[Kodirane UTF-8]

	Гарт Никс
	Лираел



	Лираел никога не се е чувствала истинска Дъщеря на Клеър. Сега, две години след времето, когато би трябвало да е получила зрението — рожденото право на Клеър — тя се чувства сама, изоставена и без да знае коя е всъщност. Въпреки това, съдбата на Старото кралство е в нейните ръце. Само със своя верен спътник, Падналото куче, Лираел трябва да се впусне в отчаяна мисия под растящата сянка на едно древно зло.
	В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.




	На Анна, семейството и приятелите ми, както и на паметта на Битеникс (1986–1999), прототип на Падналото куче.


>
	Благодарности
	Изказвам големи благодарности на Джийни Лио, моята редакторка в „Харпър Колинс“, за професионалните й съвети и най-вече за това, че ме окуражи да се върна и да разкажа повече за историята на Лираел.


	Пролог

	{img:lirael-karta.png}

	Беше горещо, душно лято и комарите се рояха навсякъде, от местата, където се размножаваха сред зловонните, обрасли с тръстика брегове на Червеното езеро, до полите на Маунт Абед. Дребни птички се спускаха с блеснали очи сред рояците от насекоми, хранейки се до насита. Над тях кръжаха грабливи птици, които на свой ред поглъщаха по-малките.
	Ала близо до Червеното езеро имаше едно място, където не летяха нито комари, нито птици, и там не вирееше нито трева, нито някакви живи същества. Беше ниско хълмче, разположено на малко повече от две мили от източния бряг. Могила, изцяло съставена от кал и камъни, пуста и странна сред дивото пасище около нея и зелената гора, покрила близките хълмове.
	Могилата нямаше име. Дори и някога да бе съществувала, отразена върху карта на Старото кралство, картата отдавна беше изгубена. Навремето наоколо бе имало ферми, но никога по-близо от левга. Дори и когато тук бяха живели хора, те нито бяха поглеждали към странния хълм, нито го бяха споменавали. Сега най-близкият град беше Едж, съмнително селище, което никога не бе виждало по-добри дни, но още не беше престанало да се надява. Жителите на Едж знаеха, че е най-разумно да избягват източния бряг на Червеното езеро. Дори и животните, обитаващи гората и поляните, страняха от района около могилата, тъй както инстинктивно отбягваха и всеки, решил да поеме нататък.
	Точно това се канеше да направи сега мъжът, застанал в края на гората, където хълмовете се преливаха в равнината на брега на езерото. Беше слаб и плешив, облечен в кожена ризница, която го покриваше от глезените до китките, а на врата и ставите бе подсилена с пластини от червен емайлиран метал. В лявата си ръка държеше гол меч и бе опрял острието на рамото си. Дясната му ръка лежеше върху кожен ремък, опасал диагонално гърдите му. От ремъка висяха седем кесии, най-малката от които не надвишаваше по размери кутия за хапчета, а най-голямата беше колкото свития му юмрук. От кесиите висяха дървени дръжки. Дръжки от черен абанос, по които той шареше с пръсти подобно на паяк по стена.
	Ако на мястото имаше очевидец, той щеше да разбере, че абаносовите дръжки принадлежат на звънци, а това от своя страна би определило самоличността на мъжа, макар не и неговото име. Той беше некромант, понесъл седемте звънци на своето мрачно изкуство.
	Мъжът погледа известно време могилата, забелязвайки, че той не е бил първият, дошъл там в този ден. Поне двама души стояха на голия хълм, а във въздуха трептеше горещо сияние, което загатваше, че там има и други, невидими същества.
	Мъжът обмисли идеята да изчака до здрач, но знаеше, че всъщност няма възможност за избор. Това не беше първото му посещение на могилата. Дълбоко в недрата й се криеше затворена голяма сила. Тя го бе призовала да прекоси Кралството, напомняйки му за своето присъствие на този Еньовден. Тя го зовеше сега и той не можеше да се отрече от нея.
	Все пак запази достатъчно от своята гордост и воля, за да не пробяга последната половин миля до могилата. Това отне всичките му сили, ала когато ботушите му докоснаха голата земя пред прага на хълма, поведението му показваше предпазливост и нито капка прибързаност.
	Познаваше един от онези хора и го очакваше. Старецът — последният от рода, който бе служил на съществото, намиращо се под могилата, изпълняващ ролята на проводник за силата, която го скриваше от погледите на вещиците, виждащи всичко от своята ледена пещера. Фактът, че старецът беше сам, без до него да стои някакъв сополив чирак, беше обнадеждаващ. Настъпваше времето, когато нямаше да се налага то да се крие под земята.
	Другият човек беше непознат. Жена, или нещо, което някога е било жена. Носеше маска от матов бронз и тежките кожи на варварите от Севера. Това беше ненужно и неудобно в това време… освен ако кожата й не долавяше нещо повече от слънцето. Върху покритите й с копринени ръкавици пръсти имаше няколко пръстена от кости.
	— Ти си Хедж — заяви непознатата.
	Мъжът бе изненадан от нейния говор, пращящ от сила. Тя беше заклинателка на Свободната магия, както бе подозирал, ала беше по-властна, отколкото би могъл да предположи. Знаеше името му, или поне едно от имената му — най-маловажното, което използваше най-често напоследък. Той също беше заклинател на Свободната магия, каквито трябваше да бъдат всички некроманти.
	— Слуга на Керигор — продължи жената. — Виждам неговата дамга на челото ти, макар че си се маскирал умело.
	Хедж сви рамене и докосна онова, което очевидно беше знакът на Хартата на челото му. Той се строши на две и падна като отчупена кора на рана, разкривайки грозен белег, който пълзеше гърчейки се по кожата му.
	— Нося знака на Керигор — отвърна спокойно. — Но Керигор го няма, прикован е от Абхорсен и е в плен през последните четиринайсет години.
	— Сега ще служиш на мен — каза жената с нетърпящ възражение тон. — Кажи ми как да установя връзка със силата, намираща се под тази могила. Тя също ще се подчини на волята ми.
	Хедж се поклони, прикривайки усмивката си. Нима това не му напомняше за начина, по който той самият беше дошъл при могилата в дните след падането на Керигор?
	— Откъм западната страна има един камък — каза, сочейки с меча си. — Отмести го и ще видиш тесен тунел, който рязко се спуска надолу. Върви по него до мястото, където пътят е препречен от каменна плоча. В долната част на камъка ще видиш да се процежда вода. Отпий от нея и ще доловиш силата, за която говориш.
	Той не спомена, че тунелът е негово дело, резултат от петгодишен усилен труд, нито че капещата вода е първият видим символ на една борба за свобода, продължила повече от две хилядолетия.
	Жената кимна, а тънката линия бледа кожа около маската не загатваше никакво изражение, сякаш лицето зад нея беше сковано, също като метала. После тя се извърна встрани и изрече заклинание, а от мундщука на маската струеше бял пушек при всяка нейна дума. Когато приключи, от мястото при краката й се изправиха две същества, досега лежали почти невидими на фона на земята. Две извънредно слаби същества, бледо подобие на хора, чиято плът представляваше бързо движеща се мъгла, а костите им се състояха от синьо-бял огън. Духове на Свободната магия, които хората наричаха хиш.
	Хедж ги загледа внимателно и облиза устни. Можеше да се справи с един, но двамата може би щяха да го принудят да демонстрира сили, за които бе най-добре да останат скрити за момента. Старецът нямаше да му бъде от полза. Дори и сега той просто си седеше там, мърморейки — жив проводник за част от силата, скрита под хълма.
	— Ако не се върна до свечеряване — каза жената, — слугите ми ще те разкъсат, телом и духом, ако потърсиш убежище в смъртта.
	— Ще изчакам тук — отвърна Хедж, настанявайки се върху студената земя. След като вече бе запознат с инструкциите на хиш, те не представляваха заплаха за него. Положи меча си на земята и извърна едното си ухо към могилата, притискайки го в пръстта. Чуваше непрестанния шепот на силата отдолу, през всички пластове от почва и камъни, макар собствените му мисли и думи да не можеха да проникнат в затвора. По-късно, ако се наложеше, щеше да влезе в тунела, да пие от водата и да отвори съзнанието си, изпращайки мислите си по тънката колкото пръст струйка, преминала през всичките седем тройно омагьосани защити. През сребро, злато и олово; офика, ясен и дъб; както и седмата защита от кости.
	Хедж не си направи труда да погледне как жената се отдалечава, нито помръдна, когато чу звука от отместването на големия камък, въпреки че това беше подвиг, непосилен за нито един нормален човек, или дори няколко нормални хора.


	Когато жената се върна, Хедж стоеше в самия център на могилата и гледаше на юг. Хиш застанаха до него, но не помръднаха, когато тяхната господарка се изкачи обратно. Старецът все така стоеше на обичайното си място и продължаваше да мърмори, макар че Хедж не можеше да определи дали изрича заклинания, или това са просто безсмислици. Той не познаваше тази магия, въпреки че усещаше силата на хълма в гласа му.
	— Аз ще служа — каза жената.
	Арогантността бе изчезнала от гласа й, но не и силата. Хедж видя как мускулите на шията й се свиват в спазъм, докато изричаше думите. Той се усмихна и вдигна ръка.
	— Има няколко Камъка на Хартата, издигнати твърде близо до хълма. Трябва да ги унищожиш.
	— Ще го направя — съгласи се жената и сведе глава.
	— Ти си била некромант — продължи Хедж. През изминалите години Керигор беше привлякъл всички некроманти от Кралството при себе си, за да му служат като дребни аристократи. Повечето от тях бяха загинали или при падането на Керигор, или в последвалите години, от ръцете на Абхорсен. Някои бяха все още живи, но тази жена никога не бе заемала длъжността Слуга на Керигор.
	— Много отдавна — каза жената.
	Хедж долови бледия проблясък на живот в нея, заровен дълбоко под омагьосаните кожи и бронзовата маска. Тя беше стара, тази магьосница, много, много стара, а това не беше от полза за един некромант, който трябваше да върви из смъртта. Онази студена река имаше специални предпочитания към онези, които се бяха изплъзнали от нейната хватка, надхвърляйки отредените им години.
	— Отново ще хванеш звънците, защото ще имаш нужда от много мъртви за работата, която ти предстои. — Хедж разкопча ремъка си и предпазливо й го подаде, като внимаваше да не разтърси звънците и те да иззвънят. За себе си той разполагаше с още седем звънци, които бе взел от един низш некромант по време на хаоса, последвал разгрома на Керигор. Тяхното възстановяване щеше да крие известни опасности, защото се намираха в главната част на Кралството, която отдавна бе завладяна от краля и неговата кралица Абхорсен. Ала той не се нуждаеше от звънците за непосредствените си планове, а и не можеше да ги вземе там, където възнамеряваше да отиде.
	Жената взе звънците, но не си сложи ремъка. Вместо това протегна дясната си ръка с дланта нагоре. Там проблесна миниатюрна искрица, къс метал, който блестеше със свой собствен, ярък и бял огън. Хедж протегна ръката си и металният къс се прехвърли в нея, заби се под кожата, без да я разкървави. Той го повдигна към лицето си, долавяйки силата в метала. После бавно сгъна пръстите си и се усмихна.
	Късът мистериозен метал не беше предназначен за него. Това беше семе, семе, което можеше да бъде посято във всякакви почви. Хедж му бе отредил специално предназначение, една много плодородна леха, в която щеше да даде обилен плод. Ала навярно щяха да изминат дълги години преди да успее да го засади на място, където да причини най-много вреди.
	— Ами ти? — попита жената. — Какво ще правиш?
	— Ще тръгна на юг, Маскирана Клор — рече Хедж, разкривайки й, че знае името й — и още много неща. — На юг към Анселстиер, отвъд Стената. Земята, в която съм се родил, макар по душа да не съм рожба на нейната безплодна почва. Имам много работа там, а дори и още по-далече. Но ще се свържа с теб, когато имам нужда. Или ако чуя новини, които не ми се нравят.
	После той се обърна и пое нататък, без да каже повече. Защото господарят не е длъжен да се сбогува с никой от своите слуги.


	Част първа
	Старото кралство
>>
	__Година четиридесета от завръщането на крал Тъчстоун I.__

	Глава първа
	Злощастен рожден ден

	Потънала в дълбок сън, Лираел почувства, че някой я милва по челото. Едно нежно, деликатно докосване на хладна ръка върху трескавата й кожа. Усети, че се усмихва, наслаждавайки се на допира. После сънят се промени и челото й се сбърчи. Докосването вече не беше нежно и любящо, а грубо и дращещо. Вече не беше хладно, а изгарящо…
	Събуди се. Отне й само секунда да разбере, че е изтикала чаршафа и лежи по корем върху грубо тъканата материя на дюшека. Тя беше вълнена и я драскаше. Възглавницата й се търкаляше на пода. Калъфката се беше скъсала по време на някакъв кошмар и сега висеше от стола.
	Лираел се огледа из малката стая, ала не видя други следи от среднощни поражения. Простичкият й гардероб от рендосан чам стоеше изправен, а тъмната стоманена ключалка бе все така затворена. Бюрото и столът продължаваха да заемат другия ъгъл. Мечът й за тренировки висеше в ножницата на вратата.
	Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.
	Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.
	Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.
	Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.
	След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.
	На тавана светеше символ на Хартата за светлина, топъл и златист знак върху камъка. Той светеше по-ярко, когато Лираел се беше събудила за първи път и стана още по-ярък, щом провеси краката си над леглото и заопипва с пръсти, докато търсеше обувките си. Помещенията в дома на Клеър се отопляваха с пара от горещи извори и с магия, ала каменният под винаги беше студен.
	— Днес навършвам четиринайсет — прошепна Лираел. Беше обула обувките си, но не понечи да се изправи. Още откакто бе пристигнало известието за смъртта на майка й, всички нейни рождени дни се бяха превърнали в съдбовни предвестници.
	— Четиринайсет! — каза отново тя, а думата беше примесена с болка. Беше на четиринайсет и според стандартите на света извън Глетчера на Клеър, беше вече жена. Но тук все още се налагаше да носи синята детска туника, защото Клеър отбелязваха преминаването към зряла възраст не чрез годините, а чрез дарбата на зрението.
	Лираел отново затвори очи и силно ги стисна, докато се стараеше да види бъдещето. Всички нейни връстници притежаваха зрението. Много от по-малките деца вече носеха бялата роба и диадемата с лунни камъни. Беше нечувано някой да няма зрението на четиринайсет години.
	Лираел отвори очи, ала не откри никакво видение. Видя само своята скромна стая, леко замъглена от сълзи. Тя ги изтри и стана.
	— Нямам майка, нито баща, нито зрението — каза, докато отваряше гардероба, за да извади една кърпа. Това беше познат рефрен. Изричаше го често, макар че той винаги я караше да усеща ужасен пристъп на мъка в стомаха си. Беше все едно да дразни с език болен зъб. Болеше я, но не можеше да го остави на мира. Тази рана вече бе част от нея.
	Ала може би в някой скорошен ден щеше да бъде призована от Гласа на Стража от деветия ден. Тогава щеше да се събуди и да каже: „Нямам майка, нито баща, но имам зрението“.
	— Ще получа зрението — промърмори си Лираел, докато отваряше вратата и се промъкна на пръсти по коридора към банята. Символите на Хартата светнаха, когато премина под тях, превръщайки здрача в ден. Но всички останали врати в младежкото помещение оставаха затворени. Някога тя би почукала, смеейки се и викайки другите сираци, които живееха вътре, да се изкъпят рано.
	Ала това беше преди години. Преди всички те да получат зрението.
	Освен това, в онези години Мерел беше пазителка на младите и тя ръководеше своите питомци с лека ръка. Сега пазителка беше собствената леля на Лираел, Кирит. Ако чуеше някакъв шум, щеше да се появи от стаята си, облечена в нощницата си на кафяви и бели райета, и да й нареди да пази тишина от уважение към спящите възрастни. Тя не би направила компромис за Лираел. Тъкмо обратното. Кирит беше пълна противоположност на майката на Лираел, Ариел. Беше горещ привърженик на правилата и разпоредбите, традициите и тяхното спазване.
	Кирит никога не би напуснала Глетчера, за да отпътува незнайно къде само за да се върне бременна след седем месеца. Лираел погледна навъсено вратата й. Не че Кирит някога й беше разказвала това. Тя не желаеше да говори за по-малката си сестра. Малкото, което Лираел знаеше за своята майка, се дължеше на подслушаните разговори на по-близките й братовчеди. Онези разговори, по време на които те обсъждаха какво да правят с едно момиче, което толкова явно не се вписва сред тях.
	При тази мисъл Лираел отново се намръщи. Физиономията й не изчезна, дори докато триеше лицето си с пемза в горещата баня. Единствено шокът от гмуркането в студения дълъг басейн най-сетне изглади бръчките й.
	Ала те се появиха отново, докато Лираел сресваше косата си пред общото огледало в съблекалнята до студения басейн. Огледалото представляваше правоъгълник от сребриста стомана, висок два метра и четиридесет и широк около три и шейсет, доста потъмнял в ъглите. По-късно тази сутрин то щеше да бъде ползвано от поне осем от четиринайсетте сирачета, които понастоящем обитаваха младежкото помещение.
	Лираел не обичаше да дели с тях огледалото, защото това изтъкваше още една разлика помежду им. Повечето представители на рода Клеър имаха матова кожа, която бързо потъмняваше до тъмнокафяво по склоновете на Глетчера, както и ослепително руси коси и светли очи. В сравнение с тях Лираел изглеждаше като вял плевел сред буйни цветя. Бялата й кожа изгаряше, вместо да почернее, тя имаше тъмни очи и още по-тъмна коса.
	Знаеше, че вероятно прилича на баща си, който и да беше той. Ариел така и не го назова, стоварвайки още един позор върху плещите на дъщеря си. Клеър често раждаха деца от гостуващите им мъже, но обикновено не напускаха Глетчера, за да ги открият, и не пазеха в тайна бащите. И поради някаква причина, те почти винаги раждаха момичета. Русокоси момичета с лешникова кожа и бледо сини или зелени очи.
	С изключение на Лираел.
	Застанала сама пред огледалото, тя успя да забрави всичко това. Съсредоточи се върху сресването на косата си, по четиридесет и девет пъти от всяка страна. Чувстваше се по-обнадеждена. Може би това щеше да бъде денят. Четиринайсетият рожден ден, отличаващ се с най-хубавия подарък. Дарът на зрението.
	Въпреки това, Лираел нямаше желание да закусва в Средната трапезария. Повечето от рода Клеър се хранеха там, и щеше да й се наложи да седи на една маса с момичета, които бяха три и дори четири години по-малки от нея, и да стърчи като бодил насред леха с добре гледани цветя. Бодил, облечен в сини дрехи. Всички нейни връстнички щяха да са облечени в бяло и да седят на масата на коронованите и утвърдени Клеър.
	Вместо това, Лираел прекоси два тихи коридора и слезе по две стълбища, които се виеха спираловидно в противоположни посоки, надолу към Долната трапезария. Там се хранеха търговците и молителите, дошли да помолят Клеър да погледнат в тяхното бъдеще. Единствените представители на рода Клеър тук щяха да бъдат дежурните по кухня или сервиране.
	Или почти единствените. Имаше още една, за която Лираел се надяваше да дойде. Гласът на Деветдневната стража. Докато слизаше по последните стъпала, тя си представи сцената. Гласът слиза по централното стълбище, удря гонга, после спира, за да оповести, че Стражът от Деветия ден я е видял — видял е Лираел — коронована с диадемата с лунни камъни, видял е как най-сетне получава зрението.
	Долната трапезария не беше много оживена онази сутрин. Само три от шейсетте маси бяха заети. Лираел седна на четвърта, колкото може по-далече от останалите, и измъкна пейката. Предпочиташе да е сама, дори когато не се намираше сред рода Клеър.
	Две от масите бяха заети от търговци, навярно от Белизар, разговарящи на висок глас за черния пипер, джинджифила, индийското орехче и канелата, които бяха внесли от далечния Север и се надяваха да ги продадат на Клеър. Техният разговор за качеството и силата на подправките съвсем очевидно беше предназначен да достигне до ушите на представителите на рода, които работеха в кухнята.
	Лираел подуши въздуха. Твърденията им като нищо можеха да се окажат верни. Миризмата на карамфил и индийско орехче от торбите на търговците беше много силна, но приятна. Лираел я прие като поредното добро предзнаменование.
	На третата маса седеше охраната на търговците. Дори и тук, в пределите на Глетчера на Клеър, те носеха бронирани дрехи със застъпващи се плочки и държаха под ръка под пейките прибраните в ножници мечове. Очевидно смятаха, че бандитите или дори по-страшни същества лесно биха могли да поемат по тясната пътека из речната клисура и да разбият вратата, която водеше към огромния комплекс на Клеър.
	Естествено, те едва ли биха могли да видят повечето защити. Пътеката покрай реката беше гъсто покрита със символи на Хартата за укриване и заслепяване, а под плоските павета лежаха привидения на зверове и войни, които щяха да се надигнат при най-малката заплаха. Освен това пътеката пресичаше реката поне седем пъти, чрез тесни мостове с архаична конструкция, очевидно изградени от камък. Мостовете се охраняваха лесно — тъй като под тях течеше река Ратерлин, достатъчно дълбока и бърза, за да попречи на всеки един мъртвец да я прекоси.
	Дори и тук, в Долната трапезария, из стените витаеше скрита магия на Хартата и привидения, които спяха сред грубо изсечения камък на пода и тавана. Лираел виждаше символите, колкото и бледи да бяха, и успя да разгадае заклинанията, които изразяваха. С привиденията й беше по-трудно, защото единствено символите за тяхното събуждане се виждаха ясно. Разбира се, имаше и отчетливи знаци — онези, които осветяваха помещението, както и всички останали места из подземните владения на Клеър, издълбани в скалите на планината, до ледената маса на Глетчера.
	Лираел огледа лицата на гостите. След като бяха свалили шлемовете, тяхната късо подстригана коса даваше да се разбере, че никой не носи знака на Хартата на челото си. Следователно те почти със сигурност не виждаха магията, която ги заобикаляше. Лираел инстинктивно раздели собствената си доста дълга коса и попипа знака. Той леко пулсираше под ръката й и тя изпита усещане за обвързаност, чувство за принадлежност към великата Харта, която описваше света. Поне имаше някакви умения на Маг на Хартата, въпреки че не притежаваше зрението.
	Охраната на търговците трябва да има по-голямо доверие на защитите на Клеър, помисли си Лираел, отново поглеждайки въоръжените мъже и жени. Един от тях забеляза погледа й и очите им се срещнаха за миг, докато тя не отмести поглед. През този кратък миг тя видя млад мъж, чиято глава беше по-щателно обръсната от тези на останалите, така че темето му лъщеше, когато улавяше светлината от символите на Хартата на тавана.
	Макар че се опита да го игнорира, Лираел видя как пазачът става и прекосява стаята, а ризницата му беше твърде голяма за човек, който няма да види реалния си растеж в продължение на няколко години. Лираел се намръщи, когато се приближи и извърна глава още по-встрани. Само защото представителките народа Клеър понякога си вземаха за любовници някои от своите посетители, хората си мислеха, че всяка една Клеър, дошла в Долната трапезария, си търси мъж. Това схващане беше особено разпространено сред младежите около шестнайсетте.
	— Извинете — каза гардът, — може ли да седна тук?
	Лираел кимна с неохота и той седна, а люспите по гърдите му изтрещяха, изсипвайки се като водопад от метал.
	— Аз съм Бара — каза той весело. — За пръв път ли сте тук?
	— Моля? — попита озадачената и смутена Лираел. — В трапезарията ли?
	— Не — каза Бара, като се разсмя и разпери ръце, за да посочи по-нашироко. — Тук. На Глетчера на Клеър. Аз идвам за втори път, така че ако имате нужда от някой, който да ви разведе наоколо… макар че предполагам, че родителите ви често търгуват насам?
	Лираел отново извърна поглед, усетила как по бузите й пламват ярки петна. Опита се да измисли какво да каже, някакъв хаплив отговор, ала единственото, което й хрумна беше, че дори външните хора разбираха, че тя не е съвсем като всички Клеър. Дори и един глупав, недорасъл, трещящ дръвник като този тук.
	— Как се казвате? — попита Бара, нехаещ за изчервяването и ужасната празнота, породила се в нея.
	Лираел преглътна и навлажни устни, но не последва отговор. Чувстваше се така, сякаш няма име, няма самоличност. Дори не можеше да погледне Бара, защото очите й бяха насълзени, затова впери поглед в наполовина изядената круша пред себе си.
	— Исках само да ви поздравя — каза тревожно Бара, когато мълчанието помежду им се проточи.
	Лираел кимна и върху крушата се търкулнаха две сълзи. Тя не вдигна очи, нито опита да ги изтрие. Ръцете й бяха също толкова слаби и безполезни, колкото и гласът й.
	— Съжалявам — добави Бара, докато се изправяше с дрънчене. Лираел гледаше как се връща на масата си, а очите й бяха наполовина скрити от падналата отгоре коса. Когато се отдалечи на няколко метра, един от мъжете каза нещо, което тя не успя да чуе. Бара сви рамене, а мъжете — и някои от жените — избухнаха в смях.
	— Имам рожден ден — прошепна Лираел над чинията си, а в гласа й имаше повече сълзи, отколкото в очите й. — Не бива да плача на рождения си ден. — Стана и непохватно прескочи пейката, понесла чинията и вилицата към тезгяха на миялното помещение, като внимаваше да не улови погледа на някоя от своите първи, втори или трети братовчедки, които работеха там.
	Тя още държеше чинията, когато една Клеър слезе по централното стълбище и почука с металната си пръчка по първия от седемте гонга, намиращи се върху последните седем стъпала. Лираел застина, а всички в трапезарията млъкнаха, докато Клеър слизаше, последователно удряйки всеки гонг, а различните им мелодии се сляха в една, преди да утихнат.
	На най-долното стъпало Клеър спря и вдигна нагоре пръчката. Сърцето на Лираел подскочи в гърдите й, а стомахът й се сви от тревога. Беше станало точно както си го представяше. Толкова приличаше, че тя беше сигурна, че не си въобразява, а това е началото на зрението.
	Сохре, както оповести нейната пръчка, в момента беше Гласът на Деветдневната стража, Гласът, който правеше съобщения, когато Стражът видеше нещо от обществена значимост за Клеър или Кралството. Но най-важното беше, че Гласът също така известяваше кога Стражът е видял следващото момиче, което ще получи зрението.
	— Слушайте всички, малки и големи — обяви Сохре, а звучният й глас проехтя във всеки ъгъл на трапезарията, както и в кухните и миялните зад нея. — Стражът от Деветия ден обявява с голяма радост, че дарът на зрението се е пробудил у нашата сестра…
	Сохре пое въздух, за да продължи, а Лираел притвори очи, знаейки, че Сохре ще изрече нейното име. Трябва, трябва, трябва да съм аз, мислеше си тя. Две години по-късно от останалите, а и днес е рожденият ми ден. Трябва…
	— Анисел — произнесе напевно Сохре. После се обърна и отново изкачи стълбите, като леко удряше гонговете, а звукът им се превърна в тих фон на разговорите, които посетителите бяха подновили.
	Лираел отвори очи. Светът не се бе променил. Тя не притежаваше зрението. Всичко щеше да си продължи както винаги. В мъка.
	— Може ли да взема чинията ви, ако обичате? — попита невидимата братовчедка зад тезгяха. — О, Лираел! Взех те за гостенка. Най-добре побързай да се качиш горе, скъпа. Пробуждането на Анисел ще започне до час. Това е последната спирка на Гласа, както знаеш. Защо изобщо си яла тук долу?
	Лираел не отговори. Пусна чинията и прекоси трапезарията като сомнамбул, а пръстите й нервно докосваха ъглите на масите, докато минаваше покрай тях. Единственото, за което можеше да мисли, беше гласът на Сохре, който отекваше в главата й.
	— Дарът на Зрението се Пробуди у нашата сестра Анисел.
	Анисел. Анисел беше тази, която щеше да облече бялата роба, която щяха да короноват със сребро и лунни камъни, а Лираел за пореден път трябваше да облече своята най-хубава синя туника, детската униформа. Туниката, която вече нямаше подгъв, защото я бяха отпускали толкова много пъти. Туниката, която въпреки това беше твърде къса.
	Анисел беше навършила единайсет едва преди десет дни. Но рожденият й ден нямаше да бъде нищо в сравнение с този ден, денят на нейното пробуждане.
	Рождените дни нямаха никакво значение, мислеше си Лираел, докато механично поставяше единия си крак пред другия, изкачвайки шестстотинте стъпала от Долната трапезария до Уестуей, изминавайки по този път двеста крачки, а след това продължавайки по сто и двете стъпала до задния вход на младежкото помещение. Тя преброи всяко едно стъпало, без да поглежда никого в очите. Виждаше само веещите се бели роби и мяркащите се крака, обути в черни пантофи, докато всички Клеър се втурваха към Голямата зала, за да почетат последното момиче, което встъпва в редиците на онези, видели бъдещето.
	Когато пристигна в стаята си, Лираел установи, че и най-дребната радост от рождения й ден бе изчезнала. Беше потушена, угаснала като свещ. Сега беше денят на Анисел, помисли си тя. Трябваше да опита да се зарадва заради Анисел. Трябваше да пренебрегне ужасната мъка, която се надигаше в собственото й сърце.


	Глава втора
	Изгубено бъдеще

	Лираел се хвърли на леглото и се опита да потисне отчаянието. Наистина трябваше да се облече за пробуждането на Анисел. Ала всеки път, когато понечеше да се изправи, се чувстваше неспособна да продължи и отново сядаше. За момента й беше невъзможно да се изправи. Можеше само да си припомня онзи ужасен миг в Долната трапезария, когато не беше чула името си. Ала тя успя да откъсне мислите си от това и да мисли за близкото бъдеще, вместо за миналото. Лираел взе решение. Нямаше да отиде на пробуждането на Анисел.
	Едва ли някой щеше да забележи отсъствието й, но имаше вероятност някой да дойде да я вземе. Тази мисъл й даде достатъчно сили, за да стане от леглото и да потърси скривалище. Най-традиционното беше под леглото, но долната част на простото дървено легло на Лираел беше тясна и много прашна, защото тя от седмици не беше спазвала стандартната процедура за почистване.
	За миг се спря на гардероба. Ала неговата скромна, наподобяваща кутия, форма и конструкция от борови дъски я накараха да си го представи като изправен ковчег. Тази мисъл не беше нова за Лираел. Тя винаги беше имала, по думите на братовчедките й, болно въображение. Като малка обичаше да пресъздава драматични смъртни сцени от известни приказки. Беше престанала да ги играе преди години, но никога не престана да мисли за смъртта. И в частност за собствената си смърт.
	— Смърт — прошепна Лираел, потръпвайки, когато чу изречената на глас дума. Каза я още веднъж, по-силно. Една простичка дума, лесен начин да се избави от всички неща, които не й даваха мира. Можеше да избегне пробуждането на Анисел, ала навярно нямаше да успее да избегне всички останали, които предстояха след него.
	Ако се самоубиеше, разсъждаваше Лираел, нямаше да й се налага да гледа как все по-малки от нея момичета получават зрението. Нямаше да й се налага да стои в групата на децата, облечени в сини туники. Деца, които надничаха към нея под дългите си мигли по време на церемонията за пробуждането. Лираел познаваше този поглед и забелязваше страха в него. Те се страхуваха, че може би ще станат като нея, обречени да бъдат лишени от единственото нещо, което имаше значение.
	А тя трябваше да се примири с Клеър, които я гледаха със съжаление. Онези, които винаги спираха и я питаха как е. Сякаш можеше да опише как се чувства само с думи. Или сякаш дори да намереше думи, Лираел би могла да им разкаже какво е да си на четиринайсет и да нямаш зрението.
	— Смърт — прошепна отново Лираел, изпробвайки вкуса на думата върху езика си. Какво друго й оставаше? Винаги я съпътстваше надеждата, че един ден ще получи зрението. Ала сега беше на четиринайсет. Та кой беше чувал за някоя Клеър, лишена от зрение на четиринайсет? Положението никога не беше й се струвало толкова отчайващо, както днес.
	— Това е най-доброто, което мога да направя — изрече Лираел, сякаш информираше свой приятел за жизненоважно решение. Гласът й звучеше уверено, ала вътре в себе си тя не беше сигурна. Клеър не се самоубиваха. Самоубийството означаваше да даде окончателно и ужасно потвърждение, че не е една от тях. Вероятно това беше най-доброто нещо. Всъщност как щеше да го направи? Очите на Лираел се стрелнаха към мястото, където мечът й за тренировки висеше в своята ножница на вратата. Стоманата беше тъпа и мека. Навярно щеше да успее да падне върху острието, но това щеше да предизвика много бавна и болезнена смърт. Освен това, почти със сигурност някой щеше да чуе вика й и да доведе помощ.
	Може би имаше заклинание, което да секне дъха й, да изсуши дробовете й и да затвори гърлото й. Но нямаше да го открие в учебниците, в тетрадката си по магия на Хартата, или в „Указателя за символи на Хартата“, все неща, които се намираха на бюрото й, на няколко крачки от леглото. Трябваше да търси в Голямата библиотека за такова заклинание, а подобни магии сигурно бяха заключени със заклинания и ключове.
	Това й оставяше два сравнително достъпни метода да сложи край на всичко: студ и височина.
	— Глетчерът — прошепна Лираел.
	Това е, реши тя. Щеше да се изкачи по стълбата Стармаунт, докато всички останали бяха на пробуждането на Анисел, а после да се хвърли на леда. Накрая, ако някой си направеше труда да погледне, щяха да открият нейното замръзнало, изпочупено тяло — и тогава всички щяха да разберат колко тежко е било да бъдеш Клеър без зрение.
	Очите й се изпълниха със сълзи, докато си представяше как огромната тълпа наблюдава безмълвно, докато изнасят тялото й през Голямата зала, а синият цвят на туниката й е станал бял от леда и снега, замръзнали върху й.
	Едно почукване на вратата прекъсна болезнените й фантазии и Лираел подскочи облекчено. Навярно Деветдневната стража я беше видяла, за пръв път в живота й. Видели са я да се катери по глетчера, отивайки да се хвърли оттам, затова са пратили някого да предотврати това, да й каже, че един ден ще получи Зрението, че всичко ще се оправи.
	После вратата се отвори преди Лираел да успее да каже „Влез“. Това й беше достатъчно, за да разбере, че не става въпрос за Стража от Деветия ден, загрижен за нейната безопасност. Беше леля Кирит, пазителката на младите. Или по-скоро обратното, тъй като тя никога не третираше Лираел различно от останалите, и никак не й демонстрираше обичта, която човек би очаквал от една леля.
	— Ето те и теб! — избоботи ненужно Кирит със своя дразнещ, неискрено весел глас. — Търсих те на закуска, но беше толкова претъпкано, че не успях да те открия. Честит рожден ден, Лираел!
	Лираел се втренчи в Кирит и в подаръка, който й подаваше. Голяма квадратна кутия, опакована в червено-синя хартия, поръсена със златисто. Хартията беше много красива. Досега леля Кирит никога не й беше подарявала нищо. Обясняваше го с думите, че тя самата никога не е получавала подаръци, но Лираел смяташе, че не това е причината. Смисълът беше в подаряването, не в получаването.
	— Хайде, отвори го! — възкликна Кирит. — Не ни остава много време до пробуждането. Постави се на мястото на малката Анисел!
	Лираел взе кутията. Беше мека, но доста тежка. В миг всичките й мисли за самоубийство изчезнаха, изместени от любопитството. Какъв ли беше подаръкът?
	После, когато отново опипа кутията, я обзе ужасно предчувствие. Тя бързо скъса единия ъгъл на опаковката и видя издайническото синьо.
	— Това е туника — каза Лираел, но думите сякаш бяха изречени от някой друг, идвайки отдалече. — Детска туника.
	— Да — каза Кирит, ослепителна в своята бяла роба и диадемата от сребро и лунни камъни, закрепена върху светлорусата й глава. — Забелязах, че старата е много къса и никак не изглежда добре, както си пораснала…
	Тя продължи да говори, но Лираел не чуваше нито дума. Вече нищо не изглеждаше реално. Нито новата туника в ръцете й. Нито говорещата леля Кирит. Нищо.
	— Хайде, облечи се! — окуражи я Кирит, като приглади гънките на робата си. Тя беше висока и едра жена, една от най-високите от рода Клеър. Лираел се чувстваше много дребна пред нея и някак мръсна, в сравнение с огромната бяла маса, която представляваше робата на Кирит. Тя се взираше в тази белота и отново започна да мисли за лед и сняг.
	Беше потънала в мислите си, когато Кирит я потупа по рамото.
	— Какво? — попита Лираел, осъзнала, че беше пропуснала голяма част от последните й думи.
	— Облечи се! — повтори леля Кирит. Кожата на челото й се набърчи от лекото смръщване, при което диадемата й се смъкна надолу и помрачи очите й. — Би било ужасно невъзпитано да закъснееш.
	Лираел механично свали старата си туника и навлече новата. Тя беше от тежък лен, корав заради това, че беше нов, и й бяха нужни известни усилия, преди леля Кирит да го смъкне надолу с лекота. Когато провря ръцете си и туниката покри раменете й, тя стигаше точно над глезените й.
	— Има още много къде да растеш — отбеляза със задоволство леля Кирит. — А сега наистина трябва да тръгваме.
	Лираел погледна морето от син плат, който обгръщаше цялото й тяло, и си помисли, че има повече място, отколкото някога щеше да изпълни. Навярно леля Кирит очакваше, че тя никога няма да облече бялата роба на пробуждането, защото тази туника щеше да й бъде по мярка, дори и да продължеше да расте, докато навърши трийсет и пет.
	— Ти върви, аз ще те настигна — излъга тя, мислейки си за стълбата Стармаунт, скалите зад нея и очакващия лед. — Трябва да отида до тоалетната.
	— Много добре — каза Кирит, като забързано излезе в коридора. — Но побързай, Лираел! Помисли си какво би казала майка ти!
	Лираел я последва, завивайки вляво към най-близката тоалетна. Кирит сви надясно и плесна с ръце, за да накара да побързат три осемгодишни момичета, които се обличаха, вървейки, а туниките им скриваха наполовина главите им, заглушавайки кикота им.
	Лираел нямаше представа какво би казала майка й за каквото и да било. Като малка доста често й се подиграваха заради Ариел, преди да се превърне в твърде сериозен аутсайдер, за да могат да я дразнят. За рода Клеър беше съвсем обичайно да си търсят любовници сред посетителите на Глетчера, и дори не беше съвсем необичайно да си намират такива извън пределите му. Но беше нещо нечувано децата им да нямат официален баща.
	Майка й беше прибавила към своето необикновено поведение и факта, че бе напуснала Глетчера — както и петгодишната Лираел, — призована от някакво видение, което не беше споделила с останалите Клеър. Години по-късно леля Кирит беше казала на Лираел, че Ариел е мъртва, макар да не й беше споделила подробностите. Лираел беше чувала най-различни теории, включително и тази, че майка й е била отровена от ревниви съперници в двора на някакъв си варварски лорд, в ледената пустош на Севера, или че е била убита от зверове. Очевидно бе заемала длъжността пророк, нещо, което никой от представителите на рода Клеър не възприемаше като уместно занимание за хората с тяхната кръв.
	Болката от загубата на майка й беше скътана дълбоко в сърцето на Лираел, ала не чак дотам, че да не може да излезе на повърхността. Леля Кирит умееше да й я причинява отново.
	Когато Кирит и трите ненадейно наказани момичета изчезнаха, тя свърна обратно към стаята си, за да си вземе връхните дрехи: палто от плътна вълна, намазано с ланолин; шушони от мушама;, ръкавици, обточени с кожа и кожени очила с лещи от опушено зелено стъкло. Част от нея й казваше, че е глупаво да взема тези неща, понеже бездруго отиваше да умре, ала едно тихо гласче й нашепваше, че трябва да е добре облечена.
	Тъй като всички обитаеми части от владенията на Клеър се отопляваха с пара от дълбоките извори, Лираел понесе в ръка връхните си дрехи, а по-дребните от тях загърна в палтото си. Щеше да бъде достатъчно горещо да изкачи стълбата Стармаунт и без цялата тази вълна. Като импровизиран акт на неподчинение, тя свали новата туника и я хвърли на пода. Вместо нея предпочете да облече неутралните дрехи, носени, когато Клеър бяха дежурни в мокрото помещение или в кухнята в Долната трапезария — дълга сива риза от памук, която стигаше до коленете, както и тънки, сини вълнени гамаши. Този ансамбъл вървеше с платнена престилка, но Лираел я остави.
	Беше необичайно да се промъква по Северния път, без наоколо да има жива душа. Обикновено по тази оживена артерия се движеха десетки представители на рода, заети със своите дела, които или отиваха, или се връщаха от Стража на Деветия ден, или пък бяха ангажирани с хилядите останали прозаични задачи на общността. Глетчерът на Клеър всъщност представляваше малък град, макар и много странен, тъй като основната му задача беше да гледа в бъдещето. Или, както непрекъснато се налагаше да обясняват Клеър на своите посетители, в множеството възможни бъднини.
	На мястото, където Северният път се пресичаше със Зигзаг, Лираел се огледа, за да се увери, че не са я забелязали. После направи няколко крачки по първата извивка на Зигзага, търсейки една малка, тъмна дупка на нивото на кръста. Когато я откри, извади ключа, който носеше на една верижка около шията си. Всички Клеър имаха такива ключове и с тях отваряха повечето от общите врати. Вратата на Стармаунт не се използваше често, но Лираел не смяташе, че се нуждае от специален ключ.
	Около ключалката нямаше и следа от врата, докато тя не пъхна ключа в нея и го завъртя два пъти. След това от пода плъзна бледа сребриста линия, която бавно очерта вратата в жълтеникавия камък.
	Лираел я отвори. Лъхна я студен въздух, затова влезе бързо. Ако наоколо имаше други хора, те щяха да забележат студения вятър по-бързо от всичко останало. Клеър може и да живееха в планина, почти покрита от глетчер, но не се радваха на студа.
	Вратата се затръшна зад Лираел и сребърните линии, които бележеха очертанията й, бавно избледняха. Стъпалата пред нея се издигаха в права линия, а символите на Хартата над тях хвърляха светлина, която беше по-приглушена от тази в главното помещение. Челата на стъпалата бяха по-високи от обичайното, нещо, което Лираел не беше запомнила от училищната екскурзия преди много години, когато всички й се бяха сторили високи. Тя направи гримаса, когато започна да ги изкачва, съзнавайки, че мускулите на прасците й скоро щяха да възнегодуват срещу допълнителното повдигане от петнайсет сантиметра.
	Първите стотина стъпала имаха бронзови перила, а след това стълбата поемаше нагоре в глуха права линия. Лираел ги сграбчваше, докато се изкачваше, а хладният метал й действаше успокоително. Вярна на навика си, тя започна да брои стъпалата, и този отсечен ритъм временно прогони картините в съзнанието й, показващи как пада по необятния леден склон.
	За малко да не забележи, че перилата свършват и стълбите започват да се вият в дългата спирала, която щеше да я отведе на върха на планината, Стармаунт. Съседният й връх беше Сънфол, а двете планини заедно държаха Глетчера помежду си. Навремето Глетчерът също бе притежавал име, но то отдавна беше забравено. Затова от хилядолетия го наричаха с името на Клеър, които живееха над, до, а понякога и под него. С времето това име се беше прехвърлило и към царството на Клеър, така че и ледената маса, и каменните помещения бяха известни като Глетчера на Клеър, сякаш бяха едно цяло.
	По принцип Клеър не избираха стаи, разположени твърде близо до Глетчера. Те живееха в планината от хилядолетия, ползвайки тунелите, прокопани от вече почти изчезналите машини, или извършвайки свои магически или физически изкопни работи. В същото време Глетчерът беше продължил своето неумолимо спускане към долината и планините, обгръщащи я от двете страни. Ледът рушеше камъка и си проправяше път в него, а глетчерът оставаше равнодушен към факта, че това би означавало разрушение и за тунелите на Клеър.
	Естествено, Клеър виждаха накъде поема лекомисленият глетчер, ала това не беше спряло различните амбициозни строители от миналото. Очевидно те си бяха мислели, че техните разширения ще издържат толкова дълго, колкото са планирали, а навярно дори три или четири поколения след това — достатъчно дълго време, за да си струва труда.
	Лираел си мислеше за тези строители и се питаше защо стълбата е била направена с толкова неудобно високи стъпала. Ала след известно време дори и механичното броене не успяваше да обуздае въображението й. Започна да си представя как би изглеждала Анисел в този миг. Навярно стоеше в детския кът на Голямата зала, самотна фигура в бяло сред синьо поле. Сигурно се взираше към отсрещния край, без съмнение, почти без да вижда многобройните редици от облечени в бяло Клеър, седнали на скамейките, разположени от двете страни на залата в продължение на стотици метри, двайсет и една редици в широчина. Скамейките бяха изработени от стар тъмен махагон, покрити с копринени възглавнички, сменяни на всеки петдесет години със специална церемония.
	В дъното на залата сигурно стоеше Гласът на Деветдневната стража, а навярно и някои от пазачите, ако задълженията им позволяваха. Те трябваше да стоят около Камъка на Хартата, издигащ се от пода на залата. Един-единствен менхир, изобилстващ с всички светещи и менящи се символи на Хартата, които описваха всичко на този свят, видимо или невидимо. А върху Камъка на Хартата, толкова високо, че никоя да не може да я достигне, освен Гласът със своята метална пръчка, щеше да стои диадемата на новата Клеър, а среброто и лунните камъни да отразяват символите му.
	Лираел насили уморените си крака да направят още една крачка. Разходката на Анисел нямаше да бъде никак изморителна. Само неколкостотин крачки, а от всички страни щяха да я посрещат усмихнати лица. После, когато най-сетне поставеха диадемата на главата й, щеше да настъпи суматохата от изправящите се на крака Клеър, последвана от силни аплодисменти, отекващи из цялата зала и отвъд нея. Пробуждането на Анисел, една истинска Клеър, владетелка на зрението, аплодирана от всички присъстващи.
	За разлика от Лираел, която, както винаги, беше сама и пренебрегната. Доплака й се, но избърса сълзите си. Оставаха й още сто стъпала и щеше да се озове при Портата на Стармаунт. Щом я прекосеше и излезеше на широката тераса пред нея, щеше да застане на ръба на глетчера и да впери поглед в ледената смърт.


	Глава трета
	Хартиени крила

	В горния край на стълбата Стармаунт Лираел си отдъхна за малко, докато студът, който нахлуваше през камъка, не стана непоносим. После облече връхните си дрехи, а светът наоколо стана зелен, когато си сложи очилата. Накрая измъкна едно копринено шалче от джоба на палтото си, превърза го около носа и устата си и завърза наушниците на шапката си.
	Облечена по този начин, тя можеше да мине за някой от рода Клеър. Никой не би могъл да види лицето, косата или очите й. Изглеждаше съвсем като всяка друга Клеър. Когато откриеха тялото й, дори нямаше да разберат коя е, преди да свалят шапката, шала и очилата.
	За последен път Лираел щеше да изглежда като една от рода Клеър.
	Въпреки това, тя се поколеба пред вратата, която водеше от стълбата към хангара за Хартиените крила и Портата на Стармаунт. Навярно не беше твърде късно да се върне и да каже, че е яла нещо, което не й е понесло и се е наложило да остане в стаята си. Ако побързаше, почти със сигурност щеше да се прибере, преди всички останали да се завърнат от пробуждането.
	Ала това нямаше да промени живота й. Там долу не я очакваше нищо хубаво, реши Лираел, затова можеше да отиде да погледне скалите. Там щеше да вземе окончателното си решение.
	Тя отново извади ключа си, опипвайки непохватно с ръкавиците, и отключи вратата. Този път тя се виждаше, но беше охранявана с магия. Лираел почувства как магията на Хартата в нея преминава през ключа, през кожата на ръкавиците й и към ръцете й. Напрегна се за миг, после се отпусна, когато тя отново утихна. Каквото и да пазеше това заклинание, момичето не представляваше интерес за него.
	Зад вратата беше още по-студено, въпреки че Лираел все още се намираше в планината. Тази голяма пещера беше хангарът за Хартиените крила, където Клеър държаха своите магически самолети. Три от тях стояха наблизо. Наподобяваха много тесни канута с ястребови крила и опашки. На Лираел й се дощя да докосне един от тях, да провери дали наистина са от хартия, но добре знаеше, че не бива да го прави. Що се отнася до материала, Хартиените крила бяха изработени от хиляди пластове ламинирана хартия. Ала освен това те бяха създадени с помощта на силна магия и това донякъде ги правеше чувствителни. Изрисуваните очи в предната част на най-близкия зелено-сребрист самолет сега може и да бяха угаснали, но щяха да светнат, ако ги докоснеше. Лираел нямаше представа до какво би довело това. Знаеше, че самолетите се управляват чрез изсвирване на определени символи на Хартата, а тя можеше да свири, но не знаеше символите, нито някаква специална техника, която щеше да й е нужна.
	Затова Лираел се промъкна покрай Хартиените крила към Портата на Стармаунт. Тя беше огромна — достатъчно голяма, за да могат трийсет души или две Хартиени крила да я преминат едновременно — и несъмнено беше четири пъти по-висока от нея. За щастие, дори не й се наложи да опитва да я отвори, защото в левия край на голямата порта беше издълбана една по-малка вратичка. След кратко занимание с ключа и въздействието на отбранителното заклинание, вратата се отвори и Лираел излезе навън.
	Посрещнаха я едновременно студ и слънчева светлина, които можеше да усети дори през дебелите си дрехи и очилата.
	Беше прекрасен летен ден. По-ниско в долината, под Глетчера, сигурно беше горещо. Тук беше студено, а студът се дължеше предимно на бриза, който подухваше откъм Глетчера, а после се издигаше нагоре, над и около планината.
	Пред Лираел в планинския склон беше издълбана широка, неестествено равна тераса. Тя беше дълга около сто метра и широка близо петдесет, а около нея, в дълбоки преспи бяха натрупани сняг и ледени късове. Върху самата тераса обаче имаше съвсем тънка снежна покривка. Лираел знаеше, че това се дължи на привиденията — създадени чрез магия слуги, които копаеха, ринеха и я поддържаха целогодишно, забравили за времето. Сега не се виждаха никъде, но Магията на Хартата, която щеше да ги приведе в действие, се спотайваше непосредствено под камъните, покриващи терасата.
	В далечния край на терасата планината се спускаше в стръмна пропаст. Лираел погледна към нея, но единственото, което видя, беше синьо небе и няколко ниски облачета. Трябваше да прекоси терасата и да погледне надолу, за да види главния корпус на Глетчера, намиращ се на хиляда стъпки под нея. Ала тя не го направи. Вместо това си представи какво би станало, ако скочи. Ако се хвърлеше достатъчно надалече, щеше да полети свободно към очакващия я лед и да я постигне бърз край. Ако паднеше наблизо, щеше да се удари в някоя каменна скала на около трийсет-четирийсет стъпки по-долу, после да се хързулне и да се претърколи през останалата част от пътя, докато чупи по една кост с всеки удар.
	Лираел потръпна и извърна очи. След като вече се намираше тук, едва на няколко минути бърз ход от пропастта, не беше сигурна, че да предизвика собствената си смърт е толкова добра идея. Ала всеки път, когато опиташе да мисли за предстоящото си бъдеще, се чувстваше безпомощна и неориентирана, сякаш всички пътища пред нея бяха преградени с твърде високи стени, за да успее да ги прескочи.
	Засега си наложи да се раздвижи и да направи няколко крачки напред, поне за да погледне високия склон. Ала краката й сякаш живееха свой живот и вместо това я поведоха по терасата, без да се приближат до скалистия склон.
	Час и половина по-късно, тя пое обратно към Портата на Стармаунт, след като беше прекосила дължината на терасата четири пъти, без нито веднъж да посмее да се доближи до скалата в далечния й край. Най-близкото място, до което бе стигнала, беше стръмният склон в дъното, откъдето всъщност излитаха Хартиените крила. Ала това беше пропаст, дълбока едва неколкостотин стъпки, разположена върху един много по-полегат планински склон, и не върху Глетчера. Дори и тогава не беше изминала повече от двайсет стъпки до ръба.
	Лираел се запита как Хартиените крила излитаха от онзи далечен край. Никога не беше виждала някое от тях да излиза или да се прибира, и известно време се опитваше да си представи гледката. Очевидно се плъзгаха по леда, а после, в определен момент се отправяха в небето, но откъде точно? Дали имаха нужда от продължително засилване, подобно на сините пеликани, които бе виждала в Ратерлин, или можеха да се изстрелят право нагоре като соколи?
	Всички тези въпроси разпалваха любопитството на Лираел относно начина, по който всъщност функционираха Хартиените крила. Тъкмо обмисляше да рискува и да огледа по-внимателно някое от тях в хангара, когато си даде сметка, че черното петънце, което бе забелязала високо над главата си, не беше продукт на нейното въображение, нито пък малък буреносен облак. Това беше истинско Хартиено крило, което очевидно се готвеше да кацне.
	В този миг тя чу оглушителния тътен на Портата на Стармаунт, която се отваряше. Погледна разтревожено към нея, а после отново към Хартиеното крило. Какво щеше да прави?
	Би могла да изтича по терасата и да се хвърли оттам, но никак не й се щеше да го прави. Периодът на най-черното й отчаяние бе отминал, поне засега.
	Можеше просто да си остане в единия край на терасата и да гледа как Хартиеното крило се приземява, но това почти със сигурност щеше да й навлече сериозно мъмрене от страна на леля Кирит, да не говорим за няколкото месеца допълнителни дежурства в кухнята. Или някакви още по-тежки наказания, за които не подозираше.
	Или пък можеше да се скрие и да наблюдава. Все пак искаше да види как каца някое Хартиено крило.
	Всички тези възможности препускаха в ума й, и й отне само миг, за да избере последната. Изтича до една снежна пряспа, седна в нея, и започна да се затрупва със сняг. Не след дълго се скри почти напълно, с изключение на следите от стъпки, които водеха към скривалището й.
	Лираел бързо извика в съзнанието си Хартата, после посегна към неспирното й течение, за да извади трите символа, от които се нуждаеше. Те се разраснаха ослепително в ума й, един по един и го изпълниха, докато вече не можеше да мисли за нищо друго. Премести ги в устата си, а после ги издуха навън, към следите, които беше оставила в снега.
	Заклинанието се изтръгна от нея като въртящо се кълбо от мразовит въздух, което се увеличаваше, докато не стана широко колкото човешка ръка. То се понесе по пътеката, която Лираел бе проправила, изтривайки следите й. После, когато изпълни задачата си, кълбото се остави да бъде понесено от вятъра, а дъхът и символите на Хартата изчезнаха в небитието.
	Лираел погледна нагоре, надявайки се онзи, който се намираше в Хартиеното крило, да не е забелязал странното малко облаче. Самолетът вече се приближаваше, а сянката на крилата му премина през терасата, докато той описваше още кръгове, губейки височина с всяко преминаване.
	Лираел примижа, тъй като зрението й беше замъглено от очилата и снега, който покриваше почти цялото й лице. Не успя да види добре кой седи в Хартиеното крило. Цветът му се различаваше от този на самолетите, използвани от Клеър. Червено и златисто, цветовете на Кралския дворец. Навярно някой пратеник? Кралят във Велизар и Клеър поддържаха редовна комуникация и Лираел често бе виждала пратеници в Долната трапезария. Ала те обикновено не пристигаха с Хартиени крила.
	До нея достигнаха няколко изсвирени ноти, изпълнени със сила, и в един кратък миг, предизвикал гадене, тя се почувства така, сякаш лети и трябва да следва вятъра. После видя как Хартиеното крило се спуска още веднъж, обръща се срещу вятъра, плъзга се и спира върху терасата, разпръсквайки сняг — твърде близо до скривалището на Лираел, за да остане тя спокойна.
	От кабината уморено излязоха двама души, протягайки ръце и крака. И двамата бяха толкова плътно загърнати в кожи, че Лираел не можа да види дали са мъже или жени. Ала не бяха от рода Клеър, беше сигурна в това, не и с тези дрехи. Единият носеше палто от черна и сребриста белка, а другият — от някаква червеникавокафява кожа, непозната за Лираел. А очилата им бяха със сини стъкла, вместо със зелени.
	Човекът с червеникавото палто пъхна ръка в кабината и извади два меча. Лираел си помисли, че той — беше почти убедена, че е мъж — ще подаде единия на своя спътник, но мъжът запаса и двата на широкия си кожен колан, по един от двете страни на кръста.
	Другият човек — онзи със сребристочерното палто — беше жена, реши Лираел. Имаше нещо в начина, по който свали ръкавицата си и опря длан върху носа на Хартиеното крило, като майка, която проверява температурата на челото на детето си.
	После и жената се пресегна в кабината и измъкна кожен пояс. Лираел проточи врат, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на снега, който се сипеше в яката й. После за малко да ахне издайнически, когато разбра какво има в кесиите на пояса. Кесиите бяха седем. Най-малката беше голяма колкото кутия за хапчета, а най-голямата — дълга колкото ръката на Лираел. От всяка стърчеше по една махагонова дръжка. Дръжките на звънци, звънци, чиито гласове бяха приглушени от кожата. Която и да беше тази жена, тя носеше седемте звънеца на некромант!
	Жената си сложи пояса и се пресегна да вземе меча. Беше по-дълъг от тези, които използваха Клеър, а също и по-стар. Лираел успя да долови силата в него дори от своето скривалище. Магията на Хартата присъстваше както в меча, така и в двамата пътници.
	И в звънците, осъзна Лираел, а това най-сетне й даде да разбере коя беше тази жена. Некромантията беше Свободна магия, забранена в Кралството, както и звънците, използвани от некромантите. С изключение на звънците на една-единствена жена. Жената, призована да унищожи злото, причинявано от некромантите. Жената, която възпираше мъртвите. Жената, която единствена съчетаваше Свободната магия с Хартата.
	Лираел потръпна, но не от студ, когато осъзна, че се намира едва на около двайсет метра от Абхорсен. Преди години, легендарната Сабриел беше освободила вкаменения принц Тъчстоун и двамата заедно бяха разгромили един от Висшите мъртви, наречен Керигор, който почти бе успял да унищожи Кралството. После тя се беше омъжила за принца, когато той стана крал, и двамата заедно бяха…
	Лираел отново погледна мъжа, обръщайки внимание на двата меча и на начина, по който той стоеше близо до Сабриел. Това трябва да е кралят, даде си сметка тя и едва не й прилоша. Крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел бяха тук! Достатъчно близо, за да отиде и да ги заговори — ако й достигнеше смелост.
	Но не й достигна. Настани се още по-надълбоко в снега, пренебрегвайки студа и влагата, и зачака да види какво ще се случи. Лираел не знаеше как трябва да се покланя или да прави реверанс, или както там се наричаше, или как трябва да се обръща към Абхорсен и краля. Но най-вече не знаеше как да обясни присъствието си там.
	След като се въоръжиха, Сабриел и Тъчстоун застанаха по-близо един до друг и си говореха тихо, а скритите им лица почти се докосваха. Лираел напрягаше слух, но не успя да чуе нищо. Вятърът отвяваше думите им в противоположната посока. Ала беше очевидно, че те чакат нещо — или някого.
	Не се наложи да го правят дълго. Лираел бавно извърна глава към Портата Стармаунт, като внимаваше да не раздвижи натрупания около нея сняг. Малка група от представители на рода Клеър излязоха през Портата и бързо прекосиха терасата. Очевидно идваха директно от пробуждането, защото повечето просто бяха наметнали пелерини или палта върху белите си роби и почти всички все още носеха диадемите си.
	Лираел позна двете, които вървяха отпред — близначките Санар и Риел — безупречно въплъщение на съвършените Клеър. Тяхното зрение беше толкова силно, че почти винаги бяха на Деветдневна стража, затова пътищата им с Лираел рядко се пресичаха. И двете бяха високи и невероятно красиви, а дългите им руси коси светеха на слънцето още по-ослепително от сребърните им диадеми.
	Зад тях вървяха още пет Клеър. Лираел ги познаваше бегло и ако се наложеше, би могла да си припомни имената им и родствените им връзки с нея. Нито една не й беше по-близка от трета братовчедка, но тя знаеше, че всички имат особено силно зрение. Ако в момента не участваха в Деветдневната стража, щяха да го направят утре, и вероятно го бяха правили миналата седмица.
	Накратко, това бяха седем от най-значимите Клеър в целия Глетчер. Всички те заемаха важни постове, редом със задълженията си, свързани със зрението. Малката Джазел, например, която вървеше последна, беше главен касиер и отговаряше за вътрешните финанси на Клеър и търговската им банка.
	Освен това, те бяха последните хора, които Лираел желаеше да срещне на място, където не биваше да бъде.


	Глава четвърта
	Проблясък в снега

	Докато Санар и Риел водеха останалите напред, Лираел си помисли, че щеше да ги види как правят онова, което се правеше при срещата с краля и неговата кралица, която притежаваше и допълнителната привилегия да бъде Абхорсен.
	Ала Сабриел и Тъчстоун не дочакаха този ритуал. Те посрещнаха Санар и Риел с прегръдки и, след като вдигнаха очилата си и свалиха шаловете, ги целунаха по двете бузи. Лираел още веднъж се наведе напред, за да чуе какво си казват. Вятърът все така духаше в погрешната посока, но беше отслабнал, така че тя долови разговора.
	— Добра среща, братовчедки — казаха усмихнати в един глас Сабриел и Тъчстоун. Сега, когато виждаше лицата им, Лираел си помисли, че и двамата изглеждат много уморени.
	— Видяхме ви през изминалата нощ — каза Санар — или Риел — не беше сигурна коя точно. — Но трябваше да отгатнем часа по слънцето. Надявам се, че не сте чакали дълго?
	— Няколко минути — каза Тъчстоун. — Тъкмо колкото да се поразтъпчем.
	— Той все така не обича много да лети — каза Сабриел, усмихвайки се на съпруга си. — Няма доверие на пилота.
	Тъчстоун сви рамене и се разсмя.
	— Ставаш все по-добра.
	Лираел долови, че той не говори само за управлението на Хартиените крила. Като че между Тъчстоун и Сабриел протичаше някакъв полускрит поток от енергия и чувства. Те споделяха нещо невидимо, нещо, което предизвика смеха и усмивката в очите на Сабриел.
	— Не видяхме, че ще останете — продължи Санар. — Предполагам, че сме разбрали правилно?
	— Така е — отвърна Сабриел и усмивката изчезна от очите й. — На запад има размирици и не можем да се бавим. Можем да останем само толкова, че да се посъветваме с вас. Ако има какво да ни посъветвате.
	— Отново Западът? — попита Санар и двете с Риел се спогледаха разтревожено, както направиха и останалите Клеър зад тях. — Не виждаме нищо за твърде голяма част от Запада. Там има някаква сила, която препречва всичко, освен няколко откъслечни погледи. Въпреки това, знаем, че неприятностите ще дойдат тъкмо от Запад. Виждаме отделни епизоди от това в голяма част от бъдещето, но никога не са достатъчни, за да ни бъдат от полза.
	— И сега имаме много неприятности — каза с въздишка кралят. — През последните десет години издигнах шест Камъка на Хартата близо до Едж и Червеното езеро. През годините останаха само два, а нямам време да продължа да поправям останалите. Сега отиваме там, за да сложим край на настоящия проблем и да опитаме да открием източника му, но не съм сигурен, че ще успеем. Особено след като е достатъчно силен, за да се скрие от зрението на Клеър.
	— Невинаги силата е тази, която може да заслепи нашето зрение — каза една Клеър, най-старата от присъстващите. — Не е дори и злото. Съществуват незабележими сили, които отклоняват нашето зрение поради причини, за които можем само да гадаем, а винаги съществува и простият факт, че ние виждаме твърде много бъдещи събития и то съвсем за кратко. Навярно онова, което ни заслепява около Червеното езеро се дължи на този факт.
	— Ако е така, тогава то чупи и Камъните на Хартата с кръвта на маговете на Хартата — каза Тъчстоун. — И привлича към себе си мъртвите и Свободната магия по-силно отвсякъде другаде. От цялото Кралство, районът на Червеното езеро и подножието на Маунт Абед е този, който най-силно се опълчва срещу нашето управление. Преди четиринайсет години двамата със Сабриел си обещахме, че ще издигнем отново Камъните на Хартата, ще възстановим селата, а хората отново ще бъдат свободни да се върнат към живота и работата си, без да се страхуват от мъртвите и Свободната магия. Направихме го от Стената до Северната пустиня. Но не можем да победим онова, което ни се противопоставя на запад. С изключение на самия Едж, тази част на Запада продължава да бъде пустошта, в която Керигор я превърна преди двеста години.
	— Уморявате се от задълженията си — внезапно каза старата Клеър, а Тъчстоун и Сабриел кимнаха. Но раменете им бяха изправени и въпреки че признаваха умората, с нищо не показаха, че отказват да носят това бреме.
	— Не си почиваме — каза Тъчстоун. — Винаги изникват нови проблеми, някаква опасност, с която могат да се справят единствено кралят или Абхорсен. На Сабриел се пада най-тежкият дял, защото наоколо продължават да бродят твърде много мъртви, както и твърде много идиоти, които биха отворили още врати към Смъртта.
	— Както онзи, който в момента всява смут в Едж — каза Сабриел. — Или поне така твърдят вестоносците. Некромант или заклинател на Свободната магия, който носи бронзова маска. Тя — защото има сведения, че е жена — е придружавана както от мъртви, така и от живи хора, и заедно нападат ферми и чифлици на изток от Едж, почти до град Робъл. И все пак, не сме чули и дума от вас. Нима не сте видели нещо от това?
	— Рядко виждаме нещо близо до Червеното езеро — отвърна Риел с тревожна гримаса. — Но обикновено нямаме проблеми с по-далечните места. В този случай, съжалявам, че не сме ви предупредили за станалото и, че не можем да ви кажем какво предстои.
	— Една гвардейска рота пътува насам от Кир — каза Тъчстоун, — но те нямат да пристигнат поне още три дни. Самите ние възнамеряваме да бъдем в Робъл до утре сутрин.
	— Да се надяваме, че утрото ще е ясно — добави Сабриел. — Ако сведенията отговарят на истината, тази некромантка контролира много мъртви ръце. Може би дори ще бъдат достатъчни, за да нападнат някой град нощем, или при гъста облачност.
	— Мисля, че определено бихме видели евентуално нападение над Робъл — каза Риел. — А не сме.
	— Това е някаква утеха — каза Тъчстоун, но Лираел разбра, че той не им вярва напълно. Самата тя беше шокирана, защото никога не беше чувала, че зрението може да бъде блокирано, или че съществуват места, в които Клеър не можеха да виждат. С изключение на района отвъд Стената към Анселстиер, разбира се, но това беше различно. В Анселстиер не действаха никакви магии, поне не и ако отидеш много на юг от Стената. Или поне така разказваха. Лираел не познаваше човек, който някога да е бил в Анселстиер, макар че според слуховете Сабриел беше израснала там.
	Вятърът се усили, докато Лираел размишляваше върху чутото, затова не успя да долови останалата част от разговора. Ала видя, че Клеър се покланят, а Сабриел и Тъчстоун им дават знак да се изправят.
	— Стига с тези официалности! — възкликна Тъчстоун. — Не можете да видите всичко, точно както и ние не можем да направим всичко. Досега сме се справяли някак и ще продължим да го правим.
	— „Да продължим“ беше надсловът, под който премина тази година, както и всички предишни години — каза Сабриел с въздишка. — Като говорим за това, най-добре да обърнем Хартиеното крило и отново да полетим. Искам да посетя Дома на път за Робъл.
	— За да се посъветваш с…? — попита Риел, но Лираел не чу останалата част от думите й, защото вятърът ги отнесе. Тя се наведе още, като все така се стараеше да не събори снега от шапката си.
	Сабриел каза нещо в отговор, но Лираел не успя да го разбере, с изключение на последната част.
	— … все още спи през по-голямата част от годината под звуците на Ранна…
	Последваха още приглушени думи, когато всички се струпаха около Хартиеното крило и го завъртяха в кръг. Лираел проточи врат, доколкото смееше, а от лицето й падаше сняг. Беше много изнервящо да ги вижда и от време на време да чува по някоя дума, но да не разбира нищо. За миг дори й хрумна безумната мисъл да направи заклинание, с което да подобри слуха си. Беше виждала указанията за такова заклинание, но не знаеше всички символи. Освен това, Сабриел и останалите почти със сигурност щяха да забележат Магията на Хартата близо до тях.
	Внезапно вятърът утихна и Лираел отново чуваше ясно.
	— Още са на училище в Анселстиер — каза Сабриел, очевидно в отговор на въпрос, зададен й от Санар. — Ще се приберат за ваканцията след три, не… четири седмици. Ако всичко с настоящата ситуация се развие добре, може би ще успеем да стигнем до Стената навреме, за да ги посрещнем, а бяхме планували да прекараме няколко седмици заедно в Белизар. Но подозирам, че ще възникнат нови проблеми, които ще наложат отсъствието поне на един от двама ни, преди да стане време да си заминат обратно.
	Звучеше тъжна, докато казваше това, помисли си Лираел. Изглежда Тъчстоун си беше помислил същото, защото хвана ръката й в знак на подкрепа.
	— Поне там са в безопасност — каза той и Сабриел кимна, а умората й отново пролича.
	— Видяхме ги да прекосяват Стената, макар че може би става дума за следващия път, или по-следващия — увери ги Риел. — Елимер изглежда… ще изглежда… съвсем като теб, Сабриел.
	— За щастие — каза Тъчстоун, смеейки се. — Въпреки че прилича на мен в някои други отношения.
	Лираел разбра, че говорят за децата си. Знаеше, че имат две. Една принцеса, която беше почти на нейната възраст, и принц, който беше по-малък, но тя не знаеше с колко. Очевидно Сабриел и Тъчстоун ги обичаха много и те им липсваха. Това я накара да си припомни за собствените си родители, които сигурно никак не я бяха обичали. Тя отново си спомни докосването на онази нежна и хладна ръка. Ала майка й я беше изоставила, а кой би могъл да каже дали баща й изобщо знаеше за нейното раждане?
	— Тя ще бъде кралица — каза един силен глас, насочил вниманието на Лираел отново в настоящето. — Тя няма да бъде кралица. Тя може би ще бъде кралица.
	Това беше една от другите Клеър, възрастна жена, която говореше с пророчески глас, а очите й виждаха нещо повече от ледения къс, в който се бе втренчила. После изохка и политна напред, разперила ръце, за да смекчи падането си в снега.
	Тъчстоун се хвърли напред и я хвана, преди да се удари в земята, изправяйки я на крака. Тя се олюля, все така нестабилна, с обезумели и блуждаещи очи.
	— Далечно бъдеще — каза, а странният пророчески тембър бе изчезнал от гласа й. — Бъдеще, в което вашата дъщеря, Елимер, беше по-възрастна, отколкото сте вие сега, и властваше като кралица. Ала аз видях и много други възможни бъдещи развития, едно до друго, където няма нищо, освен дим и пепел, а целият свят е изгорял и разрушен.
	Лираел усети как през цялото й тяло преминава тръпка, докато старата Клеър говореше. В гласа й звучеше такава убеденост, че тя почти успя да види с очите си безлюдните руини. Но как беше възможно целият свят да бъде изгорен и разрушен?
	— Възможно бъдеще — намеси се Санар, опитвайки се да звучи спокойна. — Ние често зърваме моменти от бъдещето, които никога няма да се случат. Това е част от бремето на зрението.
	— В такъв случай аз самият се радвам, че не го притежавам — отвърна Тъчстоун, докато оставяше все още треперещата Клеър в подкрепящите ръце на Санар и Риел. Той вдигна очи към слънцето, а после към Сабриел, която кимна. — Съжалявам, но се налага да потегляме.
	Двамата със Сабриел се усмихнаха един на друг, извръщайки глави, така че само те двамата и Лираел видяха това. Тъчстоун свали мечовете си и ги сложи в кабината, после взе меча на Сабриел и остави там и него. Сабриел свали пояса със звънците и нежно го положи на земята, като внимаваше да не ги раздвижи. Лираел се запита защо си бяха направили труда да ги изваждат за толкова кратко време. После си даде сметка, че двамата живееха в такава опасност, че за тях беше втора природа да държат оръжията си под ръка. Подобно на охраната на търговците в Трапезарията тази сутрин. След като осъзна, че Абхорсен и кралят не се доверяват на защитата на Клеър, тя внезапно се замисли за собственото си безпомощно състояние. Какво щеше да направи, ако някой я нападнеше тук, след като всички се разотидат? Не беше сигурна, че ключът ще отвори вратичката отвън. Дори не се беше замислила за това, когато се покатери тук.
	Лираел престана да гледа Хартиеното крило, обзета от паника, представяйки си една нощ тук отвън, и една чудовищна лапа, която я измъква от снега. Перспективата за една нежелана смърт никак не й се понрави. После погледът й беше привлечен от внезапно помръдване. Сабриел, която вече беше в Хартиеното крило, сочеше напред. Сочеше точно към скривалището й в снега!
	— Може би ще пожелаете да проверите онази зелена светлина — каза тя и изведнъж думите й прозвучаха съвсем отчетливо. — Според мен онова, което се крие отдолу, е безопасно, но човек никога не знае. Сбогом, братовчедки Клеър. Надявам се скоро отново да се срещнем и да прекараме повече време заедно.
	— А ние се надяваме, че ще можем да ви служим по-добре — каза Санар, гледайки към мястото, което бе посочила Сабриел. — И да виждаме по-ясно, както на Запад, така и пред собствените си носове.
	— Сбогом — добави Тъчстоун, докато махаше от задната седалка на Хартиеното крило. Сабриел подсвирна, издавайки ясен звук, пропит с магия. Той се понесе от вятъра, обърна посоката му и го сниши, за да издигне Хартиеното крило, плъзгайки го по терасата. Сабриел и Тъчстоун помахаха; после златисточервеният самолет се оттласна от ръба и се изгуби от поглед.
	Лираел затаи дъх, а после облекчено пое въздух, когато Хартиеното крило ненадейно отново се появи пред очите й. То кръжеше по-нависоко, после зави на юг и се стрелна все по-бързо, докато Сабриел призоваваше вятъра зад гърба им.
	За миг Лираел го гледаше как се отдалечава, после опита да се зарови по-надълбоко в снега. Може би щяха да решат, че е видра. Ала дори когато се скри в пряспата, тя знаеше, че е безполезно. И седемте Клеър се приближаваха към скривалището й и никак не изглеждаха доволни.


	Глава пета
	Неочаквана възможност

	Лираел не беше съвсем сигурна как са се озовали отново в хангара за Хартиените крила толкова бързо. Разбра, че я сграбчват повече ръце, отколкото бе възможно да имат седем души, и я избутват през снега много по-грубо, отколкото тя самата би го направила. За няколко секунди си мислеше, че те са й много, много ядосани. После разбра, че просто им е студено и искат да се приберат вътре.
	Когато всички влязоха в хангара, стана ясно, че макар Клеър да не бяха точно разгневени, не бяха и особено доволни. Нечии ръце свалиха шапката, очилата и шала й, без да обръщат внимание на косата й, която се оплете в тях, и в нея се втренчиха седем лица, някак смразени от вятъра.
	— Дъщерята на Ариел — каза Санар, сякаш определяше сорта на цвете или растение, четейки от някакъв списък. — Лираел. Няма я в списъка на Стражата. Следователно, още не се е сдобила със зрението. Така ли е?
	— Д-да — заекна Лираел. Досега никой не я беше оглеждал толкова обстойно, а по принцип тя избягваше да говори с други хора, особено с напълно развити Клеър. Онези Клеър, които заемаха важни длъжности я притесняваха, дори когато се държеше прилично. А сега цели седем такива бяха насочили към нея пълното си внимание. Щеше й се, ако може, да потъне в пода и отново да се озове в стаята си.
	— Защо се криеше навън? — попита възрастната Клеър, за която Лираел внезапно си спомни, че се казва Мирел. — Защо не си на пробуждането?
	Гласът й беше лишен от всякаква топлина, излъчваше само студен авторитет. Лираел със закъснение си припомни, че тази посивяла старица със съсухрено лице беше и командир на рейнджърите Клеър, които ловуваха и патрулираха из Стармаунт и Сънфол, глетчера и речната долина. Те се занимаваха с всичко, от заблудени пътници, до глупави бандити или мародерстващи зверове, и с тях шега не биваше.
	Мирел отново й зададе въпроса, но Лираел не можеше да отговори. Очите й се напълниха със сълзи, макар че тя успя да ги възпре. После, когато по всичко личеше, че Мирел ще изтръгне от нея и отговора, и сълзите, тя каза първото, което й дойде наум.
	— Имам рожден ден. Навършвам четиринайсет.
	Неизвестно защо, това се оказа правилен отговор.
	Всички Клеър си отдъхнаха, а Мирел пусна раменете й. Лираел потръпна. Жената я беше сграбчила достатъчно силно, за да й останат синини.
	— Значи си на четиринайсет — каза Санар много по-учтиво от Мирел. — И се тревожиш, защото зрението не се е пробудило в теб?
	Лираел кимна, без да се осмели да проговори.
	— То идва късно при някои от нас — продължи Санар, а очите й бяха топли и изпълнени с разбиране. — Но често се случва така, че колкото по-късно се появи, толкова по-силно се пробужда. Двете с Риел не получихме зрението, преди да навършим шестнайсет. Никой ли не ти го е казвал?
	— Не — каза тя, а изненадата и облекчението ясно се доловиха в гласа й. — Не и преди шестнайсет?!
	— Да — каза Риел, усмихвайки се, продължавайки оттам, където бе спряла Санар. — Впрочем, шестнайсет и половина. Мислехме си, че никога няма да се появи. Но не беше така. Предполагам, че не си могла да понесеш поредното пробуждане. Затова ли дойде тук?
	— Да — каза Лираел, а по лицето й започваше да трепти лека усмивка. Шестнайсет! Това означаваше, че още има надежда за нея. Дощя й се да подскочи и да прегърне всички, дори и Мирел, и да хукне по стълбата Стармаунт, крещейки от радост. Внезапно планът й да се самоубие й се стори невероятно глупав, а неговото обмисляне — далечно и отдавна отминало.
	— Нашият тогавашен проблем донякъде се дължеше на това, че имахме прекалено много време да мислим за липсата на зрението — каза Санар, която не бе пропуснала да забележи следите от облекчение по лицето и стойката на Лираел, — тъй като не участвахме в стражата и не бяхме обучени в зрението. Разбира се, ние не искахме и да поемаме допълнителни дежурства.
	— Така е — побърза да се съгласи Лираел. Кой би желала да чисти тоалетни или да мие съдове повече, отколкото се налага?
	— Не беше нещо обичайно да ни възлагат постове, преди да сме навършили осемнайсет — продължи Риел. — Но ние помолихме и Стражът се съгласи да ни възложат истинска работа. Затова постъпихме в екипажа на Хартиеното крило и се научихме да летим. Това беше по времето, преди завръщането на краля, когато всичко беше много по-опасно и несигурно, затова извършвахме много повече въздушни патрули, и летяхме много по-надалече, отколкото сега.
	— След като бяхме летели едва година, зрението се пробуди в нас. Годината можеше да бъде ужасна, изпълнена с надежди и очакване на този дар, но ние бяхме твърде заети, дори за да мислим за него. Мислиш ли, че истинската работа би могла да помогне и на теб?
	— Да! — отвърна разпалено Лираел. Някакъв пост щеше да я избави от детската туника и да й даде възможност да носи дрехите на работеща Клеър. Освен това, той щеше да й осигури място далече от по-малките деца и леля Кирит. Дори би могла да стои настрана от пробужданията, в зависимост от естеството на работата.
	— Въпросът е каква работа би била най-подходяща за теб? — размишляваше Санар. — Не мисля, че някога сме те виждали, така че това няма да ни помогне. Има ли пост, който особено да желаеш? Рейнджърите? Екипажа на Хартиеното крило? Търговската кантора? Банката? Строителство и благоустройство? Лазарета? Парното отделение?
	— Не зная — каза Лираел, опитвайки се да помисли за всички най-разнородни дейности, които извършваха Клеър, освен дежурствата в служба на общността.
	— В какво те бива? — попита Мирел. Тя оглеждаше Лираел от главата до петите, като очевидно я преценяваше като потенциален член на рейнджърите. Леко сбърченият й нос показваше, че явно няма особено високо мнение за способностите на Лираел. — Как се справяш с меча и стрелбата?
	— Не много добре — отвърна виновно Лираел, припомняйки си всички тренировки, които беше пропуснала напоследък, защото бе предпочела да се отдаде на меланхолията в стаята си. — Струва ми се, че съм най-добра в Магията на Хартата. И в музиката.
	— Тогава може би е най-добре да летиш с Хартиените крила — каза Санар. После се смръщи и погледна останалите Клеър. — Макар че четиринайсет навярно е твърде ранна възраст. Те могат да й окажат много лошо влияние.
	Лираел хвърли един поглед към Хартиените крила и не можа да възпре лекото потръпване. Харесваше й идеята да лети, но Хартиените крила малко я плашеха. Имаше нещо зловещо в това, че бяха живи и имаха своя самоличност. Какво би станало, ако й се наложеше непрекъснато да говори с някое от тях? Не обичаше да разговаря с хора, камо ли с Хартиени крила.
	— Моля ви — каза Лираел, следвайки мисълта си до най-логичното място, където можеше най-успешно да избегне хората. — Струва ми се, че най-много бих искала да работя в Библиотеката.
	— Библиотеката — повтори Санар с тревожен вид. — Това може да се окаже опасно за четиринайсетгодишно момиче. Или дори за жена на четиридесет, впрочем.
	— Само отчасти — каза Риел. — В Старите етажи.
	— Не може да работиш в Библиотеката и да не ходиш на Старите етажи — каза сериозно Мирел. — Поне от време на време. Аз самата не бих изгаряла от желание да ходя в някои части на библиотеката.
	Лираел ги слушаше, питайки се за какво говорят. Голямата библиотека на Клеър беше огромна, но тя никога не беше чувала за Старите етажи.
	Познаваше добре общото и разположение. Тя имаше форма на черупка на наутилус, един дълъг тунел, който се виеше към планината в непрекъснато стесняваща се спирала. Тази главна спирала представляваше невероятно дълга, извита рампа, която водеше от високите части на планината до нивото на дъното на долината, разположено на неколкостотин метра по-долу.
	От главната спирала излизаха безброй други коридори, стаи, зали и странни пещери. Много от тях бяха пълни с писмения архив на Клеър, който документираше предимно предсказанията и виденията на много поколения пророчици. Но те съдържаха и книги и документи от цялото Кралство. Книги за магии и мистерии, съдържащи както древно, така и ново познание. Свитъци, карти, заклинания, рецепти, описи, приказки, истински истории и само Хартата знаеше какво още.
	Освен всички тези писмени произведения, Голямата библиотека бе подслонила и други неща. В нея имаше стари оръжейни складове с оръжия, които не бяха използвани от столетия, но си оставаха все така ослепително нови. Имаше помещения, пълни със странни вещи, които никой не знаеше как да използва. В някои стаи стояха шивашки манекени, облечени от глава до пети, демонстрирайки модата от времената на предишните Клеър, или безумно различните костюми на варварите от Север. Имаше оранжерии, за които се грижеха привидения, със символи на Хартата за светлина, които светеха като слънцето. Имаше стаи, които тънеха в пълен мрак, поглъщайки светлината, както и всеки глупак, решил да влезе неподготвен.
	Лираел беше виждала част от Библиотеката по време на екскурзиите, провеждани със строги придружители, заедно с останалите си връстници. Винаги беше копняла да влезе през вратите, покрай които минаваха, и да прекрачи преградите от червено въже, които обозначаваха коридорите или тунелите, през които можеха да минават само библиотекарите.
	— Защо искаш да работиш там? — попита Санар.
	— Ин-интересно е — заекна Лираел, защото не беше сигурна как да отговори. Не й се щеше да признава, че Библиотеката ще бъде най-подходящото място, където да се скрие от останалите Клеър. А в дъното на съзнанието си още не беше забравила, че там би могла да открие някакво заклинание, с което безболезнено да сложи край на живота си. Не сега, разбира се, след като знаеше, че е възможно зрението да се появи. Но по-късно, ако продължаваше да расте без зрението и я обземеше мрачно отчаяние, както се бе случило по-рано същия ден.
	— Интересно е — отвърна Санар. — Но в Библиотеката има и опасни неща и опасно знание. Това притеснява ли те?
	— Не зная — каза откровено Лираел. — Това ще зависи от конкретния случай. Но много бих искала да работя там. — Тя замълча, а после добави с много тих глас: — Наистина искам да съм заета и да забравя за това, че нямам зрението.
	Клеър обърнаха гръб на Лираел и се събраха в тесен кръг, който я изключваше, говорейки си шепнешком. Лираел ги гледаше тревожно, осъзнала, че в живота й ще се случи нещо много важно. Денят беше ужасен, но сега тя отново таеше надежда.
	Клеър престанаха да шептят. Лираел ги погледна през водопада от коса, доволна, че скрива лицето й. Не желаеше те да виждат колко много иска да й позволят да работи.
	— Тъй като днес имаш рожден ден — каза Санар, — и понеже смятаме, че така ще бъде най-добре, ние решихме да те назначим на работа там, където помоли, в Голямата библиотека. Трябва да се явиш там утре сутрин, пред Вансел, главната библиотекарка. Освен ако тя не реши, че поради някаква причина си неподходяща, ще бъдеш трети помощник-библиотекар.
	— Благодаря ви — извика Лираел. Думите й прозвучаха дрезгаво, затова се наложи да ги каже отново. — Благодаря ви.
	— Има още нещо — каза Санар, като дойде и застана толкова близо, че Лираел трябваше да погледне нагоре и да отвърне на погледа й. — Днес ти чу разговори, които не биваше да чуваш. Всъщност ти стана свидетел на среща, която не се е състояла. Стабилността на едно кралство е нещо деликатно, Лираел, и лесно се губи. Сабриел и Тъчстоун не биха говорили толкова охотно другаде, или пред различна аудитория.
	— Няма да кажа никому нищо — каза Лираел. — Всъщност аз не говоря.
	— Ти няма да помниш — каза Риел, която се бе приближила зад нея, и нежно освободи заклинанието, което държеше в готовност, свито в ръката й. Преди Лираел дори да успее да си помисли да му се противопостави, над главата й се спусна верига от символи на Хартата, която стегна слепоочията й.
	— Поне не, докато не ти се наложи да си спомниш — продължи Риел. — Ще помниш всичко, което си правила днес, освен посещението на Сабриел и Тъчстоун. Този спомен ще изчезне, заменен от разходка из терасата и случайна среща с нас тук. Ти изглеждаше разтревожена, затова поговорихме за работа и за зрението. Ето как получи новия си пост, Лираел. Ще помниш това и нищо повече.
	— Да — отвърна Лираел, а думите се отрониха от устата й толкова бавно, сякаш беше пияна или невероятно уморена. — Библиотеката. Утре трябва да се явя пред Вансел.


	Глава шеста
	Трети помощник-библиотекар

	Главната библиотекарка имаше голям кабинет с дъбова ламперия и много дълго бюро, отрупано с книги, документи, както и голям месингов поднос, на който все още стоеше наполовина изядената и закуска. На бюрото имаше и дълъг меч със сребърно острие без ножница, чиято дръжка стоеше близо до ръката й.
	Лираел застана пред бюрото с приведена глава, докато Вансел четеше писмото, което момичето беше донесло от Санар и Риел.
	— Значи — каза библиотекарката, а Лираел се стресна от дълбокия й, заповеднически глас. — Искаш да бъдеш библиотекарка?
	— Д-да — заекна Лираел.
	— Но дали си подходяща? — Главната библиотекарка докосна дръжката на меча си и за миг Лираел си помисли, че Вансел ще го вземе и ще го размаха над главата си, за да провери дали ще я уплаши.
	Лираел вече беше уплашена. Жената я плашеше, дори и без меча си. Лицето й не издаваше никакви чувства, а тя си пестеше силите, докато се движеше, сякаш всеки момент щеше да пристъпи към необуздани действия.
	— Подходяща ли си? — попита библиотекарката.
	— Ъм, не… не зная — прошепна Лираел.
	Библиотекарката стана от бюрото толкова бързо, че Лираел не беше сигурна дали не е мигнала с очи, за да пропусне този миг.
	Вансел беше съвсем малко по-висока от Лираел, но се извисяваше застрашително над нея. Очите й бяха яркосини, а косата — мека и бляскаво сива, като най-фината пепел, която остава след догорелия огън. По пръстите й имаше много пръстени, а на китката си носеше сребърна гривна със седем искрящи изумруда и девет рубина. Беше невъзможно да отгатне възрастта й.
	Лираел потрепери, когато тя протегна ръка и докосна символа на Хартата на челото й. Усети как той пламва и става топъл върху челото й и видя отразената му светлина върху отрупаните с камъни пръстени и гривна.
	Каквото и да бе доловила библиотекарката в символа на Хартата на челото на Лираел, по лицето й нямаше и следа от него. Тя отмести ръката си и отново отиде зад бюрото. Отново докосна дръжката на меча си.
	— Никога не сме наемали библиотекарка, която вече да не сме видели като такава — каза тя, накланяйки глава, като човек, който се колебае как да закачи някоя картина. — Но теб още никой не те е виждал, нали?
	Лираел усети, че устата й пресъхва. Тъй като не можеше да говори, тя кимна. Разбра, че неочакваната възможност, която й се беше разкрила, й се изплъзва. Облекчението, шансът да работи, да бъде някой…
	— Значи ти си загадка — продължи библиотекарката. — Само че не съществува по-добро място за загадки от Голямата библиотека на Клеър — и е по-добре да бъдеш библиотекар, отколкото част от колекцията.
	За миг Лираел не я разбра. После у нея отново се зароди надежда и гласът й се върна.
	— Искате да кажете… че съм подходяща?
	— Да — рече Вансел, главната библиотекарка на Голямата библиотека на Клеър. — Подходяща си и можеш да започнеш веднага. Помощник-библиотекар Нес ще ти обясни какво да правиш.
	Лираел излезе замаяна от щастие. Беше преминала изпитанието. Бяха я одобрили. Щеше да бъде библиотекарка!


	Помощник-библиотекар Нес само изсумтя на Лираел и я изпрати при първи помощник-библиотекар Розлин, която небрежно я целуна по бузата и я изпрати при втори помощник-библиотекар Имши, която бе само на двайсет и неотдавна я бяха повишили, заменяйки жилетката от жълта коприна на трети помощник с червената униформа на втори помощник.
	Имши заведе Лираел в гардеробната, огромна стая, пълна с всякакво оборудване, оръжия и всевъзможни неща, от които имаха нужда библиотекарите — от въжета за катерене до куки за хващане на лодки. Имаше и дузини от специалните библиотекарски жилетки в различни размери и цветове.
	— Тези за третите помощници са жълти, на вторите — червени, на първите — сини, заместникът носи бяла, а главната се облича в черно — обясни Имши, докато помагаше на Лираел да облече една чисто нова жълта жилетка над работното си облекло. — По-тежка е, отколкото изглежда, нали? Така е, защото всъщност е направена от платно, покрито с коприна. По този начин става много по-здрава. Ето, тази свирка се закача на гайката на ревера, така че можеш да наведеш глава и да свирнеш с нея, дори някой да държи ръцете ти. Но трябва да свириш само ако наистина се нуждаеш от помощ. Ако чуеш някой да свири, изтичай до мястото, откъдето идва звукът и направи всичко възможно, за да помогнеш.
	Лираел взе свирката, която представляваше най-обикновена месингова тръба, и я промуши през гайките на ревера, както й бяха казали. Както каза Имши, тя лесно можеше да свирне с нея, само като наведе глава. Но какво искаше да каже Имши? Кой би могъл да държи ръцете й?
	— Естествено, свирката е полезна само когато някой може да я чуе — продължи Имши, като подаде на Лираел нещо, което на пръв поглед приличаше на сребърно кълбо. — Точно затова ти давам мишката. Тя е нещо като часовников механизъм, така че не бива да забравяш да я навиваш веднъж месечно, а заклинанието трябва да се подновява всяка година в деня на Лятното слънцестоене.
	Лираел погледна малкия сребърен предмет. Беше мишка с малки механични крачка, две рубинени точки за очи и ключе на гърба. Тя усети топлината на заклинанието на Хартата, което се спотайваше вътре. Предположи, че то ще задейства часовниковия механизъм в точното време и ще го изпрати там, където трябва.
	— За какво служи? — попита Лираел, изненадвайки малко Имши. Не бе проговаряла, откакто ги запознаха, и през цялото време стоеше там с коса, надвиснала над лицето си. Имши вече я бе отписала като едно от ексцентричните решения за назначение на главната, но може би още имаше надежда. Поне звучеше заинтригувана.
	— Довежда помощ — отвърна тя. — Ако си на Старите етажи или някъде, където мислиш, че никой няма да чуе свирката ти, постави мишката на земята и изречи или нарисувай активиращия знак, който ще ти покажа след малко. Когато се активира, тя ще изтича до читалнята и ще задейства алармата.
	Лираел кимна и отметна назад косата си, за да разгледа мишката по-внимателно, прокарвайки пръст по сребърния й гръб. Когато Имши започна да прелиства един указател със символи на Хартата, Лираел поклати глава и пъхна мишката в специалния джоб.
	— Знам символа, благодаря — каза тя тихо. — Долових го в заклинанието.
	— Така ли? — попита Имши отново изненадана. — Сигурно си добра. Аз едва успявам да запаля и свещ, или да стопля краката си на глетчера.
	Но имаш зрението, помисли си Лираел. Ти си истинска Клеър.
	— И така, имаш свирката и мишката — каза Имши, заемайки се отново със задълженията си. — Ето колана и ножницата, а сега ще проверя кой е най-острият кинжал. Оу! Струва ми се, че този ще свърши работа. Сега трябва да впишем номера в книгата и да се разпишеш за всичко получено.
	Лираел закопча широкия кожен колан и нагласи ножницата около ханша и бедрото си. Кинжалът, който пъхна вътре, беше дълъг колкото ръката й до лакътя, с тънко, наточено острие. Беше стоманен, но посребрен, а по острието му имаше символи на Хартата. Лираел леко ги докосна с пръст, за да провери какво е тяхното предназначение. Те се затоплиха от допира й и тя разбра, че това са символи за разрушаване и разкриване, особено полезни срещу създания на Свободната магия. Бяха поставени там преди около двайсет години, заменяйки старите, които вече се бяха изтрили. Щяха да издържат още около десет години, тъй като не бяха поставени с особена сила или умение. Лираел си помисли, че може би тя самата би се справила по-добре, макар че не беше особено веща в правенето на магии върху неодушевени предмети.
	Лираел вдигна очи от кинжала и видя, че Имши я чака нетърпеливо с перо в ръка, кръжейки около огромната главна книга с кожена подвързия, която беше прикрепена с верига към бюрото в предната част на гардеробната.
	— Номерът — каза Имши. — На острието.
	— О — каза Лираел. Наклони острието, докато символите на Хартата избледняха и тя успя да види голия метал, както и буквите и номера, гравирани по традиционния начин. — L 2713 — извика и пъхна кинжала в ножницата. Имши записа номера, отново потопи перото в мастилницата и го подаде на Лираел, за да се разпише.
	Там, в главната книга, сред разграфените с червено мастило редове, стоеше името на Лираел, датата, нейната позиция като трети помощник-библиотекар, и списък на всички вещи, които беше получила, прилежно написани от Имши. Тя прочете списъка, но не се подписа.
	— Тук пише ключ — каза предпазливо, като изправи перото, за да попречи на едно мастилено петно да капне върху хартията.
	— О, ключът! — възкликна Имши. — Записах го, а после го забравих!
	Отиде до един от шкафовете на стената, отвори го и започна да тършува вътре. Накрая извади широка сребърна гривна, покрита с изумруди, същата като тази, която носеше на китката си. Разкопча я и я надяна на дясната китка на Лираел.
	— Ще се наложи да се върнеш при главната, за да пробуди заклинанието, което се крие вътре — обясни и показа на Лираел, че два от седемте изумруда в нейната гривна са покрити с ярки символи на Хартата. — След това, в зависимост от твоята работа и длъжност, то ще отвори всички нужни врати.
	— Благодаря — каза кратко Лираел. Усещаше заклинанието в гривната, символите на Хартата скрити надълбоко в метала, в очакване да се влеят в изумрудите. Всъщност имаше седем заклинания, разбра тя, по едно за всеки изумруд. Ала не знаеше как могат да излязат на повърхността и да започнат да действат. Тази магия не беше по силите й.
	Знанието не я споходи и десет минути по-късно, когато Вансел хвана китката й и бързо направи едно заклинание, което нито беше изречено, нито се отличаваше с видими символи, били те написани или нарисувани. Независимо какво представляваше, то освети само един изумруд, оставяйки останалите шест тъмни. Това, по думите на Вансел, стигаше, за да отвори общите врати, което бе повече от достатъчно за един Трети помощник-библиотекар.


	На Лираел й бяха нужни три месеца, за да разбере как да пробуди останалите четири заклинания в гривната си, макар че тайната на шестото й седмото остана неразкрита за нея. Ала тя не ги направи веднага, а изчака още един месец, за да създаде илюзия за общоприетия вид на гривната, която щеше да я покрие и да скрие блясъка на допълнителните изумруди.
	Любопитството беше главната причина, поради която се зае да разгадае основните заклинания. Първоначално не възнамеряваше да ги пробужда, и смяташе да подходи към своето откритие като към чисто интелектуално занимание. Но имаше толкова много интересни врати, капандури, порти, решетки и ключалки, че не можеше да не се запита какво се крие зад тях. След като заклинанията в гривната бяха задействани, за нея се оказа много трудно да не реши да ги използва.
	Ежедневната й работа също я въвеждаше в изкушения. Въпреки че привиденията на Хартата вършеха голяма част от физическата работа, като пренасяха материалите до и от главната читалня и личните кабинети на учените, всички проверки, регистрирания и описвания в каталога се извършваха от хора. Предимно от младшите библиотекари. Имаше и много специални или опасни екземпляри, които трябваше да бъдат пренасяни лично, или дори от големи групи въоръжени библиотекари. Не че се налагаше Лираел да участва в някоя от тези вълнуващи експедиции до Старите етажи. И това нямаше да се случи, докато не получеше червената жилетка на Втори помощник, което обикновено отнемаше поне три години.
	Ала по време на обичайните си задължения, тя често минаваше покрай интересни на вид коридори, преградени с червено въже, или врати, които я подмамваха, като едва ли не й говореха: „Как е възможно да минаваш покрай мен всеки ден и да не поискаш да влезеш вътре?“
	Всички врати, представляващи дори най-малък интерес, без изключение бяха заключени, извън възможностите на първоначалното заклинание за отключване и единствения светещ изумруд върху гривната на Лираел.
	Освен липсата на достъп до интересните отдели, голямата библиотека отговори на надеждите на Лираел. Предоставиха й малък личен кабинет. Широк малко повече от разперените й ръце, той съдържаше само едно тясно бюро, стол и няколко лавици. Но все пак беше убежище, място, на което можеше да остане сама, далече от досадната леля Кирит. Кабинетът беше предназначен за тихи учебни занимания — в случая на Лираел това бяха общоприетите текстове на начинаещия библиотекар: „Правилник на библиотекаря“, „Основи на библиографията“ и „Голямата жълта книга: прости заклинания за трети помощник-библиотекари“. Беше й отнело едва месец да научи всичко необходимо от тези томове.
	Затова тя „заемаше“ всяка книга, до която можеше да се добере, като „Черната книга по библиомантия“, небрежно пропусната от списъка с книги за връщане от един помощник-библиотекар. Освен това прекарваше много време в изучаване на заклинанията по гривната си, като бавно се ориентираше сред сложната верига от символи на Хартата, за да открие активиращите.
	В началото Лираел бе водена от любопитство, и от чувството на удовлетворение, което получаваше при разгадаването на някоя магия, която не беше по силите й. Ала постепенно тя осъзна, че усвояването на Магията на Хартата й харесва само по себе си. И когато научаваше някои символи и ги свързваше в заклинания, напълно забравяше за проблемите си и това, че не притежава зрението.
	Учейки се да бъде истински Маг на Хартата, тя си намираше занимание, когато всички останали библиотекарки или съквартирантки от младежкото отделение бяха ангажирани в социални дейности.
	В началото другите библиотекарки, и най-вече дузината трети помощници, бяха опитали да се сприятелят с Лираел; Ала всички те бяха по-големи от нея, и до една притежаваха зрението. Лираел чувстваше, че няма за какво да говори или да споделя с тях, затова запазваше мълчание, скрита зад косата си. След време те престанаха да я канят при тях на масата за обяд, или да изиграят някоя игра на табор следобед, или пък да одумват шефовете си на чаша ароматно вино вечер.
	Така че Лираел за пореден път се оказваше сама сред компания. Казваше си, че го предпочита, но не можеше да отрече болката в сърцето си, когато видеше засмени групи от млади Клеър, разговарящи с такава лекота и щастливи от своето приятелство.
	Положението се влошаваше, когато цели групи биваха призовавани да се присъединят към Деветдневната стража, което се случваше все по-често по време на първите няколко работни месеци на Лираел. Обикновено Лираел подреждаше книги в читалнята, или пишеше в един от регистрите, когато влизаше някой пратеник на Стражата, понесъл символите от слонова кост, призоваващи техния получател в обсерваторията. Понякога цели дузини от Клеър, намиращи се в огромната куполовидна читалня, получаваха такъв символ. Те се усмихваха, проклинаха, гримасничеха, или го приемаха стоически; после наставаше трескаво оживление, когато всички спираха работа, издърпваха столовете си, заключваха книгите и документите в чекмеджетата на бюрата си, или ги връщаха на рафтовете или подреждаха масите, преди да се изнесат вкупом през вратата.
	В началото Лираел се изненадваше, че призовават толкова много, а тя бе още по-изненадана, когато някои от тях се връщаха едва часове или дни по-късно, вместо обичайните девет дни, които даваха името на Стражата. Първоначално мислеше, че това е някаква особеност на библиотекарките, че призовават толкова много наведнъж и при това не за целия срок. Ала не й се щеше да пита когото и да било, затова измина известно време, преди да получи някакъв отговор, когато дочу разговора на две втори помощник-библиотекарки в книговезницата.
	— Много е добре да имаме деветдесет и осем. Но да се впускаме в сто деветдесет и шест или до вчерашните седемстотин осемдесет и четири е съвсем нелепо — каза едната от вторите помощници. — Имам предвид, че всички се побрахме в обсерваторията, но сега се говори за хиляда петстотин шейсет и осем! Това ще рече почти всички, струва ми се. А и да увеличаваме числеността на Стражата не означава, че тя ще работи по-добре от обичайната четиридесет и девета. Не виждам никаква разлика.
	— Аз самата не възразявам — отвърна другата втора помощница, докато внимателно поставяше лепило върху подвързията на една книга със счупена основа. — Това ще внесе промяна и поне приключва по-бързо, когато Стражата е по-голяма. Но е отегчително, когато се опитваме да се фокусираме на място, където не виждаме нищо. Защо ръководството просто не си признае, че никой не е в състояние да види нищо около онова глупаво езеро и не оставят нещата дотам?
	— Защото не е толкова просто — прекъсна я строгият глас на една заместник-библиотекарка, която се спусна върху им като огромна бяла котка, нападнала две тлъсти мишки. — Всички възможни бъдещи събития са свързани. Това, че не можем да видим къде започват те, е съществен проблем. Би трябвало да го знаете, както знаете, че не бива да говорите за делата на Стражата!
	Последното изречение беше придружено с общ оглед на стаята. Но Лираел, въпреки че беше наполовина скрита зад една огромна преса, усети, че погледът е насочен най-вече към нея. В крайна сметка, всички останали в стаята бяха истински Клеър и можеха да бъдат избирани за членове на Деветдневната стража.
	Бузите й пламнаха от смущение и срам, докато полагаше всички усилия да завърти огромните бронзови дръжки на апарата, усилвайки натиска. Разговорите наоколо постепенно се подновиха, но тя не им обърна внимание, изцяло съсредоточена върху задачата си.
	Ала именно в този миг Лираел реши да пробуди спящата магия в гривната си и да използва заклинанието, което беше направила, за да скрие блясъка на останалите изумруди.
	Може би нямаше да може да стане част от Стражата в обсерваторията, но щеше да изследва Библиотеката.


