделка с регента. Калиам е бил заловен. Това го прави двойно виновен и ще го използват за назидание.
	Вратата се отвори и един слуга надникна в кухнята и каза:
	— Лордът и дамите излизат. Побързайте, за да не ни чакат.
	— Аз пък бях останала с впечатлението, че ние ги чакаме — каза Ситрин.
	— Благородната кръв следва други правила — каза Парин. — Най-добре да кимаме, да се покланяме и да се запасим с търпение.
	— И да минем през тоалетната преди тръгване — каза кисело Ситрин.
	— Да — каза Парин с усмивка. — Това също.
	Канл Даскелин и семейството му се возеха на паланкин, носен от дузина мъже, а Ситрин и Парин Кларк ги следваха на разстояние в двуколка, теглена от два коня. Едва когато наближиха Кралски шпил Ситрин си даде сметка колко е огромна тълпата. Всички улици и пресечки около замъка бяха претъпкани. Слуги крещяха и се караха, бутаха се чий господар да мине пръв, спореха на висок глас за предимство и етикет, както рибари се карат за мрежите си. Двуколката им изобщо не наближи замъка, а сви в една пресечка на четвърт миля от него и спря.
	— Благодаря — извика Парин на кочияша и му хвърли една монета.
	Слязоха и Ситрин попита:
	— Пеша ли ще вървим до Кралски шпил?
	— Точно както се полага на статута ни — каза той и й предложи ръката си.


	Залата беше проектирана великолепно. Без значение къде си застанал и колко висок е човекът пред теб, издигнатият подиум се виждаше отвсякъде. Гедер седеше на кресло с плюшена тапицерия, Астер — до него. Ситрин едва се сдържа да не им помаха. Като ги гледаше двамата заедно, всичко изведнъж й заприлича на театър. Само дето не беше театър, разбира се. Гедер не играеше ролята на лорд-регент, а беше лорд-регент. Или пък да играеш ролята и да си лорд-регент беше едно и също?
	Басрахип стоеше малко встрани със сведена глава, сякаш се вслушваше в нещо. Ситрин изпита неприятното чувство, че свещеникът чува всеки разговор в залата, най-тихия дори.
	— Виждаш ли жената в сиво, в левия край? — попита я тихо Парин, гласът му едва се чуваше в шума на стотиците разговори. Ситрин погледна наляво. Видя Канл Даскелин и семейството му, но никоя от жените около него не беше със сива рокля. Дъщерите му се бяха наконтили като за празненство. Направи крачка встрани и видя жената, която имаше предвид Парин. Жена на средна възраст с обло гладко лице. Носеше наметало с пепеляв цвят. Двама млади мъже стояха до нея, по-високият беше с дълга моряшка брада. Другият също имаше брада, но от по-нова реколта.
	— Съпругата и синовете на Калиам — каза тя.
	— Виждала си ги и преди?
	— Не — отвърна Ситрин и плъзна поглед по хората около тях. Посраменото семейство гледаше право напред, израженията им варираха от отчаяние до силен страх и решителна празнота, а хората около тях се правеха, че не ги виждат. Все едно тримата бяха призраци. Никой не ги виждаше.
	Не, това не беше съвсем вярно. Гедер ги виждаше. Ситрин се наведе напред. Да, Гедер гледаше към тях, при това без гняв или жажда за мъст. Интересно. Докато се криеха в мрака под земята, той й беше казал, че иска да отмъсти на мъчителите си за всяко унижение, и тя му беше повярвала. Но сега в погледа му се четеше най-вече тревога.
	Барабанен ритъм оповести пристигането на затворника. След миг малка дървена врата се отвори недалеч от Гедер и Астер. Мъжът, който влезе през вратата, беше със сива коса, прибрана назад да открива лицето. Облечен беше в селяшки дрехи, мръсни и лекьосани. Краката му бяха боси, петите — черни. Осанката му обаче беше по-царствена от тази на Гедер, толкова по-царствена, че на Ситрин й се сви сърцето от съчувствие към дебеличкия регент.
	Досън Калиам, родолюбец и предател, коленичи в центъра на залата, заобиколен от стражи с извадени мечове. Астер го гледаше нервно.
	Ситрин прехапа устна. Ставаше нещо странно, но какво? Гедер излъчваше неохота на вълни. Когато се изкашля, целият двор млъкна в очакване.
	— Отправена ми беше молба от… синовете на дом Калиам за позволение да говорят. Давам такова позволение на Джори Калиам от дом Калиам.
	По-младият син пристъпи напред и множеството се разшумя. Значи не бяха очаквали такова развитие на нещата. Гедер проявяваше щедрост към семейството на мъжа, който се беше опитал да го убие. Какво се надяваше да получи в замяна, Ситрин нямаше представа. Очите на лейди Калиам бяха затворени, лицето й — посивяло като плаща. По-големият й син я държеше за ръката.
	— Лорд-регент Палиако — каза Джори Калиам. Имаше хубав глас. Силен, без да е креслив. — Принце. Изправям се тук, за да ви кажа следното. Обичам много баща си и се гордея с вярната му служба на трона в миналото.
	Шумът на тълпата подсказа на Ситрин, че малцина споделят чувствата му, но младият мъж вдигна брадичка и продължи с по-силен глас:
	— Последната му постъпка обаче беше… — Млъкна, задавил се с думата. — Последната му постъпка беше измяна. И аз, от името на своето семейство, се отричам от баща си Досън Калиам. Отхвърлям името му и потвърждавам лоялността си към короната.
	Джори Калиам преви коляно и сведе глава. Всички следяха с поглед бащата, чийто син току-що го беше заплюл в лицето, но за Ситрин Гедер бе много по-интересна гледка. Той не гледаше младия мъж. Не, Гедер следеше с поглед свещеника и в очите му се четеше зле прикрита тревога. Басрахип му даде някакъв знак, толкова лек, че Ситрин не различи смисъла му, но ясно видя силното облекчение, което се разля по лицето на Гедер. Парин до нея цъкна с език, явно и той беше видял същото.
	— Греша ли, или Джори Калиам току-що даде разрешение на лорд-регента да убие баща му? — прошепна тя.
	— Не знам — отвърна Парин. Умееше да говори, без да мърда устни. — Но регентът определено получи разрешение отнякъде. Виж го как живна изведнъж.
	Така беше. Стойката на Гедер се беше променила до неузнаваемост. От тревогата и колебанието нямаше и помен. Изглеждаше енергичен, самоуверен и в настроение.
	— Бих искал да говоря — каза Досън Калиам.
	— Не съм ти дал разрешение — каза Гедер.
	— Разрешението ти не струва пукната пара, лайно бъзливо. Аз ти спечелих всички битки — каза Досън и понечи да стане. Стражите се втурнаха да го натиснат обратно. Навалицата гледаше главните герои в тази драма, било към Досън, било към Гедер, но Ситрин гледаше към семейството на предателя. Лейди Калиам стискаше очи, бледа като платно. Очите на по-големия й син се бяха разширили, ноздрите му бяха издути от ярост. Не приличаха на семейство, което очаква смъртта на своя съпруг и баща.
	— Аз те издигнах — извика коленичилият Досън, — а ти предаде всичко, което моето кралство и моят приятел Симеон пазеха като…
	— Не съм ти дал разрешение да говориш! — извика Гедер. Сега Ситрин наблюдаваше него. Лицето му потъмняваше, от облекчението нямаше и следа. — Ще мълчиш!
	— Или какво? Ще ме убиеш? Ти си смешник. Смешник, който продаде трона на чужденци. Прибързах с действията си, но ще дойде ден, Палиако, когато всички ще се надигнат, а всички не можеш уби. Истинските антийци ще…
	Случи се бързо. В залата имаше палачи, стояха в готовност, стиснали в ръце мечове с тъпи ръждиви остриета. Гедер не им обърна внимание. Лицето му беше разкривено от дива ярост. Скочи от стола си и тръгна към Калиам, който стоеше на колене с окови на ръцете. Гедер го подмина, грабна меча на един от стражите и замахна силно и тромаво, като дете, което сече дърва. Острието посече Калиам в лицето и отряза голямо парче от бузата му. Той залитна назад, загуби равновесие и падна. Гедер застана над падналия мъж и продължи да размахва меча, сечеше умиращия, кръв плискаше по него и по стражите наоколо.
	— Ще говориш, когато _аз ти кажа_! — крещеше Гедер. Ситрин едва не се разсмя истерично заради нелепия черен хумор, промъкнал се неволно в тази потресаваща сцена. Никой повече не би измъкнал и една дума от Досън Калиам, със или без разрешението на Гедер.
	Гедер се изправи и плъзна поглед по събралите се, сякаш ги виждаше за пръв път и не ги намираше за интересни. В краката му Досън Калиам се сгърчи, после още веднъж, босите му пети удариха в пода. След това застина безжизнено.
	— Свърши се — каза Гедер. — Можете да си вървите.
	И излезе бързо с окървавения меч в ръка.
	— Струва ми се, че лорд-регентът всеки момент ще повърне — каза Парин Кларк.
	— Май ще е най-добре да си тръгваме — каза Ситрин.
	Всички си тръгваха. Мъже с разширени очи и жени със стиснати устни. Дошли бяха да видят смърт и смърт бе имало, но формата на екзекуцията ги беше потресла. Ако Досън Калиам беше пронизан с тринайсет затъпени ръждясали остриета, всичко щеше да е наред. Вместо това Гедер беше изгубил контрол над гнева си, взел беше нещата в свои ръце, а оттам насетне всичко беше възможно. Ситрин беше готова да заложи едномесечната си заплата, че до мръкване по улици и в пивници историята ще придобие размерите и характера на истинска театрална драма. Справедливият крал, който лично изпълнява присъдите, които е произнесъл.
	Нищо навън не намекваше за кръвопролитието, на което току-що бяха станали свидетели. Птичките си пееха, вятърът носеше ухание на цветя, миризма на дим и обещание за дъжд. Докато с Парин вървяха по настлана с големи плочи алея покрай последното лятно изобилие от цветя, Ситрин зърна жената в сиво. Лейди Калиам. Водена от импулс, тя стисна Парин за ръката и го повлече през навалицата.
	— Лейди Калиам — каза тя, когато наближи жената.
	— Да?
	— Казвам се Ситрин бел Саркор. Аз съм глас на Медеанската банка в Порте Олива. Исках да ви изкажа съболезнованията си, своите и на банката. Денят не беше добър.
	Лейди Калиам вдигна брадичка и се усмихна. Беше по-млада, отколкото се бе сторила на Ситрин в залата. По-млада и красива всъщност, ако денят беше друг.
	— Много мило от ваша страна — каза тя. — На пръсти се броят хората, които събраха смелост да ми изкажат съболезнования.
	Ситрин я стисна лекичко за ръката, а лейди Калиам на свой ред покри с пръсти нейните. Миг по-късно тълпата ги раздели.
	— Това пък какво беше? — попита Парин.
	— Явно синът й е достатъчно важен за Палиако, иначе нямаше да направи изключение за него и да му даде думата преди екзекуцията — каза Ситрин. — Тази малка любезност може да ни е от полза по-късно, а може и да не е. Така или иначе, не ни струваше нищо.
	— Е, може и да си…
	— Ситрин!
	Тя спря и погледна назад. Навалицата между нея и Кралски шпил се разцепваше на две, нобилитет и простолюдие, благородници и слуги, всички отстъпваха настрана и нагазваха в меката пръст на цветните лехи да направят път на Гедер Палиако, който тичаше към тях със зачервено лице. Ситрин зачака. Всички велможи я изпиваха с поглед, както ястреб оглежда зайче. Веждите на Парин Кларк бавно се катереха по челото му. Изобщо — възникнал беше проблем, върху който Ситрин нямаше контрол.
	— О, боже — измърмори тя, после пристъпи напред и каза с нормален глас: — Милорд регент. Много мило от ваша страна.
	Той стоеше пред нея, гърдите му се издуваха и спадаха като ковашки мях.
	— Съжалявам — каза той. — Не биваше да виждаш това. Аз не трябваше да… Исках да те поканя. И Парин. Двамата. Идеята беше, като приключа с онова, да обядваме заедно. Да поговорим. Имам една книжка с поезия, която открих във Ванаи, и исках да ти я…
	Парин Кларк мълчеше. Би могъл да й помогне малко, ако питаха Ситрин, но нямаше да го направи.
	— Много любезно от ваша страна да ни поканите, милорд — каза тя. — Но няма как да не забележа, че целият сте изцапан с кръвта на мъртъв човек.
	— О — смотолеви Гедер и погледна надолу към дрехите си. — Вярно. Извинявам се и за това. Но ако ме изчакате няколко минутки, няма да се бавя…
	— Ще има и по-добри дни за обяд, милорд регент — каза Ситрин. За миг се уплаши, че ще налети да я целува, но той само се поклони, много по-дълбоко, отколкото подобаваше на могъщ регент пред една дребна банкерка. Изненада и гняв заляха тълпата като вълна, но Ситрин удържа усмивката си, докато гледаше как Гедер върви обратно към Кралски шпил. Видя дъщерята на Канл Даскелин да я гледа на кръв. Ситрин й кимна любезно и хвана Парин Кларк под ръка.
	Тълпата се събра и затвори прохода. Благородници стържеха калта от най-хубавите си обувки, подсмихваха се, приказваха разгорещено и вдигаха скандализирано вежди. Ситрин ругаеше под нос, редеше псувни и така докато не наближиха двуколката. Беше засрамена. Беше ужасена. И най-вече — беше уплашена. И по-точно — уплашена от Гедер Палиако.
	Каруцата им се вля в гъстия поток возила, които пълзяха по улицата. Щяха да минат часове, докато се приберат. Ситрин седеше като на тръни и си мечтаеше за магия, с която да разчисти пътя пред себе си. И нямаше предвид единствено улицата.
	— Е? — каза Парин Кларк. — Всичко това означаваше ли нещо?
	— Означава, че е време да се махнем от Камнипол — каза Ситрин.


	Маркъс

	Минали бяха години, откакто Маркъс за последно бе пътувал по крайбрежието на Еласе. Забравил беше колко е красиво тук. Малко след Новипорт релефът ставаше неравен, крайбрежната ивица — нарязана и скалиста. Хълмовете се преливаха в планински вериги, отдавна изстинали вулкани приютяваха езера в кратерите си и маршируваха от север на юг като войници в поход към морето. Островчетата, полазили крайбрежните води южно към Вътрешното море, бяха като главите на авангард, потънал до шия. Нямаше и помен от мътния зеленикав оттенък на морската вода в по-студените земи. Да плаваш с лодка тук сигурно беше като да полетиш.
	Покрай брега нямаше драконов път, макар да се говореше, че някога е имало, но го заляла лава още преди вулканите да потънат в сън. Някъде дълбоко под вълнистите черни хълмове може би лежеше погребана панделка от вечен зелен нефрит, безполезна като въдица в пустиня. Не че на Маркъс му пукаше особено. Пътеката пред тях беше достатъчно добра и да я следваш беше лесно — стане ли земята под краката ти стръмна, значи си се отклонил на север, разкаля ли се, значи си се отклонил на юг. Скоро щяха да стигнат до вътрешните равнини, после Судапал, после на юг през Вътрешно море до Лионеа. А след това… толкова напред не му се мислеше.
	Тревата, през която яздеха, беше толкова зелена, че чак те заболяваха очите. Така наситен беше цветът й, че на моменти Маркъс тръсваше глава, за да е сигурен, че не сънува, а слънцето и високото синьо небе го изпълваха с особен ентусиазъм и благоговение, сякаш можеше да разпери ръце и да прегърне целия свят. Селца обсипваха крайбрежието като шарени кабарчета. По пътя срещаха тимзински рибари, черната им хитинова броня бе напукана от годините в соленото море. Попиташе ли ги някой кои са и накъде са тръгнали, майстор Кит отговаряше, че е естественик на работа при кралицата на Биранкор и по нейна заръка търси рядък вид пееща скарида. Разказваше историята толкова убедително, че Маркъс взе да се чуди дали в следващото заливче няма да открият въпросните пеещи гадинки. Но дали се дължеше на актьорските умения на майстор Кит, или на странната му кръв, Маркъс не знаеше.
	Не че често се намираше някой да ги разпитва. Обикновено им сипваха по паница от общата яхния, която се приготвяше целогодишно на всяко рибарско пристанче и в която всеки рибар пускаше по нещо от дневния си улов в замяна на паница от бъркоча, който къкреше в казана още от времето на бащите и дедите им. Рибарите по тези краища бяха хора простовати, шумни и дружелюбни. Жените бяха истински красавици, макар и тимзинки. Но люспите им бяха достатъчно предупреждение, което да държи Маркъс настрана — не искаше да повтори грешката си от Порте Олива. Майстор Кит, от своя страна, макар да флиртуваше неуморно, май така и не стигна до леглото на някоя жена.
	Судапал беше сборище от пет крайбрежни града, слети в едно, от които най-големият се беше проснал в черно и червеникаво на невъзможно зеления фон. Вместо ферми, ниви, овце и кози около града се ширеха необятни поляни, недокоснати от човешка ръка и богати на дивеч, който рядко привличаше ловци, освен по време на религиозните празници. Маркъс нямаше представа как местните хора си осигуряват продоволствие, но пък гледката беше изключителна. Драконов път се проточваше източно от централния площад на Судапал, но двамата с майстор Кит вече се бяха придвижили достатъчно на изток.
	Което означаваше, че трябва да си намерят лодка.


