SPECIAL_IMAGE-0002.wmf-REPLACE_ME 

	 

	Авторско право върху преводи и преработки
	 
	Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.
	 
	Всички права върху този превод принадлежат на Zaharka
	 
	За още наши фен преводи посетете раздела ни
	 
	«Ние превеждаме - вие четете»
	 
	във форум «България Свят» — http://bgworld.forumotion.com/f224-forum

	Даринда Джоунс
	Блясък и Сияние

	 
	 
	Блясък

	 
	Коледен разказ от поредицата «Чарли Дейвидсън».
	 
	Рейес Фароу, калпазанинът от съседната врата, отмести поглед от пламъците, които се виеха около почернелите цепеници в камината, и спря могъщия си взор върху мен.
	— Репортерка? — попита той.
	Примигнах заради цинизма в гласа му. Заболя. Добре де, не наистина, но ме остави озадачена. А аз не се озадачавах лесно.
	Маловерци.
	— Не — казах аз, поклащайки глава. — Не искам да бъда просто репортерка. Искам да бъда разследваща репортерка.
	Той се пребори с една секси усмивка, от която в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.
	— Значи да си частен детектив, собственик на комплекс с апартаменти, съсобственик на бар и грил, консултант към полицейското управление на Албъкърки, барман на половин ден и единственият мрачен жътвар от тази страна на вселената не е достатъчно?
	А! Изведнъж разбрах съмненията му. Опасенията му. Оставих химикала и тетрадката си, поставяйки ги внимателно върху масичката му за кафе, и се обърнах отново към него. Това изискваше някои обяснения. Малко финес. И още кафе, защото чашата ми беше празна.
	— Онова е професионалният ми живот. Професионалният. Това е личният ми живот. Реших да стана репортерка повече като хоби. Защото, знаеш, колко трудно може да е?
	Той прочисти гърлото си.
	— Осъзнаваш ли, че току-що обиди всеки жив репортер? И вероятно много, които не са.
	Финес. Вярно. Забравих частта с финеса.
	— Имаш право, но сериозно, познавам хора. — Приведох се към него. — Помисли си. Мога да интервюирам известни личности, до които никой друг не може да се добере. Знаеш, умрелите. Представи си задачите, които мога да получа. Имам предвид дали Ейбрахам Линкълн е говорил грубости, докато е бил шампион по борба? Как се е чувствала Джейн Остин, когато е била младши офицер в женския отряд към Кралските хусари на краля*? Наистина ли Хитлер е бил бащата на метамфетамина и по този начин пряк отговорник за едно от любимите ми предавания на планетата: «В обувките на Сатаната»? Възможностите са безкрайни!
	[* Кралски хусари на краля — танковият батальон на 12-та бронирана пехотна бригада. Има и Кралски хусари на кралицата. — Б.пр.]
	Когато свърших с речта си, Рейес се облегна в ъгъла на големия си диван и изпъна крака. Държеше полупълна чаша с кехлибарена течност. Дълги пръсти балансираха чашата върху облечено в дънки бедро. Другият комплект дълги пръсти почиваха замислено на слепоочието му. С лакът, подпрян на подлакътника на дивана, ризата му се беше разтворила, опъвайки горното копче над широките му гърди, позволявайки да се хвърли поглед към разкрилата се отдолу кожа.
	Преборих се с импулса да се наместя отгоре му; да заровя пръсти в гъстата му тъмна коса и езика си в чувствената му уста. Но имах работа за вършене — не, чакайте, хоби — и никакво количество сексапил нямаше да ме отклони от мисията ми. Аз, в крайна сметка, се борех за интервюто на века. Онова, в което синът на Сатаната си казваше всичко, само и единствено за моя лична изгода.
	Исках да знам за него още толкова много за миналите му животи, онези и на Земята, и в Ада. Затова измислих абсолютно гениален, ако мога да го кажа сама, план, който включваше мен, пишейки статия за него за «Ню Йорк Таймс». И/или за «Нешънъл Инкуайърър». Можеше да тръгне и в двете посоки.
	Той ми отправи искрящ поглед изпод миглите си. Сложи показалец върху устните си. Забави сърцебиенето си и ме изучава както хищник изучава жертвата си.
	— Ако продължаваш да ме гледаш така, това ще бъде много кратко интервю.
	Намерението му, хипнотичната му привлекателност ме омаяха. Отне дълъг момент, преди да успея да откъсна очи от него.
	— Правилно — казах, прочиствайки гърло и посягайки отново към химикала и тетрадката си. — Правилно. Та, значи ли това, че мога да ти задам някои въпроси?
	— Може да ме питаш всичко.
	Разбира се, че можех. Не означаваше, че той щеше да отговори.
	— Нека перифразирам — казах, потупвайки с химикала по брадичката си. — Значи ли това, че ще отговориш на въпросите ми?
	След момент на размисъл той каза:
	— Ще отговоря на всичко, което ме попиташ.
	Няма начин. Шеметно, нереално щастие се понесе по гръбнака ми и по нервните ми окончания. Той също го усети и се усмихна иззад ръката си.
	— Стреляй — добави той.
	Сладко. Тази вечер бе много по-невероятна от снощната, в която бягах от размахваща нощ гола жена, крещяща «Смърт за всички бедняци!».
	Сериозно, колко лоши можеха да са бедняците?
	— Добре — казах аз, подпирайки лакти на коленете си, — какво беше да израснеш в Ада?
	— Да.
	Кимнах и записах отговора му, не желаейки да цитирам погрешно нито една дума, нито една буква. Репортерите можеха да си навлекат големи проблеми за такова нещо.
	— Страхотно. Добре, в този дух, какво беше да имаш за баща първия паднал ангел?
	— Понякога.
	Наведох глава да запиша отново.
	— Мхм, и каква е точно антипатията ти към Коледата?
	— Пълнозърнест.
	Продължих да пиша, а надеждите ми угасваха. Всъщност вината беше изцяло моя. Той каза, че ще отговори на всичко, което го попитам. Не каза, че ще отговори честно или искрено. Някой ден щях да се науча.
	Решавайки да продължа играта, вдигнах поглед към него, вгледах се в очите му и казах:
	— Това беше дълбоко. Докосна ме.
	Единият ъгъл на устата му се изви прелъстително.
	— Мога да те докосна много по-дълбоко, ако ми позволиш.
	Сърцето ми трепна в гърдите. За всеки случай огледах апартамента му за дефибрилатор.
	Клепачите му се присвиха.
	— Това няма нищо общо с една конкретна кутия, която открих пред вратата си тази сутрин.
	— Какво? — казах изумено. «Преструвай се, скъпа, преструвай се.» — Каква кутия? — Потресена, метнах химикала върху тетрадката си. — Никога не съм виждала кутия в живота си.
	Той ме покоси с великолепното си безизразно нещо. Не го очаквах.
	Поседях поразена за момент, преди да се осъзная.
