[Kodirane UTF-8]

|	Дейвид Едингс, Лий Едингс
|	Белгарат — магьосникът


A>
	Това е книга първа от сагата за Белгарат. Земята е създадена като арена за колосална битка между силите на Доброто и Злото. Но директният сблъсък между тях може да доведе до унищожаване на Вселената. Ето защо са сътворени хората — те трябва да решат изхода от сблъсъка. Боговете ще подготвят всичко и ще се оттеглят. А мястото им ще заемат техните ученици — безсмъртните магьосници, пръв сред които е Белгарат. Ала навсякъде има предатели…

A$


D>
	__На Оуен__
	Занимаваме се с това още от април 1982. Твоето приятелство, наставленията и вярата ти в нас винаги са означавали много за нас.
	Остана още една!
@	Лий и Дейвид
D$

>	Пролог

	Бе доста след полунощ, а навън цареше невероятен студ. Луната изгря и на нейната светлина ледените кристалчета, пръснати из нападалия сняг, проблясваха като небрежно разсипани диаманти. Гарион имаше чувството, че по някакъв необичаен начин покритата със сняг земя отразява звездното небе над него.
	— Мисля, че вече доста се отдалечиха — каза Дюрник, надзъртайки в далечината. Дъхът му излизаше на бели кълба в ледения, мъртвешки неподвижен въздух. — Вече не виждам онази дъга.
	— Дъга? — попита Белгарат, леко развеселен.
	— Знаеш какво имам предвид. Всеки от тях излъчва различна на цвят светлина. Тази на Алдур е синя, на Исса — зелена, на Чалдан — червена. И всички останали също си имат свой цвят. Това има ли някакво значение за тях?
	— Вероятно отразяват особеностите на характерите им — отвърна му Белгарат. — Макар че не бих могъл да го твърдя със сигурност. Двамата с Учителя никога не сме говорили за това. — Той тропна няколко пъти в снега. — Защо не се върнем вътре? — предложи след малко. — Какъв студ само!
	Те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма, обратно към къщата, а стъпките им заскърцаха в заскрежения сняг. Постройката в основата на хълма изглеждаше топла и уютна. Покривът й беше засипан със солиден снежен покров, украсен по краищата с ледени висулки, които проблясваха на лунната светлина. Сградите, проектирани от Дюрник, бяха потънали в мрак, но от прозорците на къщата струеше златиста светлина, която се разстилаше по покритата със сняг градина. Стълб от сиво-синкав, устремен към небето дим се извисяваше от комина на покрива, достигайки сякаш чак до самите звезди.
	Вероятно не бе необходимо тримата да изпращат своите гости чак до върха на хълма, но това бе къщата на Дюрник, а Дюрник беше сендар. Сендарите са много чувствителни, когато нещата опрат до родова принадлежност или пък гостоприемство.
	— Ерионд се е променил — отбеляза Гарион, когато вече почти бяха достигнали най-ниската точка на хълма. — Сега изглежда далеч по-уверен в себе си.
	Белгарат сви рамене.
	— Пораснал е. Всеки пораства рано или късно. Всеки, освен Белар, може би. Не вярвам Белар да порасне някога.
	— Белгарат! — възкликна втрещено Дюрник. — Не се полага на един простосмъртен да говори така за своя Бог!
	— Какво имаш предвид?
	— Онова, което каза току-що за Белар. Той е Бог на алорните, а ти си алорн, нали?
	— И какво те кара да мислиш така? Аз съм толкова алорн, колкото си и ти.
	— Винаги съм си мислел, че си алорн. Ти определено прекарваш доста време с тях.
	— Но идеята за това не беше моя. Учителя ми ги повери преди около пет хиляди години. Оттогава на няколко пъти се опитвах да му ги върна обратно, но той не искаше и да чуе за подобно нещо.
	— Добре де, щом не си алорн, какъв си тогава?
	— Ами, не съм съвсем сигурен. Това не беше от особено значение за мен, докато бях млад. Но със сигурност знам, че _не съм_ алорн. Не съм достатъчно луд, за да бъда алорн.
	— Дядо! — възкликна Гарион.
	— Ти не се броиш, Гарион. Ти си само наполовина алорн.
	Достигнаха прага на къщата и внимателно изтупаха краката си от снега, преди да влязат вътре. От този праг започваха владенията на леля Поул, а тя хич не обичаше хора, които оставят снежни следи по нейния безупречно чист под.
	Къщата беше изпълнена с уютна топлина. Златистите пламъци на светилниците се отразяваха в лъснатите до блясък медни повърхности на гърнетата, тенджерите и тиганите на леля Поул, които висяха кротко на металните си куки от двете страни на извития свод на камината. Измайсторените лично от Дюрник дъбови маса и столове, разположени в центъра на стаята, също изглеждаха като потопени в златна баня.
	Тримата се насочиха веднага към камината, за да стоплят ръцете и краката си. Вратата се отвори и в рамката й се появи Поледра.
	— Е — каза тя, — изпрати ли ги?
	— Да, скъпа — отвърна й Белгарат. — Вървяха в общи линии на североизток, когато ги изгубихме от поглед.
	— Как е Поул? — попита Дюрник.
	— Щастлива — отговори му тъмнокосата баба на Гарион.
	— Не това имах предвид. Будна ли е още?
	Поледра кимна.
	— Лежи си в леглото и се възхищава на работата си.
	— Може ли да надзърна, за да я видя?
	— Разбира се. Само гледай да не събудиш бебетата.
	— Упражнявай се отсега, Дюрник — посъветва го Белгарат. — Смисълът на живота ти през следващите няколко месеца ще се изчерпва кажи-речи с това да не събудиш бебетата, когато не му е времето.
	— Не е честно да го дразниш така, дядо — отбеляза Гарион.
	— Не го дразня, Гарион. Сънят е нещо твърде рядко срещано в къща, в която наскоро са се родили близнаци. Поне единият от тях винаги е буден. Искаш ли нещо за пиене? Ще взема да открия бъчонката с бира на Поул.
	— Тя ще ти оскубе брадата, ако те спипа да бърникаш из зимника й без нейно позволение.
	— Първо на първо, тя няма да ме спипа, Гарион. Тъкмо в момента е твърде заета с това да бъде майка.
	Старецът прекоси стаята, отвори един от шкафовете, завря главата си вътре и започна да ровичка.
	Гарион съблече наметалото си, окачи го на една дървена закачалка и се приближи до камината. Краката му още бяха замръзнали. Той огледа филигранната дърворезба на рафтовете по стената. Личеше си, че е работа на Дюрник. Маниакалната страст на ковача към детайлите си личеше във всичко — мебелите, верандата навън, елегантно извитите стъпала на стълбището в края на коридора.
	— Открих я — викна доволно Белгарат от кухнята. — Беше я скрила зад бурето с брашно.
	Гарион се усмихна. Дядо му сигурно би намерил бъчонката с бира дори да беше скрита сред непрогледния мрак на дъното на някоя въгледобивна мина.
	Старецът се появи, понесъл три халби, пълни с пенлива бира, остави ги на масата и придърпа един стол така, че да гледа право към камината.
	— Дръпни си и ти един стол, Гарион — подкани го той. — Заслужили сме си малко уют.
	Гарион си взе стол.
	— Ама че нощ, а? — каза той.
	— Така си е, момчето ми — съгласи се старецът. — Така си е.
	— Не трябва ли да пожелаем лека нощ на леля Поул?
	— Дюрник е при нея. Хайде да не ги безпокоим. Това си е особен момент за женените хора.
	— Да — каза Гарион, припомняйки си онази вечер преди две седмици, когато се бе родила дъщеря му.
	— Ще се връщаш ли скоро в Рива?
	— Май се налага — отвърна Гарион. — Но все пак мисля да поостана още няколко дни. Поне докато леля Поул се изправи отново на крака.
	— Само не чакай твърде дълго — посъветва го Белгарат с лека усмивка. — Сенедра сега е съвсем сама на трона, в случай че си забравил.
	— Ще се оправи. Тя е умно момиче.
	— Да, но въпросът е _ти_ дали искаш тя да се оправя сама.
	— О, не мисля, че ще обяви война на някого, докато ме няма.
	— Може би, но със Сенедра човек никога не може да бъде съвсем сигурен, не мислиш ли?
	— Престани да се заяждаш с жена ми, дядо.
	— Не се заяждам. Обичам я с цялата си душа, но също така я познавам. Исках само да кажа, че тя е непредсказуема.
	Старият магьосник въздъхна.
	— Има ли нещо, дядо?
	— Просто предъвквам някои стари грешки. Мисля, че вие двамата с Дюрник не осъзнавате какви щастливци сте. Аз не бях у дома, когато се родиха моите близнаци. Бях на път, по важни дела.
	Гарион естествено знаеше историята.
	— Ти не си имал избор, дядо — каза той. — Алдур ти е заповядал да отидеш в Малория. Било е време да се отнеме Сферата от Торак, а Черек Мечото рамо и синовете му е нямало да се справят без твоята помощ.
	— Не се опитвай да изкараш всичко толкова просто, Гарион. Голите факти сочат, че аз изоставих жена си точно когато тя най-много се нуждаеше от мен. Нещата можеха да се развият съвсем иначе, ако не го бях направил.
	— И сега се чувстваш виновен за това?
	— Разбира се, че се чувствам виновен. Нося тази вина на плещите си вече три хилядолетия. Можеш да ме окичиш с всички кралски помилвания, за които се сетиш, но това няма да промени нищо.
	— Баба ти е простила.
	— Разбира се, че ми е простила. Твоята баба е вълчица, а вълците не са злопаметни. Цялата работа е там, че _тя_ може да ми прости, _ти_ също можеш да ми простиш, но _аз_ не мога да си простя. Хайде да си говорим за нещо друго, а?
	Дюрник се върна от спалнята.
	— Тя заспа — каза нежно. После отиде до камината и сложи още дърва в огъня. — Ама навън е доста студено, а? Трябва да поддържаме огъня.
	— Трябваше сам да се сетя — извини се Гарион.
	— Бебетата спят ли? — попита Белгарат.
	Ковачът кимна.
	— Наслаждавай им се, докато можеш.
	Дюрник се усмихна. След това на свой ред си придърпа стол край огъня.
	— Помниш ли за какво си говорихме през деня? — попита той, докато се пресягаше за последната, трета халба на масата.
	— Говорихме си за доста неща — каза му Белгарат.
	— Имам предвид за това как нещата се повтарят отново и отново. Но онова, което се случи тази вечер, не е от тях, нали?
	— Ще те изненадам ли, ако кажа, че Поул не е първата жена, която ражда близнаци?
	— Знам, Белгарат, но този път всичко ми изглежда някак по-различно. Имам чувството, че това не е едно от нещата, които са се случвали и преди. Тази вечер беше по-особена. Благословена от ръката на УЛ. Това случвало ли се е някога преди?
	— Не, доколкото знам — призна старият магьосник. — Може пък наистина да става въпрос за нещо _ново_. Ако е така, значи животът ни ще придобие малко странни измерения, не мислите ли?
	— Защо? — попита Гарион.
	— Хубавото нещо на повтарящите се събития е, че знаеш до голяма степен какво да очакваш, нали? Ако всичко е спряло след онзи „инцидент“, за да се задвижи сега отново, значи ни предстои нещо нечувано и невиждано.
	— А пророчествата не намекват ли за какво би могло да става въпрос?
	Белгарат поклати глава.
	— Не. Последният абзац от Кодекса на Мрин гласи: „И ще дойде велика светлина и в нейните лъчи ще оздравее онуй, що е било наранено. И прекъсната Цел ще поеме отново по пътя си, тъй както е било намислено още от самото начало.“ Останалите пророчества казват кажи-речи същото. — Той се усмихна лукаво. — Да си кажа честно, нямам нищо против да предам задълженията си на някой друг. И без това съм вече твърде стар, за да хукна да спасявам света. Отначало ми се струваше доста забавно дело, но като го направиш шест-седем пъти, започваш да се чувстваш доста изхабен.
	— Каква невероятна история би се получила от всичко това — каза замечтано Дюрник.
	— От кое? — попита Белгарат.
	— От всичко, през което си минал. Да спасиш света, да водиш битки с демони, да „подсещаш“ Боговете за туй-онуй — все неща от този сорт.
	— Досадна история, Дюрник. Много, много досадна — възпротиви се Белгарат. — Освен това имаше доста дълги периоди, в които просто нищо не се случваше. Каква история би се получила, когато разкажеш как куп хора са си седели ей така и са чакали да се случи нещо?
	— О, убеден съм, че е имало достатъчно събития, които да поддържат тръпката. Знаеш ли, ще ми се някой ден наистина да чуя цялата история — за това как си срещнал Алдур, за това какъв е бил светът преди Торак да го разцепи, как ти и Черек Мечото рамо сте възвърнали Сферата. Всичко от игла до конец.
	Белгарат се засмя.
	— Ако подхвана тази история сега, и година да мине, пак няма да съм стигнал дори до средата. Освен това си имаме по-важни дела.
	— А дали наистина са по-важни, дядо? — попита Гарион. — Ти току-що каза, че твоята роля е приключила. Тогава защо тъкмо сега да не е времето да разкажеш всичко?
	— И каква ще е ползата? Ти имаш кралство, което трябва да управляваш, а Дюрник ферма, за която да се грижи. И на двама ви предстоят твърде важни дела, за да седите просто тук и да си губите времето, като слушате моите небивалици.
	— Запиши ги тогава. — Новата идея завладя отведнъж Гарион. — Знаеш ли, дядо, колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че си длъжен да го сториш. Бил си тук още от самото начало. И си единственият, който знае цялата история. Което ще рече, че наистина си _длъжен_ да я запишеш. Разкажи на света как точно се е случило всичко.
	Лицето на Белгарат помръкна още повече.
	— Светът не дава и пет пари за моята история, Гарион. Най-много да обидя цял куп хора. Те живеят със собствените си заблуди и това ги прави щастливи. Нямам намерение да прекарам следващите петдесетина години в драскане на истории, та куп многознайковци да хукнат към Долината, за да спорят с мен. Освен това, аз не съм историк. Защо тогава да си уморявам ръката с подобно несвойствено за мен начинание?
	— Недей да скромничиш, дядо. И двамата с Дюрник знаем, че въобще няма да ти се наложи да пишеш. Ти можеш да заповядаш на мислите си да се отпечатат върху хартията. Няма да ти се наложи дори да вдигнеш перото.
	— Не става — тросна им се Белгарат. — Нямам намерение да си губя времето с глупости.
	— Станал си мързелив, Белгарат — обвини го Дюрник.
	— Чак сега ли го забеляза? Мислех си, че е очевидно.
	— Значи все пак няма да го направиш? — попита натъртено Гарион.
	— Не и докато някой не измисли по-добра причина от вашата за това.
	Вратата на спалнята се отвори и в кухнята влезе Поледра.
	— Вие тримата цяла вечер ли ще говорите? — скара им се тихо тя. — Ако това сте си наумили, по-добре вървете на някое друго място. Събудите ли бебетата… — Паузата в края на фразата прозвуча по-скоро като удивителен знак.
	— Тъкмо се канехме да си лягаме, скъпа — излъга Белгарат, без да му мигне окото.
	— Ами лягайте си тогава, какво чакате!
	Белгарат стана и се протегна — може би малко пресилено.
	— Тя е права, мен ако питате — каза той на двамата си събеседници. — До изгрев слънце има още доста време, а близнаците спаха кажи-речи целия следобед. Ако ще лягате, сега му е времето.
	Тримата се качиха на тавана и се изтегнаха върху сандъците, които Дюрник бе наредил и застлал с меки одеяла. Гарион остана буден дълго време, загледан в сенките, които пламъците на вече утихващия огън в камината от долния етаж хвърляха по тавана. Отпърво той се замисли за Сенедра и за своите собствени деца, но после в съзнанието му изникнаха отново невероятните събития от изминалата вечер. Леля Поул винаги беше имала важна роля в неговия живот, а сега, след раждането на близнаците, нейният собствен живот бе добил завършеност.
	Малко преди да заспи, кралят на Рива си спомни за разговора, който бяха водили с Дюрник и Белгарат. Той беше достатъчно честен, за да си признае, че интересът му към историята на Света, която можеше да напише неговият дядо, не бе изцяло академичен. Старият магьосник беше странен, неразгадаем човек и неговата история обещаваше да възнагради читателите с проникновения, недостъпни за който и да е друг източник по въпроса. Но за да седне да я напише, някой трябваше да му виси на главата кажи-речи непрекъснато. Белгарат мразеше да си прави труда за каквото и да било. Но Гарион като че ли се сещаше за начина, по който да измъкне все пак историята от своя дядо. Той се усмихна. Огънят в камината замираше.
	После кралят заспа, тъй като вече беше доста късно, и — вероятно заради приятния аромат, долитащ от кухнята на леля Поул — сънува фермата на Фалдор, където бе започнала _неговата_ история.


>	I част
>	Долината


>>	Първа глава

	Проблемът с всяка идея идва оттам, че колкото повече се дърдори за нея, толкова по-изпълнима и реална започва да изглежда тя. Подхвърленото уж случайно по време на обикновен неангажиращ разговор преди лягане предложение може изведнъж да се превърне, поне доколкото това касае другите, в твой неотложен дълг. Защо никой така и не успя да разбере, че дори да съм склонен да _обсъдя_ нещо, то това все още не означава, че смятам наистина да го направя?
	Както и да е. Този път всичко започна с нелепата забележка на Дюрник колко много му се искало да чуе _цялата история_. Знаем го какъв е — умира си да разглоби всяко нещо на части, за да разбере как действа. Е, поне в този случай му е простено. В края на краищата, Поул тъкмо го бе зарадвала с близнаци, а мъжете са склонни да му изтърват края в подобни моменти. Виж Гарион поне трябваше и сам да се сети, че това, което се опитва да ме _принуди_ да направя, е пълна безсмислица. Проклет да е денят, в който насърчих любопитството на това момче към първопричините в най-широк смисъл. Понякога може да бъде такъв досадник! Ако просто ме беше оставил на мира, нямаше да трябва да се залавям с този непосилен труд.
	Но не — двамата с Дюрник продължиха да ме тормозят и на следващия, и на по-следващия ден и тъй нататък, сякаш съдбата на света зависеше от тази тяхна прищявка. Опитах се да ги замотая с няколко мъгляви обещания — всъщност човек не би могъл да ги нарече дори обещания — като горещо се надявах, че те скоро ще забравят за всичко това.
	После Гарион направи нещо толкова безскрупулно и нечестно, че постъпката му ме разтърси от дън душа. Той каза първо на Поулгара за глупавата си идея, след като се върна в Рива, разказа и на Сенедра. И като че ли това не беше достатъчно, та те двете се съюзиха и решиха да привлекат Поледра на своя страна. Не е за вярване, нали?
	Тук му е мястото да си призная, че вината си беше изцяло моя още от самото начало. Единственото извинение, за което мога да се сетя е, че през онази нощ бях малко изморен. Затова така нелепо позволих да ми се изплъзнат някои малки лични тайни, които бях съхранявал в паметта си цели три хилядолетия. Като например тази, че навремето изоставих бременната Поледра, за да поема една важна мисия. Нося вината за това на плещите си кажи речи през половината си живот. Тя ме пробожда като нож, проникнал дълбоко в плътта ми. Гарион знаеше това и без дори да му мигне окото се възползва, за да ме накара да се заема с нелепото начинание. Той _знае_, че при тези условия не бих могъл да откажа нищо на жена си.
	Поледра, разбира се, не оказа върху мен какъвто и да е натиск. А нямаше и нужда. Просто подхвърли, че тя лично би ме посъветвала по-скоро да се захвана с работа. Да не би да имах някакъв избор? Надявам се, че кралят на Рива е щастлив от това, което ми причини.
	Ще направя грешка, ако склоня. Мъдростта ме съветва, че е далеч по-добре да се оставят непокътнати хорските представи за онези далечни събития и за причините, довели до тях. Ако зависеше от мен, аз бих постъпил точно така. Истината ще разстрои мнозина.
	Колцина ще ме разберат? А колко ли ще са онези, които ще приемат истината такава, каквато е? Малко, твърде, твърде малко. И все пак моят внук и моят зет бяха прави за едно — ако аз не разкажа тази история, някой друг със сигурност ще го стори. И тъй като аз съм единственият, който знае нейните начало, среда и край, то значи на мен се пада неблагодарната задача да нахвърлям върху нетрайния пергамент с мастило, което започва да бледнее още преди да е засъхнало, своя ефимерен разказ за случилото се през всички тези хилядолетия.
	И тъй, започвам своята история оттам, откъдето започват всички истории — от началото.


	Роден съм в селцето Гара, което вече не съществува. То беше разположено, ако не ме лъже паметта, на красивия, покрит със зеленина бряг на малка река. През лятото повърхността й проблясваше така, сякаш дъното бе осеяно с диаманти. Бих заменил всички скъпоценни камъни, които някога съм притежавал или виждал, срещу възможността да поседя пак поне за малко край онази безименна река.
	Нашето селце не беше богато, но по онова време просто нямаше богати села. Светът живееше в мир и нашите Богове крачеха сред нас и ни се усмихваха. Имахме достатъчно храна и хижи, в които да се подслоним при лошо време. Не помня кой точно беше наш Бог, нито пък неговите атрибути или тотем. Бях още твърде млад, пък и оттогава е минало толкова много време.
	Играех с другите деца по топлите прашни улици, тичах сред тревите и дивите цветя на ливадите и се къпех във водите на онази река, която Източното море погълна преди безчет години.
	Майка ми умря, докато бях още съвсем малък. Помня, че плаках за нея дълго след смъртта й. Но ако трябва чистосърдечно да си призная, вече не помня лицето й. Помня нежността на ръцете й, топлото ухание на току-що изпечен хляб, с което бяха напоени дрехите й, ала не мога да си спомня лицето й. Странно, нали?
	Оттам насетне жителите на Гара се заеха с моето отглеждане. Така и не се запознах с баща си. А не си спомням и да съм имал някакви живи роднини в селото. Селяните се грижеха да съм добре нахранен, обличаха ме със стари дрехи и ми позволяваха да спя в оборите им. Кръстиха ме Гарат, което на нашия диалект значеше „роден в Гара“. Това може да е било и истинското ми име, но може и да не е. Не помня как ме наричаше майка ми. Не че това има кой знае какво значение. Гарат беше достатъчно добро име за един сирак. Никой от съселяните ми не виждаше нещо достатъчно специално в мен, за да си направи труда да ми измисли по-поетично име.
	Нашето село беше разположено недалеч от мястото, където се срещат изконните земи на толнедранците, нийсанците и марагите. Мисля, че всички принадлежахме към една и съща раса, но не съм съвсем сигурен в това. Помня само, че в Гара имаше един храм — ако онази съборетина можеше да се нарече така — което би трябвало да значи, че всички сме почитали един и същи Бог, т.е. че сме били от една раса. По онова време не давах и пет пари за религията, затова и не мога да си спомня дали храмът беше посветен на Недра, Мара или Исса. Земите на Арендите се намират по` на север, тъй че не е изключено нашата калпава църквица да е била издигната дори в чест на Чалдан. Убеден съм, че не почитахме Торак или Белар. Ако беше някой от тези двамата, сигурно щях да си спомням.
	Дори докато бях съвсем малък, от мен вече се очакваше да си изкарвам прехраната с труд. Селяните не бяха склонни да ме глезят. Първо се опитаха да ме направят кравар, но от това нищо не излезе. Хубавото беше, че кравите ни бяха от кротките и сравнително малко от тях се запиляваха нанякъде, докато ги наглеждах. Дори се връщаха сами привечер в селото. Така или иначе пастирството беше доста удобно занимание за момче като мен, което никак не си пада по „честния труд“.
	В онези дни моята единствена собственост бяха дрехите на гърба ми, но скоро се досетих как да попълня липсите. Ключалките все още не бяха изобретени и затова тършуването из чуждите колиби не беше никакъв проблем за мен. Още повече, че моите съселяни прекарваха почти целия ден в работа на полето. Обикновено крадях храна, но от време на време в джобовете ми се озоваваха и разни дребни предмети. За нещастие не беше никак трудно да се сетят кой е крадецът. По онова време хората не изпитваха особено топли чувства към сираците. Само за няколко години репутацията ми в селото се срина толкова ниско, че родителите започнаха да учат децата си да ме отбягват. Моите съседи ме смятаха за мързелив нехранимайко. Освен това ме наричаха лъжец и крадец, понякога съвсем открито! Дори да са имали известно право, все пак не беше много учтиво от тяхна страна да го правят, нали така? Всички ме държаха под око и накрая ме предупредиха да не припарвам до селото преди залез слънце.
	Аз не обръщах почти никакво внимание на тези забрани. Дори почнах да изпитвам удоволствие от самото промъкване в търсене на храна и всякакви други полезни неща. По едно време дори реших, че съм голям хитрец.
	Трябва да съм бил на тринайсет, или там някъде, когато започнах да забелязвам момичетата. Ето това вече _наистина_ изнерви моите съселяни. По онова време минавах за нещо като бунтар в селото, а младите хора обикновено намират някакъв неустоим чар в подобни пози. Както вече казах, започнах да забелязвам момичетата и те ми отвръщаха със същото. И така, в една мрачна пролетна утрин един от възрастните мъже в селото ме спипа с най-малката си дъщеря върху сеното в собствената му плевня. Ще изпреваря въпросите, които напират на езика ви, като уточня, че всъщност _нищо_ не се бе случило. Е, имаше няколко безобидни целувки, доколкото си спомням, но това беше всичко. Бащата на момичето обаче веднага си помисли най-лошото и ме напердаши така, както не са ме пердашили никога през живота ми.
	Накрая все пак успях да му избягам и се измъкнах от селото. Прецапах набързо реката и се изкатерих по хълма на отсрещния бряг, за да се отдам необезпокояван от никого на лошото си настроение. Въздухът беше сух и студен, а облаците се носеха по небето, възседнали младия свеж вятър. Поседях там доста време, размишлявайки над ситуацията, в която се намирах. Накрая стигнах до заключението, че почти съм изчерпал възможностите, които можеше да ми предложи Гара. Моите съселяни гледаха на мен — признавам, с известно право — с лошо око, поради което инцидентът в плевнята най-вероятно щеше да се изтълкува по възможно най-лошия начин. Едва ли щеше да ми се наложи да чакам дълго деня, в който любезно да ме поканят да напусна Гара. Завинаги.
	Е, определено не възнамерявах да им доставя това удоволствие. Загледах се в малките колибки, разположени край рекичката, чиито води изглеждаха мътни в облачната утрин. После се обърнах на запад и се взрях в необятната, обрасла с трева равнина, в покритите със сняг планини отвъд нея и в досадните облаци, окупирали небето и изведнъж почувствах непреодолимо желание да поема нанякъде. Светът далеч не се изчерпваше с Гара и аз най-неочаквано установих, че много ми се иска да видя колкото се може повече от него. Вече нищо не ме свързваше със селцето, пък и бащата на моята невръстна „любима“ най-вероятно ме причакваше някъде из покрайнините с тояга в ръка. Това последно обстоятелство окончателно наклони везните в полза на решението да не се връщам обратно.
	Малко преди полунощ отскочих до селцето за един последен набег. Определено нямах намерение да си тръгвам с празни ръце. В една барака открих повече храна, отколкото можех да нося. Пак там намерих и голям нож, който също реших да взема — все пак не е много разумно да се пътува невъоръжен. Може би около година преди това си бях измайсторил прашка, а времето, прекарано с чуждите крави, ми бе дало възможност да се упражнявам на воля. Чудя се къде ли затрих после тази прашка.
	Огледах се още веднъж из бараката и реших, че вече съм се сдобил с всичко, от което имах нужда. После се спуснах по прашната улица, която прекосяваше Гара, стигнах до реката, прехвърлих се отново на отсрещния бряг и напуснах това място завинаги.
	Сега, като се замисля, ми се струва, че би трябвало да съм много благодарен на онзи як селянин. Ако не се беше появил в плевника тъкмо навреме, за да ме спипа с дъщеря си, може би никога нямаше да се изкатеря до върха на хълма и да погледна оттам на запад. Най-вероятно щях да прекарам остатъка от живота си в Гара. Не е ли странно как дребните неща променят целия живот на човека?
	Земите на толнедранците лежаха на запад и до сутринта вече бях навлязъл в тях. Нямах реална представа къде точно искам да отида, просто чувствах необясним порив да вървя на запад. Подминах няколко селища. Не виждах причина да спирам в тях.
	Два-три дни по-късно срещнах един усмихнат благ старец с раздрънкана каручка.
	— Накъде тъй, момчето ми? — попита ме на някакъв странен, както ми се стори тогава, диалект.
	— О — отвърнах му аз и посочих не особено уверено на запад, — натам, струва ми се.
	— Нещо не ми изглеждаш съвсем сигурен.
	Аз му се ухилих.
	— Наистина не съм — признах си. — Просто нещо ме ръчка непрекъснато да разбера какво има от другата страна на следващия хълм.
	Той очевидно разбра думите ми съвсем буквално. По онова време го мислех за толнедранец, а всички те ми се струваха лишени от въображение.
	— От другата страна на онзи хълм няма кажи-речи нищо, ако не се брои Тол Малин — каза ми старецът.
	— Тол Малин?
	— Неголямо градче. Хората, които живеят там, имат доста префърцунена представа за себе си. На никое друго място нямаше да си направят труда да сложат това „Тол“ пред името на поселището, но жителите на Малин си мислят, че така могат да впечатлят някого. Аз също съм се запътил натам и ако нямаш някоя по-добра идея, можеш да дойдеш с мен. Скачай в каручката, момче. Дотам има още доста път.
	Тогава си мислех, че толнедранците говорят точно като него, но се оказа, че съм грешил. Мотах се няколко седмици в Тол Малин и там за пръв път опознах парите. Нищо чудно точно толнедранците да са ги измислили. На мен лично идеята доста ми допадна. Толкова малко и леко нещо с такава голяма стойност! Човек, откраднал току-що стол, маса или кон да речем, би изглеждал в очите на останалите доста подозрително. От друга страна, влезли веднъж в собствения ти джоб, парите вече не могат да бъдат разпознати като нечия чужда собственост.
	За нещастие толнедранците държат много на парите си и именно в Тол Малин за пръв път в живота си чух някой да вика „Дръжте крадеца!“ Броени минути след това вече бях напуснал пределите на градчето.
	Надявам се разбирате, че не бих обръщал такова внимание на някои свои момчешки привички, ако дъщеря ми нямаше навика да ми досажда най-редовно с представите си за това кое е редно и кое — не. В случая исках да чуете и моята версия. Предвид обстоятелствата, в които се намирах, аз нямах кой знае какъв избор, нали така?
	Странно, но само на няколко мили от Тол Малин срещнах отново усмихнатия старец.
	— О, момчето ми — поздрави ме той. — Както виждам, все още вървиш на запад.
	— Едно дребно неразбирателство в Тол Малин ме накара да си тръгна — отвърнах му аз намусено.
	Той се усмихна разбиращо. Не знам защо, но от усмивката му някак ми просветна пред очите. Старецът беше съвсем обикновен на вид — с бяла коса и дълга брада. Само очите му изглеждаха някак странно жизнени на фона на набръчканото лице. Те излъчваха невероятна мъдрост и въпреки това не бяха очи на старец. Освен това ми се струваше, че са способни да надзърнат отвъд най-изкусните ми лъжи и извинения.
	— Хайде, скачай в каручката, момче — каза ми той. — Както виждам, все още сме в една и съща посока.
	През следващите няколко седмици прекосихме земите на толнедранците, като се движехме все на запад. Хората от това племе все още не бяха така вманиачени на тема прави и добре поддържани пътища и ние просто следвахме криволичещите коловози, оставени от други коли преди нас.
	Като повечето хора по света в онези времена, толнедранците също бяха земеделци и скотовъдци. Самотните ферми, пръснати тук-там из полята, бяха рядкост. Повечето фермери живееха заедно в поселища, отиваха всяка сутрин на работа в полето и се връщаха след залез слънце.
	Една утрин в средата на лятото подминахме подобно селце и аз видях хора, запътили се нерадостно към нивите си.
	— Нямаше ли да им е по-лесно, ако бяха построили къщите си близо до нивите? — попитах стареца.
	— Може би — съгласи се той, — но тогава щяха да са просто фермери, а сега се чувстват граждани. Толнедранците са твърде честолюбиви, за да позволят на някой да ги смята за „селяци“.
	— Но това е абсурдно — възразих. — Те прекарват целия си ден, ровейки пръстта. Нима това не ги прави селяци?
	— Така е — отвърна ми той спокойно, — но те продължават да си мислят, че щом живеят в поселище, значи са граждани.
	— Толкова ли е важно това за тях?
	— Ужасно важно, момчето ми. Толнедранецът е готов на всичко, за да поддържа високо мнението за себе си.
	— Аз лично си мисля, че това е доста глупаво.
	— Много от нещата, които хората правят, са глупави. Дръж си очите и ушите отворени, когато преминем през някое от тези селца. Тогава ще разбереш какво имам предвид.
	Вероятно наистина нямаше да забележа нищо подобно, ако той не ми бе обърнал внимание. Следващите две седмици преминахме през няколко такива селца и аз имах възможността да опозная толнедранците. Не че ги усещах особено близки. Опознах ги от чисто любопитство. Един толнедранец прекарва почти всяка минута от живота си, опитвайки се да демонстрира своето точно положение в йерархичната стълбица на обществото. Колкото по-висок е рангът, толкова по-докачлив и раздразнителен е човекът, който го носи. Господарите се отнасяха отвратително към слугите си — не от жестокост, а заради дълбоко вкоренената необходимост да налагат непрекъснато своето превъзходство. Толнедранците са способни да прекарат часове пред огледалото в отработване на „господарски“ изражения. Може би точно това ме дразнеше най-много в тях. Никак не обичам някой да ме гледа от върха на носа си, а моето положение на бездомник естествено ме поставяше кажи-речи на самото дъно на тяхното общество. Ето защо всички ме гледаха по този начин.
	— Следващият надут пуяк, който ми изкрещи нещо, ще получи един по мутрата — промърморих мрачно на излизане от едно село на толнедранци в самия край на лятото.
	Старецът сви рамене.
	— Мислиш ли, че си струва?
	— Не си падам по хора, които ме мислят за отрепка.
	— Има ли някакво значение какво си мислят хората за теб?
	— Ни най-малко.
	— Тогава защо да си пилееш енергията за тях? Трябва да се научиш да приемаш подобни неща с усмивка, момче. Тези самовлюбени „граждани“ са глупави, нали?
	— Разбира се.
	— А това, че ще удариш някой от тях, няма ли да те направи също толкова глупав или дори още по-глупав от тях? След като знаеш кой си всъщност, има ли значение какво мислят другите за теб?
	— Е, не, но… — замислих се за някаква удачна реплика, но така и не я намерих. Накрая само се изсмях — малко глуповато, струва ми се.
	Той ме потупа приятелски по рамото.
	— Знаех си, че ще стигнеш и сам до тази мисъл… Рано или късно.
	Това май беше един от най-важните уроци, които научих през годините. Да се подсмиваш под мустак на глупаците е далеч по-забавно от това да се боричкаш с тях по калните улици или пък да се мъчиш да им избиеш зъбите до един. Ако не за друго, поне затова, че не ти се налага да си переш толкова често дрехите.
	Старецът като че ли нямаше ясна представа накъде точно е тръгнал. Имаше си каручка, но не носеше нищо важно в нея — само няколко полупразни торби със зоб за коня, едно буре с вода, малко храна и няколко прокъсани стари одеяла, които с радост споделяше с мен. Колкото повече го опознавах, толкова повече започвах да го харесвам. Той имаше способността да прозира същината на нещата и обикновено намираше във всичко по нещо смешно. След време аз също започнах да се подсмивам заедно с него и скоро след това осъзнах, че този човек е най-добрият приятел, който някога съм имал.
	Старецът обикновено ми разказваше надълго и нашироко за хората, които живееха в просторните равнини, откъдето минаваше пътят ни. По всичко си личеше, че прекарва голяма част от времето си в пътуване. Независимо от шеговития му начин на изразяване — или може би точно заради него — ми се струваше, че забележките, които прави за живота на различните народи, бяха твърде прозорливи и находчиви. Живял съм стотици години с някои от тези хора и въпреки това нито веднъж не съм откривал нещо, което да е било в противоречие с първите познания, дадени ми от стареца за тях. Той ми каза, че алорните са грубияни, толнедранците — материалисти, а арендите блестят с особен ум. Марагите били емоционални и щедри до самозабрава. Ниисийците били мързеливи и нечестни, а ангараките — твърде вманиачени на тема религия. Старецът изпитваше единствено съжаление към мориндимите и карандите, а към мистичните дали — някакъв особен вид уважение.
	Почувствах се безкрайно нещастен и изоставен, когато през един студен и мрачен ден той дръпна юздите на коня и рече:
	— Аз бях дотук. Скачай от каруцата, момче.
	От всичко най-много ме обиди резкият начин, по който ми го каза.
	— Накъде отиваш? — попитах го.
	— Какво значение има, момче? Ти си тръгнал на запад, а аз — не. Ще се срещнем пак някой ден, но точно сега пътищата ни се разделят. Ти имаш още какво да видиш, а аз вече съм видял всичко, което има да се гледа в тази посока. Надявам се да намериш онова, което търсиш, но преди това просто слез от каруцата.
	Почувствах се много обиден от начина, по който ме прогони и сигурно съм представлявал доста забавна картинка, докато си събирах багажа. После скочих от каручката и тръгнах на запад. След известно време все пак не издържах и хвърлих един поглед през рамо, но от него нямаше и следа.
	Старецът ми беше дал най-обща представа за географията на лежащите пред мен земи. Лятото вече беше към края си и това правеше едно евентуално пътешествие из планините доста неудачно. Моят доскорошен спътник ми бе казал още, че право пред мен се намира необятна гора, която се е разпростряла по двата бряга на река, а тя, за разлика от повечето реки, тече от юг на север. От думите му бях останал с впечатление, че тези земи са рядко населени. Това значеше, че за прехраната си ще трябва да разчитам преди всичко на себе си. Тъй като бях още млад и мислех, че съм добър с прашката, отначало не се стреснах особено.
	Всъщност, през онази зима дори не ми се наложи да се замислям как да си набавя храна. На самия край на гората се натъкнах на голям лагер, в който живееха странни възрастни хора, чийто жилища приличаха по-скоро на палатки, отколкото на колиби. Те говореха странен език, от който не разбирах и дума, но от жестовете и усмивките им реших, че съм добре дошъл при тях.
	Това беше най-необикновената общност, която някога съм виждал, а повярвайте ми, през живота си съм виждал не една и две човешки общности. Кожата им беше странно безцветна, което вероятно беше характерно за тяхната раса, но всъщност най-странното беше, че измежду тях нямаше и един, който да изглежда на по-малко от седемдесет.
	Всички те много ми се зарадваха, а някои дори си поплакаха при първата ни среща. Често се случваше просто да седнат срещу мен и да ме гледат с часове, което ми се струваше, меко казано, смущаващо. Хранеха ме, грижеха се за мен и още от самото начало ме настаниха в най-луксозната от палатките си, ако изобщо една палатка може да бъде луксозна. Тя се оказа празна. Скоро открих, че много от другите палатки също са празни. След около месец-два разбрах каква е причината. Почти не минаваше седмица, без да умре поне един от старците. Едва ли имате и най-бегла представа какво значи да живееш на място, където погребенията просто преминават от едно в друго кажи-речи без прекъсване.
	Така или иначе, зимата наближаваше, а аз имах място, където да спя и огън, за да се стопля. Пък и старците ме хранеха добре. Затова реших да остана. Можех да понеса една малка депресия. Но все пак смятах още с пукването на пролетта да си събера багажа и дим да ме няма.
	През онази зима така и не си направих труда да науча езика на моите домакини. Няколкото думи, които разбирах, бях попил случайно. Най-често използваните измежду тях бяха „Горим“ и „УЛ“. Старците винаги ги произнасяха с тон, издаващ дълбоко разкаяние. Реших, че вероятно става въпрос за нещо като имена, но не бях съвсем сигурен, пък и честно казано, не ми пукаше.
	Освен че ме хранеха, старите хора се грижеха и да съм добре облечен. Моите собствени дрехи и без друго си бяха доста парцаливи, а по време на краткото пътешествие се бяха превърнали в истински дрипи. Този жест поне не беше свързан с някаква сериозна жертва, защото общност, в която умират по трима души на седмица, естествено разполага с доста ненужни дрехи.
	Когато снегът се разтопи и мразът поотпусна земята, аз започнах тайничко да се подготвям за напускане. Като начало крадях храна — по малко, за да не предизвикам подозрение — и я криех в палатката си. От палатката на поминал се неотдавна мъж успях да си чопна едно чудесно вълнено наметало и като цяло понасъбрах доста полезни нещица оттук-оттам. Проучих внимателно околностите на лагера и не след дълго открих място, където можех да прекося голямата река. След като вече имах ясна представа и за маршрута, по който ще се измъкна, не ми оставаше нищо друго освен да седна и да чакам зимата да си отиде окончателно.
	Както обикновено става през пролетта, и този път първите две седмици на новия сезон бяха белязани от проливни дъждове. Наложи ми се да изчакам още малко, макар че желанието ми да се махна възможно по-скоро от това потискащо място вече ставаше болезнено.
	Докато траеше зимата, необяснимият подтик, който толкова време ме бе ръчкал да продължавам все напред, не изчезна, а просто смени рязко посоката си. Сега вече изпитвах желание да вървя на юг, вместо на запад.
	Най-накрая дъждовете престанаха и времето се затопли достатъчно, за да направи пътуването приятно. Една привечер събрах примъкнатата плячка, натъпках я в грубо съшитата торба, която бях измайсторил през зимата и седнах безмълвно насред палатката. Чаках шумовете, които се разнасяха из лагера, да утихнат окончателно. Щом навън се възцари абсолютна тишина, аз изпълзях безшумно от временното си убежище и се запътих право към гората.
	Онази нощ имаше пълнолуние и звездите ми изглеждаха по-ярки от обикновено. Промъкнах се през населената със сенки гора, прекосих реката и с огромно облекчение стъпих на отсрещния бряг. Бях свободен!
	През по-голямата част от нощта вървях на юг, следвайки извивките на реката. Исках да се отдалеча колкото мога повече от лагера на старците или поне достатъчно, за да съм сигурен, че техните овехтели, скрибуцащи стави няма да им позволят да ме догонят.
	Гората изглеждаше много стара. Дърветата бяха огромни, пръстта под краката ми беше покрита не с трева и дребни храсти, а с дебел килим от мъх, по който бяха пръснати полуизгнили листа. Струваше ми се, че лесът е омагьосан. След като се убедих, че съм набрал достатъчно преднина, за да се чувствам в безопасност, реших да позабавя темпото и просто да се поразходя. Въпреки това обаче усещането, че трябва рано или късно да продължа на юг, без да имам никаква представа защо, не ми даваше мира.
	Гората отстъпи място на нещо като долина — покрита с трева просторна купа, чието дъно бе изпъстрено тук-там с неголеми гъсталаци и пищни храсти, отрупани с диви плодове; с малки леденостудени изворчета, чиито води бяха толкова прозрачни и бистри, че можех спокойно да видя дъното на образуваните от тях езерца. Когато се навеждах, за да утоля жаждата си, пъстървите, които плуваха из езерцата, ме следяха любопитно, без да изпитват страх.
	По зелените ливади пасяха сърни, спокойни и неплашливи като овце, които ме гледаха с големите си влажни очи, без да подозират, че мога да съм заплаха за тях.
	Удивен, аз се разхождах насам-натам, а сърцето ми се изпълваше с доволство, което не бях изпитвал никога преди. Далечният глас на благоразумието ми нашепваше, че запасите ми от храна далеч не са неизчерпаеми, но това не ме притесняваше особено, тъй като почти не ги бях докосвал след пристигането си в долината. Всевъзможните причудливи диви плодове ми бяха повече от достатъчни, за да утоля глада си.
	Дълго време обикалях из тази магическа долина и след време се озовах в самия център, където растеше дърво, толкова огромно, че съзнанието ми отказваше да възприеме реалните му размери.
	Ботаниката никога не е била любимата ми наука, но тъй като съм обиколил света девет пъти, спокойно мога да твърдя, че няма друго такова. Без дори да разбера защо, аз просто отидох до него и допрях двете си длани до кората му. Това си беше грешка. Винаги съм се чудил какво ли щеше да стане, ако не го бях направил.
	Умиротворението, което ме заля в следващия миг, не подлежи на описание. Моята прозаична по природа дъщеря, както обикновено, вероятно ще обясни цялото преживяване с вродената ми ленивост, но в този случай ще сгреши. Нямам представа колко време съм останал там, обединен в една неделима цялост с древното дърво. Знам само, че то трябва да ме е подхранвало и да е поддържало живота ми в течение на часовете, дните и месеците, които изминаха неусетно, тъй като не си спомням да съм се хранил или спал през цялото това време.
	Изведнъж, макар да ми се струваше, че е минал само един единствен ден, времето отново захладня и от небето заваля сняг. Зимата, подобно на Смъртта, се бе промъквала по целия път зад мен и накрая все пак бе успяла да ме застигне.
	В главата ми се оформи неопределено намерение да се върна в лагера на старците, ако не успея да измисля нищо по-добро, макар да беше очевидно, че съм прекарал твърде дълго в сянката на това глупаво дърво, за да поема тепърва по обратния път.
	Междувременно снегът натрупа толкова, че едва успявах да си проправя пъртина през него. От храната ми не бе останала и троха, обувките ми бяха прокъсани, бях изгубил някъде ножа си, а изведнъж стана много, много студено. Не че обвинявам някого, но тогава всичко ми се стори малко прекалено.
	Накрая, мокър до кости, с коса на ледени висулки, се прислоних зад купчина камъни, която сякаш се издигаше чак до сърцето на снежната буря, вилнееща около мен, и се приготвих да умра. Припомних си Гара и зелените поля около селцето, блещукащата река, майка си, и тъй като бях още съвсем млад, се разплаках.
	— Защо плачеш, момче?
	Гласът бе много внимателен. Вихрушката беше толкова силна, че не можех да видя кой говори, но нещо в тона му ме ядоса, без да знам дори защо. Нима нямах достатъчно добра причина, за да се разплача?
	— Защото ми е студено и съм гладен — отвърнах аз, — и защото умирам, а никак не ми се иска да умра.
	— Защо ще умираш? Да не би да си наранен?
	— Изгубих се — сопнах му се леко аз, — освен това вали сняг и нямам къде да отида.
	_Сляп_ ли беше тоя?
	— Нима при вас хората това е достатъчна причина, за да умреш?
	— А не е ли?
	— И колко смяташ, че ще продължи това твое „умиране“? — В гласа на непознатия се бе промъкнала любопитна нотка.
	— Не знам — отговорих аз и изведнъж ме заля вълна на самосъжаление. — За пръв път ми е.
	Вятърът се разлудува още повече. Снежната вихрушка се бе превърнала в непрогледна стена.
	— Момче — каза накрая гласът, — ела тук при мен.
	— Къде си ти? Не мога да те видя.
	— Заобиколи кулата отляво. Можеш ли да различиш дясната от лявата си ръка?
	Нямаше защо да ме обижда така! Изправих се със сетни сили на премръзналите си крака. Не виждах почти нищо.
	— Е, момче? Идваш ли?
	Заобиколих онова, което бях сметнал за купчина камънаци.
	— Трябва да стигнеш до един гладък сив камък — каза гласът. — Малко по-висок е от теб и е широк приблизително колкото разтега на двете ти ръце.
	— Намерих го — процедих през тракащите си зъби, след като се добрах до описания камък. — Сега какво?
	— Кажи на камъка да се отмести.
	— Какво?
	— Говори на камъка — каза търпеливо гласът, явно без да отчита факта, че вече почти не можех да се движа. — Заповядай му да се отмести.
	— Да му заповядам? Аз?!
	— Ти си човек. А това е просто камък.
	— Какво да му кажа?
	— Кажи му да се отмести.
	— Мисля, че е глупаво, но ще опитам.
	Обърнах се с лице срещу каменната плоча.
	— Отмести се — заповядах й неуверено.
	— Със сигурност би могъл да се справиш и по-добре.
	— Отвори се! — изревах аз.
	Камъкът се плъзна встрани.
	— Влизай, момче — каза гласът. — Не стой на студа като изпъден котарак. Навън е доста студено.
	Сега ли чак беше забелязал?
	Влязох и се озовах в нещо като вестибюл, който беше абсолютно празен, без да се брои каменната стълба, виеща се някъде нагоре. Странно, но вътре не беше тъмно, макар да не можех да разбера откъде идва светлината.
	— Затвори вратата, момче.
	— Как?
	— А как я отвори?
	Обърнах се към отвора в каменната зидария и доста горд от себе си, заповядах: „Затвори се!“ Каменната плоча се плъзна послушно обратно на мястото си със скрибуцане, което смрази кръвта ми дори повече, отколкото бе успяла да стори това бурята навън. Чувствах се абсолютно сух, а в краката ми нямаше дори локва. Нещо странно ставаше в тази кула!
	— Качи се горе, момче! — заповяда ми гласът.
	Имах ли избор? Поех нагоре по каменните стъпала, изтъркани от вековна употреба и докато пътят ми се виеше все по-високо и по-високо, страхът ми малко по малко се стопи. Кулата беше много висока и изкачването ми отне доста време.
	На върха ме очакваше стая, пълна с чудеса. Заразглеждах с почуда неща, каквито не бях виждал никога преди. Бях все още твърде млад и — по онова време — кражбата далеч не ми се струваше кой знае какъв грях. В грубата ми дребна душица вилнееше неконтролируема алчност. Убеден съм, че Поулгара ще намери това мое малко признание за доста забавно.
	Близо до огъня, който си гореше просто така, без да бъде захранван от каквото и да е гориво, седеше мъж. Той ми се стори безкрайно древен, но едновременно с това и някак странно познат, макар да не можех да преценя дали съм го срещал някъде. Пищната му брада беше дълга и бяла като снега, който замалко не ме уби, но очите… Очите му изглеждаха толкова млади и пълни с живот и енергия. Помислих си, че май точно те са ми се сторили познати.
	— Е, момче — каза той, — реши ли дали ще умираш или не?
	— Разбира се, че бих избрал да живея, ако мога да избегна смъртта — отвърнах му аз, докато очите ми продължаваха да оглеждат лакомо чудесата в стаята.
	— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Твоят вид не ми е много познат.
	— Малко храна, може би — казах. — Не съм ял от два дни. И топло местенце за спане, ако няма да е проблем.
	След това си помислих, че няма да е зле да подхраня благоразположението на странния старец и набързо продължих:
	— Няма да съм ви в тежест, Господарю. Бих могъл да върша някаква полезна работа в замяна.
	Каква трогателна малка реч, а? През месеците, прекарани сред толнедранците, се бях научил как да предразполагам хората, от които бих могъл да извлека някаква полза.
	— „Господарю“? — повтори той и се засмя. Смехът му така ме развесели, че почти ми се поиска да затанцувам. Къде бях чувал този смях преди?
	— Аз не съм твой господар, момче — каза той. После се засмя отново и сърцето ми запя от сладостта на това веселие. — Я сега да видим какво да ти измислим за храна. Ти какво искаш?
	— Малко хляб, може би. Само да не е много стар… ако може.
	— Хляб? Само хляб? Момче, стомахът ти сигурно ще се справи и с нещо по-сериозно. Ако ще вършиш полезна работа, както обеща, по-добре ще е да те нахраним както трябва. Помисли си, момче. Припомни си всички неща, които си ял през живота си. Коя от всички храни на света би утолила най-добре глада ти?
	Още преди да промълвя каквото и да е, пред очите ми се заизнизваха видения — вдигащи пара пържоли, тлъсти патици с пищна гарнитура, купчини прясно изпечен хляб, златисто масло, сладки със сметана, халби с тъмно пиво, плодове, ядки, подправки… Виденията изглеждаха толкова реални, та ми се стори, че почти долавям аромата им.
	Седналият край огъня старец ме гледаше и се смееше, а сърцето ми преливаше от радост.
	— Обърни се, момче — каза той, — и се наяж до насита.
	Обърнах се и там, върху маса, която дори не бях забелязал преди, лежеше всичко, което си бях представил. Ето откъде идвали ароматите! Едно гладно момче не пита откъде се е взела храната, то яде. И аз ядох. Натъпках се до пръсване. През собствените си шумни мляскания продължавах да чувам от време на време смеха на стареца и сърцето ми подскачаше при всяко негово хихикане.
	После, след като вече се бях наял и климах над празната чиния, той заговори отново:
	— Сега ще спиш ли, момче?
	— Стига да се намери едно ъгълче за мен, Господарю. Едно малко местенце близо до огъня, където няма да ти преча.
	— Спи там, момче — посочи ми старецът с пръст и най-неочаквано на това място се появи легло с разкошни възглавници и пухени завивки. Усмихнах му се, за да изразя благодарността си и тъй като бях много млад и много уморен, просто се промъкнах в леглото, без дори да се замисля, че никога преди не съм виждал легла, които да се появяват от нищото.
	Едва в съня си осъзнах, че далеч по-уютна от огъня в камината и меките завивки е сърдечната загриженост на този странен старец, който ме спаси от сигурна смърт, нахрани ме и ме развесели. Затова спах доволно като никога преди.


>>	Втора глава

	И така започна битието ми като домашен прислужник. Отначало задачите, които ми поставяше моят господар бяха прости — „Помети пода“, „Донеси дърва за огъня“, „Измий прозорците“, все неща от този сорт. Предполагам, че още тогава доста от тях е трябвало да събудят моето подозрение. Защото можех да се закълна, че още от първия си ден в кулата не бях забелязал и прашинка по пода или на което и да е друго място, а както струва ми се вече споменах, огънят в камината не се нуждаеше от каквото и да е гориво. Всичко изглеждаше така, сякаш старецът се стараеше да ми намери работа.
	И въпреки това той беше добър господар. Най-напред заради това, че никога не ми заповядваше така, както например заповядваха на слугите си толнедранците. По-скоро ми „предлагаше“ да свърша една или друга работа. „Не мислиш ли, че подът пак се е изцапал, момче?“ или пък: „Няма ли да е предвидливо от наша страна, ако се запасим с малко дърва за огрев?“ Всички задачи, които ми поставяше, по никакъв начин не надхвърляха моите сили и способности. А времето отвън беше достатъчно противно, за да ми припомня непрекъснато, че онова, което съм принуден да върша, е доста ниска отплата за подслона и прехраната, получавани в замяна. Все пак ми минаваше през ум, че с настъпването на пролетта задълженията ми ще нараснат чувствително. Но пък винаги можех да си тръгна, щом реша, че животът със стареца не ми изнася вече.
	Имаше обаче нещо доста странно. Непреодолимият импулс, който ме бе водил още от Гара, изчезна. Не че се бях замислял специално за него. Просто по някое време установих, че вече не го долавям и реших, че в това няма нищо чак толкова странно. Изобщо онази зима подминавах доста необичайни неща, без да им отделям особено внимание.
	Като начало почти не обръщах внимание на факта, че моят господар не поддържа стопанство, от което да се прехранва. Никъде около кулата не се виждаха каквито и да е постройки. Не откривах дори склад или мазе в нея. Знаех, че не може да няма такова помещение, тъй като всеки път, щом огладнеех, на масата тутакси изникваха всевъзможни блюда. Дори това, че нито веднъж не бях видял моя господар да готви, не ми се виждаше странно. Не бях го виждал и да се храни. Сякаш вроденото ми любопитство — а, повярвайте, аз мога да бъда много любопитен — бе задрямало.
	Нямах и най-малка представа с какво се занимаваше старецът през онази зима. На мен поне ми се струваше, че прекарва почти цялото си време, втренчен в някакъв неголям объл камък. През повечето време не проронваше и дума, но за сметка на това аз говорех за двама. Честно казано, винаги съм обичал да се слушам. Или вие вече сте го забелязали сами?
	Непрекъснатото ми дърдорене вероятно му е пречело да се съсредоточи, защото една вечер просто ме попита защо не опитам да прочета нещо.
	Бях чувал за книгите, разбира се. Никой в Гара не можеше да чете, но бях виждал толнедранците да го правят — или да се преструват, че го правят. Тогава четенето ми се стори малко глупаво занимание. Ами писмата? Що за глупост — да пишеш на човек, който живее през две къщи от твоята? Ако е нещо важно, просто отиваш до тях и му го казваш.
	— Не мога да чета, Господарю — признах си аз.
	Той май доста се изненада.
	— Наистина ли, момче — попита ме след кратко мълчание. — Аз пък си мислех, че това умение е инстинктивно сред твоя вид.
	_Ужасно_ ми се искаше да спре да говори за „моя вид“, сякаш ставаше въпрос за гущери или насекоми.
	— Донеси ми онази книга, момче — каза той, сочейки с пръст към един висок рафт.
	Вдигнах поглед и изумен се вгледах в рафта. На него бяха подредени поне трийсетина книги. Бях бърсал прахта, бях помитал и мил пода в тази стая поне десетина пъти и можех да се закълна, че този рафт преди не беше там. Прикрих объркването си и попитах:
	— Коя по-точно, Господарю?
	Забелязахте ли, че по това време вече бях започнал да попивам някои дребни трикове в общуването?
	— Онази, която ще ти е най-лесно да свалиш оттам — отвърна ми безразлично старецът.
	Избрах наслуки една от книгите и му я занесох.
	— Седни, момче — каза ми той. — Сега ще те науча да четеш.
	Както вече споменах, по онова време не знаех почти нищо за четенето и затова не ми се стори никак странно, че след около час, благодарение на неговите внимателни напътствия, вече можех да чета без каквито и да било проблеми. Или аз бях невиждано надарен ученик, което е малко вероятно, или той бе най-великият учител, живял някога на земята.
	От час на час страстта ми към четенето се разпалваше все по-неудържимо. Погълнах рафта с книги от първия до последния том. После с известно разочарование се върнах отново на първата, само за да установя, че я виждам за пръв път в живота си. Прерових цялата лавица от кора до кора още няколко пъти, без да попадна два пъти на една и съща книга. Четенето разтвори пред мен дверите на познанието и този нов свят ме очарова до пълна забрава.
	Новооткритата ми страст осигури на моя господар поне малко спокойствие. Нещо повече — като че ли забелязах одобрение в изражението, с което понякога ме гледаше как прекарвам дългите зимни часове, погълнат от съдържанието на книгите. Те бяха написани на езици, които нямаше откъде да знам, но чието съдържание сякаш само` проникваше право в съзнанието ми. Аз не си давах сметка — вече споменах, че вроденото ми любопитство сякаш беше заспало зимен сън — че докато четях, моят господар не ми възлагаше други задачи, или поне в началото беше така. Конфликтът между четенето и работата възникна едва по-късно. И тъй аз прекарах зимата в този непознат дотогава за мен свят на мъдростта и това ме караше да се чувствам щастлив и доволен като никога преди.
	Убеден съм, че именно книгите ме задържаха в кулата през пролетта и лятото. Но точно както бях предположил, топлото време раздвижи и изобретателността на моя господар. Той откри цял куп нови занятия за мен, по-голямата част от които изискваха човек да се понапъне сериозно и дори да се поизпоти, за да ги свърши. Като начало сеченето на дървета никак не ми допадаше, още повече, че се налагаше да го правя с брадва. През онова лято потроших дръжката на брадвата на няколко пъти — съвсем нарочно, признавам си — но на следващата сутрин тя като по чудо беше отново непокътната. _Мразех_ тази проклета, неунищожима брадва!
	Странното беше, че всъщност не мразех точно потенето с брадва в ръка, а по-скоро това, че губех ценно време, което можех да използвам за четене на книги от неизчерпаемата лавица. Всяка разлистена страница разкриваше пред мен нови неподозирани чудеса. Постепенно започнах да се дразня и да ръмжа неприкрито, колчем господарят подхвърлеше, че е време двамата с моята брадва да се поупражняваме на чист въздух.
	После, кажи-речи неусетно, отново дойде зимата. С метлата ми беше далеч по-лесно да кръшкам. В края на краищата, колко му е да заметеш леко само по-очевидните места, стига господарят ти да не забележи. А моят господар като че ли никога не забелязваше. Така или иначе, аз атакувах отново книжната лавица с неподозирана дори за мен самия стръв и се потопих в любимия си свят. Но господарят, воден вероятно от някакъв странен садистичен инстинкт, успяваше да улучи винаги възможно най-неудачния момент, за да ме прекъсне. Всеки път ме пращаше да мия чиниите, да донеса дърва за камината или пък да взема метлата, точно когато чувствах, че съм на ръба на някакво невероятно интересно откритие.
	Понякога старецът прекъсваше заниманията си, за да погледа с изумление как се „трудя“. После просто въздъхваше и отново се връщаше към нещата, от които не разбирах абсолютно нищо.
	Сезоните се сменяха един след друг в своята необратима последователност, а аз продължавах да разделям времето си между книгите и безбройните и както се оказа, все по-неприятни задачи, които ми възлагаше моят господар. Започнах да ставам все по-раздразнителен и кисел, но нито веднъж не си помислих да избягам от кулата.
	Близо три или не, по-скоро пет години след пристигането ми в кулата, в самото начало на поредната зима аз се напъвах да преместя един доста голям камък. Моят господар го беше домъкнал отнякъде и го бе оставил отвън близо до входа, само за да реши няколко дни по-късно, че не му е там мястото. Камъкът, както споменах, беше доста голям, бял и много, много тежък. Напъвах се така, че ставите ми започнаха да пукат, но въпреки това не можех дори да го помръдна. Накрая, вбесен, събрах всичките си останали сили, концентрирах волята си върху камъка и изръмжах само едно: „Премести се!“
	И той се премести! Не колебливо, съпротивлявайки се сякаш на моето желание, а с невероятна лекота, като че ли през цялото време едно единствено докосване с пръст е можело да го прати далеч отвъд границите на долината.
	— Е, момче — каза господарят, който изневиделица се бе озовал зад гърба ми, — вече бях започнал да се чудя колко ли време ще мине, преди да дойде този ден.
	— Господарю — казах аз, невероятно объркан, — какво стана? Как е възможно такъв огромен камък да се премести с такава лекота?
	— Той се премести, защото ти му заповяда, момче. Ти си човек, а това е просто камък.
	Дали не бях чувал това изречение и преди?
	— Могат ли и другите неща да бъдат направени по този начин, Господарю? — попитах аз, мислейки си за безкрайните часове, изгубени в безсмислени усилия.
	— Всичко може да бъде направено така, момче. Просто концентрираш волята си върху това, което искаш да постигнеш и казваш думата. Толкова се чудих на упоритостта, с която предпочиташе да вършиш всичко с ръцете вместо с волята си. Дори бях започнал да се притеснявам, че може да се окажеш негоден.
	Изведнъж всички неща, на които просто бях махвал с ръка, без да се замислям, си дойдоха по местата. Моят господар наистина ми бе „създавал“ работа с надеждата, че все някой ден ще науча тайната. Отидох отново до камъка и го докоснах. „Премести се!“ — заповядах му. Понесен от силата на моята воля, той се издигна във въздуха, лек като перце.
	— По-лесно ли ти е да докосваш камъка, когато искаш да го преместиш, момче? — попита моят господар с нотка на любопитство в гласа.
	Въпросът ме свари неподготвен. Дори не се бях замислял за това, че всъщност няма защо да докосвам камъка. Погледнах го отново.
	— Премести се — казах, този път доста по-колебливо.
	— Трябва да му заповядаш, момче, не да го молиш.
	— Премести се! — изревах аз и камъкът подскочи, тласнат единствено от Волята ми и от Думата, обозначаваща моето желание.
	— Така е доста по-добре, момче. Може би все пак има надежда за теб.
	После ме осени друго прозрение. (Забелязвате ли колко бързо схващах някои неща?) Та нали вече бях успял да преместя каменната плоча, служеща за врата на кулата, само със силата на своето желание, при това още преди пет години!
	— Ти си знаел през цялото време, че съм способен на това, нали, Господарю? Всъщност няма почти никаква разлика между този камък и плочата на входа, нали така?
	Старецът се усмихна леко.
	— Браво на теб, момче — похвали ме той.
	Вече беше започнало да ми писва от това „момче“.
	— А защо просто не ми каза? — попитах сърдито.
	— Защото трябваше ти да го откриеш сам за себе си, момче.
	— И цялата работа, която ми намираше през годините, не е била нищо повече от начин да ме накараш да разбера, че има и друг способ да се върши всичко?
	— Разбира се — отвърна ми той някак разсеяно. — Как ти е името, момче?
	— Гарат — казах му аз и изведнъж осъзнах, че той никога преди не ме е питал за името ми.
	— Неподходящо име, момче. Особено за човек с твоя талант. Ще те наричам Белгарат.
	— Както желаете, Господарю.
	Замислих се за миг, тъй като не знаех дали следващият ми въпрос няма да му се стори твърде безочлив, но после поех дълбоко въздух и попитах:
	— А как да ви наричам аз, Господарю?
	— Казвам се Алдур — отвърна ми той с усмивка.
	Естествено, бях чувал това име. Затова тутакси се проснах по очи на земята.
	— Да не ти е зле, Белгарат?
	— О, велики и всемогъщи Боже — казах аз с треперещ гласец, — прости моето невежество. Трябваше да те позная още от самото начало.
	— Престани! — каза той с раздразнение. — Аз не съм като моя брат Торак, не обичам да ми се кланят. Изправи се на крака, Белгарат. Стани, ти казвам, момче! Държиш се глупаво.
	Надигнах се колебливо и се свих в очакване да ме порази мълния или нещо подобно. Боговете не прощават на онези, които са ги разочаровали. Поне така смятах тогава. Сега, когато вече познавам достатъчно Богове, съм далеч по-наясно с техните нрави. При цялото ми уважение към тях ще отбележа, че в някои отношения те са по-ограничени дори от нас хората.
	— И какво смяташ да правиш сега с живота си, Белгарат? — попита ме той.
	Такъв си беше моят „господар“ — винаги ме оплиташе с въпроси, които отиваха далеч отвъд най-дългосрочните ми планове.
	— Ще остана тук и ще ти служа, Господарю — казах аз възможно най-смирено.
	— Нямам нужда от прислужници — каза той. — Последните няколко години бяха изцяло в _твоя_ полза. Наистина, Белгарат, какво би могъл да направиш _ти_ за мен?
	Доста неприятен въпрос, признавам, макар и напълно уместен.
	— Не мога ли да остана тук, за да те боготворя, Господарю? — примолих се аз. По онова време все още не бях срещал Богове и затова не бях наясно с етикета. Всичко, което знаех, беше, че ще умра, ако той ме отпрати.
	Алдур сви рамене. В случай, че не сте забелязали — няма нищо по-лесно от това да разкъсаш нечие сърце само с едно свиване на рамене.
	— И твоето боготворене не ми е нужно, Белгарат — каза той с безразличие.
	— Не мога ли просто да остана, Господарю. — Очите ми вече се бяха напълнили със съвсем истински сълзи. Той късаше сърцето ми. Съвсем преднамерено, разбира се. — Ще стана твой ученик и ще се уча от теб.
	— Жаждата за познание ти прави чест — каза Алдур, — но никак няма да ти е лесно, Белгарат.
	— Аз съм схватлив, Господарю — изпъчих се, забравяйки набързо, че първият урок ми бе отнел пет години. — Ще те накарам да се гордееш с мен.
	Наистина го мислех.
	Той се засмя. Сърцето ми подскочи от радост, точно както бе подскачало при смеха на онзи стар скитник с раздрънканата каручка. „Много интересно!“, помислих си.
	— Добре тогава, Белгарат — отстъпи най-после Алдур. — Можеш да останеш.
	— Като твой ученик ли, Господарю?
	— Това ще разберем тепърва, Белгарат.
	И тогава, тъй като бях още много млад и доста впечатлен от постижението си, аз се обърнах към един изсушен от зимата храст и му казах: „Разцъфни!“. Неочаквано дори за мен самия на върха на едно от клончетата се появи самотен цвят. Не беше нищо особено, но това бе всичко, на което бях способен тогава. Никога преди не бях правил нещо подобно. Откъснах цветчето и му го подадох.
	— За теб е, Господарю — промълвих, — в знак на моята любов.
	Никога преди не бях използвал думата „любов“, а тя изведнъж се бе превърнала в опорна точка на цялото ми съществуване. Не е ли странен начинът, по който достигаме до подобни „мънички“ прозрения?
	Алдур пое малкото невзрачно цветче и го притисна леко между дланите си.
	— Благодаря ти, сине мой — каза той. За пръв път ме наричаше така. — Това цветче ще е твоят първи урок. Задачата ти ще е да го изучиш колкото можеш по-подробно и да ми разкажеш за всичко, което долавяш у него. Забрави за метлата и брадвата, Белгарат. Сега това цветче е твоята „задача“.
	Тази „задача“ ми отне двайсет години, доколкото си спомням. Всеки път, когато идвах при моя Учител с цветчето в ръка — то така и не повехна през всичкото това време — и му казвах онова, което съм научил за него, той неизменно ми отвръщаше: „Това ли е всичко, сине мой?“ Съкрушен, аз се връщах отново към това глупаво малко цветче. Как го мразех само!
	С времето омразата ми се стопи. Колкото повече научавах за цветчето, толкова повече се привързвах към него.
	След време Алдур ми подхвърли, че ако го изгоря и изуча пепелта му, може би ще постигна известен напредък. Отказах категорично да направя нещо подобно.
	— И защо не желаеш да го сториш, сине мой? — попита ме той.
	— Защото това цветче ми е скъпо, Учителю — отвърнах му аз, вероятно малко по-рязко, отколкото възнамерявах.
	— Скъпо? — попита Алдур.
	— Обичам това цветче, Учителю! _Няма_ да го унищожа!
	Ето това беше истинският смисъл на моя първи урок. Все още пазя това малко цветче някъде и макар да не мога да си спомня точно къде е, все още си мисля за него с безмерна обич.
	Не след дълго Учителя ми предложи да го придружа до някакво място, наречено Пролгу, тъй като трябвало да се посъветва с някого. Аз естествено се съгласих, но ако трябва да съм абсолютно искрен, никак не ми се искаше да се отделям за по-дълго време от своите занимания.
	Беше пролет и времето бе доста приятно за пътуване. Учителя ми обясни, че Пролгу се намира някъде в планините и аз реших, че ако не друго, поне ще се нагледам на красиви местности.
	Пътуването се оказа продължително — Учителя никога не бързаше. Аз пък успях да видя същества, за които дори не бях предполагал, че съществуват. Алдур назоваваше имената им със странна болезнена нотка в гласа — еднорози, хрулжини, алгороти. Видяхме дори един елдрак.
	— Какво те гнети, Учителю? — попитах го аз една вечер, докато седяхме край огъня. — Нима създанията, които срещнахме, не са по вкуса ти?
	— Те са истинско бреме за мен и братята ми, Белгарат — отвърна ми тъжно той. — Когато земята беше още съвсем млада, ние обитавахме една пещера в тези планини и се трудехме непрестанно, за да създадем зверове, които да обитават сушата; птици, които да летят в небето, и риби, които да плуват в реките и моретата. Май съм ти разправял за това време?
	Аз кимнах.
	— Да, Учителю. Било е още преди да създадете човека.
	— Да — каза той. — Човекът беше нашето последно творение. Що се отнася до останалите, ние се посъветвахме помежду си и решихме, че много от тях са неудачни, затова трябва да ги унищожим. Но УЛ ни забрани да го правим.
	— УЛ? — Споменаването на това име ме сепна. Бях го чувал така често в лагера на старците.
	— Както виждам, чувал си за него. — Беше абсолютно безсмислено да се опитвам да скрия каквото и да е от Учителя. — Както ти казах, УЛ ни забрани да унищожим своите творения и това доста засегна някои от нас. Най-вече Торак. Моят брат Торак мрази ограничения и забрани от всякакъв вид. Мисля, че точно по негово настояване изпратихме на УЛ негодните същества, като преди това им казахме, че той ще е техен Бог. Горко се разкайвам за нашия дребнав гняв, тъй като в действията си УЛ бе следвал Необходимостта, която ние тогава все още не долавяхме.
	— Точно с УЛ искаш да се посъветваш в Пролгу, нали, Учителю? — попитах прозорливо аз. Нали ви казах, че още тогава си бях схватлив.
	Моят учител кимна.
	— Станало е нещо изключително важно — рече ми той тъжно. — Всички се надявахме, че няма да се случи, но се оказа, че и то е една от онези Необходимости, пред които и хората, и Боговете трябва да сведат глави.
	— Потърси си място, където да поспиш, Белгарат — въздъхна след известно време. — Все още ни остава доста път до Пролгу, а ти си доста скучен събеседник, когато не си си отспал.
	— Една от многото ми слабости, Учителю — признах си, докато разстилах одеялата. За моя Учител сънят беше също толкова безпредметен, колкото и храненето.
	Накрая все пак се добрахме до Пролгу — странно място, разположено на един планински връх. Още със самото стъпване на скалната площадка, която изглеждаше някак неестествено равна, пред нас се появиха един много стар човек и друг, който определено _не_ беше човек. Това бе първият път, когато се срещнах с УЛ. Неговото завладяващо излъчване направо ме смаза.
	— Алдур — каза той на моя Учител, — радвам се да те видя.
	— Аз още повече — отвърна му Алдур с лек поклон. Боговете, както вече бях забелязал, обръщат огромно внимание на ритуалите.
	Учителя бръкна в робата си и измъкна от диплите й онзи най-обикновен на вид объл камък, който бе изучавал десетилетия наред.
	— Независимо, че се надявахме да стане иначе — каза той, поднасяйки камъка на УЛ върху отворената си длан, — тя пристигна.
	УЛ кимна мрачно.
	— Долових присъствието й. Ще поемеш ли това бреме върху раменете си?
	Алдур въздъхна.
	— Ако се налага — каза той.
	— Ти си смел, Алдур — каза УЛ, — и много по-мъдър от останалите си братя. Промисълът, който направлява съдбите на всички нас, неслучайно е отредил ти да бъдеш неин приносител и пазител. Нека се уединим, за да обсъдим какво да правим в бъдеще.
	През онзи ден разбрах, че има нещо много необичайно в невзрачния „камък“.
	Старецът, който бе пристигнал заедно с УЛ, се казваше Горим. Двамата с него си паснахме чудесно. Той беше добър, приятен старец, с черти, които странно напомняха за лицата на старците, приютили ме в лагера си през онази първа зима извън Гара. Слязохме до града и той ме заведе в своята къща. Там изчакахме нашите двама Учители да приключат дългия си разговор. За да минават часовете по-бързо, той ми разказа как е станал ученик на УЛ. Оказа се, че неговият народ — далите, останал пренебрегнат по времето, когато Боговете избирали човешките раси, които да им служат. Въпреки положението си, аз едва ли можех да мина за особено религиозен човек и затова ми беше трудно да схвана дълбочината на духовното страдание, което бе сполетяло отритнатите от Боговете дали.
	Народът на далите се появил първоначално на юг, близо до планинската верига, наречена Корим. Още в доста ранен стадий на своята история те се разделили на няколко големи групи, всяка от които тръгнала по света, за да търси свой Бог-закрилник. Едни поели на север и станали мориндими или каранди, други се насочили на изток и сменили името си на мелсени. Но имало и такива, които продължили да живеят южно от Корим и да наричат себе си дали. Племето на Горим, улгосите, се заселило на запад.
	Един ден, след като поколения улгоси били пропътували безброй мили през пустошта в търсене на място, където да се заселят, в племето се родил Горим. Щом навършил пълнолетие, той поел по свое желание на поклоннически поход в търсене на УЛ, Всичко това се бе случило доста преди да се родя аз, разбира се. Както и да е, след много години напразно скитане, Горим най-после открил УЛ. Той веднага поел обратно, за да занесе добрата новина на своите братя и сестри, но повечето от тях просто не му повярвали. Хората са си такива понякога. Накрая той дотолкова се отвратил от неверието им, че им казал да го последват или да останат там където са. Някои тръгнали с него, други — не.
	— Често съм се чудил какво ли е станало с тези, които не ме последваха — каза ми Горим с тъга в гласа.
	— Аз мога да ти кажа, приятелю — отбелязах. — Натъкнах се на тях преди около двайсет и пет години. Устроили са си голям лагер северно от долината на моя Учител. Прекарах една зима при тях и после продължих пътя си. Съмнявам се, обаче, че ще завариш някой от тях жив. Те всички бяха вече много стари през онази зима.
	Той ме погледна изумено, после се преви одве и горко заплака.
	— Какво има, Горим? — възкликнах аз, стреснат от реакцията му.
	— Толкова се надявах, че УЛ се е смилил и е отменил проклятието ми — отвърна той сломено.
	— Проклятие?
	— Да, аз ги проклех да изчезнат без следа от този свят. Проклятието е отнело плодовитостта на техните жени.
	— Сега разбирам защо в лагера нямаше нито едно дете — казах. — Чудех се защо ми се радват толкова. Явно защото не са виждали дете от много, много отдавна. Така и не успях да науча каква е причината, тъй като не разбирах езика им.
	— Те са говорили на древния език — каза Горим с тъга. — Точно като моите братя и сестри тук, в Пролгу.
	— А откъде тогава си научил моя език? — попитах.
	— Като водач на своя народ, аз съм длъжен да общувам от негово име с другите човешки раси — обясни ми той.
	— А-ха — промърморих аз. — Има логика в думите ти.
	Не след дълго разговорът между УЛ и Алдур приключи и двамата с моя Учител се върнахме в Долината, където се отдадох отново на заниманията си. Времето губеше стойност в границите на тази благословена долина и аз с готовност посвещавах години дори на най-простите неща. Изучавах дърветата, птиците, рибите и зверовете, насекомите и паразитите. Само на тревата отделих цели пет години. След време осъзнах, че не остарявам като останалите хора. Бях виждал достатъчно възрастни хора, за да съм наясно, че стареенето е част от това да бъдеш човек. Но по някаква причина това правило не важеше за мен.
	— Учителю — казах аз една вечер, докато двамата с Алдур все още работехме въпреки късния час, — защо не остарявам?
	— Нима искаш да остарееш, сине мой? — попита ме Алдур. — Аз лично не виждам кой знае каква полза в стареенето.
	— Всъщност не съм се затъжил за старостта, Учителю — признах си, — но нормално ли е тя да ме подминава?
	— Може би — отвърна ми той. — Ти имаш още много да учиш и дори сто човешки живота няма да са ти достатъчни, за да усвоиш нужните знания. На колко години си сега, сине мой?
	— Скоро прехвърлих триста, Учителю.
	— Това е една добра възраст, сине мой. Твоята страст към познанието те е съхранила. И ако пак се объркам и те нарека „момче“, поправи ме. Не ми се вижда уместно ученикът на един Бог да бъде наричан „момче“.
	— Ще запомня това, Учителю — уверих го аз, като едва се сдържах да не дам воля на неописуемата си радост. Той за пръв път ме беше нарекъл свой ученик.
	— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза Алдур с лека усмивка. — И кой е обектът на настоящите ти занимания, сине мой?
	— Ще се опитам да разбера защо падат звездите, Учителю.
	— Удачно подбрана тема, сине мой.
	— А ти, Учителю… — започнах аз неуверено. — Какво изучаваш ти, ако не е твърде безочливо да задавам такъв въпрос.
	— Все същото като преди, Белгарат — каза той, разтвори пръсти и аз видях, че върху дланта му лежи фаталният камък. — Лично УЛ го повери на грижите ми и затова мой дълг е да го опозная и да изуча предназначението му.
	— Може ли един камък да има предназначение, Учителю? Имам предвид друго предназначение, освен да бъде просто камък? — Не знам защо, но близостта на камъка, чиято повърхност се бе загладила или по-скоро полирала от докосването на Учителя, ме правеше някак по-възприемчив. Тъкмо в онзи миг ме бе обзело смътното предчувствие, че камъкът ще предизвика верига от бурни събития в бъдещето.
	— Този камък има невероятно важно предназначение, Белгарат, защото чрез него ще бъде променен този свят и всички, които живеят в него. Ако успея да проникна още по-дълбоко в неговата същина, вероятно ще мога да се подготвя за промяната. Тази задача е най-тежкото бреме, което съм носил някога на плещите си. — Той отново потъна в мълчание и продължи да върти камъка из ръцете си, взирайки се тревожно сякаш право в неговата сърцевина.
	Определено нямах никакво желание да нарушавам повече реда на мислите му и затова се върнах към своите непостоянни звезди.


>>	Трета глава

	След време при нас дойдоха и други. Някои от тях се появяваха уж съвсем случайно, точно както се бях появил и аз. Други търсеха именно Алдур, за да се учат от него. Един от тях беше Зедар.
	В един прекрасен ден, обагрен в златистите тонове на есента, петстотин години след пристигането ми в Долината, заварих Зедар близо до кулата. Той беше изградил груб олтар и тъкмо гореше на него трупа на заклан овен. Това ме настрои против него още от самото начало. Дори вълците знаеха, че не бива да убиват в Долината. Мазният дим на неговото жертвоприношение изпълваше въздуха със зловоние, а самият Зедар се бе проснал по очи пред олтара и напяваше някаква чуждоземска молитва.
	— Какво правиш? — троснах му се аз, доста рязко, признавам. Вонята на неговия „дар към Алдур“ бе нарушила спокойния поток на моите мисли и вече не можех да се концентрирам върху проблема, над който бях разсъждавал през последния половин век.
	— О, могъщи и всеведущи Боже — изрева той и зарови носа си още по-дълбоко в пръстта, — прекосих хиляди мили, за да се срещна с твоето величие и да те боготворя до края на дните си.
	— Я стига си се перчил с купешки думички, човече. Изправи се и престани да се дереш като заклан. Аз съм толкова Алдур, колкото си и ти.
	— Нима не си великият Алдур?
	— Аз съм неговият ученик Белгарат. Какво е _това_? — посочих с пръст димящия овен.
	— Направих го, за да зарадвам своя Бог — отвърна ми той, докато отърсваше дрехите си от прахта.
	Не бях абсолютно сигурен, но той доста приличаше на толнедранец, или може би на аренд. И в двата случая бръщолевенията за „хилядите мили“ и всичко останало си бяха чиста проба добре премерено подмазвачество.
	Той ме изгледа угоднически.
	— Кажи ми честно — каза след това, — мислиш ли, че той ще сметне моето приношение за достойно?
	Аз се изсмях.
	— Трудно бих могъл да се сетя за нещо, което би му се сторило по-недостойно.
	Непознатият замръзна на мястото си като поразен от гръм. После се обърна рязко към олтара и хукна да измъква с голи ръце димящия овен от огъня.
	— Не ставай глупак! — троснах му се аз. — Ще се изгориш!
	— Трябва да го скрия — простена той отчаяно. — По-скоро бих умрял, отколкото да обидя могъщия Алдур.
	— Просто се махни от пътя ми — казах му.
	— Какво?
	— Дръпни се встрани — повторих и махнах раздразнено с ръка, — освен ако не искаш да отпътуваш заедно с тъпия си овен.
	Погледнах към гротескния малък олтар, представих си едно място на около пет мили от кулата и с една единствена дума го преместих там. След него остана само струйка зловонен дим, която вятърът бързо разнесе.
	Непознатият се просна отново по лице.
	— Ще си направиш дрехите на нищо, ако продължаваш в същия дух — отбелязах, — а моят Учител не си пада особено по мръсните дрехи.
	— Умолявам те, о, могъщи ученико на несравнимия Алдур — каза той надигайки се, вперил поглед в мен, докато изтупваше за пореден път дрехите си, — научи ме как да сторя тъй, че да не обидя Бога.
	Помислих си, че сигурно е аренд. Нито един толнедранец не можеше да си усуче дотолкова езика.
	— Бъди искрен — казах му аз, — и не се опитвай да го впечатлиш с глупавите си трикове и помпозната си реч. Повярвай ми, приятелю, той може да надзърне право в сърцето ти, тъй че няма начин да го заблудиш за каквото и да било. Не съм съвсем сигурен кое божество си почитал преди, но Алдур не е като никой друг Бог на света.
	— А как бих могъл да стана негов ученик като теб?
	— Първо ще станеш негов довереник — казах аз, — което хич не е лесна работа.
	— А как бих могъл да стана негов довереник?
	— Трябва да станеш негов слуга — казах аз, признавам, с леко самодоволство. Няколкото години бъхтане с брадвата и метлата най-вероятно щяха да се отразят доста добре на префърцунения му задник.
	— А после — негов довереник? — продължи да ми досажда той.
	— След време — отвърнах му, — ако той пожелае това.
	Не беше _моя_ работа да му разкривам тайната на Волята и Думата. Той трябваше да я открие сам за себе си, точно като мен.
	— А кога ще мога да се срещна с Бога?
	И без друго беше почнало да ми писва от него и затова реших просто да го заведа в кулата.
	— А ще желае ли Бог Алдур да научи името ми? — попита той след като поехме през ливадата.
	Свих рамене.
	— Едва ли. Ако си късметлия и се окаже, че си достоен, той сам ще ти даде име по свое усмотрение.
	След като стигнахме до кулата, аз заповядах на сивата каменна плоча да се отмести, двамата влязохме вътре и тръгнахме нагоре по стълбите.
	Моят Учител огледа непознатия и после се обърна към мен:
	— Защо си ми довел този човек, сине мой? — попита той.
	— Той настояваше, Учителю — отвърнах му. — Почувствах, че не е мое право да му кажа „да“ или „не“.
	Както виждате, и аз можех да се изразявам не по-зле от Зедар.
	— Твоята воля трябва да решава за подобни неща — продължих аз. — Ако се окаже, че не ти е приятен, веднага ще го изведа отвън, ще го превърна в морков и така ще сложа край на всичко.
	— Думите ти не са уместни, Белгарат — скастри ме Алдур.
	— Прости ми, Учителю — казах смирено.
	— Ти ще го обучиш, Белгарат. Ако се справи с изпитанието, извести ме.
	Изръмжах на ум, проклинайки бъбривостта си. Глупавото ми предложение да озеленчукоподобя непознатия ме бе обвързало с него. Но Алдур беше мой Господар и затова просто казах:
	— Ще бъде сторено, Учителю.
	— Какъв е предметът на настоящите ти занимания, сине мой?
	— Търся причината, поради която са възникнали планините, Учителю.
	— Забрави засега планините, Белгарат. Вместо тях се заеми с изучаването на този човек. Може пък новото занимание да извика у теб повече любов към съществата от твоя вид.
	Мога да усетя чудесно кога ме мъмрят и затова дори не опитах да споря. Само въздъхнах.
	— Да бъде волята ти, Учителю — съгласих се аз, каейки се горко за своята глупост. Почти бях открил тайната на планините и хич не исках тя да ми убегне. Но после си спомних колко търпение бе проявил моят Учител, когато се появих за пръв път в Долината. Затова набързо преглътнах раздразнението си… Е, поне в известна степен.
	Но още щом излязохме от кулата, от смирението ми не остана и помен. За мой срам трябва да призная, че тутакси се заех да превърна живота на горкия човек в истински ад. Унижавах го, гълчах го, натоварвах го с невъзможни задачи и после се смеех злорадо на опитите му да се справи. С две думи, тайничко се надявах, че ще успея да направя живота му толкова отвратителен, че да не издържи и сам да си тръгне.
	Но той не си тръгна. Премина през всичките ми гаври с търпение, от което понякога ми се искаше да крещя. Тоя човек нямаше ли някакво достойнство? И сякаш за да ме накара да се почувствам още по-бесен и засрамен, той научи тайната на Волята и Думата за шест месеца. Моят Учител му даде името Белзедар и го прие като свой довереник.
	След време двамата се сдобрихме. Реших, че след като най-вероятно ще прекараме следващите десетина века заедно, по-добре ще е да се погаждаме. В края на краищата, след като му избих от ума слабостта към преувеличенията и изкълчените фрази, Белзедар се оказа нелошо момче. Умът му беше невероятно бърз, но той бе достатъчно тактичен, за да не ми припомня при всяка удобна възможност, че същото не може да се каже за мен.
	Тримата — Учителя, Белзедар и аз — се научихме да се занимаваме със своите дела така, че да си пречим възможно най-малко.
	После дойдоха и други. Кира и Тира бяха пастири близнаци от народа на алорните, които се изгубили и скитайки насам-натам се озовали най-накрая в Долината… За да останат. Умовете им бяха така здраво свързани, че те винаги мислеха за едни и същи неща по едно и също време и дори си довършваха изреченията един на друг. Независимо от това, че са алорни, Белкира и Белтира са най-незлобливите и внимателни хора, които някога съм познавал. Всъщност аз винаги съм бил силно привързан към тях.
	Макор беше следващият, който пристигна при нас. Той идваше от толкова далече, та бе странно, че въобще е чувал за нашия Учител. Всеки от нас четиримата бе дошъл в Долината, облечен в дрипи, но не и Макор. Той дойде пременен с копринена мантия, подобна на тези, които са сега на мода в Тол Хонет. Беше истински гражданин — интелигентен и добре образован. Естествено, двамата си допаднахме от самото начало.
	Учителя го препита набързо и реши, че е подходящ — с обичайните уговорки, разбира се.
	— Но, Учителю — възпротиви се яростно Белзедар, — той не може да бъде наш събрат. Той е дал, а далите са безбожници.
	— Всъщност съм мелсен, старче — поправи го Макор с онзи свръхцивилизован маниер, който винаги е влудявал Белзедар. Сега разбирате ли защо Макор толкова ми хареса още от самото начало?
	— Каква е разликата? — тросна му се Белзедар.
	— Огромна, друже — отвърна му Макор, оглеждайки идеално поддържаните нокти на ръцете си. — Ние, мелсените, сме се отделили от тях толкова отдавна, че сега сме дали точно толкова, колкото алорните са мараги. Но ако ти харесва повече, смятай ме за дал. Аз бях призован, точно като вас. Точка.
	Тогава си спомних за странните стечения на обстоятелствата, които ме бяха накарали да напусна Гара и хвърлих един укорителен поглед на Учителя. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че той дори успя да наподоби нещо като леко притеснение?
	Белзедар се пени още известно време, но тъй като наистина не можеше да направи нищо, накрая просто тръгна нанякъде, мърморейки недоволно.
	Следващият, който се присъедини към нас, беше Самбар от народа на ангараките. Самбар, разбира се, не беше истинското му име. Имената на ангараките са толкова отвратителни и неблагозвучни, че Учителя му направи истинска услуга като го прекръсти. Това момче — той беше само на петнайсет, когато дойде при нас — ми стана симпатично още от самото начало. Никога не съм виждал толкова окаян човек. След като пристигна, Самбар просто седна пред входа на кулата, направо на земята, готов да срещне смъртта си, ако не бъде приет. Белкира и Белтира, разбира се, го нахраниха. Те бяха преди всичко пастири и просто не можеха да оставят което и да е същество гладно. След около седмица, когато стана ясно, че Самбар в никакъв случай няма да влезе в кулата, Учителя слезе при него. Алдур никога преди не бе правил нещо подобно. Той си поговори известно време с юношата на някакъв отвратителен език — староангаракски, както разбрах по-късно — и след това го повери на Белкира и Белтира. Защото едва ли някой бе имал такава въпиюща нужда от внимание и грижи.
	След време, когато близнаците го научиха да говори нормален език, който да не изисква толкова джавкане и плюнчене, Белсамбар ни разказа своята история. Омразата ми към Торак води началото си именно оттогава. Макар че Торак не можеше да бъде винен за всичко, което се бе случило с нашия ангаракски побратим. През годините научих, че възгледите на свещенослужителите не винаги са заимствани от възгледите на Бога, когото обслужват. И тъй като не съм абсолютно убеден, в този случай ще допусна възможността човешките жертвоприношения да са били израз на извратеното съзнание на гролимите, свещениците на Торак. Така или иначе Торак не си беше мръднал и пръста, за да спре тази практика.
	И за да сложа край на морализаторското си отклонение — и двамата родители на Белсамбар били принесени в жертва от гролимите, а той самият бил заставен да гледа, като изпитание на вярата му. Но сметките им излезли криви. Понякога гролимите са такива глупаци. Както и да е… На крехките девет години Белсамбар станал атеист. Той се отрекъл не само от Торак и неговите гролими, а и от _всички_ Богове.
	Точно затова го призовал и нашият Учител. В този случай обаче „призоваването“ трябва да е било доста по-зрелищно от моето скромно „насочване“ към Долината. Белсамбар беше ни повече, ни по-малко в състояние на религиозен екстаз, когато пристигна при нас. Но пък от друга страна той си беше ангарак, а ангараките винаги са били малко странни, когато нещата опрат до религия.


	Пръв Белмакор подхвърли идеята ние, учениците, да си построим свои собствени кули. И нищо чудно — мелсените от край време си умират да строят. Иначе е вярно, че кулата на Учителя беше започнала да ни отеснява.
	Доколкото си спомням, строежът на кулите отне няколко десетилетия. Към тази задача подходихме по-скоро като към хоби, отколкото като към належащ проблем. Естествено, всички се възползвахме от „преимуществата“ на своето обучение, но дялането на камъни си остава досадно занимание, дори когато за целта не ти се налага да използваш чук и длето. Скоро наоколо почти не останаха големи скали, а с течение на годините строителният материал ставаше все по-оскъден.
	Струва ми се, че беше краят на едно лято, когато реших най-после да приключа със строежа на своята кула, просто за да не ми се налага да мисля повече за него. Освен това кулата на Белмакор беше почти завършена, а аз все пак бях първият ученик на Алдур. Затова, мислех си, няма да е много удачно, ако му позволя да ме изпревари. По силата на какви детински причини се захващаме понякога сериозно за работа, а?
	И тъй като с моите побратими на практика бяхме разчистили скалите от Долината, наложи ми се да отида на север до самите покрайнини на гората, в търсене на строителен материал. Тъкмо се мотаех насам-натам и се оглеждах за нещо, което да ми свърши работа, когато неочаквано усетих как нечий натрапчив поглед се заби в гърба ми. Чувството, че си гледан, е доста неприятно, а мен лично ме влудява.
	— Можеш спокойно да излезеш — казах аз. — Знам, че си там.
	— Само без номера — изръмжа един отвратителен глас, който идваше от близкия гъстак. — Опитай нещо и ще те разкъсам на парченца.
	Тоя приятел май не преливаше от симпатии към мен.
	— Не ставай глупак — отвърнах му. — Нищо няма да ти направя.
	Последната ми реплика предизвика най-гнусния смях, който бях чувал през живота си.
	— _Ти?_ — каза презрително гласът. — Ти да ми направиш нещо? _На мен?!_
	Клоните се разделиха и от храстите се измъкна най-грозното същество, което бях виждал някога. Беше гротескно деформиран, с голяма гърбица, кокалест, с криви крака и дълги извити ръце. С това телосложение сигурно щеше да му е далеч по-лесно да тича на четири крака като маймуна, отколкото да ходи изправен.
	Лицето му също беше феноменално грозно. Косата и брадата му бяха сплъстени, а самият той беше невероятно мръсен. Вместо дрехи беше намъкнал някакво парче кожа, одрано сякаш от огромен плъх.
	— Наслаждаваш се на гледката, а? — тросна ми се злобно той. — Да не си мислиш, че си по` стока?
	— Просто ме стресна, това е всичко — отвърнах му, опитвайки се да бъда сдържан.
	— Да си виждал тук някъде един старец с раздрънкана каручка? — изръмжа съществото. — Каза ми, че щял да ме чака на това място.
	Зяпнах го втрещен.
	— Затвори си по-добре устата — посъветва ме той със стържещия си глас. — Иначе ще вземеш да глътнеш някоя муха.
	Изведнъж ми просветна за куп неща.
	— Старецът, за който говориш… — казах, — той често ли се шегува?
	— И още как — отвърна ми джуджето. — Значи го познаваш?
	— О, да — отвърнах с широка усмивка. — Познавам го от цяла вечност. Ела с мен, мой малък и грозен приятелю. Ще те заведа при него.
	— Няма какво да ме приятелосваш — изръмжа той. — Аз нямам _приятели_ и така си ми харесва.
	— Ще ти мине след няколкостотин години — казах му все още усмихнат.
	— Май нещо не си наред с главата.
	— И с това ще свикнеш. Хайде, ела. Ще те представя на твоя господар.
	— Аз _нямам_ господар.
	— На твое място не бих се обзаложил за това.
	Ето така се запознах с Дин. Когато го доведох при кулата на Учителя, моите побратими отпърво си помислиха, че съм си опитомил маймуна. Дин набързо им изби тази заблуда от главите. Той имаше най-мръсната уста, която човек би могъл да си представи. Дори когато нямаше намерение да обиди някого, проклятията и псувните се сипеха от устата му с такава лекота, че вероятно можеше да продължи ден и половина, без да се повтори нито веднъж. Той не демонстрираше никакъв респект дори към Учителя. Първите думи, с които се обърна към него бяха:
	— Къде я покри тая твоя тъпа каручка? Опитах се да вървя по следите й, но те просто изчезнаха.
	Алдур, с неговото нечовешко търпение, просто се усмихна. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че дори харесваше това дребно, нечистоплътно, хлевоусто чудовище?
	— Затова ли се забави толкова? — попита спокойно Учителя.
	— А ти как мислиш?! — изригна Дин. — Че ти не ми остави следа, по която да вървя! Трябваше сам да се досещам за посоката, в която си се отнесъл!
	Дин явно бе превърнал способността си да губи търпение в истинско изкуство. И най-малката дреболия можеше да го накара да излезе от кожата си.
	— Е? — каза той после. — Сега какво?
	— Ще трябва да се погрижим за твоето обучение.
	— Че за какво му е на човек като мен „обучение“? Вече знам всичко, което би трябвало да знам.
	Алдур се вгледа в него настойчиво. Дори Дин не можеше да устои дълго на този поглед. После Учителя ни огледа един по един. Очевидно отхвърли Белкира и Белтира без дори да се подвоуми. Близнаците нямаха нужния темперамент, за да се справят с нашия нов приятел. Белзедар вече се беше напушил до такава степен, че всеки момент щеше да избухне. Макар да имаше своите недостатъци, трябва да му се признае, че никога не допускаше прояви на неуважение към нашия Учител. Белмакор беше твърде придирчив, а Дин бе наистина ужасно мръсен и вонеше на помийна яма. Белсамбар отпадаше по обясними причини. Познайте кой от всички оставаше.
	Вдигнах вяло ръка.
	— Не се тревожи, Учителю — казах. — Аз ще се погрижа.
	— Е, Белгарат — каза той, — много достойно от твоя страна да предложиш доброволно услугите си.
	Реших да не отговарям на тази реплика.
	— О, Белгарат… — започна неуверено Белмакор.
	— Какво?
	— Ще бъдеш ли така добър да го изкъпеш, преди да го доведеш отново тук?
	Независимо от малкия цирк, който бях разиграл, възложената задача далеч не ми се струваше чак толкова неприятна. Все още исках да си довърша кулата, а това яко джудже щеше да ми свърши чудесна работа при пренасянето на камъни. Най-вероятно дори нямаше да ми се наложи да се напъвам, за да му измисля някаква друга работа.
	Изведох го навън и му показах полузавършената кула.
	— Разбираш ли каква е ситуацията? — попитах го.
	— Ще трябва да правя това, което ти ми казваш.
	— Именно. — Всичко се нареждаше чудесно. — Да се върнем сега до мястото, където се запознахме. Имам една малка задачка за теб.
	Връщането ни отне доста време. Когато се озовахме отново в гората, аз му посочих едно пресъхнало корито на ручей, пълно с чудесни кръгли камъни в подходящ размер.
	— Виждаш ли тези камъни? — попитах.
	— Разбира се, че ги виждам, тъпчо! Да не съм сляп!
	— Толкова се радвам за теб. Искам да ги подредиш до моята кула. Повтарям — да ги подредиш, не да ги нахвърляш. — Настаних се удобно под едно сенчесто дърво. — Хайде, бъди така добър.
	Това май почваше да ми харесва.
	Той се втренчи в мен за миг и после се обърна към пресъхналото корито.
	И тогава камъните започнаха да изчезват един по един! Всъщност дори можех да почувствам как го прави! Не е за вярване, нали? Дин вече знаеше тайната! Това беше първият случай на спонтанно магьосничество, с който се срещах.
	— Сега какво? — тросна ми се той.
	— Откъде си научил това? — троснах му се на свой ред и аз.
	Той сви рамене.
	— Забърсал съм го някъде — отвърна ми. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не го можеш?
	— Разбира се, че го мога, но… — Все пак успях да се спра овреме. — Сигурен ли си, че са на нужното място?
	— Нали ги искаше подредени до твоята кула? Върви да провериш, ако не вярваш. _Аз_ знам къде са. Нещо друго?
	— Да се връщаме обратно — процедих през зъби.
	Беше ми необходимо доста време, за да си възвърна самообладанието. Бяхме изминали повече от половината разстояние, когато най-после реших, че мога да му задам няколко въпроса, без да се изложа.
	— Откъде си? — Банално, признавам, но все отнякъде трябваше да започна.
	— Къде съм роден ли? Трудничко е да се каже. Аз доста пътувам. Хората обикновено не си падат особено по мен. Обаче съм им свикнал. Така е откак се помня.
	— Нима?
	— Както разбрах по-късно, хората от селото на майка ми са си имали доста прост начин да се отърват от недъгавите. Още щом ме мернали за пръв път, тутакси ме занесли в гората да умра от глад или пък да ме хапне за закуска някой не особено придирчив вълк. Майка ми вероятно е била сантиментална по душа, защото се е измъквала редовно от селото да ме кърми.
	А аз си мислех, че _моето_ детство е било трудно.
	— Тя обаче все пак спря да идва около година след като проходих — допълни той с преднамерено рязък тон. — Може да е умряла… А може и да са я спипали и да са я убили. Оттам нататък се оправях сам.
	— Как си оцелял?
	— Има ли някакво значение? — Все пак в погледа му се долавяше далечна болка. — В гората има цял куп неща, които стават за ядене, стига да не си твърде претенциозен. Лешоядите и гарваните, да речем, нямат проблеми с храната. Научих се да ги следя. Доста рано разбрах, че на всяко място, около което кръжат лешояди, има нещо за ядене. След време се свиква и с миризмата.
	— Ти си животно! — възкликнах аз.
	— Ние всички сме животни, Белгарат. — Това беше първият път, когато той се обърна към мен по име. — Аз съм по-добър в това от повечето хора, защото имам сериозен опит зад гърба си. Сега какво ще кажеш да сменим темата?