	Глава седма
	Овъд вратите на слънцето и луната

	Дори след като пробуди допълнителните заклинания в гривната си, Лираел установи, че й е трудно да изследва областите, които доскоро бяха затворени за нея. Винаги имаше твърде много работа или твърде много библиотекарки. След първите два мига на сърцебиене, когато почти я разкриха пред една забранена врата, Лираел реши да отложи своето проучване докато наоколо останат по-малко хора, или когато по-лесно можеше да избяга от работа.
	Първата й реална възможност се появи след близо пет месеца, откакто беше облякла жълтата жилетка на трети помощник. Намираше се в читалнята и разпределяше книгите, които да бъдат върнати от привиденията, струпани около нея, чиито призрачни, покрити с магия на Хартата ръце бяха единствената видима част от загърнатите им тела. Това бяха съвсем прости привидения, без никакви по-възвишени функции, но те обожаваха работата си. И Лираел ги харесваше, защото не искаха от нея да говори и не й задаваха въпроси. Тя просто даваше съответните книги на точното привидение и то ги отнасяше в своя участък и на подходящата лавица или хранилище.
	Лираел беше особено добра в това да познава кое привидение какво е, ценно умение, тъй като бродираните знаци върху техните роби с качулки често се скриваха от прахта или се късаха и ставаха неразгадаеми. Те нямаха официални имена, само описания на своите отговорности. Но повечето от тях имаха прякори, например Тад, който отговаряше за историите за пътешественици, А-Д, или Стоуни, който се грижеше за геоложката колекция.
	Лираел тъкмо подаваше на Тад един особено голям и неудобен за носене том, подвързан с кожа, щампована с мотиви на тригърба камила, когато пристигна пратеникът на Стражата. Отначало Лираел не й обърна особено внимание, защото знаеше, че няма да получи никакъв символ от слонова кост. После забеляза, че пратеникът спира на всяко бюро и говори с всички, а бученето от разговорите, провеждани също шепнешком зад гърба й, се усилваше. Лираел скришом пъхна косата си зад ушите и се опита да подслуша. В началото шепотът беше неясен, но с приближаването на пратеника успя да долови думите „Хиляда петстотин шейсет и осем“ да се повтарят отново и отново.
	За миг беше озадачена; после разбра, че това сигурно е темата, която вторият помощник беше обсъждала. Призоваването на хиляда петстотин шейсет и осем Клеър в Стражата — безпрецедентна концентрация на зрение.
	Това щеше и да отдели почти всяка библиотекарка от Библиотеката, съобрази Лираел, и да й предостави идеалната възможност за тайна експедиция. За пръв път досега, Лираел наблюдаваше развълнувано как пратеникът раздава символите, вместо да изпита обичайната си потиснатост и самосъжаление. Сега й се искаше всички да бъдат призовани в Стражата. Стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, Лираел дори отиде до другия край на бюрото, за да види дали не са пропуснали някого.
	Не бяха. Лираел изпитваше необичайно затруднение да диша, докато чакаше да види дали някой ще се сети да й каже да направи нещо или напротив. Но нито една от библиотекарките, с които обикновено работеше, не беше тук. Нямаше и следа от Имши. Лираел предположи, че пратеникът я е срещнал по пътя и вече й е връчил символа.
	Пожела си всички да заминат и се зае да разпределя книгите с вглъбена ожесточеност, сякаш не се интересуваше от случващото се около нея. Привиденията бяха съгласни с това и самите те се движеха по-бързо, докато всяко от тях вземаше своя куп с книги и на негово място заставаше друго.
	Накрая и последната ярка жилетка проблесна до вратата и изчезна. Повече от петдесет библиотекарки изчезнаха за по-малко от пет минути. Лираел се усмихна и остави последната книга с рязко движение, разочаровайки привидението, което очакваше пълен товар.
	Десет минути по-късно, изчаквайки евентуално някой изостанал от групата, тя се отправи към главната спирала. На около половин миля по-надолу имаше врата, доста навътре из Старите етажи, една от любимите й, която искаше да проучи най-напред. Върху иначе невзрачната дървена повърхност имаше ярък символ с форма на слънце: златен диск с лъчи, които се простираха от горе до долу. Разбира се, отпред имаше и червено въже, запечатано в двата края с восъчни печати, носещи знака с книгата и меча на главната библиотекарка.
	Лираел отдавна беше измислила как да се справи с това конкретно препятствие. Тя измъкна късо парче тел с две дървени дръжки от джоба на жилетката си и го приближи до устата си. После изрече три символа на Хартата, просто заклинание за нагорещяване на метал. Когато телът се нажежи до червено, тя бързо свали печатите и ги скри заедно с въжето в един близък отвор в стената на коридора, далече от светлината.
	После дойде истинското изпитание. Щеше ли вратата да се отвори под въздействието на нейната гривна, или щяха да са й нужни последните две заклинания, които тя не можа да разбере?
	Поставила китката си така, както я бяха учили, тя размаха гривната пред вратата. Изумрудите проблеснаха, разрушавайки скриващото заклинание, което им бе направила — и вратата безшумно се отвори.
	Лираел мина през нея и вратата бавно се затвори зад гърба й. Озова се в къс коридор и веднага изгуби ориентация заради ярката светлина в другия край. Дали този коридор не водеше навън? Та тя се намираше в сърцето на планината, на стотици метри под земята. Примигвайки срещу светлината, Лираел тръгна напред, поставила едната си ръка на дръжката на кинжала, а другата върху мишката с часовников механизъм.
	Коридорът не водеше навън, но тя скоро разбра защо се е заблудила. Той преминаваше в огромна пещера, по-обширна дори от Голямата зала. Върху далечния таван блестяха ярки като слънцето символи на Хартата, на няколко метра над главата й. Огромно дъбово дърво с напълно разлистена корона заемаше центъра на стаята, а разперените му клони хвърляха сянка над един криволичещ вир. И навсякъде, из цялата пещера, имаше цветя. Червени цветя. Лираел се наведе и откъсна едно, понеже не беше сигурна дали са истински. Бяха. Тя не долови никаква магия, само свежото стъбло под пръстите си. Червена маргаритка, напълно разцъфнала.
	Лираел я помириса и кихна, когато прашецът влезе в носа й. Едва тогава си даде сметка колко тихо е наоколо. Огромната пещера беше имитация на външния свят, но въздухът бе твърде застинал. Нямаше нито ветрец, нито звук. Никакви птици, никакви пчели, щастливо събиращи прашец. Никакви дребни животни, които да пият вода от вира. Нямаше никакво живо същество, освен цветята и дървото. А светлините над главата й не излъчваха топлина като слънцето. Температурата на това място беше същата, както в останалата част от населените владения на Клеър, и имаше същата мека влажност, заради топлината, пренасяна по огромната система от тръби, които носеха много гореща вода от гейзерите и горещите изпарения, намиращи се някъде далече, далече отдолу.
	Колкото и красиво да беше, мястото й донесе известно разочарование. Лираел се запита дали това щеше да бъде единственото, което щеше да открие по време на първата си експедиция. После видя, че има още една врата — или по-скоро порта с дървена решетка — в далечния край на пещерата.
	Бяха й нужни десет минути да я прекоси, повече, отколкото бе очаквала. Ала тя се постара да не стъпва върху твърде много цветя и заобиколи отдалече дървото и вира. За всеки случай.
	Портата препречваше пътя към друг коридор, който потъваше в мрак, а не в светлина. Портата, най-обикновена метална решетка, беше украсена с емблемата на сребърна луна, вместо слънце. Полумесец, чиито върхове бяха много по-остри и дълги, отколкото предполагаше общоприетата естетика.
	Лираел погледна през портата към коридора зад нея. Неизвестно защо той я накара да си припомни за свирката върху жилетката си и някакви същества, които сграбчват ръцете й. Свирката бездруго нямаше да й бъде от полза тук — също и мишката, внезапно осъзна Лираел, тъй като в момента в читалнята нямаше никой, който да чуе пронизителния й писък.
	Ала освен неизвестните опасности, нямаше видима причина поне да опита портата. Лираел размаха ръка и смарагдите отново проблеснаха, но портата не се отвори. Тя отпусна ръка, отметна косата от очите си и се намръщи. Изглежда тази порта се поддаваше само на по-висши заклинания.
	После чу щракване и дясното крило бавно се отвори — едва колкото Лираел да се промуши през него. За да усложни всичко, полумесецът се разрасна в отворилото се пространство, а острите му върхове застанаха на нивото на мястото, където се намираха вратът и слабините на Лираел.
	Тя погледна тесния път и се замисли. Ами ако оттатък имаше нещо ужасно? Но от друга страна, какво имаше да губи? Страхът и любопитството се бореха в нея за миг. Любопитството надделя.
	Под въздействието на този импулс, Лираел извади мишката от джоба си и я положи сред цветята. Ако нещо наистина се объркаше зад портата, тя можеше да изпищи активиращия символ на Хартата и тя щеше да се задейства, поемайки своя криволичещ миши път към читалнята. Дори и да беше твърде късно за спасяването на Лираел, това щеше да послужи като полезно предупреждение за останалите. Според нейните началници и колеги не беше нещо необичайно библиотекарите да отдават живота си за благото на рода Клеър, или в опасни проучвания, работейки твърде много, или предприемайки действия срещу непознати дотогава опасности, открити в колекцията на библиотеката. Лираел смяташе, че този принцип на саможертва особено много важи за нея, тъй като останалите Клеър притежаваха зрението и поради това много повече се налагаше да останат живи, отколкото тя самата.
	След като остави мишката, тя измъкна кинжала си и се промъкна през едва открехнатата порта. Отворът беше доста тесен, а върховете на луната бяха остри като бръснач, но тя мина без да увреди себе си или дрехите си. Не й хрумна, че възрастен мъж или жена не биха могли да го направят.
	Коридорът беше много мрачен, затова Лираел изрече едно просто заклинание на Хартата за светлина, оставяйки го да се разлее по кинжала й. После вдигна острието пред себе си като фенер, който обаче не беше особено ярък. Или бе объркала заклинанието, или нещо го потискаше.
	Освен че беше тъмен, коридорът, който очевидно не беше свързан с термичните тръби на Клеър, беше и студен. Докато Лираел вървеше, се вдигаше прах, който се виеше в странни фигури, които тя реши, че може би са непознати за нея символи на Хартата.
	Отвъд коридора имаше малка правоъгълна стая. Вдигнала нависоко кинжала си, Лираел видя сенчестите й ъгли, потънали в бледи символи на Хартата, толкова стари, че почти бяха изгубили своето сияние.
	Цялата стая тънеше в магия — странна, древна Магия на Хартата, която тя не разбираше и от която почти се страхуваше. Символите бяха остатъци от някакво невероятно старо заклинание, вече изчерпано и разрушено. Каквото и да бе представлявало навремето то, сега не беше нищо повече от стотици разпилени символи, потънали в праха.
	От заклинанието бе останало достатъчно, за да разтревожи още повече Лираел. Там се долавяха заклинание за приковаване и затваряне, за защита и предупреждение. Дори и в полуразрушения си вид, то се опитваше да изпълни своето предназначение.
	Това, което беше по-лошо, осъзна Лираел, бе, че макар символите да бяха много стари, заклинанието не беше просто отслабнало, както си бе помислила в началото. То беше разрушено едва наскоро, преди седмици, или може би месеци.
	Насред стаята имаше ниска маса от черен прозрачен камък, една-единствена плоча, наподобяваща олтар. Тя също беше покрита с останките от някакво силно заклинание или магия. По гладката й повърхност танцуваха символи на Хартата, търсещи връзка с друг върховен символ на Хартата, който щеше да ги обедини завинаги. Ала този символ вече не беше там.
	На масата имаше седем малки плинта, подредени в редица. Бяха изсечени от някаква бяла, лъскава кост, и всички бяха празни, с изключение на един. Върху третия отляво имаше малка фигура или статуетка.
	Лираел се поколеба. Не можеше да разбере съвсем какво е това, но не желаеше да се приближава. Не и без да е разбрала повече за заклинанията, които са били разрушени тук.
	Остана там известно време, вгледана в символите, ослушвайки се. Ала нищо не се промени, а стаята беше съвсем тиха.
	Още една крачка напред, размишляваше Лираел, няма да промени нищо. Щеше да види какво има върху третата плочка и после да се оттегли.
	Пристъпи по-близо и повдигна светещия кинжал.
	В мига, в който кракът й докосна пода, разбра, че е допуснала грешка. Подът под нея й се стори странен и нестабилен. Последва ужасен трясък и внезапно и двете й стъпала пропаднаха през плота от тъмно стъкло, което тя погрешно бе взела за част от пода.
	Лираел се стовари напред, едва успявайки да задържи кинжала си. Лявата й ръка падна на масата, инстинктивно сграбчвайки статуетката. Коленете й се удариха в ръба, където се срещаха стъклото и камъкът, изпращайки пронизваща болка чак до главата й. Стъпалата я смъдяха, порязани от стъклото.
	Тя погледна надолу и видя нещо по-лошо от счупено стъкло и порязани крака, нещо, което мигновено я накара да се раздвижи, независимо от новите поражения, които щяха да й нанесат късовете.
	Стъклото се оказа капак на дълъг, подобен на ковчег окоп, а в него лежеше нещо. Нещо, което в началото й заприлича на спяща гола жена. В следващия миг, изпълнена с ужас, Лираел видя, че ръцете му са дълги колкото краката, и са извити назад, с огромни нокти по краищата, наподобяващи тези на богомолка. То отвори очи и в тях пламнаха сребърни огньове, по-ярки и по-ужасни от всичко, което Лираел бе виждала досега.
	Миризмата му беше още по-ужасна. Издайническият метален мирис на Свободната магия, който остави кисел вкус в устата и гърлото на Лираел, накара стомахът й да се преобърне от погнуса.
	Съществото и Лираел помръднаха едновременно. Лираел се впусна обратно към коридора, когато то замахна с ужасните си, дълги нокти. Те не уцелиха и чудовището нададе разочарован вик, който никак не беше човешки и накара Лираел да хукне по-бързо, отколкото някога бе тичала в живота си, независимо от порязаните си крака.
	Преди викът да е утихнал, тя се промъкваше през портата, вдишвайки с такава паника, че успя само на сантиметри. Вече зад нея, се обърна и размаха гривната си, като крещеше: „Затвори се! Затвори се!“.
	Ала портата не се затвори и внезапно съществото се озова там, пъхнало единия си крак и противната си ръка през нея. За миг Лираел си помисли, че няма да успее да се промъкне през острите върхове на полумесеца, но то внезапно стана по-слабо и по-високо, а тялото му се огъваше като мека глина. Сребристите му очи искряха и то отвори устата си, пълна с покрити със сребро зъби, като облиза устни със сивия си език на жълти ивици, подобен на змиорка.
	Лираел не остана да го гледа. Забрави за мишката. Забрави да стои настрана от вира и дървото. Просто тичаше в абсолютно права линия, изпотъпквайки цветята, а около нея се вдигаха облаци от маргаритки.
	Продължаваше да тича, мислейки си, че всеки момент може да бъде сграбчена от някой подобен на кука нокът, който да я повали на земята. Не забави ход при външния коридор и спря точно навреме, за да не се удари във вратата. Там размаха гривната си и се промъкна, преди тя да се открехне едва-едва, изскубвайки всички копчета на жилетката й.
	От другата страна, Лираел отново размаха гривната, наблюдавайки отворената врата с ококорените, изпълнени с болезнено очакване очи на теле, гледащо приближаващия се вълк.
	Вратата престана да се отваря и бавно започна да се затваря отново. Лираел въздъхна и се строполи на колене, имайки чувството, че ще повърне. За миг затвори очи — и чу щракване, което не идваше от затварящата се врата.
	Очите й се отвориха мигновено и тя видя една извита, насекомовидна кука, дълга колкото ръката й, да се промушва през широкия колкото пръст отвор. После се появи още една — и вратата започна да се отваря.
	Устата на Лираел се спусна към свирката и нейният пронизителен вик отекна по протежението на спиралата. Ала нямаше кой да го чуе и когато ръката й се спусна към джоба с мишката, попадна на странна статуетка от мек камък, вместо на познатото сребърно тяло.
	Вратата се разтресе, а пролуката се увеличи — очевидно съществото надделяваше над заклинанието, което се опитваше да я задържи затворена. Лираел се взираше в нея, неспособна да мисли за това, което й предстои да направи оттук нататък. Тя се огледа като обезумяла нагоре и надолу по коридора, сякаш се надяваше да получи някаква неочаквана помощ.
	Ала такава не се появи и единственото, което успя да измисли беше, че каквото и да бе това същество, не биваше да го допуска в главната спирала. В съзнанието й отново изплуваха думите на библиотекарките за саможертвата, както и собственото й потиснато катерене по стълбата Стармаунт преди няколко месеца. Сега, когато смъртта изглеждаше много вероятна, тя осъзна колко много иска да живее.
	Въпреки това, Лираел знаеше какво трябва да се направи. Изправи се и посегна към Хартата. Там, от безкрайния поток, извади всички символи, които знаеше за разбиване и взривяване, огън и разруха, блокиране, възпрепятстване и заключване. Те нахлуха в съзнанието й като потоп, по-ярки и по-заслепяващи от всяка светлина, толкова силни, че тя едва успя да ги вплете в заклинание. Ала по някакъв начин ги подреди както искаше и ги свърза с един главен символ с огромна мощ, която никога дотогава не бе дръзвала да използва.
	Когато заклинанието беше готово, затворено в съзнанието й само чрез волята й, Лираел направи най-смелото нещо в живота си. Докосна вратата с една ръка, куката на чудовището с другата, и изрече главния символ на Хартата, за да активира заклинанието.


	Глава осма
	По Петата задна стълба

	Докато говореше, през гърлото на Лираел премина топлина. От дясната й ръка към съществото лумна бял огън, а отляво се освободи някаква титанична сила, която затръшна вратата. Тя бе отхвърлена назад, прекатури се няколко пъти, докато главата й не се удари в каменния под с ужасен трясък, който незабавно я запрати в мрака.
	Когато дойде на себе си, Лираел нямаше представа къде се намира. Усещането в главата й говореше, че през черепа й е преминал нагорещен тел. Освен това той беше някак мокър, а гърлото я болеше, сякаш бе покосена от много тежък грип. За миг си помисли, че лежи болна в леглото и скоро ще види леля Кирит или някое от другите момичета да се навеждат над нея с лъжица билково лекарство. После си даде сметка, че лежи върху студен камък, а не дюшек, и е напълно облечена.
	Колебливо докосна главата си и пръстите й й показаха откъде идва влагата. Тя погледна ярката кръв и бе обзета от вълна от студ и замаяност, пронизала я от глава до пети. Опита се да извика за помощ, но гърлото я болеше прекалено силно. Нищо не излезе, само някакъв глух шум.
	Сега си припомни какво се бе опитвала да направи, и замайването бе заменено от пристъп на неподправена паника. Опита се да повдигне глава, но беше прекалено болезнено, затова се превъртя настрани да погледне вратата.
	Беше затворена, а от чудовището нямаше и следа. Лираел се взираше във вратата, докато нишките на дървото се замъглиха и вече не беше сигурна, че е затворена, а съществото си е отишло. Когато беше напълно сигурна, че е затворена, тя извърна глава и повърна, а киселият стомашен сок изгори вече раздразненото й гърло.
	След това лежа неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си и прескачащото си сърце. Последвалият задълбочен преглед на главата й разкри, че кръвта вече се съсирва, така че навярно не беше много сериозно. Изглежда гърлото й беше по-зле, увредено от изричането на главния символ на Хартата, за който не й бе достигнала сила или опит да го използва правилно. Опита се да каже няколко думи, но от устата й излезе само прегракнал шепот.
	След това изследва краката си, но се оказа, че те са по-скоро издраскани, отколкото порязани, макар че по обувките й имаше толкова дупки, че се бяха превърнали в сандали. В сравнение с главата, краката й бяха добре, затова тя реши да опита да се изправи.
	Това й отне няколко минути, въпреки че използваше стената за опора. После й трябваха още пет минути, за да се наведе отново, да вземе кинжала си и да го пъхне в ножницата.
	След това физическо усилие, тя остана права известно време, докато се почувства достатъчно стабилна, за да огледа вратата. Беше затворена както трябва, без никаква пролука, и тя долови собственото си заклинание, както и магическото заключване на вратата, което я държеше затворена. Сега никой не можеше да излезе или да влезе, без да развали заклинанието на Лираел. Дори и главната библиотекарка щеше да има нужда от нея, за да го отмени.
	Припомнила си за главната, Лираел събра всички скъсани копчета, които успя да открие, и смени червеното въже и печатите на вратата — въпреки че извикването на заклинание за разтопяване на восъка почти не беше по силите й. Когато приключи, измина няколко крачки по главната спирала, но се наложи да седне, тъй като беше твърде слаба, за да продължи.
	Отпусна се тежко и потъна в нещо като полусъзнателна замаяност, неспособна да мисли за каквото и да било, или да прецени положението си. Седя дълго време, навярно дори час. После у нея се пробуди някаква вродена издръжливост и Лираел проумя къде се намира, като си даде сметка за състоянието си. Беше окървавена, покрита със синини, с изпокъсана жилетка без копчета, изгубила мишката за спешни случаи. Всичко това изискваше обяснение.
	Изгубената мишка й напомни за статуетката. Ръцете й бяха много по-непохватни от обикновено, и тя дори се отчая, но все пак успя да измъкне дребната каменна фигурка от джоба си и да я постави в скута си.
	Беше куче, както видя, изваяно от мек, сиво-син талк, приятен на допир. Кучето изглеждаше доста упорито, със заострени уши и остра муцуна. Но освен това то се усмихваше дружелюбно, а в ъгъла на устата му едва се подаваше езикът му.
	— Здравей, куче — прошепна Лираел, а гласът й бе толкова слаб и дрезгав, че и тя самата едва го чуваше. Обичаше кучета, макар че в по-високите области на Глетчера нямаше такива. Разузнавачите имаха колиба за своите служебни кучета близо до голямата порта, а посетителите понякога водеха кучетата си в помещенията за гости и Долната трапезария. Лираел винаги поздравяваше гостуващите кучета, дори и когато бяха огромни кафяви хрътки с покрити с шипове каиши. Те винаги бяха добронамерени с нея, често дори повече от господарите си, които се ядосваха, когато Лираел говореше само с техните кучета, но не и с тях самите.
	Лираел държеше кучешката статуетка и се питаше какво да прави. Дали да разкаже на Имши или на някой друг по-висшестоящ за съществото, което беше на свобода в стаята с цветната леха? И да си признае, че е пробудила допълнителните главни заклинания в гривната си?
	Тя седя там цяла вечност, обмисляйки различни идеи, докато чешеше каменната глава на кучето, сякаш беше истинско миниатюрно животно. Да каже истината вероятно беше най-правилното нещо, но тогава почти със сигурност щеше да загуби работата си — а да се върне отново в детската група и при омразната синя туника щеше да бъде непоносимо. За пореден път се замисли над идеята, че смъртта би могла да й осигури изход, но след като едва не беше убита от куките на онова същество, идеята за самоубийство ставаше още по-непривлекателна отпреди.
	Не, реши Лираел. Беше си навлякла неприятности и щеше да се измъкне от тях. Щеше да разбере що за същество е това, щеше да научи как да го победи и щеше да го направи. Не би могло да излезе дотогава, или поне така се надяваше. А и никой от останалите не можеше да влезе, така че нямаше да представлява опасност за останалите библиотекарки.
	Така й оставаше само да обясни порязванията по главата си, изподраните си крака, синините, изгубената мишка, изчезналия глас и общия безпорядък. Всичко това навярно би могло да бъде постигнато с един-единствен гениален план. Какъвто Лираел нямаше.
	— А защо да не вървя и да мисля — прошепна тя на кучето статуетка. Действаше й странно успокояващо да разговаря с кучето и да го държи в ръка. Погледна го как седи, увило опашка около задните си крака, вдигнало глава и с изправени предни крака, сякаш чакаше господарката си. — Ще ми се да имах истинско куче — добави Лираел, стенейки, докато се изправяше и бавно започна да върви по спираловидния коридор. После спря и погледна към статуетката, а в съзнанието й разцъфна внезапна необуздана мисъл. Можеше да създаде привидение на Хартата с вид на куче, сложно привидение, което да може да лае и всичко останало. Щеше да й трябва само „За създаването на привидения“ и може би „Създаване и управление на магически същества“. И двете бяха заключени, естествено, но Лираел знаеше къде ги съхраняват. Дори можеше да направи привидението с вида на прекрасната кучешка статуетка.
	Лираел се усмихна при мисълта да има свое собствено куче. Истински приятел, някой, с когото щеше да може да си говори, без да й задава въпроси или да й отговаря. Любящ и мил приятел. Тя отново пъхна статуетката в джоба на жилетката си и продължи да върви, накуцвайки.
	След около стотина метра спря внезапно, мислейки си как да създаде привидение и започна да се тревожи за това как щеше да разбере що за същество е видяла в стаята с цветята. В библиотеката имаше бестиарии, тя го знаеше, но откриването и получаването на достъп до тях би могло да се окаже проблем.
	Продължи да мисли за това още стотина метра, преди да разбере, че има далеч по-неотложен проблем. Трябваше да измисли обяснение за своите контузии и изгубената мишка, като ограничи до минимум лъжите. Чувстваше, че дължи много на библиотеката и не мислеше, че ще може да излъже, ако се стигнеше до тежки разпити от главната библиотекарка или някой друг с нейния ранг.
	Мишката беше най-трудната част. Тя спря да се движи, за да опита да мисли по-ясно, и с изненада установи, че тялото й е имало голяма нужда от тази почивка. Обикновено по цял ден тичаше из библиотеката, нагоре-надолу по спиралата, изкачваше се и слизаше по стълби, влизаше и излизаше от стаи. Сега едва успяваше да се движи с огромно усилие на волята.
	Можеше да обясни раната на главата си с падане, мислеше си Лираел, за пореден път опипвайки резката. Беше престанала да кърви, но косата й беше сплъстена от кръв и усещаше как се надига цицина.
	Продължително падане, придружено от пронизителен вик, можеше да обясни и зачервеното й гърло. При подобно падане беше възможно копчетата й да са се откъснали, а мишката също лесно можеше да бъде.
	Стъпалата, реши Лираел. Падането по стълби най-добре би обяснило всичко. Особено ако някой я откриеше в долната част на стълбите, за да не се налага да дава повече обяснения.
	Беше й нужно още съвсем малко време, за да си даде сметка, че Петото задно стълбище между главната спирала и младежкото помещение би било най-вероятното място, където да е претърпяла злополука. Дори можеше да вземе чаша вода от мемориалната чешма „Зали“ по пътя. Разбира се, не беше позволено да се изнасят чаши, но това вероятно беше бонус. То щеше да даде на всички — най-вече на леля Кирит — повод, за който да я смъмрят, и те нямаше да търсят по-сериозни престъпления. А една счупена чаша би могла да обясни издрасканите й крака.
	Единственото, което трябваше да направи сега, беше да отиде там без да среща никого по пътя. Ако можеше да се съди по последните извънредно големи сбирки на Стражата, тази от хиляда петстотин шейсет и осма нямаше да продължи дълго. Имаше недвусмислена връзка между големината на определен караул и неговата продължителност. Обикновеният четиридесет и девети продължаваше девет дни, откъдето идваше и името му. Но когато участваха повече хора, Клеър се завръщаха много по-бързо. Последната Стража беше наложила отсъствието на участващите в нея Клеър за по-малко от ден.
	Колкото повече се приближаваше към младежкото помещение, толкова повече се увеличаваше опасността да се натъкне на младежи или други хора, които не участваха в Стражата. Лираел реши, че ако наистина срещне някого, просто ще падне в несвяст, надявайки се, че който и да е минувачът, няма да прояви прекалено любопитство.
	Ала тя не срещна никого, преди да се отклони от спиралата, взе своята чаша вода от чешмата „Зали“, премина през постоянно отворените каменни врати на петата библиотечна площадка и стигна до Петото задно стълбище. Това беше тясно, кръгло стълбище, което не се използваше особено, тъй като свързваше Библиотеката със западната част на младежкото помещение.
	Лираел уморено изкачи първата половин дузина стъпала до мястото, където те започваха да се вият навътре. После хвърли чашата на земята, сепвайки се, когато се счупи. След това трябваше да избере къде да легне, за да изглежда така, сякаш наистина е паднала по стълбите. От това й се зави свят, така че се наложи да седне. А веднъж седнала, изглеждаше съвсем естествено да подпре главата си на горното стъпало, използвайки за възглавница протегнатата си ръка.
	Знаеше, че трябва да се намести артистично върху долната площадка, като очевидна жертва на падане, но всичко това й се струваше прекалено трудно. Силата, която я беше поддържала до този момент, я бе напуснала. Не можеше да се изправи. Беше много по-лесно да заспи. Чуден сън, в който нямаше да я измъчват никакви неприятности…
	Лираел се събуди от глас, който настоятелно викаше името й, и два пръста, които проверяваха пулса на врата й. Този път се свести много бързо, правейки гримаса, когато болката се завърна.
	— Лираел! Можеш ли да говориш?
	— Да — прошепна тя, а гласът й бе все така тих и необичайно дрезгав. Беше дезориентирана. Последният й спомен бе как лежи на стълбите, а сега се беше проснала на земята. Осъзна, че се намира на площадката и изглежда много повече като жертва на падане, отколкото би успяла да симулира сама. Сигурно се беше подхлъзнала, след като бе припаднала.
	Една първа помощник-библиотекарка, облечена в синя жилетка, се бе надвесила над нея, внимателно взирайки се в лицето й. Лираел примигна и се запита защо тази странна особа движи ръката си напред-назад пред очите й. Но в крайна сметка това не беше странна особа. Това беше Амърейн, с която тя бе работила за няколко дни през миналия месец.
	— Какво се е случило? — попита Амърейн загрижено. — Усещаш ли да имаш нещо счупено?
	— Ударих си главата — прошепна Лираел и усети как от очите й бликват сълзи. Досега не беше плакала, но сега не можеше да спре и цялото й тяло започна да се тресе, независимо колко силно се опитваше да запази спокойствие.
	— Усещаш ли нещо счупено? — повтори Амърейн. — Боли ли те нещо друго, освен главата?
	— Н-не — проплака Лираел. — Нямам нищо счупено.
	Амърейн изглежда не се довери на мнението на Лираел, защото много внимателно опипа цялото й тяло по ръцете и краката и нежно притисна пръстите и стъпалата й. Тъй като Лираел не изпищя и очевидно нямаше ожулени кости или анормални подутини или отоци, Амърейн й помогна да се изправи.
	— Хайде — каза тя мило. — Ще ти помогна да стигнеш до болницата.
	— Благодаря — прошепна Лираел, обгръщайки с ръка раменете на Амърейн, оставяйки я да поеме по-голямата част от тежестта й. Другата си ръка пъхна в джоба, а пръстите й обгърнаха малкото каменно куче, чиято гладка повърхност й донесе утеха, докато Амърейн я водеше към болницата.


	Глава девета
	Същества от Нейджи

	В началото Лираел си мислеше, че ще излезе от болницата за ден. Но дори три дни след нейното „падане“, тя едва успяваше да говори и беше изгубила цялата си енергия, като дори не желаеше да става. Докато болката в главата и гърлото отслабваше, страхът се настаняваше навсякъде другаде, изсмуквайки силите й. Страхът от чудовището със сребристи очи и подобни на куки ръце, което тя почти виждаше да я чака сред червените маргаритки. Страхът от това, че ще разкрият престъпленията й, принуждавайки я да изгуби работата си. Страхът от самия страх, един порочен кръг, който я изтощаваше и изпълваше и малкото сън, който можеше да си позволи, с кошмари.
	На сутринта на четвъртия ден, главната лечителка скръцна със зъби и се намръщи заради липсата на подобрение у пациентката. Тя повика друга лечителка, която да погледне Лираел, което тя търпеливо понесе. Двете решиха, в присъствието на Лираел, че ще се наложи да повикат Филрис от нейната стая на сънищата долу.
	Лираел нервно потрепна, когато чу това. Освен всичко останало, Филрис беше управител на болницата, и най-възрастната представителка на рода Клеър, която още беше сред живите. През целия живот на Лираел, Филрис бе прекарала по-голямата част от времето си в своята стая на сънищата, и най-вероятно работеше и в болницата, макар момичето никога да не я бе виждало и в двата случая, когато бе прието в болницата като дете.
	Тя никога не беше виждала нито една от много старите Клеър, онези, които бяха достатъчно възрастни, за да се оттеглят в свои стаи на сънищата. Те се нуждаеха от подобни помещения, защото с напредването на възрастта ситуацията със зрението ставаше все по-сложна и то изпращаше все повече видения, но на по-малки епизоди, които не можеха да се контролират, дори и с фокусиращата сила на леда и Деветдневната стража. Беше нещо обичайно някои от по-старите Клеър да възприемат само тези откъслечни бъдещи епизоди, без изобщо да са в състояние да се впишат в настоящето.
	Само че, когато Филрис пристигна час по-късно, тя дойде сама и очевидно нямаше нужда от помощ в традиционния свят. Лираел я огледа подозрително, виждайки една ниска, дребна жена, чиято коса беше бяла като снега по върховете на Стармаунт, а кожата й наподобяваше древен пергамент. Вените отдолу образуваха деликатни фигурки по лицето й, съответстващи на бръчките, образувани от дълбоката старост.
	Тя прегледа Лираел от глава до пети, без да говори, а сухите й като хартия ръце нежно я подтикваха да се движи в необходимата посока. Накрая погледна гърлото на момичето, взирайки се в него известно време, а някаква дребна дрънкулка, излъчваща светлина от магията на Хартата, се развяваше на сантиметри от скованата челюст на Лираел. Когато най-сетне Филрис приключи, тя отпрати лечителката от отделението и седна край леглото й. Помежду им надвисна мълчание, защото сега отделението беше празно. Останалите седем легла бяха свободни.
	Накрая Лираел издаде звук, наподобяващ нещо средно между прокашляне и ридание. Тя отметна косата от лицето си и нервно погледна Филрис — и потъна сред погледа на бледо сините й очи.
	— Значи ти си Лираел — каза Филрис. — Лечителката ми каза, че си паднала по стълбите. Но аз не мисля, че гърлото ти е пострадало от писък. Честно казано, изненадана съм, че си още жива. Не познавам друга Клеър на твоята възраст — и малцина на каквато и да било друга възраст — които да са успели да изрекат подобен символ, без да бъдат погълнати от него.
	— Как? — изграчи Лираел. — Как познахте?
	— Опит — отвърна безизразно Филрис. — Работила съм в тази болница повече от сто години. Ти не си първата Клеър, която виждам да е пострадала от ефектите на опитите да сътвори свръхамбициозна магия. Освен това ми е любопитно да разбера как си успяла да се сдобиеш с останалите контузии едновременно с това, особено след като стъклото, което изровихме изпод краката ти е от чист кристал, и със сигурност не съвпада с това от чашите на чешмата Зали.
	Лираел преглътна, но не проговори. Мълчанието се завърна. Филрис чакаше търпеливо.
	— Ще изгубя работата си — прошепна Лираел накрая. — Ще ме изпратят обратно в помещението.
	— Не — каза Филрис, хващайки ръката й. — Това, което си кажем тук, няма да напусне пределите на тази стая.
	— Държах се като глупачка — каза дрезгаво Лираел. — Издадох една тайна. Нещо опасно — опасно за всички. За всички Клеър.
	— Хмф! — изсумтя Филрис. — Едва ли е толкова сериозно, след като не е причинило нищо през последните четири дни. Освен това, „всички Клеър“ могат да се грижат за себе си заедно много добре. Ти си тази, за която се тревожа. Ти допускаш страха да застане между теб и твоето подобрение. А сега започни от началото и ми разкажи всичко.
	— И няма да кажеш на Кирит? Или на главната? — попита отчаяно Лираел. Ако Филрис кажеше на някого, щяха да я изгонят от библиотеката, а тогава нямаше да има нищо. Съвсем нищо.
	— Ако имаш предвид Вансел, не, няма — отвърна Филрис. Тя потупа Лираел по ръката и добави: — Няма да кажа на никого. Особено след като достигам до извода, че отдавна е трябвало да те нагледам, Лираел. Нямах представа, че си нещо повече от дете… но разкажи ми. Какво се случи?
	Бавно, с толкова тих глас, че Филрис трябваше да се наведе по-близо, Лираел й разказа. За рождения си ден, за това как се бе качила на терасата, за срещата със Санар и Риел, за работата, която й бяха дали и колко много й бе помогнало това. Разказа на Филрис как е пробудила заклинанията в гривната си, за слънчевата експлозия и вратите с полумесеца. Гласът й стана още по-тих от ужаса, докато говореше за ковчега със стъклен похлупак. За статуетката на кучето. Усилията по спиралата и плановете, които си бе направила, докато умът й блуждаеше. За фалшивото падане.
	Двете разговаряха повече от час, Филрис задаваше въпроси, изваждайки наяве всички страхове, надежди и мечти на Лираел. Накрая Лираел се чувстваше в покой със себе си и вече не изпитваше страх, отървала се от цялата натрупана болка и мъка, които я изпълваха.
	Когато Лираел приключи разказа си, Филрис поиска да види кучешката статуетка. Лираел измъкна дребното каменно куче изпод възглавницата и с неохота й го подаде. Беше се привързала много към него, защото то бе единственото нещо, което я успокояваше по някакъв начин, а тя се боеше, че Филрис ще й го отнеме или ще й каже, че трябва да го върне в библиотеката.
	Старата жена хвана статуетката с две ръце и я обгърна така, че само муцунката й се виждаше, щръкнала между съсухрените й пръсти. Тя дълго се взира в нея, после въздъхна дълбоко и й я подаде обратно. Лираел я взе, изненадана от топлината, която бе придобил камъка от ръцете на жената. Филрис все така не помръдваше и не проговори, докато Лираел не се изправи в леглото, привличайки вниманието й.
	— Съжалявам, Лираел. Благодаря ти, че ми каза истината. И затова че ми показа кучешката статуетка. Измина много време, толкова много, че си мислех, че ще изчезна в бъдещето, твърде ядосана, за да видя как това се случва.
	— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожено Лираел.
	— Видях твоето кученце преди много време — обясни Филрис. — Когато зрението ми все още беше ясно. Това беше последното видение с ненарушена цялост, което ме споходи. Видях една стара, стара жена, която се взираше внимателно в малко каменно куче, което стискаше в ръце. Бяха ми нужни много години, за да разбера, че старицата съм била аз.
	— Видя ли и мен? — попита Лираел.
	— Видях само себе си — каза спокойно Филрис. — Боя се, че това означава, че повече няма да се срещнем. Бих искала да ти помогна да победиш съществото, което си освободила, със съвет, ако не с дела, защото се страхувам, че трябва да се разправиш с него колкото можеш по-скоро. Подобни същества не се пробуждат без причина, или без нечия помощ. Освен това ми се ще да видя твоето кучешко привидение. Съжалявам, че това няма да стане. Ала най-много съжалявам, задето не съм живяла достатъчно в настоящето през последните петнайсет години. Трябваше да те срещна по-рано, Лираел. Един от недостатъците на Клеър е, че понякога забравяме отделните хора и пренебрегваме проблемите им, защото знаем, че всички подобни неща отминават.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. За първи път в живота си тя се успокояваше от това да говори с някого за себе си, за живота си. Сега й се струваше, че това е само едно примамливо усещане за близостта, на която се радваха другите хора, сякаш тя беше обречена никога да не притежава онова, което останалите Клеър приемаха за даденост.
	— Всяка Клеър получава дарбата да види някаква поличба за собствената си смърт, макар не и самата смърт, защото няма човек, който би понесъл това бреме. Преди близо двайсет години видях себе си и твоето кученце и след време разбрах, че това видение е предрекло последните ми дни.
	— Но аз се нуждая от теб — каза Лираел, плачейки, обгръщайки с ръце крехката фигура. — Имам нужда от някого! Не мога да продължа да бъда сама!
	— Можеш и ще го направиш — каза Филрис ожесточено. — Нека кучето бъде твой другар, приятелят, от който имаш нужда. Трябва да научиш повече за съществото, което си освободила, и да го унищожиш! Проучи библиотеката. Не забравяй, че докато Клеър могат да виждат в бъдещето, останалите го създават. Усещам, че ти ще бъдеш създател, а не наблюдател. Трябва да ми обещаеш, че ще бъде така. Обещай ми, че няма да се предадеш. Обещай ми, че никога няма да изгубиш надежда. Сътвори бъдещето си, Лираел!
	— Ще се опитам — прошепна Лираел, усещайки как свирепата сила на Филрис се влива в нея. — Ще се опитам.
	Филрис сграбчи ръката й, по-силно, отколкото Лираел очакваше от тези тънки и остарели пръсти. После я целуна по челото, изпращайки трептяща енергия през нейния символ на Хартата, през цялото й тяло и до подметките на обувките й.
	— Никога не съм била близка с Ариел или нейната майка — каза тихо Филрис. — Предполагам, че прекалено се вживях в ролята на Клеър, прекалено бях погълната от бъдещето. Радвам се, че не закъснях с разговора си с теб. Сбогом, моя прапраправнучке. Не забравяй обещанието си!
	При тези думи, тя излезе от помещението, горда и с изправен гръб, така че човек, който не знаеше колко е стара, никога не би допуснал, че е работила в тези отделения повече от сто години, и е живяла още петдесет.

	Лираел никога повече не видя Филрис. Тя плака с множеството други момичета на Сбогуването в залата, забравила за непоносимостта си към новата синя туника, и почти без да забелязва, че стърчи с цяла глава над всички останали деца и много от облечените в бяло Клеър, които наскоро се бяха пробудили за своята дарба.
	Не беше сигурна колко е плакала за Филрис и колко за себе си, че е останала отново сама. Изглежда беше орисана да няма никакви близки приятели. Само безброй братовчедки и една леля.
	Ала Лираел не забрави думите на Филрис и на следващия ден се върна на работа, макар че гласът й бе все така слаб и леко накуцваше: След седмица успя тайно да се сдобие с копия от „За създаването на привидения“ и „Невероятни привидения за седемдесет дни“, тъй като се оказа твърде трудно да измъкне „Създаване и управление на магически същества“ от заключената й кутия. Бестиариите също се оказаха проблемни, тъй като всички, които успя да открие, бяха приковани към лавиците. Тя се ровеше в тях, когато наоколо нямаше никой, но без особено успех. Очевидно, щеше да й отнеме известно време да разбере точно какво е било онова същество.
	Винаги, когато можеше, тя минаваше покрай вратата със слънцето и проверяваше заклинанието си, уверявайки се, че магията е останала, приковавайки вратата, пантите и ключалката към заобикалящия ги камък. Тогава страхът неизменно я обземаше и понякога тя си мислеше, че долавя острата миризма на Свободната магия, сякаш чудовището стоеше от другата страна на вратата, разделено от нея само от тънката преграда на дървото и заклинанието.
	После си спомняше думите на Филрис и бързо се връщаше в кабинета си, за да работи върху своето кучешко привидение; или отиваше при последния бестиарий, който беше открила, за да провери дали в него има описание на същество с вид на жена, с очи от сребрист огън и нокти на богомолка, творение на Свободната магия, злобата и ужасния глад.
	Понякога се стряскаше посред нощ, а кошмарът от отварящата се врата избледняваше бавно с мъчителното й пробуждане. Тя би проверявала вратата и по-често, но след деня на Стражата на хиляда петстотин и шейсетте, главната библиотекарка беше наредила всички библиотекари да влизат в Старите етажи само по двойки, така че беше по-трудно да се промъкваш дотам и обратно. Стражата не бе видяла нищо съществено, чу Лираел, но Клеър очевидно се тревожеха от нещо, намиращо се близо до дома им. Библиотеката не беше единственото отделение, което вземаше предпазни мерки: из Глетчера и мостовете патрулираха допълнителни отряди от разузнавачи, екипите от парното отделение също работеха по двама и много вътрешни врати и коридори бяха затворени и заключени за пръв път от Реставрацията.
	Лираел провери вратата към стаята с цветната градина четиридесет и два пъти за седемдесет и три дни, преди да открие бестиарий, в който се упоменаваше какво е съществото. През онези десет дни на тревоги, учение и подготовка, тя беше претърсила единадесет бестиария и бе извършила по-голямата част от предварителната работа, необходима за създаването на кучешко привидение.
	Всъщност именно кучешкото привидение бе обсебило съзнанието й, когато най-сетне откри данните за чудовището. Мислеше си кога ще може да направи следващите заклинания, дори докато ръцете й отваряха малката книга с червена подвързия, озаглавена просто „Същества от Нейджи“. Прелиствайки страниците без особени очаквания, погледът й бе привлечен от една гравюра, която изобразяваше тъкмо това, което търсеше. Придружаващият текст поясняваше, че който и да е, или е бил този Нейджи, той или тя се е натъкнал на същия тип чудовище, което Лираел бе освободила от покрития със стъкло ковчег.

	На ръст достига повече от този на висок мъж и по принцип приема формата на красива жена, въпреки че същността му е променлива. Стилкън често има огромни куки или щипци вместо ръце, които използва с лекота, за да хваща плячката си. Устата му обикновено изглежда като човешка, докато нея отвори, разкривайки двойни редове зъби, тесни и остри като игли. Тези зъби могат да бъдат от ярко сребро или черни като нощта. Очите на стилкън също са сребърни и горят със странен огън.

	Лираел потръпна, докато четеше това описание, като караше веригата, която придържаше книгата към лавицата, да трака и дрънчи. Тя бързо се огледа наоколо, за да провери дали някой беше чул, за да дойде да погледне между лавиците. Ала нямаше никакъв звук, освен собственото й дишане. Тази стая се използваше рядко, подслонила колекция от мрачни лични спомени. Лираел беше дошла тук, само защото „Същества от Нейджи“ беше отбелязана в показалеца в читалнята като някакъв вид бестиарий.
	Успокоявайки ръцете си, тя продължи да чете, а думите достигаха само до известна част от съзнанието й. Останалата част се бореше с факта, че след като вече разполагаше със знанието, което търсеше, трябваше да се изправи срещу стилкън и да го унищожи.

	Стилкън е дух на Свободната магия, така че не може да бъде увреден от земни материи, например обикновена стомана. Нито може да бъде докоснат от човешка плът, защото материята, от която е съставен, застрашава живота. Стилкън не може да бъде унищожен, освен чрез Свободна магия в ръцете на магьосник, по-силен от него самия.

	Лираел преустанови четенето, преглътна нервно и отново се върна на последния ред. „Не може да бъде унищожен, освен чрез Свободна магия“, четеше тя отново и отново. Ала тя не умееше да прави никакви Свободни магии. Това не беше позволено. Свободната магия беше твърде опасна.
	Неспособна да мисли за това какво би могла да стори, Лираел продължи да чете — и въздъхна дълго и облекчено, докато книгата продължаваше.

	Само че, докато унищожението е по силите само на Свободната магия, стилкън може да бъде възпрян чрез магия на Хартата и затворен в съд или структура, например бутилка от метал или декоративен кристал (обикновено стъкло, което е твърде чупливо от съображения за сигурност), или в пресъхнал кладенец, покрит с камъни.
	Аз самият съм опитвал да го сторя, използвайки заклинанията, които изброявам по-долу. Но ви предупреждавам, че тези заклинания са особено силни и заимстват от не по-малко от три от главните символи на Хартата. Само един голям специалист — какъвто аз не съм — би се осмелил да ги използва без помощта на омагьосан меч или пръчка от самодивско дърво, заредена с първия цикъл от седемте символа за обуздаване на стихиите, както и втория цикъл, а всички те трябва да се свържат с главния символ…

	Лираел отново преглътна, а гърлото внезапно я заболя. Системата от знаци, която Нейджи използваше, се отнасяше до същия главен символ, който я бе изгорил. Още по-лошо, тя не знаеше втория цикъл от символи за възпиране на огъня и въздуха и нямаше представа как всички те биха могли да се поставят върху меч или пръчка от самодивско дърво. Дори не знаеше къде би могла да открие самодивско дърво, ако става на въпрос.
	Бавно затвори книгата и я постави обратно на лавицата, като внимаваше да не издрънчи с веригата. Част от нея беше разочарована. След като най-сетне откри що за същество беше онова, се налагаше да открие още. Друга част от нея изпитваше облекчение, че няма да й се наложи да се сблъсква със стилкън. Поне засега.
	Щеше да има време най-напред да създаде кучешкото привидение. Поне тогава щеше да има нещо… някого, с когото да разговаря за всичко това. Дори и да не може да й отговаря или помага.


	Глава десета
	Денят на кучето

	Последното заклинание за създаването на кучешкото привидение изискваше четири часа, за да бъде направено, затова Лираел трябваше да изчака друга възможност, когато повечето библиотекари щяха да отсъстват. Ако я прекъснеха по време на заклинанието, целият й труд от изминалите месеци щеше да отиде на вятъра, а деликатно свързаната мрежа от заклинания на Хартата щеше да се разпадне на съставните си части, вместо да бъде свързана от последното.
	Възможността се появи по-скоро, отколкото Лираел бе очаквала, защото каквото и да се опитваха да видят Клеър, очевидно то все още им убягваше. Тя чу останалите библиотекарки да си шушукат за нуждите на обсерваторията и й стана ясно, че Деветдневната стража отново увеличаваше своята продължителност, започвайки с деветдесет и осем. Този път, както при всеки нов пост, беше призована по-голяма Стража, а Лираел внимателно следеше часа, изписан върху повиквателните, и отбелязваше кога се завръщат Клеър. Когато призоваха пълния състав на Стражата от хиляда петстотин шейсет и осем — сред силен тътен, огласящ Читалнята, — тя прецени, че разполага с поне шест часа. Достатъчно време, за да довърши своето привидение.
	В кабинета й кучешката статуетка стоеше кротко, наблюдавайки приготовленията на Лираел от плота на бюрото й. Лираел започна да й говори, докато заключи вратата със заклинание, понеже не заемаше достатъчно висок пост, та да има право на ключ или решетка.
	— Това е, кученце — каза тя весело, протягайки ръка да погали каменната кучешка муцунка с един пръст. Звукът от собствения й глас я изненада, не заради дрезгавината, която не бе изчезнала от възпаленото й гърло, а защото звучеше странно и непознато. Тогава осъзна, че не е говорила от два дни. Останалите библиотекарки отдавна се бяха примирили с нейната мълчаливост, а наскоро не я бяха натоварвали с никакви разговори, изискващи нещо повече от кимане с глава, поклащане на глава или просто незабавно изпълнение на поставена задача.
	Началната форма на нейното кучешко привидение беше под бюрото й, скрита под надиплен плат. Лираел бръкна отдолу, махна плата, и внимателно измъкна рамката, която бе построила, за да започне заклинанието. Прокара ръце по нея, усещайки топлината на символите на Хартата, които лениво се носеха по усуканите сребърни нишки, образуващи формата на куче. Това беше малко куче, високо около тридесет сантиметра, а размерите му се ограничаваха от количеството сребърен тел, който Лираел лесно можеше да намери. Освен това, тя си мислеше, че би било разумно да създаде малко кучешко привидение, вместо голямо. Нуждаеше се от подходящ приятел, а не от куче, толкова голямо, че да й бъде пазач.
	Освен рамката от сребърен тел, кучето имаше две очи, направени от черни кехлибарени копчета и нос от черен филц, всички вече пропити от символите на Хартата. Имаше си и опашка, направена от сплетена кучешка козина, която тя тайно бе отрязала от няколко от приходящите кучета в Долната трапезария. Опашката вече беше покрита със символи на Хартата, които определяха необходимите предпоставки за създаване на куче.
	Последната част от заклинанието изискваше Лираел да пъхне ръка в Хартата и да измъкне няколко хиляди символа, като ги остави да потекат през нея към скелето от сребърен тел. Символи, които подробно описваха куче и символи, които щяха да му вдъхнат някакво подобие на живот, макар и не истинско.
	Когато заклинанието приключеше, сребърният тел, кехлибарените копчета и сплетената кучешка козина щяха да изчезнат, заменени от малко кученце с магическа плът. То щеше да изглежда като истинско куче до мига, в който човек се приближи до него достатъчно, за да види символите на Хартата, от които е съставено, но тя нямаше да може да го докосва. Да докоснеш повечето привидения наподобяваше допира до вода: кожата поддаваше и се преобразуваше около онова, което я бе докоснало. Единственото, което усещаше докосващият, беше изтръпването и топлината на символите на Хартата.
	Лираел седна с кръстосани крака до макета от сребърен тел и започна да опразва съзнанието си, бавно поемайки дъх, изтласквайки въздуха толкова надалеч, че стомахът й се разширяваше, когато въздухът достигаше дъното на дробовете й.
	Тъкмо се канеше да посегне към Хартата и да започне, когато погледът й бе привлечен от малкото каменно куче върху бюрото. То изглеждаше някак самотно там горе, сякаш се чувстваше изоставено. Лираел импулсивно се изправи, постави го в скута си и отново седна на пода. Малката статуя се наклони леко, но остана изправена, вгледана в своето копие от сребърен тел.
	Лираел вдиша още няколко пъти и започна отново. Беше написала символите, от които имаше нужда, с помощта на безопасното стенографско писмо, което използваха всички Магове, за да записват символите на Хартата. Ала онези листа стояха до нея, все така прилежно подредени в купчина. Тя установи, че първите символи се появяват безпроблемно, а тези след тях сякаш сами избираха кога да изникнат. От потока на Хартата изскачаше символ след символ, които се вливаха в съзнанието й, а после го напускаха също толкова бързо, поемайки към кучето от сребърен тел в дъга от златисти мълнии.
	Докато през тялото й преминаваха все повече символи, Лираел изпадаше във все по-дълбоко състояние на транс, без да осъзнава почти нищо друго, освен Хартата и символите, които я изпълваха. Златната мълния се превърна в солиден мост от светлина — от протегнатите й ръце до сребърните нишки, който с всяка изминала секунда ставаше все по-ярък. Лираел затвори очи, за да се предпази от този ослепителен блясък, и усети как се плъзва по ръба на съня, докато съзнанието й почти спеше. Между символите в ума й трескаво се движеха образи. Образи на кучета, много кучета, с най-различни форми, цветове и размери. Лаещи кучета. Кучета, тичащи след хвърлени пръчки. Кучета, които отказваха да тичат. Палета, които се олюляваха върху неуверените си лапички. Стари кучета, които се изтръскваха изправени.
	Щастливи кучета. Тъжни кучета. Гладни кучета. Тлъсти, задрямали кучета.
	В съзнанието й проблясваха още и още образи, докато Лираел си даде сметка, че е зърнала картини от всички кучета, които някога бяха живели на този свят. Ала символите на Хартата продължаваха да отекват. Отдавна беше забравила накъде се е насочила, или кои символи следват, а златистата светлина беше твърде ярка, за да види каква част от привидението е завършена.
	Символите продължаваха да се леят. Лираел осъзна, че не само не знае кой от тях й предстои да използва — тя дори не знаеше какви символи преминават през главата й! От нея към привидението се лееха странни, непознати знаци. Могъщи знаци, които разтърсваха тялото й, когато го напускаха, изтласквайки всичко останало от съзнанието й заради бързото си преминаване.
	Лираел отчаяно се опита да отвори очи, да види какво вършат символите — ала блясъкът вече бе ослепителен и горещ. Опита да се изправи, да насочи потока от символи към стената или тавана. Ала тялото й бе сякаш откъснато от ума. Усещаше всичко, но краката и ръцете й не помръдваха, сякаш се опитваше да се пробуди в края на някой сън.
	Символите продължаваха да прииждат, след което ноздрите на Лираел доловиха ужасната, безпогрешна воня на Свободната магия, и тя разбра, че нещо се бе объркало ужасно и непоправимо.
	Опита да извика, но от устата й не излезе звук, само символите на Хартата, които изскачаха към златистото сияние. Те продължаваха да се леят и от пръстите й, да се роят в очите й, сливайки се със сълзите й, които се превръщаха в пара, докато падаха.
	Все повече символи протичаха през тялото на Лираел, през сълзите и безмълвните й писъци. Те се рояха като безкраен поток от ярки пеперуди, прогонени през градинска порта. Ала дори и когато хилядите символи се отправяха към ярката светлина, миризмата на Свободната магия се усили, и в центъра на златистото сияние се образува пращяща бяла светлина, толкова ярка, че озаряваше и затворените клепачи на Лираел, пронизвайки насълзените й очи.
	Прикована неподвижна от потока от Свободна магия, тя не можеше да направи нищо, докато бялата светлина се усилваше, приглушавайки яркото златисто сияние на въртящите се символи. Това беше краят, знаеше го. Каквото и да бе направила сега, то беше много, много по-лошо от освобождаването на стилкън; толкова по-лошо, че дори не успяваше да го проумее. Знаеше само, че символите, които сега преминаваха през тялото й, бяха много по-стари и по-могъщи от всичко, което някога бе виждала. Дори и Свободната магия пред нея да пощадеше живота й, символите на Хартата щяха да я изгорят като шушулка.
	Само че, осъзна тя, те не й причиняваха болка. Или беше в шок и вече умираше, или символите наистина не я нараняваха. Всеки един от тях би я убил, ако опиташе да ги използва при обикновени обстоятелства. Ала през тялото й вече бяха преминали няколкостотин, а тя още дишаше. Не беше ли така?
	Уплашена от мисълта, че може би не е така, Лираел съсредоточи цялата си останала енергия върху дишането — тъкмо когато огромният поток от символи внезапно спря. Тя усети как връзката й с Хартата се прекъсва, когато последният символ отскочи към кипящата маса от злато и бяла светлина, които някога представляваха нейното куче от сребърен тел. Дъхът й се появи с неочаквана сила и тя изгуби равновесие, катурвайки се назад. В последния момент се хвана за ръба на лавицата с книги, като едва не я преобърна върху себе си. Ала лавицата не се стовари отгоре й и тя побърза да седне, готова да използва наскоро напълнените си дробове, за да извика.
	Викът й бе потушен в зародиш. Там, където Свободната магия и символите на Хартата се бяха сражавали в своето искрящо, бушуващо сияние, сега имаше глобус от пълен мрак, който заемаше мястото, на което преди се намираха теленото куче и бюрото. Ужасната миризма на Свободната магия също бе изчезнала, заменена от някакъв влажен животински мирис, който Лираел не успя да определи точно.
	Върху черната повърхност на глобуса се появи една миниатюрна, подобна на точка звезда, после още една, и още една, докато накрая вече не беше тъмно, а навсякъде бе пълно със звезди, като в ясно нощно небе. Лираел се взираше в него, хипнотизирана от тях. Те ставаха все по-ярки и тя бе принудена да примигне.
	В мига, в който го направи, глобусът изчезна, а на негово място се появи куче. Не някакво миловидно и пухкаво привидение на Хартата на пале, а високо до кръста й черно-кафяво псе, което изглеждаше съвсем истинско, включително до внушителните си зъби. То не притежаваше нито една от особеностите на привидение. Единственият намек за магическия му произход беше дебелата каишка около врата, осеяна с повече символи на Хартата, отколкото Лираел беше виждала някога.
	Кучето изглеждаше съвсем като реалистична, дишаща версия на каменната статуетка. Лираел се взираше в съществото, а после погледна скута си.
	Статуетката беше изчезнала.
	Тя отново погледна нагоре. Кучето си стоеше там и чешеше ухото си със задния си крак, притворило съсредоточено очи. То беше мокро до кости, сякаш току-що се бе къпало.
	Внезапно кучето престана да се чеше, изправи се, изтръска се и обля с капчици мръсна вода цялата Лираел и кабинета й. После бавно прекоси стаята и облиза лицето на вцепененото момиче, а езикът му несъмнено беше на истинско куче, а не на някакво привидение на Хартата.
	Когато това не предизвика реакция, то се озъби и заяви:
	— Аз съм Падналото куче. Или Падналата кучка, ако държиш на точността. Кога ще се поразходим?


	Глава единадесета
	В търсене на подходящия меч

	Разходката, на която отидоха Лираел и Падналото куче в онзи ден, беше първата от много подобни, макар че Лираел така и не си спомни къде са ходили, или какво е казала, или какво е отвърнало кучето. Единственото, което помнеше, беше, че остана в същото замаяно състояние, в което бе изпаднала, когато удари главата си — само че този път не се беше контузила.
	Не че това имаше значение, защото Падналото куче никога не отговаряше на въпросите й. По-късно Лираел ги повтаряше отново и получаваше различни уклончиви отговори. Най-важните въпроси: „Кой си ти? Откъде дойде?“ — получиха най-различни отговори, като започнем с: „Аз съм Падналото куче“ и „От другаде“, а понякога и красноречивото: „Аз съм твоето куче“ и „Ти ми кажи — заклинанието беше твое.“
	Освен това кучето отказваше или не беше в състояние да отговори на въпроси за своята природа. В много отношения то изглеждаше съвсем като истинско, въпреки че говореше. Поне в началото.
	През първите две седмици, които прекараха заедно, то спеше в кабинета на Лираел под новото бюро, което тя бе принудена да открадне. Нямаше представа какво се бе случило с нейното бюро, тъй като от него не остана и къс след внезапното появяване на кучето.
	Кучето ядеше храната, която Лираел крадеше от трапезарията или кухните. Разхождаше се с Лираел четири пъти дневно из най-безлюдните коридори и стаи, които тя успяваше да открие, едно максимално изнервящо занимание, въпреки че кучето някак успяваше да се скрие в последния момент всеки път, когато Клеър приближаваха. То беше дискретно и в други отношения, като винаги избираше тъмни и безлюдни ъгли за тоалетна — въпреки че обичаше да напомня на Лираел за този факт, макар че неговата човешка приятелка отказваше да помирише резултата.
	Всъщност, с изключение на каишката, осеяна със символи на Хартата и факта, че можеше да говори, Падналото куче наистина имаше вид на доста голямо куче с неизяснен произход и странно потекло.
	Но, естествено, не беше така. Една вечер Лираел се промъкна в кабинета си и завари кучето да чете на пода. То прелистваше страниците на голяма сива книга, която тя не беше виждала, с една лапа — лапа, която беше станала по-дълга и от нея се разклоняваха три невероятно гъвкави пръста.
	Кучето вдигна поглед от книгата, когато предполагаемата му господарка застина на вратата. Лираел можеше да мисли единствено за думите в книгата на Нейджи, за течната форма на стилкън — и за начина, по който съществото с ръце като куки се беше протегнало и намалило размерите си, за да се промъкне през вратата, охранявана от полумесеца.
	— Ти си творение на Свободната магия — изстреля тя, бъркайки в джоба на жилетката си, за да извади мишката с часовников механизъм, докато устните й търсеха свирката на ревера. Този път нямаше да сгреши. Щеше незабавно да повика помощ.
	— Не, не съм — възмути се кучето, а ушите му щръкнаха от негодувание, докато лапата му възвърна нормалните си размери. — Определено не съм творение. Аз съм част от Хартата не по-малко от теб самата, макар и със специални характеристики. Погледни каишката ми! И аз със сигурност не съм стилкън или каквато и да било друга от стотиците му разновидности.
	— Какво знаеш за стилкън? — попита Лираел. Тя все така не влизаше в кабинета, а мишката с часовников механизъм беше в готовност в ръката й. — Защо спомена точно него?
	— Чета много — отвърна кучето и се прозя. После подуши с нос, а очите му светнаха от очакване. — Кокал от бут ли държиш?
	Лираел не отговори, но премести увития в хартия предмет в лявата си ръка зад гърба.
	— Как разбра, че точно в този момент си мисля за стилкън? А и не съм сигурна, че ти самият не си един от тях, или дори нещо още по-лошо.
	— Пипни каишката ми! — възмути се кучето и се втурна напред, облизвайки се. Очевидно разговорът, който водеха в момента, не беше толкова интересен, колкото перспективата за храна.
	— Как разбра, че мисля за стилкън? — повтори Лираел, като бавно и внимателно наблягаше на всяка дума. Тя държеше кокала над главата си, докато говореше, наблюдавайки как главата на кучето се накланя назад, за да проследи движението. Несъмнено едно създание на Свободната магия не би проявило толкова голям интерес към един кокал.
	— Досетих се, защото ти очевидно доста мислиш за стилкън — отвърна кучето, като посочи с лапа книгите върху бюрото. — Изучаваш всичко, необходимо за възпирането на един стилкън. Освен това, вчера написа четиринадесет пъти думата „стилкън“ върху листа, който изгори. Прочетох на обратно върху попивателната. А и подушвам заклинанието ти върху вратата, както и онзи стилкън, който се спотайва зад нея.
	— Излизал си сам навън! — възкликна Лираел. Забравила, че се страхува от онова, което представляваше кучето, тя нахълта вътре, затръшвайки вратата зад себе си. В това време изпусна мишката, но не и кокала.
	Мишката отскочи два пъти и се приземи в краката на кучето. Лираел стаи дъх, ясно осъзнавайки, че вратата зад гърба й е вече затворена, а това би забавило много мишката, ако се нуждаеше от помощта й. Ала кучето не изглеждаше опасно, а и с него се говореше толкова по-лесно, отколкото с хората… с изключение на Филрис, но нея вече я нямаше.
	Падналото куче подуши мишката в един миг, изпълнен с въодушевление, после я отблъсна с нос и отново насочи вниманието си към кокала.
	Лираел въздъхна, взе мишката и я постави обратно в джоба си. Разгъна кокала и го даде на кучето, което незабавно го грабна и го скри в един далечен ъгъл под бюрото.
	— Това е вечерята ти — каза Лираел, бърчейки нос. — Най-добре я изяж, преди да се е вмирисала.
	— Ще я изнеса навън и по-късно ще я заровя в леда — отвърна то. Поколеба се и леко наведе глава, преди да добави: — Освен това, всъщност не се налага да ям. Просто ми харесва.
	— Моля? — възкликна Лираел, отново сърдита. — Искаш да кажеш, че съм крала храна напразно?! Ако ме бяха хванали и…
	— Не е напразно! — прекъсна я кучето, приближавайки се, за да потърка глава в бедрото на Лираел и да я погледне с широките си, умоляващи очи. — Заради мен. А и аз много го оценявах. Сега наистина трябва да докоснеш каишката ми. Тя ще ти покаже, че не съм стилкън, нито маргрю, нито хиш. Можеш и да ми почешеш врата едновременно с това.
	Лираел се поколеба, но кучето толкова много приличаше на милите кучета, които тя чешеше, когато посещаваха трапезарията, че ръката й почти автоматично се озова на гърба му. Усети топлата кучешка кожа и копринената къса козина и започна да чеше гърба на кучето към шията. Кучето потръпна и промърмори:
	— Малко по-нагоре. Наляво. Не, в обратната посока. Аа-хх!
	После Лираел докосна каишката само с два пръста — и мигновено изхвръкна от целия свят. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше бяха символите на Хартата, навсякъде около себе си, сякаш по някакъв начин се бе озовала вътре в нея. Под ръката й нямаше кожена каишка, нито Куче, нито кабинет. Нищо, освен Хартата.
	После внезапно отново се върна в своя свят, замаяна и с подкосени крака. Двете й ръце чешеха кучето под брадичката, без самата тя да знае как са се озовали там.
	— Твоята каишка — каза Лираел, когато възвърна равновесието си. — Каишката ти е като камък на Хартата — път към Хартата. И все пак аз съзрях Свободна магия в твоето създаване. Тя трябва да е някъде тук… нали?
	Тя замълча, но кучето не отвърна, докато Лираел не престана да го чеше. После извърна глава и подскочи, ближейки Лираел по отворената уста.
	— Ти имаше нужда от приятел — каза, докато Лираел пръскаше слюнки и бършеше устата си с двата ръкава. — И аз дойдох. Това не ти ли е достатъчно? Знаеш, че каишката ми е творение на Хартата и независимо какво друго същество съм, това ще ограничи действията ми, дори и да исках да ти навредя. А ние наистина трябва да се справим с един стилкън, не е ли така?
	— Да — призна Лираел. Водена от някакъв импулс, тя се наведе и прегърна кучето през врата, усещайки едновременно топлата кучешка плът и тихото бръмчене на символите на Хартата по каишката му през фината материя на ризата си.
	Падналото куче понесе търпеливо всичко това за минута, после нададе нещо като свистене и размърда лапи. Лираел разбра жеста заради времето, прекарано с гостуващите кучета, и го пусна.
	— А сега — заяви кучето, — трябва да се справим с този стилкън по най-бързия начин, преди да се освободи и да открие още по-зли същества, които на свой ред да освободи, или да пусне отвън. Предполагам, че разполагаш с необходимите неща за това?
	— Не — отвърна Лираел. — Не и ако говориш за нещото, които Нейджи споменава: пръчка от самодивско дърво или меч, пропит със символите на Хартата…
	— Да, да — каза забързано кучето, преди Лираел да е изредила целия списък. — Зная. Защо нямаш тези неща?
	— Те не се намират току-така — отвърна отбранително тя. — Мислех си, че мога да взема обикновен меч и да поставя…
	— Ще отнеме твърде дълго време. Месеци! — прекъсна я кучето, което бе започнало да крачи сериозно напред-назад. Този стилкън ще премине през твоето заклинание след няколко дни, струва ми се.
	— Моля! — изпищя Лираел. После каза по-тихо: — Моля? Искаш да кажеш, че ще избяга?
	— Скоро — потвърди кучето. — Мислех, че го знаеш. Свободната магия може да разяжда символите на Хартата, както и плътта. Предполагам, че би могла да подновиш заклинанието.
	Лираел поклати глава. Гърлото й още не се бе възстановило от главния символ, който бе използвала последния път. Щеше да бъде твърде рисковано да се опитва да го изрече отново, преди да е оздравяла напълно. Не и без допълнителната сила на меч, омагьосан от Хартата — което отново я връщаше към първоначалния й проблем.
	— В такъв случай ще се наложи да вземеш меч назаем — заяви Кучето, гледайки Лираел със сериозния си поглед. — Не мисля, че някой ще има точно такава пръчка, каквато търсиш. Дори и представител на рода Клеър, от самодивско дърво.
	— Не мисля, че и мечовете, покрити с възпиращи заклинания, се намират лесно — възнегодува Лираел, отпускайки се в стола си. — Защо не можеше да си бъда просто най-обикновена Клеър? Ако бях получила зрението, нямаше да се скитам из библиотеката и да си навличам неприятности! Ако изобщо някога получа зрението, кълна се в Хартата, че никога няма да ходя на експедиции, никога вече!
	— Мммм — каза Кучето с изражение, което Лираел не успя да разтълкува, макар че очевидно носеше скрит смисъл. — Възможно е да стане така. Колкото до мечовете, грешиш. В тази сграда има няколко могъщи меча. Един от тях е у капитана на разузнавачите, охраната на обсерваторията разполага с три — е, единият от тях е брадва, но в стоманата й са вплетени същите заклинания. Още по-близо, главната библиотекарка също има такъв. Впрочем, това е много стар и прочут меч, съвсем подходящо наречен Възпиращия. Той ще ни свърши добра работа.
	Лираел гледаше кучето с толкова безизразен поглед, че то престана да крачи, прокашля се и каза:
	— Обърни внимание, Лираел. Казах, че грешиш по отношение на…
	— Чух какво каза — озъби се тя. — Сигурно си съвсем откачил! Не мога да открадна меча на главната! Тя непрекъснато го носи у себе си! Сигурно спи с него!
	— Така е — отвърна Кучето самодоволно. — Проверих.
	— Куче! — проплака Лираел, опитвайки се да вдишва по-малко от веднъж в секунда. — Моля те, моля те, недей да надничаш в покоите на главната библиотекарка! Или където и да било другаде! Какво ще стане, ако някой те види?
	— Никой не ме е видял — отвърна доволно кучето. — Както и да е, главната държи меча в спалнята си, но не точно в леглото си. Поставя го на стойка до него. Така че можеш да го вземеш, докато спи.
	— Не — отвърна Лираел, клатейки глава. — Няма да се промъкна в спалнята на главната. Бих предпочела да се бия със стилкън без меч.
	— Тогава ще умреш — каза Падналото куче, внезапно станало много сериозно. — Стилкън ще изпие кръвта ти и ще стане по-силен от нея. После ще се промъкне в ниските части на библиотеката, появявайки се от време на време, за да пленява библиотекарките, да ги отвлича една по една, пирувайки с тяхната плът в някой тъмен ъгъл, където костите им никога няма да бъдат открити. Той ще си намери съюзници, същества, приковани още по-надълбоко в библиотеката, и ще отвори портата за злото, което дебне отвън. Трябва да го възпреш, но няма да успееш без меча.
	— Ами ако ти ми помогнеш? — попита Лираел. Трябваше да има някакъв начин да избегнат главната, някакъв начин, който изобщо не включваше мечове. Да опита да вземе меча на Мирел или онези от обсерваторията, нямаше да бъде никак по-лесно от това да вземе меча на главната. Тя дори не знаеше къде точно се намира обсерваторията.
	— Бих искал — отвърна кучето. — Но това си е твоят стилкън. Ти си го освободила. Ти трябва да се справиш с последствията.
	— Значи няма да ми помогнеш — каза тъжно Лираел. Беше се надявала, само за миг, че Падналото куче ще се намеси и ще оправи всичко вместо нея. В крайна сметка то беше магическо създание, вероятно притежаваше някаква сила. Но очевидно не достатъчно, за да се справи с един стилкън.
	— Аз ще те съветвам — каза кучето — как е най-добре да постъпиш всеки път. Но ще се наложи сама да си вземеш меча и да извършиш възпирането. Навярно довечера е най-подходящият момент.
	— Довечера? — попита Лираел с едва доловим глас.
	— Довечера — потвърди кучето. — Когато удари полунощ, както е редно да започват всички подобни авантюри, ти ще влезеш в стаята на главната библиотекарка. Мечът се намира вляво, до гардероба, който странно защо е пълен с черни жилетки. Ако всичко мине добре, ще успееш да го върнеш преди зазоряване.
	— Ако всичко мине добре — повтори Лираел мрачно, припомняйки си сребристия огън в очите на стилкън, и онези ужасни куки. — Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да оставя бележка, в случай… в случай че нещата не се развият добре?
	— Да — каза кучето, отнемайки и последното късче самоувереност от Лираел. — Да. Това би било много добра идея.


	Глава дванадесета
	В покоите на главната библиотекарка

	Когато огромният часовник, задвижван с вода, в Средната трапезария отмери петнайсет минути до полунощ, Лираел напусна скривалището си сред приборите за закуска и се покатери през една въздушна шахта към Тесния път, който на своя ред щеше да я отведе в Саутскейп и покоите на главната библиотекарка Вансел.
	Беше облякла библиотекарската си униформа, в случай че някой я срещне, и носеше плик, адресиран до главната. През нощта наистина работеше намален състав от библиотекарки, макар че обикновено не наемаха трети помощници, каквато беше тя. Ако я спряха, Лираел щеше да заяви, че носи спешно съобщение. Всъщност пликът съдържаше нейната бележка „за всеки случай“, която предупреждаваше главната за присъствието на стилкън.
	Ала тя не срещна никого. Никой не мина по Тесния път, който напълно отговаряше на името си, защото беше твърде тесен, за да могат по него да минат двама души един до друг. Той се използваше рядко, защото ако човек срещнеше някого, тръгнал в противоположната посока, по-нисшестоящата Клеър трябваше да отстъпи — понякога се налагаше да измине целия път, който бе дълъг повече от половин миля.
	Саутскейп беше по-широк и много по-опасен за Лираел, защото от двете му страни се намираха жилищата на много висшестоящи Клеър. За щастие, символите, които го осветяваха толкова ярко през деня, бяха избледнели до мъждукащ пламък през нощта, образувайки плътни сенки, в които тя да се крие.
	Ала вратата към покоите на главната беше ярко осветена от пръстен символи на Хартата, разположен около емблемата с книга и меч, издълбана в камъка до нея.
	Лираел злобно погледна светлините. За пореден път си зададе въпроса какво прави. Навярно би било по-добре да си беше признала преди месеци, когато за пръв път се забърка в тези неприятности. Тогава някой друг щеше да се справи със стилкън…
	Нещо докосна крака й и я накара да подскочи и почти да изпищи. Тя потисна вика си, когато позна Падналото куче.
	— Мислех, че няма да ми помагаш — прошепна тя, когато кучето подскочи и се опита да оближе лицето й. — Долу, идиот такъв!
	— Няма да помагам — каза доволно кучето. — Дошъл съм да гледам.
	— Страхотно — отвърна Лираел, опитвайки се да прозвучи саркастично. Ала вътрешно беше доволна. Покоите на главната библиотекарка изглеждаха някак по-малко страшни, когато кучето беше наоколо.
	— Кога ще се случи нещо? — попита кучето миг по-късно, когато Лираел продължи да стои в сенките, наблюдавайки вратата.
	— Сега — каза Лираел, надявайки се, че като изрече думата, това ще й вдъхне куража да започне. — Сега!
	Тя прекоси коридора с десет дълги крачки, хвана бронзовата дръжка на вратата и я блъсна. На никоя Клеър не й се налагаше да заключва вратата си, затова Лираел не очакваше никаква съпротива. Вратата се отвори и тя влезе вътре, а кучето размахваше опашка по пътя.
	Тя тихо затвори вратата зад себе си и се обърна да разгледа стаята. Представляваше предимно пространство за обитаване, в което преобладаваха лавици с книги, разположени върху трите стени, няколко удобни стола и висока, фина скулптура на някакъв деформиран кон, изваян от прозрачен камък.
	Ала вниманието на Лираел бе привлечено от четвъртата стена. Тя представляваше единичен, огромен прозорец, простиращ се от пода до тавана, изработен от най-прозрачното и чисто стъкло, което Лираел някога беше виждала.
	През прозореца се виждаше цялата долина на Ратерлин, простираща се на юг, а реката представляваше бяла сребриста ивица далеч отдолу, която блестеше на лунната светлина. Навън валеше лек сняг и снежинките се въртяха в див танц, докато падаха върху планинския склон. Нито една от тях не кацна върху прозореца, нито остави следа върху него.
	Лираел потръпна и отстъпи назад, когато покрай нея премина тъмна сянка, точно през падащия сняг. После тя осъзна, че това е само бухал, поел към долината за среднощната си закуска.
	— Имаме много работа преди зазоряване — прошепна кучето разговорливо, докато Лираел продължаваше да се взира през прозореца, вцепенена от сребристата ивица, извиваща се към далечния хоризонт, и от странната, огрявана от луната гледка, която се простираше докъдето поглед стига. Отвъд хоризонта се намираше действителното Кралство: великият град Велизар с всичките му чудеса, отворен към небето и заобиколен от морето. Целият свят — светът, който останалите Клеър виждаха сред ледовете на обсерваторията — беше там навън, но всичко, което тя знаеше за него, идваше от книгите или от разказите на пътешествениците, които беше дочула в Долната трапезария.
	За пръв път Лираел се запита какво се опитват да видят Клеър навън чрез своите силно увеличени стражи. Къде се намираше мястото, което убягваше на зрението? Какво беше бъдещето, което започваше там, навярно още докато тя гледаше към него?
	Нещо трепна в дъното на съзнанието й, някакво усещане за вече видяно или някакъв мимолетен спомен. Ала нищо не се появи, и тя остана в транс, вгледана навън.
	— Много работа! — повтори кучето малко по-силно.
	Лираел с неохота се откъсна от гледката и се съсредоточи върху непосредствената задача. Спалнята на главната сигурно се намираше зад тази стая. Но къде беше входът? Виждаха се само прозорецът, вратата, която водеше навън и лавиците с книги…
	Лираел се усмихна, когато видя, че в дъното на една от лавиците има дръжка на врата, а не гъсто наредени томове. Да не повярва човек, че главната би имала врата, която служи и като лавица за книги.
	— Мечът е поставен на стойка точно вляво — прошепна кучето, което изведнъж й се стори леко разтревожено. — Не отваряй вратата прекалено много.
	— Благодаря — отвърна Лираел, докато предпазливо пробваше дръжката, за да види дали трябва да се дръпне, блъсне или завърти. — Но аз си мислех, че няма да ми помагаш.
	Кучето не отвърна, защото в мига, в който Лираел я докосна, цялата библиотека се отдръпна. Лираел едва успя да хване достатъчно силно дръжката, за да й попречи да се отвори докрай, и се наложи да я дръпне назад, за да остави достатъчно широк отвор, през който да се промуши.
	Спалнята беше тъмна, огрявана само от лунната светлина във външната стая. Лираел много бавно пъхна глава вътре и изчака очите й да се адаптират, а ушите й се опитваха да доловят всеки звук от движение или внезапно пробуждане.
	След около минута успя да види неясната тъмна маса на едно легло и да долови равномерното дишане на някакъв спящ човек — макар че не беше сигурна дали наистина го чува или е само плод на въображението й.
	Както беше казало кучето, до вратата имаше поставка. Някаква цилиндрична метална кутия, отворена само отгоре. Дори и на това приглушено осветление Лираел виждаше, че Възпиращият е там, в ножницата си. Главата на ефеса беше едва на няколко сантиметра под горния край на поставката и лесно можеше да се вземе. Ала щеше да се наложи да застане непосредствено до поставката, за да вдигне меча достатъчно високо, та да изпразни кутията.
	Отново се приведе и дълбоко пое въздух. Въздухът в спалнята й се струваше някак по-гъст. По-мрачен и пресищащ, сякаш и той участваше в заговор срещу крадци като Лираел.
	Кучето я погледна и й намигна окуражаващо. Въпреки това, сърцето на Лираел започна да бие все по-бързо и по-бързо, докато тя отново се запромъква през вратата, и внезапно й стана много студено.
	Няколко дребни и предпазливи крачки я отведоха до поставката. Тя я докосна с две ръце, после предпазливо се премести, за да хване здраво дръжката на меча, както и ножницата, точно под дръжката.
	Пръстите на Лираел едва бяха докоснали метала, когато изведнъж мечът тихо изсвири и по дръжката му ярко светнаха символи на Хартата. Лираел незабавно го пусна и се преви одве, опитвайки се да заглуши и светлината, и звука с тялото си. Не посмя да се обърне. Не желаеше да вижда главната будна и разгневена.
	Ала не последва внезапен възмутен вик, нито някакъв строг глас, настояващ да разбере какво прави. Червеното сияние пред очите й избледня, когато нощното й зрение се възвърна, и тя приведе ухо, за да се опита да чуе нещо над постоянното препускане на собственото си сърце.
	Изсвирването и светлината бяха продължили не повече от секунда, осъзна тя. Въпреки това, беше ясно, че Възпиращият решава кой да борави с него.
	Лираел размишлява върху това известно време, после се наведе и зашепна, толкова тихо, че тя самата едва се чуваше.
	— Възпиращ, ще те заема за тази нощ, защото имам нужда от помощта ти, за да се справя с един стилкън, творение на Свободната магия. Обещавам, че ще те върна преди зазоряване. Кълна се в Хартата, чийто знак нося.
	Тя докосна знака на Хартата на челото си и потрепна, когато внезапният му блясък озари поставката. После докосна главата на ефеса на Възпиращия със същите два пръста.
	Той не изсвири, а символите по дръжката му просто светеха. Лираел за малко да въздъхне, но потисна въздишката си в последния момент, преди да я е издала.
	Мечът се освободи от поставката без звук, макар че се наложи да го вдигне високо над главата си, за да го извади. Тя не си беше давала сметка колко тежък е той, или колко дълъг. Струваше й се, че тежи двойно повече от нейния меч за тренировки, а на дължина като нищо го надвишаваше с една трета. Беше твърде дълъг, за да закачи ножницата на колана си, освен ако не го носеше под мишница, или не го оставеше да се влачи по земята.
	Този меч изобщо не беше създаден за четиринайсетгодишно момиче, заключи Лираел, докато се измъкваше навън и внимателно затваряше вратата. Наложи си да не мисли повече за това.
	Нямаше и следа от Падналото куче. Лираел се огледа наоколо, но нямаше нищо, достатъчно голямо, за да се скрие кучето — освен ако по някакъв начин не се беше смалило и пъхнало под един от столовете.
	— Куче! Взех го! Да вървим! — просъска тя.
	Не последва отговор. Лираел изчака поне минута, макар че й се стори много повече. После отиде до външната врата и допря глава до нея, ослушвайки се за стъпки по коридора отвън. Да се върне обратно в библиотеката с меча щеше да бъде най-трудната част от начинанието. Щеше да бъде невъзможно да обясни присъствието му на която и да е срещната Клеър.
	Не чу нищо, затова излезе навън. Когато вратата се затвори с щракане зад гърба и, Лираел видя как една сянка внезапно се появи откъм тъмния ъгъл от другата страна, и през тялото й премина тръпка на страх. Ала за пореден път това се оказа Падналото куче.
	— Изплаши ме! — прошепна тя, докато сама се втурна към сенките и продължи към второто задно стълбище, което щеше да я отведе директно в библиотеката. — Защо не ме изчака?
	— Не обичам да чакам — каза кучето, като подтичваше по петите й. — Освен това, исках да поразгледам стаята на Мирел.
	— Не! — възкликна Лираел по-силно, отколкото искаше. Падна на едно коляно, сложи меча в лакътната извивка на едната си ръка и сграбчи долната челюст на кучето. — Казах ти да не влизаш в стаите на хората! Какво ще правим, ако някой реши, че го заплашваш?
	— Аз съм заплаха — смотолеви Кучето. — Когато искам. Освен това, аз знаех, че не е там. Подуших го.
	— Моля те, моля те, недей да оглеждаш места, където някой може да те види — помоли го Лираел. — Обещай ми да не го правиш.
	Кучето опита да извърне поглед, но Лираел стискаше челюстта му. Накрая то измърмори нещо, което като че съдържаше думата „обещавам“. Лираел реши, че с оглед на обстоятелствата, това е достатъчно.
	Няколко минути по-късно, докато се промъкваше по Второто задно стълбище, Лираел си припомни собственото си обещание към Възпиращия. Беше се заклела, че ще го върне в спалнята на Вансел преди съмване. Но ако не успееше?
	Слязоха от стълбището и поеха към главната спирала, докато се озоваха почти пред вратата на стаята с цветната градина. Когато я зърна, Лираел спря. Кучето, което се намираше на няколко метра зад нея, изтича напред и я погледна с любопитство.
	— Куче — каза бавно Лираел. — Зная, че няма да ми помогнеш да се преборя със стилкън. Но ако не успея да го спра, искам да вземеш Възпиращия и да го върнеш на Вансел. Преди зазоряване.
	— Ще го върнеш сама, господарке — каза уверено кучето с глас, който беше почти лай. После се поколеба и каза с по-мек тон: — Но аз ще постъпя така, както искаш, ако се наложи. Обещавам ти.
	Лираел кимна в знак на благодарност, защото не можеше да говори. Тя извървя последните трийсет стъпки до вратата. Там се увери, че мишката с часовников механизъм е в десния джоб на жилетката й, а малката сребърна бутилка — в левия. После извади Възпиращия от ножницата и за пръв път го хвана като оръжие, в гард. Символите на Хартата по острието се възпламениха с ярък блясък, когато доловиха присъствието на врага, и Лираел почувства скритата сила на магията на меча. Възпиращият бе победил много странни същества, знаеше тя, и това я изпълни с надежда — докато си спомни, че това навярно е първият път, когато с него борави момиче, което дори не знае какво точно прави.
	Преди тази мисъл да я е парализирала, Лираел протегна ръка и развали заключващото заклинание на вратата. Както бе казало кучето, заклинанието беше разядено от Свободната магия, а разрухата беше толкова силна, че то се разпадна само от допира й и прошепнатата команда.
	После помаха с китка. Смарагдите върху гривната й проблеснаха и вратата се отвори с грохот. Лираел събра сили за внезапното нападение на стилкън — ала там нямаше нищо.
	Тя колебливо пристъпи през вратата, бърчейки нос, в търсене на някаква миризма от Свободната магия, а очите й бяха широко отворени, за да доловят и най-слабата следа от присъствието на чудовището.
	За разлика от предишното й посещение, зад коридора нямаше ярка светлина — само зловещ блясък, подобие на лунно сияние, създадено с магията на Хартата, което превръщаше всички цветове в сиви сенки. Някъде в този полумрак се спотайваше стилкън. Лираел вдигна меча по-високо и пристъпи в стаята, докато цветята шумоляха под краката й.
	Падналото куче я следваше на десет крачки отзад, а всяко едно косъмче по гърба му беше настръхнало, докато в гърдите му отекваше тихо ръмжене. Тук имаше следи от стилкън, но не и доловима миризма. Той се криеше някъде, очакваше ги в засада. За миг кучето почти проговори. После си спомни: Лираел трябваше да победи стилкън сама. То кротко легна по корем, наблюдавайки как господарката му върви сред цветята към дървото и вира там, където несъмнено той дебнеше в засада.


	Глава тринадесета
	За стилкън и странната магия

	За пореден път Лираел бе поразена от тишината, надвиснала в огромната пещера с цветята. Освен тихото шумолене, причинено от нейното минаване през маргаритките, нямаше никакъв друг звук.
	Бавно, криволичейки на всеки няколко крачки, за да се увери, че нищо не я дебне, Лираел прекоси пещерата, точно до вратата с полумесеца. Тя бе все така полуотворена, но Лираел не посмя да влезе, тъй като си мислеше, че стилкън може да успее да я заключи по някакъв начин, ако все още се спотайва в полето.
	Дървото беше най-вероятното място, където можеше да се крие чудовището, помисли си Лираел, представяйки си как се е омотало около някой клон като змия.


	Скрито сред гъстите зелени листа, докато сребристите му очи следят всяко нейно движение…
	На странната светлина дъбът беше само петно от сенки. Стилкън би могъл да е дори зад дънера, кръжейки бавно, за да остава между него и Лираел. Тя не сваляше очи от дървото, ококорила ги колкото можеше по-широко, сякаш така можеха да уловят още светлина. Все така нищо не помръдваше, затова тя продължи да върви към него, докато крачките й все повече се скъсяваха, а стомахът й се свиваше, преобръщайки се от ужас.
	Тя дотолкова се бе съсредоточила върху дървото, че краката й цопнаха в края на вира, преди да осъзнае, че е там. За миг се образуваха ярки вълни, отразили светлината на изкуствената луна, после водата отново стана спокойна и тъмна.
	Лираел отстъпи назад, изтърси крака и започна да заобикаля вира. Вече виждаше някакво очертание в дъба, както и обособени групи листа и отделни клони. Ала освен това и имаше и наслоени сенки, които можеха да бъдат какво ли не. Всеки път, когато очите й помръднеха, й се струваше, че е видяла движение в мрака.
	Беше време за осветление, реши тя, дори и това да означаваше, че ще издаде местоположението си. Посегна към Хартата и съответните символи започнаха да се носят в съзнанието й и изчезнаха, когато стилкън изригна от вира до нея и се нахвърли върху й със свирепите си куки.
	Възпиращият ги посрещна по някакъв начин със струя от бели искри и пара, и удар, който едва не изкълчи рамото на Лираел. Тя се запрепъва назад, крещейки с неочаквана бойна ярост, примесена с паника, и инстинктивно зае отбранителна позиция. Отново се разхвърчаха искри и водата започна да съска, когато стилкън нападна отново, а Лираел и Възпиращият едва успяха да парират куките му.
	Без съзнателна умисъл, Лираел отстъпи, поемайки към дъба. Всичко, което знаеше за възпиращите заклинания, се беше изпарило от главата й, както и усещането й за Хартата. Единственото, което имаше значение сега, беше оцеляването, и тя зае позиция с меча си, за да спре убийствената атака на чудовището.
	То отново замахна, ниско, към краката й. Лираел отвърна на удара и се изненада от себе си, когато нейните не особено тренирани мускули реагираха. Тя нанесе удар директно в торса на чудовището. Острието на Възпиращия го удари и се плъзна по вътрешностите му, причинявайки пламък от искри, които осеяха жилетката на Лираел с миниатюрни дупчици.
	Ала стилкън не изглеждаше ранен, а само ядосан. Той отново нападна и всеки замах с куките принуждаваше Лираел да отстъпва с по няколко крачки. Тя отчаяно размаха Възпиращия, усещайки всеки удар да отеква в костите й. Тежестта на меча вече я изтощаваше. Никога не беше се проявявала особено добре с оръжие и никога не бе съжалявала за това — до този момент.
	Тя отново отстъпи, а кракът й попадна на леко съпротивление, после отстъпи повече, отколкото трябваше, попадайки в една неочаквана дупка. Лираел загуби равновесие и се катурна назад, когато една остра кука разпори въздуха пред гърлото й.
	Докато падаше, времето сякаш спря. Видя как ударът й се разширява, докато ръцете й се размахваха в опит да възстановят равновесието й. Видя как куките на стилкън замахват напред, към нея, като почти със сигурност щяха да попаднат в кръста й.
	Лираел падна тежко на земята, но не обърна внимание на болката. Вече се претъркулваше встрани, смътно забелязвайки, че се беше препънала в една вдлъбнатина между два корена, а корените на дърветата удряха тялото й, докато се търкаляше между тях.
	Земята… цветята… далечният таван и неговите светлини на Хартата бяха като отдалечени звезди — земята… цветята… изкуственото небе — с всяко преобръщане, Лираел очакваше да види сребристия поглед на стилкън и да усети изгарящата болка на куките му. Ала не го видя и не последва никакъв смъртоносен удар. При шестото преобръщане тя спря и се хвърли напред, а стомашните й мускули болезнено се свиха, когато отново застана на краката си.
	Възпиращият все още беше в ръката й, а стилкън опитваше да измъкне лявата си кука от мястото, където се беше заклещила дълбоко в един от огромните главни корени на дъба. Лираел веднага разбра, че навярно не я е улучил, докато е падала — и вместо това е ударил корена.
	Стилкън я погледна, сребристите му очи блестяха, и нададе ужасен крякащ звук, идващ някъде надълбоко от гърлото му. Тялото му се разтресе, а тежестта му се премести от приклещената му лява ръка към дясната половина на тялото му. Той се сниши, а мускулите помръдваха под привидно човешката му кожа, като плужеци под листо, натрупвайки се в заклещената му ръка. Преди процесът да приключи, той се надигна, напрягайки се да се освободи и да хукне след Лираел.
	Това беше нейният шанс, разбра Лираел — тези оскъдни няколко мига. Символите на Хартата се възпламениха върху острието на Възпиращия, когато тя посегна към тях, за да ги слее с другите, измъкнати от Хартата.
	Имаше нужда от четири главни символа, но за да ги използва, най-напред трябваше да се предпази с по-второстепенни символи.
	Възпиращият й помогна и символите бавно образуваха верига в съзнанието й, твърде бавно, докато стилкън кряскаше и се напрягаше, изваждайки куката си сантиметър по сантиметър. Самият дъб сякаш се опитваше да държи чудовището в капан, осъзна Лираел, с онази част от съзнанието си, която не бе изцяло съсредоточена върху заклинанието на Хартата. Тя чуваше как дървото шуми и скърца, сякаш се опитва да държи затворен прореза в огромния си корен, заедно с куката.
	И последният символ се появи и се вля в Лираел с непринудена изящност. Тя освободи заклинанието, усещайки как силата му се влива в кръвта й и всяка нейна кост, правейки я по-силна срещу четирите главни символа, които трябваше да призове.
	Първият от тези главни символи разцъфна в съзнанието й, когато стилкън най-сетне освободи куката си, предизвиквайки силно стенание от дъба и струя бяло-зелена мъзга. Дори и покрита от предпазното заклинание, Лираел не остави главния символ дълго в съзнанието си. Тя го освободи, изпращайки го към острието на Възпиращия, където то се разля като лъскаво олио, докато накрая се възпламени, обгръщайки го със златисти пламъци.
	Стилкън, вече подскочил, за да нападне, се опита да се отклони. Ала беше твърде късно. Лираел пристъпи напред, а Възпиращият подскочи в безупречен удар и се заби право във врата на стилкън. Златистият огън бушуваше, хвърляше бели искри като диря на ракета, съществото се закова на място едва на две крачки от Лираел, а куките му почти докосваха двете страни на тялото й.
	Лираел призова втория главен символ и той също се спусна по острието. Ала когато достигна врата на стилкън, знакът изчезна. Миг по-късно, кожата на съществото започна да се напуква и спаружва, от него струеше ослепителнобяла светлина, когато съсухрената кожа се свлече на земята. След минута стилкън вече бе загубил човекоподобния си вид. Сега той беше просто стълб от бушуваща бяла светлина, прободен с меч.
	И третият главен символ напусна меча и се заби в стълба. Онова, което бе останало от стилкън, на мига започна да се смалява, чезнейки, докато се превърна в точица от светлина с диаметър от няколко сантиметра, а острието на Възпиращия вече бе опряно в него.
	Лираел взе металната бутилка от джоба на жилетката си, постави я на земята и с помощта на меча прибра останките на стилкън в нея. Едва тогава измъкна острието, свали го на земята и запуши бутилката с тапата. Миг по-късно я запечата с четвъртия главен символ, който обгърна корка и бутилката със светъл проблясък.
	Бутилката подскочи за миг и се изви в ръката й, после застина неподвижна. Лираел я прибра обратно в джоба си и седна задъхана до Възпиращия. Наистина беше приключила. Беше възпряла стилкън. Съвсем сама.
	Облегна се назад, потръпвайки от болката, която прониза гърба и ръцете й. Кратък проблясък прикова погледа й някъде близо над дървото. В миг тя отново застана нащрек, а ръката й се спусна към Възпиращия, забравила за всичките си болки. Взе меча и отиде да проучи мястото. Нима имаше още един стилкън? Или пък се беше измъкнал в последния момент? Провери бутилката, която определено беше запечатана. Възможно ли беше да е примигнала в последния, съвсем кратък миг, тъкмо когато се появи четвъртият символ?
	Светлината отново проблесна, когато Лираел я наближи, мека и златиста, и тя въздъхна с облекчение. Това навярно бе магия на Хартата, така че все пак беше в безопасност.
	Лираел уморено разрови дупката с Възпиращия, разчиствайки пръстта. Видя, че светлината идва от книга, подвързана с нещо, което приличаше на козина или рунтава кожа. Използвайки меча като лост, тя измъкна книгата. Беше видяла как дървото се стреми да приклещи стилкън — не искаше да сграбчи и нея.
	След като я освободи от корените, тя извади книгата. Символите на Хартата по обложката й й бяха познати — представляваха заклинание, което да я поддържа чиста и без мушици и молци. Лираел пъхна дебелата книга под мишница, внезапно осъзнала, че е потънала в пот, покрита с мръсотия и листа от цветчета, и напълно изтощена, без да говорим за синините. Ала само жилетката й бе понесла трайни увреждания, пробита от искрите на стотици места, сякаш я бяха нападнали възпламеняващи молци.
	Кучето се надигна откъм цветята, за да я посрещне, когато тя се отправи към изхода. В устата си държеше ножницата на Възпиращия и не я пусна, докато Лираел прибираше меча.
	— Успях — каза Лираел. — Възпрях стилкън.
	— Мф, мф, мф — каза кучето, подскачайки на задните си крака. После внимателно положи меча на земята и продължи: — Да, господарке. Знаех, че ще успеете. Със сигурност.
	— Нима? — Лираел погледна ръцете си, които започваха да треперят. След това цялото й тяло се разтрепери и се наложи да седне, докато спре. Тя почти не забелязваше топлото туловище на кучето зад гърба си, нито окуражителното близане по ухото й.
	— Аз ще върна меча — предложи кучето, когато Лираел най-сетне престана да трепери. — Стой тук, докато се върна. Няма да се бавя. Ще бъдеш в безопасност.
	Лираел кимна, тъй като не можеше да говори. Потупа кучето по главата и легна върху цветята, оставяйки аромата им да се понесе над главата й, усещайки меките цветчета по бузите си. Дишането й се забави и стана по-равномерно, очите й бавно примигнаха веднъж, два пъти и после се затвориха.
	Кучето изчака, докато се увери, че Лираел спи. После излая само веднъж. От устата му се появи символ на Хартата и закръжи във въздуха над спящото момиче. Кучето наклони глава и го погледна с обиграното си око. Доволно, то стисна меча със здравите си челюсти и заприпка нататък, към главната спирала.
	Когато Лираел се събуди, беше сутрин, или поне светлината в пещерата бе ярка. За миг остана с впечатлението, че над главата й има символ на Хартата, но очевидно това беше само сън, защото там нямаше нищо, когато тя се събуди напълно и седна.
	Чувстваше се много скована и изпитваше болка, но не беше по-зле, отколкото обикновено се чувстваше след някой от ежегодните изпити с меч и лък. Жилетката й бе непоправимо повредена, но тя имаше резервни и изглежда нямаше други физически признаци за битката й със стилкън. Нищо, което би наложило пътуване до болницата. Болницата… Филрис. Лираел се натъжи за миг, задето нямаше да може да разкаже на своята прапрапрабаба как все пак е победила стилкън.
	Филрис също щеше да хареса Падналото куче, помисли си Лираел, поглеждайки към мястото, където то спеше край нея. Беше се свило на кълбо, опашката му бе плътно омотана около задните крака, и стигаше почти до муцуната. Похъркваше леко и от време на време помръдваше, сякаш сънуваше, че гони зайци.
	Лираел се канеше да събуди кучето, когато усети, че книгата се забива в тялото й. На светлината тя разбра, че не е подвързана с козина или кожа, а имаше нещо като гъсто оплетена подвързия над тежките корици, нещо, което наистина бе много странно.
	Тя я взе и я разгърна на титулната страница, но още преди да е прочела и първата дума, разбра, че това е могъща книга. Всяка частица от нея беше пропита с магия на Хартата. Имаше символи по хартията, символи в мастилото, символи в шева на основата й.
	Титулната страница гласеше просто „В лъвска кожа“. Лираел я прелисти, надявайки се да открие съдържание, но попадна направо на първа глава. Започна да я чете, но шрифтът внезапно се премрежи и затрептя. Тя примигна, потърка очи, но когато отново ги отвори, на страницата пишеше „Предговор“, макар да беше сигурна, че няма как да се е прелистила. Обърна я и отново се появи титулната страница.
	Лираел се намръщи и прелисти нататък. Отново прочете „Предговор“. Преди да се е сменил, тя зачете.

