


prose_classic

Брент
Уийкс

Черната призма

Гавин Гайл е Призмата, най-могъщият човек на света. Той е върховен жрец и император, чиято сила и ум крепят един несигурен мир. Но Призмите никога не живеят дълго и Гайл знае колко му остава. Неочаквано открива, че има син, роден в далечно кралство след войната, която го е издигнала на власт. Гайл трябва да реши каква цена е готов да плати, за да опази една тайна, която може да разруши света.
В същото време някъде на юг самозван крал се обединява с тайнствен чародей, за да се опълчи на съществуващия ред. Тласкан от омраза към хората, тъпкали родната му страна дълги години, той не ще се спре пред нищо, за да постигне целите си — дори ако това означава безмилостни кланета или съюз с магически изчадия.
А в недрата на най-могъщата магьосническа твърдина един затворник търпеливо замисля своето бягство и крои отмъщение.

Брент Уийкс е невероятен автор, направо те побърква!
Питър Брет, „Ню Йорк Таймс“





bg



(неизвестен автор)

FBSToFB2 Convertor
10.07.2015
DFDFE40E-B2F0-48BB-B137-FB4250023D7
0.0




Брент Уийкс
Черната призма


На жена ми Кристи, която почти от десетилетие ми доказва, че съм прав.







1.

Кип пълзеше в мрака към бойното поле. Мъглата тегнеше отгоре му, заглушаваше звуците и разсейваше звездната светлина. Макар че възрастните избягваха това място и забраняваха на децата да идват тук, той бе играл в откритата равнина стотици пъти — само че през деня. Тази нощ целта му бе по-зловеща.
Щом стигна до билото на хълма, Кип се изправи и нави крачолите си. Реката шепнеше зад него — или може би това бяха воините под повърхността ѝ, мъртви от шестнайсет години. Той изправи рамене и озапти въображението си. Мъглата го караше да изглежда увиснал извън времето. Но слънцето скоро щеше да изгрее, макар засега да нямаше никакви признаци за това. Дотогава Кип трябваше да стигне до другия край на бойното поле. По-далеч, отколкото бе ходил някога в търсенията си.
Дори Овенир не би дошъл тук нощем. Всички знаеха, че Разцепената скала е обитавана от духове. Но на Овенир не му се налагаше да храни семейството си — неговата майка не изпушваше всичките си пари.
Кип стисна малкия си нож и тръгна напред. Неспокойните мъртви не бяха единственото, което можеше да го завлече надолу във вечната нощ. Говореше се, че двойка великански глигани били забелязани да скитат в нощта, с жестоки бивни и остри копита. От тях ставаше добро ядене, ако имаш мускет, железни нерви и добър прицел, но след като Войната на Призмите бе погубила всички мъже в селото, нямаше много хора, които биха предизвикали смъртта за малко бекон. От Ректън вече бе останала само една празна черупка. Алкалдесата не гореше от желание съселяните ѝ да си прахосват живота. Пък и освен това Кип нямаше мускет.
А и глиганите не бяха единствените твари, бродещи в нощта. Някой планински лъв или златокосместа мечка сигурно също биха се зарадвали на един тлъстичък Кип.
Тих вой проряза мъглата и мрака на стотина крачки навътре в бойното поле, Кип замръзна. Ах, да, имаше и вълци. Как бе могъл да забрави вълците?
Друг вълк отговори на първия от малко по-далеч. Бе призрачен звук, гласът на дивото. Човек неволно се вцепеняваше, като го чуе. Беше едно от онези неща, които те карат да напълниш гащите.
Кип облиза устни и продължи. Изпитваше отчетливото чувство, че го следят. Че го дебнат. Погледна назад. Там нямаше нищо. Разбира се. Майка му винаги казваше, че има прекалено развинтено въображение. Просто върви, Кип. Трябва да стигнеш до целта си. Животните повече ги е страх от теб и така нататък. Освен това една от особеностите на вълчия вой бе, че винаги звучеше много по-близко, отколкото е всъщност. Тези вълци сигурно бяха на левги оттук.
Преди Войната на Призмите това бе чудесна обработваема земя. Точно до Кафявата река и подходяща за смокини, грозде, круши, къпини, аспержи — тук растеше всичко. Но макар че от последната битка бяха минали шестнайсет години — тя се бе състояла година преди Кип да се роди, — равнината още бе разровена и опърлена. Няколко обгорели греди от стари къщи и плевни стърчаха от пръстта. Имаше дълбоки бразди и кратери, оставени от оръдейните снаряди. Сега, изпълнени с кълбяща се мъгла, тези кратери приличаха на езера, тунели, ями. Бездънни.
Повечето магия, използвана по време на битката, постепенно се бе разпаднала през годините под въздействието на слънчевите лъчи, но тук-там все още блещукаха прекършени копия от зелен луксин. Парченцата твърд жълт пък можеха да пробият и най-здравата подметка.
Мародери отдавна бяха отмъкнали всички ценни оръжия, брони и луксин от бойното поле, но със смяната на сезоните и падащите дъждове всяка година на повърхността излизаха нови загадки. Ето на какво се надяваше Кип — а онова, което търсеше, се забелязваше най-добре в първите лъчи на зората.
Вълците спряха да вият. Нямаше нищо по-ужасно от това да слушаш този смразяващ звук, но той поне ти подсказваше къде са. А сега… Кип преглътна буцата в гърлото си.
Докато вървеше през долината в подножието на два големи хълма с неестествен произход — останките от две от гигантските погребални клади, на които бяха изгорени десетки хиляди, — Кип зърна нещо в мъглата. Сърцето му подскочи. Очертания на бронирана качулка. Блестене на очи, претърсващи мрака.
А после кълбящата се мъгла погълна всичко.
Призрак. Мили Оролам! Някакъв дух, бдящ над гроба си.
„Погледни го от добрата му страна. Може би вълците се страхуват от призраци.“
Осъзна, че е спрял и се взира в мрака. „Мърдай, тъпако!“
Тръгна приведен. Може да беше едър, но се гордееше с пъргавината си. Откъсна очи от хълма — все още нямаше и следа от призрака или мъжа, или каквото беше там. Пак изпита чувството, че го дебнат. Пак погледна назад. Нищо.
Чу се тихо изчаткване, все едно някой е изпуснал камъче. Кип улови нещо с крайчеца на окото си. Погледна нагоре по склона. Изчаткване, искра, удар на кремък по стомана.
За един кратък миг мъглите се озариха и Кип зърна няколко неща. Не беше призрак, а войник, който удряше с кремък в опит да запали фитила на мускета си. Фитилът пламна и окъпа в червено сияние лицето на мъжа, сякаш самите му очи засияха. Той го прикрепи към държача и се завъртя, търсейки мишени в мрака.
Сигурно нощното му зрение бе развалено от взирането в краткия пламък на фитила, който сега тлееше в червено, защото очите му се плъзнаха по Кип, без да го видят.
Войникът се огледа и измърмори обзет от параноя:
— Какво ли, по дяволите, мога да видя? Шибани вълци.
Много, много предпазливо, Кип започна да се отдалечава. Трябваше да навлезе по-дълбоко в мъглата и мрака, преди нощното зрение на войника да се е възстановило, но ако издадеше някакъв звук, мъжът можеше да стреля напосоки. Пристъпваше на пръсти, безшумно, и усещаше сърбеж в тила, сигурен, че някое оловно топче ще го прониже всеки момент.
Но успя. Измина повече от сто крачки и никой не се развика. Никакъв изстрел не разцепи нощта. Още по-далеч. След около двеста крачки видя светлина от лявата си страна, лагерен огън. Догаряше и вече почти се бе превърнал в жарава. Кип се опита да не гледа право към него, за да запази зрението си. Около огъня нямаше палатки.
Кип изпробва номера на майстор Данавис за виждане в тъмното — да гледа с периферното си зрение. Различи някаква неравност и се приближи.
На студената земя лежаха двама мъже. Единият беше войник. Кип много пъти бе виждал майка си в безсъзнание и моментално разбра, че този мъж не е припаднал. Беше се проснал в неестествена поза, без одеяла под себе си, устата му зееше, а очите му се взираха немигащо в нощта. До мъртвия войник имаше друг мъж, във вериги, но жив. Лежеше на една страна, с оковани зад гърба ръце, а на главата му бе нахлузена черна торба, пристегната здраво около врата му.
Пленникът беше жив, трепереше. Не — плачеше. Кип се огледа. Наоколо не се виждаше никой друг.
— Защо просто не ме довършиш, проклет да си? — каза пленникът.
Кип замръзна. Мислеше, че се е приближил безшумно.
— Страхливец — рече мъжът. — Просто изпълняваш получените заповеди, нали? Оролам ще ви порази заради онова, което смятате да направите с това село.
Кип нямаше представа за какво говори.
Явно мълчанието го издаде.
— Ти не си от тях. — В гласа на пленника се прокрадна надежда. — Моля те, помогни ми!
Кип пристъпи напред. Мъжът страдаше. После спря. Погледна мъртвия войник. Предницата на униформата му беше пропита с кръв. Този пленник ли го беше убил? Как?
— Моля те, остави ме окован, ако трябва. Но не искам да умра в мрак.
Кип не се приближи, макар да му се струваше жестоко.
— Ти ли го уби?
— Трябва да бъда екзекутиран при първи зори. Измъкнах се. Той ме подгони и ми нахлузи торбата на главата, преди да умре. Ако утрото е близо, смяната му ще дойде всеки момент.
Кип все още не можеше да навърже нещата. Никой в Ректън не вярваше на войниците, минаващи оттам, а алкалдесата бе казала на младежите да заобикалят отдалеч всички войници — явно новият сатрап Гарадул бе отхвърлил властта на Хромария. Сега се наричаше крал Гарадул, но изискваше от селото да му праща обичайния военен набор. Алкалдесата бе отвърнала на неговия пратеник, че щом вече не е сатрап, няма право да набира младежи за войската. Крал или сатрап, Гарадул нямаше да е доволен, но Ректън бе прекалено малко селище, за да се занимава с него. Все пак по-разумно би било да избягват войниците, докато цялата работа отшуми.
От друга страна, фактът, че Ректън в момента не се погаждаше със сатрапа, не правеше този мъж приятел на Кип.
— Значи си престъпник? — попита Кип.
— И то какъв — рече мъжът. Надеждата се оттече от гласа му. — Слушай, момче — малък си, нали? Личи си по гласа ти. Аз днес ще умра. Не мога да се измъкна. А и честно казано, не искам. Достатъчно бягах. Този път ще се бия.
— Не разбирам.
— Ще разбереш. Свали ми качулката.
Макар че го гризеше някакво смътно съмнение, Кип развърза хлабавия възел около шията на мъжа и свали торбата от главата му.
Отначало нямаше представа за какво говори той. Пленникът се изправи, все още с оковани зад гърба ръце. Беше около трийсетгодишен, тиреец като Кип, но с по-светла кожа, косата му бе вълниста вместо къдрава, а крайниците — слаби и мускулести. После Кип видя очите му.
Мъжете и жените, които умееха да обуздават светлината и да създават луксин — притеглящите, — винаги имаха необичайни очи. Малка част от цвета, който притегляха, оставаше в тях. В течение на живота им тя се натрупваше и обагряше целия им ирис в червено, синьо или какъвто там бе техният цвят. Пленникът беше зелен притеглящ — или някога е бил. Вместо да образува хало в ириса му, зеленото изглеждаше строшено като грънци, разбити в пода. Малки зелени късчета сияеха дори в бялото на очите му. Кип ахна и отстъпи уплашено.
— Моля те! — каза мъжът. — Моля те, лудостта не ме е обзела. Няма да те нараня.
— Ти си цветен бяс.
— Сега знаеш защо избягах от Хромария — каза мъжът.
Защото Хромарият убиваше цветните бесове, както някой фермер убива любимото си куче, което е побесняло.
Кип аха-аха да си плюе на петите, но мъжът не правеше никакви заплашителни движения. Пък и освен това още бе тъмно. Дори цветните бесове имаха нужда от светлина, за да притеглят. Мъглата обаче бе започнала да просветлява, сивота се разстилаше по хоризонта. Беше лудост да говори с безумец, но може би не чак такава лудост. Поне докато не се разсъмне.
Цветният бяс го гледаше странно.
— Сини очи. — И се засмя.
Кип се намръщи. Мразеше сините си очи. Едно беше когато някой чужденец като майстор Данавис имаше сини очи. На него му отиваха. Но Кип приличаше на урод.
— Как се казваш? — попита цветният бяс.
Кип преглътна тежко; мислеше си, че наистина трябва да побегне.
— О, Оролам да ми е на помощ, да не мислиш, че ще те омагьосам с помощта на името ти? Толкова ли сте невежи в тази затънтена дупка? Хроматургията не работи така…
— Кип.
Цветният бяс се ухили.
— Кип. Е, добре, Кип, не си ли се чудил някога защо си затънал в такова дребно съществувание? Не ти ли се е струвало, че си по-особен?
Кип не каза нищо. „Да и да.“
— Знаеш ли защо чувстваш, че си създаден за нещо по-велико?
— Защо? — попита Кип тихичко, изпълнен с надежда.
— Защото си надменно малко лайненце. — Цветният бяс се засмя.
Това не би трябвало да свари Кип неподготвен. Майка му го бе наричала и с по-лоши думи. Все пак му бе нужен момент, за да се съвземе. Дребна издънка.
— Гори в ада, страхливецо — каза той. — Не те бива дори да бягаш. Хванали са те някакви прости войници.
Цветният бяс се засмя отново.
— О, не ме хванаха. Вербуваха ме.
„Че кой ще вербува безумци?“
— Не са знаели, че си…
— О, знаеха.
Ужас натежа в стомаха на Кип.
— Одеве спомена нещо за селото ми. Какво смятат да правят?
— Знаеш ли, Оролам има чувство за хумор. Досега не го осъзнавах. Сирак си, нали?
— Не. Имам си майка — отвърна Кип. Моментално съжали, че е издал на цветния бяс дори това.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за теб има пророчество?
— И първия път не беше смешно — отвърна Кип. — Какво ще стане със селото ми? — Утрото идваше и той не смяташе да остава тук. Не само че щеше да дойде смяната на пазача, но и Кип нямаше представа какво ще направи цветният бяс, щом разполага със светлина.
— Знаеш ли — каза бесът, — ти си причината да съм тук. Нямам предвид точно тук, на това конкретно място. Нито „тук“ като във философския въпрос „Защо съществувам?“. Нито пък в Тирея. Имам предвид във вериги.
— Какво? — попита Кип.
— В лудостта има сила, Кип. Разбира се… — Гласът му заглъхна и той се засмя на някаква своя мисъл. После продължи: — Слушай, този войник има ключ в джоба на гърдите си. Аз не можах да го извадя, не и така… — И разтърси окованите си зад гърба му ръце.
— И защо да ти помагам? — попита Кип.
— Срещу няколко прями отговора преди разсъмване.
Хем луд, хем хитър. Страхотно.
— Искам един предварително — каза Кип.
— Питай.
— Какъв е планът за Ректън?
— Огън.
— Какво? — попита Кип.
— Съжалявам, ти каза един отговор.
— Това не беше отговор!
— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?
Информацията бе прекалено много, та Кип да я осъзнае наведнъж — разкъсали халото? — но все пак беше прям отговор. Приближи се до мъртвия войник. Кожата му изглеждаше бледа във виделината. „Стегни се, Кип. Питай каквото трябва да питаш.“
Разбираше, че зората наближава. Зловещи силуети започваха да се очертават в нощта. Двете тъмни грамади на самата Разцепена скала личаха най-вече като място, където звездите в небето са затулени.
„Какво трябва да питам?“
Колебаеше се, не искаше да пипа мъртвия. Клекна.
— Защо моето село да е избрано специално? — Затършува из джобовете на трупа, като внимаваше да не докосва кожата му. Наистина имаше ключ. Даже два.
— Заради теб.
На Кип му трябваше секунда да възприеме това. Докосна се по гърдите.
— Заради мен? Ами че аз нямам нищо!
Цветният бяс се ухили налудничаво, но на Кип му се стори, че се преструва.
— Е, значи е станала трагична грешка. Грешката е тяхна, а трагедията — твоя.
— Мислиш, че лъжа ли?! — възкликна Кип. — Да не смяташ, че щях да съм тук и да събирам луксин, ако имах някакъв избор?
— Всъщност не ме интересува дали лъжеш, или не. Ще ме освободиш ли, или трябва да те помоля наистина любезно?
Щеше да е грешка да му отключи прангите. Кип знаеше това. Цветният бяс не беше уравновесен. Беше опасен. Сам си го признаваше. Но бе удържал на думата си. Нима можеше Кип да не удържи на своята?
Така че отключи гривните на ръцете на мъжа, а после и катинара на веригите му. Заотстъпва внимателно, сякаш имаше пред себе си диво животно. Цветният бяс се престори, че не забелязва, просто разтри ръцете си и се протегна. Отиде до пазача, претършува джобовете му и извади зелени очила — едното стъкло беше пукнато.
— Можеш да дойдеш с мен — каза Кип. — Ако онова, което каза, е вярно…
— Колко близо до селото ти мислиш, че ще стигна, преди да дотича някой с мускет? Освен това изгрее ли слънцето… Готов съм за края. — Цветният бяс си пое дълбоко дъх и се взря в хоризонта. — Кажи ми, Кип, ако цял живот си вършил злини, но умреш, като правиш нещо добро, мислиш ли, че това компенсира злините?
— Не — отговори честно Кип.
— И аз.
— Но е по-добре от нищо — добави Кип. — Оролам е милостив.
— Чудя се дали ще казваш същото, когато изгорят селото ти.
Имаше и други въпроси, които Кип искаше да зададе, но всичко стана толкова бързо, че той чак се стресна.
Защото в разпукващата се зора видя какво бяха скривали мъглата и мракът. Стотици палатки, подредени с военна прецизност. Войници. Много войници. И докато Кип стоеше вцепенен на няма и двеста крачки от най-близката палатка, равнината заблещука. Натрошеният луксин заискри като пръснати по земята звезди, които отвръщат на своите сестрици на небето.
Ето за това беше дошъл. Обикновено когато някой притеглящ освобождаваше луксина, той просто се разпадаше, независимо какъв цвят е. Но в битката бе царял такъв хаос, с толкова много притеглящи, че частици магия бяха останали заровени и предпазени от слънчевата светлина, която ги разрушаваше. Скорошният дъжд бе разкрил още от тях.
Очите на Кип обаче се откъснаха от блещукащия луксин и се насочиха към четирима войници и мъж с яркочервен плащ и червени очила, които крачеха от лагера право към тях.
— Между другото, аз се казвам Гаспар. Гаспар Елос. — Цветният бяс изобщо не погледна към Кип.
— Какво?
— Не съм просто някакъв си притеглящ. Баща ми ме обичаше. Имах планове. Момиче. Живот.
— Не разби…
— Ще разбереш. — Цветният бяс си сложи зелените очила; те прилепнаха идеално към лицето му и покриха изцяло очите, така че накъдето и да погледне, да вижда всичко през зелен филтър. — А сега се махай оттук.
Слънцето се подаде над хоризонта и Гаспар си пое дъх. Кип го гледаше и все едно виждаше как майка му прави първото си дълбоко дръпване от ганджата. Между искрящите ивици по-тъмно зелено-бялото на Гаспаровите очи се завихри като капки зелена кръв, които падат във водата, за да се разтворят, а после да я обагрят цялата. Изумруденото зелено на луксина се надигна през очите му, сгъсти се до твърдо вещество и плъзна по лицето му. По бузите, нагоре до косата, после надолу по врата, по ръцете — изпълни светлите му нокти така, че заприличаха на боядисани в ярко нефритено.
Гаспар се засмя. Нисък безразсъден кикот. Кикот на луд. Този път не беше преструвка.
Кип побягна.
Стигна до погребалния хълм, където бе стоял стражът, като гледаше да се държи от обратната на армията страна. Трябваше да отиде при майстор Данавис. Той винаги знаеше какво да се направи.
Сега на хълма нямаше страж. Кип се обърна и видя как Гаспар се променя, преобразява се. Зелен луксин се изля от ръцете върху тялото му и покри всяка негова част като черупка, като гигантска броня. Кип не можеше да види войниците и червения притеглящ, които се приближаваха към Гаспар, но видя как огнено кълбо, голямо колкото главата му, се понесе към цветния бяс, удари го в гърдите и се пръсна. Разлетяха се пламъци.
Гаспар мина през тях. По зелената му броня бе полепнал пламтящ червен луксин. Изглеждаше величествен, страховит, могъщ. Втурна се към войниците, като крещеше предизвикателно, и изчезна от погледа на Кип.
Кип побягна.
Аленото слънце окъпваше мъглата в огън.



2.

Гавин Гайл хвърли сънен поглед към листовете, пъхнати под вратата му, и се зачуди за какво ли го наказва Карис този път. Стаята му заемаше половината от най-горния етаж на Хромария, но панорамните прозорци бяха затъмнени, така че ако изобщо спи, да може да спи до късно. Печатът на писмата пулсираше толкова слабо, че Гавин не успя да разпознае какъв цвят е притеглен в него. Надигна се в леглото, за да го огледа по-добре, и разшири зениците си, за да поеме максимално количество светлина.
Надвиолетово. Ах, мама му…
От всички страни високите от пода до тавана почернени прозорци потънаха в пода и стаята се изпълни с пълния спектър светлина на утринното слънце, което се издигаше над двата острова. При така разширените зеници на Гавин магията го изпълни. Беше прекалено много, за да я удържи.
Светлина бликна от него във всички посоки, премина на последователни вълни през тялото му, от надвиолетово надолу. Подчервеното беше последно и пробяга по кожата му като пламък. Той скочи от леглото, моментално изпотен. Но тъй като всички прозорци бяха отворени, студените ветрове на лятната утрин, веещи през покоите му, го смразиха. Гавин изквича и се мушна обратно под завивките.
Квиченето явно бе достатъчно силно, та Карис да го чуе и да разбере, че грубото събуждане е било успешно, защото той чу смеха ѝ. Тя не беше надвиолетова, така че явно бе накарала някой приятел да ѝ помогне за тази малка лудория. Гавин прати бърза струйка надвиолетов луксин, за да затвори прозорците и да нагласи филтрите на средно положение. После протегна ръка да отвори вратата с мощен тласък, но се спря. Нямаше да достави на Карис това удоволствие. Назначаването ѝ за момиче за всичко на Бялата уж трябваше да я научи на смирение и сдържаност. Засега идеята се оказваше грандиозен провал, макар че Бялата винаги играеше някаква по-дълбока игра. Все пак Гавин неволно се ухили, докато ставаше, за да вземе сгънатите листове.
На малката масичка отвън бе подносът със закуската му. Беше една и съща всяка сутрин: две сплескани хлебчета и светло вино в стъклена чаша. Хлябът бе от пшеница, ечемик, боб, леща и просо, без мая. Човек можеше да живее само с него. Всъщност един човек живееше на него. Но не Гавин. Всъщност само като го видеше и стомахът му се преобръщаше. Разбира се, би могъл да си поръча друга закуска, но никога не го правеше.
Внесе я вътре и остави писмата на масата до нея. Едното беше странно, проста бележка, която не приличаше на личната хартия на Бялата, нито на официалната твърда бяла хартия, използвана от Хромария. Той я обърна. Вестителската служба на Хромария я беше белязала като получена от „Ректън, СТ“: Ректън, Сатрапия Тирея. Звучеше му познато, може би беше някое от онези селца около Разцепената скала. Но пък едно време там имаше много села. Може би някой молеше за аудиенция, макар че писма от този тип би трябвало да бъдат отсявани и разглеждани отделно.
И все пак, всичко по реда си. Той разкъса хлебчетата, за да се увери, че в тях няма скрито нищо. Щом остана доволен, извади шише от синята боя, която държеше в едно чекмедже, и капна малко във виното. Разклати чашата, за да го смеси, и я вдигна към гранитносиньото небе на една картина, която държеше на стената за сравнение.
Разбира се, цветът бе станал идеален. Правеше го вече почти шест хиляди сутрини. Почти шестнайсет години. Дълго време за мъж, който е само на трийсет и три. Изля виното върху разчупения хляб, за да го оцвети в синьо — и да го направи безопасен. Веднъж седмично приготвяше синьо сирене или син плод, но това отнемаше повече време.
После взе писмото от Тирея.

Умирам, Гавин. Време е да се запознаеш със сина си Кип.
Лина.

Син ли? Аз нямам…
Изведнъж гърлото го стегна и сърцето му сякаш прескочи няколко удара, макар лекарите да го уверяваха, че е съвсем наред. „Просто се отпуснете — казваха те. — Млад сте и сте силен като боен кон.“ Не му казваха: „Я се стегни! Имаш много приятели, враговете ти се страхуват от теб и нямаш никакви съперници. Ти си Призмата. От какво се боиш?“ Никой не бе говорил така с него от години. Понякога му се искаше да го правят.
Оролам, писмото дори не бе запечатано!
Излезе на стъкления балкон и подсъзнателно провери притеглянето си, както правеше всяка сутрин. Взря се в ръката си, разложи слънчевата светлина на съставните ѝ цветове, както само той можеше, и изпълни всеки пръст поред с цвят, като започна под видимия спектър и свърши над него: подчервено, червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, надвиолетово. Да не би да усети затруднение, докато притегляше синьото? Провери наново, като хвърли бърз поглед към слънцето.
Не, все още му бе лесно да разлага светлината, все още го правеше без проблеми. Освободи луксина и всеки цвят се оттече изпод ноктите му и се разнесе като дим, изпускайки познатия букет от смолисти миризми.
Обърна лице към слънцето. Усещаше топлината му като майчина милувка. Отвори очи и засмука топло, успокояващо червено. Поемаше го и го освобождаваше в ритъм с тежкото си дишане, докато то се забави. После пусна червеното и пое тъмно, ледено синьо. То сякаш вледени очите му. Както винаги, синьото му донесе яснота, мир, порядък. Но не и план, не и при толкова малко информация. Той пусна цветовете. Все още се чувстваше добре. Все още му оставаха поне пет от седемте му години. Предостатъчно време. Пет години, пет велики цели.
Е, може би не чак велики.
И все пак всичките му предшественици през последните четиристотин години, с изключение на убитите или умрели по други причини, бяха служили точно по седем, четиринайсет или двайсет и една години, след като са станали Призми. Гавин вече бе надхвърлил четиринайсетте. Така че разполагаше с предостатъчно време. Нямаше причини да смята, че той ще е изключението. Или поне не много причини.
Вдигна второто писмо. Счупи печата на Бялата — дъртата вещица запечатваше всичко, макар че покоите ѝ заемаха другата половина от същия етаж и Карис му доставяше всичките ѝ съобщения на ръка. Но всичко трябваше да се прави както се полага. Нямаше никакво съмнение, че се е издигнала от Синя.
Бележката на Бялата гласеше:

Освен ако не предпочиташ да поздравиш учениците, които пристигат късно тази сутрин, моля те, драги ми лорд Призма, посети ме на покрива.

Гавин се взря отвъд зданията на Хромария и града, към търговските кораби в залива, сгушен от подветрената страна на остров Големи Яспис. Една неугледна аташийска платноходка маневрираше, за да пристане до кея.
Да поздрави новите ученици. Невероятно! Не че бе прекалено важен, за да приветства нови ученици, но… е, добре де, всъщност беше. Той, Бялата и Спектърът уж трябваше да се уравновесяват взаимно. Но макар че Спектърът се боеше най-вече от него, истината бе, че дъртата постигаше своето по-често от Гавин и седемте Цвята, взети заедно. Тази сутрин сигурно пак го търсеше за някакъв опит, така че ако му се искаше да избегне нещо по-обременително, като например изнасяне на уроци, по-добре да се качи на върха на кулата.
Събра червената си коса в стегната опашка и облече дрехите, приготвени за него от личната му робиня: риза с цвят на слонова кост, черни вълнени панталони с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни, ботуши със сребърна украса и черен плащ с груби староилитийски руни, избродирани в сребърно. Призмата принадлежеше на всички сатрапии, така че Гавин се стараеше да зачита традициите на всяка земя — дори и на такава, която е населена предимно с пирати и еретици.
Поколеба се за миг, после дръпна едно чекмедже и извади илитийските си пищови. Подобно на всичко, измайсторено от илитийците, те бяха с най-напредничавия дизайн, който бе виждал. Възпламенителният механизъм бе много по-надежден от колесния — наричаха го кремъчен ударник. Всеки пищов имаше под дулото метална пръчка и даже зъбец за захващане към колана, така че когато ги затъкне зад гърба си, да се държат сигурно и под ъгъл, за да не му пречат при сядане. Илитийците мислеха за всичко.
И разбира се, пищовите караха черногвардейците на Бялата да нервничат. Гавин се ухили.
Когато се обърна към вратата и видя картината, усмивката му повехна.
Върна се до масата със синия хляб. Хвана един загладен от употреба ръб на картината и дръпна. Тя се отвори безшумно към тясна шахта.
В шахтата нямаше нищо заплашително. Бе прекалено тясна, за да се покатери човек по нея. И все пак на Гавин му изглеждаше като пастта на ада, самата вечна нощ, зейнала да го погълне. Хвърли едното хлебче в нея и зачака. Чу се тупване, когато твърдият хляб се удари в първата преграда, тихо съскане, когато тя се отвори и затвори, после по-тихо тупване, когато се удари във втората, и няколко секунди по-късно още едно последно тупване. Преградите още работеха. Всичко беше нормално. Безопасно. През годините се бяха случвали грешки, но този път нямаше да се наложи никой да умира. Нямаше нужда от параноя. Той едва не се озъби, докато затръшваше картината.



3.

Три тупвания. Три изсъсквания. Три порти между него и свободата. Шахтата изплю разчупеното хлебче в лицето му. Той го улови, почти без да гледа. Знаеше, че е син, с неподвижната синева на дълбоко езеро рано сутрин, когато нощта още властва в небето, а въздухът не смее да погали кожата на водата. Притеглянето на това пречистено от всякакъв друг цвят синьо беше трудно. И което е по-зле, караше го да се чувства отегчен, безстрастен, спокоен, в хармония със затвора си. А днес имаше нужда от огъня на омразата. Днес щеше да избяга.
След всичките години тук понякога дори не можеше да види цвета — сякаш се е събудил в свят, обагрен в оттенъци на сивото. Първата година беше най-тежка. Очите му, толкова привикнали към нюанси, толкова умели в разлагането на всеки светлинен спектър, бяха започнали да го лъжат. Беше халюцинирал цветове. Беше се опитал да ги притегли в инструменти, с които да разбие затвора си. Но само въображение не стигаше, за да твориш магия — беше нужна и светлина. Истинска светлина. Някога той бе Призма, така че всеки цвят би свършил работа — от тези над виолетовото до тези под червеното. Той събираше топлината на собственото си тяло, изпълваше очите си с това подчервено и го запращаше срещу еднообразните сини стени.
Разбира се, стените бяха направени да издържат на такова жалко количество топлина. Бе притеглил син кинжал и си бе срязал китката. Щом капнеше върху каменния под, кръвта моментално се обезцветяваше. Следващия път той я събра в шепи, за да се опита да притегли червено, но не можеше да улови достатъчно цвят при положение, че единствената светлина в килията бе синя. Накапването на хляба с кръв също не бе помогнало. Естественият му кафяв цвят вече бе оцапан в синьо, така че добавянето на червено само го правеше по-тъмен лилаво-кафяв. Невъзможен за притегляне. Разбира се. Брат му бе помислил за всичко. Но пък той открай време си беше такъв.
Затворникът седна до отходния канал и започна да яде. Тъмницата му имаше формата на присплеснато кълбо: стените и таванът образуваха идеална сфера, а подът не бе толкова стръмен, но все пак бе наклонен към средата. Стените бяха осветени и всяка повърхност излъчваше светлина с един и същ цвят. Единствената сянка в този затвор бе самият затворник. Имаше само две дупки: шахтата горе, която пропускаше храната му, заедно с една постоянна струйка вода, която бе принуден да ближе, и отходния канал.
Не разполагаше с никакви принадлежности и инструменти освен ръцете и волята си — неизменно своята воля. С нейна помощ можеше да притегли от синьото каквото си пожелае, макар че то щеше да се разпадне веднага щом волята му го пусне и да остави само прах и лек мирис на минерали и смола.
Днес обаче щеше да е денят, в който да започне отмъщението си, първият ден на свободата му. Този опит нямаше да се провали — той дори отказваше да мисли за него като за „опит“. Предстоеше му много работа. Всичко трябваше да бъде направено в определен ред.
Вече не можеше да си спомни дали винаги е бил такъв, или е киснал в синьото толкова дълго, че цветът го е променил из основи.
Коленичи до единственото нещо в килията, което не бе създадено от брат му — плитка вдлъбнатина с формата на купа в пода. Започна да я търка с голи ръце, втривайки разяждащите мазнини от върховете на пръстите си в камъка. Разранената плът не изпускаше мазнини, затова трябваше да спре, преди да си е протрил кожата. Застърга с нокти покрай носа си и зад ушите си, събирайки още мазнини. Събираше мазнини от всички възможни места по тялото си и ги втриваше във вдлъбнатината. Не че имаше някаква забележима промяна, но с годините ямичката бе станала достатъчно дълбока, та пръстът му да влезе до втората става. Тъмничарят му бе вградил в пода мрежа от поглъщащи цвета адски камъни. Всичко, което се разстелеше достатъчно, за да прекоси някоя от линиите, почти моментално губеше всякакъв цвят. Само че адският камък беше безумно скъп. Колко надълбоко би могъл да стига?
Ако мрежата се простираше само на няколко пръста в камъка, би могъл да премине границата всеки момент. Тогава и свободата нямаше да е далеч. Но ако тъмничарят му бе използвал толкова адски камък, че пресичащите се линии да стигат на цяла стъпка дълбочина, значи вече близо шест хиляди дни си протриваше пръстите за нищо. Щеше да умре тук. Някой ден брат му щеше да слезе в килията, да види малката вдлъбнатина — единствения белег, оставен от него върху света — и да се изсмее. Докато въображаемият смях ехтеше в ушите му, той усети в гърдите си искрица омраза. Раздуха я, потопи се в топлината ѝ. Този огън бе достатъчен, за да го накара да се раздвижи, да преодолее успокояващата, обезсилваща синева тук долу.
Когато свърши, се изпика във вдлъбнатината. И загледа.
За миг филтрирана през жълтата урина, проклетата синя светлина изглеждаше нашарена със зелено. Дъхът му секна. Времето се точеше и зеленото си оставаше зелено… оставаше зелено. В името на Оролам, беше успял! Бе стигнал достатъчно дълбоко. Бе пробил адския камък!
А после зеленото изчезна. Точно след две секунди, както всеки ден. Той изкрещя от безсилие, но дори тази емоция бе слаба, а крясъкът му бе по-скоро за да се увери, че все още може да чува, отколкото от истинска ярост.
Следващата част все още го побъркваше. Той коленичи до вдлъбнатината. Брат му го бе превърнал в животно. Куче, което си играе със собствените си изпражнения. Но тази емоция бе твърде стара и твърде често използвана, за да го развълнува. Сега, след шест хиляди дни, вече бе прекалено унизен, за да негодува срещу унижението си. Натопи ръце в урината и започна да я втрива във вдлъбнатината, както бе правил с мазнините си. Макар и напълно обезцветена, тя си беше урина. Би трябвало да е киселинна. Би трябвало да разяжда адския камък по-бързо от кожните мазнини.
Или пък може би неутрализираше мазнините? Може би само отдалечаваше деня на бягството му. Нямаше представа. Точно това го побъркваше, а не потапянето на пръстите му в топлата течност. Вече не.
Изгреба урината и подсуши вдлъбнатината с топка сини парцали: дрехите му, възглавницата му, които отдавна смърдяха. Толкова отдавна, че миризмата бе престанала да го дразни. Нямаше значение. Важното бе, че вдлъбнатината утре трябваше да е суха, за да опита отново.
Още един ден, още един неуспех. Утре щеше да пробва пак с подчервеното. Беше минало известно време. Беше се възстановил достатъчно от последния си опит. Би трябвало да е достатъчно силен за това. Ако не друго, брат му му беше показал колко силен е в действителност. И може би точно това го караше да мрази Гавин повече от всичко. Но тази омраза бе студена също като килията му.



4.

Кип тичаше през селския площад с цялата бързина, на която бе способно тромавото му петнайсетгодишно тяло. Закачи с обувката си едно паве и връхлетя с главата напред през вратата на майстор Данавис.
— Удари ли се, момче? — попита майсторът от мястото си зад работната маса. Тъмните му вежди се повдигнаха високо над сините му като метличина очи с ириси, наполовина пълни с яркото рубиненочервено, което го бележеше като притеглящ. Майстор Данавис бе на трийсет и няколко, голобрад и жилав. Носеше дебели вълнени работни панталони и тънка риза, която оставяше слабите му мускулести ръце голи въпреки хладното утро. Носеше и червени очила, сега смъкнати на носа му.
— Ох, ох. — Кип погледна обелените си длани. Коленете също го боляха. — Не, не много. — Подръпна панталоните си нагоре и трепна, когато ожулените му длани се отъркаха в грубия, някога черен ленен плат.
— Добре, защото… аха, ето. Я ми кажи, еднакви ли са? — Майстор Данавис вдигна ръце. И двете бяха яркочервени, пълни с луксин от лактите до върховете на пръстите. Завъртя ги така, че светлокафявата му кожа да не пречи на огледа на Кип.
Подобно на момчето, майстор Данавис беше мелез — макар че Кип никога не бе чувал някой да му създава проблеми заради това, за разлика от него. Бояджията беше наполовина Кървав горянин, по лицето му имаше няколко странни точици, наречени лунички, а в иначе нормалната му тъмна коса се долавяше червеникав оттенък. Но поне необичайно светлата му кожа улесняваше задачата на Кип.
Момчето посочи едно място малко под лакътя.
— Това червено тук се променя, а това е малко по-ярко. Господине, може ли, хм, да поговорим?
Майстор Данавис свали ръце с отвращение и рубиненият луксин се изля на земята, вече оплискана със стотици разцветки на червеното. Лепкавото вещество се сгърчи и се разпадна. През повечето следобеди Кип идваше да помете останките — червеният луксин беше огнеопасен дори когато е на прах.
— Суперхромати! Едно е дъщеря ми да е такава, но съпругът на алкалдесата? И ти? Двама мъже в едно село? Я чакай, какво е станало, Кип?
— Господине, има, ъъъ… — Кип се поколеба. Не само че бе забранено да се ходи на бойното поле, но и майстор Данавис бе казал, че за него събирането на луксин там е същото като ограбване на гробове. — Имате ли някакви новини от Лив, господине? — Страхливец! Преди три години Лив Данавис бе заминала да се обучава в Хромария, също като баща си едно време. През първата година ѝ бяха позволили да се върне у дома само за жътвата.
— Ела тук, момче. Покажи ми ръцете си. — Майстор Данавис грабна чист парцал и избърса кръвта и мръсотията с уверени движения. После отпуши една стомна и притисна парцала към гърлото ѝ, за да го напои с бренди. Прокара го по дланите на Кип.
Кип изохка.
— Не ми охкай като бебе — смъмри го майстор Данавис. Макар че Кип изпълняваше поръчки за него, откакто се помнеше, понякога бояджията го плашеше. — Дай коленете.
Кип дръпна нагоре единия крачол и вдигна крака си на работната маса.
Лив беше две години по-голяма от него — вече почти на седемнайсет. Разбира се, дори недостигът на мъже в селото не я бе накарал да гледа на Кип като на нещо повече от дете, но винаги се държеше мило с него. Едно хубаво момиче да се държи с него мило и само от време на време покровителствено бе кажи-речи най-доброто, на което можеше да се надява.
— Нека кажем просто, че не всички акули и морски демони са в морето. Хромарият стана трудно място за тирейците след войната.
— Значи мислите, че може да се върне у дома?
— Кип — каза майстор Данавис, — майка ти пак ли е загазила?
Майсторът бе отказал да вземе Кип за чирак бояджия с думите, че в Ректън няма достатъчно работа, за да му осигури бъдеще; освен това настояваше, че той самият е що-годе добър бояджия само защото може да притегля. Явно се бе занимавал с друго преди Войната на Призмите, тъй като бе обучаван в Хромария. Това не беше евтино, а и повечето притеглящи се обвързваха със служба, за да си платят обучението. Според Кип господарят на майстор Данавис бе убит по време на войната и го бе оставил на произвола на съдбата. Но малцина възрастни говореха за онези дни. Тирея бе загубила и всичко бе тръгнало на зле, това бе единственото, което знаеха Кип и другите деца.
И все пак майстор Данавис плащаше на Кип да изпълнява поръчките му и подобно на половината майки в селото бе готов да го нахрани всеки път, когато мине покрай дома му. И което бе още по-хубаво, винаги му даваше да яде сладкишите, които му пращаха жените в опитите си да привлекат вниманието му.
— Господине, оттатък реката има армия. Идват да унищожат селото ни. Да ни направят пример за назидание, задето сме се опълчили на крал Гарадул.
Майстор Данавис понечи да каже нещо, но видя, че Кип говори сериозно. Помълча няколко секунди, а после цялото му държане се промени.
Засипа Кип с градушка от въпроси: къде точно се намират, кога е бил там, как е разбрал, че се канят да унищожат селото, как изглеждат палатките им, колко палатки е преброил, има ли притеглящи? Отговорите на Кип звучаха невероятно дори в собствените му уши, но майстор Данавис ги прие всичките.
— Той е казал, че крал Гарадул вербува цветни бесове? Сигурен ли си?
— Да, господине.
Майстор Данавис поглади горната си устна с палец и показалец, както някой би пригладил мустаците си, въпреки че бе гладко обръснат. Отиде до една ракла, отвори я и извади някаква кесия.
— Кип, приятелите ти отидоха тази сутрин за риба на Зеления мост. Трябва да ги предупредиш. Хората на краля ще завземат моста. Ако не ги предупредиш, приятелите ти ще бъдат избити или взети в робство. Аз ще предупредя всички в селото. Ако нещата се развият зле, използвай тези пари, за да стигнеш до Хромария. Лив ще ти помогне.
— Ами… ами майка ми? Къде…
— Кип, ще направя каквото ми е по силите да спася и нея, и всички други тук. Но няма кой да спаси приятелите ти. Искаш ли Изабел да бъде взета в робство? Знаеш какво се случва с робините, нали?
Кип пребледня. Иза все още бе палава като момче, но от вниманието му не бе убегнало, че се превръща в красива жена. Макар че не винаги се държеше добре с него, мисълта, че някой може да я нарани, го изпълни с ярост.
— Да, господине. — Кип се обърна да тръгне, после се поколеба. — Господине, какво е суперхромат?
— Трън в задника ми. Хайде, бягай!



5.

Изобщо нямаше да е приятно. Писмото, в която се споменаваше за сина му, не беше запечатано. Гавин бе почти сигурен, че хората на Бялата четат цялата ѝ кореспонденция. Но Карис се бе засмяла, след като му даде писмото, което означаваше, че не го е прочела. Така че не знаеше. Все още. Но беше отишла да докладва на Бялата. Където очакваха Гавин.
Той разкърши рамене и завъртя глава първо на едната страна, после на другата, докато не чу задоволително изпукване. След това тръгна. Черногвардейците му го последваха по петите, всичките въоръжени с мускети с колесен затвор, плюс ятаган или някакво друго оръжие.
Гавин изкачи стъпалата до открития балкон на покрива на Хромария. Както винаги, забеляза първо Карис — с естествено пищна фигура, заякнала от годините усилени тренировки. Косата ѝ бе дълга и права и тази сутрин платиненоруса. Вчера беше розова. Гавин я харесваше руса. Този цвят означаваше, че Карис е в добро настроение. В промените в цвета на косата ѝ нямаше нищо магическо. Тя просто обичаше често да я пребоядисва. Или може би смяташе, че толкова се откроява сред околните, че няма смисъл да се опитва да се слее с тях.
Също като другите черногвардейци от охраната на Бялата, Карис носеше фини черни панталони и блуза с кройка, подходяща за бой, и без никаква украса, с изключение на златистото везмо на рамото и около шията, което показваше ранга ѝ. И също като другите носеше тънък черен ятаган, а вместо щит — метална пръчка за париране със стърчащо по средата ѝ острие. И пак също като другите беше обучена да използва и двете оръжия, както и множество други. Но за разлика от другите, кожата ѝ не бе черна като на париец или илитиец.
Явно и настроението ѝ не беше мрачно. Устните ѝ бяха изкривени в дяволита полуусмивка. Гавин повдигна вежда, преструвайки се на леко ядосан за одевешната ѝ пакост с щорите в стаята му, и отиде да застане пред Бялата.
Орея Пулор беше сбръчкана старица, която все по-често се заседяваше в инвалидната си количка. В момента също се намираше в нея. Черногвардейците ѝ се грижеха сред тях винаги да има поне по един як мъж, за да я носи нагоре или надолу по стълбите, ако се наложи. Но въпреки физическата си крехкост на Орея Пулор не ѝ се бе налагало да отблъсква кандидат за бялата роба вече повече от десетилетие. Мнозинството от хората дори не помнеха истинското ѝ име — тя беше просто Бялата.
— Готов ли си? — попита го тя. Даже след всички тези години все още ѝ бе трудно да приеме, че това не е никакъв проблем за него.
— Ще се справя.
— Винаги се справяш — отбеляза тя. Очите ѝ бяха ясни и сиви, с изключение на две широки цветни ивици, ограждащи ирисите — синя отгоре и зелена отдолу. Бялата беше синьо-зелен бихром, но цветните ивици в очите ѝ вече бяха избледнели, защото не бе притегляла много отдавна. Всяка ивица обаче изпълваше ириса от зеницата до самия ръб. Ако някога притеглеше отново, щеше да разкъса халото: цветът щеше да избие в бялото на очите ѝ и това щеше да е нейният край. Ето защо не носеше цветни очила. За разлика от другите магове, отказали се от притеглянето, тя дори не носеше неизползваните си очила, за да напомня на всички каква е била. Орея Пулор беше Бялата и това стигаше.
Гавин тръгна към подиума. Над него, окачен на извити релси, така че да може да бъде нагласян според времето от деня, месеца или годината, висеше голям полиран кристал. Гавин нямаше нужда от него. Никога не бе имал, но изглежда всички се чувстваха по-спокойно при мисълта, че му е нужна някаква патерица, за да се справи с толкова много светлина. А той не получаваше дори светлинна болест. Животът просто не бе справедлив.
— Някакви специални изисквания? — попита Гавин.
Как точно Призмата долавяше неравновесията в световната магия все още си оставаше мистерия. Въпросът бе забулен в религиозни алабализми — че Призмата уж бил свързан със самия Оролам и оттам с всичките сатрапии — и нямаше дори изследвания върху него, преди Гавин да стане Призма. Самата Бяла питаше за това едва ли не с боязън, а тя бе най-безстрашната жена, която Гавин бе познавал.
Не че бяха постигнали голям напредък, но много отдавна двамата с Бялата бяха сключили сделка: тя щеше да го изследва задълбочено, с неговото сътрудничество, а в замяна щеше да му позволи да пътува, без черногвардейците да следват всяка негова стъпка. Договорката до голяма степен вършеше работа. Понякога той не се сдържаше и я дразнеше, защото изглеждаше, че не са научили нищо през шестнайсетте години, откакто е Призма. Разбира се, когато прекалеше, тя го викаше тук и му казваше, че е крайно наложително да изследва как светлината се движи през кожата му. Затова той бе принуден да уравновесява. На открито. През зимата. Гол.
Не беше приятно. И тъй като Гавин си беше Гавин, с времето научи горе-долу къде се намира тази граница. Император на Седемте сатрапии — да бе, да.
— Искам да започнеш да позволяваш на черногвардейците да си вършат работата, лорд Призма.
— Имах предвид за уравновесяването.
— Те тренират цял живот, за да ни служат. Рискуват си живота. А ти изчезваш всяка седмица. Вярно, договорихме се, че можеш да пътуваш без тях, но само в извънредни случаи.
„За да ни служат ли? Нещата са малко по-сложни.“
— Аз живея опасно — каза Гавин. Непрекъснато се караха за това. Без съмнение Бялата смяташе, че ако не му устрои сценка тук, той ще я притисне за още свобода. И без съмнение беше права. Гавин я изгледа безизразно. Бялата също го изгледа безизразно. Черногвардейците стояха много, много тихо.
„Ти така ли би се справил с тях, братко? Или просто щеше да ги омагьосаш да ти се подчиняват? Всичко в живота ми е въпрос на власт.“
— Нищо по-особено днес — каза Бялата.
Гавин започна.
Една Призма, по принцип, правеше две неща, които никой друг не може. Първо, Гавин бе способен да разложи светлината на съставните ѝ цветове без външна помощ. Нормален червен маг можеше да притегли само ивица червено — някой по-широка, друг по-тясна. И за да го направи, трябваше да вижда червено — червени скали, кръв, залез, пустиня, каквото и да е. Или пък, както се бяха научили отдавна притеглящите, можеше да носи червени очила, които филтрираха бялата слънчева светлина и пропускаха само червеното. Това даваше по-малка сила, но беше по-добре, отколкото да си напълно зависим от обкръжението си.
Същите ограничения важаха за всеки притеглящ: монохромите можеха да притеглят само един цвят; бихромите — два. Обикновено това бяха съседни цветове, като например червено и оранжево или жълто и зелено. Полихромите — тези, които контролираха три или повече цвята — бяха най-редки, но дори и те трябваше да притеглят от цветове, които виждат. Само Призмата никога не се нуждаеше от очила. Само Гавин можеше да разложи светлината вътре в себе си.
Това беше удобно за него, но не носеше полза на никой друг. От полза бе следното: докато стоеше на върха на Хромария и светлината нахлуваше през очите му, обагряше кожата му във всеки цвят от спектъра и бликаше от всяка негова пора, той можеше да почувства неравновесията в магията в целия свят.
— На югоизток, както и преди — каза Гавин. — Дълбоко в Тирея, най-вероятно Келфинг, някой използва подчервено, и то много. — Горещината и огънят обикновено означаваха бойна магия. Това бе първото място, където отиваха неспособните да притеглят пълководци и сатрапи, когато искаха да избиват хора. Никакъв финес. Количеството подчервено, използвано в Тирея, означаваше, че или тихомълком се води война, или новият сатрап Раск Гарадул е основал собствена школа за обучение на бойни магове. Съседите му не биха се зарадвали да узнаят това. Рутгарският губернатор, властващ в окупираната бивша тирейска столица Гаристън, определено нямаше да се зарадва.
Освен излишъка от подчервено, след последното уравновесяване на Гавин по света бе използвана повече червена магия, отколкото синя, и повече зелена, отколкото оранжева. Системата по принцип беше саморегулираща се. Ако червените магове по света използваха прекалено много червено, притеглянето щеше да стане по-трудно за тях и в същото време по-лесно за сините. Запечатаният червен луксин щеше да се разпада по-лесно, докато синият щеше да се запечатва по-здраво. При сегашните нива това представляваше само едно дребно неудобство.
Легендите говореха за епоха преди Луцидоний да дойде и да донесе правата вяра в Оролам, когато магическите центрове били пръснати по целия свят: зелен в сегашния Рутгар, червен в Аташ и така нататък, и всички те се кланяли на езически богове и тънели в суеверия и невежество. Веднъж някакъв пълководец изклал почти всички сини. Казваха, че след броени месеци Лазурното море се превърнало в кръв и целият живот във водите му бил задушен. Рибарите по всичките му брегове гладували. Малкото оцелели сини притеглящи положили героични усилия да възстановят равновесието сами и използвали толкова много синя магия, че тя ги убила. Морето се разчистило и червените отново можели да притеглят. Но този път не били останали никакви сини. Всичко, използващо червен луксин, престанало да работи, моретата отново се обагрили в цвят на кръв и по света плъзнали глад и болести.
И така продължавало непрекъснато. При почти всяко поколение мащабни природни бедствия погубвали хиляди хора, които вярвали, че са обидили с нещо капризните си богове.
Сега Призмите предотвратяваха това, Гавин можеше да усети неравновесието много преди да се проявят физическите признаци и да го поправи, като притегля от противоположния цвят. Когато Призмите прегаряха, както неизменно се случваше след седем, четиринайсет или двайсет и една години, на Хромария му се налагаше да предотвратява бедствията по трудния начин — освен че служителите му търчаха насам-натам и потушаваха пожарите (понякога буквално), също така пращаха по целия свят послания, в които призоваваха например сините да не притеглят, освен в извънредни случаи, а червените да притеглят повече от обичайното. Тъй като всеки човек можеше да притегли само ограничено количество през живота си, това означаваше да се ускори смъртта на червените и да се попречи на сините да вършат полезна работа във всичките Седем сатрапии. Ето защо в такива времена Хромарият хвърляше големи усилия в издирването на заместник на Призмата. А Оролам бе достатъчно благосклонен да праща нова Призма всяко поколение, или поне така гласеше учението.
С изключение на поколението на Гавин, когато в неизразимата си мъдрост Оролам някак си бе пратил двама — и бе разкъсал света.
Гавин се завъртя бавно в кръг, разперил широко ръце, като изпускаше надвиолетова светлина, за да балансира подчервената, после червена, за да балансира синята, и оранжева, за да балансира зелената. Когато почувства, че светът отново е в ред, спря.
Обърна се и се усмихна на Бялата. Изражението ѝ, както винаги, бе неразгадаемо. Нейните черногвардейци — всеки от които бе притеглящ, така че имаше някаква представа с каква сила е боравил току-що Гавин — също не изглеждаха впечатлени. Или може би просто бяха свикнали — в края на краищата той беше Призмата: работата му се състоеше в това да прави невъзможното. Като че ли само се поотпуснаха лекичко. Тяхната работа бе да защитават Бялата, дори от него, ако се наложи.
Гавин беше Призмата, което го правеше на теория император на Седемте сатрапии. Но всъщност задълженията му бяха предимно религиозни. Призмите, които се издигаха до нещо повече от фигуранти, бяха отстранявани насилствено. Често по окончателен начин. Черногвардейците биха умрели, за да го опазят от всеки друг, но Бялата стоеше начело на Хромария. Ако се стигнеше до избор, те щяха да се бият на нейна страна, а не на негова. Знаеха, че вероятно всички ще умрат, но пък бяха обучени точно за това. Дори Карис.
Понякога Гавин се чудеше дали ако това се случи, Карис ще е последната, която ще се опита да го убие, или първата?
— Карис — каза Бялата. — Чака те кораб, заминаващ за Тирея. Вземи това. Можеш да го прочетеш, след като вдигнете платна. Когато стигнете достатъчно близо, измини остатъка от пътя със скул. Времето е от съществено значение. — Тя подаде на Карис сгъната бележка. Дори не беше запечатана. Или Бялата вярваше, че Карис няма да я отвори, преди корабът да отплава, или знаеше, че ще я прочете веднага, запечатана или не. Гавин си мислеше, че я познава добре, но нямаше представа как би постъпила.
Карис взе бележката и се поклони дълбоко на Бялата, без дори да погледне към Гавин. После се обърна и си тръгна. Той не се сдържа и хвърли поглед след грациозната ѝ гъвкава атлетична фигура, но не се зазяпа дълго. Бялата така или иначе щеше да забележи, но ако се зазяпаше, вероятно щеше да каже нещо.
Щом Карис изчезна надолу по стълбите, Бялата махна с ръка и останалите черногвардейци се оттеглиха достатъчно далеч, за да не могат да ги чуват.
— Е, Гавин — каза Бялата и скръсти ръце. — Син значи. Я обясни.



6.

Зеления мост беше на по-малко от левга нагоре по течението. Изтормозеното тяло на Кип го зовеше да спре да тича, но всеки път, щом забавеше крачка, той си представяше войници, които вървят от другата страна на реката. Трябваше да стигне до моста пръв.
След безброй кошмари за поробване и смърт най-после стигна. Изабел, Овенир и Сансон бяха от долната страна на моста и ловяха риба. Изабел се беше свила от студ и гледаше как Сансон се опитва да примами една дъгоцветна пъстърва, а Овен му обяснява, че не го прави както трябва. Всички се втренчиха в Кип, когато спря до тях и се приведе запъхтян. Не се виждаше и помен от войници.
— Трябва да се махаме — изпъшка Кип. — Идват войници.
— О, не, о, не! Само не войници! — възкликна Овен в престорена паника.
Сансон подскочи, решил, че Овенир говори сериозно. Сансон имаше щръкнали зъби и бе лековерен и добродушен. Винаги схващаше шегите последен и в повечето случаи бе тяхна мишена.
— Спокойно, Сансон. Шегувам се — каза Овенир и го тупна по рамото с повече от необходимата сила.
Когато бяха чули за пръв път, че хората на краля набират войници, само за секунда стигнаха до извода, че ако някой от тях бъде принуден да служи на крал Гарадул, това ще е Овен. Той бе на шестнайсет, с година по-голям от останалите и единственият, който донякъде приличаше на войник.
— Аз обаче не се шегувам — каза Кип, все още приведен и опрял ръце на коленете си, дишаше тежко.
Сансон рече неуверено:
— Мама казва, че алкалдесата се скарала жестоко с кралския пратеник. Казала му да си навре заповедите в ушите.
— Доколкото познавам алкалдесата, не е казала „уши“ — отбеляза Иза. Ухили се дяволито и Сансон и Овен се засмяха. Те просто не разбираха.
Кип видя как Иза погледна Овен — само един бърз поглед, за да потърси одобрението му. И щом го намери, Кип забеляза как удоволствието ѝ нарасна двойно и от това му прилоша. Отново.
— Какво става, Кип? — попита тя. Големи кафяви очи, сочни устни, пищни извивки, безупречно гладка кожа. Беше невъзможно да говориш с нея и да не забелязваш красотата ѝ. Всъщност тя бе по-хубава дори от Лив — и много по-близка.
Кип се помъчи да намери думи. „Едни хора идват да ни убият, а аз се тревожа за някакво момиче, което дори не ме харесва.“
От Зеления мост до най-близката портокалова горичка имаше триста-четиристотин крачки, без почти никакво прикритие.
— Идват… — започна Кип, но Овен го прекъсна:
— Ако ме мобилизират, ще се пиша доброволец за боен маг. Знам, че е опасно, но щом трябва да оставя тук всичко, което обичам, искам да постигна нещо. — Зарея поглед в далечината, към някакво велико бъдеще. На Кип му се прищя да го фрасне в красивото героично лице.
— Защо вие със Сансон не избягате? — попита Овен. — А бе, сещаш се, да се скриете от голямата лоша армия? Двамата с Иза искаме да се сбогуваме.
— Защо не се сбогувате, докато сме тук? — попита Сансон.
Иза се изчерви.
Очите на Овен проблеснаха гневно.
— Ама сериозно, хайде не се дръжте като гадняри, а? — Този път вече се преструваше, че се шегува.
— Слушай, Овен — каза Кип. — Армията идва, за да направи от нас пример за назидание. Трябва да се махаме. Веднага. Майстор Данавис каза, че ще завземат моста.
Всъщност Зеления мост беше останал от последната армия, минала оттук. Целият беше от зелен луксин — най-издръжливия: след като бъде запечатан, той се рушеше по-бавно от всеки друг. Казваха, че когато Призмата Гавин Гайл превел армията си оттук на път да смаже злия си брат Дазен Гайл, лично притеглил моста. Сам-самичък. За секунди. Армията минала, без да забавя ход, макар че снабдителите ѝ задигнали всичката храна и добитък, останали в селото. А мъжете били принудени да се бият на едната или другата страна.
Ето защо всички те бяха израсли без бащи. Никой в Ректън не биваше да приема лекомислено минаването на една армия. Дори децата.
— Направи ми услуга, Дундьо. Ще ти се реванширам — рече Овен.
— Ако войниците те вземат, няма да си тук, за да ми се реваншираш — изтъкна Кип. Искаше му се да убие Овен, когато го наричаше Дундьо.
По лицето на Овен премина грозно изражение. Двамата се бяха били много пъти и Овен винаги побеждаваше. Но никога лесно. Кип можеше да понесе доста пердах, а понякога подивяваше. И двамата го знаеха.
— Тогава просто ми направи услуга, а? — рече Овен.
— Трябва да бягаме! — почти извика Кип. Не знаеше защо се изненадва. Не случайно наричаха Овенир Овен. Той си избираше някаква цел и се втурваше право към нея, събаряше всичко по пътя си, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Целта му днес бе да отнеме девствеността на Изабел. Просто и ясно. И някаква си там нашественическа армия нямаше да спре тъпото животно.
— Чудесно. Хайде, Иза, да избягаме в портокаловата горичка — каза Овен. — И не си мисли, че ще забравя това, Кип.
Хвана Иза за ръка и я дръпна да върви с него. Тя тръгна, но се обърна към Кип, сякаш очакваше от него да направи нещо.
Само че какво можеше да направи? Те всъщност вървяха в правилната посока. Ако отидеше и фраснеше Овен в лицето, Овен щеше да го набие — и което бе по-зле, двамата щяха да са на открито. А ако Кип ги последваше. Овен можеше да реши, че се опитва да завърже бой, макар да не беше така, и резултатът щеше да е същият.
Изабел още го гледаше. Беше толкова хубава, че сърцето го заболя.
Кип можеше да остане. Да не прави нищо. Да се скрие под моста.
Не!
Изруга. Иза погледна назад и го видя как излиза от сянката на Зеления мост. Очите ѝ се разшириха и му се стори, че зърна на устните ѝ бегла усмивка. Дали това бе искрена радост, че я следва и се държи като мъж, или пък суетното удоволствие от това да се бият за нея? После погледът ѝ се отмести нагоре и наляво, към отсрещния бряг на реката… и тя се ококори от изненада.
Горе някакъв мъж извика нещо, но Кип не можа да чуе думите през шума на водата. А пък Овен залитна. Не че се спъна. Просто се свлече на колене, олюля се и се катурна.
Едва когато омекналото му тяло се претърколи, Кип видя щръкналата от гърба му стрела.
Иза също я видя, погледна нагоре към моста, после погледна Кип — и побягна.
— Убий я — заповяда висок и ясен мъжки глас от моста точно над Кип. Звучеше безстрастно.
На Кип му призля от безпомощност. Беше загубил твърде много време. Умът му отказваше да възприеме това, което виждаха очите му. Иза тичаше по брега. Тя открай време си беше бърза, но тук нямаше къде да се скрие, нямаше нищо, което да я предпази от стрелата, която Кип знаеше, че ще полети всеки момент. Сърцето заблъска в гърдите му, загърмя в ушите му, пулсът му се ускори двойно и тройно.
Едва забележима сянка се мярна в периферното му зрение: стрелата. Ръцете на Кип потръпнаха, като че ли самият той бе улучен. Син проблясък, тъничък, почти невидим, се стрелна от него във въздуха.
Стрелата цопна в реката на цели петнайсет крачки от Иза. Стрелецът изруга. Кип погледна ръцете си. Те трепереха… и бяха сини. С болезнено ярката синева на небето. Той бе толкова зашеметен, че за миг се вцепени.
Погледна пак към момичето, което вече бе на повече от сто крачки. Отново се мярна такава сянка — друга стрела, която се заби в гърба на Иза. Тя рухна по очи на чакълестия бряг, но после се надигна бавно. От кръста ѝ стърчеше стрела, а ръцете и лицето ѝ бяха в кръв. Докато се мъчеше да се изправи, я улучи следващата стрела. Иза се просна по лице в плитчините и не помръдна повече.
Кип стоеше тъпо, без да може да повярва. Зрението му се сви до точката, където аленият живот изтичаше от гърба на Иза в бистрите води на реката.
По моста над тях загърмяха конски копита. В ума на Кип цареше хаос.
— Сър, мъжете са готови — каза някой горе. — Но… сър, това село е от нашите.
Кип вдигна очи. Зеленият луксин на моста леко прозираше и през него можеше да види силуетите на мъжете — което означаваше, че ако той или Сансон мръднат, войниците също могат да ги забележат.
Настъпи тишина, а после студеният глас на същия офицер, който бе заповядал смъртта на Иза, каза:
— Значи трябва да оставим на поданиците да избират дали да се подчиняват на краля си, така ли? А може би изпълняването на моите заповеди също е по желание?
— Не, сър. Просто…
— Свърши ли?
— Да, сър.
— Тогава изгорете селото. Избийте всички.



