[Kodirane UTF-8]

	Гордън Диксън
	Драконът и джинът



	На Крейг Диксън и на тези, които го обичат.



	Глава 1

	Вече шест денонощия вятърът духаше постоянно и силно от северозапад. Беше толкова студено, че слугите се скупчваха около огъня в спалните си, навлечени с всичките си зимни дрехи и слушаха воя на виелицата, който според тях вещаеше близък апокалипсис. Вихрушката натрупа дълбоки преспи около крепостната стена и дори пред входа на замъка, и се наложи няколко човека да се спуснат с въжета от бойниците, за да изринат снега и да отворят портата.
	Най-сетне вятърът спря, небето се проясни и през този ден времето беше тихо, но страшно студено. После започна отново да духа, но този път от югоизток и то по-силно от преди, а на втория ден от подновяването на бурята пред портата на Малънконтри се появи сър Брайън Невил-Смит.
	Ковачът и един от стражите преведоха рицаря през двора до предверието на Голямата зала и криво-ляво му помогнаха да слезе от коня и да изтупа леда, наслоил се плътно по плаща и доспехите му. Войникът отведе животното в топлата конюшня, а ковачът, който явно беше с по-висок ранг от обикновените стражи, влезе заедно с Брайън, за да съобщи за пристигането му.
	За голямо съжаление на ковача, той не успя да представи госта. Щом влязоха в Залата, видяха лейди Анджела Екерт, съпруга на сър Джеймс Екерт, господар на замъка Малънконтри и на всички прилежащи земи, която тъкмо обядваше. Тя веднага позна посетителя и го поздрави.
	— Брайън! — извика Анджи от другия край на залата. — Откъде идваш?
	— Отвън — отговори Брайън, който в повечето случаи разсъждаваше твърде буквално.
	Той се приближи до главната маса, която стоеше на висока платформа и бе обърната към две други дълги маси, разположени под прав ъгъл срещу вратата. Обикновено тук седяха сътрапезниците с по-ниско обществено положение, но в момента масите бяха празни. Анджи обядваше сама, но бе заела съответстващото на ранга й място.
	— Разбира се — каза Анджи, понижавайки глас, щом Брайън се доближи до нея, — но откъде си тръгнал?
	— От вкъщи, от замъка Смит — отвърна Брайън с лека нотка на раздразнение в гласа. Откъде другаде можеше да идва в този студен януарски ден, и то след тежка зимна буря?
	След миг обаче раздразнението му изчезна, защото видя храната и питието, поставени пред Анджи. Времето, което Анджела (пренесена принудително преди около три години заедно със съпруга си Джим от двадесети в четиринадесети век) смяташе за обедно, за Брайън си беше време за вечеря. Това представляваше основното му ядене за деня, а днес Брайън не бе хапвал нищо, след като бе закусил призори.
	— Заповядай, седни! Веднага ще ти сервират храна и вино — покани го Анджи. — Сигурно си измръзнал до кости.
	— Така си е — отговори Брайън със светнали очи. Въпреки че бе очаквал поканата, тя много го зарадва.
	Слугите вече му приготвяха място в единия край на масата, така че да седне с профила си към Анджи. Самата тя седеше в същия край на масата, откъм дългата й страна. След като Брайън се настани, един прислужник дойде от сервизното помещение с димяща глинена кана, от която наля някаква топла течност в големия четвъртит метален бокал пред рицаря.
	— О, това е греяно вино! — радостно възкликна Брайън и отпи няколко големи глътки от бокала, за да се увери, че носът му не се е заблудил. После постави чашата обратно върху масата и се усмихна добродушно на Анджи. Друг слуга сложи пред него съд с печено месо, дървена чиния и голяма дебела филия ръжен хляб. Брайън кимна одобрително, взе внимателно най-едрото парче месо и после старателно изтри пръстите си в кърпата до чинията.
	— Мислех, че когато сте сама, се храните горе — каза Брайън, преглъщайки.
	— Преди правех така — отговори Анджи, — но се оказа, че тук е по-подходящо място за хранене.
	Погледите им се срещнаха и този път, по изключение, двамата напълно споделяха едно и също мнение.
	Причината беше в слугите. Анджи, разбира се, предпочиташе да се храни в помещението на върха на кулата, където всъщност бяха покоите на господаря и господарката на Малънконтри. Това беше топло и удобно място, с добре уплътнени прозорци от истинско стъкло и с подово отопление, което бе инсталирано от Джим. На практика той бе възстановил един вид хипокауст, използван от ранните римски завоеватели в Британия и напълно забравен през Средновековието. Системата се състоеше от два каменни пода с разстояние между тях, в което циркулираше въздух, затоплен от постоянни огньове, поддържани в огнища намиращи се извън стаята.
	В самите покои също имаше огнище, което служеше главно за украса, но се ползваше и за отопление в много лошо време. Голямата зала, разбира се, също бе оборудвана със собствени места за палене на огън. Огнищата бяха три, при това огромни. Едното се намираше зад главната маса, точно зад гърба на Анджи, а другите две бяха разположени по средата на дългите стени на залата. Тъй като сега Анджи бе тук, и в трите огнища гореше силен огън, но въпреки това помещението си оставаше студено.
	И все пак, въпреки предпочитанията им, на Джим и Анджи се налагаше поне на обяд да се хранят тук. Никой слуга не би дошъл да ги моли на колене да обядват и вечерят тържествено в Голямата зала, но бяха направени някои косвени намеци относно удобното разположение на сервизното помещение близо до главната маса и факта, че храната можеше да се сервира, докато е още гореща.
	Никой не бе протестирал официално, но все пак съществуваха неписани правила за това, което могат да правят господарят и господарката — дори когато господарят е прочут рицар и могъщ магьосник. Слугите биха се подчинили на всякаква заповед, войниците биха се сражавали до смърт за феодалните си господари, но нито слугите, нито войниците, нито наемните работници, нито крепостните, нито който и да било друг в имението би се опълчил срещу обичая. Когато обичаите повеляват, всички се подчиняват, дори самият крал.
	И така, при всеобщото неизказано, но съвсем ясно доловимо отношение сред обитателите на Малънконтри, накрая все пак традициите се наложиха над Анджи и Джим. Предполагаше се, че господарят и господарката на подобен замък трябва поне да обядват по съответен начин и на съответното място. Такова бе и предназначението на Голямата зала. Носейки храната от външната кухня до сервизното помещение, слугите можеше и да замръзнат, но това нямаше никакво значение. Нещата трябваше да се правят по определения начин и това важеше и за замъка Малънконтри.
	— Къде е Джеймс? — попита Брайън, след като вече бе погълнал достатъчно месо и вино, за да поуспокои къркорещия си стомах.
	— Скоро ще се прибере — отвърна Анджи. — Сега е някъде там — и тя посочи с пръст нагоре.
	— А, да — кимна Брайън.
	За някой непознат, жестът на Анджи би се сторил непонятен или пък би означавал, че съпругът й е напуснал земния живот, но Брайън веднага разбра смисъла му.
	— Джим реши, че трябва да хвърли един поглед на хората в земите извън замъка — продължи Анджи — и да се увери, че всички те са добре след бурята.
	Брайън кимна с пълна уста, после преглътна и каза:
	— В такъв случай, с ваше разрешение, милейди, бих искал да го изчакам да се върне. Искам да съобщя и на двама ви едновременно добрите новини, които нося. Ще ми простите ли, ако сега не говоря за това?
	— Разбира се — отговори Анджи.
	Въпреки учтивия въпрос в края на малката реч на Брайън, Анджи разбра, че той нямаше никакво намерение да говори, преди съпругът й да се прибере. Това беше своеобразно предупреждение за нея. Щом Брайън искаше да говори и с двамата едновременно, значи щеше да иска нещо от Джим. Опитът бе научил Анджи в такива случаи да се готви за сериозен отпор. Предупреденият винаги бе по-малко уязвим.
	— Джим ще се върне скоро — каза тя.


	Глава 2

	По същото време Джим летеше над югоизточния край на земите, които владееше в качеството си на барон на Малънконтри. Теренът се състоеше предимно от ливади и обширни обработваеми площи. Джим оглеждаше пейзажа под себе си и търсеше неколцината наемни работници и фермери, които живееха на изолирани места, далеч от замъка. Искаше да провери дали някой от тях не се нуждае от помощ след бурята.
	Доставяше му огромно удоволствие да се носи във въздуха. За негово учудване, тази радост изчезваше бързо след смяната на драконовото тяло с човешко, но се появяваше още по-силна, когато отново разпереше криле. Беше много по-приятно от летенето с малък самолет, за чието управление Джим бе взел няколко урока в родния си двадесети век, и дори от реенето с безмоторен самолет, на какъвто се бе возил два пъти. В сегашния случай полетът се получаваше съвсем естествено. Джим знаеше, че е съвсем сам с въздушните течения. Изпълваше го триумфално чувство за свобода и власт.
	Голямото драконово тяло имаше много повече подкожни мазнини от човешкото и в него Джим не се притесняваше от студа. Жегата бе нещо съвсем друго.
	Когато веднъж преди две години се опита да се разходи като дракон из Средна Франция през лятото, едва не се разтопи жив. Сега допирът на студения въздух му беше приятен.
	Чувстваше се изпълнен с живот чак до самия ръб на огромните си криле, които се простираха на внушителна дължина от двете му страни и осигуряваха на огромното тяло възможност да се издига свободно във въздуха. Всъщност Джим не летеше, а планираше, което правеха и всички едри птици. Придвижването във въздуха чрез махане с криле изразходваше огромно количество енергия. Но след като веднъж бе набрал достатъчно височина, Джим можеше с внимателно насочване на крилете да улавя въздушните потоци и течения. По същия начин корабите обръщаха надлъжното и правоъгълното платно, така че вятърът да ги тласка напред по водната повърхност.
	Нагласяването на крилата се извършваше инстинктивно от самото тяло, но Джим оценяваше много високо тази способност, сякаш бе придобито умение. Това го караше да се чувства пълен господар на въздушните си владения.
	Вече бе огледал почти всичките си земи и беше дошло време да се връща в замъка, за да не закъснее за обяд. Започна голям завой надясно, с който щеше да се отправи към дома, но точно тогава съзря иглуто от глина и клони, в което живееше вдовицата Тебитс.
	„Иглу“ не беше точната дума, но Джим не можеше да измисли друго подходящо архитектурно наименование. Постройката беше изградена от преплетени клони, измазани плътно с глина. Колибата нямаше истински покрив или, по-точно казано, покривът се бе слял със стените и така се получаваше приблизително формата на иглу. В средата на този импровизиран таван имаше дупка, разположена точно над пълно с пясък огнище, в което вдовицата палеше огън за готвене и отопление.
	Сега над покрива не се виждаше никакъв дим. Нещо повече — дупката беше затворена отвътре.
	Джим описа кръг във въздуха и се приземи шумно пред вратата, която югоизточният вятър бе почистил от навятия сняг. Звукът от стъпването му на земята очевидно вдигна на крак обитателката на колибата. Отвътре се чу кратко трополене, после вратата се открехна и вдовицата излезе навън, омотана в толкова много дрехи, одеяла и всевъзможни парцали, че приличаше на раздърпана плюшена играчка.
	Вдовицата веднага разпозна Джим и нададе задължителния кратък писък, за който хората от Малънконтри бяха решили, че е най-подходящия начин да приветстват господаря си в драконовия му образ. После тя се опита да се поклони, което се оказа грешка, предвид множеството катове дрехи върху нея. Вдовицата не успя с поклона, но почти успя да се прекатури през глава. Джим понечи да се пресегне и да я подпре, но се спря навреме. Тя никога нямаше да си прости, че заради нея на господаря й се бе наложило да прави подобно нещо. За щастие, рамката на вратата предотврати истинското изтърколване и вдовицата се изправи отново на крака.
	— Милорд! — възкликна тя.
	Изпод пластовете дрехи от кръглото й мило старческо лице в Джим се взираха две проницателни тъмни очи.
	— Как сте, Тебитс? — попита той.
	Вдовицата имаше и първо име, но никой в имението не си спомняше какво бе то.
	— Забелязах, че от покрива на твоята колиба не излиза дим — продължи Джим.
	— Така е, милорд — отвърна вдовицата — Благодаря за вашето внимание милорд. Много мило от ваша страна, че разговаряте с мен. Безкрайно съм ви благодарна, милорд. Няма дим, защото огънят изгасна.
	— Да не би огнището да не е в ред? — попита Джим, стараейки се да подхожда максимално тактично.
	— Не, милорд. Благодаря ви, милорд.
	— Тогава защо е изгаснал огънят?
	— Ако разрешите, и последните въглени изтляха.
	Джим въздъхна мислено. Чувстваше се като човек, попаднал в тъмна стая с халка отрупана с ключове, измежду които се мъчи да открие точния ключ, с който да отвори вратата пред себе си. Всичките му поданици изпитваха ужас от откритото оплакване. Те намираха обиколни начини, по които да съобщят исканията си към своя господар и винаги се преструваха, че напълно владеят положението и съвсем не се нуждаят от помощ… но в момента, ако той случайно забележи, точно сега малко подкрепа не би била излишна…
	— Да не би по време на бурята да са ви свършили дървата за горене? — отново попита Джим.
	— Ами… мисля… че да — отговори вдовицата Тебитс. — Напоследък съм много разсеяна, милорд.
	— Не се притеснявайте — успокои я Джим. Той не можеше да си представи, как на нейната възраст тя бе оцеляла през последните няколко дни в неотоплената колиба благодарение единствено на няколкото ката дрехи.
	— В близката горичка видях паднал клон, който може да ви бъде от полза. Сега ще отида да ви го донеса.
	— О, не, моля ви, милорд, не си правете труда — запротестира Тебитс.
	— Не, Тебитс — каза Джим, строго с властен глас — отивам да донеса клона.
	— Простете, милорд! Много съжалявам! Моля за милост!
	— Веднага се връщам — каза Джим, обърна се и с гръмотевичен плясък на крилете си прелетя късото разстояние до споменатата горичка. Той се постара да се приземи далеч извън полезрението на вдовицата. Наблизо не бе видял паднали клони и нямаше никакво намерение да си губи времето в търсенето им под снега. Той хвана един петнадесетфутов дъбов клон и просто го отчупи от замръзналия ствол. Поразмисли малко, после намери друг също толкова дебел и дълъг клон и отчупи и него. Държейки двете дървета за краищата им, така че да не пречат на полета му, Джим подскочи във въздуха, размаха криле и отново се приземи пред колибата.
	— Ето! — извика бодро Джим и изведнъж забеляза как тя се взира някак подозрително в клоните и в краищата им, които са ги свързвали с дървото.
	— Да видим — продължи Джим, — имате ли брадва, с която да насечем дървата?
	— Уви, милорд — отговори Тебитс, — боя се, че съм я изгубила.
	„Старицата сигурно никога не бе притежавала подобна вещ“, помисли си Джим. Желязото беше скъпо. Трябваше да се погрижи в най-скоро време да я снабди с някакво сечиво за разсичане на големите и дебели клони.
	— Разбирам — каза Джим. — В такъв случай…
	Той вдигна единият от двата замръзнали клона, които бе донесъл и започна да го чупи с лекота, осигурявана му от драконовите лапи. Раздроби дебелата част на дървото, а също и по-малките странични клонки, които също щяха да горят добре в огнището. След като начупи клоните на по-малки, подходящи за горене парчета, постави в ръцете на Тебитс толкова от тях, колкото можеше да носи. Въпреки няколкото ката дрехи, сковаващи движенията й, тя ги сграбчи с очевидна благодарност.
	— Ще кажа на Дик Форестър по-късно да прати тук някого с малко дърва от замъка — каза Джим, след като приключи с клоните. — Имате ли кремък и огниво? Ще можете ли да запалите огъня?
	— Да, милорд, благодаря ви — отвърна Тебитс. — Винаги сте толкова мил и внимателен, дори към една безполезна стара жена, като мен!
	— Нали и аз някой ден ще остарея. Бог да ви благослови, Тебитс.
	— И вас също, милорд.
	Джим се издигна във въздуха, съпровождан от плясъка на крилете си. Усети задоволство, че поне веднъж е успял пръв да благослови някого от хората си. Набра височина и отново се отправи към замъка.
	Докато летеше, нещо интересно привлече погледа му. Нещо, което въобще не беше на негова територия. Телескопичното му драконово зрение го информира, че в малкото съседно имение, собственикът му сър Хъбърт Уитби размахваше ръце, крещеше нещо неразбираемо и ръководеше няколко от слугите си, които явно се опитваха да разрешат някакъв проблем.
	Сър Хъбърт не беше от най-добрите съседи. По-скоро беше от най-лошите. Но все пак, помисли си Джим, сър Хъбърт не бе наистина зъл, опасен, нечестен или крадлив — все неща, характерни за лошите съседи в Англия през четиринадесети век. Раздразнението му обаче никога не изчезваше, винаги беше ядосан за нещо, инатеше се до последно и по всеки повод се оплакваше надълго и нашироко.
	За миг Джим се изкуши просто да продължи своя път и да забрави какво е видял. Но после съвестта му, съчетана със силното социално чувство за дълг към съседите, което съществуваше по онова време, го спря и той се понесе в посока към сър Хъбърт и неговия проблем.
	Докато се приближаваше, яхнал съответния въздушен поток, Джим огледа добре ситуацията долу. Една от кравите на сър Хъбърт очевидно бе паднала в пълна със сняг яма или малка падина и рицарят напразно се опитваше да я измъкне оттам с помощта на четирима от хората си.
	Лошото бе, че кравата никак не можеше да ги подпомогне — или не разбираше как точно би могла да го направи — а и тежеше доста, така че четиримата мъже не успяваха да я повдигнат или изтеглят. Сър Хъбърт вдигаше толкова много шум, че никой от хората му не забеляза приближаващия се Джим, докато той не се приземи сред тях със същия плясък, с който бе кацнал пред дома на вдовицата Тебитс. Всички се обърнаха и няколко секунди просто го гледаха втренчено.
	— Дракон! — изрева сър Хъбърт и изтегли меча си от ножницата. Беше силно пребледнял, но стискаше здраво оръжието. Въпреки всичките си недостатъци, сър Хъбърт не беше страхливец. В четиринадесети век никой страхливец не доживяваше до зряла възраст, независимо към кое обществено съсловие принадлежеше.
	Явно те не можеха да разпознаят Джим, както това правеха собствените му хора. Четиримата мъже, придружаващи сър Хъбърт, всъщност не бяха въоръжени, като се изключат обичайните многофункционални ножове, закачени на поясите им. Но те всички изтеглиха камите си и сграбчиха каквото друго имаха под ръка, и можеше да им послужи за оръжие — два дълги дървени пръта и, колкото и смехотворно да беше, едно въже.
	Разбира се, поведението им бе глупаво. Дори облечени в доспехи и снабдени с пълно въоръжение, петимата мъже вероятно никога не биха оцелели при опит да се сражават с дракон, с размерите на Джим. Дори и да успееха да му нанесат сериозни рани, Джим със сигурност щеше да умре последен.
	— Не ставайте глупак, сър Хъбърт — каза Джим, и английската фраза прозвуча сякаш съвсем на място. „Какъв друг по-удобен израз за подобни ситуации“, помисли си Джим.
	— Аз съм Джим Екерт, съседът. Сега съм в драконовото си тяло. Дойдох, за да помогна, ако мога.
	Лицето на сър Хъбърт си остана бледо, а мечът, макар и леко отпуснат, все още беше в бойна готовност.
	— Така ли? — попита той недоверчиво.
	— Летях наблизо, за да огледам земите си след бурята — продължи Джим — и видях, че имате някакви затруднения.
	Сър Хъбърт съвсем свали меча си, но все още не го прибираше в ножницата.
	— Ако наистина си Джим Екерт, защо не дойде като човек?
	— Помислете за момент, Хъбърт! В драконовото тяло има много повече сила, когато се налага да помагам в подобна ситуация.
	— Дявол да го вземе! Откъде, по дяволите, да знам? — извика рицарят — Може да си някой обикновен дракон, който иска да ни разкъса.
	— Досега все още никой не съм разкъсал — отговори Джим. — Достатъчно често сте били на обяд в Малънконтри, за да го знаете.
	— Добре — каза сър Хъбърт и прибра меча си в ножницата. — Как можеш да ни помогнеш?
	— Още не знам. Нека първо да погледна. В какво е пропаднала кравата?
	— В нищо и никаква яма — измърмори сър Хъбърт. — Ако имаше и капка ум в главата си, можеше и сама да излезе оттам. Проклети крави!
	— Стените на ямата стръмни ли са или полегати?
	— Полегати. Ако ни беше помогнала поне малко, щяхме вече да сме я измъкнали.
	— Щом стените са полегати, сигурно ще успея да сляза долу и да я повдигна, а вие ще я издърпате нагоре.
	— Ще те ритне — каза сър Хъбърт с нотка на задоволство в гласа.
	— Ще видим.
	Джим се приближи до дупката, а кравата, която изведнъж видя и подуши дракон в непосредствена близост, измуча ужасено. Джим опипа с крак наклона под снега и леко се плъзна до хълбока на кравата. Тя отново измуча за помощ. Сега тялото на Джим я притискаше към отсрещната страна на така наречената яма и тя не можеше да рита през високия до пояс сняг.
	Джим така и не разбра дали кравата е успяла да го ритне или не, но той успя да подложи под корема й рамото и сгънатото си крило. Сега вече животното бе в пълна безизходица, нададе последен отчаян зов за помощ и млъкна.
	Джим пое дълбоко дъх и повдигна кравата, както човек повдига тежест, балансирана на едното му рамо. Животното не беше от леките, но от друга страна мускулите, които Джим пусна в действие бяха несравнимо по-мощни от човешките. Кравата бавно се издигна и изпълзя през ръба на ямата. Хората на сър Хъбърт веднага я подхванаха, изтеглиха я през снега далеч от дупката и започнаха да я изправят на крака. Джим излезе сам от падината.
	— Доста лесно се справи — забеляза сър Хъбърт недоволно, като че ли обвиняваше Джим, че му е нанесъл някаква щета.
	— Пак заповядайте — отговори Джим спокойно, защото знаеше, че тези думи на рицаря са най-голямата благодарност, която той можеше да изрече. После подскочи във въздуха, за да поеме отново дългото пътуване към дома.
	Вятърът духаше от югоизток и той трябваше да се изкачи на по-голяма височина, за да направи голям завой над земите на сър Хъбърт и да се насочи отново към Малънконтри. Тъкмо завиваше, когато изведнъж осъзна, че се намира достатъчно високо и гледа в правилната посока, за да види горите, в които беше къщата на Каролинус. Съвестта му внезапно се обади.
	Откакто заедно с Анджи, младия Робърт Фалън и част от прислугата се върнаха от коледното тържество у графа на Съмърсет преди около месец, все се канеше да поговори с Каролинус — неговият учител по магия. Но все нещо непредвидено изникваше и пречеше на Джим да се срещне с по-възрастният магьосник.
	Сега бе идеалният момент да се отбие за малко у Каролинус и да си поговорят накратко по някои въпроси, които възникнаха по време на празника у графа и оттогава постоянно тревожеха Джим. За едно от тези неща Джим имаше смътното чувство, че дължи извинение на Каролинус. През дванадесетте дни у графа между ученика и учителя се бе появило известно напрежение.
	Сега, обаче трябваше да се връща в замъка, пък и вече бе станало време за обяд. Анджи щеше да го чака в Голямата зала, а и Робърт може би се нуждаеше от присъствието му…
	Робърт се бе превърнал в грижа, която усложняваше всяка иначе обикновена ситуация. Всъщност Джим въобще не бе сигурен дали е подходящ за настойник на сираче от благороден произход през четиринадесети век, когато всички момчета с подобно потекло бяха възпитавани като бъдещи воини. Самият Джим не беше истински воин. Детето можеше да бъде твърде зле обременено от възгледите за живота, характерни за двадесети век…
	Джим бързо пропъди тези мисли от ума си. Робърт беше прекалено млад, за да обядва с тях в Голямата зала. Съвестта му го разпъваше и в двете посоки, но после той си напомни, че Анджи нямаше да го чака много дълго и щеше да започне обяда сама, така че на практика нямаше проблем. Самият Джим можеше да се нахрани по всяко време, след като се върне в Малънконтри.
	Промени наклона на крилете си и се насочи към върховете на дърветата, които закриваха от поглед малката поляна, на която се намираше къщата на Каролинус.
	Той завари полянката такава, каквато бе очаквал. Беше плътно заобиколена от множество високи дъбове и тисове. Имаше приблизително овална форма, а площта й беше горе-долу като на футболно игрище. Снегът покриваше дърветата и се стелеше по земята на около десет ярда от къщата, като образуваше идеален кръг, в който все още бе лято.
	В средата на кръга стоеше къщата, по която също нямаше сняг. Тревата наоколо беше зелена, цветята цъфтяха, а един фонтан изливаше звънтящите си струи в средата на малък басейн, от който от време на време изкачаха малки златни рибки или пък малки златни русалки? Погледът на Джим никога не успяваше да установи това с точност.
	До езерото минаваше старателно подравнена пясъчна пътека, водеща до вратата на малката странна тясна къща с островръх покрив, която въобще не изглеждаше на място си тук. Но застанала редом с басейна, тревата и проблясъците на подскачащата във водата златна фигурка, къщата сякаш не би могла да бъде на никое друго място.
	Джим се приземи шумно на края на пясъчната пътека, но никой не излезе да го посрещне. Върна се отново в човешкото си тяло, облечено в топли зимни дрехи. Отначало, докато още се учеше как да използва магията, имаше някои проблеми с облеклото, но сега всичко беше под контрол. Отправи се към вратата и леко почука.
	Отговор не последва. Джим внимателно бутна вратата, тя се отвори безшумно и той влезе вътре.
	— Кой е? А, това си ти, Джим… — каза Каролинус, вдигайки поглед.
	Магьосникът седеше в големия си стол с висока облегалка, а на масичката до лакътя му лежеше отворена някаква дебела книга. На коляното му, като пеперуда на клонка, бе кацнала изящната зелена фигурка на една наяда*.
	[* наяда — речна или изворна нимфа. — Б.пр.]
	— По-добре да си вървиш, скъпа — каза нежно Каролинус на наядата. — Ще довършим разговора си по-късно.
	Тя скочи от коляното му, застана пред него със сведен поглед и измърмори нещо неразбираемо.
	— Разбира се! — отговори Каролинус.
	Наядата се обърна и тръгна към вратата. Джим се дръпна встрани, за да й направи път и тя мина покрай него със сведени очи, като му хвърли само един кратък поглед и отново промърмори нещо неясно.
	— Съвсем не — каза Джим.
	Той не я разбра, както очевидно и Каролинус преди малко, но така подбраните думи бяха достатъчно неутрални като отговор. Наядата излезе през вратата, която се затвори след нея.
	— Е, моето момче — каза бодро Каролинус. — Радвам се да те видя, и то в човешкото ти тяло. Къщата ми не е от големите.
	Домът на вълшебника наистина беше малък. Нещо повече — беше направо претъпкан до тавана с книги и с всякакви обикновени и магически предмети, които човек можеше да си представи. Всъщност повече приличаше на склад, отколкото на къща. Но откакто Каролинус свикна да получава всичко, което му трябва, само като заповяда и то просто да се появява пред него, от купищата с вещи наоколо, претъпканата къща вече не правеше никакво впечатление на стария магьосник.
	Джим започна неуверено:
	— Откакто се върнахме от празненството у графа, все се каня да се отбия при теб. Сега случайно минавах наблизо и дойдох направо тук. Може би прекъсвам нещо важно или пък ти си зает?
	— Съвсем не, съвсем не — отвърна Каролинус. — С Лалин можем да си бъбрим по всяко време, а с теб се виждаме твърде рядко.
	Последните думи си бяха чиста проба подкана към Джим да каже, че е положил много усилия да види Каролинус. Всъщност именно Каролинус бе труден за откриване. Все пак, Джим си замълча.
	— Няма значение, нали сега си тук — продължи весело магьосникът. — Виждаш ми се отпочинал и в добро настроение. Готов ли си за следващото си приключение?


	Глава 3

	— Приключение ли? — попита Джим и внезапно усети неприятен спазъм в стомаха. — Определено не съм готов за никакво приключение. За известно време, по възможност по-дълго, не искам да имам нищо общо с каквито и да било авантюри. През следващите няколко години Анджи и аз ще се опитаме да живеем като обикновени хора.
	Изведнъж в ума му се прокрадна лошо предчувствие.
	— Да не би да криеш някаква изненада за мен? — попита той.
	— Джеймс! Как ти хрумна подобно нещо? — възмутено възкликна Каролинус. — Съвсем нямам намерение да ти стоваря куп нови задължения, поне не толкова скоро след последните събития у графа. Нищо подобно не замислям. Ако се забъркаш в нещо, то ще бъде единствено по твоя вина.
	— Извинявай, че реагирах така — каза Джим. — Просто онези дванадесет дни у графа ми дойдоха в повече. Имаш ли нещо против да седна?
	— Разбира се, че не. Разполагай се спокойно, стига да намериш стол. Тук някъде трябва да има.
	Каролинус огледа вътрешността на къщата с късогледите си очи.
	— Сигурен съм, че тук имаше столове. Потърси под онези книги в ъгъла.
	— Преди малко съвсем не исках да те обидя — каза Джим след кратко, но необходимо прекъсване, — но Анджи смята, че не прекарвам достатъчно време с нея. И е права.
	— Разбирам. Удобен ли е столът?
	— Ами… честно казано, не.
	— А трябва да бъде! — сърдито изръмжа Каролинус.
	Столът мигновено стана изключително комфортен. Беше възможно най-удобния стол, на който Джим бе седял някога, въпреки че краката му бяха прекалено тънки, облегалката прекалено твърда, а подлакътници и тапицерия изобщо липсваха.
	— Право да ти кажа, Каролинус, дойдох тук, защото след внимателно обмисляне реших, че съм бил прекалено подозрителен и избухлив спрямо теб при гостуването ни у графа. Просто бях свикнал постоянно да бъдеш до мен, за да се съветвам с теб в случай на нужда, а ти изведнъж се отдалечи от мен.
	— Нямах представа за това — каза Каролинус.
	— Вече всичко е наред. Сега разбирам, че нарочно си ме оставил да се оправям сам и че така е било най-добре за мен. Но се радвам, че отново мога да говоря с теб и при нужда да потърся съвета ти.
	— Джим, винаги можеш да се допитваш до мен — каза Каролинус, — обаче никога не забравяй, че не можеш да върнеш времето назад. Ти вече разперваш криле като майстор-магьосник и оттук нататък ще трябва да летиш сам.
	Джим беше озадачен и учуден. Преди няколко години думите на Каролинус не биха прозвучали толкова злокобно, но сега, когато осъзнаваше по-ясно какви са възможностите (и ограниченията) на магията, усети силна тревога от казаното.
	— И доколко ще ми помагаш? — попита Джим.
	— Ти можеш да ми задаваш въпроси и аз ще им отговарям, но до известна степен. Не съществуват напълно изчерпателно отговори на който и да било въпрос. Сам ще разбереш това, щом веднъж станеш истински или поне напреднал магьосник. Ще се издигнеш с едно ниво над останалите. Дори можеш да имаш и собствен чирак.
	— Добре — отвърна Джим, който имаше толкова намерение да си вземе чирак, колкото и да се самозапали.
	— Завинаги запомни, че няма никакъв смисъл да даваш информация на някого, ако той не е готов да я приеме. Но ако изчакаш, докато те попитат, тогава вече са изпълнени и двете необходими условия. Първо ученикът е готов да чуе това, което трябва да му кажеш и второ може да оцени думите ти. От друга страна, поради несигурността на начинаещия, ученикът често е склонен да пита прекалено настоятелно или дори да спори с твоята инструкция или съвет. Причината за това е в невежеството.
	— И аз ли правех така в началото? — попита Джим.
	— Всъщност не. Все пак ти не си обикновен чирак. Твоят проблем е в друга област, където аз съм напълно безпомощен. Мисленето ти е изцяло обусловено от този… как да кажа… механистичен навик…
	— Искаш да кажеш, че съм ограничен от технологиите на двадесети век, от който дойдох? — попита отново Джим.
	— Точно така.
	— Не знам какво бих могъл да сторя по въпроса.
	— Е, проблемът си е твой — сви рамене Каролинус. — Парадоксално е, но тук се крие и необичайната ти способност да намираш решения извън обичайните магически умения и знания. Да се опитам да поправя или променя навиците и представите ти в тази област означава да унищожа точно онези от способностите ти, които са твоето най-голямо предимство. Затова, Джим, ще трябва да се справяш сам, и то с много повече неща, отколкото един обикновен чирак.
	— Хубаво е, че ще се захвана с нещо самостоятелно. Но ако ти самият ми възложиш задача, за която се нуждая от помощ, и се отбия при теб, ще ми отговориш ли на въпросите, за които те питам?
	— Няма непременно да ти кажа всичко, за което ме питаш. Имам много повече познания, отколкото можеш да си представиш. С по-голямата част от тях ти изобщо не би могъл да си послужиш, дори и ако можеше да ги разбереш. Но аз винаги ще ти давам толкова информация, колкото смятам, че можеш да използваш.
	— Ако аз разрешавам проблемите по начин, недостъпен за теб, ти не би могъл да знаеш, кое мога да използвам и, или да разбера.
	— Така е, но е малко вероятно. Един от нас трябва да реши кое може да ти се съобщи и кое не. И тъй като информацията е моя и освен това съм един от тримата първокласни тукашни магьосници, докато ти си все още само третокласен магьосник, мой чирак и си отскоро в нашия свят, аз ще бъда този, който ще вземе окончателното решение.
	— С други думи — въздъхна Джим, — нямам избор. Пък и не мога да те принудя да ми кажеш повече, отколкото си решил.
	— Винаги бързаш да отгатнеш мисълта ми. Забелязах тази твоя черта още при първата ни среща.
	— Но винаги ще ми помагаш, нали?
	— Разбира се. Не забравяй, че възлагам големи надежди на теб. Иначе никога не бих те взел за чирак. Много се радвам на всеки твой успех и съм силно загрижен, когато си в затруднение. Накратко казано, можеш винаги да разчиташ на доброто ми отношение.
	— Всъщност никога не съм се съмнявал в това — кимна Джим.
	Това, от което се страхуваше, бе да не би Каролинус да си е направил погрешни изводи. Старият магьосник разсъждаваше в рамките на собствения си опит от четиринадесети век. Или поне така му се струваше през повечето време. След коледното тържество у графа Джим се бе усъмнил, че Каролинус го използва за лична изгода и тази мисъл го измъчваше постоянно. Сега с облекчение установи, че греши.
	— Имам ти пълно доверие, Каролинус. Също и Анджи.
	— И аз го оценявам, момчето ми. Не съм забравил как ми спасихте живота, когато онези две местни знахарки щяха да ме „излекуват“ до смърт с техните примитивни отвари и нескопосани илачи.
	Джим добре си спомняше случая. Каролинус наистина бе изпаднал в безпомощно състояние. Благодарение на Джим Чандос, оръженосеца му и Джилс, Джим и Анджи бяха пристигнали навреме, за да спасят стария магьосник и да го откарат в Малънконтри, където той бързо оздравя под грижите им. Чувството за вина, заради факта, че се бе усъмнил в Каролинус, се засили.
	— Вярвам ти, Каролинус. Можеш винаги да разчиташ на мен.
	— Ти също можеш винаги да разчиташ на мен, момчето ми. Тъкмо сега, когато възстановихме и потвърдихме взаимното си доверие, има един много важен въпрос, по който исках да говоря сериозно с теб, понеже ти вече се движиш в една нова сфера на боравене с магията. Разбира се, ти знаеш, че поради необичайния си статут имаш неограничена авансова сметка с магическа енергия и че този факт доста разстройва част от другите магьосници и техните чираци. Те негодуват срещу специалните ти привилегии.
	Джим кимна мрачно.
	— Тревогите им не ме засягат особено — продължи Каролинус. — Те постепенно ще свикнат с мисълта, че особеното ти положение е твой главен помощник. Ти обаче също не забравяй, че на празненството у графа използваше авансовата сметка прекалено свободно. Затова и успя да се справиш така добре с толкова неща. И все пак това беше крайно разточително.
	— Така ли мислиш?
	— Убеден съм. Както вече казах, оплакванията на другите магьосници не ме засягат. Тревожи ме фактът, че допускаш недоглеждане, а това не трябва да прави никой самостоятелно действащ магьосник.
	Джим бе крайно озадачен. Никога преди не бе долавял подобна сериозна нотка в гласа на Каролинус. Внезапно усети нова силна тревога. Двамата с Анджи сигурно бяха в опасност заради завистта на магьосническата гилдия спрямо начина, по който той боравеше с магията.
	— Трябва да запомниш едно важно правило — продължи Каролинус със същия глас. — Без значение колко малко енергия е необходима за една магия и без значение колко големи са запасите ти, разумно е винаги и навсякъде да се стремиш да съхраняваш запасите си. С други думи, не използвай магия, ако има някакъв друг възможен начин, по който да направиш това, което искаш. Знам, че често си ме виждал да летя магически насам-натам и дори понякога съм те вземал с мен. Но аз съм много по-стар от теб, а съществуват и други причини и обстоятелства, които ще проумееш след време. Правилото остава в сила: не използвай магия, освен ако не ти се налага.
	Старецът погледна строго Джим, който беше искрено впечатлен и отново заговори:
	— Причината за това е, че изведнъж може да изпаднеш в неочаквана нужда да използваш най-силната магическа енергия, която си в състояние да управляваш в този момент и при тези обстоятелства. Няма начин да предвидиш каква ще бъде тази нужда, нито какви ще са обстоятелствата. Така че бъди предпазлив и пази колкото може по-голям резерв. Това е от изключителна важност, Джеймс!
	Джим усети хладни тръпки по гърба си. Каролинус бе толкова сериозен, че направо го плашеше.
	— Сигурно ти е известно, че ни грози някаква опасност, за която аз още не знам, но ще се нуждая от магия, за да се спася — предположи Джим.
	— Не! Съвсем не! — категорично заяви Каролинус. — Казах ти всичко това, като общо правило, което трябва да запомниш. То е най-важното от всички правила, особено когато се впускаш сам в магически операции.
	— Непременно ще го запомня — кимна Джим.
	— Чудесно! — каза Каролинус. — Спомняш ли си схватката с Тъмните сили при Прокълнатата кула? Тогава ти казах, че съм извървял дълъг път, докато се сдобия с магическия си жезъл. Голямата магия не е лесна работа. Никоя магия не дава отговор на всеки въпрос и не важи за всяка ситуация. Необходимо е първо да разчиташ на самия себе си, на собствената си воля и на собствените си умения.
	Каролинус млъкна рязко и се изкашля. После заговори бодро с обичайния си тон:
	— Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?
	— В момента не — каза Джим и почувства голямо облекчение, защото се върнаха към обикновения, приятелски разговор след злокобните съвети, които му даде Каролинус. — В замъка всички сме добре. Щом времето се пооправи, ще те посещавам по-често.
	— Радвам се да го чуя — усмихна се старият магьосник. — Предполагам, че си долетял дотук, а не си използвал магия.
	— Нямах и намерение да я използвам. Много ми харесва да летя. Като се замисля обаче, превръщането ми в дракон и обратно не е ли също употреба на магическа енергия?
	— В твоя необикновен индивидуален случай не е. Ти се появи в този свят като дракон и когато се връщаш към човешкия си облик, цялата използвана магия се изравнява.
	— В такъв случай — въздъхна Джим, — ще изляза навън, за да се превърна отново в дракон.
	— Би било добре — каза Каролинус.
	Навън Джим се преобрази и полетя обратно към замъка. След около двадесет минути кацна на плоския, ограден с назъбен парапет покрив на кулата на Малънконтри, точно под флагщока, на който леко се развяваше знамето с неговия герб. Приветства го обичайният предупредителен вик, който бе мъжкото съответствие на учтивия писък на вдовицата Тебитс. Джим кимна на часовоя, превърна се в човек, слезе по стълбите и влезе в спалнята.
	Анджи бе там, седнала на маса, с множество книжа, разпръснати пред нея. Занимаваше се с нещо, което никоя здравомислеща лейди от четиринадесети век не би искала да я заварят. Тя водеше домашното счетоводство.
	Всъщност за него трябваше да се грижи Джон Стюард. Анджи обаче установи, че Джон изцяло в съответствие с неписания обичай, бе прибрал в личния си джоб една доста прилична част от сумата, необходима за поддръжката на замъка. Неприятно изненадана от този факт, Анджи се посъветва с Джеронд, която също прегледа сметките и стигна до заключението, че Джон е крал твърде умерено. Всъщност, той дори не се е възползвал от всички възможности. Джеронд горещо посъветва Анджи да остави нещата така, както са.
	Но Анджи бе твърдо убедена, че всичко трябва да се върши по един по-разумен начин, характерен за двадесети век. Тя лично пое работата по счетоводството, а на Джон Стюарт даде като компенсация две годишни заплати. На практика те леко надхвърляха сумата, която Джон бе откраднал. Оттогава със сметките се занимаваше самата Анджи и ги водеше по-стриктно, отколкото Джон го бе правил някога.
	— Джим! — възкликна тя, вдигайки поглед от масата. — Къде беше?
	— Отбих се у вдовицата Тебитс, която бе свършила дървата за огрев. После случайно забелязах, че сър Хъбърт има проблеми с една крава, заклещена в дупка. Накрая се оказах толкова близо до къщата на Каролинус, че реших да се отбия и при него и да се опитам да подобря отношенията ни. Знаеш, че този въпрос ме тревожи след гостуването у графа.
	— Много се забави. Вече почти се свечерява.
	— Разговорът с Каролинус се проточи повече, отколкото очаквах. От самото начало той ме попита дали съм готов за едно следващо приключение. Отговорих му, че не съм готов за никакви приключения и че двамата с теб искаме да поживеем спокойно, като обикновени хора.
	— Казал си на Каролинус всичко това?
	— Да. И то направо.
	— Значи, засега няма нищо, което да те отдалечи оттук?
	— Точно така. Бъди сигурна в това.
	— Така и ще направя. Брайън е в Голямата зала.
	— Брайън? Какво го води насам?
	— Иска да съобщи нещо важно на двама ни едновременно и затова те изчака да се върнеш — каза Анджи и се изправи. — Нека да слезем долу. Брайън сигурно вече добре си е побъбрил с твоя оръженосец.
	Оръженосецът на Джим бе бившият войник Теолуф, понастоящем повишен в ранг, тъй като не се намери никой друг, подходящ за длъжността. Теолуф имаше близо петнадесет годишен опит в същия вид военна дейност, която бе смисълът на живота на Брайън. Рицарят едва ли би говорил с Теолуф, ако той беше само обикновен страж или началник на стражата, какъвто бе предишният му пост. Но сега Теолуф беше оръженосец, тоест заемаше достатъчно висок чин, за да може един рицар да разговаря с него. И все пак Джим бе готов да се обзаложи, че докато Брайън седи на масата, Теолуф стои прав до него.
	Самият Джим не можеше да се отърве от навика, характерен за двадесети век, да кани всеки един да седне с него, като равен. Анджи лесно бе успяла да се приспособи към факта, че по-нисшестоящите стоят прави, докато говорят с нея. Тя, наред с Брайън и годеницата му, се опитваше да накара Джим да остави лошия навик да кани слугите да седнат.
	Сега Джим се справяше по-добре, но все още понякога допускаше старата привичка. Слугите, инструктирани от Анджи и Джон Стюарт, обикновено просто не обръщаха внимание на поканата на Джим.
	Нарежданията на Анджи донесоха голямо облекчение на прислугата. Истината бе, че слугите се чувстваха неудобно, когато сядаха в присъствието на Джим — по същия начин би се чувствал след петстотин години някой, който не знае дали използва правилно приборите за хранене на изключително официална вечеря.
	Когато Анджи и Джим влязоха в Голямата зала през сервизното помещение, близо до главната маса, Теолуф стоеше (както бе очаквал и Джим) пред подиума, на който бе масата. Брайън седеше в обичайната си изправена поза на конник, но се бе облегнал с единия си лакът на масата и с размахване на показалец подчертаваше важността на темата, по която говореше в момента с Теолуф.


	Глава 4

	Близо пет седмици нито Джим, нито Анджи споменаха за Брайън или Джеронд. Това бе твърде необичайно, защото обикновено обсъждаха подробно всички подобни събития. В този случай обаче Джим се чувстваше виновен спрямо Брайън, а подозираше, че и Анджи изпитва същото, така че темата негласно бе обявена за деликатна.
	Положението за дълго остана така, като полузабравено главоболие, което се обажда от време на време, когато човек няма за какво друго да мисли. Все пак, с течение на времето, то се явяваше все по-рядко, докато един ден извън крепостните стени неочаквано се чу силният звук на сребърен фанфар. Това не бе грубият рев на овчарския или пронизителния писък на ловджийския рог, а беше звук, издаван от истински музикален инструмент. След малко един от стражите се спусна тичешком от караулната при портата и срещна Джим и Анджи точно на вратата на Голямата зала, докато излизаха, за да видят сами какво става.
	— Милорд! Милейди! — извика задъханият страж, младеж с обичайните за областта сини очи и рошава рижа коса. — Ив Мортън ме изпраща да ви съобщя, че сър Джон Чандос идва насам с дузина войници на коне.
	— Приветствайте го и веднага го пуснете да влезе! — нареди Джим. — Тичай обратно и кажи на тези при портата, че трябва най-любезно да го поканят вътре.
	Вестоносецът се завъртя и веднага хукна обратно.
	— За толкова време би трябвало вече да са разбрали, че сър Джон винаги е добре дошъл тук — промърмори Джим.
	— Те просто си вършат работата — каза спокойно Анджи. — Откъде да знаят дали сър Джон не ни е станал враг след последното си посещение тук? Подобни неща се случват често в тази епоха.
	— Права си — съгласи се неохотно Джим. — Бих дал всичко, за да имаме нещо като домофон, свързващ портата с Голямата зала.
	Той сви зиморничаво рамене. Въпреки че денят бе слънчев, а крепостната стена спираше хладния ветрец, Джим и Анджи бяха излезли с дрехи, подходящи за отоплените помещения на замъка. Времето бе ясно, слънчево и сравнително тихо след отминалата буря, но все пак още бе февруари.
	— Ив Мортън само си изпълнява задълженията — повтори Анджи.
	— Така е — съгласи се окончателно Джим.
	Ив Мортън бе назначен за началник на стражата, след като Теолуф зае поста оръженосец. Ив бе изключително подходящ за длъжността и в интерес на истината, Джим тайно осъзнаваше, че Мортън знае много повече от него за това, как трябва да се защитава един замък и как трябва да се организира стражата на портата.
	Вратата вече се отваряше към моста над крепостния ров, когато се чу трополенето от копитата на първите два коня и сър Джон влезе в двора. Беше сравнително млад мъж, елегантен както винаги, яхнал голям черен жребец, който размахваше опашката си така гордо и бодро, като че ли сега започваше пътуването си. Конят изпръхтя и спря в двора.
	— Сър Джон! — извика весело Джим. — Радвам се да те видя!
	Сър Джон свали шлема си с изискан жест.
	— Сър Джеймс, лейди Анджела! — каза той. — Нося ви специални новини и искам да ви ги съобщя пръв. Идвам направо от Лондон. Защо не влезем вътре.
	— Разбира се — каза Джим и потърси с поглед оръженосеца си.
	Но Теолуф вече бе тук заедно с един от стражите, готов да отведе войниците на сър Джон до конюшните, а после и да им предложи храна и напитки. Самият Теолуф пристъпи към черния жребец и хвана юздите му, докато сър Джон скочи от седлото.
	— С ваше разрешение, сър Джон, ще отведа коня ви в третия бокс до вратата на конюшнята, където ще получи най-добрите грижи. Мога ли да попитам за името му?
	— Казва се Тонер де Бодри.
	— Насам, моля, Тонер де Бодри — каза Теолуф, обръщайки се към бойния кон с цялото полагаемо му се уважение.
	Сър Джон се присъедини към Джим и Анджи и тримата заедно тръгнаха към Голямата зала. Джим вече бе почти замръзнал и предпочиташе да влязат по-бързо вътре, но добрите маниери изискваха да вървят към залата съвсем бавно.
	— Моля да остана само за през нощта, защото имам спешна работа на запад — обясни сър Джон. — Пътят ми минаваше покрай замъка Малвърн, където се надявах да срещна сър Брайън, без да се отклонявам чак до замъка Смит. Исках да му предам поздрави лично от Негово величество по случай победата му на коледния турнир у графа на Съмърсет. Негово величество е бил очарован от описанието на турнира, направено от Ричард де Бизби, епископ на Бат и Уелс. За съжаление, сър Брайън бе заминал за Божи Гроб, лейди Джеронд де Чени беше така добра да ме подслони за през нощта. Впрочем трябва да отбележа, че аз самият бях силно впечатлен от начина, по който тролът на графа, разбира се с вашата помощ, се отнесе към тези петима добри наши рицари. Струва ми се, че той наистина е един необичаен трол и по размери, и по характер.
	— И аз мисля така — съгласи се Джим. — Но на турнира не те видях сред публиката, поне не близо до графа…
	Джим млъкна и му се прииска да си прехапе езика, въпреки че думите вече бяха изречени. Заради общественото си положение, а и поради военния си чин, сър Джон би трябвало да седи много близо до графа, но на турнира бе седял другаде.
	— О, бях седнал на една от по-долните пейки до един стар мой познат от военните походи — поясни безгрижно сър Джон. — Не пропуснах и минута от зрелището…
	Той се обърна към Анджи.
	— Най-силно ме впечатли забавлението, което организирахте за нас през третата нощ на Коледа, милейди.
	— Благодаря ви — усмихна се Анджи. — Аз самата се наслаждавах на организирането му не по-малко от зрителите.
	Разговаряйки, тримата влязоха в топлата зала. Джим забеляза, че сър Джон никак не бърза да премине към въпроса, заради който бе дошъл. Сигурно носеше лоши новини, най-вероятно за новопоявилата се пречка в процедурата по осиновяването на Робърт Фалън и сър Джон възнамеряваше да им ги съобщи внимателно, може би по време на обяда.
	Обаче Джим грешеше. След като седнаха на главната маса и малко побъбриха на вино и понички с плодов пълнеж, оръженосецът на сър Джон дойде в залата и застана до масата, чинно изчаквайки да бъде забелязан. Най-сетне сър Джон му обърна внимание.
	— Намери ли го? Чудесно! При това е в добро състояние. Подай ми го!
	Оръженосецът му подаде сгънат квадратен пергамент със зашити краища.
	— Свободен си — каза сър Джон на оръженосеца си и се обърна към Анджи и Джим с пакета в ръка. — Предполагам, че трябва да изчакам някой по-тържествен момент от срещата ни, за да ви връча това, но знам, че сте нетърпеливи да научите какво има вътре и затова…
	Сър Джон предаде пакета на седящия до него Джим, който с мъка превъзмогна непреодолимото си желание да даде писмото на Анджи, за която съдържанието на пергамента имаше много по-голямо значение, ако вътре пишеше това, което очакваха. Но етикетът на епохата изискваше сър Джон да даде писмото на Джим, защото той беше отговорният, определен от закона получател.
	Джим свали ножа от колана си и разряза шнура, който държеше пергамента затворен, пакетът се разтвори и образува лист с тежък печат, поставен върху ивица по-малък пергамент, промушен между два разреза на края на писмото, така че печатът висеше надолу като медальон на човешка шия.
	Джим погледна текста върху листа. Беше на съвсем разбираем средновековен латински, изписан от чиновническа ръка с шрифт, характерен за епохата и адресанта и украсен с различни сложни заврънкулки, включително и с често срещаните „копиеносци“ — вертикалните черти на някои букви бяха продължени нагоре и леко удебелени, така че думите сякаш носеха копия.
	Джим прочете написаното сравнително лесно:

	„Edwardus Dei gracia Rex Anglie et Francie et dominus Hibernie omnibus ad quos presentes litere pervenerint saluten…“.

	Докато гледаше думите, латинският текст се разми, изгуби очертанията си и се превърна в английски. Това беше същата магия, която Джим прилагаше, за да превежда не само различните езици, като френски, но и безбройните различни диалекти, както и речта на вълците и останалите животни, на един обикновен съвременен английски, разбираем и за Анджи.
	На английски текстът гласеше:

	„Ние, Едуард, по Божията милост крал на Англия и Франция и владетел на Ирландия, приветстваме всички, до които се отнася настоящето писмо.
	Що се касае до Робърт Фалън, син на Ралф Фалън, барон на Чен, понастоящем починал, и попечителството над гореспоменатия Робърт Фалън, докато той достигне възрастта…“

	Погледът на Джим се плъзна бързо надолу по страницата. Текстът съдържаше точно онова, на което той и Анджи толкова се бяха надявали. Попечителството бе присъдено на Джим. В края на писмото стоеше кралският печат, който Джим бе забелязал още при отварянето. Без да каже дума, той подаде пергамента на Анджи. Очите й се напълниха със сълзи.
	— Да го отпразнуваме! — радостно извика Джим. — Не знам как бих могъл да ти се отблагодаря, сър Джон. Не очаквах отговорът на молбата ни да дойде толкова скоро. Всъщност мислех, че може да отнеме години, преди да се реши подобен казус.
	— Понякога наистина минава много време — отвърна сър Джон. — Но в този случай приближените на краля решиха, че би било най-добре, ако Негово величество се погрижи своевременно за сигурността и бъдещето на младия Робърт Фалън посредством специален указ, който не минава през обичайната процедура. Би трябвало да благодарите специално на добрия епископ на Бат и Уелс, Ричард де Бизби. Той лично посети двореца, и доводите му ти да бъдеш определен за настойник оказаха силно влияние върху Негово величество, Бог да го благослови!
	— Амин! — с благодарност изрекоха Джим и Анджи.
	Сър Джон бе произнесъл последните думи със съвършено безизразно лице и Джим едва прикри усмивката си с изкашляне. Представи си как мощният глас и твърдото становище на епископа са оказали ефект върху краля, който желаеше единствено да го освободят от управленските отговорности.
	— Въпреки, че възнамеряваш да отпътуваш още утре, нали нямаш нищо против едно малко тържество — попита Джим.
	— Ни най-малко, особено в този случай — усмихна се сър Джон.
	И така те празнуваха в средновековен стил с най-доброто вино и отбрани ястия. И колкото и тайно да бе съобщена новината, тя се разпространи светкавично из целия замък и стигна до всички слуги, в резултат на което всички засияха от радост. Сякаш попечителството не бе присъдено само на Джим, а на всички обитатели на Малънконтри.
	Всеобщата радост продължи до следващата сутрин, когато Анджи и Джим помахаха на сър Джон Чандос и свитата му, които напуснаха замъка и се отправиха на път. После вълнението постепенно отшумя, щом влязоха отново вътре и се качиха по стълбите към спалнята. И двамата дълго мълчаха, докато Анджи, гледайки през прозореца, заговори тихо:
	— Сега си свободен да заминеш.
	— Къде да замина? — попита Джим, въпреки че му бе пределно ясно за какво става дума и се чувстваше неловко.
	— Знаеш какво имам предвид. — Анджи се обърна към него и го погледна в очите. — Вече си свободен да отидеш в Палмира, където е Брайън. Той сигурно вече е пристигнал там. Сега вече и ти можеш да го последваш.
	— Не е така — отвърна Джим.
	Анджи отново извърна поглед, сякаш изобщо не бе чула думите му.
	— Знаеш ли — продължи тя със същия тих глас, — от известно време все си мисля за това, как бих се чувствала, ако бях на мястото на Джеронд, а ти се опитваш да намериш баща ми. Сигурно много бих се страхувала, ако Брайън не е с теб.
	— Нашето положение е съвсем различно — каза Джим. — Заедно с Робърт Фалън вече ставаме семейство. Освен това съм дълбоко засегнат от факта, че не ми се доверяваш, ако Брайън не е с мен, за да ме пази.
	Въпреки опита за шега Анджи не се усмихна. Погледна го сериозно и каза:
	— Никак не е смешно. Разбира се, че бих била по-спокойна, ако Брайън е с теб.
	— Така или иначе, вече му казах, че няма да отида с него. Сигурно отдавна е заминал и нищо повече не може да се направи.
	— Дали наистина е така?
	— Е, остава възможността да го настигна. — Джим започваше да се чувства неудобно. — Ти сериозно ли говориш, че искаш да замина?
	— Разбира се, че не искам никъде да ходиш. Но може би греша. Може би трябваше да придружиш Брайън.
	— Това никой не може да каже със сигурност.
	— Не е така. Мисля, че трябва да отидем да поговорим с Джеронд.
	Джим я погледи учудено.
	— Нали вече решихме, че аз ще отида до Малвърн и ще науча новините?
	— Да — гласът на Анджи се повиши с леко раздразнение, — но искам и двамата да говорим с Джеронд.
	— Идеята е добра. Честно казано, Анджи, малко ми е съвестно, че не се съгласих, когато Брайън ме помоли да го придружа. Наистина трябва да разберем какво мисли Джеронд по въпроса. Може би… така или иначе, ще се срещнем с нея.
	Джим се изправи.
	— Сега ли? — попита Анджи.
	— Още е рано.
	— В това време дотам са три часа езда, а ако разговаряме по-дълго с нея, ще стане късно да се връщаме обратно. Това означава да нощуваме там, което пък значи, че ще трябва да си вземем постелките с нас. Обичам Джеронд, но не бих спала в някое от нейните легла без моите лични чаршафи, освен ако някой не ме принуди с оръжие. Не можеш ли просто да ни пренесеш до там с магия?
	— Каролинус ме предупреди да не използвам магията прекалено много, въпреки че имам неограничена авансова сметка. Все се каня да ти разкажа за това, но в същия ден говорихме и с Брайън и съвсем забравих за Каролинус. Той ме предупреди винаги да внимавам и да използвам колкото може по-малко магия, така че да имам достатъчен запас при спешен случай.
	— А не може ли да се превърнеш в дракон и да ме пренесеш по въздуха?
	— Не — поклати глава Джим. — Драконът не притежава толкова голяма подемна сила. Възрастният човек тежи повече, отколкото един дракон може да носи. Спомняш ли си как в двадесети век ни разказваха стари народни приказки за орли, които отнасяли бебета? Истината е малко по друга. Бебето тежи над десет паунда* и това е много повече, отколкото орелът може да носи. По същата причина аз не бих могъл с драконовото тяло да нося възрастен човек. Ще успея да те вдигна и да те транспортирам на късо разстояние, но ще остана без сили и накрая и на двама ни ще се наложи да ходим пеша.
	[* един паунд = 0.453 кг. — Бел.пр.]
	Той се замисли за миг.
	— Ти май не искаш да отида сам до Малвърн?
	Отговорът се четеше върху лицето на Анджи.
	— Прав си, не искам — отвърна тя. — Не мислиш ли, че все пак трябва да използваш магия поне този път?
	— Точно в това е въпросът. До сега все си казвах „Само този път…“. Я почакай малко!
	— Какво?
	— Съвсем просто е. Ще превърна и теб в дракон и така почти няма да изхабя магическа енергия.
	— Аз да стана дракон? Можеш ли да го направиш? — Изражението на изненада по лицето на Анджи бе съчетано с нотка на задоволство в гласа й. — Защо не? Никога не съм била дракон. Как не сме се сетили по-рано за това?
	— Сигурно защото не ни се е налагало до сега — каза Джим. — По-добре си облечи дебели горни дрехи, в случай, че се наложи пак да се превърнем в хора, докато сме на открито.
	Облечени подходящо, те се изкачиха на върха на кулата и Джим кимна на войника, който стоеше на пост.
	— Слез долу да се стоплиш, Томас.
	С поклон на благодарност стражът изчезна надолу по стълбите.
	— Кога ще ме превърнеш в дракон? — попита Анджи.
	— Веднага. Ела с мен.
	Джим излезе на платформата, върху която се намираше големият казан (понастоящем празен). Този котел биваше пълнен с мазнина, която нагорещяваха, запалваха и изливаха върху евентуални нападатели, щурмуващи вратите на кулата. Джим стъпи на платформата и подаде ръка на Анджи. Сега и двамата стояха на едно ниво с парапета и гледаха през разредения въздух към дърветата и откритото пространство, заобикалящо замъка.
	— Мини няколко крачки встрани от мен, за да имаш повече място — каза Джим. — Така е добре. Ето, започвам.
	Джим си представи наум себе си и Анджи като дракони. Дрехите им изчезнаха, но щяха да се появят отново веднага щом възвърнеха човешкия си облик. Отдавна бяха отминали онези ранни дни, когато се учеше как да използва магията и сам да се превръща в дракон, при което винаги унищожаваше дрехите, които носеше или пък се налагаше първо да се съблече гол.
	— Добре изглеждаш като дракон — каза Джим на Анджи.
	— Само ми правиш комплимент — усмихна се Анджи.
	— Съвсем не. Ти наистина си един красив женски дракон. Ако бях истински мъжки дракон…
	— Да приемем, че е така. Какво да правя сега?
	— Само да скочиш във въздуха от края на платформата, да разпериш криле и да полетиш. Аз ще бъда плътно до теб. Повтаряй движенията ми — пляскането с криле, разперването им и планирането.
	Анджи боязливо надникна от края на платформата към празния въздух. После каза:
	— Джим размислих. Днес не искам да съм дракон.
	— Стига глупости, Анджи.
	— Страх ме е.
	— Спомняш ли си какво ми каза, когато бяхме в драконовата пещера, малко след като дойдохме в тази епоха? Ти предложи да отлетя до Каролинус и да го помоля да ни помогне да се телепортираме обратно. Тогава и аз не горях от желание да скоча от входа на пещерата в празното пространство. Но ти настоя, че мога поне да опитам и каза, че вероятно ще се получи от само себе си, инстинктивно, след като се озова във въздуха. Помниш ли?
	— Така ли съм казала? Е, сбъркала съм.
	— Напротив, беше напълно права. Щом веднъж се окажеш във въздуха, всичко ще стане инстинктивно. Сегашното ти тяло си има собствени инстинкти и рефлекси.
	— И така да е, не ме интересува — упорстваше Анджи.
	— Освен това аз ще бъда до теб и ще те хвана с магия във въздуха, ако нещо се обърка — опита се да я успокои Джим.
	— Не ме интересува. Страх ме е. Промених си решението. Превърни ме обратно… Джим, престани!
	Последните й думи преминаха в писък. Използвайки по-голямото си тегло и размери, Джим просто бутна Анджи от ръба на каменната площадка. Тя отчаяно се опита да се задържи с нокти, но те само одраскаха камъка и се плъзнаха по него, а самата Анджи полетя в бездната.
	— Това правят птиците майки с рожбите си, когато пораснат достатъчно, за да летят — каза Джим. — Птиците-бащи също — добави той, докато Анджи се олюля за миг на ръба и изчезна от погледа му.
	Само след миг се чу гръмотевичен плясък на криле и Анджи профуча покрай него, набирайки трескаво височина, подобно на излитащ изтребител. Същото бе направил и Джим, когато за първи път бе скочил от ръба на споменатата драконова пещера. Тогава първата и единствена мисъл в главата му беше да не падне. Тази човешка мисъл, предадена на драконовото тяло, незабавно го бе накарала да използва всяка частица от големите си възможности за издигане, които драконовите криле притежаваха.
	Джим също скочи от площадката и полетя след Анджи. Интензивното махане с криле бе по силите на един дракон, но го изтощаваше много бързо. След малко Анджи престана да блъска така бясно във въздуха и постепенно забави темпото. Най-сетне крилете й получиха възможност инстинктивно да се разперят в позиция за планиране върху въздушното течение. Джим се приближи.
	— Къде съм? — попита ядосано Анджи.
	— Ами… на около две хиляди фута* над земята — отвърна той.
	[* 1 фут = 30,48 см. — Бел.пр.]
	— Две хиляди фута… — Тя погледна надолу и замълча за миг. После възкликна: — Истина е!
	— Тази височина е предостатъчна за прекия ни полет до Малвърн. Следвай ме. Свикнал съм да откривам топлите въздушни течения, като това, на което се носиш сега, и да ги използвам. Оттук ще планираме до дома на Джеронд. Представи си, че се спускаш с шейна по нанадолнище.
	— Добре — съгласи се Анджи, но с тон, който подсказваше, че всъщност съвсем не е сигурна в това, което прави.
	Все пак те продължиха да се носят по въздушното течение, издигайки се по спирала към по-топлия въздух и планирайки в избраната посока. После откриха друг въздушен поток и се понесоха върху него, докато можеха отново да полетят напред. Мина известно време, преди Анджи да проговори. Джим също си мълчеше, за да й даде възможност да свикне с новия начин на придвижване. Накрая Анджи заговори:
	— Това не е пътят за Малвърн.
	— Ще заобиколим заради вятъра, но няма да се отклоним много. Крилата ни са като платна на кораб и трябва да ги обръщаме според посоката на вятъра. Ще стигнем до замъка по обиколен път.
	Отново последва дълъг период на мълчание, докато сменяха въздушните потоци и се издигаха над тъмните туфи от дървета отдолу, които бяха поели топлина от слънцето, затопляха въздуха над тях и образуваха въздушни течения. После Анджи каза:
	— Никога няма да ти го простя, Джим. — Гласът й напразно се опитваше да звучи сериозно и сърдито. — Никога. Как можа да ме бутнеш от кулата? Можех да се пребия!
	— Знаех, че няма да пострадаш. Аз също не се пребих, когато летях за първи път. Не можеш да паднеш, дори и да искаш. Тялото ти реагира, без да го осъзнаваш, точно като тялото на младата птица, когато майка й я бутне от гнездото.
	— Все пак няма да ти го простя… Знаеш ли Джим, въпреки всичко, това е чудесен начин за пътуване. Харесва ми! Защо не си ме превръщал в дракон преди?
	— Защото знаех, че няма да искаш да скочиш от върха на кулата.
	Разбира се, това не бе съвсем вярно. Всъщност преди на Джим просто не му бе хрумвало да превърне Анджи в дракон. Но сега побърза да се възползва от благоприятната промяна в настроението й.
	— Харесва ти, нали?
	— Страхотно е! И изобщо не ми е студено. А наоколо е страшен мраз, с този силен вятър наоколо.
	— Драконите не усещат студа, а само топлината. Сама ще го установиш. Освен това през повечето време се движим по посока на вятъра, така че на практика той не духа срещу нас.
	— Помисли си само на колко много места можем заедно да ходим по този начин.
	Джим не се бе замислял и за това. Той още обмисляше възможностите и последиците от едно такова пътешествие, когато замъкът Малвърн се появи под тях заедно със заобикалящата го равнина. Джим поведе Анджи на дълго спираловидно спускане към върха на кулата.
	На върха на кулата на Малвърн, както и на тази в Малънконтри, имаше само един часовой, въоръжен с меч и късо копие. Войникът стоеше вцепенен, докато те се приближаваха към него все по-близо.
	Когато Джим и Анджи се снишиха с удвоен тътен на крилете на около петнадесет фута над кулата, войникът нададе нещо, което бе по-скоро писък, отколкото обичайния мъжки вик за тревога, който Джим бе свикнал да чува от собствените си хора. После стражът светкавично изчезна надолу през отвора на върха на кулата, от който започваха каменни стъпала към долния етаж. Чуха как стъпките на войника се отдалечиха, някаква врата се затръшна шумно, после се отвори отново и гласът на Джеронд достигна до тях от етажа под краката им:
	— Какво, по дяволите, става?


	Глава 5

	Джим и Анджи чуха как по стълбите бързо изтрополиха леки стъпки и Джеронд изскочи на покрива с копието на часовоя в едната ръка и гол меч в другата. Изгледа ги ядосано и каза:
	— Вие, дракони, сте сбъркали замъка. Сигурно търсите Малънконтри, който е на дванадесет мили на запад оттук — и тя посочи с меча.
	— Това сме ние, Джеронд — каза Джим, задействайки обратната магия. В момента, в който изрече тези думи, той и Анджи си възвърнаха човешкия образ и човешките дрехи. Очите на Джеронд се разшириха, а оръжията се отпуснаха в ръцете й. След дълъг миг мълчание тя каза:
	— Вие двамата? И ти ли си дракон, Анджи?
	— Днес Джим ме превърна за първи път — отвърна Анджи със самодоволна нотка в гласа си. — Много е забавно. Но какво, за бога, си мислеше, че можеш да направиш срещу два дракона, въоръжена само с копие и меч?
	— Щях да ги накарам да съжаляват, че изобщо са дошли тук! Ако бяха истински дракони, разбира се. Значи, Джим те превърна и решихте да се отбиете?
	— Така или иначе щяхме да ти дойдем на гости. Просто решихме да летим дотук, вместо да яздим. Така е по-бързо — отговори Анджи.
	— Много мило от ваша страна, че сте дошли да ме видите… — започна Джеронд, но стъпките на два чифта крака я прекъснаха. От отвора за стълбището излезе висок чернокос мъж с дълъг нос. Това беше Бърнард, началника на стражата в замъка Малвърн. Бърнард влачеше за яката избягалия страж и сега го изправи пред Джеронд.
	— Да го обеся ли, милейди? Напуснал е поста си и е отстъпил пред врага като най-голям страхливец.
	— Предполагам, че да — процеди през зъби Джеронд, — въпреки че добри войници се намират трудно… От друга страна, той едва ли е добър войник, след като няма смелост да се бие…
	При тези думи бившият страж така се сгърчи, че Бърнард го задържа изправен с голямо усилие. Джим побърза да вземе думата.
	— Джеронд, бих искал да се застъпя за този войник. Спуснахме се много бързо и той ни видя в последния момент. Мисля, че е напуснал поста си, подтикнат от чувството, че е негов дълг преди всичко да те предупреди и предпази. Затова и си е позволил да наруши заповедите.
	— Той е прекалено тъп, за да сети за подобно нещо — каза Джеронд, измервайки с гневен поглед полуприпадналия страж, когото Бърнард стискаше здраво за врата.
	— Напротив! — бързо се намеси и Анджи. — Аз също те моля, Джеронд. Сигурна съм, че преди да хукне по стълбите го чух да казва нещо като „Трябва да спася господарката!“.
	— Така значи! — възкликна Джеронд. — Едва ли… Добре, Бърнард, отведи го и изпрати друг войник на пост тук. Колкото до този, остави го без храна три дни. Така ще се научи да изпълнява първо дадените му заповеди.
	Бърнард повлече надолу радостния войник, а Джеронд отново се обърна към Анджи и Джим:
	— Защо не слезем в покоите ми? Малко е разхвърляно, за което се надявам да ме извините. Разбира се, после ще отидем и в Голямата зала, но ми хрумна, че може би ще искате първо да поговорим насаме. Впрочем, аз също възнамерявах да ви навестя в Малънконтри.
	Тримата слязоха по стълбите. Покоите на Джеронд в Малвърн бяха уредени по всички средновековни стандарти и за разлика от спалнята на Джим и Анджи в Малънконтри нямаха удобни нововъведения. Но и тук имаше голямо огнище с хубав огън в него, пък и Джеронд лично се бе убедила в предимствата на остъклените прозорци на Малънконтри и веднага, след като се бе сдобила с пари, бе остъклила и своите. Все пак стаята изглеждаше неуютна в сравнение с тази в Малънконтри, въпреки че на Джим му се струваше, че това чувство идва от факта, че столовете не бяха тапицирани, а подът не бе отоплен, като в неговия дом.
	Огънят хвърляше ярки отблясъци. Леглото беше необичайно голямо, с четири високи колони, поддържащи балдахин с плътни тежки завеси. Тези завеси осигуряваха на спящите средновековни благородници значителна защита от нощния студ.
	По отношение на обучението на прислугата обаче двата замъка бяха равностойни. Малко след като седнаха в спалнята, на вратата се почука и след като получи от Джеронд разрешение да влезе, един слуга внесе сладкиши, вино и вода и попита дали господарката ще желае да бъдат сервирани.
	Естествено, Джеронд се съгласи (нали имаше гости) и храната бе поставена на масата.
	— Не ни безпокойте, освен ако не избухне пожар — нареди строго Джеронд.
	— Да, милейди — отговори прислужникът и се оттегли с поклон.
	Смесиха виното с водата, и отпиха от получения коктейл и хапнаха от сладкишите. После Джеронд започна разговора:
	— Както вече казах, възнамерявах скоро да ви посетя. Но вероятно ще е най-добре първо вие да ми кажете защо искате да ме видите.
	— Не, не — каза бързо Анджи, — ти говори първа, Джеронд.
	— Ами… — продължи колебливо Джеронд, с поглед, сведен към масата. — Не е моя работа да говоря вместо сър Брайън. Той е рицар и джентълмен и може да говори сам за себе си. Без съмнение той ви е казал, че по един определен въпрос няма нужда от повече разговори. Точно този въпрос обаче бих искала да обсъдя с вас.
	— Изплюй камъчето, Джеронд — каза Джим.
	— Понякога се изразяваш по много странен начин, Джеймс. Все пак, схванах мисълта ти. Наистина ще изплюя камъчето, тъй като именно заради това исках да се срещна с вас. И двамата знаете, че Брайън и аз сме сгодени.
	— Едно от първите неща, които направи Брайън при запознанството ни, бе да ми покаже кърпата с твоя монограм, която ти му бе дала — кимна Джим.
	Очите на Джеронд се насълзиха.
	— Такъв си е Брайън. Когато се срещнахте за пръв път, за какво си говорихте?
	— Говорихме за нашите дами. Аз му казах, че обичам Анджи и Брайън отвърна, че това е съвпадение, защото и той бил влюбен в теб.
	— Така ли каза? — Джеронд сияеше. — Но не сте влизали в двубой, нали?
	— Не. Отначало ситуацията беше малко неловка, защото аз бях в драконово тяло, от което не можех да изляза, но когато си възвърнах човешкия облик станахме истински приятели. Така че не бихме могли да влезем в двубой помежду си. Още от първия миг разбрах, че близостта между теб и Брайън не е нещо временно.
	— Така е. Любовта ни продължава по-дълго, отколкото мислиш. Всъщност, има я откакто аз и Брайън се помним.
	— Познаваш Брайън отдавна, нали? — попита Анджи.
	— В действителност, с Брайън се познаваме цял живот — отговори Джеронд, — въпреки че не сме роднини. Майка му почина малко след раждането му, близки съседи сме, а и бащите ни бяха много добри приятели, почти като братя. Така че двамата с Брайън израснахме заедно. Аз почти не ходех в замъка Смит, но той ни гостуваше през цялото време.
	Анджи я погледна с жив интерес.
	— Не е ли странно? — продължи Джеронд. — Сякаш нещата не можеха да се развият по някакъв друг начин. Бащата на Брайън беше в много близки отношения с братовчедите си Невил от Раби. В този смисъл беше съвсем естествено, че натрупа състоянието си като им правеше различни услуги. Така или иначе, по тяхна заръка бащата на Брайън пътуваше много, особено на континента. Фамилията Невил има връзки навсякъде, най-вече във Франция и Италия. Когато баща му беше на път, Брайън живееше тук, в Малвърн.
	— В такъв случай сигурно е бил по-близък с твоя, отколкото със собствения си баща — предположи Анджи.
	— Не съвсем, защото и моят баща често пътуваше. Но прислугата в Малвърн беше отлично обучена. След като майка ми почина, когато бях на седем години, тук винаги имаше жени, които да се грижат за нас. Всичко беше изрядно, докато замъкът Смит беше… е, нали знаете какъв е сега. Нямаше друго място, освен Малвърн, на което можеше да бъде оставен Брайън. Сър Едмар Клейв и братовчедите му, които тогава живееха в Малънконтри, не бяха хора, на които може да се повери малко момче. Наоколо нямаше други подходящи домакинства, така че Брайън оставаше при нас и, както казах, израснахме заедно.
	— На колко години бяхте, когато започна всичко? — попита Анджи.
	— Видяхме се за първи път, когато аз бях на пет години, а Брайън на седем, въпреки че може да сме се срещали и като по-малки, което аз не си спомням. Както вече казах, помня, че го видях за първи път, когато бях на пет години. След това започнахме да прекарваме много време заедно всяка година. Станахме като брат и сестра и човек би си помислил, че е невъзможно да се влюбим един в друг.
	— Въпреки това се влюбихте — каза Анджи.
	Джим погледна през прозореца към изпъстреното с облаци небе, в което кръжеше див ястреб. В гласа на Анджи се прокрадна нотка, от която той винаги се боеше. Топлината на огъня и пълната чаша вино, която бе така глупав да изпие на екс, притъпиха съзнанието му и почти го приспаха. Опасяваше се, че разговорът ще приеме безсмислен обрат: „Нали твоят прачичо живее там? Чудя се дали не означава, че и някои от роднините ми също са живели там?“. Джим усети, че се унася и с голямо усилие задържа очите си отворени.
	Джеронд кимна на Анджи:
	— Ние самите отначало не осъзнавахме, че сме влюбени. Знаехме само, че като деца щом се разделяхме много, си липсвахме едни на друг, а когато се съберяхме, бяхме безкрайно щастливи. В онези дни се карахме и дори на няколко пъти се сбихме. Но въпреки всичко един ден се оказа, че сме влюбени. По-късно, когато аз пораснах, казах на баща си, че с Брайън възнамеряваме да се оженим. Това е истина, през един от онези редки периоди, когато той си беше у дома и успях да говоря с него.
	— Толкова рядко ли си идваше? — попита Анджи.
	— Той винаги отсъстваше, защото изпълняваше нечий поръки или друга задача, която би му донесла злато. Както вече споменах, моят баща и бащата на Брайън си приличаха по това, че все преследваха голямото богатство. Така или иначе, когато му казах какво изпитвам към Брайън, баща ми тропна с крак и се развика, че никога няма да ми разреши да се омъжа за Брайън и че трябва да сключа брак с херцог или принц. Това бе другата му грандиозна мечта и не го интересуваше факта, че не бих дала Брайън за никой принц на света.
	Джеронд внезапно се обърна към Джим, който положи всички усилия да изглежда буден и заинтригуван от разговора.
	— Точно за това исках да поговоря и с двамата, Джеймс. Брайън ми каза, че очаквате кралят да ви присъди попечителството над Робърт Фалън и че може да се наложи ти лично да се явиш пред Негово величество, заради което в момента не можеш да напуснеш Англия. Напълно те разбирам, Брайън също.
	— Ами… — започна неуверено Джим. Чувстваше се крайно неловко. Без съмнение Брайън беше дълбоко засегнат от отказа на Джим да му помогне в издирването на бащата на Джеронд при Божи гроб, особено сега, след като бе известно къде точно се намира той. При тези обстоятелства да си остане у дома, дори с цената на едно приятелство, бе единственото разумно според средновековните стандарти нещо, което Джим можеше да направи. Земята и състоянието бяха всичко и придобиването им превъзхождаше по важност всичко останало.
	Следователно здравият разум на Брайън се съгласяваше, че действията на Джим са правилни. Но въпреки всичко те бяха кръвни братя в буквалния смисъл — заедно бяха проливали кръвта си в не една битка. Истинският рицар, какъвто бе Брайън във всяко свое действие, би пренебрегнал богатството и земите на Фалън и би се притекъл на помощ на другаря си. Джеронд несъмнено споделяше чувствата и вижданията на Брайън.
	— Ами… — повтори колебливо Джим.
	— Джеймс, не мисли, че искам да оспоря решението ти — каза сериозно Джеронд. — В живота на всеки от нас често се налага да прави труден избор, сигурна съм, че подобно на Брайъновото, и твоето сърце е забило по-силно при мисълта за приключение при Божи гроб. А и ти винаги си бил готов да помогнеш на другар по оръжие. Сега обаче вероятно ще ти се наложи да решаваш много други въпроси, които те засягат, особено по отношение на управлението на имуществото на Робърт Фалън. Все пак, въпреки всичко те моля да обмислиш отново едно от решенията си.
	— Всъщност, Джеронд… — започна Джим, но Джеронд отново го прекъсна.
	— Не, Джеймс, изслушай ме, моля те!
	— Разбира се — каза Джим и се почувства още по-неловко.
	— Искам да ви кажа нещо, което не бих казала на никого другиго, освен на вас двамата. Мога да го направя, защото с Брайън сме много близки.
	Джеронд се обърна към Анджела.
	— Преди да срещна теб, Анджела, не бях имала близка приятелка. Не мога да понасям повечето жени. С изключение на някои по-възрастни дами, всички те са просто едни бъбриви и безхарактерни същества. Толкова са завладени от собствените си възгледи и са така твърдо убедени, че винаги са прави, че сигурно постоянно бих се карала с тях. Но ти си различна, Анджела.
	— Ами аз… — каза Анджи.
	С нотка на извратено задоволство Джим забеляза, че е така очевидно притеснена, както бе и той самият преди малко.
	— Става дума за това да умеем да постигаме взаимно съгласие по даден въпрос — продължи Джеронд и отново се обърна към Джим. — Именно по този начин сте свързани ти и Брайън. Той никога не е имал близки приятели от своето съсловие, които да споделят възгледите му. Винаги се е състезавал с тях и винаги е бил по-добрият във всеки двубой. По тази причина малцина са хората, които уважава. Има такива, към които Брайън изпитва огромно уважение, заради по-високото им положение, като сър Джон Чандос, който е толкова по-възрастен и с такива заслуги във война и мир, че Брайън изобщо не може да се сравнява с подобен рицар. С всички останали достойни мъже, които би могъл да уважава, той трябва да се бие. Ти сам видя какво стана със сър Харимор на празненството у графа. Някой ден Брайън ще убие сър Харимор, освен ако преди това Хари не убие него. Въпреки всичко обаче, Брайън не се съмнява в бойните умения на Хари. Брайън може да харесва твоя стрелец Дафид ап Хицел, защото не е от благороден произход. Затова и не може да има никакво състезание между тях двамата. Брайън с радост ще признае, че Дафид ап Хицел не само е по-добър стрелец от всички други, но е и по-добър стрелец от него самия.
	Джеронд за пореден път се обърна към Анджи:
	— Не си ли чувала същите думи от устата на Даниел, Анджела? Не ти ли е казвала как Дафид не може да търпи някой равен в своето съсловие? Когато Даниел и Дафид заживели заедно с баща й Джилс О’Лоуд и неговите разбойници, Дафид, за да е в мир със себе си, постоянно се съревновавал с всеки един от дружината и дори влизал в двубой с двама едновременно.
	— Знам за това — кимна Анджи и хвърли поглед към Джим.
	— За първи път чувам, но не съм изненадан — каза Джим.
	— Точно това искам да кажа. Сега вече държиш здраво, благодарение на добрия сър Джон Чандос, попечителството на Робърт Фалън в ръцете си. А Брайън замина съвсем сам.
	Джеронд се поколеба за миг. После продължи:
	— Брайън не очакваше да го последваш, дори и да знаеше, че въпросът с попечителството вече е уреден. Той никога не би те помолил за това. Ти значиш много за него, Джеймс. И си единствения човек, когото Брайън може да приеме като равен. Освен това ти си и единствения човек, на когото би разчитал, когато е в затруднение.
	— Джеронд — започна Джим, — знаеш, че не владея добре оръжието. Брайън можеше да поведе със себе си дузина рицари или дори мнозина не благородници, които са много по-опитни в боя и биха му пазили гърба много по-добре от мен.
	— Не е там въпросът, Джеймс! Вярно е — и ще ме извиниш, че ще ти го кажа направо — че ти вероятно никога няма да бъдеш нито добър ездач, нито велик майстор на някое оръжие. Няма да достигнеш дори средно равнище в някоя от тези дейности, но Брайън ти се възхищава неимоверно.
	— Имаш предвид моята магия? Това стана случайно, Джеронд. Ако съдбата не ме бе превърнала в дракон, никога не бих станал чирак на магьосник, за да се занимавам с магия, която създадох случайно, без да искам. Всичко се дължи на случайността.
	— Не — поклати глава Джеронд. — Не е това. Всички ние уважаваме смелостта и таланта ти, които те подтикват да изучават това странно Изкуство. Не, въпросът е там, че ти представляваш всичко онова, от което Брайън най-много се възхищава и го вижда само у теб и у сър Джон Чандос. Ти си preux chevalier*, истински джентълмен, който никога и при никакви обстоятелства не би изменил на рицарски си дълг.
	[* Храбър рицар. — Бел.пр.]
	— Джеронд… — каза Джеймс, чувствайки се съвсем безпомощен. Не знаеше как да приеме подобен комплимент. Всичко, което можеше да стори, беше просто да го понесе като бреме. Беше съвсем сигурен, че ни най-малко не се доближава до идеалната личност, за която говореше Джеронд и на която Брайън така се възхищаваше, но също така осъзнаваше ясно, че няма да помогне на Джеронд, ако започне да спори с нея точно сега.
	— Затова се осмелявам, Джеймс, да те помоля да се съгласиш да настигнеш Брайън и да го придружиш през останалата част от пътуването му. Едва ли е стигнал по-далеч от остров Кипър. Мога да ти дам имената на хората, които Брайън познава там и като потърсиш тях, лесно ще го откриеш. Те са мъже, познати из целия остров. Умолявам те, Джеймс, не ми отказвай, без да помислиш над думите ми!
	— Джеронд… — започна Анджи, но Джеронд продължи да говори на Джим и не й обърна внимание.
	— Много е важно да бъдеш с него, докато търси баща ми. Брайън ще те послуша така, както не би послушал никого другиго. Знаеш, че е склонен да се отклони от пътя и при най-малкия шанс да участва в битка. С теб ще бъде по-уверен, но и по-разумен. Ти си по-мъдър от него. Да, добре ме чу, ти си по-мъдрият! Когато си с него, ще бдиш за безопасността му. И Брайън, и аз знаем, че няма да му измениш в което и да е изпитание. Затова те моля коленопреклонно да го настигнеш и да пътуваш с него!
	— Ей, ей… — възкликна Джим и улови Джеронд точно навреме, преди да е коленичила пред него. От средновековна гледна точка в това нямаше нищо особено или нередно, но според възгледите му от двадесети век, молбата на колене караше Джим да се изпоти от притеснение.
	— Джеронд, ще настигна и придружа Брайън. Именно това искахме да ти съобщим.
	Тя го погледна и лицето й стана бяло като платно. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, като войника, който преди малко едва не бе обесен. За щастие на Джим тя се държеше добре.
	— Точно така, Джеронд — каза бързо Анджи и също я прегърна. — Джим реши да отиде. Нали така, Джим?
	Тя се обърна към него, Джим току-що осъзна пълния смисъл на това, което бе казал.
	— Разбира се! — отговори той възможно най-искрено. Леко пусна Джеронд и тя прегърна Анджи.
	Лицето на Джеронд си върна цвета и тя скочи от стола. Целуна Джим, после и Анджи и се завъртя покрай тях, като в танц.
	— Време е за вечеря! — радостно възкликна Джеронд. — Ще си направим истинско пиршество. Последвайте ме!
	Вратата на спалнята внезапно се отвори и в стаята влетяха Бърнард и неколцина стражи с извадени мечове.
	— Приберете оръжията, идиоти такива и изтичайте при готвача! Имаме двама гости за вечеря: лорд и лейди Екерт. Нека приготви и сервира най-отбраните и фини блюда. Ние слизаме след пет минути. Чухте ли, пет минути! Искам масата да е сложена и първото ястие да е сервирано. Тръгвайте!
	— Тръгвайте! — изрева Бърнард към другите войници, които незабавно изчезнаха в коридора. — С ваше разрешение, милейди, с ваше разрешение, милорд, милейди.
	Бърнард бързо се обърна, излезе и затвори вратата след себе си.
	— Молим те да ни простиш, Джеронд — каза Анджи. — Трябваше да говорим направо, а не да те оставим да ни умоляваш.
	— Какво значение има? — изчурулика Джеронд и направи пирует. — Така или иначе вие ми казахте това, за което мечтаех и се молех. Довечера в знак на благодарност ще изредя всички молитви по няколко пъти. Не съжалявам за нито една дума, която казах, нито за това, че не ви изслушах. Важното е, че ти, Джеймс, се съгласи. Ще го отпразнуваме!
	— Ще трябва да ми разкажеш всичко, което би ми помогнало да го настигна и открия — каза Джим.
	— Ще научиш всичко, което знам аз самата — отговори Джеронд. — По време на вечерята ще ти предам всяка дума на Брайън. Но… пътуването ще бъде трудно. Наистина ли искаш да отидеш?
	— Разбира се!
	— Тогава всичко е наред, дори и самото пътешествие да не е лесно — каза Джеронд.
	— Не се безпокой. От моята гледна точка това пътуване не е нищо особено. Не забравяй, че съм магьосник.