	— И значи к’во, вие моряци ли сте, или не сте? — попита ги мъжът йему.
	— Случвало се е да дърпам въжето от време на време — каза Маркъс.
	— На мен пък ми се е случвало да се моля от време на време — каза мъжът с изненадващо ясна дикция въпреки масивните си бивни. — Ама това не значи, че съм свещеник.
	Доковете на Судапал се бяха ширнали пред тях, кейове навлизаха върху подпори в морето, толкова навътре, сякаш човек можеше да стигне до Лионеа като по мост. Йему бяха най-голямата етническа група в Судапал след тимзините — едри, силни и страховити на вид, макар че повечето не изглеждаха проклети като Пик Устерзал. Добре беше да се има предвид, че неприятният характер на Пик си е неин, а не е отличителна черта на цялата й раса.
	— Едва ли ще случим бурно море — каза майстор Кит. — Доколкото разбрах, сезонът на бурите е свършил, а според картите, които съм виждал, течението ще ни отнесе много близо до точката, за която пътуваме.
	— Картите, които си виждал — повтори йемуто. — Значи никога не си бил тук.
	— Да. Не съм.
	Мъжът кимна. Главата му беше голяма и тежка.
	— Вие сте идиоти, да ви кажа.
	— Но пък сме кротки хора — изтъкна майстор Кит. — И имаме малко сребро.
	— Среброто потъва — каза йемуто. — Нямам нищо против да ви взема паричките, но напоследък, оставя ли някой идиот да се удави, и почва да ме гризе съвестта. Не, не, ще ви предложа друго. И ще ви струва много по-малко, скромна посредническа такса, пък с капитана ще се разберете отделно. Ще ви намеря кораб и някой, дето знае как да го управлява.
	Маркъс погледна майстор Кит. Актьорът смръщи вежди.
	— Не ми се ще да взимаме непознати с нас — каза майстор Кит. — Работата, дето сме тръгнали да я свършим, е деликатна.
	— Знаеш ли какво друго е деликатно? Моят…
	— Боя се — прекъсна го майстор Кит, — че освен деликатна, работата може да се окаже и опасна.
	— Нали точно туй се опитвам да ви кажа.
	— Кит — обади се Маркъс. — Дай на човека посредническата такса. Ако междувременно намерим нещо друго, няма да чакаме. Ако не, ще трябва да се примирим с кораба, който той ни намери.
	Кит въздъхна, отброи седем сребърни монети и ги бутна през масата към йемуто. Мъжът ги взе, кимна, надигна се и тръгна към доковете. Маркъс се загледа след него.
	— Мислиш ли, че наистина ще ни потърси кораб?
	— О, да — каза Кит. — Иначе нямаше да му дам парите.
	— Да бе, ти нали познаваш кога хората лъжат. Все забравям.
	Една от странностите на Судапал беше пълната липса на странноприемници и ханове. Пътници имаше, но за да си осигурят нощувка, беше достатъчно да тропат по хорските врати, докато не се намери някой със свободна стая или място в бараката, който е склонен да се пазари. При хубаво време пътниците си спретваха бивак на голямата мера в центъра на града и спяха там, все едно са на пътя. Тимзински момчета обикаляха мерата до късно вечер и продаваха печена риба и козешко в панички от костенурска коруба. Хоризонтът беше толкова ясен, а миризмата на морето толкова свежа и умиротворителна, че Маркъс и майстор Кит решиха да не разпъват малката си палатка. Извадиха одеялата, и толкова. Конете прибраха в градската конюшня, макар че други пътници бяха пуснали своите на мерата — животните пасяха сочната трева и дремеха на групи, нещо като голям временен табун.
	Маркъс лежеше, преплел пръсти под главата си, и зяпаше съзвездията. Отдавна не беше гледал звездите заради самите тях. Чу майстор Кит да въздъхва.
	— Може би трябваше да тръгнем по море от самото начало — каза актьорът. — Да вземем лодка в Макиа. Или да тръгнем на запад към Кабрал и да компенсираме по-голямото разстояние с бърз кораб.
	— Нали уж теченията не били подходящи?
	— Идеята ми беше да се справим сами, без да въвличаме други хора, но явно няма да стане…
	— Нямаше откъде да знаем. Тогава този вариант изглеждаше най-добър. Не че имахме много варианти, а сега — още по-малко.
	— Да — каза Кит. — Май си прав.
	В другия край на мерата някой засвири на лютня.
	— Още ли се тревожиш за нея? — попита майстор Кит.
	— За Ситрин ли?
	— Да.
	— Да — отвърна Маркъс. — Но мисля, че ти беше прав. Ситрин не би разчитала, че ще хукна да я спасявам. Така че, ако не друго, поне няма да я разочаровам с отсъствието си.
	— Огорчен си.
	— Това е защото съм навъсен и кисел старчок. Виждаш ли онези четири звезди, в редичка? Точно над хоризонта?
	— Да.
	— Там, където съм роден, не се виждат. Толкова далеч на север много звезди не се виждат.
	Кит ограничи коментара си до тихо сумтене.
	— Ти си обиколил целия свят — продължи Маркъс. — Кое е най-странното нещо, което си виждал?
	— Хм. Нека помисля. Има едно езеро в Херез. Езерото Есасмад. Огромно е. А в центъра му има водовъртеж — все едно вода се отцежда в канал, само дето езерото никога не се изпразва. А в центъра на водовъртежа има кула. Пет етажа висока и абсолютно недостъпна. Казват, че стои там още от времето на драконите.
	— И какво представлява според теб?
	— Може да е била затвор. Драконите да са пускали там прегрешилите си роби. Или последното убежище на Дракис Гръмовран. Нямам представа. Ами ти? Кое е най-странното нещо, което си виждал по време на странстванията си?
	— Ами, теб, да речем.
	— Ха. Добре казано.
	Лютнята подхвана нова мелодия, бавна и нежна. Сякаш самата нощ заприглася на струните.
	— Мисля, че третата струна е ниска — каза Кит.
	— Съвсем малко — каза Маркъс. — А и музиката е безплатна, така че…
	Сънят мамеше Маркъс, но отдалече. Кит се размърда под одеялото си. Падаща звезда прекоси небосклона и изчезна, преди Маркъс да е казал нещо.
	— Между другото — тихо рече Кит. — Мисля, че бих могъл да прогоня кошмарите ти. Ако искаш, мога да опитам.
	— И как ще го направиш?
	— Ще ти кажа, че вината не е била твоя, за онова, което ги е сполетяло. Ще ти кажа, че са ти простили. След време ще ми повярваш. Това ще ти осигури известен покой. И сън.
	— Ако се опиташ, ще се наложи да те убия.
	— Толкова ли е зле?
	— Толкова.
	— Не би ти отнело спомена за тях.
	— Но би отнело значението на спомена — каза Маркъс. — А това е дори по-лошо. Пък и в момента те не ме притесняват толкова.
	— Забелязах — каза Кит. — И ми се стори странно. От известно време изглеждаш почти в мир със себе си. А това действа изнервящо на околните.
	— В Порте Олива имах всичко — каза Маркъс. — Сигурна работа. Хората ми ме уважаваха. Не работех за крал. Имах Ситрин и Ярдем. Между другото, него ще го убия веднага щом приключим с това. Той ме предаде и ще отговаря. Може да пробваш малката си магия с това, ако искаш.
	— Вярвам ти — каза Кит. — Но сега си изгубил всичко гореспоменато, нали така?
	— Така — каза Маркъс. — Завършвам четвъртото си десетилетие на белия свят, легнал на тревата до човек, в чиито вени пълзят паяци. Трябва да пресека Вътрешното море, а не знам как. После да се върна обратно. Ако успея с този етап, следващият е да резна гърлото на твоята богиня и тогава най-вероятно ще ме убият. А толкова добре не съм се чувствал отдавна. Когато имам нещо, постоянно се тревожа да не го загубя. Тук нямам нищо. Или поне нищо ценно. Следователно съм свободен.
	— Доста сложен начин да кажеш, че душата ти има форма на колело, изправено на ръба си — каза Кит.
	Маркъс кимна.
	— Знаеш, че уважавам мъдростта ти и ми е приятно, когато сме заедно, нали?
	— Да.
	— Никой не те харесва, когато се правиш на умник.
	Маркъс се унесе още преди лютнята да е завършила вечерния си репертоар. На сутринта се събуди с роса в косата. Жълто-синьо зарево се разливаше по съвършения небосклон.


	След два дни, докато минаваха покрай малко улично кафене, майстор Кит внезапно спря и присви очи, загледан в табелата над вратата — делфин от ковано желязо.
	— Какво? — попита Маркъс.
	— Не знам… — каза Кит. — Дай ми минутка, става ли?
	Кафенето беше мръсно и задушно, стените бяха зацапани със сажди от дима, който се стелеше откъм кухнята. Миришеше на въглища, гореща мазнина и подправки, от които устата на Маркъс се напълни със слюнка.
	Млад тимзин с навъсена физиономия тръгна решително към тях, като размахваше ръце.
	— Още не е отворено. Елате след час.
	— Простете — каза майстор Кит. — Случайно да се казвате Епечи?
	Очите на тимзина се разшириха, после се разшириха още, когато вътрешните му мембранни клепачи се отвориха с тихо щракване.
	— Китап! — ревна той и се хвърли да прегръща актьора. — Китап, ах, ти, старо куче такова! Мислехме, че си умрял бе, човек. Я минете отзад в кухнята. Еля! Китап е дошъл! И няма да повярваш, станал е стар и дебел!
	Маркъс се озова в средата на ентусиазирана тълпа, настаниха го на един работен тезгях в кухнята и сложиха пред него паница, в която имаше някакви странни неща със съмнителен вид. След първата предпазлива хапка обаче реши, че това е най-вкусното нещо, което е ял от години.
	Кухнята се беше напълнила с тимзини, мъже и жени, всичките ухилени до откат, те на свой ред водеха дребни дечица, толкова малки, че люспите им още не бяха потъмнели, да ги покажат на майстор Кит, който им се радваше и ги галеше по главиците. Кит представи спътника си с цялото му име и Маркъс забеляза, че първият мъж — Епечи, май така му беше името — не успя да скрие скептицизма си. Но и не тръгна да спори — явно смяташе, че щом старият Китап няма нищо против да пътува с човек, който се представя за кралеубиеца от Северобреж, проблемът си е негов.
	И дума не можело да става пак да спят под звездите. Домакините им ги настаниха в една стая зад кафенето, на тънък памучен дюшек, който бе виждал и по-чисти дни.
	— Приятели?
	— След като избягах от храма, прекарах почти цяла година в Судапал — каза майстор Кит, докато застилаше одеялото си върху дюшека. И сигурно добре правеше, реши Маркъс. Ако не друго, гадинките в одеялата си бяха техни. — Отседнал бях тук. По онова време Епечи беше още момче. Слаб като клечка и само момичета му бяха в главата.
	— И мислиш, че могат да ни помогнат?
	— Мисля, че ако могат, ще го направят. Което не винаги е същото. Но определено имам повече вяра в услужливостта, скрепена на обща трапеза и със задушевни разговори, отколкото в онази, купена с пари от непознати.
	— Не съм те карал да плащаш таксата на онзи посредник, само предложих — каза Маркъс.
	— Светът е странно място — каза Кит и седна с пъшкане на дюшека. — Когато за последно бях тук, всичко беше различно. Аз бях различен, те бяха различни. Дори къщата се е променила. Ей онази стена я нямаше, поне аз не я помня. И все пак всичко е свързано. Сякаш светът е камък, твърд и неподлежащ на промяна, върху който ние рисуваме с детски боички, пласт върху пласт. Променяме света с историите, които създаваме и разказваме, но променяме само нарисуваното. А не каменната основа отдолу.
	— Това звучи много дълбокомислено — каза Маркъс. — Но нямам представа какво имаш предвид. Твоите приятели дали познават някой, който има хубава лодка, как мислиш?


	Капитан на малката платноходка беше тимзинска жена с широко лице и лукава усмивка. Следвайки указанията на Епечи, Маркъс и Кит се срещнаха с нея в края на един от дългите кейове. Бяха толкова далече от брега, че Судапал тъмнееше като малко петно на хоризонта зад тях. Жената седеше в лодката си и връзваше дълги въжета в сложна плетеница, която Маркъс, при други обстоятелства, би взел за произведение на изкуството. От Епечи знаеха, че жената се казва Адаса Орсун.
	Колкото до лодката, тя беше достатъчно малка да я управлява сам човек и достатъчно голяма да побере петима, стига да не носят провизии за дълго плаване. Палубата беше бяла като сняг, а квадратните брезентови платна бяха боядисани в морскосиньо. Лодката газеше дълбоко, почти до бордовете, и Маркъс се зачуди как изобщо оцелява при буря, слаба дори. Но покрай кея бяха вързани поне десетина лодки като тяхната, значи в конструкцията или в управлението им имаше някакъв трик, който правеше плаването възможно и в бурни води.
	Или това, или лодките просто не излизаха в морето при вятър.
	Майстор Кит подкара направо:
	— Чухме, че може би ще се съгласите да откарате пътници до Лионеа.
	— Не е изключено — каза жената. — Срещу съответната цена. Кога искате да тръгнете?
	— Възможно най-скоро — отвърна майстор Кит с усмивка.
	— Мога да тръгна най-рано след месец — каза тя и сви рамене. — Поела съм други ангажименти.
	И без малки черни гадинки във вените си Маркъс разбра, че тимзинката лъже. Гледаше ги с усмивка и чакаше. Те бяха на ход.
	— Аз съм приятел на Епечи — каза майстор Кит.
	— Затова и говоря с вас — отговори тя, като продължаваше да навива въжето около ръката си.
	— Мога да платя — каза Кит и й метна малка кожена кесия. Жената не я отвори, само я претегли в шепа.
	— Злато ли е?
	— Сребро. И малко мед.
	— Както и един хубав камък, който добавих аз — обади се Маркъс. — И ако може да съкратим пазарлъка, колко искаш, за да откараш това — той посочи палубата на лодката — там? — И посочи ширналото се на юг море.
	Жената го стрелна с поглед, после отново се обърна към Кит.
	— Тоз кой е?
	— Казвам се Маркъс Уестер.
	— Да бе — реагира жената, без да го поглежда.
	— Казва се Маркъс Уестер — потвърди Кит. — И преди да си попитала, да, онзи Маркъс Уестер. От плът и кръв.
	— И съм си такъв още отпреди хората да научат името ми — добави Маркъс.
	Адаса Орсун прибра кесийката в джоба си и каза:
	— Добре тогава. Донесете си нещата. Отливът започва след шест часа и ще потеглим с него.
	— Защото всички искат да пътуват с мен? — попита Маркъс.
	— Ще стане добра история, дето да я разказвам — каза жената и се захвана отново с въжетата. — А вие не се мотайте. Вижте там да купите малко храна. Имам достатъчно да не умрем от глад, но все пак въртя лодка, а не кухня.
	Докато вървяха по напоените с катран греди на дългия кей, Маркъс поклати глава.
	— Не ми харесва тая работа. Жената не знае нищо за нас. Теб те е препоръчал общ познат, мене ме знае само по име. Ами ако бях някой ужасен гневлив човек, склонен към насилие? Така де, известен съм най-вече с това, че съм убил работодателя си. Не виждам защо някой ще иска да пътува с мен.
	— Мисля, че ние сме историите, които хората разказват за нас — каза Кит.
	— Не — поклати глава Маркъс. — Не съм съгласен. Трябва да има и друго, повече. А тази жена с лодката поема глупав риск.
	— Може и така да е — каза Кит. — Но аз все пак се радвам, че се съгласи да ни откара.