7.

— Значи дори няма да се престориш, че не ми четеш пощата? — попита Гавин.
Смехът на Бялата приличаше повече на лай.
— Защо да обиждам интелигентността ти?
— Сещам се за няколко причини, което ще рече, че ти сигурно се сещаш поне за сто — отвърна Гавин.
— Избягваш въпроса. Имаш ли син? — Въпреки твърдата ѝ решимост да получи отговор — а Гавин знаеше, че този път тя няма да му позволи да се измъкне, изкусно или не, — гласът ѝ бе тих. Бялата разбираше по-добре от всички сериозността на ситуацията. Дори черногвардейците не биваше да чуят това. Но щом тя бе прочела незапечатаното писмо, би могъл да го направи и всеки друг.
— Доколкото знам, не е вярно. Не виждам как може да бъде.
— Защото си внимавал или защото наистина е невъзможно?
— Не очакваш да ти отговоря на това — рече Гавин.
— Разбирам, че една Призма е подложена на сериозни изкушения, и оценявам твоята сдържаност или дискретност през годините, независимо за кое от двете става въпрос. Не ми се е налагало да се оправям с бременни млади притеглящи или с разярени бащи, които настояват да се ожениш за дъщерите им. Благодаря ти за това. В замяна аз не съм се присъединявала към натиска на баща ти да се ожениш, макар че това без съмнение щеше да улесни и твоя, и моя живот. Ти си умен човек, Гавин. Надявам се, достатъчно умен, за да знаеш, че можеш да ме помолиш за нова робиня, или няколко, или каквото там искаш. В противен случай, надявам се да си… много внимателен.
Гавин се прокашля.
— Извънредно внимателен.
— Не претендирам, че съм в състояние да следя всяка твоя стъпка, но доколкото знам, не си ходил в Тирея след войната.
— От шестнайсет години — каза тихо Гавин. „Шестнайсет години? Той наистина ли стои там долу от шестнайсет години? Какво ли ще направи Бялата, ако разбере, че брат ми е жив? Че го държа в специален ад под същата тази кула.“
Тя повдигна вежди, изтълкувала смутеното му изражение по друг начин.
— Аха. По време на война хората, които си мислят, че ще умрат, правят какво ли не. Тогава бяха по-бурни времена за теб. Така че може би това разкритие е особен проблем.
Сърцето на Гавин изстина. От всички хиляди неща, случили се преди шестнайсет години, най-важното в момента бе, че по времето, когато би трябвало да е заченато детето, той беше сгоден за Карис.
— Ако си напълно сигурен, че не е вярно — рече Бялата, — ще пратя човек да вземе бележката от Карис. Опитвах се да ти направя услуга. Знаеш я какъв нрав има. Реших, че и за двама ви ще е по-добре, ако тя научи за това, докато е далеч оттук. След като гневът ѝ поохладнее, предполагам, че ще ти прости. Но ако се закълнеш, че не е вярно, няма нужда тя изобщо да знае, нали?
За миг Гавин се зачуди на дъртата вещица. Бялата без съмнение проявяваше любезност, но също така бе уредила тази сцена да се развие пред нея и единствената причина да го направи бе, че така можеше да види искрената реакция на Гавин. Това беше едновременно любезно, жестоко и хитро — и съвсем не случайно. Гавин за стотен път си напомни да не предизвиква гнева на Орея Пулор.
— Нямам спомени за тази жена. Никакви. Но времената бяха ужасни. Аз… не мога да се закълна. — Знаеше как ще го приеме Бялата. Щеше да помисли, че той си признава, че е изневерил на Карис по време на годежа им, но вярва, че винаги е бил внимателен. Обаче младите мъже допускат грешки.
— Трябва да вървя — каза той. — Ще стигна до дъното на тази работа. Това си е моя бъркотия и аз ще я оправям.
— Не — каза Бялата безизразно. — Сега бъркотията е на Карис. Няма да те пратя в Тирея, Гавин. Ти си Призмата. Достатъчно зле е, че трябва да те пращам да гониш цветни бесове…
— Ти не ме пращаш. Просто не ме спираш.
Първият титаничен сблъсък на волите им се бе състоял именно по този въпрос. Тя бе отказала да позволи на една Призма да се излага на опасност, нарече го лудост. Гавин изобщо не спори с нея, просто отказа да бъде спрян. Тя го затвори в покоите му. Той изби вратите.
Накрая тя се предаде и го накара да си плати за това по други начини.
След кратко мълчание Бялата каза много, много тихо:
— След всичкото това време, Гавин, след всички убити бесове и всички спасени хора, болката отслабва ли?
— Чувам някакви приказки за ерес — каза рязко Гавин. — Някой отново проповядвал вярата в старите богове. Мога да ида да проверя.
— Вече не си промахос, Гавин.
— Като че ли дори петдесет от полуобучените им притеглящи могат да спрат…
— Това, което си, е най-добрата Призма, която сме имали от петдесет, а може би и от сто години. Освен това те може да имат петдесет и един или петстотин притеглящи в своя малък еретичен Хромарий, така че не искам и да чувам за това. Карис ще провери тази жена и сина ѝ и ще види какво може да научи, докато разследва този „крал“ Гарадул. Можеш да очакваш завръщането ѝ до два месеца. Впрочем, като си говорим за цветни бесове, току-що са забелязали особено силен син бяс в покрайнините на Кървавата гора. Насочвал се към Ру.
Син бяс да се насочва към най-червените земи на света? Странно. Сините обикновено бяха изключително логични. Това бе отвличане на вниманието, само че добро, и не му оставяше почти никакво време да настигне Карис.
— В такъв случай, с вашето разрешение, върховна — каза той. Добрите му маниери винаги бяха донякъде иронични. Не изчака одобрението ѝ, преди да събере магията си и да се втурне към ръба на кулата.
— А, не, няма да го бъде! — рече Бялата.
Той спря. Въздъхна.
— Какво?
— Гавин! — смъмри го тя. — Не може да си забравил, че обеща да изнесеш урок днес. За всеки клас е върховна чест да се срещне с теб. Чакат го с месеци.
— Кой клас? — попита той подозрително.
— Надвиолетовите. Само шест са.
— Това не е ли онзи клас с момичето, дето аха-аха ще прелее от деколтето си? Как ѝ беше името? Лана? Ана? — Едно беше жените да преследват Гавин, но това момиче му се хвърляше в краката още от четиринайсетгодишно.
Бялата изглеждаше умърлушена.
— Говорихме с нея няколко пъти.
— Виж какво — каза Гавин. — Отливът започва, трябва да настигна Карис. Ще изнеса урок на този клас следващия път, като се видим. Без извинения и без караници.
— Даваш ли ми дума?
— Давам ти дума.
Бялата се усмихна като сита котка.
— Преподаването ти харесва повече, отколкото си признаваш, нали, Гавин?
— Пфу! — отвърна Гавин. — Довиждане!
И преди тя да е успяла да каже още нещо, се затича към ръба на кулата и скочи.



8.

Кип се взираше в тялото на Иза. След като войниците убиха Овен, тя бе погледнала към него. Търсеше сигурност, закрила. Бе погледнала към него и бе разбрала, че той не може да я спаси.
Някакъв звук и усещането за внезапна липса до него го накараха да откъсне очи от Иза. Сансон тичаше към селото. Той не беше умен, но винаги беше практичен. Никога през живота си не бе правил такава глупост. Кип обаче не можеше да го вини. Защото и никога досега не бяха виждали някой да умира.
Нямаше начин войниците да не забележат Сансон и той също щеше да умре, ако Кип не направеше нещо.
Вече достатъчно бе стоял бездеен, докато приятелите му умираха. Изобщо не се замисли. Просто действа. Втурна се — в обратната посока.
Мразеше да тича. Когато Овен тичаше, бе все едно да гледаш ловджийска хрътка, устремена подир сърна, целият жилави мускули и сила. Когато Иза тичаше, бе все едно да гледаш бягащата сърна, цялата лека грация и изненадваща скорост. Кип тичаше като дойна крава, кандилкаща се към пасището. Но все пак никой не го очакваше.
Успя да стигне до трупа на Овен и вече бе набрал пълна скорост, когато чу вик. Втурна се нагоре по речния бряг, почти без да забави ход. Задвижеше ли се веднъж тежкото му тяло, бе трудно да го спреш.
Но едно повалено дърво, стигащо до пищялите му и скрито във високата трева, свърши тази работа. Кип си фрасна пищяла в него и залитна. Пльосна по лице, пързулна се напред, а после се преметна като риба. От болка пред очите му заплуваха червено-черни петна. За секунда му се стори, че ще повърне, а после главата му се замая. Погледна надолу, като очакваше да види стърчаща от крака му кост. Нищо. Ревльо!
От очите му се лееха сълзи. Дланите му отново кървяха, имаше счупени нокти. Чу как мъжете на моста крещят. Бяха го изгубили за момент, но конниците идваха. Беше само на петдесетина крачки от тях. Тревата бе висока само до колене. Щяха да го забележат всеки момент и тогава щеше да умре. Като Иза.
Надигна се с олюляване, с пламнал от болка пищял, сълзите замъгляваха очите му. Мразеше се. Да реве, защото е паднал! Защото е недодялан! Защото е слаб!
Щом се изправи, конниците извикаха. Кип и по-рано бе виждал конници на крал Гарадул да минават през селото, но никога в пълно бойно снаряжение. Когато минаваха през Ректън, снаряжението им винаги беше прибрано. Селото не бе достатъчно голямо, за да си заслужава дори да се перчат. Двамата, които препускаха в момента към него, бяха от нисшата кавалерия. Едва можеха да си позволят конете, оръжията и броните и служеха само през сухия сезон. Воини аматьори, които се надяваха да се върнат у дома, натоварени с плячка и лъжи, преди да е започнала жътвата. И двамата носеха ризници, подсилени с метални плочки. Те бяха по-леки и по-евтини от плочестата броня, носена от лордовете и Огледалците на крал Гарадул — дълги, с шест тесни реда тънки припокриващи се плочки отпред и по-гъста плетка на ръкавите и гърба. Всеки носеше тоеп, кръгъл шлем с шип на върха и стърчащи отстрани лешоядови пера. Бронирана качулка се спускаше над раменете им, като осигуряваше защита на врата и образуваше втори слой ризница в горната част на гърдите. Нито един от двамата не носеше копие. Вместо това имаха вехеворали, сърповидни саби — приличаха на косери с дълги дръжки. Конниците се бутаха да заемат по-добра позиция и се смееха — явно се състезаваха кой ще го посече.
Тъкмо смехът им вбеси Кип. Едно беше да се предаде и да умре, а съвсем друго да се остави на някакви кикотещи се идиоти да го посекат. Само че нямаше време. Конниците вече се носеха в галоп, тъпчеха нежната яркозелена трева, както щяха да стъпчат и него. Ето че най-после се разделиха и единият прехвърли вехеворала в лявата си ръка, за да съсекат Кип едновременно.
Кип скочи и замахна с намерението да смачка поне една от тези тъпи усмивки, преди да умре. Скокът беше слаб и прекалено подранил. Но докато тялото на Кип се издигаше да посрещне протегнатите оръжия, през него се надигна сияеща зелена маса и той почувства как от тялото му бликна енергия. Стръкове трева излетяха от ръката му едновременно с удара, разкъсвайки кожата. Удебелиха се, станаха колкото копия за глигани и се превърнаха в истински остриета. И когато ги метна през въздуха, отхвърча назад и се стовари на земята. Дръжките на още десетина яркозелени копия тупнаха на земята пред него.
Конниците едва имаха време да дръпнат юздите, преди да налетят на стената от копия. Вехеворалите изхвръкнаха от ръцете им, а конете им бяха набучени и вдигнати от земята поради ъгъла на копията. Животните прекършиха предната редица със силата на сблъсъка, само за да открият зад тях още, на които да се набучат отново. Ездачите пък бяха изхвърлени от седлата към очакващите ги зелени копия. По-лекият се наниза на тях и остана да виси на пет стъпки над земята. По-тежкият ги прекърши и се стовари по гръб до Кип.
Кип зяпаше тъпо, без да проумява какво се е случило. Чу откъм моста вик:
— Притеглящ! Зелен притеглящ!
Погледна ръцете си. Яркозеленото се оттичаше бавно от разкървавените му пръсти — оттенъкът му беше досущ като на тревата и копията. По кокалчетата, китките и под ноктите му имаше порязвания, сякаш нещо бе разкъсало кожата на излизане. Мирис на смола и кедър изпълваше въздуха.
Кип се чувстваше замаян. Някой ругаеше с тих, отчаян глас. Той се обърна.
Беше войникът, който лежеше окървавен на земята до него. Кип нямаше представа как още е жив. Тялото му бе пронизано от четири копия, но те вече чезнеха, огъваха се под собствената си тежест, трепкаха, сякаш на някакво миниатюрно равнище се изпаряваха в нищото. Войникът вдиша и това накара двете копия в гърдите му да се размърдат. Той захленчи и заруга, а копията бавно изчезнаха, като оставиха само зелен тебеширен прах, който се смесваше с кръвта му. Въпреки бронираната качулка над лицето му Кип можеше да види блестящите му от сълзи черни очи.
За няколко секунди Кип бе почувствал… връзка. Зеленото беше единство, растеж, буйност, цялост. Но докато силата се изплъзваше измежду пръстите му и големите копия клюмаха като вехнещи цветя, той отново се почувства сам. Уплашен. По-дребният ездач, който висеше над земята, падна с тупване и дрънчене на ризница. Копията затрепкаха, разпаднаха се и се разнесоха като прах.
Кип чу ридание. Беше по-едрият ездач, който още ругаеше. Мъжът си пое дълбоко дъх и внезапно се разкашля, пръскайки кръв. Претърколи се по корем и още кръв се изля от счупения му тоеп.
Кип се извърна. Погледна към моста. Войниците на краля ги нямаше. Можеше само да предполага, че са решили, че се е появил някакъв обучен притеглящ, за да го спаси. Може би щяха да чакат да се стъмни, преди да го подгонят, или пък си имаха собствен притеглящ в лагера. И в двата случая трябваше да бяга, бързо.
Все още усещайки боцкане в пръстите, с мозък, размътен от скръб и изтощение, той стана и се заклатушка към портокаловата горичка.



9.

Гавин Гайл летеше надолу покрай класни стаи и казарми и знаеше, че немалко хора ще се втурнат към прозорците да видят какво става. Всъщност днес се провеждаха първите занятия по притегляне за слабо надарени, така че той вероятно щеше да е идеалният пример за един от основните уроци, преподавани от всеки магистър.
Обикновено магистърът палеше свещ и искаше от учениците да опишат какво виждат. Това винаги му даваше изобилие от възможности да се подиграва на ошашавените деца, които неизменно казваха: „Тя гори.“ „Какво имаш предвид под «гори»?“ „Ами, ъъъ, че гори?“ Целта на урока бе да изтъкне, че всеки огън започва от нещо веществено и не оставя почти нищо веществено. Когато една свещ гори, къде се дява цялата лой? Превръща се в енергия — енергия, която ние възприемаме като светлина и топлина, — и някакви остатъци — дали малко, или много, зависи от това колко ефективно гори свещта.
Магията представляваше точно обратното. Започваше от енергия — светлина или топлина, — а изражението ѝ винаги бе физическо. Създаваш луксин. Можеш да го докоснеш, да го държиш — или да бъдеш държан от него.
На половината път надолу Гавин притегли син купол и ремъци от студената синева на небето, като добави малко зелено за гъвкавост. Куполът се разгъна с изплющяване и забави падането му. Когато стигна на няколко стъпки от земята, запрати надолу ударни вълни от подчервено, които го забавиха достатъчно, за да кацне меко на улицата. Куполът се разпадна на син прах и зелен пясък с миризма на смола, тебешир и кедър. Гавин закрачи към пристанището.
Намери я за броени минути — тя тъкмо пристигаше, нарамила раница. Беше се преоблякла, но пак в панталони. Карис носеше рокля само веднъж в годината, за Бала на лукслордовете, където това бе задължително. Освен това някак си бе успяла да си боядиса косата почти черна, за да не изпъква чак толкова в Тирея.
Разбира се, нямаше как да не изпъква с тези очи като изумрудено небе, осеяно с рубинени звездици. Карис беше зелено-червен бихром — почти полихром. Цял живот бе мразила това „почти“. Червеният ѝ обхват се простираше достатъчно навътре в подчервеното, за да може да притегля огън, но не можеше да притегля стабилен подчервен луксин. Беше се провалила на изпита. Два пъти. Нямаше значение, че е в състояние да притегли повече подчервено от болшинството подчервени или че е най-бързият притеглящ, когото Гавин бе виждал. Тя просто не беше полихром.
Но пък, от друга страна, полихромите бяха прекалено ценни, за да им позволят да влязат в Черната гвардия.
— Карис! — извика Гавин.
Тя спря и го изчака с озадачена физиономия.
— Лорд Призма — поздрави го, както винаги официална на обществени места. По всичко личеше, че още не е прочела бележката.
Той закрачи редом с нея.
— Е — каза. — Тирея значи.
— Най-отвратителното място във всичките Седем сатрапии — рече тя.
Пет години, пет велики цели, Гавин. Той си определяше цели още откакто бе станал Призма, като фокус и средство за разсейване. Седем цели за всеки седемгодишен период. И първата беше — първата винаги беше — да каже на Карис цялата истина. Истина, която можеше да погуби всичко. „Какво направих. Защо. И защо развалих годежа ни преди петнайсет години.
Заради това заслужаваш да гниеш в синия си затвор навеки, братко.“
— Важна мисия — отбеляза той.
Тя сви рамене.
— Как така важните мисии никога не ме отвеждат в Рутгар или Кървавата гора?
Той се изкиска. Рутгар бе най-цивилизованата и процъфтяваща нация в Седемте сатрапии, а като зелена притегляща Карис естествено би изпитвала силно влечение към Злачните равнини. Кървавата гора пък бе мястото, откъдето произхождаше родът ѝ, и тя не бе бродила сред червените секвои от младини.
— Тогава защо не съкратим пътешествието? Мога да те откарам дотам със скул.
— До Тирея? Тя е от другата страна на морето.
— Отивам да се справя с един цветен бяс. — „А може и да нямам още много възможности да съм близо до теб.“
Тя се намръщи.
— Напоследък сякаш има много бесове.
— Винаги изглежда така. Помниш ли миналото лято, когато имаше шестима за шест дни, а после нито един за три месеца?
— Всъщност си прав. Какъв е? — попита тя. Като повечето притеглящи, изпитваше особено възмущение, когато някой бяс бе от нейния цвят.
— Син.
— Аха. Значи предполагам, че ще тръгнеш веднага. — Карис знаеше за особената омраза, която питае Гавин към сините бесове. — Чакай малко, ще издирваш син бяс… в Тирея? — попита и се обърна да го изгледа с хипнотичните си зелени очи с червени точици.
— Ами всъщност точно край Ру. — Той прочисти гърло.
Тя се засмя. На трийсет и две имаше съвсем леки бръчици — за съжаление повече от мръщене, отколкото от усмивки, но трапчинките ѝ си бяха същите. Просто не беше справедливо. След като я познаваше от толкова години, не трябваше да е възможно хубостта ѝ да бръкне в гърдите му, да го стисне за сърцето и да му изкара дъха. Особено след като никога не би могъл да я има.
— Тирея е на хиляда левги от Ру!
— Най-много двеста. И ако престанеш да губиш от дневната светлина, за да спориш с мен, може би ще успея да стигна дотам преди мръкване.
— Гавин, това е невъзможно. Дори за теб. А и да беше възможно, не мога да искам…
— Не си искала. Аз сам изявих желание. Кажи, наистина ли би предпочела да прекараш две седмици на корвета? Днес времето е ясно, но знаеш как се надигат онези бури. Чух, че при последното ти плаване си позеленяла толкова, че би могла да притегляш от собствената си кожа.
— Гавин…
— Нали става дума за важна мисия? — попита той.
— Бялата ще те убие. Образуваш ѝ язва. Буквално.
— Аз съм Призмата. Това трябва да си има и положителните страни. И обичам да карам скул.
— Невъзможен си — предаде се тя.
— Всички си имаме по някой специален дребен талант.



10.

Кип се събуди от миризмата на портокали и дим. Все още бе горещо, вечерното слънце проникваше през листата, за да погъделичка лицето му. Някак си бе успял да стигне до една от портокаловите горички, преди да припадне. Взря се между дългите идеално прави редове дървета, оглеждайки за войници, преди да се надигне. Все още чувстваше главата си размътена, но миризмата на дим прогонваше всякакви мисли за самия него.
Тръгна към края на портокаловата горичка. Вонята се усили, а въздухът натежа. Кип зърна в далечината проблясъци на светлина. Излезе от горичката и видя как слънцето залязва зад дома на алкалдесата, най-голямата сграда в Ректън. Пред очите му то промени прекрасния си наситено червен цвят в по-тъмен и гневен. После Кип видя отново светлината — огън. Гъст дим блъвна внезапно към небето и сякаш по сигнал още дим се заиздига от десетки други места в селото. После за броени мигове се превърна в бушуващи огньове, издигащи се на десетки крачки над покривите.
Чу писъци.
В портокаловата горичка лежаха останките на стара статуя. Хората от селото я наричаха Строшения човек. По-голямата част се бе разпаднала през вековете след рухването ѝ, но главата още си стоеше почти цяла. Много отдавна някой бе издялал стъпала в пречупения врат. Главата бе достатъчно висока, за да можеш от нея да гледаш как слънцето залязва над портокаловите дървета. Това бе любимото местенце на влюбените. Кип се закатери тромаво по стъпалата.
Селото гореше. Стотици пешаци го бяха обградили в голям рехав кръг. Докато пламъците изкарваха селяните от скривалищата им, Кип видя как конниците на крал Гарадул приготвят копията. Видя и старата госпожа Делклара и шестимата ѝ синове, каменарите. Най-едрият, Микаел, я носеше на якото си рамо. Крещеше на другите, но Кип не можеше да го чуе какво казва. Братята се затичаха заедно към реката, явно с надеждата да намерят безопасност там.
Нямаше да успеят.
Когато ускориха до галоп, може би на трийсетина крачки от бягащото семейство, конниците наведоха копията.
— Залегни! — изкрещя Микаел толкова високо, че Кип го чу.
Петима от братята се хвърлиха на земята. Зало бе прекалено бавен. Едно копие го прониза в гърба и го събори. Двама от останалите бяха прободени, когато преследвачите бързо коригираха прицела си. Преследвачът на Микаел също измести копието си, но не улучи. Вместо това върхът му се заби в земята.
Конникът не пусна копието навреме и бе изхвърлен от седлото от устрема на собствената си атака.
Микаел притича до падналия войник, извади вехеворала му и с един свиреп замах почти го обезглави, въпреки слоевете ризница.
Другите ездачи обаче вече бяха спрели конете и след секунди гора от проблясваща стомана скри Микаел, брат му и майка му от погледа на Кип.
Кип имаше чувството, че ще повърне. По някакъв сигнал, който той не видя или не чу, конниците се строиха наново и препуснаха към други жертви. Кип можеше само да се радва, че са прекалено далеч, за да ги разпознае.
Пешаците, обкръжили селото, навлязоха в него.
„Мамо!“ Кип от няколко минути гледаше как селото гори, без да мисли за нищо. Майка му беше там. Трябваше да отиде при нея.
Но как щеше да влезе в селото? Дори да успееше да мине през войниците и огъня, дали майка му изобщо бе жива? Освен това хората на краля го бяха видели накъде избяга. Щяха да си мислят, че „притеглящият“, когото са видели по-рано, е единствената заплаха в целия район. Със сигурност щяха да си отварят очите за него. Всъщност можеше в същия този момент да го търсят.
Ако бе така, да стои на най-високата точка в портокаловата горичка явно не бе най-умното нещо.
В същия миг чу пукот на прекършена клонка. Можеше да е сърна. В края на краищата вечерта се спускаше. В портокаловата горичка имаше много сърни след…
На по-малко от трийсет крачки някой изруга.
Говореща сърна?
Кип се просна по корем. Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Щяха да го убият. Точно както бяха избили семейство Делклара. Микаел Делклара беше едър човек. Як като стар дъб. А те го бяха съсекли.
„Мърдай, Кип, просто мърдай!“ Сърцето му лумкаше бясно. Целият трепереше. Дишането му бе учестено. „По-бавно, Кип. Дишай.“ Той си пое дълбоко дъх и откъсна очи от треперещите си ръце.
Недалеч оттук имаше пещера. Веднъж Кип бе открил майка си там, след като бе изчезнала за няколко дни. Отдавна се носеха слухове за пещери на контрабандисти в района и всеки път, когато майка му останеше без ганджа и без пари, тръгваше да ги търси. Най-накрая, преди две години, беше извадила късмет и бе намерила достатъчно наркотик, за да не се върне у дома. Когато Кип я откри, не беше яла от дни. Едва не умря. След това бе чул някой да казва, че щяло да е по-добре да била умряла. По-добре за него.
Кип побягна, като се стараеше да държи разрушената статуя между себе си и мъжа, когото бе чул. Тичаше горе-долу толкова бързо, колкото би тичал Сансон, ако носеше на гръб още един Сансон. Криволичеше между правите редици дървета, като се мъчеше да пази тишина. А после чу звук, който го смрази — лай на кучета.
Окрилен от страха, Кип се втурна с всички сили. Пренебрегна болката в краката си, бодежите в гърдите. Вече се бе насочил към реката: пещерата се намираше край брега. Чу някакъв войник да крещи ругатни, може би на двеста крачки зад него, а може би и на по-малко.
— Дръж кучетата на каишките! Да не искаш да откриеш притеглящ, докато още има светлина?
Смрачаваше се бързо. Значи ето защо бе още жив. Нощем, когато мракът забулваше всички цветове, притеглящите изобщо не бяха толкова силни. А заради дима и настъпващите черни облаци небето притъмняваше по-бързо от обичайното. Ако войниците бяха пуснали кучетата, досега да са го хванали. Но при скоростта, с която падаше мракът, всеки момент можеха да решат, че е безопасно да ги пуснат.
Изведнъж Кип се озова на речния бряг. Настъпи единия си крачол и едва не падна, като в последния миг се подпря с ръка. Спря. Пещерата се намираше нагоре по течението, в посока обратна на селото, на няма и двеста крачки. Той избра два камъка, които легнаха добре в ръцете му. С пещерата, която да пази тила и фланговете му, би могъл да… Какво? Да умре бавно?
Погледна камъните в ръцете си. Камъни. Срещу войници и бойни кучета. Беше глупак. Безумец. Погледна пак камъните, после хвърли единия на отсрещния бряг, надолу по течението. Хвърли втория малко по-нататък. После грабна още два, отърка ги хубаво в тялото си и ги метна колкото можеше по-надалеч. Последният мина с трясък през клоните на една върба. Лошо хвърляне.
Нямаше време да оплаква несръчността си. Дирята от миризмата му вече бе насочена нагоре по течението — посоката, в която трябваше да върви. Оставаше му само да се надява. Беше жалък опит, но не разполагаше с нищо друго. Продължи по брега срещу течението, като се опитваше да не обръща внимание на лая на приближаващите се кучета. После нагази във водата, като внимаваше дрехите му да не се докоснат до сух камък. Стигна до един от речните завои — зад него щеше да се скрие поне от поглед.
— Пусни кучетата! — извика същият глас.
А после Кип се озова срещу входа на пещерата. Той не се виждаше от реката, закрит от паднали пред него канари. Но веднага щом излезеше от водата, Кип щеше да остави миризма за кучетата и видими мокри следи по камъните за войниците. Не можеше да излезе. Не още. Вдигна очи към черните облаци.
„Не стойте така. Дайте ми малко дъжд!“
— Какво им става? — попита войникът зад него.
— Те са бойни кучета, сър, не следотърсачи. Дори не съм сигурен дали са надушили дирята на притеглящия, или други дири.
Кип измина още стотина крачки нагоре по течението, до мястото, където завоят свършваше и едно дърво бе паднало напряко на брега, потопено отчасти в реката. То нямаше да му помогне с нищо за миризмата, но поне щеше да скрие капещата от него вода. Изкатери се по брега, после спря. Ако тръгнеше пак по течението, щеше да се приближи до търсещите го мъже. Но думите на войника за други дири бе разпалил малка, макар и отчаяна надежда в сърцето му. Други дири може би означаваше други пресни дири. И ако не бяха кучетата, пещерата щеше да е най-безопасното място, където да прекара нощта.
Преглътна заседналата в гърлото му буца и сви надолу по течението, към пещерата. Стори му се, че усети хладно боцкане по кожата си. Дъжд? Вдигна поглед към черните облаци, но сигурно си въобразяваше. Скоро се озова над входа на пещерата.
Почти точно под него стояха двама войници. На отсрещния бряг имаше още двама. И по едно бойно куче от двете страни на реката. Главите им щяха да стигнат поне до рамото на Кип. И двете бяха облечени в кожени елеци с капси — нещо като конска броня, само че без седлото. Кип се просна на земята.
— Сър, разрешете да доложа — каза единият мъж и след като явно получи разрешение, продължи: — Притеглящият е дошъл право до реката, после е тръгнал срещу течението, след което е влязъл във водата. Явно знае, че го преследваме. Мисля, че е обърнал и е тръгнал надолу.
— Тоест към нас? — попита командирът.
— Сигурно е чул кучетата.
Това подсети Кип за още нещо: кучетата можеха да надушват миризма и по вятъра. Не само по земята. Гърлото му се сви. И през ум не му бе минало за вятъра. Той духаше от югозапад. Пътят му го бе отвел първо на изток, а после и на север, когато реката зави — идеалната посока. Ако бе поел надолу по течението, към селото, кучетата щяха да го надушат моментално. Замислеше ли се малко, командирът без съмнение също щеше да го осъзнае.
— Скоро ще завали. Може би ще имаме само една възможност. — Командирът млъкна за миг. — Дай да побързаме. — Подсвирна на мъжете на отсрещния бряг и им даде знак да се отправят надолу по течението. Те тръгнаха с подтичване.
Сърцето на Кип отново започна да бие. Той се плъзна надолу по брега до две големи канари. Между тях имаше тясна пролука. Изглеждаше сякаш е само около четири крачки дълбока, но Кип знаеше, че после свива рязко. Изобщо не би я открил онзи път, ако не беше лютият, гадно сладникав мирис на ганджа, който се носеше отвътре. Само Оролам знаеше как я е открила майка му.
Дори сега, когато знаеше входа, Кип почти нямаше куража да се промуши между тези канари. Само че нещо не беше наред. Там вътре не изглеждаше толкова тъмно, колкото би трябвало. Отвън вече бе нощ, а и Кип затулваше отвора, така че в пещерата явно вече имаше някой и този някой носеше фенер.
Кип замръзна отново, докато не чу как лаят на бойните кучета се промени. Бяха намерили камъните, хвърлени от него през реката. Това означаваше, че е само въпрос на време да разкрият измамата му. Мракът и теснотията бяха задушаващи. Трябваше да се движи, в едната или в другата посока.
Пристъпи в кухината на контрабандистката пещера. Вътре имаше двама души, седяха до запален фенер.
Сансон и майката на Кип.
И двамата бяха облени в кръв.



11.

Кип не се сдържа и извика. Майка му седеше облегната на стената на пещерата, синята ѝ рокля бе обагрена в черно и червено от засъхнала и прясна кръв. Тъмната ѝ коса бе сплъстена, по-тъмна от нормалното, просмукана с кръв. Дясната половина на лицето ѝ бе неопетнена, съвършена. Всичката кръв бликаше от лявата страна, стичаше се по косата като по фитили и оцапваше роклята ѝ. Сансон седеше до нея със затворени очи, отметнал глава, а дрехите му бяха почти толкова окървавени като нейните.
Очите на майка му трепнаха и се отвориха. Отстрани на главата ѝ имаше голяма вдлъбнатина. Милостиви Оролам, черепът ѝ бе строшен. Тя се взира в него няколко мига, преди да го забележи. Очите ѝ изглеждаха ужасно: зеницата на лявото бе разширена, а на дясното — мъничка като точица. И двете бяха силно кървясали.
— Кип — промълви тя. — Никога не съм мислила, че толкова ще се радвам да те видя.
— И аз те обичам, мамо — отвърна той, като се мъчеше да говори небрежно.
— Вината е моя — каза тя. Очите ѝ трепнаха и се затвориха.
Сърцето на Кип спря да бие. Мъртва ли беше? До днес не беше виждал никого да умира. Оролам, та това бе майка му! Той погледна Сансон, който въпреки многото кръв по дрехите си изглеждаше здрав.
— Опитах се, Кип. Алкалдесата не щя да ме изслуша. Казах ѝ, че…
— Дори собственото му семейство не му повярва — обади се майката на Кип, все така със затворени очи. — Даже когато войниците прегазиха с конете си майка му и изкормиха брат му, Адан Марта стоеше и викаше, че нашият сатрап никога не би постъпил така със собствения си народ. Само Сансон побягна. Кой да си помиели, че точно той ще се окаже умният в семейството?
— Мамо! Стига! — Гласът на Кип прозвуча хленчещо, детински.
— Ти обаче се върна, нали, Сансон? Опита се да ме спасиш, за разлика от собствения ми син. Жалко, че той не се опита да ми помогне, както ти се опита да помогнеш на семейството си. Тогава можеше да имам шанс.
Думите ѝ докоснаха някакъв дълбок кладенец от ярост. Мощна, но неконтролируема. Кип я потисна, потисна и сълзите си.
— Мамо. Престани. Ти умираш.
— Сансон казва, че сега си притеглящ. Забавно — рече тя с горчивина. — Цял живот си бил нищо, а се научаваш да притегляш именно днес. Твърде късно за всички ни. — Вдиша дълбоко, с усилие, отвори очи и впери поглед в Кип, макар че ѝ бе нужно малко време да го фокусира. — Убий го, Кип. Убий онзи копелдак. — И вдигна от земята до себе си дълга филигранна кутия от палисандър. Кип никога не я бе виждал.
Кип взе кутията и я отвори. В нея имаше кинжал от някакъв странен материал, бял като слонова кост, с черна нишка, виеща се през средата му към върха, и никаква друга украса освен седем диаманта, инкрустирани в самото острие. Бе най-красивата вещ, която бе виждал, но не му пукаше. Нямаше представа колко струва оръжието, но само кутията би могла да плати запоите и ганджата на майка му за цял месец.
— Мамо, какво е това?
— А пък аз си мислех, че Сансон е тъпият — рече тя сурово и присмехулно. Умираше и я беше страх. — Забий го в черното му сърце. Накарай онова копеле да страда. Накарай го да си плати.
— Мамо, какви ги приказваш? — попита отчаяно Кип. „Аз да убия крал Гарадул?“
Тя се засмя и от движението по главата ѝ потече прясна кръв.
— Ти си глупаво, глупаво момче, Кип. Но може би един тъп меч ще се справи там, където не биха допуснали остър. — Главата ѝ се люшна. Ставаше ѝ трудно да диша. Тя клюмна и Кип си помисли, че е мъртва, но после очите ѝ се отвориха отново и само едното се фокусира и го прикова. Ноктите ѝ се впиха болезнено в ръката му.
— Върви, върви да се изучиш за притеглящ, върви в… — Изглежда, търсеше думата „Хромария“, но не можеше да я намери. Усети се и на лицето ѝ се изписа гняв и страх. Значи наистина умираше. — Научи каквото е нужно, но не ме забравяй. Не забравяй този момент. Не слушай какво ти разправя, чуваш ли? Той е лъжец. Няма да ме провалиш в това, Кип. Изучи се и после го убий, разбра ли?
— Да, мамо. — Тя говореше така, сякаш познаваше крал Гарадул. Как би могла да го познава?
— Кип, ако някога си ме обичал, отмъсти за мен. Закълни се в безполезната си душа! Закълни се или Оролам ми е свидетел, духът ми ще те преследва. Няма да… позволя… — Тя загуби нишката на мисълта си.
Кип се обърна към Сансон и той му отвърна с мълчалив поглед, в който се четеше ужас. Ноктите на майка му се впиха още по-дълбоко. Виждащото ѝ око сякаш почти гореше, настояваше за неговото внимание, за неговото обещание. Той каза:
— Ще отмъстя за теб, мамо, кълна се в душата си.
Нещо като покой се разля по лицето ѝ и смекчи твърдите ѝ черти. Тя се засмя тихичко, доволно и малко жестоко — а после смехът ѝ секна. Ръката ѝ пусна Кип и се свлече на пода, оставяйки кървави дири.
— Няма да те разочаровам, мамо. Ще отида право…
„Тя е мъртва.“
Кип се взря в нея вцепенен, необяснимо безчувствен. Склопи ужасните ѝ кървясали очи. После попита:
— Как си?
— Ъ? — рече Сансон. — Мен ли питаш?
Кип се втренчи в него.
— Не, умнико, говоря на мъртвата.
Беше жестоко и необмислено. Очите на Сансон се наляха със сълзи.
— Съжалявам, Кип. Опитах се да я измъкна. Но закъснях. — Беше на ръба да се разреве. Кип осъзна, че се държи като гадняр.
— Не, Сансон. Не, аз съжалявам. Не говори така. Вината не е твоя. Слушай ме. Трябва да действаме веднага, не да мислим. Намираме се в опасност. Ранен ли си?
Очите на Сансон се избистриха, брадичката му се вдигна и той погледна Кип.
— Не, тази кръв не е… Добре съм.
— Тогава трябва да тръгваме веднага, докато е тъмно и вали. Те имат кучета. Могат да ни проследят. Това е единственият ни шанс.
— Но, Кип, къде ще отидем? — Странно. Ей така, изведнъж, Кип се бе оказал водачът. Дали бе намерил някакъв нов извор на сила, или просто Сансон бе толкова слаб? „Не, дори не си го помисляй, Кип. Той ти вярва. Това не е ли достатъчно?
Ами ако не заслужавам доверие?“
— Аз ще стана притеглящ — рече Кип. — Предполагам. Така че трябва да стигнем до морето. В Гаристън сигурно ще успеем да намерим кораб за Хромария.
Очите на Сансон се разшириха. Явно си мислеше за онова, което майката на Кип го бе заклела да направи, но каза само:
— Как ще смигнем до Гаристън?
— Първо ще плаваме по реката. — В този миг Кип осъзна, че е загубил кесията, дадена му от майстор Данавис. Изобщо не бе разбрал кога е станало. Така че дори да стигнеха дотам, нямаше да могат да си платят пътуването до Хромария.
— Кип, войниците се бяха наредили в кръг около цялото село. Ако още са там, ще ни се наложи да минем през редиците им два пъти. А и селото още гори. Реката може да е блокирана.
Сансон беше прав и по някаква причина това изведнъж вбеси Кип. Той потисна гнева си. Вината не бе на Сансон. Усети парене в очите си. Всичко бе толкова безнадеждно. Замига трескаво.
— Знам, че е глупаво, Сансон. — Не можеше да погледне приятеля си в очите. — Но нямам никакви други идеи. А ти?
Сансон помълча известно време.
— Видях по брега сухи клони, които могат да свършат работа — рече накрая и Кип разбра, че това е неговият начин да каже, че му вярва.
— Тогава да вървим.
— Кип, не искаш ли да… знам ли, да се сбогуваш? — Сансон кимна към майка му.
Кип преглътна и стисна кутията с ножа още по-силно. Какво можеше да каже? Съжалявам, че бях неудачник, разочарование? Че те обичах, макар ти никога да не си ме обичала?
— Не — каза той. — Да вървим.



12.

Измъкнаха се предпазливо от пещерата. Кип вървеше отпред. Явно това бе цената на водачеството. Макар да бе стоял под същите тези звезди десетки пъти, тази нощ във въздуха витаеше усещане за глад. Вятърът бе сменил посоката си и сега мирисът на лекия дъждец се смесваше с дим на изгоряло дърво и слабия свеж дъх на зреещи портокали. Винаги досега този аромат бе ободрявал Кип. Но тази нощ беше блед и крехък като шансовете му.
Успяха да стигнат до водата, без да видят никакви войници. И по-рано се бяха спускали по течението, и четиримата: грабваха няколко дъски за по-добра плаваемост, но като цяло просто лежаха по гръб и се оставяха на реката да ги носи. Само че винаги чакаха късната есен, когато нивото на водата бе по-ниско. И дори тогава получаваха десетки драскотини и синини от камъните, които не успяваха да избегнат. Сега бе средата на лятото и макар реката да не бе толкова пълноводна като напролет, все още бе бърза. Това означаваше, че ще минат над камъните, които ги одраскваха наесен, но ще се блъскат много по-силно в скалите, които не могат да избегнат.
Сансон отиде да намери клоните, които бе видял, а Кип чакаше нервно и се взираше надолу по реката, като се мъчеше да види дали няма войници. Облаците над селото сияеха в оранжево, озарени от пламъците. Сансон се върна с няколко клона, които не стигаха за двамата. Момчетата се спогледаха.
— Ти ги вземи — прошепна Кип. — Аз се задържам на повърхността по-добре от теб.
— Какво ще правим, ако ни видят? — попита Сансон.
Куражът на Кип едва не го напусна. Какво можеха да направят? Да бягат? Да се спасяват с плуване? А и къде можеха да отидат? Селото гореше, а наоколо имаше само ниви. Мъже с кучета и коне щяха да ги открият за нула време.
— Преструвай се на умрял — каза Кип. В края на краищата те едва ли щяха да са единствените тела във водата. Всъщност не, не беше вярно — толкова нагоре по течението щяха да са единствените. Ако някой от войниците осъзнаеше това, бързо щяха да се превърнат в истински трупове.
Дори толкова далеч от планините водата бе студена, но не и ледена. Кип се потопи в нея и течението го повлече към селото. Сансон го последва. Подминаха първия завой и тъкмо се приближаваха към мястото, където Кип бе влязъл в реката първия път, когато той съзря недостатъка на плана си.
Да се правят на умрели означаваше, че точно в най-опасните участъци от реката, местата, където на него и Сансон най-много ще им се иска да гледат и да слушат, за да разберат дали не са открити, ще трябва да държат ушите си под водата, а очите си — вперени в облаците над тях. Ако войниците ги откриеха, планът на Кип гарантираше, че двамата няма да го разберат, докато не стане прекалено късно.
Не можеше да го направи. Трябваше да излязат от водата. Кип погледна назад. Сансон вече лежеше по гръб и се носеше по течението, с уши във водата и отпуснати крайници. Течението го бе издърпало към другия бряг и по-лекото му тяло се бе изравнило с това на Кип. Ако излезеше от реката сега, Сансон нямаше да разбере. Кип не би могъл да грабне приятеля си, без да вдигне толкова шум, че да събуди всеки на сто крачки околовръст.
Някакъв глас заговори от сумрака на речния бряг.
— Да, ваше величество. Смятаме, че притеглящият се е покатерил на онова дърво. Кучетата го проследиха дотам и го загубиха.
Кип видя първо факлата. Някой се приближаваше към брега само на пет-шест крачки по-надолу. Първата му мисъл — да заплува с всички сили — щеше да го погуби. Той загреба с ръце веднъж, два пъти, за да се оттласне надолу по течението, после се отпусна неподвижно. Студената вода покри ушите му и заглуши всеки звук, с изключение на отчаяното туптене на пулса му.
Брегът тук се издигаше на крачка и половина височина — достатъчно, за да може Кип, дори и легнал по гръб, да види мъжа. Той беше на по-малко от две крачки от него и трепкащата оранжева светлина на факлата озаряваше властно лице. Макар светлината да го правеше по-топло, в това лице имаше нещо поначало студено, неприятна насмешка, спотайваща се в ъгълчетата на устата. Крал Гарадул — защото Кип изобщо не се съмняваше, че това е той, макар да го гледаше само от половин секунда — още нямаше трийсет, но вече бе плешив, а останалата около ушите му коса бе сресана надолу и падаше до раменете. Имаше голям нос, стърчащ над безупречна къса брада, и гъсти черни вежди. Взираше се нагоре по реката и дори на светлината на факлата на челото му личеше изпъкнала вена. Взираше се към отсрещния бряг, откъдето бе минал Кип. Гневният му въпрос прозвуча само като тихо мърморене през водата, покрила ушите на момчето.
После кралят се обърна, точно когато Кип започна да се отдалечава от него. И то наляво, в неговата посока. Кип не помръдна, но не защото бе умен. Усети как в студената вода между краката му се разлива топлина.
Единствено факлата, която се намираше точно между краля и Кип, спаси момчетата. Очите му се плъзнаха точно по тях, но заслепен от тази светлина в мрака, той не видя нищо. Обърна се, изруга и изчезна.
Кип продължи да се носи по реката, отпуснал глава назад, почти без да вярва, че е жив. Водата бе студена, звездите приличаха на дупчици от карфица по мантията на Оролам, простряна отгоре. Бяха по-красиви, отколкото някога бе осъзнавал. Всяка имаше свой собствен цвят, свой собствен оттенък: блестящи рубини, смайващи сапфири, а тук-там дори някой неуловим изумруд. В разстояние на може би двайсет крачки Кип се носеше по реката в пълен покой, запленен от тази красота.
А после се блъсна в една скала. Първо кракът му се удари в нея и това го завъртя напряко на течението. После друга скала, почти цялата под водата, закачи ризата му и го преобърна с лицето надолу. Той се задави, размаха ръце — и замръзна от страх, щом осъзна колко шум е вдигнал.
Малко по-надолу Сансон бе надигнал глава от водата и се взираше с ужас в него. Как можеше Кип да вдига толкова шум? Той извърна очи, засрамен.
Продължиха да се носят мълчаливо в продължение на една безкрайна минута, като се взираха в тъмнината и чакаха да видят дали няма да се появят войници. Стараеха се с всички сили да избягват скалите, бяха насочили крака надолу по течението и гребяха леко с ръце, за да се задържат на повърхността. Но не се появи никой.
Държаха се колкото може по-близо един до друг, макар Кип да знаеше, че това е неразумно. Две тела, плуващи отделно, можеше да не привлекат внимание, но две, плуващи едно до друго? Въпреки това той не се отдалечи. Тишина обгърна момчетата, докато се приближаваха все повече към моста, където тази сутрин бяха убити приятелите им. Струваше им се, че е било много отдавна.
А после Кип я видя — лежеше на брега. Войниците, убили Иза, бяха измъкнали стрелите си от трупа. Но освен да я преобърнат, не я бяха преместили. Иза лежеше по гръб с отворени очи, обърнала глава наляво към Кип, а тъмната ѝ коса се стелеше във водата. Едната ѝ ръка беше вдигната над главата, но не се полюляваше на течението, а бе вкочанена като повалено дърво. Долната страна на ръката ѝ и дори лицето ѝ бяха придобили ужасен лилав цвят от насъбралата се кръв.
Кип стъпи на хлъзгавите камъни по речното дъно, за да отиде при нея. Тъкмо се канеше да се изправи, когато някакво шесто чувство го възпря. Той се поколеба и без да се надига от водата, се огледа.
Ето там! Един войник стоеше на пост на моста и само главата му се подаваше. Значи не бяха глупави. Бяха решили, че който и да е този притеглящ, на когото са попаднали, ще има благоприличието да се върне и да погребе приятелите си.
Течението отнасяше Кип надолу. Липсата на решение всъщност беше решение.
Но какво можеше да направи? Да се бие с войниците? Щом имаше един, можеше да има и десет, а ако имаше десет, можеше да има и сто. Кип не беше боец, беше още дете. Беше дебел, а силите му — жалки. Дори един щеше да му дойде много.
Извърна се от трупа на Иза и пак се отпусна във водата. И без това не искаше да я помни такава. Буца заседна в гърлото му, толкова твърда и плътна, че заплашваше да го задуши. Само страхът от войника горе му попречи да заплаче, докато се носеше под Зеления мост.
Дори не се сети за кинжала в орнаментираната кутия, вързана на гърба му, докато не се озоваха далеч надолу по течението. Би могъл да се опита; би могъл поне да излезе от водата и да хвърли един поглед. Иза заслужаваше нещо повече.
Скоро навлязоха в селото, където реката течеше през по-тесен и дълбок канал, ограден от двете страни с големи камъни и пресичан тук-там от здрави дървени мостове.
Някои части от селото все още горяха, макар че Кип не знаеше дали защото са от по-сурово дърво, или защото огънят се е разпространил по-бавно в тези райони и едва сега стига до тях. Скоро видяха първия труп. Беше на кон. Все още впрегнат в каруца, пълна с портокали, той явно бе уловен в капана на пламъците в една част от селото, която сега тлееше, и подлуден от огъня, се беше хвърлил в реката. Каруцата го бе последвала и или го бе смазала, или го бе удавила. Още имаше неотнесени от водата портокали.
Кип си помисли, че конят и каруцата може да са на семейство Сендина. Сансон, който никога не бе страдал от прекалена сантименталност, взе няколко портокала и ги напъха в джобовете си.
Всъщност беше прав. Кип не беше ял цял ден и макар че досега изобщо не се сещаше за това, изведнъж откри, че е гладен като вълк. Въпреки чувството, че ще повърне, също посегна над полупотопения във водата кон и взе няколко портокала.
Наближиха водния пазар. Ставаше все по-горещо. Кип чу странни врясъци. Отпред имаше още огньове.
Водният пазар представляваше малко кръгло езеро, чието дъно редовно се почистваше, за да се поддържа еднаква дълбочина. Говореше се, че едно време и реката, и селото били много по-големи. Реката била плаваема от водопадите чак до Лазурното море, а също и по цялото разстояние от Ректън до планините, и това водело тук търговци от всичките Седем сатрапии, жадуващи за прочутите тирейски портокали и други цитрусови плодове. Сега обаче само най-плитко газещите плоскодънни лодки можеха да извършат това пътуване, а броят на разбойниците, които с удоволствие биха избавили търговците от всичко ценно, убеждаваше повечето фермери да пращат портокалите си с по-бавните, тежко въоръжени и далеч не толкова печеливши кервани. Дори най-дребните твърди и дебелокори портокали, пращани по кервани, изгниваха много преди да са стигнали до далечните дворци, където благородници и сатрапи бяха готови да платят цяло състояние за такъв деликатес. Така че почти всяка година някой млад фермер опитваше да се спусне по реката и в редки случаи успяваше да се добере до Гаристън и да се върне у дома с цяло състояние — ако успееше да избегне разбойниците и по обратния път, разбира се.
Но в по-голямата си част търговията, за която бе построен водният пазар, отдавна бе отмряла. Селяните го пазеха от гордост и за своя собствена употреба. Всички пътища бяха построени около водния пазар и всички складове се намираха по бреговете му, затова селяните поддържаха баржите и обикаляха по кръга всеки пазарен ден, спазвайки правила и етикет, които никой външен не би могъл да проумее. По средата на водния пазар имаше остров, свързан със северния бряг чрез подвижен мост.
И когато островът изплува пред очите им, Кип видя откъде идват врясъците. Подвижният мост бе спуснат и стотици животни бяха изпълнили острова, уловени в капан от пламъците, които настъпваха зад тях. Дори самият мост, огъващ се под тежестта на десетки коне, овце, прасета и гротескен килим от плъхове, димеше в единия край. Впрегатният кон на тухларя бе подбелил очи от страх и изглеждаше сякаш всеки миг ще се втурне нанякъде, макар да не можеше да се каже накъде. Островът преливаше от животни — бяха наблъскани едно до друго по целия малък кръг и моста.
Кип бе толкова погълнат от тази гледка, че не усети как се отнася към средата на реката между пристанището и острова.
— Учителю, ужасно е горещо — обади се глас зад и над него.
Кип запляска във водата и се обърна. Върху издигнатия бряг на пазара стоеше младеж, малко по-голям от самия него. Носеше само червена препаска. Къдравата му черна коса и голите му гърди блестяха от пот. Гледаше през рамо, явно към някакъв човек зад себе си. Кип не можеше да види нищо от въпросния човек, но не изчака. Мислеше, че сигурно са чули пляскането му във водата, но явно ревът на пламъците бе заглушил звука.
Даде знак на Сансон и заплува към стената. Приятелят му го последва.
Учителят на младежа каза нещо, но думите се загубиха сред шума. Кип и Сансон се вкопчиха в стената и се притиснаха колкото може по-плътно към нея. Чуха мъжа да казва:
— Виж това.
Въртящо се ласо от огън прелетя над главите им, уви се около една от подпорите на подвижния мост и залепна за нея. Останалата част от въжето изчезна, но там, където бе уловило подпората, тя започна да тлее, малки пламъчета запълзяха по дървото, стърчащите от него трески почерняха и се сгърчиха и във въздуха се издигна дим.
Кип се почувства едновременно ужасѐн и запленен. През всичките години, докато бе помагал на майстор Данавис, той никога не бе правил подобно нещо.
— А сега опитай ти — каза мъжът.
Известно време не се случи нищо. Кип хвърли поглед към Сансон. И двамата се бяха долепили до стената, разперили широко ръце, за да се вкопчат здраво. Кип изпита внезапното чувство, че притеглящият им играе номера. Той знаеше, че са тук — говореше уж на ученика си само за да ги накара да останат на място. И сега двамата притеглящи заобикаляха от другата страна. Трябваше да се хвърли да плува още сега, с всички сили.
Опита се да преглътне страха си. Сансон го гледаше. В неговите очи също имаше тревога, но едва ли разбираше какво си мисли Кип.
И тогава над тях прелетя огнено колело. Животните на моста и острова замучаха, забляха и зацвилиха, загрухтяха. Колелото се дръпна назад и се разви, образувайки камшик — нещо подобно на онова, което бе запратил преди малко майсторът притеглящ, само че много по-голямо. И това бе дело на младежа?
Камшикът се стрелна напред, но не към подпората на моста. Вместо това изплющя звучно по хълбока на коня на тухларя. Обезумяло от болка и страх, старото животно се хвърли напред. Кип чу как момчето се смее, когато конят връхлетя право срещу перилата на подвижния мост. Те се нацепиха и се строшиха. Няколко прасета и тънкорунни овце паднаха във водата.
Внезапно забелязал бездната, конят се опита да спре, но копитата му застъргаха по дъските само за миг, плъзнаха се и той рухна във водата с главата напред. Пръските долетяха чак до Кип и Сансон.
— Какви са тия глупости?! Това ли ти казах да направиш? — викна майсторът притеглящ.
Кип бързо премести поглед от животните във водата към моста. Подпората тъкмо пламваше. Щом огънят стигнеше до самия мост, животните щяха да пощръклеят, също като коня. Кип не мислеше, че мостът ще се подпали бързо, но не можеше да е сигурен.
Ако със Сансон искаха да се измъкнат, най-краткият път бе под претоварения мост пред тях, през водопада и надолу по реката. Другият вариант бе да заобиколят кръглото езеро, което означаваше през цялото време да са открити за погледите на притеглящия и неговия чирак. Накъдето и да тръгнеха, по някое време щяха да ги видят.
От падналите във водата животни само конят можеше да плува добре. Той се устреми към другия край на водния пазар, надалеч от момчето и огъня. Овците блееха диво и пляскаха с късите си крачета. Прасетата квичаха, мятаха се едно към друго и хапеха.
Над тях се разнесе звучен шамар и вик на болка.
— Никога не прави каквото не съм ти заповядал, Зимун! Ясно ли е?!
Майсторът продължи да крещи, но Кип вече не го слушаше. Вниманието на двамата притеглящи бе отвлечено. Сега или никога! Той вдиша бързо няколко пъти, кимна на Сансон — който изглеждаше ошашавен, — оттласна се от стената и заплува към подвижния мост.



13.