	— Добре, хубаво, да кажем, в интерес на спора, че е имало кутия с неопределена големина и форма, която е била видяна в района на прага ти. Отвори ли я?
	— Мислех, че сме се разбрали.
	— Така е. Кълна се. — Направих знака на момчетата скаути, защото нищо друго не крещеше «честност» така, както този знак. — Но не е честно, че ти може да ми вземеш нещо за Коледа, а аз да не мога да ти взема.
	Той повдигна рамо незаинтересовано.
	— Но се разбрахме.
	Завъртях очи.
	— Съгласихме се само заради голата жена с нож, която ме взе за беднячка и ми трябваше подкрепление. Тази мадама беше като триатлонист.
	— Няма значение. Сделката си е сделка.
	— Ъгх. — Хвърлих се назад върху празното място на дивана му. — Рейес, защо? Истинската радост от Коледата е в това да даваш. Ако не ми позволиш да ти дам подарък, изсмукваш щастието от целия сезон като инжекционен, битурбо «Хувър».
	Той се засмя меко.
	— Не е мой проблем.
	Имаше право. И разбирах защо не празнуваше Коледа. Наистина разбирах. Детството му беше като от кошмарите. Беше отгледан от чудовище и бях сигурна, че Коледите му са били като всеки друг ден от годината: ужасни. Но исках да изпита радостта от Коледата. Удоволствието от това да отвори подарък от някого, който го обича повече от живота. Не че моят подарък го показваше, но все пак. Намерението беше важно.
	— Хубаво — каза той с примирение в гласа и аз подскочих на дивана, изпълнена с надежда. — Може и да съм отворил кутията.
	Плеснах с ръце.
	— И?
	— И… — Той изчака момент, за да подбере правилните думи. — И ще трябва сама да видиш.
	Погледът ми се стрелна към чатала му толкова бързо, че едва не получих камшичен удар.
	— Наистина? Като сега ли?
	Устните му се отвориха леко в очакване.
	— Няма по-добър момент от настоящия.
	Единият му лакът все още бе подпрян на подлакътника на дивана. Той отпусна другата си ръка на облегалката, напитката му се поклащаше. И си седеше като супермодел по време на снимки. Образът бе толкова силно мъжествен, толкова суров и наелектризиращ, че цял казан топлина се изсипа в корема ми.
	Поемайки си дълбок, успокояващ дъх, аз се заборих с порива да му се нахвърля. Да разкъсам дрехите му и да ги накъсам на парченца. Стегнах се. Фокусирана. И с грацията и достойнството на дипломат се протегнах напред, за да разкопчая дънките му. Само дето дипломат вероятно не би го направил.
	Неспособна да възпра треперенето, което започна от коленете ми и достигна до ръцете, аз разкопчах копчето. Той задържа погледа си върху мен, давайки ми време, докато бавно свалях ципа. Нямаше значение колко пъти го бях докосвала, дълбоката тръпка в сърцевината ми се събуждаше в мен всеки път, когато кожата ми докоснеше неговата. Особено когато кожата беше на такова интимно място.
	Очертанията на ерекцията му под боксерките не можеше да се сбърка. Подаръкът, който му бях купила, бе отдавна забравен, а аз пропълзях в скута му, приведох се напред, докато устите ни едва не се докоснаха, докато ароматът на алкохола не се сля с дъха ми, после се протегнах под ластика и обвих пръсти около твърдата му като мрамор ерекция, а върховете им не успяваха да се докоснат.
	Чух чашата да се изплъзва от хватката му. Тя падна върху дебелия килим с тупване, когато го освободих от ограниченията на дънките му, сниших се на пода и го поех в уста. Той си пое въздух, мускулите му трепнаха, когато сви юмрук в косата ми, за да забави атаката ми, да контролира ритъма ми. Усетих прилива му на кръв срещу езика си, когато се втвърди дори още повече. Игнорирайки желязната му хватка, аз поех всеки сантиметър от него, дръпнах се назад, изчаках за един агонизиращ удар на сърцето, след това го поех отново.
	Той отметна глава назад, ханшът му се повдигаше от дивана, докато работех.
	— Дъч — каза той през стиснати зъби, сякаш като предупреждение. Сякаш се измъчва.
	Но топлината в корема ми бе избухнала в пламъци. Само ако ме докоснеше, можеше да ме отведе до ръба на оргазма. Усетих същия прилив на удоволствие, както и той. Същата ядрена топлинна вълна. Той вплете и другата си ръка в косата ми, избутвайки ме от ерекцията си, после грубо издърпвайки ме нагоре, докато не се озовах легнала върху гърдите му. Мислех, че ще изчака за момент, докато се възстанови, но той дръпна копчетата на дънките ми и ги избута надолу от задника ми. Усетих как настръхнах, когато студеният въздух докосна оголената ми кожа.
	С едно гладко като стъкло движение той свали напълно дънките и бикините ми, сложи ръце от двете страни на ханша ми и ме повдигна, за да го възседна, осигурявайки на устата си достъп до по-чувствителна част от тялото ми.
	В момента, в който езикът му докосна клитора ми, си поех рязко дъх. Опустошителен огън пламна между краката ми, карайки течна топлина да се разпростре из всяка молекула в тялото ми. Опрях ръце в дивана за баланс, макар че нямах нужда. Той ме държеше над себе си, задържайки тежестта ми, сякаш не беше нищо, придърпвайки ме по-близо, когато искаше да засмуче по-силно, отдръпвайки ме, когато искаше да погали леко като перце подутата ми плът. Всяко докосване на езика му разбъркваше течната лава в мен, разпенвайки я, докато не достигнеше предела.
	Щях да свърша. Усетих как се задава устремно, но исках той да бъде в мен, когато го направех. Исках собственият му оргазъм да се слее с моя. Но той нямаше намерение да ме пусне. Трябваше да се преборя, забивайки нокти в китките му, дърпайки пръстите му. Още щом се оказах възседнала гърдите му, аз се наведох и сграбчих косата му. С уста, долепена до ухото му, прошепнах:
	— Искам да заровиш пениса си в мен. Искам да усетя земята да се тресе, когато свършиш.
	Той простена и се подчини без колебание. Придърпа ме в обятията си и ни завъртя, докато не се озова отгоре. С едно бързо движение потъна в мен. Бях повече от достатъчно влажна, за да улесня влизането му, а моменталното удоволствие от натиска на ерекцията му ме накара да ахна.
	Той задържа позицията си, заровен до основата, но само за момент, само за да ми даде възможност да привикна с размера му, преди да се изтегли и да се потопи отново. Извиках, но той не ме удостои и с частица от секундата. Тласъците му станаха по-бързи, по-силни, докато ме отвеждаше все по-близо до ръба. Забих нокти в гърба му, острата захапка на възбудата се заизвива и разду в мен като приливна вълна от блестяща светлина, докато не експлодира в един финален изблик на гореща енергия.