	Клара

	Клара не можеше да прецени дали мракът е погълнал града, кралството, целия свят, или само нея. Когато ставаше сутрин, небето й се струваше по-тъмно от обичайното. Когато сядаше на масата, храната й се струваше едновременно безвкусна и пресолена. Спеше малко, будеше се посред нощ и с часове зяпаше тавана на чужда къща. Понякога забравяше защо Досън не е до нея, а после си спомняше и отчаянието я заливаше с подновени сили. Сякаш всичко се случваше отново.
	Но нито за миг не си позволи да спре. Спреше ли, повече нямаше да започне, знаеше го. Не, нямаше да умре, щеше да е по-лошо от смъртта. Щеше просто да съществува, неподвижна, сива, безжизнена. Каменна статуя с образа на Клара.
	— Добро утро, майко — каза Бариат и влезе в малката трапезария. — Има готови яйца.
	— Благодаря ти, скъпи. Успя ли да се наспиш?
	— Горе-долу.
	В един по-добър свят Бариат вече щеше да е заминал. Щеше да се е върнал при флотата на север. Там, където му беше мястото. Вместо това се мотаеше по цял ден, киснеше в кръчмите. А тя, Клара, обикаляше улиците и ходеше по къщите на старите си приятели и познати, макар да усещаше, че не е добре дошла, опитваше се да осигури оцеляването на семейството си. На онази част от него, която още дишаше.
	Когато най-после заваля, дъждът не се изсипа на порой, а ръмя дълго и напоително, намокри всичко, без да измие нищо. Но поне подчерта цветовете — червените каменни арки на Лиасовата порта грееха като жарта на загасващ огън, релефното изображение на мечката пред „Братството на Великата мечка“ вече не приличаше на прашно куче, изправено на задните си крака, а на истински хищник. Дори претрупаната с декорации къща на Исандриан придоби своеобразна хубост, след като дъждът я изкъпа. Непременно трябваше да каже на Досън за това. Само дето нямаше как да му каже.
	Исандриан я прие в гостната, предложи й кафе, печено сирене и дори тютюн за лулата. Клара благодари и си взе по малко, макар да беше гладна и жадна. Още когато седна на бялото канапе, по изражението на домакина разбра, че новините са лоши.
	— Милейди — каза той. — Правя всичко по силите си, но още при първия ни разговор ви предупредих, че влиянието ми се е стопило. И ще ми простите откровеността, но името Калиам е окончателно опозорено. В двора го използват като синоним на предател.
	— И все пак трябва да има нещо, нали така? — попита Клара и отпи от кафето. — Имаше домове, които се сражаваха на страната на съпруга ми. Той имаше своите поддръжници.
	— Не и ако слушате какво се говори сега — каза Исандриан. — Излиза, че Калиам се е разбунтувал срещу трона сам-самичък. Домовете, които бяха вдигнали знамето си с вашето, сега твърдят, че са били неутрални и никога не са хващали оръжие, а домовете, които се бяха скрили вдън земя по време на размириците, сега твърдят, че са се били на страната на Палиако. Не всички ще избегнат наказанието, но се опитват.
	— Разбирам — каза тя. И наистина разбираше. Дворцовият живот открай време беше сложна и взривоопасна смес от крехка репутация и слухове. Сега не беше по-различно.
	— Не съм изгубил напълно надежда — каза Исандриан. — Говори се за експедиция до Холскар. Ако тръгнат по море, ще им трябва капитан. Няма как да уредя Бариат за капитан на флагмана, с който ще пътува пратеник на двора, но вероятно ще отплават и товарни кораби. С малко късмет и ако натисна тук-там, може да уредим момчето за един от тях.
	Твърде много условни изречения за едно-едничко твърдение, помисли си Клара. Въпреки това даде с усмивка израз на признателността, която знаеше, че би трябвало да изпитва. Поговориха си още малко, Клара се наслади докрай на кафето и тютюна, после стана време да продължи нататък. Време да не спира.
	Анерин си бяха тръгнали, напуснали бяха града преди края на сезона, отвели бяха дъщеря й и внука й. С цел да избегнат именно нейните визити, без съмнение, но въпреки това Клара се отби в градската им къща и попита портиера за господарите. Не, семейството не било тук и едва ли щели да се върнат в столицата преди края на зимата. Иначе, да, нямало проблем да приеме още едно писмо и да го прати по някой куриер до дъщеря й. В къщата на Канл Даскелин много съжаляваха, но цялото семейство било неразположено и не приемало гости. Може би ако се отбиела друг ден…
	Клара вървя почти до обед, спира пред половин дузина къщи, надяваше се без никакво основание, че само с упоритостта си ще принуди света да отвори местенце за нейните момчета.
	Когато по пладне се върна в къщата на лорд Скестинин, уморена и с подбити крака, скандалът вече беше започнал.
	— Аз съм моряк! — крещеше Бариат. — Мога да изпия три пъти по толкова и пак да съм по-трезвен от теб, когато ставаш сутрин от леглото.
	Клара беше свикнала с караниците между братята, но сега гласът на Джори долетя тих, студен, непознат.
	— Обиди съпругата ми в собствения й дом — каза той. — Искам да се махнеш.
	Клара изправи гръб и тръгна по коридора. Не и тук, моля те, господи, поне тук не. Срещу света можеше да се изправи за битка. Щеше да издържи болката да се събужда сама в чуждо легло, а в главата й да звучи ехото от смъртта на съпруга й, но не можеше да води битка и тук. Трябваше да има едно място — поне едно, — където да си почива и да събира сили. Ако не откриеше това място сред близките си, нямаше представа къде да го търси.
	— Няма да остана — казваше Бариат, когато тя влезе в стаята. — И да ме молиш, няма да остана. Но пак ти казвам, не аз гледам отвисоко на Сабиха. Тя ти е съпруга, следователно ми е сестра, и не към мен трябва да отправяш обвинения, а към нейните така наречени приятелки.
	И двете й момчета се обърнаха към нея.
	— Какво? — каза Клара. Изтощението дърпаше думите й надолу, бяха толкова тежки, че само това успя да изрече. — Какво?
	Джори погледна брат си, после сведе очи. Когато заговори, брадичката му щръкна напред. Като на Досън — и той имаше този навик. Клара се зачуди дали момчето подражава несъзнателно на баща си, или има нещо в кръвта, което би дало същия резултат дори ако мъжете от рода Калиам никога не се бяха срещали.
	— Сабиха организира градинско парти — каза Джори. — Покани пет-шест от старите си приятелки. От онези, които бяха останали до нея дори след… след предишния скандал. Всички пратиха писма да се извинят.
	— И сега той обвинява мен — каза Бариат. — Че съм бил груб или нещо такова. Не съм ходил по къщите на онези момичета да ги агитирам срещу Сабиха.
	— И не е било нужно — каза Джори. — Всички знаят, че сме тук.
	— Не сме — отвърна Бариат. — Ти може и да си тук, но аз не съм. Съжалявам, майко.
	Клара искаше да го попита къде отива. Как да се свърже с него. Да му зададе всички въпроси, които можеха да запазят илюзията за сплотено семейство. Но беше твърде уморена, мислите й се пръскаха като пилци. Той изхвърча покрай нея към вратата и Клара се олюля, сякаш разместеният от движението му въздух можеше да я събори. Джори не беше помръднал. Лицето му беше бледо, измъчено. Сабиха стоеше до него.
	— Майко, няма да се получи.
	— Напротив — каза тя. — Сега е трудно, но ще се получи. Бариат скърби за баща си. Всички скърбим. Трябва да си по-снизходителен към него.
	— Друго имах предвид. — Джори поклати глава. — Ти каза, че искаш да бъда за Сабиха онова, което татко е бил за теб.
	— Да. Точно това искам.
	— Татко те слагаше пред всички. Пред всичко. Би направил всичко, за което го помолиш. Без значение какво.
	— Да… мисля, че си прав за това — каза Клара, но Джори клатеше глава. Сълзи потекоха по страните му, сякаш отново беше дете. Не беше плакал така дори когато Гедер уби баща му.
	— Не мога да го направя — каза той, после повтори по-тихо: — Не мога.
	— Нека аз — каза Сабиха и сложи ръка на рамото на Клара. — Моля ви. Нека седнем за миг, милейди.
	Клара я последва до едно канапе при прозореца. Сабиха седна до нея и хвана ръката й. Младата жена изглеждаше още по-слаба. И не само в тяло и в лице. За кратко след сватбата беше живнала, долавяше се радост в нея. Надежда при вида на промените, дошли с новото й положение. Сега от онази енергия нямаше следа и Клара знаеше защо. Дори се досещаше какво се готви да й каже Сабиха. Същото, което беше сломило Джори.
	— Ние ви обичаме — каза Сабиха — и винаги ще бъдем вашето семейство, но сега трябва да напуснете тази къща.
	Странно. Клара буквално усети как думите се врязват в нея. Физическо усещане за прободни рани във врата и сърцето.
	— О — промълви тя.
	— На Джори и така му е достатъчно трудно — каза Сабиха, пръстите й се впиваха в ръката на Клара. — Но всички го видяха как се отрече от лорд Калиам. И са склонни да му дадат шанс. Някои от тях поне. Но вие не се отрекохте. Бариат не се отрече. Макар че, ако трябва да сме честни, дори да се бяхте отрекли публично от него, погледнат ли ви, хората винаги ще виждат лорд Калиам. Двамата бяхте едно и макар че сега него го няма, вие продължавате да го носите в себе си. Разбирате какво имам предвид, нали?
	— Да — каза Клара. — Самата аз също го усещам до себе си.
	— Ще мине време, докато дворът се успокои и забрави, а дотогава присъствието ви тук нанася повече вреда на нас, отколкото помага на вас.
	— Ще си отида — каза Клара. — Ако ми отделите една стая в провинциалното си имение, бих могла да… се заточа там.
	— Нашата идея беше да потърсим пансион — каза Сабиха. — Нещо, което да не се свързва с името на баща ми. Нещо, което да ни постави на разстояние в очите на двора.
	„Дори една стая не можете да ми отпуснете? — прииска й се да каже. — Поне толкова не ви ли се откъсва от сърцето?“ Трябваше ли да я захвърлят в някой анонимен пансион, като в гроб, сред хора, които не познава?
	— Разбирам защо се налага — каза тя. — Ще си събера нещата.
	— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратя прислугата да ги донесе. Не е нужно да го правите вие.
	— Не е нужно всички ние да правим разни неща — каза Клара и потупа снаха си по рамото. — Но, уви, живеем в свят на необходимости. Не си прави труда. Разбирам. Ще си тръгна още сега.
	— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратим някой с вас да потърсите подходящо място. И ще платим наема.
	Усмивката на Клара беше почти убедителна. Тя измъкна ръката си от ръката на момичето и се изправи. Целуна Сабиха и Джори по челото и си тръгна. Повече не можеше да остане тук. Не можеше да седне в кухнята и да обсъжда какъв пансион ще е най-подходящ за вдовицата на един предател и враг на трона.
	Бяха се отрекли от Досън и това би трябвало да им спечели нещо. Да ги защити. А може и да бяха успели. Може би, ако Джори не беше произнесъл онези думи в голямата зала, Клара щеше да има дори по-малко, отколкото имаше сега. Макар че трудно можеше да си го представи. Чувстваше се като кралица на нищото.
	Вървеше, без да знае накъде отива. Краката я боляха ужасно, но тя не обръщаше внимание на болката. Преди минаваше по улиците на града с носилка или карета, дребните хорица й правеха път и тя приемаше това за нещо нормално. Сега си даде сметка колко е неприятно да отскачаш настрани, за да направиш път на каруци с месо или ряпа. Вървеше и избягваше да поглежда хората, с които се разминаваше. Видя голямата дъга на Есенния мост и тръгна по него. Когато стигна до средата му, спря. Не че го беше планирала, просто се случи там в мига, когато решимостта й се пречупи окончателно. Опря се на дебелите греди, загледа се в бездната на Прореза и усети как я изпълва мир. Не точно мир всъщност, но нещо подобно. От това разстояние светът изглеждаше почти красив. Кралски шпил. Крепостните стени на града. Облаците, които препускаха горе, пришпорвани от висок вятър, който тук долу не се усещаше.
	Замисли се колко лесно би било да прекрачи през ръба. Не че имаше такова намерение. Самоубийството беше прекалено лесно, приличаше й на бягство. Но все пак я изкушаваше. Не беше особено набожна, но и не отричаше брътвежите на клира за живот и справедливост след смъртта. Може би Досън беше там и я чакаше.
	Но още не. Положението на Викариан не беше докрай сигурно, дори сега. А Бариат… бедният Бариат, изгонен от собствения си брат. Бариат все още се нуждаеше от нея. А и на Джори можеше да потрябва. На Сабиха дори. И как да причини такова нещо на момичето, как ще живее то с мисълта, че е изгонило майката на съпруга си, а тя е скочила от моста. Бедната никога нямаше да намери мир.
	Не. Някой ден щеше да го направи. Някой друг ден, когато всичките й деца са добре и няма да се чувстват отговорни за решение, което е взела сама. Тогава би могла да дойде тук, облечена в булчинската си одежда, и да пристъпи за един последен танц с Досън. Осъзна, че плаче. Нямаше представа кога са потекли сълзите. Преди дни. Седмици. Сякаш цял живот плачеше. Сякаш дългите години спокоен живот са били илюзия. Тънко въже, опънато над пропаст. Без дом, където да се прибере, без приятел, на когото да разчита, Клара се бе озовала в ролята на лудата, която вие по средата на мост… роля, която й пасваше идеално.
	— Милейди — каза мъжки глас, топъл като одеяло в студена нощ. — Недейте.
	Тя се обърна, изненадана. Посегна несъзнателно да оправи косата си и да си приглади роклята. А съзнателно се срина в истеричен смях, силно смущение и комичен ужас, който бе много по-приятен от реалния ужас, който бе обитавала допреди миг.
	— Коу — каза тя през сълзи и смях. — О, не!
	Той сложи ръка на рамото й. Лицето му беше толкова искрено. Толкова открито, загрижено и младо.
	— Това не е начинът, милейди. Елате с мен.
	— Нямаше да скоча. Честно. Поне не сега, когато ме чака толкова работа. Заради момчетата. И дъщеря ми, новата, ти нея не я познаваш. Добре дете е, но изтормозено. Изтормозено. И да си отида сега, да ги оставя точно сега, когато всичко е надолу с главата… — Изразяваше се трудно, защото сълзите я давеха и за думите почти не оставаше място. — Не мога да оставя нещата така, празни, разбити. О, господи. Какво направихме? Как? Как стигнах дотук?
	Някъде по средата на тирадата й Винсен я беше вдигнал и я носеше като дете.
	— Недей, не го прави — занарежда тя. — Аз не те обичам. Не те познавам. Не мога да бъда, каквато ме искаш, никога. Аз съм омъжена. Тоест…
	— Не е нужно да говорите, милейди.
	— Отровена съм — каза тя. — И заразих с отровата си всички, които познавам. Синовете си. Собствените си момченца заразих. Хората ще те гледат и ще виждат мен. А видят ли мен, ще видят и него, и ще направят с теб онова, което направиха с него. Не мога да го спра. Не мога да го забавя дори.
	— Аз съм никой, милейди. Нямам какво да губя.
	— И ти намокрих ризата. Постъпваш глупаво. Остави ме и си върви. Върви си.
	— Няма — каза той.
	Тя замълча и мълча дълго. Ръцете му не потрепваха дори, сякаш поискаше ли, би могъл да я носи вечно. Миришеше на кучета, на гора, на млад мъж. Клара отпусна глава на рамото му и въздъхна. Когато отново заговори, истерията си беше отишла:
	— Не съм някое глупаво момиченце, което има нужда да го спасяват — каза тя, като наблегна на последната дума.
	— Така е, милейди, не сте — съгласи се той, но Клара долови искриците на смях в гласа му. А после взе, че кихна. Носът й течеше. Улиците бяха тъмни и тесни. Трима души не биха могли да вървят рамо до рамо. Бедняшкият квартал на Камнипол я обгърна като одеяло. Винсен Коу я носеше през сенките и светлината.
	— Мамка му — каза тя и се вкопчи в него.