Гавин притегли синя плоскост — тънка и почти незабележима върху водата.
— Направи го само за да ме изнервиш, нали? — попита Карис.
Гавин се ухили и стъпи на скула. Протегна ръка на Карис и ѝ се поклони. Тя го пренебрегна и скочи на борда.
Тъкмо когато стъпваше, той вдигна кила и скулът се разлюля под краката ѝ. Тя писна… и Гавин я улови с възглавница от мек зелен луксин, който бързо прие формата на седалка. После вдигна седалката, постави я в предната част на скула и привърза раниците на двамата към палубата в краката си.
— Гавин, няма да седя, докато ти… — Тя се опита да стане и той изстреля скула напред. Понеже нямаше за какво да се хване, Карис падна назад в седалката и писна пак. Гавин се засмя. Тя беше един от най-добрите воини на Хромария, но все пак пищеше, когато я изненадат.
Карис го стрелна с поглед, едновременно ядосан и развеселен.
— Мислех, че обичаш да ти се подкосяват краката — рече той.
— Ти вече имаше своя шанс да го направиш — контрира тя. Усмивката му посърна.
Карис, изглежда, се смути.
— Гавин, аз…
— Не, заслужих си го. Хайде, стани, моля те.
„Шестнайсет години. Би трябвало и двамата вече да сме го превъзмогнали. Не че не сме се опитвали.“
— Благодаря — каза тя, но в гласа ѝ звучеше разкаяние. Изправи се, като застана малко разкрачена, с леко присвити колене, за да е по-устойчива.
Скулът бе тласкан напред от две редици гребла. Чрез изследвания, продължили цели поколения, зелените и сините притеглящи бяха разбрали как да използват зъбни колела и вериги за задвижване на греблата. Всеки притеглящ нагаждаше своя съд към собственото си тяло, така че да може да го кара с предпочитаната от него комбинация от движения на ръцете и краката, и вкарваше всякакви дребни промени, които смяташе, че ще подобрят ефикасността. Тъй като триенето между лодката и водата бе съвсем слабо, един атлетичен притеглящ можеше да се движи със скоростта на спринтьор в продължение на час.
Това беше бързо. Много бързо. Но съвсем не толкова, колкото бе обещал Гавин. Все пак той приведе силно напред тялото си, увиснало в мрежа от луксин, и заработи с ръце и крака. Удължи и стесни скула, за да го превърне в кинжал, порещ повърхността. Докато излязат от пристанището, бяха набрали пълна скорост.
Гавин се потеше, но чувството бе приятно, ободряващо. Вятърът брулеше лицето му и отнасяше всички думи, които той или Карис можеха да изрекат, а без думите оставаше само нейното присъствие, развятата ѝ тъмна коса, силните ѝ черти, кожата ѝ, сияеща в утринната светлина, вдигнатата ѝ брадичка и протегнатата ѝ шия, докато се наслаждаваше на свободата не по-малко от него.
Карис гледаше напред, така че не го виждаше как притегля луксиновите гребла във водата. Гавин винаги бе смятал, че трябва да има и по-добър начин. В края на краищата един притеглящ можеше да запрати огнено кълбо с всякаква скорост, това зависеше само от волята му — разбира се, ако хвърлеше нещо прекалено голямо или прекалено бързо, можеше да пострада от отката, — но скуловете не се възползваха от силата на волята. Те бяха съвършените гребни съдове, които използваха мускулната сила по-ефикасно от всеки друг уред. Гавин искаше да постигне нещо повече — искаше да използва магията както платното използва вятъра.
Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.
Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края, във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.
Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.
При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката ѝ инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата ѝ. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.
Все още бе нужно физическо усилие. Гавин запращаше във водата голяма сила и ръцете и раменете му практически повдигаха цялата му собствена тежест, плюс тази на Карис. Но магията можеше да се притегля от цялото тяло, така че беше все едно да носиш тежка раница с ремъци, които разпределят теглото идеално — тежко, но не и смазващо. Все пак, тъй като през последната година правеше това всеки ден, плещите и ръцете му бяха заякнали.
Карис се обърна. Ченето ѝ буквално увисна. Взря се в целия механизъм от син луксин, на който бе придадена гъвкавост с малко зелен и свръхгъвкав лепкав червен на мястото, където буците влизаха в тръбите, за да не се пръснат. Изправи се бавно и се приведе срещу вятъра, опряла гръб в Гавин, така че да не създава допълнително съпротивление.
Той усети как тялото ѝ се тресе и осъзна, че се смее от радост, макар че почти не я чуваше. Вятърът отнасяше уханието на косата ѝ, но за миг той си представи, че може да я помирише отново. От това сърцето го заболя.
— Гледай — извика Гавин.
В далечината се появи островче. Той се наведе и плъзгунът зави рязко натам. Бързо бе научил, че плъзгунът може да маневрира много по-бързо от самия него. Истинското ограничение бе колко бързо може да смени посоката. Наведе се първо надясно, а после наляво, като описваше красиви завои върху спокойното море. Насочи тръбите под ъгъл надолу, плъзгунът излетя и се понесоха във въздуха.
Летяха повече от сто крачки, в пълна тишина, освен свистенето на вятъра. Прехвърлиха островчето, приводниха се от другата му страна като подскачащо камъче и продължиха нататък.
От скоростта, вятъра и близостта на Карис Гавин най-после се почувства отново свободен. Въпреки топлината на деня вятърът бе студен и макар Карис да не се гушкаше в него, се бе облегнала на тялото му, благодарна за тази топлина. Ако ѝ станеше прекалено студено, щеше да притегли подчервено, но засега пестеше силите си. Не знаеше какво я чака в Тирея.
Фактът, че той знаеше — поне отчасти, — придаде сладост на момента. Тя щеше да прочете писмото на Бялата и да научи, че е заченал син, докато са били още сгодени. Макар че сега Карис не проявяваше интерес към личния му живот, това бе един от въпросите, които му бе задала, когато скъсаха: има ли друга жена? Не. Имало ли е някога друга жена, докато бяхме сгодени? Не, кълна ти се.
Този път Карис нямаше да му прости. Бяха ѝ нужни години, за да му прости развалянето на годежа и отказа му да ѝ обясни защо. Но това сега бе предателство.
Оролам, как щеше да му липсва.
Гавин избягваше корабните маршрути и се държеше далеч от брега. Някъде около пладне видя облаци отпред. Не приличаха на буря, затова предположи, че е островната сатрапия Илита, страна с много пристанища и още повече пирати. Централното правителство бе рухнало преди десетилетия и сега части от Илита бяха управлявани от най-могъщия за момента пиратски главатар. Повечето от Седемте сатрапии плащаха дан на един или друг от пиратските главатари, като по този начин ги обогатяваха и им даваха възможност да пиратстват още повече.
Гавин не се страхуваше от тях, но пък и не искаше да го виждат. Макар че може би беше добре пиратите да имат още една причина да се боят от Хромария, той предпочиташе да запази малкото си изобретение в тайна колкото се може по-дълго. Освен това използваше Илита само за ориентир. Да работи с астролабия бе голяма мъка, пък и за времето, което му бе нужно да изчисли местоположението им, можеше просто да обикаля, докато намери каквото търси. Гаристън бе разположен в устието на голяма река и беше най-оживеното пристанище в Тирея, което обаче не означаваше много.
Гавин зави на юг.
Карис му каза нещо, но той не можеше да я чуе. Затова забави плъзгуна.
— Ще ми дадеш ли и аз да опитам? — попита тя.
— Мислех, че си пестиш силите.
— Няма само ти да се забавляваш. — Тъй като беше зад нея, той не можеше да види усмивката ѝ, но зърна една трапчинка и една повдигната вежда.
Разшири корпуса на плъзгуна, така че да могат да стоят един до друг, и ѝ предаде тръбата на щирборда — Карис винаги предпочиташе да притегля с дясната си ръка.
Отначало нямаха синхрон и съдът трепереше и се напрягаше, понеже изстрелваха луксина с различна скорост и по различно време. Гавин я погледна, но преди да е успял да каже нещо, тя хвана дясната му ръка със своята лява и започна да стиска ритмично, както правеше едно време, когато танцуваха.
Този спомен го халоса с такава сила, сякаш плъзгунът бе закачил някой риф и го бе изхвърлил в морето: Карис, петнайсетгодишна, преди войната, на годишния бал на лукслордовете на върха на Хромария. Светлорусата ѝ коса бе дълга и права, и също толкова фина и лъскава като зелената ѝ копринена рокля. Бащите им спореха за кой от братята Гайл трябва да се омъжи. Гавин, по-големият брат, който вероятно щеше да стане следващата Призма, разбира се, беше по-ценният трофей. Баща му, Андрос Гайл, не даваше пет пари за красотата на Карис.
— Искаш красива жена? Ами затова са любовниците. — Но макар да не се интересуваше от предпочитанията на момчето — съюзите трябваше да се купуват на възможно най-ниската цена, а женитбата на първородния му син бе най-ценната карта, която можеше да изиграе, — Андрос Гайл добре съзнаваше, че другите фамилии не винаги са толкова пресметливи. Някои бащи изпитваха неохота да женят дъщерите си за мъже, които не им харесват.
Андрос Гайл бе наредил на по-малкия си син Дазен да прелъсти Карис.
— На долния етаж има стая за прислугата. Ето ти ключа. Двайсет минути, след като си тръгнеш с нея, ще намеря някакъв претекст да поговоря насаме с баща ѝ и ще слезем там. Очаквам да ви хванем на калъп. Ще бъда изненадан, смаян, бесен. Вероятно ще те ударя. Но какво да се прави? Страстите на младостта и така нататък. Разбираш ме, нали?
И двамата братя разбираха. Лукслорд Рисум Белодъб се славеше като избухлив човек. Андрос Гайл щеше да удари Дазен пръв и да застане между двамата, за да не се опита Белодъб да го убие. Но истинският смисъл бе, че ако Карис бъде хваната да прави любов с Дазен, баща ѝ нямаше да има избор. За да не посрами рода, Карис набързо щеше да бъде омъжена за Дазен. Фамилиите им щяха да се съюзят, а на Андрос Гайл пак щеше да му остане по-ценният син за бъдещи сделки.
— Гавин, от теб очаквам да си любезен с момичето, но да не го окуражаваш. Ако брат ти провали семейството, ще се наложи ти да се ожениш за нея.
— Слушам, сър.
Но после бе започнал балът. Гавин бе изтанцувал първия танц с Карис и се бе случило най-лошото възможно нещо. Докато дребната ѝ фигурка се притискаше към него и ръката ѝ задаваше темпото с леки стискания, той се взря в зелените ѝ очи — навремето тя имаше само съвсем дребни червени точици в ирисите — и бе омагьосан. Докато Дазен дойде да танцува с нея, Гавин вече бе в плен на любовта. Или поне на похотта.
„Предавам Карис още отпреди да се срещнем.“
Карис стисна ръката му по-силно и той я погледна. В очите ѝ имаше въпрос. Сигурно се беше напрегнал и тя бе усетила това. Открай време си падаше по физическия контакт. Непрекъснато прегръщаше и докосваше онези, които обича. Танцуването за нея бе също толкова естествено като ходенето. Но вече не докосваше Гавин често.
Той само се усмихна и поклати глава. „Няма нищо.“
Карис отвори уста да заговори, но се поколеба. После извика:
— Направи тръбите по-големи! — И се засмя малко насила.
Значи помнеше онзи танц и как му задаваше темпото със стискане на ръката. Естествено, че го помнеше. Но подминаваше въпроса и той ѝ бе благодарен за това. Разшири тръбите колкото можеше и скоро летяха по-бързо, отколкото някога бе карал сам. Не беше имал намерение да ѝ показва последния си трик, но не успя да се сдържи. Знаеше, че той ще ѝ достави истинска радост. А какво му е хубавото да си гений, ако никой не те оценява?
Пусна ръката ѝ. Това беше най-опасната част. При тази скорост да налетиш умишлено на нещо бе пълна глупост. И все пак…
— Дръж се здраво! — извика той, замахна с десния си юмрук и запрати зелен луксин колкото се може по-надалеч пред тях. Луксинът падна с плясък във вълните. Секунди по-късно плъзгунът стигна до образувалата се рампа.
За миг се озоваха във въздуха. Летяха на двайсет крачки над вълните.
Гавин освободи цялата система от тръби и притегли. Луксинът на платформата плъзна нагоре по гърбовете на двамата и после излетя от ръцете му. Вече падаха, бяха на петнайсет крачки от вълните и макар че ако се удареха с тази скорост, нямаше да потънат, а да отскочат, все пак си беше падане от двайсет крачки. Луксин с всякакъв цвят се преплиташе, опитваше се да се материализира въпреки ураганния вятър.
Десет крачки до вълните. Пет. При тази скорост да се ударят във водата щеше да е като да се ударят в гранит.
А после луксинът се втвърди във формата си — най-близкото подобие на криле на кондор, на което бе способен Гавин, — въздухът ги поде и Карис и Гавин се устремиха към небето.
Когато го изпробва за първи път, Гавин се бе опитал да държи по едно крило във всяка ръка. Тогава разбра защо птиците имат кухи кости и не тежат почти нищо. Издигането едва не му бе откъснало ръцете. Прибра се мокър, насинен и ядосан, с множество разкъсани мускули на ръцете и гърдите. Като бе създал кондора като едно цяло, бе елиминирал нуждата от мускули. Цялото нещо летеше благодарение на силата и гъвкавостта на луксина, скоростта и вятъра.
Е, разбира се, не летеше наистина. Плъзгаше се. Беше се опитал да използва тръбите, но засега не му се получаваше. За момента кондорът имаше ограничен обхват.
Карис обаче не се оплакваше. Очите ѝ бяха ококорени.
— Гавин! В името на Оролам, Гавин, ние летим!
И се засмя безгрижно.
Винаги бе харесвал това у нея. Смехът ѝ донесе облекчение и на двамата. Тя бе забравила за танца. Дори само заради това си заслужаваше.
— Мини в средата — каза той. Нямаше нужда да крещи. Намираха се във вътрешността на кондора. Нямаше вятър. — Не съм много добър в завиването. Просто се накланям на едната или другата страна.
И наистина, тъй като той бе по-тежък, вече завиваха в неговата посока. Заедно наклониха кондора обратно, докато не изравниха полета му.
— Бялата не знае за това, нали? — попита Карис.
— Само ти — отвърна Гавин. — Така или иначе…
— Никой друг не може да извърши нужното притегляне — довърши Карис вместо него.
— Галиб и Таркиян вероятно са единствените полихроми, които могат да боравят с всички необходими цветове, обаче не са достатъчно бързи. Ако успея да го направя достатъчно лесно за други притеглящи, може и да ѝ кажа.
— Може?
— Мисля си за какво би могъл да се използва. Най-вече във война. Седемте сатрапии и без това се борят със зъби и нокти за малкото съществуващи полихроми. Това ще влоши нещата стократно.
— Това там Гаристън ли е? — попита внезапно тя и посочи на северозапад. — Вече?
— Истинският въпрос е дали искаш да се разбием на сушата, или във водата — каза Гавин.
— Да се разбием?
— Още не съм много добър в кацането, а при толкова допълнителна тежест…
— Моля? — попита Карис.
— Мислех да направя опит да летя с морска крава, но…
— Нали не ме сравни току-що с морска крава? — Пред изражението ѝ и лед би изглеждал топъл.
— Не! Просто допълнителното тегло… — Какво трябва да прави човек, когато блокира? Ах, да. Да се изчерви.
Тя изведнъж се усмихна и му показа трапчинките си.
— След всичките тези години, Гавин, още ми се връзваш. — И се засмя.
Той също се засмя, но болката го прониза дълбоко. „И все още не те разбирам.“ Може би тя щеше да е щастлива с Дазен.



14.

Кип имаше чувството, че минаха години, докато стигне до подпората на моста. Спря и погледна назад към притеглящите, докато Сансон го настигне. Майсторът още биеше чирака си, който се бе свил на кълбо и пищеше. Определено не бяха видели Кип и Сансон, но бяха обърнати към тях и ако вдигнеха очи, подпората не бе достатъчно широка, за да скрие и двете момчета.
Мостът изскърца и Кип погледна нагоре. Отсрещната подпора, от страната на острова, гореше и животните се дърпаха от нея, но бяха прекалено уплашени да се върнат в селото, което също гореше. Затова се притискаха към перилата — с дупката, направена в тях от коня, — само на няколко крачки вляво от момчетата.
Няколко плъха цопнаха във водата и заплуваха, три — право към Кип и Сансон.
Стомахът на Кип се сви от първичен страх. Беше абсурдно един плъх да го накара да се вцепени, след като двама притеглящи не можеха — но той мразеше плъхове. Мразеше ги, мразеше ги, мразеше ги. Сансон го дръпна за ръкава и Кип се оттласна от преградата и запляска непохватно. Обърна се, за да се увери, че никой плъх не се е вкопчил в дрехите му. Очите му се преместиха към чирака притеглящ Зимун, който бе покрил главата си с ръце, докато майсторът го биеше.
А после Зимун се вцепени, извика нещо и се изправи, а наставникът му спря да го налага. Кип успя да разгледа добре момчето чак сега. Беше най-много година по-голямо от него, с рошава черна коса, тъмни очи и широка уста, в момента извита в триумфална усмивка. Още докато Кип го гледаше, кожата на Зимун и наставника му започна да се изпълва с червено, което се виеше като вдишан дим, а после се сгъсти и изпълни телата им.
Кип се обърна и заплува с всички сили. Пред водопада имаше метална преграда, която да пречи на лодки и плувци да паднат през него, както и пристан със стъпала отстрани. Сансон вече беше до преградата, на повече от десет крачки пред Кип.
След още няколко силни загребвания Кип се обърна назад. Мостът и блъскащите се животни до голяма степен му пречеха да види двамата притеглящи, но после майсторът направи няколко крачки към ръба, подскочи, разпери ръце и плесна. Между дланите му се оформи трепкащо кълбо от червен луксин, което при пляскането се стрелна напред. Притеглящият отхвръкна назад от силата на отката, но стъпи уверено на крака.
Кълбото пламна в полет точно преди да се вреже в животните на моста. Овце, коне и прасета се разлетяха във всички посоки. Въздухът се изпълни с бясна врява, която звучеше почти като човешки крясъци. Огненото кълбо разкъса перилата и отнесе парче от средата на самия мост, а после с рев на пламъци прелетя над главата на Кип и разби дървените стъпала над пристана. Кип не вярваше притеглящият да е пропуснал целта и за миг си помисли, че се опитва да ги улови в капан.
Мостът запука и всички останали на него животни залитнаха към провисналата му средна част.
Сега пък напред се втурна Зимун. Плесна с червените си ръце, но този път Кип дори не можа да види кълбото от луксин — защото то не бе насочено към него. В един момент Зимун падаше назад, повален от отката, а в следващия целият дървен мост се взриви.
Към небето полетяха пламъци, кръв и разкъсани животни. Едно голямо горящо парче от моста се понесе към Кип и се стовари във водата до него с плясък и съскане.
Когато отвори очи, Кип осъзна, че е притиснат към металната преграда пред водопада, заобиколен от паркета дърво и трески, някои от които още горяха. Една голяма част от моста потъваше бавно. Към него се носеха стотици плъхове — някои овъглени, други ранени, трети просто мокри, — но живите до един трескаво се мъчеха да излязат от водата. По-едрите животни не бяха изхвърлени толкова надалеч от експлозията, но и те идваха, като се мятаха, ритаха, пляскаха и се хапеха, обезумели от болка и страх.
— Кип! Прехвърляй се! Почти успяхме! — извика Сансон. Вече беше от другата страна на металната преграда.
— Не мърдай! — извика по-възрастният притеглящ. Кожата му вече се изпълваше с червени вихри. — Не мърдай или ще запратя следващото в главата ти!
Кип се вкопчи в преградата, но едвам я бе докоснал, когато почувства как малки ноктенца дращят по краката му, а след малко и други по гърба му. Замръзна. Плъхове. Отначало един-два, а после поне пет-шест.
Стисна очи, щом усети как задращиха по врата му, а миг по-късно и по главата му. Както се бе вкопчил в преградата, тялото му образуваше мост — единствения изход от водата — и плъховете го заляха.
След броени мигове вече не бяха пет-шест, а стотици.
Кип се вцепени. Не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. Не можеше да диша. Не смееше дори да отвори очи. Плъховете лазеха по косата му. Един се бе вмъкнал в пазвата му и го дращеше по гърдите. Плъхове тичаха по ръцете му.
— Хайде, Кип! По-бързо или ще умреш! — извика Сансон.
Изведнъж Кип се почувства отделен от тялото си. Почти се давеше, селото му гореше, кажи-речи всички, които познаваше, бяха мъртви, двама притеглящи се опитваха да го убият, а той се тревожеше за плъховете. Докато висеше тук, маговете готвеха смъртоносния си удар, а той бе прекалено уплашен, за да помръдне. Абсурдно. Жалко.
Усети как нечия ръка го сграбчи и отвори очи. Беше Сансон. Беше се покатерил по решетката, опълчвайки се храбро на плъховете, за да се опита да помогне на приятеля си да я прехвърли. Кип се отръска като куче и събори поне десетина плъха, но много повече останаха вкопчени в тялото му. Все още ужасѐн, той се закатери по решетката.
Преметна крак през нея, но не можеше да се издърпа. Беше прекалено тежък. Един плъх се вмъкна в крачола му и запъпли по голата му кожа.
Сансон сграбчи с две ръце дрехите на Кип и закрещя от усилие. Кип дръпна за последен път и почувства как тялото му се надига, надига… и най-после се претъркулва над решетката. Стовари се с плясък във водата от другата страна.
Течението моментално го подхвана. Когато изплува на повърхността, Сансон крещеше нещо, но Кип не можеше да го чуе. Бръкна в панталона си, сграбчи плъха и го захвърли настрани.
А после се озова до водопада. Перпендикулярно на ръба му имаше скалисти издатини и лудите глави от селото обичаха да се засилват по тях и да скачат във вира долу. За Кип бе прекалено късно да опита това. Но имаше някои места, където водата бе по-плитка. Той се извъртя отчаяно и кракът му напипа подводна скала. Силата на течението го тласкаше напред. Кип приклекна на скалата, събрал крака под себе си, и размаха ръце, за да се ориентира в правилната посока. Вирът под водопада бе много дълбок, но ако не скочеше достатъчно далеч, щеше да се удари в скалите по пътя надолу.
Скочи с всички сили. За негова изненада наистина излетя в посоката, в която се целеше. За миг го обзе чувство на съвършена свобода. На покой. Ревът на водопада заглушаваше всеки друг звук, всяка друга мисъл. Беше прекрасно. Някак си, докато двамата със Сансон се бяха носили по реката, бе минала цяла нощ и сега слънцето тъкмо надзърташе над хоризонта и изтласкваше нощната чернота, като я заменяше с тъмносиньо, леденосиньо, розово и оранжево, които озаряваха облаците като ореол.
А после Кип осъзна колко бързо пада. Тялото му се намираше под ъгъл спрямо водата. От наблюденията си върху по-смелите младежи той знаеше, че трябва да срещне повърхността с краката напред или с главата напред, протегнал ръце пред себе си, иначе ще се нарани лошо.
За нищо на света не искаше да лети с главата надолу, затова изви гръб и размаха ръце.
Явно бе направил точно каквото не трябва, или пък може би вече бе започнал да се извърта напред, защото се озова успоредно на водата. Това щеше да е най-колосалното цопване по корем на всички времена. От тази височина можеше дори да го убие.
На всичкото отгоре осъзна, че лети прекалено близо до падащата вода — всички гмуркачи, които бе виждал, скачаха далеч отвъд нея. Защото водата отскачаше от една скала по пътя надолу.
Нямаше време дори да изругае наум, преди скалата да шибне силно крака му. Той разпери ръце…
… и пльосна във водата с главата напред. Имаше чувството, че някой току-що го е цапардосал с дъска по темето и му е откъснал ръцете. Освен това беше забравил да си поеме дъх, преди да се гмурне. Отвори очи точно навреме, за да види как нещо прорязва водата край него сред облак от мехурчета. Сансон!
Сансон беше паднал с краката напред, но се бе превъртял при сблъсъка с водата, така че сега се намираше наопаки. За миг изглеждаше зашеметен, неподвижен, а после очите му се отвориха, но не гледаха към Кип. Явно объркан от падането, Сансон заплува — надолу. Кип го сграбчи за крака.
Сансон обаче се паникьоса. Замята се и изрита Кип право в носа. Кип извика… и видя как последният му въздух се устреми към повърхността.
Сансон се обърна, видя го, видя в каква посока отиват мехурчетата, а после и кръвта, разцъфтяла в тъмната вода. Сграбчи Кип и заедно заплуваха нагоре.
Кип подаде глава, вдиша, нагълта вода и кръв и ги изкашля. После продължи да кашля и да се дави. Сансон го дръпна за ръката.
— Кип, помогни ми! Трябва да се доберем до брега, преди да сме стигнали плитчините.
Това го накара да се съвземе. На петдесет крачки от дълбокия неподвижен вир, където се изсипваше водопадът, имаше нова поредица бързеи, толкова стръмни, че бяха почти като малки водопади. А течението вече набираше скорост. С болящ крак, цепеща го глава и разкървавен нос, Кип заплува със Сансон.
Успяха да стигнат до брега на десет крачки преди бързеите. Измъкнаха се на тревата и изтощени огледаха пораженията. Сансон не беше пострадал и изглеждаше смутен.
— Извинявай, Кип. За носа. Никога не съм обичал плуването. Все си мисля, че в дълбините има разни твари, готови да ме сграбчат.
Кип стисна кървящия си нос и погледна приятеля си.
— Ти ми шпаши шифота там хоре — изгъгна той. — А ношът ми дори не е шчупен.
Много повече го тревожеше удареният при падането крак. Той развърза обувката си с една ръка и я смъкна заедно с чорапа. Стъпалото му бе насинено и имаше няколко хубави големи драскотини отгоре, но като го потърка, реши, че няма нищо счупено. Започна да обува отново мокрия чорап, което бе трудна работа, когато стискаш с едната ръка носа си.
— Не мога да повярвам, че успяхме… — започна Сансон.
— Да се измъкнем ли? — попита Кип. Беше се отказал от опитите да си върже обувката с една ръка и сега смъркаше силно, за да попречи на кръвта да го окапе целия. Но докато довършваше възела, разбра защо Сансон изведнъж е млъкнал. Двамата бяха окъпани в ярко червено сияние.
Кип вдигна очи и видя пламтящо червено кълбо, увиснало в небето над тях — бележеше местоположението им за останалите войници на краля, които трябваше да са наблизо. Димната следа на кълбото водеше към върха на водопада, където стояха двамата притеглящи и ги гледаха.
Кип и Сансон се бяха измъкнали от двама магове. Сега трябваше да се измъкнат и от останалата част от армията.
Кип скочи на крака и засмърка. Уплаши се, че ще му призлее. После видя един конник на хребета, който се виеше от върха на водопада надолу към фермата на Сендина, и забрави за кървящия си нос. Конникът трябваше да мине по заобиколния път, но имаше кон. Кип и Сансон трябваше да се спуснат по пътеката покрай бързеите и да стигнат до фермата преди него.
А после Кип видя как към първия конник се присъединиха още трима. След това още един и още един.
Двамата със Сансон побягнаха.
Водопадът вдигаше големи облаци мъгла — и денем, и нощем, — така че долината оставаше тъмна с часове по-дълго от околната местност. Когато огненото кълбо угасна, Кип загуби от поглед и конниците, и пътеката.
Спря, обзет от ужас. От двете страни на тясната пътечка се простираха широколистни растения, хлъзгави от мъглата. Само да стъпеше на тях, щеше да се хързулне по каменистия склон в реката и бързеите щяха да го блъскат до смърт.
Имаше нужда да вижда. Опита се да гледа с периферното си зрение, както го бе учил майстор Данавис. Тази част от очите, която се фокусираше върху нещата, беше по-добра в различаването на цветовете, но извънфокусната област бе по-добра в различаването на светлото и тъмното.
— Хайде де! — изсъска Сансон.
Кип се обърна през рамо. Лицето на приятеля му сякаш пламтеше. Кип направи крачка назад и се олюля на ръба на пътеката. Навсякъде, където кожата на Сансон бе гола, той изглеждаше горещ. Кип можеше да види дори парата, издигаща се от ръцете му, като малки оранжеви струйки.
— Какво ти е на очите? — попита Сансон. — Няма значение. Мърдай, Кип!
Приятелят му отново беше прав. Нямаше значение какво вижда Кип или как. Той се обърна и тръгна напред. Някак си почудата от всичко това изтласкваше страха му. Растенията приличаха на факли, ограждащи пътя му, и дори леко осветяваха пътеката между тях.
Като продължаваше да стиска с една ръка мокрите си натежали панталони, Кип се затича с цялата възможна бързина, безстрашен въпреки хлъзгавите скали, тясната пътека и смъртта, мамеща го от всички страни.
В реката имаше трупове, заседнали в плитчините. Мили Оролам, трупове имаше и във фермата на Сендина — малки купчинки, студени почти колкото земята наоколо. Тлеещи порутени сгради пламтяха горещо в зрението на Кип. Но което бе по-важно за него и Сансон, той видя лодка, вързана на малкия кей на фермата.
Излетяха от пътеката с пълна скорост… и видяха в светлината на утринното слънце трийсет Огледалци на коне, наредени в боен строй.
— Искахме да те заловим жив — каза червеният маг. Кожата му бе алена, а гласът му пълен с ярост. — Притеглящ с твоя потенциал не се появява всеки ден. Но ти уби двама от хората на крал Гарадул и заради това ще умреш.



15.

— Нали няма наистина да се разбиеш? — каза Карис, докато Гавин ги спускаше към осеяната с редки храсти полупустинна равнина.
— Аха, ясно. Когато летя, ние летим, но когато се разбиваме, аз се разбивам.
Наклони кондора надясно, така че да не могат да ги видят от Гаристън. Все още имаше немалка вероятност някой фермер или рибар да ги забележи, но кой би повярвал на един самотен рибар, който разправя, че е видял гигантски летящ човек-птица? Ако ги видеше цял град, щеше да е друга работа.
Макар да бе най-важното пристанище в Тирея, Гаристън не представляваше кой знае какво. Почти всичката риба в залива беше изловена, земята бе гореща и суха, с лоша почва, рутгарският губернатор бе корумпиран, а хората му — още повече.
Но това бе сега. Преди Войната на Лъжепризмата тук бе имало сложна система от напоителни канали, превръщащи тази пустош в цъфтяща градина. Прибирали се по две или дори три реколти годишно. Шлюзове подпомагали търговията с по-малките градчета нагоре по Кафявата река. Но каналите и шлюзовете изискват притеглящи и поддръжка. Без тези две неща земята се бе съсухрила, наказана за греховете на мъртвите.
— Гавин, сериозно говоря. Ще се разбием ли?
— Довери ми се — каза той.
Тя отвори уста, после я затвори. Гавин отгатна неизреченото: „Защото това много ми е помагало в миналото, нали?“
— Имаш ли нещо чупливо в багажа? — попита я.
— Колко зле ще бъде? — В гласа ѝ имаше нескрита загриженост.
— Извинявай. Трябваше да почакам да стигнем по-близо до земята.
— Я чакай, какво е това? — попита Карис.
Гавин се обърна на запад, но не видя какво е събудило любопитството ѝ. Гаристън бе заобиколен от равна и суха обработваема земя, но на запад тя бързо преминаваше в стръмни високи непроходими планини, които стигаха почти до самото море. Кафявата река минаваше току зад тях. Ако можеше да стигне право до морето — през планините, — щеше да е дълга само десет левги. Вместо това обаче тя трябваше да се отклони към Гаристън, за да заобиколи делящата я от океана планинска преграда, което я правеше почти сто и петдесет левги от извора до устието.
— Ей там — посочи Карис. — Някакъв дим.
Гавин не беше сигурен дали тъмната струйка не е плод на въображението ѝ — а сега и на неговото. Както и да е, намираше се от другата страна на планините, така че нямаше значение. Той тъкмо отвори уста да каже това на Карис, когато кондорът прелетя над един от предпланинските хълмове. Мощно въздушно течение ги подхвана и ги изстреля високо в небето.
На Гавин му секна дъхът. Беше експериментирал с кондора само над водата. Изобщо не се бе замислял как може да повлияе сушата на въздуха над нея. Сега, когато го изпита на собствен гръб, му се виждаше съвсем логично. Че защо иначе хищните птици ще се вият толкова често над едно и също място? Бе предполагал, че става дума за добри ловни полета. Но сега разбираше, че е заради теченията.
— Можем ли да минем над планините? — попита Карис.
От тази височина — Гавин погледна надолу, преглътна и веднага вдигна очи към хоризонта — вече бе сигурен, че онова, което са видели, е дим. А щом можеше да се вижда толкова отдалеч, възможностите бяха само две.
„Нека да е горски пожар. Моля те, Оролам.“
— Можем. Но ако го направим, няма да се срещнеш с човека, който трябва да те вкара в армията на Гарадул. А и аз не мога да вдигна кондора отново във въздуха без море. Ще се наложи да се спуснем по цялата дължина на реката с лодка.
— Гавин, когато видя толкова много дим, неизменно се сещам за червен бяс. Може би някой Факел изгаря до основи цял град. Нали ти отиваш да спреш един цветен бяс край Ру? Хората тук не са по-недостойни от хората там. А и в Ру има много притеглящи, които могат да се обединят против беса. Тези хора тук си нямат никого.
Гавин сравняваше наум земята под себе си с познатите му карти на Тирея. Беше изненадващо лесно, тъй като се намираше по-близо до гледната точка, от която обикновено се рисуват картите, отколкото повечето хора бяха достигали. Погледна към планините, подобието на проход между тях и мястото на издигащия се дим. Мисълта го връхлетя със сила, по-голяма от тази на обикновена интуиция. Той не се намираше тук случайно. Не беше съвпадение, че летеше на единственото място, откъдето можеше да види този огън, нито че Карис бе с него. Това не беше горски пожар. Не беше и червен бяс.
Димът се издигаше от Ректън. Преди войната той бе китно селце. Това бе селото, където живееше „синът“ на Гавин. Макар да се намираха толкова далеч, че не би могъл да го знае със сигурност, той го знаеше. Ако Оролам наистина съществуваше, би измислил за него точно такова наказание. Или пък изпитание.
Така или иначе, налагаше му се да направи избор.
Оставаха му още пет години и пет велики цели. И една от тях всъщност бе почти безкористна: да освободи Гаристън, който бе жестоко смазан заради него. Който продължаваше да страда заради него.
Ако отидеше в Ректън, щеше да му се наложи да се изправи срещу онази луда жена, Лина. Щеше да му се наложи да се изправи срещу сина ѝ Кип и да му каже, че не е негов баща. „Съжалявам, все още си без баща. Нямам представа за какво говори тази лъжлива пачавра майка ти.“
Това без съмнение щеше да мине добре. Също така щяха да се намират близо до армията на Гарадул, така че Карис щеше да отвори заповедите си и всичко бързо щеше да се сговни.
Гавин трябваше да каже само: „Имам заповеди.“ Карис щеше да разбере. Тя винаги бе изпълнителна. До крайност.
„Само че ти не си Карис. Това не е нейното изпитание.“
Той отвори уста да го каже, но му заприлича на страхливост. Не можа да се насили да изрече думите. Вместо това каза:
— Да идем да видим. — Наклони кондора и видя, че е взел решението си точно навреме. Щяха да минат през процепа между планините на косъм.
Карис стисна ръката му и очите ѝ заблестяха, тези нефритенозелени очи с червени диаманти в тях. По някаква причина радостта ѝ го засегна по-дълбоко от всякакво разочарование. Напомняше му за шестнайсетте радостни години, които трябваше да ѝ даде — радост, която обаче им бе отнета. Извърна очи. Буца бе заседнала в гърлото му.
Планините се извисиха пред тях и Гавин чак сега осъзна колко бързо се движат. Тук нямаше шанс за меко приводняване. Ако възходящите течения не ги подемеха скоро, както очакваше, двамата с Карис щяха да се размажат върху тези скали на голямо алено петно.
„Оролам, ако няма никакъв вятър, значи няма вятър, който да бъде насочен нагоре, нали?“
Започна да притегля червена възглавница — безнадеждно начинание, защото знаеше, че колкото и голяма да я направи, ще е прекалено малка при тази скорост, — и точно тогава възходящото течение ги подхвана и ги запрати към небето, като напрегна крилете на кондора до крайност.
Карис извика от въодушевление.
Силата бе невероятна. Трудно можеше да се прецени колко бързо се издигат, но Гавин скъси крилете, както за да облекчи натоварването, така и защото Ректън не бе чак толкова далеч, че да се нуждаят от такава височина. Колкото по-високо се намираха, толкова по-видими бяха. Това обаче го накара да се замисли. С височината, която кондорът можеше да набере от планините, обсегът му ставаше много по-голям, отколкото Гавин бе предполагал.
Но с тази мисъл щеше да се занимава друг път. В момента проблемът бе как да остане ниско, за да не са видими за цяла Тирея, и да убие част от огромната скорост, която бяха набрали. Притегли купол от същия син луксин, който бе използвал за себе си, когато скочи от върха на Хромария. Куполът мигновено се разтвори с плющене, като ги накара да залитнат напред, а после почти също толкова бързо се откъсна.
Когато възстановиха равновесието си, Гавин опита пак. Този път направи купола зелен и доста по-малък и го запои към луксина на кондора, за да не се скъса. Това подейства и забавиха малко. Сега се носеха надолу просто с главоломна скорост. Гавин се помъчи пак да удължи крилете.
— С какво мога да ти помогна? — извика Карис.
Гавин изруга. Едва бе започнал да експериментира с промените в крилете на кондора. При всичките си досегашни опити просто се бе накланял на едната или на другата страна и се бе изправял, преди да се блъсне в земята или водата. Като пъхтеше от усилие, той вдигна предния ръб на крилете към небето. Насочи нагоре, за да поемеш нагоре, нали така?
Това се оказа точно грешният подход. Наклониха се рязко надолу. Докато изравни крилете, вече летяха право към земята. И което бе по-зле, това означаваше, че краката му дори не докосваха пода. Нямаше опора, за да продължи да манипулира крилете. Запрати луксин към тавана, за да притисне тялото си надолу, и се зае да прикрепя краката си към пода, но евкалиптите отпред вече изглеждаха огромни. Беше прекалено бавен.
А после изведнъж някаква сила го залепи за пода. Кондорът се гмурна към една поляна сред дърветата, а после започна да се издига. Нямаше да успее.
Докато кондорът кършеше клоните, Гавин бръкна в луксина. Синият луксин се напука и щеше да се пръсне, ако не го бе сграбчил. В продължение на още миг не виждаше нищо от дърветата, а после отново се озоваха във въздуха. Насочваха се нагоре и нагоре, под все по-стръмен ъгъл.
Той най-после погледна Карис. В кожата ѝ се бореха зелено и червено. Беше опряла ръце в тавана и линии от луксин се точеха от дланите ѝ към задната част на кондора. Беше поела контрол над опашката. Тя бе разперена, зелена, огъната нагоре. Карис бе спасила живота им, но очите ѝ бяха стиснати от усилието, а мускулите ѝ се напрягаха да удържат опашката срещу напора на вятъра.
— Карис, изравни го! — извика Гавин.
— Опитвам се!
А после се озоваха с главата надолу и летяха в обратната посока. Ризата на Гавин падна пред лицето му, а когато я отметна, се бяха изравнили — с главата надолу.
— Недей да ни изравняваш сега!
— Решавай най-после! — извика тя. Стоеше на ръце върху тавана. Гавин издигна нова преграда около нея и двамата заедно обърнаха още веднъж крилете и опашката. Бяха залепени към пода, когато голямата луксинова птица се изравни пак, само на двайсет крачки над дърветата.
Гавин задиша свободно, сякаш за първи път от часове. Провери кондора. Изглеждаше му достатъчно добре.
— Те видяха ли ни? — попита Карис.
— Какво? Кой? — Как Карис успяваше да забелязва толкова много неща наведнъж?
— Те — каза тя и посочи.
Гавин погледна към Ректън. Вече се намираха само на няколко левги източно от селото и то наистина беше опожарено. Цялото. Това означаваше или невероятно силен червен бяс, или нещо съвсем друго.
И в момента двамата гледаха това друго нещо. Около селото лагеруваше малка армия. Можеше да са само хората на крал Гарадул.
Милостиви Оролам!
— Не — каза Гавин. — Би трябвало да се взират почти право в слънцето, за да ни видят.
— Хм. Извадихме късмет.
— На това късмет ли му викаш? — попита Гавин.
— Какво е онова там? — прекъсна го тя.
Под селото, след мястото, където водопадите преминаваха в бързеи и яростта на Кафявата река най-сетне поутихваше, имаше няколко къщи. И всичките тлееха. Край тях стоеше един зелен притеглящ, с кожа, изпълнена със сила, срещу трийсетина Огледалци на крал Гарадул.
— Това е дете! — възкликна Карис. — Две! Гавин, трябва да ги спасим.
— Ще ни сваля колкото се може по-близо. Когато се ударим в земята, се претърколи. — Полетът на кондора се изравни на десет крачки над поле от камъни и храсти. Гавин хвърли малък купол, за да намали скоростта още. Той се разтвори, но този път и двамата бяха готови за резкия тласък и се стегнаха. Гавин продължи да хвърля нови и нови куполи. Скоростта им намаляваше по-бързо, отколкото очакваше. Кондорът се наклони към земята.
Гавин разпери ръце и го пръсна на парчета. Докато падаха, обгърна Карис, а после и себе си в огромна възглавница от оранжев луксин, обвита с черупка от сегментиран гъвкав зелен и със сърцевина от свръхтвърд жълт.
Забиха се в земята. Оранжевият и зеленият луксин ги забавиха, преди да се пръснат от силата на удара. Жълтият бе оформен в по-твърда топка около всеки от двамата. Гавин прегази с трясък няколко храста, като подскочи и се претърколи пет-шест пъти, преди жълтият луксин да се напука и да го изсипе безцеремонно на земята. Той разшава пръстите на ръцете и краката си. Всичко бе наред. Скочи.
— Карис?
Чу вик. Не беше хубав. Затича се.
Карис рипна на крака на двайсет крачки от него. Косата ѝ бе разчорлена, но той не забеляза никакви видими наранявания. Спря до нея.
— Какво има?
Тя кимна надолу. В краката ѝ имаше гърмяща змия, дълга цял разтег. Беше прободена с кинжал през главата и прикована към земята. Кинжалът на Карис.
Докато Гавин стоеше зяпнал, Карис настъпи змията зад главата и измъкна кинжала си — с ръка, в името на Оролам, а не с притегляне. Понякога Гавин забравяше колко е корава. Карис избърса кръвта с черна кърпичка, която черногвардейците носеха за такива случаи — по черното не личаха труднообясними петна. Докато прибираше кърпичката, леко трепереше, но Гавин знаеше, че не е от страх или от нерви. На тялото му трябваше време да се отпусне след прилива на адреналин, предизвикан от смъртната опасност.
Карис не го обвини, задето едва не я бе убил. Грабна раницата си и калъфа с лъка, препаса колана с ятагана около тесния си кръст, увери се, че нито острието, нито ножницата са пострадали при падането, и метна раницата на гръб. Сякаш внезапното насилие ѝ бе напомнило каква е — и какви не са те двамата. Обратно на земята, обратно в реалността.
— Съжалявам — каза Гавин. — Трябваше да се насоча към морето.
— Там пък има акули. — Тя сви рамене. — А и сега щях да съм мокра. — Подсмихна се, но усмивката не докосна очите ѝ. Сега вече Гавин не можеше да я достигне. Предстоеше им работа — а нейната бе опасна, работа, която би могла да доведе до война, работа, която можеше да поиска от нея да убива или да умре. Налагаше ѝ се да пререже безмилостно всякакви усложнения, които биха я разсейвали.
— Карис — каза той. — Онова, което пише в бележката… не е вярно. Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но ти се кълна, че не е вярно.
Тя го изгледа твърдо, неразгадаемо. Ирисите ѝ бяха нефритенозелени, но сега червените точици приличаха на избухващи звезди — пламтящи, с ромбовидна форма. Гавин знаеше, че по един или друг начин, чрез магически или обикновени средства, от луксин или от сълзи, тези очи скоро ще почервенеят.
— Хайде да спасим онези деца — каза тя.
Затича се и той я последва.
Криволичеха надолу по обраслия с евкалипти склон. По земята бяха пръснати парчета обелена кора, храстите ги шибаха. Карис се насочи към мършавото хлапе, оставяйки на Гавин да спаси онова, което бе изправено срещу червения притеглящ.
Но нямаше значение. Никой от двамата нямаше да успее навреме.



16.

Лодката бе прекалено далеч, за да успеят да дотичат до нея, дори и Сансон. Кип бе обзет от хладното осъзнаване, че ще умре. Изненада се на собствената си реакция. Нямаше паника. Нямаше страх. Само стаена ярост. Трийсет елитни Огледалци в пълна броня срещу едно момче. Обучен червен притеглящ срещу момче, което бе притеглило за първи път едва вчера.
— Като ти кажа, бягай — каза Кип на Сансон.
С крайчеца на окото си зърна някакъв проблясък над дърветата на няколкостотин крачки отляво, но когато погледна натам, нямаше нищо. Видя, че Огледалците се споглеждат, сякаш и те го бяха забелязали.
— Сега, Сансон. Бягай. — Кип не откъсваше очи от притеглящия.
Сансон побягна.
Огледалците се поколебаха, докато червеният маг не им даде знак — бързо, с военна ефикасност. От двата края на редицата се отдели по един Огледалец. Двамата пришпориха силно конете си и заобиколиха Кип. Самият червен притеглящ излезе напред, без никой да го придружава.
Всичко, което Кип бе правил с магия досега, бе инстинктивно. Сега трябваше да направи нещо преднамерено. Беше облян в светлина. Навсякъде около него имаше зелено. Двамата Огледалци, които го заобикаляха, го държаха под око, но се бяха насочили след Сансон. Дивото безумие забушува отново в Кип. Той почувства как кожата под ноктите му се разкъса и в дланта му се събра луксин, който се оформи в копие. Метна го към Огледалеца, намиращ се по-близо до Сансон, но хвърлянето му беше жалко. Копието прелетя може би петнайсет крачки, по-малко от половината от нужното разстояние.
Червеният притеглящ се изсмя. Кип го пренебрегна.
Беше видял как другият червен маг и чиракът му Зимун мятат огнени кълба, стоейки на място. Макар че откатът ги отхвърляше назад, те не извършваха мятането чисто физически. Кип си представи как магията се лее от него, като тази на червените. Въздухът пред него се сгъсти, заблещука, заискри в зелени оттенъци, в цветовете на морска пяна, мента и иглолистни дървета, и прие очертанията на копие.
С експлозия на енергия то се стрелна напред. Кип изпита чувството, че е стрелял с мускет, зареден с прекалено много барут. Катурна се на земята. И което бе по-лошо, не улучи. Зеленото копие проряза въздуха зад препускащия Огледалец и се заби в една от малкото все още стоящи стени на изгорелите къщи. Стената рухна сред облак от пепел.
Кип се надигна да опита пак, но още докато въздухът пред него започваше да искри, зърна с крайчеца на окото си нещо червено. Обърна се към червения притеглящ — само че прекалено бавно. Нещо червено го перна по ръцете, разпръсна зеления луксин, който събираше, и го опари.
Червеният притеглящ се приближаваше към него, вече слязъл от коня си. Вървеше спокойно и червеното се завихряше, за да изпълни отново дланите му. Кип вдигна ръце, както бе правил стотици пъти, когато Овен заплашваше да го удари. Този път пред него се образува прозирен зелен щит, опрян в земята, който го закриваше от главата до петите.
Червеният маг замахна рязко с пръст напред. От него полетя искрица, оставяща след себе си дълга червена опашка. Тя залепна за щита на Кип; гореше едва-едва, а червената ѝ диря се проточваше назад чак до притеглящия. Кип се паникьоса и отскочи настрани, като повлече със себе си щита, защото беше залепнал за ръцете му. Доста по-голямо червено кълбо полетя с рев откъм червения притеглящ — следваше дирята, оставена от искрицата във въздуха.
Кип бе отхвърлен на десетина стъпки назад. Почувства как зеленият щит се напука с трясък, сякаш собствените му кости се трошаха.
Надигна се от прахта точно навреме, за да види как един от Огледалците, преследващи Сансон, вдигна дългата си кавалерийска сабя и посече надолу, без да забавя ход. Кип не можеше да види Сансон, но Огледалецът дръпна юздите, а вторият конник извъртя копието си и го заби силно надолу — един, два пъти, с професионална безпристрастност.
И двамата Огледалци се отпуснаха като хора, които са си свършили работата, и Кип разбра, че Сансон е мъртъв.
Претърколи се. Червеният притеглящ стоеше над него. Кип леко се изненада колко обикновен изглежда. Тясно лице, тъмни очи, неравно подстригана коса, криви зъби, които се бяха оголили от гримасата му. Този мъж щеше да го убие, но безстрастно. Беше просто човек, който изпълнява заповеди.
Преди Кип да успее да събере магия още веднъж, притеглящият стегна ръцете му в лепкав и гъст червен луксин. Кип не можеше да помръдне.
Мъжът вдигна отново очила към слънцето и магията се завихри надолу по ръцете му като дим, изпълвайки го със сила за смъртоносния удар. Тъмна индигова точка се появи на ухото му, а после, когато помръдна глава, се премести на слепоочието му, сякаш някакъв човек с фенер някъде в гората изпускаше един-единствен тънък светлинен лъч и някак си го фокусираше точно върху…
Разнесе се рев, само за частица от секундата, като че ли Кип отново стоеше в подножието на водопада. Нещо огромно и жълто се вряза в червения притеглящ с такава бързина и мощ, че той сякаш изчезна — толкова бързо отхвърча във въздуха от силата на удара. Червеният луксин, държащ Кип, се разпадна на прах.
Кип се изправи и се взря с ужас в онова, което доскоро беше човек. Червеното на дрехите на притеглящия сега се смесваше с кръвта му, магия и смърт в едно. Цялата горна част на тялото му бе превърната в желе. Кип погледна към гората.


След като момчето бе спасено поне за момента, Гавин се втурна към Огледалците. Карис се бе насочила надолу по хълма да спаси другото момче, което тичаше към реката, но вече бе закъсняла. Огледалците се строиха с изненадваща дисциплина и бързина. Никой от тях не си бе направил труда да сложи бронята на коня си. Конската броня бе тежка и тромава и бързо уморяваше животните, а Огледалците, изглежда, не бяха очаквали да срещнат сериозна съпротива, камо ли притеглящи. Това означаваше, че конете са несъмнено най-уязвимата мишена. Но Гавин не обичаше да убива невинни твари. Виж, господарите им бяха друга работа.
Той замахна с ръка, описвайки широка дъга. Въздухът запращя като камъни, които се пръскат един подир друг в огъня. Полетяха десет сини кълба, всяко наполовина колкото юмрука му. Огледалната броня отразяваше част от всеки луксин, който бъде запратен срещу нея, като го караше да се разнищва. Това бе голям проблем за притеглящ, който се опитва да посече конник с луксинов меч, но пък бе само защита, а не неуязвимост. Тънкостенните луксинови кълба се удариха в огледалната броня и се пукнаха. Пламтящо червено вещество оплиска гърдите на Огледалците, влезе през забралата им, проникна през пролуките в бронята до слабините им.
Атаката секна сред огън, писъци и цвърчене на горяща кожа, Гавин замахна с другата си ръка и излетяха още десет кълбета. Мъже рухваха от седлата и се търкаляха по земята в опит да изгасят пламъците. Други дращеха по горящите си шлемове, докато се печаха вътре. Трети се опитаха да продължат атаката — петима-шестима с наведени копия, — докато втората вълна кълбета не ги улучи.
Още коне обаче се носеха напред. Макар и ненаправлявани от ездачите си, те бяха обучени за битка и препускаха към Гавин.
Той хвърли около себе си зелени стени, които го обгърнаха като мидена черупка, и се стегна. Конете го блъскаха силно, докато профучаваха покрай него, но той остана прав.
Бяха останали само трима невредими Огледалци, все мъже от двата края на строя, които бяха прекратили атаката рано. Сега дърпаха юздите и се обръщаха да побегнат. Страхливци. Но умни страхливци. Гавин замахна подред с пръст към всеки от тях. Надвиолетовият луксин беше бърз, лек и невидим почти за всички. Подобно на паяк, всяка точка залепна за един от мъжете и после запълзя нагоре до сглобката на тила на броните им.
Миг по-късно три копия от жълт луксин полетяха по надвиолетовите паяжини, точещи се от тези паяци към Гавин. С месесто хрущене пробиха броня и гръбнак и тримата ездачи се катурнаха от галопиращите си коне.
Сега, когато всички конници около него бяха мъртви или умираха, Гавин погледна надолу да види как се справя Карис с последните двама Огледалци. Единият вече лежеше на земята. Гавин малко се изненада, че другият е още жив — нещо, което без съмнение скоро щеше да се промени.
Преди четиристотин години, при основаването си, Черната гвардия била илитийски отряд, който набирал членовете си както според славната им роднинска връзка с Луцидоний, така и според бойните им умения. Но когато Илита загубила влиянието си в Спектъра, черногвардейците били принудени да се откажат от подбора въз основа на провинция и вместо това започнали да обясняват елитното си положение с функция: когато един притеглящ притегляше, кожата му се изпълваше с цвета, който се канеше да използва. Това означаваше, че в битка по-бледокожите аташийци и Кървави горяни са по-лесно предсказуеми. Това обяснение чудесно устройваше парийците, които също бяха по-тъмнокожи. Оттогава Черната гвардия се състоеше предимно от парийци или илитийци, като постепенно, с нарастване на политическото си влияние, парийците взимаха превес.
Но след като бяха обосновали защитения си статус с бойните си умения, през последните два века черногвардейците бяха принудени да приемат и други елитни воини от страни освен Пария и Илита. Не бяха много — само десетина-петнайсет.
На Карис не бе имало начин да ѝ откажат. Бе се сразила с всеки член на Черната гвардия и бе победила всички, освен четирима. Просто беше най-бързата притегляща, която Гавин бе виждал, а след черногвардейското си обучение бе станала и една от най-опасните. И все пак това не означаваше нищо за нея. При натоварванията, на които се подлагаше, Гавин смяташе, че ще е късметлийка, ако изкара още десет години. Може би по-скоро пет. Все едно се надпреварваше с него кой ще стигне пръв до дверите на Смъртта.
Само че нямаше да умре днес.
Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете ѝ се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.
Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.
Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.
Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.
Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му — онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.
— Какво става тук? — извика някакъв мъж.
Гавин се обърна — и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.
Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.
— Гавин Гайл?



17.

Бялата щеше да го убие.
Гавин си го заслужаваше. Присъствието на самия сатрап Гарадул променяше всичко. Ако бяха просто войниците на сатрапа, както очакваха Гавин и Карис, би могъл да ги избие и да си тръгне. Гарадул щеше да е бесен и да издирва притеглящите, които са го сторили, но нямаше да има представа кого търси. Можеше да е бил просто някакъв могъщ притеглящ, който живее в… как беше името на това жалко селце? Ректън, точно така. Ах, каква ирония.
Вече бе прекалено късно Гавин да измъкне очилата, които държеше в един джоб за такива случаи. Предвид стореното от него, с очила щеше да е само един загадъчен полихром. Без тях можеше да е само Призмата.
Така че сега самият Призма бе предприел действия срещу сатрап Гарадул и нямаше начин да го отрече. Раск Гарадул го познаваше.
— Гавин? — повтори сатрапът. В тона му имаше нещо странно, някаква напрегнатост. Може би беше клопка. Носеше ризница с пришити към нея плочки. Малки плочки, които не изискваха сложни сглобки. Неговата страна беше бедна.
Беше променил герба си. По-рано беше фамилният му — луна с две звезди на черен фон, персонализиран с озъбена лисица. Сега и лисицата, и луната ги нямаше. Новият герб на краля бе разкъсана бяла верига на черен фон. Гавин моментално разбра, че символът е важен. Раск не просто отхвърляше името си и баща си, когото винаги бе презирал като слаб. Това бе нещо ново. Дали не беше попаднал под влиянието на ереста към старите богове, за която Гавин бе чувал разни слухове? Какви ги вършеше? Защо питаше за името му, след като вече знаеше, че е той? Дали му даваше възможност да излъже, да каже, че не е Призмата?
Ако Гавин го направеше, как щеше да постъпи Раск Гарадул? Да го убие и по-късно да обясни на Хромария, че е станала грешка? Че вината не е негова, защото е убил един нападател, който е заявил, че не е Гавин Гайл? Ако Раск смяташе, че може да убие Гавин с шепа притеглящи и двайсет Огледалци, грешеше, но какво друго би могло да бъде? А може би сатрап Гарадул просто бе толкова изненадан да го види, колкото и Гавин да види него, и не знаеше какво да прави.
Ако Гавин излъжеше и Раск го нападнеше, нямаше да има друг избор, освен да го убие. Убиеше ли Раск, щеше да се наложи да изтреби и всичките му хора. А какво щяха да си помислят за това сатрапиите? В същия този момент по пътя зад сатрапа прииждаха още войници. Гавин не можеше да ги избие всичките. Колкото и силен да беше, ако сто човека се втурнат в сто посоки, все някои от тях ще се измъкнат. Ще плъзне вестта, че Призмата е дошъл в Тирея и е убил сатрапа без провокация.
Нямаше значение, че сатрап Гарадул избиваше всички в това село. То му принадлежеше и той можеше да прави с него каквото си поиска. Някога било възможно Призмата да погуби някой от сатрапите си по своя прищявка, но това време отдавна бе отминало. Тогава Седемте сатрапии наистина били сатрапии. Но сега вече не. Сега властта на Призмата бе церемониална, чисто религиозна. Призмата не биваше да се меси във вътрешните дела на една нация — а Гавин вече се бе намесил сериозно. Ако убиеше всички и потеглеше обратно към Хромария с плъзгун, така че да се върне няколко дни след отпътуването си, оттам можеха правдоподобно да отрекат неговата вина. Разстоянието бе прекалено голямо, за да дойде дотук и да се върне.
Щеше да убие един човек, когото никога не бе харесвал; щеше да се предпази от неприятности и за това щяха да платят само шепа войници от най-затънтената от Седемте сатрапии. Е, момчето също можеше да загине. А ако не го направеше, Гарадул би могъл да изнудва Гавин. И какво щеше да си помисли Карис? Но пък имаше ли значение какво ще си помисли? Тя вече бе недостижима за него, Гавин знаеше, че така или иначе ще загуби крехката близост, възникнала между тях днес.
Мъжът, който бе някога, не би се поколебал.
„Как би постъпил ти, братко?“
Беше минало толкова време, че Гавин вече не бе сигурен.
— Аз съм върховният лорд Призма Гавин Гайл — каза той и се поклони леко, като сложи едната си ръка зад гърба и се опита да даде знак на Карис да не се приближава.
— Е, лорд Призма — каза високо сатрап Гарадул, — това ли е начинът, по който Хромарият обявява война?
— Странно, че мислите ти толкова бързо се насочват към война, сатрапе.
— Странно ли? Не, странно е това, че ме наричаш сатрап. Ти прокуди законния сатрап, моя баща, от Гаристън, открадна този град, нашата столица и единствено пристанище, и лиши народа на Тирея от достъп до Хромария. Тирея вече не е сатрапия и не е била от вашата война насам, Призма. Аз съм тирейският крал Раск Гарадул. Ти уби личните ми стражи. И казваш, че било странно да мислим за война? — Гласът на Раск се усили. — Може би смяташ, че тирейците са родени да бъдат изтребвани от лакеите на Хромария?
Сред Огледалците се разнесе мърморене, което подсказа на Гавин, че подобни приказки не са нещо ново.
— Но Хромарият със сигурност не би пратил самия Призма просто за да убие неколцина от хората ми. — Раск се престори, че размишлява, обаче не изчака достатъчно дълго, за да може Гавин да вмъкне някоя дума. — Не. Призмата би дошъл тук само ако има нещо много по-важно за вършене. Нещо, което да гарантира, че задушаващата хватка на Хромария над Седемте сатрапии ще продължи. Кажи ми, лорд Призма, да не си дошъл да ме убиеш?
„Човек не праща лъв да убие плъх.“
Гавин за малко да го каже на глас.
Разнесе се дрънчене на оръжия и тупкане на копита — Огледалците и притеглящите се струпаха по-плътно около Раск Гарадул. Гавин само го чу: гледаше надолу по хълма. Досега бе избягвал да поглежда натам, за да не привлече вниманието им към Карис. Но тя вероятно вече бе решила дали да остане, или да си тръгне.
Видя, че се е отдалечила надолу по бързата река с една малка лодка. Доколкото я познаваше обаче, тя щеше да спре и да се опита да види какво е станало с него. В края на краищата беше черногвардейка и макар че първата ѝ отговорност бе към Бялата, задължението да го пази идваше непосредствено след това. Гавин се зачуди дали си е тръгнала, защото му има доверие, защото смята, че може да се грижи сам за себе си, или защото има своя собствена мисия и нищо не бива да ѝ попречи.
Пълничкото момче, от друга страна, сега се намираше почти точно зад него. Явно, след като Гавин го бе спасил от Огледалците, смяташе, че той е най-добрият му шанс за оцеляване.
— Не ме разбра правилно, кралю Гарадул — каза Гавин, приел поне за момента новата му титла. — Видях тези хора да избиват невинни граждани на твоята сатрапия. Намесих се, за да спася поданиците ти. Смятах, че ти правя услуга.
— Правиш ми услуга, като убиваш войници, носещи моята униформа?
— Без съмнение дезертьори. Бандити. Що за безумец би изпепелил до основи собственото си село?
Много от Огледалците извърнаха или сведоха очи, някои хвърляха скрити погледи към крал Гарадул. Явно не всички се радваха да избиват свои сънародници. Кралят се изчерви.
— Аз съм крал — заяви той. — Няма да търпя решенията ми да бъдат подлагани на съмнение. Особено пък от Хромария. Тирея е суверенна нация. Нашите вътрешни борби не ви влизат в работата.
Войниците като че ли се поокопитиха.
— Разбира се, че не. Просто е… необичайно да откриеш крал да изгаря собствените си села и поданици. Да избива деца. Сигурен съм, че ще разбереш объркването ми. Моите извинения за недоразумението. Хромарият служи на Седемте сатрапии. Включително и на Тирея.
Това навярно бе най-добрият начин, по който Гавин можеше да го изиграе. И ако се намираха пред петдесет благородници, обръгнали в политическите игри и дипломацията, може би щеше да е достатъчно. Раск Гарадул щеше да поиска някакво парично обезщетение, признавайки, че грешката е неволна и разбираема, като в същото време запази правото си да бъде възмутен, и щеше да стане ясно, че Гавин печели. Елегантно и чисто.
Само че Раск Гарадул беше млад мъж и нов крал. Не стоеше пред благородници, а пред собствените си хора. Видя, че губи, но при окървавените трупове наоколо и ко̀сите погледи, които му хвърляха неговите подчинени, не смяташе, че може да си позволи това.
— Със сигурност не си изминал стотици левги просто за да патрулираш из кралството ни за бандити. И то без предизвестие. Човек би си помислил, че си се промъкнал под прикритието на мрака, като някакъв шпионин.
А, значи не беше и глупав. Когато нещата вървят към загуба, бързо сменяш посоката. Гавин хвърли още един поглед към момчето, за да го види как се справя. Не добре. Буквално трепереше от ужас. Не можеше да откъсне очи от Раск Гарадул. Или пък беше ярост?
— Шпионин ли? — рече безгрижно Гавин. — Колко забавно. Не, не, не. Имам си хора за тези работи. Не ги върша сам. Предполагам, вече си крал от достатъчно дълго време, за да знаеш това.
— Какво правиш тук? — попита крал Гарадул. Отново потресаващо грубо държане, ако се намираха сред двора на някоя столица на Седемте сатрапии. Хвърли поглед към момчето и Гавин разбра, че е загубил. Можеше да си тръгне — в края на краищата беше Призмата и дори убийството на трийсет от Огледалците на Гарадул не бе достатъчна причина да го задържат или убият. Особено при такива съмнителни обстоятелства. Ако го направеше, Гарадул рискуваше да обедини другите сатрапии срещу Тирея. Убийството на сатрап би било възмутително нарушение; убийството на Призмата беше непростимо. Но Раск чувстваше, че губи, и щеше да накара Гавин да си плати за това. Щеше да го нарани колкото може по-дълбоко.
Гавин щеше да бъде пуснат да си върви. Момчето щеше да бъде убито.
— Видях дим — рече Гавин. — Един от начините, по които служа на Седемте сатрапии, е като се справям с цветни бесове. Дойдох да помогна.
— Какво правиш в нашето кралство?
— Не знаех, че си затворил границите. Всъщност изобщо не знаех за това твое ново „кралство“. Такава постъпка ми изглежда ненужно… враждебна. И особено желанието да не допускаш в него един слуга на всички владения като мен. — Митът за учтив диалог между безкористни разумни съседи, този мит, на който се крепеше голяма част от дипломацията, явно бе мъртъв, така че за да отклони вниманието, Гавин пристъпи право през трупа му. — Да не би да криеш нещо, кралю Гарадул?
— Ти си от Ректън, нали, момче? — попита кралят. Не смяташе да играе по свирката на Гавин. — Как се казваш? Кой е баща ти?
— Името ми е Кип. Нямам баща. Повечето от нас нямат. От войната насам.
Сякаш копие прониза Гавин в корема. Почти си бе позволил да забрави. Войната на Лъжепризмата бе затрила десетки от тези селца. Всички мъже, от момчета с едва наболи мустаци до старци, които трябваше да използват копията си като бастуни, бяха принудени да служат на едната или на другата страна. А той и Дазен ги бяха пратили срещу някои от най-талантливите притеглящи на този свят. Като дървета в дъскорезница.
— Ами майка ти тогава? — попита раздразнено крал Гарадул.
— Тя се казваше Лина. Помагаше в един-два от хановете.
Сърцето на Гавин спря. Лина, лудата, която му бе пратила онова писмо, беше мъртва. Това момче, това уплашено момче, трябваше да е синът му? Единственият оцелял от едно изгорено до основи село стоеше тук, до него — и бе единственият, който можеше да му причини скръб. Ако Гавин вярваше в Оролам, щеше да реши, че това е някаква жестока шега.
— Да, Лина, мисля, че това бе името на пачаврата — рече крал Гарадул. — Къде е?
— Майка ми не беше пачавра! И ти я уби! Убиец! — Момчето изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се разплаче, макар че Гавин не можеше да познае дали от ярост, или от мъка.
— Мъртва ли е? Тя открадна нещо от мен. Сега ще ни отведеш до къщата ви и ако не можем да го намерим, ще работиш за мен, докато не го изплатиш.
Раск Гарадул не смяташе да кара момчето да отработи дълга на майка си. Гавин изобщо не се съмняваше, че той лъже за всичко. Това бе просто повод да му го вземе — щом Раск бе крал, значи то беше един от поданиците му. Най-вероятно щеше да го убие пред очите на Гавин просто за да задоволи гордостта си. Самото момче не означаваше нищо за него. Можеше да е куче или хубаво одеяло, на Раск му бе все тая. Беше се превърнал в гадно копеленце. Част от Гавин бе отвратена, докато друга се наслаждаваше на това.
„Поставяш ме в положение, в което не мога да спечеля, така ли? Мислиш, че това е невъзможно за мен? Ами да поиграем тогава.“
— Момчето идва с мен — каза Гавин.
Раск Гарадул се усмихна противно. Между предните му зъби имаше дупка. Приличаше повече на озъбен булдог, отколкото на усмихнат човек.
— Ще рискуваш живота си за този крадец? Предай ми го, Призмо.
— Иначе какво? — попита Гавин с подчертана любезност, сякаш наистина се чудеше. Заплахите много често се спаружват, когато ги издърпаш на светло, разголени.
— Иначе моите хора ще кажат, че просто е станало недоразумение. Не сме имали представа, че си Призмата. Не си обявил за пристигането си! А и си нападнал войниците ми. Ние просто сме се защитавали. Едва след злополучната ти смърт сме открили грешката си.
Гавин се подсмихна и вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката.
— Не, Раск. Има си причина да пътувам без черногвардейци: просто не се нуждая от тях. По време на Войната на Лъжепризмата ти беше само едно сополиво хлапе, така че може би не помниш на какво съм способен, но виждам, че някои от хората ти помнят. Тези, които изглеждат нервни. Ако хората ти ме нападнат, ще те убия. Бялата ще ми е адски сърдита за един-два месеца. Ще възникне дипломатически проблем, без съмнение, но наистина ли мислиш, че някой се интересува какво ще стане с краля на Тирея? „Крал“, а не сатрап, и следователно бунтовник. Те ще искат само гаранции, че същото няма да се случи и с тях. Ние ще ги дадем, ще се извиним, няколко години ще покриваме таксите за обучение на всички тирейски ученици и с това ще се свърши. Наследникът ти без съмнение няма да е толкова войнствен.
Раск понечи да заговори, но Гавин не смяташе да му дава тази възможност.
— Все пак нека за миг предположим, че по някаква случайност наистина успееш да ме убиеш, без самият ти да загинеш. Виждам какво правиш тук: опустошаваш едно село, за да можеш да събереш армия. Основаваш свой собствен Хромарий. Въпросът е: мислиш ли, че в момента си готов за война? Защото ако се върна сега, въоръжен само с думи, Спектърът може да не ми повярва. Но ако ме убиеш, това ще е по-елегантно доказателство от всяко, което бих могъл да намеря. И наистина ли мислиш, че твоята версия за случилото се е единствената, която ще се разчуе? Ама ти наистина си млад крал, а? Нали тъкмо преди малко ми говореше за шпиони?
Тишината протегна студените си ръце между тях. Гавин бе спечелил по-убедително, отколкото вероятно някога бе печелил в чист спор.
— Момчето е мой поданик и крадец. То остава. — Гарадул трепереше от ярост. Не че предизвикваше Гавин. Просто отказваше да загуби.
Гавин не блъфираше. В девет от десет случая вероятно би могъл да избие всички тези войници и притеглящи — зависи колко добри са притеглящите. И вероятно щеше да се отърве само с някоя опърлена вежда. Но да опази момчето в такава битка бе съвсем друга работа. Кое е по-важно: виновните да загинат или невинните да оцелеят?
А и не всички Седем сатрапии щяха да му простят толкова бързо, колкото се преструваше.
— Той не е крадец — каза Гавин в опит да отклони разговора от твърде поляризираното „Аз печеля, ти губиш.“ — Не носи нищо друго освен дрехите на гърба си. Каквото и да е направила майка му, то няма нищо общо с него.
— Лесно е да проверим, нали? — попита Раск. — Претърсете го.
Ако се съдеше по изражението на Кип, той май наистина беше крадец. Невероятно. Къде криеше откраднатото? Между гънките тлъстина ли?
— Не! Това е последното нещо, което тя ми даде! Вие взехте всичко друго. Няма да ви го дам! По-скоро ще ви убия! — В гласа на момчето имаше ярост, която Гавин разпозна моментално, още преди ирисите на Кип да се изпълнят с нефритенозелено. Момчето се канеше да нападне крал Гарадул и неговите Огледалци и притеглящи. Много смело, но изключително глупаво.
Притеглящите на краля също щяха да го забележат.
Гавин бързо описа дъга с лявата си ръка и сътвори стена от преплетен червен, зелен, жълт и син луксин между Кип и хората на крал Гарадул. С дясната притегли синя тояга и цапардоса Кип по тила. Момчето рухна. Гавин си помисли, че само Карис би се справила по-бързо.
Едно-единствено огнено кълбо от червен луксин, метнато от някой от притеглящите на Гарадул, се удари в стената и зацвърча за миг, преди да угасне.
Всички стояха вцепенени. Гавин свали щита. Неколцина Огледалци току поглеждаха труповете на своите другари и може би си мислеха, че смъртта им не е случайна. Само Раск Гарадул изглеждаше невъзмутим. Слезе от коня, отиде до лежащото в безсъзнание момче и го претърси.
Извади тънка кутия от палисандър, която бе затъкната отзад в колана му. Открехна капака, хвърли доволна усмивка на Гавин и я прибра в пояса си. Върна се при коня си и го яхна.
— Крадец, който при това се опита да ме убие. Благодаря ви за помощта в осуетяването на неговото нападение, лорд Призма. — Крал Гарадул се обърна към един от хората си и посочи.
— Мисля, че онова дърво там може да удържи един клуп. Ще останеш ли за екзекуцията, Гавин?
„Значи тук свършва всичко. Това е цената за греховете ми.“
— Нямаше посегателство срещу живота ти, кралю Гарадул. И двамата го знаем. Момчето дори не притегли. Аз просто го наказах като ученик на Хромария, задето искаше да притегли без разрешение. Ти си взе кутията и вече си убил предполагаемия крадец — майка му. Сурово наказание, без съмнение, но това е твоята сатрапия… ъъъ, кралство. Очевидно е, че момчето не знаеше нищо, освен че майка му му е дала кутията. Каквито и претенции да имаш към него, те бледнеят в сравнение с моите.
— Той е мой поданик, така че мога да правя с него каквото си искам.
Беше му останала само една карта, която да изиграе.
— Одеве ме попита защо съм дошъл в този смърдящ кенеф, който наричаш своя страна. Кип е причината. Моите права над него са по-силни от твоите. Той е мое копеле.
Очите на крал Гарадул станаха студени и Гавин разбра, че е спечелил. Никой човек не би обявил публично безчестието си, ако не е истина. От погледа на краля разбра също, още преди Гарадул да е заговорил, че ще му се наложи да го убие. Но не днес.
— Времето ти отмина — каза Раск Гарадул. — Твоето и на Хромария. С вас е свършено. Светлината не може да бъде окована. Знай, Призмо: ние ще си върнем онова, което сте ни заграбили. Вече иде краят на ужасите на твоето царуване. А когато настъпи, аз ще бъда там. Заклевам се.