	Избухна в мен като милион звезди, разбиващи се в костите ми. Зъбите ми се сключиха, дробовете ми се свиха, а аз се понесох по вълната на екстаза до самия ръб на вселената, докато тласъците на Рейес се ускориха, станаха по-отчаяни, повтарящи се спазми на удоволствие. После ме притисна към себе си толкова плътно, че едва дишах. Ниско ръмжене се откъсна от него, докато се извиваше в хватката на собствения си оргазъм, докато потръпваше от удоволствието, разливащо се през него. И земята се размърда под нас. Нашите енергии, сливащи се и смесващи се, създаваха мощна пукнатина във времепространствения континуум, а земята тътнеше в протест, докато атомите в нас не се успокояха, докато вълнението не отшумеше.
	Лежахме бездиханни, все още полуоблечени, с преплетени крайници. Оголената плът блестеше на светлината от огъня. Някак се бяхме озовали на килима. Масичката за кафе беше избутана настрани — много настрани — а малката масичка встрани беше преобърната. Нямам идея.
	Нямах избор, освен да докосна Рейес, докато лежеше отгоре ми. Прокарах върховете на пръстите си под ризата му, надолу по гръбнака му и по стоманения му задник. В отговор, той намести лицето си по-близо в извивката на врата ми.
	— Какво ще кажеш за подаръка, който ми даде? — попита той.
	Едва тогава си спомних коледния подарък, който му бях купила. Огледах дрехите, които бяха безразборно разхвърляни по пода на хола му и се ухилих.
	— Мисля, че тези боксерки изглеждат по-добре на пода, отколкото на теб.
	Той се отдръпна назад, за да може да ме погледне.
	— Да не би да обиждаш боксерките ми с «Джингъл Белс»?
	— Никак — казах аз, бързайки да го уверя. — Просто изглеждаш по-добре на голо.
	Той отново се отпусна до мен.
	— Ще ги нося всеки ден до края на живота си.
	Изсмях се гръмко.
	— Няма да посмееш.
	— Само гледай.
	— Ще ги изгоря.
	— Тогава ще трябва да изгориш и мен. Повече никога няма да ги събувам.
	Впих зъби в рамото му, тънката му риза осигуряваше малко защита. Той сграбчи главата ми, задържа я до себе си за един дълъг момент. След това се надигна отново и се вгледа в мен, карайки пеперуди да се появят в стомаха ми. Пеперуди камикадзе, които бомбардираха вътрешните ми органи, без да се интересуват от собственото си добруване. След минута казах:
	— Като стана дума за подаръци, какво си ми взел?
	Веждите му се стрелнаха нагоре.
	— Това не ти ли беше достатъчно?
	Не можах да се въздържа и се изхилих непристойно.
	— Тази малка среща, която имахме току-що? Няма начин да се отървеш толкова лесно.
	Погледът му се пренесе към чекмеджето в масичката за кафе. Онази, която бе избутана много надалеч. Метнах се напред и се опитах да я достигна, докато той наблюдаваше, напълно не желаейки да помогне. Не желаейки да ме освободи от тежестта си. След цяла вечност на мятане, най-накрая отворих чекмеджето и слепешката заопипвах вътрешността му, докато не докопах нещо. Извадих подарък. Беше увит в златиста опаковка с червена панделка.
	— Това мое ли е? — попитах развълнувано.
	Веждите му се извиха.
	— Никога в живота си не съм виждал тази кутия.
	Легнах обратно на килима и се изкикотих.
	— Това е прост въпрос, на който да се отговори с «да» или «не».
	— Точно така си мислех.
	— Ах! — казах разбиращо. Имаше предвид въпросът, който той зададе, или по-скоро изстреля, наскоро. Все още не му бях отговорила. — Мога ли да го отворя?
	— Целият е твой. — Очите му буквално танцуваха пакостливо, когато се отпусна от едната ми страна и подпря глава, за да гледа.
	Разкъсах опаковката и усетих как очите ми се разширяват, когато извадих синя кадифена кутийка. Хвърлих му поглед, не можейки да повярвам как привличането към диамант, или поне очакването за такъв, ме превърна в замаяно, треперещо момиче-медуза. След като придърпах долната си устна между зъбите си, повдигнах капака. Две възглавнички от кадифе стояха вътре. Пролуката, която тези възглавнички образуваха, трябваше да съдържа пръстен, но такъв нямаше.
	Зяпнах насреща му, напълно измамена.
	— Какво е това? — попитах потресено.
	— Това е прост въпрос, на който да се отговори с «да» или «не» — каза той, гласът му бе богат и гладък като карамел. Той се излегна назад, кръстосвайки ръце под главата си. — Когато получа отговора, ти ще получиш останалата част от подаръка си.
	— Това е изнудване.
	— Това е добър бизнес. За мен няма смисъл да ти давам пръстен, ако кажеш «не». Бих загубил много време и пари. Всичко това зависи от една мъничка дума на английски.
	Сгуших се до него, взирайки се в кутийката така, сякаш съдържаше лъскав диамант с размерите на Китай.
	— Ами, ако вместо това ти отговоря на прасешки латински*? Тогава ще получа ли пръстена?
	[* Прасешки латински — шифрован английски език, преводът на който се осъществява по прости правила. Първите съгласни от думата се преместват в края и се добавя окончанието «ay». Например «car» се превръща в «ar-cay», а «star» — в «ar-stay». — Б.пр.]
	— Нем.
	— Но ти знаеш прасешки латински толкова добре, колкото и аз.
	— Ако не можеш да кажеш «да» или «не» на прост английски, сделката отпада.
	Надигнах се на лакът.
	— «Да» или «не» на прост английски! — Боже, бях умна.
	— Много лошо, наистина — каза той, отказвайки да падне жертва в капана ми. — Пръстенът е прелестен.
	Въздъхнах и отпуснах глава на рамото му, уверявайки се, че част от оплетената бъркотия на главата ми ще падне върху лицето му. Той издуха кичур от устата си. С изключение на това, изглежда нямаше против. Да му се не види.
	— Няма да се получи — казах, все още взирайки се в кутийката. — Не можеш да ме изнудиш да се омъжа за теб.
	Той улови брадичката ми и повдигна лицето ми към своето.
	— Скъпа, аз съм синът на Сатаната. Ако поискам, мога да те изнудя да дадеш първородното си дете на пътуващ цирк.
	Имаше право. Право, което бе бързо забравено под натиска на устата му върху моята, но въпреки това беше прав. И все пак агонията, която му причинявах в момента, като задържах отговора си, беше далеч по-забавна от всеки пръстен, диамантен или друг, който бих могла да получа. Трябваше да удържа още малко. Да го накарам да се гърчи. Както аз, когато той разтвори краката ми с бедрото си и пръстите му разтвориха плътта между тях. Такова гърчене.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Darinda Jones / Shimmer
	Charley Davidson / Чарли Дейвидсън 5,5
	 