	Пансионът беше ужасен. Вонеше на кисело зеле, по стените имаше зеленикави петна и следи от плесен. Имаше празен гардероб с липсваща врата, а миниатюрният прозорец пропускаше точно толкова светлина, колкото да открои мизерията. Леглото беше тясно и лекьосано, но поне имаше дюшек. Коу я сложи на него и тя се сви на топка. Дюшекът вонеше ужасно, но беше мек и Клара потъна в него, натежала от изтощение.
	Коу й донесе мях с вода и вълнено одеяло, което миришеше повече на него, отколкото на стаята.
	— Тук няма обща стая — каза той. — Но в кухнята има огнище, до което може да приседне човек. Мъжът в стаята отсреща от време на време крещи, но е безобиден. Ако ви потрябвам, само извикайте, и ще дойда.
	Тя кимна и каза:
	— Семейството ми не знае къде съм.
	— Да им пратя ли вест, милейди?
	— Не — каза тя. — Още не.
	— Както искате.
	Наведе се и я целуна по слепоочието. Поколеба се за миг, както би го направила тя, ако беше мъж и искаше да целуне жена по устата. Клара го погледна и той се изправи.
	— Достатъчно стара съм да ти бъда майка — каза тя.
	— Майка ми е значително по-стара от вас, милейди — отвърна той.
	— Защо правиш всичко това?
	— Защото вие ми позволихте — каза той. — А сега поспете. Ще говорим по-късно.
	Вратата се затвори след него и Клара остана да лежи сама в тъмната смрадлива стая.
	— Е… — каза тя незнайно на кого и не довърши мисълта си.


	Гедер


	„Лорд Палиако, много съжалявам, че се налага да тръгна толкова скоро и без да Ви предупредя другояче, но от холдинговото дружество дойде вест, която изисква незабавното ми връщане в Карс. Искрено Ви благодаря за гостоприемството и компанията по време на престоя ми в Камнипол. Преживяването беше единствено по рода си и винаги ще си го спомням с най-добри чувства. Управлението на една империя със сигурност има предимство пред дреболии като личната кореспонденция, но аз въпреки това ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа.“

	Подписано от Ситрин бел Саркор. Вече го бе чел стотици пъти и сигурно щеше да го прочете още толкова. Можеше да чуе гласа й, сякаш хартията се беше пропила с него. Мекият гърлен тембър. Леката меланхолия в „най-добри чувства“. Гедер й преди беше чел любовни писма, но обикновено под формата на поезия или текст на песен. Да ги оформиш като делова кореспонденция беше колкото странно, толкова и подобаващо за една банкерка.
	След екзекуцията на Досън се бе притеснявал, че може да я е обидил, било с начина, по който бе протекла екзекуцията, било с реакцията си след това. Чувал беше, че да убиеш човек, особено за пръв път, е истинско изпитание, но не бе предполагал, че е чак толкова трудно — самият той едва не беше повърнал пред очите на целия двор. Това би било убийствено за репутацията му. Нищо, следващия път щеше да се справи по-добре. А дори да се беше засегнала от едно или друго, Ситрин явно му беше простила.
	Стигна до вратата и мушна писмото в джоба си. Мъжки гласове, груби и стържещи в сравнение с женския глас, който бе чувал допреди миг в главата си, долитаха през вратата. Гедер даде знак на личната си стража да я отвори и влезе в заседателната зала. Басрахип го следваше по петите, след него влязоха и войниците от охраната. Това беше не толкова въпрос на етикет, колкото на навик.
	Масата беше затрупана с карти, на пластове, които се застъпваха и припокриваха. Канл Даскелин и Фалон Брут стояха надвесени над тази бъркотия, навъсени и видимо ядосани.
	— Господа — каза Гедер. — Правилно ли разбирам, че не сме отбелязали особен напредък?
	— С Астерилхолд възникна проблем, който не бяхме предвидили — каза Даскелин.
	— Работата е там, че благородните домове са ви на свършване — добави Брут. — По принцип са само четиридесет, и то ако броим източните Баниен, съименниците на големия дом Баниен. А покрай онези, които загубихме в бунта на Калиам, остават трийсет и четири, трийсет и пет най-много.
	— Брут иска, щом така или иначе сме се захванали с това, да преначертаем картата на Антеа.
	— Да, защото как един човек ще държи две имения от двете страни на реката? Как ще наглежда и двете? Ще прекарва по половин зима във всяко? Или ще ги редува през година? По-разумно е да се разширят съществуващите баронства.
	— Това не са просто точки върху картата, Брут. Това са места. Моето семейство е живяло в имението си десет поколения. Дедите ми са погребани там. Не мога да разменя това за някаква поляна насред Астерилхолд, няма да е същото, разбери.
	Гедер вдигна вежди. Не разбираше много от тази част на регентските си задължения, но знаеше, че Даскелин и Брут са прави. Имаше проблем и той трябваше да се разреши.
	— Същото е с градовете — каза Брут и посочи обвиняващо големите точки на Калтфел и Асинпорт. — Няма как да ги направим част от баронство и да ходим там веднъж в годината. Опитаме ли, до пролетта ще са се разбунтували и ще се озовем там, откъдето започна цялата тази шибана история.
	— Бунт няма да има — каза Басрахип.
	— Лесно ти е да го кажеш, преподобни — възрази Брут. — С цялото ми уважение, но ти никога не си управлявал град. Градовете са по-лоши и от деца.
	— Те имат храмове на богинята — каза Басрахип. — Праведният слуга ще ги държи в правия път.
	Даскелин и Брут се спогледаха. Даскелин пръв отклони поглед и изсумтя:
	— По собствените ни улици се водеха сражения половината лято.
	— Да — отвърна Басрахип с широка усмивка. — Градът беше подложен на изпитание и бе пречистен. И ако позволите да отбележа, принц Даскелин, ние сме тук, а врагът е мъртъв.
	— Като говорим за мъртви врагове — каза Брут, — има и трети вариант, но той означава да се откажем от масовата екзекуция на астерилхолдския нобилитет.
	— И да дадем по-малка награда на хората, които останаха верни на короната — каза Даскелин.
	— Не е никаква награда, ако не ти е по силите да я управляваш, Канл. Ако спреш да мислиш с кесията си и впрегнеш за разнообразие здравия си разум, и сам ще го разбереш.
	— Стига! — викна Гедер и двамата млъкнаха смутени. — Третият вариант. Какъв е?
	Една от картите падна на пода и се нагъна по свивките. Брут си подръпна мустака.
	— Бихме могли да оставим управлението на Астерилхолд в ръцете на собствените му благородници. Вземете неколцина мъже от най-висшата им прослойка и нека се закълнат във вярност на Разсечения трон. Не твърде много, петима или шестима, колкото да… знам ли, колкото да заместят онези, които изгубихме. Преди може и да не са били на наша страна, но сега и за глупака е ясно кой командва парада.
	Гедер пристъпи към масата и приглади една от картите. Астерилхолд беше много по-малък от Антеа, а заради тресавищата и планините на юг процентът на обработваемата му земя беше значително по-малък от този в империята. Ако не се брояха двата големи града, дори не би могъл да мине за сериозно завоевание.
	— Започнахме ли вече да избиваме нобилитета? — попита Гедер.
	— Не, милорд — отговори Даскелин. — Покрай бунта на Калиам изостанахме значително от предвидения срок.
	— Задръжте екзекуциите. Мисля, че имам една идея.


	Балната зала, където Басрахип беше подложил на тест мъжете от личната стража на Гедер, не беше използвана по предназначението си от няколко години. Дюшемето се беше изкорубило. Големият канделабър беше почистен, но имаше ръжда по сглобките. Гедер вървеше бавно из залата с присвити очи и я виждаше не в сегашния й вид, а в друг, въображаем. Басрахип стоеше на прага със скръстени ръце. И да имаше някакво мнение по въпроса, още не го беше изрекъл на глас.
	— Онова, което направихме тук — каза Гедер и кимна към амфитеатрално разположените скамейки. — Можем да го направим пак, нали?
	— Стига да искате, принц Гедер.
	Гедер тръгна между скамейките, изкачи се до четвъртия ред, обърна се и погледна отвисоко към Басрахип и пода на балната зала. Погледнат оттук, дори Басрахип изглеждаше дребен. Гедер усети мехурче на доволство да се надига в гърдите му. Почти все едно е открил рядка и интересна книга.
	— Не с мъжете от личната ми стража обаче — каза той. — А с благородниците от Астерилхолд. Ще ги доведем тук и ще ги подложим на теста. Виновните ще хвърлим от някой мост, а невинните ще наградим със земи, титли и управлението на родната им страна. След като се закълнат във вярност на Разсечения трон, разбира се. Така ще разрешим всичките се проблеми, нали?
	Басрахип пристъпи напред.
	— Може да бъде направено, милорд.
	— Добре — каза Гедер.
	— Може ли да ви предложа нещо, принце мой?
	— Да? Какво?
	— Не е необходимо да чакаме, докато мъжете от Астерилхолд пристигнат. Може да използваме този план и по-рано.


	Мина седмица, докато стегнат залата и тя придобие поне отчасти задоволителен вид. По заповед на Гедер боядисаха стените в черно. Скамейките останаха, но предните им редове бяха разглобени и от дървения материал майсторите сглобиха нещо като магистратска банка, но по-висока. Сладката миризма на стърготини се разнасяше из целия Кралски шпил. Гедер реши да остави ръждясалия канделабър, отчасти защото беше от масивно ковано желязо и отчасти защото щеше да мине още седмица, докато ковачите го сменят с нещо по-добро, а той не можеше да чака толкова.
	Когато залата беше готова, Гедер доведе Басрахип, все едно свещеникът беше дете, на което правят подарък.
	— Надявам се, че ти харесва — каза той. — Подозирам, че поне още година ще прекарваме доста време тук. Стражите ще стоят на пейките от двете страни, ей там. Аз ще съм на високата банка, а ти ще седиш някъде близо до мен, в ниското, откъдето ще чуваш по-добре затворника.
	— Затворника?
	— Или който е там — каза Гедер и махна с ръка.
	— Великолепно е, милорд — каза Басрахип.
	— Но?
	Свещеникът кимна към стената в дъното и каза:
	— Няма знаме. Аз бих сложил символа на вашия дом отдясно, а емблемата на богинята — отляво. За баланс.
	— Гениално! — каза Гедер. — Ще го направим. Но… преди това. Чудех се дали не би искал да го пробваш. На практика тоест. Просто да проверим дали в сегашния си вид залата ще е в тон със задачата.
	— Щом искате. Аз съм тук като ваш слуга.
	Гедер грижливо организира всичко, като да беше празненство. Кои стражи, с какво оръжие и каква броня. Осветлението. Всичко. А после, когато най-сетне остана доволен, прати стражата в града. След четири часа те се върнаха с пленника си.
	Гедер го погледна от високото си място. Бариат Калиам изглеждаше дребен и уплашен.
	— Милорд — поздрави го Гедер.
	— Лорд-регент.
	— Благодаря ти, че прие поканата ми. Извинявам се, че се наложи да те доведат по този неприятен начин.
	— Няма проблем — каза Бариат, като се оглеждаше. Погледът му се спря на шпалира от въоръжени стражи. — Може би не съм достатъчно официално облечен…
	— Чух, че си напуснал къщата на брат си — каза Гедер. — Вярно ли е?
	Бариат сви рамене.
	— Не беше по мое желание, но така или иначе вече не живея там.
	Гедер погледна Басрахип. Свещеникът кимна. Трябваше да сменят мястото му обаче, отбеляза си Гедер, така не го виждаше добре. Трябваше добре да помислят къде да застане.
	— Скарал си се с Джори.
	— Не бих стигнал толкова далеч — отвърна Бариат. Свещеникът се поколеба, после кимна, а Гедер си даде сметка, че не знае как да тълкува колебанието му. Може би беше вярно, че Бариат не би отишъл толкова далеч, но не този въпрос му беше задал Гедер. В ниското пред него Бариат изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото стреснат и уплашен.
	— Ти верен ли си ми?
	— Извинете, милорд?
	— Твоят брат се отрече от лорд Калиам. За разлика от теб. Затова те питам сега — верен ли си ми?
	— Аз съм горд слуга на Разсечения трон и винаги съм бил — каза Бариат. Думите прозвучаха като предизвикателство. Басрахип кимна. „Да.“ Гедер изпита неочаквано и силно разочарование. Но пък нали точно затова беше довел човека тук.
	Всъщност не. Не това искаше да разбере.
	— Верен ли си ми? — попита отново.
	— Вие сте лорд-регентът — каза Бариат. „Да.“ И все пак…
	— Верен ли си на мен?
	Бариат вдигна рамене. Измерваше го с поглед, както дървар би измервал дърво, което иска да отсече.
	— Да — каза накрая. „Не“.
	Гедер се изкиска.
	— Мен трудно може да ме излъже човек.
	— Щом казвате, милорд.
	— Ти ме излъга. Отрязах ръцете на последния, който го направи. Имам предложение за теб. Ако не беше приятелството ми с брат ти, и това нямаше да ти предложа. Ще ти задам същия въпрос отново. Ако ми кажеш, че си ми верен, и аз чуя истина в думите ти, ще те направя лорд на Асинпорт и главнокомандващ на астерилхолдския флот. Ако кажеш, че си ми верен и излъжеш, ще умреш още тук и сега. Ако пък признаеш, че не си ми верен, ще пощадя живота ти и ще те пратя в изгнание. Давам ти думата си за това.
	— Не разбирам — каза Бариат. — Това някакъв номер ли е?
	— Чу условията ми — каза Гедер. — Така. За последен път. Верен ли си ми?
	Бариат мълчеше, скръстил ръце на гърдите си, навъсен. Разкърши врата си. Когато заговори, гласът му беше тих, тонът — презрителен.
	— Не — каза той. — Ти си един малодушен и малоумен гадняр и всеки, който обича Антеа, би искал да набучат главата ти на копие.
	— Така и предполагах. Изгонен си от Антеа и всичките й владения, считано отсега и до смъртта ти. Всеки, който те намери на антийска територия, ще може да те убие и да ми донесе главата ти срещу награда.
	— Добре — каза Бариат. — И без това няма за какво да стоя тук. Това ли е всичко?
	— Капитане! Изведете го — каза Гедер. — И го качете на каруца за която граница си избере.
	— Да, сър! — Капитанът на личната му стража козирува и тръгна към Бариат Калиам да го разкара веднъж и завинаги от живота на Гедер.
	Когато вратите се затвориха след тях, на лицето на Гедер се разля широка усмивка.
	— О, да — каза той. — Това ще ми хареса, определено ще ми хареса.