18.

Карис се носеше с лодката надолу по течението. Не мислеше, че войниците са я забелязали, затова спря на срещуположния бряг и намери хълм, от който да вижда Гавин. Изпълзя на четири крака до върха му. Между тях имаше няколко дървета и храсти и висока трева. Идеално. Разстоянието обаче не беше идеално. Сто и двайсет крачки. Тя може да бе отличен стрелец, но носеше обикновен лък, а не дълъг. Добър и лесно преносим, много точен на разстояние до седемдесет крачки. Сто и двайсет бяха съвсем друга работа. Карис заработи с умственото си сметало. Би трябвало да успее да постигне точност до четири стъпки и можеше да стреля бързо. Ако сатрап Гарадул стоеше неподвижно, би могла да пусне четири стрели за няколко секунди, като коригира прицела си. Това бе достатъчно добре. Или поне по-добре от останалите ѝ варианти.
Изпълзя малко назад, натегна лъка, провери оперението и гладкостта на стрелите, а после се върна на предишната си позиция, скрита и смъртоносна.
След като Гавин и сатрапът говориха няколко минути, Карис се отпусна. В разговор Гавин можеше да забаламоса всекиго — освен навярно Бялата. Макар да стоеше сред купища трупове на хора на Раск Гарадул, сега вероятно въпросът бе само колко ще плати сатрапът на Гавин, задето го е обезпокоил.
Като се стараеше да държи двамата под око, Карис отвори раницата. Бялата ѝ бе казала да не чете заповедите, докато не потегли към Тирея, така че Карис ги бе сложила на дъното, под резервните дрехи, резервните очила, готварските пособия, няколко запалителни бомби и гранати — слава на Оролам, че не бяха избухнали, когато падна по време на битката, но рискът си струваше. Извади сгънатата бележка. Както всеки път, когато ставаше дума за деликатни заповеди, тя бе изработена от най-тънката възможна хартия и външните сгъвки бяха покрити с драскулки, така че да не можеш просто да я вдигнеш към светлината и да разчетеш написаното. В печата имаше прост магически спусък: всеки, който го счупеше направо, щеше да допре две контактни точки в луксина и щеше да лумне малък, по мигновен огън. Разбира се, защитата не беше съвършена: всеки внимателен притеглящ можеше да я обезвреди, или пък всеки непритеглящ можеше просто да изреже хартията около печата, но понякога простичките предпазни мерки вършеха работа там, където по-сложни хитрини не успяваха.
Карис пак хвърли поглед към Гавин. Още говореше. Хубаво.
Притегли малко зелено от тревата, на която седеше, и обезвреди печата. Гавин ѝ бе казал да не вярва на съдържанието на бележката, която бе написана от самата Бяла. Така че въпросът беше кой е по-вероятно да я лъже. Гавин — сто на сто. От тази мисъл ѝ се догади. Не, избързваше. Тя едва не остави бележката — можеше да я прочете по-късно.
Само че заповедите ѝ бяха свързани с Тирея, може би дори със сатрап Гарадул, а сатрапът в момента бе пред очите ѝ. Заповедите може да гласяха да го убие — или пък да се погрижи някой да не го убие. Трябваше да разбере още сега.
Разгъна бележката. Почеркът на Бялата бе малко неравен, но въпреки това изразителен и елегантен. Карис автоматично си преведе простичкия шифър. „Тъй като пурпурното може да е новият цвят, всички ние ще се радваме да узнаем новата мода.“ Тоест: проникни в обкръжението на сатрапа и узнай намеренията му. Седемте сатрапии и Хромарият са обезпокоени от новия сатрап и какво иска той.
На последната буква имаше заврънкулка, която да ѝ покаже, че шифърът свършва дотук, но писмото продължаваше. „Също така имам новини за петнайсетгодишно момче в село Ректън. Майка му твърди, че е на Г. Ако имаш възможност, разбери как стоят нещата. Много ще се радвам да ги срещна.“ Тоест: Гавин има копеле в Ректън. Доведи майката и сина в Хромария.
Погледна към Гавин точно в момента, когато той притегли и прасна момчето по тила. При други обстоятелства това би било или смешно, или тревожно, но сега Карис имаше чувството, че са праснали нея. Гледаше онемяла, докато Гавин издигна стена от луксин, възпря една атака и продължи да говори — хладнокръвен както винаги.
Беше толкова зашеметена, че дори не вдигна лъка. Това беше Ректън. Онова момче можеше да притегля. Съвпадението бе прекалено голямо. Тя самата бе настояла Гавин да приземи летящия си уред тук. Усети хладни тръпки. Присъствието им на това място в този момент не бе нищо друго освен ръката на Оролам в действие. Карис знаеше, че Оролам не го е грижа за нея. Тя не бе достатъчно важна. Тогава какво беше това? Изпитание за Гавин?
Петнайсетгодишно? Мама му стара! Това дете беше заченато, докато двамата с Гавин бяха сгодени.
Гавин вдигна момчето с усилие — то бе високо и дундесто — и го метна на рамо. После тръгна към реката, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. А всъщност се отдалечаваше от един сатрап, след като бе убил трийсет от телохранителите му. Както винаги, Гавин бе дързък, неудържим, невъзмутим. Обикновените правила просто не важаха за него.
Никога не бяха важали.
За един-единствен плашещ момент Карис се почувства отново на шестнайсет, когато всичко, което познаваше, всички, които обичаше, бяха откъснати от нея. В онзи ден бе плакала, докато не осъзна, че никой няма да дойде да я утеши. Тогава притегли червено, за да намери утеха в топлината и яростта му. Притегли толкова много, че го едва не я уби. Днес дори нямаше нужда да притегля. Яростта се появи за миг. „Не вярвай на онова, което пише в заповедите ти“, бе казал Гавин. Ама разбира се! Лъжецът му с лъжец! Кучият му син!
Точно затова Бялата ѝ бе казала да не отваря веднага бележката. Искаше Карис да се поохлади, преди да ѝ се наложи да се изправи срещу Гавин. За да не създава проблеми.
Хубаво беше да види, че и двамата най-важни хора в живота ѝ я манипулират.
Гавин притегли един скул до брега и положи момчето в него. Не бързаше, просто се остави течението да го понесе, без дори да се обърне. Значи бе минало на косъм. Заплашил бе сатрап Гарадул като куче и сега контактът очи в очи би могъл да го провокира. Е, Карис знаеше какво е да се отнасят с теб като с куче, нали?
Откри, че се е изправила и крачи към реката. Очилата ѝ по неведом начин се бяха озовали на носа ѝ. Помисли си, че ако сатрап Гарадул не се намираше само на двеста крачки, би запратила огнено кълбо по главата на Гавин.
Скулът се появи иззад завоя и Гавин видя изражението ѝ.
Пребледня. И като никога не каза нищо.
Карис стоеше на речния бряг и трепереше, докато той се приближаваше все повече и повече.
Гавин не я попита дали е прочела заповедите — личеше си.
— Качвай се — каза ѝ. — Ако носиш онзи черен плащ, покрий се с него. За предпочитане е да не те огледат добре.
— Върви по дяволите! Сама ще се оправя — каза Карис.
Той протегна ръка и проби в лодката ѝ с куршум от зелен луксин дупка с големината на юмрук.
— Качвай се! — заповяда. — Крал Гарадул ще пристигне всеки момент.
— Крал ли? — Тя притегли зелен луксин, за да запуши дупката. Държеше се дребнаво и глупаво, и проклет да е Гавин, че караше нея да изглежда неразумна! Мразеше го. Мразеше го с такава страст, че целият свят се замъгляваше. Само да ѝ дойдеха сега конниците!
— Той е отхвърлил Хромария, Призмата, Седемте сатрапии и самия Оролам. Провъзгласил се е за крал. — Гавин замахна с ръка към лодката ѝ. Стотици миниатюрни куршуми излетяха от дланта му и се забиха в дървото по цялата дължина на корпуса, а после едновременно се пръснаха. Трески и стърготини засипаха и двамата.
— Шамаросай ме и да свършваме — каза Гавин, — обаче си домъкни задника в лодката.
Беше прав. Карис се качи. Сега не му беше времето. Порови в багажа си, извади плаща и се наметна с него, като въпреки жегата вдигна качулката. Момчето още бе в безсъзнание. Гавин не чакаше — веднага щом тя се озова вътре, притегли гребла и ремъци. Греблата се потопиха във водата и скулът почти мигновено се устреми напред. Карис се обърна и не бе особено изненадана да види как на билото на хълма се появиха конници и препуснаха към тях.
Само че това беше безнадеждна гонитба. Земята по брега бе неравна, а лодката на Гавин — бърза. Гавин и Карис не казаха нищо дори когато скулът навлезе в дълга поредица бързеи. Карис помогна да разширят платформата с гъвкав червен луксин и по-твърд зелен, като ѝ придаде широк и висок ръб. Гавин притегли върху дъното мазен оранжев луксин, така че като се удрят в камъните, да се плъзгат по тях.
След половин час вече със сигурност се намираха в безопасност. Но Карис все така мълчеше. Колко ли пъти може един мъж да те нарани толкова тежко? Не искаше дори да го гледа. Беше бясна на себе си. След войната той ѝ се струваше толкова различен. Развалянето на годежа им я бе оставило без нищо. Тя се бе махнала за една година и когато се върна, изглеждаше, че той прелива от радост. Бе уважавал нейната дистанцираност, не каза нищо, когато тя изкара няколко любовни авантюри в опит да си го избие от главата. Това някак си я вбесяваше още повече. Но в края на краищата тя отново бе привлечена от мистерията в него и бавно бе завладяна от този мъж, който изглеждаше коренно променен от войната.
Колко мъже се връщат от война по-добри?
Очевидно николко.
А колко жени се връщат по-умни?
Не и тя.
Нов приток се вля в реката и тя се разшири значително, така че стана излишно Карис да стои на носа и да гледа за камъни. Беше прекрасен ден. Тя си свали плаща и усети слънчевите лъчи — милувката на Оролам, както ги наричаше майка ѝ, когато бе малка. Да бе.
— Казват, че по тази река имало разбойници, които грабели всички преминаващи — рече небрежно Гавин. — Така че може би ще намерим някого, когото да убиеш.
— Не искам да убивам някого — каза тихо Карис, без да го поглежда.
— Защото гледаш така, сякаш…
Тя го погледна и му се усмихна сладко.
— Не „някого“. Искам да убия теб.



19.

— Аха. — Гавин прочисти гърлото си.
Момчето потръпна, а после се надигна рязко. Може би приказките за убийства не бяха най-добрият начин да те събудят, след като селото ти е било изклано. Гавин повдигна вежда срещу Карис. „Наистина ли трябва да го правиш сега?“
Тя изсумтя и се извърна, а момчето се потърка по главата и изпъшка. После примижа към Карис, но тя остана с гръб към него: прибираше лъка си. Момчето обърна очи към Гавин. Бяха тъмносини. Интересно, при тази светлокафява кожа и къдрава коса. Сините очи бяха сини, защото бяха най-дълбоки и следователно най-чувствителни към светлината и я събираха най-добре. Това съвсем не бе единственият критерий, но сред най-могъщите притеглящи преобладаваха синеоките. Колкото повече светлина използваш, толкова повече сила можеш да изгориш.
В момента тези дълбоки очи бяха присвити от болка. Явно ударът на Гавин бе оставил момчето със сериозно главоболие.
— Вие ме спасихте — каза Кип.
Гавин кимна.
— Кои сте вие? — попита момчето.
Право на същността, а? Карис се обърна да види какво ще каже Гавин и скръсти ръце.
Гавин спря да гребе.
— Това е лейди Карис Белодъб, която въпреки някои хумористични съпоставки на име, цвят на кожата и титла е член на Черната гвардия. — Свирепото изражение на Карис не се промени изобщо. Явно старите шеги още не бяха смешни. — А аз… — Беше представил първо Карис, за да спечели малко време за размисъл. Не му бе помогнало. „Още пет години и пет цели, Гавин. Това може да е последният ти шанс.“
Когато бе заявил бащинството си, момчето беше в безсъзнание. Не знаеше за това. А не се и налагаше. В много отношения за него бе по-добре да не знае. Но още по-добре беше да не го чуе за първи път от Карис в изблик на ярост. Момчето не бе негов син, но без войната между Гавин и Дазен — Войната на Призмите или Войната на Лъжепризмата, в зависимост от това на чия страна си се бил — никое от децата в Ректън и стотици други села нямаше да е сега без баща. Гавин си пофантазира за миг как казва на Карис всичко, което тя не знаеше, пък да става каквото ще. Но Карис нямаше да повярва на частична истина, а не би могла да понесе цялата.
Тази лъжа поне щеше да даде на едно сираче баща. Щеше да върне нещо на дете, което е изгубило всичко. Това не би трябвало да вълнува Гавин, но го вълнуваше.
— Аз съм Призмата Гавин Гайл. Аз съм… ти си мой син.
Момчето го изгледа така, сякаш не го разбира.
— Страхотно — намеси се Карис. — Защо просто не му изтърсиш всичко накуп? Къде ти е умът бе, Гавин? Кълна се, ти си не по-малко импулсивен от Дазен.
Импулсивен ли? И кой да го каже? Гавин пренебрегна думите и ѝ продължи да гледа момчето. Току-що си бе признал, че ѝ е изневерил преди години, че я е лъгал за това впоследствие, а накрая — само преди час — я е излъгал отново. Тя демонстрираше студена ярост и това не ѝ отиваше. Горещата ярост бе повече в неин стил.
Момчето хвърли поглед към нея, объркано от гнева ѝ, а после пак погледна към Гавин. Все още приспиваше очи, макар че Гавин не можеше да каже доколко това се дължи на главоболието, доколко на светлинна болест от притеглянето и доколко на объркване от бързо променящата се ситуация.
— Какво? — попита Кип.
— Ти си мой син. — По някаква причина му бе трудно да каже: „Аз съм баща ти.“
— И се появяваш сега? — попита Кип, а на лицето му се изписа болезнено отчаяние. — Защо не дойде вчера? Можеше да спасиш всички!
— До тази сутрин дори не знаех, че съществуваш. И дойдохме с цялата бързина, на която е способен човек. — Всъщност дори още по-бързо. — Ако селото ти не гореше, нямаше да знаем къде да идем.
— Не си знаел за мен ли? Как е възможно? — попита жално Кип.
— Стига! — изрева Гавин. — Сега съм тук! Спасих ти живота, вероятно с цената на война, която ще създаде още десет хиляди сираци. Какво повече искаш?
Кип се сви, потъна в себе си.
— Невероятно. Грубиян такъв — рече Карис. — Получаваш син и първото, което правиш, е да му крещиш. Какъв си ми храбрец, Гавин Гайл.
От несправедливостта на всичко това юмруците на Гавин се свиха. Справедливостта, несправедливостта и безумието на този живот, който бе избрал, се надигнаха в него.
— Искаш да ми изнасяш лекции за храбростта ли? И това е жената, която избяга от един благороднически дом, за да стане гвардейка? Да се опитваш да се убиеш от работа или прекалена употреба на магия не е храброст, Карис — страхливост е. Какво искаш от мен? Да върна към живот мъртвите ти братя?
Карис го зашлеви.
— Недей! Никога не…
— Да не споменавам братята ти ли? Братята ти бяха усойници. Всички въздъхнаха с облекчение, когато Дазен ги уби. Това бе най-хубавото нещо, което е правил някога, а най-хубавото нещо, което те са направили, е, че умряха.
Очите на Карис запламтяха в червено и луксинът в миг се завихри по кожата ѝ. Гавин усети, че го жегва страх. Не за самия него. Можеше да спре всичко, което тя запрати насреща му. Но винаги, когато някой притегляше в големи количества, ускоряваше собствената си смърт. И даваше на своя цвят по-голяма власт над себе си. Когато бе срещнал Карис за първи път, в нефритенозелените ѝ очи имаше само малки рубинени звездици. А сега, дори когато си почиваше, когато не притегляше, тези рубинени звездици доминираха над зеленото.
Карис обаче не го нападна. Само каза:
— Аз се уча бавно, но най-после схванах. За последен път ме предаваш, Гавин. — Почти изплю името му. — Аз…
— Проклета опърничава жена! Обичам те, Карис. Винаги съм те обичал.
Сякаш цялата ѝ ярост се стопи за секунди. Червеният луксин се оттече от пръстите ѝ. После, тъкмо когато Гавин започна да се надява, тя каза:
— Как смееш? Ти, невъзможен… ти… ти… Гавин Гайл, ти ми донесе единствено нещастия и смърт. Всичко между нас е свършено! — После грабна раницата си и скочи от лодката.
Гавин бе прекалено шашнат, за да направи нещо. Видя как Карис доплува до брега и се измъкна от водата. Разбира се, тя можеше да пътува до Гаристън без него и пак щеше да стигне по-рано, отколкото очакваше свръзката ѝ. Вярно, имаше разбойници, а една жена, пътуваща сама, бе отлична плячка.
Ако този факт направеше разбойниците невнимателни, щяха да са късметлии да се отърват живи. Но пък всеки трябва да спи от време на време. Карис действаше прибързано, само че нищо казано от Гавин нямаше да промени нещата. Не и в близко бъдеще. Ето защо Бялата се бе опитала да направи така, че той да не присъства, когато Карис узнае за копелето му. Би могъл да тръгне подире ѝ, но нямаше да има никаква полза. Като се имаше предвид нравът ѝ, това само щеше да влоши положението.
„Пет цели, а аз дори не казах цялата истина.“
Кип се бе сгушил в единия край на лодката и се опитваше да изглежда дребен. Вдигна очи и срещна за миг погледа на Гавин.
— Какво ме зяпаш? — попита Гавин.



20.

Макар че никога не бе притегляла и капка синьо, Карис открай време чувстваше влечение към така наречените сини добродетели. Обичаше да има план. Обичаше реда, структурата, йерархията. Дори като дете ѝ харесваше да изучава етикета. Харесваше ѝ да седи на официална парийска вечеря и да знае точното предназначение на всяка лъжичка и черупкотрошачка, да знае колко пъти да изтръска водата от пръстите си, след като се измие в купата между първото и второто ястие, и къде точно да постави тризъбия урум, за да покаже на прислужващите роби, че е свършила да яде. Това ѝ вдъхваше някакъв покой. Ако сложиш бокала си наполовина над страничния разделител, това означаваше, че искаш точно още половин чаша вино. По вертикалата означаваше, че искаш да минеш от бяло на червено. Знак и ответен знак. Призивът на луксиата и отговорът на събора. Тя обичаше да танцува и можеше да изпълни повечето танци в Седемте сатрапии. Обичаше музиката и можеше да свири на окарина или да си акомпанира на псантрия, докато пее. Но нищо от наученото не ѝ помагаше сега. Тук нямаше структура, нямаше йерархия, нямаше ред, който да я води.
В момента трябваше да е още на кораба. Трябваше да се срещне с един шпионин на Хромария, преди да навлезе толкова дълбоко в Тирея. Той трябваше да я отведе нагоре по реката до армията на крал Гарадул и да ѝ даде фалшива самоличност, която да я вкара в армията, без да я убият. А вместо това се намираше на по-малко от ден път от тази армия, прогизнала, сама, без предварителна информация, без карта, без напътствия, без план. Гавин и копелето му бяха изчезнали надолу по реката преди няма и пет минути.
„Ставам безразсъдна. Червеното ще ме погуби.“
Изстиска тежкия черен вълнен плащ и започна да се оглежда за място, където да си устрои лагер. На склона на хълма растяха евкалипти и ароматът им изпълваше въздуха. По-нагоре се смесваха с по-високите борове и затуляха ярките лъчи на пламтящото око на Оролам. Отне ѝ само няколко минути да намери подходящо местенце, скрито до голяма степен от храстите. Събра дърва и направи от тях малка пирамида. Не си губи времето с подпалки: да си червен имаше своите предимства. Но все пак се огледа внимателно, преди да извади очилата от малкия джоб в единия си ръкав. Беше сама. Притегли тънка струйка червен луксин в основата на пирамидата.
Дори притеглянето на толкова малко червено раздуха въглените на гнева ѝ. Тя прибра червено-зелените очила и потисна мисълта да смачка ухилената мутра на Гавин. „«Обичам те»? Как смее!“
Поклати глава и тръсна пръст да изхвърли излишъка от червен луксин с умишлено нечист оттенък. Както всеки несъвършено притеглен луксин, той бързо се разпадна, изпускайки двойствена миризма: на смола, която бе обща за всички луксини, и странния аромат на сухи чаени листа и тютюн, характерен конкретно за червения.
Вместо да притегля подчервено, за да запали огъня, Карис извади кремък и ножа си. Вече бе поохладняла, така че започна да удря, за да изкара искра, като обикновена смъртна.
„Обичам те.“ Копелето му с копеле!
Докато мокрите ѝ дрехи съхнеха, се преоблече в резервните, които носеше в непромокаемата си раница. За щастие през последните петнайсет години тирейската мода бе станала практична. Макар че в обществото или в градска среда жените носеха рокли до прасеца или до глезена, с колани и често придружени от шал или елек за вечерта, на пътя и в провинцията често се обличаха в мъжки ленени панталони, макар и с ризи по-дълги от мъжките, в името на скромността, които не бяха затъкнати в панталоните, а прихванати с колан, като туники. Както ѝ бе обяснил командир Железни, след Войната на Лъжепризмата нямало достатъчно мъже и момчета да берат портокалите и другите плодове. Младите жени, които се включили в беритбата, скъсили полите си, за да им е по-лесно да се катерят по стълбите. Явно някой бе възразил срещу това. Едва ли младежите, държащи стълбите.
Така се появили панталоните.
На Карис това облекло ѝ харесваше. Беше свикнала да носи мъжки дрехи от тренировките на Черната гвардия и макар че тези свободни ленени одежди не следваха движенията ѝ така гладко и не бяха толкова меки като разтегливите, пропити с луксин дрехи на черногвардейците, пак държаха прохлада. Освен това се справяха по-добре с прикриването на тялото ѝ от прилепналите униформи. На Ясписите никой мъж не би се осмелил да подсвирне на някоя черногвардейка, та дори тя да се перчи мъничко със своята постигната с труд фигура. Но една жена, пътуваща сама в далечна страна, не бива да изкушава съдбата повече от необходимото.
Докато огънят се разгаряше, Карис отдели време за оръжията си. Ятаганът щеше да стои скрит и лесно достъпен в раницата, след като черният плащ изсъхнеше и бъдеше навит. Към едното ѝ бедро под панталоните бе привързана „бич’хва“ — скорпион. Това оръжие се състоеше от метални пръстени, които се надяваха на пръстите, четири нокътя за замахване и кинжал — опашката на скорпиона — за мушкане. Не беше бързо достъпно, но тя винаги бе смятала, че е хубаво да има повече оръжия, отколкото се виждат. Още един дълъг нож бе затъкнат в колана ѝ. Бифокалните ѝ очила отидоха в раницата. Теглото им ги правеше прекалено очевидни, ако ги крие в широките свободни ръкави. Така че ѝ останаха само наочниците. Те представляваха лещи на червени и зелени хоризонтални ивици, които се закрепваха възможно най-плътно до окото. Тънка лента лепкав червен луксин по края им гарантираше, че ще останат на лицето ѝ — и ако не внимаваше, щяха да ѝ откъснат половината вежда, когато си ги маха. Червеният луксин бе защитен от ивица твърд жълт, който трябваше да бъде отстранен, преди да си залепиш наочниците.
Макар че на два-три пъти тези наочници ѝ бяха спасявали живота, Карис не ги харесваше. Дългите мигли бяха хубаво нещо на Бала на лукслордовете, но не чак толкова, когато имаш леща на един пръст от окото си.
Скри наочниците си на явно място — на една огърлица от едри разноцветни камъни, никой от тях толкова чист или интересен, че да изглежда ценна. Те щракнаха около една брънка и се сляха с другите камъни. Втори чифт наочници бе скрит под токата на колана ѝ.
„Протакам“, помисли си тя.
В сегашната ситуация имаше само два избора. Можеше да тръгне надолу по реката и да се срещне със свръзката си в Гаристън, а после да се върне обратно, или пък можеше да се опита да проникне в армията на крал Гарадул сама. Спускането по реката щеше да ѝ отнеме време и пак щеше да стигне прекалено рано. Освен това съществуваше и заплахата от разбойници. Тя предполагаше, че свръзката ѝ ще знае някакъв добър начин да ги избегне по обратния път, но това нямаше да ѝ помогне по пътя надолу. Да продължи сама пък би означавало да се опита да проникне във вражеска армия без подходящ инструктаж. А след като Гавин се бе спречкал с крал Гарадул, кралят знаеше, че Хромарият вече е пратил един притеглящ тук, така че без съмнение Гарадул щеше да е двойно по-подозрителен към всеки новопоявил се.
Всъщност малкото изпълнение на Гавин в Ректън вероятно бе направило работата ѝ невъзможна. Със сигурност имаше тирейци, бледокожи колкото нея, само че акцентът ѝ не бе местен и тя бе притегляща. За един недоверчив лагер всичко у нея щеше да крещи „шпионка“. Заповедите на Бялата не предвиждаха обстоятелствата, в които се бе озовала сега. Беше все едно да си мислиш, че седиш на достопочтена парийска вечеря с всичките ѝ правила, и изведнъж да откриеш, че вместо това се намираш сред шумни илитийски пирати, които се опитват да те нахранят с риба балон. В това също си имаше правила и ако ги нарушиш, ще изядеш хубава крехка хапка с отрова, която ще те хвърли в десетминутна агония, завършваща със смърт.
А Карис не знаеше правилата тук.
Разбира се, Гавин просто би изял цялата проклета риба — и по някакво чудо тя нямаше да му навреди. На него всичко му се удаваше без усилие. Никога не му се бе налагало да се труди усърдно, за да постигне нещо. Роден с огромна дарба и с богат баща интригант, той просто взимаше каквото си поиска. Дори правилата на поста му не го ограничаваха — той си пътуваше наляво-надясно из Седемте сатрапии, и то без никакъв ескорт, ако не го желаеше. А сега вече можеше да прекосява Лазурното море за няколко часа. В името на Оролам, той можеше да лети!
„Разкарай се от главата ми, лъжецо. Приключих с теб.“
Нищо не беше в ред. Лъжичките бяха изчезнали, а урумите имаха хиляда зъбци вместо три. Чудесно. Карис нямаше да се върне у дома. Нямаше да чака някакъв мъж да дойде да я хване за ръчичка и да я отведе в лагера на Гарадул. Нямаше да се провали. Имаше повече от един начин да узнае плановете на краля.
Разбира се, тя не знаеше какви са тези начини, но щеше да ги измисли. А засега си спомни нещо, което казваше брат ѝ Койос, преди да загине в огъня: „Когато не знаеш какво да правиш, прави каквото е редно и каквото ти е пред очите. Но не задължително каквото ти е точно пред очите.“
Село Ректън бе изгорено до основи. Имаше един оцелял. Можеше да има и други — и в такъв случай те щяха отчаяно да се нуждаят от помощ и закрила. Карис би могла да им ги осигури.
И ако това включваше подпалването на някой гадняр с огнено кълбо, голямо колкото къща, толкова по-добре.



21.

Почти летяха надолу по реката. Кип никога не бе пътувал толкова бързо. Призмата не обелваше и дума, потънал в мрачно мълчание.
През по-голямата част от следобеда Гавин Гайл работеше с онова, което скулът имаше вместо гребла — известно време то приличаше на стълба, после на ковашки мях, после се превърна в гребла, а след това в пътечка за бягане. Гавин се бъхтеше на всеки уред до изтощение, с треперещи мускули и петна от пот по тънката риза. После притегляше малко, греблата придобиваха някаква нова форма, която даваше почивка на най-уморените му мускули, и той продължаваше.
Когато най-после си възвърна гласа, Кип каза:
— Господине, хм, той взе ли ми кутията? — Не смяташе да пита за Карис Белодъб или за казаното от Гавин. Нито сега, нито никога.
Гавин хвърли поглед към него, стиснал устни, и Кип моментално съжали, че се е обадил.
— Трябваше да избирам между това и живота ти.
Кип помълча малко, после каза:
— Благодаря ви, господине. Че ме спасихте. — Това му се струваше по-добър избор, отколкото да каже: „Но тя си беше моя! Тя беше последното нещо… единственото нещо, което майка ми някога ми е давала!“
— Няма защо — отвърна Гавин. Погледна назад по реката. Явно мислите му бяха другаде.
— Онзи човек, той е виновен за убийството на майка ми, нали? — попита Кип.
— Да.
— Мислех, че ще го убиете още там. Но се спряхте.
Гавин го изгледа преценяващо. Гласът му прозвуча отнесено.
— Не исках невинните да умрат, за да убия виновните.
— Онези мъже не бяха невинни! Те избиха всички, които познавам! — Сълзи потекоха по лицето на Кип. Чувстваше се разчепкан, изцеден, свършен.
— Имах предвид теб.
Това накара Кип да млъкне, но в емоциите му още цареше хаос. Неговото присъствие бе попречило на Гавин да убие крал Гарадул. Не знаеше думи, които да предадат чувствата му. За пореден път не бе оправдал доверието на майка си. Всъщност беше попречил на отмъщението ѝ просто от некадърност.
„Ще ти се реванширам, мамо. Кълна се в душата си. Ще го убия. Заклевам се.“
Подминаха няколко селца и десетки лодки. Подхранвана от притоците си, реката се разшири. Но Гавин спря само веднъж, за да купи печено пиле, хляб и вино. Хвърли храната на Кип.
— Яж.
После потеглиха отново. Самият Гавин не яде. Не говореше, нито забавяше скоростта, докато подминаваха стреснати от появата им рибари.
Едва когато слънцето залезе и Гавин видоизмени греблата за пореден път, Кип рискува да се обади пак:
— Мога ли да ви помогна… господине?
Призмата го изгледа преценяващо, сякаш и през ум не му бе минало да поиска помощта му. Но след малко каза:
— Наистина ще съм ти благодарен. Ето, стъпи на това и просто върви. — Той самият беше тичал. — Можеш да използваш тези ръчни гребла, за да си помагаш, ако искаш. Насочвай лодката, като потапяш греблото от онази страна, на която искаш да завиеш. Продължавай така, докато не се умориш или докато не се натъкнем на бързеи или разбойници. Аз ще си почина малко. — Седна на мястото на Кип и се нахвърли върху останките от пилето и хляба. Гледаше как Кип се мъчи да подкара скула с що-годе прилична скорост. Момчето зави един-два пъти — всъщност бе доста лесно — и се обърна към Гавин, за да види дали той одобрява, но Призмата вече спеше.
Четвъртинката луна бе точно над главите им, а нощта се спускаше. Кип започна да върви. Макар и движен само от неговия ход, скулът беше бърз. Гавин бе стеснил корпуса още повече, след като Карис ги изостави, така че лодката по-скоро се плъзгаше по водата, отколкото я браздеше. Отначало Кип бе обзет от ужас. На всеки завой му се струваше, че ще налетят на разбойници и Призмата няма да се събуди. Но скоро навлезе в ритъма на лодката, вълните и нощта.
В далечината бухаше бухал. Прилепи пикираха, ловейки насекомите, които летяха високо над водата, пъстърви подскачаха да уловят онези, шито летяха твърде ниско. Лодката стресна една чапла, която отлетя в нощта, размахала големите си сини криле.
Постепенно покоят на нощта се просмука в Кип. Речната повърхност стана гладка като огледало и в нея заблестяха звездите. Той видя патици, сгушени на брега, мушнали глави под крилете си. А после погледна пак към мъжа, който уж бе негов баща.
Гавин Гайл беше мускулест и широкоплещест, но толкова слаб, колкото Кип беше дебел. Кип потърси някаква прилика, някакъв намек, че това може да е истина. Гавин беше светлокож; приличаше на кръстоска между рутгарец, които имаха зелени или кафяви очи, тъмна коса и маслинена кожа, и Кървав горянин с техните сини като метличина очи, огненочервена коса и мъртвешки бледа кожа. Косата му бе с цвят на лъскава мед, а очите му, разбира се, бяха очи на Призма. Когато притегляше, се обагряха в онзи цвят, който използваше в момента, и можеха да се променят за миг. Когато не притегляше, очите му трепкаха, сякаш самите те бяха призми, и всяко помръдване пращаше през ирисите му порой от нови цветове. Бяха най-смущаващите очи, които Кип бе виждал. Очи, които караха сатрапи да се гърчат и кралици да припадат. Очите на Избраника на Оролам.
Очите на Кип бяха чисто сини, което по никакъв начин не му помагаше, а само го бележеше като мелез. Може би имаше в себе си нещо от Кървав горянин. Подобно на повечето хора, тирейците бяха тъмнооки. Косата на Кип бе тъмна като на тиреец, но ситно къдрава като на париец или илитиец вместо права или вълниста. Достатъчно, за да изглежда като урод, но недостатъчно, за да го бележи като син на този човек. Разбира се, майка му също не приличаше на тирейка, което само усложняваше нещата. Беше по-тъмна и от двамата, с къдрава коса и лешникови очи. Кип се опита да си представи как би изглеждало едно дете на майка му и този мъж, но не успя. Смесиш ли достатъчно мелези, кой знае какво ще получиш? Може би ако не беше толкова дебел, щеше да забележи прилика. Или може би всичко бе просто жесток номер. Лъжа.
Призмата. Самият Призма? Как можеше такъв човек да е баща на Кип? Беше казал, че не знаел за съществуването му. Как бе възможно това?
Отговорът изглеждаше достатъчно очевиден. Беше станало по време на войната. Армията на Гавин бе срещнала тази на Дазен недалеч от Ректън. И така, докато са минавали през селото, Гавин е видял Лина. Той е бил Призмата, отиващ може би към смъртта си. Тя е била младо хубаво момиче, чието село е унищожено. Споделила е леглото му. После той е продължил, за да убие брат си — може би още на следващия ден, — и в следвоенния хаос, работата по възстановяването, потушаването на останките от бунта, подновяването на съюзите и опазването на мира вероятно изобщо не се е сетил за нея. А дори и да се е сетил, Тирея по онова време не е била най-дружелюбното или безопасно място за него. Тирея се бе съюзила с Дазен, злия брат, и в резултат се бяха отнесли жестоко с нея.
Или може би Гавин е изнасилил Лина. Но в това нямаше логика. Защо един изнасилвач ще предявява правата си върху Кип? Особено след като това очевидно му струваше скъпо.
Кип можеше да си представи майка си, бременна, неомъжена, изоставена в опустошения Ректън. Разбира се, че би искала да се измъкне. Кип щеше да е единствената ѝ надежда. Какво би направила тя? Би отишла сама в Гаристън, откъдето победителите управляваха Тирея? Кип можеше да си представи това доста добре. Как майка му се е явила пред някакъв губернатор с настояването да види Гавин Гайл, защото носела копелето му. Имала е късмет, ако изобщо е стигнала до губернатора с тази история. А те са я отпратили, разбивайки мечтите ѝ за нещо добро или лесно в живота.
Затова всеки път, когато го погледнеше, тя виждаше не собствените си грешни избори, а „измяната“ на Гавин и своето разочарование. За нея Кип представляваше една разбита мечта.
След половин час започна да се уморява. Ръцете го боляха от усилието. Помисли си как Гавин практически бе тичал часове наред. Срам го хвана да събуди Призмата толкова рано. Той винаги се уморяваше бързо, но ако преодолееше началната умора, притежаваше голяма издръжливост.
Нямаше да буди Призмата. Изобщо. Нека си почине. Беше си заслужил поне това. Кип се закле да продължи, докато той се събуди, та дори това да го убие.
Клетвата го накара да се почувства добре. Той самият беше незначителен. Нищожество. Но можеше да осигури на Призмата хубав нощен сън. Можеше да направи нещо. Можеше да изиграе своята роля, макар и малка, но все пак по-голяма, отколкото през целия му досегашен живот.
Продължи да върви. Днес Призмата го беше спасил. Самият Призма! Гавин се бе изправил срещу крал Раск Гарадул. Беше избил двайсет или повече от неговите Огледалци — и си бе тръгнал съвсем спокойно. А Кип вероятно бе застрашил всичко, като се опита да нападне краля. Колко по-тъп можеше да бъде? Да смята, че при всички притеглящи там може да се добере до крал Гарадул? Глупаво!
Въпреки нощния хлад не след дълго бе мокър от пот. Бързият му ход премина в тъпчене, но това тъпчене пак движеше скула по-бързо от препускащ кон.
Беше толкова съсредоточен върху вървенето, че се озова редом с лагера още преди да го забележи. Там имаше може би десетина мъже, насядали около огъня, пиеха и се смееха, а един дрънкаше на зле настроена лютня. Кип продължи да тъпче — мозъкът му прекалено мудно осъзнаваше какво би трябвало да е това. Всички мъже бяха въоръжени, включително един, който, изглежда, стоеше на пост — държеше арбалета си зареден и опрян на рамото си.
Кип си помисли дали да не зашепне на Гавин, за да го събуди, но бяха толкова близо, че всеки шум, достатъчно силен да събуди Призмата, щеше да стигне през реката до арбалетчика, който стоеше в края на кръга от светлина, с тяло обърнато към реката, но извил глава назад към другарите си.
Докато пореше водата, скулът издаваше само тихо съскане. То със сигурност не би могло да се чуе през веселото пращене на огъня на разбойниците. Те бяха преградили частично реката, като бяха наредили камъни от двете страни и бяха сложили върху тях дъски, за да направят мостче, което оставяше само тясна пролука по средата. Всяка лодка, която се опиташе да мине оттам, щеше да попадне в обсега най-малко на копията им.
Кип можеше да пусне греблата и да побутне Гавин — но какво щеше да направи Призмата? Беше нощ. Нямаше много светлина, с която да работи. Виж, ако Кип го бе събудил по-рано… Но вече беше късно за това. Вероятно Кип ги бе погубил. Трябваше да насочи скула към пролуката и да се надява.
Ахна, когато в последната секунда лунната светлина проникна през водата и разкри последната клопка на разбойниците: здрав заострен прът, забит в речното корито — беше на няколко пръста под повърхността. Всяка лодка, която се опита да мине през пролуката, щеше да се набоде на него и той щеше да пробие дъното ѝ.
Луксиновият корпус на скула обаче само докосна пръта едва-едва и се плъзна над него.
Докато лодката се измъкваше от капана, Кип хвърли поглед към арбалетчика. Мъжът бе само няколко години по-голям от него. Смееше се доволно, протегнал ръка към един от другите разбойници, за да вземе мях с вино.
А после се обърна и замръзна, щом видя Кип. В тъмното прозрачният луксин сигурно бе кажи-речи невидим за разваленото от огъня нощно зрение на постовия. Той виждаше едно дебело момче, което тича по водата. Невъзможно!
Кип се усмихна и му махна.
Постовият също му махна в отговор. После замръзна. Погледна пак към другарите си край огъня. Устата му се отвори да вдигне тревога, но от нея не излезе нищо. Той се обърна пак към реката и потърси с очи Кип.
Кип все още се намираше в обсега на арбалета. Знаеше го, но не ускори ход, макар че в дадения момент имаше излишна енергия. Всяко нещо, което направеше, би могло да стресне мъжа и той да стреля.
Постовият се взираше напрегнато в мрака към изчезващия призрак — и не каза нищо. Потърка втрещено челото си, поклати глава и пак се обърна към другарите си. И тогава Кип затича с всички сили, не за дълго, но след минута тичане скулът вече бе на стотици крачки надолу по течението. Той отново премина на ходом и се усмихна. Колкото и глупаво да беше, бе успял да премине, без дори да събуди Призмата.
Не знаеше колко дълго върви. Опитваше се да държи брега под око, но умората се бе просмукала в костите му. Подмина по-малки лагери — дали на разбойници, или просто на невинни пътници, не знаеше. Но всеки път, като ги видеше, забавяше до пълзешком, докато не се увери, че всички мъже в лагера спят. Дори правеше пак трика с разфокусирането на очите си и успяваше да зърне още спящи мъже, които фокусираните му очи не можеха да забележат, но нито веднъж не видя друг постови.
Струваше му се, че небето не изсветлява вече от хиляда години. Краката го боляха. Дробовете също. Едва чувстваше ръцете си, но отказваше да спре. Дори при вялото му тъпчене скулът пак се движеше два пъти по-бързо, отколкото с гребане.
Най-сетне слънцето докосна планините. Както винаги, дневният светлик се появи много преди то да е изкатерило снагата на планините Карсос, за да възвести изгрева. А Призмата още не се будеше. Кип не искаше да спира. Не и сега. Беше вървял цяла нощ. Призмата със сигурност щеше да се събуди всеки момент и да види какво е направил. Щеше да е впечатлен. Щеше да го погледне с други очи. Кип щеше да е нещо повече от бреме, срам, копеле, което да бъде признато тихомълком и после избягвано.
Призмата се размърда и сърцето на Кип подскочи. Но после мъжът пак се отпусна и задиша равномерно. Кип се отчая. Погледна към изгряващото слънце. Дали щеше да му се наложи да чака, докато светлината заблести право в лицето на Призмата? Това означаваше поне още час. Той преглътна. Езикът му бе сух и натежал, груб като пила. Колко ли време бе изтекло, откак за последно бе пил вода? Под краката му имаше река, а той се измъчваше от жажда.
Трябваше да пие. Изпитваше отчаяна нужда да пие. Ако не пиеше, щеше да припадне. Мехът на Призмата бе на по-малко от крачка от него. Кип спря. Краката му трепереха. Бяха изтръпнали и сега, когато кръвта нахлу отново в тях, започнаха да го болят. Той се откъсна от гребния механизъм и пристъпи да вземе меха.
Или поне се опита. Изтръпналите му крака се преплетоха и той политна напред, като едва успя да се извие така, че да не се стовари върху Призмата. Рамото му се удари в планшира и изведнъж всичко в скула, което бе хубаво, стана лошо. Плиткото газене, което му бе позволило да мине над капана на разбойниците, означаваше липса на стабилност. Извивката на хлъзгавия корпус, която им бе помагала да се плъзгат над камъните, означаваше, че внезапното изместване на тежестта е катастрофално.
В един момент Кип гледаше реката от няколко пръста разстояние. В следващия целият скул се преобърна. Кип бухна във водата с главата надолу. И въпреки че тя покри ушите му, и въпреки шума от пляскането на собствените му тъпи, недодялани крайници и трясъка от стоварването на лодката във водата, той някак си бе сигурен, че чу стреснат мъжки вик.
Реката бе топла. Кип се чувстваше толкова съкрушен, че реши просто да умре и да се свършва. Току-що беше хвърлил Призмата в реката. Оролам!
„О, сега той ще е наистина впечатлен, Кип.“
А после усети парене в дробовете си и идеята да умре кротко, за да изтрие едно срамно петно от лицето на съзиданието, загуби всякаква привлекателност. Кип се замята безсилно. Краката му решиха, че точно сега е подходящ момент да се схванат, и го направиха. После и лявата му ръка. Той пляскаше във водата като саката птица, успя да поеме глътка въздух и пак потъна. Част от него знаеше, че може да се държи на повърхността. Та нали само преди часове се бе носил по течението в продължение на левги. Но паниката го бе сграбчила здраво. Той се мяташе, опита се да вдиша и нагълта вода.
Главата го болеше. Оролам, все едно някой му скубеше всичката коса.
Закашля се и изплю вода. Вдиша въздух! Сладък, безценен въздух! Някой го бе сграбчил за косата и го теглеше от водата. Той се изкашля още два пъти и най-сетне отвори очи.
Призмата му намигна — или не, всъщност не му намигаше. Мигаше, за да изчисти очите си от водата, която Кип току-що бе изплюл в лицето му.
„Искам да умра.“
Мъжът издърпа Кип в скула — който сега бе по-широк, с кил и много по-стабилен. Кип наведе глава и заразтрива ръцете и краката си, докато те отново можеха да се движат. Призмата стоеше над него и чакаше. Кип преглътна, трепна и се стегна да посрещне гнева на великия човек. Вдигна смутено очи.
— Обичам да си поплувам сутрин — каза Гавин. — Доста ободряващо е.
И му намигна.



22.

Дазен Гайл се събуди бавно. Затъпяващата равномерна синева на тъмницата сковаваше сетивата му. Три тупвания, три изсъсквания и закуската му падна на пода на килията. Той пренебрегна студа в крайниците си, сковаността и болежките в тялото си, предизвикани от спането върху синия луксин само с едно тънко одеяло, седна и скръсти ръце.
Мъртвецът в отсрещната стена си подсвиркваше глухо и поклащаше глава в несъществуващ ритъм.
Лудостта на синьото беше лудост на реда. Един гийст би разбрал всеки нюанс от затвора на Гавин. Но всеки път, когато потънеше в лудостта, Дазен се страхуваше, че никога повече няма да излезе от нея. Последният му опит трябва да беше преди години. Оттогава бе притеглил много синьо. Да избере отново потапяне в синьото можеше да означава унищожение.
— Дазен — каза мъртвецът. — Тази сутрин си Дазен, нали? — Това беше любимият му номер: да се преструва, че Дазен е лудият. — Нали не мислиш да ставаш гийст?
Дазен мразеше брат си, задето прави това, задето му натрапва този избор. Но в омразата му нямаше страст. Това бе гол факт, гол като собствените му крайници, лишен от загадъчност.
Достатъчно. По-добре забвение, избрано по собствена воля, отколкото вечни мъки, наложени от волята на брат му.
Дазен притегли синьо, сякаш си поемаше дълбоко дъх. Ноктите му се обагриха в омразния цвят, а после и дланите, и целите му ръце. Синьото плъзна по гърдите му като леден рак и го охлади. Самата му омраза се превърна в нещо странно, в загадка, в нещо толкова неразумно и могъщо, че не можеше да бъде измерено или разбрано, а подлежеше само на приблизителна оценка. Синьото просмука цялото му тяло.
— Лоша идея — каза мъртвецът. — Не мисля, че този път ще излезеш от това състояние. — Започна да жонглира с малки топки син луксин. Вече можеше да се справя с пет. Когато Дазен го видя за първи път, не можеше да жонглира и с три.
Без емоции, които да замъгляват ума му, Дазен можеше да оцени по достойнство килията. Брат му беше гениален. Какво бе казал, след като го затвори? „Направих тази тъмница за месец, а ти ще имаш цялото време на света да се измъкнеш от нея. Смятай го за изпитание.“ Всеки път, когато се бе предавал, той се връщаше към тези думи. Това бе признание за несъвършенство. От килията можеше да се избяга. Имаше някакво слабо място; той просто трябваше да го намери.
— Слабото място не е адският камък — каза мъртвецът. — Не ти ли казах? Той прекалено много те уважава. Камъкът няма да е само няколко пръста дебел, а поне две крачки.
Дазен долови за миг човешка емоция на ръба на възприятията си. Объркване… ярост от това как бе втривал пикня и мазнини в течение на години, години на унижение, ей така, за нищо. Брат му нямаше интерес да го унижава. Това не бе неговият начин. Всички тези усилия — напразно. Той завъртя чувствата като странен камък в ръцете си, а после ги захвърли. Те само замъгляваха взора му.
Имаше нещо, което му бе току пред очите, а той не го виждаше. Трябваше да е нещо очевидно, нещо, което просто изисква от него да погледне на проблема от друг ъгъл. Брат му бе толкова добър в този начин на мислене.
— Може би единственият въпрос е дали ще го направиш по начина на Гавин, или на Дазен? — каза мъртвецът. На лицето му бе изписана онази малко надменна, подигравателна усмивка. Когато се хилеше така, на Дазен му се искаше да му смачка мутрата.
Но може и да беше прав. Това бе клопката: че се опитваше да го направи по начина на Гавин. Ако го правеше по начина на брат си, само щеше да затъне още повече.
Опря пълните си с луксин ръце в земята, за да усети очертанията на цялата структура. Килията, разбира се, бе запечатана, заякчена и защитена срещу проста магическа намеса, но както и преди, я усещаше малко по-особено откъм южната страна. Не че бе сигурен дали това наистина е юг, просто бе решил, че различната част за него ще е юг, неговият ориентир. Там стоеше брат му, когато идваше да го посети. Това не се бе случвало от доста време, но зад сините луксинови стени там имаше стая, където Гавин можеше да дойде, когато пожелае да види как е брат му, да се увери, че още е затворник, държан на сигурно място далеч от света, и все още страда.
Това би трябвало да е слабото място. Луксинът там трябваше да е по-тънък, по-прост, за да може Гавин да го манипулира така, че да вижда през него. Разбира се, щеше да е защитен, но Гавин не можеше да се е сетил за всичко. Бе разполагал само с месец.
Само че всеки опит на Дазен с огъня се проваляше. Червеният луксин бе възпламеним и той бе решил, че ако се пореже, ще може да притегли червено. И успя да притегли, мъничко. Но луксинът бе безполезен, щом не можеше да го запали. Огънят би му дал светлина в целия спектър, с която да работи — и тогава щеше да се измъкне. Но нямаше с какво да изкара искра. Опитът му да извлече топлина от собственото си тяло почти бе успял — или поне той си мислеше, че е близо, — но последния път едва не умря от преохлаждане.
Просто нямаше начин. Щеше да умре тук долу. Не можеше да направи нищо.
Притегли ковашки чук и с крясък го стовари върху стената. Той, разбира се, се пръсна. Не остави нито драскотина.
Дазен разтърка лицето си. Не, истинският враг бе отчаянието. Трябваше да си пази силите. Утре пак щеше да потрие вдлъбнатината. Може би утре щеше да е съдбовният ден.
Знаеше, че няма да е, но въпреки това се вкопчи в тази лъжа.
В стената мъртвецът се кикотеше.



23.

— Трябва да поговорим за бъдещето ти — каза Гавин. — Предстои ти да направиш някои избори.
Кип погледна през огъня към Призмата. Нощта се спускаше бързо над малкото островче. Той бе спал часове и бе пропуснал Гаристън. Събуди се чак на свечеряване, когато лодката се удари в пясъка и се наклони.
— Колко дълго ще живея? — попита Кип. Беше кисел, гладен и тепърва започваше да схваща някои последици от случилото се през последните два дни.
— Това е въпрос за самия Оролам. Аз съм само неговата скромна Призма — каза Гавин и устните му се извиха в крива усмивка. Взираше се в мрака.
— Знаеш за какво говоря. — Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всички, които познаваше, бяха мъртви, а той щеше да стане зелен притеглящ. Беше зърнал бъдещето си в цветния бяс: смърт или лудост и после смърт.
Очите на Гавин се стрелнаха към него. Той помисли, после каза:
— Когато притегляш, това променя тялото ти и то тълкува тази промяна като увреждане — изцерява каквото може, но това винаги е загубена битка, като стареенето. Повечето притеглящи мъже доживяват до четирийсет. При жените средната възраст е петдесет.
— А после Хромарият ни убива или полудяваме?
Лицето на Гавин се втвърди.
— Поддаваш се на емоциите. Не мисля, че си готов за това.
— Не съм готов ли? — Знаеше, че Гавин е прав. Намираше се на ръба. Трябваше просто да млъкне, но не можеше да се сдържи. — Не бях готов и за това всички, които познавам, да бъдат избити. Не бях готов да се бия с Огледалци и да скоча от водопад. Думите са нищо. Е, за какво става въпрос? Когато вече няма полза от нас, трябва да се самоубием ли? — Защо крещеше? Защо трепереше? Оролам, беше се заклел в душата си да убие един крал, да не би вече да се побъркваше?
— Нещо такова.
— Или това, или се превръщаме в цветни бесове? — попита Кип.
— Точно така.
— Е, предполагам, че обсъдихме бъдещето ми — рече горчиво Кип. Знаеше, че се държи нагло, но не можеше да се спре.
— Нямах предвид това и ти го знаеш — каза Гавин.
— Откъде знаеш какво знам аз, „татко“?
Все едно видя как се освобождава някаква пружина. В един миг Гавин седеше от другата страна на огъня, а в следващия се озова току пред него с изнесена назад ръка. В по-следващия Кип се удари в пясъка, с кънтяща от плесницата глава, със задник, одран при падането от пъна, и останал без въздух.
— Преминал си през истински ад, затова ти позволявам повече, отколкото на всеки друг. Искаше да откриеш границата? Е, откри я.
Кип се претърколи по гръб и си пое дъх. Пясък бе полепнал по мократа му уста. Той я избърса. Беше само слюнка, а не кръв.
— В името на топките на Оролам! — рече. — Виж ти какво намерих! Граница! Аз съм най-великият откривател след Арис Мореплавателя!
Гавин трепереше, лицето му бе застинало в маска. Кип можеше да види как в очите му се заформят малки червени вихри от луксин.
— Какво ще направиш? Ще ме напердашиш ли? — попита Кип. „Това е само болка.“
Понякога се мразеше, че съзира по такъв начин слабостите. Призмата го бе заплашил и първото, което Кип видя, бе колко празна е тази заплаха. Гавин не можеше да го напердаши именно защото бе добър човек, а Кип беше беззащитен.
За миг Призмата изглеждаше убийствено мрачен, но после това се разсея до обикновена напрегнатост. У него даже трепна мъничка искрица на веселие.
— Поеми си дълбоко дъх — каза той тихо.
— Какво?
Гавин махна леко с ръка, като че ли пъдеше муха. От дланта му излетя буца червен луксин и се разплеска върху устата на Кип. Кип вдиша дълбоко през носа, преди луксинът да покрие и него. После се уви около тила му, покри темето му и се втвърди. Само очите му останаха открити, устата и носът му бяха напълно запушени. Не можеше да диша.
— Напомняш ми за брат ми — каза Гавин. — Когато бяхме деца, никога не печелех срещу него. А когато печелех, той ме хвалеше снизходително и това ме караше да се чудя дали не ме е оставил да спечеля. Виждаш пролуките в нещата? Чудесно. Това е достатъчно доказателство, че си Гайл. Цялото ни семейство притежава този талант. Включително и аз. Помисли върху следното, Кип: много мои проблеми ще изчезнат, ако оставя тази маска върху лицето ти, докато умреш. Би трябвало хубавичко да си помислиш, преди да се опиташ да използваш съвестта на човек срещу самия него. Може да се окаже, че той няма съвест.
Кип го слушаше и си пестеше силите, въпреки надигащата се паника, сигурен, че когато Гавин свърши да говори, ще свали луксина от лицето му. Но Гавин млъкна и не махна маската. Стомахът на Кип, се разбунтува, когато диафрагмата му се помъчи да засмуче още въздух и да изтласка мъртвия въздух, който задържаше в себе си. Безрезултатно.
Той посегна към гърлото си, опитвайки се да намери ръба, където луксинът граничеше с кожата. Но линията бе гладка, луксинът прилепваше плътно. Не можеше да пъхне нокти под него. Посегна да опипа зад главата си, около очите си. Ако забиеше нокти в меката кожа около очите, можеше да надигне ръба на маската и да пъхне пръст под нея. Зрението му гаснеше. Той погледна умолително Гавин, сигурен, че той вече ще го освободи.
Гавин го гледаше безжалостно.
— Ако единственото, което уважаваш, е силата, значи, първо, си глупак, и второ, си попаднал на точния човек.
Паниката го връхлетя. Трябваше да се сети, че ще стане така. Кип се замята, опита се да изкрещи, посегна към тънкия ръб луксин покрай очите си — но ръцете му увиснаха безсилно. Трябваше да се сети, че не може да има доверие на…



24.