	Преводач: Zaharka
	Форматиране: ganinka, 2016
	Редактор: ganinka, 2016

	 
	 
	 

	 
	 

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Сияние

	 
	«Блясък», разказан през погледа на Рейес Фароу
	 
	Чарли Дейвидсън седеше изпъната на ръба на дивана ми и примигваше към мен. Големите й златисти очи проблясваха изпод тъмните мигли. Беше облечена с мек пуловер, който изглеждаше като гъста сметана по кожата й, и тъмни дънки, които прилепваха по всяка чувствена извивка, която притежаваше. Тя изрита ботушите си и седна с един крак, свит под нея. Да кажа, че изглеждаше чаровна, би било като да отрека останалите й качества, които я правеха толкова невероятно уникална. Чувствеността. Привлекателността. Фактът, че бе най-смъртоносното създание от тази страна на вечността. За щастие на мнозина, този факт досега й бе убягнал.
	Тя блестеше на слабата светлина от огъня. Същността й изглежда се сгряваше от топлината му. Ослепителната светлина, от която вечно бе обгърната, абсорбираше мекото жълто и оранжево от пламъците, които ближеха пукащите цепеници. Даваше й блестяща жар. Обгръщаше я в златисто сияние. Ефектът бе сюрреалистичен и омайващ. Трябваше да запомня да паля огън по-често.
	Когато отначало ремонтирах този апартамент, който бе в съседство с това прелестно създание, седящо до мен, инсталирах електрическа камина. По него време изглеждаше като добра идея. Изглеждаше истинска. Звучеше истинска. Дори излъчваше топлина. Но не бе по-истинска от света около мен. Затова я махнах и я замених с истинска камина с горящи дърва, нелесна задача за сграда без комини. Парите може и да не можеха да купят щастие, но вършеха добра работа за купуване на димоотвод.
	Но този урок показа факта, че нещата в тази реалност рядко бяха каквито изглеждат. Вземете хората за пример. Човеци. Тези, които симулират интерес към моето добруване, никога не са заинтересувани просто от добро сърце. Искат възвръщаемост на инвестицията си. Много често тази възвръщаемост включва мен. Гладът им, когато погледнат към мен, е осезаем. Желанието им е грубо. Нежелано. Усмивките им са изкуствени и пълни с нужда.
	Но Чарли Дейвидсън, още известна като Дъч, беше нещо друго. Там е истината. С нея никога не съм се съмнявал къде се намирам. Ако ми бе бясна по някаква причина, със сигурност ми казваше. И не оставяше да ми се размине. Честността беше освежаваща и пристрастяваща, също като самата Дъч.
	Но нейната светлина, сиянието й, което беше основният елемент на всеки мрачен жътвар, бе онова, което ме привлече към нея на първо място. Преди си спомнях какво беше жътварят. Преди си спомнях какъв бях аз. Да бъда близо до нея, дори нетленен като дете, беше като да стоя в епицентъра на рая. Сиянието от същността й бе топло. Грижовно. Успокоително. И все пак изпепеляващо горещо.
	Докато я изучавах, не можех да не се зачудя какво биха направили с аурата й коледните светлини, блещукайки в палитра от цветове. Щяха ли да танцуват през мъглата от топлина, която се излъчваше от нея? Щеше ли да отразява многоцветните светлини като призма и да разпраща частици цветна светлина по стените? Светлини, които само свръхестествените същества биха могли да видят?
	Потиснах усмивка, докато подлагах на въпрос това и последния й избор на професия. Винаги излизаше с една или друга идея, но тази последната ме смая.
	— Репортерка? — попитах, опитвайки се да не го накарам да звучи толкова странно, колкото беше. Не свърши работа.
	Устните й изтъняха, изражението й изразяваше укор, а в единия край на плътните й устни се появи трапчинка.
	— Не — каза тя, клатейки глава. — Не искам да бъда просто репортерка. Искам да бъда разследваща репортерка.
	Усмивката, с която се борех, победи безпрекословно, разкривайки истинските ми мисли по темата.
	— Значи да си частен детектив, собственик на комплекс с апартаменти, съсобственик на бар и грил, консултант към полицейското управление на Албъкърки, барман на половин ден и единственият мрачен жътвар от тази страна на вселената не е достатъчно?
	Трапчинката се задълбочи, когато си пое дълбоко въздух. Остави химикала и тетрадката, които беше донесла със себе си — вероятно за да си води записки по време на първото си интервю като добросъвестен шпионин — на масичката ми за кафе, след това се обърна и ме измери с най-добрия си заплашителен поглед.
	— Онова е професионалният ми живот. Професионалният. — Тя направи пауза, извивайки вежди и давайки ми време да попия смисъла на казаното. За съжаление бях по-заинтересован от трапчинката, която се появяваше в ъгълчето на устата й всеки път, когато изкараше това укорително изражение. — Това е личният ми живот. Реших да стана репортерка повече като хоби. Защото, знаеш, колко трудно може да е?
	Прочистих гърло и се наместих на мястото си.
	— Осъзнаваш ли, че току-що обиди всеки жив репортер? И вероятно много, които не са.
	Тя не оспори.
	— Имаш право, но, сериозно, познавам хора.
	Тя се приведе към мен. Движението размести въздуха помежду ни и ароматът й се понесе наблизо. Вдишах мириса на ябълкови цветчета и ванилия. Не можех да кажа дали идваше от шампоана й или от лекия парфюм. Което и да беше, щях да й купя цял кашон от него. Подхождаше й. Беше свежо, остро и дълбоко привлекателно.