	Същата вечер Гедер седеше в кралските покои и разговаряше с Астер за проблемите и въпросите във връзка с Астерилхолд. Решенията ги вземаше Гедер, разбира се, но понеже Астер щеше да наследи последствията от неговите евентуални грешки, изглеждаше редно момчето да знае за колебанията му и да чуе аргументите в полза на едно или друго решение. Басрахип се разхождаше зад тях и пиеше от гадния чай, който толкова обичаше.
	— Така че, ако имаме късмета да открием петима свестни и лоялни мъже в Астерилхолд — каза Гедер, — мисля, че ще успеем да задържим нещата в сегашния им вид, но обединени под властта на Разсечения трон.
	Астер кимна и помълча, после попита:
	— Ами Остерлингов хребет?
	— Мислех си и за това — каза Гедер. — Изкушавам се да го задържа за Джори. Чакай, чакай. Чуй ме първо. Знам, че няма как просто да му го оставим. Направим ли го, всички ще решат, че могат да се бунтуват срещу трона, без това да поставя в риск близките им. Но Джори все пак се отрече от Досън и беше искрен, когато го направи. Нали така?
	— Думите, които изрече, бяха истина — каза Басрахип.
	— Затова си мислех, че когато ти станеш пълнолетен и седнеш на трона, едно от първите ти решения като крал може да е това — да му върнеш титлата и имението. Да оправиш нещата един вид. Да проявиш щедрост.
	— Не е лошо — съгласи се Астер.
	Басрахип се изкашля.
	— Простете, че се намесвам, лорд принце…
	— Това към кого е, към мен или към него? — попита Гедер. — Аз съм лорд, той е принц.
	— Досега никой не е споменал най-сериозния проблем, произтичащ от това велико завоевание.
	— Реколтата ли имаш предвид?
	— Имам предвид следващата война — каза Басрахип. — Вие спечелихте, но на немалка цена. Всички го знаят. Великата империя се разшири, но изгуби хора. Загуби време. Стана по-богата и по-слаба. А няма по-голям стимул за война от богатството и привидната слабост на мишената.
	Гедер отново се загледа в картата. Досега не се беше замислял, но границата между Астерилхолд и Северобреж беше не само дълга, а и лесно достъпна. Трудна за отбрана. Почука с пръст по картата и проследи линията между Калтфел и Карс.
	— Не, милорд — каза Басрахип. Изглежда, картите все още му се струваха странно и нелепо изобретение. — Битката ви е от другата страна на тази хартийка.
	— Какво? Саракал?
	— Саракал, Свободните градове, Еласе — каза Басрахип. — Домът на тимзините. Сега, когато армиите ви са изтеглени на север, те ще хвърлят око на богатите и неохранявани южни краища на империята. Трябва да създадете буферна зона между вашата и тяхната територия. Така ще опазите кралството си, докато то си възстанови силите.
	— Така ли мислиш?
	— Вие сте избраникът на богинята — каза Басрахип. — Всички, що чуят името ви, ще се побоят от праведното наказание. Трябва винаги да сте нащрек. Винаги готов, както по границите на кралството си, така и по улиците на града си и по коридорите на двореца си.
	— Сигурно — каза Гедер. — Звучи логично.
	— Но тогава ще имаме още една граница, която да пазим, нали? — каза Астер. — Ако завладееш Саракал, какво ще правиш с Боржа? От уроците си по история знам, че Еласе страда от постоянните набези на Кешет. А набезите нерядко прерастват във войни.
	— Не, малки принце — каза Басрахип. — Богинята се връща и нейната справедливост ще тури край на всички войни. Всички градове ще живеят в нейния мир. Този етап, през който минавате сега, е най-трудният. Мнозина ще ви мразят, ще ви презират и ще се боят от вас. Но вие ще спечелите въпреки това. Вашите слуги са с вас.
	След като вечеряха, Гедер се зачуди дали да се оттегли в спалнята си, или да остане в библиотеката. Книгите го зовяха както винаги, но денят беше дълъг и изпълнен със събития, затова, макар и със съжаление, Гедер реши, че ще е по-добре да си почине. Удоволствията бяха за хора с по-малко отговорности. Книгите нямаше да избягат. Изпълнеше ли дълга си на регент, можеше да се отдаде на тих живот, изпълнен с научни занимания, дремки и — прекалено ли беше да се надява? — свое малко семейство. Красива млада жена в леглото му нощем, която ще е там и на заранта. Това определено би му харесало в дългосрочен план.
	Когато го направиха регент, не си даваше сметка с какво се захваща. Каква огромна част от времето си трябва да посвети на държавните дела. Напоследък все по-често се замисляше с уважение за крал Симеон и всички други крале преди него. Басрахип беше прав. Ако не направеха нещо, Антеа щеше да изглежда слаба и уязвима в очите на съседите си, и на Гедер се падаше задачата да защити кралството, без значение от цената.
	Сам в леглото, на светлината на едничка свещ, той извади отново писмото на Ситрин. Така му се искаше да беше останала. Да види как той подготвя почвата за едно успешно и мирно управление, което Астер да наследи след няколко години. Тя обичаше момчето. В това Гедер не се съмняваше. Със сигурност би одобрила всичко, което беше намислил.
	Притисна листа към лицето си и вдиша жадно, с надежда да улови някакъв остатъчен аромат. Уви, усети само миризмата на хартия и мастило, но и мисълта за Ситрин му стигаше. Остави грижливо писмото до леглото си и се отпусна назад. Сънят не идваше, но какво от това? Умът му беше буден, преизпълнен с идеи и енергия.
	„Ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа“ — беше написала тя. И какви невероятни неща щеше да види само.
	Гедер щеше да донесе мир на света.


	Ситрин

	Ситрин и Парин Кларк бяха напуснали Камнипол като крадци в нощта. Повечето пратеници на крал Трациан бяха избягали още преди края на гражданските вълнения, а съдбата на малцината, които бяха останали в столицата, слабо интересуваше Ситрин. Сега, когато Астерилхолд беше отворен, нямаше нужда да яздят на север и да търсят кораб. Парин купи лека каруца и впряг бързи силни коне. Когато потеглиха, Ситрин си спомни кервана, с който беше напуснала Ванаи. Струваше й се толкова отдавна, сякаш в друг живот. В известен смисъл беше точно така.
	Разрушение бележеше пътя на Калиам и неговата армия през равнините на Астерилхолд. Пасищата бяха разровени и превърнати в кални полета. Гори бяха изсечени до последното дърво. Костите на света лежаха оголени, оглозгани. Тежка рана, нанесена от една кратка и успешна военна кампания. Какви ли щяха да са последствията от една дълга война, чудеше се Ситрин.
	Парин Кларк убиваше времето с разговори за финанси и валута, Ситрин го слушаше и добавяше по нещо. Парин й разказа как преди време кралете на Боржа решили да пуснат в обръщение две валути, едната за търговия, другата за данъци, като двете по закон не можели да се обменят взаимно. Човек можел да натрупа огромни печалби от търговия и пак да няма пари да си плати данъците, ако това било в интерес на регоса и неговия съвет. Ситрин му разказа как бе дошла в Порте Олива без пукната пара, ако не се броеше прекараното контрабандно съкровище от Ванаи, и как благодарение на нея един товар съсипани от водата рокли бяха превърнали холскарските солени бои в последен крясък на модата. Единственото, за което не обелиха и дума — без да се уговарят изрично, но сякаш по взаимно мълчаливо съгласие, — бяха Антеа, Камнипол и всичко, което бяха преживели по време на бунта.
	Което не означаваше, че не говореха за Гедер Палиако.
	— И той нито веднъж не е излязъл от онова подземие? — попита Парин Кларк. — Сигурна си?
	— Почти. Може да е излизал, докато бях навън, и да се е връщал преди мен, но не го е споменавал. Нито той, нито Астер. А не виждам защо биха премълчали нещо такова.
	— Може би наистина не е излизал — каза той. — Но толкова много хора твърдят, че са го видели по време на уличните сражения, че би било удивително, ако поне една от тези истории не отговаря на истината.
	— Е, хората виждат онова, което искат да видят — каза Ситрин. — А мисълта за водач, който е толкова смел и отдаден на народа си, че излиза маскиран на улицата и се промъква зад вражеските линии, със сигурност вдъхва надежда у повечето хора. Лично за себе си не мога да реша дали такава мисъл е вдъхновяваща, или плашеща.
	— Хмм — беше единственият коментар на Парин.
	Карс й се стори съвсем различен град сега, когато го наближиха от изток. Чифлиците и махалите постепенно отстъпваха пред по-големи многофамилни къщи, а после изведнъж кулите, които бяха различавали на хоризонта, се възправиха току пред тях, проточили снаги към напеченото бяло небе. А малко по-нататък бяха скалите и Плиткото море. Ситрин беше останала в Карс съвсем за кратко, преди да потегли към Антеа. Идеята да подкопае влиянието на Пик Устерзал сега й се струваше като амбицията на някаква друга жена. Когато най-после стигнаха до крепостта на холдинговото дружество, Ситрин изпита неочаквано облекчение, сякаш се връща в къщата на скъп приятел. На любовник дори.
	Но не в собствения си дом, не.
	Лауро и Коме излязоха да ги посрещнат. Подаграта на Коме беше била временно отбой и без бръчките от болка по лицето си той изглеждаше десет години по-млад. Чана била на пазара, затова Парин остави каруцата на един слуга и тръгна да я намери. Магистър Нисон също се появи, усмихнат, дружелюбен и нетърпелив да чуе всички подробности за пътуването и премеждията им.
	Бяха приготвили стая за Ситрин и тя се качи по стълбището. Стаята беше малка, но уютна — имаше легло, писалище, стъклен фенер със сребърен обков, който успяваше да изглежда едновременно изискан и натруфен. Килимът беше от тъкана тръстика и изненадващо мек под стъпалата й.
	А до леглото имаше чанта от червена кожа, която Ситрин виждаше за пръв път. Отвори я и намери вътре два комплекта документи, заедно с лакирана кутийка. На капака на кутийката беше гравиран образът на щъркел в полет. Повечето документи бяха писма от Порте Олива и Пик. Ситрин ги прегледа. Нова пивоварна спряла да обслужва заема си към банката, оборудването и останалите активи били продадени на другата пивоварна, с която банката поддържаше партньорски отношения. Нетната загуба била минимална. Дар Синлама, изследователят, който беше дал на Ситрин драконовия зъб, заминал за Сухата пуст с отряд от стотина души и още не се бил върнал. Или бил открил нещо интересно, или нещо било сметнало него за интересно, пишеше Пик, без да крие презрението си.
	Някои от вещите на Маркъс Уестер от склада били разпродадени. Приходът от разпродажбата бил даден на съхранение при Ярдем Хейн. И толкоз. Никакво обяснение защо Маркъс си е тръгнал, нито къде е отишъл — явно далеч, щом се е наложило Ярдем да му пази парите. Това беше първият въпрос, с който Ситрин да се занимае подробно, щом се прибере у дома.
	Последният доклад не беше от Порте Олива, а от самото холдингово дружество. Съдържаше записи от Порте Олива и преди това от Ванаи — пълен счетоводен опис на вложенията, които родителите на Ситрин бяха направили в банката преди смъртта си, и отчет как са били използвани средствата оттогава до ден-днешен. Депозитарен отчет на името на Ситрин бел Саркор.
	Лакираната кутийка също фигурираше в инвентарния опис на активите.
	— Забравила си, нали? — каза Коме Медеан от прага. — Чана не искаше да ми повярва, но аз бях сигурен, че ще забравиш. Сигурен бях.
	— За какво?
	— Вече си пълнолетна. Докато беше в Камнипол, криейки се от бог знае какво, а с кого дори не мога да повярвам, ти навърши пълнолетие. Вече не си дете. Чана смяташе, че е изключено да забравиш нещо толкова важно. Но ти отдавна си навършила своето пълнолетие, отдавна си преминала тази граница, реално, ако не и по закон, затова бях сигурен, че изобщо няма да се сетиш за нещо толкова маловажно.
	Ситрин отвори лакираната кутийка. Вътре имаше колие от бяло злато с инкрустирани светли изумруди. Скъпоценните камъни бяха с цвета на очите й.
	— Предполагам, че майка ти е била бяла като теб — каза Коме Медеан. — Да ти помогна ли със закопчалката?
	— Да, благодаря.
	Пръстите му бяха сигурни и сръчни. Колието легна около шията й. Беше малко дълго за дрехите, които Ситрин носеше в момента, но със светлата рокля щеше да стои великолепно. Тя се усмихна и сведе почтително глава.
	— Благодаря ви. Не бих могла да си мечтая за по-добри родители от Медеанската банка.
	Коме Медеан се усмихна.
	— Ти си фалшификаторка и рекетьорка. А чувам и че обичаш да попийваш. Според Пик Устерзал онази част от мозъка ти, която отговаря за оценката на риска, е останала недоразвита. Тези неща са били верни преди да навършиш пълнолетие, верни са и сега. Само едно нещо се е променило.
	— Да?
	— Да — каза Коме Медеан. — Разликата е, че сега носиш законова отговорност за всички сключени от теб договори.
	— Тоест вече няма да съм чучело и Пик няма да ми дърпа конците?
	— Това ти е противно, нали?
	— И още как.
	— Не. Още си твърде млада. Твърде неопитна. Четири години, две от тях в други клонове, за да видиш как работят истинските магистри. Тогава ще решим дали да те върнем в Порте Олива като управител на клона.
	— Две години, от тях шест месеца в друг клон — каза тя. — Израснах във Ванаи при магистър Иманиел. Вече съм виждала отвътре как функционира един банков клон.
	— Две години, една от тях в друг клон. Единственият начин да разбереш годишния цикъл на оборот и печалба е да го видиш от началото до края.
	— Дадено.
	Коме Медеан се усмихна и каза:
	— Е, мисля, че току-що си купих две години, какво ще кажеш?