>>	Четвърта глава

	Ето че станахме седем. По онова време всеки от нас вече беше наясно, че други няма да дойдат. Признавам, бяхме доста странна компания, но фактът, че живеехме в отделни кули, ни помагаше да сведем търканията до възможния минимум.
	Присъединяването на Белдин към нашата задруга не се оказа толкова сериозен проблем, колкото предполагах в началото. Не че нашият дребен побратим се цивилизова кой знае колко през следващите няколко години. По-скоро ние привикнахме с неговата дива природа. Поканих го да живее в моята кула през прословутия първоначален период — времето преди Алдур да го приеме като пълноправен ученик. Скоро осъзнах, че зад това несъразмерно, грозновато чело се крие мозък. И то какъв! Като изключим евентуално Белмакор, Белдин определено беше най-умният сред нас. Те двамата спореха с години по въпроси на логиката и философията, толкова отвлечени и неразбираеми, че никой от нас не можеше дори да схване за какво си говорят. Което въобще не им пречеше да изпитват невероятно удоволствие от тези спорове.
	Отне ми известно време да убедя Белдин, че по някое изкъпване през месец или два едва ли ще навреди на здравето му. Така придирчивият Белмакор щеше да се престраши и да скъси дистанцията, за да не се налага да крещят непрекъснато, докато спорят. Както често отбелязва моята любима дъщеря, аз самият не съм сред фанатичните почитатели на хигиената. Но Белдин понякога наистина се увлича в безразличието си към сапуна и топлата вода.
	През годините, в които живяхме и учихме заедно, аз опознах Белдин и се научих поне отчасти да го разбирам. Човечеството изживяваше все още своето детство и добродетели като състрадание, да речем, едва прохождаха. Освен това човешкото чувство за хумор беше все още твърде първично и грубо. Хората намираха всичко, отклоняващо се от общоприетото, за невероятно смешно, а Белдин беше просто едно ходещо отклонение от техните представи за красиво и целесъобразно. Можех много лесно да си представя как цели села са го посрещали с дружен вой и след това са го прогонвали с камъни, без да спират да му се смеят. В тази светлина не е трудно човек да си представи откъде идва злият му нрав, нали? Съселяните на майка му се бяха опитали да го убият още с раждането му, а целият му живот бе протекъл като поредица прогонвания от всяка човешка общност, в която бе опитал да се впише. Чудя се дори как това не го е превърнало във вманиачен убиец. _Аз_ сигурно щях да свърша точно така.
	Бяхме живели заедно около двеста години, когато в една дъждовна пролетна утрин Белдин най-после повдигна въпроса, който вероятно го тормозеше от доста време. Беше се облегнал на перваза на един от прозорците и гледаше мрачно навън. После изведнъж изръмжа:
	— Смятам да си построя своя собствена кула.
	— О? — отвърнах му аз и оставих книгата си на масата. — Че какво й е на тази?
	— Нужно ми е повече пространство, пък и двамата започваме вече да си ходим по нервите.
	— Не бях забелязал.
	— Белгарат, ти не забелязваш дори смяната на сезоните. Забиеш ли нос в книгите, и подметките ти да се подпалят, пак няма да усетиш, докато не ти замирише на изгоряло. Освен това хъркаш.
	— Кой ми го казва. Че то твоето не е хъркане, а гръмотевична буря.
	— Така поне не се чувстваш самотен нощем. — Той хвърли още един замечтан поглед през прозореца. — Разбира се, има и друга причина.
	— О?
	Белдин впери поглед право в мен. Очите му излъчваха необичаен за него копнеж.
	— През целия си живот не съм имал свое собствено място. Спал съм по горите, в канавките, върху купите сено. Пък и топлият приятелски нрав на моите сънародници ме поддържаше непрекъснато в движение. Мисля, че за пръв път в живота си искам да разбера какво означава да си имаш свое собствено място, от което никой да не е способен да те изгони.
	Как можех да му възразя.
	— Искаш ли да ти помогна? — попитах.
	— Ако желаех моята кула да се превърне в нещо подобно, щях сам да помоля за помощ — подсмихна се той.
	— Че какво й е на тази кула?
	— Белгарат, погледни истината в очите. Тази твоя кула прилича на отсечен накриво дънер. Ти си абсолютно лишен от усет за красивото.
	И _това_ казано от устата на _Белдин_!
	— Смятам да поговоря с Белмакор. Той е мелсен, а те са родени строители. Виждал ли си някога техен град?
	— Досега не ми се е отварял път към Изтока.
	— Има си хас. Ти не можеш да се откъснеш от твоите книги достатъчно дълго, та да си позволиш да отидеш където и да било. Е? Идваш ли с мен или не?
	Как да откаже човек на такава изискана покана? Навлякох си наметалото и двамата излязохме в дъжда. За Белдин връхните дрехи бяха ненужен лукс. Въобще не му пукаше за времето.
	Когато се добрахме до леко претрупаната според мен кула на Белмакор, моят малък приятел изръмжа към горните прозорци:
	— Белмакор! Трябва да си поговоря с теб!
	Нашият цивилизован събрат се появи на един от прозорците.
	— Какво има, старче? — викна той отгоре.
	— Реших да си построя своя собствена кула. Искам ти да я проектираш. Отвори тъпата си врата!
	— Къпал ли си се скоро?
	— Няма и месец оттогава. Не се притеснявай, няма да ти осмърдя куличката.
	Белмакор въздъхна.
	— Е, добре тогава — предаде се той.
	Погледът му изглеждаше малко отнесен, когато тежкото резе на обкованата с желязо врата изщрака и той се появи пред нас. Всички ние използвахме каменни плочи за врати по примера на Учителя. Белмакор обаче трябваше да има подобаваща врата с всичките й там украси. Двамата с Белдин влязохме вътре и го последвахме нагоре по стълбите.
	— Да не сте се счепкали нещо с Белгарат? — полюбопитства Белмакор.
	— На тебе какво ти влиза в работата? — тросна му се Белдин.
	— Нищо. Просто се чудех.
	— Той иска да си има свое собствено място — обясних аз. — Пък и моята кула започна да ни отеснява.
	Белмакор, който си беше досетлив още от самото начало, подходи по същество.
	— Каква я искаш? — попита той джуджето.
	— Красива — каза Белдин, без дори да се замисли. — Едва ли някой ще сподели кулата с мен, но все пак трябва да ми е приятно да живея в нея.
	Очите на Белмакор се наляха със сълзи. Нашият побратим беше изключително емоционален човек.
	— О, я стига! — каза му Белдин. — Понякога си толкова мекушав, че ми се прищява да плюна. Искам изящество. Искам идеалните пропорции. Искам нещо, по което да се прехласна. Писнало ми е да живея в калта.
	— Ще се справиш ли? — попитах нашия побратим.
	Белмакор отиде до масата си, събра пръснатите по нея листа и ги прибра в разтворената книга. После подреди грижливо книгата на лавицата, измъкна отнякъде голям лист хартия и един от онези никога неизтъркващи се и незатъпяващи графити, без които не можеше да живее, и седна зад масата.
	— Колко голяма да бъде? — попита той Белдин.
	— Може би няма да е зле да е малко по-ниска от тази на Учителя, не мислиш ли?
	— Мъдро. Нека не опитваме да бъдем онова, което не сме.
	И Белмакор набързо скицира приказен замък, който ме остави без дъх от почуда — плетеница от светлина, безтегловни контрафорси, които се извисяваха като крила на птица, и кули, тънки като острието на кинжал.
	— Ти на майтапчия ли ми се правиш? — захапа го Белдин. — В това твое сладкишче не могат да живеят дори пеперуди.
	— Това беше само за загрявка, братко мой — каза Белмакор развеселен. — Стъпка по стъпка ще изменим проекта, така че да стане по-земен от теб самия. И в мечтите си не си виждал нещо подобно.
	Така започна спор, който продължи шест месеца и накрая увлече всички ни. Нашите кули — поне повечето от тях — бяха строени така, че да бъдат най-вече удобни. И макар да ми е болно да го призная, описанието, което Белдин направи на моята, беше доста точно. Когато отстъпих на известно разстояние и я огледах безпристрастно, тя наистина ми заприлича на леко килнат пън. И все пак в нея се чувствах уютно и в най-отвратителното време, а най-високите прозорци ми позволяваха да наблюдавам хоризонта и звездите. В края на краищата за какво друго би могла да служи една кула?
	По онова време за пръв път открихме, че Белсамбар притежава душа на творец. Последното място, където би трябвало да се търси красотата на този свят, е в ума на един ангарак. С неочакван плам, като се има предвид сдържаната му природа, той дълго спори с Белмакор на висок глас, настоявайки на своите виждания, които се различаваха доста от твърде ординерните схващания на мелсените за красивото. Мелсените са строители и те мислят преди всичко от гледна точка на материала и онова, което той ще им позволи да сътворят от него. Ангараките, от друга страна, са склонни да търсят екстремните решения и да нагаждат строителния материал към тях.
	— Защо го правиш, Белсамбар? — попита веднъж Белдин нашия иначе доста скромен събрат. — Та това е само някаква си опорна греда. Вие спорите за нея вече седмици.
	— Въпросът е в извивката, Белдин — обясни му Белсамбар по-разгорещено, отколкото го бях чувал да говори друг път. — Имам предвид ето това.
	И той създаде във въздуха илюзията за две извисени една до друга кули. Никога не съм познавал такъв майстор на илюзиите като Белсамбар. Предполагам, че само един ангарак би могъл да постигне подобно съвършенство — техният свят и без друго се гради изцяло върху илюзии.
	Белмакор хвърли един поглед на кулите и вдигна отчаяно ръце.
	— Прекланям се пред по-извисения талант — каза той. — Прекрасни са, Белсамбар. Добре, но как да ги превърнем в реалност? Опората не е достатъчна.
	— Аз ще измисля нужната опора.
	Белзедар! Той просто не можеше да приеме, че има и невъзможни неща.
	— Ще поддържам кулата на своя брат със силата на волята си чак до самия край на дните си, ако се наложи!
	Какъв дух само имаше този човек!
	— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Нито един от вас! — проскърца Белдин. — Защо правите такъв цирк от всичко това?
	— Защото твоите братя те обичат, сине мой — каза му меко Алдур, който явно бе стоял от доста време незабелязан и ни беше наблюдавал. — Не можеш ли да приемеш любовта им?
	Изведнъж лицето на Белдин се изкриви гротескно, той се срина на колене и заплака.
	— И това ще бъде твоят първи урок, сине мой — каза му Алдур. — Ти си способен да даряваш любов, но не и да я приемаш. Научи се!
	Признавам, после всички се размекнахме по малко.
	И тъй, ние обединихме силите си, за да построим кулата на Белдин. Което всъщност не ни отне кой знае колко време. Надявам се Дюрник да си направи бележка, че всъщност не е неморално да използваме своите дарования в някои съвсем обичайни занятия, независимо от нормите на сендарианската логика.
	Моят малък приятел започна да ми липсва още на следващия ден след като се настани окончателно в новата си кула. Но поне спях доста по-добре. Ни най-малко не съм преувеличил в описанието си неговото хъркане.
	Животът в Долината отново потече в обичайното си русло. Продължихме да се занимаваме с изследването на света около нас и броят на уменията ни продължи да нараства. Струва ми се, че някой от двамата близнаци откри пръв, че е възможно да общуваме помежду си единствено със силата на мисълта си. Трябва да е бил някой от тях — или пък двамата едновременно — тъй като те от край време споделяха мислите си. Колкото до умението да приемаме формата на други същества, със сигурност го откри пръв Белдин. Как бих могъл да забравя как дребният зевзек ми изкара ангелите, когато за пръв път демонстрира откритието си.
	Един ден на перваза на моя прозорец кацна необичайно едър сокол със сноп сини пера на опашката и после най-неочаквано се превърна в Белдин.
	— Какво ще кажеш, а? — възкликна той въодушевено. — Излиза, че все пак е възможно.
	Аз тъкмо отпивах от халбата си с бира и така се задавих, че му се наложи дълго да ме тупа по гърба.
	— Какво си мислиш, че правиш? — троснах му се аз, след като най-после успях да си поема дъх.
	Белдин сви рамене.
	— Изучавах птиците — обясни ми той. — Реших, че може да се окаже полезно човек да погледне на света от тяхната перспектива. Летенето не е чак толкова лесно, колкото изглежда. За малко не се пребих, когато скочих за пръв път от прозореца на кулата.
	— Идиот такъв!
	— Все пак успях да задействам крилете си преди да се разпльоскам на земята. Човек никога не знае на какво е способен, докато не опита.
	— И как е? Имам предвид летенето.
	— Не бих могъл да ти го опиша дори най-бегло, Белгарат — отвърна ми той със замечтано изражение върху грозното си лице. — Трябва да опиташ сам. Но не ти препоръчвам да скочиш от прозореца първия път. Понякога си доста немарлив в детайлите и ако не се сетиш да разтвориш перата на опашката си, като нищо ще си разбиеш човката.
	Откритието на Белдин дойде тъкмо навреме. Малко по-късно Учителя ни разпрати по света, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Ако не греша в сметките си, трябва да бяха минали около петнайсетина столетия от онази отвратителна мразовита нощ, в която за пръв път се приближих до неговата кула.
	Летенето, естествено, е доста по-бърз начин за пътуване. Белдин ни изучи на своя трик и скоро всички кръжахме из долината като ято подплашени патици, опитвайки отчаяно да се задържим във въздуха. Още отсега ще си призная, че не летя особено добре. Поулгара дори се заяжда с мен по този повод от време на време. Мисля дори, че пази тази тема като резерв за случаите, в които не се сеща за нещо по-удачно. Както и да е.
	Та Белдин ни научи да летим и ние се пръснахме, носени от ветровете, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Като се изключат улгосите, на запад от нас не живееше почти никой, пък и аз не се разбирах особено добре с новия им Горим. С първия Горим бяхме доста добри приятели, но този, последният, ми изглеждаше твърде самовлюбен.
	Затова се насочих на изток и кацнах при толнедранците. Те бяха построили доста нови градове през времето, в което не ги бях навестявал. Някои от тях всъщност се оказаха твърде големи, макар стените на къщите все още да бяха от талпи, а покривите — от слама или тръстика, което ги правеше истински смъртоносни капани при евентуален пожар. Както можеше да се предположи, пристрастеността на толнедранците към парите не бе отслабнала ни най-малко за последните петнайсет века. Като цяло бяха станали по-възприемчиви и сега отделяха далеч по-голяма част от времето си за строене на пътища, но не мисля, че тези две подробности можеха да се смятат за големи промени. Всъщност откъде у толнедранците тази страст към пътищата? Така или иначе при тях всичко вървеше мирно и тихо, може би най-вече затова, че войните обикновено се отразяват зле на бизнеса. Затова не се застоях дълго при тях и отлетях при марагите.
	Марагите бяха странни хора, в което нашият приятел Релг предполагам и сам се е убедил. Може би странностите им се дължат на факта, че в тяхното общество жените са доста повече от мъжете. Техният Бог Мара проявява, по мое лично мнение, нездрав интерес към проблемите на плодовитостта и продължението на рода. Обществото им е матриархално, което само по себе си е достатъчно необичайно, макар нийсанците също да имат подобни уклони.
	Независимо от това културата на марагите беше доста функционална и те все още не бяха започнали да практикуват ритуалния канибализъм, който техните съседи намериха за толкова отвратителен и който за малко не доведе до пълното им изтребление. Не съм съвсем сигурен до каква степен трябва да ви разкрия подробностите около тези събития. Тази книга може да попадне в ръцете на Поулгара, а тя има доста крайно мнение относно това кое е важно и кое — не.
	След няколко години ние всички се върнахме в Долината и се събрахме в кулата на Учителя, за да му докладваме какво сме видели.
	С присъщата си деликатност Учителя бе изпратил Белсамбар на север, за да разбере какво става с мориндимите и карандите. И наистина, едва ли щеше да е добра идея да го прати в земите на ангараките. Белсамбар все още хранеше силна омраза към свещеническото братство на гролимите, а нашата мисия беше просто да съберем нужната информация. Беше ни абсолютно забранено да се намесваме по какъвто и да е начин или да се опитваме да възстановим правдата съобразно собствените си представи за добро и зло. Всъщност, като се замисля, може би щяхме да спестим на света доста болка, ако още тогава бяхме позволили на Белсамбар да си разчисти сметките с гролимите. Това най-вероятно щеше да предизвика кървав сблъсък между Торак и нашия Учител, който и без друго не ни се размина.
	Със задачата да разбере какво става с ангараките беше натоварен Белзедар. Не е ли странно как понякога всичко изглежда предопределено? Онова, което той видял сред планините на север, доста го разтревожило. От самото начало Торак беше склонен да преувеличава без мярка ролята си в световния порядък и да поощрява своите ангараки да стигат до крайности в почитта си към него. Те му бяха издигнали храм сред високите плата на Корим. Там обзетите от религиозен екстаз гролими продължаваха да подлагат на заколение хиляди свои сънародници под одобрителния поглед на Бога Дракон.
	Религиозните вярвания и практики на различните раси всъщност не ни интересуваха особено, но Белзедар беше сериозно стреснат от посоката, в която се развиваше религията на ангараките. Торак никога не бе крил, че се смята за по-велик поне с няколко степени от своите братя и сега окуражаваше народа си да се отнася по същия начин към останалата част от човечеството.
	— Боя се, че всичко е въпрос на време — заключи мрачно Белзедар. — Рано или късно те ще се опитат да наложат идеята за своето превъзходство над останалите раси, а от това няма да излезе нищо добро. Ако някой в най-скоро време не убеди Торак да престане да пълни главите на своите ангараки с глупости, то войната ми се струва неизбежна.
	Белсамбар ни информира, че мориндимите и карандите са станали демонопоклонници, но засега не представляват опасност за съседните народи, тъй като демоните все още били твърде заети с изяждането на магьосниците, които са ги призовали.
	Белдин докладва, че арендите са станали още по-глупави, доколкото въобще е възможно подобно нещо, и че те живеят кажи-речи в непрекъсната война едни с други.
	Белмакор, който бе минал през земите на нийсанците на път за Мелсена, ни разказа, че Змийските хора са все още отчайващо примитивни. Не че някой бе очаквал Бог знае какъв ентусиазъм от тяхна страна, но беше редно за последните хиляда и петстотин години поне да са се научили да строят някакви подобия на къщи. Мелсените, от друга страна, строяли на поразия — може би дори повече от необходимото — но засега поне не им оставало време да кроят пъклени планове за световно господство. На връщане Белмакор минал през Кел. Той ни разказа, че далите се били отдали на странни области на познанието — астрология, некромантия и други подобни. Въобще далите и до ден днешен прекарват толкова много време, опитвайки се да надзърнат в бъдещето, че понякога почти изцяло забравят за настоящето. _Мразя_ мистиците! Добрата новина беше, че поради доста ограничения си интелект те все още не представляват заплаха за никого.
	Алорните, естествено, бяха съвсем друга песен. Те са шумни, войнствени хора, готови да се сбият за нищо и никакво побутване в кръчмата. Белтира и Белкира бяха навестили своите сънародници. За щастие алорните, точно като арендите, прекарваха по-голямата част от времето си в междуплеменни разпри, вместо да воюват с останалите раси, но близнаците настояха да ги държим под око. Аз се занимавам с това през последните пет хиляди години, което май е най-сериозната причина косата ми да побелее. Алорните могат да се забъркат неволно в неприятности със същата лекота, с която да речем арендите го правят напълно съзнателно.
	Учителя изслуша внимателно разказите ни и заключи, че като цяло светът извън Долината съществува в мир и единствено ангараките могат да предизвикат сериозни неприятности. Той ни каза, че ще поговори със своя брат Торак относно _онзи проблем_ и отбеляза, че ако избухне война, то Боговете ще бъдат неминуемо въвлечени в нея. Което пък щяло да доведе до истинско бедствие.
	— Смятам, че ще успея да го накарам да осъзнае грешката си — каза Алдур.
	Да осъзнае грешката си? Торак? При цялото ми уважение към Учителя ще кажа, че понякога оптимизмът му стига до крайности.
	Доколкото си спомням, той не спираше да гали странния камък, докато слушаше нашите доклади. След онзи разговор с УЛ Учителя не бе оставял камъка, който сякаш се превърна в част от самия него.
	Естествено, именно Белзедар го забеляза пръв. Интересно как ли щяха да се развият събитията, ако не го беше видял тогава?
	— Какъв е този странен скъпоценен камък, Учителю? — попита той. По-добре езикът му да беше окапал, преди да зададе фаталния въпрос.
	— Тази сфера? — попита Алдур и вдигна камъка високо, за да го видят всички. — В нея лежи съдбата на този свят.
	Именно тогава за пръв път забелязах, че сърцевината на сферата излъчва някакво съвсем слабо сияние. Самата сфера, както вече споменах, беше полирана от хилядагодишното докосване на нашия Учител и сега — както бе забелязал и Белзедар — приличаше повече на скъпоценен камък, отколкото на обикновен скален къс.
	— Как може нещо толкова малко да има такова голямо значение, Учителю? — попита Белзедар. Това беше другият въпрос, за който ми се иска никога да не се бе сещал. Ако просто бе оставил темата, едва ли щеше да се случи всичко, което стана в последствие. А и той нямаше да е в сегашното си положение. Независимо от всичко, на което са ни учили, някои въпроси трябва да си останат без отговор.
	За нещастие Учителя имаше навика да отговаря на всеки наш въпрос и така наяве излязоха факти, които трябваше да останат потулени за вечни времена. И сега вероятно нямаше да ме мъчи чувството за вина, което ме изгаря. Бих предпочел да нося на раменете си планина, отколкото отговорността за онова, което направих с Белзедар. Гарион може би ще ме разбере, но не мисля, че същото може да се каже за който и да е друг член на моето варварско семейство. Дали съжалявам? Разбира се, че съжалявам. Затрупан съм под могила от разкаяния, чийто връх сигурно опира в Луната. Но от разкаяния не се умира, нали така? Гърчим се по малко, но не умираме.
	И тъй, Учителя се усмихна на нашия побратим Белзедар, а Сферата засия с нова сила. Дори ми се стори, че виждам някакви блещукащи образи в дълбините й.
	— Тук вътре лежат миналото — каза нашият Учител, — настоящето и бъдещето. Но това е само една малка частичка сред безбройните достойнства на Сферата. С нейна помощ може да бъде изцелен или унищожен не само който и да е човек, но дори самата Земя. Бог или простосмъртен, нейният притежател може да извърши дела, които надхвърлят дори силата на Волята и Думата.
	— Изумително, Учителю — каза Белзедар с леко объркано изражение. — Но как е възможно? Та това е само камък.
	— Сферата ми разкри бъдещето, сине мой — отвърна му нашият Учител с тъга в гласа. — Тя ще стане причина за раздор, неописуемо страдание и нечувани бедствия. Нейната сила стига толкова далеч, че тя би могла да сложи край на живота на всички хора, дори на неродените, с такава лекота, с каквато ти би духнал свещта до леглото си.
	— Тогава тя е нещо лошо — казах аз, а Белсамбар и Белмакор се съгласиха с мен.
	— Унищожи я, Учителю — предложи разпалено Белсамбар. — Унищожи я преди да е причинила на света това зло.
	— Това е невъзможно — отвърна Учителя.
	— Благословена да е мъдростта на Алдур — възкликна Белзедар и в очите му проблеснаха странни пламъчета. — С наша помощ той ще насочи това чудно Нещо към добро, вместо към лошо. Би било чудовищно да унищожим такава скъпоценност.
	Сега отново се замислям за всичко и стигам до извода, че не би трябвало да виня Белзедар за неговия нечист интерес към Сферата. В края на краищата той беше част от нещо, което _трябваше_ да се случи. Не би трябвало да го виня, но го виня.
	— Казвам ви, синове мои — продължи Алдур, — не бих унищожил Сферата, дори това да беше възможно. Всички вие току-що се завърнахте от странство. Видяхте света в неговата зора, както и първите стъпки на човечеството. Всички живи неща трябва да растат, иначе ще умрат. Чрез този скъпоценен камък светът ще бъде променен и човекът ще достигне до отредения му стадий на развитие. Сама по себе си Сферата не е добра или лоша. Злото живее единствено в съзнанието на хората… И на Богове също.
	После нашият Учител замълча умислен и ние го оставихме да продължи на спокойствие своя хилядолетен разговор със Сферата.
	През следващите няколко века рядко виждахме Учителя. Той продължаваше да изучава Сферата в пълно усамотение. Смятам, че в това време той е успял да научи още много от нея, но неговото отсъствие натъжаваше всички ни и ние намирахме твърде малко удоволствие в заниманията си.
	Мисля, че бяха изминали двайсет века откак Учителя ме бе приел за свой довереник, когато в Долината неочаквано се появи непознат. Той беше по-красив от всяко друго същество, което бях срещал през живота си и вървеше така, сякаш дори краката му се отвращаваха от земята, по която стъпваше.
	Излязохме да го посрещнем, както му беше редът.
	— Искам да говоря с моя брат и ваш Господар Алдур — каза ни той и всички ние усетихме, че пред нас стои Бог.
	Като най-възрастен, аз излязох пред всички.
	— Ще съобщя на Учителя, че си дошъл — казах учтиво. Не бях съвсем сигурен с кой Бог говоря, но нещо в него определено не ми харесваше.
	— Не е необходимо, Белгарат — каза ми той с тон, който ме раздразни дори повече от маниерите му. — Моят брат знае, че съм тук. Съпроводи ме до неговата кула!
	Обърнах се и го поведох натам, тъй като не бях съвсем убеден, че ще намеря подходящ отговор на думите му.
	Когато достигнахме кулата, непознатият спря и впери поглед в мен.
	— Един малък съвет, Белгарат — каза той, — в знак на благодарност за помощта ти. Не се опитвай да надскочиш собствения си ръст. Не ти е работа да ме одобряваш или не. За твое добро се надявам, че при следващата ни среща вече ще си научил урока и ще се държиш както подобава.
	Очите му ме пронизваха почти осезаемо, а от гласа му ме побиха тръпки.
	Но тъй като аз съм си аз и дори двете хиляди години, прекарани в Долината, не бяха приспали съвсем дивото непокорно момче у мен, аз отвърнах дори още по-остро:
	— Благодаря за съвета. Ще желаеш ли още нещо?
	Не беше _моя_ работа да му казвам къде е вратата или как точно се отваря, затова просто изчаках, за да видя дали тази малка задачка няма да го смути поне мъничко.
	— Много си наперен, Белгарат — отбеляза той. — Може би някой ден ще си позволя лукса да отделя от скъпоценното си време, за да те науча лично на подобаващи маниери.
	— Винаги съм бил жаден за нови знания — отвърнах му.
	Както сами виждате, двамата с Торак не се харесахме още от самото начало. Сигурно сте се сетили, че вече бях отгатнал кой е той всъщност.
	Той се обърна, махна небрежно с ръка и каменната плоча се отмести послушно. Влезе вътре.
	Така и не разбрахме какво точно се е случило, докато Учителя и неговият брат са били насаме. Разговаряха с часове, а после се развихри лятна буря и ние се прибрахме, за да се спасим от дъжда. Така и не видяхме кога си е тръгнал Торак.
	Когато буреносните облаци се разсеяха, нашият Учител ни извика при себе си. Заварихме го седнал до масата, където обикновено изучаваше Сферата. От лицето му лъхаше такава неизмерима тъга, че просто ми се късаше сърцето. Освен това на едната му буза аленееше белег, който не бях виждал преди.
	Белзедар обаче забеляза почти на мига онова, което аз бях пропуснал.
	— Учителю! — възкликна той с паническа нотка в гласа. — Къде е скъпоценният камък? Къде е Сферата на Силата?
	Ще ми се да бях обърнал по-сериозно внимание на тона му. Може би тогава щях да предотвратя доста от последвалите събития.
	— Торак, моят брат, я отнесе със себе си — отвърна нашият Учител и гласът му прозвуча почти като вопъл.
	— Бързо! — извика Белзедар. — Трябва да го последваме и да му отнемем Сферата, преди да е успял да избяга! Той е сам, а ние сме много!
	— Той е Бог, сине мой — каза Алдур. — И хиляда като вас не биха могли да му се опълчат.
	— Но, Учителю — извика отчаяно Белзедар, — ние _трябва_ да си върнем Сферата!
	А аз _все още_ не разбирах какво става в душата на Белзедар! Разумът ми трябва да е бил заспал!
	— Как твоят брат Торак ти отне Сферата, Учителю? — попита Белтира.
	— Торак се бе пристрастил към скъпоценния камък — каза Алдур. — Отдавна ме умоляваше да му го дам. Когато днес му отказах за пореден път, той ме удари, взе Сферата и избяга.
	Това вече преля чашата! Макар да беше безценна, Сферата си оставаше просто камък. Мисълта, че Торак си е позволил да удари моя Учител, се впи в мозъка ми като нажежено желязо. Отхвърлих наметката си назад, придадох форма на волята си, изрекох думата и във въздуха пред мен се появи меч. Грабнах го и изскочих през прозореца.
	— Не! — каза Учителя и тази едносрична дума ме възпря така, сякаш пред мен бе изникнала крепостна стена.
	— Той е вдигнал ръка срещу теб, Учителю! — продължих да беснея. — Затова ще го убия, та ако ще да е и десет пъти по-бог от всеки друг!
	— Не. Торак ще те размаже с лекотата, с която ти би размазал досадно насекомо. Аз те обичам много, сине мой, и затова не искам да те изгубя.
	— Това означава война, Учителю — обади се и Белмакор.
	Тази негова реплика би трябвало да ви подскаже колко сериозно бяхме приели всичко. Думата „война“ беше последното нещо, което някой от нас бе очаквал да чуе от свръхцивилизования Белмакор.
	— Ударът и кражбата не бива да останат безнаказани. Ние ще сътворим оръжия и Белгарат ще ни поведе. Ще обявим война на този крадец, който нарича себе си „бог“.
	— Сине мой — каза Алдур с тиха тъга в гласа, — още преди да изтекат дните ти ще се нагледаш на толкова кръв и варварство, че самата мисъл за война ще ти опротивее. И сам бих дал Сферата на Торак, ако тя самата не ми бе казала, че това ще го унищожи. Бях готов да направя всичко, за да го спася, но жаждата му да притежава Сферата беше станала неутолима. — Алдур въздъхна и след това се надигна леко в стола си. — Война ще има, Белмакор. Тя вече не може да бъде предотвратена. Моят брат си присвои Сферата, а с нейна помощ би могъл да сътвори неописуеми злини. Трябва да си я върнем или да я променим, преди Торак да я покори и да я подчини на волята си.
	— Да я променим? — каза Белзедар втрещен. — Учителю, не вярвам, че ще поискаш да отслабиш това прекрасно нещо!
	Той очевидно не можеше да мисли за нищо друго. Трябва да съм бил сляп и глух!
	— Тя не може да бъде отслабена, Белзедар — отвърна му Алдур. — Силата й ще остане непроменена вовеки веков. Целта на нашата война ще бъде да накараме Торак да се разбърза и да използва Сферата по начин, по който тя не бива да бъде използвана.
	Белзедар се втренчи в него. Той явно си бе мислил, че Сферата е просто вещ, и не беше допускал, че притежава своя собствена воля.
	— Светът се променя непрекъснато, Белзедар — обясни му нашият Учител, — но Доброто и Злото са постоянни и неизменни. Сферата е олицетворение на Доброто, а не просто някаква играчка. Тя си има свое съзнание, различно от твоето, но все пак съзнание. Тя има също и своя воля. Пазете се от тази воля, защото тя е волята на един камък. Тя е, както казах, олицетворение на Доброто. Ако бъде използвана в полза на Злото, ще порази най-напред онзи, който я е тласнал към това, бил той човек или Бог.
	Алдур очевидно виждаше онова, за което аз бях сляп, и се опитваше да предупреди Белзедар, но нашият побратим просто не искаше да го чуе.
	Учителя въздъхна отново и се изправи.
	— Не бива да губим нито миг — каза ни той. — Вървете, ученици мои. Вървете при останалите ми братя и им кажете, че ги моля да дойдат тук възможно най-скоро. Аз съм най-старият измежду тях и те ще пристигнат, ако не от обич към мен, то поне от уважение. Войната няма да е само наша. Боя се, че цялото човечество ще бъде въвлечено в нея. Затова вървете и призовете братята ми, за да решим заедно какво да сторим.


>>	Пета глава

	— Може ли да поговорим, Белгарат? — попита ме Белмакор, когато достигнахме преддверието на кулата на Учителя.
	— Разбира се.
	— Не мисля, че е редно да оставяме Учителя сам — отбеляза мрачно той.
	— Мислиш, че Торак може да се върне и отново да вдигне ръка срещу него?
	— Съмнявам се, пък и нашият Учител може да се грижи сам за себе си.
	— Сигурно, но ето че последният път не го е направил.
	— Това е, защото Торак вероятно го е изненадал. Не е съвсем в реда на нещата брат да вдига ръка срещу брата, нали?
	— За какво си се загрижил тогава?
	— Ти не почувства ли мъката на Учителя? Не става въпрос просто за откраднатата Сфера. Торак го е предал и го е ударил, а сега ще има и война. Мисля, че поне двама от нас трябва да останат тук, за да не бъде сам в тъгата си.
	— Искаш ли да останеш?
	— Не аз, старче. Аз съм поне толкова разгневен, колкото си и ти. Толкова съм бесен, че бих могъл да дъвча камъни и да плюя пясък.
	Замислих се. Ние бяхме седем, а Боговете, които трябваше да известим — пет, затова двама от нас спокойно можеха да останат в Долината.
	— Какво ще кажеш тогава за близнаците? — предложих аз. — Разделени, те са абсолютно безпомощни, пък и са твърде миролюбиви, за да се справят с трудностите, които биха могли да изникнат по пътя.
	— Чудесна идея, старче — съгласи се Белмакор. — Това, естествено означава, че някой друг би трябвало да поеме на север, за да говори с Белар.
	— Аз ще отида — предложих. — Мисля, че ще се оправя с алорните.
	— Тогава аз ще отида при Недра. Срещал съм се и преди с него и знам как да привлека вниманието му. Готов съм дори да го подкупя, ако се наложи.
	— Да го подкупиш? Та той е Бог, Белмакор.
	— Явно не го познаваш. Толнедранците далеч не са толкова срамежливи като теб.
	— Вземи Белзедар със себе си — предложих му аз. — Сферата направо го е обсебила. Не мисля, че трябва да го оставяме без надзор. Може да реши да тръгне сам да се разправя с Торак. Щом стигнете до земите на толнедранците, прати го в Арендия да говори с Чалдан. Ако се опита да спори с теб, кажи му, че аз съм наредил така. Все пак съм най-старият от вас и думата ми може да натежи пред него. Не му позволявай да тръгне на юг. Не искам да изгуби живота си по такъв глупав начин. Нашият Учител и без друго си има достатъчно грижи.
	Белмакор кимна мрачно.
	— Ще тръгнем всички заедно. Ще се разделим едва след като се доберем до земите на толнедранците. Белсамбар може да отиде при Мара, а Белдин сигурно ще успее да открие Исса.
	— Така май наистина ще е най-добре. Предупреди Белдин и Белсамбар за Белзедар. Трябва всички да го държим под око. Понякога е малко импулсивен.
	— А ще намесваме ли далите или мелсените?
	Вдигнах глава и се вгледах в небето с присвити очи. От лятната буря не бе останала и следа. Виждаха се само няколко малки пухкави облачета.
	— Учителя не спомена нищо за тях — отвърнах му после колебливо. — Може би няма да е зле да ги предупредим все пак. Те най-вероятно няма да се замесят в религиозна война, тъй като си нямат свой Бог, но някой поне трябва да им каже да стоят настрана.
	Белмакор сви рамене.
	— Както сметнеш за най-добре. Ти ли ще говориш с близнаците?
	— По-добре ти говори. На мен ми предстои дълъг път. Освен това алорните са пръснати из целия Север. Кой знае колко време ще ми отнеме да намеря Белар.
	— Наслука — каза моят побратим с лека усмивка.
	— Много смешно, Белмакор — отвърнах му сухо аз.
	— Старая се, старче. Ще ида да поговоря с близнаците.
	И той се запъти с обичайната си безгрижна, наперена походка към кулата на близнаците. Май нищо не беше в състояние да го разтревожи особено, поне не забележимо.
	Тъй като трябваше да се бърза, реших да се преобразя в орел и да полетя на север, което се оказа грешка. Мисля, вече споменах, че не летя особено добре. Така и не успях да му хвана цаката. Като начало не се чувствам особено комфортно, когато съм покрит с пера. Освен това винаги се чувствам доста притеснен при мисълта, че мога да се сгромолясам отвисоко, затова обикновено махам с крила доста повече от необходимото и бързо се уморявам.
	Но истинският проблем е в това, че колкото по-дълго запазиш облика на орел, толкова по-дълбоко се впива неговата същност в твоята собствена. Не след дълго започнах да обръщам все повече внимание на движещите се по земята точки и да изпитвам неудържимо желание да се спусна стремглаво към тях и да ги разкъсам с ноктите си.
	Така очевидно нямаше да се получи. Кацнах на земята, възстанових предишната си форма и поседнах, за да поема въздух, да позволя на ръцете си да отпочинат и да обмисля алтернативите. Орелът, въпреки цялото си великолепие, всъщност е доста глупава птица, а аз не исках всяка полска мишка или пък заек да отвличат вниманието ми от истинската цел на пътуването.
	Замислих се дали да не се преобразя на кон. Конят е много бърз на къси разстояния, но лесно се изморява. Да не говорим пък, че не е кой знае колко по-умен от орела. Една антилопа може да бяга с дни, без да се измори, но антилопите са безмозъчни същества, на които повечето месоядни животни в равнината разчитат за прехраната си. Не разполагах с нужното време, за да спирам и убеждавам всеки прегладнял хищник, че всъщност не съм това, на което му приличам. Трябваше да се преобразя в животно, което да разполага с нужната сила, бързина и издръжливост и освен това да има достатъчно сериозна репутация, която да държи останалите същества на нужното разстояние.
	След кратък размисъл реших, че вълкът притежава всички качества, от които се нуждаех в момента. Той е най-интелигентното, най-ловкото и най-издръжливото сред всички животни от равнините и горите. Освен това повечето животни гледат да избегнат на всяка цена срещите с него.
	Преобразяването ми отне известно време, особено докато изпипам детайлите. Белдин бе научил всички ни как да се превръщаме в птици, но сега трябваше да се оправям без чужда помощ.
	Признавам си, че първите няколко опита бяха отчайващи. Да сте виждали някога вълк с пера и човка? Не ви и трябва. Накрая все пак успях да загърбя всички „птичи“ мисли, които ми се въртяха из главата, и резултатът от поредния опит се оказа една доста идеализирана версия на това как би трябвало да изглежда един вълк.
	Метаморфозата е странен процес. Първо изпълваш съзнанието си с образа на животното, в което искаш да се превърнеш. После насочваш волята си навътре и в общи линии се „преливаш“ в новата форма. Ще ми се Белдин да беше тук сега. Той може да обясни преобразяването далеч по-добре от мен. Най-важното е да продължаваш да опитваш. И да си върнеш възможно най-бързо стария облик — ако сгафиш, разбира се. Ако пък си забравил да предвидиш и сърце за новото превъплъщение, тогава можеш сериозно да загазиш.
	След преобразяването първо проверих да не съм пропуснал нещо. Сигурно съм имал доста глупав вид, докато опипвах муцуната и ушите си с лапа, но исках да съм сигурен, че другите вълци няма да умрат от смях още щом ме зърнат.
	После хукнах през равнината. Скоро осъзнах, че изборът ми наистина е добър. Не след дълго попривикнах с тичането на четири крака и установих със задоволство, че тялото на вълка е отлично пригодено за задача като моята. Освен това съзнанието ми се оказа доста сходно с това на вълците. След малко повече от час вече бях сигурен, че в най-лошия случай съм изминал поне толкова път, колкото щях да прелетя като орел. Скоро след това осъзнах, че е чудесно да си имаш опашка. Тя помага да се поддържа равновесие и действа почти като кормило при резките завои. Освен това, когато си имаш дълга, пухкава опашка, можеш да се загърнеш с нея в студените нощи. Трябва наистина да опитате някой път.
	Тичах около седмица, без да се натъкна на алорните. В една окъпана от златните лъчи на залязващото слънце надвечер в края на лятото, срещнах вълчица. Бе настроена доста игриво. Имаше, доколкото си спомням, стройни крака и миловидна муцунка.
	— Накъде си се разбързал така, приятелю? — попита ме на вълчия език. Аз наистина така се бях разбързал, та дори не си дадох сметка, че я разбирам без всякакво затруднение. Забавих крачка и спрях.
	— Каква разкошна опашка имаш — каза тя и бързо добави: — А и зъбите ти са страхотни.
	Странно, комплиментите ми доставяха истинско удоволствие.
	— Благодаря ти — отвърнах скромно. — Твоята опашка с нищо не отстъпва на моята, а кожухчето ти е просто великолепно.
	Казах го абсолютно искрено.
	— Наистина ли мислиш така? — отвърна, оглеждайки небрежно козината си.
	После най-неочаквано ме ръфна закачливо по хълбока и се стрелна няколко метра встрани, очевидно подканвайки ме да се включа в играта.
	— С удоволствие бих останал, за да се опознаем по-добре — казах й, — но имам ужасно важна задача.
	— Задача ли? — сепна се тя и езичето й увисна леко от отворената в почуда муцунка. — Къде се е чуло и видяло вълк да има друга задача, освен тази да изпълнява собствените си желания?
	— Аз всъщност не съм истински вълк — обясних.
	— Нима? Много интересно. Изглеждаш като вълк, говориш като вълк и определено миришеш на вълк, а казваш, че не си. Какво си тогава?
	— Човек съм. — Изрекох това признание с учудващо за мен самия неодобрение. Както скоро разбрах, вълците имат доста рязко отношение към някои същества.
	Тя седна с недоумяващо изражение. Без съмнение приемаше думите ми за чиста монета, тъй като вълците не познават лъжата.
	— Ти имаш опашка — каза тя, — а аз никога преди не съм виждала човек с опашка. Имаш чудесна козина. И четири крака. Имаш дълги, остри зъби, заострени уши и черен нос и въпреки това казваш, че си човек.
	— Доста е сложно.
	— Очевидно — съгласи се тя. — Май ще потичам известно време с теб, щом имаш някаква си важна задача. Може би ще успеем да обсъдим всичко и ще ми обясниш това толкова сложно нещо.
	— Ако наистина го искаш.
	Тя определено ми харесваше, пък и вече усещах остра нужда от нечия компания. Понякога като вълк се чувстваш толкова самотен.
	— Трябва да те предупредя — отбелязах, — че бягам доста бързо.
	Тя сбърчи носле.
	— Всички вълци бягат бързо.
	И тъй, рамо до рамо, ние хукнахме през равнината в търсене на Бог Белар.
	— Смяташ да тичаш денем и нощем, така ли? — попита тя, след като бяхме изминали няколко мили.
	— Ще почивам щом се изморя.
	— Радвам се да го чуя. — После се засмя така, както го правят вълците, гризна леко рамото ми и се спусна напред.
	По някое време започнах да обмислям ситуацията от морална гледна точка. Макар моята спътница да ми изглеждаше доста привлекателна, отношението ми към нея едва ли щеше да се запази непроменено след като си възвърнех истинския облик. Да стана баща по принцип нямаше нищо лошо. Но определено щях да се почувствам доста неловко, ако ми се наложеше да се явя пред Учителя с котило малки вълчета. Да не говорим, че те нямаше да бъдат точно вълци. Никак не ми се искаше да ставам родоначалник на раса от чудовища. И най-накрая — вълците избират партньор за цял живот. Ако останех достатъчно дълго с моята нова спътница и после я зарежех, тя най-вероятно щеше да бъде отхвърлена от себеподобните си. Вълците са много чувствителни на някои теми. Затова реших на всяка цена да устоя на нейния флирт и да се концентрирам изцяло върху търсенето на Белар.
	Не бих отделил толкова внимание на тази случка, ако не смятах, че така ще мога да обясня най-добре какво огромно влияние оказва новата форма върху онзи, който я приема. Не след дълго вече бях също толкова вълк, колкото бе и моята малка приятелка. Ако някога решите да се занимавате с изкуството на преображението, бъдете изключително внимателни. Останеш ли прекалено дълго в нечия чужда форма, много е вероятно, дойде ли време да си върнеш истинския облик, да установиш, че не искаш да го направиш. Признавам, малко преди да стигнем вековната гора, обитавана от Белар — Богът Мечка, аз вече бях започнал да се замислям доста сериозно за удоволствията на волния вълчи живот и ловуването из равнината, за сладкото скимтене на малките и за преимуществата на това да имаш свой спътник в живота.
	Щом навлязохме в гората, се натъкнахме на дружинка ловци. За почуда на своята спътница, аз веднага приех човешката си форма и се приближих към тях.
	— Имам послание за Белар — казах им.
	— Как да разберем дали казваш истината? — отвърна един як мъжага с рунтава брада. Защо, по дяволите, алорните не пропускат възможността да ступат някого?
	— Истина е, защото аз казвам така — заявих му наперено. — Посланието е важно, затова престани да ми демонстрираш мускулите си и ме заведи веднага при Белар.
	В този момент един от алорните забеляза моята спътница и запрати копието си към нея. Така и не бях помислил как да я скрия. Затова просто спрях копието насред полет и го оставих да си виси във въздуха.
	Алорните до един зяпнаха леко потръпващото копие, което очевидно нямаше никакво намерение да пада на земята. И понеже ме бяха ядосали, поразкърших съзнанието си и счупих копието на две.
	— Магьосничество! — простена един от тях.
	— Каква невероятна проява на схватливост от твоя страна, друже — казах саркастично, имитирайки най-добрите постижения на Белмакор. — А сега веднага ме заведете при Белар, ако не искате да ви превърна в мухоморки. О, между другото, вълчицата е с мен. Следващият от вас, който се опита да й стори нещо, ще трябва да носи карантията си в шепи през останалата част от живота си. — Понякога се налага употребата на цветист език, ако държиш да привлечеш вниманието на някой алорн. Махнах на вълчицата и тя дойде до мен, като не пропусна да се озъби на ловците. Зъбите й бяха наистина прекрасни — дълги, бели и остри като кинжали. На техния фон авторитетът й пред алорните мигом скочи.
	— Браво на теб — изръмжах й аз одобрително.
	Тя махна приятелски с опашка и хвърли последен застрашителен поглед към тъпоглавите варвари.
	— Сега ще вървим ли при Белар? — рекох с най-цивилизования си тон, който понякога стряска алорните повече и от най-лютата закана.
	Открихме Бог Белар насред построен набързо лагер, на няколко мили навътре в гората. Той изглеждаше много млад, почти момче, но аз добре знаех, че е приблизително на годините на моя Учител. Още преди да го срещна за пръв път, вече бях по-дочул едно-друго за него и подозренията ми се оправдаха. Заварихме го заобиколен от стадо напращели русокоси алорнски девици, които изглеждаха изцяло завладени от неговия чар. Е, той все пак е Бог, но обожанието на тези девойки май не се дължеше единствено на религиозните им убеждения.
	(Добре де, Поулгара, хайде просто да забравим за това, става ли?)
	Алорните в горския лагер бяха разхайтени, недисциплинирани и в по-голямата си част пияни като пънове. Те се майтапеха свойски с Господаря си, без да му демонстрират и частица от уважението, което един простосмъртен дължи на своя Бог.
	— Добре дошъл, Белгарат — поздрави ме по име Белар, макар никога преди да не се бяхме срещали. — Как е моят любим най-възрастен брат?
	— Не е добре, Господарю — отвърнах му кратко, но с нужния респект. Макар да държеше халба в едната ръка и момиче — в другата, той все пак си оставаше Бог. Затова реших да не си позволявам излишни волности. — Твоят брат Торак дойде при моя Учител, удари го и открадна един камък с огромна стойност, който му беше поверен от самия УЛ.
	— _Какво?_ — изрева по-малкият брат на Алдур, разливайки бирата в полите на момичето. — Сферата е у Торак?
	— Именно, Господарю. Моят Учител ме изпрати да съобщя, че те моли да дойдеш при него по възможно най-бързия начин.
	— Така и ще направя, Белгарат — увери ме Белар и връчи полупразната халба на румената девойка. — Торак използвал ли е вече Сферата?
	— Предполагаме, че не е, Господарю. Моят Учител настоява да побързаме, за да не позволим на Торак да овладее изцяло силата на Сферата.
	— И е абсолютно прав — съгласи се Белар.
	Той хвърли един поглед на вълчицата, която бе приседнала в краката ми.
	— Здравей, малка сестро — обърна се той към нея на безупречен вълчи. — Добре ли се чувстваш в моя лагер?
	Белар определено си има трески за дялане, но маниерите му винаги са били безупречни.
	— Чувствам се чудесно — отвърна му тя с лека почуда. — Излиза, че съм се замесила с изключително важни същества.
	— Ние двамата с твоя спътник трябва да побързаме, иначе аз лично бих се погрижил да се почувстваш още по-уютно тук. Мога ли да ти предложа нещо за ядене?
	Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви споменах за маниерите на Белар?
	Вълчицата хвърли един поглед на вола, който се печеше на огъня.
	— Това там намирисва обещаващо — каза тя.
	— Разбира се. — Белар измъкна отнякъде дълъг и остър като бръснач нож и отряза солидна порция от вкусно ухаещото месо. После внимателно й го подаде, като дръпна бързо пръсти, за да не се озоват между блестящите зъби на моята приятелка.
	— Благодаря — каза тя между две големи парчета месо, които преглътна с по едно примигване. — Този тук… — последва махване с глава към мен, — така се беше разбързал, че дори не успяхме да хванем някой заек.
	Вълчицата довърши месото с няколко лакоми отхапвания и се облиза доволно.
	— Беше наистина добро — отбеляза после. — Чудя се само защо е необходимо да го пърлите.
	— Обичай, малка сестрице — обясни й Белар.
	— Е, добре, щом е обичай…
	Тя облиза грижливо мустаците си.
	— Веднага се връщам, Белгарат — каза Богът Мечка и се запъти към една от набързо построените хижи, за да поговори със своите алорни.
	— Този е свестен — отбеляза моята спътница.
	— Той е Бог.
	— Това не означава нищо за мен — каза тя. Очевидно наистина не беше впечатлена ни най-малко от титлата на Белар. — Боговете са хорска работа. Вълците не се интересуват особено от подобни неща.
	После ме погледна критично.
	— Освен това не виждам какво толкова има за гледане наоколо, та очите ти не могат да се спрат на едно място — добави тя.
	— Какво имаш предвид?
	— Мисля, че и сам се сещаш. Тези женски в лагера май хващат окото. Не е прилично да им се възхищаваш толкова открито.
	Очевидно, независимо от моите възгледи по въпроса, тя вече бе взела някои решения от името и на двама ни. Реших, че няма да е зле да внеса известна яснота в отношенията ни.
	— Може би искаш да се върнеш на мястото, където се срещнахме, за да се присъединиш към глутницата си — подхвърлих й деликатно.
	— Ще остана с теб още известно време. — Очевидно намеците нямаше да свършат работа. — С теб ми е интересно. Ти познаваш разни странни същества.
	Тя се прозина, протегна се доволно и се сви на кълбо в краката ми. При това се постара да застане между мен и русокосите алорнски девойки.
	Завръщането в Долината трая далеч по-кратко, отколкото можех да предположа. Времето е почти без значение за Боговете. Но когато бързат, те могат да направят дори най-дългия път доста къс по някакъв необясним за мен начин. Напуснахме лагера на алорните, без да бързаме, в темпо, което би подхождало по-скоро на разходка. Белар ме разпитваше за моя Учител и за живота ни в Долината, а младата вълчица пристъпваше небрежно между нас, замислена за нейни си неща. След няколко часа нетърпението ми набъбна дотолкова, че се престраших да кажа на Белар следното:
	— Господарю, простете, но с тази крачка ще ни е необходима година, за да се доберем до Долината.
	— Далеч по-малко, Белгарат — усмихна се Богът Мечка. — Ако не се лъжа, Долината се простира ей зад онзи хълм.
	Аз се вторачих в него, забравил за всякакви обноски. Направо не ми се вярваше, че един Бог може да бъде толкова наивен. И все пак, след като изкачихме хълма, пред нас наистина се ширна Долината с извисяващата се в центъра й кула на Учителя.
	— Забележително — възкликна вълчицата. Яркожълтите й очи попиваха жадно разкрилата се пред нас гледка.
	Не можех да не се съглася с нея.
	Моите побратими се бяха завърнали вече и ни очакваха при кулата на Учителя. Останалите Богове се бяха качили при Алдур и Белар побърза да се присъедини към тях.
	Когато забелязаха моята спътница, побратимите ми се сепнаха.
	— Белгарат — изсумтя недоволно Белзедар, — мислиш ли, че е редно да водиш това същество тук? Вълците не са точно животните, на които човек може да се довери.
	Вълчицата тутакси се озъби. Как, за Бога, бе разбрала неговите думи?
	— Как се казва? — попита вселюбящият Белтира.
	— Вълците си нямат имена, братко — отвърнах му аз. — Те се познават чудесно и без помощта на подобни _добавки_. Имената са човешка приумица, струва ми се.
	Белзедар поклати глава и увеличи с няколко крачки дистанцията между себе си и вълчицата.
	— Тя съвсем опитомена ли е? — попита ме Белсамбар. За него опитомяването на разни същества се бе превърнало в истинска страст. Мисля, че по онова време той вече познаваше лично половината зайци и сърни от Долината, а птиците кацаха по раменете му така охотно, сякаш беше най-обикновено дърво.
	— Не е опитомена ни най-малко, Белсамбар — казах му аз. — Срещнахме се случайно, докато пътувах на север и тя реши да дойде с мен.
	— Колко интересно — каза вълчицата. — Те винаги ли задават толкова много въпроси?
	— А ти как разбра, че задават въпроси?
	— И ти ли? Значи си същият като тях.
	Този неин влудяващ навик! Когато сметнеше, че някой въпрос не е достатъчно важен, тя просто го пропускаше покрай ушите си.
	— В природата на човека е да задава въпроси — обясних й почти обиден.
	— Интересни същества сте — сбърчи носле тя и после поклати глава. Когато поискаше, моята нова приятелка можеше да бъде не по-малко непроницаема от Белмакор.
	— Какво чудо — възхити се Белкира. — Ти си се научил да общуваш със зверовете. Умолявам те, мили братко, научи ме на това изкуство.
	— Не бих го нарекъл точно изкуство, Белкира. Докато пътувах на север, приех формата на вълк. Езикът на вълците си дойде с новия облик и остана дори след като си възвърнах човешката външност. Нищо особено.
	— Май не си съвсем прав, стари ми друже — каза Белмакор замислено. — Изучаването на чужди езици е доста досаден процес. Вече от няколко години уча улго, но така и не съм успял още да го схвана. Ако следвам твоя пример, бих могъл да се преобразя в улгос за ден-два и кой знае — това може и да ми спести месеци учене.
	— Ти си мързелив, Белмакор — сряза го както обикновено без заобикалки Белдин. — Освен това няма да се получи.
	— И защо не?
	— Защото улгосите са хора като мен и теб. Вълчицата на Белгарат не изказва мислите си с думи. Тя не мисли по начина, по който мислим ние.
	— Което може да се каже съвсем спокойно и за улгосите — възрази му Белмакор. — Аз пък смятам, че номерът ще стане.
	— Грешиш, няма да стане.
	Този спор продължи през следващите стотина години. На двамата така и не им хрумна просто да опитат дали ще се получи и да разберат кой от тях е прав. Но пък като се замисля, те и двамата са твърде умни, за да не се сетят за нещо толкова очевидно. Май по-скоро бяха надушили поредната благодатна тема за спор и не искаха да си развалят удоволствието.
	Вълчицата се сви на кълбо и заспа. Ние всички стояхме в очакване да разберем какво ще предприемат Алдур и останалите Богове срещу своя брат Торак. Когато Боговете най-после слязоха от кулата, лицата им бяха мрачни и никой от тях не ни заговори.
	После Алдур ни извика и ние се качихме при него.
	— Ще има война — каза Учителя с тъга в гласа. — Не бива да позволяваме на Торак да овладее напълно мощта на Сферата. Вселената е сътворена от противоположни начала и тяхното сливане би довело до нейния край. Моите братя отидоха да съберат народите си. Мара и Исса тръгнаха на изток, ще минат през земята на далите и вероятно ще ударят Торак на юг от Корим. Недра и Чалдан ще блокират пътя му за бягство от запад, а Белар ще го нападне от север. Ще се наложи да сеем смърт сред ангараките, докато Торак не върне Сферата. Сърцето ми се къса само при мисълта за това, но друг избор няма. Ще поставя на всеки от вас задачи, с които да се справите, докато отсъствам.
	— Ще пътуваш ли за някъде, Учителю? — попита Белзедар.
	— Трябва да отида до Пролгу, за да се посъветвам с УЛ. Той познава нашите Предопределения, макар и не изцяло. Ще ни насочи и ще ни посъветва как да не прекрачим границите във войната със своя брат.
	Вълчицата, без да я забележа, се бе озовала до Учителя и бе положила глава в скута му. Докато ни говореше, той я галеше разсеяно — или поне тогава ми се стори така — но с необяснима привързаност. Знаех, че е невъзможно, ала останах с чувството, че двамата вече се познават отнякъде.


>>	Шеста глава

	Учителя се забави много в Пролгу, но нашата работа беше повече от достатъчно, за да не скучаем. Убеден съм, че и хората на другите Богове бяха доста заети. Като се изключеха алорните и арендите, войната беше нещо непознато за останалата част от човечеството. Но дори тези два войнствени народа все още не бяха постигнали дисциплината, необходима за формирането на армия. Светът още беше едно мирно място и доста редките сблъсъци, избухващи тук-там, увличаха не повече от шепа хора, които се налагаха с първобитни оръжия. Е, не се разминаваше съвсем без загинали, но по онова време те можеха да минат за нещастни случаи.
	Този път обаче нещата вървяха в друга посока. Цели раси щяха да се изправят една срещу друга и никой от нас не беше готов за това. В началото разчитахме преди всичко на познанията на Белсамбар за ангараките, за да изработим стратегията си. Твърде високото самочувствие, което бе набил в главите им Торак, ги бе направило потайни и подозрителни към всеки непознат. Сякаш за да подчертаят отношението си към външния свят, ангараките от край време строяха оградни стени около своите градове. Едва ли бяха очаквали задаващата се война. Огромните каменни зидове бяха за тях по-скоро гранична линия между „низшите“ раси и тяхната собствена нация от „свръхчовеци“.
	Белдин седна смръщен на пода, след като Белсамбар привърши разказа си за стената, ограждала града, в който се бе родил преди повече от хиляда години.
	— Може пък вече да са се отказали от строежа на стени — промърмори нашият дребен побратим.
	— Преди няколко века, когато ги навестих, все още продължаваха да ги правят — отбеляза Белзедар. — Мен ако питате, по-вероятно е стените им да са станали по-високи и по-дебели.
	Белтира сви рамене.
	— Всичко, построено от човешки ръце, може да бъде сринато обратно в прахта — каза той.
	— Не и докато отгоре се сипят копия, вряло масло и камънаци — възрази му Белдин. — Обзалагам се, че ангараките ще се покрият зад тези стени, след като ги погнем. Те се плодят като зайци, но въпреки това ние ще сме повече от тях, тъй че едва ли ще искат да ни срещнат на открито. Ще се изтеглят в градовете си, ще хлопнат портите и после ще трябва да ги измъкваме отвътре. Така доста хора ще намерят смъртта си. Трябва да измислим начин да сринем тези стени, без да хвърлим половината човечество срещу тях.
	— Бихме могли да го направим и ние — предложи Белкира. — Доколкото си спомням, навремето ти прехвърли половин акър камънаци, докато помагаше на Белгарат да построи кулата си.
	— Тези камъни не бяха слепени един с друг, братко — отвърна му Белдин с кисела физиономия. — Белсамбар каза, че ангараките зидали стените си с хоросан. Ще трябва да ги рушим камък по камък.
	— А в това време те ще ги строят отново — добави Белмакор. Той погледна замислено към тавана на кулата на Белсамбар, където се бяхме събрали. После, тъй като все пак говореше Белмакор, гласът на логиката взе превес. — Белдин е прав. Не можем просто да хукнем да превземаме градовете им. Загубите ни в жива сила ще бъдат твърде многочислени. Всички са съгласни с това, нали?
	Белмакор срещна погледа на всеки от нас и ние кимнахме един по един.
	— Чудесно — каза той сухо. — Второ, ако се опитаме да разрушим стените им със силата на Волята и Думата, само ще се изтощим до смърт и нищо няма да постигнем.
	— Какво ни остава тогава? — пресече мъдруването му Белзедар.
	Бях подочул, че те двамата спорили доста по пътя към земите на толнедранците. Белзедар решил, че той, като втори ученик, командва парада. Белмакор, позовавайки се на моя авторитет, оспорил това и Белдин го подкрепил. Белзедар най-вероятно го бе взел твърде навътре и сега явно търсеше начин да си върне.
	— Както вероятно се сещаш — продължи той, — не можем да нападнем директно Торак. Единственият начин да го принудим да върне Сферата е като изтребим достатъчно от хората му. Това обаче трудно ще ни се отдаде, докато те се крият зад тези техни стени.
	— В такъв случай бихме могли да решим проблема с някоя механична играчка. Не мислиш ли така, стари ми друже? — отвърна му Белмакор със своя влудяващ маниер на градски многознайко.
	— Механична играчка? — повтори Белзедар объркан.
	— Нещо, което не кърви, друже. Нещо, което има по-голям обхват от копията на ангараките и може да събори техните стени.
	— Няма такова нещо — тросна му се Белзедар.
	— Все още няма, друже, все още… Но ми се струва, че Белдин би могъл да измъдри нещо, което да ни свърши работа.
	Тук му е мястото за едно важно уточнение. Цял куп народи си приписват изобретяването на обсадните машини — алорните, арендите, малореаните — също. Истината обаче е друга. Моите побратими Белмакор и Белдин създадоха първите от тях.
	Естествено, не всички работеха по начина, по който се очакваше. Техният катапулт например излетя във въздуха при първите няколко изстрела. Да не говорим за първия подвижен таран, който си беше пълна катастрофа. Доста време не можаха да измислят как да го насочват. „Механичната играчка“ на Белмакор тръгваше накъдето поиска и събаряше наред дърветата, доста по-встрани от заплануваната цел.
	Горе-долу по това време нашият побратим-мистик Белсамбар предложи нещо толкова ужасно, че самата мисъл за това ни потресе.
	— Белмакор, ще можеш ли да измислиш устройство, което да изхвърля различни неща на голямо разстояние? — попита той.
	— Разбира се, старче — отвърна му уверено Белмакор.
	— Защо тогава да хвърляме тези неща срещу стените? Те нищо не са ни направили. Имаме сметки за уреждане с Торак. Аз съм ангарак и познавам начина, по който мисли Торак, по-добре от всички вас. Той насърчава своите гролими да принасят в жертва хора, само за да докажат, че обичат него, своя Бог, повече от сънародниците си. И колкото повече страда жертвата на олтара, толкова по-убедително за него е това доказателство. Болката на жертвата му доставя най-голямо удоволствие. Затова, ако искаме наистина да го нараним, нека направим болката _обща_.
	— Какво по-точно си намислил, братко? — попита Белмакор учудено.
	— Огън — отговори му Белсамбар с ужасяваща простота. — Катранът гори, нефтът също. Защо да си губим времето? Защо да жертваме живота на войниците си, като ги хвърляме срещу стените? По-добре да използваме твоите чудесни машинки, за да изсипем течен огън отвъд стените. Затворени зад собствените си зидове, ангараките ще изгорят живи и дори няма да ни се наложи да влизаме в градовете им, нали така?
	— _Белсамбар!_ — изстена Белтира. — Та това е ужасно!
	— Да — призна Белсамбар, — но както вече казах, аз познавам начина, по който разсъждава Торак. Той се бои от огъня. Боговете могат да надзъртат в бъдещето си, а той вижда огън в своето. Нищо не би му причинило повече болка, а нали това е нашата цел?
	Белсамбар се оказа абсолютно прав, макар да нямам и най-малка представа как се бе досетил за това. Торак _наистина_ се боеше от огъня, при това с пълно право.
	Въпреки очевидните преимущества в предложението на Белсамбар, ние се опитахме да измислим друг вариант. Белмакор и Белдин се впуснаха в трескаво изобретателство. Близнаците пък експериментираха с времето. Бури и торнада се сипеха от ясното като планински извор небе. Аз концентрирах силите си върху създаването на илюзии. Бях намислил да пренаселя непристъпните ангаракски градове с невъобразими ужаси и така да изкарам техните обитатели навън, преди да се наложи Белсамбар да ги засипе с безмилостния си огън.
	Белзедар също бе запретнал ръкави с не по-малък ентусиазъм. Мисълта за Сферата го бе обладала напълно и той трескаво се опитваше да измисли начин, по който да се добере до нея. Единствен Белсамбар седеше бездеен встрани и чакаше спокойно. Той изглежда знаеше, че щом войната започне, рано или късно ще ни се наложи да се възползваме от неговата зловеща идея.
	Независимо от работата си, ние трябваше често да пътуваме до земите на съюзниците, за да проверим как вървят техните приготовления. До този момент никоя от петте протонации на човечеството не бе достигнала до идеята за едноличното управление. Но задаващата се война промени това. Военните формации _трябва_ да бъдат организирани на принципа на пирамидата, и след края на войната начело на повечето от народите вече стоеше _владетел_, признат от по-голямата част свои _поданици_. Май трябва да пишем в сметката на Торак и заслугата — или вината — за появата на първите крале.
	Аз пък изглежда нося изцяло отговорността за възникването на кралския род на алорните. След пратеничеството при Боговете в навечерието на войната, по силата на безмълвно споразумение помежду ни, всеки от моите побратими бе поел задължението да поддържа връзки с една от нациите. Едва по-късно осъзнах, че решението да отида при Белар и неговите алорни е променило безвъзвратно съдбата ми.
	Приготовленията за войната отнеха няколко години. Повечето хроники, описващи този период, са доста мъгляви. Като цяло в него не се случи нищо достатъчно важно, за да си струва вниманието. Имаше, разбира се, няколко погранични сблъсъка с ангараките, но до значими битки така и не се стигна. Накрая Боговете решиха, че техните народи са готови. Поне доколкото някой по онова време можеше да бъде готов за война.
	В човешката история няма друга такава война като тази срещу ангараките, най-малкото заради факта, че военните действия предизвикаха миграцията на цели раси. Това бяха времена, в които връзката между Боговете и техните народи беше все още толкова тясна, че никому не бе хрумнала идеята жените, старците и децата да останат в поселищата, докато мъжете воюват.
	Мара и Исса поведоха своите мараги и нийсанци през земите на далите. В същото време толнедранците и арендите се насочиха в широка дъга на запад. Само алорните не поеха наникъде. Това беше единственият път, когато съм виждал моя Учител ядосан за нещо. С крайно необичайно за него раздразнение той ми заповяда да отида при тях и да разбера какво ги бави.
	И тъй, аз поех отново на север. И както обикновено, не бях сам. Не си спомням да бяхме обсъждали този въпрос, но така или иначе младата вълчица бе решила, че аз й принадлежа. След като трябваше да пътуваме заедно, за пореден път приех облика на вълк, което, предполагам доста й допадна. Тя така и не успя да свикне с човешкия ми образ и винаги изглеждаше по-щастлива, когато ме виждаше на четири крака, с вееща се зад мен опашка.
	Открихме защо се бавят алорните още преди да навлезем в земите на Бога Мечка. Не е за вярване, но те _вече_ воюваха. Помежду си.
	По онова време обществото на алорните беше разделено на големи кланове и разправията се бе разпалила около спора кой от вождовете да застане начело на алорнската армия. Останалите Богове бяха решили този проблем за своите народи по най-бързия начин, налагайки своя нетърпящ възражения избор. Белар обаче нямаше никакво намерение да постъпва така.
	— Сигурен съм, че ще ме разбереш, Белгарат — каза ми той виновно, след като най-после успях да го открия.
	Поех дълбоко въздух, мъчейки се да потисна желанието да изкрещя в лицето му.
	— Не, Господарю. — Тонът ми беше толкова безстрастен, колкото успях да го докарам. — Всъщност не те разбирам.
	— Но нали ако избера някой от вождовете за предводител на армията, останалите ще ме обвинят, че съм издигнал на върха своя фаворит? Затова ще им се наложи сами да се разберат помежду си.
	— Останалите нации са вече на път, Господарю — напомних му аз с цялото търпение, на което бях способен в момента.
	— И ние ще тръгнем, Белгарат — увери ме той. — По някое време…
	Вече познавах алорните достатъчно, за да съм наясно, че това „по някое време“ ще дойде най-вероятно след няколко века.
	Вълчицата седна до мен и леко провеси езичето си. Отдавна бях разбрал, че това е начинът, по който вълците се смеят, но не бих казал, че смехът й подейства особено успокояващо на нервите ми.
	— А би ли изслушал моето предложение, Господарю? — попитах аз Бога Мечка с нужното благоприличие.
	— Ами, разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — Как ли не си блъсках главата, но така и не успях да измисля някое прилично решение. Не искам да разочаровам братята си, а както е тръгнало, ще взема да изпусна войната.
	— Наистина няма да е същото без теб, Господарю — уверих го аз. — Сега, на въпроса. Защо не извикаш вождовете на кланове при себе си и не ги накараш да теглят жребий. Който спечели, ще бъде предводител на армията.
	— Искаш да кажеш, да оставя всичко в ръцете на чистата случайност?
	— Това все пак е _някакво_ решение, Господарю. И ако ние двамата с теб обещаем да не се месим по никакъв начин, вождовете няма да има за какво да се оплакват, нали така? Те всички ще имат равни шансове. Ако след това им заповядаш да приемат жребия, с това ще приключи цялата тази… история. — Едва се сдържах да не кажа „идиотщина“.
	— Моите хора обичат хазарта — заключи Белар. — Ти знаеше ли, че ние сме измислили заровете?
	— Не — казах приветливо, — не знаех.
	Всяка от другите раси твърдеше същото.
	— Защо още сега да не съберем вождовете, Господарю? Ти ще им обясниш какви са правилата и какъв е залогът, после набързо ще приключим с всичко. Нали все пак не искаме да караме Торак да чака? Ти, Господарю, ще му липсваш ужасно на бойното поле.
	Белар ми се ухили. Както вече споменах, той си имаше своите кусури, но очарование също не му липсваше.
	— О, между другото, Господарю — подхвърлих аз с небрежен тон, — стига да не е проблем, аз също бих искал да тръгна с твоите хора на юг.
	Все някой трябваше да наглежда алорните.
	— Разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — За мен ще е удоволствие.
	Вождовете на алорните теглиха жребий и независимо от това, което си мисли Поулгара, аз дори не опитах да наглася резултата. Вождовете до един си приличаха така, че ми беше все едно кой ще води алорнската армия. Важното бе някой все пак да застане начело, при това възможно по-скоро. Чист късмет беше, че печелившата клечка изтегли не кой да е, а Чагат — пра-прадядото на Черек Мечото рамо, най-великият крал, който алорните някога са имали. Не е ли странно как нещата сами се подреждат?
	Добре де, по-късно разбрах, че макар ние двамата с Белар да не сме се намесили, някой друг е сторил това вместо нас. Приказливият приятел, който Гарион разнася в главата си, е свършил тази работа. Именно той е избрал Чагат за първи крал на алорните. Но аз пак избързвам.
	Щом приключихме спора за лидерството, алорните се подготвиха за учудващо кратко време. Всъщност в това нямаше нищо чак толкова чудно, като се има предвид, че в онези далечни времена те все още бяха полуномадски народ. Да не говорим, че за кратко време лагерите им заприличваха на истински кочини, което ги караше да очакват с нетърпение поредното преместване.
	Така или иначе, ние поехме на юг през вече пустите земи на арендите и толнедранците. Някъде към средата на лятото се добрахме до изоставените поселища на нийсанците. Вече бяхме съвсем близо до северната граница на ангараките и не след дълго се стигна и до първите по-сериозни сблъсъци.
	Алорните са далеч от съвършенството, но когато опре до бой, те нямат равни на себе си. Там, на ангаракската граница, за пръв път видях алорнски берсерк в действие. Доколкото си спомням, беше едър мъжага с яркочервена брада. Винаги съм искал да разбера дали Барак, графът на Трелхайм, не е негов далечен роднина, но все не ми остава време да се заема сериозно с това проучване. Онзи берсерк _наистина_ приличаше много на Барак, тъй че най-вероятно родът на графа води началото си именно от него. Червенокосият мъжага изпревари своите другари поне с двайсетина метра и се нахвърли сам върху група от десетина ангарака. Вече виждах сцени от погребалната му церемония, когато той започна да мачка враговете си един по един. Последните трима хукнаха да се спасяват, но той ги догони и покоси с няколко безмилостни удара. Децата на Бога Мечка зарязаха битката и с тържествуващи крясъци го вдигнаха на ръце. Алорни!
	Колкото повече се приближавахме към високите планински плата на Корим, толкова по-чести ставаха срещите ни с децата на Бога Дракон. По онова време Корим беше център на ангаракската цивилизация. По своя път на юг ние превзехме и сринахме не един и два вражески града, а нашите вестоносци донасяха непрекъснато радостни вести за победите на съюзниците ни.
	Машинариите на Белмакор и Белдин вършеха чудесна работа и в началото почти не давахме жертви. Обикновено се разполагахме достатъчно далеч от градските стени, за да сме извън обсега на ангаракските копия. После алорните пускаха в действие катапултите, а аз изпълвах градовете с илюзорни чудовища. След известно време стените се превръщаха в купчина камънаци, а полупобърканите от страх ангараки не можеха да окажат кой знае каква съпротива. Когато веднъж попитах Чагат дали не е по-добре да вземе пленници, вместо да избива всички до крак, той просто ми отговори:
	— За какво са ми? Какво ще ги правя после?
	За нещастие варварите, които съпровождахме, приеха с луд възторг идеята на Белсамбар да изгорим живи обитателите на укрепените ангаракски градове. В тяхна защита мога да кажа само, че всъщност те бяха онези, които рискуваха живота си в битките. Иначе алорните бяха едни от малкото, които не си падаха по този начин за водене на бой. Те бяха много разочаровани, когато след една от атаките с горящ катран атакуваха града и почти не завариха жив човек отвъд разрушените стени.
	Торак, разбира се, също не стоеше със скръстени ръце. Неговите ангараки се изсипваха върху нас от всички страни, подобно на планински порой.
	Не обичам войната. Никога не съм я обичал. Това е възможно най-глупавият начин да се реши някой спор. Но в този случай не ни беше оставен кой знае какъв избор.
	Изходът от войната беше предопределен. Нашата численост бе поне пет пъти по-голяма от тази на ангараките и ние просто ги смазахме. Ако ви интересуват по-кървави детайли, потърсете си ги на някое друго място. Моят стомах е твърде капризен, за да си позволя да опиша изстъпленията, на които се нагледах през онези две седмици. Накрая изтласкахме враговете кажи-речи до самите стени на непристъпния главен град-храм на Торак, разположен около най-високия планински връх. Нашият Учител непрекъснато убеждаваше брат си да върне Сферата, напомняйки му, че ангараките са на ръба на пълното изтребление и че без свои деца той ще бъде нищо. Богът Дракон обаче не го послуша.
	Назъбеният терен около източните склонове на Корим принуди марагите и нийсанците да направят заход откъм юг. Ако не беше този съвсем случаен ход, последствията от онова, което последва, щяха да са далеч по-ужасяващи.
	Именно заплахата от това да изгуби своите деца накара Бога Дракон да прекрачи окончателно границата на лудостта. Изправен пред два еднакво убийствени за него избора — да върне Сферата или да изгуби всичките си поклонници, Торак направо превъртя. Дори лудостта на един простосмъртен е нещо ужасно. А лудостта на един Бог?!
	Подтикван от отчаяние, братът на моя Учител направи нещо, което само лудостта може да му нашепне. Торак знаеше какво точно ще се случи. Няма как да не го е знаел. И въпреки това, изправен пред риска да изгуби своите ангараки, той съживи Сферата. Контролът, който бе постигнал върху нея, беше в най-добрия случай незначителен, но Богът Дракон не се поколеба да я съживи.
	И с това пропука света.
	Ревът, който последва, не можеше да се сравни с нищо, което бях чувал през живота си. Това беше звукът на разкъсващ се камък. И до ден днешен понякога се събуждам нощем треперещ, облян в ледена пот, а в ушите ми кънти онова ужасяващо ехо, което нося в съзнанието си вече цели пет хилядолетия.
	Мелсените, доста вещи в геологията, описват какво се случи, когато Торак разцепи света. Моите изследвания потвърждават тяхната теория. Сърцевината на света е все още течна и онзи първичен континент, който всички ние смятахме за толкова солиден, всъщност е плувал върху това подземно море от разтопена лава, подобно на дървен сал.
	Торак използвал мощта на Сферата, за да разкъса „въжетата“ на този „сал“. В отчаяния си опит да спаси ангараките, той разцепил кората на огромната земна маса, за да не може останалата част от човечеството да доунищожи неговите деца. Цепнатината беше широка няколко мили. Разтопената лава от дълбините изригна от тази страховита бездна. Катастрофата вече бе придобила гигантски размери, когато морето се изля в новосъздадената земна паст. Повярвайте ми, не е добра идея да изсипеш вода върху вряща лава! Всичко експлодира!
	Не бих си позволил да гадая колко точно бяха жертвите. Половината от човечеството, а по-вероятно и по-голяма част от него, беше заличена от лицето на земята. Ако теренът на източен Корим беше малко по-приветлив, марагите и нийсанците сигурно щяха да се издавят до един или да бъдат принудени да живеят в Малория. Накратко, от света, такъв какъвто го познавахме, остана само спомен.
	Но и Торак плати прескъпо за злодеянието си. На Сферата никак не й хареса начина, по който я бяха използвали. Белсамбар се оказа прав — Торак наистина бе видял огън в бъдещето си и Сферата му го осигури в изобилие. Преди да разцепи света, той вдигна Сферата в лявата си ръка. Когато всичко свърши, Богът Дракон вече нямаше лява ръка. Сферата я бе изпепелила. После, за да подчертае колко е разгневена, тя запали и лявата страна на лицето му. Бях на десетина мили, когато това се случи, но виковете му се чуваха толкова ясно, сякаш съм до него.
	Тук му е мястото да уточня, че за разлика от хората Боговете не се възстановяват. За нас раните и драскотините са нещо преходно, но не и за тях. Възстановяването е човешка привилегия, от която Боговете по принцип не се нуждаят.
	След като разцепи света, Торак определено имаше нужда от възстановяване. Не е изключено да е изпитвал жегването на огъня чак до онази нощ, близо пет хилядолетия по-късно, в която изумен изкрещя името на майка си.
	Земята пищеше, стенеше и ревеше под напора на Сферата. Волята на Торак раздираше плътта й. После морските вълни се плиснаха в разкрилата се паст, за да експлодират в хиляди огромни гейзери и кълба от пара. Накрая, когато всичко поутихна, между нас и децата на Бога Дракон беше зейнало непреодолимо препятствие. Земята рухна под краката ни и водната стихия ни погна по петите, поглъщайки жадно села и градове. Точно тогава изчезна без следа и Гара, моето родно селце. Блещукащата малка рекичка, която така обичах, беше погълната от бушуващите морски талази.
	Неистов вик на болка и отчаяние се изтръгна от гърдите на хилядите оцелели. Морето бе погълнало земите на повечето от тях.
	— Впечатляващо — отбеляза младата вълчица.
	— Твърде често го казваш — троснах й се аз. Мъката ме бе стегнала здраво за гърлото. На фона на катастрофата, отнела живота на толкова хора, нейната забележка ми се стори почти цинична.
	— Не мислиш ли, че наистина е впечатляващо? — попита ме тя невъзмутимо. Как да спориш с един вълк?
	— Мисля — отвърнах й, — но когато някой почне да употребява тази дума твърде често, останалите могат да го вземат за твърде наивен.
	Това си беше кажи-речи обида, но нейното безразличие към разигралата се трагедия просто ме влудяваше. С годините осъзнах, че безпомощното раздразнение, което нейните чудатости често предизвикват у мен, всъщност е един от крайъгълните камъни на нашата връзка.
	Тя сбърчи носле.
	— Ще го казвам всеки път, когато пожелая — заяви с онзи влудяващ тон, издаващ чувството за превъзходство, характерно за всички жени. — Щом това не ти се нрави, можеш просто да не слушаш. А ако ме сметнеш за твърде наивна, това ще си е твой проблем… И твоя грешка.
	И тъй, морето ни раздели. На единия му бряг останахме ние, а на другия — Торак и неговите ангараки.
	— Какво ще правим сега, Учителю? — попитах Алдур.
	— Нищо не можем да направим — отвърна ми той. — Всичко свърши. Войната приключи.
	— Никога! — изрева Белар. — Моите хора са алорни. Аз ще ги науча как да прекосят морето. Щом не можем да се доберем до предателя Торак по суша, ще изградим могъщ флот и пак ще го накараме да си плати. Войната още не е приключила, братко. Торак вдигна ръка срещу теб, открадна онова, което беше твое, и накрая потопи тази прекрасна земя на дъното на леденостудено море. Няма ги вече нашите домове, нашите поля и гори. Така мисля аз, скъпи братко. Между алорните и ангараките ще се води война навеки, докато предателят Торак не си получи заслуженото!
	— Торак вече е наказан, Белар — каза моят Учител на сприхавия си по-млад брат. — Дори в този миг плътта му гори и ще гори до сетния ден. В една или друга степен, Сферата е вече съживена. Тя дойде при нас в мир и любов, но беше съживена, за да сее смърт и омраза. Торак й изневери и превърна нежната й душа в камък. Сега нейното сърце ще бъде леденостудено и твърдо като стомана и тя никога повече няма да позволи да я използват по този начин. Да, Сферата е у Торак, но тя едва ли ще му донесе радост. Той няма да може повече нито да я докосне, нито да я погледне, освен ако не иска да бъде унищожен.
	— Независимо от това — отвърна му Белар, — аз ще воювам с него, докато Сферата не ти бъде върната. Заклевам се в това от името на Алория.
	— Както решиш, братко — каза Алдур. — Сега трябва да издигнем бариера срещу прииждащото море, преди то да е погълнало цялата суша, която ни е останала. Затова нека обединим волята си и спрем бушуващите води.
	До онзи ден все още не съзнавах в каква степен Боговете се различават от нас.
	Алдур и Белар се хванаха за ръце и отправиха поглед отвъд обширното поле към настъпващото море.
	— Спри — каза Белар на морето, вдигайки ръка. Думата не бе изречена силно, но морето го чу и спря. Ревящите му талази закипяха яростно, но не посмяха да прекрачат невидимата бариера, издигната от тази единствена дума. Над полето се надигна ураганен вятър.
	— Надигни се — каза Алдур също тъй спокойно на земята.
	Вцепених се от мощта на тази заповед. Земята, в която все още зееше прясната рана, нанесена й от Торак, простена, потръпна и набъбна. После пред очите ми камъни, пръст и пясък се заиздигаха все по-високо и по-високо, докато накрая полето се превърна в планина, която препречи за вечни времена пътя на морето, отприщено от Бога Дракон.
	Случвало ли ви се е някога да стоите на половин миля от нещо подобно? Ако ли не, не съжалявайте. Всички до един бяхме повалени от най-силното земетресение, което някога съм преживявал. Останах да лежа върху пръстта, докато зъбите ми тракаха неудържимо от трусовете. Раняваната, мачкана и насилвана в този ден земя стенеше и виеше. И не само тя. Моята малка приятелка, свита на кълбо до мен, проточи врат към небето и също нададе вой. Прегърнах я и я притиснах силно към себе си. Не беше много добра идея, като се има предвид колко уплашена беше тя. Странно, но вълчицата не понечи да ме ухапе. Дори не ми изръмжа. Вместо това облиза лицето ми, сякаш се опитваше да ме успокои.
	Когато трусовете затихнаха, ние се поокопитихме и поехме към новоиздигнатата планинска верига, а после на изток, където морето на Торак отстъпваше с яростен грохот.
	— Впечатляващо — каза вълчицата тъй спокойно, сякаш нищо не се бе случило.
	— Наистина. — Не можех да не се съглася с нея.
	После пристигнаха и другите Богове заедно с техните народи и всички се зачудиха на стореното от Белар и Алдур.
	— Настъпи време разделно — каза им моят Учител с тъга в гласа си. — Вече я няма прекрасната земя, която беше майка кърмилница на нашите деца във времената на тяхното детство. Онова, което остана от нея, е неплодородно и мъртво парче пръст, което няма да може да осигури прехраната на хората. Затуй, ето какво ще ви посъветвам, братя мои. Нека всеки от вас поведе своя народ на запад. Отвъд планините, където е скътан Пролгу, ще откриете друга плодородна равнина. Тя не е нито толкова обширна, нито толкова красива като тази, която Торак потопи днес на дъното на морето, но ще може да изхрани човешките раси.
	— А ти, братко мой? — попита го Мара.
	— Аз ще се върна в Долината заедно със своите ученици — отвърна му Алдур. — Днес в света бе отприщено Злото, а неговата сила е огромна. Сферата ми се разкри, а именно чрез нейната сила бе проправен пътят за Злото. Затуй върху мен пада бремето да подготвя света за деня, в който Доброто и Злото ще се срещнат в своята последна битка.
	— Тъй да бъде тогава — каза Мара. — Сбогом и на добър път, братко мой.
	После той, Исса, Чалдан и Недра поведоха своите хора на запад.
	Само Белар не помръдна.
	— Моята клетва ме обвързва — каза той. — Аз няма да отида с другите на запад. Вместо това ще отведа моите алорни в необитаемите земи на северозапад. Там заедно ще търсим начин как да се доберем до Торак и неговите деца. Твоята Сфера ще ти бъде върната, братко мой.
	Богът Мечка обърна лице на север, взря се за миг и после тръгна с отмерена крачка. Неговите снажни воини го последваха.
	Моят Учител ги проследи с поглед. Нечовешка тъга бе изписана върху лицето му. Накрая Алдур се обърна на запад и пое по обратния път към Долината, а ние с моите побратими го последвахме смълчани.


>	II част
>	Предателят

>>	Седма глава

	Всички бяхме разтърсени от изхода на войната с ангараките. Никой от нас не бе очаквал отчаяния отговор на Торак. Измъчваше ни убийствено чувство за вина заради смъртта на половината човечество. Бяхме доста мрачна картинка при пристигането си в Долината. Всеки от нас си имаше належащи задачи, но въпреки това в първите вечери неизменно се събирахме в кулата на Учителя, за да потърсим утеха в неговото присъствие и в познатата гледка, която се разкриваше от прозорците.
	Всеки от нас имаше кресло и ние обикновено се събирахме около масата, за да обсъдим събитията от деня, а после да се прехвърлим на други, по-общи теми. Не знам дали сме успели да решим някой от проблемите на света в тези почти хаотични разговори, но всъщност не такава беше целта им. По-скоро имахме нужда да бъдем заедно в онези смутни дни, имахме нужда от умиротворението, което винаги е изпълвало познатата стая на върха на кулата. Дори светлината там беше някак по-различна. Може би и тя, точно като огъня в камината, съществуваше, защото Учителя бе пожелал това. Изработените от полиран абанос кресла бяха удобни и всичко останало в стаята изглеждаше тъй чисто и съвършено, сякаш непокътнато от хилядолетията. Повечето вещи на Алдур се съхраняваха в някакво друго измерение и се появяваха по негово желание, вместо да събират прах по рафтовете.
	Нашите вечерни събирания продължиха около шест месеца и ни помогнаха да намерим сили, за да прогоним кошмарите, населили сънищата ни.
	Беше въпрос на време някой от нас да зададе _онзи_ въпрос и този някой се оказа Белтира.
	— Как започна всичко, Учителю? — попита той замислено една вечер. — Защото всичко е започнало доста преди ние да се появим на света, нали?
	Алдур погледна мрачно незлобливия алорнски пастир.
	— Наистина, Белтира. Всичко е започнало много, много отдавна, по-отдавна, отколкото бихте могли да си представите. Някога, по времето, когато Вселената е била още съвсем млада, още преди аз и моите братя да се родим, се случило нещо, което не било предвидено. Нещо, което разделило Предназначението на всички неща.
	— Инцидент, така ли, Учителю? — предположи Белдин.
	— Определението ти е доста уместно, сине мой — похвали го Алдур. — Като всички неща, и звездите се раждат, живеят и умират. _Инцидентът_, за който говорим, се случил след смъртта на една звезда. Проблемът бил, че мястото и времето на тази смърт не били част от първоначалния замисъл на Сътворението. Смъртта на коя да е звезда е титанично събитие, а поради близостта й с много други звезди смъртта на _онази_ звезда изиграла още по-гигантска роля. Всички вие сте изучавали небесата и знаете, че Вселената се състои от звездни „гроздове“. Гроздът, в който се намирала звездата, за която ви разказвам, бил толкова голям, че слънцата му били безчет. Своенравното слънце, което умряло в самия център на звездния грозд, възпламенило близките до него слънца, а те на свой ред възпламенили други слънца. Взривът се разпространил с нечувана скорост и унищожил целия грозд.
	— Това някъде наблизо ли се е случило, Учителю? — попита Белсамбар.
	— Не, сине мой. Това _събитие_ се състояло на другия край на Вселената, далече, далече. Толкова далече, че светлината от тази катастрофа още не е достигнала до този свят.
	— Как е възможно това, Учителю? — Белсамбар изглеждаше крайно учуден.
	— Зрението не е съвършено, братко — обясни му Белдин. — Има дистанция във времето между мига, в който става нещо, и мига, в който ние го съзираме. На нощното небе ние виждаме звезди, които всъщност вече не съществуват. Някой ден, когато и двамата имаме достатъчно време, ще ти обясня всичко по-подробно.
	— Как може едно толкова отдалечено от нас събитие да има каквото и да е значение за този свят, Учителю? — попита Белзедар.
	Алдур въздъхна.
	— Времето и пространството са възникнали по силата на Предназначението, Белзедар — отвърна му той със странна почуда в гласа. — Инцидентът разединил това Предназначение. Онова, което някога било едно цяло, се превърнало в две противоположни части. От това разделяне се породило ново усещане за нещата и от мига на _събитието_ двете нововъзникнали Предназначения се противопоставили едно на друго. След време двете сили се споразумели този свят, който все още не съществувал, да стане поле на тяхната последна битка. Това е причината, поради която сме се появили аз и моите братя. Затова и създадохме този свят. Точно тук ще бъде сложен край на раздвоението в Предназначението на Вселената. Поредица от _събития_, някои незначителни на вид, други — величави, ще доведе до това последно _събитие_, което ще предопредели _Избора_.
	— Кой трябва да направи този избор? — попита Белдин.
	— Не ни е отредено да знаем това — отвърна му Алдур.
	— О, чудесно! — възкликна саркастично Белдин. — Значи всичко опира до някаква си игричка! И кога ще стане това?
	— Скоро, сине мой. Много скоро.
	— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, Учителю? Нашите представи за време вероятно се разминават и това „скоро“ би могло да означава за теб нещо съвсем различно от това, с което аз го свързвам.
	— Изборът трябва да бъде направен, когато светлината на избухналия звезден грозд достигне до този свят.
	— А това би могло да се случи всеки момент, нали? Още тази нощ, да речем.
	— Овладей нетърпението си, Белдин — каза Алдур. — Ще има знамения, които ще ни подскажат, че мигът на _Избора_ наближава. Пропукването на света беше едно от тези знамения. Ще има и други.
	— Например? — не мирясваше Белдин. Тази мисъл изглежда не му даваше покой.
	— Преди светлината да докосне този свят, за миг ще настъпи пълен мрак.
	— Тогава ще си отварям очите при всяко смрачаване — каза Белдин кисело.
	— Доколкото разбирам, има два възможни Изхода от този сблъсък — отбеляза Белмакор. — Торак служи на единия от тях, нали?
	— Да, така е. Всеки от тези два Изхода е съставен от безброй по-малки части, някои от които дори не подозират за своето предназначение.
	— Кое от двете Предназначения е възникнало първо, Учителю? — попита Белкира.
	— Не знаем. Не ни е отредено да знаем.
	— Още игрички — каза Белдин с безкрайно отвращение. — _Мразя_ игричките.
	— Ала в тази ще трябва да се включи всеки от нас, добри ми Белдине. Правилата може и да не са ни по вкуса, но ще трябва да им се подчиним, защото са определени от двете воюващи Предназначения.
	— И защо? Битката си е тяхна. Защо трябва да замесват и нас? Защо просто не изберат място и време и не си уредят сметките веднъж завинаги?
	— Защото не могат да го сторят, сине мой. Ако се противопоставят пряко едно на друго, техният сблъсък ще унищожи Вселената.
	— А това май не ни устройва — подхвърли незлобливо Белкира.
	— Ти си наместник на другия Изход, нали, Учителю? — попита Белсамбар. — Торак е наместник на единия Изход, а ти — на другия?
	— Аз съм част от всичко това, сине мой — каза Алдур. — Всички сме част от него. Ето защо това, което правим, е толкова важно. И все пак след време ще се появи някой, който ще е още по-важен от нас. Именно той ще се възправи срещу Торак и ще разчисти пътя пред Избора.
	Тогава за пръв път чух за Белгарион. Алдур обаче бе подготвял неговото идване още от сътворението на нашия свят. Казано по-простичко, Боговете създали този свят, за да има Белгарион почва под краката си, докато възстановява реда във Вселената. Това беше доста сериозна отговорност за някой като Гарион, но мисля, че той се справи достойно. Нали все пак всичко свърши добре.
	Обяснението на нашия Учител ни даде да разберем от какво огромно значение е всичко, което правим. И макар да бяхме погълнати изцяло от своите задачи, ние не можехме да не си дадем сметка колко е променен светът след стореното от Торак. Новото море, което приличаше по-скоро на океан, изникнал насред континента, промени драстично климата. Планинската верига, която нашият Учител бе издигнал заедно с Белар, направи промените още по-осезаеми. Летата станаха по-горещи и по-сухи, а зимите — по-дълги и по-студени. Това е една от причините да се ядосвам толкова, когато някой започне да си играе с времето. Виждал съм какво може да се случи, когато някой реши да „дооправи“ естествения климат. Двамата с Гарион си говорихме веднъж доста дълго по този въпрос или по-скоро _аз му говорих_ дълго. Той ме слушаше. Поне се надявам да ме е слушал. Гарион притежава огромна сила и понякога й изтърва края преди да е обмислил достатъчно внимателно последствията.
	С промяната на климата в света около нас постепенно настъпиха и други изменения. Необятната прастара гора, с която Долината граничеше на север, започна да оредява и накрая се превърна в степ. Алгарите сигурно не са имали нищо против това, но аз лично предпочитам дърветата.
	Най-драстично се преобрази климатът в далечния Север. Белар обаче не се отказа от своя план да се добере някак до ангараките и неговите алорни трябваше да свикнат със суровите зими.
	Така или иначе, ние в Долината си имахме други, далеч по-неотложни грижи. Пропукването на света бе задействало много нови процеси и Алдур не ни даваше да си поемем дъх, преди да се убеди, че всичко, което трябва да се случи, се случва. Предполагам, че и при ангараките нещата са стояли по същия начин. Двете съревноваващи се Предназначения без съмнение вече маневрираха на „бойното поле“.
	Около двайсет години след пропукването на света нашият Учител ни събра в кулата си и предложи един от нас да отиде до Малория, за да разбере какво са намислили Торак и неговите ангараки.
	— Аз ще отида — предложи услугите си Белдин. — Летя по-добре от останалите си побратими и освен това ще мога да се смеся с ангараките, без да предизвикам някакви съмнения.
	— Логиката ти нещо ми убягва, старче — каза Белмакор. — Бих казал, че си доста _забележителна_ персона.
	— Точно там е работата. Когато хората ме погледнат, те забелязват само гърбицата и това, че ръцете ми са по-дълги от краката. Никой не се заглежда в лицето ми, камо ли да се замисли от коя раса съм. Това да си недъгав има и своите преимущества.
	— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Белсамбар. — Аз все пак съм ангарак и познавам тамошните обичаи.
	— Благодаря за предложението, братко, но по-добре недей. Мнението ти за гролимите отдавна е прекрачило прага на неодобрението. Едва ли ще успеем да запазим своята анонимност твърде дълго, ако изкормяме всеки срещнат свещенослужител на Торак. Ще отида само да хвърля едно око тук-там и предпочитам Торак да не разбере за посещението ми.
	— Няма да ти преча, Белдин.
	— Хайде да не рискуваме, а? Обичам те твърде много, за да поставя живота ти на карта.
	— Но ти наистина не бива да ходиш сам в Малория, Белдин — каза му Белзедар със странен блясък в очите. — Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с теб.
	— Аз не съм дете, Белзедар. Мога да се грижа за себе си.
	— Убеден съм в това, но ако сме двама, ще можем да покрием по-голямо пространство. Другият континент е доста обширен, а ангараките вероятно вече са се пръснали из него. Учителя иска колкото се може повече информация, при това възможно най-бързо. Ето защо двама ще свършат по-добре работата.
	Сега виждам, че доводите на Белзедар бяха доста прозрачни. Обществото на ангараките беше най-изкъсо държаното човешко общество в света. Торак не би позволил на хората си да се пръснат. Те му бяха нужни на едно място, за да ги държи под пълен контрол. Трябваше да се досетя, че Белзедар има други причини да отиде до Малория. Да помогне на Белдин определено не беше една от тях.
	Двамата спориха известно време, но накрая Белдин отстъпи.
	— Все ми е тая — каза той. — Ела, щом толкова ти се е приискало.
	И тъй, на следващата сутрин двамата приеха облика на соколи и отлетяха на изток.
	Не след дълго и ние се пръснахме във всички посоки. На мен Учителя възложи няколко доста мащабни мисии в Арендия и Толнедра.
	Младата вълчица, естествено, тръгна с мен. Не си бях и помислял да я оставям. Но дори да бях опитал, едва ли щях да постигна нещо. При първата ни среща тя бе казала: „Ще поостана известно време с теб.“ Очевидно краят на това „известно време“ все още не бе дошъл. Но аз нямах нищо против. Тя беше приятен спътник.
	Най-късият път до северна Арендия минава през Улголанд, затова двамата с вълчицата навлязохме в планините и продължихме в северозападна посока. Всяка вечер приготвях подходящ лагер за двама ни. Отначало огънят малко я изнервяше, но не след дълго неговата топлина започна да й допада.
	След няколко дни си дадох сметка, че ще минем доста близо до Пролгу. С новия Горим не хранехме особени симпатии един към друг. Той беше твърдо убеден, че улгосите са по-свестни от всички други хора. Макар и неохотно, трябваше да приема, че няма да е особено възпитано да подмина Пролгу, без да поднеса почитанията си. Затова свърнах леко в северна посока и поех към града.
	Маршрутът, който избрах, минаваше през гъсто обрасла планинска клисура, прорязана от буен ручей. Сутринта вече преваляше и слънцето тъкмо бе стигнало влажното дъно на клисурата. Бях се отплеснал нещо — когато се разхождам из планините, обикновено ме обзема приятно чувство на покой и умиротворение.
	Тогава вълчицата присви уши и изръмжа предупредително.
	— Какво има? — попитах на езика на хората, без да си дам сметка за това.
	— Коне — отвърна ми тя на вълчи език. — Но може и да не са съвсем коне. Миришат на кръв и сурово месо.
	— Не се притеснявай — отвърнах й, преминавайки на вълчи. — Срещал съм ги и преди. Наричат се хрулжини. Месоядни са. Онова, което подушваш, вероятно е кръвта и месото на някоя сърна.
	— Според мен грешиш. Миризмата не е на сърна, а на човешка кръв и плът.
	— Не може да бъде — изсумтях аз. — Хрулжините не нападат хора. Те живеят в мир с улгосите от тези планини.
	— Носът ми никога не ме лъже — натърти тя. — Не мога да сбъркам миризмата на човешка кръв с тази на сърна. Тези месоядни коне са убивали и яли хора и сега отново ловуват.
	— Ловуват ли? Какво?
	— Според мен са тръгнали по твоите следи.
	Насочих съзнанието си към хрулжините. Мислите им наистина не приличаха особено на обичайните конски мисли. Конете се хранят с трева и единственото време на годината, в което стават агресивни, е размножителният период. Хрулжините приличат доста на коне — като се изключат острите нокти и зъби — но те не пасат трева. И преди бях докосвал на няколко пъти съзнанието на хрулжин при пътуванията си из планините на Улголанд. Знаех, че са ловци, доста хищни при това, но досега волята на УЛ винаги бе успявала да удържи злобния им нрав.
	Вълчицата беше права. Хрулжините бяха тръгнали по _моите_ следи.
	И преди ме бяха преследвали. Един млад лъв например вървя неотлъчно по следите ми цели два дни, преди да успея да го прогоня. В мозъка на ловуващото животно всъщност няма и следа от злоба или ярост. То просто търси храна. Но онова, с което се сблъсках този път, бе не просто жестокост или омраза, а истинска лудост. Тези хрулжини искаха не толкова да се нахранят, колкото да ме убият за удоволствие. Май бях загазил.
	— Предлагам ти да направиш нещо с външността си — посъветва ме вълчицата. Тя седна и дългият й розов език се провеси от едната страна на муцуната. Май вече ви споменах, че това е начинът, по който се смеят вълците и кучетата.
	— Какво му е смешното? — троснах й се аз.
	— Хората са толкова забавни. Човекът-ловец мисли единствено за животното, което е решил да улови. Ако ловува зайци, дори няма да погледне катеричката на близкия клон. Тези месоядни коне ловуват човек — теб. Промени облика си и те ще те подминат.
	Направо се почувствах засрамен. Как не се бях сетил сам за това? При цялата ни образованост и опит, първата емоция, която ни спохожда щом разберем, че нещо иска да ни убие и изяде, е най-обикновена паника.
	Оформих образа в съзнанието си и „прелях“ същността си в тялото на вълк.
	— Така е доста по-добре — каза моята спътница одобрително. — Ти си красив вълк. Другата ти външност не е толкова приятна за окото. Тръгваме ли?
	Кривнахме встрани от брега на потока и се скрихме сред дърветата, за да проследим с поглед хрулжините. Неочакваното изчезване на моята миризма ги обърка и едновременно с това ги вбеси. Жребецът водач на стадото се закова на място и изрева ядно, а по извитите му зъби се стече пяна. Няколко от кобилите се спуснаха надолу по клисурата, следвайки моята миризма, после се върнаха и обдушиха внимателно мястото, където се бях преобразил.
	— Предлагам да се измъкнем по-бързо — каза ми вълчицата. — Месоядните коне могат да си помислят, че ние сме убили и изяли нещото, което преследваха. Това ще ги настрои против нас. Може дори да се откажат от лова на хора и да си опитат късмета с лов на вълци.
	Продължихме напред сред дърветата, но не много навътре, за да можем все пак да следим с поглед обърканите хрулжини в случай, че им хрумне да тръгнат на лов за вълци. След около половин час вече бяхме набрали такава преднина, че шансовете им да ни настигнат станаха незначителни.
	Промяната у хрулжините ме изуми. Досега всички се бяха подчинявали безпрекословно на мира, установен от УЛ. Какво ги бе накарало да полудеят?
	Както скоро разбрах обаче, хрулжините не бяха единствените зверове, загубили разсъдъка си.
	(Това, че използвам думата „звяр“, не е израз на някакви лични предубеждения. Тя е просто буквален превод на съответната дума от езика на улгосите. Улгосите наричат дори дриадите „зверове“. Доколкото си спомням, Сенедра беше малко обидена от това определение.)
	Така или иначе, аз реших да не се връщам към човешкия си облик, дори след като окончателно се изплъзнахме на хрулжините. Нещо странно ставаше в Улголанд. Двамата с моята спътница стигнахме планината, на чието плато е разположен Пролгу, и поехме нагоре. Горе-долу по средата на изкачването срещнахме група алгороти, които изглеждаха не по-малко луди от хрулжините. Алгоротите и без друго не са сред любимите ми създания. Не знам какви са ги мислили Боговете, когато са ги създавали. Кръстоската между маймуна, овен и влечуго ми се струва прекалено екзотична. Алгоротите също претърсваха околностите за хора, които да убият и изядат. По всичко личеше, че колкото и да не ми се иска, ще се наложи да разменя няколко приказки с Горима.
	Пролгу обаче се оказа напълно безлюден. По всичко личеше, че жителите на града са напуснали доста набързо домовете си. Но това се бе случило доста отдавна, за да доловим по миризмата накъде са поели улгосите. Навсякъде из града се натъквахме на купчини човешки кости. Нима бе възможно улгосите да са били избити до крак? Нима УЛ бе размислил и решил да ги изостави?
	Всъщност така и не успях да се замисля сериозно над тези въпроси. Нощта бе паднала неусетно и ние с моята спътница все още обдушвахме празните къщи, когато рев раздра небето. Отидох до прага на къщата, която претърсвахме, и хвърлих един поглед навън.
	Вече почти се бе стъмнило, но и на тази мижава светлина успях да различа силуета в небето.
	Беше женският дракон. Крилата й разкъсваха ядно облаците, а от ноздрите й току изригваха огнени струи.
	Сигурно обърнахте внимание, че говоря за нея в женски род и с определителен член. На света бе останал само един дракон и той беше женски. Двамата мъжки, които Боговете бяха създали, се бяха избили взаимно още през първия размножителен период. Обикновено искрено съчувствах на оцелялата женска, но не и този път. И тя, досущ като хрулжините и алгоротите, беше завладяна от страстта да убива, но за разлика от тях беше твърде глупава, за да се замисли какво точно.
	Имаше и още една неприятна подробност. Торак бе надарил драконите с пълен имунитет срещу кое да е действие, постигнато със силата на Волята и Думата.
	— Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса — каза ми вълчицата.
	— Нали това се мъча да измисля — отвърнах й аз.
	— Мисли по-бързо. Птичката се връща.
	Доверието й в моите способности беше трогателно, но не ми помагаше особено. Набързо прехвърлих трите основни характеристики на дракона през главата си. Тя беше неуязвима, глупава и самотна. Последните две ми се сториха многообещаващи. Изтичах до края на града, концентрирах съзнанието си върху една малка горичка, на около миля в подножието на южния планински скат и я подпалих.
	Драконът направи остър завой във въздуха и се спусна право към моя малък горски пожар.
	— Чудя се защо го направи — отбеляза вълчицата.
	— Огънят е част от ритуала на чифтосването при драконите.
	— Впечатляващо. Повечето птици се чифтосват през пролетта.
	— Тя не е точно птица. Между другото, хич няма да е зле да напуснем възможно най-бързо тези планини. Тук стават странни неща, които не мога да разбера, а ние си имаме спешна работа в долината.
	Тя въздъхна.
	— Все с тия твои „спешни работи“.
	— Такава е човешката природа — казах й аз.
	— Но в момента ти не си човек.
	С нейните доводи както обикновено нямаше смисъл да се спори, но така или иначе тръгнахме веднага и два дни по-късно вече бяхме в Арендия.
	Задачите, които ми бе поставил Учителя, касаеха някои конкретни аренди и толнедранци. По онова време още не можех да разбера защо Алдур е толкова загрижен от разни бракосъчетания. Сега вече разбирам. Все пак някои хора трябваше първо да се родят и моята мисия бе да се погрижа това да се случи.
	Отначало се притеснявах, че присъствието на моята спътница може да усложни ситуацията, но се оказа иначе. Трудно можеш да останеш незабелязан в някое арендско село или толнедранско градче, когато до теб пристъпва едър вълк. В случая това се оказа сериозно преимущество, тъй като всички ме приемаха доста сериозно.
	Уреждането на бракосъчетанията далеч не беше толкова трудно в онези дни. Обществата на арендите и толнедранците са патриархални и децата се подчиняват безпрекословно на волята на своите бащи, когато става въпрос за нещо важно. Затова рядко ми се налагаше да убеждавам щастливата двойка да мине под венчило. Вместо това просто разменях по няколко думи с двамата бащи. По онова време се радвах на солиден авторитет. Спомените за войната бяха още пресни, а аз и моите побратими бяхме изиграли значима роля в конфликта. Нещо повече: скоро открих, че свещенослужителите — както в Арендия, така и в Толнедра — могат да ми окажат неоценима помощ. След като се справих с първите дирижирани бракосъчетания, аз вече имах универсален подход, който действаше кажи-речи безотказно. Когато двамата с вълчицата прекрачехме границите на някое непознато поселище, първата ни работа беше да отскочим до храма на Чалдан или Недра. Там се представях на свещенослужителите и им обяснявах за какво става въпрос. Те на свой ред ме запознаваха охотно с бащите, от които имах нужда.
	Е, не всичко минаваше гладко, разбира се. От време на време попадах и на твърдоглавци, неодобряващи избора, който бях направил за техните деца. Ако нещата наистина се закучеха, аз им правех по някоя и друга малка демонстрация, касаеща онова, което може да се случи, когато съм ядосан. Това обикновено беше достатъчно, за да ги вкара в правия път.
	— Чудя се кому е необходимо всичко това — подхвърли вълчицата на излизане от едно арендско село, където бях успял да убедя един особено твърдоглав човек, че щастието на дъщеря му (а и неговото здраве) зависи от това дали тя ще се омъжи за младежа, когото съм избрал за нея.
	— На тях ще им се родят деца — опитах се да й обясня аз.
	— Колко интересно — отвърна ми сухо. Един вълк може да придаде цял куп иронични отенъци на изказването си. — Това не е ли обичайният резултат от чифтосването?
	— Нашата цел е да се родят точно определени деца.
	— Защо? Всички малки се раждат еднакви. Характерът зависи от отглеждането, а не от кръвната линия.
	Спорихме така безкрай и подозирам, че вълчицата поддържаше спора, само за да ме дразни, формално погледнато, аз бях главата на нашата малка делегация, затова всяка възможност да ми се натрие носа беше добре дошла за нея.
	По онова време Арендия беше доста мрачно място. Още преди войната с ангараките крепостничеството беше широко разпространено сред арендите и ситуацията не се промени особено след миграцията им на запад. Никога не съм схващал логиката на робовладелците, но арендите просто са си такива. И най-дребният повод им е достатъчен, за да започнат война с ближните си, което означава, че обикновеният селянин просто не би могъл да просъществува без нечия протекция.
	Земите, които арендите обитаваха преди войната, се намираха в центъра на континента и имаха предимно равнинен ландшафт, използван най-рационално за нуждите на земеделието. Техният нов дом представляваше гъста гора и им се наложи да изкоренят доста дървета, преди да успеят да засадят каквото и да било. Този непосилен труд се падаше по право на крепостните. Двамата с вълчицата скоро свикнахме да виждаме голи хора, размахващи брадви.
	— Те защо свалят козината си, докато правят това — попита моята спътница веднъж. В езика на вълците няма дума за „дрехи“, затова се бе наложило да импровизира.
	— Вероятно имат само един чифт неща, с които да покрият телата си. Свалят ги, докато работят, за да не наранят тъканта им. — Реших да не навлизам в темата за бедността на крепостните. Разговорите ни на тема крепостничество и без това бяха станали доста заплетени. Как да обясниш какво е това „собственост“ на същество, което не се нуждае от каквито и да било вещи?
	— Това покриване и откриване на телата е една от големите човешки глупости — заяви тя. — Защо го правят?
	— За да се стоплят, когато е студено.
	— Но те го правят и когато не е студено. Защо?
	— Защото се срамуват, предполагам.
	— Какво означава „да се срамуваш“?
	Въздъхнах. Така нямаше да стигнем до никъде.
	— Това е просто един от обичаите на хората.
	— О, щом е обичай, тогава разбирам. — Вълците изпитват огромно уважение към обичаите. Но тя веднага се сети за нещо друго. Винаги се сещаше за „нещо друго“. — Какъв е този обичай, щом хората веднъж го спазват, а друг път не?
	Аз се предадох.
	— Да, права си. Май че не може да мине за обичай.
	Вълчицата седна насред горската пътека и розовото езиче увисна насмешливо.
	— Ще престанеш ли? — озъбих й се аз.
	— Просто се забавлявам от непоследователността на мисълта ти — отвърна ми тя. — Но това вероятно се дължи на настоящия ти облик. Ако приемеш истинската си форма, тогава сигурно и мислите ти ще потекат по-гладко.
	Моята спътница беше все така убедена, че аз всъщност съм вълк, който се прави на човек.
	Из горите на Арендия често срещахме банди от обявени извън закона селяни. Явно не всички крепостни приемаха безропотно съдбата си. Не обичам насочените към мен върхове на стрели и затова след първите два-три подобни инцидента реших да приемам облика на вълк щом поредното село се скрие от погледите ни. Дори най-глупавият крепостен има достатъчно мозък в главата, за да не се заяжда с двойка възрастни вълци. Но моят късмет винаги си е бил такъв. Всеки път, щом се заема с нещо важно, особено когато бързам, все ще се намери някой, който да се опита да ми попречи. Защо просто не ме оставят на мира, след като аз самият не ги закачам?
	Поразходихме се така още няколко години из Толнедра, без да преставаме с уреждането на чужди бракове, и накрая се озовахме в Тол Недран.
	(Не се опитвайте да го намерите на картата. Името му беше променено на Тол Хонет още преди началото на второто хилядолетие.)
	Знам, че повечето от вас са били в Тол Хонет, но едва ли бихте го познали в първоначалния му вид. Войната бе научила толнедранците каква е истинската стойност на една удобна за отбраняване позиция. От тази гледна точка островът в средата на Недран („Реката на Недра“), им се бе сторил идеалното място за построяване на град. В наши дни може и да е така, но някога нещата стояха по-иначе. След близо хиляда години, обитателите на Тол Хонет най-после поправиха повечето от грешките, допуснати при градежа.
	Когато обаче двамата с вълчицата за пръв път се озовахме там, островът все още представляваше едно мочурливо парче земя, заливано начесто от пролетните приливи на реката. Оградата от побити по ръба на острова колове беше доста калпава, а дървените къщи с покриви от слама можеха да минат за всичко друго, но не и за уютни. Улиците бяха тесни, криви и кални. Честно казано, цялото място вонеше на сметище. Моята спътница прие този факт почти като лична обида, защото вълците имат доста остро обоняние.
	Главната ми задача в Тол Недран бе да наглеждам появата на рода на Хонетите. Никога не съм харесвал Хонетите. Те имат невероятно високо мнение за себе си, а аз мразя, когато някой се опитва да гледа на мен от върха на носа си. Което обяснява защо бях малко рязък с бащата на младоженката, докато му обяснявах, че идеалната партия за неговата дъщеря е синът на един занаятчия, който се бе специализирал в градежа на каменни огнища. Родът на Хонетите трябваше на всяка цена да наследи някаква поне мъглява склонност към каменоделството, защото в противен случай Толнедранската империя просто нямаше да възникне. А ние щяхме да имаме нужда от тази империя в по-късни времена. Не бих ви досаждал с такива подробности, но просто исках да ви дам пример на какъв първичен стадий бяха „приготовленията“ ни в онези времена. Задействахме схеми, които трябваше да дадат първите си плодове най-рано след около хиляда години.
	След като направо насилих бащата на младоженката да приеме направения от мен избор, двамата с вълчицата можехме вече спокойно да напуснем Тол Недран. Със сал, разбира се. По онова време още нямаше мостове. Салджията направо ни одра кожите, но какво друго би могло да се очаква от един толнедранец?
	Накрая изпълних и последната от задачите, възложени ми от моя Учител, и заедно с вълчицата се насочихме на изток, към планините Толнедран. Беше време да се завърнем в Долината, но аз нямах никакво намерение да минавам отново през Улголанд. Преди въобще да припаря до това място, трябваше да разбера какво всъщност става там. Моята спътница се забавляваше с преследване на зайци и сърни, но аз имах по-интересно занимание. Много ми се искаше да открия пещерата, за която Учителя ми бе споменавал по най-различни поводи. Знаех, че е някъде из тези планини и затова се заех да я търся, без да бързам излишно. Не че имах някакви специални планове. Просто ужасно исках да зърна мястото, където Боговете бяха живели по времето, когато са сътворявали света.
	Да си призная, това не беше единственият път, когато съм търсил пещерата. При всяко минаване през тези планини, отделях около седмица, за да огледам наоколо. Все пак първият дом на Боговете е нещо, което си струва да се види.
	Естествено, така и не успях да го открия. Стори го Гарион, много, много по-късно. Там трябваше да се случи нещо важно, нещо, в което нямаше отредена за мен роля.
	Когато двамата с вълчицата най-после се добрахме до Долината, заварихме завърналия се току-що от Малория Белдин. Белзедар обаче още никакъв го нямаше. Моят малък уродлив побратим ми бе липсвал много през стотината години, прекарани в Малория. Между нас се бе завързало някакво особено приятелство и колкото и да е странно, неговата компания ми доставяше истинско удоволствие.
	Докладвах на Учителя за успеха на мисията си в Толнедра и Арендия и после му разказах за странните метаморфози, настъпили в Улголанд. Той ми се стори не по-малко удивен от мен самия.
	— Възможно ли е улгосите да са сторили нещо, с което да са обидили своя Бог, Учителю? — попитах аз. — Нещо толкова сериозно, че той да е решил да ги остави, без каквато и да било защита срещу подивелите зверове?
	— Не, сине мой — поклати Алдур посребрилата си глава. — Той не би го направил… _не би могъл_ да го направи.
	— Но нали веднъж вече е размислил, Учителю — припомних му аз. — Нали преди първият Горим да отиде при него, той не е искал да се грижи за нито една част от човечеството. А и след това Горим е трябвало да го убеждава с години, преди УЛ да склони. Може би не е хубаво от моя страна да го казвам, но сегашният Горим не е кой знае колко приятен човек. Дори погледите, които ми хвърля, могат да разгневят всекиго. Знае ли човек кого би могъл да предизвика, ако се разприказва.
	Алдур се усмихна едва-едва.
	— Наистина не е хубаво да го казваш, Белгарат — каза той и после се засмя с глас. — Признавам обаче, че съм напълно съгласен с теб. Но не, Белгарат, търпението на УЛ не познава граници. Дори човек като настоящия Горим не би могъл да го обиди до такава степен. Все пак ще проуча внимателно какво става в Улголанд и ще те запозная с резултата.
	— Благодаря ти, Учителю — казах аз и си тръгнах.
	На път за моята кула навестих Белдин, за да го поканя да си поприказваме в компанията на няколко халби превъзходно пиво. Предвидливо бях заел от близнаците една бъчонка, пълна с разкошната кехлибарена течност, във варенето на която алорните са ненадминати открай време.
	Не след дълго Белдин се появи в стаята на върха на моята кула, тътрузейки крака по познатия начин, и пресуши първата си халба, без дори да си поеме дъх.
	Налях още пиво от бъчонката и двамата се настанихме един срещу друг на масата.
	— Е? — казах подканващо.
	— Е, какво? — Все същият стар Белдин.
	— Какво става в Малория?
	— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? Малория е доста голямо място. — Вълчицата бе изникнала отнякъде и бе положила глава в скута му. По някаква причина тя бе харесала Белдин още от самото начало. Той я почеса разсеяно зад ушите.
	— Какво прави Торак? — попитах аз малко по-рязко, отколкото ми се искаше.
	— Гори си, какво друго. — Белдин се ухили по неговия си грозно-чаровен начин. — Мисля, че братът на нашия Учител ще гори още доста, доста дълго.
	— Гори? Все още? — Наистина бях малко изненадан. — Мислех, че огънят досега е угаснал.
	— Дори не е отслабнал, поне видимо. Нашето приятелче продължава да си гори досущ като в доброто старо време, когато направи фаталната грешка да обърне Сферата срещу света. Никой, бил той човек или Бог, не може да очаква кой знае каква милост от един камък. През по-голямата част от времето си Торак просто пищи, сякаш го дерат с кремък.
	— Колко жалко за него — отбелязах аз с доза сарказъм.
	Белдин ми се ухили отново.
	— Между другото — продължи той, — след разцепването на света Торак е накарал своите ангараки да сложат Сферата в желязна кутия, за да не му се налага да я гледа. Предполагам, дори видът й разпалва огъня у него още по-силно. Явно в началото океанът, който той изсипа насред стария континент, е подгонил ангараките също тъй стръвно, както и нас, защото са се изнесли доста чевръсто на изток. Всичките им свещени места са били потопени под водата.
	— Защо ли тяхната съдба не ме трогва особено? — отбелязах злобно.
	— Белгарат, ти прекарваш твърде много време с алорните. Започнал си дори да говориш като тях.
	Свих рамене.
	— Алорните всъщност не са чак толкова лоши. Особено след като им свикнеш на номерата.
	— Предпочитам да не им свиквам. Тия дангалаци са способни да ме вбесят за нула време.
	— И какво станало после?
	— Онази експлозия, която ние също видяхме, имам предвид, когато морската вода се изля върху разтопената лава, е променила климата на Изтока доста драстично. Между Кел и мястото, където преди се намираше Корим, се е появило обширно блато.
	— А Кел си е още там, така ли?
	— Кел винаги си е бил там, Белгарат, и вероятно винаги ще си остане. Този град е съществувал още преди повечето от нас да слязат от дърветата. Блатото явно е там от доста време, но ангараките все пак са успели да изгазят през него. Торак бил твърде зает с крещенето и затова неговите генерали трябвало да поемат командването. А те бързичко схванали, че тези калищаци хич не са подходящи за обитаване от хора.
	— Учудвам се, че въобще им е направило впечатление. Ангараките обожават грозните неща.
	— Така или иначе, доколкото разбрах, между генералите и гролимите възникнал спор. Гролимите се надявали, че нивото на морската вода ще спадне и всички ще могат да се върнат обратно в Корим. Нали олтарите им били все още там. Генералите обаче се оказали по-практични. Те знаели, че морето няма да се оттегли. Затова решили да не губят повече време в безсмислени спорове и повели армията на северозапад, а останалите ангараки ги последвали. Гролимите останали на брега да гледат замечтано към потопения Корим.
	Белдин се уригна за пореден път и за пореден път ми подаде празната си халба.
	— Знаеш къде е бурето — озъбих му се аз.
	— Ама и ти си един домакин, Белгарат.
	Той стана и затътрузи крака към бъчонката. На връщане разля сума ти бира по пода. Накрая се тръсна обратно в креслото, отпи една гигантска глътка и примлясна доволно.
	— Гролимите хич не се зарадвали на решението на генералите — продължи моят маймуноподобен побратим. — Много им се искало да се върнат обратно, но ако го направели сами, нямало да има кого да изкормват на гнусните си олтари. Затова тръгнали след ордата с надеждата, че ще успеят да убедят поне част от ангараките да ги последват. Това раздразнило генералите, в резултат на което последвали няколко доста нелицеприятни инцидента. Предполагам, че оттам е започнало разделението в ангаракското общество.
	— _Какво?_ — сепнах се аз.
	— Говоря доста разбрано, Белгарат. Да не би слухът да е почнал да ти изневерява? Чувам, че това често се случвало при старите хора.
	— В какъв смисъл „разделянето на ангаракското общество“?
	— Ами те просто вече не са едно цяло, както изглежда. Докато Торак си беше цял целеничък, гролимите имаха безпрекословна власт. Но сега нещата стоят иначе. Отношението на повечето ангараки към гролимите не се различава от това на Белсамбар. Както и да е. Та генералите превели ангараките през планините и накрая достигнали до поле, което било що-годе обитаемо. Там построили голям военен лагер на място, наречено Мал Зет, и поставили стражи, които да не допускат гролимите вътре. След няколко безуспешни опита, гролимите се отказали и помъкнали последователите си на север, където построили друг лагер. Нарекли го Мал Яска. Тъй че сега в Малория има два вида ангараки. Войниците в Мал Зет са като всички останали войници — религията за тях не е нищо повече от глупави ритуали и празни приказки. От друга страна „правоверните“ в Мал Яска прекарват по-голяма част от времето си в молитви към Торак.
	— Направо не е за вярване, че събитията са се развили така — казах аз. — Главите на ангараките винаги са били пълни кажи-речи само с религиозни брътвежи.
	После се сетих за нещо.
	— А как реагира Белсамбар, когато му каза за това?
	Белдин сви рамене.
	— Не ми повярва. Той не може да възприеме факта, че ангаракското общество се е разпаднало. Нашият брат и без друго си има сериозни проблеми, Белгарат. Мисля, че го мъчи някаква странна „расова“ вина. В края на краищата, той е ангарак, а Торак издави половината човечество. Може би трябва да поговориш с него. Опитай се да го убедиш, че той не носи лична вина за катастрофата.
	— Ще направя каквото е по силите ми — обещах аз. — Та значи така стоят сега нещата в Малория?
	Белдин се засмя.
	— О, чакай, има и още. Преди около двайсетина години Торак се отърси от самосъжалението и в общи линии дойде на себе си. В доброто старо време сигурно щеше просто да сравни Мал Зет със земята, но сега мозъкът му е твърде зает с други кроежи. Той открадна Сферата, но не може да направи нищо с нея. Разочарованието му е толкова силно, че просто не е с всичкия си. Та той премина пътьом през Мал Зет и Мал Яска, завлече със себе си най-фанатичната част от ангараките и заедно с тях достигна чак до североизточното крайбрежие, близо до земите на карандите. Когато се озоваха там, той заповяда на своите хора да му построят кула — изцяло от желязо.
	— Желязо? — смаях се аз. — Една желязна кула не би издържала и десет години. Сигурно е започнала да ръждясва още преди да успеят да я завършат.
	— Предполагам, че той й е заповядал да не ръждясва. По някаква причина Торак си пада по желязото. Може идеята му да е дошла от онази желязна кутия, в която държи Сферата. Вероятно си е втълпил, че ако затрупа фаталното камъче под купища желязо, ще успее да отслаби силата му до такава степен, та да установи контрол над него.
	— Това са пълни глупости!
	— Кажи го на Торак. Хората, които заведе на онова място, построиха град, а той го покри с облаци. Това е най-мрачният град, който някога съм виждал. Ангараките го наричат Ктол Мишрак — Градът на безкрайната нощ. Торак вече далеч не е такъв хубавец, какъвто беше някога, и вероятно иска да се скрие от света. Грозните хора постъпват така понякога. Аз съм се родил грозен, затова съм свикнал. Ами, в общи линии, това е всичко, Белгарат. Ангараките имат вече три главни града — Мал Зет, Мал Яска и Ктол Мишрак. О, има и още нещо. Очевидно сме успели доста да впечатлим Торак, защото е решил да обучи свои собствени ученици.
	— Нима? И колко по-точно?
	— Засега трима. Може да привика и други. Явно войната е показала на Торак, че хич не е зле да си имаш няколко помощника под ръка. Преди войната нямаше никакво намерение да дели силата си с когото и да било, но сега е размислил. Знаеше ли, че обикновените свещенослужители губят сила, щом напуснат пределите на родината си?
	— Не разбирам накъде биеш.
	— На Боговете също не са чужди дребните хитринки. Всички те са научили свещенослужителите си на някой малък трик. Това върши добра работа, когато се налага да се затегне вярата на последователите им. Един обикновен гролим — същото важи за свещенослужителите на Недра, Чалдан и особено за тези на Селмисра — притежава някои умения, сходни с нашите. Но реши ли да напусне областта, в която е изпратен, гролимът тутакси губи своите способности. Това обаче не важи за учениците на Боговете. Нашите способности не са обвързани с определено място. Торак е осъзнал колко полезно би могло да бъде това и е почнал да обучава свои собствени ученици.
	— Имаш ли някаква представа кои са те?
	— Първите двама са бивши гролими — Урвон и Ктучик. За третия не успях да науча нищо.
	— Къде беше Белзедар през цялото това време?
	— Нямам никаква представа. След като кацнахме на брега на Малория и приехме отново човешкия си облик, той ми подхвърли няколко нескопосани извинения за това как искал да обходи целия континент и после тръгна на изток. Оттогава не съм го виждал. Въобще не знам какво прави в момента. За едно обаче съм сигурен.
	— И какво е то?
	— Нещо го яде отвътре. През цялото време нямаше търпение да се отърве от компанията ми.
	— Това може да се каже и за някои други хора, братко.
	— Много смешно, Белгарат. Много смешно. Колко бира имаш още?
	— Колкото е останала в буренцето. Ако въобще е останало нещо. Ти я смучеш като прежадняла камила.
	— Много ми се беше разсъхнало гърлото. Опитвал ли си някога ангаракска бира?
	— Не, доколкото си спомням.
	— Не ти и трябва. Е, след като приключа с твоята, винаги мога да се обадя на близнаците.
	Той стана, уригна се и пое със забързана крачка по утъпкания път към биреното буренце.