	— Помисли си — продължи тя и трябваше да се откъсна от разсъжденията си. — Мога да интервюирам известни личности, до които никой друг не може да се добере. Знаеш, умрелите. Представи си задачите, които мога да получа. 
	Тя продължи да говори, докато изучавах трапчинката на брадичката й. Опитах се да се концентрирам, но тази трапчинка беше дяволски секси. Едва хващах късове информация, докато тя говореше. Нещо за Ейбрахам Линкълн, който се бори с Джейн Остин и Хитлер, който се занимава с метамфетамини. И колкото и интригуваща да беше зависимостта на Хитлер към наркотици, изглежда не можех да откъсна вниманието си от сянката, която тази трапчинка образуваше. Или от начина, по който разперваше тънките си пръсти, когато искаше да ме убеди в нещо.
	— Възможностите са безкрайни!
	Вълнението й ме върна обратно. Ентусиазмът й беше достоен за уважение, макар и погрешен.
	Отпуснах се в ъгъла на дивана и балансирах ниска чаша с чист бърбън върху бедрото си, отбелязвайки факта, че кехлибарената течност, която се завърташе в кристала, беше същия цвят като очите на Дъч. Първият път, когато видях тези очи, първият път, когато напуснах физическото си тяло и поех към зовящата ме светлина, бях на три години, а тя за пръв път се появяваше в тази реалност.
	Съвсем наскоро се бях запознал с мъжа, който щеше да ме отгледа, и научих причината за способностите си. Вероятно беше заради свръхестествения ми статус, но дори на три години не исках нищо друго, освен да умра. Да се отърва от земното си тяло. Да спра атаките на нападащи ръце и жестоки зъби.
	Тогава я видях. Усетих топлината на сиянието й. Тя беше като безопасен пристан насред буря и аз се наслаждавах на всяко пътуване до нея. Отначало и много години след това, си помислих, че бе сън. Плод на въображението ми. Ангел, когото бях призовал да ме успокои в моментите ми на нужда. Чак когато станах на деветнадесет и се озовах зад решетките за престъпление, което не бях извършил, си спомних кой бях. Бавно и упорито си спомних защо бях пратен на Земята. Защо бях избрал да се родя в човешка форма. Защо Чарли Дейвидсън бе като магнит, привличаща ме към себе си, несъзнателно изискваща вниманието ми само с мисълта си.
	Мрачните жътвари бяха по-силни от което и да е друго свръхестествено същество в тази реалност. Един ден Дъч щеше да го научи. Дотогава щях да я оставя да вярва, че съм по-силен от нея. Вършеше ми работа. Когато се превърнеше във всичко, което е, щеше да научи, че съм просто прашинка, която може да изтрие от лицето на Земята.
	Внезапната тишина ме порази и осъзнах, че се взирах. На свой ред тя се взираше обратно. Можех да усетя желанието да искри в нея и да се разраства. Причиняваше физическа реакция от моя страна. Желание вътре в мен, което само Дъч можеше да пробуди.
	Поставих показалец върху устните си и забавих ударите на сърцето си, за да мога да я огледам, без да й се нахвърля като ученик. Но гладът в очите й едва не ме провали. Тя нямаше идея колко лесно се предавах, когато беше наблизо. Реших да я отклоня от настоящия й път.
	— Ако продължаваш да ме гледаш така, това ще бъде много кратко интервю.
	Тя откъсна погледа си.
	— Правилно — каза тя, прочиствайки гърлото си и посягайки отново към химикала и тетрадката. — Правилно. Та, значи ли това, че мога да ти задам някои въпроси?
	— Може да ме питаш всичко — казах. Оставих неизречена частта, в която отговарянето на въпросите й беше избирателно, но тя бързо схвана.
	— Нека перифразирам — каза тя, потупвайки с химикала по тази великолепна трапчинка. — Значи ли това, че ще отговориш на въпросите ми?
	След момент на размисъл, казах:
	— Ще отговоря на всичко, което ме попиташ.
	Вълнение премина през нея, карайки ме да се усмихна иззад ръката си.
	— Стреляй — казах.
	Тя се намести удобно, подпря лакти на коленете си и, с химикал в ръка, каза:
	— Добре, какво беше да израснеш в ада?
	Директно на въпроса, както винаги. Щеше да бъде много разочарована. Почти се чувствах зле. Почти.
	— Да — казах просто.
	Без да чака и миг, тя кимна и записа отговора ми, преди да продължи.
	— Страхотно. Добре, в този дух, какво беше да имаш за баща първия паднал ангел?
	Тя продължаваше играта. Боже, обичах, когато продължаваше да играе. Това правеше играта толкова по-забавна.
	— Понякога.
	Тя наведе глава, за да запише отново. Дълги кичури от кестенявата й коса се разпиляха по раменете.
	— Мхм, и каква е точно антипатията ти към Коледата?
	А, внезапно разбрах.
	— Пълнозърнест — казах.
	Тя продължи да пише, но можех да усетя разочарованието й. То помрачаваше вълнението, което я изпълваше. Източваше адреналина, който препускаше във вените й.
	Никога обвинявана в липса на спортсменство, тя повдигна мигли и каза:
	— Това беше дълбоко. Докосна ме.
	Макар и неумишлено, двусмислеността ме преряза.
	— Мога да те докосна много по-дълбоко, ако ми позволиш — казах аз, неспособен да се спра.
	Тя си пое глътка въздух.
	Предположих, че моментът бе не по-лош от всеки друг, за да я зачекна за злодеянията й.
	— Това няма нищо общо с конкретна кутия, която открих пред вратата си тази сутрин.
	— Какво? — каза, правейки обратен завой. — Каква кутия? — Потресена, метна химикала върху тетрадката си. — Никога не съм виждала кутия в живота си.