	Въпреки приказките на Парин, че сега тя била новият експерт на банката по Гедер Палиако, Ситрин се изненада, когато разбра, че са я включили в официалното съвещание. Сметнала бе, че ще разговаря с Коме, Парин и Чана — може би с магистър Нисон или Лауро, — а после информацията ще бъде дестилирана и разтълкувана, преди да я представят на краля.
	Вместо това в холдинговото дружество пристигна гигантска карета със зеления цвят на летни листа. Беше с кралския герб, но без златните знаменца — да е с тях би означавало, че самият крал е дошъл при тях. Ситрин и Парин първи се качиха по стълбичката и хлътнаха в луксозната вътрешност на каретата, Коме се качи след тях.
	Каретата се клатеше като кораб в бурно море и докато стигнат двореца, Ситрин бе цялата в пот и й се гадеше. Слуга, чийто ранг остана мистерия за Ситрин, ги поведе по стъпала от бял мрамор към сграда с размерите на градче. Кралският дворец. От входа му се виждаха спящият дракон пред Гробницата на драконите и кулата на Вечерния съвет. Карс беше красив по свой начин.
	А в Карс Ситрин най-много харесваше пълната липса на дълбока яма в средата.
	Съвещателната зала беше на ръба между претенциозната показност и излишната скромност. Стените бяха тапицирани с плат толкова тъмен, че чак от втори поглед Ситрин си даде сметка за изключителното му качество. Столовете бяха изчистени и без никакви финтифлюшки, затова пък бяха изработени от тик и палисандър, а тапицерията беше от толкова гладка и фина коприна, че Ситрин се притесни да не я сцепи, като седне. Като цяло стаята говореше за човек, който знае, че от него се очаква разкош, но без залитане извън границите на добрия вкус. Само дето не се беше получило докрай.
	Крал Трациан се оказа по-млад от очакваното, но пък Маркъс не се беше сражавал с него, така че Ситрин нямаше основание да очаква старец. Не, Маркъс се беше сражавал срещу лейди Трациан. И все пак й се видя странно, че е само с няколко години по-голям от нея, още по-странна бе мисълта, че ако не е бил Маркъс, този мъж изобщо нямаше да е тук. Вместо него на трона щеше да седи някой Пролезер, а Ситрин нямаше да познава Маркъс Уестер. Ако Пролезер не се беше уплашил толкова, че да убие семейството на Маркъс…
	Твърде сложно. Всичко това бе твърде сложно, доброто и злото се бяха преплели до неузнаваемост. Така или иначе крал Трациан им даде разрешението си да седнат и каза:
	— Добре изглеждаш, Коме.
	— Някои дни съм по-добре, други по-зле — отвърна Коме и сви рамене. — Надявам се, че и вашите дребни проблеми са се смалили?
	— Значително — отвърна кралят с горчива усмивка, която подсказа на Ситрин, че е по-добре да не знае за какво става въпрос. Усмивката на Коме беше топла и видимо искрена, но Ситрин имаше чувството, че банкерът може да докарва усмивката си според случая.
	— Вече чух доста за нашите съседи и братовчеди в Антеа. Този регент. Как така сме проспали издигането му?
	— Доскоро е бил никой — каза Коме. — Малък дом. Баща с нищожно влияние в двора.
	— Колко бързо се променят нещата понякога — каза кралят и се наведе напред. — Какво по-точно научихме?
	Парин си пое тихо дъх, в знак че той ще вземе думата, и Ситрин си налегна парцалите.
	— Положението в Антеа е неспокойно през последната година — каза Парин. — Два бунта, вторият доведе до продължителни сражения в столицата и политическата смърт на няколко благородни дома. Започнаха и спечелиха за много кратко време война срещу традиционен за империята противник. Изгубиха крал от същата болест на кръвта, която е отнесла баща му и която най-вероятно ще убие и следващия им крал.
	Гласът и излъчването му се променяха, когато говореше така, и Ситрин го наблюдаваше запленена. Говореше твърдо, но без агресия. Жестовете му бяха премерени, но плавни. Ситрин беше сигурна, че резюмето му щеше да е съвсем същото, ако говореше пред най-долния слуга в къщата си, а не пред краля. За кратко всички се бяха озовали в свят, където нямаше място за класа и социален статут, свят, където Парин Кларк беше пълновластен господар.
	— Палиако притежава природен талант да митологизира собствената си личност. В крайна сметка обаче персоналните му качества са без значение. Налице са ограничения, които той не може да избегне, нито да се приспособи към тях достатъчно бързо.
	— Продължавай — каза кралят.
	— Изгубил е голяма част от реколтата в две кралства — продължи Парин. — Ако не беше превърнал войната с Астерилхолд в завоевание, по-малко негови хора щяха да гладуват идната пролет. Но сега и антийците, и астерилхолдците са негови, _всичките_ са негови. Едновременно с това подкрепата за Палиако сред нобилитета намалява. Не че някога е била голяма, най-малкото защото антийските благородници никога не са го възприемали като един от своите. Фактът, че собственият му главнокомандващ се разбунтува срещу него и го направи в името на принца, показва колко много има да се желае от Палиако в ролята му на ефективен водач на нацията. От друга страна, в сравнение с крал Симеон, регентът изглежда отворен за нови идеи. Лично предложи да открием клон на банката в Камнипол, предложение, което според мен трябва да обмислим сериозно.
	Парин сплете пръсти и кралят несъзнателно повтори жеста.
	— Антеа няма да се срине в хаос, но няма и да е стабилна. Мисля, че ще минат пет, може би шест години, преди Палиако да се превърне в заплаха за търговията или за съседите си. От друга страна, той изглежда злопаметен. Всеки, който го ядоса, когато е слаб, ще си плати, когато Палиако е силен. Астер е твърде малък, за да коригира действията му, а докато дойде време да поеме трона, положението ще се е променило отново.
	— Накратко, Антеа е като цирк с много кръв и фойерверки, но не представлява реална заплаха, така ли? — попита кралят.
	— Именно — отвърна Парин.
	— Грешите — обади се Ситрин. — С цялото ми уважение, но грешите.
	Коме се намръщи.
	— Твоят анализ е различен, добре. Но Парин е моят човек в Антеа вече почти десетилетие. Той познава страната. Знае как функционира.
	— А бил ли е лорд-регентът между краката му? Защото между моите е бил. Знам какъв е, когато никой не го гледа, и нищо от казаното дотук дори не се доближава до истинската природа на този човек.
	Крал Трациан вдигна вежди, а Парин Кларк се изкашля по начин, който не означаваше, че гърлото му е пресъхнало. Ситрин не му обърна внимание.
	— Всички вие мислите за Гедер като за човек с политически или религиозни убеждения. Като за човек, който е роден и подготвен да управлява кралство. Той не е такъв.
	— Може би магистрата ще ни просвети относно това що за човек е регент Палиако — каза кралят.
	— Той е… той е сладък, и самотен, и склонен към насилие, и адски обидчив. — Ситрин замълча, търсеше думи да опише онова, което беше видяла в Гедер Палиако. — Той е лош кредит.
	Коме Медеан изпъшка, сякаш го е пронизала внезапна болка. Парин изглеждаше адски сериозен.
	— Не разбирам — каза кралят. — Пари ли сте му дали?
	— Не. — Ситрин поклати глава. — И не бих му дала. Има признаци, по които един банкер разбира, че е направил грешка. Не винаги, но често, и появят ли се тези признаци, значи можеш да се сбогуваш с парите, които си инвестирал. Например отпускаш заем на някой и той започва да харчи нашироко. В парите, които си му дал, той вижда монетите, а не вноските, които ще трябва да плаща, за да се издължи. Харчи, сякаш парите са негови и никога няма да свършат. Ето такъв е Гедер. Той е от онези момчета, които имат нужда от майка, за да пораснат, а не е имал майка. Сега той има огромна власт и нищо, което да го възпира. Ще харчи пари. Ще харчи живота на хората си. И няма кой да го спре. Защото има на свое разположение най-голямата хазна извън Фар Сирамис. А когато ножът опре до кокала, лошият длъжник отрича. Винаги намира на кого да хвърли вината за провала си. Антеа вече се оглежда кого да обвини, когато започне гладът. Достатъчно е да се заслушаш какво говорят хората по кръчмите. И повярвайте ми, не Гедер ще опере пешкира.
	Ситрин се облегна назад. Беше се задъхала. Интересно.
	— Коме? — обърна се кралят към Медеан.
	— Анализът на магистрата звучи правдоподобно — отговори той. — Но не знам с какво може да ни помогне.
	Прекъсна ги тихо почукване. Влезе слуга с поднос, на който имаше сребърни чаши със студена вода. Изчакаха го в мълчание да сервира и да излезе.
	— Магистра — каза кралят, — ако приема вашия прочит на текста, какво бихте препоръчали?
	Ситрин се замисли. От война не разбираше. Нямаше нужната подготовка. Но ето, че кралят бе поискал мнението й, а след като бе признала на всеослушание, че е спала с Гедер, за излишна скромност вече нямаше място.
	— Бих препоръчала да мобилизирате силите си още сега. Дискретно, без открити действия срещу Гедер. Направете анализ къде ще удари и споделете резултатите от анализа със своите съюзници. Ако предположенията ви започнат да се сбъдват, ще изглеждате като умни търговци, които знаят какво да купуват и какво да продават още преди корабите да са пристигнали. И всички ще искат да знаят как и откъде сте получили вътрешната информация.
	— Аз имам приятели в Саракал — каза Коме. — Не делови партньори, а надеждни приятели, и с връзки при това. Бих могъл да им пиша. Ако не друго, поне ще разберем какви са настроенията по тази граница.
	— Бихме могли да подсилим връзките си с Антеа — предложи кралят. — Вашата делегация беше неофициална. Ако сформирам официално представителство… Или ако лично замина за Камнипол…
	— Не го правете — каза Ситрин. — Ако се почувства предаден, Гедер ще ви захапе по-силно, отколкото ако сте били противници от самото начало.
	— Не се обиждайте, но… — каза кралят. — Това може да постави самата вас в неприятна ситуация.
	— Знам — каза Ситрин.
	Всички се смълчаха. От високото им самочувствие и увереност не беше останал и помен. Ситрин отпи от чашата си. Водата беше освежаващо студена и с лек дъх на лимон.
	— Можем ли изобщо да направим нещо? — попита кралят.
	— Следете го. Чакайте. Надявайте се да надцени възможностите си достатъчно рано и достатъчно зле — каза Ситрин. — Най-доброто, което може да се каже за Гедер, е, че умее да си създава силни врагове.


	Клара

	През дните, които последваха, Клара постепенно стигна до убеждението, че по някакъв начин — по много начини — е умряла заедно с Досън в онази ужасна зала пред очите на всичките им приятели и роднини. Беше си затворила очите тогава, но беше чула всичко. А чутото беше толкова страшно, че въображението й рисуваше ужасии, които със сигурност бяха по-непоносими от реалността. Или пък не. Всичко, което се бе случило след това, й изглеждаше по-смислено, ако приемеше, че е умряла, преди то да се случи. Излязла бе от Кралски шпил, овдовяла преди броени минути, и никой не я поглеждаше, никой от познатите й не я заговори, сякаш беше невидима. Нито една от жените, които бе познавала през целия си живот, не намери и една утешителна дума за нея. Единствената, която я бе спряла да й предложи мъничко утеха, беше онази бледа и тъничка млада жена, търговката, чието име Клара не помнеше.
	Живяла бе в мъгла, сякаш извън тялото си. Оставила го бе да прави онова, което само сметне за нужно. Ходила бе при стари приятели и врагове. А нали точно това правеха призраците? Погледнато по този начин, всичко придобиваше смисъл.
	Значи болките, които започнаха след появата на Винсен Коу, не бяха агонията на смъртта. Защото тя беше умряла преди това. Бяха болките на прераждането и бяха ужасни. Будеше се посред нощ и плачеше до захласване. Извикаше ли го, Винсен идваше веднага и присядаше на леглото до краката й, но тя се опитваше да не го вика. Той с нищо не можеше да й помогне, само напразно губеше от съня си. А рано или късно пристъпът отминаваше и Клара заспиваше отново.
	Откри, че очаква да види Досън. И най-вече, че се опитва да измисли оправдание защо седи на едно легло със семейния ловджия, тя — по долни дрехи, той — само по клин. А после се поправяше. Нямаше нужда да обяснява нищо на Досън, защото той беше мъртъв. Това отново я разплакваше, а когато сълзите пресъхнеха, Клара продължаваше нататък. Не сила я крепеше да продължи, а липсата на избор.
	— Излизате ли, мадам? — попита домакинята. Казваше се Абата Коу, между другото. Явно беше една от десетките братовчедки и братовчеди, които кланът Коу беше разпръснал из цяла Антеа. Преди да се запознае с Абата, Клара не се беше замисляла дали Коу има семейство. Той беше слуга, а за предишната Клара слугите се материализираха от въздуха, когато имаш нужда от тях, и изчезваха отново, когато станат излишни, или, в случая със слугините, когато забременееха. Клара си спомняше за това със срам и с надеждата че не е била твърде сляпа за живота извън благородническото съсловие.
	— Да, излизам.
	— Ще се върнете ли за обед?
	— Едва ли. Ще ходя почти до Кралски шпил и едва ли ще мога да се върна, без да хапна нещо по пътя.
	— Току-що докараха ябълки — каза Абата. — Много са вкусни със сирене. Искате ли да ви дам?
	Минали бяха три дни, преди Клара да разбере, че това не е просто предложение, а единственото предложение, което ще получи от Абата. Ако откажеше, разговорът просто щеше да приключи и нямаше да види нито ябълките, нито сиренето.
	— Да, благодаря. — Този отговор беше добър, защото не предразполагаше към излишни приказки, а и защото призрачната Клара все още смяташе, че трябва да е любезна с хората.
	Облечена беше със сива траурна рокля, косата си беше увила с шал и вървеше с походката на жена, която знае къде отива. Надолу по тясната, смърдяща на изпражнения уличка към по-широката, но безименна улица, която излизаше на Затворническия мост. За всичките си години в Камнипол Клара почти не беше минавала по този мост. И сега би го избегнала, ако можеше. Стоновете и воят откъм закачените под моста клетки я разстройваха, а разстроеше ли се, трудно идваше на себе си. Веднъж вече бе загубила самообладание на мост и това й стигаше.
	Но оттук беше най-прекият път, а сега, когато трябваше да разчита на краката си, вместо на носилки и карети, всяка стъпка имаше значение.
	Винсен също беше излязъл. Да си търси работа. Това незнайно защо я изпълваше с чувство за вина. Редно беше тя да му осигурява храна, а не обратното. Той й беше слуга, само дето не беше… А не би могла да помоли Джори за пари, с които да издържа Винсен. Все едно да моли сина си да издържа любовника й, което от своя страна беше нелепо, защото Коу я беше целунал само веднъж, и то много отдавна, в друг един живот. Но дори тя трябваше да признае, че покрай неговата упорита, нежна, почти кучешка преданост и нейното бавно и болезнено прераждане, плюс факта, че Винсен беше изключително привлекателен мъж, мисълта започваше да й изглежда все по-малко нелепа.
	Мина по Затворническия мост и погледна назад. На вид изглеждаше къс, но краката й бяха на друго мнение. Извади една ябълка. Беше червена, зряла и Клара знаеше, че не бива да я яде сега, защото по обратния път ще е много по-гладна. Първата хапка беше стипчива, сладка и прекрасна. Втората — също.


	Първата й спирка беше една пекарна в самия край на по-хубавата част от града — още десетина крачки встрани и никоя уважаваща себе си жена от горните прослойки не би помислила да влезе. Пекарната беше буквално последното място, където някоя от старите й приятелки би се сетила да я търси. Ожен Фаскелан й се падаше далечна братовчедка и беше с две леви ръце, опреше ли до плетене. Когато Ожен й бе гостувала с другите жени, Клара никога не вадеше плетките, за да не я поставя в неудобно положение. Дребна любезност, която, оказа се, бе дала обилен плод.
	— Клара, изглеждаш чудесно — каза Ожен и стана от малката маса. — Моля те, нека ти взема нещо. Да хапнеш.
	— Не — каза Клара. — И без това ми помагаш достатъчно. Не искам да прекалявам с милостта на хората.
	— Поне от това си вземи хапка, моля те — каза Ожен и й предложи собствената си чинийка, в която имаше голямо парче мека бяла торта с червен крем, който ухаеше на ягоди.
	— Една хапка, добре — отстъпи Клара. — А ти ми кажи дали имаш някакви вести от Елисия.
	В пекарната миришеше на канела и захар. Клара похарчи последните си пари за чаша лимонов чай, възкисел и чудесен. Близо час събира вести за децата си. Джори и Сабиха се карали много, което можеше да се очаква предвид трудната ситуация. Е, дано да го преодолеят това. А фактът, че един ден Бариат просто беше изчезнал от града, едва ли работеше в полза на помирението им. Ожен била чула, че позната на Бариат от Естинпорт е получила писмо от него и че куриерът говорел с кабралски акцент. Елисия още била в провинциалното имение на съпруга си и чакала срамът от произхода й да позаглъхне. Добрата новина беше, че положението на Викариан в клира било затвърдено. Пратили го били в Кавинпол и макар че не там искал да отиде, едва ли щяло да има друго наказание, задето е син на баща си. Това беше малка победа, която подслади деня на Клара повече и от ягодовия крем.
	Когато Ожен стана да си ходи, Клара я целуна по бузата и я прегърна, но вътре в пекарната, а не на улицата, където някой би могъл да ги види. Трябваше да се грижат и за репутацията на Ожен. Уви, такъв беше светът, в който живееха.
	След това дойде ред на малката градска къща на лорд Скестинин. Клара тръгна на север, като се дърпаше от пътя на каруците, които вдигаха прахоляк. Улични кучета я последваха, с надеждата че ще сподели втората ябълка с тях. Като всеки ден досега, тя им напомни, че не ядат ябълки, после отхапа от сладкия плод. Последното и най-упорито куче я погледна многострадално и това я разсмя. Непременно трябваше да разкаже на Досън за кучето. После си спомни, разплака се и продължи напред.
	Тревожеше се как Джори ще изкара зимата. Иска, не иска, трябваше да замине за Естинпорт. Не би могъл да отиде в Остерлингов хребет. Бедният Джори, спасен от момичето, което уж той спасяваше. Всичко беше започнало във Ванаи, разбира се, и с вината, задето е убил всички онези хора по заповед на Палиако.
	Забави крачка, когато стигна хубавите квартали на града. Онези, които познаваше като дланта си. Изкушаваше се да спре някъде по пътя, да се отбие при някой стар познат, ако не за друго, поне за да види как ще реагират. Може да беше плод на въображението й, или несъзнателно виждаше отражение на собствените си тегоби в живота на други хора, но така или иначе имаше чувството, че нобилитетът на Камнипол сега е по-тревожен и притеснен, отколкото по време на войната. Често виждаше изопнати лица по улицата, а още по-често виждаше свещеници с твърди коси и кафяви раса да се разхождат преспокойно сред черните плащове, които Палиако беше превърнал в трайна модна тенденция. Врабци и врани, така ги беше кръстил Досън. От време на време съпругът й раждаше по някой незабравим лаф.