	Глава 6

	„Магьосник ли? Друг път! — сърдито си помисли Джим. — Кое му е хубавото да бъдеш вълшебник, ако почти никога не използваш магията? Когато тя е действие, можеш да кажеш «Нека еди-кой си да се появи пред мен!» и призованият човек мигновено се явяваше.“
	— Наред ли е всичко, милорд — попита Хоб, официалният хобгоблин* на Малънконтри (понастоящем наричан просто Хоб, а преди време удостоен от Джим с титлата „Хобгоблин де Малънконтри“).
	[* hobgoblin — пакостлив зъл дух от фолклора. — Б.пр.]
	— Да — отговори Джим.
	Всъщност нищо не беше наред. Хоб бе излязъл от торбичката на гърба на Джим, в която обикновено пътуваше и сега се мъдреше на дясното рамо на господаря си. Самият Джим седеше върху една скала на каменистия кипърски бряг, гледаше Средиземно море и чакаше вече пети час.
	И търпението, и нетърпението му отдавна се бяха изчерпали. Напълно отчаян седеше на скалата и се взираше в морето, което бе в добро настроение и къдравата морска пяна леко облизваше сиво-сините камъчета, покриващи брега.
	Под погледа на Джим вълните прииждаха отново и отново една след друга, разстилаха се по брега и умираха. С малки изключения, движението им беше равномерно и еднообразно, но от време на време някоя вълна се разливаше по-навътре върху плажа. Всеки път, когато се появеше такава по-дълга вълна, Джим очакваше Ррнлф да изплува от водата, но морския дявол не идваше.
	Най-дразнещото в случая бе фактът, че досега колкото пъти Джим бе следвал съвета на Ррнлф и го бе призовавал на глас от брега, морският дявол винаги се бе явявал. Веднъж Ррнлф бе казал или по-скоро бе създал впечатлението, че чува призива веднага и може винаги да се яви пред Джим за отрицателно време.
	Като типичен представител на своя вид Ррнлф бе висок около тридесет фута, с голяма глава, широки рамене и тяло, стесняващо се към краката. Джим не можеше да проумее как толкова тънки и слаби нозе носят такова едро и масивно туловище. Особено очебийна беше разликата между ръцете и краката на Ррнлф горните му крайници изглеждаха достатъчно големи не само да вдигнат товара, който един булдозер бута пред себе си, но и да повдигнат с един юмрук и самия булдозер.
	Ррнлф беше Естествен, тоест умееше инстинктивно да прави някои неща, които можеха да се опишат само като магически, но нямаше съзнателен контрол над магията, подобно на кучето, което върти опашката си, когато е щастливо. Когато морският дявол е в морето, на хиляди фута дълбочина, съвсем спокойно диша вода, а когато излезе на сушата, по същия начин диша въздух. Не знаеше как или защо го прави, просто приемаше дарбата си като даденост.
	Въпреки че с обичайните си за хобгоблините размери беше направо миниатюрен в сравнение с който и да е морски дявол, Хоб също се числеше към категорията Естествени. Може да се каже, че Хоб и Ррнлф заемаха двата противоположни края на ръстовата таблица на Естествените.
	— Милорд — гласът на Хоб беше тих и плах, — струва ми се, че си тъжен. Може би ще се разсмееш, ако се разходим върху дим. Само трябва да запалиш малък огън.
	— Не — отвърна Джим.
	След това осъзна, че тонът му е прекалено рязък. Хоб беше много чувствителен.
	— Не, Хоб, благодаря ти — каза Джим, този път по-меко, — просто точно сега не ми се ходи никъде.
	— Добре, милорд.
	Джим отново се загледа във вълните. Ррнлф беше там някъде, под морската повърхност. Може би нещо го бе възпрепятствало да се яви или просто не успяваше да отговори на призива. Или пък му се бе случило нещо лошо? В океана се срещаха съзнания, далеч по-едри от Ррнлф. Например древният дълбоководен кракен* Гранфер.
	[* кракен — морско чудовище от скандинавската митология. — Б.пр.]
	Джим стоеше вече цяла седмица на остров Кипър, но все не можеше да намери Брайън. Последният със сигурност бе пристигнал тук, защото мнозина го бяха виждали, а никой не си спомняше да е напускал острова или да е говорил за заминаване. Фактът, че Брайън не можеше да бъде открит никъде, бе изключително странен.
	Ако вече бе продължил за Триполи, Джим не трябваше повече да си губи времето тук. От друга страна, ако Брайън все още се намираше тук, Джим трябваше да го открие, за да продължат пътешествието заедно.
	Джим изгледа сърдито пейзажа пред себе си. Картината бе безобразно красива и ведра. Средиземно море блестеше в яркосиньо, мекият и топъл вятър духаше в лицето на Джим и носеше миризма на сол, а плажът, въпреки че можеше да бъде подобрен с изсипването на няколко хиляди тона ситен пясък върху малките камъчета, все пак бе достатъчно удобен и приветлив, а повечето камъчета сякаш също плуваха, увлечени от вълните.
	Единственото грозно нещо наоколо беше един кафяв помияр, който обикаляше и душеше между близките скали нагоре по плажа. Кучето беше малко и мършаво, с жълто-кафява козина, чийто цвят едва се познаваше под мръсотията и петната. Животинчето беше единственото друго живо същество на плажа, освен Джим, тъй като Хоб изобщо не влизаше в категорията на видимите създания. Самият Джим едва сега обърна бегло внимание на кучето.
	Скоро забрави за четириногото и за пореден път се съсредоточи върху морските вълни. Няколко пъти призова на глас Ррнлф. После опита визуализация (но без магическо заклинание за поява), концентрирайки се върху морския дявол, независимо от мястото, където се намираше. До сега призивите на Джим трябваше да са отекнали стотици пъти в големите уши на Ррнлф.
	Нито един от опитите не се увенчаваше с успех за сега. Изведнъж Джим чу до себе си тънък и едновременно с това дрезгав глас:
	— О, велики, могъщи и милостиви магьоснико! Огромна е мощта и силата ти! Помогни ми в моята страшна неволя и ще бъдеш възнаграден повече, отколкото можеш да си представиш!
	Джим наруши концентрацията си видя, че до него стои кучето, което само преди миг душеше недалеч по плажа. Не се учуди, че животинчето говори, въпреки че това беше първото говорещо куче, което Джим срещаше в този магически средновековен свят. Тук някои същества говореха, а други не, и нямаше закономерност или причина, която да определя кой има дар слово и кой не.
	До сега никое куче не се бе обръщало към Джим, но един от най-добрите му приятели беше английският вълк Ара, който не само говореше, но и изказваше много ясни и аргументирани становища. Освен това Джим бе общувал и с един вълк от Нортумбрия, когото бе срещнал близо до Шотландската граница. Беше решил, че в този четиринадесети век вълците говорят, а кучетата не. Явно това правило не важеше повсеместно. И все пак бе срещал такива необичайни говорещи създания, че в момента много повече го интересуваше прекъсването на концентрацията му.
	— Какво има? — попита той сърдито.
	— В голяма беда съм и изцяло се предавам на милостта ти, о, Велики! — каза кучето, умилквайки се около него.
	— Това го разбрах. Кажи какво по-конкретно искаш.
	Кучето се притисна до десния му крак и понижи глас. През ума на Джим за миг мина мисълта за бълхи, въшки и всевъзможни кожни заболявания, но естествената му симпатия към кучетата (дори към плъхоподобните екземпляри, като този), с които обикновено се разбираше добре, го възпря да дръпне крака си.
	— Отчаяно се нуждая от твоята закрила, велики и непобедими господарю — продължи кучето почти шепнешком. — Бягам от могъщ и зъл вълшебник, който ме измъчваше по най-жесток начин. Когато те видях да омагьосваш морето, веднага те разпознах. Ти си толкова по-велик и по-могъщ от него, колкото той е по-велик и по-силен от мен. Дръзнах да те помоля за защита, защото знам, че чрез твоето Изкуство ти вече си разбрал, че аз съм джин (както и този, който ме тормозеше и сега ме преследва), така че не е нужно от самото начало да ти се явя в истинския си облик.
	За първи път от часове насам Джим изостави мисълта за Ррнлф и подводните бездни. Във всичко казано до сега от кучето, се долавяше ясна лъжлива нотка.
	Нищо чудно, че кучето (тоест джинът) го бе разпознало като магьосник. Много други не-хора бяха правили същото. Други не успяваха, но винаги съществуваше вероятност да почувстват или подушат магическия аспект на личността на Джим. В настоящия случай обаче, животното явно налучкваше. Джим съвсем не се опитваше да омагьоса океана.
	Обзе го силно безпокойство. Житейският опит в тази епоха го бе научил, че в повечето случаи е най-разумно да не разкрива веднага истинската си същност. Под прикритието на заблудата можеше по-добре да проучи ситуацията, в която се намираше. От това зависеше сигурността им — тази на Джим и особено тази на дребничкия Хоб.
	Знаеше, че сега се намира на територията, владяна от източните Естествени, наричани джинове или джанове. Всеки един от тях се наричаше джин. Ако това куче наистина беше джин, тогава най-правилно щеше да бъде Джим първо да разбере какви магически сили владее той, като междувременно разкрие възможно най-малко от собствените си способности.
	— Твърдиш, че си джин — каза Джим на животното, — но преди да ти осигуря каквато и да е защита, трябва да разбера дали мога да ти имам доверие и да те опозная по-добре. Първо — наистина ли си джин?
	— Наистина, господарю мой! — извика кучето с висок тънък глас и бързо погледна зад гърба си, сякаш очакваше, че някой го подслушва.
	— Ще видим — продължи Джим. — Разбира се, ти си прав, като смяташ, че аз те разпознах, без да се явяваш в истинския си облик. Но може би ти си джин, когото някой светец е лишил от силите му, заради извършени злини и сега си обречен вечно да скиташ като куче? Докажи ми, че можеш да си върнеш истинския вид.
	— Наистина ли се налага да го прави? — прошепна страхливо Хоб в ухото му.
	— Тихо! — обърна се Джим към рамото си. После отново погледна кучето. — Е?
	Животното промени външния си вид.
	— Кажи ми кога да си отворя очите — каза Хоб.
	— Добре. Можеш отново да приемеш кучешки облик. Видях достатъчно — бързо каза Джим. — Хоб, вече можеш да погледнеш.
	Това, което Джим видя, а Хоб само мярна с поглед, беше огромна мъжка фигура със сива кожа и голям корем, облечена в нещо като туника и широки пурпурночервени панталони. Джинът имаше отблъскващо грозно лице с трето око, разположено в долния край на челото, точно между другите две. Устата му беше огромна и изкривена в десния ъгъл, което би трябвало да придаде на лицето радостен вид, но вместо това физиономията изглеждаше невъобразимо зла.
	След миг джинът отново се превърна в куче.
	— Дотук добре — кимна Джим. — Имаш ли и някакви други способности? Например, ако не бях магьосник, а обикновен човек, щеше ли да ме изкушиш с обещание за голямо богатство.
	— Прости ми, господарю — проплака кучето, умилквайки се около него, — но щях да го направя. Разбира се, не съм толкова глупав, че да предлагам съкровище на неподкупна личност като теб.
	— Докажи ми, че можеш да го направиш. Докарай тук сандък, пълен с рубини, сапфири, диаманти и други скъпоценни камъни.
	Сандъкът мигом се появи, но бе здраво затворен и заключен и съдържанието му не се виждаше.
	— Прости ми, прости ми… — изскимтя кучето. Капакът се отвори и под него се показаха всякакви разноцветни скъпоценни камъни. Разбира се, никой от тях не бе обработен и шлифован, тъй като шлифовката почти не бе позната през тази епоха.
	Джим махна надменно с ръка:
	— Отлично. Сега го махни. Подобни дрънкулки не ме интересуват.
	Съкровището изчезна. Джим изпита известно съжаление, но не го показа. В тази епоха външният вид и мимиките бяха от първостепенно значение.
	— Ще те изслушам и тогава ще реша — каза Джим.
	— Ето моята история, господарю. Казвам се Келб и в продължение на хиляда години никога не извърших мерзко или жестоко деяние и никому не причиних зло. Един ден обаче бях поробен от друг много могъщ и много зъл джин на име Сакар Ал-Джини. Векове наред той ме принуждаваше по негова заповед да върша злини и жестокости. Накрая се отвратих дотолкова, че се опитах да избягам.
	— Това е добре — каза Джим.
	— Не му вярвам — прошепна Хоб.
	— При бягството обаче бях заловен от великана Шарахия, който е един от пазачите на градината на Сакар Ал-Джини. Великанът ме върна обратно и за наказание Сакар Ал-Джини ме хвърли в едно огнено езеро. Там понасях страховити мъчения в продължение на шестстотин петдесет и две години, три месеца, две седмици, три дни, девет часа, четиридесет и седем минути и десет секунди. После бях освободен.
	Мозъкът на Джим работеше трескаво, опитвайки се да запамети всяка подробност. Имената Сакар Ал-Джини и Шарахия му бяха смътно познати, може би от „Хиляда и една нощ“ на Ричард Бъртън. Не, не беше само това. И другаде беше чел нещо по въпроса… цялата тази история беше свързана и с еврейския цар Соломон.
	Келб явно очакваше Джим да каже нещо, преди да продължи разказа си.
	— И после какво стана? — каза Джим с възможно най-отегчен тон. — Защо Сакар Ал-Джини те освободи от огненото езеро?
	— Бях избавен не от Сакар Ал-Джини, а от великия цар Соломон, син на Давид. Той залови Сакар Ал-Джини заедно с други зли джинове и демони и затвори всеки един от тях в отделна медна бутилка. Запечата бутилките с олово и ги подпечата със своя пръстен, а после хвърли Сакар Ал-Джини в Тивериадското езеро, където никога повече няма да върши никакви злини. След като цар Соломон затвори Сакар Ал-Джини в бутилката, силите, които ме държаха в огненото езеро отслабнаха и аз бях свободен.
	— В такъв случай бедите ти са свършили. Не разбирам защо ми губиш времето — сърдито каза Джим.
	— Уви! — проплака Келб. — Един глупав, любопитен морски великан взел бутилката, в която бе затворен Сакар Ал-Джини, за да я разгледа и махнал печата. Това е станало преди пет дни. Сега злодеят отново е на свобода. Изпълнен с гняв, той търси всички онези, които преди са му били слуги и най-вече мен, който избягах от наказанието, наложено ми от него. Той е много по-могъщ от мен и аз не мога да му се противопоставя.
	Цялата тази история се стори на Джим твърде невероятна. Но от друга страна, той се намираше в свят, изпълнен с магия и населяван от необикновени създания. Всичко можеше да се случи. Сигурно Келб просто преувеличаваше и доукрасяваше житието си.
	— Кой е глупавият морски великан, който е освободил Сакар Ал-Джини от бутилката?
	— Не знам. Такива, които като мен за избягали от гнева на Сакар Ал-Джини, ми разказаха какво се е случило, но без подробности.
	„Вероятността Ррнлф да е помогнал на Сакар Ал-Джини да избяга от бутилката не е голяма“, помисли си Джим. В двадесети век океаните и моретата покриваха около сто четиридесет и два милиона квадратни мили от земната повърхност. Едва ли тези цифри бяха много по-различни през Средновековието, което гарантираше достатъчно водно пространство за голям брой морски гиганти, които може би дори не се познаваха помежду си.
	Ако Ррнлф бе причинил освобождаването на Сакар Ал-Джини, тогава може би Сакар Ал-Джини някак бе успял да унищожи или обезсили Ррнлф. Джим вече доста време не го бе призовавал, а пък можеше да се окаже, че този Келб е в състояние да помогне за много от нещата, за които Джим разчиташе на Ррнлф.
	— Имаш ли къде да се скриеш, докато те извикам? — попита Джим.
	— Да, господарю — отвърна Келб.
	— Добре. Скрий се там и чакай. Ще те извикам веднага, след като обмисля някои въпроси. Запомни, че не съм ти обещавал закрила. Не я предоставям на всеки срещнат.
	— Сигурен съм в това, господарю — каза смирено Келб.
	— Тогава изчезвай. Ще те повикам, когато съм готов.
	Джим се изправи на скалата, върху която седеше.
	— Достатъчно време прекарахме тук, Хоб. Връщам се в Пафос, в дома на сър Уилям Брутнър.
	Джим тръгна по плажа покрай дюните, които го деляха от Пафос — полуград, полусело, населено главно с местни гърци. Срещаха се обаче и неколцина наследници на кръстоносци от различни кръстоносни походи, които не бяха стигнали по-далеч от Кипър. Тези хора се бяха замогнали и живееха в почти европейски къщи — не точно замъци, но много удобни постройки. Сър Уилям Брутнър осигури на Джим храна и подслон, спазвайки обичая, прилаган от британската и европейската висша класа, когато срещне някой, принадлежащ от нейния социален кръг.
	— Искаш ли и аз да те наричам „господарю“, милорд? — попита тихо Хоб, седейки на рамото на Джим.
	— Разбира се, че не. Не и ти, Хоб — отвърна Джим.
	— Но нали ще ме пазиш? Нали не съм „всеки срещнат“?
	— Не, разбира се — увери го Джим, — ти си моят Хоб от Малънконтри.
	— Разбира се — повтори доволно Хоб. После се отпусна на рамото на Джим.


	Глава 7

	— Ето къде си бил, сър Джеймс! — сър Уилям Брутнър влезе с широки крачки в стаята на Джим. Краищата на копринените му източни одежди се развяваха свободно. — Търсих те навсякъде!
	— Излязох да се поразтъпча по плажа и се разходих между дюните на брега. Денят е прекрасен.
	— А също и доста топъл. Разходката ти я биваше: изпусна обяда. Да заповядам ли да ти донесат храна и напитки тук?
	— Не, благодаря. Обикновено никога не пропускам обяда…
	— Няма значение, всичко е наред — махна с ръка сър Уилям. Той беше нисък широкоплещест мъж, леко пълен, но иначе добре сложен. Квадратното му лице, издаващо, че е на средна възраст, беше загоряло и набръчкано от слънцето. Имаше сиви вежди, малки сиви мустачки и строго изражение.
	— Ще те заведа в кафенето на къпалнята. Там ще ни сервират изискани блюда и чудесно вино, като на добри християни. Не е нужно да се преобличаш, обстановката е неофициална. Понякога се отбиват различни пътешественици… Впрочем, открихме твоя приятел, когото търсиш, сър Бруно.
	— Искаш да кажеш сър Брайън? — попита Джим.
	— Същият. С фамилия Невил-Смит. Запомних го заради името Невил. Ти спомена, че бил свързан с рода Невил от Раби.
	— Точно така. Къде е той сега?
	— Къде ли? Близо до Епископи, нататък по брега — отвърна безгрижно сър Уилям. — Не в самия Епископи, а в малко рибарско село, което е наблизо. Там се намира замъкът на сър Мортимър Брьогел. Той има няколко малки галери и от време на време пиратства наоколо, колкото да си изкара хляба. Сър Мортимър никак не е алчен. Най-много обича да си седи в залата на замъка, да пие и да играе на зарове. Хайде да тръг… — сър Уилям млъкна насред думата. Келб се бе появил до Джим в кучешкия си облик.
	— Господарю — обърна се той към Джим, пренебрегвайки сър Уилям. — Може ли да говоря с теб?
	— После! Изчезвай! — прошепна Джим.
	Кучето мигом изчезна.
	— Джин! — изрева сър Уилям. — Слушай, сър Джеймс, винаги съм оказвал гостоприемство на почтени господа, особено на такива, които идват от Англия, но това вече е прекалено. Джин! Как можа да доведеш в къщата ми джин?! Имаш ли представа колко е трудно човек да се отърве от джиновете? Християнски свещеник няма да се заеме с тази работа, така че ще трябва да намеря мюсюлмански. В повечето случаи обаче не се получава, защото мюсюлманският свещеник не е достатъчно съвестен и трябва отново да търся друг човек. Сто пъти предпочитам да се боря с призрак или гоблин*!
	[* гоблин — зъл дух, таласъм. — Б.пр.]
	— Не се тревожи! — успокои го Джим. — Когато си тръгна, ще взема джина с мен. Ще ме извиниш, но след като си открил сър Брайън, аз отивам при него, без да губя повече време. Трябва да се срещнем възможно най-скоро.
	— Толкова много ли бързаш? Кафенето…
	— Боя се, че да. — Джим се напъна да измисли някакво извинение и да тръгне час по-скоро. Точно сега изобщо не му беше до кафенета, вино или европейска храна, въпреки че атмосферата в къпалнята беше приятна. Изведнъж му хрумна нещо. — Чувал си за сър Джон Чандос, нали?
	— Чандос? Да, разбира се — кимна сър Уилям.
	— Смятам, че това е достатъчно — каза Джим, придавайки си възможно най-тайнствен и шпионски вид.
	— Разбирам. Напълно си прав. Въпреки това е жалко, че няма да посетиш кафенето. Щеше да ти хареса.
	— Сигурен съм в това — каза Джим. — Не мога да ти опиша колко съжалявам, че ще пропусна това. Много мило от твоя страна, че искаше да ме заведеш там.
	— Моля, пак заповядай. Точно сега в къпалнята се събират все почтени господа. Те също ще съжаляват, че не са могли да се запознаят с теб. Ще отида да проуча как точно да стигнеш до Епископи и къде се намира замъкът на сър Мортимър — каза сър Уилям и излезе от стаята така бързо, както беше влязъл.
	— Келб! — обърна се Джим към празния въздух.
	Кучето се появи пред него.
	— Какво има? — попита Джим.
	— Аз също имам някои способности — каза Келб със самодоволен глас.
	— Сигурно е така. Какво искаше да ми кажеш? — Джим вече ставаше нетърпелив.
	— С методи, които само джиновете владеят, аз разбрах, че търсиш един друг човек и го намерих. Сега е близо до Епископи, в кула до едно малко крайморско селце. Виждаш ли колко ценен слуга мога да ти бъда, Велики?
	— Не съм напълно убеден в това. Може би ти си се появил в кучешки облик пред кухненската врата на някой дом и просейки огризки, случайно си чул слугите да говорят, че аз търся един приятел рицар, за когото току-що се е разбрало, че се намира в Епископи?
	— Слугите наистина ли говорят за това? — с учудване попита Келб. — Такова странно съвпадение е просто невероятно, но…
	— Спри да се извиняваш. Казах ти, че когато взема решение по твоя въпрос, ще ти съобщя. Така и ще стане. Сега си върви!
	— Тръгвам, господарю — поклони се Келб.

	* * *

	Джим потегли на югоизток покрай кипърския бряг в посока Епископи. Пътуваше с малка воняща лодка с латинско* платно, което някога е било червено на цвят. Поради страх от пирати малобройният екипаж през целия път придържаше плавателния съд близо до брега. Собственикът на лодката — весел чернокос и черноок грък, чийто трима синове образуваха екипажа — обясни, че ще плават в плиткото, понеже големите тежки кораби на врага не могат да ги преследват там. Те биха могли да се доближат до самия плаж, където галерите биха се повредили сериозно.
	[* вид триъгълно платно — Бел.пр.]
	— Какво ще стане, ако и крайбрежната вода се окаже дълбока? — попита Джим и докато произнасяше тези думи, усети, че нещо се размърда леко върху дясната му плешка. Там се бе скрил Хоб, сгушен на меко в голямата, подобна на раница торба, с която Джим пътуваше. За миг се изплаши, че хобгоблинът ще се покаже, за да се включи в разговора, но Хоб не издаде звук и си остана скрит в раницата.
	— Ако не можем да се измъкнем и да спасим лодката, спасяваме само себе си — обясни собственикът с тон на фаталист. — По-добре, отколкото да ни хванат, за да ни набият на кол или да ни разпънат.
	Джим се замисли над казаното или по-точно се опита да се замисли. Смяташе, че е имунизиран срещу морска болест, след като вече бе пропътувал толкова голямо разстояние по море, започвайки от Британия. Всъщност, придвижването му ставаше по различни начини. По море или на кон, които купуваше от едно място и продаваше на друго. Също така летеше в драконов облик, но тайно и обикновено през нощта. От време на време заедно с малкия хобгоблин, който можеше да язди дима от огъня, пътуваха, яхнали пушека.
	Джим се бе изкушавал да премине цялото разстояние от Англия до Кипър именно така, яхнал пушека, но трябваше да следва маршрута на Брайън и да се увери, че приятелят му не е бил пленен, хвърлен в тъмница, ранен или дори убит по пътя. Подобни неща се случваха често през Средновековието. И така, Джим посети всички градове и се свърза с всички хора, на които Брайън бе възнамерявал да гостува и бе сигурен, че другарят му е изминал целия път до Кипър и е пристигнал там преди самият Джим да се появи на острова.
	Междувременно Хоб се бе проявил като приятен и мил спътник и Джим не съжаляваше, че го бе взел със себе си по настояване на Анджи. Тя искаше хобгоблинът незабавно да й съобщи, ако с Джим се случи нещо.
	Едно от преимуществата на традиционните способи за пътуване бе изграждането на имунитет срещу морска болест. Или поне така си мислеше Джим до момента, в които се качи на тази малка подскачаща лодка. Клатушкането върху крайбрежните вълни накрая си каза думата. Чак до повръщане не се стигна, но усещаше студ и спазми в стомаха, които му пречеха да се съсредоточи.
	— Значи ще оставим лодката на брега и ще бягаме — каза Джим. — Какво ще стане обаче, ако пиратите ни преследват и заловят мен, например?
	Знаеше, че в Европа човек, облечен богато като него, със сигурност може да бъде задържан за откуп. Собственикът на лодката сви рамене и каза:
	— Ще ви вземат всичко ценно и после ви чака същото, както и нас.
	— Ако не се разделим — настоя Джим, — а преследващите ни пирати са малко на брой, можем да ги отблъснем.
	Собственикът кимна рязко и Джим се обнадежди за миг, но после си спомни значението на жеста. Все още не свикнал с факта, че в някои близкоизточни райони кимването означаваше „не“, а поклащането на глава „да“. Въпреки отговора на лодкаря Джим почувства известно облекчение. Щом като останалите нямаше да останат и да се отбраняват заедно с него, той се чувстваше свободен да се погрижи първо за собствената си и тази на Хоб безопасност. В такъв случай трябваше само да се скрият някъде за малко, Джим да се превърне в дракон и да отлети, отнасяйки Хоб далече от всякакви пирати.
	Така или иначе, през целия път не срещнаха никакви морски разбойници, а и на Джим не му прилоша истински. Въпреки това се зарадва, когато стъпи на каменистия бряг пред замъка на сър Мортимър. Всичко изглеждаше чудесно, с изключение на факта, че на плажа ги чакаха половин дузина изключително свирепи и въоръжени мъже с железни или кожени брони и шлемове. Ако се съдеше по лицата им, можеха да бъдат далечни братовчеди на собственика на лодката, но им липсваше неговата приветливост. Джим току-що бе слязъл на брега и един от стражите насочи меча си към гърлото му.
	— Махни оръжието, ако не искаш да отнесеш камшика! — изкомандва Джим с типичен рицарски тон и маниер. — Незабавно доложете в замъка за пристигането ми! Аз съм сър Джеймс Екерт де Малънконтри, Драконов рицар, и съм дошъл да видя сър Брайън, който гостува тук. Настоявам веднага да известите сър Мортимър или сър Брайън!
	Достатъчно дълго бе живял в този свят, за да знае как трябва да постъпи в подобна ситуация. Тайната бе в това да е колкото може по-богато облечен и да се държи така, сякаш е неизмерно по-високопоставен от всички наоколо.
	Стратегията на Джим успя. Войникът, насочил меча към гърлото му свали оръжието, но отстъпи само няколко крачки назад и през рамо нареди на един от другите стражи да предаде думите на Джим в замъка. После мъжът с меча каза:
	— Сър Дракон, последвайте ни, моля!
	Войниците го ескортираха нагоре по стръмния мокър бряг, покрай безредно построени малки сгради, които бяха отчасти къщи, отчасти складове. Навсякъде имаше мрежи, опънати на колове и риба, която бе окачена да съхне. Непосредствено зад селото теренът изведнъж стана още по-стръмен. До замъка се стигаше по една криволичеща пътека, от която бе по-лесно да паднеш, отколкото да се изкачиш. Джим имаше чувството, че стъпва по някакво странно естествено стълбище с ръбести и неравномерни стъпала.
	Замъкът имаше само една кула и няколко долепени до нея ниски дървени постройки и изглеждаше твърде примитивно. Джим обаче забеляза, че крепостта далеч не е толкова паянтова и уязвима, колкото му се стори на пръв поглед. Построен от сиво-сини каменни блокове, замъкът имаше масивна входна врата, която бе здраво затворена и залостена. Водачът на ескорта потропа на нея и извика на хората вътре, след което портата се отвори и откри тесен къс проход между две каменни стени, водещ към друга, не по-малко солидна врата.
	Докато вървяха към втората порта, Джим вдигна поглед и видя, че високите стени на прохода са снабдени с тесни амбразури. От тях върху всеки, който е разбил първата врата и щурмуваше втората, можеха да се изливат неприятни вещества, като например вряло олио, което пък на свой ред можеше да бъде запалено с факли, хвърлени през същите тези амбразури. По този начин пространството между двете порти се превръщаше в смъртоносен капан.
	Джим обаче беше преведен спокойно и безпрепятствено и през втората врата и бе въведен в изключително мрачно помещение. Изглежда, източникът на светлина тук беше само един, при това доста отдалечен.
	Продължиха напред, докато достигнаха до нещо като светлинен кладенец, които преминаваше през средата на замъка и достигаше чак до върха на кулата. Горе се виждаше парченце синьо небе и част от назъбения парапет. При лошо време този отвор несъмнено биваше покриван. Сега обаче шахтата беше отворена, слънчевата светлина проникваше надолу, отблясъците й отскачаха от каменните стени и успяваха да поразсеят тъмнината в останалата част на замъка. Все пак на по-долните етажи, дори и в самия кладенец, осветлението беше подсилено от запалени факли по стените.
	Поведоха Джим по каменните стъпала, покрай стената. Стълбището се извиваше спираловидно по вътрешния зид на кулата. На третия етаж Джим видя Брайън в компанията на един висок по-възрастен мъж с издължено тъжно лице и мустаци, спускащи се от двете страни на тънките му устни. Приличаше повече на пенсиониран учен, отколкото на войнствен благородник.
	— Джеймс! — извика Брайън, скачайки от масата, на която седеше.
	Другият мъж също се изправи, но по-бавно.
	Щом непознатия стана от стола, Джим бързо коригира мнението си, че бавното му движение се дължи на напреднала възраст. По-скоро издаваше небрежност, нещо като заучен мързел. Изправен в пълния си ръст, мъжът се извисяваше значително не само над Брайън, но и над Джим. Мустаците и косата му като че ли показваха, че не е първа младост, но тялото му издаваше, че е с двадесет или повече години по-млад, отколкото изглежда. Беше висок най-малко шест фута и половина*, имаше дълги крака, а здравата му мускулатура говореше за сила и бързина при действие.
	[* около 198 см. — Б.пр.]
	Джим не успя да огледа по-подробно непознатия, защото Брайън се хвърли към него, прегърна го и целуна първо по лявата, а после и по дясната буза. Това беше обичайният поздрав между приятели през четиринадесети век и Джим се бе научил да го приема с радостно изражение.
	— Ти си тук, Джеймс! — извика Брайън, след като го пусна от прегръдката си. — Не мога да опиша колко се радвам, че дойде! Тъкмо навреме! Позволи ми да те запозная със сър Мортимър Брьогел!
	Джим знаеше как да се държи в подобен случай. Сведе глава в кратък поклон към високия мъж зад масата, който отвърна със същия жест.
	— Чест е за мен да се запозная с вас, сър Мортимър — каза Джим.
	— Удоволствието е изцяло мое, сър — отвърна сър Мортимър с впечатляващ басов глас и замълча многозначително.
	— Моля за извинение! — весело избъбри Брайън.
	— Сър Мортимър, това е почитаемият барон сър Джеймс Екерт, Драконов рицар, за когото много съм ви говорил.
	— И не само вие — каза сърдечно сър Мортимър. — Особено ми е приятно да се запозная с вас, сър Джеймс. Както сър Брайън вече спомена, идвате в подходящ момент. Моля, присъединете се към нас на трапезата.
	На Джим все още му се гадеше от пътуването с лодката, но сър Мортимър проявяваше любезно гостоприемство и би било обидно да му откаже. Пък и бе доволен, че го приветстваше така сърдечно. Присъедини се към Брайън и сър Мортимър и тримата седнаха в единия край на масата. Тя, подобно на останала мебелировка, която Джим бе забелязал до сега в замъка, бе възможно най-проста и практична. Домът на сър Мортимър напомняше за Малънконтри, какъвто беше, когато Джим и Анджи се нанесоха там. Предишният обитател на замъка не бе живял, а по-скоро бе лагерувал вътре, използвайки сградата като база за многобройни походи и акции.
	Джим допря устни до големия четвъртит бокал с искрящо вино, който бе поставен пред него и отхапа от жилавото месо, сервирано от един слуга. По вкуса реши, че е овнешко. След като успя да сдъвче месото достатъчно, за да го глътне, Джим каза:
	— Може ли да попитам защо вие, господа, казвате, че съм дошъл в подходящ момент?
	— Не би могъл да улучиш по-добро време, Джеймс — отвърна Брайън. — Това е шанс, който се случва веднъж в живота. Никога ли не си мечтал да кръстосаш меч с мароканец?
	За миг Джим се замисли върху името, после си спомни, че така биваха наричани мароканските пирати. Всъщност Мароко изобщо се смяташе за люлка и убежище на пирати — поне така смятаха сър Уилям Брутнър и приятели му, които Джим бе срещнал на остров Кипър.
	— Сигурен съм, че си! — продължи нетърпеливо Брайън. — Обаче никога не си мислил, че ще ти се отдаде такава възможност. Ето сега аз гостувам тук и стана дума, че на брега при замъка всеки момент могат да се появят пирати. На нашия добър сър Мортимър му се е отдал удобен случай — да се снабди с няколко източни търговски кораба и изглежда собствениците на стоката в тези кораби са наели някои от най-свирепите мароканци да дойдат тук и да ликвидират сър Мортимър и замъка му.
	На Джим му дожаля за собствениците на търговските кораби. Иначе казано, думите на Брайън означаваха, че грабежите по море на сър Мортимър бяха стигнали дотам, че собствениците и търговците се бяха престрашили да се опитат да спрат ограбването и за целта бяха наели няколко от прочутите мароканци.
	Разбира се, помисли си Джим, такова нещо като справедливост не съществуваше както из Средиземноморието, така и из останалите морета по света. Силният нападаше всеки по-слаб и съответно бягаше от всеки по-силен от него.
	Освен това Джим вече бе чул точно по какъв начин си вади хляба сър Мортимър. Въпреки че не желаеше да влиза в сражение с мароканските пирати, Джим бе съгласен с Брайън, че това е едно от най-вълнуващите неща на света. Пък и ако преживееше приключението, то щеше да се превърне в история, която да разказва след завръщането си в Англия и с която да предизвика завистта и възхищението на всички.
	Честно казано, Джим познаваше Брайън достатъчно добре, за да знае, че към подобни битки го тласка повече страстното вълнение от действителния сблъсък на живот и смърт, отколкото желанието по-късно да разказва приключенията си. И все пак един такъв разказ не бе съвсем лишен от стойност.
	Така или иначе, гласното споменаване, на която и да е от тези мисли пред Брайън и сър Мортимър нямаше да е най-разумното нещо. Вместо това Джим се засмя и се постара да изглежда не само заинтересуван, но и щастлив.
	— Наистина ли? — възкликна той. — Навярно очаквате пиратите да се появят всеки момент.
	— На върха на кулата стои денонощна стража — обяви сър Мортимър с изумителния си басов глас.
	Джим бе готов да се закълне, че събеседникът му не говори с тон, по-висок от нормалния, но думите му сякаш рикошираха от каменните стени наоколо и ечаха из целия замък. Сър Мортимър притежаваше от онези гласове, които човек напълно би чул и разбрал, дори ако е отдалечен на двадесет фута и го обгражда тълпа от хора, говорещи възможно най-високо.
	— Досега — продължи сър Мортимър, — никой от стражите не ми е докладвал това, което очакваме, въпреки че често са били забелязвани платна на хоризонта. Разбира се, пиратите най-вероятно ще дойдат гребейки на галери със свалени платна, но дори и тогава, в ясно време ще ги видим, че наближават и ще имаме възможност да се подготвим. Междувременно вие навярно бихте желали да се присъедините към сър Брайън и мен за една игра на зарове?
	— Моля за извинение, сър Мортимър — каза Джим. — Както сър Брайън вероятно ви е казал, аз съм магьосник и при определени обстоятелства магическата ми мощ и способности зависят от въздържанието ми от всякакви забавления, в които е намесен късметът. Между другото, сър Брайън, нося новини и съобщения до теб от лейди Джеронд и моята мила съпруга лейди Анджела, които не бива да забравя да ти предам в подходящ момент. Ако ти и сър Мортимър желаете да играете на зарове, аз с радост ще поседя и ще погледам.
	— Разбирам и въпреки това е жалко — кимна сър Мортимър, но на Джим му се стори, че това е съжаление на комарджия-мошеник, чиято поредна жертва се е измъкнала.
	— Както и да е — продължи домакинът, — може би ще е по-добре да ви запознаем с това, което сър Брайън и аз обсъждахме преди малко, а именно начина, по който да отбраняваме замъка си, когато пиратите атакуват тук.
	— С радост ще чуя плана ви — отвърна Джим.
	— Елате! — каза сър Мортимър, отново разгъвайки тялото си до пълната му височина и ги поведе по стълбите към самия връх на кулата, който представляваше каменен кръг, заобиколен от нащърбен парапет. В средата на покрива беше отвора на светлинния кладенец. До бойния парапет, който гледаше към морето, имаше още един отвор, вероятно предназначен за входния проход.
	На покрива на кулата имаше пет комина, високи доста над шест фута, а също и огромен, почернял от сажди котел на колела, под който бе разположено песъчливо подвижно огнище. Цялото това съоръжение несъмнено служеше за приготвяне на вряло масло, с което да бъдат полети нападателите.
	До котела стоеше някаква хамак, на която бе окачена кръгла плоча с диаметър около четири фута и изработена от метал, подобен на бронз. След като видя един особен ковашки чук, подпрян до рамката, Джим разбра, че устройството явно е голям гонг.
	От двете страни на гонга стояха двама мъже, очевидно войници на стража, вперили поглед в морето. Когато и сам погледна натам, Джим видя няколко платна, белеещи се на различно разстояние от замъка, но тъй като стражите не им обръщаха внимание, това явно не бяха приближаващите галери на враговете.
	Двамата войници се огледаха, когато сър Мортимър изведе Брайън и Джим на покрива. Сър Мортимър посочи с пръст стълбата, по която току-що се бяха качили и стражите изтичаха надолу по нея, изгубвайки се от поглед.
	— Ще научат плановете ми, когато аз реша да им ги съобщя — каза сър Мортимър, снишавайки глас, докато заставаха до парапета, далеч от вентилационната шахта и комините, които биха могли да закрият гледката към морето. — Погледнете оттук и сами преценете какво е положението.
	Джим и Брайън надникнаха през парапета надолу към плажната ивица. Кулата и въобще целият замък бяха не по-високи от четири или пет етажа. Но тъй като кулата бе много тясна и бе кацнала на върха на скалата, заобиколена от назъбени урви, създаваше се впечатление за смайваща височина. На Джим и Брайън им се струваше, че се намират на много по-нависоко, отколкото бяха в действителност. Чувството за главозамайваща височина се подсилваше от стръмните стъпала, а по-нататък и от не по-малко стръмната зигзаговидна пътека, водеща към плажа. За миг на Джим му се стори, че стои на ръба на бездна, дълбока най-малко половин миля.
	Въпреки съвършената зрителна измама Джим ясно осъзнаваше, че не се намира на чак толкова голяма височина над каменистия склон. Странното в случая бе фактът, че дървените постройки наоколо изглеждаха по-близо от действителното. Сякаш тях Джим ги наблюдаваше през телескоп, а всичко останало наоколо съзерцаваше от илюзорно високата кула.
	Чакълестият прибой, където се разливаха вълните, очертаваше малък залив. Стръмната скала зад замъка извиваше краищата си като рога, които образуваха два носа. Зъберите върху всеки нос бяха малко по-високи от покрива на самия замък и докъдето стигаше поглед, бяха пусти, с изключение на ниска хилава растителност и няколко пасящи овце.
	Ширнало се наоколо, Средиземно море беше все така кротко и спокойно, както и в деня, когато Джим пристигна на остров Кипър. Синята му повърхност се простираше чак до извития хоризонт, с пръснатите по нея платна, които Джим преди малко забеляза как се задминават едно друго, заети с крайбрежните си дела.
	Джим чу в ухото си гласа на сър Мортимър:
	— Очаквам най-малко две големи галери, всяка от които носи максимум по двеста въоръжени пирати. Като прибавим към тях и екипажа на галерите, броят на нападателите нараства до петстотин бойци. Те ще акостират, ще изгорят селото и ще убият всеки, който им се изпречи, а после ще се опитат да влязат в замъка откъм скалите. Там обаче ще установят, че надвисналите зъбери зад кулата им пречат да хвърлят нещо достатъчно тежко, за да ни причинят щети. Освен това тревата горе е хлъзгава, а до ръба на скалата се стига по много стръмен скат, така че ще изгубят няколко човека, преди да разберат, че опитите да се проникне оттам са напразни.
	— Защо не използват гръцки огън? — попита Джим.
	— Гръцкият огън е тайна, която все още се пази строго в Константинопол — отвърна домакинът. — Пиратите нямат от него, а също така не притежават каквито и да било обсадни и стенобитни машини и съоръжения. Може би имат известно количество барут, което ще се опитат да разположат в основата на кулата и така да я повредят. По-ниските стени обаче са дебели най-малко шест фута, а на места достигат и до десет. И други са се опитвали с барут, но не са успявали. Както вече казах, ще опожарят селото и, разбира се, ще се опитат да се изкачат по стъпалата и да влязат през главния вход.
	— Където ще се окажат в капан — вметна Брайън.
	Сър Мортимър кимна.
	— Ще им струва скъпо, но ако удържат достатъчно дълго, могат да проникнат и през двете врати. В такъв случай ще нахлуят в замъка и ние ще умрем. Затова в последния момент трябва да се вземе решение, което всъщност ще направя аз лично. С цялото ми уважение към вашите умения и опит във военното дело и боравенето с оръжие, това е моят замък и аз ще го защитавам по начина, който владея най-добре. Ако пиратите разбият външната врата, оцелеят под врящото олио в прохода и започнат да разбиват вътрешната порта, тогава трябва да бягаме.
	— Аха! — възкликна Брайън.
	Сър Мортимър продължи:
	— Има таен проход от замъка, а тунелът излиза малко по-нататък по плажа. Ако броим и тези от селото, които в краен случай също могат да се бият, ще имаме в замъка около сто и петдесет човека. Със сто от тях можем да атакуваме нападателите ни в тил или пък неочаквано да ги нападнем през нощта, когато се оттеглят за почивка, като си мислят, че ние сме обсадени в замъка и по никакъв начин не можем да им избягаме. В своето лекомислие ще допуснат грешка. Ако имаме късмет, ще хванем повечето от тях заспали или пък ще ги стреснем в тъмното. Понеже те са моряци и краката им не са привикнали при нападения или бягство да тичат нагоре-надолу по стръмни пътеки, можем да им нанесем достатъчно щети и те да решат, че сме получили подкрепления от Епископи или от по-близо. Тогава ще избягат обратно на галерите си.
	— А бихте ли ни казали горе-долу от коя страна на замъка се намира изходът от тайния тунел? — обърна се Брайън към високия рицар.
	Сър Мортимър погледна надолу, усмихна се мрачно и отвърна:
	— Мога да ви кажа това, но всичко останало, свързано с тайния изход, е семейна тайна.
	Той махна с ръка към близкия склон в дясно на замъка.
	— Намира се недалеч в тази посока.
	Брайън обмисляше едно свое хрумване.
	— В основата на склона на не повече от петдесет ярда* оттук на плажа има няколко големи скали — каза той. — Дайте ми шестдесет от вашите хора и аз се кълна, че през нощта или по друго време, когато пиратите са заети, ще изляза и с огън или по друг начин ще унищожа корабите им.
	[* 1 ярд = 3 фута = 0,941 м. — Б.пр.]
	— Точно това не искам да става, сър Брайън — каза домакинът. — Ако не могат да избягат с галерите си, ще трябва да останат тук с нас, независимо дали го искат и дали на нас ни харесва. Не забравяйте, че имат числено превъзходство, почти пет към едно. Ако корабите им бъдат разрушени, пиратите ще се бият на живот и смърт и накрая могат като нищо да завземат замъка и да ни избият.
	Неочаквано от дъното на шахтата се чу крясък, последван от странен шум и различни гласове.
	— Гръм и мълнии! — избухна сър Мортимър, а гласът му отекна из целия залив. С четири огромни крачки рицарят стигна до отвора на стълбището и изчезна надолу.


	Глава 8

	Останали сами на покрива, Джим и Брайън се спогледаха.
	— Брайън — започна Джим, — сега е моментът да ти съобщя последните новини. Успях да тръгна след теб толкова бързо, защото Джон Чандос се появи с кралската заповед, присъждаща ми попечителство над Робърт Фалън.
	— Наистина е действал бързо — отвърна Брайън.
	— Знам, че решаването на подобни въпроси отнема години и не бях много обнадежден. Но се радвам да те видя, Джеймс, и то при такива обстоятелства.
	— Аз не се радвам на обстоятелствата толкова, колкото ти, Брайън — каза Джим и усети как Хоб се измъква от торбата на гърба му и се настанява на рамото му. След миг с крайчето на окото си забеляза малката сива глава на хобгоблина.
	— Между другото, това е Хоб — бързо каза Джим, — живее в комина на сервизното помещение в Малънконтри. Сега ли се събуди, Хоб?
	— Не съм заспивал — отговори Хоб. — Ние, хобгоблините, никога не спим. Само сънуваме, без да спим.
	— Хобгоблин! — възкликна Брайън, крайно изненадан. — И какво сънувате?
	— Ами… хубави топли комини, добри хора и добра храна в къщата и куп деца, които можем да носим върху…
	Той млъкна внезапно и се втренчи в Брайън.
	— Не те познавам — прошепна хобгоблинът, сви се зад главата на Джим и се вкопчи във врата му.
	— Това е сър Брайън Невил-Смит — каза Джим, — моят най-добър приятел. Често идва в Малънконтри и много обича хобгоблини.
	— Чак пък много… — прекъсна го Брайън. — Просто нямам нищо против тях, а и ти всъщност си първият хобгоблин, когото срещам.
	Хоб погледна Брайън отново, този път с интерес.
	— Вие наистина ли сте Брайън… искам да кажа сър Брайън Невил-Смит? Когато сте бил дете, косата ви е била почти бяла, нали?
	— Разбира се! — сепна се Брайън. — Колкото до косата ми — да, беше почти бяла. Не че това е твоя работа.
	— Веднъж, когато бяхте много малък, на път за Малвърн баща ви ви доведе в Малънконтри. Беше по времето, когато там живееха едни човеци, наречени Клейв. Всички ядяха, пиеха и пееха и съвсем забравиха за вас. Тогава ви взех и яздихме пушека. Не си ли спомняте?
	— Яздили сме пушека… — Брайън се намръщи, но след малко се усмихна. — Разбира се, че си спомням! За бога! Носехме се над гората и ти ми показа къде спят таралежите, а също и леговището на мечката. Показа ми и къщата на магьосника — това беше жилището на Каролинус, но тогава още не го познавах. Всичко си спомням! Значи ти си същият този хобгоблин?
	— Да — кимна Хоб. — Бяхте много малък, майка ви беше починала, а баща ви не си беше у дома през повечето време. Докато бяхте в Малвърн, тамошният хобгоблин не ви ли водеше на разходка?
	— Никога — отвърна Брайън.
	— А би трябвало. Аз поне бих го направил — каза Хоб.
	— В името на моя патрон, Св. Брайън, никога не съм забравял онова пътешествие! Ти беше така добър с мен.
	— Харесваше ми да ви взимам с мен — сериозно каза Хоб.
	— Виждаш ли, Хоб — намеси се Джим. — Казах ти, че сър Брайън обича хобгоблини. С теб дори се познава по-дълго, отколкото с мен.
	— Много мило от страна на ваше рицарство, че си спомняте — каза Хоб, все още плахо надничайки иззад Джим.
	Брайън се разсмя:
	— Тогава бях още хлапе и, разбира се, си нямах никаква представа от обществено положение. И все пак, никога няма да забравя онзи момент. Но Джим, защо си се запътил към Божи гроб, носейки хобгоблин със себе си?
	— Именно за това искам да поговорим, преди сър Мортимър да се върне. Веднага, след като получихме попечителството, Анджи и аз отидохме в Малвърн, за да говорим с Джеронд. Тя ни разказа всичко, което знае и което би ми помогнало да те намеря. Пристигнах в Кипър още преди седмица, но никой не знаеше къде точно се намираш. Опасявах се, че вече си взел кораб за Триполи. Джеронд каза, че това е следващата ти спирка.
	— Тя е била съвсем права — кимна Брайън. — Наистина не очаквах да ме догониш, поне не толкова скоро. При всяко положение щях да ти оставя съобщение, което да ти помогне да ме намериш. Доколкото разбирам, след моето отпътуване не се е случило нищо важно в Малвърн и Малънконтри?
	— Да, като изключим радостната вест, донесена от сър Джон Чандос. Той дойде, придружен от войници и доколкото успях да разбера, се бе запътил към уелската граница.
	— Чудно защо — каза Брайън. — Бях в замъка Сийрнарвън, но не чух никакви новини за Уелс. Все още не разбирам защо си взел със себе си и хобгоблина.
	Откъм шахтата се чу гласа на сър Мортимър, който сякаш се приближаваше, като че ли рицарят се изкачва обратно по стълбата.
	— Анджела настоя — бързо изрече Джим. — Тя и Джеронд са изключително загрижени за твоето пътуване. Джеронд каза, че до края те е умолявала да не тръгваш.
	— Така беше — кимна Брайън. — Но аз не виждах причина да отлагам пътуването си. Сигурно разбираш, Джеймс, че докато чакам Джеронд да свикне и да се съгласи с пътуването ми, златото, с което се надявам да се сдобия, може и да го няма вече.
	— Разбирам — каза Джим. — За едно нещо обаче Анджи много настояваше. Тя искаше да има възможност да узнае възможно най-бързо, ако нещо се случи с някой от нас двамата. Спомняш си как си яздил пушека с Хоб…
	— Съвсем ясно — кимна Брайън.
	— Тогава сигурно си спомняш и как ти се е струвало, че се движиш бавно върху дима, а всъщност преминаваш голямо разстояние много бързо. Хоб и аз често използвахме пушека, за да дойдем дотук. Разбира се, пътувахме и по други начини, но също така яздихме дима. Смисълът на всичко това е, че ако се случи нещо с теб или мен, Хоб може да се върне бързо в Англия и да съобщи на Анджи, която пък ще каже на Джеронд и, ако може да се направи нещо, те ще го сторят…
	Джим млъкна, защото главата на сър Мортимър изникна от отвора на стълбището, а след миг високият рицар вече стоеше на покрива.
	— Сър Джеймс, сър Брайън — обърна се той към двамата приятели. — Източните суеверия могат да изкарат човек от кожата му. Можете ли да си представите защо беше целият този шум? Заради някакво малко кафяво куче, което така и не открихме при претърсването.
	— Кафяво куче? — глухо повтори Джим.
	— Именно! — продължи сър Мортимър. — Какво развинтено въображение! В моя замък не може да има куче, защото ако такова се е примъкнало вътре, всички останали псета от селото биха се довлекли също тук, за да търсят остатъци от кухнята. На всеки човек или животно му се налага да мине през входните врати, така че кучето няма никакъв шанс да се вмъкне незабелязано. Абсолютно никакъв шанс. Моят готвач обаче, а и дузина други от хората ми се кълнат, че са го видели. Разбира се, вие се досещате, какво са си помислили. Сър Джеймс, вие сте още нов тук и може би не разбирате, но сър Брайън знае. Хората ми са помислили кучето за джин. Според тях всяко животно може да е джин. Всичко е джин! Смехотворно!
	Последната дума отекна и закънтя между двата носа, ограждащи малкия залив и рибарското село.
	Докато сър Мортимър говореше, двамата стражи се върнаха на покрива и мълчаливо заеха постовете си. Домакинът понижи глас до обичайната си височина.
	— Господа, предлагам да забравим всички тези глупости и да слезем долу. Аз с удоволствие бих изпил една чаша вино и предполагам, че същото се отнася и за вас двамата.
	Двамата последваха сър Мортимър и от ярката слънчева светлина преминаха надолу към сумрачната вътрешност на замъка. Настаниха се на пейки около същата маса, на която Брайън и домакинът седяха при пристигането на Джим. Бяха им сервирани бокали с вино. Джим забеляза интересната подробност, че слугите бяха отнесли първият бокал, от който бе пил, преди да се качат на покрива и който бе почти пълен. Съдържанието му най-вероятно бе изпито от кухненската прислуга.
	След като седнаха, Брайън се обърна към сър Мортимър.
	— Ако кафявото куче наистина е било джин, вероятно е могло да влезе тук, без да го видят. Едва ли е използвало вратите. Джиновете си служат с магия, нали?
	— Да, да — отвърна сър Мортимър. — Но това не беше джин, разбира се. Какво ще търси джин тук… — Думите му бяха прекъснати от единствения звук в замъка, който бе по-пронизителен от гласа на домакина, а именно звъна на гонга на върха на кулата. Чу се шум от стъпки, които бързо приближаваха по стълбите и един от постовите нахлу в стаята, още преди тътенът на покрива да е отзвучал.
	— Милорд! Милорд! — извика войникът. — Те са тук! След малко ще ни нападнат! Току-що завиха с по една галера покрай всеки от двата носа. До няколко минути ще изтеглят корабите на брега пред селото!
	— По дяволите! — изрева сър Мортимър, скочи на крака и обърна препълнената си чаша на масата. — Не може ли един добър християнин да има миг спокойствие в собствения си дом?
	Той се взираше във вестоносеца, който стоеше пребледнял. После домакинът разсеяно се протегна към бокала си, но установи, че е преобърнат и празен и взе чашата на Джим, пресушавайки я с една-единствена голяма глътка. „Доста впечатляващо“, помисли си Джим, като се има предвид, че бокалът съдържаше почти цяла пинта* вино.
	[* 1 пинта (англ.) = 0’56, (амер.) = 0’47 л. — Б.пр.]
	Гонгът над главите им не замлъкваше и ушите на Джим започнаха да пищят. Той видя, че устните на Брайън се движат, но не можа да чуе какво казва. Гласът на сър Мортимър обаче се извиси над кънтежа без особени затруднения.
	— Портите да се отворят за селяни! Стрелците с прашки и лъкове веднага да се качат на върха на кулата! Бързо!
	Вестоносецът се втурна надолу по стълбите към по-ниските етажи на постройката.
	— Сър Мортимър, може ли гонгът да бъде спрян вече? — извика Брайън през шумотевицата. — Сигурно всеки в замъка отдавна го е чул!
	— Селяните също трябва да чуят. Последвайте ме, господа!
	Сър Мортимър излезе на стълбите и така се сблъска с един забързан стрелец, че едва не го уби. Продължи нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, а Джим и Брайън изостанаха далеч назад. Джим вървеше първи, просто защото седеше по-близо до стълбите.
	— Аз съм въоръжен само с нож — изпухтя Брайън в ухото на Джим. — Добре е, че си носиш меча и доспехите.
	Брайън беше прав. Джим носеше меч, просто защото като пътуващ рицар беше немислимо да тръгне без него. Доспехите, които се състояха от плетена ризница и железен шлем, бяха неотменна защитна принадлежност на всеки пътник. Войниците, които го бяха посрещнали при слизането на брега, не му бяха взели меча — вероятно защото не допускаха, че би могъл сам да надвие дузина от тях, дори и да е въоръжен. Джим изведнъж осъзна, че дотолкова е свикнал с тежестта на оръжието и доспехите си, че от запознанството със сър Мортимър насам изобщо не се бе сетил за тях.
	— Ти по-добре слез долу, за да се облечеш и въоръжиш — каза Джим през рамо. — Аз ще уведомя сър Мортимър.
	— Не, не — отвърна Брайън. — Няма да е никак учтиво. Нашият домакин щеше да ни съобщи, ако има някаква опасност и трябва да се въоръжим.
	— Може просто да е забравил — сухо вметна Джим, който още не си бе съставил твърдо мнение за сър Мортимър. — Ако се окаже, че са необходими мечове, ще ти отстъпя моя. Ти ще го употребиш по-добре от мен.
	Брайън издаде някакъв звук, който звучеше като несъгласие, но и той, и Джим бяха прекалено задъхани от усилието да настигнат сър Мортимър, за да поговорят повече. Освен това скоро излязоха на покрива.
	Там вече се намираха трима или четирима човека, притекли се от долните етажи при звука на гонга. Един от тях бе и стрелецът с лък, когото сър Мортимър едва не изблъска в шахтата. Джим излезе на покрива и отначало мислеше, че двамата с Брайън ще се втурнат към бойния парапет и ще погледнат надолу към нашествениците. Вместо това обаче, двамата останаха по местата си, а вниманието им бе приковано от един войник, който се спускаше към тях по дълго въже, подобно на паяк, слизащ от тавана по паяжината си. Само че в този случай въжето се спускаше от оголената скала върху надвисналите зад замъка зъбери. Върхът й бе достъпен само за птици или ангели. Сър Мортимър стоеше с широко разтворени крака и гледаше сърдито към приближаващия по въжето войник.
	— Защо не ги видя по-рано? — изръмжа домакинът, щом стражът стъпи на покрива на кулата.
	— Извинете ме, милорд — отвърна мъжът, — сигурно галерите са се движили плътно покрай брега — дотолкова, че двата носа са се прикривали в продължение на няколко мили. Възможно е дори да са се прилепили до брега в тъмното снощи и да са изчакали, за да се приближат сега.
	— Аха! — извика сър Мортимър. — Е, така или иначе, вече са тук и ги виждате ясно.
	Докато траеше този кратък разговор, по стълбите се стичаха още войници. Джим преброи само трима стрелци с лък, но пък имаше много други: слаби тъмнокожи мъже, сравнително дребни на ръст. Те изглеждаха невъоръжени, като се изключат издутите торбички на коланите им, които явно съдържаха някакво по-особено оръжие.
	Освен това имаше и войници, също явно невъоръжени, но понесли на ръце различни камъни, чиито размери варираха от бейзболна топка до малък пъпеш.
	Брайън се бе приближил до парапета, за да огледа нападателите. Стоеше до сър Мортимър, който бе насочил вниманието си в същата посока. Джим също се присъедини към тях. Долу зигзагообразния път, водещ към стълбите и широко отворените порти на замъка бе изпълнен с множество хора, носещи различни неща — от брадва до торби с неизвестно съдържание.
	Забелязаните преди малко галери маневрираха, насочвайки носовете си към плажа. Беше съвсем ясно, че имат намерение да приближат сушата колкото може повече. Всъщност галерите спряха и хвърлиха котва на не повече от десет или петнайсет фута от брега и през бордовете им започнаха да скачат мъже, които тръгнаха към брега. Бяха с различен ръст и на някои водата стигаше до кръста, а на други до раменете. Доспехите и оръжията им също бяха разнообразни, но преобладаваха кръглите дървени щитове и извитите мечове, които пиратите стискаха в ръце, докато приближаваха брега.
	Щом излязоха от морето и стъпиха на сушата, нападателите се втурнаха с викове към селото и обитателите му, които се опитваха да избягат и да се скрият в замъка.
	Пиратите не нападаха в определен строй, но много скоро мнозина от тях навлязоха между колибите. Джим очакваше да види как постройките почти веднага лумват в пламъци, но това не се случи. Нашествениците просто тичаха между къщите и преследваха бягащите селяни.
	— Прашкари! — изрева сър Мортимър.
	На върха на кулата имаше пет-шест стрелци с лък и почти три дузини прашкари. Те се наредиха до парапета с лице към плажа, отвориха торбичките на кръста си и извадиха по един дълъг каиш от два пласта кожа с разширение по средата, оформено като джоб. Прашкарите отново бръкнаха в торбичките и извадиха заоблени метални снаряди. Всеки стрелец спокойно намести по един снаряд в джоба на ремъка, хвана му двата края в една ръка и започна да го върти леко във вертикален кръг. Всички прашкари гледаха надолу към плажа, тежестта на снарядите в джобовете опъваше ремъците (които очевидно бяха най-важната част от прашките) до крайна степен, така че те се въртяха като палки в ръката на стрелците.
	— Не се занимавайте с онези, които не са стигнали до пътя — каза сър Мортимър. — Заемете се с тези, които са близо до селяните. Започнете, когато ви кажа.
	Мъжете стояха до парапета, размахали прашките си в привидно нехайство. Първите нападатели вече бяха много близо, само на няколко крачки от една старица, изостанала зад бягащите към замъка, когато сър Мортимър издаде заповедта. Тази част от пътя, която за миг остана празна зад селяните, сега бе пълна с марокански пирати.
	— Сега! — извика сър Мортимър и всички прашкари, сякаш бе репетирано, пуснаха единия край на ремъците си, наклониха се напред и освободиха снарядите. Веднага след това всеки стрелец извади нов снаряд от торбичката си, закрепи го на мястото му в прашката и отново завъртя ремъците, подготвяйки се за нов удар.
	Долу резултатите бяха забележителни. Разбира се, от тази височина ударите на снарядите изглеждаха безшумни и, за разлика от стрелите, не се виждаше пръчка с пера по края, стърчаща от улучения човек.
	— Балеарски прашкари! — извика Брайън със задоволство. — Това са балеарски прашкари, нали, сър Мортимър?
	— Повечето от тях — промърмори домакинът с поглед, насочен към подножието. — Тренират от съвсем малки, подобно на стрелците с голям боен лък. Но прашкарите са по-евтини, не идват от далеч и от гледна точка на местоположението на моя замък е много по-лесно да складирам големи количества снаряди, които те хвърлят, отколкото грижливо изработените стрели за боен лък. Ако замъкът бъде нападнат и евентуално попадне под обсада, запасите от стрели не могат да бъдат попълвани. Прашките нямат обхвата на големия боен лък, но на близки разстояния, като в сегашния случай, стрелбата им е с отлична ефективност.
	— Без съмнение! — възкликна Брайън.
	Точността на прашкарите наистина бе изумителна. От върха на кулата Джим видя, че половината от най-близките нападатели изведнъж бяха повалени на земята. Тези, които още стояха на краката си, се обърнаха и панически побягнаха надолу по пътя. Пиратите, които отстъпваха последни също паднаха покосени, но останалите стигнаха до долния край на пътя, а прашкарите спряха да въртят оръжията си и погледнаха към сър Мортимър за следващи заповеди.
	Домакинът поклати глава. Това явно бе знак да му донесат вино и един от стражите веднага му донесе чаша. Сър Мортимър стоеше с бокала в ръка, но не пиеше от почти преливащата червена течност. На върха на кулата цареше мълчание. Долу нашествениците вдигаха шум за две армии. Надничайки през парапета, Джим забеляза, че повечето пирати се събират в малкото пространство между селските колиби, където започваше зигзагообразния път към склона. Те виеха и яростно размахваха оръжията си, гледайки към замъка. Някои от пиратите явно имаха лъкове, защото изпратиха няколко стрели, но никоя от тях не достигна по-високо от три четвърти от височината на кулата, преди да рикошира в каменните стени и да падне.
	— Изобщо не е чудно, че става така — отбеляза Брайън, заставайки до Джим. — Трудно е да прецениш разстоянието до мишената, когато гледаш към върха на толкова стръмен хълм.
	Сър Мортимър отпи от бокала си. Още няколко стрели бяха изстреляни, за да се ударят отново безобидно в стената. Минутите минаваха, шумът долу все повече утихваше, докато и там не настъпи мълчание. После се чу силен глас.
	— Английски рицарю! — извика гласът. — Сър Мортимър, знам, че си там. Аз съм Абдул Хасан, а това са моите хора. Не можеш да издържиш нашата атака. Искам да говоря с теб, сър Мортимър. Английски рицарю, покажи се на парапета.
	През същия този парапет Брайън и Джим видяха, че тълпата долу се е разделила на две, за да даде път на висок мъж с червен тюрбан и дълга развяваща се роба. Непознатият стоеше в началото на склона. Беше по-висок от повечето пирати, но дори и от върха на кулата Джим успя да прецени, че човекът с тюрбана определено отстъпваше по ръст на сър Мортимър. Пиратът чакаше, вдигнал мургаво лице към замъка.
	Сър Мортимър спокойно пристъпи напред, застана, извисявайки се между назъбените ръбове на парапета и погледна надолу.
	— Какво искаш? — забележителният му глас прогърмя към пиратите.
	— Ще превземем замъка, и ще го изгорим, а теб ще разпънем на кръст — извика Абдул Хасан. — Това обаче ще стане само ако ни принудиш да си пробиваме път с бой. Давам ти възможност за избор. Излез сега и ни остави замъка. В такъв случай ти и всичките ти хора ще си тръгнете невредими. Повтарям — излез сега и ще те пуснем да си отидеш. Ние искаме само това, което е в замъка ти.
	Сър Мортимър стоеше и не отговаряше, а само гледаше надолу към пирата. След дълга пауза мъжът с тюрбана изкрещя отново:
	— Какво ще кажеш, английски рицарю? Отговори ми сега, защото няма да имаш друга такава възможност.
	— Аз съм германец — извиси се гласът на сър Мортимър.
	— Не ме интересува как се наричаш — извика Абдул Хасан. — Приемаш ли условията ми? Отговори ми сега. Няма да ти дам втори шанс.
	Сър Мортимър гледаше замислено надолу. Секундите летяха, той вдигна бокала до устните си, но само сръбна от него и отново го свали. Бавно и внимателно завъртя китката си и изля съдържанието на чашата в празния въздух. Виното се разля по земята точно пред портата на замъка. После сър Мортимър хвърли и бокала. Металният съд падна по права линия върху каменните стъпала, удари се, отскочи, отново се удари и вече смачкан до неузнаваемост се дотъркаля в краката на Абдул Хасан. После сър Мортимър се обърна и се отдалечи от парапета.
	Известно време долу бе тихо, а след това се надигна гръмогласен рев от страна на пиратите. На върха на кулата гласът на сър Мортимър се чу ясно в шумотевицата.
	— Постоянно ще има стража от десет души! Всички ще спят въоръжени и… Бопре!
	— Да, милорд — отвърна слаб мъж с меч на хълбока и европейски доспехи и стоманен шлем. Косата му бе тъмно кестенява и гъста. Лицето му бе с остри черти, но бе белязано от едрата шарка.
	— Ти ще имаш задължението да следиш за стражата — каза сър Мортимър. — Специални часови ще пазят по стълбите. На портите също ще оставиш войници. Ще напълните този котел с олио и ще поддържате под него слаб огън, за да може при нужда бързо да се загрее. Независимо с какво се занимавам, дали спя или съм буден, ти веднага ще ми докладваш, ако пиратите започнат да щурмуват предната порта. Иначе ти ръководиш отбраната. За днес не очаквам да предприемат повече действия, но внимавай, когато ако се опитат да ни нападнат откъм скалите или да използват барут долу при стената или пък нещо друго, различно от обичайните средства.
	— Да, милорд — отговори Бопре.
	— Така, господа — обърна се сър Мортимър към Джим и Брайън, — защо не слезем пак долу? Занапред едва ли ще имаме много време за себе си.
	Без да дочака отговор, домакинът се обърна, тръгна към стълбите и заслиза по тях. Джим и Брайън го последваха.