	Създаването на кожи на Хартата позволява на Мага да приеме нещо повече от обикновеното подобие на животно или растение. Правилно изработената кожа на Хартата, носена по съответния начин, придава на Мага действителната желана форма, с всички нейни особености, възприятия, ограничения и предимства. Тази книга представлява теоретичен преглед на изкуството за създаване на кожи на Хартата; практически наръчник за начинаещия носител на кожи; и компендиум на всички кожи на Хартата, в това число тези на лъва, коня, на подскачащата крастава жаба, сивия гълъб, сребристия ясен, както и други полезни форми. При положение, че се следва с упоритост и дисциплина, курсът на обучение, поместен тук, ще въоръжи съзнателния Маг със знанието, необходимо му за създаване на неговата първа кожа на Хартата в рамките на три до четири години.

	— Полезна е тази книга — каза току-що събудилото се куче, прекъсвайки четенето на Лираел, пъхайки муцуната си между страниците, очевидно желаейки сутрешно чесане между ушите.
	— Много — съгласи се Лираел, безуспешно опитвайки се да продължи да чете през муцуната на кучето. — Очевидно, ако следвам курса на обучение в нея, ще успея да приема друга форма след три или четири години.
	— Осемнайсет месеца — прозя се сънено кучето. — Две години, ако си мързелива. Макар че ти носиш кожа на Хартата — няма да промениш собствената си форма като такава. Постарай се да започнеш с кожа на Хартата, която ще бъде удобна за изследване. Знаеш, че е хубаво да се промъкваш през малките пробойни и така нататък.
	— Защо? — попита Лираел.
	— Защо? — повтори Кучето с недоверие, издърпвайки глава изпод ръката на Лираел. — Тук има толкова много неща, които да се видят и подушат! Цели етажи от библиотеката, в които не е стъпвал никой от стотици, хиляди години! Заключени стаи, пълни стайни. Съкровища! Знания! Забавления! Нима искаш цял живот да си останеш трети помощник?
	— Не съвсем — отвърна категорично Лираел. — Искам да бъда истинска Клеър. Искам да притежавам зрението.
	— Е, може би ще открием нещо, което да го пробуди у теб — заяви Кучето. — Зная, че трябва да работиш, но има още толкова много време, което не бива да пилеем. Какво по-хубаво от това да отидеш някъде, където другите не са стъпвали от хиляда години?
	— Предполагам, че бих могла — съгласи се Лираел, а въображението й се разпали от думите на кучето. Имаше много врати, които й се щеше да отвори. Онази странна дупка в скалата, например, там, където спиралата внезапно спираше…
	— Освен това — добави кучето, прекъсвайки мислите й, — тук действат сили, които искат да използваш книгата. Нещо е освободило стилкън, а присъствието на чудовището е пробудило и други магии. Онова дърво нямаше да издаде тайната на книгата, ако не ти е било писано да я вземеш.
	— Предполагам — каза Лираел. Не й се нравеше идеята, че някой е помогнал на стилкън да се освободи от пленничеството си. Това предполагаше, че има някаква по-велика сила на злото, някъде тук из Старите етажи, или че някаква сила би могла да се добере до Глетчера на Клеър отвън, въпреки всичките им прегради и защити.
	Ако в библиотеката имаше друго същество от рода на стилкън — някакво творение на Свободната магия, притежаващо огромна сила — Лираел чувстваше, че е неин дълг да го открие. Усещаше, че унищожавайки стилкън, несъзнателно бе направила първата крачка към поемането на отговорността да унищожи всяко друго подобно нему същество, представляващо заплаха за Клеър.
	Освен това, търсенето на подобно създание щеше да запълни времето й и да я разсее. Лираел осъзна, че почти не се е замисляла за пробуждането или зрението през последните няколко месеца. Създаването на Кучето и откриването на начин да унищожи стилкън бяха ангажирали почти изцяло съзнанието й.
	— Ще се науча как да направя полезна кожа на Хартата — заяви тя. — И ще проуча наоколо, Куче!
	— Хубаво! — каза кучето и нададе радостен лай, който отекна из пещерата. — А сега, най-добре изтичай да се измиеш и преоблечеш, преди Имши да започне да се чуди къде си.
	— Колко е часът? — попита стреснато Лираел. Далече от безапелационните нападки на Кирит в младежкото помещение, или ударите на часовника в читалнята, тя нямаше представа кое време на денонощието е. Беше изчислила грубо, че е около зазоряване, защото не бе спала много.
	— Шест и половина… сутринта — отвърна кучето, след като наклони ухо, сякаш за да чуе някакъв далечен удар на часовник. — Плюс-минус…
	Гласът му заглъхна, защото Лираел вече беше излязла, отправяйки се нататък с нещо като накуцващ бяг. Кучето въздъхна и се впусна след нея, настигайки без проблеми Лираел, още преди да затвори вратата.


	Част втора
	Анселстиер
>>
	__1928 A.W.__
	__Старото кралство осемнадесет години след възстановяването на крал Тъчстоун.__

	Глава четиринадесета
	Принц Самет удря шестица

	На седемстотин мили южно от Глетчера на Клеър, двайсет и две момчета играеха крикет. В Старото кралство, зад Стената, намираща се на тридесет мили в северна посока, беше късна есен. Тук, в Анселстиер, последните дни на лятото се оказаха топли и ясни, идеални за финалния мач в жестоко оспорвания турнир в групата за момчета старша възраст, първостепенна цел на спортуващите шестокласници от осемнайсет училища.
	Беше последното от поредицата от шест хвърляния за мача и оставаше да се подаде само една топка, като бяха необходими три последователни попадения, за да спечелят реда, мача и турнира.
	Батсменът, който трябваше да удари тази последна топка, щеше да навърши седемнайсет след месец и беше висок малко над метър и осемдесет. Имаше ситна къдрава кестенява коса и гъсти черни вежди. Не беше точно красив, но миловиден, и се открояваше в своя бял спортен екип за крикет. Не че панталонът му беше със същия колосан ръб, както по-рано, понеже сега бе пропит с потта от отбелязаните седемдесет и четири ръна, заедно с останалите, шейсет от които бяха негови.
	Огромна тълпа наблюдаваше мача от трибуните на игрището за крикет в Бейн — тълпа, много по-голяма от обичайната за училищен мач, въпреки че един от отборите беше от близкото училище „Дормалан“. Повечето зрители бяха дошли да видят високия млад батсмен, не защото беше по-талантлив от останалите в отбора, а защото беше принц. Нещо повече, той беше принц на Старото кралство. Бейн беше не само най-близкият град до Стената, разделяща Анселстиер от тази земя на магии и мистерии, но и беше преживял деветнадесет години нашествия на мъртви същества, които бяха разгромени единствено с помощта на родителите на батсмена и преди всичко на неговата майка.
	Принц Самет беше наясно с любопитството, което събуждаше у жителите на Бейн, но не позволяваше то да го разсейва. Цялото му внимание беше насочено към питчъра в отсрещния край на игрището, един свиреп червенокос младеж, чиято ожесточеност бе довела до отстраняването на вече трима батсмени. Ала той очевидно се уморяваше и последното му хвърляне беше доста неточно и принуди Сам и неговия партньор, Тед Хопкис, да се бъхтят след топката из цялото игрище, в усилията си да спечелят онези фатални последни ръна. Ако питчърът не възстановеше силите си и предишната си точност, мислеше си Самет, шансът беше на негова страна. Нещо повече, питчърът се размотаваше, като бавно извиваше ръката, с която хвърляше, и оглеждаше прииждащите облаци.
	Времето беше малко разсейващо, макар и само за Самет. Преди няколко минути се бе появил вятър. Идваше от север и носеше някаква магия откъм Старото кралство и Стената. Той накара символа на Хартата върху челото на Самет да затрепти и подсили усещането му за смърт. Не че това мъртво присъствие беше толкова силно на мястото, където той се намираше. Малцина бяха намерили смъртта си на игрището за крикет, поне напоследък.
	Най-сетне питчърът се засили, и яркочервената топка профуча из игрището, подскачайки, когато Самет пристъпи напред, за да я посрещне. Върбовото дърво се удари в кожата със силен трясък и топката се издигна над лявото рамо на принца. Тя се извиси още повече и описа дъга над тичащите към трибуните защитници, където бе застигната от мъж на средна възраст, който подскочи от мястото си, за да демонстрира спортната си форма, която отдавна не беше влизала в употреба.
	Шестица! Самет почувства как лицето му се разтяга в усмивка, когато тълпата избухна в аплодисменти. Тед притича до него, за да стисне ръката му, изричайки нещо, а после започна да се здрависва с противниковия отбор, а след това с всякакви хора, докато си проправяше път към съблекалните в павилиона. Помежду ръкостисканията, той погледна нагоре, към мястото, където телеграфното табло щракаше. Беше отбелязал шейсет и шест без аут, личен рекорд, а това беше подобаващ финал за училищната му кариера по крикет. Навярно за цялата му кариера по крикет, реши той, мислейки за завръщането си в Старото кралство, от което го деляха едва два месеца. На север от Стената не се играеше крикет.
	Приятелят му Никълъс беше първият, който го поздрави в съблекалните. Ник беше невероятен питчър на фалцови топки, но лош батсмен и още по-лош защитник. Той често се унасяше, изучавайки някакво насекомо на земята или някое странно атмосферно явление в небето.
	— Браво, Сам! — заяви Ник, енергично разтърсвайки ръката му. — Още един трофей за добрия стар „Сомърсби“.
	— Скоро ще бъде добрият стар „Сомърсби“ — отвърна Сам, отпускайки се на една пейка, докато развързваше наколенките си. — Не е ли странно? Десет години недоволстваме от това място, но когато дойде моментът да го напуснем…
	— Зная, зная — каза Ник. — Именно затова трябва да дойдеш с мен в „Корвиър“, Сам. Там до голяма степен е същото, в университета. Забрави този страх от бъдещето…
	Каквото и друго да се канеше да каже, то заглъхна, когато останалата част от отбора нахълта, за да се ръкува със Самет. Дори и мистър Кохрейн, треньор и прочут с гнева си в „Сомърсби“ учител по спортни игри, благоволи да го потупа по рамото и заяви: „Невероятно представление, Самет“.
	Час по-късно всички се намираха в училищния омнибус, измокрени от внезапния дъжд, донесен от северния вятър. Редуваха се слънчеви и дъждовни промеждутъци, понякога продължаващи само минута. За жалост, последният бе настъпил, когато пресякоха шосето към автобуса.
	Пътуването продължаваше три часа, почти изцяло в южна посока, към „Сомърсби“, по магистралата Бейн. Затова пътниците в автобуса се изненадаха, когато шофьорът се отклони от магистралата тъкмо когато напуснаха града, и пое по един тесен селски път с едно платно.
	— Почакайте, господин шофьор! — възкликна мистър Кохрейн. — Къде, по дяволите, отивате?
	— Отклонение — отвърна лаконично мъжът, едва помръдвайки устни. Той заместваше Фред, постоянния шофьор на училището, който си беше счупил ръката предишния ден по време на бой за оспорван турнир по дартс. — Магистралата е наводнена при Биърдсли. Чух го от един пощальон в Крикетърс армс.
	— Много добре — каза Кохрейн, а смръщената му физиономия показваше, че с неохота се съгласява с него. — Но е много странно. Не бих допуснал, че е паднал достатъчно дъжд. Сигурен ли сте, че знаете някой заобиколен път, господин шофьор?
	— Да, шефе — потвърди мъжът, а по лукавото му лице се появи нещо, което навярно трябваше да бъде усмивка. — Бектън бридж.
	— Никога не съм го чувал — каза Кохрейн пренебрежително. — Но все пак предполагам, че вие знаете по-добре.
	Момчетата не обърнаха особено внимание на този разговор, както и на пътя. Бяха станали в четири часа, за да пристигнат навреме в Бейн, и цял ден бяха играли крикет. Повечето от тях, в това число и Ник, заспаха. Самет остана буден, все така развълнуван от своята победна шестица. Той гледаше дъжда по прозорците и околността. Минаваха покрай обитаеми ферми, в чиито прозорци се виждаше топла светлина. Покрай пътя пробягваха телеграфни стълбове, както и една червена телефонна будка, когато профучаха покрай селото.
	Скоро всичко това щеше да остане зад гърба му. Съвременните технологии, като телефоните и електричеството, не действаха от другата страна на Стената.
	Десет минути по-късно отминаха друга гледка, която Самет нямаше да вижда зад Стената. Огромно поле, пълно със стотици палатки, където на всяко свободно сиво въжено чучело висеше мокро пране и цареше дух на безпорядък. Автобусът намали скорост, докато минаваше и Самет видя, че пред вратите на повечето палатки се бяха струпали жени и деца, вгледани печално в дъжда. Почти всички имаха на главите си забрадки или шапки, което ги идентифицираше като бежанци от Юга. Над десет хиляди от тях бяха получили убежище в мястото, наречено от „Корвиър таймс“ „отдалечените северни райони на нацията“, което очевидно означаваше близо до Стената.
	Това навярно беше едно от бежанските селища, изникнали през последните три години, осъзна той, отбелязвайки, че полето е заобиколено от тройна ограда от спираловидна тел, и че близо до портата има няколко полицаи, а дъждът се лееше върху каските и тъмносините им шлифери.
	Южняците бягаха от войната между четири държави в далечния Юг, от другата страна на морето Съндър, срещу Анселстиер. Войната беше започнала преди три години, с един на пръв поглед незначителен бунт в автономната държава Искерия, който се оказа неуспешен. Бунтът прерасна в гражданска война, която въвлече и съседните държави Каларайм, Искерия и Коровия, всяка от които воюваше на различна страна. Съществуваха най-малко шест враждуващи фракции, известни на Самет, които варираха от силите на автономна Искерия и първоначалните бунтовници-анархисти, до подкрепяните от Каларайм традиционалисти и империалистите от Коровия.
	По традиция Анселстиер не се месеше във войните на Южния континент, доверявайки се на своя флот и въздушен корпус да държи подобни проблеми от другата страна на морето Съндър. Ала сега, когато войната обхвана почти целия континент, единственото безопасно място за мирните граждани беше в Анселстиер.
	Затова Анселстиер беше желана цел за бежанците. Мнозина биваха връщани обратно по море, или на главните пристанища, но на всеки върнат голям кораб, някой по-малък плавателен съд акостираше някъде по крайбрежието на Анселстиер и избълваше двестате или триста бежанци, които бяха натъпкани на борда му като сардини.
	Много по-голям беше броят на удавените или умрелите от глад, но това не обезсърчаваше останалите.
	В крайна сметка ги арестуваха и настаняваха във временни лагери. Теоретично, при това положение те вече имаха право да станат законни имигранти в държавата Анселстиер, но на практика само онези, които имаха пари, връзки или полезни умения, получаваха гражданство. Останалите оставаха във временните лагери, докато правителството измислеше начин да ги изпрати обратно в собствената им държава. Ала тъй като войната ставаше все по-сериозна и объркана от ден на ден, никой от онези, които бяха избягали от нея, нямаше да се върне доброволно. Всеки път, когато опитваха да прибегнат до масова депортация, тя завършваше с гладни стачки, бунтове и всякаква друга възможна форма на протест.
	— Чичо Едуард казва, че онзи приятел Королини иска да изпрати южняците във вашия тил, в гората — каза сънено Никълъс, събудил се от намалената скорост на автобуса. — От другата страна на Стената. Казва, че тук нямало място за тях, а в Старото кралство има много.
	— Королини е популист и подстрекател — отвърна Самет, цитирайки една уводна статия на „Таймс“. Неговата майка — която водеше по-голямата част от дипломатическите отношения с Анселстиер — имаше още по-лошо мнение за този политик, който се бе прочул, откакто бе започнала Южняшката война. Според нея той беше опасен егоист, който би направил всичко, за да се сдобие с власт. — Той не знае какво говори. Те биха измрели в граничния район. Там не е безопасно.
	— Какъв е проблемът? — попита Ник. Знаеше, че приятелят му не обича да говори за Старото кралство. Сам винаги казваше, че то няма нищо общо с Анселстиер и Ник не би го разбрал. Никой от останалите не знаеше кой знае колко за него, а във всяка от библиотеките, в които бе проверявал, имаше малко съществена информация. Армията беше затворила границата и точка по въпроса.
	— Там има опасни… опасни животни и… ъм… същества — отвърна Самет. — Както ти казах и преди. Оръжията, електричеството и така нататък, не действат там. Не е като…
	— Анселстиер — прекъсна го Никълъс с усмивка. — Знаеш ли, решил съм да ти дойда на гости през ваканцията и лично да се уверя.
	— Де да можеше — каза Самет. — Ще имам нужда да видя някое дружелюбно лице след шестте месеца, прекарани в компанията на Елимер.
	— Откъде знаеш, че не искам да видя точно сестра ти? — попита Ник с пресилена похотлива усмивка. Сам никога не намираше добра дума за по-голямата си сестра. Канеше се да каже още нещо, но думите му секнаха, когато погледна през прозореца. Сам също погледна.
	Отдавна бяха отминали бежанския лагер, който бе отстъпил пред една много гъста гора. Далечният, замъглен от дъжда слънчев диск бе надвиснал непосредствено над дърветата. Само че и той, и дърветата бяха обърнати към лявата половина на автобуса, а слънцето би трябвало да се намира вдясно. Движеха се на север, и изглежда това бе продължило известно време. На север, към Стената.
	— Най-добре да кажа на Кокърс — каза Самет, който седеше откъм пътеката. Едва се бе изправил и бе понечил да тръгне към предната част на автобуса, когато двигателят изведнъж се задави и автобусът подскочи, като почти го събори на пода. Шофьорът изруга и смени няколко предавки, но двигателят продължаваше да се дави. Шофьорът отново изруга, форсирайки двигателя толкова силно, че ревът му събуди и последния останал заспал. После внезапно спря. Вътрешните светлини и фаровете угаснаха, и автобусът тихо спря.
	— Сър! — провикна се Сам към мистър Кохрейн, сред внезапната глъчка от пробудили се момчета. — Движим се на север! Мисля, че сме близо до Стената.
	Кохрейн, който надзърташе през прозореца си, се извърна, когато Сам проговори и застана на пътеката, а внушителната му осанка беше достатъчна, за да накара да замълчат момчетата, които се намираха по-близо.
	— Усмирете се! — каза той. — Благодаря, Самет. А сега, всички да останат по местата си, и аз скоро ще уредя…
	Онова, което се готвеше да каже, беше прекъснато от звука от вратата на шофьора, когато той я затръшна зад гърба си. Всички момчета се втурнаха към прозорците, въпреки рева на Кохрейн, и видяха как шофьорът скача на пътя и хуква през дърветата, сякаш преследван от някакъв смъртен враг.
	— Какво става, за Бога? — възкликна Кохрейн, докато се извръщаше, за да погледне през предното стъкло. Онова, което бе уплашило шофьора, очевидно не му се стори толкова ужасно, защото той просто отвори вратата до неговата и излезе навън в дъжда, като междувременно отвори чадъра си.
	Щом излезе от автобуса, всички се втурнаха напред. Сам, който се намираше на пътеката, пръв стигна там. Поглеждайки навън, той най-напред видя бариера, която препречваше пътя, а до нея — голяма червена табела. Не успя да я прочете добре заради дъжда, но бездруго знаеше какво пише на нея. Беше виждал същите табели през ваканцията, когато се прибираше у дома, в Старото кралство. Червените табели бележеха началото на Границата, военната зона, която армията на Анселстиер бе разположила с лице към Стената. Зад тази табела дърветата от двете страни на пътя изчезваха, заменени от участък с диаметър от половин миля, състоящ се от укрепления, окопи, и километри навита бодлива тел, която се простираше от източния бряг на запад.
	Сам помнеше точно какво пише на табелата. Преструвайки се, че притежава невероятната способност да вижда през замъглени прозорци, той издекламира познатото предупреждение на останалите. Беше важно да го знаят.


	ГРАНИЧНО УПРАВЛЕНИЕ СЕВЕРНА АРМЕЙСКА РОТА
	Строго се забранява нерегламентираното напускане на Граничната зона.
	Всеки, който направи опит да прекоси Граничната зона, ще бъде застрелян без предупреждение.
	Упълномощените пътници са длъжни да се явят пред командира на Граничния щаб.
	НАПОМНЯМЕ — СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


	Думите му бяха последвани от минута мълчание, когато всички осъзнаха сериозността на положението им. След това се изля порой от въпроси, на които Сам не отговори. Беше си помислил, че шофьорът е избягал, защото се е страхувал да остане толкова близо до Стената. Ами ако ги беше отвел там нарочно? И защо беше избягал от двамата военни полицаи с червени фуражки, които се приближаваха откъм кабината на караула?
	Семейството на Самет имаше много врагове в Старото кралство. Някои от тях бяха хора и лесно можеха да се престорят на съвсем безобидни, за да влязат в Анселстиер. Други не бяха хора, но вероятно бяха достатъчно силни, за да прекосят Стената и да изминат краткото разстояние на север.
	Без да си прави труда да си вземе шлифера, Сам скочи от автобуса и забърза към мястото, където двамата военни полицаи току-що бяха посрещнали мистър Кохрейн. Или по-скоро към мястото, където сержантът от Военна полиция се беше разкрещял срещу Кохрейн.
	— Свалете всички от онзи автобус и ги накарайте да се върнат обратно по най-бързия начин — крещеше сержантът. — Бягайте колкото можете по-надалече, после вървете. Ясно?
	— Защо? — попита наежилият се мистър Кохрейн. Подобно на повечето учители и персонал на Сомърсби, той не беше от Севера, и нямаше представа за съществуването на Стената, Границата, или Старото кралство. Винаги се беше отнасял към Самет по същия начин, както и към другия принц, който беше албинос от далечния Каршмел — нещо като осиновено дете, което не беше пълноправен член на семейството.
	— Просто го направете! — нареди сержантът. Изглеждаше неспокоен, забеляза Самет. Кобурът на револвера му беше отворен и той не преставаше да оглежда дърветата. Подобно на повечето войници на Границата — но коренно различно от всички останали отряди от армията на Анселстиер — той носеше и меч с щик на лявото си бедро, а над военната си униформа в цвят каки имаше ризница, макар че беше запазил червената си фуражка на Военна полиция, вместо да носи обичайната каска с решетки на носа и врата, характерна за граничния гарнизон. Сам забеляза, че нито един от двамата мъже няма на челото си знака на Хартата.
	— Това не е достатъчно — възмути се Кохрейн. — Настоявам да говоря с някой офицер. Не мога да накарам момчетата си да тичат в дъжда!
	— Най-добре да направим така, както казва сержантът — каза Сам, приближавайки се зад него. — В гората има нещо и то се приближава.
	— Кой си ти? — настоя да узнае сержантът, измъквайки меча си. Ефрейторът до него веднага направи същото и започна да се приближава странично. И двамата гледаха челото на Сам и знака на Хартата, който едва се виждаше под шапката му за крикет.
	— Принц Самет от Старото кралство — отвърна той. — Предлагам да повикате майор Дуайър от разузнаването, или да отидете в щаба на генерал Тиндъл и да им кажете, че съм тук — и че в гората отсреща има поне три Мъртви ръце.
	— Да му се не види! — изруга сержантът. — Знаехме си, че този вятър ще донесе нещо. Как са се промъкнали… всъщност, няма значение. Харис, върни се на поста и предупреди щаба. Кажи им, че при нас са принц Самет, няколко ученици и нарушители от поне А-категория. Използвай гълъб и ракетата. Телефонът със сигурност не работи. Размърдай се!
	Ефрейторът изчезна преди сержантът да е затворил устата си и тъкмо когато Кохрейн заговори:
	— Самет! Какво си намислил?
	— Няма време за обяснения — отвърна припряно Самет. Усещаше присъствието на мъртвите ръце — телата им, обладани от духове, призовани от пределите на смъртта — движеха се из гората, успоредно на пътя. Очевидно още не бяха доловили присъствието на живите, но когато това станеше, щяха да пристигнат за минути. — Трябва да изведем оттук всички, трябва да се отдалечим възможно най-много от Стената.
	— Но… но… — запелтечи Кохрейн с почервеняло лице и учуден от наглостта на едно от собствените му момчета, което му нареждаше какво да прави. Щеше да каже още нещо, ако сержантът не бе извадил револвера си, за да заяви спокойно:
	— Накарайте ги да се размърдат веднага, сър, или ще ви застрелям на място.


	Глава петнадесета
	Нашествието на мъртвите

	Пет минути по-късно, целият отбор излезе на пътя сред дъжда, тичайки на юг. По предложение на Самет се бяха въоръжили с бухалки за крикет, греди от вратата с метални върхове и топки за крикет. Сержантът от военна полиция бягаше с тях, а револверът му все така потушаваше протестите на Кохрейн.
	В началото момчетата приемаха всичко като шега, с много патос и усърдие. Ала когато се стъмни и дъждът се усили, те се умълчаха. Шегите престанаха напълно, когато зад гърба им се чуха четири бързи изстрела, последвани от далечен, изпълнен с болка, писък.
	Самет и сержантът се спогледаха и този поглед издаваше страх и зловеща осведоменост. Изстрелите и викът сигурно идваха от ефрейтор Харис, който се бе върнал на поста.


	— Някъде наблизо има ли поток или течаща вода? — попита запъхтяният Самет, припомнил си предупредителното стихче за мъртвите, което знаеше още от дете. Сержантът поклати глава, но не му отговори. Продължаваше да поглежда назад през рамо и почти губеше равновесие, докато тичаха. Малко след като чуха вика, той видя онова, което търсеше, и го показа на Самет: три червени сигнални ракети с парашути, които се спускаха надолу на няколко мили на север.
	— Харис поне е пуснал гълъба — изпухтя той. — Или пък телефонът е проработил, понеже пистолетът му гръмна. — Скоро ще изпратят тук резервната рота и взвода от разузнаването, сър.
	— Дано — отвърна Самет. Вече усещаше присъствието на мъртвите зад тях, приближаваха се бързо. Изглежда никъде напред нямаше надежда за безопасност. Нито някой стабилен хамбар или ферма, нито поток, чиято течаща вода мъртвите не можеха да прекосят. Всъщност пътят се спускаше надолу и се превръщаше в пропаднала пътека, още по-тъмна и по-тясна, идеалното място за засада.
	Когато Сам се замисли за това, почувства как усещането му за мъртвите внезапно се променя. В началото това го дезориентира, докато не разбра за какво става дума. Пред тях току-що се бе изправил един мъртъв дух, някъде в мрака около пътя с висок банкет. Още по-лошо, той беше нов, излязъл от пределите на смъртта точно в този момент. Това не бяха духове със собствена воля, проникнали тук през границата. Те бяха мъртви ръце, създадени от някой некромант от другата страна на Стената. Контролирани от ума на некроманта, те бяха много по-опасни от независимите духове.
	— Спрете! — извика Сам, а гласът му проряза равномерно падащия дъжд и стъпките по асфалта. — Те са пред нас. Трябва да излезем от пътя!
	— Кои са пред нас, момче? — извика Кохрейн, отново вбесен. — Това вече стигна твърде далече…
	Гласът му пресекна, когато от сенките пред тях се олюля една фигура точно в средата на пътя. Беше човек, или поне някога бе бил такъв. Сега ръцете му бяха висящи ивици плът, а главата му представляваше гол череп, върху който се открояваха дълбоки очни кухини и блестящи зъби. Той несъмнено беше мъртъв, а от него, над благоуханния аромат на дъжда се носеше вонята на гнило. Докато вървеше, от тялото му падаха буци пръст, които показваха, че току-що е излязъл от земята.
	— Наляво! — извика Сам, като сочеше с пръст. — Всички да вървят наляво!
	Викът му подтикна към действие безмълвната процесия и момчетата прескочиха каменната ограда, която ограждаше пътя. Кохрейн бе един от първите, които се прехвърлиха оттатък, запокитил чадъра си настрана.
	Мъртвото същество също се движеше, преминавайки в тромав бяг, щом усети живота, за който копнееше. Сержантът се опря на стената и зачака, докато приближи на три метра. После изпразни тежкия си револвер, калибър 0,455 в торса му, като даде пет бързи последователни изстрела, придружени от въздишка на облекчение, че оръжието наистина работи.
	Съществото бе повалено и накрая падна, но сержантът не изчака. Беше прекарал достатъчно дълго на Границата, за да знае, че то отново ще се изправи. Куршумите можеха да спират мъртвите ръце, но само ако ги разкъсаха на парчета. Белите фосфорни гранати даваха по-добър резултат и ги превръщаха в пепел — когато работеха. Пистолетите, гранатите и всички подобни стандартни оръжия от Анселстиер преставаха да функционират с приближаването до Стената и Старото кралство.
	— По хълма! — извика Сам, посочвайки едно възвишение в земята пред тях, където гората оредяваше. Ако успееха да се доберат до него, поне щяха да могат да видят съществото, което идваше и да разполагат с дребното предимство да се намират нависоко.
	Зад тях се чу пронизителен нечовешки вик, наподобяващ този от случайно настъпен мях, по-скоро квичене, отколкото писък. Сам знаеше, че излиза от изсъхналите дробове на някоя мъртва ръка. Тази се намираше по-далече вдясно от съществото, което сержантът беше застрелял. В същото време, той долови присъствието на още създания, придвижващи се отляво и отдясно, започнали да обграждат хълма.
	— Там някъде има некромант — каза той, докато тичаха. — А трябва да има и много трупове, не много далече оттук.
	— Камион, пълен с онези южняци… излезе от пътя недалеч оттук преди шест седмици — каза бързо сержантът, докато си поемаше дъх. — Деветнайсет убити. Малко е… загадъчно къде са отивали… както и да е… портиерът в църквата нямаше да разреши… нито пък в крематориума на армията… така че ги погребаха до пътя.
	— Глупаво! — извика Самет. — Твърде близо е до Стената! Трябвало е да ги изгорят!
	— Проклетите бюрократи — изпухтя сержантът и пъргаво се мушна под един клон. — Според устава се забраняват погребенията в района на… Границата. Но това е… извън него, разбираш ли?
	Самет не отговори. Сега катереха самия хълм и той се нуждаеше от целия си въздух. Усети, че сега зад тях има поне дванайсет мъртви ръце и по три-четири от всяка страна, а ставаха все повече. А имаше и нещо, някакво присъствие, което навярно се излъчваше от некроманта, на мястото, където бяха — или са били — погребани труповете.
	На върха на хълма не растяха дървета, освен няколко брулени от вятъра фиданки. Преди да стигнат дотам, сержантът извика да спрат точно пред хребета.
	— Надясно! Сгъстете редиците! Липсва ли някой? Колко…
	— Шестнайсет, с мистър Кохрейн — каза Ник, който смяташе със скоростта на светлината. Кохрейн го изгледа свирепо, но замълча, отново привеждайки глава, докато се опитваше да си поеме въздух. — Всички са тук.
	— С колко време разполагаме, сър? — попита сержантът Сам, докато двамата се взираха в дърветата. Беше трудно да се види нещо. Видимостта намаляваше заради все по-силния дъжд и настъпването на нощта.
	— Първите двама или трима ще ни настигнат след минути — каза мрачно Самет. — Дъждът ще ги забави малко. Ще трябва да ги повалим на земята и да ги прободем с гредите от вратата и да опитаме да ги приковем стабилно. Ник, разпредели всички в групи по трима. Двама батсмени и някой, който да държи гредите в готовност. Не, Худ — върви при Асмер. Когато дойдат, аз ще отвлека вниманието им с… ще ги разсея. Батсменът трябва да удря възможно най-силно и право в краката, а после да забие по една греда през всяка ръка и крак.
	Самет замълча, когато видя, че едно от момчетата оглежда дългата близо метър греда и металния шип на върха й. Съдейки по изражението на лицето му, беше очевидно, че не си представя как я забива в каквото и да било.
	— Това не са хора! — извика Сам. — Те вече са мъртви. Ако не се биете с тях, ще ни убият. Мислете за тях като за диви животни и не забравяйте, че се борим за живота си!
	Едно от момчетата заплака беззвучно, а сълзите тихо се стичаха по лицето му. В началото Сам си помисли, че е от дъжда, преди да забележи отчаяния поглед, който издаваше пълен и абсолютен ужас.
	Готвеше се да пробва с още няколко окуражителни думи, когато Ник посочи хълма и извика:
	— Ето ги, идват!
	Откъм дърветата се задаваха три мъртви ръце, олюлявайки се като пияни, а крайниците им видимо бяха извън контрол. Телата им са били твърде изпочупени при сблъсъка, помисли си Сам, преценявайки силата им. Това беше добре. Щеше да ги забави и да ги направи по-некоординирани.
	— Ник, твоят отбор може да се заеме с онзи вляво — нареди той бързо. — Тед, този в средата е за теб, а за Джак е левият. Целете се в коленете и забийте гредите веднага щом ги повалите. Не им позволявайте да ви сграбчат — много по-силни са, отколкото изглеждат. Всички останали — включително и вие, сержант, ако обичате, и мистър Кохрейн — ще стоите настрана и ще помагате на всеки отбор, изпаднал в беда.
	— Тъй вярно, сър! — отвърна сержантът. Кохрейн само кимна мрачно, вторачен в наближаващите мъртви ръце. За първи път, откакто го помнеше Сам, лицето му не беше червено. Беше бяло, бледо почти колкото отблъскващо бледата кожа на приближаващите мъртви.
	— Изчаквайте моите заповеди — извика Сам и в същото време посегна към Хартата. Беше невъзможно да се използва в по-голямата част на Анселстиер, но толкова близо до Стената беше само трудно, нещо като това да се опитваш да доплуваш до дъното на дълбока река.
	Самет откри Хартата и си позволи миг на утеха, причинен от познатия допир с нея, а нейната неизменност и цялост го свързваха с всичко съществуващо. После извика символите, които му трябваха, като ги задържа в съзнанието си, докато имената им се оформиха в гърлото му. Когато всичко беше готово, той протегна дясната си ръка, с разперени три пръста, всеки от които сочеше по един от наближаващите мъртви същества.
	— Анет! Калю! Фърън! — изстреля той имената им, и символите политнаха от пръстите му като лъскави сребърни остриета, свистейки във въздуха по-бързо, отколкото би могло да ги проследи което и да е око. Всеки от тях се заби в по една от мъртвите ръце, пробивайки дупка колкото юмрук в разлагащата се плът. И тримата политнаха назад, а един се стовари на земята, размахвайки ръце и крака като обърнат по гръб бръмбар.
	— По дяволите! — възкликна едно от момчетата до Сам.
	— Сега! — извика Сам и учениците се втурнаха напред с рев, размахвайки импровизираните си оръжия. Сам и сержантът тръгнаха с тях, но Кохрейн нападна сам, като тичаше по хълма перпендикулярно на всички останали.
	Последваха неразчленими викове, бухалките се издигаха и спускаха и с глух звук пронизваха плътта на мъртвите, а след това се забиваха в мократа земя.
	Сам преживя всичко това в някакво странно обезумяло състояние, сложна смесица от звуци, образи и емоции, така че изобщо не беше сигурен какво става. После сякаш излезе от това състояние на силен гняв и се улови, че помага на Друит Майнър да забие една греда в ръката на някакво гърчещо се чудовище. Макар и прободено във всеки крайник, то продължаваше да се съпротивлява, като счупи едната греда и замалко да се освободи, преди едно от момчетата от резерва да съобрази да търколи голям камък върху свободната му ръка.
	Всички ликуваха, осъзна Сам, когато отстъпи назад и избърса дъжда от лицето си. Всички, освен него, защото долавяше присъствието на още мъртви, които идваха откъм пътя и другата страна на хълма. Едно бързо проучване установи, че са останали само три греди, а две от петте бухалки бяха счупени.
	— Връщайте се — нареди той, прекратявайки веселбата. — Идват още.
	Когато се оттеглиха, Ник и сержантът се приближиха до Сам. Ник заговори пръв, и тихо попита:
	— Какво ще правим сега, Сам? Онези същества още мърдат! Ще се освободят до половин час.
	— Войските от Границата ще пристигнат дотогава — прошепна Сам, поглеждайки сержанта, който кимна утвърдително. — Тревожа се заради новите, които идват. Единственото, което ми хрумва да направим…
	— Какво? — попита Ник, когато Сам млъкна по следата на изречението.
	— Всички те са мъртви ръце, а не мъртви със свободна воля — отвърна Сам. — Наскоро създадени. Техните духове са онова, което некромантът е успял да призове набързо, затова не са нито силни, нито умни. Ако успея да се добера до човека, който ги управлява, може би ще се обърнат един срещу друг, или ще започнат да бродят в кръг. Някои дори биха могли да се върнат в смъртта.
	— Ами тогава да намерим онова приятелче некромант! — заяви твърдо Ник. Гласът му беше спокоен, но не се удържаше да не поглежда тревожно надолу по хълма.
	— Не е толкова лесно — каза разсеяно Сам. Почти цялото му внимание беше насочено към мъртвите ръце, които усещаше около тях. Долу, до пътя, имаше десет, и шест някъде от другата страна на хълма. И двете групи се движеха в разпокъсани редици. Очевидно некромантът възнамеряваше да ги накара да атакуват едновременно, от двете страни.
	— Не е толкова лесно — повтори. — Некромантът е някъде там долу, поне физически. Ала почти със сигурност е в смъртта, а тялото му е предпазено от някакво заклинание или нещо като телохранител. За да се доберем до него, ще се наложи да вляза в смъртта, а нямам нито меч, нито звънци или каквото и да било друго.
	— Да влезеш в смъртта ли? — попита Ник, а гласът му се повиши с половин октава. Очевидно се канеше да каже и още нещо, но погледна купа с мъртви ръце и замълча.
	— Дори нямам време да си направя защитен ромб — промърмори си Сам под носа. Всъщност никога досега не беше влизал сам в смъртта. Беше го правил само с майка си, Абхорсен. Сега отчаяно му се щеше тя да е тук. Но нея я нямаше, а той не можеше да измисли какво друго да направи. Почти със сигурност би могъл да избяга сам, но не можеше да изостави останалите.
	— Ник — каза той, взел решение. — Ще вляза в смъртта. Докато съм там, няма да мога да виждам или усещам нищо тук. Тялото ми ще изглежда замръзнало, затова ще имам нужда от теб — и от вас, сержант — да ме пазите по най-добрия начин. Възнамерявам да се върна преди мъртвите да пристигнат тук, но ако не го направя, опитайте да ги забавите. Хвърляйте топки за крикет, камъни, и всичко друго, което намерите. Ако не успеете да ги спрете, хванете ме за раменете, но иначе не ме докосвайте.
	— Дадено — отвърна Ник. Беше видимо озадачен и уплашен, но протегна ръка. Сам я пое и двамата се ръкуваха, докато останалите момчета ги наблюдаваха с любопитство, или се взираха в дъжда. Само сержантът помръдна, подавайки меча си на Сам откъм дръжката.
	— Това ще ви трябва повече, отколкото на мен, сър — каза той. После, повтаряйки мислите на Сам, добави: — Ще ми се майка ви да беше тук. Успех, сър.
	— Благодаря — каза Сам, но му върна меча. — Боя се, че само омагьосан меч би могъл да ми помогне. Задръжте го.
	Сержантът кимна и взе меча. Сам зае отбранителна боксьорска поза и затвори очи. Потърси границата между живота и смъртта и с лекота я откри, като за миг изпита странното усещане едновременно за дъжда, сипещ се по тила му, докато лицето му беше поразено от невероятния студ в смъртта, където никога не валеше.
	Напрягайки цялата си воля, той пое към студа, принуждавайки душата си да премине в смъртта. После, без предупреждение, се озова там, а студът вече беше навсякъде около него, не само върху лицето му. Очите му се отвориха рязко и той видя бледата сива светлина на смъртта и усети тягата на речното течение по краката си. В далечината чу рева на Първата порта и потръпна.
	Обратно в живота, Ник и сержантът видяха как цялото тяло на Сам внезапно се скова. Изневиделица се появи мъгла, която се уви около краката му като лоза. Докато продължаваха да се взират, по лицето и ръцете му се образува скреж — ледена покривка, която дъждът не отмиваше.
	— Не съм сигурен, че вярвам на очите си — прошепна Ник, когато отмести поглед от Сам и го насочи към приближаващите мъртви.
	— Най-добре да повярваш — каза мрачно сержантът. — Защото те ще те убият, независимо дали вярваш в тях или не.


	Глава шестнадесета
	Из дебрите на смъртта

	С изключение на далечния рев на водопада, който обозначаваше Първата порта, в смъртта беше съвсем тихо. Сам стоеше неподвижно, близо до границата с живота, ослушваше се и се оглеждаше. Ала той не можеше да вижда надалече на особената сива светлина, която като че сплескваше всичко и изкривяваше перспективата. Виждаше единствено заобикалящата го река, чиято вода бе съвсем тъмна, освен на местата, където белите бързеи се завихряха около коленете му.
	Сам внимателно започна да върви по самия край на смъртта, борейки се с течението, което опитваше да го всмуче и да го повлече. Предполагаше, че и некромантът стои близо до границата с живота, макар да нямаше гаранция, че се движи в правилната посока, за да открие него или нея. Не беше достатъчно вещ, за да определи къде се намира в смъртта по отношение на живота, като изключим мястото, където щеше да се завърне в собственото си тяло.
	Движеше се много по-предпазливо от последния път, когато беше тук. Това бе преди година, заедно с майка му, Абхорсен. Сега усещането беше много различно, когато беше сам и невъоръжен. Наистина би могъл да овладее донякъде мъртвите като изсвири или плесне с ръце, но без звънците не би могъл нито да ги командва, нито да ги прогони. И ако той беше нещо повече от умел Маг на Хартата, този некромант би могъл да бъде последовател на Свободната магия, който да го превъзхожда напълно.
	Единственият му реален шанс беше да се промъкне до некроманта и да го хване неподготвен, а това щеше да бъде възможно, само ако той е насочил цялото си внимание към това да открива и пленява мъртви духове. Лошото беше, даде си сметка Сам, че вдигаше много шум, движейки се под прав ъгъл срещу течението. Независимо колко бавно се стараеше да гази из него, не успяваше да не шляпа. А това беше и тежък труд, както физически, така и умствен, защото реката го повличаше и му навяваше мисли за умора и поражение. Щеше да бъде по-лесно да легне и да се остави водата да го носи; никога нямаше да успее да я победи…
	Самет се намръщи и си наложи да продължи да върви, потискайки болезненото напрежение, оказвано върху съзнанието му. Все още нямаше и следа от некроманта, и той започна да се тревожи, че врагът му навярно изобщо не е в смъртта. Може би дори и сега се намираше някъде там, в живота, и напътстваше мъртвите да атакуват. Ник и сержантът щяха да направят всичко по силите си да защитят тялото му, Сам го знаеше, но щяха да се окажат беззащитни срещу Свободната магия на некроманта.
	За миг обмисли идеята да се върне — после един едва доловим звук върна цялото му внимание обратно в смъртта. Чу някакъв далечен, чист звук, който в началото му се стори твърде далечен, но бързо се придвижваше към него. После видя вълните, съпътстващи звука, вълни, които се движеха под прав ъгъл спрямо течението на реката — право към него!
	Сам притисна ушите си с ръце, разтривайки с длани главата си. Познаваше този проточен, ясен зов. Той идваше от Кибет, третия от седемте звънци. Кибет, Пътешественика.
	Мелодията се плъзна между пръстите на Сам и пое към ушите му, изпълвайки съзнанието му със своята сила и чистота. После се промени и се превърна в цяла поредица от звуци, които бяха почти същите, но не съвсем. — Всички те образуваха ритъм, който покоси крайниците на Сам, свивайки по някой мускул тук-там, принуждавайки го да политне напред против волята си.
	Сам отчаяно се опита да присвие устни, за да изсвири едно контразаклинание или просто някакъв произволен звук, който да спре зова на звънеца. Ала бузите му не помръдваха, а краката му вече газеха тежко из водата, понесли го бързо към източника на звука, към владетеля на звънците.
	Твърде късно, защото реката получи своя шанс заради неочакваната тромавост на Сам. Течението придойде и се обви около краката му. Заклещил единия си крак, той се олюля за миг, после се търкулна като кегла за боулинг и падна в реката. Студът прониза цялото му тяло като хиляди тънки ножчета.
	В този миг зовът на Кибет спря, но продължаваше да го държи, сякаш бе риба на кука. Опита се да го накара да се върне, въпреки че течението се опитваше да го задържи в своята хватка. Самият Сам се мъчеше просто да проясни съзнанието си, да си поеме глътка въздух, преди да е принуден да глътне вода. Ала въздействието на течението и звънеца беше твърде силно и го въвлече в борба, в която той не можеше да контролира тялото си. И макар че вече не чуваше Кибет, цялото му тяло трепереше, пронизано от могъщата сила на Първата порта, водопадът, който го повличаше все по-надълбоко и по-наблизо с всяка секунда.
	Сам отчаяно отметна лицето си към повърхността и успя да се измъкне за миг, за да си поеме въздух. Ала в този миг чу как ревът на Портата преминава в кресчендо. Намираше се твърде близо, разбра го, и всеки момент щеше да бъде повлечен през нея. Без звънци щеше да се превърне в лесна плячка за всеки обитател на Втората зона. Дори и да успееше да им избяга, навярно вече бе твърде слаб, за да устои на тягата на реката. Тя щеше да го понесе нататък, през целия път до Деветата порта, и окончателната смърт, намираща се зад нея.
	Тогава нещо сграбчи дясната му китка и той внезапно спря, а водата бушуваше и се пенеше безсилно около него. Сам понечи да се противопостави на своя спасител, защото не знаеше кой е, но страхът от реката надделя в него, а и толкова отчаяно се нуждаеше от въздух, че не беше в състояние да мисли за нищо друго. Затова просто се постара да намери подходяща опора и да изхвърли поне част от водата, която беше успяла да проникне в гърлото и дробовете му.
	После си даде сметка, че от ръкава му излиза пара, а китката му гори. Извика. Страхът от спасителя му отново се надигна в него, а той беше твърде уплашен, за да погледне и види кой — или какво — представлява той.
	Сам бавно вдигна глава. Намираше се в ръцете на некроманта, когото се бе надявал да изненада. Слаб, оплешивяващ мъж, облечен с кожена ризница, подсилена с червени емайлирани плочки — и пояс със звънци на гърдите.
	Тук, в смъртта, свободната магия правеше осанката му по-внушителна, обгръщайки го с огромна сянка от огън и мрак, която се движеше ведно с него, превръщайки присъствието му в нещо наистина ужасно и жестоко. Допирът на ръката му изгаряше китката на Сам, а на мястото, където трябваше да се намира бялото на очите му, пламтяха огньове.
	В лявата си ръка държеше меч, успоредно на шията на Сам, чийто остър ръб се намираше на сантиметри от гърлото му. По острието бавно се спускаха тъмни пламъци, подобни на живак, и падаха в реката, където продължаваха да горят, докато течението ги отнасяше.
	Сам отново се прокашля, не защото се налагаше, а за да прикрие опита си да посегне към Хартата. Едва бе започнал, когато мечът се приближи още повече, а острите изпарения от омагьосаното острие го накараха наистина да кашля.
	— Не — каза некромантът; от гласа му струеше Свободна магия, а дъхът му вонеше на засъхваща кръв. Сам отчаяно се опита да измисли какво да прави. Не можеше да използва Хартата, а с голи ръце не би могъл да се противопостави на меча. Дори не можеше да помръдне, ако ставаше въпрос, защото ръката му беше непоносимо неподвижна в горящата хватка на некроманта.
	— Ще се върнеш в живота, за да ме потърсиш — нареди некромантът, а гласът му беше нисък и суров, невероятно уверен. Това не бяха просто думи, осъзна Сам. Чувстваше се принуден да направи точно това, което му казваха. Това беше заклинание на Свободната магия, ала принцът знаеше, че то няма да бъде завършено, докато не бъде запечатано със силата на Саранет, шестия звънец. Това беше и неговият шанс, защото некромантът трябваше да го пусне или да прибере меча си в ножницата, за да вземе звънеца.
	Пусни ме, пожела си силно Сам, стараейки се да не напряга мускулите си прекалено и да издаде намеренията си. Пусни ме.
	Ала вместо да го направи, некромантът предпочете да прибере меча си и да извади втория по големина звънец с дясната си ръка. Саранет, Възпиращият. С него той щеше да подчини Сам на своята воля, макар че желанието му да го върне в живота бе странно. Обикновено некромантите не се интересуваха от живите си слуги.
	Хватката му върху китката на принца не отслабна. Болката беше изгаряща, толкова силна, че вече бе станала непоносима и той бе взел решение да я изключи от мислите си. Ако все още не можеше да вижда пръстите си, би повярвал, че ръката му е изгоряла.
	Некромантът внимателно отвори кесията, в която се намираше Саранет. Ала преди да успее да прехвърли хватката си към него, за да хване езичето му и да го издърпа, Сам се хвърли назад и силно го ритна с крака в кръста.
	И двамата потънаха в ледената вода, а некромантът образува във въздуха огромен стълб от пара, когато падна. Сам беше под него, водата веднага напълни устата и носа му, като секна и последната капка въздух в дробовете му. Той усещаше, че кожата по бедрата му гори, дори през студа, но не пускаше. Чувстваше как некромантът се гърчи и извива, за да се освободи, и през полуотворените си очи видя, че под водата той беше силует от огън и мрак, по-чудовищен и вече без човешкия облик, който бе видял по-рано.
	Със свободната си ръка Сам отчаяно стисна пояса на некроманта, опитвайки се да вземе един от звънците. Ала те му се сториха странни, абаносовите им дръжки пареха при допир, за разлика от гладкия, омагьосан от Хартата махагон на звънците на майка му. Пръстите му не можаха да хванат нито една от дръжките, а краката му бавно се разтваряха от нечовешката сила на некроманта, хватката на китката му беше безпощадна — и бе останал почти без въздух.
	После течението се ускори, подхвана и двамата и ги понесе в главозамайващо въртене, докато Сам не можеше да разбере накъде трябва да се обърне, за да си поеме въздух. Понесоха се надолу — по водопада на Първата порта, Водопадът ги завъртя яростно и после се озоваха във Втората зона, а Сам вече не можеше да държи некроманта. Мъжът се освободи от хватката на усуканите му крака и силно го удари с лакът в стомаха, като изкара и последния жалък остатък от въздух от дробовете му в една сподавена експлозия от мехурчета.
	Сам опита да отвърне на удара, но вече всмукваше вода вместо въздух и силата почти го бе напуснала. Той усети как некромантът го пуска и се измъква, движейки се из водата като змия, и в главата му остана единствено мисълта да оцелее.
	Миг по-късно излезе на повърхността, кашляйки като обезумял, поел едновременно вода и въздух. В същото време полагаше усилия да запази равновесие срещу течението и да открие врага си. Озари го слаба надежда, когато не видя и следа от некроманта. По всичко личеше, че се намира близо до Първата порта. Беше му трудно да се ориентира във Втората зона, защото някаква особеност на светлината правеше невъзможно да виждаш по-далече от това, което можеш да докоснеш.
	Ала Сам видя пяната на водопада и когато се запрепъва напред, докосна буйните води на Първата порта и трябваше само да си припомни заклинанието, което щеше да му позволи да премине. То идваше от „Книга за мъртвите“, която бе започнал да изучава миналата година. При мисълта за нея, в съзнанието му изплуваха страниците й, а думите от заклинанието на Свободната магия светеха в готовност да ги изрече.
	Той отвори уста — и усети на раменете си две изгарящи ръце, които го повалиха с главата напред в реката. Този път нямаше възможност да затаи дъх и писъкът му се превърна просто в мехури и пяна, без почти да нарушава течението на реката.


	Болката беше тази, която го накара да се свести. Усещаше болка в глезените и някакво странно чувство в главата си. Отне му само миг да разбере, че е все още в смъртта — но се намираше на границата с живота. Некромантът го бе провесил надолу с главата и го държеше за глезените, а от ушите и носа му още се лееше вода.
	Некромантът отново говореше, изричаше думи, изпълнени със сила, които обгръщаха Сам като стоманени обръчи. Той усещаше как го притискат, превръщат го в пленник и разбра, че трябва да опита да се противопостави. Ала не можеше. Едва успяваше да държи очите си отворени, защото дори и това незначително нещо отнемаше цялата сила на волята и енергията, които му бяха останали.
	Некромантът продължи да говори, а думите все така го обгръщаха, докато накрая Сам разбра единственото най-важно нещо: той го изпращаше обратно в живота, а заклинанието му служеше за гаранция, че ще прави онова, което му нареди.
	Но заклинанието не беше важно. Нищо нямаше значение, само това, че се връщаше обратно в живота. Не го интересуваше, че там ще трябва да преследва някаква ужасна цел на магьосника. Щеше да се върне в живота…
	Некромантът пусна единия му глезен и Сам се залюля като махало, а главата му едва докосна повърхността на реката. Некромантът сякаш бе станал много по-висок, защото не бе вдигнал ръката си много високо. Или може би, помисли си зашеметеният Сам през болката и ужаса, той самият се беше смалил.
	— Ще дойдеш при мен в живота, близо до мястото, където пътят се спуска, а гробовете са разровени — нареди некромантът накрая, когато заклинанието беше обгърнало Сам толкова силно, че той се чувстваше като муха, попаднала в капана на паяк. Ала то трябваше да бъде запечатано от Саранет. Сам се опита да се съпротиви, когато видя звънеца, но тялото му не реагира. Опита да използва Хартата, но вместо хладнокръвната утеха на безкрайния поток от символи, усети мощен вихър от изгарящ огън, въртоп, който заплашваше да осакати съзнанието му така, както тялото му бе вече опарено.
	Чу звука на Саранет, дълбок и нисък, и изпищя. Някакъв инстинкт му помогна да изсвири единствената мелодия, която щеше да бъде в най-голям дисонанс със звънеца. Писъкът проряза безпрекословната мелодия на Саранет и звънецът подскочи в ръката на некроманта, внезапно прозвучал пискливо и дрезгаво. Той веднага пусна Сам и накара звънеца да замълчи със свободната си ръка, защото един фалшив звук би могъл да донесе катастрофални последствия на своя господар.
	Когато звънецът най-сетне млъкна, некромантът отново насочи вниманието си към момчето. Ала от него нямаше и следа, въпреки че течението едва ли би могло да го е отнесло надалече толкова бързо.


	Глава седемнадесета
	Никълъс и некроманта

	Когато Сам се завърна в живота, чу ожесточеното трещене на картечници и видя, че пейзажът е станал черно-бял заради ослепителното сияние на сигналните ракети, които бавно падаха сред дъжда.
	Ледът пукаше, докато вървеше, а скрежът по дрехите му се трошеше в причудливи форми. Той направи половин крачка напред и падна на колене, като проплака от болка и ужас, когато пръстите му зариха в калната пръст, търсейки утеха в усещането за живот.
	Бавно осъзна, че е заобиколен от оръжия и човешки говор. Ала не чуваше добре, защото думите на некроманта отекваха в главата му, нареждайки му какво да прави. Опита се да каже нещо с тракащите си от студ зъби, неволно подели ритъма на оръжията.
	— Некромант… спускащ се път… близо до гробовете — каза той запъвайки се, без всъщност да знае какво или на кого говори. Някой докосна китката му и той изпищя, а болката го заслепи по-силно от пламъците на ракетите, които продължаваха да проблясват в небето над него. После ярката светлина внезапно бе заменена от мрак. Сам бе припаднал.
	— Ранен е — каза Ник, оглеждайки разранените следи от пръсти по китката му. — Нещо го е изгорило.
	— Какво? — попита сержантът. Той се взираше в склона, вгледан в червените трасиращи снаряди, които летяха ниско, описвайки дъги откъм съседното възвишение, надолу към пътя и по него. От време на време някой от тях биваше придружен от внезапен трясък, свистене и ослепителна заря от бял фосфор. Очевидно войските от Границата си проправяха път към мястото, където се намираха сержантът и момчетата. Това, което тревожеше сержанта, бе начинът, по който картечарите насочваха огъня си вляво и вдясно от пътя.
	— Сам се е изгорил — отвърна Ник, без да може да откъсне очи от сините белези по китката на приятеля му. — Трябва да направим нещо.
	— Несъмнено — каза сержантът, а лицето му изведнъж отново бе станало безизразно, когато и последната ракета изсвистя. — Онези момчета долу изтикват мъртвите към нас — и сигурно си мислят, че и ние вече сме мъртви, защото не са особено предпазливи. Всеки момент куршумите ще ни застигнат, ако не се махнем.
	Сякаш за да потвърди забележката му, над главите им прелетя още една ракета и внезапен порой от трасиращи снаряди се изля над тях със свистене и пукот. Всички се наведоха, а сержантът извика:
	— Долу! Залегнете!
	На светлината на новата ракета Ник видя, че откъм дърветата изплуват тъмни силуети и поемат по хълма, а издайническата им тътреща се походка показваше какви са. В същото време едно от момчетата надолу по хълма изпищя:
	— Идват отзад! Много…
	Каквото и да се опитваше да каже, то бе заглушено от още картечен огън, дълги изстрели с трасиращи снаряди, които описаха ивици червена светлина сред мъртвите, очевидно поразявайки ги неколкократно. Те се гърчеха и залитаха под многобройните удари, но въпреки това приближаваха.
	— Обстрелваме ги от онзи хълм — каза сержантът. — Но ще стигнат тук, преди оръжията да са ги разкъсали на парчета. Виждал съм това и преди. Ние също ще бъдем простреляни.
	Той говореше бавно, почти без глас, и Ник осъзна, че не е в състояние да мисли — че мозъкът му е блокирал от опасността и не може да се справи със ситуацията.
	— Не можем ли по някакъв начин да дадем сигнал на войниците? — извика той над поредния порой от изстрели. Тъмните силуети на мъртвите и ежеминутните, ярки и променливи лъчи на трасиращите снаряди се приближаваха към тях с неумолима скорост, бавни, но безкрайни, като някакво хипнотично оръдие на съдбата.
	Един трасиращ снаряд внезапно профуча съвсем близо до тях и куршумите рикошираха от земята и камъните, свистейки покрай главата на Ник. Той залегна по-дълбоко в калта и придърпа и Сам по-наблизо, предпазвайки припадналия си приятел със собственото си тяло.
	— Не можем ли да им дадем сигнал? — повтори френетично Ник, гласът му бе приглушен, а в устата си усещаше пръст.
	Сержантът не отговори. Ник го погледна и видя, че лежи неподвижно. Фуражката му с червена ивица бе паднала, а около главата му имаше локва кръв, черна на светлината от ракетите. Не можа да разбере дали диша.
	Той колебливо протегна ръка към сержанта, пресягайки се в калта, докато страховитите сенки на куршумите прорязваха костите му, принуждавайки го да държи ръката си колкото може по-ниско. Пръстите му напипаха някакъв метал, дръжката на меча на сержанта. Той щеше да се стресне и да се отдръпне, но в този миг някой извика зад него, а писъкът беше изпълнен с толкова ужас, че пръстите му конвулсивно сграбчиха оръжието.
	Когато се обърна, видя силуета на едно от момчетата, което се бореше с по-едра фигура. Тя го бе сграбчила за шията и го тресеше като млечен шейк.
	Без да мисли за опасността да го застрелят, Ник скочи да му помогне. Още докато го правеше, скочиха и други момчета, които започнаха да налагат мъртвата ръка с бухалки, греди и камъни.
	След секунди го повалиха и го стъпкаха, но не достатъчно бързо, за да спасят жертвата му. Вратът на Хари Бенлет беше счупен и той никога вече нямаше да извади трима батсмени от играта за един следобед, или да прескочи всички чинове в изпитната зала в „Сомърсби“ просто за забавление.
	Борбата ги бе отвела на хребета на хълма и Ник видя, че и от двете страни има мъртви. Само онези на по-близкия хълм бяха забавени от стрелбата. Видя откъде стрелят войниците и различи отделните групи. На съседния хълм имаше няколко картечници и поне стотина войници прииждаха през дърветата от двете страни на пътя.
	Докато Ник гледаше, видя как един лъч на трасиращ снаряд внезапно идва към тях. Измина около трийсет метра и изведнъж спря. Беше твърде далече, за да го види ясно в този дъжд, но разбра, че картечницата е спряла само за да презареди, или за да преместят триножника, защото войниците се движеха бързо около нея. Очевидно бяха прихванали подходяща цел: фигурите, които се очертаваха на хълма.
	— Размърдайте се! — извика той и се втурна по хълма полуприведен. Останалите го последваха, хукнали като обезумели и подхлъзвайки се, и това приключи едва когато няколко момчета се сблъскаха и паднаха.
	Миг по-късно, над главите им профуча трасиращ снаряд и хълмът експлодира сред струи вода, кал и рикоширали куршуми.
	Ник инстинктивно залегна, макар че беше доста надолу по хълма. В този миг осъзна три ужасяващи факта: беше оставил Сам отзад, по средата на хълма; беше абсолютно наложително да сигнализират войниците, за да не ги застрелят; и дори и да продължаха да се движат, мъртвите щяха да ги настигнат преди куршумите да са ги довършили.
	Ала тези ужасяващи факти бяха придружени от внезапен прилив на енергия и решителност, каквито Ник никога преди не бе изпитвал, както и ясна мисъл, каквато не бе притежавал дотогава.
	— Тед, извади кибрита си — нареди той, тъй като знаеше колко обича да пуши лула Тед, макар да не го биваше особено. — Всички останали извадете всичко сухо, което имате и което ще гори. Хартия и каквото и да е друго!
	Всички се струпаха около него, докато говореше, а изпълнените им със страх лица издаваха нетърпението им да вършат нещо. Вадеха се писма, оръфани карти за игра, а след моментно колебание някой откъсна страниците на бележник, който до този миг бе съдържал нещо, което неговият собственик бе възприемал като своята безсмъртна проза. После дойде редът и на най-ценния трофей, малка бутилка с бренди, собственост на най-изпълнителния от всички Куки Майнър.
	Първите три клечки угаснаха безславно на дъжда, усилвайки всеобщата тревога. После Тед използва шапката си, за да закрие четвъртата. Тя се запали без проблем, както и неговата напоена с бренди хартия. Лумна ярък огън с оранжеви пламъци, придобили син оттенък от брендито, който внезапно върна цветовете в едноцветния пейзаж, огряван от очевидно безкрайната поредица от сигнални ракети.
	— Точно така — просъска Ник. — Тед, двамата с Майк ще пропълзите ли обратно, за да довлечете тук Сам? Стойте далече от хребета. И внимавайте с китките му — изгорил се е.
	— Ти какво ще правиш? — попита разколебан Тед, когато над хълма прелетяха още трасиращи снаряди, а в далечината избухнаха бели фосфорни гранати. Очевидно се страхуваше да отиде, но не искаше да го признае.
	— Ще се опитам да открия некроманта, мъжа, който контролира всичко тук — каза Ник, размахвайки меча. — Предлагам всички останали да започнат да пеят, за да могат войниците да разберат, че тук има истински хора, до огъня. Освен това ще трябва да държите настрана и чудовищата, макар че ще опитам да подмамя след себе си онези, които са по-наблизо.
	— Да пеем? — попита Куки Майнър. Изглеждаше напълно спокоен, вероятно защото беше изпил половината съдържание на малката бутилка, преди да я предаде. — Какво да пеем?
	— Училищната песен — отвърна Ник през рамо, докато поемаше надолу по хълма. — Тя навярно е единствената, която всички знаят.
	За да не бъде на пътя на картечниците, Ник хукна по хълма, преди да поеме надолу, към мъртвите, които сега се намираха зад първоначалното си местоположение. Докато тичаше, той размаха меча над главата си, крещейки някакви безсмислени думи, които бяха почти заглушени от непрестанния тътен на оръдията.
	Беше изминал половината път до най-близките мъртви, когато песента започна, достатъчно висока, за да се чува дори над стрелбата, а момчетата пееха по-силно, отколкото диригентът на хора в „Сомърсби“ би повярвал, че е възможно.
	Фрагменти от текста съпътстваха Ник, когато той се престори, че завива наляво пред ръцете, а после хукна надясно, поемайки обратно към дърветата и пътя.
	— Избери пътя на честта…
	Той намали темпото, за да избегне един дънер. Сред дърветата беше много по-тъмно, защото светлината от ракетите бе скривана от листата им. Ник се осмели да погледне назад и изпита едновременно задоволство и страх, когато видя, че поне част от мъртвите бяха завили, за да го последват. Страхът надделя и го принуди да тича по-бързо между дърветата, отколкото изискваше здравият разум.
	— Играй играта заради самата нея…
	Думите от училищната песен внезапно секнаха, когато той излезе от гората, удряйки се в каменен зид, препъна се в него и падна на метър-два върху хлътналия път. Мечът излетя от ръката му, а дланите му се плъзнаха по асфалта, който ожули почти цялата им кожа.
	Ник лежа известно време на пътя, за да дойде на себе си, а после понечи да се изправи. Стоеше на четири крака, когато осъзна, че някой се е изправил точно пред него. Кожените ботуши с метални пластини на коленете изчаткаха, когато непознатият пристъпи напред.
	— Значи дойде, както ти наредих, дори без Саранет да е запечатал заклинанието — каза мъжът, а гласът му по някакъв начин заглуши всички останали Гласове, които изпълваха ушите на Ник. Стрелбата, експлодиращите гранати, пеенето — всичко това изчезна. Чуваше само ужасния глас, глас, който го изпълваше с неописуем страх.
	Ник бе започнал да повдига главата си, когато мъжът проговори, но сега се страхуваше да го погледне. Инстинктивно разбра, че това е некромантът, когото бе толкова глупав да тръгне да търси. Единственото, което можеше да направи, бе да провеси глава, а козирката на шапката му за крикет скриваше лицето му от погледа, за който със сигурност знаеше, че е ужасяващ.
	— Вдигни ръка — нареди некромантът, а думите пронизаха мозъка на Ник като нагорещени жици. Момчето бавно коленичи, като за молитва, а главата му остана приведена — и той протегна дясната си ръка, окървавена от падането.
	Ръката на некроманта бавно се приближи, за да я поеме, с обърната нагоре длан. За миг на Ник му се стори, че ще се ръкуват и внезапно си припомни ужасните изгаряния по китките на Сам. Отпечатък от пръсти! Но не можа да помръдне. Тялото му бе приковано на място от силата в думите на некроманта.
	Ръката на некроманта спря на сантиметри от неговата и нещо потръпна под кожата на дланта му, като паразит, опитващ се да излезе навън. После то се освободи в къс сребро, което бавно се насочи към разтворената длан на Ник. Остана във въздуха още един миг, после внезапно скочи върху ръката му.
	Ник почувства как удря плътта му, усети, че прониква в кожата му и нахлува в кръвта му Той изпищя, тялото му конвулсивно се изви назад и некромантът за пръв път видя лицето му.
	— Ти не си принцът! — извика той, а мечът му проблесна във въздуха, право към китката на Ник. Ала внезапно застина, на по-малко от един пръст разстояние от него, когато конвулсиите престанаха и момчето го погледна спокойно, притиснало ръката си към гърдите.
	Парчето от загадъчния метал се носеше из нея, движейки се по сложните пътища на вените. Той беше слаб тук, от тази страна на Стената, но не прекалено, че да не може да достигне крайната си цел.
	След минута вече беше до сърцето на Никълъс Сейър и се настани там. След още една минута от устата му започнаха да излизат облаци гъст бял дим.
	Хедж чакаше, вгледан в дима. Но той внезапно се разсея и Хедж усети как вятърът се обръща на изток, а собствената му сила намалява. Чу шума от множество подковани ботуши нагоре по пътя и свистенето на сигнална ракета, изстреляна точно над главата му.
	Поколеба се за миг, после прескочи насипа с нечовешка сръчност и пое към дърветата. Спотайвайки се сред тях, той наблюдаваше как войниците предпазливо наближават изпадналото в несвяст момче. Някои от тях имаха пушки с щикове, а двама носеха леки картечници „Люит“. Те не представляваха заплаха за Хедж, но имаше и други, които държаха истински мечове, покрити със светещи символи на Хартата, и щитове, обозначени със знака на Граничното разузнаване. Тези мъже носеха знака на Хартата на челата си и бяха опитни Магове на Хартата, въпреки че армията отричаше тяхното съществуване.
	Бяха достатъчно, за да го задържат, разбра Хедж. А и неговите мъртви ръце бяха загинали или обездвижени по някакъв неизвестен за него начин, или бяха прогонени обратно в смъртта, когато новосъздадените им тела бяха твърде увредени, за да останат в тях, Хедж примигна и остана със затворени очи цяла секунда — единственото признание, че планът му се е провалил. Но той бе прекарал в Анселстиер четири години и другите му планове се развиваха с пълна сила. Щеше да се върне за момчето.
	Когато той избяга в мрака, Ник бе положен в носилка; един млад офицер убеди момчетата на хълма, че наистина могат да престанат да пеят; а Тед и Майк опитаха да разкажат на едва свестилия се Сам какво се е случило, докато един военен медик оглеждаше изгарянията по китката и краката му и приготви мехлем с морфин.


	Глава осемнадесета
	Целебната бащина ръка

	Болницата в Бейн беше сравнително нова, построена преди шест години, когато от юг бе въведена главозамайващата болнична реформа. Макар и едва за пет години, в тази болница бяха починали много хора и тя се намираше достатъчно близо до Стената, за да може Сам да запази усещането си за смъртта. Омаломощен от болката и морфина, който му даваха за нея, той не можеше да прогони усещането си за смърт. То винаги го спохождаше отблизо, изпълвайки костите му с хапещия си студ, принуждавайки го непрекъснато да трепери, а лекарите да увеличават лекарствата му.
	Сънуваше безплътни същества, които щяха да дойдат от смъртта и да довършат започнатото от некроманта, и не можеше да се събуди от тях. Когато това все пак ставаше, често виждаше същия некромант да се промъква към него, и пищеше, докато сестрата, която всъщност идваше, не му направеше още една инжекция, полагайки началото на нов цикъл кошмари.
	Сам прекара в това състояние четири дни, като ту губеше, ту идваше в съзнание, без всъщност да се събужда, и без изобщо да губи усещането си за смъртта и страха, който го съпътстваше. Понякога умът му се избистряше достатъчно, за да разбере, че и Ник е там, на съседното легло, с бинтовани ръце. От време на време провеждаха кратки разговори, но те никога не бяха истински, тъй като той никога не успяваше да отговаря на въпросите или да продължи мисълта на Ник.
	На петия ден всичко се промени. Сам отново изпадна в хватката на кошмара; отново беше в смъртта, изправен срещу един некромант, който беше няколко неща едновременно, и едновременно във, под и над водата. Сам бягаше, падаше и потъваше, както всъщност се беше и случило, а след това някой сграбчи китката му… но този път хватката беше хладна и успокояваща. Допир, който по някакъв начин го изведе от кошмара, издигайки го в едно небе, пълно със символи на Хартата и слънце.
	Когато отвори очи, той за първи път виждаше ясно, а зрението му се беше прочистило от лекарствата и световъртежа. Усети нечии пръсти, опрени на шията му, отчитайки пулса му, и позна ръката на баща си, още преди да го погледне. Тъчстоун беше точно до него, затворил очи, докато отправяше едно целебно заклинание към тялото на сина си, а символите проблясваха под пръстите му, когато напускаха тялото му и нахлуваха в това на Сам.
	Сам вдигна очи към Тъчстоун, благодарен, че са затворени и не може да види достойното за съжаление облекчение, изписано върху лицето на неговия син, или сълзите, които той побърза да изтрие. Магията на Хартата го стопляше за пръв път от дни насам. Сам усещаше как символите изтеглят лекарствата от кръвта му и започват да облекчават болката от изгарянията. Ала не друго, а самото присъствие на баща му бе прогонило страха от смъртта. Той все още усещаше присъствието й, но то беше смътно и далечно, и вече не се страхуваше.
	Крал Тъчстоун I завърши заклинанието и отвори очи. Те бяха сиви, както и на сина му, но сега бяха по-разтревожени и той беше видимо уморен. Бавно отмести ръката си от врата на Сам.
	За малко да се прегърнат, когато Сам забеляза, че в стаята има още двама доктори, четирима от охраната на Тъчстоун и двама офицери от армията на Анселстиер, както и многобройна група полицаи, войници и служители, които се бяха събрали в коридора навън и надзъртаха през вратата. Така че двамата просто се хванаха за ръцете, а Сам се изправи в леглото. Само силата, с която притискаше баща си и нежеланието му да го пусне подсказваха на Тъчстоун колко много се радва всъщност да го види синът му.
	И двамата доктори бяха изумени, че Сам изобщо е в съзнание, а единият погледна картона в долната част на леглото му, за да се увери, че пациентът наистина е приемал морфин интравенозно от дни.
	— Това наистина е невъзможно! — поде докторът, когато един хладен поглед от страна на охраната на Тъчстоун го убеди, че този разговор в момента е излишен. Едно едва доловимо движение го убеди, че и присъствието му не е наложително, и той заотстъпва към вратата. Подобно на краля, охраната също носеше костюми от три части в убит кафяво-сив цвят, за да не скандализират деликатните чувства на жителите на Анселстиер. Този ефект леко се разваляше от факта, че носеха мечове, неумело прикрити под прегънати шлифери.
	— Моят антураж — каза мрачно Тъчстоун, забелязал как Сам оглежда всички хора в коридора. — Казах им, че съм тук като обикновен гражданин, просто за да видя сина си, но очевидно дори и това налага наличието на официален ескорт. Надявам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да яздиш. Ако останем тук още малко, със сигурност ще бъда притиснат до стената от някоя комисия или политик.
	— Яздене? — попита Сам. Наложи се да го каже два пъти, защото първият път гърлото му беше твърде зле, за да произнесе думата. — Ще напусна училище преди края на срока?
	— Да — каза Тъчстоун, продължавайки да говори тихо. — Искам да си дойдеш у дома. Анселстиер вече не е безопасно убежище. Местната полиция арестува шофьора на автобуса ви. Подкупили са го, при това със сребърни дениери от Старото кралство. Следователно някой от нашите врагове е открил начин да действа от двете страни на Стената. Или поне е разбрал как да харчи парите си в Анселстиер.
	— Мисля, че съм достатъчно здрав, за да яздя — каза Сам, бърчейки чело. — Тоест, не зная дали изобщо съм болен. Китката ме боли…
	Той замълча и погледна превръзката на китката си. По ръба й отново се движеха символи на Хартата, струейки от порите му като златиста пот. Те го лекуваха, осъзна Сам, защото китката му наистина бе само възпалена на мястото, където преди бе изпитвал непоносима болка, а болката от по-незначителните изгаряния по бедрата и глезените му беше напълно изчезнала.
	— Вече можем да свалим превръзката — каза Тъчстоун и започна да я размотава. Докато го правеше, той наведе главата си още по-близо до Сам и прошепна: — Не си бил тежко ранен физически, Сам. Но чувствам, че си понесъл душевна травма. Лечението й ще отнеме известно време, защото не е по силите ми да я изцеля.
	— Какво искаш да кажеш? — попита тревожно Сам. Внезапно се почувства много малък, съвсем не като почти възрастния принц, който трябваше да бъде. — Мама не може ли да я излекува?
	— Не мисля — каза Тъчстоун, поставяйки ръка на рамото му, а дребните бели белези от тренировките с меча и реалните боеве светеха ярко върху кокалчетата му на болничното осветление. — Но аз не мога да определя естеството й, мога само да кажа, че я има. Предполагам, че в резултат на това, че си влязъл в смъртта неподготвен и незащитен, някаква малка част от духа ти е била увредена. Не много, но достатъчно, за да се чувстваш по-слаб или по-бавен… В общи линии отпаднал. С времето ще се възстановиш.
	— Не биваше да го правя, нали? — прошепна Сам, поглеждайки лицето на баща си, в търсене на някаква строгост или следи от неодобрение. — Мама сърдита ли ми е?
	— Никак даже — каза Тъчстоун с изненада. — Направил си това, което си сметнал за необходимо, за да спасиш останалите, а то е проява на смелост в духа на най-добрите традиции и от двете страни на семейството ни. Майка ти е преди всичко загрижена за теб.
	— В такъв случай къде е? — попита Сам, преди да успее да се въздържи. Въпросът му бе изпълнен с раздразнение и щом затвори уста, му се дощя да не го бе задавал.
	— По всичко личи, че един разяждащ дух се изживява като лодкар в Олдмънд — обясни Тъчстоун търпеливо, както бе обяснявал многото належащи отсъствия на Сабриел в детството на Сам. — Разбрахме за него, когато наближихме Стената. Тя се качи на Хартиеното крило и отлетя да се разправи с него. Ще се срещнем във Велизар.
	— Ако не се наложи да замине другаде — каза Сам, съзнавайки, че се държи грубо и по детски. Ала той можеше да умре и очевидно това не беше достатъчно основание за майка му да дойде да го види.
	— Освен ако не се наложи да замине някъде другаде — съгласи се Тъчстоун, спокоен както винаги. Сам знаеше, че баща му полага много усилия да запази спокойствие, защото във вените му течеше древна буйна кръв и той се боеше да не кипне. Единственият път, когато Сам бе ставал свидетел на гнева му, беше когато един фалшив посланик от северните кланове се бе опитал да прободе Сабриел с вилица за сервиране на официална вечеря в двореца. Тъчстоун, ревящ като страховит звяр, беше хванал високия метър и осемдесет варварин и го бе запокитил в другия край на масата, върху един печен лебед. Това бе уплашило всички повече от опита за убийство, особено когато кралят бе опитал да вдигне двойния трон и да го хвърли по мъжа. За щастие не беше успял и Сабриел го успокои, като го галеше по челото, докато той дърпаше като обезумял мраморната основа на трона.
	Сам си припомни това, когато видя как клепачите на баща му се затварят едва доловимо, а по челото му се появява бразда.
	— Съжалявам — смотолеви той. — Знам, че е длъжна да го направи. Защото е Абхорсен и така нататък.
	— Да — каза Тъчстоун и Сам долови лек намек за дълбоките чувства на баща си заради множеството чести отсъствия, налагани от битките на Сабриел с мъртвите.
	— В такъв случай най-добре да се обличам — каза Сам и провеси крака над леглото. Едва тогава забеляза, че отсрещното легло е празно и оправено.
	— Къде е Ник? — попита. — Нали беше тук? Или просто съм го сънувал?
	— Не зная — отвърна Тъчстоун, който се бе запознал с приятеля на сина си по време на предишните му посещения в Анселстиер. — Нямаше го, когато пристигнах. Докторе! Никълъс Сейър бил ли е в това легло?
	Докторът забързано се приближи. Не знаеше кой беше този странен, но очевидно знатен пациент, нито кой беше баща му, тъй като от Армията бяха настояли за дискретност и използване само на малки имена. Сега му се щеше да не бе чувал фамилията на другия пациент, тъй като името Сейър не му беше непознато. Ала главният министър нямаше син на тази възраст, така че момчето би могло да бъде само негов братовчед или нещо подобно, което беше някаква утеха.
	— Пациентът Никълъс X — каза той, наблягайки на „Х“, — беше предаден вчера на един от доверените слуги на родителите си. Имаше само незначителен шок и охлузвания.
	— Остави ли ми съобщение? — попита Сам, изненадан, че приятелят му не се бе опитал да се свърже с него по някакъв начин.
	— Не мисля… — понечи да каже докторът, когато бе прекъснат от една сестра, проправяща си път през множеството фигури в синьо, каки и сиво по коридора. Тя беше доста млада и хубава, с поразителна червена коса, която не беше особено умело прикрита под колосаната й касинка.
	— Остави писмо, Ваше величество — каза с характерен северен акцент. Очевидно беше родена в Бейн и знаеше точно кои са Сам и Тъчстоун, за огромно раздразнение на доктора. Той със сумтене пое писмото от протегнатата ръка на сестрата и го подаде на Сам, който незабавно го отвори.
	В началото не позна почерка; после разбра, че е на Ник, само че отделните букви бяха по-едри, а извивките почти липсваха. Отне му секунда да разбере, че това сигурно беше резултат от факта, че приятелят му е писал с бинтовани ръце.

	Скъпи Сам,
	Надявам се скоро да бъдеш достатъчно добре, за да прочетеш това. Аз самият се възстанових почти напълно, макар да си признавам, че събитията от нашата необичайна нощ са някак мъгляви. Предполагам не знаеш, че реших да проследя онзи некромант, по чиито следи тръгна ти първия път, където и да си ходил тогава. За жалост, като се има предвид тъмнината и твърде енергичното ми придвижване, единственото, което успях да направя, беше да падна по пътя и да се търкулна. Извадил съм късмет, че не съм си счупил нищо по думите на лекарите, макар че имам няколко интересни натъртвания. Едва ли обаче, онези новобранци в Корвиър ще бъдат подготвени да се грижат за тях както сестра Мулен!
	Разбирам, че армията се е свързала с баща ти и той идва да те прибере у дома, затова няма да завършиш срока. Предполагам, че и аз самият няма да завърша, защото вече имам място в „Съндър“. Без теб няма да бъде същото, както и без горкия Хари Бенлет. Дори и без Кохрейн. На следващата сутрин го намерили на пет мили разстояние, бърборел несвързано и се пенел, и предполагам, че вече са го затворили в Специализираната болница „Смитуен“. Естествено, трябваше да го направят още преди години.
	Всъщност мислех си, че бих могъл да ти погостувам в твоето мистериозно Старо кралство, преди да постъпя в колежа следващата пролет. Признавам, че научният ми интерес бе изострен от онези видимо одушевени трупове и твоята демонстрация на незнайно какви умения. Сигурен съм, че го възприемаш като магия, но предполагам, че всичко това може да бъде обяснено чрез правилно прилагане на научни методи. Надявам се, че ще успея аз да бъда този, който ще го направи. Теорията за сюрреалността на Сейър. Или Законът на Сейър за обяснение на магическите явления.
	В болницата е много досадно, особено когато съквартирантът ти не може да води разговор. Така че ще се наложи да ме извиниш, задето се разприказвах. Докъде бях стигнал? О, да, експериментите в Старото кралство. Предполагам, че никой досега не е извършвал научни изследвания заради армията. Ще повярваш ли, че вчера тук бяха цял генерал и двама капитани, които искаха да подпиша Акта за официални тайни и декларация, че никога няма да говоря или да пиша за неотдавнашните странни събития по Границата? Забравиха да споменат езика на жестовете, така че предполагам, че ще информирам някой глух журналист, когато се върна.
	Няма, разбира се. Поне не докато не намеря нещо по-добро, което да разкажа на света — някое наистина велико откритие.
	Офицерите искаха и ти да подпишеш, но тъй като не беше в добро настроение, просто чакаха и се скараха помежду си. Тогава им казах, че ти дори не си жител на Анселстиер, а те се замислиха и проведоха голяма дискусия отвън с лейтенанта, отговарящ за охраната. Нещо ми подсказва, че дясната ръка не знае какво прави лявата, тъй като те бяха от Правни въпроси в Корвиър, а момчетата отвън са от Граничното разузнаване. С интерес установих, че последните изповядват твоята религия и на челата си носят знака на кастата, или каквото и да е там. Бързам да добавя, че социологията съвсем не попада в моята сфера на интерес.
	Сега трябва да вървя. Възрастните ми родители са пратили някакъв личен заместник-секретар на главния секретар и шамбелан отличните доверени слуги, който да ме вземе и да ме заведе у дома в Амбърн Корт. Очевидно баща ми е твърде ангажиран с онзи проблем с бежанците от Юга, въпросите в Камарата и всякакви подобни неща, а чичо Едуард както обикновено има нужда от неговата бръщолевеща подкрепа. Мама вероятно е имала благотворителна вечеря или нещо също толкова поглъщащо интереса. Скоро ще ти пиша, за да се уточним за визитата ми. Предполагам, че до два, максимум три месеца ще съм подготвил всичко.
	Горе главата!
	Ник, мистериозният пациент X

	Сам сгъна писмото с усмивка. Поне Ник се бе отървал без осезаеми увреждания от онази ужасна нощ и бе запазил чувството си за хумор. Типично за него, мъртвите само бяха разпалили научния му интерес, вместо много по-разумния страх.
	— Всичко наред ли е? — попита Тъчстоун, който го чакаше търпеливо. Поне половината наблюдатели бяха загубили интерес към тях, видя Сам, оттегляйки се надолу по коридора и извън полезрението му, където можеха да разговарят.
	— Татко — каза Сам, — донесъл ли си ми дрехи? Тези от училище сигурно са били съсипани.
	— Дамед, чантата, ако обичаш — каза Тъчстоун. — Всички останали да излязат.
	Подобно на две стада овце, имащи проблеми с общуването, хората, останали в отделението, опитаха да излязат, докато онези в коридора опитаха да им помогнат, но всъщност усложниха положението. В крайна сметка всички напуснаха стаята, с изключение на Дамед — главният телохранител на Тъчстоун, дребен и слаб човечец, който се движеше обезпокояващо бързо. Дамед му подаде един малък куфар, преди да излезе, затваряйки вратата след себе си.
	В куфара имаше дрехи от Анселстиер, осигурени — подобно на тези на Тъчстоун и охраната му — от консулството на Бейн в Старото кралство.
	— Засега облечи тези — каза баща му. — На Границата ще се преоблечем отново с приемливи дрехи.
	— Бронирана ризница и шлем, ботуши и меч — каза Самет, дърпайки болничната пижама над главата си.
	— Да — каза Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Това притеснява ли те? Предполагам, че би могъл да поемеш на юг. Аз трябва да се върна в Старото кралство. Но ти можеш да бъдеш в безопасност в Корвиър…
	— Не! — каза Сам. Искаше да остане с баща си. Искаше да почувства тежината на бронираната си ризница и дръжката на меча в дланта си. Но преди всичко, искаше да бъде с майка си във Велизар. Защото само тогава щеше да бъде в пълна безопасност от смъртта… и некроманта, за когото дори и сега беше сигурен, че се спотайва в онази студена река и го очаква да се върне.


	Глава деветнадесета
	Размисли на Елимер относно обучението на принцове

	След две седмици усилена езда, лошо време, блудкава храна и болки в мускулите, които бавно се приспособяваха към ездата, Сам пристигна в славния град Велизар и установи, че майка му не е там. Сабриел вече си бе заминала, извикана отново, за да се разправи с някакъв предполагаем магьосник и в същото време главатар на бандити, който нападал пътниците по северните покрайнини на Нейлуей.
	След ден и Тъчстоун замина, за да оглави висшия съд в Естуел, където една стара, нестихваща вражда между две благороднически фамилии бе прераснала в убийства и похищения.
	В отсъствието на Тъчстоун, четиринайсет месеца по-голямата сестра на Сам, Елимер, носеше титлата помощник-регент, заедно с Джал Орън, канцлера. Всъщност това бе просто формалност, защото Тъчстоун рядко се отдалечаваше на повече от няколко дни път за пощенския сокол, но тази формалност дълбоко засягаше Сам. Елимер гледаше сериозно на своята длъжност. И смяташе, че едно от задълженията й на помощник-регент бе да обсъжда недостатъците на по-малкия си брат.
	Тъчстоун бе заминал едва преди час, когато Елимер се зае да търси Сам. Тъй като кралят бе заминал по изгрев-слънце, брат й още спеше. Беше се възстановил от физическите наранявания, но все още не се чувстваше съвсем добре. Уморяваше се по-лесно отпреди и все повече искаше да остава сам. Двете седмици ставане от сън преди изгрев-слънце и езда до след залез, придружена от силното чувство за хумор на охраната, не му бяха помогнали да се чувства по-отпочинал или по-общителен.
	Следователно, никак не му беше забавно, когато Елимер реши да го събуди по време на първата му сутрин в собственото му легло, като дръпне завесите и широко разтвори прозореца, отмятайки завивките му. Зимата бе настъпила преди няколко дни в Старото кралство и определено беше студено. Морският бриз, който нахлу с рев, можеше да се опише съвсем точно като студен, а единственият ефект от слабата слънчева светлина бе, че Сам изпита болка в очите.
	— Събуди се! Събуди се! Събуди се! — пропя Елимер, която имаше изненадващо дълбок и напевен глас за жена.
	— Махай се! — изръмжа Сам, опитвайки се да се вкопчи в завивките. Последва кратка схватка, от която той бързо се отказа, когато едно от одеялата се разпори на две.
	— Виж какво направи сега — каза огорчено той.
	Елимер сви рамене. Говореше се, че е хубава — някои дори я намираха красива, но Сам не забелязваше подобно нещо. Ако питаха него, Елимер беше опасна напаст. А когато я издигнаха до помощник-регент, родителите му я превърнаха в чудовище.
	— Дойдох да обсъдим твоята програма — каза сестра му. Тя седна в долния край на леглото с изправен гръб и ръце, сключени царствено в скута й. Сам забеляза, че над ежедневните си ленени дрехи е сложила изящна червена пелерина, везана със злато, с широки като камбанки ръкави, а нещо като кралска диадема придържаше дългата й и безупречно сресана черна коса на място. Тъй като традиционното й облекло представляваше стари кожи за лов, а косата й беше небрежно вързана отзад на гърба, за да не й пречи, одеждите й не вещаеха нищо добро по отношение на желанието на Сам за непринуденост.
	— Моята какво? — попита той.
	— Твоята програма — продължи Елимер. — Сигурна съм, че си възнамерявал да прекараш по-голямата част от времето си, човъркайки в онази твоя воняща работилница, но се боя, че дългът ти към Кралството е по-важен от всичко.
	— Моля? — попита Сам. Чувстваше се много уморен и определено не му беше до този разговор. Най-вече защото наистина имаше намерение да прекара повечето време в работилницата на кулата. През последните няколко дни, докато все повече се приближаваха до Велизар, той с нетърпение бе очаквал самотата и спокойствието на това да седне зад работния си плот, заобиколен от всичките си инструменти, старателно подредени на стената, над скрина с миниатюрни чекмеджета, всяко от които бе пълно с полезни вещи, като например сребърна тел или лунни камъни. Беше успял да понесе последния етап от пътуването, мечтаейки си за новите играчки и джунджурии, които щеше да направи в своя малък пристан на спокойствие и възстановяване.
	— Кралството трябва да бъде на първо място — отново повтори Елимер. — Духът на народа е много важен и всеки член от семейството трябва да вземе участие в неговото поддържане. В качеството си на единствен принц ти ще трябва да…
	— Не! — възкликна Сам, който внезапно разбра накъде бие тя. Скочи от леглото, а нощницата се изду около краката му, и навъсено погледна сестра си, докато тя не се изправи и го погледна високомерно. Не само беше малко по-висока от него, но и имаше предимството да носи обувки.
	— Да — каза строго Елимер. — Фестивалът за Средата на лятото. Трябваш ни, за да изиграеш ролята на Птицата на Изгрева. Репетициите започват утре.
	— Но до него има пет месеца! — възнегодува Сам. — Освен това, не искам да бъда онази проклета птица. Костюмът сигурно тежи цял тон, а ще трябва да го нося цяла седмица! Татко не ти ли каза, че съм болен?
	— Каза, че трябва да се занимаваш с нещо — отвърна Елимер. — И тъй като никога не си танцувал танца на Птицата, ще ти трябват пет месеца тренировки. Освен това, имаме участие и на Фестивала за Средата на зимата, а до него остават само шест седмици.
	— Краката ми не са подходящи за него — промърмори Самет, мислейки си за жълтите чорапи с кръстосани жартиери, които се носеха под златистата перушина на Птицата на Изгрева. — Намерете някой с крака като дънери.
	— Самет! Ще танцуваш танца на Птицата, независимо дали това ти харесва — заяви Елимер. — Крайно време е да направиш нещо полезно тук. Освен това съм те определила да участваш заедно с Джал в Съда за дребни провинения всяка сутрин между десет и един; ще имаш упражнения по боравене с меч с охраната, естествено, и трябва да идваш на вечеря — никакви поръчки на храна в твоята отвратителна работилница. А що се отнася до перспективата, уредила съм да работиш в кухнята всяка втора сряда.
	Сам изохка и отново се отпусна в леглото. Перспективата беше идея на Сабриел. На всеки две седмици, Елимер и Сам трябваше да работят по един ден някъде из двореца, наравно с обикновените хора там. Естествено, дори докато миеха съдове или бършеха подове, слугите рядко забравяха, че на следващия ден двамата отново ще бъдат принц и принцеса. Повечето се справяха с положението, като се преструваха, че Сам и Елимер не са там, с няколко ярки изключения, например мисис Фини, дресьорката на соколи, която им крещеше както на всички останали. Така че перспективата обикновено беше ден, изпълнен с черна работа, извършвана сред необичайно мълчание и изолация.
	— Ами ти какво ще работиш за перспективата? — попита Сам, който подозираше, че Елимер щеше да я пропусне, след като беше помощник-регент.
	— В конюшните.
	Сам изгрухтя. Работата в конюшните беше тежка, особено след като се очертаваше денят да бъде за почистване. Но Елимер обожаваше конете и всичко около тях, така че навярно нямаше нищо против.
	— Освен това мама каза, че трябва да се запознаеш с това. — Сестра му извади някакъв пакет от огромния си джоб. Не можеше веднага да се разбере какво има в него, тъй като беше опакован в мушама и завързан с дебел мъхест канап.
	Сам посегне да го вземе, но когато пръстите му докоснаха опаковката, той усети невероятен студ и внезапното присъствие на смърт, въпреки заклинанията и магиите, вплетени в камъка наоколо, които трябваше да предотвратяват всякакво преминаване към това студено царство.
	Той отдръпна ръката си и се оттегли в другия край на леглото, сърцето му изведнъж заби лудо, а по лицето и ръцете му изби пот.
	Той знаеше какво има в на пръв поглед безобидния пакет. Това беше „Книга за мъртвите“: Малък том със зелена кожена подвързия, с полирани сребърни пластини. Кожата и среброто бяха покрити с предпазна магия. Символи за възпиране и заслепяване, затваряне и плен. Само човек с вроден талант за Свободната магия и некромантията можеше да отвори книгата, и само някой непокварен Маг на Хартата би могъл да я затвори. Тя съдържаше цялата наука на некромантията и контранекромантията, събирана от петдесет и трима Абхорсен в продължение на повече от хиляда години — и още много неща, защото съдържанието й никога не оставаше едно и също, очевидно променяйки се съгласно прищевките на самата книга. Сам бе прочел малко от страната на майка си.
	— Какво ти е? — попита любопитно Елимер, докато той ставаше все по-блед, а зъбите му загракаха. Тя остави пакета в края на леглото му и се приближи, полагайки опакото на ръката си върху челото на Сам.
	— Студен си — каза тя изненадано. — Много студен!
	— Зле ми е — промърмори Сам. Едва успяваше да говори. Гърлото му бе сковано от страх. Страхът на човек, захвърлен в смъртта от тази книга, за пореден път потопен под повърхността на студената река, за да се понесе с огромна сила към Първата порта…
	— Върни се в леглото — нареди Елимер, внезапно загрижена за него. — Ще доведа доктор Шемблис.
	— Не! — извика Сам, припомнил си придворния лекар и неговите любопитни, изучаващи очи. — Ще отмине. Просто ме остави сам за малко.
	— Добре — отвърна Елимер, докато затваряше прозореца и му помогна да оправи онова, което бе останало от одеялата. — Но недей да си мислиш, че това ще те отърве от ролята на Птицата на Изгрева. Не и ако доктор Шемблис не каже, че си много, много болен.
	— Не съм — каза Сам. — Ще се оправя след няколко часа.
	— Какво е станало с теб? — попита Елимер. — Татко не беше особено словоохотлив, а и нямахме време да говорим. Спомена, че си влязъл в смъртта и си се забъркал в някакви неприятности.
	— Нещо такова — прошепна Сам.
	— По-добре ти, отколкото аз.
	Елимер взе пакета и любопитна го вдигна, после го хвърли до Сам.
	— Доволна съм, че не проявих умения в тази насока. Представи си, че ти трябваше да бъдеш крал, а аз Абхорсен! Все пак се радвам, че вече си започнал да се появяваш в смъртта, защото мама със сигурност има нужда от подобна помощ в момента, и ти ще й бъдеш много по-полезен с това, отколкото да се размотаваш и да правиш онези твои играчки. Впрочем щях да те питам дали можеш да ми направиш две ракети за тенис, така че, предполагам, не бива да се оплаквам. Не мога да накарам никой друг да разбере какво искам, а не съм изиграла дори един гейм, откакто завърших „Уайвърли“. Можеш да направиш няколко, нали?
	— Да — отвърна Сам, но не мислеше за тенис. Мислеше за книгата от едната му страна, и факта, че той беше бъдещият Абхорсен. Всички очакваха от него да наследи Сабриел. Щеше да му се наложи да изучи „Книга за мъртвите“. Щеше да се наложи отново да влезе в смъртта и да се изправи пред некроманта — или дори пред по-ужасни същества, ако това бе възможно.
	— Сигурен ли си, че не трябва да повикам Шемблис? — попита Елимер. — Наистина изглеждаш много блед. Ще накарам да ти донесат чай от лайка и предполагам, че не е задължително да започваш с програмата си до утре. Утре ще си по-добре, нали?
	— Така мисля — каза Сам. Той беше застинал неподвижно заради близостта на книгата.
	Елимер отново го погледна, а погледът й съдържаше равни части от загриженост, досада и раздразнение. После се завъртя и се втурна навън, затръшвайки вратата зад себе си.
	Сам лежеше в леглото, стараейки се да диша бавно и равномерно. Усещаше книгата до себе си, сякаш бе живо същество. Навита на кълбо змия, очакваща да го нападне, когато се размърда.
	Остана да лежи доста дълго, вслушан в звуците на двореца, които долитаха до стаята му в кулата, въпреки че прозорецът беше затворен. Обичайният вик на стражата на охраната по стената; внезапният разговор на хората в двора отдолу, когато се срещаха по работа; трясъкът на мечове от игрището за тренировки, което се намираше зад вътрешната ограда. Зад всичко това се чуваше тътенът на морето. Велизар беше почти остров, а дворецът бе построен върху един от неговите четири хълма, в североизточната част. Спалнята на Сам се намираше в кулата на Морската скала, почти по средата й. По време на най-силните зимни бури, по прозореца му често падаха пръски морска пяна, въпреки че кулата бе отдалечена от брега.
	Един слуга му донесе чай от лайка и двамата проведоха кратък разговор, макар че Сам нямаше представа какво е казал. Чаят изстина, а слънцето се издигна по-нависоко, докато отмина прозореца му и въздухът отново стана студен.
	Накрая Сам се размърда. С треперещи ръце си наложи да вземе пакета. Сряза канапа с ножа, който лежеше в ножница на таблата на леглото, и бързо размота мушамата, осъзнавайки, че ако спре, няма да може да продължи.
	Несъмнено, това беше „Книга за мъртвите“, чиято зелена кожа блестеше, сякаш бе покрита с пот. Сребърните пластини, които я държаха затворена, бяха замъглени, а яркостта им бе помътняла. Те станаха по-ярки, докато ги наблюдаваше, а после отново изгубиха блясъка си, въпреки че не беше дишал в тях.
	Имаше и едно писъмце, лист хартия с груби краища, върху която бе нарисуван само един символ на Хартата и името на Сам, написано с решителния, характерен почерк на Сабриел.
	Той взе писмото, после използва мушамената опаковка като ръкавица, за да пъхне книгата под леглото си. Беше му непоносимо да я гледа. Поне засега.
	След това докосна символа на Хартата върху листа и гласът на Сабриел прозвуча в главата му. Тя говореше бързо и по звуците, които се чуваха около нея, Сам предположи, че е оставила това послание непосредствено преди да отлети със своето Хартиено крило.