	— Майко — поздрави я Джори, когато тя влезе в градината. Прегърна я силно, макар и само за миг. Тя го целуна по бузата.
	— Добре дошла, Клара — каза Сабиха и се приближи. Очите й бяха зачервени от плач. Също като нейните, помисли си Клара, и си напомни да целуне момичето. Толкова малко можеше да им помогне, а колко голяма беше нуждата им от помощ.
	— Дойдох за издръжката си — каза Клара с усмивка, за която едвам й стигнаха силите. — Надявам се, че моментът не е неподходящ.
	— Винаги си добре дошла, майко — каза Джори притеснено. „Яде го отвътре, не му дава мира“, помисли си тъжно тя.
	— Много си мил. Добър човек си и от това страдаш. Както и аз. Сабиха, миличка, хрумна ми… щом така или иначе съм низвергната, чудех се дали да не използвам момента, за да прекарам известно време с внука си.
	— Със… — Сабиха ахна и се изчерви.
	— Преди време ти казах да забравиш за него. Грешала съм. Не сме семейството, което се надявахме да бъдем, но друго нямаме. Ти си важна за мен, значи и той трябва да е важен. Стига да ми разрешиш.
	— Да ви разреша? — ахна отново Сабиха.
	— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Ти си му майка.
	— Имате разрешението ми.
	— Не, недей да плачеш. Стига сълзи — въздъхна Клара.
	Остана при тях повече от обичайното и щеше да остане още, ако не беше мисълта за дългия обратен път. Тръгна си, когато прецени, че ако побърза, ще успее да стигне до пансиона, преди да е мръкнало съвсем. Уличките около пансиона не вдъхваха доверие дори денем, а нощем направо я плашеха.
	Почти беше стигнала до Затворническия мост, когато петима мъже с извадени ножове се изстъпиха пред нея.


	Свалиха качулката от главата й и Клара видя, че се намира в голяма тъмна стая. Оскъдната светлина идваше от железен канделабър над главата й, но Клара не би се изненадала, ако източникът й бяха факли в подземие. От двете й страни имаше войници с готови за стрелба лъкове, издигаха се като истински човешки стени. А пред нея, на гигантска банка, беше кацнал не друг, а лорд-регентът Гедер Палиако.
	Клара усети как страхът впива нокти в сърцето й. Призрачната й половинка нададе вой и се сви в ужас, успя да я повлече със себе си. Висшият свещеник стоеше встрани и зад нея, та Палиако да го вижда.
	— Клара Калиам — каза Гедер. — Прости ми натрапничеството, но имам няколко въпроса към теб и прецених, че трябва да ти ги задам. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще пострадаш заради лъжата си. Ще пострадаш зле. Разбираш ли?
	Устата й беше пресъхнала. Как се беше озовала тук? Какво беше направила? Все едно беше заспала и се беше озовала в кошмар, от който не може да се събуди. Все едно са я хванали да върши нещо лошо, без самата тя да знае какво.
	— Чух, че вече не живееш в къщата на сина си — каза Гедер. — Вярно ли е?
	Тя дишаше толкова трудно, че не знаеше дали ще е в състояние да отговори. Дали нямаше да сметнат мълчанието й за лъжа? Не й се мислеше какво може да й стори Палиако. Какво _ще_ й стори.
	— Да — успя да изрече.
	— Защо?
	— Присъствието ми пречеше на Джори и Сабиха да се отърсят от сянката на Досън в очите на двора.
	— Срещала ли си се с Ожен Фаскелан?
	— Да. Няколко пъти.
	— Срещала ли си се с Ана Мечили?
	— Да. Два пъти, мисля.
	Вдясно от нея един войник се раздвижи, звукът беше остър и сух. Сърцето й подскочи.
	— Вярна ли си ми? — попита Гедер.
	Клара поклати глава, не като отрицание, а в знак, че не може да отговори на този въпрос.
	— Вярна ли си ми? — повтори той по-високо.
	— Не мога да отговоря нито с „да“, нито с „не“, милорд. Просто не мисля за вас по този начин — каза тя.
	Тих шум като от дреха долетя иззад гърба й.
	— Сериозно? — попита Гедер. Изглеждаше искрено объркан.
	— Вие сте лорд-регентът, и вие сте човекът, който уби съпруга ми, и сте приятел на Джори от Ванайската кампания. Вие сте човекът, който ми помогна да изоблича Фелдин Маас. Но нищо от гореказаното не намира отражение в ежедневието ми. Сигурно би трябвало, на някакво ниво, но аз определено не отделям време да мисля за тези неща.
	— Срещаш се с всички тези хора. Срещу мен ли се опитваш да ги организираш?
	Тя се разсмя. Неволно. Ако беше преброила до десет, дори до пет, нямаше да го направи, но се разсмя, а стрелецът не я уби заради простъпката й.
	— Не. Не, за бога. Не ми е хрумнало дори. Просто се опитвам да спася семейството си.
	— Семейството си?
	— Да. Бариат е изчезнал, без да се обади на никого. Джори и Сабиха се тормозят страшно, карат се, а още са младоженци. Единствен Викариан не пострада сериозно от тази ужасна история. Е, и Елисия. Тя, изглежда, е добре, но едва ли е щастлива.
	— О — каза Гедер.
	— А сега, когато Досън го няма, семейството се разпада. Дори къщата ни я няма, макар че не къщите събират семействата всъщност, но преди имахме къща, а сега нямаме. Та затова всеки ден кръстосвам града.
	„Млъкни, млъкни, _млъкни_“, повтаряше си, но устата й продължаваше да плещи по своя воля.
	— И го има и проблема с траура. Колко трябва да чака човек, защото, от една страна, в двора има ясни правила за това, но аз вече не съм част от двора и не знам към какви правила да се придържам. Трябва да си ги измислям в движение. Ужасно е. Наистина.
	— Но не си заговорничила срещу мен или срещу трона?
	— Не — каза тя.
	Кратко мълчание.
	— Добре. Благодаря, че ми отдели от времето си. Можеш да си вървиш.
	Клара излезе навън. Беше в Кралски шпил. Главата й се въртеше и тя поспря при портата към улицата да си поеме дъх. Чувстваше нелепо облекчение. Сякаш са я нападнали и се е спасила по чудо. А може и така да беше. Вече разбираше защо лицата на хората са изопнати. Знаеше какъв е източникът на страх и репресии, тегнещи над града като погребален саван. Чудеше се колцина са били отвеждани без предупреждение и изправяни пред измисления съд на Гедер. Определено тя не беше единствената, поне в това не се съмняваше.
	Почувства се по-добре. Прореза беше пред нея, а Затворническия мост — ужасно далеч. Слънцето тежеше ниско в небето, подуто и червено, обагряше сградите на запад, очертаваше силуетите им като в картина на горящ град. И още по-лошо, в цялата бъркотия покрай отвличането си Клара беше загубила ябълките и сиренето.


	Когато се прибра в пансиона, слънцето отдавна беше залязло. Краката й надаваха вой при всяка стъпка. Гръбнакът й се беше превърнал в нажежен от болка шиш. Миризмата на бъркоча, който Абата приготвяше за вечеря, й се стори привлекателна, което само по себе си беше красноречив знак колко е огладняла. Клара тръгна към кухнята с единственото намерение да си плати наема и да остави още няколко монети за паница от мазната яхния, но завари там Винсен, седеше до огнището. Щом я видя, той скочи и я притисна към гърдите си.
	— Казаха ми, че си изчезнала! Че те отвели хора на регента!
	— Да. — Клара се отпусна в прегръдката му. Само за миг. — Може да ме пуснеш, ако искаш.
	— Не искам, милейди. Никога.
	— Много романтично — каза тя. — Пусни ме.
	Седна до огнището, а Абата й даде една паница с яхния за сметка на заведението, така че с монетите Клара си купи тютюн за лулата. Разказа им за срещата си с Ожен, за посещението си при Джори и Сабиха и как по обратния път хората на Гедер я бяха пресрещнали и я бяха отвели с качулка на главата. Обираше с хляб остатъците от яхнията, когато стигна до странната черна зала с войниците и Гедер Палиако, кацнал на гигантската си банка, който й задава абсурдни въпроси. Разказът й помогна да се успокои, да се отдалечи от случилото се, да позабрави страха, който беше изпитала.
	Запали лулата. Яхнията на Абата беше пресолена и възрядка, но тютюнът беше хубав. Клара седеше до огнището и пушеше с наслада, а после осъзна, че Винсен и Абата мълчат и я гледат, чакат я да продължи.
	— И после ме пуснаха да си вървя — каза тя.
	— Но какво ви питаха? — попита Абата. Клара за пръв път виждаше лицето й толкова оживено.
	— А, това ли. Питаха дали съм заговорничила срещу Гедер Палиако и короната.
	— И вие какво им казахте?
	— Че изобщо не ми е хрумвало да правя такова нещо.
	— И? — подкани я Винсен.
	Клара вдигна вежда.
	— Е, сега вече ми хрумна.


	Антракт
	Майстор Кит

	Отначало Судапал беше общност от няколко града с високи сгради, после се превърна в чудовищна тъмна ръка, която протяга към тях пръсти от кули, а след това изчезна и се озоваха сами в открито море. Адаса Орсун можеше сама да управлява лодката си, местеше се от въже на въже, вдигаше платна и променяше ъгъла на руля. От време на време караше Маркъс да й помогне с това или онова, когато сметнеше, че четири ръце ще се справят по-добре от две. Никога не молеше за помощ Кит и това, честно казано, го устройваше идеално.
	Отдавна не беше излизал в открито море с толкова малък плавателен съд. Почти беше забравил как безкрайната вода, ширнала се от хоризонт до хоризонт, и още по-безкрайното небе се съюзяват с миниатюрните размери на лодката и го изпълват едновременно със страхопочитание, боязън и чувството, че е в капан. Безкрайна шир във всички посоки, а той можеше да направи най-много две крачки в едната, три в другата, или да се свре в трюма, който беше толкова малък, че трябваше да се превие на две.
	Образ и подобие на собствения му живот. След бягството му от храма, богинята и единствения живот, който бе познавал, светът се беше разгънал пред него, пълен с открития, и всяко откритие водеше към ново. Много от нещата, на които го бяха учили в храма, се потвърдиха — драконите наистина бяха изчезнали и техните робски раси бяха превзели света, хората се лъжеха и мамеха постоянно, а съберяха ли се на по-големи групи, това неизменно пораждаше насилие, убийства и кражби. Но имаше и други неща, не по-малко на брой, които се различаваха от учението на богинята — че истината гарантира справедливост, че тринайсетте раси са обречени на взаимна омраза, че хора като Адаса Орсун — тимзинка — са отделен и по-нисш клон на човечеството. Опитът да си проправи път през митовете и лъжите се бе превърнал не просто в негово призвание, а в извор на радост и забава.
	Пътувал бе по широкия свят с мъже и жени, които харесваше. Слушал бе философи да философстват за природата на мирозданието. Имал бе любовници и ги беше губил. И в това безкрайно море от възможности за избор накрая се беше озовал в малка лодка на път към събития, колкото опасни, толкова и неизбежни. Срещу океана — мъничка лодка. Срещу робията — задачата да спаси света, който беше открил и обикнал, да го спаси дори с цената на живота си.
	Звучеше героично и романтично. Истината не винаги е на първо място.
	— Веднъж изядох хлебарка — каза Маркъс Уестер. Лежеше проснат на палубата, без риза, закрил очите си с ръка.
	— Не си — каза Кит.
	— Веднъж изядох мишка.
	— Не е вярно.
	Настана мълчание и за кратко светът се сведе до мекия вятър и вълничките, които се плискаха в борда на лодката.
	— Веднъж изядох червей.
	— Това пък защо си го направил? — попита Кит.
	Маркъс се ухили.
	— Защото загубих бас.
	Адаса Орсун излезе от трюма, протегна се, разкърши врат и се прозина с широко отворена уста.
	— Добре се движим, бързичко — каза тя и го вярваше. Значи можеше и да е вярно.
	— Откъде знаеш? — попита Маркъс. — Не е като да има път или ориентири, по които да съдиш.
	— Водата се променя — обясни тя. — Ще наближим островите след два-три дни. Храната и водата ще ни стигнат.
	— Вероятно — каза Кит.
	— Защо, това било ли е под въпрос? — попита Маркъс. — Мислех, че сме натоварили достатъчно, за да стигнем до следващата спирка, откъдето да купим още. Нещо не съм разбрал ли?
	— В морето сме — изсумтя презрително тимзинката. — А когато си в морето, всичко е под въпрос.


	— Ами въпросите? — попита Маркъс след три дни, докато вървяха по каменните улици на островната станция. Недалеч пред тях Адаса Орсун се пазареше с един южняр.
	— Какво въпросите?
	— Може ли да има лъжлив въпрос? — попита Маркъс. — Например, ако кажа: „Не е ли Сандр едно самовлюбено леке?“ или: „Не можеш да направиш това, нали?“ И двете са твърдения, но с условен момент. Как хващаш истината и лъжата в такива въпроси?
	— Забравяш. Не става въпрос за истината. Не истината долавям, а убедеността на говорещия. А в самото естество на въпросите липсва убеденост.
	— Добре де, но ако кажа: „Не знам“…
	— Не можеш да бъдеш убеден в нещо, което не знаеш — каза Кит.
	Южнярят вдигна два пръста, тимзинката — три.
	— Ами ако кажа: „Мисля, че името й е Адаса“?
	— Убеден си в това, да.
	— Мисля, че името й е Мика.
	— В това не си убеден. Всъщност подозирам, че си убеден в обратното, тоест че името й не е Мика. Макар че не бих могъл да се закълна в това само въз основа на казаното от теб.
	— Много особена е тази твоя дарба, тънка работа — каза Маркъс, когато стигнаха до поредния завой. Тук прави линии нямаше. Уличките се гърчеха и лъкатушеха, следвайки естествения релеф на скалите. Целият остров сякаш не беше пригоден за хора, чувство, което Кит познаваше и уважаваше. Напомняше му за храма, от който беше избягал. — По странен път си поел — довърши Маркъс.
	— Мисля, че всички вървим по този път, от раждането си до смъртта. Аз може би го виждам по-ясно от другите. Мисля, че това е мястото, което ни трябва. Изчакай само да кажа на Адаса къде отиваме.
	Тръгна към нея. Паяците в кръвта му бяха превъзбудени, танцуваха и го теглеха. Живнали бяха в присъствието на толкова много хора след продължителната оскъдна компания на двамата му спътници. А островът беше малък и едва ли имаше повече от шестдесет-седемдесет постоянни обитатели. Когато слезеха на истинско пристанище, щеше да е много по-лошо, Кит го знаеше от горчив опит. Но това беше проблем за друг ден.
	— Не мога да смъкна повече и да изкарам достатъчно за храна — лъжеше южнярят.
	Кит докосна Адаса Орсун по рамото.
	— Прощавай. Мисля да заведа Маркъс в географското магазинче ей там. Като приключиш, ела.
	— Добре — каза Адаса.
	— Благодаря ти. А той може да свали цената и пак да му остане за храна.
	— Ти си луд бе! — развика се южнярят след него. — Луд!