>>	Осма глава

	Той дойде от запад и отначало помислихме, че е сляп, защото очите му бяха прикрити с платнена превръзка. По дрехите му личеше, че е улгос. Вече бях виждал такива широки кожени куртки с качулка в Пролгу. Бях леко изненадан, защото мислех, че всички улгоси са били избити. Излязох да го посрещна и го поздравих на неговия език.
	— _Яд хо, гроя УЛ_ — казах. — _Вад мар ишум._
	Той махна с ръка.
	— Това не е необходимо — отвърна ми на нормалната реч. — Горимът ме научи на вашия език.
	— Чудесно — отбелязах аз с леко раздразнение. — Защото не говоря езика на улгосите много добре.
	— Да — каза той с лека усмивка. — Забелязах. Ти трябва да си Белгарат.
	— Има нещо такова. Проблеми с очите ли имаш?
	— Светлината ми причинява болка.
	Погледнах към мрачното небе.
	— Днес слънцето не е чак толкова ярко.
	— За теб може би не — каза той. — За мен е ослепяващо ярко. Можеш ли да ме заведеш при твоя Учител? Трябва да му предам послание от Светия Горим.
	— Разбира се — съгласих се бързо.
	Може би сега вече щяхме да разберем какво става в Улголанд.
	— В тази посока е — казах му аз и посочих към кулата на Учителя.
	Направих го, без да се замисля. Той най-вероятно не можеше да види жеста ми през кърпата, с която бе превързал очите си. Оказа се обаче, че може, защото ме последва, без каквито и да било проблеми.
	Заварихме Белсамбар при Учителя. Нашият ангаракски брат-мистик ставаше все по-затворен с всяка изминала година. Бях опитвал на няколко пъти да го измъкна от вцепенението, но без особен успех. Затова накрая предложих на Учителя да опита да направи нещо за Белсамбар.
	Алдур поздрави учтиво улгоса на родния му език.
	— _Яд хо, гроя Ул._ — Произношението на Учителя беше доста по-добро от моето.
	— _Яд хо, гроя Ул_ — отвърна му улгосът. — Нося послание от Горима на Светия УЛ.
	— Чаках с голямо нетърпение вести от вашия Горим — каза му Алдур. Улгосите са сковани и превзети хора и Учителя знаеше точно как да общува с тях. — Как вървят делата на служителите на моя баща?
	— Недобре, божествени Алдур. Сполетя ни голяма беда. Пропукването на света влуди зверовете, с които живеехме в мир още от времето, когато първият Горим довел нашия народ в Пролгу.
	— Значи там се криела причината за всичко! — възкликнах аз.
	Улгосът ме изгледа с лека почуда.
	— Преди няколко години преминах през Свещения Улго и тогава хрулжините и алгоротите се опитаха да ме хванат и убият. Пролгу беше изоставен, а над него кръжеше драконът. Какво се случи, приятелю?
	Улгосът сви рамене.
	— Аз лично не съм го видял с очите си — отвърна ми той. — Било е преди да се родя, но съм говорил с по-възрастните и те ми разказаха, че нараняването на земната плът разтърсило из основи планините около Пролгу. Отначало всички помислили, че това е просто някое по-силно земетресение, но УЛ извикал стария Горим при себе си и му разказал какво се е случило в Корим. Не след дълго зверовете започнали да нападат моите братя. Предишният Горим бил разкъсан от един елдрак — страховито създание.
	Алдур въздъхна.
	— Да — съгласи се той. — Ние с моите братя направихме голяма грешка, когато създадохме елдракина. Скърбя дълбоко за смъртта на вашия Горим.
	Учителя беше длъжен да изкаже съболезнованията си, но той едва ли бе по-привързан към предишния Горим от мен самия.
	— Аз не го познавах, Божествени — призна си улгосът с леко свиване на рамене. — Старите хора са ми разказвали, че земята още не била спряла да трепери, когато зверовете нападнали Пролгу. Дори дриадите подивели. Хората се скрили но къщите си, като мислели, че чудовищата няма да посмеят да пристъпят границите на свещения град, но се оказало, че грешат. Подивелите създания от планините преследвали хората дори из градските улици. Тогава УЛ показал на хората от моя народ пещерите.
	— Пещерите — повтори замислено Алдур. — Разбира се. Дълго съм се чудил за значението на пещерите под Пролгу. Сега вече знам защо градът е бил построен върху тях. Чудех се също защо не мога да достигна до съзнанието на своя баща, след като Белгарат ми разказа за премеждията си из планините на Улго. Оказва се, че просто не съм търсил на вярното място. Прекланям се пред мъдростта на своя баща. Служителите на УЛ в безопасност ли са в тези пещери?
	— Напълно, Божествени. Светият УЛ е поставил заклинание на входа на пещерите и чудовищата се боят да ни последват вътре. Ние живеем там откак земята бе наранена.
	— Проклятието на твоя брат се е разнесло надалече, Учителю — каза мрачно Белсамбар. — Дори богобоязливите люде от Улго са усетили отровното му жило.
	Лицето на Алдур помръкна.
	— Тъй е, сине мой — съгласи се той. — Моят брат Торак ще трябва дълго да изкупва вината си.
	— Неговите деца също, Учителю — добави Белсамбар. — Вината пада върху всички ангараки.
	Де да се бях заслушал по-внимателно в думите на Белсамбар и да бях обърнал внимание на това колко празен е погледът му. Но вече бях свикнал да махвам с ръка на настроенията на нашия брат. Мистиката беше неговата стихия, а мистиците винаги са били малко странни хора.
	— Моят Горим ми заръча да ти разкажа за случилото се в Улго — продължи нашият посетител. — Той те моли да предадеш тези сведения и на своите братя. Свещеният Улго вече не е безопасен за хората. Зверовете бродят из горите и разкъсват всичко живо, което се мерне пред очите им. Ние, улгосите, вече не стъпваме на повърхността. Живеем изцяло в пещерите, където сме в безопасност.
	— Значи затова светлината ти причинява болка? — попитах го аз. — Ти си бил роден и отгледан кажи-речи в пълен мрак.
	— Така е, древни Белгарат — отвърна ми той. За пръв път някой ме наричаше така. Дори мъничко се обидих. Все пак не бях чак толкова стар, нали?
	— С това изпълних заръката на своя Горим — каза улгосът на моя Учител. — Сега с твоето позволение ще побързам да се върна в пещерите при моите братя, защото светлината на горния свят наистина ме мъчи неимоверно. Лъчите на слънцето се забиват като кинжали в очите ми.
	— По-добре изчакай — посъветва го Учителя. — Нощта скоро ще се спусне и тогава ще можеш да поемеш по обратния път, защото онова, което за нас е мрак, за теб ще е просто малко по-мека светлина.
	— Осланям се на думите ти, Божествени — съгласи се улгосът.
	Нахранихме го. За да бъдем по-точни — близнаците го нахраниха. Белтира и Белкира просто не могат да оставят кое да е живо същество гладно.
	Както и да е. Улгосът си тръгна след залез слънце и едва половин час по-късно аз осъзнах, че той дори не ни каза името си.
	Двамата с Белсамбар пожелахме лека нощ на Учителя и после аз изпратих моя ангаракски брат до неговата кула.
	— То продължава, Белгарат — каза ми Белсамбар тъжно.
	— Кое продължава?
	— Разпадането на света. Той никога вече няма да бъде същия.
	— Така е открай време, Белсамбар. Светът се променя всеки ден. Всяка вечер умира някой, а на сутринта се ражда друг. Винаги е било така.
	— Това са естествени промени, Белгарат. Онова, което се случва сега, е _лошо_, противоестествено.
	— Мисля, че малко преувеличаваш, братко. И преди сме си имали неприятни моменти. Зимите понякога могат да станат доста тягостни, но в края на краищата пролетта винаги настъпва отново.
	— Не и този път. Оттук нататък зимата ще става все по-лоша с всяка изминала година. — Един мистик е способен да превърне всичко в метафора. Метафорите са полезни образи на речта, но човек лесно може да се поувлече в използването им.
	— Зимата винаги преминава, Белсамбар — казах му аз. — Ако не бяхме убедени в това, животът ни също нямаше да има кой знае какъв смисъл, нали?
	— А има ли в действителност, Белгарат?
	— Да, има. Ако не за друго, поне за да видиш какво ще стане утре.
	— И какво толкова има да се види? Всичко ще бъде още по-лошо. — Той въздъхна. — Всичко това е започнало много отдавна, Белгарат. Вселената се е разединила след избухването на онази звезда, а сега Торак разцепи и нашия свят. Не само зверовете в Улголанд са изгубили разсъдъка си. Хората също са полудели. Някога, много отдавна, ангараките също бяха хора като всички останали. Торак ни опорочи и даде на гролимите пълна власт над нас. Гролимите пък ни направиха горди и жестоки. После и самият Торак беше опорочен от собствената си жажда за власт и сила.
	— Според мен сега той горко съжалява за грешката си.
	— Но това няма да го промени. Той все още жадува за силата на Сферата, макар че тя го обезобрази. Неговата алчност хвърли човечеството във война, а войната преобрази всички ни. Ти ме видя, когато за пръв път пристигнах в Долината. Щеше ли тогава да повярваш, че съм способен да изгоря живи хора?
	— Ние имахме проблем, Белсамбар, и всеки от нас търсеше неговото решение.
	— Но _именно аз_ бях онзи, който изсипа огнен дъжд върху ангараките. Ти не би го сторил. Дори Белдин не би го сторил… но аз го направих. И когато започнах да изгарям своите братя и сестри, тогава Торак полудя. Той нямаше да разцепи света и да издави всичките тези хора, ако не го бях принудил.
	— Ние всички направихме неща, с които не се гордеем, Белсамбар. Което не означава, че ти трябва да поемеш вината заради всички ни.
	— Не можеш да ме разбереш, Белгарат. Ние всички сме опорочени от онова, което се случи. Светът стана _жесток_ и _ние_ станахме жестоки заедно с него. Светът вече не е онова прекрасно място, което беше. Задава се Вечната нощ и ние не можем да направим нищо, за да я спрем.
	Вече бяхме стигнали до предверието на неговата кула. Сложих ръка на рамото му.
	— Върви да се наспиш, Белсамбар — му казах. — На сутринта, когато слънцето изгрее, всичко ще изглежда по-иначе.
	Той ми се усмихна едва-едва. Изражението му беше пропито от мъка.
	— _Ако_ изгрее.
	Белсамбар ме прегърна.
	— Сбогом, Белгарат — ми каза накрая.
	— _Искаш да кажеш „лека нощ“._
	— _Може би._
	После той се обърна и се прибра в кулата си.
	По-късно бях събуден от гръмотевична експлозия, придружена от заслепяващо зарево. Скочих от леглото си и хукнах към прозореца, само за да зърна с невярващи очи купчината камъни, които бяха останали от кулата на Белсамбар. Още преди да погледна навън, знаех, че това _не е_ нещастен случай и че Белсамбар _не е_ оцелял като по чудо. Вече не усещах неговото присъствие в съзнанието си.
	Не знам колко време съм останал на прозореца, неспособен да помръдна, взрян безпомощно в ужасяващата гледка.
	— Белгарат! Слез веднага долу!
	Беше Белдин. Виждах го ясно при основата на кулата си.
	— Какво стана? — извиках му от прозореца.
	— Нали ти казах да наглеждаш Белсамбар! Той просто сложи край на съществуването си по своя собствена воля! Него го няма вече, Белгарат! Белсамбар го няма!
	Светът сякаш се срина върху мен. Белсамбар беше малко странен, но все пак той беше _мой брат_. Обикновените хора трудно ще разберат колко дълбока може да бъде връзката с човек, когото си познавал през последните хиляда години. Смъртта на Белсамбар ме осакати по един особен начин. Мисля, че бих предпочел да остана без крак или ръка пред това да загубя моя ангаркски брат-мистик и съм убеден, че и останалите са си помислили същото. Белдин плака дни наред, а близнаците просто загубиха за известно време връзката си с останалия свят.
	Усещането за празнота, което ме бе обзело още първия миг след експлозията, явно бе отекнало през целия свят. Дори Белзедар и Белмакор, които по това време бяха в Малория, го почувствали и след не повече от седмица влетяха в Долината, макар да знаеха, че нищо не могат да променят. Белсамбар вече не беше сред нас и нищо на света не можеше да го върне обратно.
	Опитахме се да утешим нашия Учител, доколкото това бе по силите ни, макар че всъщност не можехме да направим нищо, за да облекчим болката и мъката му.
	Белдин изчака известно време, след като слязохме от кулата на Алдур, и тутакси подхвана Белзедар заради начина, по който се бе държал в Малория. Двамата с Белмакор се оказахме наблизо и трябва да ви кажа, че „безотговорен“ беше най-мекият сред епитетите, с които Белдин засипа Белзедар.
	Белзедар прие мълчаливо словесната канонада, което съвсем не беше в стила му. По някаква причина смъртта на Белсамбар го бе засегнала по-дълбоко от нас останалите. Не искам да кажа, че някой от моите побратими приемаше безстрастно случилото се, но Белзедар изглеждаше направо разбит. С нетипична за него смиреност, той се извини на Белдин. Не че това промени особено нещата. Белдин тъкмо беше набрал инерция и нямаше никакво намерение да спира, просто защото Белзедар му се е извинил. По някое време дори започна да се повтаря и тогава Белмакор се намеси тактично.
	— Какво толкова прави в Малория, старче? — попита той меко Белзедар.
	Белзедар сви рамене.
	— Опитвах се да върна Сферата на Учителя, какво друго?
	— Това не е ли малко опасно за сам човек, стари друже? Торак все пак е Бог и ако те спипа, ще ти хапне черния дроб за закуска.
	— Мисля, че измислих начин, по който да го заблудя — отвърна Белзедар.
	— Не ставай идиот — тросна му се Белдин. — Учителя и без друго има достатъчно мъка на главата си, за да прибавиш към нея и собственото си недомислено самоубийство.
	— В плана ми няма нищо необмислено, Белдин — отговори му хладно Белзедар. — От доста време изпилвам всеки детайл. Планът ми ще успее и това е единственият начин, по който бихме могли да прескочим Торак.
	— Да го чуем тогава тоя твой план.
	— Не, не става. Не ми е необходима чужда помощ, а още по-малко ми трябва някой да се меси. — С тези думи той се завъртя на пети и тръгна към кулата си, следван от проклятията и попържните на Белдин.
	— Чудя се какво ли си е наумил — каза замислено Белмакор.
	— Някоя глупост, естествено — отсече Белдин. — Белзедар никога не е бил особено интелигентен, а сега като капак на всичко се е побъркал за Сферата. Понякога се държи така, сякаш Торак е откраднал камъка от него, а не от Учителя.
	— Явно и ти си го забелязал — каза Белмакор с лека усмивка.
	— Да съм го _забелязал?_ Че как би могъл някой да го _пропусне_? _Ти_ какво прави в Малория?
	— Исках да видя какво е станало с моя народ.
	— Е, и?
	— Като разцепи света, Торак определено не им е направил услуга.
	— Едва ли се е и опитвал. Какво точно е станало?
	— Не съм абсолютно сигурен. Мелсена беше островно кралство в източното крайбрежие. Когато Торак се зае да пренамести земната география, той успя с един замах да потопи повечето от местните острови. Това явно е създало някои „дребни“ неприятности на моите хора. Сега те са се нагъчкали на малкото непотопена площ, останала от острова. Освен това са назначили комитет, който да оцени положението и да предложи мерки.
	— _Какво_ са назначили?
	— Комитет, старче. В подобни кризисни ситуации това е едно от първите неща, които правим ние, мелсените. Ако нещата не потръгнат добре, винаги можем да припишем цялата вина на комитета.
	— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал през живота си.
	— Разбира се, че е. Ние, мелсените, сме си „нелепи“ хора. Това е част от нашия чар.
	— И какво е измъдрил _комитетът_?
	— Те изучили проблема от всички възможни страни — за около десетина години, ако се не лъжа — и после изготвили доклад до правителството.
	— И какво успели да установят? — попитах аз.
	— Докладът е от петстотин страници, Белгарат. Ще осъмнем, докато ти го разкажа.
	— Съкрати го.
	— Е, в общи линии всичко опира до това, че на Мелсенската империя й е необходима повече територия.
	— И за да измъдрят _това_ са им били необходими десет години?! — зяпна Белдин.
	— Мелсените са перфекционисти, старче. Освен това комисията е предложила експанзия към сушата.
	— А тази суша не е ли вече заета?
	— Ами заета е, но цялото население по източното крайбрежие — чак до земите на карандите — е от далски произход, тъй че между двата народа съществува определено родство. Императорът изпратил емисари при нашите братовчеди от Ренгел и Селанта, за да обсъдят с тях възможните решения на проблема.
	— И кога е започнала войната? — изтърси Белдин, без да го увърта излишно.
	— О, до война не се стигна, старче. Ние, мелсените, сме твърде цивилизовани за това. Емисарите на императора просто посочили на незначителните кралчета какво биха спечелили, ако се съгласят да станат част от Мелсенската империя. Както и какво ще загубят, ако откажат.
	— Накратко, заплашили са ги — уточни Белдин.
	— Не съвсем, скъпи ми друже. Емисарите са били извънредно учтиви, но въпреки това са успели да създадат правилно впечатление за това колко разочарован ще бъде императорът, ако не получи онова, което иска. Малките владетелчета на мига схванали идеята. Между другото, след установяването на здрави връзки с Ренгел и Селанта, мелсените анексирали Даршива и Пелдан. Но Гандахар още им се опъва. Хората от джунглите на Гандахар са опитомили слона, а кавалерията от слонове е нещо, на което и най-лекомисленият военачалник трудно може да махне с ръка. Сигурен съм обаче, че скоро всичко ще си дойде на мястото.
	— Мислиш ли, че ще прекрачат и границите на далите? — попитах аз.
	Белмакор поклати глава.
	— Това определено няма да е добра идея, Белгарат.
	— Защо? Доколкото знам, далите не са особено войнствен народ.
	— Не са, но само луд би могъл да им се изпречи на пътя. Те изучават тайните на естеството и вече са открили безброй неща, които биха могли сериозно да вгорчат живота на всеки, дръзнал да ги нападне. Да си чувал някога за Урвон?
	— Той е един от учениците на Торак, нали така?
	— Да. В общи линии е успял да подчини гролимите в Мал Яска, докато Ктучик управлява Ктол Мишрак. Та преди няколко години Урвон пожелал да научи повече за местните жители на Малория и затова пратил гролимите си да им хвърлят един поглед. Онези, които изпратил в Кел, въобще не се върнали. И до ден днешен продължават да бродят слепи и полудели в сянката на прокълнатите планини. Естествено, човек трудно може да прецени кога точно е полудял един гролим — те и без друго не са съвсем с всичкия си.
	Белдин се изсмя като прегракнал пес. Всъщност аз не съм го чувал да се смее по друг начин.
	— Добре казано, братко.
	— С какво толкова са се захванали далите от Кел? — попитах с нескрито любопитство.
	— С какво ли не — магьосничество, призоваване на духове, астрология.
	— Само не ми казвай, че все още се занимават с тия мухлясали недомислици.
	— Не съм съвсем убеден, че става въпрос за недомислици, старче. Астрологията, например, е приоритет на Зрящите, а те в известен смисъл оформят обществения елит в Кел. Кел съществува от незапомнени времена, без някога да е имал нещо, което поне малко да наподобява правителство. Местните просто се подчиняват безпрекословно на Зрящите.
	— Срещал ли си някой от тези „зрящи“? — попита Белдин.
	— Една от тях — млада жена с превръзка на очите.
	— И как чете бъдещето чрез разположението на звездите, щом е сляпа?
	— Не казах, че е сляпа, старче. Разбрах, че си сваляла превръзката само когато трябвало да прочете нещо от Книгата на Небесата. Беше странно момиче, но далите до един я слушаха в захлас. Не че разбрах нещо от това, което каза.
	— Обичайният трик на хората, които се преструват, че могат да надзърнат в бъдещето — отбеляза Белдин. — Когато говориш несвързано, трудно могат да те обвинят в мошеничество.
	— Не мисля, че те са мошеници, Белдин — възрази му Белмакор. — Далите ми казаха, че досега никой от Зрящите не е бъркал в предсказанията си. Просто мислят с векове напред. За тях Втората епоха е започнала, след като Торак разцепи света.
	— Това определено си беше събитие, което трудно се забравя — казах аз. — Алорните започнаха своя календар от този ден. Ако не се лъжа, според тоя календар сега трябва да сме сто трийсет и осма година, там някъде.
	— Глупости! — изсумтя Белдин.
	— Така поне си намират занимавка, за да не мислят непрекъснато как да се счепкат със съседите си.
	Вълчицата изприпка към нас през поляната.
	— Чудя се кога ли най-после ще се прибереш у дома — каза ми тя натъртено.
	— Май е станала лоша почти колкото истинска съпруга — отбеляза Белдин.
	Тя му се озъби. Така и не можех да преценя каква част от думите ни разбира.
	— Ще се връщаш ли в Малория? — попитах Белмакор.
	— Не мисля, старче. По-скоро ще навестя марагите. Те са ми по-симпатични.
	— Е, аз поне се връщам в Малория — каза Белдин. — Все още искам да разбера кой е третият ученик на Торак. Пък и няма да е зле някой да наглежда Белзедар. Стига да успея да го спипам, разбира се. Всеки път, когато се доближа до него, той все ми се измъква.
	Белдин се обърна към мен.
	— Ти какво смяташ да правиш?
	— Като начало ще се прибера у дома, иначе рискувам моята приятелка да ме захапе за крака и да ме завлече там насила.
	— Имах предвид в по-далечна перспектива, Белгарат.
	— Не съм съвсем сигурен. Май ще поостана тук за известно време, поне докато Учителя не ми намери някаква работа.
	— Е — обади се отново вълчицата, — прибираш ли се или не?
	— Да — въздъхнах аз, вдигайки очи към небето.
	Чувствах се самотен в Долината след смъртта на Белсамбар. Белдин и Белзедар бяха в Малория, а Белмакор замина за Марагор, най-вероятно за да се позабавлява с местните красавици. Което ще рече, че при Учителя останахме само аз и близнаците. Между нас имаше нещо като негласно споразумение близнаците никога да не се отделят от Алдур. Тази традиция започна от деня, в който Торак открадна Сферата от нашия Учител.
	През следващите няколко века ми се отвори доста работа — цял куп нагласени женитби и дори няколко убийства.
	(Стреснах ли ви? Не би трябвало. Аз никога не съм се преструвал на светец, а на света винаги има хора, които са, меко казано, неудобни. Не казвах на Учителя какво точно съм направил, но той не ме и питаше. Не смятам да си губя времето — нито пък вашето — с недоизкусурени извинения. Бях воден от Необходимостта, което означава, че съм постъпил правилно.)
	Годините си минаваха една след друга. Щях да подмина трихилядния си рожден ден, без дори да се сетя за него, ако моята спътница не ми бе напомнила. По някаква причина тя никога не забравяше за рождения ми ден, което беше наистина странно. Вълците следят сезоните, но не и годините, ала тя нито веднъж не забрави за деня, който вече отдавна бе изгубил всякакво значение за мен.
	Онази сутрин доста трудно отворих очи. Бяхме празнували нещо с близнаците предишната вечер, не помня какво точно. Тя седеше до леглото и ме гледаше дяволито, а досадното й езиче се поклащаше леко от едната страна на муцуната. Едва ли някой обича да му се смеят още преди да е успял да се събуди напълно.
	— Миришеш неприятно — отбеляза тя.
	— Моля те, не започвай — казах. — Нещо не ми е добре тази сутрин.
	— Интересно. Снощи беше толкова развеселен.
	— Това беше снощи. Сега си е за сега.
	— Любопитно ми е защо си причиняваш това. Сам знаеш, че на сутринта няма да се чувстваш добре.
	— Такъв е обичаят. — През годините бях надушил, че с думичката „обичай“ мога да й се измъкна най-лесно.
	— О, разбирам. Е, щом е обичай, значи всичко е наред. Днес си вече по-стар, така да знаеш.
	— Днес специално се чувствам много, много по-стар.
	— Родил си се на този ден преди много, много години.
	— Пак ли е дошъл рожденият ми ден? Вече? Къде се дява това време?
	— Зад… или пред нас. Зависи в коя посока си решил да гледаш.
	Не е за вярване, нали? Вълчица да философства.
	— И ти не си с мен от вчера.
	— Какво е времето за вълка? Дните толкова си приличат, не мислиш ли?
	— Доколкото си спомням, за пръв път се срещнахме малко преди разцепването на света.
	— Да, тогава беше.
	Направих бързо няколко сметки наум.
	— Оттогава са минали около хиляда мои рождени дни.
	— Е, и?
	— Вълците обикновено по толкова ли живеят?
	— Ти също си вълк… понякога, а си живял дори още по-дълго.
	— Това е различно. Ти си един доста необикновен вълк.
	— Благодаря ти. Вече бях почнала да си мисля, че никога няма да го забележиш.
	— Направо е невероятно. Не мога да повярвам, че един вълк може да живее толкова дълго.
	— Вълците живеят толкова, колкото пожелаят. — Нослето й се набърчи. — Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса с неприятната си миризма.
	(Както виждаш, Поулгара, тази реплика не е измислена от теб.)
	Няколко години след това ми се наложи да променя облика си по причина, която вече отдавна съм забравил. Не си спомням дори каква точно форма бях приел, но помня, че беше началото на лятото и слънцето струеше през отворения прозорец на моята кула, къпейки в златиста светлина остатъците от полузабравени експерименти и купчините книги на бюрото. Мислех си, че вълчицата е заспала и затова спокойно се заех с превъплъщението. Оказа се, че греша. Трябваше и сам да се сетя, защото нищо интересно не й бе убягнало през всичките години, прекарани заедно.
	Обърнах се и я видях да ме вгледа втренчено с разкошните си топли очи.
	— Значи _така_ го правиш — каза ми. — Колко лесно било само.
	После за миг се превърна в снежнобяла сова.


>>	Девета глава

	След откритието на моята спътница животът ми вече не беше същият. Никога не знаех какво ще ме гледа, когато се обърна — вълк или сова, пеперуда или мечка. Явно й доставяше огромно удоволствие да ме стряска, но след известно време новооткритата игра взе да й омръзва и тя започна да се преобразява само в сова.
	— Какво толкова намираш в совите? — троснах й се един ден.
	— Харесвам ги — обясни ми тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — През първата ми зима, когато бях още малко и наивно същество, преследвах заек, който подскачаше насам-натам из снега. Тогава отгоре се спусна една огромна бяла сова, която ми измъкна зайчето изпод носа. Отнесе го до близкото дърво и го изяде, като ми подхвърляше остатъците. Тогава си помислих, че не е никак зле да си сова.
	— Глупости — изсумтях аз.
	— Може би — отвърна невъзмутимо, докато оправяше перата на опашката си, — но ми е забавно. Някой ден друго преображение навярно ще ми достави още по-голямо удоволствие.
	Тези, които познават моята дъщеря, вероятно вече са се сетили как й е дошла идеята за онова „ново преображение“. Нито Поулгара, нито жена ми искат да ми кажат как са общували една с друга през онези ужасни години, в които си мислех, че съм изгубил Поледра завинаги. Но май пак се увличам…
	През следващите няколко века всичко в Долината беше мирно и тихо. Вече бяхме задействали необходимите механизми, които трябваше да доведат до нужните резултати. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да отброяваме годините.
	Настъпи и денят, в който Тол Недран изгоря до основи и моите мъки по създаването на рода на Хонетините най-после дадоха плод. Един от членовете на този род — по онова време дребен градски чиновник — носеше любовта към каменоделството и зидарството, която така внимателно бях вплел в наследствената тъкан на Хонетините. Та той изучи внимателно опожарения град и посъветва градските патриарси оттук нататък къщите да се строят от камък, защото ще бъдат далеч по-огнеустойчиви от дървените колиби със сламени покриви. После, въпреки бурните негодувания на лодкарите и собствениците на салове, бяха построени и първите мостове през реката — един на северния край на острова и друг — на южния.
	След като най-после се досетиха да засипят блатата с чакъл, местните запретнаха още по-здраво ръкави. Честно казано, нас не ни вълнуваше особено дали жителите на Тол Хонет ще живеят в каменни къщи или в сламени хижи. Важни бяха задругите на строителите, които послужиха като основа за възникването на бъдещите легиони. Именно от тези легиони щяхме да се нуждаем по-късно. Строежът на каменни блокове е непосилно занятие за сам човек, той изисква обединените усилия поне на няколко души. Стандартната строителна бригада от десет души постепенно се превърна във взвод. Когато се налагаше да се носят особено тежки каменни блокове, бригадите се организираха по десет — стандартната рота. За поставянето на особено тежките каменни плочи, които служеха за основи, бяха необходими по сто бригади от по десет души — легион. За да бъде свършена нужната работа, беше необходима и организация, така те скоро се научиха да изпълняват заповедите на своите бригадири. Убеден съм, че вече схванахте. Моят Хонетин стана главен надзорник на строителните операции. Може дори да се каже, че бях горд с него, пък бил той и Хонетин.
	По това време Толнедра не беше и наполовина толкова цивилизована, колкото е сега — ако човек въобще може да нарече Сенедра цивилизована. Във всяко общество има хора, които предпочитат по-скоро да вземат наготово онова, от което се нуждаят, вместо да се потрудят за него. Толнедра не правеше изключение. Околностите на града гъмжаха от банди главорези и когато една от тях се опита да прекоси северния мост, за да плячкоса мирното население, моят надзорник заповяда на хората си да оставят инструментите и да грабнат оръжие. Останалото, както казват, е история. Моето протеже на мига осъзна какво е създал и така се роди мечтата за една нова империя.
	След като строителят Хонет разпростря властта си в радиус от двайсет мили около Тол Недран, той набързо прекръсти града на Тол Хонет и се самопровъзгласи за Ран Хонет Първи — Император на цяла Толнедра. Това си беше леко изхвърляне, тъй като територията на неговата „империя“ не надвишаваше четиристотин квадратни мили, но все от нещо трябва да се започне.
	На мен обаче не ми остана време да седя и да се радвам на постижението си, защото малко след това избухна гражданската война в Арендия. Никак не ми се искаше родовете, които бях създавал векове наред, да се изтребят взаимно до крак само за няколко месеца. Трите главни града в Арендия — Во Мимбър, Во Вакун и Во Астур бяха основани отдавна. По онова време всеки от тях се управляваше от граф. Не знам дали идеята за общ крал щеше да хрумне на арендите, ако Хонетинската империя не се бе простряла на юг. Не след дълго графът на Во Астур реши проблема — поне от своя гледна точка — като се самообяви за крал на Арендия.
	Гражданската война ми създаде сериозни неприятности. Разкъсвах се на парчета, опитвайки се да предотвратя срещата на членовете на трите графски рода, създадени лично от мен, на бойното поле. Ако наследникът на Мандорален беше убил, да речем, този на Лелдорин, мирът между графовете щеше да се превърне в абсолютна химера.
	И като че ли бъркотията в Арендия не беше достатъчна, та хергелета от хрулжини и глутници алгороти нападнаха източните части на държавата в търсене на нещо — или някого — за ядене. Улгосите нямаха никакво намерение да излизат от пещерите и затова чудовищата бяха закъсали за храна.
	За пръв път забелязах зверовете, докато водех барона на Во Мандор, наследник на Мандорален, към бойното поле. Аз, естествено, не исках той да се добере дотам, затова го разкарвах по възможно най-дългия път. Бяхме близо до границата с Улголанд, когато ни нападнаха алгоротите.
	Мандорин, баронът, беше мимбрат до мозъка на костите си. Той и неговите васали се бяха опаковали от главата до петите в броня, която ги защитаваше от отровните нокти на алгоротите.
	Мандорин извика на васалите си да се подредят в боен строй, смъкна забралото, свали пиката в атакуваща позиция и се спусна напред.
	Какво да го правиш, кръвта вода не става.
	Смелостта на алгоротите е резултат от стадното им чувство. Затова, когато Мандорин и неговите хора започнаха да ги избиват един по един, глутницата скоро се пръсна и чудовищата си плюха на петите. Не след дълго и последният от тях се скри сред дърветата на близката горичка.
	Когато Мандорин вдигна забралото на шлема си, на лицето му вече беше цъфнала широка усмивка.
	— Какво освежаващо премеждие, древни Белгарат — каза той развеселен. — Жалко само, че бяха твърде плашливи и така само ни развалиха удоволствието.
	_Аренди!_
	— Ти по-добре гледай да уведомиш всички за този инцидент, Мандорин — казах му аз. — Жителите на Арендия трябва да узнаят възможно най-скоро, че чудовищата от Улголанд се крият в тази гора.
	— Ще посъветвам всички мимбрати да са нащрек — обеща той. — Безопасността на васитите и астурианците не е моя грижа.
	— Те също са твои сънародници, Мандорин. Това те задължава да предупредиш и тях.
	— Те са мои врагове — заинати се той.
	— Което не ги прави по-малко хора от теб. Въпрос на чест е да предупредиш и тях, а ти _си_ човек на честта.
	Приказките за честта го спечелиха за идеята. Сянка на съмнение пробяга за миг по лицето му, но накрая то се проясни.
	— Ще бъде както казваш, Древни — обеща ми той. — Така или иначе, скоро няма да има нужда от това предупреждение.
	— Така ли?
	— Щом приключим с астурианците, аз лично ще поведа отряд към планините на Улго. Смятам, че изтребването на тази напаст едва ли ще ни отнеме кой знае колко време.
	Все едно че слушах Мандорален.
	Около петнайсет столетия след пропукването на света, Белдин се завърна отново от Малория, за да ни разкаже какво става с Торак и неговите ангараки. Белмакор също бе зарязал забавленията си в Марагор, за да се присъедини към нас. Нямаше го само Белзедар. Събрахме се в кулата на Учителя и седнахме на обичайните си места. Празното кресло на Белзедар притесняваше всеки от нас.
	— За известно време в Малория цареше пълен хаос — започна разказа си Белдин. — Гролимите от Мал Яска избираха своите жертви за заколение почти изцяло от офицерските корпуси на армията, а генералите на свой ред арестуваха и екзекутираха всеки гролим, срещу когото успяваха да изфабрикуват някакво обвинение. Накрая на Торак му писна от всичко това и сложи край на безредиците.
	— Жалко — промърмори Белмакор. — И какво точно направи Торак?
	— Призова висшето командване на армията и гролимите първосвещеници в Ктол Мишрак и им постави ултиматум. Каза им, че ако не прекратят игричките си на мига, ще му се наложи да ги привика до един в Ктол Мишрак, за да ги държи под око. Това заявление изостри вниманието и на едните, и на другите. Те могат да си живеят в Мал Яска и Мал Зет при полуавтономия, пък и климатът на тези два града не е чак толкова отвратителен. Ктол Мишрак е като предградие на ада. Той е в южния край на арктическото блато — толкова на север, че през зимата дните са не по-дълги от два часа. Ако онова, което следва там след зазоряване, може да се нарече ден. Торак е покрил небето над града с облаци, които никога не се разнасят, тъй че слънчевите лъчи почти не достигат улиците му. Ктол Мишрак означава „Градът на Вечната нощ“ и бих казал, че това име доста му подхожда. Наоколо виреят само лишеи. Другите растения просто не могат да оцелеят в такъв мрак.
	Белтира потръпна.
	— Защо прави всичко това? — попита той изумено.
	Белдин сви рамене.
	— Кой знае защо Торак прави каквото и да е? Той е луд. Може да иска да скрие лицето си. Мисля, че гролимите и генералите се кротнаха и заради това, че всъщност Ктучик е онзи, който коли и беси в Ктол Мишрак. Аз успях да се срещна с Урвон, а той може да смрази и кръвта на змия само с един поглед. Всички говорят, че Ктучик бил още по-зъл.
	— Откри ли кой е третият ученик? — попитах.
	Белдин поклати глава.
	— Никой не иска да говори за него. Останах с впечатлението, че не е ангарак.
	— Това въобще не е в стила на моя брат — каза замислено Алдур. — Торак гледа на другите човешки раси с отвращение.
	— Може и да греша, Учителю — призна Белдин, — но повечето ангараки смятат, че не е един от тях. Както и да е. Важното е, че заплахата от преместване в Ктол Мишрак охлади нрава на Урвон, който командва парада в Мал Яска. Той започна да се подмазва на генералите почти на мига.
	— А Урвон наистина ли има чак такава автономия? — попита Белкира.
	— На този етап — да. Торак е концентрирал вниманието си върху Сферата и е оставил административните въпроси на своите ученици. Ктучик е абсолютен господар в Ктол Мишрак, а Урвон седи на трона си в Мал Яска. Той обожава да го обожават. Единственият друг значим център в Малория е Мал Зет. Логично е да се предположи, че там се спотайва третият ученик на Торак. Така че щом генералите се помириха с Урвон, Торак ги изпрати по живо по здраво да си вървят у дома. По-късно уточниха подробностите помежду си. Сега гролимите върлуват в границите на Мал Яска, а генералите — в Мал Зет. Всички останали градове и области се управляват съвместно. Това не се харесва особено на нито една от страните, но те и без друго нямат кой знае какъв избор.
	— Това ли са последните новини от Малория? — попита Белкира.
	— Има още някои подробности. Когато генералите и гролимите прекратиха дрязгите помежду си, това тутакси им осигури достатъчно време, за да се заемат поотделно с карандите.
	— Грозни диваци — отбеляза Белмакор. — Когато за пръв път видях един от тях, не можах да повярвам, че е човек.
	— Е, те са се поочовечили напоследък — отвърна Белдин. — Ангараките се видяха в чудо с карандите още щом напуснаха границите на Даласийските планини. Карандите си имат нещо като конфедерация от седем кралства в североизточния ъгъл на континента. Новосътвореният от Торак океан промени доста и техния климат. Някога в Карандия цареше нещо като ледников период — много сняг, глетчери и прочие. Но парата, която изригна при пропукването на континента, разтопила всичко кажи-речи за една нощ. Преди имало едно неголямо поточе, кръстено Маган, което се виело през Карандските планини в югоизточна посока и се вливало накрая в океана при Гандахар. Когато всички глетчери се разтопили наведнъж, поточето се превърнало в пълноводна река, която наводнила три четвърти от земите край бреговете си. Това принудило карандите да потърсят убежище на някое по-високо място. За тяхно нещастие, по-високото място, което открили, се оказало част от територията на ангараките.
	— Тяхното нещастие може да се превърне в наш късмет — подхвърли Белмакор, — защото докато ангараките са заети с карандите, ще им остава по-малко време да мислят за нас.
	— Та докато гролимите се боричкаха с генералите — продължи Белдин, — карандите си живееха що годе спокойно. Но още щом Торак уреди въпроса, ангаракските генерали тутакси поведоха войските към карандското кралство Палия и скоро го завладяха. Карандите не могат да се мерят с тях и кралството падна за около месец. Гролимите започнаха да точат жертвените си ножове, но генералите решиха да оставят Палия непокътната, при условие, разбира се, че поданиците й плащат данъци. Те предложиха също карандите от Палия да бъдат обърнати във вярата на Торак. Това направо вбеси гролимите. Според тях останалите човешки раси са достойни само за робство или за жертвоприношения. Известно време Торак се чудеше чия страна да вземе и накрая подкрепи генералите. Тяхното предложение му осигуряваше не само повече вярващи, но и нови попълнения за армията — в случай, че Белар все пак открие начин да преведе алорните си през океана. Не знам защо, но алорните явно доста притесняват Торак.
	— Нищо чудно — каза Белмакор. — На мен ми действат по същия начин. Може би заради навика им да се юрват с рогата напред при най-дребния повод.
	— Торак дори придвижи нещата с още една стъпка напред — продължи Белдин. — Палия му се стори твърде малка. Той заповяда на своите гролими да покръстят цяла Карандия. „Искам ги всичките — каза им той, — всеки човек, който живее в границите на Малория, трябва да се преклони пред мен и ако някой от вас ме разочарова, ще усети силата на гнева ми.“ Гролимите определено изглеждаха мотивирани, когато се запътиха към Карандия.
	— Това вече е повод за безпокойство — каза Алдур. — Докато моят брат има само своите ангараки, ние лесно можем да мерим сили с него. Но решението му да приеме и други раси променя ситуацията.
	— Засега той няма кой знае какъв успех, Учителю — побърза да го успокои Белдин. — Торак успя да наложи своята религия преди всичко заради превъзходството на армията си, но на границата на Мелсенската империя генералите се натъкнали право на кавалерията от слонове. Както дочух, гледката не е била особено приятна. Ангараките се изтеглили възможно най-бързо и вместо Мелсения предпочели да нападнат Даласия. — Той погледна към Белмакор. — Ти май спомена, че далите имали градове там.
	— Имаха, поне последния път, когато бях там.
	— Е, градовете вече ги няма. С изключение на Кел, разбира се. Когато ангараките преминали границата, там нямало нищо друго освен фермерски селца от измазани с кал сламени хижи.
	— Защо ли са го направили? — попита Белмакор изумен. — Градовете им бяха красиви. В сравнение с тях Тол Хонет изглежда като бунище.
	— Имало е защо — увери го Алдур. — Унищожението на градовете ще попречи на ангараките да разберат колко напреднала всъщност е далската цивилизация.
	— На мен въобще не ми се сториха чак толкова напреднали — каза Белдин. — Все още ръчкат нивите си с пръчки, а духът им е като на стадо овце.
	— Това също е било част от прикритието, сине мой.
	— Ангараките нямаха никакви проблеми с покоряването им, Учителю. Идеята след всичките тези хилядолетия да си имат най-после Бог — дори това да е Торак — ги накара да се юрнат с хиляди. И това ли е било измама, Учителю?
	Алдур кимна.
	— Далите са готови на всичко, за да прикрият истинските си постижения и намерения.
	— Генералите опитаха ли да нападнат отново Мелсенската империя? — попита Белмакор.
	— Не. Не и след онзи първи провал — отвърна му Белдин. — Слоновете са смазали десетки хиляди техни войници. Сега ангараки и мелсени въртят дори някаква дребна търговия, колкото да не е без хич.
	— Казваш, че си срещнал Урвон — каза Белкира. — В Ктол Мишрак или в Мал Яска?
	— В Мал Яска. Заради чандимите гледам да не се мотая много-много из Ктол Мишрак.
	— Какви са тия чандими? — попитах го аз.
	— Някога са били гролими. Сега са кучета, големи колкото коне. Някои ги наричат „Хрътките на Торак“. Те пазят територията около Ктол Мишрак. Душат за натрапници. Ако се мотая край града за щяло и нещяло, сигурно скоро ще ме спипат. Веднъж в околностите на Мал Яска зърнах някакъв гролим да се задава от изток. Прерязах му гърлото, облякох неговата роба и се вмъкнах в града. Надзъртах наоколо, когато Урвон ме изненада. Веднага разбра, че не съм гролим. Разпозна таланта ми на мига. Трябва да си призная, че видът му ме постресна. Белязано изчадие. Ангараките са доста смугли, почти като толнедранците. Кожата на Урвон обаче беше покрита тук-там с големи бели петна. Направо ми заприлича на див кон, от онези петнистите. Та Урвон също се сепна. Веднага ме заплаши, че щял да извика пазачите, но аз можах да надуша страха му. Нашата подготовка е далеч по-обширна от тази на учениците на Торак. Урвон веднага усети, че не съм залък за неговата уста. Аз пък не страдах от излишна симпатия към него, затова направо го вдигнах във въздуха със силата на Волята и го треснах няколко пъти в стената. После, докато той се опитваше да си поеме дъх, му казах, че ако шавне или, не дай Боже, гъкне, ще му изкормя карантията с нажежена до бяло кука. И за да съм още по-убедителен, му показах куката.
	— Откъде пък се е взела тази кука? — попита Белкира с искрена почуда.
	— Оттук — отвърна му Белдин, щракна с пръсти и в ръката му се появи димяща кука. — Не е ли прекрасна?
	Той махна небрежно и куката изчезна.
	— Урвон като че ли ми повярва. Не съм съвсем сигурен, тъй като само миг след това вече беше загубил съзнание. Прииска ми се да го закова с куката за стената, но после реших, че съм в Мал Яска да събирам информация, а не за да осквернявам храмове. Затова го оставих да си лежи проснат на пода и побързах да се измъкна извън града, където въздухът е доста по-чист. Гролимските храмове вонят по един доста специфичен начин. — Белдин млъкна за миг и се почеса неистово под едната мишница. — Май ще е по-добре да не се мяркам за известно време в Малория. Урвон най-вероятно е окачил описанието ми на всяко второ дърво. Наградата, определена за моята глава, ме ласкае, но все пак ще изчакам нещата да поутихнат.
	— Мъдро решение — промърмори Белмакор и после избухна в неудържим смях.
	През следващите няколко седмици в живота ми настъпи значима промяна. Бях се навел над работната си маса, когато моята спътница влетя през прозореца, който най-сетне бе успяла да ме убеди да оставям отворен, кацна неуверено на любимия си стол и прие обичайната си вълча форма.
	— Смятам да се махна за известно време — обяви тя невъзмутимо.
	— О! — възкликнах неопределено.
	Вълчицата впери в мен златните си немигащи очи.
	— Май ми се иска да се поразходя отново по света.
	— Разбирам.
	— Светът доста се е променил, струва ми се.
	— Не е изключено.
	— Може и да се върна някой ден.
	— Надявам се, че ще го сториш.
	— Довиждане тогава — каза тя, прие отново формата на сова и изчезна от погледа ми с един-единствен удар на яките криле.
	През всичките тези години нейното присъствие ме бе изнервяло понякога, но скоро открих, че ужасно ми липсва. Често ми се случваше да се обърна, за да й покажа нещо и чак тогава се сещах, че вече не е до мен. Ставаше ми някак празно и тъжно. Вълчицата бе прекарала толкова дълго време редом с мен, та ми се струваше, че сме заедно откак се помня.
	Десетина години по-късно, Учителя ме извика при себе си и ми заръча да тръгна към далечния Изток, за да нагледам мориндимите. Техните занимания с черна магия и призоваване на демони винаги го бяха тревожили и той не желаеше да стигнат твърде далече в уменията си.
	Мориндимите винаги са били — и, според мен, все още са — доста по-примитивни от своите братовчеди карандите. И едните, и другите почитат демони, но карандите поне са способни да водят нещо като нормален живот. Племената на Карандия уреждат споровете помежду си за доброто на целия народ. Вероятно защото вождовете им имат по-голяма власт от магьосниците. При мориндимите нещата стоят по-иначе. Там магьосниците са над всички. Това подхранва и без друго безумния им егоцентризъм. Всеки мориндимски магьосник приема съществуването на други магьосници като лична обида. Мориндимите водят първобитен, номадски живот, а магьосниците им оплитат битието с върволица от неразбираеми ритуали, практики и мистични видения. Казано накратко, обикновеният мориндим живее в непрекъснат ужас от онова, което може да му натресе някой магьосник.
	Пътувах през Алория до северния край на планините, които сега се наричат Гар ог Надрак. Белсамбар ме бе осведомил за привичките на тези диваци след едно свое отдавнашно пътуване до океана и затова бях що годе наясно как да се държа като мориндим. Тъй като задачата ми беше да науча колкото се може повече за техните занимания в призоваване на демони, реших, че най-добре ще свърша работата, ако стана чирак на някой от местните магьосници.
	Поспрях при границата на земите на мориндимите, за да се маскирам. Направих кожата си по-мургава и я покрих с татуировки. После се омотах в кожи, накичих се с пера и тръгнах да търся някой магьосник.
	Бях се постарал да се бележа с подходящите знаци за магьосник-пилигрим — бяла кожена превръзка на челото и боядисано в червено копие, от което се поклащаха птичи пера. Това бе част от моето прикритие, тъй като мориндимите смятат, че не е на хубаво да се заяждаш с такъв магьосник. Е, наложи се веднъж-дваж да прибягна към обичайната магия, за да се отърва от няколко особено твърдоглави досадници, но като цяло карнавалният ми костюм вършеше работа.
	След около седмица мотаене из пустошта попаднах на многообещаващ — поне на пръв поглед — учител. Всички приказки за лошия късмет, който може да ти донесе заяждането с магьосник-пилигрим, важат само за простите люде. Когато край един поток срещнах друг магьосник, накичен с всевъзможни кокали и нахлузил животински череп на главата си, първата му работа беше да ме изгледа страшно и да изсумти неодобрително.
	— Хъм — каза той, — виждам, че носиш знаците на пилигрим.
	— Да — отвърнах аз уклончиво. — Но не мисли, че съм особено щастлив от това. Проклетото видение ме налетя изневиделица, без да го търся.
	— Разкажи ми за видението си.
	Прецених набързо ячкия, обрасъл и доста вмирисан магьосник. Не че имаше кой знае какво за преценяване.
	— Яви ми се насън — казах. — Видях Владетеля на Ада, бълващ огън и жупел, и той ми заповяда да пребродя Мориндикум нашир и надлъж и да открия онова, което винаги остава скрито. Тази е целта на пътуването ми.
	Това си бяха пълни глупости, но като спомене Владетеля на Ада и прабави към това малко пламъци, човек може да метне който си поиска мориндимски магьосник.
	Освен това винаги ме е бивало в празните приказки.
	— Ако оживееш след това твое поклоничество, аз съм готов да те приема за мой чирак… и роб.
	Бях получавал и по-изгодни предложения през живота си, но реших да не се пазаря. Бях пристигнал в Мориндия, за да уча, а не да се връзвам на плиткоумието на местните магьосници.
	— Май нещо се колебаеш — отбеляза той.
	— Не съм много силен в главата, господарю — признах, — а майсторството ми в магията е незначително. Боя се, че не съм достоен да бъда твой ученик.
	— Боиш се или не, вече е решено — изрева ми той. — А сега погледни на какво бих могъл да те науча.
	Магьосникът очерта набързо с пламтящия си показалец бълбукащ знак върху водната повърхност, без да си даде сметка, че бързото течение на потока ще отнесе творението му още преди да успее да го завърши.
	Той призова един от Върховните демони, които са преки ученици на Владетеля на Ада. Сега, като се замисля, май беше Морджа. Срещнах Морджа много години след това и той ми се стори познат.
	— Какво си мислиш, че стори, глупако? — изръмжа Морджа с изключително неприятен глас.
	— Призовах те, за да ми се подчиняваш — заяви моят бъдещ учител и господар, забравил, че защитният му знак е вече половин миля по-надолу по течението.
	Морджа — ако това наистина е бил той — се изсмя.
	— Я се вгледай по-добре във водната повърхност, глупако! Вече не си защитен от знака си. Затова…
	Демонът протегна дългата си, покрита с люспи ръка, сграбчи моя учител и му отхапа главата.
	— Малко мозък, както можеше да се очаква — отбеляза той, примлясквайки.
	После захвърли небрежно безжизнения труп и впери изгарящия си поглед в мен.
	Аз си плюх на петите, без много-много да се двоумя.
	След време намерих по-малко склонен към демонстрации магьосник, който се съгласи да ме приеме за чирак. Беше много стар, което бе преимущество, понеже като негов чирак, аз му ставах автоматично и доживотен слуга. Старецът живееше в куполообразна шатра, покрита с кожи от мускусен бик и разположена край едно малко ручейче. Шатрата беше заобиколена от купища отпадъци, тъй като старият магьосник имаше навика да изхвърля остатъците от храна, където му скимне, без да си прави труда да ги зарови. През лятото близките храсталаци се изпълваха с досадни комари. Но като цяло положението се траеше.
	Старчето си мърмореше непрекъснато нещо, предимно безсмислици. Накрая все пак успях да разбера, че хората от неговия клан били избити в една от войните, превърнали се кажи-речи в ежедневие за мориндимите.
	Моето презрение към магията, така както я разбират мориндимите, датира именно от този период. Тяхната „магия“ е свързана с куп безполезни дрънканици, циркаджийски номера и безсмислени символи, начертани в пръстта. Разбира се, нито едно от тези неща не е необходимо, но мориндимите вярват в тях и смятат, че това ги прави значими.
	Моят неблаговонен „господар“ ме научи най-напред да призовавам импове — гадни малки изчадийца, които ми стигаха до коляното. Когато започнах да се справям съвсем прилично с това задание, той премина на таласъми и караконджули. След около пет-шест години старчето най-после реши, че вече мога да се пробвам с някой истински демон, като преди това с особен блясък в очите ме предупреди, че най-вероятно няма да надживея своя първи опит. След онова, което се бе случило с първия „учител“, аз вече имах доста ясна представа за какво става въпрос.
	Претупах целия ненужен ритуал и накрая призовах своя демон. Не беше кой знае колко голям, ала не исках да го изтърва от контрол. Целият трик при призоваването на демони е да ги „пренесеш“ във формата, която си им измислил, а не в истинския им облик. Докато ги държиш пленени в своята представа за тях, те са длъжни да ти се подчиняват. Успеят ли обаче да се измъкнат и да възстановят обичайната си форма, нищо добро не те чака.
	(Препоръчвам ви да не опитвате нещо подобно. Горещо ви го препоръчвам.)
	Все пак успях да задържа своя първи средноголям демон под контрол. Накарах го да направи няколко дребни трика — да превърне водата в кръв, да изпепели десетина дървета — все неща от този род. После, понеже се бях уморил до смърт все аз да тичам за прехраната, му заръчах да ми донесе няколко мускусни бика. Той изчезна нанякъде, виейки и ръмжейки, и половин час по-късно се върна с толкова месо, че ни стигна за близо месец. Накрая го пуснах да си върви по живо по здраво обратно в ада.
	Преди това обаче не пропуснах да му благодаря, което — както ми се стори — доста го обърка.
	Старият магьосник беше много впечатлен. Не след дълго обаче се разболя. Грижих се за него доколкото можах през последните му дни, и след смъртта му го погребах подобаващо. После, тъй като вече бях научил повече от достатъчно за мориндимите, тръгнах обратно за Долината.
	Малко преди да прекрача нейните граници обаче, пътят ми ме отведе до една неголяма спретната къща, построена сред гигантски дървета на брега на малка рекичка. Беше на самия северен край на Долината, а тъй като често бях минавал оттам, можех да се закълна, че е била построена съвсем наскоро. Интересно, никога преди не бях срещал жив човек в радиус от петстотин левги от центъра на Долината. Зачудих се кой ли е решил да се засели в такова диво и безлюдно място, затова отидох до вратата и почуках.
	Оказа се, че къщата има само един обитател — жена, млада и свежа на вид, но далеч не девойка, както бързо прецених. Косата й беше кестенява, а очите светеха със странен златист отенък. Странно, тя не носеше обувки, а краката й, както забелязах, бяха красиви.
	Когато приближих, тя вече бе застанала на вратата, сякаш е очаквала идването ми. Представих й се и й обясних, че сме съседи. Това не я впечатли особено. Свих рамене, решавайки, че вероятно е от онези хора, които предпочитат да живеят сами. Тъкмо се канех да й пожелая приятен ден и да си продължа пътя, когато тя ме покани на обяд. Странна работа. Докато приближавах към къщата, не усещах никакъв глад, но още щом тайнствената ми съседка спомена храна, червата ми закъркориха зловещо.
	Вътрешността на къщата беше чиста и подредена, с всички онези дреболийки, които създават нужния уют в дома. Тя се оказа доста по-просторна, отколкото ми се бе сторила отвън. Макар да не беше моя работа, се зачудих защо ли на стопанката й е било необходимо чак толкова пространство.
	По прозорците бяха окачени искрящо чисти пердета, по первазите и в центъра на излъсканата до блясък дъбова кухненска маса се мъдреха саксии с диви цветя. Огън припукваше весело в огнището, а върху него къкреше гърне. Оттам се разнасяха божествени аромати и се примесваха с уханието на прясно изпечен хляб.
	— Чудя се дали няма да поискаш да се измиеш преди да похапнеш — предложи ми деликатно тя.
	Да си кажа честно, не си бях и помислял за нещо подобно.
	Жената прие моето колебание за съгласие. Тя ми приготви ведро топла вода от огнището, кърпа и парче кафяв селски сапун.
	— Ей там — посочи към външната врата.
	Излязох отново навън, сложих ведрото на някакъв праг и си измих лицето и ръцете. После, без сам да знам защо, си смъкнах туниката и се измих до кръста. Накрая се подсуших с кърпата, намъкнах дрехата и се върнах в къщата.
	Жената ме подуши.
	— Така е доста по-добре — отбеляза тя с одобрение.
	После ми посочи масата.
	— Седни. Ще ти донеса храна.
	Свали ми една глинена чиния от рафта и тръгна с нея из стаята. Красивите й боси стъпала пошляпваха тихичко по лъснатия под. Не след дълго на масата пред мен се озова блюдо, каквото не бях виждал от години.
	Начинът, по който се държеше с мен — като със стар познат, ми се стори малко странен в началото, но скоро отдадох всичко това на онова необяснимо усещане за близост, което понякога изпитваме към напълно непознати хора.
	След като похапнах — или по-скоро след като се натъпках до пръсване — ние си побъбрихме и аз установих, че тази непозната жена е много приятен събеседник. Вероятно защото се съгласяваше с всички мои твърдения.
	(Правило ли ви е някога впечатление как всеки от нас преценява интелигентността на своя събеседник най-вече по това доколко начинът му на мислене е сходен с неговия собствен? Убеден съм, че има цял куп хора, които за нищо на света не биха се съгласили с моите виждания за света. Поне част от тях вероятно не са чак пълни идиоти, но аз определено бих предпочел компанията на хора, които са съгласни с мен.)
	Та компанията на тази жена ми се видя изключително приятна и аз скоро установих, че само се чудя какво извинение да намеря, за да поостана още малко. Непознатата беше невероятно красива, но у нея имаше и нещо неуловимо за сетивата, което ме караше да тръпна по непознат за мен начин. Тя ми каза, че името й е Поледра. Поледра, харесваше ми дори начинът, по който звучеше това име.
	— А твоето име? — попита тя, след като ми се представи.
	— Казвам се Белгарат — отвърнах, — и съм първият ученик на Бога Алдур.
	— Колко интересно — отбеляза тя, после се засмя и докосна ръката ми така, сякаш се познавахме от години.
	Поостанах още няколко дни в нейната къща. Накрая едва събрах сили, за да й кажа, че трябва да се връщам в Долината и да разкажа на своя Учител какво съм научил на север.
	— Ще дойда с теб — каза ми тя. — От онова, което ми разказа, останах с впечатлението, че в тази твоя Долина могат да се видят забележителни неща. А аз винаги съм си била любопитна.
	После затвори вратата на къщата си и ме последва.
	Странно, но когато пристигнахме, Учителя не изглеждаше никак учуден и дори поздрави Поледра с видимо уважение. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че двамата дори си размениха съзаклятнически погледи.
	(Добре де, аз не съм глупак. Имах, естествено, известни подозрения, но с времето ми се струваха все по-маловажни и накрая съвсем забравих за тях.)
	Поледра просто се нанесе в моята кула. Въпросът дори не беше подложен на обсъждане. Това определено предизвика учудените погледи на моите побратими, но за всички вероятно е било ясно от самото начало, че е по-добре да оставят нещата, както са си. Известно време бях доста изнервен, но бързо ми мина. Кой знае защо, Поледра намираше всичко това за невероятно забавно.
	През последвалата зима мислих доста по въпроса и накрая измъдрих това, до което Поледра явно бе стигнала доста отдавна. През пролетта двамата се оженихме. Макар да бе претрупан с работа, Учителя отдели от времето си, за да ни благослови лично.
	Още от самото начало бракът ни беше изпълнен с много обич, топлина и уют. Аз отхвърлих с облекчение всички странни мисли, които ме бяха тревожили в началото, и така всичко при нас тръгна като по вода. Но това, разбира се, е друга история.
	(Не ме припирайте. И до там ще стигнем. Всичко с времето си.)


>>	Десета глава

	Убеден съм, че ще разберете защо по онова време исках мир в света повече от всякога. Един младоженец би могъл да намери далеч по-приятни занимания от това да се грижи за помиряването на някакви си войнстващи глупаци. За съжаление, само няколко години след сватбата ни с Поледра избухна война между клановете на алорните. Още щом до нас стигна новината за поредната проява на алорнски идиотизъм, Алдур тутакси извика мен и близнаците в кулата си.
	— Трябва да идете там — каза ни той с тон, който не търпеше възражения. Учителя рядко даваше заповеди, затова веднага наострихме уши. — Много е важно настоящата кралска фамилия да остане на власт. Един от нейните потомци ще бъде жизнено важен за нас.
	Не бях във възторг от мисълта, че ще трябва да оставя Поледра сама, но пък нямах и никакво намерение да я излагам на риск, вземайки я със себе си.
	— Ще се грижиш ли за жена ми, Учителю? — попитах Алдур.
	Глупаво беше от моя страна да задавам подобен въпрос. Разбира се, че щеше да се грижи. Но държах да разбере защо отивам в Алория с нежелание.
	— Тя ще бъде в безопасност — увери ме той.
	В безопасност, да, но не и особено щастлива от мисълта, че съм я оставил сама. Поледра, естествено, се опита да спори с мен, но аз успях да я убедя, че такава е _волята_ на Алдур. Което си беше самата истина.
	— Няма да е за дълго — успокоих я накрая.
	— Дано — отвърна тя. — Никак няма да ми е приятно, ако излезе иначе.
	Ние с близнаците напуснахме Долината още на следващата утрин и се насочихме на север. Когато стигнахме къщата на Поледра, вълчицата вече ни чакаше там. Белкира и Белтира бяха леко изненадани от неочакваната среща, но не и аз.
	— Пак ли си хукнал да изпълняваш някоя _задача_? — попита ме тя.
	— Да — отговорих й с равен глас. — Но този път не се нуждая от компания.
	— Твоите нужди не са моя грижа — заяви ми невъзмутимо тя. — Ще дойда с теб, независимо дали това ти харесва или не.
	— Както искаш — предадох се. Отдавна бях разбрал, че да се спори с нея е абсолютно безсмислено.
	И тъй, вече четирима, ние се добрахме до границата на Алория и тръгнахме да търсим Белар. Мисля, че той нарочно ни отбягваше, защото не можахме да го открием никъде. Белар можеше да спре войната между клановете, когато си поиска. Но макар и Бог, понякога беше инатлив като лошо дете. Всеки път, когато алорните почнеха да се налагат един друг, той се оттегляше и отказваше категорично да вземе нечия страна. Може би желанието на един Бог да обича поравно всички свои деца е достойно за уважение, но в случая това си беше пълно безумие. Накрая се отказахме да търсим Бога Мечка и се отправихме към устието на реката, кръстена на нашия Учител, за да се доберем до Залива на Черек. В залива видяхме кораби, които обаче хич не ми изглеждаха годни да плуват по море. Плоскодънните баржи с нисък нос въобще не отговарят на моята представа за надежден морски транспорт.
	Решихме, че ще е далеч по-удачно да се преобразим, отколкото да рискуваме живота си.
	— Виждам, че все още не си се научил да летиш добре — отбеляза бялата сова, докато размахваше уверено криле редом с мен.
	— Оправям се — отвърнах и продължих да се боря с въздушните течения.
	— Но не особено добре. — Както обикновено, тя държеше да има последната дума. Не си направих труда да й отвръщам. Вместо това се концентрирах върху позицията на опашката си.
	След безумно изморителен за едни и безумно забавен за други полет, ние се добрахме до недодяланото пристанище на поселището, което сега се казва Вал Алорн, и тръгнахме да търсим прекия наследник на крал Чагат — крал Увар Кривоклюния. Заварихме го да цепи дърва в двора на къщата си. Ран Вордю VI, тогавашният крал на Толнедра, живееше в дворец. Увар Кривоклюния управляваше империя поне десет пъти по-голяма от Толнедра, но обитаваше дървена хижа с капещ покрив. Дори през ум не му минаваше да нареди на някой от подчинените си да нацепи дърва за огрев. Алорните никога не са били склонни да се подчиняват на заповеди. Както и да е. Та ние заварихме Увар гол до кръста, потен като прасе, да цепи дърва с такова настървение, сякаш от това зависеше бъдещето на империята му.
	— Привет, Белгарат — поздрави ме той и брадвата му потъна до дъно в един доста внушителен дънер.
	— Привет, Кривоклюни — отвърнах му аз. — Какво става тук?
	— Цепя дърва — отвърна той.
	— Това го виждам — казах. — Думата ми беше за друго. Чувам, че в кралството ти се води война.
	Увар присви малките си свински очички, кацнали над счупения му нос.
	— О, това ли — промърмори. — Нищо особено. Мога да се справя с проблема.
	— Увар — мобилизирах цялото търпение, на което бях способен, — а не е ли време да се захванеш с него? Войната продължава вече година и половина.
	— В момента съм малко зает, Белгарат — отвърна ми той с извинителен тон. — Трябва да си закърпя покрива, а и зимата ще дойде скоро, тъй че ще ми трябват дърва за огрев.
	Можете ли да повярвате, че кръвта на този човек тече в жилите на крал Анхег?!
	За да не го наругая, аз му представих близнаците.
	— Защо не влезем вътре? — предложи Увар. — Останало ми е цяло буре с превъзходно пиво, пък и вече се поуморих.
	Близнаците прикриха усмивките си с абсолютно еднакъв жест и всички заедно влязохме в „двореца“ на Увар. Мебелировката вътре се оказа в пълно съзвучие с общия вид на хижата.
	— За какво започна този път войната? — попитах краля на Алория, след като вече си бяхме придърпали по едно грубо трикрако столче край нерендосаната маса в центъра на стаята.
	— Религия, Белгарат — отвърна ми той. — Нима може да има някаква друга причина?
	— Може, но за това ще си приказваме някой друг път. Как е възможно в Алория да избухне война заради религията? Та нали всички твои поданици са предани на Белар?
	— Е, някои са малко по-предани от останалите — каза Увар кисело. — Идеята на Белар да разпердушиним ангараките е страхотна, но засега това не ни се отдава особено. Все още не сме намерили начин да прекосим океана. Освен това в източните покрайнини се е появил някакъв твърдоглав жрец. Та той е събрал нещо като армия, с която иска да покори южните кралства.
	— Защо?
	Увар сви рамене.
	— Притрябвали са му за нещо. Откъде да знам защо.
	Едва се сдържах да не го сграбча за раменете и да го разтърся.
	— А те направили ли са нещо, за да го предизвикат? — попитах вместо това.
	— Доколкото знам, не. Видиш ли, Белар се е запилял някъде от известно време насам. Понякога го наляга мъка по дома и тогава грабва няколко момичета, събира дружина от воини, заедно с десетина бъчви бира, и всички хукват да се веселят из горите. От няколко години нито сме го виждали, нито сме го чували. Така или иначе, онзи жрец е решил, че южните кралства трябва да се включат във войната срещу ангараките. А за да приемат тази своя _мисия_ по-присърце, се налага да ги въведем в правата вяра. Той дойде при мен с тая налудничава идея и аз му казах да си я избие от главата. Вместо да ме послуша, той хукнал да проповядва същите глупости сред другите кланове. Успял да убеди половината от тях да се присъединят към него, но другата половина са ми все още верни. Стигна се дотам, че понякога се поступват едни с други. Онези религиозни маниаци са сложили началото на Мечия Култ. Това трябва да има нещо общо с Белар, само дето Белар нищо не знае по въпроса.
	Увар пресуши халбата си и отиде до килера, за да си долее.
	— Той няма да си мръдне пръста, преди да е приключил с дървата за огрев — каза тихо Белкира.
	Аз кимнах мрачно.
	— Вие двамата защо не видите какво може да се направи по въпроса? — подхвърлих им след това.
	— А това няма ли да е измама? — попита ме Белтира.
	— Може и да е, но как иначе ще го накараме да се размърда преди да настъпи зимата?
	Близнаците кимнаха едновременно и излязоха навън.
	Когато след известно време ги последвахме и ние, Увар с учудване установи, че камарата нацепени дърва доста е пораснала.
	— Ами… — каза кралят на Алория, — щом вече съм запасен с дърва за зимата, май няма да е зле да направя нещо и по въпроса с войната.
	През следващите няколко месеца ние с близнаците запретнахме ръкави и не след дълго верните на краля кланове обърнаха отцепниците в бягство. Имаше и една голяма битка около мястото, което днес се нарича Гар ог Надрак. Макар и да не блестеше с бързина на мисълта, Увар разбираше достатъчно от военна тактика, за да се досети да заеме позиции по околните хълмове. Така прикри от врага истинската численост на своите сили. Битката трая почти цял ден и когато накрая Увар застана очи в очи с твърдоглавия си противник, главата на жреца не се оказа чак толкова твърда. Кралят на Алория я разцепи чак до раменете с един единствен удар и този удар сложи край на войната. Хората от Мечия Култ се изпокриха, а въстаналите кланове сложиха оръжие и сведоха глава пред Увар.
	Мирът беше възстановен, а ние четиримата — аз, близнаците и вълчицата — се прибрахме обратно в Долината. Вълчицата, естествено, ни изостави при къщата на Поледра, а когато се завърнах, съпругата ми ме очакваше в моята кула.
	Белмакор се беше завърнал в наше отсъствие, но стоеше заключен в своята кула и отказваше да излезе. Учителя каза, че нашият брат мелсен е изпаднал в дълбока депресия, а ние го познавахме достатъчно добре и бяхме наясно, че няма смисъл да се опитваме да го развеселим. По принцип депресиите на Белмакор винаги ми изглеждаха доста съмнителни. Ако някога, когато и да е, подозренията ми се оправдаят, няма да се замисля и миг, а просто ще отида и ще завра Белзедар на някое доста неприятно място.
	Споменът за онова, което последва, е доста болезнен за мен и затова ще бъда максимално лаконичен. След като години наред бе измъчван от меланхолични пристъпи, предизвикани от безкрайните ни усилия да създадем нещо, което на моменти изглеждаше илюзорно и безсмислено, Белмакор реши да последва Белсамбар в отвъдното.
	Ако Поледра не беше до мен, със сигурност щях да изгубя разсъдък. Нищо друго на този свят не би успяло да ме удържи.
	Естествено, Алдур призова веднага Белдин и Белзедар в Долината. По това време Белдин се навърташе из Нийсия, за да наглежда хората-змии. Колкото до Белзедар, всички предполагахме, че е бил в Малория, въпреки че се появи доста по-бързо, отколкото можеше да се очаква за такова разстояние. Но дори след като пристигна, той се чувстваше някак не на място, обграден от нашата тъга. Тогава си помислих, че това се дължи на особняшкия му нрав. През годините Белзедар се бе променил. Все още отказваше да сподели с нас каквито и да е подробности относно своя план да върне Сферата. Не че имахме кой знае каква възможност да го попитаме — той ни отбягваше почти през цялото време.
	След около седмица Белзедар помоли Алдур за разрешение да напусне Долината и после отпраши за Малория.
	— Струва ми се, че на твоя брат му тежи нещо — каза ми Поледра след като той си тръгна. — Мисля, че се опитва да следва едновременно два пътя. Умът му е раздвоен, защото не може да реши кой от двата е верният.
	— Белзедар винаги си е бил малко странен — съгласих се аз.
	— Бих те посъветвала да не му се доверяваш прекалено. Той не ти казва всичко.
	— Той не ми казва _нищо_ — троснах й се. — Откак Торак открадна Сферата от Учителя, Белзедар вечно крие нещо от нас. Честно да си кажа, любов моя, никога не съм го харесвал чак толкова, че да се поболея от мъка по него.
	— Кажи го пак — усмихна ми се топло тя.
	— Кое?
	— „Любов моя“. Толкова ми е приятно да го чуя, а ти се обръщаш към мен по този начин много рядко.
	— Чудесно знаеш какво изпитвам към теб, мила.
	— И въпреки това обичам да го повтаряш.
	— Бих направил всичко, за да те направя по-щастлива, любов моя. — Никога няма да ги разбера тия жени.
	Двамата с Белдин си поговорихме на дълго и широко за странното поведение на Белзедар, но не можахме да стигнем до друг извод освен този, че сме безсилни пред него.
	После Белдин постави друг, по-неотложен въпрос.
	— В Марагор е станала една мътна и кървава — отбеляза той.
	— Какво имаш предвид? — попитах.
	— Прибирах се насам от Нийсия, когато чух за това, но толкова бързах, че не ми остана време да разпитам за подробности.
	— И все пак?
	— Някакъв идиот е разчел погрешно един от свещените им текстове. Мара трябва да е бил полузаспал, когато го е диктувал. Или пък онзи, дето го е записвал, не е разбрал нещо. Всичко опира до глагола „предполагам“. Доколкото разбрах, марагите го разбират твърде буквално. Те са започнали да нападат съседите си. Пленяват толнедранци и нийсанци и ги отвеждат в Мар Амон. Там се организират религиозни церемонии, по време на които пленниците биват убивани. После марагите ги изяждат.
	— _Какво_ ги правят после?
	— Чу ме много добре, Белгарат. Марагите практикуват ритуален канибализъм.
	— А Мара защо не сложи край на това?
	— Откъде да го знам? Веднага, щом Учителя ми позволи, тръгвам натам. Мисля, че някой от нас трябва да си поговори сериозно с Мара. Ако Недра и Исса подочуят нещо за новите хранителни навици на марагите, тогава здравата ще загазим.
	— Има ли още нещо, което може да се обърка? — избухнах аз.
	— Има още много такива неща. Няма защо да се цупиш. Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ще отида до Мар Амон и ще видя какво мога да направя. Ако ми потрябва помощ, ще те извикам.
	— Дръж ме в течение.
	— Стига да има нещо смислено за разказване. Как я карате вие двамата с Поледра?
	Аз му се ухилих.
	— Засрами се, Белгарат. Държиш се като влюбен сополанко.
	— Знам и не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя това.
	— Смятам да навестя близнаците. При тях винаги се намира по някое и друго буренце с първокласно пиво. Изкарах няколко десетилетия в Нийсия, а нийсанците не са и чували за бирата. Имат си други забавления хората.
	— Нима?
	— Пушат разни листенца, дъвчат коренчета, варят си отвари от гъбки и всичко това ги кара да се чувстват щастливи до побъркване. Идваш ли с мен при близнаците?
	— Не, братко. Поледра хич не обича да й ухая на бира.
	— Станал си мъж под чехъл, Белгарат.
	— И това не ме притеснява ни най-малко, друже.
	Ухилих му се отново и той закуцука надолу по стълбите, мърморейки под нос.
	През следващите стотина години избухнаха още няколко войни между клановете на алорните. Всеки път в основата на размириците бяха членовете на Мечия култ, но алорнските крале вече можеха да се справят с тях и без чужда помощ.
	Ако не се лъжа, някъде по средата на деветнайсетия век след разцепването на света Белдин навести мислите ми с молба спешно да се _свържа_ с него. Ниисийците бяха започнали да правят редовни набези за роби в земите на марагите и марагите не им оставаха длъжни. Поговорих с Поледра и се постарах недвусмислено да покажа желанието си тя да не напуска Долината. Привидно отстъпи, но с Поледра човек никога не би могъл да е абсолютно сигурен. Естествено се цупи известно време. Поледра може да бъде невероятно сладка, когато се цупи. Гарион вероятно разбира какво имам предвид, но не и някой друг.
	Целунах нацупената долна устничка на своята съпруга и поех към Марагор, макар да не бях съвсем сигурен какво точно очаква Белдин от мен. Да се опиташ да научиш марагите на ум и разум си е истинско наказание. Те са просто купчини мускули, които носят мозъка в бицепсите си. Да не говорим пък, че марагските жени очакват от своите мъже по-скоро издръжливост, отколкото интелигентност.
	(Добре, Поулгара, знам, че това са камъни и в моята градина. Аз наистина харесвам марагите. Те може и да си имат своите кусури, но поне умеят да се радват на живота.)
	Нашествието на марагите в Нийсия постепенно се превръщаше в истинско бедствие. Ниисийците — точно като змиите, които толкова харесват — изпълзяха в джунглата. Преди това не пропуснаха да оставят няколко изненади за нашествениците. В Нийсия фармакологията е истинско изкуство, а не всички тревички и плодчета, които растат из джунглата, карат хората да се чувстват добре. Цял куп от тях предизвикват точно обратния ефект. Хиляди мараги първо се вдървиха, после се тресоха с часове, за да умрат накрая в адски мъки, само защото бяха имали непредпазливостта да опитат съвсем безобидната на вид храна, която нийсанците бяха „забравили“ в селата си.
	Побеснелите от яд мараги все пак продължиха похода си, като спираха само от време на време, за да изпекат на бавен огън някой военопленник. Те стигнаха до Стхис Стор, столицата на Нийсия, но кралица Селмисра и всичките й поданици вече се бяха изнизали в джунглата, оставяйки след себе си складове и килери, претъпкани с храна. Тъпоглавите мараги си похапнаха славно и от тази храна, което се оказа сериозна грешка.
	Защо винаги съм обграден от хора, неспособни да се поучат от грешките си? Не е нужно в ръцете ти да умрат дузина твои другари, за да се досетиш, че храната, с която току-що са се натъпкали, не е била съвсем читава. Не е за вярване, но нийсанците бяха успели да отровят дори добитъка си по такъв майсторски начин, че животните изглеждаха абсолютно здрави. Но щом някой от марагите си устроеше угощение с телешко да речем, изведнъж лицето му почерняваше и той започваше да повръща кръв. Поне половината от мъжете мараги намериха смъртта си при това ялово нашествие.
	Ситуацията постепенно излизаше извън контрол. Мара едва ли щеше да остане още дълго безразличен към съдбата на своите деца. Ако Исса не направеше спешно нещо, за да сложи край на това, кой знае до какво можеше да се стигне.
	Исса беше странен Бог. След разцепването на света той просто повери управлението на своята върховна жрица Селмисра и после напълно съзнателно изпадна в нещо средно между сън и транс. Изглежда не му бе хрумнало да удължи живота на жрицата и след известно време тя умря. Хората-змии не си направиха труда да го събудят заради такава дреболия. Те просто намериха заместница на Селмисра.
	Та ние двамата с Белдин тръгнахме да търсим тогавашната кралица Селмисра, за да уговорим с нея незабавното изтегляне на марагите. Накрая я открихме в една къща сред джунглата. Всъщност това беше почти пълно копие на нейния палат в Стхис Тор. Кралицата вероятно разполагаше и с други такива къщи, пръснати из цяла Нийсия.
	Представихме се на нейните евнуси и те ни заведоха в тронната зала, където я заварихме да се наслаждава на своето отражение в огледалото. Селмисра — като всички други преди нея — беше влюбена до полуда в самата себе си.
	— Мисля, че имате проблем, ваше величество — заявих й направо. — Искате ли моят брат да се опита да спре тази война?
	Жената-змия не изглеждаше особено заинтригувана от моето предложение.
	— Не си хаби силите напразно, древни Белгарат — каза тя, прозявайки се.
	Всяка следваща Селмисра трябваше да бъде точно копие на първата. Ниисийците я избираха заради приликата и с оригинала и още от най-ранна детска възраст започваха да я обучават как да се държи със същия студенокръвен и надменен маниер.
	Белдин обаче все пак успя да привлече мигом вниманието й.
	— Добре тогава — каза той с безразличие, което спокойно можеше да съперничи на нейното, — сега е сушавият сезон. Двамата с Белгарат ще подпалим твоите вонящи джунгли. Ще изгорим Нийсия до основи. Тогава марагите, щат не щат, ще трябва да се приберат по домовете си, което ще сложи край на конфликта.
	Това беше единственият случай, в който видях някоя Салмисра да изразява емоция, различна от неприкритата животинска сласт. Воднистите й очи се разшириха, а бялата й кожа стана дори още по-бледа.
	— Няма да го направиш! — изсъска тя.
	Белдин сви рамене.
	— И защо не? От една страна, така ще сложим край на войната. А като се отървем веднъж завинаги от наркотиците, твоите хора може би ще запретнат ръкави за нещо по-полезно. Не се и опитвай да ми се пречкаш, змийска жено, защото тогава ще разбереш колко грубо мога да пипам. Пусни марагите да си вървят у дома или ще изпепеля Нийсия от планините чак до брега на океана. Няма да ти оставя и листенце от тревицата, към която така си се пристрастила и която те поддържа все още млада. А като остарееш за няколко дни, всички тия хубави момченца, с които си се заобиколила, тутакси ще загубят интерес към теб.
	Селмисра впи поглед в него.
	— Ти успя да ме заинтригуваш, грознико — каза му тя. — Никога преди не съм се чифтосвала с маймуна.
	— Можеш само да си мечтаеш за това — ухили й се Белдин. — Аз обичам жената до мен да е дебела и топлокръвна. От теб ще се простудя, Селмисра.
	Ето такъв си е моят побратим Белдин, по-добре е човек да не се опитва да го надприказва.
	— Е, приемаш ли предложението ми — притисна я той отново. — Ако оставиш марагите да се приберат по живо по здраво, няма да изгоря вонящата ти джунгла.
	— Ще дойде време, когато ще съжаляваш за това, ученико на Алдур.
	— Губиш си времето, сладурче — ухили й се отново моят маймуноподобен побратим. — Съжалявал съм за много неща в моя дълъг живот, но чуй какво ще ти кажа, съкровище. Никога няма да съжалявам, че не съм преспал със змия в пазвата си. — После лицето му придоби предишното си каменно изражение. — Питам те за последен път, Селмисра. Ще пуснеш ли марагите, или да подпалвам вонящата ти дупка на мига?
	Тази последна реплика сложи края на войната между марагите и нийсанците.
	— Беше доста убедителен там вътре, старче — похвалих аз своя побратим, след като вече се бяхме измъкнали от двореца на кралицата. — По едно време си мислех, че очите й ще изхвърчат от орбитите.
	— И аз си мисля, че успях да привлека вниманието й.
	Белдин въздъхна.
	— Но това можеше да се окаже доста интересно занятие.
	— Кое по-точно?
	— Няма значение.
	Изпроводихме препатилите мараги до тяхната граница, изоставяйки хиляди мъртви сред вонящите блата на джунглата, а после двамата с Белдин се върнахме в Долината.
	Още с появата ни там, Учителя веднага ме прати в Алория.
	— Кралицата на Алория носи в утробата си дете — каза ми той. — Същото онова дете, което чакаме да се роди от толкова време. Искам ти да присъстваш на раждането му и след това да го наглеждаш, докато достигне зрелостта.
	— А сигурни ли сме, че това е точно той, Учителю? — попитах.
	Алдур кимна.
	— Всички признаци са налице. Още щом го зърнеш за пръв път, веднага ще разбереш, че това е именно той. Затова върви във Вал Алорн. Увери се, че не грешим и се върни!
	Ето така ми се наложи да присъствам на раждането на Черек Мечото рамо. И наистина, още щом акушерката вдигна на ръце зачервеното ревящо малко зверче, аз тутакси разбрах, че това е той. Не ме питайте как. Просто разбрах. Двамата с Черек бяхме свързани от самото начало и аз го разпознах в мига, когато го зърнах за пръв път в живота си. Поздравих щастливия баща и се върнах в Долината, за да докладвам на Учителя и — поне така се надявах — да прекарам известно време с жена си.
	Посетих Алория още няколко пъти през детството на Черек и всеки следващ път двамата се опознавахме все по-добре. Като навърши десет, той вече бе достигнал ръста на зрял мъж, но нямаше никакво намерение да спира да расте. Беше висок над два метра и десет, когато, деветнайсетгодишен, наследи трона на Алория. Дадохме му известно време да привикне с трона и короната, а после аз се върнах във Вал Алорн, за да се погрижа да вземе подходяща съпруга. Вече не помня името на момичето, но така или иначе тя свърши онова, което се очакваше от нея. Черек беше на около двайсет и три, когато се роди първият му син, Драс, и на около двайсет и пет, когато вторият му син, Алгар, се появи на бял свят. Рива, неговият трети син, се роди малко след двайсет и седмия рожден ден на краля. Моят Учител беше доволен. Всичко вървеше според очакванията.
	Синовете на Черек израснаха също тъй бързо. Алорните по принцип са едри хора, но Драс, Алгар и Рива надхвърляха доста представите ми за едър алорн. Да си в една стая с Черек и неговите синове беше като да се разхождаш из вековна гора. Определението „гигант“ често се използва прибързано, но що се отнася до тия четиримата, си беше съвсем удачно.
	Много пъти ми се е струвало, че нашият Учител познава поне отчасти бъдещето, но той предпочиташе да не говори с нас за предстоящите събития. Знаех, че на Черек и неговите синове е отредена някаква по-специална роля, но Учителя не искаше дори да ми намекне каква точно е тя. Убеден съм, че имаше основателна причина за това. Може би, ако знаех предварително, щях да се опитам да промени по някакъв начин предстоящите събития. А това определено щеше да е сериозна грешка.
	Отидох отново до Алория през лятото, когато Рива навърши осемнайсет. Оказа се, че този негов рожден ден ще има особено значение в по-нататъшния му живот, защото именно тогава получи прозвището си. Четири години по-рано по-големият брат на Рива се бе превърнал в Драс Бичия врат. Малко след това алорните кръстиха Алгар Леката стъпка. Рива, който имаше огромни длани, стана Желязната Хватка. Аз лично съм искрено убеден, че Рива наистина би могъл да направи камъка на сол, ако го стисне с все сила в лапите си.
	Когато се върнах в кулата, Поледра ми бе подготвила изненада.
	— Чудя се — започна тя, — дали няма да престанеш за известно време с това тичане до Алория и обратно.
	— Много се надявам — отвърнах й аз. — Учителя ще реши.
	— Аз лично ще говоря с Учителя — каза ми тя. — Ще бъде добре да поостанеш известно време тук.
	— Така ли?
	— Така е според обичая, а обичаите трябва да се спазват.
	— И за кой обичай по-точно става въпрос?
	— За онзи, според който бащата трябва да присъства на раждането на детето си.
	Втренчих се в нея.
	— Защо не ми каза по-рано?
	— Нали ти казвам сега. Какво ти се яде за вечеря?