	Трябваше да овладея чертите си, за да остана безизразен.
	Беше готова да изкара още доводи, преди да се огъне напълно.
	— Добре, хубаво, да кажем, в интерес на спора, че е имало кутия с неопределена големина и форма, която е била видяна в района на прага ти. Отвори ли я?
	Оставих едната си вежда да се повдигне укорително. Мой ред беше да я смъмря.
	— Мислех, че сме се разбрали.
	— Така е. Кълна се. — Тя направи знака на момчетата скаути. Не съм сигурен защо. Нямаше нищо момчешко в пищните й извивки. — Но не е честно, че ти може да ми вземеш нещо за Коледа, а аз да не мога да ти взема.
	Свих рамене незаинтересовано.
	— Но се разбрахме.
	Тя завъртя очи.
	— Съгласихме се само заради голата жена с нож, която ме взе за беднячка, и ми трябваше подкрепление. Тази мадама беше като триатлонист.
	Беше ме призовала предишната нощ, когато гола жена с нож я преследваше, крещейки «Смърт за всички бедняци!». Наркотиците може и да бяха изиграли голяма роля в убийствената ярост на жената. Но преди да я измъкна от тази каша, я бях накарал да ми обещае, че няма да ми взима нищо. Имах чувството, че се бе отметнала от споразумението ни.
	— Няма значение — казах аз. — Сделката си е сделка.
	— Ъгх. — Хвърли се назад върху празното място на дивана ми и метна ръка на челото си. Беше доста драматично. — Рейес, защо? Истинската радост от Коледата е в това да даваш. Ако не ми позволиш да ти дам подарък, изсмукваш щастието от целия сезон като инжекционен, битурбо «Хувър».
	Засмях се.
	— Не е мой проблем. — Докато лежеше там, стенейки от раздразнение, реших да се предам. — Хубаво — казах с примирение в гласа и тя подскочи на дивана с изпълнени с надежда очи. — Може и да съм отворил кутията.
	Тя плеснах с ръце, гледката беше трогателна.
	— И? — попита тя.
	— И… — Направих пауза, докато надежда се излъчваше от нея и галеше кожата ми. — И ще трябва сама да видиш.
	Погледът й се стрелна към чатала ми толкова бързо, че трябваше да се въздържа да не се изсмея.
	— Наистина? — попита тя. — Като сега ли?
	Мисълта за проверката й ме изпълни с очакване.
	— Няма по-добър момент от настоящия.
	Подпрях ръка на дивана. Другата си ръка преметнах през облегалката, чашата с питието се поклащаше от пръстите ми. Но исках да знае, че поканата е истинска. Погледът й ме обходи от главата до петите, интересът беше неоспорим. Наелектризирана топлина се изля ниско в корема ми, карайки ме да се втвърдя под погледа й.
	Поемайки си дълбок дъх, за да се успокои, тя се пресегна напред да разкопчае дънките ми. Пръстите й трепереха и осъзнаването, че бе едновременно нервна и развълнувана, бе като да ме удари светкавица. Не можех да помръдна. Не можех да откъсна поглед от нея, докато бавно сваляше ципа. Нямаше значение колко пъти ме бе докосвала, дълбоката тръпка, която прорязваше сърцевината ми всеки път, когато кожата й докоснеше моята, се събуди в мен.
	Доказателството за интереса ми бе безпогрешно под боксерките ми. Очаквах да изкоментира подаръка, който ми беше купила. Вместо това тя пропълзя в скута ми, а движенията й бяха грациозни като на антилопа. Приведе се към мен, докато устите ни едва не се докоснаха и ароматът от черешовия й гланц за устни не се сля с алкохола в дъха ми. Тогава се протегна под ластика на боксерките ми, деликатните й пръсти се обвиха около твърдата ми като камък ерекция и заряд от удоволствие се стрелна към сърцевината ми.
	Чух, че чашата се изплъзна от пръстите ми. Падна на дебелия килим с тупване, когато ме освободи от ограниченията на дънките ми, снижи се на пода и пое пениса ми в устата си. Поех си рязко въздух, стягайки се, докато улавях косата й, за да забавя атаката й, да контролирам ритъма й. Вече можех да усетя набъбването от възбудата, прилива на кръв през ерекцията ми, докато устата й се спускаше по чувствителния ствол, а зъбите й галеха кожата. Втвърдих се дори още повече. Игнорирайки желязната ми хватка, тя пое всеки сантиметър от мен. Вълнението бе агонизиращо и сурово, когато се отдръпна, изчака за един напрегнат момент, а после ме пое отново.
	Преглътнах ругатня, когато ханшът ми се отдели от дивана.
	— Дъч — казах през стиснати зъби, предупреждавайки я да забави атаката. Не бях ученик, но, мамка му, тя знаеше как да духа. Човек не можеше да понесе повече, преди да изгуби контрол.
	Дъч почувства същия прилив на удоволствие, който и аз. Можех да усетя ядрената топлина, която я разтапяше отвътре навън, а тя нямаше намерение да забави темпото. Вплетох и другата си ръка в косата й и я издърпах нагоре, докато се не озова легнала върху гърдите ми. Държейки я като затворник там, изтръгнах копчето на дънките й и ги смъкнах надолу от прекрасния й задник. Копринената й кожа настръхна от допира на студения въздух. Прокарах пръсти по пищната заобленост, преди да я отърва напълно от дънките и бикините й и да я вдигна над себе си, за да ме възседне. Това даде на устата ми пълен достъп до прелестното местенце между краката й.