	Глава 9

	— Когато се наложи, Бопре изпълнява функциите на мой оръженосец — каза сър Мортимър с необичайно тих глас.
	Отново седяха около същата маса с нови три бокала, пълни с вино. Домакинът изчака слугата, който сервираше да излезе и отново заговори:
	— Следователно Бопре се явява втори по ранг след мен. Ако той ви каже да направите нещо, ще се радвам, ако възприемете това като молба от самия мен. Не мисля, че в следващите два-три дни ще се случи нещо особено. Пиратите ще опитат всички лесни начини. Може да чуем как по покрива на кулата падат камъни или пък как се опитват да пробият приземната част на стената, но в това няма нищо страшно. Бопре ще се погрижи за всичко и ще ви повика само при крайна необходимост.
	— Сър Мортимър — каза Брайън с равен глас. — Извинете ме, но изглежда съм ви разбрал погрешно. Стори ми се, че вие предлагате, ако се наложи, двама благородни рицари да се сражават под командването на оръженосец?
	— Точно така — кимна домакинът и погледна Брайън право в очите. — Вие, господа, не познавате начина, по който се води войната в тази част на света, а Бопре има опит именно тук. Уверявам ви, че той ще се обръща към вас най-учтиво.
	— Не е там въпросът, сър Мортимър — продължи Брайън. — Ние сме ваши гости, нали?
	— Разбира се. Какви други бихте могли да бъдете?
	— Надявам се, че е така — каза Брайън. — Освен това се надявам, че ако домакинът ми се нуждае от помощта ми, за да защити дома си, ще ме помоли за това лично, а няма да изпраща някой с по-нисък ранг от моя да ми нарежда.
	— Много добре — каза сър Мортимър. — Сега ви моля именно за това.
	— В такъв случай аз съм готов да помогна с всичко, което мога.
	Джим усети как разговорът се насочва към него и започва да го притиска.
	— Аз също, сър Мортимър — каза той.
	— Значи постигнахме съгласие — обяви сър Мортимър, ставайки от мястото си. Той изобщо не бе докоснал виното си. — Въпреки, че поставих Бопре за отговорник за отбраната, замъкът си остава мой и решенията взимам аз. Трябва да внимавам с всичко, което става и затова не ще имам достатъчно време, за да обърна достатъчно внимание на гостите си. Сър Брайън, ще ви бъда задължен, ако приемете сър Джеймс в покоите, където ви настаних. Вещите, които вие, сър Джеймс, донесохте с вас на лодката, с която пристигнахте, вече са пренесени в стаята. Ако имате нужда от нещо, повикайте прислугата. Стига да е по силите ми, ще ви доставя желаното от вас. Сега моля да ме извините. Ще обиколя лично замъка, за да проверя как са изпълнени заповедите ми.
	Сър Мортимър се обърна, тръгна към стълбището и слезе по него.
	— Брайън… — започна Джим, но приятелят му вдигна показалеца си, допря го до устните си и Джим рязко млъкна.
	Брайън се изправи, взе бокала и мълчаливо махна с ръка на Джим, който го последва, но остави виното си на масата. Двамата слязоха един етаж по-надолу и се озоваха на малка площадка с три врати. Брайън отвори лявата от тях и въведе Джим в стая, която явно изпълняваше функциите на спалня за гости.
	Противно на това, което Джим бе свикнал да вижда в английските замъци, тази спалня беше много по-просторна от обикновеното. Леглото също бе по-голямо, с четири колонки и пищен балдахин. Ролята на прозорец се изпълняваше, при това доста успешно, от една значително разширена амбразура. Капаци или стъкла обаче липсваха и при лошо време в стаята сигурно влизаше не само вятър, но и дъжд.
	Вещите на Джим бяха струпани в един ъгъл и той със задоволство забеляза, че там е и личният му, навит на руло и съвсем чист дюшек. Помещението бе мебелирано още с маса и множество столове. Брайън внимателно затвори вратата след себе си, кимна към масата, седна с бокала си в ръка и посочи на Джим един стол.
	— Джеймс — заговори Брайън с тих глас, — без да искам те вкарах в капан. Ако има някакъв начин да се измъкнеш оттук с магия, моля те да го използваш. Нападението над замъка на сър Мортимър не те засяга. Най-искрено съжалявам, че те въвлякох в това.
	Джим погледна Брайън през масата и разбра, че той говори сериозно.
	— Разбира се, че мога да се измъкна оттук с магия. Всъщност, и двамата можем да избягаме по магически начин. По-важното е обаче да разбера, ти в какво си се забъркал тук, Брайън.
	Докато изговаряше тези думи, Джим осъзна, че е допуснал непростима грешка в общуването. Въпреки, че Брайън му бе най-близкият приятел, Джим му бе задал прекалено личен въпрос. Нямаше право да пита приятеля си защо се е оказал в тази или онази ситуация. Джим отвори уста, за да се извини, но Брайън заговори преди него, сякаш бе прочел мислите му:
	— Няма нищо, Джеймс. Разбирам, че говориш така само от загриженост за мен. Ако можеш да избягаш, трябва да го сториш. Аз самият не мога да си тръгна.
	— Защо не? — попита Джим.
	— Дойдох тук, защото бях поканен — отвърна Брайън — от сър Мортимър, който срещнах в Епископи. Там гостувах на други почтени английски рицари, чиито дядовци са се установили в Кипър по време на ранните кръстоносни походи. Сър Мортимър се прояви спрямо мен като изряден домакин и аз не мога да не изпълня задължението, което като гост имам към него, особено, щом като той е в затруднено положение. При теб нещата не стоят така. Ти дойде да ме търсиш и ме намери обвързан към това място. Свободен си да си вървиш. Умолявам те, Джеймс, тръгни си, докато още можеш. Ако трябва да изпратиш вести на Джеронд и Анджела, кажи им, че когато си ме видял за последно съм бил добре и просто се е появило малко препятствие, което малко ще забави изпълнението на задачата, заради която потеглих.
	Джим усети как Хоб отново се измъква от раницата на гърба му. Хобгоблинът се бе скрил, когато сър Мортимър прекъсна разговора за детството на Брайън и ездата върху пушека. Сега Хоб отново показа глава от багажа и дъхът му погъделичка ухото на Джим. Огледа се наоколо и възкликна щастливо:
	— О! Дим и огън! Какво хубаво огнище! Милорд, може ли да разгледам комина?
	— Разбира се, Хоб — кимна Джим и след миг сивата фигурка на хобгоблина подскочи от рамото му към огнището и изчезна. Джим отново се обърна към Брайън, чийто последни думи прозвучаха странно фалшиво.
	— Брайън, ако искаш изобщо не ми отговаряй и ми прости, че те питам, но тук нещо не е наред. Случило се е нещо много лошо, което ти не желаеш да ми кажеш, нали? Наистина ли си готов да заминеш веднага щом свърши обсадата?
	— Заклел съм се да постъпя така — отвърна Брайън — и няма да престъпя клетвата си. Давам ти дума, че ще направя всичко възможно да продължа издирването на бащата на Джеронд, веднага след като напусна замъка на сър Мортимър.
	— Тогава защо не си заминем двамата? Задълженията ти като гост…
	— Си остават такива! — гласът на Брайън изведнъж стана суров и рязък. — Никога не съм се отмятал от думата си, за бога, и никога не ще го сторя!
	— Говориш за обещанието си към сър Мортимър, нали? И какво точно си му обещал?
	— Джеймс… — Тонът на Брайън бе направо гневен, но се овладя и млъкна. Погледна надолу към масата и бокала с вино, отпи глътка и отново вдигна поглед към Джим. — Джеймс, ще продължа търсенето си, но вероятно малко ще се забавя. Прав си, има нещо, което не ти казах. То е свързано с една моя грешка. Проявих слабост. Всъщност… почти не ми останаха пари, с които да пътувам нататък.
	— Моля? — Джим беше изумен. — Не искам да… — продължи той, вперил поглед в приятеля си. Квадратното кокалесто лице на Брайън, с неговите сини очи и силно извит нос изглеждаше някак особено дръзко. Джим се замисли на думата „любопитствам“, която стоеше на върха на езика му и изрече по друг начин въпроса си:
	— … ти задавам неучтиви въпроси, но как така си свършил парите толкова скоро? Струва ми се, че имаше достатъчно средства, за да пътуваш спокойно няколко месеца, дори година.
	— Така беше — кимна Брайън. — Грешката е моя, Джеймс. Ние всички сме грешници и си имаме своите слабости. Както знаеш, една от моите е играта на зарове. Трябваше да се закълна, да се откажа от подобни неща по време на пътуването, но изобщо не помислих за това, когато тръгнах.
	— И какво стана? — попита Джим.
	— Както навярно Джеронд ти е казала, пристигнах в Кипър, защото сър Франсис Невил, мой втори братовчед, рицар от ордена на хоспиталиерите*, е тук и се надявах да се посъветвам с него. Знаех, че е на острова по работа — да уреди някакви въпроси между хоспиталиерите и няколко богати и влиятелни местни господа. Джеронд сигурно ти е разказала всичко това.
	[* хоспиталиери — буквално „членове на благотворително дружество за подкрепа на стари и болни хора“ — Б.пр.]
	Джим кимна.
	— Когато обаче пристигнах тук, се оказа, че сър Франсис вече е отпътувал за главната квартира на своето братство, която се намира на остров Родос. Орденът на сър Франсис е основал болницата в Йерусалим на името на Св. Джон Йерусалимски. Оттук, разбира се, идва и името хоспиталиери, по-точното и правилно име на ордена е Орден на рицарите от Родос. Надявах се да науча от сър Франсис най-добрия път за Палмира, а също и как да се държа и за какво да внимавам, докато пътувам натам.
	Брайън млъкна. Джим реши, че е приключил разказа си и попита:
	— Всичко това обаче едва ли ти е струвало всичките пари, освен ако не са ти ги откраднали?
	— Съвсем не — каза Брайън. — Крадецът, който би опитал да ми вземе кесията, трябва да е много смел. Не. Братовчед ми сър Франсис не беше на острова, но има много приятели, които аз издирих, след като споменах имената им пред други господа. Тукашните приятели на сър Франсис ме приеха изключително гостоприемно. Те ме предаваха един на друг — един познава Палмира, но не знае най-добрия път до там, друг знае пътя, но не познава града, а трети пък е добре осведомен за корабите, които пътуват между Кипър и Триполи*, която е най-подходящото пристанище за моята цел. Палмира се намира навътре в сушата, на известно разстояние от Триполи и от всички други пристанищни градове.
	[* Става дума за град Триполи, днешен Траблус, в Ливан. — Б.пр.]
	— После какво стана?
	— Бедата беше там, Джеймс, че всеки рицар, когото срещнех, се стараеше да ми осигури храна, вино и някои забавления, сред които, разбира се, присъстваха и заровете.
	— Аха! И накрая се оказа, че си загубил всичките си пари.
	— О, не — поклати глава Брайън, — изобщо не беше така. Изгубих съвсем малка сума, защото играех много умерено. В Епископи обаче се запознах със сър Мортимър, който бе дошъл в града по някакви свои дела. Той се присъедини към играта и тогава аз спечелих.
	— Ти си спечелил? — ококори се Джим.
	— Да, спечелих, при това една значителна сума. Приключих играта с повече пари, отколкото имах при пристигането си в Кипър. Цялата ми печалба бе от сър Мортимър, който изглежда живееше само за да пие и да играе комар. Знаеш, че нося доста на пиене, но сър Мортимър е направо шампион в тази област.
	— Представям си — кимна Джим.
	— И така, приех поканата на сър Мортимър да му гостувам за кратко и да отидем заедно за риба. Той ме увери, че да уловиш с въдица риба с човешки размери е толкова приятно, колкото и да победиш някого в единоборство. Знаеш, че в Англия нямаме риби, които са достатъчно големи, за да ги хванеш само с въдица. В това отношение сър Мортимър не ме излъга. Наистина отидохме за риба и преживяването беше невероятно! Незабравимо!
	— Вярвам ти, Брайън. Но по време на риболова ти все още си разполагал с пари и то повече, отколкото си имал при тръгването си от Англия.
	— Не, Джеймс, бях спечелил сума, по-голяма от тази, която имах при идването си тук — каза укорително Брайън.
	— Разбирам — кимна Джим.
	— И така, вечерта след риболова играхме на зарове и тогава… Джеймс, успехът ми в Епископи може да се обясни само с невероятно добър късмет. Тук, в замъка, се случи точно обратното. Губех поголовно, проиграх почти всичките си монети. Не мога да си тръгна, без да се опитам да си върна загубеното. Дори и да не успея, чувството ми за чест ме задължава да остана и да помогна на сър Мортимър в този труден за него час.
	— Съмнявам се, че той изобщо смята момента за толкова труден — промърмори Джеймс. — Значи си играл с него в Епископи и си спечелил много, но после пак си играл с него в замъка му и си изгубил почти всичко. Винаги ли играехте със заровете на сър Мортимър?
	— Да. Защо питаш? Ти, Джеймс, знаеш, че никога не нося в себе си зарове, защото може да се изкуша и да загубя малкото, което притежавам. Постоянно се боя, че един ден мога да се самозабравя и в пристъп на комарджийска страст да заложа дори Бланчард от Туърс. И да го загубя.
	Джим кимна сериозно. Брайън бе продал цялото си бащино наследство, освен порутения замък Смит, за да купи Бланчард — едрия бял жребец, който бе бойният кон на Брайън и чийто интелигентност и стремителен дух биха били достойни дори за коня на някой принц. Всъщност без Бланчард, Брайън не би могъл да спечели турнирите и наградите, от които на практика живееше. В тези състезания кон с подобно телосложение, сила и бързина бе жизнено необходим.
	— Джеймс, сър Мортимър не може да е мамил на зарове — настоя Брайън, вперил очи в Джим. — Един рицар никога не би постъпил така. Знам, че има и такива случай, но това са непочтени рицари и жалки негодници, чието място не е на една маса с достойни хора. Но сър Мортимър има замък и имоти тук. Той не би оцелял, без помощта на съседите си и затова не би дръзнал да ги мами, тъй като рано или късно ще го разкрият. И ще се обърнат срещу него.
	— Прав си, Брайън, но като че ли забравяш една подробност.
	— И каква е тя? — наежи се Брайън.
	— В тази част на света да отмъкнеш всичко възможно от всеки срещнат е съвсем в реда на нещата. Всъщност, и двамата добре знаем, че това може да се случи на всеки пътник, не само тук. Искам да ти напомня, че ти си гост тук, просто един непознат, което те прави лесна плячка.
	— Той не би посмял! — извика Брайън.
	— От всичко видяно досега, ми се струва, че сър Мортимър никак не се колебае в дръзките неща.
	Брайън седеше и бавно проумяваше факта, че сър Мортимър е измамил един рицар. Постепенно лицето му ставаше все по-свирепо и по-свирепо, а костите му сякаш щяха да излязат от кожата.
	— За бога! Ако той…
	Брайън млъкна, а гневът бавно изчезна, заменен от отчаяние.
	— Както и да е — въздъхна той. — Нищо не може да се направи. Би било върха на нахалството да поставям под въпрос почтеността на сър Мортимър без сигурно доказателство. Загубих много от него, но за да си го върна обратно, трябва да играем отново. Така или иначе, няма начин да разберем дали играе честно или мами.
	— Няма начин за теб — каза Джим. Той владееше магията, но в момента не можеше да реши как точно да я използва, за да провери дали сър Мортимър мами на зарове. И все пак трябваше да има начин. — Но ако той няма нищо против да седя до вас, докато играете… ако не подозира, че аз внимавам, за да разбера дали играе честно…
	— Той не би поставил под съмнение почтеността на друг рицар… — Брайън млъкна за миг и после възкликна: — В името на Св. Джилс, ако ти си прав, сър Мортимър ще бъде много подозрителен. Не знам как да избегнем това.
	В главата на Джим вече се оформяше план.
	— Как мислиш, Брайън, дали сър Мортимър би приел едно предизвикателство?
	— Несъмнено! Не му липсва смелост.
	— Тогава може би ще успеем да го въвлечем в игра на зарове, където вниманието му ще е насочено повече към самата игра, отколкото към възможните причини за моето присъствие на масата. Например, ти можеш да го предизвикаш в някой напечен момент, когато двама рицари не биха седнали да пият вино и да играят на зарове. Ще можеш ли да го направиш?
	— Разбира се — кимна Брайън. — Но кога да стане това? И още нещо — останали са ми само няколко златни монети. Само си придавам вид, че имам повече. Срамувам се да те моля, но ако може…
	— Няма проблеми — прекъсна го Джим, — ще ти дам достатъчно пари, за да заинтригуваш сър Мортимър. Не се тревожи за това.
	Джим се усмихна вътрешно, като се сети колко е хубаво, че може по магически начин да се снабди с всяка необходима му сума пари. Разбира се, след двадесет и четири часа тези пари щяха да изчезнат, а и да се използва фалшиво злато, за да се измами някого, е против магическите правила. Така поне би казал Каролинус. Но сигурно бе позволено по този начин да се залови един измамник.
	— Нека изчакаме атаката срещу замъка да набере сила — каза Джеймс.


	Глава 10

	При все, че най-вероятно мамеше при игра на зарове, прогнозата на сър Мортимър за обсадата се оказа напълно вярна.
	Джим се събуди посред нощ с впечатлението, че замъкът се разпада на съставните си части. Страховит тътен, идващ от най-близката стена, го разсъни напълно. Огънят в огнището почти бе загаснал, само няколко въглена припламваха приглушено, докато останалата част от стаята бе съвсем тъмна.
	— Пиратите са горе, върху скалите и се опитват да хвърлят камъни по замъка — гласът на Брайън се разнесе из тъмнината, след като тропотът утихна. — Както каза сър Мортимър, зъберите са прекалено стръмни, за да успеят. Чу как камъните едва-едва удариха стената на замъка и само я одраскаха, така че утре можем да надникнем през парапета и да видим белезите.
	— Добре — отвърна Джим, обърна се и заспа отново.
	Нападателите явно бяха на същото мнение като Брайън, защото след първата вълна камъни не последва втора и остатъкът от нощта премина спокойно. На следващия ден Брайън се надвеси над бойния парапет и посочи на Джим белезникавите белези по извитата стена на кулата, оставени от „снарядите“ на пиратите. Джим се учуди, че белезите са толкова малки, защото среднощният трясък не бе никак малък.
	Следващата атака срещу замъка бе проведена след няколко часа. Наближаваше обяд, когато неизвестен брой марокански пирати се промъкнаха по стъпалата, носейки над главите си тежък дървен щит, под чиято защита успяха да доближат до самата стена. Подпряха щита на зида, за да ги пази, докато работят под него.
	— Сега се опитват да прокопаят стената, така че да освободят и извадят няколко блока от нея — констатира сър Мортимър. — Мислят си, че замъкът ще стане нестабилен или пък че ще могат да направят отвор, през който да влязат вътре. Разбира се, ще останат разочаровани. Кулата има много солидни основи върху и в самата скала. В началото на строежа е бил изкопан дълбок окоп в скалата и той е послужил за база на цялата постройка.
	— И все пак… — започна Брайън колебливо. Той, Джим и сър Мортимър наблюдаваха през бойния парапет и слушаха тропането на инструментите и другите шумове, които се носеха изпод щита. Никой от войниците в замъка не бе получил заповед да предприеме нещо срещу копаещите.
	— Ако продължават така, рано или късно ще си пробият път към вътрешността на замъка — доизказа опасенията си Брайън и погледна високия домакин, добавяйки:
	— Може би греша, но ми се струва, че тази работа ще им отнеме няколко дни.
	Сър Мортимър поклати глава.
	— Нищо подобно няма да се случи. Пиратите не притежават търпението, за което говорите. Светкавичната битка, бързата победа — това е техният стил. Ако замъкът ми се намираше някъде из северното Средиземноморие, далеч навътре в сушата, предположението ви можеше да се сбъдне. Тук обаче това е невъзможно.
	— Сър, участвали ли сте във войните на континента? — попита Брайън.
	— В някои — отговори късо сър Мортимър, обърна се и слезе надолу по стълбите към вътрешността на замъка, оставяйки ги сами.
	Предвижданията на домакина се сбъднаха отново. Докато сенките се удължаваха с наближаването на залеза, шумът от работата под щита заглъхваше все повече и повече и накрая съвсем спря. Прикриващата конструкция бе понесена надолу, а прашкарите от кулата я обсипаха с камъни, търсейки пролука между щита и земята. Успяха да улучат краката на носачите, но те все пак се измъкнаха извън обхвата на прашките, без да оставят ранени или мъртви след себе си.
	През нощта цареше злокобна тишина, нарушавана единствено от пеене и говор, носещи се от изоставеното рибарско село в подножието на замъка.
	— Очаквах веднага да изгорят колибите — каза Джим, отчасти на себе си, отчасти на Брайън. Беше вперил поглед в мрака, но единствените светлини, които се виждаха в селото бяха припламванията на няколко факли, носени от часовите около колибите и при двата кораба.
	— Макар че почти нищо не разбирам от тези неща, смятам, че изчакват с паленето, защото колибите им служат за подслон — отвърна Брайън, застанал редом до Джим. — Как завиждам на сър Мортимър за опита му във войните на континента. Чудя се къде ли се е сражавал — в Холандия, Белгия, Люксембург или във Франция. Може би дори се е бил срещу езичниците в Далечния изток.
	Джим се вгледа в лицето на Брайън, осветено едва-едва от оскъдната светлина на звездите и непълната луна.
	— Ти като че ли му се възхищаваш, Брайън.
	— Той е воин, и то много повече от мен. Като изключим няколко малки сражения във Франция, аз никога не съм виждал и никога не съм участвал в решителни битки, обсади и изобщо в истински военни действия. Справям се добре с копието и с някои други оръжия, но не мога да кажа, че някога наистина съм се сражавал.
	Тъй като животът на Брайън се състоеше от почти непрекъснати битки (в смисъла, който Джим влагаше в тази дума) още от времето, когато на петнадесет години бе поел замъка Смит след смъртта на баща си, това прекалено възхищение пред човек, участвал в истинска война, леко изненада Джим. Той обаче силно се съмняваше, че тези разсъждения ще се харесат на Брайън и затова ги запази за себе си.
	Тази нощ спокойствието отново бе нарушено, но по друг начин. Джим се събуди от различни гласове и шум от стъпки в замъка. Огънят в огнището изведнъж припламна силно, след като Брайън хвърли ново гориво върху живата жарава. На по-силната светлина Джим видя как приятелят му навлича клина и ботушите си и закопчава на кръста си колана с меча, а белезите по голата горна част на тялото на Брайън изглеждаха черни, като че ли бяха нарисувани с боя. Отблясъците на огъня изпълниха стаята с подвижни сенки.
	— Опитват се да разбият портата под прикритието на мрака — кратко съобщи Брайън. — Най-добре да се приготвим и въоръжим, Джеймс. Почивката вече отмина.
	Следователно минаваше полунощ. Джим скочи на крака и започна да се облича. Обзе го онова усещане за неопитност, което се появяваше винаги, когато му предстоеше истинска битка. В действителност, проявяваше се отлично в ръкопашния бой, където по-голямото му тегло и по-едър ръст му осигуряваха явно физическо превъзходство. Всеки път обаче през главата му минаваше мисълта за това, колко неумело си служи с меча, който запасваше на кръста си.
	Най-сетне напълно облечени и въоръжени, Джим и Брайън излязоха от стаята и заслизаха към приземния етаж, откъдето се чуваше най-много шум. Още на втория етаж двамата приятели ясно чуха гласа на сър Мортимър, извисяващ се над общата шумотевица. Заповедните думи отекваха силно по стълбището.
	— Тук да застанат тридесет войници! — нареждаше домакинът на долния етаж. — Не правете нищо, освен ако наистина не разбият портата. Ако това стане, отворете тази врата тук само колкото прашкарите и стрелците с лък да стрелят по веднъж. После пак заключете и залостете. Няма да се доберат до вас за толкова кратко време. Така… Внимавайте, отваряйте си очите и бъдете готови. Останалите да вземат слама, която да струпат до портата на кулата. Олиото в котела вече трябва да се е сгряло. Щом и аз се кача горе, хвърляйте сламата от върха на кулата върху пиратите, изливате врялото олио и мятате факлите. Бопре!
	— Да, сър Мортимър. — Сипаничавото лице на първия помощник на домакина се показа от тълпата войници, застанали пред рицаря.
	— Разположи тук достатъчно прашкари, които да обстрелват добре прохода, когато отворите вратата за малко. Всички останали прашкари да се качат на покрива с мен. Излишните стрелци с лък също. Пригответе достатъчно факли!
	— Факлите са вече готови и запалени, сър Мортимър — отвърна Бопре. — Прашкарите и стрелците също вече заеха позиция. Достатъчно са, за да спрат всякакво нападение в прохода. Аз ще се погрижа за всичко.
	Сър Мортимър се обърна към стълбището, видя Брайън и Джим, които наблюдаваха оттам и кимна.
	— Господа, ако обичате, елате с мен на покрива.
	При тези думи домакинът премина по стълбището и подмина Джим и Брайън, изблъсквайки ги към каменна стена в ляво. Изкачвайки по две стъпала на веднъж, сър Мортимър изчезна от погледа оставяйки далеч зад себе си двамата приятели, които се опитваха да го настигнат.
	Джим, чийто крака все още бяха схванати от катеренето по стълбите предишния ден, се загледа замислено в празните стъпала пред себе си. Струваше му се невъзможно което и да е човешко същество да успее да пробяга петте етажа на замъка, като на всяка крачка взима по две от десетинчовите стъпала. И въпреки всичко, след като видя сър Мортимър в действие, Джим вече бе склонен да вярва, че домакинът ще поддържа същото темпо по целия път до покрива. Нещо повече — докато Джим и Брайън още изкачваха подножието, сър Мортимър сигурно вече излизаше от отвора на върха на кулата.
	Най-сетне изкачиха стъпалата и на светлината на факлите, държани от войниците при зъбците на парапета така, че да не се превърнат в мишени за стрелци отдолу, Джим видя натрупано значително количество слама, готово за хвърляне.
	Сър Мортимър стоеше с леко разкрачени крака и наблюдаваше как войниците трупат още наръчи слама към големия куп. Буен огън гореше с пълна сила под котела с олио, който с помощта на прикрепените към огнището колела бе придвижен до отвора в парапета, разположен над прохода. Самият казан бе окачен на две метални дръжки и само с едно завъртане горещото му съдържание можеше да се излее през ръба върху главите на нападателите. Топлината от подвижното огнище се усещаше от няколко крачки. Джим с изумление видя как сър Мортимър изведнъж пристъпи към котела и небрежно мушна показалеца си в течността.
	— Достатъчно горещо е — констатира домакинът и се дръпна от казана.
	Джим се втренчи в пръста на сър Мортимър, но не забеляза никакви белези от изгаряне. След малко му хрумна, че на огън с такива размери му е нужно известно време, преди да накара самото олио наистина да заври. Количеството течност бе прекалено голямо.
	— Напълнете ведрата и се подредете близо до амбразурите над входа. Петима души да бъдат в готовност да изливат — нареди сър Мортимър.
	Войниците донесоха дълъг железен прът и с него двама души завъртяха котела около оста му и го наклониха така, че да може лесно да се подложи и напълни кофа. Пълните ведра бяха нареждани покрай парапета. Наливането продължи докато дузина ведра бяха подредени непосредствено под зъбците на кулата.
	По стълбището се зададе задъхан войник:
	— Сър Мортимър, Бопре ме изпрати да ви съобщя, че според него няма скоро да разбият първата врата. Таранът им не удря постоянно в една точка, а бие по цялата врата. С ваше разрешение, сър Мортимър, Бопре предполага, че пиратите не са сигурни къде точно стъпват в тъмното.
	— Добре — изръмжа сър Мортимър и отпрати вестоносеца с думите: — сега ние хубаво ще им светнем. Предай това на Бопре.
	После домакинът отново насочи вниманието си към ставащото на покрива.
	— Достатъчно слама. Пригответе се да я хвърлите долу, като я мятате възможно най-близо до вратата. Тя сама ще се разпилее докато пада. Готови… хвърляйте!
	Сър Мортимър направи две широки крачки напред, сграбчи огромен наръч слама с дългите си ръце и го запрати надолу. Всички наоколо правеха същото, включително и войниците, които стояха на стража в задната част на замъка. За около две минути всичката слама се свърши.
	— Олиото! — изплющя гласът на сър Мортимър.
	Мъжете, назначени да носят кофите, грабнаха по една и започнаха да изливат горещата течност, като се стремяха тя да пада колкото може по-близо до вратата.
	— Факлите! — нареди сър Мортимър, след като и последното ведро бе изпразнено.
	Факлите бяха донесени на същото място при парапета, откъдето беше хвърлено всичко останало. Джим и Брайън стояха малко встрани и видяха как непосредствено пред портите на замъка внезапно избухнаха големи пламъци. Сламата незабавно разпали огъня, а олиото го подхранваше.
	— Прашкарите! — проехтя нова заповед.
	Стрелците с прашки намиращи се на покрива, вече бяха приключили със сламата и сега зареждаха оръжията си. Кожените ремъци се завъртяха, готови да изстрелят снарядите си. Прашкарите пристъпиха към парапета и докато отдолу се носеха викове и писъци, те започнаха да стрелят.
	От върха на кулата се понесе всеобщ възторжен рев, сред който се открои един глас:
	— Пиратите бягат!
	— Никой да не се измъкне жив! — избумтя гласът на сър Мортимър. — Прашкари, погрижете се!
	Джим видя как последните две горящи фигури се преметнаха надолу по стъпалата и останаха да лежат неподвижни. Пред самата порта, но без опасност да я подпали, сламата все още гореше ярко. Тук-там, където нечие тяло бе загасило пламъците, се виждаха тъмни петна. Огънят очертаваше контурите на захвърления от пиратите таран — масивна греда, чиято челна част бе скосена така, че да компенсира наклона на терена, на който стояха тласкащите я пирати.
	— Сипете още олио върху тази тояга, а също и слама. Трябва да я запалим — нареди сър Мортимър и се огледа за мъжа, който преди малко му бе донесъл съобщение. Войникът стоеше наблизо, почти докосвайки лакътя на господаря си.
	— Кажи на Бопре да изпрати тук горе излишните си прашкари и стрелци с лък. Да остави долу само дузина от тях.
	— Да, милорд — кимна мъжът и бегом изчезна надолу по стълбите.
	Откъм селото, където бяха останалите пирати, се надигна страхотна врява, но никой не излезе от колибите, за да не попадне в обсега на стрелбата от кулата.
	— Е, господа — обърна се сър Мортимър към Брайън и Джим, — какво ще кажете да се почерпим с чаша вино?
	Брайън и Джим едновременно промърмориха учтиви думи на съгласие и последваха домакина надолу по стълбите. Въпреки, че имаше няколкогодишен опит в средновековния живот, Джим все още бе малко смутен от безмилостното избиване на хората, които носеха тарана. Когато стигнаха до долния етаж, Джим се постара да забрави тези мисли. Той реши, че причината всички неща тук да бъдат приготвяни като с магия, бе изключително силният глас на сър Мортимър. Когато домакинът и двамата му гости се появиха край масата, слугите вече сервираха трите бокала, пълни с вино. Въпреки че кухнята се намираше на далеч по-долен етаж, друг прислужник веднага донесе сирене, хляб и студено месо. След толкова време, прекарано на открито на върха на замъка, Джим усети пристъп на клаустрофобия. Нощният въздух бе хладен, но приятен, а комбинацията от напрежението, рязката смяна на обстановката и доспехите, с които Джим бе навлечен, пораждаше странно чувство за неудобство.
	Като всяка друга важна стая, така и това помещение си имаше собствено огнище. Огънят почти загасваше, но все пак още излъчваше топлина. Джим леко се стресна, когато видя как Хоб изведнъж надникна изпод горния ръб на камината. Духчето му се усмихна щастливо и отново изчезна.
	За щастие, през това време сър Мортимър бе с гръб към огнището. Джим се досети, че хобгоблинът никога не би се показал, ако към огъня гледаше някой друг, освен Брайън и той самият.
	За миг Брайън се зачуди, как духчето е успяло да стигне от огнището в спалнята дотук, но после се сети, че Хоб очевидно бе тръгнал нагоре по комина в спалнята на Брайън, а после се бе спуснал надолу по комина в тази стая. Вероятно хобгоблинът изучаваше всеки комин и всяко огнище в замъка.
	— Сър Мортимър — започна Брайън, след като седнаха около масата, — доколкото си спомням, вие казахте, че единственият начин, по който може да се превземе замъка ви, е пробивът през главния вход. Пиратите вече се опитаха да атакуват портата, но вие ги отблъснахте с лекота. Обсадата сигурно не ви тревожи особено много.
	Сър Мортимър свали вече на половина празната си чаша.
	— При обикновени обстоятелства нападателите изобщо не ме безпокоят — отвърна домакинът. — Не се боя от малка и зле въоръжена тълпа пирати. Виж, едни по-многобройни и по-решителни врагове, въоръжени с обсадни машини, барут и дори бомбарди*, са нещо съвсем друго. Но войните на континента ме научиха на едно основно правило — да се приготвям за необичайни обстоятелства.
	[* бомбарда — средновековно стенобитно съоръжение, изстрелващо големи камъни. — Б.пр.]
	— И все още не сте съгласен с моето предложение да се промъкна заедно с няколко човека и да изгоря корабите им — каза Брайън.
	— Нямам намерение без нужда да губя хора — отговори сухо сър Мортимър. — Изгарянето на пиратските галери няма да мине така безкръвно, както си мислите, сър. Освен това, откровено казано, вие грешите също и по отношение непристъпността на замъка.
	— Аз само повторих собствените ви думи, сър — каза Брайън. — Вие твърдяхте, че ако не превземат главната порта, пиратите никога няма да могат да влязат тук. От всичко, видяно тази вечер, съдя, че нападателите едва ли ще успеят.
	— За бога! — извика сър Мортимър и силно удари по масата с широката си длан. — Атаката тази вечер можеше да бъде много по-сериозна. Всяка крепост може да бъде превзета с подходящите стенобитни машини и достатъчен брой хора, които да нападат, докато укреплението бъде завладяно и разрушено!
	Сър Мортимър и Брайън се гледаха свирепо, а Джим бе като на тръни между тях. Когато двамата благородни и достойни (поне по титла) рицари започнеха да разговарят така остро, рано или късно щяха да посегнат към оръжието, независимо от празните любезни фрази.
	— Нашият случай не е такъв — каза Брайън.
	— Да, не е такъв — кимна сър Мортимър. — Но ако изгорите галерите, ще им отрежете пътя за отстъпление. Щом не могат да си заминат, на пиратите им остава само една възможност — да превземат замъка. Такива мародери не биха дали живота си за обикновена плячка, но ако са притиснати в ъгъла, ще се бият не по-зле от професионални войници. От хора без особено желание за битка, те ще се превърнат в хора, готови да се сражават на живот и смърт и да умрат, ако трябва. Сега пиратите нямат нито желание, нито смелост да загинат пред портата на замъка.
	Сър Мортимър и Брайън продължиха да се гледат втренчено, надвесени над масата.
	— Ако обаче не им остава друго — продължи домакинът, — пиратите ще нападат с тарани портата, докато тя не падне, без значение колко от тях ще загинат. Първо в бой ще се хвърлят най-слабите. След това по-силните и т.н.
	— И все пак това не може да продължава вечно — вметна Брайън.
	— Зависи. Ако срещу нас водеха джихад, тоест мюсюлманска свещена война, атаката нямаше никога да спре. Нападателите щяха да продължат да прииждат и да бият с тарани по портата до безкрайност. Тези, които носят тараните, щяха да умрат, заменени от други, които също ще загинат, заменени от трети, които също ще паднат в боя. Накрая обаче ще успеят да влязат в прохода и там отново първите ще умрат от олиото, огъня и дима, следващите също, по-следващите — също, но накрая ще разбият и вътрешната врата и тогава ние ще умрем.
	Джим усети, че на него се пада бързо да каже нещо, каквото и да е, за да разсее нарастващото напрежение между Брайън и сър Мортимър. Увлечени в спора, двамата все повече се навеждаха напред през масата. Джим се намеси в разговора с възможно най-миролюбив глас:
	— Аз почти не познавам тази част на света и нямам опит в подобни военни действия, но трябва да призная, че не разбирам защо на нападателите не им остава друго, освен да щурмуват замъка, след като галерите им бъдат разрушени. Останах с впечатлението, че според вас повечето от тях са мюсюлмани. В Епископи не може да няма други със същото вероизповедание. Защо пиратите да не изпратят хора до града, които да се свържат с тамошните мюсюлмани? Те сигурно ще им услужат с някакъв кораб, който да ги откара в къщи.
	Сър Мортимър обърна гневен поглед към Джим и произнесе с пронизителния си тон:
	— Ето какво имам предвид! Вие почти не познавате тукашното положение. Всъщност, сър, вие сте пълен невежа! Кое ви кара да мислите, че само защото в Епископи има мюсюлмани, пиратите ще се спасят? С нападението си над мен те вече достатъчно ясно показаха какви са и не ще могат вече да се представят за други. Преди изобщо да тръгнат за Епископи, аз ще съм изпратил до мои приятели, рицари — християни вест, с която ще ги информирам, кои са тези хора и защо са тук…
	— Ясно — каза Джим спокойно. — Разбира се, ако…
	Гласът на сър Мортимър погълна последвалите думи.
	— Мюсюлманите от Епископи изобщо няма да се колебаят и ще хванат и задържат всеки от пиратите, който се мерне там. Аз ще се свържа с хората, с които сключвам сделки и ще платя, пиратите да бъдат осъдени и екзекутирани като такива. Същото ще сполети всеки от разбойниците, независимо колко правдоподобна история разказва или колко невинен изглежда. Аз имам делови отношения както с християни, така и с мюсюлмани. На мнозина от тях съм дал разписки за различни суми и те биха искали да им се издължа, което не би могло да стане, ако бъда убит, а замъкът ми — плячкосан. Освен това хората от Епископи добре знаят, че аз съм в състояние да платя значителна награда за всеки заловен и ликвидиран пират. Така че, сър Джеймс, ако не можете да си представите, че се случва подобно нещо, значи сте далеч по-наивен, отколкото се стараете да изглеждате.
	Нарастващото напрежение между Брайън и сър Мортимър бе изчезнало, но пък Джим бе застанал на топа на устата. Сега, вместо да се кара с Брайън, до момента, в който схватката би била вече неизбежна, сър Мортимър притискаше Джим така, че ако искаше да продължи да се нарича рицар, той или трябваше да отвърне чрез маниера на Брайън, или много бързо да измисли друг изход от ситуацията.


	Глава 11

	При първата си среща с Брайън, Джим се измъкна от едно такова неудобно положение като заговори за номера на социалната си осигуровка. Може би някое понятие от двадесети век щеше да му помогне и сега. Джим се усмихна приятелски на сър Мортимър и заговори с дружелюбен тон:
	— Безкрайно съм ви задължен, сър Мортимър. Всъщност думите ви ме радват извънредно много. Последните няколко дни метеорологическата ситуация около вашия замък бе крайно обезпокоителна. Пресичането на област с ниско атмосферно налягане с такава с високо атмосферно налягане винаги крие големи рискове. Но думите ви ме успокоиха напълно.
	Устните на сър Мортимър, които при първите думи на Джеймс бяха започнали да се сгърчват в нещо като подигравателна усмивка, за миг замръзнаха, а лицето му прие доста глупаво изражение. Брайън също изглеждаше не по-малко объркан.
	Джим продължи с по-бодър тон:
	— Както знаете, случи се така, че засега приключих с магическите си занимания. Но не мога да не се тревожа. Естествено, не бих искал да ангажирам вас или сър Брайън, с каквито и да е метеорологични или астрофизични въпроси, освен ако не е абсолютно наложително.
	Сър Мортимър погледна Брайън, който се намръщи строго и каза с хладен тон:
	— Сър Джеймс е магьосник. Мислех, че сте разбрали това, след като той спомена, че заниманията му с магия го възпрепятстват да играе какъвто и да е хазарт.
	— Делата на сър Джеймс са ми добре известни, но сметнах, че той говори само за способността си да се преобразява в дракон.
	— Нещата са много по-сложни — отвърна Брайън. — Правилата на ордена на сър Джеймс са извънредно строги. Например, нощем той не бива да спи в легло, а в сламеник за покаяние, който носи навсякъде със себе си.
	Сега бе ред на Джим да се ококори. Изобщо не си бе представял, че Брайън тълкува по този начин наличието на неговия обеззаразен спален чувал.
	Лицето на сър Мортимър стана пепелявосиво. Той се обърна към Джим с по-нормален тон:
	— Сър Джеймс! Моля ви за извинение, ако някоя моя прибързано изречена дума ви се е сторила неуместна или обидна. Аз познавам единствено делата ви на рицар, но не и тези на маг.
	Само преди няколко минути подобно поведение изглеждаше абсолютно невъзможно, а сега домакинът почти заекваше.
	— Не бива да ме наричате маг — бързо отвърна Джим. — Аз имам практика и опит само в низшата магия. Единствено висши магьосници, като моя учител Каролинус, могат да бъдат наричани магове. Колкото до прибързаните ви думи, сър Мортимър, аз не съм чул нито една такава. Събрали сме се тук трима рицари и аз ви моля да забравим тази работа с магията, освен ако не е свързана с някой вече разрешен въпрос, както беше преди малко. Аз ще разговарям с вас, сър, като с рицар и ще бъда изключително доволен, ако и вие се държите с мен като с равен.
	— Сър Джеймс… вие сте изключително любезен — отвърна сър Мортимър. — Сигурно разбирате, че суров човек като мен, който живее далеч от изисканото европейско общество, става още по-груб. Не умея да си меря приказките. В днешно време е много трудно да накараш някого да изпълни заповедите ти както трябва. Постепенно придобих навика да говоря без заобикалки не само на подчинените си, но и на хора с моето положение, а не би трябвало да е така. Ще ви бъда безкрайно признателен, сър Джеймс, ако в бъдеще забележите подобни черти в характера ми, да ги поправяте, така че да мога да коригирам поведението си и да се извинявам, когато трябва.
	Напълно неспособен да измисли нещо друго, Джим само кимна утвърдително. Лицето на сър Мортимър си възвърна нормалния цвят.
	— Безкрайно съм ви благодарен, сър Джеймс… Гръм и мълния! Каква лоша вест ми носиш сега?
	Последните думи бяха отправени към Бопре, който току-що се бе появил откъм стълбите и сега чакаше мълчаливо до лакътя на сър Мортимър. Лицето на оръженосеца сякаш бе от камък и с нищо не показа, че се е впечатлил от гръмките думи на господаря си.
	— Извинете, милорд — каза Бопре с добре познатия си безизразен тон, — в селото се забелязва раздвижване, което може би е свързано с атаката при портата, която ние отблъснахме. Запалената слама и горящото олио пред замъка загаснаха и сега долу при входа е тъмно. Мога да пусна един от моите хора през малък отвор в портата или пък аз самият да изляза и да се промъкна надолу по склона, за да разузная какво възнамеряват да правят пиратите.
	— Не се занимавай с това, Бопре — каза сър Мортимър. — Няма да предприемат нищо преди зазоряване, а тогава ще има отлична видимост. Няма да правиш нищо в тъмното. Не и тази нощ.
	Бопре се поколеба.
	— Свободен си! — махна с ръка сър Мортимър и оръженосеца изчезна надолу по стълбите. Домакинът отново се обърна към Джим:
	— Убедихте ли се, сър Джеймс, че нямам лоши намерения?
	— И през ум не ми е минавало подобно нещо — отвърна Джим.
	— Какво облекчение! Е, господа, предлагам, след като пийнахме и си поговорихме, да се опитаме и да починем през остатъка от нощта. Утре трябва да сме с пресни сили. Впрочем, сър Джеймс, току-що ми хрумна нещо интересно. Съвсем не искам да ви обидя или да омаловажавам дарбите ви, но се чудех дали не бихте желали да използвате вашата магия за защита на моя замък? Предполагам, че не бихте се съгласили, но все пак аз съм заможен човек и с удоволствие бих се съгласил с всяка цена, която вие бихте посочили в замяна на такъв вид помощ. Предлагайки ви заплащане, съвсем не искам да ви засегна като рицар, ни най-малко. Това е просто едно хрумване.
	— За съжаление, сър Мортимър, трябва да ви разочаровам. Както сам предполагахте, магията ми не се продава.
	— Разбира се… — кимна сър Мортимър. — Господа, нека оставим тази тема и да говорим за други неща. Между нас казано, аз съм много обнадежден от бързината и лекотата, с които отблъснахме тазвечерната атака при портата на замъка. Каквато и награда да е дадена или обещана на тези морски разбойници, явно тя не е достатъчна да ги насърчи да нападат крепостта, на сериозно и с всички сили. В селото са останали някакви хранителни запаси, а в морето има риба, но скоро припасите им ще свършат. Ще направят още няколко слаби опита да ни нападат, а после ще се качат на корабите си и ще отплават. И преди се е случвало.
	— Разказах на сър Джеймс колко е приятен тукашният риболов — каза Брайън, леко изчервен и отбягвайки погледа на Джим, — а също и какви големи риби могат да се уловят. Сър Джеймс също има опит с въдицата и след като пиратите си тръгнат, сигурно ще можем да му покажем някоя подобна риба.
	— Разбира се, защо не — кимна сър Мортимър, отпивайки голяма глътка от бокала си. — Никога няма да забравя как именно на този остров за първи път лових риба с въдица… Още вино! — последните думи бяха произнесени много високо, после сър Мортимър отново понижи глас. — Дотогава бях улавял само дребни риби, които се нахвърлят на стръвта като прегладнели кучета. Щом обсадата се вдигне, сър Джеймс, ще се радвам да дойдете с нас на риболов.
	— Сърдечно благодаря, сър Мортимър — отвърна Джеймс, — но ще мислим тогава за това, когато му дойде времето. Брайън, надявам се, че не си забравил за нашата работа. Изгуби вече доста време в Кипър.
	— Вероятно ще можете да отделите още няколко дни — настоя домакинът. — След като тези натрапници си тръгнат, ни се полага малко почивка и някои забавления. При цялото ми уважение към решението ви да не продавате магията си, сър Джеймс, все пак съм любопитен да узная дали с помощта на магически сили може да се придобие значително богатство. Сигурен съм, че е така и често съм си мислил колко полезно би било, ако самият аз умеех някои магии. За съжаление все нямам време да седна и да се науча. Предполагам, че доброто усвояване на заклинанието ще отнеме най-малко няколко седмици. От друга страна, след като вече си го научил и отработил, не е трудно при едно щракване с пръсти, след което всички неща са в твоя власт.
	— Не съвсем — отвърна Джеймс и си спомни как през последните няколко години бе хвърлил много тежък труд, а бе постигнал малък успех в магията, въпреки че Каролинус му помагаше постоянно. — Магията не се свежда до просто научаване на едно заклинание.
	— Виж ти! — каза сър Мортимър и изгледа Джим многозначително. — Магията едва ли е чак толкова трудна, така че един рицар да не може да я овладее след известно време, например няколко месеца. Трябва да ви кажа, сър, че аз съм доста бърз в ръцете. Знам някои малки фокуси, с които до скоро смайвах приятелите си. Приличат на магия, но всъщност са само ловки трикове, при които разни неща се появяват, а после изчезват. Познатите ми често ми казват, че с малко усилие бих могъл да стана известен магьосник. Но вие пък твърдите, че ще трябва да отделя повече време за тази работа. Да речем — една година?
	— Най-малко — категорично заяви Джим.
	— О, това е добре — въздъхна сър Мортимър, но думите на облекчение се сториха на Джим неискрени.
	— Сър Мортимър, колко години са необходими, за да стане един човек рицар? — попита на свой ред Джим.
	— Моля? Вие би трябвало вече да знаете това. Нужен е цял един живот, като се започне от детството.
	— Ето затова един магьосник трябва да живее по-дълго, от който и да е рицар — защото и на него му е нужен един цял живот, за да овладее майсторски своето изкуство — каза Джим.
	Лицето на сър Мортимър придоби озадачено изражение. Джим видя как домакинът бавно осъзна смисъла на казаното, между веждите му се появи малка бръчка, и накрая се изчерви. Но преди сър Мортимър да успее да отговори, Бопре отново застана до него.
	— Извинете, милорд — каза Бопре със своя монотонен глас. — Дърводелецът от селото подслуша при портата и казва, че пиратите набиват колове в долната част на склона и строят нещо в селото. Той се кълне, че е чул шум от трион и моли за разрешение да излезе и да провери на място какво точно става.
	— Той е единственият дърводелец, с който разполагаме — раздразнено отвърна сър Мортимър. — Изпрати на разузнаване някой друг, които бихме могли да заменим, ако го убият.
	— Мога да изпратя човек с остър слух, който познава дърводелските шумове, милорд — кимна Бопре.
	— Тогава се погрижи сам за това и престани да ме безпокоиш по такива маловажни въпроси.
	Прислужникът, когото сър Мортимър бе извикал преди малко, тъкмо пълнеше чашите на масата. Домакинът успокои нервите си с ново вино и заговори с по-дружелюбен тон:
	— Няма да ни безпокоят поне известно време. Колко жалко, сър Джеймс, че не можете да играете на зарове. Мислех да предложа на сър Брайън преди лягане да поиграем малко — действа изключително успокояващо. Не знам какво друго забавление бих могъл да ви осигуря. Но, разбира се, би било проява на лошо възпитание, ако ние играем, а вие, сър Джеймс, скучаете.
	— Съвсем няма да скучая — възрази Джим. — Много обичам да гледам — така все едно и аз залагам. Вие двамата играйте, а аз ще ви наблюдавам. Това ми доставя огромно удоволствие.
	Сър Мортимър погледна към Брайън и каза:
	— Какво ще кажете за една кратка игра? Тук имам едни зарове под ръка. Ще играя с парите, които спечелих при последната ни съвместна игра. Смятам, че ще ми стигнат.
	— Напълно съм съгласен — кимна Брайън. — От своя страна аз също имам в себе си известна сума, така че не е необходимо да ходя до стаята, която деля със сър Джеймс.
	Брайън откачи голямата си кесия от колана си и извади оттам пълна шепа moutons d’or*, при вида на които лицето на сър Мортимър светна, но той веднага се овладя. На свой ред домакинът също извади шепа монети с почти същите размери, но от сребро и размесени с по-дребни сребърни и медни пари.
	[* moutons d’or — едри френски златни монети. — Б.пр.]
	— Да кажем, че десет сребърника са равни на една жълтица? — предложи сър Мортимър.
	— Съгласен съм — кимна Брайън.
	Играта тръгна и за изненада на Джим, Брайън започна веднага да печели. Всъщност, преди да загуби за първи път, той спечели четири лири, а после още три. Двамата комарджии бързо се увлякоха в заниманието си. Очите им следяха заровете с алчност и нетърпение и дотолкова се съсредоточиха върху подскачащите кубчета, че Джим усети, че е почти невидим. Почувства се виновен, че не си е съставил по-ясен план за наблюдение на играта, така че да забележи измамата на сър Мортимър, ако има такава. Обеща си да намери начин да използва магия за тази цел. Засега обаче това не се налагаше.
	Противно на очакванията, Брайън продължаваше да печели и средно на всеки пет игри печелеше три. Среброто на сър Мортимър бързо преминаваше у противника му. Да остави Брайън да спечели толкова много вероятно просто бе хитър ход от страна на сър Мортимър, с който той целеше да приспи подозрението към себе си. Това се налагаше, още повече сега, когато домакинът вече бе осъзнал, че Джим притежава значителни магически способности и откритата измама би била прекалено опасна.
	А може би сър Мортимър лъжеше себе си, за да остави Брайън да победи. Или пък играеше честно, а Брайън просто имаше невероятно добър и дълготраен късмет.
	Или пък подозренията на Джим бяха абсолютно неоснователни. Печалбата на Брайън в Епископи и загубата му в замъка може би в края на краищата бе резултат от честна игра, при която Брайън бе имал късмет в Епископи, а сър Мортимър — в дома си. Ако всичко дотук е било честно и почтено, единствената надежда за Брайън бе да се окаже отново късметлия.
	Играта на зарове продължи, и за кратко като че ли все пак се обърна срещу Брайън, но това не трая дълго. След малка загуба той започна отново да печели и играта навлезе в решителната си фаза, тъй като сър Мортимър разполагаше само с няколко монети. Скоро той или трябваше да прекрати играта, или да отиде там, където държеше парите си и да донесе нова купчина монети.
	— Е, това е — каза сър Мортимър, залагайки последните си два сребърника. — Тази вечер заровете не са особено благосклонни, но какво да се прави. Важното е, че забравихме за малко неприятностите и трудностите и ще спим по-спокойно. Сър Брайън, може би ще е най-добре да приключим за тази вечер?
	— Обиждате ме, сър — отвърна Брайън. — Би било повече от нелюбезно от моя страна, ако спра да играя, без да ви дам възможност да си върнете това, което току-що загубихте. Разбира се, ако вие самият сте уморен, аз няма да преча на почивката ви, но ви уверявам, че…
	— О, аз споменах съня само от любезност — прекъсна го сър Мортимър. — Всъщност на мен съвсем не ми се спи. Така или иначе цялата нощ ще съм на крак, за да наглеждам замъка. Ще се радвам да продължим играта, ако и вие желаете същото. Няма да крия, че на драго сърце бих спечелил обратно това, което ми взехте току-що. Ако ме извините за малко, ще отида да донеса още пари, така че да играем като рицари и да залагаме спокойно…
	— Разбира се, защо не — извика Брайън, категорично пренебрегвайки опитите на Джим да му даде знак, че спирането на играта на този етап е отлична идея. — С удоволствие ще почакам. Мисля, че това се отнася и до сър Джеймс.
	— В такъв случай, веднага се връщам — каза сър Мортимър и излезе от стаята.
	— Брайън — започна Джим тихо, след като домакинът се отдалечи. — Трябваше да спреш точно сега. След толкова победи сигурно вече си възвърна по-голямата част от предишните загуби.
	— Разбира се, че си върнах парите — кимна Брайън, — но е немислимо да не дам на сър Мортимър възможност за реванш. Джеймс, това е също толкова неприемливо, колкото и ако участвам в турнир и каишът на седлото на противника ми се скъса точно преди да кръстосаме копия, а аз го нападна. Нямаше да се наричам рицар, ако при такова положение не изправя копието, не спра коня и не се върна в изходно положение, за да изчакам рицарят срещу мен да си смени седлото и да се втурне в атака с пълна сила.
	— Господа — прекъсна ги сър Мортимър, който току-що бе влязъл в стаята, — тъй като вие, сър Брайън, започнахте да залагате тази вечер злато, реших, че ще е най-почтено да се състезавам с монети от същия метал.
	Домакинът изсипа кесията си и оттам изпадаха шепа едри английски златни монети, същите като тези, които Брайън бе спечелил на коледния турнир преди няколко месеца. Джим бе абсолютно сигурен, че това са същите пари. Сега сумите, залагани от двете страни, станаха много по-значителни.
	Играта започна отново. Отначало Брайън пак спечели, но после започна да губи за кратко, а след това отново започна да печели. Обаче втората поредица от победи на Брайън, при които той взимаше от едрите златни монети, бе много по-кратка. Скоро успехът започна да клони ту към единия играч, ту към другия, но Джим забеляза, че постепенно и неизменно купчината монети на Брайън започна да намалява, а тази на сър Мортимър да расте.
	Играта бе погълнала двамата мъже и те бяха забравили заобикалящия ги свят. Джим установи, че следи всяко движение на заровете с не по-малко вълнение и притеснение. Все повече и повече се уверяваше, че сър Мортимър по някакъв таен способ контролираше търкалянето на заровете. Обаче колкото и старателно да се взираше в начина, по който сър Мортимър хвърля кубчетата, Джим не можеше да открие нищо странно или нередно нито в хвърлянето, нито в самите зарове. Те бяха едни и същи и при победите на домакина, и при тези на Брайън.
	Въпреки тези наблюдения чувството, че сър Мортимър владее по някакъв начин заровете нарасна и от подозрение се превърна в убеждение. Имаше нещо изкуствено в ритъма на играта, в начина, по който Брайън за кратко удържаше първенството, само за да го загуби отново, а после да загуби още веднъж, и то повече, отколкото сър Мортимър е губил за последно.
	На Джим му се искаше да знае повече за хазарта и измамите в него. Всичко, което сега си спомняше, бяха малки откъслеци информация, които блуждаеха из мозъка му. Измежду тези парченца на повърхността изплуваха две неща. За едното от тях Джим бе сигурен, че го е чел някъде, но в разказ или повест, а не в някой достоверен научнопопулярен текст. Отнасяше се за това, как комарджията духва заровете за късмет, преди да ги хвърли. За другата информация Джим бе по-сигурен, че я е прочел в книга. Отнасяше се до това как могат да се обработят ръбовете на заровете, така че при хвърляне да падат винаги с една и съща страна нагоре.
	Ако паметта му не си правеше шега и ако заровете на сър Мортимър наистина бяха „коригирани“, Брайън също би трябвало винаги да печели, щом ги използва. Идеята за някакво умение, което позволява механизмът да работи само в полза на сър Мортимър се стори на Джим много пресилена. Усилено търсейки отговор на загадката, умът му почти се препъна в едно очевидно и логично заключение — сър Мортимър може да има два комплекта зарове — единият хвърля той самият, а после прави така, че Брайън хвърля другия.
	Това предположение звучеше по-невероятно и от „духването за късмет“. Джим се намръщи мислено. Ако сър Мортимър подменяше заровете, то го правеше пред очите им, без да забележат подмяната, което беше невъзможно.
	Или пък не?
	Вътрешният глас на Джим, проявяващ се като детектив, се раздвижи и му напомни, че когато всички разумни обяснения са изчерпани и остава само най-абсурдното предположение, именно в тази невероятна възможност се корени отговорът на загадката. Просто Джим трябваше да приеме за вярно съмнението, че по някакъв начин сър Мортимър постоянно подменя два комплекта зарове и да се опита да разбере как точно ставаше номера.
	Джим никога не бе играл на зарове, дори и в двадесети век. Той бе един от онези странни хора, които се отегчаваха от хазарта, а и нямаха какво друго да заложат, освен собствения си живот. Каквато и система да използваха в момента сър Мортимър и Брайън, основното правило на играта оставаше неизменно: печелещия взима заровете, назовава някакво число и хвърля кубчетата определен брой пъти, за да получи числото, което е назовал. Ако успее да събере числото в рамките на разрешените хвърляния, печели. При загуба заровете преминават в ръцете на другия играч и той получава възможност да назове число, да хвърля и да се опита да събере числото в рамките на същия брой разрешени хвърляния.
	Джим се съсредоточи върху ръцете на сър Мортимър. Те бяха повече дълги, отколкото големи. Домакинът явно никак не бе преувеличил, когато каза, че е необикновено бърз в ръцете. Той разтърсваше заровете в юмрука си и после ги пускаше върху масата с длан, насочена надолу, а пръстите му перваха кубчетата, за да се затъркалят. В мига, в който пуснеше заровете, пръстите му инстинктивно се свиваха обратно към дланта и почти образуваха юмрук.
	Сър Мортимър умееше да хвърля еднакво добре и с двете си ръце. Джим реши, че домакинът нито е десняк, нито левак, защото и с лявата, и с дясната ръка извършваше абсолютно еднакви движения. По един и същи маниер хвърляше заровете, перваше ги с пръсти и обръщаше дланта си надолу.
	Брайън пък разтърсваше кубчетата с юмрук, като че ли ги стриваше върху масата, с кутре, опряно в повърхността й и после обръщаше едва-едва дланта си надолу, колкото заровете да изпаднат от нея.
	У сър Мортимър изпъкваше необичайната ловкост и умение, с които той хвърляше заровете. Това бе същото плавно съвършенство, което Брайън демонстрира при боравенето с оръжия — движение, сведено до своята главна сърцевина и кристализирало до хармоничен, грациозен и напълно естествен жест. Начинът, по който Брайън държеше и хвърляше заровете съвсем не бе така елегантен и изящен. Джим си помисли, че той самият, който нямаше никакъв опит, би ги хвърлял по същия начин.
	Едно нещо прикова вниманието на Джим и това бе фактът, че сър Мортимър хвърляше и улавяше заровете толкова бързо, че при движението очертанията на пръстите му почти се размазваха пред очите на Джим. В ума му се прокрадна съмнението, че тази голяма скорост е умишлена и има за цел да скрие нещо друго. В такъв случай именно сега една малка магия би подпомогнала разследването.
	Джим настрои очите си като обектива на камера, която снима в каданс, така че да успее да види хвърлянето на сър Мортимър на забавен кадър. Концентрира се върху момента на пускането на заровете и после мислено го превъртя в главата си. При това забавено заснемане Джим видя как ръката се плъзга над масата и от нея се виждат само опакото и кокалчетата. После ръката се разтваря, палецът се отдалечава от другите пръсти, които пък се изпъват навън.
	Едва сега, на забавен кадър, Джим за първи път видя, че пръстите на сър Мортимър не се разтварят изцяло и от тях не излизат никакви зарове. Вместо това кубчетата се задържаха между крайните стави на свиващите се вече обратно пръсти. Сега на Джим не му се налагаше да внимава само в движещата се ръка на домакина и успя да обхване с поглед цялата картина. Видя съвсем ясно, как друга двойка зарове изпада от ръкава на сър Мортимър, прикрит под разтворената и протегната китка. Именно тези зарове след миг изтрополяваха и се търкулваха по масата, за да играе с тях Брайън.
	В същия момент пръстите, държащи неупотребените зарове се прибираха обратно към дланта и пред погледа на Джим кубчетата потънаха в ръкава, ловко и бързо подхвърлени с върха на пръстите.
	Брайън посегна към заровете. Сър Мортимър бе приключил с опитите да получи печелившо число. Брайън взе, разтърси и хвърли подменените зарове.
	Джим изостави каданса и отново се съсредоточи върху ставащото на масата. Брайън хвърли кубчетата, които току-що бе взел, паднаха му се пет и две, но не му достигаха точки и загуби. Сър Мортимър светкавично грабна кубчетата и сега Джим видя ясно, дори без магическия забавен кадър, как домакинът премести заровете в другата си ръка и ги запрати в ръкава си, от който бяха излезли преди секунди. В същото време Джим видя истинските зарове, скрити от погледа на Брайън в обърнатата надолу длан на сър Мортимър.
	Домакинът разтърси заровете с две ръце, подобно на боксьор. После ги хвърли с дясната ръка и получи осем, а след още три хвърляния събра необходимото му число и спечели още една от едрите английски жълтици на Брайън. Вторият комплект зарове бе изработен така, че винаги да печели, а първият — винаги да губи. Сър Мортимър контролираше победите и загубите на Брайън като вадеше ту единият, ту другият чифт зарове.
	„Е, помисли си Джим със задоволство, това обясняваше как сър Мортимър може да печели на зарове когато си поиска.“ С проумяването на механизма на измамата трудната част бе свършила. Сега оставаше само да приложи магията си, която да промени положението така, че Брайън да си върне парите. Това щеше да бъде лесно.
	„Не, няма да бъде“ каза гласът на Каролинус в главата на Джим.


	Глава 12

	Изведнъж Джим установи, че е напълно прозрачен и стои прав, гледайки надолу към собственото си тяло, което все още седеше на масата с не по-малко реалните тела на Брайън и сър Мортимър. Срещу Джим стоеше Каролинус, също прозрачен и подобен на призрак. Двамата играчи продължаваха да хвърлят заровете под погледите на двете привидения, стоящи до масата.
	„Не забравяш ли някои подробности, Джим?“, каза Каролинус. „Да започнем с това дали си убеден, че е подходящо да се ползва магическа енергия, за да се промени или дори преобърне изхода от играта на зарове между Брайън и сър Мортимър? Помни, че нашите велики Наука и Изкуство служат за защита и никога не бива да се използват за нападение! Сигурен ли си, че връщайки парите обратно на Брайън, няма неправилно да ги отнемеш от сър Мортимър и всъщност да го ограбиш?“
	„Та той е взел тези монети с измама!“ мислено извика Джим.
	„Нито магическата енергия, която е помагала на човечеството да напредне толкова много по пътя към Цивилизацията, нито Счетоводният отдел се интересуват от правилното или погрешното в човешките постъпки.“ отвърна Каролинус. „Ако магията се използваше единствено за тази цел, всички магьосници щяха да са заети с поправянето на най-близките до тях нередности, вместо да работят върху онези неща, които тласкат човечеството към по-добро разбиране на света и самите себе си. Абсолютно задължително е Изкуството на магията да се държи настрана от личните преценки за добро и лошо. Разбира се, това не важи за случаите, в които е засегнат самия магьосник или тези, които са под негова закрила.“
	„А Брайън не е под твоя закрила, така ли?“ попита Джим.
	„Точно така“ отвърна Каролинус.
	„Тогава е под моя защита“ настоя Джим.
	„Не знам. Това е въпрос, на който ти трябва сам да си отговориш, Джим. Ако Брайън е под твоя закрила, то тогава до каква степен го защитаваш. При всички положения или само в сегашната ситуация?“
	„Искаш да кажеш, че трябва сега да избера доколко ще закрилям Брайън? И ще бъда завинаги задължен от думите, които изрека сега?“
	„Съвсем не“ поклати глава Каролинус. „Можеш да променяш отношението си по този въпрос когато и колкото пъти искаш, но при всяко решение трябва да внимаваш в преценката доколко можеш да се отклониш от защитното естество, което е присъщо на магията.“
	Джим го изгледа свирепо и каза:
	„Ти спомена, че съм забравил няколко неща. Кои са другите?“
	„Има още един малък, но важен проблем. Замислял ли си се за личния кодекс на честта на Брайън?“
	Джим се почувства така, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема. Вторият въпрос, поставен от Каролинус, бе по-лош от първия. Ако по магически начин променеше хода на играта, така че сър Мортимър да загуби, а Брайън да спечели всичко свое обратно, как би реагирал самият Брайън, ако научеше за постъпката на Джим?
	Отговорът бе повече от очевиден. Брайън ще бъде дълбоко обиден. Обиден и разгневен. Според неговите морални принципи бе недопустимо един рицар да си осигури предимство по нечестен начин, дори когато трябва да си получи парите обратно от някого, който ги е придобил непочтено. Брайън ще настоява да върнат на сър Мортимър всичко, което Джим е измъкнал от него с магически средства. Единствено и само ако е напълно убеден, че сър Мортимър е мамил в играта, Брайън несъмнено би го обвинил открито и би се дуелирал с него до смърт.
	Но дори и в този двубой да загине сър Мортимър, парите ще си останат у него. Брайън не би ги взел дори от мъртвото вече тяло. Но приятелството му с Джим със сигурност ще бъде унищожено, може би завинаги.
	Джим би дал всичко, за да не му се налага да се изправи лице в лице с отговора — единствения отговор — на дилемата. Разрешението беше само едно: да поправи несправедливостта на всяка цена, като остави Брайън и сър Мортимър в пълно невежество относно начина, по който са върнати парите. Не оставаше друго решение, а и Джим впоследствие можеше да измисли някакъв подходящ начин да обясни всичко на Брайън, но чак след време, когато ще е късно Брайън да предприеме каквото и да било спрямо сър Мортимър. Вероятно дотогава щеше да измисли приемливо обяснение.
	„По дяволите, Каролинус!“ извика мислено Джим. „Това е патова ситуация! В сегашното положение правилата, за които ти говориш, си противоречат. Ако помогна на Брайън, ще го засегна жестоко.“
	„Да“ кимна Каролинус. „За съжаление, когато навлезеш във Висшата Магия, ще се сблъскаш с подобни дилеми и ще ти се налага да ги разрешаваш. Разбира се, тук не мога да ти помогна. Ситуацията, в която се намираш, ми носи и радост, и тревога, като на родител, който гледа как детето му пораства и настъпва моментът, в който той или тя трябва да прави свои собствени преценки. А родителят трябва да стои настрана. Ти си достигнал до Зрелостта, Джим. Тя е близо до теб от известно време, въпреки че ти може би не си различил сянката, която хвърля пред себе си.“
	„Не знам за каква сянка говориш“ каза Джим.
	„Хайде, хайде! Разбира се, че знаеш. От известно време насам си мислиш, че те пренебрегвам повече, отколкото ти се иска, че не ти обяснявам нещата докрай и че дори понякога те лъжа. Вярно е, че в някои случаи се налагаше да ти кажа само част от истината. Когато станеш напълно квалифициран Майстор Магьосник (ако изобщо стигнеш до там) ще разбереш. Така или иначе, всичко това не променя факта, че в момента трябва сам да вземеш решение, което се отнася до собствените ти постъпки. Мога да те наблюдавам, но не и да ти помогна.“
	Каролинус изчезна, а миг по-късно и Джим се върна в собственото си материално тяло, което седеше на масата и гледаше как сър Мортимър продължава да обира монетите на Брайън игра след игра. Джим почувства, че съзнанието му за момент се разполовява, а всъщност всичко се свеждаше до прост и ясен избор между две възможности. Едната бе да запази взаимоотношенията, които ценеше най-много след връзката си с Анджи — това бе приятелството с Брайън, което до голяма степен правеше съществуването в този средновековен свят не само поносимо, но и възможно. Алтернативата се състоеше в това да рискува приятелството си, но да даде на Брайън шанс, който никога няма да се повтори — най-сетне да намери бащата на Джеронд и да се ожени за самата Джеронд. Това беше шанс тези двама влюбени най-сетне да се съберат официално, както винаги са желали.
	Между двете алтернативи изобщо нямаше място за сравнение. Първата имаше изцяло личен характер и бе доста егоистична от страна на Джим. Втората можеше да подобри целия живот на най-близките приятели, които Джим и Анджи имаха.
	„По дяволите!“ помисли си Джим. „Парите са си на Брайън и той ще си ги получи обратно!“
	Джим смяташе, че дълго и старателно ще трябва да търси магията, с която да оправи нещата, но тя сама му се представи, като че ли е чакала в готовност нейде из дълбините на мозъка му. Той притвори очи и се съсредоточи върху двата комплекта зарове на сър Мортимър. В точно определен момент щеше да смени местата им, така че щом дойде ред на Брайън да хвърля, щяха да му се паднат печелившите зарове, а щом ги вземеше сър Мортимър, щяха да станат губещи.
	Ситуацията на масата се промени. Брайън печелеше, печелеше… докато Джим не се сепна от неестествено дълготрайния късмет на приятеля си. Бързо смени магическото заклинание, така че чрез подмяната на кубчетата да решава кога Брайън и сър Мортимър да печелят и кога да губят. Късметът трябваше да е ту на едната, ту на другата страна, за да изглежда играта по-естествена и да не буди подозрения.
	Джим започна с това, че позволи на сър Мортимър да спечели обратно част от загубеното. Поради новия обрат на играта високия рицар бе приел твърде мрачно изражение, но след като започна отново да печели, лицето му светна. Джим нагласи заровете така, че Брайън да спечели толкова игри, колкото бе нужно за изравняване на парите му с тези на домакина, после сър Мортимър отново взе превес, но за кратко. Контролирайки тихомълком играта, Джим постепенно наклони везните в полза на Брайън и ги задържа така, докато на сър Мортимър не му останаха монети.
	— В името на всички светци! — извика високият рицар, ставайки от масата. Лицето му почти се бе изкривило в гневна гримаса. — Късметът изглежда съвсем ме изостави. Ако нямате нищо против, ще отскоча за още монети, които да заложа…
	— Разбира се, сър Мортимър — съгласи се Брайън. — Харесва ми да печеля, но ме боли от вашата голяма загуба. Ако желаете да се реванширате по друго време…
	— Не, по дяволите! — отсече сър Мортимър.
	— В такъв случай, сър, с радост ще ви изчакам да попълните паричните си запаси.
	Сър Мортимър наперено пристъпи към стълбището и изчезна надолу по стъпалата.
	— Джеймс! — Брайън зашепна с доволно изражение. — Виждал ли си някога нещо подобно? Вече си върнах повече от половината пари, които загубих от сър Мортимър. Може би небето отново е благосклонно към мен. Ако след цялата тази история кесията ми е пълна, както в началото, заклевам се да не пипна зарове докато отново не се прибера по живо, по здраво в Англия.
	— Много мъдро решение, Брайън — кимна Джим, но гърлото му се сви. — Доволен съм, че ти печелиш.
	— И още как! Нещата вървят чудесно — смигна му Брайън и се облегна назад в мълчаливо очакване.
	Джим също замълча и не след дълго по стълбите отново се чуха стъпките на сър Мортимър, който се появи в стаята с една огромна крачка и седна на мястото си. Този път домакинът стовари на масата смес от едри английски жълтици и moutons d’or — сума, много по-голяма от това, което бе залагал до сега.
	Джим си спомни нещо, което някога бе чул за пристрастените комарджии — дори да губят поголовно и късметът да е срещу тях, те вярват, че номерът е в това да продължават да играят, защото рано или късно сполуката ще се обърне в тяхната посока.
	Поглеждайки домакина с очи, прояснени от направените чрез магията разкрития, Джим видя типичен пример за човек, пристрастен към хазарта до крайна степен, много повече от Брайън, когото Джим от време на време също подозираше в подобна слабост. Колкото и да бе покрусен от факта, че фокусите със заровете не минават, сър Мортимър явно бе забравил за този проблем и в момента мислеше само за едно — да играе, докато спечели.
	Напрежението на масата нарасна стократно, а напрежението между двамата играчи стана такова, че на Джим му се струваше, че ако протегне ръка, ще го докосне, подобно на силно опъната жица, свързваща Брайън и сър Мортимър. В момента се вихреха чувства и настроения, които твърде лесно можеха да прераснат в насилие. Джим се постара да се съсредоточи върху основната си задача и отново върна печелившите зарове в ръцете на Брайън.
	С леки колебания, купчината злато пред сър Мортимър продължи да се топи и докато тя изчезваше, челюстите на домакина се свиваха все по-здраво, лицето му все повече помръкваше, а тялото му се навеждаше напред, подобно на готвещ се за нападение леопард. Възрастният мъж, който Джим бе видял при първата среща бе изчезнал, заменен от могъщ и опасен воин в разцвета на силите си.
	Бопре отново се появи до лакътя на сър Мортимър, който изобщо не му обърна внимание. След няколко минути Бопре се обади:
	— Милорд…
	— Казвай! — изръмжа сър Мортимър, без да вдига поглед от масата.
	— Милорд, дърводелецът и другия мъж се върнаха от разузнаването, на което ги бях изпратил. Мароканците строят пред портата ни някакво хоризонтално съоръжение, което се спуска и подпира надолу по склона. Напреднали са много, въпреки тъмнината и вероятно ще приключат строежа преди съмване.
	— И какво от това? — промърмори сър Мортимър с очи, приковани в падащите от ръката на Брайън зарове. — При изгрев-слънце ще изгорим съоръжението.
	— Милорд, покрили са дървото с козя кожа, която сигурно носят със себе си от корабите. След като съоръжението е с подобна обвивка, няма да се запали лесно.
	— Не ме занимавай с това! — изръмжа сър Мортимър.
	— Милорд, трябва да направим нещо — настоя Бопре.
	— Тогава се погрижи сам.
	— Но милорд…
	— Казах сам да се погрижиш за това, сам, Бопре! — гласът на домакина премина в крясък.
	Последва минута мълчание.
	— Да, милорд — каза накрая Бопре, обърна се и се скри надолу по стълбището.
	Играта продължи без играчите да кажат дума. Чуваше се само дишането им, тропотът на заровете и тракането на залаганите или спечелените монети. Клепачите на Джим натежаха, защото играта продължаваше вече часове наред. Джим постепенно се поддадете на изкушението да остави Брайън да печели все повече, а сър Мортимър все по-малко.
	Колкото по-бързо се стопяваха новодонесените монети, толкова по-мрачно ставаше лицето на сър Мортимър. По-мрачно и по-заплашително. Заровете за пореден път преминаха у Брайън, а Джим установи с изненада, че сънливостта му изведнъж се е изпарила. Сър Мортимър следеше всяко движение на кубчетата подобно на готово за скок диво животно и напрежението около масата нарасна дотам, че въздухът сякаш трептеше от него.
	Джим премести поглед от домакина към Брайън. Той понякога изглеждаше напълно невинен, но не му липсваше усет за приближаващата опасност. Лицето му също се бе променило. Не излъчваше същата мрачна заплаха като сър Мортимър, но по свой собствен начин демонстрираше съответната готовност да прибегне до сила. Чертите му се изостриха, кожата върху скулите и челюстите му се изпъна, сините му очи ставаха все по-малки и по-свирепи, а погледът им неотклонно следеше противника и заровете.
	За момент Джим се изкуши да направи така, че Брайън да загуби и заровете да се върнат у сър Мортимър преди финалният съкрушителен удар, но не му допадна идеята Брайън да загуби толкова бързо, след като противникът му бе имал няколко поредни победи. Планът бе Брайън да надвие с още повече спечелени игри. Затова Джим остави приятеля му да печели и златото почти изцяло премина у Брайън.
	Накрая Брайън все пак загуби и сър Мортимър взе заровете. Високият рицар ги повдигна в дланта си и внимателно ги огледа отблизо.
	— Тези зарове са напукани! — извика той, скачайки на крака. — Срамота е да предлагам на госта си подобни зарове. Отивам да ги сменя.
	Сър Мортимър се завъртя на пета и след секунда изчезна надолу по стълбите. Брайън го проследи със смаян поглед.
	— Това беше много рицарска постъпка — каза той с тих, ядосан глас и с очи, вперени във вратата, през която излезе домакинът. — Имам пълното право да заявя, че заедно със заровете той ми отнесе и късмета. Все пак ще замълча, макар че на сър Мортимър му липсват обноски, а и аз няма да забравя този случай.
	— Брайън… — започна колебливо Джим.
	Брайън се обърна към него със същото сърдито изражение, с което наблюдаваше излизането на сър Мортимър, но после лицето му се отпусна.
	— Това не те засяга, Джеймс. Ако трябва, ще кажа на нашия домакин, че не желая да играем повече. Все още не съм си върнал всичко, което загубих от него миналата седмица, но почти си възстанових сумата, така че той едва ли ще възрази…
	Брайън млъкна, след като откъм стълбището се чуха стъпки и сър Мортимър отново влезе в стаята. Отпусна се тежко на мястото си и постави на масата блестящ, чисто нов чифт зарове.
	— Тези зарове са нови и аз гарантирам изрядността им — каза той небрежно, отново взе кубчетата в дългата си ръка, разтърси ги по своя маниер и ги търкулна върху повърхността на масата.
	Джим направи така, че домакинът да спечели.
	Сър Мортимър се усмихна и хвърли отново заровете, спечели и прибра залога на Брайън. Това се повтори в продължение на три игри. Лицето на домакина окончателно се разведри.
	— Наистина е странно, че досега не съм забелязал пукнатините — каза той бодро. — Един рицар би трябвало да внимава за подобни неща…
	Сър Мортимър млъкна изведнъж, защото отново загуби вследствие намесата на Джим. Домакинът гледаше кубчетата и резултатът, който се бе паднал с такова изумление, сякаш не вярваше на очите си.
	Брайън протегна ръка към заровете.
	— Спрете… — извика сър Мортимър и ръката на Брайън застина във въздуха, преди да докосне кубчетата. Очите му бавно се вдигнаха от заровете и погледнаха сър Мортимър право в лицето. В главата на Джим запищя предупредителен звънец. Единствената успокоителна мисъл в момента бе, че нито един от играчите не носи меч. Но пък и двамата носеха ками, прикачени към коланите, тъй като в тази епоха никой не се движеше напълно невъоръжен.
	— Мирише ми на дим! — извика бързо Джим.
	Това бе първото нещо, което му хрумна, след като с една-единствена дума сър Мортимър вече бе прекрачил отвъд приетата любезност. В момента, в който произнесе думите обаче, наистина му замириса на изгоряло. Всъщност миризмата на дим се носеше из стаята от известно време, но нито Джим, нито двамата играчи й бяха обърнали внимание.
	Внезапната поява на дим в замъка означаваше само едно — огън. А живеещите сред подобни каменни стени винаги се страхуват от огъня. Същите онези дебели прегради, които ограждат и предпазват обитателите, могат да направят почти невъзможно локализирането и успешното потушаване на пожара, пламнал вътре в сградата. Ако не бъде обуздан, огънят се разпростира от стая в стая, а димът се разстила наоколо и изтласква далеч от пламъците оцелелите, които трябва да се приближат и овладеят бедствието.
	Накрая огънят се превръща във враг, който не може да бъде спрян. Единственото спасение е в това да се напусне замъка. А напускането на този замък точно сега означаваше само и единствено гибелта на обитателите му.
	Двамата комарджии също вдигнаха глави и подушиха въздуха. Внезапната промяна на израженията им показваше, че са осъзнали опасността.
	— Простете ми, сър Брайън — каза бързо сър Мортимър, възползвайки се от възможността да се измъкне от критичната ситуация само с едно тихо измърморено извинение. — Току-що и аз усетих миризмата на дим. Бопре!
	Бопре се появи в мига, в който името му проехтя във въздуха. Очевидно тъкмо идваше насам.
	— Милорд — обърна се той към сър Мортимър, — пиратите са построили заслон точно при външната порта и под него от известно време горят долната част на вратата с въглища, без ние да разберем. Долната половина на вратата вече е почти прогорена. Дърводелецът смята, че пиратите са построили плоска платформа, върху която могат да тласкат тарана. Вече започнаха да удрят в портата.
	— Петима човека веднага да дойдат тук! — нареди сър Мортимър на празното пространство.
	На Джим внезапно му хрумна смешната идея, че домакинът притежава нещо като вграден високоговорител. Трябваше само да заговори с мощния си глас и всички в замъка го чуваха и се подчиняваха. Сър Мортимър не уточни понятието „тук“. Очевидно то служеше като указател, по който петимата мъже да разберат откъде ги вика господарят.
	В този ред на мисли Джим осъзна, че тук всъщност нямаше никакъв трик. Несъмнено, когато той и Анджи си бяха у дома в Малънконтри, всеки слуга в замъка отлично знаеше къде точно се намира всеки от тях по всяко време и вестта за промяната на местоположението на господаря или господарката се разнасяше незабавно из целия замък и достигаше до всеки от прислугата, като по телепатия.
	Петимата мъже се появиха в стаята. Единият носеше лък и колчан със стрели, окачен на колана му. Сър Мортимър посочи стрелеца и нареди:
	— Ти отиваш на покрива. Излей олиото, което е останало в котела и го напълни отново, но с вода. Вземи няколко човека, които да ти помогнат и придвижете казана така, че водата да може да се изсипе през стената долу пред портата. Запази олиото във ведра, за да го излеем обратно в котела при нужда. Тръгвай!
	Стрелецът изтича нагоре по стълбите.
	— Останалите четирима заедно с Бопре съберете всички от замъка, които могат да се бият и слезте на първия етаж. Тези господа и аз ще слезем долу възможно най-бързо. Бопре, трябва ми пълно въоръжение, същото и за гостите ми. Погрижи се за това!
	— С ваше разрешение, сър — хладно каза Брайън. — Сър Джеймс и аз можем да се въоръжим сами.
	— Добре — отвърна без колебание домакинът. — Ще се срещнем на първия етаж.
	Той се втурна към стълбите и заслиза надолу, последван от Бопре и четиримата войници. Джим и Брайън тръгнаха след тях.
	— Мисля, че димът идва през амбразурите и прозорците — отбеляза Джим, докато двамата с Брайън навличаха ризниците и запасваха коланите с мечовете.
	— Най-вероятно — изсумтя в отговор Брайън. След малко вдигна поглед и погледна Джим в лицето. — Признавам, че възможността да участвам в битка ме радва. Играта на зарове започна да става неприятна.
	— Върна ли си всички загубени пари? — попита Джим.
	— Спечелих много тази вечер, но не всичко, което сър Мортимър ми взе първоначално. Може да задържи останалото. Повече няма да играя на зарове с него.
	— Но ще се сражавате рамо до рамо — каза Джим, докато излизаха от стаята.
	— Ядох от храната му и пих от виното му. Не бих го изоставил в беда — отвърна Брайън, поглеждайки Джим през рамо. — Освен това, ако онези пирати нахлуят тук, ние всички ще умрем. Ти и аз ще се бием за живота си. Няма значение, че и сър Мортимър ще направи същото.