Ректън бе голямо зарево в далечината. Беше се стъмнило отдавна и въздухът в гората бе хладен. Карис владееше достатъчно подчервеното, за да използва нощно зрение, само че то не бе съвършено, затова в лунна нощ като тази предпочиташе да го редува с нормалното си зрение. Светлината под видимия спектър бе по-груба и не спомагаше за добро различаване на чертите. Лицата изглеждаха просто като топли петна, по-ярки на места, но бе много по-трудно да различиш изражения или фини мимики — или дори да познаеш лицето от по-голямо разстояние.
Заревото означаваше, че Ректън още гори.
Цял ден не бе видяла никого. Щом никой не бягаше надолу по реката от Ректън, значи вероятно нямаше оцелели. Но също толкова странно бе да следва реката през обработваема земя и да не попадне на никакви други селища. Беше видяла портокалови градини, за които явно никой не се бе грижил след войната, но те все още носеха плод. Плодовете бяха малко, а дърветата — твърде листати и хаотично растящи в сравнение с картините на беритба на портокали, които бе виждала, но още ги имаше. При цената, която носеха тирейските портокали, ѝ бе трудно да го повярва. Те бяха по-дребни, но по-сладки и сочни от аташийските, а парийските изобщо не можеха да се мерят с тях. Никой ли не се бе върнал да живее тук след войната?
Наистина ли в Битката при Разцепената скала бяха загинали толкова много хора, че дори сега, шестнайсет години по-късно, земята стоеше неизползвана и обитавана само от животни?
Не видя никакви трупове, докато не се промъкна във все още горящото село, увита в черния си плащ с качулка. Следваше главната улица — паветата ѝ бяха равни и добре поддържани, което в съзнанието на Карис бе знак за добро управление. По средата на улицата лежеше по очи обгорял труп. Едната му ръка бе протегната напред и пръстът му сочеше към центъра на селото. Само дланта и сочещият пръст не бяха обгорели. Главата липсваше.
Карис не бе виждала такъв тип изгаряне от войната насам. Тогава армиите се бяха срещнали на няколко пъти на места, където телата не можеха да бъдат погребани и където нямаше достатъчно естествено гориво за погребални клади. И тъй като се налагаше да се отърват от труповете, за да не загубят още войници от болести, червените притеглящи ги напръскваха с червено желе. Такова покритие, дори и небрежно притеглено, можеше да се запали бързо. И проблемът е решен. Това обаче не бе кремация. Ако телата се изгаряха поединично, а не на купчини, костите оставаха. Ако притеглящият не действаше щателно, някои телесни части не изгаряха до кост. Гръдните кошове и черепите оставаха пълни с димящо месо и мозък — което бе приемливо за нуждите на войната, когато трябва да се отървеш от труповете на противника, за да избегнеш разпространението на болести, но неприемливо за собствените ти сънародници.
Крал Гарадул не бе участвал в онази война, но използваше най-лошите практики от нея — върху собствения си народ.
Както Карис подозираше, сочещата ръка я отведе до още трупове. Отначало те бяха пръснати нарядко, после по един на всеки трийсет крачки, по един на всеки двайсет, по един на всеки десет. Всичките бяха без глави. Скоро труповете вече образуваха плътни редици от двете страни на главната улица покрай горящите порутени домове и дюкяни. Тук добре поддържаният паваж се бе напукал от горещината. По паветата имаше останали дири. Отначало тя не можа да познае от какво са, но като се приближи, отговорът стана очевиден: от влачене — ивици засъхнала кръв отпреди може би ден.
Спря сред дима и кръвта, преди да свърне зад ъгъла, който щеше да я изведе на селския площад. Изтегли късия си меч, но не сложи очилата. Ако имаше капан, той щеше да е тук, но наоколо имаше достатъчно червено и топлина, за да може при нужда да се бие с магия. Дори и да не планираше внедряване сред врага, нямаше нужда да обявява, че е притегляща, докато не се наложи. А когато този момент дойдеше, щеше да го обяви с огън.
Сви зад ъгъла.
Мили Оролам!
Не бяха стопили главите. Бяха ги покрили със слой от син и жълт луксин, за да ги запазят, и ги бяха струпали по средата на площада. С оцъклени очи, с обезобразени лица, с кръв, стичаща се от върха до основата, като пирамида от шампанско на Бала на лукслордовете. Карис донякъде бе очаквала нещо такова, след като бе видяла обезглавените тела, но да очакваш не бе същото като да го видиш. Догади ѝ се. Тя се извърна, запуши устата си с ръка и замига бързо, сякаш клепачите можеха да изтрият от очите ѝ видения ужас. Огледа останалата част от площада, за да даде на стомаха си време да се успокои.
Ако Гавин беше видял това, щеше да убие крал Гарадул. Безжалостен като морето, праведен като самия Оролам, той би издирил всички тези чудовища до едно. Каквото и да бе вършил по време на войната и преди това — каквото и да бе причинил на самата нея, — след Войната на Лъжепризмата Гавин обикаляше Седемте сатрапии, за да раздава справедливост. На два пъти бе потопявал флотилии на илитийските пирати, бе убил разбойническия крал на Синеоките демони, бе договорил мир, когато избухна война Между Рутгар и Кървавата гора, и залови Касапина на Ру, за да го предаде на правосъдието. С изключение на тирейците, хората го обичаха. И той би въздал сурово възмездие дори тук, макар че ставаше дума за тирейци. Не би търпял това.
Повечето сгради представляваха купчини камъни, димящи в предутринната сивота. Тук-там се възправяше самотен зид, обгорен и почернял, отделен от падналите си събратя. Резиденцията на алкалдесата, ако това бе тя — най-голямата сграда тук, със стъпала, стигащи до самия площад, — бе напълно разрушена. Войниците я бяха сравнили със земята; камък върху камък не бе останал.
Самият площад обаче беше безупречно чист. Всякакви обгорели останки или бяха избутани в съседните улици, или изринати направо в реката, която течеше по канал, опасващ площада от запад. Крал Гарадул не бе искал нищо да отвлича вниманието на посетителите от ужасния му трофей. Карис събра сили и погледна пак към пирамидата от човешки глави. Всички кървави следи водеха към нея. Труповете — Карис се надяваше, че вече са били трупове, когато са се озовали тук — бяха обезглавени на място, за да бъде пирамидата колкото се може по-кървава. Целта бе зрелище. Крал Гарадул искаше всичко да води към този ужас.
Пирамидата бе по-висока от Карис. Главите, които увенчаваха върха ѝ, бяха детски: бузести момченца и момиченца с панделки в косите.
Карис не повърна. В гледката имаше нещо, което просто я остави студена. Децата бяха толкова малки, че биха могли да са нейни. Откри, че брои главите. Четирийсет и пет в основата, а пирамидата беше колкото широка, толкова и висока, построена с математическа прецизност. Детските глави бяха по-малки, освен това нямаше начин да се каже дали вътрешността на пирамидата също се състои от глави, или те са наредени върху нещо друго. Пръстите на Карис се разшаваха, докато прехвърляше наляво-надясно мънистата на умственото си сметало.
Ако пирамидата се състоеше само от глави, значи трябваше да са поне хиляда.
Побиха я студени тръпки, предвестник на повръщането. Тя извърна очи. „Ти си шпионка, Карис. Трябва да узнаеш всичко важно.“ Като дишаше бавно и дълбоко, тя огледа долния край на пирамидата, после се взря отстрани в едно от лицата. То бе покрито с множество слоеве разноцветен луксин. Крал Гарадул искаше това да издържи с години. Човек можеше да нападне пирамидата с ковашки чук и може би дори би успял да я спука, но не и да я разбие. Нямаше начин да се погребат тези глави или да се премахне този зловещ паметник.
Демонстрираното умение означаваше, че крал Гарадул има достъп до сериозен брой даровити и умели притеглящи. Лоши новини. Карис бе чула Гавин да изразява убеждението си, че крал Гарадул основава псевдо-Хромарий, в който да обучава собствените си магове, далеч от надзора на Хромария. Това тук бе доста силно доказателство за правотата му.
— Мръсник! — процеди Карис. Не беше сигурна дали говори за Гарадул, или за Гавин. Наистина глупаво от нейна страна. Взираше се в купчина глави и се ядосваше колкото на чудовището, което го е заповядало, толкова и на Гавин. Защото той бе спал с някаква пачавра по време на войната?
Колкото и безумно да беше, дори след големия пожар, съсипал целия ѝ живот и погубил братята ѝ, по онова време Карис сериозно се бе изкушавала да мине на страната на Дазен. Пък макар и само за да чуе неговата гледна точка за станалото. Може би Гавин бе знаел.
Или може би точно угризенията заради незаконната му връзка го бяха накарали да развали годежа им веднага след войната.
„Е, хубаво де, изневерил ти. Добре дошла в общата съдба на жените, които обичат велики мъже. Откъде знаеш, може това да е била само една нощ на слабост в навечерието на последната битка — някаква красавица се е хвърлила в обятията му и той един-единствен път не е отказал.
Да бе. А може и всяка нощ да е била нощ на слабост.
Това е било преди години, Карис. Преди години! Как се държеше Гавин през всичкото време след войната?
Освен че развали годежа ни и ме остави без нищо?
Как се държеше с мен през последните петнайсет години?
Прилично. Проклет да е! Като изключим лъжите и тайните. Какво каза одеве? «Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но онова, което пише в бележката, не е вярно, кълна ти се».“
Нещо в тези думи я човъркаше. Защо му е да утежнява лъжата?
Вятърът смени посоката си и понесе дим над открития площад. Карис се закашля, очите ѝ лютяха. Но точно когато кашлицата ѝ спря, ѝ се стори, че чу пукане.
После още едно, а миг по-късно, само на пресечка оттам, някакъв комин се срути върху овъглените останки от къща. Зората бе червена — игра на дима и светлината, не някакво небесно огледало на всичката кръв, пролята тук.
Карис се зае да претърси селото за оцелели и да оцени пораженията. „Прави каквото е редно, каквото ти е пред очите.“ Селото не бе изгоряло лесно. Сградите бяха от камък, макар и с дървени подпори, а дърветата — зелени или благодарение на изкуствено напояване (реката минаваше право през селото), или защото корените им стигаха надълбоко. Но всяка сграда в центъра бе изгоряла до основи. Това означаваше червени притеглящи.
Сигурно бяха обиколили всички сгради, пръскайки по гредите червен луксин.
Цели два часа Карис се катереше по отломките, засипали улиците, а понякога ѝ се налагаше и да заобикаля. Уви лицето си с мокър парцал, но главата ѝ пак се замая и кашляше често. Не откри нищо освен още трупове и няколко тъжни кучета. Всичкият добитък беше отведен. Църквата се бе превърнала в сцена на малка битка. Тялото на един луксиат лежеше, обезглавено като останалите, пред портите ѝ. Карис си го представи как заклеймява войниците отвън в опит да защити членовете на своето паство, които са потърсили убежище между стените на църквата. Вътре откри овощарски ножици, брадва, ножове, два сатъра и един счупен меч, както и обезглавени тела. И засъхнала, обгоряла кръв навсякъде. Гредите бяха опърлени, но не се бяха подпалили. Или заради непохватно притегляне, или заради религиозен страх, или пък защото гредите от твърдо дърво, внесени от пустините на Южен Аташ, бяха стари и дебели.
Но скамейките и телата бяха изгорели. Карис се чувстваше замаяна — може би заради вдишания дим или защото вече свикваше с гледките на смърт и страдания. В дъното на църквата, зад стълбите, намери младо семейство: баща, увил ръце около майката, която бе гушнала детенце. Войниците не ги бяха намерили. Тримата бяха умрели в обятията си, задушени от дима. Карис ги провери внимателно, търсеше и най-слабото пърхане на живот по шиите им. Бащата — мъртъв. Майката, момиче на по-малко от двайсет години — мъртва. Накрая Карис взе в ръце повитото бебе, момченце. Прошепна под нос молитва. Но Оролам се оказа глух за нея — в мъничките гърди нямаше живот.
Карис се олюля. Трябваше да се махне оттук. Остави мъртвото бебе на най-близката маса — и чак после видя, че това е олтарът. Заклатушка се по пътеката между димящите скамейки и към ужасите пред очите ѝ се присъединиха образи от друго време, друго принесено в жертва бебе.
Почти бе излязла, когато подът пропадна.



25.

— Трябва да направиш някои избори, Кип — каза Гавин.
Доколкото Кип можеше да определи, бе прекарал в безсъзнание само секунди, най-много минута. Все още бе тъмно, звездите грееха ярко над главата му, а огънят още не бе опърлил дрехите му, въпреки че лежеше почти до него. Задушаващата маска от червен луксин я нямаше, макар че върху кожата му бе останал лек слой прах, груб и боцкащ.
— Ще те убия! — каза Кип. Не можеше да вярва на никого. Всички бяха лъжци. Всички се грижеха само за себе си. Страхът се надигна и както се случваше понякога, това разпали гнева му — пламенен, буен и неконтролируем. Той седна, впил очи в лицето на Призмата. Мъжът го изгледа хладно, без помен от извинение, просто любопитен какво ще направи Кип, без да обръща внимание на думите му. Кип се зачуди дали би могъл да притегли гигантски зелени шипове от огъня и да го прободе.
„Кип, бъди разумен. Намираш се Оролам знае къде и ще убиеш водача си? И защо? Защото не ти търпи цупенето?
Това не беше опит да те убие, Кип, а урок.“
Кип потрепери. Наистина си бе мислил, че Гавин ще го убие. И точно в това беше смисълът. Той не бе оставил на Гавин друг избор, освен да му покаже, че не може да бъде разиграван, не и от дете. Беше не само голям мъж, но и по-умен, по-твърд, по-опитен — настояваше за уважение.
И това изглеждаше… уместно.
Тази мисъл обаче не спря треперенето на Кип. Макар и само за няколко секунди, той наистина бе мислил, че умира — и нямаше какво да направи. Но този човек пред него беше единственият, който можеше да му покаже как никога вече да не е безсилен. Единственият, който можеше да го научи как да отмъсти за майка си и за Ректън. А Кип смяташе да мълчи просто на инат?
С цялото достойнство, което успя да събере, той седна отново на пъна. Коленете му трепереха, но все пак успя да седне, без да се унижи още повече.
— Извинявай — промърмори и извърна очи. Прочисти гърло, та гласът му да не звучи като квичене. — Какви избори?
Личеше си, че Гавин е малко изненадан, но и доволен, че Кип не се противи. Все пак подмина темата.
— Ти си мой роден син, Кип. Това носи със себе си някои последствия. За теб. — Кип наблюдаваше внимателно лицето му. Мъжът бе изрекъл думите „мой роден син“ без никаква гримаса, без дори да присвие очи. Кип се зачуди дали се е упражнявал, че го казва толкова небрежно. Беше видял част от цената, която трябваше да плати Гавин, признавайки своето бащинство, и въпреки това той го заявяваше, без дори да се навъси срещу заслужаващото въсене съществуване на Кип. Сигурно бе преструвка — та кой би се зарадвал да научи, че е заченал копеле? — но преструвка заради него.
Гавин беше по-добър човек, отколкото Кип би очаквал.
— Да те знаят като мое копеле си има цена — каза Гавин. — Не си израснал в привилегии, но хората, които мразят израсналите в привилегии, ще мразят и теб. Не си получил образование, но онези, които са получили, ще те гледат отвисоко, ако знаеш по-малко от тях. Ако те призная, ще започнеш да привличаш неправилния вид приятели. Хората, които ме ненавиждат, не могат да си го изкарват често на самия мен, защото съм прекалено могъщ, прекалено опасен. Но ще си го изкарват на теб. Не е справедливо, но така стоят нещата. Ще бъдеш следен зорко и както успехите, така и несполуките ти ще имат последствия, които сега не можеш дори да предположиш. Баща ми може да реши да не те признае. Други ще се опитат да докажат, че си измамник. Трети ще се опитат да те използват срещу мен. А четвърти ще искат да се сприятелят с теб, с единствената надежда, че това ще им спечели моето благоразположение. Фалшивото приятелство е отрова, от която бих искал да те предпазя.
„Малко е късно за това.“ Кип си помисли за Овен: Овен, който винаги командваше, който обичаше да му натрива носа със собственото си превъзходство и да твърди, че това са приятелски закачки. Овен, когото Иза бе обичала. Овен, който сега лежеше мъртъв със стрела в гърба.
— Е, какви варианти имам? — попита Кип. — Аз съм този, който съм.
Гавин се потърка по носа.
— Засега можеш да минеш за обикновен ученик. После, когато ти сам решиш, ще те призная публично. Ще имаш време да се ориентираш, да разбереш кои са истинските ти приятели.
— Като ги лъжа?
— Понякога лъжите са ни най-необходими сред приятелите — сопна се Гавин. Млъкна за миг. — Виж, исках само да ти дам възможност…
— Не, съжалявам. Не се… не се сърдя на теб. Майка ми… Помниш ли я как изглеждаше? Искам да кажа, преди да се родя? — попита Кип.
Гавин поклати глава.
— Не я помня, Кип. Изобщо.
Значи не е било точно любов. Пустотата в Кип нарасна. Нямаше семейство, част от което да бъде.
— Ти си Призмата. Предполагам, че много жени искат да са с теб.
— Беше война, Кип. Когато очакваш да умреш, не мислиш как могат да повлияят действията ти на другите след десет години. Когато си виждал приятелите си да мрат около теб, в правенето на любов има нещо, което те кара да се чувстваш жив. Виното се лееше в изобилие и нямаше кой да обуздае един разгорещен младеж, имащ нещастието да е Призмата. Но това не е извинение. Съжалявам, Кип, Съжалявам за всичко, което ти е струвало моето безразсъдство.
„Значи майка ми е прекарала една нощ с теб и е възложила всичките си надежди на това.“ Кип не се съмняваше, че тя с лакти и интриги си е пробила път през поне десетина други жени, които биха се радвали да споделят леглото на Призмата. И бе изпълнила живота си с горчивина заради това?
Насили се да се засмее, макар че сърцето му се късаше. Толкова пъти си бе фантазирал кой може да е баща му, но никога не бе дръзнал да си мечтае, че ще е самият Призма. Във фантазиите му обаче баща му бе принуден да ги напусне по спешност. Правеше го, защото му се налагаше. Но обичаше Кип и майка му. Те му липсваха. Искаше да се върне и щеше да го направи в близките дни. Докато Гавин беше добър човек, но не даваше пет пари за Лина. Нито за Кип. Щеше да се погрижи за него от чувство на дълг. Добър човек. Но в това нямаше любов. Нито семейство, към което да принадлежи. Кип беше сам, отвън, и се взираше през зарешетените прозорци към нещо, което никога нямаше да има.
Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява — защото баща му беше Призмата?
— Извинявай — каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. — Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. — Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ — Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. — Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. — Можеш да ме оставиш където пожелаеш… е, предпочитам да не е на необитаем остров.
Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.
— Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? — Той издиша. — И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.
В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.
Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота ѝ, като се бе родил. Беше съсипал живота ѝ, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той ѝ бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите ѝ. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.
Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.
— Кип. Кип! — Гавин изчака, докато момчето го погледне. — Няма да те изоставя.
Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.
— Има ли нещо за ядене? — попита Кип и примига. — Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. — Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.
Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една — само една? — и му я подхвърли.
— Утре започваш обучение в Хромария.
— Утве? — попита Кип с пълна уста.
— Ще споделя с теб една тайна — рече Гавин. — Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.
— Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! — възкликна Кип.
— Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.
— О, това е… изумително. Лодка.
Гавин изглеждаше смутен.
— Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?
— Естествено — каза Кип.
— После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.
— Посвещаване ли?
— Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.
Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.
— А каква е другата възможност?
— Да дойдеш с мен.
Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.
— И какво ще правиш ти?
— Това, за което ме бива, Кип. — Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. Когато заговори, гласът му бе студен и далечен като луната. — Ще започна война.
Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.
Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.
— Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. — Той се ухили. — Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. — Очите му се замъглиха. — Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.
— Не е заради това, което каза, но… — Кип млъкна. Сега, когато въпросът бе наполовина излязъл от устата му, му се стори доста обиден. — С какво всъщност се занимаваш?
— Като Призма ли?
— Да. Хм, господине. Имам предвид, знам, че ти си императорът, но не изглежда…
— Някой да ме слуша, така ли? — Гавин се засмя. — Понякога и на мен така ми се струва. Голата истина е, че Призмите идват и си отиват. Обикновено на всеки седем години. Те притежават всички слабости на обикновените хора, а едни мащабни промени във властта на всеки седем години могат да бъдат катастрофални. Ако една Призма назначи членове на семейството си да управляват всичките сатрапии, а следващата се опита да сложи на тяхно място свои, много бързо се стига до кръв. От друга страна, Цветовете, седемте члена на Спектъра, често се задържат с десетилетия. И обикновено са доста умни, така че с времето Призмите били контролирани все по-изкъсо и получавали религиозни задължения, с които да си запълват дните. Спектърът и сатрапите управляват заедно. Всяка сатрапия има по един Цвят в Спектъра и всеки Цвят трябва да се подчинява на заповедите на своя сатрап. На практика Цветовете често се превръщат в помощник-сатрапи във всяко отношение освен по име. Политическите маневри между Цвят и сатрап, между всички Цветове и Бялата и между Цветовете и Бялата срещу Призмата, общо взето поддържат реда. Всяка сатрапия може да прави каквото си иска на своя територия, стига да не дразни някоя друга сатрапия и търговията да продължава, така че всички имат интерес да обуздават останалите. Разбира се, не е чак толкова просто, но това е същината.
Изглеждаше ужасно сложно.
— Само че по време на войната…
— Аз бях обявен за промахос. Абсолютен властник по време на война. Това изнервя всички, опасяват се да не би промахосът да реши „войната“ да продължава вечно.
— Но ти си се отказал от титлата? — Беше глупав въпрос, осъзна Кип.
Гавин обаче се усмихна.
— И чудо на чудесата, нямаше покушение срещу мен. Черната гвардия не само пази Призмите, Кип. Пази и света от нас.
Оролам! Светът на Гавин изглеждаше по-опасен от онзи, който Кип току-що бе оставил зад гърба си.
— Значи ще ме научиш да притеглям? — попита той. Това бе най-хубавият от всички светове. Щеше да усвои уменията, от които се нуждаеше, без да го оставят сам на странен остров. А и кой можеше да го научи на притегляне по-добре от самия Призма?
— Разбира се. Но първо трябва да свършим някои неща.
Кип изгледа с копнеж връзката наденици, която Гавин продължаваше да държи.
— Например да хапнем още?



26.

По пладне на следващия ден Кип вече напълно бе преглътнал подигравките си за бързата лодка. Летяха над водата с главозамайваща скорост и Гавин бе покрил малкия съд, мърморейки нещо за „онази жена и нейните идеи“, така че въпреки скоростта можеха да говорят.
— Значи си използвал зелено — каза Гавин, сякаш за него бе нещо нормално да стои силно приведен напред, с изцяло червена кожа, пристегнати крака, хванал с ръце два прозрачни сини пръта, и да мята големи буци червен луксин надолу във водата, потейки се обилно, с издути мускули. — Това е хубав цвят. Всеки има нужда от зелени притеглящи.
— Мисля, че мога да виждам и топлина. А майстор Данавис каза, че съм суперхромат.
— Какво?
— Майстор Данавис беше бояджията на селото. Понякога му помагах. Беше му трудно да докарва червеното такова, каквото го харесваше съпругът на алкалдесата.
— Корван Данавис ли? Корван Данавис е живеел в Ректън?
— Д-да.
— Слаб, четирийсетинагодишен, с мустаци, украсени с мъниста, няколко лунички и малко червено в косата?
— Без мустаци — каза Кип. — Но иначе, да.
Гавин изруга под нос.
— Познавал си нашия бояджия? — попита невярващо Кип.
— Може да се каже. Той се сражава срещу мен във войната. По-любопитен съм за това, че виждаш топлина. Кажи ми какво правиш.
— Майстор Данавис ме научи да гледам с периферното си зрение. Понякога, като го правя, хората сияят, особено голата им кожа, подмишниците и… сещаш се.
— Слабините?
— Да. — Кип прочисти гърло.
— Да ослепея дано — рече Гавин. И се изкиска.
— Какво? Какво означава това?
— Ще видим по-късно.
— По-късно ли? В смисъл, след година-две? Защо всички възрастни говорят с мен все едно съм глупав?
— Имаш право. Освен ако не си някакъв невероятен изрод, най-вероятно си непореден бихром.
Кип премигна. Какъв какво?
— Казах, че не съм глупав; че съм невежа е друг въпрос.
— А аз имах предвид по-късно днес — каза Гавин.
— Аха.
— В притеглянето има два особени случая — е, всъщност има много особени случаи. Да му се не види, никога не съм се опитвал да преподавам материал за начинаещи. Някога чудил ли си се дали не си единственият истински човек на света, а всичко друго и всички други са просто плод на въображението ти?
Кип се изчерви. У дома даже се бе опитвал да спре да си представя Овен с надеждата, че той ще престане да съществува.
— Май да.
— Така, това е едно от първите заигравания на незрелия ум с егоизма. Не се обиждай.
— Не се обиждам. — „Защото нямам представа какво каза току-що.“
— Идеята е привлекателна, защото утвърждава собствената ти значимост, позволява ти да правиш каквото си искаш и не може да бъде оборена. Когато преподаваш притегляне, се сблъскваш със същия проблем. Ще предположа, че все пак приемаш, че другите хора наистина съществуват.
— Разбира се. Освен това не си падам много по преподаването — каза Кип и се ухили.
Гавин присви очи и се взря към хоризонта. Беше прикрепил към луксиновия покрив две лещи, с една ръка разстояние помежду им, така че да може да оглежда през тях морето. Сигурно бе видял нещо, защото наклони лодката силно наляво.
Обърна се пак към Кип. Изглежда, бе пропуснал шегата му.
— И така, докъде бяхме стигнали? А, да. Проблемът, когато преподаваш притегляне, е, че цветът съществува — той е отделен от нас, — но ние го познаваме само чрез нашите възприятия. Не знаем защо, но някои хора — субхромати — не могат да различават червено от зелено. Други субхромати пък не могат да различават синьо от жълто. Очевидно, когато кажеш на човек, че е неспособен да вижда цвят, който никога не е виждал, той може да не ти повярва. Всички, които му разправят, че червеното и зеленото били различни цветове, може да си правят жестока шега. А другият вариант е да приеме съществуването на нещо, което никога няма да види. Това поражда и някои теологични проблеми, но тях ще ти ги спестя. Простичко казано, щом има цветово непълноценни хора — случайно или не, те почти винаги са мъже, — защо да няма и други, които са изключително чувствителни към цветовете, суперхромати? И се оказва, че има. Но те почти винаги са жени. Всъщност около половината от жените могат да долавят много тънки разлики в цветовете. При мъжете го умее само един на десетки хиляди.
— Чакай, значи и в двата случая мъжете губят? По-често са слепи за някои цветове и по-рядко са добри в различаването им? Това не е честно.
— Затова пък можем да вдигаме тежко.
Кип изсумтя.
— И да пикаем прави, нали?
— Много полезно умение, когато се намираш сред коприва. Веднъж бях на мисия с Карис… — Гавин подсвирна.
— О, не! — възкликна ужасено Кип.
— Мислиш, че одеве на реката ми беше ядосана? Някак си в онзи случай вината пак се оказа моя. — Гавин се ухили. — Както и да е, да се върнем на темата. Повечето от нас могат да виждат в нормалния цветови спектър… Хмм, тук има известна тавтология.
— Какво? — попита Кип.
— Отклонявам се прекалено много. Само защото виждаш един цвят, не означава, че можеш да го притегляш. Но ако не можеш да виждаш някой цвят, ще го притегляш лошо. Ето защо мъжете не са толкова прецизни в притеглянето на определени цветове като жените суперхромати, които представляват половината от всички жени. Волята може да компенсира доста грешки, но е по-добре поначало да няма грешки. Това е от съдбовно значение, ако се опитваш да построиш луксинова сграда, която да не се срути.
— Правят луксинови сгради?
Гавин не му обърна внимание.
— Особените случаи, заради които започнах да ти разказвам всичко това, са подчервените и надвиолетовите. Ако можеш да виждаш топлина, Кип, има добър шанс да можеш и да я притегляш.
— Имаш предвид, че мога да направя „пуф!“ и да запаля огън?! — Кип замахна величествено с ръка.
— Само ако кажеш „пуф!“, докато го правиш — засмя се Гавин.
Кип отново се изчерви, но смехът на Гавин не бе подигравателен. Не го караше да се чувства идиотски, а просто глупаво. У този мъж имаше доста плашещи неща, както понякога и у майстор Данавис. Но и двамата не изглеждаха злонамерени. Не изглеждаха лоши.
— А това би било много странно — каза Гавин, — защото си притеглил зелено. — Изглеждаше, сякаш се опитва да измисли как да му обясни нещо. — Някога виждал ли си дъга?
— Дъга ли? Това пък какво е? — попита Кип, невинно ококорен.
— Зададох риторичен въпрос, умнико. Редът на цветовете е надвиолетово, синьо, зелено, жълто, оранжево, червено, подчервено. Обикновено един бихром просто има по-голям обхват. Така че притегля надвиолетово и синьо или синьо и зелено, или зелено и жълто. Един полихром — те са доста по-редки — може да притегля, да речем, зелено, жълто и оранжево. Рядко се среща човек, който да притегля несъседни цветове. Карис е такава. Тя притегля зелено, но не и жълто или оранжево, а после притегля голяма част от червеното и навлиза в подчервеното.
— Значи е полихром.
— Почти. Карис не може да притегля устойчиво подчервено — онова, което наричат „огнен кристал“. Огнените кристали така или иначе не траят дълго, защото реагират с въздуха, но… остави това. Работата е там, че малко не ѝ достига да бъде полихром, но това „малко“ има значение.
— Бас държа, че много се е зарадвала — промърмори Кип.
— Ако го погледнем откъм хубавата му страна, нямаше да ѝ позволят да стане черногвардейка, ако беше полихром — полихромите са прекалено ценни, — а натискът върху нея да ражда деца щеше да се усили. Както и да е, такива хора са рядкост и се наричат непоредни бихроми. Непоредни, защото цветовете им не граничат един с друг. Бихроми, защото са два. Разбираш ли? В притеглянето всичко е логично. Освен това, което не е. Например да виждаш подчервено означава да виждаш топлина, така че да виждаш надвиолетово би трябвало да означава да виждаш студ, нали?
— Да.
— Да, ама не.
— Аха — рече Кип. — Е, предполагам, че има смисъл. — Само дето нямаше.
— Изпитвам силно желание да ти разроша косата — каза Гавин.
Кип изсумтя.
— Е, и какво точно ще правим сега?
— Има едно островче, което използваме, за артилерийска база. Свързано е с Хромария чрез тунел и този тунел е толкова важна тайна, че ако кажеш на някого, Хромарият ще те издири и екзекутира. — Тонът му беше весел, но Кип не се съмняваше, че говори сериозно.
— Тогава защо ми каза за него? — попита той. — Може да се изтърва.
— Защото вече съм споделил с теб тайна, която смятам за много по-важна — съществуването на този плъзгун. Ако издадеш тази тайна на враговете ни, Хромарият може и да не направи нищо. Само че ако ни предадеш умишлено, ще им кажеш също и за тунела. Така че сега предадеш ли мен, предаваш Хромария. И те ще те преследват и ще те убият.
Кип усети да го побиват тръпки. Този човек беше топъл, любезен. Кип не се съмняваше, че Гавин го харесва, но в неговите кръгове можеше да харесваш някого и пак да ти се наложи да го убиеш. Небрежният начин, по който се бе подготвил за възможно предателство от страна на Кип, подсказваше, че и друг път са го предавали и това го е сварило неподготвен. А Гавин явно не бе от хората, които трябва да усвояват трудните уроци по два пъти.
— Ще пристана на островчето и ще те кача на лодка, която да те откара на главния остров. Ще пратя с теб някой черногвардеец да те отведе до Месомелачката. След няколко дни ще тръгнеш с мен накъдето реша, че трябва да отидем, и ще започна да те уча на притегляне.
Кип обаче почти не чу последната част.
— Месомелачката ли?



27.

Карис пропадна само на няколко стъпки през пода, преди да стъпи в нещо меко. Левият ѝ крак затъна до коляното и тя залитна и се блъсна в нещо, което приличаше на голямо червено яйце — тънка кора върху лепкава вътрешност. Проби го и хлътна в червения луксин. После силата на тежестта я накара да се изхлузи и да тупне на каменния под.
Както я бяха обучили, замахна силно надолу с дясната си ръка. От удара по пода я заболя — винаги болеше, — но това отслаби натиска върху по-уязвими части на тялото ѝ и ѝ позволи да направлява последния етап от падането, така че тя се претърколи, вместо да се стовари върху главата си.
Само след миг скочи на крака и измъкна ятагана от раницата. В помещението нямаше светлина освен онази, която се лееше през дупката в тавана. Оттам продължаваха да се сипят парчета дърво. Голямото червено яйце, внезапно огряно, блестеше. Слягащият се дим бе раздвижен от падането на Карис и се издигна в колоната от светлина, заобикаляща яйцето. Цялата стая, може би двайсет на трийсет крачки, вонеше на дим и изгорял червен луксин, което бе странно, защото червеният луксин обикновено гореше напълно чисто. Като стана дума, всяка повърхност, озарена от слабия светлик, също изглеждаше направена от почернял луксин.
Но цялото внимание на Карис бе привлечено от голямото яйце. Поне седем стъпки високо, то бе опърлено до съвсем черно, освен там, където Карис го бе пробила. Сега от раната бавно като катран се процеждаше червен луксин. Няколко тръбички се виеха от яйцето във всички посоки и изчезваха в тавана, всички те също почернели. Из стаята лежаха обгорените тела на десетина войници на крал Гарадул.
— Какво, по дяволите…? — промърмори Карис и вдигна ятагана да разцепи яйцето.
То избухна още преди да го е докоснала. Голямо парче почерняла черупка полетя към нея и се пръсна при удара в едва надигнатата ѝ лява ръка, гърдите, корема и краката. Тя загуби равновесие, залитна и по-скоро усети, отколкото видя една фигура, която излетя заднишком от яйцето.
Вместо да се опитва да възстанови равновесието си, Карис падна и се претърколи, прибирайки ятагана към тялото си така, че да не се намушка, а после атакува. Нямаше колебание. Железни бе набивал този урок в главата ѝ в продължение на години: когато те нападнат, контраатакуваш на мига. Бързината на ответния удар често е единственото ти предимство. Особено ако си дребен. Особено ако не носиш очилата си, а другият притеглящ носи своите.
Нападателят на Карис бе отстъпил чак до стената. Стоеше там и живи намотки червен луксин покриваха ръцете му като гигантски възли. Карис познаваше тази конструкция. Ако знаеш какво правиш, можеш да държиш суров луксин извън тялото си. Тези възли можеха да бъдат оформени в каквото пожелаеш, а като ги държиш в ръце, можеш и да ги метнеш при нужда. Освен това мъжът стоеше като обучен боец: обърнал лявата си страна към Карис, с вдигната за блок лява ръка, в която обаче се таеше и някаква гъвкавост, така че да може и да атакува; дясната — по-високо и изнесена назад, дясното коляно силно присвито, така че да крепи по-голямата част от тежестта му. Въпреки бързината на Карис в притеглянето и изобилието от червен луксин, който отразяваше червената светлина към очите ѝ, пак ѝ бе нужно малко време да подготви атака, така че мъжът имаше предимство. Единствената ѝ надежда беше да скъси разстоянието помежду им, преди да я е убил.
Лявата му ръка замахна напред, отдясно наляво, ниско долу. Червен луксин полепна по пода, за да я забави. Тя го очакваше и прескочи лепкавите петна. Дясната му ръка се стрелна три пъти напред в бърза последователност. Към нея полетяха три топки, всяка с големина на юмрук. Карис избегна първата и втората, но третата я улучи, когато ѝ се наложи да спре рязко, за да не стъпи в друго лепкаво петно на пода. Заби се силно в ребрата ѝ отляво и се пръсна. Тя се претърколи, хвърли се към мъжа и когато той се озова в обсега на ятагана ѝ, замахна.
Червеният притеглящ посрещна спускащото се острие със слой подир слой червен луксин. Суровият луксин, дори и червеният, можеше да придобие известна твърдост благодарение на волята на притеглящия и още по-голяма от заплитането, но специално червеният луксин никога не би могъл да спре стомана. Все едно да се опитваш да спреш меч с вода.
Само че това не бе просто малко суров червен луксин. Не беше като да удряш с меч по неподвижна вода. Беше като да стоиш под бент, когато отворят шлюзовете. Дори да става дума само за вода, скоростта и количеството ѝ могат да пометат човек. По същия начин и червеният луксин, който връхлиташе Карис, я забавяше все повече и повече, докато не я спря напълно.
Лицето на червения притеглящ пребледня, когато луксинът се оттече от него. После шията и гърдите му също си върнаха нормалния оттенък, докато пороят продължаваше. След тях и мускулестите му плещи. Луксинът постепенно напускаше тялото му от очите към крайниците. И двамата едновременно осъзнаха, че луксинът му свършва.
Карис започна следващата си атака едновременно с него. Направи финт надясно, очаквайки да срещне още червен луксин, и се приготви за смъртоносен удар. Вместо това ятаганът ѝ издрънча в нещо твърдо. Тя обаче не виждаше никакъв меч. Мъжът не би могъл да притегли оръжие, без тя да го види, дори и в този мрак.
Без да се поколебае нито за миг, тя вдигна ятагана и замахна към главата му. Острието издрънча и спря, когато той вдигна ръце, отблъсна я силно назад и я последва. Лъчът светлина, прорязващ сумрака на стаята, озари ръцете му и онова, което държеше в тях, точно когато той извика:
— Стига! Проклета да си, спри само за секунда!
Държеше два пистолета. Беше ги кръстосал и бе приклещил с дулата им ятагана на Карис. Десният пистолет сочеше дясното ѝ око, а левият — лявото. Естествено, Карис разполагаше с другите си ножове и бич’хвата, но нямаше начин да извади някой от тях, преди мъжът да дръпне спусъка.
Насочените срещу нея пистолети бяха илитийска изработка. Отхвърлянето на магията от страна на илитийците по правило означаваше, че обикновените им инструменти са най-добрите. При пистолетите обаче нещата бяха рисковани. Този притеглящ имаше пистолети с колесен механизъм. Това премахваше нуждата от горящ фитил, но пък кремъците не успяваха да възпламенят барута поне в един от четири случая.
За нещастие и двата пистолета бяха двуцевни и всичките четири ударника бяха вдигнати. Карис се опита да пресметне какъв е, шансът да засекат и четирите изстрела — дали беше едно на шестнайсет или едно на двеста петдесет и шест? Отчая се. При такива вероятности нямаше да рискува, та дори да беше едно на шестнайсет.
Значи… оставаше да поговорят.
— Какво притегляш? — попита мъжът с напрегнат глас.
— Не разбирам за какво гово…
— Какво притегляш?! — изкрещя той. Отхвърли ятагана ѝ настрани и опря единия пистолет в челото ѝ. Беше прекалено тъмно да види ирисите ѝ, но така или иначе скоро щеше да разбере, затова Карис каза:
— Зелено. Зелено и червено.
— Тогава притегли стълба и се махай. Веднага!
При други обстоятелства Карис може би щеше да се подразни колко бързо се подчини, но само след миг очилата бяха на лицето ѝ и тя се обърна към светлината. Всичко в стаята бе покрито или със суров червен луксин, или с почернял и обгорял червен. Накрая тя откри една греда горе в църквата, която отразяваше достатъчно чиста бяла светлина, за да може да притегли хубаво, здраво зелено.
Още докато то изпълваше тялото ѝ, тя видя защо притеглящият е толкова припрян. Цялата стая бе пълна с червен луксин. Не биваше да схваща толкова бавно. Имаше два входа, а мъртвите войници бяха опърлени, но не и изпечени — червеният луксин бе останал и покриваше всичко, вместо да изгори, както би трябвало.
Сега стаята бе пълна с червен луксин, стар и нов. Намираха се в барутен погреб.
Горе някаква горяща скамейка се катурна и разпиля тлеещи главни към дупката. Една от тях се заклати на ръба, обещавайки смърт.
Карис се втурна напред, като изстрелваше от пръстите си зелен луксин, достатъчно гъст, за да стъпи на него. Притегли невъзможно тясно стълбище, със стъпала, широки само колкото да поберат краката ѝ и здрави само колкото да издържат тежестта ѝ, и то ако напрегне воля. Но стълбището трябваше да просъществува само две секунди, докато тя изхвръкне навън — и успя. Карис се втурна нагоре, бърза като кошута, преметна се и се приземи на пода на църквата. Усети как той леко поддава, заплашвайки да се продъни пак, затова се претърколи и продължи да тича към отворената врата. Толкова червен луксин в мазето означаваше, че всичко това може да…
Бууум!
От експлозията подът под нозете на Карис подскочи. Това стана точно докато се оттласкваше от едно стъпало и я отхвърли като пружина. Зейналите врати на църквата зейнаха още по-широко и тя бе вдигната и запокитена напред. За миг ѝ се стори, че ще успее да мине през тях и ще се приземи невредима отвън, но експлозията я бе изхвърлила нависоко — прекалено нависоко. Големият дървен трегер над портата връхлетя насреща ѝ, горната част на тялото ѝ се удари в него и го проби. Обгорялото отслабено дърво поддаде само след миг, но този миг бе достатъчен, за да я завърти с такава скорост, че дори не знаеше колко пъти се е преметнала.
После усети, че се пързаля по павета и чакъл. Не беше сигурна дали не е загубила съзнание за момент, нито пък знаеше как точно се е озовала на земята.
Обърна се, пренебрегвайки стоновете на цялото си тяло, и погледна към вратата на църквата.
А през нея се подаде гигантска алена змия, обвита в пламъци. Не, не змия, тръба от горящ чист червен луксин, широка колкото човешки рамене. После змията повърна и точно преди огънят да сгърчи горливото червено вещество, притеглящият бе изстрелян от църквата, огъня и луксина.
Приземи се недалеч от Карис, при това много по-ловко — претърколи се да убие скоростта и веднага се изправи. Огледа улиците във всички посоки и едва след като не видя никого, си позволи да се поотпусне. Но щом го направи, Карис забеляза налегналото го изтощение. Притеглянето на такова количество магия го бе оставило кажи-речи толкова пребит, колкото се чувстваше тя, смъртно блед и олюляващ се.
— Хайде — каза мъжът. — Мисля, че войниците на Гарадул са си отишли, но ако не са, ще се появят скоро, след това, което направи току-що. Трябва да се махаме.
Карис се изправи, залитна и щеше да падне, ако той не я беше хванал.
— Кой си ти?
— Корван Данавис — отвърна притеглящият. — А ти, ако си спомням правилно, си Карис Белодъб, нали?
— Данавис ли? — попита тя. Оролам, колко я болеше. — Ти беше на страната на Дазен. Бунтовник. Мога да се оправя и сама, благодаря. — Отърси се от ръката му, люшна се на едната страна, после на другата и накрая се строполи. Той я гледаше със скръстени ръце и не я подхвана. Рамото ѝ се удари в земята и светът се завъртя.
Карис видя как ботушите на Корван се приближават. Вероятно щеше да я остави тук за войниците. Заслужаваше си го. Проклето вироглаво момиче!



28.

Рибарската лодка, която Гавин притегли, докато бяха още на пет левги от Малки Яспис, бе моделирана по подобие на една, която бе видял да използва някакъв аборнейски маг, с високи бордове и плоско дъно, заострен нос и плоска кърма. Беше по-безопасна и много по-неефективна от скуловете, които Гавин предпочиташе, но точно това беше целта. Малко притеглящи дръзваха да използват скул в океана, защото в такъв случай трябваше да си готов да паднеш във водата. Това означаваше, че си уверен, че можеш да се измъкнеш от нея само с притегляне, а малцина магове имаха уменията или волята едновременно да плуват в бурното море и да притеглят.
Уменията — или безразсъдството — на Гавин означаваха, че обичайният му силует в открито море би бил мигновено разпознат. А той не искаше това. Ето защо използваше рибарска лодка.
Кип се цупеше, нервен заради Месомелачката и отказа на Гавин да му разкаже каквото и да било за нея.
Разминаха се с две търговски галери и един галеас. От корабите всеки път ги оглеждаха през далекоглед, но щом видеха окаляните дрехи на Гавин и липсата на флаг за бедствие, отминаваха. Днес имаше малко вятър, затова моряците почиваха, а робите налягаха греблата. Всеки път, като срещнеха кораб, Гавин махаше оживено срещу далекогледа, а после пак хващаше греблата.
Това, което хората наричаха Хромарий, всъщност представляваше два острова: Малки Яспис, покрит изцяло от самия Хромарий, и Големи Яспис, където имаше посолства, имения на търговци, магазини, сергии, кръчми, бордеи, затвори, евтини ханове, квартири, складове, въжари, тъкачи на платна, майстори на гребла, рибари, каторжници и повече от необходимото безделници, интриганти и мечтатели.
На Големи Яспис имаше две големи естествени пристанища — едно в източния край, което осигуряваше естествена защита по време на мрачния сезон, и едно на запад за светлия сезон, когато бурите идеха от изток. С нарастване на населението и важността на острова от двете страни бяха построени вълноломи, така че и двете пристанища да могат да се използват целогодишно. След няколко окупации, които не бяха засегнали Хромария, но бяха прочистили Големи Яспис с огън и кръв, бе построена стена, опасваща целия остров. Дебела трийсет крачки и висока двайсет, тя сега се използваше предимно от градската стража, за да следи за престъпления по улиците долу и да ги предотвратява.
Работата на Гавин беше на Малки Яспис, но той не можеше да влезе в единственото му пристанище, без да бъде забелязан от шпиони на всичките Седем сатрапии. Сигурно дори Тирея имаше шпионин, дебнещ за онези, които са достатъчно важни, че да пристанат направо там. Затова Гавин мина между двата острова. Между челюстите на пристанището на Малки Яспис се намираше Оръдейния остров. По всяко време там имаше гарнизон от само двайсет души и с тях винаги дежуреха двама притеглящи, уж защото приставането на острова бе много рисковано, дори при слаб прилив и съвсем лек вятър. Това беше омразен наряд, от който не можеха да се отърват дори черногвардейците. Смяташе се, че Бялата слага в списъците само най-високопоставените стражи на Хромария, за да даде урок по смирение на определена класа мъже и жени, които бяха малко по-надменни, отколкото е полезно за тях.
И наистина, Бялата и Черния използваха нарядите на Оръдейния остров като наказание, но само за доверени войници. Измислицата вършеше по-добра работа, ако е наполовина вярна. Когато други войници си разменяха нарядите — аз ще взема наряда ти на Оръдейния остров другата седмица, ако ти поемеш патрула ми този уикенд, — командирът на караула отбелязваше имената им. Въпросните войници бяха наблюдавани много изкъсо, докато са на служба, и още по-изкъсо след това. Без съмнение някои шпиони бяха успели да проникнат на острова, който бе стратегически важен по съвсем обичайни причини, но засега никой — или поне така смяташе Бялата — не бе прозрял истинската му важност.
Сред грохота на разбиващите се вълни Гавин заобиколи с лодката откъм задния му край. Благодарение на множеството гребла, които бе притеглил, имаше много по-добър контрол, отколкото над обикновена лодка, но въпреки това не бе никак лесно да я ориентира спрямо ролките, създадени много отдавна, за да могат лодките да бъдат изтегляни дори от бурно море. Разбира се, появата им бе забелязана и двама черногвардейци — винаги черногвардейците получаваха дежурството на лодките — ги поздравиха.
Мъжете, внушителни братя с черна като въглен кожа, познаха Гавин моментално. Вдигнаха ръце — не за поздрав, а за да му предоставят стабилна цел. Той насочи надвиолетово към дланите им, залепи го там, а после запрати по тази стабилна нишка намотка зелен луксин. Луксинът се проточи като въже и залепна за яките ръце на мъжете. Гавин закрепи другия край за лодката с две малки топки червен луксин. Черногвардейците го изтеглиха с вещина. Лодката изтрополи, докато се наместваше върху ролките, а после се плъзна гладко нагоре по рампата.
Командир Железни, по-големият брат, както винаги заговори пръв:
— Сър. — Очите му се стрелнаха надолу към прокъсаните дрехи на Гавин. Това „сър“ бе лаконичният еквивалент на „Познах ви, разбира се, но ако това трябва да е дегизировка, съм достатъчно умен да не я развалям. Как искате да ви наричам днес?“
— Имам нужда от черногвардеец, който да отведе Кип в Хромария, командире. Между другото, казах му за тайния тунел, така че го дръжте под око.
И двамата мъже приеха това с недоволно мълчание.
— Трябва да изчакаме до отлива, за да… — започна Трепери-юмрук.
— Веднага — каза Гавин, без да повишава глас. — Той трябва да мине през Месомелачката. Не е чак толкова спешно, утре също става. Докладвайте резултатите на Бялата. Кажете ѝ, че Кип е мой… племенник.
Веждите на Железни подскочиха, а очите на Трепери-юмрук се разшириха. Кип, от своя страна, изглеждаше поразен.
Гавин погледна момчето, но то бе завладяно от внезапна срамежливост.
— Ще се видим утре — каза той. — Ще се справиш. В края на краищата във вените ти тече моята кръв. — И се подсмихна.
Кип изглеждаше озадачен.
— Да не искаш да кажеш, че не си… че не съм твое, хм, копеле? — Самият той май бе объркан от всичките тези отрицания.
— Не, не, не. Не се отричам от теб! Като казвам „племенник“, всички знаят какво означава това. Просто е по-учтиво. А когато е замесена Бялата, си струва човек да е учтив.
Железни се прокашля. Умееше да кашля ужасно многозначително.
Гавин му отвърна със също толкова многозначителен поглед. Железни намести готрата си — карираната парийска кърпа за глава, — сякаш нищо не бе станало.
— Но откъде хората ще разберат, че не съм ти наистина племенник? — попита Кип. Продължаваше да стиска луксиновото гребло, което Гавин бе притеглил за него.
— Защото ще правят пауза, сякаш темата е деликатна, и няма да споменават бащиното ти име. „Това е Кип… племенникът на лорд Призма.“ Разбираш ли?
Кип преглътна.
— Да, господине.
Гавин погледна над вълните към кулата на Призмата. Мразеше да отсъства цяла нощ. Робинята му Марисия щеше да оцвети хляба и да го пусне в шахтата за затворника и той знаеше, че може да ѝ вярва. Но бе по-различно, отколкото да го прави сам. Погледна пак уплашеното момче и каза:
— Накарай ме да се гордея, Кип.



29.

Кип гледаше отпътуването на Призмата с нещо, близко до паника. Гавин държеше всичко под контрол, бе толкова безстрашен, а сега го изоставяше. С двама недружелюбни великани.
Когато Гавин се скри от поглед, Кип се обърна към мъжете. По-страшният, Железни, нагласяше върху очите си плътно прилепващи сини очила с големи овални лещи. Докато Кип гледаше, синият луксин изпълни мъжа, но бе почти невидим върху черната му като въглен кожа. Бялото на очите му вече изглеждаше синьо през сините лещи, така че едва когато кожата под ноктите му придоби леденосин цвят, Кип се увери, че не си е въобразил, че черногвардеецът притегля.
— Вземи едно въже — каза Железни на брат си. — С поплавък.
Трепери-юмрук изчезна и ги остави сами.
— Не знам защо ти е била поверена тайната на този остров — рече Железни, — дори и да си негов… племенник. Но след като вече я знаеш, ставаш неин пазител, също като нас останалите, ясно?
— Той го направи, за да може ако го предам, хора като вас да дойдат и да ме убият — каза Кип. Никога ли не умееше да си държи устата затворена?
По лицето на Железни пробяга изненада, която бързо бе заместена от веселие.
— Голям мислител е нашият „приятел“ — каза той. — И младеж с ледена вода във вените. Колко уместно.
От думите „нашият приятел“ Кип разбра, че тук не бива дори да изричат името на Призмата, даже сега, когато около тях свири вятърът и вероятността някой да ги подслуша е нулева. За такава тайна ставаше въпрос.
— Историята е, че ти и твоят майстор, писар, сте дошли с лодката на един приятел, за да… хмм.
— Да изучаваме някаква местна риба? — предложи Кип.
— Става — рече Железни. — Той не отчел вълнението и не умеел да борави добре с лодката. Опитал се да потърси убежище тук. Лодката ви се преобърнала и той изчезнал. Ние сме те измъкнали от морето.
— Аха, това ще обясни защо „той“ не е тук, ако някой друг е забелязал приближаването ни — рече Кип.
— Точно така. Дръж здраво.
Кип държеше между себе си и Железни луксиново гребло, но почти не схвана за какво говори едрият мъж, преди да стане прекалено късно. Железни замахна и заби юмрук в луксина. Спря го толкова близо до Кип, че момчето потрепери. Почти не забеляза как луксинът се разпадна на прах в ръцете му. Изведнъж му се допика.
— Не знам дали си дал на баща си основание да те подозира — каза Железни. — Но ако го предадеш, ще ти откъсна ръцете и ще те пребия с тях.
— Значи хубаво, че съм дебел — отвърна Кип.
— Какво? — попита невярващо мъжът.
— Ръцете ми са меки. — Кип се ухили, мислеше, че Железни се шегува. Но изражението на мъжа, от което лъхаше готовност да убива, накара усмивката му да се разпадне като счупен луксин.
— Тези тлъстини ще ти помогнат също да се задържиш на повърхността. Влизай във водата — каза студен глас зад него.
Кип трепна. Дори не бе чул приближаването на Трепери-юмрук. Мъжът носеше кухо парче дърво, към което бяха прикрепени множество възлести въжета и примки. Имаше издялани и няколко дръжки, така че да се хвърля лесно в морето. След това един плувец би могъл да се хване за толкова дълго въже, колкото му е нужно.
Трепери-юмрук подаде дървото на Кип, а Железни задрънча силно с някакъв звънец и зарева:
— Човек зад борда! Двама души във водата!
— Мърдай — рече Трепери-юмрук. — И гледай да се намокриш хубаво. При това бързо. Помощта ще пристигне след секунди.
Кип стисна кухото дърво и се затича по рампата. Първата голяма вълна го събори. Главата му се тресна в една от големите дървени ролки и той видя звезди посред бял ден. А после водата го погълна.
Отначало бе ужасно студена. Това беше студ, към който човек свиква бързо — Лазурното море бе доста топло, — но Кип нямаше никакво време. Ахна и вдиша солена вода, когато го заля нова вълна. Докато я изкашляше от дробовете си, пляскайки с ръце като ранена птица, усети как течението го сграбчи. Къде беше дървото? Беше го загубил! Нямаше го!
Някой викаше, но Кип не можеше да чуе думите през грохота на вълните. Макар и само крачка високи, те пречеха на зрението му. Той се завъртя в кръг.
Някакъв звънец дрънчеше ли, дрънчеше. Кип се обърна към него и над вълните зърна черната грамада на Оръдейния остров. Тя продължаваше да се отдалечава. Кип заплува. Една вълна го блъсна, потопи го под водата и го завъртя. Той зарита, като се мъчеше да не се паникьоса. Не успя. Нямаше въздух. Оролам, щеше да умре! Зарита отчаяно.
Изскочи на повърхността като коркова тапа, но пак бе загубил ориентир.
Паниката му се стопи. Някак си се бе измъкнал от течението и сега вълните го носеха към Оръдейния остров, но не и към рампата за лодките. Насочваше се към скалите. Заплува усилено настрани към звука на звънеца.
Надигаше се заедно с една от вълните, когато зърна нещо невъзможно. Железни, с вързано около гърдите въже, тичаше… по въздуха. Носеше сини очила и ръцете му бяха насочени надолу. Запращаше син луксин към нозете си, създавайки в движение платформа, по която да стъпва.
Докато Кип гледаше, синята луксинова платформа — закрепена само някъде на Оръдейния остров — се напука с трясък и полетя към вълните. Докато падаше, Железни подскочи, пусна луксина и изпълни идеално гмуркане.
Изплува на повърхността точно до Кип — вълните бяха отнесли очилата и готрата му — и го сграбчи с една ръка. Мъжете на брега затеглиха въжето с всички сили. След по-малко от минута Кип и едрият мъж вече се катереха със залитане по рампата. Е, всъщност Железни крачеше, стиснал с една ръка ризата на Кип, за да не падне, а Кип залиташе на омекналите си голи нозе.
— Не можахме да спасим господаря ти, момче. Съжалявам — каза Железни. На тесния портик пред задната врата на Оръдейния остров се бяха струпали десетина войници. Един наметна одеяло върху раменете на Кип. — Отведете този младеж вътре и се погрижете за него — нареди Железни. — Аз отивам по работа на Големи Яспис, така че ще го взема с мен и ще съобщя на семейството. След десет минути.
Докато войниците въвеждаха Кип вътре, той чу как Железни изруга тихичко:
— Да му се не види, това ми бяха най-хубавите сини очила.



30.