	Обхванах с ръце ханша й и я задържах във въздуха, докато я вкусвах. Докато я измъчвах. Щом езикът ми докосна клитора й, тя си пое рязко въздух. Реакцията й накара течна топлина да проникне във всяка молекула на тялото ми. Тя опря ръце в дивана за баланс, треперейки, докато я придърпвах по-близо и засмуквах, преди да я отдръпна, за да погаля леко като перце подутата й плът. Всяко докосване на езика ми разбъркваше течната лава в нея, разпенвайки я, докато не достигне предела. Екстазът се излъчваше от нея и ме заливаше като електрически вятър, просмуквайки се през порите ми и насищайки всеки сантиметър със сочен аромат.
	Щеше да свърши. Усетих как се задава, но преди оргазмът да успее да се появи, тя се пребори да я пусна, забивайки нокти в китките ми, дърпайки пръстите, които я бяха хванали като в менгеме. Исках този оргазъм толкова, колкото и тя, но отпуснах хватката си и я оставих да възседне гърдите ми. Щом се озова там, тя се приведе и сграбчи косата ми.
	С уста, долепена до ухото ми, тя прошепна:
	— Искам да заровиш пениса си в мен. Искам да усетя земята да се тресе, когато свършиш.
	Простенах и се подчиних без колебание. Придърпвайки я в обятията си, ни завъртях така, че да съм отгоре. С едно бързо движение потънах в нея. Тя беше гладка, топла и влажна. Проникването ми изстреля удоволствие в нея, натискът от ерекцията ми я накара да ахне.
	Не беше сама. Трябваше да спра, да се стегна. Задържах позицията си в нея, заровен до основата, но само за момент, само колкото да си възстановя контрола и да й дам време да се приспособи към размера ми, преди да се отдръпна и да проникна отново. Тя извика, но този път не й дадох и частица от секундата. Тласъците ми станаха по-бързи, по-силни, когато промуших ръка под коляното й, разтваряйки я още повече и отвеждайки я все по-близо до ръба. Тя впи нокти в гърба ми. Острото ужилване само засили възбудата ми. Нейната собствена възбуда се носеше като приливна вълна и тласнах по-бързо, по-силно, забивайки се в нея, докато не почувствах експлозията, идваща от нея, един последен прилив на гореща енергия. Изригна и се разби отгоре ми, стискайки зъби, докато оргазмът й бе в съзвучие с пулсиращото в мен удоволствие, насочвайки го, докато не достигна ядрени нива. Свърших с изпепеляваща сила, поривът тътнеше в мен като остри, изумителни вълни.
	Притиснах я до себе си, чу се ниско ръмжене, когато спазмите на удоволствието се разляха през мен. И Земята се размърда под нас. Енергиите ни се сляха, преплетоха се и създадоха мощна пукнатина във времепространствения континуум. Земята тътнеше под нас, докато атомите в телата ни не се успокоиха и вълнението не стихна.
	Лежахме бездиханни, докато земята утихваше около нас, все още полуоблечени, с преплетени крайници. Пуловерът на Дъч беше запретнат и оплетен така, че коремът й се показваше отдолу. Прокарах ръка по извивката на кръста и ханша й, любувайки се на мекото сияние, което любенето ни бе предизвикало у нея. Бяхме на килима, докато мебелите, които обикновено бяха отгоре му, бяха или преобърнати, или изтикани встрани от него.
	Дъч се протегна и прокара върховете на пръстите ми под полузакопчаната ми риза. Плъзна ги надолу по гръбнака ми и по задника, причинявайки моментална реакция по кожата ми. Наместих лице в извивката на врата й, вдишвайки свежия аромат от косата и кожата й.
	Тогава си спомних какво предизвика цялото това нещо. А именно настояването на Дъч да ми купи подарък против волята ми. Моята много ясно заявена воля.
	— Какво ще кажеш за подаръка, който ми даде? — попитах я, опитвайки се да звуча раздразнено. Не свърши работа.
	Тя повдигна глава и се ухили, оглеждайки безразборно разхвърляните дрехи по пода на хола му.
	— Мисля, че тези боксерки изглеждат по-добре на пода, отколкото на теб.
	Отдръпнах се назад, за да може да види удивлението по лицето ми.
	— Да не би да обиждаш боксерките ми с «Джингъл Белс»?
	— Никак — каза тя, симулирайки загриженост. — Просто изглеждаш по-добре на голо.
	Можех да живея с това. Отпуснах се отново до нея, но не можах да се въздържа да не я подразня още малко.
	— Ще ги нося всеки ден до края на живота си.
	Тя се изсмя гръмко, звукът приличаше на балончета от шампанско във въздуха, златото в очите й искреше на слабата светлина от огъня.
	— Няма да посмееш.
	Предизвикателството накара клепачите ми да се присвият.
	— Само гледай.
	— Ще ги изгоря.
	Свих рамене.
	— Тогава ще трябва да изгориш и мен. Повече никога няма да ги събувам.
	Тя впи зъби в рамото ми, тънката ми риза не осигуряваше защита от острата й захапка. Само ме възбуждаше. Сграбчих главата й и я задържах до себе си за един дълъг момент. После се повдигнах отново и я погледнах, наблюдавайки как слаба руменина разцъфна върху бузите й. Прокарах палеца си по долната й устна и надолу по трапчинката в брадичката й.
	След минута тя се откъсна от погледа ми и каза:
	— Като стана дума за подаръци, какво си ми взел?
	Веждите ми се стрелнаха нагоре.
	— Това не ти ли беше достатъчно?
	Един по-скоро обиден смях изпълни въздуха. Очевидно не е било. Другият път трябваше да се постарая повече.
	— Тази малка среща, която имахме току-що? — попита тя. — Няма начин да се отървеш толкова лесно.
	Досетих се. Хвърлих поглед към чекмеджето на масичката за кафе. Онази, която не беше дори близо до мястото, на което беше в началото на вечерта. Без колебание тя се метна напред. За нещастие все още бях отгоре й, така че трябваше да наблюдавам как се бори да се добере до чекмеджето. Опитах се да не се изсмея на глас. Вътрешно, обаче, се забавлявах едновременно с комичните й опити, докато се мяташе, и хедонистичното удоволствие, което въртенето й предизвикваше.