	Глава 13

	Въпреки думите на Брайън, на Джим му се стори, че приятелят му сякаш не се готви за битка на живот и смърт. Лицето му бе придобило щастливо и развълнувано изражение, което прилягаше повече на човек, отиващ на пикник.
	Брайън винаги изглеждаше така преди сражение. Джим бе виждал и преди радостното му изражение, но сега, на това странно място и при тези странни обстоятелства, приповдигнатото настроение на приятеля му го накара да се чувства по-добре. Екипирани с всичко необходимо за битката, двамата се отправиха към първия етаж.
	Когато влезе за първи път в замъка, Джим не обърна голямо внимание на партера, защото ескортът бързо го поведе нагоре по стълбите към сър Мортимър и Брайън.
	Сега Джим видя, че първият етаж представлява обширно помещение, в единия край, на което бяха разположени няколко дървени прегради, подобни на тези в конюшните. Явно при нужда тук прибираха конете, въпреки че на Джим му бе доста трудно да си представи що за кон е този, който може да се изкатери по стръмния криволичещ път до стъпалата, а после и по самите стъпала пред замъка.
	Сега обаче клетките за конете бяха пълни със селяни. Останалото пространство бе заето с около стотина въоръжени мъже, натъпкани един до друг като сардели в консерва. На Джим му се стори, че всички те са силно пребледнели — и нищо чудно, нали стояха между зловещата фигура на сър Мортимър, извисяващ се като кула над тях и още по-зловещите врагове, които си пробиваха път към замъка.
	— Сър Джеймс! Сър Брайън! — изрева домакинът, щом съзря влизащите Брайън и Джим, после прекъсна разговора, който водеше, втурна се към стълбището, с три огромни крачки взе шест-седем стъпала и пресрещна гостите си, преди самите те да са слезли по стълбите.
	— Радвам се да ви видя, господа! — каза сър Мортимър, а гласът му прокънтя из помещението. — Особено сега, когато врагът започва да става настъпателен. Какво повече мога да искам, щом с мен сега са прочутият Драконов рицар, победител на огри* и злодеи и сър Брайън, прочут като най-добрия боец с копие в Англия!
	[* огър — великан-човекоядец от фолклора. — Б.пр.]
	Това изявление явно имаше за цел да впечатли останалите присъстващи и ефектът си пролича веднага. Джим забеляза как пребледнелите, вдигнати нагоре лица си възвръщат цвета, а паниката започна бавно да отстъпва.
	— Бих искал да разменя няколко думи с вас — излая сър Мортимър, мина покрай тях и им махна да го последват обратно на горния етаж. След като се скриха от погледа на селяните и войниците, домакинът понижи гласа си до шепот, който едва ли можеше да се чуе долу.
	— Господа, Бог ви изпрати тук точно навреме — каза тихо сър Мортимър. Лицето и държанието му бяха напълно променени — сякаш не е имало никаква игра на зарове и никакви пари не го интересуват. Макар че не му вярваше, Джим осъзна, че сър Мортимър е обзет от същото радостно вълнение, което се наблюдаваше и у Брайън.
	— Ето как стоят нещата — продължи домакинът. — Хората ми са отлични бойци — едва ли ще намерите по-добри — но като всеки отряд необичайната ситуация ги плаши и лишава от боен дух. Превръщат се в нещо като овце. Знаят, че по численост онези отвън значително ни превъзхождат, а сега се опитват и да прогорят външната порта. Всичко това ги кара да се чувстват безпомощни и без друга надежда, освен да чакат да бъдат изклани, когато накрая врагът нахлуе вътре. Но въпреки всичко хората ми ще се стегнат и ще сторят необходимото, а има какво още да се направи и никак не е сигурно, че замъкът ще бъде превзет. Първо обаче бих искал отново да ви попитам, сър Джеймс, дали не бихте използвали магия, за да ми помогнете в защитата на крепостта? Ще ви дам каквото поискате.
	— Боя се, че не — отвърна Джим. — Съжалявам, че трябва отново да ви откажа, сър Мортимър, но имам задължения и правила, които трябва да спазвам.
	— Напълно ви разбирам, сър Джеймс — кимна сър Мортимър. — Всъщност, не съм се и надявал на подобна помощ от ваша страна. Фактът, че ще се сражавате редом с нас, сам по себе си е цяла магия. Без съмнение усетихте как се промени настроението долу, щом обявих радостта си от присъствието ви. Разбира се, хората ми вече знаеха кои сте, но ми се струва, че не бяха осъзнали напълно какви велики рицари сте вие двамата. Сега вече вашето присъствие ще ги окуражи неимоверно.
	— Надявам се, че ще бъдем достойни за оказаното ни доверие — отвърна Брайън.
	— Аз изобщо не се съмнявам в това — каза сър Мортимър. — Нека да се върнем към конкретната ситуация. Ще ви я опиша с няколко думи. Бопре тайно ми съобщи, че над огъня при портата пиратите са построили дъсчен покрив, така че колкото и вода да изливаме от върха на кулата, едва ли ще угасим пламъците. Освен това дървения навес е покрит с пресни животински кожи, които ще издържат на горещото олио — пък и едва ли е разумно да се излива олио върху вече запален огън.
	— Чухме как Бопре ви съобщава това — каза Брайън.
	— Точно така. Във всички случай трябва да се отървем от пламъците пред външната порта. Планът ми е да направим пробив отвътре и със сила да отворим горещата порта и да се опитаме да я отворим. Вероятно ще загубим хора, докато опитваме този вариант, но ако успеем да отворим портата отвътре, огънят ще бъде пометен настрани. Тогава част от войниците ми могат да държат пиратите настрана, докато други потушат огъня с вода. След това отново ще отстъпим навътре в замъка. Вярно е, че портата вече е отслабена, но ако огънят бъде загасен и няма възможност да бъде запален за по-малко от час, нашият дърводелец здраво ще я укрепи отвътре посредством други по-малки врати и мебели от замъка. Това е планът, който възнамерявам да приложа, но с удоволствие ще чуя вашите съвети.
	Домакинът замълча и ги погледна. На Джим не му хрумваше никакво предложение, но Брайън каза:
	— Предложих ви да направя пробив през тайния проход и сега го повтарям още веднъж. Според мен най-добрия начин да се справим със съоръжението пред портата, пък и с огъня, е неочаквано да нападнем пиратите в гръб и не само да разчистим вратата от пламъците, но и да подпалим дървения заслон. Ако се движи бързо, една сравнително малка група мъже ще успее да се справи с тази задача и за мен ще е чест да я водя.
	Сър Мортимър погледна Брайън и бавно поклати глава:
	— Положението не е чак толкова безнадеждно, сър Брайън. И вие, и аз отлично знаем, че проходът, за който говорите, е сред тайните, известни само на господаря на замъка. Те не се споделят току-така с чужди хора. Ако е нужно, аз ще споделя тази тайна с достойни мъже като вас, но всички от отряда, които бихте предвождали, трябва да умрат, преди да се върнат тук, за да сме сигурни, че няма да издадат на други този таен път за бягство от замъка.
	Джим изтръпна мислено, но Брайън явно се съгласи с аргументите на домакина. Сър Мортимър продължи, понижавайки гласа си още повече:
	— След като веднъж се разчуе къде е прохода, мнозина (и то не само селяни) ще искат незабавно да избягат, с надеждата да се измъкнат от обсадата и да се скрият из хълмовете. Затова и казах, че всички от отряда ви ще трябва да умрат. Не знам дали ще се справите с това условие, а дори и да го направите, загубата на тези войници ще намали числеността на хората, с които се сражавам срещу нападателите.
	— Не виждам друг начин — отбеляза студено Брайън. — Предложението ми остава в сила. Можете да го приемете всеки момент, стига положението да не се е променило дотам, че да не мога да го осъществя.
	— Ще го имам предвид — каза сър Мортимър със същия студен тон. За миг сякаш отново седяха около масата и играеха на зарове, но после, за облекчение на Джим, суровите изражения изчезнаха.
	— В такъв случай — заключи сър Мортимър, — остава да изпробваме моя план — да щурмуваме горящата порта отвътре. Ще се придържаме към това, което ви казах.
	— Щом това в желанието ви — отвърна Брайън, — с радост ще водя атаката при портата.
	В отговор сър Мортимър му се усмихна, но усмивката му приличаше повече на зловещо и свирепо озъбване.
	— Вашата готовност ме радва безкрайно и ви благодаря най-сърдечно за отзивчивостта. Но войниците ми се сражават най-добре под мое наблюдение и контрол. Единствено аз съм в състояние да водя атаката срещу портата. Бих желал обаче вие и сър Джеймс да ръководите това, което аз наричам ариергард и тези, които ще стоят отзад, докато останалите нападат.
	Сър Мортимър за миг погледна към стълбището и добави:
	— Появата ви и моите думи ги окуражиха неимоверно, но някои все още таят страх в сърцата си. Ако останете при тях, никой няма да смее да се измъкне с надеждата да се скрие и да удължи живота си с няколко минути или час.
	— Имате много странни войници, сър Мортимър — каза Брайън. — Не искам да ви обидя, но излиза, че хората ви в един миг са лъвове, а в следващия — мишки.
	Домакинът сви рамене:
	— Няма нищо чудно в това. Такъв е характерът на населението по тези земи. За печалба са готови да направят всичко, а ако нямат изгода, мислят само за собствените си кожи. Честта и достойнството са само празни думи, изключение правят малцина велики мъже сред тях — като Сала-Ад-Дин от Първия кръстоносен поход или пък Байбарс, който спечели битката при Айн Джалут.
	Внезапно домакинът се обърна и заслиза по стълбите. След минута вече бе отделил тези, които искаше да го последват в нападението на портата от тези, които щяха да останат с Брайън и Джим.
	— Господа, дръжте вътрешната врата отворена за нас! — извика към тях сър Мортимър над главите на заобикалящите го войници, които се тълпяха пред отварящата се пролука в същата тази врата. После едрият рицар се обърна към прохода и вдигайки високо дългия си меч с огромната си ръка, изрева:
	— След мен, деца!
	Сър Мортимър се втурна през прохода заедно с войниците си. Джим и Брайън, застанали начело на ариергарда, наблюдаваха как атакуващите бързо приближават портата, която вече видимо димеше в долния край. Сър Мортимър нареди:
	— Вдигнете резето с мечовете си! Много е горещо!
	Войниците най-отпред се подчиниха. Тежкото резе бе измъкнато от железните скоби, които го държаха плътно до каменната стена от двете страни на портата и бе стоварено на земята.
	— Готови! — изрева сър Мортимър. — Отваряйте!
	Мишките се превърнаха в лъвове. Десетина мъже безстрашно се хвърлиха върху вратата, която сигурно бе много по-гореща от току-що отстраненото масивно резе. Войниците се дръпнаха назад само за да отстъпят място на други, които да притиснат дървото с тежестта на телата си. Портата постепенно започна да се отваря на тласъци, като изтласкваше голямата запалена преграда, струпана отпред.
	Откъм противниковата страна долетя копие, но дългия меч на сър Мортимър го посрещна във въздуха, разсече го наполовина и го запрати настрани, преди да е проболо някого от плътно скупчените войници. В отговор ударната група на стрелците и прашкарите, разположена зад сър Мортимър изпрати снарядите си през пролуката и други копия не се появиха.
	Междувременно подложената на натиск отвътре врата малко по малко се отваряше все по-широко, а огънят пред нея бе избутан в страни. Накрая отворът стана достатъчно голям, за да може през него да се промъкне човек — което неколцина войници направиха веднага, докато останалите нададоха триумфален вик и се хвърлиха още по-стремително върху горящата порта.
	Изведнъж дървената повърхност рязко поддаде, долната част на вратата се отчупи и няколко човека паднаха направо в пламъците отвън. Писъците им бяха погълнати от всеобщата врява. Останалите бойци на сър Мортимър незабавно излязоха навън било през пролуката, било през отломките от вратата, подобно на състезатели в бягане с препятствия.
	Очевидно отвън имаше малка група пирати, които да поддържат огъня и да охраняват дървения заслон, построен до портата. Сега тези пазачи бяха обърнати в бягство, а войниците на сър Мортимър се носеха след тях като хрътки, усетили мирис на кръв.
	Мъжете около Джим и Брайън се раздвижиха, разшумяха и тръгнаха през прохода, вече нетърпеливи да се включат в битката.
	— Спрете! — извика Брайън.
	Войниците се поколебаха, после спряха. Погледнаха към Брайън, после към горящата порта. Очевидно изгаряха от желание да се присъединят към другарите си в сражението, но по начина, по който господарят им говореше за тези двамина рицари, можеше да се заключи, че неподчинението би било крайно неразумна постъпка. Брайън стискаше в ръка голия си меч и го държеше високо над главата си, така че всички да го видят. Джим последва примера му и зае същата поза. Остриетата проблеснаха и войниците наоколо замръзнаха неподвижни.
	— Господа! — разнесе се гласът на сър Мортимър. — Елате при мен… сами!
	Последната дума бе добавена, защото хората около Джим и Брайън отново тръгнаха през прохода. Разбира се, командата на сър Мортимър ги спря и единствено двамата приятели пристъпиха напред.
	— Сами виждате какво са построили пиратите — каза сър Мортимър, прибирайки меча в ножницата. — Стойката за тарана, в случай, че огъня не свърши работа, бе покрита с дъсчен покрив. Чудя се как са успели да построят всичко това толкова бързо, но те все пак са опитни моряци, а моряците са свикнали да правят такива неща с голяма скорост, по команда. Бопре каза, че са покрили цялото съоръжение с кози кожи, но сега виждам, че са им трябвали много повече кожи, отколкото са успели да намерят в селото ми. Е, какво мислете, господа?
	Джим и Брайън се огледаха, но нямаха какво да кажат. Пред тях стоеше проста дълга барака, направена от дърво и грубо платно, простираща се от портата на замъка до най-горните стъпала на склона. Далечният край на съоръжението беше отворен, но тъмнината не позволяваше да се видят подробности, въпреки че на небето имаше звезди, а между притихналите колиби на селото проблясваха огньове.
	— Хората ми ще разглобят бараката преди онези долу да стигнат дотук — заговори сър Мортимър. — Ще използваме гредите, за да барикадираме портата отвътре. Освен това ще вземем с нас и козите кожи, така че всяка следваща офанзива срещу замъка да бъде уязвима за огъня. Сър Брайън, по-рано вие предложихте помощта си. Бихте ли се заели веднага с ръководството на стражата на върха на кулата? Сър Джеймс, от вас не искам нищо засега. Вероятно вие сам ще си намерите работа или пък ще искате да се присъедините към сър Брайън? Аз ще остана тук долу за кратко, колкото да се уверя, че портата е добре барикадирана.
	— С радост ще поема върха на кулата — отвърна Брайън. — Джеймс, ще дойдеш ли с мен?
	— Да — кимна Джим и двамата се отдалечиха от сър Мортимър, който вече се бе заел да дава нареждания за разглобяването на бараката и разпръсването на тлеещия огън. Джим и Брайън рамо до рамо се заизкачваха мълчаливо по стълбите. Щом достигнаха етажа, на който се намираше стаята им, и двамата свиха към нея, сякаш се бяха договорили по телепатия. Влязоха вътре, затвориха вратата и Брайън заговори с тих глас:
	— Джеймс, сър Мортимър мисли само за това как да удържи замъка си, докато пиратите се изморят от обсадата и отплават. Така няма да се справи с положението. По някакъв начин трябва да нападне и победи противниците си.
	— Щом ти го казваш, вярвам ти — отвърна Джим. — Когато става дума за битка, на никого нямам доверие, така както на теб.
	Брайън изглеждаше смутен и объркан.
	— Много си любезен, Джеймс. Не знам доколко заслужавам доверието ти. В сравнение с военния опит на сър Мортимър, аз съм направо начинаещ. Но знам доста за отбраната и обсадата на замъци и се кълна, че съм прав. Но съм поласкан, че възприемаш напълно мнението ми по този въпрос.
	— Съвсем не те лаская. Аз например никога не бих дръзнал да направя предложение в тази област. Начинът, по който ти разсъждаваш ми се струва по-разумен от начина, по който явно мисли сър Мортимър. Ще си поблъскам малко главата над нещата, които ти спомена и ще ти кажа, ако ми хрумне нещо. Става ли?
	— Би било чудесно, Джеймс. Сега ще се качим ли на покрива на кулата?
	— Ти върви, а аз ще се опитам да намеря Хоб и да разбера дали не може да се промъкне и да шпионира враговете. Мисля, че ако извикам през огнището, той ще ме чуе, дори и ако се намира в друг комин. Щом поговоря с Хоб, ще дойда при теб на покрива.
	— Добре — кимна Брайън и излезе.
	Стаята изведнъж опустя. Джим се огледа. Помещението бе малко, не особено чисто и слабо осветено от пламъците на един полузагаснал железен светилник, закачен на стената. Тъмнината на нощта нахлуваше през широката амбразура, наречена прозорец. Сигурно скоро щеше да се съмне. Въздухът бе много студен.
	Джим погледна огнището, в което, подобно на светилника, догаряха мъждиви пламъци. Бяха останали няколко нажежени дървета, от които се виеше, но без да топли слаб огън. Подобна картина бе немислима, за която и да е от обитаемите стаи на Малънконтри при студено време. Джим не бе виждал нищо подобно и при гостуванията си в други замъци.
	За щастие, до огнището бяха останали още малко дърва. Въпреки че бе още по-недопустимо някой с ранга на Джим да подклажда огъня в собственото си огнище, освен при крайна необходимост, Джим с чувство на облекчение изсипа дървата върху въглените. Скоро пламъците се разгоряха по-силно.
	Щеше да мине известно време преди студените каменни стени да се затоплят, но самият вид на горящия огън сгряваше и Джим усети топъл полъх по лицето си, когато се наведе напред към камината и извика в него:
	— Хоб! Би ли дошъл тук, ако обичаш?
	Думите още не бяха изречени докрай, когато главата на Хоб изскочи изпод ръба на огнището.
	— Милорд! — каза духчето и изскочи от комина, след което се настани с кръстосани крака на една тънка струйка дим, която се извиваше от огъня, но после изчезна, така че Джим дори не усети миризма на пушек.
	— Предполагам, че си наясно какво става тук? — попита Джим.
	— О, да, милорд — отвърна радостно Хоб. — Знам всичко за тукашното положение, а и за всички останали неща.
	— Разбирам.
	— Изглеждаш ми изморен, милорд — отбеляза Хоб, загрижено изучавайки лицето на Джим. — И отново си тъжен. Иска ми се да ми разрешиш да те повозя с…
	— Съжалявам — поклати глава Джим. — Сега просто не е моментът за подобни разходки. Виж, Хоб, искам да те попитам дали можеш да излезеш от замъка, да слезеш долу в селото и да огледаш какво правят нападателите. Ще успееш ли да направиш това — да долетиш дотам върху дима, да подслушаш, да поогледаш и така нататък?
	— Аз вече го направих — отвърна Хоб. — Не беше трудно. Просто яхнах дима и се понесох надолу. Мога да отида където си поискам, като използвам огньовете в колибите и дупките за пушека на покривите. В селото няма истински огнища, милорд, а само нещо като дупка, изкопана в земята, където палят огъня. Няма и каменни подове, а само прах и мръсотия.
	— Чудесно — зарадва се Джим. — В такъв случай, вероятно можеш да ми кажеш за какво си говорят пиратите?
	— Какво си говорят ли?
	— Да. Имам предвид общите разговори, когато не са заети с нападения срещу замъка, а седят около огъня. За какво говорят помежду си?
	— За всякакви неща. За кораби, за риба, за различни ястия, за всичко. Разбира се, в такава нощ разговарят най-много за демони, което наистина ме плаши. Докато бях навън по тъмно, си отварях очите на четири, но досега не съм видял демони.
	— Едва ли ще видиш и занапред — усмихна се Джим. — Ти си тъмен на цвят и почти невидим в мрака, освен това се носиш с пушека и едва ли ще привлечеш нечие внимание.
	— Това е добре — с облекчение въздъхна Хоб. — Демоните, които пиратите споменават най-често, се наричат джинове — като онова куче, което се преструваше на джин.
	— Защо мислиш, че се преструваше? — попита Джим.
	— Спомняш ли си, че когато го накара да докаже, че е джин, кучето се превърна в дебел мъж.
	— Този дебел мъж е именно джинът — кимна Джим.
	Хоб изведнъж скочи на рамото му и се вкопчи здраво във врата му.
	— Не знаех — прошепна той в ухото на Джим. — Помислих си, че е само едно куче, което лъже. Знаеш ли, че джинът е тук?
	— Къде? В замъка ли?
	— Не, не в замъка. Опита се да влезе, но хората на сър Мортимър го гониха из цялата сграда и той не успя никъде да се скрие. Беше приел отново формата на куче. Наистина ли е джин? Олеле, Боже!
	— Не се страхувай — каза Джим. — Джинът няма да ти стори зло, защото се бои да не ме обиди.
	— Наистина ли? — хватката на Хоб леко се отпусна. — Сега съм малко по-спокоен. Така или иначе, сега джинът не е в замъка. Навърта се наоколо, вероятно из селото, но пиратите изглежда и не подозират това. Демонът е сред тях. Аз самият трудно бих повярвал.
	— Той не е демон — каза Джим, — той е от Естествените. Като теб.
	Хоб скочи от рамото върху облаче дим, което изведнъж се появи на около два фута от лицето на Джим.
	— Той не е като мен! — възрази Хоб, вперил очи в Джим.
	— Имам предвид, че е от Естествените като теб. В този смисъл си приличате, също като троловете, наядите, морските дяволи и всички останали Естествени — за разлика от хората, като Анджи, Брайън и мен.
	— Но мъжете в селото казват, че демоните владеят лошата магия. Спомням си, че кучето джин не само се превърна в дебел мъж, но и направи така, че да се появи сандък със скъпоценни камъни. Ти не искаше да вземеш този сандък.
	— Джинът има някои способности, които са подобни на магия — спокойно обясни Джим. — Повечето Естествени също имат една, две или повече такива способности, но не умеят да ги владеят напълно. Могат единствено да правят разни неща — нещо да се появи или да изчезне — както ти яздиш пушека. Всеки, който никога не е чувал за хобгоблини, ще реши, че това е магия.
	— Наистина ли? — възкликна Хоб. — Никога не съм мислел, че умея нещо изключително. Значи аз мога също да бъда демон?
	— Не. Както вече отбелязах, ти си Естествен. Естествените не са демони и демоните не са Естествени. Демоните принадлежат към друго царство.
	Хоб въздъхна дълбоко:
	— Това е добре. В един ужасен момент си помислих, че трябва да се страхувам дори от себе си.
	— Не е необходимо. Но ти ми даде изключително ценно сведение, а именно, че пиратите се боят от демони. Страхът им свързан ли е с мястото, на което се намират?
	— Може би — отвърна колебливо Хоб. — Враговете знаят, че в замъка има велик магьосник — това си ти, милорд. Вероятно смятат, че магьосниците и демоните вървят заедно.
	— Уверявам те, че не е така. Принадлежим на абсолютно различни светове. Смятам обаче, че ти ми подсказа някои идеи за това, как да се справим със сегашното положение. Кажи ми още нещо, Хоб. Има ли начин, по който да придвижиш дима от върховете на комините на замъка до двете лодки, закотвени на брега? Искам да изглежда така, сякаш на корабите има пожар.
	— Да придвижа дима? Разбира се, че мога да го направя — усмихна се Хоб. — По същия начин, по който яздя пушека.
	— Бинго! — извика Джим.


	Глава 14

	— Моля? — Хоб изглеждаше озадачен.
	— Това е просто дума, която означава, че съм доволен — бързо обясни Джим.
	Малкото кръгло лице със заострена брадичка грейна в широка усмивка.
	— Щом ти си доволен, и аз съм доволен — избъбри духчето. — Ще се радвам да преместя дима, както ти искаш. Кога да стане това? Сега ли?
	— Можеш ли да го направиш през деня? — попита Джим.
	— Разбира се. Първо ще вдигна пушека високо и ще го насоча навътре в морето, така че хората няма да могат да ме видят. После ще върна дима обратно, но ниско над вълните. Накрая ще го вкарам в корабите незабелязано и ще му наредя да се издига нагоре така, както искам. Тоест, както ти искаш, милорд!
	— Благодаря ти, Хоб — усмихна се Джим. — Първо обаче трябва да свърша нещо друго. Ако те извикам през огнището, ще се появиш ли бързо? Трябва да поговоря с някои хора, а после ще се върна тук и ще се видим отново.
	— Милорд, ще бъда навсякъде, където поискаш — отвърна Хоб.
	Джим излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Имаше план, но трябваше да убеди двама души. Първият беше Брайън, който щеше да се съгласи сравнително лесно. Вторият обаче, бе сър Мортимър, който щеше да проумее предимството на плана, но можеше да има и аргументи против него, за които Джим дори не подозираше. Но щеше да спори, когато му дойде времето. Сега на ред бе Брайън и най-разумно бе да се говори първо с него. Брайън наистина се оказа лесен за убеждаване. Той хареса идеята на Джим, която се състоеше в това, войниците под ръководството на сър Мортимър да направят масиран пробив през деня, когато враговете най-вероятно ще са полузаспали или тъкмо ще се събуждат, а онези, които са работили през нощта, ще спят дълбоко.
	— Както знаеш, Джеймс, аз винаги съм бил за пробив. Смятам, че без него нищо няма да постигнем. Колкото до другото, осланям се изцяло на твоята мъдрост. Щом ти вярваш, че ще успееш, не ми е нужно друго потвърждение.
	— Добре — кимна Джим. — Можеш ли да оставиш стражата за малко? Бих искал да дойдеш с мен и заедно да намерим сър Мортимър, така че да му предложа да поговорим в нашата спалня.
	— Защо не — отвърна Брайън. — Бопре е тук. Ще поговоря с него.
	Той отиде при сипаничавия мъж, тихо размени няколко думи с него и после се върна при Джим.
	— Така си и мислех — на практика тук нямат нужда от моето присъствие, освен по спешност. А едва ли ще има спешни случаи точно на върха на кулата. Оставих на Бопре съобщение. Той ще изпрати човек при сър Мортимър, който да му каже, че ще бъде чест за нас, ако дискретно се срещнем с него в стаята, която ни е дал, за да обсъдим въпроси, около които не бива да се шуми. Казах, че чакаме отговора в спалнята ни.
	— Чудесно — кимна Джим.
	Двамата отново слязоха по стълбите и се върнаха в спалнята.
	Междувременно огънят в огнището бе подсилен с нов запас гориво и сега атмосферата изглеждаше по-светла и по-приветлива. На масата имаше кана с вино и две халби. Помещението бе успяло да се позатопли и определено бе станало по-уютно, дори приятно. Джим и Брайън седнаха на масата и пийнаха малко вино. Сър Мортимър се присъедини към тях минута по-късно и също седна на масата.
	— Е, господа, разбрах, че искате да обсъдим нещо важно — каза домакинът и изгледа свирепо слугата, който бързо сложи метална халба пред господаря си, напълни я с вино и излезе тичешком с каната, явно за да я напълни отново възможно най-бързо.
	— Сър Джеймс има план — заобяснява Брайън, — и бе така любезен да го сподели с мен. По моето скромно мнение планът е превъзходен. Но нека сър Джеймс сам да го изложи пред вас.
	Сър Мортимър кимна, но точно в този момент вратата зад него се отвори и слугата влезе, но не с една, а с две препълнени кани с вино. Сър Мортимър отново му хвърли сърдит поглед, защото чашата му от около минута стоеше празна.
	— Извинете, милорд — избъбри нещастният прислужник и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
	— Е, сър Джеймс — започна домакинът, отпивайки голяма глътка от халбата си, — какво сте намислили.
	— Нещо, което трябва да се осъществи преди слънцето да е изгряло напълно. Иначе не бих бързал толкова да го споделя с вас.
	— Моментът е много удачен за разговори — сър Мортимър се облегна назад в стола си и отново отпи от виното. Сега изглеждаше по-възрастен. Умората придаваше на лицето му свиреп вид, което донякъде важеше и за двамата му събеседници. — Мароканците се отказаха за сега и отидоха да спят в селото. Моите хора също спят, с изключение на постовете.
	— Затова бих искал да поговорим час по-скоро — каза Джим. — За да проработи планът ми, трябва да действаме бързо, преди изгрев-слънце. Това, че враговете спят, е изцяло в наша полза. Това ще бъде нашето предимство.
	— Да, да — сър Мортимър забарабани с пръсти по масата. — Какво точно имате предвид?
	— Смятам, че ни се отваря възможност да прогоним пиратите оттук. Проблемът е, че не познавам тези хора и тази част на света толкова добре, колкото вас, сър Мортимър. Например как биха реагирали мароканците, ако видят, че от далечните краища на корабите им се издига дим?
	— Господа, вече ви казах, че няма да позволя тайният ми проход да бъде използван за несигурната операция по подпалването на вражеските кораби. Още повече, че последното нещо, което искам, е да лиша пиратите от средство, с което да избягат.
	— Изслушайте ме — настоя Джим с достатъчно твърд тон, който накара умората да изчезне от лицето на домакина, а очите му да се вторачат в събеседника. — Не предлагам да палим корабите, а само питам за информация. Искам да знам как биха се държали пиратите, ако видят, че от далечните краища на корабите им се издига дим. Бихте ли ми казали, сър?
	— Ако видят дим, разбира се, ще вдигнат тревога и всички ще се втурнат като луди към корабите, за да гасят огъня. Но повтарям — не искам съдовете да се палят!
	— А аз ви повтарям, че нямам предвид нищо такова. Според плана ми, ще се опитам да ви помогна чрез някои елементи на магическото ми изкуство.
	Изражението на сър Мортимър рязко се промени.
	— Освен това не искам никакво заплащане. Ще го направя само и единствено защото честта ме задължава като гост, да помогна на домакина си. Ако ме изслушате и ми съдействате със сведения…
	— С най-голяма радост ще ви изслушам и информирам, сър Джеймс. Моля, простете ми за прибързаните думи.
	— Тогава си представете как всички спящи пирати изведнъж се събуждат от викове за пожар на корабите. Втурват се нататък, за да разберат къде е огънят. Докато се тълпят, някои ще се промъкнат в корабите и ще установят, че няма пожар, а само дим. Тогава ще ги връхлетят вашите хора в пълно въоръжение и готови за битка. Повечето от пиратите няма да са въоръжени, други ще носят само камите си. Ще бъдат сънени и ще очакват насреща им да има огън, а не въоръжен отряд.
	Лицето на сър Мортимър светна.
	— Ще ги разпердушиним! — после домакинът отново стана сериозен. — Няма да успеят да се организират. Трябва много да внимаваме, за да нападнем в точния момент. Ако са объркани и в неведение за случващото се — тогава просто ще ги избием. Докато се усетят, че при корабите ги чака не пожар, а гибелта им, вече ще сме ги ударили. Ще останат прекалено малко от тях, които да се бият и най-вероятно това ще е края на обсадата. Има обаче един проблем — пиратите са добри войници и е възможно да се сетят, че това е капан. Тогава ще избегнат нашата атака, ще вземат оръжията си и… както знаете, превъзхождат ни числено пет към едно.
	— Колко мислите, че ще трае объркването? — попита Джим. — Ами ако редом с войниците ви се сражава и седемфутов демон? Пиратите вече знаят, че в замъка ви присъства магьосник, тоест аз.
	— Защо сте толкова сигурен? — учуди се сър Мортимър. — Откъде знаете, че на мароканците им е известно, че сте тук и сте магьосник?
	— Именно защото съм магьосник — отвърна Джим с възможно най-тайнствен и злокобен глас.
	— Да, разбира се… — лицето на сър Мортимър стана извънредно любезно, както при първата си среща с Джим. — Простете ми, сър Джеймс, съвсем нямах намерение да се съмнявам в думите ви. Наистина ли можете да създадете демон, който да се сражава за нас?
	— Да. Ще ми отнеме около половин час, но може да изникне малка пречка. Как ще реагират хората ви, ако сред тях се появи демон?
	Светналото лице на сър Мортимър загуби значителна част от блясъка си.
	— Интересен въпрос — каза той, потривайки брадичката си. — Вероятно ще се наложи първо да им представим демона тук, в замъка, преди нападението. Ще се превърнете ли в демон пред тях?
	— Не съм казвал, че самият аз ще се преобразя в демон, а че ще призова такъв, който да се бие заедно с войниците ви.
	Вероятно се дължеше на зрителна измама, създадена от пламъците в огнището и светилника, но Джим бе готов да се закълне, че лицето на домакина леко пребледня.
	— Истински демон? — попита той.
	— Казах ви всичко необходимо. Не е нужно да обяснявам повече, независимо дали одобрявате плана ми или не. Подробностите не могат да се обсъждат с хора, които не са магьосници.
	— Да, да, разбирам — кимна сър Мортимър и гаврътна чашата си, но не я напълни отново.
	— Половин час, нали? — домакинът се изправи. — Дотогава вече ще бъде светло, но слънцето все още няма да е изгряло. Идеалният момент да се нападнат хора, които са будували цяла нощ и си мислят, че могат да поспят сутринта. Вярно е, че и моите хора стояха будни цяла нощ, но те бързо ще забравят умората, щом веднъж влязат в схватка. Ще се видим след половин час, господа. Дотогава ще съм събрал всичките си бойци на първия етаж на замъка. Ако сър Брайън слезе долу, за да наглежда войниците, аз ще се кача, за да посрещна демона и да го съпроводя до моите хора. Ако видят, че ние двамата вървим редом с демона, войниците ми ще бъдат по-уверени. Сър Джеймс, нали ще дойдете с мен, когато заведа демона долу?
	— Не — поклати глава Джим.
	Сър Мортимър пребледня още повече.
	— Разбирам — кимна той.
	— Ще стоя там, откъдето ще мога да контролирам всяко движение на демона. Не ме питайте къде е това място.
	— Нямам и намерение — бързо отвърна сър Мортимър. — Само се опитвам да намеря начин, по който да успокоя страховете на хората си.
	— Убеден съм — намеси се Брайън, — че колкото по-голям е ужасът при срещата с демона, толкова по-голяма ще е смелостта им в битката с пиратите.
	— Съгласен съм. Господа, аз тръгвам. Ще се видим след половин час.
	Сър Мортимър кимна и излезе.
	— Джеймс, сериозно ли говореше, че ще призовеш истински демон? — попита Брайън.
	— Не съвсем. Има нещо, което трябваше да ти кажа, но досега все не успявах. Малко преди да тръгна след теб, разговарях с Каролинус за коледното тържество у графа. Нали си го спомняш?
	— Как бих могъл да забравя?
	— Както знаеш, тогава си служих доста свободно с магията. Можех да си го позволя, защото имам специална авансова сметка. Преди да получа попечителството над младия Робърт, говорих с Каролинус по този въпрос и той ми разясни някои неща, които по ред причини не мога да обсъждам, дори и с теб. Отнасят се до това, защо не бива да прахосвам така магията си. Повярвай ми, всичко това е изключително сериозно.
	— Не съм и предполагал, че имаш такива неприятности. — Брайън изглеждаше силно загрижен.
	— Не е чак толкова страшно — отвърна Джим, — но при всички положения занапред трябва да съм изключително пестелив по отношение на магическата енергия. Така че нямам намерение да призовавам демон, което впрочем не е разрешено на един магьосник. Всъщност, ще направя така, че самият аз да изглеждам като демон и ефектът ще бъде същия. За целта обаче, трябва да остана сам в продължение на около двадесет минути. Затова искам да те помоля да направиш нещо за мен — не би трябвало да го върши човек с твоя ранг, но тук сме на гости и нямам доверие на слугите. Би ли пазил отпред, пред вратата на стаята, за да не ме безпокои никой? Смятам, че ако кажеш, че вътре правя магии, едва ли някои ще поиска да влезе.
	— С радост ще изпълня молбата ти — отвърна Брайън. — Обещавам ти, че никой няма да те безпокои.
	— Благодаря ти, Брайън.
	— Това е най-малкото, което мога да сторя.
	Брайън излезе от стаята, а Джим се съсредоточи върху задачата си. Първо си представи принадлежностите за дегизировка, които щяха да му трябват. Така щеше да изразходва много по-малко магическа енергия, отколкото ако смени собствената си външност. Оформи в ума си необходимите неща, а също и функциите им. Чифт бивни трябваше съвсем естествено да се прикачат към истинските му зъби. Щом си представеше, че не са му нужни вече, щяха да изчезнат заедно със зеления пигмент по кожата. Чифт рога щяха да прилепнат към скалпа му, а после също да изчезнат… и така нататък. Накрая, но не по важност, бяха чифт ботуши, с които да ходи съвсем леко и естествено, но които щяха да увеличат ръста му най-малко с два фута.
	Последва миг тишина. После предметите, които Джим бе поръчал, започнаха да се появяват с леко изпукване на въздуха и да се подреждат на масата, където допреди малко обсъждаха плана с Брайън и сър Мортимър. Принадлежностите не бяха големи, с изключение на ботушите, които изглеждаха съвсем обикновени, но кончовите им сигурно щяха да стигнат до кръста на Джим, след като ги обуе. Реши да ги остави за накрая и първо взе бивните. Допря ги до горните си зъби в левия и десния край на устата, така че острите им краища да се извиват над долната му устна и да достигат брадичката.
	Бивните прилегнаха идеално. След това Джим докосна зелената боя с едната си ръка и тя сама се разпростря по кожата на всички видими части на тялото му, а вероятно и под дрехите. Рогата се закрепиха на главата му лесно и здраво като бивните. Единственият проблем бе симетричното им разполагане от двете страни на главата. На Джим му се прииска да има огледало, за да се огледа и изведнъж се сети, че може да се снабди с такова посредством съвсем малък разход на магическа енергия.
	Представи си огледалото и то се появи на масата в желания вид — високо осем инча и широко пет. Джим се вгледа в отражението си. Бивните и зелената кожа сами по себе си бяха достатъчни, за да променят коренно външния му вид. Огромните зъби дори опъваха краищата на горната му устна и разтягайки кожата на лицето, му придаваха още по-зловещ вид.
	На Джим му хрумна, че може да използва тази дегизировка, за да забавлява Робърт, но Анджи никога не би допуснала подобно нещо.
	Мисълта за Робърт го натъжи. Представи си как десетгодишното момче слуша разказа на Брайън и го пита: „Ти какво направи в битката?“. Джим с изумление установи колко деликатен е този въпрос. Всъщност Брайън би трябвало да се грижи за отглеждането и възпитанието на Робърт. Но и Брайън, а и всеки друг, когото Джим бе срещал досега в четиринадесети век, бе прекалено суров. Доказателство за това бе отношението му към собствения му оръженосец. Въпреки годините, прекарани с Анджи в тази епоха, Джим разбираше, че не е в състояние да се пригоди към нея. Средновековните хора пренебрегваха болката и очакваха същото и от другите.
	Сега не бе моментът за подобни разсъждения и Джим се постара да забрави за тях. Прикрепянето на рогата и без друго ангажираше съзнанието му. След като ги подравни, се зае с контактните лещи, с чиято помощ зениците му изглеждаха като блестящи диаманти, заобиколени от тъмнина. Добави и дълги изкуствени нокти на пръстите си. Лещите даваха добра видимост, сякаш не съществуваха. Джим с облекчение установи, че са доста удобни. Никога не бе носил лещи в двадесети век. Сега това време му изглеждаше по-скоро като далечно минало, отколкото като нещо предстоящо.
	На ред бяха ботушите. Джим седна и внимателно обу левият от тях. Кракът му лесно се плъзна вътре и като че ли всичко бе точно по мярка. Обнадежден, Джим нахлузи и другия ботуш и се изправи, удряйки си главата в тавана на стаята. Не се нарани, но все пак беше болезнено. Ядоса се, но на самия себе си, понеже в стаята нямаше никой друг. Добави още няколко дреболии по грима и дегизировката бе завършена. После отново се погледна в огледалото и замалко не подскочи. Отсреща стоеше най-грозното създание, което някога бе виждал. Преди си мислеше, че Келп в човекоподобното си тяло държи този рекорд, но ако грозотата е обратната страна на красотата, то той бе по-красив от дузина джинове, събрани в едно.
	Така или иначе, сега нямаше време за философски разсъждения. Джим повиши глас и каза:
	— Брайън, вече можеш да влезеш.
	— Добре, Джим — отвърна Брайън и отвори вратата.
	В мига, в който влезе в стаята, дясната му ръка се стрелна към лявото му бедро, където в ножница висеше меча му.
	— Джеймс? — в гласа на Брайън имаше подозрителна нотка. — Ти ли си, Джеймс?
	Лявата му ръка се стрелна надясно и сграбчи дръжката на камата, за да я изтегли едновременно с меча.
	— Това съм аз, всичко е наред — бързо каза Джим. — Толкова променен ли изглеждам?
	— За бога, Джеймс! Ако не ми бе заговорил с обикновения си глас, щях да си помисля, че някой истински демон те е хванал и изял, докато бях отвън. Наистина ли си ти?
	— Да, Брайън аз съм. Съжалявам, че те стреснах така, но в същото време съм много доволен. Щом успях да изплаша стар приятел, враговете ни със сигурност ще бъдат ужасени.
	— Богородице! Те ще умрат от страх!
	— Още по-добре — усмихна се Джим. — Сега трябва да говоря с Хоб и да му кажа да закара дима при пиратските кораби, сякаш в тях има пожар. Брайън, мога ли да те помоля още веднъж да излезеш отвън и ако се появи сър Мортимър, задръж го и чукни по вратата, за да ме предупредиш?
	— А не е ли по-добре, вместо да чукам на вратата, самият аз да вляза и да се уверя, че си готов, преди да го пусна вътре? Много бих искам да видя лицето му, когато те зърне!
	— Чудесно. Точно така ще направим.
	След като Брайън отново излезе от стаята, Джим се приближи до огнището, наведе се (при това доста, заради ботушите) и извика в комина:
	— Хоб, би ли дошъл тук? Искам да говоря с теб.
	— Да, милорд — изцвърча весело тънко гласче и Хоб изскочи от огнището. Той изгледа Джим с втрещен поглед и веднага се шмугна обратно в комина.
	— Хоб! — извика Джим след него, несръчно навеждайки се още по-напред, за да може гласът му да стигне до края на комина. — Върни се! Не обръщай внимание на вида ми. Това съм аз, сър Джеймс. Лицето ми е грозно заради дегизировката.
	Не последва отговор. Джим продължи да говори в комина и да уговаря духчето да слезе долу. Катарамата на колана му упорито се опитваше да пробие дупки в корема му по посока на гръбнака. Поради неудобната поза почти не му остана дъх. Накрая все пак от комина се чу тих отговор:
	— Ти не си милорд Джеймс — гласът на Хоб трепереше. — Ти си джин.
	— Не съм джин. Аз съм демон, тоест аз съм лорд Джеймс Екерт, когото ти познаваш много добре и само се преструвам, че съм демон. Знам, че изглеждам като чудовище, но това е само външно. Хайде, Хоб, слез долу! Трябва да поговорим. Време е да се справим с хората, които нападнаха този замък и ти играеш основна роля в плана. Слез долу и ще го обсъдим.
	Духчето подаде върха на главата си изпод ръба на огнището. Отне му почти минута, преди да покаже цялото си лице.
	— Ако наистина си милорд Джеймс, тогава ми кажи какво име ми даде преди време?
	— Нарекох те Официален хобгоблин на Малънконтри и продължавам да те наричам така. Никой друг на света не знае това име.
	Бавно и боязливо Хоб се измъкна от комина. Джим внимаваше да не прави резки движения.
	— Ако наистина е така, както казваш, какво искаш от мен?
	— Искам да направиш това, за което вече говорихме — отвърна Джим. — Сър Мортимър ще дойде всеки момент и аз ще сляза долу с него, за да ме представи на хората си. Няма да се издавам, че съм сър Джеймс. Не искам войниците да се страхуват от мен и от вида ми, а да повярват, че ще им помогна и ще се сражавам на тяхна страна.
	— Изглеждаш ужасно! — каза Хоб, приближавайки се бавно. — Сигурен ли си, че си ти?
	— Разбира се, че съм сигурен. Вече сме готови и трябва да тръгваме, защото слънцето скоро ще изгрее. Искам ти да се заемеш с дима, така че да започне да се вие от корабите след петнадесет-двадесет минути. Пиратите може да не го забележат веднага.
	— Вече съм приготвил пушека — отвърна Хоб, вече по-смело. — Не беше трудно. Какво друго да направя?
	— На първия етаж, където са се събрали всички хора на сър Мортимър, има огнище. Можеш ли да влезеш в този комин, да се спуснеш по него в огнището и да слушаш какво си говорим? Непосредствено преди да започнем атаката искам да избързаш напред и да вдигнеш дима над корабите. Вероятно всички ще излезем от замъка, но ти изчакай докато сами забележим дима, а пиратите се втурнат към лодките си, за да гасят въображаемия пожар. Колко време ще ти отнеме да стигнеш от първия етаж до корабите и да вдигнеш дима?
	— Почти никакво — отвърна Хоб. — Щом ти и останалите излезете отвън, аз ще вдигна пушека нагоре. За съжаление не мога да накарам мъжете в селото да го забележат по-бързо.
	— Няма значение. Не съм очаквал… — някой задраска по вратата.
	— Брайън? — извика Джим. — Можеш да влезеш. Аз ще съм изчезнал, защото имам няколко магически ангажимента, но демонът те очаква. Предупреди ли сър Мортимър какво ще види?
	— Да — отвърна Брайън. — Искаш ли първо да вляза сам?
	— Да, ако обичаш. Надявам се, че сър Мортимър ще бъде така любезен да почака за момент. Преди да тръгна трябва да ти кажа нещо, което не е свързано с плана.
	Вратата се отвори и Брайън влезе в стаята. Джим му махна да се приближи и му прошепна:
	— Брайън, като демон ще говоря с друг глас. Нека това не те притеснява. Можеш да кажеш на сър Мортимър, че след като сме разменили няколко думи, аз просто съм изчезнал. Смятам, че това ще свърши добра работа.
	— Несъмнено.
	— Тогава го покани да влезе.
	Брайън отиде до вратата и се обърна към сър Мортимър, който стоеше отвън. Високият рицар влезе, видя дегизирания като демон Джим, спря, отвори уста, после я затвори и за малко не посегна към меча си.
	— Аз съм непобедим! — изрева Джим, с глас, който бе цяла октава по-нисък от обичайния му тембър. Постара се да звучи злокобно. — Никой не може да ми се опълчи и не приемам заповеди от никого, но ще ти помогна в битката. Сега можеш да ме заведеш там, където чакат останалите.
	Сър Мортимър си възвърна самообладанието и част от нормалния тен на лицето. Ръката до меча бавно се отпусна и домакинът каза с хладен тон:
	— В такъв случай, демоне, последвай ме!


	Глава 15

	— Къде, по дяволите е сър Брайън? — попита сякаш себе си сър Мортимър, спирайки на втория етаж. — Беше с нас горе!
	Джим изрева, пускайки за първи път в действие с пълна сила магическия глас, който беше избрал да съответства на демоничното му превъплъщение и който бе сто пъти по-силен и по-плътен от обикновения човешки глас:
	— Великият магьосник, сър Джеймс, искаше сър Брайън да чака отвън вашето идване и затова той не успя да се помоли преди битката, както му е обичаят. Ще се присъедини към нас след няколко минути.
	Сър Мортимър изглеждаше смаян и според Джим това се дължеше не толкова на факта, че Брайън се моли преди битка, колкото на откритието, че съществуват и по-гръмогласни гласове от неговия собствен. Въпреки това, домакинът бързо прикри изумлението си и каза:
	— Дявол да го вземе, долу сигурно вече те чуват! Защо той не… — сър Мортимър почти крещеше, но щом погледна спътника си, заговори с по-мек и учтив глас. — Защо сър Брайън не ми каза какво възнамерява да прави, когато се срещнахме пред вратата на стаята ви? Е, няма нужда да го чакаме. След като вече са ви чули долу, най-добре е веднага да слезем при моите хора. Оттук, моля!
	Сър Мортимър тръгна надолу по стълбището, а Джим го последва на разстояние от няколко крачки. Подминаха още един етаж и влязоха в помещението, където се намираха въоръжените до зъби войници на домакина. Въпреки оръжията си, при вида на демона бойците почти хукнаха към най-отдалечения от стълбите ъгъл на стаята.
	— Радвайте се, деца! — прогърмя гласът на сър Мортимър. — Сър Джеймс ни даде средство, с което да си осигурим победата. Виждате, зад мен стои един демон. Той се подчинява на сър Джеймс и ще се бие редом с нас. С помощта на демона ще обърнем в бягство нашите врагове!
	Макар и приповдигнати, думите звучаха убедително, но междувременно войниците бяха успели да се сместят на три-четвърти от мястото, което заемаха преди малко.
	Сър Мортимър прекрачи и последното стъпало и стъпи на пода. Джим стоеше зад него.
	— Не се страхувайте! — извика отново домакинът. — Този демон, който се нарича Непобедими, е изцяло под властта на моя добър и верен приятел сър Джеймс. Магията му забранява лично да се присъедини към нас и затова изпраща свой представител, така че успехът ни да е сигурен. Сега всички да излязат навън, но тихо, за да не събудим пиратите в селото. Сър Брайън скоро ще се присъедини към нас. Ще наблюдаваме внимателно, за да видим кога корабите на враговете ще се запалят.
	С чувство на облекчение и с изумителна скорост намиращите се в помещението излязоха през вътрешната порта, преминаха през прохода, после през отворената външна врата и стъпиха на стръмния склон. Всички застанаха на стъпалата непосредствено пред замъка. Долу земята и морето сякаш се сливаха в един цвят под бледата светлина на не изгрялото слънце. Цареше пълна тишина, в селото не се забелязваше ни най-малко движение. Корабите също изглеждаха напълно безлюдни. Единственият звук, който се носеше над пейзажа, бе ясният плясък на разбиващите се в каменистия бряг морски вълни.
	— А, сър Мортимър, ето къде сте били заедно с демона — гласът на сър Брайън се разнесе зад гърба им. Притежателят му се появи в пълно въоръжение и готовност да се присъедини към групата.
	— Изпуснах ли нещо? — попита весело Брайън.
	Сър Мортимър го изгледа сърдито и отвърна:
	— Чакаме да видим знак, че корабите горят. За сега такъв няма.
	— Не се съмнявам, че скоро ще се появи — каза Брайън. — Утрото е чудесно, нали?
	Добре познатото на Джим радостно настроение на Брайън преди битка се проявяваше с пълна сила. Сър Мортимър явно имаше съвсем друг характер и очевидно никак не преливаше от възторг след безсънна нощ и преди решаващ ден, в който можеше да изгуби не само всичко, което притежаваше, но и живота си.
	— Доста време вече мина… — започна той, но в същия миг от далечния край на кораба в дясно се издигна тънка струйка дим. След секунда над левия кораб също се появи пушек. Стълбовете дим се извисиха в прозрачния въздух, като постепенно ставаха все по-дебели и по-черни.
	— Събудете се, слепи кретени такива! — ръмжеше през зъби сър Мортимър. — Не сте ли оставили поне един проклет часовой? Всички ли са заспали като пънове?
	Селото остана безмълвно и глухо към виковете на домакина. От насочените към морето краища на корабите се издигаше все по-гъст дим. Изведнъж от самите кораби се чуха гласове, които надаваха викове на тревога, но никой не излезе на палубите.
	— Слава богу! — въздъхна с облекчение сър Мортимър и изведнъж повиши глас така, че го чуваха не само войниците наоколо, но сигурно и обитателите на селото. — Гребците вдигат тревога! Сигурно са роби, оковани при греблата и ги е страх, че ще изгорят живи!
	Войниците на сър Мортимър нададоха радостни викове, но един поглед от страна на господаря им беше достатъчен, за да млъкнат. От селските колиби изпълзяха няколко полузаспали фигури. Те погледнаха към морето, видяха димящите кораби и хукнаха към тях, надавайки сърдити викове. Цялото село се изпълни с тичащи хора.
	— Изчакайте още малко — нареди сър Мортимър с по-тих глас, колкото да го чуват хората му. — Нека да се отдалечат от оръжията си… Още малко… Сега!
	— За Брьогел! За Брьогел! — с този боен вик на уста, сър Мортимър се втурна надолу по склона, взимайки по четири стъпала наведнъж. Хората му тичаха с него, размахали оръжията си. Джим и Брайън ги последваха, но по-внимателно, поне в най-стръмната част на склона. На по-равен терен Брайън също разви скорост, разблъсквайки повечето от войниците на домакина.
	Джим се носеше възможно най-бързо, но бе невъзможно да се съревновава с темпото на Брайън, нито с това на повечето войници на сър Мортимър, с изключение на онези, които като че ли умишлено изоставаха. Така или иначе, след по-малко от минута щяха да сблъскат с корсарите, скупчени при корабите. Самите пирати щом видяха, че ги напада въоръжен отряд, а те самите разполагат само с ножове, се пръснаха във всички посоки.
	Сър Мортимър, който тъкмо бе достигнал плажната ивица, се обърна и нареди на хората си:
	— Кръгом! Към селото!
	Войниците се подчиниха незабавно. Разстоянието от плажа до селските колиби бе нищожно и бойците от замъка почти веднага се натъкнаха на пиратите, отправили се към корабите, някои от които сънени и невъоръжени, но други бяха екипирани с мечове и щитове и готови за бой. Когато Джим пристигна на мястото, схватката беше в разгара си.
	Джим се прокле наум, че не се бе сетил да вземе поне меч. Може и да не пасваше на демонския му образ, но щеше да се чувства много по-добре, ако разполагаше с някакво оръжие, за да държи враговете на разстояние. Опита се да компенсира липсата на меча с повишаване на гласа си и размахване на ноктестите си ръце.
	След няколко минути осъзна, че никак не е трудно да държи всички настрана от себе си, по простата причина, че всеки изключително много внимаваше да не се приближава до демона. Това важеше и за хората на сър Мортимър. Брайън обаче се сражаваше съвсем отблизо с шестима мароканци. Беше много по-добър фехтовач от тях, а и бронята му успяваше да отблъсне повечето от оръжията им, но въпреки всичко противниците си оставаха много на брой. Разтревожен, Джим се насочи към тях, като се постара да вдигне колкото може повече шум и да изглежда възможно най-страшен. Ефектът настъпи незабавно — пиратите около Брайън го видяха и побягнаха. Джим се приближи до приятеля си, който отпусна меча, опря го на пясъка и облекчено си пое дъх:
	— По дяволите, Джеймс! Изплаши всички!
	Брайън можеше спокойно да използва истинското му име. Врявата наоколо заглушаваше разговора, в случай, че някой от намиращите се наблизо реши да се заслуша. Всъщност всички наоколо бяха прекалено заети.
	— Не ставай глупав, Брайън — отвърна Джим, също задъхвайки се. Вълшебните ботуши, които увеличаваха ръста му, затрудняваха тичането и го изморяваха. — Бяха прекалено много!
	— Не съм те викал на помощ… — избъбри Брайън, но после добави: — Но уважавам желанието ти да помогнеш на друг рицар в беда.
	— Не само друг рицар, но и стар приятел — кимна Джим.
	— Сигурен съм, че би се притекъл на помощ на всеки рицар в моето положение. Ти си верен приятел, Джеймс! Огледай се! Всичко свърши. Тези, които останаха живи и не са смъртоносно ранени, се качиха на корабите и ще отплават, изоставяйки другарите си.
	Джим се огледа. На пръв поглед всичко изглеждаше бързо и лесно и изпитаните в замъка големи тревоги и опасения му се сториха направо смешни. После обаче видя труповете по земята. Улиците на селото (ако изобщо можеха да се нарекат така) и каменистия плаж бяха покрити с мъртви тела. Повечето от войниците на сър Мортимър бяха заети да пребъркват труповете на враговете си.
	— Брайън — прошепна Джим. — С радост ще си тръгна оттук.
	— Аз също — отвърна Брайън. — За бога, как ми се иска вече да сме в Триполи!

	* * *

	Четири дни по-късно вече се намираха в Триполи, но имаха нов проблем.
	— Сигурен ли си, че този проклетник наистина знае пътя? — изръмжа Брайън.
	— Поне така твърдеше капитанът на кораба — отвърна Джим.
	Брайън изсумтя недоволно. Разбира се, думите на Джим съвсем не даваха задоволителен отговор. И на самия Джим никак не му бе приятно, но нямаше как да успокои приятеля си. Търговският кораб, който ги докара от остров Кипър до пристанището, което би трябвало да е Триполи в Ливан (ако този средновековен свят изобщо имаше същата география, като света от двадесети век) се управляваше от някакъв тип със злодейски вид. Той обаче не им взе прекалено висока такса за пътуването, противно на това, което Брайън бе чул от кипърските си познати. Все пак финансовата почтеност на капитана едва ли означаваше, че е честен и във всичко останало.
	Имаше права коса, хитри очи, увиснали прошарени мустаци и лице с тъмен, маслинен тен. Коремът му бе като на чревоугодник, а кльощавите ръце и крака издаваха скъпернически нрав. Капитанът бе наел един от местните хора за водач, а също и двама носачи. Бъдейки в пълно неведение относно обстановката, нито Брайън, нито Джим имаха някаква представа дали заплащането на тримата наемници е завишено или не. Без водач и носачи обаче, нямаше да се оправят, така че нямаха друг избор, освен да платят исканата сума.
	Сега гореспоменатият водач ги водеше през някакъв безумно заплетен лабиринт от улици и проходи, някои от които бяха толкова тесни, че буквално трябваше да се обръщат ребром, за да минат между сградите. Земята под краката им бе покрита с човешки и животински изпражнения, особено на по-малките улички. На всичко отгоре Джим (както и Брайън) бе в пълно въоръжение, навлечен и с пътния плащ, в чиято качулка пътуваше Хоб. Облеклото и въоръжението на Брайън не се различаваше особено. Беше пролет, а този сезон в Близкия изток бе много по-топъл, отколкото в Англия. На Джим и Брайън им бе горещо, бяха жадни и търпението им започваше да се изчерпва.
	Едва ли домът на местния магьосник, към който се предполагаше, че ги води водачът, се намираше толкова далече в един средновековен град, чието население, наподобяващо по численост това на мравуняк, бе събрано на минимална площ. От друга страна, помисли си Джим, лабиринтът от улици вероятно създаваше илюзията, че за извървели разстояние, по-голямо от действителното.
	— Още един ъгъл! — изръмжа Брайън. — Това е прекалено. Сега ще му дам да се разбере на този. Ей, ти, ела тук!
	Водачът се обърна и пристъпи към тях.
	— О, господарю, — заговори той, — ти блестиш пред очите ми като цвете, благословено от Аллах и се носиш като благоухание във въздуха. Как мога да съм ти полезен?
	— Като спреш да дрънкаш глупости! — сряза го Брайън. — Кога ще пристигнем в къщата на магьосника? Колко още път остава до там? Или отговаряй, или ще си изпатиш!
	Брайън стисна ефеса на меча си.
	— Велики господарю и повелителю! — извика водачът. — Да ослепея и да бъда запратен в седмия кръг на Ада, ако вече не сме пристигнали. Три къщи по-надолу се намираше нашата цел.
	— Сигурен ли си?
	— Казах ви, в името на Аллах, само три къщи по-надолу.
	— Най-добре ще е да казваш истината — изсумтя Брайън.
	Водачът се обърна и се втурна напред, пробягвайки краткото разстояние по тъмната алея, на която се намираха. После спря пред една солидна на вид стена.
	— Господа и повелители, пристигнахме! Това е мястото!
	— Да погледнем — каза Джим и заедно с Брайън се затътриха напред. В стената, до която стоеше водачът, наистина се забелязваше нещо като врата. Навярно някога е била боядисана в зелено, но сега цветът почти не си личеше.
	— Господари, изпълних задълженията си. Платете на мен и на носачите и ни пуснете да си ходим — каза водачът.
	— Чакай малко — отвърна Джим и спря Брайън, който вече бъркаше под ризницата си за кесията. — Нека първо да ни отворят и да се уверим, че наистина се намираме където трябва. Тогава ще ти платим.
	— На твоите заповеди, о, всемогъщи! — поклони се водачът.
	После се обърна и започна да удря вратата. Продължи да блъска известно време, но отвътре не дадоха признак, че са чули ударите. Водачът се обърна и изгледа отчаяно Джим и Брайън, повдигайки рамене, но сърдитото лице на Брайън го накара отново да се обърне към вратата и пак да удари по нея.
	— Отворете! — извика той с тънък пронизителен глас. — Отворете в името на Аллах, Всеблагия и Всемогъщия! Двама мъже по волята на нашия Господар и Повелител са дошли в Триполи, за да се срещнат с Абу Ал-Ксаир!
	Отговор все още нямаше, но и Брайън продължаваше да ръмжи, затова водачът не престана да блъска и да вика. Най-после отвътре се чу шум, като от отключване на ключалки и вдигане на резета, вратата се отвори и на прага застана висок достолепен мъж, облечен в разкошна червена роба. Косата му бе посребрена, а осанката — величествена. Мъжът погледна надолу към водача и каза:
	— Куче краставо, защо вдигаш толкова шум пред тази врата? Не знаеш ли, че е опасно да нарушаваш спокойствието на Абу Ал-Ксаир!
	— Прости ми, о, милостиви! Водя двама велики мъже, френски благородници от север, които идват с препоръки от приятели на Абу Ал-Ксаир. За цялото злато на света не бих си позволил да безпокоя такъв премъдър и могъщ човек, но мисля, че той очаква тези мъже.
	Беловласият мъж в червената роба погледна Джим и Брайън.
	— Имената ви, господа? — попита той, изненадващо променяйки тона си към учтив, почти европейски маниер.
	— Аз съм Брайън Невил-Смит, а това е магът барон сър Джеймс Екерт де Малънконтри, когото вашият господар очаква.
	— Съвсем не претендирам за титлата маг — намеси се Джим, тъй като чутото накара белокосият мъж да повдигне високо вежди. — Аз съм магьосник от сравнително нисък ранг, чирак на мага Каролинус, който ми каза, че ще намеря гостоприемен прием и добър съвет от Абу Ал-Ксаир, член на Магическото общество.
	Мъжът на вратата въздъхна с облекчение:
	— Очакват ви, сър — отвърна той, отново с европейски маниер, какъвто местните хора не притежаваха.
	Джим се зачуди дали невидимият му преводач не показва по този начин преминаването от един език на друг.
	Мъжът махна с ръка на носачите и им посочи вътрешната страна на вратата.
	— Оставете багажа тук. Ще се погрижат за него.
	— Парите ми! Нашите пари! — запищя водачът. — Щедри господари, още не сте ни платили!
	Джим извади една сребърна монета и я подаде на водача.
	— Но динарът трябваше да е златен!
	— Капитанът ни каза друго — отвърна Джим.
	— Трябваше да бъде златен! Златен! — развика се водачът.
	— Престани да крещиш — изсъска белокосият мъж в червената дреха, — и веднага се омитай оттук. Бъди доволен от това, което имаш, инак демони и скорпиони ще те преследват чак до гроба.
	Без да обръща повече внимание на носачите и водача, мъжът покани Джим и Брайън:
	— Заповядайте, господа, влезте!
	Белокосият отстъпи в страни и двамата приятели влязоха през вратата в малкото пространство до багажа. После посрещачът затвори вратата, въпреки оплакванията и протестите на носачите и водача.
	— Пет драхми щяха да се предостатъчни. Ограбиха ви, господа, но какво да се прави. В град като този, където сте чужденци и не познавате тукашните нрави, често става така. Елате, сър Джеймс, сър Брайън. Сър Джеймс, господарят ми наистина ви очаква. Последвайте ме, моля!
	Мъжът с червената роба ги поведе надолу по къс, слабо осветен и тесен коридор, който водеше към друга врата. От нея изскочиха няколко други мъже, очевидно по-нисши слуги, втурнаха се покрай гостите и изтичаха към външната врата. Джим чу как ключалките отново се заключват, а тежкото резе се връща обратно на мястото си. Двамата с Брайън прекрачиха през вътрешната врата.
	Изведнъж сякаш се озоваха в дворец, излязъл от „Хиляда и една нощ“.