>>	Единадесета глава

	Поледра не обръщаше кажи-речи никакво внимание на бременността си.
	— Това е естествен процес — ми казваше обикновено и свиваше рамене. — Не виждам защо трябва да се притеснявам от каквото и да било.
	Тя продължи да се занимава с онова, което считаше за свое задължение, дори след като талията й се разрасна толкова, че отстрани движенията й започнаха да изглеждат доста странно. На няколко пъти опитах да я убедя да си почива повече, но скоро разбрах, че си губя времето.
	През вековете, прекарани заедно, Поледра беше направила куп забележителни промени в интериора на моята кула. Както сигурно сте чували, аз далеч не съм най-големият чистник в света, но това никога не ме е притеснявало особено. Умереният безпорядък създава известен уют в един дом, не мислите ли? Но след като се ожених за Поледра, на всичко това беше сложен край. Преди в моята кула нямаше никакви вътрешни стени. Обичам да имам гледка от всичките си прозорци, докато работя. Разпределях жизненото си пространство както ми скимне — тази част тук за готвене, онази там за работа, другата за спане и прочее. Този модел ме устройваше чудесно, докато бях сам. От това в коя част на кулата се намирам, се подсещах и какво всъщност правя в момента.
	Всичко това не допадна на Поледра. Тя се нуждаеше от ред. Започна с добавянето на мебели — маси, диванчета и много, много ярки на цвят възглавнички. Ярките цветове особено й допадаха. Дотук добре, но още първите килимчета, които просна върху каменния под, ми създадоха сериозни проблеми — непрекъснато се спъвах в тях. Като цяло обаче нейните леки промени тук и там превърнаха моята доста безлична кула в уютно за живеене място. Както сами знаете, уютът е от особено значение за съществата от женски пол, независимо от животинския вид, към който се числят. Предполагам, че дори женските змии използват някакви допълнителни декорации в леговищата си. Аз приемах всички нововъведения с учудваща за самия себе си толерантност, но все пак едно от тях направо ме вбеси. Поледра имаше отвратителния навик да прибира всичко. Опитай се после да намериш нещо. Когато работя, обичам всичките ми вещи да са сложени на места, където мога да ги виждам. Ситуацията обаче скоро се промени. Колчем пуснех нещо, тя тутакси го грабваше и го натикваше в някой незнаен шкаф или пък го слагаше върху затънтена лавица. От самото начало си знаех, че окачването на толкова много лавици е грешка, но тя ужасно настояваше, а през първите години на брака ни аз бях готов да угодя и на най-причудливата й прищявка.
	Спорихме доста и за пердетата. Какво ги е прихванало всички жени на тази тема? Завесите са създадени само за да ти пречат да гледаш свободно през прозорците. През зимата не задържат топлината в стаята, през лятото не спират горещината — за какво са ми тогава? Но жените не считат една стая за добре обзаведена, ако прозорците й не са накичени с тези безполезни парчета плат.
	Поледра може и да е минала през периода на сутрешните гадения, които не се разминават на нито една бременна жена, но аз поне не разбрах за това. Тя винаги беше на крак още с първите лъчи на слънцето, а аз обичам да си поспивам, особено когато нямам някаква спешна работа. Независимо от това какво си мисли дъщеря ми, това не е признак на мързел. Просто обичам да говоря, а вечерите са най-доброто време за разговори. Затова обикновено си лягам късно и после ставам късно. Не спя повече, отколкото спи Поулгара, просто двамата спим по различно време в денонощието. Накратко, Поледра може и да е имала сутрешни гадения, но така и не ми се оплака от това. Виж, лакомията на бременните определено не й се размина. Първите няколко пъти, когато ми поиска някакви странни неща за ядене, аз прерових Долината, за да й ги доставя. Но когато разбрах, че само ще нахапе повечето от тях, започнах да хитрувам. Не бях толкова луд, че да прелитам до най-близкото море всеки път, когато й скимне, че й се ядат стриди. Вместо това създавах стриди, които бяха почти толкова добри, колкото са и истинските, а тя се преструваше, че не забелязва подмяната.
	Около петия месец я обхвана манията по бебешките креватчета. Достойнството ми понесе един лек шамар, когато започна да поръчва креватчетата едно по едно не на мен, а на близнаците. Аз, разбира се, се намусих, но тя просто ме сряза: „Ти не си добър с инструментите.“ После сложи ръка на любимия ми стол и го разклати. Признавам си, той проскърца жаловито, но пък никога не ме бе предавал през последните хиляда години. А това е едно доста добро постижение за кой да е стол, нали така?
	Близнаците майсторяха безропотно креватче след креватче. Чудо голямо. Бебешките креватчета са като всяко друго креватче, само дето се люлеят. Добре де, тези на близнаците бяха наистина изкусно украсени.
	Накрая бяха одобрени две креватчета.
	— Защо две? — попитах аз.
	— Никога не е излишно да си подготвен за изненади — отвърна ми тя. — Няма нищо ненормално в това да се родят няколко малки наведнъж.
	Тя погали корема си.
	— Скоро ще мога да броя ударите на сърчицата им. Тогава ще знам дали две креватчета ще са достатъчни.
	Бременността на Поледра може и да не беше кой знае какво изживяване за нея самата, но за мен определено бе вълнуващ период. Така се бях надул, че сигурно трудно са ме издържали. Учителя приемаше моето перчене с учудваща толерантност, а близнаците бяха въодушевени почти колкото мен. Пастирите са си такива, дойде ли време за агнене, винаги се размекват. На Белдин обаче скоро му дойде до гуша и той отпраши за Толнедра, уж за да наглежда създаването на втората Хонетинска династия. Толнедранците тъкмо бяха установили търговски връзки с арендите и нийсанците, а Хонетините винаги са били доста алчни. Нямаше да се учудя, ако някой от тях развие завоевателски синдром, а времето не беше никак удачно за войни. Да не говорим, че този път Боговете едва ли щяха да запазят неутралитет.
	През онази година зимата настъпи по-скоро, отколкото я бяхме очаквали и от самото начало ни даде да разберем, че ще ни измъчи доста преди да си тръгне. В далечния Север дърветата се пукаха от лютия студ, а снегът се трупаше на незапомнени по размерите си преспи. После, в един необичайно студен ден, когато от небето се сипеше сняг на ледени късове, в Долината пристигнаха четирима алорни, увити в кожи до ушите. Разпознах ги още в далечината по необичайния ръст.
	— Привет, древни Белгарат — поздрави ме Черек Мечото рамо, когато излязох да посрещна него и синовете му. Никога не съм харесвал това обръщение.
	— Доста сте се отдалечили от дома си, Черек — отбелязах аз. — Някакъв проблем ли е възникнал?
	— Напротив, Преславни — избоботи Драс Бичия врат. Драс беше по-едър дори от баща си, а гласът извираше сякаш от дъното на ботушите му. — Моите братя откриха път към Малория.
	Хвърлих по един бърз поглед на Желязната Хватка и Леката стъпка. Рива беше висок почти колкото Драс, но по-строен. Имаше страховита черна брада и пронизващи сини очи. Алгар, най-мълчаливият от тримата, беше гладко избръснат и имаше дълги атлетична крака, откъдето идваше и прозвището му.
	— Бяхме излезли на лов — обясни Рива. — В далечния Север има страхотни бели мечки, а рожденият ден на мама е през пролетта. Двамата с Алгар искахме да й подарим кожено палто. Идеята не е лоша, нали?
	Рива имаше по момчешки наивно излъчване, необичайно за мъж на неговата възраст. Не че беше глупав. Просто ентусиазмът му беше в излишък и всичко наоколо му се струваше прекрасно и впечатляващо. Понякога ми приличаше на бълбукащо котле.
	Алгар, естествено, не каза нищо. Той почти не обелваше дума. Най-мълчаливият мъж, когото съм познавал.
	— Чувал съм за тия бели мечки — казах. — Не са ли малко опасни?
	Рива сви рамене.
	— Че нали бяхме двамата — каза той, сякаш не ставаше въпрос за хищници, дълги над два метра и половина и тежащи почти тон. — Както и да е. В северните покрайнини на крайбрежието ледът е много дебел. Ранихме един мечок и той се опита да ни се изплъзне. Тръгнахме след него и тогава открихме моста.
	— Какъв мост?
	— Онзи, който ще ни отведе чак до Малория — заяви Рива небрежно, сякаш не ставаше въпрос за нещо, което алорните бяха търсили през последните две хилядолетия.
	— А ще ми разкажеш ли малко повече подробности за този твой „мост“? — предложих.
	— Тъкмо се канех да го сторя. Има една точка на изток, горе в Мориндланд, и друга, отсреща в Малория, която се издига на запад от земите на карандите. Между двете точки има верига от малки скални островчета. Мечокът успя да ни се измъкне някак. През онзи ден беше доста мъгливо, а тогава е трудно да забележиш бяла мечка на фона на снега. Двамата с Алгар бяхме любопитни къде се е дянал мечокът и тръгнахме по леда, като следвахме веригата от островчета. Утринта тъкмо се беше преполовила, когато подухна ветрец и разнесе мъглата. Огледахме се и какво да видим — ето ти я Малория. Все пак решихме да не продължаваме нататък. Нямаше смисъл да се издаваме пред Торак, че сме открили моста, нали? Затова веднага се върнахме обратно. Пътьом срещнахме група мориндими и те ни разказаха как са използвали моста от векове, за да посещават карандите. Всеки моринд е готов да даде всичко, което притежава, за наниз стъклени мъниста и карандските търговци явно са надушили това. Горките хорица се претрепват да събират зъби от моржове и рискуват живота си, за да убият някоя от онези опасни бели мечки, а карандите им измъкват всичко под носа за някакви си жалки дрънкулки. — Рива присви гневно очи. — Мразя лъжците и измамниците — заяви той.
	Мечото рамо се ухили мрачно.
	— Да сме разбрали за този мост векове по-рано, ако си бяхме направили труда да се поопознаем с мориндимите. От две хиляди години ровим из севера, за да сгащим ангараките, а мориндимите са знаели през цялото време как се стига до Малория. В бъдеще ще трябва да обръщаме повече внимание на съседите си.
	(Това, ако не ме лъже паметта, беше в общи линии разговорът ни с Черек и неговите синове. Онези от вас, които са чели Книгата на Алорните, сигурно се сещат, че жрецът, написал по-ранните й части, е третирал доста свободно фактологическия материал. Което за пореден път доказва, че думите на един жрец не бива никога да се вземат твърде на сериозно.)
	Хвърлих на Черек Мечото рамо един доста гневен поглед. Повече от очевидно беше накъде вървят нещата.
	— Всичко това е много интересно, Черек, но защо го разказвате точно на мен?
	— Решихме, че би искал да знаеш, Белгарат — промърмори той със зле изиграно недоумение. Черек беше мъдър човек, но понякога бе и доста прозрачен.
	— Не ме мотай, Черек — казах му аз. — Какво точно сте намислили?
	— Всъщност всичко е доста просто, Белгарат. Ние с момчетата решихме, че можем да отскочим до Малория и да върнем Сферата на твоя учител. — Той изговори всичко това с тон, който би подхождал повече на предложение за разходка в парка. — После се сетихме, че и ти може да поискаш да тръгнеш с нас. Затова дойдохме да те поканим лично.
	— Не си го и помисляйте — троснах се аз. — Жена ми ще ражда и аз нямам никакво намерение да я изоставя точно сега.
	— Поздравления — изломоти Алгар. Това беше единствената дума, която изговори за целия следобед.
	— Благодаря — отвърнах. После се обърнах отново към баща му. — Добре, Черек, знаем къде е този ваш мост. Той ще си е на мястото и през следващата година. Тогава може би ще съм в настроение да обсъдя подобна експедиция. Тогава — може би, сега — не.
	— Това може и да не се окаже чак толкова лесно, Белгарат — каза ми той напълно сериозно. — След като моите синове ми казаха какво са открили, аз отидох при жреците на Белар и ги накарах да гадаят по животински вътрешности. Трябва да отидем _тази_ година. Ледът там няма да бъде толкова дебел още дълго. После жреците заклаха едно животно и за мен. Това ще е най-успешната година в целия ми живот.
	— Ти наистина ли вярваш в тия суеверни глупости? — смъмрих го аз. — Нима си толкова наивен да мислиш, че съдбата на един човек може да бъде определена от някакви си _овчи карантии_?
	Черек ме изгледа с лека обида.
	— Никога не бих се доверил на овчи карантии, когато става въпрос за нещо толкова важно, Белгарат.
	— Радвам се да го чуя.
	— Заклахме кон. И двата пъти.
	_Алорни!_
	— В такъв случай ти желая всичкия късмет на света, Черек — казах. — Аз обаче няма да дойда с вас.
	Масивното му брадато лице се сгърчи в болезнена гримаса.
	— Това също би могло да се превърне в проблем, Белгарат. Вътрешностите сочеха съвсем ясно, че ние ще се провалим, ако не дойдеш с нас.
	— Можеш да изкормиш и дракон, ако поискаш, Черек, но аз ще остана тук. Вземете близнаците… или пък ще повикам Белдин.
	— Няма да е същото, Белгарат. _Ти_ трябва да дойдеш. Дори звездите го казват.
	— И астрология ли? И вие, алорните, ли взехте да се побърквате по тия марагски глупости?
	— Белгарат! — каза Черек с упрек в гласа. — Това не са глупости!
	— Сигурно! А пробвахте ли от листенцата на нийсанците?!
	— _Добре, Белгарат, достатъчно._
	Точно тогава чух онзи глас за пръв път. Гарион го чува още откакто се роди, но на мен ми проговори доста късно. Има ли смисъл да уточнявам, че това ме сепна? Огледах се, но Черек и неговите синове не бяха промълвили и думичка. Гласът идваше от моята глава.
	— _Готов ли си сега да ме чуеш?_ — тросна се гласът.
	— _Кой си ти?_
	— _Знаеш кой съм. Престани да спориш. Ти ЩЕ отидеш в Малория и ЩЕ тръгнеш още сега, Това е едно от онези неща, които трябва да се случат. А сега по-добре върви да поговориш с Алдур._
	После усещането за чуждо присъствие в главата ми просто изчезна.
	Малко е да се каже, че бях разтърсен. Опитах да приема всичко това за халюцинации, но много добре разбирах, че не са.
	— Чакайте тук — заявих на краля на Алория и на неговите синове. — Трябва да поговоря с Алдур.
	— Виждам, че си доста разтревожен, сине мой — ми каза Учителя още щом влязох в неговата стая.
	— Мечото рамо и неговите огромни синчета чакат отвън — докладвах му аз. — Открили са път към Малория и искат да отида с тях до там. Но моментът е ужасно неподходящ за мен, Учителю. Поледра трябва да роди през следващите два месеца и искам да съм до нея. Черек настоява, но аз им казах да вървят без мен.
	— И? — Учителя естествено знаеше, че това не е всичко.
	— Имах „посещение“. Беше ми казано с тон, нетърпящ възражение, че трябва да отида с тях.
	— Това е нещо много рядко срещано, сине мой. Необходимостта рядко решава да се обърне директно към нас.
	— Боях се, че ще го приемеш по този начин — признах направо. — Няма ли начин да бъде отложено всичко?
	— Не, сине мой. _ВРЕМЕТО_ е част от _СЪБИТИЕТО_. Веднъж пропуснато, то няма да ни споходи втори път. Пропуснем ли тази възможност, може да се провалим. Знам, че това ще е голяма жертва от твоя страна, по-голяма отколкото би могъл да си представиш, но тя трябва да бъде направена. _НЕОБХОДИМОСТТА_ иска това от теб, а тя не може да бъде пренебрегвана.
	— Някой трябва да остане с Поледра, Учителю — възпротивих се аз.
	— Някой от братята ти ще стори това вместо теб. Твоята задача е ясна.
	— Това хич не ми харесва, Учителю.
	— Не би и трябвало да ти харесва, сине мой. От теб се иска да отидеш на всяка цена.
	Страхотно ми помогна, няма що. Скърцайки със зъби, аз се измъкнах от кулата на Учителя и разпръснах мисълта си към няколко точки в Толнедра.
	— _Имам нужда от теб_ — проплаках на Белдин.
	— _Не крещи!_ — извика ми той в отговор. — _Заради теб разлях цяла халба с бира._
	— _Престани да мислиш за корема си и веднага се върни тук._
	— _Какво има?_
	— _Трябва да замина веднага, а няма кой да се грижи за Поледра._
	— _Аз да не съм ти дойка, Белгарат. Близнаците ще ти свършат по-добра работа. Нали това им е призванието._
	— _Те са овчари, мързел такъв, не детегледачки! Връщай се веднага!_
	— _Ти накъде си се запътил?_
	— _Към Малория. Синовете на Черек са открили път, който не изисква размахването на крила. Отиваме в Ктол Мишрак, за да приберем Сферата._
	— _Да не сте откачили? Ако Торак ви спипа, ще се пържите на бавен огън._
	— _Нямам намерение да му го позволя. Връщаш ли се или не?_
	— _Добре де, по-спокойно. Тръгвам._
	— _Аз ще съм тръгнал вече, когато пристигнеш. Каквото и да каже или да се опита да направи Поледра, не й позволявай да ме следва. Не й позволявай дори да излиза от кулата. Прикови я за стената, ако се наложи, но в никакъв случай не я изпускай._
	— _Ще се погрижа. Много здраве на Торак._
	— _Много смешно, Белдин. А сега се размърдай._
	Както забелязвате, чувството ми за хумор съвсем се беше изпарило. Върнах се обратно до мястото, където бях оставил краля на Алория и неговите синове, и ги заварих да потропват в снега.
	— Добре — казах, — ето какво ще направим. Сега ще отидем до моята кула, а вие ще внимавате да не изтървете и думичка за вашата налудничава идея пред жена ми. Искам тя да си помисли, че просто сте минали случайно оттук и сте се отбили, за да ми предадете почитанията си. Не искам да разбере какво сте намислили, преди да се отдалечим поне на двайсетина мили оттук.
	— Виждам, че си размислил — отбеляза направо Черек.
	— Не си насилвай късмета, Мечо рамо — сопнах му се аз. — Заповядаха ми отгоре и аз не се чувствам никак щастлив от това.
	Не знам дали Поледра се е досетила за всичко, пък и до ден днешен не иска да ми каже. Моята съпруга поздрави любезно алорните и им каза, че обядът е вече на печката. Това беше явен знак, че вече се досеща за нещо. Беше невъзможно да ни е видяла от кулата, още по-малко да е чула какво си говорим долу. Винаги съм се чудил докъде точно се простират дарбите на Поледра. Дори само фактът, че бе живяла вече толкова години показваше, че не е съвсем _обикновена_. Но дори да можеше да се похвали с някое по-специално умение, тя никога не го бе демонстрирала в мое присъствие. Предполагам, че това беше част от негласното споразумение помежду ни. Аз не й задавах определени въпроси, а тя не ме изненадваше с демонстрации на необичайни дарби. Вероятно всеки брак си има своите малки тайни. Ако съпрузите знаеха всичко един за друг, съвместният им живот сигурно щеше да бъде много скучен.
	Май вече споменах, че Мечото рамо беше един от най-лошите лъжци на света. След като си похапна достатъчно от свинското печено, му се отвори приказка. Той се облегна в стола си и каза:
	— Тръгнали сме за Марагор по работа и минахме оттук, за да видим дали твоят съпруг може да ни покаже пътя.
	_Марагор?_ Че какво биха правили алорните в Марагор?
	— Разбирам — отвърна му неопределено Поледра.
	И тъй като Черек вече ме беше вързал с нелепата си лъжа, аз нямах друг избор, освен да опитам поне да загладя ръбовете й.
	— Пътят всъщност не е чак толкова дълъг, мила — казах аз на съпругата си. — Ще ми трябва не повече от седмица, за да ги преведа през планините на Мар Амон.
	— Освен ако не завали отново — добави тя. — _Работата_ трябва да е доста важна, щом сте решили да прекосите тези планини през зимата.
	— О, работата наистина е важна, лейди Поледра — увери я Драс Бичия врат. — Много, много важна. Става въпрос за търговия.
	Търговия? Знам, че ще ви прозвучи нереално, но Драс беше по-лош лъжец и от баща си. Марагите нямат излаз на море. Как тогава биха могли алорните да търгуват с Марагор? Да не говорим, че до този момент марагите не бяха проявявали какъвто и да е интерес към търговията. А освен това бяха и канибали! Ама че идиот беше тоя Драс! Точно той, първородният принц на Алория!
	— Дочухме слухове, че потоците на Марагор били претъпкани със самородно злато — добави Рива.
	Слава Богу, поне той имаше малко здрав разум в главата си. Поледра познаваше алорните дотолкова, че да знае как самото споменаване на думата злато може да разпали въображението им.
	— Ще се опитам да ти посреднича, Мечо рамо — казах аз и направих гневна физиономия на Черек, — но не разчитайте на кой знае какъв успех с марагите. Златото не ги интересува толкова, че да се наведат и да го вземат, когато се търкаля в краката им. Не мисля, че ще можете да им предложите нещо, което да ги накара да си направят труда.
	— Струва ми се, че пътуването ще ви отнеме повече от седмица — каза Поледра. — Облечи се добре преди да тръгнеш.
	— Разбира се — успокоих я аз.
	— Може би няма да е зле и аз да дойда с теб.
	— В никакъв случай — не и сега, когато до раждането остава толкова малко.
	— Излишно се притесняваш за раждането.
	— Не. Ти ще останеш тук. Вече повиках Белдин. Той ще бъде с теб.
	— Няма да прекрачи дори прага на кулата, ако преди това не се изкъпе.
	— Ще му напомня.
	— Кога тръгвате?
	Хвърлих един въпросителен поглед на Черек.
	— Утре сутрин?
	Той сви рамене, преигравайки за пореден път.
	— Става — съгласи се уж след кратък размисъл. — И без друго времето в онези планини едва ли ще се оправи. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре.
	— Гледайте да вървите под дърветата — посъветва ни Поледра. — Снегът натрупва доста в горите.
	Ако се досещаше за истинската причина на нашето пътуване, значи приемаше новината доста леко.
	— Хубаво ще е да си легнем по-рано днес — казах аз, надигайки се рязко от масата. Нямах никакво намерение да оставя алорните да се оплетат още повече в собствените си лъжи.
	Онази вечер Поледра беше много тиха в семейното ложе. Така и не се откъсна от мен през цялата нощ, а призори ми прошепна:
	— Много се пази. Аз и малкото ще те чакаме да се върнеш.
	После добави нещо, което изричаше рядко, може би защото смяташе, че се подразбира от само себе си.
	— Обичам те.
	Целуна ме, претърколи се в другия край на леглото и заспа на мига.
	На сутринта поехме с алорните на юг, все едно че целта на пътуването ни наистина бе Марагор. На около пет мили от моята кула завихме в широка дъга, като се стараехме да останем извън полезрението на Поледра, и продължихме на североизток.


>>	Дванадесета глава

	Всичко това се случи преди около три хиляди години, доста преди алгарите и мелсените да започнат експериментите с породите домашни животни. Конете приличаха повече на днешните понита, които — както сами се сещате — трудно биха се справили с тежестта на нашите сто и кусур килограмови, високи над два метра алорни. Затова пътувахме пеш. Те вървяха, а аз подтичвах отзад. След като в продължение на няколко дни отчаяно се опитвах да не изоставам, реших, че така просто не може да продължава. При поредната почивка казах на алорните:
	— Така няма да стигнем далече, затова ще се наложи да направя нещо, но не искам да ви стресна.
	— Какво си намислил, Белгарат? — попита Драс с нервна нотка в гласа. По онова време репутацията ми в Алория беше доста нараснала, а освен това за мен се говореха и цял куп небивалици.
	— Щом ще ми се налага да тичам, за да не изоставам от вас, по-добре ще е да бягам на четири крака.
	— Но ти нямаш четири крака — възрази Бичия врат.
	— Тъкмо този недостатък смятам да коригирам. След като го направя, няма да мога да говоря с вас — поне не на език, който разбирате. Затова, ако имате някакви въпроси, задайте ми ги сега.
	— Нашият приятел е най-могъщият магьосник на света — заяви авторитетно Черек на синовете си. — За него просто няма невъзможни неща.
	Мисля, че наистина вярваше в това.
	— Значи нямате никакви въпроси? — попитах и ги огледах един по един. — Добре тогава. Сега е ваш ред да се опитвате да не изоставате.
	Оформих образа в съзнанието си и след това прелях тялото си в познатата вълча форма. Бях го правил толкова често, че се получи без каквото и да е усилие.
	— В името на Белар! — възкликна Драс и отскочи назад.
	Аз хукнах, пробягах стотина метра и седнах на задните си крака, за да ги изчакам. Дори алорните могат да разберат значението на подобно послание.
	(Жрецът, написал ранните глави от Книгата на Алорните, очевидно е жонглирал доста свободно с фактите около нашето пътуване. Или е бил пиян, докато е писал, или просто е нямал ни най-малка представа как всъщност се случи всичко. От друга страна, истината може и да му се е сторила твърде прозаична, за да бъде описана от автор с неговия талант. Той например пише, че Драс, Алгар и Рива са ни чакали на „хиляди мили на север“, което просто не е вярно. Следват уточнения, че косата и брадата ми били побелели от безмилостния студ, което също си е чиста измишльотина. По онова време косата и брадата ми вече отдавна бяха побелели, като заслугата за това до голяма степен имаха децата на Бога-Мечка.)
	Така или иначе, за мен това пътуване наистина не беше от приятните, най-вече по вина на моите спътници. Тичах до изнемога ден след ден. Вечер приемах обичайния си облик и обикновено ми оставаше достатъчно време, за да стъкна огън и да сложа нещо за вечеря в котлето, преди четиримата алорни да пристигнат, влачейки едва-едва крака.
	— Имаме още доста път пред нас — напомнях им аз с доза злорадство, признавам. — Ако не побързаме, няма никога да стигнем до Малория.
	Продължихме в североизточна посока, през покритите със сняг поля на днешна Алгария, докато накрая се добрахме до източния склон. Нямах никакво намерение да се катеря по този огромен скален къс. Затова смених леко посоката и поведох своите пухтящи спътници към мочурищата на днешна източна Драсния. После прекосихме планините и се озовахме в безкрайната пустош, обитавана от мориндимите.
	Резултатите от безмилостното темпо, което налагах на алорните, бяха два. Първо, ние достигнахме до Мориндланд за по-малко от месец. И второ, когато се озовахме там, Черек и неговите синове бяха във върхова форма. Опитайте да бягате по цял ден в продължение на месец и ще разберете какво имам предвид. Ако не се споминете през първите няколко дни, в края на месеца ще бъдете по-тренирани от когато и да е в живота си. На границата на Мориндланд единствената мазнина, останала по телата на моите приятели, беше тази под ноктите им. Което в последствие се оказа твърде полезно.
	След като се спуснахме по северните подстъпи на планините, които очертават южните граници на Мориндланд, аз си възвърнах обичайния облик и обявих почивка. Зимата беше в разгара си, а пред нас се простираше безкрайна арктическа равнина, покрита със сняг и забулена в мрак. Дългата северна нощ се бе спуснала над тази част от света, макар че за наш късмет все пак бяхме успели да стигнем до Мориндланд достатъчно рано, за да заварим разполовения лунен диск на небето. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да направи пътуването ни не приятно, но все пак възможно.
	— Не знам дали трябва да ходим там — казах на своите увити в кожи приятели, сочейки към замръзналото поле. — Едва ли ще ни стигне времето да убеждаваме всеки срещнат мориндим, че не бива да ни се пречка из краката.
	— Прав си — съгласи се Черек с кисела физиономия. — И аз не си падам особено по мориндимите. Те непрекъснато мърморят нещо за сънищата и виденията си. Големи досадници са.
	— Докато се връщахме обратно, двамата с Алгар се движихме в подножието на предпланините — каза Рива. — Не знам защо, но мориндимите не обичат планините.
	— Идеята е добра — подкрепих го аз. — Бих могъл да се оправя с някоя пасмина мориндими, но това ще си е чиста загуба на време. Знаете как се правят талисмани за проклятие, нали? А талисмани за сън?
	Желязната Хватка кимна мрачно.
	— Комбинацията от два такива талисмана би трябвало да ги държи настрани от нас, нали?
	— Не разбирам — изломоти Драс учудено.
	— Нищо чудно, щом прекарваш по-голямата част от времето си в кръчмите на Вал Алорн — подхвърли Алгар.
	— Аз съм най-големият от вас — тросна му се Бичия врат. — Имам си отговорности пред хората.
	— Спор да няма — каза му Рива с неприкрит сарказъм. — Добре, да видим дали ще мога да ти обясня за какво става въпрос. Мориндимите живеят в един по-различен свят и като казвам „по-различен“, нямам предвид само всичкия този сняг наоколо. За тях сънищата са по-важни от реалния живот, а проклятията са дори още по-важни. Белгарат току-що предложи да си направим талисмани за сън, защото докато ги носим, мориндимите ще си мислят, че сме тръгнали на път, водени от някакъв знаменателен сън. Ако прибавим към тези муски и талисмани за проклятие, това ще им покаже, че ако рекат да ни сторят зло, после ще си имат работа с някой демон.
	— Глупости. Демони не съществуват — намръщи се Драс.
	— Не бъди чак толкова сигурен, Драс — посъветвах го аз.
	— А ти виждал ли си демон?
	— Призовавал съм дори, Драс. Алдур ме беше изпратил, за да науча какви ги вършат мориндимите. Чиракувах известно време при един от техните магьосници и изучих всичките им номера. Рива казва истината. Ако носим талисмани за сън и за проклятие, мориндимите ще ни отбягват.
	— А талисмани за проказа? — предложи Алгар. Той, както обикновено, си пестеше думите. Така и не разбрах на кого се е метнал такъв мълчаливец.
	Обмислих предложението му.
	— Не — казах след известно време. — Понякога мориндимите решават, че най-добрият начин да се отървеш от прокажените е като ги застреляш отдалеч с лък и после ги изгориш на клада.
	— Наистина не става — промърмори Алгар повече на себе си, отколкото на нас.
	— Така или иначе, едва ли ще срещнем много мориндими толкова на юг — казах. — Пък и талисманите най-вероятно ще ни свършат добра работа.
	Предположението ми обаче се оказа грешно. Двамата с Рива измайсторихме талисманите и всички заедно се отправихме на изток, като се стараехме да се движим плътно в подножието на предпланините. Не бяхме пропътували и два дена — или по-скоро две нощи, тъй като на небето светеше все пак луната — когато мориндимите започнаха да извират отвсякъде. Отначало талисманите ги държаха на разстояние, но беше само въпрос на време да ни срещне някой магьосник, който да ги приеме като предизвикателство.
	Не ми се събра много сън по време на пътуването ни край планинските скатове. Склоновете на север бяха пълни с пещери и аз скривах алорните в някоя от тях, за да отида на разузнаване. Здравата ми мръзнеха лапите. Господи, какъв студ брахме само!
	Разбира се, не мина много време, преди някой да ни излезе насреща с противоталисмани. За всяко проклятие си има противопроклятие. Побитите на колове противоталисмани говореха по-красноречиво от нечие присъствие — магьосниците ни бяха взели мярката и то вкупом. Това беше доста странно, защото мориндимските магьосници обикновено са много завистливи и почти никога не работят заедно. А тъй като на практика те диктуват отношенията между клановете, подобно струпване на мориндими на едно и също място ми изглеждаше невъзможно.
	Луната, разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с нашите проблеми и от ден на ден ставаше все по-блестяща и пълнолика, докато накрая овалът й се превърна в идеален кръг. Черек и неговите синове недоумяваха защо луната продължава да изгрява дори след като слънцето е спряло да го прави. Опитах се да им обясня, но когато стигнах до разликите в орбитите на луната и слънцето, ги изгубих за каузата. Накрая просто им казах: „Двете светила си имат различни пътеки“ — и оставих нещата дотам. Така или иначе, пълнолунието ни изигра доста мръсна шега. Когато лунният диск се извиси на небето в пълния си блясък, в покритата със сняг пустош стана светло като ден. Ярката светлина беше последното нещо, от което се нуждаехме в момента. От друга страна, мориндимите чакаха точно това.
	Скрих за пореден път Черек и неговите момчета в една пещера малко преди луната да залезе и отидох да поразузная наоколо. На не повече от миля на изток от пещерата открих мориндимите. Бяха хиляди.
	Седнах на задните си крака и започнах да сипя проклятия. Между другото вълците се доста добри в проклетосването. Това необичайно струпване на толкова мориндими на едно място — май се бяха събрали всички кланове — препречваше пътя, без да ни остави надежда за каквото и да било промъкване.
	Изредих всичките си проклятия и после се върнах в пещерата при задрямалите алорни, където приех човешката си форма.
	— По-добре се събуждайте — казах на спътниците си.
	— Какво има? — попита Черек и отметна завивката си.
	— Всички мориндими са се събрали на куп и са препречили пътя ни на не повече от миля оттук.
	— Не може да бъде — възпротиви се Рива. — Клановете никога не се събират на едно и също място.
	— Очевидно правилата са се променили.
	— Какво ще правим сега? — поинтересува се Драс.
	— Не можем ли да се промъкнем край тях? — попита Черек.
	— Нямаме никакви шансове — казах аз. — Пръснали са се в редица, дълга няколко мили.
	— И какво ще правим сега? — обади се отново Драс. Той имаше навика да се повтаря, когато нещо го тревожеше.
	— Работя по въпроса — казах и се замислих.
	Едно поне беше сигурно. Някой беше пуснал мухата на мориндимите. Рива беше прав — клановете никога не се съюзяваха. Но някой бе намерил начин да промени това и този някой едва ли беше мориндим. Трескаво прехвърлях през главата си всевъзможни решения на проблема, но нито едно от тях не ми се струваше приемливо. Всеки клан си имаше свой магьосник, а всеки магьосник — свой „домашен“ демон. Изгрееше ли отново луната, ние четиримата най-вероятно щяхме да се окажем заринати от същества, които обикновено живеят в ада. Определено се нуждаех от помощ.
	Не знам как ми хрумна това, но…
	(Грешка. Сега се сетих откъде ми хрумна.)
	— _Там ли си още?_ — попитах тихо.
	— _Естествено._
	— _Имам проблем._
	— _Май наистина имаш._
	— _Как да постъпя?_
	— _Не ми е разрешено да ти кажа._
	— _А в Долината как ми каза?_
	— _Онова беше друга работа. Мисли, Белгарат. Познаваш мориндимите и знаеш колко трудно е да се контролира един демон. Магьосникът трябва да бъде невероятно концентриран, за да успее да удържи демона да не се обърне срещу него самия. Това не ти ли подсказва нещо?_
	— _Трябва някакси да наруша концентрацията им?_
	— _Това въпрос ли е? Защото ако е въпрос, няма да мога да ти отговоря. Не ми е позволено._
	— _Добре тогава, не е въпрос. Какво мислиш за идеята ми? Твоите правила позволяват ли да ми казваш дали една идея е добра или лоша?_
	— _Само в най-общи линии. Мисля, че тази е добра._
	— _Ще е малко странно, но е по-добре от нищо._
	Предложих няколко възможни решения и тихият глас в главата ми ги отхвърли едно по едно. Постепенно идеите, които ми идваха, ставаха все по-екзотични. За мой ужас безтелесният глас намираше най-налудничавите ми подмятания за най-перспективни. Иначе безспорно е вярно, че в подобни ситуации човек трябва да развърже въображението си.
	— Да не си полудял? — възкликна Рива, след като разказах на алорните какво съм намислил.
	— Да се надяваме за доброто на всички ни, че не съм още — казах му аз. — Боя се обаче че друг изход просто няма. В противен случай ще трябва да обърнем гръб на мориндимите и просто да се приберем у дома, а не мисля, че ни е позволено.
	— И кога ще го направиш? — попита ме Черек.
	— Още щом луната изгрее. Искам _аз_ да избера момента, а не да оставя инициативата на някой татуиран магьосник.
	— Защо да чакаме? — поинтересува се Драс. — Защо не го направим още сега?
	— Защото ще ми е нужна светлина, за да начертая символите в снега. Никак, ама никак не ми се иска да пропусна някой. Сега опитайте да поспите. Вероятно ще мине доста време, преди да ви се отдаде отново тази възможност.
	Аз излязох навън, за да остана на пост.
	Беше нервна вечер, т.е. ден. Дните и нощите се сливат в едно, когато настъпи арктическата нощ. Планът, който загадъчният глас на Необходимостта бе одобрил, ми изглеждаше толкова налудничав, че не можех просто да го изхвърля от главата си дори за известно време. А прехвърлянето на налудничави планове определено не е най-приятният начин за запълване на времето.
	След като прецених, че луната ще изгрее съвсем скоро, влязох в пещерата и събудих другарите си.
	— Не искам да стоите твърде близо до мен — посъветвах ги аз. — Няма защо да се оставяме да ни избият всичките.
	— А аз си мислех, че знаеш какво правиш! — възпротиви се Драс. Той беше доста емоционална натура и въпреки огромния ръст, в гласа му се промъкна писклива нотка.
	— На теория, да — казах му аз, — но никога преди не съм опитвал нещо подобно, затова не е изключено всичко да се обърка. Трябва да изчакам магьосниците първо да призоват своите демони и чак тогава да действам. Накратко, бъдете готови да си плюете на петите. Да вървим!
	Излязохме от пещерата и аз се взрях на изток. Бледото сияние над хоризонта показваше, че луната скоро ще изгрее. Затова всички се насочихме към мястото, където бях зърнал мориндимите. Не след дълго се изкачихме на един хълм и в полето пред нас забелязахме нашите противници. Да гледаш събуждането на един мориндим през зимата е доста зловеща гледка. За броени секунди пустошта пред нас се превърна в някакво подобие на оживяло гробище. Зиме, когато замръкнат на открито, мориндимите спят заровени под снега. Снегът, естествено, е студен, но отвън въздухът е още по-студен. Та думата ми беше за това каква неприятна гледка е да зърнеш как няколко хиляди мориндими се надигат от снега, подобно на възкръсващи от гробовете мъртъвци.
	Магьосниците най-вероятно не бяха спали повече от мен. И те имаха доста работа. Всеки от тях вече бе очертал нужните символи и се бе наместил в границите на защитния си кръг. Един по един магьосниците започнаха да мълвят и припяват своите заклинания. Ние естествено не ги чувахме. Никой мориндимски магьосник не изговаря заклинанията си ясно и на висок глас — те се считат за нещо като занаятчийска тайна и магьосниците ги пазят ревностно.
	Прецених, че върхът на хълма е удачно място за позиция и спрях да начертая своите символи. Скоро затворих защитния си кръг и се настаних удобно в него.
	Долу горе по това време някои от диваците в полето ни забелязаха, развикаха се и взеха да ни сочат. Магьосниците започнаха да ме проклинат и да ме засипват с предизвикателства. Това е нещо като обичай при тях. Отделят на празните заплахи повече време, отколкото на самото призоваване на демоните. Аз, разбира се, реших, че не си струва да им играя по свирката.
	Демоните започнаха да се появяват един по един. Имаха различен размер, в зависимост от умението на магьосника, който ги бе призовал. Някои бяха не по-големи от импове, други — огромни като къщи. Всички бяха отвратителни, но друго не можеше и да се очаква. Имаше и още една прилика помежду им — те до един димяха в студа. Както се сещате, бяха ги призовали от място с далеч по-топъл климат.
	Аз изчаквах. Едва когато всички демони бяха налице, започнах да събирам Волята си. Оказа се доста по-лесно, отколкото бях предполагал, тъй като ставаше въпрос само за илюзия. Все пак не бързах да изрека Думата. Исках да ги зашлевя с изненада в най-удачния момент.
	Нямате представа колко трудно е да удържаш Волята си, когато е достигнала връхната си точка и напира да излети на свобода. Усетих как косата ми постепенно се изправя. Накрая ми се струваше, че ще експлодирам всеки момент.
	После някой в тълпата долу наду рога си. Предполагам, че това е бил уговореният сигнал. Всички магьосници започнаха да кряскат заповеди и виещите демони се юрнаха към нас.
	— Гледайте! — извиках им аз и посочих с драматичен жест на юг. Признавам, бях усилил многократно гласа си. Театралниченето беше част от моя замисъл.
	После, маниерничейки като шарлатанин от селски панаир, изрекох думите, които освободиха моята Воля, при това с глас, който сигурно се е чул чак в Кел.
	— Изгрей! — изревах… И слънцето изгря.
	(О, я стига. Чудесно знаете, че това е невъзможно. _Никой_ не може да заповядва на слънцето. Не бъдете толкова лековерни.
	Признавам все пак, че илюзията ми се получи доста прилична.)
	Мориндимите замръзнаха по местата си като поразени от мълния. Моята хитринка направо ги вкамени. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че една голяма част от тях просто припаднаха?
	Демоните потръпнаха. Повечето от тях се заизвиваха като лятна мараня, приемайки истинската си форма. И естествено първата им работа беше да се обърнат срещу доскорошните си господари. Това предизвика паника сред мориндимите в полето. Предполагам, че някои от тях не са спрели да тичат поне година след това.
	Имаше обаче осем или най-много десет магьосника, които не загубиха контрол над демоните си. След кратко колебание техните адски чудовища продължиха да се носят към мен в галоп. Признавам си, че искрено се бях надявал номерът с фалшивото слънце да види сметката на всички. Въобще не изгарях от желание да предприема следващата стъпка от своя план.
	— _Надявам се, че си преценил правилно нещата_ — промърморих на неканения си гост.
	— _Довери ми се._
	Мразя когато някой ми излезе с тая приказка.
	Въобще не си направих труда да мърморя под носа си. И без друго едва ли някой щеше да събере достатъчно кураж, за да се опита да повтори моето изпълнение. Изрекох заклинанието със старанието на ученик, застанал пред най-строгия учител. Вече ми беше почти невъзможно да поддържам концентрацията си, затова моята илюзия премигна и после изчезна, оставяйки ме да се оправям само с помощта на лунната светлина.
	Последва ново трептене на въздуха, този път доста по-близо, отколкото ми се искаше. Беше окъпано в кърваво червено. После аленото сияние се сгъсти и придоби материален вид. Повечето от мориндимските магьосници са невероятно изобретателни, когато се наложи да измислят форма, в която да „затворят“ своя демон. Аз лично предпочитам да не се задълбочавам в детайли като люспи, пипала и прочие. Обикновено избирам форма, близка до човешката и единствената волност, която си позволявам, е да прибавя чифт рога, но се концентрирам върху тях така, сякаш животът ми зависи от това.
	Земята потрепери. Не си бях дал сметка колко голямо е всъщност това нещо. Между другото, _нещото_ беше демон-лорд, а в ада размерът явно съответстваше на ранга.
	Отначало демонът, естествено, опита да се обърне против мен и брадата ми се осея с тънки ледени висулки от замръзналата пот.
	— Престани! — заповядах му накрая раздразнено. — Просто направи това, което ще ти кажа, и веднага те пускам обратно на топло.
	Още не мога да го повярвам, но думите ми бяха точно тези!
	Между другото, това може и да ми е спасило живота. Демонът-лорд димеше във въздуха. Разбирах чудесно раздразнението му. Опитайте се и вие да се поставите на негово място — от огнената паст на ада право сред убийствения студ на арктическата зима! Нищо чудно, че се беше разбеснял така. Само след броени минути започна да посинява, а тракането на зъбите му се чуваше сигурно на десетина мили околовръст.
	— Върви и разгони тия демони, дето са хукнали нагоре по хълма! — заповядах му аз.
	— Ти си Белгарат, нали така? — Това беше най-отвратителният глас, който съм чувал през живота си. Бях изненадан от факта, че репутацията ми е прекрачила дори границите на ада. Това би могло все пак да мине за едно нелошо постижение.
	— Кажи на твоя Господар, че на моя Господар това хич не му харесва.
	— Ще му предам. Сега иди и си свърши работата, преди рогата ти да са замръзнали окончателно.
	Не знам как точно успях да го направя. Може би ми помогна студът или пък Владетелят на ада бе заповядал лично на демона-лорд да се пренесе в нашия свят, за да предаде неговото съобщение за Алдур. Може пък присъствието на Необходимостта да е впечатлило чудовището. А може просто да съм бил достатъчно силен и да съм овладял демона благодарение на собствената си мощ, макар това последното да ми се струва малко вероятно. Така или иначе, демонът-лорд се извиси в цял ръст (който определено беше впечатляващ) и изръмжа нещо абсолютно неразбираемо за мен. Останалите демони изчезнаха на мига, а магьосниците, които ги бяха призовали, изпопадаха в снега и взеха да се гърчат.
	— Добра работа — похвалих аз демона-лорд. — Сега можеш да си вървиш у дома. Наспи се на топло.
	Толкова пъти съм се опитвал да обясня на Гарион, че тези неща се правят със стил. Белмакор ме научи на това.
	Черек и неговите синове бяха проследили всичко от разстояние и след като освободих демона, вместо да се приближат, заотстъпваха неуверено.
	— О, я стига! — смъмрих ги аз. — Връщайте се обратно!
	И четиримата явно не изгаряха от желание да го сторят, но накрая все пак се подчиниха. През цялото време ме зяпаха така, че очите им за малко да изхвръкнат от орбитите.
	— Имам още малко работа тук — казах им аз. — Тръгвайте на изток. Аз ще ви настигна.
	— Такова… какво си намислил? — попита ме Черек със страхопочитание в гласа.
	— Рива беше прав — отвърнах му аз. — Това малко събиране никак не се връзва с нрава на мориндимите. Някой друг ги е подкокоросал. Ще разбера кой е и ще му кажа да престане. Изток е натам — посочих им накрая към новоизгрялата луна.
	— Колко време ще ти отнеме това? — попита Рива.
	— Нямам представа. Просто вървете на изток. — После приех облика на вълк и на свой ред хукнах на юг. От няколко дни долавях някакви странни вълни, които идваха именно от тази посока.
	Щом се измъкнах от обсега на мислите на моите алорни и обърканите брътвежи на все още гърчещите се мориндимски магьосници, аз поспрях и внимателно „опипах“ околността със собствения си мисловен импулс.
	Излъчването, което долових, ми беше много познато. Трябваше и сам да се досетя още преди — Белзедар.
	Незабавно изтеглих мисълта си обратно. Какво правеше той? Очевидно ни бе проследил, но защо? Нима бе намислил да ни помогне? Ако такова бе намерението му, защо не бе побързал, за да ни настигне? Защо вместо това се промъкваше в гръб?
	Откак Торак бе откраднал Сферата, въобще не можех да разбера Белзедар. С всеки изминал ден той ставаше все по-дистанциран и по-потаен. Можех просто да насоча мисълта си към него и да го поканя да се присъедини към нас, но по някаква причина не го направих. Исках първо да разбера какво е намислил. По принцип не съм подозрителен човек, но Белзедар се бе държал странно през последните две хиляди години и затова реших този път да не му се доверявам напълно.
	Вече знаех къде приблизително се намира в момента. Затова тръгнах нагоре по северния склон на планината, като от време на време изпращах по някой мисловен импулс в предполагаемата посока.
	(Запомнете това — когато се опитвате да откриете някой със сходно на вашето съзнание, не оставайте твърде дълго във връзка с него, защото ще долови присъствието ви. Опитайте се просто да го „опипате“ с мисълта си. Не му давайте време да разбере, че някой го търси. За да постигнете това умение е необходима доста практика, но ако се упражнявате непрекъснато, няма начин да не го усвоите.)
	Вече съвсем бях стеснил кръга, когато забелязах огъня. Идиот! Опитва се да ме изненада, а пали огън! Вълчият ми език увисна от едната страна на муцуната. Не можех да сдържа смеха си. Престанах да тичам и се запромъквах към огъня, влачейки се по корем, сантиметър по сантиметър.
	После го видях да стои край онзи негов смехотворен огън. Не беше сам. С него имаше и един мориндим. Мориндимът беше мършав стар мъж, омотан в кожи. Черепът, кацнал на върха на неговата тояга, говореше красноречиво, че старецът е магьосник.
	Приближих се, доколкото можах. Да се промъкнеш до някого в снега далеч не е толкова лесна работа, колкото изглежда. Вярно че той приглушаваше шума от всяко мое движение, но пък въздухът беше толкова студен, че цялото ми тяло димеше. Добре, че вълчият кожух ме предпазваше донякъде от нечовешкия студ. И тъй, аз се заслушах, с корем, прилепен о снега.
	— Той накара слънцето да изгрее! — тъкмо казваше магьосникът на моя побратим. — После призова демон-лорд! Моят клан не желае повече да има нещо общо с това!
	— Длъжни сте да ми помогнете! — притисна го Белзедар. — Белгарат не бива да се добере до Малория! Ние трябва да го спрем!
	Какви ги приказваше той? Примъкнах се още няколко сантиметра.
	— Нищо повече не мога да направя — заяви непоколебимо магьосникът. — Кланът ми се пръсна като ято подплашени пилци. Не бих могъл да ги събера за толкова кратко време, дори да го исках. Белгарат е твърде могъщ. Нямам никакво намерение да се изправям още веднъж лице в лице с него.
	— Помисли от какво се отказваш, Етчкуав — обърна го на молба Белзедар. — Нима ще останеш роб на Владетеля на ада до края на живота си?
	— Мориндланд е студена и мрачна, Зедар — отвърна му магьосникът. — Не ме е страх от пламъците на ада.
	— Но вие можехте да имате свой Бог! Моят Господар е готов да ви приеме като свои деца. От вас се искаше да направите само тази дребна услуга! — Гласът на Белзедар издаваше неговото отчаяние.
	Мършавият мориндим се изправи. Изражението му беше непоколебимо.
	— Аз казах последната си дума, Зедар. Повече не искам да имам нищо общо с Белгарат. Предай думите ми на своя господар. Кажи на Торак да си намери някой друг, който да премери сили с твоя побратим Белгарат.


>>	Тринадесета глава

	Като се замисля, май беше по-добре, че чух всичко това в облика на вълк. През изминалия месец индивидуалността на вълка така се бе вплела в моята собствена, че реакциите ми също не бяха изцяло мои. Вълкът не е способен на омраза. На гняв — да, на омраза — не. Ако в онзи миг бях в своята човешка обвивка, сигурно щях да направя нещо необмислено.
	Вместо това останах легнал по корем върху снега, с уши наострени напред, за да мога да чувам по-добре как Зедар умолява мориндима да му помогне. Малко по малко успях да се овладея. Как е възможно да съм бил толкова сляп? Зедар се беше издавал поне стотина пъти, откакто Торак пропука света, а аз така и не си бях размърдал мозъка, за да осъзная как стоят нещата… Сигурно щях да прекарам още доста време, тюхкайки се колко недосетлив и наивен съм бил, но вълкът в мен набързо пресече това безсмислено и ненужно занимание. Все пак какво трябваше да правя сега, когато знаех истината за моя някогашен брат?
	Най-простото решение, естествено, беше да изчакам мориндимът да си тръгне и да разкъсам гърлото на Зедар с острите си като кинжали зъби. Изкушението да го сторя беше огромно. Боговете са ми свидетели, че едва се удържах. В това желание имаше известна сянка от моя вълчи рационализъм. Щеше да стане бързо и лесно. Освен това щях да отстраня веднъж завинаги една доста сериозна пречка по пътя си.
	За съжаление, това решение щеше да остави след себе си хиляди въпроси без отговор, а любопитството е слабост, присъща както на хората, така и на вълците. Вече знаех какво е направил Зедар. Сега исках да разбера защо го е сторил. Едно поне беше ясно — току-що загубих още един от своите побратими. Вече дори не мислех за него като за „Белзедар“.
	Имаше и друга причина за моето колебание. Събирането на мориндимите очевидно бе станало по идея на Зедар. Той бе надделял над нежеланието им да работят съвместно, с обещанието, че ще им даде техен собствен Бог. Мен ако питате, между Торак и Владетеля на ада няма кой знае каква разлика, но мориндимите явно смятаха другояче. Зедар бе нагласил собственоръчно този капан на пътя ми. Колко ли други, за които не знаех нищо, ме очакваха занапред? Ето _това_ трябваше да узная на всяка цена. Веднъж поставен, капанът може да седи и да чака своята жертва дълго след смъртта на онзи, който го е поставил. Ситуацията изискваше известна хитрост, а това е дисциплина, в която винаги съм бил доста добър.
	— Хабиш думите на вятъра, Зедар — тъкмо казваше мориндимът. — Няма да се противопоставя на такъв могъщ магьосник, какъвто е твоят брат. Щом искаш да се биеш с него, прави го на своя глава. Сигурен съм, че твоят господар ще ти помогне.
	— Той _не може_ да ми помогне, Етчкуав. Забранено му е. _Аз_ трябва да бъда инструментът в ръцете на Необходимостта, докато трае това СЪБИТИЕ.
	Какво, какво?
	— Щом ти си инструмент на Необходимостта, тогава защо дойде при нас?
	Хич не е трудно да метнеш един мориндим. Обикновено демонопоклонниците не се отличават с особен интелект, но тоя Етчкуав демонстрираше изненадваща съобразителност.
	— Мисля, че просто те е страх от този Белгарат — продължи той. — Освен това смятам, че те е страх и от неговата Необходимост. Е, аз нямам намерение да бъркам в огъня вместо теб, Зедар. Не ми е притрябвал чак толкова някакъв си там Бог, още по-малко безсилен като Торак. Както виждам, силите му са доста ограничени.
	— _Ограничени?_ — възкликна Зедар. — Та той разцепи света, идиот такъв!
	— И какво му донесе това? — просъска презрително мориндимът. — Огън, ето какво. Ако ми се прииска чак толкова огън, просто ще почакам да ме приберат в ада.
	Зедар присви очи.
	— Няма да ти се наложи да чакаш чак толкова — каза той с леден глас.
	Предполагам, че можех да го спра. Усетих как Волята му се надига, но да си кажа честно, не вярвах, че ще го направи.
	Но той го стори. Бях доста близо и гласът, с който Зедар произнесе Думата, за малко не ме оглуши.
	Изведнъж мориндимът пламна като току-що насмолена факла.
	(Съжалявам, че извиквам у теб болезнени спомени, Гарион, но както сам виждаш, ти не си първият, направил нещо подобно. Между постъпките ви обаче има огромна разлика. Ти имаше сериозна причина да постъпиш така през онази нощ в горите на дриадите. За разлика от теб Зедар подпали мориндима просто от злоба. Ти се почувства виновен, той — ни най-малко.)
	Събитията се развиваха твърде бързо, за да успея да ги осмисля, затова се измъкнах бавно, скрих се под един отрупан със сняг клон и оставих Зедар да се забавлява, както намери за добре.
	Думата, която обаче продължаваше да проблясва в съзнанието ми, бе „СЪБИТИЕ“. Почти със сигурност ставаше въпрос за един от онези „инциденти“, за които ни беше предупредил Учителя. Явно нещо много важно предстоеше да става, но аз си мислех, че то трябва да се случи в Ктол Мишрак. Очевидно грешах. Може би наистина предстоеше и такова СЪБИТИЕ, но преди това трябваше да се сблъскаме с още едно. Реших, че е време за поредната консултация.
	— _Може ли да поговорим?_ — попитах аз _присъствието_ в главата си.
	— _Има ли за какво?_
	Май имаше нещо, което ме дразнеше още повече от самото _присъствие_. Каквото и да беше, то явно се смяташе за много забавно. Като се има предвид настоящото местонахождение, вероятно беше наясно с начина, по който се чувствам.
	— _Това е едно от онези малки „противопоставяния“, които ще продължават да се случват, нали?_
	— _Очевидно._
	— _А точно това важно ли е?_
	— _Всички те са важни, Белгарат._
	— _Зедар каза, че този път той е инструмент в ръцете на другата Необходимост. Аз си мислех, че инструментът е Торак._
	— _Той беше инструментът. Ситуацията се мени от време на време._
	— _Значи Зедар каза истината?_
	— _Ако решиш да му повярваш, да._
	— _Ще престанеш ли?_ — казах аз на глас. Слава Богу, изрекох го на езика на вълците, затова си мисля, че никой не ме разбра.
	— _Чувството ти за хумор днес никакво го няма._
	— _Остави чувството ми за хумор на мира. Ако Зедар е инструмент на другата Необходимост, тогава кой е твоят инструмент?_
	Последва дълго мълчание, но аз можех ясно да доловя, че нещото се забавлява.
	— _Майтапиш се!_ — казах отново на ум.
	— _Защо, имам ти пълно доверие._
	— _И какво се очаква от мен?_
	— _Сигурен съм, че и сам ще се досетиш._
	— _Ти няма ли да ми кажеш?_
	— _Разбира се, че няма. Трябва да играем по правилата._
	— _Въпреки това са ми нужни известни наставления. Ако продължа изцяло на своя глава, много е възможно някъде да стъпя накриво._
	— _В известен смисъл сме предвидили и това. Дотук се оправяш чудесно._
	— _Ще убия Зедар._ — Това, естествено, си беше гола заплаха. Още щом преодолях първия пристъп на яростта, си отиде и желанието да убия Зедар. Той беше мой брат от близо три хиляди години и не бях способен на това. Независимо от всичко, все още го обичах твърде много, за да се реша на подобна стъпка.
	— _Дръж се по-сериозно, Белгарат_ — каза гласът в главата ми. — _Ти не можеш да убиеш своя побратим. От теб се иска само да го неутрализираш. Не се увличай. Той ще ни е необходим по-късно._
	— _Значи няма да ми кажеш какво да правя, така ли?_
	— _Този път наистина не ми е разрешено. Вие двамата със Зедар ще трябва да уточните заедно детайлите._
	След това глупавото нещо изчезна, сякаш никога не го е имало.
	Прекарах следващите няколко минути сипейки проклятия. После се промъкнах обратно до мястото, където Зедар още се грееше на огъня от весело припламващия мориндим. Междувременно в главата ми бе започнал да се оформя план. Можех, разбира се, да се заема със Зедар още на мига, но в тази идея имаше доста пробойни. Сега, когато знаех как всъщност стоят нещата, той просто не можеше да ме изненада. А без елемента на изненадата моят по-млад брат просто не можеше да ми стъпи и на малкия пръст. Можех да го прекърша и с една ръка, ако поискам, но тогава въпросът за капаните щеше да остане нерешен. Прецених, че най-добре ще е да го следвам няколко дни, докато той се свърже с някого, бил той мориндим или пък друг. Познавах Зедар достатъчно добре, за да съм наясно, че той предпочита друг да му свърши работата.
	Спрях и седнах на задните си крака. Зедар чудесно знаеше, че любимата ми „друга форма“ е тази на вълк. Ако мернеше вълк или дори вълчи следи в снега, той веднага щеше да се досети, че го следя. Налагаше се да измисля нещо друго.
	Като се имат предвид правилата за нашата среща, спокойно бих могъл да си припиша заслугата за варианта, който избрах. Моят „посетител“ бе казал, че този път не може дори да ми подскаже, затова се наложи да се справя със собствени сили.
	Прехвърлих набързо през съзнанието си последните две хиляди години. Зедар бе прекарал почти цялото време в Малория и затова не беше наясно с някои от нещата, които се бяха случили в Долината. Знаеше, че вълчицата се е настанила в моята кула, но не беше запознат с нейните по-специални умения. Ако някой вълк тръгнеше по следите му, Зедар сигурно щеше да заподозре нещо, но ако това беше сова — едва ли. Особено след като знаеше как мразя да летя.
	Спомнях си чудесно как изглежда совата и не беше необходимо много време, за да оформя образа й в съзнанието си. Едва след като приех новия си облик, осъзнах каква грешка съм допуснал. Бях се превърнал в _женска сова_!
	Не че това имаше кой знае какво значение, но в началото си беше доста объркващо. Чудя се как жените въобще успяват да запазят контрол над себе си с всички тия допълнителни вътрешни органи и с екзотичните субстанции, които текат из кръвта им?
	(Не мисля, че е удачно да продължавам в този ред на мисли.)
	Като се има предвид странната нервност, която ме обзема, щом се издигна прекалено високо във въздуха, за мен бе огромно облекчение да открия, че совите всъщност летят доста ниско. Тези птици са заинтересовани от онова, което се движи по земята, а не от звездите в небето. И тъй, аз се плъзнах безшумно над покритата със сняг земя обратно към мястото, където бях оставил Зедар.
	Имате ли и най-бегла представа колко добре може да вижда една сова на тъмно? Бях направо изумен от тази новопридобита способност. Перата ми бяха изключително меки и скоро открих, че мога да летя абсолютно безшумно. Не е за вярване, но докато си мислех за това, дори отбелязах известен напредък в летенето. Намалих безсмислените махания и дори успях да постигна известна грация.
	Когато се добрах до мястото, от Етчкуав бе останала само купчинка овъглени кости, а Зедар никакъв не се виждаше. Следите му обаче личаха чудесно. Дирята кривваше първо наляво, към близката борова горичка и после продължаваше право на изток. Този факт улесняваше значително задачата ми. Малко е трудно да следиш някого с летене, докато той се движи на открито. И тъй като вече бях сова, не ми отне много време, за да настигна Зедар. Той май наистина се беше насочил на изток, успоредно на маршрута, който бях определил за Черек и неговите синове. Не след дълго започнах истински да се забавлявам, кръжейки над главата на Зедар. Прекосявах на зиг-заг просеката, по която той вървеше, после го изпреварвах, за да се върна отново. Моят бивш побратим не беше никак труден за следене, тъй като излъчваше приглушена, зеленикава светлина — нещо като предупреждение към останалите същества на този свят, предполагам. „Вижте колко съм велик и не ми се мотайте из краката.“ Освен това, казвал ли съм ви, че Зедар се боеше от тъмнината?
	Той беше омотан до ушите в животински кожи и мърмореше непрекъснато нещо, докато си пробиваше път из дълбокия сняг. Зедар по принцип често си говореше сам.
	Нямах ни най-малка представа какво е намислил. Ако си въобразяваше, че ще настигне дългокраките алорни с ходене, значи сметката му беше крива. Бях убеден, че Черек и неговите момчета имат поне десет мили преднина. Но Зедар продължаваше напред, изкачвайки се по склона, докато накрая се добра до северния му край и там спря. Луната тъкмо бе залязла отново.
	Настаних се на един удобен клон и вперих очи в него. Признавам, беше доста забавно да го наблюдавам, без той самият да може да ме види, въпреки че бях на не повече от пет-шест метра от него.
	— _Господарю!_ — Мисълта му за малко не ме събори от клона, на който бях кацнал. Господи, какъв мърляч ставаше Зедар, когато нещо го безпокоеше.
	— _Чувам те, сине мой._ — Познах гласа. Бях малко изненадан от факта, че Торак е почти същия мърляч. Та той беше Бог! Това ли бе най-доброто, на което е способен? А може би там беше проблемът. Вероятно мисълта за неговата божественост го бе направила самоуверен до самозабрава.
	— _Провалих се, Господарю._ — Тихият глас на Зедар потръпваше от притеснение. Торак определено не беше сред Боговете, които биха приели провала като нещо нормално.
	— _Провалил си се?_ — В тембъра на обезобразения Бог се долавяха ясно цял куп неприятни нотки. — _Няма да приема нещо подобно, Зедар. Ти не трябва да се проваляш._
	— _Нашият план беше несъвършен, Господарю. Белгарат е по-силен, отколкото предполагахме._
	— _Как е възможно това, Зедар? Той е твой брат. Как е възможно да не си наясно докъде се простират уменията му?_
	— _Мислех го за глупак, Господарю. Нито умът му е бърз, нито сетивата му са особено изострени. Той не е нищо повече от пияница без морал и сериозно отношение към живота._
	Човек рядко чува хубави неща за себе си, докато подслушва чужди разговори. Направило ли ви е впечатление?
	— _Как тогава успя да те победи, сине мой?_ — В гласа на Торак се бе промъкнала стоманена нотка.
	— _Той е успял по някакъв неизвестен за мен начин да овладее уменията на мориндимските магьосници и призовава демони, които стават негови слуги. Нещо повече, Господарю, той отдавна е надминал онези диваци в тяхното собствено изкуство._
	Зедар, естествено, не знаеше кога съм изучил магията на мориндимите. Докато бях в Мориндланд, той така и не се върна от Малория.
	— _Какво точно направи той, Зедар?_ — попита го мрачно Торак. — _Трябва да съм наясно с предела на неговите сили, преди да се посъветвам с Необходимостта, която ни води._
	Беше ми нужно известно време, за да осмисля току-що чутото. Другата Необходимост — противоположна на тази, която се бе настанила в главата ми — изглежда не поддържаше пряка връзка със Зедар. Торак беше посредник помежду им! Той беше твърде ревнив, за да позволи на още някого пряк достъп до този дух или за каквото там ставаше въпрос. Това беше моето преимущество! На мен ми се казваше, ако допусна грешка. На Зедар — не. Изведнъж ми се прииска да направя почетно кръгче над дърветата.
	Вместо това се вслушах внимателно в разказа на Зедар как съм се справил с мориндимите и техните демони. Той преувеличи малко. Зедар по принцип често преувеличаваше, но този път си имаше и основателна причина. Доброто му здраве зависеше пряко от това доколко ще убеди Торак, че аз наистина съм недостижим в магическите си изпълнения.
	След екстравагантния пасаж, който Зедар посвети на демона-лорд, последва кратко мълчание.
	— _Ще обмисля казаното от теб и ще се посъветвам с Необходимостта_ — каза накрая Торак. — _Искам да следиш всяка следваща стъпка на своя брат, докато не измисля нов начин да го забавим. Не можем просто да го унищожим. ВРЕМЕТО на СЪБИТИЕТО е също толкова важно, колкото и самото СЪБИТИЕ._
	Я виж ти! Значи други капани просто нямаше. Бяха заложили всичко на мориндимите. Прищя ми се да се ухиля до уши, но щеше да е доста трудно да го направя с тази човка. Сега нямаше какво повече да чакам — бях научил онова, от което се интересувах. Реших да изкарам Зедар от играта още там, на мига. Можех просто да отлетя до него, да приема човешката си форма точно над главата му и да се стоваря върху него като сриващ се покрив.
	— _Не сега_ — каза ми гласът. — _Не му е дошло времето._
	— _Кога тогава?_
	— _Изчакай само още няколко минути и може да преосмислиш плана си. Струва ми се, че в него има пропуски._
	След кратък размисъл установих, че гласът може и да има право. Да се срина върху Зедар наистина не беше много добра идея. Така можех и аз да изгубя съзнание. Освен това исках първо да си поговоря с него.
	Усещането за някак мъглявото присъствие на Торак бе изчезнало. Обезобразеният Бог явно бе побързал да оттегли мисълта си, за да се консултира със своята Необходимост. Зедар бе тръгнал надолу по склона, за да се скрие сред боровете.
	Изпреварих го с няколкостотин метра, приех човешкия си облик и зачаках. Дори се облегнах на дънера на близкото дърво.
	Мярнах отдалеч зеленото му сияние да се задава сред клоните и използвах паузата преди да ме види, за да овладея гнева си. Никак не е хубаво да си изпуснеш нервите, точно когато ти предстои сериозен сблъсък.
	Малко по-късно той се измъкна измежду дърветата в другия край на просеката, на която бях застанал аз.
	— Къде се забави толкова? — попитах го с овладян глас.
	— Белгарат! — хлъцна той.
	— Сигурно си полузаспал, Белзедар. Не усети ли моето присъствие? Не съм се опитвал да го скрия от теб.
	— Благодаря на Боговете, че те заварвам тук — каза той с не лошо изигран ентусиазъм. Бързо се окопити, трябва да му го призная. — А ти не ме ли чу? Опитвах се да се свържа с теб.
	— Тичах, приел облика на вълк. Това може да е притъпило възприятията ми. Какво правиш тук?
	— Опитвам се да те настигна. Ти и алорните сте на път да се подложите на ненужен риск.
	— Нима?
	— Няма смисъл да ходите до Малория. Аз вече успях да върна Сферата. Този ваш абсурден поход е чиста загуба на време.
	— Виж ти, колко любопитно. А ще ми я покажеш ли?
	— Ъ-ъ… не мислех, че ще е удачно да я нося у себе си. Не бях сигурен, че ще успея да ви настигна, а не исках да се връщам в Малория със Сферата в ръце, затова я оставих на сигурно място.
	— Добра идея. Как успя да я измъкнеш от Торак? — След като скалъпваше лъжа след лъжа с такава лекота, реших да му дам възможност да се развихри още повече.
	— Посветих на тази задача последните две хиляди години от живота си, Белгарат. През цялото време обработвах Урвон. Той е гролим, но се бои ужасно от силата на Сферата. Урвон отвличаше вниманието на Торак, а в това време аз се промъкнах в онази желязна кула в Ктол Мишрак и откраднах Сферата.
	— А къде я държеше Торак? — Тази информация можеше да се окаже безценна в един определен момент.
	— В една стая, съседна на тази, в която прекарва цялото си време. Торак не искаше кутията със Сферата да бъде в едно помещение с него. Вероятно изкушението да я отвори му се е сторило твърде голямо.
	— Е — казах аз безгрижно, — това сваля целия товар от плещите ни. Радвам се, че си побързал да ни настигнеш, братко. И без друго не ми се стъпваше в Малория. Ще отида да доведа Черек и неговите синове, а ти върви да донесеш Сферата. После всички заедно можем да се приберем в Долината.
	Изчаках малко, за да му дам възможност да се наслади на успеха си.
	— Точно такава реакция очакваше от един пияница без морал и сериозно отношение към живота, нали? — процедих през зъби. — Защо, Белзедар? Защо предаде нашия Учител?
	Той отметна рязко глава назад. В погледа му се четеше изумление.
	— Трябваше да бъдеш по-внимателен, старче — казах. — През последните десетина часа се мотах буквално под носа ти. Мислиш ли, че наистина беше необходимо да подпалваш Етчкуав?
	Признавам, че го предизвиквах. Той беше все още мой побратим и не исках да съм този, който ще нанесе първия удар. Затова продължих в същия дух.
	— Ти си третият ученик на Торак, нали, Зедар? Преминал си на противниковата страна. Продал си душата си на онова еднооко чудовище от Ктол Мишрак. Какво ти предложи той, Зедар? Кое е нещото, което си струва такова падение?
	Вместо да се ядоса, той просто се прекърши.
	— Нямах друг избор, Белгарат — въздъхна Зедар. — Мислех, че ще успея да заблудя Торак и ще мога да се престоря, че го приемам за свой Учител, но той просто сложи ръка на душата ми и я изтръгна. Докосването му, Белгарат! Това негово докосване!
	Събрах сили. Знаех какво следва. Зедар винаги преиграваше. Това беше неговата голяма слабост.
	В следващия миг започна да мята огън към лицето ми. Просто след поредната въздишка в ръката му пламна огнено кълбо, което мигом запрати към мен.
	Отразих евтиния му трик с небрежен жест.
	— Ще трябва да измислиш нещо по-добро, братко — казах. После просто го проснах в снега с един добре премерен удар. Идеята не беше никак лоша. Той със сигурност щеше да се усети, ако бях опитал да използвам Волята си, а пък ми достави истинско удоволствие да го цапна по устата.
	Зедар се изправи, плюейки кръв и зъби, и опита да си възвърне самообладанието. Не му дадох време за това. Той прекара следващите няколко минути в непрекъснати подскачания и гмуркания, за да избегне мълниите, с които го обсипах. Все още не исках да го убия и затова го предупреждавах преди всяка своя атака. Моите фойерверки обаче успяха да го извадят окончателно от равновесие.
	Зедар опита да се обвие в пелена от непроницаем мрак и така да се скрие от погледа ми. Разнесох нескопосаното му творение с един жест и продължих да го обстрелвам с мълнии. Това никак, ама никак не му хареса. Гръмотевиците, които придружаваха мълниите, и цвърченето на топящия се сняг определено му действаха зле.
	Той опита да ме атакува още веднъж с огнени кълба, но аз изгасях всяко от тях още преди да успее да го запрати към мен. Можех да си поиграя още известно време с него, но той започна да усеща, че е изгубил безвъзвратно. Вече нямаше никакъв смисъл да го обсипвам с магически атаки, затова просто се нахвърлих върху него с голи ръце и го напердаших. Сигурно можех да го подредя още по-добре по цял куп други начини, но незнайно защо мисълта за неговото предателство предизвикваше у мен желание за чисто физическа саморазправа. Налагах го известно време с юмруци и в началото дори се опита да ми отвърне, което ми достави още по-голямо удовлетворение.
	Накрая издебнах подходящия момент и с един чудесно премерен удар по челюстта го повалих в безсъзнание.
	— Заслужи си го — измърморих задъхано. Беше глупаво, разбира се, тъй като чудесно знаех, че той не ме чува, но все пак трябваше да кажа нещо.
	Въпреки задоволителния резултат обаче се появи нов проблем. Какво щях да го правя сега? Нямах намерение да го убивам, а ударът, с който го повалих, едва ли щеше да го държи в несвяст още дълго. Бях сигурен, че правилата забраняват на моя „посетител“ да ми подскаже верния отговор. Налагаше се сам да реша как да постъпя.
	Огледах проснатото в краката ми тяло. В настоящото си състояние Зедар не представляваше заплаха за никого. Следователно всичко, което се искаше от мен, бе да не му позволя да се съвземе. Подхванах го под мишниците и го завлякох под дърветата. Там го покрих с клони. Независимо от всичко, не исках да измръзне до смърт или да се задуши под някоя снежна преспа. После проврях ръка през клоните, сложих длан върху лицето му и концентрирах Волята си.
	— Всичко това трябва да е било доста изтощително за теб, Зедар — казах. — Защо не вземеш да поспиш за известно време?
	Накрая освободих Волята си. Сега Зедар щеше да спи поне шест месеца, а дотогава ние с алорните отдавна да сме приключили мисията си в Ктол Мишрак.
	Почувствах невероятно удовлетворение от взетото решение и побързах да приема вълчия си облик.
	После хукнах, за да настигна Черек и неговите момчета.


>>	Четиринадесета глава

	Очевидно новината за моя „демоничен“ подвиг се бе разнесла бързо, защото не срещнахме нито един мориндим чак до южната граница на Мориндланд. Луната се бе отнесла на юг, но северните сияния осветяваха небето достатъчно и ние пътувахме сравнително приятно. Не след дълго се добрахме до бреговете на Морето на Торак.
	За наш късмет, брегът беше задръстен от всевъзможни дървени отломки. В противен случай едва ли щяхме да разберем къде свършва сушата и къде започва морето. Пясъкът беше почти толкова гладък, колкото и замръзналото море. Навсякъде беше натрупал сняг до колене.
	— Оттук трябва да продължим на север по бреговата линия — каза ни Рива. — По някое време брегът кривва на изток. Мостът трябва да е там някъде.
	— По-добре ще е да се държим далеч от този твой мост — казах му аз.
	— Какво?
	— Торак знае, че идваме, а вече сигурно е разбрал, че Зедар няма да ни спре. Не е изключено да ни е подготвил цял куп изненади по протежението на онези скални островчета. Предлагам вместо това да прекосим морето направо по леда.
	— Но тук няма никакви ориентири, Белгарат — възрази Рива. — Освен това не можем да се водим и по слънцето. Ще се изгубим.
	— Няма да се изгубим, Рива. Аз имам добро усещане за посока.
	— Дори на тъмно?
	— Да.
	Огледах се наоколо, присвивайки очи под напора на пронизващия вятър, който ни връхлиташе от северозапад.
	— Нека първо се прислоним ей зад онази купчина дървени отломки — казах. — Ще си запалим огън, ще си приготвим топла храна и ще поспим малко. Следващите няколко дни няма да са измежду най-приятните в живота ни.
	Прекосяването на открито заледено пространство посред зима е едно от най-неприятните изживявания, които могат да ти дойдат до главата. Отдалечиш ли се веднъж от брега, вече нищо не може да спре убийствения леден вятър. А арктическият вятър никога не спира. Е, поне помита снега от ледената повърхност, та не се налага да газиш в снежни преспи. Но и без преспи проблемите са повече от достатъчно. Когато стане въпрос за прекосяване на заледено пространство, хората обикновено имат предвид замръзнало езеро, чиято повърхност е гладка почти като плота на маса. При морето обаче, заради приливите и отливите, нещата стоят другояче. Непрекъснатото покачване и снижаване нивото на водата през есента и ранната зима разчупва многократно леда, преди още да е успял да стане достатъчно дебел. Така по замръзналата морска повърхност се образуват безбройни зъбери, което прави прекосяването й почти толкова трудно, колкото и преодоляването на скалист планински участък. На мен поне това никак не ми допадна.
	Слънцето никакво не се виждаше, а луната също се бе отнесла нанякъде. Затова ми е трудно да преценя точно колко време ни бе необходимо, за да се доберем до отсрещния бряг. Вероятно е било по-малко, отколкото ни се стори. Аз отново бях приел вълчия си облик. Това ми позволяваше да вървя почти без почивка и да дърпам алорните след себе си. По онова време Черек и неговите синове вече бяха така тренирани, че почти успяваха да поддържат моето темпо.
	Накрая все пак се добрахме до брега на Малория — точно навреме, както се оказа, защото само час по-късно над морето се изви тридневна снежна буря. Скрихме се под една гигантска купчина от дървени отломки и там изчакахме бурята да утихне. Драс се оказа доста полезен за всички ни. Той измъкна бойната си секира и проправи с нея тунел чак до самия център на камарата. Успяхме дори да оформим нещо като комин, което ни позволи да си запалим огън във вътрешността.
	По време на една от кратките си визити в Долината Белдин ми бе начертал груба карта на Малория и докато бурята вилнееше навън, аз прекарах доста време, приведен над това парче хартия.
	— Далече ли е мостът от мястото на брега, където тръгнахме? — попитах Рива, когато вятърът започна да утихва.
	— О, не знам. Петдесет левги или нещо такова.
	— Страшно ми помогна, Рива — казах му кисело.
	Вперих отново поглед в картата. Белдин естествено не бе предполагал за съществуването на моста, затова и не го беше отбелязал. Но освен това не се бе сетил да приложи поне някакъв знак за евентуалния мащаб на скицата си, затова можех да разчитам единствено на догадки.
	— Доколкото мога да преценя, ние се намираме в общи линии западно от Ктол Мишрак — казах аз на приятелите си.
	— В общи линии? — попита Черек.
	— Тази карта не е чак толкова добра. Тя дава приблизителна представа къде се намира градът, но това е кажи-речи всичко. Когато вятърът утихне още малко, ще се измъкнем навън и ще разузнаем наоколо. През Ктол Мишрак минава река, а северно от тази река има блато. Ако открием блатото, ще знаем, че сме доста близко.
	— А ако не го открием?
	— Тогава ще се наложи да го потърсим още — него или реката.
	Черек се втренчи в моята карта.
	— Може да сме на север от блатото, Белгарат — възрази той. — Или пък на юг от реката. Можем да си обикаляме така, докато настъпи лятото.
	— А имаш ли някаква по-добра идея?
	— Не, но…
	— Нека тогава да се притесняваме едва след като разберем какво има навътре в сушата. Нали конските вътрешности ти бяха предсказали, че тази година ще е най-късметлийската в живота ти? Може пък точно заради това да сме излезли на подходящото място.
	— Ама ти нали не вярваше на гадаенето по вътрешности?
	— Аз не вярвам, но ти вярваш. Може би точно това ти е и необходимо. Ако вярваш, че си късметлия, тогава късметът ти може наистина да заработи.
	— Май не се бях сетил за това — каза той и лицето му просветна. Стига да говори достатъчно бързо, човек може да убеди един алорн в каквото си поиска.
	Увихме се в кожите, които носехме със себе си и опитахме да поспим. На практика нямаше какво друго да правим, освен ако някой от нас не искаше да поиграе с Драс на зарове. Аз лично предпочитах да се наспя, сънувайки прекрасната си съпруга.
	Не знам колко точно съм спал, но по някое време ме събуди мощното разтърсване на Рива.
	— Май ще е по-добре да пренастроиш това твое чувство за посока, Белгарат — каза ми той обвинително.
	— Какво има?
	— Преди малко излязох навън, за да проверя дали вятърът не е утихнал. Слънцето изгрява.
	Надигнах се бързо от импровизираната си постеля.
	— Чудесно — казах. — Върви да събудиш баща си и братята си. Известно време ще разполагаме поне с малко светлина. Трябва да се възползваме от това предимство, за да разузнаем из вътрешността на континента. Кажи им да не събарят укритието. Само ще поогледаме и ще се върнем обратно. Искам първо да се стъмни и чак тогава ще тръгнем отново.
	Измъкнахме се навън, изкачихме дюните и погледнахме към близката гора, която изглеждаше като осеяна с просеки джунгла.
	— Какво мислиш? — попита ме Черек. — Сега не прилича на блато, но да не забравяме, че всичко е замръзнало. През лятото картинката вероятно изглежда съвсем иначе. Тези просеки може да са просто малки потоци.
	— Да идем дотам и да погледнем — казах аз, присвивайки нервно очи по посока на чезнещата зора. — По-добре да побързаме, преди отново да е паднал мрак.
	Смъкнахме се бавно по склона на дюната и навлязохме сред изкривените недъгави дървета. След като се добрахме до една от просеките, аз разритах снега и огледах внимателно повърхността.
	— Лед — отбелязах със задоволство. — Пробий дупка в него, Драс. Трябва да видя каква е водата отдолу.
	— Само се чудиш как да изтъпиш острието на секирата ми, Белгарат — оплака се Бичия врат.
	— Пак ще я наточиш. Сега пробий дупка.
	Той промърмори няколко нечленоразделни проклятия, после вдигна високо секирата си и огромните му рамене набъбнаха до пръсване. След няколко минути от дъното на издълбаната в леда дупка започна да струи вода. Цветът й се оказа кафеникав.
	— Достатъчно — казах аз на огромния алорн.
	После се наведох и загребах с шепа.
	— Водата е блатна — обявих, след като я помирисах за всеки случай. — Май твоите конски вътрешности са казвали истината, Черек. Това наистина е най-късметлийската ти година. Хайде да се върнем на брега и да закусим.
	Тръгнах по обратния път и Алгар ме последва пръв.
	— Бих казал, че това е и твоята най-късметлийска година, Белгарат — промърмори той. — Татко сигурно щеше доста да се вкисне, ако не бяхме открили блатото.
	— Аз просто не мога да загубя, Алгар — отвърнах му весело. — Щом се върнем на брега, съм готов да хвърлям заровете цял ден с кой да е от вас.
	— Аз не играя на зарове.
	Върнахме се в нашия заслон и Рива сготви обилна закуска. Готвенето е занимание, което никой освен моята дъщеря не харесва. Странно, но Рива се оказа доста добър готвач.
	(Това май не го знаеше, а, Поул?)
	— Ти ще познаеш ли онова място, ако го видиш? — изломоти Драс с пълна с бекон уста.
	— Едва ли ще е толкова трудно за разпознаване — отвърнах му аз невъзмутимо. — Нали това е единственият град на север от реката.
	— О — каза той, — не знаех.
	— Освен това над него винаги се стеле гъста пелена от облаци — допълних.
	Драс се намръщи.
	— И каква е причината за това?
	— Торак. Поне Белдин смята така.
	— И за какво му е притрябвало да прави нещо подобно?
	Свих рамене.
	— Може би мрази слънцето.
	Не исках да изпадам в твърде екзотични подробности. Това объркваше Драс. Той предпочиташе нещата да са простички, разбираеми и добре познати.
	(Извинявам се на целия драсниански народ за тази своя последна забележка. Драс беше храбър, силен и абсолютно отдаден на мисията си, но понякога мисълта му просто течеше малко бавно. Неговите наследници отдавна са надраснали този негов недостатък. И ако някой се съмнява в това, предлагам му да опита да води делови преговори с принц Кхелдар.)
	— Добре тогава — казах им аз, след като бяхме хапнали до насита. — Торак в никакъв случай не е глупак. Освен това, захване ли се с нещо, никога не се отказва. Почти съм сигурен, че знае за онзи мост. Още повече, щом карандите го използват, за да търгуват с мориндимите. Нека да не забравяме, че карандите също са поклонници на Торак. Но пък те сигурно са използвали моста през лятото, когато там няма и следа от лед. Не мисля, че Торак го е включил в сметките си.
	— И каква е ползата за нас от всичко това? — попита Черек.
	— Убеден съм, че Торак ни очаква, но ни чака да се появим от север, т.е. от посоката, в която се намира мостът. Ако е поставил някои от своите хора в засада, те най-вероятно са там някъде.
	Рива се засмя доволно.
	— Но ние няма да дойдем от север, нали? Вместо това ще се появим от запад.
	— Добра идея — промърмори Алгар с абсолютно сериозно изражение. Макар да го прикриваше добре, Алгар беше доста по-умен от своите братя. От баща си — също. Може би точно затова не си и правеше труда да ги убеждава в каквото и да било.
	— Аз пък мога да се погрижа ангараките да не откъснат поглед от северния хоризонт — продължих аз. — Сега, след като снежната буря утихна, мога без проблеми да декорирам брега около вашия мост с отпечатъци от стъпки и да напарфюмирам околните храсти с нашата миризма. Това би трябвало да е достатъчно, за да ни отърве от чандимите.
	— Чандими? — Драс отново впери в мен неразбиращ поглед.
	— Хрътките на Торак. Те ще се опитат да ни надушат. Аз пък ще им дам достатъчно следи за душене, но в северна посока. Ако внимаваме, ще можем да се доберем чак до Ктол Мишрак, без някой да ни забележи.
	— Ти си знаел всичко това още от самото начало, нали, Белгарат? Затова ни накара да преминем по леда, вместо да използваме моста.
	Свих рамене.
	— Естествено — отвърнах скромно. Което си беше най-безсрамна лъжа. Бях се сетил за този вариант само броени минути преди това. Но когато си имаш работа с алорни, винаги е по-добре да те мислят за най-големия умник на света. Освен това, вероятно много скоро щеше да настъпи моментът, в който ще ми се наложи да импровизирам, и тогава нямаше да има време за губене в излишни спорове.
	Когато изпълзяхме от нашето укритие, навън вече бе паднал мрак. Изкачихме се по заснежените дюни и поехме на изток. Скоро разбрахме обаче, че не всички чандими са тръгнали на север, за да ни причакват там. От време на време попадахме на пресни следи в снега, големи колкото конски копита, а откъм блатото току се чуваше протяжния вой на _хрътките_.
	Тук му е мястото да направя едно малко признание. Въпреки резервите си относно подобни манипулации, аз все пак поизмених в известна степен времето. Съвсем мъничко, всъщност. Просто създадох една неголяма пелена от мъгла, в която да можем да се скрием, и едно съвсем мъничко снежно облаче, което ни следваше послушно по петите като домашно кученце. Резултатът се оказа повече от задоволителен — чандимите просто не можеха да ни видят, а снегът, който облачето ръсеше кажи-речи непрекъснато, приглушаваше шума от нашите стъпки. През цялото време държах и мъглата, и облака под пълен контрол. Затова едва ли са успели да предизвикат някакви сериозни промени в местната метеорологична обстановка.
	После призовах на помощ и едно многочленно семейство порови котки, които усърдно замитаха нашите следи. Поровите котки приличат много на скунксовете, но вместо с райета, кожухчетата им са изпъстрени с петна. Иначе начинът, по който се справят с по-едрите от тях досадници, е същият като при скунксовете. Хрътките на Торак скоро откриха, че тези дребосъци далеч не са толкова безобидни. Сигурно след това най-глупавите измежду чандимите са разнасяли нетърпима воня седмици наред.
	Следващите няколко дни се промъквахме внимателно през замръзналото блато, като се прикривахме сред храсталаците през няколкото кратки часа със слънчева светлина. Пътувахме само през дългите арктически нощи.
	После една сутрин нашата мъглива пелена засия по странен начин. Позволих й да се разнесе, но още преди това се досещах за причината. Слънцето най-после бе успяло да разчисти хоризонта. Зимата бе започнала да отстъпва и ние трябваше да побързаме.
	Малко преди мъглата да се изпари окончателно, аз установих, че се намираме близо до източния край на блатото. На няколко мили от нас се издигаше редица от ниски хълмове, а отвъд тях небето беше застлано с мастилено черен покров от гръмотевични облаци.
	— Това е — казах много тихо на Черек и неговите момчета.
	— Какво е това? — попита ме Драс.
	— Ктол Мишрак. Нали ви казах за облаците, забрави ли?
	— О, да. Наистина бях забравил.
	— Хайде да се скрием някъде и да изчакаме да се стъмни. Оттук нататък ще трябва да сме много предпазливи.
	Скрихме се сред близкия гъстак току в подножието на една гигантска скала. Накарах моето облаче да мине веднъж-дваж над следите ни, след което го пратих да си върви по живо по здраво с най-искрените ни благодарности. След кратко премисляне на ситуацията, реших да освободя и поровите котки.
	— Имаш ли план? — попита ме Рива.
	— Тъкмо работя върху него — отвърнах му кратко аз. Всъщност нямах и най-бегла представа каква трябва да е следващата ни стъпка. Честно да си кажа, не бях предполагал, че ще стигнем толкова далеч. Затова реших, че е настъпил моментът за поредната консултация с моя тайнствен, невидим приятел.
	— _Още ли си там?_ — попитах го аз.
	— _Не, гоня слънчеви зайчета. Къде другаде бих могъл да бъда, Белгарат?_
	— _Да, въпросът ми наистина беше глупав. Разрешено ли ти е да ми дадеш описание на града?_
	— _Не, но ти и без друго вече разполагаш с такова. Белдин ти каза всичко, което би трябвало да знаеш. Наясно си, че Торак е в желязната кула, а Сферата е при него._
	— _Трябва ли да бъда готов за нещо? Искам да кажа, предстои ли ми някоя от онези „важни срещи“ тук, в Ктол Мишрак? Перспективата да си премеря силите с Торак нещо хич не ме възторгва._
	— _Спокойно. Срещата ти със Зедар беше последното изпитание._
	— _Това значи ли, че сме спечелили точка?_
	— _Дотук спечелихме цял куп точки, но не бързай да се надуваш. И най-обикновено стечение на обстоятелствата би могло да те препъне. Знаеш какво да правиш, след като се озовеш там, нали?_
	И изведнъж _планът_ се появи в главата ми. Не ме питайте как точно, не знам.
	— _Може би няма да е зле да поразузная сам наоколо?_ — предложих.
	— _В никакъв случай. Не се издавай с безцелно мотаене насам-натам. Вземи алорните със себе си, влезте вътре, свършете това, за което сте дошли, и се омитайте._
	— _Още ли се движим в график?_
	— _Да, в случай че приключите тази вечер. Оставите ли го за утре, със сигурност ще си имате неприятности. И не опитвай да се свържеш пак с мен — не и преди да сте се измъкнали от града. Ще ми бъде забранено да ти отговарям. Успех!_ — И той пак се изгуби.
	Денят продължи не повече от три часа, но те ми се сториха като три години. Когато колебливата дневна светлина най-после се стопи без остатък, аз вече бях успял да се изнервя до краен предел.
	— Да вървим — казах на алорните. — Ако ни се изпречат някакви ангараки, постарайте се да ги неутрализирате бързо. И никакви излишни шумове.
	— Какъв е планът? — попита ме Черек.
	— Ще го доизмисля пътьом — отвърнах му аз.
	Черек преглътна така, сякаш на гърлото му бе застанала буца, голяма колкото неговия юмрук.
	— Води ни — каза той все пак.
	Говорете каквото си искате за алорните, но не смейте да поставяте под съмнение тяхната смелост.
	Измъкнахме се от гъстака и кажи-речи пропълзяхме до ръба на блатото. Вече не се притеснявах особено за следите, които оставяхме. Гролимите, охраняващи тази част на блатото, бяха изпотъпкали всичко наоколо. Тук-там се виждаха и следи от огромните лапи на чандимите.
	Късметът ни продължаваше да работи. През последните няколко часа силният западен вятър бе помел снега от хълмовете. След не повече от час се озовахме на върха на един от тях и оттам за пръв път успяхме да огледаме Града на вечната нощ. Видяхме кулата на Торак, но не това бе най-голямата ми грижа в момента. Проблемът беше, че Ктол Мишрак се оказа заобиколен от доста солидна на вид каменна стена. Избълвах няколко кратки проклятия.
	— Какво има? — попита Драс.
	— Не виждаш ли стената?
	— Виждам я.
	— Това значи, че ще трябва да се промъкнем през някоя от портите, а вие тримата никак не приличате на гролими.
	Той сви рамене.
	— Много се притесняваш, Белгарат — изломоти после. — Просто ще избием пазачите.
	— Май ще трябва да се измисли нещо по-добро от това — каза тихо Алгар. — Хайде да проверим колко висока е стената.
	Вятърът бе облизал снега от хълмовете, но този сняг все някъде трябваше да се е дянал. Скоро разбрахме къде точно. В подножието на хълма ни очакваха преспи, дълбоки поне два метра.
	— Няма смисъл, Белгарат — каза ми Черек мрачно. — Ще се наложи да минем по пътя.
	Той посочи тясната криволичеща линийка, която свързваше склона на хълма с градската порта.
	— Черек, този път е по-крив от змия с потрошен гръбнак. Освен това снегът от двете му страни е натрупан на такава височина, че въобще няма да можем да видим, ако някой тръгне да ни пресреща. Ще се сблъскаме с него още преди да сме успели да го чуем.
	Черек смръщи вежди.
	— Просто ще бъдем нащрек — каза той след кратко умуване. — Ако успеем да ударим първи, какво по-голямо преимущество ще ни е необходимо?
	Това си беше пълна идиотщина, но пък и аз не можех да се сетя за нищо по-добро. Освен това нямахме излишно време за умуване. Имахме работа в Ктол Мишрак, която не търпеше отлагане.
	— Добре, ще опитаме — предадох се аз.
	Наистина срещнахме един гролим на път за града, но Рива и Алгар му видяха сметката с кинжалите си преди да успее да гъкне. После двамата го хванаха за ръцете и краката, залюляха го няколко пъти и го прехвърлиха над ръба на струпания встрани от пътя сняг. В това време Драс прикри локвата кръв с няколко шепи сняг.
	— Моите синове работят добре заедно, не мислиш ли? — отбеляза Черек с бащинска гордост.
	— Много добре се справиха — съгласих се аз. — А как да се махнем от тази пътека, преди да сме стигнали до градските порти?
	— Ще се приближим още малко и после ще си пробием тунел през снега. Последният ще срути тавана след себе си. Никой няма да разбере, че сме припарвали насам.
	— Хитро. Как сам не се сетих за това?
	— Вероятно защото не живееш в покрита със сняг страна. Когато бях на петнайсет, във Вал Алорн имаше една омъжена жена, на която бях хвърлил око. Нейният съпруг беше стар и много ревнив. През цялата зима поддържах тунел под снега чак до къщата им.
	— Какъв невероятно интригуващ епизод от твоето юношество. А тя на колко години беше?
	— О, на около трийсет и пет или нещо такова. Научи ме на куп неща.
	— Сигурно.
	— Мога да ти разкажа, ако искаш.
	— Може би някой друг път. В момента съм твърде зает. (Тоя разговор май трудно ще го намерите в Книгата на Алорните, а?)
	Алгар вървеше на няколко метра пред нас и надзърташе внимателно отвъд всеки ръб. Накрая се върна обратно.
	— Дотук е добре — отбеляза кратко. — Портите са кажи-речи след следващия завой.
	— Колко е висока стената? — попита баща му.
	— Не е чак толкова страшна. Около четири метра.
	— Добре — каза Черек. — Аз ще водя. Вие, момчета, си знаете работата.
	Те всички кимнаха и нито един не си и помисли да се обиди, задето го бяха нарекли „момче“. Черек живя повече от деветдесет години и до последния му ден те си останаха неговите „момчета“.
	Прокопаването на тунел под снега не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед, особено когато разполагаш със солидна помощ. Черек вървеше пръв и дълбаеше снега с огромните си лапи, Драс укрепваше тавана след него. Трети се движеше Рива, който се грижеше за стените.
	— Сега си ти — каза ми Алгар. — Лягай от време на време по пода и го заглаждай с корем.
	— За какво е всичко това? Нали няма да живеем тук? — оплаках се аз.
	— Но имаме намерение да се върнем обратно, нали? Аз ще тръгна последен, защото знам как да затворя входа, така че никой да не го забележи.
	Независимо от цялото бързане, все пак имахме още петнайсетина часа преди слънцето да надзърне отново над южния хоризонт. В следващите няколко часа дълбахме като къртици. По някое време се блъснах в крака на Рива.
	— Какво става? — попитах аз. — Защо спряхме?
	— Татко е стигнал стената — отвърна ми той. — Видя ли? Идеята не беше чак толкова лоша.
	— Кога сте се научили на тоя номер?
	— Правим го понякога, когато сме на лов, а и когато трябва да се промъкнем близо до враговете си.
	— А как ще се прехвърлим отвъд стената?
	— Аз ще се кача на раменете на Драс, а Алгар на раменете на татко. Ние с Алгар ще се покачим на стената и после ще ви изтеглим горе. Трикът сигурно нямаше да се получи, ако бяхме по-ниски. Идеята ни хрумна по време на последната война между клановете. — Рива погледна напред. — Да вървим! Татко е излязъл от тунела.
	Измъкнахме се внимателно навън и скоро стояхме редом със стената. Черек и Драс застанаха с лице към нея и длани, опрени върху каменната зидария, а Алгар и Рива се покачиха на раменете им, хванаха ръба на зъбера и се набраха нагоре.
	— Първо Белгарат — прошепна Рива отгоре. — Вдигнете го така, че да мога да го хвана за ръцете.
	Драс ме хвана за кръста и ме вдигна във въздуха. Точно тогава разбрах колко силни са всъщност ръцете на Рива. Той замалко не ми потроши пръстите, след като ме хвана „внимателно“ и ме изтегли при себе си, сякаш бях вързоп с мръсно пране.
	Най-накрая бяхме в пределите на града. Белдин ми бе описал Ктол Мишрак като предградие на Ада и аз не виждах причина да не се съглася с него. Сградите бяха струпани плътно една до друга, а тесните криволичещи улички бяха покрити от вторите етажи на къщите. Което, повярвайте ми, не е чак толкова лоша идея, като се има предвид колко на север се намираше градът. Така поне улиците не бяха затрупани със сняг. Пълната липса на каквито и да е прозорци по постройките правеше улиците да изглеждат като коридори на тъмница. Единственото осветление идваше от пръснати нарядко факли, които бълваха облаци зловонен пушек. Беше наистина потискащо, но ние с моите другари не държахме да се разхождаме по ярко осветени сокаци. Целта ни беше да се промъкнем незабелязани, а това упражнение се изпълнява най-лесно на тъмно.
	Не съм съвсем сигурен дали опушените коридори на улиците бяха напълно обезлюдени по силата на някаква уговорка между моя безтелесен приятел шегаджия и неговия конкурент, или това беше нещо съвсем обичайно за Града на вечната нощ. Чандимите бяха плъзнали из града, но ние така и не срещнахме жива душа, докато се промъквахме все по-дълбоко и по-дълбоко в самото сърце на Империята на ангараките.
	Накрая излязохме на един неголям площад в центъра на града и сред опушения мрак пред нас се възправи желязната кула, която ми бе описал Белдин. Като се има предвид маниакалната завист на Торак, кулата, естествено, беше по-висока от тази на Алдур. Нейната монументалност беше отвратителна. От желязо трудно може да се направи красива сграда. Кулата на Торак беше черна и дори от разстояние изглеждаше проядена. Бяхме застанали пред един своеобразен паметник на егото на Бога-Дракон. Обсипаната с шипове врата се пазеше от две хрътки.
	— Сега какво? — прошепна Алгар.
	— Нищо по-лесно от това — заяви Драс уверено. — Просто ще се разходя дотам и ще им сцепя кратуните с моята секира.
	Трябваше да пресека подобни мераци още от самото начало, защото останалите алорни като нищо можеха да решат, че идеята всъщност не е чак толкова лоша.
	— Не става — казах бързо. — Още щом те мернат, ще се разджавкат и ще събудят целия град.
	— Е, как тогава ще се промъкнем край тях? — попита Драс, нацупен като малко дете, на което току-що са забранили да дърпа повече котката за опашката.
	— Работя по въпроса.
	Наистина се бях размислил здравата и изведнъж ме осени спасителната идея. Убеден бях, че ще проработи, тъй като вече я бях използвал веднъж.
	— Хайде да се изтеглим в тази улица — промърморих тихо. — Ще трябва да се преобразя.
	— Като вълк далеч не си толкова голям, колкото са те, Белгарат — отбеляза Черек.
	— Нямам намерение да се преобразявам във вълк — успокоих го аз. — Между другото, няма да е зле да отстъпите на няколко крачки. Може и да се окаже опасно, поне докато не успея да овладея процеса.
	Тримата отстъпиха нервно.
	Не се превърнах във вълк, нито пък в сова или орел, още по-малко в дракон.
	Преобразих се в порова котка.
	Алорните се отдръпнаха още повече.
	Номерът сигурно нямаше да се получи, ако Хрътките на Торак бяха истински кучета. И най-глупавото куче знае, че скунксовете и поровите котки трябва да се заобикалят отдалече. Но чандимите всъщност не бяха кучета. Те бяха гролими и това ги караше да гледат на дивите животни с презрение. Размахах заплашително петнистата си опашка и изсъсках предупредително, за да се поупражня. След това се насочих право към чандимите. Щом приближих достатъчно, за да ме видят, единият от тях изръмжа:
	— Махай се! — Гласът му звучеше така, сякаш дъвчеше думите.
	Не му обърнах никакво внимание и продължих да се приближавам. Като прецених, че са вече в обсега ми, се обърнах и насочих най-опасната част от новопридобитото си тяло право към тях.
	(Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности. Самата процедура беше доста нелицеприятна, а аз не искам да обидя дамите, които биха прочели моите писания.)
	Когато едно истинско куче бъде „напарфюмирано“ от скункс или от порова котка, то тутакси надава пронизителен вой, съпроводен от сърцераздирателно квичене и джавкане, за да може целият свят да разбере колко неприятно му е всъщност. Вече обясних, че стражите пред кулата на Торак не бяха истински кучета, но въпреки това се разквичаха като наритани помияри и тутакси взеха да се търкалят в снега и да търкат бясно с лапи муцуните и очите си.
	Гледах ги известно време от чисто научно любопитство и след това им пръснах още една доза, за всеки случай.
	Когато ги видях за последен път, те търчаха като бесни из площада, спирайки на всеки няколко метра, за да се отъркалят отново в снега. Вече не джавкаха, а просто скимтяха.
	Приех собствената си форма и махнах на Черек и момчетата да се приближат. После се обърнах към вратата и я докоснах с върховете на пръстите си. Почти на мига открих тайната ключалка, която се оказа учудващо елементарна. Елиминирах я и отворих бавно вратата, милиметър по милиметър. Въпреки това пантите проскърцаха. Звукът ми се стори почти пронизителен, но не вярвам да се е чул твърде надалеч.
	Черек и синовете му доближиха на няколко метра от мен и се заковаха на място.
	— Хайде де — прошепнах им аз нетърпеливо.
	— Ъ-ъ… добре, Белгарат — каза Черек крайно колебливо. — Всъщност защо не тръгнеш пръв? Ние ще те последваме.
	Той май се опитваше да си задържи дъха.
	— Не ставай идиот — троснах му се аз. — Чандимите отнесоха цялата воня. Не съм толкова несръчен, че да се опръскам сам.
	Въпреки уверенията ми, четиримата гиганти се приближиха доста неохотно.
	Аз промърморих няколко защитни заклинания и се промъкнах с рамото напред в пълния мрак, който цареше във вътрешността на кулата. От малката торбичка на кръста си измъкнах свещ и докоснах фитила й с палец. Мижавото пламъче освети неголямото помещение, в дъното на което мярнах извисяващо се нагоре стълбище.
	— Сега накъде? — попита нервно Черек.
	— Нагоре по стълбите, предполагам — отвърнах му аз и посочих виещата се в мрака желязна спирала. — Няма кой знае каква полза да си строиш кула, ако не смяташ да се заселиш на върха й. И все пак първо ще огледам наоколо.
	Прикрих пламъчето на свещта с длан и огледах помещението. Зад стълбището открих врата, която не бях видял преди. Докоснах я и веднага усетих стълбите от другата й страна. Те обаче слизаха надолу. Обзе ме усещането, че все някога ще трябва да разбера къде водят. Не знаех защо, просто усещах, че се налага. През следващите близо три хиляди години запазих спомена за това къде точно се намират стълбите. После, когато се върнах в Ктол Мишрак заедно с Гарион и Силк, най-накрая разбрах какъв е бил смисълът на всичко това.
	Тогава обаче просто се върнах обратно при алорните, посочих им железните стълби, които водеха нагоре, и им казах:
	— Оттук. Да вървим!
	Черек кимна, пое свещта от мен и после измъкна меча си. Тръгна нагоре, следван от Рива и Алгар. Ние с Драс останахме последни.
	Дълго се изкачвахме. Кулата на Торак се оказа дори по-висока, отколкото ни се беше сторила отвън. На практика няма никакъв смисъл една кула да е чак толкова висока, но вие знаете какъв е Торак. Ако можеше, той би си вдигнал кула чак до звездите.
	Накрая все пак се добрахме до върха, където ни очакваше нова желязна врата.
	— Сега какво? — прошепна ми Черек.
	— Отвори я — казах му аз. — По принцип Торак не би трябвало да може да ни направи каквото и да е, но докато не влезем, няма да разберем. Все пак опитай да вдигаш по-малко шум.
	Черек пое дълбоко въздух, подаде свещта на Алгар и сложи ръка на дръжката.
	— Бавно — предупредих го аз.
	Той кимна и натисна дръжката с цялото внимание, на което бе способен.
	Белдин се оказа прав. Торак наистина бе направил нещо, за да предотврати ръждясването на кулата си. Вратата вдигна незначителен шум, докато Мечото рамо я отваряше милиметър по милиметър.
	Черек надзърна зад нея.
	— Вътре е — прошепна той. — Мисля, че спи.
	— Добре — изръмжах аз. — Да приключваме. Нощта няма да трае вечно.
	Промъкнахме се внимателно в стаята отвъд желязната врата. Веднага забелязах, че при всичките си останали недостатъци, Торак е и плагиат. Неговата стая приличаше досущ на тази на Учителя, но всичко беше направено от желязо. Единствената светлина идваше от горящата камина.
	Богът-Дракон спеше в леглото си, но сънят му явно не беше от приятните. Той се въртеше и стенеше, сякаш постелята му бе изплетена от тръни. Огънят вероятно продължаваше да го гори. Лицето му беше покрито с желязна маска, която точно предаваше чертите такива, каквито бяха преди да реши да си поиграе с мощта на Сферата. Странно, но за разлика от своите копия, пръснати по храмовете на ангараките, тази маска се движеше и изражението върху металното лице хич не беше от приятните. Торак очевидно страдаше от непоносима болка. Може и да ви се стори жестоко, но не изпитвах и капка съчувствие към него. Най-ужасяващият детайл от спящото лице на Бога бе широко отвореното му ляво око, което продължаваше да гори с видим пламък.
	Докато обезобразеният Бог се гърчеше в своя изтъкан от кошмари сън, горящото му око ни следеше неотлъчно, макар Торак да изглеждаше абсолютно неспособен да ни попречи по какъвто и да е начин.
	Драс застана до леглото му и го погали бавно с острието на бойната си секира.
	— Бих могъл да спестя на света много неприятности — предложи той.
	— Не говори глупости — казах му аз. — Секирата ти не може дори да го одраска. Най-много да го събудиш.
	Огледах се наоколо и точно срещу вратата, през която бяхме влезли, видях още една. Други изходи в помещението просто нямаше, което значително облекчаваше задачата ми.
	— Да вървим, господа — казах на гигантските алорни. — Време е да направим това, за което сме дошли.
	Наистина беше време. Не ме питайте как разбрах. Прекосих стаята на Торак и отворих втората врата. През цялото време горящото око продължаваше да ни гледа втренчено.
	Стаята отвъд вратата се оказа далеч по-малка, почти с размерите на килер. В самия й център беше сложена желязна маса, по средата на която се мъдреше желязна кутийка. Кутийката излъчваше меко сияние, сякаш току-що я бяха извадили от ковашка пещ. Но вместо в червено, тя сияеше в синьо.