Лив Данавис крачеше бързо по луксиновия мост, наречен Стеблото на лилията, който свързваше Хромария на Малки Яспис с пазарите и домовете на Големи Яспис, и се опитваше да не обръща внимание на напрежението, сковало раменете ѝ. Носеше груби ленени панталони, плащ, който да я пази от мразовития вятър, и същите практични ниски кожени обувки, с които бе пристигнала в Хромария като ужасено четиринайсетгодишно момиче. Тъмната ѝ коса бе хваната на конска опашка. Винаги, когато я призоваваха, се изкушаваше да се издокара в най-хубавите си дрехи, но устояваше на това желание. Така или иначе, богатата ѝ надменна попечителка щеше да я накара да се чувства опърпана, каквото и да носеше, така че можеше поне да прояви непокорство. Ако Дазен Гайл бе спечелил Войната на Призмите, Лив щеше да е лейди Аливиана Данавис, дъщеря на прочутия генерал Корван Данавис. Да бъде тирейка щеше да е повод за гордост. Нямаше да дължи нищо на никого. Но Дазен беше убит, съюзниците му — изпаднали в немилост, а баща ѝ едва бе избегнал екзекуцията, въпреки че се радваше на най-голяма почит от генералите и от двете страни. Така че сега тя бе просто Лив Данавис от Ректън, дъщерята на бояджията. И Рутгар държеше договора ѝ. Е, и какво от това? Не се страхуваше да я призоват.
Не много.
Въпреки че живееше на Ясписите от три години, Лив не бе ходила често на Големи Яспис. Другите момичета отиваха там всяка седмица да слушат менестрелите, да си купят храна, различна от тази в кухните на Хромария, да се срещат с момчета, които не са притеглящи, да пазаруват и да се напиват след изпитите. Лив не можеше да си позволи нищо от изброеното, а не искаше милостиня от никого, затова все отклоняваше поканите, като казваше, че трябва да се упражнява или да учи.
Ползата беше, че още не бе претръпнала към чудесата на Големи Яспис. Целият остров бе тъпкан със сгради, но нищо не бе хаотично, за разлика от Ректън или Гаристън. Къщите, измазани с бял хоросан и блестящи ослепително на слънцето, се редяха стъпаловидно, следвайки очертанията на терена. Преобладаваха геометричните форми: шестоъгълни и осмоъгълни сгради, увенчани с куполи. Всяка сграда, достатъчно голяма, за да оправдае наличието на купол — а и много от по-малките, — се кипреше с такъв, и тези куполи бяха във всички цветове на дъгата. Сини с цвета на Лазурното море, златни на богаташките къщи, медни, които постепенно позеленяваха и се лющеха всяка година, за да заблестят отново на Слънцеднев, куполи с цвета на кръв, огледални куполи. И не само куполите, а и вратите бяха прекрасни. Сякаш цялата неудържима индивидуалност на ясписците се бунтуваше срещу еднообразието на белите им стени и подобните къщи, но само в проектирането и украсата на вратите им. Екзотично дърво, резбовано с шарки от всеки край на Седемте сатрапии и отвъд тях, врати от живо дърво с все още растящи от него листа, доставени от Дървесния народ, тирейски подковообразни арки, парийски карирани мотиви, огромни врати на малки къщи, малки вратички на гигантски здания.
Друг, не по-малко отличителен белег от разноцветните куполи и блестящите бели стени на Големи Яспис, бяха Хилядата звезди. Всяка улица бе абсолютно права и на всеки кръстопът се издигаха по две тесни арки, наглед невъзможно тънки на белите си крака, високи поне десет етажа, които се свързваха в кръстовиден свод високо над земята. На върха на този свод имаше окачено на шарнири кръгло огледало, силно полирано, без ни най-малък дефект, високо цял човешки бой. Благодарение на специалното разположение на улиците, щом слънцето се покажеше над хоризонта, светлината му можеше да бъде насочена навсякъде.
Много отдавна строителите бяха казали: „В този град няма да има сянка, която да не може да бъде докосната от окото на Оролам.“ На Големи Яспис дните бяха по-дълги от където и да било другаде.
Според Лив тези арки бяха направени с цел да се увеличи силата на притеглящите на острова. В други гъсто населени градове сградите рано или късно затуляха слънцето. Това не само караше града да изглежда мрачен, но и означаваше, че вървящите по тези улици магове ще са уязвими. Тук сградите бяха грижливо разпределени според височината и ширината им, така че да оставят слънчеви площи, но с Хилядата звезди един притеглящ имаше на свое разположение всичката сила, с която може да борави, за часове по-дълго, отколкото без тях.
На Слънцеднев всяка от Хилядата звезди обслужваше Призмата. Където и да идеше той, всяко огледало се обръщаше да го огрее. Естествено, сградите спираха някои лъчи, но навсякъде — дори и в най-бедните райони — имаше открит изглед поне към няколко огледала. Всъщност, преди някой да построи сграда, плановете трябваше да минат проверка дали няма да пречат на Хилядата звезди. Само на няколко им се бе удало да заобиколят правилата, като да речем двореца на Гайл.
„Разбира се — помисли си Лив, — правилата не важат за неприлично богатите. Никога. Не и тук.“
На всеки градски район бе позволено да решава как да използва своите звезди, когато не са необходими за отбрана, налагане на закона или религиозни задължения. Някои местеха звездите си по строги разписания, създавайки светлинен часовник, който всеки лесно би могъл да види.
Днес в първия район, през който мина Лив, Посланическия, имаше пазарен ден. Бяха сложили на половината от своите звезди жълти лещи и те къпеха целия голям площад в жизнерадостна светлина. Половин дузина жълти притеглящи, наети специално за случая, жонглираха — и то без очила — с „ярка вода“, течен жълт луксин. Дракони избухваха във въздуха и големи фонтани от искрящ изпаряващ се жълт луксин политаха към небето, привличайки към пазара многобройни тълпи. Другата половина от звездите, снабдени с лещи в най-различни цветове, описваха из пазара големи кръгове и създаваха шеметно зрелище.
Лив съжаляваше „маймунките“ в кулите — дребнички роби, често деца, — които трябваше да теглят въжетата днес. В сравнение с другите роби те се радваха на добро отношение, дори им плащаха, тъй като тяхната работа за звездопазителите се смяташе за важна, технически трудна и дори свята, но те прекарваха дните си по двойки в тесните крачета на арките: единият следеше движението на огледалото, а другият дърпаше сръчно въжетата. Често работеха от зори до мрак без никакъв отдих, освен че от време на време си разменяха местата. Когато Призмата или някой надвиолетов пътуваше и трябваше да използва звездите, можеше да го прави директно, чрез магия. Но всяка по-обикновена цел изискваше услугите на „маймунките“.
Лив се подвоуми дали да не посегне към надвиолетовата контролна линия, вградена в улицата, и да поеме контрол над някоя звезда, само за да причини малко бъркотия на празника на богаташите. Това му беше хубавото да си надвиолетов. Никой, който не виждаше надвиолетово, не можеше да познае, че притегляш.
И все пак тя нямаше да е първата ученичка, която прави такива неща. Наказанията за подобни лудории бяха бързи и сурови.
Стомахът на Лив обаче бе стегнат на възел. Въпреки глъчката на сутрешната тълпа, виковете на търговците, песните на менестрелите и пукота на фойерверките нищо не можеше да отвлече мислите ѝ от предстоящата среща.
„Кръстопътят“ беше кафене, ресторант, кръчма, най-скъпият хан на Ясписите, а на долния етаж, според слуховете, също толкова скъп бордей. Бе разположен на централно място в Посланическия район за всички посланици, шпиони, търговци, търсещи сделки с различни правителства, и притеглящи, прекосили току-що Стеблото на лилията, защото „Кръстопътят“ се намираше в бивше посолство. В интерес на истината, това бе старото тирейско посолство. Лив се зачуди дали нейната попечителка го е избрала умишлено, или просто защото знае, че е прекалено скъп, за да може Лив да си го позволи.
Качи се по широкото стълбище на втория етаж, където се намираше кафенето. Една красива служителка я посрещна с ослепително ярка усмивка. „Кръстопътят“ разполагаше с най-добрия персонал в града: всеки мъж, жена и роб бе привлекателен, безупречно облечен и неизменно професионалист. Лив винаги бе подозирала, че робите тук печелят повече от нея. Не че това бе особено трудно. Но всъщност за първи път стъпваше вътре.
— С какво можем да ви услужим днес? — попита жената. — Имаме чудесни маси до южния прозорец. — Учтиво избягваше да се взира в грубите дрехи на Лив.
— Частна маса, ако може. Имам среща с… приятелка от рутгарското посолство, Аглая Красос.
— Разбира се, ще се погрижа да я пратя при вас. — Персоналът тук познаваше по име всяка значима личност. — Ще имате ли нужда от заглушаване за масата?
Заглушаване ли? Ах, да. Лив присви очи, за да види надвиолетовото. Разбира се. Беше чувала и за това, но бе забравила. Една трета от масите тук бяха оградени с надвиолетови мехури. В тях, разбира се, имаше дупчици, иначе клиентите вътре щяха да се задушат, така че звукът не можеше да бъде заглушен напълно, но определено правеше подслушването сто пъти по-трудно. Някои от мехурите имаха даже малки надвиолетови вентилатори, които да вкарват в тях свеж въздух. Лив осъзна, че това е извънредно практично. Клиентите, избрали мехур без вентилатор, изглеждаха така, сякаш им е неприятно топло.
Би рискувала да предположи, че вентилаторите се предоставят срещу допълнително заплащане.
Сега, когато се загледа, осъзна, че жената, която я бе посрещнала, също е надвиолетова притегляща. Около зениците ѝ имаше хало, което изпълваше само една трета от ирисите. Нищо чудно, че не го бе забелязала веднага. Когато надвиолетовите напреднеха повече, цветът на очите им започваше да се процежда във видимия спектър и им придаваше лек виолетов оттенък, който в кафявите очи се виждаше трудно и правеше сините изумително красиви — не че Лив някога щеше да има този късмет с нейните прости кафяви.
— Ами всъщност… — каза тя. Обърна плаща си така, че жената да може да види гърба. За надвиолетовите беше обичайно да втъкават в дрехите си допълнителна шарка, така че другите надвиолетови да ги разпознават.
Зениците на жената за миг се свиха до точици, докато хвърляше поглед към плаща на Лив.
— Много фина изработка. Надвиолетовите могат да използват собствено заглушаване. Само ни уведомявайте предварително при идването си, за да не допускат служителите ни грешки.
Отведе Лив до една маса от южната страна, до отворените прозорци, през които би могла да поеме слънце. В помещението имаше достатъчно светлина — арките и контрафорсите крепяха с лекота цялата тежест на покрива, така че прозорците на втория етаж стигаха от пода до тавана, — но един от недостатъците на това да си надвиолетов беше, че дебели прозорци като тези пречеха на събирането на светлина. Един умел притеглящ пак можеше да използва магия, но му отнемаше повече време и причиняваше главоболие на някои.
Лив седна и загледа шетането на служителите, които се промушваха с лекота между масите и заобикаляха отдалеч покритите с надвиолетови черупки. Един слаб млад сервитьор с къса къдрава коса и очарователна усмивка се приближи до нейната маса и спря точно преди мястото, където би се намирал надвиолетовият ѝ мехур, ако вече бе притеглила такъв. Вероятно беше няколко години по-голям от нея и опустошително красив, а сакото му бе ушито като по калъп на мускулестата му фигура.
Някак си тя успя да му даде поръчката си. Само кафе. Което без съмнение щеше да струва цял данар. Когато той и го донесе, димящо и тъмно като адски камък, и я дари с чаровна усмивка, Лив реши, че кафето си струва парите. Може би и повече.
Доброто ѝ настроение повехна при гледката на Аглая Красос — тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството ѝ да общува с такива като Лив. Дори ѝ бе казала, че са ѝ възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.
Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.
— Аливиана — рече тя, като застана пред масата ѝ, — изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. — Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.
„Значи така искаш да играем? Добре.“
— За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива — каза Лив. Опа!
Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.
— Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. — Тя седна срещу нея. — Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?
„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“
— Аз… — Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. — Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?
Очите на Аглая грейнаха.
— Я го повтори.
Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.
— С какво мога да ви помогна, господарке?
— Притегли ни мехур.
Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.
— Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.
— О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.
Аглая се засмя. Смехът ѝ бе наистина неприятен.
— Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?
Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната ѝ заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.
— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора ѝ. — Това е едно селце. Незначително.
— Коя е Лина?
„Какво?“
— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.
— Има ли роднини?
— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.
— Значи не е тирейка?
— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?
— Как изглежда.
„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“
— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.
— Ами Кип? Кой е той?
„Мамка му, спипаха ме!“
— Ъъъ, синът ѝ.
— А, значи все пак има роднини.
— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.
— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?
— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.
— Как изглежда?
— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.
— Отговори на въпроса.
— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…
— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!
— Ами, не знам какво те интересува!
— Вече знаеш — каза Аглая.
— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.
— Мелез?
— Предполагам. — Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.
— Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?
— Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.
— Той може ли да притегля?
— Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…
— Не баща ти, глупачко. Кип.
— Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.
Аглая се облегна в стола си.
— След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.
— Моля?
— Тя твърди, че Кип е негово копеле.
Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.
— Какво?! — възкликна Лив.
— Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. — Аглая се усмихна. — Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.
Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.
— Ето каква е задачата ти, момиче. Нагласила съм нещата така, че твоят клас да е следващият, на който Призмата ще изнесе урок. Сближи се с него…
— Искаш да шпионирам Призмата? — попита Лив. Самата идея за това бе почти… светотатствена.
— Разбира се. Той може да поиска от теб информация за сина си и тази жена, Лина. Възползвай се от този шанс. Стани незаменима за него. Стани негова любовница. Направи каквото е нужно…
— Какво? Та той е два пъти по-стар от мен!
— И това би било ужасно… ако ти беше на четирийсет. Но не си. Тук не говорим за някой стар и немощен. Кажи ми честно, вече си си мечтала как ти разкъсва дрехите, нали?
— Не, в никакъв случай! — Всъщност само му се бе възхищавала. Всяко момиче му се възхищаваше. Но за Лив това бе нещо съвсем абстрактно.
— Ох, каква си ми светица. Или пък лъжкиня. Гарантирам ти, че всяка друга топлокръвна жена в Хромария си е мечтала за това. Няма значение. Сега вече ще помислиш по въпроса.
— Искаш да го съблазня?
— Това е най-лесният начин да попаднеш в стаята на един мъж, докато спи. А ако се събуди, докато му ровичкаш из писмата, можеш да се престориш на ревнива и да кажеш, че търсиш писма от друга любовница. Истината е, че не ни интересува как ще се сближиш с него, но да бъдем честни: какво можеш да предложиш ти на Призмата? Остроумни разговори? Прозрения? Едва ли. От друга страна, си хубавичка като за тирейка. Млада си, не много умна, необразована, без власт, не си учена, поетеса или певица. Ако можеш да се сближиш с него по друг начин, страхотно. Аз просто преценявам шансовете.
Това беше най-унизителният начин да ти кажат, че си красива, който Лив бе чувала.
— И през ум да не ти минава. Няма да бъда твоя курва.
— Благочестието ти е трогателно, но аз не искам от теб да курварстваш, нали? Виждала си го. Той е красавец. Така че получаваш малко допълнителни облаги. Можеш да му се наслаждаваш, да караш всички жени да ти завиждат, да получиш всичко, което ти предлагаме…
— Не искам нищо повече от вас.
— Трябваше да мислиш, преди да подпишеш договора си. Но това вече е минало. Лив, ако успееш да си уредиш дори една среща насаме с Гавин Гайл, ще се погрижим да станеш бихром. Сближи се с него и ще те възнаградим още по-богато. Но ако ме заплюеш в лицето, всичко в живота ти ще се превърне в адски камък. Имам пълна власт над договора ти и ще я използвам.
Предложението да направят Лив бихром само ако си уреди една среща с Призмата изглеждаше ужасно щедро, но тя съзря логиката зад него. Призмата можеше да прави каквото си иска, но да спи с монохромна тирейка щеше да изглежда съмнително, безвкусно. Общуване с бедняците. От друга страна, един бихром имаше поне известно положение. Истината бе, че вероятно предложението пак си беше щедро и можеше да събуди подозренията на Гавин, но наградата — да имат шпионка до самия Призма — бе толкова ценна, че рутгарците бяха готови да рискуват. Те се нуждаеха от съгласието на Лив.
— Освен това — добави Аглая, — ако си по-умна, отколкото си мисля, можеш сама да откриеш кой е дал заповедта за изгарянето на Гаристън. Можеш да откриеш кой е виновен за смъртта на майка ти.



31.

Гавин беше преследвал стотици цветни бесове и му се струваше, че у този има нещо нередно.
Лудостта засягаше всеки цветен бяс по различен начин, но сините бесове винаги държаха на реда. Обичаха твърдостта на синия луксин. Повечето рано или късно се опитваха да се преобразят с негова помощ. Всеки от тях вярваше, че може да избегне лудостта, ако е достатъчно внимателен; достатъчно умен и обмисля щателно всяка стъпка. Но защо му е на един син бяс да прекосява най-червената пустиня в Седемте сатрапии?
Рондар Уит бе работил в един от по-малките крайбрежни градове на Рутгар. Женен, с четири деца, бе поддържал добри отношения със своя лорд покровител, който бе изчакал две седмици, преди да докладва за изчезването му — на никого не му харесваше мисълта, че точно неговият приятел би могъл да полудее.
Гавин крачеше през пустинята. Беше се отбил за кратко при един от своите агенти на крайбрежието, за да се преоблече изцяло в червено и да се въоръжи, и пак смяташе, че би трябвало да стигне до беса преди мръкване. Все пак беше изтощен. Пътуването с плъзгуна бе бързо, но сега ръцете, раменете, коремът и краката го боляха. Чувстваше волята си изцедена. Може и да не хващаше светлинна болест, когато притегляше твърде много, но се уморяваше и почваше да трепери.
Щом наближи върха на една дюна, спря, та силуетът му да не се очертае на фона на небето, и притегли дълги лещи. Проследяването на сините обикновено бе лесно, защото колкото и умни да бяха, повечето не понасяха да действат нелогично. Ако разбереш къде отиват, можеш да очакваш, че ще хванат най-прекия маршрут дотам. Гавин нямаше представа накъде отива този бяс, но той следваше крайбрежието. Освен ако целта му не се намираше някъде наблизо, Гавин предполагаше, че гийстът ще продължи по бреговата линия, като същевременно се държи достатъчно далеч от морето, за да избегне фермите и градовете. Разбира се, този бяс бе допуснал грешка — беше се приближил до края на пустинята с цел по-бързо придвижване и достъп до вода и бе забелязан от едно пастирче на дръгливи пустинни крави, каквито отглеждаха номадите. Момчето бе разказало на баща си, а баща му бе разказал на всички, включително и на агента на Гавин.
През следващите няколко дни бесът щеше да се опита да се отдалечи максимално от пастирите.
И така, Гавин гадаеше, като притегляше синьо, за да си помогне да мисли като един от тях. Ако синият бяс не разполагаше с кон — момчето не бе видяло кон, а и конете обикновено мразеха цветните бесове, — един човек, вървящ през пустинята, не можеше да развие кой знае каква скорост. Гавин бе минавал оттук и преди и макар да не познаваше района като петте си пръста, имаше няколко точки, където човек трябваше да избере дали да следва крайбрежния път, или да хване някой търговски маршрут през Напуканите земи. А Напуканите земи на места бяха толкова пресечени и коварни, че не можеше да се различи никакъв път. Гавин не смяташе да избира нито едното, нито другото. Чакаше на едно от местата, където пътищата се срещаха и разклоняваха.
Чакаше търпеливо. Разпаса си ризата, разкопча я и я закопча накриво, през едно копче, след което я затъкна обратно в панталоните. И продължи да чака. Притегли подчервено в огнени кристали, за да изсмуче топлината от тялото си, и гледаше как кристалчетата се оформят, натрошават и изгарят. На всеки десет минути се качваше до върха на дюната, за да подаде глава над билото и да огледа пустинята.
Най-сетне, когато слънцето се спускаше, зърна издайническия проблясък. Моментално забрави за болежките си — отново бе кръжащият ястреб, който дебне лалугера да се отдалечи поне мъничко от дупката си. Почувства същия прилив на черна ярост, както всеки път. Трябваше да го убие, да го убие на мига, да не слуша лъжите му, оправданията му, високомерната му лудост.
Не, този път трябваше да го изслуша. Преди да го убие.
Кожата на този гийст бе покрита със слой син луксин. Не беше просто броня, а черупка. Хроматургията променяше всички, но сините бесове се съблазняваха от съвършенствата на магията. Опитваха се да подменят плътта си с луксин. Този бе стигнал по-далеч от повечето. Значи бе талантлив, да не говорим за педантичен и вероятно гениален. Все още носеше сини панталони и риза, макар да бяха мръсни и — нетипично за характера на сините — прокъсани. Значи смяташе, че вече почти няма нужда от дрехи, но или опасността от излагане на слънце в пустинята, или възможността да се нуждае от още малко синьо, от което да притегля, го бяха убедили да ги запази още известно време. Истинското чудо обаче бе лицето му — или истинският ужас, в зависимост от гледната точка.
Съществото бе вложило син луксин под самата си кожа. Гавин вече бе виждал подобно нещо. Това трябваше да се прави бавно и внимателно, за да не причини инфекции или отхвърляне, но щом се започнеше, трябваше да се свърши бързо. Кожата губеше чувствителността си и започваше да умира веднага щом бъде отделена от тялото, така че започваше да капе гниеща. Челото на този бяс се бе разцепило и под лющещата се мъртва кожа се виждаше нежна синева. Бе притеглил сини наочници, които се издуваха от челото до скулите, така че на практика винаги да носи сини очила, но в резултат приличаше на насекомо с изпъкнали сини очища. Гавин винаги бе смятал, че една от най-лошите черти на гийстовете е, че се опитват да се пресътворят. Ако цялата ти кожа загине, клепачите ти също загиват, нали така? Дори да можеш да притегляш тънка синя мембрана всеки път, когато се наложи да си почистиш очите — а тя трябваше да е от суров син луксин, защото да търкаш очите си със синьо стъкло не бе добра идея, — дори и да се справиш с това, никога не би могъл да затвориш очи, за да спиш. А даже бесовете имаха нужда от сън.
Час по-късно, когато слънцето почти докосваше хоризонта, обагряйки пустинята в огнени краски, Гавин си сложи взетите назаем червени очила, загърна се в червения си плащ, счупи един бял магьоснически факел и излезе пред гийста.
Цветният бяс се загърчи. Сините мразеха изненадите, мразеха да не са предвидили нещо, мразеха да разстройват плановете им. Но освен това бяха трудни за разгадаване, тъй като върху синьото съвършенство на луксиновото им лице не се отразяваха никакви емоции, а магията във вените им бавно заличаваше способността им да ги изпитват.
Изненадата му обаче продължи само миг. Гийстът се втурна право към Гавин, с пламнала в синьо кожа и очи, които буквално грееха, озарени отвътре с пречупена синя светлина. Гавин хвърли магическия факел в пясъка пред себе си, разтвори рязко червения си плащ и застана разкрачен на склона на дюната, докато гийстът връхлиташе.
Ръката му се плъзна нагоре над ремъка с оръжията и малки пръстчета от червен луксин измъкнаха всички миниатюрни кинжали от каниите им. Докато правеше голяма крачка напред с левия си крак, той притегли дузина тънки цеви по дължината на ръката си. После десницата му замахна напред с цялата енергия, насъбрана в тялото му, към която се прибавяше и силата на волята му. Кинжалите полетяха с невероятна скорост, един след друг.
От лявата ръка на беса изникна син щит и разцъфтя до огромни размери, за да улови плискащия огън, който създанието очакваше от червен притеглящ с магически факел. Вместо това стоманените кинжали зачаткаха по него като градушка върху ламаринен покрив. Щитът се нащърби, напука и разцепи. Последните три кинжала минаха през него. Първият улучи бузата на гийста и отскочи от черупката му. Вторият изсвистя във въздуха покрай шията му, а последният се заби в рамото му.
Бесът обаче вече бе започнал ответния си удар. Стрелна десния си юмрук напред и във въздуха около него се образуваха пет огромни шипа, които полетяха към корема на Гавин в редица, така че дори да се отмести наляво или надясно, пак да бъде пронизан.
Гавин, разбира се, прибегна към измама. Притегли под пясъка твърда плоскост, която да му даде стабилна опора, отскочи от нея и се хвърли надолу по дюната. Преметна се и се приземи сред голямо свлачище от пясък надолу по склона.
Гийстът се завъртя, пусна луксиновите си копия и притегли на тяхно място голям син меч. Видя, че Гавин е загубил очилата си при скока, и на устните му трепна усмивка. Бузата му бе срязана от кинжала и парче обелена кожа висеше, разкривайки мрежа от кръвоносни съдове и син луксин, макар че луксинът бе напукан и счупен на мястото на удара, а от капилярите сълзеше кръв. Кинжалът в лявото му рамо, изглежда, затрудняваше движенията му, но раната не беше смъртоносна.
— Ах, вие, червените — рече гийстът със стържещ глас, като че ли не бе говорил дълго време. — Толкова сте импулсивни. Мислеше, че можеш да се справиш с мен сам, просто защото сме в пустинята по залез-слънце?
Гавин хвърли поглед към очилата си на пясъка над него. Гийстът видя това и замахна с големия си меч. Острието се удължи цели пет крачки, пръсна червените очила на парченца и отново се скъси.
— Трябваше да оставиш убиването на Неокованите на Призмата — каза гийстът.
„Неокованите ли?“
— Казаха ни, че си прекалено маловажен за Призмата — каза Гавин. — Казаха ни, че би трябвало да можем да се справим с един син бяс насред пустинята. Казаха, че Рондар Уит не бил толкова надарен.
Гийстът се изсмя.
— Това да не би да трябваше да ме ядоса? Аз вече не съм Рондар. Империята на Призмата рухва върху главите ви, робе. Присъедини се към нас. Виж какво е да си свободен. Остават ти колко, може би пет години? Не е много, дори за притеглящ в техния свят. Защо да умираш за фалшивия им бог? Защо да умираш заради лъжите им? Защо изобщо да умираш някога?
Гийстът се опитваше да го вербува? Това бе нещо ново. Гавин продължи да държи очите си присвити. Колкото по-малко ги виждаше гийстът, толкова по-малко вероятно бе да забележи странността им.
— Фалшив бог ли? — попита Гавин. „Безсмъртие?“
Слузест суров син луксин се плъзна от вътрешната страна на насекомоподобните очи. Премигване.
— Не ми казвай, че вярваш в Оролам. Вие всичките ли сте покварени, или просто глупави? Ако самият Оролам избира Призмата, както проповядва Хромарият от Луцидоний насам, как може да има две Призми в едно поколение? Или си един от онези, които ги е страх да мислят, затова свиват рамене и го наричат мистерия, и твърдят, че неведоми са пътищата Ороламови?
Едно беше цветен бяс да побегне: дори сините не бяха неподатливи на страхливост. Но атака срещу самия Оролам беше ерес, сечаща корените на света. Ако наричаш Оролам измама и казваш, че всички на власт трябва да знаят това, Хромарият се превръщаше в разпространител на лъжи, потисник, който краде от теб, а не приятел, който се нуждае от твоята подкрепа в доблестните си усилия.
— Не вярвам в Оролам от години — отвърна честно Гавин. — Но защо да сменям едно суеверие с друго?
Гийстът хвърли поглед към ризата му и забеляза, че е закопчана накриво. Добре. Всеки миг, в който гледаше копчетата, не гледаше към очите му.
— Човек престава да вярва на лъжите, за да може да вярва в истината, а не за да не вярва в нищо. Крал Гарадул… — Гласът му заглъхна, докато се взираше подозрително в Гавин. Сглобяваше нещата в ума си.
— Крал Гарадул ли води Неокованите? — попита Гавин.
— Кой си ти? — попита създанието. — Не си нервен. А би трябвало. — Измъкна кинжала от рамото си, захвърли го и запечата раната. Извади от прокъсаната си торба дълъг пищов с топчеста дръжка и започна да го зарежда с прецизни движения, бързо, но отнесено, както действаха понякога сините бесове. Използваше син луксин като продължение на ръцете си. Шомпол от син луксин, пръсти от син луксин, които да държат фитила, син луксин, който да извади рога с барут и едно оловно топче. Грабна все още горящия магически факел от пясъка и го поднесе към фитила.
— Глупав припрян червен маг — рече гийстът, като хвърли още един поглед към криво закопчаната риза на Гавин. — Човек трябва да жертва малко повече пари, за да си купи магически факел от собствения си цвят.
— Така и направих — каза Гавин.
Погледът на гийста отскочи от белия факел към очите му. Въпреки застиналото луксиново лице Гавин разчете осъзнаването във всяка линия от тялото на беса.
Преди онзи да успее да помръдне, Гавин се метна напред с безумен крясък.
Хванат неподготвен, гийстът загуби концентрация и луксиновата ръка, която държеше магическия факел, се разпадна и го изпусна. Съществото не забрави обаче за оръжията си. Вдигна меча, за да прониже Гавин, а в същото време надигна и пищова.
Гавин притегли по една пръчка от син луксин във всяка ръка и отби с тях острието. Отхвърли ръцете на гийста на страни. Остави пръчките да се разпаднат и притегли пак. Тънко синьо острие щръкна от дланта му. Той пристъпи напред между ръцете на беса, докато ударникът на пищова щракна, заби острието в гърдите на създанието и черупката поддаде с пукот. Гавин отръска ръце от останалия по тях син луксин и изпълни дланите си с най-горещия подчервен, който можеше да държи. Пламъци се заизвиваха около юмруците му, когато ги стисна.
Пистолетът изтрещя и отхвръкна от ръката на гийста.
Той залитна назад, но Гавин пак пристъпи към него. Нанесе два бързи удара — с лявата ръка към дясното му око, а с дясната към лявото. Сините лещи се напукаха и стопиха, замириса на смола и тебешир. Всичко стана толкова бързо, че синият бяс не успя да окаже съпротива. Сините реагираха мудно, когато откриеха, че предположенията им са грешни.
Сразен, гийстът се отпусна, седна, опита да се задържи, но рухна на пясъка. Въпреки плътно сините очи без клепачи, въпреки опърлената кожа и шарките от син луксин по порязаната буза на Гавин той изведнъж отново му заприлича на човек.
Стреснатият поглед в тези очи с разкъсано хало.
Яркочервената кръв, лееща се по гърдите му.
И ето че изведнъж фигурата приличаше повече на човек, отколкото на чудовището, което Гавин бе открил да стои над леглото на Севастиан преди толкова много години, със строшения прозорец зад него и светлината, играеща по синята кожа и алената кръв.
Той си пое дълбок, накъсан дъх. Този път бе успял да го спре. Не бяха загинали невинни. Сега му оставаше само да прояви още една добрина — не защото Рондар Уит го заслужаваше, а напук на факта, че не го заслужаваше.
— Ти се отдаде в пълна мяра, Рондар Уит. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Давам…
— Дазен! — изкрещя гийстът, притиснал раната си с ръце.
Гавин така се стресна, че забрави докъде е стигнал с погребалния обред.
— Дазен ни води, а Цветния принц е силната му дясна ръка. — Гийстът се засмя и кръв опръска сините му устни.
— Дазен е мъртъв — каза Гавин, докато стомахът му се гърчеше.
— Светлината не може да бъде окована, Призмо. Дори и от теб. Ти си еретикът, а не…
А после мракът на смъртта най-после се спусна над гийста.



32.

Кип едва имаше време да се избърше, да се преоблече в някакви войнишки панталони, суха риза и тежки ботуши — за негова изненада всичко му бе по мярка; явно тук бяха свикнали на едри войници — и да се тръшне пред един огън, преди Железни да се появи. Ситно къдравата му коса беше влажна, но иначе нищо не издаваше, че току-що е излязъл от океана. Носеше стандартна сива униформа като Кип, само дето неговата имаше на ревера златна седмолъча звезда и две ленти.
— Ставай — каза Железни.
Кип стана, като търкаше ръцете си в напразен опит да се сгрее.
— Мислех, че си командир на Черната гвардия. Защо носиш капитанска униформа?
Веждите на Железни трепнаха едва-едва.
— Значи познаваш чиновете в Хромария?
— Майстор Данавис ме научи на всички военни чинове в Седемте сатрапии. Мислеше, че…
— Чудесно. Всичките ти вещи у теб ли са?
Кип се намръщи, объркан от прекъсването.
— Аз нямам нищо. Не че поначало имах кой знае какво, а…
— Значи отговорът е да — пресече го Железни.
Значи така щеше да е.
— Да — каза Кип. — Сър. — Вложи само мъничко язвителност в думата „сър“, но Железни го изгледа остро и в повдигането на веждата му нямаше никакво веселие. Той наистина беше много едър. Не просто висок и не просто много висок. Напращял от мускули. Страховит. Кип извърна очи. Прочисти неловко гърлото си. — Съжалявам, че трябваше да се гмуркате да ме вадите. Съжалявам, че заради мен си загубихте очилата. Ще ви ги платя, обещавам.
Изведнъж, за свой безграничен ужас, Кип усети, че в очите му избиват неочаквани сълзи. Оролам, не! Но подтикът бе неустоим като подводно течение. Стомахът му се сгърчи, докато се опитваше да преглътне напиращия хлип, но не успя. Така му беше писнало да е слаб! Не можеше дори да се държи за въжето, което някой е сложил в ръцете му. За нищо не го биваше. Не бе спасил Иза, когато тя имаше нужда от него. Не бе спасил майка си. Не бе спасил Сансон. Беше безсилен, глупав. Когато му се налагаше да действа, се паникьосваше. Майка му беше права за него.
По лицето на Железни бързо пробягаха няколко различни изражения. Той вдигна неловко едната си ръка, свали я, вдигна я пак и потупа Кип по рамото. Прочисти гърло.
— Мога да пусна искане за нови.
Кип започна едновременно да се смее и да плаче, не защото Железни бе смешен, а защото смяташе, че Кип плаче за очилата му.
— Ето, виждаш ли — рече едрият мъж. Тупна го с юмрук по рамото, вероятно в опит за дружески жест — само че болеше. Кип потърка рамото си и се засмя-заплака още по-силно.
— Да вървим — каза той, като отстъпи назад, за да не би Железни да опита да повтори жеста и да му смачка рамото.
Веждите на мъжа подскочиха нагоре в моментен израз на облекчение.
— Почти толкова зле е като да се оправяш с жена, нали? — попита Кип.
Железни застина.
— Откъде… — Гласът му заглъхна. — Ти си Гайл, нали?
— Какво имаш предвид? — попита Кип.
— Да вървим — каза Железни с тон, който не допускаше възражения. Кип не се поколеба. Не знаеше какво точно ще направи Железни с него, ако не се подчини, но знаенето беше логически процес. Страхът бе по-бърз.
Отвън видя, че са приготвили нова лодка на рампата. Потърка влажните си длани и се взря в морето. Приливът беше по средата си и ставаше все по-зле. Вълните връхлитаха мощно, за да се разбият в скалите на Оръдейния остров. Лодката бе мъничка платноходка. Изглеждаше по-нестабилна и от онази, с която бе пристигнал. И беше по-малка. Стомахът на Кип се разбунтува.
— Командире — обади се един от мъжете. — Сигурен ли сте? Аз не бих излязъл в морето в такова време, дори и с опитни моряци. Особено ако ще минавате по дългия път.
Кип не видя погледите, които си размениха двамата, но след миг чу войника да казва бързо:
— Слушам, сър.
Оръдейния остров се намираше по средата на пролива между Малки и Големи Яспис. Заливът на Малки Яспис бе спокоен, защитен от дига, но Кип и Железни се насочиха в обратната посока, за да заобиколят три четвърти от Големи Яспис и да стигнат до неговия залив.
— Не отиваме ли в Хромария? — попита Кип. Виждаше върховете на разноцветните кули, подаващи се над каменистата грамада на Оръдейния остров. — Защо да не пристанем в техния залив? По-близо е.
— Защото няма да отидем направо там — отвърна Железни, даде знак на Кип да се качи и му подаде едно весло.
Мъжете ги избутаха във водата и Железни загреба усърдно. Кип се постара да спазва темпото му, но почти веднага започнаха да завиват към неговата страна. Железни не каза нищо; просто се обърна и направи няколко мощни загребвания от страната на Кип, докато изравнят курса, а после продължи да гребе от своята. Насочваше ги под ъгъл спрямо вълните, за да се движат по-бързо. Сърцето на Кип бе заседнало в гърлото му. Високите три-четири стъпки вълни нараснаха до пет-шест стъпки.
Тогава Железни вдигна малкото платно до една трета от височината му и нареди:
— Дръж курса.
Докато той работеше с въжетата, Кип се чувстваше като пиле без глава: мяташе се тромаво от едната страна на лодката към другата и гребеше бавно напред. Лодката се надигаше рязко, за да се изкачи по всяка вълна, а после се плъзгаше надолу от другата ѝ страна.
— Залегни! — извика Железни и Кип се просна на дъното точно когато вятърът смени посоката и гикът профуча над главата му. Изпъна въжетата толкова силно, че на Кип му се стори, че може да се откъсне или да се счупи.
„Оролам, това можеше да е главата ми!“
Лодката се наклони силно, макар че платното бе вдигнато само на една трета, и полетя напред. Кип тъкмо бе успял да се надигне на колене и внезапното движение го накара да се катурне назад и да цопне в мръсната студена вода на дъното.
— Руля! Хвани руля! — заповяда Железни.
Кип сграбчи руля и го задържа прав за един дълъг миг, макар че лодката се намираше под голям ъгъл спрямо вятъра и вълните я връхлитаха кажи-речи странично. Премигна, за да прочисти очите си от морската вода. „Ако натисна руля на тази страна, той се завърта на онази ос там и лодката завива… Аха, схванах.“
Част от следващата вълна преля през планшира и Кип натисна силно руля към бакборда. Мощен порив на вятъра накара лодката да се потопи още по-ниско във водата, а после, щом се изтръгнаха от убийствената хватка на вълната, изскочиха нагоре.
Кип се развика радостно, когато се устремиха напред, носейки се по вълните, вместо да са зависими от тяхната милост. Железни обаче не споделяше радостта му, а току хвърляше погледи към небето. Вдигна платното още малко и лодката набра още по-голяма скорост.
Когато стигнаха западния край на Големи Яспис, вече можеха да поемат по вятъра. Чувството беше все едно летят.
Железни продължаваше да поглежда на юг, но тъмните облаци там май по-скоро се разсейваха, отколкото да се сгъстяват, и когато завиха откъм подветрената страна на Големи Яспис, Кип позна по поведението на спътника си, че са извън опасност.
— Давай право напред — каза Железни и вдигна платното докрай. — Само внимавай да не се блъснем.
Така че Кип се зае да насочва лодката покрай галери и галеаси, корвети, въоръжени с едно-единствено оръдие на въртяща се ос, и галеони с по петнайсет оръдия от всяка страна. Те стояха сравнително далеч от брега, за да не пречат на постоянния поток от кораби, влизащи или излизащи от залива, а екипажите им слизаха на сушата с лодки.
— Винаги ли е така? — попита Кип.
— Винаги — отвърна Железни. — Заливът е прекалено малък, така че за да може търговията да върви гладко, има сложна система, която определя кой влиза пръв. И върши работа… — Той хвърли поглед към един капитан, който ругаеше гръмко пристанищния чиновник, стоящ на палубата му със сметало в ръце. Чиновникът изобщо не изглеждаше впечатлен. — Поне в повечето случаи.
Кип трябваше да лавира рязко от време на време, за да избегне други лодки в съответствие с някакъв корабен етикет, който не разбираше, затова успя да хвърли само няколко бегли погледа към града, покриващ Големи Яспис. И доколкото можеше да види, наистина го покриваше. Целият остров бе опасан със стена току над бреговата линия — беше дълга цели левги, — но дори тя не можеше да скрие града, издигащ се върху два хълма. Ако се изключеха няколко петна зеленина — градини? паркове? дворове на имения? — навсякъде имаше сгради. Високи куполи с форма на луковица във всевъзможни цветове, навсякъде. И хора, повече хора, отколкото Кип бе виждал.
— Кип. Кип! Наляво! После ще зяпаш.
Кип откъсна очи от острова и зави наляво, за да избегне на косъм врязването в един галеас. Подминаха го под злобния поглед на помощник-капитана. Мъжът изглеждаше така, сякаш се кани да плюе по тях, но видя униформите им и вместо това плю на собствената си палуба.
Продължиха в открити води, докато не започнаха да завиват зад източния край на острова.
— Натам — каза Железни и посочи малък кей с няколко рибарски лодки.
Пристанаха, слязоха и тръгнаха нагоре към стената. Кип се опитваше да не зяпа, макар че стената сама по себе си беше най-голямото нещо, построено от човешки ръце, което бе виждал.
Стражите пред портата изглеждаха объркани, но козируваха. Чуха се гласове:
— Капитане?… Командире!
Отвориха една малка вратичка в крилото на голямата порта и Железни мина през нея, като им кимна за поздрав. Кип го последва.
Градът зад стената бе прекалено главозамайващ, за да може Кип да възприеме дори частица от него. Но първото, което го връхлетя, беше миризмата.
Железни сигурно забеляза гримасата му, защото каза:
— Мислиш, че това е зле? Трябва да видиш някой град без канализация.
— Не — каза Кип, взирайки се в стотиците хора по улиците, три– и четириетажните сгради навсякъде, калдъръмените улици с протрити в тях коловози, дълбоки цяла педя. — Просто е толкова… много. — И така си беше. Носеха се миризми на печено свинско и подправки, които Кип не познаваше, на прясна риба, на развалена риба, лекият дъх на човешки изпражнения и по-силният на конски и говежди изпражнения, а над всичко останало — вонята на немити мъже и жени.
Хората се разделяха инстинктивно пред Железни и Кип го следваше по петите, като се опитваше да не се блъсне в никого, докато хвърля погледи към всички. Имаше мъже с готри като Железни, само че облечени в карирани роби в ярки цветове. Имаше аташийци с впечатляващи бради: с мъниста, плитки, малко нормална брада, а после пак мъниста и плитки. Имаше илитийки с дрехи от няколко слоя и обувки почти като кокили, които ги правеха цяла педя по-високи. И навсякъде цареше феерия от цветове. Всеки цвят на дъгата, комбиниран по всевъзможни начини. Железни погледна развеселено Кип.
— Онези войници на портата — каза Кип, за да отвлече вниманието на Железни от селяндурското си поведение. — Те не бяха от твоите.
— Да — каза Железни. — Не бяха.
— Но те познаха, а ти не ги позна, и бяха наистина развълнувани, че са те видели.
Железни го изгледа пак, този път намръщено.
— Я повтори, на колко си години?
— На петнай…
— Ясно — каза Железни, като че ли това обясняваше всичко. Подсмихна се, докато Кип избърза да закрачи редом с него. — Е, ти си геният. Кажи да те чуем.
„Гений ли? Никога не съм се мислил за гений.“ Но това беше за отвличане на вниманието. Железни го изпитваше. Всъщност, осъзна Кип, беше го изпитвал през цялото време. Това, че го бе сложил на руля, беше проверка, за да го види какво ще направи, колко бързо ще схване как действа и дали няма да се вцепени от страх. Кип дори не бе сигурен колко добре се е справил.
Железни беше капитан. Командир. Командирът. Командирът! Олеле!
— В Черната гвардия има само една рота, нали? — попита Кип.
Подобно на всички изражения на Железни, това също се мярна набързо и изчезна: бялото на очите му около тъмните ириси за миг се видя цялото, а после той го прикри с тънка насмешка.
— Не е толкова зле, предвид очевидния намек.
— Значи ти си единственият командир на най-елитното подразделение в Хромария. Това сигурно те прави нещо като генерал?
— Нещо подобно.
— Аха — рече Кип. — Значи вероятно би трябвало да съм още по-уплашен от теб, отколкото съм, а?
Железни се засмя.
— Не, мисля, че това го докарваш идеално. — И се ухили.
— Защо даваше наряд на онази скала?
— Тя е нещо повече от скала.
Казано по този начин, звучеше смислено. Черната гвардия трябваше да охранява най-важните хора в Хромария, а един таен тунел за бягство беше от нещата, които трябва да проверяваш лично.
— И все пак — каза Кип.
Стигнаха до значително по-широк път и Железни — командир Железни — сви по него на запад, срещу почти цялото движение. Въздъхна.
— Това не е задължение, което някой иска, затова понякога го използват като наказание. Да речем просто, че наскоро съм дал на Бялата причина за недоволство.
— Или пък — каза тихичко Кип — това е прикритие, за да можеш да идеш да провериш поддръжката на тунела.
— Само дето тунелът си е тунел. Не прави нещата по-сложни, отколкото са, малки Гайл.
„Какво?“
— Ах, да бе. — Железни би могъл да дойде по тунела от Хромария и да се увери, че е в изправност. Не беше нужно да плава до острова заради това. „Ама и аз съм един гений.“ Смутен, Кип побърза да зададе нов въпрос и зададе този, който знаеше, че не бива. — И какво направи, за да я ядосаш? Бялата де.
Железни не отговори, а сви към малка къщурка с окислен меден купол. Отключи вратата и даде знак на Кип да влезе.
— В кухнята има хляб, сирене и маслини. Тоалетната е вляво. Леглото е направо по коридора. Няма да излизаш, докато не дойда да те взема утре сутринта.
— Но ние се борихме с онези огромни вълни, вместо да изчакаме, и… и мислех, че ще отидем право в Хромария.
— Аз ще отида право в Хромария.
— А аз да седя тук цял ден?
— Като видиш какво трябва да правиш утре, ще се радваш на тази почивка. — Железни понечи да тръгне.
— Но какво… какво ще правиш ти?
— Ще си върна благоразположението на Бялата.
Кип се намръщи. Вратата се затвори и се чу щракване. Беше заключен.
— Чудесно — каза той на затворената врата. — Ами ще взема да почакам тогава. И без това нямам какво да правя.
Хапна маслини и сирене и след десет минути вече спеше.



33.

Карис се събуди под навес, направен от клони и мъжки плащ. Беше или здрач, или развиделяване. По росата на земята предположи, че е второто. Провери състоянието си с ефикасността на войник, като размърдваше внимателно всеки крайник и пръст и се опитваше да прецени способността си за движение — свързано с насилие или не. Всичките ѝ пръсти работеха нормално, но цялата ѝ лява страна беше натъртена. Всичко я болеше: пищялът я болеше, коляното я болеше, имаше ожулвания от чакъл по бедрото, усещаше гърдата си все едно някой я е помислил за торба с трици и я е млатил цял час, а рамото ѝ — ах, Оролам, рамото ѝ. Все пак можеше да диша, без да я боли много — надяваше се това да означава, че няма счупени ребра, — и още можеше да движи ръката си, макар че едва не губеше съзнание, като го правеше.
Дясната ѝ страна също не се бе отървала без контузии. Имаше дълги ожулвания от чакъл по дясната ръка и корема, вероятно същите и на гърба, а вратът я болеше от Оролам знае какво. Беше си ударила лошо всички пръсти на десния крак — това също не помнеше да го е правила, — а лявото ѝ око бе подуто, не толкова, че да ѝ пречи да вижда, но достатъчно, за да я разкраси хубавичко. Освен това имаше драскотина на челото, няколко привлекателни цицини на главата и… какво е това, по дяволите, порязване точно на върха на носа?
Не, не порязване. Пъпка. Не може да… Пъпка? Сега? Оролам я мразеше.
Всичките ѝ порязвания и драскотини бяха намазани с някакъв мехлем, който миришеше на горски плодове и борови иглички. Някой прочисти гърло и каза:
— Има още мехлем от дясната ти страна. Аз се погрижих за по-… видимите рани.
Карис разбра това в смисъл, че Корван не я е съблякъл гола, и изпъшка:
— Благодаря… Какво стана там?
— Освен очевидното ли? — попита Корван с безизразен глас.
— В църквата, в подземието. Никога не съм виждала червен луксин, който да не изгаря напълно. Ако го притеглиш неправилно, би трябвало да се изпари, а не да образува кора. И какво беше онова нещо, в което се намираше ти? — Карис се надигна, седна и трепна. Глезенът също я болеше. Ох, кога го беше изкълчила? Пренебрегна болката и се опита да си припомни всичко, което знаеше за Корван Данавис. Той беше бунтовник, разбира се, и бе взел страната на Дазен, но бе потомък на един от знатните рутгарски родове. В продължение на почти сто години Рутгар и Кървавата гора бяха живеели в мир, като най-близки съюзници. Благородни рутгарски фамилии бяха сключвали бракове с изтъкнатите родове на Кървавите горяни и притежаваха земи и от двете страни на Великата река. Някои даже бяха започнали да ги смятат за една държава и обединяваха Злачните равнини и Кървавата гора под общото название Зелената гора. Грехът на Вициан обаче бе сложил край на това и едно поколение преди Войната на Лъжепризмата те вече бяха известни като Кървавите равнини. Ако от Войната на Лъжепризмата бе произтекло нещо хубаво, то бе, че даде на Гавин властта най-сетне да сложи край на непрекъснатите дрязги между Рутгар и Кървавата гора.
Корван беше рожба на този конфликт. Роден в семейство на воини, с някакъв безбожен брой братя (осем? десет?), той бе, ако Карис не се лъжеше, последният останал жив. Тя почти не го помнеше отпреди Войната на Лъжепризмата. Тогава Корван беше просто още един рутгарец от старата кръв, останал внезапно без пукната пара, само с хубавите оръжия, които носеше, и фините дрехи на гърба си. Освен това беше монохром, така че шансовете му да си възстанови богатството в някоя друга страна бяха нищожни. Щом започна войната, той веднага се присъедини към Дазен, подобно на много обеднели млади благородници, които можеха само да спечелят от всичко това.
По онова време Карис беше на петнайсет и изобщо не помнеше Корван лично. Предполагаше, че това не е особено изненадващо, като се има предвид вниманието, което ѝ оказваха братята Гайл. През по-голямата част от войната той беше просто съветник, но към края ѝ Дазен го бе произвел в генерал. Карис бе чувала командир Железни да изразява мнение, че именно затова Гавин е спечелил войната — не защото Корван Данавис беше некадърник, а точно обратното. Железни казваше, че ако Корван Данавис е бил генерал през цялата война, армиите на Гавин изобщо нямало да стигнат до битката при Разцепената скала. Казваше също, че ако генерал Данавис не се бе предал безусловно след Разцепената скала, в половината от Седемте сатрапии можело още да се водят партизански боеве. Достойнството, с което Данавис бе приел поражението, бе убедило хората му да се разотидат по домовете.
Карис топна пръсти в купичката с мехлем и се втренчи в Корван. Той я погледна неразбиращо. Тя започна да надига дългата си риза, с мехлема върху пръстите си, и той схвана, прокашля се и се извърна. Карис внимателно намаза драскотините по гърдите си.
При толкова история, свързана с него, Карис очакваше Корван Данавис да е някакъв белобрад старец. Но този мъж бе някъде на четирийсет и беше обръснат, с изключение на наболите през последните един-два дена косъмчета. Кожата му бе по-светла, отколкото на повечето тирейци, макар и по-тъмна от тази на бледите Кървави горяни, а и май имаше лунички по бузите. Очите му бяха сини — нищо потресаващо, като се имаше предвид абсурдното количество червено, което можеше да притегля. Луксиновото хало изпълваше ирисите му само наполовина — по-малко дори от тези на Карис, въпреки че бе сигурно дванайсет или петнайсет години по-голям от нея. Черната му коса май също имаше червеникав оттенък и бе по-скоро вълниста, отколкото къдрава. Едно време генералът се славеше с червените си мустаци, които бе държал подрязани, с изключение на краищата, които висяха до под брадичката му и на тях имаше вързани червени и златни мъниста. Може би това беше друг Корван Данавис или пък някакъв мъж, взел името му с надеждата да се облагодетелства от репутацията на генерала.
— Те ни връхлетяха, преди да разберем какво става — рече Корван. — Бях посъветвал селото да прати едно-две момчета за набора на войската, но дори аз не очаквах такова отмъщение. Крал Гарадул дойде не за да ни даде урок, а за да даде урок на останалата част от Тирея. Досега само веднъж съм попадал на човек като него.
Карис предположи, че говори за генерал Делмарта, Касапина от Ру, и след малко попита:
— Видя ли пирамидата?
Корван Данавис застина. После устата му трепна и зъбите се оголиха в свирепа гримаса. Но това продължи само един кратък миг. Когато се обърна към Карис, той отново бе спокоен, овладян. В очите му нямаше и помен от пресен червен луксин, което говореше за изумителен самоконтрол за маг на неговата възраст.
— Събрах колкото можах от селяните и се оттеглихме в църквата. — Дали се бе надявал, че мъжете на крал Гарадул ще проявят уважение към святото място? — Това е най-трудно запалимата сграда в селото — поясни Корван в отговор на незададения ѝ въпрос. — Сражавахме се и загубихме. Семействата Делария и Суорин не успяха да отворят вратата към подземието, а аз бях прекалено зает да се бия. Може би изобщо не трябваше да го правя. Мисля, че хроматургията само привлече още войници. Надвиха ни. Аз се оттеглих долу.
— Сам ли?
Той изглеждаше изненадан от въпроса. След миг каза:
— Всички други бяха мъртви.
Освен младото семейство на няма и десет крачки от стълбите. Дали Корван наистина се беше сражавал, или пък веднага се бе оттеглил долу и бе заключил вратата след себе си, обричайки селяните на огнена смърт? Войниците бяха отнесли своите мъртви, а огънят бе заличил повечето следи от битката в църквата, така че Карис не можеше да знае със сигурност.
— Сега е моментът да ми обясниш как си използвал най-горливия луксин, за да се спасиш от пожар — каза тя.
— Знаеш ли защо раздухваш пламъка, когато палиш лагерен огън? — попита Корван. Не изчака Карис да му отговори. — Защото огънят трябва да диша. Аз съм монохром, лейди Белодъб. Ние сме принудени да сме по-изобретателни от почти полихроми като теб.
— Просто ми кажи какво си направил — рече Карис. Откъде знаеше, че е почти полихром? Тя още се опитваше да реши дали е възможно това наистина да е генерал Данавис. В тази затънтена дупка? И от семейство на Кървави горяни? Очите и луничките говореха за горянско наследство, но тази кожа? Разбира се, той бе израснал в благороднически род, и то такъв, който отглеждаше синовете си за воини. Идеалната комбинация за боен маг беше черна кожа и сини очи. Дори карамелената кожа бе много по-добра от бледия тен на Кървавите горяни, защото даваше на воина допълнителна частица от секундата, преди противникът му да разбере какъв цвят притегля. Така че беше възможно. Благородните фамилии без съмнение избираха брачните партньори на дъщерите и синовете си и по по-маловажни причини. Страхът, че децата ти няма да приличат на местни жители в собствената си страна, можеше да отиде доста назад в списъка от родителски тревоги, когато на карта е заложено самото оцеляване.
— Когато слязох долу — продължи Корван, — знаех, че ще ме последват, затова покрих всяка повърхност в стаята с червен луксин. Запечатах я напълно, а себе си също покрих с луксин. Когато войниците влязоха, затворих вратата зад тях и подпалих всичко. Огънят изразходва всичкия въздух, а после угасна. Войниците бяха мъртви.
Аха, ето защо червеният луксин бе образувал кора, вместо да изгори напълно. Липса на въздух.
— Ами тръбите? — Карис беше счупила някакви тръби при падането си.
— Те водеха навън. За да мога да дишам.
— А защо не излезе, след като уби войниците?
Той се втренчи в нея.
— Защото ако не бях изчакал, докато и последното въгленче угасне, щеше да е все едно каня цялата стая да се взриви. Както може би си забелязала — нали донесе горящи въглени и тя направи точно това.
Аха.
— Защо крал Гарадул събира армия? — попита Карис. — Защо сега?
— За да се докаже, предполагам. Нов крал е, иска всички да разберат, че е корав. Нужно ли е причините да са по-сложни? Раск Гарадул винаги е бил откачено копеленце.
— Ако ти наистина си Корван Данавис, току-що ме излъга — рече Карис. Един генерал с репутацията на Корван досега би обмислил възможните стратегии, които Раск може да развива. А един генерал с успехите на Корван вече би открил поне десетина.
Корван млъкна и на Карис дори ѝ се стори, че изглежда доволен.
— Значи малката Карис Белодъб е пораснала — каза той. — Влязла е в Черната гвардия и сега е шпионка на Хромария.
— За какво говориш? — попита Карис. Имаше чувството, че са я ударили в корема.
— Единственият въпрос е: кой иска да те убие, Карис? Не само че се набиваш на очи в Тирея повече и от мен, с фината си коса и светлата си кожа, но точно ти, от всички? Пратили са теб? Тук?
— А защо да не съм тук? Дойдох да изследвам червените в южната пустиня…
— Моля те, Карис. Не обиждай интелигентността и на двама ни. Най-малкото, аз съм враг на твоя враг. Ти си дошла за информация. Ще ти я дам, но не и ако ме лъжеш. Ако тръгнеш неподготвена срещу тези хора, ще умреш.
Карис осъзна, че той можеше да я убие в църквата. Или да я остави на огъня. Корван се радваше на висока репутация, дори сред враговете си, и тя трябваше да разбере какво знае. Вдигна ръце в знак, че се предава. Трепна от болката. Ох, тази лява ръка я побъркваше.
— Защо не мога да съм тук? — попита след малко.
— Имаш ли някаква представа какво се случи с всички мъже и жени, които се биха на страната на Дазен?
— Прибрали са се по домовете си.
— За загубилите винаги е трудно да се приберат по домовете си. Армиите на Дазен бяха разнородна шайка. Имаше доста лоши хора и някои добри, с които са постъпили несправедливо.
— Като теб — вметна язвително Карис.
— Не става въпрос за мен. Това, което искам да кажа, е, че много от нас не можеха да се приберат у дома. Някои отидоха в Зелени пристан; аборнейците приеха няколко малки общности, а илитийците твърдяха, че са готови да вземат всекиго, но единственото, което някой получи от тях, бе срязано ухо.
Карис потрепери. По този начин илитийците бележеха робите. Нажежаваха ножиците до червено и срязваха лявото ухо на роба почти наполовина. Обгорената плът пречеше на зарастването, така че много лесно можеше да се познае кой е роб.
— Някои от нас извадиха повече късмет — продължи Корван. — Армиите ни бяха вилнели из тази страна няколко месеца и хората нямаха причина да обичат нито едните, нито другите. Бяхме опустошили цели села. В оцелелите бяха останали само малки деца, старци и по няколко жени. На повечето места ругаеха войниците, а където бившите войници се опитваха да се задържат насила, бащата на Раск, сатрап Персес Гарадул, ги изтребваше. Но някои от местните осъзнаха, че ако искат селата им да се възстановят, имат нужда от мъже. Алкалдесата на Ректън беше сред тях. Тя избра двеста войници и ни позволи да останем, и направи добър избор. Няколко близки села направиха същото. Други мъже, разбира се, станаха разбойници и дори Персес Гарадул не успя да ги излови всичките.
— А ти защо остана? — попита Карис. — Като генерал си носил по-голяма вина за случилото се с тази страна от повечето бойци.
— Жена ми беше тирейка. Оженихме се няколко години преди войната. Тя беше в Гаристън, когато… когато градът изгоря. Един от слугите ѝ оцелял и спасил дъщеря ни, и ми я донесе. Така че бях с момиченце на една годинка и алкалдесата ме съжали. Искам да ти кажа, че хората тук помнят войната малко по-иначе, отколкото хората на Гавин.
Това не бе чак толкова изненадващо, като се имаше предвид, че всичко е било на техен гръб.
— Те я помнят като битка за една жена — добави невъзмутимо Корван.
— Това… това е абсурдно! — изломоти Карис. „Милостиви Оролам!“
— Ти си голяма любимка на тукашните художници. Не че имаме много талантливи, но светлокожата екзотична красавица с огнена коса вдъхновява и добрите, и лошите. И макар че повечето хора не биха повярвали, че си същата жена — обикновено те изобразяват в сватбена рокля, понякога разкъсана, — не се съмнявам, че Раск притежава картини от талантливи художници, които са те виждали със собствените си очи.
— Не стана така — каза Карис.
— Но е хубава история.
— Хубава история ли?
— Хубава трагедия. Хубава в смисъл интересна. Не щастлива. — Корван прочисти гърло. — Не мога да повярвам, че не знаеш за това.
— Сега на Ясписите почти няма тирейци. И никой не говори с мен за онези дни.
Корван сякаш аха-аха да каже нещо, но задържа езика си зад зъбите. Накрая рече:
— Така че въпросът е: кой би пратил точно теб при новия ни крал Гарадул, знаейки, че той със сигурност ще те познае, и какво се е надявал да постигне, като те натика в ръцете му?
„Бялата. Бялата ме е предала? Защо?“



34.