	Сам…
	Надявам се, че си добре и можеш да ми простиш, че не съм до теб в този момент. Разбрах от посланието, което баща ти ми изпрати със сокол, че си достатъчно здрав, за да яздиш до дома, но че срещата ти в смъртта те е изтощила. Това чувство ми е познато — и се гордея, че си рискувал да влезеш в смъртта, за да спасиш приятелите си. Самата аз не съм сигурна, че би ми достигнала смелост да го направя без звънците си. Бъди сигурен, че всяка духовна травма, която си понесъл, ще отшуми с времето. В природата на смъртта е да отнема, но животът е призван да дава.
	Дръзката ти постъпка ми показа, че вече си готов да започнеш официално да се обучаваш като бъдещ Абхорсен. Това ме изпълва едновременно с гордост и малко тъга, защото говори, че вече си пораснал. Отговорностите на един Абхорсен са много, а една от най-тежките е, че сме обречени да пропускаме толкова много от живота на децата си — от твоя живот, Сам.
	Отложих обучението ти, донякъде защото исках да си останеш онова прекрасно момченце, което и до ден-днешен помня. Но, разбира се, ти от много години не си малко момче, вече си млад мъж, с когото трябва да се отнасят подобаващо. Част от това е признаването на твоето наследство, както и съществената роля, която имаш за бъдещето на нашето Кралство.
	Голяма част от това наследство се съдържа в „Книга за мъртвите“, която сега е в ръцете ти.
	Изучавал си мъничко от нея с мен, но сега е време да овладееш съдържанието й, доколкото това изобщо е възможно за когото и да било. През последните дни се нуждая от твоята помощ, защото се наблюдава необичайно възраждане на проблемите, както от страна на мъртвите, така и от последователите на Свободната магия, а аз не мога да открия източника и на двата проблема.
	Ще поговорим повече за това, когато се върна, но засега искам да знаеш, че се гордея с теб, Самет. Също и баща ти. Добре дошъл у дома, синко.
	С цялата си любов,
	Мама

	Сам остави листа да падне от ръката му и отново се стовари върху възглавницата. Бъдещето, толкова бляскаво, когато онази топка за крикет се бе извила над трибуните за шестица, сега му се струваше много мрачно.


	Глава двадесета
	Врата с три символа

	За да отпразнуват деветнадесетия й рожден ден, Лираел и Кучето решиха да изследват някакво специално място, да рискуват да преминат през назъбената дупка в бледозелената скала, където главната спирала на Голямата библиотека внезапно свършваше.
	Дупката беше твърде малка, за да може Лираел да влезе в нея, затова тя бе направила кожа на Хартата за експедицията. В годините след като откри „В лъвска кожа“, тя се бе научила да прави три вида кожи на Хартата. Всяка от тях беше подбрана много внимателно заради естествените си предимства. Ледената видра беше малка и гъвкава и даваше възможност на Лираел с лекота да се придвижва по тесни пътища, както и през лед и сняг. Кафявата мечка беше по-голяма и много по-силна от естествената й форма, а гъстата й козина осигуряваше защита срещу студ и опасности. Лаещият бухал й позволяваше да лети и тъмнината не беше никаква тежест, макар че все още й се налагаше да лети пред някои от големите стаи на библиотеката, които никога не бяха наистина тъмни.
	Ала кожите на Хартата имаха и своите недостатъци. Зрението на ледената видра беше в сивата гама, кръгозорът й беше ниско над земята и тя предизвикваше любов към рибата, която продължаваше с дни, след като Лираел я смъкнеше. Зрението на кафявата мечка беше слабо и когато носеше нейната кожа, Лираел ставаше раздразнителна и лакома, което също продължаваше няколко дни след като я свалеше. От лаещия бухал имаше съвсем малка полза през деня, и след като го носеше, Лираел установяваше, че очите й сълзят под ярката светлина на читалнята. Но като цяло, тя беше доволна от кожите на Хартата и избора, който бе направила, и се гордееше, че е научила три кожи на Хартата за по-кратко време, отколкото се предполагаше, че е възможно в книгата.
	Основният им недостатък беше времето, което бе нужно, за да бъдат подготвени и облечени. Обикновено на Лираел й отнемаше пет часа или повече да изработи една кожа на Хартата, още един час, за да я сгъне както трябва, за да може да престои ден или два в торба или чанта, и след това поне половин час, за да я облече. Понякога й отнемаше повече време, особено с кожата на ледената видра, защото тя беше много по-малка от нормалната фигура на Лираел. Все едно се опитваше да навре крака си в чорап, голям толкова, че да побере само първия пръст на крака й, но който се разтяга, докато кракът се свива. Беше доста трудно да балансира процеса и това винаги замайваше главата й, а усещането, че едновременно се променя и се смалява й причиняваше гадене.
	Но на рождения й ден, тъй като дупката в скалата беше широка по-малко от седемдесет сантиметра, само кожата на видрата щеше да свърши работа. Лираел започна да я нахлузва, докато Падналото куче дращеше по дупката. То някак бе успяло да се издължи и смали, докато не заприлича на едно от кучетата от наденички, които кралските овчарки носеха на вратовете си, както сочеше илюстрацията в един от любимите на Лираел пътеводители.
	След неколкоминутна ожесточена борба със задните си крака, кучето изчезна. Лираел въздъхна и продължи да се мъчи да нахлузи кожата на Хартата. Кучето имаше добре известен проблем с чакането, но тя се почувства малко натъжена, задето то дори не беше изчакало рождения й ден, нито я беше пуснало да премине първа.
	Не че тя го очакваше с особено нетърпение. Рожденият й ден беше най-омразният период от годината, денят, в който бе принудена да си припомни всички лоши неща в живота си.
	Тази година, както на всеки минал рожден ден, тя се беше събудила без зрението. Това вече беше стара рана, оставила белег и заключена дълбоко в сърцето й. Лираел се бе научила да не показва болката, която й причиняваше, дори пред Падналото куче, с което иначе споделяше всичките си мисли и мечти.
	Лираел вече не замисляше и самоубийство, както беше направила на четиринадесетия си рожден ден и за малко на седемнадесетия. Беше успяла да си осигури някакъв живот, който, макар и не идеален, бе в много отношения задоволителен. Все още живееше в младежкото помещение и това щеше да продължи, докато не навършеше двадесет и една, когато да получи своя стая, но тъй като прекарваше всеки съзнателен час в библиотеката, до голяма степен беше освободена от намесата на Кирит. Освен това Лираел отдавна беше престанала да присъства на пробуждания или каквито и да било други тържествени церемонии, които изискваха да носи синята туника, този омразен, очевиден знак, че не е истинска Клеър.
	Вместо това, носеше библиотекарската униформа дори на закуска и беше започнала да си връзва бял шал около главата, както някои от по-големите Клеър. Той скриваше черната й коса, а с униформата нямаше съмнение коя е, дори и сред посетителите на Долната трапезария.
	През седмицата преди рождения й ден, тези работни дрехи бяха значително подобрени чрез прехода от жълта към червена жилетка, горд символ на повишението на Лираел във втори помощник-библиотекар. Повишението беше много желано, но не и безпроблемно, тъй като официалното писмо, с което я уведомяваха за него, пристигна неочаквано в един късен следобед. В писмото Вансел, главната библиотекарка, поздравяваше Лираел и отбелязваше, че на следващата сутрин ще има кратка церемония, както и часът, в който щяха да пробудят едно допълнително ключово заклинание в гривната й и някои заклинания, които да я научат „какво е характерно за отговорностите и длъжността на втория помощник-библиотекар в Голямата библиотека на Клеър“.
	Лираел бе останала цялата нощ в кабинета си, опитвайки се да приспи допълнителните заклинания върху гривната си, които вече бе пробудила, за да не разкрие неразрешените си пътешествия. Ала приспиването се оказа по-трудно от пробуждането. Часове по-късно, без да е постигнала успех, отчаяните й стонове в четири сутринта събудиха Кучето, което дъхна върху гривната, а тя върна допълнителните заклинания в спящото им състояние и запрати Лираел в толкова дълбок сън, че за малко да пропусне церемонията.
	Червената жилетка беше предварителен подарък за рождения ден, последван от други на самата дата. Имши и останалите млади библиотекарки, които работеха най-близо до Лираел, й подариха нова писалка, тънка сребърна пръчка, гравирана с глави на бухали, и с два тънки зъбци, в които можеха да се завинтват стоманени писци. Тя бе поставена в покрита с кадифе кутия от благоуханно сандалово дърво, със стара мастилница от помътняло зелено стъкло, чийто златен ръб бе гравиран с руни, които никой не можеше да разчете.
	Както писалката, така и мастилницата, представляваха неизречен коментар за вече отдавна наложилия се навик на Лираел да говори колкото може по-малко. Тя пишеше бележки винаги, когато можеше да си го позволи. През последните няколко години рядко бе изричала повече от десет думи наведнъж и често не разговаряше с други хора дни наред.
	Естествено, останалите Клеър не знаеха, че Лираел компенсира мълчанието си по време на разговорите си с кучето, с което беседваше с часове. Понякога началниците й я питаха защо не обича да разговаря, но Лираел не можеше да отговори. Знаеше само, че разговорите с Клеър й напомнят за всички онези неща, за които не можеше да говори. Разговорите на Клеър неизменно се насочваха към зрението, основна цел на живота им. Като не участваше в тях, Лираел просто си спестяваше болката, въпреки че не осъзнаваше причината.
	По време на чая за рождения си ден в общото помещение на младежката библиотека, неофициална стая, която обикновено биваше огласяна от много разговори и смях, Лираел успяваше само да казва „благодаря“ и да се усмихва, макар че усмивката й бе придружена от насълзените й очи. Те бяха много мили, нейните колежки библиотекарки, ала все пак продължаваха да бъдат преди всичко Клеър, а след това библиотекарки.
	Последният подарък на Лираел беше от Падналото куче, което я дари с огромна целувка. Тъй като кучешките целувки очевидно се изразяваха в енергично облизване на лицето, Лираел с удоволствие съкрати благопожеланията, като подаде на Кучето останалата от рождения й ден торта.
	— Това е единственото, което получавам — кучешка целувка — промърмори Лираел. Беше облякла повече от половината кожа на ледената видра, но въпреки това едва след десет минути можеше да последва приятеля си.
	Лираел не знаеше, но имаше много хора, които биха искали да я целунат за рождения ден. Мнозина от младежите от охраната и търговците, които посещаваха редовно Клеър, гледаха на нея с все по-нарастващ интерес през годините. Ала тя им даде да разберат, че иска да остане сама. Освен това им правеше впечатление, че Лираел не говори дори и с онези Клеър, които бяха дежурни по кухня. Така че младите мъже просто я наблюдаваха, а по-романтичните от тях мечтаеха за деня, когато тя внезапно ще дойде при тях и ще ги покани горе. Другите Клеър понякога го правеха, но не и Лираел. Тя продължаваше да се храни сама, а мечтателите продължаваха да си мечтаят.
	Самата Лираел рядко се замисляше върху факта, че на деветнайсет още не беше целувана. Знаеше всичко за секса на теория от задължителните часове в младежкото отделение и книгите в библиотеката. Ала беше много свенлива, за да доближи някой от посетителите, дори и тези, които редовно виждаше в Долната трапезария, а имаше твърде малко мъже Клеър.
	Тя често дочуваше останалите млади библиотекарки да си говорят свободно за мъже, понякога дори с подробности. Ала тези връзки очевидно не бяха толкова важни за Клеър, колкото зрението и тяхната работа в обсерваторията, и Лираел се осланяше на техните стандарти. Зрението беше най-важно и то заемаше първо място. След като го получеше, можеше да помисли да постъпи така, както правеха останалите Клеър, и да си доведе мъж в Горната трапезария за вечеря, да се разходят в Ароматната градина, а може би после… да отидат в леглото й.
	Всъщност Лираел дори не можеше да допусне, че някой мъж би се заинтересувал от нея в сравнение с една истинска Клеър. Както и с всичко останало, Лираел смяташе, че една истинска Клеър винаги ще е по-интересна и привлекателна от самата нея.
	Дори и когато не беше на работа, тя поемаше по различен път от останалите млади Клеър. Когато те приключеха работа в четири следобед, повечето отиваха в младежкото отделение или в собствените си квартири, или в някоя от трапезариите или местата, където Клеър се събираха да се развличат, като Ароматната градина или Слънчевите стъпала.
	Лираел винаги поемаше в противоположна посока, надолу към читалнята и в кабинета си, за да събуди Падналото куче. Когато я повишиха, й дадоха нов кабинет, и сега имаше по-голяма стая, разполагаща с малка баня, ведно с тоалетна, мивка, топла и студена вода.
	След като събудеше Кучето и поставеше на място различните предмети, съборени по време на темпераментния им поздрав, двамата с него обикновено изчакваха до събранието на нощната стража, когато всички дежурни библиотекарки се събираха за кратко в главната читалня, за да получат задачите си. Избавили се по този начин от наблюдение, Лираел и Кучето се промъкваха по главната спирала, преминавайки към Старите етажи, където останалите библиотекарки рядко идваха.
	През годините Лираел бе опознала добре Старите етажи и голяма част от техните опасности. Тя дори тайно бе помогнала на библиотекарките, без знанието им. Поне три от тях щяха да са мъртви, ако Лираел и Кучето не бяха се погрижили за няколко от неприятните същества, които по някакъв начин бяха влезли в библиотеката.
	— Хайде! — каза Кучето, подавайки отново глава над дупката. Лираел бе облякла цялата кожа на видрата, но имаше някакво странно усещане в стомаха. Изглеждаше различно, но тя не можеше да разбере какво има. Обърна се, за да го погледне, и се претърколи на пода.
	— Виждам, че се гордееш с новата си жилетка — каза Кучето, душейки.
	— Моля? — попита Лираел. Изправи се и наведе глава, за да погледне пухкавия си корем. Цветът бе в различен от обичайния нюанс на сивото, но тя не помнеше да го е променяла.
	— Обикновено ледените видри нямат червени стомаси, госпожице втори помощник-библиотекар — каза Кучето. — Хайде!
	— О — каза Лираел. Никога досега не бе променяла цвета на козината си. Все пак, това поне показваше някакво несъзнателно владеене на изработването на кожи на Хартата. Тя се усмихна и подскочи зад Кучето. Винаги бяха искали да открият какво има в този коридор, но досега нещо неизменно ги бе прекъсвало. Сега щяха да открият какво има зад края на главната спирала.
	— Тунелът се е срутил — каза Кучето, размахвайки опашка, за да разсее очевидната сериозност на новината.
	— Виждам! — озъби се Лираел. Беше раздразнителна, главно заради това, че последните два часа бе прекарала в своята кожа на ледена видра. Тя започваше да й става крайно неудобна, като много изпотени дрехи, които се лепят по всички неподходящи места. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието й от това неудобство, защото дупката в края на главната спирала се бе оказала доста скучна. Малко след началото се бе разширила, но иначе просто криволичеше напред-назад, без да стига до някакви интересни пресечки, пещери или врати. Сега свършваше пред стена от натрупан лед, който препречваше пътя й.
	— Няма защо да се зъбиш, господарке — отвърна Кучето. — Освен това, има напречен път. Глетчерът е нахлул тук, така е, но по някое време отгоре са проникнали със сондиращ екскаватор. Ако се покатерим, навярно ще успеем да използваме пробива, за да минем от другата страна.
	— Съжалявам — каза Лираел с въздишка, свивайки раменете си на видра с движение, което премина през останалата част от дългото й тяло, покрито с бяла козина. — Тогава какво чакаш?
	— Вече наближава времето за обяд — каза педантично Кучето. — Ще забележат отсъствието ти.
	— Искаш да кажеш, че ще пропуснеш онова, което успея да ти открадна — измърмори Лираел. — Няма да липсвам на никого. Освен това, не ти се налага да се храниш.
	— Но обичам да го правя — възмути се Кучето, крачейки напред-назад, като ловко отбягваше ледените късове, които бяха паднали от хребета на глетчера и сега възпрепятстваха по-нататъшното им придвижване из тунела.
	— Просто намери пътя, ако обичаш — инструктира го Лираел. — Използвай прочутия си нос.
	— Тъй вярно, капитане — каза примирено Кучето. Започна да се катери по натрупания лед, а ноктите му оставяха дълбоки, топящи се резки. — Екскаваторът е точно на върха.
	Лираел хукна след него, наслаждавайки се на почти втечненото си състояние заради това, че беше движеща се ледена видра. Естествено, когато престанеше да носи кожата на Хартата, споменът за това движение на течности щеше да я накара да се препъва и да залита няколко минути, докато умът й осъзнае, че е свързан с други мускули.
	Падналото куче вече дращеше в дупката, проправена от екскаватора — съвършен цилиндричен пробив с диаметър около деветдесет сантиметра, който проникваше директно в ледената бариера. Това беше едва среден по големина екскаватор. Големите имаха диаметър над три метра. Те вече бяха рядкост, независимо от размера си. Лираел може би беше една от малцината обитатели на Глетчера на Клеър, която бе виждала такъв.
	Всъщност беше виждала два през период от много години. И двата пъти Кучето ги бе подушило първо, така че бяха имали време да се отместят от пътя им. Екскаваторите не бяха опасни, поне обикновено, но имаха забавена реакция и техните въртящи се, многобройни челюсти дъвчеха всичко по пътя си: лед, камъни, или бавно подвижни хора.
	Кучето се подхлъзна за миг, но не политна назад, както може би би направило някое истинско куче. Лираел забеляза, че ноктите на нейния приятел са пораснали два пъти повече от обичайната си дължина, за да се справят с леда. Това определено не би могло да се случи с никое истинско животно, но тя отдавна се бе примирила с факта, че всъщност не знае какво представлява Кучето. Нямаше съмнение, че е било създадено от Хартата и от Свободната магия, но Лираел не се осмеляваше да размишлява върху това. Каквото и да беше Кучето, то бе единственият й истински приятел и беше доказало своята преданост стотици пъти и дори повече през последните четири и половина години.
	Въпреки магическия си произход, миризмата на Кучето беше съвсем като при истинските, помисли си Лираел, особено когато се намокреше. Както сега, когато сбърченият й нос беше притиснат в задните крака и опашката му, докато го следваше през прореза. За щастие тунелът не беше дълъг и Лираел забрави за миризмата на Кучето, когато видя, че от другата страна няма просто още един тунел. Тя видя блясъка на таван, покрит с магия на Хартата, и нещо като облицована с плочки стена.
	— Тази стая е стара — обяви Кучето, когато се измъкнаха от дупката и стъпиха върху бледо сините и жълти плочки по пода на пещерата. И двамата се отърсиха от леда, гърчейки тела, като Лираел имитираше изразителното разтърсване на Кучето от раменете до опашката.
	— Да — съгласи се Лираел, потискайки импулса да се почеше силно по шията. Кожата на Хартата вече се нищеше, а тя щеше да й трябва, за да се върне през прореза и тунела. Полагайки усилия да задържи неподвижни долните части на лапите си, се опита да се концентрира върху стаята, възпрепятствана от зрението си на видра, с неговия различен кръгозор и липса на цветове.
	Стаята се осветяваше от обикновени символи на Хартата за осветление на тавана, макар че Лираел незабавно видя, че са избледнели и са много по-стари, отколкото биха могли да издържат повечето подобни символи. В единия ъгъл имаше бюро от някакво тъмночервено дърво, но без стол. Едната стена беше покрита с празни лавици, а стъклените им врати бяха затворени. Символи на Хартата за отблъскване на праха се движеха непрестанно по тях, като блясъка на олио върху вода.
	На отсрещната стена имаше врата от същото червеникаво дърво, осеяна с малки златисти звезди, златни кули и сребърни ключета. Златистите звезди бяха със седем върха — емблемата на Клеър, а златната кула беше гербът на самото Кралство. Сребърното ключе беше непознато за Лираел, макар че не беше необичаен магически знак. Много големи и малки градове използваха сребърни ключета в гербовете си.
	Усещаше силна магия на вратата. Символите на Хартата за заключване и отблъскване се сливаха с резките на дървото, а имаше и други символи, описващи нещо, което Лираел не успя да разбере.
	Тръгна напред, за да види какви са, забравила за раздразнението си, но Кучето застана на пътя й, сякаш обуздаваше някое буйно пале.
	— Недей! — излая то. — Върху вратата има привидение на страж, който като нищо би видял и убил една видра. Трябва да се приближиш в нормалния си вид и да го оставиш да подуши неопетнената ти кръв.
	— О — каза Лираел, привеждайки се, подпирайки крехката си глава на лапите, а блестящите й тъмни очи бяха вперени във вратата. — Но ако го направя, ще ми трябва поне половин нощ, за да направя нова кожа на Хартата. Ще пропуснем вечерята — както и среднощните хлебчета.
	— Заради някои неща — каза знаменателно Кучето — си струва да пропуснеш вечерята.
	— Ами хлебчетата? — попита Лираел. — Тази седмица за втори път. Въпреки че имам рожден ден, кухненските ми дежурства ще бъдат двойно повече…
	— Обичам да имаш допълнителни дежурства в кухнята — отвърна Кучето, облизвайки устни, а после и лицето на Лираел, за да й се отблагодари.
	— Ъ-ъъър! — възкликна Лираел. Тя все още се колебаеше, мислейки не само за допълнителните дежурства в кухнята, но и за конското, което щеше да ги съпътства от страна на леля Кирит.
	Ала точно срещу нея вратата със звезди, кули и ключета, я примамваше…
	Лираел затвори очи и започна да мисли за поредицата от символи на Хартата, които щяха да разнищят кожата на видрата, а съзнанието й се потопи в безконечния поток на Хартата, избирайки по някой символ от него и сплитайки ги в заклинание. Само след няколко минути тя отново щеше да си бъде обикновената Лираел, с нейната дълга, неконтролируема черна коса, толкова различна от косата на нейните руси и кафявокоси братовчедки; с брадичка, много по-остра от техните кръгли лица; бледа кожа, която никога нямаше да почернее от слънцето, дори и под силната слънчева светлина, отразяваща се от леда на глетчера; и кафявите й очи, за разлика от сините или зелени ириси на всички други Клеър…
	Падналото куче наблюдаваше как се променя, а кожата на ледената видра свети от пълзящите символи на Хартата, които се въртяха и преплитаха, докато се превърнаха в торнадо от светлина, светейки все по-ярко и по-ярко и въртейки се все по-бързо, докато кожата не изчезна. На нейно място сега стоеше дребна млада жена, намръщена и с леко претворени очи. Преди да ги отвори, тя прокара ръце по тялото си, за да се увери, че червената жилетка е там, заедно с кинжала, свирката и мишката с часовников механизъм за спешни случаи. При някои от предишните кожи на Хартата на Лираел, всичките й дрехи се бяха разпадали на парчета, когато свалеше кожата, и всички шевове се разваляха мигновено.
	— Хубаво — каза Падналото куче. — Сега можем да пробваме вратата.


	Глава двадесет и първа
	Зад вратите от дърво и камък

	Лираел направи две крачки към вратата от червено дърво, после спря, докато пред нея магията на Хартата проблясваше и се виеше, а от рамката на вратата се появи ослепителна жълта светлина, която я принуди да наведе глава и да примижи.
	Когато вдигна очи, пред вратата стоеше привидение на Хартата — същество с магическа плът и кости, създадено със специална цел. Това не бе някой от пасивните помощници в библиотеката, а страж с човешки облик, макар и много по-висок и едър от всеки жив мъж, облечен в сребърна ризница. Лицето му, сътворено от магията, се скриваше от затворен стоманен шлем. Мечът му беше в ръката му, протегнат напред, хванат стабилно като статуя, а острието му се намираше на сантиметри от оголеното гърло на Лираел. За разлика от магическата плът, оръжията и сечивата винаги бяха направени така, че да бъдат осезаеми. Понякога, а Лираел подозираше, че такъв е случаят и с този меч, те дори бяха по-твърди, по-остри и по-опасни отколкото, ако бяха изработени от стомана, вместо от магия.
	Привидението държа меча протегнат няколко секунди, без да трепне. После, толкова бързо, че тя не го видя да се движи, острието перна гърлото на Лираел — достатъчно, за да разкъса кожата, улавяйки капка кръв на самия си връх.
	Лираел сподави един уплашен вик, но остана вцепенена, уплашена, че то ще нападне отново, ако помръдне. Знаеше много факти за привиденията, тъй като бе продължила да се образова дори след като „създаде“ Кучето. Ала не можеше да прецени истинското предназначение на това тук. За пръв път, откакто се бе изправила срещу стилкън, тя се чувстваше уплашена, а смразяващият страх от изопачената Магия на Хартата се надигаше в костите й.
	Привидението отново вдигна меча си и този път Лираел трепна, неспособна да овладее конвулсивното уплашено движение. Но стражът просто искаше онази капка кръв да се стече по улея на острието, търкаляйки се бавно и тържествено, като олио, без да остави следа по сътворената от Хартата стомана. След около цял век, капката стигна до дръжката и потъна в сърдития страж като масло в препечена филийка.
	Зад Лираел, Кучето изпусна дълга, подобна на вой въздишка, въпреки че привидението отдаде чест с меча — и се разпадна, а символите на Хартата, от които се състоеше, в миг се завъртяха във въздуха, преди да изчезнат в нищото. След няколко секунди от него нямаше и следа.
	Лираел осъзна, че е стаила дъх, и издиша с облекчено свистене. Докосна врата си, очаквайки да открие неприятна и мокра кръв. Но там нямаше нищо, нито порязване, нито дори най-малката неравност по кожата.
	Кучето я побутна с муцуна зад коляното. После се пъхна покрай нея и й се усмихна широко.
	— Е, издържа това изпитание — каза то. — Сега можеш да отвориш вратата.
	— Не съм сигурна, че искам — отвърна Лираел замислено, като все още докосваше с пръст врата си. — Може би трябва да се върнем.
	— Какво! — възкликна Кучето, а ушите му щръкнаха невярващо. — Без да погледнем? Откога стана мис Не-бива-да-сме-тук?
	— Той можеше да ми отреже врата — каза Лираел с треперещ глас. — И почти го направи.
	Падналото куче завъртя очи и се отпусна раздразнено на предните си лапи.
	— Само те пробваше, за да се увери, че притежаваш кръвта. Ти си дъщеря на Клеър — нито едно творение на Хартата няма да ти стори зло. И все пак, тъй като по-големият свят е пълен с опасности, най-добре да започнеш да свикваш с мисълта, че не можеш да се отказваш при първото нещо, което те уплаши!
	— Нима съм дъщеря на Клеър? — прошепна Лираел, а от очите й бликнаха сълзи. Цяла година бе потискала мъката си, но винаги й беше най-тежко на рождения й ден. Вече не можеше да я сдържа. Наведе се и прегърна Кучето, пренебрегвайки влажната му миризма. — На деветнайсет съм и все още не съм получила зрението. Не изглеждам като всички останали. Когато онова привидение протегна меча си, внезапно разбрах, че то знае. Знае, че не съм Клеър и ще ме убие.
	— Но не го направи, защото си Клеър, идиотчето ми — каза Кучето много нежно. — Нали си виждала ловните кучета, как някои се раждат с провиснали уши или имат кафяв гръб вместо златист. Въпреки това си остават част от глутницата. Ти просто си с клепнали уши.
	— Но не мога да виждам бъдещето! — извика Лираел. — Глутницата ще приеме ли куче, което няма обоняние?
	— Ти имаш обоняние — каза Кучето извън всякаква логика и облиза бузата на Лираел. — Освен това, имаш други дарби. Никой от останалите не е и на половината Маг на Хартата, колкото си ти, нали?
	— Така е — прошепна Лираел. — Но Магията на Хартата не е от значение. Зрението те прави Клеър. Без него съм нищо.
	— Е, може би има други неща, които можеш да научиш — окуражи я Кучето. — Можеш да намериш нещо друго…
	— Моля? Например бродерия? — каза Лираел с потиснат и монотонен глас, обгръщайки главата си с мокрите си от сълзи ръце. — Или пък смяташ, че трябва да се захвана с кожарство?
	— Това — каза Кучето, а съчувствието изчезна от гласа му — е самосъжаление, а има само един начин да се справиш с него.
	— Какъв? — попита мрачно Лираел.
	— Този — отвърна Кучето, като се втурна напред и захапа доста силно крака й.
	— Оу! — извика Лираел, като подскочи и се запрепъва към вратата. — Защо ми причини това?
	— Беше жалка — каза Кучето, докато Лираел разтриваше прасеца си, където меките й вълнени гамаши пазеха отпечатъка от зъби. — Сега си просто сърдита, а това е крачка напред.
	Лираел злобно изгледа Кучето, но не каза нищо, защото не можа да измисли какво да отвърне, без да изглежда сърдита или раздразнена, каквато всъщност беше. Освен това си спомни за едно конкретно ухапване от седемнадесетия си рожден ден и нямаше желание да прибавя белег и от деветнадесетия.
	Кучето отвърна на погледа й, наклонило глава на една страна, в очакване на някакъв отговор. Лираел знаеше от опит, че то би могло да седи така с часове, ако се наложи, и се отказа от битката да поддържа самосъжалението си. Очевидно Кучето просто не разбираше колко е важно да притежаваш зрението.
	— Е, как да я отворя? — попита тя.
	Без да го осъзнава, се бе облегнала на вратата, за да запази равновесие след подскока, предизвикан от ухапването. Усещаше магията на Хартата в нея, топла и ритмична под дланта на ръката й, движеща се в бавен унисон с пулса на китката и врата й.
	— Бутни я — предложи Кучето, приближавайки се още, като душеше пукнатината, при която вратата опираше в пода. — Привидението може би я е отворило вместо теб.
	Лираел сви рамене и опря двете си длани във вратата. Странно, но металните гвоздеи сякаш се бяха разместили, докато не гледаше. Те бяха пръснати хаотично, но сега се бяха подредили в три отчетливи шарки, макар че в тях нямаше ясно доловим смисъл. Лираел не беше сигурна точно кои символи са под дланите й, макар че усещаше как оставят отпечатъка си по кожата й.
	Дори и металните гвоздеи бяха пропити със символи на Хартата, долови тя. Не знаеше точно какви са, но беше ясно, че вратата е основно произведение на магията, резултат от много месеци великолепни заклинания и не по-малко изящна металообработка и дърводелство.
	Тя я блъсна веднъж и вратата изскърца. Блъсна по-силно и тя изведнъж се плъзна като хармоника, разделяйки се на седем отделни панела. Лираел не забеляза, че докато това се случваше, един от трите символа изчезна напълно, като остави само два вида видими пирони. Връхлетя я внезапен прилив на магия на Хартата, който се лееше откъм вратата и по някакъв начин нахлуваше в самата нея. Усети как се разлива в тялото й, изпълвайки я с главозамайваща радост, която не бе изпитвала, откакто Падналото куче за пръв път бе дошло да прогони самотата й. Магията плуваше в кръвта й, искреше в дъха й — после изчезна, и тя се олюля до рамката на вратата. В същото време отпечатъкът от пироните по ръцете й изчезна, преди да успее да види какво означава.
	— Брей! — каза тя, поклащайки глава, а ръката й несъзнателно търсеше успокояващото тяло на Кучето от едната й страна. — Какво беше това?
	— Просто вратата те поздрави — отвърна Кучето. Измъквайки се от хватката на Лираел, то вече душеше напред, а лапите му потракваха, докато опитваше да направи първите крачки по стълбите, които се виеха надолу към планината.
	— Как така? — попита Лираел. Щръкналата и размахваща се опашка на кучето се влачеше около извивките на спираловидното стълбище. — Как една врата би могла да ме поздрави? Чакай! Чакай ме!
	Падналото куче не се славеше с това, че се вслушва в команди, молби, или дори умоляване, но я чакаше на около двайсет стъпки по-надолу. Тук имаше по-малко символи на Хартата, които осигуряваха светлина, а стъпалата бяха покрити с тъмен мъх. Очевидно никой не бе минавал по този път от много време.
	Кучето погледна нагоре, когато Лираел го настигна, после веднага пое отново по стълбите, като с лекота си възстанови преднината от двайсет стъпки, и отново изчезна от погледа й, макар че Лираел чуваше как лапите му тракат равномерно по стъпалата.
	Въздъхна и го последва по-бавно, тъй като нямаше доверие на покритите с мъх стъпала. По-надолу имаше нещо, което не й харесваше особено и тя се чувстваше потисната от някакво подсъзнателно чувство на тревога. Изпитваше някакво леко, неприятно напрежение, което се увеличаваше с всяка измината крачка надолу.
	Кучето я изчакваше за миг още осем пъти, преди да стигнат до дъното на дълбокото стълбище. Лираел предположи, че сега се намират на повече от четиристотин метра навътре в планината, отколкото някога бе навлизала. Тук нямаше ледени натрупвания, което усили странното й усещане. Това не приличаше на никоя друга част от владенията на Клеър.
	Ставаше все по-тъмно, колкото по-ниско се спускаха, а старите символи на Хартата за осветление избледняваха, докато останаха само няколко. Който и да бе построил това стълбище, бе започнал от дъното, даде си сметка Лираел, докато наблюдаваше символите. По-ниските бяха много по-стари и не бяха подновявани от векове.
	Обикновено нямаше нищо против тъмнината, но тук, навътре в планината, беше различно. Лираел сама направи заклинание за светлина, два ярки символа, които вплете в косата си, за да разпращат подвижен водопад от светлина пред нея, докато слиза по стълбите.
	В дъното на стълбището Кучето се чешеше по опакото на ухото пред друга врата, покрита с магия на Хартата.
	Тази беше от камък и върху нея бяха издълбани някакви букви — едри букви от Средната азбука, както и символи на Хартата, видими само за един Маг на Хартата.
	Лираел се приведе по-близо, за да ги разчете, после се отдръпна, обърна се към стълбите и понечи да избяга. Неизвестно как Кучето се озова между краката й и я спъна. Лираел падна и загуби контрол над заклинанието за светлина, а ярките символи угаснаха, връщайки се отново в безспирния поток на Хартата.
	В миг на абсолютна паника, тя започна да дращи в мрака, поемайки към мястото, където според нея бяха стълбите. После пръстите й срещнаха мекия влажен нос на Кучето и тя видя слаба призрачна светлина, очертаваща силуета на нейния приятел.
	— Това беше хитро — каза Кучето в мрака, приближавайки се, за да нададе влажния си вой в ухото на Лираел. — Предполагам, че не ти е хрумнало изведнъж, че си забравила пай във фурната?
	— Вратата — прошепна Лираел, без да прави усилия да се изправи. — Това е врата към гроб. Води към крипта.
	— Нима?
	— И на нея е изписано моето име — смотолеви Лираел.
	Последва дълга пауза. После Кучето каза:
	— Значи мислиш, че някой си е направил труда да ти построи крипта преди хиляда години, защото евентуално би могла да се появиш един ден, да влезеш вътре и съответно да получиш инфаркт?
	— Не…
	Последва още една дълга пауза, а после Кучето каза:
	— Ако допуснем, че това наистина е врата на крипта, мога ли да попитам колко рядко срещано е името Лираел?
	— Ами, струва ми се, че съм кръстена на своя пралеля, а преди нея е имало още една…
	— Следователно, ако това е крипта, навярно е на някоя отдавна починала Лираел — предположи деликатно Кучето. — Но какво изобщо те кара да мислиш, че това е врата на крипта? Май си спомням, че на вратата имаше две думи. А втората не изглеждаше като „гроб“ или „крипта“.
	— Тогава какво пишеше? — попита Лираел, изправяйки се уморено, като вече търсеше мислено символите на Хартата, които щяха да й осигурят светлина, а ръцете й бяха в готовност да ги нарисуват във въздуха. Тя дори не можа да си спомни да е прочела втората дума, но не искаше да признае на Кучето, че просто е била обзета от натрапчивото чувство, че това е крипта. Това, съчетано с факта, че бе видяла собственото си име, бе породило миг на абсолютна паника, в който единствената й мисъл беше да се махне и да се върне към сигурността на библиотеката.
	— Нещо съвсем различно — каза Кучето със задоволство, когато от върховете на пръстите на Лираел лумна светлина, падаща равномерно върху вратата.
	Този път тя дълго гледа изсечените букви, а ръцете й докосваха дълбоко гравирания камък. Челото й се сбърчи, когато прочете думите отново и отново, сякаш не успяваше да свърже буквите в смислена дума.
	— Не разбирам — каза тя накрая. — Втората дума е „пътека“. Пише „Пътеката на Лираел“!
	— Предполагам, че в такъв случай трябва да минеш по нея — каза Кучето, останало невъзмутимо от този надпис. — Въпреки че ти не си онази Лираел, чиято пътека е това, все пак си Лираел, което според мен е добро оправдание…
	— Млъкни, Куче — каза Лираел, докато размишляваше. Ако тази врата бележеше началото на пътека с нейното име, тя трябваше да е била направена преди най-малко хиляда години. Това не бе невъзможно, защото Клеър понякога имаха видения за такива далечни бъдещи събития. Или възможни бъдещи събития, както ги наричаха, защото очевидно бъдещето беше като поток с множество разклонения, които се разделяха, сливаха и отново поемаха по своя път. Голяма част от обучението на Клеър, поне доколкото Лираел бе запозната, се състоеше в това да разбират кое възможно бъдеще е най-вероятно — или най-желано.
	Ала имаше уловка в схващането, че някоя отдавна живяла Клеър беше видяла Лираел, защото сегашните Клеър не можеха изобщо да видят бъдещето на Лираел и никога не бяха могли. Санар и Риел й бяха казали, че дори когато деветдневната стража бе опитала да я види, не се бе получило нищо. Бъдещето на Лираел беше непроницаемо, както и настоящето й. Нито една Клеър не я беше виждала, дори не и в някой произволно избран миг в библиотеката, или заспала в леглото си месец по-късно. За пореден път тя беше различна, неспособна да вижда, но и невидима.
	След като дори и деветдневната стража не можеше да я види, мислеше си Лираел, как би могла една Клеър отпреди хиляда години да знае, че ще мине по този път? И защо бяха построили не само тази врата, но и стълбището? Беше много по-вероятно пътеката да е била кръстена на някоя от нейните предшественици, някоя друга Лираел отпреди много години.
	Това я накара да се почувства по-добре относно отварянето на вратата. Наведе се напред, блъскайки с две ръце студения камък. По тази врата също течеше магията на Хартата, но тя не премина в нея, а само запулсира леко под кожата й. Беше нещо като старо куче, застанало до огнището, доволно от това да го галят, съзнаващо, че не е необходимо да дава видим израз на удоволствието си.
	Вратата леко помръдна навътре, устоявайки на тласъка й, с дълго, провлачено скърцане на камък върху камък. От другата страна нахлу по-студен въздух, който разроши косата на Лираел и накара символите на Хартата да затанцуват. Той донесе и влажна миризма, а странното, потискащо чувство, което бе изпитала на стълбите се усили, подобно на началното изтръпване при зъбобол, предвещаващо предстоящата болка.
	Зад вратата имаше огромна пещера, която се простираше във всички посоки, привидно безкрайно, отвъд кръга светлина около нея. Пещера, неизмерима в тъмното, навярно простираща се без край.
	Лираел влезе вътре и погледна нагоре в мрака, докато вратът й се изви, а очите й бавно привикнаха с тъмнината. Тук-там се забелязваше странна луминесцентна светлина, но не от символите на Хартата. Тя се издигаше толкова нависоко, че най-далечната наподобяваше далечна пелена от звезди в нощта. Все така вгледана нагоре, Лираел осъзна, че се намира на дъното на голям разсед, който се простираше почти до върха на самия Стармаунт. Погледна нататък и видя, че е застанала върху широка тераса, а разседът продължава покрай нея към още по-непрогледен мрак, навярно дори до самите корени на света. Тази гледка й помогна да познае мястото, защото тя познаваше само една толкова тясна и дълбока бездна. Много по-нагоре, над нея минаваха спуснати мостове. Лираел я бе прекосявала почти несъзнателно много пъти, но никога не бе осъзнавала ужасяващата й дълбочина.
	— Познавам това място — каза Лираел, а гласът й бе тих и отекващ. — Намираме се на дъното на Разседа, нали? — Тя се поколеба, а после добави: — Гробището на рода Клеър.
	Падналото куче кимна, но не каза нищо.
	— Знаел си, нали? — продължи Лираел, все така вгледана нагоре. Не можеше да ги види, но знаеше, че по-високите части на Разседа са белязани от малки пещери, във всяка от които се съхраняваха тленните останки на някоя Клеър. Цели поколения мъртви, грижливо запазени в това вертикално гробище. По някакъв странен начин, тя усещаше присъствието на гробовете или на мъртвите в тях… или на нещо друго.
	Майка й не беше там, защото бе умряла сама в някаква чужда страна, далече от Клеър, твърде далече, за да могат да върнат тялото. Ала Филрис почиваше тук, както и други познати на Лираел.
	— Това наистина е крипта — каза тя, гледайки строго Кучето. — Знаех си.
	— Всъщност е по-скоро костница — поде Кучето. — Доколкото знам, когато една Клеър види смъртта си, я смъкват с въже до съответната тераса, където тя си изкопава свой…
	— Не е така! — прекъсна го Лираел шокирана. — Те знаят само приблизително кога. Обикновено Палимор и градинарите подготвят пещерите. Леля Кирит казва, че е много невъзпитано да искаш сам да изкопаеш пещерата си…
	Тя внезапно спря и прошепна:
	— Куче? Нима съм тук, защото са видели как умирам и трябва сама да изкопая пещерата си, защото съм невъзпитана?
	— Ще се наложи да те ухапя здравичко, ако продължаваш с тези безсмислици — изрева Кучето. — Откъде се взе тази внезапна мисъл за смъртта?
	— Защото я усещам, усещам я навсякъде около себе си — прошепна Лираел. — Най-вече тук.
	— Това е, защото вратите към смъртта са открехнати на мястото, където са починали много хора, или където има много погребани — каза разсеяно Кучето. — Кръвта се смесва малко, затова винаги има Клеър, които са чувствителни към смъртта. Ето това усещаш. Не бива да се страхуваш.
	— Не се страхувам, наистина — отвърна Лираел озадачена. — То е като болка или сърбеж. Кара ме да искам да направя нещо. Да го почеша. Да го накарам да изчезне.
	— Не знаеш нищо от некромантията, нали?
	— Естествено, че не! Това е Свободна магия. Забранено е.
	— Не непременно. Клеър са се занимавали със Свободна магия преди, а някои още го правят — отвърна Кучето разсеяно. Беше доловило нечия миризма и енергично душеше около краката на Лираел.
	— Кой се занимава със Свободна магия? — попита Лираел. Кучето не отвърна, а продължи да души около краката й. — Какво подушваш?
	— Магия — каза Кучето, вдигайки поглед за миг, преди да продължи да души, движейки се в непрекъснато разширяващ се кръг. — Стара, стара магия. Скрита тук, в дълбините на света. Колко много, много… уха…
	Последните му думи приключиха с лай, когато разседът бе озарен от внезапна светлинна завеса, а навсякъде експлодираха топлина и светлина. Напълно неподготвената Лираел се олюля назад и падна през отворената врата. Миг по-късно Кучето се блъсна в нея, а от него се носеше ясно доловимата миризма на опърлено.
	В огнената стена започнаха да се оформят фигури, човекоподобни фигури, които размахваха ръце и крака. В този жълто-синьо-червен пъкъл, символите на Хартата бушуваха и се носеха, леейки се твърде бързо, за да може Лираел да ги разбере.
	После фигурите излязоха от огъня. Бяха войни, състоящи се изцяло от огън, с нажежени до бяло, ослепително ярки мечове.
	— Направи нещо! — излая Кучето.
	Ала Лираел просто продължаваше да се взира в приближаващите войници, хипнотизирана от пламъците, които блещукаха по телата им. Всички те бяха част от едно велико заклинание на Хартата, разбра тя, едно неимоверно могъщо привидение, съставено от много части. Привидение-пазител, подобно на това върху вратата от червено дърво…
	Лираел стана, потупа веднъж Кучето по главата и тръгна нататък, направо към безмилостната горещина и пазителите с техните огнени мечове.
	— Аз съм Лираел — каза тя, примесвайки думите си със символи на Хартата за истина и яснота. — Дъщеря на Клеър.
	За миг думите й увиснаха във въздуха, прорязвайки шумоленето и пукането на огнените привидения. После пазителите вдигнаха мечовете си, сякаш да отдадат чест — и вълна от още по-силна горещина се плъзна напред, лишавайки дробовете на Лираел от въздух. Тя се задави, закашля се, направи крачка назад… и припадна.


	Когато дойде на себе си, Падналото куче тъкмо се готвеше да оближе лицето й. Може би за десети път, съдейки по гъстия слой кучешка слюнка по бузата й.
	— Какво се е случило? — попита тя, като бързо се огледа. Вече нямаше огньове, а навсякъде около нея блещукаха малки символи на Хартата за светлина, подобно на миниатюрни звезди.
	— Изгориха въздуха ти, когато отдадоха чест. Предполагам, че онзи, който е създал тези привидения, е очаквал хората да се представят от вратата — каза Кучето, като се опита отново да я оближе само за да бъде отблъснато. — Другата възможност е да са били особено глупави привидения. Все пак поне едно от тях бе достатъчно любезно да хвърли шепа от тези светлинки. Впрочем част от косата ти изгоря.
	— По дяволите! — възкликна Лираел, оглеждайки опърлените краища на косата си, които стърчаха от шала й. — Леля Кирит със сигурност ще ги забележи! Ще се наложи да й кажа, че съм се надвесила над някоя свещ или нещо подобно. Като говорим за Кирит, най-добре да поемаме обратно.
	— Още не! — възмути се кучето. — Не и след всички тези усилия. Освен това, светлините образуват пътека. Погледни! Това сигурно е тя. Пътеката на Лираел!
	Лираел седна и погледна към мястото, където сочеше Кучето — заело класическа поза, повдигнало единия си крак и с нетърпеливо издадена напред муцунка. Там несъмнено имаше пътека от дребни, блещукащи светлинки на Хартата, която водеше по-нататък по терасата, където Разседът се стесняваше сред още по-зловещ мрак.
	— Наистина трябва да се връщаме — каза Лираел колебливо. Но пътеката от светлини беше там и я примамваше. Привиденията я бяха пропуснали да мине. На отсрещния край трябваше да има нещо, до което сигурно си струваше да се добере. Навярно дори нещо, което щеше да й помогне да получи дарбата на зрението, мислеше си тя, беззащитна пред този копнеж, оскъдната надежда, която продължаваше да живее в сърцето й. Всичките години, прекарани в търсене в библиотеката, не бяха й помогнали. Може би нещата щяха да се променят тук, в древното сърце на царството на Клеър.
	— Хайде, тогава — каза тя, изправяйки се с пъшкане. Обгоряла коса и синини — това бе всичко, което беше открила досега. — Какво чакаш?
	— Ти върви първа — отвърна Кучето. — Носът още ме боли от пламтящите портиери на тъпите ти роднини.
	Пътеката от светлини ги поведе нататък по терасата, а Разседът се стесни, каменните скали се приближиха, докато Лираел можеше да протегне ръка и да прокара пръсти по студения, мокър камък от двете си страни. Тя спря да го прави, когато видя, че светлината идва от мокри гъби, които караха пръстите й да светят и да миришат на гнило зеле.
	Докато пътят се стесняваше, той се спускаше по-надолу в планината, а хладната влага изтръгна и последните остатъци от топлина от опърленото лице на Лираел. Освен това се чуваше някакъв звук, дълбок рев, който вибрираше под краката й и се усилваше, докато продължаваха да вървят. Отначало реши, че си въобразява, че той навярно е част от това, което Кучето наричаше усещане за смърт. После тя разбра за какво става дума: това беше гръмкият рев на течаща вода.
	— Сигурно сме близо до подземна река или нещо подобно — каза, нервно повишавайки тон, в отговор на усилващия се грохот на водата. Както и повечето Клеър, Лираел почти не умееше да плува, а опитът й с реките се свеждаше до невероятните потоци топящ се лед от Глетчера през пролетта.
	— Ние сме почти върху нея — отвърна Кучето, което можеше да вижда по-далече на светлината от обградената от звезди пътека. — Както е казал поетът:


	Бърза река, родена в непрогледна нощ,
	устремена напред, към светлината.
	Повита в дълбок лед и мрак,
	враговете на Кралството ще усетят гнева й
	Докато могъщата Ратерлин изчерпи силата си
	докрай в своята делта.


	— Хмм… май съм забравил някой стих тук. Да видим, „Бърза река…“
	— Ратерлин извира оттук? — прекъсна го Лираел, сочейки напред. — Мислех, че се състои просто от топящи се води. Не знаех, че извира отнякъде.
	— Тук има извор — отвърна Кучето след известна пауза. — Много стар извор. В сърцето на планината, сред най-дълбокия мрак. Спри!
	Лираел се подчини, инстинктивно сграбчвайки с една ръка увисналата гънка от кожа по врата на Кучето, непосредствено зад каиша.
	Първоначално не разбра защо Кучето я е накарало да спре, докато то не я поведе още няколко предпазливи стъпки напред. След тези стъпки, шумът от реката внезапно се превърна в оглушителен рев, и в лицето й се разбиха студени пръски.
	Бяха стигнали до реката. Пътят пред тях представляваше нестабилен, хлъзгав мост от мокри камъни, простиращ се на около двайсет крачки, за да спре пред още една врата. Мостът нямаше перила и беше широк по-малко от шейсет сантиметра. Неговата теснота и бурната вода отдолу показваха недвусмислено, че е бил построен като бариера пред смъртта. Никой не би могъл да го прекоси.
	Лираел погледна към моста и вратата, после надолу към мрака и буйната вода, изпитвайки едновременно страх и невероятна възбуда. Непрестанният ход на реката и непрестанният тътен й действаха хипнотизиращо, но в крайна сметка успя да откъсне поглед. Погледна Кучето, и въпреки че думите й бяха почти заглушени от тътена на реката, възкликна:
	— Няма да го прекося!
	Кучето не й обърна внимание, а Лираел понечи да повтори думите си. Ала те заседнаха върху езика й, когато видя, че лапите на Кучето бяха станали два пъти по-големи от обичайното, и по-плоски. Освен това то имаше доста самодоволен вид.
	— Обзалагам се, че са ти пораснали и смукатели — извика Лираел, потръпвайки от отвращение при тази мисъл. — Като на октопод.
	— Разбира се, че имам — извика в отговор Кучето, повдигайки едната си лапа с шляпане, което Лираел успя да чуе дори на фона на грохота на реката. — Този мост ми се струва доста опасен.
	— Да, така е — изрева тя, като отново погледна моста. Очевидно Кучето възнамеряваше да го прекоси, и благодарение на смукателните му стъпала, предположи Лираел, прекосяването щеше да се превърне от невъзможно в просто опасно. Въздишайки, тя се наведе и свали обувките си, примигвайки с очи заради пръските. След като завърза връзките на меките си кожени полуботуши на колана, тя стъпи със свити пръсти на камъка. Беше много студено, но Лираел с облекчение откри пресечените линии, които не беше видяла на слабата светлина. Това щеше да й даде опора.
	— Чудно от какво е бил построен да предпазва този мост — каза тя, внимателно пъхайки пръсти под каишката на Кучето, усещайки приятното вибриране на магията на Хартата и още по-успокояващата фигура на добре гледано куче.
	Бяха изкачили едва първото стъпало, когато Лираел изрази на глас втората си мисъл, а думите не се чуваха заради рева на реката около тях.
	— Или какво е бил построен да удържа.


	Глава двадесет и втора
	Силата на тримата

	Вратата в дъното на моста се отвори веднага, щом Лираел я докосна. За пореден път тя усети как в нея се влива магията на Хартата, ала това не беше приятелското докосване на горната врата, или безмълвното разпознаване на каменния портал при входа на Разседа. Това повече наподобяваше предпазливо проучване, последвано от незабавно, но не съвсем добронамерено разпознаване.
	Кучето потрепери под ръката й, когато вратата се отвори. Лираел долови треперенето му и се запита за причината, докато не усети отчетливия, разяждащ мирис на Свободна магия. Той идваше от някакво място пред тях, странно покрито с магия на Хартата, която го обвързваше и съдържаше.
	— Свободна магия — прошепна Лираел разколебана. Ала Кучето продължи да се придвижва напред, мъкнейки я след себе си. Лираел неохотно го последва през вратата.


	Когато прекрачи прага, вратата се затръшна зад тях. В миг ревът на реката утихна. Както и светлината от пътеката, очертана от Хартата. Беше тъмно, по-тъмно от всеки мрак, който Лираел някога бе виждала, абсолютен мрак, в който изведнъж стана невъзможно дори да си представиш светлина. Мракът я притискаше, принуждавайки я да се усъмни в собствените си сетива. Само топлата кожа на Кучето под ръката й й показваше, че все още стои, че стаята не се е променила, а подът не е наклонен.
	— Не мърдай — прошепна Кучето и Лираел усети как към крака й бързо се допира една кучешка муцуна, сякаш изреченото предупреждение не беше достатъчно.
	Миризмата на Свободна магия се усили. Лираел притисна носа си с една ръка, стараейки се да не диша изобщо, докато другата й ръка се спусна към мишката с часовников механизъм за спешни случаи, намираща се в джоба на жилетката й. Не че имаше голяма вероятност дори това хитроумно приспособление да се ориентира оттук до библиотеката.
	Тя усещаше, че и магията на Хартата се усилва, във въздуха се носеха могъщи символи, подобно на полен, а обичайната им вътрешна светлина беше приглушена. Усещаше как двете сили си взаимодействат, извиват се и се усукват около нея, образувайки някакво заклинание, което тя дори не можеше да разпознае.
	Стомахът й се сви на топка от страх, който бавно се разпростираше и парализира и дробовете й. Искаше да диша, бавно да поеме и да изпусне въздух, да се успокои с равномерността на собственото си дишане. Ала въздухът бе натежал от странна магия, магия, която тя не можеше — и нямаше как — да вдиша.
	После във въздуха започнаха да искрят светлини; миниатюрни, крехки топчета, състоящи се от стотици тънки като косъм иглички, като светещи глави на глухарчета, носещи се с някакъв ветрец, който Лираел не усещаше. При тези светлини, миризмата на Свободната магия отслабна, магията на Хартата започна да се усилва, и тя бавно и предпазливо си пое въздух.
	На тази необичайно пъстра, непрекъснато променяща се светлина, Лираел видя, че се намира в осмоъгълна стая. Голяма стая, но не от студен изсечен камък, както бе очаквала да бъде тук, в сърцето на планината. Стените бяха облицовани с нежен десен на златни звезди, кули и сребърни ключета. Таванът беше измазан и боядисан с картина на нощно небе, покрито с черни, натежали от дъжд облаци, приближаващи се към седем ярко светещи звезди. А под босите й крака имаше килим. Тъмносин килим, мек и топъл под пръстите й след студения, мокър камък на моста.
	В средата на стаята стоеше самотна една прелестна маса от червено дърво, а тънките й крака завършваха със сребърни трипръсти стъпала. Върху изящната й, полирана повърхност имаше три предмета, подредени в редица: малка метална кутийка, голяма колкото дланта на Лираел; комплект от предмети, наподобяващи панфлейти; и една книга, подвързана с тъмносиня кожа със сребърни пластини. Масата, или по-скоро предметите върху нея, очевидно представляваха ключов елемент от магията, защото кръглите като глави на глухарчета светлинки се рояха най-гъсто там, създавайки ефект на светеща мъгла.
	— Тръгвай тогава — каза Кучето, сядайки върху хълбоците си. — Изглежда за това сме дошли.
	— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Лираел, поемайки няколко дълбоки и успокояващи глътки въздух. Вече се чувстваше доста сигурна, но в стаята имаше много магия, която не познаваше, и дори не можеше да опита да отгатне каква е и откъде идва. И все още усещаше вкуса на Свободната магия в устата си и върху езика — студен метален вкус, който просто не желаеше да изчезне.
	— Вратите се отвориха за теб; пътят се освети заради теб; местната стража не те унищожи — каза Кучето, пъхайки в разтворената ръка на Лираел своя студен и влажен нос. Погледна я многозначително и каза: — Каквото и да е онова върху масата, то сигурно е предназначено за теб. Затова аз ще седна тук долу. Или всъщност ще полегна. Събуди ме, когато дойде време да си вървим.
	При тези думи Кучето се опъна удобно, прозя се, и се отпусна на килима. Разположило се удобно на една страна, то размаха опашка един-два пъти и после, както изглеждаше, заспа.
	— О, Куче! — възкликна Лираел. — Не можеш да заспиш сега! Какво ще правя, ако се случи нещо лошо?
	Кучето отвори едното си око и като помръдна едва-едва челюстта си, каза:
	— Ще ме събудиш, естествено.
	Лираел погледна спящото Куче, а после масата. Стилкън беше най-ужасното същество, което бе срещала в библиотеката. Но през последните няколко години беше попадала и на други опасни създания — свирепи чудовища, стари заклинания на Хартата, които са били разкрити или са станали непредсказуеми, механични капани, дори пропити с отрова подвързии на книги. Всичко това бяха обичайните опасности от живота на един библиотекар, но нито една от тях не беше като тази, пред която бе изправена сега. Каквито и да бяха онези предмети, те се охраняваха по-добре и с по-странна и силна магия, отколкото всичко останало, което Лираел беше виждала.
	Магията, съсредоточена тук, беше и много стара, установи тя. Стените, подът, таванът, килимът, масата — дори въздухът в стаята — бяха пропити с наслоени символи на Хартата, някои от които поне на хиляда години. Усещаше как се движат навсякъде, как се смесват и променят. Когато затвори очи за миг, почувства стаята почти като камък на Хартата, източник на Магия на Хартата, а не просто място, в което бяха направени множество заклинания.
	Ала това бе невъзможно, поне доколкото тя знаеше…
	Внезапно замаяна от тази мисъл, Лираел отново отвори очи. Символите на Хартата се опираха в кожата й, сливаха се с дъха й, течаха в кръвта й. Сред тях течеше и Свободна магия. Кръглите като глави на глухарчета светлини се плъзгаха към нея като пипала, обвиваха се нежно около кръста й, и бавно я повличаха към масата.
	Магията и светлините шеметно завъртяха главата й, сякаш се беше пробудила от последните мигове на съня. За миг Лираел се бори с това чувство, но то бе приятно, съвсем не заплашително. Остави спящото Куче да лежи и бавно тръгна напред, окъпана в светлина.
	После внезапно се озова на масата, без спомен да е прекосявала разделящото ги пространство. Ръцете й бяха опрени върху хладната полирана повърхност. Както би могло да се очаква от един втори помощник-библиотекар, тя най-напред посегна към книгата, а пръстите й докоснаха сребърните пластини, които я държаха затворена, докато четеше гравираното със сребро заглавие на гърба й: „Книга за забравата и спомените“.
	Лираел разтвори пластината, усещайки и върху нея Магията на Хартата, забелязала символите на Хартата, които се гонеха по сребърната повърхност и дълбоко в самия метал. Символи за възпиране и затваряне, изгаряне и унищожение.
	Ала пластината се отвори, преди да разбере какви са те, и тя остана невредима. Внимателно отгърна корицата и титулната страница, а гладката, тънка хартия се прелисти с лекота. По страниците имаше символи на Хартата, поставени там при създаването на хартията. Имаше и Свободна магия, затворена и канализирана на място. Кориците и кожата на обложката бяха покрити с магия от двата вида, имаше ги дори в лепилото и шева на основата.
	Ала най-много магия и сила имаше в шрифта. В миналото Лираел бе виждала подобни, ако не и по-могъщи книги, например „В лъвска кожа“. Човек никога не можеше истински да приключи с четенето на такава книга, защото съдържанието се променяше според нуждите, оригиналните хрумвания на създателя й, или в съответствие с фазите на луната или особеностите на времето. Някои книги дори имаха съдържание, което не може да се запомни, докато не отминат определени събития. Това беше проява на любезност от страна на създателя на книгата, защото за хората бе трудно да помнят някои неща ден след ден.
	Светлините танцуваха около главата на Лираел, когато тя започна да чете, образувайки странни трептящи сенки по страницата. Тя прочете първата страница, после следващата, после по-следващата. Скоро бе свършила първата глава, тъй като през няколко минути протягаше ръка, за да прелисти страницата. Тежкото, сънливо дишане на Кучето зад гърба й като че беше в унисон с прелистването на страниците.
	Часове по-късно, или дори дни — защото Лираел беше загубила всякаква представа за време — тя прелисти последната на пръв поглед страница и затвори книгата. Тя се заключи, а сребърната закопчалка щракна.
	Лираел се отдръпна при изщракването, но не стана от масата. Вместо това взе панфлейтите — седем малки сребърни тръби, чиито размери варираха от дължината на малкия й пръст до ръката й. Тя притисна флейтите към устата си, но не духна вътре. Те бяха много повече от това, което изглеждаха. В книгата се разказваше как са били изработени и как трябва да се използват, и Лираел вече знаеше, че символите на Хартата, които се движеха по повърхността на среброто, са само външен блясък на Свободната магия, която се спотайваше вътре.
	Докосна последователно всяка флейта, от най-малката към най-голямата, и прошепна имената им, преди да върне всеки от инструментите на масата. После взе последния предмет, малката метална кутийка. Тя също беше сребърна, гравирана с приятни декорации, както и със символи на Хартата. Последните наподобяваха тези по книгата, до един предвещаващи страшно възмездие, ако кутията бъде отворена от човек, който не носи истинската кръв. Не се уточняваше коя точно кръв, но Лираел реши, че след като книгата се е отворила за нея, и кутията ще го направи.
	Тя леко докосна езичето, отдръпвайки се едва доловимо, когато долови топлината на Свободната магия, пламтяща отдолу. Кутията си остана затворена. За миг си помисли, че книгата може би греши, или пък тя е изтълкувала погрешно символите, или пък не притежава подходящата кръв. Затвори очи и силно натисна езичето.
	Не последва нищо ужасно, но кутията потръпна в ръката й. Лираел отвори очи. Кутията се беше разтворила на две равни части, закрепени с панта в средата. Приличаше на малко огледало, което да се подпре на някоя лавица или маса.
	Лираел я отвори докрай и я постави под формата на V на масата. Едната й половина беше сребърна, но другата бе направена от материал, който тя не успя да определи. Там, където би трябвало да се намира ярката отразяваща повърхност на огледалото, имаше неотразяващ правоъгълник от… нищо. Къс непрогледен мрак, силует на нещо, направено от пълната липса на светлина.
	В „Книгата за забравата и спомените“ това се наричаше тъмното огледало и Лираел беше прочела, поне отчасти, как би могло да се използва. Ала тъмното огледало нямаше да проработи в тази стая, нито в която и да е друга част на света от живота. То можеше да се използва само в смъртта, а Лираел нямаше намерение да ходи там, въпреки че в книгата се твърдеше, че ще й покажат как да се върне. Смъртта беше владение на Абхорсен, не на Клеър, въпреки че странната употреба на тъмното огледало навярно имаше връзка с дара на зрението у Клеър.
	Лираел затръшна тъмното огледало и го постави на масата, ала пръстите й останаха върху него. Тя прекара така цяла минута, потънала в размисли. После го взе и го пъхна в левия джоб на жилетката си, където то попадна в компанията на част от писалка, малко връв, намазана с восък, и силно скъсен молив. След още един миг колебание, тя взе панфлейтите и ги сложи в десния си джоб, при мишката с часовников механизъм. Накрая взе „Книгата за забравата и спомените“ и я пъхна под предната част на жилетката си.
	После се върна при Падналото куче. Беше настъпил моментът двамата да проведат един много сериозен разговор относно това, което се случваше. Книгата, тъмното огледало и флейтите бяха оставени там преди хиляда или дори повече години, и очакваха в мрака някой, за когото тогавашните Клеър бяха знаели, че ще дойде.
	Очакваха в мрака жена на име Лираел.
	Очакваха нея.


	Глава двадесет и трета
	Тревожен сезон

	Принц Самет стоеше разтреперан на тясната пътека на часовоите във втората по височина кула в двореца. Беше си сложил най-тежката кожена пелерина, но въпреки това вятърът проникваше под нея, а не му се занимаваше да прави заклинание на Хартата за топлина. Донякъде му се искаше да настине, защото така би се отървал от програмата за обучение, която му бе наложила Елимер.
	Той стоеше на пътеката на часовоите поради две причини. Първата беше, че искаше да погледне навън с надеждата, че ще види как се връщат или майка му, или баща му. Втората беше, че искаше да избягва Елимер, както и всеки друг, който желаеше да организира живота му.
	На Сам му беше мъчно за родителите му, не само защото щяха да го избавят от тиранията на Елимер. Само че някой непрекъснато имаше нужда от Сабриел далече от Велизар, и тя летеше с червено-златистото си Хартиено крило от една проблемна точка до друга. Зимата беше тежка, както често чуваше Сам да казват хората, защото мъртвите и създанията на Свободната магия бяха много активни. Той винаги потръпваше вътрешно при тези думи, тъй като знаеше, че погледите им са вперени в него и че би трябвало да изучава „Книга за мъртвите“, подготвяйки се да помага на майка си.
	В момента би трябвало да учи, помисли си той мрачно, но продължи да се взира навън над заскрежените градски покриви и през извисяващия се дим на хилядите уютни огнища.
	Изобщо не беше отварял книгата, откакто Елимер му я даде. Сребристозеленият том си стоеше заключен на сигурно място в един шкаф на неговата работилница. Сещаше се за нея всеки ден, поглеждаше я, но не можеше да си наложи да я прочете. Всъщност прекарваше часовете, в които трябваше да я изучава, в опити да измисли начин да каже на майка си, че не би могъл да го направи. Не можеше да прочете книгата и не можеше да понесе мисълта, че отново ще отиде в смъртта.
	Елимер му позволяваше да изучава книгата два часа дневно, които наричаше „подготовка за Абхорсен“, но Сам не се занимаваше с четене. Вместо това пишеше. Пишеше реч след реч, където се опитваше да обясни чувствата и страховете си. Писма до Сабриел. Писма до Тъчстоун. Писма и до двамата му родители. Всички те се озоваваха в огъня.
	— Просто ще й кажа — заяви Сам на вятъра. Не говореше прекалено силно, да не би часовоят в далечния край на кулата да го чуе. Стражата вече смяташе, че той е жалко подобие на принц. Не му се искаше да си мислят, че е и полудял принц.
	— Не, ще кажа на татко, а после той може да каже на нея — добави след кратък размисъл. Ала Тъчстоун едва се бе върнал от Ийстуел, когато се наложи да замине на юг, до охранявания форт в Бархедрин Хил, непосредствено на север от Стената. Получиха се сведения, че жителите на Анселстиер позволяват на групи бежанци от Юг да прекосяват Стената и да се заселват в Старото кралство — всъщност да бъдат убивани от съществата или диваците, които се скитаха из района на Границата. Тъчстоун бе заминал да проучи тези доклади, да провери какво са намислили хората от Анселстиер, и да спаси онези южняци, които бяха оцелели.
	— Глупави анселстиерци — промърмори Сам, ритайки оградата. За нещастие, другият му крак се подхлъзна по заледения камък и той залитна към оградата, удряйки кокалчето на лакътя си.
	— Ох! — възкликна, хващайки се за лакътя. — По дяволите!
	— Добре ли сте, сър? — попита стражът, който се приближи тичайки, а подкованите му ботуши бяха много по-стабилни от пантофите на Сам от заешка кожа. — Нали не искате да си счупите крака.
	Сам се намръщи. Знаеше, че перспективата да играе танца на Птицата на Изгрева беше постоянен източник на забавления за стражата. Самоуважението му страдаше още повече от зле прикрития им присмех и лекотата, с която Елимер изпълняваше собствената си бъдеща роля, държейки се като помощник-регент с изисканост и авторитет — поне в очите на всички, освен на Сам.
	Мъчните репетиции за ролята му на Птицата на Изгрева по време на Зимния и Летния фестивал бяха само една от многото области, в които той се проявяваше като по-лош наследник от сестра си. Не можеше да се преструва на ентусиазиран от танците, често заспиваше в съда, и въпреки че знаеше, че много добре си служи с меча, някак не му се щеше да разширява уменията си като тренира със стражата.
	Нито пък се представяше добре в перспективата. Елимер винаги се нахвърляше върху поставената задача, трудейки се като обезумяла. Сам правеше тъкмо обратното, зяпайки във въздуха и тревожейки се за неясното си бъдеще, като често се захласваше толкова много, че преставаше да прави онова, което му бе наредено.
	— Сър, добре ли сте? — повтори стражът.
	Сам примигна. Ето, отново го правеше. Взираше се в празното пространство, докато си мислеше за това взиране.
	— Да, благодаря — каза той, огъвайки пръстите в ръкавицата. — Подхлъзнах се. Ударих си кокалчето на лакътя.
	— Видяхте ли нещо интересно там? — попита стражът. Казваше се Брел, припомни си Сам. Много добронамерен страж, не от онези, които прикриваха усмивките си всеки път, когато Сам минаваше покрай тях, облечен в костюма си на Птицата на Изгрева.
	— Не — отвърна той, клатейки глава. Отново погледна навън, към вътрешността на града. Зимният фестивал щеше да започне след няколко дни. Изграждането на Панаира на леда беше в разгара си. Огромна, препълнена шатра-град, издигната върху заледената повърхност на езерото Лосар, Панаирът на леда бе съпроводен от зрелищни фургони и играчи, шутове и жонгльори, музиканти и магьосници, изложби и изложения, както и всевъзможни игри, да не говорим за храната от всеки край на Старото кралство и отвъд него. Езерото Лосар заемаше деветдесет акра от централната алея на Белизар, ала Зимният панаир излизаше извън пределите й, прехвърляйки се към обществените паркове по бреговете му.
	Сам винаги бе харесвал Ледения панаир, но сега го наблюдаваше без интерес. Усещаше само студена и черна депресия.
	— Цялата веселба на панаира — каза Брел, като плесна с ръце. — Изглежда тази година фестивалът ще бъде хубав.
	— Нима? — попита мрачно Сам. Трябваше да танцува в последния ден от фестивала, преоблечен като Птицата на Изгрева. Негово беше задължението да пренесе зеленото клонче на Пролетта в края на Зимната процесия, зад Снега, Градушката, Лапавицата, Мъглата, Бурята и Скрежа. Всички те бяха професионални танцьори на кокили, така че не само се извисяваха заплашително над Птицата, но и излагаха на показ липсата на умения у Сам.
	Зимният танц беше дълъг и сложен и се проточваше цели две мили по лъкатушните пътища на Панаира. Ала той беше много по-дълъг от него, защото имаше повторения, когато Шестте призрака на Зимата приклякаха около птицата и опитваха да удължат своя сезон, като откраднат клончето на Пролетта изпод златното крило на Сам, или като го препъват с кокилите си.
	Досега бяха провели две пълни репетиции. Призраците на Зимата трябваше да се провалят в опитите да препънат Птицата, но досега дори и уменията на останалите танцьори не успяваха да попречат на Птицата да се препъне. До края на първата репетиция, Птицата бе паднала три пъти и два пъти бе прегънала клюна си, а перата й несъмнено бяха твърде разрошени. Втората репетиция се бе оказала още по-трагична, когато Птицата се удари в Лапавицата и я събори от кокилите й. Новата Лапавица отказваше да разговаря с него.
	— Казват, че усилената тренировка се равнява на безпроблемен танц — каза Брел.
	Сам кимна и извърна очи от стража. Нямаше и следа от Хартиено крило, носещо се срещу вятъра, нито от войници на коне, понесли кралското знаме по южния път. Да търси родителите си беше губене на време.
	Брел се изкашля в ръкавицата си. Сам погледна назад, когато стражът наклони глава и продължи да марширува бавно по пътеката на часовоя, а тромпетът му леко се удряше в каиша на гърба му.
	Той слезе долу. Вече бе закъснял за следващата репетиция.


	Брел не беше прав, че лошите репетиции водят до успешни танци. През цялото време Сам се суетеше и препъваше, и само професионализмът и енергията на Шестте призрака спасиха танца от пълна катастрофа.
	По традиция, всички танцьори от Фестивала се хранеха с кралското семейство в Двореца след танца, но Сам предпочете да се оттегли. Бяха му причинили достатъчно, както и той на тях, и синините бяха красноречиво доказателство за това. Беше сигурен, че към края Лапавицата нарочно го бе ударила с кокилите си. Тя беше сестра на една от онези, които бе съборил от кокилите по време на репетиция.
	Вместо да присъства на вечерята, Сам се оттегли в работилницата, стараейки се да забрави проблемите си, като направи една особено сложна и интересна механично-магическа играчка. Елимер изпрати един паж да го повика, но не можеше да направи повече от това, без да смути всички, затова го оставиха на мира — поне за тази нощ.
	Ала не и за следващия ден или дните след него. Елимер не можеше — или не желаеше — да разбере, че мрачното настроение на Сам се дължи на истински проблеми. Затова тя просто измисляше още задачи, които да му възложи. Нещо повече, тя започна да му натрапва по-малките сестри на приятелките си, като очевидно смяташе, че една добра жена би могла да разбере какво му е. Естествено, Сам на мига намразваше всяка, която Елимер толкова очевидно настаняваше до него на вечеря, или която „просто случайно“ наминаваше покрай работилницата му със счупена закопчалка на гривна, която трябва да се поправи. Непрестанните му притеснения за книгата и завръщането на майка му му оставяха съвсем малко енергия да поддържа приятелства, да не говорим за романтични връзки. Затова той си спечели репутацията на скован и резервиран човек, не само сред младите жени, с които го запознаваше Елимер, но и сред всички свои връстници из двореца. Дори хора, които през изминалите години бяха негови приятели, когато се прибираше у дома за ваканциите, установяваха, че вече не им е приятно в неговата компания. Сам, погълнат от собствените си грижи и ангажиран с официалните си задължения, почти не забелязваше, че връстниците му го избягват.
	Ала той говореше с Брел по малко, тъй като двамата се озоваваха във втората по височина кула по едно и също време. За щастие стражът не беше приказлив по природа и също не възразяваше срещу мълчанието или склонността му да млъква и просто да се взира в града и морето.
	— Днес имате рожден ден — каза Брел в една ранна, ясна и много студена утрин. Луната още се виждаше и около нея имаше пръстен, както се случваше само през най-студените зимни нощи.
	Сам кимна. Тъй като се падаше две седмици след Зимния фестивал, рожденият му ден винаги биваше засенчван от това по-важно събитие. Тази година той беше още по-невзрачен заради продължителното отсъствие на Сабриел и Тъчстоун, които успяха само да изпратят съобщения и подаръци. Те, макар и очевидно грижливо подбрани, не развеселиха Сам. Особено след като единият беше туника със сребърните ключове на Абхорсен, разположени върху тъмносин фон, разделен на четири от златния замък на кралската фамилия върху червен фон, а другият беше книга, носеща заглавието „Манускрипт за възпирането на духове на Свободната магия“.
	— Получихте ли хубави подаръци? — попита Брел.
	— Туника — отвърна Сам. — И една книга.
	— О — каза Брел. Удари ръцете си една в друга, за да възстанови кръвообращението си. — Значи без меч? Или куче?
	Сам поклати глава. Не искаше меч или куче, но щеше да ги приеме по-добре, в сравнение с онова, което беше получил.
	— Надявам се, че принцеса Елимер ще ви подари нещо хубаво — каза Брел след дълга дълбокомислена пауза.
	— Съмнявам се — каза Сам. — Навярно ще организира някакъв урок.
	Брел отново плесна с ръце, застана неподвижно и бавно огледа хоризонта от юг на север.
	— Честит рожден ден — каза той, когато главата му завърши бавното си движение. — На колко ставате? Осемнайсет?
	— Седемнайсет — отвърна Сам.
	— О — каза Брел и отиде в другия край на кулата, за да повтори огледа на хоризонта.
	Сам се върна долу.
	Елимер наистина организира тържество за рождения му ден в Голямата зала, ала то беше много скучно, главно заради потискащото настроение на Сам. Той отказа да танцува, защото това беше единственият ден, в който можеше да си го позволи, и понеже беше неговият рожден ден, това означаваше, че и никой друг не може да го прави. Отказа да отвори подаръците си пред всички, защото нямаше настроение за това, и само си поигра с печената на скара риба-меч с лимон и задушена в масло дребнозърнеста пшеница, която навремето беше любимото му ястие. Всъщност се държа като разглезено, сърдито седемгодишно хлапе, вместо като млад мъж на седемнайсет. Знаеше го, но усещаше, че не може да спре. За пръв път от седмици насам можеше да откаже да се подчини на заповедите на Елимер или, както тя ги наричаше, „горещи препоръки“.
	Тържеството приключи рано, всички бяха сърдити и раздразнителни. Сам отиде направо в работилницата, пренебрегвайки шепота и косите погледи, докато излизаше от залата. Не го интересуваше какво мислят останалите, макар че с притеснение долови погледа на Джал Орън, който го проследи изпод качулката, докато излизаше. Джал със сигурност щеше да докладва за недостатъците му, когато родителите му се завърнат, ако не решеше преди това да изпрати някое от своите обобщения, от които Сам с основание се страхуваше, за да разкаже точно какво не е наред в поведението му.
	Ала дори и някое от конските на Джал щяха да изглеждат незначителни, когато майка му разбереше истината за своя син. Сам не се осмеляваше да мисли по-далече от това разкритие. Не можеше да си представи какво ще последва, или какво ще бъде собственото му бъдеще.
	Кралството трябваше да има бъдещ Абхорсен и кралски наследник. Очевидно Елимер беше съвършеният кралски наследник, така че Сам трябваше да бъде бъдещият Абхорсен. Само че не можеше да го направи. Не че не искаше, както щяха да си помислят всички. Не можеше.
	Онази нощ, както бе правил стотици пъти досега, Сам отключи шкафа вляво от работния си плот и си наложи да погледне „Книгата за мъртвите“. Тя стоеше върху една полица, блестейки със зловещата си зелена светлина, която засенчваше мекия блясък на светлините на Хартата по тавана.
	Той посегна към нея, подобно на ловец, опитващ се да погали вълк, с напразната надежда, че може би е просто едно дружелюбно куче. Пръстите му докоснаха сребърната закопчалка и гравираните върху й символи на Хартата, ала преди да успее да направи нещо повече, бе обзет от силно треперене, а кожата му стана студена като лед. Сам опита да укроти треперенето и да не обръща внимание на студа, но не успя. Отдръпна ръката си и се оттегли пред камината, където коленичи, обзет от мъка, обгърнал с ръце коленете си.


	Седмица след рождения си ден, Сам получи писмо от Ник. Или по-скоро, онова, което беше останало от него, защото писмото бе написано върху машинно произведена хартия. Както всички продукти на технологията в Анселстиер, хартията бе започнала да се руши при прекосяването на Стената и сега се разпадаше на съставните си части. В миналото Сам често бе казвал на Ник да използва ръчно изработена хартия, но той никога не го правеше.
	Все пак, писмото се беше запазило достатъчно, за да може да се досети, че Ник го моли за виза за Старото кралство, за себе си и един негов слуга. Възнамеряваше да прекоси Стената в средата на зимата и щеше да бъде благодарен, ако Сам го посрещне на граничния пункт.
	Сам се развесели. Ник винаги успяваше да го разведри. Той веднага направи справка в алманаха си, за да провери на какво съответства средата на зимата в Анселстиер в Старото кралство. По принцип Старото кралство имаше цял сезон преднина пред Анселстиер, но се наблюдаваха някои странни вариации, които трябваше да се проверят внимателно в алманаха, особено около слънцестоенето и смяната на сезоните.
	Навремето е било почти невъзможно човек да се снабди с алманаси за Старото кралство и Анселстиер като този на Сам, но преди десет години Сабриел бе заела своя на кралския печатар, който го бе променил, за да включи всички изписани на ръка коментари и бележки в полето от Сабриел и предишните Абхорсен. Това се оказа дълъг и труден процес. Крайният резултат беше много приятен в естетическо отношение, с ясен, леко вдлъбнат шрифт върху нова ленена хартия, но беше много скъп. Сабриел и Тъчстоун внимателно определяха кой да получи разрешение да си купи тези алманаси. Самет беше много горд, когато го удостоиха с такъв на дванадесетия му рожден ден.
	За щастие в алманаха имаше точно съответствие на средата на зимата, а не просто някое уравнение, което да се реши, и което да изисква аспекти на луната и други наблюдения. На този ден в Анселстиер, в Старото кралство щеше да бъде Денят на корабите, в третата седмица от пролетта. Дотогава все още оставаха много седмици, но поне Сам имаше нещо положително, което да очаква.
	След писмото на Ник, настроението му се подобри малко и той се разбираше по-добре с всички в двореца, с изключение на Елимер. Останалата част от зимата премина без някой от родителите му да се прибере у дома и без някакви особено силни бури или ужасния, сковаващ костите студ, който понякога нахлуваше от североизток, съпътстван от стада заблудили се китове, които иначе не влизаха в Серско море.
	В климатично отношение зимата беше невероятно мека, ала в двора и града хората все още говореха за нея като за лоша. През този сезон из цялото Кралство бе имало повече неприятности, отколкото през всяка от последните десет зими, неприятности, каквито не бяха виждани от ранните дни на царуването на Тъчстоун. Пощенските ястреби непрекъснато летяха от и до Мюз Тауър, а госпожа Фини бе с кървясали очи и още по-раздразнителна от обичайното, тъй като нейните рожби, ястребите, бяха притиснати да отговорят на потребностите от комуникация. Много от съобщенията, които пренасяха ястребите, бяха доклади за мъртвите и за създания на Свободната магия. Голяма част от тях се оказаха фалшиви, но и много отговаряха на действителността, и всички те се нуждаеха от вниманието на Сабриел.
	Имаше и друга новина, която обезпокои Сам. Едно писмо от баща му твърде много му напомняше за онзи ужасен ден на Границата, когато мъртвите южняци бяха нападнали отбора му по крикет и той се бе изправил срещу некроманта в смъртта.
	Сам занесе писмото във втората по височина кула, за да го прочете внимателно и да го обмисли, докато Брел крачеше наоколо. Той прочете три пъти един конкретен пасаж:

	Армията на Анселстиер, вероятно по нареждане на правителството, е позволила на група „доброволци“ от Юга да влязат в Старото кралство при един от старите Пресечни пунктове на Стената, в разрез с всички досегашни споразумения и здравия разум. Очевидно Королини е получил още подкрепа и това е изпробване на плана му да изпрати всички южняци в Кралството.
	Сложих край на по-нататъшните прекосявания, доколкото мога, и подсилих охраната при Бархедрин. Но няма гаранция, че анселстиерците няма да изпратят още южняци отсам, макар че генерал Тиндъл каза, че няма да бърза да се подчинява на подобни заповеди и ще ни предупреди, ако може.
	Така или иначе, повече от хиляда южняци вече са прекосили Стената, и имат поне четири дни преднина пред нас. Очевидно са били посрещнати от „местни гидове“, но тъй като на Граничното разузнаване не му е било позволено да придружи бежанците, не зная дали те изобщо са били истински хора.
	Ние, разбира се, ще преследваме целите си, но във всичко това има нещо, което не ми харесва. Сигурен съм, че поне един магьосник на Свободната магия действа от нашата страна на Стената, а Пресечният пункт, който южняците са използвали, се намира близо до мястото, където ви устроиха засада, Самет.

	Некромантът, помисли си Сам, докато сгъваше писмото. Радваше се, че слънцето е изгряло и че се намира в Двореца, предпазван от защити, стража и течаща вода.
	— Лоши новини? — попита Брел.
	— Просто новини — отвърна Сам, но не успя да скрие треперенето си.
	— Нищо, с което кралят и Абхорсен да не могат да се справят — каза Брел, напълно уверен.
	— Където и да са те — пошепна Сам. Пъхна писмото в палтото си и се върна долу, в работилницата си, за да потъне в изработването на разни неща, сред дребни детайли, които изискваха цялото му внимание и цялата сръчност на ръцете му.
	С всяка измината крачка той разбираше, че ще се наложи да отвори „Книгата за мъртвите“.


	Типично за тях, родителите на Сам се завърнаха през една прекрасна пролетна вечер, дълго след като Сам бе слязъл от кулата, а дежурството на Брел бе приключило. Вятърът се беше обърнал на изток, Серско море менеше цвета си от черното на зимата до тюркоазното на лятото, слънцето бе още топло, въпреки че залязваше на запад, а лястовиците, които обитаваха скалите, крадяха вълна от скъсаното одеяло на Сам, за да си направят гнездо.
	Сабриел пристигна първа, а Хартиеното й крило се носеше ниско над площадката за тренировки, където Сам се потеше над четиридесет и осем хватки за атака и отбрана със Синел, един от по-добрите стражи. Сянката на Хартиеното крило стресна и двамата и даде възможност на Синел да спечели последната точка, тъй като тя се окопити, докато Сам се парализира на мига.
	Решителният за него ден най-сетне бе настъпил, и всички речи, които си бе подготвил, както и писмата, се изпариха от мозъка му, сякаш съперникът му бе пронизал главата му, а не беше ударил победоносно дървения си меч в силно подплатения му шлем.
	Той избърза навътре, за да свали бронята си за тренировки, когато тромпетите прозвучаха над Южната порта. Най-напред си помисли, че са в чест на майка му, докато не чу и други тромпети, в далечината, в Западния двор, където би трябвало да се бе приземило Хартиеното крило. Следователно тромпетите при Южната порта известяваха пристигането на краля. Никой друг не биваше посрещан с фанфари.
	Наистина беше Тъчстоун. Сам се срещна с него двайсет минути по-късно в личната дневна на семейството — просторна стая, разположена три етажа над Голямата зала, с един-единствен дълъг прозорец с изглед към града, а не към морето. Тъчстоун се взираше в своята столица, когато Сам влезе, гледаше как светват лампите. Ярки светлини на Хартата и приглушени газени лампи, трептящи свещи и огньове. Това бе един от най-подходящите моменти да се озовеш във Велизар, когато запалваха осветлението в някоя топла пролетна вечер.
	Както обикновено, Тъчстоун имаше уморен вид, въпреки че беше успял да се измие и да смени бронята и екипа за езда. Носеше халат в анселстиерски стил, а вълнистата му коса беше още мокра от банята. Усмихна се, когато видя Сам, и двамата се здрависаха.
	— Изглеждаш по-добре, Сам — каза Тъчстоун, забелязал червенината по лицето на сина си, предизвикана от тренировката с меча. — Макар че се надявах да се развиеш като автор на писма тази зима.
	— Ъм — каза Сам. Беше изпратил само две писма на баща си за цялата зима, както и по няколко бележки в края на част от много по-редовната кореспонденция на Елимер. Нито писмата, нито бележките, съдържаха нещо особено интересно, както и нищо лично. Всъщност Сам бе нахвърлял няколко такива писма, но подобно на тези до майка му, те се озоваха в огъня.
	— Татко, аз… — поде Сам колебливо, и усети вълна на облекчение, когато най-сетне зачекна въпроса, който го бе измъчвал цяла зима. — Татко, аз не мога…
	Преди да успее да продължи, вратата се отвори със замах и вътре нахълта Елимер. Устата на Сам се затвори рязко и той я изгледа злобно, ала тя не му обърна внимание и се втурна направо към Тъчстоун, прегръщайки го с видимо облекчение.
	— Татко! Толкова се радвам, че си у дома — каза тя. — А също и мама!
	— Едно голямо, щастливо семейство — промърмори Сам под носа си.
	— Какво беше това? — попита Тъчстоун, а в гласа му прозвуча строга нотка.
	— Нищо — каза Сам. — Къде е мама?
	— Долу, в хранилището — отвърна Тъчстоун бавно. Едната му ръка остана на рамото на Елимер, а с другата придърпа Сам към себе си. — И така, не искам да се тревожите прекалено, но се наложи тя да отиде при Великите камъни, защото е ранена…
	— Ранена! — възкликнаха едновременно Елимер и Сам, извръщайки се навътре, така че тримата образуваха тесен кръг.
	— Не е сериозно — каза бързо Тъчстоун. — Ухапване по крака от някакво мъртво същество, но тогава не можа да се погрижи за него и раната се влоши.
	— Тя… тя ще… — попита тревожно Елимер, втренчила поглед в собствения си крак, вцепенена от ужас. Съдейки по изражението й, ставаше ясно, че й е трудно да си представи Сабриел ранена и неспособна напълно да овладее себе си, както и всичко наоколо.
	— Не, няма да изгуби крака си — каза решително Тъчстоун. — Наложи се да слезе при Великите камъни на Хартата, защото и двамата просто бяхме твърде уморени, за да направим необходимите заклинания за изцеление. Ала там долу ще успеем. Освен това там е най-подходящото място, където всички ние да проведем личен разговор. Семейно съвещание.
	Хранилището, където се намираха шестте Велики камъка на Хартата, в много отношения беше сърцето на Старото кралство. Беше възможно да влезеш в контакт с Хартата навсякъде, при самия извор на магията, ала присъствието на обикновените камъни на Хартата много повече улесняваше нещата, сякаш те бяха нейни проводници. Великите камъни на Хартата обаче принадлежаха на Хартата, а не просто бяха свързани с нея. Въпреки че Хартата съдържаше и описваше всички живи същества и всички възможности, и беше вездесъща, тя беше съсредоточена най-силно във Великите камъни, Стената, и потомците на кралското семейство, както и в Абхорсен и Клеър. Разбира се, когато два от великите камъни бяха счупени от Керигор, а кралското семейство очевидно бе унищожено, самата Харта сякаш бе отслабнала, давайки по-голяма свобода на Свободната магия и мъртвите.
	— Няма ли да бъде по-добре да проведем съвещанието тук горе, след като мама направи заклинанието си? — попита Сам.
	Въпреки значението си за Кралството, хранилището не беше сред любимите му места, още преди да се уплаши толкова много от смъртта. Самите камъни го успокояваха, дори и с това, че поддържаха топла водата наоколо, но останалата част от мястото беше студена и ужасяваща. Майката и сестрите на Тъчстоун бяха убити там от Керигор, а много по-късно, бащата на Сабриел също беше намерил смъртта си долу. Сам не желаеше да мисли какво е било положението, когато два от камъните са били счупени, а Керигор се е спотайвал в мрака със своите некромантски зверове и мъртви слуги.
	— Не — отвърна Тъчстоун, който имаше много повече основания от сина си да се страхува. Ала той се бе избавил от този страх преди години, по време на продължителната си работа по възстановяването на счупените Камъни със собствената си кръв и фрагменти от магия, които едва си беше припомнил. — Това е единственото място, където със сигурност няма да ни подслушват, а има много неща, които вие двамата трябва да научите, без да ги знае никой друг. Донеси виното, Самет. Ще ни трябва.
	— Така ли ще ходиш? — попита Елимер, когато Тъчстоун отиде до огнището и застана в левия му ъгъл. Той се обърна, докато тя говореше, погледна халата си и двата меча, закачени на пояса, сви рамене, и продължи нататък. Елимер въздъхна и го последва, и двамата изчезнаха в мрака зад огнището.
	Сам се намръщи и взе глинената кана с ароматно подправено вино, която беше загрята и поставена близо до огъня, за да не изстива. После тръгна след тях, притискайки ръка към задната част на кътчето край огнището, а символите на Хартата светнаха, когато защитното заклинание му позволи да отвори тайната врата. Вече чуваше как баща му и сестра му тропат по сто петдесет и шестте стъпала, които водеха към хранилището, Великите камъни на Хартата и Сабриел.