>>	Петнадесета глава

	— Защо свети като жив въглен? — прошепна Драс.
	— Може би се радва да ни види — отвърнах му. Откъде можех да зная защо свети Сферата?
	— Безопасно ли е да се докосва кутията? — попита досетливо Алгар.
	— Не съм съвсем сигурен — казах. — Самата Сфера е опасна, но за кутията не знам.
	— Все някой от нас ще трябва да я отвори — уточни Алгар. — Торак може да я е сложил тук, за да ни измами. Ами ако кутията е празна, а Сферата е някъде другаде?
	Знаех вече кой трябва да отвори кутията и да извади Сферата. Необходимостта, която ни бе довела дотук, беше вложила по някакъв начин тази информация в главата ми още преди да се озовем на върха на кулата. Знаех също така, че решението трябва да бъде взето доброволно и затова нямах намерение да подтиквам насила никого от тримата.
	— Сферата те познава, Белгарат — каза ми Черек. — Направи го ти!
	Поклатих глава.
	— Не аз съм избраникът. На мен са отредени други дела, а онзи, който извади Сферата, ще бъде обречен да стане неин пазител до края на дните си. Някой от вас тримата ще трябва да го стори.
	— _Ти_ реши кой да бъде — каза Черек.
	— Забранено ми е да го правя.
	— Всичко е адски просто, Белгарат — обади се Драс. — Един по един ще опитаме да отворим кутията. Който не умре, той ще е избраният.
	— Не — заявих категорично аз. — На _всеки_ от нас са отредени важни дела и умирането в Ктол Мишрак не е сред тях.
	Втренчих се в кутията с присвити очи.
	— Искам всеки от вас да се вслуша внимателно в гласа на сърцето си. Сферата е най-могъщото нещо на света. Онзи, който я вземе в ръце, ще може да направи каквото си пожелае, но Сферата ще очаква от него да върши само онова, което е необходимо. Това парче скала също има свое предназначение и ако някой се опита да кривне от предначертания път, Сферата никак няма да му се зарадва. Торак изпита нейния гняв на гърба си. Трябва ни човек, който да не е прекалено амбициозен. Трябва да ни човек, който доброволно ще посвети живота си на Сферата, без да има правото да я използва. Ако мисълта за неограничената й мощ гъделичка дори мъничко самолюбието ви, тогава по-добре се откажете навреме.
	— Което ще рече, че избраният със сигурност не съм аз — отбеляза Черек. — Аз съм крал и трябва да бъда амбициозен. Още първия път, когато се напия, тутакси ще опитам да направя нещо с нея.
	Той погледна към синовете си.
	— Някой от вас ще трябва да е, момчета.
	— Аз най-вероятно ще успея да обуздая амбицията си — каза Драс, — но си мисля, че на пазителя на Сферата трябва да му сече малко повече пипето от мен. В битка никой не може да ми се опре, но от много мислене ме заболява главата.
	Това откровено признание тутакси издигна Драс в очите ми.
	Рива и Алгар се спогледаха един друг. После Рива сви рамене и на лицето му грейна една от онези негови момчешки усмивки.
	— Е… — започна той — и без друго едва ли ще намеря нещо по-важно за правене.
	Той се пресегна, отвори кутията и извади Сферата.
	_„Точно така!“_ — възкликна ентусиазирано гласът в моята глава.
	— Ами, след като приключихме с това — намеси се Алгар, — не е ли по-добре да се махаме оттук?
	(Ето това се случи в кулата на Торак. Всички дрънканици за „зли сили“ в Книгата на Алорните са измъдрени от някой писач с твърде развинтено въображение. Не че го виня за това. И аз се увличам от време на време. Истинските факти винаги са ми се стрували твърде прозаични.)
	— Скрий я в пазвата си — казах на Рива. — Тя явно е малко развълнувана и блясъкът й може да ни издаде.
	— Няма ли тогава да заблестя и аз? — попита Рива. — Така де, нали и кутията светеше преди да извадя Сферата от нея.
	— Опитай и ще разбереш — предложих му аз.
	— От това блестене дали ще боли? — поинтересува се той с лека тревога в гласа.
	— Едва ли. Не се притеснявай, Рива. Сферата много те харесва. Тя няма да ти навреди.
	— Белгарат, та това е просто един камък. Как би могъл да харесва когото и да било?
	— Това не е обикновен камък. Просто я прибери, Рива, и да се махаме по-скоро оттук.
	Рива преглътна с мъка и пъхна Сферата в пазвата си. После измъкна бавно ръка, сякаш уплашен да не разбута нещо, и сведе поглед към гърдите си.
	— Вече не блещука — отбеляза с пресъхнало гърло.
	— Видя ли? Крайно време е да се научиш да ми вярваш, момче. На двама ни предстоят още много дела, които ще трябва да свършим заедно, и си мисля, че ще е доста по-лесно, ако престанеш да задаваш глупави въпроси.
	— _Глупави?_ — засегна се Рива. — След онова, което се е случило с Торак, не мисля, че въпросите ми са глупави.
	— Да речем, че просто не съм намерил подходящата дума. Време е да вървим.
	Направо си глътнах езика, когато миг, преди да се измъкнем от стаята, Торак изкрещя. Не, не беше дори крясък. По-скоро изпълнен с безсилие вой. Макар и потънал в безпаметен сън, Богът-Дракон усещаше, че му отнемаме Сферата. Той беше безсилен да си я върне, но въпреки това писъкът му замалко не ме накара да изскоча от собствената си кожа.
	Ужасно мразя да ме стряскат така. Винаги съм го мразел. Затова се обърнах, отидох до леглото на Торак и му просъсках в ухото:
	— Заспивай отново, Торак.
	Понечих да се върна при алорните, но вместо това се обърнах отново към обезобразения Бог и добавих:
	— Един съвет от мен, братко на моя Учител, като знак на благодарност за неоценимата помощ, която ни оказа. Не си и помисляй да дойдеш отново за Сферата. Моят Учител е твърде благ. Но аз не съм. Ако още веднъж се доближиш до нея, ще те хапна за закуска.
	Това, разбира се, си беше чисто перчене, но много ми се щеше да му кажа нещо, затова реших да си позволя известна волност.
	Когато след време Торак се събуди, той беше толкова ангажиран да наказва виновните според него ангараки, че даде на мен и алорните добра начална преднина.
	Ние се промъквахме надолу по безкрайните стъпала, като се ослушвахме за забързаните стъпки на гролими. В кулата обаче цареше мъртва тишина.
	Когато най-после се добрахме до входа, аз пръв огледах покрития със сняг площад. Той изглеждаше все така безлюден. Късметът ми явно все още действаше.
	— Да вървим! — каза сприхаво Драс.
	Преди около две години си говорихме с принц Кхелдар на дълго и широко по този въпрос. Той твърдеше, че крадците винаги изпитват непреодолимо желание да се махнат възможно най-бързо от местопрестъплението, което често прави измъкването далеч по-рисковано от самото проникване с взлом. Не мога да не се съглася с него. Откраднеш ли нещо, първият ти инстинкт е да си плюеш на петите, но ако не искаш да те спипат, по-добре загърби това желание.
	Вонята, с която бях прогонил Хрътките на Торак, беше все още доста силна, тъй че ни се наложи да поемем дълбоко въздух, преди да прекосим площада.
	— Как мислиш — прошепна ми Черек, докато се промъквахме на пръсти из мрачните тунели на града, — дали ще е безопасно да се измъкнем по същия път, по който дойдохме?
	Вече умувах по въпроса, но все още нямах готов отговор. При цялото си внимание на идване, ние все пак бяхме оставили някакви следи. Познавах Торак достатъчно добре, за да съм убеден, че той няма да поведе лично потерята. Най-вероятно щеше да остави това на някой от своите довереници — Ктучик или Урвон. Ако се съди по разказа на Белдин, едва ли си струваше да се притеснявам от Урвон. Виж, за Ктучик не знаех все още нищо. Нямах никаква представа за способностите на другия ученик на Торак, а нямах и желание да го опознавам отблизо точно сега.
	По очевидни причини бе изключено да поемем на север. Торак вече беше окупирал подстъпите към моста, а аз не смятах да си пробивам път със сила, ако това въобще беше възможно. Да тръгнем на запад щеше да е вероятно не по-малко опасно. Налагаше ми се да допусна, че Ктучик е не по-малко способен от мен самия, поради което сигурно вече бе надушил нашите следи. И накрая, да се забиваме по-навътре в Малория си беше очевидно безумие, след като спасението ни се намираше точно на противоположната страна.
	Накратко, можехме да тръгнем само в една посока — на юг.
	— Готови ли сте за малко сборичкване? — попитах алорните.
	— Какво имаш предвид? — поинтересува се Черек.
	— Защо не вземем да се сдърпаме със стражите при северната порта?
	— Мога да се сетя поне за десетина причини, поради които не бива да го правим — каза мрачно Рива.
	— Аз пък мога да се сетя за по-добра причина, поради която трябва да го направим. Не знам след колко време ще се събуди Торак, но едва ли ще приеме философски загубата на Сферата. Първата му работа, щом стъпи на крака, ще е да организира потеря.
	— Естествено — съгласи се Желязната Хватка.
	— А ние искаме преследвачите да тръгнат в погрешна посока, нали така? Купчината мъртви гролими при северната порта най-вероятно ще насочи потерята точно в тази посока.
	— Май да.
	— Да вървим тогава да натръшкаме малко гролими.
	— Чакай — възпротиви се Черек. — Ако ще се връщаме по пътя, по който дойдохме, тогава едва ли е добре да привличаме вниманието точно към тази порта.
	— Ние _обаче_ няма да се върнем по същия път.
	— Накъде ще тръгнем тогава?
	— На юг, естествено… или по-скоро на югозапад.
	— Не разбирам.
	— Довери ми се.
	Черек се разпсува. Явно и той мразеше да му се казва „довери ми се“ не по-малко от мен самия.
	При северната порта заварихме шестима облечени в черни наметала гролими. Обработихме ги за рекордно време. Вярно, имаше няколко приглушени вика и няколко драматични стенания, но тъй като никоя от къщите в Ктол Мишрак няма прозорци, никой не чу нищо.
	— Добре — каза Драс, докато обърсваше окървавената си секира в наметалото на един от мъртвите гролими, — а сега какво?
	— Връщаме се обратно при тунела.
	— Белгарат — тросна ми се Драс, — ние искаме да се _махнем_ от Ктол Мишрак!
	— Ще излезем през портата, ще отидем до тунела и после ще тръгнем покрай стената, докато не стигнем реката.
	— От външната страна на стената има пътека — отбеляза Рива. — Защо е нужно въобще да минаваме през тунела?
	— Защото Хрътките на Торак ще надушат миризмата ни, а ние искаме те да си помислят, че сме тръгнали на север. Ще ни е нужна известна преднина.
	— Много хитро — промърмори Алгар.
	— Не разбирам — каза Драс.
	— Реката най-вероятно е замръзнала, нали така? — попита го Алгар.
	— Сигурно е замръзнала.
	— Значи това ще я направи по удобна от който и да е път, без дървета или хълмове, които да ни се пречкат.
	Драс се замисли. После едрото му лице постепенно грейна от прозрението.
	— Знаеш ли какво, Алгар — каза той, — мисля, че ти наистина си прав. Белгарат несъмнено е един много мъдър стар човек.
	— Какво ще кажете да оставим хвалбите за някой друг път? — предложи им нетърпеливо Рива. — Аз съм онзи, който носи отговорността за Сферата и като неин пазител нямам търпение да се измъкна по-скоро от това проклето място.
	Поехме с бърза крачка обратно към централната порта и не след дълго се добрахме до нашия тунел. Наоколо се бяха появили множество следи, оставени в снега от гролимите или пък от патрулиращите ангараки. Тръгнахме по пъртината на изток и така стигнахме до ъгъла на градската стена. Завихме на юг и продължихме към реката. Бяха ни необходими около два часа, за да стъпим на брега.
	Естествено, повърхността й беше замръзнала, а вятърът бе помел старателно снега от леда. Реката криволичеше като черна лента през разстлалото се пред нас, покрито с дълбоки преспи поле.
	— Какъв късмет — каза Драс, — така няма да оставяме и следи.
	— Ами нещо такова имах предвид и аз — отвърнах му малко кисело.
	— И как разбра, че върху леда няма да има поне метър сняг?
	— Бурята дойде от запад. По реката няма нищо, което да спира вятъра, за да се натрупат преспи. Затова той просто е изчистил повърхността като по поръчка. Всичкият сняг трябва да се е събрал в подножието на планините на Западна Карандия.
	— На теб май нищо не ти убягва, а, Белгарат?
	— Старая се. Хайде да тръгваме, че вече почна да ме мъчи носталгия по дома.
	Преди да стъпим върху леда, внимателно заметохме следите, които бяхме оставили по брега. После се доближихме плътно до отсрещния бряг, за да избегнем отблясъците, които хвърляха забучените върху градската стена факли. Накрая поехме надолу по замръзналото корито.
	През по-голямата част от времето по-скоро се пързаляхме, макар че се опитвахме да крачим. След около три часа дрипавите облаци, които покриваха южния хоризонт, започнаха да просветват.
	— Слънцето ще изгрее скоро — отбеляза Алгар. — Дали изгревът ще събуди Торак?
	Не бях съвсем сигурен как точно стоят нещата по този въпрос.
	— Ще проверя — отвърнах.
	Неканеният гост в главата ми бе споменал, че не е желателно да се обръщам към него, докато сме в града. Е, вече не бяхме в града.
	— _Буден ли си?_ — попитах на ум.
	— _Само без обиди._
	— _Не го направих нарочно. Въпросът за събуждането на една друга персона стои ребром. Взехме онова, за което бяхме дошли. Това ли е краят на поредното СЪБИТИЕ?_
	— _Горе-долу. По принцип всичко ще свърши едва след като прекосите Източното море._
	— _Можеш ли да ми кажеш кога ще се събуди Торак?_
	— _Не. Сам ще разбереш._
	— _Едно-две подсказвания няма да са ми излишни._
	— _Съжалявам, Белгарат. Просто продължавайте напред. Дотук се справяте добре._
	— _Благодаря._ — Това едва ли му прозвуча особено искрено.
	— _Хареса ми как се оправи с онези Хрътки. Никога нямаше да ми хрумне да постъпя така. Как се сети?_
	— _Като момче имах една доста неприятна среща с подобно вонящо животинче. Такива неща не се забравят лесно._
	— _Сигурно. Продължавай напред и си дръж ушите отворени._ — И гласът изчезна за пореден път.
	След около четвърт час разбрах какво точно е имал предвид, когато ми каза да си държа ушите отворени. Макар че едва ли бих го пропуснал, дори да спях непробудно. В една от версиите на _Книгата на Торак_ се описва събуждането на Бога-Дракон. Очевидно част от уговорката между гласа в моята глава и този в главата на Торак е бил точният момент, в който обезобразеният Бог е трябвало да се събуди. Именно затова Едноокия се събуди с изгрева на слънцето. По онова време вече бяхме поне на десет мили от града, но дори там чувахме съвсем отчетливо как беснее Торак и как руши Ктол Мишрак в гнева си. Дори собствената му кула не останала непокътната. Като се замисля, това спокойно би могъл да бъде и най-впечатляващият нервен срив в историята на нашия свят.
	— Какво ще кажете да потичаме известно време? — предложи Алгар, след като ревът на Торак събори снега от околните дървета.
	— Ние вече тичаме — уточни Драс.
	— Ами тогава да се затичаме по-бързо — настоя Алгар, след което ни показа, че алорните неслучайно са го кръстили Леката стъпка.
	(_Книгата на алорните_ разказва за случилото се в Малория. Историята, която можете да намерите там, е пропита с драматизъм, възхищение и мистична иносказателност. Аз лично съм я цитирал по ред поводи. Вярно, авторът си е позволил доста свободно тълкувание на фактите, но въпреки това историята си я бива. Въпросният автор, разбира се, е алорн и може би причината да отдава такова голямо значение на Островния мост се крие именно във факта, че е бил открит от алорните. Аз всъщност така и не видях този мост по време на нашето пътуване, най-вече защото на връщане вероятно беше заварден поне от стотина ангарака. Ние се добрахме до Малория по замръзналата повърхност на Източното море и се прибрахме у дома пак по същия маршрут.)
	Нервният изблик на Торак не се отрази никак добре на бойния дух на чандимите, гролимите и обикновените жители на Ктол Мишрак. По-късно Белдин научи, че именно Ктучик е успял да въдвори ред сред ангараките, при това благодарение на безграничната си бруталност. Патрулите открили шестимата мъртви гролими при северната порта и Ктучик тутакси изпратил Хрътките на север и запад, без дори да му хрумне, че може да сме се опитали да го изиграем.
	Денят не продължи особено дълго, но дори арктическата нощ не можа да ни забави особено. Следвахме Алгар по протежение на реката, доколкото ни позволяваха силите.
	Малко след началото на следващия кратък ден обаче, Хрътките най-вероятно са се върнали при руините на Ктол Мишрак, за да докладват на Ктучик, че не са открили и следа от нас. Именно тогава учениците на Торак разшириха периметъра на своето издирване. Накрая една от Хрътките с по-остро обоняние все пак успя да надуши дирята ни. И истинското преследване започна. Ктучик превърна още няколкостотин гролима в чандими и ги насъска подир нас. Не след дълго воят на зловещите слуги на Торак се разнесе зад гърба ни.
	— Какво ще правим сега, Белгарат? — изпъшка Черек. — Ние с момчетата започнахме да капваме. Не знам колко време ще можем да тичаме така.
	— Ще опитам да направя нещо — казах му. — Хайде да спрем и да си поемем дъх, а в това време ще измисля нещо.
	Спряхме и аз се заех да прехвърля набързо фактите. В пазвата на Рива се криеше неограничена сила, но на него не му беше позволено да се възползва от нея. От друга страна, ако сметките ми се окажеха верни, нямаше и да му се наложи да го прави.
	— Добре — казах, — ето какво ще направим. Рива, когато Хрътките се покажат, искам от теб да извадиш Сферата и да я вдигнеш високо, така че те да я видят.
	— Но нали не трябваше да я използвам?
	— Не ти казвам да я използваш. Просто я вдигни високо над себе си. Искам чандимите добре да я видят и което е още по-важно, искам Тя да ги види.
	— И какво ще постигнем с това?
	Честно казано, и аз самия не бях съвсем наясно, но пък предчувствах какво ще последва.
	— Твърде дълго е за обяснение. Да съм грешил досега?
	— Ами… май не.
	— Тогава трябва да ми се довериш, щом ти казвам, че знам какво правя.
	Всъщност горещо се молех наистина да се окажа прав. Не ни се наложи да чакаме дълго, преди първите няколко Хрътки да се появят иззад близкия завой на замръзналата река.
	— Хайде, Рива — подканих сина на Черек, — направи го _сега._ Вдигни Сферата! Не се опитвай да искаш каквото и да е от нея, просто я задръж високо над главата си. И не я стискай. Знам колко са яки ръцете ти. Ако се превъзбудиш, като нищо можеш да я направиш на сол. Тогава наистина ще загазим.
	— Като че ли вече не сме загазили — промърмори Черек.
	— Чух те — троснах му се през рамо аз.
	Рива въздъхна, измъкна Сферата и я вдигна над главата си.
	— Сбогом, татко — каза той мрачно.
	При вида на блещукащата в ръката на Рива Сфера Хрътките се опитаха да заковат на място.
	После Сферата изведнъж помръкна.
	Рива изпъшка.
	Сферата се пробуди отново, но този път сиянието й не беше синьо. Светлината, която буквално изригна от нея, беше изпепеляващо бяла и около три пъти по-ярка от слънцето.
	Чандимите забиха нокти в леда, нададоха пронизителен вой и започнаха да се блъскат един в друг като обезумели. Не знам дали някой от тях после си е възвърнал зрението, но съм убеден, че когато хукнаха да се спасяват, никой от тях не виждаше абсолютно нищо.
	— Я виж ти — възкликнах аз. — Номерът взе че стана. Забележително!
	— Белгарат! — в гърлото на Черек изкъркори ярост. — Да не искаш да кажеш, че не си бил сигурен?
	— Е, планът ми беше теоретически издържан — заявих аз невъзмутимо. — Проблемът с теориите е, че не знаеш дали действат, преди да си ги проверил на практика.
	— Какво стана? — поинтересува се Драс.
	Аз свих рамене.
	— На Рива е забранено да използва Сферата. Затова и тя му позволява да я докосва. Той не може да направи каквото и да е, но това не важи за Нея. Както вече споменах, тя харесва Рива. Нарочно го изложих на опасност и така принудих Сферата да поеме нещата в свои ръце. Всичко мина доста гладко, не мислите ли?
	Тримата ме бяха зяпнали с очи, изпълнени с ужас.
	— Напомни ми никога да не играя с теб на зарове, Белгарат — каза накрая Драс. — Ти поемаш твърде много рискове.
	Подгонени едновременно от Торак и Ктучик, Хрътките продължиха да прииждат. Гролимите също. След гролимите се появиха конници с шлемове и плетени ризници, помъкнали всевъзможни оръжия. Това бяха първите мурги, които виждах през живота си. Още тогава не ги харесах, а през годините определено не ми станаха по-симпатични. Конете им бяха доста по-едри от понитата, използвани по това време отвъд Източното море. Въпреки това мургите изглеждаха твърде едри за конете си.
	(Оттук нататък ще споменавам мургите, надраките и тулите от време на време в своя разказ, затова може би няма да е зле да ви обясня кои всъщност са те. Трите ангаракски племена, които след разрушаването на Ктол Мишрак мигрираха в западната част на континента, всъщност не бяха никакви племена. Това си бяха все ангараки, които обаче след хилядолетния живот в Града на Безкрайната Нощ бяха разделени на три различни касти. На староангаракски думата „мурго“ означава „воин“, думата „надрак“ означава „гражданин“, а думата „тул“ — „крепостен селянин“ или просто „роб“. Мургите имат телосложението на воини — широки рамене, тесен кръст и като цяло атлетична фигура. Надраките са по-стройни. Тулите приличат на работни добичета — яки и издръжливи. През последните хиляда години Торак беше толкова погълнат от страстта си да покори Сферата, че така и не обърна внимание какво става в Ктол Мишрак. Затова просто реши, че става въпрос за три различни племена. Това беше една от причините, поради които миграцията на ангараките на запад не мина гладко. Мургите смятаха, че да работят е под тяхното достойнство. Тулите се оказаха твърде тъпоумни, за да се възползват от ситуацията и да извоюват поне някаква частична свобода. А надраките просто се сджавкаха едни с други.)
	Хрътките, стреснати от случилото се с техните събратя, набързо се изтеглиха, докато в същото време мургите и гролимите ни връхлетяха като лавина. Този път дори не ми се наложи да казвам на Рива какво да прави. Той сам извади Сферата и я вдигна високо над главата си.
	Още веднъж Сферата помръкна, за да пламне след това. Този път обаче това не беше всичко. За пръв път в своята история Ктол Мишрак беше ярко осветен. Западните склонове на Карандските планини, Източното море чак до самия полюс и на запад крайбрежието на Мориндия също бяха погълнати от светлина. Тя бе толкова ярка, колкото онази, която достигна до нас в Корим около хиляда години по-късно.
	Атакуващите мурги и гролими бяха изпепелени на мига. Именно тогава за пръв път осъзнах, че Сферата притежава още едно по-специално качество — коректност. Тя предупреждаваше хората, преди да излее гнева си върху тях. Точно затова бе ослепила Хрътките — за да предупреди останалите какво ги чака. Но предупреждаваше само веднъж. Ако хората решаха да го пренебрегнатите просто не получаваха втори шанс да размислят.
	Алорните бяха изумени от мащабите на разигралата се пред очите им сцена. Хрътките се възползваха от моментното ни объркване, за да ни заобиколят и изпреварят. Светлинният взрив бе ослепил и нас, затова за известно време се лутахме в пълен мрак. Нашата временна слепота и непрекъснатите атаки на Хрътките скоро ни принудиха да забавим ход.
	— Колко още остава до брега? — изпъхтя Черек.
	— Нямам никаква представа — признах си.
	— Работата нещо не върви на добре, Белгарат.
	— Излишно се тревожиш. — После се обърнах към най-малкия му син. — Дръж я все така над главата си, Рива. Нека тя вижда какво се приближава към нас.
	Продължихме надолу по течението на реката. Походът ни беше накъсван на няколко пъти от проблясъците на Сферата и съпътстващия ги тътен. Хрътките виеха от непоносима болка или просто изчезваха, но въпреки това техните събратя прииждаха отново и отново.
	— Нападат ни в гръб, Белгарат! — извика Драс някъде зад мен. — И Торак е с тях!
	Аз избълвах няколко цветисти проклятия. Боговете не биваше да се месят. Такава беше уговорката — спорът трябваше да бъде решен между простосмъртните.
	— _На него позволено ли му е да се забърква?_ — почти извиках на гласа в главата си.
	— _Не, разбира се!_ — Моят неканен спътник изглеждаше не по-малко ядосан от мен самия. — _Той играе нечестно!_
	— _Това означава ли, че правилата са се променили?_
	— _Боя се, че да. Но все пак внимавай. Една погрешна стъпка и тази част от Вселената може да се превърне в прах._
	Мисълта за това ме накара да преглътна мъчително.
	— _Трябва ли да използвам Сферата?_ — попитах плахо.
	— _В никакъв случай! Ако го направиш, тя ще се прилепи към теб и никога няма да можеш да се отървеш от Нея. Ще трябва да станеш неин пазител, а ти просто нямаш време за това. Рива трябва да го направи. Само в никакъв случай не му позволявай да унищожи Торак. Не на него е отредено да го стори._
	— Черек! — викнах рязко. — Вземи Драс и Алгар! Задръжте тая напаст, за да поговоря с Рива!
	Кралят на Алория кимна мрачно и тримата гиганти се разделиха, за да преградят пътя на нашите преследвачи. Не след дълго връхлитащите мурги разбраха защо не е хубаво да дразниш и без друго ядосан алорн. Кръв заля леда, а въздухът се изпълни с предсмъртни стонове. Никой от алорните не отстъпи и педя от мястото си.
	— Сега ме слушай внимателно, Рива — казах на Желязната Хватка. — Искам да се съсредоточиш върху ръката си.
	— Какво?
	— Не е нужно да разбираш. Просто се вгледай в ангараките и си помисли за онова, което искаш да им направиш. Освен всичко останало, Сферата е и оръжие, което няма защо да размахваш. Просто я почувствай и тя ще направи онова, което поискаш от нея.
	— Ти не каза ли, че не трябва да го правя? — възпротиви се той.
	— Правилата се промениха. Противникът играе нечестно, затова ние също ще похитруваме… малко. Но не се опитвай да нараниш Торак. Така можеш да унищожиш света.
	— _Какво_ мога да направя?
	— Чу ме много добре. Вместо да питаш, се концентрирай върху заличаването на ангараките от лицето на земята. Торак е достатъчно умен, за да схване намека. Поне се надявам да е така. След това най-вероятно няма повече да нарушава правилата.
	— Ще направя каквото мога. — Гласът му не прозвуча особено убедено. Въпреки това той вдигна Сферата и след това усетих как Волята му набъбва и набира сили.
	Но нищо не се случи.
	— Трябва да я освободиш! — извиках му аз.
	— Какво?
	— Мисълта ти е насочена правилно, трябва само да я освободиш.
	— Как?
	— Кажи нещо!
	— Какво да кажа?
	— Няма значение! Опитай със „Сега!“, „Изгори ги!“ или пък „Убивай!“
	— Давай! — изрева той.
	Това не беше точно думата, която аз бих използвал, но все пак свърши работа. Прииждащите ангараки започнаха да експлодират. Редица по редица.
	— Не можеш ли да им видиш сметката наведнъж? — попитах го аз.
	— Искаш ли ти да се пробваш? — изръмжа той със стиснати зъби.
	— Не мога, забранено ми е.
	— Тогава защо не ме оставиш да се оправям както мога?
	(Сега разбирате ли откъде идва пиперливият нрав на Гарион? Вярно, Рива беше един от най-незлобливите алорни, които някога съм познавал, но въпреки това не беше разумно човек да го ядосва.)
	След като близо две трети от ангараките се превърнаха в облачета пара и купчинки прах, останалите все пак схванаха за какво става дума. Обърнаха се и хукнаха през глава да се спасяват.
	Торак побесня. Той изрева като ранен звяр, но после инстинктивно прикри незасегнатата част от лицето си с ръка. Макар и разгневен до безумие, Богът-Дракон очевидно не искаше да изгуби и другото си око. Накрая на свой ред ни обърна гръб, нададе злобен вой и се отдалечи.
	— Вече можеш да спреш — подхвърлих аз на Рива.
	— Мога да ги догоня — предложи ентусиазирано той. — Мога да изтребя цялото им подло племе до крак. На Торак няма да му остане нито един поклонник.
	— Достатъчно — казах му. — Ти изпълни задачата си. Сега прибери Сферата.
	Черек, Драс и Алгар се върнаха при нас.
	— Добре се поразкършихме — отбеляза доволно кралят на Алория. — Но пък и Сферата си я бива.
	Алорни!
	Спуснахме се към устието на реката и оттам продължихме по заледената повърхност на Източното море. Хрътките поддържаха почетна дистанция, но продължаваха да ни следват.
	— _Те могат ли да ни създадат сериозни проблеми?_ — попитах моя безплътен приятел.
	— _Не за дълго. Някъде по средата на пътя ще им се наложи да се върнат._
	— _Защо?_
	— _Защото са гролими, Белгарат. Силата им ще се изпари, щом навлязат във вашата половина на морето._
	— _А Зедар?_
	— _Той е ученик на Торак. За учениците правилата са други. Ктучик и Урвон може да ви последват и по-нататък, но гролимите няма да могат._
	— _Защо?_
	— _Белдин ти обясни защо, забрави ли?_
	— _О, да, бях забравил. Гролимите губят силите си, щом напуснат земите на ангараките, нали така?_
	— _Именно. Значи си запомнил все пак._
	— _А сега какво?_
	— _Стъпваш първо с единия крак, после с другия. Можеш да стъпиш първо с левия, а можеш и с десния. Казват му „вървене“._
	— _Много смешно._
	През следващите два-три дена вървяхме кажи-речи без почивка през ужасното ледено плато, в което се бе превърнало Източното море. Хрътките продължаваха да вървят по петите ни.
	Морето, разбира се, не е разделено на две със специална линия, но ние веднага разбрахме кога сме достигнали средата, защото Хрътките тутакси се отказаха да ни преследват. Те се наредиха в редица и нададоха отчаян вой.
	— Късметът още не ни е изневерил — казах на алорните.
	— И откъде си толкова сигурен? — попита Черек.
	— Хрътките не могат да продължат нататък. Вече сме свободни да си вървим у дома.
	Оказа се, че малко съм прибързал с това заключение. Миг по-късно, този път пред нас, се появи друга, близо два пъти по-голяма Хрътка. Козината й излъчваше алено сияние.
	— Не си прави труда — казах на Рива, който тъкмо посягаше към пазвата си. — Това краставо псе е само илюзия. Него всъщност го няма.
	— Не си мисли, че си се измъкнал завинаги, Белгарат — озъби ми се чудовищното създание. Думите се търкаляха из устата му като камънаци по планинско свлачище.
	— Ти трябва да си Урвон — казах невъзмутимо. — Или пък Ктучик.
	— Сам ще трябва да се сетиш кой съм. Ние с теб ще се срещнем отново, старче. Имаш думата ми. Сега спечели, но следващия път може да не излезеш, чак такъв късметлия.
	И звярът изчезна яко дим.


>>	Шестнадесета глава

	Достигнахме брега на Мориндия няколко дена по-късно. С всяко изминало денонощие слънцето изгряваше малко по-рано и се задържаше по-дълго на небосклона. Суровият студ ставаше по-поносим. Задаваше се пролет.
	Решихме този път да не прекосяваме арктическата пустош на Мориндия. Вместо това се насочихме на юг. Вече не ни заплашваше никаква опасност и всичко, което искахме, бе малко по-топъл климат. Вървяхме успоредно с бреговата линия, докато се добрахме до днешен Гар ог Надрак, който по онова време беше част от източна Алория. Черек беше крал по тези диви места, макар поданиците му там да се брояха на пръсти. Малкото алорни, които живееха в тази част на кралството, бяха до един привърженици на Култа към Мечката, което правеше срещите с тях нежелателни. От самата поява на култа неговите поклонници се бяха зарекли да се докопат до Сферата, а на нас ни беше дошло до гуша да пазим безценния камък от всеки срещнат алчен глупак.
	Щом прекосихме северните предели, ние се насочихме отново на запад, преминахме през дебрите на вековната гора, преодоляхме планините и се озовахме на ръба на Драснианските мочурища. Оттам завихме на югозапад, подминахме езерото Атун и накрая, в утрото на един прекрасен пролетен ден, се озовахме на брега на река Алдур.
	Там ни очакваше един мой стар познайник.
	— Е, момче — каза ми усмихнатият старец с раздрънканата каручка, — виждам, че все още се движиш на запад.
	— Май вече ми е станало навик — отвърнах му аз невъзмутимо, доколкото можах.
	— Виждам, че вие двамата се познавате — отбеляза Черек.
	— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърнах му аз. Съобразих, че Учителя си има причини да се представи на алорните под прикритието на благия старец и затова не го издадох.
	— Успяхте ли вече да закусите? — попита старецът.
	— Ако няколкото парченца изсушено месо могат да се нарекат така — промърмори Драс.
	— Аз съм си устроил лагер надолу по реката — каза старецът. — Още от снощи съм сложил един вол да се пече на бавен огън. Чувствайте се поканени да го поделите с мен, стига това да ви се нрави. А случайно да сте жадни? Защото едно буренце чудесно пиво вече се изстудява в реката.
	След кратко объркване алорните се ухилиха до уши и последваха каручката като четири доволни кутрета, на които току-що са сипали паничка прясно мляко.
	— Нека първо да нахраним твоите приятели — каза ми тихо старецът. — После двамата с теб ще трябва да си поговорим.
	— Щом такава е волята ти — отвърнах му.
	Черек и неговите синове атакуваха печения вол като глутница прегладнели вълци и пресушиха буренцето със скорост, която би удивила дори Белдин. След като прекараха около час в ядене и пиене, четиримата установиха, че ужасно им се спи и легнаха да подремнат. Двамата със стареца слязохме малко по-надолу по реката и там застанахме на брега, загледани във водата. Снегът по толнедранските планини бе започнал да се топи и по пълноводното течение с кафеникав цвят на Алгар се носеха късове лед.
	— Има ли някаква по-специална причина за този малък театър? — попитах аз, решен да мина направо по същество.
	— В общи линии не — отвърна ми Учителя. — Когато ми се налага да напусна Долината, обикновено се представям за стареца, който ти така добре познаваш. Връщам се от среща с моите братя.
	— О?
	— Ще трябва да ви напуснем, Белгарат.
	— Да ни _напуснете_?
	— Нямаме избор. Ако останем, рано или късно ще се сблъскаме с Торак лице в лице, а това ще унищожи света. Светът е твърде важен, за да позволим това да се случи. Детето на Светлината ще има нужда от него.
	— Кое е това Дете на Светлината?
	— Всеки път е различно. Ти беше поел неговата роля при сблъсъка със Зедар. Необходимостите не могат да се срещнат пряко, затова използват посредници. Но това вече съм ти го обяснявал.
	Кимнах мрачно. Този нов обрат в събитията определено не ме изпълваше с радост.
	— Но ще има и едно по-специално Дете на Светлината — продължи Учителя, — както и едно по-специално Дете на Мрака. Това ще бъдат двамата истински воини на Светлината и Мрака. Те ще уредят веднъж завинаги спора между двете начала. Твоята задача е да подготвиш идването на Детето. Наглеждай Рива. Детето ще бъде негов потомък.
	— Никога повече ли няма да те видя?
	Той се усмихна едва-едва.
	— Ще ме видиш, разбира се. Твърде много време ми отне обучението ти, за да те загърбя просто така. Обръщай особено внимание на сънищата си, Белгарат. Няма да мога да идвам лично — поне не прекалено често — затова ще говоря в съня ти.
	— Е, и това е нещо. Така ли ще ни направлявате — чрез сънищата?
	— Необходимостта ще ви направлява. Втората ера, за която говорят далите, приключи. Това е Третата ера — Ерата на Пророчеството. Двете Необходимости ще насърчават определени хора да предсказват бъдещето.
	Веднага съзрях недостатък в тази идея.
	— Няма ли да бъде малко опасно? — попитах. — Това не е точно информацията, която бихме искали да попадне в случайни ръце.
	— Не се притеснявай за това, сине мой. Останалата част от човечеството няма да е способна да разбере предсказанията. Те ще бъдат достатъчно мъгляви и странни, та повечето хора да ги вземат за брътвежи на луд. Кажи на твоите алорни, обаче, да си отварят ушите и да ги записват. В предсказанията ще има скрити послания.
	— Рискът не е ли твърде голям за такъв огромен залог, Учителю?
	— Да, но правилата са такива.
	— Не съм убеден, че правилата ще се спазват, Учителю. Противниковата страна вече се опита да играе нечестно при Ктол Мишрак.
	— Само Торак се опита да го стори. Неговата Необходимост се извини за това. Торак вече понася наказанието си.
	— Чудесно. А аз какво да правя сега? Крайно време е да се върна при Поледра.
	Учителя въздъхна.
	— Боя се, че завръщането ти ще трябва да почака. Съжалявам, Белгарат, даже повече, отколкото би могъл да предположиш. Но на теб тепърва ти предстои работа. Като начало ще трябва да разделиш Алория.
	— _Какво_ трябва да направя?
	И той ми обясни — надълго и широко.
	След като приключи с наставленията, старецът нахрани коня си и подкара раздрънканата каручка на юг, оставяйки ме насаме с хъркащите алорни. Не си направих труда да ги събуждам и те спаха чак до следващата утрин.
	— Къде е твоят приятел? — попита Черек, след като накрая се събудиха.
	— Тръгна да върши някаква негова си работа — отвърнах му.
	— Е, всичко май приключи — каза Драс. — Нямам търпение да се прибера във Вал Алорн.
	— Проблемът е, че ти няма да се връщаш във Вал Алорн, Драс.
	— Какво?!
	— Ще трябва да се върнеш при мочурищата, от които идваме.
	— И защо да правя такава глупост?
	— Защото аз ти казвам да я направиш — троснах му се.
	Знам, че не бях прав, но онази сутрин определено не бях в добро разположение на духа. Погледът ми се спря на Черек Мечото рамо.
	— Съжалявам, Черек — казах, — но сега ще трябва да разделя кралството ти. Ангараките няма да оставят всичко това да ни се размине просто така. Рива ще пази Сферата, значи вие тримата ще трябва да пазите него. Ще ви разпределя така, че хората на Торак да не могат да се доберат току-тъй до вашия най-малък брат и да му откраднат Сферата.
	— И колко ще продължи всичко това? — попита Черек. — Кога ще мога да обединя отново кралството си?
	— Боя се, че това няма да стане. Разделянето на Алория ще остане за вечни времена.
	— Белгарат! — възпротиви се Черек като дете, което са плеснали през ръцете.
	— Не съм го решил аз, Черек. Не забравяй, че идеята да откраднем Сферата беше твоя. Сега ще трябва да понесеш последствията. Драс ще трябва да основе свое собствено кралство сред северните мочурища. Алгар също ще има свое кралство — тук сред степта. Ти се връщаш във Вал Алорн. Твоето кралство ще бъде полуостровът.
	— _Кралство ли?_ — избухна Черек. — Че то е по-малко от дрешник!
	— Не се притеснявай за това. Сега океанът е твоето кралство. Събери най-добрите си корабостроители. Коритата, които правите сега, не стават за нищо. Аз ще ти начертая проектите за новите кораби. Кралят на океана ще се нуждае от истинска флотилия, а не от ято рибарски лодки.
	Черек присви замислено очи.
	— Крал на океана — произнесе той бавно. — Това не звучи чак толкова зле. А може ли наистина да се воюва с кораби?
	— О, да — уверих го аз. — А най-добрата новина е, че вече няма да ти се налага да ходиш пеш до бойното поле.
	— А къде искаш да отида аз, Белгарат? — попита ме Рива.
	— Сам ще те заведа там. Трябва да дойда с теб и да ти помогна да се устроиш.
	— Благодаря ти, но къде все пак е това „там“?
	— На Острова на бурите.
	— Но това е само един скален къс сред Великото западно море! — възропта той.
	— Знам, но това ще е _твоят_ скален къс. Ти сам се съгласи да пазиш Сферата. Сега тя е твоя грижа. След като пристигнем на острова, ще построиш крепост и заедно със своите хора ще прекараш в нея остатъка от живота си, охранявайки Сферата. После бремето ще поемат твоите деца, те пък ще го предадат на своите наследници и тъй нататък.
	— И колко ще продължи това?
	— Нямам и най-малка представа, навярно векове. Може би дори хилядолетия. Твоят баща ще построи кораби и няма да позволява на никого дори да припари край Острова на бурите.
	— Не така си представях нещата, когато ти предложих да откраднем Сферата, Белгарат — изсумтя Черек.
	— Животът е пълен с неприятни изненади, не мислиш ли? Време е за разплащане. Време е да пораснете. Предстои ни работа, много работа.
	Може би не бях прав да се държа така рязко с тях, но навремето Учителя също не ме беше галил с перце. Освен това мрънкането на Черек и неговите момчета започваше да ми лази по нервите. Те бяха предприели най-значимото начинание в историята на своя народ и бяха довели това начинание до успешен край. Заедно със славата обаче идваха и отговорностите и последното нещо, което се искаше от тримата алорни, бе да пристъпват от крак на крак и да хленчат.
	Понякога алорните са такива бебета!
	Нахвърлих им набързо подробностите около най-належащите задачи, с които трябваше да се заеме всеки от четиримата. Не им оставих време да се размекват още повече. Първо, казах на Черек точно колко воини трябва да изпрати при всеки от тримата си синове, за да им помогнат при основаването на новите кралства. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато осъзнаваше с каква част от сегашната си мощ трябва да се прости в името на общата кауза. Всеки път, когато се опитваше да възнегодува, учтиво му напомнях, че идеята за похода до Малория е била негова от самото начало. Аз зарязах бременната си съпруга, за да се включа, затова сега никак не му съчувствах.
	— Ето това са нещата, които ще трябва да свършим най-напред. Някакви въпроси? — рекох накрая.
	— А какво ще правим, след като се установим на новите места? — попита кисело Драс. — Ще седим и ще чакаме ангараките, така ли?
	— По-нататъшни напътствия ще получите от Белар — казах му аз. — Боговете също участват.
	— Белар не ме харесва — промърмори Драс. — Аз го бия кажи-речи непрекъснато на зарове.
	— Тогава не играй повече с него. Опитай се да му харесаш.
	— Земите наоколо са много открити — каза Алгар, оглеждайки ширналата се пред нас степ. — Ще трябва доста да походя пеш.
	— Тук има диви коне. Хвани ги, опитоми ги и ще можеш да ги яздиш.
	— Краката ми се влачат по земята, когато яхна кон.
	— Тогава си хвани някой по-едър.
	— Няма толкова едри коне.
	— В такъв случай ще се наложи да отгледаш нова порода.
	— Времето на Острова на бурите е отвратително — оплака се Рива.
	— Построй къщи със солидни стени и здрави покриви.
	— Но вятърът ще издуха сламените покриви.
	— Тогава ги направи от дъски и закови дъските.
	Личеше, че Черек се чувства толкова изтощен, колкото бях и аз самият.
	— Вече знаете какво да правите — каза той на своите синове. — Вървете да си вършите работата. Може и да сте крале, но пак си оставате мои синове. Гледайте да не ме посрамите.
	Ние с Рива се отправихме на запад, стигнахме до планините, а после кривнахме на северозапад, за да избегнем северните покрайнини на Улголанд. И двамата не бяхме в настроение за нови приключения. Ангараките ни бяха създали достатъчно емоции, за да си мерим сега силите с алгоротите или елдракините.
	Спуснахме се по планинските склонове и прекосихме плодородните поля на днешна Сендария, за да стигнем накрая до брега на Великото западно море. Там спряхме, за да изчакаме воините, които ни бе обещал Черек. Те трябваше да пристигнат със семействата си. Новото кралство се нуждаеше и от нови поколения поданици.
	(Знам, че описвам всичко твърде опростено и това вероятно ще обиди Поулгара, но все някак ще преживея поредния й гневен изблик. Ако не се ядоса за това, тя със сигурност ще си намери някой друг повод.
	Тоя път май добре те подредих, а, Поул?)
	Докато двамата с Рива чакахме неговите хора да пристигнат от Вал Алорн, аз се позабавлявах с няколко дребни магически номерца. Близо до брега имаше неголяма горичка, която набързо превърнах в старателно подредени камари от рендосани дъски. Рива вече ме беше виждал да правя какво ли не с помощта на Волята и Думата, но кой знае защо гледката на дъските, които сами се подреждаха, го изнерви повече от всичко останало. Накрая просто отказа да гледа повече и тръгна нанякъде, мърморейки си под носа. Успях да схвана само често повтарящото се определение „противоестествено“. Опитах се да му обясня, че ще са ни нужни кораби, за да се доберем до Острова на бурите, а за да ги построим, ще ни трябва дървен материал, но той отказа да ме изслуша. Едва когато покрих почти цяла миля от брега с прясно нарязани дъски, той все пак измисли що-годе логичен довод против моите фокуси.
	— Ако направиш кораби от тези сурови дъски, те със сигурност ще потънат. Ще е нужна поне година, за да изсъхнат както трябва.
	— Е, няма да е чак толкова много — заявих невъзмутимо. После, само за да му покажа, че наистина знам какво правя, погледнах към най-близката камара и казах:
	— Горещо.
	Камарата тутакси започна да пуши. Рива ме бе ядосал и затова се поувлякох малко. Намалих температурата и на мястото на дима се появи пара. Влагата се изпаряваше постепенно от суровите дъски.
	— Ще се изкривят — заяви Рива тържествуващо.
	— Естествено — отвърнах му спокойно. — Аз точно това искам.
	— Изкривените дъски за нищо не стават.
	— Зависи какво си намислил да правиш от тях — възразих. — На нас ни трябват кораби, а корабите имат обли корпуси. Само баржите са с прави корпуси, а те не плуват много добре.
	— Ти май си имаш отговори за всичко, а, Белгарат? Дори когато те хванат в грешка.
	— Какво съм ти докривял толкова, Рива?
	— Какво ли? Та ти разби живота ми на пух и прах. Откъсна ме от семейството ми, а сега се каниш да ме отведеш на най-негостоприемното място на света, за да прекарам там остатъка от живота си. Стой настрани от мен, Белгарат. Точно сега компанията ти не ми е особено приятна. — И той закрачи гневно по протежение на брега.
	Тръгнах след него.
	— _Остави го на мира, Белгарат._ — Беше отново моят безплътен приятел.
	— _Ако ще вършим нещо заедно, първо трябва да се помирим._
	— _В момента е малко разстроен. Ще му мине. Ако хукнеш след него, това само ще отслаби авторитета ти. Нека той да дойде при теб._
	— _Ами ако не дойде?_
	— _Ще му се наложи. Ти се единственият, който може да му каже какво да прави, и той го знае. У Рива е заложено необичайно чувство за дълг. Точно затова избрах именно него. Драс е по-силен, а Алгар — по-умен, но захване ли се с нещо, Рива не се отказва до самия край. Върви сега да си печеш дъските. Така поне ще се поразсееш._
	Невидимият досадник винаги усещаше как ще ме уязви най-умело. „Върви да си печеш дъските!“ И до ден днешен ми пламват ушите от яд, когато се сетя за тази обида.
	След около два дни Рива се върна и ми каза с извинителен тон:
	— Съжалявам, Белгарат.
	— За какво? Ти каза самата истина. Аз разбих живота ти, откъснах те от семейството и смятам да те отведа на Острова на бурите, за да прекараш там остатъка от живота си. Единствената подробност, която ти убягна, бе, че идеята за всичко това не е моя. Сега ти си Пазител на Сферата и все някой трябва да ти каже какво да правиш. Аз пък съм твоят учител. Никой от нас не се е молил за подобна съдба, но така ни било писано. Всичко, което ни остава, е да видим как бихме могли да направим живота си поносим. Ела да ти покажа плановете, които съм начертал за твоите лодки.
	— Кораби — поправи ме той отнесено.
	— Както кажеш, Пазителю на Сферата.
	Алорните започнаха да прииждат през следващия следобед. Те никога не пристигат под строй. Дори не се движат заедно, когато пътуват на по-големи разстояния, пък и представата им за посока е доста мъглява. Освен това малки групички от тях току кривват встрани, уж за да изследват терена.
	Рива веднага ги накара да се заемат с изграждането на корабите и скоро брегът се превърна в импровизирана корабостроителница. Моите планове предизвикаха доста възражения, някои от които дори съвсем уместни. Повечето, разбира се, бяха абсолютно недомислени. Но алорните обожават да спорят, по простата причина, че споровете обикновено завършват със сбивания.
	Аз се мотаех по брега и поощрявах тук-там работата, стига да беше необходимо. Така успяхме да завършим корабите за шест седмици. После Рива повери командването на братовчед си Анрак и заедно с мен и малка група бойци пое на разузнавателен рейд до острова.
	Ако никога не сте виждали Острова на бурите, може и да помислите, че всичко казано за него е най-малкото преувеличено. Нищо подобно, повярвайте ми. Като начало островът има само един подходящ за пристан плаж — широка не повече от миля камениста ивица откъм източната му страна. Останалата част от бреговата линия представлява низ от назъбени скали. Във вътрешността на острова има гори — вечнозелени дебри, каквито бихте могли да видите на север, както и някои доста просторни долини в планините на север. Климатът не би бил чак толкова неприятен, ако не бяха непрестанните ветрове и дъждовете, които обикновено траят по шест месеца. После, когато на времето му омръзне да бъде все дъждовно, започват снеговете.
	Обиколихме острова два пъти, преди да стъпим на брега, но така и не открихме други плажове. Върнахме се при пристана, за който споменах, и акостирахме там.
	— И къде ще я построя тая моя крепост? — попита Рива, когато най-после усетихме твърда почва под краката си.
	— От теб зависи — отвърнах му. — Кое е най-подходящото място за такава крепост?
	— Тук, предполагам, след като това е единственият удобен залив. Ако построя крепостта на това място, поне ще мога да видя всеки, който се зададе насам.
	— Има логика в думите ти.
	Вгледах се по-внимателно в Рива. От момчешкото му излъчване не бе останала и следа. Отговорността, която така набързо бе поел в Ктол Мишрак, беше започнала да му тежи.
	Той огледа равнината, която се бе ширнала от залива до подстъпите на планините.
	— Крепостта ще трябва да е по-голяма отколкото си мислех отначало — каза Рива замислено. — Искам да преградя цялата долина с нея. Може би ще е по-добре да построя цял град.
	— Може би. На този остров няма да има кой знае колко забавления и поданиците ти вероятно ще се концентрират върху правенето на бебета. Това значи, че населението ще нараства бързо.
	Младият крал неочаквано се изчерви.
	— Ти знаеш как стават тия работи, нали? Имам предвид правенето на бебета — попитах.
	— Разбира се, че знам.
	— Просто исках да съм сигурен. Надявам се, не мислиш все още, че родителите им ги намират под зелките — уточних аз.
	— Само без обиди — Рийа огледа отново долината. — Предполагам, че дърветата ще стигнат за построяването на толкова много къщи.
	— Не — заявих му направо. — Не строй град от дърво. Толнедранците опитаха нещо подобно в Тол Недран и всичко приключи с това, че градът изгоря до основи. Използвай камък.
	— Това ще отнеме доста време, Белгарат — възрази той.
	— А ти да не би да имаш нещо по-добро за правене? Устрой временен лагер на брега и запали сигнални огньове по високите скали на залива, за да могат останалите да се ориентират по тях. После ще трябва да отделиш известно време на проектирането на града. Не искам това място да се разрасне като поле с плевели. След като тук ще се пази Сферата, трябва да сме сигурни, че няма да има никакви дупки в отбраната.
	През следващите няколко седмици пристигаха по пет-шест групи наведнъж, а в това време Желязната Хватка вече бе завършил плана на своя град.
	— Как мислиш, че трябва да нарека града? — попита ме той, след като бяхме приключили.
	— Какво значение има?
	— Всеки град трябва да си има име, Белгарат.
	— Кръсти го както искаш. Кръсти го на свое име, ако така ти харесва.
	— Вал Рива?
	— Няма ли да е малко гръмко? Според мен и само „Рива“ ще свърши работа.
	— Но това не звучи като име на град, Белгарат.
	— И това ще стане, щом хората попривикнат с него.
	Накрая пристигна и Анрак.
	— Това сме всичките, Рива — извика той, след като скокна на брега от кораба си. — Да ти се намира нещо за пиене?
	Тази нощ алорните се повеселиха на брега. Аз също се включих в празненството, но след първите няколко халби шумотевицата ми докара леко главоболие и се оттеглих към близките хълмове, за да подишам чист въздух и да размисля на спокойствие. Все още ми оставаха куп неща за вършене, преди да се върна у дома. Вече копнеех да се прибера при Поледра и да видя своите отрочета.
	Няколко часа след полунощ хвърлих един поглед към залива. Онова, което видях, ме накара да скоча, проклинайки. Корабите до един бяха погълнати от пламъци!
	Хукнах по склона и после през долината към плажа, където заварих Рива и неговия братовчед да реват с пълно гърло някаква стара алорнска песен. И двамата бяха пияни до козирката.
	— Какво правите?! — изкрещях аз.
	— О, Белгарат, ето къде си бил — каза Рива, мигайки на парцали. — Търсехме те навсякъде.
	Той махна към корабите.
	— Хубав огън, а?
	— Страхотен. А защо го запалихте?
	— Тия дъски, дето ни ги приготви, са наистина съвсем сухи. Горят чудесно.
	— Рива, защо подпалихте корабите?
	Той погледна към братовчед си.
	— Защо подпалихме корабите, Анрак? Аз вече забравих.
	— За да попречим на хората си да се върнат обратно.
	— О, да, сега си спомних. Идеята си я бива, нали, Белгарат?
	— Идеята е невероятно глупава!
	— Че какво й е глупавото?
	— А аз как ще се прибера сега?
	— О — каза Рива и сбърчи чело. — Май не помислих за това.
	После погледът му изведнъж се проясни.
	— Ти няма ли да пийнеш заедно с нас? — предложи ми той ентусиазирано.


>>	Седемнадесета глава

	— Белгарат — обърна се към мен Рива няколко дни по-късно. Двамата стояхме в горния край на тясната долина и гледахме как алорните заравняват терена, за да го подготвят за предстоящите строежи.
	— Да, Рива.
	— Аз трябва ли да имам меч?
	— Нали вече си имаш.
	— Не, искам да кажа, по-специален меч.
	— Да, трябва — отвърнах му.
	Как се беше сетил за това?
	— Къде е той тогава?
	— Все още не съществува. Ти трябва да го изковеш.
	— Ще успея, струва ми се. От какво да го изкова?
	— От звезди, доколкото разбрах.
	— Как бих могъл да се добера до звездите?
	— Понякога те падат от небето.
	— Значи Белар е бил онзи, който ми говори миналата вечер.
	— Нещо не схващам.
	— Сънувах сън или поне си мисля, че сънувах. Стори ми се, че чувам гласа на Белар. Познах го, защото често съм го гледал да играе на зарове с Драс. Белар доста псуваше, защото Драс винаги печели. Не е ли странно, а? Един Бог би трябвало да накара заровете да паднат така, както той иска, но на Белар и през ум не му мина да играе нечестно. Драс обаче винаги лъже на поразия. Той може да хвърли десет и с един зар.
	Опитах се да запазя самообладание.
	— Рива, ти се отплесна. Беше започнал да ми разказваш за съня си. Ако Белар наистина ти е говорил, то сигурно е било за нещо изключително важно.
	— Говореше странно.
	— Боговете често говорят така. Какво точно ти каза?
	— Не съм съвсем сигурен дали схванах правилно първата част. Тъкмо сънувах нещо друго и хич не ми се искаше да ме прекъсват.
	— Нима? И какво сънуваше?
	Рива се изчерви до уши.
	— Не е чак толкова важно — отвърна ми той уклончиво.
	— Човек никога не знае кое в сънищата е важно, и кое не е. Та за какво ставаше въпрос в този сън?
	Кралят се изчерви още повече.
	— Ами… имаше едно момиче в съня ми. Това не би трябвало да е чак толкова важно, нали?
	— Най-вероятно да. Успя ли Белар накрая да привлече вниманието ти?
	— Да, но трябваше здравата да се развика. Онова момиче определено си го биваше.
	— Щом казваш.
	— Тя имаше най-прекрасната руса коса, която някога съм виждал, и… може и да не ти се вярва, но нямаше никакви дрехи по себе си. Съвсем никакви.
	— _Рива!_ Забрави за момичето! Какво ти каза Белар?
	— Няма защо да се косиш толкова, Белгарат — рече той, леко засегнат. — Нали това се опитвам да ти кажа.
	Рива сбърчи чело.
	— Я да видим сега, какво точно беше. Май нещо от рода: „Гледай, Пазителю на Сферата, сега ще накарам две звезди да паднат от небето и после ще ти покажа къде точно са те. Ти трябва да откриеш звездите, да запалиш буен огън и да ги сложиш в него. От едната звезда изкови острието, а от другата — ръкохватката. Това ще бъде мечът на Пазителя на Сферата на моя брат Алдур.“ Нещо подобно беше.
	— Тогава ще трябва да поставим наблюдатели за през нощта.
	— Тъй ли? Защо?
	— За да гледат небето, естествено. Нали трябва да разберем кога ще паднат звездите.
	— О, аз вече знам къде точно са паднали, Белгарат. Белар ме накара да изляза пред шатрата си и после ми посочи небето. Двете звезди се спуснаха една след друга и аз видях точно къде отидоха. После Белар си тръгна, а аз си легнах отново в постелята, с надеждата, че ще сънувам онова прекрасно момиче.
	— Ще зарежеш ли _най-после_ това твое измислено момиче?
	— Не, Белгарат. Просто не мога да я забравя. Как бих могъл? Та тя беше най-прекрасното създание в целия свят.
	— А случайно да си спомняш още мястото, където паднаха звездите?
	— Ей там горе. — И той посочи неопределено към покрития със сняг връх, който се извисяваше над долината.
	— Да вървим и да ги приберем тогава.
	— А не трябва ли да стоя тук, все пак? Нали ръководя строежа?
	— Твоят братовчед трезвен ли е?
	— Анрак? Ами да… кажи-речи.
	— Защо тогава не го извикаш и не му кажеш да наглежда всичко, докато те няма? Хубаво е да намерим звездите, преди отново да завали сняг и да ги покрие.
	— О, няма да имаме никакви проблеми с намирането им. Доста сняг ще е нужен, за да ги скрие.
	Аз го изгледах учудено.
	— Това са _звезди_, Белгарат, а те светят. Което ще рече, че можем да ги видим, дори ако са покрити със сняг.
	(Сега разбирате ли какво имах предвид, когато говорех за наивността на Рива? Той далеч не беше глупак, но просто не можеше да повярва, че нещо би могло да се обърка.)
	И тъй, Пазителя на Сферата изрева нещо на своя братовчед. Анрак се домъкна с леко полюляващата се походка на човек, прекарал тежка нощ, а ние поехме към върха.
	Докато се изкачвахме по склона, аз искрено се забавлявах с описанието, което Рива направи на своето момиче-мечта. Не знам защо, но той просто не можеше да спре да говори за нея.
	Звездите наистина не бяха чак толкова трудни за откриване. При падането си на земята те трябва да са били нажежени до бяло, защото имаше широки кратери в снега и каменистата почва.
	— Че това не са никакви звезди, Белгарат — отбеляза Рива, леко разочарован, след като му посочих с пръст двата метеорита. — На мен ми приличат просто на две големи буци желязо.
	— Снегът е изгасил пламъка им — обясних му. Не беше най-точният, но пък най-лесният начин да му разясня цялата работа.
	— Никой не може да изгаси пламъка на една звезда — упорстваше той.
	— Тези звезди са по-особени. — Настойчивостта му започваше леко да ме изнервя, но реших все пак да запазя самообладание.
	— О, не бях помислил за това. А сега какво?
	— Ще изпълним напътствията на Белар. Хайде да запалим огън.
	— Тук горе? В снега?
	— В нашия случай има и по-лесен начин да го направим. Сферата е у теб, нали?
	— Разбира се. Аз никога не се разделям с нея. — Рива потупа едно малко по-изпъкнало място под туниката си. — А какво ще използвам вместо чук? Ами вместо наковалня?
	— Аз ще се погрижа за това. Не мисля, че обикновени инструменти биха ни свършили работа. Тези звезди ми изглеждат малко по-твърди от обикновеното желязо.
	Отидохме до близката горичка и аз запалих огън. По бързия начин, естествено. Иначе трябваше да загубим половин ден, докато си подсигурим нужната топлина.
	— Хвърли ги в огъня, Рива — казах на младия крал.
	— Както кажеш — съгласи се той и пусна двете буци небесно желязо в лумналия огън.
	Аз концентрирах волята си върху направата на чук, наковалня и клещи, които щяха да му трябват за изковаването на меча. Ако някой си направи труда да се изкачи в планините зад двореца на риванския крал, той сигурно ще ги открие на същото място. Моите наковалня, чук и клещи се получиха толкова устойчиви, че най-вероятно дори не са ръждясали.
	Рива взе чука в ръка.
	— По-тежък е, отколкото изглежда — отбеляза той.
	— Защото е магически. — Отново си спестих сложните обяснения за плътността на материала и прочие.
	— И аз така си помислих — каза съвсем спокойно Рива.
	Настанихме се край огъня и зачакахме буците метал да се нагреят достатъчно. Когато се нажежиха до бяло, Рива ги измъкна от тлеещите въглени и се захвана за работа. Вече бе успял да усвои няколко полезни занаята. Определено не беше толкова добър ковач, колкото Дюрник, но се справяше прилично.
	След като налага около десет минути омекналия метал с моя чук, Рива изведнъж спря.
	— Какво има? — попитах го.
	— Тези звезди сигурно също са магически като чука. Ако бяха от обикновено желязо, досега да са изстинали.
	(Не, Дюрник, номерът този път не беше мой. По-скоро беше на Белар.
	В няколко от версиите на Книгата на Алорните най-наивно се твърди, че аз съм приел облика на лисица, за да съветвам Рива как да изкове своя меч. Това, разбира се, са пълни глупости. Никога през целия си живот не съм се преобразявал в лисица. Не мога да ги разбера тия жреци, вечно ще измислят някоя небивалица, с която да развалят хубавата история. Като толкова им се е прищяла магия, защо просто не отделят малко повече време за учение и не усвоят поне някой магически трик? После ще могат да се наиграят на воля и сигурно ще мирясат.)
	Рива продължи да бие с чука по двете парчета желязо, докато накрая те придобиха грубите очертания на острието и дръжката на меч. Веднага му сътворих пила и той се зае да полира двете съставни части на бъдещото си оръжие. Не след дълго Рива изведнъж спря и избълва няколко изпитани алорнски проклятия.
	— Сега пък какво? — попитах го.
	— Сбърках — каза той мрачно.
	— Не виждам къде.
	— Направих две части, Белгарат. Сега как ще ги съединя?
	— Не се притеснявай за това. Продължавай с шлифоването.
	След като приключи с острието, той го остави настрана и се зае с масивната двуръчна дръжка на оръжието.
	— А ефесът? — попита Рива.
	— И дотам ще стигнем.
	Той продължи да работи. От лицето му струеше пот, но Пазителя продължаваше упорито да изглажда ръкохватката. Накрая и тя бе готова. Рива я остави върху наковалнята.
	— Това е всичко, което бих могъл да направя — каза той. — Все пак не съм златар, нали? Сега какво?
	Със силата на Волята сътворих варел с вода.
	— Закали ги — казах.
	Той взе острието с големите клещи и го потопи внимателно във водата. Облачето пара, което се издигна над варела, беше наистина ефектно. После дойде ред на ръкохватката.
	— Все още си мисля, че няма да мога да ги съединя.
	— Довери ми се.
	Беше необходимо доста време, за да изстинат острието и ръкохватката. Наложи ми се на два пъти да пълня отново варела, преди да потъмнеят.
	Рива пъхна внимателно ръка във водата и докосна острието.
	— Мисля, че вече са достатъчно охладени.
	— Извади Сферата — казах му аз.
	Той бръкна в туниката си и измъкна оттам блещукащата Сфера. Изглеждаше толкова малка в огромната му длан.
	— Сега измъкни и ръкохватката от водата.
	Рива изпълни нареждането ми.
	— Сложи Сферата там, където би трябвало да е ефесът.
	— Защо?
	— Просто го направи. Ще разбереш защо.
	Той хвана острието с една ръка и притисна Сферата между него и ръкохватката. Последва силно прещракване. Рива трепна леко.
	— Спокойно — казах му, — точно това трябваше да стане.
	— Сега какво?
	— Натисни силно ръкохватката надолу.
	— Как така?
	— Точно както го чуваш. Натисни силно и те ще се съединят.
	— Това е глупаво, Белгарат, та те и двете са от кована стомана.
	Въздъхнах.
	— Просто го направи, Рива. Не ми губи времето с празни приказки. Става въпрос за магия, а от двама ни аз съм експертът в тази област. Само не натискай твърде силно, за да не разцепиш ръкохватката.
	— Ти да не си пил нещо сутринта?
	— Направи го, Рива!
	При потъването си в ръкохватката острието издаде странен мелодичен звън, който събори снега от околните дървета. Когато всичко свърши, Рива хвана меча в ръце и го огледа.
	— Невероятно! Той е едно цяло.
	— Естествено. Хвани сега ръкохватката на своя меч и го вдигни високо. — _Това_ щеше да е истинският тест.
	Рива вдигна огромния меч над главата си.
	— Та той е лек като перце! — възкликна Пазителя на Сферата.
	— Сферата е поела тежестта му — обясних аз. — Не забравяй това, когато ти се наложи да я свалиш. Ако в този момент държиш меча само с една ръка, тежестта му като нищо ще ти счупи китката. Вдигни меча!
	Той го вдигна отново и после разсече въздуха със смъртоносното му острие. Сферата пламна в синьо, точно както бях очаквал, и мигом изглади грубите ръбове на оръжието. Металът заблестя като повърхността на скъпо огледало.
	— Добре се справи — похвалих Рива. После извиках от радост и направих няколко несръчни танцови стъпки, което по принцип ми се случва рядко.
	Рива не можеше да откъсне поглед от своя пламтящ меч.
	— Какво стана? — попита той.
	— Ти направи всичко, точно както трябваше, момче! — викнах възторжено аз.
	— Искаш да кажеш, че всеки път, когато го взема в ръце, ще е така?
	— Естествено, Рива! Всеки път! Мечът вече е част от Сферата. Всеки път, когато го извадиш от ножницата, той ще пламва в ръцете ти, без дори да те опари. А доколкото разбирам, синът ти ще се ползва от същата привилегия.
	— Че аз нямам син.
	— Всичко по реда си. Запаши сега меча и да вървим в лагера.
	Рива, естествено, не ме послуша. Беше щастлив като дете, получило току-що желаната играчка. След известно време маймунджулъците му започнаха да ми омръзват, но реших, че момчето си е заслужило забавлението и затова дори не се опитах да го прекъсна.
	На самия връх имаше огромен объл камък, кажи-речи с размерите на голяма къща. Огледах го още когато за пръв път се изкачихме горе, и се зачудих какво би трябвало да направим с него. Камъкът беше много голям.
	— Добре — каза Рива, — сега какво?
	— Стисни здраво меча и направи този камък на пух и прах.
	— Но така ще нащърбя острието, Белгарат.
	— Не би трябвало.
	— Но какъв е смисълът в това да разцепвам камънаци с меча си? Някой голям чук би свършил далеч по-добра работа.
	— Можеш да блъскаш по този камък с най-големия чук, който си способен да вдигнеш, и пак няма да успееш да отчупиш дори парченце от него.
	— Още магия, значи?
	— Нещо такова. През долината някога е текла река. Изворът й е бил запушен, когато Торак разцепи света. Щом твоето семейство ще оправя света, то това ще е добро начало. Разчупи камъка, Рива. Освободи реката. И без друго твоят град ще се нуждае от прясна вода.
	Той сви рамене.
	— Щом казваш, Белгарат.
	(Гарион, искам да обърнеш внимание на безпрекословното доверие, което ми имаше това момче. Може би няма да е зле да си го спомниш следващия път, когато решиш да спориш с мен.)
	Рива вдигна огромния пламтящ меч и нанесе удар, който вероятно би направил някой по-малък камък на ситен чакъл. Сигурен съм, че звънът от удара е изпоплашил всички сърни из Сендария.
	Камъкът се разцепи чак додолу на две равни половини, които се търкулнаха встрани.
	Реката излетя от запушения доскоро процеп като вълна, срещнала челно някоя огромна крайбрежна скала. Ние хукнахме встрани, за да останем сухи. Когато се добрахме до сигурно кътче, застанахме и се загледахме в реката с усещането за добре свършена работа.
	— Опа-а — каза след малко Рива.
	— „Опа-а“ какво?
	— Може би трябваше първо да предупредя хората, които работят долу — отвърна ми той. — Това едва ли ще ги изненада приятно. Сигурно ще ме проклинат поне седмица, след като се приберат обратно с плуване.
	Оказа се обаче, че новоосвободената река е спестила на алорните месеци непосилен труд. Под камъните и дърветата, които те тъкмо разчистваха, изникнаха естествени тераси, които свършиха чудесна работа при бъдещите строежи, Алорните, които реката помете в морето, се бяха забавлявали така, че после не се и сетиха да проклинат Рива. Поне по-голямата част от тях не го сториха.
	Сега, след като Рива се бе сдобил със своя меч, моята работа на Острова на бурите бе приключена. Можех най-после да се прибера у дома. Отделих един ден, за да инструктирам Рива и неговия братовчед Анрак. Анрак повече от нормалното бе пристрастен към хубавото тъмно пиво, но иначе се оказа свястно момче, пък и алорните го уважаваха. Той беше точно нужният на Рива човек. Някои от заповедите, които Рива тепърва щеше да дава, едва ли щяха да бъдат приети радушно от хората му. Анрак с неговия весел момчешки нрав най-вероятно щеше да му помогне доста, за да се уталожат страстите. Начертах на Рива план за бъдещата му тронна зала и обясних как да закрепи меча си на стената зад трона. Беше ми трудно да задържа вниманието му, тъй като той пак настояваше да ми разказва за момичето от съня си. Накрая пожелах на всички късмет и се запътих към плажа. Там намерих едно потайно кътче. Нямаше смисъл допълнително да шашвам хората на Рива с нов трик.
	За прелитането до континента избрах формата на албатрос. Двуметровият разтег на крилете е доста полезен, когато става дума за някой, който лети толкова зле като мен. След като преодолях първите няколко мили и набрах достатъчно височина, започнах малко по малко да усвоявам умението да планирам с широко разтворени криле. Какво невероятно удоволствие! Никакво махане. Никакво усилие. Никаква паника. По някое време дори почна да ми харесва. Можех спокойно да си откарам така още цял месец. Всъщност дори подремнах на няколко пъти, съвсем за малко, разбира се.
	Почти съжалих, когато видях брега на днешна Сендария на хоризонта.
	Няма да повярвате колко различна беше Сендария по онова време. Това, което днес е обработваема земя, тогава беше безкраен горски масив с вековни дървета. Кажи-речи единствената обитаема част бе един малък открит отрязък по протежението на река Камаар. Там живееха аренди от племето васити. Тъй като наистина ужасно бързах да се прибера в Долината, приех облика на вълк и хукнах през гората.
	Вече не ми се налагаше да спирам и да изчаквам изоставащите алорни, затова се придвижвах доста бързо. По тези места бе настъпило лятото и времето беше наистина чудесно. Прекосих Сендария в югоизточна посока и се озовах в предпланините.
	След кратко обмисляне, реших да не губя време и да пресека направо северния край на Улголанд. Не смятах, че чудовищата могат да ми създадат кой знае какви проблеми. Те се интересуваха от хора, а не от вълци. А дори алгоротите и хрулжините отбягваха вълците.
	Замислих се дали да не отскоча до Пролгу, за да осведомя настоящия Горим за случилото се в Малория, но накрая реших да не го правя. Моят господар беше в течение на събитията, което значеше, че УЛ също е наясно.
	Мисълта за Учителя ми припомни, че Боговете всъщност вече ни бяха напуснали. Моят Учител бе изпълнявал централна роля в живота ми през последните четири хиляди години и неговото заминаване бе оставило голяма празнина в представата ми за света. Просто не можех да приема Долината без него.
	Подминах Пролгу и продължих в югоизточна посока, право към Долината. Зърнах няколко алгорота да се прокрадват сред близките дървета, а веднъж се натъкнах и на хергеле от хрулжини, но те мъдро решиха да ме оставят на мира. Бързах ужасно и онзи, който се осмелеше да ме забави, едва ли щеше да остане доволен от резултата.
	Спуснах се по планинския склон към брега на една неголяма рекичка. Тъй като всички местни реки рано или късно се вливаха в могъщата Алдур, то най-бързият начин да се добера до Долината бе просто да проследя течението на някоя, за да достигна накрая до полята на Алгария.
	Не мога да си спомня защо точно реших да си възвърна човешкия облик, след като се озовах на брега на реката. Може би защото помислих, че имам нужда от едно хубаво къпане. Вече шест месеца бях в непрекъснато движение и сега определено не исках да се появя пред Поледра вмирисан като стар козел. Може пък да е било защото изведнъж ми се прииска да хапна нещо печено. Като вълк диетата от суровото месо на зайци и сърни, както и по някоя полска мишка от време на време, ме задоволяваше. Но тъй като не бях изцяло вълк, понякога страшно ми се приискваше да опитам и човешка гозба. Тъй че си хванах една сърна, превърнах се отново в човек и се заех да наклада огън. След като се справих с това, отрязах едната плешка и я сложих да се пече. После се съблякох и хубавичко се изкъпах.
	Като се замисля сега, май прекалих с яденето. Един вълк в движение не отделя кой знае колко време за ядене — обикновено колкото за няколко хапки, преди да хукне отново. Тъй че ми се беше отворил завиден апетит.
	След като се наядох до насита, аз полегнах, за да дремна край огъня. Наистина не знам колко време съм спал, но накрая ме събуди някакъв странен звук, наподобяващ човешки кикот. Веднага се проклех заради лекомислието си. Една глутница скални вълци някак бе успяла да се промъкне и да ме обгради.
	Терминът „скален вълк“ е доста подвеждащ. Всъщност става въпрос за животни, които са далеч по-близо до хиените. Те се хранят с мърша и сега най-вероятно бяха доловили миризмата на мъртвата сърна. Най-простото решение беше да се превърна отново във вълк и да им избягам, но стомахът ми беше така претъпкан, че нямах никакво желание за тичане. Освен това се чувствах леко ядосан. Бях задрямал доста приятно и това, че ме бяха събудили, никак не ми харесваше. Стъкнах отново огъня, опрях гръб върху дънера на близкото дърво и зачаках, за да видя какво са намислили скалните вълци. Ако решаха обаче да скъсят дистанцията, на сутринта щеше да остане една глутница скални вълци по-малко.
	Не след дълго мярнах първите грозни муцуни да се мотаят наоколо, но огънят все още ги плашеше. До края на нощта не се случи нищо по-интересно. Фактът, че вълците не искаха да се откажат, но пък и не можеха да съберат кураж, за да ме нападнат, ми се стори доста странен. Това не е обичайният начин, по който се държат скалните вълци.
	Зората тъкмо докосваше източния хоризонт, когато разбрах каква е причината за това.
	Тъкмо бях хвърлил поредната порция дърва в огъня, когато забелязах с периферното си зрение някаква раздвижване в далечния край на поляната. Реших, че това ще да е някой от скалните вълци, затова измъкнах една пламнала пръчка от огъня и понечих да я запокитя по нахалното животно.
	Оказа се обаче, че не е скален вълк. Беше елдрак.
	Естествено, бях виждал елдраци и преди, но винаги от голямо разстояние, затова нямах представа колко големи са всъщност тези зверове. Тихичко се смъмрих, задето не бях се превърнал във вълк, докато все още имах тази възможност. Промяната на облика отнема известно време, а елдракът беше вече съвсем наблизо. Ако и той се окажеше толкова превъртял, колкото бяха алгоротите и хрулжините, едва ли щях да имам достатъчно време, за да се преобразя.
	Звярът беше рунтав и близо два метра и половина висок. По главата му нямаше нещо, което може да мине за нос, а долната му челюст стърчеше издадена напред. Кървавочервените му очи бяха съвсем малки, като на глиган.
	— Защо това човеко-нещо е дошло в територията на Грул? — изръмжа елдракът.
	Това си беше сериозна изненада. Знаех, че елдраците са доста по-интелигентни от алгоротите и хрулжините, но чак пък да говорят…
	Бързо си възвърнах самообладанието. Фактът, че той може да говори, даваше възможност за мирно решаване на проблема.
	— Не исках да нарушавам територията ти, старче. Просто минавам оттук. Не знаех, че това са твои земи.
	— _Всички_ знаят — гласът му бе ужасяващ. — _Всички_ знаят, че това е територията на Грул.
	— Е, не съвсем всички. Аз идвам от друго място, а ти не си маркирал много добре границите си.
	— Ти изяде една от сърните на Грул. — Тонът му беше обвинителен. Работата не отиваше на добре. Измъкнах алорнския си кинжал от ножницата и го скрих в ръкава с дръжката надолу, като внимавах елдракът да не забележи какво правя.
	— Не я изядох цялата — казах. — Останалото е за теб, стига да си гладен.
	— Как те наричат?
	— Името ми е Белгарат — заявих аз не без доза задоволство. Може пък и да бе чувал за мен. Нали все пак демонът-лорд в Мориндия се сети кой съм. Щом като репутацията ми бе достигнала чак до Ада, колко му беше да ме знаят по име и в тези забравени от Боговете планини.
	— Грат? — изломоти той.
	— Белгарат — поправих го аз.
	— Грат — повтори елдракът, слагайки точка на спора. Явно изпъкналата долна челюст му пречеше да докара името ми в целия му блясък. — Хубаво е Грул да знае това. Грул пази имената на всички човеко-неща, които изяжда, ей тук.
	Той чукна по слепоочието си с върха на един от своите страховити нокти.
	— Грат иска ли да се бие, преди Грул да го изяде? — попита той с надежда в гласа.
	Можех да се сетя за куп по-приятни варианти от този. Изправих се.
	— Върви си по пътя, Грул — казах на елдрака. — Нямам време да си играя с теб.
	По косматото му лице се разля страховито подобие на усмивка.
	— Можеш да не бързаш, Грат. Първо ще играем, после Грул ще яде.
	Ситуацията определено не вървеше на добре. Огледах го по-внимателно. Имаше огромни ръце, които висяха чак до коленете му. Никак не ми се искаше да попадам в прегръдките на това чудовище. Отстъпих едва забележимо и опрях гръб до дънера на близкото дърво.
	— Правиш грешка, Грул — казах му. — Вземи си сърната и си върви по пътя. Тя няма да се съпротивлява. Виж, с мен ще си имаш сериозни неприятности.
	Това, разбира се, беше чиста хвалба. Ако разчитах само на мускули, нямаше да имам никакви шансове в сблъсъка с елдрака. Той вече се беше приближил твърде много, за да рискувам с магически трикове. „Ама че глупав начин да умреш, особено за човек като мен“ — помислих си.
	— Грат е твърде малък, за да се бие с Грул. Грат не е много умен, ако не го забелязва. Но затова пък Грат е смел. Грул ще запомни колко смел е бил Грат след като го изяде.
	— Много мило от твоя страна — промърморих. — Ела насам тогава, Грул! Да започваме, щом толкова съм ти легнал на сърцето. Имам си и друга работа.
	Блъфирах. Фактът, че това огромно космато чудовище може да говори, ме насочваше към друга неприятна мисъл — то явно можеше и да мисли, поне на примитивно ниво. Затова с цялата уводна ала-бала-ница исках просто да го накарам да се замисли, вместо направо да връхлети върху мен. Това определено нямаше да е в моя полза. Ако успеех да предизвикам у него известно колебание, шансовете ми да се прибера жив и здрав в Долината щяха да нараснат значително.
	Недвусмисленото ми желание да се бия като че ли постигна желания ефект. Грул не беше свикнал мижавите „човеко-неща“ да му се опъват чак толкова и затова пристъпи към мен леко неуверен. Точно на това се и надявах. Когато елдракът протегна огромните си ръчища, за да ме сграбчи, аз се гмурнах под тях, пристъпих крачка напред и измъкнах ловко кинжала от ръкава си. После с бързо движение срязах корема на своя противник. Не бях достатъчно наясно с неговата анатомия, за да се опитвам да го пробода в сърцето. Пък и при тези размери ребрата му сигурно бяха не по-тънки от китката.
	Елдракът ме зяпна с неподправено изумление. После погледна надолу към изсипващите се от корема му вътрешности. Раната, която бях отворил, се простираше от единия до другия хълбок.
	— Май си изпусна нещо — подхвърлих му аз.
	Той сграбчи с две ръце разсипващата се карантия, а на лицето му се изписа бледо подобие на страх.
	— Грат сряза корема на Грул — изломоти звярът. — Сега всичките черва на Грул ще изтекат навън.
	— И аз забелязах нещо подобно. Искаш ли да се бием още, Грул? Аз обаче бих ти препоръчал да си събереш набързо карантията и да се позакърпиш, преди да е станало твърде късно. Внимавай само, докато бързаш, да не се спънеш в някое от собствените си черва.
	— Грат не е добър — обвини ме мрачно елдракът.
	После седна тромаво, стиснал вътрешностите си в шепи.
	Не знам защо, но всичко това ми се стори ужасно смешно. Засмях се с глас и продължих да се хиля, докато две огромни сълзи не се стекоха по неговото космато лице. Тогава се почувствах засрамен. Протегнах ръка и сътворих върху отворената си длан закривена игла, в която бе вдяната корда, направена от изсушено животинско сухожилие. Хвърлих му иглата и кордата.
	— Ето, закърпи се както свариш и запомни добре името ми, в случай, че се срещнем отново. Намери си нещо друго за ядене, Грул. Аз съм стар, мършав и жилав. Едва ли щях да ти се усладя кой знае колко, пък и сигурно си разбрал, че не се давам толкова лесно.
	Зората бе изместила мрака и ми осигури необходимата светлина. Поех по пътя, оставяйки седналия елдрак да се чуди как да използва иглата.
	Странно, но преживяното премеждие повдигна настроението ми. Все пак бях успял да се измъкна. Направо да не повярва човек! В главата ми бе останала последната реплика на чудовището. В края на краищата, половината свят споделяше неговото мнение. Да, Грат _определено_ не беше добър.
	Два дни по-късно достигнах западния край на Долината. Беше началото на лятото, един от най-приятните периоди в годината. Въпреки че Учителя ни бе напуснал, не помня да съм виждал някога Долината по-красива. Тревата беше ярко зелена, а много от диворастящите плодни дървета тъкмо бяха цъфнали. Дивите къпини бяха отрупани с едри, макар и полуузрели плодове. Аз ги обичам най-много точно такива. Небето беше ясносиньо и по него се носеха плавно пухкави бели облачета. Бях си у дома и май никога не съм се чувствал толкова щастлив.
	Беше ме завладяло някакво странно настроение. От една страна, нямах търпение да видя Поледра, а от друга, изпитвах наслада от отлагането на желания миг. Възвърнах си човешкия облик и закрачих спокойно към центъра на Долината. Знаех, че Поледра ще долови моето приближаване, точно както го бе долавяла винаги досега. Вероятно вече ми приготвяше вечеря. Не исках да я принуждавам да бърза.
	Тъкмо се бе свечерило, когато най-после стигнах до моята кула и малко се учудих при вида на тъмните прозорци. Отидох до входната врата, влязох и още отдолу извиках: „Поледра!“
	За моя изненада, никой не отговори.
	Тръгнах нагоре по стълбите. Наоколо цареше мрак. Щракнах с пръсти и на върха на показалеца ми се появи пламъче, с което запалих първата попаднала ми свещ.
	В кулата нямаше никой и всичко бе потънало в прах, точно както се случва с изоставените къщи. Какво ставаше тук?
	В точния геометричен център на работната ми маса лежеше къс хартия. Оказа се бележка, написана с почерка на Белдин: „Ела в моята кула.“ И нищо повече.
	Вдигнах свещта по-високо и на нейната светлина забелязах, че люлките са изчезнали. Очевидно Белдин беше преместил Поледра и моето потомство при себе си. Странно. Поледра беше толкова привързана към моята кула. И защо бе решил Белдин да я подслони? Доколкото си спомнях, тя никога не бе харесвала неговото обиталище. Струваше й се твърде префърцунено. Доста учуден, аз тръгнах обратно надолу по стълбите.
	От кулата на Белдин ме делеше не повече от минута и аз реших да не бързам. Но учудването вече почти бе успяло да измести приятното предчувствие.
	— Белдин! — извиках. — Аз съм. Отвори ми.
	Последва доста дълга пауза и после скалният блок, който му служеше за врата, бавно се плъзна встрани.
	Поех нагоре по стълбите. Сега вече бързах.
	Достигнах до върха на кулата и се огледах. Белкира, Белтира и Белдин бяха там, но Поледра я нямаше.
	— Къде е жена ми? — попитах.
	— Не искаш ли да видиш дъщерите си? — попита ме Белтира.
	— Дъщери? Значи не е само една?
	— Затова направихме две люлки, братко — каза Белкира. — Баща си на близначки.
	Белдин се пресегна към една от люлките и внимателно вдигна бебето от постелята.
	— Това е Поулгара — представи той новороденото. — Тя е по-голямата.
	После ми подаде увитото в одеялце бебе. Отвърнах крайчето на завивката и за пръв път в живота си се вгледах в очите на Поул. Тези, които я познават добре, знаят, че очите на моята дъщеря менят цвета си в зависимост от нейното настроение. Когато ги видях за пръв път, те бяха стоманено сиви и твърди като сапфири. Завладя ме усещането, че малкото същество не си пада особено по мен. Косицата й беше много тъмна, а чертите й не носеха и следа от онази характерна бебешка закръгленост. Личицето й беше абсолютно безизразно, но очите… Очите й говореха повече от каквито и да било думи! Тогава направих нещо, което беше обичай в Гара — селцето, където се бях родил. Независимо дали ме харесваше или не, Поул беше моето първородно дете и аз докоснах челцето й в знак, че я приемам за своя.
	Миг по-късно тръпка разтърси ръката ми и аз се дръпнах като попарен, бълвайки някакво проклятие. Не беше на добро, че първото нещо, което Поулгара чу от мен, бе проклятие. Взрях се в това мрачно пеленаче. Едно кичурче над дясната й вежда бе побеляло при моето докосване.
	— Какво чудо! — ахна Белтира.
	— Не бих казал — възрази му Белдин. — Тя е неговото първородно дете и той просто я беляза. Може и да греша, но съм почти сигурен, че ще стане магьосник.
	— Магьосница — поправи го Белкира.
	— Какво?
	— Магьосникът е мъж. Тя е момиче. Затова правилната дума е „магьосница“.
	Магьосница или не, моята първородна щерка вече бе успяла да се подмокри и затова я оставих обратно в люлката й.
	По-малката ми дъщеря се оказа най-красивото бебе, което някога бях виждал. И това не беше просто бащина гордост. Всички, които я видяха, казаха същото. Тя ми се усмихна още щом я поех от ръцете на Белдин. Тази лъчезарна малка усмивчица проникна право в сърцето ми и го завладя за вечни времена.
	— Ти така и не отговори на въпроса ми, Белдин — казах, докато полюшвах Белдаран в скута си. — Къде е Поледра?
	— Я да поседнем и да пресушим по някоя халба, а, Белгарат?
	Той закуцука с необичайна за него сприхавост към бурето с бира и тутакси ми напълни една еднолитрова халба.
	Седнах, прикрепяйки Белдаран в скута си. Може би не трябва да го споменавам, но тя не се подмокри. Отпих голяма глътка от бирата, чудейки се на какво ли се дължи странното поведение на моите побратими.
	— Стига си ме размотавал, Белдин — казах накрая, обърсвайки пяната от устните си. — Къде е жена ми?
	Белтира се приближи до мен и взе Белдаран.
	Погледнах към Белдин и видях как две големи сълзи се търкулнаха по грубите му бузи.
	— Боя се, че я изгубихме завинаги, Белгарат — каза той с гробовен глас. — Раждането беше много тежко. Направихме всичко възможно, но тя ни се изплъзна.
	— Какви ги приказваш?
	— Тя умря, Белгарат. Съжалявам, но Поледра е мъртва.


>	III част
>	Време на неволи


>>	Осемнадесета глава

	Не бих могъл да разкажа за следващите няколко месеца, защото просто не ги помня. Имам само няколко по-ярки спомена от това време, но те са единствено цветни петна в паметта ми, без връзка помежду си или пък със случилото се преди и след тях. Опитвам се с всички сили да ги залича. Никой не обича да се връща към собственото си безумие.
	Ако Алдур не ни бе напуснал, може би всичко щеше да мине далеч по-леко за мен. Но Необходимостта реши да ми го отнеме в най-неудачния момент. И тъй, аз се чувствах абсолютно самотен, изоставен с мъката си. Не, не драматизирам, нито пък искам да си изрисувам ореола на мъченик. Чудесно знам, че всичко, което ме сполетя, беше неизбежно. Я по-добре да приключа дотук с приказките за това, а?
	Спомням си дългите дни, в които бях привързан към леглото, а Белдин и близнаците бдяха над мен и потискаха безмилостно всеки опит да мобилизирам Волята си. Моите побратими бяха твърдо решени да не ме оставят да последвам примера на Белсамбар и Белмакор. После, когато желанието ми да сложа край на живота си се поуталожи, ме развързаха. Не че за мен това имаше някакво значение. Помня как с дни седях и гледах в пода, загубил реална представа за времето.
	Тъй като единствено присъствието на Белдаран сякаш ме успокояваше донякъде, моите побратими често я носеха в кулата и понякога дори ми позволяваха да я подържа. Все още мисля, че именно моята по-малка дъщеричка ме измъкна най-накрая от ноктите на лудостта. Колко обичах това малко момиченце!
	Белдин и близнаците обаче никога не ми донесоха Поулгара. Нейните леденосиви очи ми причиняваха болка, а цветът им се сменяше от тъмносиньо в стоманено сиво още щом някой споменеше името ми. Явно природата на Поул не познаваше прошка.
	Белдин бе следил внимателно бавното ми измъкване от капана на лудостта и едва в началото на есента се осмели да ме попита:
	— Искаш ли да видиш гроба? Чувам, че някои хора имали такъв обичай.
	Идеята ми беше ясна. Гробът е мястото, което се посещава и се обкичва с цветя. Целта му е да помогне на близките да преодолеят скръбта си и да погледнат отново напред. Може би при някои това наистина помага. Но при мен — не. Самото споменаване на думата накара главата ми отново да закънти от непоносима болка.
	(Знаех си, че правя грешка като ви разказвам всичко това.)
	Така или иначе, все пак успях да си възвърна разсъдъка — ако не окончателно, то поне в голяма степен — някъде към края на зимата и след един обстоен разговор с близнаците те решиха, че могат да ме отвържат и да ме пуснат да ходя насам-натам. Белдин така и не спомена повече онзи „гроб“.
	Помня, че крачех до изнемога през снежните преспи, покрили Долината. Правех го, защото исках вечерта да съм мъртво уморен. Достатъчно уморен, за да мога да поспя поне малко. Единственият проблем бе, че всяко кътче в Долината извикваше по някакъв спомен у мен. Не можете да си представите колко бели сови има на този свят!
	Мисля, че решението започна да се оформя у мен в самия край на зимата, когато снеговете бяха започнали да се топят. Аз все още не си давах сметка за него, но то бе вече закътано в едно отдалечено ъгълче на съзнанието ми.
	Под въздействието на това неосъзнато решение се заех да сложа ред в делата си. През една мразовита и ветровита вечер отидох до кулата на Белдин, за да видя дъщерите си. По онова време те вече бяха почти на годинка и можеха да ходят. Белдин беше сложил предвидливо врата на стаята си, за да избегне всякакви неприятни инциденти. Белдаран вече бе открила чудото на тичането, макар да си плащаше за удоволствието с доста синини. Кой знае защо намираше това за много забавно и след всяко ново падане се заливаше от смях.
	Поулгара, естествено, никога не се смееше. Тя и сега не го прави често. Понякога си мисля, че Поулгара взема живота твърде насериозно.
	Белдаран припна към мен с широко разтворени ръчички, аз я грабнах в обятията си и я целунах.
	Поулгара дори не ме погледна. Тя изглеждаше изцяло погълната от една играчка — някаква странна крива пръчица, а може да е било корен, изровен кой знае откъде. По-голямата ми дъщеря се мръщеше и въртеше нещото из ръцете си със сериозността на престарял мъдрец.
	— Съжалявам за това — каза Белдин, след като забеляза, че гледам играчката. — Поул има невероятно пронизително гласче. Освен това въобще не си прави труда да плаче, когато иска нещо, както правят останалите деца. Вместо това просто пищи. Нали все нещо трябва да й дам, за да се занимава?
	— Пръчка?
	— Обработва я вече шести месец. Писне ли, тутакси й я давам и тя млъква на мига.
	Той хвърли бегъл поглед на Поулгара, после се наведе към мен и прошепна:
	— Пръчката има само един край. Тя обаче още не се е сетила за това и се опитва да намери другия. Близнаците смятат, че съм жесток, но и аз трябва да подремвам от време на време.
	Целунах Белдаран още веднъж и я наместих да седне. После отидох при Поулгара и я взех на ръце. Тя веднага се стегна и започна да се криви, за да се измъкне.
	— Престани — казах. — Това може и да не значи много за теб, Поулгара, но аз съм твой баща. Няма как да го промениш.
	След това я целунах.
	Стоманените оченца поомекнаха за миг и преляха в най-наситеното синьо, което някога съм виждал. После отново проблеснаха в сиво и малката ме перна с пръчицата по главата.
	— Не й липсва дух, а? — отбеляза Белдин.
	Аз седнах, обърнах малката и много внимателно я плеснах по дупето.
	— Внимавай как се държиш със стария си баща, госпожичке — казах.
	Тя се обърна и ми хвърли изпепеляващ поглед.
	— Дръж се прилично, Поулгара — продължих невъзмутимо. — А сега върви да си играеш.
	Това беше първият път, когато я целунах и мина доста време, преди да се престраша да го направя отново.
	Пролетта не беше никак приятна през онази година. Заливаха ни студени дъждове, на няколко пъти прехвърчаше сняг. Но постепенно вечерите ставаха все по-сухи и дърветата и храстите започнаха плахо да напълват.
	През един мрачен и мразовит пролетен ден аз се изкачих на хълма в западния край на Долината. Въздухът беше студен, над главата ми се носеха сиво-черни облаци. Денят ужасно приличаше на онзи, в който преди повече от четири хилядолетия напуснах родното си селце Гара. Има нещо в студените облачни пролетни дни, което винаги събужда у мен страстта към пътешествия. Останах там доста време и онова неясно решение, което се бе оформило в съзнанието ми още към края на зимата, най-после изплува на повърхността. Колкото и да обичах Долината, за мен сега тя беше свързана с твърде много болезнени спомени. Знаех, че Белдин и близнаците могат да се грижат за моите дъщери. Поледра ме бе напуснала, Учителя ме бе напуснал. В това райско кътче вече нямаше нищо, което да ме задържи. Поне не в момента.
	Огледах Долината. Кулите изглеждаха като куп небрежно разхвърляни играчки, а скитащите на стада сърни приличаха на мравки. Дори древното дърво, гледано от хълма, изглеждаше малко. Знаех си, че това дърво ще ми липсва, но си растеше там откак свят светува и затова най-вероятно пак щеше да си бъде на мястото, когато се завърна. Ако въобще някога се върнех.
	После се изправих, въздъхнах и обърнах гръб на единственото място, което някога бях считал за свой дом.
	Този път заобиколих източния ъгъл на Улголанд. Не бях упражнявал уменията си от онази неприятна случка насам и никак не бях сигурен, че късметът ще ми се усмихне отново. Грул най-вероятно вече бе оздравял и аз бях убеден, че елдракът не би пропуснал възможността да си отмъсти. Освен това щеше да е ужасно унизително да опитам да събера Волята и да открия, че от нея не е останал и помен. В тези планини се мотаеха още хрулжини, алгороти и някой и друг трол, затова здравият разум ме съветваше да не минавам оттам.
	Моите побратими се опитаха да влязат в контакт с мен. Чувах приглушените им гласове от време на време, но нито веднъж не си направих труда да им отговоря. Това щеше да е само загуба на време и енергия. Нямаше да се върна обратно, каквото и да ми кажеха.
	Преминах през западна Алгария без да срещна жива душа. Когато прецених, че отдавна съм подминал северната граница на Улголанд, свих на запад, прекосих планините и се спуснах сред полята на Мурос.
	Там, където сега се простира Мурос, тогава имаше едно неголямо сънливо поселище на арендите васити. Поспрях, за да си набавя провизии. И тъй като не носех никакви пари в себе си, ми се наложи да се върна към съмнителните прийоми от младостта. Просто си откраднах всичко, от което се нуждаех.
	Оттам се спуснах по течението на реката чак до Камаар. Като всеки друг пристанищен град, и този носеше нещо космополитно в атмосферата си. Градът беше част от владенията Во Вакюм, но в него освен васити живееха кажи-речи още толкова алорни, толнедранци и нийсанци. Местните бяха най-вече моряци, а през малкото време, когато са си у дома, моряците са добронамерени и щедри, тъй че хич не ми беше трудно да си осигуря почерпка из кръчмите.
	Тъй като културата на Камаар, доколкото можеше да се говори за такава, бе предписмена, хората там още ценяха добре разказаните истории, а кой би могъл да ги заплита по-добре от мен? Ето така си осигурих пребиваването в Камаар. Често ми се е случвало да го правя през последвалите години. Това е доста лесен начин да си изкараш прехраната, без дори да трябва да стоиш изправен. Казано направо — превърнах се в пияница. Скоро се изтърколих толкова надолу по обществената стълбица, че започнаха да ме изхвърлят и от най-долнопробните кръчми. А там обикновено са готови да изтърпят кажи-речи всичко.
	Наистина не мога да си спомня колко останах в Камаар — най-малко две години, а вероятно и по-дълго. Всяка вечер се напивах до несвяст и никога не знаех къде ще осъмна. Хората не обичат да слушат истории рано сутрин, затова денят ми минаваше обикновено в просия. С времето станах доста добър в занаята. Толкова добър, че изкарвах достатъчно пари, за да се отрежа вечерта.
	Започнах да виждам образи, които просто не съществуваха, и да чувам неща, дето никой друг не чуваше. Ръцете ми трепереха непрекъснато, а вечер често се събуждах с крясък.
	Иначе не сънувах. Нещо повече, не помнех какво съм правил преди повече от пет дни. Не бих се увлякъл дотам да твърдя, че бях щастлив, но поне не страдах.
	Една вечер, докато спях кротко в любимото си кьоше на улицата, ми се присъни нещо. Учителя вероятно е трябвало дълго да „крещи“, за да проникне през пиянския ми унес, но накрая все пак успя да привлече моето внимание.
	Когато се събудих, бях абсолютно сигурен, че съм имал посещение. Истински сън не ме бе спохождал от години. И това не бе всичко. Бях трезвен като пеленаче, дори ръцете ми не трепереха. Но онова, което наистина ме убеди в реалността на видението ми, бе друго. Божественият аромат, разнасящ се от кръчмата, от която най-вероятно ме бяха изхвърлили предишната вечер, ме накара да повърна на мига. През следващия час и половина умувах, коленичил на току-що повърнатата храна, предизвиквайки вероятно отвращение у всеки минаващ. Не след дълго осъзнах, че не толкова миризмата на кръчма, колкото вонята на собствените ми плесенясали дрипи ми бе обърнала стомаха. После, все още залитащ от слабост, се надигнах, добрах се някак до пристана и се хвърлих в морето.
	Не, нямах никакво намерение да се давя. Просто се опитвах да отмия тази ужасна миризма от тялото си. Когато се измъкнах от водата, вече вонях на вмирисана риба и на всевъзможните отпадъци, които хората хвърлят от пристана. Въпреки това обаче подобрението беше значително.
	Постоях на брега известно време, треперейки неудържимо. Тутакси реших да напусна Камаар още същия ден. Моят Учител очевидно не одобряваше поведението ми и ако си позволях да го разочаровам още веднъж, едва ли щеше да ми се размине с едно яко повръщане. Страхът не е най-добрата мотивация, когато си решил да промениш начина си на живот, но върши работа като начало. Кръчмите на Камаар бяха на една ръка разстояние, а аз познавах повечето от съдържателите по име, затова реших да отида до Арендия, за да избегна изкушението.
	Тръгнах, препъвайки се, през улиците на по-добрата част на Камаар — най-вероятно псувайки всеки срещнат — и някъде по пладне най-после се добрах до горния край на града. Нямах пари да платя за сала, затова преплувах река Камаар и се озовах на отсрещния арендски бряг. Цялото упражнение ми отне около два часа, но пък и аз не бързах кой знае колко. Делтата на реката беше пълна до ръба със свежа течаща вода и тя успя да отмие цял куп мои грехове.
	Върнах се обратно при площадката на сала, за да поразпитам за едно-друго. На брега беше скована груба колиба, а нейният собственик седеше на един пън до самия бряг с въдица в ръка.
	— Не щеш ли да те прехвърля до Камаар, друже? — попита ме той с акцент, който говореше недвусмислено за васитския му произход.
	— Не, благодаря — отвърнах, — тъкмо идвам оттам.
	— Само не ми казвай, че си плувал до тука.
	— Не — излъгах. — Имах си малка лодка, но я преобърнах недалеч от брега. В коя част на Арендия се намираме? Изгубих цялото си имущество заедно с лодката.
	— А, имаш късмет, че си излязъл на брега точно тук, а не няколко мили по-надолу по реката. Сега се намираш в земите на Негово превъзходителство графът на Во Вакюм. На запад са земите на графа на Во Астур. Не би трябвало да го казвам — нали астурианците все пак са ни съюзници и прочие — но те са вироглави и лицемерни хора.
	— Съюзници?
	— Във войната с проклетите мимбрати, нима не си чул?
	— А тя продължава ли още?
	— О-о, продължава си. Графът на Во Мимбре се е провъзгласил за крал на цяла Арендия, но нашият граф и графът на астурианците няма да склонят глава пред него току-тъй. — Той присви очи и ме огледа. — Не се връзвай, ама хич не изглеждаш добре.
	— Бях на легло известно време.
	Селякът отскочи като опарен.
	— Да не е нещо прилепчиво, а?
	— Не, просто лоша рана, която не зарасна както трябва.
	— Слава Богу, и без друго си имаме достатъчно грижи от тая страна на реката, за да дойде сега някой непознат и да ни натресе зараза.
	— Накъде да тръгна, за да изляза на пътя за Во Вакюм?
	— Трябва да се върнеш няколко мили нагоре по реката. Има друг сал точно срещу началото на пътя. Няма начин да не го видиш. — Той присви отново очи. — Не искаш ли да ти капна глътка-две от личните запаси, а? Пътят си е доста дълъг и пиенето ще ти дойде добре. Хайде, евтино ще ти го дам.
	— Не, благодаря, друже. Стомахът ми нещо се е разбунтувал. След боледуването, нали разбираш.
	— Жалко. Пък ми се стори, че си веселяк човек.
	Веселяк? Аз? Тоя човек наистина искаше да ми продаде от питието си.
	— Е — казах, — няма да стигна скоро до Во Вакюм, ако остана още тук. Благодаря ти за упътването, друже, и наслука.
	Обърнах му гръб и тръгнах нагоре по реката.
	По времето, когато достигнах Во Вакюм, кажи-речи се бях отърсил от страничните ефекти на годините, прекарани в Камаар, и започвах да разсъждавам нормално. Първата ми задача бе да намеря прилични дрехи, с които да сменя дрипите си, и малко пари за храна. Предполагам, щях да открадна каквото ми трябваше, стига да бях опитал, но реших, че вече ще се държа прилично. Решението на моя проблем се намираше най-вероятно само на няколко преки от мен — в най-близкия храм на Чалдан, Богът-Бик на арендите. Да не забравяме все пак, че по онова време вече не бях кой да е.
	Не мога да виня жреците, че не ми повярваха, когато споменах името си. В техните очи най-вероятно съм изглеждал като поредния дрипав просяк. Но тяхното пренебрежително и самодоволно отношение ме ядоса. Без дори да се замисля, им устроих малка демонстрация на способностите си, просто за да докажа, че съм онзи, за когото се представям. Всъщност бях не по-малко изненадан от тях, когато магията ми проработи. Излизаше, че нито лудостта, нито пиянските години, прекарани в Камаар, бяха успели да навредят на моите способности.
	Жреците се изпотрепаха да се извиняват и на мига ме снабдиха с нови дрехи плюс претъпкана кесия като компенсация, че не са ме познали още в мига, когато ме зърнаха да влизам в храма им. Приех великодушно подаръците, макар да знаех, че вече не са ми нужни. Способностите ми се бяха оказали непокътнати. Ако пожелаех, можех да изтъка дрехи от въздух и да превърна камъчетата наоколо в диаманти. Изкъпах се, сресах чорлавата си брада и облякох новите дрехи. Ей Богу, почувствах се доста по-добре.
	В момента обаче се нуждаех много повече от достоверна информация, отколкото от дрехи и пари. Докато живеех в Камаар, умишлено бях обърнал гръб на света и сега бях жаден за новини. Малко се изненадах, когато разбрах, че нашето приключение в Малория е вече добре известен факт тук, в Арендия. Жреците на Бога-Бик ме увериха, че същото важи не само за Толнедра, но и за Нийсия и Марагор. Като се замисля, в това май нямаше нищо чудно. Моят Учител бе срещнал братята си в тяхната пещера и решението да си тръгнат бе продиктувано до голяма степен от факта, че успяхме да си възвърнем Сферата. Тъй като това беше най-знаменателното събитие от Разцепването на света насам, преди да ни напуснат, Боговете най-вероятно са осведомили своите жреци по въпроса.
	Естествено, историята вече беше доста поукрасена. Замесено ли е някое чудо, жреците тутакси впрягат въображението си, като предават фактите. Тъй като техните „дребни“ добавки ме издигаха едва ли не в ранга на Бог, аз реших да не ги поправям. Подобна репутация понякога може да свърши добра работа. Бялата роба, с която бях сменил вмирисаните си парцали, придаваше известен драматизъм на осанката ми. Отрязах си и една удобна тояга, за да завърша образа. Не смятах да оставам във Во Вакюм, а ако ми дотрябваше съдействието на жреците в градовете, през които щях да мина, можех да постигна много лесно нужния ефект, разигравайки вече добре отработената роля на митологична персона. Това си беше чисто шарлатанство, но пък ми спестяваше споровете и дългите обяснения.
	Прекарах около месец в храма на Чалдан във Во Вакюм и после поех към Во Астур, за да разбера какво са намислили астурианците. Нищо добро, както се оказа, но в края на краищата това беше Арендия. Арендите винаги са живели в състояние на гражданска война, а сред тях единствено астурианците успяваха да поддържат баланса между племената, заради което си струваше да им се опрости някой и друг грях.
	Честно казано, арендските граждански войни ужасно ми досадиха. Истинските причини за вечните разправии винаги са били прикривани под булото на някакви великопатриотични идеи, което си е чиста проба мошеничество. Все пак отидох до Астурия, защото там за разлика от Во Вакюм имаше морско пристанище. Освен това последното нещо, което бях направил, преди да се разделя с Черек и неговите синове, бе да раздробя Арендия. Бях много любопитен дали планът ми работи.
	Во Астур беше разположен на южния бряг на река Астур и алорнските кораби често плаваха до неговото пристанище. Отбих се в първия срещнат храм и местните жреци ми препоръчаха няколко прилични крайречни хана, където можех да се срещна с алорнски моряци. Въобще не изгарях от желание да демонстрирам магическите умения насред някоя смърдяща на евтино вино кръчма, но просто нямах избор. Искаш ли да откриеш някой алорн, следвай пътя на бирата.
	И какъвто съм си късметлия, още във втората кръчма се натъкнах на един алорнски капитан. Името му беше Хакнар и той идваше в Арендия право от Вал Алорн. Представих му се и бялата роба в комбинация с дългата тояга си казаха думата. Той на мига ми предложи солидна почерпка с арендско пиво, но аз учтиво отказах. Нямах никакво намерение да започвам отново.
	— Как са лодките? — попитах по някое време.
	— Корабите — поправи ме той. Моряците винаги са били много обидчиви на тема плавателни съдове. — Бързи са, но трябва да внимаваш какво правиш, когато излезе силен вятър. Крал Черек ми каза, че ти си ги проектирал.
	— С известна помощ — отвърнах скромно. — Основният план беше на Алдур. Как е Черек?
	— Малко тъжен, струва ми се. Липсват му синовете.
	— Няма как. Длъжни сме да пазим Сферата. А как се оправят момчетата с техните нови кралства?
	— Добре, както чувам. Мисля, че малко си ги понасилил, Белгарат. Бяха още твърде млади за такава отговорност. Драс е кръстил кралството си Драсния, а сега строи голям град на някакво място, наречено Боктор. Май Вал Алорн доста му липсва. Кралството на Алгар се нарича Алгария, но той _не строи_ градове. Вместо това насърчава хората си да се занимават с животновъдство и най-вече с коневъдство.
	Кимнах. Логично беше Алгар да не се интересува от градове.
	— А какво прави Рива? — попитах после.
	— Той _определено_ строи град. Дори май думата „укрепление“ ще е по-удачна. Бил ли си някога на Острова на бурите?
	— Веднъж — казах аз.
	— Тогава знаеш къде е пристанът. Долината, която се простира до планините, прилича на няколко поредни стъпала. Рива е накарал хората си да построят каменна стена на ръба на всяко от стъпалата. Сега пък строят къщи зад всяка от стените. Ако някой реши да нападне града, ще трябва да преодолее не една, а няколко стени, а това може да му струва скъпо. Строежите вървят с добро темпо.
	— Рива започнал ли е да строи своя дворец?
	— Положил е основите, но иска първо да построи къщи за хората си. Знаеш го какъв е. Още е много млад, но винаги мисли първо за хората си.
	— Тогава от него би трябвало да излезе добър крал.
	— Най-вероятно. Само дето поданиците му са започнали малко да се притесняват. Те искат да се ожени, но Рива продължава да отказва на всички кандидатки. А повярвай ми, те никак не са малко. Явно е дарил сърцето си на някое по-специално момиче.
	— Така е. Той я сънува веднъж.
	— Един мъж не може да се ожени за своята мечта, Белгарат. Риванският трон трябва да се сдобие с наследник, а това е нещо, за което всеки мъж трябва да се погрижи сам.
	— Той е още съвсем млад, Хакнар. Рано или късно някое момиче ще му легне на сърцето. Ако работата се проточи, просто ще прескоча до острова и ще си поприказвам с него. Черек още ли нарича онова, което е останало от кралството му, Алория?
	— Не. Алория я няма вече. Това наскърби доста Мечото рамо. Той дори още не е успял да кръсти полуострова, който ти му остави. Ние си го наричаме просто „Черек“. Това е когато все пак успеем да се приберем у дома за малко. Повечето време прекарваме, патрулирайки из Морето на бурите. Черек е доста щедър, когато работата опре до раздаването на титли, но захапе ли ги човек, тутакси усеща кукичката, на която са закачени. Бях полупиян, когато той ме направи „барон Хакнар“. Едва когато изтрезнях, разбрах, че съм дал обет да прекарвам всяка година до края на живота си по три месеца в Морето на бурите. А там е много неприятно, така да знаеш, Белгарат, особено през зимата. Всяка вечер се одървям като пън, докато съм в морето. Ти сигурен ли си, че не искаш да те черпя едно?
	— Благодаря ти, Хакнар, но май трябва да тръгвам. Во Астур ми действа потискащо. Не можеш да накараш астурианците да приказват за нещо друго освен за политика.
	— Политика? — Хакнар се засмя. — Единственото нещо, за което съм чувал да си говорят астурианците, е кой с кого ще воюва следващата седмица.
	— Тук в Астурия и това е част от политиката — казах му аз, докато се надигах от масата. — Предай моите поздрави на Черек следващия път, когато го видиш. Кажи му, че все още държа всичко под око.
	— Убеден съм, че това значително ще облекчи съня му. Няма ли да дойдеш във Вал Алорн за сватбата?
	— Каква сватба?
	— На Черек. Предишната му жена умря, докато той беше в Малория. И тъй като ти му открадна всичките синове, на него ще му трябва нов наследник. Бъдещата му съпруга е истинска красавица — на около петнайсет или там някъде. Много е красива, но не е особено умна. Като й кажеш „Добро утро“, десет минути се чуди какво да ти отговори.
	Нещо в мен прещрака. Аз не бях единственият, изгубил съпругата си.
	— Извини му се от мое име — казах на Хакнар. — Не мисля, че ще успея да дойда. А сега ще е по-добре да тръгвам. Благодаря ти за информацията.
	— Радвам се, че можах да ти помогна, Белгарат. — После той се обърна и се уригна. — Гостилничарю, още пиво!
	Излязох на улицата и се отправих бавно към храма на Чалдан, опитвайки да забравя поне за известно време за загубата на Черек. Имах си достатъчно поводи да скърбя. Пък и не исках да рискувам с тежки мисли, защото този път наоколо нямаше никой, който да ме привърже за леглото.
	Получих още няколко настойчиви покани да посетя графа в неговия дворец, но ги отклоних до една с набор подходящи извинения. Не бях посетил графа на Во Вакюм и затова не исках да излиза, че фаворизирам някой от местните владетели. Нямах никакво желание да ставам инициатор, макар и косвен, на нова война.
	С това решение май допуснах грешка. Вероятно можех да спестя на Арендия няколко хилядолетия страдание, ако просто бях привикал тези трима графове, за да им набия в главите, че примирието е повече от задължително. Като се има предвид природата на арендите, обаче, те най-вероятно щяха да се отметнат от дадената пред мен дума след не повече от месец.
	Така или иначе, вече бях научил онова, което исках да зная, а поканите в двореца на графа започваха да стават все по-настойчиви, затова благодарих на жреците за тяхното гостоприемство и си тръгнах на следващата сутрин, още преди изгрев слънце.
	Бях почти убеден, че графът на Во Астур ще приеме моето „неочаквано“ отпътуване като лична обида и затова на около миля от града свих към гората и там приех отново облика на вълк.
	(Да, _наистина_ беше болезнено. Въобще не бях сигурен дали ще успея да го направя, но беше време да разбера действителното положение. Напоследък бях правил доста неща, с които само задълбочавах болката си. Нямах намерение да прекарам остатъка от своя живот като емоционален инвалид. Поледра не би харесала това. Ако ли пък изгубех разсъдъка си при опита да се преобразя във вълк, тогава какво? Още един побеснял вълк в арендските гори едва ли щеше да направи впечатление на някого.)
	Моите предчувствия относно настроението на графа на Во Астур се оказаха доста точни. Тъкмо се промъквах тихичко по южния край на гората, когато недалеч от мен профуча група ездачи. Астурианският граф май _наистина_ искаше да му погостувам. Шмугнах се сред дърветата, седнах на задните си лапи и изгледах отдалечаващите се хора на Негово превъзходителство. По онова време арендите бяха далеч по-ниски, отколкото са днес, и групата безстрашни воини изглеждаха доста смешни, възседнали едрите си коне.
	Продължих през гората и накрая стигнах до полята на Мимбре. За разлика от васитите и астурианците, мимбратите бяха разчистили почти изцяло горите от своята територия. Мимбратските коне са дори още по-едри от тези на северните им родственици, а благородниците от западните графства вече бяха започнали да усъвършенстват броните, така характерни за тях в днешно време. Рицарите ездачи имат нужда от открито пространство, за да могат да участват пълноценно в битки. Затова дърветата се оказваха неудобна пречка. Проблемът на мимбратите беше, че идеята да използват разчистените землища за фермерство се бе оказала твърде отвлечена за тях.
	Когато говорим за арендските граждански войни, ние обикновено се сещаме за тримата графове съперници, но това далеч не дава пълна картина на тези многовековни ежби. И по-незначителните благородници също си имаха своите дребни развлечения и почти не можеше да се намери арендска област, в която да няма някаква местна разпра. Възвърнах си човешкия облик, макар, признавам, преди това сериозно размислих над възможността да прекарам остатъка от живота си като вълк. Тъкмо се бях насочил към Во Мимбре, когато се натъкнах на някаква микроскопична войничка в пълния й разгар.
	За съжаление, тъпоумните аренди обожаваха обсадните машини. Те имат безкрайно предсказуем начин на мислене и по някаква причина идеята за продължаващи с десетилетия обсади им се струва особено привлекателна. Атакуващите някоя крепост можеха да прекарат месеци наред, обсипвайки стените с камънаци, преди да се усетят, че това всъщност не ги води наникъде. От време на време обаче дори на арендите става скучно и те решават да излязат с някоя особено оригинална идея.
	В този случай баронът, обсадил крепостта, беше решил да наобиколи околните села, да събере крепостните на своя противник и после да ги обезглави пред стените на неговата крепост.
	Именно в този момент аз реших да се включа в играта. Изкачих се на един създаден сякаш тъкмо за целта хълм, вдигнах драматично тоягата си и изревах „Спрете!“, така че да ме чуят чак в Нийсия. Баронът и неговите рицари зяпнаха. Рицарят, който тъкмо бе понечил да замахне и да обезглави първия крепостен, свали меча за миг, но после отново го вдигна.
	Е, не му беше писано да изпълни пъкленото си дело, защото още в следващия миг изпусна меча на земята. Трудничко е все пак, макар и бидейки истински мъж и благородник, да стискаш здраво в ръцете си нажежено до бяло желязо. Глупакът затанцува някакъв идиотски танц, започна да квичи от болка и неистово да духа изгорените си длани.
	Аз се спуснах от хълма и застанах пред „страховития“ мимбратски барон.
	— Няма да ти позволя да продължиш с тази лудост! — казах му.
	— Онова, което правя, не ти влиза в работата, старче — отвърна ми той, но гласът му не прозвуча особено убедително.
	— Аз решавам кое е моя работа и кое — не! Само опитай да нараниш тези хора и ще ти изтръгна сърцето!
	— Убий този стар глупак — каза баронът на един от рицарите си.
	Той посегна колебливо към меча си, но все пак го измъкна от ножницата и тъкмо се канеше да замахне, когато аз концентрирах Волята си и казах „Свиня“.
	Рицарят тутакси се превърна в шопар.
	— Магия! — зяпна баронът.
	— Именно. А сега си събирай рицарчетата и върви у дома, но преди това пусни крепостните да си ходят.
	— Моята кауза е справедлива — заяви той.
	— Но методите ти не са. Махай се от очите ми, преди да ти е поникнала опашка.
	— Практикуването на магии е забранено във владенията на графа на Во Мимбре — каза ми той, сякаш това щеше да ме спре.
	— Нима? И как ще ме спреш? — Насочих тоягата си към близката скала и тя експлодира на хиляди дребни камъчета. — Не си насилвай късмета, драги ми бароне. Това спокойно можеше да си и ти. Вече ти казах да ми се разкараш от очите. Съветвам те да го направиш, преди да съм се ядосал.
	— Ще съжаляваш за това, магьоснико.
	— Ти ще съжаляваш, ако не си плюеш на петите още в този миг. — Махнах небрежно с ръка към рицаря-свиня и той отново се превърна в човек. Очите му излъчваха див ужас. Той само ми хвърли бегъл поглед и после хукна с крясъци през полето.
	Инатливият барон понечи да каже нещо, но после размисли. Той заповяда на хората си да се качат по конете и после ги поведе на юг с кисела физиономия.
	— Можете да си вървите по домовете — казах аз на крепостните. После се изкачих отново на хълма, за да се убедя, че баронът няма се опита да ме заобиколи в гръб.
	Сигурно можех да постъпя и другояче. На практика нямаше нужда от пряката ми намеса. Можех да накарам барона и неговите хора да се оттеглят без дори да им се представя. Всъщност просто си изпуснах нервите. Именно така най-често се забърквам в какви ли не неприятности.
	Както и да е. Та през следващите няколко дни по дърветата се появиха обяви с награда за главата на „злия магьосник“. Приложеното описание на външността ми беше доста точно, а наградата — обидно малка.
	Реших да отида направо в Толнедра. Бях убеден, че мога да се справя с последствията от моето малко представление, но струваше ли си труда? Арендия и без друго бе започнала да ме отегчава.