	Глава 16

	Стаята, в която се намираха, беше просторна и с висок куполовиден бял таван. Едната от стените липсваше, а на нейно място се извисяваше редица от колони, зад които вероятно имаше коридор или балкон. Вратите в другите две стени бяха високи и широки и водеха към други стаи, чийто тавани и стени също блестяха ослепително.
	Камъните, с които бяха иззидани стените, бяха чудесно напаснати и бяха издадени напред, за да образуват галерия на стената в ляво. Галерията се намираше на височина около петнадесет фута и бе оградена с обработен, сложно гравиран камък, в който бяха прорязани малки отвори. Изящната зидария играеше ролята на павиран, скриващ тези, които стоят в галерията и гледат надолу. Покрай стените на помещението бяха разположени няколко мебели (главно ниски масички, табуретки и големи възглавници), докато централната част на стаята бе празна и изглеждаше още по-просторна. Белият цвят на стените и тавана само подсилваше усещането за простор. Беше много светло и дневната светлина сякаш струеше не само покрай колоните, но и от други, скрити отвори в стаята. Цялото място като че ли се рееше във въздуха, благодарение на изкусната архитектура или на магия.
	— Господа, насам, ако обичате! — каза мъжът в червената роба и ги поведе към една от вратите. Излязоха в коридор, който се изкачваше стръмно нагоре и преминаваше чрез островърха арка с форма на луковица.
	Прекосиха стаи, които много приличаха на първата. Подът бе покрит с килими, украсени със сложни орнаменти. От време на време срещаха хора, облечени с широки зелени туники и панталони. Те като че ли патрулираха из стаите и затваряха вратите след гостите.
	Сега Джим си спомни, че прислужниците, които изтичаха, за да залостят входната врата, също бяха облечени в зелено. Мъжът в червената роба не обръщаше никакво внимание на слугите и Джим и Брайън последваха примера му. Продължаваха да вървят, следвани навсякъде от дневната светлина, която нахлуваше във всяка стая, дори когато помещението имаше само четири стени и никакви видими прозорци.
	Накрая стигнаха до малка правоъгълна затворена врата, твърде подобна на тази на улицата. Различаваше се обаче само по това, че сегашната врата бе изработена от скъпо тъмно дърво с фина полировка, а дръжката и бравата бяха от блестящо сребро. Белокосият мъж спря заедно с двамата приятели и заговори на вратата:
	— Господарю, дошъл е Драконовият рицар, сър Джеймс Екерт. Той е тук, с мен, пред вратата ти, заедно със своя спътник сър Брайън Невил-Смит. Каква е волята ти, господарю?
	— Двамата рицари могат да влязат — отвърна плътен тих глас зад вратата. — Свободен си, Маджид.
	— На твоите заповеди, господарю — отговори Маджид и се обърна към Джим и Брайън. — Абу Ал-Ксаир ви кани да влезете.
	После застана отстрани до вратата, която се отвори безшумно и очевидно от само себе си. Поглеждайки вътре, Джим видя стая, по-малка от посетените до сега, но със същия висок таван. На никоя от четирите стени нямаше прозорци, но вътре бе светло, сякаш грееше слънце.
	До стената насреща един широкоплещ мъж седеше с кръстосани крака върху голяма бяла възглавница. Пред него стоеше кръгла масичка от черно дърво, а на нея имаше бокал, пълен с вода и някакъв сребърен прибор или механизъм, съставен от сложно групирани и съединени части. Те като че ли бяха подвижни, но сега стояха неподвижни.
	Едрият мъж върху възглавницата имаше масивна брадичка и тънка бяла брада. Изглеждаше сравнително възрастен, но точните му години трудно можеха да се определят. Видът му бе на силен човек, седеше с изправен гръб и носеше дълга роба, която покриваше изцяло кръстосаните му крака. Дрехата бе в същия червен цвят, като обичайното облекло на Каролинус, но малко по-тъмна от робата на Маджид. Веждите му бяха извити и високи, очите — тъмни, лицето — квадратно и загоряло, а носа и устните — прави и тънки.
	Този човек създаваше впечатлението, че можеш да разчиташ на него и да му се довериш напълно. Приличаше на късче суша, което се мярка пред погледа на безпомощния корабокрушенец в бурно море.
	Джим и Брайън влязоха в стаята и вратата се затвори безшумно зад тях. Противно на очакването им, че мъжът в стаята излъчва топлина, въздухът вътре всъщност бе по-хладен и по-свеж от този в останалата част на къщата. Домакинът махна с ръка към другите възглавници, наредени покрай стената и три от тях се плъзнаха и застанаха пред масичката, явно задвижени с магическа енергия.
	— Заповядай, Джим, седни! Ти също, Брайън — усмихна се мъжът. — Виждам, че Маджид не е разбрал, че вие всъщност сте трима.
	— Трима ли? — малко рязко попита Брайън, докато се отпускаше (доста по-умело от Джим) с кръстосани крака върху една от възглавниците пред масичката.
	— Забрави малкият приятел, когото Джим носи със себе си — отвърна Абу Ал-Ксаир и се обърна към настанилият се вече Джим. — Излез, мъниче. Не се страхувай.
	Джим усети как торбичката на гърба му се размърда и Хоб се показа на рамото му. Духчето се държеше за врата му и се взираше в брадатия магьосник.
	— Ела — подкани го Абу Ал-Ксаир и потупа масичката с ръка. — Седни тук, малки приятелю.
	За изненада на Джим, Хоб абсолютно безстрашно подскочи и се настани на посоченото му място, изучавайки с любопитен поглед вълшебника, който на свой ред също гледаше Хоб с голям интерес.
	— Ти си от Естествените и там, откъдето идваш, се наричаш хобгоблин, нали?
	— Да — уверено отвърна Хоб. — Всъщност, аз съм Официалният Хоб де Малънконтри, но никой, освен милорд Джеймс и милейди Анджела не може да ме нарича така. Ти обаче сигурно също ще можеш.
	— Да, бих могъл — кимна магьосникът, — но това е много дълго име и ми прилича на титла. Ако нямаш нищо против, аз също ще те наричам Хоб.
	— Щом ти си съгласен, и аз съм съгласен — усмихна се Хоб.
	— Добре — кимна Абу Ал-Ксаир. — Защо тръгна на път с милорд Джим и сър Брайън?
	— Пътувам с тях, за да мога бързо да се върна и да съобщя на милейди Анджела, ако милорд е в опасност. Тя би искала да знае, защото много се тревожи за него.
	— Разбирам — отвърна Абу Ал-Ксаир. После погледна Джим.
	— При цялото ми уважение — заговори Джим, — но не трябваше ли да зададеш на мен тези въпроси?
	— Разбира се — магьосникът поглади малката си бяла брада, — но бях любопитен и исках малко да поговоря с твоя Хоб. Никога досега не съм срещал хобгоблин. Е, господа, удобно ли ви е, добре ли се чувствате? Струвате ми се малко прекалено облечени за тукашния климат.
	— Съвсем не — повдигна вежди сър Брайън. — По пътя за насам наистина ми бе малко горещо, но тук е много прохладно и приятно. Чувствам се отлично.
	— Възглавниците удобни ли са ви? Знам, че хората от северна Европа не са свикнали да седят така.
	— Напротив, често седим по този начин вечер около огъня, когато сме на път, далеч от дома и мебелите. Сядането върху възглавници на пода никак не ме притеснява.
	Джим забеляза, че тонът, с който Брайън се обръщаше към магьосника, става толкова спокоен и приятелски, колкото и този на Хоб. Абу Ал-Ксаир явно очароваше всички, с които общуваше. Леко намръщен, Джим чакаше силата на това очарование да бъде изпробвана и върху него.
	— Колкото до теб, Джим — магьосникът не правеше никакъв опит да го предразположи, а просто му говореше като стар приятел, — неприятностите те преследват като пчели, които гонят намазан с мед човек. След като напусна границите на Европа, забеляза ли около теб да се навърта едно малко кафяво куче?
	— Имаш предвид Келб? Джинът? Той вече се свърза с мен, за да потърси закрила. Изглежда има господар, някакъв друг, много могъщ джин, който е бесен, че Келб е избягал от огненото езеро, в което го е запратил за наказание.
	Докато говореше, Джим усети как гласът му става спокоен и приятелски. „Попаднах в същия капан, в който този магьосник хвана Хоб и Брайън“ помисли си той и каза:
	— Обясних на Келб, че ще си помисля дали да го взема под закрилата си. Той наистина се въртеше около мен, но не ми е създавал никакви неприятности.
	— Келб с основание се страхува толкова много — каза Абу Ал-Ксаир. — Сакар Ал-Джини е един от най-могъщите джинове. Ти също трябва да внимаваш с него. Съветвам те да си нямаш вземане-даване с този Келб.
	— И аз си мислех същото — кимна Джим.
	— Добре. Ти си магьосник трети ранг, нали?
	— Да — отвърна Джим и изведнъж се почувства силно притеснен, заради което се ядоса на себе си. Та какво значение имаше рангът, който неколцина магьосници бяха решили, че носи?
	— Мисля, че джин като Келб не би трябвало да създава големи проблеми на магьосник с твоя статут — каза домакинът. — Но ти трябва да избягваш всичко, което може да те свърже със Сакар Ал-Джини. Той е само един от Естествените, но е изключително могъщ и изключително отмъстителен представител на своя вид.
	— Смятам, че ще е най-добре да го избягвам.
	— Съвсем правилно — кимна магьосникът, — и все пак, добре е, че го споменахме. За съжаление, има още един неприятен въпрос, по който трябва да поговорим. Каролинус ми съобщи, че срещу теб е регистрирано ново оплакване от страна на едно от царствата. Великият демон те обвинява, че си се представил за демон. Искаш ли да ми разкажеш твоята версия на тази история?
	Джим разказа случката в замъка на сър Мортимър.
	— Разбирам — каза Абу Ал-Ксаир, след като изслуша разказа. — Извинете ме за момент…
	Магьосникът се наведе над бокала с вода, който стоеше на масата пред него и се вгледа в съдържанието му. В стаята цареше тишина, а Джим, Брайън и Хоб мълчаливо чакаха. Джим усети неприятен спазъм в корема. Най-сетне домакинът вдигна погледа си от чашата с вода и каза на Джим:
	— Много по-евтино и по-удобно излиза, когато се гадае с бокал, пълен с чиста вода. Не е нужно да използвам кристална сфера, както правите вие на север. Разбира се, това е въпрос на вкус. Смятам, че няма да се затрудниш в оборването на обвиненията. Разбира се, аз трябва да се оттегля от поста на един от твоите съдии.
	— Един от моите съдии? — учуди се Джим.
	— Съвсем естествено е да се занимавам с това. Познавам тази част на света и аз самият съм имал някои контакти с демони — съвсем бегли, между другото. Заради тези мои познания и опит често ме викат като вещо лице. Моите думи ще те оневинят напълно, но ти всъщност не се нуждаеш от моите свидетелски показания.
	— И какво точно разследвате? Случилото се преди няколко дни в замъка на сър Мортимър Брьогел?
	— Да — кимна магьосникът. — Навярно знаеш, че гадаенето по кристал е почти неприложимо спрямо събития от настоящето и близкото бъдеще, но при по-особени обстоятелства, каквото е углавното обвинение…
	— Углавно? — подскочи Джим. Чак до началото на двадесети век углавните престъпления са се наказвали със смърт. — Какво ще стане с мен, ако наистина бъда осъден за насилие спрямо царството на демоните?
	— Разбира се, ще бъдеш предаден на демоните — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Също както би трябвало да бъдеш предаден на Краля и Кралицата на мъртвите, ако се беше доказало по-раншното обвинение срещу теб, че умишлено си нахлул във владенията им. Разбира се, обвинението бе отхвърлено. В този случай вината беше на Малвин — онзи френски магьосник първи ранг. Видя какво се случи с него, нали?
	— Да — кимна Джим. Никога нямаше да забрави тази гледка: Малвин, разпънат между два тъмни облака с формата на Краля и Кралицата на мъртвите, седнали на троновете си, висеше като удавен плъх на края на въже.
	— Както вече казах, това не се отнася за теб — продължи Абу Ал-Ксаир. — Дори и без моето експертно мнение фактите са неоспорими. Документирано е, че в разговора си със сър Мортимър ти си заявил съвсем ясно, че ти самият няма да се превърнеш в демон. Казал си му, че ще осигуриш присъствието на такъв. Разбира се, ти си го излъгал, но това е напълно оправдано, например при обстоятелства, при които магьосникът се нуждае от защита, но не иска никой да пострада. Ти просто си оставил сър Мортимър да си мисли, че отнякъде си докарал демон, което в никакъв случай не нарушава суверенитета на демонското царство. Това, че сър Мортимър, неговите хора и пиратите, нападащи замъка, са повярвали, че ти си демон, си е тяхна грешка и тяхна отговорност. Спазил си магьосническото право и си защитил домакина си, без никой да пострада. Не си направил нищо лошо.
	— Нищо лошо — повтори Джим с тих глас. В ума му изникна плажът, покрит с телата на мароканците, които войниците на сър Мортимър претърсваха и обраха най-безцеремонно.
	— Не се тормози заради това — каза Абу Ал-Ксаир, сякаш бе прочел мислите на Джим. — Ако мароканците не бяха убити, щяха да загинат войниците на сър Мортимър, самият сър Мортимър, а най-вероятно и вие тримата. Нека да приключим с темата, да се подкрепим с храна и питиета и да поговорим за нещо по-интересно и по-приятно.
	Джим усети леко подухване по тила си и след миг един облечен в зелено прислужник сервира на масата поднос със сладкиши и три малки чашки, чието съдържание приличаше на кафе. Слугата постави по една чашка пред Джим, Брайън и Абу Ал-Ксаир, а пред Хоб сложи купа с мляко, която духчето излочи като котка. Бокалът с водата и непознатият механизъм изчезнаха миг, преди появата на прислужника.
	Абу Ал-Ксаир веднага сръбна от кафето си и отхапа от един от сладкишите. Джим смътно си припомни, че някъде бе чел, че този жест бе проява на добри маниери в тази част на света. Домакинът яде и пие преди гостите си, за да покаже, че нито храната, нито напитките са отровни.
	Джим също повдигна чашката си към устните си. Както бе очаквал, напитката се оказа силно черно кафе с много захар. Забеляза как Брайън внимателно отпи и по лицето му се изписа изумление още преди да е поставил чашката обратно на масата. Тъй като досега е бил заобиколен само от преселници европейци, очевидно не бе пил нищо друго, освен вода и вино. Брайън бе достатъчно добре възпитан и не каза нищо за непознатата гореща напитка с особен горчиво-сладък вкус.
	— Съжалявам, че не мога да ви предложа вино — каза домакинът. — В къщи изобщо нямам от него. Навярно знаете, че Коранът забранява виното на правоверните мюсюлмани, какъвто съм аз. Доколкото успях да разбера, ти, Брайън, издирваш бащата на твоята любима, така че да получите благословията му и да сключите брак, а Джеймс в дух на приятелство те е последвал (макар и малко по-късно) и те е настигнал в Кипър.
	— Точно така — кимна Брайън. Той бе отпил само една-две глътки от кафето, но вече бе изял пет от сладкишите. Джим забеляза, че броят им магически се допълва и подносът не оставаше празен, въпреки изядените количества.
	Брайън продължи:
	— Бащата на моята дама направи нещо, което малцина биха сторили в днешни времена — отправи се на кръстоносен поход. Той се надяваше, че съдбата ще бъде благосклонна към него. Дълго време нямахме вести от него, но наскоро един рицар се завърна от Изток и предаде на моята дама, че баща й бил видян в Палмира. Разбрахме, че това е град, който се намира навътре в сушата и до него се стига през Триполи*.
	[* Град Палмира се намира на 120 км. източно от град Хомс в днешна Сирия. — Б.пр.]
	— Да — кима домакинът. — Палмира се намира навътре в сушата, на известно разстояние от другата страна на планините. Палмира е търговски център и важна спирка в маршрута на керваните. Вероятно бащата на твоята дама е станал търговец и затова е в Палмира. Ако се е устроил добре там, може изобщо да не иска да се връща у дома.
	— Как можем да стигнем до Палмира? — попита Брайън.
	— Единственият разумен начин да се стигне дотам е да се присъедините към някой керван, пренасящ стоки към Палмира и градовете отвъд нея. Маршрутът минава през планините, които понастоящем са опасни, защото там е разположена твърдината на асасините*. Намира се в Каср Ал-Абиад или Белия дворец и от няколко години е в изключителен подем.
	[* Английската дума assassin = наемен убиец, атентатор, произлиза от арабски, като означава буквално „този, който дъвче хашиш“. — Б.пр.]
	— Асасини ли? — попита Джим, изпреварвайки Брайън с няколко секунди.
	— Да — отвърна домакинът. — Те поне твърдят, че са асасини или по-точно хашашини и не бих се наел да споря с тях. Разбира се, това не са истинските асасини, които водят началото си от Хасан Ибн Ал-Сабах, първият „Старец на планината“. Преди около триста години той превзел крепостта Аламут в долината близо да Казвин. Аламут се превърнал в техен главен щаб в продължение на много години, чак докато монголите не започнали да превземат крепостите на асасините една по една. Накрая паднал и самият Аламут, а последната крепост на асасините в Сирия, Каф, била превзета след по-малко от сто години. Братството обаче се появява и сега от време на време. Не знам името на този, който се нарича Велик водач на групата в планините, през които вие ще минете, но той е суфит — един от правоверните, които почитат Аллах, но по свой странен начин. Бил е призован да стане исмаилит и да се присъедини към онези исмаилити, които са хашашини или асасини. Керванът обаче, е подготвен за опасностите и хората в него са въоръжени. Ако не се отделяте от групата, имате добри шансове да стигнете невредими до Палмира.
	— Не ми изглежда чак толкова трудно — каза Брайън. — Всъщност, една малка схватка по пътя би разчупила скуката от пътуването.
	— Радвам се, че си така спокоен и уверен — усмихна се магьосникът. — Все пак ви съветвам да си отваряте очите, не само заради асасините, но и за други врагове, повечето от които са Естествени. Между скалите могат да се спотайват истински демони, а също и различни таласъми, духове и гули*. Може да се натъкнете дори на рифон или базилиск, въпреки че в наши дни те се срещат рядко и едва ли ще нападнат керван.
	[* гул (ghoul) е дух, който според мюсюлманския фолклор ограбва гробове и яде трупове. Донякъде е подобен на вампира. — Б.пр.]
	Лицето на Брайън пребледня, а Хоб скочи от масичката върху рамото на Джим и се вкопчи във врата му.
	— Какво ще искат от мен? — попита духчето с тънък глас. — Какво ще искат подобни същества от хобгоблин като мен?
	— Успокой се — каза Джим. — Ще се погрижа нито асасините, нито базилискът да не те закачат.
	Хоб въздъхна с облекчение и седна върху рамото на Джим. Абу Ал-Ксаир наблюдаваше хобгоблина с голям интерес. След кратко колебание Хоб се обърна към магьосника:
	— Тук някъде има ли огнище?
	— Съжалявам, малки приятелю, но тук нямаме огнища. В кухнята има запален огън. Сър Брайън, трябва да говоря със сър Джеймс насаме. Ако нямаш нищо против, ще ти покажат стаята за гости. Ще минете през кухнята и Хоб ще види с какъв огън и дим разполагаме.
	— Разбира се, ще се радвам да го сторя — каза Брайън и се изправи бързо и гъвкаво от възглавницата, без дори да се подпира с ръка на земята. — Значи ще поостанем тук?
	— Само тази нощ. Уредих да пътувате с керван, който тръгва утре.
	Джим усети зад гърба си ново раздвижване на въздуха и се чу гласът на Маджид.
	— Какво ще заповядаш, господарю?
	— Покажи на сър Брайън стаята, в която ще пренощуват той и сър Джеймс. Пътьом минете през кухнята и покажи на нашия малък приятел огньовете, на които се готви. Сигурно Хоб ще иска да се премести на рамото на сър Брайън?
	Хоб веднага подскочи и се озова върху рамото на Брайън, който изглеждаше леко смутен, но не възрази, когато духчето се вкопчи здраво в шията му. Джим ги проследи с поглед, докато вратата се затвори безшумно, после отново се обърна към Абу Ал-Ксаир.
	— Не искаш дори Хоб да чуе това, което ще ми кажеш. Защо?
	— Мисля, че засега така е най-добре. Радвам се, че си така уверен в способностите си да се справиш с всички онези същества, които могат да нападнат кервана. Всъщност, опасността е малка. Повечето от споменатите създания предпочитат самотни жертви и едва ли атакуват голяма група хора. От друга страна, ако изобщо срещнете монголи, те може да са толкова многочислени и свирепи, че керванът да е напълно безпомощен пред тях. В такъв случай препоръчвам да не им оказваш никаква съпротива. Просто им обясни защо пътуваш за Палмира. Уредих да носиш със себе си малко вино и малко варен алкохол — мисля, че на север го наричате бренди, а и с други имена. С виното и брендито можеш да подкупиш монголите. Можеш също да им обещаеш всичко, за което смяташ, че ще ти осигури безопасно пътуване. Освен това, добре би било, ако направиш така, че алкохолът да се появи по магически начин. Няма значение дали наистина ще използваш магия или ще приложиш някой трик. Разбирам, че напоследък пестиш магическата си енергия и приветствам тази постъпка. Ако виното и брендито се появят по вълшебен начин, монголите няма да си помислят, че в кервана има още скрит алкохол. Ако им хрумне подобна мисъл, ще разпердушинят всичко. Известно е, че монголите са пристрастени към алкохола.
	— Чувал съм за това — кимна Джим. Наистина бе така, въпреки че информацията едва сега изплува в съзнанието му. Беше едно от онези парченца познание, останало от двадесети век, когото Джим и Анджи бяха напуснали.
	— А какво ще кажеш за самата магия? Как биха реагирали монголите, ако я приложа?
	— Магията ще ти свърши добра работа и може дори да ти спечели уважението им. Ще те причислят към техните шамани, които всъщност са вид магьосници, но изпълняват и други функции, явявайки се като религиозни фигури в обществото на монголите.
	— Като заговорихме за магия, много ми допада начина на регулиране на температурата в къщата. По магически начин ли става? — попита Джим.
	— Това е един мой каприз — кимна домакинът, — подобен на желанието на твоя приятел Каролинус да поддържа около малката си къща цветя и зелена трева, независимо от сезона. Когато достигнеш първо ниво, синко, опитът ще те научи да постигаш целите си без магия, ще ти остава магическа енергия, с която да задоволяваш някои свои прищевки.
	Абу Ал-Ксаир въздъхна и добави:
	— Моята къща навява древни спомени, а архитектурата й припомня скъпата премъдрост от времето, когато нашата цивилизация беше в разцвета си на юг от Средиземно море. Имахме строители, учени и много мъдреци. Но после дойдоха монголите на Чингис хан, завладяха и разрушиха градовете ни. Заедно с тях изчезна и голяма част от научните постижения и мъдростта. Сега живея в самота и уединение и рядко ми се случва да беседвам с човек, който размишлява задълбочено и се вглежда в света, за да го проумее.
	Домакинът замълча и леко разтърси глава, сякаш бе сънувал.
	— Прекалено много говоря за себе си. По-важно е, че наред с древните мъдреци и учени и сега по света се срещат добри мислители. Ще пътуваш заедно с един такъв в кервана. Той все още е млад, бих казал на не повече от тридесет години и се казва Ибн-Тарик. Разговорът с него ще бъде истинско удоволствие за теб по време на дългия преход до Палмира. Някога яздил ли си камила?
	— Не — отвърна Джим.
	— Много е интересно — усмихна се Абу Ал-Ксаир.


	Глава 17

	В последствие Джим разбра, че язденето на камила си е цяло приключение, за което определението „интересно“ бе прекалено слабо определение.
	Керванът, с който Джим, Брайън и Хоб бяха напуснали Триполи преди пет дни в предполагаема посока Палмира, се изкачваше по стръмна пътека в планините. Джим все още не знаеше как да контролира животното, което яздеше.
	Заради невероятно дългите си крака камилата трябваше да коленичи, за да може ездачът да се качи на седлото. Всички в кервана, с изключение на Джим и също толкова непохватния в тази област Брайън, можеха да накарат камилата да коленичи, като просто потупат врата й с тънка пръчица. Изглежда Джим използваше пръчицата или прекалено леко, или прекалено силно и животното изобщо не му обръщаше внимание. Очевидно имаше определен трик, който трябваше да се усвои. Освен това камилата бе снабдена с юзди, с които би трябвало да се води като кон, но тя пренебрегваше усилията на Джим и в тази насока.
	Това, което животното правеше, и то изцяло по своя инициатива, бе да върви бавно в колона с останалите камили. Щом другите спряха, и камилата на Джим спираше. Наред с това тя сумтеше, пръхтеше, душеше наоколо и бе толкова безразлична към ездача на гърба си, сякаш беше денк с багаж.
	Една от положителните страни на камилата бе нейната походка, която бе много по-приятна от добре познатото тръскане на вървящия в тръс кон. Камилата местеше едновременно напред ту левите, ту десните си крака и в резултат седлото не се тръскаше, а се люлееше успокояващо. Джим установи, че по време на езда може дори да спи, още повече, че туарегското* седло имаше отпред кръстачка, върху която ездачът можеше да подпре ръцете си, а върху тях и главата си. Всъщност, повечето от пътниците в кервана спяха извити над обикновените си камилски седла.
	[* туареги — берберско племе в Северна Африка. — Б.пр.]
	Между спътниците на Джим бе един дребен на ръст мъж с черна коса и заострена глава. Носеше къс извит меч и два ножа, затъкнати в пояса му. Мъжът яздеше с кръстосани върху врата на камилата крака и се оказа, че е монгол.
	Казваше се Байджу и явно принадлежеше към някакво монголско племе или клан, което враждуваше с монголите, които керванът можеше да срещне по пътя. Байджу не беше от разговорливите, но изглеждаше изключително опасен човек и Джим забеляза, че останалите хора от кервана го избягваха и много внимаваха да не го обидят с нещо.
	С един друг от пътниците обаче, беше истинско удоволствие да се пътува. Това бе Ибн-Тарик, пътуващият учен и мислител, за когото бе споменал Абу Ал-Ксаир.
	Ибн-Тарик очевидно бе заможен човек. Облеклото, багажът, гласът, жестовете и дори начинът, по който седеше на камилата, издаваха, че е образован аристократ. Дори и да не бе аристократ в действителност, със сигурност бе високо образован.
	Джим не можеше да накара камилата си да върви редом с тази на Ибн-Тарик, но ученият с лекота водеше своето животно и яздеше до Джим, разказваше му много и различни неща за областта, през която минаваха, а също и за тукашните кервани, търговия и история. Ибн-Тарик беше истинска жива енциклопедия, яхнала камила.
	По време на разговорите Брайън често успяваше също да се присъедини към тях, било сам, било с чужда помощ. Ибн-Тарик бе изключително интересен събеседник.
	Байджу обаче рядко заговаряше Джим, когато той бе сам и никога, когато Ибн-Тарик бе заедно с него. На Джим му се струваше, че Байджу гледа на него и на неспособността му да управлява камилата с известно презрение. Все пак отношението на монгола бе донякъде добронамерено и в него се забелязваше голямо количество уважение. Той някак си бе научил, че Джим е магьосник.
	Джим се чудеше дали и Ибн-Тарик знае, но дори и да беше така, не можеше да намери учтив начин, по който да го попита. Самият Ибн-Тарик бе олицетворение на учтивостта. Все пак на петия ден от пътуването Джим се престраши да насочи разговора в желаната посока.
	— Що се отнася до гулите, демоните и другите подобни обитатели на тези планини, каква е вероятността да се натъкнем на някои от тях? — попита той.
	— Не се съмнявам, че те са навсякъде около нас и ще бъде така до края на пътуването ни — отвърна Ибн-Тарик. Също както и Брайън, той яздеше с изправен гръб и изглеждаше по-висок, отколкото бе в действителност. Всъщност Ибн-Тарик бе съвсем малко по-нисък от Джим. Имаше силно извит нос, но иначе лицето му беше красиво, дори изящно и невероятно спокойно. Кафявите му очи сякаш проникваха в същността на всичко, което наблюдаваха, и разгадаваха движещите го сили и причините за съществуването му.
	— Не трябва да забравяме джиновете, дяволите, а също така и асасините, монголите и представителите на някои диви племена, които биха ни ограбили при първа възможност — добави Ибн-Тарик.
	— В такъв случай няма ли да е по-добре да вземем повече мерки за защита? — отново попита Джим.
	— Смятам, че в действителност няма от какво да се страхуваме. Гулите предпочитат да нападат самотни хора, изгубили се из пустошта. Явяват им се в образа на красиви жени, но устните им отвътре са зелени. Несъмнено ви е известно, че те се хранят главно с мъртъвци, но няма да се поколебаят да нападнат и жив човек, който не е в състояние да ги пропъди. Демоните пък предпочитат да се занимават с тези, които са нарушили Божите закони според казаното в Корана. Разбира се, вие сте друговерци и като такива не представлявате особен интерес за демоните. Предполагам обаче, че демоните в онази част на света, от която идвате, вероятно биха ви преследвали и вие сигурно разполагате със защити, осигурени ви от вашата религия. Разбира се, те не биха ви предпазили от нашите демони, които не познават Бог, а Аллах. За мен е изключително интересно по какъв начин се пазите от вашите северни демони?
	Това бе учтиво подканяне Джим да подскаже, че магията, макар и несвързана пряко с демоните, бе сред неговите занимания.
	— Не съм сигурен, че там, откъдето идвам, има демони в тесния смисъл на думата — отвърна Джим. — Те по-скоро са характерни за езическите суеверия. Разбира се, при нас съществуват Тъмните сили, които създават и използват такива същества като огри, харпии и гигантски хидри, но никое от тях не може да бъде наречено демон. Тези създания имат за цел да атакуват човешката психика. Те се прогонват трудно, но иначе повечето творения на Мрака изчезват, ако човек се прекръсти или каже молитвата „Отче наш“.
	— Да — кимна Ибн-Тарик, — молитвата на Иисус от Назарет. Знаете ли, че той е и наш светец? Когато е в опасност, мюсюлманинът призовава Аллах и на него се уповава. Дали обаче ще получи закрила или не, това зависи от волята на Аллах. Малцина могат да заявят с пълна увереност, че ще успеят да преминат невредими сред създанията на мрака. От друга страна, както вече казах, най-често това са хора, провинили се в очите на Аллах и демоните търсят именно тях.
	— А как стоят нещата с човешките врагове като асасините или монголите? — попита Джим. — Каква е вероятността те да ни нападнат?
	— Ние сме в голям керван, а асасините обичат да имат числено превъзходство, когато атакуват. Планинските племена не са достатъчно многобройни, за да се справят с нашия керван. Разбира се, при нападение на монголи ние ще бъдем напълно безпомощни. Те са много свирепи бойци и числено ще са повече от нас. От друга страна монголските отряди може и да не се заинтересуват от нещо толкова дребно като керван. Може да ни срещнат докато пътуват към нещо по-крупно, което смятат да нападнат, например някой град.
	Ибн-Тарик замълча и погледна към Джим, очевидно очаквайки той да заговори. Джим се колебаеше. Беше очевидно, че Ибн-Тарик иска да попита, дали събеседникът му не разполага с някакви магически сили, които биха му позволили да защити себе си и евентуално и целия керван в случай, че монголите ги нападнат, но учтивостта не му разрешаваше да зададе въпроса си направо.
	За нещастие колебанието на Джим бе породено от предпазливост, подобна на тази на Ибн-Тарик. Не можеше да се разкрие просто ей така. Беше почти сигурен, че магьосническите му занимания са известни на Ибн-Тарик, но да обяви направо, че е магьосник, бе съвсем друго нещо.
	Джим си блъскаше главата, по какъв хитроумен начин да се измъкне от неловкото положение. Той не владееше изкусния, учтив маниер, по който Ибн-Тарик подхождаше към темата. От друга страна ученият очевидно бе предоставил на Джим правото да обяви, че е магьосник. Въпреки че не искаше да крие магическите си способности, Джим желаеше колкото е възможно повече да се придържа към образа на обикновен английски рицар. Английски рицар, който може да има много недостатъци, но в никакъв случай не му липсва възпитание — поне дотолкова, че да не се хвали с постиженията и способностите си.
	Всичко това поставяше Джим в положението на колебаещ се непохватен човек. Като пътуващ учен Ибн-Тарик на драго сърце би разменил информация за информация и с радост би научил от Джим нещо повече за магията, като например имената на известни магьосници, при които е учил и така нататък. От четири дни насам Ибн-Тарик внимателно се опитваше да насочи разговора към тази тема.
	— Бях силно впечатлен — заговори Ибн-Тарик, след като паузата продължи неестествено дълго, — от историята на великия магьосник друговерец от Кордоба, който преди повече от половин век спасил града от нападение.
	Ето още един тънък намек, изречен с очевидното намерение да подтикне Джим към разговор за магьосници и магически случки и за ролята на вълшебството при евентуална среща с монголите. За нещастие Джим никога не бе чувал за великия магьосник от Кордоба — испански град, който през единадесети и дванадесети век е бил сред главните центрове на Западния свят и Северна Африка. Накрая каза:
	— Предполагам, че ако монголите изникнат отнякъде, просто трябва да се държим учтиво с тях и всичко ще бъде наред.
	— Иншаллах! (Да бъде Божията воля!) — отвърна Ибн-Тарик с нотка на разочарование. — Слънцето вече се снижава над върховете на планините и скоро ще се наложи да спрем. Ще избързам напред, за да видя къде ще нощуваме.
	Ибн-Тарик се отправи към предната част на кервана и Джим остана сам. Това зарадва Джим, защото искаше да помисли на спокойствие. Добре щеше да бъде, ако бе разпитал събеседника си за Палмира и за шанса да открият бащата на Джеронд, но колебанията около магьосническата тема отвлякоха вниманието му. Това, което той наистина желаеше и се бе опитал да изрази с думи, бе да помоли Ибн-Тарик да бъде дискретен и да не разгласява информация, отнасяща се до него или Брайън.
	Разбира се, персоните и целта на Джим и Брайън не бяха напълно дискретни, но думата „магьосник“ определено трябваше да се избягва. В обикновен разговор, воден от бъбриви и склонни към клюки събеседници, „магьосник“ лесно се превръщаше във „велик магьосник“. А великите магьосници привличаха съответно голямо внимание и предизвикваха небивал интерес, който щеше значително да попречи на Джим и Брайън в техния опит да проучат Палмира и местонахождението на господаря на Малвърн, по най-дискретния възможен начин.
	Главното затруднение на Джим се криеше в това, че дори с помощта на своя невидим и несъмнено вълшебен преводач, той не владееше така изкусно езика си, както Ибн-Тарик. Налагаше се да измисли някакъв компромисен вариант, така че Ибн-Тарик да разбере положението, без да е необходимо да му се разяснява с думи.
	Джим бе потънал дълбоко в мислите си, когато изведнъж усети, че не язди сам. До камилата му вървеше друго животно — това на Байджу. Монголът бе наблизо от няколко минути, но както обикновено не бързаше да започне разговор.
	Джим си помисли, че спътникът му е меко казано странен. Според всички видими белези, Байджу изглеждаше някак маловажен, дори смешен. Той не само бе дребен на ръст, но и яздеше съвсем прегърбен. Чак по-късно Джим разбра, че позата на монгола е не толкова прегърбена, колкото отпусната. Всъщност от всички пътници в кервана Байджу се чувстваше най-добре на седлото. Лицето му бе кръгло, очите дръпнати, скулите — високи, а кожата жълта. Погледът му винаги бе безизразен и от него бе невъзможно да се разбере какви са чувствата му, да не говорим за намеренията.
	И все пак монголът бе доста дружелюбен, макар и по свой, лаконичен начин. Държеше се точно обратно на Ибн-Тарик — не отговаряше на зададените му въпроси, а просто изказваше мнението си с равен глас. Джим знаеше, че Байджу няма да заговори пръв.
	— Изглежда скоро ще спрем за през нощта — каза Джим. — Струва ми се, че вече застудява. Все пак се намираме високо в планините.
	Погледна към Байджу, който под ризницата си не носеше нищо друго, освен тънка риза в тъмносин цвят, направена от някаква плътна тънка и удивително модерна тъкан.
	— Не ти ли е студено само с тази риза под доспехите? — попита Джим.
	— Ризата е от коприна — отвърна монголът.
	Джим се почувства доста глупаво. Разбира се, че монголите ще имат облекла от коприна, след като поддържаха връзка с Далечния изток. Всъщност робата на Абу Ал-Ксаир също изглеждаше копринена.
	— На запад сме свикнали да носим по-плътни дрехи под металните ризници. Вие не ги ли употребявате? Или просто тук имате съвсем друг начин на обличане?
	— Носим коприна заради стрелите — отвърна Байджу. — Когато в тялото ти се забие стрела, заедно с нея коприната също влиза по-навътре. После лесно можеш да извадиш стрелата като издърпаш внимателно плата.
	Джим потрепери мислено. Никога не бе чувал за подобен метод за вадене на стрели. Явно бе много ефективен. Коприната във всички отношения беше интересна материя. Вероятно притежаваше свойството да се увива около бодливия връх на стрелата и бе достатъчно здрава, за да не се скъса, когато бива издърпана обратно. В същото време да се вади стрела по този начин едва ли бе приятно преживяване — въпреки че бе по-лошо, тя да остане забита в тялото.
	— Стрелите на монголите винаги ли са със заострени краища? — попита Джим.
	— Винаги — отвърна Байджу.
	— Стрелите и другите оръжия не са ли различни при различните племена? Или различните царства?
	— Винаги са едни и същи.
	— На запад нашите оръжия са различни. Най-общо имаме къс меч и дълъг меч и различни техни варианти. Обикновено по оръжието и по дрехите на даден човек, можеш да разбереш откъде е той. Ако срещнеш друг монгол, как различаваш от къде е?
	— Гледам — отвърна Байджу.
	Джим помисли, че ще каже още нещо, но очевидно тази единствена дума бе целия отговор.
	— Имам предвид дали гледаш за определени отличителни белези — например дрехите, оръжията или нещо друго, което ти показва откъде идва човекът?
	— Поглеждам го и това е всичко — повтори монголът. — Поглеждам го и разбирам.
	— Ясно — кимна Джим. — Имаш ли представа от кое царство са монголите, които бихме могли да срещнем тук?
	— Ще бъдат от Златната Орда. — Байджу се наведе и плю на земята.
	— Това твоите хора ли са?
	— Не. Аз съм от Ил-Канат. Ние владеем земята на север срещу Долга на Джуки от Златната Орда.
	Яздиха мълчаливо известно време, после Джим попита:
	— Хората от Златната Орда приятели ли са с асасините? Между асасините има ли монголи?
	— Не — отвърна Байджу. — Монголите са воини, а асасините — не.
	— Ибн-Тарик каза, че едва ли ще имаме проблеми с асасините, защото керванът ни е голям и силен.
	Байджу се обърна и погледна събеседника си право в очите, после отново се загледа напред. Джим вече бе посвикнал с нрава на монгола и знаеше, че този жест изразяваше презрение. Очевидно Байджу не бе на същото мнение относно отбранителните възможности на кервана.
	Изкачваха се по едно скалисто дефиле между големи планински зъбери, увенчани с остри като бръсначи огромни камъни. Накрая стигнаха до изхода на клисурата, където скалните стени от двете страни се снишиха и разкриха широко пространство, покрито със скални блокове с всякакви размери — от речно камъче до цяла къща.
	Мястото изглеждаше като древно речно корито. През него и сега течеше поток, водещ началото си от почти вертикалната скална стена насреща. Джим чу как ездачите пред него викат и дърпат юздите на камилите, за да ги накарат да коленичат. Бяха достигнали мястото за нощуване.
	Докато слънцето залязваше зад планинските върхове и постепенно се мръкваше, повечето камили бяха поне частично разтоварени и палатките (или техните подобия) бяха разпънати. Благодарение на Абу Ал-Ксаир, освен двете ездитни камили, Джим и Брайън имаха и две товарни животни, едното, от които носеше палатка. Бяха се научили да я разпъват.
	Щом подслонът бе готов, Джим и Брайън запалиха отпред огън, използвайки за гориво сушен камилски тор — неразделна част от багажа при този етап на пътуването през планините. Байджу се оправяше самостоятелно. Доколкото се виждаше, монголът нямаше собствена палатка и нощем просто се сгушваше до камилата си или на друго място, осигуряващо завет.
	Ибн-Тарик очевидно се бе присъединил към други пътници от кервана. Групата им беше на известно разстояние и почти не се виждаше между скалните отломъци, но като че ли се състоеше от шест-седем търговци, събрани на обща вечеря.
	— С ястията на неверниците човек не може да се нахрани както трябва — измърмори недоволно Брайън, докато ядяха яхния, приготвена от припасите в багажа, осигурени също от Абу Ал-Ксаир.
	— Очевидно по тези места месото е деликатес — каза Джим. — Ядат само козе или овнешко, въпреки че досега тук не сме видели овце.
	— В Кипър поне овнешкото беше като хората — изръмжа Брайън. — С парче печен бут се наяждаш отлично. Жилавото козе месо едва ли ще подобри значително вкуса на тези зеленчуци.
	Въпреки думите си обаче, Брайън се хранеше с по-голям апетит от Джим. Това бе второто и последното ядене за деня. Първото бяха изяли сутринта, преди тръгване.
	— Вероятно ще видим диви кози или друг планински дивеч — вметна Джим докато събуваше здравите ниски ботуши, които бе купил в Триполи специално за пътуването с кервана. После обаче размисли. През нощта нямаше да му е студено на краката, ако бяха обути. — Може пък да успеем да убием едно-две животни и да хапнем друго месо.
	— Дано успеем с милостивата помощ на свети Франциск — отвърна Брайън.
	Хоб бе излязъл от торбичката си и сега седеше на рамото на Джим. Бяха достатъчно далеч от останалите пътници и духчето бе невидимо в падащия здрач и под слабата светлина на огъня. Всъщност всеки, който успее да го види, би го взел за маймуна — плешива, странна, но несъмнено маймуна. Размерите и силуетът на Хоб пасваха идеално за целта.
	Все пак бе добре Хоб да остане възможно най-невидим. Той много се забавляваше по време на нощните престои на кервана. Яздеше дима от един огън до друг из целия лагер и се връщаше с цял куп безполезна информация. Нямаше търпение да разкаже на Джим подслушаните истории за демони и чудовища, разказвани от хората около огъня. На пътниците и през ум не им минаваше да погледнат нагоре, където изтъняващия дим изчезваше в небето.
	Но Хоб бе внимателен хобгоблин и когато същата вечер се върна в палатката и откри, че Джим и Брайън спят, ги остави да си почиват. Яхна отново дима от угасващия вече огън пред палатката, подклаждайки го предварително с малко гориво от запасите, предвидени да стигнат до края на пътуването.


	Глава 18

	Джим се събуди с чувството, че се задушава. Беше замаян и объркан, но инстинктът за оцеляване работеше с пълна сила и задействаше съответните рефлекси. Хвърли се през предното чергило на палатката и се събуди напълно, докато се търкаляше надолу по скалистия склон, следван плътно от слаба закачулена фигура, която се опитваше да увие около главата му парче плат и да запуши носа и устата му.
	Мозъкът му реагираше все по-бързо и Джим се вкопчи в раменете на нападателя си, заби коляно в корема му, за да го извади от строя за миг и когато онзи падна на земята, удари главата му в каменистия под. Закачулената фигура се олюля и Джим скочи на крака, само за да бъде повален отново от други трима души с качулки, които го задържаха легнал и успяха окончателно да увият плата около главата му. Джим се бореше яростно и нещо го удари отстрани по главата, но толкова леко, че той го усети едва-едва.
	Странно, но това бе последното нещо, което почувства, преди да изпадне в безсъзнание.
	Когато се свести окончателно, имаше чувството, че е минало доста време. Вървеше по тесен скален мост някъде в планината. Пред него крачеше Брайън с ръце вързани на гърба. Още по-напред пък вървяха няколко тъмнокожи мъже с дълги роби, които отначало му се сториха непознати, но после различи двама-трима от пътниците в кервана. Те не носеха качулки, но това не значеше нищо, пък и имената им бяха неизвестни на Джим. Знаеше само, че са търговци от кервана.
	Знаеше също, че зад него вървят други непознати мъже. Смътно си спомняше какво е станало докато беше полуприпаднал. Струваше му се, че вървят от дълго време, може би ден или два. Лявата страна на главата го болеше. Инстинктивно се опита да вдигне ръце и да докосне мястото, за да провери дали е разранено, но бързо разбра, че китките му, подобно тези на Брайън, са пристегнати зад гърба му — при това, доста неудобно.
	Спомняше си, че от време на време спираше да върви, защото му ставаше много лошо. Мъжете около него много се ядосваха от това, но се появи един, който очевидно бе водачът им, яхнал кон и строго им нареди да го оставят на мира, докато сам продължи напред.
	После си спомни удара отстрани по главата и в ума му изплува мисълта за мозъчно сътресение. Вече се бяха проявили някои от симптомите — ударът го бе накарал да загуби съзнание, имаше главоболие и усещаше, че отдясно, противоположно на главоболието, главата му е разранена. Според медицината имаше още признаци, които Джим в момента не можеше да си спомни, но и установените до сега сочеха евентуално сътресение на мозъка. Ако диагнозата беше вярна, не трябваше да се движи, а да почива продължително.
	Джим си спомни, че мозъчното сътресение може да доведе до сериозни мозъчни увреждания, защото ударът по едната страна на главата запращаше мозъка към противоположната страна на черепа и точно от тази противоположна страна мозъкът се увреждаше. Не беше сигурен за подробностите — мозъкът или кървеше от ударената страна или се подуваше от натиска на черепа и създаваше опасно налягане. Човек, получил силно мозъчно сътресение, можеше внезапно да се строполи мъртъв дни след удара, без дори да разбере, че е бил сериозно ранен.
	Джим се съсредоточи върху настоящото си състояние и почувства изтощение, световъртеж и отмаляване в цялото тяло — сякаш вече цяла вечност се тътреше през планините с вързани ръце.
	Нещо тук не беше наред. Тези мъже явно се бяха промъкнали до кервана докато всички са спели, но бяха взели за пленници само Джим и Брайън и сега ги водеха незнайно къде. Джим можеше да освободи и себе си и приятеля си с магия. По същия начин можеха да се озоват далеч от тук, на безопасно разстояние от нападателите. Всичко това обаче можеше да се направи по-късно, ако е необходимо. Сега на Джим му се искаше да разбере какво точно се бе случило. Освен това може би приближаваха местонахождението на бащата на Джеронд, което щеше да им е полезно, когато се измъкнат от тази каша.
	Да можеше само главоболието да изчезне, за да мисли по-добре. Добре би било, ако можеше да вдигне ръце, да опипа главата си и с точност да установи вида на раната.
	Имаше нещо, което все пак можеше да стори и то може би се явяваше най-допустимата и позволена употреба на магията. Магията не може да лекува болести, но може да изцерява рани. Ударът явно бе наранил главата и мозъка на Джим. Въпреки силното главоболие той положи усилие и успя да си представи мозъка си — червен и подут от противоположната на главоболието страна. После си представи как червенината и отокът изчезват.
	Трябваше му известно време, за да осъзнае, че е успял. Най-осезаемо бе внезапното изчезване на главоболието. Сега, когато го нямаше, Джим разбра, че почти е свикнал с него.
	Впрочем това нямаше никакво значение. Важното бе, че непосредствената опасност от мозъчно сътресение бе отстранена. Главата му се проясни и за съжаление сега Джим усети по-силно присъствието на ремъците или каквото там притискаше китките му. Бяха така пристегнати, че спираха кръвообращението.
	Почти бе готов да си представи, че ремъците са по хлабави, за да нормализира кръвообращението си, когато му хрумна друга идея. Тихо се прокле, че не се е сетил за това по-рано. Земята, в която се намираха, бе пълна с всякакви видове магия и подобни на нея явления. Много от тях се намираха в областта на несъзнателното и не бе възможно да се контролират умишлено. Пример за това бяха Естествените. Срещат се обаче и магически източници, достъпни за съзнателно направляване. Възможно бе, ако си послужи открито с магия, да привлече към себе си вниманието на този, който се надява именно на това, за да проучи какви възможности притежава Джим. Може би щеше да е по-добре да потърси друг, немагически начин за разхлабването на ремъците.
	Докато размишляваше над всички тези неща, групата достигна до края на пътеката, която се виеше по планинския рид и следваше извивките на планината. Навлязоха в малка каменна долина, в която също имаше поток, извиращ от скалите. Водата образуваше малко езерце, преди да продължи надолу по склона.
	Мъжете в началото на колоната вече се бяха събрали около езерцето и пиеха от него. При вида на водата Джим изведнъж усети силна изгаряща жажда. Ускори крачка към потока, но се натъкна на един от нападателите, който чакаше реда си край езерцето.
	— Назад, невернико! — изрева един от мъжете, които бяха зад Джим. Гласът му бе свиреп и жесток и не вещаеше нищо добро, но Джим се възползва от възможността да поговори с него.
	— Вижте, нямам представа къде се намирам и няма начин да избягам. Не може ли да свалите въжетата или с каквото там сте вързали китките ми или поне да ги поразхлабите? Ръцете ми изтръпнаха, а и няма да мога да пия, щом не мога да гребна от водата.
	Вместо отговор мъжът зашлеви Джим по лицето с опакото на ръката си. Ударът бе така неочакван, че почти го събори на земята. Наоколо веднага се надигна врява и през тълпата си проби път друг мъж. Скоро насъбралите се отстъпиха, за да му направят път. Новодошлият пристъпи към Джим и попита онзи, който го бе ударил:
	— Какво става тук?
	— Опита се да избяга.
	— Лъже! — извика друг глас.
	Това беше Брайън, който си пробиваше път през плътно скупчилите се наоколо хора.
	— Той само го помоли да разхлабят ремъците на ръцете му. Би трябвало да махнат както неговите, така и моите. Не сме въоръжени и няма къде да избягаме.
	— Значи не се е опитвал да избяга? — попита мъжът.
	— Разбира се, че не, да се продъните в Ада дано! Аз съм английски рицар и не лъжа!
	Брайън изглеждаше зле. И двете му очи бяха насинени, носът му като че ли бе счупен, а по лицето му имаше няколко рани. Джим забеляза, че приятелят му куца.
	— Той лъже… — започна отново мъжът, който бе ударил Джим, но новодошлият го зашлеви по същия начин, с опакото на ръката си.
	— Тук аз решавам кой лъже! — каза водачът. — Неверниците казват истината, а ти не!
	Джим си помисли, че ако не притежаваше способността да си послужи с магия, сигурно щеше да излъже не по-малко нагло от мъжа, който отнесе шамара.
	— Махнете въжетата от китките им! — нареди водача, докато се връщаше обратно към потока. — И им дайте да пият! — добави той през рамо.
	Джим усети как нечии пръсти хващат китките му и свалят ремъците. След миг се почувства като че ли ръцете му са били прекарани през най-сложната машина за мъчения, която средновековния мозък би могъл да измисли. Кръвта нахлу в дланите и пръстите му, но за момент Джим почти съжали, че са го развързали.
	Брайън с нищо не показваше как се чувства, но вероятно изпитваше същото. Мъжете, които ги бяха пленили, стояха съвсем наблизо и на Джим му се стори, че с нетърпение чакат да видят признак на слабост или страдание. Джим успя да запази лицето си безизразно и болката бавно започна да отшумява. Вече усещаше как кръвта пулсира в пръстите му, после и това чувство изчезна и нараняванията по китките му привлякоха вниманието.
	Джим повдигна ръцете си и ги огледа. Гледката не беше приятна. Ремъците се бяха врязали дълбоко в кожата и сега целите китки бяха в кръв. Джим и Брайън бяха допуснати последни до потока и след като пи, Джим изми ръцете си във водата. Оказа се, че китките са по-скоро ожулени, отколкото сериозно нарязани. Магията можеше да ги излекува, но имаше опасност употребата й в този момент да бъде забелязана. Колкото по-малко знаеха хората наоколо за способностите на Джим, толкова по-добре.
	Брайън също изми нараненото си лице, което изглеждаше значително по-добре без засъхналата кръв. Оставиха ръцете и на двамата приятели свободни. Джим опипа дясната страна на главата си, където беше цицината. Установи, че мерките, взети спрямо мозъчното сътресение, бяха отстранили и последиците от удара.
	Разрешиха им да вървят един до друг, където ширината на пътеката позволяваше това. Повечето от мъжете наоколо също вървяха пеша. Единствено водачът, който бе наредил да им отвържат ръцете яздеше начело на отряда.
	Джим и Брайън мълчаха, след като с поглед постигаха съгласие относно положението си. Ескортът им бе достатъчно близо, за да чуе какво си говорят. Без съмнение, това не бе случайно. Джим сега вече не бе така доволен от факта, че всички в този свят изглежда говореха един и същ език.
	Ако съществуваше такова разнообразие от езици, каквото бе налице в двадесетия век, от който идваше Джим, двамата с Брайън можеха да говорят на английски, без опасност пазачите им да ги подслушват. Биха могли дори да разговарят на провлачения диалект от Съмърсетшър*, където живееха. Англоговорещите го разбираха напълно, но за източното ухо звучеше абсолютно чуждо. Вероятно по-късно щеше да им се отдаде възможност да обсъдят ситуацията и да обменят мнения.
	[* Графство във Великобритания. — Б.пр.]
	След двучасов преход стигнаха до крайната точка на пътуването: замък или по-скоро скално укрепление. Беше значително по-голямо от кипърската крепост на сър Мортимър, но бе по същия начин естествено защитено от стръмния планински склон, на който се издигаше.
	Пред голямата врата на крепостта нямаше ров с вода, но се забелязваше някакъв окоп, който явно не бе част от естествения терен и вероятно бе изкопан от хора. Над окопа минаваше подвижен дървен мост, прикрепен с вериги към замъка. Когато минаваше по него, Джим погледна надолу към рова.
	Съжали, че го е направил. Окопът бе дълбок повече от един човешки ръст и дъното му бе покрито с остри копия. Те бяха така прикрепени и насочени нагоре, че ако някой паднеше (или беше бутнат) в рова, веднага щяха да го промушат почти дузина остриета. Всъщност, долу имаше и трупове — от скелети, до останки на хора, умрели преди броени дни. Носеше се отвратителна воня.
	Отрядът мина през портите, които се разтвориха пред него и влезе в нещо като кръстоска между малък покрит двор и открита конюшня. Водачът слезе от коня си и го повери на един слуга. После издаде заповед и двама мъже подкараха Джим и Брайън пред себе си, а останалите от ескорта се отправиха в друга посока.
	Преминаха през втора врата, после през проход и стълбище, което водеше към друг проход, който представляваше тесен коридор с редици килии от двете страни. Килиите бяха отделени с железни решетки, вкопани в каменния под и таван, и на практика представляваха десетфутови места за спане. Изглеждаха много модерни, като от двадесети век, а и според средновековните стандарти бяха забележително чисти. Джим нямаше представа какво означава това, но в случая чистотата му изглеждаше някак зловеща. Двамата с Брайън бяха натикани в една от клетките и заключени посредством решетка и верига. Решетката бе спусната до пода, а веригата бе така закачена за нея, че повдигането бе невъзможно, освен ако не бъде освободен края на веригата. Той пък бе прикачен към каменния под, далеч извън обсега на затворниците.
	През цялото време човекът, за когото Джим смяташе, че е водачът на отряда, не каза нищо, но накрая заяви:
	— Ще чакате тук. След време ще трябва да се явите пред нашия Велик водач. Не си и помисляйте за бягство. Оттук няма изход.
	После водачът и двамата мъже си тръгнаха и Джим и Брайън останаха сами. Тишината бе така дълбока, че сякаш отекваше в ушите им. Спогледаха се под жълтата премигваща светлина на факлата, закачена в края на коридора, където започваха стъпалата за горния етаж.
	Брайън все още изглеждаше зле, но не обръщаше внимание на нараняванията си. Очите му светеха. С голямо внимание и интерес той проучи решетките и всичко от помещението, което успя да огледа, включително пода и тавана. После се обърна към Джим и заговори тихо, почти в ухото му:
	— Не виждам начин, по който биха могли да ни подслушат, но съм готов да се обзаложа, че все пак могат да го направят. Ако обаче говорим тихо и близо един до друг, вероятно няма да разберат разговора ни, дори и да го чуят.
	Джим кимна.
	— Според теб защо ни доведоха тук? Имаш ли план как да се измъкнем оттук?
	Джим наклони глава към Брайън и също заговори тихо в ухото му:
	— Не знам защо от целия керван отвлякоха само нас. Най-страшното е, че цялата тази експедиция като че ли е организирана с единствената цел да хванат нас двамата. Разбира се, не знаем какво още са взели от кервана.
	— Съгласен съм с теб — кимна Брайън. — Всичко това е много странно. Къде мислиш, че се намираме?
	— По споменаването на Великия водач съдя, че сме в щаба на асасините. Не знам обаче защо. Сещаш ли се за някаква причина, поради която някой тукашен и по специално асасините не биха желали да открием бащата на Джеронд?
	Брайън поклати глава.
	— Брайън, ако е необходимо, може да се измъкнем оттук с магия, стига нещо в замъка или по тези земи да не я обезсили. Не мисля, че има такава вероятност, така че мога да ти обещая, че ще се измъкнем невредими, каквото и да става. Не си послужих с магия до сега, защото все повече се убеждавам, че някой иска да разбере какви точно магически умения притежавам. Затова се въздържам от магията, а когато все пак я използвам, стремя се да е в най-проста форма. По тази причина не излекувах китките ни, след като ни развързаха. Щеше да е съвсем очевидно.
	— Това са само нищожни драскотини, Джеймс. Виж ако ти пречат да осъществиш някакъв план…
	— Не пречат на нищо. Несъмнено ние с теб се справяме отлично с ролята на обикновени хора, които са били отвлечени. Остава ни само да чакаме. Всъщност мисля, че…
	Джим бе внезапно прекъснат от неочакван, но приятен глас:
	— Милорд! — изписка Хоб и се плъзна между две пръчки от решетката. Пред килията едно кафяво куче весело махаше с опашка. — Вижте кого съм довел!
	— Опитах се с лай да разбудя останалите от кервана — каза джинът. — Там нямаше други кучета, но никой не се помръдна. Явно са се страхували да погледнат как така в кервана изведнъж се е появило куче. Успях обаче да събудя хобгоблинът. Сторих всичко, което е по силите ми, за да те спася, господарю!
	— Наистина ли? — попита с подозрение Джим.
	Келб очевидно се опитваше да подражава на невинния, прям и почти детски начин на изразяване, присъщ на Хоб.
	— Това бе едно от нещата, които исках да ти съобщя онази вечер, милорд — бързо каза Хоб. — Мъжете около всеки огън, който посетих, си говореха, че ще спят особено дълбоко. После, след като един от тях заговори за това, другите се спогледаха особено и дълго мълчаха. Когато се върнах в палатката обаче, вие вече бяхте заспали и двамата…
	Брайън се взираше в Келб.
	— Това куче може да говори?
	— Не е куче, а джин, който търси моята защита — обясни Джим. — Още не съм му дал отговор — добави той с остър тон и погледна строго кучето. После продължи:
	— Много е интересен фактът, че Келб въобще не снишава гласа си и всичко, което казва, сигурно се чува на друго място в замъка. Запомни, Хоб! Всичко, което казваш на висок глас, вероятно се подслушва по специален начин.
	— Но сега не ни подслушват, милорд — отвърна Хоб. — Имат събрание.
	— Събрание ли?
	— Да, господарю — бързо каза Келб. — Нареждат им да тръгнат на друга експедиция, като тази срещу нашия керван. Великият водач им дава заповеди.
	— Аха — измърмори Джим и се обърна към Хоб: — Вие двамата как се озовахте тук?
	— Пренесох го върху дима заедно с мен — смутено обясни духчето. — Дали не сбърках, милорд? Не знаех с какво да ви помогна, но си помислих, че ако дойда тук, може би ти ще измислиш нещо и ще ми кажеш какво да направя и с какво да бъда полезен.
	— Те не се нуждаят от твоите услуги — каза Келб на Хоб, и после се обърна към Джим и Брайън. — Господари, не се страхувайте. Ако по някаква причина не успеете сами да се освободите от това място, аз ще ви освободя и отново ще ви върна на пътя към Палмира и към този, когото търсите.
	— Откъде знаеш какво точно търсим в Палмира? — попита Джим, но в същия миг откъм стълбището в края на коридора се чуха гласове. Хоб се шмугна покрай решетките и се сви в един тъмен ъгъл, където сивото му тяло се сливаше с мрака. Келб пък направо изчезна.


	Глава 19

	Гласовете приближиха и по стъпалата слязоха четирима непознати мъже, придружени от водача на отряда, осъществил отвличането. Без да кажат дума, мъжете отключиха решетката, изтикаха Джим и Брайън навън и ги поведоха нагоре по стълбите. Преминаха по няколко дълги коридора и влязоха в голяма квадратна стая, чийто покрив бе оформен като купол с вградени в него стъклени прозорци, които пропускаха следобедната дневна светлина в помещението. В далечния край на стаята върху куп възглавници седеше някакъв мъж, който не помръдна, докато Джим и Брайън не се приближиха. Тогава вдигна едната си ръка и водачът, следван от четиримата мъже, излезе от стаята. Джим и Брайън останаха прави пред мъжа върху възглавниците.
	Трудно бе да се определи възрастта му, но според Джим бе около петдесетгодишен. Изглеждаше леко пълен, но това впечатление може би се създаваше от позата, в която седеше мъжът — с кръстосани крака върху голяма тъмнозелена възглавница. Беше облечен в роба в почти същия цвят, а на главата си носеше бяла на цвят шапка, подобна на издута барета. Очите му бяха тъмни, веждите му сивееха, а лицето бе гладко избръснато. Приятно, благо, почти нежно и бащинско бе това лице, завършващо обаче със заоблена волева брадичка и здраво стиснати тънки устни, които рязко контрастираха с меките спокойни черти и им придаваха свирепо изражение.
	— Е — започна непознатият, — най-сетне се озовахте при мен.
	— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжа Брайън.
	Очите на мъжа бавно се фокусираха върху Брайън, после той отново заговори с равен тон:
	— Знайте, че аз съм Хасан Ад-Димри, който преди време напусна родния си дом, за да обикаля от град на град с други като мен. С течение на годините хората започнаха да ми правят подаръци, да се покланят пред мен и да се вслушват в мъдрите думи, които изричах. Една нощ обаче при мен се яви един светъл ангел и ми прошепна в ухото следното: „Обръщам се към теб, който по право си владетел на целия свят. Наближава времето, когато Исмаил ще се върне, но пътят му трябва да се подготви. Затова ти отиди в планините и поеми управлението на хашашините в Белия дворец. Възроди изгубената им слава и ги прати по света, за да изкоренят бурените и сред правоверните, и сред неверниците и когато Исмаил дойде, ще види земята чиста и подредена, като добре поддържана градина“.
	Погледът на мъжа се обърна към Джим.
	— Вие и двамата сте неверници и твърдите, че издирвате трети неверник. Следователно сте като гнусна воня в ноздрите на всеки правоверен. Обаче ти, който се наричаш Джеймс, си по-лош от спътника си и от онзи, който търсите, защото ти си неверник-магьосник. Аз стоя в сянката на Аллах и съм под негова закрила, така че твоята магия не може да ми подейства. Не се страхувам от теб. Има обаче хора, дори сред правоверните, които проявяват слабост и грешат пред погледа на Аллах. Твоите заклинания може да им повлияят, да ги отклонят от правата вяра и да ги обрекат на вечна гибел. Следователно мой дълг е да не допусна да сториш подобно нещо. Моите деца, хашашините, които вие наричате „асасини“, ще съпроводят приятеля ти по неговия по-нататъшен път. Но ти ще бъдеш екзекутиран тук от истински вярващи, които са неуязвими за нечистите магии, които можеш да използваш срещу тях…
	Мъжът прекъсна изречението си по средата, а по тона му личеше, че възнамерява още да говори. Погледът му се впери в пространството между Джим и Брайън. Те също се обърнаха да погледнат. Зад тях стоеше Абу Ал-Ксаир в червената си роба.
	— Салам — каза Абу Ал-Ксаир.
	— Салам алейкум — отвърна Хасан Ад-Димри.
	Джим, чието съзнание все още бе зашеметено от мисълта, че стои на косъм от неизбежната смърт, изведнъж осъзна, че преводачът му не функционира. След миг обаче тази мисъл изчезна и бе заместена от облекчение. Нещата се оправиха сами. Всъщност чутите току-що думи бяха сред малкото арабски слова, които Джим знаеше. Представляваха обичайния тукашен поздрав, след който Абу Ал-Ксаир продължи да говори, но вече на разбираем за всички език.
	— По волята на Аллах, правоверните могат да бъдат наранени само от други правоверни, независимо коя религия изповядват. Затова аз, който съм мюсюлманин и чиято вяра е чиста и искрена съм изпратен като представител на Магьосническото царство, за да се застъпя за неверника, когото ти искаш да екзекутираш.
	— Не ме е страх от магьосници… — започна Хасан Ад-Димри, но изведнъж отново заговори на арабски, а Абу Ал-Ксаир му отговаряше на същия език. Джим, стреснат от заплахата на Хасан, трескаво обмисляше причините, поради които преводачът му вече не превеждаше. Разговорът явно засягаше него и Брайън, защото между арабските думи се чуваха и английски имена, но по някаква неизвестна причина Джим не успяваше нищо да разбере. Защо невидимият му преводач изведнъж се бе превърнал в цензор? Никога преди не се бе случвало подобно нещо.
	Дойде му на ум една идея. Беше готов да се обзаложи, че Абу Ал-Ксаир не искаше Джим да проследи разговора и затова причиняваше смущения в превода.
	Внезапно усети, че Брайън го побутва с лакът и му шепне:
	— За какво си говорят? Нищо не разбирам от ломотенето им.
	— Аз също — отвърна Джим.
	Мислите му отново се насочиха към заплахата на Хасан. Разбира се, нямаше да допусне да го убият. Щеше да използва магия, за да се измъкнат двамата с Брайън и да стигнат невредими в Англия. Брайън обаче можеше и да не иска да тръгне. Може би след смъртта на Джим, Хасан щеше да спази обещанието си и асасините щяха да „съпроводят“ Брайън и дори да му помогнат да намери бащата на Джеронд. От друга страна Хасан можеше да изиграе и двамата и да убие и Брайън.
	— … очевидно няма какво повече да обсъждаме — каза Абу Ал-Ксаир отново на разбираем език. После се обърна към двамата приятели. — Съжалявам, но не мога да ви помогна.
	Джим забеляза, че въздухът наоколо заблестя и ги обгърна в нещо като трептящ облак. Хасан седеше извън облака с непроницаемо лице и гледаше през тях, сякаш не ги виждаше. Очевидно Абу Ал-Ксаир отново използваше магията си и този път разговорът бе неразбираем за Великия водач на асасините.
	— С нищо ли не можеш да ни помогнеш? — попита Джим.
	— Страхувам се, че не — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Не ми остава нищо друго, освен да се сбогуваме. Ще обясня на Каролинус, че съм бил напълно безсилен.
	— Чакай малко! Какво ще стане с нас? — повиши глас Джим.
	Абу Ал-Ксаир сви рамене.
	— Ще стане това, което Аллах желае.
	— И каква е волята на Аллах? — настоя Джим.
	— Че между теб и Хасан ще се случи това, което е писано.
	— Искаш да кажеш, че Хасан ще ме убие, а с Брайън ще стори бог знае какво под предлог, че го отпраща, съпроводен от ескорт?
	— Боя се, че е точно така — кимна Абу Ал-Ксаир. — Хасан вярва, че е абсолютното непобедим. Вече ви споменах, че той е суфит, а Аллах има особено отношение към такива хора. А може би Аллах го е лишил от способността да разбере кой си и защо си тук. Със сигурност обаче около това място витае особена, могъща аура. Магьосник от по-нисък ранг, какъвто си ти, Джим, не може да я долови, но аз я усещам съвсем ясно. Възможно е дори Хасан да се е сприятелил с някой джин или дори да го е подчинил и понеже няма представа от истинската магия, си въобразява, че нищо не може да му се опре.
	— А защо просто не го убеди да ни пусне? Ти можеш да го направиш. Владееш магическите сили.
	— И аз, и ти владеем магическите сили, но те служат само за защита. Не забравяй това, Джим! На практика трябва да принудя Хасан да промени решението си, а аз не мога да използвам способностите си за принуда.
	Абу Ал-Ксаир изведнъж се намръщи.
	— Вероятно Хасан проявява така характерната за исмаилитите неотстъпчивост.
	Той прочисти гърлото си и се изплю на пода извън трептящия облак. Хасан продължаваше да седи неподвижно с втренчен поглед.
	— Какви са тези исмаилити? — попита Брайън.
	— Това са тези, които са последвали като Седми имам Исмаил, а не Муса — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Вече трябва да тръгвам. Ще стане каквото е писано. Сбогом.
	Магьосникът изчезна заедно с блестящия облак, а също и следите от плюнка на пода на стаята на Великия водач.
	— Достатъчно! — извика Хасан, който сякаш се събуждаше от дълбок сън. — Отведете ги!
	Веднага се появиха няколко мъже, които заобиколиха Джим и Брайън и ги върнаха обратно в килията им. Когато останаха сами, Брайън заговори:
	— Джеймс, трябва да ми обясниш някои неща. Аз съм най-обикновен рицар, който редовно си казва молитвите, но подобни мистерии ги оставям на тези, които могат да ги разгадаят. Светите земи изглежда са изпълнени с множество странни имена и още по-странни събития. Онзи човек горе, който се представи като Хастен…
	— Хасан — поправи го Джим.
	— Добре, този Хасан наистина ли ме мисли за толкова долна личност, че да тръгна на поход към Палмира с неговия ескорт, без да погледна назад, след като ти си бил екзекутиран? Не знае ли, че пред него стои истински рицар?
	— Очевидно това не му е известно. Така или иначе, действията му едва ли ще ни спрат. Мога да пусна в действие магията си и двамата да се измъкнем оттук. За миг ще се озовем в замъците си в Англия.
	— Мислех, че пестиш магическата си енергия — намръщи се Брайън.
	— Не и в спешни случаи като този — твърдо поклати глава Джим. — Не съм сигурен обаче дали ти си съгласен да се върнеш в Англия. Ако решиш да останеш тук, и аз ще остана с теб.
	— Ами… — Брайън изглеждаше притеснен. — Всъщност… Джеймс, аз дадох обет.
	— Обет ли?
	— След като реших да употребя наградата от турнира за благородна цел, бях изключително щастлив и двамата с Джеронд слязохме в малкия параклис на замъка Малвърн. Там, пред олтара и кръста аз дадох обет да не спирам да търся бащата на Джеронд, докато не го открия или не намеря сигурно доказателство, че е мъртъв. Не може ли, след като искаш да употребиш магията си, за да се измъкнем оттук, просто да пренесеш и двама ни в Палмира?
	— Боя се, че не. Мога да преместя себе си и теб само на места, които съм виждал вече и мога да си ги представя мислено. Можем да се върнем в къщата на Абу Ал-Ксаир или в замъка на сър Мортимър. Не ми е известен друг път към Палмира, освен този, по които вървяхме до сега. Сигурно може да се стигне до там и от север, но не знам точния маршрут. Освен това, ако отново се появим някъде на ливанския бряг, асасините ще научат и отново ще тръгнат по следите ни. Ако можех да се озова в Палмира с помощта на магия, щях да го направя от самото начало, а не да се тътрим с кервана. Абу Ал-Ксаир обаче беше прав като предложи да пътуваме с камили. Трябва да се придвижваме като обикновени хора и да открием начин да стигнем до Палмира и да постигнем целта си също като обикновени хора.
	— Но ние не сме обикновени хора! Аз съм рицар, а ти не си само рицар, ами и магьосник.
	— Вярно, но никое от тези неща не може да ни е от полза в момента.
	— Милорд… — Хоб отново се провря между пръчките на решетката и плахо се намеси в разговора.
	— Хоб! — извика Джим. — Бях забравил за теб за момент. Не знаеш ли някакъв начин, по който да се измъкнем оттук, яхнали дима?
	— Първо трябва да си осигурим малко пушек — отвърна Хоб. — Аз загубих димната струя, върху която дойдохме тук двамата с кучето джин. Освен това не мога да пренеса по пушека двама възрастни човека едновременно. Мога да взема само един от вас, но първо трябва да намеря огън. В този замък би трябвало да има огнища, но не знам къде са и как да стигна до тях. Как мислиш, ако поразгледам наоколо, дали хората в замъка ще ме преследват?
	— Със сигурност — отвърна Джим. — Нещо повече — ще направят всичко възможно да те убият. Стой тук с нас.
	— Но аз трябва да те измъкна оттук, милорд. Теб и милорд Брайън. Ако не го сторя, милейди никога няма да ми го прости.
	— Благодаря ти за добрите намерения, Хоб, но не знам как би могъл да ги осъществиш.
	— Струва ми се, че бихме могли да поговорим с джина за това — предложи Хоб.
	— Джин, тук ли си?
	От коридора между килиите се чу скимтене. Пред решетката отново се появи кафявото куче, размахало опашка.
	— Келб, ти май си ми приятел само когато това ти е изгодно. Щом си искал да помогнеш, защо не го стори по-рано?
	— Старая се, господарю. Тази крепост е била построена много преди асасините да дойдат тук. Построил я е рицар, друговерец като вас, който нападал преминаващите през планината кервани и ги ограбвал. Дошъл тук от север преди двеста години заедно с други франки, за да води Свещена война с местните. Тази крепост не е нищо друго, освен Каср Ал-Абиад, Белият дворец.
	— Защо пък бял? — попита Брайън.
	— Не знам защо е наречен така — отвърна Келб, — но и до ден-днешен е запазил името си и дори хашашините продължават да го използват. Аз проучих дали не съществува някакъв таен проход или изход и открих такъв. С помощта на могъщата ти магия, господарю мой, ти без съмнение не само ще можеш да освободиш себе си и приятеля си от тази килия когато пожелаеш, а с моята нищожна помощ ще намериш тайния изход, за да избягате.
	В главата на Джим звънна предупредителен гонг. Всяко укрепено място, което Джим бе виждал в този средновековен свят имаше такъв таен изход. През таен проход можеше да се избяга и от замъка Малънконтри. Тайните изходи обикновено бяха сред най-строго пазените тайни от собствениците на замъка. Понякога, когато собствеността се смени по време на война, тайната бива изгубена, но често изходът бива отново преоткрит от новия собственик, който на свой ред я пази. Докато пътуваха с кервана, Ибн-Тарик в продължение на няколко дни учтиво се опитваше да подразбере дали Джим не е магьосник. Докато отбягваше да отговаря на въпросите на Ибн-Тарик, свързани с магиите, на Джим му мина през ума, че събеседникът му може да има някакъв скрит умисъл, заради който така настоява да разбере доколко Джим владее магьосническото изкуство.
	Преди няколко дни тази мисъл не би разтревожила Джим, но сега тревогата му нарасна. За това допринесе Хоб, когото Джим виждаше с периферното си зрение. Духчето не бе слязло от рамото на Джим и подобно на маймунка се бе изкатерило по заключената решетка. После незабележимо, но систематично се бе прехвърлило върху решетката на съседната килия, която зееше отворена. Сега Хоб седеше на върха на решетката, зад гърба на Келб, и енергично клатеше глава и правеше различни гримаси. Безмълвното предупреждение на духчето засили подозренията на Джим.
	— Много добре, Келб — каза той, — печелиш точка. Непременно ще го имам предвид. А сега можеш да си вървиш. Трябва да обмисля нещата.
	— Слушам, господарю — отвърна Келб и изчезна.
	Щом джинът си тръгна, Джим махна на Хоб, за да седне отново на рамото му и се приближи към втрещения Брайън. „Време е за някоя малка магийка“, помисли си Джим. Мислено си представи, че Брайън и Хоб могат да чуват мислите му, а той — техните.
	„Сега, Брайън, Хоб“, каза Джим мислено. „Ще говоря, без да използвам гласа си. Вие само трябва да си помислите онова, което искате да ми кажете и аз ще ви чуя“.
	Джим погледна към Брайън и видя, че той го разбира. На лицето му бе изписана широка усмивка.
	„Вие двамата знаете, че аз се стремя да пестя магията си, така че трябва да се справим с положението, като употребяваме вълшебства колкото може по-малко. Да започнем с теб, Хоб? Можеш ли да събереш малко дим от онази факла в ъгъла? Не изговаряй думите, само си ги помисли.“
	„Не знам дали ще мога да ги кажа само наум“, каза Хоб, но след миг изглеждаше вече удивен и изключително доволен. „Мога! Мога! Успях! Факлата не дими достатъчно, но ще събера необходимия пушек — както при мнимия пожар на пиратските кораби. Да, милорд, ще се изкача до факлата. Решетките са малко по-надолу и от тях просто ще скоча върху скобите, които придържат факлата към стената. Така ще се добера до огъня.“
	„Няма ли да се изгориш?“, попита Джим.
	„Не, милорд. Огънят и димът са ми приятели.“
	„Чудесно. В такъв случай, Хоб, искам от теб да се изкачиш при факлата и да стигнеш до дима. Яхни го и с него обиколи колкото можеш из замъка, без да те забележат. Искам да откриеш тайния изход, за който говори Келб.“
	Хоб се изпъчи гордо:
	„Милорд, аз вече знам къде се намира тайният изход. Когато заедно с джина пристигнахме тук, аз при първа възможност го оставих сам и с дима обиколих из сградата. Не ми беше трудно да проуча всичко около изхода и най-вече подземния тунел, който води навън. Сигурен съм, че Келб говореше именно за него. Прилича ми на тайния изход на Малънконтри.“
	„Благодаря ти, Хоб. На твое място обаче, не бих споменавал тунела на Малънконтри пред никого тук, освен пред сър Брайън.“
	„Да, милорд. Искате ли да ви пренеса върху дима през тунела? О, забравих, ти и сър Брайън сте твърде едри, за да минете през отдушниците.“ Хоб изглеждаше тъжен.
	„Отдушници ли?“, попита Брайън.
	„Отдушниците над факлата, през които излиза димът.“
	„Пътят преминава ли през помещения, в които има много асасини?“, попита Джим.
	„Да, милорд. Пътят минава през част от замъка, която наричат Рай. В нея водят новодошлите асасини. Там има пиене и всякакви забавления.“
	„Разбирам.“
	„Джеймс?“, обади се Брайън. „Мислиш ли, че ще намериш път за бягство, без да използваш магия. Струва ми се невъзможно.“
	„Налага се поне да опитам.“, отвърна Джим. Той се замисли, вперил невиждащ поглед в решетките и каменните стени на килията. После каза на глас:
	— Келб!
	Джинът се появи, размахвайки опашка.
	— Келб, ти можеш да станеш невидим когато си поискаш, нали?
	— Невидим ли? Господарю, не разбирам.
	— Можеш ли да направиш така, че да не те видят, въпреки че стоиш до тях?
	— О, да. Всъщност, често си служа с този похват, когато ме преследват. Свивам се зад някой ъгъл и преследвачите ме изгубват от поглед. Когато на свой ред завият зад ъгъла, виждат само стая или коридор без следа от куче. Поколебават се за миг и после се отправят в друга посока, където предполагат, че съм се скрил. Тогава аз отново ставам видим и се измъквам. По-лесно е, когато съм видим. Мога да ставам невидим, но са нужни големи усилия, за да остана в това състояние.
	— Когато станеш невидим, всички около теб също стават невидими, нали?
	— Да, господарю.
	— Добре, Келб, намерих ти работа. Ще пренесеш мен и Брайън през тайния тунел, за който говореше. Сега ще ти обясня как точно ще стане това. Обърни се настрани и се облегни на решетките пред килията.
	— Ако направя това, господарю — каза Келб с нова, лукава нотка в гласа, — ще ме защитаваш ли от Сакар Ал-Джини? Ако сториш това, аз ще бъда най-верния ти слуга.
	— Не можеш да бъдеш по-верен от мен — намеси се Хоб и подскочи на рамото на Джим, вкопчвайки се във врата му.
	— Да, мога — настоя Келб.
	— Не, не можеш! В никакъв случай! — разгорещи се Хоб.
	— Този спор е безсмислен — каза Джим, — и трябва да се прекрати. Хоб, ти си моят стар и доверен хобгоблин от Малънконтри. Колкото до теб Келб, ти трябва да докажеш верността си в продължение на същия брой години, през които Хоб ми е бил верен…
	— … откакто милорд и милейди за пръв път дойдоха в Малънконтри, — бързо добави Хоб. — Знам, че отначало не ви говорех много… и така нататък, милорд, но хобгоблинът винаги е бил верен на тези, в чиято къща живее. Обичам теб и милейди още от първия миг. Аз съм най-верният… най-верният…
	— Така е, Хоб — кимна Джим. — Не се вълнувай толкова. Никога не съм се съмнявал в теб и се радвам, че ми напомни откога си с нас. За миг обаче мислих само за себе си и за Брайън. Келб, облегни се на решетката. Ще те взема под закрилата си и ще те защитавам винаги, стига ти да не направиш нещо, с което да ме накараш да те изоставя. Винаги се дръж подобаващо.
	— Няма по-добро поведение от моето — отвърна Хоб. — Ти не можеш… — разпалено продължи той, но Джим го прекъсна.
	— Хоб, сега това няма значение. Казах ти, че ти си мой стар и верен помощник, а Келб тепърва ще трябва да заслужи мястото си. Сега, Келб, ние тримата ще се превърнем в малки насекоми и ще кацнем на гърба ти. Ти ще ни изведеш от замъка през тайния тунел. Знаеш ли как да стигнеш до него?
	— Да — изскимтя Келб, — намира се оттатък Рая…
	— Добре. Сега се облегни на решетките.
	Келб още се колебаеше.
	— Какво възнамеряваш да правиш господарю? — предпазливо попита той.
	— Нищо особено. Само ще превърна себе си, Брайън и Хоб в бълхи и ще се скрием в козината ти. Ти ще се промъкнеш през замъка и когато станеш невидим, и ние ще бъдем невидими.
	— Не знам дали ще се получи, господарю — каза Келб.
	— Щом кучето може да става невидимо, защо и нас не направиш такива? — попита Брайън. — Тогава няма да се налага да се превръщаме в бълхи.
	— Не мога, господарю — продължи Келб.
	— Защо не?
	— Той е Естествен, а не магьосник — напомни Джим. — Да не губим повече време в приказки. Келб, застани до решетката!
	— Сигурно има и друг начин — измърмори Брайън.
	— Хайде, Брайън, като бълхи ще бъдем прекалено дребни и няма да ни забележат, дори и да не сме невидими. Келб… сега!
	Джинът се обърна и се притисна странично към решетката.
	Джим никога досега не се бе превръщал в насекомо. Чувал бе как Каролинус заплашва с подобна участ хора, животни и Естествени и бе видял с очите си как възрастният магьосник превърна тридесетфутов морски дявол в едър бръмбар. Самият Джим обаче никога не бе осъществявал такова преобразяване, дори не се бе превръщал и в животно. Все пак при визуализацията всичко изглеждаше възможно и според Джим идеята никак не бе лоша. Келб щеше просто да ги пренесе през Белия дворец и да ги измъкне навън. Джим притвори очи, съсредоточи се и си представи себе си, Брайън и Хоб като бълхи в козината на Келб. Закова картината в съзнанието си и каза:
	— Тръгваме!
	И потеглиха.