	Глава двадесет и четвърта
	Студена вода, стар камък

	Резервоарът представляваше огромно тихо помещение, студен камък и още по-студена вода. Великите камъни стояха сред мрака в неговия център, невидими от площадката, където стълбите на двореца се срещаха с водата. Около ръба на резервоара, от покритите с решетки отвори високо горе проникваха лъчи слънчева светлина, хвърляйки пресечени вълни от светлина по огледално гладката водна повърхност. Високи колони от бял мрамор се извисяваха като безмълвни стражи между късчетата светлина, поддържайки високия шейсет стъпки таван.
	Водата, както винаги, беше невероятно чиста. Сам потопи ръката си в нея, докато помагаше на баща си да развърже баржата, закотвена в края на стъпалата. Докато водата се стичаше между пръстите му, той видя как символите на Хартата проблясват за кратко. Цялата вода в резервоара поглъщаше магията от Великите камъни. По-близо до центъра, тя беше може би по-наситена с магия от всичко останало на този свят, и вече не беше студена — нито дори мокра.
	Баржата беше просто обикновен сал с позлатени топчета във всеки ъгъл. В хранилището имаше две, но очевидно Сабриел беше взела другата. Тя сигурно беше върху нея, там, в центъра, където не падаше слънчева светлина. Великите камъни светеха, огрявани от милионите символи на Хартата, които се движеха в и по тях, но през по-голямата част от времето ставаше дума просто за слаба светлина, която не можеше да се мери дори с проникващите през отворите слънчеви лъчи. Нямаше да видят блясъка, преди да се отдалечат от изпъстрения от светлина ръб, покрай третата редица колони.
	Тъчстоун развърза въжето откъм своята страна, после постави ръка на дъските и прошепна една дума. По спокойната вода се появиха вълнички и баржата започна да се отдалечава от площадката. В хранилището нямаше никакво течение, ала салът се движеше така, сякаш имаше, или сякаш нечии невидими ръце го тласкаха по водата. Тъчстоун, Сам и Елимер стояха близо един до друг по средата, като от време на време изместваха центъра на тежестта, когато баржата се полюшваше и разтърсваше.
	Ето как бяха пътували към своята смърт отдавна починалите леля и баба на Сам, помисли си той. Застанали върху една баржа — навярно дори тази, помисли си, разширена, ремонтирана и пребоядисана — нищо неподозиращи, преди да бъдат изненадани в засада от Керигор. Той прерязал гърлата им, събирайки кръвта им в своята златна чаша. Кралска кръв. Кръв, с която да счупи Великите камъни на Хартата.
	Кръв за рушене и кръв за създаване. Камъните бяха счупени с кралска кръв и отново издигнати с кралска кръв — кръвта на баща му. Сам погледна Тъчстоун и се запита как ли го бе направил. Седмиците, прекарани в изтощителен труд, сам на това място, като всяка сутрин е вземал със себе си омагьосан от Хартата сребърен нож и нарочно е подновявал раните върху дланите си от предишния ден. Рани, оставили бели ивици от увредена тъкан от малкия му пръст до палеца. Порязвал е ръцете си и е правил заклинания, в които дори не е бил сигурен, заклинания, които са били невероятно опасни за заклинателя, дори и без допълнителния риск и тежест на счупените Камъни.
	Ала Сам се озадачаваше още повече от употребата на кръвта, същата кръв, която течеше в собствените му вени. Струваше му се странно, че неговото туптящо сърце е свързано по този начин с Великите камъни. Колко невеж беше, особено по отношение на по-големите тайни на Хартата. Защо кралската кръв, тази на Абхорсен и Клеър се различаваше от кръвта на обикновените хора — дори и от тази на останалите Магове на Хартата, която бе достатъчна за поправянето или разрушаването само на по-маловажните Камъни? Трите рода бяха известни като Великите заклинатели на Хартата, както и Великите камъни пред него, и Стената. Ала защо? Защо тяхната кръв съдържаше Магия на Хартата, магия, която не можеше да се възпроизведе чрез символи, извлечени от общодостъпната Харта?
	Сам винаги се бе вълнувал от Магията на Хартата, особено от това да върши разни неща с нея, но колкото повече я използваше, толкова повече разбираше колко малко знае. Твърде много сведения бяха изгубени през двестате години на Междуцарствието. Тъчстоун беше предал на сина си онова, което знаеше, но негова специалност беше бойната магия, а не заклинанията или някакви по-дълбоки мистерии. Той беше кралски гвардеец, незаконороден принц, а не маг, по времето на смъртта на кралицата. След това бе останал прикован като барелеф на кораб в продължение на двеста години, докато Кралството бавно потъвало в хаос.
	Тъчстоун казваше, че е успял да възстанови счупените Камъни, защото те са го пожелали. В началото допуснал много грешки и оцелял единствено благодарение на подкрепата и силата на Камъните и нищо друго. Въпреки това му били нужни много месеци и много години от живота му. Преди да се заеме с възстановяването, косата на Тъчстоун не била посребрена.
	Баржата премина между две колони и очите на Сам постепенно се приспособяваха към странния здрач. Вече виждаше шестте Велики камъка пред себе си, високи, тъмносиви монолити, чиято неправилна форма много се различаваше от равномерно иззиданите колони, а височината им беше три пъти по-малка от тяхната. Там беше и другата баржа, плаваща в центъра на кръга от Камъни. Ала къде беше Сабриел?
	Внезапно гърдите му се сковаха от страх. Не можеше да види майка си и мислеше само за това как мъртвият Керигор е приел някогашния си човешки вид и е подмамил баба му, кралицата, към зловещата и кървава смърт. Може би до него не беше истинския Тъчстоун, а друго създание, приело неговия облик…
	Нещо помръдна в баржата отпред. Сам, който несъзнателно беше стаил дъх, ахна и се задави, решил, че всичките му страхове са се сбъднали. Онова, което се намираше пред тях, нямаше човешки вид, стигаше едва до кръста му, без ръце, глава или някаква видима форма. Тъмна, гърчеща се маса, на чието място трябваше да стои майка му…
	После Тъчстоун го удари по гърба. Той изведнъж си пое въздух и съществото на баржата изпрати слаба светлина на Хартата, която проблесна горе като малка звезда — и разкри, че все пак това е Сабриел. Тя беше легнала долу, загърната в тъмносинята си пелерина, и току-що се бе изправила. Сега светлината огряваше лицето й и те видяха познатата й усмивка. Ала това не беше истинската, безгрижна усмивка на пълно щастие, и тя изглеждаше по-уморена и изтощена, отколкото Сам я бе виждал някога. Винаги бледата й кожа сега бе почти прозрачна на светлината на Хартата, и блестеше от пот, причинена от болка и страдания. За пръв път Сам видя бели нишки в косата й и бе поразен, когато осъзна, че тя не е безсмъртна и някой ден ще остарее. Не носеше звънците си, но поясът беше до нея, а махагоновите дръжки й бяха под ръка, както и мечът и раницата.
	Баржата на Сам премина между два от Камъните и навлезе в кръга. И тримата пътници потръпнаха, докато го прекосяваха, усетили внезапен прилив на енергия и сила, предизвикан от Великите камъни. Част от умората им ги напусна, макар и не цялата. Що се отнася до Сам, страхът и вината, които го бяха съпътствали през цялата зима, отслабнаха. Почувства се по-уверен, почти възвърна предишното си аз. Не беше се чувствал по този начин, откакто излезе на игрището за онзи последен мач по крикет в Момчешката лига.
	Двете баржи се срещнаха. Сабриел не се изправи, но протегна ръце. Миг по-късно, тя прегръщаше Елимер и Сам, а баржите се разклатиха опасно от техния внезапен устрем и ентусиазирани поздрави.
	— Елимер! Самет! Толкова се радвам да ви видя, и така съжалявам, че отсъствах твърде дълго — каза Сабриел, след като първоначалната много здрава прегръдка бе заменена с по-лека.
	— Няма нищо, мамо — отвърна Елимер, а отговорът й прозвуча така, сякаш тя беше майката, а Сабриел — нейна дъщеря. — Ние се тревожим за теб. Да погледнем крака ти.
	Тя понечи да вдигне пелерината, но Сабриел я спря, точно когато Сам долови леката, ужасна миризма на гниеща плът.
	— Все така неприятна е за гледане — каза бързо майка им. — Боя се, че раните, причинени от мъртвите, бързо загниват. Но аз й направих целебни заклинания, с помощта на Великите камъни, а сложих и целебна лапа. Скоро всичко ще заздравее.
	— Този път — каза Тъчстоун. Той стоеше извън плътно притиснатата група на Сабриел, Елимер и Сам и гледаше съпругата си.
	— Баща ви ми е сърдит, защото си мисли, че за малко са щели да ме убият — каза Сабриел с лека усмивка. — Аз самата не го разбирам, защото според мен би трябвало да се радва, че ми се е разминало.
	Тази забележка беше посрещната с мълчание, докато Сам не попита колебливо:
	— Много лошо ли те раниха?
	— Лошо — отвърна Сабриел и потръпна, когато помръдна крака си. Под пелерината й проблеснаха символи на Хартата, които се видяха за кратко дори и през плътната вълна. Тя се поколеба, а после добави тихо: — Ако не бях срещнала баща ви на връщане, може би нямаше да успея да се прибера.
	Сам и Елимер се спогледаха ужасени. През целия си живот бяха слушали истории за битките на Сабриел и трудно спечелените победи. И преди я бяха ранявали, но никога не я бяха чували да признава, че е било възможно да я убият, и те самите никога не бяха допускали тази вероятност. Тя беше Абхорсен, който навлизаше в смъртта само по своя воля!
	— Ала все пак успях и ще се оправя напълно — заяви категорично Сабриел. — Така че няма нужда да се вдига толкова шум.
	— Говориш за мен, предполагам — каза Тъчстоун. Той седна с въздишка, после раздразнено се изправи, за да нагласи мечовете и халата си, преди да седне отново. — Причината, поради която вдигам шум — каза той, — е, че съм загрижен, защото цяла зима някой, или нещо, умишлено и умело се опитва да те постави в ситуации с максимален риск. Погледни на какви места те викаха и как там винаги имаше повече мъртви, отколкото съобщаваха, и по-опасни същества…
	— Тъчстоун — прекъсна го Сабриел, посягайки да хване ръката му, — успокой се. Съгласна съм с теб. Знаеш го.
	— Ммф — изсумтя Тъчстоун, но не каза нищо повече.
	— Вярно е — отвърна Сабриел, гледайки открито Сам и Елимер. — Има някакъв очевиден модел, и то не само при мъртвите, призовани само за да ми устроят засада. Мисля, че това има връзка и с нарастващия брой духове на Свободната магия, и то се отнася и до проблемите, които баща ви има с бежанците от Юга.
	— Почти съм сигурен, че е така — каза Тъчстоун с въздишка: — Според генерал Тиндъл Королини и неговата партия „Наша страна“ са спонсорирани със злато от Старото кралство, макар че не може да го докаже със сигурност. Тъй като в момента Королини и неговата партия поддържат политическото равновесие в парламента на Анселстиер, те успяха да изместят южняците все по на север. Освен това дадоха да се разбере, че крайната им цел е да преместят всички южняци от другата страна на Стената, в нашето Кралство.
	— Защо? — попита Сам. — Имам предвид, с каква цел? Северен Анселстиер бездруго не е пренаселен.
	— Не съм сигурен — отвърна Тъчстоун. — Причините, които изтъкват в Анселстиер, са популистки брътвежи, които да угодят на селяните. Но трябва да има друга причина, поради която някой оттук ги снабдява със злато — достатъчно злато, за да си купят дванайсетте места в парламента, които са си избрали. Опасявам се, че причината може да има нещо общо с факта, че не успяхме да открием повече от двайсетина от хилядата души, които бяха изпратени тук преди месец, и нито един от тези двайсет не беше жив. Останалите просто изчезнаха…
	— Как е възможно толкова много хора да изчезнат? Та нали трябва да оставят някакви следи — прекъсна го Елимер. — Може би трябва да отида…
	— Не. — Тъчстоун се усмихна, развеселен от очевидната увереност на дъщеря му, че може да се справи по-добре от него, когато става дума за издирване на нещо. Усмивката му изчезна, когато продължи: — Не е толкова просто, колкото изглежда, Елимер. Има намесена магия. Според майка ти ще ги открием, когато най-малко го искаме, и по това време те няма да са живи.
	— Това е същността на проблема — каза сериозно Сабриел. — Преди да продължим да го обсъждаме, мисля че трябва да вземем допълнителни мерки против подслушване. Тъчстоун?
	Тъчстоун кимна и се изправи. Измъкна единия от мечовете си и се концентрира за миг. Символите на Хартата по острието започнаха да светят и да се движат, докато цялото острие се обви в златиста светлина. Тъчстоун изправи меча и символите се прехвърлиха върху най-близкия Велик камък, и плъзнаха върху него като втечнен огън.
	Известно време не се случваше нищо. След това други символи уловиха светлината и златистите пламъци обгърнаха целия Камък, бушувайки като мълния, уловена в стихията си. Символите се прехвърлиха върху следващия Камък, докато и той светна, след това към следващия, и накрая и шестте Велики камъка лумнаха, а във всички посоки се стрелнаха потоци от символи на Хартата, които образуваха плетеница от светлина, подобно на купол, покрил двете баржи.
	Поглеждайки встрани, Сам видя, че златистият огън е обхванал и водата, образувайки безумен лабиринт от символи, които покриваха пода на хранилището. Сега четиримата бяха напълно затворени зад магическа бариера, която се поддържаше от силата на Великите камъни. Щеше му се да попита как е направено заклинанието и да се поинтересува от неговата същност, но майка му вече говореше.
	— Сега можем да говорим, без да се страхуваме, че ни подслушват чрез хорски уши или други средства — каза Сабриел. Хвана ръката на Сам, после тази на Елимер, като ги стискаше силно и те усетиха мазолите по пръстите и дланите й, резултат от дългите години работа с меча и звънците.
	— Двамата с баща ви сме сигурни, че южняците са били преведени през Стената, за да бъдат убити — убити от некромант, използвал телата им да подслонят мъртви духове, които му дължат вярност. Единствено чрез заклинанията на Свободната магия можем да си обясним как телата и всички останали следи са изчезнали, без да бъдат видени от нашите патрули или от зрението на Клеър.
	— Но аз си мислех, че Клеър могат да виждат всичко — каза Елимер. — Имам предвид, че те често объркват времето, но въпреки това виждат. Не е ли така?
	— През последните четири-пет години Клеър разбраха, че зрението им е замъглено, и вероятно винаги е било такова, в района на източното крайбрежие на Червеното езеро и Маунт Абед — каза мрачно Тъчстоун. — Обширен район, който неслучайно е извън обсега на нашето кралско законодателство. Там има някаква сила, която се противопоставя както на Клеър, така и на нашата власт, като блокира тяхното зрение и разрушава Камъните на Хартата, които поставих.
	— Ами не трябва ли да повикаме нашите специални отряди и гвардията и да ги изпратим там, за да решат проблема веднъж завинаги? — възмути се Елимер със същия тон, с който Сам си представяше, че е оглавявала отбора по хокей в колежа „Уайвърли“ в Анселстиер.
	— Не знаем къде — и какво — е това — каза Сабриел. — Всеки път, когато се заемем наистина да претърсим района, за да открием източника на проблема, някъде другаде се случва нещо. Преди пет години си мислехме, че сме открили къде се корени проблемът, при битката в Робъл…
	— Онази некромантка — прекъсна я Сам, който добре помнеше историята. През последните месеци беше размишлявал много за некромантите. — С бронзовата маска.
	— Да. Маскираната Клор — отвърна Сабриел, взирайки се в златистата бариера, очевидно припомняйки си някои неприятни неща. — Тя беше много стара и силна, затова бях предположила, че е в основата на проблемите ни там. Но сега не съм сигурна. Ясно е, че някой друг продължава да полага усилия да обърка Клеър и да предизвика безредици в Кралството. Освен това някой стои зад Королини в Анселстиер, а навярно дори и зад войните в Юга. Една от възможностите е това да е мъжът, който си срещнал в смъртта, Сам.
	— Не… некромантът? — попита Сам. Гласът му прозвуча като жалък писък и той несъзнателно потърка китки, а ръкавите му се вдигнаха за кратко и под тях се показа кожата, все още покрита с белези от изгарянията.
	— Трябва да разполага с голяма власт, за да вдигне на крак толкова много мъртви от другата страна на Стената — отвърна Сабриел. — А при такава власт би трябвало да съм чула за него, а аз не съм. Как е успял да се крие през всичките тези години? Как се е скрила Клор, когато претърсихме Кралството след падането на Керигор и защо се разкри, за да нападне Робъл? Сега се питам дали не съм я подценила. Дори е възможно да ми се е изплъзнала в последния момент. Накарах я да отиде отвъд Шестата порта, но бях толкова уморена, че не я проследих през целия път до Деветата. А трябваше. В нея имаше нещо странно, нещо повече от обичайната поквара на Свободната магия или некромантията…
	Тя замълча, а очите й разсеяно се взираха в нищото. После примигна и продължи:
	— Клор беше стара, достатъчно стара, за да могат останалите Абхорсен да са се натъквали на нея в миналото, а подозирам, че и другият некромант също е стар. Но не открих никакви данни за тях вкъщи. Твърде много сведения са изгорели при опожаряването на двореца, а още повече са били изгубени просто с течение на времето. А Клеър, въпреки че съхраняват всичко в онази тяхна голяма библиотека, рядко намират нещо полезно в нея. Умовете им са твърде ангажирани с бъдещето. Бих искала лично да се поровя в библиотеката, но това е задача, която би отнела месеци, ако не и години. Според мен Клор и онзи некромант са били съюзници, и вероятно все още са, ако тя е оцеляла. Но не е ясно кой е начело и кой го следва. Освен това се опасявам, че ще установим, че те не са сами. Ала който или каквото да се изпречи на пътя ни, трябва да се погрижим да направим на пух и прах техните планове.
	Светлината като че потъмня, докато Сабриел говореше, а водата се развълнува, сякаш някакъв нежелан бриз по някакъв начин бе преминал защитата на златистата светлина около Камъните.
	— Какви планове? — попита Елимер. — Какво смятат да правят те… то… или който и да е?
	Сабриел погледна Тъчстоун и помежду им премина кратък проблясък на несигурност, преди тя да продължи.
	— Смятаме, че те възнамеряват да доведат всичките двеста хиляди бежанци от Юга в Старото кралство — и да ги убият — прошепна Сабриел, сякаш все пак беше възможно да ги подслушват. — Двеста хиляди мъртви в един-единствен злокобен миг, за да проправят път от смърт за всеки дух, който е обитавал мястото от Първа зона до самата бездна на Деветата порта. Да осигурят приемник на мъртвите, по-голям от всеки друг, който някога е преминавал в живота. Приемник, който навярно няма да успеем да победим, дори и ако всички Абхорсен, които някога са съществували, по някакъв начин успеят да се изправят насреща му.


	Глава двадесет и пета
	Семейно съвещание

	Думите на Сабриел бяха посрещнати с мълчание, което сякаш продължи вечно, докато всички си представяха приемника на мъртвите, наброяващ двеста хиляди души, а Сам се мъчеше да не го прави. Орда от мъртви, необятно море от залитащи, зажаднели за живот трупове, което се простира от небето до земята, и безмилостно напредва към него…
	— Това, разбира се, няма да се случи — каза Тъчстоун, прекъсвайки ужасните картини. — Ще се погрижим да не се случи и бежанците никога да не прекосят Стената. Само че не можем да ги спрем от нашата страна. Стената е твърде дълга, с прекалено много счупени порти и твърде много Пунктове за прекосяване от другата страна. Затова най-напред трябва да се погрижим анселстиерци да не ги изпратят тук. Двамата с майка ви сме решили след това да отидем лично в Анселстиер — тайно, за да не предизвикваме смут и подозрения. Ще отидем в Корвиър и ще преговаряме с местната управа, а това несъмнено ще отнеме няколко месеца. Това ще рече, че ще разчитаме на вас двамата да поемете грижата за Кралството.
	Това откровение бе посрещнато с ново мълчание. Елимер изглеждаше дълбоко замислена, но иначе спокойна. Сам преглътна няколко пъти, а после каза:
	— Какво, ъъъ, какво точно имаш предвид?
	— Това, което трябва да знаят и приятелите, и враговете ни, е, че ще бъда на дипломатическа мисия при главатарите на варварите в тяхната важна спирка, а Сабриел ще се занимава с мистериозните си задължения, както винаги — отвърна Тъчстоун. — Докато отсъстваме, Елимер ще продължава да бъде помощник-регент с Джал Орън — очевидно всички са свикнали с това. Самет, ти ще й помагаш. Но преди всичко, ще продължиш изучаването на „Книга за мъртвите“.
	— Като говорим за това, имам нещо за теб — добави Сабриел, преди Сам да успее да възрази. Тя побутна към него раницата си с видимо усилие. — Погледни най-отгоре.
	Сам бавно развърза каишите. Внезапно се почувства много зле, осъзнал, че трябва да им каже сега, иначе нямаше да успее. Никога.
	В раницата имаше пакет, загънат в мушама. Самет бавно го измъкна, а пръстите му бяха станали непохватни и студени. И очите му бяха странно замъглени, а Сабриел звучеше така, сякаш говори от някоя друга стая.
	— Намерих ги в къщата — или по-точно привиденията ги бяха извадили. Не зная къде са ги открили, нито защо ги изваждат сега. Те са много, много стари. Толкова стари, че не помня кой ги е носил пръв. Бих попитала Могет, но той все още спи…
	— Освен когато хванах онази сьомга миналата година — намеси се сърдито Тъчстоун. Могет, приятелят на Абхорсен с котешки вид, беше прикован от Ранна, Приспиващият, първият от седемте звънци. Беше се събуждал само пет или шест пъти за близо двайсет години, в три от случаите — за да открадне и изяде рибата, уловена от Тъчстоун.
	— Могет няма да се събуди — продължи Сабриел. — Но тъй като аз имам свои, тези очевидно са предназначени за бъдещия Абхорсен. Честито, Сам.
	Сам кимна глупаво, а остатъкът от пакета се отвори в скута му. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че в смачканата мушама бяха опаковани седемте звънци на Абхорсен, омагьосани от Хартата.
	— Няма ли да го отвориш? — попита Елимер.
	— По-късно — изграчи Сам. Опита да се усмихне, но успя само да помръдне уста. Знаеше, че Сабриел го наблюдава, но не можеше да отвърне на погледа й.
	— Радвам се, че звънците се появиха — каза Сабриел. — Повечето Абхорсен преди мен са работили със своите наследници, понякога в продължение на много години, както се надявам да работим двамата с теб. Според Могет баща ми се е обучавал със своята леля почти десет години. Често ми се е искало да бях имала същата възможност.
	Тя отново се поколеба, после бързо изрече:
	— Честно казано, ще имам нужда от помощта ти, Сам.
	Сам кимна, неспособен да проговори, а думите на неговото признание пресъхнаха в устата му. Имаше правото по рождение, имаше книгата, имаше и звънците. Очевидно просто трябваше да положи повече усилия да я прочете, каза си той, опитвайки се да овладее паниката, която свиваше на буца стомаха му. Щеше да се превърне в истинския бъдещ Абхорсен, когото всички очакваха и от когото се нуждаеха. Беше длъжен.
	— Ще направя каквото мога — каза той, като най-накрая погледна Сабриел в очите. Тя се усмихна, а усмивката озари цялото й лице, и го прегърна.
	— Трябва да отида в Анселстиер, защото все още познавам навиците им по-добре от баща ти — каза тя. — А и много от някогашните ми приятелки в училище са станали влиятелни хора, или са се омъжили за такива. Но не исках да заминавам, без да се уверя, че тук има Абхорсен, който да защитава хората от мъртвите. Благодаря ти, Сам.
	— Но аз не съм… — извика Сам, преди да успее да се сдържи. — Не съм готов. Искам да кажа, че не съм дочел книгата, и…
	— Сигурна съм, че знаеш повече, отколкото си мислиш — каза Сабриел. — Във всеки случай, би трябвало да има по-малко проблеми, след като пролетта е в разгара си. Всички реки и потоци преливат от топящия се сняг и пролетните дъждове. Дните стават по-дълги. Никога няма особено големи заплахи от мъртвите толкова късно през пролетта или през лятото. Най-много да се наложи да се разправиш с някоя скитаща ръка или може би някой мордаут. Напълно съм убедена, че можеш да се справиш с това.
	— Ами изчезналите южняци? — попита Елимер, а изражението й ясно показваше точно колко вярва в Сам. — Деветстотин мъртви са сериозна заплаха.
	— Сигурно са изчезнали в района на Червеното езеро, иначе Клеър щяха да ги видят — каза Сабриел. — Така че трябва да са затворени там от пролетните наводнения. Първо ще отида да се справя с тях, но по-голямата опасност идва от много по-многобройните южняци в Анселстиер. Ще трябва да разчитаме на придошлите реки и на теб, Сам.
	— Но… — поде Сам.
	— Не забравяй, не бива да се отнасяш несериозно към некроманта или некромантите, които са се изправили срещу нас — продължи Сабриел. — Ако се осмелят да те нападнат, трябва да се бориш с тях в живота. Недей да се биеш с някой от тях отново в смъртта, Сам. Беше много смело от твоя страна да го направиш преди, но също имаше и голям късмет. Освен това трябва да бъдеш много внимателен със звънците. Както знаеш, те могат да те изпратят в смъртта против волята ти, или да те подмамят там. Използвай ги само когато си уверен, че си научил уроците в книгата. Обещаваш ли?
	— Да — каза Сам. Неизвестно защо, той едва си пое дъх, за да изрече тази единствена дума. Ала тя бе изпълнена с облекчение, защото му даваха известна отсрочка. Навярно щеше да успее да се справи с повечето от нисшестоящите мъртви само чрез Магията на Хартата. Решението му да стане истински Абхорсен не беше прогонило страха, който все така се спотайваше в сърцето му, а пръстите му бяха студени от допира до опакованите звънци.
	— А сега — каза Тъчстоун, — питам се дали вие двамата имате някаква представа как да се справим с анселстиерците, заради образованието, което сте получили там. Например този Королини, лидерът на партията „Наша страна“. Възможно ли е той самият да е от Старото кралство, как мислите?
	— Не е бил там по мое време — каза Елимер, която беше завършила училище преди цяла година и очевидно възприемаше дните, прекарани в Анселстиер като древна история.
	— Не зная — отвърна Сам. — Появяваше се във вестниците много преди да напусна града, но никога не се споменаваше откъде е. Моят приятел Никълъс може би знае и ми се струва, че би могъл да помогне. Чичо му е главен министър Едуард Сейър, както знаете. Ник ще ми дойде на гости следващия месец, но сигурно ще успеете да го хванете, преди да замине.
	— Ще идва тук? — попита Тъчстоун. — Изненадан съм, че са му позволили. Не мисля, че армията е издавала разрешителни от години, с изключение на онази група бежанци, а това беше политическа демонстрация. Нямаха избор.
	— Ник може да бъде много убедителен — каза Сам, припомняйки си различните неприятности, в които го беше забърквал в училище — и по-рядко го бе измъквал от наказания след това. — Помолих Елимер да подпечати визата му от наша страна.
	— Изпратих я преди цяла вечност — каза Елимер, поглеждайки злобно Сам. — Някои от нас вършат работа, както знаеш.
	— Хубаво — каза Тъчстоун. — Това ще бъде полезна връзка, а и ще бъде важно една от управляващите фамилии в Анселстиер да разбере, че не си измисляме историите, които чуват за Кралството. Освен това ще се погрижа гвардейския пост в Бархедрин да му осигури ескорт от Стената. Няма да подпомогнем преговорите, ако изгубим племенника на главния министър.
	— За какво преговаряме? — попита Елимер. — Имам предвид, че онези в Корвиър се преструват, че дори не съществуваме. Все ми се налагаше да убеждавам надутите градски момиченца, че не си измислям Кралството.
	— Две неща — отвърна Сабриел. — Злато и страх. Имаме скромни запаси от злато, но то би могло да се окаже достатъчно, за да наклони везните, ако попадне в подходящите джобове. Освен това много северняци помнят времето, когато Керигор прекоси Стената. Ще се опитаме да ги убедим, че това ще се случи отново, ако изпратят на север бежанците от Юга.
	— Невъзможно е да е бил Керигор, нали? — попита Сам. — Говоря за онзи, който стои зад всички тези проблеми.
	— Не — отговориха едновременно Сабриел и Тъчстоун. Спогледаха се, очевидно припомнили си ужасното минало и онова, което се бе опитал да направи Керигор, както тук, в Старото кралство, така и в Анселстиер.
	— Не — повтори Сабриел. — Отбих се при Керигор, когато посетих къщата. Той все още спи вечния си сън под заклинанието на Ранна, заключен в най-дълбоката изба, прикован с всички заклинания за защита и охрана, които двамата с баща ви някога сме знаели. Не е той.
	— Независимо кой или какво е, трябва да се справим с него — заяви Тъчстоун с властния глас на крал. — Ние четиримата ще се погрижим за това. Но засега предлагам да пийнем малко вино с подправки и да поговорим за по-приятни неща. Как мина Зимният фестивал? Казах ли ти, че играх танца на Птицата на Изгрева, когато бях на твоята възраст, Сам? Как се справи?
	— Забравих чашите — каза Сам, като му подаде още топлата кана.
	— Можем да пием от каната — каза Сабриел, след като никой не пожела да отговори на въпроса на Тъчстоун. Тя я взе и умело изля струя вино в устата си. — О, хубаво е. А сега ми кажи как мина рождения ти ден, Сам? Хубав ден ли беше?
	Сам отговори механично, като почти не обърна внимание на доста по-острите забележки на Елимер. Очевидно родителите им още не бяха разговаряли с Джал, иначе щяха да задават други въпроси. Той изпита облекчение, когато започнаха да разпитват Елимер и малко я подразниха за тениса и всички младежи, които се опитваха да усвоят този спорт. Изглежда слуховете за сестра му бяха пристигнали по-бързо от новините за неуспехите на Сам. За кратко го включиха отново в разговора, когато Елимер го обвини, че е отказал да направи още ракети, което било недостойно, защото никой друг не умеел да ги изработва толкова добре, ала бързото обещание да направи още дузина отново го остави на спокойствие.
	Останалите продължиха да разговарят още известно време, но мрачното бъдеще беше надвиснало тежко над всички тях. От своя страна Самет не можеше да спре да мисли за книгата и звънците. Какво щеше да прави, ако наистина го повикаха да отблъсне нашествие на мъртви? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че това е некромантът, който го бе измъчвал в смъртта? Или още по-лошо, ако съществуваше някой още по-могъщ враг, както се опасяваше Сабриел?
	Внезапно той изрече:
	— Ами ако… този враг… не е на страната на Королини? Ако направи нещо друго, докато вие двамата отсъствате?
	Останалите, които бяха ангажирани с разговор за Хериа, която се бе препънала в собствената си рокля и бе полетяла към Джал Орън на едно следобедно парти в чест на кмета на Синдъл, го погледнаха изненадани.
	— Ако е така, ще отсъстваме само седмица, или най-много десет дни — каза Сабриел. — Пощенски сокол до Бархедрин, конник до Границата, телеграфско известие оттам или Бейн до Корвиър, обратния влак до Бейн — може би дори по-малко от седмица. Но според нас, независимо какво планира този враг — както много добре го нарече ти — то е свързано с голям брой мъртви. Клеър са виждали много възможни бъдещи обрати, при които цялото ни Кралство не е нищо повече от пустиня, населявана само от мъртви. Какво друго би могло да доведе до това, освен струпването на мъртви, което подозираме? А то може да се постигне единствено чрез избиването на всички онези бедни, беззащитни бежанци. Нашите хора са твърде добре охранявани. Във всеки случай, с изключение на Велизар, в цялото Кралство няма двеста хиляди души, събрани на едно място. А и със сигурност няма двеста хиляди души, без нито един символ на Хартата сред тях.
	— Не зная какво друго би могло да бъде — каза мрачно Сам. — Просто ми се ще да не заминавате.
	— Да бъдеш Абхорсен е тежка отговорност — каза тихо Сабриел. — Отговорност, която разбирам че се страхуваш да поемеш на плещите си, дори и когато я споделяш с мен. Но това е твоята участ, Сам. Дали пътникът избира пътя си, или пътят избира пътника? Сигурна съм, че ще се справиш много добре и скоро всички ние ще бъдем заедно и ще си говорим за по-весели неща.
	— Кога заминавате? — попита Сам, неспособен да прикрие надеждата си да се забавят в гласа си. Може би щеше да успее да поговори със Сабриел утре, да я помоли да му помогне с „Книга за мъртвите“, да превъзмогне сковалия го страх.
	— Утре призори — отвърна майка му неохотно. — Ако кракът ми заздравее достатъчно. Баща ви ще язди с истинската си мисия до варварите от Севера, а аз ще летя на запад. Но аз ще се върна да го взема утре вечер и тогава ще отлетим на юг до къщата, за да опитаме отново да се посъветваме с Могет, а после да продължим до Бархедрин и Стената. Да се надяваме, че това ще заблуди евентуалните шпиони, които биха ни наблюдавали.
	— Бихме останали по-дълго — каза Тъчстоун тъжно, гледайки малкото си семейство, което толкова рядко се събираше заедно на едно място. — Но както винаги, дългът ни зове и ние трябва да го последваме.


	Глава двадесет и шеста
	Писмо от Никълъс

	Онази нощ Сам излезе от хранилището с празна кана за вино, пояс със звънци, натъжено сърце и много поводи за размисъл. Елимер тръгна с него, но Сабриел остана, тъй като се налагаше да прекара нощта в кръга от Велики камъни на Хартата, за да ускори лечението си. Тъчстоун остана с нея и за двете деца беше очевидно, че родителите им желаят да бъдат сами. Навярно за да обсъдят неуспехите на сина си, помисли си Сам, докато уморено изкачваше стъпалата с пояса със звънци в ръка.
	Елимер почти дружелюбно му пожела лека нощ на вратата на стаята си, но Сам не си легна. Вместо това, изкачи още едно извито стълбище до работилницата си в кулата и изрече думата, която съживи светлините на Хартата. После сложи звънците в различен шкаф от този, в който държеше книгата, като ги заключи, поне за да не ги вижда, ако не може да не мисли за тях. След това вяло опита да поднови заниманията си с един часовников механизъм и един играч на крикет с Магия на Хартата, батсмен, висок петнайсет сантиметра. Имаше идея да изработи два отбора и да ги накара да играят, но нито часовниковият механизъм, нито магията още действаха задоволително.
	Някой почука на вратата. Сам не му обърна внимание. Ако беше слуга, щеше или да извика, или да си отиде. Ако беше Елимер, просто щеше да нахълта вътре.
	Почукването се повтори, последва някакъв приглушен вик и Сам чу как някой пъха нещо под вратата, след това прозвуча шум от стъпки, които слязоха обратно по стълбите. На пода имаше сребърен поднос, върху който лежеше писмо с много опърпани краища. Съдейки по състоянието му, писмото сигурно беше от Анселстиер, а това означаваше, че е от Никълъс.
	Сам въздъхна, сложи си белите памучни ръкавици и взе една пинсета. Получаването на писма от Ник винаги наподобяваше повече съдебно разследване, вместо обикновено четене. Той взе подноса, пренесе го върху пейката, където символите на Хартата бяха най-ярки, и започна да разделя хартията и да сглобява прогнилите късчета.
	Половин час по-късно, когато часовникът в Сивата кула удари дванайсет пъти за полунощ, писмото беше сглобено достатъчно добре, за да може да се чете. Сам се наведе над него, а намръщената му гримаса се задълбочи, докато продължаваше да чете.

	Скъпи Сам,
	Благодаря, че ми изготви виза за Старото кралство. Не знам защо вашият консул в Бейн ми я издаде с такава неохота. Какъв късмет, че си принц, предполагам, и можеш да караш нещата да се случват. Нямах никакви проблеми от наша страна. Татко се обади на чичо Едуард, който задейства нужните връзки. На практика никой в Корвиър не знаеше, че е възможно да получиш разрешително да прекосиш Границата. Както и да е, предполагам, че това показва, че Анселстиер и Старото кралство не се различават особено. Всичко опира до това кого познаваш.
	Във всеки случай, възнамерявам да потегля от Оуънгейт утре, и ако всички влакове се движат нормално, ще бъда в Бейн до събота и ще прекося Стената до 15-ти. Знам, че това е по-рано, отколкото се бяхме уговорили, така че няма да успееш да ме посрещнеш, но няма да пътувам сам. Наех гид — бивш разузнавач от пропускателния пункт, на който се натъкнах в Бейн. Всъщност натъкнах се в буквалния смисъл на думата. Той пресичаше улицата, за да избегне демонстрацията на онези хора от „Наша страна“, препъна се и едва не ме събори. Ала срещата ни беше съдбовна, тъй като той добре познава Старото кралство. Освен това потвърди наличието на нещо, за което бях чел — любопитно явление, наречено Капан за светкавици. Той го е виждал и със сигурност си заслужава да се проучи.
	Затова смятам да отидем да погледнем този Капан за светкавици на път за вашата несъмнено очарователна столица Велизар. Впрочем моят гид съвсем не изглеждаше изненадан, че те познавам. Навярно той не се впечатлява от кралски особи, подобно на някои от нашите бивши съученици!
	Както и да е, Капанът за светкавици очевидно е близо до някакъв град на име Едж, за който разбирам, че не е твърде отдалечен от прекия северен маршрут до теб. Само ако вярвахте в обикновените карти, а не в някакво псевдомистично отбелязване, съпътствано от празни листа хартия!
	С нетърпение очаквам да те видя в естествената ти среда — почти толкова силно, колкото очаквам да изследвам странните аномалии на вашето Старо кралство. За него е писано изненадващо малко. Библиотеката в колежа разполага само с няколко стари и много суеверни текста, а тази в Радфорд — с малко повече. А и никога не го споменават във вестниците, освен в случаите, когато само загатват за него, щом Королини се разгорещи в парламента по повод изпращането на „нежеланите лица и южняците“ на мястото, което той нарича „дълбокия Север“. Предполагам, че аз ще се окажа в авангарда от „нежелани“ в неговите очи! Изглежда има някакво тайно споразумение да се премълчава всичко, свързано със Старото кралство, така че съм сигурен, че ще има много неща, които един млад и амбициозен учен да открие и покаже на света. Между другото, надявам се, че си се възстановил напълно. Аз самият боледувах от време на време, имах болки в гърдите, които изглежда са някакъв бронхит. Колкото и да е странно, те се влошават, колкото по на юг отивам, и в Корвиър бяха нетърпими, навярно защото въздухът е много замърсен. Прекарах последния месец в Бейн и нямах почти никакви проблеми. Предполагам, че във вашето Старо кралство ще съм още по-добре, защото въздухът там сигурно е кристалночист.
	Както и да е, с нетърпение очаквам да те видя скоро, и оставам твой верен приятел,
	Никълъс Сейър

	P.S. Не ми се вярва Елимер наистина да е висока два метра и да тежи сто и двайсет килограма. Щеше да си го споменал досега.

	Самет постави писмото на плота, като внимаваше да не повреди онова, което бе останало от него.
	Когато приключи, отново го прочете, надявайки се думите по някакъв начин да са се променили. Нима Ник наистина щеше да прекоси Старото кралство само с един — при това неблагонадежден — гид? Не разбираше ли колко опасен е граничният район близо до Стената? Особено за един анселстиерец, без знака на Хартата и никакви магически умения. Ник дори нямаше да може да провери дали водачът му е истински човек, покварен носител на Хартата, или дори творение на Свободната магия, достатъчно силно, за да прекоси Границата без да го разкрият.
	Сам започна да хапе устни при тази мисъл, а зъбите му се впиха в кожата заради подсъзнателната му тревога, после погледна в алманаха. Според него петнадесети беше преди три дни, така че Ник вероятно вече бе прекосил Стената. Следователно беше твърде късно да стигне дотам, дори и с Хартиеното крило, или да потърси някой от пощенските соколи на двореца и да го изпрати с инструкции до охраната. Ник имаше виза за себе си и за своя гид, така че нямаше да го задържат на поста при Бархедрин. Сега навярно беше в Граничния район на път за Едж.
	Едж! Сам прехапа устната си по-силно. Това беше твърде близо до Червеното езеро и района, в който некромантката Клор бе разрушила Камъните и дори сега Врагът се спотайваше там и кроеше своите планове срещу Кралството. Това бе най-ужасното място, на което можеше да отиде Ник!
	Едно почукване по вратата прекъсна мислите му и го накара още по-силно да прехапе устни и усети вкуса на кръв. Той извика раздразнено:
	— Да! Кой е?
	— Аз съм! — каза Елимер и нахълта вътре. — Надявам се, че не прекъсвам някакъв творчески процес?
	— Не — отвърна предпазливо Самет. Той посочи работния си плот с нещо като махване с ръка и повдигане на рамене, загатвайки, че работата му не върви добре.
	Елимер се огледа наоколо с интерес, тъй като Сам обикновено я гонеше, когато опитваше да влезе. Малката стая в кулата бе подарена на Сам за шестнайсетия му рожден ден и оттогава бе намерила широко приложение. В момента двата работни плота бяха покрити с бижутерски уреди и много инструменти и приспособления, които не й говореха нищо. Освен това имаше няколко малки статуетки на играчи на крикет, тънки слитъци злато и сребро, макари с бронзов тел, няколко сапфира и малко, но все още димящо огнище на ковачница, издигнато на мястото на някогашната камина в стаята.
	И навсякъде витаеше Магията на Хартата. Във въздуха проблясваха избледнелите отражения на символи на Хартата, пълзяха бавно по стените и тавана и се струпваха до комина. Очевидно Сам не майстореше декоративна бижутерия, нито обещаните допълнителни тенис ракети.
	— Какво правиш? — попита с любопитство Елимер. Някои от символите на Хартата, или по-скоро техните бледнеещи отражения, бяха много силни. Това бяха символи, които самата тя не би желала да използва.
	— Разни неща — каза Самет. — Нищо, от което би се заинтригувала.
	— Откъде знаеш? — попита Елимер. Между тях се надигаше познатата вълна на неприязън.
	— Играчки — озъби се Сам и вдигна своя малък батсмен, който внезапно замахна с миниатюрната си бухалка, преди отново да застине неподвижно. — Правя играчки. Знам, че това не е подходящо занимание за един принц, и че трябва да спя, за да събера сили за изпълнения със забавления нов ден с уроци по танци и съдебни заседания, но… не мога — заключи той уморено.
	— Аз също — каза Елимер с помирителен тон. Тя седна на единствения друг стол и добави: — Тревожа се. За мама.
	— Тя каза, че ще се оправи. Великите камъни ще я излекуват.
	— Този път. Тя се нуждае от помощ в своята работа, Сам, а ти си единственият човек, който може да й я даде.
	— Знам — каза Сам. Отмести поглед към писмото на Ник. — Знам.
	— Е — продължи сконфузено Елимер, — просто исках да ти кажа, че обучението ти за Абхорсен е най-важното нещо, Сам. Ако ти трябва още време, просто трябва да кажеш, и аз ще променя програмата ти.
	Сам я погледна изненадано.
	— Имаш предвид, че ще намалиш времето на Птицата на Изгрева или онези следобедни партита с глупавите сестри на твоите приятелки?
	— Те не са… — понечи да каже Елимер, после си пое дълбоко въздух и каза: — Да. Сега нещата са различни. Сега знаем какво става. Аз самата ще прекарвам повече време с гвардията. За да се подготвям.
	— Да се подготвяш? — попита тревожно Сам. — Толкова скоро?
	— Да — отвърна Елимер. — Дори и мама и татко да успеят в Анселстиер, ще имаме неприятности. Онова, което работи зад всичко това, няма да стои безучастно, докато ние осуетим плановете му. Нещо ще се случи и ние трябва да сме готови. Ти трябва да си готов, Сам. Само това исках ти да кажа.
	Тя стана и излезе. Сам се взираше във въздуха. Нямаше къде да ходи. Трябваше да стане истински бъдещ Абхорсен. Трябваше да помогне да се преборят с Врага, който и да бе той. Хората очакваха това. Всички разчитаха на него.
	А също и Никълъс, внезапно осъзна той. Трябваше да отиде да намери Никълъс, да спаси приятеля си преди да е попаднал в беда, защото никой друг нямаше да го направи.
	Внезапно Сам се изпълни с решителност, едно чувство, което не се задълбочи да проучи. Приятелят му беше в опасност и той трябваше да отиде да го спаси. Щеше да се откъсне от „Книга за мъртвите“ и задълженията си на принц само за няколко седмици. Навярно щеше да успее да открие Ник много бързо и да го доведе на безопасно място, особено ако успееше да вземе половин дузина войници от кралската гвардия. Както бе казала Сабриел, беше малко вероятно мъртвите да направят нещо при тези пролетни наводнения.
	Някъде дълбоко в съзнанието му един тих глас му казваше, че той всъщност не прави нищо друго, освен да бяга. Ала той го заглуши с други важни мисли и дори не погледна шкафовете, в които се намираха книгата и звънците.
	След като взе решението, Сам започна да обмисля как да го осъществи. Знаеше, че Елимер никога нямаше да му разреши да замине. Затова трябваше да попита баща си, а това означаваше да стане преди разсъмване, за да го хване в гардеробната му.


	Глава двадесет и седма
	Сам взема решение

	Въпреки добрите си намерения, Сам се успа и пропусна заминаването на Тъчстоун. Решил, че може би ще го хване при южната порта, той хукна по Дворцовия хълм, а оттам по широкото, покрито с дървета Авеню на звездите, наречено така заради миниатюрните метални слънца, инкрустирани в паважа. С него тичаха двама гвардейци, които с лекота поддържаха темпото му, въпреки тежестта на металните си ризници, шлемове и ботуши.
	Сам тъкмо беше зърнал края на бащиния си ескорт, когато чу възгласите на тълпата и внезапния рев на тромпетите. Мента се в една каруца, спряла заради оживеното движение, и погледна над главите на хората. Точно навреме, за да види как баща му преминава през високата порта на Белизар, а червено-златистата му пелерина се развява зад гърба мунад задницата на коня, докато ранното слънце едва докосва покрития му с корона шлем, преди да премине в сянката на портата.
	Пред краля и зад него яздеха кралски гвардейци, невероятно високи мъже и жени, чиито ослепителни ризници проблясваха през отвесните прорези в червено-златистите им туники. Сам знаеше, че утре гвардейците ще продължат на север, заедно с някой, преоблечен като Тъчстоун. В действителност кралят щеше да отлети на юг, към Анселстиер със Сабриел, за да се опита да предотврати смъртта на двеста хиляди невинни хора.
	Самет продължи да гледа дори след като и последният гвардеец премина през портата и обичайното движение се нормализира; хора, коне, каруци, магарета, колички, просяци… всички се стичаха покрай него, но той не ги забелязваше.
	Беше изтървал Тъчстоун и сега се налагаше да вземе решение съвсем сам.
	Дори когато пресече в средата на пътя и се обърна срещу потока от хора, който напускаше града, погледът му беше разсеян. Единствено вакуумът, създаван около него от двамата яки гвардейци, предотврати няколко инцидента с пешеходци.
	Тъй като Сам вече бе започнал да обмисля идеята да отиде да намери Никълъс, той установи, че не може да спре. Беше сигурен, че писмото е истинско. Само той познаваше Ник достатъчно добре, за да го издири, единственият човек, свързан с приятелство с него, през което да протече магията за откриване.
	Единственият, който можеше да го спаси от онова, което се готвеше да сполети всички тях в района на Червеното езеро.
	Ала това означаваше, че Сам трябва да напусне Велизар, загърбвайки задълженията си. Знаеше, че Елимер никога няма да му позволи това.
	Тези мисли, както и техните многобройни варианти, кръжаха в главата му, докато той и двамата му телохранители минаваха под един от огромните акведукти, които снабдяваха града с чиста вода от топящите се снегове. Акведуктите бяха доказали своята стойност и по други начини. Техните бързо течащи води представляваха защита срещу мъртвите, особено през двете столетия на Междуцарствието.
	Самет размишляваше и за това, когато чу силния рев на водата над главата си. За миг нещо в съзнанието му трепна. Самият той трябваше да бъде защита срещу мъртвите.
	Излезе от хладната сянка на акведукта и пое по Авенюто на звездите, преди уморителното изкачване по зигзагообразния Кралски път, който водеше към Дворцовия хълм. Навярно Елимер вече го очакваше в двореца, тъй като и двамата трябваше да се явят в съда тази сутрин. Тя щеше да бъде хладнокръвна и невъзмутима в черно-белите си съдийски одежди, хванала жезъла от слонова кост и жезъла от черен мрамор, които се използваха при заклинанието за проверка на истината. Щеше да се ядоса, задето е потен, мръсен, неподходящо облечен и без нужните атрибути — неговите жезли бяха изчезнали, макар че той смътно подозираше, че може би са се търкулнали под леглото му.
	Съдът. Задълженията около Фестивала във Велизар. Тенис ракетите. „Книгата за мъртвите“. Всичко това се надигаше като огромна черна вълна, заплашваща да го погълне.
	— Не — прошепна той и спря така ненадейно, че двамата му телохранители почти се блъснаха в него. — Ще замина. Тази вечер ще замина.
	— Какво беше това, сър? — попита Тонин, по-младата от гвардейците. Тя беше на възрастта на Елимер и те бяха приятелки още от времето, когато си играеха заедно като деца. Тя почти винаги бе част от охраната му по време на редките му пътувания до града, а Самет беше сигурен, че съобщава на принцесата всяко негово движение.
	— Ъм, нищо, Тонин — отвърна, поклащайки глава. — Просто размишлявах на глас. Изглежда не съм свикнал да ставам преди разсъмване.
	Тонин и другият гвардеец си размениха полуподигравателни погледи зад гърба му, когато продължиха напред. Те ставаха преди съмване всеки ден.
	Самет не знаеше какво си мисли охраната му, когато приключиха с изкачването по хълма и влязоха в хладния двор с фонтан по средата, от който се стигаше в западното крило на двореца. Ала той бе видял погледите, които си размениха, и като цяло имаше представа, че не го възприемат като идеалния пример за принц. Подозираше, че повечето хора в града споделят мнението им. Това беше оскърбително за човек, който е бил една от големите знаменитости на училището в Анселстиер. Там той получаваше отлични оценки по всички важни предмети. Крикет през лятото и ръгби през зимата. А беше и първенецът по химия и един от най-добрите по всичко останало. Тук изглежда не можеше да върши нищо както трябва.
	Гвардейците го оставиха пред стаята му, но Сам не облече веднага съдийските си одежди, нито понечи да използва легена и каната с вода, поставени в покритата с плочки ниша, която му служеше като баня. Дворецът, построен икономично след разрушенията на пожара, не разполагаше с тръбопровода и системата за гореща вода, каквито имаше в Къщата на Абхорсен или Глетчера на Клеър. Сам имаше планове за такава система и наистина част от първоначалните инсталации се намираха дълбоко под Дворцовия хълм, но той нямаше време да проучи магията и техниката, необходими за тяхното осъществяване.
	— Ще отида — заяви той отново на картината на Стената, която изобразяваше приятна сцена по жътва. Жътварите не реагираха, както и хората с вилите, когато той добави: — Единственият въпрос е как?
	Той закрачи из стаята. Тя не беше голяма, затова бе направил двайсет обиколки, преди да вземе решение, а в същото време се бе озовал пред сребърното огледало, което висеше на Стената вдясно от скромното му легло с желязна рамка.
	— Ще бъда някой друг — каза той. — Принц Самет може да остане тук. Ще бъда Сам, пътешественик, тръгнал да се присъедини към своята група, след като се е лекувал от някакво заболяване във Велизар.
	Той се усмихна при тази мисъл, оглеждайки се в огледалото. Оттам го гледаше принц Самет, ослепителен в своето кожено палто в червено и златисто, малко изпотена ленена риза, бежови бричове от еленова кожа, и ботуши до коленете с позлатени токчета. А над тази кралска изтънченост стоеше едно приятно лице, което един ден щеше да стане поразително красиво, макар че Сам не виждаше нищо подобно. Прекалено младежко и открито, реши той. Лицето му бе лишено от силата на опита. Трябваше му белег или счупен нос, или нещо подобно.
	Докато се оглеждаше, той посягаше към безкрайния поток на Хартата, като вземаше по някой знак оттук, някой символ оттам, и ги свързваше във верига в съзнанието си. Задържайки ги, той очерта пред очите си последния символ на Хартата с показалец, и всички предишни се изляха навън, увисвайки във въздуха — едно блестящо съзвездие от магически знаци.
	Самет внимателно ги огледа, проверявайки заклинанието, преди да стъпи право в светещата картина. Символите пламнаха, когато докоснаха кожата му, и заискряха на фона на знака на Хартата върху челото му, като се стичаха в струйки златист огън по лицето му.
	Той затвори очи, когато огънят достигна до тях, пренебрегвайки смъденето под клепачите си и внезапния импулс да кихне. Остана така няколко минути, докато смъденето не изчезна. Кихна силно, пое си въздух със същата сила — и отвори очи.
	Дрехите в огледалото бяха същите, а в тях се намираше същото мъжко тяло. Ала лицето се бе променило. Оттам го гледаше пътешественикът Сам, мъж, който приличаше на принц Самет, но очевидно бе с няколко години по-възрастен, с грижливо обръснати мустаци и козя брадичка. И косата му имаше различен цвят, по-светла и по-права, и много по-дълга отзад.
	Така беше по-добре. Много по-добре. Самет — не, Сам — намигна на отражението си и започна да се съблича. Старите му кожени ловджийски дрехи щяха да бъдат най-подходящи, както и няколко обикновени ризи и долни гащи. Можеше да си купи пелерина в града. И кон. И меч, понеже не можеше да вземе омагьосаното от Хартата острие, което майка му му бе подарила за шестнайсетия рожден ден. Нямаше да има нужда от блясък и щяха да го разпознаят.
	Ала можеше да вземе някои от нещата, които сам бе направил, осъзна той, докато сваляше ботушите си, за да изрови чифт много износени, но здрави високи ботуши от черна телешка кожа.
	Мислите му за работилницата в кулата неизбежно го отведоха към „Книга за мъртвите“. Е, със сигурност нямаше да вземе точно това. Просто щеше да изтича набързо по стълбите, да грабне някои неща, сред които и малките си запаси от златни шилинги и сребърни дениери, и после щеше да потегли!
	Само че не можеше да се качи в работилницата си в този вид. А и трябваше да свърши нещо, което да приспи подозренията на Елимер — в противен случай щяха да го преследват и да го върнат обратно. Насила, предположи той, тъй като гвардейците без проблем щяха да зачетат заповедите на Елимер пред неговите.
	Той въздъхна и седна на леглото с ботуши в ръка. Очевидно това бягство — или по-скоро спасителна експедиция — щеше да отнеме повече приготовления, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да направи временно привидение на Хартата, което да е негов приемлив двойник, и да създаде някаква ситуация, за да не може Елимер да го погледне твърде отблизо.
	Вероятно би могъл да каже, че се налага да направи нещо от „Книга за мъртвите“, а то налага да остане в работилницата за около три дни, за да си осигури преднина при евентуално издирване. Не че напълно се отказваше да се обучава, за да стане Абхорсен. Просто имаше нужда от почивка, каза си той, а и трите седмици, през които да спаси Никълъс, навярно бяха по-важни от три седмици, прекарани в обучение, което можеше да навакса, когато се върне.
	Дори Елимер да помолеше Клеър да разберат къде е, тридневната преднина би трябвало да е достатъчна. Ако предположеше, че тя разбере какво се е случило след третия ден и изпрати пощенски сокол до Клеър, щяха да изминат поне два дни, преди те да отговорят. Това правеше общо пет дни.
	Дотогава щеше да е изминал половината път до Едж. Или четвърт от него, помисли си той, опитвайки се да си припомни точно на какво разстояние се намираше градът на Червеното езеро. Трябваше да си купи карта и да погледне в последния брой на „Много полезен справочник“, за да провери къде да спира по пътя.
	Наистина, имаше доста неща, които да свърши, преди да избяга, помисли си Сам, и отново хвърли ботушите пред огледалото. За начало трябваше да възстанови бляскавия вид, ако не искаше да бъде арестуван от собствената си охрана.
	Кой би предположил, че е толкова трудно да се впуснеш в приключение?
	Той мрачно се зае с процеса по разваляне на заклинанието на Хартата, което го бе преобразило, като остави съставните му части да се разсеят и отново да се върнат в нея. Когато това станеше, щеше да се качи в стаята в кулата и да започне да се подготвя. Разбира се, ако Елимер не го прекъснеше, като го заведеше в съда.


	Глава двадесет и осма
	Пътешественикът Сам

	Елимер наистина го прекъсна, така че остатъкът от деня му бе загубен: осъдиха един крадец, който се бе опитал да излъже, въпреки че заклинанието за истина бе оцветявало лицето му в яркожълто при всяка лъжа; бяха арбитри при един спор за собственост, при който не важаха общоприетите положения, тъй като всички първоначални страни бяха мъртви; предприеха бързо съдебно производство над няколко дребни престъпници, които си признаха незабавно, надявайки се, че като не се наложи да ги омагьосат, ще умилостивят съда; и накрая изслушаха дълга и отегчителна реч от един адвокат, която се оказа неуместна, тъй като се позоваваше на член от закона, отхвърлен от Тъчстоун преди повече от десетилетие.
	Ала вечерта не бе ангажирана с официални задължения, макар че Елимер за пореден път изнамери някаква по-малка сестра на една от хилядите си приятелки, която седна до Сам на вечеря. За нейна изненада, Сам беше много приказлив и добронамерен и дни наред след това тя го защитаваше, когато останалите момичета разказваха за неговата сдържаност.
	След вечерята Сам каза на Елимер, че през следващите три дни ще учи и се налага да се потопи в някакво заклинание, изискващо пълна концентрация. Щял да си взема храна от кухните, а след това да се оттегля в спалнята си, без да го безпокоят. Елимер прие новината изненадващо добре, от което Сам се почувства зле. Ала дори и това не можеше да помрачи нарастващото му вълнение, а дългите часове, прекарани в създаването на съвсем елементарно привидение на самия себе си, не намалиха трепетното очакване. Когато го завърши малко след полунощ, привидението изглеждаше досущ като него от вратата, макар че от други ъгли не притежаваше същата автентичност. А ако някой го заговореше, то можеше да изкрещи: „Върви си!“ или „Много съм зает“, като доста добре имитираше гласа му.
	Когато привидението бе готово, Сам отиде в работилницата си и взе приготвените пари и някои от нещата, които бе изработил и можеха да се окажат полезни за пътуването. Не погледна в шкафовете, които стояха като порицаващи стражи в ъглите на стаята.
	Ала когато най-сетне заспа, той ги сънува. Сънува, че отново изкачва стълбите и отваря шкафовете, слага си пояса със звънците и отваря книгата, после чете думите, които се възпламеняват, поемат го и го отнасят в смъртта, хвърляйки го в студената река, а той не може да диша…
	Събуди се, мятайки се в леглото — чаршафите бяха увити около врата му и спираха въздуха му. Обзет от паника, той се опита да се освободи от тях, преди да осъзнае къде се намира, а сърцето му да започне да забавя обезумялото си препускане. Някъде в далечината един часовник отброи кръглия час, последван от виковете на стражата, които даваха да се разбере, че всичко е наред. Беше четири часът. Беше спал само три часа, но знаеше, че няма да може да заспи отново. Време беше да омагьоса и себе си. Беше настъпил мигът, в който пътешественикът Сам да потегли.
	Беше още тъмно, когато той се измъкна от двореца в хладната утрин, точно преди разсъмване. Обгърнат със заклинания на Хартата за тишина и невидимост, той се промъкна по стълбите, мина покрай поста на стражата в югозападния двор и продължи по стръмния коридор към градините. Избегна стражите, които крачеха между розите на най-ниската тераса и излезе през една врата за вилазки, заключена със стомана и магия. За щастие бе откраднал ключа за бравата, а вратата го разпозна по знака на Хартата.
	На алеята, която се спускаше към Кралския път той преметна своите учудващо тежки дисаги през рамо и се запита дали не е трябвало да ги прегледа отново и да извади някои неща, защото се пръскаха по шевовете. Но не можа да се сети за нещо, което да остави, а и беше взел само най-необходимото: едно наметало; резервни ризи, панталони и бельо; комплект за шиене; несесер със сапуни и тоалетни принадлежности с ножче за бръснене, от което едва ли имаше нужда; един брой на „Много полезен справочник“; няколко кибрита; пантофи; два златни слитъка; квадратно парче мушама, което можеше да се използва като импровизирана палатка; бутилка бренди, парче осолено говеждо, самун хляб, три джинджифилови кейка; както и няколко прибора, които сам бе изработил. Освен това, което имаше в дисагите, носеше само една широкопола шапка, кесия за пояса, и един неподлежащ на описание кинжал. Първата му спирка щеше да бъде на централния пазар, за да си купи меч, а след това щеше да отиде на Конския панаир в Анстърс Филд, за да си купи кон.
	Когато излезе от алеята и стъпи на Кралския път, за да се присъедини към вече натрупващата се тълпа от мъже, жени, деца, кучета, коне, мулета, каруци, просяци и бог знае още какво, Сам почувства как настроението му се повишава неимоверно — усещане, което не бе изпитвал от години. Това беше същото чувство на радостно очакване, което беше чувствал като дете, щом получеше неочаквана ваканция. Освободен от отговорности, внезапно получил разрешение да се забавлява, да тича, да крещи и да се смее.
	Сам наистина се разсмя, стараейки се смехът му да е по-дълбок, за да отговаря на новата му самоличност. Получи се доста напрегнато, почти като клокочене, но му беше все едно. Засуквайки новия си, създаден от магията на Хартата мустак, той ускори крачка. Напред към приключенията — и, естествено, да спаси Никълъс.
	Три часа по-късно, голяма част от повишеното му настроение отпреди разсъмване се бе изпарило. Неговата маскировка като пътешественик беше много подходяща да не го разпознаят, но не му помагаше да привлече вниманието на търговците и продавачите на коне. Пътешествениците не се славеха като добри купувачи, защото рядко имаха някакви монети и предпочитаха да разменят услуги или стоки.
	Освен това беше необичайно топло за сезона, дори и толкова късно през пролетта, и това превърна купуването на меча на оживения пазар в неприятно и изпотяващо занимание, а всяка секунда му се струваше колкото цял час.
	Търговията с коне беше още по-зле, защото по очите и устите на хората и животните кацаха огромни рояци мухи. Нищо чудно, помисли си Самет, че крал Анстър бе заповядал Конският панаир да се провежда на три мили от града още преди векове. Панаирът бе преустановен през годините на Междуцарствието, но бе започнал да се възстановява, откакто Тъчстоун се възкачи на престола. Сега постоянните конюшни, оградени кошари и места за наддаване заемаха цяла квадратна миля, а на пасищата винаги имаше още стада коне, разположени около самия панаир. Разбира се, да намериш коня, който желаеш сред цялото множество отнемаше много време, а за по-добрите коне винаги имаше надпревара. Хора от цялото Кралство, дори и варвари от Севера, идваха да пазаруват тук, особено по това време на годината.
	Въпреки тълпите, мухите и конкуренцията, Самет остана доста доволен от своите две покупки. На бедрото му висеше скромен, но услужлив меч, а дръжката от кожа на акула беше груба под пръста му. По петите го следваше малко нервна дореста кобила, обуздана с повод заради склонността си да се поддава на неврозата. Въпреки това тя изглеждаше достатъчно силна, макар да не се отличаваше с нещо особено, а и не беше скъпа. Сам се позабавлява, като известно време я наричаше Тонин, както своята най-неприятна телохранителка, но реши, че това е детско и злобно. Предишният й собственик — не без известна загадъчност — я бе нарекъл Спраут*, и това щеше да свърши работа.
	[* Издънка, филиз (англ.) — Б.пр.]
	След като се отърва от вонята и оживеността на Конския панаир, Сам се качи на коня и поведе Спраут през нестихващия поток от движение, като си проправяше път сред каруци и амбулантни търговци, напускащи града магарета с празни кошове на гърба, и влизащи в него — с пълни, групи работници, които подменяха каменните павета по пътя, както и всички безлични пътници. Недалеч от града той бе застигнат от един кралски пратеник, възседнал породист кон, за който посетителите на панаира биха наддавали като обезумели, а по-късно срещна и караулен пост, движещ се с такава скорост, каквато би поддържал само човек с ясното съзнание, че на всяко караулно помещение по пътя го очаква нова смяна коне. И в двата случая Сам се привеждаше върху седлото и смъкваше шапката си, за да скрие лицето му, въпреки че знатното му потекло все така си личеше.
	С помощта на „Много полезния справочник“ вече бе решил къде ще бъде първата му спирка. Щеше да поеме по Тесния път по провлака, който свързваше Велизар със сушата, защото нямаше откъде другаде да мине. После щеше да се отправи по главния път към Орчър. Беше решил да поеме на запад към Синдъл, а оттам към Ратерлин, откъдето можеше да се качи на кораб чак до Куър. Ала в „Много полезния справочник“ се споменаваше един особено добър хан в Орчър, където сервираха прочутата желирана бира. Сам беше пристрастен към желираната бира и не виждаше причина да не поеме по най-удобния път до Едж.
	Не че беше съвсем сигурен кой ще бъде най-удобният път след Орчър. През по-голямата част от маршрута си надолу Големият южен път следваше източното крайбрежие, ала Едж се намираше тъкмо в противоположната посока, на западния бряг. Така че рано или късно щеше да се наложи да поеме на запад. Навярно дори щеше да изостави кралските пътища, както ги наричаха, и да поеме през вътрешността на страната от Орчър, като се надяваше, че ще успее да открие провинциални пътища, които да го отведат в правилната посока. Опасността при тях се криеше в пролетните наводнения. В по-голямата си част, кралските пътища разполагаха с прилични мостове, за разлика от провинциалните, и обичайните им бродове може би щяха да се окажат непроходими.
	Във всеки случай, всичко това тепърва предстоеше и нямаше, нужда да се тревожи за него преди да достигне Орчър. Градът се намираше на два дни непрекъсната езда и той можеше да мисли за следващата си стъпка, или за вечерта, която възнамеряваше да прекара в някоя гостилница.
	Ала планирането на следващата стъпка от неговото пътуване беше последното нещо, което занимаваше Сам, когато най-сетне стигна до едно село и хан, в който да отдъхне, и за който можеше да се каже, че е достатъчно отдалечен от Велизар, за да спре в нето. Беше яздил едва седем левги, но слънцето вече залязваше и той беше изтощен. Предишната нощ беше спал твърде малко, а задникът и бедрата му му напомняха, че цяла зима почти не се е качвал на кон.
	Когато видя въртящата се табела, която известяваше, че ханът се казва „Смеещото се куче“, той успя само да плати на коняря, за да се погрижи за Спраут и се строполи на леглото в най-хубавата стая.
	През нощта се събужда няколко пъти. Първият път, за да изрита ботушите си, а вторият — за да се облекчи в нощното гърне (със счупен капак), грижливо предоставено от хана. Третото му събуждане бе предизвикано от настоятелно тропане по вратата и първите лъчи на слънцето, които се процеждаха през кепенците на прозорците.
	— Кой е? — изпъшка Самет, като се изсули от леглото и обу ботушите си. Краката му бяха схванати и се чувстваше ужасно, най-вече защото беше спал с дрехите, а те ужасно миришеха на кон. — Закуската ли?
	Не последва отговор, но тропането продължи. Мърморейки, Сам отиде до вратата, като очакваше някакъв смешник или селски идиот да му се ухили иззад подноса със закуска. Вместо това бе посрещнат от двама широкоплещести мъже, които носеха парадните колани на селската полиция върху кожените си брони.
	Единият, очевидно по-старши, излъчваше авторитет със суровото си лице и посребрена, късо подстригана коса. Освен това той носеше знака на Хартата на челото си, за разлика от своя по-млад помощник.
	— Сержант Кюк и полицай Тен — заяви посребреният мъж, като доста грубо нахълта покрай Сам. Партньорът му също влезе и бързо затвори вратата зад себе си, като остави резето да хлопне.
	— Какво искате? — попита Сам с прозявка. Нямаше намерение да бъде груб, но не разбираше защо биха се интересували от него и защо са почукали точно на неговата врата. Единственият път, когато бе имал нещо общо със селската полиция, беше когато ги виждаше на парада, или когато проверяваше някой от техните постове с баща си.
	— Искаме да поговорим — каза сержант Кюк, застанал достатъчно близо, та Сам да успее да долови миризмата на чесън, която лъхаше от него и да види белезите, където бе остъргал наболата си брада неотдавна. — Да започнем с вашето име и професия.
	— Казвам се Сам. Пътешественик съм — отвърна Самет, без да сваля очи от полицая, който бе отишъл в ъгъла на стаята и оглеждаше меча му, подпрян на дисагите.
	За пръв път усети пристъп на страх. Тези полицаи може би не бяха глупаците, за които ги вземаше. Навярно дори щяха да разберат кой е.
	— Необичайно е един пътешественик да отседне в хан, да не говорим за най-хубавата стая в заведението — каза полицаят, като се извърна от меча и дисагите на Сам. — Освен това е необичайно да дава на коняря бакшиш от един сребърен дениер.
	— Необичайно е конят на един пътешественик да не е дамгосан и да няма опознавателни знаци по гривата — отвърна сержантът, говорейки така, сякаш Сам не присъстваше. — Би било доста странно да видиш пътешественик без татуиран знак на своя клан. Питам се дали ще открием такъв у това момче, ако проверим. Но може би е по-добре да започнем огледа с тези дисаги, Тен. Да проверим дали ще открием нещо, което да ни подскаже с кого си имаме работа.
	— Не можете да го направите! — възкликна Сам възмутено. Пристъпи към полицая, но спря рязко, когато ленената му риза бе пробита от остра стомана, точно над корема. Когато погледна надолу, видя, че сержант Кюк държи кама в ръката си.
	— Би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво си намислил — каза сержантът.
	— Не е ваша работа! — възкликна Сам, като възмутено отметна глава. Когато го направи, разрошената му коса политна назад, разкривайки знака на Хартата на челото му.
	Кюк веднага извика предупредително и камата се озова на врата на Сам, а лявата му ръка бе извита зад гърба му. Сред всички неща, от които биха могли да се страхуват полицаите, човек с фалшив или подправен знак на Хартата бе едно от най-лошите, защото това би могъл да бъде само магьосник на Свободната магия, некромант или някакво същество, възприело човешки облик.
	Почти в същото време, Тен отвори една от дисагите и извади черен кожен пояс, пояс със седем цилиндрични кесийки, чиито размери варираха от този на хапче до голяма стъкленица. От кесиите се подаваха дървени дръжки от тъмен махагон, които ясно показваха какво е съдържанието им. Звънците, които Сабриел бе изпратила на Самет. Звънците, които той бе заключил в своята работилница и със сигурност не беше опаковал в багажа си.
	— Звънци! — възкликна Тен, като ги изпусна от страх и отскочи назад, сякаш беше измъкнал гнездо на гърчещите се змии. Той не забеляза символите на Хартата, които се лееха по пояса и дръжките.
	— Некромант — прошепна Кюк. Сам долови внезапния страх в гласа му и усети как хватката му отслабва, камата се отдръпва от гърлото му, а ръката, която я държеше, внезапно се разтрепери.
	В този миг той извика два символа на Хартата в съзнанието си, измъквайки ги от безспирния поток като ловък рибар, подбрал улова си от проблясващ пасаж. Остави символите да се слеят със стаения му дъх — след това ги изпусна, издишвайки, и в същото време се хвърли на земята.
	Единият от символите намери правилната посока и внезапно заслепи Тен. Ала Кюк навярно беше някакъв дребен маг на Хартата, защото отвърна на заклинанието със защитна магия, а въздухът заискри и проблесна, когато двата символа на Хартата се срещнаха.
	После, преди Сам да успее да се изправи, Кюк го намушка с камата си, която потъна дълбоко в крака му, точно над коляното.
	Сам изпищя, а шумът се смеси с отчаяните викове на Тен, породени от внезапната му слепота, докато той се движеше пипнешком из стаята, а Кюк крещеше още по-силно: „Некромант!“ и „Подкрепление!“. Това би довело всеки полицай на мили оттук, както и всеки часовой, намиращ се на пътя. Можеха да дойдат и загрижени граждани, но трябваше да бъдат смелчаги, след като са чули думата „некромант“.
	След първия миг на шок от болката, когато цялото му съзнание сякаш се разцепи, Сам инстинктивно направи онова, което го бяха учили да прави, за да спаси живота си в случай на опит за покушение. Извиквайки няколко символа на Хартата в съзнанието си, той ги остави да се оформят в гърлото му и изрева заклинание за смърт, което да порази всеки незащитен човек в стаята.
	Символите излязоха от гърлото му като нажежени искри и отскочиха към двамата полицаи с ужасна сила. За миг настана тишина, когато Кюк и Тен се строполиха на пода като кукли със скъсани конци.
	Сам се изправи на крака, а осъзнаването на онова, което бе сторил, го заля през болката. Беше убил двама от хората на баща си… от собствените си хора. Те просто си вършеха работата. Работа, която самият той се страхуваше да върши. Да предпазва хората от некромантите и Свободната магия и всичко останало…
	Не спря, за да продължи да размишлява. Болката се завръщаше и разбра, че трябва да избяга. Обзет от паника, той взе дисагите си, пъхна проклетите звънци обратно в тях, закопча пояса около кръста си и тръгна.
	Не знаеше как е успял да слезе по стълбите, но след миг вече беше в общото помещение, а хората го зяпаха, докато отстъпваха към Стената. Той отвърна на погледите им, обезумял и с ококорени очи, и закуцука след тях, като оставяше кървави следи по пода.
	После се озова в конюшните, оседла Спраут, а конят изпръхтя с разширените си ноздри, с побелели от страх очи, когато надуши миризмата на човешка кръв. Сам започна механично да го успокоява, а ръцете му се движеха напълно несъзнателно.
	Година по-късно, или за нула време, или някъде по средата, той се метна на седлото и пришпори Спраут в тръс, а после в лек галоп, докато през цялото време усещаше как кръвта му се стича по крака като топла вода и пълни ботуша му, докато тя започна да прелива от препънатия му маншет. Някаква част от съзнанието му крещеше да спре и да се погрижи за раната, но по-голямата част я заглушаваше и искаше единствено да бяга, да избяга от местопрестъплението.
	Той инстинктивно пое на запад и изгряващото слънце остана зад гърба му. Известно време криволичеше в зигзаг, за да остави лъжливи следи, после пое направо през полето, към тъмните дебри на една гора, намираща се недалеч. Трябваше само да стигне там и можеше да се скрие, да се скрие и да се погрижи за раната си.
	Най-сетне Сам пристигна сред успокояващите сенки на дърветата. Влезе колкото можа по-навътре и слезе от коня. Болката се плъзна по крака му и го проряза целия. Зеленият горски свят се завъртя и залитна отвратително, отказвайки да застане на едно място. Сутрешната светлина от жълта бе станала сива, като преварено яйце. Той не можеше да се съсредоточи върху заклинанието за лечение. Символите на Хартата му се изплъзваха, убягвайки от съзнанието му, сякаш просто не желаеха да се подредят както трябва.
	Всичко бе прекалено трудно. Беше по-лесно да се откаже. Да заспи, да се понесе към смъртта.
	Само че той познаваше смъртта, познаваше нейния студ. Вече пропадаше в смразяващото течение на реката. Ако можеше да бъде сигурен, че ще попадне под течението, че ще премине през каскадата на Първата порта, а после ще продължи нататък, би се поддал. Ала той знаеше, че некромантът, който го бе изгорил, го очакваше там, чакаше един бъдещ Абхорсен, който бе твърде неук, за да направлява начина на своето преминаване. Некромантът щеше да го хване, да отнеме духа му и да го прикове според волята си, да го използва срещу собственото му семейство, срещу Кралството му…
	Сам бе обзет от страх, по-силен от болката. За пореден път посегна към целебните символи на Хартата — и ги намери. В леко размахващите му се ръце се разля златиста светлина, която се пренесе към крака му, прониквайки през черните подгизнали панталони. Той усети как топлината й го залива и стига чак до костта, почувства как кожата и кръвоносните съдове се съединяват, а магията възстановява всичко на съответното му място.
	Ала той бе изгубил прекалено много кръв за кратко време, за да може магията да го възстанови напълно. Опита се да стане, но не успя. Главата му падна назад, а листата по земята му послужиха за възглавница. Опита да остане с широко отворени очи, но не успя. Гората отново се завъртя, все по-бързо и по-бързо, а после всичко потъна в мрак.


	Глава двадесет и девета
	Обсерваторията на Клеър

	— Безупречна поза за слушане, — няма по-добър миг от настоящия, винаги съм го казвал.
	Лираел не отговори. Втурна се към вратата, като дръпна каиша на Кучето, докато минаваше, и грубо го накара да се изправи.
	— Ох! — из лая Кучето. — Само се шегувах! Ще побързам!
	— Хайде, хайде — сопна се Лираел, блъскайки с ръце по вратата, а след това се опита да я дръпне, което беше трудно, защото тя нямаше дръжка или ръчка. — О, как се отваря това?
	— Помоли я — отвърна спокойно Кучето. — Няма смисъл да блъскаш.
	Лираел въздъхна раздразнено, пое дълбоко въздух и се насили да каже:
	— Моля те, отвори се, врата.
	Вратата сякаш размишляваше известно време, после бавно се завъртя навътре, като даде достатъчно време на Лираел да се отдръпне. Оттатък се чу ревът на реката, съпроводен от хладен бриз, който развя злощастно опърлената й коса. Вятърът донесе и още нещо — нещо, което привлече вниманието на Кучето, макар че Лираел не можеше да определи какво е.
	— Хммм — каза Кучето, като извърна едното си ухо към вратата и осветения с магия на Хартата мост зад нея. — Хора. Клеър. Навярно дори и една леля.
	— Леля Кирит! — възкликна Лираел и нервно подскочи. Заоглежда се като обезумяла, търсейки друг изход. Ала нямаше откъде другаде да минат, освен през хлъзгавия, заливан от реката мост. А вече виждаше ярките светлини на Хартата по Разседа, светлини, замъглени от мъглата и пръските на реката.
	— Какво ще правим? — попита тя, но въпросът й отекна в стаята, заемайки мястото на отговора. Лираел бързо погледна назад, но там нямаше и следа от Падналото куче. То просто бе изчезнало.
	— Куче? — прошепна Лираел, а очите й оглеждаха стаята, докато сълзите замъгляваха зрението й. — Куче? Не ме оставяй точно сега.
	Кучето и преди си беше отивало, когато можеше да бъде видяно от хора, и всеки път, когато го правеше, Лираел таеше тайния страх, че нейният единствен приятел може би никога няма да се върне. Тя усети как познатият страх се надига в стомаха й, присъединявайки се към страха, който бе изпитала от наученото. Страх от тайното знание, което усещаше да кипи и пари в книгата, която държеше под мишница. Това беше знание, с което не желаеше да разполага, защото то не принадлежеше на Клеър.
	По бузата й се спусна една сълза, но тя бързо я избърса. Леля Кирит нямаше да има удоволствието да я види да плаче, реши и наклони главата си, за да спре другите сълзи. Леля Кирит сякаш винаги очакваше най-лошото от Лираел, подозираше, че тя е способна на ужасни престъпления, и няма да стигне далече. Лираел чувстваше, че всичко е заради това, че не беше истинска Клеър, макар че някаква част от съзнанието й беше длъжна да признае, че леля Кирит се държеше така с всеки, който се отклонява от нейните глупави норми.
	Лираел гордо остана с наклонена глава, докато направи първата крачка по моста, когато се налагаше да погледне надолу, към неясната мъгла и бързо течащата вода. Без масивното, четириного тяло на Кучето до себе си, мостът й се стори много, много по-страшен. Лираел направи една крачка, препъна се, а после се олюля. За миг помисли, че ще падне, и панически се приведе на четири крака. „Книгата за забравата и спомените“ помръдна, докато тя се движеше, и едва не падна от ризата й. Ала Лираел я напъха обратно вътре и започна да пълзи по тесния мост.
	Въпреки че пълзеше, това отнемаше цялата й концентрация, и тя не погледна нагоре, почти докато не прекоси моста. Освен това, сега осъзнаваше болезнено, че косата й е изгоряла, а дрехите й са напълно подгизнали от пръските, които продължаваха да преливат над моста. А и беше боса.
	Когато най-сетне погледна нагоре, тя нададе сподавен вик и инстинктивно подскочи като подплашен заек. Само бързата реакция на две от най-близките Клеър я спаси от неизбежното фатално падане в бързите студени води на Ратерлин.
	Причина за преживяния шок бяха хората, последните двама души, които Лираел бе очаквала да види да я търсят тук: Санар и Риел. Както винаги, те изглеждаха спокойни, красиви и изискани. Носеха униформите на Деветдневната стража, дългите им руси коси бяха елегантно прибрани в мрежи със скъпоценни камъни, а дългите им бели рокли бяха обсипани с миниатюрни златни звездички. Освен това държаха жезли от стомана и слонова кост, които обявяваха, че те са обединеният Глас на Стражата. Нито една от двете не изглеждаше и с ден по-стара от времето, когато Лираел за първи път се бе запознала с тях официално, отвън на терасата, на четиринадесетия си рожден ден. Те продължаваха да олицетворяват всичко онова, което според нея трябваше да бъде една Клеър.
	Всичко, което тя не беше.
	Зад тях имаше и много други Клеър. Повечето от най-висшестоящите, като Вансел, главната библиотекарка, и както изглеждаше, останалата част от Деветдневната стража. Като ги преброи набързо, Лираел осъзна, че това навярно беше целият състав на настоящата Деветдневна стража. Бяха четиридесет и седем, подредени зад Санар и Риел, бели силуети на фона на мрака на Разседа.
	Ала отсъствието на леля Кирит беше най-лошият знак. Това означаваше, че каквото и да бе сторила, подлежеше на наказание, много по-лошо от допълнителните дежурства по кухня. Лираел дори не можеше да си представи що за наказание би наложило присъствието на цялата Деветдневна стража. Никога не бе чувала да са напускали обсерваторията, не и всички наведнъж.
	— Стани, Лираел! — каза една от близначките. Лираел осъзна, че е коленичила и двете Клеър продължават да я подкрепят. Тя боязливо се изправи, опитвайки се да избегне техните погледи, да не говорим за всички останали сини и зелени очи, за които не се съмняваше, че забелязват колко кафяви и замъглени са нейните собствени.
	В съзнанието й изплуваха думи, ала гърлото й се сви, когато опитаха да излязат. Тя се прокашля и започна да заеква, а най-накрая успя да прошепне:
	— Аз… не исках да идвам тук. Просто… се случи. И зная, че пропуснах вечерята… и нощните патрули. Ще се реванширам по някакъв начин…
	Тя млъкна, когато Санар и Риел се спогледаха и се засмяха. Ала това бе приятен и изненадан смях, а не презрението, от което се боеше.
	— Изглежда на рождения ти ден положихме началото на традиция да те срещаме на необичайни места — каза Риел или може би Санар и погледна към книгата, която се подаваше от ризата на Лираел и сребърните панфлейти, които проблясваха от джоба на жилетката й. — Не бива да се тревожиш за патрулите или пропуснатата вечеря. Тази вечер ти отвоюва едно свое рождено право, което отдавна чакаше да се появиш. Всичко останало е маловажно.
	— Какво имаш предвид под рождено право? — попита Лираел. Зрението беше рожденото право на Клеър, а не три странни магически приспособления.
	— Знаеш, че единствено ти от всички Клеър не си виждана от нас — поде другата близначка. — Нито за миг, поне досега. Ала преди час ние — тоест, Деветдневната стража — видяхме, че си тук, а също и на друго място. Никоя от нас дори не подозираше за съществуването на този мост, нито за стаята зад него. Ала е ясно, че макар Клеър в наши дни да не са те виждали в своите видения, Клеър отпреди безброй много дни са видели достатъчно, за да подготвят това място и вещите, които държиш. Всъщност да подготвят теб.
	— Да ме подготвят за какво? — попита Лираел, обзета от паника заради неочакваното внимание. — Не желая нищо! Искам само да бъда… да бъда нормална. Да притежавам зрението.
	Санар — защото именно тя бе говорила последна — погледна младата жена, виждайки нейната болка. От първата им среща преди пет години, тя и сестра й бяха наблюдавали внимателно Лираел, и знаеха повече за живота й, отколкото подозираше тяхната млада братовчедка.
	Тя внимателно подбра думите си.
	— Лираел, зрението може да се появи при теб след време и да бъде по-силно, задето си го чакала толкова дълго. Ала засега ти си получила други дарби, дарби, за които съм сигурна, че ще бъдат крайно необходими на Кралството. И тъй като всички ние, носители на Кръвта, имаме своите дарби, сме натоварени и с отговорността да ги използваме мъдро и уместно. Ти имаш потенциал за голяма власт, Лираел, но се боя, че ще бъдеш изправена и пред големи изпитания.
	Тя замълча, взирайки се в прииждащите кълба мъгла зад Лираел, и очите й сякаш също се замъглиха, а гласът й стана по-дълбок и не така дружелюбен, по-безличен и странен.
	— Ще се натъкнеш на много изпитания по път, който не мога да видя, ала никога няма да забравиш, че си Дъщеря на Клеър. Може би няма да виждаш, но ще помниш. И в своите спомени ще видиш скритото минало, което пази тайните на бъдещето.
	При тези думи Лираел потръпна, защото от устата на Санар бе излязла истината на пророчеството, а очите й блестяха със странен леден блясък.
	— Какво разбираш под големи изпитания? — попита Лираел, когато и последният отзвук от думите на Санар изчезна, потопен сред рева на реката.
	Санар поклати глава и се усмихна, а видението бе изчезнало. Неспособна да проговори, тя погледна сестра си, която продължи:
	— Когато те видяхме тук тази вечер, ние те видяхме и другаде, на място, което безуспешно се мъчим да видим от толкова много години — каза Риел. — При Червеното езеро, в лодка от тръстика. Слънцето беше високо и ярко, затова разбрахме, че е лято. Изглеждаше съвсем като сега, затова разбрахме, че ще бъдеш там през предстоящото лято.
	— С теб ще има млад мъж — продължи Санар. — Болен или ранен мъж, който кралят ни помоли да потърсим. Не знаем къде точно се намира сега, нито как и кога ще дойде при Червеното езеро. Той е заобиколен от сили, които замъгляват нашето зрение, и неговото бъдеще е обвито в мрак. Ала със сигурност знаем, че се намира в някаква огромна и ужасна опасност. Опасност не само за него, но и за всички нас, за Кралството. И той ще бъде с тебе, в тръстиковата лодка, в разгара на лятото.
	— Не разбирам — прошепна Лираел. — Какво общо има това с мене? Искам да кажа, Червеното езеро, този мъж и всичко останало? Та аз съм просто втори помощник-библиотекар! Какво общо имам с това?
	— Не знаем — отвърна Санар. — Виденията са откъслечни и върху страниците на евентуалното бъдеще се простира тъмно петно, подобно на разлято мастило. Знаем само, че този мъж е много важен, за добро или зло, и те видяхме до него. Според нас трябва да напуснеш Глетчера. Трябва да отидеш на юг и да откриеш тръстиковата лодка на Червеното езеро, а също и мъжа.
	Лираел гледаше устните на Санар, които все още се движеха, ала не чуваше никакъв звук, освен рева на реката. Звукът на водата, която бушуваше, за да се освободи от планината, да потече нататък, към някаква далечна и непозната земя.
	„Изхвърлят ме, помисли си Лираел. Не притежавам зрението, станах твърде голяма, и те ме изхвърлят…“
	— Получихме още едно видение за мъжа — казваше Санар, когато Лираел възвърна слуха си. — Ела, ще ти го покажем, за да го познаеш когато се наложи, и да научиш нещо за опасността, в която се намира. Но не тук — трябва да се качим в обсерваторията.
	— Обсерваторията! — възкликна Лираел. — Но аз не съм… не съм се пробудила…
	— Зная — каза Риел и хвана ръката й, за да я поведе нататък. — Трудно ти е да погледнеш съкровеното си желание, когато не го притежаваш. Ако опасността не беше толкова голяма, или някой друг можеше да поеме този товар, нямаше да настояваме. Ако видението не беше от това място, което ни убягва, навярно бихме могли да ти го покажем и другаде. Ала сега се нуждаем от силата на обсерваторията, както и от цялата сила на Стражата.
	Те се върнаха обратно по Разседа, а Санар и Риел вървяха от двете страни на покорната Лираел. За миг Лираел усети онова, което Кучето бе нарекло усещане за смърт, някакъв натиск от всички мъртви Клеър, погребани из Разседа, но не му обърна внимание. Сякаш някой, намиращ се много далече, викаше името на някой друг. Единственото, за което можеше да мисли бе, че я принуждават да замине. Щеше да бъде отново сама, защото Падналото куче може би нямаше да дойде. Кучето навярно дори не би могло да съществува извън пределите на Глетчера, като някакво привидение, което не може да напусне ограниченията си.
	По средата на пътя из Разседа, към вратата, през която бе дошла, Лираел с изненада видя дълъг леден мост, прокаран над дълбините. Клеър вървяха по него, а после влязоха в дълбок вход на пещера от другата страна на Разседа. Риел забеляза изражението й и обясни:
	— Име много пътища от и към обсерваторията, когато се наложи. Този мост ще се разтопи, когато всички го прекосим.
	Лираел кимна мрачно. Винаги се бе питала къде точно се намира обсерваторията и неведнъж се бе опитвала да я открие. Много пъти си бе мечтала как намира пътя дотам, а вътре открива своето зрение. Ала всички тези мечти сега бяха унищожени.
	Отвъд моста, входът на пещерата водеше към грубо изкопан тунел, който беше доста стръмен. Беше трудно да се върви, на Лираел й беше горещо и бе останала без дъх, когато тунелът най-сетне стана равен. Тогава Риел и Санар спряха, а Лираел избърса потта от очите си, преди да се огледа наоколо. Камъните бяха останали зад гърба им. Сега наоколо нямаше нищо друго, освен лед, син лед, отразяващ светлините на Хартата, които Клеър носеха. Бяха стигнали до сърцето на Глетчера.
	В леда имаше издълбана врата, от чиито две страни стояха стражи в пълно бойно снаряжение. Лицата им бяха сурови под отворените шлемове. Единият носеше брадва, която блестеше от символи на Хартата, а другият — меч, който лъщеше по-силно от светлините и хвърляше хиляди миниатюрни отражения върху леда. Лираел се втренчи в стражите, защото те очевидно бяха Клеър, ала непознати за нея — нещо, което бе смятала за невъзможно досега. На Глетчера имаше по-малко от три хиляди Клеър, а тя бе живяла тук през целия си живот.
	— Виждам ви, Глас на Деветдневната стража — каза жената с брадвата, като говореше със странен и официален тон. — Можете да преминете. Но другата с вас не се е пробудила. Според древните закони, не бива да й се разрешава да види тайните пътища.
	— Не ставай глупава, Еримел — каза Санар. — Какви древни закони? Това е Лираел, дъщерята на Ариел.
	— Еримел? — прошепна Лираел, взирайки се в суровото лице, грубо очертано от краищата на шлема й. Еримел бе постъпила в разузнаването преди шест години и оттогава никой не я бе виждал. Лираел си мислеше, че Еримел е загинала при нещастен случай и тя е пропуснала нейното сбогуване, както бе пропускала толкова много други събития, налагащи да облече синята туника.
	— Законите са недвусмислени — каза Еримел със същия неумолим глас, макар че Лираел я видя да преглъща нервно. — Аз съм стражът с брадвата. Трябва да завържете очите й, ако желаете да премине.
	Санар изсумтя и се обърна към другата жена.
	— А какво ще каже стражът с меча? Не ми казвай, че си съгласна?
	— Да, за жалост — отвърна другата жена, за която Лираел си даде сметка, че е много по-възрастна. — Законът е категоричен. Гостите трябва да бъдат с превързани очи. Всеки, който не е пробудила се Клеър, е гост.
	Санар въздъхна и се обърна към Лираел. Ала Лираел вече бе свела глава, за да прикрие унижението си. Тя бавно развърза забрадката си, сгъна я в тясна ивица и я омота около главата си, скривайки очите си. Зад нежната тъмнина на тъканта тя плачеше тихо, а превръзката попиваше сълзите й.
	Санар и Риел отново я хванаха за ръка и Лираел долови съчувствието в допира им. Беше още по-лошо от времето, когато бе на четиринайсет и стоеше сама в синята си туника, понесла публичния позор от това, че не е Клеър. Сега бе безвъзвратно определена като аутсайдер. Изобщо не беше Клеър, каквато и да било Клеър. Бе просто гост.
	Тя зададе само два въпроса, когато Риел и Санар я поведоха из нещо, наподобяващо сложен, заплетен като лабиринт коридор.
	— Кога трябва да тръгна?
	— Днес — отвърна Риел и накара Лираел да спре, за да я подготви за поредния остър завой, като леко побутваше лакътя й, докато поеме в правилната посока. — Ще рече, колкото се може по-скоро. Подготвят лодка за теб. Ще я омагьосат така, че да те заведе по Ратерлин до Куър. Оттам може би ще успееш да намериш някакви полицаи или дори някой от охраната да те ескортира до Едж, на самото Червено езеро. Пътуването би трябвало да е кратко и скучно, макар че ни се щеше да видим част от него предварително.
	— Сама ли трябва да замина?
	Лираел не можеше да вижда, ала усети, че Санар и Риел се споглеждат, докато безмълвно се разбират коя да отговори. Накрая Санар каза:
	— Видели са те сама, затова се боя, че така трябва да заминеш. Ще ми се да беше различно. Щяхме да те качим на Хартиеното крило, ала всички Хартиени крила са видени другаде, така че трябва да е по реката.
	Сама. Дори без приятеля си, Падналото куче. Нямаше особено значение какво ще се случи с нея сега.
	— Тук долу има стъпала — каза Риел и отново накара Лираел да спре. — Около трийсет, струва ми се. После ще пристигнем в обсерваторията и можеш да свалиш превръзката си.
	Лираел механично пое с двете сестри по стъпалата. Беше обезпокоително да не може да вижда накъде вървят краката й, и някои от стъпалата й се сториха по-ниски от другите. На всичко отгоре навсякъде около тях се чуваше странно шумолене, а от време на време шепот или сподавени разговори.
	Най-сетне стигнаха до приземния етаж и изминаха шест стъпала напред. Санар й помогна да свали превръзката си.
	Светлината бе първото нещо, което Лираел забеляза, а след това и гъстите редици Клеър, застанали безмълвно в своите бели, шумолящи роби. Тя се намираше в центъра на огромна пещера, издълбана изцяло от лед, необятна пещера, колкото Голямата зала, която така добре познаваше и ненавиждаше. Навсякъде светеха светлините от магията на Хартата, отразени от многобройните фасети в леда, така че наоколо нямаше и следа от мрак.
	Лираел инстинктивно сведе очи, когато видя всички останали Клеър, за да не срещне ничий поглед. Ала когато предпазливо надникна иззад прикритието на падналата си обгорена коса, тя видя, че не гледат нея. Всички гледаха нагоре. Проследи погледите им и видя, че наклоненият таван беше безупречно гладък и равен, един огромен къс прозрачен лед, почти като някакъв необятен матов прозорец.
	— Да — каза Санар, забелязала погледа на Лираел. — Ето там насочваме нашето зрение, за да могат всички фрагменти от видението да се слеят в едно и всички да го видят.
	— Смятам, че можем да започваме — заяви Риел, поглеждайки към гъстите, притихнали редици от Клеър. Почти всички пробудили се Клеър присъстваха, за да станат част от Хиляда петстотин шейсет и осмата стража. Бяха се подредили в поредица от разширяващи се кръгове около малката централна зона, където стояха Лираел, Санар и Риел, подобно на някаква странна концентрична овощна градина с бели дървета, родили плодове от сребро и лунен камък.
	— Да започваме! — извикаха Санар и Риел, вдигнаха жезлите си и ги удариха един в друг като мечове. Лираел подскочи, когато цялото събрало се множество от Клеър извика в отговор — силен рев, който усети чак в костите си.
	— Да започваме!
	Клеър от най-близкия кръг съединиха ръцете си едновременно и започнаха да пляскат с тях, като по време на военна строева подготовка. После следващият кръг направи това, после и следващият — вълна от движения, която се разля от центъра към най-отдалечения кръг в обсерваторията, докато всичко отново утихна.
	— Да видим! — извикаха Санар и Риел и отново удариха жезлите си. Този път Лираел бе подготвена за последвалия вик, но не и за магията. От ледения таван сякаш извираха символи на Хартата, които се разляха сред Клеър от първия кръг, докато станаха толкова много, че преляха и се понесоха към следващия кръг, а после към съседния. Символи на Хартата, които обгръщаха като гъста златиста мъгла телата и ръцете на Клеър.
	Лираел гледаше как магията се разраства, докато преминава през всеки кръг и как обгръща телата на братовчедките й. Виждаше символите на Хартата, усещаше магията в пулсиращото си сърце, жадуваше за нея. Ала тя остана чужда за нея, някак извън нея, както никоя друга магия на Хартата не й се беше изплъзвала досега.
	После най-външният кръг от Клеър престана да пляска и жените протегнаха ръцете си към високия леден таван. От тях във въздуха се понесоха символи, устремени нагоре като златен прашец, уловен от лъчите на слънцето. Когато той достигна леда, се разля върху него, сякаш беше лъскава боя, а таванът — празно платно, очакващо да се изпълни с живот.
	Всички останали кръгове го последваха един след друг, докато цялата призована магия се издигна и изпълни огромния леден таван с кръжащи символи на Хартата. Те се взираха в тях, изпаднали в транс, и Лираел видя как очите им се движат, сякаш всички гледаха нещо горе. Ала тя не видя нищо, нищо, освен вихъра от магия, която й бе непонятна.
	— Погледни — каза тихо Риел и жезълът, който държеше, внезапно се превърна в бутилка от яркозелено стъкло.
	— Научи — изрече Санар и размаха жезъла си непосредствено над главата на Лираел.
	След това Риел изля съдържанието на бутилката над Лираел. Ала когато течността прелетя над главата й, жезълът на Санар я превърна в лед. Пласт от чист, прозрачен лед, който увисна хоризонтално във въздуха, точно над главата й.
	Санар удари този леден къс с жезъла си и той започна да свети с наситена, успокояваща синя светлина. Тя отново го удари и синьото се разля в ъглите на стаята. Лираел се взираше в него, а след това през него, и докато го правеше, осъзна, че този странен окачен леден къс й помага да вижда онова, което виждаха Клеър. Безразборните шарки по ледения таван над главата й започваха да придобиват форма. Стотици, навярно дори хиляди миниатюрни картини се сливаха, за да образуват една по-голяма картина, подобно на картинните мозайки, с които си играеше като малка.
	Картината показваше мъж, стъпил с крак върху една скала, както вече виждаше Лираел. Той гледаше нещо долу.
	Изпълнена с любопитство, тя проточи шия, за да вижда по-добре. От това й се зави свят за миг, а после й се стори, че се издига нагоре, през синия леден къс, право към тавана, и се слива с видението. Последва син проблясък и някакъв допир, който я накара да потръпне — и тя беше там!
	Стоеше до мъжа. Чуваше стържещото, болезнено дишане, долови леката миризма на пот, усети горещината и влагата на летния ден.
	Освен това долови отвратителната поквара на Свободната магия, по-силна и по-злостна, отколкото изобщо някога беше допускала, по-силна дори от спомена й за стилкън. Толкова силна, че съдържанието на стомаха й се надигна в гърлото й и се наложи да го потисне, а пред очите й заиграха точици.


	Глава тридесета
	Никълъс и ямата

	Той беше млад, видя Лираел, приблизително на нейната възраст. Деветнайсет или двайсет. И видимо болен. Беше висок, но прегърбен, сякаш някаква постоянна болка разкъсваше стомаха му. Русата му, разрошена коса бе чиста, ала висеше като мокра връв. Кожата му беше твърде розова около бузите и сива при устните и очите, които бяха сини, но помръкнали. Той небрежно държеше чифт тъмни очила в едната си ръка, омотани с връв, а едното зелено стъкло бе напукано и осеяно с точици.
	Стоеше на някакъв изкуствен хълм с небрежно изсипана пръст, и се взираше с късогледите си очи към една дълбока яма, зейнала в земята. Ямата — или онова, което се намираше в нея, — беше основният източник на Свободна магия, от която на Лираел й се гадеше, дори във видението. Тя усещаше пулсиращите вълни на магията, излъчвани от разораната пръст, студени и ужасни, разяждащи костите й и дълбаещи зъбите й.
	Очевидно ямата бе изкопана наскоро. Диаметърът й беше поне колкото този на Долната трапезария, която побираше четиристотин души. По краищата й се виеше спираловидна пътека, която се губеше в мрачните дълбини. Лираел не виждаше колко е дълбока, ала там имаше хора, които изнасяха кошове с кал и камъни или се връщаха долу. Мудни, уморени хора, които й се сториха доста странни. Дрехите им бяха мръсни и изпокъсани, ала въпреки това Лираел видя, че кройката и цветът им се различаваха от всички останали, които бе виждала досега. И почти всички носеха сини шапки, или превързаните остатъци от сини забрадки.
	Лираел се запита как, по дяволите, успяват да работят сред разяждащата поквара на Свободната магия наоколо и ги огледа по-внимателно. После ахна и опита да отстъпи назад, ала видението не й позволи.
	Това не бяха хора. Бяха мъртви. Тя вече ги усещаше, усещаше хладната тръпка на смъртта някъде наблизо. Тези работници бяха мъртви ръце, поробени по волята на някой некромант. Сините шапки скриваха незрящите очни ябълки, сините забрадки крепяха разлагащите се глави.
	Лираел потисна инстинктивното си желание да повърне и бързо погледна младия мъж до себе си, уплашена, че той навярно е некромантът и може да я види по някакъв начин. Ала на челото му нямаше знак на Хартата, нито цял, нито опорочен от Свободната магия. Челото му беше чисто, като се изключеха мръсните капчици пот, уловили праха във въздуха; а и нямаше и следа от звънци.
	Сега той гледаше нагоре, към небето, и поклащаше някакъв метален предмет на китката си. Навярно това бе някакъв ритуал, помисли си Лираел. Изведнъж й стана жал за него и усети странен импулс да докосне извивката на шията му, там, където се съединяваше с ухото, само с върха на пръстите си. Дори понечи да протегне ръка, но й беше напомнено къде — и коя — беше, едва когато той проговори.
	— По дяволите! — промърмори той. — Защо нищо не работи?
	Мъжът свали ръката си, но продължи да гледа нагоре. Лираел също погледна и видя тъмните буреносни облаци, които се събираха, ниски и надвиснали. Проблесна светкавица, но нямаше никакъв хладен повей на вятъра, никакъв намек за дъжд. Само горещината и светкавицата.
	После, без предупреждение, една заслепяваща мълния падна в ямата, озарявайки мрачните й дълбини с нажежена до бяло ярка светлина. В този миг Лираел видя как стотици мъртви ръце копаят — онези от тях, които разполагаха с инструменти, копаеха с тях, а останалите използваха собствените си разлагащи се ръце. Те не обърнаха внимание на мълнията, която изгори и превърна във въглени неколцина от тях, нито се впечатлиха от оглушителния тътен, който прозвуча почти по същото време.
	След няколко секунди първата мълния бе последвана от втора, която явно падна на същото място. После се чу нова и още една, а гръмотевиците не секваха, разтърсвайки земята под краката на Лираел.
	— Четири за близо петдесет секунди — каза си мъжа. — Зачестяват. Хедж!
	Лираел не разбра смисъла на последната дума, докато един мъж не излезе от ямата и не помаха с ръка.
	Слаб, оплешивяващ мъж, облечен в кожена ризница, със стоманени пластини по гърлото, лактите и коленете, покрити със злато и червен емайл. От едната му страна висеше меч, а през гърдите минаваше пояс със звънци, чиито дръжки от черен абанос се подаваха от червените кожени кесии. По дървото и кожата играеха преиначени символи на Хартата, оставяйки огнени следи.
	Дори и от толкова далече, от него се носеше миризмата на кръв и нагорещен метал. Очевидно това беше некромантът, чиито слуги бяха мъртвите ръце — или един от некромантите, защото на мястото имаше много мъртви. Но не това беше източникът на Свободната магия, която изгаряше устните и езика на Лираел. В дълбините на ямата се спотайваше нещо много по-опасно от него.
	— Да, господарю Никълъс? — извика мъжът. Лираел забеляза, че той помаха на двама от мъртвите ръце, които го последваха обратно надолу в сенките, сякаш не искаше да се виждат твърде ясно.
	— Светкавиците зачестяват — каза младият мъж, за който Лираел разбра, че се казва Никълъс. Ала що за мъж — без знака на Хартата — един некромант би наричал „господарю“?
	— Сигурно наближаваме — добави той, а гласът му стана по-дрезгав. — Попитай хората дали ще работят извънредно тази нощ.
	— О, ще работят! — извика некромантът, смеейки се на някаква своя шега. — Искате ли да слезете?
	Никълъс поклати глава. Наложи се няколко пъти да прочисти гърлото си, преди да извика в отговор:
	— Отново… отново ми е зле, Хедж. Ще полегна в палатката си. По-късно ще погледам. Но трябва да ме повикаш, ако откриете нещо. Според мен ще бъде метал. Да, лъскав метал — продължи той, вперил поглед напред, сякаш го виждаше пред себе си. — Две лъскави метални полукълба, и двете по-високи от човешки ръст. Трябва да ги намерим бързо. Бързо!
	Хедж леко сведе глава, но не отвърна. Излезе от ямата и се отдалечи от нея до купа с отпадъци, върху който стоеше Никълъс.
	— Кой е този с тебе? — извика Хедж, като посочи с пръст.
	Никълъс погледна към мястото, което сочеше, но не видя нищо, освен заревото от светкавицата и образа на двете лъскави полусфери — образ, който виждаше непрекъснато, докато беше буден, сякаш бе запечатан в мозъка му.
	— Никой — промърмори той, гледайки право в Лираел. — Никой. Но това ще бъде велико откритие…
	— Шпионин! Ще изгориш в краката на моя господар!
	От ръцете на некроманта лумнаха огньове и плъзнаха по земята, червени пламъци, обвити в черен, задушаващ дим. Те се спуснаха по хълма като светкавица, право към Лираел.
	В същото време тя видя как очите на Никълъс внезапно се спират върху нея. Той протегна ръка за поздрав и каза:
	— Здравейте! Но предполагам, че това е просто поредната халюцинация.
	После нечии ръце сграбчиха раменете й и я издърпаха обратно в обсерваторията, когато червеният огън достигна мястото, където беше стояла и се извиси в тесен стълб от огнена разруха и наситено черен дим.
	Ледът се строши и Лираел примигна. Когато отвори очи, отново стоеше между Санар и Риел, сред локва от натрошени ледени късове и парчета син лед, покрили главата и раменете й.
	— Ти видя — каза Риел. Това не беше въпрос.
	— Да — отвърна Лираел, ужасно разтревожена, както от преживяното видение, така и от видяното. — Това ли означава да притежаваш зрението?
	— Не съвсем — отвърна Санар. — Обикновено виждаме в кратки промеждутъци, откъслечни фрагменти от много различни етапи от бъдещето, и всички са много объркани. Само когато сме заедно, по време на Стражата, тук, в обсерваторията, можем да обединим видението. Дори и тогава, само онази, която стои на твоето място, вижда всичко.
	Лираел се замисли за това и отново проточи врат, а ледът се търколи по шията под ризата й. Високият таван отново се бе превърнал в парче лед. Тя отново погледна надолу и видя, че всички Клеър си тръгват безмълвно и без да поглеждат назад. Външният кръг се бе разотишъл, преди изобщо да забележи, а сега следващият образуваше една редица, и жените излизаха през друга врата. Очевидно в обсерваторията има много изходи, помисли си Лираел. Скоро и тя самата щеше да излезе през някой от тях, без да се завърне повече.
	— Какво — поде Лираел, полагайки усилия да мисли за видението, — какво се очаква да направя?
	— Не знаем — каза Риел. — От няколко години безуспешно се опитваме да видим района около Червеното езеро. После, съвсем ненадейно видяхме теб в стаята долу, видението, което ти показахме, а после зърнахме теб и мъжа в една лодка нагоре по езерото. Между всички тези видения очевидно има някаква връзка, но не успяхме да видим повече.
	— Този мъж Никълъс е ключът към всичко — каза Санар. — Смятаме, че когато го намериш, ще разбереш какво да направиш.
	— Но той е некромант! — възкликна Лираел. — Те разкопават нещо ужасно! Не трябва ли да уведомим Абхорсен?
	— Изпратили сме съобщения, но Абхорсен и кралят са в Анселстиер, където се надяват да предотвратят някакъв проблем, който навярно също има връзка с онова нещо в ямата. Освен това сме уведомили Елимер и нейния сърегент, и е възможно и те двамата да реагират, може би съвместно с принц Самет, бъдещият Абхорсен. Ала каквото и да направят, ние знаем, че ти си тази, която трябва да открие Никълъс. Това изглежда като дребна работа, зная, среща между двама души на едно езеро. Ала то е единственото бъдеще, което сме в състояние да видим сега, а всичко останало е скрито от нас. Това е единствената надежда да предотвратим катастрофата.
	Лираел кимна, а лицето й пребледня. Случваха се прекалено много неща, и тя беше твърде уморена и емоционално изхабена, за да окаже съдействие. Но наистина изглеждаше, че не я изхвърлят. Наистина трябваше да направи нещо много важно, не само за Клеър, а и за цялото Кралство.
	— А сега трябва да те подготвим за пътуването — добави Санар, очевидно забелязала умората на Лираел. — Има ли нещо лично, което желаеш да вземеш, или нещо специално, което да ти подсигурим?
	Лираел поклати глава. Искаше Падналото куче, но това не й се струваше възможно, след като Клеър не го бяха видели. Навярно нейният приятел вече си бе отишъл завинаги, а магията, която го бе довела, бе попаднала в обстоятелства, предизвикали края й.
	— Вещите ми за навън, предполагам — прошепна тя накрая. — И няколко книги. Предполагам, че трябва да взема и нещата, които открих.
	— Така е — каза Санар, видимо любопитна да разбере какви точно са били те. Ала тя не попита, а на Лираел не й се говореше за това. Те бяха просто поредните усложнения. Защо са били оставени за нея? Как щяха да й помогнат навън, в широкия свят?
	— Освен това трябва да те въоръжим с лък и меч — каза Риел. — Както се полага на една Дъщеря на Клеър, поела на път.
	— Не ме бива много с меча — каза Лираел с тихо гласче, като леко се задави, когато я нарекоха Дъщеря на Клеър. Тези думи, чакани толкова отдавна, сега й прозвучаха безсмислено. — И лъкът ще ми бъде достатъчен.
	Тя не обясни, че умее да борави с ламаринения къс лък, използван от Клеър, само защото убиваше плъхове в библиотеката, като използваше затъпени стрели, за да не пробие книгите. Кучето обичаше да й донася стрелите, но не проявяваше интерес към храненето с плъхове, освен ако Лираел не ги приготвеше с подправки и сос, а тя, естествено, отказваше да го прави.
	— Надявам се, че няма да ти потрябва никакво оръжие — каза Санар. Думите й прозвучаха силно, отеквайки из огромната ледена пещера. Лираел потрепери. Имаше голяма вероятност тази надежда да е фалшива. Изведнъж стана студено. Почти всички Клеър си бяха отишли, всичките хиляда и петстотин, само за броени минути, сякаш изобщо не бяха присъствали тук. Бяха останали само двама стражи с брони, които наблюдаваха от края на обсерваторията. Единият държеше копие, а другият — лък. Нямаше нужда Лираел да се приближава, за да разбере, че това също са могъщи оръжия, пропити с Магия на Хартата.
	Тя знаеше, че са останали, за да се уверят, че е с превързани очи. Отмести поглед и свали шала си, сгъвайки го с бавни, внимателни движения. После го завърза на очите си и застана неподвижно, като чакаше Санар и Риел да хванат ръцете й.
	— Съжалявам — казаха Санар и Риел в един глас. Стори й се, че те се извиняват не само за превръзката на очите, но и за целия живот на Лираел.