Гавин вече бе изкарал дълга сутрин. Събуди се мъчително рано, за да стигне до брега преди разсъмване, и веднага щом можеше да притегля първите слънчеви лъчи, сътвори плъзгун. После отиде с него до Оръдейния остров и предприе неприятно клаустрофобично пътуване през тайния тунел, което го остави мръсен, потен, уморен и жадуващ за сън. Но нямаше друг избор освен да продължи — не и след това, което му бе казал цветният бяс.
Тунелът се съединяваше с Хромария в едно неизползвано мазе три етажа под земята. В дъното му имаше простичък гардероб, а в неговото дъно — скрита врата. Гавин откачи фенер от една кука, завъртя кремъка му и със задоволство видя как се запали. Пусна луксина, който държеше, в две локвички на пода и той се разпадна бързо — нямаше нужда да плаши всеки, на когото налети. После се вмъкна в гардероба.
Скритата врата се затвори гладко зад него. Той отвори вратата на гардероба. Тя се открехна само на половин педя, преди да опре в нещо. Светлината на фенера, минаваща през тясната пролука, не бе достатъчна, за да види какъв е проблемът. Той протегна ръка в тъмното. Пръстите му срещнаха полирано дърво, гладко и право, а после още едно, точно върху него. Столове.
Е, това им беше проблемът на супертайните врати, скрити в неизползвани мазета, нали? Понякога хората виждаха неизползвано мазе и решаваха, че могат да го използват, за да складират разни неща.
Гавин въздъхна, остави фенера и опря рамо във вратата. Натисна, силно, по-силно. Вратата се отвори още с около педя, когато купчината от столове се отмести, после заседна здраво. Той погледна към фенера, притегли зелена пръчка и залепи на върха ѝ топче червен луксин. Запали червеното с подчервено и мушна тесния факел през пролуката, високо вдигнат. После промуши и главата си.
Цялата стая беше претъпкана с мебели, сякаш цели аудитории и столови са били изпразнени и всичко е било струпано тук. Мили Оролам! Гавин изруга под нос. Единственото свободно пространство беше на нивото на пода. Трябваше да пълзи между крака на столове и маси, за да излезе оттук.
Но нямаше избор. Ако не искаше да запали огън, да притегли в големи количества и да изпепели всичко в стаята, така че да може просто да излезе — което не бе особено дискретно, — щеше да е принуден да обърше пода с тялото си. Страхотно. Остави луксиновия факел да се разпадне и запълзя.
След десетина минути се изправи. Дори не се опита да изтупа дрехите си. Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше се окалял целият поради многото прах, мръсотията по пода, потта си и още прах, който бе съборил върху себе си от столовете и масите. Цяла минута стоя до вратата и се ослушва, но не чу нищо.
Излезе тихо в коридора и затвори вратата. Угаси фенера с духване: коридорите бяха ярко осветени. Дори на три етажа под морското равнище от черешовите искрици (червените ученици между втората и четвъртата година) се очакваше да държат лампите заредени с червен луксин. Складът мъдро бе разположен почти в края на един от дългите коридори. В дъното му, само на няколко крачки, имаше асансьор. Гавин бързо се пъхна в него.
Асансьорите трябваше да обслужват целия Хромарий, включително робите и мъждивците, най-новите ученици. Затова бяха изцяло механични. Когато някой пристъпеше вътре, една скала му показваше каква противотежест е нужна. Ако някой притеглящ решеше да използва по-малка, щеше да му се наложи да се издърпва с ръце по въжето, макар и така да издигаше само част от тежестта си. Ако използваше по-голяма, можеше да му е трудно да спре на нужния етаж. Един централен асансьор поемаше всички по-тежки товари и можеше да пренася цели класове, докато тези странични асансьори се грижеха за по-малките товари. Освен това във всяка асансьорна шахта имаше множество жлебове и въжета, за да не се налага на посланиците да чакат, докато десетки мъждивци стигнат до класните си стаи.
Гавин грабна предпоследното въже. Секретността означаваше, че не може да използва последното, макар че ако някой го видеше и познаеше, щеше да се зачуди защо не се вози на асансьора, запазен за хората от неговия ранг, така че май не бе съвсем ясно кое е по-дискретно. Той притегли спирачката, постави ръчката на два пъти собственото си тегло и ритна механизма за освобождаване.
И почти литна нагоре.
Дори дълбоко под земята асансьорите бяха ярко осветени: над всяка шахта бяха монтирани полирани аташийски огледала, които пращаха слънчевата светлина надолу. Нагласяването на огледалата на всеки няколко минути беше още една забавна работа за мъждивците, а всяка вечер те трябваше да изтеглят с манивела всички противотежести обратно на местата им. Гавин помнеше как той самият бе правил това. Не беше от най-приятните му спомени.
Разбира се, асансьорът не стигаше чак до покоите му ма върха на Хромария. Това би било твърде удобно — или, както предпочитаха да казват черногвардейците, рисковано. Нямаше причина да предоставят на наемните убийци пряк път до Призмата или друга важна личност. Вместо това, след като профуча с бясна скорост до половината от височината на Хромария, покрай ученици, магистри, слуги и роби, които така и не успяваха да видят кой бърза толкова много, Гавин натисна спирачката.
Спря на върха на шахтата и излезе пред караулното на охраната за този етаж. Четиримата мъже, не черногвардейци, вдигнаха гузно поглед от заровете. Явно не бяха обърнали внимание на свистящото въже, преди да стане прекалено късно. Ченетата им увиснаха, щом го видяха: самия Гавин Гайл, потен, мръсен — и тук!
— Знаете ли какво? — каза Гавин, докато затъкваше спирачката в колана си. — Ако вие си траете, и аз ще си трая. — Втренчи се многозначително в заровете и монетите на масата. Пазенето на асансьора на толкова висок етаж сигурно бе отегчително, но лукслорд Черни нямаше да е доволен да научи, че войниците му играят на пост.
Четири глави кимнаха като една. Гавин пристъпи в следващия асансьор, който се намираше точно до този, от който бе излязъл, и зае обичайната си поза. Този път избра по-човешка скорост.
На следващия етаж, където спря, асансьорът се охраняваше от двама черногвардейци и те не играеха на зарове. Всъщност даже май изобщо не мигаха. И двамата държаха копия, коленете им бяха леко присвити и на очите им имаше очила.
Когато бяха на пост, черногвардейците бяха на пост.
Двамата козируваха и удариха копията в раменете си, след което се извъртяха плавно на една страна. Гавин мина между тях и влезе в покоите си. Прати малко надвиолетово, за да свали всички щори и да пусне светлина. Дръпна шнура за викане на прислугата и отиде до ваната. Днешният ден щеше да включва много дипломация, но което бе по-важно, щеше да включва брат му, а нямаше начин да се появи пред Дазен мръсен и раздърпан. Това можеше да се изтълкува като слабост. Той отвори кранчето, изпробва водата и я загря с подчервено.
Тъкмо бе започнал да се съблича, когато вратата се отвори и влезе робинята му Марисия.
Марисия бе пленена през войната между Рутгар и Кървавите горяни. Като повечето от нейния народ, имаше червена коса, лунички и очи с цвета на нефрит. Карис също имаше горянска кръв. Гавин никога не бе смятал за съвпадение, че робинята му е младо красиво момиче от Кървавата гора. Бялата без съмнение се бе надявала да притъпи част от апетитите му, създавали толкова неприятности преди войната. Момичето дори бе девствено, когато дойде да му служи преди десет години, което означаваше, че рутгарецът, който я е пленил, се е блазнил повече от златото, отколкото от плътта.
Марисия му помогна да си свали мръсните дрехи и ги събра на купчина, за да ги отнесе за пране. Гавин влезе в банята, а тя каза:
— Имам съобщения за вас. Готов ли сте да ги чуете?
Гавин протегна ръка към нея в знак да изчака и се отпусна с въздишка в топлата вода. Съобщения, искания — на човек направо не му оставаше и минута за мислене.
— Свикай събрание на целия Спектър — каза той. — Кога мислиш, че е най-ранният удобен час?
Марисия вече бе разхлабила връзките на роклята си и сега я свали презглава заедно с долната риза. Сгъна ги и ги остави до ваната. Ако имаше някое умение, което да не е усвоила през десетте си години с Гавин, то бе да се преструва, че останалата част от света изчезва при възможността да прави любов с него. Беше готова да къпе Гавин, да се люби с него, ако той поиска, но нямаше да позволи косата ѝ да се намокри, а след това щеше да вземе идеално сгънатата си рокля, да я надене за миг и да се отправи към следващата си задача. Марисия имаше много прекрасни качества, но способността да се отдаде изцяло на момента не беше сред тях.
— Лукслордове Сини и Жълти днес са на Големи Яспис — каза тя, докато взимаше сапуна. — На Жълти са му дошли на гости роднини, затова се крие в една от кръчмите. Черни работи върху счетоводната си книга и ругае всички на левга околовръст, а Червени вероятно е в кухните. Доколкото ми е известно, другите са на обичайните си места на Малки Яспис.
За толкова хубава жена като нея — и как само Бялата очевидно я бе избрала заради приликата ѝ с Карис, — най-изненадващото у Марисия бе колко е компетентна. Знаеше всичко и тези знания винаги ѝ бяха подръка. Гавин бе положил големи усилия да си спечели безусловната ѝ вярност, тъй като разбираше, че няма начин да запази в тайна от личната си робиня съществуването на затворника — не и завинаги, — а и отлично съзнаваше, че Бялата я е пратила да го шпионира.
Възможностите му бяха прости: да позволи на куп робини да се изредят през покоите му, като бързо се отървава от всяка с надеждата, че няма да имат достатъчно време да разкрият тайната му, или пък да спечели изцяло верността на една. Карис не харесваше Марисия, но я пренебрегваше. Щеше да е десетократно по-зле, ако Гавин си взимаше нова робиня всеки месец — а и това без съмнение би означавало, че с времето ще даде възможност на шпиони на всички благороднически фамилии да претършуват покоите му и да докладват най-интимни подробности за него на всички сатрапии.
Освен това имаше нужда от някой, който да хвърля хляб в шахтата, когато него го няма.
И все пак Бялата бе проявила безупречен вкус при избора на Марисия. Макар че след десет години той познаваше тялото ѝ не по-зле от своето, все още се наслаждаваше да види стройните ѝ извивки. Тя се плъзна във ваната зад него и почна да търка гърба и раменете му.
— Значи след вечеря. Кажи на Бялата, че бих искал да я видя след час.
— Да, лорд Призма. Желаете ли още нещо, преди да ви предам съобщенията?
— Давай.
— Баща ви иска да говори с вас.
Гавин скръцна със зъби.
— Ще трябва да почака. — Вдигна ръка и Марисия го затърка подмишницата.
— А Бялата иска да ви напомни, че сте обещали да изнесете урок на онази група надвиолетови, като се върнете.
— Ох, мамка му! — Как изобщо бе разбрала, че се е върнал?
— Желаете ли да ви измия косата, лорд Призма?
Гавин най-много от всичко желаеше да се наслади на Марисия, а после да кисне в гореща вана до вечерта, но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да говори с Бялата, преди да се срещне с целия Спектър и определено преди да говори с баща си.
— Няма време — каза той. Опита се да потисне надигащата се паника и да пренебрегне свиването на сърцето си при мисълта за това, което трябваше да направи.
Тя насапуниса гърдите му. Топлото ѝ хлъзгаво тяло опираше в гърба му. Беше меко, успокояващо. Почти стигаше, за да го отпусне. Тя целуна онова място на тила му, което винаги го караше да потрепери, и прокара пръсти надолу по насапунисаните му гърди, по корема, още по-ниско. Целуна го по тила още веднъж, поколеба се. В тази пауза се съдържаше въпрос.
Той изстена жално.
— Не, за това също няма време. — Колко добре го познаваше Марисия? Често, когато нямаше време за срещи и други задължения, все пак имаше време за това.
Често ли? Почти винаги.
Тя го стисна под водата, поколеба се още миг, сякаш искаше да каже: „Устните ти казват не, но нещо друго казва: да, моля!“ После го целуна бързо по тила за последен път и започна да го изплаква.
— Много ми липсвахте, лорд Призма — каза тихичко. Свърши и излезе от ваната. — Ще ви приготвя дрехите. — Избърса се набързо, уви кърпа около кръста си и отиде до един гардероб да му избере дрехи.
Той я гледаше с наслада, но после се отърси.
„Ако продължавам така, няма да мога да си завържа панталоните.“
След като му приготви дрехите, Марисия се върна в банята, но той я отпрати с махване на ръка. Днес можеше да се избърше и сам.
Щом се облече, Гавин отвори малкия гардероб, вдигна внимателно купчините нагънати чаршафи от полиците и ги отнесе до друг гардероб, където грижливо подреди всичко. После махна самите полици и ги пъхна в една ниша в другия край на стаята. Резултатът бе празно пространство в долната част на гардероба. Процесът бе бавен, но целта беше никой никога да не разкрие тайната му. Ако някой влезеше, докато него го няма, стаята трябваше да изглежда празна. Ако я претърсеха, не биваше да открият нищо необичайно. Това си струваше изгубеното време и неудобствата.
Гавин притегли синьо-зелена дъска за краката си — бе широка колкото плещите му и с дупка в средата. После пъхна в колана си един магически факел, хвана дъската с една ръка, наведе се и влезе в гардероба. Затвори вратата след себе си. Подът под нозете му изщрака. За да запази тайната, той го бе проектирал така, че да не се отваря, ако вратата не е затворена. Прегърбен, Гавин откри куката и я издърпа нагоре, промуши я през дупката в дъската и я уви около колана си. Пусна дъската и пъхна стъпала в процепите ѝ. Измисленият от него механизъм наподобяваше асансьорите в кулата, но бе опростен, защото нямаше кой да го поддържа и нямаше място за противотежести. Общо взето се състоеше от въжета в мрака и макара на върха.
Сега предстоеше ужасяващата част. Гавин отвори пода по-широко… и полетя като камък в мрака.
Макарата засвистя, но пронизителните ѝ протести заглъхнаха след броени мигове. Нямаше никакво съпротивление. Падаше все по-бързо и по-бързо. Извади синия магически факел и го счупи в крака си. Шахтата, която бе изсякъл сам в сърцето на Хромария, бе широка само крачка и половина. Не се виждаше нищо освен гладък камък и въжето, едната част от което фучеше нагоре, а другата се носеше надолу заедно с него.
Той посегна към спирачката на колана си, но движението му наклони прикрепената към нозете му дъска и единият ѝ край докосна стената. От триенето краят подскочи нагоре и запрати Гавин в камъка от другата страна. Спирачката излетя от пръстите му… и падна на дъската. Той посегна да я хване. Не улучи. Придърпа колене нагоре, докато гърбът му се плъзгаше по гладката стена, и я сграбчи.
Изправи се бавно, хвана куката, закачи дъската към спирачката и долепи спирачката към свистящите въжета. Стисна я с пълното съзнание, че ако не спре бързо, може да се забие в дъното на шахтата с невероятна скорост, но пък ако спре прекалено бързо, може да счупи я дъската, я краката си.
Мина покрай пет широки бели линии, нарисувани на стените на шахтата. Това бе предупреждение, че почти е стигнал дъното. Миг по-късно мина покрай четири широки бели линии. Все още се движеше прекалено бързо. Три. Две.
Е, не беше толкова зле. Едно.
Удари се в земята с изненадваща сила. Естествената му реакция бе да опита да се претърколи, за да смекчи удара — което не се получи, тъй като въжето бе изпънато. Той пльосна по гръб и се търкулна върху магическия факел, който моментално прогори ризата му.


Гавин изпъшка и скочи на крака. За щастие ризата му не се подпали. Той огледа яркочервеното изгаряне по ребрата си. Болезнено, но не особено сериозно. Откачи се от асансьора.
Стаята в дъното на шахтата беше само четири на четири крачки.
В синята светлина на магическия факел Гавин се приближи до едната синя стена. При докосването му тя стана прозрачна, но зад нея нямаше нищо. Не още. Бавно, съвсем бавно, отсрещната стая се надигна от мястото, където лежеше, и се завъртя в нужната позиция.
Това беше най-великото дело на Гавин. Беше го построил за един трескав месец, като бе вложил в него всичките си знания. Но всеки път, когато повикваше синята стая, сърцето му спираше да бие. Днес също. Бавната скорост, с която стаята се надигаше и завърташе, бе нужна, за да не разбере мъжът вътре, че тя се движи.
От друга страна, това даваше на Гавин пет минути, в които не можеше да прави нищо освен да чака. Днес тя щеше да е празна. Мили Оролам! Сърцето на Гавин се сви. Трудно му беше да диша. Стаята бе прекалено малка. Нямаше въздух. Дишай, Гавин, дишай. Изпиши на лицето си равнодушие, хубаво го изпиши.
Най-сетне през прозрачната стена се разкри гладкият овал на вътрешността на тъмницата. Срещу Гавин стоеше мъж, който много приличаше на него, макар да бе по-слаб, не толкова мускулест, по-мръсен и с по-дълга коса.
— Здравей, братко — каза Гавин.



35.

— Ето така — каза Железни — трябва човек да види за първи път Хромария. Призори и по време на прилив. — Беше дошъл преди развиделяване, за да събуди Кип, който стана със смущаващото чувство, че не знае дали е сутрин, или нощ. Все пак се ориентира бавно, докато командирът го пришпорваше да бърза по не толкова претъпканите улици, и най-сетне излязоха на билото на хълма. — Наричат го Стъклената лилия — продължи Железни. — Доста по-меко име, отколкото заслужава, но пък, от друга страна, стоманата не е прозрачна, нали?
И наистина, от билото Хромария на пръв поглед приличаше донякъде на цвете. Шест кули, наредени в шестоъгълник около една централна. Тъй като Малки Яспис се издигаше постепенно от юг на север, кулите, намиращи се по-далеч от Кип, изглеждаха по-високи, макар че разстоянието от върха до основата на всяка беше едно и също. Освен това всяка кула бе съвсем прозрачна от южната си страна. Образът на странното цвете се допълваше от моста, ако това можеше да се нарече мост.
Той прехвърляше океана между Големи и Малки Яспис и беше зелен като стебло на цвете. Устремяваше се право към ослепителните кули и наклонените навън стени. И не само че беше зелен, но и нищо не го крепеше. Лежеше върху повърхността на водата. Не плаваше върху нея, защото не се движеше заедно с вълните, а морето беше накъдрено от едната му страна и почти съвсем спокойно от другата.
— Защо зелен? — попита Кип, като се опитваше да размърда мозъка си. Зеленият луксин не беше ли гъвкав?
— Всъщност е син, подсилен с жълт. Само изглежда зелен — обясни Железни и тръгна към моста. Кип забърза да го настигне. Трудно му беше едновременно да зяпа и да върви, но цялата му умора се бе изпарила.
— Жълт ли? — попита той. — И как точно действа това? Приз… ъъъ, чичо ми не ми е казвал нищо за жълтия.
Железни го изгледа строго. Не отговори дори когато момчето млъкна и закрачи тихо до него.
Накрая му хвърли един поглед.
— Да ти приличам на магистър?
— Просто реших, че не си кой знае какъв боец без сините си очила — рече Кип. „Млъквай, тъпако! Недей да…“ — Така че защо не ти намерим някаква работа.
Командирът на Черната гвардия извъртя рязко глава към него. Кип преглътна. „Заслужаваш си счупената глава, която ще получиш ей сега, Кип. Сам си го просиш.“
А после по устните на мъжа плъзна усмивка и той избухна в смях.
— Когато Оролам е раздавал мозък, хората най-отпред на опашката е трябвало да се наредят най-отзад за здрав разум, нали?
— Какво? — попита Кип. — А, да.
Зачака търпеливо, като си мислеше, че тази шега ще му спечели отговор на въпроса за жълтия луксин, но Железни мълчеше. Гадната му усмивчица подсказваше, че знае, че Кип чака отговор, и мълчи нарочно.
След минути обаче стигнаха до Стеблото на лилията и Кип съвсем забрави за въпроса си. Мостът бе напълно покрит, макар и с толкова тънък син луксин, че изглеждаше прозрачен почти като стъкло. Но пътеката под краката им буквално сияеше. Кип стрелна с поглед Железни.
— Колкото и да ме гледаш, пак няма да стана магистър — рече едрият мъж.
— Ами екскурзовод?
— Тц.
— Тогава любезен домакин?
— Не.
„А тъпанар?“ Кип вече бе отворил уста да го каже, когато забеляза колко мускулести са ръцете на Железни. Затвори уста и се намръщи.
— Искаше да кажеш нещо ли? — попита Железни.
— Името ти — каза Кип. — Това често ли се среща сред парийците?
— Железни ли? Доколкото знам, аз съм единственият. Цялото е Железен юмрук.
— Не те питах за… — А, той го дразнеше.
Железни се подсмихна.
— Имаш предвид да вземеш име, което те описва? Много често. Някои използват стария език, но хората по крайбрежието — откъдето съм и аз — използват думи, разбираеми за чужденците. Само че и илитийците правят същото. В по-малка степен го прави целият Хромарий. Ето например Гавин Гайл почти никога не го наричат император Гайл или Призма Гайл. Той е просто Призмата. Орея Пулор е просто Бялата. Много хора смятат, че истинската загадка са безсмислените имена.
— Безсмислените имена ли? Имаш предвид като Кип?
Железни повдигна вежда. Сви рамене.
„Много ти благодаря.“
Тълпата, отиваща към Малки Яспис за през деня, сякаш дори не забелязваше чудото под краката си. Мостът беше около двайсет крачки широк и триста дълъг, от бряг до бряг. Повърхността бе леко грапава, но това почти не влияеше на прозрачността му, ако се изключи малкото мръсотия. Кип можеше да види водата точно под нозете си, на няма и стъпка разстояние — надигаше се с всяка вълна и хлътваше след нея. Вървяха от онази страна на моста, където морето беше бурно — явно тук, за разлика от дома, движението ставаше отдясно, така че вълните се разбиваха в луксина току до Кип. След като същите тези вълни го бяха дърпали и блъскали, той се чувстваше доста нервен. Но никой друг сякаш не ги забелязваше.
После, като стигнаха някъде до средата, Кип видя да се задава чудовищна вълна. Миг преди да връхлети се извиси поне до половината от височината на моста. Кип се напрегна и си пое дълбоко въздух.
Дори не усети, че е стиснал очи, докато не чу тихото кискане на Железни. Отвори ги точно докато последната вода се стичаше по външната страна на тунела, без да причини никаква вреда. Мостът не бе изскърцал, не бе потреперил, дори не бе забелязал мощта на залялата го вълна.
Няколко минувачи се хилеха. Явно това бе шега, която не остаряваше.
— Затова ли… — Кип се запъна, сетил се да използва правилните думи. — Затова ли чичо ми искаше да мина оттук?
— Това е една от причините, сигурен съм. Всеки път, когато трябва да се оправяме с непокорен сатрап, дребен владетел или Пиратски главатар, ги превеждаме оттук при прилив. Просто като напомняне с кого си имат работа.
„Напомняне ли?“
Следващата вълна също се разби в моста и скоро дори браздите между вълните бяха по-високо от дъното му. Невероятно. Кип не бе израснал по крайбрежието, но дори той знаеше, че е необичайно приливът да е толкова мощен, висок и бърз. Това го накара да се зачуди дали и тук няма някаква магия. И през всичкото време мостът дори не бе потреперил! Да бе, просто напомняне.
Мостът се извиваше нагоре, преди да опре в брега, и Кип най-после имаше възможност да огледа Хромария.
Първите две кули, падащи се отдясно и отляво, когато човек излизаше на Малки Яспис, бяха по-близо една до друга от задните две — или за да подсилят стената до огромната порта, където атаката бе най-вероятна, или…
О, причината за всичко бе светлината.
Веднага щом Кип осъзна това, всичко започна да му се струва съвсем логично. Всичко в Хромария бе проектирано така, че да е максимално изложено на слънце. Строежът върху склон означаваше, че повече слънце може да достигне до долните етажи на северните кули и двора. Първите две кули от шестоъгълника бяха по-сближени, за да не хвърлят сянка върху задните. „Стъклените“ северни стени на кулите означаваха, че стаите със северно изложение ще получават толкова слънце, колкото могат да използват, докато южните стаи бяха с плътни стени, за да осигурят усамотение и комфорт. Кип си помисли, че хората, изпитващи панически страх от височини, може и да не се чувстват добре в стаите на Хромария — всички кули освен централната бяха наклонени навън, което допринасяше за ефекта на разтворена лилия. Това също не бе случайно: въпреки наклона всички подове бяха равни. Може би Хромарият се нуждаеше от повече място, отколкото имаше на острова, и единственият начин да го създаде беше да изнесе кулите извън него. Или пък го бяха направили просто защото можеха.
Дали за здравина, или за удобство, между кулите имаше мрежа от полупрозрачни пътеки. Една обикаляше централната кула по средата, свързана с нея в две точки, а оттам се протягаше до всички останали кули. Кип виждаше, че тези закрити пътеки са пълни с хора, които сноват между кулите. Без съмнение беше много по-бързо, ако имаш работа високо във всяка кула, да можеш да минеш напряко, вместо да слезеш по стълбите чак до долу, да прекосиш централния двор и после да се изкатериш пак догоре. Но зрителният ефект си оставаше, особено със свободното пространство около централната кула, от което тя стърчеше като цвете.
— Всеки цвят си има собствена кула — каза Железни.
— Нали каза, че не си екскурзовод — каза Кип, преди да успее да се спре. Премигна. Ако не ненавиждаше толкова болката, щеше да си прехапе езика.
Железни само го изгледа.
— Извинявай — каза Кип. — Наистина, извинявай.
Железни продължаваше да го гледа безизразно.
— Значи са подредени… — почна Кип смутено, търсеше начин да отклони втренчения поглед на Железни. Посочи кулата вляво от портата, към която се приближаваха, после описа кръг по посока на слънцето. — Подчервена, червена, оранжева, жълта, зелена и синя. — Синята беше последната, точно вдясно от портата.
— Позна — каза сухо Железни.
— А надвиолетовите защо са надупени на оградата? — Попита Кип.
— Моля?
— А бе, сещаш се — рече Кип. „Какво толкова казах?“
Дясната вежда на Железни се повдигна.
— Като за пердах. Все едно ще ги нашибат.
— Този израз не означава точно каквото си мислиш — каза Железни.
Кип понечи да попита какво означава в такъв случай, но си личеше, че командирът няма да му каже.
— Никога няма достатъчно надвиолетови, че да напълнят цяла кула, а и те притеглят по-добре, ако са по-нависоко — каза Железни. — Качеството на светлината там е по-подходящо за работата им, пък и освен това работят предимно за Бялата. Затова живеят в Кулата на Призмата, близо до върха.
Приближиха се до голямата порта заедно със стотици други хора, които идваха тук по свои си работи. Крилата на портата бяха покрити с ковано злато, но бяха отворени, така че Кип зърна само бегло фигурите и сцените, изобразени върху тях. Стените обаче сами по себе си бяха чудо. Очевидно се състояха главно от син луксин, но самият луксин можеше да е по-светъл или по-тъмен и явно се налагаше да се смеси с жълт. За здравина ли? Сигурно, като се имаше предвид, че целият мост бе изграден от тази смес. Но всяка от стените на шестоъгълника бе различна. Бяха покрити от край до край със сини, жълти и зелени шарки и това дори не включваше кулите. Макар че северната страна на всяка кула бе толкова прозрачна, колкото е възможно, за да пропуска максимално количество слънчева светлина, останалото бе изградено така, че да изтъква самоличността на собствениците, и дори необучените можеха да познаят коя сграда на кого принадлежи. А явно имаше и елемент на фукане.
Всяка повърхност на синята кула бе изсечена като гигантски сапфир, така че от какъвто и ъгъл да я погледнеш, светлината блестеше от хиляди фасетки. Подчервената кула пък, над основата си от преплетени синьо, жълто и зелено, сякаш гореше. Илюзорни пламъци, високи по десет-двайсет стъпки, лижеха луксина, а понякога мятаха рой искри и се издигаха още по-нависоко. Останалата част от кулата трептеше като въздух над огън.
Докато влизаха в централния двор, Кип се спъна. Погледна в краката си. В земята имаше изсечени дълбоки жлебове, които описваха голяма дъга между крилата на портата. Но крилата не се затваряха с плъзгане, а на панти като нормалните врати, Кип погледна объркано Железни.
— Стъклено цвете — каза мъжът.
— Ъ?
— Какво правят цветята?
„Изглеждат красиви?“
— Ъ?
Железни изглеждаше доволен, че го е озадачил.
— По отношение на слънцето.
— Отварят се?
— А как би действало това при група сгради?
Кип помисли малко и се предаде.
— Или не би — допълни Железни.
— Аха. Значи…
— Опитай пак.
— А бе ти никога ли не даваш прями отговори? — попита Кип.
— Само на висшестоящите. — Което, осъзна Кип, беше прям отговор. Сбърчи нос, прекалено уплашен от Железни, за да изтъкне това, но трепването в ъгъла на устата на мъжа показа, че той знае. — Цветята следват слънцето от сутрин до вечер — каза Железни, може би вместо извинение.
Докато двамата с Железни вървяха към централната сграда, Кип пак погледна жлебовете. Преди да стигне до портата, пътят се разшири — стана толкова широк, че по-голямата част от него опираше в стената, образувайки голям полумесец.
— Искаш да кажеш, че цялото това нещо се върти? — Това бе единственият смислен отговор, осъзна Кип. Щом сградите бяха прозрачни от северната страна, щяха да се възползват напълно от светлината само по пладне, но ако цялата структура се въртеше, щяха да получават максимум светлина от зори до здрач. Но… цялата? Невъзможно!
— Стигнахме — каза Железни.
Бяха пред гигантска сребриста порта. Беше толкова проста, колкото всичко друго бе натруфено.
От двете ѝ страни стояха двама стражи в пълна огледална броня, въоръжени с мечове и дълги почти колкото самите тях мускети.
— Командир Железни — поздравиха стражите.
— Стигнахме — повтори Железни и бутна Кип навътре. — Сега ще се запознаеш с Месомелачката.



36.

Срещите с Дазен винаги бяха упражнение по заблуда.
Сърцето на Гавин се беше свило. Трябваше да убие брат си още преди години. Колко просто би било. И все още можеше да бъде. Достатъчно бе да престане да пуска хляб в шахтата. И проблемът му щеше да изчезне. Мислеше си за това всяка сутрин, след всяка безсънна нощ. Но това беше брат му. Не го бе убил в разгара на битката, как би могъл да го убие хладнокръвно сега?
Седем години, седем цели.
Вече три пъти бе слагал в списъка „Кажи всичко на Карис.“ Не само, че я обича. А и за това. Че Дазен не е мъртъв, че е тук. Че толкова много неща са построени върху лъжи. Тя заслужаваше да знае. Но не биваше. Защото ако знаеше, това можеше да ги помири и да ги направи щастливи заедно… или да докара нова война, която да погълне Седемте сатрапии.
— Здравей, братко — каза Гавин. Усещаше хладния въздух върху кожата си, с неизбежния мирис на смола и камък. Стегна се в очакване на отговора. В края на краищата брат му също беше Гайл. И за разлика от него, нямаше за какво друго да мисли освен какво ще му каже следващия път, когато дойде да го види. Както и, разбира се, да замисля бягство. След шестнайсет години повечето хора биха се предали, но не и един Гайл. Това бе тяхното наследство: абсолютната, нелогична вяра в превъзходството им над другите. „Благодаря ти, татко.“
— Какво искаш? — попита Дазен с дрезгав от рядката употреба глас.
— Знаеше ли, че по време на войната съм заченал копеле? Аз самият го разбрах преди месец. За мен беше не по-малка изненада, отколкото за всички други, но по време на война става какво ли не, нали? Карис, разбира се, беше бясна. Не искаше да дели леглото с мен три седмици, но, как да ти кажа… сдобряването с нея винаги е било толкова хубаво, че почти ми се иска да се караме. — Погледна нагоре и наляво и се усмихна за миг, сякаш на някакъв личен спомен.
Беше важно да наслояваш лъжите, когато си имаш работа с един Гайл. В общуването с брат си през годините Гавин си бе изградил алтернативен живот. Двамата с Карис бяха женени, но нямаха деца — болка, която го човъркаше постоянно и бе повод за конфликт с Андрос Гайл, който искаше от него да зареже Карис и да си намери жена, способна да му даде наследници. Издаваше тези подробности бавно, неохотно, като караше брат си да полага усилия, за да ги разкрие. А после, всеки път, можеше да пусне още информация, за да види дали брат му изглежда объркан от лъжите, или ги презира.
На лицето на Дазен бе изписана гадна усмивка.
— Е, коя беше? Знаеш ли дори името ѝ? Тя разполага ли с доказателство?
Подстрекаваше го с надеждата Гавин да му издаде нещо срещу нищо. И би го заподозрял, ако той го направеше. Но Гавин каза:
— Лицето му е достатъчно доказателство. Одрал е кожата на Севастиан.
Дазен пребледня.
— Не вкарвай Севастиан в лъжите си, чудовище! Не смей!
— Осиновихме момчето. Казва се Кип. Добро дете. Умно. Талантливо. Малко недодялано, но с възрастта ще му мине.
— Не ти вярвам. — На Дазен като че ли му призля. Може и да не вярваше, но беше на косъм. — Коя е майката?
Гавин сви рамене, като че ли това нямаше значение.
— Лина.
— Лъжеш! — изръмжа Дазен и удари с длан по синия луксин, който ги делеше. — Карис никога не би приела копелето на онази курва! — Това бе истинска ярост, след шестнайсет години киснене в спокойната синя светлина, нещо дълбоко, пламенно и прекалено внезапно, за да е фалшиво.
Което подсказваше на Гавин три неща. Но някои цели се постигат по-лесно чрез заблуда.
— Тя имаше кутия от палисандър — рече той, — горе-долу толкова дълга. Знаеш ли какво съдържаше?
Изражението на Дазен му подсказа, че е сбъркал. Затворникът дръпна глава назад, зашеметен, после върху лицето му се смениха объркване, надежда и накрая смях. Това бе неподправена радост. Дазен продължи да се смее, клатеше глава, удължаваше смеха, къпеше се в него. Подпря се на синия луксин между тях, но този път естествено, уверено.
— Ето какво ме измъчва повече от всичко друго — каза той. — Повече от твоята измяна. Повече от твоите убийства. Повече от жестокостта ти да ме затвориш вместо просто да ме убиеш. Повече от това, че ми открадна Карис. Повече от всичко останало, взето заедно. Как така никой не е забелязал?
— Няма да минаваме пак през това, мъртвецо — рече Гавин. — Като не искаш да разменяме информация, хубаво. Аз ще си вървя.
— Ето каква размяна ти предлагам. Изречи го на глас и ще ти кажа всичко за кинжала.
„Кинжал ли?“ Дазен умишлено беше пропуснал тази подробност. Мамка му! Сърцето му се сви, гърлото му се стегна. Стана му трудно да диша — и още по-трудно да запази лицето си безизразно.
Тук нямаше никой. Никой не би могъл да го подслуша, ако го каже на глас. А и тази информация не беше нова. Ако можеше да получи нова информация срещу стара, това не бе загуба. Но се чувстваше все едно губи.
Гавин навлажни устни.
— Аз съм Дазен Гайл и откраднах живота ти.
— Как го направи, Дазен? Как така никой не забеляза?
„Взех дрехите ти и излязох от пламъците при Разцепената скала. Лицето ми беше подуто от двубоя ни. Вече си бях направил белег като твоя и си бях подстригал косата като твоята. Просто започнах да давам заповеди и твоите хора станаха мои.“
— Просто се държах като егоистичен задник и всички предположиха, че аз съм ти — каза той с престорено равнодушие.
Затворникът се засмя.
— Е, това е някакво начало. Чувството е хубаво, нали? Казват, че изповедта била полезна за душата.
Дазен — Гавин! — се озъби.
— Сега… кажи за кинжала.
— Това е моето отмъщение, братчето ми — рече затворникът. — Това е сладката песен на победата. Това е жилото в нощта. Сухотата в костите ти. Безсънието и ужасите. Това е твоята гибел и моята свобода, Дазен. Това е краят на всичките ти лъжи.
— А аз явно съм чул едва началото на твоите — рече с насмешка Гавин. Брат му лъжеше. Трябваше да лъже. Просто се опитваше да го разтревожи. Беше окован, но не и глупав. Затворен, но не и беззъб.
Истинският Гавин се засмя.
— Не, виждаш ли, най-хубавото в случая е, че не се налага да лъжа. Какво ще правиш, малки братко? Не ти стиска да ме умориш от глад. Не, просто ще гледаш как краят ти идва. Смъртта ще изтегли меча си, а ти ще стоиш и няма да правиш нищо. Това винаги е бил твоят начин. — Той пак се засмя. — Нямам какво повече да ти кажа. Върви си.
Дазен трепереше. Всяка изречена от брат му дума докосваше дълбоко заровени спомени. Как веднъж по-големият брат на Карис, Родин, се беше зарекъл, че ще го пребие, а Дазен просто стоеше и чакаше, без наистина да вярва, че Родин ще го направи, докато не стана прекалено късно. Ужасните сънища, които имаше като дете и за които по-големият Гавин му се присмиваше. Дори как го пренебрегваха, което Дазен винаги бе мразил. Да го прокълне Оролам дано, Гавин открай време познаваше пролуките в бронята му. Дазен поклати глава.
Не, сега той беше Гавин. Маската трябваше да е пълна, дори и в собствените му мисли. Непрекъснато. Дазен беше един друг живот. „Дазен“ беше окаяникът от другата страна на луксина. Дазен беше слабият копелдак, който се опитваше да ядоса Гавин толкова, че да го убие. Да, точно така. Затворникът беше изпълнен с ужас, слаб. Беше една празна черупка. Опитваше се да предизвика Гавин да го убие, защото не можеше да събере кураж за самоубийство. Това бе всичко.
Човекът, който Гавин бе някога, щеше да убие затворника и да сложи край на тази история. По време на войната Дазен бе станал безмилостен. Обичаше трясъка на оръжията, плискащата кръв. Обичаше властта си над другите хора. Дазен би смазал онези, които въстанат срещу него. Но сега, като Гавин, не искаше да се връща към онова състояние. Не искаше да достави на брат си това удоволствие.
— Е — каза Гавин. — Както винаги, ми беше много приятно, но става късно… — разбира се, едва бе настъпило пладне, но той обичаше да кара истинския Гавин да се чуди колко точно дезориентиран е тук долу, — … а и Карис тази вечер е нетърпелива. Изтръгна от мен обещание, че няма да я карам да чака. — „Това е, задето си я мамил и остави аз да се оправям с бъркотията, копеле такова!“ — Така че приятна вечер, „Дазен“.
— Лъжите ти вече се разпадат, Дазен — каза затворникът. — Не преставаш да се чудиш кой ли вече знае и какво ли кроят против теб. Сладки сънища.
— Има и по-лоши неща, отколкото да се събудиш от кошмар и да се озовеш в обятията на жената, която обичаш. Например да се събудиш в килия. Сладки сънища и на теб, братко. — Гавин докосна стъклото и то потъмня. Килията отново започна бавното си въртене, за да потъне в земята.
Гавин се подпря на студената стена и се опита да успокои препускащото си сърце. Идването му тук не беше напразно: бе научил някои неща от брат си. Първо, той наистина бе мамил Карис. Кип беше копеле на Гавин. Второ, Гавин бе познавал майката на Кип — и тя не беше проститутка. Ако беше, той щеше да каже: „Карис никога не би приела копелето на една курва.“
Вместо това бе казал „Карис никога не би приела копелето на онази курва“, което означаваше, че използва думата като обида, а не като определение. Трето — освен ако не беше много, много по-умен, отколкото смяташе Гавин, което бе възможно, — истинският Гавин все още не получаваше информация отвън.
Ето защо Гавин бе изложил всички тези лъжи в минало време: откриването на Кип, месец без да дели леглото си с Карис, вече взети решения за отглеждането на момчето. Ако някой му предаваше новини, затворникът щеше да е объркан от времевото несъответствие — което наглед не служеше на никаква цел, така че той не би очаквал да е лъжа. Разбира се, Гавин не очакваше брат му да изрази на глас объркването си, но се надяваше да го забележи в очите му. Объркване нямаше.
Значи Дазен не получаваше информация отвън, което означаваше, че не заговорничи с този Цветен принц, който и да бе той. Значи Цветния принц просто разпространяваше своя версия за Войната на Призмите, за да всява разкол. Целият свят смяташе, че Гавин е спечелил, и на Цветния принц не му харесваше как са се извъртели нещата, затова се преструваше, че е в съюз със загубилия брат — за когото нямаше представа, че е още жив. Значи този Цветен принц беше лъжец, а не фанатик, който знае истината.
Което означаваше, че има само едно място, където би могъл да се намира: Тирея. Или Цветния принц бе самият крал Гарадул, или двамата бяха свързани.
„Благодаря ти, братко. Много ми помогна. А едно време беше по-добър в лъжите от мен.“
Но след като килията най-сетне легна на мястото си, той провери и препровери цялата си хроматургия. Нямаше нищо нередно. И все пак, докато се издигаше по шахтата, изплувайки от вечната нощ, трепереше. Беше в капан не по-малко от Гавин.
„Бих могъл просто да спра да го храня. Дори не се налага да правя нещо. Мога просто да замина някъде и да кажа на Марисия да не пуска оцветен хляб в шахтата, докато ме няма. Той просто ще… умре.“
Спомни си как, като бяха деца, Дазен се бе покатерил на лимоновото дръвче, за да докаже, че може да прави всичко, което може да прави и по-големият му брат — и бе паднал. Помислиха, че си е счупил глезена. Гавин го бе носил по целия път до дома. За възрастен човек това бе дреболия, но усилието докара Гавин до сълзи. Той обаче отказа да се предаде. Малкият му брат не бе забравил това.
А сега малкият брат се канеше да убие хладнокръвно този човек, без дори да има куража да се изправи лице в лице с него?
„Стига. Целият свят знае, че брат ти е мъртъв. Ти си всичко, което познават. Освен това не бива да се разсейваш. Трябва да кажеш на Спектъра, че си започнал война. А после да ги убедиш да я водят по твоему.
Имам шанс. Докато Бялата е в добро настроение.
Освен ако…
О, Гавин Гайл, понякога играеш много сложна игра, нали?“
Ухили се на себе си. Седем години, седем цели. Една невъзможна награда. Един малък провал би могъл да му осигури неговия най-голям успех.
Върна се в стаята си и тъкмо подреждаше всичко на мястото му, за да скрие отвора към шахтата, когато на вратата се почука. Той затвори гардероба в мига, когато Бялата отвори.
— Радвам се да те видя, лорд Призма! — каза тя.
Гавин болезнено осъзнаваше бъркотията пред себе си и изгарянето на гърба на ризата си — изгаряне, за което не разполагаше с добро обяснение, ако тя го види.
— И аз теб, върховна господарке — отвърна той с усмивка. — Тъкмо исках да си поговорим, ако можем да се видим за няколко минутки, може би в покоите ти?
Орея Пулор го изгледа остро.
— Боя се, че ще трябва да го отложим. В момента те чака един клас. Клас, на който обеща да изнесеш урок. — Носът ѝ трепна. — Да не си горил нещо тук?
— Хм, да? — рече Гавин. Прозвуча като въпрос. По дяволите!
— „Хм, да“?
Гавин прочисти гърлото си.
— Да.
Тя зачака.
Той не каза нищо повече.
— Добре тогава. Дръж се като малко дете, щом искаш. Мислех, че си отишъл да се погрижиш за онзи цветен бяс.
Аха, беше ядосана, защото мислеше, че е пренебрегнал мисия и това може да означава загинали хора. А е била сигурна, че щом става дума за син бяс, той ще отиде незабавно. И не знаеше защо е свикал Спектъра. На Бялата не ѝ харесваше да я държат на тъмно.
— Смятай го за свършено — рече Гавин. Което тя щеше да изтълкува като опит да я разкара. Но не знаеше как да не ѝ каже за плъзгуна.
След като вече го бе показал на момчето и Карис, не очакваше да запази тайната още дълго, но пък това щеше да е важен разговор, а той не бе готов за него.
Тя повдигна вежда, сякаш искаше да каже: „Ще се държиш пренебрежително с мен, така ли?“
Изведнъж го порази една мисъл.
— Класът от надвиолетови ли беше?
Бялата кимна, изпълнена с подозрение.
— В този клас има едно момиче от Тирея, нали? Аливия?
— Аливиана Данавис, от Ректън.
Значи бе запомнил правилно. Момиче от селото на Кип. Идеално.
Той се поколеба. Кип беше казал, че Корван е там, но…
— Сигурно няма роднинска връзка?
— Всъщност тя е дъщеря на генерал Данавис.
Гавин позволи на шока си да проличи като смътна изненада, все едно току-що е чул за някаква дребна трагедия на другия край на света. Вече бе чувал, че фамилията на момичето е Данавис, но бе предположил, че е някаква далечна роднина, ако изобщо има връзка. Дъщеря на самия Корван? И защо Корван живееше в същото село като копелето на Гавин? Съвпадение? Ако беше така, съвпадението бе наистина голямо.
Както и да е, това изискваше вниманието му, и то веднага.
— Хм. Права си, трябва да изнеса урок на този клас. Това е свещен дълг. — Жонглираше, вечно жонглираше.
— Винаги, когато станеш послушен, се изпълвам с недоверие — рече Бялата.
Той се усмихна с детска невинност.



37.

На Кип му се струваше, че целият първи етаж от Кулата на Призмата представлява джунгла от пейки, бюра, опашки и чиновници. Явно целият бизнес в Хромария минаваше през тази стая. Имаше опашки за търговците, опитващи се да сключат договори за доставка на храна, опашки за търговците, доставящи храна по договори, плюс същото за всяка търговска стока, която Кип можеше да си представи, опашки за компенсации на щетите, предизвикани от жителите на Хромария, опашки за работници, търсещи препитание, опашки за решаване на спорове относно таксите на Големи Яспис. Имаше даже опашки за благородници — макар че те се обслужваха от много повече чиновници, отколкото другите. Стаята бе изпълнена с делови шум, но въпреки тълпата беше очевидно, че всичко работи като добре смазана машина. Хората бяха нетърпеливи, но не и ядосани, отегчени, но не и нацупени.
Командир Железни поведе Кип към бюро с един-единствен чиновник и без никаква опашка.
— Останалите тъмни за тази година бяха приети преди седмици.
— Тъмни ли? — попита Кип.
— Така наричат хората като теб. Неофициално. Официално се водят кандидати: искаш да бъдеш част от Хромария, но още не си. Значи си тъмен. Тъмни, мъждивци, искрици, светулки, блестящи. Но за момента не е нужно да помниш нищо от това.
Кип отвори уста, после я затвори. Железни не каза нищо, докато не стигнаха до бюрото. Чиновникът, който явно се бе заблял някъде, се изпъна рязко, щом забеляза командира.
— Да, командире? С какво мога да ви помогна?
— Водя кандидат, който трябва да бъде изпитан незабавно.
— Незабавно в смисъл…
— Веднага.
Адамовата ябълка на чиновника подскочи.
— Разбрано, командире. Име на кандидата?
— Кип. Кип Гайл — каза Железни.
Чиновникът грабна перото, започна да пише, стигна до средата и замръзна.
— Гайл като…?
— Като „никой не трябва да го чуе от теб“. Това проблем ли е? — попита Железни.
— Не, сър. Ще отида да говоря с началниците си. Вие можете да се качите в стаята за изпитания. Сигурен съм, че изпитващите ще дойдат бързо. — Чиновникът кимна, стана и се втурна към някакъв кабинет отзад.
— Останалото го разбирам, но какво е мъждивец? — попита Кип, докато се качваха по стълбите. Настъпи крачола си, който бе провиснал, и едва не се просна по лице. Прочисти гърло и дръпна панталоните си нагоре. Животът щеше да е толкова по-лесен, ако имаше кръст.
— Мъжделив — каза Железни.
Аха: тъмен, мъжделив, искрица, светулка, блестящ. Значи светлинна прогресия.
— А сега мълчи — каза Железни. — Предполага се, че трябва да е тържествено. Влизаш в стаята и не казваш нищо, докато изпитанието не свърши. Ясно?
Кип едва не каза „да“, но вместо това само кимна. Май щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше. Железни му посочи една врата и Кип влезе. Командирът я затвори след него.
Стаята бе съвсем проста. Едната стена бе леко извита, така че Кип предположи, че е външната стена на кулата. Иначе стаята представляваше квадрат десет на десет крачки, изцяло от бял камък, и в нея имаше една-единствена дървена маса и един-единствен стол. Осветяваше я странен бял кристал, вграден в стената, същият като онези, които Кип бе видял във всички коридори, а сега като се замислеше, и в голямата стая долу с всичките опашки.
Тръшна се на стола. Седмицата беше изтощителна. Нима едва вчера се бе носил с плъзгун по вълните, беше се опитал да се удави, беше се опитал да плава? Нима бяха минали само няколко дни, откакто… Не, нямаше да мисли за това. Беше прекалено болезнено. Прекалено тежко. Ако не внимаваше, щеше пак да се разхлипа.
След няколко часа чакане чу приглушена размяна на гневни думи в коридора. Това определено беше Железни, спореше с някого. Кип преглътна тежко. Искаше му се да стане и да отиде да подслуша, но знаеше, че с неговия късмет точно като стигне до вратата, тя ще се отвори.
За каквото и да се отнасяше спорът, свърши също толкова бързо, колкото и започна. Вратата остана затворена. Кип чакаше. И чакаше. Тъкмо започна да се уморява и клепачите му натежаха, когато вратата се отвори.
Влезе мъж на около трийсет години, с червени очила, окачени на връв около шията му. Личеше си, че е бесен. Значи явно не бе спечелил спора.
— Тъмните да станат! — изръмжа той.
Кип скочи. Столът му се плъзна назад и се прекатури с трясък. Кип трепна, усмихна се плахо в знак на извинение и го вдигна.
Мъжът продължи да го гледа втренчено, стиснал уста в тънка линия. Имаше голям орлов нос и тъмната маслинена кожа на аташиец, макар да беше голобрад, но това, което привлече вниманието на Кип, бяха очите му. По средата на кафявите им ириси имаше ивица наситено червено. Алени линии, подобни на слънчеви лъчи, прорязваха останалата част от ирисите. Кип го гледаше, но не получи в отговор нищо, дори намек какво очаква той.
Мъжът се взираше в него и от очите му струеше омраза.
— Съжалявам — измънка Кип.
— Тъмните не говорят! Невеж тирейски боклук.
— О, я ме цуни отзад. По бузките — рече Кип. „Опа!“
Така и не видя удара. Юмрукът се стовари в челюстта му и в следващия миг той се озова на земята с разкървавена уста.
Кип се ядосваше бавно. В повечето случаи. Но сега скочи почти толкова бързо, колкото бе паднал, изпълнен с ярост. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Всичко, което му бе скъпо, вече го нямаше. Не му пукаше дали този маг ще го разкъса на парчета.
Но щом скочи, видя блясъка в очите на притеглящия. „Направи го! — казваха те. — Дай ми повод. Ще изхвърчиш от Хромария още преди да осъзнаеш какво ти се е случило.“
И ето че просто ей така гневът на Кип навлезе в по-познато русло и той отново се владееше. В коридора се разнесоха стъпки.
— Добре — каза Кип. — Вече имаме начало, върху което да градим. Беше малко недодялано за целувка, но разбирам нетърпението ти. Сигурен съм, че с такава грозна мутра като твоята не би могъл да имаш много практика. Но аз казах да ми целунеш бузките. Задните! — Посочи си задника. — Опитай пак, ама този път с чувство.
На лицето на притеглящия се изписа първо неверие, а след това ярост. Той пристъпи напред и — тъкмо докато вратата се отваряше — заби юмрук в корема на Кип. Отварянето на вратата го разсея и той не вложи всичката си сила в удара, но Кип все пак се преви, сякаш това бе най-силният удар, който бе понасял, рухна на пода и почна да се дави, като плюеше кръв.
— Магистър Галден, какво в името на Оролам става тук?
Мъжът, който бе ударил Кип, заекна:
— Аз… аз… Той ме предизвика!
— И затова го удряш? Както правят невежите? Вън! Махай се веднага! Ще се оправям с теб по-късно.
Магистър Галден се обърна и изгледа Кип отвисоко.
— Ще запомня това и ще те намеря някой ден, когато…
— Оролам да ми е на помощ, Дженс Галден, ако заплашиш ученик в мое присъствие заради собствената си простъпка, начаса ще те лиша от цветовете ти и ще те изхвърля от Малки Яспис!
Магистър Галден явно се стресна. Сякаш ненадейно целият му живот се разпадаше.
Това смущение и болка можеха да се превърнат в ярост, и то, ах, колко лесно.
Понякога Кип сам се плашеше от себе си. Магистър Дженс Галден стоеше между него и влезлия през вратата мъж, така че нито Кип можеше да види мъжа, нито мъжът — Кип. Беше достатъчно да дари Галден с голяма триумфална усмивка и да остави корема си открит. Магистърът щеше да си изтърве нервите — Кип ги разбираше тези работи — и щеше да го ритне. Кип щеше да остави корема си открит, подканващ. Дженс щеше да го ритне и да загуби всичко.
„И защо, Кип? Защото човекът се пали лесно и е гадняр?“ Кип се поколеба. Мъжът го беше ядосал, но това все пак бе прекалено.
Ако обаче Кип не се усмихнеше, щеше да се сдобие с враг. Враг, когото би могъл да унищожи още сега.
Накъдето и да водеше тази мисъл, той нямаше време да я проследи. Мигът отмина. Дженс Галден се озъби и изхвръкна от стаята. Кип остана на пода, устните му още бяха разранени, кървяха и го боляха. Беше постъпил правилно; но може би трябваше да постъпи умно.
Надигна се. Мъжът, който го бе спасил, подаде глава през вратата подир магистър Галден и каза:
— Ариен. Ела да проведеш изпитанието.
— Лукслорде, аз не съм изпитваща — отвърна женски глас.
— Аз пък не искам да чакам, докато повикат нов! — тросна се мъжът. — Имам среща с Призмата след половин час. Трябва да започнем веднага.
После се върна в стаята. Беше висок, облечен в илитийски клин и жакет, макар че кожата му беше маслинена като на Дженс Галден, а не съвсем черна. Оплешивяваше и останалата му тъмна вълниста коса бе прошарена с бяло и се спускаше до средата на гърба му. Беше на петдесет и отгоре, добре сложен и носеше тежък черен вълнен плащ, извезан със сложни златисти шарки. Пръстите му бяха отрупани с широки златни пръстени и скъпоценни камъни от всеки цвят на спектъра, които, доста странно, се намираха на средната фаланга, а не бяха надянати чак до дланта. Кип обаче се учеше да гледа в очите на хората — а странното в очите на лукслорда бе може би фактът, че изглеждаха нормални. Бяха зелени — нямаше чужд цвят, обагрил ирисите им.
Лукслордът се усмихна и каза:
— Да. Не съм притеглящ. Черния обикновено не е. Казвам се Карвър Черни. Най-често ме наричат лукслорд Черни. — Името не звучеше като аташийско, така че може би беше илитиец, но Кип предполагаше, че е не по-малко вероятно да е израснал тук. Явно между някои нации съществуваше сериозен търговски обмен и движение на хора. С изключение на Тирея.
Той понечи да заговори, но млъкна и посочи устните си.
— Да — каза лукслордът. — Можеш да говориш. Ще започнем след малко, веднага щом Ариен е готова.
— Ъъъ, радвам се да се запознаем, лукслорд Черни. Аз съм Кип.
— Е, магистре? — попита лукслордът. — Готова ли сте?
— Да, лукслорде — каза жената. Седна на стола, а Черния застана до масата. Кип се приближи, за да застане отпред.
Магистър Ариен беше дребничка и слаба и се чувстваше неспокойна в близост до Черния, но изглеждаше жизнерадостна и мила. Изгледа Кип така, сякаш и се искаше той да успее. Кип се помъчи да не допусне оранжевите ѝ очи да го смутят.
— Кандидате — каза тя, — ще поставям на масата комплекти от цветни плочки. Ти ще ги подреждаш според оттенъка им. — Изведнъж се усмихна. — Ще започнем с нещо лесно.
При тези думи отвори една торба в скута си, потършува из плочките и извади една черна и една бяла. Постави ги в двата края на масата. После сложи между тях още десетина в различни оттенъци на сивото. Кип бързо ги подреди от най-светлата към най-тъмната.
Ариен не каза нищо, просто погледна гърбовете на плочките, отбеляза нещо на един пергамент и ги смете обратно в торбата. После сложи на масата комплект кафяви плочки. Това беше по-трудно, но Кип пак ги подреди бързо.
Тестът бе повторен със сини, зелени, жълти, оранжеви и червени. Когато Кип подреди идеално червените, Ариен извади една черна торба, прегледа внимателно гърбовете на плочките — като ги затулваше с ръка от очите на Кип — и сложи на масата още един комплект червени, само дето сега плочките бяха два пъти повече, така че разликата в оттенъците бе много по-фина. Алено, цинобър, ягодово, малиново, вишнево. Кип ги подреди и изпита затруднение само с една. Цветът по ръбовете ѝ бе малко по-тъмен от този в средата. Накрая я постави на място според цвета в средата.
Ариен обърна плочките и Кип видя, че е сложил плочка номер четиринайсет между девет и десет. Жената му намигна извинително, сякаш се е справил по-добре, отколкото е очаквала.
— Това не е правилно — каза Кип.
— Тишина! — скастри го лукслорд Черни. — Знам, че не си наясно с правилата, кандидате, но няма да говориш по време на изпита.
— Ама така не е правилно — настоя Кип.
— Предупреждавам те!
Кип вдигна ръце в безмълвен протест.
Лукслорд Черни въздъхна и каза:
— Магистре. Обикновено възраженията се подават, след като станат ясни окончателните резултати, но днес явно нищо не върви по правилата. Преценката ви, моля?
Ариен обърна пак плочките, както ги беше подредил Кип. Прочисти неловко гърло.
— Лукслорде, съжалявам, аз не съм суперхромат. Опитвах се да ви го кажа. Аз самата не мога да определя разликата. Номерацията твърди, че…
— Номерацията е оспорена. — Лукслорд Черни почеса с пръст едното си око. — Половината жени са суперхромати, а пък аз да избера… Няма значение. Вървете да доведете някой суперхромат.
— Слушам — отвърна тя смирено.
След като Ариен излезе, лукслордът обърна зелените си очи към Кип.
— Кой си ти всъщност? Защо те изпитваме днес? Защо е това специално отношение? Откъде си?
— От Тирея съм, господине. Крал Гарадул унищожи моето…
— Крал ли? Това пък какво значи?
Вратата се отвори и магистър Ариен влезе отново, следвана от жена, която приличаше на плашило. Беше висока почти колкото лукслорд Черни, слаба като клечка, с бледа кафява кожа със стърчащи под нея кокали и сбръчкана; къдравата ѝ коса бе бяла и къса, само с няколко по-тъмни кичурчета по края, а естественият махагонов цвят на очите ѝ бе почти скрит от оранжево-червената назъбена линия в ирисите, която стигаше почти до външния им край.
— Наставнице Керавон Варидос, съжалявам, че ви безпокоя — каза лукслорд Черни и стрелна с поглед Ариен.
— Срещнах я отвън в коридора; попита ме какво правя — рече отбранително Ариен.
— Едва не ме събори. За какво оспорване става дума? — попита старицата. Плочките лежаха с лицето нагоре, както ги беше оставил Кип. — Как ги подреди кандидатът?
Тишина. Наставницата премести поглед от лукслорд Черни към магистър Ариен.
— Така, както ги виждате — отвърна Ариен.
— Значи е изрод за своя пол. Свършихме ли?
— Според номерацията би трябвало да са ето така — каза магистър Ариен. Обърна плочките и посочи числата на гърба им.
— Идвате при мен, за да определя най-фината разлика в червения цвят, и смятате, че не мога да чета? — попита остро наставница Варидос.
Магистър Ариен изглеждаше ужасена. Отвори и затвори уста.
Дъртото плашило взе четиринайсетата плочка в костеливите си пръсти, обърна я и огледа ръбовете. После каза:
— Уволнете своята изпитваща. Тази плочка е била оставена на слънце. Избледняла е. Цветът ѝ е грешен. Момчето е суперхромат. — Обърна се към Кип. — Честито, изродче.
— Изродче ли? — попита Кип.
— Простичък е, а? Жалко.
— Какво? — попита пак Кип. Още не беше разбрал какво означават всички тези титли, камо ли какво трябва да прави той.
— Кип, забранено ти е да говориш! — смъмри го магистър Ариен.
— Това е предпазна мярка срещу измами — обади се лукслорд Черни. — За случаите, когато стотици кандидати се изпитват в една стая.
— Той пристигна днес — каза магистър Ариен на наставница Варидос. — Самият Призма нареди да го изпитаме веднага. Още не знае правилата.
— Продължете изпита — заповяда наставницата.
Кип и магистър Ариен хвърлиха поглед към лукслорд Черни. Кип предполагаше, че на теория лукслордът е с най-висок ранг сред присъстващите, но мъжът само сви лекичко рамене, сякаш не си заслужаваше да спори. Махна им с ръка да продължават.
Магистър Ариен седна отново, извади щипци и с тяхна помощ сложи на масата нови дванайсет плочки — само че тези бяха в еднакъв тъмночервен цвят. Кип премигна. Магистър Ариен му подаде щипците. „Хм, защо?“
Кип посегна с ръка към една плочка и тогава разбра. Усещаше топлината, излъчваща се от нея. Какво, трябваше да види разликата в топлината ли? Втренчи се в плочките, сякаш само със силата на волята си можеше да изтръгне истината от тях.
Времето пълзеше бавно. Кип започна да се отплесва. Зачуди се дали Лив Данавис е тук. О, не, щеше да се наложи да ѝ каже!
„Здрасти, Лив, много се радвам да те видя. Баща ти е мъртъв.“
Страхотно. Кип се замисли за пламъците, бушували в селото му, за онзи притеглящ и неговия чирак, които мятаха огнени кълба. За скока от водопада, как тичаше в пълен мрак, отпускайки очите си, за да може да вижда по-добре, вместо да ги напряга. „О, Оролам, наистина съм прост!“
— Добре, достатъчно — обади се лукслорд Черни.
— Не, чакайте! Чакайте! Аз само… само… — Кип се взря отново в плочките. „Хайде, очи, отпуснете се!“ Той остави фокуса си да се разсее и изведнъж ги видя ясно. С помощта на щипците за няколко секунди избута всяка плочка на правилното място, от най-горещата до просто топлата. На това ли го учеше майстор Данавис? Никога с нищо не бе издавал, че това, което показва на Кип, не е нормално. Невероятно.
Мисълта за бояджията остави в стомаха на Кип някаква пустота. Майстор Данавис винаги се бе отнасял добре с него. Измисляше му задачи, които вероятно би могъл да свърши по-бързо сам, просто за да му даде малко пари. А сега бе мъртъв, като всички в Ректън.
Кип се надяваше майстор Данавис да е отнесъл някои от копелетата със себе си.
— Към края ли сме вече? — попита той грубо. Искаше да остане сам. Беше прекалено уморен, в емоциите му цареше хаос, а сега, когато бе получил миг отдих, без да бяга от войници или разбойници или да го замерят с магии, реалността на случилото се в Ректън се опитваше да го връхлети и да го смаже.
— Не — каза дъртото плашило. После подхвърли на Ариен, която бе обърнала само половината от плочките: — Не си прави труда, момиче. Подредил ги е правилно всичките. Покажи му надвиолетовите.
Магистър Ариен хвърли поглед към лукслорд Черни, който изглеждаше невъзмутим, и прибра горещите плочки. После извади последните, оцветени в еднакво тъмновиолетово.
„Отпуснах си очите, за да видя единия край на спектъра, значи…“ Кип напрегна очи, колкото можеше, и цветовете се откроиха. Някой бе написал букви на всяка плочка. Надписът гласеше: „Добре свършено!“
Кип се засмя. Подреди ги набързо.
Магистър Ариен погледна наставница Варидос.
— Защо ме гледаш, глупачко? — попита Старицата. — Аз не мога да виждам надвиолетово. В другия край на спектъра съм.
Младата жена се изчерви и обърна плочките. Бяха подредени правилно.
— Честито, момче — рече наставница Варидос. — Можеш да станеш градинар на някой сатрап.
— Какво? — попита Кип.
— Това е една от възможните употреби на човек с отличен усет за цветовете и стъпка нагоре за теб, тиреецо.
Вратата се отвори и влезе командир Железни.
— Какво става?
— Тъкмо свършихме с изпита на кандидата — обясни магистър Ариен. — Той е пълноспектърен суперхромат!
— Губите му времето с плочки? Не ми пука какви цветове може да вижда, искам да знам какво може да притегля. Къде е онзи идиот изпитващ, с когото започнах? Казах му да пусне Кип през Месомелачката.
— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — попита наставница Варидос.
— Чакайте, това не беше ли Месомелачката? — попита Кип.
— Чувстваш ли се смлян на кайма? — попита Железни.
— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — повтори наставница Варидос.
— Той си тръгва на сутринта. Призмата иска да знае какви са му способностите, преди да заминат.
— Това е крайно необичайно — каза наставницата. — Кое е това момче?
— Ей, аз съм тук — обади се раздразнено Кип.
— Обичайно или не, няма значение — рече Железни. — Вие и тази магистърка можете ли да помогнете за изпитанието, или не?
— Аз ли? — попита разтревожено магистър Ариен. — Не мисля, че…
— Можем… — започна наставницата.
— Добре. Тогава… — каза Железни.
— … но настоявам първо да разбера кой е той.
— Тук съм! — обади се пак Кип.
— Не ми повишавай глас, момче — сопна се наставницата и насочи костелив пръст към носа му.
— Кой си ти, момче? — попита тихо лукслорд Черни, докато гласовете продължаваха да се повишават.
— Май наистина бих предпочела да не помагам с Месоме… — казваше Ариен.
— Не сте в положение да настоявате, наставнице… — казваше Железни на старицата.
— Аз съм Кип Гайл! — изкрещя Кип. — Аз съм копелето на Гавин Гайл, Кип.
Възцари се тишина.
Кип местеше поглед от едно лице на друго. Лукслорд Черни изглеждаше просто шокиран. Магистър Ариен изглеждаше потресена до сълзи. Командир Железни изглеждаше кисел. Наставница Варидос изглеждаше странно доволна.
— Аха — каза тя. — В такъв случай ще пристъпим веднага към Месомелачката. Момиче — заповяда тя на Ариен, — върви да приготвиш стаята. Повикай изпитващите. — Погледна Кип. — Е, значи в крайна сметка може и да не станеш градинар.
„Върви се надупи на някоя ограда“, каза Кип… но само наум.



38.