>>	Деветнадесета глава

	Една сутрин в края на пролетта прекосих река Аренд, определяща от край време границата между Арендия и Толнедра. По северния бряг на реката патрулираха мимбратски рицари, но това не беше кой знае какъв проблем за мен. В края на краищата и аз си имах своите дребни преимущества.
	Спрях за известно време във Вордюнската гора, за да обмисля положението. Учителя ме бе измъкнал от пиянския унес в Камаар, но така и не ми бе дал някакви наставления, затова сега трябваше да решавам всичко на своя глава. Нямаше никакво определено място, където да отида, нито пък някаква спешна задача, която да ме води там. Това обаче не значеше, че съм забравил за своите отговорности. Май бях станал нещо като странстващ магьосник, който върви накъдето му видят очите и си пъха носа в неща, които най-вероятно не са негова работа. Ако ли пък се натъкнех на нещо наистина важно, спокойно можех да го прехвърля на моите побратими в Долината. Иначе бях свободен да се запътя в коя да е от четирите посоки на света. Мъката ми не се беше уталожила, но поне започвах да свиквам да живея с нея и да я контролирам. Годините в Камаар все пак ме бяха научили какво става, когато се опитам да се скрия от нея.
	И тъй, когато се насочих към Тол Хонет, душата ми беше изпълнена с потисната меланхолия. Реших, че след като съм се озовал на това място, няма да е зле да проверя как вървят нещата в империята.
	Докато пътувах на юг, минах през Великото графство Вордю и установих, че там също се плетат всевъзможни политически интриги. Хонетите отново бяха на власт, а кланът Вордю винаги бе приемал това като лична обида. Наоколо изобилстваше с доказателства, че втората Хонетинска династия е в упадък. Има нещо наистина странно в логиката, по която се развиват династиите. Основателят на една династия винаги е енергичен и надарен човек, но с течение на вековете наследниците му се превръщат във все по-бледо негово подобие. Може би фактът, че те почти неизменно се женят за някоя от братовчедките си, има нещо общо с това. Контролираното възпроизводство в рамките на една кръвна линия може и да дава чудесни резултати при конете, кучетата и добитъка, но при хората нещата стоят съвсем иначе. В подобни случаи излиза, че глупостта и страхливостта се удвояват за сметка на положителните качества.
	Та по същата причина и хонетинските императори не вървяха на добре през последните стотина, че и повече години. Вордюните, от друга страна, ставаха все по-нетърпеливи. Те усещаха, че идва техният ред.
	Добрах се до Тол Хонет в самото начало на лятото. Тъй като това беше техният роден град, хонетинските императори бяха посветили голяма част от времето си — и немалка част от имперската хазна, естествено — за да подобрят вида на своята столица. Един съвет — всеки път, когато хонетините дойдат на власт в Толнедра, инвестирайте в търговията с мрамор и няма да сбъркате.
	Прекосих северния мост, водещ към града, и спрях пред портата, за да отговоря на стандартните въпроси, които задаваха легионерите, поставени на пост. Бронята им беше доста впечатляваща, за разлика от самите легионери. Отбелязах си на ум, че легионите на императора най-вероятно са под всякаква критика. Някой трябваше да направи нещо по въпроса, спешно при това.
	Улиците бяха претъпкани с хора. В Тол Хонет винаги е така. Всеки жител на Толнедра, който е или пък се мисли за важна клечка, счита за свое задължение да прекарва една значителна част от годината в своята столица.
	И тъй като вече се бях превърнал в нещо като религиозна реликва, също като в Арендия се насочих първо към най-близкия храм. Оказа се, че главният храм на Недра е бил преместен от последното ми посещение насам, затова се наложи да разпитам за новото му местоположение. Естествено, не тръгнах да питам префърцунените търговски принцове, които се мръщеха в носените от роби паланкини и притискаха напарфюмирани кърпички към носовете си. Вместо това се обърнах към един почтен на вид мъж, който поправяше уличната настилка.
	— Кажи ми, приятелю, как мога да стигна до Храма на Недра?
	— Ей там е, от южната страна на императорския палат — отвърна той. — Тръгни надолу по тази улица и в края й свърни наляво.
	После ме огледа с присвити очи.
	— Ще ти трябват пари, за да влезеш вътре — уточни той.
	— Така ли?
	— Такъв е новият закон. Първо плащаш на жреца на входа, за да влезеш, а после плащаш на друг жрец, за да те допусне до олтара.
	— Странно хрумване.
	— Това тук е Тол Хонет, друже. Нищо в този град не е безплатно, а жреците са не по-малко алчни от кой да е друг.
	— Мисля, че ще успея да им предложа нещо, което ще оценят повече от парите.
	— На твое място не бих разчитал особено на това. Успех все пак.
	— Мисля, че си изпуснал нещо там, приятелю — казах му аз, сочейки към едрата толнедранска медна монета, в която току-що бях превърнал едно от камъчетата край краката му. Все пак човекът се беше отнесъл съвсем учтиво с мен, нали така?
	Той сграбчи мълниеносно монетата, която най-вероятно се равняваше на неколкодневната му надница, и се огледа подозрително наоколо.
	— Да ти спори работата — пожелах му аз и тръгнах по улицата, която ми бе посочил.
	Храмът на Недра приличаше по-скоро на палат — импозантна мраморна постройка, хладна и неприветлива като мавзолей. Простите хорица се молеха отвън, в направени специално за целта ниши в стената. Вътрешността на храма очевидно беше запазена за онези, които можеха да си платят.
	— Искам да говоря с Първосвещеника — казах аз на отчето, което охраняваше парадния вход.
	— Абсолютно изключено. Как въобще ти хрумна да молиш за нещо подобно?
	— Не съм те _молил_, заповядвам ти. Сега бягай да го извикаш или просто ми се махни от пътя, за да го намеря сам.
	— Върви си по пътя, старче.
	— Нещо не ни спори приказката с теб, друже. Я да опитаме още веднъж. Казвам се Белгарат и съм дошъл, за да се видя с Първосвещеника.
	— Белгарат ли? — ухили се подигравателно той. — Няма такъв човек. Върви си!
	Пренесох го на около петстотин метра от храма и влязох вътре. Определено трябваше да си поговоря с Първосвещеника по повод нововъведението да се плаща за достъп в храма. Дори Недра не би одобрил нещо подобно. Храмът беше претъпкан с жреци, до един зажаднели за парите на богомолците. Реших да ликвидирам дребните заяждания в зародиш, като просто си сътворих ореол, който дори килнах хашлашки леко встрани. Не знам дали толнедранската теология включва календар с дни на светци, но моят малък трик определено привлече вниманието на жреците, както и желанието да ми съдействат от все сърце. И всичко това абсолютно безплатно.
	Първосвещеникът, дебелак на име Артон, се беше нагиздил с обсипана с диаманти роба. Той огледа за миг ореола ми, след което ме поздрави с пресилен ентусиазъм. Аз се представих и името ми очевидно доста го изнерви. Наистина, това, че не играе по правилата, съвсем не беше моя работа, но аз пък не виждах причина да му обяснявам как стоят нещата в действителност.
	— Чухме за твоите приключения в Малория, Свети Белгарат — изгука ми той. — Ти наистина ли уби Торак?
	— Някой ти е размътил главата с глупости, Артон — отвърнах му. — Не съм аз онзи, комуто е отредено да го стори. Ние просто отидохме там, за да си възвърнем откраднатата Сфера.
	— О — гласът му прозвуча разочаровано. — И на какво дължим честта, о, Древни?
	Свих рамене.
	— Посещение на добра воля. Минавах оттук и реших да ви навестя. Недра да се е свързвал с някого?
	— Нашият Бог напусна земята, Белгарат — напомни ми той.
	— Всички Богове я напуснаха, Артон. Но те си имат свой начин да поддържат връзка с нас. Белар говори на Рива в съня му, а на мен по същия начин ми се яви Алдур преди около два месеца. Внимавай със сънищата си. Те може да се окажат изключително важни.
	— И аз имах един странен сън преди почти половин година — припомни си той. — Стори ми се, че Недра ми говори.
	— И какво ти каза?
	— Не мога да си спомня точно. Но мисля, че ставаше въпрос за пари.
	— Нещата винаги опират до парите. — Замислих се за миг. — Ето, този ваш нов „закон“, да речем. Не мисля, че Недра би одобрил да се вземат пари от богомолците в храмовете му. Той е Бог на всички толнедранци, а не само на тези, които могат да си позволят входната такса.
	По лицето му премина тревога.
	— Но… — опита се да се възпротиви първожрецът.
	— Виждал съм някои от съществата, които живеят в ада, Артон — прекъснах го безкомпромисно аз. — Не дай Боже да ти се наложи да ги видиш и ти. Но това зависи само от теб. Та как вървят нещата в Толнедра?
	— О, не много добре, Белгарат. — Каза го доста неуверено и аз почти надуших онова, което се опитваше да скрие от мен.
	Въздъхнах.
	— Не бъди толкова срамежлив, Артон — му казах уморено. — Духовенството не бива да се меси в политиката. Вземаш подкупи, нали?
	— Откъде знаеш това? — Гласът му се извиси почти до фалцет.
	— Ясен си ми като отворена книга, Артон. Върни парите и престани да си вреш носа в политиката.
	— Трябва да посетиш императора — каза той, сменяйки майсторски темата.
	— Познавам се вече с цял куп представители на рода Хонет. Те всички са извадени от един и същ калъп.
	— Негово величество ще се обиди, ако не го посетиш.
	— Спести му ядовете тогава. Просто не му казвай, че съм бил тук.
	Той естествено и дума не искаше да чуе за подобен вариант. Не желаеше също да го разпитвам за това кой всъщност го подкупва и защо. Затова настоя лично да ме съпроводи до императорския палат. Покровителството е залегнало в самата сърцевина на толнедранската политика. При смяна на династиите, със старите управници си отиват дори дотогавашните касиери по мостовете.
	Настоящият император се казваше Ран Хонет двайсет и някой си или нещо от този род. Негово величество всъщност дори успя да ме изненада. Не за добро, разбира се. Просто при него типичната за последните няколко владетели глупост бе отстъпила пред неподправения идиотизъм. И както обикновено става в подобни случаи, се бе намерил услужлив и напорист роднина, който бе иззел изцяло императорските функции и пробутваше всяка своя приумица под надслова „Императорът реши…“. Въпросният роднина, в случая братовчед на Ран Еди-койси, ни заряза да чакаме в един от апартаментите за гости цели два дни, докато през това време цял куп толнедрански големци се вмъкнаха в императорската приемна като в собствения си дом.
	Накрая на мен ми писна.
	— Да си вървим, Артон — казах аз на първосвещеника на Недра. — И двамата си имаме по-належащи дела.
	— Не можем да постъпим така! — сепна се Артон. — Това ще бъде изтълкувано като смъртна обида.
	— Е, и? Навремето ми се е случвало да обиждам Богове, Артон. Нямам намерение сега да се тревожа за чувствата на някакво си царче.
	— Позволи ми първо да поговоря отново с Върховния шамбелан.
	Той скочи на тлъстите си бутчета и хукна да говори с братовчеда на императора.
	Братовчедът се оказа типичен Хонет. Първата му реакция бе да ме погледне отвисоко.
	— Ще чакате благоволението на Негово имперско величество — каза надменно той.
	И тъй като се правеше на толкова важна клечка, а аз вече се бях ядосал, реших да го окача на стената, на около метър и половина от пода, та да може наистина с основание да гледа другите отвисоко.
	— Как мислиш, старче — попитах го невъзмутимо, — дали имперското благоволение ни е огряло вече с божествените си лъчи?
	Оставих го още известно време да виси на стената и после, след като реших, че е схванал поуката, го свалих на пода.
	Императорът изведнъж реши да ни види незабавно.
	Заварихме въпросния Ран Хонет, седнал на трона, да си смуче пръста. Кръвната линия на Хонетите се беше скапала дори повече, отколкото предполагах. Поразрових се из черепната му кутийка и не открих в нея абсолютно нищо. Той изрецитира със запъване няколко императорски учтивости — потръпнах само при мисълта колко време му е било нужно, за да ги наизусти — и после царствено ни разреши да се оттеглим.
	Двамата с Артон се поклонихме и се измъкнахме от тронната зала с лице към суверена, който тъкмо бе лапнал отново пръста си.
	Напуснах възможно най-бързо Тол Хонет и се отправих към Тол Борун. Откакто бях зарязал живота на пияница, използвах непрекъснато дарбите си, за да хитрувам по всевъзможни начини. Волята и Думата са нещо много сериозно, а аз ги бях обърнал на прост шарлатански трик. Независимо от мъката си, все още бях ученик на своя Учител, а не на някакъв панаирджийски факир. Лесно бих могъл да си измисля извинение, като се позова на преживените тежките години, но нямам никакво намерение да го правя. Бях длъжен да се държа както подобава на човек с моето предопределение.
	Подминах Тол Борун най-вече за да избегна нови предизвикателства. И май наистина постъпих правилно — боруните със сигурност щяха да ме изнервят. Моите уважения към фамилията Борун, но нейните членове понякога се държат като пълни идиоти.
	(Съжалявам, Сенедра, не го приемай лично.)
	Прекосих земите на фамилията Анадил и накрая се добрах до северния край на Гората на дриадите. Изминалите векове са променили сериозно местния ландшафт, но мисля, че тогава пътувах по същия маршрут, който три хиляди години по-късно избрахме заедно с група приятели, следвайки следите на Сферата. Двамата с Гарион често сме си говорили за тези повторения и си мисля, че това може и да е бил поредният сигнал за срив в тъканта на Необходимостта. Използването на същия маршрут може да се дължи и на факта, че оттам минаваше най-естественият път на юг, който освен всичко останало вече познавах добре. Ето на, набие ли си човек в главата някаква теория, после лесно успява да изкриви всеки детайл така, че да пасне в общата схема.
	Още в онези времена Гората на дриадите беше прочута с многовековните си букове и с почти неземното спокойствие, което излъчваше. Хората имат навика да си измислят странни религии, в пълен разрив с ежедневния им живот. Дриадите, от друга страна, живеят в своята религия, затова и не им се налага да говорят и дори да мислят за нея.
	Прекарах почти седмица в тяхната гора, преди да успея да мярна дриада. Дриадите са кротки дребни същества, които предпочитат да си нямат работа с непознати, освен в определени периоди от годината. Както сами се сещате, те всичките са жени, затова им се налага все пак да контактуват понякога с мъжки индивиди — от всевъзможни видове — за да могат да осигурят потомството си.
	(Няма какво повече да ви обяснявам, убеден съм, че картинката вече ви е ясна.)
	Не съм се опитвал да открия дриади. На теория те също са чудовища, макар и не толкова страшни, каквито са елдраците и алгоротите.
	Очевидно бе дошъл пак един от онези особени периоди на годината, защото дриадата, която срещнах, бе загърбила всичките си задръжки и се опитваше да ме спипа на всяка цена. Когато я видях за пръв път, тя беше застанала по средата на една горска пътека, по която тъкмо бях поел. Косата й беше огненочервена. Самата дриада беше дребничка на ръст, но лъкът, който бе опънала до скъсване, изглеждаше съвсем истински.
	— По-добре спри — посъветва ме тя.
	Щом се убеди, че нямам намерение да бягам, тутакси стана ужасно добронамерена. Каза ми, че се нарича Ксана и че има планове за мен. Дори ми се извини за лъка. Обясни, че пътниците напоследък минавали доста рядко през гората и затова всяка дриада със съответната мисъл в главата трябвало да бъде доста внимателна, за да не ги изпусне.
	Опитах се да й обясня, че онова, което ми предлага, е много неуместно, но тя не пожела дори да ме изслуша. Оказа се страшно твърдоглаво малко същество.
	(Смятам да прескоча последвалия епизод, най-малкото защото той няма пряко отношение към историята, която се опитвам да ви разкажа.)
	Дриадите обикновено поделят всичко помежду си и Ксана не се поколеба да ме представи на своите сестри. Те до една ме глезеха на поразия, но всичките им грижи и усмивки не можеха да скрият факта, че аз всъщност съм техен пленник или по-скоро роб, за да наречем нещата с истинските им имена. С всеки изминал ден положението ми ставаше все по-нелепо. Аз обаче бях решил да не правя кой знае какъв въпрос от това. Усмихвах се колкото можех и чаках да ми се отдаде подходяща възможност. Още първият път, щом останах сам, аз се преобразих на вълк и изчезнах в гората. Те ме търсиха, естествено, само дето не знаеха какво точно да търсят. Това ми позволи да им се измъкна без всякакви проблеми.
	Достигнах северния бряг на Горската река, преплувах до отсрещния бряг и там отръсках козината си от водата. Между другото, ето ви един полезен съвет — ако сте приели формата на животно с дълга козина и ви се е наложило по някаква причина да се намокрите, преди да си възвърнете човешкия облик не забравяйте да изтръскате водата. В противен случай след трансформацията дрехите ви ще се окажат прогизнали.
	Вече бях в Нийсия, което значеше, че повече няма защо да се притеснявам от дриадите. Вместо това започнах да си отварям очите за змии. Нормалните хора правят всичко възможно, за да намалят числеността на змиите около местата, където живеят. За нийсанците обаче змията е част от религията и затова те не смеят да вдигнат и пръст срещу влечугите. Още през първия ден в онова вонящо блато бях ухапан цели три пъти, което ме накара да бъда _изключително_ внимателен. За мой късмет, пак благодарение на магическите ми умения, отровата им не можеше да ми навреди кой знае колко, но пък ухапването от змия трудно може да мине за приятно усещане.
	Войната с марагите беше променила сериозно нийсанското общество. Преди нея нийсанците разчистваха обширни терени сред джунглата, за да строят градове, които после свързваха с не зле поддържани пътища. Но пътищата си имат и един сериозен недостатък — те са идеалният маршрут за вражески нашествия. Градовете пък говорят за голямо струпване на хора, което предполага и изобилие от ценности за грабене. Селмисра бе осъзнала това и беше заповядала на своите поданици да се пръснат и да позволят на джунглата да си възвърне изгубените територии. Единственият град в Нийсия сега беше столицата Стис Тор и тъй като пътят ми към западните кралства и без друго минаваше оттам, аз реших да удостоя Змийската кралица с посещението си.
	От марагското нашествие бяха изминали почти сто години, но наоколо все още се срещаха следи от опустошителната война. По стените на изоставените, потънали в избуяла растителност градове личаха следи от отколешните пожари и разрушения, причинени от обсадните машини. Ниисийците отдавна вече отбягваха тези неприветливи руини.
	Управлението в Нийсия би могло спокойно да мине за теокрация. Селмисра беше не само кралица, но и Върховна жрица на Бога-Змия. Което значеше, че когато тя заповяда нещо на своите поданици, те й се подчиняват безпрекословно, дори ако им се нарежда да живеят в храсталаците заедно със змиите.
	Достигнах Стис Тор уморен до припадък и гладен като вълк. Човек трябва много да внимава какво яде в Нийсия. Кажи-речи всяко растение наоколо — както и голяма част от птиците — съдържат някакъв наркотик, отрова, или пък и двете едновременно.
	Открих сала и с него се добрах до нужния бряг на Реката на Змията, а оттам и до Стис Тор. Ниисийците са доста въодушевен народ. Останалите народи търсят източник на това вдъхновение в религиозната си вяра, но хората-змии са открили далеч по-пряк, поне според собствените си разбирания, път към религиозното откровение. Джунглите им са пълни с всевъзможни растения със странно въздействие върху човешкия организъм, а ниисийците винаги са си падали по крайностите. Някога познавах един нийсиец, който беше пристрастен едновременно към девет различни наркотика! Той беше най-щастливият човек, когото някога съм познавал. Но все пак мисля, че не е много добра идея да повериш проектирането на дома си на човек, който търси вдъхновение по химически път. Не само че на строителите после им се завива свят като погледнат плановете, но и къщата ти се оказва претъпкана с разни странни детайли. Като например стълбища, които не водят заникъде; стаи, към които няма врати; врати, от другата страна на които те чака само празнота и прочие архитектурни неудобства. Всичко това, естествено, е боядисано в цветове, за които дори не са измислени имена и които няма да срещнете в нито една дъга.
	Вече знаех къде се намира палатът на Селмисра, тъй като двамата с Белдин го бяхме посещавали по време на марагското нашествие. Затова не ми се наложи да се разправям с хора, които не знаят къде са в този момент дори самите те.
	Всички служители в палата бяха евнуси с бръснати глави. В което си има известна логика. От самото й избиране, бъдещата Селмисра бива подлагана на серия процедури, чиято цел е да я превърнат малко след половото й съзряване в максимално точно копие на първата Дева на Исса. За съжаление, неизвестно защо, въпросните процедури изострят до крайна степан сексуалния глад на бъдещата кралица. Тъй като освен всичко останало Селмисра трябва да управлява и кралство, ако дори един от нейните министри е нормален мъж, то в този палат едва ли би кипяла ползотворна — или каквато и да е — държавническа дейност.
	Кралицата, естествено, вече знаеше, че съм се запътил към палата й. Едно от уменията, които се изискваха от нея като бъдеща наследница на трона, бе да долавя неща, недоловими за останалите. Това нейно дарование не може да се сравнява с нашите умения, но върши работа.
	Евнусите ме поздравиха със строго определени, отговарящи на ранга им приветствия и тутакси ме съпроводиха до тронната зала. Настоящата Селмисра, естествено, приличаше досущ на своята предшественица, както и на всички останали преди нея. Тя се бе излегнала на диваноподобния трон и се наслаждаваше на отражението си в огледалото, като небрежно галеше любимата си змия по главата. Робата й — ако това въобще можеше да се нарече роба — бе изтъкана от ефирна материя, създадена, за да стимулира по-скоро мъжкия нагон, отколкото въображението на поетите. Зад тронната площадка се извисяваше триметрова статуя на Бога-Змия.
	— Привет, Нетленна Селмисра — изписука евнухът, който ме бе въвел в залата, след като се просна по очи на пода.
	— Първият евнух се приближава към трона — пропя в унисон ято облечени в червени роби плешивци.
	— Какво има, Стез? — отвърна му Селмисра с безразличие.
	— Древният Белгарат желае аудиенция с Годеницата на Исса.
	Кралицата обърна бавно глава и впери в мен безцветните си змийски очи.
	— Девата на Исса приветства Ученика на Алдур — каза тя.
	— Благословен е ученикът на Алдур, щом Кралицата-Змия го удостои с благоволението си… Добре изглеждаш, Селмисра — отбелязах аз, орязвайки с един замах половинчасовите предварителни церемониални празнословия.
	— Наистина ли мислиш така, Белгарат? — каза тя с почти момичешки трепет, който ми подсказа, че настоящата кралица е още съвсем млада.
	— Ти винаги изглеждаш добре, сладурче — отвърнах й аз.
	Обръщението ми най-вероятно бе сметнато за непростимо светотатство от евнусите, но не забелязах Селмисра да се раздразни от него.
	— Уважаемият гост поздравява Нетленната Селмисра — провъзгласи хорът.
	— Дали няма да можем да минем и без това? — попитах аз и махнах с ръка към коленичилите, припяващи идиоти. — Ние с теб трябва да си поговорим, а тези приятелчета само ще ни разсейват.
	— _Лична_ аудиенция ли искаш, Белгарат? — Кралицата изопна гръб като доволна котка.
	Отвърнах с най-мръснишката усмивка, която успях да докарам.
	— За нас ще е удоволствие да изслушаме Древния Белгарат насаме — заяви тя на своите слуги. — Имате позволението ми да се оттеглите.
	— Но…! — чух да промърморва гневно един от евнусите.
	— Ти можеш да останеш, ако искаш, Кае — каза с безразличие Селмисра на протестиращия. — Но знай, че никой смъртен не може да изслуша разговора ни с ученика на Алдур и после да напусне тази зала, без да се прости с живота си. Върви си и живей или пък остани и… умри.
	На това девойче определено не му липсваше стил. Тронната зала се опразни на мига.
	— Е — каза тя след известно време, — сега, след като сме вече сами… — И остави изречението си недовършено.
	— Само не се опитвай да ме съблазняваш, сладурче, мога да ти бъда баща.
	Селмисра се засмя. Това бе единственият път, в който съм виждал или чувал някоя от около стоте Селмисри да прави нещо подобно.
	— Нека да минем по същество, Селмисра — предложих делово аз. — Тръгнал съм към западните кралства по работа и си мисля, че ти би могла да ме осведомиш по някои важни за мен въпроси.
	— Слухът ми попива думите ти, Древни — каза тя и на лицето й се изписа физиономия, твърде неопределена, за да я свържа с конкретно послание. За разлика от повечето си предшественици, тази Селмисра май се отличаваше с доста бърз ум, и което бе още по-странно, със силно развито чувство за хумор. Набързо смених подхода си. Интелигентна Селмисра — това можеше да се окаже доста опасна новост.
	— Ти, естествено, знаеш за случилото се в Малория — започнах аз.
	— Да — отвърна ми тя простичко. — Моите поздравления.
	— Благодаря.
	— Не искаш ли да седнеш тук? — покани ме Кралицата-Змия, след което се надигна леко и потупа свободното място до себе си.
	— А-а… благодаря, но прав мисля по-добре. Алория вече е разделена на четири самостоятелни кралства.
	— Да, знам. Как успя да накараш онзи твърдоглав Черек да се съгласи на това?
	— Не аз, а Белар го убеди.
	— Черек наистина ли е _чак_ толкова набожен?
	— Не че му хареса, но поне видя ползата от всичко това. Сега Сферата е у Рива, а той е на Острова на бурите. Може би няма да е зле да предупредиш морските си капитани да не се навъртат наоколо. Черек разполага със солидна военна флота, готова да потопи всеки съд, който се приближи на по-малко от петдесет мили от острова на Рива.
	В безцветните й очи проблясна едва доловима искрица.
	— Знаеш ли, Белгарат, току-що ми хрумна една много интересна мисъл.
	— Нима?
	— Рива женен ли е вече?
	— Не. Все още е ерген.
	— Можеш да му предадеш тогава, че аз _също_ не съм омъжена. Това съвпадение не те ли навежда на мисълта за една доста интересна възможност? Защото мен определено ме води натам.
	Замалко не се задавих с безобидния — поне наглед — плод, който тъкмо бях решил да опитам след дълги колебания.
	— Не говориш сериозно, нали?
	— Струва си да се помисли по въпроса? Ниисийците са малък народ и от тях не стават много добри войници. Марагското нашествие беше явно доказателство за това. Ако двамата с Рива се оженим, този брак би могъл да сложи началото на едно доста интересно съюзничество.
	— Ако не ме лъже паметта, правилата ти забраняват да се омъжваш.
	— Правилата са пълна досада, Белгарат. Хора като мен и теб могат да ги пренебрегват когато си поискат. Нека назовем нещата с истинските им имена. Аз съм формална владетелка на една слаба нация и това определено не ми харесва. Вместо това бих предпочела да имам в ръцете си истинска сила. Един съюз с алорните ще ми я даде.
	— Това би означавало да погазиш традициите.
	— Традициите са като правилата, Белгарат. Създадени са, за да бъдат пренебрегвани. Исса спи непробуден сън от доста време насам. Светът се променя и ако Нийсия не го последва, тя ще е обречена да остане в задния двор на историята. Смятам, че бих могла да бъда онази, която ще промени хода на събитията.
	— Няма да се получи, Селмисра — казах й.
	— Имаш предвид моята стерилност? Мога да се оправя с нея. Трябва само да спра тия наркотици и отново ще си възвърна плодовитостта. Ще мога да даря Рива със син, който ще управлява неговия остров. Той пък би могъл да ме дари с дъщеря, която ще управлява Нийсия. Заедно бихме могли да променим баланса на силите в тази част на света.
	Аз се засмях.
	— Едно поне е сигурно, толнедранците ще пощуреят само при мисълта за това.
	— Значи си струва да го направим дори само заради това.
	— Тази възможност звучи доста изкусително за мен самия, но се боя, че за нещо подобно и дума не може да става. Бракът на Рива е вече предопределен.
	— Виж ти… И коя е щастливката?
	— Нямам никаква представа. Това е един от онзи бракове, за които казват, че са решени в Рая. Боговете вече са избрали невестата на Рива.
	Селмисра въздъхна.
	— Жалко — промърмори след това. — Е, какво пък, Рива е още момче. Сигурно ще мога да го образовам, но това си е досадна работа. Аз предпочитам зрелите мъже.
	Подех отново разговора, без да губя и секунда.
	— Арендската гражданска война е в разгара си. Астурия и Вакюм са се съюзили срещу Мимбре. Но това беше преди около два месеца и ситуацията може да се е променила оттогава.
	— Аренди — въздъхна тя и завъртя кокетно очи.
	— Съгласен съм с теб по тая точка. В Толнедра втората Хонетинска династия е в залеза си. Може би ще успеят да изцедят пряко сили още един или двама императори от кръвната си линия, но това ще е краят. Вордюните вече потриват доволно ръце и дори почват малко по малко да губят търпение.
	— Мразя Вордюните — каза тя.
	— Аз също. Но ще ни се наложи да ги изтърпим.
	— Така изглежда.
	Тя замълча за миг и очите й потъмняха леко.
	— Чух за скорошната ти загуба — каза след това с тъга в гласа си. — Моите искрени съболезнования.
	— Благодаря ти.
	Дори успях да го кажа с равен тон.
	— Ето че ми хрумна и друга възможност — подхвърли Селмисра. — И двамата с теб сме свободни в момента. Съюзът между нас може да се получи дори още по-обещаващ от този с Рива. Торак няма да остане вечно в Малория. Той вече изпраща разузнавателни отряди около рифовия мост. Стъпването на ангараките на този континент е само въпрос на време, а с тях ще дойдат и гролимите. Не мислиш ли, че е време да започнем да се подготвяме за това?
	Вече бях изцяло нащрек. Очевидно си имах работа със самороден политически гений.
	— Ти пак ме изкушаваш, Селмисра.
	Това си беше чиста лъжа, естествено, но все пак успях да я убедя, че предложението й ме е заинтригувало.
	— За съжаление ми е забранено да го сторя — въздъхнах след кратка драматична пауза.
	— Забранено?
	— От моя Учител. И през ум не ми минава да му се противопоставям.
	Беше неин ред да въздъхне.
	— Колко жалко. Е, изглежда ще трябва да обмисля отново варианта с алорните. Може да поканя Драс или Алгар в Стис Тор.
	— Те си имат своите отговорности на север, Селмисра, а ти имаш работа тук. Бракът няма да се получи, който и от двамата да избереш. Рядко ще се виждате.
	— Тези бракове са най-успешните. Така няма да се отегчим един друг. — Тя плесна с разтворена длан по облегалката на трона. — Аз не говоря за любов, Белгарат. Нужен ми е съюз, не забавление. Намирам се в много опасна ситуация. Дори вече имах глупостта да изпусна контрола на някои неща още с идването си на трона. Евнусите вече знаят, че аз не съм просто поредното глупаво момиченце, погълнато изцяло от повика на плътта си. Убедена съм, че вече подготвят кандидатки за трона ми. Изберат ли някоя от тях, начаса ще ме отровят. Ако не намеря алорн, за който да се омъжа, ще си взема толнедранец за мъж, или пък аренд. Животът ми зависи от това, старче.
	Тогава най-после я разбрах. Не амбицията я подтикваше, а инстинктът й за самосъхранение.
	— Имаш алтернатива — подхвърлих и аз престорено небрежно. — Удари първа. Неутрализирай евнусите, преди те да са неутрализирали теб.
	— Вече мислих за това, но няма да се получи. Те до един се тъпчат с всички познати противоотрови.
	— Доколкото знам, Селмисра, още не е открита противоотрова срещу пробождане с кинжал в сърцето.
	— В Нийсия ние не постъпваме така.
	— Което ще рече, че евнусите няма да го очакват.
	Тя присви очи.
	— Наистина няма да го очакват. Естествено, ще трябва да се справя с всички наведнъж, но тази кървава баня ще даде добър урок на останалите, нали така?
	— Доста време ще мине, преди някой да реши да ти се пречка, сладурче.
	— Какъв невероятен старец си ти — каза ми тя с искрено възхищение. — Ще трябва да измисля как да те възнаградя.
	— Парите не значат нищо за мен, Селмисра.
	Кралицата-Змия ме възнагради с дълъг, влажен поглед.
	— Тогава май ще трябва да е нещо друго.
	Реших, че се налага да сменя темата, при това бързо.
	— Какво става на юг? — попитах.
	— Ти ми кажи. Хората там са от западните дали. Никой не знае какво правят далите. Едно обаче е сигурно — те все някак успяват да поддържат връзка със Зрящите в Кел. Мисля, че няма да е зле да ги държим под око. В много отношения те са по-опасни дори от ангараките. О, за малко да забравя. Торак е напуснал руините на Ктол Мишрак. Сега живее в Карандските планини, на едно място, наречено Ашаба. Предава заповедите си на гролимите чрез Ктучик и Урвон. Никой не знае къде е Зедар.
	Тя замълча за миг.
	— Сигурен ли си, че не искаш да поседнеш до мен? Спокойно, няма дори да се наложи да се женим. Убедена съм, че Алдур едва ли ще възрази срещу някое по-гъвкаво споразумение между нас двамата. Ела до мен, Белгарат, и ще си поговорим за наградата, която ти обещах. Ще успея да измисля нещо, което да те заинтересува.


>>	Двадесета глава

	Като се сещам за всички неприятности, причинени ми от дългата поредица от Селмисри, чувствата, породени у мен от поредната Кралица-Змия, бяха повече от странни. Но тя самата бе необикновена. Изборът на всяка нова кралица на Нийсия се основава почти изцяло на нейната външност. В определен период от живота на настоящата кралица биват избирани двайсет кандидатки за трона. Дворцовите евнуси имат рисунка на първата Селмисра и с нея обикалят кралството, сравнявайки чертите на всички дванайсетгодишни кандидатки с оригинала. Двайсетте избранички биват отвеждани в едно кралско имение недалеч от Стис Тор, за да получат нужното обучение. Когато старата кралица умре, двайсетте биват оглеждани повторно и една от тях става наследница на трона. Останалите деветнайсет се прощават с живота. Брутално, но политически издържано решение. Външността и маниерите са двата решаващи фактора при избор. Интелигентността не се взема под внимание. При подобен подбор обаче шансовете да се натъкнеш на някоя пълна идиотка или пък на гений са кажи-речи равни. Очевидно този път случайността бе избрала интелекта. Тя, разбира се, беше и доста хубава. Селмисрите винаги са красавици. Бе усвоила до съвършенство и цялото типично за поста маниерничене, тъй като от това на времето бе зависил животът й. Новата кралица се бе оказала и достатъчно умна, за да прикрие своя интелект, чувството си за хумор и впечатляващата сила на характера. Но озовала се на трона, тя прибързано бе решила, че е в безопасност. Представете си само колко разтревожени са били дворцовите евнуси, когато разбрали истинската й природа. Във всеки случай са били достатъчно разтревожени, за да започнат планирането на нейното убийство.
	А на мен тя ми хареса. Поредната Селмисра беше красива, интелигентна млада жена, която се опитваше да извлече най-доброто от една твърде неблагодарна ситуация. Както тя самата бе споменала, множеството наркотици, които вземаше, я бяха направили временно безплодна, но беше намерила решение и за този проблем. Винаги съм се чудил какво ли щеше да се случи, ако все пак бе успяла да се омъжи. Подобен прецедент вероятно щеше наистина да промени историята в тази част на света.
	Поживях в нейния палат още няколко седмици и после си тръгнах, макар и против волята си. Моята царствена домакиня се оказа достатъчно щедра, за да ми заеме своята лична кралска баржа, с която се спуснах по течението на Реката на змията.
	Малко преди да достигнем бързеите, се отбихме към северния бряг и аз поех по виещата се пътека, която водеше към планините на Марагор.
	Истинско облекчение беше да се измъкна от блатата на Нийсия. Вече нямаше защо да си отварям очите на четири заради змиите и не ме следваше облак от комари. Колкото по-високо се изкачвах в предпланините, толкова по-студен ставаше въздухът, а горите — по-редки. Винаги съм предпочитал планините.
	Имах малко неприятности на границата с Марагор. Марагите явно все още практикуваха обредния канибализъм, за който ми бе споменал Белдин. В техните очи чужденците бяха преди всичко крачещ източник за прехрана. Все пак не ми се наложи дълго да ги убеждавам, че не си струва да хвърлят усилията си на вятъра. След което спокойно продължих на северозапад, към столицата Мар Амон.
	Вече споменах за някои от странностите в марагската култура, но този път ще трябва да бъда малко по-подробен в обясненията си. Бог Мара винаги е обръщал твърде голямо внимание на физическата красота. За една жена красотата не представлява особен проблем — тя или я има, или я няма. Виж, на мъжете им се налага да поработят по въпроса. Мъжката красота се опира на добре развитата мускулатура. По тази причина марагите прекарваха голяма част от времето си във вдигане на тежки неща високо над главите си. След известно време обаче това занимание започва да досажда, пък и какъв е смисълът да си напомпан до пръсване от глава до пети, ако не използваш за нещо мускулите си. Затова и мъжете в Марагор си устройват всевъзможни състезания — бягане, скачане, хвърляне, плуване и тъй нататък. За съжаление, когато развиеш твърде много мускулите си, те май започват да притискат главата и да смаляват мозъка. Тъй че след известно време всеки зрял мъж в Марагор става красив като мраморна статуя и почти толкова интелигентен. Това правеше мъжете неспособни да се грижат за себе си и тази функция се падаше на жените. Те притежаваха цялата марагска собственост, движима и недвижима, и се грижеха за своите мъжлета като за писани яйца. Освен това организираха всевъзможни турнири, които да поддържат духа на тези ходещи произведения на атлетическото изкуство.
	В Марагор жените са далеч повече от мъжете, но това не представлява особен проблем за местното общество, тъй като от марагските мъже и без друго не излизат добри съпрузи. Накратко, марагите се оправят съвсем прилично и без бракове. Те са щастливи, умеят да се радват на живота и в известен смисъл са доста щедри един към друг.
	(Спирам дотук. Поради куп различни причини Поулгара никога не е имала високо мнение за марагите, което означава, че ако продължа с обясненията за тях, най-вероятно ще й дам пореден повод да се заяде с мен.
	О, само още нещо. Марагите нямат върховен глава или суверен. Държавата се управлява от Матриархален съвет, съставен от жени на средна възраст, за които се предполага, че надвишават средното ниво на интелигентност. Той взема всички важни решения, касаещи държавната политика. Знам, че звучи малко странно, но пък подобна уредба явно подхожда на Марагор.)
	Държавата на марагите се простира в една приятна наглед и изключително плодородна долина в южната част на Толнедранските планини. Там има богати залежи на минерали и бързи потоци, които преминават през тези залежи и даряват марагите наготово с богат урожай от полезни изкопаеми, в чийто списък влизат и цял куп скъпоценни камъни. Диаманти, сапфири и смарагди се търкалят между дребните камъчета на речните брегове и само чакат някой да ги вдигне от земята. Стига, разбира се, да има око, за да ги забележи. Виж, златото по дъното на речните басейни е видимо за всеки. Марагите не дават и пет пари за него. С течение на вековете Марагор се е превърнал в държава-рентиер — марагите не са особено заинтересувани да развиват търговията със съседите си. Когато на околните народи им потрябва евтино злато или пък диаманти на безценица, те просто отскачат до Марагор и си ги осигуряват срещу хранителни продукти и суровини. Сега сами разбирате защо марагите никога не са секли монети. Освен това тяхната представа за красота се основава на физическото съвършенство и те не обръщат почти никакво внимание на украшенията. А щом обърнеш гръб на парите и бижутата, златото става кажи-речи ненужно. То е твърде меко и твърде тежко, за да му бъде намерено някакво практическо приложение.
	Независимо от това златото привлече _моето_ внимание. Отклоних се леко от прекия път между границата и столицата и успях да се запася с достатъчно злато. Знам, беше глупаво от моя страна. Но трябва да признаете, че когато златото се въргаля в краката, никак не е лесно да му обърнеш гръб.
	Беше вече есен, когато достигнах Мар Амон — красив град, построен на няколко мили от голямото езеро, което се простира в самия център на Марагор. Отидох право в храма на Мара и се представих на Върховната жрица. В Марагор имаше и жреци, разбира се, но точно като останалите мъже, те играеха незначителна роля във важните дела на държавата. Върховната жрица се оказа висока, красива жена на около четирийсет и пет. Името й беше Терел. Поприказвах малко с нея и скоро разбрах, че външният свят я интересува твърде малко. Това може би е най-сериозният недостатък в марагската култура. Няма друго място, което да е така изолирано от останалата част на света.
	Независимо, че нямах пулсиращи бицепси и врат като дървесен дънер, марагските жени все пак ме намираха привлекателен. Може би моята популярност също е изиграла решаваща роля в преценката им. Мъжката слава в Марагор се опира преди всичко на спечелените в състезанията титли. Освен това марагските мъже са доста скучни събеседници. А жените, както може би сте забелязали, обичат да си говорят. Сигурно вече сте разбрали, че същото се отнася и за мен.
	Поскитах известно време из Мар Амон и много от разговорите, започнали с едно най-обикновено „Добро утро“, продължаваха до свечеряване. Жените на Марагор се оказаха дружелюбни и щедри, тъй че храната и подслонът не бяха никакъв проблем за мен.
	Има няколко начина за мъжете да облекчат съзнанието си след тежка загуба. Едно от тях вече бях опитал в Камаар, но резултатът се оказа плачевен. Другото, което изпробвах в Мар Амон, беше не толкова саморазрушително, но пък кажи-речи със същия резултат. Прекомерното сладострастие може да прояде душата също тъй успешно, както и алкохолът. Е, поне черният ви дроб няма да пострада.
	(Да спрем дотук, а?)
	Изкарах девет години в Мар Амон. Те преминаха в състояние на полуопиянение, а след първите две-три лета вече се обръщах на малко име към всяка заслужаваща внимание столична дама.
	През пролетта дойде да ме търси Белдин. Тъкмо закусвах в кухнята на една много мила млада госпожица, когато той отвори вратата с гръм и трясък. Лицето му приличаше на буреносен облак.
	— Какво си мислиш, че правиш, а, Белгарат? — прогърмя той.
	— Каня се да закуся. На теб на какво ти прилича?
	— Прилича ми на прелюдия към мърсуване.
	— Говориш като улгос, Белдин. Освен това значението на думата „мърсуване“ е твърде разтегливо, за да ти се обидя. Как успя да ме откриеш?
	— Не беше чак толкова трудно — изръмжа той. — Оставяш диря, широка половин миля.
	Той се приближи до масата и седна на един от свободните столове. Без да обели и думичка, моята домакиня сервира закуска и на него.
	— Да знаеш, че си се превърнал в легенда в Камаар — продължи той, все още доста ядосан. — Не са виждали някой, който да се задържи толкова дълго пиян като теб.
	— Сложих край на пиенето.
	— Сигурно. Забелязах обаче, че бързичко си му намерил други заместители. Отвращаваш ме. Само от вида ти ми се гади.
	— Не ме гледай тогава.
	— _Налага ми се._ Идеята не беше моя. Мен ако питаш, можеш спокойно да си вържеш някой по-тежичък камък на шията и да скочиш в близкия гьол. Дойдох да те търся, защото бях принуден да го сторя. Изпратиха ме.
	— Предай извиненията ми на Алдур. Кажи му, че съм се пенсионирал.
	— Не думай! Ти не можеш да се _пенсионираш_, плужек такъв. Приел си съдбата си доброволно и сега няма как да се откажеш заради едното самосъжаление.
	— Върви си, Белдин.
	— О, не, Белгарат. Нашият Учител ме изпрати да те върна обратно в Долината и аз ще му се подчиня, дори ти да не искаш да го сториш. Можем да го направим по лесния начин, а можем и по трудния. Зависи изцяло от теб. Ще се прибереш ли с добро, непокътнат, или да те върна обратно на парченца?
	— Това последното може да ти отнеме известно време, братко мой.
	— Не мисля. Ако се съди по детските номерца, които си правил по пътя дотук, от уменията ти не е останало дори колкото да изгасиш свещ. Сега престани да хленчиш като стара мома и тръгвай с мен обратно към Долината, където ти е мястото.
	Той се изправи.
	— Не. — Аз също се изправих.
	— Ти си отвратителен, Белгарат. Да не мислиш, че последните дванайсет години, прекарани в пиянство и разврат, са променили нещо? Поледра все още е мъртва, твоите дъщери все още са в Долината, а ти все още си имаш своите задължения.
	— Прехвърлям ги на теб, братко. Наслаждавай им се на воля.
	— Тогава май ще е по-добре да започваме.
	— Какво да започваме?
	— Да се бием. — И без да губи нито секунда, той ми заби един юмрук в корема.
	Белдин е ужасно силен и неговият удар ме хвърли на пода, но преди това прелетях през цялата стая. Лежах на земята и се опитвах да поема отново въздух, когато той се приближи и ме срита в ребрата.
	— Можем да продължим така цяла седмица — изръмжа Белдин и отново ме срита.
	Принципите ми бяха сериозно пострадали през „времето, прекарано в пиянство и разврат“, както го бе нарекъл моят побратим, но не дотам, че да реша да играя нечестно срещу него. Докато ме нападаше само с удари и ритници, нямаше да използвам магия. Изправих се на крака и двамата се пердашихме известно време. Странно, но това ме накара да се почувствам по-добре. И което беше още по-странно, стори ми се, че Белдин знаеше това.
	Накрая и двамата се проснахме на пода, изтощени до изнемога.
	С огромно усилие Белдин все пак успя да се претърколи и да ме прасне още веднъж.
	— Ти предаде нашия Учител! — изръмжа той и ме удари още веднъж. — Предаде Поледра!
	Около едното ми око се образува лилав кръг.
	— Предаде дъщерите си!
	С учудваща за лежащ на пода човек пъргавина, той успя да ме срита в гърдите.
	— Предаде паметта на Белсамбар и Белмакор! С нищо не си по-добър от Зедар! — И огромният му юмрук полетя отново към мен.
	— Чакай малко — казах, вдигайки немощно ръка.
	— Стига ли ти толкова?
	— Очевидно.
	— Ще се върнеш ли тогава с мен в Долината?
	— Добре де… щом е толкова важно за теб.
	Белдин седна.
	— Знаех си аз, че ще успея да те убедя. Имаш ли нещо за пиене под ръка?
	— Вероятно. Всъщност нямам никаква представа. Не съм близвал алкохол откак напуснах Камаар.
	— Значи трябва доста да ти се е разсъхнало гърлото.
	— Не мисля, че трябва да го правя пак, Белдин.
	— Не се безпокой, ти не си като другите пияници. В Камаар си се наливал с определена цел. Това вече е минало. Просто не го оставяй повече да те завладее.
	Марагската госпожица, чиято кухня току-що бяхме потрошили, донесе на всеки от нас по халба бира. Пивото ми се стори отвратително на вкус, но Белдин очевидно не мислеше така. Дори не успях да си допия халбата. Не ми се искаше да започвам отново. Тук му е мястото да уточня, че през последвалите векове по-често държах халбата за компания, отколкото да пия от нея. Хората могат да си мислят каквото искат, но аз съм се събуждал твърде често вонящ на повърнато, за да ми държи влага до края на живота.
	На следващата сутрин се извинихме на домакинята за поразиите, причинени от нас, и потеглихме към Долината. Времето беше прекрасно, затова решихме да не приемаме други форми, а просто да повървим. В края на краищата, нямахме чак толкова бърза работа.
	— Какво става? — попитах Белдин, когато се бяхме отдалечили на около миля от Мар Амон.
	— Ангараките са започнали да прииждат по рифовия мост — отвърна ми той.
	— Да, и аз чух за нещо подобно. Селмисра ми каза за разузнавателните отряди.
	— Нещата отидоха още по-далеч. Доколкото знам, цялото население на Ктол Мишрак се е прехвърлило на нашия бряг. Войниците са преминали първи и са се спуснали надолу по брега. В момента строят крепост недалеч от устието на една от реките, които се вливат в Източното море. Кръстили са я Рак Госка, а себе си наричат „мурги“. Те са все същите ангараки, но явно искат да се разграничат от онези, които са останали в Малория.
	— Не съвсем. Ти как си със староангаракския?
	— Не си губя времето с мъртви езици, Белгарат.
	— Този не е съвсем мъртъв. Някои от хората в Ктол Мишрак всъщност говорят на развален староангаракски. Както и да е. На този език думата „мурго“ означава „благородник“ или „воин“. Очевидно тези мурги са били нещо като аристократи в Ктол Мишрак.
	— Какво означава „тул“ тогава?
	— „Крепостен“ или може би просто „селянин“. Социалното разделение при тях е доста мъгляво. Ти би трябвало да го знаеш и сам, Белдин. Прекарал си в Малория повече време от мен.
	— Не бях там, за да осъществявам социални контакти. Втората вълна ангараки се е заселила северно от мургите. Те се наричат „тули“ и снабдяват мургите с храна. Третата върна е тръгнала към областта, която някога беше част от източна Алория — онази огромна гора, сигурно се сещаш. Те се наричат помежду си „надраки“.
	— „Граждани“ — преведох му. — Класата на търговците. Алорните правят ли нещо по въпроса?
	— В общи линии, не. Ти си ги разхвърлял на доста голямо пространство. Бичия Врат вече говори за поход на изток, но той не разполага с нужната армия за това. Алгар пък не би могъл да направи кой знае какво, тъй като Източният лагер блокира достъпа му до тази част на континента.
	— Май ще е по-добре да се свържем с Учителя, след като се върнем в Долината. В тази миграция няма нищо случайно. Докато ангараките си стояха в Малория, те не бяха проблем за нас. Сега са се установили на нашия бряг, за да създадат условия за идването на гролимите. Май ще се наложи да изритаме тия мурги, тули и надраки обратно там, откъдето са дошли.
	— Нова война?
	— Ако се наложи. Не мисля, че можем да си позволим да допуснем гролимите на този континент.
	— Изумително — каза той.
	— Кое?
	— Мозъкът ти все още работи. Реших, че съвсем е изветрял през последните десетина години.
	— Близо бях до това. Още няколко години в Камаар и това щеше да се случи. Пиех каквото ми попадне.
	— И аз чух нещо подобно. И какво те накара да спреш?
	— Учителя ми се яви. Бързичко изтрезнях и хукнах да се махам от Камаар. Оттам минах през Арендия и Толнедра. Но щом си вървял по следите ми, сигурно знаеш за моите подвизи по тия места. Дриадите създаваха ли ти проблеми, докато минаваше през гората им?
	— Не видях ни една от тях.
	— Може да си улучил неподходящо време. Защото мен определено ме забавиха.
	— Не думай.
	— Размножителният им период тъкмо бе започнал.
	— Трябва да е било доста забавно.
	— Не бих казал. Ти говори ли въобще със Селмисра в Стис Тор?
	— Съвсем набързо. Големи чудесии ставаха в столицата, когато минах оттам. Някой тъкмо беше заклал всички висшестоящи дворцови евнуси.
	Аз се засмях доволно.
	— Добро момиче!
	— Какви ги приказваш, Белгарат?
	— Точно тази Селмисра не е никак глупава. Но беше направила грешката да го покаже на евнусите си. Те вече планираха нейното убийство и аз й подсказах как би могла да реши проблема. Всичките ли беше успяла да оправи?
	— Доколкото разбрах, да.
	— Вероятно затова се е забавила толкова много. Тя е много последователна млада госпожица. Така-а, а Торак какво прави в Ашаба? Селмисра ми каза, че е отишъл там.
	— Изживява религиозен екстаз, както чувам. И това през последните десет години. От самото начало бръщолеви някакви несвързани идиотщини. Урвон е назначил екип от гролими, които записват надлежно всяка думичка на Торак. Даже са кръстили тези бълнувания „Ашабски пророчества“. Между другото, напоследък всички са пощурели. Бичия Врат е приковал някакъв луд за една колона западно от Боктор и е назначил писар, за да записва всичко, което онзи каже.
	— Добре. Аз му казах да постъпи така. Малко преди да си тръгне, Учителя каза, че занапред ще получаваме инструкции чрез предсказания, а не директно като преди.
	Направих кратка пауза.
	— Как са момичетата? — попитах, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.
	— По-големи. Теб те нямаше доста време.
	— Вече трябва да са станали на около десет.
	— На тринайсет са. Рожденият им ден беше през последната зима.
	— Ще е хубаво да ги видя отново.
	— Само не очаквай топло посрещане, Белгарат. Белдаран може и да ти се зарадва, но ти определено не си сред любимците на Поул.
	Оказа се, че това последното е доста меко казано.
	Двамата с Белдин напуснахме Марагор и прекосихме Толнедранските планини на път към Долината. Не бързахме особено. След забележката на моя гърбав малък побратим се чувствах доста напрегнат при мисълта за предстоящата среща с Поулгара. И с пълно право, както се видя по-късно.
	През скитническите години ми бе липсвало умиротворението на Долината. Всепоглъщият й покой ме обзе още когато се спуснахме от планините и аз погледнах за пръв път от толкова време своя дом. Болезнените спомени бяха още там, но изминалото време ги бе притъпило. Въпреки това от време на време някой дребен детайл се забиваше в сърцето ми като нож.
	В отсъствието на Белдин, моите дъщери се бяха пренесли при близнаците. Да се каже, че сладкото бебешко личице на Белдаран се бе разхубавило още повече, е все едно да не се каже нищо. Макар да бе едва на тринайсет, красотата й вече наистина беше изумителна. Разкошната й дълга коса бе добила цвета на лен. Лицето й спираше дъха, щом го погледнеш, а движенията й бяха грациозни като на газела.
	— Татко! — възкликна тя, когато се изкачих на върха на кулата. Гласът й беше богат и звучен, глас, който не можеш да се умориш да слушаш. Ти изтича през стаята и се хвърли в прегръдките ми. В същия миг се проклех за дванадесетте пропилени години. Цялата ми любов към нея се върна с пълна сила и ме разтърси. Стояхме така прегърнати доста време и сълзи се стичаха по бузите ни.
	— Е, стари вълко — каза кисело друг един глас, — виждам, че си решил да се върнеш на местопрестъплението.
	Трепнах. После въздъхнах, свалих ръце от прекрасните рамене на Белдаран и се обърнах, за да срещна погледа на Поулгара.


>>	Двадесет и първа глава

	Белдаран беше най-красивото момиче, което бях виждал някога, но Поулгара, меко казано, не бе стока. Тъмната й коса приличаше на безнадеждно оплетено чиле, в което се мотаеха сламки и сухи листа. Беше висока и мършава, и почти толкова мръсна, колкото и Белдин. Коленете й бяха мършави и обикновено ожулени, а мръсните й нокти — изгризани почти до дъно. Бяха й нужни години, за да се отучи от навика да си гризе ноктите. Бялото кичурче на челото й почти не се виждаше, тъй като косата й бе невероятно мръсна. Останах с впечатлението, че целият ефект е търсен нарочно. Поулгара има адски набито око и още тогава й е било ясно, че не може да се мери със сестра си, когато става въпрос за физическа красота. По силата на някаква нейна си, странна логика бе решила да изглежда колкото може по-грозна. И беше се справила превъзходно.
	Да, знам. Ще стигнем и до нейното преобразяване, но всяко нещо по реда си. Само не ме юркайте.
	Ала не начинът, по който изглеждаше, направи нашата нова среща толкова неприятна. Белдин бе отгледал Поулгара и Белдаран. По-малката ми дъщеря бе успяла да не попие неговия начин на говорене, но същото не можеше да се каже и за Поулгара. Нещо повече — тя дори бе надминала своя „учител“.
	— Радвам се да те видя отново, Поулгара — поздравих я аз, опитвайки се да звуча убедително.
	— Не думай! Я да видим сега какво точно те води тук. Не, недей, сама ще се сетя. Да не би да са спрели да правят бира в Камаар? Това ще да е.
	Въздъхнах. Очертаваше се грозна картинка.
	— Не трябва ли първо да се целунем, преди да започнем с това? — предложих аз.
	— Като начало, нямам намерение да ти позволя да се приближиш чак толкова до мен, старче. Не те харесах още щом те видях за пръв път, а оттогава определено не си направил нищо, за да подобриш мнението ми.
	— Сложих край на това.
	— Да, бе! Почакай само да ти замирише на бира или да ти се развее някоя фуста под носа.
	— Ти ли си се разприказвал? — попитах Белдин.
	— Не съм — отвърна ми той. — Поул си има някакви нейни начини да те следи.
	— Млъквай, чичо — тросна му се тя. — Тоя пиян глупак няма защо да научава за това.
	— Грешиш, Поул — казах й аз. — Този пиян глупак _има_ защо да научи. Ако притежаваш някакви дарби, те трябва да се доразвият.
	— Нямам какво да уча от теб… татко! _Нищо_ не искам от теб. Защо просто не се върнеш в Камаар? Или пък в гората на Дриадите? Размножителният им сезон ще започне всеки момент. Двете с Белдаран адски ще се зарадваме на ордата получовешки полусестрички, които ще наплодиш.
	— Внимавай какви ги говориш, Поул.
	— Че защо? Нали сме дъщеря и баща, а, старче? Трябва да сме абсолютно прями един към друг. Аз например не искам ти да си правиш каквито и да е погрешни изводи относно мнението ми за теб. Между другото, успя ли вече да се пробваш с женски трол или пък с женски елдрак?
	Вдигнах ръце от нея и седнах на един стол.
	— Давай, Поул, изприказвай си приказките.
	Убеден бях, че ще го стори. Сигурно бе прекарала години в доизпипването на някои от тези хапливи забележки. Май бях сгрешил, като оставих дъщерите си под опеката на Белдин. Поулгара винаги е била адски схватлива ученичка. Някои от словесните й атаки попадаха право в целта. Странно, но Белдаран не изглеждаше ни най-малко обидена от речника, който използваше сестра й. Кой знае, може би и тя споделяше нейното мнение, но за разлика от сестра си бе решила да ми прости.
	Седнах срещу един от прозорците и се вгледах в залеза, а в това време Поулгара продължаваше да си излива гнева върху мен. След около час започна да се повтаря. Просто в никой език няма чак толкова много обиди. От време на време преминаваше на улгоски, но произношението й не беше много добро. Аз, разбира се, я поправях. Едно от първите задължения на родителите е да поправят навреме грешките на децата си, а Поул никога не е обичала да я поправят.
	Накрая станах.
	— Така наистина няма да я докараме доникъде. Смятам да се прибера у дома. Веднага щом поразчистя и подредя както трябва, сте добре дошли при мен.
	— Сигурно се майтапиш.
	— О, напротив, Поул. Можеш да си стягаш багажа. Независимо дали ти харесва или не, ние ще бъдем семейство. — Усмихнах й се. — Приятни сънища, Поулгара.
	После си тръгнах.
	Дори след като се добрах до кулата, още чувах виковете й.
	Момичетата се нанесоха при мен през следващата седмица. Белдаран беше послушно дете и приемаше всяко мое решение, без да се противи. Това, естествено, принуждаваше и Поул да се подчинява, тъй като обичаше сестра си толкова много, че просто не можеше да живее разделена от нея. Не я виждахме особено често, но поне нещата й бяха в моята кула.
	Тя прекара по-голямата част от това лято в клоните на огромното дърво в центъра на Долината. Отначало предположих, че гладът ще я накара да се смъкне на земята и да дотърчи в кулата, но се оказа, че съм подценил страстта на близнаците непрекъснато да се грижат за някого. Те именно спасиха Поулгара от глад.
	Реших просто да я изчакам. Ако не друго, то поне зимата щеше да я накара да се прибере на топло. Но тогава пък Белдаран взе да става все по-мрачна и по-мрачна. Това положение явно беше твърде болезнено за моята русокоса дъщеря. Тя ни обичаше и двамата и затова току ме молеше да се помиря с Поулгара. Знаех си, че ще бъде грешка, но не можех да откажа на нито една нейна молба. Затова след кратко увещаване обикновено въздъхвах и поемах към дървото, за да опитам за пореден път.
	Беше една топла, слънчева утрин в края на лятото, когато се запътих отново към сърцето на Долината, с все същата цел. Докато вървях бавно през избуялата трева ми се стори, че наоколо има необичайно много птици.
	Когато се изправих пред дървото, птиците бяха станали дори още повече. Въздухът наоколо, както и самото дърво, бъкаха от всевъзможни птици. Червеношийки, лястовички, врабчета, косове, сойки. Писукането и цвърченето им бяха почти оглушителни.
	Поулгара се беше изтегнала на един удобен чатал на около седем-осем метра от земята. Птиците бяха навсякъде около нея. Дъщеря ми проследи моето приближаване със студен, недружелюбен поглед.
	— Какво има, _татко_? — тросна ми се тя, след като се озовах до дънера на дървото.
	— Не мислиш ли, че всичко това продължава твърде дълго? — попитах я аз.
	— Кое „това“?
	— Държиш се детински, Поул.
	— Поулага ми се, само на тринайсет съм. Когато порасна, ще се позабавляваме още по-добре.
	— Нараняваш Белдаран с тези глупости. Толкова много й липсваш.
	— Тя е по-силна отколкото изглежда. Може да понесе почти толкова, колкото и аз. — Поулгара погали разсеяно кацналата на рамото й сойка. Птиците около нея се скъсваха да чирикат, изпаднали сякаш в някакъв полуналудничав любвеобилен екстаз.
	Реших да опитам нов подход.
	— Изпускаш страхотна възможност, Поул — подхвърлих на вироглавата си дъщеря.
	— Нима?
	— Сигурен съм, че си прекарваш лятото в измислянето на нови гневни тиради. Само дето едва ли ще успееш да ги изпробваш на гърба ми, докато си остриш клюнчето, кацнала така на клона.
	— И дотам ще стигнем, _татко_. — Тя винаги произнасяше това „татко“ така, че се чудех как още не си е отхапала езика. — Точно в момента ми се гади само като те гледам. Дай ми няколко десетилетия. После ще си поговорим както му е редът. Имам много, много неща, които искам да ти кажа. А сега си върви.
	И до ден днешен не мога да разбера как го направи. Нито чух, нито пък почувствах нещо, но звуците, които издаваха птиците, изведнъж станаха гневни и заплашителни. После всички те се спуснаха върху мен като градоносен облак, пляскайки с криле и опитвайки да ме клъвнат. Опитах да ги разгоня с ръце, но човек просто не може да изплаши толкова много птици по този начин. И ако пойните птици не можеха да ми направят почти нищо, ястребите бяха друго нещо. Измъкнах се възможно най-бързо, съпроводен от подигравателния смях на Поулгара.
	Да се каже, че бях бесен, когато стигнах до кулата на Белдин, е все едно да не се каже нищо.
	— Докъде е стигнала тя? — попитах го сърдито.
	— Докъде е стигнала коя от дъщерите ти с какво?
	— Поулгара. На какво е способна в момента?
	— Че откъде да знам? Тя е от другия пол, Белгарат. Те не мислят по начина, по който мислим ние, което ще рече, че правят повечето неща различно от нас. Какво ти направи?
	— Насъска всяко пернато в Долината срещу мен.
	— Наистина изглеждаш малко опърпан. С какво успя да я раздразниш чак толкова?
	— Отидох при дървото, за да й кажа да се прибере у дома.
	— Да разбирам, че ти е отказала, нали?
	— Де да беше само това. Откога прави подобни неща?
	— Ами, не знам… от две-три години, струва ми се. Изумително.
	— Кое по-точно?
	Той ме изгледа учудено.
	— Не се ли сещаш? Никога ли не ти е било любопитно откъде се е взела нашата дарба?
	— Имах си по-важни теми за размисъл.
	Белдин вдигна очи към небето.
	— Да си виждал някога дете да прави нещата, които ние можем?
	— Никога не ми е правило впечатление, но сега, като се замисля…
	— Господи, колко си сляп за някои неща — възнегодува Белдин. — Този „талант“ не се проявява преди определена възраст. А както сам знаеш, обикновено момичетата съзряват по-бързо.
	— Че какво общо би могъл да има пубертетът с това?
	— Откъде да знам — сви рамене моят побратим.
	Аз избълвах куп проклятия.
	— Какво има?
	— Налага се да я сваля от дървото. Някой трябва да я подготви за всичко това.
	— Остави я на мира. Няма да си навреди сама. Ние с близнаците й обяснихме какви са ограниченията. Тя не експериментира. Просто си говори с птиците.
	— Да, забелязах това.
	— Защо не се топнеш в езерото, преди да се прибереш?
	— Откъде накъде?
	— Целия си в птичи курешки. На Белдаран това едва ли ще й хареса.
	Същата нощ ме „посети“ Учителя и ми даде някакви адски странни напътствия. Те изглежда бяха доста важни за него, но аз не схванах почти нищо от тях.
	Както Поледра бе отбелязала, аз не съм много добър с инструментите, а задачата, която ми постави Учителя, включваше изпипването на някои доста филигранни детайли. За мое щастие, по джобовете ми все още се търкаляха няколко сребърни толнедрански монети, та поне не ми се наложи да отскачам до планините за сребърна руда. Самородното злато не е чак толкова трудно за откриване, но да пречистваш сребро си е доста досадно занимание.
	Самото извайване не беше чак толкова трудно — поне след като свикнах да работя с тия дребни инструментчета — но верижките се оказаха пълна досада.
	Когато свърших, навън вече бе настъпила есен.
	— Белдаран — извиках аз своята русокоса дъщеричка.
	— Да, татко? — отвърна ми тя, вдигайки поглед от дрехата, която шиеше. Аз, разбира се, я бях научил да чете, но тя предпочиташе да шие.
	— Имам нещо за теб.
	Тя веднага изприпка при мен.
	— Какво е?
	— Ето. — И аз й подадох амулета, който бях направил за нея.
	— О, татко! Прекрасен е!
	— Виж как ще ти стои.
	Тя го преметна през вратлето си, щракна закопчалката и хукна към огледалото.
	— О! — възкликна тя. — Колко е красив само!
	Белдаран се вгледа по-внимателно в отражението си.
	— Това е дървото на Поулгара, нали?
	— Това поне трябваше да се получи.
	— И той си има някакво специално значение?
	— Най-вероятно. Само дето не съм съвсем сигурен какво точно е то. Учителя ми каза да го измайсторя, но не си направи труда да ми обясни защо.
	— Не трябва ли този амулет да е за Поул? Та нали това си е нейното дърво?
	— Дървото си беше там доста преди да се е появи Поулгара. — Вдигнах в ръка втория амулет. — Този тук е за нея.
	Белдаран го погледна.
	— Сова? Никак не ми се връзва с Поул.
	— Идеята не беше моя.
	Създаването на совата за втория амулет ми бе коствало доста болка. Спомените отново ме бяха споходили.

	Да, Дюрник, можех, разбира се, да ги сътворя с едно движение на ръката си, но Учителя ми каза да ги направя на ръка.

	Знаех какво означава поне моят амулет. Бях приемал облика на вълк толкова често, че можех да го оформя и със затворени очи. Сложих си го, въздъхнах и щракнах закопчалката.
	— А-а… татко? — обади се Белдаран с ръка, опипваща нейната закопчалка.
	— Да, миличко?
	— Нещо не й е наред на моята закопчалка. Не мога да я откопчая.
	— Така трябва, Белдаран. Не бива да сваляш амулета.
	— Никога?
	— Никога. Учителя иска да ги носим непрекъснато.
	— Това може да се окаже малко неудобно.
	— Едва ли ще представлява чак такъв проблем. Ние сме семейство, Белдаран. Амулетите трябва да ни напомнят за това.
	— И амулетът на Поулгара ли е с такава закопчалка?
	— Да.
	Белдаран прихна.
	— Какво му е толкова смешното?
	— Не мисля, че ще й хареса, татко. Амулет, който не може да се сваля, страшно ще й лази по нервите.
	Махнах й с ръка.
	— Тогава може би ще е по-добре да не й казваме за малката тайна на амулета, преди да се е озовал на вратлето й.
	— Защо не! — смигна ми Белдаран съзаклятнически. После се засмя отново, прегърна ме и ме целуна по бузата.
	На следващата сутрин двамата отидохме до дървото, за да дадем амулета на Поулгара.
	— И какво да го правя? — озъби ми се тя както обикновено.
	— Носи го — казах й аз.
	— И защо?
	Вече беше започнало да ми писва.
	— Идеята не е моя, Поул. Направих амулетите, защото Алдур пожела да го сторя. Сега просто си го сложи и престани с тези глупости. На всички ни е време да пораснем.
	Поулгара ме изгледа някак странно, но после окачи амулета на вратлето си и закопча механизма.
	— Сега вече сме трима — каза Белдаран топло.
	— Невероятно — тросна й се Поулгара, — ти си знаела да броиш.
	— Не ставай гадна — отвърна й Белдаран. — Знам, че си по-умна от мен. Не е нужно всеки път да ме зашлевяваш с истината. А сега се върни у дома, където ти е мястото.
	Можех да повтарям същото с месеци, без Поулгара дори да ми обърне внимание, но когато го каза Белдаран, моята вироглава дъщеря се съгласи, без дори да спори. И тъй, тримата се върнахме заедно в кулата и първо се заехме с домакинството.
	Странно, ала от този миг нататък нещата потръгнаха що-годе спокойно. Белдаран някак успяваше да предотврати повечето караници, които неминуемо назряваха между мен и Поулгара, да не говорим, че дори убеди Поул да си сложи отново амулета, след като тя все пак успя да отвори закопчалката. Моята русокоса дъщеря имаше право. Поулгара беше много по-интелигентна от нея. Което в никакъв случай не означаваше, че Белдаран е глупава. Работата е там, че Поул е едно от най-интелигентните същества, които някога съм срещал. Да, характерът й наистина е отвратителен, но въпреки това тя си остава адски интелигентна.

	Съжалявам, Поул, ала това си е самата истина. Няма защо да се срамуваш от истината.

	Още щом стъпи в кулата, Поулгара се зае с кухнята. Белтира и Белкира я бяха научили да готви, а освен това й доставяше невероятно удоволствие. Още повече, готвенето наистина й се удаваше. Аз обикновено не обръщам особено внимание на онова, което ям, но когато при всяко сядане на масата те очаква истински пир, няма как да не започнеш да го забелязваш.
	Само да не си помислите, че всичко вървеше по мед и масло. Въпреки усилията на Белдаран, двамата с Поул все пак успявахме да се сдърпаме за нещо от време на време.
	Всичко това продължи около три години и през това време ние с Поулгара положихме основите на онзи модел на взаимотношения, който спазваме в една или друга степен през последните три хиляди години. Тя все още продължава да прави някои доста хапливи забележки относно определени мои привички, но аз пък опитвам да не й се връзвам. Вече отдавна не си крещим и невероятно рядко ни се случва да се проклетисваме. Не че не ни се иска да го правим по-често, но вече сме се научили да се държим прилично поне в присъствието на Белдаран.
	Малко преди шестнайсетия рожден ден на момичетата, отново ми се яви Алдур. Същата вечер двамата с Поул се бяхме увлекли в доста сериозен спор. Всичко започна с моята забележка, че й е време да се научи да чете. Наистина не можете да си представите колко я обиди това.
	— Глупачка ли се опитваш да ме наречеш? — процеди тя през зъби и оттук нататък събитията се развиха мълниеносно. И до ден днешен не мога да разбера с какво всъщност успях да я ядосам така.
	Както и да е, след цялата препирня си легнах в отвратително настроение, но пък заспах дълбоко.
	— Белгарат, сине мой. — Гласът, естествено, ми беше познат.
	— Да, Учителю?
	— Твоят род трябва да се обедини с този на Пазителя на Сферата!
	— Необходимостта ли го изисква, Учителю?
	— Да, любими ученико. Но знай, че това ще е най-отговорното поръчение, което някога съм ти възлагал. От съюза между твоя род и този на риванския крал ще се роди истинското Дете на Светлината. Затова избери коя от дъщерите си ще дадеш на Пазителя за съпруга. Тъй моята Воля ще се обедини с Волята на моя брат Белар и дори Торак няма да успее да ни попречи.
	Бях изкушен да помисля, ей Богу, много бях изкушен. Но вече знаех коя от дъщерите ми е бъдещата съпруга на Рива. Та нали ми я бе описал в най-дребни детайли през онзи ден на Острова на Бурите. Момичето от неговите мечти определено нямаше тъмна коса.
	Белдаран беше невероятно въодушевена, след като й казах за своето решение.
	— Крал? — възкликна тя.
	— Ами, на практика, да. Но не съм съвсем сигурен, че Рива се възприема като такъв. Той по принцип не си пада особено по церемониите и етикета.
	— А как изглежда?
	Свих рамене.
	— Висок, с тъмна коса, сини очи…
	Отидох до кухненската мивка и взех оттам съд с вода. Върху повърхността с няколко движения на показалеца си изрисувах точния портрет на Рива.
	— Прекрасен е! — изписка Белдаран.
	После присви леко очи.
	— А държи ли много на брадата си?
	— Той е алорн, Белдаран. Повечето алорни имат бради.
	Реакцията на Поулгара беше малко странна.
	— Защо избра Белдаран? — попита тя тихо.
	— Всъщност, изборът не е мой — отвърнах й аз. — Рива я избра или по-скоро провидението я избра за него. Още щом стъпихме на Острова на Бурите, той започна да я сънува непрекъснато. Най-вероятно Белар е изпратил образа на Белдаран в сънищата му. Белар си пада по русокосите момичета.
	— Това е абсурдно, татко. Смяташ да омъжиш сестра ми за непознат?
	— Ще имат предостатъчно време, за да се опознаят.
	— И на колко години е този алорн?
	— Ами… не знам. Малко над трийсет и пет, предполагам.
	— Ще омъжиш сестра ми за старец?
	— Не бих казал, че мъж под четирийсетте би могъл да мине за старец.
	— Има си хас, та нали и ти самият си кажи-речи на четирийсет… хиляди.
	— Четири хиляди, за да сме по-точни.
	— И за кога е заплануван целият цирк?
	— Първо ще трябва да отидем на Острова на Бурите. Щом веднъж се доберем дотам, няма много да протакаме. Алорните не си падат по дългите годежи.
	Поулгара излетя от кулата, бълвайки проклятия.
	— Надявах се, че ще се зарадва поне малко за мен — каза Белдаран.
	— Ще й мине, миличко. — Опитах думите ми да прозвучат убедително, но не мисля, че се получи. Науми ли си веднъж нещо, после е почти невъзможно човек да накара Поулгара да размисли.


>>	Двадесет и втора глава

	Вероятно всичко щеше да мине доста по-добре, ако бяхме поели веднага на път, но все още беше зима, а аз нямах никакво намерение да мъча дъщерите си с пътуване в такова време. Белдаран се възползва от отлагането, за да си ушие сватбена рокля. Поулгара, обаче, се настани отново на дървото и дори отказваше да говори с нас.
	Около месец след като взех решението си, се появи Анрак, братовчедът на Рива. Заедно с него дойде и още един алорн.
	— Здравей, Белгарат — поздрави ме с момчешки ентусиазъм Анрак. — Защо сте още тук?
	— Защото навън е зима.
	— О, времето не е чак толкова лошо. Рива няма търпение да се запознае с момичето, за което ще се ожени.
	— А той откъде научи?
	— Пак му се присъни един от _онези_ сънища.
	— Ясно. А кой е приятелят ти?
	— Казва се Гелхайм. Той е нещо като художник. Рива иска да види портрет на бъдещата си съпруга.
	— Той знае как изглежда тя. Сънува я непрекъснато през последните петнайсет години.
	Анрак сви рамене.
	— Предполагам, че иска да е сигурен, че си избрал която трябва.
	— А мислиш ли, че Алдур и Белар щяха да ми позволят да сгреша?
	— Човек никога не знае. Понякога Боговете са малко странни. Имаш ли нещо за пиене?
	— Ще те запозная с близнаците. Те са алорни, значи ще се сдушите.
	Белдаран и Анрак си допаднаха от самото начало, но с Поулгара нещата стояха иначе. Всичко започна съвсем невинно една утрин, малко преди закуска.
	— Мислех, че имаш две дъщери — подхвърли ми братовчедът на Рива.
	— Така е — признах си аз. — Поулгара е малко нещастна в момента. Живее на едно дърво.
	— Тя май не е съвсем наред с главата. Прилича ли на сестра си?
	— Не особено, не.
	— Нали уж са близначки.
	— Това не означава, че непременно трябва да си приличат.
	— И къде е това нейно дърво?
	— Долу, в центъра на Долината.
	— Ще отскоча дотам, за да се запозная с нея. Щом Рива ще се жени, може би няма да е зле и аз да направя същото.
	Белдаран се засмя.
	— Кое му е смешното, хубавице? — попита я той. От самото начало я наричаше така.
	— Не мисля, че на сестра ми ще й хареса особено идеята, Анрак. Можеш да й предложиш, разбира се, но бъде готов в следващия миг да си плюеш на петите.
	— Ами. Не може да е чак толкова лоша.
	Белдаран само се подсмихна и му обясни как да намери дървото.
	Когато Анрак се появи отново в кулата, изражението му все още беше доста сепнато.
	— Ама тя е доста проклета, а? — отбеляза сдържано. — Винаги ли е толкова мръсна?
	— Сестра ми смята, че къпането е излишна приумица — отвърна му Белдаран.
	— Същото може да се каже и за добрите маниери. Сигурно ще успея да я изкъпя, но тая нейна уста… Не разбрах дори значението на някои от думичките.
	— Какво й каза, за да я ядосаш така? — попита Белдаран.
	— Бях прям — обясни Анрак, свивайки рамене. — Казах й, че двамата с Рива обикновено правим всичко заедно и след като той ще се жени, може би няма да е зле и аз да сторя същото. Това май беше всичко.
	Той се почеса замислено. Май бе още обиден.
	— Не съм свикнал да ми се присмиват — отбеляза мрачно алорнът. — Предложението ми си беше абсолютно честно. Поне да бях изтърсил нещо не на място, че да знам защо.
	Той прекоси стаята и се огледа в огледалото на Белдаран.
	— Какво толкова й има на брадата ми? — попита после. — На мен ми изглежда съвсем като хората.
	— Поулгара не си пада по брадите, Анрак — обясних му аз.
	— Но това още не е причина да ме обижда така, нали? Наистина ли приличам на див глиган, който се спотайва в храсталака?
	— Поулгара малко преувеличава от време на време — каза му Белдаран. — Иска се време, докато й свикне човек.
	— Аз май никога няма да й свикна — заяви Анрак. — Не ми се сърди, Белгарат, ама здравата си се дънил, докато си възпитавал това момиче. Ако реша, че чак толкова ми се жени, ще си избера някое свястно алорнско момиче. Магьосническите момичета ми идват малко в повече.
	— Магьоснически?
	— Не е ли това името на вашата раса?
	— Магьосничеството е занаят, Анрак, не раса.
	— О-о… не знаех.
	Гелхайм нарисува няколко портрета на Белдаран и после си тръгна.
	— Предай на Рива, че напролет потегляме — каза му Анрак.
	Гелхайм кимна и после се отдалечи през снеговете към далечния остров.
	Анрак прекарваше по-голямата част от времето си в кулата на близнаците, но един ден все пак дойде при мен, за да ми разкаже как върви строителството на двореца на Рива.
	— На мен лично ми се струва малко префърцунен — отбеляза той с известна доза неодобрение. — Не че има твърде много заврънкулки по фасадата, обаче е ужасно голям. Не знаех, че Рива е толкова самовлюбен.
	— Той просто следва инструкциите — обясних му аз. — Дворецът на риванския крал трябва да бъде построен, за да пази по-скоро Сферата, отколкото самия крал. Нали не искаме Торак да се докопа отново до нея?
	— Опасността от това не е чак толкова голяма, Белгарат. Нали за да го стори, той трябва първо да мине през Драс и Алгар. Да не говорим пък за флотата на Мечото рамо. Едноокият може и да успее да събере голяма армия, но докато се добере до Острова на Бурите, от нея няма да остане жив човек.
	— Няма да ни навреди, ако вземем няколко допълнителни охранителни мерки.
	Около месец след този наш разговор времето най-после просветна и ние започнахме да се подготвяме за пътуването.
	— Вече сме почти готови, нали? — попита ме Белдаран една пролетна вечер.
	— Освен ако не сте решили да помъкнете и някой шкаф със себе си — каза Белдин кисело. Безкрайните приготовления го бяха поизнервили, а той винаги е предпочитал да пътува без багаж.
	— Тогава ще отида да се видя с Поулгара — каза дъщеря ми.
	— Тя няма да дойде, Белдаран — казах й аз.
	— О, разбира се, че ще дойде. — В звучния й глас се прокрадна непозната стоманена нотка.
	— Както сама знаеш, Поул не одобрява този брак.
	— Това си е неин проблем. Тя ще присъства, независимо дали това й харесва или не.
	Беше лесно човек да подцени Белдаран при цялото й невинно, лъчезарно излъчване. Тя рядко настояваше на нещо, най-вече защото не й се налагаше да го прави. Ние всички я обичахме толкова много, че изпълнявахме всяко нейно желание, без да се мръщим много-много. Когато обаче някой от нас решеше да застане на пътя й, тя ставаше твърда до неузнаваемост. Белдаран вече беше малко разочарована от факта, че близнаците няма да дойдат с нас, но все някой трябваше да остане в Долината.
	Май бих дал доста, за да изслушам именно този разговор между моите две дъщери, но нито една от тях не пожела да говори за това. В резултат Поулгара, макар и малко нацупена, все пак дойде с нас.
	Заобиколихме източната граница на Улголанд, което по онова време се беше превърнало в стандартна практика. Белдин проучваше пътя пред нас. Не че очаквахме някакви особени неприятности, но моят уродлив побратим никога не пропуска възможността да полети.

	Чудя се как ли вървят нещата между него и Вела. Тя отдавна се е отказала от своите кинжали, но пък ноктите и клюнът могат да бъдат също толкова ефикасни.

	Онази година времето беше особено приятно и снегът в проломите на Сендарските планини вече се бе разтопил. Щом стигнахме Мурос, Анрак избърза напред.
	— Рива ми заповяда да го направя — обясни той. — Трябва да изпратя вестоносец още щом се добера до брега. Той ще предостави кораб, който да ни вземе от Камаар.
	— А дали няма да е твърде рисковано да вкараме татко отново в Камаар? — подхвърли Поулгара с престорена невинност.
	И двете момичета бяха малко нервни в Мурос. От време на време аз съвсем забравях, че те никога преди не са напускали Долината. В онези дни Мурос не беше кой знае какъв град, но все пак в него живееха достатъчно хора, за да се почувстват моите дъщери непривично.
	Наехме си четириколка и се появихме в Камаар с полагащата се тежест. Наехме си стаи в най-добрата странноприемница и аз изпратих Белдин да потърси Анрак.
	— Рива е тръгнал за насам — увери ни Анрак, след като Белдин го доведе. — Не се е стърпял. Той наистина иска да те види, хубавице.
	Белдаран се изчерви.
	— Отврат — промърмори Поулгара.
	Знаех си, че рано или късно ще й мине. В края на краищата отношението й към сватбата на нейната сестра беше съвсем нормално. Между моите две дъщери съществуваха връзки, които дори не бях започнал да разбирам. Поулгара изглежда беше по-силната от двете, но в същото време именно тя е онази, която обикновено заговаря несъзнателно в множествено число, а това е най-често признакът, отличаващ по-слабия близнак. Ако някой бъде така нетактичен да попита Поулгара на колко години е, тя най-вероятно ще му отговори: „Трябва да сме на три хиляди, там някъде.“ Белдаран я няма вече толкова отдавна, но нейната личност все още заема невероятно важно място в света на Поул.
	Май ще трябва да си поговоря някой ден с нея за това. Светогледът на един човек, който никога не се е чувствал сам, сигурно е доста интересен.
	Рива пристигна в Камаар. Сигурен съм, че жителите на града го забелязаха веднага. Но не точно фактът, че бе висок над два метра, привлече най-силно вниманието им. По-скоро ще да е бил начинът, по който риванският крал преминаваше през всичко и всеки, озовал се между него и Белдаран. И преди бях виждал лудо влюбени мъже, но никой от тях не можеше да се мери с Рива.
	Когато влезе в нашата стая в странноприемницата — Белдин се оказа достатъчно съобразителен и бърз, за да отвори вратата преди женихът да мине през нея — Рива хвърли един единствен поглед на моята дъщеря и това му беше повече от достатъчно.
	Белдаран си бе подготвила нещо като встъпителна реч по повода, но още щом зърна лицето на Рива, от добре обмислените думички не остана и следа.
	Те дори не си проговориха! Прекарвали ли сте някога цял следобед в една стая с двама души, които са втренчили поглед един в друг, без да обелят и думичка?
	Всичко стигна дотам, че на мен ми стана неудобно и вместо да ги гледам, предпочетох да насоча поглед към Поулгара. А гледката си струваше труда, повярвайте ми. Атмосферата в стаята беше така нажежена от разпалените емоции, че въздухът всеки миг щеше да заискри. Отначало Поулгара гледаше Желязната Хватка с откровена враждебност. Той беше неин съперник и тя го мразеше с цялата си душа. Но малко по малко неподправеното обожание, с което Рива обливаше Белдаран, започна да впечатлява дори моята вироглава дъщеря. Поулгара владее до съвършенство лицето си, но не и очите. Гледах как тези прекрасни очи преливат в миг от стоманено сиво в тъмно лилаво и обратно, докато емоциите бушуваха в нея. Всичко това продължи доста време. Поулгара никога не се предава толкова лесно. Накрая тя въздъхна дълбоко и две огромни сълзи се търкулнаха по бузите й. Очевидно беше осъзнала, че е загубила. Нямаше начин, по който да надделее над любовта между Белдаран и риванския крал.
	Усетих неочакван прилив на съчувствие към нея, затова я приближих и притиснах мръсната й ръка между дланите си.
	— Не искаш ли да поизлезем, Поул? — предложих й тихо. — Да подишаме малко свеж въздух, а?
	Тя ми хвърли един бърз, изпълнен с благодарност поглед, кимна мълчаливо и се изправи. Напуснахме стаята с достойнство.
	В края на коридора на нашия етаж имаше балкон и ние излязохме на него.
	— Е — каза Поулгара с почти равен тон. — Това май решава всичко, а?
	— Всичко е решено от доста време насам, Поул — казах й аз. — Това е една от онези Необходимости. Неизбежно беше.
	— Всичко опира рано или късно до тях, нали, татко?
	— До Необходимостите, ли? Разбира се, Поул. И до това, че ние сме онези, които сме.
	— Надявам се поне да са щастливи. — Почувствах се толкова горд от нея в онзи миг, че сърцето ми за малко не се пръсна.
	После тя изведнъж се обърна към мен и извика:
	— О, татко! — Вкопчи се в рамото ми и заплака неудържимо.
	Прегърнах я и дълго й повтарях: „Спокойно, спокойно.“ Сигурно е било адски глупаво от моя страна да кажа точно това, но така и не можах да се сетя за нещо по-добро.
	След време тя се поовладя и подсмръкна няколко пъти — доста силничко за една млада дама, бих казал.
	— Издухай си носа в кърпичката — посъветвах я аз.
	— Забравих да си взема кърпичка.
	Сътворих кърпичка — от нищото, естествено — и й я подадох.
	— Благодаря ти.
	Тя си издуха първо носа, а после си избърса очите.
	— Дали тук някъде има нещо като баня? — попита ме после.
	— Вероятно. Ще ида да попитам съдържателя.
	— Ще съм ти задължена. Май че е време да се поизчистя. Вече нямам причина да ходя мръсна, нали?
	Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това.
	— Татко, защо не се разходиш из града и не ми купиш някоя прилична рокля? — предложи ми тя.
	— Разбира се, Поул. Нещо друго?
	— Гребен и четка, може би. — Поул придърпа един от рошавите си кичури и го огледа критично. — Изглежда ще трябва да направя нещо и по въпроса с косата си.
	— Ще видя какво ще намеря. А искаш ли панделка?
	— Не ставай смешен, татко. Да не съм коледна елха, та да имам нужда от украса? Върви да намериш съдържателя. Наистина ми се иска да се изкъпя. О, и нека роклята да бъде по-скромна. Това е сватбата на Белдаран, а не моята. Ще бъда в стаята си. — И тя тръгна надолу по коридора.
	Намерих баня и после отидох да потърся Анрак. Открих го да си пийва заедно с Белдин в близката кръчма.
	— Върви да намериш шивач — казах.
	— Какво да намеря?
	— Поулгара иска нова рокля.
	— Какво й е на тая, с която е облечена в момента?
	— Просто го направи, Анрак, недей да спориш с мен. О, тя иска още гребен и четка. Шивачът най-вероятно ще знае къде би могъл да ги намериш.
	Анрак погледна мрачно полупразната си халба.
	— Веднага, Анрак!
	Той въздъхна и излезе.
	— За какво е всичко това? — попита ме Белдин.
	— Поулгара е решила да се променя. Вече не иска да изглежда като изоставено птиче гнездо.
	— И как се стигна дотам?
	— Нямам никаква представа, но не смятам и да питам. Щом иска да изглежда като момиче, а не като купа сено, това си е нейна работа.
	— Виждаш ми се нещо въодушевен.
	— И още как. — И аз скочих във въздуха с възторжен вик.
	Всички бяхме изумени, когато Поулгара влезе в стаята на следващата сутрин. Роклята, която носеше, беше синя, естествено. Поул носи почти винаги само синьо. Сега, когато най-после се бе измила, ние всички забелязахме, че кожата й е не по-лоша от тази на сестра й, а тя самата е изумително красива. Но онова, което ни учуди най-много, беше начинът, по който се държеше. Макар и още на шестнайсет, Поулгара излъчваше царствеността на истинска кралица.
	Рива и Анрак тутакси скочиха на крака и й се поклониха. После Анрак въздъхна.
	— Какво има? — попита го братовчед му.
	— Мисля, че направих грешка.
	— Да ти беше за пръв път, разбирам.
	— За тая обаче ще съжалявам. Може би щях да имам някакви шансове с лейди Поулгара, ако бях по-настойчив, разбира се. Долината е доста изолирана и тя нямаше други обожатели. Боя се, обаче, че вече е твърде късно. Стъпим ли веднъж на риванска земя, всеки млад мъж ще хукне да й предлага услугите си.
	Поул го възнагради с дружелюбен поглед.
	— А ти защо я остави да се изплъзне? — попита го Рива.
	— Не видя ли как изглеждаше тя вчера?
	— Не, не съвсем. Мислите ми бяха заети с други неща.
	Белдаран се изчерви. Мислите и на двама им бяха заети с „други неща“ предишния ден.
	— Моля ви, само не се обиждайте, лейди Поулгара — каза Анрак.
	— Няма за какво, Анрак — отвърна му тя. Изглежда беше доста поласкана от факта, че я наричат „лейди Поулгара“. Сега вече всички се обръщат към нея така, но въпреки това тя грейва всеки път, когато чуе това обръщение.
	— Е… — продължи Анрак, опитвайки се да подбере подходящите думи, — лейди Поулгара беше малко… по-различна. Аз мисля, че тя е магьосница като баща си. Разбира се, той е магьосник, а не магьосница, така де, разбирате какво искам да кажа. Та всички магьосници са много мъдри и тя сигурно е размишлявала над нещо много важно през последните милион години или там някъде.
	— Аз съм само на шестнайсет, Анрак — поправи го меко Поулгара.
	— Ами, да, знам, но за вас времето не е такова, каквото е за нас, обикновените хора. Вие можете да накарате времето да спре и после пак да тръгне, в който си миг поискате, нали така?
	— Можем ли да направим нещо такова, татко? — попита ме тя с известно любопитство.
	— Не знам. — Погледнах Белдин. — Можем ли?
	— Теоретически погледнато, можем — отвърна ми той. — Двамата с Белмакор обсъждахме веднъж тази възможност, но решихме, че идеята не е много добра. Така можеш да объркаш всичко — едно място или момент с друго място и друг момент. После най-вероятно ще е адски трудно да се възстанови, а не можеш просто да зарежеш всичко, както си е.
	— А защо не?
	— Защото ще бъдеш на две места в едно и също време.
	— Че какво лошо има в това?
	— Ще бъде парадокс, Белгарат. Двамата с Белмакор не бяхме съвсем сигурни какво би могло да причини това на Вселената, да я пренареди, да я разкъса на парченца или дори да я накара да изчезне.
	— Едва ли.
	— Е, аз реших, че няма да съм онзи, който ще опита, за да разбере.
	— Сега разбра ли какво имах предвид, когато ти обяснявах що за хора са магьосниците? — обърна се Анрак към своя братовчед. — Тъй или иначе, лейди Поулгара се беше покачила на едно дърво и правеше разни… магьоснически работи. Аз… такова, й предложих да се омъжи за мен, тъй като нейната сестра ще се омъжва, а близнаците обичат да правят всичко заедно. Тя изглежда не си падна особено по идеята и затова реших да не настоявам. И ако трябва да бъда абсолютно честен, тя не беше особено спретната, когато я видях за пръв път.
	Анрак замълча и погледна плахо Поулгара.
	— Аз се бях маскирала, Анрак — помогна му тя.
	— Наистина ли? И защо?
	— Магьоснически работи, сам се сещаш.
	— А, така ли? Много добре се бяхте маскирала, лейди Поулгара. Изглеждахте си като истинска мърла.
	— На твое място бих сменила темата, Анрак — посъветва го Белдаран. — Защо вместо да си говорим за глупости, не закусим, за да можем после да започнем да си стягаме багажа? Нямам търпение да видя новия си дом.
	Още същия следобед отплавахме и два дни по-късно вече бяхме в столицата на Рива. Неговите поданици се бяха събрали на брега и ни чакаха. Не мисля, че риванците бяха особено заинтересовани от мен или Белдин. Всички искаха да видят бъдещата кралица. Рива кръжеше непрекъснато около нея, да не би случайно прашинка да падне върху момичето на неговите мечти. Освен това не искаше никой да я хареса _твърде много_. Сигурен съм, че всички схванаха гледната му точка, поне що се отнасяше до Белдаран.
	— По-добре си намери някоя цепеница — промърмори ми Белдин.
	— Какво?
	— Цепеница, Белгарат — голямо твърдо парче дърво от тези, които се слагат в камините.
	— И какво ще правя с тази цепеница?
	— Отвори си очите, Белгарат. Вгледай се внимателно в лицето на Поулгара и после огледай физиономиите на тия млади алорни наоколо. Повярвай ми, цепеницата няма да ти е излишна.
	Естествено, не тръгнах да си търся цепеница, но пък реших да не изпускам Поул от погледа си, докато сме на Острова на Бурите. Помислих си също, че тя май не бе избрала най-подходящия момент, за да се измъкне от своя пашкул. Бях много горд със своята дъщеря, разбира се, но видът й ме караше да се чувствам доста изнервен.
	Стратегията ми беше съвсем простичка. Заставах на такова място, че всички да ме виждат, и гледах страшно. Бях облечен в една от онези смехотворни бели роби, които така впечатляват обикновените хорица, и носех в ръка тоягата, отрязана още в Толнедра. Репутацията ми сред алорните беше впечатляваща, а допълнителните атрибути удвояваха ефекта. Младите риванци се държаха почти през цялото време учтиво и с уважение. Никой от тях така и не се опита да прикотка Поулгара в някое тъмно ъгълче.
	Поул, естествено, се забавляваше като никога досега. Не бих казал, че окуражаваше ухажорите, но се усмихваше лъчезарно и от време на време дори казваше по някоя нежна дума. Не е много мило от моя страна да го казвам, но ми се струва, че тя дори тайничко се забавляваше от физиономиите по лицата на младите ривански момичета, които определено не бяха изпълнени с любов към нея.
	Бяхме прекарали около седмица в двора на Рива, когато пристигна малка флотилия от кораби на Черек. Другите алорнски крале вече бяха пристигнали за сватбата на Рива.
	За мен беше истинско удоволствие да се видя отново с Черек и неговите синове, макар да не ни остана много време за разговори насаме. Поул ме увери, че може да се грижи сама за себе си, но аз нямах никакво намерение да рискувам.

	Да, Поулгара, разбира се, че ревнувах. Нима всеки баща не ревнува поне мъничко? Знаех чудесно какво се върти в празните глави на тия млади юначаги и определено не смятах да оставям инициативата в техните ръце.