	Когато пристигнаха в нейната малка стая до младежкото помещение, Лираел не беше спала и яла повече от осемнайсет часа. Тя залиташе от изтощение, затова Санар и Риел продължиха да я подкрепят. Беше толкова уморена, че дори не отчете присъствието на леля Кирит, докато не попадна в обятията на внезапна, нежелана и невероятно силна прегръдка.
	— Лираел! Какво направи сега! — възкликна леля Кирит, а гласът й проехтя някъде над главата на Лираел, която оставаше плътно притисната към шията на леля си. — Твърде млада си, за да излизаш в света!
	— Лельо! — възмути се Лираел, опитвайки да се освободи, смутена от това, че се отнасят с нея като с малко дете в присъствието на Риел и Санар. Беше типично за леля Кирит да се опитва да я прегръща, когато тя не желаеше да го прави, и да не го прави, когато наистина имаше нужда от прегръдка.
	— Всичко отново се повтаря, както с майка ти — казваше Кирит, очевидно и на близначките, и на Лираел. — Заминаваш незнайно къде, забъркваш се незнайно с какво и незнайно с кого. Та ти дори може да се върнеш…
	— Кирит! Достатъчно! — сопна се Санар, учудвайки Лираел. Тя никога не бе чувала някой да говори така на леля й. Очевидно това беше шок и за самата Кирит, защото тя пусна Лираел и възмутено си пое дъх.
	— Не можеш да ми говориш така, Сан… Ри… която и да си — каза накрая леля Кирит, след като няколко пъти дълбоко пое дъх. — Аз съм надзорник на младите и имам авторитет тук!
	— А ние за момента сме Гласът на Клеър — отвърнаха в унисон Санар и Риел, като изправиха жезлите, които продължаваха да държат. — Поверили са ни правомощията на Деветдневната стража. Нима оспорваш правата ни, Кирит?
	Кирит ги погледна, опита да поеме дъх още по-дълбоко, и не успя, а въздухът със свистене напусна дробовете й, като на настъпена жаба. Очевидно това бе признание за тяхната власт, макар и не много почтително.
	— Отиди да вземеш нещата, от които имаш нужда, Лираел — каза Санар, докосвайки я по рамото. — Скоро трябва да слезем при лодката. Кирит, дали е възможно да поговорим навън?
	Лираел кимна уморено и отиде до скрина, в който държеше дрехите си, докато другите излязоха навън и затвориха вратата. Без да поглежда, тя бръкна вътре. Ръката й се удари в нещо твърдо, а пръстите й го сграбчиха, преди да го погледне и тихо да ахне, разпознавайки го. Това бе старата скулптура на озъбеното куче, която бе намерила в стаята със стилкън, и която беше изчезнала, когато се появи Падналото куче.
	Лираел я притисна силно към гърдите си за миг и някаква слаба надежда си проби път през умората. Това не беше Кучето, но беше намек, че то може да бъде повикано отново. Усмихната тя пъхна статуетката в джоба на една чиста жилетка, като се увери, че муцунката му от талк не се вижда. Сложи Тъмното огледало в същия джоб, а панфлейтите в другия, и премести „Книгата за спомените и забравата“ в една малка чанта, която изглеждаше направена точно за нея. Мишката с часовников механизъм за спешни случаи сложи в ъгъла на скрина, а след това и свирката. Нито един от двата предмета нямаше да й бъде от полза там, където отиваше.
	Докато се обличаше и набързо се изкъпа, благодарна за по-голямата стая, в която се бе преместила на осемнадесетия си рожден ден, Лираел реши напълно да смени дрехите си, да облече нещо, което не я идентифицира като Клеър. Ала когато дойде време да се облича, тя отново си сложи униформата на втори помощник-библиотекар. Точно такава беше, каза си тя. Беше си извоювала правото да носи червената жилетка. Никой не можеше да й го отнеме, макар да не беше истинска Клеър.
	Тъкмо бе пъхнала чифт резервни дрехи в наметалото си и се чудеше дали да вземе тежкото си вълнено палто и за вероятната полза от него през късната пролет и лятото, когато на вратата се почука и веднага след това влезе Кирит.
	— Не исках да кажа нещо лошо за майка ти — каза тя от вратата; звучеше усмирена. — Ариел беше по-малката ми сестра и аз я обичах много. Но тя беше чудата, ако ме разбираш, и склонна да създава проблеми. Все се забъркваше в разни каши… е… не ми е било лесно, още повече че бях надзирател й трябваше да контролирам всички. Може би не съм ти го показала… е, трудно е, когато не можеш да видиш как се чувстват останалите или какво изпитват към теб. Искам да кажа, че обичах майка ти, обичам и теб.
	— Знам, лельо — отвърна Лираел, без да поглежда назад, докато хвърляше палтото си обратно в скрина. Само преди година тя би дала всичко, за да чуе тези думи, да почувства, че е част от останалите. Сега беше твърде късно. Напускаше Глетчера, както бе направила и майка й преди години, изоставяйки дъщеря си на пръв поглед без да я е грижа за нея.
	Но всичко това беше минало, помисли си Лираел. Мога да го загърбя, да започна живота си наново. Не изпитвам нужда да знам защо майка ми е заминала, нито кой е бил баща ми. Не желая да знам, повтори си тя.
	Не желая да знам.
	Ала докато казваше тези думи под носа си, съзнанието й се връщаше към „Книгата за спомените и забравата“ в чантата на рамото й и флейтите и Тъмното огледало в джобовете на палтото й.
	Тя не желаеше да научи какво се е случило в миналото. Ала докато бе сама сред общността на Клеър заради невъзможността й да вижда бъдещето, сега беше самотна по друг начин. В някакво извратено преиначаване на всичките й мечти и надежди, сега получаваше тъкмо обратното на това, за което копнееше сърцето й.
	Защото с помощта на Тъмното огледало и новооткритите си познания, тя можеше да вижда в миналото.


	Глава тридесет и първа
	Глас сред дърветата

	Скрит на сто метра в покрайнините на гората, принц Самет лежеше като мъртвец, проснат на мястото, където бе паднал от коня си. На единия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, а зелените листа на храстите около него, които се полюшваха от вятъра, бяха опръскани с тъмночервени петна. Само ако човек се вгледаше много отблизо, би установил, че все още диша.
	Спраут, по-спокойна от очакваното, пасеше тихо наблизо. Ушите й помръдваха от време на време, а главата й се вдигаше, ала през целия дълъг ден нищо не смути самодоволното й преживяне.
	В късния следобед, когато сенките бавно запълзяха изпод дърветата, за да се удължат и да се слеят в едно, вятърът се усили и намали горещината на този ден от късната пролет. Той духаше над Сам, наполовина покривайки го с листа, клонки, пометени по пътя паяжини, умрели бръмбари и крехки тревички.
	Една тънкостебла трева заседна в носа му и остана там, гъделичкайки ноздрата му. Тя шумолеше и помръдваше напред-назад, но не се помести. В отговор на това носът на Самет се сбърчи, после отново и накрая той кихна силно.
	Принцът се събуди. В началото реши, че е пиян и страда от махмурлук. Устата му бе пресъхнала и той долови неприятната миризма на собствения си дъх. Главата го болеше непоносимо, а краката — още повече. Сигурно бе припаднал в нечия градина, а това беше крайно смущаващо. Само веднъж досега се бе напивал толкова много и не би пожелал да повтори.
	Понечи да извика, но едва когато сухият, жален грачещ звук излезе от устата му, си припомни какво се бе случило.
	Беше убил двама полицаи. Мъже, които се опитваха да си вършат работата. Мъже, които имаха съпруги, семейства. Родители, братя, сестри, деца. Навярно бяха излезли от домовете си онази сутрин, без да очакват тази внезапна смърт. Навярно съпругите им и сега ги очакваха да се приберат у дома за вечеря.
	Не, помисли си Самет, като се повдигна, за да погледне през мъгла червената светлина на залязващото слънце, която се процеждаше през дърветата. Бяха се спречкали рано сутринта. Съпругите им вече знаеха, че техните мъже няма да се приберат никога.
	Той бавно се изправи още малко, отърсвайки от дрехите си падналите от дърветата листа и клонки. Трябваше да се отърси и от чувството за вина, поне засега. Налагаше се да го направи, за да оцелее.
	Най-напред трябваше да среже крачола на панталона си и да огледа раната. Смътно си спомняше, че е направил заклинанието, което несъмнено бе спасило живота му, ала раната все още бе уязвима и можеше да се отвори отново. Трябваше да я превърже, защото бе твърде отпаднал, за да направи ново лечебно заклинание.
	След това все някак щеше да се изправи. Да стане, да улови вярната Спраут и да язди навътре в гората. Беше малко изненадан, че още не е открит от местната полиция. Освен ако не бе оставил по-объркваща следа, отколкото подозираше, или ако не чакаха да пристигне подкрепление, преди да започнат да издирват човека, когото смятаха за убиец-некромант.
	Ако полицаите — или още по-лошо, гвардията, — го откриеха сега, щеше да се наложи да им каже кой е, реши Сам. А това щеше да доведе до позорно завръщане във Велизар, където щеше бъде съден от Елимер и Джал Орън. Това със сигурност щеше да доведе до публично опозоряване и обезчестяване. Единствената друга алтернатива щеше да бъде позорното потулване на ужасното му деяние.
	И двете ситуации биха били непоносими. Щеше да му бъде прекалено трудно да понесе разочарованието, което вече си представяше изписано по лицата на своите родители. Без съмнение и неговата неспособност да стане бъдещ Абхорсен щеше да излезе наяве, и те щяха съвсем да се отчаят от него.
	По-добре беше да изчезне. Да навлезе в гората и да се скрие, докато се възстанови, а после да продължи към Едж с нов магически образ, защото беше сигурен, че Ник все така се нуждае от помощ. Поне това щеше да успее да стори. Дори Ник не би могъл да се забърка в по-големи неприятности от тези, в които той самият бе затънал.
	Вземането на решения се оказа по-лесно от тяхното осъществяване. Спраут му се дърпаше, разширявайки ноздри, когато опитваше да хване юздите й. Не й харесваше миризмата на кръв, нито болезнените стонове, които Сам надаваше от време на време, когато случайно стъпеше върху ранения си крак.
	Накрая той успя да я натика в нещо като задънена улица сред гората, на място, където три дървета възпираха по-нататъшното й отстъпление. Яхването се оказа поредното предизвикателство. Болката го разкъса, когато преметна единия си крак, охкайки.
	Сега се оказа изправен пред друг проблем. Стъмваше се бързо, а той нямаше представа накъде да отиде. Цивилизацията и всички нейни блага се намираха на изток, север и запад, ала той не се осмеляваше да потегли, преди да събере достатъчно сили, за да направи още едно заклинание, което да промени външния им вид. На запад имаше много горски пътеки със съмнителна полза и посока. Някъде из вътрешността на гората сигурно имаше селища или самотни къщички, но той не можеше да посети и тях, без да рискува своята безопасност.
	И което беше още по-лошо, беше му останала само една манерка с вчерашна вода, къс много клисав хляб и парче осолено говеждо, провизиите му за спешни случаи, ако му се доядеше между хановете. Джинджифиловите кейкове беше изял отдавна по пътя.
	Заваля, защото вятърът беше докарал облаци откъм морето — просто леко пролетно преваляване, но то бе достатъчно да накара Сам да започне да ругае и да се бори с дисагите, опитвайки се да извади наметалото си. Ако, освен нараняванията си и настинеше, никой не би могъл да каже какво ще стане с него. Най-вероятно щеше да се озове в някой гроб в гората, помисли си той мрачно, при това не изкопан от човешки ръце. Просто могила от донесени от вятъра отломки и съчки, съединени от тревата, растяща около окаяните му останки.
	Тъкмо размишляваше за злощастното си бъдеще, когато пръстите му, подръпвайки наметалото, напипаха кожа и студен метал вместо вълна. Той мигновено отдръпна ръката си, а върховете на пръстите му се вкочаниха и вече посиняваха. Когато разбра какво е докоснал току-що, той се преви над седлото и нададе силен вик на отчаяние и страх.
	„Книга за мъртвите“. Беше я оставил в работната си стая, но тя бе отказала да бъде изоставена. Съвсем като звънците. Никога нямаше да се отърве от тях, дори и ранен и сам в тази тъмна гора. Те щяха да го следват навеки, дори и в самата смърт.
	Тъкмо се канеше да избухне в плач, когато от мрака сред дърветата се чу глас:
	— Малко изгубено принцче, плачещо в гората? Мислех си, че си твърд като стомана, принц Самет. И все пак, аз често греша.
	Гласът подейства като електрически ток върху Самет и Спраут. Принцът се изправи върху седлото, изохка от болка, и опита да измъкне меча си. Спраут, не по-малко изненадана, подскочи напред в мигновен галоп, криволичейки сред дърветата без да мисли за своя ездач и ниско надвисналите клони.
	Конят и неговият ездач препускаха нататък сред какофония от чупещи се клони, викове и цвилене. Те продължиха по този начин поне петдесет метра, преди Самет да овладее Спраут и да успее да я обърне назад, в посоката, откъдето идваше гласът.
	Освен това той успя да извади и меча си. Вече беше сумрак, стволовете на дърветата изглеждаха като бледи ивици на фона на падащия мрак, опора за клоните, отрупани с листа от плътен мрак. Който… или каквото… да бе проговорило, сега лесно можеше да пропълзи към него, ала той предпочиташе да се изправи насреща му, вместо да бъде повален от някой клон, докато бяга панически.
	Гласът бе прозвучал неестествено. Той бе доловил Свободната магия в него, но и нещо друго. Не беше мъртво създание — не, не и това. Ала би могло да бъде някой стилкън или маргрю, духове на Свободната магия, които понякога жадуваха за вкуса на живота. Сега му се щеше да беше прочел книгата, която му бяха подарили за рождения ден, онази за възпирането, от Мъркейн.
	Нещо изшумоля сред листата на най-близкото дърво и Сам отново се стресна, вдигайки меча си в отбранителна позиция. Спраут се размърда неспокойно, възпирана единствено от натиска на коленете на Сам. Усилието предизвика пронизваща болка в хълбока му, но той не освободи хватката си.
	Нещо несъмнено се движеше, движеше се по ствола на дървото — ето там — не, там. То подскачаше от клон на клон, движейки се зад него. Може би бяха повече от един…
	Сам отчаяно се опита да посегне към Хартата, за да измъкне символите, необходими за магическо нападение. Ала беше твърде отпаднал, а болката в крака му — твърде силна и скорошна. Не успя да задържи символите в съзнанието си. Не успя да си припомни заклинанието, което искаше да направи.
	Може би звънците, помисли си той в отчаянието си, когато движещото се същество помръдна отново. Ала той не знаеше как да използва звънците срещу мъртвите, да не говорим за творения на Свободната магия. Ръката му потрепери при мисълта за тях и той си припомни смъртта. В същото време в него се надигна сурова решителност. Какъвто и лош късмет да го преследваше, не можеше просто да легне и да умре. Може и да се страхува, но той беше принц, син на Тъчстоун и Сабриел, и щеше да продаде живота си толкова скъпо, колкото му позволяваха силите.
	— Кой вика принц Самет? — извика той, а думите му прозвучаха сурово в тъмнеещата гора. — Покажи се, преди да съм ти направил унищожително заклинание!
	— Запази си театралниченето за онези, които реагират на него — отвърна гласът, този път придружен от ослепителния блясък на две пронизващи зелени очи, отразили последните слънчеви лъчи върху един клон, високо над главата на Сам. — И се смятай за късметлия, че съм само аз. Оставил си достатъчно кръв наоколо, за да привлечеш двама хормаганти.
	При тези думи от дървото скочи една малка бяла котка, изстрелвайки се от един по-нисък клон и се приземи на предпазливо разстояние от краката на Сам.
	— Могет! — възкликна той, взирайки се в него, замаян и невярващ. — Какво правиш тук?
	— Търся теб — каза котката. — И това би трябвало да е стряскащо очевидно дори за най-слабоумния принц. Верен слуга на Абхорсен, такъв съм аз. Готов да бъде бавачка по всяко време. Където и да било. Без никакъв проблем. А сега слизай от този кон и стъкми огън, просто в случай че наоколо наистина има някакви хормаганти. Предполагам, че не си проявил достатъчно съобразителност да донесеш нещо за ядене?
	Самет поклати глава, усещайки нещо подобно на облекчение да преминава през тялото му. Могет наистина беше слуга на Абхорсен, ала също и създание на Свободната магия с древна сила. Червената каишка, която носеше, осеяна със знаци на Хартата, и миниатюрното звънче, висящо от нея, бяха видимите символи на силата, която го владееше. Някога на тази каишка бе висял Саранет, Възпиращият. След разгрома над Керигор, звънецът, който владееше Могет, беше един миниатюрен Ранна. Ранна Приспиващия, първият от седемте.
	Самет почти никога не бе разговарял с Могет, защото това странно същество, подобно на котка, беше будно само веднъж, когато той беше в дома на Абхорсен, преди десет години. Що се отнася до по-скорошните събития, той бе оставал буден само дотолкова, че да открадне прясно уловената сьомга на Тъчстоун и бе разменил няколко думи със седемгодишното момче, което невярващо се бе ококорило, когато „вечно спящата“ котка извади риба, голяма колкото нея самата, от един сребърен поднос.
	— Наистина не разбирам — промърмори Самет, когато внимателно слезе от гърба на Спраут. — Мама ли те е пратила да ме търсиш? Как е успяла да те събуди?
	— Абхорсен — отвърна Могет в един от промеждутъците, в които не ближеше лапата си — една много официална церемония — нямаше никаква директна връзка с това. Тъй като от толкова отдавна съм свързан със семейството, аз просто разбирам кога има нужда от услугите ми. Например, когато се появи нов комплект звънци, което предполага, че бъдещият Абхорсен е готов да встъпи в длъжност. След като се събудих, просто последвах звънците.
	— Ала не завръщането на звънците на Касиел ме събуди — продължи Могет, прехвърляйки се на другата лапа. — Вече бях буден. Нещо става в Кралството. Неща, отдавна потънали в забрава, се съживяват, или някой ги пробужда, и вълните от тяхното пробуждане се разпространиха до Къщата на Абхорсен, защото онова, което се пробужда, застрашава Абхорсен…
	— Знаеш ли какво точно е това? — прекъсна го разтревожено Сам. — Мама каза, че се бои, че някакво древно зло е планирало ужасни неща. Мислех си, че може да е Керигор.
	— Чичо ти Рогир? — отвърна Могет, сякаш отговаряше на въпрос за някакъв леко ексцентричен роднина, а не за страховития адепт на Висшите мъртви, в какъвто в крайна сметка се бе превърнал Керигор. — Ранна го държи по-здраво, отколкото мен. Той спи в най-дълбоката изба в Къщата на Абхорсен. И ще продължава да спи там до края на дните.
	— А — въздъхна Сам облекчено.
	— Освен ако онова, което се мъти, не събуди и него — добави умислено Могет. — А сега ми кажи защо моето приятно пътуване до Велизар и неговите основателно прочути рибни пазари бе внезапно прекъснато от отклоняване към някаква гора. Къде си мислиш, че отиваш и защо?
	— Отивам да намеря своя приятел Никълъс — обясни Сам, макар да усещаше как зелените очи на Могет се впиват в него в търсене на първичната причина, която той продължаваше да укрива дори от себе си. Избягвайки този втренчен поглед, той стъкми малка пирамида от съчки и сухи листа и я запали с кибрит, който потърка в ботуша си.
	— И кой е Никълъс? — попита Могет.
	— Той е от Анселстиер, мой приятел от училище. Тревожа се, защото няма представа как стоят нещата тук. Дори не вярва в магията на Хартата — нито в каквато и да било друга магия, впрочем — каза Сам, докато добавяше по-едри съчки в огъня. — Според него всяко нещо си има научно обяснение, както е в Анселстиер. Дори и след като мъртвите ни нападнаха близо до Границата, той не пожела да приеме, че няма никакво друго обяснение, освен магията. Много е твърдоглав. Веднъж реши ли, че нещо е точно така, няма да промени мнението си, докато не му го докажеш математически или по някакъв начин, приемлив за него. А той е влиятелен в Анселстиер, защото е племенник на главния министър. Имам предвид, че сигурно знаеш, че мама и татко ще преговарят…
	— Къде е този Никълъс? — прекъсна го Могет, като затвори очи. За миг Самет видя отразените пламъци в тях, преди клепачите да се затворят, и потръпна. В очите на някое мъртво същество, тези пламъци нямаше да бъдат отражение.
	— Трябваше да чака да го посрещна при Стената, но вече я е прекосил. Поне така казва в писмото си. Наел е гид и ще търси някаква древна легенда, наречена Капан за светкавици, на път за Велизар — продължи Самет, пъхайки по-голям клон в огъня. — Не зная какво е това, нито как е научил за него, но очевидно е някъде близо до Едж. И, разбира се, това е мястото, където според мама и татко се намира Врагът.
	Гласът му утихна, когато разбра, че Могет явно не го слуша.
	— Светкавичният капан, близо до Червеното езеро — промърмори Могет, а очите му се затвориха, образувайки тесни и тъмни процепи. — Кралят и Абхорсен са в Анселстиер и се опитват да предотвратят смъртта на голям брой хора. Приятел на бъдещия Абхорсен, самият той с ранг на принц, се намира от другата страна на Стената. Клеър са изгубили зрението си, освен за видения на пълна разруха… Това не вещае нищо добро, а и връзките не могат да са чисто съвпадение. Светкавичният капан. Не съм чувал точно това име, но ми говори нещо… Сънят сграбчва и притъпява паметта ми…
	Гласът на Могет бе станал по-тих, докато говореше, превръщайки се в нещо като ръмжене. Сам чакаше котката да каже още нещо, после осъзна, че ръмженето се е превърнало в хъркане. Могет спеше.
	Треперейки — но не от студ, — той сложи още един клон в огъня и се успокои от пламъка на дружелюбната светлина. Беше престанало да вали или изобщо не беше започвало да вали истински. Само няколко капки и леко понижаване на температурата. Ала за Сам това не беше добра новина, защото той предпочиташе да изтърпи пороен дъжд. Последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, с летни горещини в късната пролет, и досаден дъжд, който така и не прерасна в истинска буря. Това означаваше, че пролетните наводнения скоро ще стихнат. А мъртвите ще се скитат на воля, без ограниченията на течащата вода.
	Той отново погледна Могет и с изненада видя, че котката го наблюдава с едно око, искрящо на огъня, докато другото бе плътно затворено.
	— Как те раниха? — измърка той тихо, а думите му прозвучаха в унисон с пращенето на съчките. Звучеше така, сякаш вече знае отговора, но иска да се увери в нещо.
	Сам се изчерви и сведе глава, несъзнателно сключвайки ръце като за молитва.
	— Сбих се с двама полицаи. Взеха ме за некромант. Звънците… — Гласът му утихна и той преглътна. Могет продължаваше да се взира в него с едното си саркастично око, очевидно очаквайки да чуе повече.
	— Убих ги — прошепна Сам. — Със заклинание за смърт.
	Последва дълго мълчание. Могет отвори и другото си око и се прозина, а в розовата му уста се показаха остри и много бели зъби.
	— Идиот. По-зле си от баща си. Вина, вина, вина — каза той по средата на прозявката. — Не си ги убил.
	— Моля! — възкликна Сам.
	— Невъзможно е да си ги убил — отвърна Могет и се обърна няколко пъти, за да подреди листата и да си направи по-удобно легло. — Те са кралски служители, положили са клетва пред краля. Носят неговата защита дори срещу някое от своенравните му деца. Напомням ти, че ако е имало други невинни хора наоколо, си могъл да ги убиеш. Много непохватно от твоя страна да използваш това заклинание.
	— Не мислех — отвърна сковано Сам. Изпита огромно облекчение от факта, че не е убиец. Сега можеше да се ядоса на Могет, задето го кара да се чувства като някакъв глупав ученик.
	— Очевидно — съгласи се Могет. — И още не си започнал да мислиш. Ако са загинали, ти си щял да усетиш. Ти си Бъдещият Абхорсен, Хартата да ни пази.
	Сам преглътна гневния отговор, когато осъзна, че котката има право. Не беше усетил смъртта на полицаите. Могет продължаваше да го гледа, очите му бяха все така присвити, очевидно наблюдавайки Сам с дълбоко подозрение.
	— Суета на суетите — прошепна котката. — Бълхи от бълхите, идиоти от идиотите…
	— Моля?
	— Ммм, просто размишлявам — прошепна Могет. — Трябва да опиташ някой път. Събуди ме сутринта. Може да се окаже доста трудно.
	— Да, сър — каза Сам, влагайки целия сарказъм, на който беше способен. Това не се отрази по никакъв начин на Могет, който вече наистина изглеждаше заспал.
	— Винаги съм се питал защо татко казваше, че си прекалено самонадеян — добави Сам, като протегна напред крака си и провери превръзката. Спести си факта, че когато беше на седем и за пръв път отиде на училище в Анселстиер, беше посочил една илюстрация от „Котаракът в чизми“ и на висок глас повтори думите, които веднъж баща му бе казал на Сабриел: „Тази твоя проклета котка е твърде самонадеяна“.
	Това беше и първият път, когато носи шапката за наказания и стоя в ъгъла. Думата „проклет“ не фигурираше в общоприетия речник на младите джентълмени от подготвителното училище в Торн.
	Могет не отговори. Сам му се изплези, после домъкна един полуизгнил дънер в огъня, като подскачаше на здравия си крак. Дънерът щеше да гори до сутринта, но за всеки случай натроши няколко паднали клона и ги нареди наблизо.
	После и той си легна, с меча под ръка и седлото на Спраут под главата си. Нощта беше топла, затова нямаше нужда от наметалото или миризливото одеяло от седлото. Самата Спраут дремеше наблизо, спъната, за да избегнат предприемането на някоя от нейните изнервящи авантюри. Могет спеше от едната страна на Сам, по-скоро като ловно куче, отколкото като котка.
	Сам обмисля няколко секунди идеята да остане буден, за да бъде нащрек, но не му достигаха сили да държи очите си отворени. Освен това, те се намираха във вътрешността на Кралството, близо до Велизар. Тук беше безопасно, поне през последните десет години. Какво би могло да ги обезпокои?
	Много неща, помисли си той, докато сънят се бореше с доловените от него далечни звуци на нощната гора. Беше дълбоко обезпокоен от загадъчните думи на Могет и все още разпределяше потенциалните опасности и ги сравняваше с шумовете, когато умората го надви и заспа.
	Събуди се от допира на слънчевата светлина до лицето му, процеждаща се през балдахина от дървета. Огънят все още тлееше, а димът се виеше наоколо, докато не се изправи, когато промени посоката си и задуха в лицето му.
	Могет все още спеше, сега свит плътно на бяло кълбо, наполовина заровено в листата.
	Сам се прозя и се опита да стане. Беше забравил за крака си, който се беше схванал толкова много, че той веднага падна, надавайки болезнен вик. Това стресна Спраут, която подскочи дотолкова, колкото й позволяваха букаите, и извъртя очи. Сам й прошепна няколко успокоителни думи, докато си помагаше да се изправи с един дебел клон.
	Могет не се събуди нито тогава, нито по-късно, и продължи да спи, докато Сам приключи със смяната на превръзката на раната си и направи малко заклинание, което да притъпи болката и да предотврати инфекцията. Котката продължи да спи дори когато той извади малко хляб и говеждо, за да закуси не особено задоволително.
	След като се нахрани, Сам изчетка Спраут и я оседла. Когато не му остана нищо друго за вършене, освен да покрие останките от огъня, реши, че е време да понесе още от обидите на Могет.
	— Могет! Събуди се!
	Котката не помръдна. Сам се наведе по-близо и отново извика: „Събуди се!“, ала Могет дори не помръдна с ухо.
	Накрая той се протегна и леко разтърси котката зад каишката. Освен че усети жуженето и взаимодействието между Свободната магия и тази на Хартата, не се случи нищо. Могет продължаваше да спи.
	— Какво да правя с теб? — попита Сам, като го погледна. Цялата авантюра по спасяването излизаше от контрол. Това бе едва третият му ден извън Велизар, а той вече се бе отклонил от главния път, беше ранен и в компанията на едно странно и потенциално опасно творение на Свободната магия. Въпросът му предизвика и още един проблем, който се опитваше да избегне: какво щеше да прави сега той самият?
	Не очакваше да получи отговор на който и да било от въпросите, ала след миг от привидно спящата котка дойде приглушен отговор:
	— Сложи ме в една от дисагите. Събуди ме, когато намериш някаква прилична храна. За предпочитане риба.
	— Добре — отвърна Сам и вдигна рамене. Оказа се трудно да вземе котката, без да движи ранения си крак, ала накрая успя. Прегърнал Могет с една ръка, той го премести в лявата дисага, след като се увери, че не е тази със звънците и „Книга за мъртвите“. Не му допадаше идеята и тримата да бъдат на едно място, макар да не виждаше причина защо да не бъде така.
	Най-сетне Могет бе настанен на сигурно и само главата му се подаваше от чантата.
	— Ще поема на запад през тази малка горичка, а после през откритата местност към Синдълууд — обясни Сам, когато завъртя стремето и пъхна ботуша си през него, готов да се качи. — Ще прекосим Синдълууд до Ратерлин, после ще я следваме на юг, докато намерим лодка, която да ни заведе до Куър. Оттам не би трябвало да отнеме много време да стигнем до Едж и да се надяваме, че ще открием Ник веднага. Това звучи ли ти като добър план?
	Могет не отговори.
	— Значи ден-два в тази гора — продължи Сам, докато събираше сили да се изтласка нагоре и да се прехвърли. Обичаше да говори за плановете си на глас — така те му се струваха по-реални и разумни. Особено когато Могет спеше и не можеше да ги критикува. — Когато излезем, със сигурност ще намерим някое село или бивак на въглищар, или нещо подобно. Те ще ни продадат всичко, от което ще имаме нужда, преди да прекосим Синдълууд. Тук вероятно има дървари или подобни хора.
	Той престана да говори, когато се качи на коня, потискайки един болезнен вик. Раненият му крак беше по-добре, отколкото предишния ден, но не много. А и сега се чувстваше леко замаян, почти в несвяст. Налагаше се да бъде внимателен.
	— Между другото — каза той, като подкани Спраут да тръгне, — снощи ми се стори, че знаеш нещо за онзи Капан за светкавици, който Ник е отишъл да търси. Не ти хареса как звучи името му, но заспа, преди да кажеш нещо повече. Питах се дали има нещо общо с некроманта…
	— Некромант? — последва незабавният, гръмогласен отговор. Могет изскочи от дисагата и се сви пред Сам, оглеждайки се във всички посоки, а козината му настръхна.
	— Ъм, не тук. Просто казвах, че ти започна да казваш нещо за Капана за светкавици и аз се питах дали има нещо общо с Маскираната Клор или другия некромант, онзи… онзи, с когото се сражавах.
	— Хмф — изсумтя мрачно Могет, отпускайки се обратно в една от дисагите.
	— Е, кажи ми нещо, де! — настоя Сам. — Не можеш просто да спиш цял ден!
	— Нима? — попита Могет. — Бих могъл да спя цяла година. Особено когато нямам риба, каквато забелязвам, че не си успял да осигуриш.
	— Та какво представлява Капанът за светкавици? — подтикна го Сам, като леко подръпна юздите, за да поведе Спраут малко по на запад към един по-добър път.
	— Не зная — каза тихо Могет. — Но не ми харесва как звучи. Капан за светкавици. За привличане на светкавици? Не може да бъде…
	— Какво? — попита Сам.
	— Вероятно е само съвпадение — отвърна уморено Могет, а клепачите, му отново се затвориха. — Навярно приятелят ти просто отива да види едно място, където светкавиците падат по-често от нормалното. Но там действат сили, сили, които ненавиждат всичко, свързано с Хартата, Кръвта и Камъка. Надушвам заговори и отдавна кроени планове, Самет. Това никак не ми харесва.
	— Тогава какво да правим? — попита разтревожено Сам.
	— Трябва да намерим твоя приятел Ник — прошепна Могет, докато отново потъваше в сън. — Преди да е открил… онова, което търси.


	Глава тридесет и втора
	Когато мъртвите започнат да бродят, потърси течаща вода

	Воден от обезпокояващото предчувствие на Могет, Сам пришпори и себе си, и Спраут — така че те напуснаха малката безименна гора по-рано от очакваното, вечерта на първия ден, и започнаха да прекосяват вълнистите зелени хълмове на обработваемите полета отвъд нея. Те бяха част от Средните земи на Старото кралство, обширна област от малки селца, чифлици и овцеферми, простиращи се на запад почти до Естуел и Олдмънд. С изключение на Синдъл на север, наоколо нямаше други градове, освен Янил, разположен на двайсет левги покрай западния бряг на Ратерлин. Силно обезлюден по време на Междуцарствието, районът бързо се бе възстановил, когато Тъчстоун се възкачи на престола, но населението все още беше много по-малко, отколкото по времето на разцвета на Кралството.
	Тъй като предишната му дегизировка вече бе свързана с отговорности, Сам развали заклинанието на Хартата, което го бе преобразило като пътешественик и прие нормалния си вид. Спраут вече бе дегизирана от калта по краката й и съвсем обикновения си вид. В неговите потни и оцапани дрехи, така или иначе беше трудно да се определи как изглежда Сам. Беше си подготвил една история, в случай че го попитат. Щеше да каже, че е по-малкият син на капитан от търговската гвардия в Белизар, пътуващ на север при един братовчед в Чейзъл, който щеше да го наеме на работа като слуга.
	Освен това, той превърза отново раната си и успя да нахлузи резервния си панталон, за да не излага на показ видимо ранения си и оцапан с кръв крак. Не можеше да прикрие накуцването, за разлика от шапката си, която бе подложена на унизително разрязване наполовина по периферията си, поради което не хвърляше толкова голяма сянка и не биеше толкова на очи.
	Скоро след като излязоха от гората, влязоха в едно село, или по-скоро селце, тъй като можеше да се похвали едва със седем къщи. Ала наблизо имаше Камък на Хартата. Сам усети присъствието му някъде зад къщите. Изкуши се да го намери и да го използва, за да направи още едно, по-силно лечебно заклинание, ала тогава селяните със сигурност щяха да го забележат.
	В това място нямаше хан. Макар че не можеше да се надява на удобно легло, той успя да купи малко почти пресен хляб, наскоро сготвен заек и малки, сладки ябълки от една жена, която караше количка, натоварена с хубави продукти, към своята ферма.
	Могет проспа тази сделка, скрит под хлабаво завързания капак на дисагите, което беше много добре. Сам нямаше представа как би могъл да обясни защо пътува с бяла котка. Беше по-добре да не събужда интерес.
	Сам продължи да язди, докато не стана твърде тъмно, за да може да вижда, и Спраут се луташе из калта от двете страни на онова, което трябваше да бъде път. Той направи леко заклинание за светлина и те откриха една непокрита купа сено, в която да се подслонят. Могет продължаваше да спи, нехаещ за преместването на дисагите и изстъргването на поне малка част от калта от коня и неговия ездач.
	Сам се опита да го събуди, за да научи повече за Капана за светкавици. Ала звънецът, поробил Могет, действаше много добре и приспивният му звън се чуваше всеки път, когато котката помръднеше, сякаш за да се събуди. Миниатюрният Ранна накара дори Сам да изпита умора, когато се наведеше твърде ниско, затова той заспа до котката в много неудобна поза.
	Следващият ден почти не се различаваше от предходния. Не беше изненадващо, с оглед на тънкото му легло от слама, че Сам с лекота се събуди преди зазоряване и отново пришпори Спраут в темпо, което не й се нравеше.
	По пътя — който беше просто една пътека — срещна няколко души и размени с тях само обичайните любезности от страх да не го разпознаят. Говореше достатъчно, за да изглежда нормално, когато купуваше храна или питаше за най-добрия път през Синдълууд до Ратерлин.
	В едно от селата се уплаши, когато спря да купи зърно за Спраут и торба с лук и пащърнак за себе си. Двама полицаи яздеха право към него, но не намалиха, а само кимнаха, докато минаваха, яздейки на изток. Очевидно не се беше разчуло нито за някакъв опасен некромант на свобода, нито за изчезнал принц, или пък той не изглеждаше нито като едното, нито като другото. Каквато и да беше причината, Сам беше благодарен за това.
	Преди всичко пътуването беше лишено от събития, макар и изморително. Сам прекара по-голямата част от времето в размисли за Ник, родителите си, и собствените си недостатъци. Тези мисли неизменно го водеха към Врага. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че некромантът, който го бе изгорил, трябва да е в основата на всички настоящи беди. Той притежаваше силата и беше демонстрирал влиянието си, като се опита да плени и покори Сам.
	Най-много се терзаеше от това как да постъпи и какво би могло да се случи. Той мислено съчини много, доста ужасяващи сценарии и като цяло не успя да измисли най-подходящия план за действие, ако някой от тях се сбъднеше. С всеки изминал ден си представяше все по-ужасни възможности. Всеки ден Сам осъзнаваше все по-силно, че Никълъс може би вече е открил нещо опасно в Капана за светкавици. Навярно неговата съдба.
	Четири дни след срещата си с полицаите Сам гледаше от един хълм с пасища към сенчестите зелени граници на древната крепост, известна под името Синдълууд. Тя изглеждаше много по-голяма, мрачна и обрасла с трева, от малката горичка, в която бе срещнал Могет. И дърветата бяха по-високи, поне тези, които виждаше в покрайнините, но никъде не съзираше път.
	Дори докато Сам гледаше гората, мислите му бягаха надалече. Положението, в което се намираше Ник, силно го тревожеше, както и присъствието на „Книга за мъртвите“ и звънците. Сега тези неща бяха тясно свързани, защото по всичко личеше, че най-голямата му надежда да спаси Ник — ако се намираше в беда — беше в това да овладее уменията на Абхорсен. Ако приятелят му бе пленен от врага, навярно той щеше да го използва, за да изнудва главния министър в Анселстиер и да осуети плана на Сабриел и Тъчстоун да предотвратят избиването на южняците, което на свой ред щеше да доведе до инвазия на мъртвите и края на Старото кралство, и…
	Сам въздъхна и отново погледна дисагите. Въображението му ставаше разюздано. Ала каквото и да се случваше всъщност, той трябваше да положи свръхусилие да прочете книгата, за да се превърне в спасител, а не просто да бъде идиот, яздещ към катастрофа, който ще се остави да го убият или да го поробят просто така.
	Разбира се, винаги съществуваше възможността Могет да лъже. Сам таеше подозрения спрямо него, тъй като смътно си спомняше, че котката никога не напуска Къщата без Абхорсен. Наистина, Сабриел не би могла да го заведе в Анселстиер на дипломатическа мисия, и беше възможно да му е дала разрешение да напусне Къщата. Ала майка му притежаваше и пръстена, който можеше да контролира творението на Свободната магия, в което щеше да се превърне Могет, ако бъдеше освободен. Ако съществото в тялото му излезеше на свобода, то щеше да убие всеки Абхорсен, който успее. А това, от своя страна, включваше и Сам. Несъмнено Сабриел не би пуснала котката да излезе, без да се погрижи да донесе пръстена на сина си.
	Може би самият факт, че отсъстваше от Анселстиер и беше от другата страна на Стената, позволяваше на Могет да прави каквото си пожелае.
	Или навярно Могет дори бе подкупен от Врага и всъщност сега водеше Самет към неговата гибел…
	Потънал в неприятни мисли и опити да поведе Спраут по най-добрия път надолу по хълма, Сам се оказа напълно неподготвен за студената тръпка, която внезапно пробяга по гърба му. Точно в този миг той осъзна, че го наблюдават. Наблюдаваше го някакво мъртво същество. В съзнанието му изплува старото стихотворение, което бе научил още като дете:


	Когато мъртвите започнат да бродят,
	потърси течаща вода,
	защото от нея винаги ще бягат те.
	Бързата река и необятно езеро
	най-лесно ще завардят мъртвите
	и ще бъдат твой подслон.
	Ако водата те предаде,
	огънят ще бъде твой другар;
	щом и двамата не те предпазят,
	това ще бъде твоят край.


	Още докато думите се лееха в съзнанието му, Сам погледна към слънцето. Оставаше им по-малко от час дневна светлина. Той незабавно затърси течаща вода — поток или река — и видя някакво сребристо отражение в сенките, близо до края на гората. По-далече, отколкото му се искаше.
	Поведе Спраут към мястото, усетил надигащия се страх в душата си, който скова и мускулите му. Не можеше да види мъртвото създание, но то беше наблизо. Усещаше духа му като влажно докосване по кожата си. Навярно беше силно, в противен случай не би рискувало да се появи дори и на гаснещата слънчева светлина.
	Коленете на Сам се огънаха поради непреодолимия импулс да пришпори Спраут в галоп. Ала те продължиха да се спускат по хълма по неравната земя. Ако кобилата паднеше отгоре му, щеше да се окаже приклещен и да се превърне в лесна плячка за мъртвите…
	Не. Най-добре беше да не мисли за това. Отново се огледа, примижал срещу жълто-червеното слънце, спуснало се ниско на небосвода. Съществото беше някъде зад гърба му… а, не… вдясно.
	Страхът му се усили, когато разбра, че съществата бяха две, а може би повече. Навярно това бяха призрачни ръце, промъкващи се от сенките от камък на камък и беше почти невъзможно да ги види, преди да се изправят, за да го нападнат.
	Пресегна се опипом назад и отвори една от дисагите. Ако не успееше да се добере навреме до течащата вода, звънците щяха да бъдат единствената му защита срещу призрачните ръце. Доста жалка защита, защото не знаеше как да ги използва и като нищо можеха да се обърнат срещу него.
	Усети как единият от мъртвите отново помръдна и сърцето му прескочи заради ужасяващата бързина на съществото. То беше точно до него, а той продължаваше да не го вижда дори и на ярката слънчева светлина!
	После погледна нагоре. Над него кръжеше черно петно, точно извън обсега на лъка. Зад първото се появи и още едно, още по-нависоко.
	Това не бяха никакви призрачни ръце, а гарвани-убийци. А след като имаше два, щяха да се появят и повече. Гарваните-убийци винаги се движеха на ята, създадени от обикновени гарвани, убити със специален ритуал, а след това напоени с накъсаните останки от един-единствен мъртъв дух. Направлявани от този разкъсан, но общ разум, тези разлагащи се късове от гниеща плът и пера летяха по волята на Свободната магия и сееха смърт.
	Ала когато Сам огледа хоризонта, не видя повече гарвани. Несъмнено никой некромант нямаше да хаби силите си, само за да създаде чифт гарвани-убийци. Те можеха да бъдат унищожени много лесно, ако не летяха в ято. Един удар с меча можеше да размаже един гарван, ала дори и най-храбрият войн можеше да бъде разгромен от стотици птици, нападащи едновременно, разкъсвайки с острите си клюнове очите и шията му.
	Освен това за тях беше необичайно да излизат на слънце. Заклинанието, което ги движеше, бързо се разваляше от топлината и светлината, когато вятърът разкъсаше на парчета физическата им форма.
	Освен, помисли си Сам, ако това наистина бяха само два гарвана, ползващи мъртвата енергия, която по принцип би била разпределена сред стотици тела. Ако беше така, те щяха да оцелеят много по-дълго и да бъдат по-силни на слънцето. А можеха да бъдат използвани и за други цели, освен за да нападат.
	Например да наблюдават, помисли си той мрачно, когато нито една от птиците не опита да се приближи. Те запазиха позициите си над главата му, кръжейки бавно, като навярно го набелязваха като обект на нападение от страна на други мъртви, когато се стъмнеше.
	Като потвърждение на неговите мисли, един от гарваните-убийци — онзи, който се намираше по-далече, — изграчи присмехулно и дрезгаво и пое на юг, ръсейки гниещи пера, задвижван повече от магията, отколкото от случайните махове с крила.
	Той твърде много приличаше на пратеник, а другарят му на съгледвач, летящ нависоко, за да следи посоката, в която щеше да поеме Сам.
	За миг той обмисли идеята да направи заклинание за разруха срещу него, но той се намираше твърде далече и очевидно бе добре инструктиран да внимава. Освен това, Сам още беше отпаднал заради ранения си крак. Знаеше, че трябва да пести силите си за през нощта.
	Наблюдавайки внимателно черното петно над главата си, той пришпори Спраут да продължи. Оттук потокът не изглеждаше особено голям, но щеше да му осигури някаква защита. След моментно колебание измъкна и пояса и си го сложи. Тежестта на звънците и тяхната сила се стовариха мощно върху гърдите му, като секнаха дъха му. Ала ако се стигнеше до най-лошото, щеше да се опита да използва по-маловажните звънци, воден от уроците, които бе получил от своята майка. Те трябваше да бъдат просто въведение към обучението, което бе занемарил. Поне Ранна сигурно би могъл да се справи с него, без да се страхува, че ще бъде повлечен в смъртта против волята си.
	Един заядлив глас в дъното на съзнанието му казваше, че още не е твърде късно да вземе „Книгата за мъртвите“ и да научи повече за рожденото си право, което би могло да го спаси. Ала дори страхът от нападение не беше достатъчен за Сам да преодолее страха си от книгата. Докато я четеше, можеше да се озове в смъртта. По-добре беше да се бори с мъртвите в живота с малкото знания, които имаше, отколкото да се изправи срещу тях в смъртта.
	Стори му се, че чува присмех зад гърба си, някакъв приглушен смях, който не идваше от Могет. Обърна се, инстинктивно поставяйки ръка на меча си, ала там нямаше нищо и никой. Само спящата котка в една от дисагите и „Книгата за мъртвите“ в другата. Сам пусна дръжката на меча, вече потънал в пот заради треперещите си пръсти, и отново погледна към потока. Ако дъното беше гладко, щеше да язди по него, доколкото може. Ако имаше късмет, той би могъл да го отведе на запад, чак до Ратерлин, могъщата река, която не можеше да бъде прекосена дори и от някой от висшите мъртви.
	А оттам, каза един потаен и страхлив глас в съзнанието му, можеше да се качи на лодка до Къщата на Абхорсен. В нея щеше да бъде в безопасност. Предпазен от мъртвите и от всичко останало. Но какво, попита един друг глас, щеше да стане с Ник, с неговите родители, с Кралството? След това и двата гласа изчезнаха, когато Сам се съсредоточи върху това да поведе Спраут надолу по хълма, към бленуваната безопасност на потока.


	Сам изгуби от поглед гарвана-убиец, когато последните остатъци от деня бяха погълнати от сенките на дърветата и падащия мрак. Ала все така усещаше присъствието на мъртвия дух над главата си. Сега беше по-ниско, набрал смелост заради прегръдката на падналата нощ.
	Но все пак не беше достатъчно смел, за да се спусне прекалено близо до течащата вода, която клокочеше от двете страни на временния му бивак. Потокът го бе разочаровал донякъде, а освен това недвусмислено показваше, че пролетните наводнения вече намаляват. Беше широк едва трийсет стъпки и бе достатъчно плитък, за да прегази през него. Но щеше да му бъде от полза, а и Сам бе открил едно островче, представляващо просто тясна пясъчна ивица, където водата течеше бързо от двете страни.
	Вече беше запалил огън, тъй като нямаше смисъл да опитва да се крие при кръжащия над главата му гарван-убиец. Трябваше само да направи заклинание за защитен ромб, достатъчно голям, за да предпази него, коня и огъня.
	Ако му достигнеха сили, помисли си, докато опитваше да накара Спраут да застане неподвижно. Следващата му идея беше да свали пояса със звънците, който продължаваше да му тежи. После закуцука, за да заеме поза за заклинание пред Спраут, извади меча от ножницата и го протегна напред. Останал в тази поза, той четири пъти си пое дъх, вливайки в умореното си тяло колкото можеше повече кислород.
	Посегна за четирите главни символа на Хартата, които щяха да положат върховете на защитния ромб. Символите се оформиха в съзнанието му, изтръгнати от безспирния поток на Хартата.
	Той ги задържа там, а дъхът му секна от усилието, и очерта контурите на първия символ — Източния — в пясъка пред себе си. Когато приключи, образът от съзнанието му се спусна към острието като златист огън. Той изпълни със светлина очертанията, които беше направил в пясъка.
	Сам докуцука зад Спраут, заобикаляйки огъня, и нарисува Южния знак. Когато и той проблесна, от източния към него се спусна ивица от жълт огън, образувайки непреодолима бариера както за мъртвите, така и за всяка физическа опасност. Изпълнен с решимост да продължи, Сам не погледна нататък. Ако сега объркаше нещо, ромбът нямаше да бъде завършен.
	Досега той бе правил много защитни ромбове, но никога ранен и толкова уморен. Когато и последният символ, Северният, най-сетне лумна, Сам пусна меча и се строполи на земята, дишайки тежко върху мокрия пясък.
	Изпълнената с любопитство Спраут се обърна да го погледне, ала без да помръдне. Сам си мислеше, че ще трябва да й направи заклинание за неподвижност, за да не би случайно да излезе от ромба, но тя не се движеше. Може би надушваше гарвана-убиец.
	— Предполагам, че сме в опасност — каза един прозяващ се глас близо до ухото на Сам. Той седна и видя как Могет се измъква от дисагите, които стояха до огъня, редом с навярно недостатъчния куп мокри дърва.
	Сам кимна, временно неспособен да говори. Посочи небето, на което вече започваха да се появяват отделни звезди, както и голямата бяла ивица облаци. Имаше и тъмни облаци високо на юг, озарявани от далечни светкавици, но нямаше изгледи да завали.
	Гарванът-убиец не се виждаше, ала Могет изглежда разбра какво сочи Сам. Котката се изправи на задните си крака и започна да души наоколо, като небрежно удари с едната си лапа един много голям комар, който навярно току-що се бе нахранил от принца.
	— Гарван-убиец — каза той. — Само един. Странно.
	— Следи ни — отвърна Сам, удряйки няколко комара, които се канеха да кацнат на челото му. — Бяха два, но другият отлетя. На юг. Сигурно, за да получи нареждания. Проклети гадинки!
	— Тук действа някакъв некромант — съгласи се Могет и отново подуши въздуха. — Питам се дали той… или тя… търси точно теб. Или това е просто лошият късмет на един своенравен пътешественик?
	— Възможно е да е онзи, който ме хвана преди, нали? — попита Сам. — Искам да кажа, че той знаеше къде съм с отбора по крикет…
	— Може би — отвърна Могет, все така вгледан в нощното небе. — Малко вероятно е тук да има гарвани-убийци или някой дребен некромант да се осмели да те нападне, освен ако зад него не стои някаква движеща сила. Тези гарвани определено са по-дръзки, отколкото им се полага. Хвана ли ми риба?
	— Не — отвърна Сам, изненадан от внезапната смяна на темата.
	— Колко мило от твоя страна — каза Могет, душейки. — Предполагам, че ще се наложи сам да си уловя.
	— Не! — възкликна Сам, като се изправи. — Ще развалиш ромба! Нямам сили да направя още един. Оу! Хартата да прокълне тези комари!
	— Няма да го разваля — каза Могет, като отиде до Западния знак и предпазливо изплези език. Символът се озари в бяло, заслепявайки Сам. Когато зрението му се проясни, Могет стоеше изправен от другата страна, вгледан във водата, повдигнал едната си лапа като ловуваща мечка.
	— Фукльо — промърмори Сам. Запита се как бе успял да го направи. Ромбът беше непокътнат, а ивиците магически огън не спираха да текат между ярките главни символи.
	Де да можеше ромбът да държи настрана и комарите, помисли си Сам, като размаза още няколко в кървави петна по врата си. Очевидно техните ухапвания не се числяха към дефиницията на заклинанието за физическа опасност. Внезапно той се усмихна, припомняйки си за нещо, което бе опаковал в багажа си.
	Тъкмо изваждаше въпросния предмет от дисагите, когато Западният знак отново проблесна в отговор на завръщането на Могет. Котката държеше в устата си две малки пъстърви, а люспите им отразяваха цветовете на дъгата на смесената светлина от огъня и Хартата.
	— Можеш да сготвиш тази — каза Могет и остави по-малката до огъня. — Какво е това?
	— Подарък за майка ми — отвърна с гордост Сам и остави на земята инкрустирана с бижута механична жаба, която имаше странната анатомична особеност да притежава крила, изработени от мек бронз. — Летяща жаба.
	Могет наблюдаваше с интерес, докато Сам леко докосна гърба на жабата и тя започна да свети с пламъка на магията на Хартата, когато привидението в механичното й тяло се пробуди от своя сън. Тя отвори едното си тюркоазно око, после другото, а клепачите от тънък пласт злато се плъзнаха назад. После разпери крила, а бронзовите пера изтракаха.
	— Много е красива — каза Могет. — Може ли да прави нещо?
	Летящата жаба сама отговори на въпроса му, като внезапно подскочи във въздуха, а дългият й яркочервен език се стрелна напред и улови няколко стреснати комара. Размахвайки силно крила, тя изви езика си в спирала, изяде ги, а после се спусна обратно долу и се приземи доволно в краката на Сам.
	— Хваща насекоми — заяви той с голямо задоволство. — Реших, че ще бъде от полза за мама, защото тя прекарва толкова много време в блатата, докато преследва мъртвите.
	— Справил си се — каза Могет, наблюдавайки как летящата жаба отново подскочи, изпълнявайки своя въртелив танц след поредната си жертва. — Това изцяло твое изобретение ли е?
	— Да — отвърна лаконично Сам, очаквайки да чуе някаква критика. Ала Могет мълчеше и просто наблюдаваше акробатичните изпълнения на жабата, докато зелените му очи следяха всяко нейно движение. После котката насочи погледа си към Сам, от което той се притесни. Опита се да отвърне на този зелен поглед, но се наложи да извърне очи — и внезапно осъзна, че наоколо има мъртви. Много мъртви, които се приближаваха с всяка изминала секунда.
	Очевидно и Могет усети присъствието им, защото подскочи и изфуча, а козината по гърба му настръхна. Спраут ги надуши и потръпна. Летящата жаба отлетя към дисагите и влезе вътре.
	Сам се вгледа в мрака, като заслони очи от огъня. Луната бе скрита зад облаци, ала звездите се отразяваха във водата. Той усещаше мъртвите някъде в гората, ала мракът под клоните на старите преплетени дървета беше твърде гъст. Не виждаше нищо.
	Но успя да чуе как клонките изпращяха, а по-големите клони се огънаха, долови и шума от тежки стъпки на фона на несекващото клокочене на потока. Каквото и да се приближаваше, част от него поне имаше физическа форма. Там вероятно имаше и призрачни ръце. Или глимове, мордаути или друг от многото видове низше стоящи мъртви. Не долавяше нищо по-могъщо, поне засега.
	Независимо какви бяха, наброяваха поне дузина от двете страни на потока. Забравил умората си и накуцването, Сам обиколи ромба, за да провери символите. Течащата вода не беше нито дълбока, нито достатъчно бърза, за да направи нещо повече от това да обезкуражи мъртвите. Ромбът щеше да бъде тяхната истинска защита.
	— Навярно ще се наложи да подновяваш символите до сутринта — каза Могет, наблюдавайки огледа, който Сам извършваше. — Ромбът не е направен много добре. Трябва да поспиш, преди да опиташ отново.
	— Как да заспя? — прошепна Сам, инстинктивно снишил глас, сякаш имаше някакво значение дали мъртвите ще го чуят. Те вече знаеха къде е. Сега дори можеше да ги подуши — отвратителната миризма на гниеща плът и надгробна пръст.
	— Това са просто ръце — каза Могет, като погледна нататък. — Сигурно няма да нападнат, докато ромбът действа.
	— Откъде знаеш? — попита Сам, бършейки потта от челото си заедно с няколко смазани комара. Стори му се, че вече вижда мъртвите — високи силуети между по-тъмните стволове на дърветата. Ужасни, раздробени трупове, върнати насила в живота, за да изпълняват заповедите на някой некромант. Те бяха лишени от своя разум и човешки облик, останали само с нечовешката сила и неутолимия копнеж за живот, който вече не можеха да имат.
	Неговия живот.
	— Би могъл да отидеш там и да ги изпратиш обратно в смъртта — предложи Могет. Беше започнал да яде втората риба, започвайки от опашката. Сам не го бе видял да изяжда първата.
	— Майка ти би го направила — добави лукаво Могет, когато Сам не каза нищо.
	— Аз не съм майка ми — отвърна той с пресъхнала уста. Не посегна да вземе звънците, макар че усещаше присъствието им върху пясъка и техния зов. Те искаха да бъдат използвани срещу смъртта. Ала повечето от тях можеха да се окажат опасни за онзи, който ги използваше, или най-малкото да бъдат коварни. Щеше да се наложи да използва Кибет, за да върне мъртвите обратно в смъртта, а Кибет лесно би могъл да изпрати там него, вместо тях.
	— Пътникът ли избира пътя си, или той него? — попита внезапно Могет, отново вперил очи в потното лице на Сам.
	— Моля? — попита принцът разсеяно. И преди беше чувал майка си да изрича тези думи, ала те не му говореха нищо нито тогава, нито сега. — Какво ще рече това?
	— Означава, че изобщо не си прочел докрай „Книгата за мъртвите“ — каза Могет със странен глас.
	— Ами не, още не съм — призна мрачно Сам. — Ще я прочета, само дето…
	— Означава също, че наистина сме в беда — прекъсна го Могет, насочвайки погледа си към мрака. — Мислех, че поне вече знаеш достатъчно, за да се защитиш!
	— Какво виждаш? — попита Сам. Той чуваше движението нагоре по потока, внезапното кършене на дървета и плясъкът на камъни във водата.
	— Дошли са призрачни ръце — отвърна мрачно Могет. — Двама са, някъде далече зад дърветата. Те насочват ръцете как да препречат потока. Предполагам, че ще ни нападнат, когато водата престане да тече.
	— Ще ми се… ще ми се да бях истински Абхорсен — прошепна Сам.
	— Ами на твоята възраст би трябвало да бъдеш! — каза Могет. — Но предполагам, че ще трябва да се задоволим с това, което знаеш. Между другото, къде е личният ти меч? Този без магия няма да съсече телата на призрачните ръце.
	— Оставих го във Велизар — каза Сам миг по-късно. — Не мислех… не разбирах какво правя. Реших, че Ник вероятно е в беда, но не чак дотам.
	— Това е проблемът, когато си отгледан като принц — изръмжа Могет. — Все си мислиш, че някой ще урежда всичко вместо теб. Или пък стигаш до другата крайност, както сестра ти, и решаваш, че нищо не може да стане без твоята намеса. Чудно дали някой от вас двамата изобщо може да свърши нещо полезно.
	— Какво мога да направя сега? — попита смирено Сам.
	— Ще разполагаме с малко време, преди водата да забави течението си — отвърна Могет. — Трябва да опиташ да омагьосаш малко меча си. След като си в състояние да направиш онази жаба, сигурен съм, че това няма да бъде непосилно за теб.
	— Така е — каза мрачно Сам. — Наистина знам как се прави това.
	Съсредоточавайки се върху меча, той отново се потопи в Хартата, търсейки символи за острота и разруха — магия, която щеше да унищожи мъртвата плът или материята на духовете им.
	Положи усилие, за да насочи символите към меча, като гледаше как те бавно се движат като олио по острието, просмуквайки се в стоманата.
	— Бива те — отбеляза котката. — Учудващо е. Малко ми напомняш за…
	Каквото и да се канеше да каже, то бе заглушено от ужасен писък, който проряза нощта, придружен от неистово шляпане във водата.
	— Какво беше това? — възкликна Сам, отивайки до Северния знак, хванал в готовност току-що омагьосания си меч.
	— Ръка — отвърна Могет, хихикайки. — Падна във водата. Онзи, който направлява тези мъртви, е много далече, принце мой. Дори призрачните ръце са слаби и глупави.
	— Значи може и да ни провърви — прошепна Сам. Потокът почти не беше засегнат от дигата, която издигаха нагоре по течението му, а ромбът продължаваше да свети ярко. Навярно нищо нямаше да се случи преди съмване.
	— Имаме големи шансове — каза Могет. — За тази вечер. Ала след това ще настъпи друга нощ, а после може би още една, преди да успеем да стигнем до Ратерлин. Тогава?
	Сам още опитваше да измисли какво да отвърне, когато първата призрачна ръка с викове прекоси водата — и с всички сили се втурна към ромба, а нощта бе озарена от експлозия от сребърни искри.


	Глава тридесет и трета
	Бягство към реката

	Утрото настъпи бавно в покрайнините на Синдълууд, а светлината се процеждаше над върховете на дърветата дълго преди да достигне до по-мрачните дебри на гората. Когато все пак проникна и до по-ниските части, тя вече не беше изгаряща топлина, а някакво зеленикаво, разсеяно сияние, което просто изтласка назад сенките, вместо да ги пропъди.
	Слънчевата светлина достигна до обвитото в магия островче на Самет много по-късно, отколкото му се щеше. Огънят отдавна бе догорял, и както беше предвидил Могет, наложи се той да поднови защитния ромб много преди първите проблясъци на зората, черпейки от запаси енергия, за които не бе подозирал, че съществуват.
	На светлината проличаха безспорните доказателства за случилото се миналата нощ. Коритото на потока беше почти пресъхнало, а дигата, построена от мъртвите нагоре по течението, все още държеше. Из целия остров лежаха пръснати шест поразени от Хартата трупа: празни обвивки, напуснати от мъртвите, когато защитната магия на ромба бе прогорила голяма част от нервите и сухожилията, превръщайки телата им в непотребни останки.
	Сам ги погледна предпазливо с подпухналите си зачервени очи, наблюдавайки как светлината се спуска над вонящите им останки. Беше усетил как мъртвите духове се изхлузват от телата както змиите сменят кожата си, ала сред хаоса на техните самоубийствени нападения не беше сигурен дали всички са си заминали. Може би някой от тях все още се спотайваше, пестейки силите си, за да оцелее на изгарящото слънце, с надеждата, че Сам ще прояви прекалена самоувереност, за да излезе от ромба.
	Той все още усещаше присъствието на мъртвите наоколо, ала това навярно бяха призрачните ръце, подслонили се за през деня в някоя заешка хралупа или дупка на видра, промъквайки се в черната земя под скалите, където им беше мястото.
	Най-сетне цялото корито на потока бе озарено от слънчева светлина и Сам престана да усеща присъствието на други мъртви, освен това на вездесъщите гарвани-убийци, кръжащи високо над главата му. Той въздъхна облекчено и се протегна, опитвайки се да облекчи болката в дясната си ръка и тази в ранения си крак. Беше изтощен, но жив. Поне за още един ден.
	— Най-добре да се размърдаме — каза Могет, който беше спал през по-голямата част от нощта, пренебрегвайки ударите и пращенето от опитите на мъртвите ръце да проникнат в защитния ромб. Изглеждаше готов да потъне отново в този сън незабавно.
	— Ако гарванът-убиец бъде достатъчно глупав да се приближи, убий го — добави той, прозявайки се. — Това ще ни даде възможност да избягаме.
	— С какво да го убия? — попита уморено Сам. Дори и гарванът-убиец да се приближеше, той бе твърде уморен, за да прави заклинание на Хартата, а и нямаше лък.
	Не последва отговор. Могет вече отново спеше, свит на кълбо в дисагите, готов да бъде поставен на гърба на Спраут. Сам въздъхна и си наложи да се заеме с оседлаването. Ала умът му, колкото и да бе уморен, все още се занимаваше с проблема с гарвана-убиец. Както бе казала котката, докато той бе по следите им, другите мъртви щяха да могат лесно да ги открият. Следващият път това може би щеше да бъде някой от висшите, или някой разяждащ дух, или просто повече нисши мъртви. Щеше да се наложи Сам да прекара и следващите две нощи в гората, а с всеки изминал час щеше да става все по-отпаднал и уморен. Навярно дори не би могъл да направи защитен ромб…
	Но, помисли си той, взирайки се в пресъхналото корито на потока и стотиците красиво оформени камъчета в него, все още имам сила да омагьосам някой камък със символ за точност, и да направя прашка от ризата си. Той дори знаеше да борави с нея. Джал Орън беше ентусиазиран да обучи кралските наследници във всички видове оръжие.
	За пръв път от дни насам, по лицето му се появи усмивка, която пропъди умората. Той вдигна очи. Гарванът-убиец несъмнено кръжеше по-ниско от вчера, твърде самоуверен заради това, че Сам нямаше лък и очевидно не беше в състояние да направи нищо. Щеше да се наложи да стреля надалече, но един камък, омагьосан от Хартата, щеше да измине разстоянието.
	Все така усмихнат, Сам коленичи, взе тайно няколко подходящи камъка и разкъса ръкавите на резервната си риза. Щеше да остави гарвана-убиец да ги следва известно време, реши той, и да стане още по-самоуверен. После щеше да си плати, задето е шпионирал потомък на Старото кралство.
	Поведе Спраут на запад по коритото на потока, докато то се сля с друг, по-голям воден път и се наложи да избира между различните посоки. Нагоре по течението на североизток, или надолу, на югозапад.
	Той се поколеба на този кръстопът, използвайки тялото на Спраут, за да се скрие от поглед, докато правеше заклинание върху камъка, и го постави в импровизираната прашка. Гарванът-убиец, забелязал колебанието му, се спусна по-ниско, за да се увери, че ще успее да види накъде ще поеме. Очевидно бе възпрепятстван от течащата вода на по-големия поток и навярно се надяваше да завие в обратна посока.
	Сам изчака, докато се доближи максимално до спираловидните му извивки. После се отдалечи от Спраут, а прашката забръмча над главата му. В най-подходящия момент той извика: „Ха!“ и пусна камъка.
	Гарванът-убиец разполагаше само с миг, за да реагира, и тъй като беше глупав, заслепен от слънцето и мъртъв, просто полетя право към устремения нагоре камък, посрещайки го с експлозия от пера, сухи кости и вонящи късове месо.
	С огромно задоволство, последвано от искрена радост, Сам гледаше как отвратителното същество пада. Премазаното кълбо от пера се приземи с плясък в езерото и мъртвият дух, който го обитаваше, незабавно бе прогонен обратно там, откъдето бе дошъл. А най-хубавото беше, че той щеше да повлече със себе си и останалите фрагменти от същия дух обратно в смъртта. Така че всички гарвани-убийци, които притежаваха част от него, щяха да падат необяснимо на земята, независимо къде се намираха.
	След като гарванът-убиец падна, Сам не долавяше присъствието на мъртви наоколо. Призрачните ръце отдавна се бяха скрили, както и всички мъртви ръце, които бяха останали. Разумът, който ги направляваше отдалече, щеше да се досети, че Сам ще поеме по югозападния поток към Ратерлин, ала който или каквото да беше той, нямаше да го знае със сигурност и може би щеше да разпръсне силите си, като увеличи шанса му да се изплъзне и избяга.
	— Имаме шанс, мое вярно конче — заяви развеселено Сам, повел Спраут към една следа на животно, която вървеше успоредно на потока. — Определено имаме шанс.
	Ала с напредването на деня надеждата се изцеждаше от Сам, тъй като вървенето ставаше все по-бавно и трудно и той вече не можеше да язди. Потокът бе станал много по-дълбок и бърз, но и много по-тесен, едва три-четири крачки, така че беше невъзможно да се стои в него или да се направи бивак, който да бъде защитен от двете страни.
	Следата също се стесняваше и се губеше в тревата. Наложи се Сам да отсича ниските клони, високите храсти и извитите ластари на къпините. Ръцете му се покриха с безброй драскотини, които привлякоха орди от мухи към ивиците съхнеща кръв. По-късно това щеше да привлече и мъртвите. Те можеха да надушват кръв отдалече, макар че прясната щеше да ги доведе по-бързо.
	С напредването на следобеда Сам беше започнал да се отчайва. Вече бе наистина изтощен. През предстоящата нощ нямаше да може да стане и дума да направи защитен ромб. Щеше да припадне само докато се опитва да извика в съзнанието си символите — и мъртвите щяха да открият безпомощното му тяло на земята.
	Умората затваряше и сетивата му, ограничавайки зрението му до бледа, трептяща картина, а слухът му не долавяше повече от приглушения звук на копитата на Спраут, кънтящи глухо по мекия и деликатен горски път.
	В това състояние му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че внезапно копитата на Спраут са започнали да издават по-остър звук и хладната зелена светлина на гората бе отстъпила пред нещо много по-ярко и ослепително. Той примижа, вдигна очи и видя, че са стигнали до голямо сечище. То като нищо беше широко около сто крачки, простряло се из гората от югоизток на северозапад, продължавайки в двете посоки, докъдето поглед стигаше. По краищата му бяха израснали фиданки, ала центърът му беше гол и неприветлив — а в средата му вървеше павиран път.
	Сам се взря в пътя, а после в слънцето, което едва успяваше да види под сенчестия покров на гората.
	— Остават около два-три часа, докато мръкне — прошепна той на Спраут, докато си играеше със стремето, а после я яхна. — Днес добре си похапна жито, нали, Спраут? Да не говорим за леката разходка, без да ме носиш на гръб. Сега можеш да ми се отплатиш, защото ще яздим.
	След това се разсмя, припомняйки си една фраза от филмите, които често бе гледал в „Сомърсби Орфиъм“ в Анселстиер.
	— Ще яздим, Спраут! — повтори той. — Ще препускаме като вятъра!
	Час и половина по-късно, Спраут вече не препускаше като вятъра, а отново вървеше с треперещи крака, по хълбоците й се стичаше пот, а устата й бе покрита с пяна.
	И Сам не беше в по-добра форма, тъй като отново вървеше сам, за да даде на Спраут възможност да се възстанови. Вече не беше сигурен какво го боли повече — кракът или гърбът.
	Въпреки това, те бяха изминали шест или седем левги, благодарение на пътя. Сега той не беше кралски път, но преди много време бе построен и отводнен както трябва, затова бе повече от удобен.
	В момента изкачваха полегат хребет, а пътят вървеше директно по него, вместо да го заобикаля. Сам вдигна глава, когато наближиха върха, надявайки се да зърне Ратерлин преди денят да приключи. По негови изчисления, ездата — както и самият път — бяха спестили повече от ден вървене пеша из гората, така че би трябвало да са близо до реката. Трябваше да са близо до реката…
	Той застана на пръсти за миг, но все още не я виждаше. Хребетът беше насечен, целият път бе осеян с подвеждащи възвишения и дразнещи падини. Ала със сигурност след миг щеше да види Ратерлин!
	Троп! Троп! Копитата на Спраут отекваха силно по пътя, както и разтуптяното сърце на Сам, ала много, много по-бавно. Сърцето му препускаше, препускаше заради смесените чувства на надежда и страх.
	Пред тях се простираше същинският хребет. Сам избърза напред, опитвайки се да види нещо, ала слънцето залязваше точно пред него, огромен червен диск, спускащ се на запад и го заслепяваше.
	Той присви очи и почти ги затвори, като ги заслони с ръка и отново погледна — и там, под слънцето, съзря плътна синя ивица, хвърляща към небето оранжево-червени отражения.
	— Ратерлин! Ох! — възкликна Сам, удряйки пръста си, докато се препъваше по възвишението. Ала той не обърна внимание на моментната болка. Там долу беше бързата река, която щеше да спре всички мъртви. Реката, която щеше да го спаси!
	Само че, помисли си той, обзет от внезапен страх, тя все още се намираше на половин левга разстояние, а нощта почти беше настъпила. А с нея, осъзна Сам, щяха да дойдат и мъртвите. Не много далече имаше мъртви същества — навярно дори точно пред него. Този път — и мястото, където се сливаше с течението на Ратерлин — очевидно щеше да бъде наблюдателен пункт.
	Още по-лошо, помисли си той, гледайки към реката, той всъщност не беше планирал какво ще прави, когато стигне до нея. Ами ако не успееше да намери лодка или сал?
	— Побързай — каза Могет от дисагите зад гърба му, като накара Сам да подскочи от изненада и отново да поведе Спраут нататък. — Трябва да поемем към мелницата и да се скрием там.
	— Не виждам никаква мелница — каза недоверчиво Сам, и отново заслони очи. Изобщо не виждаше никакви подробности около реката. Очите му бяха замъглени от недоспиването и той се чувстваше глупаво като някаква мъртва ръка.
	— Естествено, че има мелница — озъби се Могет, изскачайки от дисагите към рамото на Сам, с което отново го стресна. — Колелото не се върти — така че можем да се надяваме, че е запусната.
	— Защо? — попита като в мъгла Сам. — Няма ли да е по-добре, ако има хора? Можем да вземем храна, напитки…
	— Би ли привлякъл мъртвите към някой мелничар и неговото семейство? — прекъсна го Могет. — Няма да мине много време, преди да ни открият — ако вече не са го направили.
	Сам не отговори, а само подкани Спраут с леко потупване по врата. Сигурно нямаше да я умори твърде много, ако се подпреше на стремето, помисли си той. Надяваше се да успее да измине разстоянието, защото се съмняваше, че той самият ще издържи да отиде толкова далече без чужда помощ.
	Както обикновено, Могет беше прав. Сам вече усещаше присъствието на мъртвите по-близо и когато погледна нагоре, видя две черни петна да се движат спираловидно от нощния мрак, който се спускаше от изток. Очевидно некромантът, който ги направляваше, разполагаше с предостатъчно гарвани-убийци. А там, където летяха гарваните, скоро щяха да дойдат и други, призовани от смъртта в търсене на своята плячка.
	Могет също видя гарваните-убийци и прошепна в ухото на Сам:
	— Вече няма място за съмнение. Това е дело на някой некромант, който е особено злонамерен към тебе, принц Самет. Неговите слуги ще те търсят, независимо накъде ще побегнеш, и той ще използва всички мъртви създания, за да причини смъртта ти.
	Сам преглътна. Злокобните думи отекнаха в ушите му, изпълнени с лекия намек за Свободната магия, която изпълваше подобието на котка на рамото му. Той удари Спраут отзад, за да я накара да тръгне; после каза първото, което му дойде наум.
	— Могет. Млъкни.


	Спраут се строполи на стотина метра от мелницата, изтощена от доскорошния галоп и непосилния товар на провесилия се на стремето Сам. Той се пусна точно навреме, за да не попадне под нея. Могет скочи от рамото му, за да се отдалечи още повече.
	— Окуця — каза бързо Могет, без да я поглежда, а зелените му очи се взираха проницателно в нощта. — Те наближават.
	— Зная! — каза Сам и припряно свали дисагите, премятайки ги през рамо. Наведе се да погали главата на Спраут, но тя не реагира. Очите й се белееха и бяха почти напълно обърнати назад. Той взе поводите и опита да я издърпа, но тя не помръдна, за да му помогне, а той бе твърде отпаднал, за да я накара да се изправи.
	— Побързай! — подкани го Могет, като обикаляше в кръг около него. — Знаеш какво да правиш.
	Сам кимна и отново погледна към мъртвите. Бяха с около двайсет повече — смътни, трудноподвижни сенки в сгъстяващия се мрак. Господарите им очевидно ги бяха пришпорили от някое далечно гробище или костница, принуждавайки ги да вървят даже под слънцето. В резултат на това те бяха бавни, но неумолими. Ако се забавеше дори още минута, щяха да му се нахвърлят като плъхове на уморено куче.
	Той извади кинжала си и опипа врата на Спраут. Пулсът в главната й артерия беше слаб и неравномерен под пръстите му. Опря ножа в нея, но не го притисна.
	— Не мога — прошепна. — Може да оздравее.
	— Мъртвите ще изпият кръвта й и ще си устроят угощение с плътта й! — възкликна Могет. — Дължиш й нещо повече от това! Прободи я!
	— Не мога да отнема нечий живот. Дори и този на кон, дори от състрадание — каза Сам, като се изправи неуверено. — Осъзнах го след… след полицаите. Ще изчакаме заедно.
	Могет просъска, после скочи на шията на Спраут и едната му лапа остави бяла огнена диря по врата на коня. За миг не се случи нищо. После кръвта бликна в ужасяващ фонтан, опръсквайки ботушите на Сам и мятайки кървави капки по лицето му. Спраут се сви в една-единствена конвулсия и умря.
	Сам усети, че умира и извърна глава, неспособен да погледне тъмната локва, покрила земята под нея.
	Нещо побутна краката му. Беше Могет, който го подканяше да се размърда. Той се извърна като в мъгла и се затътри към мелницата. Спраут беше мъртва и той знаеше, че Могет бе направил единственото правилно нещо. Но просто му се струваше несправедливо.
	— Бързо! — подкани го отново котката, танцувайки около краката му — бяло петно в мрака. Сам вече чуваше мъртвите зад гърба си, чуваше щракането на костите им, скърцането на сухите колене, огъващи се под ъгъл, невъзможен в живота. Страхът надви умората му, накара го да се раздвижи, ала мелницата изглеждаше толкова далече.
	Той се препъна и за малко не падна, но някак успя да се задържи. Болката в крака отново преряза главата му и донякъде я избистри. Конят му можеше да е мъртъв, но нямаше причина и той да го последва в смъртта. Само умората я бе направила привлекателна — поне за миг.
	Мелницата беше пред тях, построена сред могъщата Ратерлин, с воденичния улей, вратата на шлюза и колелото, врязано в брега. Трябваше само да стигне до улея и да отвори вратата на шлюза и тя щеше да бъде защитена от бързата вода, отклонена от реката.
	Осмели се да погледне през рамо и отново се препъна, изненадан от тъмнината, близостта и броя на мъртвите. Сега бяха много повече от двайсет, движеха се в редици от различни посоки, а най-близките се намираха на по-малко от четиридесет метра разстояние. Мъртвешки бледите им лица изглеждаха като ята от подскачащи молци, вкочанени на звездната светлина.
	Много от тях носеха останки от сини шалове и сини шапки. Сам се взря в тях. Това бяха мъртви южняци! Навярно някои от онези, които баща му се бе опитал да намери.
	— Бягай, идиот такъв! — извика Могет и самият той хукна напред, когато мъртвите зад гърба им изглежда разбраха, че тяхната плячка може и да им избяга. Мускулите им изскърцаха, внезапно пришпорени, а от гърлата им се изтръгнаха странни, пресъхнали бойни викове.
	Сам не погледна отново. Чуваше тежките им стъпки, шляпането на гниеща плът, доведена извън магически поддържаните си предели. Той положи усилие, побягна, а дъхът му изгаряше гърлото и дробовете му, докато мускулите му изпращаха пронизваща болка по цялото му тяло.
	Той стигна до воденичния улей — дълбок, тесен канал — едва на няколко крачки пред мъртвите. Четири стъпки и се озова на дъските на простия мост, събаряйки го в улея. Ала каналът беше пресъхнал, така че първите мъртви ръце просто се хвърлиха долу и понечиха да се хванат от другата страна. Зад тях идваха още мъртви ръце, редица след редица, море от мъртви, което не можеше да бъде спряно.
	Сам отчаяно се втурна към вратата на шлюза и колелото, което щеше да я повдигне, за да изпрати бушуващите води на Ратерлин в улея и върху катерещите се мъртви.
	Ала колелото беше блокирало от ръждата и вратата на шлюза не помръдна. Сам натисна с цялата си тежест желязното колело, ала то просто се счупи и го остави с парче от ръждясалата рамка в ръка.
	Тогава първата от мъртвите ръце излезе от воденичния улей и пое към него. Сега беше тъмно, наистина тъмно, ала Сам успя да различи силуета й. Някога тя е била човек, но магията, която я бе върнала към живота бе деформирала тялото й, сякаш следвайки приумицата на луд художник. Ръцете й се спускаха под коленете, главата й вече не стоеше на врата, а потъваше в раменете, а устата беше широко разцепена, заемайки мястото, където някога бе имало нос. Зад нея идваха още, други деформирани фигури, които ползваха остриетата на водното колело като стъпала, по които да изпълзят от воденичното колело.
	— Оттук! — нареди Могет, а опашката му се развя, когато прескочи през една врата в самата мелница. Сам се опита да го последва, ала мъртвата ръка препречи пътя му. Призрачната уста му се хилеше, пълна с твърде много зъби, а дългите й ръце бяха протегнали хищните си пръсти с оголени кости.
	Сам извади меча си и я съсече с едно бързо движение. Символите на Хартата по острието проблеснаха и в нощта се разхвърчаха сребристи искри, когато омагьосаният метал се впи в мъртвата плът.
	Ръката се олюля назад, покосена, но не и победена, а едната й ръка висеше на едно-единствено сухожилие. Сам я удари още по-силно с дръжката на меча си, като я отхвърли назад към други две, които опитваха да се приближат. После замахна, за да удари една, която подскачаше зад гърба му, и влезе заднишком в мелницата.
	— Вратата! — изфуча Могет някъде в краката му и Сам се протегна и напипа дървото. Той отчаяно сграбчи ръба на вратата и я затръшна в ухилените лица на мъртвите. Могет подскочи нагоре, козината му се допря до ръката на Сам, и един тежък удар му подсказа, че котката току-що беше спуснала резето. Вратата, поне засега, беше затворена.
	Той не виждаше нищо. Беше напълно, задушаващо тъмно. Дори не виждаше яркобялата козина на Могет.
	— Могет! — извика той, а в гласа му се долови паника. Тази единствена дума внезапно бе заглушена от силен трясък, когато мъртвите ръце се хвърлиха върху вратата. Бяха твърде глупави, за да намерят някакво дърво, което да използват като таран.
	— Тук съм — каза котката, спокойна както винаги. — Протегни се надолу.
	Сам протегна ръка по-припряно, отколкото му се щеше да признае, а пръстите му сграбчиха омагьосаната от Хартата каишка на Могет. В продължение на един ужасен миг, той реши, че е свалил окончателно каишката. После котката помръдна, миниатюрният Ранна иззвъня и той разбра, че каишката е на мястото си. Звукът на звънеца изпрати към него приспивна вълна, ала това беше нищо в сравнение с облекчението от това да усети здраво стегнатата каишка на врата на котката. Сега, когато мъртвите бяха толкова близо и вратата вече се трошеше под тяхното настъпление, щеше да му трябва нещо повече от един миниатюрен Ранна, за да потъне в сън.
	— Оттук — каза Могет, един безплътен глас в мрака. Сам усети как помръдва отново и побърза да го последва, изострил всичките си сетива към вратата зад гърба си.
	После Могет внезапно свърна, но Сам направи още една крачка, а мечът му се удари в нещо твърдо, което отскочи и за малко не го удари в лицето. Сам прибра меча в ножницата, като едва не се прободе, и протегна ръка да докосне неизвестния предмет.
	Ръката му проследи още една врата — врата, която навярно водеше към самата река. Той чуваше бушуващата вода, едва доловима на фона на ударите на мъртвите ръце, удрящи се в другата врата. Звукът отекваше в по-високите участъци на мелницата. Въпреки шума, те още не бяха влезли и Сам безмълвно благодари на мелничаря, който я бе построил толкова добре.
	Треперещите му ръце откриха резето и го повдигнаха, а след това и халката, с която се завърташе ключалката. Той я завъртя, срещна отпор, после отново завъртя, обзет от страх. Нима тази врата беше затворена отвън?
	Зад себе си той чу как пищящите панти най-сетне поддадоха и другата врата с грохот падна вътре. Мъртвите ръце нахълтаха през нея с подскоци, надали хриптящи викове, представляващи нечовешки отглас от победоносните викове на живите.
	Сам завъртя халката на другата страна и вратата изведнъж се отвори. Той я последва, озовавайки се навън и надолу по някакви стъпала, които водеха към тясна товарна площадка. Приземи се върху нея с глух звук, който проряза с изгаряща болка ранения му крак, ала вече не даваше пет пари за това. Най-сетне се бе добрал до Ратерлин!
	Отново виждаше, поне донякъде, заради звездите на небето и техните отражения във водата. Реката беше там, бушуваше покрай него, на по-малко от една ръка разстояние. Там имаше и ламаринено корито, голямо, като тези, в които можеха да се изкъпят по няколко деца наведнъж, достатъчно голямо, за да може възрастен човек да се излегне в него. Сам го видя и в същия миг го хвана и го пусна в реката, като го държеше срещу течението с една ръка, докато хвърляше вътре меча и дисагите си.
	— Взимам си думите обратно — каза Могет, като скочи вътре. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
	Сам се опита да отговори, ала лицето и устата му изглеждаха неспособни да помръднат. Той се покатери в коритото, хванал се за последното стъпало на товарната площадка. Коритото потъна обезпокояващо, ала дори когато целият се озова вътре, все още оставаха няколко сантиметра свободно пространство над водата.
	Той се изтласка, когато мъртвите нахлуха през вратата. Първият се отдръпна при близостта на толкова много течаща вода. Ала останалите го блъскаха отзад и той падна в реката — точно до импровизираната лодка на Сам.
	Мъртвото същество изпищя и за миг прозвуча почти като живо. Ръцете му дращеха, докато падаше, опитвайки се да се хванат за нещо, ала успя само да промени посоката. Миг по-късно то навлезе в Ратерлин, а викът му се изгуби сред фонтан от сребристи искри и златист огън.
	Беше пропуснало лодката само на няколко сантиметра. Ударната вълна за малко да залее коритото. Сам наблюдаваше последните мигове на съществото, както и мъртвите, застанали горе на вратата, и усети как го изпълва огромно облекчение.
	— Удивително — каза Могет. — Наистина се измъкнахме. Какво правиш?
	Сам престана да мърда и тихо протегна калъпа изсъхнал от слънцето сапун, върху който току-що бе седнал. После отпусна глава назад и постави ръцете си от двете страни на коритото, за да се отпусне по течението на прекрасната река, която го беше спасила.
	— Всъщност — каза Могет — мисля, че дори мога да кажа „Браво“.
	Сам не отвърна, защото току-що беше припаднал.


	Част трета
	Старото кралство
>>
	__Осемнадесетата година след възкачването на крал Тъчстоун I.__

	Глава тридесет и четвърта
	Откривател

	Лодката беше завързана на един подземен пристан, за който Лираел знаеше, но бе посещавала само веднъж преди години. Той беше построен по протежението на единия край на огромна пещера, а от другата страна нахлуваше слънчева светлина там, където пещерата се отваряше към външния свят, а река Ратерлин бушуваше с пенлива мощ под него. Редицата от ледени висулки при входа на пещерата свидетелстваше за наличието на глетчера отгоре, както и леда и снега, които падаха от време на време.
	Там бяха завързани няколко лодки, но Лираел инстинктивно разбра, че тънкият, извит съд с единична мачта бе за нея. Той имаше извит ветрилообразен орнамент при кърмата и сводест барелеф при носа — жена с широко отворени очи. Тези очи сякаш се взираха право в Лираел, като че лодката знаеше кой ще бъде следващият й пасажер. За миг Лираел си помисли, че барелефът дори й е намигнал.
	Санар посочи с ръка и каза:
	— Това е „Откривател“. Той ще те заведе безопасно до Куър. Това е пътуване, което е предприемал повече от хиляда пъти, дотам и обратно, по течението или срещу него. Познава добре реката.
	— Не знам как се плава — каза неспокойно Лираел, забелязвайки символите на Хартата, които се лееха по корпуса, мачтата и такелажа на лодката. Чувстваше се много малка и глупава. Гледката на външния свят отвъд входа на пещерата се смесваше с умората й и събуждаше в нея желание да се скрие някъде и да заспи. — Какво трябва да правя?
	— Малко са нещата, за които трябва да се грижиш — отвърна Санар. — „Откривател“ ще свърши почти всичко сам. Но ще се наложи да вдигаш и сваляш платната, и да го управляваш по малко. Ще ти покажа как.
	— Благодаря ти — каза Лираел.
	Тя последва Санар в лодката, хващайки се за перилата, когато „Откривател“ се олюля под краката й. Риел подаде багажа на Лираел, лъка и меча й, а Санар й показа къде да съхранява раницата си в облицованата с мушама кутия при форпика на плавателния съд. Мечът и лъкът бяха поставени в специални водоустойчиви кутии от двете страни на мачтата, за да бъдат по-лесно достъпни.
	После Санар показа на Лираел как да вдига и сваля триъгълния грот на „Откривател“ и как трябва да се движи напречникът. „Откривател“ щеше сам да нарежда платната си, обясни Санар, и щеше да направлява ръката на Лираел върху румпела. Лираел дори би могла да остави лодката да се направлява сама в извънредни случаи, ала съдът предпочитал да усеща човешкия допир.
	— Надяваме се, че няма да има опасности по пътя — каза Риел, когато приключиха с развеждането на Лираел. — Обикновено пътят по реката до Куър е съвсем безопасен, но сега не можем да бъдем сигурни в нищо. Не познаваме природата на онова, което се спотайва в ямата, която видя, нито неговата сила. За всеки случай ще бъде по-добре да хвърлиш котва в реката през нощта, вместо да излизаш на брега — или да я завържеш при някой остров. Има много такива надолу по течението. В Куър и по-нататък ще потърсиш помощ от кралската полиция. За тази цел, вземи това писмо от нас, в качеството ни на Глас на Стражата. Ако имаме късмет, там ще има и охрана, а и Абхорсен може би ще се е завърнала от Анселстиер. Каквото и да правиш, трябва да се погрижиш да пътуваш с голяма и добре въоръжена компания от Куър до Едж. Опасявам се, че оттам нататък не можем да те посъветваме. Бъдещето е неясно, а ние можем да те видим само при Червеното езеро, без нищо друго преди или след това.
	— Ако трябва да обобщим, това ще рече: „Бъди много внимателна“ — каза Санар. Тя се усмихна, но на челото й се появи едва доловима смръщена гримаса, както и в ъгълчетата на очите й. — Помни, че това е единственото възможно бъдеще, което виждаме.
	— Ще бъда внимателна — обеща Лираел. След като вече беше в лодката и се приготвяше да отпътува, тя се чувстваше много неспокойна. За пръв път щеше да излезе в един свят, който не се ограничаваше само до камъни и лед, и щеше да се наложи да види и разговаря с много непознати. Нещо повече, отправяше се към една опасност, срещу враг, за когото не знаеше нищо и беше зле подготвена, за да се изправи насреща му. Дори и мисията й беше неясна. Да намери някакъв млад мъж, някъде до някакво езеро, по някое време това лято. Ами ако наистина откриеше този Никълъс и някак успееше да оцелее сред всички надвиснали опасности? Щяха ли Клеър да я върнат обратно на Глетчера? Ами ако никога повече не й позволяха да се завърне?
	Ала в същото време Лираел изпитваше и силно вълнение, дори чувство за бягство от един живот, за който не можеше да не признае, че я задушава. Тук беше „Откривател“ и слънцето зад него, а Ратерлин се носеше към земи, които тя познаваше само от страниците на книгите. Носеше статуетката на кучето и се надяваше, че нейният кучешки спътник щеше да се завърне. А и заминаваше по официална работа, вършеше нещо важно. Почти като истинска Дъщеря на Клеър.
	— Може би ще имаш нужда и от това — каза Риел, като й подаде една кожена кесия, издута от монети. — Касиерът ще те накара да вземаш квитанции, но ми се струва, че ще имаш достатъчно грижи и без това.
	— А сега да видим как сама ще вдигнеш платното и ще се сбогуваме — продължи Санар. Сините й очи сякаш виждаха навътре в Лираел, долавяйки страховете, които не беше изрекла на глас. — Зрението не ми го подсказва, но съм сигурна, че ще се срещнем отново. И трябва да запомниш едно, със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър. Не забравяй! Нека щастието бъде с теб, Лираел.
	Лираел кимна, неспособна да проговори, и издърпа фала, за да вдигне платното. То увисна свободно, тъй като пристанището при пещерата беше твърде закътано, за да се появи някакъв вятър.
	Риел и Санар й кимнаха, а после развързаха въжетата, които придържаха „Откривател“. Бързото течение на Ратерлин подхвана лодката и румпелът помръдна под ръката на Лираел, подтиквайки я да насочи нетърпеливия съд към огрявания от слънцето свят на откритата река.
	Лираел погледна назад веднъж, когато преминаха от сянката на пещерата към слънцето, а ледените висулки звънтяха над главата й. Санар и Риел все още стояха на пристанището. Те й помахаха с ръце, когато вятърът изду платната на „Откривател“ и разроши косата на Лираел.
	„Потеглих“, помисли си тя. Вече бе невъзможно да се върне, не и срещу течението. Течението на реката поддържаше лодката, а течението на съдбата й държеше нея. И двете я носеха към места, които не познаваше.
	Реката вече се бе разширила на мястото, където подземните извори се вливаха в нея, подхранвани от езерата от разтопен сняг високо горе, и стотиците малки поточета, които криволичеха като капиляри из целия Глетчер на Клеър. Ала тук само централният канал — широк може би около петдесет метра — беше достатъчно дълбок, за да бъде плавателен. Ратерлин ставаше по-плитка от двете страни на канала, доволна да тече слабо сред милионите измити от водата камъчета.
	Лираел вдъхна топлия, ароматен речен въздух и се усмихна на топлината на слънцето върху кожата си. Както й бяха обещали, „Откривател“ се движеше в най-бързата част на реката, докато гротът неусетно се отпусна и те се понесоха пред северния вятър. Тревогата на Лираел относно плаването намаля, когато тя осъзна, че лодката наистина се грижи сама за себе си. Дори беше забавно да се носиш напред, а вятърът да духа в гърба ти, докато носът хвърля фини пръски, порейки малките вълни, причинени от вятъра и течението. Единственото, от което се нуждаеше Лираел, за да бъде съвършен този миг, беше присъствието на най-добрия й приятел, Падналото куче.
	Тя бръкна в джоба на жилетката си, за да извади статуетката от талк. Щеше да се успокои дори само да я подържи, макар че нямаше да бъде възможно да се опита да направи призоваващото заклинание, преди да е пристигнала в Куър, откъдето да вземе сребърния тел и останалите материали.
	Ала вместо хладния, гладък камък, тя напипа топла кучешка козина — и това, което измъкна, беше едно много познато заострено ухо, последвано от извивката на кръгъл череп, а след това й от друго ухо. Непосредствено след това се появи цялата глава на Падналото куче, която сама по себе си беше твърде голяма, за да се побере в джоба й — да не говорим за останалата част от тялото му.
	— Ох! Доста е тясно! — изръмжа Кучето, подавайки навън половината от крака си, докато се гърчеше неистово. Този крак необяснимо как бе последван от още един, а след това навън изскочи цялото животно, отърси се и покри с косми целите гамаши на Лираел, като се извърна, за да я оближе ентусиазирано.
	— Значи най-сетне заминахме! — излая то весело, отворило уста, за да улови вятъра с провесен език. — Крайно време беше. Къде отиваме?
	В началото Лираел не отвърна. Просто прегърна Кучето много силно и на няколко пъти рязко си пое дъх, за да не заплаче. Кучето изчака търпеливо, дори без да й оближе ухото, което му беше под носа. Когато по всичко личеше, че Лираел е възстановила нормалното си дишане, то повтори въпроса.
	— По-скоро трябва да попиташ защо заминаваме — каза Лираел, като провери джоба на жилетката си, за да се увери, че то не беше извадило Тъмното огледало, докато излизаше оттам. Колкото и да бе странно, джобът дори не се бе разширил.
	— Има ли значение? — попита Кучето. — Нови аромати, нови звуци, нови места, които да препикаваш… моля за извинение, капитане.
	— Куче! Престани с този ентусиазъм — нареди Лираел. Кучето отчасти се подчини, сядайки в краката й, ала продължаваше да върти опашка и през няколко секунди се озъбваше срещу вятъра.
	— Не отиваме просто на някоя от нашите обикновени експедиции, както на Глетчера — обясни Лираел. — Трябва да открия един мъж…
	— Хубаво! — прекъсна я Кучето и подскочи, за да я оближе енергично. — Време е да се задомиш.
	— Куче! — възнегодува Лираел, принуждавайки го да седне отново. — Не става дума за това! Този мъж е от Анселстиер и се опитва да… изкопае, струва ми се… някакъв древен предмет близо до Червеното езеро. Нещо от Свободната магия, толкова силно, че ми прилоша дори когато Риел и Санар само ми го показаха чрез едно видение. А там имаше и некромант, който ме видя, а светкавиците непрекъснато падаха в дупката в земята…
	— Не ми звучи добре — каза Кучето, внезапно станало сериозно. Опашката му престана да се мята и то гледаше право в Лираел, без да престава да души из въздуха. — Най-добре ми разкажи повече. Започни от началото, когато Клеър дойдоха да те потърсят там долу.
	Лираел кимна и преразказа всичко, което й бяха казали близначките, като описа видението, което те бяха споделили с нея.
	Когато приключи, Ратерлин се бе разширила в могъщата река, която познаваше по-голямата част от Кралството. Беше широка повече от миля и много дълбока. Тук, в средата, водата беше тъмна, прозрачна и синя, и в нея се виждаха много риби, сребристи в дълбините на реката.
	Кучето лежеше, опряло глава на предните си лапи дълбоко замислено. Лираел го гледаше, взирайки се в кафявите очи, които изглеждаха съсредоточени върху някакви много отдалечени неща.
	— Това не ми харесва — каза накрая то. — Изпращат те на опасна мисия и никой не знае какво става всъщност. Клеър не могат да видят ясно, кралят и Абхорсен дори не са в Кралството. Онази дупка в земята, която поглъща светкавиците ми напомня за нещо наистина много лошо… а също и онзи некромант.
	— Ами, предполагам, че бихме могли да отидем някъде другаде — каза недоверчиво Лираел, притеснена от силната реакция на Кучето.
	Кучето я погледна изненадано.
	— Не, не можем! Ти имаш дълг. Не го харесвам, но сме тръгнали. Не съм споменавал нищо за отказване.
	— Така е — съгласи се Лираел. Щеше й се да каже, че и тя не го е предлагала. Просто излагаше една възможност. Но очевидно щеше да бъде по-добре да остави въпроса така.
	Кучето замълча за миг. После каза:
	— Онези неща, които ти бяха оставили в стаята. Знаеш ли как да ги използваш?
	— Възможно е дори да не са били за мен — каза Лираел. — Просто случайно ги открих. Но така или иначе, не ги искам.
	— Който много подбира, може да се докара до просяшка тояга, ако не е избирал в началото — каза Кучето.
	— Какво ще рече това?
	— Нямам представа — каза Кучето. — И така, знаеш ли как да използваш нещата, които ти бяха оставили?
	— Ами, чела съм „Книгата за спомените и забравата“ — отвърна с половин уста Лираел. — Така че предполагам, че знам на теория…
	— Трябва да практикуваш — заяви Кучето. — По-късно може да ти потрябват практически познания.
	— Но така ще се наложи да вляза в смъртта — възнегодува Лираел. — Никога досега не съм го правила. Дори не съм сигурна, че трябва да го правя. Аз съм Клеър. Трябва да виждам бъдещето, а не миналото.
	— Трябва да използваш даровете, които са ти дадени — каза Кучето. — Представи си как би се почувствала, ако ми дадеш кокал, а аз не го изям.
	— Изненадана — отвърна Лираел. — Но ти наистина заравяш кокалите понякога. В леда.
	— Винаги ги изяждам, в крайна сметка — каза Кучето. — В подходящия момент.
	— Откъде знаеш, че това е подходящият момент за мен? — попита подозрително Лираел. — Искам да кажа, откъде знаеш за какво са предназначени моите дарове? Не съм ти казала, нали?
	— Чета много. Дължи се на това, че живея в библиотека — каза Кучето, отговаряйки най-напред на втория въпрос. — А пред нас има много острови. Един остров може да бъде идеалното място, на което да спрем. Можеш да използваш Тъмното огледало на някой от тях. Ако нещо те последва от пределите на смъртта, можем да се качим на лодката и просто да отплаваме.
	— Имаш предвид, ако някое мъртво същество ме нападне — каза Лираел. Това беше реалната опасност. Всъщност тя много искаше да погледне в миналото. Ала не желаеше да влиза в смъртта, за да го направи. В „Книгата за спомените и забравата“ се обясняваше как става и я уверяваха, че ще успее да се върне. Ами ако грешаха?
	А и панфлейтите бяха много добри, сами по себе си, като оръжие и защита срещу мъртвите. Седем флейти, носещи имената на седемте звънци, които некромантите използваха. Само че те не бяха така могъщи, както звънците, и в една от главите на книгата се казваше, че „макар по принцип да са инструмент на някой възпоменател, флейтите нерядко се използват и от бъдещия Абхорсен, докато овладее звънците.“ А това не ги правеше толкова фантастични.
	Ала дори флейтите да не бяха силни колкото звънците, според книгата бяха достатъчно мощни, за да осигурят безопасността й. Ако умееше да ги използва както трябва, разбира се, като трябваше само да се учи от книгата, за да продължи нататък. И все пак, имаше нещо, което тя много искаше да види…
	— Трябва да стигнем в Едж колкото можем по-скоро — каза решително. — Но предполагам, че бихме могли да отдъхнем няколко часа. Само че първо трябва да дремна за малко. Когато се събудя, ще спрем на някой остров, ако наблизо има такъв. После… после ще вляза в смъртта и ще погледна в миналото.
	— Хубаво — каза Кучето. — Аз мога да се поразходя.