	Стара южнярка седеше на трикрако столче в паянтовия магазин. Погледна ги с големите си черни очи, но не личеше да ги вижда. Или пък просто не бързаше с оценките.
	— За карта ли сте дошли?
	— Нещо такова — каза Кит. — Търся реликвария на Асиан Бей.
	— Ти и всички останали — каза жената. Явно намираше разговора им за забавен.
	— Имате ли копие на Силаската карта?
	Жената присви очи, доколкото го умееха това южнярите, и излъга:
	— Такава карта не съществува.
	— Напротив. И аз съм човекът, който ще я вземе — каза Кит. Дребните гадинки в кръвта му започнаха да се протягат и мятат с наслаждение. — Чуй ме. Чуй гласа ми. Искаш да ми покажеш тази карта.
	— Не, не ис…
	— Аз искам — каза Кит. — Всичко ще е наред.
	Жената се намръщи, после вдигна пръст.
	— Изчакайте тук. Трябва да ида да погледна нещо.
	Още една лъжа, но не твърде далече от истината сякаш. Дори картата да не беше у нея, жената, изглежда, знаеше къде е.
	— Каква е тази карта? — попита Маркъс.
	— Използвали са я последните хора, опитали се да стигнат до реликвария — обясни Кит. — Добре би било да разполагаме с нея.
	Маркъс го хвана за лакътя и го обърна към себе си.
	— Правилно ли разбирам, че ти всъщност не знаеш къде се намира онова място?
	— Знам. Намира се на северния бряг на Лионеа — каза Кит. — Вероятно.
	Маркъс затвори очи.
	— Не знаеш.
	— Мога да съм по-точен, но с това няма да стана по-прецизен — каза Кит. — А и мисля, че има една дума за реликварии, които са лесни за намиране и всички знаят къде са.
	— Думата „празни“ ли е?
	— Всички думи са празни, докато не ги запълни жива воля. Но иначе, да. Макар че аз си мислех за „ограбени“.
	— Можеше да ми кажеш по-рано.
	— Щеше ли да има значение?
	— Да — каза Маркъс.
	И двамата знаеха, че лъже.


	Действащи лица
	Интересни и важни персонажи в „Кралска кръв“

	В ИМПЕРСКА АНТЕА

	___Кралското семейство___
	Крал Симеон, император на Антеа
	Астер, негов син и наследник

	___Дом Палиако___
	Лерер Палиако, виконт на Сламенкърш
	Гедер Палиако, негов син; също барон на Ибинлес и протектор на принца

	___Дом Калиам___
	Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет
	Клара Калиам, негова съпруга
	Бариат, Викариан и Джори, техни синове
	Прислуга и семейни роби, сред тях:
	Андраш рол Есталан, роб и портиер в дом Калиам
	Винсен Коу, ловджия на служба в дом Калиам
	Абата Коу, негова братовчедка

	___Дом Скестинин___
	Лорд Скестинин, главнокомандващ на имперския флот
	Лейди Скестинин, негова съпруга
	Сабиха, тяхната опозорена дъщеря
	Нейният незаконен син

	___Дом Анерин___
	Елисия Анерин (по баща Калиам), дъщеря на Досън и Клара
	Горман Анерин, син и наследник на лорд Анерин и съпруг на Елисия
	Корл, техен син

	___Дом Даскелин___
	Канл Даскелин, барон на Воденблат и посланик в Северобреж
	Сана, една от дъщерите му

	___Лордове и членове на кралския двор, сред които:___
	Лорд Терниган, лорд-маршал на крал Симеон
	Содай Карвеналин, негов секретар
	Сър Къртин Исандриан
	Сър Алан Клин
	Сър Госпи Алинтот
	Сър Солуз Верен
	Сър Сесил Верен
	Фалон Брут, барон на Содерлингово било
	Давед Брут, негов син
	Лорд Баниен от Естинфорт
	Граф Одерд Мастелин
	Естин Серсилиан, граф на Зидарско стърнище
	Миркус Шоут, граф на Цепендвор
	И също домовете Флор, Естинфорт, Фаскелан, Еминг, Тилиакин, Мастелин, Мечили, Каот, Пирелин и други

	___Актьорите___
	Китап рол Кешмет, познат още като майстор Кит, бивш послушник на паешката богиня, сега изменник
	Кари
	Хорнет
	Смит
	Чарлит Скорна
	Микел
	Сандр
	Басрахип, жрец на паешката богиня и съветник на Гедер Палиако
	Още няколко десетки свещеници


	В БИРАНКОР

	___Медеанската банка в Порте Олива___
	Ситрин бел Саркор, глас на Медеанската банка в Порте Олива
	Пик Устерзал, нейната нотариуска
	Маркъс Уестер, нейният капитан на охраната; също герой от Градис и Уодфорт
	Ярдем Хейн, негов заместник-командир
	Охраната на банката, сред които: Барт, Корисен Моут, Ахариел Акабриан, Хлебарката, Харт, Енен
	Идериго Белинд Синден, губернатор на Порте Олива
	Кахуар Ем, конкурент на Медеанската банка и бивш любовник на Ситрин
	Арин Костадин, негов делови познат от Херез
	Маестро Асанпур, собственик на кафене
	Капсен Гостермак, поет, отглежда гълъби
	Масео Ринал, пират
	Дар Синлама, иманяр и пътешественик


	В СЕВЕРОБРЕЖ

	Крал Трациан

	___Медеанската банка в Карс___
	Коме Медеан, собственик и управител на Медеанската банка
	Лауро Медеан, син на Коме
	Чана Медеан, дъщеря на Коме
	Парин Кларк, съпруг на Чана
	Магистър Нисон, глас на Медеанската банка в Карс


	В АСТЕРИЛХОЛД

	Крал Лечан
	Сър Дарин Ашфорт, посланик в Антеа


	В СУДАПАЛ

	Епечи, готвач
	Адаса Орсун, морски капитан


	ПОКОЙНИЦИТЕ

	Фелдин Маас, приживе барон на Ибинлес, екзекутиран за държавна измяна
	Фелиа Маас, негова съпруга, загинала от ръката на мъжа си
	Магистър Иманиел, глас на Медеанската банка във Ванаи и настойник на Ситрин
	Кам, икономка, и Безел, момче за всичко, загинали при опожаряването на Ванаи
	Алис, съпруга на Маркъс Уестер
	И също Мериам, тяхна дъщеря, изгорени в дома им заради политическа интрига
	Лорд Пролезер, кралят Еднодневка, убит за отмъщение
	Морад, последният Драконов император, според легендата умрял от раните си
	Инис, от люпилото на Морад, няма данни как е настъпила смъртта
	Астерил, от люпилото на Морад, създателя на тимзините, отровен
	Дракис Гръмовран, човек, велик генерал от последната драконова война, починал от старост


	Въведение в таксономия на расите

	(Из ръкопис, приписван на Маласин Калва, таксономист в двора на Клерон Нуасти Кау, петия с това име)

	Изследването и класификацията на тринайсетте човешки раси по кръв, ред на появата, междурасови кръстоски или предназначение е, по необходимост, дело на цял един живот. Ако по-тънките детайли на великото и сложно сътворение понякога изглеждат объркани или неясни, това не бива да е повод за тревога. Целта на това есе е да въведе несведущия в прекрасния и интересен свят на таксономията.
	Ще започна с кратък ключ, който читателят да ползва при нужда.

	ПЪРВОКРЪВНИ
	Първокръвните са дивият, почти животински вид, от който е произлязло цялото човечество. Ако не бяха драконите, които да създадат от тази основна глина дванайсетте допълнителни раси, човечеството щеше да се състои единствено от първокръвни. Дори сега те са най-популярната от расите, срещат най-малки трудности при размножаването и се разпространяват по целия познат свят като плевели в розова градина. Сравнението няма за цел да обиди никого, просто истината не се съобразява с изискванията на етикета.

	ИЗТОЧНАТА ТРИАДА
	Най-старите от изкуствените раси образуват Източната триада — ясуру, йему и тралгу.
	Смята се, че ясуру са първата от по-висшите раси. По размер и форма те са най-близо до първокръвните, но тялото им е покрито с металическите люспи на по-нисшите дракони. Най-вероятно са били създадени като воинска каста, която залага преди всичко на грубата сила, надзиратели, които да контролират първокръвните роби.
	Йему очевидно са по-късно подобрение. Едрата им снага и бивните са имали за цел да вдъхват страх у по-нисшите раси, но като при други от вторичните човешки раси, по-големият ръст и по-голямата сила са имали своята цена. От всички раси йему имат най-малка продължителност на живота.
	Почти сигурно е, че тралгу са най-новата раса от Източната триада. Те са по-високи от първокръвните, притежават силните зъби и острия слух на истински хищник и здравият разум подсказва, че са били създадени по-скоро за лов, отколкото за битки. Може да се каже, че през вековете след падането на драконите тралгуните най-вероятно са щели да наложат господството си над останалите раси, ако не са били сериозните им проблеми с размножаването.

	ЗАПАДНАТА ТРИАДА
	Така, както Източната триада бележи епоха на война, когато расите са били създавани най-вече като оръжие, така Западната триада е белег за време, когато драконите са насочили вниманието си към по-елегантни и специализирани инструменти. Синаите, дартините и тимзините несъмнено са били създадени за по-специфична употреба.
	В сравнение с всички други раси синаите са тънки и бледи като филизи, расли на сянка. Те обаче притежават завиден талант в науката и изкуствата, макар че обикновено се плъзгат по повърхността, а дълбоките прозрения им убягват. Така както ясуру са първият опит на драконите във воинските касти, така синаите са били нещо като чернова на расите, дошли по-късно.
	Дартините, макар и създадени по същото време, не притежават интелигентността на синаите, пък била тя и зачатъчна. По всичко личи, че са били създадени за тежък труд в мините. Светещите им очи са единствени по рода си сред човешките раси и дори в животинския свят нямат свое подобие. Способността им да се ориентират и в най-непрогледния мрак е удивителна, а дребните им тела са отлично приспособени за провиране през тесни подземни проходи. На това безспорно се дължат и упоритите слухове за тайна подземна крепост на дартините, макар такава крепост да не е открита и едва ли ще бъде открита в бъдеще, защото не би оцеляла дълго без постоянна поддръжка.
	Колкото до тимзините, те са единствената човешка раса, чието място и ред в сътворението не подлежат на съмнение. Те са най-младата раса, създадени по време на последната драконова война. Техните тъмни насекомоподобни люспи не им осигуряват и наполовина защитата, от която се ползват ясуру, затова пък хитиновото им покритие може при нужда да защити цялата повърхност на телата им, всички отверстия, включително ушите и очите. Не е ясно с каква цел са били създадени, изказвани са различни хипотези, една от които е отглеждането на пчели.

	ГОСПОДАРСКИТЕ РАСИ
	Господарските раси или Високата триада представляват върховото постижение на драконите, преди те да западнат. Това са расите картадам, рошадам и хонадам.
	Картадамите, какъвто съм и аз, събират в себе си най-доброто от всичко сторено преди това. Интелигентността, появила се при синаите, и воинският инстинкт на Източната триада се комбинират успешно при картадамите. В добавка, единствено при тази от всички раси е налице пълно покритие от топла козина, а украсите от вплетени мъниста са признак на най-висш етикет и лична красота.
	Хонадам живеят предимно във Фар Сирамис и околните нему територии и представляват подобрение на воинския импулс, вдъхновил създаването на йему. Макар и малко по-дребни от йему, хонадам имат в кожата си дебел минерален пласт, който ги защитава успешно от насилие, а ясната мисъл и високият им интелект са ги направили доминиращата раса на целия западен континент. Неприязънта им към пътуването по вода ограничава участието им в морската търговия и вероятно е причината да се въздържат от завоевателна презокеанска политика.
	Рошадам, също като хонадам, се срещат най-вече във Фар Сирамис, двете раси сякаш са създадени да действат в синхрон и сътрудничество. Дребни на ръст и слаби, рошадамите са единствените, които драконите са дарили с умението на полета.

	ДЕКАДЕНТСКИТЕ РАСИ
	След като изкуствата на драконите достигнали своя апогей, последвало неизбежното залитане към свръхспециализацията. Последните раси, сътворени от тях, носят белега на чудатото — хаавиркини, южняри и удавени.
	Вековете след падането на драконите хаавиркин прекарват неизменно в замръзналите пристанища на Севера. Неприятният им и агресивен нрав не е знак за воински талант и предназначение, а е пример как без господаря си едно животно се връща към своята животинска природа. Едри са като йему, но не заради мускулна сила, а заради дебелия слой подкожна тлъстина, който ги пази от северния студ. Някои сравняват лицевите им татуировки с ритуалните мъниста на картадамите, но подобно сравнение е неуместно и говори за дълбоко непознаване и на двете раси.
	Южнярите с техните огромни черни очи, пригодени към тъмнината, са христоматиен пример за израждането на една иначе велика наука. Пръснати южно от Лионеа, те са създали култура, която е взела равни части от термитския начин на живот и суеверията на номадските племена. Макар и способни да се размножават, тези получовеци с огромни очи предпочитат да прехвърлят това задължение на една централна фигура, нещо като царица майка, чиито поданици играят ролята на търтеи. Още се спори дали са били създадени, за да населят пустините на Юга, или са се преселили там, защото са били неспособни да се съревновават с по-висшите раси.
	Удавените са последното доказателство за упадъка на драконите. Макар да наподобяват първокръвните по размер и форма, удавените живеят под водата по всички ширини. Общуването с тях е силно затруднено, а склонността им да се събират в плитчините често кара другите раси да ги оприличават на човешки водорасли. Предположенията, че са били създадени във връзка с някакъв велик подводен проект на драконите, който тепърва ще даде резултат, са романтична глупост и нищо повече.
	След като набелязахме по този начин основата, можем да се заемем с петте философски подхода, които определят как образованият ум класифицира, подрежда и в крайна сметка оценява расите…


	Благодарности

	Бих искал да благодаря на Ти Франк, който ми помогна с навигацията в особено трудните води на тази книга. Също на агентите си Шона Маккарти и Дани Барор, чието дръзновение и трудолюбие ми помагат да се занимавам с това, което обичам най-много, също на Донгуон Сонг, Ан Кларк, Алекс Ленкики, Джак Уомак и целия екип на „Орбит“ за съдействието и гениалните хрумвания. Но най-вече бих искал да благодаря на семейството си, задето поеха и моите задължения, докато аз водех войни и плетях интриги в главата си.
	Всички грешки и недомислици са мои и само мои.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6995
	__Издание:__
	Даниел Ейбрахам. Кралска кръв
	Американска. Първо издание
	Превод: Милена Илиева
	Редактор: Иван Тотоманов
	Художествено оформление на корица: „Megachrom“
	Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова
	Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково
	Формат: 60/90/16
	Печатни коли: 28
	ИК „Бард“ ООД, София, 2012
	ISBN: 978-954-655-352-2