	* * *

	Няколко дни след пристигането на Черек, Белдин дойде при мен. Аз си стоях все на същото място, с все същата страшна физиономия, а Поулгара, както обикновено, разбиваше сърца на поразия.
	— Мисля, че няма да е зле да поговориш с Мечото рамо — ми каза Белдин.
	— Така ли?
	— Сватбата на Рива вече наведе Алгар и Драс на някои определени мисли.
	— Какви по-точно?
	— Няма ли да пораснеш, Белгарат? Независимо от чувствата, които Рива и Белдаран изпитват един към друг, това си остава политически брак.
	— Теологически, за да бъдем по-точни.
	— Все тая. Драс и Алгар вече са се размислили за преимуществата, които би могъл да им донесе един евентуален брак с Поулгара.
	— Това е смешно!
	— Не съм аз този, който си прави подобни сметки, така че не го казвай на мен. Рано или късно някой от двамата ще отиде при Черек и ще го помоли да говори с теб за това. После пък Черек ще дойде при теб с някакво предложение. Затова по-добре изпревари събитията и не му позволявай да се излага така. Не забравяй, че алорните все още са ни нужни като съюзници.
	Казах няколко думички, които просто ще пропусна, и после се надигнах.
	— Ще наглеждаш ли Поулгара вместо мен?
	— Защо не.
	— Оня високия с русата коса въобще не го изпускай от поглед. Син е на един от старейшините, а този остров е твърде малък за война между клановете. — После отидох да потърся Мечото рамо.
	Пред него поразтеглих малко истината и му казах, че Алдур е наредил Поулгара да остане при мен в Долината, което означава, че тя не бива да се омъжва известно време. След като веднъж бях неутрализирал бащата, Алгар и Драс можеха да врънкат колкото си искат. Черек просто нямаше да се съгласи да им посредничи.
	Черек беше остарял видимо от времето на нашето приключение в Малория. Брадата и косата му бяха посивели, а очите му изглеждаха някак уморени. Той ми каза, че надраките проучвали областите около източната граница на Драс, а мургите дори вече се осмелявали да преминават границата на Алгария.
	— Може би няма да е зле да ги плеснем овреме през ръцете — казах му аз.
	— Драс и Алгар вече работят по въпроса — отвърна ми той. — На практика все още сме във война с ангараките, което значи, че дори да опитат да протестират на дипломатическо ниво, ние пак ще бъдем в силна позиция.
	— Черек, съмнявам се, че точно ангараките ще се опитат да въртят дипломация с нас — казах аз.
	— Светът става все по-цивилизован от ден на ден, Белгарат. Толнедранците, да речем, вече се опитаха да ни изиграят няколко дребни номерца от тоя сорт.
	— Нима?
	— Опитаха се да ме накарат да подпиша някакъв нов закон срещу „пиратството“. Ти чувал ли си някога нещо по-абсурдно? Какви закони може да има в открито море?
	— Толнедранците са си такива. И моля те, кажи на Драс и Алгар да си търсят невести някъде другаде. Поулгара не е свободна в момента.
	— Ще им спомена за това.
	По онова време календарът на алорните още не беше съвсем точен. Алорните, разбира се, брояха годините, но пък не си правеха труда да кръщават месеците, както правеха толнедранците, например. Онова, което ги интересуваше, беше смяната на сезоните. Така че не мога да ви кажа точната дата, на която се състоя сватбата на Рива и Белдаран. Трябва да е било около три седмици след пристигането на Черек. Десетина дни преди сватбата Поулгара най-после се отказа от завоеванията си на местна почва и двете с Белдаран пощуряха на тема шиене на рокли. С помощта на няколко добродушни алорнски момичета те прекроиха наново роклята на Белдаран и след това се заеха да измислят нещо подходящо за сестрата на младоженката. Белдаран винаги си е падала по шиенето, но страстта на Поул датира от този период. Шиенето си е пипкава работа, но пък дава поле за безкрайни женски приказки. Не съм съвсем сигурен за какво точно са си говорили двете млади дами през въпросните дни, защото млъкваха, щом прекрачех прага на стаята. Очевидно е ставало въпрос за някои от онези тайни, които жените предпочитат да не споделят. Поулгара очевидно даваше на сестра си съвети за бъдещия й брачен живот, макар да нямам и най-малката представа откъде пък тя самата е била наясно с тая пиперлива тема. Какво би могла да научи, докато седи на клона и си говори с птиците?
	Така или иначе, щастливият ден най-после настъпи. Рива беше адски изнервен, но Белдаран изглеждаше абсолютно спокойна. Церемонията се състоя в тронната зала на двореца. Една тронна зала може би не е най-подходящото място за сватбено тържество, но Рива настояваше, обяснявайки, че иска да се ожени в присъствието на Сферата, а според него нямало да бъде особено уместно да се появи в храма на Белар с меч в ръка. Такъв си беше Рива.
	Неделима част от сватбените обреди са различните странни обичаи, чийто първоначален замисъл е отдавна забравен. Според алорните, младоженецът трябва да пристигне първи на сватбата, съпроводен от яки приятели, готови да напердашат всеки, който реши да попречи по някакъв начин на шествието. И тъй бащата, братята и братовчедът на Рива, облечени до един в бляскави ризници, блъскаха без много да се церемонят всеки, дръзнал да се приближи твърде много според тяхната преценка. Ако не бях прибрал бойната секира на Драс преди да потеглим за двореца, един Господ знае как щеше да завърши всичко. Драс се престараваше във всичко и аз не исках да видя как ще разфасова половината гости, само за да покаже колко много обича своя брат.
	Малко след като тримата гиганти се кротнаха, преди да са осакатили някого, фанфарен залп, сътворен от Белдин, оповести пристигането на булката. Белдин просто обожаваше Белдаран и затова малко се престара. Почти сигурен съм, че на около стотина мили на юг жителите на Тол Хонет са зарязали за миг делата си с въпроса: „Какво беше това?“, когато ревът на стотици сребърни тръби разцепи въздуха в тронната зала. Фанфарите бяха последвани от прекрасен женски хор — от около стотина девици, струва ми се — който нашепваше химн в чест на младоженката. Всъщност не знам дали „нашепваше“ е точната дума, но след звуковите ефекти на Белдин всичко ми се струваше някак нереално тихо. Моят гърбав брат бе изучавал музика през последните няколко безбурни столетия и трябва да кажа, че химнът беше наистина неземен, макар че да си призная, четирийсет и осемгласните хармонии надхвърлят леко слуховия ми диапазон.
	Въоръжени до зъби алорни разтвориха широко дверите на тронната зала на риванския крал и Белдаран, цялата в бяло, прекрачи прага с гъвкава стъпка. Моята русокоса щерка беше бледа като луната, но лицето й не издаваше и намек за слабост или неувереност. На гостите им се схванаха вратовете, докато обърнати назад се взираха в младоженката.
	Отнякъде прозвуча звън на огромна камбана. След церемонията потърсих камбаната, но така и не я открих.
	После сноп бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка, огря моята по-малка дъщеря.
	Поулгара, загърната в лилава кадифена пелерина, пристъпи до мен и ме хвана за ръката.
	— Ти ли правиш това? — попита ме тя, кимвайки с глава към божествената светлина, която бе окъпала и без друго съвършената Белдаран.
	— Не съм аз, Поул — отвърнах й тихо. — Тъкмо се канех да те попитам дали _ти_ не го правиш.
	— Може да е чичо Белдин. — Тя тръсна леко рамене и наметалото й се разтвори, за да разкрие роклята й. Само дето не се задавих, когато я зърнах.
	Неземната светлина, за която бях почти сигурен, че е дар от странния старец с раздрънканата каручка, продължаваше да облива искрящата в бяло Белдаран. Роклята на Поулгара беше в синьо — шеметна каскада от дипли и волани, увенчана от семпли, но безкрайно ефектни детайли от снежнобяла дантела. Кройката беше малко смело вталена и изрязана за онези времена, но аз реших да не се заяждам за дреболии. Това наситено синьо правеше роклята да изглежда като пенеща се морска вълна, от която като Богиня се въздигаше Поулгара.
	Направих каквото можах, за да изглеждам напълно спокоен.
	— Хубава рокля — процедих през стиснатите си зъби.
	— О, тая вехтория ли? — подхвърли тя престорено небрежно, отмятайки уж между другото една от диплите. После се засмя с онзи топъл, дълбок смях, който далеч надхвърляше невръстната й възраст, и, направо не е за вярване, ме целуна. Никога преди не го беше правила по свое собствено желание и аз бях така сепнат от това, че почти не чух предупредителния звън в главата си.
	Разделихме се и всеки от нас хвана сияещата булка под ръка, след което с достолепна, отмерена крачка предоставихме заедно нашата обична Белдаран на обожаващия я крал на Острова на Бурите.
	Главата ми беше пълна с куп належащи проблеми и затова почти не дадох ухо на церемониалните слова на Върховния жрец на Белар. Така де, ако сте били на една сватба, все едно сте били на всичките. Все пак чудесата, съпътстващи _тази_ церемония, все още не бяха свършили.
	Сферата на моя Учител пламна в тъмно, много тъмно синьо, досущ като това на роклята на Поулгара. Всички ние бяхме безкрайно щастливи, че Белдаран се омъжва за Рива, но изглежда Сферата беше далеч по-заинтригувана от Поулгара, отколкото от нейната сестра. Готов съм да се закълна, че казвам самата истина за онова, което последва, макар никой друг в залата да не го видя. Не че аз самият не си помислих, че съм превъртял и ми се привиждат разни неща. Сферата, както вече казах, грейна, но в това все още нямаше нищо толкова необичайно, тъй като Рива беше наблизо.
	Необичайното беше, че Поулгара също грейна. Сякаш самото й тяло излъчваше бледа синя светлина, а иначе белият й кичур сияеше в същото теменужено синьо, което излъчваше и Сферата.
	После ми се стори, че дочувам от дъното на залата да се приближава едва доловимо пърхане на призрачни криле. Това беше именно онази част от видението, която ме накара да се запитам дали съм с всичкия си, защото определено не бях пиян.
	Изглежда обаче Поулгара също чу странния шум, защото се обърна почти едновременно с мен.
	След това с неизмерима любов и почит моята чернокоса вироглавка се поклони пред сияещия образ на снежно бялата сова, кацнала на един от рафтовете в дъното на тронната зала на крал Рива.


>	IV част
>	Поулгара

>>	Двадесет и трета глава

	Добре де, няма защо да ми го натяквате. Разбира се, че бях наясно, че става нещо адски странно. Но ако спрете да мислите за миг, сигурен съм, че ще ме разберете. Спомняте си, че неочакваната смърт на Поледра ме бе довела почти до лудост. Човек, който трябва да бъде връзван за леглото, очевидно си има сериозни проблеми. После прекарах две или три години, опитвайки да отмия спомените с алкохол и осем или девет в прегръдките на отзивчивите дами от Мар Амон. През цялото това време аз видях безброй неща, които всъщност не съществуваха. До такава степен бях свикнал да виждам странни неща, че щом мернех нещо необичайно, просто му махвах с ръка като на поредната халюцинация. „Инцидентът“ на сватбата на Белдаран не беше халюцинация, но откъде можех да знам? Опитайте се да проявите малко разбиране, ще ви е от полза.

	И тъй, Белдаран и Рива се ожениха и бяха безкрайно щастливи. Но на света имаше и други, недотам приятни неща и тъй като и четиримата алорнски крале се бяха събрали на Острова на Бурите, Белдин предложи да се възползваме от това стечение на обстоятелствата и да обсъдим належащите държавни дела. Чел съм цял куп глупости за това как _бил_ основан Съветът на Алорните, но това е неподправената истина. Толнедранците протестират срещу това „събиране“ вече векове наред, най-вече защото никога не ги каним да участват. Толнедранците са подозрителни хора и всеки път, когато се чуе нещо за някакъв си съвет, те вече са абсолютно убедени, че в дъното на всичко стои заговор против тях.
	Поулгара също присъства на съвета. Не че й се искаше особено, но аз настоях. Нямах никакво намерение да й позволя да се мотае напред-назад из столицата на Рива без надзор.
	Не съм убеден, че нашият импровизиран съвет постигна кой знае какво. През по-голямата част от времето си говорихме за ангараките. Нито един от нас не беше особено щастлив от новините за тяхното нашествие отвъд Източно море, но за момента не можехме да направим кой знае какво по въпроса. Разстоянията просто бяха твърде големи.
	— Сигурно ще успея да се промъкна през гората на изток от мочурищата и да опожаря поселищата, които надраките строят там — избоботи Драс с познатия гърлен тембър, — но от това няма да има голяма полза. Все още не разполагам с достатъчно бойци, за да окупирам тоя пущинак за по-дълго време. Рано или късно ще трябва да се изтегля, след което надраките просто ще се върнат и ще построят всичко отново.
	— Имало ли е някакви контакти с тях? — попита Поул.
	Драс сви рамене.
	— Само няколко леки сдърпвания. От време на време ни се изсипват от планините, правят по някоя поразия и после ги погваме обратно. Не мисля, че зад това стои някакъв по-сериозен план. Най-вероятно просто изпробват отбраната ни.
	— Имах предвид мирни контакти.
	— Няма такова нещо като мирни контакти между ангараки и алорни, Поулгара.
	— А може би трябва да има.
	— Мисля, че това противоречи на нашата религия.
	— Тогава може би няма да е зле да преосмислите религията си. Разбрах, че надраките са търговци. Логично е да се интересуват от търговия.
	— Не мисля, че имат нещо, с което биха могли да ме заинтересуват.
	— Напротив, Драс, имат. Имат информация за мургите, а именно мургите са онези, от които се интересуваме най-вече. Ако успеем да получим тази информация от надраките, тогава няма да ни се налага да се промъкваме чак до Рак Госка, за да си я набавим сами.
	— Тя е права, Драс — каза Алгар на своя брат. — Моите хора са имали няколко контакта с тулите, но човек не може да научи кой знае какво от един тул. Както чувам, надраките не си падали особено по мургите, което ще рече, че няма да ни е трудно да научим от тях каквото ни трябва.
	— Ти би ли могъл наистина да се изкатериш до Източния лагер, за да се добереш оттам до Мишрак ак Тул? — го попита очевидно учуден Черек.
	— Някои планински проломи пресичат лагера, татко — отвърна му Алгар. — Стръмни са, но не и непристъпни. Мургите патрулират по западната граница на Мишрак ак Тул и от време на време се появяват из степите на Алгария — обикновено за да крадат коне. Ние, естествено, не искаме да крадат конете ни и затова ги преследваме.
	Алгар се усмихна леко.
	— Далеч по-лесно беше да ги оставим сами да ни покажат тия проломи, отколкото да ги търсим сами.
	— Вижте какво ми хрумна — намеси се Драс. — Щом мургите искат коне, не бихме ли могли да търгуваме с тях?
	Алгар поклати енергично глава.
	— Не и с мургите, не. Техните мозъци работят по друг начин. Един мой водач на клан разпитвал веднъж някакъв тул, който не можел да различи дори ляво от дясно. Тулът казал, че Ктучик е в Рак Госка. Докато той е на върха на обществото на мургите, мирните контакти с тях ще бъдат невъзможни.
	— Поул е права — каза Белдин. — Ще трябва да действаме чрез надраките.
	Той присви очи и погледна към тавана.
	— Всъщност не мисля, че тази ангаракска миграция представлява кой знае каква заплаха за нас, поне засега. Като начало в Ктол Мишрак не живееха чак толкова много хора, пък и Ктучик ги е пръснал на доста обширна площ. Истинската заплаха все още е Малория. Май няма да е зле да отскоча дотам, за да държа събитията под око. Ангараките на нашия континент са просто челен отряд. Те са тук най-вероятно само за да разучават терена и да подготвят по-сериозна инвазия. Няма смисъл да точите мечовете си преди малорийците да са се прехвърлили на нашия бряг. Ще се ослушвам и оглеждам на четири и ще известя още при първите признаци за придвижване на значими военни части от Мал Зет към Рифовия мост.
	Поулгара нацупи устни.
	— Мисля, че би трябвало да установим по-тесни връзки с толнедранците и арендите.
	— И защо смяташ така, сестро? — попита я Рива. Той вече беше неин зет и тутакси бе усвоил това обръщение. Семейните връзки са невероятно важни за алорните.
	— Може би ще ни е нужна тяхната помощ срещу малорийците.
	— Толнедранците няма да си мръднат и пръста за нас, освен ако не им платим — отбеляза кисело Черек. — Арендите пък са твърде заети да се трепят едни с други.
	— Те също живеят от тази страна на Морето, Мечо рамо — отбеляза моята дъщеря, — и не мисля, че биха искали малорийците да залеят континента. Легионите могат да ни свършат добра работа, а арендите са в непрекъсната бойна готовност, още откакто Торак е разцепил света. Освен това, Чалдан и Недра най-вероятно ще се обидят, ако тръгнем на война, без да ги поканим.
	— Извини ме, Поулгара — смотолеви Драс, — но откъде си научила толкова много за политиката? Както разбирам, ти за пръв път напускаш Долината.
	— Чичо Белдин ме държи в течение — отвърна му тя с леко свиване на раменете. — Винаги е добре да знаеш какво са намислили съседите.
	— Има ли някакъв смисъл да замесваме нийсанците или марагите? — попита Рива.
	— Може би няма да е зле най-малкото да им го предложим — казах аз. — Сегашната Селмисра е една доста интелигентна млада жена и освен това е загрижена за нашествието на ангараките не по-малко от нас. От марагите няма да има голяма полза. Те не са Бог знае колко и нека си го кажем направо, са просто едни канибали, които изнервят всички наоколо.
	Белдин се изсмя по неговия си гаден начин.
	— Кажи им тогава да почнат да ядат ангараки. Нека да поизнервим мургите.
	— Мисля, че няма да е зле да се стягаме за прибиране по домовете — каза Черек, докато се надигаше от стола си. — Сватбата приключи, а ако малорийците наистина се канят да ни дойдат на гости, няма да е зле да сме готови да ги посрещнем, както се полага.
	И с това в общи линии приключи първият Съвет на Алорните.
	— Винаги ли е толкова забавно? — попита ме Поулгара, докато се прибирахме обратно в покоите си.
	— Забавно ли? Да не би да съм задрямал по някое време?
	— Политиката, татко — обясни ми тя. — Толкова е интересно да се опитваш да отгатнеш какво е замислила другата страна.
	— Е, това специално винаги ми е било интересно и на мене.
	— Тогава наистина трябва да си мой баща. Та политиката е още по-забавна дори от това да водиш цяло стадо млади празноглавци за носа и да караш коленете им да омекват само с едно изпърхване на клепки.
	— Ти си жестока жена, Поулгара.
	— Радвам се, че си наясно с това, татко. Въобще няма да ми е забавно, ако те спипам неподготвен.
	Тя ме дари с една от онези нейни неразгадаеми малки усмивчици.
	— Внимавай с мен, татко — предупреди ме собствената ми дъщеря. — Аз съм поне толкова опасна, колкото сте ти и Торак.

	Каза го, Поул, хич не се опитвай да отричаш.

	Раздялата с Белдаран определено не беше сред щастливите мигове в живота ни. Любовта към моята златокоса щерка бе именно онази връзка, която бе спасила разсъдъка ми, а връзката на Поулгара с нейната сестра-близначка беше далеч по-сложна, отколкото си мислех тогава.
	Двамата с Белдин си поприказвахме надълго и широко преди да се разделим. Той обеща да ме подхранва непрекъснато с новини от Малория, но аз си имах някои съмнения относно причините, които го караха да се върне обратно в страната на ангараките. Струваше ми се, че иска да прекоси отново морето, за да довърши прекъснатия без време разговор с Урвон, да не говорим за шанса да се срещне със Зедар на някое забравено от Бога място. Белдин е противник, който не бих искал да имам.
	Пожелах му късмет от все сърце. Винаги съм го обичал повече, отколкото бих могъл да обичам кръвен брат.
	И тъй, Белдин се отдалечи с уверени, небрежни — а защо не и грациозни — махове на могъщите си криле и изчезна отвъд южния хоризонт. Ние с Поул поехме към дома по далеч по-скромен начин. Мечото рамо отплава към родния бряг на борда на онзи негов опасно тесен боен кораб. Макар да съм участвал в проектирането им, аз не си падам по корабите на Черек. Те са доста бързи, спор няма, но всеки път, когато се кача на борда им, имам чувството, че ей сега ще се преобърнат. Сигурен съм, че Силк ме разбира чудесно, макар същото да не може да се каже за Барак.
	Ние с Поул не бързахме да се приберем в Долината. Нямаше за какво толкова да бързаме. По някакъв необясним начин сватбата на Белдаран бе успяла да ни помири. Никой от нас не го споменаваше гласно, но очевидно можехме да разчитаме само един на друг при запълването на огромната празнина, която току-що бе зейнала в сърцата ни. Поулгара, естествено, продължаваше да ме жилва от време на време с някоя остроумна забележка, но „ухапванията“ й вече бяха загубили отровното си жило.
	Прибрахме се някъде към средата на лятото и първата си седмица у дома посветихме на това да дадем на близнаците възможно най-пълно описание на събитията около празненството и новите завоевания на Поул. Убеден съм, че забелязаха настъпилата у нея промяна още щом се появи на прага им, но явно решиха да не раздуват излишно темата.
	После двамата с дъщеря ми се настанихме уютно в собствения си дом. Веднъж, малко след като бяхме вечеряли, Поулгара спомена за нещо, което бе тормозило мен самия от доста време. Доколкото си спомням, тъкмо миехме съдовете. Аз лично особено обичам да подсушавам съдове, защото те и без друго сами си изсъхват, ако ги оставиш на подходящото място. Поулгара, обаче, се нахвърля на всяка домакинска работа със страст, която не спира да ме учудва след толкова време, прекарано заедно. Та онази вечер аз просто измих чиниите и я оставих да се „забавлява“ с подсушаването.
	Накрая ми подаде и последната чиния, избърса ръцете си и каза:
	— Мисля, че е време да се заемем с моето обучение, татко. Учителя от доста време ми напомня за това.
	Замалко да изтърва чинията.
	— Алдур е говорил и с теб? — попитах я аз, колкото можах по-спокойно.
	Тя ме изгледа учудено.
	— Разбира се. — После погледът й придоби обидно покровителствен фасон. — О, я стига, татко. Да не искаш да кажеш, че не си знаел?
	Сега ми е ясно, че това не биваше да ме изненадва, но нека не забравяме, че съм израснал в общество, в което на жените се гледаше преди всичко като на слугини. За мен Поледра беше нещо съвсем различно, но дори мисълта за онова, за което Поулгара току-що ми спомена, би ме накарало по онова време да зяпна от почуда, ако не се владеех толкова добре, разбира се. Фактът, че Алдур я бе потърсил пръв, точно както бе потърсил мен на времето, говореше за определен статус, а аз просто не бях готов все още да приема мисълта за ученик-жена. Май съм доста старомоден за някои неща.
	Естествено, бях достатъчно досетлив, за да запазя тези мисли за себе си и вместо да кажа каквото и да е, просто сложих внимателно последната чиния на полицата.
	— Откъде е най-добре да започнем? — попита ме тя.
	— От същото място, от което започнах и аз, предполагам. Опитай да го приемеш нормално, Поул, но преди всичко ще ти се наложи да се научиш да четеш.
	— Не може ли просто да ми кажеш онова, което трябва да знам?
	Поклатих глава.
	— И защо не?
	— Защото _не знам_ всичко, което трябва да научиш. Хайде да поседнем, Поул, и ще се опитам да ти обясня.
	Заведох я в онази част на кулата, която бях посветил на своите _научни занимания_. Никога дори не съм се замислял дали да не изградя вътрешни стени, затова жизненото пространство на моята кула представлява една доста голяма стая, разделена на различни кътове. Седнахме на работната ми маса, покрита с небрежно разхвърляни ръкописи, книги и странни дребни машинарии.
	— Като начало — започнах аз, — ние сме _различни_.
	— Колко странно. Как не съм го забелязала!
	— Говоря сериозно, Поул. Това, което наричаме „способност“, се проявява у всеки от нас по различен начин. Белдин може да прави неща, които аз дори не бих опитал. Другите също имат своите „специалитети“. Аз мога да ти дам основата, но оттам нататък ще трябва да се оправяш сама. Твоята специална способност ще се развие в зависимост от начина, по който е устроено съзнанието ти. Хората обичат да бръщолевят за _магия_, но повечето от тези приказки са врели-некипели. Всъщност всичко идва оттам, че всеки от нас мисли различно. Това имах предвид, когато ти казах, че ще трябва да се оправяш сама.
	— Тогава защо ми е нужно да знам да чета? Щом съм толкова уникална, на какво биха могли да ме научат книгите?
	— Това просто ще ускори нещата, Поул. Колкото и дълго да живееш, времето никога няма да ти стигне, за да провериш и преосмислиш всяка идея, хрумвала някога на някого. Ето затова ни е нужно да четем — за да спестим време.
	— А как ще разбера кои идеи си струват да бъдат премислени?
	— Няма как, поне от самото начало. В движение ще отсяваш просото от плявата.
	— Но това ще бъде моето собствено мнение.
	— Да, това е единственият начин.
	— Ами ако се окаже, че греша?
	— Това е риск, който ще трябва да поемеш. — Облегнах се на стола си. — Няма неоспорими истини, Поул. Ако имаше, животът безспорно щеше да е по-прост, но нещата не стоят така.
	— Е, сега те спипах натясно, старче — заяви Поулгара с доволна усмивка. Тя винаги е обожавала споровете. — _Има_ неща, които знаем със сигурност.
	— Нима? Назови ми едно.
	— Слънцето ще изгрее утре сутрин.
	— Защо?
	— Защото винаги досега го е правило.
	— А това значи ли, че утре непременно ще го направи отново?
	По лицето й пробягна сянка на съмнение.
	— Но то _ще_ изгрее, нали?
	— Най-вероятно, но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това. Решиш ли веднъж, че нещо е абсолютно вярно, ти ограничаваш съзнанието си, а ограниченото съзнание няма да те отведе до никъде. Подлагай всичко на съмнение, Поул. Ето там е смисълът на обучението.
	— Това ще отнеме повече време, отколкото си мислех.
	— Най-вероятно — да. Ще започваме ли тогава?
	Поул винаги е имала нужда от добро основание, за да се захване с нещо. Щом веднъж се убеди, че четенето е важно, тя се научи да чете за учудващо кратко време и освен това ставаше все по-добра с всеки изминал ден. Може би това се дължи отчасти на очите й. Аз чета по-бързо от повечето хора, тъй като мога да схвана значението на цял ред с един-единствен поглед. Поул схваща по същия начин цели абзаци. Ако някога сте виждали моята дъщеря да чете, не се оставяйте да бъдете заблудени от начина, по който прелиства набързо страниците. Поул определено не чете по „диагоналната система“. Нито една думичка не й убягва. Тя изяде с кориците цялата ми библиотека за не повече от година. После се прехвърли на тази на Белдин, което си беше сериозно предизвикателство, защото библиотеката на моя гърбав побратим е, доколкото знам, най-голямата в света.
	Единствената неприятна част във всичко това беше, че Поулгара спори с книгите. На висок глас при това. По същото време аз се занимавах със своите собствени проекти и ми беше адски трудно да се съсредоточа под акомпанимента на кажи-речи непрекъснатите реплики от сорта на „Глупости!“, „Пълни идиотщини!“ и дори „Скудоумие!“ Откъде бе забърсала тая последната думичка не знам дори аз, вероятно от някоя много, много стара книга.
	— Чети го само на себе си! — не издържах аз една привечер.
	— Но, татко, миличък — каза тя сладко, — ти сам ме насочи към тази книга, което значи, че си съгласен с написаното в нея. Просто се опитвам да отворя съзнанието ти към възможността нещата да стоят по съвсем различен начин.
	Спорехме по въпроси на философията, теологията и естествените науки. Заяждахме се със схващанията на другия, касаещи логиката и правото. Крещяхме си за морал. Не знам дали друг път през живота си съм се забавлявал така добре. Тя ме матираше кажи-речи на всеки ход. Когато се опитвах да използвам „мъдростта на препатилия“ като последен свой довод, Поулгара ме разсипваше с острата си като бръснач логика. Теоретично погледнато, аз бях _Учителя_, но на практика научих почти толкова от нея, колкото тя от мен.
	От време на време близнаците идваха да се оплачат. И двамата с Поул сме доста гласовити, а когато спорим, това важи с нарастваща сила. Близнаците не живееха чак толкова далеч от нас и неволно изслушваха повечето ни спорове.
	Бях неизмеримо доволен от остротата на интелекта й, но едновременно с това малко ме плашеше зараждащия се намек за самодоволство, което долавях у нея. Тя бе прекарала детските и момичешките си години във войнстващо безразличие към външния си вид. Сега всичко се обръщаше с главата надолу. Поулгара се къпеше _поне_ веднъж дневно, даже през зимата. Аз лично винаги съм смятал, че къпането през зимата е вредно за здравето. Поул пък не можеше да живее, без да се топне до върха на главата в гореща сапунена вода при първа възможност. По-лошото беше, че по едно време реши да досажда и на мен да се къпя по-често. Имах чувството, че има някакъв биологичен календар в главата си, в който се отбелязваше не само денят, но и минутката, в която съм привършил последното си къпане. Имахме си сериозни разправии по този въпрос.
	Що се касаеше до мен, аз нямах нищо против Поулгара да се къпе и по пет пъти на ден, ако иска. Но тя настояваше да си мие и косата всеки път! Поулгара има една от най-гъстите коси, които някога съм виждал. В резултат на новата й мания започнах да откривам косми къде ли не. Освен това миризмата на мокра коса далеч не е сред любимите ми. През лятото се траеше що-годе, защото можех просто да отворя прозорците и да проветря, но през зимата ми се налагаше да си трая.
	Мисля, че чашата преля, когато Поулгара премести огледалото на Белдаран така, че да може да се оглежда, докато чете. Добре де, ясно, че бе станала поне толкова красива, колкото и Белдаран, но все пак…
	Последваха манипулации с веждите, които ми изглеждаха страховито.
	Освен това Поул прекарваше от самото начало часове наред в експерименти с косата си.
	Решеше, разресваше, подреждаше.
	По някое време започнаха наистина да ме хващат дяволите от всичко това. Да, знам, че Поулгара има страхотна коса, но тя пращи така неприятно в студени дни. Опитайте сами и ще се убедите, че съм прав. Оставете си първо косата толкова дълга, че да почнете да я застъпвате при сядане. После опитайте да я срешете в студена зимна утрин. Понякога моята дъщеря заприличваше на бодливо свинче, а от върховете на пръстите й излитаха искри при всяко докосване на кой да е метален предмет.
	Поулгара сипеше доста псувни по тоя повод. Тя по принцип не одобрява псуването, но повярвайте ми, е отлично запозната с всичките нужни за целта думички.
	Май в началото на пролетта на деветнайстата си година Поулгара най-после се престраши и реши да ми демонстрира своите способности. Тя е доста странна по тази линия. Не иска никой да я гледа, докато прави нещо подобно. Предполагам, че това има нещо общо с голотата. Никой, наистина никой не е виждал Поулгара, докато се измъква от ваната си, облечена само в доволството от току-що направената баня. Е, тя прикрива способностите си от останалите по същия ревнив начин. Освен в извънредни случаи, разбира се.
	Този път случаят не беше извънреден. Поул тъкмо се беше задълбочила в някакъв мелсенски философски трактат. Аз й намекнах, че вече близо два дни не сме хапвали и залък. Зимата вече си отиваше и можех спокойно да приема облика на вълк и да си хвана две-три полски мишки някъде навън, но всъщност адски ми се искаше да хапна нещо сготвено добре. Полските мишки са вкусни, но по-голямата част от тях се състои от кожа и кости, а това не е Бог знае колко питателно за едно едро животно.
	— Ама че си досадник — промърмори Поулгара и без дори да вдигне поглед от книгата си, реши моя проблем. Вярно, решението си беше доста немарливо, но мисля, че го направи по-скоро нарочно, за да си върне за разсейването.
	Върху кухненската маса лежеше куп прясно одрано и разфасовано месо — телешко, както се оказа. Поулгара бе оставила „дребните“ подробности като начин на приготовление и подправки на мене.
	Захапах доста силно долната си устна.
	— Много ти благодаря — казах с възможно най-отровния тон, който успях да докарам.
	— О, за нищо — отвърна тя абсолютно невъзмутимо, без дори да ме погледне.


>>	Двадесет и четвърта глава

	Светът извън Долината се променяше. В това, естествено, няма нищо странно — светът се променя непрекъснато. Единствената разлика този път бе, че ние забелязвахме промяната. Просторното поле на север никога досега не бе населено, ако не се брояха дивите коне и добитъка. Сега обаче там се бяха настанили алгари.
	Винаги съм харесвал Алгар Леката стъпка. Той определено беше най-интелигентният сред синовете на Черек. Фактът, че никога не съм го чувал да си отваря устата напразно, е сигурно доказателство за това. Подозирам, че ако беше първороден син, нямаше въобще да се налага да разцепваме Алория. С това, разбира се, не целя да хвърлям камъни в градината на Драс. Бичия врат беше определено един от най-смелите мъже, които някога съм познавал, но просто мисленето не бе сред любимите му занимания. Може би това се дължи отчасти на впечатляващата му физика.
	Кръстоските, с които Алгар се занимаваше вече години наред, бяха започнали да дават своите първи, наистина задоволителни резултати и сега повечето от хората му яздеха прекрасни, едри, издръжливи и не на последно място доста бързи коне. Междувременно той се бе сетил да кръстоса още доста мършавите алорнски кравички с подходящи образци от дивите говеда и резултатът беше също впечатляващ.
	Алгарите бяха съвсем поносими съседи, което ще рече, че не ни досаждаха. Леката стъпка редовно пращаше вестоносци в Долината, за да ни държи в течение на събитията, но иначе хората му не ни закачаха за нищо.
	Около две години след сватбата на Белдаран — в края на пролетта, ако не ме лъже паметта — Алгар лично дойде да ни навести заедно с братовчед си Анрак.
	— Добри новини, Белгарат — изрева Анрак още при входа на моята кула. — На път си да станеш дядо.
	— Крайно време беше — викнах му аз отгоре. — Хайде, качвайте се и двамата.
	Отидох до преддверието, за да кажа на вратата да се отвори.
	— Кога се очаква Белдаран да роди? — попитах ги още щом се появиха горе.
	— След около месец — отвърна ми Анрак. — Тя иска ти и сестра й да дойдете на Острова. Дамите май обичат родата им да е около тях при първото раждане.
	Той се огледа наоколо.
	— Къде е лейди Поулгара?
	— На гости на близнаците е — отговорих аз. — Ще се върне след малко. Седнете, господа. Ще донеса пиво. Мисля, че си имаме повод за едно малко тържество.
	Седнахме и си говорихме през по-голямата част от следобеда. По някое време се върна и Поулгара. Тя прие новината спокойно, което доста ме изненада. „Трябва да си стегнем бързо багажа“ май беше всичко, което каза преди вечеря. Имам сериозни подозрения, че тя вече знаеше за бременността на сестра си.
	— Доведох коне — каза тихо Алгар.
	— Чудесно — отбеляза Поулгара, — пътуването е дълго.
	— Ти яздила ли си досега? — попитах я аз.
	— Не.
	— Не се свиква толкова лесно — предупреди я Алгар.
	— Мисля, че ще се справя, Алгар.
	— Ще видим.
	Може би трябваше да обърна повече внимание на предупредителната нотка в гласа му. Аз лично почти не бях яздил. Преди Алгар да се заеме с тяхната кръстоска, конете бяха толкова дребни, че винаги ми се е струвало, че мога да стигна по-бързо пеш. Потеглихме рано на другата сутрин и по пладне вече наистина съжалявах, че не съм тръгнал пеш. Още тогава алгарските седла бяха може би най-добрите в света, което не ги правеше по-малко твърди. Всяко следващо подрусване от лекия тръс, в който бяхме подкарали конете си, увеличаваше болката все повече и повече. За да добиете ясна представа за страданието, на което бях подложен, ще уточня само, че няколко дни след пристигането ни на Острова се храних прав.
	Колкото по на север се озовавахме, толкова по-често срещахме стада добитък.
	— Не е ли малко опасно да ги оставяте да се мотаят така без надзор? — попита Анрак своя братовчед.
	— Че къде ще отидат? — отвърна му Алгар. — Нали водата и тревата са тук?
	— Но сигурно ви е трудно да ги откриете после.
	— Не съвсем — Алгар посочи към самотния конник, застанал на близкия хълм.
	— Това ми изглежда адски досадна работа.
	— Само ако си късметлия. Пастирите определено не си падат по излишните емоции.
	— И какво ще правите с всичките тия крави? — попитах го аз.
	— Ще ги продадем, най-вероятно. Търсят ги навсякъде.
	— Добре де, но как ще ги закарате дотам — попита доста наивно Анрак.
	— Те си имат крака, Анрак.
	На следващия ден стигнахме до лагера на един от алгарските кланове. Повечето от колите им бяха като фермерските коли по цял свят. Няколко, обаче, странно наподобяваха кутии.
	— Тези тук май не съм ги виждал преди? — попитах Алгар, сочейки колите с необичайна форма.
	Той кимна.
	— Ние пътуваме доста и затова решихме да качим домовете си на колела. Така е по-удобно.
	— Мислиш ли все пак някога да построиш и град? — попита го Анрак.
	— Вече си имаме град — отвърна му Алгар. — Никой не живее в него, но градът си е там. По` на изток е, най-общо казано.
	— И защо сте построили град, щом не смятате да живеете в него?
	— Заради мургите.
	— Заради мургите ли?
	— Нали и те трябва да имат къде да се отбият, щом решат да ни навестят? — Алгар се засмя леко. — И за нас е по-удобно така.
	— Не разбирам.
	— Ние сме скотовъди, Анрак. Следваме стадата с добитък. Мургите просто не могат да схванат този начин на живот. Повечето от техните нападателни отряди са доста малобройни. Спускат се през проломите, за да си откраднат коне и после се опитват да се измъкнат, преди да сме ги хванали. От време на време, обаче, се появяват и по-големи отряди. Затова и построихме нещо, което прилича на град, за да не тръгнат вместо това да вършеят из Алгария. Така ги откриваме по-лесно.
	— Значи този град е нещо като стръв?
	Алгар размисли върху това предположение.
	— Да, би могло и така да се каже.
	— А строежите не ви ли отнеха доста време?
	Алгар сви рамене.
	— Ние и без това нямаме кой знае колко работа. В края на краищата, кравите се хранят сами.
	Пренощувахме в лагера на алгарите и на другия ден продължихме на запад.
	Снегът в основния планински проход вече се бе стопил. Забелязах, че Леката стъпка се оглежда внимателно наоколо.
	— Добра трева — отбеляза той по някое време.
	— Да не мислиш да разшириш кралството си? — попитах го аз.
	— Не съвсем. Няколко от клановете обитават областта около Дарин, но на запад от планините няма достатъчно дървета, за да могат кравите да преживяват добре. Този път не води ли към някое поселище?
	Аз кимнах.
	— Мурос. Арендите-васити са го построили.
	— Може би след като се роди синът на Рива ще отскоча до Во Вакюм, за да си поговоря с местния граф. Едва ли ще е трудно да преведем кравите през този проход и ако се разчуе предварително, че идваме, това ще събере търговците на добитък от цялата околност. Мразя, когато се налага да ходим ние да ги търсим.
	Ето така беше сложено началото на годишния пазар за добитък в Мурос. След време той се превърна в едно от най-големите търговски събития в целия запад.
	Но мисълта ми пак хукна напред.
	В Мурос си наех кола и бях ужасно щастлив да сляза най-после от седлото. Поул също се качи при мен. Двамата братовчеди продължиха да яздят. Добрахме се до Камаар без излишни приключения и се качихме на борда на кораба, който вече ни очакваше на пристанището. Риванските кораби са по-широки от бойните кораби на Черек, така че двудневното пътуване до Острова на Бурите беше дори приятно.
	Невъзможно е да се промъкнеш в града на Рива незабелязан. Когато акостирахме на брега, той вече отдавна знаеше, че пристигаме и ни посрещна.
	— Навреме ли идваме? — извика Поулгара още щом го мярна.
	— Съвсем навреме — отвърна й той. — Поне ако може да се вярва на акушерките. Белдаран искаше сама да дойде дотук, за да ви посрещне, но аз не й позволих да го стори. Никак не съм убеден, че напрежението ще й се отрази добре.
	— Обръснал си си брадата — отбелязах аз.
	— Беше далеч по-лесно, отколкото да продължа да споря по въпроса. Моята жена има особено мнение за брадите.
	— Така изглеждаш по-млад — каза одобрително Поулгара.
	Всички слязохме на брега по спуснатия от моряците мостик.
	Поулгара прегърна топло своя зет и ние поехме нагоре по дългия път към крепостта.
	— Как беше времето тук? — попита Анрак своя братовчед.
	— Необичайно — отвърна му Рива. — Не е валяло вече почти цяла седмица. Улиците дори започнаха да изсъхват.
	Белдаран ни очакваше на портата на двореца.
	— Виждам, че си понаедряла, скъпа — издразни я Поулгара, след като се прегърнаха.
	— Значи се забелязва — засмя се Белдаран. — Е, скоро ще се вталя отново. Поне така се надявам.
	Тя поглади набъбналата си утроба.
	— Чувствам се доста странно, да не говорим колко е неудобно, но предполагам, че ще си струва.
	После се наведе и ме целуна.
	— Как си, татенце?
	— Все така — отговорих й аз.
	— О, да — съгласи се веднага Поулгара. — Нищо не се променя у нашия баща.
	— Защо не влезем вътре? — предложи Рива. — Няма смисъл да рискуваме Белдаран да настине.
	— Нищо ми няма, Рива — каза му тя. — Твърде много се тревожиш за мен.
	Бременността на Белдаран извика у мен някои особени емоции. Странно, но спомените за нейната майка вече не бяха толкова болезнени. Спомнях си по-скоро колко щастлива бе Поледра от своята бременност.
	Притеснявах се малко от факта, че Поулгара ще се появи отново на сцената на своите предишни завоевания. За мое облекчение, обаче, се оказа, че вече й е омръзнало да съкрушава мъжките сърца и младоците, които се мотаеха наоколо, не успяваха дори да си кажат заучените реплики. Поулгара обожава да е център на вниманието, но в момента имаше по-важни неща за нея. Младите мъже из града повяхнаха, но не мисля, че това я притесни особено. Мен още по-малко.
	Тя, естествено, прекара по-голямата част от времето със сестра си, което не спести на акушерките дългите й, досадни наставления. Мисля, че интересът й към лечителството датира от онова време. Няма по-подходящо събитие за започване на занимания по медицина от едно раждане.
	Ние мъжете, пък, се чувствахме абсолютно излишни. Ако има време, в което един мъж се чувства наистина излишен, то е около нечие раждане. Поул ни обясни надълго и широко, че нямаме никаква работа близо до майката и ние решихме да не спорим с нея. Колкото и млада да беше Поулгара, вече бе започнала да се превръща във властната натура, която вие всички добре познавате. Имало е доста моменти, в които ми се е искало тя да не е чак толкова склонна да командва, но Поулгара си е такава и нищо не може да я промени.
	Рива се бе оттеглил в стая на върха на една от кулите на двореца. Това помещение му служеше за нещо като работен кабинет, макар на практика да нямаше нужда от нещо подобно. В никакъв случай не се опитвам да намекна, че беше глупав, но изгарящата страст към познанието просто не му беше присъща. Мисля, че по онова време по-скоро го тревожеше мисълта за несъвършенствата в данъчния закон.
	Аз често се отбивах при него заедно с Анрак и Алгар. Причината за това беше най-вече, че и на тримата ни беше писнало да се разправяме с ядосани жени.
	— Имаш ли някакви вести от Белдин? — попита ме една сутрин Алгар, след като вече се бяхме качили в стаята на Рива.
	— Не и от няколко месеца насам — отвърнах му аз. — Предполагам, че ангараките просто са се кротнали за известно време.
	— А Торак още ли е в Ашаба? — поинтересува се Рива.
	— Доколкото знам, да. Последния път Белдин ми каза, че бил във все същото полуналудничаво състояние.
	— Това не го разбирам — призна си Анрак. — Какво точно става с него?
	— Имаш ли някаква представа за двете Необходимости?
	— Смътна. Жрецът на Белар приказва понякога за тях в църквата. Обикновено заспивам преди края.
	— Гледай тоя път да останеш буден — казах аз. — Най-просто казано, вселената е била съзадена с определена Цел.
	— Дотук ми е ясно.
	— Хубаво. Случило се обаче нещо, което разделило тази Цел. Сега има две възможности, а би трябвало да има само една.
	— Ей тази част почти винаги ме приспива — уточни Анрак.
	— Имай късмет да заспиш пак. Преди винаги получавахме наставления директно от Боговете, но сега те ни напуснаха и затова трябва да бъдем напътствани от някоя от двете Необходимости. Торак следва едната, ние — другата. Определени хора биват докосвани от двете Необходимости, и те започват да говорят. Останалите ги мислят за луди, но те не са. Тези хора ни предават напътствията.
	— Това не е ли твърде изкривен начин да напътстваш някого?
	Свих рамене.
	— Може би, но така трябва.
	— Защо?
	— Нямам ни най-малка представа. Та Торак беснее вече от години, а Урвон следи всяка негова дума да бъде записвана. В тези налудничави наглед думи на Белязания се съдържат намеци за бъдещето. Още щом Торак отново дойде на себе си, той ще се опита да разбере тяхното значение.
	Изведнъж се сетих за нещо.
	— Драс още ли държи онзи ненормален прикован при стените на Боктор? — попитах Рива.
	— Да, доколкото знам. Освен ако онзи приятел не е успял да прегризе веригите и да избяга. Има и още един, в Дарин. Не е чак толкова луд като тоя на Драс, но здравата му хлопа дъската.
	Погледнах към Алгар.
	— Ти имаш кланове близо до Дарин, нали?
	— Да.
	— Можеш ли да пратиш съобщение на водача на местния клан? Искам някой да записва бръщолевенията на тоя приятел. Вероятно са важни.
	— Вече съм се погрижил за това, Белгарат.
	— Май няма да е зле да си тръгна по заобиколен път — рекох аз замислено. — Искам да се запозная лично с тия двама пророци и да поговоря с тях. Може би ще успея да кажа нещо, което да задейства някое ново пророчество. Драс осъществил ли е вече контакт с надраките?
	— Не лично — отговори ми Рива. — Драс си има твърде сериозни предразсъдъци на тема ангараки. Все пак в Боктор са пристигнали търговци и около границата също се върти някаква мижава търговийка. Търговците са снесли доста информация.
	— Нещо важно?
	— Трудно е да се каже. Фактите се поизкривяват, когато преминат през пет-шест посредника. От онова, което чух, мургите се придвижват на юг към земите на западните дали. Налага им се, както ми се струва. Тулите са почнали да отказват да изхранват бившите си господари, а около Рак Госка не расте нищо. Мургите трябва или да се преселят, или да умрат от глад.
	— Може би ще стигнат чак до южния край на континента — каза Алгар. — Тази възможност не ми звучи чак толкова зле.
	— Някой да е чувал нещо за Ктучик? — попитах аз.
	— Мисля, че е напуснал Рак Госка — отвърна ми Рива. — Казват, че строял град на някакво място, наречено Рак Ктол. Трябва да е някъде сред планинските върхове.
	— На мен ми се връзва — отбелязах аз. — Ктучик е гролим, а гролимите са в траур, откак Корим потъна в морето. Те всички си умират за храмове високо в планините.
	— Мен лично никой Бог не може да ме накара да го почитам на такова място — каза Анрак. — Мога да отскоча до църквата, ако службата няма да продължи твърде дълго, но да се катеря като дива коза по чукарите…
	Той погледна към мен.
	— Ти срещал ли си някога тоя Ктучик?
	— Май че да — отговорих му аз. — Мисля, че точно той ни преследваше, след като откраднахме Сферата. Ктучик на практика управляваше Ктол Мишрак. Торак се беше концентрирал върху Сферата и бе оставил в една или друга степен делничните грижи на Ктучик. Някой от двамата ученици на Белязания водеше преследването — или Ктучик, или Урвон. Но пък почти със сигурност знам, че Урвон не ходел в Ктол Мишрак, без Торак да го е привикал за нещо.
	— Как изглежда този Ктучик?
	— Като куче, поне последния път, когато го видяхме, изглеждаше така — промърмори Алгар.
	— Като куче ли?
	— Той е една от Хрътките на Торак — обясних аз. — Някои от гролимите приемат облика на кучета, за да могат да охраняват по-добре града.
	— Че кой би поискал дори да се доближи до място като Ктол Мишрак?
	— Някой като нас — отвърна му Алгар. После погледна към мен. — Белдин има ли някакви предположения за това къде може да се е дянал Зедар?
	— Не ми е споменавал за нещо подобно.
	— Мисля, че трябва да го държим под око. Знаем, че Урвон е в Мал Яска, а Ктучик — в Рак Ктол. Не знаем обаче къде е Зедар и това го прави доста опасен за нас. Урвон и Ктучик са ангараки. Ако някой от тях двамата дойде за Сферата, със сигурност ще пристигне с войска зад гърба си. Зедар не е ангарак, затова може да опита нещо по-различно.
	Щях да си спестя — на себе си и на още цял куп хора — доста неприятности, ако се бях вслушал в думите на Леката стъпка. За съжаление, обаче, не можахме да обмислим като хората тази възможност, тъй като в стаята влетя пратеник от женското царство, няколко етажа по-долу.
	— Господарю Рива — каза той на моя зет, — лейди Поулгара иска да слезете веднага при нея.
	Рива скочи на крака.
	— Всичко наред ли е? — попита той.
	Пратеникът беше брадат мъжага във военни доспехи, който изглеждаше малко засегнат, че са пратили именно него. Поулгара не обръща никакво внимание на ранговете. Когато й притрябва нещо, просто праща първия, който й попадне.
	— Всичко изглежда нормално — отвърна мъжът, повдигайки рамене. — Жените са се разтичали напред назад с легени гореща вода, а вашата жена крещи.
	— Крещи ли? — В очите на Рива блесна див огън.
	— Жените винаги крещят при раждане, Господарю. Моята жена ми е родила девет и при раждането на деветото пак крещя. Човек би си помислил, че след време трябва да свикнат, но не е така.
	Рива го бутна настрани и хукна като луд надолу по стълбите.
	Поулгара присъстваше за пръв път на раждане и вероятно затова бе извикала Рива малко рано. Родилните мъки на Бледаран продължиха още близо четири часа и Желязната Хватка не се отдели от леглото й. Мисля, че моята дъщеря получи важен урок в онзи ден. След това винаги измисляше някакво занимание за чакащия баща — обикновено нещо, свързано с тежък физически труд, някъде по далеч от стаята на родилката.
	Тъй или иначе, Белдаран даде живот на моя внук без излишни ексцесии — писукащо момченце със зачервено личице и пясъчно руса косица. Поулгара се появи на вратата на стаята, понесла малкото, увито в одеяло „вързопче“. Изражението й беше странно неразгадаемо.
	— Вижте наследника на риванския трон — каза тя, подавайки ни бебето.
	— Той добре ли е? — попита плахо Рива.
	— Има си обичайния брой крайници, ако това имаш предвид — отвърна му Поул. — Ето.
	И тя подаде бебето на неговия баща.
	— Подръж го. Искам да помогна на сестра си.
	— Тя добре ли е?
	— Добре е, Рива. Вземи бебето.
	— Не е ли ужасно мъничък?
	— Повечето бебета са. Вземи го, де!
	— По-добре да не го вземам аз. Може да го изпусна.
	Лека искрица пробягна в очите на Поулгара.
	— Вземи бебето, Рива — каза тя бавно, наблягайки на всяка дума. Никой не спори с Поулгара, когато тя заговори така.
	Ръцете на Рива трепереха ужасно, когато се пресегна, за да поеме своя син.
	— Дръж му главицата — тросна му се Поулгара.
	Той подложи едната от огромните си лапи под главата на детето. Коленете му трепереха неудържимо.
	— Я по-добре седни — каза му Поулгара.
	Кралят се отпусна в близкия стол с лице бледо като восък.
	— _Мъже!_ — отсече дъщеря ми.
	После се завъртя на пръсти и се върна обратно в стаята.
	Моят внук изгледа доста мрачно баща си. Очите му бяха ярко сини и изглеждаха далеч по-спокойни от тези на държащия го на ръце гигант. След няколко минути Желязната Хватка приключи с онзи странен оглед, който държат да направят всички родители. Не знам защо за всички е толкова важно да преброят пръстчетата на детето.
	— Я вижте само какви са му мънички нокътчетата? — възкликна Рива.
	Това е другото нещо, от което се стряскат обикновено бащите. Интересно какво очакват — бебето им да се роди с нокти на граблива птица?
	— Белгарат — каза глухо Рива, — той е обезобразен!
	Погледнах към бебето.
	— На мен ми изглежда съвсем нормален.
	— Има белег върху дясната му длан! — Рива разтвори внимателно малките пръстчета, за да ми покаже.
	Белегът, разбира се, не беше голям — просто едва забележимо бяло петънце.
	— О — казах аз. — Не се притеснявай за това. Белегът трябва да е там.
	— Какво?
	— Погледни собствената си ръка, Рива — казах аз търпеливо.
	Той разтвори бавно масивната си дясна длан.
	— Но това е белег от изгаряне. Получих го, когато взех Сферата за пръв път в ръка и тя още не ме познаваше.
	— А заболя ли те от изгарянето?
	— Не си спомням. Бях малко превъзбуден тогава. Торак беше в съседната стая, а аз не бях съвсем сигурен дали наистина е заспал.
	— Това не е изгаряне, Рива. Сферата вече знаеше кой си и не би те наранила за нищо на света. Тя просто те е белязала. Твоят син е белязан по същия начин, защото ще бъде следващият Пазител. Свиквай с този белег. Той ще бъде част от твоя род още много, много време.
	— Колко странно! Ти откъде научи за това?
	Свих рамене.
	— Алдур ми каза — отвърнах.
	Това беше най-лесният начин да се измъкна, макар да не беше самата истина. Не знаех _нищо_ за белега, преди да го видя, но още щом го мернах, вече бях абсолютно наясно с неговото значение. Явно по времето, когато в главата ми живееше онзи странен приятел, бях получил, без да го усетя, огромно количество информация. Единствената неприятна част във всичко това беше фактът, че „прозренията“ не изплуваха на повърхността преди някое конкретно събитие или проблем да ги е принудило да го сторят. По същата причина белегът на ръчичката на моя внук ми „напомни“, че трябва да свърша още нещо. То обаче трябваше да почака, защото малко след това в стаята влезе Поулгара.
	— Дай ми го — каза тя на Рива.
	— Защо? — в гласа на Желязната Хватка се промъкна собственическа нотка.
	— Защото е време да го нахраним. Мисля, че е по-добре Белдаран да се погрижи за това, освен ако ти не искаш да опиташ сам.
	Рива се изчерви и бързо й връчи бебето. Успях да се заема с моята малка задачка едва на следващата сутрин. Не мисля, че бебето бе спало кой знае колко предишната вечер. _Всеки_ искаше да го подържи. А то го понесе съвсем нормално. Моят внук беше едно необичайно послушно бебе. Не се цупеше, не плачеше, просто оглеждаше всички ни с онова адски сериозно изражение. Дори аз успях да го подържа — за малко. Взех го на ръце и му махнах. Той ми се усмихна. Не знам защо, но тази усмивка ме изпълни с неописуемо удоволствие.
	На следващата сутрин, обаче, имаше малък спор.
	— Той трябва да поспи — настоя Поулгара.
	— Но преди това трябва да направи нещо друго — казах аз.
	— Не е ли твърде малък, за да _трябва_ да прави каквото и да е, татко?
	— За това специално не е. Вземи го и да вървим.
	— Къде отиваме?
	— В тронната зала. Просто го вземи, Поул. Не спори с мен! Това е едно от онези неизбежни неща.
	Тя ме изгледа със странно изражение.
	— Защо не каза направо, татко?
	— Нали сега ти казвам.
	— Какво става тук? — попита Рива.
	— Нека бъде изненада. Ела и ти с нас.
	Понесохме се по коридорите на кралските покои към тронната зала. Въоръжените пазачи услужливо разтвориха кованите двери пред нас.
	Аз, разбира се, не влизах за пръв път в тронната зала на Рива, но и до ден днешен продължавам да се дивя на размерите й. Тръгнахме право към трона.
	— Донеси меча си, Рива — казах аз.
	— Защо?
	— Защото такава е церемонията — обясних му аз. — Вземи меча си, хвани го за острието и представи своя син на Сферата.
	— Но това е просто камък, Белгарат. Той не се интересува от ничие име.
	— Мисля, че те очаква изненада.
	Рива сви рамене.
	— Щом казваш.
	Той донесе меча си и го сграбчи за широкото острие. После наклони ефеса към бебето, което Поулгара държеше в ръце.
	— Това е моят син Даран — каза Рива на Сферата. — Той ще бди над теб, след като се помина.
	Аз сигурно бих го казал иначе, но Рива се изразяваше простичко и не си падаше особено по церемониите. Веднага се сетих откъде идва името на моя внук. Бях убеден, че на Белдаран ще й бъде много приятно да го научи.
	Почти съм сигурен, че малкият Даран беше заспал в ръцете на своята леля, но нещо изглежда го накара да се събуди. Очичките му се отвориха и той видя Сферата на моя Учител, която баща му бе наклонил към него. Сигурно някои от вас ще кажат, че е повече от нормално едно бебе да протегне ръчички към кое да е блестящо нещо, което му подават, но аз ще уточня, че Даран знаеше точно какво трябва да направи. Знаеше го още преди да се е родил.
	Той протегна малката си, „белязана“ ръчичка и смело обхвана Сферата.
	Тя го разпозна на мига. От нея изригна ликуващо синьо сияние, синя аура обля Поулгара и бебето, а отнякъде прозвуча невидим хилядогласен хор, който идваше сякаш направо от звездите.
	От достоверен източник знам, че същият този звук накарал Торак да скочи на крака, макар в това време да се намираше на другия край на света.


>>	Двадесет и пета глава

	Двамата с Поул останахме на Острова на Бурите около месец след раждането на Даран. Нямаше защо да бързаме да се връщаме в Долината, а и времето, прекарано в двореца на Рива, беше един от най-щастливите периоди в живота и на двама ни. Белдаран се изправи на крака след няколко дни и ние тримата прекарвахме почти цялото си време заедно. До този момент аз не осъзнавах колко болезнена всъщност е била раздялата за моите две дъщери. От време на време успявах да зърна изражението на лицето на Поулгара, когато не подозираше, че я гледам. Чертите й изразяваха нетърпима болка. Белдаран беше откъсната окончателно от нея — първо от Рива, а сега и от бебето. Животът на двете бе тръгнал по два различни пътя и нищо на света не можеше да промени това.
	Алгар Леката стъпка потегли след около седмица към Во Вакюм, за да се срещне с графа на васитите. Очевидно идеята, която му бе хрумнала в онзи планински проход, не му даваше мира и той наистина искаше да сложи началото на годишен пазар за добитък в Мурос. Отглеждането на крави, предполагам, си има своите приятни страни, но те едва ли могат да се сравнят с удовлетворението, което фермерът изпитва след като се отърве от тях на добра цена.
	Междувременно аз подтичвах покрай полите на женската част от моето семейство, с надеждата, че все пак и аз ще се докосна до внука си. Не можете да си представите колко трудно се оказа това. Той беше първото дете на Белдаран и тя гледаше на него като на най-скъпоценното нещо в живота си. Щом го пуснеше, Поулгара го поемаше от нея на мига. После идваше ред на Рива. След това ставаше време Белдаран да го храни. Тримата си го предаваха един на друг като деца, играещи си на топка.
	Накрая се реших на отчаяна постъпка. Изчаках до полунощ, промъкнах се в детската стая и взех Даран от люлката му. После тихичко се измъкнах обратно в коридора. Всички дядовци изпитват силни чувства към своите внуци, но моите мотиви в случая отиваха малко по-далеч от простото желание да се нарадвам на малкия. Даран беше пряк резултат от конкретните наставления, дадени ми от моя Учител, и аз имах нужда от няколко минути насаме с бебето, за да се уверя, че съм свършил всичко както трябва.
	Занесох го в една от дневните, където преди това бях запалил свещ, сложих го в скута си и се вгледах в сънените му очички.
	— Не е нищо чак толкова важно — прошепнах.
	Никога не съм си бърборил лигави безсмислици с бебетата. Бях ужасно внимателен, разбира се, докато правех всичко това. Съзнанието на едно бебе е толкова лесно накърнимо, а аз не исках в никакъв случай да нараня своя внук. Проникнах мислено в главицата му едва-едва, „на пръсти“, бих казал, като внимавах да не го стресна. На Даран бе отредена неизмеримо важна задача и трябваше да се убедя, че „способностите“ му са налице.
	Малкият не ме разочарова. Съзнанието му беше все още неоформено, но умът му беше остър като бръснач. Мисля, че той дори осъзна — по някакъв негов си, бебешки начин — какво правя и ми се усмихна. Потиснах с мъка желанието си да надам тържествуващ вик. Той наистина можеше да се справи.
	— Ще се опознаем с теб по-нататък — му казах. — Сега исках просто да ти кажа едно „здрасти“.
	Накрая го занесох обратно в детската стая, оставих го в люлката и го загърнах внимателно с одеялцето.
	Оттук нататък се гледахме доста с малкия и всеки път, когато му смигнех, той прихваше. Белдаран и Рива смятаха, че всичко това е много мило. Поулгара, обаче, беше на друго мнение.
	— Какво си направил на това бебе? — настоя да узнае тя, след като ме спипа една вечер насаме в коридора, малко след вечеря.
	— Просто се запознах с него, Поул — отвърнах й аз с най-невинния тон, който успях да докарам.
	— О, нима?!
	— Ти си станала твърде подозрителна, Поулгара — казах й. — Аз съм дядо на детето, в случай, че си забравила. Естествено е той да ме харесва.
	— Тогава защо се смее, щом те погледне?
	— Вероятно защото съм ужасно забавен. Нима не си го забелязала?
	Поул ми хвърли още един гневен поглед, но поне засега репликите й се бяха изчерпали. Това беше един от няколкото, броящи се на пръстите на двете ми ръце пъти, в които съм успявал да я надхитря. Не крия, че се гордея с това.
	— Ще те държа под око, старче — предупреди ме тя.
	— Разбира се, Поул. Може дори да успея да изкопча от теб някоя мъничка усмивчица, стига, разбира се, да измисля нещо достатъчно смешно.
	После я потупах по бузата и се отдалечих по коридора, подсвирквайки любимата си песничка.
	Двамата с Поул си тръгнахме няколко седмици по-късно. Анрак ни преведе с кораба си до онзи дълбок залив западно от езерото Зендар. Слязохме на брега близо до мястото, където днес се намира град Зендар. От града, естествено, още нямаше и следа. Чак до средата на четвъртото хилядолетие цяла северна Зендария беше покрита от вековна гора.
	— Околността не ми изглежда особено приветлива — ни каза Анрак, докато се канехме да слезем на брега. — Сигурни ли сте, че не искате да ви откарам по-нагоре, до Дарин, да речем?
	— Не, тук си е добре, Анрак. Няма защо да изкушаваме Дяволското вретено без сериозно основание.
	— Е, Вретеното не е чак толкова страшно, Белгарат. Поне така са ми казвали.
	— Напротив, чак толкова страшно е. Чувам, че поглъщало цели флотилии за закуска. Предпочитам да повървя пеш.
	— Бойните кораби на Черек го минават непрекъснато.
	— Но този кораб не е от флотата на Черек. А и ти не си чак толкова луд, колкото е Черек.
	— Както кажеш, Белгарат.
	Двамата с дъщеря ми останахме известно време на пясъчния бряг, загледани в отдалечаващите се платна на кораба.
	— А сега какво, татко? — попита ме Поул.
	Присвих очи срещу слънцето.
	— Скоро ще започне да се здрачава — казах й. — Хайде да си устроим лагер. Утре рано сутринта ще продължим.
	— А ти сигурен ли си, че знаеш пътя към Дарин?
	— Естествено.
	Всъщност не бях. Никога преди не бях ходил там, но имах най-обща представа къде се намира. През годините открих, че е по-добре да се престориш, че знаеш отлично къде отиваш. Това най-малкото ти спестява куп безполезни спорове.
	Поотдалечихме се от брега и си устроихме лагер насред една приятна горска поляна. Предложих да сготвя, но Поулгара не искаше и да чуе за нещо подобно. Намекнах й, че имам доста богат опит с готвенето на лагерен огън, но тя просто ми заяви да си гледам работата. Аз, естествено, нямах нищо против.
	През следващите няколко дни пътувахме на северозапад през древната гора. Областта наоколо беше необитаема, затова нямаше и пътеки. Аз гледах да не изпуснем посоката, а иначе просто вървяхме през по-редките пасажи. Прекарал съм доста години по горите и винаги съм смятал, че това е най-добрият начин да се придвижваш през тях. Вярно, голямо криволичене пада, но пък накрая все пак стигаш до целта си… в повечето случаи.
	На Поулгара обаче това не й хареса.
	— Колко напреднахме днес? — попита ме тя привечер на следващия ден.
	— Ами, не знам — отвърнах й аз. — Шест-седем мили, предполагам.
	— Имах предвид по права линия.
	— В горите не можеш да се движиш по права линия, Поул. Дърветата ти пречат.
	— Има и по-бърз начин да стигнем там, за където сме тръгнали, татко.
	— А ти бързаш ли за някъде?
	— Хич не ми е забавно, старче. — Тя се огледа наоколо. — Влажно е, мръсно е и бъка от буболечки. Не съм се къпала от четири дни.
	— Не е нужно да се къпеш, когато си в гората, Поул. Катеричките едва ли ще разкажат на някого, че лицето ти е било мръсно.
	— И за това ли ще спорим?
	— Какво имаш предвид?
	— Защо трябва да вървим, щом можем да летим?
	Аз я зяпнах учуден.
	— Откъде си научила за това?
	— Чичо Белдин го прави непрекъснато. Ти трябваше да ме обучаваш, татко. Сега моментът ми се струва адски удачен да ме научиш как се приема по-удобна форма. Ако на теб ти се върви чак толкова — моля. Но аз нямам намерение да бия път чак до Дарин, само за да можеш да се наслаждаваш на пейзажа.
	Поул е способна да превърне и най-дребната си молба в ултиматум. Това е една от най-големите й слабости.
	Така или иначе, в думите й имаше известна логика. Разходките из гората са нещо прекрасно наистина, но аз си имах и друга работа, а което си е истина, умението да се приемат други форми е едно от най-необходимите в нашия „занаят“. Все още обаче не бях сигурен докъде са се развили нейните способности и затова се колебаех.
	— Ще опитаме — предадох се накрая.
	Така е далеч по-лесно, отколкото да спори човек с нея.
	— Кога?
	— Утре сутрин.
	— Защо не сега?
	— Защото се стъмва. Не искам да си разбиеш човката в някое дърво.
	— Както кажеш, татко.
	Тя беше доволна, разбира се, нали бе спечелила спора? На следващата сутрин, още преди слънцето да изгрее, Поулгара вече се бе събудила и дори бе приготвила закуска.
	— Е? — каза тя нетърпеливо, след като похапнахме на две на три. — Ще започваме ли?
	Наистина й се искаше да опита.
	Описах й цялата процедура в детайли, а Поулгара ставаше все по-нетърпелива и по-нетърпелива.
	— О, хайде да опитаме, татко — не издържа накрая тя.
	— Добре, Поул — капитулирах аз. — Предполагам, че си разбрала как да си върнеш човешкия облик, ако, не дай си Боже, се превърнеш в летящ заек?
	Това май малко я стресна.
	— Детайлите, Поулгара — казах й аз. — Това е нещо, в което детайлите са от решаващо значение. Перата не са чак толкова лесни за оформяне. Добре, сега можеш да опиташ. Само не бързай.
	Тя, разбира се, не ме послуша. Веждите й се свъсиха, докато се опитваше да се концентрира. После тялото й потръпна, размаза се… и тя се превърна в снежнобяла сова.
	Очите ми се изпълниха със сълзи на мига, а в гърлото ми заседна буца.
	— Веднага си върни човешкия облик!
	Поулгара изглеждаше малко стресната, когато отново се появи пред мен.
	— Никога повече не го прави! — заповядах й аз.
	— Къде сбърках, татко?
	— Коя да е друга форма, но не тази.
	— Че какво й е лошото на тази. Чичо Белдин ми каза, че мама я е използвала непрекъснато.
	— Именно. Избери си друга форма.
	— Плачеш ли, татко? — попита ме тя с известна изненада.
	— Да, всъщност точно това правя.
	— Мислех, че не знаеш как става. — Тя докосна лицето ми почти нежно. — Може ли да се превърна в някой друг вид сова?
	— Превърни се в пеликан, ако искаш. Просто не използвай тази форма.
	— Така става ли?
	Тялото й изчезна отново и на неговото място се появи накокошинена кафява сова. Имаше известна прилика, но въпреки това беше нещо, което можех да преживея.
	Поех дълбоко въздух.
	— Добре. Сега размахай криле и опитай да се отделиш от земята.
	Тя ми избухука нещо.
	— Махай с криле, Поул. После ще си говорим.
	Ще ми повярвате ли, че тя се справи превъзходно още от първия път? Трябваше да се усъмня още тогава, но бях твърде впечатлен, за да се замисля сериозно. С няколко небрежни удара на пухестите си криле тя се издигна безпроблемно над поляната и направи няколко елегантни кръгчета. После кацна на един клон и се зае да оправи перата си.
	Беше ми нужно известно време, за да се отърся от изненадата, след което отидох до нейното дърво и се вгледах в невъзмутимото птиче, кацанало на около метър над главата ми.
	— Не се опитвай да си връщаш човешкия облик точно сега — инструктирах я аз. — Ще паднеш от дървото, ако го направиш.
	Тя се вгледа в мен с онези огромни немигащи очи.
	— Продължаваме в тази посока — казах и посочих с пръст на североизток. — Няма да се преобразявам в птица, защото не летя много добре. Вместо това ще приема формата на вълк. Най-вероятно ще мога да се движа заедно с теб, но все пак не ме изпускай от поглед. Ориентирай се по слънцето. По пладне ще се преобразим отново.
	Тя нададе онзи странен звук, характерен за совите, и поклати глава.
	— Не спори с мен, Поулгара. Ще стане, както аз казвам. Не искам да пострадаш.
	После, за да избегна спора, тутакси се превърнах във вълк.
	Отначало полетите й бяха кратки. Прелиташе от дърво на дърво и покорно поддържаше моето темпо. За мен също не беше проблем да не изоставам. Към средата на сутринта разстоянията, които преодоляваше в полет, започнаха да стават все по-дълги и на мен ми се наложи да потичам здраво, за да не изоставам. Накрая, някъде около пладне, аз спрях, вдигнах глава към нея и нададох предупредителен вой.
	Тя описа кръг във въздуха, спусна се плавно и кацна на земята, без каквито и да било проблеми. После птичето тяло потръпна и пред мен се появи отново добре познатият образ на моята вироглава дъщеря.
	— Какво удоволствие! — възкликна тя.
	Бях на крачка от това да й изнеса една кратка поучителна лекция. Сутринта почти бе успяла да ме ядоса. Но явно усетила накъде отиват нещата, Поулгара ме обезоръжи с една единствена усмивка. Тя се усмихва рядко, а този път дори очите й блестяха от възбудата. О, Богове, кой баща не би се гордял с такава красавица?!
	— Трябва да използваш перата на опашката си малко повече — беше всичко, което казах.
	— Добре, татко — каза тя, все още усмихната. — Сега какво?
	— Ще си починем малко — реших аз. — Когато слънцето залезе, ще потеглим отново.
	— В мрака?
	— Ти си сова, Поулгара. Нощта е нормалното време, в което летят совите.
	— Ами ти?
	Свих рамене.
	— Нощ или ден, на вълка му е все едно.
	— Ще ни се наложи да зарежем припасите си — отбеляза тя. — Какво ще ядем?
	— Всеки ще реши този проблем сам за себе си, Поул. Всичко, което има нещастието да ни се изпречи на пътя и става за храна, би могло да свърши работа.
	— Сурово месо?
	— Ти искаше да бъдеш сова, скъпа. Лястовиците се хранят със зрънца, но совите предпочитат мишки. Не бих ти препоръчал да се хвърляш на някой глиган. Но пък ако си чак толкова гладна…
	Тя ми обърна гръб и се отправи нанякъде, мърморейки проклятия.
	Трябва да призная, че идеята на Поулгара беше чудесна. Пеш щяхме да стигнем в Дарин едва след две седмици. А така успяхме да се озовем там след три нощи.
	Слънцето тъкмо изгряваше, когато се добрахме до хълма, южно от пристанищния град. Възвърнахме си естествения облик и продължихме пеш към градските порти. Като почти всеки друг северен град, по онова време и Дарин беше изграден от дървени трупи. Един град трябва да изгори няколко пъти до основи, за да се сетят жителите му, че дървените сгради не са много добра идея. Преминахме през неохраняваната порта и попитахме един сънен минувач, къде бихме могли да открием Хатрук, водачът на клан, за който Алгар ни бе казал. Той ни насочи към една голяма къща на самия бряг и после вместо да си тръгне, продължи да зяпа унесено Поулгара. Да имаш красиви дъщери е приятно, предполагам, но човек трябва да се научи някак да се справя с вниманието, което те привличат.
	— Ще трябва да внимаваме с тоя Хатрук, Поул — казах аз, докато криволичехме по калната крайбрежна улица.
	— Така ли?
	— Алгар твърди, че алорните, които са се преместили тук от степите, не са особено щастливи от разделянето на Алория. Дошли са да живеят тук, защото им липсвали дърветата. Праалорните живееха изцяло в горите и може би затова откритите пространства не им действат добре. Леката стъпка не го каза направо, но аз се съмнявам, че Дарин е един от центровете на Култа към Мечката, затова нека бъдем внимателни с онова, което казваме.
	— Ще оставя приказките на теб, татко.
	— Така като че ли ще е най-добре. Хората тук май живеят в други времена, а на мен ще ми е необходимо съдействието на този Хатрук.
	— Защо просто не му смачкаш самочувствието? Нали това е обичайният ти подход?
	— Само когато се налага. Навреш ли нечий нос веднъж в калта, после по-добре не му обръщай гръб за прекалено дълго време. Дарин определено не е мястото, в което искам да прекарам следващите двайсет години от живота си, само за да съм сигурен, че Хатрук не крои нещо.
	— Колко нови неща научавам, докато трае това пътуване.
	— Чудесно. Опитай се да не ги забравиш прекалено бързо.
	Къщата на Хатрук се оказа голяма постройка от дървени трупи. Водачът на алорнски клан е в много отношения един мини-крал и той обикновено е заобиколен от куп „придворни“, които изпълняват едновременно светски функции и подсилват личната му охрана. Представих се на двамата тежковъоръжени алгари, застанали на вратата, и двамата с Поул тутакси бяхме допуснати вътре. Да си известен най-често е сериозно бреме, но от време на време си има и своите преимущества.
	Хатрук беше широкоплещест алорн със сивееща коса, леко бирено коремче и изпъстрени с яркочервени жилки очи. Не изглеждаше никак щастлив от факта, че сме го разбутали точно по обяд. Както очаквах, облеклото му се състоеше предимно от мечи кожи. Така и не можах да разбера защо последователите на Култа към Мечката си умират да одерат кожата на някой от тотемите на своя Бог.
	— Е — каза той със стържещ глас, — значи ти си Белгарат. Мислех, че ще си по-едър.
	— Това може да се уреди, ако така ще се почувстваш по-спокоен.
	Той ме изгледа леко стреснат.
	— А дамата? — попита, за да прикрие объркването си.
	— Моята дъщеря, Поулгара Магьосницата.
	Тогава май за пръв път я нарекох така. Налагаше се, защото исках Хатрук да е наясно от самото начало, че с нас шега не бива. Освен това, така срязах в зародиш лъстивите му мераци. Мисълта, че тя може да го превърне в жаба, да речем, явно набързо охлади напиращата му „мъжественост“. За чест на Поулгара трябва да призная, че на нея дори не й мигна окото.
	Кръвясалите очи на Хатрук придобиха диво излъчване.
	— Чест е за моя дом — каза той с вдървен поклон. Останах с впечатление, че не е свикнал да се кланя на никого. — С какво мога да ви помогна?
	— Алгар ми каза, че сте имали някакъв луд тук, в Дарин — рекох аз. — Ние с Поулгара трябва да му хвърлим един поглед.
	— О, той не е чак толкова луд, Белгарат. Само от време на време го прихваща и почва да бръщолеви несвързано. Доста е стар, а старите хора винаги са малко странни.
	— Така е — съгласи се меко Поулгара.
	Очите на Хатрук се разшириха, след като осъзна какво е казал току-що.
	— В думите ми нямаше нищо лично, Белгарат — побърза да се извини той.
	— Няма нищо, Хатрук — простих му аз. — Не е лесно човек да ме обиди. Я ми кажи сега нещо повече за тоя странен старец.
	— Той беше берсерк на млади години. Бе страховит в боя! Може би оттам идва всичко. Както и да е. Та неговото семейство е доста заможно и когато почна да се държи странно, те му построиха отделна къща в покрайнините на града. Най-малката му дъщеря е стара мома, може би заради кривогледството си, и тя се грижи сега за него.
	— Горкото момиче — промърмори Поул. После въздъхна доста драматично. — Какво ли ми се пише и мен на главата. Моят баща е по-странен от всички други стари хора, които познавам, а рано или късно и на него ще му е нужна гледачка.
	— Достатъчно, Поул — скастрих я аз. — Ако ти се намира малко свободно време, Хатрук, бих искал да отидем заедно при стареца.
	— Разбира се.
	Той ни изведе от стаята, надолу по стълбите и оттам на улицата. Поговорихме малко, докато вървяхме по калните улици към източния край на града. Идеята да павират улиците си кой знае защо хрумна на алорните доста по-късно. Аз задодох на водача на местния клан няколко внимателно формулирани въпроса и получените отговори затвърдиха най-лошите ми подозрения. Този мъж беше поклонник на Култа до мозъка на костите си и въобще не ми беше трудно да го накарам да заговори с добре познатите клишета, които бях срещал в апокрифите на Мечия Култ. Религиозните фанатици са лишени от каквото и да било въображение. Те не търсят и логични доводи за своите вярвания, затова се чувстват свободни да бръщолевят очевидни безсмислици, на които би се присмяло и дете.
	— Твоите писари записват ли всичко, което казва този берсерк? — прекъснах го аз по някое време.
	— Това би било само загуба на време и пари — каза той с безразличие. — Един от жреците на Белар прегледа първите записки и после ми каза да не си губя времето.
	— Доколкото знам, крал Алгар ти е дал съвсем ясни нареждания.
	— На Алгар понякога му хлопа нещо. Жрецът ми каза, че щом имаме Книгата на Алорните, не са ни необходими никакви други дивотии.
	_Естествено_ и жрецът беше член на Култа и като такъв не искаше пророчествата да бъдат записани. Това би могло да навреди на тяхната репутация. Избълвах няколко проклятия на ум.
	Пророкът от Дарин и неговата гледачка живееха в спретната, добре поддържана къщурка в източните покрайнини на града. Той беше много стар, жилест мъж с дълга бяла брада и огромни ръчища. Казваше се Борник, а името на дъщеря му беше Луана. Описанието, което Хатрук ни бе дал за нея, се оказа доста меко. През по-голямата част от времето тя изглеждаше втренчена във върха на носа си. Алорните са доста суеверни хора и по някаква причина физическите дефекти ги изнервят, тъй че беше повече от ясно защо Луана е останала стара мома.
	— Как си днес, Борник? — каза Хатрук, почти викайки.
	Не знам защо хората винаги крещят, когато се опитват да говорят с някой, за който се предполага, че не е съвсем наред.
	— О, що-годе добре, струва ми се — отвърна му Борник със скрибуцащ старчески глас. — Само дето ръцете ме наболяват пак.
	Той протегна към нас огромните си, отекли ръчища.
	— На млади години твърде често си трошил кокалчетата си в хорските глави — прокънтя Хатрук. — Това тук е Белгарат. Той иска да поговори с теб.
	Очите на Борник блеснаха на мига и той вдигна рязко глава.
	— Гледайте! — каза той с гръмовен глас. — Древния и Обичан е дошъл да получи напътствия.
	— Айде, пак се почна — прошепна ми Хатрук. — Всички тия ненормалщини ме изнервят. Ще изчакам отвън.
	После се обърна рязко и излезе.
	— Чуй ме, Ученико на Алдур — продължи Борник. Очите му изглеждаха вперени в мен, но не мисля, че ме виждаше. — Чуй думите ми, защото те са самата истина. На разделението ще бъде сложен край, защото Детето на Светлината идва.
	Точно това исках да чуя. Тези думи потвърждаваха, че Борник наистина е пророк и онова, което е казвал през всичките тези години, вероятно е съдържало безценна информация, която — уви! — беше безвъзвратно изгубена. Започнах да проклинам на ум и да си изреждам нещата, които бих искал да направя с това дебелоглаво копеле Хатрук. Потърсих с поглед Поулгара, но тя седеше в ъгъла, увлечена в разговор с кривогледата щерка на Борник.
	— И Изборът ще бъде направен на светото място на децата на Бога-Дракон — продължи Борник, — защото Богът-Дракон е грешка, той не беше замислен тъй. Само чрез Избора ще бъде заличена грешката и всичко отново ще стане едно. Въззри, защото в деня на Избора Сферата на Алдур ще посочи Детето на Мрака с пурпурния си огън. Пази добре сина на Детето на Светлината, защото той няма да има брат. Ще дойде време, в което онези, които някога са били едно, а сега са разделени, ще станат отново едно и тогава единият от тях няма повече да го бъде.
	После натежалата стара глава на Борник клюмна, сякаш усилието, което положи, за да изкаже пророчеството, го бе изтощило до изнемога. Можех да опитам да го разбудя, но едва ли щях да успея да го сторя. Той просто беше твърде стар и изтощен, за да продължи. Станах, взех завивка от близкото легло и загърнах стареца с нея. Никак не ми се искаше да настине и да умре, преди да е казал онова, което трябваше да каже.
	— Поул.
	— Минутка, татко — каза тя, махвайки ми нетърпеливо с ръка.
	После продължи да си говори с кривогледото момиче.
	— Значи се уговорихме? — каза тя след известно време на Луана.
	— Както кажете, лейди Поулгара — отвърна й „старата мома“. — Само първо да се погледна, ако не възразявате?
	Тя стана, отиде до огледалото и се вгледа напрегнато в него.
	— Готово! — беше всичко, което каза после.
	Когато се обърна към нас, очите й си гледаха повече от нормално. Освен това се оказаха доста красиви, доколкото си спомням.
	Какво ставаше тук?
	— Добре, татко — обърна се някак небрежно към мен Поулгара. — Сега вече можем да вървим.
	И тя тръгна към вратата.
	— Какво беше всичко това? — попитах я, докато й отварях вратата.
	— Нещо за нещо — отвърна тя. — Можеш да го наречеш честна сделка, ако искаш.
	— Ето къде ни е проблемът — й казах аз, сочейки потропващия от нетърпение Хатрук, който чакаше на улицата. — Той е последовател на Мечия Култ и дори да го насиля да записва _бълнуванията_ на Борник, със сигурност ще ги предаде на жреците на Култа, за да ги прегледат, преди да ми ги предадат. Кой знае какви глупости ще ми изпратят после.
	— Вече се погрижих за това, татко — заяви ми тя с онзи неин обидно покровителствен тон. — Няма защо въобще да замесваме Хатрук в цялата история. Луана ще се погрижи за всичко.
	— Дъщерята на Борник?
	— Естествено. Все пак тя му е по-близка от всички останали. Слушала е бълнуванията му години наред и освен това знае точно как да го накара да повтори всичко, което е казал преди. За това е достатъчна една единствена дума.
	Поулгара замълча за миг.
	— О — каза после, — можеш да си вземеш обратно кесията.
	И тя ми подаде везаната кесия, която някак бе успяла да отмъкне.
	— Дадох й пари, за да запише всичко.
	— И? — попитах аз, докато грабвах ядно кесията си.
	— И какво?
	— Само заради парите ли се съгласи?
	— О, татко — каза ми Поулгара. — Не я ли видя?
	— Очите й ли имаш предвид?
	— Естествено. Нали ти казах — нещо за нещо.
	— Тя вече е твърде стара според разбиранията на алорните, за да й помогне особено — възразих й аз. — Никога няма да успее да се омъжи.
	— Може би, но така поне ще може да се огледа спокойно в огледалото. — После добави с добронамерена ирония: — Ти никога няма да разбереш това, Стари Вълко. Довери ми се, знам какво правя. Сега какво?
	— Предполагам, че бихме могли да отскочим и до Драсния. Тук изглежда нямаме повече работа. — Свих рамене. — Как успя да й оправиш очите?
	— Мускули, Стари Вълко. Позатегнах част от тях. Други охлабих. Лесно е, ако внимава човек. Детайлите, татко, те са важни. Нали сам ми го каза?
	— Къде си научила толкова за очите?
	Поул сви рамене.
	— Никъде. Учих се в движение. Тръгваме ли за Драсния?


>>	Двадесет и шеста глава

	Прекарахме нощта в къщата на Хатрук, а на сутринта отидохме до пристанището, за да продължим по вода до Коту, град близо до устието на река Мрин.
	— Искам да ти благодаря, Хатрук — казах на водача на клана, докато седяхме на пристана.
	— За мен беше удоволствие — отвърна ми той.
	— Бих искал да те посъветвам нещо дребно, стига да ти се слуша.
	— Разбира се.
	— Не е зле да се замислиш как би могъл да запазиш религиозните си убеждения само за теб самия. В миналото Култът към Мечката причини сериозни неприятности в Алория и алорнските крале не си падат особено по него. Крал Алгар е търпелив човек, но търпението му вече се изчерпа. Култът е бил разпердушинван на няколко пъти и поредният удар вече се задава. Ти едва ли би искал да се озовеш на погрешната страна, когато това се случи. Алгар може да бъде адски твърд, когато си науми нещо.
	Хатрук ме изгледа мрачно. Е, аз поне се опитах да го предупредя, но той явно бе решил да не ме слуша.
	— Драс знае ли, че идваме, татко? — попита ме Поулгара, след като се качихме на кораба.
	Кимнах.
	— Вчера говорих с един от капитаните на Черек. Драс е потеглил за Боктор. На борда на един от онези бойни кораби е, тъй че със сигурност ще ни изпревари.
	— Ще ми е приятно да се срещна отново с Драс. Той не е толкова умен, колкото са братята му, но пък има добро сърце.
	— Така е — съгласих се аз. — Май ще трябва да си поговоря с него след като пристигнем в Коту. Време му е вече да се ожени.
	— Само не ме гледай така, татко — каза Поул твърдо. — Харесвам Драс, но не чак толкова.
	В наши дни Коту е едно от най-големите морски пристанища в света, най-вече, защото е ключова точка в западния край на северния търговски маршрут. Когато ние с Поул отидохме там за пръв път, обаче, търговията с надраките беше още твърде ограничена, а Коту не беше нещо повече от неголямо градче с няколко пристана. Драс вече ни очакваше там. На срещата с него пристигнаха още няколко негови приближени, които определено не си бяха направили труда, за да се запознаят с мен. Всички до един се интересуваха от Поулгара. Очевидно из алорнските кралства вече бе плъзнала новината за красивата дъщеря на Древния Белгарат и младите драснианци бяха решили да слязат надолу по реката, за да се убедят с очите си дали поне част от онова, което се говори е истина.
	Убеден съм, че не останаха разочаровани.
	Корабът ни пристана на здрачаване и ние веднага си наехме стаи в един не особено приветлив пристанищен хан. Смятахме да отплаваме още на следващата сутрин нагоре по реката до селцето Брака, там където бе окован Мринският пророк.
	Двамата с Бичия врат си поговорихме доста до късно същата вечер, което за Поул си беше поредна възможност да разбие няколко мъжки сърца.
	По някое време Драс се облегна в стола си и ме погледна изпитателно.
	— Алгар ще се жени, ако не си чул още — каза ми той с леко натегнат тон.
	— Странно, че не ми спомена нищо за това, докато бяхме на Острова — отбелязах аз.
	— Знаеш го какъв е Алгар — каза Драс, свивайки рамене. — Май и аз трябва да се замисля за нещо подобно.
	— И без друго смятах да отворя дума за това — казах му аз. — Обикновените люде могат да се оженят или не, както им скимне, но кралете си имат своите отговорности.
	— Сигурно не искаш да… — И той остави незавършената си фраза да увисне във въздуха между нас.
	— Не, Драс — казах му аз твърдо. — Поулгара не е за омъжване. Освен това не мисля, че би искал да се ожениш точно за нея. Освен всичко останало, характерът й е малко, как да се изразя… чепат. По-добре си избери някое свястно алорнско момиче. В крайна сметка ще видиш, че тя ще те дари с повече щастие.
	Драс въздъхна тежко.
	— Много е красива — промърмори той.
	— Така си е, друже, но Поул си има друго предопределение. Може би ще дойде време, когато и тя ще се омъжи, но решението ще си е нейно. Далече ли е Брака?
	— На около ден път. Ще трябва да преминем през блатата, за да стигнем дотам. — Той поглади брадата си. — От доста време си мисля да ги пресуша тия блата. Там би могло да се върти процъфтяващо фермерство, стига да можех да се отърва от цялата тая вода.
	Свих рамене.
	— Това си е твоето кралство, но мисля, че пресушаването на блатата би могло да се превърне в сериозно усилие. Някакви вести от баща ти?
	— Преди около месец получих последното му писмо. Новата му жена пак ще ражда. Надяват се тоя път да е момче. Предполагам, че и доведената ми сестра би могла да поеме трона след смъртта на баща ни, но алорните едва ли ще си паднат особено по идеята да ги управлява жена.

	Сам не знам колко време ми отне, за да променя това тяхно отношение. Порен със сигурност е една от най-даровитите владетелки в историята на света, но драснианците в някои от далечните провинции още й се мръщят.

	Отспах си до късно на следващия ден и затова потеглихме едва по обяд.
	Река Мрин е доста затлачена в устието, предполагам заради блатата. Те заемат обширната мочурлива област между реките Мрин и Алдур. Това е една от най-неприятните части на Севера, ако ви интересува личното ми мнение. Никога не съм си падал по блатата. Те вонят, а въздухът е толкова влажен, че с мъка си поемаш въздух. И после — комарите. Почти не излязох от каютата си, докато траеше пътуването. Не че това помогна особено. Гадните кръвопийци се промъкваха навсякъде. На Поулгара въобще не й пукаше и нищо чудно — комарите не й обръщаха никакво внимание.
	Капитанът на кораба хвърли котва по залез слънце. Наоколо бяха пръснати блата, а да се броди из тях през нощта определено не е добра идея. Там по правило си стават някои доста странни неща.
	Двамата с Драс си седяхме в каютата след вечеря, когато Поул ни навести.
	— Драс? — обърна се тя към него още с влизането си. — Твоите хора защо непрекъснато си кривят пръстите по такъв странен начин?
	— О, това е просто таен език — отвърна й той.
	— Таен език ли?
	— На търговците им хрумнало да измислят нещо такова. Предполагам, че често им се налага да си поговорят със съдружниците си насаме. Разработили са нещо като знаков език. Отначало беше съвсем прост, но сега е станал доста по-сложен.
	— Ти знаеш ли го?
	Той вдигна една от огромните си лапи.
	— С пръсти като тези? Не ставай смешна.
	— Може да се окаже нещо полезно. Не мислиш ли, татко?
	— Ние си имаме и други начини за общуване, Поул.
	— Може и така да е, но все пак си мисля, че няма да е зле да науча тоя таен език. Не обичам хората да си шепнат зад гърба ми, дори да го правят с пръсти. Някой от хората на борда случайно да е наясно с този език?
	Драс сви рамене.
	— Аз лично не му обръщам особено внимание. Ще разпитам все пак.
	— Ще ти бъда задължена.
	Продължихме на другата сутрин и пристигнахме в Брака някъде около пладне. Двамата с Драс гледахме брега, облегнати на перилата на борда, докато корабът се приближаваше към пристана.
	— Няма кой знае какво за гледане, а? — отбелязах аз, кимвайки към редицата съборетини по бреговата линия.
	— Определено не е Тол Хонет — съгласи се Драс. — Когато научихме за пръв път за онзи луд, смятах да го отведа в Боктор, но той е роден тук и откача още повече при всеки опит да бъде закаран на някое друго място. Решихме, че ще е по-добре да го оставим. Писарите не се зарадваха особено, но нали затова им се плаща? Тук са, за да записват всичко, което казва, а не да се радват на забележителностите.
	— Сигурен ли си, че записват всичко дословно?
	— Че откъде да знам, Белгарат? Аз не мога да чета и ти го знаеш.
	— Да не искаш да кажеш, че още не си се научил?
	— Че защо да си правя труда? Нали затова са писарите? Ако нещо е чак толкова важно, ще ми го прочетат. Тези тук са си измислили някаква система. При лудия винаги има по трима. Двама от тях пишат онова, което той казва, а третият го слуша. Когато пристъпът свърши, третият сравнява двете писани версии и преценява коя от тях е по-вярната.
	— Звучи ми малко сложно.
	— Нали ти сам вдигна пушилка колко точно трябвало да се записва всичко? Ако се сещаш за някой по-прост вариант, ще се радвам да го чуя.
	Корабът акостира до раздрънкания мостик, моряците го привързаха за гредите и ние слязохме на брега, за да се запознаем отблизо с Мринския пророк.
	Не си спомням дали някой друг път съм виждал толкова мръсен човек. Той носеше хванала кора ленена препаска около слабините, а косата и брадата му бяха дълги и сплъстени. Около врата му беше закопчана метална халка, от която се проточваше солидна верига, захваната за як кол, побит пред неговата… не мога да се сетя за подходяща дума, която да опише мястото, където спеше този човек. Самият „пророк“, свил се на кълбо, надаваше животински стонове и подръпваше ритмично веригата си. Очите му бяха почти скрити от рунтавите вежди и в тях нямаше и намек за човешко съзнание, камо ли за някакъв интелект.
	— Наистина ли се налага да го оковавате така? — попита Поулгара.
	Бичия врат кимна.
	— Той получава пристъпи. Преди, като го прихванеше, бягаше в блатата и не се завръщаше с дни. Когато разбрахме кой е, решихме да го оковем за негово добро. В тия блата човек може да си изчезне без следа, а горкият нещастник не е достатъчно с всичкия си, за да се предпази. После едва ли би могъл да ни рецитира пророчествата си, затънал под двадесетина метра тиня.
	Поулгара се вгледа в колибата, която приличаше по-скоро на кочина.
	— А защо се отнасяте към него като към животно?
	— Поулгара, той _е_ животно. Живее там, защото така му харесва. Направо откача, ако се опиташ да го замъкнеш на някое друго място.
	— Спомена, че бил роден тук — отбелязах аз.
	Драс кимна.
	— Преди около трийсет или четирийсет години. Преди да тръгнем за Малория, всичко това беше част от кралството на татко. Поселището съществува от седемдесетина години. Повечето му жители са рибари.
	Отидох до мястото, където тримата дежурни писари се бяха настанили под сянката на една проскубана върба и им се представих.
	— Казвал ли е нещо напоследък? — попитах.
	— Не и през последната седмица — отвърна ми единият от тях. — Мисля, че луната му влияе. Случвало се е да проговаря и по друго време, но при пълнолуние е просто задължително.
	— Предполагам, че би трябвало да има обяснение за това. Няма ли начин да го поизмием малко?
	Писарят поклати глава.
	— На няколко пъти го плискахме с кофи вода, но той веднага се отъркалва отново в калта. Мисля, че му харесва да е мръсен.
	— Уведомете ме веднага, щом започне да говори отново. Трябва да го чуя.
	— Едва ли ще успееш да разбереш нещо от думите му, Белгарат — каза ми един от другите писари.
	— Всяко нещо с времето си. Имам чувството, че ще ми се наложи да прекарам доста време в изучаване на казаното от него. Той говори ли понякога за обикновени неща? За времето или пък за това колко е гладен, да речем?
	— Не — отвърна ми първият писар. — Иначе май може да говори и нормално, или поне селяните твърдят така. Пристъпите му започнали преди десетина години. Е, това поне улеснява нашата работа. Не ни се налага да пресяваме думите му. Всичко, което каже, е важно.
	През нощта останахме на борда на кораба на Бичия врат. Нужно ни беше съдействието на селяните и затова не исках да окупирам някоя от техните схлупени къщурки за времето на престоя ни в Брака.
	Около пладне на следващия ден, на пристана дойде един от писарите.
	— Белгарат — извика той, — по-добре ела веднага. Той започна да говори.
	Един от младите драснианци тъкмо учеше Поул на езика на пръстите и не мисля, че прекъсването на урока му се понрави, но моята дъщеря държеше да дойде с нас.
	Лудият отново се бе свил на кълбо край кола и току подръпваше веригата си. Не мисля, че опитваше да се освободи. Изглежда, че по-скоро подрънкването на веригата му действаше успокояващо. Освен това, като се изключеше дървената копанка, в която го хранеха, тази верига беше неговата единствена собственост. Може би затова си и играеше с нея. Когато се приближихме, той издаваше само животински звуци.
	— Да не е спрял? — попитах писаря, който бе дошъл да ме извика.
	— Пак ще започне — увери ме той. — Спира за малко, почва да пъшка и да ръмжи, но после отново продължава. Почне ли веднъж, обикновено откарва до края на деня. Спира, когато слънцето залезе.
	Лудият изведнъж пусна веригата си и се взря право в лицето ми. Очите му бяха придобили смислено изражение, а погледът му беше пронизващ.
	— Въззри! — каза ми той с боботещ, кух глас, глас, който звучеше точно като този на Борник. — Детето на Светлината ще бъде придружавано в своя поход от Мечката, от Водача и от Мъжа с Двата Живота. Ти също, Древни и Обични, ще бъдеш с него, рамо до рамо. И Господарят на Конете ще дойде с теб, както и Слепецът, и Кралицата на Света. Към вас ще се присъединят и други — Рицарят Закрилник и Стрелецът, и Ловджийката, и Майката на Мъртвата Раса, и Наблюдателката, която ти познаваш от по-рано.
	Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.
	— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.
	— Как успя да прецениш толкова бързо?
	— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.
	— Откъде научи за това?
	— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.
	— Каква е разликата?
	— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия _на нас_. Онези, които споменават Детето на Мрака, съветват Торак какво да прави. Ако засечем някое от тези послания, това може да се окаже изключително важно.
	— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?
	— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.
	— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?
	— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.
	— Има ли още нещо, което искаш да направя?
	— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.
	— Аз нямам корона, Белгарат.
	— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.
	Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.
	— Какво? — попитах я аз.
	— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през _блатата_?
	— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.
	— И защо си се разбързал толкова?
	— Да речем, че ми е домъчняло за дома.
	Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.
	Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.
	Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…
	Сигурен съм, че схващате мисълта ми.
	Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.
	— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.
	— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.
	Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.
	Ганик се засмя.
	— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.

	Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.

	Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.
	Беше чудесно да усетиш отново твърда почва под краката си.
	— Ще се преобразим ли пак? — попита ме Поул.
	— След малко. Първо трябва да си поговорим.
	— О. И за какво?
	— Ти си вече голяма, Поул.
	— Виж ти, и аз останах със същото впечатление.
	— Говоря сериозно. Има някои неща, които трябва да знаеш.
	— Като например?
	И аз започнах да нареждам. Поул седеше срещу мен, вторачила широко отворените си очи в моето измъчено лице и искрено се забавляваше. Моята дъщеря може да бъде адски жестока, когато си науми. Накрая спрях. Изражението й беше странно отнесено.
	— Ти вече знаеше за всичко това, нали? — попитах аз с обвинителна нотка в гласа си.
	— За кое, татко?
	— Престани. Знаеше откъде идват бебетата. Защо тогава ме остави да се червя така?
	— Искаш да кажеш, че майките им не ги намират в зелевите градини? — Тя се пресегна и ме потупа по бузата. — Знам _всичко_ по въпроса, татенце. Аз помагах при раждането на Белдаран, забрави ли? Акушерките ми разясниха цялата процедура. Признавам, че ми беше _доста_ любопитно.
	— Само не ставай твърде любопитна, Поул. Това не е нещо, с което да се експериментира твърде много.
	— Така ли? Да разбирам тогава, че в Мар Амон си извадил истински късмет, щом все още си жив и здрав, така ли?
	Промърморих няколко нечленоразделни проклятия и се преобразих във вълк. Вълците поне не могат да се изчервяват, а човешкото ми лице вече и без друго беше станало почти мораво.
	Поулгара се изсмя с онзи неин дълбок, мелодичен смях, който за съжаление чувам твърде рядко, и прие облика на кафява сова.