	Глава 20

	Както се оказа в последствие, късметът беше на тяхна страна. Келб не срещна никого по стълбището, извеждащо от коридора с килиите, а също така и по-нататък.
	По-късно Джим осъзна колко добре са се подредили нещата. След като се превърна в бълха, веднага се сблъска с първия нежелан страничен ефект от трансформацията. Изобщо не бе помислил за това каква видимост би имала една бълха от гърба на куче.
	Гледката в общи линии се състоеше предимно от козина. Космите бяха с размерите на дървесни стволове и ги заобикаляха отвсякъде. Разбира се, отдолу бе кожата на Келб. Джим изпита силно инстинктивно желание да се добере до кръвта под кожата, но го преодоля. Подобно на гъста бамбукова горичка космите закриваха всяка гледка и на практика Джим не виждаше по-далеч от носа си.
	Това не можеше да продължава така. Необходима му бе видимост, надхвърляща възможностите на настоящото му тяло. Мислено Джим си представи гледката такава, каквато я вижда Келб. Въпреки че разкрилата се картина не бе със задоволително качество, тя все пак бе продукт от кучешкото зрение и следователно черно-бяла и с толкова изменен ракурс, че на Джим му отне доста време да се ориентира в каменните стени, пода и тавана.
	Нуждаеше се от човешко зрение, което да бъде напълно безтелесно. Сигурно можеше да се постигне с малко магия. Това, което първо му дойде на ум беше чифт невидими човешки очи, реещи се във въздуха над главата на Келб. На думи идеята не бе никак лоша, но нагледното й представяне пораждаше трудности. Като начало, как бихте нарисували очи, които са невидими?
	Джим се замисли над този въпрос и отговорът изведнъж му се стори очевиден. Разбира се, че не бе нужно невидимите очи да представляват човешки невидими очни ябълки. Трябваше само да превърне насекомските си очи в магически лещи, свързани с невидима телевизионна камера. Тя щеше да се върти във всички посоки от главата на Келб и да предава на Джим звук и картина от околната обстановка, при това съобразена с човешките сетива.
	Джим си представи камерата с всички подробности, направи я невидима и я включи. Вече имаше отлична видимост към коридора, по който Келб подтичваше. Липсваше каквато и да е украса, на каменния под нямаше килим и Келб потракваше с нокти докато вървеше. Единственото нещо, което от време на време разчупваше монотонния вид на стените, бяха врати, водещи към стаи или други коридори. Келб уверено продължаваше напред и по всичко личеше, че знае къде отива.
	„Къде сме?“, попита Джим кучето, но докато се опитваше да произнесе думите, осъзна, че няма с какво да ги изрече. Не само бе толкова дребен, че Келб едва ли би чул гласа му, но и като бълха нямаше говорен апарат. Джим си спомни, че при първата им среща Каролинус бе призовал един бръмбар-вестител, който говореше с писклив тънък глас, но той вероятно бе продукт на някоя от магиите на стария вълшебник. Спомни си още как гигантския морски дявол Ррнлф бе превърнат в бръмбар и изобщо не можеш да говори, но Каролинус като че ли го чуваше и разговаряше с него.
	Джим реши, че в сегашното положение ще бъде най-добре, ако може да разговаря с Келб мислено. Опита се да си представи съзнанието на джина. Как ли изглежда то? Като някакво мрачно място? След няколко минути установи, че не е необходимо представата му да е точна, за да се задейства механизмът. По-важна в случая бе самата природа на визуализацията. Тя правеше мисления разговор възможен. Джим се концентрира върху мрачното място и мислено попита кучето:
	„Къде сме?“
	Келб се закова на място.
	— Господарю? — по треперенето на гласа му личеше, че или е изплашен, или е отличен актьор.
	„Всичко е наред. Аз съм.“, помисли си Джим. „Къде сме сега?“
	— Обезпокоен съм господарю — каза Келб, — намираме се в спалните на редовите асасини. Мислех, че тук ще срещнем някои от тях. Не разбирам защо няма никой. Сигурно са излезли на поход.
	Джим разбра, че Келб произнася думите на глас.
	„Не е нужно да произнасяш това, което искаш да ми кажеш. Само си го помисли и аз ще те чуя.“
	„Ти наистина си велик магьосник, господарю“, мислено отвърна Келб. „Чуваш ли ме сега?“
	„Чувам те съвсем ясно. Спомена, че асасините вероятно са изпратени на бойна експедиция. Дали отново ще нападнат кервана?“
	„Не. От известно време обаче говорят за това, че монголите от Златната Орда възнамеряват да се спуснат и да нахлуят тук, където е територията на монголите от Ил-Канат. В последните двеста години монголите са превзели много от крепостите на асасините. Може би Хасан Ад-Димри е изпратил силен отряд свои хора, които да проучат дали монголите се приближават, за да може да вземе съответните мерки. Това е единствената причина, която ми хрумва…“
	Келб млъкна изведнъж. Двама мъже на не повече от двадесет години бяха излезли от една от вратите по коридора и гледаха втренчено право в джина.
	Келб веднага стана невидим и започна да се промъква покрай стената в ляво, възможно най-далеч от мъжете. Кучето пристъпваше с изненадваща ловкост, ноктите му вече не тракаха по пода. Джим внезапно се сети за Брайън и Хоб. Обърна въображаемата камера към себе си и другите две бълхи и установи, че те се носят в безвъздушното пространство като миниатюрни петънца. Хрумна му, че посредством нищожно количество магическа енергия трите бълхи също можеха да станат невидими. След като свърши и това, Джим се опита да се свърже мислено с Брайън и Хоб, като междувременно внимаваше те да му отговарят по същия начин — съзнание в съзнание. Как човешкият ум се бе сврял в тялото на бълха оставаше загадка за Джим. Не бе много наясно с анатомията на бълхите, но бе почти сигурен, че те, както повечето насекоми, нямат мозък.
	„Брайън? Хоб?“
	„Милорд…“, обади се Хоб с разтревожен глас, но Брайън го прекъсна:
	„Джеймс? Къде си? Не знам дали те виждам или просто усещам, че си наблизо. Не разбирам какво става.“
	„Тук съм, Брайън. Направих така, че и тримата да станем невидими и безшумни, така че онези двама асасини там да не могат да ни видят и чуят. Келб също е невидим.“
	„Забелязах“, сърдито отбеляза Брайън. „Джеймс, това не е любимият ми начин за пътуване.“
	„Но е най-доброто, което мога да сторя в момента“, отвърна Джим.
	„Не те обвинявам, Джеймс. Просто бълхите са противни създания. Извини ме, Джеймс, ти също си бълха сега, но на мен не ми харесва да съм в такъв вид.“
	„Изобщо не те виждам. Разбирам, че да се превърне в бълха е твърде смущаващо за един рицар. Мен самият това никак не ме притеснява, вероятно защото като магьосник съм по-привикнал към подобни неща от теб.“
	„Разбира се, Джеймс. Моля те да ме извиниш, за грубостта ми.“
	„Няма нищо, Брайън…“ Джим млъкна, защото вече почти бяха достигнали до двамата мъже, които разговаряха помежду си на висок глас. За изненада на Джим лицата им имаха нездрав блед тен.
	— Сигурен съм, че видях някакво куче — каза единият асасин.
	— Аз пък не видях никакво куче — отвърна другият. Той бе малко по-висок и може би с година по-възрастен от другаря си — или поне изглеждаше някак по-зрял. Затвори очи и добави:
	— Нищо не съм видял, нищо не съм чул.
	— Сигурен съм, че… — колебливо заговори първият асасин.
	— Дяволите да те вземат с твоя магарешки инат! — извика вторият. — Кажи ми, глупако, някога да е имало в Белия дворец кучета?
	— Не — отвърна другият.
	— Може ли куче да влезе тук, без да премине покрай пазачите при портата?
	— Разбира се, че не…
	— Ако тук бе допуснато куче, ние щяхме да чуем за това, освен ако не е решено това да се пази в тайна.
	Челюстта на по-ниския асасин се отпусна.
	— Така че — продължи по-високият, — повтарям ти, че тук няма куче и не си чул никакъв глас. Виждаш ли куче наоколо? Чуваш ли глас?
	— Не.
	— Точно така. Няма, и никога не е имало нито куче, нито някакви гласове.
	По-ниският асасин пребледня още повече и лицето му доби цвета на призрак в току-що изпран чаршаф.
	— Най-добре да се махаме оттук — промърмори той и се шмугна през вратата, от която бяха излезли преди малко. Чу се как спори с по-високия асасин, който вече се бе скрил от погледа.
	„Сега какво ще правим?“, попита Брайън докато минаваха покрай входа, през който бяха излезли двамата мъже. Той водеше към друг къс коридор, завършващ със затворена зелена врата.
	„Не знам. Келб?“
	„Да, господарю мой.“, отвърна кучето и изведнъж отново стана видимо.
	„Близо ли сме до тайния изход?“, попита Джим.
	„Трябва само да преминем през Рая. Това е мястото, в което водят новобранците. Там сигурно ще има асасини, но е без значение дали ще ни видят или чуят, защото ще сметнат, че сме част от това, което смятат за Рай. Възможно е дори да ни видят в съвсем друга форма.“
	„Защо наричат центъра за индоктринация* на новобранци «Рай»?“, попита Джим.
	[* индоктринация — втълпяване на определени идеи. — Б.пр.]
	„Прости ми, господарю, но познанията ми са ограничени и не ми е известно значението на думата «индоктринация». На онова място водят хората, които искат да постъпят в редиците на хашашините, като предварително ги натъпчат с хашиш и им кажат, че отиват в Рая. Под влиянието на наркотика те си мислят, че наистина са в Рая.“
	„Ще минем оттам невидими.“, каза Джим.
	„Господарю, не е нужно…“
	„Ще останеш невидим“, нареди Джим.
	„Да, господарю.“
	След малко свиха през една от страничните врати и влязоха в къс коридор, който завършваше с голяма порта, боядисана в златистожълт цвят и препречваща целия коридор. Гласът на Келб долетя от нищото.
	— Прости ми, господарю — каза той с хрисим тон, — аз мога да мина през вратата, без да я отварям. Но не знам дали това се отнася и за теб, господарю.
	— Благодаря ти, че ми обърна внимание — каза Джим. Той бързо си представи как заедно с другите две бълхи преминават през вратата сякаш тя е обикновена холограма. Погрижи се и за това, тримата с Хоб и Брайън да преминат оттатък, стоейки върху гърба на Келб.
	Преминаха и се озоваха в огромна стая. Куполният й таван и горната част на стените бяха боядисани в лазурно синьо. Самото помещение бе заето с някакъв недодялан декор — имитация на оазис. Беше изключително нескопосан, сякаш е изработен от неопитните дърводелци на някой любителски театър. Навсякъде стърчаха изкуствени палми, увенчани с корони от изкуствени листа. Отнякъде духаше хладен въздух, а в центъра на басейна един фонтан бълваше водни струи на височина около три фута.
	Около басейна, облегнали гърбове на изкуствените палмови дънери, седяха множество млади мъже. Повечето от тях изглеждаха дълбоко замислени или пък бяха затворили очи, без да се разбира дали спят или не. Присъстваха и няколко жени, на средна възраст и с делови изражения, чието главно занимание изглежда, бе да си приказват на групички и да ядат. Почти до всеки от лежащите мъже имаше подноси с храна, но почти никой не им обръщаше особено внимание. Мъжете изглеждаха напълно зашеметени.
	Жените обаче изглеждаха изключително ангажирани с разговорите и храненето. От време на време някоя от тях ставаше, отиваше до някои от легналите мъже, почесваше брадичката му, шепнеше му нещо и изобщо му оказваше известно внимание. После ловко избягваше ответния вял опит за прегръдка и се връщаше при останалите жени. Или пък се отправяше към друг легнал мъж и повтаряше същата кратка процедура. Жените бяха облечени в няколко пласта леки полупрозрачни копринени дрехи, стигащи от врата до петите им в различни цветове.
	Облеклата бяха хубави, но жените — не. Или поне на Джим му се стори, че не полагат никакви усилия да изглеждат приветливи.
	„Какви са тези кръгли неща, които ядат?“, попита Брайън, загледан в една групичка жени.
	„Овчи очи“, отвърна Келб.
	На Джим му се догади, което, макар и само мислено, си оставаше неприятно усещане.
	„Така ли?“ Брайън бе много заинтересуван. „Какви ли са на вкус? Ами онези, подобни на въжета неща, които дъвчат?“
	„Агнешки черва“, отговори Келб. „Разбира се, съчетани са с ориз, захар, канела и други вкусни добавки.“
	„Прилича ми на шотландска саздърма от агнешки дреболии“, заключи Брайън. „По време на Първия кръстоносен поход оттук сигурно са минали шотландци, които са се смесили с тези неверници…“
	Брайън замълча, после добави:
	„Явно им липсват елементарни маниери, след като ядат от обща паница. Вярно е, че си избърсват и почистват ръцете, но само от време на време. Освен това кърпите им не са от най-чистите, а и се хранят взаимно. Дават храна и на онези под дърветата.“
	Брайън беше прав. Джим забеляза, че една от задачите на жените, които по всяка вероятност изпълняваха ролята на хури (девойки, забавляващи блажените в мюсюлманския Рай), бе от време на време да разтребват от храната върху подносите и да я слагат в устата на лежащите мъже. Това обаче те правеха рядко. Най-често погалваха или леко пощипваха замаяния кандидат-асасин и преминаваха към следващия.
	Келб заобиколи басейна и се запромъква между изкуствените палми. Хората останаха назад, а отпред се появи стена, чиято долна част не бе боядисана. Доколкото Джим успя да види, никъде нямаше врата, но Келб невъзмутимо крачеше към стената. Щом стигна до мястото, където зидът се срещаше с пясъчния под, кучето подуши линията, разделяща пясъка от камъка и спря до едно едва различимо петно. Започна да рови старателно с предните си лапи, пясъкът полетя назад и накрая разкри част от покрит с шахматно подредени сини и бели квадратни теракотени плочки под. Кучето натисна с лапа една от сините плочки и част от привидно гладката стена се отмести, откривайки правоъгълен отвор.
	— Влизаме в тунела, господарю — каза Келб гласно и пристъпи в тъмния тесен проход. После спря и попита колебливо: — Още ли си тук, господарю?
	Джим се сети, че джинът нито ги виждаше, нито ги усещаше.
	— Тук сме, Келб — отвърна той, също произнасяйки думите гласно.
	— Сега съм по-спокоен, господарю — изскимтя Келб, обърна се към отвора в стената и с помощта на лапите си отново покри плочите на пода с пясък. След като кучето пак отстъпи навътре в прохода, каменният капак тихо и бавно се плъзна на мястото си и затвори входа, през който бяха влезли. Настана пълна тъмнина, из която се разнесе гласът на Келб.
	— Господарю, няма нужда повече ти и спътниците ти да пътувате като бълхи в козината ми. Ако отново приемете човешки образ, в дясно, до стената ще намерите наръч факли, а до него — кремък и огниво, с които да ги запалите. На дебелия край на всяка факла има малко барут, който пламва от една искра.
	Джим проведе необходимите магически действия и отново си върна човешкия облик. Усещаше лекото тяло на Хоб, притиснат към шията му, а също и присъствието на Брайън. Все още в пълен мрак, Джим протегна ръка и удари пръстите си в твърдата повърхност на стената. Заопипва зида нагоре-надолу, сякаш го боядисваше с четка и накрая стигна до нещо, което приличаше на извита дървена лавица. Върху нея напипа купчина дълги предмети, които приличаха най-вече на стегнати ролки навита хартия. Джим взе една от ролките, отново протегна пръсти и откри завързани с въженце кремъка и огнивото, за които бе споменал Келб. Стиснал факлата под мишница, Джим удари кремъка в огнивото. Излезе искра, която запали горния, по-дебел край на факлата. Пламъкът примигна и нарасна, за да освети дългия каменен тунел. До Джим стояха Брайън — все още със синини и рани, но весел, и Келб в кучешкия си облик и с въпросителен поглед.
	— Хоб, добре ли си? — попита Джим.
	— Да, милорд — тънкото гласче дойде иззад лявото му рамо. Джим си спомни, че за да им е по-топло, двамата с Брайън бяха заспали с пътните си дрехи, когато ги хванаха асасините. Изглежда Хоб се бе прибрал в торбичката си.
	— Да изляза ли, милорд?
	— Тук няма нищо за гледане. Намираме се в един тъмен тунел. Може би ще е най-добре да останеш там, където си сега.
	— Добре, милорд.
	Тръгнаха напред. Келб уверено припкаше начело, но все пак не се отдалечаваше от светлината на факлата. Тунелът се оказа по-дълъг, отколкото Джим очакваше, особено като се имаше предвид, че е прокопан в монолитна скала. По приблизителни изчисления бяха извървели четвърт миля, преди да достигнат края, където Келб спря пред стена, подобна на тази в началото на тунела.
	— Натиснах където трябва, за да се отвори изхода от тунела — заизвинява се джинът, — но механизмът очевидно заяжда. Господари, имате ли нещо против да подскочите върху пода? Мисля, че по този начин ще се отвори и ще можем да минем.
	„Изобщо не се учудвам“, помисли си Джим. Не можеше да се очаква, че механиката от четиринадесети век работи по-добре от тази в двадесети век.
	— В такъв случай е по-добре Брайън и аз да скочим едновременно. Ще броя до три и скачаме — така ще ударим пода едновременно.
	— Такава е магията на неверниците! — подметна Брайън. — Разбира се, че не работи добре!
	Джим не беше съвсем сигурен какво означава това, но сега не бе моментът да се задълбочава в темата. Отброи и двамата скочиха. Удариха здраво каменния под, но очевидно именно това бе необходимо, защото каменната плоча отпред започна бавно да се повдига, скърцайки силно, сякаш се нуждае от смазване.
	— Проходът не се използва много често — поясни Келб. — С изключение на Великия водач всеки, видял тунела, в последствие е трябвало да умре. Бил е убиван и тялото му е било захвърляно някъде далеч в планината, така че никой да не го свърже с изхода от тунела. Ние обаче трябва само да прекрачим навън.
	Репликата бе изречена тъкмо навреме. Щом Келб млъкна, камъкът спря скърцащото си движение нагоре и разкри отвор, достатъчен човек да се измъкне навън на огрения от звезди планински склон. Наоколо имаше само скални отломки и няколко хилави храста. Келб се засуети отзад и след миг чуха как плочата изскърцва, затваря тунела и настава тишина.
	— Сега вече проходът е затворен — доволно заяви Келб.
	— Това е добре — разнесе се глас в тъмнината. — Не се познава, че тук има врата. Това може да е много полезно. Абу Ал-Ксаир ми е казал истината, въпреки че не съм мюсюлманин. Е, пак се срещнахме, франки.
	Това беше гласът на Байджу, монголът от кервана.


	Глава 21

	Джим погледна в посоката, от която идваше гласът, но не можа да види нищо друго, освен три или може би четири бледи светли петна, които приличаха за оптическа измама и като че ли леко се местеха и променяха контурите си.
	— Нощни дяволи! — изпищя Келб. — Помощ, господарю!
	— Уж си джин, пък те е страх от нощни дяволи! — Джим усети как тялото на кучето се притиска към прасците му.
	— Да се боя! — каза Келб с треперещ глас. — Аз? Аз съм най… най-могъщия джин, но някои от тези нощни дяволи могат да бъдат много свирепи, господарю.
	— Отпрати джина — обади се гласът на монгола. — Искам да говоря с теб насаме.
	— Тръгвай! — нареди Джим на Келб.
	— Но, господарю…
	— И да не си посмял само да станеш невидим! — добави заплашително Джим. — Веднага ще разбера и ще ти се прииска да си имаш работа с дяволите, а не с мен!
	Разбира се, това бе напълно празна заплаха. Освен, че не знаеше нищо за нощните дяволи и техните способности, Джим отлично разбираше, че никога не би могъл да се отнесе жестоко дори с джин. Все пак натискът върху прасците му изведнъж спря. Джим се обърна към мястото, от което идваше гласът на Байджу:
	— Не разбирам как си се озовал тук и защо?
	— Преди известно време бях в Триполи и посетих Абу Ал-Ксаир малко след като се бе срещнал с вас. Исках да го попитам кога ще се появи отрядът от Златната Орда и как може да бъде спрян. Абу Ал-Ксаир погледна в една чаша с вода и ми каза само две неща: първо, че спирането на Ибн-Тарик е ключът към спирането на Златната Орда и второ, че вие двамата сте единствените, които могат да спрат Ибн-Тарик. Трябваше да ви открия тук, точно сега и да ви помогна да стигнете до Палмира преди кервана.
	— И ти дойде тук само защото Абу Ал-Ксаир те е посъветвал така? — попита Джим. Той смяташе Байджу за мнителен и недоверчив човек.
	— Магьосникът ми каза всичко, което знаеше — отвърна монголът. — Ти самият си вълшебник и разбираш това. Платих цената, която ми поиска, в злато — не в сребро, а в злато! — и той ми даде своя съвет. Знаеш по-добре от мен дали един магьосник би излъгал, след като е определил заплащането и го е приел.
	Байджу бе прав. Магическите правила бяха категорични по този въпрос. Абу Ал-Ксаир не можеше да измами някого, с когото се е спазарил и е сключил сделка. Ако това е широко известен факт, дори сред монголите, тогава не бе чудно, че той се е доверил на магьосника. Абу Ал-Ксаир явно наистина не знаеше защо Златната Орда ще бъде спряна, ако се спре Ибн-Тарик.
	— Покажи се — каза Джим на Байджу.
	— Да — добави Брайън отзад, — покажи се заедно със спътниците си, монголецо.
	Байджу се изсмя кратко и подигравателно:
	— Ами тогава светни, магьоснико, въпреки че аз на твое място бих предпочел тъмнината. Все още сме близо до Каср Ал-Абиад и стражите по кулите могат да забележат светлината.
	— В такъв случай е най-добре да минем без осветление — каза Брайън. — Какво мислиш, Джеймс?
	— Мисля, че си прав, Брайън.
	— Близко е до ума — подметна Байджу с презрителен глас. — Елате насам. Довел съм по една бяла камила от Басра*. Те са много по-бързи от товарните животни в кервана. С тях ще наваксаме и след пет дни ще бъдем в Палмира.
	[* Басра — град в Персия, днешен Ирак. — Б.пр.]
	Джим усети, че кучето отново се притиска към прасците му. Чу се гласът на Келб:
	— О, всемогъщи господарю, прости на непокорния си и лош слуга, че се появява без разрешение, но какво ще стане с мен?
	— Той е джин — намеси се монголът, — може и сам да стигне до Палмира.
	— Господарю…
	— Не — строго го прекъсна Джим. — Както Байджу отбеляза, ти си джин. Ще се срещнем в Палмира. Ти ще се придвижваш сам и когато пристигнем, ще те повикам.
	— Господарю…
	— Тръгвай!
	Натискът върху краката на Джим изчезна.
	— Джинът си отиде — каза той, — сега какво ще правим?
	— Следвайте гласа ми — отвърна Байджу.
	Брайън сложи ръка на рамото на Джим и двамата запристъпваха внимателно по неосветения и изключително неравен терен. Джим се спъна веднъж в нещо като голям плосък камък или малка скала и едва не падна. Когато отново си възвърна равновесието, усети дъха на Байджу. Миришеше на алкохол. Дребният монгол явно бе пил, но гласът му звучеше достатъчно трезво.
	След миг Джим разбра какви бяха онези бели петна, които забелязаха при излизането си от тунела. Оказаха се камилите, за които говореше Байджу. Той им помогна да се качат на седлата, после яхна своята камила и поведе колоната между скалите по стръмния склон.
	Джим не си спомняше за колко време трябваше да пристигне кервана от Триполи в Палмира, но бяха изминали шест или седем дни, откакто бяха напуснали пристанищния град. Обещаната от Байджу бързина изглеждаше многообещаваща и Джим бе силно обнадежден.
	По-късно му се искаше да не е бил чак такъв оптимист.
	Намираха се близо до върха на планината. Само след няколко часа след срещата с монгола преминаха през тъмния проход на върха. Беше тъмно, от двете им страни се извисяваха още по-тъмни скални стени, а отгоре мъждукаше покрита със звезди тясна ивица небе. Призори спаха няколко часа, а през деня стигнаха подножието на планината и видяха голямата пустинна долина, в чиято среда бе разположена Палмира. През следващите дни въздухът се затопли и стана по-влажен, макар че все още бе доста неприятен.
	В крайна сметка Джим стигна до заключението, че в скоро време не би искал отново да тръгне на друг такъв бърз поход с Байджу. Дребният монгол ги караше да вървят от изгрев чак до късно през нощта. Ако зависеше от него, нямаше да им се съберат и по три часа сън на нощ, легнали на земята, а не увиснали на седлата. Издръжливостта на камилите бе достойна за възхищение. Брайън не се оплакваше, но лицето му с всеки изминал ден все повече посивяваше и когато пристигнаха в Палмира вече издаваше голямо изтощение.
	Като цяло пътуването не беше от приятните. Байджу може би все пак бе прав, че тези камили са перлите на своята порода, и са специално развъждани за състезания, а походката им беше значително по-мека и плавна от тази на камилите в кервана. Така или иначе и Джим, и Брайън бяха на края на силите си и едва дочакаха да пристигнат в града.
	Най-сетне, олюлявайки се от умора върху седлата, през един късен следобед, влязоха в Палмира. Беше голям град, състоящ се от палатки и сравнително паянтови дървени постройки, изградени върху останките на стар гръцки или римски град. В антично време градът е бил построен въз основа на точен план. От двете страни на главната улица, простираща се в посока изток-запад и преминаваща през центъра на града, все още се издигаха руините на двоен портик, наречен Голямата колонада. Близо до нея бе кервансараят, в който се настаниха.
	Джим и Брайън разполагаха с една стая и Джим изведнъж осъзна, че и двамата не носят обичайния си багаж. Тежките доспехи и оръжия, допълнителните дрехи и (най-вече!) обезпаразитеният спален чувал на Джим липсваха.
	„Да върви по дяволите!“, помисли си уморено Джим и си избра едно по-чисто място на пода. Мислено около него очерта магическа линия, която щеше да отблъсква всякакви паразити и легна, завивайки се с плаща си. С последни сили добави още една магия, която превърна скърцащия дървен под в мека постеля и потъна в дълбок сън.
	Събуди го Байджу. Монголът не показваше никакви признаци на умора по време на пътуването, нито след него. Стоеше надвесен над Джим и Брайън и попита:
	— Да не сте заспали вечен сън?
	— Как бихме могли, след като ти ни мучиш над главите? — изръмжа Брайън. — Джеймс, трябва да закусим и да си намерим мечове. Мечовете са най-важното нещо! Къде можем да получим малко храна в това проклето място?
	— Ставайте и вървете с мен — отвърна Байджу и незабавно тръгна към вратата.
	— Чакай малко — спря го Джим. За разлика от Брайън, който се събуди гладен и в лошо настроение, но веднага се разсъни, на Джим му трябваше известно време преди напълно да се отърси от съня. — Ако излезеш от вратата сам, смятай, че повече няма да ме видиш. Необходимо ми е малко време.
	Байджу се завъртя на пета и заговори със заплашителен тон:
	— Доведох ви тук, а сега вие не искате да ми се отплатите подобаващо, така ли?
	— Не сме сключвали сделка с теб — отговори Джим. — Абу Ал-Ксаир ти е казал, че мога да ти бъда полезен и това е единствената причина, поради която ни помагаш. Щом не си доволен, оплачи се на Абу Ал-Ксаир.
	След тези думи Джим насочи вниманието си в друга посока.
	— Хоб?
	— Да, милорд — отвърна тънко гласче зад гърба му. С периферното си зрение Джим видя как Байджу замръзна на място, лицето му силно пребледня, а очите му се ококориха.
	— Всичко е наред — каза Джим, отговаряйки едновременно и на Хоб, и на суеверния страх на монгола. — Само исках да проверя дали си добре. Пътуването сигурно много те отегчава, особено след като не спиш.
	— Това не ми пречи, милорд. Ние, хобгоблините сме свикнали да прекарваме дълго време, без да правим нищо. Седим си и си мислим за хубавите неща, които са се случили в миналото. Сънят не ни е нужен.
	— Ще ви чакам долу в общата столова — обади се Байджу. Вече не беше така блед, но излезе от стаята възможно най-бързо.
	Джим имаше по-важни неща, за които да мисли. Вече се бе разсънил напълно и се чувстваше крайно неприятно. Беше му горещо, дрехите му бяха мръсни и бе готов на всичко за един душ от двадесети век, което разбира се, бе невъзможно. Банята предлагаше известна алтернатива, но къпалните не си струваха неприятностите и неудобствата. Джим просто искаше да се изкъпе, а не да му предлагат женска или мъжка компания, храна, питиета, наркотици и какво ли не. Не искаше да се разправя с хора, които уж искаха да му помогнат с изтриването на гърба, а после изискваха заплащане за услуга. Притесняваше го не толкова цената, колкото невъзможността да се отърве от подобни досадници.
	Можеше да почисти себе си и дрехите си по магически начин, но това би изчерпало всичките му запаси и би било в разрез с доброто намерение да пести колкото може повече енергия.
	— Готов съм да тръгвам — обърна се Джим към Брайън.
	— Облечи си ризницата — укорително го погледна Брайън.
	Беше прав, колкото и досадно да звучеше. Джим бе свалил ризницата си, преди да заспи и сега тя лежеше на пода като купчина съшити халки. Облечен само с бельо и риза, Джим понасяше сравнително добре топлия въздух наоколо. Без съмнение с напредването на деня времето щеше да става по-горещо, а ризницата имаше и дебела подплата, но въпреки всичко Брайън беше прав. Намираха се в непознат град, сред непознати хора. Основното правило, което важеше през четиринадесети век в Англия, в Средния изток и навсякъде по света, бе: „Бъди нащрек и очаквай изненади!“.
	За голямо съжаление, на Джим все пак му се наложи да навлече доспехите. Почти веднага усети нетърпима жега, но се надяваше, че с времето тялото му ще привикне. Брайън се бе изправил, облечен в дрехите, с които започна пътуването и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
	— Готов съм, Джеймс. Можем ли вече да вървим?
	— Брайън, не се обиждай, но вониш.
	— Ти също, Джеймс, при това не по-малко. Но по-добре вонящ и жив, отколкото чист и мъртъв. С малко късмет ще си набавим оръжия и други дрехи. Може дори и да почистим тези. Междувременно обаче трябва първо да се нахраним. Вярвам, че ти желаеш същото.
	Брайън излезе през вратата и Джим трябваше да направи няколко големи крачки, за да го настигне. Слязоха в нещо като кафене или ресторант на партера на кервансарая. Помещението бе оградено от кръгла старинна мраморна стена, в която имаше ниши. Във всяка ниша бяха разположени ниска масичка и възглавници за сядане. Двамата приятели се огледаха за Байджу, но той не се виждаше никъде.
	Настаниха се в една от нишите и поръчаха закуска, към която Джим добави и голяма кана леденостуден шербет. След като прие поръчката, прислужникът се отдалечи. На околните маси не седеше никой. Щом се увери, че няма кой да го подслушва, Джим заговори тихо:
	— Имаш ли някаква идея как можем да открием бащата на Джеронд?
	Брайън преглътна храната, която бе натъпкал в устата си и отговори:
	— Честно да ти кажа, Джеймс, възнамерявах да подходя към въпроса така, както винаги съм го правил — да потърся някой английски или поне френски рицар с добро име и да го помоля за помощ и напътствие. Оказа се обаче, че тук се срещат само неверници. Налага се да поразпитаме.
	Брайън се огледа наоколо, съзря мъжа, който им сервираше и му махна да се приближи. Докато чакаха, посегна към общото блюдо, поставено на масата, хвана малко храна с върха на пръстите си, както би направил в Англия и я натъпка в устата си. Прислужникът дойде тъкмо когато Брайън се опитваше бързо да сдъвче и глътне хапката си. Все пак успя да го стори, тъкмо навреме и се обърна към слугата:
	— Между другото, друже, би ли ми казал какво е това месо, което си ни поднесъл?
	— Крехко месо от млада женска камила, господарю — отговори прислужникът. — Беше от оборите на Мурад Богатия, но си счупи крака и за съжаление се наложи да я заколим. Не е ли ароматно и вкусно?
	— Е, поне не е от коза — кимна Брайън, — кажи ми сега, знаеш ли дали в този град има някакви английски рицари?
	— Английски рицари? — прислужникът недоумяваше.
	— Да, да, английски рицари. Рицари от Англия.
	— Господарю — започна изуменият слуга, — чувал съм за френски рицари, но не разбирам какво означава това „английски“.
	— Говоря ти за Англия — продължи Брайън бавно, произнасяйки думите високо и на срички: — Ан-гли-я!
	— Приятелят ми има предвид рицар от родината си — намеси се Джим, — родината му се казва Англия и е остров, който се намира недалеч от земите на франките.
	— Така ли? В Палмира няма франки, слава на Аллах.
	— Сигурен ли си? — попита Джим. — Може би в града има франки, но ти не си чувал за тях?
	Слугата поклати глава:
	— Ако в Палмира има франки, аз със сигурност щях да знам това. Пътниците от минаващите оттук кервани, а и другите посетители разговарят за много неща и никога не пропускат да споменат за новопристигналите по тези земи чужденци.
	При тези си думи прислужникът се отдалечи, но почти веднага мястото му бе заето от Байджу, който седна на една от възглавниците в нишата до Джим и кръстоса крака, после се протегна и си взе от храната. Едва след като сдъвка хапката и я преглътна, погледна Джим и Брайън:
	— Е, какъв е планът ви?
	— Всъщност — заобяснява Джим, — ние търсим един човек, който вероятно е в Палмира. Той…
	— На първо място мечовете — прекъсна го Брайън. — Трябва да си набавим оръжия, монголецо. Колкото до сър Джефри, не се тревожи, Джим. Аз вече разказах на Байджу за целта на нашето пътуване.
	— Кога успя? — ококори се Джим.
	— Още докато пътувахме с кервана и ти си бъбреше с твоя приказлив другар Ибн-Тарик. Или може би трябва да го нарека джентълмен?
	Брайън погледна Байджу, който старателно се тъпчеше с ядене.
	— Ибн-Тарик държа ли се като джентълмен?
	Байджу сви рамене и продължи да яде.
	— Така или иначе обясних на Байджу как изглежда сър Джефри, за да го познае в случай, че го види. Не си ли го виждал тук?
	Брайън отново погледна монгола, който ядейки поклати глава.
	— Така няма да стигнем доникъде. Ако обичаш, остави храната за малко и ни обърни внимание. Имаме основание да смятаме, че той е в Палмира, но нямаме и най-малка представа как да го издирим.
	Байджу прекъсна за момент основното си занимание и погледна двамата приятели.
	— Огледайте се и поразпитайте дали някой не го е виждал!
	— Вече го сторихме — отвърна Джим, — попитахме слугата, който ни сервира яденето и той ни отговори, че ако в Палмира има някой европеец, той със сигурност ще знае, защото тук се хранят пътниците от керваните, а и много други хора и бързо се разчува, че в Палмира е пристигнал чужденец.
	Байджу издаде някакъв кратък звук, нещо средно между кашлица и смях. После се огледа и откри с поглед прислужника, който в момента бе зает с обслужването на други хора в една от нишите.
	— Ела тук! — извика монголът.
	Облечените в широки дрехи мъже от другите ниши спряха да се хранят, погледнаха Байджу, спогледаха се и заговориха помежду си на висок глас нещо неразбираемо на седящите в сепарето на Джим и Брайън. По жестовете и по израженията на посетителите обаче, можеше лесно да се разбере, че се изказват възмутително или презрително за маниерите на Байджу. Слугата невъзмутимо продължи да се занимава с клиентите от другата ниша още няколко минути, сякаш не бе чул грубото повикване, а после се обърна и усмихнат доприпка до монгола.
	— Викахте ли ме, господарю?
	— Кажи ми има ли франкски роби в Палмира? — попита бързо Байджу.
	— Несъмнено има, господарю. Но не мога да кажа колко са или на кого принадлежат. Кой ти гледа някакви си роби?
	— Ти ми каза, че в Палмира няма франки — намръщи се Джим.
	— Така е, господарю, но робите…
	Слугата сви рамене и разпери ръце. Брайън каза:
	— Тогава търсим франкски роб, по-висок от теб с една педя, с посивяла коса, разделена на път отпред и малки мустаци, които вероятно са бели. Може би сега е без брада, а косата му също е побеляла. Но не е стар и немощен, а все още здрав и силен, със сини очи и белег върху челюстта и брадичката. Сигурно има и други белези, но този е най-характерен. Виждал ли си такъв роб?
	— Не, господарю, но мога да поразпитам хора, които обръщат внимание на тези неща. Ако те знаят нещо, до ден-два ще разбера.
	— Ще получиш награда — каза Байджу, — няма да е голяма, но ще получиш нещичко, ако намериш роба, за когото говорим. Разбра ли?
	— Напълно, щедри и благородни господарю — поклони се слугата. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо друго?
	— Да — кимна Байджу, — донеси още от това, което беше в тази чаша.
	— Да, господарю — слугата взе празния бокал и се отдалечи бързо.
	Байджу се облегна назад върху облицованата стена на нишата, въздъхна доволно, погледна Джим и Брайън и се оригна. Брайън бе привикнал към този източен начин за изразяване на задоволство от храната, а Джим се бе научил да овладява гримасата си. Все пак вътрешно потрепери, въпреки че знаеше, че оригването тук означаваше „Беше много вкусно!“.
	Монголът им се усмихна свирепо и язвително, но несъмнено с чувство за хумор.
	— Ибн-Тарик е тук. Мярнах го по-рано днес, преди вие да слезете тук.


	Глава 22

	Джим и Брайън го изгледаха учудено.
	— И керванът ли е пристигнал тук? — попита Джим.
	— Не — отвърна Байджу. — Но Ибн-Тарик е тук.
	— Но как е успял? — недоумяваше Джим, припомняйки си дългите преходи с камилите, кратките спирания за храна, недостатъчния сън и пълното изтощение.
	— Не знам — отговори монголът и се захвана с новия поднос с храна, който слугата бе донесъл. След като преглътна няколко хапки, заговори отново:
	— Не знам как Ибн-Тарик е стигнал до тук толкова бързо. Трудно е, но не е невъзможно. Камилите му не отстъпват на нашите. Ако е тръгнал към Палмира веднага след отвличането ви, още преди изгрев-слънце, само с една камила и малко храна и вода, е успял да ни изпревари. Пътувал е бързо, защото е бил сам, а и добре знае пътя. Не, не е невъзможно местен човек да стигне много по-бързо от чужденец. Както и да е станало, важното е, че Ибн-Тарик е тук. Видях го да си купува шапка на пазара. Той не ме видя.
	— Изглеждаше ли изтощен, като човек на края на силите си? — попита Джим.
	— Изтощен ли? — Байджу отново се усмихна язвително. — Щом е направил такова пътуване, значи е издръжлив, поне колкото мен. Не съди за света по себе си.
	— Нека да отидем на пазара при търговеца, посетен от Ибн-Тарик и да разгледаме стоката му — предложи Брайън. — Може би ако поговорим с него, ще открием някакво сведение за Ибн-Тарик, например къде е отседнал в Палмира, или дори защо толкова е бързал насам. Рицарят, който донесе вест на годеницата ми Джеронд, каза, че е видял баща й, сър Джефри, именно на пазара. Ако имаме късмет, може и ние самите да го видим. Може пък да не е роб, а търговец или пък да има вземане-даване с търговците, но крие факта, че е англичанин. Не съм го виждал почти шест години и сигурно се е променил, но едва ли чак до там, че да не го позная.
	— Добре тогава — кимна Байджу. — Ще хапна още малко и отиваме на пазара.
	— В такъв случай — каза Джеймс, — аз ще се кача горе за малко и ще взема нашия малък приятел. Искам и той да дойде с нас.
	Монголът изведнъж спря да дъвче и застина с пълна уста и поглед, вперен в Джим, който не му обърна никакво внимание.
	— Дали е разумно? — попита Брайън.
	— Разбира се, че е разумно. Ще ни потрябва при спешен случай. — Джим погледна строго приятеля си, за да му напомни, че Хоб пътува с тях, за да се върне бързо в Англия по дима и да съобщи на Джеронд и Анджи, че са в опасност. Брайън се начумери, но после кимна.
	— Както желаеш — той погледна към блюдото, което все още бе пълно с храна. — Аз също ще хапна още малко докато те чакам.
	Джим се качи на горния етаж. Вече бе решил, че от сега нататък навсякъде ще носи плаща, на който имаше торбичка за Хоб. Със същата дреха бе облечен докато пътуваше с кервана, а също и когато бе пленен от асасините. Дори и да му бе горещо с наметало, важното бе Хоб да е наблизо. Ако им се случеше нещо, духчето щеше да научи.
	„Имахме късмет“, помисли си Джим, „че Хоб не беше в плаща, когато аз и асасинът се търкаляхме надолу по скалистия склон. Щяхме да го смачкаме. Сигурно по това време е бил на любимото си място — върха на дима от огъня пред палатката ни.“
	Гледайки проснатото на пода наметало, Джим отново се изкуши да използва магия, за да контролира температурата под плаща и да го направи по-удобен. Може би все пак бе по-добре само да го изтупа. До сега всеки съвет на Каролинус се бе оказал важен. Освен това Джим се сети, че плащът ще прикрие ризницата му не само от чужди погледи, но и от слънчевите лъчи, които можеха да нагреят метала до нетърпима температура.
	— Хоб, в торбичката ли си? — попита Джим, преди да вдигне наметалото от пода.
	— Да, милорд — отвърна духчето.
	— Добре. Сега ще облека плаща и ще отидем на чаршията — това е нещо като градски пазар. Имаш ли още прахан? Спомняш ли си заклинанието, което те научих и с което можеш да възпламениш прахана, да яхнеш дима от него и да излетиш от торбичката преди някой да разбере, че си вътре?
	— Да, милорд. Имам прахан и си спомням заклинанието за запалването му. То е…
	— Не го казвай сега! — бързо го прекъсна Джим с малко по-висок глас, отколкото желаеше. Понижи тон и продължи. — Ще използваш заклинанието само ако се налага бързо да стигнеш у дома и да съобщиш на лейди Анджела, че аз и Брайън сме в беда. Щом изречеш вълшебната дума, праханът ще се възпламени и торбичката ще се напълни с дим.
	— Би ми харесало — каза Хоб.
	— Да, но няма да имаш друга възможност за правене на дим и затова не бива да я пропиляваш.
	— Да, милорд. Съжалявам, милорд.
	— Няма нищо. Само не забравяй, че заклинанието е само за спешен случай. Ще се опитам да изрека името ти, ако е настъпил такъв момент и трябва да тръгваш. Ако по някаква причина не успея да го сторя, остава ти да решиш кога да направиш дима и да полетиш възможно най-бързо към Англия.
	— Ще наблюдавам всичко много внимателно — сериозно заяви Хоб. — Може ли да надзъртам от торбичката или пък да седя на рамото ти? Мисля, че всеки, който ме види, ще ме помисли за маймунка.
	— Идеята не е лоша, но би било по-добре само да надничаш от торбичката. Все пак, всички си мислят, че пътувам само с Брайън.
	— Да, милорд.
	Джим наметна плаща и слезе в ресторанта. Второто блюдо бе празно, а Брайън и Байджу изглеждаха доволни и в добро настроение. Джим плати поръчката (в Палмира явно храната не се включваше в общата хотелска сметка) и тримата излязоха навън.
	Чаршията или откритият градски пазар на Палмира заемаше мястото, на което в антични времена се е намирал главния храм на града. Сега, през четиринадесети век, останките от римската архитектура бяха изцяло засипани под огромни количества прах и мръсотия. Джим си спомни, че в двадесети век бе чел за френска археологическа експедиция, която бе открила тук четири портика, ритуален воден басейн и голям олтар за жертвоприношения, разположени все в този район.
	В четиринадесети век, разбира се, на пазара в Палмира нямаше нищо забележително от архитектурна гледна точка. Повечето магазини представляваха кръстоска между палатки и барака, а уличките между тях криволичеха като планински пътеки и бяха толкова тесни, че хората едва се разминаваха.
	Всички магазини имаха една обща черта — отворена към улицата предна част, където бяха изложени образци от стоката. Байджу ги заведе първо в оръжеен магазин, където нямаше мечове, но предлагаха дълги и тежки ножове с близки до меч размери. Поради липса на друго, Брайън и Джим купиха по един нож с прилежаща ножница и колан, с който да я прикрепят към кръста си.
	После Байджу ги заведе в магазин, в който предлагаха както шапки и други готови изделия от плат, така и цели топове с тъкани.
	— Какво е това? — обърна се монголът към продавача — глуповат любезен мъж с посивели мустаци и размъкната чалма.
	— Най-фината коприна дошла отвъд Великата стена в далечния Изток — отвърна продавача, който вероятно бе и собственик на магазина.
	Байджу изпусна парчето коприна, сякаш изведнъж бе разбрал, че е мръсно и каза с безизразен глас:
	— Това е египетска коприна. Сутринта един приятел си купи чалма оттук и ми спомена за коприна в същия цвят. Бих се заинтересувал, ако наистина идваше отвъд Великата стена или дори от Индия.
	— Аллах да ми е на помощ! — закърши ръце продавачът. — А аз я купих, понеже вярвах, че е истинска източна коприна! Сега как ще си върна огромната сума, която платих за нея!
	— Как иначе, освен да намериш някой глупак, който не умее да различи египетската от източната коприна — каза Байджу. — Явно идването ми тук е било напразно. Друг мой приятел, който познава платовете, макар че не толкова добре като мен, смята, че може би имаш добра стока.
	— Наистина имам някои по-добри коприни. Ако сте истински познавач, ще ви очароват. Прибрал съм ги отзад в магазина. Но вие наистина ли искате да купите? Не искам да изваждам коприната на светло пред несериозни купувачи.
	— От къде да знам дали искам да купя, преди да съм видял стоката? — попита Байджу.
	— Скъпата коприна е внимателно опакована и защитена. Скрита е дълбоко под други скъпи стоки. Трудно ще я извадя. Един собственик на магазин не си прави такъв труд, ако купувачът не е сериозен.
	Байджу махна с ръка към Джим.
	— Колкото до сериозния купувач, ето го тук. Аз само го придружавам, защото разбирам от коприна и мога да го посъветвам. Той се интересува от много неща и платовете са само едно от тях. Щом ти е толкова трудно да изровиш фината си коприна, несъмнено другаде на пазара ще са по-сговорчиви. Пък и приятелят ми ще се информира и може би ще купи и други неща, които желае.
	— Така ли? — запита продавача. — И какви са тези други неща?
	— Прекалено много са, за да ги изброявам. Ти сигурно можеш да ни посочиш пътя към пазара за роби. Приятелят ми има голямо желание да си купи франкски роб. Тъй като самият той е франк и има възможност да си задоволява прищевките си, предпочита около него да има само франкски роби.
	— Уви — въздъхна търговеца, — днес няма да се проведе търг на роби. Вероятно пазар ще има след няколко дни. Обаче франкски роби в Палмира се намират твърде рядко.
	— Моят приятел, който е купил чалмата от теб, ми каза, че е видял франкски роб тук, на пазара. Зърнал го само за миг в тълпата, но веднага познал, че е франк.
	— Не ми е известно на пазара или в града изобщо да има франкски роби. Може би някой много богат човек да има един или два такива роба. Те са много скъпи. Готови ли сте да платите такава висока цена?
	— Не можем да кажем, преди да сме видели роба — отвърна Байджу.
	— Франкските роби са рядкост и покупката на такъв няма да ви излезе евтино. Цената ще е много по-висока от тази на най-хубавата ми коприна.
	— Цената не е важна, стига да намерим това, което искаме. Приятелят ми обаче, ще остане само няколко дни в Палмира и после ще отпътува. Жалко, че ти не можеш да ни помогнеш. Приятелят ми ще се отблагодари щедро на този, който му помогне да купи само един роб, стига той да се продава.
	— Че то кое не се продава? — учуди се продавачът. — Ако собственикът не иска да го продава, цената може… вероятно ще успея да ви помогна да се спазарите за приемлива цена. Аз съм търговец на платове и не се интересувам от роби, но все пак познавам роботърговците и методите им. Възможно е да науча нещо за франкски роб, преди да заминете. Ако това стане, ще известя приятеля ви. Разбира се, това ще ми коства доста усилия и се надявам, че той ще оцени подобаващо помощта ми за намирането на роба.
	— Сигурен съм, че приятелят ми няма да забрави, че си му направил услуга — кимна Байджу. — Ако научиш нещо, ако откриеш подходящия роб и ако покупката е изгодна, ще можеш по-късно да обсъдиш с приятеля ми размера на благодарността му към теб.
	— Разбира се… — заговори търговецът, но бе прекъснат от силна врява по уличката, на която беше магазинът. Всички погледнаха натам, въпреки че разстоянието беше значително, а около мястото се бяха събрали много хора, които пречеха на видимостта. Чуваха се силни викове, а тълпата размахваше пръчки.
	Изневиделица от множеството се отдели една фигура и хукна по улицата към магазина за коприна. Всички бързаха да се отдръпнат от пътя й, а тълпата, от която само преди миг бе избягал човекът, се втурна след него, заобиколи го и започна да го налага с пръчките. Само някои от ударите попадаха в целта, но мъжът продължи да бяга. След секунда вече се бе изравнил с магазина за платове и го подмина, а по улицата след него се носеше в пълен безпорядък гръмогласното множество.
	Макар и само за миг, Джим все пак успя да зърне бягащия мъж. Той беше висок, як човек с черни вежди и мустаци. Единият му ръкав бе откъснат, а ръката под него от китката до лакътя бе ужасно обезобразена от някакъв голям белег или обширен сиво-бял обрив. Лицето на мъжа бе пребледняло и ужасено, устата му бе широко отворена, като че ли пищеше, но виковете на тълпата заглушаваха всичко.
	— Аллах да ни е на помощ — каза търговецът. — Това е персиецът Албонасан Карасани, който продава кожи. От няколко седмици го подозираме, че се е разболял от проказа и разнася заразата сред нас. Закле се, че само имал цирей, но накрая някой все пак е скъсал дрехите му, за да провери.
	Търговецът хвърли още един поглед към улицата, сви рамене и отново насочи вниманието си към Брайън, Байджу и Джим.
	— Сега стоката му ще бъде прибрана от търговците от околните магазини — добави продавачът с нотка на съжаление. — Такава е волята на Аллаха. С какво друго мога да съм ви полезен?
	— Това е всичко засега — отговори Джим. Той искаше да се махне оттук час по-скоро.
	— Ако разбера нещо, ще ви известя незабавно. Къде бих могъл да ви намеря, господари?
	— В кервансарая на Юсуф — отвърна Байджу.
	— Чудесно. Ще ви потърся там. Аз се казвам Метааб, търговецът на коприна. Всички ме познават.
	Джим, Брайън и Байджу си тръгнаха. За Джим бе голямо облекчение да напусне магазина и улицата, на която се бе разиграла сцената с прокажения.
	— Сега накъде? — попита монголът.
	На Джим не му се прибираше в кервансарая и отвърна:
	— Щом съм тук, бих искал да разгледам по-подробно Палмира.
	— Да я разгледаш ли? Че нали сега я виждаш? — учуди се Байджу и посочи с ръка магазините наоколо.
	— Не, имам предвид целия град.
	— Като се замисля, и на мен би ми харесало да поогледам наоколо — намеси се Брайън. — Искам да отидем при оазиса, от който жените носят вода на главите си. Любопитно ми е как точно го правят. Освен това винаги е разумно да разгледаш новото място, на което си пристигнал.
	— Съгласен съм с последното — кимна монголецът, — но на града няма какво да му се гледа. Всички градове са еднакви!
	Джим знаеше, че няма никакъв смисъл да споменава на Брайън и на Байджу за руините, които издаваха присъствието по тези места на римската цивилизация. Пътят на керваните сигурно бе стар, колкото самото време. Където и да идеха сега, щеше да е по-добре, отколкото да се върнат в кервансарая, да зяпат стената и отново да гледат разобличения прокажен, който бягаше от разгневената тълпа.
	В съзнанието на Джим като стопкадър от филм се мярнаха ужасените очи и полуотворената уста на нещастния бягащ търговец на кожи. Странен бе фактът, че тази гледка изобщо не бе трогнала нито търговеца на коприна, нито Байджу. Брайън също не показа каквито и да било чувства, дори обсъждаше с монгола европейските методи за справяне с проказата:
	— … нашите прокажени трябва да носят звънци и дреха, която ги покрива от главата до петите. Когато върви, прокаженият бие звънеца и всички здрави хора трябва да се дръпнат на безопасно разстояние от него.
	— По-просто е да бъде убит — заяви Байджу, — със стрели, от разстояние.
	Достигнаха края на пазара или поне един от краищата му. Наоколо нямаше магазини.
	— Щом толкова настоявате да се разхождате из тази кочина, най-добре ще е да ви придружа — гласът на Байджу бе почти тъжен. — Вашите нрави са съвсем различни от тукашните и има голяма вероятност, вместо да се приберете в кервансарая, да ви убият само защото не разбирате какво трябва или какво не трябва да правите. Последвайте ме!
	Байджу ги поведе и скоро стигнаха пред оазиса. Въпреки казаното, очите на Брайън бяха вторачени в жените, а не в пълните с вода делви на главите им. Байджу го изгледа и каза:
	— Ако това са жените, които искаш, мога да те заведа на място, където ще видиш от тях повече, отколкото виждаш тук.
	— Би било поучително, нали, Джеймс? — отговори Брайън, поглеждайки Джим над главата на Байджу. Тъй като бе най-ниският в групата, монголът вървеше по средата и се намираше в най-удобната за разговор позиция.
	Джим не изгаряше от желание да последва предложението на Брайън, но се съгласи, понеже искаше да е далече от кервансарая. Монголът ги заведе на някакво място, където сервираха кафе, но не мюсюлманите имаха възможност да поръчат и леко, стипчиво бяло вино. Докато го пиеха, дори Брайън направи лека гримаса.
	По едно време се появиха някакви жени и започнаха да танцуват. Бяха облечени в многослойни одежди от полупрозрачни воали, чиято задача бе да дразнят и възбуждат въображението на зрителите. На практика обаче, това почти не разкриваше повече от плътните дрехи на жените в оазиса.
	Все пак успяха да убият около четири часа и през това време Джим успя да се примири със спомена за прокажения. Знаеше, че няма да го забрави, докато е жив. Болният не се страхуваше толкова много от преследващата го разгневена тълпа. Ужасът на лицето му бе предизвикан от съзнанието за страшната участ, която го бе сполетяла и за бъдещето, което го очакваше. Дори и да бе убеден, че няма проказа, налагаше му се отсега нататък да живее в близост с истински прокажени. Заради мястото и епохата, в която живееше, нещастникът несъмнено дълбоко вярваше, че е въпрос на съвсем кратко време, преди наистина да се зарази.
	Накрая все пак тримата се върнаха в кервансарая и още на входа бяха посрещнати от един от прислужниците, който им съобщи:
	— Един човек ви чака. Казва се Ибн-Тарик и се е настанил в столовата на кервансарая.
	На Джим му се искаше веднага да се качи в стаята си, но Байджу и Брайън се отправиха към ресторанта и не му оставаше друго, освен да ги последва. Ибн-Тарик седеше с кръстосани крака върху възглавниците в една малка ниша. На масата пред него бе поставен мангал, на който полу се печеше, полу се опушваше нещо като палачинка.
	— Приятели мои! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя. — Заповядайте, седнете при мен!
	Отправиха се към нишата, но още по средата на помещението ги пресрещна гъстия дим на мангала. Джим едва сдържа кашлицата си, която би изглеждала крайно неучтива.
	— Добре ли си, милорд? — произнесе тих, загрижен глас в ухото му. Кашлянето бе заглушено само отчасти.
	— Да, Хоб — измърмори Джим. — Това е само пушек.
	— Не е от най-добрите — отвърна Хоб, — но пък лош дим не съществува.
	„За един хобгоблин сигурно е така.“, помисли си Джим, докато се настаняваха в сепарето на Ибн-Тарик и си разменяха поздрави. Нямаше как да произнесе думите на глас.
	— … търговецът от пазара, който бе така любезен да приеме поръчката ми за чалма, я донесе преди по-малко от час — говореше Ибн-Тарик. — Каза ми, че вие тримата сте посетили магазина му и сте ме споменавали. Каза още, че търсите франкски роб. Бил съм и друг път в Палмира и имам тук някои познати, така че може би ще успея да ви помогна да намерите този, когото търсите.


	Глава 23

	Джим отпи от малката чашка с невероятно сладко и силно кафе, която му поднесе слугата. Опари си езика, но се радваше, че разполага със стимулант, който изостря ума. Сега и тримата седяха до Ибн-Тарик на масата му в сепарето. Самият факт, че спътникът им от кервана е в Палмира, беше достатъчно стряскащ. Очевидно Ибн-Тарик бе положил неимоверни усилия, по-големи дори от тези на Байджу, за да ги изпревари и да пристигне пръв в Палмира. А сега предлагаше да им помогне в издирването. Щом чу предложението, в главата на Джим звънна предупредителен звънец.
	В поведението на Ибн-Тарик имаше нещо нередно. На първо място той бе предложил помощта си прекалено бързо. Според правилата за разговор в тази част на света събеседниците в продължение на повече от петнадесет минути или дори цял час обсъждат маловажни въпроси, преди да стигнат до същината на разговора. Освен това предложението за помощ бе изумително прямо за човек като Ибн-Тарик, който иначе демонстрираше почти макиавелска уклончивост.
	Сега Ибн-Тарик седеше върху възглавниците, с весело изражение, усмихваше се и създаваше впечатление на човек, за който не съществува по-голяма радост от това, да каже добри новини на някого, когото харесва. Вярно бе, че Джим и Ибн-Тарик бяха открили множество общи теми за разговор, докато яздеха с кервана в първите дни на пътуването. Със сигурност обаче не бяха станали приятели, не и в истинския смисъл на думата.
	— Аха — възкликна весело Брайън, — търговецът на коприна.
	— Да, именно за него става дума — Метааб, търговецът на коприна, с когото сте разговаряли — кимна Ибн-Тарик. — На пазара има и други търговци на платове, но Метааб винаги се е проявявал като най-честния.
	— Той и на нас ни обеща да ни помогне — каза Джим. Това бе първото нещо, за което се сети.
	— Напълно в негов стил — усмихна се Ибн-Тарик. — Но все пак Метааб разговаря с хората на пазара или на улицата, тоест движи се в по-низши среди. Тези, които аз познавам, живеят на много по-високо равнище и заемат високи постове, така че биха могли на свой ред да ми зададат някои въпроси. Останах с впечатлението, че този франкски роб е доста важен за вас. Вероятно някой близък или пък стар приятел? — въпросът бе зададен със спокойния и небрежен тон, с който тук се разискваха подобни въпроси.
	Джим, който бе отпил друга голяма глътка горещо кафе, имаше проблеми с преглъщането й, според етикета. Все пак успя да отговори:
	— Не, просто съсед, на който съм задължен.
	— Аха, дългът рядко заема полагаемото му се високо място в този свят — въздъхна Ибн-Тарик. — Пребродил съм много земи, говорил съм с много хора, но изключително рядко съм срещал истински примери за някоя от добродетелите, посочени в Корана…
	Прекъсна го внезапна врява на входа на ресторанта. Всички погледнаха натам и видяха петима мъже с шлемове, въоръжени с ятагани в ножници и дълги копия, подобни на алебарди. За момент Джим си помисли, че войниците възнамеряват да седнат в съседното сепаре, но се оказа, че са се насочили право към нишата на Ибн-Тарик. Приближиха се и спряха точно пред нея. Не изглеждаха приятелски настроени. Бяха облечени в сравнително еднакви мръснобели широки дрехи. Четирима от тях носеха твърди кожени ризници и шлемове. Петият, който вървеше най-отпред и очевидно командваше, имаше железен шлем и ризница. Лицето му бе тясно и издължено, а студените му кафяви очи изгледаха свирепо седящите в сепарето.
	— Вие тримата сте арестувани по заповед на градоначалника! — каза войникът. — Виждам, че носите мечове. Предайте ги с дръжките напред!
	— Как не! — отвърна Брайън и посегна към оръжието си, но не за да го изтегли и предаде с ефеса напред. Четири алебарди незабавно се насочиха към него и почти го докоснаха.
	— Брайън! — извика Джим, но Ибн-Тарик го изпревари:
	— Успокойте се, приятели. Сигурен съм, че е станала някаква грешка. Офицер, може ли да поговорим насаме? Казвам се Ибн-Тарик и съм известен в града.
	— Простете ми, че нарушихме спокойствието ви, докато се храните, Ибн-Тарик — каза любезно офицерът, покланяйки се леко. — Уверявам ви, че няма никаква грешка, но разбира се, ако желаете да говорите с…
	Ибн-Тарик се изправи и двамата мъже се отдалечиха. Останалите четирима войници останаха в същата позиция, но сега копията бяха насочени и към Джим и Байджу. Изминаха няколко минути на напрегнато очакване. Брайън гледаше ожесточено четирите алебарди. Беше свалил ръката си от оръжието и го бе захвърлил настрана. Жестът привидно му придаваше безпомощен вид, но Джим бе наясно с положението и се почувства неудобно.
	Предполагаше се, че рицарите не се нуждаят от това, което в двадесети век се наричаше „скрито оръжие“, но преди много време, в началото на приятелството им, Брайън бе обяснил на Джим, че никой, който може да си позволи втори нож, не излиза от вкъщи, без да го е скрил някъде в дрехите си.
	Джим знаеше, че Брайън има най-малко един такъв нож. Под ръкава на дясната ръка, която току-що бе пуснала оръжието, Брайън носеше къс, но тежък нож. Той нямаше дръжка, но бе снабден с оловна пластина, която му придаваше тежест и широко, двустранно наточено извито острие, което режеше безотказно.
	С едно тръсване на китката ножът щеше да се озове в ръката на Брайън, разрязвайки ръкава му и готов за хвърляне във всяка посока. Острието бе достатъчно тежко, за да разреже с лекота дори кожената ризница на стражата, насочил копието.
	— Смятам, че трябва да дадем шанс на Ибн-Тарик — каза Джим.
	Брайън го изгледа с изражение на несъгласие, а лицето на Байджу направо издаваше презрение.
	По източните стандарти бяха минали само няколко минути, когато Ибн-Тарик и офицерът се върнаха.
	— Боя се, че трябва да последвате офицера — каза Ибн-Тарик. — Все още съм убеден, че е станала грешка и веднага ще се заема с поправянето й. Този офицер е под командването на военния губернатор на Палмира, когото аз добре познавам. Горещо ви съветвам да отидете с войниците доброволно и без излишен шум. Аз ще се погрижа за всичко.
	Байджу отново издаде един от онези кратки неясни звуци, които приличаха на подигравателен смях. Джим бързо извади ножа си и го подаде с ефеса напред на офицера, който надменно отстъпи в страни и нареди на един от копиеносците да го вземе. Войникът изпълни заповедта, без да сваля копието си от Джим. Като видя постъпката на приятеля си, Брайън неохотно предаде оръжието си, но не посегна към скритите ножове, които може би носеше. „Вероятно“, помисли си Джим, „Брайън имаше и други остриета, освен това в ръкава си“.
	Байджу се изправи и копието на войника се опря в гръдния му кош, пробивайки дрехите му. Извади своя къс извит меч от ножницата, с лявата си ръка го протегна напред и го бутна в корема на стража, стоящ насреща. Онзи бързо сграбчи предаденото оръжие.
	— Сега трябва да тръгваме — заяви офицерът.
	Излязоха на улицата, привличайки вниманието на многобройната тълпа, която ги последва, когато тръгнаха по улицата. Направиха няколко завоя на различни кръстовища и стигнаха една улица, която бе толкова тясна, че офицерът изглежда се ядоса на зяпачите и нареди на двама от войниците да блокират улицата отзад, така че никой да не ги следва.
	Офицерът и другите двама войници, които вървяха след Джим и Брайън и ги караха напред, продължиха нататък заедно с пленниците. Той нареждаше къде да завият и след още няколко завоя спряха пред каменна стена, в която имаше врата, охранявана от войник. Командирът пристъпи напред по тясната улица с лоша видимост и щом се приближи до вратата, войникът до нея бързо я отвори. Без да каже дума, офицерът влезе вътре, а Джим и останалите го последваха. Озоваха се в малка мръсна стая, където още трима войници, всичките тежковъоръжени с мечове и широки извити дълги ножове, седяха върху мръсни възглавници. Джим и Брайън бяха преведени през изключително тясна врата — дотолкова, че през нея можеше да се минава само поединично. След това тръгнаха надолу по тъмно стълбище и накрая по подземен коридор с каменни стени.
	Вървяха под мъждивата светлина на една факла, закачена на стената. Изведнъж коридора се разшири и се превърна в помещение, разделено на клетки с метални решетки. В първите две клетки се виждаха някакви две полуживи човешки същества, облечени в дрипи. Джим и Брайън бяха натикани в една от празните клетки и решетката се затръшна зад тях, Байджу остана отвън.
	— За теб, монголецо, имаме друго място — обяви офицерът. После той и тримата стражи от горната стаичка, които явно го бяха последвали дотук, заобиколиха дребничкият Байджу и всички заедно излязоха, оставяйки Джим и Брайън сами в клетката.
	Цялото помещение с килиите се осветяваше едва-едва от една-единствена факла. По случайност тя се оказа прикрепена към стената точно до празната клетка в ляво, почти на една ръка разстояние, и позволяваше да поогледат обстановката.
	— Как мислиш, какво ще направят на Байджу? — попита Брайън.
	Джим поклати глава.
	— Не знам. Нищо не разбирам.
	— Може би не трябва да те питам, но няма ли начин, по който с помощта на магия…
	Брайън не довърши изречението.
	— Разбира се, че има начин — отвърна Джим, — но положението не е чак толкова безнадеждно. Ще използвам магията, след като опитаме всички други средства. Имам предвид, че съществуват случаи, при които магията е безполезна.
	Джим се огледа наоколо.
	— Искаше ми се да знам повече за мястото, на което се намираме. Това тук прилича ли ти на градския затвор?
	— Не точно — колебливо отговори Брайън. — Градските затвори обикновено са подземни тъмници, като онази под двореца на френския крал в Брест*, от която ти измъкна мен и Джилс. Тогава бяхме за последно във Франция. Тези килии са не само сухи, но и чисти.
	[* Брест — пристанищен град в Западна Франция, на п-в Бретан. — Б.пр.]
	— Чисти ли? — Джим се огледа с невярващ поглед.
	— Да — кимна Брайън и продължи с почти радостен тон, — това тук е място, на което затварят високопоставени личности. Онова в ъгъла много ми прилича на нощно гърне.
	Джим реши, че не желае да участва в по-нататъшни дискусии относно удобствата в килиите.
	— Смятам, че си прав, Брайън. Искам да разбера как изглежда останалата част от сградата, но не искам да си хабя магията. Имам подозрения, че наоколо се навърта друга магия и ни наблюдава.
	Той се вгледа замислено в примигващата светлина на факлата и опушения таван над нея. После каза:
	— От друга страна, тук има малко пушек, който по някакъв начин излиза от стаята. Сигурно през вентилационен отвор. Може би Хоб ще успее да яхне дима, да мине през този отвор, да пообиколи наоколо и после да ни разкаже как изглежда сградата.
	Джим обърна глава и попита през рамо:
	— Хоб, мислиш ли, че ще се справиш с тази задача?
	Никой не отговори.
	— Хоб? — повтори Джим, но тъй като отново никой не отговори, той бръкна в торбичката на гърба си, където се криеше духчето. Сега тя висеше празна.
	— Отишъл ли си е? — попита Брайън, след като Джим отпусна ръце.
	— Да. Когато срещнахме Ибн-Тарик в кервансарая, Хоб беше с мен. Димът от мангала ме накара да се разкашлям и Хоб ме заговори.
	— Едва ли си е тръгнал без твоето разрешение или заповед! Едва ли би напуснал своя лорд просто ей така! Що за хобгоблин е това?
	— Всички хобгоблини са такива — отвърна Джим и усети леден пристъп на страх. — Сигурно си е помислил, че това е спешен случай, при който трябва да се върне у дома в Англия и да разкаже на Анджи и Джеронд какво се е случило с нас.
	— Да се върне в Англия и да разкаже на Анджела и Джеронд? Как така?
	— Такава е уговорката, когато двамата с Хоб тръгнахме по твоите следи. Не си ли спомняш, че ти разказах за това в замъка на сър Мортимър? Може да се случи така, че аз да не съм в състояние да наредя на Хоб да отиде при Анджи и Джеронд и да им предаде съобщението. В такъв случай Хоб сам трябва да прецени дали да тръгне или не. Помислил си е, че нашият арест е точно такава критична ситуация и е яхнал дима от мангала, след като ни изведоха от кервансарая. Не сме го забелязали, защото Хоб се опитва да бъде почти невидим, освен това всички зяпаха как ни отвеждат, а и съседните сепарета бяха празни. Обзалагам се, че е станало точно така!
	— Но ако всичко това е възможно…
	— За него е напълно възможно. Колкото по-бързо е яхнал дима, толкова по-бързо пътува. Хоб смята, че от всяка точка на земята може да стигне до вкъщи най-много за няколко часа.
	Брайън мълчеше, после попита отново:
	— И Хоб ще разкаже на лейди Анджела, че някакви войници са ни арестували, отнели са ни оръжията и са ни хвърлили в тъмница?
	Джим мрачно кимна.
	— Но така само ще се разтревожи, а също и Джеронд, когато научи!
	— Точно за това си мислех и се тревожех. Анджи ще разбере, че ние се намираме на някакво опасно място, а тя е в Англия, отдалечена на няколко хиляди мили, без да може да стори каквото и да било.
	— Разбира се, те ще искат да дойдат и да ни помогнат — каза Брайън, — за Джеронд съм сигурен.
	— Анджи ще иска същото. За щастие, не могат да го направят. Как биха могли да дойдат тук?

	* * *

	— Как бихме могли да стигнем до там? — попита Анджи, крачейки напред-назад из спалнята в Малънконтри. Джеронд бе приседнала на края на леглото, а Хоб се носеше върху облаче дим, което се издигаше над огъня в огнището и се рееше из стаята. Навън бе прекрасен пролетен ден, но стените на замъка щяха да се стоплят чак след месец и затова камината все още се употребяваше.
	— Аз все ще успея да събера пари за пътуването — каза Джеронд. — Но ще отнеме месеци да стигнем до Палмира.
	— Там е проблемът — кимна Анджи и продължи да крачи. — Засега имам достатъчно пари в замъка, а можем да вземем и няколко скъпоценни камъка, които да продадем в който и да е град по пътя и да си набавим още средства. Обаче ти си права, че ще минат месеци, преди да се доберем до Палмира. За това време кой знае какво ще се случи с Джим и Брайън. Не само трябва да отидем там, но трябва да го направим и бързо.
	Тя изведнъж спря и се завъртя към Хоб.
	— Милейди? — очите на духчето се разшириха.
	— Хоб, Джим ми разказа как си го водел на разходка върху пушека. Можеш ли да вземеш Джеронд и мен така, както си взел Джим?
	— Милейди, по начало хобгоблините могат да вземат върху дима само деца. За вас двамата с милорд правя изключение, но не мога да возя никого друг, като лейди Джеронд например. А и не мога да пренеса чрез пушека двама възрастни човека. И един е прекалено тежък. Мога да взема две деца, ако са много малки.
	— Ами! — възкликна Джеронд.
	— Той казва истината — кимна Анджи. — Би ни помогнал, ако можеше. Нали, Хоб?
	— Да, милейди.
	— Добре! — енергично заяви Анджи. — Щом не става по един начин, ще опитаме по друг. Имам идея! Ще ти кажа на покрива на кулата, където никой не може да ни подслуша. Хайде, Джеронд! Ти също ела, Хоб!
	Излязоха от спалнята и се изкачиха по малкото каменни стъпала, водещи към върха на кулата, който всъщност бе и покрив на спалнята. Дежурният страж ги гледаше изумено — не толкова Анджи и Джеронд, колкото седналия върху дима Хоб. Но все пак войникът бе опитен член на магьосническо домакинство и не си позволи да покаже някакви емоции.
	— Можеш да слезеш долу, Харолд — каза Анджи. — Ще те повикам, ако има нужда. Ако не те извикам до час, върни се сам. Ако нас ни няма тук, не обръщай внимание.
	— Но, милейди, как така? — опитният член на домакинството започваше да губи самоконтрол.
	— Чу ме! Марш надолу по стълбите! — нареди Анджи.
	Харолд се подчини и щом се скри от поглед, Анджи се усмихна на Джеронд.
	— Е? — повдигна вежди Джеронд.
	— Спомняш ли си, как неотдавна Джим и аз в драконови образи кацнахме на твоята кула, а ти дойде и се опита да ни прогониш, защото мислеше, че сме дракони, който търсят Малънконтри и са сбъркали замъка?
	— Да, Анджела, спомням си.
	— Добре! — усмихна се триумфално Анджи. — Ще се превърнем в дракони и ще отлетим до Палмира!


	Глава 24

	Джеронд изглеждаше безкрайно изумена. Друг на нейно място би зяпнал с уста, но Джеронд приличаше на Брайън и бе прекалено сдържана, за да си позволи да изглежда глупаво.
	— Анджела, ти също ли владееш магията?
	— Никога досега не съм опитвала — отвърна Анджи със свиреп тон. — В дена, в който кацнахме на твоята кула, Джим ме бе превърнал в дракон. Щом веднъж съм била дракон, трябва да мога отново да стана такава. А щом успея да превърна себе си, трябва да мога да превърна и теб.
	— Но как ще го сториш? — недоумяваше Джеронд.
	— Не знам точно как, но това не е важно. Достатъчно често съм наблюдавала как го прави Джим. Ако живееш с един мъж толкова дълго, колкото мен, ще го опознаеш много, много, добре. Отстъпи назад. Ще опитам да се превърна с дракон.
	Джеронд направи няколко крачки назад. Анджи остана на мястото си и пое дълбоко въздух. Разпери ръце в страни, стисна юмруци, затвори очи и замръзна неподвижна.
	Изминаха няколко минути. Джеронд понечи да каже нещо, после размисли и зачака. След малко Анджи издиша шумно и отвори очи. Тялото й се отпусна, но лицето й все още бе напрегнато.
	— Знам, че има начин да стане. Джим вярваше, че магията е в собственото му съзнание и вярваше достатъчно, за да я използва. Опитвам се да постигна същия ефект. Ако вярвам, че мога да го направя, ще се справя. Щом Джим може, значи и аз мога.
	— Разбира се, Анджела — кимна Джеронд.
	Анджи отново пое дълбоко дъх, затвори очи и стисна юмруци, а Джеронд отново зачака.
	— Аз съм дракон, аз съм дракон, аз съм дракон… — мърмореше през зъби Анджи. Джеронд търпеливо изчака още няколко минути, след което приятелката й изпухтя и отново отвори очи.
	— Казвам ти, че мога да го направя! — сърдито заяви Анджи.
	— Разбира се, Анджела.
	Анджи започна да крачи напред-назад по покрива на кулата.
	— Най-много ме ядосва фактът, че наистина знам как точно го прави Джим. Достатъчно близка съм му, за да го усетя. Само ако можех да почувствам същото. Потърпи още малко, Джеронд, ще опитам отново.
	Опитът не бе успешен.
	— Анджела — заговори Джеронд с мек тон, — не мислиш ли, че може би…
	Но Анджи стоеше със затворени очи и не чуваше. Изведнъж тя се превърна в дракон. Без да иска, Джеронд отстъпи няколко крачки назад.
	— Анджела… Анджела, тук ли си?
	Драконът изви грациозно дългата си шия и я погледна. Беше наистина голям, макар че притежаваше изящество.
	— Аз съм, Джеронд — каза драконът. — Видя ли? Казах ти, че ще успея. Сега остава само и ти да се превърнеш в дракон.
	— Добре! — ентусиазирано кимна Джеронд, после попита с глас, издаващ по-скоро любопитство, отколкото страх. — Боли ли много?
	— Никак даже — отвърна Анджи, — застани неподвижно, а аз ще се съсредоточа и ще си представя, че си дракон. Не съм сигурна как точно превърнах себе си, но знам, че мога да го повторя. Ти трябва само да се постараеш и да бъдеш търпелива. Мисля, че твоето превръщане ще отнеме малко повече време.
	Драконът затвори очи, сви ноктестите си лапи в юмруци и пое дълбоко въздух.
	— Джеронд е дракон, Джеронд е дракон, Джеронд е дракон, Джеронд е дракон…
	След няколко безуспешни опита Анджи въздъхна дълбоко и погледна Джеронд.
	— Изглежда се налага малко да ми помогнеш. Затвори очи и си повтаряй „Аз съм дракон, аз съм дракон…“ докато се опитвам да те превърна в такъв.
	— Добре, Анджела. Трябва ли също…
	Чу се силен трясък и от нищото се появи облак дим. След миг на покрива стоеше Каролинус. Изглеждаше девет фута висок, а дъхът му свистеше от гняв.
	— НЯМА ДА СТАНЕ ТАКА! — изкрещя магьосникът. Джеронд и дракона отвориха очи и издишаха, но не казаха нищо.
	— Анджи — продължи Каролинус, — това е краят… или почти краят! Един калпазанин ми стига! Съпругът ти ходи по света, и прахосва магическа енергия наляво и надясно, като че ли тя расте по дърветата! Освен това оплеска всичко и като по чудо намира логическо обяснение на всяка каша, като си служи с понятията от другия свят, в който сте живели преди. Двама такива като Джим вече са прекалено много! Аз съм стар човек, Анджела Екерт, и не мога да се разправям с вас!
	— Трябва да намеря Джим! — каза драконът.
	— Да, но не по този начин! — отсече Каролинус и изведнъж Анджела прие отново предишния си вид.
	— Как смееш! — развика се тя.
	— Първо вземаш това, което ти нямаш право да притежаваш! — отговори Каролинус. — Анджела Екерт, не може да издирваш Джим, превърната в дракон. Да не говорим пък да превръщаш и Джеронд и да я вземеш със себе си! Всъщност ти въобще не можеш да се преобразяваш в дракон. Ако Джим иска да те превърне в нещо, аз не мога да го спра, защото той има право да постъпи така. Ти обаче сама не трябва да се превърнеш не само в дракон, но и в каквото и да било друго нещо. Все пак обаче опита и по този начин наруши всички правила на „Encyclope’die Ne’cromantick“*. Ти си нелицензиран магьосник, занимаващ се с магия без надзор на старши магьосник и без да си получила каквото и да било разрешение. Знаеш ли, че балансът на Силите бе разклатен за цяла минута!
	[* „Магьоснически правилник“ (фр.). — Б.пр.]
	— Нека се клати! — отвърна Анджи, която също изглеждаше с няколко фута по-висока и гледаше Каролинус в очите. — Трябва да измъкна Джим от бедата, в която се намира и ти не можеш да ме спреш. Ако ми попречиш да се превърна в дракон, значи ми пречиш и да му се притека навреме на помощ. Ако нещо се случи с Джим, защото ти си ме задържал… по-добре внимавай, Каролинус! Сериозно ти говоря!
	— Бог да ми е на помощ! — каза Каролинус, защото Анджи явно не се шегуваше.
	— Просто те предупреждавам — повтори тя със същия тон.
	— Анджи, това са глупости. Не знаеш ли, че не можеш да навредиш на майстор-магьосник, като мен?
	— Ще намеря начин! — изръмжа зловещо Анджи.
	— Боже Господи! — повтори Каролинус и добави с учуден глас: — Анджи, нямах представа, че ти…
	— Е, сега вече знаеш.
	— Скъпа моя — търпеливо заговори Каролинус, — повярвай ми, съчувствам и на теб, и на Джим. Бих им помогнал, ако можех, но не мога. Ако успееш да го спасиш сама, без да използваш магия, аз пръв ще те поздравя за това. Това обаче, което се опита да направиш преди малко, не е възможно, а и никога не е било. Съжалявам, Анджи. Това е последната ми дума.
	И Каролинус изчезна. Гневът на Анджи бавно се изпари и двете с Джеронд мълчаливо се спогледаха.
	— Не се тревожи, Анджела — спокойно каза Джеронд. — Ще намерим друг начин да спасим Джеймс и Брайън.
	— Какъв друг начин? — попита тихо Анджи.
	Хоб леко се изкашля. Звукът бе толкова тих, че ако не беше пълната тишина на върха на кулата двете жени, обърнати една към друга, не биха го чули. Но сега се обърнаха към Хоб. Духчето отново прочисти гърлото си и като че ли се сви под погледите на двата чифта очи, вперени в него.
	— Аз имам една идея…
	Анджи въздъхна и каза:
	— Добре, Хоб, ще ни я кажеш по-късно. Сега трябва да мислим за други неща.
	— Не, не! — извика развълнувано Хоб. — Знам по какъв начин можете бързо да отидете при милорд Джим и милорд Брайън. Ще използваме дима и…
	Двете жени се спогледаха.
	— Но нали ти каза… — започна Джеронд.
	— Знам, какво съм казал — усмихна се Хоб, — че не мога да нося едновременно двама възрастни човека. Обаче размислих и реших, че мога да потърся помощ. Тоест, ако постигна съгласие и получа разрешение.
	— Какво разрешение? — попита Анджи.
	— Не от теб, милейди, или от лейди Джеронд. Замъкът Малвърн, разбира се, също има свой хобгоблин. Не го познавам добре. Срещал съм го няколко пъти, когато пушеците ни са се кръстосвали. Аз мога да пренеса лейди Анджела, а хобгоблинът на Малвърн — лейди Джеронд.
	— Дали би го направил? — лицето на Джеронд помръкна. — Ами ако може, но откаже?
	— Моля ви, милейди. Не го принуждавайте. Той не е като мен, кротък е и не е свикнал да се отдалечава от дома си. Ние с него сме съвсем различни. Нека да поговоря с него, а вие двете елате в замъка Малвърн с коне или по друг начин. Ако имаме късмет, ще се срещнем на върха на най-високата кула на Малвърн и може би просто ще заминем за Палмира.
	— Хоб, наистина ли мислиш, че ще можеш да го убедиш? — попита Анджи.
	— Не искам нищо да обещавам предварително, милейди, но ще се постарая. Както вече казах, той е много плах и кротък, но искрено се надявам да пробудя бойния му дух, който се крие в душата на всеки хобгоблин.
	— И аз се надявам, не по-малко от теб — отбеляза Джеронд със строг глас.
	— Ще се постарая, милейди! — повтори настойчиво Хоб. — Вярвайте ми!
	— Вярваме ти, Хоб — усмихна се Анджи. — Опитай се да ни разбереш. Лейди Джеронд иска сър Брайън да се прибере невредим, както аз и ти искаме Джим да си дойде жив и здрав.
	— Знам, милейди. Мисля, че всичко ще бъде наред. Ще се срещнем в Малвърн.
	Облачето пушек се издигна в небето и подгонено от вятъра в посока изток, бързо изчезна от поглед.