	Глава тридесет и пета
	Възпоменателката

	Лираел стоеше с Кучето в центъра на малък остров, заобиколен от хилави дървета и храсти, които не можеха да порастат по-високи върху скалистата почва. Мачтата на „Откривател“ се извисяваше зад тях на не повече от трийсет стъпки, обозначавайки къде се намира безопасното място, ако им се наложеше да избягат от нещо на излизане от смъртта.
	Подготвяйки се да влезе в това студено царство, Лираел закопча меча, който й бяха дали Клеър. Тя усещаше теглото му по странен начин върху бедрото си. Широкият кожен колан бе плътно пристегнат в долната част на стомаха й, а мечът, макар че бе по-дълъг и тежък от онзи, с който тренираше, й се струваше някак познат, въпреки че никога досега не го беше виждала. Щеше да запомни неговата забележителна дръжка от сребро и ефеса със зелен камък, вграден в бронз.


	Лираел държеше панфлейтите в лявата си ръка и наблюдаваше как символите на Хартата се движат по сребърните тръби, смесвайки се със Свободната магия, която се спотайваше там. Тя погледна всяка от флейтите, припомняйки си какво пишеше в книгата за тях. Животът й като нищо би могъл да зависи от това да знае коя флейта да използва. Изрече под нос имената им на глас, за да ги запамети и да отложи влизането в смъртта.
	— Първата и най-малка е Ранна — изрецитира Лираел съответната страница от „Книгата за спомените и забравата“, запечатана ясно в съзнанието й. — Ранна, приспиващата, ще накара всички, които я чуват, да заспят.
	Втората е Мозраел, пробуждащата. Един от най-опасните звънци, оставащ такъв под каквато и да е форма. Звукът му е като люлка, която ще захвърли свирещия по-нататък в смъртта, точно когато върне слушащия в живота.
	Третата е Кибет, пътешественика. Кибет дава свобода на движенията на мъртвите, или принуждава мъртвите да вървят според волята на свирещия. Ала Кибет е противоречива и може да принуди свирещия да отиде някъде, където не би желал.
	Четвъртата е Дайръм, музикалната. Дайръм може да дари с реч онемелите, безмълвни мъртви, или да придаде смисъл на забравените думи. Освен това Дайръм би могла да затвори устата, която се движи твърде фриволно.
	Петата е Белгер, мислещата, която може да възстанови самостоятелното мислене и памет, както и цялото устройство на някогашния живот. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги заличи. Белгер също е проблемна, защото винаги се стреми да звучи според собствената си воля.
	На шесто място идва Саранет, позната още като възпиращата. Саранет говори с дълбок и силен глас, приковавайки мъртвите по волята на онзи, който я използва.
	Лираел замълча, преди да изрече името на седмата и последна флейта, най-дългата, чиято сребърна повърхност бе вечно студена и плашеща под допира на пръстите й.
	— Астарел, печалната — прошепна Лираел. — Ако с нея се свири както трябва, Астарел ще запрати всички, които я чуят, дълбоко в смъртта. Включително и флейтиста. Не прибягвайте до Астарел, освен ако не сте изгубили всички останали.
	— Приспиващата, пробуждащата, пътешественика, музикалната, мислещата, възпиращата и печалната — каза Кучето, като прекъсна усиленото почесване по едното си ухо. — Макар че звънците биха свършили по-добра работа. Тези флейти наистина са само за детски упражнения.
	— Ш-шш — каза Лираел. — Концентрирам се.
	Тя знаеше много добре, че не бива да пита Кучето откъде знае имената на флейтите. Това невероятно куче сигурно бе прочело „Книгата за спомените и забравата“, докато Лираел бе спала.
	След като се подготви психически да използва флейтите — или поне само някои от тях — Лираел извади меча си, забелязвайки танца на символите на Хартата по посребреното му острие. Видя също, че върху него има надпис. Задържа острието на светлината и го прочете на глас:
	— „Клеър ме видяха, Създателите на Стената ме сътвориха, а враговете ми ме помнят“.
	— Събрат на Възпиращия — отбеляза Кучето, докато го душеше с интерес. — Не знаех, че имат такъв. Как се казва?
	Лираел завъртя острието, за да провери дали от другата страна пише нещо, ала докато го правеше, първият надпис се промени и думите трептейки се промениха.
	— Нехима — прочете Лираел. — Какво означава това?
	— Това е име — каза безизразно Кучето. Забелязало изражението на Лираел, то наклони глава на една страна и продължи: — Предполагам, че би могло да се каже, че това означава „не ме забравяй“. Макар че иронията е в това, че самата Нехима отдавна е забравена. И все пак, по-добре меч, отколкото каменен блок, предполагам. Несъмнено е семейна ценност, ако някога съм виждал такава — добави Кучето. — Изненадан съм, че са ти я дали.
	Лираел кимна, неспособна да проговори, а мислите й за пореден път се върнаха към Глетчера и Клеър. Риел и Санар й бяха подали меча съвсем небрежно. Изработен от самите Създатели на Стената, това навярно беше едно от най-големите съкровища, които те притежаваха.
	Едно побутване по крака й припомни за предстоящата работа, така че тя примигна, за да прогони появилата се сълза, и съсредоточи всичките си мисли, както й бе казала да направи „Книгата за спомените и забравата“. Очевидно трябваше да усети смъртта, а после да протегне ръка към нея. Това беше по-лесно на места, където бяха починали или погребани повече хора, ала теоретично беше възможно навсякъде.
	Лираел затвори очи, за да се съсредоточи още повече, а по челото й се образуваха бръчки. Вече усещаше смъртта като студен натиск върху лицето си. Тя му се противопостави, усещайки как студът прониква в скулите и устните й, просмуквайки се в протегнатите й ръце. Беше странно, защото слънцето все още напичаше голия й врат.
	Стана още по-студено и по-студено, когато студът плъзна по стъпалата и краката й. Тя усети, че някой я дръпва за крака — дръпване, което не беше някое от деликатните напомняния на Кучето. Сякаш бе обхваната от течение, силно течение, което искаше да я повлече нататък и да я потопи отдолу.
	Отвори очи. В краката й течеше река, ала това не беше Ратерлин. Водата беше черна и непроницаема и нямаше и следа от острова, синьото небе или слънцето. Светлината беше сива, сива и мрачна, доколкото виждаше, простираща се до плоския хоризонт.
	Лираел потрепери не само от студ, защото бе успяла да навлезе в смъртта. Чуваше водопад някъде в далечината. Първата порта, предположи тя, според описанието в книгата.
	Реката отново я подръпна и без да се замисля, тя направи няколко крачки в нея. Течението отново я подръпна, още по-силно, а студът се разля из костите й. Щеше да бъде лесно да остави тази студена тръпка да се разлее из цялото й тяло, да легне и да позволи на течението да я заведе където пожелае…
	— Не! — отсече тя, насилвайки се да направи още една крачка. Точно за това предупреждаваше книгата. Силата на реката не беше само в течението. Тя трябваше да устои и на непреодолимия импулс да навлезе по-навътре в смъртта или да легне и да се остави водата да я отнесе.
	За щастие книгата се оказа права и за нещо по-добро. Тя усещаше обратния път към живота и инстинктивно знаеше къде точно да отиде, за да се върне там, а това я изпълни с облекчение.
	Освен далечния рев на Първата порта, Лираел не чуваше нищо друго да се движи в реката. Тя се вслуша внимателно, нервите й бяха опънати здраво, а мускулите — готови за незабавно бягство. Пак нямаше нищо, нито дори вълна.
	После усещането й за смъртта реагира и тя бързо огледа отново реката в двете посоки. За миг реши, че е видяла нещо да се движи по повърхността, тънка черна линия под водата, движеща се по-навътре в смъртта. Ала после тя изчезна, и тя нито видя, нито усети нещо. След минута дори не беше сигурна, че във водата изобщо е имало нещо.
	Въздишайки, Лираел внимателно прибра меча в ножницата, постави флейтите обратно в джоба на жилетката си и извади Черното огледало. Тук, в Първата зона на смъртта, тя можеше да види само малка част от миналото. За да види повече, трябваше да навлезе още по-навътре, през Първата порта или дори далече зад нея. Ала днес възнамеряваше само да погледне двайсет години назад.
	Щракането, което последва отварянето на огледалото, прозвуча твърде силно, отеквайки из тъмните води. Лираел потръпна при този звук — после изпищя, защото той бе последван от силен плясък зад гърба й!
	Тя подскочи инстинктивно — още по-навътре в смъртта, — премести огледалото в лявата си ръка и извади меча, още преди да е разбрала какво става.
	— Това съм само аз — каза Кучето, а опашката му се удряше във водата, докато я размахваше. — Доскуча ми да чакам.
	— Как влезе тук? — прошепна Лираел, прибирайки меча в ножницата с разтреперана ръка. — Изплаши ме до смърт!
	— Проследих те — каза Кучето. — Това е просто по-различна разходка.
	Не за първи път Лираел си зададе въпроса какво всъщност представлява Кучето и докъде се простират силите му. Ала сега нямаше време за размисли. „Книгата за спомените и забравата“ я бе предупредила да не се задържа задълго на едно място в смъртта, защото мъртвите същества щяха да дойдат да я потърсят. Същества, с който не искаше да се среща.
	— Кой ще пази тялото ми, щом ти си тук? — попита тя с укор. Ако нещо се случеше с тялото й в живота, нямаше да има друг избор, освен да последва реката нататък, или самата тя да се превърне в някакъв мъртъв дух, който вечно да се опитва да се завърне в живота, като открадне нечие тяло. Или да се превърне в сянка, пиеща кръв и живот, за да стои надалече от смъртта.
	— Ще разбера, ако някой се приближи — каза Кучето, душейки реката. — Можем ли да навлезем по-навътре?
	— Не! — отсече Лираел. — Ще използвам тук Черното огледало. Но ти се връщаш веднага! Това е смъртта, Куче, не Глетчерът!
	— Вярно е — промърмори Кучето. Погледна умоляващо Лираел и добави: — Но това е самият край на смъртта…
	— Връщай се! Веднага! — нареди Лираел, сочейки с пръст. Кучето се отказа от умоляващия си поглед, показа неодобрително бялото на очите си и се промъкна обратно с увиснала опашка. Миг по-късно изчезна обратно в живота.
	Лираел не му обърна внимание и отвори Огледалото, като го държеше близо до дясното си око. „Фокусирайте огледалото с едно око, пишеше в книгата, и гледайте в смъртта с другото, за да не ви сполети някоя беда там.“
	„Добър съвет, ала не съвсем практичен“, помисли си Лираел, докато се мъчеше да се съсредоточи едновременно в две различни неща. Ала след минута матовата повърхност на огледалото започна да се прояснява и мракът се разсея. Вместо да вижда отражението си, Лираел установи, че по някакъв начин гледа през него и това, което виждаше, не беше студената река на смъртта. Тя зърна въртящи се светлини, светлини, за които скоро разбра, че всъщност са преминаващото по небето слънце, толкова бързо, че приличаше на петно. Слънцето се движеше на обратно.
	В гърдите й се надигна вълнение, когато разбра, че това е началото на магията. Сега трябваше да реши какво иска да види. Започна да извиква образа на майка си в съзнанието си, като се позоваваше повече на рисунката с въглен, която леля Кирит й бе дала преди години, отколкото на собствените си спомени, които представляваха обърканите картини на едно дете, състоящи се изцяло от чувства и безгрижни образи.
	Задържайки образа на майка си в главата си, тя заговори на глас, изпълвайки гласа си със символите на Хартата, които бе научила от книгата, символи за власт и надмощие, които щяха да принудят Черното огледало да й покаже онова, което искаше да види.
	— Познавах майка си малко — каза Лираел, а думите й прозвучаха силно на фона на ромоленето на реката. — Баща си не познавах и бих искала да погледна през булото на времето. Така да бъде.
	Бързо преминаващите назад слънца започнаха да забавят своя ход, докато тя говореше, и Лираел усети, че някак се приближава към образа в Огледалото, докато зрението й бе изпълнено от едно слънце, което я заслепяваше със светлината си. После то изчезна и настъпи мрак.
	Мракът бавно се отдръпна и тя видя една стая, разположена странно над реката на смъртта, която виждаше с другото си око. И двата образа бяха замъглени, сякаш очите й бяха пълни със сълзи, ала не беше така. Лираел примигна няколко пъти, но видението не стана по-ясно.
	Видя голяма стая — всъщност, зала, — единият край на която бе зает от широк прозорец, който представляваше неясна смесица от различни цветове, а не от прозрачно стъкло. Лираел усети, че в прозореца има някаква странна магия, защото цветовете и шарките се променяха, макар че тя не виждаше това достатъчно ясно, за да го разбере.
	Една дълга, полирана до блясък маса от някакво светло и лъскаво дърво заемаше цялата дължина на залата. Тя беше отрупана с всякакви видове сребро: канделабри с восъчни свещи, горящи с прозрачни жълти пламъци, солници и мелнички за черен пипер, сосиери и супници, както и много други неща, които Лираел никога не бе виждала. Върху един поднос имаше печена гъска, разрязана на половина и обградена от чинии с други ястия.
	На масата имаше само двама души, седнали в другия край, затова се наложи Лираел да присвие очи, за да се опита да ги види по-ясно. Единият, мъж, седеше начело на масата в стол с висока облегалка, почти като трон. Въпреки семплата си бяла риза и липсата на бижута, той имаше осанката, която излъчваше ранг и власт. Лираел се намръщи и помръдна леко Черното огледало, за да провери дали не може да подобри яркостта на образа. Из стаята бързо плъзнаха дъги, ала като че нищо друго не се промени.
	Имаше заклинания, които се използваха за подобряване на гледката, но Лираел не искаше да опитва да ги използва засега, за да не накарат видението да изчезне напълно. Вместо това тя се концентрира върху другия човек. Нея виждаше по-ясно от мъжа.
	Това беше майка й. Ариел, по-малката сестра на Кирит. Изглеждаше красива на меката светлина на свещите, а дългата й руса коса се спускаше в ослепителен водопад по гърба на роклята, елегантно творение от студено синьо, украсено със златисти звезди. Тя беше ниско изрязана на врата и гърба и майка й носеше огърлица от сапфири и диаманти.
	Когато Лираел се съсредоточи, видението от миналото се проясни около двамата, ала навсякъде другаде стана още по-замъглено, сякаш всички цветове и светлината се събираха около точката на нейното фокусиране. В същото време, гледката към реката на смъртта се замъгли. До нея започнаха да долитат звуци, сякаш чуваше как двама души разговарят, докато вървят към нея. Те говореха вежливо, нещо, което рядко се случваше на Глетчера. Очевидно не се познаваха много добре.
	— Чувал съм много странни неща под този покрив, госпожице — казваше мъжът, докато си наливаше още вино, отпращайки с ръка едно привидение на слуга, понечило да го обслужи. — Но не и толкова странни като това.
	— Не е нещо, което съм търсила — отвърна жената, а гласът й прозвуча странно познат в ушите на Лираел. Нима го помнеше? Тя беше едва на пет, когато Ариел я изостави. После си даде сметка, че й напомня за гласа на Кирит. Въпреки че беше по-мил, отколкото някога е бил този на леля й.
	— И нито една от Вашите сестри по видения не е видяла онова, което искате от мен? — попита мъжът. — Никой от Деветдневната стража?
	— Никой — каза Ариел, навеждайки глава, а по шията й се разля червенина. Лираел гледаше с изумление. Собствената й майка беше смутена! Ала по онова време Ариел не е била много по-голяма от самата нея. Изглеждаше много млада.
	Мъжът очевидно размишляваше в същата посока, защото каза:
	— Съпругата ми е мъртва от осемнадесет години, но имам дъщеря, която сигурно е на твоите години. Не съм съвсем незапознат с… с…
	— Фантазиите на младите жени? Или увлеченията на младостта? — прекъсна го Ариел, като отново го погледна, а лицето й вече беше гневно. — Аз съм на двадесет и пет, господине, и не съм някоя девственица, копнееща за любимия си. Аз съм Дъщеря на Клеър, и нищо друго, освен зрението не би ме довело тук, за да легна с мъж, който е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща!
	Мъжът остави чашата си и се усмихна мрачно, ала очите му бяха уморени и недокоснати от усмивката.
	— Моля за извинение, госпожице. Всъщност аз чух гласа на пророчеството, когато за пръв път ме заговорихте днес, но го изключих от съзнанието си. Утре трябва да замина оттук, за да се изправя пред много опасности. Нямам време да мисля за любов и се оказа, че далеч не съм идеалният родител. Дори и да не отсъствах утре, и да можех да остана тук с вас, детето, което родите, едва ли ще вижда често баща си.
	— Тук не става въпрос за любов — каза тихо Ариел, като отвърна на погледа му. — А и една нощ може да доведе до раждането на дете, както и цяла година усилия. Както и ще се случи, защото аз я видях. Колкото до липсата на баща, боя се, че тя дълго време няма да има никакви родители.
	— Говорите с увереност — каза мъжът. — И все пак, Клеър често виждат много нишки, които бъдещето би могло да комбинира по един или друг начин.
	— Тук виждам само една-единствена нишка, господине — каза Ариел, пресягайки се да хване бледата ръка на мъжа със своите кафяви пръсти. — Аз съм тук, призована от виденията, дадени ми от моята Кръв, както и вие сте ръководен от своята. Писано е това да се случи, братовчеде. Но навярно можем поне да се насладим на нашата единствена нощ, като забравим за по-възвишените съображения. Да си лягаме.
	Мъжът се поколеба, разперил пръсти. После се разсмя и поднесе ръката на Ариел към устата си, за да я целуне нежно.
	— Ще изживеем нашата нощ — каза той и стана от стола. — Не зная какво означава това, нито какво бъдеще ще осигурим тук. Ала вече съм уморен от отговорности и грижи! Както казвате, моя скъпа братовчедке, да си лягаме!
	Двамата се прегърнаха и Лираел затвори дясното си око, обзета от смущение и лекото, неудобно усещане за срам. Ако продължеше да гледа, може би щеше да види мига на собственото си зачеване, а беше твърде смущаващо дори да си го помисли. Ала дори и с едно затворено око, видението не изчезна, докато Лираел не примигна, за да го пропъди, този път с истинска сълза.
	Тайно се бе надявала на нещо повече, на нещо, което да й подскаже, че нейните родители са изживели забранена любов или някаква силна връзка, която да се разкрие пред дъщеря им. Ала по всичко личеше, че тя е била резултат от съвкупление за една нощ, което или е било предопределено, или се е дължало на болното въображение на нейната майка. Лираел не знаеше кое от двете е по-лошо. И все още нямаше ясна представа кой е баща й, макар че част от нещата, които бе видяла и чула несъмнено бяха двусмислени и налагаха по-нататъшно обмисляне.
	Като затвори огледалото, тя го постави обратно в кесията на колана си. Едва тогава осъзна, че шумът от Първата порта беше престанал. Нещо пристигаше откъм водопада — нещо от по-дълбоките недра на смъртта.


	Глава тридесет и шеста
	Обитател на смъртта

	Няколко секунди след като Лираел забеляза тишината откъм Първата порта, звукът от падащата вода се поднови. Онова, което я бе накарало да утихне, беше преминало, и сега се намираше в Първата зона на смъртта. Заедно с нея.
	Лираел се взря в далечината, но не успя да види нищо да мърда. Сивата светлина и равната река затрудняваха преценяването на разстоянията и тя нямаше представа дали Първата порта е толкова близо, колкото й се струва по шума. Знаеше, че е покрита с було от мъгла, а не можеше да го види.
	За да се подсигури, Лираел извади меча и флейтите и направи няколко крачки към живота, докато се приближи достатъчно, за да усети топлината му по гърба си. Вече можеше да премине от другата страна, знаеше го, ала бе обзета от някакво дръзко любопитство, което я накара да остане на мястото си — импулсът да види, макар и за кратко, един обитател на смъртта.
	Когато наистина видя първите признаци, че той идва, цялото й любопитство мигом се изпари, заменено от страх. Защото нещо се приближаваше под реката, а не по нея, а няколко V-образни вълни се бяха устремили право към момичето, порейки бързо течението. Нещо голямо и тайнствено, което умееше да се скрие от сетивата й. Тя изобщо не беше усетила присъствието му и съвсем случайно бе видяла вълните, поради собствената си предпазливост.
	Тя мигновено потърси отново пътя към живота, но огромното V експлодира в подскачаща фигура, силует от огън и мрак. Тя държеше звънец, звънец, който звънеше със сила, която я прикова на самата граница между живота и смъртта.
	Звънецът бе Саранет, разбра някак си Лираел, разпознавайки го до дъното на костите си, докато свирепата му сила се бореше с напрегнатите й мускули. Ала това бе някакъв първичен Саранет, който не беше свързан с магията на Хартата, както бяха нейните флейти или звънците на Абхорсен. В него имаше повече власт и по-малко магия. Навярно това бе звънецът на някой магьосник от Свободната магия. На някой некромант!
	Тя усещаше волята на човека, който владееше звънеца, той се стремеше да покори духа й, а неумолимата сила на омразата му надвиваше собствената й окаяна съпротива. Сега Лираел видя ясно притежателя на звънеца, въпреки парата, която се виеше около тялото му, сякаш беше гореща ютия, потопена в реката.
	Това беше Хедж, некромантът от видението, което й бяха показали близначките. Тя усещаше огньовете на Свободната магия, които горяха в него, надвивайки дори студа на смъртта.
	— Падни на колене пред господаря си! — нареди Хедж, крачейки към нея, хванал звънеца в една ръка, докато в другата пламтеше мечът му с тъмни, течни пламъци. Гласът му бе суров и жесток, а думите му пропити с огън и дим.
	Заповедта на некроманта се стовари върху Лираел като удар, и тя почувства как коленете й омекват, а краката й започват да се огъват. Хедж вече я бе покорил, дълбокият заповеднически глас на Саранет все още кънтеше в ушите й, отеквайки в главата й, един звук, който не можеше да изтръгне от съзнанието си.
	Той дойде още по-близо, вдигнал меча над главата си, и тя разбра, че острието скоро ще се стовари върху беззащитната й шия. Собственият й меч беше в ръката й, а символите на Хартата блеснаха като златисти слънца, когато Нехима реагира гневно на приближаващата заплаха на Свободната магия. Ала дясната й ръка беше блокирана в лакътя по волята на врага й, застинала на едно място чрез ужасната сила на звънеца.
	Тя отчаяно се опита да влее сили в ръката си, но напразно. После опита да посегне към Хартата, за да измъкне заклинание, с което да обсипе некроманта със сребърни стрели или златисточервен огън.
	— Коленичи! — нареди некромантът отново и тя коленичи, а студената вода сграбчи стомаха и гърдите й, приемайки я в своята прегръдка. Мускулите на шията й се свиха и изпъкнаха като струни, докато тя се бореше с импулса да сведе глава.
	После осъзна, че като отстъпи поне малко, може да наведе главата си достатъчно, за да докосне с устни флейтите, които държеше в премръзналата си лява ръка. Така че се подчини твърде бързо, а устните й се допряха в среброто с огромна сила, дори без да знае коя флейта ще изсвири. В най-лошия случай, това щеше да бъде Астарел, и тогава тя щеше да поведе некроманта със себе си към по-дълбоките недра на смъртта.
	Лираел духна с все сила, влагайки цялата си останала воля в това да насочи ясния звън, който се сля с отекващите остатъци от звънеца на некроманта.
	Флейтата беше Кибет. Звукът порази Хедж в момента, в който замахваше да я обезглави. Той улови краката му с развеселена хитрост и го завъртя в пълен кръг. Мечът му се изви нашироко, високо над главата на Лираел, а после Кибет го накара да върви и танцува като пиян глупак, запращайки го с подскоци към Първата порта.
	Ала дори и изненадан от Кибет, неговата воля и Саранет положиха усилия да задържат Лираел, когато тя се опита да се хвърли обратно в живота. Усещаше ръцете и краката си като тежки чували, пълни с пръст, реката беше като подвижен пясък, който се опитваше да я всмуче навътре. Тя се отблъсна отчаяно, за да се освободи, посягайки към живота, посягайки към деня, към Кучето, към всичко, което обичаше.
	Накрая, сякаш някакво въже, за което бе вързана, се беше скъсало, Лираел се втурна към светлината на слънцето и хладните ветрове, ала не и преди да чуе прощалния вик на некроманта, чиито думи бяха студени и заплашителни като самата река на смъртта:
	— Познавам те! Не можеш да се скриеш! Ще те…
	Последните му думи заглъхнаха, когато Лираел се завърна напълно в тялото си, а сетивата й се пренастроиха за света на живите. Както я бе предупредила книгата, цялата беше покрита с лед и мраз, изпълнили всяка гънка от дрехите й. Дори от носа й се спускаше ледена висулка. Тя я отчупи, при което я заболя, и кихна.
	— Какво! Какво беше това! — излая Кучето, което се намираше буквално под краката й. Очевидно беше усетило, че са нападнали Лираел.
	— Н-некромант — каза Лираел, треперейки. — Онзи… видението… което ми показаха Клеър. Хедж. Той… той… замалко да ме убие!
	Кучето изръмжа с дълбок гърлен звук и Лираел внезапно забеляза, че на ръст стигаше до рамото й и сега имаше много по-големи и остри зъби.
	— Знаех си, че трябваше да остана с теб, господарке!
	— Да, да — промърмори Лираел. Тя все още не можеше да говори, а дъхът й излизаше на кратки и ужасени стонове. Знаеше, че некромантът не би могъл да я последва дотук — щеше да се наложи да се завърне в собственото си тяло в живота. За жалост, нейната малка флейта Кибет нямаше да го отведе надалече. Той разполагаше с достатъчно сила, за да се върне и да изпрати мъртви духове по петите й. Такива без тела.
	— Той ще изпрати нещо по петите ми. Трябва да се махаме оттук!
	Кучето изрева отново, но не възрази, когато Лираел се запрепъва обратно по каменистия остров, решена да се качи на борда на „Откривател“ по най-бързия начин. То заобиколи зад Лираел, така че всеки път, когато момичето се огледаше нервно назад, Кучето беше там, застанало между нея и опасността.
	Няколко минути по-късно, сред безопасността на бързите води на Ратерлин, Лираел се строполи на пода от ужас, легнала в лодката, докато леко докосваше румпела само с една ръка. Можеше да се довери на „Откривател“ сам да намери пътя си.
	— Щях да отхапя гърлото на този некромант — каза Кучето, след като за няколко минути остави Лираел да си поеме въздух, треперейки. — Щеше да има причина да запомни зъбите ми!
	— Не мисля, че би забелязал, ако наистина беше разпорил гърлото му — каза Лираел, треперейки. — Стори ми се по-скоро мъртъв, отколкото жив. И каза: „Познавам те“ — продължи бавно тя, поглеждайки към небето, като наклони назад лицето си, за да улови слънчевите лъчи, наслаждавайки се на божествената им топлина върху все още замръзналите си устни и нос. — Откъде би могъл да ме познава?
	— Свободната магия разяжда некромантите — каза Кучето, като намали размерите си, докато вече не беше толкова войнствено и стана по-разговорливо. — Силата, която искат да овладеят — Свободната магия, която твърдят, че владеят — в крайна сметка ги поглъща. Тази сила познава Кръвта ти. Навярно това е имал предвид под „Познавам те“.
	— Не ми харесва идеята, че някой извън пределите на Глетчера ме познава — каза Лираел, потръпвайки. — Знае коя съм. А този некромант навярно сега е с Никълъс, в живота. Така че когато открия Никълъс, ще открия и некроманта. Като някаква мушица, отишла при паяк, за да намери муха.
	— За това ще се притесняваш утре — каза Кучето, за да я успокои, но не особено убедително. — Поне приключихме за днес. Сред реката сме в безопасност.
	Лираел кимна, потънала в мисли. После се изправи и почеса Кучето под брадичката и около ушите.
	— Куче — каза тя колебливо, — в теб има Свободна магия, навярно дори повече от магията на Хартата по каишката ти. Защо не… защо не си… защо не си като некроманта?
	Кучето въздъхна с едно многозначително „уф“, което накара Лираел да сбърчи нос. После животното наклони глава на една страна, обмисляйки отговора си.
	— В началото всяка магия беше Свободна магия — неограничена, първична, необуздана. После бе създадена Хартата, която пое по-голямата част от Свободната магия и я приведе в ред, подчини я на определена структура, ограничена от символи. Свободната магия, която остана извън Хартата е Свободната магия на некромантите, на стилкън, маргрю и хиш, на аналем и горджър, и на всички останали порочни създания, творения и духове. Това е всяка една магия, която продължава да съществува извън Хартата.
	— Освен това съществува и Свободната магия, подпомогнала създаването на Хартата, но без да е използвана от нея — продължи Кучето. — Тя е доста различна от Свободната магия, която не е участвала в създаването.
	— Говориш за Началото — каза Лираел, която никак не бе сигурна, че разбира. — Ала възможно ли е да има такова преди Хартата? Тя няма Начало, нито Край.
	— Всяко нещо си има начало — отвърна Кучето. — Включително и Хартата. Аз зная, защото присъствах на раждането й, когато Седмината решиха да я създадат, а Петимата се отдадоха на нейното създаване. В известен смисъл, ти също си присъствала, господарке. Ти си потомка на Петимата.
	— Петимата велики магове на Хартата? — попита Лираел, очарована от тази информация. — Помня стихотворението за това. Това сигурно е било едно от първите неща, които сме научили като малки.
	Тя се изправи още повече и сключи ръце зад гърба си, несъзнателно заела позата за рецитация, която бе усвоила като дете.


	Пет Велики Харти спояват земята,
	свързани заедно, ръка за ръка.
	Една у хората, които носят короната,
	две — у хората, които възпират мъртвите,
	третата и петата са станали камъка и хоросана,
	а четвъртата вижда всичко от ледената вода.


	— Да — каза Кучето. — Това е хубаво стихотворение за деца. Великите Харти са крайъгълните камъни на Хартата. Родовете, Стената и Камъните на Хартата водят началото си от саможертвата на Петимата, влели силите си в мъжете и жените, които са били твои предци. Някои от тях, на свой ред, са прехвърлили тази сила върху камъните и хоросана, когато са преценили, че самата кръв твърде лесно може да се примеси или да поеме по лош път.
	— Значи, ако Петимата са били един вид… примесени в Хартата, какво е станало с другите двама? — попита Лираел, възприемайки тази информация с намръщено изражение. Според всичко, което бе прочела, Хартата винаги бе съществувала и това щеше да продължи вечно. — Каза, че е имало Седем души, които са решили да създадат Хартата.
	— Началото е било положено от Деветима — отвърна тихо Кучето. — Девет души, които са били най-силни, които са притежавали съзнателната умисъл и предвидливост, които са се издигнали над всички онези десетки хиляди създания на Свободната магия, които са надигали глас и са се борили за своето съществуване на земята. Ала от тези девет, само седем са решили да създадат Хартата. Единият предпочел да пренебрегне делото им, но накрая бил принуден да служи на Хартата. Деветият се сражавал и едва го победили.
	— Това са номер осем и девет — каза Лираел, като броеше на пръсти. — Би било много по-лесно за разбиране, ако имаха имена, вместо номера. Както и да е, още не си ми обяснил какво се е случило с… ъм… шести и седми. Защо не са станали част от Великите Харти?
	— Седмината са вложили голяма част от своята сила в следващите поколения, но не във всички техни създания — отвърна Кучето. — Ала подозирам, че вероятно не са били така уморени от своето съзнателно, индивидуално съществуване. Искали са да продължат да живеят, под една или друга форма. Според мен желанието им е било да видят какво се е случило. А и Седмината всъщност са имали имена. Те са увековечени от звънците и флейтите, които носиш на пояса си. Всеки от тези звънци съдържа по нещо от първоначалната им сила, силата, съществувала преди Хартата.
	— Ти не си… не си един от Седмината, нали? — попита Лираел след минута напрегнато мълчание. Не би могла да допусне, че един от създателите на Хартата, независимо колко сила бе раздала тя, би склонил да бъде неин приятел. Нито че щеше да продължи да бъде такъв, след като изяснят истинското й величие.
	— Аз съм Падналото куче — отвърна Кучето и облиза лицето на Лираел. — Просто един остатък от Началото, предоставен безплатно на Хартата. И винаги ще бъда твой приятел, Лираел. Знаеш го.
	— Предполагам, че е така — отвърна Лираел със съмнение. Прегърна силно Кучето и притисна лице в топлата му шия. — Аз също винаги ще бъда твоя приятелка.
	Кучето остави Лираел да продължи да го прегръща, ала ушите му бяха щръкнали, вслушани в света около тях. Носът му непрекъснато душеше из въздуха, опитвайки се да извлече повече от миризмата, която бе придружила Лираел при връщането й от смъртта. Смущаваща миризма, за която Кучето се надяваше да е просто плод на въображението и дългата му памет, защото това не бе миризмата само на един човек-некромант, независимо колко силен бе той. Тя беше много, много стара и много по-страшна.
	Лираел престана да прегръща Кучето, когато влажният му дъх съвсем я пропи, и се отдръпна, за да хване румпела. „Откривател“ продължаваше да се управлява сам, ала тя изпита прилив на приятно разпознаване, когато символите на Хартата разцъфнаха под ръката й, топли и успокояващи след студа на смъртта.
	— Вероятно по-късно днес ще видим ферибота при Синдъл — отбеляза тя, а челото й се сбърчи, когато си припомни картите, които бе сгъвала и разгъвала, систематизирала и поправяла в Библиотеката. — Справяме се добре с времето — сигурно вече сме изминали около двайсет левги!
	— Към опасността — каза Кучето, поемайки към кърмата, за да се излегне в краката й. — Не бива да го забравяме, господарке.
	Лираел кимна, отново потънала в мисли за некроманта и смъртта. Сега всичко това й се струваше нереално, на слънчевата светлина, в лодката, плаваща толкова безгрижно по реката. Ала тогава беше съвсем истинско. И ако можеше да се вярва на думите на некроманта, той не само я познаваше, а навярно знаеше накъде отива. След като излезеше от Ратерлин, щеше да бъде сравнително лесна плячка за мъртвите му слуги.
	— Може би скоро трябва да направя кожа на Хартата — каза тя. — Лаещият бухал. Просто за всеки случай.
	— Добра идея — промърмори Кучето нечленоразделно. Беше подпряло брадичката си на крака на Лираел и от устата му обилно капеха лиги. — Впрочем, видя ли нещо в Черното огледало?
	Лираел се поколеба. Беше го забравила. Видението от миналото беше изтласкано от съзнанието й от нападението на некроманта.
	— Да? — Кучето я чакаше да продължи, но Лираел мълчеше. Накрая животното вдигна глава и каза: — Значи вече си Възпоменател. Първата за последните петстотин години, ако не греша.
	— Предполагам, че е така — каза Лираел, без да поглежда Кучето в очите. Не искаше да бъде Възпоменател, както в книгата се наричаше всеки, който е видял миналото. Искаше да вижда бъдещето.
	— И какво видя? — подкани я Кучето.
	— Родителите си. — Лираел се изчерви, когато отново си припомни колко близо беше до това да види как родителите й правят любов. — Баща ми.
	— Кой е бил той?
	— Не зная — отвърна намръщено Лираел. — Струва ми се, че бих разпознала портрета му. Или стаята, която видях. Всъщност това няма особено значение.
	Кучето изсумтя, с което показваше, че Лираел не го е заблудила нито за миг. Очевидно това имаше голямо значение, но тя не желаеше да говори.
	— Ти си моето семейство — каза бързо Лираел, прегръщайки за кратко Кучето. После нарочно погледна към блестящите води на Ратерлин. Кучето наистина беше нейното единствено семейство, дори повече от Клеър, с които беше живяла през целия си живот.
	Те й бяха дали да разбере, че никога няма да бъде една от тях, мислеше си, докато завързваше забрадката си, припомняйки си допира на коприната до очите й. Семействата не завързваха очите на собствените си деца.


	Глава тридесет и седма
	Къпане в реката

	Следвайки съвета на Санар и Риел, Лираел прекара първата си нощ извън пределите на Глетчера на Клеър, закотвена в подслона на един дълъг и тесен остров в средата на Ратерлин, заобиколена от повече от четиристотин метра бърза и дълбока вода.
	Скоро след като съмна, тя закуси с овесена каша, една ябълка, доста твърд кейк с канела и няколко глътки чиста речна вода, после издърпа котвата, прибра я, и подсвирна на Кучето. То дойде с плуване от другата страна на острова, където бе изпълнило кучешкия си дълг заради другите кучета, които биха могли да го посетят един ден.
	Тъкмо бяха вдигнали платното и започваха да се движат пред вятъра, когато Кучето внезапно застина на място и посочи към носа, надавайки предупредителен лай.
	Лираел наведе глава, за да погледне под гика, а очите й проследиха линията, описана от предните лапи на Кучето, сочещо някакъв предмет на двеста-триста метра надолу по течението. В началото тя не успя да разбере какво е — нещо метално по повърхността на реката, отразяващо сутрешното слънце. Когато обаче го разпозна, се наложи да се вгледа по-внимателно, за да потвърди първоначалната си преценка.
	— Това наистина е метално корито — каза Кучето. — И един мъж. Има и още нещо… най-добре да изстреляш една стрела, господарке.
	— Изглежда е изгубил съзнание. Или е мъртъв — отвърна Лираел. — Не е ли по-добре просто да го заобиколим?
	Ала тя остави румпела на „Откривател“, извади лъка и бързо го зареди. После освободи Нехима от ножницата и взе една стрела от колчана.
	Очевидно „Откривател“ споделяше желанието на Кучето да бъдат предпазливи, защото избегна директната среща. Коритото се движеше много по-бавно от тях, задвижвано само от течението. С издутите от вятъра платна, „Откривател“ беше значително по-бърза и можеше да опише дъга, за да го отмине и да продължи нататък.
	А Лираел искаше да продължи нататък. Не желаеше да има нищо общо с непознати, докато не стане абсолютно наложително. Ала все пак, рано или късно щеше да й се наложи да има вземане-даване с хора, а този наистина изглеждаше в беда. Едва ли би предпочел да излезе в Ратерлин на сал, толкова неблагонадежден, колкото едно метално корито?
	Лираел се намръщи и спусна забрадката си по-ниско на челото, за да закрива лицето й. Когато наближиха едва на петдесет метра и щяха да отминат коритото, тя изстреля и една стрела, но не се приближи. Мъжът определено не беше разбрал за приближаването на „Откривател“, защото дори не помръдна. Той лежеше по гръб в коритото, ръцете му висяха от двете страни, а коленете му бяха повдигнати нагоре. Лираел видя дръжката на един меч до тялото му, а през гърдите му имаше нещо…
	— Звънци! Некромант! — възкликна Лираел, измъквайки лъка си. Той не приличаше на Хедж, но всеки некромант беше опасен. Ако го пронижеше с една стрела, просто щеше да се подсигури. За разлика от мъртвите си слуги, некромантите нямаха проблеми с течащата вода. Този навярно се преструваше на ранен, за да я подмами в засада.
	Тъкмо се канеше да стреля, когато Кучето внезапно излая:
	— Чакай! Не ми мирише като некромант!
	Изненадана, Лираел се сепна, пусна лъка — и стрелата изхвърча във въздуха, преминавайки на сантиметри от главата на мъжа. Ако се беше изправил, щеше да прониже гърлото или окото му, убивайки го на мига.
	Когато стрелата полетя надолу и цопна във водата надалече от коритото, изпод краката на мъжа се появи малка бяла котка, покатери се на гърдите му и се прозя.
	Това предизвика незабавна реакция у Кучето, което се разлая ожесточено и се хвърли във водата. Лираел едва успя да пусне лъка и да сграбчи опашката му, преди да е преминало от другата страна.
	Опашката на Кучето се развяваше радостно, толкова бързо, че Лираел с мъка се държеше за нея. Тя не можа да разбере дали това се дължеше на истинска дружелюбност или на вълнението от предстоящото преследване на котката.
	Целият този шум в крайна сметка събуди мъжа в коритото. Той бавно се изправи, видимо замаян, а котката се покатери по него, за да седне предпазливо на рамото му. В началото мъжът погледна на другата страна, за да открие откъде идва този лай; после се обърна, видя лодката — и незабавно посегна към меча си.
	Лираел бързо взе лъка си и изстреля още една стрела. „Откривател“ се завъртя на вятъра и забави ход, за да й осигури доста стабилна платформа, от която да стреля’.
	Котката проговори, а думите излязоха по средата на поредната прозявка.
	— Какво правите тук?
	Лираел подскочи от изненада, ала успя да не изпусне стрелата си.
	Тъкмо се канеше да отвърне, когато осъзна, че животното говори на Кучето.
	— Хмф — отвърна Кучето. — Мислех, че някой, хитър колкото теб, щеше да знае отговора на този въпрос. Как се казваш сега? И кой е този окаян дрипльо?
	— Наричат ме Могет — отвърна котката. — През по-голямата част от времето. Под какво име си…
	— Този окаян дрипльо може да говори и сам — намеси се гневно мъжът. — Кой или какво си ти? А и вие, госпожице! Това е една от лодките на Клеър, нали? Откраднахте ли я?
	„Откривател“ промени курса си при тази обида, а Лираел стисна по-силно лъка, промъквайки дясната си ръка към тетивата. Очевидно този дрипльо беше много арогантен, а и отгоре на всичко по-млад от нея. И носеше звънци на некромант! Освен това, той беше много красив, което бе още един недостатък в нейните очи. Винаги красивите мъже бяха онези, които я заговаряха в Трапезарията, убедени, че никога няма да отблъсне техните опити за сближаване.
	— Аз съм Падналото куче — каза Кучето съвсем спокойно. — Придружител на Лираел, Дъщеря на Клеър.
	— Значи и теб са откраднали — каза заядливо Сам, без да обмисли думите си. Всичко го болеше, а присъствието на Могет върху рамото му беше изключително неудобно и в същото време дразнещо.
	— Аз съм Лираел, Дъщеря на Клеър — изрече Лираел, а гневът й надделя над познатото чувство, че не е една от тях. — Кой или какво си ти? Освен че си непоносимо груб?
	Мъжът — всъщност момчето — се втренчи в нея, докато цялото й лице не потъна в червенина и Лираел сведе глава, прикривайки се зад косата и забрадката си. Знаеше много добре какво си мисли той.
	Беше невъзможно да е Дъщеря на Клеър. Всички Клеър бяха високи, руси и елегантни. Това момиче… жена… беше с тъмна коса и носеше странни дрехи. Яркочервената й жилетка никак не приличаше на обсипаните със звезди бели роби на Клеър, които бе виждал в Белизар. А и тя не притежаваше сдържаната самоувереност на пророчиците, които винаги го изнервяха, когато ги срещнеше случайно из коридорите на двореца.
	— Не изглеждаш като Дъщеря на Клеър — каза той и приближи коритото още малко. Течението вече го носеше покрай „Откривател“ и трябваше да положи големи усилия, само за да го задържи на едно място. — Но предполагам, че ще се наложи да приема думите ти за истина.
	— Престани! — нареди Лираел и измъкна наполовина лъка си. — Кой си ти? И защо носиш звънци на некромант?
	Сам погледна към гърдите си. Беше забравил, че носи пояса. Сега си даде сметка колко е студен той, как силно притиска гърдите му и му пречи да диша.
	Той разкопча пояса, докато се опитваше да измисли някакъв неопределен отговор, ала Могет го изпревари:
	— Добра среща, госпожице Лираел. Този дрипльо, както толкова уместно го описа вашият слуга, е Негово Височество принц Самет, бъдещият Абхорсен. Затова носи звънци. Но да преминем към по-важните въпроси. Бихте ли ни помогнали? Личният плавателен съд на принца не е точно това, към което съм привикнал, а той изгаря от желание да ми улови риба преди сутрешната ми дрямка.
	Лираел погледна въпросително Кучето. Знаеше кой е принц Самет. Ала защо, по дяволите, второто дете на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел би пътувало в корито насред река Ратерлин, на левги от всякакво обитаемо място?
	— Той е кралски принц, така е — каза Кучето, докато тихо душеше. — Надушвам Кръвта му. Освен това е ранен, а това го прави раздразнителен. Всъщност той е просто едно хлапе. По-добре внимавай с другия. Онзи Могет. Познавам го отдавна. Да, той е слуга на Абхорсен, но е плод на Свободната магия, от онези, които са пленени. Той не служи по собствено желание и каишът му никога не бива да бъде разхлабван.
	— Предполагам, че се налага да ги вземем — каза бавно Лираел, надявайки се Кучето да се възпротиви. Ала то просто се взираше в нея с развеселен вид. В крайна сметка „Откривател“ реши проблема, като помръдна леко румпела и лодката бавно се понесе към коритото.
	Лираел въздъхна и остави лъка, ала вместо него извади меча си, в случай че Кучето грешеше. Ами ако този принц Самет всъщност бе некромант, а съвсем не бъдещ Абхорсен?
	— Остави меча си отстрани — извика Лираел. — А ти, Могет, седни под краката на принц Самет. Когато застанете един до друг, не мърдайте, докато не ви кажа.
	Сам не отговори веднага. Лираел го видя да шепне нещо на котката и разбра, че и той провежда разговор, подобен на нейния с Кучето.
	— Добре! — извика Сам, след като изслуша котката и предпазливо избута меча си в долната част на коритото, заедно със звънците.
	Той има трескав вид, помисли си Лираел, когато се приближиха; бузите му бяха силно зачервени, както и областта около очите му.
	Могет слезе изискано и се скри под ръба на коритото. Импровизираният плавателен съд продължи по пътя си, въртейки се срещу течението. „Откривател“ също помръдна, променяйки курса си спрямо вятъра, за да се завърти настрани.
	При срещата на лодката и коритото се чу силен трясък. Лираел се изненада от това колко ниско във водата се намираше коритото — отдалече не изглеждаше толкова дълбоко потопено. Принцът я изгледа намръщено, ала верен на думата си, не помръдна.
	Лираел бързо протегна лявата си ръка и докосна символа на Хартата върху челото му, хванала меча си в готовност да нанесе удар, ако символът се окажеше фалшив или подправен. Ала пръстите й усетиха познатата топлина на истинската Харта, ярка и силна. Въпреки онова, което й бе казало Кучето, Хартата несъмнено беше вечна и нямаше Начало или Край.
	Сам също колебливо протегна ръка, очевидно очаквайки разрешение, тъй като острият връх на меча й беше толкова близо. Тя кимна и той докосна челото й с два пръста, докато символът на Хартата върху него не светна по-ярко дори от слънцето над реката.
	— Е, струва ми се, че можеш да излезеш от коритото — каза Лираел, нарушавайки тишината. Тя изведнъж отново изпита тревога, защото се налагаше да дели лодката с непознат. Какво щеше да прави, ако той настояваше да говори през цялото време, или се опиташе да я целуне, или нещо подобно? Не че той изглеждаше в състояние да направи кой знае какво. Тя остави меча си на земята и протегна ръка да му помогне, бърчейки нос. От него се носеше миризма на кръв, мръсотия и страх, и очевидно не се беше къпал от дни.
	— Благодаря — промърмори Сам, плъзгайки се по перилата със схванати и болезнени крака. Лираел видя как прехапа устни от болка, но не извика. Когато преметна краката си от другата страна, той си пое дъх и каза треперейки: — Би… би ли взела меча, звънците и дисагите ми? Боя се, че не мога да се движа.
	Лираел веднага се подчини. Дисагите взе последни. Когато ги извади, балансът в коритото се промени и единият му край за кратко потъна под водата. За миг то се изправи и потъна още по-надълбоко във водата. После една лека вълна заля единия му край непоправимо и го преобърна, и съдът потъна като странна сребриста риба в прозрачната вода отдолу.
	— Сбогом, храбро корито — прошепна Сам, гледайки как изчезва под горния слой светлина към мрака на дълбините. Той се облегна назад и въздъхна от болка и облекчение.
	Могет беше изскочил навън, когато коритото се напълни с вода и сега гледаше Кучето, толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Двамата просто стояха там и се наблюдаваха, но Лираел подозираше, че общуват по някакъв начин, непознат за техните човешки „господари“. Отношенията им не изглеждаха съвсем приятелски. И двамата стояха с изправени гърбове, Кучето ръмжеше тихо и дрезгаво, а звукът идваше някъде дълбоко от гърдите му.
	Лираел се зае да обърне „Откривател“ обратно надолу по реката, навеждайки се под гика, когато лодката се завъртя напречно. Тя едва ли се нуждаеше от нейната помощ, ала това беше по-лесно от воденето на разговор. Когато приключи, настана потискаща тишина. Двете животни продължаваха да стоят с допрени носове. Накрая Лираел почувства, че трябва да каже нещо. Щеше й се отново да е в библиотеката и да може просто да напише бележка.
	— Какво… ъм… се е случило с теб? — попита тя Сам, който се бе излегнал в цял ръст на дъното на лодката. — Защо плаваше в корито?
	— Това е дълга история — каза изтощеният Сам. Опита да се изправи, за да я вижда по-добре, но главата му падна назад и се удари в една от седалките. — Ох! Според най-съкратената версия, предполагам, че би могло да се каже, че бягах от домогванията на мъртвите, а коритото се оказа най-добрата лодка наоколо.
	— Мъртви? Някъде наблизо? — попита Лираел, потръпвайки, когато си припомни собствената си среща със смъртта. С некроманта Хедж. Беше предположила, че в живота той се намира някъде около Червеното езеро, както беше във видението. Ала имаше вероятност това още да не се е случило. Може би Хедж бе някъде наблизо и в този момент…
	— На няколко левги нагоре по течението, миналата нощ — каза Сам, опипвайки с един пръст кожата около раната си. Тя беше крехка и опъната под крачола му, сигурен знак, че заклинанието за овладяване на инфекцията се беше провалило заради неговата умора и свръхнапрежение.
	— Изглежда зле — каза Лираел, която виждаше тъмното петно от засъхнала кръв, което прозираше през плата. — Некромантът ли го направи?
	— Ммм? — попита Сам, който се чувстваше така, сякаш отново щеше да припадне. Това, че бе натиснал раната, се оказа голяма грешка. — За щастие там нямаше никакъв некромант. Мъртвите следваха строги нареждания и не бяха особено умни в тяхното спазване. Прободоха ме по-късно.
	Лираел се замисли за миг, защото не беше сигурна какво да му каже. Ала той беше кралски принц и бъдещ Абхорсен.
	— Аз се сражавах срещу един некромант вчера — каза тя.
	— Моля! — възкликна Сам и се изправи, въпреки внезапния пристъп на гадене. — Некромант? Тук?
	— Не точно — каза Лираел. — Бяхме в смъртта. Не знам къде се е намирал физически.
	Сам простена и отново падна назад. Този път Лираел видя какво предстои и на косъм успя да хване главата му.
	— Благодаря — промърмори принцът. — А той… беше ли слаб и плешив, с червени бронирани пластини на лактите?
	— Да — прошепна Лираел. — Името му е Хедж. Опита се да отреже главата ми.
	Сам издаде някакъв звук, наподобяващ кашлица, и се обърна към перилата, а мускулите в шията му се изопнаха. Лираел едва успя да измъкне ръцете си, преди той да повърне над ръба на лодката. Принцът остана там в продължение на няколко минути, а после леко напръска лицето си със студена вода от реката.
	— Съжалявам — каза той. — Нервна реакция, предполагам. Не каза ли, че си се била с този некромант в смъртта? Но ти си Клеър. Клеър не влизат в смъртта. Искам да кажа, че никой не го прави, освен некромантите и моята майка.
	— Аз влизам — промърмори в отговор Лираел и отново се изчерви. — Аз… аз съм Възпоменател. Трябваше да намеря нещо там, нещо от миналото.
	— Какво означава Възпоменател? Какво общо има миналото със смъртта? — попита Сам. Чувстваше се като обезумял. Или Лираел бълнуваше, или той някак не успяваше да разбере за какво говори.
	— Мисля — каза Кучето, прекъсвайки своето общуване нос в нос с котката, — че моята господарка трябва да се погрижи за раната ти, млади принце. После можем да започнем всичко отначало.
	— Това ще отнеме време — каза мрачно Могет, оглеждайки се за риба през борда. За каквото и да бяха разговаряли с Кучето, езикът на тялото им говореше, че той е бил победен.
	— Некромантът — прошепна Сам. — Изгори ли и теб?
	— Не — отвърна озадачено Лираел. — Кого е изгорил? Сега тя беше объркана. Ала Сам не отговори. Клепачите му трепнаха веднъж, а после се затвориха.
	— Най-добре се погрижи за раната му, господарке — каза Кучето.
	Лираел въздъхна раздразнено, извади ножа си и започна да разрязва крачола на Сам. В същото време посегна към Хартата, измъквайки символите на заклинание, което щеше да почисти раната и отново да възстанови наранената тъкан.
	Очевидно се налагаше обясненията да почакат.


	Глава тридесет и осма
	Книга за мъртвите

	Наложи се обясненията да почакат почти цял ден, защото Сам не се събуди, докато „Откривател“ не акостира плавно до един песъчлив подводен нанос, а Лираел започна да прави бивак на съседния остров. По време на вечерята, състояща се от печена риба, сушени домати и бисквити, те си разказаха своите истории. Лираел с изненада установи колко лесно се говори с принца. Все едно разговаряше с Кучето. Навярно беше така, защото той не беше Клеър, помисли си тя.
	— Значи си видяла Никълъс — каза Сам тъжно. — И той със сигурност е при некроманта, Хедж. Разкопава някакво ужасно творение на Свободната магия. Предполагам, че това е Капанът за светкавици, за който ми писа. Надявах се — твърде глупаво, предполагам, — че всичко е било съвпадение. Че Ник не е имал нищо общо с Врага, че наистина е отивал при Червеното езеро, защото е чул за нещо интересно.
	— Аз лично не го видях — каза с неохота Лираел, за да изпревари всякакви молби да използва предполагаемото си зрение, за да разбере повече. — Искам да кажа, че ми го показаха. Наложи се да използват Стража от над хиляда и петстотин Клеър, за да могат да виждат близо до ямата. Но те не знаеха кога се е случило… или ще се случи. Възможно е още да не е станало.
	— Предполагам, че не е останал в Кралството толкова дълго — усъмни се Сам. — Но ми се струва, че вече трябва да е стигнал до Червеното езеро. А копаенето, което си видяла, може би е започнало без него. Мъртвите със сините шапки и шалове сигурно са бежанци от Юга, онези, които са прекосили Стената преди повече от месец.
	— Е, според следващото видение на Клеър, аз ще намеря Никълъс при Червеното езеро съвсем скоро — каза Лираел. — Но не искам да ходя там неподготвена. Не и ако Хедж е с него.
	— Ситуацията се усложнява от ден на ден — каза Сам, като изпъшка и обхвана главата си с ръце. — Ще се наложи да изпратим съобщение до Елимер. И… не зная… да извикаме родителите ми да се върнат от Анселстиер. Само че тогава ще се притесняваме за южняците. Може би мама ще успее да се върне, а татко би могъл да остане там…
	— Мисля, че Клеър вече са изпратили съобщения — каза Лираел. — Ала те не знаят колкото нас, така че и ние трябва да изпратим. Само че ще се наложи и сами да направим нещо, нали? На краля и Абхорсен ще им е нужно твърде дълго време само за да научат за нас, а какво остава да се върнат.
	— Предполагам — каза Сам без ентусиазъм. — Просто ми се иска Ник да ме беше изчакал при Стената.
	— Вероятно не е имал избор — каза Кучето, свито на кълбо в краката на Лираел, докато слушаше. Могет лежеше наблизо, протегнал лапи към гаснещите останки от огнището, а до главата му имаше кости от риба. Веднага след като изяде вечерята си, той беше заспал, пренебрегвайки разговора на Сам и Лираел.
	— Предполагам — съгласи се Сам, докато разсеяно гледаше белезите по китките си. — Онзи некромант, Хедж, сигурно… сигурно го е хванал, когато сме били на Границата. Така и не видях Ник след това. Само си разменихме писма. Предполагам, че просто ще трябва да продължавам с опитите да открия този тъп негодник.
	— Той изглеждаше болен — каза Лираел, изненадана от усещането за загриженост, което я обзе, припомняйки си това. Момчето бе протегнало ръка към нея и я беше поздравило… — Болен и объркан. Мисля, че Свободната магия му влияеше, но той не разбираше за какво става дума.
	— Ник никога не е разбирал съвсем как стоят нещата тук, нито е възприемал идеята, че магията оказва влияние — каза Сам, вгледан в жаравата. С порастването им Ник само влошаваше положението, като непрекъснато питаше защо. Никога не беше приемал нищо, което противоречи на неговото разбиране за природните сили и механизмите, които движат света.
	— Не разбирам Анселстиер — каза Лираел. — Искам да кажа, чувала съм за него, но като нищо би могъл да бъде някакъв друг свят.
	— Той е — каза Кучето. — Или е най-добре да бъде възприеман като такъв.
	— Той винаги е изглеждал по-малко реален от този тук — каза Сам, все така вгледан в огъня, без всъщност да слуша. Сега гледаше как искрите хвърчат нагоре и се опитваше да преброи всяка от тях при поредното дребно избухване. — Много подробен сън, но някак размит, като бледа водна боя. Някак по-мек, дори и с неговото електрическо осветление, двигатели и всичко останало. Предполагам, че се е дължало на това, че в училище нямаше почти никаква магия, защото бяхме, твърде далече от Стената. Понякога успявах да преплитам сенки и да правя номера с осветлението, но само когато вятърът духаше от север. Чувствах се така, сякаш част от мен бди, тъй като нямах възможност да посегна към Хартата.
	Той замълча, все така вгледан в жаравата. След няколко минути Лираел проговори отново.
	— Да се върнем към онова, което ще правим — каза тя колебливо. — Аз бях тръгнала към Куър, за да накарам местната полиция или кралската гвардия да ме придружи до Едж. Ала по всичко личи, че Хедж вече знае за мен — за нас, — така че това едва ли е много разумна постъпка. Имам предвид, че все още трябва да стигна до Червеното езеро, но не така открито. Би било глупаво просто да хвърля котва на кея в Куър и да сляза, нали?
	— Да — съгласи се Кучето и я погледна, гордо от факта, че сама бе достигнала до този извод. — Около този Хедж витаеше някаква миризма, миризма на сила, достатъчно голяма, за да я доловя, когато Лираел избяга от него. Според мен той е нещо повече от некромант. Ала какъвто и да е, е умен, и отдавна се готви да нападне Кралството. Вероятно има слуги както сред живите, така и сред мъртвите.
	За миг Самет не отговори. Откъсна очи от огъня и се намръщи, когато видя спящия силует на Могет. Сега, когато със сигурност знаеше, че Никълъс е попаднал в ръцете на Врага, нямаше представа как да постъпи. Да спаси Никълъс му се бе сторила добра идея сред сигурността на стаята му в кулата — по-лесна и без никакви усложнения.
	— Не можем да отидем в Куър — каза той. — Мислех си, че трябва да отидем в Къщата — говоря за тази на Абхорсен. Оттам мога да изпратя пощенски соколи и да вземем… ъъъ… някои неща за пътуването. Бронирани ризници. По-добър меч за мен.
	— А и би било по-безопасно — каза Кучето, като изгледа проницателно Сам.
	Сам извърна очи, неспособен да издържи на погледа му. То някак успяваше да разбере тайните му мисли. Една част от него му казваше, че трябва да продължи. Друга част му казваше, че не може да го направи. Прилошаваше му от цялото това напрежение. Където и да отидеше, не можеше да избегне факта, че е бъдещ Абхорсен и съвсем скоро щяха да го разобличат като изменник.
	— Това ми се струва добра идея — каза Лираел. — Къщата се намира на Дългите скали, нали? Оттам можем да поемем на запад, като избягваме пътищата. В Къщата има ли коне? Не мога да яздя, но бих могла да си сложа кожа на Хартата, докато ти…
	— Конят ми е мъртъв — прекъсна я Сам, внезапно пребледнял. — Не искам друг!
	Той се изправи рязко и закуцука в мрака, взирайки се в Ратерлин, като наблюдаваше сребристите вълни по мрачната речна шир. Чуваше как Лираел и Онова Куче — което твърде много приличаше на Могет, за да бъде спокоен — разговарят зад гърба му, но твърде тихо, за да разбере думите. Ала знаеше, че говорят за него и го досрамя.
	— Той е едно разглезено хлапе! — прошепна сърдито Лираел. Не беше свикнала с подобно поведение. По време на своите проучвания беше правила каквото си пожелае, а в библиотеката цареше желязна дисциплина. Сам й беше дал полезна информация, но иначе беше досаден. — Просто се опитвах да съставя някакъв план. Може би трябва да го оставим.
	— Той е притеснен — призна Кучето. — Но също така е преживял и много неща, които са го подложили на неподозирани изпитания — освен това е ранен и уплашен. Утре ще бъде по-добре, както и в близките дни.
	— Надявам се — каза Лираел. След като вече знаеше повече за Никълъс, Капана за светкавици и нападенията на мъртвите срещу Сам, тя осъзна, че навярно ще има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Цялото Кралство щеше да се нуждае от такава помощ.
	— В крайна сметка, това е негово задължение — добави тя. — След като е бъдещ Абхорсен. Би трябвало да се върна на сигурно място на Глетчера, докато той се занимава с Хедж и каквото и да било друго там!
	— Ако Абхорсен и кралят са прави относно плановете на Хедж, никъде няма да бъде безопасно — каза Кучето. — И всички, които носят Кръвта, трябва да защитават Хартата.
	— О, Куче! — каза жално Лираел и прегърна Кучето. — Защо всичко е толкова трудно?
	— Просто така — отвърна Кучето, като излая в ухото й. — Но сънят ще направи всичко по-лесно. Новият ден ще донесе нови гледки и миризми.
	— Как би ми помогнало това? — промърмори Лираел, но легна на земята, като довлече раницата си, за да я използва вместо възглавница. Беше твърде горещо за одеяло, въпреки лекия ветрец, който подухваше откъм реката. Горещо и невероятно влажно, а на всичко отгоре имаше и комари и мухи. Според календара на Кралството лятото още не беше настъпило, но времето не се интересуваше от хорските изчисления. А и нямаше признаци за някоя разхлаждаща дъждовна буря.
	Лираел уби един комар, после извърна глава, когато Сам се върна и започна да тършува в дисагите си. Той извади нещо оттам — някакъв ярък, блестящ предмет. Жаба, отрупана със скъпоценности.
	— Съжалявам, че се държах толкова зле — промърмори Сам, като остави на земята летящата жаба. — Това ще ни помогне за комарите.
	Не се наложи Лираел да пита как. Това стана ясно веднага, когато жабата направи салто назад и използва езика си, за да улови два особено големи и напоени с кръв комара.
	— Умно — каза сънено Кучето, като вдигна за миг глава от удобната дупка, която си беше изкопало, за да спи в нея.
	— Направих я за майка ми — каза принцът, а в гласа му се долавяше самосъжаление. — Това е може би единственото, в което ме бива. Да майсторя разни неща.
	Лираел кимна, докато гледаше как жабата предизвика суматоха сред местната популация от насекоми. Тя се движеше без особени усилия, размахвайки бронзовите си крила не по-бавно от тези на колибри, издавайки тих шум, подобен на плътно затворени кепенци, помръдващи леко на вятъра.
	— Наложи се Могет да я убие — каза внезапно Сам и отново погледна огъня. — Моята кобила, Спраут. Пришпорих я твърде силно. Препъна се. Не можах да нанеса милостивия удар. Наложи се Могет да й пререже гърлото, за да се увери, че мъртвите няма да я убият и да станат по-силни.
	— Струва ми се, че не сте имали голям избор — каза неловко Лираел. — Искам да кажа, че не сте могли да направите нищо друго.
	Сам мълчеше, вгледан в няколкото останали червени въглени, виждайки фигурите и шарките в оранжево, черно и червено. Навсякъде чуваше приглушения рев на Ратерлин и свистящия дъх на заспалото Куче. Той буквално усещаше как седящата на три-четири стъпки от него Лираел очаква да каже нещо.
	— Трябваше да го направя — прошепна той. — Но ме достраша. Уплаших се от смъртта. Винаги ме е било страх от нея.
	Лираел не каза нищо, защото сега се чувстваше още по-неловко. Никой досега не беше споделял с нея толкова лично нещо, още по-малко нещо подобно! Сам беше син на Абхорсен, бъдещият Абхорсен. Просто не беше възможно да се страхува от смъртта. Все едно някоя Клеър да се страхува от зрението. Това беше недопустимо.
	— Ти си уморен и ранен — каза тя накрая. — Трябва да си починеш. На сутринта ще се почувстваш по-добре.
	Сам се извърна да я погледне, но с наведена глава, без да я гледа в очите.
	— Ти си влязла в смъртта — прошепна Сам. — Беше ли те страх?
	— Да — призна Лираел. — Но следвах инструкциите в книгата.
	— Книгата? — попита той, треперейки въпреки горещината. — „Книгата за мъртвите“?
	— Не — отвърна Лираел. Дори не беше чувала за тази „Книга за мъртвите“. — „Книгата за спомените и забравата“. В нея пише за мъртвите, само защото един Възпоменател трябва да гледа в миналото.
	— Никога не съм чувал за това — промърмори Сам. Погледна дисагите си, сякаш бяха издути отровни торбички. — Трябва да изучавам „Книгата за мъртвите“, но не издържам дори да я гледам. Опитах да я оставя, но тя ме последва, заедно със звънците. Аз не… не мога да се отърва от нея, но не мога и да я гледам. А сега вероятно ще имам нужда и от нея, и от звънците, за да спася Ник. Това е дяволски несправедливо. Никога не съм молил да бъда бъдещият Абхорсен!
	„Никога не съм искала майка ми да ме изостави на петгодишна възраст, или да бъда Клеър без зрението“, помисли си Лираел. Той беше малък за възрастта си, този принц Самет, и както бе казало Кучето, беше уморен и ранен. Нека да изживее своя пристъп на самосъжаление. Ако до утре не се оправеше, Кучето щеше да го ухапе. При нея това винаги даваше резултат.
	Така че вместо да изрече на глас мислите си, Лираел протегна ръка, за да докосне пояса, който се намираше от едната страна на Сам.
	— Имаш ли нещо против да погледна звънците? — попита тя. Усещаше силата им, дори докато лежаха там неподвижно. — Как ги използваш?
	— В „Книга за мъртвите“ е обяснено как се използват — каза той неохотно. — Но всъщност не можеш да се упражняваш с тях. Могат да бъдат използвани само на сериозно. Не! Недей… моля те, не ги изваждай.
	— Ще внимавам — каза Лираел, изненадана от реакцията му. Беше пребледнял, съвсем бял в тъмнината, и трепереше. — Вече знам малко за тях, защото приличат на флейтите ми.
	Сам отстъпи няколко крачки назад, а паниката в него растеше. Ако тя изпуснеше някой звънец или случайно звъннеше, и двамата щяха да бъдат запратени в смъртта. Той се страхуваше от това, страхуваше се отчаяно. В същото време бе обзет от внезапния импулс да й позволи да вземе звънците, сякаш това по някакъв начин щеше да прекъсне връзката им с него.
	— Струва ми се, че можеш да ги разгледаш — каза той колебливо. — Ако наистина искаш.
	Лираел кимна умислено и прокара пръсти по гладките махагонови дръжки и разкошната, обработена с пчелен восък кожа. Усети внезапен импулс да си сложи пояса и да влезе в смъртта, за да пробва звънците. В сравнение с тях нейните малки флейти бяха като играчки.
	Сам гледаше как докосва звънците и потръпна, припомняйки си колко студени и тежки бяха върху гърдите му. Забрадката на Лираел се беше смъкнала, позволявайки на дългата й черна коса да се разпилее навън. Имаше нещо в лицето й на светлината от огъня, нещо в начина, по който очите й отразяваха светлината, което накара Сам да се почувства странно. Имаше чувството, че я е виждал преди. Ала това бе невъзможно, защото никога не беше ходил до Глетчера, а тя никога не го беше напускала досега.
	— Мога ли да разгледам и „Книгата за мъртвите“? — попита Лираел, неспособна да скрие нетърпението в гласа си.
	Сам се втренчи в нея, а съзнанието му блокира за миг.
	— „Книгата за мъртвите“ би могла да те у-унищожи — каза той, а в гласа му прозвуча издайническо заекване. — Не бива да си играеш с нея.
	— Зная — каза Лираел. — Не мога да го обясня, но имам усещането, че трябва да я прочета.
	Сам се замисли. Клеър бяха братовчедки на кралския род и на Абхорсен, така че той предполагаше, че Лираел притежаваше Кръвното право. Това беше достатъчно, за да не бъде унищожена на мига. Освен това бе чела „Книгата за спомените и забравата“, каквато и да бе тя, а това изглежда я бе превърнало в нещо като некромант, поне що се отнасяше до пътуването в смъртта. А и нейният знак на Хартата беше истински и ярък.
	— Тя е тук — каза Сам грубо, като посочи съответното място в дисагите. Поколеба се, после се отдръпна, докато се озова на цели десет крачки от огъня, по-близо до реката, а Кучето и Могет останаха между него и Лираел — и книгата. Легна на земята и нарочно извърна поглед от нея. Не желаеше дори да вижда книгата. Неговата летяща жаба подскачаше зад него и бързо разчисти комарите от импровизираното му легло.
	Зад гърба си Сам чу как каишите на дисагите се развързват. После се появи меката светлина на Хартата, чу се щракането на сребърните пластини — и шумоленето на страниците. Не последва експлозия, нямаше унищожителен огън.
	Сам изпусна стаения въздух, затвори очи и си наложи да заспи. След няколко дни можеше да бъде в Къщата на Абхорсен. В безопасност. Можеше да остане там. Лираел би могла да продължи сама.
	„Само че, каза съвестта му, докато той се унасяше, Никълъс е твой приятел. Твой дълг е да се справяш с некромантите. И твоите родители ще очакват от теб да се изправиш срещу Врага.“


	Глава тридесет и девета
	Високият мост

	Сам се чувстваше много по-добре на следващата сутрин, поне физически. Състоянието на крака му се бе подобрило значително благодарение на лечебната магия на Лираел. Ала психически той се чувстваше много изнервен заради отговорностите, които за пореден път се стовариха на плещите му.
	Лираел, от друга страна, беше физически изтощена, но изпълнена с умствена енергия. Беше прекарала цялата нощ в четене на „Книгата за мъртвите“ и довърши последната страница точно по изгрев-слънце, когато топлината пропъди последните студени часове на нощта.
	Голяма част от книгата вече бе изчезнала от ума й. Лираел знаеше, че я е прочела цялата, или поне бе прочела всяка прелистена страница. Ала нямаше представа за цялостния смисъл на текста. „Книгата за мъртвите“ изискваше многократни препрочитания, осъзна тя, защото можеше да предложи по нещо ново всеки път. В много отношения тя усети, че книгата разпознава нейната липса на знания, и й бе предоставила оскъдния минимум, който бе способна да разбере. Освен това тя беше породила у нея много повече въпроси за смъртта и мъртвите, от отговорите, които даваше. Или навярно им бе отговорила, но тя нямаше да си спомни, преди да й се наложи да разбере.
	Само последната страница остана запечатана в съзнанието й, последната страница с нейния единствен ред.

	Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника?

	Тя размишляваше над този въпрос, когато потопи главата си в реката, за да се опита да се разсъни, и продължи да мисли за това, докато връзваше забрадката си и изпъваше жилетката си. Не й се щеше да се разделя със звънците и „Книгата за мъртвите“, но в крайна сметка я върна в дисагите на Сам, докато той довършваше сутрешното си миене по-надолу по реката, зад част от оскъдната растителност на острова.
	Не разговаряха, докато товареха лодката, не казаха нито дума за книгата или звънците, нито за признанието на Сам от изминалата нощ. Когато Лираел вдигна платното на „Откривател“ и отново се понесоха по течението, единственият звук идваше от плющящото платно, когато тя бавно повдигна грота, придружен от шума на водата под кила. Изглежда всички бяха единодушни, че е прекалено рано за разговори. Най-вече Могет. Той дори не си бе направил труда да се събуди и се наложи Сам да го пренесе на борда.
	Едва когато бяха доста напреднали по пътя, Лираел раздаде от своите кейкове с канела, големи, колкото чинии, разделяйки ги на удобни за ядене късове. Кучето изяде своя почти наведнъж, но Сам го гледаше подозрително.
	— Да рискувам ли да забия зъбите си в него, или просто да го смуча, докато умра? — попита той и направи опит да се усмихне. Очевидно се чувства по-добре, помисли си Лираел. Това беше за предпочитане пред мрачното самосъжаление от предишната нощ.
	— Можеш да го дадеш на мен — предложи Кучето, без да сваля поглед от ръката, хванала кейка.
	— Едва ли — каза Сам, като отхапа малко и се опита да дъвче. После протегна напред недоядената половина и каза с пълна уста: — Но ще го разменя с теб срещу възможността да разгледам отблизо каишката ти.
	Преди да е довършил изречението си, Кучето се хвърли напред, излапа кейка и опря брадичката си на бедрото на Сам, предоставяйки му шията си.
	— Защо искаш да разгледаш каишката на Кучето? — попита Лираел.
	— По нея има символи на Хартата, които никога не съм виждал — отвърна той, протягайки ръка да я докосне. Тя изглеждаше като кожа, покрита със символи на Хартата. Ала когато пръстите му докоснаха повърхността й, Сам осъзна, че изобщо не е кожа. Това бяха само символи на Хартата, огромно море от символи, простиращо се във вечността. Почувства, че би могъл да напъха цялата си ръка в каишката, или самият той да потъне в нея. А сред тази необятна шир от символи имаше съвсем малко такива, които познаваше.
	Отдръпна ръката си с неохота, а после, воден от някаква прищявка, почеса главата на Кучето между ушите. Усещането беше както при най-обикновено куче, така както и Могет приличаше на истинска котка. Ала и двамата до голяма степен бяха магически създания. Само че каишката на Могет представляваше възпиращо заклинание с невероятна сила, а тази на Кучето беше нещо много по-различно, почти като част от самата Харта. В него имаше нещо от излъчването на Камъните на Хартата.
	— Чудесно — въздъхна Кучето в отговор на чесането. — Но почеши и гърба ми, ако обичаш.
	Сам се подчини, а Кучето се изтегна под пръстите му, наслаждавайки се на процедурата. Лираел ги гледаше, внезапно осъзнала, че никога преди не е виждала Кучето с друг човек. То винаги бе изчезвало при появата на Клеър.
	— Някои от символите на Хартата по каишката ти са ми познати — каза небрежно Сам, докато го чешеше и гледаше как сутрешното слънце танцува върху водата. Предстоеше още един много горещ ден, а той беше изгубил шапката си. Сигурно се беше изхлузила, когато падна по стълбите на плуващата платформа при воденицата.
	Кучето не отвърна, а само се гърчеше, за да насочи ръката на Сам да го почеше по-надолу по гърба.
	— Само че не мога да си спомня къде съм ги виждал — продължи той и спря, за да се концентрира. Не знаеше какво беше предназначението на символите на Хартата, ала ги беше виждал някъде другаде. Не в някой гримоар или върху Камък на Хартата, а върху предмет или нещо твърдо. — Не върху каишката на Могет — тези са съвсем различни.
	— Прекалено много мислиш — изръмжа Кучето, макар и не гневно. — Просто продължавай да ме чешеш. Можеш и под брадичката.
	— Ти си много настоятелно куче за един предполагаем слуга на Клеър — отбеляза Сам. Погледна Лираел и добави: — Винаги ли е такъв?
	— Моля? — попита Лираел, която отново се бе замислила за „Книгата за мъртвите“. Наложи й се да положи усилия, за да обърне внимание на Сам и за миг й се дощя да се върне отново в голямата библиотека, където никой не й говореше, ако не се налагаше.
	Сам повтори въпроса си и Лираел погледна Кучето.
	— Обикновено е по-зле — отвърна тя. — Ако не търси храна, иска да го чешат. Непоправим е.
	— Точно затова ме наричат Падналото куче — отвърна самодоволно Кучето, размахвайки опашка. — Не просто Куче. Но сега най-добре да спреш да ме чешеш, принц Самет.
	— Защо?
	— Защото надушвам хора — отвърна Кучето, насилвайки се да се изправи. — Зад следващия завой.
	Сам и Лираел погледнаха напред, но не видяха никакъв признак на живот или друг плавателен съд по реката. Ратерлин правеше голям завой и речните брегове се извисяваха във високи скали от розовеещ се камък, препречвайки гледката пред тях.
	— Чувам и рев — добави Кучето, което сега беше кацнало на носа, а ушите му бяха изправени и потрепваха.
	— Като от бързеи ли? — попита неспокойно Лираел. Тя имаше доверие в „Откривател“, но не й се щеше да бъде залята от водопади — или да се разбие в някоя лодка, в този ред на мисли.
	Сам застана до нея, подпрял едната си ръка на гика, за да запази равновесие, и се опита да погледне напред. Ала каквото и да имаше там, то се намираше зад завоя. Той отново погледна речните брегове, забелязвайки, че те бяха станали по-високи, превръщайки се в истински скали, и че реката се стесняваше и отпред може би беше широка едва неколкостотин метра.
	— Няма нищо — каза той, а после, след като забеляза объркването й, породено от този анселстиерски израз, добави: — Искам да кажа, че всичко е наред. Наближаваме клисурата на Високия мост. Реката става много по-тясна и по-бърза, ала не чак дотам, че по нея да не могат да преминават лодки. А и е по-маловодна, отколкото би трябвало да бъде по това време на годината, така че се обзалагам, че няма да бъде твърде бърза.
	— О, Високият мост — каза Лираел с огромно облекчение. Беше чела за Високия мост и дори беше виждала ръчно оцветена гравюра с неговото изображение. — Всъщност ние плаваме под града, нали?
	Сам кимна умислено. Беше ходил в града на Високия мост само веднъж, преди повече от десет години, със своите родители. Бяха стигнали дотам по сушата, не по Ратерлин, но той още помнеше как Тъчстоун посочи патрулните лодки, които обикаляха нагоре по течението към града и във вира зад него, където реката отново се разширяваше. Те не само поддържаха поне тази част на Ратерлин без речни пирати, но и събираха пътен данък от търговците. Елимер вероятно вече беше издала заповед на речната охрана да го „придружат“ до брега и да го върнат в Белизар.
	Това щеше да бъде един от начините да се озове в безопасност, помисли си той, и Елимер щеше да поеме отговорността за случилото се след това. Ала той трябваше да бъде готов да поеме отговорността за разпрата си с полицаите, а това щеше да забави всякакви опити да бъде спасен Ник. Съмняваше се, че Лираел би предпочела да продължи без него.
	— Така е, нали? — повтори Лираел. — Плаваме под него?
	— Моля? — попита Сам, който продължаваше да се пита как да постъпи оттук нататък. — Да… да, така е. Ъм, най-добре да се мушна под някое одеяло или нещо друго, преди да наближим града.
	— Защо? — попитаха Лираел и Кучето в един глас.
	— Защото той е принц-беглец — прозя се Могет, после се приближи и се повдигна на задните си лапи, за да погледне напред. — Той избяга, а сестра му иска да го върне за Празника на Велизар, за да играе ролята на Летния глупак или нещо подобно.
	— Птицата на Изгрева — поправи го Сам смутено, докато се приготвяше да се скрие.
	— Когато каза, че си напуснал Велизар, за да търсиш Никълъс, реших, че си бил изпратен от своите родители! — възкликна Лираел, несъзнателно възприела тона, с който мъмреше Кучето. — Както аз бях изпратена от Клеър. Искаш да кажеш, че дори не знаят какво правиш?
	— Ъъъ… не — отвърна смутено Сам. — Макар че татко сигурно се е досетил, че съм отишъл да посрещна Ник. Тоест, ако са разбрали, че съм заминал. Зависи от това в коя част на Анселстиер се намират. Но аз ще им обясня, когато изпратим съобщенията. Единственият проблем е, че Елимер вероятно е наредила на цялата гвардия и полицията да ме изпратят обратно във Велизар, ако могат.
	— Страхотно — каза Лираел. — А аз разчитах на теб, ако имаме нужда от помощ по пътя. Той е кралски принц, мислех си…
	— Е, все още бих могъл да бъда полезен — понечи да каже Сам, ала в този миг завиха и Кучето излая предупредително. И действително, към една шамандура в средата на реката бе закотвена патрулна лодка — дълга и тясна галера с тридесет и две гребла, освен платното с хоризонтални рейки. Когато „Откривател“ се появи иззад завоя, един моряк я отвърза от шамандурата, а останалите издигнаха червеното платно, над което проблесна златистата кула на кралската служба.
	Сам се сниши още повече и придърпа одеялото върху лицето си. Нещо докосна бузата му, когато се излегна, и той се сепна, решил, че е плъх. После разбра, че и Могет се пъха под одеялото при него.
	— Няма смисъл да се чудят защо една котка с аристократичен произход би стояла на една палуба с някакво краставо куче — прошепна той близо до ухото на Сам под задушаващото одеяло. — Чудно дали ще приложат онзи стар номер, който градската стража прави с каруците със сено, когато заподозре контрабанда.
	— Какъв е той? — прошепна Сам в отговор, макар да имаше усещането, че не иска да знае.
	— Пробождат всичко с копия, за да се уверят, че няма нищо — или никой — скрито отдолу — каза небрежно Могет. — Имаш ли нещо против да се пъхна под ръката ти?
	— Няма да го направят — каза Сам категорично. — Ще видят, че това е една от лодките на Клеър.
	— Нима? Възможно е, но Лираел не изглежда като Клеър, не е ли така? Ти самият заподозря, че е откраднала лодката.
	— Тихо там — излая Кучето близо до другото ухо на Сам. После той усети как то намества огромното си туловище от едната му страна — върху одеялото. След това отново помръдна, когато Лираел го подръпна, за да прилича по-скоро на покрит багаж, отколкото на нечие тяло.
	Поне десет минути не се случи нищо. Могет явно заспа отново, а Кучето прехвърли по-голямата част от теглото си върху Сам. Принцът установи, че макар единственото, което виждаше, да бе долната част на одеялото, чуваше всевъзможни звуци, които не бе забелязал преди: скърцането на облицования с дъски корпус на кораба, плясъкът на вълните при носа, лекото тракане на такелажа и трясъка на гика, когато завиха по посока на вятъра и спряха.
	После чу друг звук — силното пляскане на гребла, движещи се в унисон, и един глас, който определяше ритъма.
	— С воля и бързина, замахни и отпусни, с воля и бързина… вдигни греблата и ги прибери!
	Чу се вик, толкова силен и толкова близък, че Сам почти потрепна.
	— Какъв е този съд и накъде пътува?
	— Това е лодката на Клеър „Откривател“ — каза Лираел, ала гласът й се изгуби сред шума на реката. Тя се насили да извика, изненадана от собствената си сила: — Лодката на Клеър „Откривател“. Пътува за Куър.
	— О, да, познавам „Откривател“ — отвърна гласът, вече не толкова официално. — А и тя очевидно познава ръката ви, госпожице, така че можете да преминете. Ще спрете ли, за да се качите в града?
	— Не — каза Лираел. — Пътувам по спешна работа на Клеър.
	— Разбира се, разбира се — отвърна командирът на патрулната лодка, кимайки към Лираел през единия метър вода, разделящ двата плавателни съда. — Със сигурност нещо се мъти. Най-добре се пазете от речните брегове, защото ни докладваха за мъртви създания. Съвсем като в старото време, преди завръщането на краля.
	— Ще внимавам — извика Лираел. — Благодаря за предупреждението, капитане. Мога ли вече да продължа?
	— Минавай, приятелко — извика пазачът, махайки с ръка. При това движение греблата отново се спуснаха, а мъжете се напрегнаха върху скамейките си. Кормчията завъртя руля и патрулната лодка потегли с все сила, порейки течението. Лираел видя как нещо метално проблесна под водата, когато лодката се повдигна, и разбра, че това е дълъг стоманен клин. Очевидно патрулната лодка разполагаше с начини да потопи всеки плавателен съд, който не спре след подадения сигнал.
	Докато преминаваха, един от охраната погледна странно Лираел и тя видя как ръката му се спуска към тетивата на лъка. Ала никой от останалите дори не си направи труда да я погледне, и миг по-късно странният охранител извърна очи, оставяйки у нея неспокойно усещане. За миг й се стори, че е доловила металния дъх на Свободната магия. Тя погледна Кучето и видя, че то гледа същия мъж, а всички косми по гърба му бяха настръхнали.
	Вслуша се в равномерното пляскане на греблата, докато галерата се отдалечаваше, и в отслабващия глас на надзирателя.
	— Отидоха ли си?
	— Да — каза бавно Лираел. — Но по-добре да останеш скрит. Още се виждат, а вече наближаваме Високия мост. А в единия от тях забелязах нещо нередно. Долових нещо от Свободната магия, сякаш това изобщо не беше човек.
	— Невъзможно е да е била Свободна магия — каза Сам. — Реката тече прекалено бързо.
	— За разлика от мъртвите, не всички творения на Свободната магия се страхуват от течаща вода — каза Могет. — Само онези, които притежават здрав разум.
	— Котката казва истината — добави Падналото куче. — Течащата вода не е пречка за онези от Третия род, или всеки, който носи нещо от същността на Девети. Не бих очаквал нещо подобно тук, но наистина го долових на борда на патрулната лодка, принц Самет. Нещо, което бе само подобие на човек. За щастие то не се осмели да разкрие присъствието си сред толкова много хора. Но трябва да бъдем нащрек.
	Сам въздъхна и устоя на изкушението да отмести одеялото поне малко. Беше много трудно да лежиш в тъмното, поел към евентуална опасност. А и той никога не беше виждал Високия мост от водата, а това беше може би една от най-внушителните гледки в Кралството.
	Лираел определено мислеше така. Въпреки усилващото се течение, тя с радост остави „Откривател“ на самоуправление, предпочела да разглежда наоколо вместо това да го направлява.
	Първоначално Високият мост представлявал огромен естествен каменен мост, опрян върху скалите на клисурата, а Ратерлин е бушувала на четири метра под него. През вековете естествените красоти на моста били усъвършенствани от сградите, построени от хората върху него. Първата постройка бил един замък, издигнат, за да се възползват от защитата, която предлагала дълбоката течаща вода под моста. Нито едно от мъртвите същества не можело да припари до стените му, защото трябвало да премине през бързите води на реката.
	Това се оказало невероятна атракция в годините на Междуцарствието, когато по-голямата част от Камъните на Хартата в Кралството били счупени, а селата, които зависели от тях, за да си осигурят безопасност, били унищожени, позволявайки на мъртвите и техните съюзници да правят каквото си пожелаят. След няколко години замъкът бил заобиколен от къщи, ханове, складове, вятърни мелници, ковачници, работилници, конюшни, кръчми и всякакви други постройки. Много от тях всъщност били прокопани в самия мост, защото камъкът бил дебел няколко метра. Мостът беше широк повече от миля, макар и не много дълъг, а разстоянието между източните и западните скали веднъж било изминато с един изстрел на лъка от прочутия стрелец Ейлуърд Блекхеър.
	Лираел се взираше в този необичаен метрополис, когато чу женски вик, на пръв поглед идващ от барелефа в предната част на лодката. В същото време румпелът на „Откривател“ се изтръгна от ръката й, завивайки рязко наляво. В миг гикът се олюля силно и лодката се наклони надясно, а почти целият десен борд се озова в реката, залят от пенливи пръски и вода.
	Сам се оказа прикован към перилата на десния борд. Могет и Кучето по някакъв начин се бяха озовали върху него, както му се стори, заедно с всичко останало. А върху му водата се лееше като из ведро.
	Той измъкна ръцете си изпод одеялото и се хвана отстрани на лодката, протягайки се към перилата. Ала дланите му попаднаха право в бушуващата вода и Сам осъзна, че „Откривател“ се е наклонила дотолкова, че всеки момент ще се преобърне. Отчаяно се опита да се освободи от Могет, Кучето, багажа и одеялото, като едновременно с това викаше:
	— Лираел! Лираел! Какво става?


	Глава четиридесета
	Под моста

	Лираел беше твърде заета да се върне обратно в лодката, за да отговори. Гикът я беше закачил за рамото, хвърляйки я през борда, още преди да разбере какво става. За щастие тя бе успяла да се хване за перилата и да се закрепи, гледайки уплашено нагоре, докато корпусът на „Откривател“ се извисяваше над главата й, толкова надалече, че изглеждаше сигурно, че ще се преобърне, а Лираел ще остане отдолу.
	После, със същата скорост, с която се бе наклонил, „Откривател“ се изправи, а внезапното накланяне помогна на Лираел да се метне обратно вътре, попадайки сред невероятната бъркотия от одеялото, Сам, Кучето, Могет, множество дреболии и клокочеща вода.
	В това време, лодката премина под Високия мост, придвижвайки се от слънчевата светлина към странния, хладен здрач, когато Ратерлин потече по огромния тунел, образуван от каменния таван над нея.
	— Какво стана? — изпелтечи Сам, когато най-сетне се освободи от мокрото одеяло. Лираел вече беше на румпела, мокра до кости, а ръката й стискаше нещо, което стърчеше от кърмата.
	— Помислих, че „Откривател“ е полудял — каза Лираел. — Докато не видях това.
	Сам отстъпи назад, проклинайки одеялото, което все още бе заплетено около краката му. Под Високия мост не беше съвсем тъмно, защото от двете страни нахлуваше светлина, но тази светлина беше странна, сякаш слънцето бавно си пробиваше път сред мъгла — мека и разсейвана от водата. Кучето също се втурна да погледне, но Могет изсумтя и отиде при носа, за да се заеме с дългата процедура по изсушаването си с език.
	Кучето видя онова, което държеше Лираел, преди Сам и изръмжа. От лявата страна на кърмата, под перилата, където Лираел бе седяла преди „Откривател“ да я катурне заедно с гика, имаше неравна дупка. В ръката си тя държеше стрелата от арбалета, който бе направил дупката. Дръжката й беше боядисана в бяло, и тя беше покрита с гарванови пера.
	— Сигурно те е пропуснала на косъм! — възкликна Сам, като прокара три пръста през дупката.
	— Само благодарение на „Откривател“ — каза Лираел и нежно погали румпела. — Виж какво е причинила на горката ми лодчица.
	— Щеше да те прониже, дори и да носеше броня — каза мрачно Сам. — Това е бойна стрела, а не ловна. И изстрелът е много точен. Твърде добър, за да бъде естествен.
	— Сигурно ще опитат отново от другата страна — или преди това — каза Лираел, поглеждайки разтревожено високите камъни над главите им. — Знаеш ли дали над нас има някакви отвори?
	— Нямам представа — каза Сам. Той проследи погледа й, ала успя да види само гладък жълт камък. Но мостът се извисяваше на няколко метра над тях, а осветлението беше лошо. Възможно беше да има много непрогледни отвори, които той просто не можеше да види.
	— Не виждам такива, господарке — изръмжа Кучето, след като и то вдигна глава. — Но ние ще прекосим след няколко минути при това течение.
	— Знаеш ли как да правиш заклинания върху стрели? — попита Сам Лираел. Течението наистина ги носеше с невероятна скорост и ярката, огрявана от слънцето арка, която се извиваше от другата страна на моста се приближаваше твърде бързо.
	— Не — отговори неспокойно Лираел. — Вероятно би трябвало да знам. Доста бягах от часовете по бойни изкуства.
	— Добре — каза Сам. — Защо не си разменим местата? Аз ще седна тук и ще управлявам лодката, но зад гърба ми ще има омагьосана стрела. Ти подготви лъка си, за да стреляш. Могет, ти имаш най-добро зрение и ще дебнеш вместо Лираел.
	— Ужасното куче, или както там се нарича, може да го направи — заяви Могет откъм носа. — Аз продължавам да спя.
	— Ами ако заклинанието не подейства? — възнегодува Лираел. — Ти вече си ранен…
	— Ще подейства — каза Сам и стана, така че тя нямаше кой знае какъв избор, освен да се отдръпне от пътя му. — Някога всеки ден тренирах с Гвардията. Само омагьосана стрела може да свърши работа.
	— Но тя може би е омагьосана — каза Лираел и бързо смени тетивата на лъка си със суха, която извади от един запечатан с восък плик. От черно-бялата стрела не се носеше аромат на магия, но това не означаваше, че следващата няма да е омагьосана.
	— Въпреки това трябва да е по-силна от защитното заклинание — каза уверено Сам — много по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност. Неведнъж бе правил защитни заклинания, ала никога по време на истинска битка. Тъчстоун го беше научил на това, когато беше едва на шест години, а стрелите, които изстрелваха, за да го проверят, бяха просто играчки с омекотени глави, направени от изпокъсани стари пижами. По-късно бе преминал към притъпени стрели. Никога не беше боравил с бойна стрела, която би могла да пробие бронирана стомана с дебелина три сантиметра.
	Сам седна до румпела и се обърна с лице към кърмата. После започна да търси символите на Хартата, от които имаше нужда. Обикновено използваше меча си, за да очертае заклинанието във въздуха, ала го бяха обучавали да използва ръцете си в случай на нужда, и това вършеше същата работа.
	Лираел видя как ръцете и пръстите му се движат бързо и уверено, а във въздуха започваха да блестят символи на Хартата. Те надвиснаха там, светейки непосредствено зад дъгата, която описваха пръстите му. Независимо какъв беше иначе, помисли си Лираел, Сам беше много силен Маг на Хартата. И можеше да се страхува от смъртта и мъртвите, но не беше страхливец. Тя не би искала да седи там, разделяна само със заклинание от острите като бръснач върхове на някоя стрела за арбалет, пътуваща с убийствена скорост. Потръпна. Ако не беше „Откривател“, навярно вече щеше да бъде мъртва, или кръвта й щеше да изтича в капандурите на палубата.
	Стомашните мускули на Лираел се свиха при тази мисъл и тя особено внимателно сложи стрелата в тетивата. Който и да беше криещият се убиец, тя щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че той ще бъде поразен с един-единствен изстрел.
	Сам приключи с описването на пълния кръг на заклинанието върху стрелата, ала остана приведен до кърмата. Ръцете му продължаваха да се движат, рисувайки символи на Хартата, които се спускаха по пръстите му, за да станат част от светещия кръг над и зад него.
	— Трябва да го поддържам — каза той задъхано. — Това е един от малкото му недостатъци. Подготви се! Ще излезем след секунда…
	Внезапно те излязоха на слънчевата светлина, а Сам инстинктивно се сви, за да се превърне в по-малка мишена.
	Лираел, коленичила до мачтата и вгледана нагоре, моментално бе заслепена. В този миг убиецът стреля и стрелата попадна в целта. Лираел изпищя предупредително, ала звукът още не се бе изтръгнал от гърлото й, когато стрелата с черни пера улучи защитното заклинание — и се изпари.
	— Бързо! — изпъшка Сам, а напрежението от поддържането на заклинанието личеше ясно по лицето му и напрегнатите гърди.
	Лираел вече търсеше мъжа с арбалета, ала над тях имаше много прозорци и отвори — или в самия мост, или в сградите, построени върху него. Освен това навсякъде стояха хора, по прозорците, на балконите, надвесени над перилата, поклащащи се върху платформите, привързани с въжета към хоросановите стени… Тя дори не успя да започне издирването на стрелеца.
	После Кучето дойде при нея и вдигна глава, а след това нададе вой. Това бе зловещ, висок звук, който отекна из водата, по склоновете на речното дефиле и навсякъде из самия град. Прозвуча така, сякаш на реката, в града и навсякъде около тях внезапно се бяха появили десетки вълци.
	Всички хора изведнъж престанаха да се движат и ококориха очи. Освен на един прозорец по средата на разстоянието до върха на моста. Лираел видя как някой там изведнъж широко разтвори кепенците, все още стиснал в ръка арбалет.
	Тя опъна тетивата и изстреля една стрела към него, ала тя бе понесена от случайно подухнал бриз и отиде много по-нагоре, удряйки стената над главата му. Когато зареди следваща стрела, нападателят застана прав в рамката на прозореца, балансирайки опасно върху перваза.
	Кучето пое въздух и отново зави. Нападателят изпусна арбалета си, за да затисне уши с пръсти. Ала дори и така не можеше да спре ужасния звук, краката му се размърдаха самоволно и стъпиха в празното пространство. Той отчаяно се опита да запрати горната половина на тялото си обратно в стаята, ала очевидно изобщо не можеше да контролира тялото си от кръста надолу. Миг по-късно падна след арбалета си на дванайсет метра надолу към водата. Докато се носеше във въздуха, той продължаваше да затиска ушите си с пръсти, а краката му не спираха да се движат, въпреки че нямаше къде да стъпят.
	Кучето престана да вие, когато тялото на нападателя се удари във водата, а Сам и Лираел трепнаха, когато усетиха, че умира. Те гледаха как се образуват вълни, как стигат до дирята, оставена от „Откривател“, а после изчезват.
	— Какво направи? — попита Лираел и внимателно свали лъка си. Никога досега не беше виждала или усещала как някой умира. Беше присъствала само на Сбогувания, където смъртта й изглеждаше далечна, обгърната в церемонии и традиции.
	— Накарах го да върви — изръмжа Кучето и отново седна на задните си крака, а космите по гърба му бяха настръхнали сърдито. — Щеше да те убие, ако имаше тази възможност, господарке.
	Лираел кимна и бързо прегърна Кучето. Сам ги наблюдаваше предпазливо. Този рев беше истинска Свободна магия, в която нямаше и капка от магията на Хартата. Кучето изглеждаше добронамерено и отдадено на Лираел, ала той не можеше да забрави колко е опасно. Освен това във воя му имаше нещо, което му напомняше за нещо друго, за някаква магия, която бе преживял, но не можеше да определи точно.
	Поне при Могет всичко бе ясно. Той беше създание на Свободната магия, приковано и безопасно, докато носеше каишката си. Кучето очевидно бе смесица от двете магии, която беше съвсем различна от всичко, за което Сам някога бе чувал. Не за първи път му се дощя майка му да е тук. Сабриел щеше да знае какво представлява Кучето, сигурен беше.
	— Най-добре отново да си сменим местата — каза припряно Лираел. — Пред нас има още една патрулна лодка.
	Сам бързо се наведе от противоположната страна на Кучето, което го погледна и се ухили, разкривайки набор от много остри, много бели и много големи зъби. Сам се насили да отвърне на усмивката му, припомняйки си какво го бяха посъветвали за кучетата като малък. Никога не им показвай, че се страхуваш…
	— Уф! Тук има много вода — оплака се той, когато легна на дъното и придърпа подгизналото одеяло към себе си. — Трябваше да я изгреба в тунела.
	Тъкмо се канеше да покрие лицето си с одеялото, когато видя Могет, който продължаваше да се припича и да се пощи на носа на лодката.
	— Могет! — нареди той. — И ти трябва да се скриеш. Могет погледна многозначително водата, която се плискаше в краката на Сам и изплези малкия си розов език.
	— Прекалено е мокро за мен — каза той. — Освен това, патрулната лодка със сигурност ще ни спре. Вече ще са получили сигнал от града след тази нафукана кучешка демонстрация на гласови данни, но да се надяваме, че никой не е разпознал за какво всъщност става дума. Така че и ти можеш да седнеш.
	Сам изохка и шумно се изправи.
	— Можеше де ми го кажеш, преди да легна — каза той мрачно, като взе една метална чаша и започна да изтребва водата.
	— Би било най-добре, ако можем да минем, без да ни спират — отбеляза Кучето, душейки въздуха. — На борда на тази лодка биха могли да се крият още врагове.
	— Пред нас има още място за маневри — каза Лираел. — Но не знам дали е достатъчно, за да избегнем охраната.
	Източната страна на реката беше основното речно пристанище на Високия мост. Дванадесет кея с различна дължина се вдаваха във водата, повечето отрупани с търговски лодки, чиито мачти образуваха гора от оголени прътове. Зад тях имаше още един кей, издълбан в камъните на дефилето — дълга тераса, отрупана с товари, подготвяни да бъдат качени на борда на лодките или горе в града. Зад него започваха няколко стръмни стълби, които се изкачваха по фасадата на скалата към града, сред кабелите на крановете, които повдигаха множеството кутии и сандъци, бурета и бали.
	Ала западната страна на реката беше свободна, с изключение на няколко търговски лодки, които се носеха надолу по течението пред тях и единствената патрулна лодка, която вече пускаше котва. Ако успееха да минат покрай нея и да продължат напред, нямаше какво да ги спре.
	— На тази лодка има поне двадесет стрелци — каза Сам със съмнение. — Нима мислите, че можем просто да минем покрай тях?
	— Предполагам, че зависи от това колко от тях — ако изобщо е така — са агенти на Врага — каза Лираел, докато завързваше по-здраво грота и завъртя платното, за да развият по-висока скорост. — Ако това е истинска охрана, те няма да стрелят по един кралски принц и Дъщеря на Клеър. Нали?
	— Предполагам, че си струва да опитаме — промърмори Сам, който не можеше да измисли алтернативен план. Ако охраната беше истинска, най-лошото, което можеше да се случи, бе да го върнат във Велизар. Ако не беше истинска, най-добре беше да стоят възможно най-далече от нея. — Ами ако вятърът отслабне?
	— Ще призовем друг — каза Лираел. — Умееш ли да предизвикваш времето?
	— Не и според критериите на майка ми — отвърна Сам. Магията за времето най-често се извършваше чрез изсвирване на символи на Хартата, а него не го биваше в свиренето. — Но вероятно бих могъл да предизвикам вятър.
	— Този план не е съвършен, дори и според критериите на майка ти — отбеляза Могет, който наблюдаваше как патрулната лодка вдига платното си, очевидно с намерението да ги пресрещне. — Лираел не изглежда като Дъщеря на Клеър. Самет прилича на чучело, а не на кралски принц. А командирът на тази патрулна лодка може и да не познае „Откривател“. Така че дори и да са истинска охрана, вероятно просто ще ни обсипят със стрели, ако се опитаме да отплаваме покрай тях. Лично аз не желая да бъда превърнат в игленик.
	— Не мисля, че имаме избор — каза бавно Сам. — Ако дори двама или трима от тях са част от Врага, ще ни нападнат. Ако успеем да предизвикаме достатъчно силен вятър, може би ще можем да останем извън обсега на стрелите.
	— Чудесно! — промърмори Могет. — Мокър, измръзнал и пълен с дупки. Още един забавен ден по реката.
	Лираел и Сам се спогледаха. Лираел дълбоко пое въздух. В съзнанието й разцъфнаха символи на Хартата и тя ги остави да потекат към дробовете и гърлото й и да кръжат из тях. После изсвири и чистите звуци политнаха към небето.
	В отговор на изсвирването реката зад тях потъмня. Във водата се появиха вълни с бели хребети и се понесоха към „Откривател“ и нейното чакащо платно.
	Няколко секунди по-късно, вятърът задуха. Лодката се наклони и набра скорост, а такелажът започна да свири своя мелодия под внезапния натиск на въздуха. Могет просъска в знак на неодобрение и бързо скочи от носа, когато мястото, на което беше стоял допреди миг, бе залято от пръски.
	Лираел продължаваше да свири и Сам се присъедини към нея, и тяхното обединено заклинание за време създаваше вятъра в задната част на „Откривател“, като в същото време ги отдалечаваше от патрулната лодка, чието платно висеше отпуснато и безветрено.
	Ала патрулната лодка имаше умели гребци. Отговорникът побърза да нададе своя вик и греблата започнаха да се движат по-бързо, когато тя се втурна напред да пресрещне „Откривател“, водата около носа й изведнъж се запени, а яркият метал на клина проблесна на слънцето.