>>	Двадесет и седма глава

	Белдин вече се беше прибрал в Долината, когато ние с Поул се добрахме до дома. Бях доста учуден, че се е върнал толкова скоро. Обикновено оставаше за по няколко века в Малория. Не след дълго, още на сутринта след нашето завръщане, дочух неговите тътрузещи се стъпки да се изкачват по стълбите на моята кула.
	— Вие двамата къде се губите толкова време? — тросна ни се той още от вратата.
	— Бъди мил, чичо — отвърна му спокойно Поул. — Имаше някои неща, които не търпяха отлагане.
	— Подранил си — казах аз. — Нещо спешно ли излезе?
	— Само не почвай да ми се правиш на шегаджия, Белгарат. Добре знаеш, че не ти се отдава. Малорийските ангараки просто шетат насам-натам из собствения си континент. Нищо няма да се случи, преди Торак да излезе от идиотския си транс. — На грозното му лице неочаквано цъфна още по-грозна усмивка. — Зедар е сега при него и трябва да ти кажа, че направо е пощурил горкичкия Урвон.
	— О?
	— Урвон си е завистлив по природа и фактът, че Зедар е по-близо до Торак му идва доста в повече. Да не говорим, че просто не може да отскочи до Ашаба, за да защити интересите си, тъй като го е страх да напусне Мал Яска.
	— И от какво се страхува чак толкова?
	— От мен… Предполагам, че още му се присънват кошмари с моята нажежена кука.
	— Все още? Оттогава минаха стотина години, Белдин.
	— Явно съм оставил траен спомен у него. Е, така поне един от учениците е вързан за едно място. Какво си приготвила за закуска, Поул?
	Поулгара го дари с продължителен, настойчив поглед.
	— Виждаш ми се нещо наедряла тук-там — каза Белдин невъзмутимо, докато я оглеждаше. — Да не вземеш сега да се запуснеш.
	— Мери си приказките, чичо — предупреди го тя.
	— На твое място бих внимавал с нея, братко — обадих се и аз. — Вече започнах да я обучавам и трябва да ти кажа, че е адски схватлива ученичка.
	— И на мен ми хрумна, че може да е. Къде скитосвахте вие двамата? Близнаците ми казаха, че сте ходили на Острова.
	— Риванският трон се сдоби с наследник — казах аз. — Казва се Даран и изглежда има нужните данни. Учителя беше много доволен при първата си среща с него.
	— Ще взема да отскоча дотам да му се порадвам — рече замислено Белдин. — Може роднинската ни връзка да не е чак толкова пряка, но ние с Белдаран бяхме доста добри приятели, докато живееше още тук. Къде се забавихте толкова на връщане?
	— Минахме през Дарин, а оттам и през Драсния на път за насам. Исках да се запозная лично с двамата пророци. Съвсем истински са.
	— Добре, защото Торак си има проблеми със своите пророчества.
	— Какви проблеми?
	— Не му харесва онова, което е казал в състояние на транс. След като дойде на себе си и прочете записаното от писарите на Урвон, той май срина един-два планински върха. Ашабанските оракули трябва да са го обидили с нещо.
	— Това ми звучи многообещаващо. Дали няма някакъв начин и ние да се сдобием с препис от думите на Белязания?
	— Почти изключено е. Торак определено не иска съдържанието на записките да се разчува. Урвон имаше препис, но Торак подпали свитъка направо от Ашаба. — Белдин се почеса по брадата. — Зедар е в Ашаба и двамата с теб го познаваме достатъчно добре, за да се досетим, че той също си има препис. Ако Торак му позволи някога да напусне това място, сигурно ще вземе преписа със себе си. Според мен само това копие не се пази от Торак. Някой ден ще спипам Зедар и ще го измъкна от него, пък ако ще за целта да се наложи да го изкормя.
	Той ме изгледа намръщено.
	— Ти защо не му видя сметката, когато имаше тая възможност?
	— Беше ми наредено да не го правя. По-добре и ти обуздай кръвожадните си мераци, в случай, че пътищата ви се кръстосат. Той ще ни е нужен по-нататък.
	— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?
	Поклатих глава.
	— Това е всичко, което знам.
	Белдин изръмжа ядно.
	— Може и да успея да измъкна копие от „Малорийски откровения“, стига да се сетя как бих могъл да се промъкна в Кел и после да се измъкна оттам цял-целеничък.
	— Какви са тия „Малорийски откровения“? — попита го Поул.
	— Другият сборник с откровения — отвърна й той. — Те обаче са още по-странни. Далите са ги писали, а те са абсолютно неутрални. О, между другото, Белгарат, Ктучик се е пренесъл.
	— Да, чух за това. Сега бил на някакво място, наречено Рак Ктол.
	Белдин кимна.
	— Прелетях оттам на път за дома. Не е особено привлекателно място. Построено на върха на хълм, който се издига насред пустиня. Дочух и няколко слуха. Очевидно напоследък пророците никнат като гъби след дъжд. И някои от гролимите на Ктучик са започнали да бълнуват за края на света. Той ги е събрал всичките в Рак Ктол и към всеки е прикрепил по някой и друг писар. Съмнявам се, че техните пророчества ще са толкова точни, колкото това на Торак, но може би си струва да опитаме да се снабдим с копие от тях. Мисля, че засега ще е по-добре да стоя по-далеч от Ктучик. Докоснах съзнанието му на няколко пъти и сигурно ще ме усети и на сто мили разстояние. Засега ни трябва информация, а не единоборства.
	— Мургите са на ход, мен ако питате — обади се Поул. — Те се придвижват към южната половина на континента и пътьом поробват западните дали.
	— Имам високо мнение за интелекта на далите — отбеляза Белдин, — но бойният им дух май никакъв го няма, а?
	— Мисля, че всичко това е прикритие — казах аз. — Засега успяват да държат гролимите на Урвон далеч от Кел, при това без особени усилия.
	Облегнах се в стола си.
	— Може би няма да е зле да отскоча до Рак Ктол, за да навестя Ктучик — рекох след това замислено. — Той е нов в тази част на света и някой ще трябва да му обясни как стоят нещата тук или поне да провери как изглежда ученикът на Торак, когато не прилича на куче.
	— Това се казва добросъседска постъпка — каза Белдин с крива усмивка.
	— Ти ще се връщаш ли в Малория?
	— За известно време — не. Искам първо да се запозная с твоя внук.
	— Ще наглеждаш ли Поулгара, докато ме няма?
	— Не ми е нужна бавачка, татко — каза ми Поулгара.
	— Напротив — не се съгласих аз. — В момента обучението ти навлиза в един доста опасен стадий. Не искам да започнеш да експериментираш без надзор.
	— Ще я държа под око — обеща Белдин. После се обърна към нея. — Ама ти съвсем забрави за закуската, Поул. Вярно, имаш си проблеми с талията, но ние с баща ти сме си красавци, както обикновено, и няма защо да умираме от глад.
	Още същата сутрин напуснах Долината в североизточна посока и щом достигнах полята на Алгария, се преобразих във вълк. Не обичам да се разхождам из Долината като вълк. На сърните и зайците това едва ли ще им хареса. Повечето от тях са почти питомни и не е никак хубаво да плашиш съседите си.
	Прекосих с плуване река Алдур и се добрах до Източния склон на следващата сутрин. Продължих по неговия ръб известно време, докато накрая открих един от онези проломи, за които Алгар ми бе разказал при последното ни гостуване на Острова. Източният склон се появи на тоя свят в резултат от обединените усилия на Алдур и Белар, които трябваше да спрат океана на Торак.
	Огледах внимателно пролома и реших, че ще е по-разумно да проникна в него едва след залез слънце. Леката стъпка ми бе разказал, как мургите се промъкват през тези проломи, за да крадат коне и аз нямах никакво желание да се срещна с някой въоръжен до зъби боен отряд, без да имам достатъчно място за маневриране. Освен това, не исках Ктучик да разбере, че идвам. Зедар знаеше, че любимата ми алтернативна форма е вълчата и не беше изключено да е споделил това със своите нови приятелчета. Затова се скрих във високата трева недалеч от входа на пролома, свих се на кълбо и се приготвих да подремна.
	Оказа се, че решението ми е било адски удачно. Около пладне чух тропота на конски копита из чакъла около устието на пролома. Надзърнах внимателно в тази посока и ги видях. Бяха само двама. Носеха изплетени от метални халки ризници, на главите си — конични шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Мургите по принцип никога не са били красавци и това, че кълцат лицата си по време на церемонията, която ознаменува тяхното възмъжаване, определено не им помага особено в тази насока. Двамата юнаци, които тъкмо оглеждах, бяха типични представители на своята раса. Раменете им, разбира се, бяха внушителни. Човек трудно би могъл да прекара по-голямата част от съзнателния си живот във въртене на меча, без да развие някой и друг мускул. Но като се изключеха масивните рамене, телосложението им трудно можеше да мине за атлетично. Кожата им беше тъмна, скулите — изпъкнали, а от очите им се виждаха кажи-речи само две възходящи цепки.
	Веднага разбрах защо двамата мурги са рискували да се промъкнат чак дотук — конете им хич не ги биваше.
	— Видях едно голямо стадо от върха на скалата — рече на другаря си онзи, за който после разбрах, че се казвал Разхаг.
	— Коне или крави? — попита го Агга.
	— Трудно е да се прецени от такова разстояние. Скалата беше доста висока, а и животните се бяха набутали във високата трева.
	— Не съм рискувал да си потроша врата из тоя пролом заради някакви си крави, Разхаг. Ако ми трябваше крава, щях да си я взема от тулите. Те не се палят толкова лесно като коневъдите. Какво искаше оня гролим, с който се бяхте разприказвали?
	— Ти как мислиш? Трябваше му някой за изкормяне. Олтарът му се бил разсъхнал. Имал нужда от свежа кръв.
	— Нещо не ми приличаше на тулски гролим.
	— И не беше такъв. Беше южен гролим, от Рак Ктол. Ктучик им е наредил да се пръснат наоколо. Той не иска никакви изненади, а коневъдите определено знаят за проломите.
	— Алорни — изплю думата Агга. — _Мразя_ алорните.
	— Да не мислиш, че те си падат особено по нас? Гролимът ми каза да съобщя на колкото мога повече наши братя, че трябва да стоим настрани от Мургоската пустош.
	— Че на кого би му се прищяло да ходи там? Няма нищо друго, освен черен пясък и онова смрадливо езеро.
	— Ктучик сигурно си има причини да иска нещо подобно. Потаен човек е той. Аз не съм го виждал ни веднъж.
	— Аз съм го виждал — каза Агга, потръпвайки. — Трябваше да занеса в Рак Ктол послание от моя генерал и Ктучик ме разпитва за това. Прилича на човек, който е мъртъв поне от седмица.
	— А що за място е Рак Ктол?
	— Минеш ли веднъж оттам, няма да ти се прииска да се върнеш пак.
	Двамата вече излизаха от обсега на слуха ми, но аз реших да не тръгвам след тях. Беше започнало да се здрачава. Надигнах се, изпънах гръб, протегнах се и се прозинах.
	После изведнъж чух шум от приближаващи се в галоп коне. Потънах отново в тревата. Разхаг и Агга се връщаха, но без алгарски коне. Единствените алгарски коне, които видях, бяха тези, които препускаха по петите им. Алгарските коне бяха — и все още са — доста по-добри от тези на мургите, тъй че изходът от преследването беше лесно предвидим. Разхаг и Агга така и не се върнаха в Ктол Мургос.
	Изчаках алгарите да се върнат при хергелето си, после се изкачих до устието на пролома и поех навътре. Преходът би затруднил кой да е кон, но не и вълк. Бях достигнал върха преди изгрев слънце. Подуших внимателно въздуха, за да се убедя, че наоколо няма никой и после тръгнах на югоизток към крепостта на Ктучик насред Мургоската пустош.
	Планините на южен Мишрак ак Тул и северен Ктол Мургос са скалисти и неприветливи. Сред тях почти не се среща растителност, която би могла да послужи за прикритие, затова пътувах предимно нощем. Вълците виждат добре на тъмно, но аз разчитах предимно на обонянието и слуха си. Сред тези камънаци почти не се срещаха животни и един вълк сигурно щеше да изглежда съвсем не на мястото си. Тулите не ме тревожеха особено. Те са твърде тромави и освен това имат навика да палят вечер големи огньове, не толкова за да се сгреят, колкото заради вродения си страх от мрака. Но като се замисля, май на света има твърде малко неща, от които тулите да не се боят.
	И все пак още с прекосяването на границата на Ктол Мургос реших да засиля бдителността си. Мургите са пълната противоположност на тулите. Те се чувстват длъжни непрекъснато да демонстрират безстрашието си — дори когато здравият разум им диктува, че е редно да се страхуват.
	Така или иначе, в тези планини срещнах твърде малко хора, били те мурги или тули. От време на време мярвах по някой мургоски постови, но не ми беше никак трудно да се промъкна край него.
	Накрая се спуснах от планините право в областта, наречена Мургоската пустош. Не след дълго на хоризонта се възправи онзи самотен връх, на който трябваше да е разположена крепостта на Ктучик. Още щом я мярнах, спрях и приседнах на хълбоците си, за да обмисля някои неща. Дотук се бях промъкнал как да е, под прикритието на вълчата кожа, но не можех да тръгна така и по улиците на Рак Ктол, без да привлека нечие внимание. Имах нужда от някакво ново прикритие и тъй като тясната пътека, която се виеше към градските порти, със сигурност беше добре охранявана, перата се оказваха единствената сносна алтернатива.
	Беше надвечер и горещият въздух, който се издигаше от нажежения черен пясък, определено щеше да ми помогне. Скрих се зад една купчина камънаци и си възвърнах отново човешкия облик. После, съобразявайки се с местния терен, оформих в съзнанието си образа на лешояд и се „прелях“ в тази форма. Признавам, че има и по-красиви пернати от лешоядите, но над пустинята на Ктучик и без друго вече кръжаха цели ята от тези грозни птички и за мен нямаше да е трудно да остана незабелязан сред тях.
	„Яхнах“ един отвесен въздушен комин и се издигнах в широка спирала над западния край на самотния хълм. Слънцето вече залязваше и неговите последни лъчи караха повърхността на оголеното парче скала да изглежда като покрито със съсирена кръв. Като се имаше предвид какво става на неговия връх, това ми се видя повече от уместно.
	Дотук се скъсах да повтарям колко зле летя, но бързам да ви уверя, че в никакъв случай не съм безнадежден случай. Освен това да летиш, носен от въздушно течение, далеч не е толкова сложно. От теб се иска просто да разпериш криле и да не заспиваш.
	Издигах се все по-високо и по-високо, докато се озовах над самия град. После се спуснах плавно и кацнах на една ограда, за да огледам наоколо. По онова време Рак Ктол още се строеше и далеч не беше толкова помпозен, колкото стана след това. Но пък си беше ужасно грозен, още тогава. Мисля, че планът на града беше пряко отражение на съзнанието на Ктучик. Макар от това да нямаше никаква нужда, ученикът на Торак се бе опитал съзнателно да възпроизведе градския план на Ктол Мишрак. Основните строителни работи бяха извършвани, естествено, от роби, тъй като мургите и гролимите считат труда за унижение. От моя наблюдателен пост гледах как натирват робите обратно в техните подземни килии за през нощта. После търпеливо изчаках да се спусне мракът.
	Очевидно щеше да ми се наложи да се преобразя отново, но това не ме притесняваше особено. Решението се оказа още по-лесно, отколкото бях очаквал. По градската стена патрулираха мурги. От това, разбира се, нямаше никаква нужда, тъй като досами основата на крепостните стени започваше почти отвесна пропаст, дълбока близо миля. Мургите обаче са традиционалисти. Възвърнах си обичайния облик много бавно, за да не долови случайно Ктучик моето присъствие, и после се скрих в процепа на една от амбразурите, в очакване да се появи някой мург.
	Имаше поне няколко начина, по които можех да го направя, но аз избрах най-простия. Изчаках край мен да мине някой от постовите и после го праснах по главата с един сякаш създаден за целта камък. Изтеглих го в амбразурата и смъкнах черната му роба. Не си направих труда да събличам и ризницата му. Плетените ризници са адски неудобни и освен това обикновено подрънкват издайнически в най-неудобния момент. Замислих се дали да не изхвърля мурга в пропастта, но после реших да не го правя. От една страна, нямах нищо лично против него, и от друга, не бях съвсем сигурен какъв шум ще вдигна.

	Да, знам каква слава ми се носи, но въпреки това аз никога не съм убивал хора току-тъй. Винаги съм смятал, че безогледните убийства променят безвъзвратно човешката природа. Може би няма да е зле да размислите над това, след като решите, че убийството е единственият възможен изход от дадена ситуация.

	И тъй, надянах робата на мурга и тръгнах да търся Ктучик. Най-лесният начин да се осведомя за неговото настоящо местонахождение беше да попитам, но можех лесно да се проваля в опита си да докарам скрибуцащия мургоски диалект. Затова просто се вслушах в няколко случайни разговора и много внимателно проникнах в мислите на стражите. Поулгара е много по-добра от мен в тази дисциплина, но и аз не се справям зле. През цялото време бях нащрек, тъй като всички в Рак Ктол — и мургите, и гролимите, носят почти еднакви черни роби и не беше никак лесно човек да ги различи едни от други. Според мен никак не е изключено мургите също да се смятат за свещеници, най-вече поради факта, че гролимите произлизат от тяхното племе. Та аз не исках да проникна в съзнанието на гролим, тъй като някои от тях са достатъчно надарени, че да усетят какво става.
	Кръгът се стесняваше все повече и повече. Ктучик явно беше някъде в храма на Торак. Аз също очаквах да излезе така, но никога не вреди човек да се подсигури.
	Храмът беше безлюден. Дори гролимите трябва да спят от време на време, а вече бе почти полунощ. Ала Ктучик не спеше. Долових съзнанието му още щом прекрачих прага на храма. Това значително облекчи задачата ми. Плъзнах се по задната стена на балкона, който е задължителна част от всеки по-голям гролимски храм, и накрая открих нужната врата. Тя, естествено, се оказа заключена. Можех да я отключа с една единствена мисъл, но същата тази мисъл най-вероятно щеше да привлече вниманието на Ктучик. Добре, че мургоските ключалки не са нищо особено, та успях да се справя и по обикновения начин. Може и да не съм чак толкова добър крадец, колкото е Силк, но не ми липсва известен опит и в тази област.
	Зад вратата започваше стълбище, което водеше надолу, и аз тръгнах по него, като внимавах да не вдигам излишен шум. В края на стълбището ме очакваше нова, боядисана в черно врата, която — странно — не беше охранявана. Мисля, че това мое посещение все пак убеди Ктучик никога повече да не оставя вратата към покоите си без стражи. Справих се и с тази ключалка и влязох вътре.
	Усещането за присъствието на Ктучик идваше някъде отгоре, затова дори не си направих труда да огледам долната част от неговата куличка. Не може да не ви е направило впечатление колко сходно работят умовете ни за някои неща. Ктучик също бе избрал кула, макар и прилепена до отвесна скала, за свое обиталище.
	Качих се по стълбите. Подминах второто ниво и тръгнах направо към върха. Вратата там не беше заключена и зад нея долавях съвсем ясно присъствието на домакина. Изглежда четеше нещо и не беше нащрек.
	Поех дълбоко въздух и отворих вратата.
	Съсухрен гролим с бяла брада седеше на масата близо до един от заоблените прозорци и четеше някакъв свитък на светлината на самотна лампа. Онзи мург, който бях видял при пролома — май че Агга му беше името — бе описал Ктучик като човек, който трябва да е мъртъв поне от седмица. Мисля, че имаше право. Никога не съм виждал някой, който да изглежда толкова мъртвешки, колкото Ктучик.
	— _Какво?_ — тросна се той, пускайки свитъка и рипвайки на крака. — Кой ти позволи да влезеш тук?
	— Късно е, Ктучик — казах аз. — Не ми се искаше да будя никого и затова сам се пуснах.
	— _Ти!_ — Хлътналите му очи избълваха мълнии.
	— Само без глупави номера — предупредих го аз. — Минах просто да те навестя. Ако бях намислил нещо друго, досега да си мъртъв.
	Огледах се наокло. Неговата кула не беше разхвърляна чак колкото моята, но пък той се беше нанесъл сравнително скоро. За да сътвориш един истински, неподправен безпорядък са нужни векове.
	— Как, по дяволите, ти хрумна да отвориш магазин на такова противно място? — попитах аз.
	— Мен ме устройва — отвърна ми той кратко, опитвайки отчаяно да си възвърне самообладанието. После седна и нави бавно свитъка. — Ти май винаги успяваш да се появиш там, където най-малко те очакват, а, Белгарат?
	— Имам тази дарба. Да не прекъснах нещо важно? Ако искаш, мога да намина някой друг път.
	— Мисля, че бих могъл да ти отделя малко време.
	— Чудесно.
	Затворих вратата след себе си, отидох до масата и се настаних на един стол точно срещу него.
	— Мисля, че трябва да си побъбрим с теб, Ктучик, след като вече живеем толкова близко един до друг.
	— Дошъл си да кажеш „здрасти“ на новия съсед, а? — Мисълта явно му се стори забавна.
	— Не съвсем. Мислех, че просто се налага да уточним няколко малки правилца. Не бих искал да направиш някоя грешка от привързване.
	— Аз не правя грешки, Белгарат.
	— Не думай?! Мога да се сетя поне за една дузина грешки, които вече си направил. Доколкото си спомням, кариерата ти в Ктол Мишрак не завърши особено бляскаво.
	— Знаеш, че онова, което се случи в Ктол Мишрак, беше предрешено още преди вие да се появите там — тросна ми се той. — Ако Зедар си беше свършил работата като хората, ти с твоите алорни въобще нямаше да стигнеш толкова далече.
	— Понякога не е много мъдро да се разчита на Зедар. Но така или иначе, това е вече минало. Не съм дошъл, за да си хортуваме за доброто старо време. Дойдох, за да ти дам един съвет. Не отпускай много каишката на твоите мурги. Още е твърде рано за нещо по-сериозно от ваша страна и двамата чудесно знаем това. Много неща могат да се случат, преди да се заемем с истински важните дела. Не искам мургите да припарват дори в Западните кралства. Те вече са почнали да дразнят алорните.
	— Леле, леле, колко неприятно — озъби ми се той.
	— Не се опитвай да се правиш на умник. Все още не си готов за война, Ктучик, особено за война с алорните. Сферата е у Желязната Хватка, а ти сам видя при Ктол Мишрак на какво е способна тя. Ако не озаптиш мургите си, Рива ще се ядоса и може да реши да те навести на свой ред, за да превърне твоята мъничка планина в една много голяма купчина ситен чакъл.
	— Не той трябва да призовава Сферата — възрази ми Ктучик.
	— И аз това имам предвид. Дай да не насилваме късмета си. Все още не сме получили пълни напътствия и дори не сме съвсем наясно какво точно трябва да направим. Ако се стигне до нещо подобно, то би могло да избута цялата ситуация в пропастта на пълната случайност. Може накрая да се стигне до _трети_ изход, който едва ли ще хареса на вас повече, отколкото на нас. Затова дай да не усложняваме нещата.
	Той подръпна умислено брадата си.
	— Може и да си прав — призна накрая мрачно. — Разполагаме с доста време, затова можем и да не бързаме.
	— Радвам се, че се съгласи. — Втренчих се в него с присвити очи. — Успя ли вече да пробуташ някой свой човек в Ашаба?
	Очите му се разшириха от почуда.
	— Логично беше да опиташ, Ктучик. Зедар е там и записва всяка дума на Торак. Ако вие с онова мекотело Урвон не вкарате там свои хора, Зедар със сигурност ще ви надцака.
	— Работя по въпроса — отговори ми той кратко.
	— Надявам се. Няма да е зле някой от вас да се добере до Ашабските пророчества, преди Торак да ги е заличил без следа при следващия си гневен изблик.
	— Урвон има препис. Винаги бих могъл да го взема от него.
	— Торак е изгорил преписа на Урвон. А бе, вие не си ли говорите помежду си?
	— Нямам какво да кажа на Урвон.
	— Както и на Зедар, предполагам. Боричканията помежду ви облекчават неизмерно моята задача.
	— Не ти си човекът, който ще реши всичко, Белгарат. Ти вече изигра ролята си на Дете на Светлината и по мое лично мнение се провали. Трябваше да убиеш Зедар, когато ти се бе удала тази възможност.
	— Определено имаш нужда от повече информация, Ктучик. Ролята на Зедар във всичко това все още не е приключила. Той все още има дела за вършене и ако не ги свърши, можем отново да се озовем пред онази трета възможност, за която ти споменах. Някои от твоите гролими са били обладани от твоята Необходимост. Записвай внимателно думите им и не се опитвай да ги променяш после. Торак е затрил цели страници от Ашабските пророчества и така твоите западни гролими-пророци могат да се окажат единственият източник, с който разполагаш. Някои неща _се налага_ да се случат и ние трябва да сме наясно кои са те. Освен това нямам излишно време, за да вкарвам някой в правия път на всеки няколко века.
	— Аз съм наясно със своите отговорности, Белгарат. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.
	— За мен не се притеснявай — му казах.
	После станах и се усмихнах.
	— За мен беше удоволствие да си побъбря с теб, старче. Трябва някой път да го направим отново.
	— Удоволствието беше изцяло мое, друже — отвърна ми той с тънка усмивчица на лице. — Чувствай се поканен.
	— О, ще се възползвам, Ктучик, непременно ще се възползвам. А дотогава не се опитвай да ме преследваш и не пращай никого да ми се пречка из краката, или поне не пращай някой, който ще ти липсва особено след това.
	— Пет пари не давам за никого, старче.
	— А би трябвало, Ктучик. Може така да ти просветне поне мъничко.
	Излязох от стаята и затворих вратата след себе си.


>>	Двадесет и осма глава

	Отлетях право на запад от Рак Ктол, после се превърнах във вълк и свих към източната граница на Марагор, изкачих се през Толнедранските планини и оттам се спуснах към южния край на Долината. Бях адски доволен от себе си. Всичко в Рак Ктол бе минало повече от добре.
	Когато се добрах до кулата, тъкмо се развиделяваше.
	— Как мина? — попита ме Белдин, след като се присъединих към него и Поул.
	— Не беше зле. — Макар и доволен от себе си, нямах намерение да се перча.
	— Какво стана, татко? — попита Поул с онзи неин подозрителен тон, с който ме посреща всеки път, когато ме изпусне от погледа си и за пет минутки. Иска ми се Поулгара да ми се довери поне веднъж. Това най-вероятно би попречило на слънцето да изгрее.
	Свих рамене.
	— Просто отскочих до Рак Ктол.
	— Да, това го знам. И…?
	— Не го убих.
	— Татко, карай по същество!
	— Просто си поприказвахме. Казах му куп неща, които вече знаеше. Трябваше ми добро извинение за това, че съм се промъкнал толкова близо до него. Всъщност, исках да изпитам способностите му. Излиза, че далеч не е толкова добър.
	Седнах на любимото си кресло.
	— Обядът готов ли е? — попитах след това.
	— Все още се готви, татко. Какво се случи в действителност?
	— Промъкнах се в неговия град и го навестих посред нощ. После го предупредих, влагайки в думите си сериозна доза драматизъм, да държи мургите по-далеч от западните кралства. Подхвърлих му също, че ако продължава да дразни алорните, Рива може да се изкуши да използва Сферата. Това, естествено, няма да се случи, но мисля, че Ктучик се стресна. Като цяло ми се стори голям наивник. За мен явно си мислеше, че съм просто един стар досадник, който се мотае насам-натам и действа повече от предвидимо. Накрая му намекнах, че ако някой направи нещо, което не би трябвало да прави, всичко може да се реши от капризите на пълната случайност.
	— И той ти повярва? — попита недоверчиво Белдин.
	— Така ми се стори. Поне реши, че си струва да се замисли сериозно по въпроса. После обсъдихме Ашабските пророчества. И Ктучик, и Урвон се опитват да пробутат свои хора в селенията на Торак в Ашаба, за да си осигурят препис от пророчествата. Останах, обаче, с впечатлението, че Торак пази тези пророчества доста ревниво, пък и Зедар прави каквото може, за да не допусне шпионите на другите двама в светая светих на Торак. Между другото, сред тримата ученици на Белязания кипи почти свръхестествена омраза.
	— А как изглежда тоя Ктучик? — попита Белдин. — Познавам се отблизо с оня петнист непрокопсаник Урвон, но Ктучик не съм го мяркал дори.
	— Висок, мършав, с доста дълга, бяла брада. Прилича на ходеща мумия.
	— Интересно.
	— Кое по-точно?
	— Белязаното приятелче изглежда си пада по грозотията. Ктучик явно е отвратителен. Урвон също не е стока. Зедар не е толкова зле, ако не се брои грозотията на душата му, разбира се.
	— Ти не си точно човекът, който би могъл да съди другите заради външността им, чичо — припомни му Поулгара.
	— Не беше нужно да го казваш, Поул. А сега какво, Белгарат?
	Аз се почесах по брадата.
	— Мисля, че ще е най-добре да извикаме близнаците и да видим дали няма да можем да се свържем с Учителя. Нужен ни е съвет. Ангараките явно разполагат с абсолютно пълни и точни записки от пророчествата, а Торак се чуди как да заличи написаното.
	— Ще можем ли? — попита Поул.
	— Не съм съвсем сигурен — признах си аз, — но мисля, че трябва да опитаме. Зедар може би има пълен препис на пророчествата, но аз мразя да разчитам на твърдения, започващи с „може би“, особено в такива ключови моменти.
	Оказа се, че е невероятно лесно да се свържем с Алдур. Мисля, че това се дължеше на преходния период, в който се намирахме тогава. Така или иначе, едно простичко „Учителю, имаме нужда от теб“ накара Алдур да се появи в моята кула. Образът му беше доста прозирен и размазан, но Учителя все пак се появи.
	Той веднага отиде при Поулгара, което май не трябваше да ме учудва.
	— Моя обична дъще — каза й той и я докосна леко по бузата.
	Ще повярвате ли, ако ви кажа, че почувствах лек пристъп на ревност? Поулгара все пак беше _моя_ дъщеря, а не негова. Е, ние всички ставаме малко странни с напредването на възрастта.
	— Ти знаеш какво прави Торак в Ашаба, нали, Учителю? — попита Белдин.
	— Да, синко — отговори му Алдур с тъга в гласа си. — Моят брат е объркан и си мисли, че би могъл да промени бъдещето, като само промени думите, които му разказват за него.
	— Но ако той отиде твърде далеч и промени пророчествата толкова много, че неговите ангараки да не знаят какво да правят — казах аз с тревога. — Трябва ли да предприемем нещо?
	— Не, сине мой — отвърна ми Алдур. — Точните записки съществуват, независимо дали на моя брат това му харесва или не. Необходимостта, която ръководи неговите действия, няма да позволи да й бъде пречено. Белзедар е при моя брат и макар да не го осъзнава, все още е воден в известен смисъл от нашата Необходимост. Той се е погрижил словата, които изразяват волята на другата Необходимост, да останат непокътнати.
	— Олекна ми — каза Белдин. — Доста зор щяхме да видим, ако се наложеше да пазим и двете пророчества. И без друго си имаме достатъчно работа по опазването на нашето.
	— Бъди спокоен, сине мой — му каза Алдур. — Събитията, които ще доведат до Последния сблъсък вече са поели по своя път и никой, и нищо не могат да ги спрат.
	— Вече разпознахме двама от пророците, които ще ни предадат нашите напътствия — осведомих Алдур. — Техните думи се записват дословно.
	— Чудесно, сине мой.
	Поул изглеждаше леко разтревожена.
	— Има ли и други, Учителю? — попита тя. — Алорните знаят колко важни са тези пророчества, но не мисля, че същото може да се каже за толнедранците и арендите. Можем да пропуснем нещо важно. Има ли и други пророци?
	Алдур кимна.
	— Но те не са чак толкова важни, дъще моя, и думите им играят по-скоро ролята на потвърждение. Не се тревожи. И да изгубим част от пророчествата, винаги можем да се обърнем към далите за помощ. Зрящите в Кел се стараят да издирят _всички_ пророчества — както на нашата Необходимост, така и тези на Необходимостта, която направлява Торак.
	— Изумително — каза Белдин. — Далите най-после са се захванали да направят нещо полезно за разнообразие.
	— Длъжни са, благородни Белдин, защото на тях също е отредена важна и крайно неблагодарна задача. Не бива да ги възпрепятстваме по никакъв начин. Пътят, който следват, е странен, но в края на краищата и той ще ги отведе там, за където сме се запътили ние. Всичко се развива в правилната посока, чеда мои. И не се бойте да говорите с мен при нужда. Пак ще се срещнем в ключовия момент.
	След това той изчезна.
	— Очевидно се оправяме прилично — отбеляза Белдин. — Поне дотук.
	— Твърде много се притесняваш, Белдин — каза му Белкира. — Аз мисля, че е невъзможно да сгрешим.
	В това време Белтира гледаше Поул с леко удивление.
	— Скъпа сестро — каза й той.
	Това ми дойде в повече.
	— Белтира, престани, ако обичаш — казах му аз.
	— Но това е самата истина, Белгарат, тя _е_ една от нас.
	— Да, знам, но това ме поставя в доста странно положение. Знам, че двамата с нея сме свързани и по друг начин, но засега всичко ми изглежда твърде странно.
	— Не се притеснявай, скъпи братко — каза ми Поул сладко. — Аз ще ти обясня всичко по-късно, по достатъчно разбираем начин, естествено. А сега, господа, бъдете така добри да опразните кухнята ми. Имам обяд за довършване.
	През следващите няколко години всичко в Долината си течеше мирно и кротко. Поулгара продължи своето обучение и мисля, че успя да изуми всички ни с бързия си напредък. В някои от по-специфичните умения тя достигна нива, до които никой от нас не можеше дори да припари. Не й го казах, разбира се, но през цялото време бях ужасно горд с нея.
	Беше пролет, струва ми се, когато Алгар Леката стъпка дойде в Долината, за да ни донесе ръкописа на току-що завършения Дарински кодекс.
	— Борник умря миналата есен — каза ни той. — Неговата дъщеря прекара цялата зима в работа по подредбата и завършването на кодекса и накрая изпрати да ме известят. Отидох дотам, за да взема ръкописа и да я убедя да дойде с мен в Алгария.
	— Тя не се ли чувстваше добре в Дарин?
	Алгар сви рамене.
	— Може и да се е чувствала добре, но тя ни направи изключителна услуга и сега животът й най-вероятно щеше да е в голяма опасност.
	— Нима? — казах аз.
	— Мечият култ се е съживил отново и вече е готов за нови поразии. Мисля, че е крайно време да ида дотам и да им обясня някои неща. Хатрук започва да ме дразни. О, Драс изпрати тези — Алгар отвори втора торба, пълна с навити на руло ръкописи. — Още не са пълни, защото пророкът от Мрин продължава да говори, но това тук са стриктните записки на всичко казано до момента.
	— Точно от това имах нужда — отбелязах аз с нетърпение.
	— Само не възлагай кой знае какви надежди на тях — предупреди ме Алгар. — Аз ги прегледах няколко пъти, докато пътувах насам. Сигурен ли си, че окованият в Драсния наистина е пророк? Думите му са пълни безсмислици. Хич не ми се иска да хукнеш да следваш напътствия, които накрая да се окажат просто бълнувания на умопобъркан.
	— Пророчествата от Мрин _не са_ бълнувания на умопобъркан — уверих го аз. — Да оставим, че той не умее да говори.
	— Но е наговорил достатъчно, за да запълни четири свитъка дотук с приказките си, така ли?
	— Точно там е цялата работа. Всичко, записано в тези свитъци, е неподправено пророчество, просто защото горкият човечец може да говори, само когато чрез неговите уста говори Необходимостта.
	— Както кажеш, Белгарат. Ще дойдете ли на Съвета на Алорните това лято?
	— Мисля, че би било чудесно, татко — каза Поул. — Не съм се виждала с Белдаран от толкова време, а и на теб сигурно ти се иска да зърнеш отново своя внук.
	— Наистина трябва да поработя върху това тук — възразих й аз, сочейки свитъците.
	— Вземи ги със себе си, татко — предложи ми тя. — Не са чак толкова тежки.
	После се обърна към Алгар.
	— Прати известие на Рива — каза му тя. — Предупреди го, че ще дойдем. Как е съпругата ти?
	И тъй, ние отидохме до Острова на Бурите, за да вземем участие в Съвета на Алорните, който по онова време имаше характера по-скоро на семейно събиране, отколкото на среща на владетели на съюзни държави. Проведохме първо едно делово събиране, колкото да отбием номера, и после се посветихме изцяло на приятното прекарване заедно.
	С лека изненада установих, че внукът ми е станал вече на седем години. Захвана ли се с нещо сериозно, обикновено губя представа за времето и годините се изплъзват между пръстите ми, без дори да съм ги усетил.
	Даран се бе превърнал в жизнено малко момче с пясъчно руса коса. Двамата се разбирахме чудесно. Той обичаше да слуша разни истории, а аз — макар че ще бъде малко нескромно от моя страна да го кажа — съм един от най-добрите разказвачи на света.
	— Какво точно се случи в Ктол Мишрак, дядо? — попита ме той в един дъждовен следобед, когато двамата се бяхме настанили в някаква стая високо в една от кулите и си похапвахме черешов сладкиш, който току-що бяхме откраднали от кухнята. — Татко започна на няколко пъти да ми разказва историята, но все го извикваха за нещо точно на най-интересното място.
	Аз се облегнах в креслото си.
	— Ами… — казах бавно. — Да видим сега…
	И после му разказах цялата история… с леки художествени декорации.
	— Добре тогава — каза той сериозно, тъкмо когато над двореца на Рива бе започнал да се спуска мрак. — Май вече съм наясно какво трябва да правя до края на живота си.
	След това въздъхна.
	— И защо беше тази тежка въздишка, принц Даран? — попитах го аз.
	— Би било чудесно да си най-обикновен човек — каза малкият и в гласа му прозвуча необичайна за неговата възраст зрялост. — Тогава, предполагам, нищо не би ти попречило да се събудиш сутрин, без да знаеш какво точно те очаква. Просто да отидеш отвъд близкия хълм, за да разбереш какво има там.
	— Почти същото като това, което е от тази страна — казах му аз.
	— Може би, дядо, но на мен ми се иска сам да се уверя в това… поне веднъж. — Той ме погледна с тези негови толкова сериозни очи. — Но няма да мога. Онзи камък върху меча на татко няма да ми позволи, нали?
	— Боя се, че няма — отвърнах му аз.
	— А защо точно аз?
	Мили Боже! Колко пъти бях чувал този въпрос? Откъде мога да знам защо трябва да е точно той? Не аз командвам парада. Но тогава реших все пак да се опитам да му обясня.
	— Това вероятно се дължи на нашия жребий в живота, Даран. Ние сме по-специални, което означава, че носим по-специални отговорности. И ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, не е казано, че тези отговорности трябва да са ни по вкуса.
	Да кажеш нещо подобно на седемгодишно дете си е доста грубо, но пък моят внук не беше обикновено дете.
	— Ето какво ще направим двамата с теб — му казах след това. — Първо тази вечер хубавичко ще се наспим, а утре сутринта ще станем по-рано, ще закусим и после ще отидем да видим какво има от другата страна на хълма.
	— Навън вали. Ще станем вир вода.
	— Не сме от захар, та да ни е страх от малко дъжд, нали така?
	С това свое малко начинание успях да ядосам едновременно и двете си дъщери.
	Двамата с малкия, обаче, добре се позабавлявахме и затова намръщените физиономии през следващите няколко дни не ни притесниха особено. Изкачихме няколко от най-стръмните хълмове на Острова на Бурите, направихме си лагер на открито и ловихме риба в езерата и бързите планински потоци. Освен това си говорихме доста. Говорихме си за много неща и мисля, че успях да убедя Даран, че онова, което ни е отредено да направим, е важно и значимо. След това той поне не ме шамаросваше толкова често с това негово „Защото точно аз?“
	Съветът на Алорните продължи няколко седмици и после всички си тръгнахме по домовете. Поул, Белдин и аз прекосихме с кораб Морето на Бурите и се добрахме до пристанището на Камаар в една прекрасна лятна привечер. Наехме си стаи в същата прословута странноприемница, в която се бяха срещнали за пръв път Белдаран и Рива.
	— На колко години стана Белдаран? — попита Белдин след вечеря.
	— На двайсет и пет, чичо — каза му Поул, — на толкова, на колкото съм и аз.
	— Тя изглежда по-възрастна.
	— Напоследък е боледувала. Не мисля, че климатът на Острова й се отразява добре. Всяка зима се простудява и всяка следваща година изкарва настинката все по-тежко. — Поулгара погледна към мен. — Ти въобще не й помогна да се почувства по-добре, като отвлече сина й.
	— Не съм го отвличал — възразих й аз. — Освен това й оставих бележка.
	— Белгарат е адски добър в оставянето на бележки, особено когато се измъква без предупреждение — отбеляза Белдин.
	Аз свих рамене.
	— Така просто си спестявам излишните спорове. Двамата с Даран трябваше да си поговорим. Той бе достигнал до възрастта, в която се появяват куп важни за детето въпроси и аз бях длъжен да му отговоря. Мисля, че сега този проблем е уреден — поне за известно време. Даран е добро момче и сега, когато вече знае какво се очаква от него, най-вероятно ще се справи прекрасно.
	Прибрахме се в Долината в края на лятото и аз веднага се захванах с Даринския кодекс, тъй като той беше завършен. Реших да оставя Мринския кодекс за по-нататък, тъй като беше по-сложният за разгадаване от двата. Между другото, определението „сложен“ е доста относително, когато говорим за тези два документа. Необходимостта да се прикрие истината и в двете пророчества ги бе направило доста необичайни на пръв поглед.
	След няколко години интензивна работа започнах да добивам някаква смътна представа за онова, което ни очаква. Наученото не ми хареса особено, но това пак беше по-добре, отколкото да не зная нищо. Даринският кодекс е по-общ от този от Мрин, но той пък уточнява няколко предупредителни знака. Преди всяко ключово събитие щеше да се яви по един такъв знак.
	Около десет години по-късно Драс Бичия врат изпрати вестоносец в Долината, за да ме осведоми, че пророкът от Мрин е мъртъв и да ми донесе пълния ръкопис на Мринските пророчества. Оставих настрана Даринския кодекс и се зарових в „бълнуванията“ на лудия, който бе прекарал по-голямата част от живота си окован. Както обикновено става, когато се задълбоча в нещо, и този път изгубих представа за времето, и затова не мога да ви кажа кога точно Учителя ме потърси отново. Трябваше да ми предаде някои по-конкретни напътствия. С неудоволствие зарязах труда си и още на следващата сутрин потеглих към южна Толнедра.
	Спрях за малко в Пролгу, за да говоря с настоящия Горим и оттам отидох в Тол Борюн, за да разменя няколко думи с местния граф. Той не беше никак щастлив, след като му разказах за плановете, които имам за неговия син, но след като му намекнах, че онова, което предлагам, ще проправи пътя на неговия род към имперския трон в Тол Хонет, графът обеща да си помисли. Реших да не уточнявам, че въздигането на Борюните на трона ще стане след около петстотин години. Няма смисъл да объркваме хората с такива дребни, неприятни детайлчета, нали така?
	После отскочих до Гората на Дриадите.
	Отново беше _онзи_ период от годината и не след дълго насред една горска пътека ми налетя златокоса дриада на име Ксала. Както обикновено, стрелата на лъка й беше насочена право в главата ми.
	— О, я свали това — казах й аз раздразнено.
	— Но няма да се опитваш да бягаш, нали? — пожела да се увери тя.
	— Разбира се, че няма. Трябва да говоря с принцеса Ксория.
	— Аз те видях първа. Ксория може да те използва едва след като аз приключа с теб.
	Както споменах малко по-рано, на път за Толнедра бях минал през Пролгу. Разговорът ми с Горим беше тъкмо за дриадите, тъй че бях подготвен. Бръкнах в джоба си и измъкнах оттам парченце шоколад.
	— Заповядай — казах й, подавайки лакомството.
	— Какво е това?
	— Нещо за ядене. Опитай го. Мисля, че ще ти хареса.
	Тя взе шоколада и го помириса подозрително. В шоколада има нещо, което прави странни неща с дриадите. Виждал съм доста жени, сграбчени в ноктите на страстта, но Ксала изглеждаше толкова зле, че чак бе започнало да ми става неудобно. Накрая й обърнах гръб и се отдалечих, за да й осигуря нужното усамотение.

	Не виждам смисъл да изпадам в излишни подробности. Сигурен съм, че и сами се сещате.

	Така или иначе, след като крехкото й телце попи шоколада, Ксала стана доста хрисима, да не кажа покорна. Може би няма да е зле да запомните този номер, в случай че ви се наложи да преминете през Гората на Дриадите. Знам, че много младежи, подстрекавани от собствената си суетност, напират да доказват безкрайните си ресурси в тази област на човешките взаимоотношения, но тези млади мъже никога не са срещали дриади през _онзи_ период от годината.
	Доверете ми се. Носете си шоколад.
	Та моята услужлива малка приятелка ме преведе през гората право до дървото на принцеса Ксория. Ксория беше по-дребничка дори и от Ксала и имаше огненочервена коса. Сега, като се замисля, приликата между нея и нейната пра-пра-правнучка е наистина поразителна. Принцесата се беше излегнала удобно върху дървесния мъх, на около седем метра над главите ни, когато Ксала ме отведе до нейната полянка. Тя ме огледа преценяващо.
	— Оценявам подаръка ти, Ксала — каза тя критично, — но не е ли малко старичък?
	— Той има някаква храна в джоба си, Ксория — отвърна й Ксала. — Храна, която те кара да се чувстваш много, много добре.
	— Не съм гладна — каза принцесата с безразличие.
	— Наистина трябва да опиташ, Ксория — настоя Ксала.
	— Току-що се храних. Защо не го отведеш извън гората и не го убиеш? Като гледам, и без друго отдавна вече му е време.
	— Просто опитай едно парченце — не се отказваше Ксала. — Ще ти хареса.
	— Е, добре тогава.
	Принцесата на дриадите слезе при нас.
	— Дай ми от това твое нещо — нареди ми тя.
	— Както заповядате, Ваше Височество — отвърнах й аз и бръкнах в джоба си.
	Реакцията на принцеса Ксория към шоколада беше дори още по-силна от тази на Ксала, и след като най-после се взе в ръце, тя изглежда съвсем забрави за желанието си да ми спести мъките на старческите години.
	— Защо си дошъл в нашата гора, старче? — попита ме Ксория.
	— Трябва да ви предам едно предложение за женитба — отговорих й аз.
	— Какво е това женитба?
	— Нещо като формален договор преди чифтосване — обясних аз.
	— С теб ли? Не мисля. Иначе ми харесваш, но си много стар.
	— Не — казах аз, — не с мен, с някой друг.
	— И какво включва тая твоя женитба?
	— Първо има кратка церемония и след това двамата заживявате заедно. Трябва също така да се съгласиш да не се чифтосваш с никой друг.
	— Ама че скука. И защо мислиш, че бих се съгласила на нещо подобно?
	— За да защитите Гората, Ваше Височество. Ако се омъжите за този млад човек, той ще ви помогне да попречите на дърварите да секат дъбовете.
	— И сами се справяме чудесно. Доста хора са идвали досега в нашата гора с брадви. Костите им още се белеят тук-там, а брадвите им отдавна са се превърнали в ръжда.
	— Това са били самотни дървари, Ксория. Ако започнат да прииждат на банди, на вашите сестри ще им свършат стрелите. Да не говорим, че сигурно ще започнат и да палят.
	— _Огън!_
	— Хората си падат по огъня.
	— Защо правиш всичко това, старче? Защо се опитваш да ме насилиш да живея с някой, който никога преди не съм виждала?
	— Необходимост, Ксория. Младежът е от рода на Борюните и вие ще се съберете с него, тъй като след доста време от вашата връзка ще произлезе едно много специално момиче. Тя ще се омъжи за Детето на Светлината и ще бъде наричана Кралица на света. — Аз въздъхнах и реших да опитам по-директен подход. — Длъжна си да го направиш, Ксория. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но накрая ще стане така, както ти казвам. Никой от нас няма избор в тази ситуация.
	— И как изглежда това Борюнско същество?
	Бях огледал доста внимателно младия човек, докато говорех с баща му и сега без проблем изрисувах образа му върху повърхността на горското езерце, току в краката на принцесата.
	Тя се взря в образа с онези нейни изумрудени очи и известно време си игра небрежно с едно от медните си кичурчета.
	— Не изглежда зле — заключи тя накрая. — А издръжлив ли е?
	— Всички Борюни са издръжливи, Ксория.
	— Дай ми още едно парченце шоколад и ще си помисля.


>>	Двадесет и девета глава

	Синът на Великия граф на Борюн се казваше Делон и беше един доста приятен млад човек, който счете идеята да се ожени за принцесата на дриадите за интригуваща. Върнах се в Тол Борюн, за да попълня запасите си от шоколад и да си поговоря с него насаме. Изрисувах за него образа на принцеса Ксория в басейна в градината на графския дворец и той се заинтригува още повече. После се върнах обратно в гората и атакувах фронтално Ксория с убийствена доза шоколадови бонбони.
	Тук му е мястото да уточня, че все пак не бива да прекалявате с шоколада, който давате на една дриада. Ако й дадете твърде много, тя може да се пристрасти към него и да забрави за всичко останало. Исках Ксория покорна, а не дрогирана.
	Огромната пречка по пътя на моя план се оказа майката на Делон, Великата графиня. Дамата произхождаше от фамилията на Хонетите и единствена причина, поради която вражеският род се бе съгласил да я даде за жена на Великия граф, бе надеждата, че така ще си осигури достъп до неограничения източник на дървен материал в Гората на Дриадите.
	Моето обещание, че предстоящата женитба ще възкачи Борюнската династия на имперския трон, бе спечелило графа изцяло на моя страна. Но когато уж между другото споменах, че едно от условията двамата младоженци да се съединят в свещен брак, ще бъде гората да остане непокътната, графинята изригна като дрямал с векове вулкан.
	Тя беше хонетинка до мозъка на костите си и след първоначалния изблик, тутакси предприе дефанзивна тактика. Знаех чудесно, че съображенията й са чисто икономически, но тя настояваше, че проблемът бил от религиозно естество. Религията винаги е била едно от последните убежища на всеки мошеник, а Великата графиня беше мошеничка, каквато отдавна не бях срещал. Не я виня, то си й беше в кръвта. Преди Разцепването на света Боговете доста се мръщеха на междурасовите бракове. Алорните не се женеха за нийсанки, а толнедранците за арендки и обратното. Торак, естествено, беше онзи, който разду всичко това до ръба на безумието. Моето предложение включваше бракосъчетание между представителите на два различни _вида_ и майката на Делон тутакси се обърна към жреците на Недра за подкрепа. Жреците са задръстеняци по природа и графинята успя да ги подкове, без каквито и да било проблеми.
	И тук нещата запецнаха. Мотаех се напред-назад между Гората и Тол Борюн и използвах всяка възможност, за да намеря тайни поддръжници за своята кауза зад гърба на графинята.
	— Ръцете ми са вързани, Белгарат — каза ми графът, след като се завърнах в Тол Борюн от поредния си излет до Гората. — Жреците забраниха този брак.
	— Вашата съпруга разиграва политически интриги, Ваша Светлост — заявих му аз направо.
	— Знам, но докато жреците на Недра са на нейна страна, аз не мога да направя нищо.
	Замислих се за известно време и след това изведнъж ми хрумна възможното решение. Щом на Великата графиня й се играеше на политика, щях да й покажа, че и аз самият поназнайвам нещо в тази насока.
	— Ще отсъствам за известно време, Ваша Светлост — казах на графа.
	— Къде ще ходиш? Пак в Гората?
	— Не, трябва да се срещна с един човек в Тол Хонет.
	Бяха ранните години на Втората Вордюнска династия и аз се сещах кой точно би могъл да ми свърши работа. От портите на Тол Хонет се насочих право към императорския дворец. Наложи ми се да „сгазя“ най-безцеремонно куп тунеядци, за да си осигуря аудиенция, но така или иначе вече имах опит в това упражнение.
	— За мен е чест, о, Древни — увери ме Ран Вордю Втори с напевна интонация.
	— Хайде да си спестим уводната част, Ран Вордю — отвърнах му аз. — Нямам много време. По-важното е, че в този момент ние с теб имаме общи интереси. Какво би отвърнал, ако ти кажа, че Хонетите са на една крачка от това да си осигурят неограничен достъп до практически безкраен източник на дървен материал?
	— _Какво?!_ — изригна Негово Императорско Величество.
	— И аз така си мислех. Състоянието на твоя род се дължи почти изцяло на Вордюнския лес. Ако Хонетите се доберат до Гората на Дриадите, би било адски логично да се очаква цената на дървения материал да спадне драстично. Опитвам се да уредя един брак, който ще отреже пътя на Хонетите към Гората завинаги. Великата графиня на Борюн, обаче, е хонетинка и се опитва да ме пребори на религиозна почва. Великият жрец на Недра не беше ли някакъв твой роднина?
	— Чичо — отвърна ми императорът.
	— Знаех си, че не би могло да е иначе. Искам да ми даде благословията си за брака между наследника на графа на Вордюн и принцесата на дриадите.
	— Но, Белгарат, това е абсурдно!
	— Да, знам, но въпреки това трябва да се случи. _Трябва!_
	— Защо?
	— Както обикновено, манипулирам историята, Ран Вордю. Този брак всъщност няма почти нищо общо с онова, което ще се случи в Толнедра. Той е насочен срещу Торак и ще го порази след около три хиляди години.
	— И ти можеш да виждаш толкова напред в бъдещето?
	— Аз — не, но моят Учител може. Твоят интерес във всичко това е периферен. Та значи, ние двамата, по различни причини, искаме Хонетините да не получат достъп до Гората на Дриадите.
	Ран Вордю сбърчи замислено чело, вперил поглед в тавана.
	— А ако моят чичо дойде лично до Тол Борюн, за да извърши бракосъчетанието, това ще помогне ли? — попита ме по някое време.
	Точно тази идея не ми бе хрумнала, признавам.
	— Ами, да, Ран Вордю — казах аз, ухилен до ушите. — Би могло.
	— Ще го уредя. — Императорът ми върна двайсет и четири каратовата усмивка. — За бъдещето на Хонетите.
	— Бих пийнал за това.
	И тъй, Делон и Ксория се ожениха, а родът на Борюните се свърза завинаги с дриадите.

	О, между другото, майката на младоженеца не присъства на сватбата. Не се чувствала добре.

	Цялата история ми отне почти три години, но като се имаше предвид колко важно беше всичко, времето не бе отишло на вятъра. Върнах се в Долината повече от доволен. Какво ти доволен, направо ме беше обзела поредната мания за всесилие.
	Наложи ми се да прекося Толнедранските планини в края на зимата и затова отново приех далеч по-удачния вълчи облик. Вълците са далеч по-добре пригодени от хората за прекосяването на затрупани в снегове планини.
	След като се спуснах от планините в южния край на Долината, приех отново обичайната си форма и почти на мига в главата ми прогърмя дуетът на близнаците, които опитваха да се свържат с мене.
	— _Не викайте!_ — креснах им аз на свой ред.
	— _Къде се губиш?_ — пожела да узнае Белтира.
	— _В Толнедра. Сякаш не го знаехте._
	— _Опитваме да се свържем с теб от цяла седмица._
	— _Трябваше да прекося планините и затова се преобразих във вълк._
	Това винаги е бил един от недостатъците, когато приемеш друга форма.
	— _Какво има?_ — изпратих им мислено своя въпрос.
	— _Белдаран е много болна. Поулгара отиде на Острова, за да види с какво може да помогне._ — Той направи кратка пауза. — _По-добре побързай, Белгарат._
	Мразовита тръпка прободе гърдите ми.
	— _Ще мина напряко през Улголанд, за да се добера по-бързо до Камаар_ — казах им. — _Уведомете Поулгара, че идвам._
	— _Може да ни се наложи да се свържем отново с теб. Пак ли ще се преобразиш вре вълк?_
	— _Не, ще летя. Като ястреб, предполагам._
	— _Ти не летиш много добре, Белгарат._
	— _Може би е време най-после да се науча. Преобразявам се._
	Загрижеността ми за Белдаран беше толкова смазваща, че дори не успях да се сетя за нещата, които обикновено ми пречат при летенето. След около половин час, в който привиквах с новата си форма, вече порех въздуха със скорост, която в други случаи би ме изплашила до смърт.
	Бях безкрайно изтощен, когато два дни по-късно се добрах до Камаар. Въпреки това поспрях за не повече от час и се стрелнах над Морето на Бурите.
	Кацнах на брега на Острова за иначе немислимо за мен време, но въпреки това бях закъснял. Белдаран беше мъртва.
	Поулгара въобще не говореше, а Рива беше в състояние, подобно на моето след смъртта на Поледра. Точно в момента нямаше смисъл да се опитвам да успокоя който и да е от тях, затова отидох при своя внук.
	Открих го на върха на най-високата кула на двореца. Очите му просто бяха привършили и той седеше с подпухнали очи и мрачно лице при една от бойниците. Толкова беше пораснал.
	— Хайде, Даран — казах му, колкото можах по-спокойно. — Дръпни се оттам.
	— Дядо!
	— Казах ти да се дръпнеш оттам.
	Не исках да поемам каквито и да е рискове с него. Един неочакван пристъп на отчаяние можеше като нищо да го накара да сложи край на живота си. Щях да се отдам на собствената си мъка едва по-късно. Точно сега трябваше да му помогна да се справи с неговата.
	— Какво ще правим сега, дядо? — проплака той.
	— Ще продължим напред, Даран. Това е, което _трябва_ да направим. Сега ми разкажи какво се случи.
	Той се овладя, доколкото му позволяваха изчерпаните сили.
	— Мама се простудяваше всяка зима години наред. Леля Поул ни каза, че било от слабите й бели дробове. През последната зима беше още по-зле — започна да кашля кръв. Точно тогава татко прати да извикат леля Поул. Но вече не можеше нищо да се направи. Тя опита всичко, но мама просто беше твърде слаба. Защо не беше тук, дядо? _Ти_ сигурно щеше да успееш да направиш нещо.
	— Аз не съм лечител, Даран. Твоята леля знае за лечението далеч повече от мен. Щом тя не е успяла да спаси майка ти, значи никой не е можел да го стори. Баща ти има ли първи министър или нещо подобно? Някой, който се грижи за всичко, когато той е зает?
	— За Бранд ли питаш? Той е главен управител на Острова. Татко е оставил в ръцете му цялата администрация.
	— Най-добре да идем и да поговорим с него. Ти ще трябва да поемеш кралството, докато баща ти се възстанови.
	— Аз ли? Защо точно аз?
	— Защото ти си Принц на Рива, Даран. Това е твоя отговорност. Баща ти в момента не е в състояние да се справи с управлението и затова отговорността пада на твоите рамене.
	— Не мисля, че е много честно. Аз се чувствам почти толкова зле, колкото и татко.
	— Не съвсем. Ти поне все още можеш да говориш… и да мислиш. Той не може. Аз ще ти помогна да се справиш, Бранд също.
	— Но татко ще се оправи, нали?
	— Да се надяваме. Но това може да продължи известно време. На мен ми бяха нужни дванайсет години, за да стъпя на краката си, след като баба ти почина.
	— Но, дядо, никой няма да ме вземе на сериозно, когато му кажа да направи нещо. Аз дори не мога още да си пусна свястна брада.
	— Ти си двайсетгодишен, Даран. Време е да пораснеш. Хайде сега да намерим Бранд.
	Признавам, че беше брутално от моя страна, но все някой трябваше да управлява този остров. Рива очевидно не можеше. Сферата трябваше да бъде съхранена на всяка цена, а ако вестта за състоянието на Рива стигнеше до ушите на Ктучик… направо не ми се мислеше какво би могло да излезе от това.
	Бранд се оказа един от онези непоклатими, надеждни мъже, от които светът така отчаяно се нуждае, и схвана ситуацията на мига. Беше необичайно интелигентен за алорн и се сещаше не само за нещата, които пропусках, но и за онези, които просто не можех да му кажа в присъствието на Даран. Не беше изключено Желязната Хватка въобще да не успее да се възстанови и в такъв случай щеше да ни е нужен подходящ регент. Двамата с Бранд се опитвахме да затрупаме Даран с подробности, свързани с управлението, само и само да успеем да го отвлечем поне за известно време от мъката му. Малко след като се запознах с главния управител на острова, аз му поверих Даран и тръгнах към покоите на Поулгара.
	Почуках на вратата й.
	— Поул, аз съм. Отвори.
	— Върви си.
	— Отвори вратата, Поулгара. Трябва да поговоря с теб.
	— Махни се някъде по-далече, татко.
	Свих рамене.
	— Вратата си е твоя, Поул. Ако не я отвориш веднага, ще ти се наложи да викаш дърводелци, за да я оправят.
	Лицето й изглеждаше ужасно, когато се появи в процепа на вратата.
	— Какво искаш, татко?
	— Нямаш време за това, Поулгара. По-късно ще се наплачеш на воля. Сега имам нужда от теб. Рива не може дори да мисли, затова направих Даран регент. Някой ще трябва да го наглежда, защото има нещо, което се налага да направя на всяка цена.
	— Защо точно аз?
	— Само не почвай и ти, Поул. Защо всички ме питат същото? Избрах теб, защото си единствената, която може да се справи с това. Ти ще останеш тук и ще помагаш на Даран с всичко, с което можеш. Не му позволявай да изпадне в състоянието на баща си. Ангараките имат очи навсякъде и при първата проява на слабост тук можеш да очакваш визита от Ктучик. А сега се вземи в ръце. Издухай си носа и си измий лицето. Оставих Даран да приказва с главния управител на острова. Ще те заведа при тях и после ще трябва да тръгна на мига.
	— И няма да останеш дори за погребението?
	— Аз ще си направя свое собствено погребение тук, в сърцето си. Точно както ще направиш и ти. Сега върви да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.

	Съжалявам, Поул, но трябваше да го направя по този начин. Налагаше се да издърпам и двама ви с Даран насила от ръба на пропастта на отчаянието, и единственият начин да го направя бе като ви затрупам с отговорности.

	Оставих дъщеря си и внука си увлечени в задълбочен разговор с Бранд и си дадох вид, че напускам Острова. Но всъщност не го напуснах. Вместо това си потърсих тихо кътче отвъд близките планини.
	Там се сринах на земята и ридах като невръстно дете, докато загубих всякаква представа за времето.
	Желязната Хватка така и не се съвзе след загубата на съпругата си. Той, разбира се, наближаваше шейсетте, когато Белдаран ни напусна, затова и без друго времето Даран да поеме трона беше почти настъпило. Това ми даде и достатъчно добро основание да накарам Поулгара да остане на Острова. Така й осигурих достатъчно работа, че да не може да мисли твърде много за сполетялата я загуба.
	На мен също ми беше необходимо сериозно, всепоглъщащо занимание и затова още с връщането си в Долината се зарових в Мринския кодекс. Прерових безброй пъти от единия до другия край, търсейки някакъв намек, предназначен да ме предупреди за онова, което е предстояло да се случи с Белдаран. Обзе ме неописуемо облекчение, когато така и не открих нещо подобно. В противен случай сигурно нямаше да се освободя от чувството за вина.
	Около шест или седем години по-късно, в Долината пристигна пратеник на Даран, който бе дошъл да ме извести за смъртта на Рива Желязната Хватка. Мечото рамо бе починал предишната зима, а Драс и Алгар бяха вече старци. Може би най-неприятното в това да живееш безкрайно дълго е непрекъснатата загуба на приятели. Понякога ми се струва, че целият ми живот е бил едно безкрайно погребение.
	Поулгара се върна в Долината около година след това, помъкнала непосилен товар от всевъзможни медицински книги. В тях най-вероятно нямаше нищо, което е могло да помогне на Белдаран, но Поул държеше да се увери в това лично. Не знам какво щеше да направи, ако бе открила някакво лечение, за което да не е подозирала на времето и което да е било достатъчно ефективно, за да излекува нейната сестра-близначка. За моя неописуема радост, тя също извади късмет.
	В следващите петдесетина години не се случи нищо особено и животът в Долината си течеше кротко и безбурно. Даран се ожени, роди му се син и после остаря, докато ние с Поул продължавахме своите занимания. Чувството за взаимна загуба ни сближи през годините. Колкото по-дълбоко навлизах в скрития смисъл на Мринския Кодекс, толкова по-тревожно ставаше усещането за онова, което ни готвеше бъдещето. Едно поне ми даваше опора — до момента не бяхме пропуснали да направим дори една важна крачка, което значеше, че сме готови.
	Белдин се върна от Малория малко преди края на двайсет и първия век и ми разказа за случващото се там, което определено не беше нищо особено.
	— Мен ако питаш, нищо сериозно няма да се случи, преди Торак да се измъкне от уединението си в Ашаба.
	— И тук е кажи-речи същото — казах му аз. — Толнедранците се усетиха за златото в Марагор и изградиха на границата си с марагите град, който кръстиха Тол Ран. Опитват се да изкушат марагите да търгуват с тях, но засега без особен успех. Значи казваш, че Торак е още в Ашаба?
	Белдин кимна.
	— Изглежда Белязаното приятелче ужасно си пада по собствената си компания.
	— Да му се не начуди човек.
	Съвсем съзнателно избягвахме да говорим за Белдаран и за другите приятели, които ни бяха напуснали.
	И без друго символичната търговия между Драсния и Гар ог Надрак беше рязко преустановена, след като надраките започнаха да атакуват градовете и поселищата в източна Драсния. Кхадар, синът на Бичия врат, обаче реагира мълниеносно и надраките бяха принудени да се кротнат отново и да се изпокрият по горите си.
	През 2115-та толнедранците, раздразнени до крайност от безразличието на марагите към търговията, преминаха в настъпление. Ако бях следил събитията там по-внимателно, сигурно щях да успея да се намеся, но по това време съзнанието ми беше заето с други дела. Забогателите до самозабрава търговци от Тол Хонет започнаха атаката си срещу марагите с кампания срещу ритуалния канибализъм. Историите и слуховете, пуснати сред простите хорица, ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Разбира се, никой нормален човек не си пада по идеята за канибализъм, но настроенията против марагите си бяха изкуствено раздухани. Ако потоците в Марагор не бяха затрупани със злато и скъпоценни камъни, толнедранците едва ли щяха да си мръднат и пръста за онова, което ставаше отвъд границата им.
	За съжаление, Ран Вордю Четвърти се бе възкачил на трона само година преди всичко това да му се изсипе на главата и неговата неопитност допринесе в огромна степен за развръзката на този драматичен конфликт. Развихрилата се в Толнедра истерия в крайна сметка го принуди да капитулира пред войнолюбците и да обяви поход срещу марагите.
	Толнедранската инвазия в Марагор се превърна в една от най-мрачните страници в човешката история. Толнедранските легиони не тръгнаха с мисълта да воюват. Тяхната задача беше да изтрият марагската раса от лицето на земята, и бих казал, че почти успяха в този свой стремеж. Клането беше зловещо и само вродената алчност на толнедранците предотврати пълното изтребление на марагите. Към края на войната толнедранските генерали все пак се сетиха, че биха могли да вземат и пленници, предимно жени, които продаваха на нийсаните. Чедата на Исса, които имаха стари сметки за уреждане с марагите, даваха мило и драго, за да се сдобият с някоя марагска робиня.
	Така или иначе, цялата история беше гнусна, но марагите май трябва да благодарят на тъпоглавите толнедрански генерали, защото ако не бяха започнали да продават робини в Нийсия, вероятно нямаше да се роди и Тайба, а това щеше да е равносилно на катастрофа. В Мринския кодекс тази жена беше наречена „Майката на мъртвата раса“, и тя също _трябваше_ да присъства в нужния момент, иначе всичките ни предварителни приготовления щяха да отидат по дяволите.
	Още щом легионите пометоха зле подготвените за война мараги, толнедранските ловци на съкровища заляха Марагор като ято скакалци. Мара, обаче, имаше свои собствени планове. Аз никога не съм разбирал Мара, но тогава разбрах чудесно реакцията му спрямо жестокостите на толнедранците и дори я одобрих с цялото си сърце, макар че тя доведе до известни търкания между Боговете. Казано най-просто, Марагор се превърна в земя на призраците. Духът на Мара осигуряваше за зажаднелите за злато толнедранци нечувани ужаси. Повечето от тях се побъркаха. Още повече се самоубиха в последствие. Малкото оцелели, които някак успяха да се завърнат по домовете си, прекараха остатъка от живота си като душевни инвалиди.
	Дори духът на Недра не беше доволен от стореното от неговите чада и той говори доста твърдо с Ран Вордю. Това всъщност беше и причината за построяването на манастира при Мар Терин и един от най-алчните търговци, започнали всичко, стана един от първите монаси там, за да прекара остатъка от живота си в успокояване на духовете на изкланите мараги. Да принудиш един толнедранец да се обрече доброволно на бедност е най-лошото нещо, което можеш да му сториш.
	За съжаление, нещата не спряха дотук. Белар и Мара винаги са си били близки и изстъпленията на чедата на Недра обидиха безмерно Бога-Мечка. Това беше всъщност причината за черекските набези срещу толнедранския бряг. Череките обърнаха особено внимание на Тол Вордю, домът на Вордюнската династия и всичко, което Ран Вордю успя да направи, беше да седи отстрани и да кърши безпомощно пръсти, защото нищо не може да спре развилнелия се алорн.
	Накрая се наложи моят Учител да поеме нещата в свои ръце и едва тогава се стигна до мир между Белар и Недра. В края на краищата, Торак все още беше нашият основен проблем и той все още ни беше абсолютно достатъчен, за да има за какво да се безпокоим.


>>	Тридесета глава

	След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.
	Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя _наистина_ не старееше. Ние с Белдин отдавна бяхме придобили вида на зрели мъже, близнаците също. Косите ни сивееха тук-там. Поул обаче си остана все така свежа и красива, както в онзи прекрасен ден на сватбата на нейната сестра. А вече беше на повече от триста години. Единствената забележима промяна бе в някак помъдрелите й очи. Предполагам, че един магьосник би трябвало да изглежда зрял и мъдър, за което няколко сиви кичура само биха му помогнали. Поулгара обаче не мислеше и да се оплаква от това, че косата й е все така прекрасна.
	Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?
	Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:
	— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.
	Последната й забележка беше абсолютно ненужна.
	Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…
	Трябваше, естествено, да бъда адски внимателен. Като изключим майка й, Поулгара ме познава по-добре от всеки друг на този свят и аз съм склонен да мисля, че би могла да долови присъствието ми на десет мили разстояние. Разширих необичайно репертоара си, докато я следвах по източната граница на Улголанд. Май променях формата си кажи-речи всеки час. Стигнах дори дотам да се преобразя в полска мишка, за да мога да наблюдавам лагера й привечер. Една ловуваща сова за малко не сложи край на бляскавата ми кариера на досадник.
	Моята дъщеря не даваше никакви признаци, че е доловила присъствието ми, но с Поулгара човек никога не може да бъде сигурен. Тя прекоси планините на път за Мурос, където сви на юг право към Арендия. Това вече наистина ме изнерви.
	Както очаквах, по пътя за Во Вакюм тя се натъкна на група васитски мъжкари. Васитите обикновено са невероятно учтиви с дамите, но тези изглежда си бяха забравили добрите маниери у дома. Те я заразпитваха доста грубо и накрая й заявиха, че ако не представи някакъв документ за самоличност, ще бъдат принудени да я задържат.
	Няма да повярвате колко майсторски се справи тя със ситуацията. Уж се беше разгорещила в спора си с тях, когато най-неусетно прибави нужната думичка и… ги приспа до един. Целият номер беше задействан с едно едва забележимо, небрежно движение на китката. Често съм говорил с нея за това и тя винаги ми е казвала, че Думата, която освобождава нейната Воля, не й е съвсем достатъчна. Винаги ставало по-добре, когато добави жест.
	Васитите заспаха на мига, без дори да си направят труда да слязат от конете си. А, да, конете им също заспаха. Поулгара пък продължи безгрижно напред, тананикайки си някаква непозната за мен мелодийка. След като беше изминала няколко мили, тя събра отново Волята си и каза: „Събудете се“, след което махна още веднъж с ръка.
	Васитите дори не подозираха, че допреди малко са дремали кротко и затова решиха, че тя просто е изчезнала. Не знам защо, но по някаква причина магьосничеството изнервя ужасно арендите и затова те предпочетоха да не я преследват. Не че ако бяха решили противното, щяха да са наясно в каква посока да тръгнат.
	Поулгара не ми беше казала нищо за характера на своята малка задачка в Арендия и затова трябваше да продължа да я следя. Но след онази среща на пътя, го правех повече от любопитство, отколкото от загриженост. Вече бях убеден, че наистина може да се грижи за себе си.
	Моята дъщеря продължи към Во Вакюм и когато достигна до градските порти, заповяда със самочувствието на императрица на стражите да я заведат в двореца на графа.
	Во Вакюм беше определено най-красивият сред древните арендски градове. Панаирът за животни в Мурос носеше на васитите сериозни печалби, тъй че им оставаха доста пари, които пръскаха за благоустройство и строителство.
	На входа на града аз се преобразих отново. Арендите обожават ловните кучета и затова реших, че една хрътка би се чувствала доста добре в техния най-голям град. Освен това, в самия дворец графът щеше да реши, че съм куче на графинята, а тя — че съм на графа.
	— Ваша Светлост — поздрави Поулгара графа. — Настоявам да говорим насаме. Онова, за което съм дошла е твърде важно, за да го обсъждаме на всеослушание.
	— Вашето искане е малко необичайно, лейди…? — Графът остави незавършеното си изречение да увисне във въздуха. Наистина много му се искаше да разбере коя ли ще да е тази царствена посетителка.
	— Ще ви се представя след като останем насаме, Ваша Светлост. Навсякъде в Арендия е пълно с вражески шпиони, а вестта за моето посещение не бива да достига до Во Мимбър или Во Астур. Вашето владение е в опасност и аз дойдох, за да ви помогна.
	— Вашите маниери и осанка ми говорят, че ще е по-добре да изпълня молбата ви, милейди — отвърна й графът. — Нека се уединим на подходящо място, където ще мога да ви изслушам на спокойствие.
	Той стана и й подаде ръка, след което двамата напуснаха приемната зала.
	Тръгнах весело подир тях, потраквайки с нокти по мраморния под. Арендските благородници позволяваха на кучетата си да се мотаят навсякъде из къщите им, и затова никой не ми обърна внимание. На прага на покоите си графът все пак ми махна да си вървя, което не беше чак такъв проблем. Проснах се пред вратата, опрял кажи-речи нос в нея.
	— И тъй, лейди — каза графът, — ще бъдете ли тъй добра да разкриете името си пред мен.
	— Казвам се Поулгара — отвърна му тя. — Може и да сте чувал за мен.
	— Дъщерята на Древния Белгарат. — Графът изглеждаше изумен.
	— Именно. Напоследък давате ухо на лоши съветници, Ваша Светлост. Един толнедрански търговец ви се е представил като вестоносец на Ран Вордю Седемнадесети. Той ви лъже. Родът Вордю няма никакво намерение да ви предлага съюзничество. Ако последвате неговия съвет и окупирате мимбратска територия, легионите няма да ви се притекат на помощ. Щом нарушите мира си с мимбратите, те мигновено ще се съюзят с астурианците и заедно ще ви смажат.
	— Толнедранският търговец ми представи документи, лейди Поулгара — възрази й графът. — Те носят личния печат на самия Ран Вордю.
	— Не е чак толкова трудно да се фалшифицира имперския печат, Ваша Светлост. Мога да ви направя такъв печат още сега и тук, стига да пожелаете.
	— А щом толнедранецът не говори от името на Ран Вордю, тогава кой го е изпратил?
	— Ктучик, Ваша Светлост. Мургите искат размирици в Запада и Арендия, с нейните безспирни граждански войни, е идеалното място, откъдето би могло да започне всичко. Постъпете с мнимия толнедранец както намерите за добре. Аз трябва да отида до Во Астур, а оттам и до Во Мимбър. Планът на Ктучик е всеобхватен и крайната му цел е война между Арендия и Толнедра.
	— Не бива да се стига до нещо подобно! — възкликна графът. — Както сме разделени, легионите ще ни смажат!
	— Именно. После във всичко това ще бъдат въвлечени и алорните, а оттам до всеобщата война има само една малка крачка.
	— Ще изкопча истината от този фалшив толнедранец, лейди Поулгара. Имате думата ми.
	Вратата се отвори и графът се препъна в мен. Понякога хората са небрежни до жестокост към своите домашни любимци.
	Поулгара поне ме прекрачи елегантно.
	— Хайде, татко — каза ми тя покровителствено, — вече можеш да си вървиш у дома. Както сам виждаш, оправям се чудесно и без теб.
	Това очевидно си беше самата истина. Е, аз продължих да я следя. За всеки случай. Тя отиде във Во Астур и проведе с местния граф почти същия разговор. После отскочи до Во Мимбър и там отново се справи със същата лекота. С едно единствено пътуване тя неутрализира онова, което най-вероятно бе отнело на оная ходеща мумия Ктучик десет години, за да го подготви. Те двамата още не се бяха срещали, но ученикът на Торак вече имаше повече от основателна причина да я мрази.
	Поулгара ми обясни всичко, след като се прибра в Долината. Преди това, разбира се, не пропусна да ми натрие сол на главата, задето съм я следил така.
	— Ктучик има свои хора тук, в Западните кралства, и те не приличат чак толкова на ангараки — ми каза тя. — Някои от тях са префасонирани гролими, но има и други. Чувал ли си някога за дагашите?
	— Не бих казал.
	— Те са общество от платени убийци, чиято светая светих се намира някъде в южната част на Нийсия. Много добри шпиони са, а като убийци са просто ненадминати. Освен това мургите са открили злато в планините североизточно от Урга и Госка, тъй че Ктучик може да си позволи да подкупва и толнедранците.
	— Всеки може да подкупи толнедранците, Поул.
	— Вероятно, да. Останалата част я знаеш.
	Поулгара направи дълбокомислена пауза и ме изгледа укорително. Побързах да срежа зараждащия се скандал.
	— Но ти провали плановете на Ктучик.
	— Така е, но няма да е зле да не го изпускаме от поглед. Мисля, че дори в момента той пак планира нещо. Едва ли се е опитал да въвлече арендите във война с толнедранците просто ей така, за едното удоволствие.
	— Ще го наглеждам — обещах й аз.
	Не след дълго Белдин се завърна от поредното си пътуване до Малория, само за да ни каже, че там не се е случило нищо кой знае колко интересно.
	— Без да броим това, че Зедар напусна Ашаба — добави той после.
	— Някаква идея къде може да е отишъл? — попитах аз.
	— Никаква. Зедар е станал хлъзгав като змиорка. Доколкото знам, гледа само да не припарва до Кел. Какво става с надраките?
	— В какъв смисъл?
	— Минах през техните поселища на път за насам. Те са струпали войски на около десет левги от източната драснианска граница. Според мен са намислили нещо голямо.
	Започнах да сипя проклятия.
	— Значи _затова_ било всичко!
	— Карай по ред, Бергарат. Какво става там?
	— По тази граница се въртеше скромна търговия. После надраките станаха нагли. Организираха няколко нападения срещу Драсния и синът на Бичия врат ги прогони обратно в горите. После известно време там не се случваше нищо по-специално.
	— Мисля, че съвсем скоро пак ще се вдигне пушилка. Надракските градове са почти изоставени. Мобилизирали са всеки мъж, достатъчно зрял или здрав, за да се държи на краката си и да размахва оръжие.
	— По-добре да предупредя Ронар.
	— Кой пък е този?
	— Настоящият крал на Драсния. Ще отскоча дотам и ще му обясня какво става. Ти защо не отидеш до Алгария да видиш дали няма да можеш да откриеш Чо-Дан, главата на Съвета на клановете. Аз ще посетя Боктор и оттам Вал Алорн, за да предупредя череките.
	Белдин потри ръце.
	— Не сме имали война от доста време насам.
	— На мен специално хич не ми липсваше. — Почесах се по брадата. — Май ще трябва да отида и до Рак Ктол, за да поговоря с Ктучик. Може пък да успея овреме да му избия вредните идеи от главата.
	— И да ни провалиш малката войничка с ангараките?
	Той направи шеговита физиономия.
	— Къде е Поул? — попита след това.
	— В Арендия. По-специално във Во Вакюм, ако се не лъжа. Ктучик се опитва да играе игрички и там. Поул наглежда положението. Хайде да вървим да предупредим алорните.
	Кралят на Драсния Ронар прие новините дори с известен ентусиазъм. Беше почти толкова безотговорен по тая линия, колкото и Белдин, ако не и повече. Оттам отидох до залива Черек и се срещнах с крал Бледар. Той беше още по-зле и от Ронар. Флотата му потегли за Коту още на следващия ден. Надявах се, че поне Белдин ще успее да сдържи алорните, след като се озоват на надракската граница. Аз и Поул бяхме прекарали последните няколко века, поддържайки на всяка цена крехкия мир в Запада, а една прибързана конфронтация заплашваше да вдигне всичко във въздуха.
	След това отидох до Рак Ктол.
	Поспрях в пустинята на няколко мили западно от онази скала с размерите на малка планина и премислих различните възможности. Последното ми посещение най-вероятно бе убедило Ктучик в необходимостта да слага лостови навсякъде, затова проникването ми в града най-вероятно щеше да бъде далеч по-трудно този път. След кратко умуване, не без леко разочарование, стигнах до извода, че всъщност мога въобще да не прекосявам града. Нали знаех къде е кулата на Ктучик, а и тя като всяка друга си имаше прозорци.
	Беше късно през нощта и пясъкът отдавна бе изстинал, затова не можех като предишния път да се възползвам от топлите въздушни маси. Налагаше ми се буквално да впивам нокти във въздуха, докато се издигах в спирала все по-високо и по-високо около скалата на Ктучик. Може би единственото хубаво нещо в цялото упражнение беше, че след първите стотина метра вече не можех да виждам земята под себе си.
	И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.
	Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.
	— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.
	— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.
	Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.
	— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.
	— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.
	— И как разбра за надраките?
	— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?
	— И аз се чудех как точно се провалихме там.
	— Е, сега вече знаеш.
	Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.
	— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.
	— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По-добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.
	После, колкото да сипя още сол в раната, добавих с усмивка:
	— Наистина ти трябва копие от Ашабанските пророчества, друже. Защото на мен Мринският кодекс ми дава адски точни наставления. Знам за цялата ти дребна игричка поне от двеста години насам, което ще рече, че имах предостатъчно време да се подготвя.
	Накрая направо му се изсмях в лицето и свърших с едно:
	„Винаги е приятно човек да си поприказва с теб, Ктучик“, след което стъпих на перваза на прозореца и скочих в пропастта.
	Това глупаво театралничене замалко не ми видя сметката. Бях на не повече от трийсет метра от повърхността на пустинята, когато най-после успях си осигуря пълния комплект от пера. Да се преобразиш падайки от голяма височина си е доста труден номер. По някаква причина ми е адски трудно да се концентрирам, когато земята се приближава стремглаво под краката ми.
	Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.
	Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.


>>	Тридесет и първа глава

	През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.
	Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.
	През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.
	Ран Борюн Първи се оказа способен владетел. Големият проблем в Толнедра по онова време бяха все още продължаващите набези на черекските капери. Ран Борюн се зае с разрешаването на тази дилема буквално часове след приключването на неговата коронация. Той измъкна легионите от техните казарми и ги натовари с построяването на път между Тол Вордю и Тол Хорб. На генералите това никак не им хареса, но новият император се оказа достатъчно твърд дори за техния инат. Не след дълго Ран Борюн разполагаше със своя първокласен път, но той не беше нищо повече от страничен бонус към целия план. Неговата цел беше по-скоро да пръсне своите легиони така, че да могат да реагират максимално бързо, независимо от мястото на поредния удар на череките. В края на краищата планът на императора сработи доста добре. Вярно, наложи ми се да прекарам известно време във Вал Алорн, опитвайки да налея малко здрав разум в главите на няколко поредни черекски крале, което се оказа доста тежко занятие. Накрая обаче загубите при набезите им започнаха значително да надхвърлят стойността на заграбената плячка и те все пак се отказаха.
	Мисля, че беше някъде през 2940-та, когато минах през Во Вакюм, за да навестя Поулгара и май улучих подходящия момент. Нейна светлост дукесата на Ерат, както гласеше по онова време титлата на моята обична дъщеря, тъкмо се бе влюбила. Знаех си, че твърде дългия престой в Арендия няма да й се отрази добре.
	Заварих я да подкастря розите в мраморната градина на прекрасната си къща или палат, ако трябва да сме по-точни.
	— Е, Стари Вълко — поздрави ме тя, — как я караш напоследък?
	Свих рамене.
	— Долу-горе.
	— Светът още ли е цял и невредим, благодарение на нежните ти грижи?
	— Кажи-речи. Наложи ми се да го позакърпя на няколко пъти.
	— Я погледни това — каза тя, отряза внимателно една роза и ми я подаде. Розата беше бяла, но не изцяло, ръбчетата на нежните й листенца бяха обагрени в наситено лилаво.
	— Много ефектно — отбелязах аз.
	— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Много ефектно? Та тя е прекрасна, татко! Онтроз я създаде в моя чест.
	— Кой е Онтроз?
	— Той е човекът, за когото ще се омъжа, татко… веднага щом събере кураж, за да ми направи предложение.
	Виж, това беше нещо ново. Тутакси се заслушах с далеч по-голям интерес.
	— Любопитна идея, Поул. Прати ми го да си поговорим.
	— Ти не одобряваш.
	— Не съм казал такова нещо. А ти добре ли си обмислила всичко?
	— Да, татко.
	— И всички недостатъци на тази идея не те накараха да се замислиш поне още малко?
	— За какви недостатъци става въпрос?
	— Ами, като начало, солидната разлика във възрастта, предполагам. Той вероятно е на не повече от трийсет и няколко, а ако не ме лъже паметта, ти си на деветстотин и петдесет.
	— Деветстотин и четиридесет. Какво значение има това?
	— Ти ще го надживееш, Поул. Той ще остарее безнадеждно, преди да си се усетила.
	— Мисля, че и аз имам правото на поне мъничко щастие, татко, дори ако то ще продължи толкова кратко.
	— А смятате ли да имате деца?
	— Естествено.
	— Шансовете те да имат нормална продължителност на живота са доста големи, мен ако питаш. Което значи, че те ще остареят, а ти — не.
	— Не се и опитвай да ме разубедиш, татко.
	— Не го правя. Просто ти припомням как стоят нещата в действителност. Помниш как се почувства след смъртта на Белдаран, нали? Нима искаш отново да минеш през това? И то не веднъж, а поне дузина пъти.
	— Мога да го понеса, татко. Може би ако се омъжа, животът ми ще стане нормален. Може дори и аз самата да остарея.
	— На твое място не бих разчитал особено на това, Поул. Ние с теб имаме още доста важни неща за вършене и ако разчитам правилно Мринския кодекс, на теб ти предстои още дълъг живот. Много съжалявам, Поул, но ние _не сме_ обикновени хора. Ти си на този свят вече от почти хиляда години, а аз от почти пет хиляди.
	— Но ти си се оженил — обвини ме тя.
	— Защото така _трябваше_, пък и майка ти беше различна. Като начало, тя живя доста дълго.
	— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.
	— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.
	— За какво намекваш?
	— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.
	Очите й охладняха.
	— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.
	— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.
	Лицето й се вкамени.
	— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.
	Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.
	Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.
	Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.
	— _Татко!_ — Гласът й прозвуча отчаяно. — _Имам нужда от теб!_
	— _Какво се е случило?_
	— _Астурианците ни предадоха. Съюзили са се с мимбратите и сега войските им са поели към Во Вакюм. Побързай, татко. Не разполагаме с много време._
	Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.
	Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.
	Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.
	Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.
	Достигнах до Во Вакюм привечер на следващия ден, но не побързах веднага да вляза в мраморния град. Вместо това направих няколко широки кръга над заобикалящите го гори и не ми бе нужно много време, за да открия астурианците. Бяха вече само на няколко левги от портите на Во Вакюм. На сутринта най-вероятно щяха да го обсадят. Изрекох на ум няколко подбрани проклятия и полетях обратно към града.
	Обикновено приемам човешкия си облик преди да вляза в населено място, но сега бързах прекалено много, за да го направя. Затова отлетях направо до градината на Поул и кацнах на един удобен клон.
	Оказа се, че тя също е в градината, при това не сама. Онтроз беше с нея. Бе облякъл плетена ризница, а на кръста си беше препасал меч.
	— Знам за чувствата ви, лейди — тъкмо й казваше той, — но ви умолявам да напуснете веднага града и да се скриете на безопасно място. Астурианците почти са достигнали градските порти.
	Приех отново обичайната си форма и слязох от дървото.
	— Той е прав, Поул — казах.
	Онтроз изглеждаше малко стреснат, но Поул отдавна беше свикнала на такива неща.
	— Къде се губиш толкова време? — скара ми се тя.
	— Попаднах на насрещен вятър. Събирай се нещата. Трябва да се измъкваме на мига.
	— Никъде няма да ходя. Сега, когато и двамата сме тук, можем да прогоним астурианците.
	— Всъщност, не можем. Забранено ни е. Съжалявам, Поул, но това трябва да се случи и на нас не ни е позволено да се месим.
	— Сигурно ли е това, Древни? — попита ме Онтроз.
	— Боя се, че да, Онтроз.
	— Няма да тръгна — настоя упорито Поулгара.
	— И ще сбъркате, миледи — каза Онтроз с необичайна твърдост в гласа си. — Вие трябва да напуснете това място заедно със своя баща.
	— Не! Няма да те оставя!
	— Негова Светлост графът ме натовари с отбраната на града, лейди Поулгара. Моя отговорност е да защитавам Во Вакюм до последна капка кръв. Това обаче не важи за вас, затова вървете.
	— Не!
	— Вие сте дукеса на Ерат, лейди Поулгара, васитска благородница. Клетвата, дадена пред Негова Светлост графа, ви задължава да се подчините на волята му. Не се опозорявайте с подобно държане. Трябва да напуснете града начаса.
	Поулгара вирна ядно брадичка.
	— Беше доста нелюбезно от твоя страна да го кажеш, Онтроз — обвини го тя.
	— Истината често е „нелюбезна“, милейди. Всеки от нас има своите отговорности. Аз няма да загърбя своите. Останете и вие вярна на вашите. А сега вървете, умолявам ви.
	Очите на Поул неочаквано се изпълниха със сълзи. Тя прегърна отчаяно своя любим и после изтича в къщата.
	— Благодаря ти, Онтроз — казах му аз простичко, докато стисках ръката му. — Едва ли щях да се справя без твоята помощ.
	— Бди над нея, Древни. Тя е смисълът на моя живот.
	— Ще го сторя, Онтроз. Никога няма да те забравим.
	— Това изглежда е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. Сега трябва да отида да нагледам отбранителните ни позиции. Сбогом, Древни Белгарат.
	— Сбогом, Онтроз.
	И тъй, аз изведох своята разплакана дъщеря от обречения град. Насочихме се на север, прекосихме река Камаар и оттам тръгнахме към Мурос, за да се озовем не след дълго сред планините на Алгария.
	Поулгара отказа да говори с мен, но аз очаквах нещо подобно. Онова, което не очаквах, беше отказът й да се върне с мен в Долината. Когато достигнахме до порутените останки от къщата на нейната майка, тя спря.
	— Аз съм дотук.
	— Какво?
	— Чу ме добре, татко. Ще остана тук.
	— Имаш работа за вършене, Поул.
	— Жалко за теб тогава, защото ще трябва да я свършиш вместо мен. Върви си обратно в кулата и си изучавай мъглявите прорицателства. Мен ме остави на мира. Никога повече не искам да те видя. Сега си върви и не смей да ми досаждаш повече.
	Не виждах смисъл да споря с нея в момента. Вече бях преживял загубата на любимия човек и знаех какво означава. Вместо това реших да я следя от разстояние. Поулгара бе прекарала твърде много време в Арендия, а арендските дами се славят със склонността си към театрални самоубийства. При най-дребното любовно разочарование, те тутакси започват да търсят подходящ кинжал, с който да прережат вените си, подходяща отрова, с която да сложат край на мъките си или достатъчно висока и изящна тераса, от която да скочат. След време Поул щеше несъмнено да преодолее болката, но засега се налагаше да бдим над нея.
	Върнах се в Долината и извиках близнаците на помощ. Бих използвал и Белдин, но той беше заминал отново за Малория. Та ние тримата прекарахме безкрайни часове, стаени в храстите зад къщичката на Поледра. След като Поулгара се зае с първите дребни подобрения по полусрутената постройка, ние си отдъхнахме облекчено. Следихме я още известно време и накрая прецених, че е вън от опасност.
	Естествено, първата ми работа беше да потъна отново в дебрите на двата кодекса. В следващите стотина години не можах да изровя нищо кой знае колко интересно от тях. Междувременно станахме свидетели на някои спорадични размирици и на една война между толнедранците и алорните, която за мое най-голямо облекчение приключи броени дни след започването си.
	Тъкмо бях започнал да прелиствам пожълтелите свитъци с пророчествата вече почти небрежно, и един пасаж изведнъж ми прозвуча в коренно нова тоналност.
	„Въззри — започваше той съвсем по обичайния начин, — когато онуй що е право започне да се руши и сигурното стане несигурно, това ще бъде предупреждение към теб, Древни и Възлюбени.“
	Точно тук ми просветна. Толнедранските пътища наистина бяха започнали да стават несигурни. Имаше места в Сендария, където от тях бях останали само кални коловози и пръснати павета. И тъй като това ги правеше непроходими, хората ги заобикаляха. Продължих да чета трескаво нататък.
	„Внимавай — продължаваше текстът, — защото тогава ще се събуди Змията и ще уязви Пазителя.“
	Това спокойно можеше да значи всичко и нищо. Вгледах се по-внимателно в ръкописа и за пръв път забелязах, че „змията“ всъщност трябва да е била изписана с главна буква, макар мастилото да бе избеляло. „Змията“, значи? За Бога, изписано с главна буква, името на това влечуго можеше да се отнася само до една съвсем определена персона. Или аз просто пресилвах нещата? Не, пророчеството ясно намекваше, че Селмисра ще се появи на сцената.
	Продължих нататък.
	„И тъй като Пазителя ще бъде обременен от възрастта, Змията ще го свари неподготвен и нейната отрова ще накара сърцето му да изстине, неговото сърце и това на неговите най-близки. Побързай, Древни и Възлюбени, Животът на последната издънка на рода на Пазителя е в смъртна опасност. Спаси го, иначе мракът ще се възцари над света за вечни времена.“
	Седях и гледах свитъка с разширени от ужас очи, неспособен да отвърна поглед от него.
	Горек Мъдрия, крал на Рива и Пазител на Сферата, беше вече наистина в напреднала възраст, пътищата в Толнедра се разпадаха, а селмисрите винаги са били непредсказуеми.
	Преобразих се почти несъзнателно в сокол и се стрелнах през прозореца, докато думите на пророчеството отекваха в главата ми със силата на огромна погребална камбана.
	Трябваше да се озова на Острова на Бурите възможно най-бързо, ако не исках целият ми петхилядолетен труд да отиде по дяволите, а с него и целият свят.


>>	Тридесет и втора глава

	Соколите са по-бързи от повечето птици, а камбаната в главата ми болезнено ми напомняше, че този път скоростта е от решаващо значение.
	Дори не се замислих дали да взема Поулгара със себе си или не. Съзнавах, че тя ще трябва да направи нещо много важно, след като се доберем до Острова на Бурите. Не знаех какво точно ще бъде, но бях абсолютно сигурен, че ако не я взема със себе си, резултатът ще бъде катастрофален.
	Не ми отне кой знае колко време да се добера до къщичката на Поледра. Беше началото на пролетта, но вече бе доста топло и Поулгара бе излязла навън, за да се погрижи за своята градина. Дъщеря ми има доста светла кожа и изгаря много лесно. Това явно беше причината да си изплете някаква странна сламена шапка с широка периферия. Може би не би трябвало да го казвам, но с нея изглеждаше точно като гъба манатарка.
	Спуснах се към градината, протегнах увенчаните си със закривени нокти крака напред и започнах да се преобразявам още преди те да са докоснали земята.
	— Имам нужда от теб, Поул — казах направо.
	— И аз някога имах нужда от теб, забрави ли? — отвърна ми тя хладно. — Ти обаче не прояви особен интерес. Сега имам възможност да ти върна жеста. Върви си, татко!
	— Нямаме време за това, Поулгара. По-късно ще можеш да ме ядеш, колкото си искаш. Трябва да се озовем възможно най-бързо на Острова на Бурите. Горек е в опасност.
	— Много хора са в опасност, татко. Така е устроен светът. — Тя замълча за миг. — Кой е Горек?
	— Какво, да не би всичко да ти се е изпарило от главата? Забрави ли вече какво става в света?
	— Моят свят изчезна без следа, след като ти позволи на астурианците да разрушат Во Вакюм, старче.
	— Боя се, че грешиш. Ти все още имаш своите задължения и точно сега ще дойдеш с мен на Острова, дори за целта да се наложи да те отнеса дотам в ноктите си.
	— Ти, с твоето нескопосано летене? Я не ставай смешен. Кой е Горек и защо си се разтревожил чак толкова за него?
	— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата. Хайде, нямам време да ти обяснявам всичко. Превръщай се веднага в сокол и да тръгваме!
	— Не и преди да си ми дал достатъчно основание за това.
	Едва се сдържах да не я прокълна.
	— Току-що извлякох ново значение от един от пасажите на Мринския кодекс. Селмисра ще опита да посегне на живота на риванския крал и на цялото му семейство. Успее ли да го стори, Торак печели битката.
	— _Селмисра?_ Защо не започна направо с това?
	— Защото нямаше да ме изслушаш.
	— Да вървим, татко!
	— Изчакай за минутка, трябва да предупредя близнаците.
	Концентрирах мисълта си.
	— _Братя!_
	— _Белгарат_ — отзова се пръв Белтира, — _какво има?_
	— _Животът на риванския крал е в опасност. Двамата с Поул потегляме за Рива. В случай че поискаш да се свържеш с нас, ще летим дотам, преобразени в соколи._
	Приехме облика на тези свирепи ловни птици, издигнахме се нагоре и после се стрелнахме на северозапад над Улголанд. По някое време, на няколко мили от Пролгу, се натъкнахме на ято черни харпии. Още тогава това ми се стори доста подозрително. Напоследък бях пътувал често през Улголанд, но за пръв път от доста време се натъквах на харпии. Не бих се учудил, ако някой ги е натирил по пътя ни, за да ни забавят. Колкото и да са неприятни обаче, харпиите далеч не летят толкова добре. Двамата с Поул просто се плъзнахме край тях и ги оставихме да махат яростно с крила зад нас.
	Вече беше започнало да се здрачава, но ние продължавахме да летим. Бях уморен и гладен, но камбаната в главата ми не спираше да звъни и единственият начин да я накарам да спре беше да се озова навреме на Острова на Бурите. Поул лети по-добре от мен, но съм сигурен, че бясното темпо беше изтощило и нея. Така или иначе, не посмяхме да кацнем дори за час.
	Когато под нас най-после се появи Камаар, хоризонтът зад гърба ни вече бе започнал да избледнява и ние се спуснахме със сетни сили да прекосим Морето на Бурите.
	Трябва да е било почти пладне, когато зърнахме за пръв път острова на западния хоризонт. Започнахме дълго, но стремглаво спускане, при което в един момент пристанището на Рива започна да се приближава към нас с плашеща скорост.
	Замалко не загубихме живота си в опита да стигнем до Острова възможно най-бързо, но въпреки това закъсняхме с десетина минути.
	Едва когато се носехме в бръснещ полет над водите на залива, разбрахме защо е било толкова важно Поулгара да дойде с мен. Аз дори не видях малкото момче, което се бореше отчаяно с вълните, но Поул мигом го мярна. Бяхме на около двайсетина метра над водата, когато образът й изведнъж се размаза и тя прие човешката си форма насред полет, изпъна тялото си със завидна ловкост и се стрелна към водната повърхност с главата надолу. Заби се във вълните като кинжал. За наш късмет, пристанището на Рива е доста дълбоко.
	Вече бях започнал да се притеснявам, когато главата й най-сетне се появи над водата, на не повече от три метра от борещото се за живота си дете. Няколко мощни загребвания и то вече беше в прегръдката й.
	— _ДА!_ — изрева същият онзи невидим досадник в главата ми, с който не бяхме се чували от толкова време.
	— _О, я млъквай!_ — троснах му се аз.
	В търговската част на пристанището цареше пълен хаос. Един единствен поглед ми беше достатъчен, за да установя, че Горек, неговият син и цялото му семейство са мъртви. В същото време риванците бяха заети с накълцването на ситни парчета на двама нийсенски търговци. Спуснах се малко встрани, тръснах криле и се преобразих.
	— Спрете! — извиках на риванците.
	— Те убиха нашия крал! — изкрещя ми възбудено някакъв здравеняк. По лицето му се стичаха сълзи и той беше почти в състояние на истерия.
	— Не искате ли да разберете защо? — извиках аз, но тутакси разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да заговоря него или кой да е друг член на охраната на краля. Вместо това събрах малкото останала ми сила и изградих предпазен щит около нийсанците. После ги приспах и двамата. Познавах достатъчно добре Селмисра, за да се сетя, че нейните убийци са инструктирани да не се дават живи в ръцете на врага. И наистина, след като ги претърсих, открих, че са въоръжени с отровни ножове, а във всеки от джобовете им е скрита по една малка стъкленица с отрова.
	— _Поулгара!_ — повиках мислено дъщеря си. — _Момчето добре ли е?_
	— _Да, татко. Държа го здраво._
	— _Гледай никой да не те види!_
	— _Добре._
	После съзрях Бранд, който се беше затичал към мен. Така и не разбрах защо риванците започнаха да кръщават всеки следващ свой главен управител Бранд. Очите на управителя бяха изпълнени със сълзи и той държеше в ръката си оголен меч. Спусна се към невидимата бариера с яростта на ранен глиган. Оставих го да поблъска минута-две по нея, колкото да му мине поне малко, и после му взех меча.
	— Горек е мъртъв, Белгарат! — простена отчаяно той.
	— Вземи се в ръце, Бранд — казах му аз. — Имаме работа за вършене. Първо, заповядай на войниците си да не убиват нийсанците. Труповете, както сам се сещаш, не са особено разговорливи.
	— Но…
	— Те са наемници. Искам да разбера кой им е платил.
	Вече се досещах, естествено, но исках да съм абсолютно сигурен. Другото нещо, от което се нуждаех сега, беше Бранд да се овладее възможно най-бързо.
	— Извинявай, Белгарат — каза ми той след малко. — Съвсем си бях изгубил ума.
	— Така е по-добре. Сега кажи на хората си да се отдръпнат от тия двамата. Искам тези влечуги да бъдат пазени денонощно. Още щом се събудят, тутакси ще опитат да се самоубият. По-добре ги съблечете. Сигурен съм, че още някъде в дрехите им се крие отрова.
	Бранд даде нужните нареждания на своя първи капитан.
	— Добре, Бранд — казах му, след като всичко приключи. — Нека сега двамата с теб се поразходим по плажа. Не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.
	Той кимна и ние поехме към южната част на пристанището. Заливът на Рива е покрит със ситен чакъл й затова вълните вдигат сериозна шумотевица, разбивайки се в него.
	По някое време аз спрях и попитах Бранд:
	— Как се казва най-малкият внук на Горек?
	— Принц Геран.

	Сигурен съм, че на повечето от вас това име е добре познато. Ние с Поулгара — тъй да се каже — подсигурихме неговото присъствие в историята.

	— Добре — кимнах аз. — Сега се овладей. Не искам да се разскачаш от радост. Хората ни гледат. Принц Геран е жив.
	— Хвала на Бога!
	— Хвала на дъщеря ми, всъщност, защото тя го спаси. Той е едно много храбро малко момче.
	— Къде е?
	— С Поулгара е. Тя го е скрила някъде. Двамата с Поул ще го отведем на някое потайно място, а ти няма да казваш за това на никого.
	— Белгарат! Риванският крал е Пазител на Сферата. Неговото място е тук!
	— В случая не си прав. Едва ли има човек на света, който да не знае, че Сферата е тук и докато риванският крал е на Острова, Бог знае кой още ще се опита да го убие. Затова ще трябва да разделим двете ни ценни завоевания, с които разполагаме.
	— Докато момчето порасне?
	— Може би дори и след това. Ще дойде обаче времето, когато риванският крал ще се завърне и тогава ще започне всичко. Следващият крал, който седне на трона на Рива, ще бъде самото Дете на Светлината, а той именно е човекът, за който се молим от толкова векове насам.
	— Богоубиецът?
	— Да се надяваме.
	— Къде ще заведете принц Геран?
	— Не ти е нужно да знаеш, Бранд. Той ще бъде в безопасност. — Хвърлих един поглед на мрачното небе. — Колко още остава до смрачаване?
	— Няколко часа.
	Аз пуснах в действие една от най-цветистите пиянски псувни, които бях научил в Камаар.
	— Какво има?
	— Моята дъщеря и твоят крал са все още във водата, а тя, както се сещаш, е доста студена. Извини ме за момент.
	Потърсих отново Поулгара.
	— _Поул, къде си?_
	— _В единия край на залива, татко. Безопасно ли е вече да излезем на брега?_
	— _Не, стойте там, където сте и гледайте някой да не ви види._
	— _На момчето започва да му става ужасно студено, татко._
	— _Затопли водата около себе си, Поул. Знаеш чудесно как се прави. Векове наред си топлиш така ваната._
	— _Какво си намислил, Стари Вълко?_
	— _Да скрия риванския крал. Свиквай от сега, Поул, защото това ще ни е работата занапред._
	После изтеглих мисълта си и се обърнах отново към Бранд.
	— А сега, Бранд — казах, — да вървим в двореца. Искам да си поприказвам на дълго и широко с тези нийсанци.
	— Кой ще охранява Сферата, докато кралят отсъства, Белгарат? — попита ме управителят, докато двамата изкачвахме стъпалата към кралския дворец.
	— Ти.
	— _Аз ли?_
	— Разбира се. И освен това ще изпълняваш функциите на краля, докато той отсъства. След това ще предадеш своите права и задължения на наследника си. Разчитаме на теб, Бранд. Не ни разочаровай.
	Той преглътна болезнено бучката, заседнала на гърлото му.
	— Имаш думата ми, Древни.
	— Ти си свестен човек — отвърнах му аз.
	Трябва да призная, че не съм толкова добър в разпитите, колкото е моята дъщеря. Ако наистина ви интересуват методите й, поговорете си с черекския крал Анхег. Той присъстваше на разпита на граф Джарвик, воден лично от Поулгара. На несвикналите с грозни картинки ще спестя детайлите. Ще уточня само, че графът се мислеше за доста корав мъж, но както чувам, се разприказвал доста бързо. Само не си мислете, че Поул го е изкормила или нещо подобно. Тя си има друг, още по-неотразим подход — бърка направо в съзнанието на хората.
	Аз лично съм далеч по-директен. Отдавна вече съм на възраст, на която би трябвало да си преодолял всички скрупули. За моите врагове, четящи това писание, ще уточня, че мога да поддържам нечия доста болезнена агония седмици наред.
	Но нека не се отплесваме излишно.
	Та двамата мними търговци от Нийсия усетиха доста бързо прилив на словоохотливост, след като се заех с тях.
	— Кралицата беше! — избълбука единият от тях. — Тя ни накара да го направим!
	— Но идеята не беше нейна! — надвика другият своя партньор. — В Стис Тор пристигна някакъв чужденец, който разговаря с Нетленната Селмисра. Едва след това тя ни извика в тронната зала.
	— А да имаш случайно някаква представа, кой би могъл да бъде този чужденец? — попитах го учтиво.
	— Н-не! — заекна той. — Само не ми причинявай повече болка!
	— Спокойно. Има ли още нещо, което би искал да споделиш с мен?
	— Един от младите принцове ни се изплъзна — изпръхтя първият. — Скочи във водата?
	— Удави ли се? — попита един от пазачите, преди да успея да задам същия въпрос.
	— Не, една птица го спаси.
	— Птица ли?
	Риванците го изгледаха подозрително.
	— Ти дрогирал ли си се някога? — попитах го аз с все същия благ глас.
	— Е, да, веднъж или два пъти.
	Погледнах многозначително риванците и те ми отвърнаха с разбиращи погледи. После се обърнах към Бранд.
	— Тия двамата ще ти трябват ли за още нещо?
	— На мен не. А на теб?
	— Не. Приключих с тях.
	С едно махване приспах отново двамата нийсанци. Не исках някой от тях да продължи да бръщолеви за разни птици.

	В някои редакции на Книгата на Алорните се споменава тази история с птиците. Сега вече знаете откъде се е взела там. Известно време аз открито се присмивах на всеки, който споменеше за нещо подобно, но риванците така и не се отказаха от тази история.

	— Какво да ги правим тия двамата? — попита ме един от пазачите.
	Свих рамене.
	— Вие си решавайте.
	Двамата с Бранд тръгнахме право към неговата канцелария.
	— Сещаш се какво означава това, нали, Белгарат? — попита ме той, още преди да стигнем дотам.
	— Май че да — отвърнах му аз. — Ще изглежда подозрително, ако не предприемем ответен удар срещу Нийсия. Нека само не се изсилваме излишно. Това би могло също да ни изиграе доста лоша шега.
	— Ще пратя вестители във Вал Алорн, Боктор и Алгария.
	— Не си прави труда. Аз ще се погрижа лично за това. А сега да вървим да уловим моята дъщеря и твоя крал в залива. Искам кораб на наше разположение. Предай на моряците да слязат от него. После двамата заедно ще се поразходим.
	— Белгарат! Не мога да напусна точно сега Острова!
	— Ще ти се наложи. Аз не знам как се управлява кораб. Трябва да заведем Поулгара и принц Геран до брега на Сендария, без никой да разбере за това.
	— Аз мога да управлявам кораб, Белгарат, но не без екипаж.
	— Вече си имаш такъв. Ние с Поул ще се грижим за платната. Ще хвърлим котва няколко мили северно от Камаар. Оттам Поул ще заведе принца на тайното място, аз ще отида до Вал Алорн, а ти ще се върнеш в Камаар, ще събереш екипаж от почиващите моряци и ще се върнеш веднага на Острова, за да започнеш мобилизация. А сега да тръгваме към пристанището.
	Когато достигнахме пристана, моряците вече бяха зарязали кораба си. Макар с известни мъки, изведохме нелекия съд от пристанището и се насочихме към мястото, където предполагах, че ще открием Поулгара.
	— _Поул, все още ли си там?_
	— _А къде другаде бих могла да бъда, стари глупако?_
	Пропуснах обръщението й покрай ушите си.
	— _Не мърдай оттам, Бранд ще дойде да ви прибере с по-малка лодка._
	— _Къде се забавихте толкова?_
	— _Трябваше да изчакаме да се стъмни. Не искахме някой да види какво правим._
	— _Какво имаше предвид като каза, че отсега нататък ще се занимаваме с укриването на риванския крал?_
	— _Нямаме избор, Поул. Островът на Бурите не е достатъчно безопасен за момчето. Трябва да го отведем по-далеч от Сферата. Торак знае точно къде се намира тя, и ако момчето е някъде наблизо, едва ли ще успеем да преброим неспирния поток от убийци, който ще потече към Острова._
	— _Мислех си, че Селмисра е изпратила убиеца._
	— _Тя го е изпратила, но някой друг й е размътил главата._
	— _Кой?_
	— _Не съм съвсем сигурен. Като я видя следващия път, ще я попитам._
	— _Предвид настоящите обстоятелства, май ще ти е малко трудно да се озовеш в Стис Тор._
	— _Не мисля, Поул_ — отвърнах й мрачно аз. — _Смятам да взема и няколко алорна със себе си._
	— _Няколко?_
	— _Череките, риванците, драснианците и алгарите. Ще поведа след себе си цяла Алория, Поул. Не мисля, че ще ни е особено трудно да влезем в Стис Тор._
	Хвърлих през рамо един поглед на чернеещото море.
	— _Бранд трябва да е съвсем близо. Огледайте се за него. Ще ви качим на борда и веднага ще отплаваме._
	— _Да отплаваме? Накъде?_
	— _Сендария, Поул. Ще решим какво ще правим по-нататък едва след като слезем на брега._




	КРАЙ
I>
	© 1995 Дейвид Едингс
	© 1995 Лий Едингс
	© 1998 Ивелин Иванов, превод от английски

	David Eddings, Leigh Eddings
	Belgarath the Sorcerer, 1995

	Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2010

	__Издание:__
	Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът
	Редактор: Валери Манолов
	ИК „Пан“, София, 1998
	ISBN: 954–657–180–6

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/15584]
	Последна редакция: 2010-03-06 19:00:00
I$