	* * *

	— Няма ли да ни нахранят? И докога ще ни държат тук? До Второ пришествие ли? — негодуваше Брайън, крачейки из клетката. Джим бе открил, че в килията има нещо като легло, но с детски размери. Беше опитал внимателно да приседне на него и „леглото“ успешно бе издържало тежестта му. Сега седеше на него и наблюдаваше движенията на Брайън.
	— Знам какво си мислиш, Брайън, и ти обещавам, че ако се наложи, ще пусна в действие магията си, но засега се справяме и без нея. Нямаше да я пестя, ако не бях наистина обезпокоен.
	— От какво? — Брайън го изгледа с недоверие.
	— Имаше нещо по-особено в начина, по който Каролинус ме предупреди да използвам колкото може по-малко магия. Никога преди не съм го виждал толкова сериозен. И друг път е размахвал ръце и е бил строг, но сега бе по-различно. Опитваше се да ме предупреди за нещо, но както самият той винаги е казвал, бедата в магическите среди е там, че нещата не могат са се кажат направо. Аз сам трябва да открия проблема, а Каролинус може само да ми помогне да намеря нужната посока. Струва ми се, че вече разбирам защо трябва сам да натрупам опит. Ако някой ми разкаже нещо, аз никога няма да му повярвам истински, докато не попадна в същата ситуация в реалния живот…
	— Шшт! — прекъсна го Брайън. — Някой идва. Който и да е, добре е да знае за нас възможно най-малко.
	Двамата замълчаха. В помещението с килиите влезе същият офицер, който ги бе арестувал. Сега ги придружаваха четирима по-спретнати и добре облечени стражи. Дрехите им бяха в синьо и бяло, а шлемовете и ризниците им бяха стоманени.
	— Излизайте! — нареди офицерът, след като отключи вратата. Сега тонът му бе равен и безизразен — нито любезен, нито груб и заповеднически като преди. — Тези войници ще ви заведат на място, където ви очакват.
	Джим и Брайън излязоха от клетката, четиримата стражи ги заобиколиха и всички заедно се заизкачваха обратно по стълбите. Офицерът вървеше отзад. Тръгнаха по коридора и свиха през една врата, която ги изведе в по-широк и по-чист коридор. Вървяха известно време по него, после отново завиха и се озоваха в трети коридор, чиито под бе покрит с килими, а стените бяха от мрамор.
	Накрая стигнаха до голяма врата, разположена вдясно и офицерът показа с жест, че Джим и Брайън трябва да минат през нея. Стражите отстъпиха назад. От самото начало те не бяха казали нито една дума. Джим и Брайън минаха през вратата и тръгнаха по къс, но разкошно обзаведен проход, водещ към не по-малко разкошна стая. Единствената разлика между помещението и досегашните коридори бе в това, че тук-там по стените на стаята висяха дълги завеси, под които вероятно се криеха други врати.
	Байджу и Ибн-Тарик седяха на възглавници, толкова близо един до друг, че коленете на кръстосаните им крака почти се допираха. Пред тях беше поставен поднос с храна и малки кафени чашки от фино полирано черно дърво.
	— Храна! — изръмжа Брайън и очите му светнаха лакомо.
	— Приятели мой! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя да влизат. — Очаквах ви! Елате, подкрепете се, и аз ще ви обясня защо ви се случиха тези неприятности.
	Ибн-Тарик плесна с ръце и на стената зад него две каменни плочи се разместиха и се разтвориха. Оттам излязоха четирима мъже, облечени в същите цветове като стражите — тъмно синьо и ослепително бяло. Преди Джим и Брайън да се приближат до масата, слугите разположиха възглавници и ниски дървени масички, върху които бе сервирано кафе в малки чашки.
	— Добре ли си? — попита Брайън.
	— Никога не съм бил зле — отвърна Байджу.
	— За щастие — каза Ибн-Тарик, — успях да се намеся, преди приятелят ни да бъде отведен на по-малко…
	Той замълча, гледайки как Брайън поглъща малките сладкиши от подноса със скорост, с която дете лапа бонбони. После плесна отново с ръце, четиримата прислужника, които излязоха от стената, застанаха мирно и се обърнаха към него. Ибн-Тарик потупа с пръст края на подноса и слугите излязоха през отвора в стената.
	— … приятно място от това, на което бяхте вие двамата — продължи Ибн-Тарик. — Всъщност изобщо не бе планирано да ходите в тъмницата. Но, какво да се прави…
	Четиримата слуги се върнаха с четири подноса с храна и ги подредиха така, че един да бъде в центъра, а останалите три — около Брайън.
	— … щом става дума за властите, винаги всичко е много сложно и често стават грешки.
	От начало Джим се зае с кафето. Както обикновено, черният течен динамит почти изгори вътрешностите му.
	— Да не би да се намираме в дома на военния губернатор на града? — попита той.
	— Не — отвърна Ибн-Тарик, — това е къщата на Мурад Богатия, с когото сме приятели.
	— Тогава излиза — продължи Джим, като едновременно си взимаше храна от подноса и гледаше как появил се от нищото прислужник долива кафе в чашата му, — че този Мурад Богатия е военен губернатор на Палмира?
	— Не, той не е градоначалникът на Палмира, но има много имоти и голямо влияние в този град и военният губернатор му предостави някои от войниците си. За нещастие, както вече споменах, инструкциите са стигнали до нисшите членове в доста преиначен вид. Решили са, че вие сте някакви престъпници.
	Първата хапка само бе раздразнила апетита на Джим и той бе готов, наред с Брайън, да се захване по-сериозно с храната. Все пак се стараеше да не се тъпче неконтролируемо, което бе трудна задача.
	— Тогава би ли ни казал защо бяхме доведени тук? — попита той с пълна уста.
	Ибн-Тарик разпери ръце.
	— Искрено съжалявам, че се получи така. Мурад Богатия искаше само да ми услужи, като доведе тук приятелят ни Байджу, така че да можем да разговаряме без любопитни уши наоколо. Няма нищо необичайно в това един монгол да бъде арестуван от градската стража. Само че се получи така, че малко преди войниците да бъдат изпратени, аз открих, че един от въпросите, които ще обсъждам с Байджу, до известна степен засяга и вас двамата. Колко точно ви засяга, аз самият не знам, но от това произтече и объркването в заповедите, дадени на войниците.
	Ибн-Тарик погледна изпитателно Байджу и направи пауза, давайки му възможност да каже нещо, но монголът не продума и дума, а лицето му си остана безизразно.
	— Всеизвестно е, че монголите завладяха крепостите на асасините в Персия, докато ние от Египет (който е моята родина) превзехме всички тукашни замъци. Напоследък асасините се надигат отново под водачеството на Великия водач Хасан Ад-Димри и неговия Бял дворец, в който според мен сте били отведени вие двамата след отвличането ви от кервана. Наскоро при Египетския султанат се появиха хора, които пропагандират идеите на Хасан Ад-Димри и предлагат да се съюзи с мамелюкския халифат на Бахри… Мога ли да ти помогна, приятелю?
	Последните думи бяха отправени към Брайън.
	— Вино… или вода! — глухо каза Брайън. — Задавих се с канела!
	— Разбира се — кимна Ибн-Тарик и плесна с ръце. След секунди Брайън преглъщаше хапката подправена с канела с помощта на висока чаша, пълна с вода. Ибн-Тарик продължи разказа си.
	— И така, Хасан Ад-Димри се домогва до един от египетските халифати. Наскоро открихме причината за това. Хасан е научил, че Златната Орда се е отправила на юг от Персия и вероятно крайната й цел е Египет. Научихме още, че монголите възнамеряват да ликвидират Хасан и гнусните му асасини. Като човек с връзки сред мамелюките, аз се заех да поговоря с някои монголи и да проуча дали нещата не могат да се уредят по друг начин. Ние в Египет предпочитаме сами да унищожим Хасан Ад-Димри и възнамеряваме да го сторим. Затова не е нужно монголите да слизат на юг. Наистина аргументите в подкрепа на тази теза натежават: ние сме по-близо и в по-добра позиция да се заемем с асасините, а и нашите воини-мамелюки са по-подходящи за целта, отколкото яздещите на коне номади. Разбира се, в никакъв случай не искам да обидя нашия приятел Байджу.
	Ибн-Тарик се усмихна на монгола, който го изгледа със същото невъзмутимо изражение.
	— Точно преди Байджу да бъде доведен тук, за да разговаряме, аз научих, че той наскоро е получил с ваша помощ някаква информация, която ще увери монголите, че ще могат да превземат Белия дворец много лесно. Нямам представа каква е тази информация, но помолих войниците да проучат дали и вие двамата няма да се присъедините към разговора ни. За съжаление, нареждането да ви доведат тук е било разбрано погрешно.
	— Аха! — възкликна Брайън така, че всички да го чуят. Най-сетне бе успял да задоволи глада си и сега се възползваше от съда с вода и кърпата, които един прислужник бе поставил пред него. Изведнъж обаче Брайън престана да се мие, вероятно защото бе уловил погледа на Байджу, изпълнен с омраза и заплаха. Джим подозираше, че дребният монгол съжалява, че не е убил него и Брайън, преди да бъдат хванати в капана, където щяха да се опитат (ако трябва — и с магия) да измъкнат тайната на бягството им от Белия дворец. Байджу ги бе оставил живи, защото е смятал да използва опита им с тайния тунел. Сега съжаляваше за това.
	Джим се обърна към Ибн-Тарик, който бе зает със слуга, шепнещ му нещо в ухото. Щом Джим го погледна, прислужникът се изправи и излезе през стената. Ибн-Тарик извади една от репетираните си усмивки.
	— Току-що ми съобщиха, че Мурад Богатия иска да се срещне с вас. Бихте ли ме последвали?
	Разнесе се тих шум от стъпки и леко потракване на метал. Огледаха се и видяха как най-малко дузина войници в синьо-бели униформи, въоръжени с копия и мечове влизат в стаята през вратата, през която бяха влезли и Джим и Брайън.
	— Вероятно можем да тръгваме — любезно каза Ибн-Тарик.


	Глава 25

	Въоръжените мъже ги заобиколиха от двете страни и ги поведоха учтиво, но твърдо по коридора. Групата бе достатъчно голяма, за да го изпълни. Вървяха все направо и скоро стигнаха до една висока врата. Тя водеше към огромна празна стая без никаква мебелировка, с изключение на балдахин, разположен под куполовидния покрив. Там, върху куп възглавници, заобиколен от подноси, чаши и стъкленици, седеше някакъв едър мъж.
	Щом се приближиха, Джим забеляза, че непознатият не е просто едър, а направо огромен. Освен това лицето му почти не се виждаше изпод забележително дългата пухкава бяла брада, която сякаш започваше под очите му и покриваше скулите, брадичката и шията му като с одеяло. Единственото видимо нещо бе черната вътрешност на устата на мъжа, който в момента лапваше хапка от храната.
	На главата си носеше тюрбан и бе облечен в пищна широка копринена мантия в пурпурно червен цвят, която му придаваше още по-огромен вид. На Джим му хрумна, че са нужни най-малко четирима прислужници, с чиято помощ непознатият да се изправи на крака.
	Мислите му бяха смутени от приглушения глас на Брайън.
	— Това ли е онзи, когото наричат Богатия? Нещо тук не е наред, Джеймс. Струва ми се, че съм го виждал и преди.
	— Къде? — попита Джим, но вече се бяха приближили към едрия домакин и не можеха да си шепнат.
	— Добре дошли! — каза огромният мъж с дебел глас. — Моля, седнете!
	Слугите се разтичаха наоколо с възглавници, подноси и масички. На Джим и Брайън бяха връчени халби, пълни (за радост на Брайън) с червена течност, очевидно вино.
	— Богати Мурад, за тези хора ти говорех толкова много: монголът Байджу и благородните франки сър Джеймс и сър Брайън.
	— Изключително ми е приятно да се запознаем — каза Мурад Богатия. — Скъпи гости, прав ли съм, че вие, не почитащите Аллаха, вярвате, че можете да пиете алкохол.
	Едва ли Джим забеляза, че Байджу също държи халба и вече почти я беше пресушил. Ибн-Тарик не каза нищо, така че явно на Джим или Брайън се падаше да отговорят.
	— Прав сте, Богати Мурад — отвърна Джим. — Благодарим ви за виното, което е изключително приятно.
	— Желая гостите ми да са доволни и да им доставя всички възможни удоволствия — кимна Мурад. — Високо ценя храните и питиетата си и бих искал и другите да ги оценят. Съблюдавам волята на Аллаха и храня всеки наистина гладен, който е дошъл пред дома ми. На най-скъпите ми гости предлагам и най-отбрани храни.
	— Всички знаят това, Велики Мурад — каза Ибн-Тарик, докато Джим се мъчеше да отговори възможно най-любезно.
	— Това е добре — отново кимна Мурад. — Франки, разбрах, че търсите франкски роб, а моят голям приятел Ибн-Тарик ви помага в търсенето. Аз също ще сторя всичко възможно, за да ви помогна. Как изглежда този роб?
	— Последния път, когато го видях — заразказва Брайън, — беше преди няколко години. Тогава той беше снажен и висок мъж. По-висок от мен, но не колкото сър Джеймс. Черната му коса бе започнала да посивява, имаше малки мустаци, орлов нос и издадена челюст, на която имаше белег. Има едро, кокалесто лице.
	— Ще бъде проведено старателно издирване — каза Мурад. — Аз имам много връзки в града и извън него. Надявам се да открием това, което търсите.
	— Не са ли чудни пътищата на Аллаха? — попита Ибн-Тарик. — Емирите на цял Египет се нуждаят от информация, която тези франки вероятно имат. Те пък бяха доведени право при теб, който най-добре можеш да им помогнеш в издирването на този отдавна изгубен франкски роб.
	— Така е — каза Мурад. Едно малко кафяво куче излезе иззад гърба му, седна до възглавницата, на която седеше домакинът и впери поглед в Джим. — Чудесата на Аллаха са неведоми за човешкия ум.
	— Но някои от тях все пак можеш да разгадаеш — отвърна Ибн-Тарик. — Египет по право е люлка на велика империя и така ще бъде и занапред. Халифатът с неговите многобройни емири невинаги разгръща пълните си сили. Може би е време да дойде нов Сала-Ад-Дин — нека Аллах да бди вечно над него! — някой кюрд като теб, Мурад. Някой мъдър и безкрайно храбър човек, който да поведе новата империя!
	— Благословено да е името на Сала-Ад-Дин — отговори Мурад. — Хубаво е да вярваме, че отново ще се появи друг като него, който също да бъде кюрд. Но няма смисъл да надзъртаме в бъдещето.
	Докато домакинът и Ибн-Тарик си разменяха натруфени фрази, Джим и кафявото куче се гледаха един друг. Положението бе направо комично. Въпреки че животното очевидно не бе някой друг, освен Келб в кучешкия си образ, Джим не можеше да му каже „Какво правиш тук?“ или пък „Келб, наредих ти да не се явяваш, без да съм те повикал!“. Нещо му подсказваше, че дори и да бяха насаме, пак нямаше да е разумно да изрича горните реплики. В жълтеникавите немигащи очи на кучето се четеше невероятна наглост.
	Съществуваше и хипотетичната възможност това куче да не е Келб, а просто някакво друго подобно животно. Малките кафяви рошави кучета не бяха чак толкова рядко явление. Но ако това бе Келб, каква бе връзката му с Мурад? Джим се замисли над възможните отговори и видя, че те се простират безкрайно надалеч. Нямаше смисъл да се измъчва и да напряга въображението си, затова отново насочи вниманието си към Мурад и Ибн-Тарик. Двамата мъже продължаваха да си разменят комплименти и ласкателства.
	— Ако Сала-Ад-Дин бе отново сред нас — нареждаше Мурад, — той сигурно би те назначил за свой Велик везир, Ибн-Тарик, и нямаше да сбърка…
	Джим пропусна останалата част от изречението, защото Брайън бе сграбчил лакътя му и забиваше пръстите си в ставата, за да привлече вниманието му. Брайън имаше желязна хватка, която човек трудно би пренебрегнал, но Джим едва-едва отклони погледа си, колкото да вижда приятеля си, който седеше до него и също се преструваше, че гледа напред и следи скучния разговор. Сега Брайън се бе навел достатъчно близо и промърмори в ухото на Джим:
	— Джеймс! Погледни бързо към слугата, който тъкмо излиза през стената!
	Без да извръща глава, Джим успя да зърне набързо един висок, но прегърбен мъж със сива коса, който минаваше през стената. Тялото му бе болезнено слабо. Преди Джим да го огледа по-подробно, стената се затвори и го скри.
	— Това беше сър Джефри, бащата на Джеронд! — прошепна Брайън. — Джеймс, сигурен съм, че беше той!
	Джим бързо обмисли положението и прошепна в отговор:
	— Нека почакаме, докато слугата се появи отново.
	— Но той бе тук за първи път! — настоя Брайън. — Може да не се върне!
	Това бе напълно възможно. Изглежда Мурад, подобно на царицата майка на пчелите, имаше множество слуги, които да се грижат за него. Джим напрегна ума си.
	— Ще се опитам да прекъсна разговора — прошепна той и насочи вниманието си към Ибн-Тарик и Мурад.
	Разговорът между тях се въртеше около отношенията между шиити и сунити. Джим бегло си спомняше ученото в гимназията през двадесети век и според тези знания това бяха двете главни ислямски секти. Всъщност, ако спомените му бяха верни, сунитите бяха правоверни и много по-многобройни, но и броят на шиитите също бе внушителен. В момента събеседниците изразяваха одобрение към сунитите и неодобрение към шиитите. У Джим се затвърди впечатлението, че Мурад и Ибн-Тарик принадлежат към сунитите.
	— … нещата се променят, Мурад — говореше Ибн-Тарик. — Помни ми думата. Трябва да сме готови, защото живеем в интересни времена.
	Той направи пауза и Джим бързо се възползва от нея.
	— Простете ми, велики Мурад и Ибн-Тарик, но се случи нещо забележително. Приятелят ми Брайън и аз току-що видяхме човек, който поразително прилича на онзи, когото търсим. Беше облечен като прислужник и преди миг излезе през онази стена.
	Джим посочи стената в дясно на Мурад.
	— Един от слугите ми? Сигурен ли си, франк?
	— Не мога да съм съвсем сигурен, а също и сър Брайън. Дали е възможно мъжът да се върне, за да го огледаме по-добре?
	— Наистина, чудесата днес са навсякъде — отбеляза Ибн-Тарик, потривайки мустаците си.
	— Как точно изглежда? — попита Мурад.
	— Възрастен е, по-стар от другите, които ни обслужват откакто сме тук — отговори Брайън. — Има сива коса и е някак по-прегърбен и слаб, отколкото си го спомням, но много прилича на сър Джефри, ако не е и самият той!
	— Тук, в моя дом?! — възкликна Мурад и плесна три пъти с ръце.
	Стената, през която бе излязъл загадъчният слуга, отново се отвори. Този път от вътре излезе висок старец с къдрава бяла коса и дълъг жезъл с позлатен връх. Старецът се поклони ниско на Мурад.
	— Какво ще заповяда Мурад Богатия? — попита той.
	— Преди малко тук е идвал един слуга, по-стар от другите, прегърбен и с посивяла коса. Гостите ми са го разпознали и биха искали да го видят отново. Намери го и го прати тук.
	— Заповедта ще бъде изпълнена — поклони се старецът с жезъла и изчезна зад стената, която отново се затвори.
	— Добре ли познавахте този франк? — попита Ибн-Тарик, обръщайки се към Джим и Брайън.
	— Много добре, въпреки че не съм го виждал от години — кимна Брайън.
	— Скоро ще разберем кой е — каза Мурад.
	Само след няколко секунди стената за пореден път се разтвори и слугата, когото Джим бе зърнал, влезе в стаята, следван от брадатия старец с жезъла, който го изтика пред Мурад. Въпреки, че лицето на роба бе извърнато надолу, по него ясно се четеше пълно отчаяние. Слугата не погледна Мурад в лицето.
	— Как се наричаш? — попита домакинът.
	— Наричам се Неверникът — отвърна мъжът с глух, дрезгав глас.
	— Ти си роб тук. Обърни се към гостите ми, за да могат да ти видят лицето.
	Мъжът се извърна бавно, но очите му гледаха надолу.
	— Вдигни си главата! — строго нареди стареца с жезъла.
	Слугата повдигна лице. Брайън се взираше в него със странно ожесточение. Останалите също наблюдаваха с интерес.
	— Никога не съм предполагал, че човек може дотолкова да се промени — тихо каза Брайън с глас, подобен на ръмжене. — Мисля, че е той. Сър Джефри?
	Слугата повдигна още малко глава и погледна Брайън.
	— Отговори му! — заповяда Мурад.
	— Аз… — мъжът почти заекваше, — някога бях… сър Джефри де Чени.
	Брайън скочи на крака, отиде при слугата и го прегърна, целувайки го и по двете бузи.
	— Сър Джефри? Помните ли ме? Аз съм Брайън Невил-Смит! Спомнете си колко често ходех в Малвърн и на практика израснах заедно с дъщеря ви Джеронд.
	— Джеронд… — Робът изглеждаше напълно вцепенен и не отвърна на прегръдката на Брайън.
	Чувствата на Джим бяха смесени. От една страна нямаше нищо лошо в случващото се — всъщност сцената бе изключително трогателна. Но нещо в нея не бе наред. Съвпадението беше прекалено голямо и смущаващо. Срещнаха Ибн-Тарик, който познава Мурад, който пък случайно притежава роб, който се оказва именно човека, когото издирваха из половината Близък Изток.
	— Сър Джефри, кажете нещо! — настояваше Брайън.
	— Може би му дойде в повече — предположи Джим, — все пак от години не е виждал сънародници. Ако Брайън и аз можем да постоим насаме с него известно време…
	— А на мен ми се струва съвсем изкуфял — вметна подигравателно Байджу.
	— По-вероятно е да е силно изненадан от някого, когото отдавна не е виждал — каза Ибн-Тарик. — Предложението на сър Джеймс звучи разумно. Велики Мурад, чието милосърдие и щедрост не знаят граници, би ли разрешил този роб да остане насаме с гостите ти?
	— Така да бъде — кимна Мурад и махна щедро с ръка. После погледна брадатия старец с жезъла и раздвижи пръстите си. Мъжът с жезъла застана пред Брайън и каза:
	— Последвайте ме, моля.
	Робът тръгна веднага, Брайън го последва, а Джим се присъедини към групата с един скок.
	Излязоха от голямата стая и преминаха през отвор в стената. Озоваха се в тесен, но богато украсен коридор, който ги отведе в малка, но също богато мебелирана стая. Брадатият старец с жезъла спря и заяви:
	— Ще останете тук, докато Мурад Богатия не ви призове.
	После се завъртя на пети и излезе. Щом стъпките му по каменния под на коридора заглъхнаха, робът бавно вдигна очи към Брайън и попита с тъжен глас:
	— Наистина ли си ти, Брайън? Нали не сънувам?
	— Аз съм, сър Джефри. Елате насам…
	Брайън подхвана възрастния мъж под ръка и го заведе до една от стените, където имаше купчина възглавници.
	— Седнете, сър Джефри. — Наложи се почти да бутнат стареца надолу върху възглавниците, където той по навик кръстоса крака по източен маниер. Джим и Брайън седнаха до него.
	— Брайън — заговори мъжът с треперещ глас, — спомняш ли си как търсеше хобгоблини в един от комините и се заклещи вътре? Джеронд дойде с викове при мен и беше сигурна, че ти се е случило нещо ужасно. Трябваше сам да се пъхна в комина, за да те извадя оттам.
	— Добре си спомням случката — засмя се Брайън. — Спомням си и хубавия пердах, който изядох заради глупавата си пакост.
	— Това бе просто детска лудория — усмихна се сър Джефри, — навремето бях много нетърпелив…
	Той вдигна ръка и леко докосна едната буза на Брайън.
	— Вече си станал мъж и рицар. Дори имаш белези…
	— Спомняте ли си — каза Брайън. — Коледата, когато никой не очакваше да се приберете у дома, а вие дойдохте един ден по-рано, тогава бях четиринадесет годишен и двамата с Джеронд мислехме, че ще прекараме сами празниците. Тогава вие се появихте.
	Сър Джефри кимна.
	— А пък следващия Великден… — Брайън потъна в порой от спомени. Джим стоеше незабелязан от страни. Сър Джефри кимаше на всичко, което Брайън казваше, но не можеше да разбере дали наистина си спомня случките или просто се съгласява с говорещия. Лицето му изглеждаше много щастливо.
	Докато сър Джефри и Брайън подновяваха познанството си, Джим се зае със собствените си мисли. Намирането на сър Джефри не означаваше край, а по-скоро начало на проблемите.
	Мурад се отнасяше с Джефри като с роб, следователно той бе негова собственост. Дали Мурад щеше да пусне Джефри? Вероятно. Но дори и да го освободеше безплатно, пътуването обратно към Англия щеше да струва скъпо на Брайън, а и на Джим.
	Джим крачеше неспокойно из стаята и се опитваше да намери решение на проблемите, които изникваха едновременно. Брайън все още имаше доста от златните монети, спечелени на турнира. Монетите бяха зашити в подплатата, която Брайън носеше под ризницата и понеже самата подплата бе пришита и към ризницата, нейната тежест прикриваше тежестта на монетите.
	По английските стандарти сумата бе значителна, но как ли би изглеждала в очите на Мурад, който, ако се съди по къщата, прислугата и почтителното отношение на Ибн-Тарик, явно бе милиардер. Дори ако монетите на Брайън и парите на Джим се окажеха достатъчни за откупуването на сър Джефри, после тримата щяха да останат без средства или друга помощ в един непознат град, далече от Европа.
	На първо място стоеше въпросът как да покрият разходите по пътуването към дома? Как да тръгнат от Палмира и да стигнат в Триполи, където Брайън вероятно щеше да намери някакви англичани и да заеме от тях пари за обратния път? От всичко, видяно до сега, Джим бе разбрал, че по тези земи заеми не се даваха лесно на чужденци. Всъщност, това важеше за всички части на света.
	На второ място изникваше проблемът за Ибн-Тарик и Байджу. Присъствието и на двамата в кервана вече можеше лесно да се обясни с факта, че те имаха помежду си политически отношения, свързани с придвижването на Златната орда към Ливан и взаимоотношенията на монголите с мамелюките или Египетския халифат. Според думите на Ибн-Тарик, последните две неща бяха едно и също.
	Може би Ибн-Тарик и монгола също щяха да поискат нещо в замяна на свободата на сър Джефри. Байджу не ги бе снабдил с камили, взел от крепостта на асасините и докарал така светкавично в Палмира, само защото имаше щедро сърце.
	Въпреки, че все повтаряше думата „приятели“ Ибн-Тарик също не бе извор на безкрайна щедрост. Нещо повече — той имаше прекалено много връзки и прекалено често се появяваше на точното място в точното време, за да му се има доверие. Дали бе възможно от самото начало да е знаел, че издирват сър Джефри? И ако е знаел, откъде е научил? Дали не е планирал да ги заведе при бащата на Джеронд, а после да поиска отплата за помощта си? Ибн-Тарик бе най-дипломатичния политик и един от най-мъдрите хора, които Джим бе срещал в четиринадесети век. Изглеждаше напълно възможно да е получил съобщение от Кипър, че един английски рицар търси сър Джефри. Въпросът бе защо египтянинът се интересуваше от това? Вероятно Ибн-Тарик бе получил оскъдни сведения и затова се бе присъединил към кервана и се бе опитал да измъкне информация от Джим. Понеже не бе успял да го стори, някак бе успял да уреди Хасан Ад-Димри да отвлече Брайън и Джим и да ги затвори в Белия дворец. Но дали бе предвидил бягството им от крепостта на асасините?
	Байджу сам бе казал, че е разбрал от Абу Ал-Ксаир къде и кога да чака Джим и Брайън. Това бе изключително важно, защото означаваше, че магьосникът е знаел предварително за пленяването им в Белия дворец и за бягството им през тунела. Щом е знаел всичко това (все пак беше майстор-магьосник, въпреки че твърдеше, че гледането на кристал не показва бъдещето), може би е казал на Байджу да помогне на Джим. Така поне би постъпил Каролинус…
	Главата на Джим се замая и той реши засега да остави настрана разсъжденията. Крачейки из стаята, той несъзнателно се бе заел да изучава стените й. Не се забелязваха други отвори, освен вратата, нямаше дори прозорци, а осветлението се осигуряваше от няколко запалени факли, които се справяха добре, въпреки сравнително малките си пламъци. Джим прокарваше ръка по стените и проверяваше за процепи и жлебове. И в стаята, в която седяха Байджу и Ибн-Тарик, и в тази, в която се намираше Мурад, стените се отваряха и даваха възможност на слугите да преминат. Не бе изключено и тук да има подобни подвижни части! Ако ги откриеха…
	Джим все още не бе възприел насериозно тази възможност, когато пръстите му напипаха малък вертикален ръб — част от почти невидима сглобка, разположена между два грижливо напаснати камъка. Джим спря и плъзна ръце нагоре и надолу по стената. Ръбът се простираше от пода чак до тавана.
	Сега, след като знаеше какво търси, Джим забеляза, че в най-високата си точка сглобката се пресича с друга такава, която слизаше отново към пода. Очертанията на евентуалната тайна врата се прикриваха и от факта, че стената, както повечето стени в тази къща, бе облицована с квадратни мраморни плочи. Пресичащите им се контури прикриваха сглобката.
	Откриването на тайната врата обаче означаваше, че отварянето й ще бъде лесно. Джим натисна мраморната плоча и прокара ръце по целия ръб на вратата. Не бе сигурен кога точно бе докоснал вероятното място, но изведнъж плочата се раздвижи, отдръпна се няколко инча назад и после се плъзна встрани. Без да се замисля, Джим пристъпи в тъмнината и закрачи към близката дневна светлина.
	Очакваше да намери само някакъв таен проход, скрит в стената между две помещения. Вместо това се озова в друга стая. Едната й стена липсваше и като че ли гледаше навън, но бе прикрита от няколко полупрозрачни воала.
	Силно развълнуван, Джим тръгна напред и се опита да отметне завесите, за да погледне нататък. Най-сетне се справи с пластовете тъкан и видя нещо като вътрешен двор с дървета и фонтан. Дърветата не бяха високи, но клоните им бяха отрупани с портокали и лимони — някои полуузрели, други готови за бране. Отвъд дърветата се виждаше някакъв зид, който явно отделяше градината от улицата. На Джим му се стори, че ако се вгледа между стволовете на дърветата, ще види зелена врата, която можеше да ги отведе към свободата.
	Обзе го радост от изненадващото откритие, но тя скоро премина в отчаяние. Дори и да успееха да избягат, как щяха да скрият ценния роб, откраднат от Мурад? Особено в този град, където милиардерът явно имаше огромно влияние и многочислен контингент от хора, които да издирят и намерят бегълците. Със сигурност нямаше да могат дори да стигнат до другия край на Палмира, без никой да ги забележи. А щом веднъж ги видят, Мурад незабавно щеше да научи.
	Докато се бореше с тези мисли и предположения, през завесите зад гърба на Джим преминаха две струи дим, сякаш платът изобщо не съществува. Върху единия пушек седяха Хоб и Анджи, а върху другия — Джеронд и някакъв непознат хобгоблин. Димът спусна двете жени точно пред Джим, а духчетата увиснаха във въздуха.
	— Джим! — извика радостно Анджи и го прегърна.
	Той я целуна сърдечно и я прегърна с чувство на облекчение. После се обърна към Джеронд.
	— Джеронд, открихме баща ти. В съседната стая е.
	— Открили сте баща ми? — изуми се Джеронд, а Анджи изведнъж се отдръпна и попита:
	— Наистина ли, Джим? Това е чудесно! Хайде да отидем при него!
	— Получиха се и някои усложнения… — заобяснява Джим, но бе прекъснат от Брайън и сър Джефри, които влязоха през отвора в стената и се насочиха към градината. Брайън се втурна към Джеронд.
	— Виж, Джеронд — каза той след буйната прегръдка. — Намерихме сър…
	Но Джеронд гледаше възрастния мъж със студено изражение и прекъсна Брайън с леден тон:
	— Това не е баща ми!


	Глава 26

	— Джеронд — започна Брайън. — Той е остарял и се е променил, но си спомня как навремето търсех хобгоблини и се заклещих в един от комините на Малвърн… той ми заговори за случката, преди аз изобщо да спомена за замъка…
	— И какво от това? — сърдито отвърна Джеронд и гневно изгледа слугата. — Той може да си спомня каквото си иска, но не е моят баща! Би трябвало да ми вярваш, Брайън, че все пак мога да разпозная баща си! Този мъж не е сър Джефри де Чени!
	Брайън вдигна рамене и погледна безпомощно Джим и Анджи.
	— Миличка… — каза мъжът и протегна ръце напред, но Джеронд се дръпна.
	— Баща ми никога не ме е наричал „миличка“! Назад! — извика тя и изведнъж измъкна от дрехата си малък, но несъмнено остър кинжал. Мъжът замръзна, като че ли бе вързан с изпъната до крайност верига.
	— Брайън, къде намери този самозванец? — попита Джеронд, стискайки ножа в ръка.
	— Джеронд… — Брайън явно не знаеше какво да каже и отново погледна Джим, Анджи и мъжа, който бе наречен „самозванец“.
	— Щом този тук е самозванец, тогава положението се усложнява неимоверно — каза Джим. — Джеронд, налага се всички добре да помислим, и то бързо. Би ли махнала ножа? Дори и това да не е сър Джефри, едва ли той е виновен за създалата се ситуация.
	Джеронд с неохота прибра ножа обратно в дрехите си, а Джим се обърна към „самозванеца“.
	— Ти ли си сър Джефри или не?
	— Аз съм сър Джефри! — отвърна мъжът, а Джеронд изсумтя презрително. — Дъщеря ми…
	Изведнъж гласът му секна и той заби поглед в пода.
	— Няма полза — каза мъжът с глух глас. — През последните дванадесет години всеки ден чакам смъртта. Сега тя дойде и видът й няма значение.
	— Откъде научи нещата, които са известни само на сър Джефри? — попита Джим.
	— Самият Мурад Богатия ми ги каза — отговори мъжът с отчаяно изражение. — Някога бях рицар и се казвах сър Ренел де Оуст. Тогава бях човек и рицар, но след дванадесет години робство от мен не остана нищо, нищо!
	— За бога, Джеронд! — намеси се Анджи, защото Джеронд продължаваше да гледа сърдито. — Имай милост към този човек. Това може би е първият му и единствен шанс да избяга…
	Тя се обърна към Джим.
	— Откъде онзи, Богатия, знае тези неща? Може би крие тук някъде истинския сър Джефри?
	— Мога да ви кажа само — отговори сър Ренел с тъжния си глас, — че за трите години, прекарани тук, не съм виждал друг, който като мен някога да е бил рицар. Кълна се в това, което бях някога!
	Джим, чието съзнание бе обременено с разсъждения върху неразрешимите проблеми, последвали арестуването им в ресторанта, изведнъж усети ума си кристално бистър и разтоварен от големите и малките неприятности, които му се бяха случили до сега. Усещането бе подобно на внезапното осъзнаване на приближаващата опасност, когато ума и тялото се съединяват в бойна готовност.
	Същото нещо му се бе случило като студент по време на сесия. Явяваше се на изпит по физика и половината време се бе взирал във въпросите от теста, без да може да отговори на нито един от тях. Струваше му се, че е изправен пред плътна стена, в която никога не е имало и няма да има пролука. После изведнъж настъпи просветлението и стената бе разрушена. Всичките му знания, придобити през семестъра, отново изплуваха в ума му и въпросите от теста му се сториха детински лесни. Сега се бе случило същото.
	— Хоб — каза той.
	— Да, милорд.
	Джим погледна духчето. Двата хобгоблина, седнали върху реещите се из стаята струи пушек, си приличаха като две капки вода. Единствената разлика бе в това, че Хоб изглеждаше весел и седеше гордо изправен, докато хобгоблинът на Малвърн не само бе по-дребен, но и се бе свил на топка с надеждата никой да не го забележи.
	— Ще ни представиш ли приятеля си? — попита Джим.
	— Това е Хоб от Малвърн, милорд.
	Духчето от Малвърн се сви още повече.
	— Добре. Можете ли вие двамата да отидете в градината? Там има един фонтан. Донесете ми вода от него в някакъв съд, например дълбока чиния.
	— Разбира се, милорд. Ще ти донесем вода, но не мисля, че в градината има чинии.
	— Тогава намерете нещо с формата и размерите на чиния.
	— Това е лесно — кимна Хоб и се завъртя заедно с дима си. Духчето от Малвърн го последва и двамата изчезнаха зад завесата към градината.
	— Защо искаш да ти донесат вода? — попита Анджи. — Да не си жаден?
	— Не, не съм жаден… — отвърна Джим, но преди да довърши изречението, двата хобгоблина влетяха обратно в стаята и донесоха водата в паница, направена от… от пушек. Джим изглеждаше силно изненадан, но каза:
	— Сложете я на пода. — Наоколо нямаше друго подходящо място. Хоб постави паницата върху килима, а Джим коленичи и се взря във водата.
	— Служи за гадаене — поясни той. — В Англия използваме кристални топки или огледала, а тук си служат с вода. Брайън и аз наблюдавахме как един магьосник в Триполи гадае по този начин. Щом той може, аз също мога.
	Гадаенето изискваше разход на магическа енергия, която Джим се стараеше да пести, но нямаше друг начин да изпълни плана си. Съсредоточи се върху водата и си представи стаята, в която бяха преди малко и в която вероятно още седяха Байджу, Ибн-Тарик и Мурад с Келб.
	Върху подвижната повърхност на течността се появи образът на стаята. Тя беше празна, не се виждаха нито хора, нито кучета.
	— Аз нищо не виждам — вметна Анджи, която любопитно надничаше през рамото му.
	— Не би трябвало — отвърна разсеяно Джим. — Ти не владееш магията.
	— О, разбира се — каза Анджи — Колко съм глупава! Едва ли някога ще мога да овладея подобно сложно нещо.
	Тя се отдръпна и отиде при завесите. Погледът й бе толкова гневен, че би могъл да пробие дупка в плата.
	— Какво? — попита Джим, все още с раздвоено внимание. Знаеше, че Анджи току-що е казала нещо важно, но той не го бе чул. Върна се към гадаенето и се опита да види образите на Байджу и Ибн-Тарик, независимо от мястото, на което се намираха.
	В купата се оформи нова картина. Тя представляваше стая, не много по-различна от първата, но с повече мебели. Ибн-Тарик говореше нещо, Байджу го слушаше, а Келб ги наблюдаваше.
	— Добре — промърмори Джим и веднага започна да издирва образа на Мурад и настоящото му местоположение.
	Изведнъж си спомни, че кафявото куче, което със сигурност беше Келб, гледаше само него и Брайън. Този спомен засили у Джим подозрението, че цялата тази сцена с Мурад и сър Ренел, представящ се за сър Джефри, е била разиграна само за да заблуди Джим и Брайън. Сър Ренел им бе показан така, както измамник-картоиграч пробутва определена карта на човек, който си мисли, че я е взел случайно от масата.
	Най-важното сега бе да открият къде се намира самият Мурад. Джим отново се съсредоточи върху водата и в нея пак се оформи нов образ. Джим видя Мурад, който лежеше на легло, съставено само от дюшек, поставен на пода на стаята. Обстановката не бе богата, а дюшекът не бе дебел и не повдигаше Мурад на повече от два фута над земята.
	— Хоб… и Хоб от Малвърн — каза Джим. — Елате и погледнете във водата. Искам да ви покажа нещо.
	Нещо в ума му прещрака и му подсказа, че ако се съди по последната й реплика, Анджи е крайно недоволна от нещо.
	— Анджи, ако искаш да видиш как изглеждат нещата във водата, ела и погледни. Направих една от картините видима за всеки.
	— Не, благодаря — отвърна Анджи, без да се обръща. Все още бе страшно ядосана на Каролинус, Джим, Брайън… и дори донякъде на Джеронд. Джеронд знаеше причината за гнева й и като приятелка трябваше да покаже поне малко съчувствие.
	После се сети, че ако Джеронд направи това сега, ще се развика и на нея. А пък Джеронд никога не оставаше длъжна в такава ситуация. Всичко това бе направо смехотворно. Анджи усети, че се усмихва и гневът й се изпарява.
	„Джим не разбира“, помисли си тя. „И никога няма да разбере.“ Обърна се, отиде при Джим и се наведе над водата.
	— Кой е този мъж с брадата? — попита Анджи.
	— Един, който се нарича Мурад Богатия — отвърна Джим. — Той притежава тази къща, в която се намираме. Хоб, можете ли двамата с Хоб от Малвърн да отидете до отвора в стената, която е зад мен? През него влязох тук. Не огледах подробно, но ми се струва, че стената в достатъчно дебела и в нея има проход. Цялата къща е пълна с такива проходи. Можете ли двамата да проучите и да разберете как се стига до стаята, в която се намира мъжа, когото виждате във водата?
	Двете духчета се вторачиха в образа на Мурад.
	— Не виждам защо не — каза Хоб. — Приличат на комини, само че не са насочени нагоре, а настрани.
	— Бързо ли ще откриете мъжа? — попита отново Джим. — Той сега е сам и аз искам да стигнем до него докато е сам и възможно най-бързо. Добре ще бъде, ако намерите маршрут, по който няма да се сблъскаме със слугите. Те също използват проходите.
	— Няма нужда хобгоблините да търсят пътя — намеси се сър Ренел. — Аз го знам. Това е една от стаите в покоите на Мурад. Там той често си почива за около час. Ще ви заведа, а ако срещнем други прислужници, ще отклоня въпросите им.
	Джим се обърна към Брайън:
	— Какво мислиш, Брайън? Ако останем насаме с Мурад, ще научим повече за положението, в което попаднахме. Предлагам да опитаме да се доберем до него и да го разпитаме.
	— Идеята е отлична — кимна Брайън. — Но аз ще вървя първи, дори и сър Ренел да показва пътя.
	Той тръсна леко ръка и ножът от ръкава се озова в юмрука му, после погледна към двете жени. Джеронд също извади своята кама с бързината и ловкостта на фокусник. Анджи бе по-бавна, ножът й бе по-малък, но също бе добре скрит в облеклото. От своя страна Джим бръкна под източната си дреха и в чорапите, които Анджи му бе изплела по западен маниер. Там бе скрит нож, който в Шотландия наричаха skean dhu. Имаше късо острие, широко при дръжката, но силно изтънено към върха и бе изключително удобен за държане.
	— Не сме отлично въоръжени — обобщи Брайън, — но съм сигурен, че ти, Анджела и ти Джеймс няма да се колебаете да използвате ножовете си, ако се наложи. Из тъмните коридори вероятно ще срещнем прислужници.
	— Бъди спокоен, Брайън — кимна Джим. — Сър Ренел, покажете ни пътя.
	— Бог да ви благослови, сър Джеймс, задето говорите с мен като с равен! — каза сър Ренел. — Аз единствен нямам оръжие, но ще се постарая да свърша поне едно добро дело, преди да умра. Ще стане по-бързо, сър Брайън, ако аз водя. Аз знам пътя, за разлика от вас. Ако се усъмните в мен, можете да използвате ножа си.
	— Честно казано, недоверчив съм — отвърна Брайън. — Ако по-нататък оправдаете доверието ми, може би ще ви дам оръжие.
	— И мога да умра в бой!? Бог ми изпраща тази възможност. Последвайте ме!
	Сър Ренел ги поведе през прохода между двете стаи и докато преминаваха, Джим видя, че стената е много по-дебела, отколкото той си мислеше и изключително солидна. Сър Ренел се отклони в дясно и натисна леко друга плоча, която откри пътя към друг тъмен проход. Той бе толкова тесен, че най-добре бе да вървят в колона по един.
	— Хоб? — обърна се назад Джим. — Тук ли сте? Вие, хобгоблините, виждате добре в тъмното, нали?
	— Да, милорд — чу се гласът на Хоб, — виждаме отлично.
	— Брайън — каза Джим, — предлагам да пуснем духчетата да вървят на около петнадесет фута напред и да ни предупреждават за наближаваща опасност. Те се движат безшумно и не се забелязват в тъмнината. Дори и да стигнат проход, осветен с факли, пак няма да се забележат.
	— Съгласен съм — отвърна Брайън.
	Джим усети леко раздвижване на въздуха покрай ушите си, което означаваше, че минават хобгоблините със своя пушек. Колоната продължи напред бавно и пипнешком. След време тръгнаха по-бързо, тъй като сър Ренел крачеше с увереността на човек, който е свикнал да минава оттук.
	След известно време напред се появи светлина и се озоваха в по-широк коридор, осветен от факли. Прекосиха го, без да срещнат никого, после сър Ренел ги поведе из истински лабиринт от завои и коридори, всичките осветени и безлюдни. Изведнъж обаче Хоб долетя до Джим и прошепна в ухото му:
	— Човек!
	— Брайън… — започна Джим с глас, достатъчно силен, за да го чуе приятелят му, но бе прекъснат от някакъв човек, който внезапно изскочи пред тях и почти се сблъска със сър Ренел.
	— Неверник! — възкликна мъжът. — Какво правиш с тези…
	— Не питай! — отвърна сър Ренел с твърд тон. — И забрави, че си ни виждал!
	Слугата ги изгледа, после бързо мина покрай тях с глава, извърната към стената.
	— Трябва да побързаме — обади се сър Ренел от началото на коридора. — Той ще мълчи известно време, защото аз съм слуга на прислужниците и обикновено не говоря с никого. Ще си помисли, че съм толкова нахален, защото изпълнявам заповеди. Но рано или късно ще каже на някого и новините ще стигнат до ушите на всички и най-вече тези на Мурад.
	Сър Ренел ускори крачка, останалите също забързаха. За щастие, коридорът бе осветен и нямаше опасност да се сблъскат или да се спънат. Тъкмо достигнаха поредната факла, когато сър Ренел спря и вдигна ръка.
	— Тук ще завием надясно — каза той. — Нататък няма осветление, но от двете външни страни на коридора има хора, така че пазете тишина. Много сме близо до стаята, в която е Мурад.
	Завиха и сър Ренел спря пред една монолитна на вид стена. Отвори я с едно докосване и влязоха в стаята, където би трябвало да се намира Мурад. Щом прекрачиха прага, входът автоматично се затвори зад гърба им. Сър Ренел, Джим и Брайън се спогледаха. После Джим се зае да проучи обстановката.
	Намираха се в стаята, която бяха видели в купата с вода. В страни имаше арковидна врата с пердета, откъм която се носеше портокалово и лимонено ухание.
	— Ще се наложи да го събудим — каза Джим, поглеждайки към Мурад.
	Той се приближи към леглото, протегна ръка и хвана рамото на спящия. Пръстите му изненадващо потънаха в плата, сякаш там нямаше нищо. Джим придвижи хватката си нататък и изведнъж напипа нещо, което повече приличаше на рамо. Поглеждайки под брадата, забеляза, че вратът, в сравнение с останалото тяло, е доста тънък. Джим хвана здраво рамото и го разтърси.
	Мурад отвори очи и извика:
	— Кой… какво — изправи се в леглото с пъргавост, нехарактерна за толкова пълен човек. Огледа присъстващите и очите му се разшириха, щом съзря Джеронд.
	— Джеронд! — възкликна домакинът, като че ли само тя присъстваше в стаята. Погледът му се обърна към сър Ренел.
	— Защо я доведе тук? — извика Мурад.
	— Защото си спомних какъв бях някога — отговори сър Ренел.
	— По дяволите! — изръмжа фалшивият Мурад или истинският сър Джефри. — Все още имах шанс, ако ти си бе изиграл ролята!
	Той скочи от леглото и се изправи, извисявайки се над сър Ренел.
	— Говори и прави каквото искаш — отвърна сър Ренел и безстрашно вдигна очи. — Бях забравил кой съм, но отново си върнах изгубеното, като ги доведох тук, при теб. Сега прави каквото искаш.
	Сър Ренел се извърна настрани с безразлично изражение. Истинският сър Джефри примигна, после погледна Джеронд.
	— Дъще… — прошепна и пристъпи напред.
	Джеронд се отдръпна. Лицето й сякаш бе от камък, а гласът — от лед:
	— Ти имаш гласа и маниерите на моя баща, но съм ти дъщеря, само по грешка на природата! Ти, който хокаше сър Ренел за това, че ни е довел тук, поглеждал ли си се скоро в огледалото? Представляваш жалка и грозна картина. Значи накрая намери богатството, което търсеше. Станал си мюсюлманин и несъмнено живееш щастливо със своя харем и всички други пороци, характерни за неверниците.
	— Джеронд, изслушай ме…
	— Не искам да ви слушам, сър! — отсече Джеронд и отстъпи още една крачка назад. — Искам само да върнете жалкото си тяло в Англия, да се облечете като английски рицар, да се престорите на християнин и да ми дадете благословията си да се омъжа за сър Брайън Невил-Смит! След това можете да се върнете тук, при харема си!


	Глава 27

	— Ти не разбираш! — повтори Мурад-Джефри. Той се разтършува из дрехите си и те се свлякоха на земята. Измъкна ръце от ръкавите и измежду множеството пластове плат и подплънки излезе висок, слаб, сивокос, гладко избръснат мъж, който наистина много приличаше на сър Ренел. Всичко, което оформяше масивното телосложение на Мурад (дори пухкавата бяла брада) лежеше на купчина на земята.
	— Вярно е, че цяла Палмира ме смята за мюсюлманин — каза тихо сър Джефри, — но нямам харем. Ти не разбираш! Има толкова много неща, които не мога да ти обясня. Но, Джеронд, аз съм твоят баща и винаги съм бил такъв. Винаги съм те обичал и…
	— Така ли? — подметна Джеронд.
	— Но ти…
	— Ти никога не си ме обичал! — извика Джеронд в пристъп на ярост. — Ти не ме забелязваше, докато не станах на единадесет години и вече можех да играя ролята на домакиня в Малвърн! Единадесет години, сър Рицарю, татко! Ти ме остави да върша работа, която би затруднила и възрастна и опитна жена. И аз се справях. А ти си идваше у дома и заминаваше, когато си пожелаеше, без дори да забележиш, че замъкът е в пълен ред и надеждно защитен, че земите раждат и че хората ни са верни. Всичко това бе моя заслуга, а ти дори не забелязваше!
	— Правех го заради теб. Цял живот се стремях да постигна нещо за теб и за майка ти. Тя почина прекалено млада, но ти беше силна и млада, а аз имах амбиции и се опитвах да ги осъществя. Имахме нужда от пари…
	— Ти имаше нужда от пари! Трябваха ти за стотиците ти начинания. Пари, с които можеше да отидеш където искаш и да се включиш във всяка безумна авантюра, която ще ти донесе богатство. Е, накрая намери своето богатство. Но прибра ли се с него при мен у дома? Не! Стоиш си тука, а твърдиш, че всичко това било за мен.
	— Не разбираш! — повтори сър Джефри и се огледа безпомощно. Джим му съчувстваше донякъде, въпреки че му беше трудно да повярва на добрите му намерения. Обаче лицата на Брайън и Анджи бяха не по-малко строги от това на Джеронд.
	— Не съм мюсюлманин. Все още съм християнин — каза сър Джефри.
	— Тогава го докажи! — извика Джеронд. — Намери в това забравено от Бога място свещеник, изповядай му се, кажи му, че си ми баща и дай благословията си за брака ми. После застани до нас, когато свещеникът ни венчава. След това с радост ще те оставя на пороците ти.
	— В Палмира няма християнски свещеник — отвърна сър Джефри.
	— Тогава ще почакаме, докато мине някой, пътуващ с керван към мисията си! Ще се изповядаш, ще разрешиш да се оженим и ще се върнеш там, където си сега!
	— Дори и да се появи свещеник, няма да мога да направя никое от нещата, които изброи. Повярвай ми, не мога да ти кажа защо. Не мога да сторя това, което искаш, както и не мога да се прибера у дома с теб. Джеронд, и аз копнея да зърна Малвърн.
	Джеронд се изсмя горчиво.
	— О, да. Не можеш да сториш нищо от нещата, заради които дойдохме до тук. Съжалявам, татко, но не мога да ти повярвам.
	Тя посочи лявата си буза и попита:
	— Виждаш ли този белег? Получих го, защото ти не беше в къщи, за да ме защитиш. Не си беше в къщи, за да водиш отбраната на замъка. Малвърн бе превзет, а аз бях в ръцете на човек, който каза, че ще ме обезобразява бавно, ден след ден, докато не се съглася да се оженя за него. След това, с помощта на подкупени от него членове на двора, щеше да обяви теб за заминал на Божи гроб, мен да ме спечели за съпруга, а Малвърн да му стане трофей. Аз не му се дадох, спасих замъка до твоето завръщане — когато и да бъде то. Направих го за теб, татко, а ти сега не можеш да направиш това, от което аз имам нужда!
	Сър Джефри затвори очи. Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки и сега изглеждаше с двайсет години по-стар.
	— Не мога нищо да направя, Джеронд, и не мога да ти обясня защо. Мисли си за мен каквото искаш. Това, което правя сега, е много по-добро за теб от онова, което искаш да направиш. Поне по този въпрос трябва да ми повярваш!
	— Никога! — заяви Джеронд и му обърна гръб.
	Анджи се приближи до нея и се опита да я прегърне през раменете, но Джеронд я отблъсна:
	— Не сега, Анджела. Не сега. Не искам да те нараня. Можеш просто да постоиш до мен.
	Двете стояха мълчаливо една до друга, с гръб към останалите.
	Сър Джефри въздъхна, обърна се и започна да навлича отново гигантския костюм на Мурад.
	— Почакайте малко, сър Джефри — спря го Джеймс. — Познавате ли ме?
	— Не — отвърна сър Джефри с безизразен глас.
	— Аз съм ваш съсед. Казвам се сър Джеймс Екерт и живея в Малънконтри.
	Сър Джефри остави за миг дегизировката си и се обърна към Джим.
	— В Малънконтри?
	— Да. Взех го от същия зъл рицар, който беляза лицето на дъщеря ви. Аз съм близък приятел на сър Брайън и Джеронд. Същото важи и за съпругата ми лейди Анджела, която сега стои до Джеронд. Предлагам ви да размислите дали няма възможност да се измъкнете от капана, в който смятате, че сте попаднали. В Англия съм известен като Драконов рицар, защото мога да се превръщам в дракон. Всъщност съм и магьосник, ученик на Каролинус, когото би трябвало добре да познавате.
	— Магьосник ли? — сър Джефри бе озадачен.
	— Точно така. Не прахосвам магия на ляво и надясно, но съм в състояние да постигна повече от тези, които не са магьосници. Ако ни разкажете повече за това, което ви задържа тук, аз мога да сторя нещо, което вие не сте си и представяли, че е възможно и да ви освободя.
	Сър Джефри замълча за миг, после поклати глава и се усмихна тъжно.
	— Дори и магьосник не може да ми помогне.
	— За рицар показвате малко смелост — отбеляза Брайън с леден тон.
	— Не става въпрос за смелост, Брайън — каза сър Джефри. — Съществуват неща, срещу които е безсмислено да се опитваш да се бориш. Не можеш да се пребориш с бурята или пък със зимния студ, който призори може да те убие, ако си се изгубил в гората. Никой човек, никой рицар, никой магьосник не може да промени това.
	— Да, но отвореното и будно човешко съзнание вероятно може — каза Джим.
	Усети как започва леко да се ядосва.
	— Будният ум — продължи той, — може да ти помогне да си построиш подслон в гората за през нощта. Може още да ти покаже къде да се скриеш от бурята или как да й избягаш, ако си в открито море. Вас, сър Джефри, ви е обзела единствената мисъл, че няма изход. Но друг, например аз, сър Брайън, Джеронд или съпругата ми или всички ние заедно може пък да измислим начин, който никога не ви е хрумвал. Помислете. Какво ще ви струва да ни разкажете защо не можете да заминете оттук?
	— Ще ми струва единствената цена, която мога да платя — отвърна сър Джефри и погледна към Джеронд.
	Джим проследи погледа му и видя как Анджи и Джеронд излизат през вратата и отиват в съседната стая.
	Сър Джефри тръгна след тях, но направи само няколко крачки и спря. В очите му се появи внезапен блясък. Той понижи глас и каза:
	— Ренел, отиди и ти в другата стая. Ще кажа нещо, което е само за ушите на сър Брайън и сър Джеймс.
	— Отново съм човек, а не роб — отговори Ренел. — Няма да се подчинявам повече на ничии заповеди, дори и на твоите. Вече не се надявам да получа свобода, но поне ще умра като мъж. Ще остана и ще слушам.
	— Тогава ще се изложиш на същия риск като двамата господа. Бих искал да говоря само с тях. Ако те помоля да излезеш, но не като Мурад, а като другар и стар приятел, ще ме послушаш ли?
	— Вярно е — кимна сър Ренел. — Някога той и аз бяхме другари в една глупава авантюра — присъединихме се към последния кръстоносен поход с намерението да нагазим до коленете в златото и скъпоценните камъни на неверниците. В онези дни много си приличахме и хората ни мислеха за близнаци, въпреки че се бяхме срещнали случайно и нямахме роднинска връзка. Пътищата ни се разделиха и когато отново се видяхме, аз бях роб на пазара в Палмира, а той бе станал Мурад Богатия с бялата брада. Как бе постигнал това, не знам, но ме спаси от по-лоша участ и ме доведе тук.
	Сър Ренел погледна сър Джефри:
	— Все още съм ти благодарен за това, въпреки че не знам какви точно са били подбудите ти да го сториш.
	Отново се обърна към Джим и Брайън.
	— Той бе добър с мен, когато другите слуги не бяха наоколо и накрая ми предложи да се върна в Англия вместо него, да поема управлението на Малвърн и да приема името сър Джефри де Чени. Той щеше да ми помогне да избягам. Беше съставил план, но по някаква причина, която той не ми каза, планът стана неосъществим и бе изоставен. Минаха месеци, аз все така се надявах и тогава вие дойдохте. Сега знаете всичко, което знам и аз. Не ми е известно как се е превърнал в Мурад и каква магия е използвал за целта. Както виждате, дори няма брада. Можем да си сменим местата и ако той влезе в проходите между стените, останалите слуги ще си помислят, че съм аз. Защо да не мога да слушам, след като сме преживели толкова неща заедно?
	— Съгласен съм — каза Джим. — Вие какво ще кажете, сър Джефри?
	Сър Джефри вдигна безпомощно ръце.
	— Вероятно няма особено значение. Остани, Ренел.
	— Ще остана. Доколкото са ми останали сили, ще се сражавам за теб. Обещавам ти го.
	— И аз ти обещавам същото — каза сър Джефри. — Ренел, ти си истински приятел. Не те заслужавам.
	— Никой от нас не заслужава кой знае какво — усмихна се леко Ренел. — Да преминем по същество и да чуем това, което искаш да кажеш.
	— Много добре — каза сър Джефри, понижавайки глас дотолкова, че Джим, Брайън и Ренел трябваше да се приближат, за да чуват. С ъгъла на окото си Джим видя как двата хобгоблина също се приближават и се обърна към тях.
	— Не — каза Джим.
	— Прости ми, милорд — отвърна Хоб и обърна струята си. — Да излезем ли?
	— Не. Само стойте достатъчно далеч, за да не чувате разговора ни.
	Двете духчета отидоха в другия край на стаята, а Джим се обърна към сър Джефри, който заговори тихо:
	— Върху мен е наложено проклятие! То ще ме споходи, ако престана да изпълнявам заповедите на моя господар — Хасан Ад-Димри, Великият водач на асасините. Понякога се случва така (несъмнено заради някаква магия), че когато вървя по коридорите, през стените на къщата си, мога да изляза, но не в Палмира, а в Белия дворец в планините, където властва Хасан. Тогава знам, че ме вика, за да ми възложи задача. Познавам двореца така, както познавам тази къща. Знам къде да отида, за да го намеря, а щом го намеря, той ми заповядва и аз трябва да се подчиня.
	— Защо? — попита тиха Брайън. — Щом единственото му оръжие е проклятието, може да го използва само веднъж и…
	— Не е точно така! Проклятието беше върху него, а аз се съгласих да го поема в замяна на всичко това… — сър Джефри махна с ръка в страни.
	— Как… — започна Брайън.
	— Нека да продължа. Когато пожелае, Хасан идва тук. Слугите го виждат, но не знаят кой е. Тук той прави каквото иска и взима каквото иска. Харемът е негов, а не мой. Не съм се докосвал до жена, робиня или свободна, откакто се настаних тук. Това също е част от проклятието. Освен това мога да ходя в стаите, където лежат несметни богатства — злато, сребро и бижута, но не мога да ги пипна така, както и жените. Те принадлежат на Хасан.
	— Как попаднахте под такова лошо влияние? — попита Брайън.
	— Магията, с чиято помощ изглеждам като Мурад, всъщност е механизъм, чието построяване усвоих от един човек в Италия. Той правеше маски, дяволски костюми и други подобни, предназначени за религиозни празници. Беше много умен, но и аз се учех бързо. Когато си тръгнах, вече знаех как да се дегизирам като различни хора. Случиха ми се беди, след като с Ренел се разделихме в онази планинска битка…
	Сър Джефри погледна за миг приятеля си, после продължи да разказва:
	— След онази битка аз се върнах за малко в Англия, после бях на други места, но сега няма да говоря за тях. Накрая беше пътуването ми до тук. Въпреки доспехите и оръжията си бях в опасност. Все пак трябваше и да спя, така че бе въпрос на дни някоя сутрин да не се събудя, защото гърлото ми бе прерязано, а всичкото ми имущество — ограбено. Това щеше да е краят.
	Сър Джефри направи пауза, после понижи още повече гласа си:
	— Трябваше да мина за мюсюлманин, и то такъв, когото останалите мюсюлмани не само ще приемат, но и с когото ще имат полза да се договарят, вместо да го убиват. Бяха ми останали малко сребърни монети и скъпоценни камъни. С тях отидох в първия попаднал ми магазин, купих всичко най-необходимо и се скрих в пустинята. Там на спокойствие изработих съвършена кюрдска дегизировка. Добих външния вид на Мурад, когото вие вече видяхте. Използвах останалите пари, за да се представя за богат, но стиснат кюрдски търговец. Запътих се към Триполи, където се надявах да намеря приятели, да махна костюма и да заема пари, с които да отпътувам за Англия. По пътя керванът ми попадна на засада, устроена от асасините на Хасан и всички бяхме отведени в Белия дворец.
	— И какво стана там? — попита Джим.
	— Хасан ми предложи всичко наоколо — богатство, харема, властта, влиянието, ако в замяна аз приема върху себе си неговото проклятие. Бях изцяло в негова власт. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Ако не се бях съгласил, сигурно щеше да ме убие. А и тогава глупаво се надявах, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието. Грешах.
	— И какво точно бе проклятието? — попита Брайън. — Какво става, когато то те порази?
	— Това е единственото нещо, което няма да ви кажа. Такова проклятие никой разумен човек не би искал да понесе, камо ли да го предаде на друг. Ако се бях опитал да се изплъзна от проклятието, след като вече съм го приел върху себе си, то щеше да ме преследва до края на света и накрая да ме застигне. После щеше да се прехвърли и върху наследниците ми чак до седмо коляно.
	— От къде един човек е успял да се сдобие с такава сила, че да проклина така? — замисли се Джим. — Ами Келб?
	— Келб ли?
	— Джинът. Не ми казвайте, че не знаете за него. Когато преди малко бяхме събрани всички в голямата стая, той излезе и седна до вас.
	— Онова кафяво куче е джин? Мислех си, че е само куче, което има задачата да ме наблюдава от време на време. Подозирах, че е шпионин на Хасан, но не съм си и помислял, че е джин.
	— Това е много интересно — каза Джим.
	— Мога ли да попитам защо?
	— Защото джинът е от Естествените, а те не притежават властта да създават проклятия.
	Сър Джефри бе крайно изумен.
	— Кажете ми нещо — продължи Джим. — Знаете ли дали в тази къща има място, от което веднага може да се отиде в Белия дворец? Можете ли да ме заведете до него?
	Джефри се поколеба.
	— Всъщност има две такива места, през които се минава последователно, за да се отиде в крепостта на Хасан. Да не би да искате да отидете в Белия дворец?
	— Да — отвърна Джим. Думата отекна в тишината. Останалите се втренчиха в него.
	— Джеймс, това едва ли е разумно! — каза Брайън. — Ние дори не сме въоръжени. Ако можехме отнякъде да си набавим мечове…
	— Не мисля, че ще имаме нужда от мечове или каквито и да било други оръжия. Освен това възнамерявах да отидем само аз и сър Джефри.
	— И да си сложиш главата в устата на лъва, без аз да мога да ти помогна в битката? — извика Брайън. — Никога!
	— Тогава, щом и ти ще дойдеш, което е ненужен и глупав риск, трябва да ми се довериш във всичките ми действия. Няма да мога обаче да ти пояснявам постъпките си, когато отидем там.
	— Джеймс, не са ми нужни обяснения — каза Брайън. — Но все пак ще е добре да имам меч.
	— По пътя ще можете да се снабдите с мечове — предложи сър Джефри.
	— Добре — кимна Джим. — Почакайте ме тук за минута.
	Той излезе от стаята и отиде в съседното помещение.
	— Анджела, Брайън, сър Джефри и аз ще ви оставим тук за малко. Искаме да проверим нещо по коридорите.
	— Няма да стане — поклати глава Анджи. — Ако ще ходите някъде, аз също идвам с вас.
	— Бройте и мен — обади се Джеронд.
	— Ще станем голяма група — каза Джим. — Първоначалната ми идея в Белия дворец да отидем само двамата със сър Джефри се превърна в цяла експедиция. Ако дойдете с мен, главната ми грижа ще е да ви пазя. Не искам да ви вземам на онова място.
	— Двете духчета ще ни пазят от опасности. Решено е, Джим!
	Анджи посочи зад гърба на Джим. Той се обърна и видя любопитните лица на хобгоблините, яхнали пушеците си. Очевидно го бяха последвали до тук. Джим се предаде.
	— Хобгоблини — каза той, — отиваме в крепостта на асасините.
	— Разбирате ли? — попита ги Анджи.
	— Не — отговори духчето на Малвърн. Това бе първата дума, която Джим чуваше от него.
	— Аз ще ти кажа как да стигнем до там — обади се Хоб. — Ще ти хареса. Много е вълнуващо.
	Хобгоблинът от Малвърн преглътна и кимна.
	Джим се бе принудил да се съгласи. Често му се случваше и затова реши да не хаби повече енергия в битка с неизбежното.
	— Елате насам — каза той и тръгна към другата стая.
	Сър Ренел го чакаше там и каза:
	— Убеден съм, сър Джеймс, че не сте възнамерявал да ме оставите тук?
	Джим въздъхна мислено.
	— Ни най-малко.
	— Заприличахме на керван — промърмори Брайън.
	— Аз също съм убедена, че Брайън не имал намерение да ме остави тук. Нали, Брайън? — попита Джеронд.
	— Не, разбира се… — намръщи се Брайън. — Истински керван… — прошепна отново той, но толкова тихо, че го чу само Джим, който бе най-близо до него.
	След няколко минути, въоръжени с мечове (включително и жените), всички тръгнаха из многобройните полуосветени тесни коридори, минаващи между стените. От време на време от началото на колоната се разнасяше гласът на Джефри и обявяваше, че са близо до целта.
	— Да беше тук ловното ми копие — прошепна в тъмното Джеронд. Ловното копие бе любимото й оръжие — леко, но изключително ефективно.
	— За съжаление, в тази къща няма ловни копия — отвърна баща й.
	Известно време вървяха мълчаливо и достигнаха до нещо, с което вече бяха почти свикнали — гладка стена в края на коридора.
	— Разбира се, вие можете да я отворите — обърна се Джим към Джефри.
	Домакинът кимна, натисна стената на няколко места и част от нея се плъзна в страни, разкривайки абсолютно тъмно пространство.
	— Последвайте ме — каза сър Джефри, пристъпи в тъмнината и веднага изчезна. Джим, Брайън и останалите направиха същото. Почувстваха се така, сякаш влизат в басейн с мастило. Дори въздухът вътре бе тежък, лепкав и почти втечнен.
	— Не се страхувайте — чу се гласът на Джефри, — просто вървете напред.
	Послушаха го и цялата група продължи да крачи слепешката. Изведнъж се озоваха в стая, наполовина по-малка от спалнята на Мурад и без никаква мебелировка — голи каменни под, таван и стени, осветени от помръкваща следобедна светлина, пропускана от една-единствена амбразура.
	Джим се огледа, за да провери дали всички са тук. Цялата група бе на лице, включително и двете духчета.
	Помещението нямаше врата, нито какъвто и да било изход. Стените бяха абсолютно гладки, с изключение на амбразурата.
	— Как ще излезем от тук? — попита Брайън.
	Джим се обърна към сър Джефри, за да му зададе същия въпрос и видя как домакинът му маха да се приближи към една от стените. Когато се приближи, забеляза, че в зида между два от квадратните каменни блокове, има цепнатина. Тя бе умело прикрита от един каменен блок, който бе леко издаден навън. Цепнатината можеше да се види само от определен ъгъл.
	— Погледнете през цепката — каза сър Джефри и Джим го послуша.
	През отвора се виждаше голямата квадратна стая с куполовиден покрив, в която Джим и Брайън се запознаха с Хасан в Белия дворец. Цепнатината явно бе разположена високо над пода и даваше отлична видимост. Прозорците на купола бяха осветени в розово от залязващото слънце. Вътре в стаята горяха факли, а в далечния край на помещението Хасан Ад-Димри разговаряше с Ибн-Тарик. Байджу, с вързани крака и ръце, седеше на пода близо до Хасан. Там бе клекнало и едно малко кафяво куче, което явно също участваше в разговора.
	Когато магьосникът Абу Ал-Ксаир се бе явил пред Хасан, за да защитава Джим и Брайън (за съжаление, безуспешно), бе споменал пред Джим, че някой или нещо помагали на Хасан, че тук действала неведома сила, която Джим като магьосник от долен ранг, вероятно не може да усети. Тогава Джим не беше сигурен каква точно е тази сила, но сега ясно усещаше присъствието й в стаята.
	Приличаше на хладно докосване, на натиск, извиращ от онази точка на стаята, която бе като вдлъбнатина в центъра на водовъртеж. Джим усещаше натиска като голяма, отворена ръка, която го притиска. Струваше му се, че почти може да я подуши — усещаше някаква странна, горчива миризма. Забеляза и друго изумително нещо — иначе добре осветената стая, като че ли бе започнала да се изпълва с множество странни, полуневидими сенки. Те не се прокрадваха само в ъглите, но и в средата на залата, движеха се напред-назад, някои бяха по-тъмни и плътни от други, но всички ставаха невидими, когато Джим се опитваше да се взре в някоя от тях.
	Каквото и да значеше това, несъмнено ясна бе само позицията на центъра на водовъртежа на силата. Той бе разположен не в Хасан, а в Ибн-Тарик.
	Кафявото куче изведнъж обърна глава по посока на цепнатината, през която Джим наблюдаваше и кучешкото му лице сякаш рязко се доближи до лицето на Джим. Той чу ясно как кучето каза:
	— Наблюдават ни.