	Глава четиридесет и първа
	Свободната магия и свинската кожа

	— След няколко минути ще попаднем в обсега на стрелите им — предупреди мрачно Могет, преценявайки песимистично разстоянието до галерата, а прел е близостта на западния бряг. — Предполагам, че ще се наложи да плуваме, за да спасим жалкия си живот.
	Лираел и Сам се спогледаха загрижено, изпълнени с нежелание да споделят на глас мнението на котката. Въпреки извикания с магия вятър и факта, че в момента се носеха бързо по водата, галерата продължаваше да се приближава. Движеха се възможно най-близо до брега и бързо се изтегляха от реката, за да могат да маневрират.
	— Предполагам, че е най-добре да обърнем и да поемем риска сред охраната да има представители на врага — каза Сам, който много добре знаеше, че е ранил двама полицаи. — Не искам никой от нас да бъде прострелян, защото те ни мислят за контрабандисти или нещо подобно, а и със сигурност не желая да ранявам никой от охраната. След като разберат кой съм, ще им наредя да ви пуснат. А и кой знае? Може да имам късмет. Може би Елимер все пак не е наредила да ме арестуват.
	— Не зная… — понечи да каже Лираел с разтревожен глас. Все още имаше малък шанс да успеят да им избягат. Ала тя не бе изрекла и дума, когато Кучето излая и я прекъсна.
	— Не! На борда на тази лодка има поне три или четири създания на Свободната магия! Не бива да спираме!
	— Аз не надушвам нищо — каза Могет, потръпвайки, когато през носа нахлуха още пенливи пръски. — Но все пак не притежавам твоя прочут нос. Само че, тъй като виждам половин дузина стрелци, подготвящи се да стрелят, може би ти наистина подушваш нещо.
	Сам видя, че Могет е напълно прав. Патрулната лодка завиваше, за да пресече пътя им, но шестима стрелци вече се строяваха на предната палуба със заредени стрели. Очевидно възнамеряваха първо да стрелят, а след това да задават любезни въпроси.
	— Стрелците хора ли са? — попита бързо Сам. Кучето отново подуши въздуха, преди да отговори.
	— Не мога да кажа. Струва ми се, че повечето са хора. Но капитанът — онзи с перото на шапката — само външно прилича на човек. Това е създание, направено от Свободна магия и свинска кожа. Не мога да сбъркам тази миризма.
	— Трябва да покажем на хората-стрелци по кого стрелят! — възкликна Сам. — Трябваше да си взема щит с кралския герб или нещо подобно. Тогава никога нямаше да посмеят да стрелят по нас, дори да им бяха наредили.
	— Разбира се! — каза Лираел и внезапно се плесна по челото. — Ето, дръж това!
	— Моля! — извика Сам, хвърляйки се назад, за да поеме румпела, когато Лираел го пусна. — Какво да правя? Не знам как се плава!
	— Не се тревожи, тя се управлява сама — извика в отговор Лираел, докато пълзеше към склада във форпика. Той се намираше едва на три метра, но дори те затрудниха Лираел, тъй като „Откривател“ беше наклонен под остър ъгъл и непрекъснато подскачаше нагоре, а после се спускаше надолу с разтърсващ костите удар.
	— Сигурна ли си? — извика отново Сам. Той усещаше натиска върху румпела и чувстваше, че единствено силната му хватка ги спираше да не се забият рязко в брега. Разтвори пръстите си за секунда, за да си направи експеримент, готов незабавно да го сграбчи отново. Ала нищо не се случи. „Откривател“ поддържаше курса си, а румпелът почти не помръдваше. Сам въздъхна с облекчение, но въздишката му се превърна в задушаваща кашлица, когато видя рояк стрели да политат от патрулната лодка — право към него.
	— Още са твърде далече — каза Кучето, наблюдавайки с професионално око полета на стрелите и наистина те потънаха във водата на петдесет метра от тях.
	— Няма да е задълго — изръмжа Могет. Той подскочи отново, за да опита да открие по-сухо място. Изглежда го намери близо до мачтата, когато едно леко помръдване на румпела — без намесата на Сам — уцели малка вълна и ловко я разля вътре, заливайки гърба му.
	— Мразя те! — просъска Могет към барелефа на лодката, когато водата се оттече от краката му. — Онази лодка поне изглежда суха. Защо просто не се оставим да ни пленят? Единствено според обонянието на Кучето капитанът е творение на Свободната магия.
	— Те стрелят по нас, Могет! — каза Сам, който не беше съвсем сигурен дали той се шегува.
	— На борда има още две творения на Свободната магия, освен капитана — изръмжа Кучето, което продължаваше енергично да души из въздуха. „То става по-голямо, забеляза Сам, и придобива по-свиреп вид.“ Очевидно се готвеше за битка, пренебрегвайки онова, което Лираел си мислеше, че прави на носа.
	— Успях! — възкликна тя, когато поредният поток от стрели се втурна към лодката. Този път те цамбурнаха във водата на не повече от две ръце разстояние. Навярно Сам би могъл да докосне най-близката от тях.
	— Моля? — извика той. В същото време посегна към Хартата, за да започне да прави защитно заклинание. Не че от него щеше да има особена полза срещу шестима стрелци едновременно. Не и когато той не беше в най-добрата си форма.
	Лираел вдигна във въздуха голямо квадратно парче черен плат и го остави да се развее на вятъра, разкривайки лъскава сребърна звезда, разположена в средата. Вятърът замалко да го изтръгне от ръката й, но тя го притисна към гърдите си и запълзя обратно към мачтата.
	— Флагът на „Откривател“ — извика, като измъкна един фал и започна да развинтва щифта на халката, за да може да я пъхне в един малък отвор в знамето. — След минута ще го вдигна.
	— Не разполагаме с цяла минута! — извика Сам, който видя, че стрелците се готвят да стрелят отново. — Просто го развей!
	Лираел не му обърна внимание. Тя бързо закрепи халките в единия край, като завинти щифтовете, бавейки се умишлено в очите на Сам. Той се канеше да се втурне напред и да грабне проклетото знаме, когато Лираел внезапно го пусна и го издигна по фала, точно когато от патрулната лодка полетяха още пет стрели към тях.
	„Откривател“ реагира първи, завъртайки румпела, за да насочи носа към вятъра. Лодката мигновено загуби скорост, а платното плющеше и тракаше, сякаш раздаваше вманиачени аплаузи. Сам се наведе и румпелът го удари в челюстта, достатъчно силно, за да реши, че са го простреляли — поне за миг. После той се завъртя обратно, пропускайки го на косъм, когато лодката пое по първоначалния си курс.
	Ала онези няколко секунди на намалена скорост се бяха оказали решаващи, даде си сметка Сам, когато стрелите, които трябваше да ги прободат, потънаха във водата на сантиметри от тях.
	После огромната сребърна звезда на Клеър се издигна над мачтата, блестейки на слънцето. Сега не можеше да има съмнение на кого принадлежи тази лодка, защото знамето не беше просто парче плат, а подобно на самият „Откривател“, беше пропито с магията на Хартата. Дори и в най-тъмната нощ, звездното знаме на Клеър щеше да продължи да блести. На силната дневна светлина то почти заслепяваше с яркостта си.
	— Престанаха да гребат — заяви радостно Кучето, когато изведнъж лодката се изгуби сред хаос от тънки като клечки гребла. Сам се успокои и остави наченките на защитното заклинание да избледнеят, за да провери дали е изгубил някой от зъбите си.
	— Но двама от стрелците все пак ще стрелят — продължи то, при което Сам изохка и бързо се опита да посегне към символите на Хартата, които току-що бе освободил.
	— Да… не… останалите четирима вземат надмощие. Капитанът крещи… всичко е излязло наяве!
	Сам и Лираел погледнаха към патрулната лодка. На нея цареше хаос от биещи се фигури, придружен от викове, писъци и тракане на оръжия. Насред всичко това внезапно се появи стълб от бял огън, който изсвистя достатъчно силно, че да накара ушите на Кучето да се свият назад, а останалите да потреперят. Огненият стълб се издигна на повече от три метра, после се плъзна встрани и описа дъга.
	За миг Сам и Лираел решиха, че ще потъне във водата и ще изчезне, но всъщност той отскочи над реката, сякаш водата беше мека трева. После пое към тях и започна да се превръща в нещо друго. Не след дълго той вече не беше бяла огнена ивица, а гигантски горящ глиган с бивни. Глиганът бягаше след „Откривател“ с огромни плющящи подскоци и квичеше, което предизвика гадене у всички, които го чуха.
	Сам реагира първи. Грабна лъка на Лираел и запрати последователно четири стрели към съществото, което бързо ги настигаше. Всички те попаднаха директно в него, но не предизвикаха никакъв резултат, с изключение на внезапна вихрушка от искри, след което незабавно се превърнаха в разтопен метал и пепел.
	Сам посягаше да вземе още една стрела, когато Лираел протегна ръка покрай него и извика някакво заклинание на вятъра. От пръстите й политна златиста мрежа, която ставаше все по-широка, докато прекосяваше водата помежду им. Тя улови подобното на глиган същество, когато то подскочи, обгръщайки го с въжета от жълто-червен огън, който угаси нажежения до бяло пламък на съществото. Глиганът и мрежата потънаха във водата и изчезнаха под повърхността на реката, а ужасното квичене престана. Когато водите на Ратерлин го обгърнаха, изригна огромна струя пара поне на три метра. Когато тя изчезна, нямаше и следа нито от мрежата, нито от създанието на Свободната магия, освен множество малки късчета от нещо, което наподобяваше отдавна изгнило месо — късове, които дори и хищните чайки в небето предпочитаха да избягват.
	— Благодаря ти — каза Сам, след като стана ясно, че нищо повече няма да се появи откъм лодката или дълбините на реката. Той знаеше заклинанието с мрежата, което бе използвала Лираел, но беше решил, че няма да подейства срещу нещо, което изглежда толкова могъщо.
	— Могет го предложи — каза Лираел, която беше видимо изненадана и от това, и от факта, че заклинанието беше подействало толкова добре.
	— Макар че подобен вид създание може да се движи през течаща вода, то се унищожава чрез пълно потапяне — обясни Могет. — Беше достатъчно да се забави дори и със секунда.
	Той погледна лукаво Кучето и добави:
	— Така че виждате, че това куче не е единственото, което разбира от такива неща. А сега наистина трябва да подремна. Надявам се, че ще се намери малко риба, когато се събудя?
	Сам кимна уморено, макар че нямаше представа как щеше да я улови. Той почти погали Могет, както Лираел много често правеше с Кучето. Ала нещо в зелените очи на котката го накара да дръпне ръката си, още преди да е извършил движението.
	— Съжалявам, че по-рано не се сетих за знамето — каза Лираел, когато продължиха напред. Омагьосаният вятър беше отслабнал, но все още духаше доста силно в гърбовете им. — Там има цял куп неща, които зърнах само за миг, когато за пръв път напуснахме Глетчера.
	— Радвам се, че се сети за него в този момент — каза Сам, а думите му звучаха леко приглушено, докато проверяваше как функционира челюстта му. Изглежда беше само натъртена, но пък зъбите му все още бяха пълен комплект. — А този вятър ще ни бъде от полза. Трябва да пристигнем в Къщата до утре сутринта.
	— Къщата на Абхорсен — каза умислено Лираел. — Тя е построена върху остров, нали? Точно преди водопада, където Ратерлин заобикаля Дългите скали?
	— Да — отвърна Сам, мислейки си за буйната каскада и колко благодарен ще бъде да разполага с нейната защита. После му хрумна, че вместо да възприема водопада като защита, Лираел навярно си задава въпроса как щяха да стигнат до Къщата, без да паднат в него и да се разбият напълно.
	— Не се тревожи за водопада — каза той. — Зад острова има нещо като канал, където течението не е толкова силно. Той е дълъг почти цяла левга, така че стига да влезеш в него през точното място и да останеш вътре, няма да има проблем. Създателите на Стената са го направили. Те са построили и Къщата. Това е великолепно творение — имам предвид канала. Навремето опитах да направя негов макет, като използвах водопада и локвите на втората тераса у дома. В двореца. Но не можах да разделя течението със заклинание…
	Той спря да говори, когато си даде сметка, че Лираел не го слуша. На лицето й се четеше отнесено изражение, а очите й гледаха някъде зад гърба му, в далечината.
	— Не си давах сметка, че съм толкова отегчителен — каза той с нервна усмивка. Сам не беше свикнал да бъде пренебрегван от хубави момичета. А Лираел беше хубава, внезапно осъзна той, дори потенциално красива. Не беше го забелязал преди.
	Лираел се сепна, примигна, и каза:
	— Съжалявам. Не съм свикнала да… Хората не разговарят много с мен у дома.
	— Знаеш ли, ще изглеждаш много по-добре без тази забрадка — каза Сам. Тя наистина бе привлекателна, макар че нещо в лицето й го тревожеше. Къде ли я беше виждал? Може би приличаше на някое от момичетата, които Елимер му бе натрапвала във Велизар. — Знаеш ли, напомняш ми за някого. Предполагам, че не е възможно да съм срещал някоя от твоите сестри или нещо подобно, нали? Макар че не помня някога да съм виждал тъмнокоса Клеър.
	— Нямам сестри — отвърна разсеяно Лираел. — Само братовчедки. Много, много братовчедки. И една леля.
	— В Къщата можеш да облечеш някоя от роклите на сестра ми, така ще имаш възможност да се отървеш от тази жилетка — каза Сам. — Имаш ли нещо против да попитам на колко години си, Лираел?
	Лираел го погледна, озадачена от този въпрос, докато не видя блясъка в очите му. Познаваше този поглед от Долната трапезария. Извърна очи и вдигна забрадката си, опитвайки се да измисли какво да каже. Де да можеше Сам да си остане същия, както Кучето, помисли си тя. Утешаващ приятел, без усложненията на романтичния интерес. Трябваше да има нещо, което да направи, за да го обезкуражи напълно, без да повръща или нещо подобно, което да я направи съвсем непривлекателна.
	— На тридесет и пет — каза тя накрая.
	— Тридесет и пет! — възкликна Сам. — Тоест, моля за извинение. Не изглеждаш… изглеждаш много по-млада…
	— Заради мазилата — каза Кучето и пусна една лукава усмивка, обръщайки се на една страна, за да може само Лираел да я види. — Унгвенти. Масла от Севера. Магии за външен вид. Моята господарка полага много усилия, за да запази младостта си, принце.
	— О — каза Сам, облягайки се на перилата на кърмата. Той тайно погледна отново Лираел, опитвайки се да забележи някакви бръчки, които беше пропуснал, или нещо друго. Ала тя наистина не изглеждаше и с ден по-стара от Елимер. А и със сигурност не се държеше като много по-възрастна жена. Преди всичко, не беше толкова уверена и общителна. Навярно се дължеше на това, че е библиотекарка, помисли си той, докато се опитваше да огледа фигурата й, за която предполагаше че е много добре сложена под широката жилетка.
	— Стига с тези приказки, Куче! — нареди Лираел, извръщайки глава, за да скрие собствената си усмивка. — Свърши нещо полезно и бъди нащрек за опасности. Аз ще дам своя принос като направя кожа на Хартата.
	— Слушам, господарке — изръмжа Кучето. — Ще бъда нащрек.
	Кучето се прозя и се изтегна, после скочи на носа и седна точно на пътя на пръските, с широко отворена уста и изплезен език. Беше цяла мистерия как успяваше да стои изправено и стабилно, помисли си Лираел, макар че й хрумна неприятната идея, че Кучето може би имаше смукателни пипала на задника си.
	— Луд. Напълно луд — каза Могет, докато гледаше как Кучето се мокри. Котката отново беше заела поста си близо до мачтата и за пореден път се подсушаваше с език. — Но така или иначе, винаги си е бил такъв.
	— Чух те! — излая Кучето, без да поглежда назад.
	— Естествено — каза Могет с въздишка и започна да ближе каишката си. Той погледна Лираел, а зелените му очи проблясваха лукаво, като добави: — Предполагам, че не бих те затруднил, ако те помоля да свалиш каишката ми, за да мога да се подсуша както трябва?
	Лираел поклати глава.
	— Е, предполагам, че ако местният селски идиот не пожелае да го направи, няма изгледи ти да се съгласиш — промърмори Могет, накланяйки глава към Самет. — Преди всичко е достатъчно да ме накарате да склоня да участвам доброволно. Тогава нямаше да се налага непрекъснато да ме принуждават да участвам в тези варварски пътувания с лодка.
	— В какво не си пожелала да участваш доброволно? — попита с любопитство Лираел. Ала малката котка само се усмихни. Усмивка, в която личеше твърде много от хищния ловец, спотайващ се в нея, помисли си Лираел. После успя помръдна глава, Ранна иззвъня, и котката заспа, излетната под следобедното слънце.
	— Внимавай с Могет — предупреди я Сам, когато Лираел се поддаде на изкушението да почеше пухкавото бяло коремче. — Той едва не е убил майка ми, когато е бил на свобода. Всъщност на три пъти за периода, през който е Абхорсен.
	Лираел отдръпна ръката си точно когато Могет отвори едното си око и понечи да я удари — привидно игриво — с едната си лапа с дълги нокти.
	— Заспивай — каза Кучето от носа, без да се обръща. То изглеждаше напълно убедено, че Могет ще се подчини.
	Могет намигна на Лираел, задържайки погледа й за миг. После едното пронизващо зелено око се затвори и той сякаш наистина заспа, а Ранна издрънча на врата му.
	— Е — каза Лираел, — време е да направя кожа на Хартата.
	— Имаш ли нещо против да гледам? — попита нетърпеливо Сам. — Чел съм за кожите на Хартата, но мислех, че този занаят е изчезнал. Дори мама не знае как се правят. Какви видове познаваш?
	— Мога да направя ледена видра, кафява мечка или лаещ бухал — отвърна Лираел и с облекчение забеляза, че романтичният интерес, който беше обзел Сам, е изчезнал. — Можеш да гледаш, ако искаш, но не зная какво ще видиш. В общи линии това са просто много дълги поредици от символи на Хартата и свързващи заклинания — и трябва да задържиш в главата си всички наведнъж. Така че няма да мога да говоря, обяснявам или каквото и да било друго. И навярно ще ми е нужно цялото време до залез-слънце. След това трябва да я сгъна точно по правилата, за да може да се използва по-късно.
	— Очарователно — каза Сам. — Опитвала ли си да прехвърлиш цялото заклинание върху предмет? Така че цялата верига от символи да е там, готова да бъде извадена, когато ти потрябва, но без заклинанието да е направено?
	— Не — отвърна Лираел. — Не знаех, че е възможно.
	— Ами, трудно е — обясни разпалено Сам. — Все едно да възстановяваш Камък на Хартата. Искам да кажа, че трябва да използваш собствената си кръв, за да подготвиш онова, което ще съдържа заклинанието. Тоест, Кралска кръв, макар че кръвта на Клеър или Абхорсен би трябвало да даде същия резултат. Трябва да бъдеш много предпазлива, разбира се, защото ако объркаш… Както и да е, нека най-напред видим твоята кожа на Хартата. Каква ще бъде?
	— Лаещ бухал — отвърна Лираел, обзета от лошо предчувствие. Нямаше нужда от зрението, за да разбере, че Самет щеше да пожелае да зададе ужасно много въпроси. — И ще отнеме около четири часа. Без — добави решително тя — никакви прекъсвания.


	Глава четиридесет и втора
	Южняците и един некромант

	Слънцето залязваше, къпейки в червена светлина широката река. Въпреки заклинанието за време, направено по-рано от Сам и Лираел, вятърът бе променил посоката си и духаше силно от юг. Но дори и срещу него, „Откривател“ продължаваше да се движи бързо, лавирайки в дълги диагонали между източния и западния бряг.
	Както и очакваше Лираел, Сам не беше успял да се въздържи да задава въпроси. Ала въпреки прекъсванията, тя бе успяла да създаде кожата на Хартата на лаещ бухал и да я сгъне както трябва, за да бъде използвана по-късно.
	— Това беше невероятно — каза Сам. — И аз бих искал да се науча да правя такава кожа.
	— Оставих „В лъвска кожа“ на Глетчера — отвърна Лираел. — Но можеш да я получиш, ако някога отидеш там. Тя е на библиотеката, но предполагам, че ще ти позволят да я заемеш.
	Сам кимна. Перспективата да посети Глетчера на Клеър му се струваше много далечна. Това беше просто поредната част от бъдещето, която не можеше да си представи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да пристигне при сигурното убежище на Къщата.
	— Можем ли да плаваме през нощта? — попита той.
	— Да — отвърна Лираел. — Ако Кучето е готово да остане на пост, за да помага на „Откривател“.
	— Готов съм — излая Падналото куче. То не беше променило позицията си при носа. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова по-добре. Този вятър носи някаква ужасна миризма, а реката е твърде безлюдна и това е необичайно.
	Сам и Лираел се огледаха наоколо. Толкова бяха погълнати с кожата на Хартата, че не бяха забелязали пълното отсъствие на други лодки, макар че имаше няколко закотвени близо до източния бряг.
	— Никой не ни последва от Високия мост и отминахме едва четири лодки, идващи от юг — каза Кучето. — Това не е нормално за Ратерлин.
	— Не е — съгласи се Сам. — Когато и да съм бил на реката, винаги е имало много лодки. Дори и през зимата. Трябваше да видим поне някои от баржите с дървесина, пътуващи на север.
	— Цял ден не съм видял нито един плавателен съд — каза Кучето. — Което ще рече, че са спрели някъде, за да потърсят убежище. А всички закотвени лодки, които видях, бяха на кейовете или прикрепени към шамандурите. Възможно най-далече от сушата.
	— Вероятно има още мъртви, или от онези създания на Свободната магия по цялата река — намеси се Могет с прозявка. Протегна се и проучи въздуха с деликатния си розов език. — Както обикновено, неприятностите идват едновременно от различни посоки. Мисля, че някой се приближава към нас, защото се боя да кажа, че кучето е право. Вятърът наистина носи някаква неприятна миризма. Събудете ме, ако има вероятност да се случи нещо лошо.
	При тези думи, той отново се настани удобно, като се сви на мъничко бяло кълбо.
	— Питам се какво според Могет означава „нещо лошо“ — промърмори разтревожено Сам. Той взе меча си и го измъкна наполовина от ножницата, за да се увери, че символите на Хартата, които беше поставил там, все още се движат.
	Кучето отново подуши въздуха, когато лодката обърна посоката на движение към едно трасе, водещо към пристанище. Носът му потрепваше и то вдигна муцуната си по-високо, докато миризмата се усилваше.
	— Свободна магия — каза накрая. — На западния бряг.
	— Къде точно? — попита Лираел, закривайки очи с ръка. Трудно можеше да се види нещо на запад, срещу залязващото слънце. Единственото, което успя да различи, бяха гъстите върбови горички сред пустите полета, няколко импровизирани вълнолома и наполовина потопените във водата каменни стени на голям капан за риби.
	— Не мога да видя — отвърна Кучето. — Само я подушвам. Някъде надолу по течението.
	— И аз не виждам нищо — добави Сам. — Но ако Свободната магия не е по реката, можем просто да плаваме покрай нея.
	— Надушвам и хора — докладва Кучето. — Уплашени хора.
	Сам не каза нищо. Лираел го погледна и видя, че хапе едната си устна.
	— Възможно ли е да е некромантът? — попита Лираел. — Хедж?
	Кучето сви рамене.
	— Не мога да определя оттук. Миризмата на Свободна магия е силна, така че би могло да е некромант. Или може би стилкън, или хиш.
	Лираел преглътна тревожно. Тя можеше да плени някой стилкън, тъй като разполагаше с помощта на Нехима. Както и на Сам, Кучето и Могет. Ала не искаше да се стига дотам.
	— Знаех си, че трябва да прочета онази книга — промърмори Сам. Не уточни коя.
	Те седяха мълчаливо известно време, докато „Откривател“ продължи да се движи към западния бряг. Слънцето вече залязваше бързо и повече от половината от червения му диск беше под хоризонта. Звездите ставаха по-ярки със спускането на мрака.
	— Струва ми се, че е най-добре… най-добре да огледаме — каза накрая Сам, с видимо усилие. Той привърза меча си, но не понечи да вземе пояса със звънците. Лираел ги погледна и й се дощя да можеше да ги вземе, но те не бяха нейни. Сам трябваше да реши какво да прави с тях.
	— Ако пуснем котва на следващия кей, ще бъдем ли близо? — попита Лираел Кучето. То кимна с глава. Без да чака заповеди, „Откривател“ свърна към кея.
	— Събуди се, Могет! — каза Сам, но говореше тихо. С падането на нощта реката бе утихнала. Не му се искаше гласът му да отекне над тихото клокочене на течението.
	Могет не помръдна. Сам заговори отново и почеса главата на котката, но тя продължаваше да спи.
	— Ще се събуди, когато се наложи — каза Кучето. То също говореше тихо. — Подгответе се!
	„Откривател“ умело се плъзна към кея, докато Лираел спускаше платната. Сам скочи на брега с изваден меч, а Кучето го следваше по петите.
	Лираел ги настигна миг по-късно, извадила Нехима, а символите на Хартата по острието проблясваха в здрача.
	Кучето отново подуши въздуха и наклони едното си ухо. И тримата застанаха неподвижно. Ослушваха се. Чакаха.
	Дори изгладнелите чайки бяха престанали да крещят. Не се чуваха никакви звуци, освен собственото им дишане и шумът на реката под кея.
	Някъде в далечината тишината внезапно бе нарушена от дълъг, протяжен вик. После, сякаш това бе сигнал, той бе последван от приглушени викове и още писъци.
	В същото време Лираел и Сам усетиха, че няколко души умират. Макар че това беше много далече, те потръпнаха от шока, предизвикан от смъртта, а после отново, когато тя бързо се повтори. Там имаше и още нещо, усетиха те. Някаква власт, по-силна от смъртта.
	— Некромант! — изстреля Сам и отстъпи крачка назад.
	— Звънците — каза Лираел и погледна към лодката. Могет беше вече буден, а зелените му очи проблясваха в мрака. Той беше кацнал върху пояса със звънците.
	— Идват насам — заяви спокойно Кучето. Виковете и писъците приближаваха, но Лираел и Сам все още не виждаха нищо зад редиците от върби. После, на петдесет метра надолу по течението, един мъж изскочи откъм дърветата и падна във водата. Потъна веднага, но след известно разстояние се подаде на повърхността. Поплува малко, а после се обърна по гръб, за да бъде понесен от течението, твърде уморен или твърде сериозно ранен, за да продължи.
	Зад него, един обгорял и овъглен труп се затътри към брега на реката и нададе ужасен, крякащ вик, когато видя, че жертвата му се измъква. Отблъсната от бързо течащата вода, мъртвата ръка залитна обратно към дърветата.
	— Хайде — каза Лираел, макар че едва изрече думите. Извади флейтите и пое нататък. Кучето я последва. Сам се поколеба, взирайки се в мрака.
	Зад дърветата викаха и пищяха още хора. Думите не се чуваха ясно, но Сам разбра, че са ужасно уплашени и викат за помощ.
	Той погледна звънците. Могет отвърна на погледа му, без да мига.
	— Какво чакаш? — попита котката. — Да ти дам разрешение?
	Сам поклати глава. Чувстваше се парализиран, неспособен да посегне към звънците или да последва Лираел. Тя и Кучето вече бяха почти в края на кея. Той усещаше присъствието на мъртвите наблизо, на по-малко от сто метра разстояние, и на некроманта, който ги придружаваше.
	Трябваше да направи нещо. Налагаше се да действа. Трябваше да докаже на себе си, че не е страхливец.
	— Звънците не ми трябват! — извика той и хукна по кея, а ботушите му отекваха по дървените дъски. Той профуча покрай изненаданата Лираел и Кучето и побягна към пролуката, където върбите бяха подрязани.
	За миг премина покрай дърветата и се озова на малка мрачна ливадка. Една мъртва ръка се втурна към него.
	Той преряза краката й и я ритна с едно плавно движение. Преди да успее да се изправи, той я прескочи и побягна нататък.
	Некромантът. Трябваше да убие некроманта, преди да го завлече към смъртта. Трябваше да го убие по най-бързия начин.
	Обзе го силен гняв, който прогони страха. Сам изрева и продължи да бяга.
	Лираел и Кучето се появиха иззад дърветата и видяха атаката на Сам. Мъртвата ръка, която той бе съсякъл, се тътреше към тях, но Лираел бе приготвила флейтите до устата си. Тя избра Саранет и изсвири силна и чиста мелодия, чиито заповеднически тонове накараха ръката да се закове на място. Без да спира, Лираел смени флейтата с Кибет и друга игрива мелодия запрати трупа в задно салто, когато духът, който го обитаваше, бе принуден да се върне в смъртта.
	— Отиде си — каза Кучето, подскачайки напред.
	Лираел също побягна, но не с безумната невъздържаност на Сам.
	Все още беше достатъчно светло, за да види, че около трийсет или четиридесет мъртви ръце бяха обградили група мъже, жени и деца. Очевидно те бяха опитали да потърсят сигурността на реката, но се бяха провалили в последния момент. Сега бяха образували кръг, в чийто център стояха децата — последна отчаяна защита.
	Лираел усещаше мъртвите ръце… и нещо друго, нещо странно и много по-могъщо. Едва когато видя Сам да се втурва покрай мъртвите, надавайки предизвикателен вик, тя осъзна, че това трябваше да е некроманта.
	Хората също пищяха, викаха и плачеха. Мъртвите ревяха и кряскаха в отговор, докато събаряха жертвите си на земята и разпаряха гърлата им или ги разкъсваха на парчета. Хората ги замеряха с импровизирани бухалки и заострени клони, ала те не знаеха как да използват оръжията си най-пълноценно, а и мъртвите бяха много повече.
	Лираел хвърли един кос поглед и видя, че некромантът се обръща с лице към Сам. Той вдигна ръце и въздухът внезапно се изпълни с парливия метален мирис на Свободната магия. Миг по-късно избухна заслепяваща синьо-бяла искра, която полетя, за да порази атакуващото момче.
	В същото време мъртвите ръце ревяха победоносно, докато проникваха през редиците сражаващи се мъже и жени и нахълтаха във вътрешния кръг от деца.
	Лираел премина от спокойно тичане към ожесточен спринт. Но изглежда, че на когото и да опиташе да помогне, очевидно щеше да е твърде късно.


	Сам видя, че некромантът вдига ръце и зърна бронзовото му лице. Още докато се хвърляше настрани, умът му препускаше. Бронзово лице! В такъв случай това не беше Хедж, а Маскираната Клор, съществото, което майка му бе разгромила преди години!
	Изстрелът изсвистя покрай него и не го улучи за няколко сантиметра. Горещината, предизвикана от профучаването, го порази, а тревата зад него избухна в пламъци.
	Сам намали темпото, когато посегна към Хартата и измъкна четири символа. Нарисува ги със свободната си ръка, а пръстите му се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат проследени. Изведнъж в ръката му се материализира триъгълно сребърно острие. Още преди да се е оформило напълно, Сам го хвърли.
	Острието се завъртя, когато профуча във въздуха. Клор с лекота го избегна, но въртящото се сребро се завъртя на няколко крачки зад нея и отново се върна.
	Сам се втурна напред, когато острието прониза ръката на некроманта. Той очакваше, че то почти ще я отсече, но то причини само избухване на златист пламък, облаче от бели искри и един димящ ръкав.
	— Глупак — каза Клор и вдигна меча си. Гласът й плъзна по кожата му като хиляди дребни насекоми. Дъхът й вонеше на смърт и Свободна магия. — Нямаш звънци.
	В този миг Сам осъзна, че и Клор няма звънци. Нито пък очите й зад маската бяха човешки. Там святкаха огнени кълба, а от отвора за устата излизаше бял дим.
	Клор вече не беше некромант. Тя беше една от Висшите мъртви. Сабриел наистина бе сложила край на съществуването й като живо същество.
	Ала някой я беше върнал.


	— Бягайте! — извика Лираел. — Бягайте!
	Тя стоеше между последните четирима оцелели и онези мъртви ръце, които бяха издържали на флейтите. Лираел свири на Саранет, докато лицето й посиня, но те просто бяха твърде много, за да се справи с тях, а флейтите бяха твърде слаби. Мъртвите, които бяха оцелели, не изглеждаха засегнати по никакъв начин.
	Още по-лошо, децата не искаха да бягат. Те бяха твърде шокирани, неспособни да направят каквото и да било, камо ли да разберат какво им крещи Лираел.
	Една мъртва ръка се втурна напред, и тя я прободе. Кучето се хвърли към друга и я събори на земята. Ала третата, едно ниско, подскачащо същество с издължени челюсти, ги заобиколи. То се нахвърли върху едно малко момче, което не преставаше да пищи. Челюстите се затвориха и писъците веднага спряха.
	Плачейки от гняв и отвращение, Лираел се обърна кръгом и отсече главата на съществото, а от Нехима се разхвърчаха сребристи искри, когато го прониза. Но дори и тогава мъртвата ръка продължи да действа, защото духът, който я обитаваше беше безразличен към физическите наранявания. Тя го прониза отново и отново, но мъртвите пръсти продължиха да стискат жертвата си, а главата все така скърцаше със зъби.
	Сам парира поредния удар на съществото, което някога беше Клор. Силата му бе невероятна, и той за пореден път едва не изпусна меча си. Ръката и китката му се бяха схванали, а символите на Хартата, които толкова прилежно бе поставил върху острието, постепенно биваха унищожавани от силата на Клор. Когато изчезнеха, острието щеше да се счупи…
	Той политна назад и хвърли един бърз поглед към полето. Успя да зърне само Лираел и Кучето, които се сражаваха най-малко с половин дузина мъртви ръце. Беше чул флейтите преди малко, гласовете на Саранет и Кибет, макар че бяха необичайно различни от звънците, които познаваше. Те бяха отпратили повечето от духовете, даващи живот на ръцете, обратно в смъртта, но нямаха ефект върху Клор.
	Клор нападна отново със съскане. Сам избегна удара. Той отчаяно се опита да измисли какво да прави. Трябваше да има някакво заклинание, нещо, което поне щеше да я задържи достатъчно дълго, за да успее той да избяга…
	Лираел и Кучето нападнаха заедно, събаряйки и последната мъртва ръка на земята. Преди да успее да се изправи, Кучето излая в лицето й. Тя окуця на мига, превръщайки се просто в един отвратителен, деформиран труп, а духът й бе прогонен.
	— Благодаря — изпъшка Лираел. Огледа се около себе си, видя гротескните фигури на мъртвите ръце и жалките трупове на техните жертви. Тя отчаяно се надяваше да види поне едно от децата. Ала там не стоеше никой друг, освен нея и Кучето. Навсякъде имаше трупове, проснати по пропитата с кръв земя. Разчленените останки на мъртвите ръце бяха закрили убитите хора.
	Лираел затвори очи, а усещането за смърт едва не я погълна. Това усещане потвърди онова, което очите й вече й бяха казали.
	Никой не бе оцелял.
	Повдигна й се, а храната се надигна в гърлото й. Ала когато се наведе напред, за да повърне, внезапно чу Сам да вика. Изправи се, отвори очи, и се огледа. Не виждаше принца, ала някъде в далечината имаше ослепителен златист огън, примесен с огромни облаци бели искри. Това би могло да бъде заря, но Лираел знаеше, че не е така.
	Въпреки това й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво вика той.
	Когато думите най-сетне проникнаха в нейното зашеметено и ужасено съзнание, всички намерения да повърне изчезнаха. Тя прескочи труповете на мъртвите ръце и техните жертви и започна да бяга.
	Сам викаше:
	— Помощ! Лираел! Куче! Могет! Който и да е! Помогнете!
	Мечът на Сам се счупи при последната размяна на удари. Беше се отчупил близо до дръжката, превръщайки го в безполезна мъртва маса, лишена от магия.
	Клор се разсмя. Смехът й прозвуча странен и далечен зад маската, сякаш отекваше по някакъв дълъг коридор.
	Тя беше станала по-висока, докато преследваше Сам, и приличаше на някакво мрачно същество под гниещите, разпадащи се косми. Сега се извисяваше с цяла глава над него, а от устата й излезе бял дим, когато отново вдигна меча си. По острието се разля червен огън, а на тревата паднаха пламтящи капки.
	Сам запрати дръжката на меча в лицето й и отскочи назад, като викаше:
	— Помощ! Лираел! Куче!
	Мечът се стовари върху му. Клор също подскочи напред, по-бързо и по-надалече, отколкото Сам бе очаквал. Острието профуча покрай носа му. Ужасен, той отново извика:
	— Могет! Който и да е! Помогнете!
	Лираел видя как червеният огнен меч на некроманта проблясва надолу. Сам се строполи под удара и червеният огън замъгли зрението на Лираел.
	— Сам! — изпищя тя.
	Докато викаше, Падналото куче се хвърли напред с огромни подскоци към Сам и некроманта.
	За един панически миг, Лираел си помисли, че принцът е убит. После видя как той се претърколи невредим. Некромантът отново вдигна меча си и Лираел изду дробовете си, опитвайки се да стигне там навреме, за да направи нещо. Ала не успя. Все още беше на четиридесет-петдесет метра, а умът й беше празен, забравил всички заклинания, които биха могли да изминат разстоянието и да отвлекат вниманието на врага.
	— Умри! — прошепна Клор, вдигайки меча с две ръце над главата си и с насочено надолу острие. Сам го погледна и разбра, че няма да успее да се дръпне от пътя му навреме. Тя беше твърде бърза и силна. Едва успя да вдигне ръка и опита да изрече един символ на Хартата, но единственият, който му хрумна, беше безполезен, някакъв символ, който използваше, когато правеше играчките си.
	Острието се стовари.
	Сам изпищя.
	Падналото куче излая.
	В неговия лай имаше магия на Хартата. Тя порази, Клор, когато нанесе удара. Ръцете й проблеснаха в златисто и зацвърчаха, а от хилядите миниатюрни дупчици се процеждаше бял дим. Ударът, който трябваше да прониже Сам, беше отклонен, а мечът се заби дълбоко в земята, толкова близо, че пламъкът изгори бедрото му.
	Цялата свръхестествена сила на Клор беше вложена в това движение. Сега тя се мъчеше да измъкне оръжието, докато Кучето се приближаваше към нея с ръмжене. Сега то бе станало по-едро и вече беше голямо колкото пустинен лъв, със съответните зъби и нокти. Каишката му блестеше от символи на Хартата, които се движеха и сливаха в лудешки танц.
	Мъртвото същество пусна меча и отстъпи назад. Сам с мъка се изправи на крака, докато Клор се отдалечаваше от него. Той стисна юмруци, опитвайки се да се успокои, докато се подготвяше да направи заклинание.
	Лираел дойде миг по-късно, останала съвсем без дъх. Задъхана, тя започна да върви по-бавно и застана зад Кучето.
	Клор повдигна един от призрачните си пръсти, а ноктите й се удължиха, превръщайки се в тънки черни остриета. Около нея все още се виеше бял дим, но дупките в ръката й вече се бяха затворили.
	Тя направи крачка напред и Кучето отново излая.
	В неговия лай имаше сила от Свободната магия, подкрепена от заклинания на Хартата. Каишката му светеше още по-ярко и Сам и Лираел трябваше да притворят очи.
	Клор потрепна и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Иззад маската й се процеждаше още бял дим, а под козината тялото й промени формата си. Тя започна да се свива в себе си, а дрехите й се мачкаха, докато призрачната плът под тях изтичаше навън.
	— Проклет да си! — изпищя тя.
	Космите паднаха на земята и бронзовата маска се стовари отгоре им. Една сянка, тъмна и гъста като мастило, отлетя надалече от Кучето и Лираел, движейки се по-бързо от всяка течност.
	Лираел понечи да я последва, но Кучето застана на пътя й.
	— Не — каза то. — Остави я. Аз просто я накарах да напусне тялото си. Твърде е силна, за да я отпратя сам обратно в смъртта или да я унищожа.
	— Това беше Клор — каза Сам, блед и разтреперан. — Маскираната Клор. Некромант, с когото майка ми се е била преди години.
	— Сега е една от Висшите мъртви — каза Могет. — Някъде отвъд Седмата или Осмата порта.
	Сам подскочи няколко сантиметра във въздуха. Когато погледна надолу, Могет седеше съвсем спокойно до меча на Клор, сякаш бе стоял там през цялото време.
	— Къде беше? — попита Сам.
	— Оглеждах наоколо, докато вие се погрижите за всичко тук — обясни Могет. — Клор избяга, но ще се върне. На по-малко от две левги на запад има още мъртви ръце. Те са най-малко сто, водени от призрачни ръце.
	— Сто! — възкликна Сам, а Лираел каза:
	— Призрачни ръце!
	— Най-добре да се връщаме в лодката — каза Сам. Погледна меча на Клор, който вибрираше в земята. Той вече не беше обгърнат от пламъци, но стоманата беше черна като абанос и гравирана със странни руни, които се гърчеха и свиваха и предизвикаха у него желанието да повърне.
	— Трябва да го унищожим — каза той. Чувстваше главата си странно замаяна, и му беше трудно да мисли. — Но… но не знам как да го направим бързо.
	— Ами всички онези хора? — попита Лираел. Не можеше да ги нарече трупове. Все още не можеше да повярва, че са мъртви. Всичко беше станало толкова бързо, само за няколко безумни минути.
	Сам огледа полето. Сега имаше повече звезди и на небето се бе появил тънък полумесец. На студената светлина той видя, че много от хората носеха сини шапки или забрадки. В лапите на един от мъртвите, които Лираел бе прогонила с флейтите си бе останало парче син плат.
	— Те са южняци — каза той изненадано.
	Отиде да разгледа по-подробно най-близкото тяло, русокосо момче, което едва ли беше на повече от шестнайсет. В очите на Сам се четеше повече объркване, отколкото страх, сякаш не можеше да повярва какво се случва.
	— Бежанци от Юга. Предполагам, че са опитвали да избягат.
	— От какво? — попита Лираел.
	Преди някой да успее да отговори, в далечината изрева някакво мъртво същество. Миг по-късно ревът бе подет от много пресъхнали, разлагащи се гърла.
	— Клор е пристигнала при ръцете — каза Могет припряно. — Трябва да тръгнем незабавно!
	Котката забързано се отдалечи. Сам понечи да я последва, но Лираел сграбчи ръката му.
	— Не можем просто да си тръгнем! — възмути се тя. — Ако ги изоставим, телата им ще бъдат използвани…
	— Не можем да останем! — възнегодува Сам. — Чу какво каза Могет. Те са твърде много, за да се бием с тях, а и Клор ще се върне!
	— Трябва да направим нещо! — каза Лираел. Тя погледна Кучето. То със сигурност щеше да й помогне! Трябваше да извършат пречистващия ритуал върху телата или да ги приковат, за да не могат да бъдат използвани като подслон за духове, дошли от смъртта.
	Ала Кучето поклати глава.
	— Няма време — каза то тъжно.
	— Сам може да донесе звънците! — възпротиви се Лираел. — Трябва да…
	Кучето побутна Лираел по коляното и я накара да тръгне напред. Момичето се запрепъва, а от очите й бликнаха сълзи. Сам и Могет вече бяха далече пред тях и бързаха към върбите.
	— Побързай! — каза разтревожено Кучето, след като хвърли поглед през рамо. Чуваше тракането на множество кости и надушваше миризмата на разлагаща се плът. Мъртвите наближаваха бързо.
	Лираел плачеше, когато започна да тича, препъвайки се. Самоуко можеше да бяга по-бързо, или ако знаеше как по-добре да използва флейтите. Можеше да спаси поне един от бежанците.
	Един от бежанците. Един се беше измъкнал от мъртвите.
	— Мъжът! — възкликна тя, втурвайки се напред. — Мъжът в реката! Трябва да го спасим!


	Глава четиридесет и трета
	Сбогуване с „Откривател“

	Дори и със силно развитото обоняние на Кучето и ненадминатото нощно зрение на Могет, им отне почти час да открият южняка, който бе успял да се добере до реката.
	Той продължаваше да се носи по гръб във водата, но лицето му едва се подаваше на повърхността и видимо не дишаше. Ала когато Сам и Лираел го придърпаха по-близо до лодката, отвори очи и изохка от болка.
	— Не, не — прошепна той. — Не.
	— Дръж го — прошепна Лираел на Сам. Тя бързо посегна към Хартата и измъкна няколко целебни символа. Изрече имената им и ги улови в ръката си. Те заблестяха там, топли и облекчаващи, докато тя търсеше някакви видими наранявания, където да ги постави, за да постигне най-добър резултат. Когато магията започнеше да действа, можеха да го извадят от водата.
	На врата на мъжа имаше огромно тъмно петно от засъхнала кръв. Ала когато тя доближи ръката си до него, той извика и опита да се измъкне от хватката на Сам.
	— Не! Злото!
	Лираел отдръпна ръката си озадачена. Беше очевидно, че тя се кани да направи заклинание на магията на Хартата. Златистата светлина беше чиста и ярка и нямаше никаква зловонна миризма на Свободната магия.
	— Той е южняк — прошепна Сам. — Те не вярват в магии, нито в суеверията, в които вярват анселстиерците, да не говорим за нашата магия. Сигурно са били ужасени, когато са прекосили Стената.
	— Земя от другата страна на Стената — проплака, мъжът. — Той отново ни обеща земя. Да си построим ферми на наше собствено място…
	Лираел отново опита да постави заклинанието, но мъжът изпищя и се бореше с хватката на Сам. Вълните, които образуваше, на няколко пъти потопиха главата му, и накрая тя бе принудена да отдръпне ръката си и да остави заклинанието да изчезне в нощта.
	— Той умира — каза Сам. Усещаше как животът на мъжа го напуска, долавяше студената прегръдка на смъртта, която се домогваше до него.
	— Какво можем да направим? — попита Лираел. — Какво…
	— Всички са мъртви — каза мъжът, кашляйки. Кръвта му се смеси с речната вода, ярка на лунната светилна. — При ямата. Бяха мъртви, но все пак изпълниха заповедта му. После отровата… казах на Храл и Мортин да не пият… четири семейства…
	— Няма нищо — каза успокояващо Сам, макар че гласът му изневеряваше. — Те… те са се отървали.
	— Побягнахме, а мъртвите ни последваха — прошепна южнякът. Очите му бяха ярки, но виждаха нещо различно от това, което беше пред погледа на Сам и Лираел. — Бягахме денонощно. Те не обичат слънцето. Торбет нарани глезена си и аз не можех… не можех да го нося.
	Лираел се пресегна и погали мъжа по главата. Отначало той потрепна, но се отпусна, когато не видя никаква странна светлина по ръцете й.
	— Фермерът каза да отида в реката — продължи умиращият мъж. — Реката.
	— Успял си — каза Сам. — Това е реката. Мъртвите не могат да прекосят течаща вода.
	— Ааа — въздъхна мъжът, а после угасна, понесъл се към другата река — онази, която щеше да го отнесе към Деветата порта и отвъд нея.
	Сам бавно го пусна. Лираел вдигна ръка. Водата погълна лицето на мъжа и „Откривател“ се отдалечи.
	— Не можахме да спасим нито един — прошепна Лираел. — Нито един.
	Сам не отговори. Той седеше и се взираше покрай нея към осветената от луната река.
	— Ела тук, Лираел — каза нежно Кучето от своя пост на носа. — Помогни ми да стоим на стража.
	Лираел кимна, а долната й устна трепереше, докато се опитваше да не заплаче. Тя с мъка си проправи път през седалките и се хвърли на земята до Кучето, като го прегърна с всички сили. Кучето понесе това без думи и не каза нищо за сълзите, които капеха по палтото й.
	Накрая Лираел разхлаби прегръдката си и се отпусна. Сънят я бе надвил, това беше онзи сън, който идва само когато всички сили са изчерпани, а битките са спечелени или загубени.
	Кучето помръдна леко, за да може тя да се разположи по-удобно, и извърна глава, за да погледне назад, така, както никое куче не би могло да го направи. Сам също спеше, свит на кълбо на кърмата, а румпелът леко помръдваше над главата му.
	Могет изглеждаше заспал на обичайния си пост до мачтата. Ала той отвори едното си пронизващо око, когато погледът на Кучето стигна до него.
	— И аз го видях — каза Могет. — При онзи Висш мъртвец, Клор.
	— Да — каза Кучето с разтревожен глас. — Надявам се, че няма да имаш проблеми да си припомниш на кого трябва да бъдеш верен?
	Могет не отговори. Той бавно затвори окото си, а по лицето му се появи лека потайна усмивка.
	Падналото куче седя на носа през цялата нощ, докато Лираел се мяташе до него. Те отминаха Куър в ранните, тихи часове на сутринта — просто една бяла платноходка в далечината. Макар че това беше първоначалната цел на пътуването му, „Откривател“ не понечи да доближи пристанището.
	Лираел бе обзета от лек панически пристъп, когато се събуди от шума на водопад пред себе си. От това разстояние той звучеше като жужене на рояк насекоми, и й беше нужна една минута, за да разбере за какво става дума. Когато това стана, тя изживя няколко тревожни мига, докато осъзнае, че „Откривател“ пътува съвсем бавно на фона на клоните на дърветата, листата и другите плаващи останки, които се носеха от двете им страни.
	— Намираме се в канала, близо до Къщата на Абхорсен — обясни Кучето, докато Лираел търкаше очи, за да се разсъни и се протягаше в безполезно усилие да облекчи болката и схващането във врата.
	Цялата смърт от изминалата нощ сякаш се бе случила много отдавна, но съвсем не изглеждаше като сън. Лираел знаеше, че лицето на последния южняк, неговото облекчено изражение, когато в крайна сметка разбра, че е избягал от мъртвите, щеше да я съпътства през целия й живот.
	Докато се протягаше, тя погледна към огромното количество пръски, които хвърчаха при падането на Ратерлин над Дългите скали пред тях. Реката сякаш се губеше зад огромен облак, който обгръщаше скалите и територията отвъд тях в гигантска, вълниста бяла пелена. После, само за миг, мъглата се разсея, и тя видя ослепителна кула, чийто конусовиден покрив, покрит с червени керемиди, привличаше слънцето. Той приличаше на мираж, вибриращ сред облака, ала Лираел разбра, че най-сетне е пристигнала в Къщата на Абхорсен.
	Щом наближиха още, тя видя и други покриви с червени керемиди, които се появиха иззад облака, загатвайки за останалите сгради, разположени около кулата. Ала не успя да види повече, защото целият остров, върху който беше построена Къщата, бе заграден с боядисана в бяло стена, висока поне метър и половина. Виждаха се само червените керемиди и върховете на дърветата.
	Чу, че Сам идва откъм кърмата и скоро той се озова до нея, вгледан напред. По силата на някакво мълчаливо съгласие, двамата не говореха за случилото се, макар че надвисналото мълчание помежду им беше мъчително.
	Накрая, изгарящ от желание да каже нещо, Сам влезе в ролята на екскурзовод.
	— Не си личи, но островът е по-голям от футболно игрище. Ъм, това е игра, която играех в училище, в Анселстиер. Както и да е, дълъг е около триста метра и е широк близо сто. Освен самата къща, има градина и овощни насаждения — можеш да видиш разцъфналите праскови вдясно. Само че за съжаление е твърде рано за плодове. Прасковите тук са прекрасни, само Хартата знае защо. Къщата не е нещо особено като размери, в сравнение с двореца, но е по-голяма, отколкото изглежда, а в нея се съхраняват много неща. Предполагам, че доста се различава от вашия Глетчер.
	— Вече ми харесва — каза Лираел с усмивка, все така вгледана напред. Сред облаците едва се забелязваше лека дъга, извита над белите стени, оградили Къщата с разноцветна ограда.
	— На мене също — промърмори Могет, когато внезапно се появи иззад лакътя на Лираел. — Макар че трябва да те предупредим за готвенето.
	— Готвенето? — попита Кучето, облизвайки устни. — Какво му има?
	— Нищо — каза строго Сам. — Привиденията са много добри готвачи.
	— Нима ползвате привидения за прислуга? — попита Лираел, изпълнена с любопитство относно разликите между живота на Абхорсен и Клеър. — Ние на Глетчера вършим повечето неща сами. Всички трябва да се редуват, най-вече при готвенето, макар че има някои хора, които се специализират.
	— Никой извън семейството не идва тук — отвърна Сам. — Имам предвид цялото семейство — онези, които притежават Кръвта, като Клеър. И никой не трябва да върши нищо, защото има толкова много привидения, изгарящи от желание да помагат. Мисля, че се отегчават, когато къщата е празна. Всеки Абхорсен създава по няколко привидения, така че те непрекъснато се увеличават. Някои от тях са на стотици години.
	— Хиляди — каза Могет. — И повечето са слабоумни.
	— Къде ще акостираме? — попита Лираел, пренебрегвайки мърморенето на Могет. Не виждаше нито една порта или място за акостиране по северната стена.
	— От западната страна — каза Сам, извисявайки глас, за да надвика усилващия се рев на водопада. — Ще заобиколим острова, почти до водопада. Там има подвижна пристанищна платформа за Къщата, както и камъни, по които да преминем към западния тунел. Погледни, можеш да видиш къде се намира входът на тунела, горе на брега.
	Той посочи една тясна издатина по средата на западния бряг на реката, сива и гола каменна скала, висока почти колкото Къщата. Ако там имаше вход към тунел, Лираел не успя да го види през мъглата и той й се струваше опасно близо до водопада.
	— Искаш да кажеш, че в средата има камъни, върху които да стъпим? — възкликна тя, сочейки ъглите, където водите връхлитаха в течение, широко поне двеста метра, невероятно дълбоко и движещо се със скорост, каквато Лираел дори не можеше да си представи. Още по-лошо, Сам й беше казал, че водопадът е висок повече от три метра. Ако по някакъв начин бъдеха изхвърлени от канала, „Откривател“ щеше да се преобърне за секунди, а падането щеше да бъде много продължително.
	Лираел кимна и преглътна, вгледана в мястото, където камъните за стъпване би трябвало да водят от Къщата до западния бряг. Дори не можа да ги види под всичките тези пръски и кипящата вода. Надяваше се да не й се наложи и си припомни кожата на Хартата, която сега бе сгъната на сигурно място в чантата, където се намираше „Книгата за спомените и забравата“, готова да бъде облечена. Можеше просто да прелети отгоре като лаещ бухал и да кряска през целия път.
	Няколко минути по-късно, „Откривател“ наближи варосаните стени. Лираел ги погледна, като прокара въображаема линия от мачтата на лодката до върха им. По някакъв начин загражденията изглеждаха по-високи отблизо и по тях имаше странни следи, които дори варта не можеше да прикрие. Приличаха на петна, останали след наводнение, което бе стигнало чак до върха им.
	После се озоваха на дървената пристанищна платформа. „Откривател“ леко се удари в тежките платнени фендери, окачени там, ала звукът от удара се изгуби напълно сред грохота на водопада, от който стомасите им вибрираха. Сам и Лираел бързо разтовариха багажа, като си жестикулираха, за да се разбират. Водопадът беше твърде оглушителен, за да чуят дори вик, освен ако — както Сам демонстрира на Лираел, — той не застанеше непосредствено до ухото й, а това беше болезнено.
	Когато натрупаха всичко върху пристанищната платформа, а Могет кацна върху раницата на Лираел, докато Кучето радостно ловеше пръски в устата си, Лираел целуна по бузата барелефа в предната част на „Откривател“ и отблъсна лодката от кея. Стори й се, че видя как издяланото от дърво лице на жената й смигна, а устните й се извиха в усмивка.
	— Благодаря ти — изрече беззвучно тя, а Сам се поклони до нея в знак на уважение. В отговор „Откривател“ развя платната си, после се завъртя в кръг и започна да се движи нагоре по течението. Сам, който наблюдаваше внимателно, забеляза, че течението в канала е обърнало посоката си и се движи на север, срещу течението на реката. За пореден път се запита как ставаше това и се опита да измисли начин да види Камъните на Хартата, потопени дълбоко в речното корито отдолу. Може би Лираел щеше да го научи как да си направи кожа на ледена видра с помощта на Хартата…
	Едно докосване по ръката го извади от унеса, и той се обърна, за да вземе дисагите и меча си. После поведе останалите към портата и я отвори. Когато минаха през нея, шумът от водопада буквално секна, така че Лираел трябваше да се ослушва внимателно, за да чуе дори някакъв далечен тътен. Вместо него сега тя чуваше песента на птиците по дърветата и много пчели, които жужаха наоколо по пътя към разцъфналите праскови. Мъглата над главите им и около Къщата на Абхорсен също се разсея, защото Лираел стоеше на слънцето, което бързо изсуши пръските, нападали по лицето и дрехите й.
	Пред тях имаше пътека от червени тухли, заобиколена от ливада и ред храсти с групички от странни, пръчковидни жълти цветя. Пътеката водеше към входната врата на Къщата, боядисана в приветливо небесносиньо, открояващо се ярко на фона на варосаните камъни от двете й страни. Самата Къща изглеждаше съвсем нормална. Преди всичко тя се състоеше от една голяма постройка на три или четири етажа, освен кулата. Там имаше нещо като вътрешен двор, защото Лираел видя как птиците прелитат от и към него. Имаше много прозорци, всичките доста големи, и сградата излъчваше спокойствие и приветливост. Очевидно Къщата на Абхорсен не беше укрепление, разчитащо на някакви други средства за отбрана, освен на архитектурните.
	Лираел вдигна ръце към слънцето и пое чистия въздух, заедно с лекия аромат на градината, на цветята и плодородната почва и растящата зеленина. Изведнъж тя се почувства спокойна и колкото и да бе странно, у дома, макар че всичко бе толкова различно от закритите тунели и пещери на Глетчера. Дори и градините в огромните тамошни пещери, с техните изрисувани тавани и слънца на магията на Хартата не можеха дори бегло да наподобят необятността на синьото небе и истинското слънце.
	Тя бавно издиша и се канеше да отпусне ръце, когато забеляза малко петънце над главата си. Миг по-късно към него се присъедини тъмен облак от много, още по-големи неща. На Лираел й трябваха няколко секунди, за да разбере, че по-малкото петънце беше птица, която очевидно се спускаше право към нея, а по-големите петна също бяха птици — или същества, които летяха като птици. В това време усещането й за смърт се усили и Сам извика до нея:
	— Гарвани-убийци! Преследват един пощенски сокол!
	— Всъщност те са под него — каза Кучето с извърната назад глава. — Той се опитва да си проправи път!
	Те гледаха разтревожено как пощенският сокол падна, като леко лъкатушеше в опита си да избегне гарваните-убийци. Ала те бяха стотици и заемаха обширна територия, така че соколът нямаше друг избор, освен да опита да си пробие път там, където бяха най-малобройни. Той избра мястото и притвори крила, спускайки се още по-бързо, сякаш бе камък, хвърлен право надолу.
	— Ако успее да се измъкне, те няма да посмеят да го преследват — каза Сам. — Твърде близо са до реката и до Къщата.
	— Давай! — прошепна Лираел, вгледана в сокола, като й се щеше той да лети още по-бързо. Той се спускаше сякаш цяла вечност и тя разбра, че наистина трябва да е бил много високо. После внезапно се удари в черния облак и последва взрив от пера, а гарваните-убийци се разхвърчаха във всички посоки, докато към тях прииждаха други. Лираел стаи дъх. Соколът не се появи отново.
	Гарваните-убийци продължаваха да прииждат, докато станаха толкова много в едно ограничено пространство, че се сблъскваха, а черните им, потрошени тела започнаха да падат.
	— Хванаха го — каза бавно Сам. После извика. Една малка кафява птица внезапно излезе от въртящото се множество гарвани-убийци. Този път тя видимо падаше хаотично, без утвърдената посока и цел, която бяха наблюдавали преди. Няколко гарвани-убийци се отклониха и тръгнаха да я преследват, ала бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато спряха и се отклониха от пътя си, отблъснати от силата на реката и защитната магия на Къщата.
	Соколът продължаваше да пада, сякаш бе мъртъв или зашеметен. Ала едва на петнайсетина метра над градината, той внезапно разпери криле, преустановявайки спускането си тъкмо навреме, за да кацне леко в краката на Лираел. Остана да лежи там, покритите му с пера гърди се повдигаха тежко, а следите от нападението на гарваните-убийци личаха по разкъсаната му перушина и кървяща глава. Ала жълтите му очи бяха все така пълни с живот и той скочи почти без усилия на китката на Сам, когато момчето се наведе и му предложи място върху маншета на ризата си.
	— Известие за принц Самет — каза птицата с глас, който съвсем не беше птичи. — Известие.
	— Да, да — каза Сам утешително, като нежно приглаждаше перата му. — Аз съм принц Самет. Кажи.
	Птицата наклони глава на една страна и разтвори човката си. Лираел видя там едва доловими символи на Хартата и внезапно разбра, че птицата носи заклинание в тялото си, заклинание, което навярно й е било направено, докато още е била в яйцето, за да расте заедно с нея.
	— Самет, идиот такъв, надявам се да получиш това в Къщата — каза пощенският сокол, а гласът му отново се промени. Този път приличаше на женски. По тона на гласа и изражението върху лицето на Сам, Лираел се досети, че това е сестра му, Елимер. — Татко и мама все още са в Анселстиер. Там има много по-големи проблеми, отколкото се опасяваха. Королини определено е под влиянието на някой от Старото кралство, а неговата партия „Наша страна“ придобива по-голямо влияние в парламента. Все повече бежанци се изтеглят по-близо до Стената. Освен това се съобщава за мъртви създания по цялото протежение на западното крайбрежие на Ратерлин. Ще призова специалните отряди и ще се отправя на юг с тях и гвардията до две седмици, за да опитам да предотвратя всякакви прекосявания. Не знам къде си, но татко казва, че е много важно да намериш Никълъс Сейър и незабавно да го прибереш в Анселстиер, тъй като Королини твърди, че сме го отвлекли, за да го използваме като заложник и да окажем натиск върху главния министър. Мама ти изпраща своята обич. Надявам се да направиш нещо наистина полезно този път…
	Гласът ненадейно замлъкна, тъй като беше изчерпал възможностите на твърде малкия мозък на пощенския сокол. Птицата нададе пищящ звук и започна да пощи перата си.
	— Е, да влезем вътре и да се измием — каза бавно Сам, макар че не сваляше поглед от сокола, сякаш той отново щеше да проговори. — Привиденията ще се погрижат за теб, Лираел. Струва ми се, че трябва да обсъдим всичко на вечеря още днес.
	— На вечеря! — възкликна Лираел. — Най-добре да поговорим за това по-рано. По всичко личи, че трябва да потеглим незабавно.
	— Но ние едва пристигнахме тук…
	— Така е — съгласи се Лираел. — Ала проблемът с южняците остава, а приятелят ти Ник е в опасност. Навярно всеки час има значение.
	— Особено след като онзи, който контролира Клор и останалите мъртви знае, че сме тук — изръмжа Кучето. — Трябва да се размърдаме бързо, преди да ни обсадят.
	Известно време Сам не отговори.
	— Добре — каза той бързо. Ще се срещнем на обяд след час и можем… ъъъ… да решим какво да правим оттук нататък.
	Той тръгна напред, а накуцването му изведнъж се влоши чувствително, и отвори входната врата. Лираел го последва по-бавно, небрежно поставила ръка на гърба на Кучето. Могет вървя до тях в продължение на няколко крачки, а после използва гърба на Кучето, за да се изстреля на рамото на Лираел. Тя подскочи, когато той се приземи, но се успокои, щом разбра, че е прибрал ноктите си. Малката котка старателно се уви около шията й, а после изглежда заспа.
	— Толкова съм уморена — каза Лираел, когато прекрачиха прага. — Но наистина не можем да чакаме, нали?
	— Не — изръмжа Кучето, докато се оглеждаше из преддверието и душеше наоколо. Нямаше и следа от Сам, но едно привидение се оттегляше, поставило пощенския сокол на покритата си с ръкавица ръка, докато други две чакаха в долната част на главното стълбище. Те носеха дълги светлобежови одежди, а главите им бяха покрити с дълбоки качулки, за да прикрият липсата на лица. Само ръцете им се виждаха, бледи призрачни ръце, направени от символи на Хартата, които от време на време проблясваха, докато те се движеха.
	Едно от тях се приближи и дълбоко се поклони пред Лираел, а после й направи знак да го последва. Другото отиде направо при Падналото куче и го хвана за каишката. Нямаше никакви думи, но Кучето и Могет очевидно отгатнаха намеренията на привидението. Могет, въпреки че изглеждаше заспал, реагира първи. Той скочи от врата на Лираел и побягна през една котешка вратичка под стълбите, демонстрирайки бързина и пъргавост, каквито Лираел не беше виждала преди. Кучето или възприемаше по-бавно, или имаше по-малък опит с избягването на услугите на привиденията в Къщата на Абхорсен.
	— Баня! — излая то възмутено. — Няма да се къпя! Едва вчера плувах в реката. Нямам нужда от баня!
	— Напротив, имаш — каза Лираел, бърчейки нос. Тя погледна привидението и добави: — Моля, погрижете се да се изкъпе. Със сапун. И да се изтрие.
	— Може ли поне да получа кокал след това? — попита отчаяното Куче, което гледаше назад с умоляващ поглед, докато привидението го отвеждаше. Човек би си помислил, че го водят в затвора, или нещо по-лошо, помисли си Лираел. Ала тя не можа да се сдържи и изтича да целуне Кучето по носа.
	— Разбира се, можеш да получиш кокал, а също и обилен обяд. Аз също ще се изкъпя.
	— При кучетата е различно — каза печално Кучето, когато привидението отвори една врата към вътрешния двор. — Ние просто не обичаме баните!
	— Аз пък ги обичам — прошепна Лираел, поглеждайки пропитите си с пот дрехи, като прокара пръсти през мръсната си коса. За първи път забеляза, че и по нейното тяло има кръв. Кръвта на невинните. — Баня и чисти дрехи. От това имам нужда.
	Привидението отново се поклони и я поведе към стълбите. Лираел го последва покорно, като се забавляваше с различните изскърцвания на всяко стъпало, докато се изкачваха нагоре. През следващия един час, помисли си тя, ще забравя за всичко.
	Ала дори докато вървеше след привидението, тя си мислеше за южняците, които бяха положили толкова усилия да избягат. Да избягат от ямата, където техните събратя бяха убити и насилствено превърнати в роби. Ямата, която тя бе видяла, където Никълъс стоеше сам върху купчина изхвърлена пръст, докато един некромант и неговите овъглени от светкавици трупове се мъчеха да изкопаят нещо, за което Лираел бе убедена, че не бива никога повече да излиза на дневна светлина.


	Глава четиридесет и четвърта
	Домът на Абхорсен

	Когато Лираел се върна долу, тя наистина беше много чиста. Оказа се, че привидението е верен привърженик на търкането и обилното количество гореща вода — осигурена от някакви горещи извори, предположи тя, защото първите няколко легена бяха придружени от неприятния дъх на сяра, точно както понякога се случваше на Глетчера.
	Привидението й беше приготвило доста луксозни дрехи, но Лираел отказа да ги облече. Вместо това намъкна резервната си библиотекарска униформа. Беше носила униформата толкова дълго, че се чувстваше странно без нея. С червената си жилетка можеше да се чувства почти като истинска Клеър.
	Привидението продължаваше да върви по петите й, преметнало туника през ръката си. То бе настоявало много силно тя да я пробва, и Лираел бе принудена да обяснява, че жилетките и туниките просто не си подхождат.
	Едно друго привидение отвори двойните врати вдясно от стълбите, когато тя слезе долу. Бледите магически ръце завъртяха кръглите бронзови дръжки — ръце, които се открояваха ярко на фона на тъмното дъбово дърво, когато привидението отвори вратата. После то се отдръпна встрани и наведе покритата си с качулка глава — и Лираел за първи път зърна главната зала. Тя заемаше поне половината от приземния етаж, ала размерът не беше първото, което я порази. Беше обзета от силно усещане за нещо вече видяно, когато я огледа чак до големия прозорец от цветно стъкло, зад който се виждаше стената. Там беше и дългата, лъсната до блясък маса, отрупана със сребърни прибори, както и столът с висока облегалка.
	Лираел вече бе виждала всичко това в Черното огледало. Само че тогава столът беше зает от мъжа, който бе неин баща.
	— Ето те и теб — каза Сам зад гърба й. — Съжалявам, че закъснях. Не можах да убедя привиденията да ми дадат най-подходящата туника — изровиха нещо странно. Сигурно стават сенилни, както каза Могет.
	Лираел се обърна и погледна туниката му. По нея бяха изрисувани златните кули на кралския род, ала те бяха разделени на четири с някакво странно приспособление, което не бе виждала никога — нещо като мистрия или лопата от сребро.
	— Това е мистрията на Създателите на Стената — обясни Сам. — Ала те са мъртви от векове. Поне от хиляда години… хей, косата ти ми харесва — добави той, докато Лираел продължаваше да го гледа втренчено. Тя не носеше забрадката си. Черната й коса бе сресана и блестеше, а жилетката почти не прикриваше слабата й фигура. Наистина беше много привлекателна, ала сега в нея имаше нещо, което му се стори много заплашително. На кого му напомняше?
	Сам си проправи път покрай привидението, което държеше вратата отворена и почти беше стигнал до масата, когато си даде сметка, че Лираел не е помръднала. Тя продължаваше да стои до вратата, втренчена в масата.
	— Какво? — попита той.
	Лираел не можеше да говори. Тя направи знак на привидението, което носеше туниката й. Взе я и я разгъна, за да може да види герба.
	После отново я сгъна, затвори очи, за да преброи до десет наум, разгъна я и отново се втренчи в нея.
	— Какво има? — попита Сам. — Добре ли си?
	— Аз… не знам как да го кажа — поде Лираел, докато разкопчаваше жилетката си и я подаде на привидението, което се появи до лакътя й. Сам се стресна от това неочаквано разсъбличане, но беше още по-шокиран, когато тя облече туниката и бавно я изглади с ръце.
	Върху туниката се виждаха златните звезди на Клеър, разделени от сребърните ключове на Абхорсен.
	— Навярно съм наполовина Абхорсен — каза Лираел, а тонът й показваше, че на самата нея й е трудно да го повярва. — Всъщност мисля, че съм полусестра на твоята майка. Твоят дядо е бил мой баща. Искам да кажа, че съм твоя леля. Полулеля. Съжалявам.
	Сам остана със затворени очи за няколко секунди. После ги отвори, отиде като сомнамбул до един стол и седна. След миг Лираел седна срещу него. Накрая той заговори.
	— Моя леля? Полусестра на моята майка? — Той замълча. — Тя знае ли?
	— Не мисля — прошепна Лираел, отново обзета от внезапна тревога. Не беше се замисляла особено за всички последици от нейното раждане. Как би приела прочутата Сабриел внезапното появяване на една сестра? — Определено не, иначе щеше да ме открие много отдавна. Аз го разбрах сама с помощта на Черното огледало. Исках да видя кой е баща ми. Погледнах в миналото и видях родителите си точно в тази стая. Баща ми седеше в този стол. Те прекараха само една нощ заедно, преди той да бъде принуден да си отиде. Предполагам, че това е била годината, когато е загинал.
	— Невъзможно е — каза Сам, поклащайки глава. — Това е било преди двайсет години.
	— О — каза Лираел и се изчерви. — Излъгах те. Аз съм само на деветнайсет.
	Сам я погледна така, сякаш всякакви други разкрития щяха да го накарат да полудее.
	— Откъде привиденията разбраха, че трябва да ти дадат тази туника? — попита той.
	— Аз им казах — отвърна Могет, подавайки глава от един близък стол. Личеше, че е бил задрямал, защото цялата му козина беше настръхнала.
	— Ти откъде разбра? — попита Сам.
	— Служил съм на Абхорсен много векове — каза Могет, докато се привеждаше в ред. — Така че зная кое какво е. Когато разбрах, че Сам не е бъдещият Абхорсен, отворих очите си на четири за появата на истинския, защото звънците нямаше да се появят, ако неговото пристигане не предстоеше. А и аз бях тук, когато майката на Лираел дойде да се види с Терциел — тоест, с предишния Абхорсен. Така че беше съвсем елементарно. Очевидно Лираел беше както дъщеря на предишния Абхорсен, така и бъдещият Абхорсен, за когото бяха предназначени звънците.
	— Искаш да кажеш, че не аз съм бъдещият Абхорсен, а тя? — попита Сам.
	— Но това е невъзможно! — възкликна Лираел. — Тоест, не искам да бъда Абхорсен. Аз съм Клеър. Предполагам, че освен това съм Възпоменател, но съм… аз съм Дъщеря на Клеър!
	Тя бе извикала последните думи и те отекнаха в залата.
	— Оплаквай се колкото си щеш, Кръвта ще излезе наяве — каза Могет, когато ехото утихна. — Ти си бъдещият Абхорсен и трябва да се заемеш със звънците.
	— Слава на Хартата! — въздъхна Сам и Лираел видя, че в очите му има сълзи. — Имам предвид, че бездруго никога нямаше да стана добър с тях. Ти ще бъдеш много по-добър бъдещ Абхорсен, Лираел. Виж само как си влязла в смъртта единствено с онези малки флейти. И си победила Хедж, като си се измъкнала. Единственото, което аз успях да направя, бе да се изгоря и да му позволя да се добере до Никълъс.
	— Аз съм Дъщеря на Клеър — настоя Лираел, но гласът й прозвуча слабо дори в собствените й уши. Беше пожелала да разбере кой е баща й. Ала да бъде бъдещият Абхорсен, а един ден — да се надяваме в далечното бъдеще — Абхорсен, беше нещо, което би могла да приеме много по-трудно. Животът й щеше да бъде посветен на преследване, унищожаване или прогонване на мъртвите. Щеше да пътува из цялото Кралство, вместо да води живота на Клеър, ограничен в пределите на Глетчера.
	— „Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника“? — прошепна тя бавно. Беше наполовина Клеър, ала кръвта на Абхорсен преобладаваше във вените й. Дарбата, за която беше копняла през целия си живот, щеше да й бъде окончателно и напълно отказана.
	— Не, няма да бъде така, господарке — каза спокойно Кучето, когато се приближи откъм гърба на Лираел и положи муцуната си в скута й. — Ала твоето наследство от Клеър те дарява с дарбата на Възпоменанието, защото само дете на Абхорсен и Клеър може да гледа в миналото. Трябва да доразвиеш собствените си способности — заради себе си, заради Кралството и заради Хартата.
	— Никога няма да получа зрението — прошепна отново Лираел много бавно. — Никога няма да получа зрението… — Тя обгърна с ръце шията на необичайно чистото Куче, без даже да забележи, че то ухае приятно на сапун, за пръв и вероятно за последен път. Ала не заплака. Очите й бяха сухи. Просто й стана много студено и не можа да се стопли с утешителната топлина на Кучето.
	Сам гледаше как трепери, но не помръдна от стола си. Имаше чувството, че трябва да отиде да я успокои по някакъв начин, но не знаеше как точно. Тя не беше млада жена или момиче. Тя беше негова леля и той не знаеше как да се държи. Дали щеше да се обиди, ако се опиташе да я прегърне?
	— Нима… нима зрението е толкова важно за теб? — попита той колебливо. — Знаеш ли — продължи той, усуквайки ленената си салфетка, — аз изпитвам… изпитвам невероятно облекчение от това, че не се налага да бъда бъдещият Абхорсен. Никога не съм искал да усещам смъртта или да влизам в смъртта, или каквото и да било друго. А онзи път, когато го направих, когато некромантът… когато той ме хвана… ми се дощя да умра, защото тогава всичко щеше да приключи. Ала някак успях да се измъкна и разбрах, че никога вече не бих могъл отново да вляза там. Просто всички останали очакваха от мен да поема по стъпките на майка си, защото Елимер съвсем очевидно ще бъде кралица. Мислех си, че може би и при теб е било същото. Нали знаеш, всички останали Клеър имат зрението, така че това е единственото важно нещо, дори и да не го искаш. Това би бил единственият начин да отговориш на техните очаквания, както аз да бъда бъдещият Абхорсен. Само че аз не желаех да бъда онова, което те искаха, а ти си го искала… Говоря глупости, нали? Съжалявам.
	— Повече от сто думи наведнъж — отбеляза Могет. — И повечето от тях имаха смисъл. Още има надежда за теб, принц Самет. Особено понеже си съвсем прав. Лираел толкова видимо е Абхорсен, така че желанието да получи зрението навярно е просто особеност на възпитанието й в онази тяхна абсурдно студена планина.
	— Исках да бъда една от тях — каза тихо Лираел и се изправи. Това бе просто шокът от загубата на една детска мечта, каза си тя. В известен смисъл го беше разбрала още когато превързаха очите й, преди да я въведат в обсерваторията, или може би, когато Санар и Риел й бяха помахали за сбогом. Беше разбрала, че животът й ще се промени, че никога няма да притежава зрението, никога няма да бъде наистина една от Клеър. Сега поне имаше нещо друго, каза си тя, опитвайки се да потуши ужасното усещане за загуба. Беше много по-добре да е бъдещият Абхорсен, отколкото Клеър без зрение, някакъв изрод. Де да можеше умът й да накара сърцето й да повярва, че е така.
	— Мястото ти е тук — каза просто Могет, като размаха една розово-бяла лапа из залата. — Аз съм най-старият слуга на Абхорсен и го усещам с мозъка на костите си. Както и привиденията. Погледни как са се скупчили там само за да те видят. Погледни светлините на Хартата, които светят по-ярко над теб, отколкото навсякъде другаде. Цялата тази Къща — и нейната прислуга — те приветства, Лираел. Същото ще направят и Абхорсен, и кралят, дори и твоята племенница, Елимер.
	Лираел се огледа наоколо, и разбира се, там имаше огромна тълпа от привидения, струпани около кухненската врата и изпълнили стаята зад нея. Бяха поне сто, някои от тях толкова стари и бледи, че ръцете им едва се виждаха — бяха само намек за светлина и сянка. Когато тя ги погледна, всички се поклониха. Лираел се поклони в отговор, усетила как сълзите, които беше сдържала, се леят свободно по бузите й.
	— Могет е прав — излая Кучето, а брадичката му беше стабилно опряна върху бедрото на Лираел. — Твоята Кръв те е превърнала в това, което си, но трябва да помниш, че не си получила само високата длъжност на бъдещ Абхорсен. Ти си открила семейството си и всички ще те приветстват.
	— Абсолютно! — възкликна Сам, подскочил от неочакваното вълнение. — Едва ще дочакам да видя лицето на Елимер, когато чуе, че съм открил нашата леля! Мама също много ще се зарадва. Струва ми се, че винаги е била леко разочарована от мен като бъдещ Абхорсен. А татко няма никакви живи роднини, защото е бил пленен толкова дълго като барелеф в Свещената дупка. Ще бъде чудесно! Можем да ти организираме парти за добре дошла…
	— Не забравяш ли нещо? — прекъсна го Могет с много саркастично мяукане и продължи: — Остава малкият проблем с твоя приятел Никълъс и бежанците от Юга, и некроманта Хедж, и онова, което копаят край Червеното езеро.
	Сам престана да говори, сякаш някой физически беше запушил устата му, и отново седна на стола, а целият му ентусиазъм бе заличен само от тези кратки думи.
	— Да — каза сериозно Лираел. — Точно с това трябва да се занимаваме. Трябва да решим какво да правим. Това е по-важно от всичко останало.
	— С изключение на обяда, защото никой не може да прави планове на празен стомах — намеси се Могет, подкрепен шумно от гладния лай на Кучето.
	— Струва ми се, че наистина се налага да хапнем — съгласи се Сам и даде знак на привиденията да започнат да поднасят обяда.
	— Не е ли редно най-напред да изпратим съобщенията до родителите ти и Елимер? — попита Лираел, макар че след като долови вкусния аромат, който долиташе от кухнята, храната наистина й се струваше от първостепенна важност.
	— Да, така е — съгласи се Сам. — Само че не съм съвсем сигурен какво да им кажа.
	— Всичко необходимо, предполагам — каза Лираел. Беше й трудно да събере мислите си. Продължаваше да гледа сребърните ключета по туниката си и да се чувства замаяна и малко болна. — Трябва да се погрижим принцеса Елимер и твоите родители да разберат това, което знаем. Хедж разкопава нещо, което е най-добре да остане заровено, нещо от Свободната магия, и че Ник е негов пленник, а Клор се е завърнала като дух на Висшите мъртви. И трябва да им кажем, че ще намерим и спасим Ник и ще предотвратим онова, което се кани да направи Врагът.
	— Сигурно е така — съгласи се Сам вяло. Той погледна чинията, която привидението току-що бе поставило пред него, ала вниманието му очевидно не беше ангажирано със задушената сьомга. — Само че… ако аз не съм бъдещият Абхорсен, едва ли ще успея да направя кой знае какво. Мислех си да остана тук.
	Думите му бяха посрещнати с мълчание. Лираел се втренчи в него, ала той не отвърна на погледа й. Могет продължи да се храни невъзмутимо, а Кучето изръмжа тихо и звукът проехтя в краката й. Лираел погледна Сам, чудейки се какво да каже. Дори и сега й се щеше да можеше да напише бележка, да я подаде през масата и да отиде в стаята си. Ала тя вече не беше втори помощник-библиотекар в голямата библиотека на Клеър. Онези дни бяха отминали, изчезнали заедно с всичко останало, което бе определяло предишното й съществуване и идентичност. Дори и библиотекарската й жилетка беше тайно изнесена от привиденията.
	Тя беше бъдещият Абхорсен. Това беше нейният дълг сега, помисли си Лираел, и трябваше да го изпълни както трябва. В бъдеще нямаше да се провали, както се бе провалила с южняците на бреговете на Ратерлин.
	— Не можеш, Самет. Не става дума само за спасяването на твоя приятел Никълъс. Помисли за онова, което се опитва да направи Хедж. Той възнамерява да убие двеста хиляди души и да освободи всеки мъртъв дух, запращайки го в Кралството! Онова, което копае, навярно е част от този план. Дори не мога да се опитам да се изправя сама срещу всичко това, Сам. Имам нужда от твоята помощ. Кралството се нуждае от твоята помощ. Може вече да не си бъдещият Абхорсен, но все още си принц. Не можеш просто да си стоиш тук и да бездействаш.
	— Аз… аз се страхувам от смъртта — проплака Сам и вдигна обгорените си китки към Лираел, за да може да види белезите по тях, алени изгаряния на фона на по-светлата кожа. — Страхувам се от Хедж. Аз… аз не мога да се изправя срещу него отново.
	— Аз също се страхувам — каза тихо Лираел. — От смъртта, Хедж и от още може би хиляда неща. Но предпочитам да ме е страх и да направя нещо, вместо просто да си седя и да чакам ужасните неща да се случат.
	— Точно така — каза Кучето и вдигна глава. — Винаги е по-добре да се действа, принце. Освен това, не надушвам, че си страхливец — така че е невъзможно да си такъв.
	— Ти не се скри от мъжа с арбалета при Високия мост — добави Лираел. — Нито от създанието на Свободната магия, когато то прекоси реката. Това беше смело. И съм сигурна, че срещу каквото и да се изправим, то няма да бъде толкова лошо, колкото мислиш.
	— Вероятно ще бъде по-лошо — каза Могет развеселено. Той очевидно се забавляваше с унижението на Сам. — Ала само си помисли колко по-лошо ще бъде да седиш тук в неведение, докато мъртвите задръстят Ратерлин, а Хедж прекоси пресушеното корито на реката, за да разбие вратата.
	Сам поклати глава и измърмори нещо за своите родители. Очевидно не искаше да вярва на гибелните предсказания на Могет и продължаваше да се хваща за сламки.
	— Врагът е задействал много от своите сили — каза Могет. — Кралят и Абхорсен искат да се противопоставят на онова, което се мъти в Анселстиер. Те трябва да успеят да попречат на южняците да прекосят Стената, но несъмнено това е само част от плановете на Врага — и понеже тя е най-очевидната, вероятно е и най-маловажната.
	Сам заби поглед в масата. Целият му глад се бе изпарил. Накрая вдигна поглед.
	— Лираел — каза той, — мислиш ли, че съм страхливец?
	— Не.
	— Тогава предполагам, че не съм — каза Сам, а гласът му стана по-силен. — Макар че продължавам да се страхувам.
	— Значи ще дойдеш с мен? За да намерим Никълъс и Хедж?
	Сам кимна. Не се осмеляваше да говори.
	В залата настъпи мълчание, докато всички мислеха за онова, което им предстоеше. Всичко се бе променило, преобразувано от историята, съдбата и истината. Нито Сам, нито Лираел бяха същите хора отпреди съвсем кратко време. Сега и двамата се питаха какво означава това и накъде щеше да ги поведе новият им живот.
	А също къде — и колко скоро — щеше да приключи този нов живот.


	Епилог


	Скъпи Сам,
	Пиша ти по местния начин, с паче перо и на някаква ужасно дебела хартия, която попива мастилото като гъба. Писалката ми се запуши непоправимо, а хартията, която донесох със себе си започна да гние. Предполагам, че е мухъл. Твоето Старо кралство несъмнено е враждебно настроено към продуктите от Анселстиер. Очевидно нивото на влагата във въздуха и размножаването на местните гъби е толкова абразивно, колкото и на тропиците, макар че не бих го очаквал на тази географска ширина. Наложи се да отложа по-голямата част от заплануваните експерименти, заради проблеми с оборудването и някои доста тревожни експериментални грешки от моя страна, които направиха резултатите невалидни. Отдавам го на болестта, от която страдам, още откакто прекосих Стената. Някаква треска, която много ме изтощава и води до халюцинации. Оказа се, че Хедж, мъжът, когото наех в Бейн, ми е от голяма полза. Той не само ми помогна да определя точното местоположение на Капана за светкавици посредством всички местни мълви и суеверия, но и надзирава разкопките с похвално усърдие.
	В началото имахме доста големи проблеми с намирането на работници, докато на Хедж не му хрумна идеята да ги наемем от едно място, което доколкото разбирам е някакъв лазарет или колония от прокажени. Тамошните хора са доста яки, но ужасно обезобразени и миришат отвратително. През деня те ходят напълно покрити с наметала и повои и изглежда се чувстват много по-добре на тъмно. Хедж ги нарича „нощната смяна“, и трябва да призная, че това е подходящо название. Той ме уверява, че болестта не се предава лесно, но аз избягвам всякакъв физически контакт с тях, за да не рискувам. Интересното е, че всички те предпочитат сините шапки и забрадки, както южняците. Капанът за светкавици е много вълнуващ, както и предполагах. Когато за пръв път го видяхме, аз наблюдавах как една светкавица поразяваше малко хълмче или могила повече от два пъти на час, в продължение на няколко часа, а гръмотевичните бури продължаваха почти по цял ден. Сега, докато се приближаваме към реалния предмет, закопан отдолу, светкавиците стават още по-чести, а над главите ни постоянно бушуват бури.
	От това, което съм чел — ще ми се смееш, защото е много необичайно, — според онова, което съм сънувал, вярвам, че самият Капан за светкавици се състои от две полусфери от досега неизвестен метал, заровен на около три до пет метра под хълма, за който установихме, че е напълно изкуствен и много трудно може да бъде разрушен, заради всички онези странни строителни материали. Включително и кости, ако можеш да повярваш. Сега разкопаването върви много по-бързо, и предполагам, че до няколко дни ще направим нашето откритие. Бях запланувал на този етап да продължа към Велизар, за да се срещнем, като временно преустановя експеримента за няколко седмици. Ала здравословното ми състояние е такова, че ми се струва разумно да се върна в Анселстиер, далече от този студен въздух. Ще взема със себе си полусферите, след като си осигурих съответните разрешителни за внос от чичо Едуард. Предполагам, че са необичайно плътни и тежки, но се надявам да успея да ги превозя от Червеното езеро надолу по реката към морето, а оттам до едно малко местенце северно от Нолхейвън на западния бряг. Там има една запустяла дъскорезница, която съм пригодил за употреба като експериментална станция. Тимъти Уолак — един от моите състуденти в Съндър, макар че той е четвъртокурсник — вече би трябвало да е там и да е монтирал Инкубатора за светкавици, който съм проектирал, за да захранвам полусферите. Наистина е приятно да имаш лични средства и влиятелни роднини, нали? Би било много трудно да свърша всичко без тях. Имай предвид, че очаквам баща ми да бъде много ядосан, задето съм похарчил джобните си за цели три месеца за стотици гръмоотводи и километри от свръхтежка медна тел!
	Ала всичко това ще оправдае разходите, когато превозя Капана за светкавици до своята експериментална станция. Сигурен съм, че бързо ще успея да докажа, че полусферите могат да съхраняват огромни количества електроенергия, извлечена от бурите. След като разгадая загадката как да извличам отново тази енергия, ще трябва просто да ги възпроизведа в по-малък мащаб, и ние ще разполагаме с нов източник на неограничена, евтина енергия! Суперакумулаторите на Сейър ще захранват градовете и индустриите на бъдещето! Както виждаш, моите мечти са големи, колкото и сериозно надутата ми глава. Нуждая се от теб да дойдеш и да я смалиш, Сам, с някаква критика по повод моята личност или способности!
	Всъщност надявам се, че ще успееш да дойдеш и да видиш моя Инкубатор за светкавици в целия му блясък. Опитай се, ако изобщо е възможно, макар да знам, че не обичаш да прекосяваш Стената. От последния ми разговор с чичо Едуард разбирам, че родителите ти са вече в Анселстиер и обсъждат плановете на Королини да заселят бежанците от Юга във вашите пустеещи земи близо до Стената. Може би ще успееш да съчетаеш посещението си до тях с някое кратко отклонение, за да видиш работата ми?
	Във всеки случай, очаквам с нетърпение да те видя съвсем скоро и оставам твой верен приятел,
	Никълъс Сейър

	Ник остави писалката и духна листа. Не че се налагаше, помисли си той, докато гледаше размазаните редове, по които се беше разтекло мастилото, подигравайки се с неговия краснопис.
	— Хедж! — извика той, облягайки се назад, за да потисне пристъпа на замаяност и гадене. Сега тези пристъпи го спохождаха често, особено след като се съсредоточаваше над нещо. Освен това страдаше от косопад, а венците му бяха разранени. Само че беше невъзможно да е скорбут, защото менюто му бе разнообразно и всеки ден пиеше по чаша прясно изцеден лимонов сок.
	Тъкмо се канеше отново да повика Хедж, когато мъжът се появи на вратата на шатрата. Облечен като варварин, както винаги, но въпреки това много полезен. Както би могло да се очаква от един бивш сержант от граничното разузнаване.
	— Имам едно писмо, което искам да пратя до моя приятел принц Самет — каза Ник, като прегъна хартията няколко пъти, запечата я с капка восък направо от свещта и я подпечата с палец. — Можеш ли да се погрижиш да бъде изпратено по пратеник или каквото там имат? Изпрати някой до Едж, ако трябва.
	— Не се тревожи, господарю — отвърна Хедж и се усмихна загадъчно. — Ще се погрижа да бъде изпратено.
	— Хубаво — промърмори Ник. Отново беше твърде горещо, а лосионът, който си бе донесъл, за да отблъсква насекомите, не действаше. Трябваше пак да помоли Хедж да направи необходимото, за да ги държи настрана… но най-напред стоеше вечният въпрос — състоянието на ямата.
	— Как върви копаенето? — попита Ник. — На каква дълбочина сте?
	— На четири метра по моите изчисления — отвърна Хедж с огромен ентусиазъм. — Скоро ще стигнем дотам.
	— И баржата е готова? — попита Ник, полагайки усилия да стои изправен. Много му се искаше да полегне, защото стаята започна да се върти, а светлината започна да придобива странна червенина, за която той знаеше, че съществува само в собствените му очи.
	— Трябва да наема няколко моряка — каза Хедж. — Нощната смяна се бои от водата, заради тяхното… заболяване. Но очаквам новото попълнение да пристигне в някой от близките дни. Погрижил съм се за всичко, господарю — добави той, тъй като Ник не отговори. Ала той гледаше в гърдите на младия мъж, не в очите му. Ник отвърна на погледа му, без да вижда, а дъхът му излизаше на дрезгави пресекулки. Някъде дълбоко в себе си, знаеше, че губи съзнание, както правеше много често в присъствието на Хедж. Някаква ужасна отпадналост, която не можеше да контролира.
	Хедж зачака, нервно облизвайки устни. Главата на Ник се полюшваше напред-назад. Той изохка, а клепачите му трепнаха. После седна изправен в стола си.
	Ник наистина беше припаднал, а зад клепачите му имаше нещо друго, някакъв друг разум, който бе заспал. Сега той внезапно запя, съпроводен от изпарения от лютив бял дим, който се виеше от носа и гърлото на момчето.

	За миналото стара песен ще изпея
	и за седемте блестящи в нея.
	Какво Седмината тогава са създали?
	Те Хартата сами са изтъкали.
	Петима за основата, от край до край,
	два за вътъка, за да бъде траен.
	Дотук са седем. Девет се били събрали,
	къде са двамата, да не блестят избрали?
	Осмият избягал, искал да отлага,
	но седмият принудил го да им помага.
	Деветият бил силен и се борил с вещина,
	но и самотният Оранис бил лишен от светлина.
	Под хълм погребан и разполовен охотно,
	завинаги да гние и да ни желае злото.

	Песента бе последвана от кратко мълчание, а после гласът прошепна отново последните два стиха.

	Под хълм погребан и разполовен охотно,
	завинаги да гние и да ни желае злото…

	Ала това не е моята песен, Хедж. Светът се върти без моята песен. Животът, непознал камшика ми, пълзи неканен, накъдето си пожелае. Съзиданието започва да вилнее без баланса на унищожението, а моите огнени сънища са просто сънища. Но светът скоро ще заспи и всички ще сънуват моя сън, а моята песен ще изпълва ушите им. Не е ли така, верни ми Хедж?
	Онзи, който говореше, не дочака отговора на Хедж. Той незабавно продължи с различен, по-суров тон, като вече не пееше.
	— Унищожи писмото. Изпрати още мъртви при Клор и се погрижи да убият принца, защото той не бива да идва тук. Ти самият влез в смъртта и дръж под око дебнещата Дъщеря на Клеър и я убий, ако я видиш отново. Копайте по-бързо, защото аз… трябва… да бъда… отново… цял!
	Последните думи бяха извикани с такава сила, че запратиха Хедж в изгнилото платно на шатрата, за да се втурне в нощта. Той погледна назад през цепнатината, страхуващ се от нещо по-лошо, но съществото, което бе проговорило чрез Ник, бе изчезнало. Беше останал само един болен млад мъж, изгубил съзнание, от чиито ноздри бавно се процеждаше кръв.
	— Слушам, господарю — прошепна Хедж. — И както винаги, се подчинявам.


	© 2001 Гарт Никс
	© 2007 Александра Павлова, превод от английски

	Garth Nix
	Lirael: Daughter of the Clayr, 2001

	Сканиране: Диан Жон, 2010
	Разпознаване и корекция: Xesiona, 2010

	__Издание:__
	Гарт Никс. Лираел
	ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София
	Редактор: Милена Иванова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	ISBN: 978-954-761-240-2

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18883)
	Последна редакция: 2011-01-21 19:00:00