	След борба, равна на тази при размножаването на сьомгата по време на ежегодното й пътуване нагоре по течението на реката, тя най-накрая отвори чекмеджето и заопипва слепешката вътре. Изчаках, запленен от езика й, който бе показала от едната страна на устата си, потънала в концентрация. Най-накрая, сграбчвайки нещо, тя извади опакованата в златисто кутийка, която бях оставил вътре.
	— Това мое ли е? — попита развълнувано.
	Опитах се да докарам объркания поглед, който ми бе отправила по-рано, когато попитах за кутията пред вратата си.
	— Никога в живота си не съм виждал тази кутия.
	Тя легна обратно на килима и се изкикоти.
	— Това е прост въпрос, на който да се отговори с «да» или «не».
	— Точно така си мислех.
	— А — каза тя, разбирайки.
	Идеше реч за въпрос, който й бях задал наскоро. Друг прост въпрос, на който да се отговори с «да» или «не». Все още не ми беше дала отговор.
	— Мога ли да го отворя? — попита тя.
	— Целият е твой. — Борейки се да задържа усмивката си, аз легнах от едната й страна и надигнах глава, за да гледам.
	Тя разкъса опаковката и извади синя кадифена кутийка. Хвърли ми поглед така, сякаш не можеше да повярва на очите си. След като придърпа долната си устна между зъбите си, тя повдигна капачето. Две възглавнички от кадифе стояха вътре. Пролуката, която тези възглавнички образуваха, трябваше да съдържа пръстен, но такъв нямаше.
	Гадно беше да си на нейно място.
	Тя зяпна насреща ми.
	— Какво е това? — попита потресено.
	— Това е прост въпрос, на който да се отговори с «да» или «не» — казах, опитвайки се да запазя сериозно изражение. Легнах назад, кръстосвайки ръце под главата си. — Когато получа отговора, ти ще получиш останалата част от подаръка си.
	— Това е изнудване — каза тя, заеквайки от неверие. Но можех да доловя емоциите й толкова лесно, колкото и тя. Разочарованието не беше една от тях. Забавляваше се с играта, която играехме, също толкова, колкото и аз.
	И все пак аз наистина исках отговор, за предпочитане утвърдителен, и го исках скоро. Така че, да, малко изнудване не вредеше.
	— Това е добър бизнес — казах аз. — За мен няма смисъл да ти давам пръстен, ако кажеш «не». Бих загубил много време и пари. Всичко това зависи от една мъничка дума на английски.
	Тя се сгуши до мен, взирайки се в кутийката така, сякаш си представяше пръстена, който можеше да е вътре.
	— Ами ако вместо това ти отговоря на прасешки латински? Тогава ще получа ли пръстена?
	— Нем.
	— Но ти знаеш прасешки латински толкова добре, колкото и аз.
	— Ако не можеш да кажеш «да» или «не» на прост английски, сделката отпада.
	Тя се надигна на лакът, пакостлива усмивка повдигна ъгълчетата на прелестната й уста.
	— «Да» или «не» на прост английски! — каза тя, изглеждайки доста доволна от себе си.
	— Много лошо, наистина — казах аз, игнорирайки я. — Пръстенът е прелестен.
	Тя въздъхна и отпусна глава на рамото ми, но не и преди да се увери, че всеки кичур от косата й ще падне върху лицето ми. Без да се трогна, издухах един кичур от устата си и игнорирах останалото. Е, не точно игнорирано, тъй като вдишвах свежия аромат. Наслаждавах се на кадифеното усещане.
	— Няма да се получи — каза тя, все още взирайки се в кутийката. — Не можеш да ме изнудиш да се омъжа за теб.
	Улових брадичката й и повдигнах лицето й към своето.
	— Скъпа, аз съм синът на Сатаната. Ако поискам, мога да те изнудя да дадеш първородното си дете на пътуващ цирк.
	Тя повдигна едната си вежда примирително. Вярваше ми. Вярваше, че имах власт над нея. Че би загубила, ако някога премерехме сили. Щях да я оставя да го вярва засега. Щях да премълча за още малко факта, че би могла да ме направи на прах само със силата на една своя мисъл. Имах само една истинска защита срещу нея и някой ден щях да й кажа каква бе тя, защото всеки, който знаеше името й, истинското й небесно име, имаше съвсем малка власт над нея. Би ми дало предимство, ако някога ми се наложеше. Ако другоземните ни цели някога влезеха в конфликт. Все пак бях син на обществен враг номер едно. И имах грехове, за които да отговарям.
	И все пак самата мисъл за двама ни, изправени един срещу друг, ме изпълваше с такава болка, такава агония, че рядко й позволявах да ми мине през ума. Но тя беше жътвар. Някой ден щеше да започне да се държи като такъв и щях да бъда безпомощен срещу нея. Дотогава щях да я поглъщам жадно, сякаш животът ми зависеше от това. Чаках толкова дълго, векове всъщност, за да се роди на земята. Забраненият плод обикновено даваше най-сладкия нектар. Щях да отлагам възможно най-дълго всяка задаваща се битка, а после щях да се предам пред нея, да я оставя да ме унищожи, защото животът без нея би бил непоносим.
	Дотогава, обаче…
	Снижих глава, положих уста върху нейната и оставих пръстите си отново да изследват местенцето между краката й. Тя се заизвива и остави краката си да се отворят под допира ми, а аз отново се насладих на усещането за нея.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Darinda Jones / Glow
	Charley Davidson / Чарли Дейвидсън 5,6
	 
	Преводач: Zaharka
	Форматиране: ganinka, 2016
	Редактор: ganinka, 2016