	Глава 28

	— Добре дошли, посетители — каза Ибн-Тарик с любезен тон.
	Внезапно всички се пренесоха в стаята, в която Джим надничаше, и застанаха пред Хасан, Ибн-Тарик, Байджу и кучето.
	Джим притежаваше точен и бърз усет за различните мерки — били те ясни или мъгляви. Без изобщо да пресмята, щом се озова в стаята, той веднага разбра, че е отдалечен от най-близко седящия (Ибн-Тарик) на разстояние точно три пъти колкото собствения му ръст. Ибн-Тарик, кучето и Хасан се намираха на върховете на равностранен триъгълник, в чийто център бе Байджу. Кълбото, което биха образували четиримата, би имало диаметър, равен точно на ръста на Джим.
	Като че ли тази несъществуваща сфера представляваше главата на невидим, но тежък чук, чиято дръжка се простираше до средата на разстоянието между Джим и седящите. Джим си представи, как подобно на внезапна черна вълна чукът се издига, завърта се и пада, за да размаже него и всички около него. Този чук се контролираше от някои от тримата седящи на върховете на триъгълника или от всички тях заедно.
	Силата притежаваше могъщество, с което Джим не се бе сблъсквал преди. Вероятно я владееше магьосник от висш ранг, макар и не толкова велик, колкото онзи, с когото Джим се бе сражавал първоначално при Прокълнатата кула. Тогава Каролинус се бе намесил и бе овладял положението. Сега обаче, притежателят на могъщата сила не бе единственият, който можеше да използва магия. Водовъртежът на силата все още бе съсредоточен върху Ибн-Тарик, но може би Хасан и кучето още не бяха разгърнали мощта си. Джим имаше неприятното усещане, че го очакват още изненади.
	Постепенно осъзна, че не е Хасан. Той не можеше да е магьосник, щом ръководеше група като асасините. Тяхната дейност изцяло противоречеше на магическите правила. Пък и ако Хасан имаше някакви магически способности, Абу Ал-Ксаир нямаше просто да говори с него и после да си тръгне. В такъв случай оставаха другите двама. Ибн-Тарик изцяло бе потопен във водовъртежа на силата, но едва ли бе магьосник, защото действаше прекалено агресивно. Отговорът бе един.
	— Ти си заклинател — каза Джим на Ибн-Тарик, който се усмихна и отвърна:
	— И то по-могъщ, отколкото си си представял. Не е ли така? Мислеше си, че Джулио Екоти — съветникът на френския крал Жан, който се съюзи с победените от теб морски дракони — владее цялата мощ на човек, който изучава и използва „Пълна книга на заклинанията“, нали? Истина е, че Джулио научи малко и после хукна по света да забогатява чрез познанията си. Аз обаче останах и никога не престанах да се уча от големите майстори на моето изкуство. Сега вече силата ми надминава твоята.
	Джим внезапно осъзна нещо, което трябваше да забележи по-рано. През прозорците на купола се виждаше как следобедът си отива и настъпва вечер. Не беше естествено обаче мракът да идва толкова бързо. Явно времето бе нарушило обичайния си ход. С потъмняването на небето, сенките, които Джим в началото по-скоро бе почувствал, отколкото видял, че се събират и тълпят в залата, станаха почти видими. Сега приближаваха към него и спътниците му. Джим ясно виждаше очертанията и структурата им. Всяка от сенките имаше свой размер и облик, и всички те заедно стесняваха бавно, но сигурно кръга около групата на Джим.
	Нямаше време за губене. Сега Джим разбра защо Каролинус го предупреждаваше да пести магическата си енергия за неотложни и спешни случаи. Теоретично погледнато, запасите му от магическа енергия бяха „неограничени“. На практика обаче трябваше да има някакви ограничения, иначе банката би се разорила — Джим щеше да призове цялата налична магическа енергия и да не остави резервен запас за друг магьосник. Сега се нуждаеше от цялата сила, която можеше да събере, защото усещаше, че се е изправил пред нещо много по-могъщо от самия него. Мислено се зарадва, че не е прахосал запасите си.
	Обърна се към магическите си сили и се озова на стръмен каменист планински склон. Изкачваше се нагоре към върха, който тъмнееше на фона на черен колос срещу светлината. Джим инстинктивно усещаше, че жезълът, който трябва да вземе, се намира на онзи връх. За миг се поколеба. Разстоянието беше прекалено голямо, а той не смееше да отсъства дълго от куполната зала в Белия дворец. Изведнъж отнякъде се появи Каролинус. Стоеше върху една канара до пътеката, по която Джим трябваше да мине, и гледаше към него.
	— Ще имаш време — каза старият магьосник, — но си пести силите, за да стигнеш до върха. Иначе няма да се справиш с това, което те чака там.
	След тези думи Каролинус постоя още миг, после изчезна. Вятърът свиреше и свистеше между камъните и скалите от двете страни на тясната планинска пътека. Не се виждаха никакви растения, а само голи скали. Когато Джим пое дълбоко въздух, студът вледени тялото му въпреки дрехите. Вятърът шибна лицето му. Вдиша още веднъж дълбоко от разредената атмосфера и се заизкачва по скалистата пътека между канарите.
	Към свистенето на вятъра се добавиха нови шумове и Джим осъзна колко тихо е било всъщност наоколо. Сега чуваше трополенето на ситни камъчета и остъргването на подметките му върху по-големите камъни. Помисли си с благодарност за онази нощ в лагера на кервана, когато асасините го бяха отвлекли. Тогава бе заспал с ботушите, за да предпази краката си от студения планински въздух. Шумът от стъпките и от дишането му отекваше силно в абсолютната тишина наоколо. Никъде нищо не трепваше, не се чуваше дори глас на прелитаща птица.
	Джим продължаваше да се изкачва нагоре. Пътеката приличаше на старо пресъхнало корито на поток, който някога се е спускал надолу по склона. Добре, че го имаше, защото навсякъде наоколо се простираше камениста пустош, през която Джим с мъка би си пробил път нагоре. Самата пътека ставаше все по-стръмна и по нея се вървеше трудно. Застудя, но Джим отблъсна вледеняващия мраз с горещата си решителност да стигне до върха.
	Продължи да върви, приведен спрямо наклона на пътеката. Мускулите на бедрата започнаха да го наболяват. След малко дъното на пресъхналия поток се стесни дотолкова, че на завоите Джим можеше да протегне ръка и да докосне отвесните стени на пролома.
	Каменистият пустинен терен свърши изведнъж, подобно на гора, граничеща с ливада. Пътеката се стесни още повече и също свърши. Джим зави покрай последната голяма канара и се озова пред някакво открито пространство, покрито с лед. Ледът бе сив и гладък, без следи от сняг. Приличаше на замръзнала река, простряна по склона на планината.
	Далечният край тънеше в тъмнина. Джим си помисли, че това са други скали, но дишането му бе затруднено от сухия въздух, а очите му сълзяха и не можеше да установи с точност какво представлява тъмната маса отпред. Във всеки случай трябваше да се изкачи по леда, който бе гладък и полиран като чисто нова пързалка за кънки. Приличаше на глетчер, но бе прекалено прозрачен, като истинска ледена река. Джим поспря, за да помисли.
	Паузата му позволи да си поеме дъх и избистри погледа му. От другата страна на глетчера, между скалите се забелязваше празно пространство, което би подпомогнало изкачването му. Но първо трябваше да прекоси ледената река.
	Стисна скрития нож, когото Брайън го бе научил да носи и когото Джим държеше в готовност още от мига, в който сър Ренел ги бе повел по коридорите в къщата на Мурад и с негова помощ започна да изсича стъпала в леда. Бавно си проправи път и прекоси глетчера. Беше прав — от другата страна ледът бе примесен със скали и имаше много каменисти места, на които можеше да се стъпи. Тук почти не се налагаше да използва ножа. Постепенно ледената ивица се стесни, а скалите намаляха.
	Погълнат от усилието да си пробие път, бе забравил да гледа напред. Ножът в ръката му напомняше за Брайън и Джеронд, дори за хобгоблините, сър Джефри и сър Ренел, но най-вече за Анджи. Живителната топлина на спомена противостоеше на студа, който сковаваше движенията му. Зает с тези мисли Джим сякаш вече бе достигнал върха и бе взел жезъла. Затова и се сепна, когато се озова в края на ледения поток и скалите, през които вървя до сега. Почти се бе втурнал в новото пространство, но успя да спре и да се огледа.
	Стоеше пред дълъг сипей, покрит с чакъл. Приличаше на свлачище, предхождащо ледената река и предлагащо по-поносим маршрут към върха. Джим за първи път успя да види колко близо е той — мержелееше се на около хиляда фута по-нагоре.
	След като видя, че е наближил съвсем, Джим ускори крачка и се закатери бързо по сипея. Отначало пристъпваше уверено, но се подхлъзна и падна. Повърхността под краката му бе като каменна лавина — свличаше се постоянно, а дребните камъчета се разместваха от тежестта му. Можеше да върви напред, само ако си помагаше с ръце.
	Сипеят също не се простираше надалеч. Джим го премина с големи усилия, без да поглежда напред, докато не се озова пред каменна стена. Опря се на нея, а дробовете му трескаво поглъщаха разредения въздух, за да си набавят достатъчно кислород за бясно биещото сърце. Ето каква бе онази тъмна маса, чиито вид не бе успял да определи отдолу — скална стена, която възпрепятстваше изкачването.
	Постепенно пулсът му се забави, дишането му се успокои и отново го обзе спокойствие. Вдигна поглед нагоре. Червенината на залеза почти бе изчезнала. Мракът и нощта се приближаваха все повече. Върхът обаче все още се открояваше ярко на фона на оскъдното осветено западно небе и вече не бе така далеч. Скалната стена не бе абсолютно вертикална. Имаше някакъв, макар и нищожен наклон, и няколко издатини. Можеше да бъде преодоляна.
	Джим пое дълбоко дъх и започна да се изкачва. Отначало беше оптимист, но с времето ентусиазмът му намаля. Мускулите на ръцете му бяха слаби, а тялото му като че ли тежеше повече, отколкото трябва.
	За момент Джим увисна на скалата, като си мислеше, че нито ще успее да продължи нагоре, нито ще може да се върне долу.
	После го обзе яд. В крайна сметка, тялото бе само едно животно. То трябваше да прави това, което умът му нареди. Бавно продължи да се изкачва и вече не мислеше за края на скалата. Беше готов да се катери вечно. След известно време дясната му ръка напипа горния ръб на стената. Катеренето свърши.
	Със сетни сили се изкачи на върха на скалата и легна там, за да нормализира дишането си. Странно, помисли си Джим, спирането изглежда по-трудно от изкачването. Сега за пръв път забеляза какво му бе струвал пътя до тук.
	Краката и ръцете го боляха, коленете — също. Погледна към тях и видя, че са оголени. Дрехите му бяха разкъсани, а ботушите му вече представляваха само кожени ленти около стъпалата и глезените му. И дланите, и стъпалата му бяха замръзнали от допира до леда и скалата. Сега го боляха и когато огледа ръцете си отблизо видя, че са нарязани и ожулени. Не се и опита да погледне ходилата си.
	Вече бе много, много близо до върха. Джим вдигна глава, за да погледне каменният пилон на билото и за пръв път смелостта и устрема му сякаш се изпариха. Между него и върха лежеше последното препятствие — тясна ивица безразборно разхвърляни каменни блокове. Нямаше пътека. Само скали — някои заоблени, други назъбени. Навсякъде между тях се виждаха широки цепнатини, в които Джим можеше да падне като в капан. Беше толкова близо, но последното изпитание бе такова, че той заплака.
	Отново си спомни за Анджи и останалите, но сега те стояха не около него, а някъде далече. Дълбоко в себе си бе убеден, че ако се опита да прекоси скалите, ще падне между тях и ще остане там завинаги или пък ще бъде промушен от някой остър отломък.
	Отново усети присъствието на Каролинус. Обърна се наляво и видя как стария магьосник с неговата червена роба, бяла брада, набръчкано лице и бледи сини очи гледа съм ученика си.
	— Защо? — попита Джим.
	Искаше да каже: „Защо е толкова трудно?“.
	Каролинус отговори, сякаш целият въпрос бе произнесен.
	— Защото жезълът се състои от твоето усилие да го достигнеш. Ако се предадеш сега, пак ще го вземеш, но тогава той няма да притежава мощта, която ти е необходима. Можеше да спреш където и да е по пътя и да получиш това, което си заслужил. Но здравината на жезъла ще се измерва спрямо силата на волята и духа ти, която пък ще бъде изпробвана в битката, в която ще използваш жезъла.
	На Джим изведнъж му се стори, че е знаел това от самото начало, но не е можел да го изрази с думи. Знаел го е винаги — не само в началото на изкачването, но и още от онзи миг, когато двамата с Анджи се озоваха в този странен средновековен свят на четиринадесети век. Тук те бяха чужди, без свое собствено място — като песъчинки в зъбците на чудовищен механизъм.
	От самото начало Джим и Анджи знаеха, че трябва да си извоюват собствено място в този чужд свят. Можеха да си тръгнат, но избраха да останат. Сега бе прекалено късно да променят избора си. Без да се замисля, Джим започна да се изкачва по първата скала от последната отсечка по пътя към върха.
	Не видя, не усети, дори не можеше да си спомни как е направил този последен невъзможен преход.
	След известно време, което Джим не можеше да измери и след като премина отвъд всичките си мисли, отвъд силата, смелостта и стремежа си, отвъд любовта си към тези, които още стояха в залата на Хасан, обсадени от сенките, той достигна края на скалистата ивица. Едва не падна в празното пространство. Жезълът бе там, извисявайки се на фона на последния угасващ пурпурен отблясък на залеза.
	Джим се протегна, хвана жезъла… и отново се озова в стаята с купола.
	Върна се почти в същия миг, в който беше тръгнал. Хората наоколо бяха в същите пози, „… силата ми надминава твоята“ — думите на Ибн-Тарик още отекваха в ушите му.
	За този миниатюрен миг обаче сенките се бяха приближили съвсем. Джим вдигна жезъла и те отстъпиха… не много, но все пак отстъпиха. За мг погледна надолу към тялото си. Дрехите му бяха здрави, обувките — като нови, а кожата по ръцете му — непокътната. Анджи го изгледа проницателно, но никой от останалите като че ли не бе забелязал отсъствието му.
	— Пръчката ти не е заплаха за мен — каза Ибн-Тарик.
	Джим хвърли поглед към жезъла си, който не беше нито толкова дълъг, нито толкова дебел като този, с който Каролинус им бе помогнал да нападнат Прокълнатата кула и да спасят Анджи. Жезълът на Каролинус задържа Тъмните сили, докато Джим, Брайън и Дафид ап Хицел надвият създадените от Силите чудовища.
	Жезълът в ръката на Джим не беше толкова мощен, колкото онзи на Каролинус, но все пак бе масивен и прав като струна. Пасваше отлично на хватката на Джим. Долният му край бе опрян в пода, а самия под се опираше в земята, зареждайки жезъла и притежателя му с енергия от самата планета.
	— Казах, че жезълът ти не е заплаха на нас — повтори Ибн-Тарик. — Ние сме мюсюлмани и както сам знаеш, християнската магия не ни влияе. Свали пръчката и няма да пострадаш.
	— Не всички сте мюсюлмани — отвърна Джим, който едва сега забеляза, че китките на Байджу са привързани към глезените му.
	— Байджу, ако искаш, ела при нас — каза Джим и мислено си представи, че връзките ги няма. От върха на жезъла излетя малка светкавица и прогори въжетата. Дребният монгол се изправи и изсумтя.
	— Толкова по въпроса дали магията ми действа — каза Джим. — Извървях дълъг и труден път, за да се сдобия с този жезъл. Ти си прав, че не ми е разрешено да нападам с него, но аз не съм тук, за да нападам, а да защитавам нуждаещите се. Бих защитавал дори теб, но трябва да оставиш настрана непозволените заклинания.
	Лицето на Ибн-Тарик освирепя, а чертите му се изостриха като на ранен ястреб.
	— Аз да не съм някой начинаещ, че да ме защитава такъв като теб?
	Джим не отговори. Сега, след като вече държеше жезъла в ръка, умът му бе кристално бистър.
	— Отначало — заговори той, — само си искал да попречиш на Брайън и мен да намерим сър Джефри и да го върнем в Англия. После случайно си разбрал (вероятно от Абу Ал-Ксаир, скривайки грижливо от него заклинателската си сила), че нашият успех ще сложи край на всичките ти планове.
	Очите на Ибн-Тарик светнаха.
	— Не се крия от никой магьосник!
	— Би било глупаво — продължи Джим, — а ти не си глупак. И така, научил си, че аз съм младши магьосник, с когото би трябвало лесно да се справиш. Но след като не успя да ме накараш да говоря за магия, така че да проучиш способностите ми докато пътувахме с кервана, уреди аз и Брайън да бъдем пленени от асасините. Надяваше се, че при опита си за бягство ще приложа магията, която владея и така ти ще видиш възможностите ми. Нали?
	Ибн-Тарик само се усмихна.
	— Ние обаче избягахме не с помощта на голяма магия, а като научихме за тайния изход от крепостта — знание, което ще позволи на Златната Орда лесно да превземе Белия дворец. Ние се превърнахме в истинска заплаха за теб. Защо обаче ние или пък Байджу, който ни посрещна при тайния изход, ще кажем за това на Златната Орда?
	— Той е от Ордата — обади се Хасан.
	— Ya barid! — извика Ибн-Тарик към него. — Глупак!
	И Хасан и кучето се разтрепериха. Ибн-Тарик се обърна отново към Джим, но той гледаше към Байджу.
	— Вярно ли е?
	Монголът също го погледна в очите и отвърна:
	— Не. Аз съм от Ил-Канат — Първата орда, която завладя Персия. В кервана ти казах истината, защото си мислех, че ще ме разкриеш чрез магията си.
	— Тогава не проумявах, но сега разбирам — каза Джим. — Като си им казал, че си от Златната Орда, си се надявал да разбереш повече за отношенията между египетските мамелюки и Ордата.
	Байджу не отговори, само се усмихна леко.
	— Никога не си ги шпионирал, но фактът, че си научил къде е тайният изход, е бил твърде опасен за Ибн-Тарик, който е искал Белия дворец да не бъде превзет.
	Джим се обърна към Ибн-Тарик, който каза със спокойно изражение:
	— Аз съм приятел на Хасан Ад-Димри, но защо да се занимавам с евентуално монголско нападение над крепостта му? Какво може да направи който и да е заклинател срещу цяла армия?
	— Един заклинател не може да стори кой знае какво, но заклинател, съюзен с армията на мамелюките срещу монголите, е нещо съвсем друго — отбеляза Джим.
	— Нямам връзки с мамелюките. Познавам само отделни хора измежду тях.
	— Напротив — усмихна се Джим. — Свързан си с тях. На мястото, откъдето произхождам, такъв като теб се нарича „политик“. Когато те видях тук, се зачудих, че в наше присъствие разговаряше с Мурад за нов водач, който да превърне Египет в империя. Водач като Сала-Ад-Дин, който е бил кюрд, какъвто е и Мурад. Защо му каза това, след като и ти, и той сте знаели, че всъщност той не е Мурад, а сър Джефри. Разбира се, всичко това е било, за да ме заблудиш. За да заблудиш мен и Брайън и да затвърдиш образа на Мурад, така че ние никога да не заподозрем, че той е сър Джефри. Идеята е била твоя, нали? Ти си уредил така, че да видим сър Ренел.
	— И кога точно достигна до тези умопомрачаващи подозрения? — изсмя се Ибн-Тарик.
	— Както вече казах, в момента, в който погледнах през цепнатината в стената на стаята, която свързва това място с къщата на Мурад. Щом си знаел, че Мурад е сър Джефри, защо му наговори онези неща, щом единствените други присъстващи бяхме аз, Брайън и Байджу.
	— Значи си мислиш, че смятам себе си за втори Сала-Ад-Дин, който да тръгне от Египет, с огън и меч да завладее половината свят като Александър и после да плаче, че няма какво повече да прави?
	— Не — поклати глава Джим, — не мисля така. Смятам, че си заинтересуван от нещо много по-лесно постижимо и практично. Искаш да възродиш центровете на асасините и да увеличиш мощта им, като я съчетаеш със заклинателството. Планирал си да вербуваш по-млади и по-неопитни заклинатели, които да работят с другите асасински крепости, които ще създадеш. Самият ти ще бъдеш майсторът на тези чираци, тъмният майстор-заклинател, стоящ над всички Велики водачи на асасините.
	— Ти бълнуваш — изсумтя Ибн-Тарик.
	— Бълнуванията в случая са само твои. Мечтаеш за империя. Изграждането на Белия дворец е само началото. Основал си мощта си върху тази асасинска крепост като си предложил на суфита Хасан власт и богатство. Обещал си да му помогнеш да придобие влияние, ако стане водач на асасините тук. За теб е било лесно да изпълниш обещанието си и с помощта на заклинания да впечатлиш асасините.
	— Това са само твои предположения.
	— Напротив, сигурен съм — повиши глас Джим. — Макар и посвоему, Хасан е мил, добър човек, когото ти си превърнал в злодей. Белият дворец укрепнал и влиянието му нараснало. Но зародишът на частната ти империя не е още готов да издържи нападението на монголите. Затова Байджу, Брайън и аз е трябвало да умрем, а Хасан да бъде държан в подчинение чрез проклятие.
	— Развяваш лъжите си като знаме — надменно каза Ибн-Тарик. — Знаеш, че проклятието не е върху Хасан Ад-Димри, а върху вашия сър Джефри.
	— Така е — кимна Джим. — Но ти, като заклинател, не знаеш всичко за проклятията. Иначе не би се захванал с тях. Проклятията са като смъртоносна заразна болест. Могат да разядат човека, който се занимава с тях. Твърде късно си забелязал, че у Хасан се проявяват синдромите на болестта, и вече не си можел да го излекуваш. Изкушавайки се да стане водач на асасините, ти си подкопал вярата му и така е започнало падението му, което постепенно изсмуквало силите му. В това му състояние не би могъл да ти е от полза и затова ти си уредил проклятието да премине върху сър Джефри. А цялото богатство и луксът, които си му обещал били преместени чрез заклинания на една крачка от Белия дворец — в къщата на Мурад Богатия от Палмира.
	— Сър Джефри е християнин — отвърна Ибн-Тарик. — Как мога аз, един мюсюлманин заклинател, да вдигна проклятието от някого и да го сложа на друг?
	— Ти не би могъл. Един заклинател не е способен на това, както мюсюлмански или християнски заклинател не може да използва магия срещу човек от друга религия или срещу свещеник от собствената си вяра. Това не може да го направи и Келб. Или той може би не се казва Келб?
	— Не! — един глас прогърмя и отекна многократно в купола на стаята. На мястото, където беше Келб, сега имаше само облак дим. Гласът продължи:
	— Аз съм Сакар Ал-Джини! Келб винаги е бил и все още е най-долния ми роб. Приех неговия образ, за да те следя на остров Кипър. Синът на Давид, цар Соломон ме затвори в бутилка, която изхвърли в морето. Но сега съм свободен. Не съм някой слаб магьосник или заклинател, а Сакар Ал-Джини, джинът на джиновете!
	Облакът дим се разсея и вместо него се появи ужасяващата грозна фигура с тюрбана и разместените очи и уста, която се бе явила на Джим и Хоб на кипърския бряг, когато Джим бе поискал да се покаже в истинския си образ.
	— Винаги си бил един надут самохвалко! — Ибн-Тарик се обърна към джина с неочаквана ярост — изглежда времето, прекарано в бутилката не те е научило на нищо. От всички тук ти не си най-силния, а най-слабия. Сега бъди кучето, което си избра сам и не се променяй в продължение на деветдесет и девет поколения!
	Изведнъж на мястото на джина отново се появи малкото грозно кафяво куче, което излая и изчезна.
	— Джеймс — обади се Брайън, — достатъчно говори вече. Да грабваме мечовете и да приключваме с този дяволски неверник и неговия… неговия джин! Християнският меч сече и мюсюлмани, и Естествени. Нали за това тръгнаха и кръстоносците!
	— Повечето от които измряха! — сряза го Джеронд. — Млъкни, Брайън!
	— Предположението ти е лъжливо — Джим отново се обърна към Ибн-Тарик. — Никой джин, дори и Сакар Ал-Джини не може да прокълне който и да било мюсюлманин или християнин. Освен онзи, когото мюсюлманите наричат Шейтан*, само обитателите на още някои царства имат подобна власт. Единствените такива същества, с които един заклинател може да се свърже, са жителите на царствата на дяволите и демоните.
	[* Сатана. — Б.пр.]
	— Така ли мислиш? — подсмихна се Ибн-Тарик.
	— Знам го със сигурност. Дяволите и демоните са единствените същества, изградени само от чиста омраза, изпратени на този свят да изпитват хората. Те обаче са затворени в царството си и се намесват в човешките работи само за да тормозят човечеството или за да разстройват равновесието между Случайността и Историята. Такъв е случаят с възраждането на асасините и свързването им със заклинателството. Джин не може да призове демон, но заклинателя може!
	Джим хвърли поглед към разпръскващия се облак дим, после отново се обърна към Ибн-Тарик:
	— Ние, магьосниците, също можем да призовем демон или дявол, но нашите правила ни го забраняват. Заклинателите нямат правилник. Ти, Ибн-Тарик, си призовал демон, който е проклел Хасан. Сега той е свободен и ти не можеш отново да му наложиш проклятие. В името на всички царства, кажи ми кой демон си призовал?
	Лицето на Ибн-Тарик се промени. Пребледня, но най-вече сякаш замръзна — като жива скулптура.
	Внезапното чувство, че е заобиколен от хладно електричество стресна Джим. Беше говорил прекалено дълго, бе отклонил вниманието си от прииждащите сенки и сега те вече почти го бяха достигнали. Изведнъж осъзна, че сенките се контролират не от Ибн-Тарик, а от демона. Бяха много близо, на по-малко от една ръка разстояние от скупчените зад Джим хора. След като се отърси от шока, умът му бе прояснен до болка от гняв. Беше бесен, че някой като Ибн-Тарик е могъл да освободи такова зло и могъщо създание.
	Джим с все сили замахна с жезъла, по върха му пробягаха малки светкавици и мощта му отблъсна сенките — не толкова далеч, колкото преди, но все пак достатъчно далеч, за да не го безпокоят за известно време. Съзнанието и умът му се заеха да ровят в паметта му, за да открият необходимото в „Encyclope’die Necromantick“, която бе част от магическите му познания и опит.
	Някъде там лежеше и разрешението на въпроса. Като продължаваше да държи сенките на страна, най-сетне успя да намери в паметта си раздела, озаглавен „Devyls & Deamons“* и бързо зачете текста. Пропусна обстойната забрана магьосниците да се занимават с дяволи и демони, продължи надолу, докато стигна до пасажа с най-дребния шрифт, където намери търсената информация.
	[* „Дяволи и демони“. — Б.пр.]
	Да, имаше едно изключение. Едно особено и специално положение, при което призоваването на демони беше разрешено на магьосници.
	Отново насочи вниманието си към сенките, които се промъкваха все по близо. Отново ги отблъсна на безопасно разстояние и извика в празното пространство:
	— Демоне, който си бил призован и пуснат в тази точка между Историята и Случайността, с властта и правото на царството, към което принадлежа, те призовавам да назовеш името си и да се явиш! Сега!
	Въздухът наоколо за миг бе почти засмукан, като че ли някакъв великан, голям колкото самата земя, вдишваше дълбоко. После някакъв силен шепот заговори беззвучно в главата на Джим, който знаеше, че и останалите присъстващи също го чуват в главите си.
	— Тук съм — каза гласът. — Аз съм Ариман, демонът на демоните.
	Всичко наоколо — стаята, куполът започнаха сякаш да се размиват и да изчезват. Навсякъде плъзна безплътна мъгла.
	Джим, всички зад него, Ибн-Тарик, Хасан и мястото, където бе стоял джинът висяха в безвъздушното пространство, високо над земята. Изглежда се намираха толкова високо в атмосферата, че имаха видимост отвъд всички обичайни хоризонти. Погледът достигаше до всеобхватното небе и до земята, потънала някъде долу в тъмна мъгла. Пейзажът приличаше на странно одеяло, изтъкано от пространството и времето. В една част от него, далеч извън обхвата на обикновеното зрение. Беше ден и се водеше битка. Това беше Айн Джалут преди два века, когато водачът на египетските мамелюки надвиваше монголите. За първи път монголите бяха надвити, а мамелюките тръгнаха към Ливан, за да изтласкат християнската армия. По-близо се виждаше пясъчна буря, която в същия миг опустошаваше посевите и разрушаваше домовете на селяните. Събитията от миналото и събитията от настоящето се случваха едновременно сред пустошта.
	— Ариман — каза Джим на глас. — Ибн-Тарик ли е твоя господар?
	Шептящият, който всъщност беше Ариман, се засмя безшумно в главите им:
	— Кой говори за демона и неговия господар? Когато демонът бъде призован, той става господар. Аз управлявам всичко. Ибн-Тарик е мое творение. Погледнете го!
	Джим погледна през редкия въздух, който го делеше от Ибн-Тарик и видя, че мъжът не бе помръднал — сякаш се бе превърнал във восъчна фигура. Изражението му също не се бе променило.
	— Погледнете надолу и вижте какво още съм направил.
	Джим отправи поглед надолу и видя как далеч на север, на около седмица път, армията на монголите приближава планините, в които бе скрит Белия дворец.
	— Сега погледнете на юг и на изток. Мамелюките, идващи от юг, бяха на по-малко от три дни път от Белия дворец. Щяха да стигнат там много преди монголите.
	— Монголите си мислят, че трябва само да превземат една крепост от асасините, както са правили преди — каза Шептящият, — но този път ще заварят крепостта въоръжена и готова да им противостои. Армията на мамелюките, много по-многобройна от монголите, също е заела позиции и е скрита, за да ги обгради. Монголите ще измрат до крак, а Байджу така и няма да успее да им каже за тайния тунел. Това важи и за всички останали. Накрая целият свят ще бъде въвлечен във войната между монголите и мамелюки.
	Шептящият се засмя.
	— Мурад Богатия отново ще поеме ролята си. Хасан Ад-Димри ще ръководи всичко оттук, но като марионетка на Ибн-Тарик, който пък е под моята власт. А ти и всички тези хора с теб ще умрете.
	— Не — отвърна Джим, — няма да умрем.
	Докато Ариман говореше, в едно кътче от съзнанието на Джим се яви онова, което всички трябваше да сторят. Той се обърна към останалите и ги погледна. После каза:
	— С общи усилия и с малко късмет ще победим. Светът може да бъде спасен. Можем да се справим с Ариман.


	Глава 29

	Джим огледа лицата на спътниците си. По това на Брайън се четеше радост, а по тези на Анджи и хобгоблините — доверие. Лицето на Джеронд споделяше свирепата радост на Брайън. Част от трепета преди схватката се бе предал и на сър Джефри, а също и на сър Ренел. Байджу пък се бе усмихнал зловещо.
	— Ако Ариман надвие, всички ще загинем — каза Джим. — Но ако се обединим, можем да го изтласкаме там, откъдето е дошъл и да ликвидираме властта му. Сега се налага да дадете от себе си нещо, което не сте давали никога преди. Хванете се всички за ръце и не се пускайте до края. Не бива да се пускате, за да съхраните онова във вас, заради което бихте дали живота си. Онова, което е по-важно от самия живот.
	Той замълча, за да види дали го разбират, после продължи:
	— Ако ние, хванати за ръце и вкопчени в това, за което бихме умрели, образуваме човешка верига, Ариман никога няма да може да я разкъса. Всички заедно ще го изтикаме оттук.
	— Няма да успеете, прекалено сте малко — каза Шептящия, но Джим не му обърна внимание и попита:
	— Кой е съгласен да се хванем за ръце?
	Анджи се усмихна и с едната си ръка улови Джим, а с другата — Брайън. Джеронд също се хвана за Брайън. Хоб пък се протегна и гордо пъхна малката си ръчичка в свободната ръка на Джеронд. Хоб от Малвърн също се протегна и се улови за Хоб.
	— Искам да съм смел като теб — каза Хоб от Малвърн.
	— Ще бъдеш — отвърна Хоб.
	Сър Джефри също протегна ръка към Джеронд, но тя го отблъсна и без да му обръща внимание, погледна към сър Ренел.
	— Сър Ренел? — попита тя с ясен, но твърд глас. — Има ли нещо, за което сте готов да умрете?
	— Да — кимна сър Ренел, — честта ми, която изгубих и после отново намерих.
	Той пристъпи напред и хвана свободната ръка на Хоб от Малвърн, а после протегна своята към сър Джефри, който я пое. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете, като двама приятели, които отдавна не са се срещали. Човешката верига бе завършена — от Джим до сър Джефри.
	— Добре — каза Джим. — Сега, нека направим полукръг…
	Изведнъж замълча изненадан. Ибн-Тарик пристъпи напред и хвана единствената свободна ръка — тази на сър Джефри.
	— Ще бъда свободен — каза той на Джим.
	— Можем да използваме силата ти — кимна Джим.
	Хасан Ад-Димри също се хвана за Ибн-Тарик.
	— Ще стана такъв, какъвто бях някога — каза той.
	— Дръжте се всички — каза Джим. — Ако някой се пусне, веригата губи мощта си. Сега ще направим полукръг и ще изтикаме злодея оттук.
	— Няма да успеете — прошепна Ариман, но Джим отново не му обърна внимание и извика:
	— Ариман! С жезъла, който държа и според законите, които те свързват с твоето царство, те призовавам да се покажеш пред нас!
	Чу се съскане. Продължително, нечленоразделно, злобно съскане, което отекна в главите им почти до ръба на лудостта. Пред тях, но без да се разбира дали на хоризонта или по-близо, се появи нещо като черно слънце.
	Подобно на истинското слънце, и в това не бе възможно да се гледа направо. То блестеше и при всеки опит на погледа да го задържи на фокус трептеше и се движеше. Като че ли черният диск бързо се стопяваше, а после отново се появяваше в съседство. От диска повяваше мощен, но неуловим леден вятър, който сковаваше по-скоро волята, отколкото тялото.
	Вятърът не можеше да избута назад Джим и останалите, нито пък да ги събори, но приличаше на гигантска ръка, която натискаше всеки поотделно. Без да ги докосва наистина, тя се опитваше да ги изблъска назад посредством страховитата заплаха от досег с пламтящото черно слънце.
	— Дръжте се и продължавайте напред! — извика Джим. Той пръв пристъпи напред и останалите го последваха. Почувстваха натиска на великанската ръка — не само върху лицата и телата си, но и вътре в себе си, чак до костния мозък.
	Въпреки това продължиха да пристъпват напред и всяка тяхна крачка бе равна на дълъг преход върху времево-пространствения пейзаж отдолу. След първите няколко стъпки черното слънце нарасна и се приближи, а натискът на ръката се увеличи, като че ли се опитваше да изсмуче живота им. Отново пристъпиха напред.
	— Продължавайте! Не спирайте! — извика Джим.
	Свързаните ръце, които обединяваха волята и разума им, натежаха от напрежение. Ставаше все по-трудно, всеки вече ясно съзнаваше, без да се налага да го изрича, че нямаше друг път, освен този напред. Ако спряха или отстъпеха, тъмнината щеше да ги последва и унищожи.
	Джим, който бе заедно с жезъла си в края на веригата и имаше малка преднина, хвърли поглед на останалите. Всички се държаха.
	Брайън както винаги бе изцяло погълнат от схватката. Стискаше ръцете на Анджи и Джеронд здраво, но внимателно и с доверие. Анджи изглеждаше спокойна, а лицето на Джеронд бе напрегнато и дори свирепо. Двата хобгоблина бяха съсредоточени и сериозни, а по каменните изражения на малките им смугли лица не можеше да се разчете никакво чувство.
	Сър Ренел и сър Джефри изглежда също споделяха Брайъновата радост от битката, но примесена с нетърпението от финалния сблъсък. Сякаш току-що се бяха освободили от оковите, които носеха от толкова отдавна, че бяха забравили защо са оковани. Лицето на застаналия между тях Ибн-Тарик бе напрегнато и безизразно, но не показваше признаци на слабост.
	Единствено застаналия в края Хасан като че ли вече се срутваше. Личеше си по лицето и тялото му. Беше се смалил, сякаш се разпадаше, беше пребледнял, а чертите му бяха на човек, у когото съмнението се надига като вълна, която се блъскаше в стената на смелостта му и заплашваше да я залее и удави.
	Досега Хасан единствен от всички показваше признак на слабост. Джим се възхити на хобгоблините. Беше очаквал, че първи те ще се огънат, точно тези мъничета, които бяха свикнали да бягат и да се крият от всичко. Сега обаче битката бе психологическа, а не физическа.
	Джим знаеше, че Анджи, Брайън и Джеронд никога няма да се предадат. Предполагаше, че сър Джефри и сър Ренел ще сторят същото. Вероятно и Ибн-Тарик бе не по-малко смел. Не беше лесно човек да стане могъщ заклинател. Разбира се, подтикваше го мисълта за грешката, която бе допуснал, призовавайки Ариман. Ако се бе занимавал с магия, а не със заклинания, щеше да знае простичкия факт, че демонът ще бъде свободен и независим, след като се е подчинил на първоначалната заповед на призовалия го. Сега осъзнаването на този факт хвърляше сянка на съмнение върху всичко, което бе изучавал през живота си, но и му вдъхваше нови сили.
	Хасан изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се предаде, но сигурно също бе притежавал някаква своя вътрешна сила по времето, когато е бил суфит, преди да бъде съблазнен от предложените от Ибн-Тарик власт и богатство.
	Заедно можеха да надвият дори могъщо същество като Ариман. Всеки даваше от себе си личната си вяра и знанието, че „тук“ и „сега“ принадлежат на тях, а не на Ариман. Решаващият фактор бе времето. Колкото по-дълго продължаваше битката, толкова по-вероятно бе най-слабите да се пречупят, а веригата да се разкъса. Всичко бе въпрос на време.
	— По-бързо!
	Джим изрече думата, без да се замисля, но другите го чуха и се постараха. Километричните стъпки над пейзажа не се ускоряваха, но ставаха все по-дълги. Колкото повече приближаваха Ариман, толкова по-страховито се извисяваше той. Вече закриваше четвърт от небето отпред и сякаш не само им противостоеше, но и се извисяваше над тях и ги обгръщаше.
	Джим и спътниците му бяха обзети от подобие на колективна ярост, от някакъв берсеркски бяс. Съзнанието и всяка логична мисъл бяха оставени на заден план. Стиснали ръце, те се интересуваха само от стоящия насреща Ариман, а умът на всеки един се бе обединил в отбора на единната бойна мисъл и на намерението да се справят на всяка цена. Индивидуалността беше изчезнала, претопена в единството на стремежа.
	Намираха се съвсем близо до демона. Независимо дали от самото начало не са били особено далеч или пък наистина бяха крачили с гигантски дълги стъпки. Фактът беше неоспорим — оставаше им още съвсем малко. Точно сега, на финала, Хасан Ад-Димри се сгърчи и почти падна, но Ибн-Тарик го държеше здраво за ръката и за миг сякаш останалите го влачеха.
	— Такава е Божията заповед — каза Ибн-Тарик, поглеждайки Хасан в очите. Той отново се изправи и отвърна със светнало лице:
	— Да! Бог иска така! — и закрачи уверено.
	— Той отстъпва, милорд! — извика изведнъж Хоб с висок тънък триумфиращ глас.
	Джим се огледа. Наистина — небето бе станало тъмносиньо с настъпването на нощта. Виждаха се звезди. Една по една тези светли точки се скриваха за малко от Ариман, като че ли демонът отстъпваше. Хоб първи го бе забелязал.
	— Да! — извика Джим. — Чуйте ме! Тези в средата да забавят крачка, а ние от краищата ще минем напред, за да задълбочим полукръга. Така ще го обградим напълно, когато опре гръб в границите на своето царство. Не бива да му позволяваме да има друг изход, освен да се върне с царството си.
	Самият Джим удължи крачките си, последван от Хасан и Ибн-Тарик в другия край на веригата. Хасан вече не се нуждаеше от подкрепа. Духчетата, Джеронд и Брайън изостанаха. Оформяйки дълбока чаша, те пристъпиха към Ариман. Накрая го бяха доближили дотолкова, че черният му блясък ги ослепяваше от на не повече от две-три крачки. От това разстояние вече се виждаше, че Ариман всъщност няма постоянна форма. Отдалече приличаше на кълбо, но отблизо се виждаше, че се състои от множество форми, които постоянно се преливаха една в друга.
	Със сигурност демонът беше жив, все още могъщ и много зъл. Усещаха напора на гнева му. Джеронд потрепери, но само за секунда, а след като се съвзе без чужда помощ, се втурна напред и малко поизкриви полукръга.
	Гневът на Ариман се долавяше ясно и от ушите им. Звучеше като висок пронизителен вой. Общото усещане беше като горещ полъх от отворената врата на фурна, пълна с гняв. Ариман забави отстъплението си.
	— Близо е до ръба — обяви Джим. По непонятен, но сигурен начин, жезълът му бе подсказал, че те наближават границата. — Дръжте се здраво и вървете напред. Аз ще се пусна от Анджи и ще мина в центъра на полукръга. Ще се опитам да го изблъскам с жезъла.
	Той се пусна, но преди това Анджи стисна ръката му и бързо му се усмихна. Той също й се усмихна в отговор и закрачи с голямо усилие — сякаш въздухът бе станал невероятно гъст. Застана в центъра на полуокръжността и вдигна жезъла пред себе си.
	— Назад, Ариман! — извика Джим. — Със силата на този жезъл и според всички закони на всички царства ти нареждам да отстъпиш и да преминеш там, където ти е мястото!
	Воят нарасна, докато се превърна в неистов писък, породен от ужасна болка. После изведнъж спря.
	Настана тишина. Джим и останалите се спогледаха.
	— Можете да се пуснете — каза уморено Джим. — Изтласкахме го обратно. Ще остане там, докато някой не го призове отново. Дано никога не се случва!
	Всички бяха прекалено изтощени, за да говорят. Пуснаха ръцете си и зараздвижваха схванатите си, обезкървени пръсти. Спогледаха се с учудване, че са си същите хора, които винаги са били — обикновени смъртни, но и победители.
	— Свободен съм! — извика сър Джефри с изненадан тон. — Отишло си е! Проклятието го няма! Чувствам, че вече не тежи върху мен!
	— Всичко, което демонът е сторил по заповед на Ибн-Тарик или по своя воля, ще бъде изтрито от Историята. Погледнете надолу — посочи им Джим и всички обърнаха поглед към краката си.
	Отдалечени от времето и пространството, мамелюките почти надделяха над монголите, но почти всичко друго около тях се бе променило. Селото, което пясъчната буря бе разрушила и засипала, стоеше непокътнато. Нямаше буря, нямаше пясък. Улиците бяха чисти и селяните спокойно вървяха по тях.
	— Погледнете на север — посочи Джим.
	В тази посока не се виждаха никакви монголи, които да настъпват на юг към планините на Белия дворец.
	— Нападението на Златната Орда е било предизвикано от Ариман, след като се е освободил от заповедите на Ибн-Тарик. Бил е свободен да осъществи желанието си и да гледа как хората се убиват и разрушават всичко около себе си — обясни Джим и погледна заклинателя. Ибн-Тарик не каза нищо, само се усмихна.
	— Мамелюките също няма да дойдат тук. Вижте! — Подобно на проклятието, всички неща, сътворени от Ариман, бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. — Демонът се провали. Ако беше успял да доведе до край някое от желанията си, смъртта и промяната в историята щяха да настъпят за постоянно. Ние обаче го спряхме навреме и всичките му злодейства изчезнаха.
	Джим погледна Ибн-Тарик и му каза:
	— Мисля, че от тук нататък аз и моите приятели и ти и Хасан тръгваме по различни пътища.
	— Така е — кимна заклинателят и след секунда двамата с Хасан Ад-Димри бяха изчезнали.
	Джим се обърна към другите. Всички бяха уморени, но лицата им сияеха.
	— А сега — каза Джим, — мисля, че мога да си позволя да изразходвам малко магическа енергия, за да пренеса всички ни в Англия, без повече отлагане. Каква да бъде посоката? Малънконтри, замъкът Смит…
	— Моля, милорд — изписука Хоб от Малвърн, — нека да бъде Малвърн! — и духчето погледна не Джим, а сър Джефри.
	— Да — твърдо кимна Джеронд. — Най-добре да отидем в Малвърн. Ще остана там, докато не се омъжа по всички правила.
	Тя погледна баща си и добави:
	— Ще живея в едната част на замъка. Ти можеш да се настаниш в старите си покои.
	— Джеронд… — заговори сър Джефри, но гласът му се задави, а вдигнатата към дъщеря му ръка се отпусна вяло.
	Джим бързо си представи, че всички са в голямата зала на Малвърн, на подиума с главната маса и мигом те се пренесоха там.


	Глава 30

	Очите на Брайън светнаха, щом видя масата.
	— Къде е прислугата? — попита той на висок глас.
	Отговор последва едва след няколко минути, когато един младеж, сравнително ниско поставен в йерархията на слугите внимателно пристъпи в стаята и ги изгледа учудено.
	— Храна и вино за гостите на баща ми! — нареди Джеронд. — Бързо, момче!
	Но прислужникът стоеше като препариран и зяпаше сър Джефри.
	— Да, да! — каза нетърпеливо Джеронд. — Това е твоят лорд, който си дойде у дома. Сега тичай да донесеш заръчаното. Бързо!
	Прислужникът се обърна и хукна към кухнята.
	Гостите стояха и се споглеждаха неловко. Голямата зала в Малвърн бе почти толкова голяма, колкото и тази в Малънконтри, но след като напоследък бяха прекарали известно време в по-различни сгради, сега замъкът им се струваше мрачен, примитивен и зле мебелиран.
	Голямата маса, поставена върху подиума, беше гола, а краката й бяха направени от дървени трупчета.
	Другите две маси бяха разположени отстрани върху пода и на практика имаха само крака. Плотовете им бяха свалени и опрени в стената. Следобедната светлина влизаше през няколкото подобни на амбразури прозорци. Поради липса на дим, двата хобгоблина стъпиха на пода и заприличаха на кльощави черни зайци, които жадно оглеждаха студеното празно огнище на Голямата зала. Щом господарката на замъка я нямаше, огънят не се палеше. Въздухът беше мразовит.
	— О! — възкликна Джеронд, сякаш се събуждаше от дълбок сън и веднага премина към приетата любезност. — Моля седнете, милейди, господа!
	Всички се качиха на подиума и седнаха в тапицираните столове около масата. Столовете приличаха на бъчви, обрязани така, че да се оформи седалка и облегалка. Столът по средата учтиво бе оставен за домакина, сър Джефри, но той седна към края и така, след кратко колебание централното място бе заето от Джеронд.
	Тъкмо се бяха настанили и се появиха четирима слуги, които застлаха масата с покривка и сервираха пред всеки бокал, купа и лъжица. Други двама прислужника се заеха да запалят огъня в камината.
	Брайън и Джим автоматично погледнаха към ножовете на коланите си, но сър Джефри и сър Ренел, които също протегнаха ръце в обичайния жест към несъществуващите им ножове, седяха и гледаха тъжно.
	— Ножове за хранене за вашия лорд и сър Ренел! — нареди Джеронд.
	Един от слугите хукна обратно към кухнята.
	— Чакай! — обърна се Брайън към слугата, който току-що бе напълнил бокала му. Пресуши чашата и веднага я поднесе за повторно пълнене.
	— Сър Брайън! — скара му се Джеронд.
	— По дяволите, Джеронд. Жаден съм. Нима ще ми откажеш една бърза чаша вино след всичко, което преживяхме. Обещавам оттук нататък да пия бавно и възпитано.
	— Господа — обърна се Джеронд към баща си и сър Ренел, — моля ви, не се смущавайте. Пийте!
	Двамата мъже бързо грабнаха пълните бокали, но ги държаха необичайно внимателно. И двамата от години не бяха докосвали такива чаши и сега ги поднесоха почти благоговейно към устните си. Джеронд също отпи от бокала си, последвана от Анджи и Джим, който след примера на жените отпи от виното си глътка, голяма почти колкото тази на Брайън. С вкуса на виното всичко окончателно си дойде на мястото. Джим вече се чувстваше у дома си. Отпи още големи глътки и почти се задави. Никой не си и помисли да разреди виното си, въпреки че на масата имаше кани с вода. Слугите отново напълниха празните бокали.
	Анджи се усмихна на Джим, който й отвърна със същото.
	— О — обади се Анджи, — хобгоблините.
	Всички се обърнаха и погледнаха към пода, където двете забравени духчета стояха едно до друго и гледаха тъжно.
	— В кухнята има голям хубав огън, мъничета — каза нежно Джеронд. — Покажи пътя на госта си, Хоб от Малвърн.
	Лицата на двата хобгоблина светнаха. Хоб от Малвърн хвана приятеля си за ръка и каза:
	— Ела с мен! — и двамата изтичаха към кухнята.
	— Никой да не притеснява духчетата! — строго заръча Анджи на най-близкия слуга. — Дайте им всичко необходимо.
	— Да, милейди — отвърна слугата и последва хобгоблините.
	Тъй като никой не бе ял скоро, всички около масата приветстваха с благодарност пристигането на храната. Още повече се зарадваха обаче на намаляването на напрежението по време на храненето. Постепенно дори сър Джефри и сър Ренел се отпуснаха дотолкова, че да участват в почти забравените от тях светски разговори. Впрочем, те разговаряха единствено помежду си.
	На другия край на масата Брайън възвърна обичайната си жизненост с помощта на виното и храната. Поведе разговор, който много приличаше на обичайното бъбрене с Джим, Анджи и Джеронд. Въпреки това обаче, дори и у него се наблюдаваше известно стеснение.
	Отношението на Джеронд към баща й не се бе променило, нито смекчило. Околните осъзнаваха това и се чувстваха малко неловко, въпреки че всички се преструваха, че не е така. Етикетът на епохата задължаваше Джеронд, когато говори с баща си, да се обръща към него с подобаващо уважение, сякаш никога не е отсъствал и винаги ще си остане лорд на този замък.
	Сър Джефри отвръщаше по същия начин, но на всички бе ясно, че той с радост би зарязал учтивостта в замяна на една дума от страна на Джеронд, с която тя да покаже, че обидата и гневът й са понамалели и че тя може би ще му прости всички онези неща, за които го обвиняваше.
	Джим знаеше, че няма нищо по-лошо от „учтивата“ вечеря, където всеки избягва темата, която се върти в умовете на всички присъстващи. Почувства се толкова неловко заради лошите отношения между бащата и дъщерята, колкото и когато видя как двете духчета стоят самички и забравени на пода. Вечерята би се превърнала във весело тържество, ако не беше скарването между Джеронд и сър Джефри. Но то съществуваше, седеше като призрак край масата и принуждаваше всички да се държат строго официално, без да празнуват истински. Джим усети, че го е яд на Анджи, на Брайън и на самата Джеронд, че по-рано не са му казали за търканията между баща и дъщеря. Може би Анджи и Брайън също не са знаели, но това беше малко вероятно. Прекалено близки бяха с Джеронд.
	Джим виждаше, че всички са някак нещастни и след като заситиха глада и жаждата си, и храната и виното вече не представляваха такъв непосредствен интерес, разговорите от двете страни на масата постепенно започнаха да замират.
	— Сигурно сте уморени? — каза Джеронд на Джим и Анджи. — Можете да пренощувате тук… — тя хвърли кос поглед към сър Джефри, — разбира се, с позволението на баща ми.
	— О, да, разбира се, разбира се — бързо кимна сър Джефри. — Моля ви, милейди, останете. Почти нямах възможност да поговоря с двама ви и да ви благодаря. За мен ще е удоволствие да ми гостувате. Вярвам, че и Джеронд мисли така.
	Анджи многозначително погледна Джим. Според етикета, на него се падаше да обяви дали ще останат или не. Анджи му подаваше ясен знак, че според нея не е редно да се заседяват тук. Джим предполагаше, че Анджи е забелязала как самата Джеронд, въпреки че ги покани, желаеше час по скоро гостите да си тръгнат и тя да престане да бъде домакиня, а просто да бъде себе си със своя баща и прислугата си.
	— Изкушаваш ни, Джеронд — отговори Джим, — но аз и Анджи трябва да се връщаме в Малънконтри. Нали знаеш, домът зове. Освен това, слугите ни, макар и да са добре обучени, не могат да се сравняват с вашите. Прекалено дълго ги оставихме сами и може да се случи някоя неприятност. Винаги трябва да ги наглеждаме. Разбираш ме, нали?
	— Да, знам какви ги вършат слугите — кимна Джеронд. — Ще се радвам да ми гостувате, но няма да ви насилвам.
	Тя се обърна към сър Ренел.
	— Сър, добре дошъл сте да останете тук, като наш гост, докато решите къде ще отидете…
	— Джеронд — бързо се намеси Анджи, — аз и Джим се надявахме да поканим сър Ренел у дома. С радост ще го вземем с нас още сега. След както се устрои, може би ще иска да дойде на гости на теб и сър Джефри. Ти ще се чувстваш задължена да му обърнеш внимание, но аз знам, че ще си заета с подготовката на сватбата си.
	Колкото и да е бил безучастен сър Ренел към отношенията и чувствата на околните като млад, тази резервираност се бе изпарила по време на робството. Той се обърна към Джеронд с искрен тон и очевидно с облекчение от освобождаването от формалностите:
	— Милейди, с радост бих останал тук с вас и сър Джефри, но също така се надявах да погостувам и на сър Джеймс и съпругата му. Изключително ме заинтересува разказът на сър Джефри за Драконовия рицар. А и така няма да съм ви в тежест. Вие си имате много други грижи.
	— Уви — кимна Джеронд. — Не мога да отрека, че ще съм много заета. — Тя отново хвърли поглед към баща си. — И ще имам доста задължения. Ще се радвам да ви видя, когато съм по-свободна, за да се порадвам на компанията ви по-пълноценно. Сигурно звуча като лоша домакиня, но в случая лейди Анджела е права и наистина ще е по-добре да отидете в Малънконтри.
	Последва размяна на учтиви фрази, които не можеха да заблудят никого, а и нямаха тази цел — Джим бе чувал многократно точните им съответствия на малкото светски сбирки, които бе посетил в двадесети век — и бе уговорено, че сър Ренел няма да смята Джеронд за лоша домакиня, а Джеронд няма да счита сър Ренел за неблагодарен гост, пренебрегнал гостоприемството на Малвърн и предпочел компанията на Джим и Анджи. Сър Ренел отиваше в Малънконтри, но Джим започна да се чувства още по-неудобно.
	Не можеше да се отърси от мисълта, че нещо не е наред, че не е редно тримата да си тръгват (всъщност четирима с Хоб, но пък той вероятно вече си бе у дома след езда върху пушека). Щяха да сбъркат, ако оставят тук сър Джефри сам, отблъснат и отчаян и Джеронд, която се бе ожесточила срещу баща си така, както само тя можеше. Просто не беше правилно.
	Тримата вече бяха станали и готови за тръгване, когато Джим каза:
	— Почакайте!
	Каза го, без да се замисля, подтикнат от гнева. Ядосваше се на Джеронд, на баща й, на всички останали и на себе си.
	Джим си пое дъх. Беше разбил стъклената стена на маниерността, която прикриваше неловкото положение. В тази епоха отговорите на подобно поведение бяха два: спор или пренебрежение. Да се пренебрегне Джим бе трудна работа. От друга страна Брайън му бе най-близкия приятел, Джеронд би разбрала думите му, сър Джефри и сър Ренел му дължаха освобождението си от различни видове робство.
	Джим добре знаеше всичко това. Анджи се приближи до него и също погледна останалите. Тя също не знаеше как ще реагират, но това нямаше особено значение. Джим бе обзет от собствените си чувства и продължи да говори, без да подбира думите.
	— Всичко това е погрешно! Сър Джефри, кажете на дъщеря си защо не можехте да се приберете у дома и да донесете богатство, въпреки че живеехте в разкошния палат, който тя видя. Кажете й!
	Сър Джефри мълчеше, пребледнял.
	— Кажи й, човече! Или аз ще го сторя!
	Подобно на механична кукла, сър Джефри се извърна сковано към Джеронд.
	— Не можех да направя онова, което ти искаше. Бях прокълнат.
	— Не можеше ли? — Джеронд наблегна на втората дума. Устните й почти се свиха презрително.
	— Не смеех — прошепна баща й.
	— Не си посмял ли, татко?
	— Разкажи й всичко — подкани го Джим. — Проклятието първоначално е било наложено на Хасан Ад-Димри, който го е прехвърлил върху теб, а ти си го приел. Кажи й защо!
	— Хасан ми предложи двореца в Палмира и цялото онова богатство, което ти видя там, Джеронд. В замяна аз трябваше да сваля проклятието от него и да го поема върху себе си. Той ми предложи всичко, което някога съм търсил, но се засмя, когато приех.
	— Защо Хасан се засмя? — попита строго Джим.
	— Той се засмя, но тогава аз не обърнах внимание на това. Хасан се смееше, защото ако след приемането на проклятието се бях опитал да избягам, то щеше да ме преследва навсякъде. И не само това, то щеше да трае вечно.
	Сър Джефри отново млъкна и заби поглед в земята.
	— Кажи й всичко — подкани го Джим с по-мек тон.
	— Хасан каза, че ако избягам, проклятието ще порази не само мен, но и наследниците ми до седмо коляно. Затова се смееше: „Мисли за синовете си и за техните синове. Всички те ще страдат!“.
	Сър Джефри пое дълбоко дъх и отново вдигна поглед.
	— Хасан го каза, макар и не така направо. Аз бях сигурен, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието и да се върна в Англия с част от парите. Съмнявах се, че мюсюлманско проклятие би повлияло на християнин. Грешах, но когато го разбрах, вече бе късно. Не можех да избягам от проклятието, но можех да не го предам на теб.
	Сър Джефри погледна Джеронд.
	— Значи накрая просто не си се осмелил — остро попита тя.
	— Кажи й какво е било проклятието — настоя Джим. — Джеронд, ти видя Ариман. Знаеш, че беше напълно истински и това, което щеше да последва баща ти дотук, също щеше да е не по-малко реално.
	— Не ме е страх от проклятия — Джеронд гордо вдигна глава, — въпреки, че баща ми се страхува.
	— Кажи й какво е проклятието. Щом го чуе, ще промени мнението си.
	Сър Джефри се обърна към Джим. Лицето му бе старо и уморено.
	— Не мисля, че… — започна той.
	— Кажи й — повтори Джим. — Не разбираш ли, че ако не назовеш проклятието, Джеронд няма да разбере и да ти прости.
	Сър Джефри пое дълбоко дъх, изправи рамене и отново погледна Джеронд.
	— Не исках да ти причинявам това, дъще. Проклятието беше проказа.
	— Проказа!? — Брайън и сър Ренел възкликнаха едновременно. Джеронд не каза нищо, но силно пребледня.
	Както Брайън бе казал на Байджу, в Англия прокажените не бяха прогонвани в пустинята от разгневени тълпи, въоръжени с пръчки, но със сигурност бяха низвергнати не само от обществото, но и от дома си. Бяха обречени на скиталчество и просия и трябваше да звънят със звънец, за да предупреждават за приближаването си. Проказата всяваше ужас не само в Англия, но и в Близкия изток през цялото Средновековие.
	— Затова сър Джефри не искаше да се върне у дома — добави Джим.
	Джеронд погледна Джим, после баща си и издаде някакъв странен задавен звук. После изведнъж избухна в плач, обърна се и затича надолу по подиума, през вратата на залата и нагоре по стълбите, водещи към спалните.
	Останалите в залата стояха в мълчание. Анджи заговори първа и гласът й отекна в стените.
	— Сър Джефри, мисля, че отношенията между вас и дъщеря ви сега започват да се подобряват, но ще отнеме време и вие трябва да докажете, че сте се променили.
	Отново настана тишина, в която се чу гласът на сър Джефри.
	— Ще успеем с Божията помощ!


	Глава 31

	Джим и Анджи се носеха рамо до рамо върху въздушния поток в посока Малънконтри.
	— Дали сър Ренел наистина искаше да остане в Малвърн? — попита Анджи.
	Джим кимна и изведнъж осъзна колко смешен е този жест, изпълнен от драконово тяло.
	— Да. Сър Ренел на практика е странник тук, а и положението се промени значително след нашата покана да дойде у дома. Все пак сър Джефри е единствения човек тук, с когото се познава. Очевидно са били близки приятели. Добре ще е, ако наоколо има приятел, особено когато атмосферата в Малвърн стане по-сърдечна.
	— Надявам се това да стане. Не, това ще стане. Нещата в Малвърн ще се подобрят — убедено заяви Анджи, докато сменяха въздушните течения.
	— И аз съм сигурен в това — каза Джим и наистина си го мислеше.
	Беше щастлив, а знаеше, че и Анджи е щастлива. Радваха се, че се връщат у дома. Радваха се на това, че ще бъдат сами там, с изключение на Робърт и прислугата. Радваха се, че взаимоотношенията между приятелите им се затопляха. Като че ли двамата с Анджи съпреживяваха помирението на Джеронд с баща й.
	Джим потрепери, когато си спомни за шока, който изживя Джеронд. Беше разбрала, че баща й е бил готов сам да се разболее от проказа, но не и да допусне болестта да докосне дъщеря му. Години тя бе имала съвсем друго мнение за него. Сега обаче се разбираше истината. На Джим и Анджи никога не им се бе случвало подобно нещо. Светът им се виждаше чудесен. В драконовите тела беше топло, летяха заедно във въздуха и на Джим му се стори, че слънцето свети с особен блясък.
	Небето беше почти безоблачно. Присъствието на зимата все още си личеше по здраво стиснатите пъпки на дърветата, които все още не се осмеляваха да се разтворят по клоните. По земята, между продрания килим от полуизгнили листа, се виждаха мокри петна, останали след разтопяването на последния сняг. Целият свят като че ли с нетърпение чакаше пролетта и лятото. Птиците пееха с пълен глас и навсякъде се носеше уханието на ранна пролет, което Джим вдъхна с драконовите си ноздри с огромно удоволствие.
	Радваше се, че сър Ренел в края на краищата ще остане в Малвърн. Все пак той се съгласи, едва след като всички го убедиха, че няма да обиди никого, като остане у сър Джефри. Ако Джеронд присъстваше, щеше да се присъедини към всеобщото мнение.
	Щом щяха да се връщат в къщи сами, Джим и Анджи предпочетоха, вместо да яздят, да се превърнат в дракони и да отлетят.
	— Аз наистина се радвам, че се прибирам у дома — каза Джим.
	— Аз също — отвърна Анджи. — Надявам се всичко да е било наред и Робърт да е добре.
	— Убеден съм, че е така — усмихна се Джим и след минута се приземиха на върха на кулата. Щом ги видя, войникът, който бе на пост, нададе доста изненадан вик, но щом отново приеха човешки облик с дрехи и всички прилежащи атрибути, лицето на постовия отново стана невъзмутимо.
	— Върнахме се, Харолд — каза Джим.
	— Да, милорд — отговори войникът със сериозно изражение.
	— Какво посрещане! — измърмори Джим, но така, че само Анджи да го чуе и се усмихна широко, щом загърбиха стража. Слязоха по стълбите към спалнята. Никой не дежуреше на вратата. В огнището вътре гореше съвсем тих огън, достатъчен да „проветри дрехите“. Слугите дълбоко вярваха, че ако дрехите се съхраняват в стая без запален огън, през нощта ще се овлажнят и ще плесенясат.
	Всъщност идеята бе съвсем разумна, тъй като повечето замъци бяха влажни и студени през по-голямата част от годината. Джим се огледа и въздъхна доволно. „Няма друго място, като у дома“, помисли си той.
	— Отивам да видя Робърт — каза Анджи и излезе от стаята в посока стаята на Робърт. Върна се след минута.
	— Миличкият, заспал е.
	След като се опомни от приятното опиянение на домашната обстановка, Джим по навик понечи да добави малко дърва към огъня, но Анджи го спря навреме.
	— А, да — кимна Джим, спомняйки си, че слугите след минута ще се погрижат за огъня.
	Викът на постовия от кулата сигурно бе отекнал из целия замък. Несъмнено вече всички знаеха новината, че господарят и господарката на замъка са се върнали. Слугите щяха много да се разстроят, ако научеха, че на Джим му се е наложило да подклажда огъня със собствените си ръце. Всъщност, Джим тъкмо успя да свали ризницата, в която бе прекарал последните няколко седмици, а пък Анджи — да съблече пътния си плащ и на вратата се почука. Джим и Анджи току-що се бяха настанили в удобните столове поръчани специално за спалнята.
	Вратата се отвори без покана и в стаята влязоха няколко слуги, един, от които разпали огъня, вторият подреди стаята, а третият (който бе жена) внесе поднос с вино и сладкиши.
	— Сложи го на масата, Бет — каза Джим. Все още бе сит от вечерята в Малвърн и нищо не му се ядеше. Подозираше, че и при Анджи е същото, но ако върнат храната и виното, слугите щяха да се обидят.
	— Да, милорд — отвърна Бет, жена на около тридесет години. Устните й бяха присвити и не погледна Джим, докато говореше.
	Останалите изпълниха задачите си и заизлизаха от стаята с порой сковани фрази, като „С ваше разрешение, милорд!“ и „Извинете за безпокойството, милейди!“. Държаха се странно също като стража на кулата.
	Когато вратата се затвори, Джим погледна Анджи:
	— Забеляза ли, че нещо не е наред? Всички се държат много особено, изключително внимателни са. Тук се крие нещо.
	— Да, но какво е то? — попита Анджи.
	— Ако това е техният начин да ни приветстват за добре дошли, надявам се скоро да го преодолеят. Дали пък не ги е разстроило това, че и двамата бяхме заминали?
	— Не мисля, че това би ги разстроило чак… — Анджи бе прекъсната от ново почукване на вратата.
	— Какво има? — извика Джим.
	— Извинете, милорд — чу се високият глас на един слуга. — Джон Стюард е тук и иска да говори с вас, ако Ваша светлост разреши.
	— Нека влезе! — отвърна Джим и се обърна към Анджи. — Каквото и да става тук, ще успеем да го научим от Джон.
	Вратата се отвори и Джон Стюард влезе в стаята. Когато се настаниха в Малънконтри, го завариха тук заедно с готвача и почти всички останали слуги. Беше висок кокалест четиридесетгодишен мъж със строго лице.
	Беше изпълнявал длъжността иконом при последните трима собственици на замъка и бе горд, че повечето му зъби са непокътнати, въпреки че два от предните липсваха. Усмихваше се рядко, било за да скрие празнината от зъбите си или просто защото смяташе, че неоспоримата му власт изисква да бъде сериозен. Все още черната му коса бе пригладена назад и дори вътре в замъка Джон винаги носеше шапка с формата на самун и старата роба на предишния лорд, която някога е била тъмносиня на цвят. Раменете му бяха достатъчно широки, а телосложението — достатъчно здраво и подхождаха повече на добър войник, отколкото на иконом. Разбира се, от сегашния си пост Джон ръководеше всички стражи, освен оръженосеца.
	— Надявам се, че не се натрапвам, милорд, милейди — каза икономът, след като вратата зад него се затвори. Стоеше на около осем фута от Джим и Анджи, изправен като стълб и леко намръщен, като учител пред двама ученика.
	— Съвсем не, Джон — усмихна се Джим. — Ние сме много щастливи да се приберем у дома и да видим всички отново. Как вървяха нещата тук? Милейди отсъства по-малко от мен, така че едва ли има кой знае какво за разказване.
	Джон Стюард го погледна за миг с безизразно лице и каза с равен тон:
	— Да, милорд. Щом Ваша светлост желае така.
	— Да желая ли? Какво общо имат тук желанията ми?
	— Аз съм изцяло на вашите услуги, милорд — продължи икономът със същия глас. В последствие на Джим му хрумна, че магията, с която напоследък се занимаваха той, Анджи и останалите, може би дава странични ефекти, и рефлектира върху прислугата в замъка.
	— Да не би да е настъпила някаква промяна? — попита той.
	— Не бих казал, милорд — каза Джон.
	У Джим изведнъж се надигна подозрението, че се е случило нещо ужасно. Още горе, на върха на кулата, усети, че нещо не е наред. Радостта му бързо се изпари. Достатъчно добре познаваше иконома си, за да разбере по тона му, че последният отговор съдържа всички неизказани неща.
	— Стига глупости, Джон. Ако се е случило нещо, искам да знам. Според теб, колко време сме отсъствали аз и милейди Анджела?
	— Щом питате, милорд — десет дни.
	— Десет дни! — Джим бе изумен, но бързо се овладя. — Наистина? Не очаквах точно такъв отговор. Сторило ви се е така, защото ни е нямало. Хората от замъка не трябва да се смущават, ако отсъстваме известно време. Ние винаги ще се връщаме тук. Е, след като ни е нямало десет дни, вероятно имаш какво да ни разкажеш. Какво стана в наше отсъствие?
	Джон го погледна като лекар, който преценява дали пациентът е достатъчно силен, за да понесе лошите новини.
	— Ами, милорд — заразказва неохотно икономът, — госпожа Гуинет Плизет, която както Ваша светлост знае, отговаря за кухнята, разля голяма кана от вашето най-хубаво френско вино.
	Тази новина не беше особено сензационна. Виното, за което говореше Джон, обикновено се пазеше за специални гости и се сервираше само по особени поводи. Наистина бе жалко, че се е разляла голяма стомна, съдържаща около галон* и половина, но това едва ли би вбесило Джим и Анджи и Джон го знаеше. Имаше и нещо друго.
	[* 1 галон (амер.) = 3,78 л., (англ.) = 4,54л. — Б.пр.]
	— Какво друго стана? — попита Джим.
	— Тя наистина допусна грешка, милорд, но има известно оправдание. Магът Каролинус я стресна.
	— Каролинус е бил тук, докато отсъствахме? — Джим се изправи на стола си.
	— Да, милорд — кимна Джон.
	— И защо е идвал тук?
	— Дойде, защото ковачът беше лошо настъпен по крака.
	— По крака? — попита Джим.
	— Лошо настъпен? — повдигна вежди Анджи.
	— Да, милорд, милейди.
	— Предполагам, че го е наранил някой кон — каза Джим, — но съм изненадан, че Каролинус е дошъл чак до тук заради една рана.
	— Не беше кон, милорд. Направи го дяволът.
	— Дяволът? — извикаха Анджи и Джим в един глас.
	— Дяволът от морето, милорд. Бяха изминали три седмици след заминаването ви, когато той дойде да ви търси. Знаете за кого говоря, милорд. Идвал е и преди. Той е огромен дявол.
	— Бил е Ррнлф!
	— Искаше да говори с вас, но аз лично му казах, че отсъствате. Тогава той поиска да разговаря с лейди Анджела, но му съобщих, че и нея я няма. Тогава той се настани на двора, за да чака завръщането ви, също както направи преди нападението на змиите — нали си спомняте? На конярите им бе изключително трудно да извеждат и прибират конете, защото той бе заспал така, че почти преграждаше пътя към конюшните. Конете много се плашеха от него.
	— Сигурно. Е, аз се върнах и ще говоря с Ррнлф.
	— Милорд, той си отиде. Извинете ме, ако съм превишил правата си, но бяхме в безизходица и аз изпратих един войник до къщата на мага Каролинус, за да го помоли да стори нещо. Магът сам дойде дотук с магия — просто изведнъж се появи в двора. Дяволът още спеше и Каролинус каза аз и всички останали да влезем в замъка и че той щял да поговори с дявола насаме. Направи го и пак изчезна. Дяволът още си стоеше на двора и аз излязох да видя какво става. Дяволът каза, че ви е търсил в Кипър, не ви е намерил, после е дошъл тук, но вас отново ви няма. Каза още, че ще се върне по-късно, за да поговори с вас.
	— В такъв случай всичко в наред. — Джим се облегна назад. — Ясно защо Каролинус е идвал до тук. Той не каза ли нещо за мен или пък нещо друго?
	— Не, милорд.
	— Впрочем, Джон… — Джим започна изречението, но после размисли. — Не, всичко в наред. Благодаря ти. Свободен си.
	— Да, милорд.
	Джон Стюард се поклони. Той бе единственият човек в замъка, който правеше това както трябва, но и стражът Теолуф, който бе повишен в оръженосец, също напредваше с поклоните. Джим подозираше, че се упражнява тайно.
	— Щях да го попитам защо всички се държат странно, но щеше да е безсмислено. Джон никога не би казал направо. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.
	Джим се загледа в пламъците.
	— Каквото и да стане… — продължи той.
	— Преживяхме много неща — каза Анджи, изправи се и го целуна. После взе машата и разрови цепениците. Разлетяха се искри и пламъците станаха по-буйни. Джим продължаваше да се взира в огъня.
	— Кажи ми, Джим, къде отиде точно преди да вземеш жезъла?
	— Жезълът ли? — Джим се стресна, сякаш се бе събудил от дълбок сън.
	— Веднъж спомена, че Каролинус ти е казал, че е изминал дълъг път, за да се сдобие с жезъла, който използва при Прокълнатата кула, за да ти помогне да ме спасиш — продължи Анджи с нежен тон. — Ти също трябва да си изминал такъв дълъг път.
	— Защо мислиш така? Изчезнах ли?
	— Не, но аз усетих, че те няма. Твоето „аз“ бе изчезнало. За теб не е траело повече от миг, нали? Какво трябваше да направиш, за да получиш жезъла?
	— Изкачих една планина. Беше…
	Джим се обърна към Анджи, обзет от желание да й разкаже всичко, но не бе в състояние да го стори. Накрая каза:
	— Мисля, че сега няма да мога да ти разкажа. Нужно ми е малко време, за да мога да погледна случилото се отстрани и да го обмисля. Тогава ще ти разкажа всичко.
	— Но съм права, нали? Изминал си дълъг път, като Каролинус.
	Джим кимна. Поседяха мълчаливо и гледаха как над огъня се пръскат още искри.
	— Всичко е част от цялото — обади се Джим, все още загледан в огнището. — Също както странното поведение на слугите. И аз, и ти знаем, че не биха се държали така с лорд или лейди, които са родени и израснали в четиринадесети век. Обличаме се като тях, говорим като тях, държим се като тях, но сме различни и хората, които живеят с нас, го усещат.
	Той погледна Анджи и се намръщи.
	— Спомняш ли си, че поискахме да останем в тази епоха, защото ни харесваше. Не искахме да променяме нищо в нея, но всъщност правим точно това. Никога не съм възнамерявал да ставам магьосник, но вече съм такъв, независимо дали ми харесва или не и си служа с магията. Обаче я обръщам по маниера на двадесети век, използвам похвати от двадесети век, така както прехвърляме върху хората от замъка, живеещи с нас, нашите характери, които са също от двадесети век.
	Джим замълча, но Анджи не каза нищо. Той си помисли, че всъщност няма какво да му отговори.
	— Нито аз, нито те могат да го спрат, но то се случва. Аз съм като добавка в маслото, за да върви по-плавно двигателя. Обаче щом ме поставиш вътре, машината тръгва по различен начин. Мисля, че знам какво тревожи прислугата — възмущават се от това, че сме ги изоставили.
	— Не мисля така — отвърна Анджи.
	— Или е това, или е нещо подобно. Присъствието ни тук им осигурява много неща. Най-малкото, могат да се похвалят, че техния лорд е магьосник. Ние сме най-благите и сговорчиви феодали, които, която и да е прислуга в замък от четиринадесети век е имала. Могат да ни въртят на малкия си пръст и го правят постоянно. Сега ни дават да разберем, че друг път не бива да заминаваме, без първо да се посъветваме с тях и да получим разрешението им.
	— Джим…
	— Не, не греша. Начинът, по който ги караме да се чувстват с неща, като хипокауста, който топли стаята отдолу или пък с онези мои хитроумни изобретения и подобрения из замъка, не е по вкуса им. Всичко това никак не им се нрави и са прави. Светът си е техен и ние не бива да го объркваме. Мисля, че тайно ни мразят. Навярно никога няма да го признаят и пред самите себе си, но се чувстват точно така. И започват да проявяват чувствата си. Ще видиш, че точно това се крие зад новото им поведение.
	Джим замълча, а Анджи дълго го гледа. Накрая каза нежно:
	— Наистина си преодолял големи трудности, за да получиш жезъла, но мисля, че…
	На вратата се почука.
	— По дяволите, кой ли пък е сега? — изръмжа Джим.
	— Влез! — извика Анджи.
	Появи се отново Джон Стюард и внимателно и тихо затвори вратата след себе си.
	— Милорд — заговори той с официален тон. — Госпожа Плизет от кухнята е тук и иска да ви се извини за разлятото вино.
	— Милорд ще я приеме. — Анджи изпревари отговора на Джим.
	— Да, милейди — отвърна Джон, излезе и затвори вратата. След малко се върна с Гуинет Плизет, която плачеше и кършеше ръце. Тя се втурна направо към Джим и понечи да коленичи пред него.
	— Изправи се! — строго нареди Джим.
	Гуинет Плизет се изправи с мъка и занарежда на пресекулки:
	— Милорд, вината беше изцяло моя и аз си признавам сама. Каквото и да реши Ваша светлост ще е справедливо наказание. Все пак в името на всичките тези години, през които съм тук може ли да ви помоля за извинение?
	Джим изобщо не бе в настроение да слуша подобни излияния.
	— Всичко е наред, госпожо Плизет — каза той с все още остър тон. — Това е всичко. Ще забравим за случката. Свободна сте да си вървите.
	— Почакай малко! — извика Анджи. Преди по-малко от месец, част от покоите бяха обособени в стая за Робърт, а останалото голямо пространство бе разделено на две по-малки стаи. Имаха предостатъчно място — целия етаж на кулата. Сега имаха дневна и спалня с отделни огнища. Анджи посочи вратата на спалнята. — Гуинет, влез там и ме почакай. Ще дойда след минута. Джон, свободен си да си вървиш.
	— Да, милейди. — Джон излезе и затвори вратата. Анджи отново стана от стола си и каза:
	— Сега ще разбера защо прислугата се държи така. Гуинет и аз прекарваме много време заедно и мислим по сходен начин. Ще открия отговора. Чакай ме тук!
	Анджи влезе в спалнята и затвори вратата. Джим си остана седнал на стола. След малко стана, наля си вино, седна отново и отпи от него. Междинната стена между двете стаи беше направена от същите каменни блокчета, от които бе построен и целия замък. Всъщност, бяха ги взели от долните етажи. Камъкът бе отличен шумоизолатор, но през вратата, която беше от обикновено дърво Джим би могъл да чуе гласовете на двете жени, без да различи думите им.
	Нямаше никакво значение. Не ставаше за средновековен рицар и магьосник. Трябваше да го проумее от самото начало. Така или иначе не мислеше особено за разговора в другата стая. Той нямаше да промени мнението му. Джим продължи да седи, загледан в огъня и потънал в черни мисли.
	След малко от спалнята се чу висок звук, като от плач. Сигурно беше Гуинет. Анджи не се разплакваше лесно.
	— Всичко е една игра — промърмори Джим и отпи от виното. — Глупав театър, в който аз само играя ролята на лорд на замък. Не ми е тук мястото и всички го знаят. По дяволите, домът ми е вече тук и не искам да ходя никъде другаде.
	Усещаше душата си гола и пуста. Не знаеше дали има достатъчно магия, с която да пренесе себе си и Анджи обратно в двадесети век. Съмняваше се, че разполага с подобно количество енергия, след като бе изразходвал толкова много от нея за придобиването на жезъла. Сега умът му отказваше да си представи друг начин да се върнат в двадесети век, където най-голямата вреда, която можеше да нанесе на някого, щеше да произтича от обикновената му, немагическа личност в нейната родна епоха.
	Вратата на спалнята се отвори изведнъж и оттам излязоха Анджи и Гуинет, чието лице все още бе мокро, но щастливо.
	— Толкова е хубаво, че милорд и милейди се върнаха! — избъбри Гуинет, поклони се и бързо излезе.
	Джим погледна Анджи, която не седна, а остана надвесена над него.
	— Какво стана? — попита той.
	— Разбрах какво става. Както и предполагах, Гуинет не можа да скрие нищо от мен. Джим, хората ни не ни обвиняват за заминаването ни. Никога не би им хрумнало, че имат право на подобно нещо. Джим, те ни обичат, но са мислели, че ще е твърде нахално да го покажат. Много са щастливи, че се върнахме живи и здрави. Знаеш, че в тази епоха е голям късмет отново да срещнеш някого невредим.
	— Но те се държаха така…
	— Държаха се, сякаш завръщането ни не е нещо важно, но всъщност искат да го отпразнуват. Джим, трябва да измислим повод за организиране на празник.
	Джим я погледна намръщено. Усещаше, че от всяка дума се задават неприятности. Започна с първото невероятно твърдение:
	— Защо ни обичат?
	— Има ли значение защо? Обичат ни просто така. И ние също ги харесваме… и обичаме. Обичаме това място и то също ни обича. Не бива да се тормозиш и тревожиш.
	— Всъщност… — Джим се опита да намери точните думи. — Може би всичко започна, когато за първи път усетих, че Брайън, Дафид, Джилс и всички останали приятели ми се доверяват прекалено много… Не знам. Постепенно започнах да мисля, че всички те се радват на присъствието ни, защото имат представа за това, което аз… Наистина не знам. Понякога е много потискащо. Анджи, ти знаеш кой съм. Всичко, което съм бил и което съм сега е просто моето аз.
	Анджи отиде до него, седна в скута му, прегърна го и го целуна.
	— Джим Екерт — обяви тя тържествено и го погледна в очите, — това е всичко, което се иска от теб — да бъдеш самия себе си!
	На вратата се почука.
	— О, не! — изпъшка Джим.
	Анджи скочи на крака и извика:
	— Влез!
	За пореден път се появи Джон Стюард. У него се забелязваше лека промяна. Беше се върнал към истинското си аз и бе захвърлил предишната маска на строг и безчувствен иконом.
	— Милорд, милейди — каза той с леко виновен тон, — извинете ме, но дяволът се върна. В момента стои на двора и иска да говори с вас. Довел е някакъв дребен грозен мъж.
	Джим и Анджи се спогледаха.
	— Кажи му, че слизам веднага — кимна Джим.
	— Да, милорд — Джон излезе.
	Джим и Анджи отново размениха погледи. Той почувства, че го обзема спокойствие, въздъхна и разтърси глава. Тя се усмихна широко и напук на себе си, той също й се усмихна широко. И двамата се засмяха.
	— Може би е по-добре да поговориш с твоя дявол преди пак да е заспал насред двора — каза Анджи, бършейки сълзи от смях.
	Джим въздъхна дълбоко, но с облекчение, изправи се и каза:
	— Е, добре… — и излезе през вратата.


	Gordon Dickson
	The Dragon and the Djinn, 1995

	__Издание:__
	Гордън Диксън. Драконът и джинът
	Американска, първо издание
	ИК „Орфия“, София, 2002
	Редактор: Веселин Рунев
	Коректор: Анита Евтимова
	ISBN: 954-444-065-8

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27267
	Последна корекция: 20 март 2013 в 21:22