Лив Данавис изкачи последните стъпала до покрива на Хромария и се огледа нервно. Вървеше начело в късата редица на съученичките си и носеше стола си вдигнат неудобно високо, за да не се закачи в стръмните стъпала. Отначало си помисли, че площадката е празна, но после го видя. Нейната цел. Последният ѝ шанс.
Призмата стоеше точно на ръба на покрива, приведен навън, и гледаше на изток, покрай червената кула, към корабите в Сапфирения залив.
Макар че Гавин Гайл бе два пъти по-стар от седемнайсетгодишната Лив, фигурата му, очертана в следобедното слънце, изглеждаше чудесно. Раменете му бяха широки, кръстът тесен, а ръцете мускулести. Медната му коса се развяваше. Той притежаваше онази странна комбинация, необичайна дори сред знатните родове на Седемте сатрапии, от червена коса и силно загоряла кожа — вместо луничава, която би го обозначила като Кървав горянин. Можеше ли да е вярно? Можеше ли този мъж да е баща на Кип?
— Лив! Мърдай! — изсъска Вена.
Лив се сепна. Стоеше в горния край на стълбите и препречваше пътя на целия клас. Изчерви се и забърза напред. Знаеше, че е лош знак, когато завеяната Вена забележи нещо. Страхотно! Лив не се съмняваше, че поведението ѝ ще бъде коментирано. Ако не от магистър Златотрънска, то със сигурност от някои не толкова приятелски настроени момичета от класа.
Докато шестте момичета заемаха местата си — в класа нямаше момчета, — Призмата се обърна, отдалечи се от ръба на покрива и застана пред тях. Също както в класната стая — макар че за щастие дните на зубрене по учебници отдавна бяха отминали, — Лив зае място на втория ред, прибавяйки образа си на Беднячка към Завеяната артистка Вена и Дъщерята на дребен търговец Арана. Момичетата, които някак си въплъщаваха красота, богатство, връзки, благороден произход, надменност и дарби само в три тела, заеха предния ред, както винаги държаха да правят. Магистър Златотрънска, само три години по-възрастна от ученичките си, изпълняваше всичките прищевки на въпросните момичета.
Гавин Гайл застана пред класа и каза:
— Здравейте, ученици. — Това беше обичайният поздрав на учителите.
— Здравейте, магистре — отвърнаха автоматично те в един глас, без да се замислят дали не трябва да се обръщат към него с някаква друга титла. В края на краищата той бе Призмата.
— Добре — каза Гавин Гайл и ги дари с крива усмивка. Оролам, колко сладък беше! — Днес съм само магистър. А вие сте само искрици.
— Светулки — поправи го Лив, без да мисли.
Сви се в стола си, когато магистър Златотрънска изсъска, а всички момичета обърнаха невярващи погледи към нея. Да поправя Призмата! Той можеше да каже, че горе е долу, и всички трябваше просто да кимат и да се усмихват. Но Гавин Гайл не изглеждаше засегнат. Просто се взря в Лив за един дълъг миг със смущаващите си призматични очи.
— Ах, да — каза той. — Е, след като сте от напредналите ученици, предполагам, че имате въпроси към мен? Как се казваш?
— Аз ли? — попита Лив. „Разбира се, че аз, нали гледа мен.“ — Ами, Лив.
— Амилив?
Тя се изчерви още повече.
— Аливиана. Лив. Лив Данавис. — Дали нарочно бе добавила последната част с надеждата, че той ще забележи? Дали иначе нямаше да каже просто „Лив“? Дали се опитваше да спечели благоразположението му, точно както искаха рутгарските ѝ господари?
— Браво — прошепна Красавицата от първия ред. — Трябваха ти само три опита.
— Някаква роднинска връзка с генерал Данавис?
Лив преглътна.
— Да, господине. Той ми е баща. — Вече се беше забъркала. „Браво, Лив.“
— Той беше добър човек. — Каза го, като че ли наистина уважаваше мъжа, отговорен за смъртта на толкова много от собствените му войници.
— Но бунтовник. — Лив не можа да скрие горчивината в гласа си. Горчивината, че баща ѝ бе загубил всичко във войната, включително и майка ѝ. Горчивината, че винаги ще е различна. Горчивината, че баща ѝ никога не говореше за Войната на Лъжепризмата, дори не се опитваше да оправдае участието си в нея на губещата страна.
— А сред бунтовниците добрите хора не бяха много, което прави баща ти още по-забележителен. Имаш ли някакъв въпрос, Аливиана?
Всички ученици трябваше да си подготвят въпроси, но Красавицата, Богаташката и Връзкарката на предния ред обикновено обсебваха всичкото време, което класът прекарваше с важни притеглящи, така че Лив не бе очаквала да има шанс да зададе своя. Поколеба се.
— Аз имам въпрос — рече Красавицата. Истинското ѝ име беше Ана и тя се приведе жадно напред, скръствайки ръце под гърдите си. На върха на Хромария бе сравнително топло, но Ана сигурно мръзнеше, като се имаше предвид каква малка част от тялото покриваше роклята ѝ. Комбинацията от естествена красота, къси поли и дълбоко деколте рядко оставаше незабелязана от мъжете магистри.
— Чакайте, наистина имам въпрос — обади се Лив. Вече беше споменала, че е дъщеря на Корван Данавис. Единственият начин да стане по-интересна за Призмата — и да усили подозренията му, че е шпионка, — бе като признае, че е от Ректън и познава Кип.
А единственият начин да се измъкне беше да стигне много, много по-далеч. „Мили Оролам, моля те…“
— Да, Лив — каза Гавин. Но не погледна към нея. Беше се втренчил с безизразна физиономия в Ана. Плъзна поглед към разтвореното ѝ деколте, после го върна към очите ѝ и поклати лекичко глава. „Да, виждам. Не, не ми е забавно.“
Ана пребледня. Сведе очи, изправи се в стола си и се размърда, за да смъкне полата си надолу. Слава на Оролам, че Лив беше на задния ред, защото въпреки всичко не успя да потисне усмивката си.
— Лив? — попита Гавин, като обърна към нея призматичните си очи. Бяха запленяващи.
Тя прочисти гърло.
— Чудех се дали може да ни поговорите за приложенията на жълто-надвиолетовата бихроматия.
— Защо? — попита Гавин.
Лив замръзна. На молитвите ѝ бе отговорено. Ето го шанса ѝ.
— Защо вместо това не поговорим за надвиолетово-синята бихроматия? — намеси се магистър Златотрънска. — Тя е доста по-често срещана. Три от моите ученички са бихроми. Ана пък е почти полихром.
Гавин не ѝ обърна внимание.
Лив не бе очаквала, че този момент ще настъпи някога. Вече толкова време киснеше в този клас, с тези момичета. Още една година и с нея щеше да е свършено. Всъщност бе усвоила притеглянето достатъчно, за да може още сега да вземе с лекота последния изпит. Не го беше направила, защото след завършването не я чакаше нищо хубаво. Само ужасната длъжност да разшифрова официални несекретни комуникации за рутгарския благородник, който държеше договора ѝ. Изобщо нямаше да ѝ поверят секретните. Нямаше значение, че по време на войната е била пеленаче и че не изпитваше никаква лоялност към бунтовниците — все пак беше тирейка. Това бе достатъчно, за да я дамгоса в очите на Хромария.
Всяка от Седемте сатрапии покриваше учебните такси на своите ученици: това бе инвестиция, която сатрапиите правеха на драго сърце, защото притеглящите бяха извънредно важни за всяка част от техните икономики, армии, строителство, комуникации, земеделие. Но Тирея нямаше нищо. Корумпираните чужди губернатори на Гаристън всяка година пращаха оскъдни средства. Тирейските ученици трябваше сами да намерят начин да си плащат обучението. Богатството на рода Данавис бе окрадено по време на войната, така че Лив бе принудена да сключи договор, с който предоставя услугите си на рутгарски покровител, за да остане в Хромария.
Ако беше от някоя друга сатрапия, посланикът ѝ щеше да принуди този покровител да плати за обучението ѝ като бихром или да прекрати договора. Само че вече нямаше тирейски посланик. Съществуваше стипендиантски фонд за „трудни“ случаи като нейния, но той отдавна се бе превърнал в средство за бюрократите да възнаграждават любимците си. Тирея нямаше свой глас, нито свое място.
— Лив попита за това, защото е жълто-надвиолетов бихром — обади се Вена.
Гавин се обърна и я изгледа. Вена беше артистична натура и се обличаше като такава. Момчешки къса коса, небрежно разрошена, много накити и дрехи, които си бе ушила сама. В половината от случаите човек дори не можеше да каже от стила на коя страна е заела идеите си, ако изобщо ги е заела отнякъде. Но макар че не беше красива, винаги бе впечатляваща и — поне според Лив — изглеждаше страхотно. Днес носеше свободна рокля по свой собствен модел, със сребърно везмо по ръба, което напомняше за зооморфните мотиви на Дървесния народ. Шарките във видимия спектър хитро бяха повторени в надвиолетово.
— Каква прекрасна млада жена си ти — каза Гавин на Вена. — И добра приятелка. Роклята ти страшно ми харесва. — Вена се изчерви, а Гавин се обърна към Лив. — Вярно ли е?
— Не, не е — намеси се магистър Златотрънска. — При Лив резултатите от Месомелачката бяха неопределени, а оттогава не е проявявала допълнителни способности.
Лив извади счупените жълти очила — фактически монокъл, който бе купила тайно преди две години. Вдигна го, примижа с едното око и се взря в белия камък на Кулата на Призмата. След миг шепите ѝ се изпълниха с жълт луксин.
Той се плискаше като вода. Естественото състояние на жълтия луксин бе течно. Той бе най-нестабилният от луксините, чувствителен не само към светлина, а и към движение. Можеше да се използва основно за две неща: ако бъде задържан посредством волята на притеглящия в течна форма, от него ставаха чудесни факли. Или пък като тънък, запечатан лист можеше бавно да доставя светлина на другите луксини и да ги поддържа пресни, както ланолинът и пчелният восък освежават кожата.
Лив плисна течността настрани. Тя дори не стигна до земята, изпари се още във въздуха в чиста жълта светлина.
Магистър Златотрънска забърбори, пръскайки слюнки:
— Това е възмутително! Забранено ти е да притегляш…
— Забранено ти е — прекъсна я Гавин — да прахосваш дарбите, които си получила от Оролам. Тирейка ли си, Аливиана?
Магистър Златотрънска замръзна. Човек не прекъсваше Призмата, не и два пъти.
— Да — каза Лив. — От едно селце недалеч от Разцепената скала. Ректън.
Очите му сякаш блеснаха за секунда, но може би Лив си го въобрази, защото той каза:
— Колко издържа, преди да дръпнеш въжето?
— Две минути и пет секунди — отвърна тя. Това се смяташе за много дълго време.
Той се втренчи изпитателно в нея. После изражението му омекна.
— Виждам, че си същият инат като баща си. Аз едвам надхвърлих една. Много добре. Е… значи надвиолетово и жълто. Гледайте. — Той протегна ръце напред.
Зениците на всички момичета се свиха до малки точици. Надвиолетовият луксин не се виждаше на нормална светлина. Дори жена, която можеше да притегля надвиолетово, нямаше да го види, ако не го търси.
— В обичайните си уроци сте изучавали — вероятно до писване — изработка на официални писма с надвиолетов луксин.
И още как. Невидимостта на този луксин бе причината надвиолетовите притеглящи да се използват в комуникациите. Отгоре на всичко всяка сатрапия разработваше шифри и методи за подправяне, изопачаване и замъгляване на надвиолетовите съобщения, както и за затварянето им в крехки намотки, които да се счупят, ако човек не знае как точно да ги отвори и прочете. В началото на учениците им беше забавно. Но това време бе минало много, много отдавна.
— Знаете ли за какво върши идеална работа надвиолетовото? — попита Гавин. — За спъване на хората. — Момичетата от класа се ухилиха гузно. Всички го бяха правили по едно или друго време. — Не, сериозно. Именно чрез пакостите се научавате да използвате цвета си по начини, за които никой друг не се е сетил. Трябва да сте малко лоши, за да творите история. Запечатаното надвиолетово не е толкова здраво като синьото или зеленото, но не тежи почти нищо и, в името на Оролам, невидимо е! — Гавин притегли кухо надвиолетово яйце, голямо колкото дланта му. Трепна за миг, сякаш го заболя от нещо. — Номерът при жълтото, Лив, е да разбереш как освобождава силата си. Ето, сега в средата на това яйце притегляме течен жълт луксин. — Той го направи. — Важното е да не оставим абсолютно никакъв въздух в контейнера. Трябва да е плътен. — Затвори го разсеяно, загледан към момичетата. Без да забележи, беше оставил в яйцето едно мехурче въздух.
— Ако е плътен и напълно херметизиран, можеш дори да го разклатиш…
Лив вдигна ръка и отвори уста да заговори, но бе прекалено бавна.
Гавин разтръска яйцето. То избухна с ослепителен проблясък.
Всички се проснаха на земята.
Още преди да отвори очи, Лив чу смеха на Гавин. Да не беше луд? Вдигна глава и видя, че дори косата му не е разрошена.
— И така — каза той. — Ако това яйце беше направено от син луксин, сега всички щяхме да сме накълцани на парчета. Но както всички вие знаете в умовете си — макар явно не в сърцата и телата си, — запечатаното надвиолетово се нищи лесно. Не че не може да бъде полезно. — С бързина и сръчност, които изумиха Лив, той притегли ново яйце и го напълни с течен жълт луксин.
— Станете — каза Гавин на класа. Ана плачеше тихо. Беше си одрала коляното при падането и то кървеше. Така ѝ се пада, като носи толкова къси поли! Другите момичета се изправиха, вдигнаха столовете си и седнаха. Ана остана на земята.
— Ставай! — нареди ѝ Призмата. — След няколко месеца вече ще си пълноправен маг. Искаш да се държиш като жена? Та ти още не си готова да се държиш като голяма.
Думите му нараниха силно Ана, но всяко момиче от класа почувства жилването им. Казаното бе не по-малко вярно и за самата Лив. Тя отмести очи от Ана, осъзнавайки колко лесно би могла да е сега на нейното място. За миг изпита състрадание към момичето, а после се подразни от това. Ана ѝ беше вгорчила живота.
Гавин бързо престана да обръща внимание на Ана. Запрати нишка надвиолетово към небето. Беше толкова лека, че вятърът я подхвана и понесе на запад от кулата, но докато Гавин държеше луксина отворен и вливаше още и още в нея, можеше да я праща все по-високо и го правеше, при това бързо. После поднесе яйцето към луксиновата нишка, привърза го към нея с примки и го изстреля във въздуха. Откатът отхвърли дясната му ръка надолу.
Яйцето полетя по невидимата нишка, нагоре и настрани от кулата. Като стигна края ѝ, на двеста стъпки по-нататък, избухна с остър пукот. Лив чу как далеч долу на двора хората викат от учудване и изненада.
— А сега си представете, че бях насочил това към атакуваща линия от коне. То няма да убие пряко никого, но конете, също като превзетите момиченца, не обичат разни неща да им избухват в лицата.
Във внезапната болезнена тишина някои пребледняха, други се изчервиха.
— Има още няколко специални начина за използване на надвиолетово в двуцветовото притегляне. Някой може ли да каже какви са? — попита Гавин.
Ана вдигна неуверено ръка. Той ѝ кимна.
— За контрол на разстоянието.
— Точно така. Трябва да оставите надвиолетовото си отворено и колкото по-дълга направите нишката, толкова по-трудно е да я контролирате. Все едно да жонглирате, без да виждате топките. Но… — Той вдигна ръце, през очите му премина вихрушка от цветове и изведнъж държеше червена топка, жълта топка, зелена топка, синя топка и оранжева топка. (Лив го видя да трепва пак, като че ли бе разтеглил някой мускул на гърба си.) После започна да жонглира. Момичетата — всички, дори и магистър Златотрънска, — ахнаха. Първо, защото характеристиките на топките не бяха подходящи за това. Оранжевата беше лъскава, мазна. Червената беше лепкава. Жълтата беше течна. Но също така, разбира се, защото си беше впечатляващо да видиш някого да жонглира с пет предмета.
Аха. Лив схвана. Всяка топка имаше съвсем тънка черупка от син луксин, а вътре бе пълна с луксин от различен цвят.
Гавин затвори очи и продължи да жонглира. Невъзможно. Може би просто се перчеше? Всъщност наистина се перчеше, но едновременно с това и преподаваше.
— Аха — каза доволно Лив.
— Някой е схванал — рече Гавин и отвори очи. — След като очите ми са затворени, как жонглирам?
— Вие сте Призмата. Можете да правите всичко — промърмори едно от момичетата.
— Благодаря, днес цял ден не са ми целували задника, но не е това отговорът.
Ама той наистина ли току-що каза това?!
— Вие не жонглирате — обади се Лив, съвземайки се първа.
Гавин дръпна ръце от летящите топки. Те продължиха да се движат по същите сложни траектории. Всички присвиха очи и видяха надвиолетовия луксин, описващ невидима пътека за топките. Те просто я следваха.
— Точно така. Ако дадете на хората видима причина, колкото и невероятна да е тя, можете да скриете един невидим феномен току под носа им. В това е силата на надвиолетовия луксин. Слушай, Аливиана, ще ми направиш ли услуга?
— Разбира се.
Той се усмихна.
— Добре. Очаквам да си удържиш на думата. — Обърна се. На гърба на ризата му имаше тъмно петно. Това кръв ли беше? Трябваше ли Лив да каже нещо? — Магистър Златотрънска, съжалявам, но трябва да вървя. Все още ви дължа половин час и ще ви се реванширам. Междувременно бъдете така любезна да уведомите съответните чиновници, че Аливиана Данавис официално е призната за надвиолетово-жълт бихром. Обучението ѝ ще започне веднага. Ще съм… разочарован, ако ѝ бъде осигурен стил на живот, по-лош от този на средностатистически рутгарски бихром. Разходите да бъдат поети от Хромария. Ако някой има проблем с това, пратете го при мен.
Лив мигновено забрави за ризата на Гавин. Не можеше да повярва на ушите си. С няколко изречения Призмата бе променил всичко. Беше я освободил. Бихром! Само с една дума тя бе преминала от живот на писане на писма за някой дребен благородник към… Оролам знае какъв живот. Отначало помисли, че си въобразява, докато не видя същото смаяно изражение и върху лицето на магистър Златотрънска. Беше истина! Втората част от казаното проникна в ума ѝ само миг по-късно. Лив трябваше да поддържа стил на живот, равен на този на рутгарски бихром, за сметка на Хромария! А рутгарците държаха своите притеглящи в по-луксозни апартаменти от всички други. Това бе част от стратегията им за привличане на най-големите таланти.
Ако Лив изиграеше това дори наполовина добре, би могла да се измъкне от онази ужасна харпия Аглая Красос.
Гавин ѝ се усмихна с палава, момчешка радост, примесена с нещо по-дълбоко, което Лив не успя да разгадае. После си тръгна.
Но докато го гледаше как тича надолу по стълбите, я изпълни смътно безпокойство. Днес бе постигнала всичко, на което се надяваше, и всичко, на което не смееше да се надява. Но бе станало и нещо повече.
Призмата току-що я беше купил. Лив не знаеше защо си струва да бъде купена, но имаше чувството, че този жест не е случаен. Погледна Вена, която сви рамене, ококорена. Гавин Гайл си бе наумил някаква задача за Лив и тя щеше да я изпълни с радост. Та как би могла да откаже?
Но каква беше задачата?



39.

Синевата на килията се опитваше да се просмуче в мозъка му, да го направи безстрастен, логичен. Без място за омраза, завист, ярост. Мъртвецът мърмореше в стената си.
Дазен стана и отиде при него. Мъртвецът обитаваше една особено лъскава част от синята луксинова стена. Той, разбира се, беше близнак на Дазен.
— Моментът настъпи — каза мъртвецът. — Трябва да се убиеш.
Той обичаше да пусне огън в скута на Дазен и да го гледа какво ще направи с него.
Дазен изпука врата си наляво-надясно. Мъртвецът направи същото в посока надясно-наляво.
— Какво имаш предвид? — попита Дазен.
— Досега не бе склонен да направиш онова, което е нужно. Освен ако не можеш да режеш по-дълбоко от Дазен, ти…
— Сега аз съм Дазен! — сопна се Дазен.
Мъжът в стената се усмихна снизходително.
— Не, все още не си. Все още си аз. Все още си Гавин Гайл — братът, който загуби. Дазен ти открадна живота, но ти не си взел неговия. Не още. Не си готов. Ще поговорим пак след годинка-две.
— Ти си мъртъв! — сопна се Дазен. — Ти си мъртвецът, не аз. Аз съм Дазен!
Но отражението му не каза нищо.
Синът му беше някъде там навън. Неговият син, а не на истинския Дазен. Истинският Дазен му крадеше сина. Точно както бе откраднал целия му живот.
Гавин отдавна бе решил, че щом Дазен ще му краде живота, той може, от своя страна, да открадне неговия. По-малкият му брат винаги беше по-умният от двамата, така че единственият начин да избяга оттук бе да се превърне в Дазен — да надхитри брат си, да прокопае на една крачка под най-дълбокия капан на истинския Дазен и да го задейства срещу него. Досега не се получаваше.
— Не се получава, защото не си готов да рискуваш всичко, за да спечелиш. Точно в това се състоеше гениалността на Дазен — каза мъртвецът. — Помниш ли последния ви двубой?
— Когато ме плени и открадна живота ми ли?
— Не, последния ви юмручен двубой.
Гавин никога не би могъл да го забрави. Той беше по-големият. Трябваше да спечели. Дори не помнеше за какво се биха. Не беше важно. Вероятно той бе започнал. В последно време Дазен нещо много си виреше носа и не отдаваше на Гавин дължимото уважение. Затова Гавин го удари по рамото и му каза нещо нецензурно.
Макар че Гавин беше по-големият, Дазен го бе застигнал по ръст, ако не и подминал. През повечето дни би приел оскърблението с недоволство и ругатня. Но не и в онзи ден. В онзи ден Дазен го нападна и изведнъж Гавин бе завладян от страха, който се прокрадваше към него от известно време. Ами ако загуби?
Боричкаха се, опитваха се да се хвърлят, сипеха удари по ръцете, корема, раменете си. Много от тези удари бяха блокирани, но дори онези, които минаваха, бяха по-скоро болезнени, отколкото нараняващи. В битките между братя си има правила. Не се опитваш да чупиш кости, не удряш по лицето. Става въпрос само за покорство, превъзходство и наказание.
Но ако Дазен спечелеше един двубой, нещата между тях никога вече нямаше да са същите. Това не биваше да става. Обзет от страх и отчаяние, Гавин удари брат си в лицето.
Дазен залитна назад, но по-скоро от шок, отколкото от силата на удара. Той обикновено бе доста уравновесен, но сега, щом видя лицето му, Гавин разбра, че е допуснал грешка. Голяма грешка. Болката нямаше значение. Превъзходството нямаше значение. Не и за Дазен. Той бе превъртял напълно. Дори не трябваше да притегля червено, за да побеснее. И побесня.
Връхлетя срещу Гавин и го помете. Гавин опита да се дръпне, да се измъкне настрани. Но Дазен не маневрираше за позиция — събаряше го. Двамата паднаха. Гавин се стовари върху Дазен и му нанесе хубав удар с коляно.
Но това нямаше значение. Дазен сякаш изобщо не го усети. Просто пое удара и повлече Гавин надолу с инерцията от падането. А после изведнъж малкият му брат се озова върху него. Сграбчи го с две ръце за шията и започна да стиска.
Паниката на Гавин отслабна. И двамата бяха учили ръкопашен бой. Той нанесе мощно кроше в челюстта на Дазен. Нищо. Дазен го пое. Отклони следващия удар с лакът. И продължи да стиска.
Паниката се върна с удвоена сила. Дазен щеше да го убие! Гавин го млатеше ли, млатеше, но Дазен просто поемаше ударите.
„Давай, причинявай ми болка, само че аз ще те убия.“
Светът вече притъмняваше, когато Дазен внезапно го пусна. Изправи се с олюляване, като остави Гавин да се съвзема и да кашля. Докато Гавин стане, малкият му брат бе изчезнал.
След този случай никога повече не се биха. Това бе достатъчно. Без да изричат и дума, знаеха, че ако някога пак се сбият, вероятно някой ще бъде убит.
„И ако при Разцепената скала бях победил аз, точно така щеше да стане.“
Дазен обаче го беше оставил жив. Също както в онзи момент, когато бе стискал гърлото му. „Можеше да ми види сметката. Можеше да ме убие, но вместо това ме остави жив. Направи го, защото е слаб.“
— Ако Дазен е слаб — рече мъртвецът, — тогава ти какъв си? Нали загуби от него? — Засмя се.
— Никога вече. Отне ми твърде дълго време, но сега най-после разбирам. Ще науча този урок от брат си: победи на всяка цена. Бъди готов да платиш с всичко и няма да ти се наложи да го правиш. — Ето, това беше. Просто и ясно. Сега вече Гавин бе готов да се превърне в Дазен. Щеше да вземе силните му страни и да остави слабостите му.
Протегна ръка, докосна отражението си и каза:
— Сега вече наистина си мъртвец.
Предишните му опити да притегли подчервено се бяха провалили, защото не можеше да събере достатъчно топлина. Единственото нещо, което генерираше топлина тук долу, бе собственото му тяло и той едва не се беше убил последния път, когато извлече от него прекалено много. Беше изпаднал в халюцинации, а топлината пак не стигаше. Не бе готов да рискува всичко. Нямаше волята да умре, ако се наложи. Но сега вече я имаше.
— Благодаря ти, братко. Благодаря ти, синко — каза той на глас. Притегли нож от син луксин. Острият му ръб се задържаше само ако се съсредоточи силно, но за няколко дена той и мъртвецът обръснаха дългата му коса. Разделяше космите на тънки снопчета и връзваше краищата им, за да не се разпилеят. Когато събра голяма купчина и размаза колкото можеше повече мазнини от тялото си върху импровизираната прежда, започна да плете. Това трябваше да бъде направено най-напред. По-късно нямаше да е в състояние да го опита.
Както никога, синьото този път му помогна. Старото му „аз“ — по времето, когато беше свободен, когато беше Гавин, — никога не би могло да направи това. Да сплита космите отгоре, отдолу, отгоре, отдолу, да греши, да започва отначало, да изпуска цялото недовършено нещо, да се опитва да го улови и да губи едноседмичен труд за секунда, когато пръстите му разделят нишките — всичко това би го побъркало. Но синьото се наслаждаваше на детайлите, на поставянето на всеки косъм на мястото му.
Отначало Дазен дори не забеляза, но един ден осъзна, че изпитва нещо, което бе загубил много, много отдавна. Надежда. Щеше да се измъкне. Сега вече знаеше това. Беше само въпрос на време. Отмъщението идеше и макар да бе много закъсняло, това щеше да го направи още по-сладко. Дазен въздъхна доволно и продължи работата си.



40.

Гавин смъкна изцапаната риза и изсумтя, когато платът ожули изгарянето му. „Риза за петдесет данара, а аз я съсипах за половин час.“ По-лошо, беше видял някои от момичетата да хвърлят погледи към разширяващото се петно. Това не беше голяма беда. Те нямаше да задават въпроси. Но членовете на Спектъра щяха. Гавин предпочиташе да запази лъжите си за тях.
Изруга под нос.
Знаеше, че Марисия трябва да има някаква система за подреждане на дрехите му, но каквато и да беше, той никога не бе проумял логиката ѝ. Затършува из купчините ризи, панталони, бричове, плащове, хабии, роби, тоби, петасоси и готри, повечето от които едва ли бе носил някога. Оролам, колко дрехи имаше! А това бяха само летните. Предполагаше, че е защото като Призма трябва да принадлежи на всички народи, така че ако има среща с посланик или му се наложи внезапно да посети Аборнея, да разполага с местно облекло, което да му е по мярка.
Все още стоеше гологръд, с намазано с мехлем изгаряне — поне имаше достатъчно ум да държи в стаята си материали за първа помощ, — когато вратата се отвори. Марисия се шмугна тихичко в стаята. Хвърли поглед към изгарянето по ребрата му. Нефритенозелените ѝ очи пламнаха от гняв, макар че Гавин не можеше да каже дали се ядосва на него, или заради него. Може би по малко и от двете. Тя грабна мехлема от масата и размаза още по гърба му. Ох. Явно бе пропуснал някои места. После го превърза с опитна ръка. Не беше нежна.
— Милорд нуждае ли се от помощ в намирането на нова риза?
— Ооох! — изквича той. Прочисти гърло и понижи гласа си с една октава. — Да, моля те.
Тя отиде до една купчина, която Гавин би се заклел, че е преровил най-щателно, и моментално измъкна от дълбините ѝ риза. Той не мислеше, че я е носил преди, но беше в стил, който му допадаше, и достатъчно тъмна, за да не забележи никой, ако мехлемът се просмуче в нея. Марисия притежаваше своя собствена магия. Той би се заклел, че преди малко ризата не беше там.
Тя започна да си свирука тихичко, докато го обличаше и оправяше косата му; беше стара мелодия, хубава. Марисия умееше да свирука.
Аха, мелодията беше „Изгубеното агънце“. Може би коментар за неспособността му да намери собствените си дрехи? Най-вероятно. Но Гавин имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Беше успял да се справи с брат си, така че с какво можеше да го затрудни Спектърът?
— Заминавам или утре сутринта, или вдругиден — каза Гавин. — Долу изпитват един младеж. Кип. Той е мой, хм, син. — При Марисия нямаше нужда да използва евфемизма с „племенника“. Тя знаеше, че Гавин държи брат си затворен, но не и че Гавин не е Гавин. Не беше познавала никого от двамата преди войната, така че нямаше нужда да знае. Той ѝ имаше пълно доверие, но колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-късно всичко щеше да рухне върху главата му. — Той е на шестнайсет… тоест на петнайсет. Намери му подходящи дрехи и приготви багаж за двама ни за две седмици.
— Предимно за битка или предимно за впечатление?
— И за двете.
— Разбрано — каза тя безизразно.
На излизане Гавин грабна меча си в инкрустираната със скъпоценности ножница. Фехтоваческите му умения бяха много по-слаби и от тези на най-неумелия черногвардеец. Едно време беше доста добър, но след като осъзна, че може да притегля всякаква комбинация от цветове и моментално да си осигури всяко оръжие, което му потрябва, не се бе упражнявал с проста стомана достатъчно често, за да се мери с професионални войници като черногвардейците.
Разбира се, това предполагаше честна битка, а при притеглящите нямаше такова нещо. Самите черногвардейци щяха да се бият с каквото имат подръка: остриета, магия, бокал вино или шепа пясък в лицето.
Затъкна в колана си и илитийските пищови. Просто за да се прави на гъзар.
Излезе. Отвън го чакаха двама черногвардейци. Ескортът му. Това беше неговият компромис с Бялата. Можеше да пътува без тях, когато смяташе, че е крайно наложително — тоест през повечето време, — стига да е съгласен да го придружават на местата, където имаше по-голяма вероятност от покушение. Бялата не бе доволна от начина, по който Гавин тълкуваше договорката им, но той се бе вкопчил яростно в малкото останала му свобода.
Закрачи бързо по коридора, който делеше този етаж наполовина. Едната половина принадлежеше на него, а другата — на Бялата. Поради въртенето на Хромария половината на Гавин винаги бе обърната към слънцето. Това, че Бялата трябваше винаги да обитава в сянка, представляваше странна ирония, макар че в късните си години точно тази Бяла бе започнала да го оценява. Това намаляваше до минимум изкушението да притегля и да ускори смъртта си. Гавин отново ѝ се зачуди как успява. Без притегляне той самият щеше да се чувства празен, слаб. Без хроматургия нямаше да си струва да живее. Притеглянето го определяше като личност. Със сигурност същото бе важало и за Бялата, и все пак тя продължаваше да живее, с все така желязна воля и непревит гръб.
Той мина покрай черногвардейците, охраняващи стаята ѝ, и почука на вратата.
— Няма я — каза мъжът отляво. — Бялата отиде на събранието на Хромария. Мислеше, че би било грубо да остави целия Спектър да чака заради туткането на един човек.
Ето как черногвардейците изразяваха недоволството си. Собствената му охрана бе разбрала къде отива още щом сви към стаята на Бялата вместо към асансьора, но не му бяха казали. Черногвардейците на Бялата също бяха разбрали къде отива веднага щом го зърнаха, но не му бяха казали, че Бялата я няма, докато не почука, като по този начин го накараха да загуби още време и да закъснее още повече. „Туткането на един човек? Че за какво ще си говори Спектърът без мен? Аз свиках събранието.“
Както обикновено, черногвардейците бяха предпазливи в показването на раздразнението си. Известно време нямаше да има повече неприятности от тяхна страна, Железни щеше да се погрижи за това. Ако дразнеха Гавин прекалено често, той щеше да ги избягва повече и те нямаше да могат да си вършат работата и да го пазят. Все пак те искаха да ги уважава. И той ги уважаваше, в известен смисъл.
Странен е онзи човек, който доброволно поема задължението да се изпречи на пътя на стрелата, без дори да знае дали ще харесва Призмата или Бялата, които ще бъде назначен да пази. Но той нямаше да позволи да бъде окован. Властта беше свобода. Властта трябваше да бъде запазена.
— Ако не можете да ми служите добре — каза Гавин на своите двама черногвардейци, — не можете да ми служите изобщо. — Врътна се кръгом и закрачи към асансьора.
Те, разбира се, не казаха нищо. Просто го придружиха, от лявата и дясната му страна. Командир Железни ги обучаваше да пренебрегват заповеди, които поставят подопечните им в опасност.
Гавин замахна с ръце надолу и притегли от двете си страни решетки от син луксин, подсилен с жълт. Черногвардейците му се поколебаха за миг, докато той продължаваше да крачи бързо напред, и Гавин запълни пролуката по средата. Без дори да поглежда назад, издигна стени от здраво синьо, червено, зелено, жълто и надвиолетово.
Това достави удовлетворение на някаква малка част от него. Брат му наистина му беше влязъл под кожата. Копеле!
Но в същото време беше необходимо. Черногвардейците трябваше да знаят, че не могат да го контролират. Така действаха умните телохранители: ограничават свободата ти мъничко, после още мъничко, и скоро вече всичко става както те искат. Гавин не смяташе да допусне това. Ако черногвардейците се мотаеха постоянно около него — каквото бе желанието им, — скоро щяха да открият не само за плъзгуна и кондора, а и най-голямата му тайна. Какво ли щяха да направят, ако разберяха, че Гавин изобщо не е Гавин? Може би щяха да решат, че е де факто Призмата и това е достатъчно. Или пък щяха да решат, че е заплаха за истинския Призма. Или пък можеше заради него да се разделят на враждуващи лагери. Приятна мисъл: куп елитни магове-воини, които се опитват да се унищожат взаимно. Ето защо се налагаше да действа така. Черногвардейците трябваше отново и отново да бъдат учени да приемат трохите, които им подхвърля: „Можете да ме пазите, ако ми служите с цялото си сърце, и аз ще отменя тази привилегия, когато ми се прииска, по каквато и да е причина или изобщо без причина.“
В началото, преди години, командир Копиеметни бе наказвал черногвардейците, които позволяваха Гавин да им се изплъзне. Когато това не помогна, беше направил наказанията публични, посрамвайки хората си за нещо, което не бе тяхна вина. Гавин се чувстваше ужасно, но не промени поведението си. Командир Копиеметни увеличи наказанията, бичува публично няколко мъже, включително и младия Железни. Гавин бе реагирал с прозевки и в продължение на месец не допускаше до себе си черногвардеец. После бе минал през претъпкания пазар, оставяйки пратените от командир Копиеметни черногвардейци вързани и със запушени усти, и то непосредствено след войната, когато имаше немалко хора, които с удоволствие биха го убили.
Когато най-сетне бе станало покушение, без охраната да присъства, командир Копиеметни бе уволнил шестимата черногвардейци, които трябваше да го пазят. Тогава се намеси Бялата и уволни вместо това командир Копиеметни. Гавин не го съжаляваше. След като бе разбрал, че не може да използва чувството за вина на Гавин срещу него, той трябваше да опита нещо друго. Човек, който не умее да сменя тактиката си, изобщо не би трябвало да е начело на Черната гвардия.
Този ход не му бе спечелил никакви приятели, но го беше направил господар на положението. Впрочем, той нямаше и нужда от приятели. Двамата черногвардейци до асансьора се спогледаха, когато Гавин се приближи. Жената отляво беше ниска и набита и приличаше на бик.
— Върховен лорд Призма — каза тя, — забелязвам, че нямате ескорт. Може ли да ви придружа?
Гавин се ухили.
— След като ме молиш толкова мило.
Те му отвориха асансьора и след броени секунди той вече бе на долния етаж. Стоящите на пост черногвардейци премигнаха, щом видяха едночленния му ескорт. Без съмнение знаеха нарядите на стражата и знаеха, че не тази жена трябва да охранява Призмата, нито пък той трябва да бъде пазен само от един черногвардеец.
— Върховен лорд Призма — каза единият, висок червено-оранжев бихром, само на двайсет години и следователно много талантлив. — Може ли да ви придружа?
— Не, благодаря — отвърна Гавин. — Не можеш да ме опазиш от онова, което ме чака тук.
Беше казал на Кип, че Бялата се опитва да уравновесява силата на Призмата, но не му харесваше особено, когато го прави.
Влезе в съвещателната зала. Цветовете бяха пръснати безразборно около масата. За официални събития щяха да седят подредени: Подчервен, Червен, Оранжев, Жълт, Зелен, Син, Надвиолетов, Черен, Призма, Бяла. За срещи като тази обаче желанието да седнеш до приятел или изкушението да заемеш някой от по-удобните столове надделяваше над естествената склонност всеки път да седиш на едно и също място. Гавин намери последното свободно място, между Надвиолетовата — висока мършава парийка, казваше се Сада — и изнежения светлокож рутгарец с мъниста в брадата Клитос Сини.
Гавин беше казал на Кип, че всеки Цвят представлява страна, и това в по-голямата си част бе вярно. Всеки сатрап назначаваше по един Цвят. За повечето властници това бе най-важното решение, което взимаха през живота си. Но системата бе започнала да се руши още преди Войната на Лъжепризмата, когато Андрос Гайл с подкупи и изнудване си бе пробил път до мястото на Червен, макар че Кървавите горяни вече имаха един Цвят. Беше толкова безочлив, че открадна мястото от Рутгар, твърдейки, че ивицата блатисти рутгарски земи, които притежаваше родът Гайл, го прави валиден кандидат за рутгарското място.
Разбира се, след войната бе използвана подобна логика, за да лишат от място и Тирея.
Тук имаше толкова много преплетени и застъпващи се слоеве на лоялност, че на човек му се завиваше свят. Червения и Зеления бяха рутгарци и следователно имаше голяма вероятност да се обединят по всеки въпрос, засягащ Рутгар. Но Зеления също така бе братовчед на Джия Толвер, аборнейката, която бе Жълта. Аборнейците задушаваха търговията на Пария и Рутгар през Теснините, така че всеки търговски въпрос би ги накарал да се хванат за гушите, но за всичко друго можеше да се опитат да сформират блок. Подчервената бе Кървава горянка и съотечествениците ѝ в момента бяха в съюз с по-силните си рутгарски съседи, само че родителите ѝ бяха убити във войната от братята на Зеления. И така нататък. Всяка благородна фамилия в Седемте сатрапии правеше каквото ѝ е по силите да вмъкне поне един син или дъщеря в Хромария, ако не за друго, то поне за да се опитва да им пази гърбовете.
А всички в Спектъра на свой ред правеха каквото могат, за да пазят себе си. Семейни връзки, кланови връзки, връзки по нация или по цвят и идеологически връзки ги оплитаха отвсякъде. Цветовете бяха не по-малко политици, отколкото магове. За да те обявят за Цвят, трябваше да притежаваш определени хроматургични способности — Бялата се грижеше за това, — но след като това условие бъдеше изпълнено, немалко от местата намираха своите обитатели вследствие на движението на мулешки кервани със злато между знатните домове. Гавин знаеше, че е така от времето, когато собственият му баща бе влязъл в Спектъра.
Бялата заговори от инвалидната си количка:
— Моля за тишина. Нека в протокола бъде отбелязано, че всички Цветове, освен Червения, присъстват. — Те мразеха това. Мразеха, че не могат да се отърват от Андрос Гайл. Мразеха, че напук на всички обичаи той не бе присъствал на събрание от пет години и въпреки това настояваше гласът му да се брои. Мразеха, че праща гласа си по куриер, показвайки по този начин колко малко го интересува мнението им. Никакво красноречие не можеше да промени позицията на Андрос Гайл. Той разглеждаше и преценяваше всеки въпрос сам и взимаше решение, неповлияно от този цирк със събранията на Спектъра. Но освен че го мразеха, се и бояха от него.
Бялата каза:
— Лорд Призма, вие свикахте това събрание, затова оставям на вас да го ръководите.
Мислеше, че така ще му разстрои плановете. Че е станал прекалено независим. Че може да стане опасен, ако не му подръпне каишката.
„Внимавай, Орея. Когато ги душат, кучетата стават кротки… но вълците побесняват.“
Отношенията на Гавин със Спектъра винаги бяха трънливи. Разбира се, докато се възстановяваше след Разцепената скала, те го бяха лишили от титлата промахос и му бяха отнели контрола на армиите, както диктуваше обичаят. Само че не бяха сигурни дали той ще го позволи. Беше го позволил, тъй като още усвояваше новата си маскировка, но не изпитваше добри чувства към никой от Цветовете лично. Нито пък те изпитваха добри чувства към него. Беше живял прекалено дълго, беше станал прекалено могъщ. Нямаше нужда от тях и това ги плашеше.
Те мразеха баща му. Мразеха рода Гайл и създаваха пречки на Гавин при всяка възможност.
„Търпение, Гавин. Имаш още предостатъчно време за цел номер шест. Предостатъчно пространство за маневриране. Ти си син на Андрос Гайл.“
— Трябва незабавно да освободим град Гаристън, да изтеглим всичките си хора и да го върнем на крал Гарадул — каза Гавин. — За предпочитане, с извинение, че не сме го направили по-рано.
Тишина. Последвана от неловка тишина.
Клитос Сини се изкикоти неуверено. След като никой не се присъедини към него, притихна.
— Крал ли? — попита Бялата.
— Така се нарича той. — Гавин не навлезе в подробности.
Сада Надвиолетова каза:
— Със сигурност не говорите сериозно, лорд Призма. Управлението трябва да премине у Пария след няколко седмици. Това е наше право. Хората са си съставили планове. Корабите вече пътуват. Ако се налага да водим този разговор, нека го водим след две години.
— И дума да не става — намеси се Делара Оранжева. Тя беше четирийсетгодишна и бихром, с големи провиснали гърди, а червено-оранжевата ивица в очите ѝ стигаше до самия край на ирисите. Беше аташийка. Аташ трябваше да поеме управлението след Пария. — Пария получи първия мандат, когато в града все още бяха останали някакви ценности. И оплячкосахте всичко.
— Също така трябваше да възстановим един град, опожарен до основи, и да се погрижим за ранените и болните. Взехме само полагащата ни се компенсация.
— Стига — намеси се Гавин, преди кавгата да се разрасне. — Карате се по погрешна причина. Тук не става дума кой държи управлението, в какъв ред или за колко дълго. Минаха шестнайсет години, откакто смазахме Тирея. Те все още нямат представител в тази зала. С всяка година в Хромария идват все по-малко тирейци. Защо? Да не би случайно там да са престанали да се раждат притеглящи? Или пък е защото им наложихме толкова тежки репарации, че не могат да издържат маговете си, което на свой ред води до още по-голямо обедняване на земята им? Освен това държим Гаристън, тяхното главно пристанище и най-голям град, а вашият губернатор облага с данък всеки портокал, нар и пъпеш. Бил съм в Гаристън и сега той е само сянка на някогашното си величие. Големите напоителни канали са пълни с пясък. Нивите се обработват от жени и деца, или пък изобщо не се обработват, и не можеш да намериш никакъв притеглящ.
— Съжалявате ли ги? — попита Делара Оранжева. — Когато братята ми възкръснат и замъкът Ру бъде издигнат наново, тогава ще изпитам жал към Гаристън. Те се присъединиха към Дазен. Точно тяхната война погуби десетки хиляди. Видях ги как хвърлят двегодишното синче на Нахийд по Голямото стълбище. Видях ги как разпорват бременния ѝ корем, изваждат бебето и се обзалагат колко надалеч по стълбите може да го метне един от тях. После отрязаха носа на сатрапата, ушите ѝ, гърдите ѝ, ръцете ѝ и краката ѝ и я хвърлиха след него. На части. Докато ние гледахме. Впрочем, ако сте любопитен, бебето стигна до последното стъпало. Мозъкът му опръска роклята ми. Искаше ми се да се опитам да го уловя, но не помръднах. Никой не помръдна. Към тези хора ли искате да сме милосърдни? Или може би към хората, които потопиха цялата флотилия с бежанци, сред които нямаше нито един въоръжен човек или притеглящ?
Това беше грешка на Гавин. Като Дазен. Беше пратил един млад новоназначен генерал, Гад Делмарта, който винаги действаше ефикасно и решително. Беше му казал да му осигури Ру. Генерал Делмарта бе разбрал това като нареждане да се погрижи градът никога повече да не оказва съпротива. Беше изтребил кралското семейство — всичките петдесет и шест члена и десетки от мъжете придворни — публично, един по един, по реда на наследственото право, и бе опожарил големия им замък, гордостта на Аташ. Когато хората побягнаха, бе пратил огнени притеглящи след флотилията. Гавин бе разбрал за това чак по-късно, а и какво можеше да направи? Водеше се война и неговият генерал бе изпълнявал заповедите му. Затова пък после, когато Делмарта тръгна срещу славния град Идос, той се предаде без бой точно заради страха си от този човек, заради неговата жестокост.
— А може би — каза Гавин — трябва да преброим колко деца са умрели, когато вие опожарихте Гаристън за отмъщение и залостихте портите, така че никой да не се измъкне? Доколкото си спомням, в онзи момент всички тирейски притеглящи и всички освен двеста тирейски войници се намираха на стотици левги оттам. Колко време бе нужно, за да се изчисти реката от трупове? Толкова много мънички трупчета се полюшваха във водата. Въпреки стотиците акули, които превърнаха залива в кървава пяна с мятането си, минаха цели седмици, нали?
Гавин никога не бе разбрал чия е идеята, но при опожаряването на Гаристън някой бе разположил около стените червени магове. Войниците ги засланяха с щитовете си, докато те засипваха града с червен луксин. Червеният луксин се използваше като гориво за лампи. Пръснат из града, го беше превърнал в истински ад за жителите му. Десетки хиляди бяха скочили в реката, а хиляди други бяха скочили върху тях. Самите им тела почти стигаха, за да я затлачат на някои места. А после някои от по-умните притеглящи на големия му брат бяха пуснали червен луксин по течението в малки лодки от зелен и син луксин, или пък смесваха червения с оранжев, за да получат толкова възпламенимо вещество, че да гори даже под вода, или с надвиолетов, за да се носи горящ по повърхността. От огъня, дима, водата, блъскащите се тълпи, рухването на цели сгради в претъпканата река и огъня, плаващ по течението, хората бяха умирали в мащаби, невъобразими за никого преди това.
Преди войната Гаристън бе дом за над сто хиляди души. Военната повинност бе намалила броя им до около осемдесет хиляди. След пожара останаха само десет хиляди, а след първата зима — само пет хиляди.
— Стига — каза Черни. Карвър не беше притеглящ, така че в някои отношения бе най-слабият член на Спектъра. Като Черен, той отговаряше за по-баналните дела в управлението на Малки Яспис: вноса на храна, контрола на търговията, възлагането на договори, набора и плащането на войниците, поддръжката на сградите и пристанището, строежа на кораби и всичко друго, което Бялата му отстъпваше, за да може самата тя да се съсредоточи върху контрола на самия Хромарий. Но все пак Черни беше забележителен човек и Гавин го уважаваше. — Можем да изброяваме ужаси цял ден, лорд Призма. Какъв е смисълът?
„Смисълът е, че от останалите ми пет велики цели единствената напълно безкористна е да освободя Гаристън. Онези хора страдат заради мен, а вие, копелета, пресичате всеки мой опит да им помогна.“
— Смисълът е — каза Гавин, — че тирейците имат също толкова причини да ни мразят, колкото и ние да мразим тях. Наказваме ги за войната от шестнайсет години. Повечето от хората, които плащат цената сега, са били деца, когато тя започна. И не виждат защо трябва да продължават да плащат заради нещо, което бащите им са сторили или не са сторили. Те ни мразят, а фактът е, че никой от нас — никоя от Седемте сатрапии — не иска да се върне там с армия.
— Какво говорите? — попита лукслорд Черни. — Разполагате ли с конкретни данни за заплаха?
— Казвам, че ако не се изтеглим от Гаристън и не сложим край на репарациите, крал Гарадул ще го превземе със сила и просто ще спре да ги плаща. — Ето какво имаше предвид Гарадул, когато каза на Гавин: „Ще си върнем онова, което ни откраднахте.“ Само че Гавин не можеше да им го каже, без да разкрие и други тайни, пък и те така или иначе нямаше да повярват.
— Нещо пропускам хумора тук — обади се нервно Клитос Сини. Той беше страхливец в много отношения, но Рутгар не смяташе да се отказва лесно от Гаристън и Гавин го знаеше. — Ние имаме хиляда войници и петдесет притеглящи в града. Само притеглящите могат да отблъснат всяка армия, събрана от крал Гарадул.
— Да отстъпим пред бунтовник, пред човек, който се обявява за крал — това е немислимо — заяви Оранжевата. — Той заслужава смърт.
„О, татко, жалко, че не идваш вече тук. Това щеше да ти хареса. Аз мога да направя нещо, което ти никога не си могъл.“
— Първо — каза Гавин, — да си тръгнем от Гаристън е правилната постъпка. Наказваме хора, които вече са страдали прекалено много, и те ни мразят заради това. Сеем семената на нова война от шестнайсет години. Вярно, че те започнаха войната. Вярно, че генерал Делмарта е родом от Гаристън. Но това не ни извинява за стореното, което е не само неправилно, но и глупаво.
— Моля? — попита Делара Оранжева. Нейната предшественичка на поста — майка ѝ — бе създала ротационната окупаторска схема.
— Чухте ме — каза Гавин. — При нас почти не идват тирейски притеглящи. Да не мислите, че е защото там вече не се раждат такива? Ха! Ами ако вместо да се обучават тук, където живеят в бедност, хулени и подозирани в шпионаж, някой реши да ги обучава по-близо до дома им? Нова школа — Хромарий, посветен на отмъщението, който е бил основан поради нашата дребнавост и глупост.
— Нелепици — изсумтя Делара. — Щяхме да чуем, ако имаше такова нещо.
— Ами ако не сте? — попита Гавин. — Качеството на обучението може и да не е толкова добро като при нас. Надявам се да не е. Но дори с няколко елементарни огнени магии, колко дълго могат да издържат вашите петдесет притеглящи в Гаристън срещу няколкостотин? Колко дълго могат да издържат войниците ви срещу хиляди бунтовници, криещи се под носа им, смесени с местните жители? Фактът е, че крал Гарадул ще превземе Гаристън. Ще поиска да му го върнем при условия, които знае, че са неприемливи за нас, а после ще го превземе. Единственият въпрос е дали ще загубим, ще се посрамим, ще накараме крал Гарадул да изглежда като победител и накрая ще бъдем въвлечени във война, която вашите сатрапии нямат куража да водят, или ще се откажем от репарации, които след като бъдат разделени на шест, стават незначителни, и ще изоставим нещо, което не можем да задържим? Ако предадем Гаристън на крал Гарадул, преди той да го е поискал, ще изглеждаме великодушни. Ако му поднесем извинение, ще изглеждаме морални, а ако направим тези две неща, преди да ги поиска от нас, ще го лишим от победа и от кауза.
— Имате ли доказателства за всичко това? — попита Делара. Беше хлъзгава, типично за оранжевите, но притеглянето на червен луксин правеше един маг също така по-агресивен и безразсъден с времето. — Защото иначе ми се струва, че искате да се откажем от един град без сериозна причина. Не познаваме този нов „крал“ Гарадул. Той едва наскоро е взел властта. Не ни е пратил дори един емисар, камо ли да отправя искания.
— Да не би да ми казвате, че никой от вас няма шпиони близо до Гарадул? — контрира Гавин.
Отговориха му няколко язвителни усмивки и тишина. Разбира се, никой нямаше да си признае. Не се доверяваха един на друг. През последните шестнайсет години нямаше войни, но това не означаваше, че интересите на всички са еднакви. Хромарият и всички столици бяха пълни с шпиони, както винаги.
— Ако нямате — каза Гавин с надменен тон, който със сигурност щеше да ги жегне, — намерете си.
— Върховни лукслорде, ние, разбира се, приемаме съвета ви към сатрапиите много сериозно… — започна Клитос Сини. Рутгарците мразеха Гавин още откакто бе сложил край на войната им с Кървавата гора.
Гавин го прекъсна. Беше време да изиграе образа на кибритлия.
— Слушайте, тъпаци. Не знам как не сте предвидили това. А може би някои от вас са. Лоялността ви е отчетена. Но си остава фактът, че това е бунт и ерес. Крал Гарадул говори за сваляне на сатрапиите и вярата в самия Оролам. Бих си помислил, че Оролам ще изисква по-добра служба от своите Цветове.
— Стига! Стига, лорд Призма! — викна Бялата и изгледа Гавин така, сякаш не можеше да повярва какво е казал току-що.
Няма нищо по-ефектно от това да наречеш могъщи мъже и жени идиоти, неблагодарници, предатели и нечестивци едновременно. Гавин огледа стаята и видя потрес върху някои лица и омраза върху други.
Клитос Сини пръв наруши тишината. Той беше Син. Бе напълно естествено да обмисли нещата по-бързо от всеки друг.
— Смятам, че трябва да приемем думите на лорд Призма съвсем сериозно. Най-благоразумно е да служим на сатрапиите и Оролам със същия плам, с който го прави той всеки ден. — Думите бяха поднесени открито, но злобата не можеше да е по-очевидна. — Аз предлагам да пратим в Гаристън делегация, която да оцени опасността от предполагаемия бунтовник Гарадул и да докладва директно на нас.
— Делегация ли? Вие слепи ли сте, глупави ли сте, или сте просто корумпирани? — попита Гавин. — Докато те…
— Гавин! — обади се Бялата. — Стига!
Тя подложи на гласуване пращането на делегация, която да им докладва след два месеца. Предложението мина с пет на нула гласа, с двама въздържали се.
Гавин се облегна в стола си, все едно бе зашеметен, сразен. Поклати глава в тишината, преди някой да е станал да си тръгне. Рече мрачно:
— Аз отстъпих властта след войната, отказах се от промахията. Станах съветник, макар че мнозина искаха да бъда истински император. А сега вие ме пренебрегвате. Добре тогава. Но кажете на своите сатрапи следното: гответе се за война. Крал Гарадул няма да спре след превземането на Гаристън. Гарантирам ви го.
„Виждаш ли татко, това е единственото, което аз мога да направя, а ти никога не си могъл: аз мога да понасям да изглеждам губещ.“



41.

Лив едва успя да види новата си квартира в жълтата кула, преди да излезе. Не за да празнува, не защото беше импулсивна, а защото куражът ѝ се изпаряваше с всяка секунда. Наложи ѝ се да обиколи половината лихвари на островите, преди да открие някой, който е склонен да работи с нея.
Щом се върна в новата си стая, откри, че робите на кулата са донесли всичките ѝ скромни притежания от килера, който бе наричала дом през последните три години. А на леглото ѝ седеше жена.
— Привет, Лив, ходи да празнуваш ли? — попита Аглая Красос.
— Какво правиш в квартирата ми? — попита Лив. — Как влезе?
— Не е хубаво да забравяш приятелите си, Аливиана. — Аглая стана и се приближи, лицето ѝ бе само на педя от лицето на Лив.
— Какво? Дошла си да ме заплашваш ли? Направо се разтреперих.
Нещо грозно премина по лицето на Аглая, но после бе сменено пак от гладката ѝ маска и неискрения ѝ смях.
— Внимавай с този остър език, момиче. Може да си прережеш гърлото.
— Приключих с теб — каза Лив. — Гавин Гайл…
— Те купи, за да му топлиш леглото. Чух вече.
— Да гориш в ада дано! — отвърна Лив.
— Май ти си тази, която ще гори в ада, като те гледам как се хвърляш в обятията на мъжа, който уби майка ти и унищожи страната ти.
Това беше страшна плесница. Лив направи крачка назад.
Аглая бе споменавала за опожаряването на Гаристън и преди, но Лив никога не я бе чувала да говори така. Всъщност Лив нямаше представа какво е станало, но като се имаше предвид източникът на информацията, бе готова да се обзаложи, че е лъжа.
— Призмата няма нищо общо с това.
— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Майка ти умря в онези огньове. Баща ти водеше борбата срещу Гавин Гайл.
— Какво те интересува теб Гаристън? Рутгар се е бил на страната на Призмата. Баща ти се е сражавал редом с Гавин.
— А брат ми е губернатор на Гаристън, така че имам възможност да узнавам някои неща — рече Аглая. Понижи глас и се приведе към Лив още повече. — А сега може би и ти имаш такава възможност.
Значи заради това беше цялата работа.
— Не — каза Лив. — Приключих с теб, с Рутгар и с лъжите ви. — „Вярност към един.“ Това бе девизът на рода Данавис. А Лив не смяташе да служи на тази жена пред себе си.
— Добре дошла в новия си живот, Лив. Сега си важна клечка. Влизаш в голямата игра и държиш нелоша ръка. Виждаш ли, ти може да си тирейка, но вече никой няма да го смята за твой недостатък. Това само ще те прави по-забележителна, защото си преодоляла такава пречка. Хубавият живот може да е твой.
— Не можеш да ме купиш — каза Лив.
— Вече те купихме.
— Нещата сега са по-различни. По нареждане на самия Призма.
Веждите на Аглая се повдигнаха лекичко и конското ѝ лице се удължи още повече. Това бе отработен жест, но пък, от друга страна, нищо в нея не бе истинско.
— Работя с теб от колко, от три години? Прегледах бележките си. Никога не съм те смятала за крадла, Аливиана Данавис. Но ето че сега зарязваш дълга си след три години обучение. Три години, през които задоволявахме всичките ти нужди…
— И то колко щедро! — подхвърли Лив.
— Ако бяхме по-щедри, сега дългът ти щеше да е много по-голям. Така че ето какво ще те питам, Лив. Що за жена си ти?
Този същият въпрос бе поставил перо в ръката на Лив, за да подпише документ, който щеше да ѝ струва цяло състояние. Сега, при новото си приятелство с Гавин, тя вероятно можеше да каже на рутгарците да ходят да се шибат. Какво можеха да възразят те срещу решението на Призмата? И макар че Лив се бе издигнала от едно нищо — монохром с талант в най-малко полезния цвят — до бихром, все още не си струваше да се карат за нея. Голяма част от инвестициите на всяка нация се оказваха несполучливи. Притеглящите умираха или прегаряха, или сменяха верността си в последната година от обучението. Всяка нация се опитваше да краде магове, а рутгарците постигаха най-големи успехи от всички, така че със сигурност нямаше да се борят прекалено усърдно да задържат Лив.
Но да бъдеш Данавис означаваше да се държиш с чест. Винаги.
— Какво искаш? — попита Лив.
— Ти беше срам за мен, Лив. Дъщеря на бунтовен генерал с мизерен талант. Но сега ще бъдеш перлата в короната ми. Ще бъдеш моето отмъщение срещу онези, които се опитваха да ме обидят. Затова искам да преуспееш. Вече ще получаваш солидна издръжка от стипендиантския фонд на Хромария. Запази си я, а ние ще ти плащаме още два пъти по толкова. Ще ти опростим дълговете и годините на служба, които вече ни дължиш. Дявол да го вземе, ако си разиграеш картите правилно, можеш да получаваш издръжка от три-четири нации, преди да си тръгнеш от Ясписите. Всъщност, ако ни служиш добре, изобщо не е нужно да напускаш Хромария. Помисли си само: можеш да имаш хубав живот тук, в центъра на света, където се случва всичко важно. Да лягаш с когото си искаш, да се омъжиш за когото си искаш, да дадеш на децата си всяко предимство, от което си била лишена. Или пък можеш да отидеш да служиш на някое дребно лордче някъде си, да пишеш писма и да изследваш леглото му, за да провериш дали жена му му е била вярна, с надеждата той да ти разреши да се омъжиш за някой, когото можеш да понасяш. От всички нации Рутгар е най-добрата, на която да служиш. И най-лошата, която да обидиш.
— Но защо искате да шпионирам Призмата? Той никога с нищо не е обидил Рутгар.
— Обичаме да държим приятелите си под око. Това ни помага да си останем приятели…
— И все пак току-що ми обясняваше как бих могла да направя това, за да нараня човека, който е убил майка ми. Кое от двете е вярно, Аглая? Искаш да го предам, за да го нараниш, или това всъщност не е предателство, защото няма да го нараниш?
— Добре казано — рече Аглая. После продължи невъзмутимо: — Смисълът е, че би могла да навредиш лично на човека, който е отговорен за хаоса в страната ти, но намесата ти, предателството ти — ама че опърничаво момиче, защо настояваш да наричаш службата на своята страна предателство? — „предателството“ ти няма да доведе до война. Тези земи вече изтърпяха достатъчно войни.
На Лив ѝ трябваха няколко секунди, за да осмисли това. Изглеждаше логично. В известен смисъл.
— Но това е невъзможно. Аз не познавам Призмата. Той говори с мен веднъж. Веднъж.
— И те хареса.
— Не знам дали бих дръзнала да твърдя подобно нещо.
— Имаш ли някаква представа колко трудно е да внедриш някого в близост до този човек? Ние ще ти дадем всичко това само за да се опиташ. Освен това знаем, че има слабост към тирейките. — Едно бързо, леко повдигане на веждите ѝ показа, че е искрено изненадана от лошия вкус на Призмата. — Може би ще успееш да използваш този негов син, за да се сближиш с него. Не ни интересува.
Беше достатъчно лошо да искат от нея да предаде Призмата, но да използва Кип, за да се добере до него? Не. Кип беше добро момче. Лив нямаше да направи това. Имаше само един изход от положението и тя го бе знаела през цялото време.
Извади три рула монети.
— Това е сумата, която рутгарското правителство е похарчило за издръжката ми през последните три години. С лихвите. Ето, вземи ги. Приключих с вас. Свободна съм. Не ви дължа нищо.
Аглая Красос дори не погледна монетите. Не попита откъде Лив е взела толкова пари. Всъщност ѝ се беше наложило да подпише договор с аборнейски лихвар, според който издръжката ѝ щеше да се изплаща директно на него, с безбожна лихва. Лив отново бе просякиня. Щеше да ѝ се наложи да продаде някои от прекрасните рокли, които ѝ бяха дали, само за да преживява.
— Лив, Лив, Лив. Не искам да бъда твой враг. Но сега, когато най-после струваш нещо, по-скоро бих се чукала с кон, отколкото да те оставя да се измъкнеш. Ти имаше братовчедка в Хромария, когато пристигна. Тя ти показа как стоят нещата тук, нали?
— Еретана — потвърди Лив.
— Тя е зелена и работи за граф Насос в Западен Рутгар. Току-що подаде молба да се омъжи за някакъв ковач. Графът забави отговора си… по моя молба.
— Ах, ти… — промълви разтреперана Лив.
— Явно са прекрасна двойка. Толкова са щастливи заедно. Ще е трагично, ако графът реши, че в интерес на владението му Еретана трябва да се омъжи за друг притеглящ, за да се увеличи шансът да имат надарени деца.
— Върви по дяволите!
— Твоите собствени изследвания също могат да бъдат възпрепятствани. От десетки места могат да плъзнат слухове за всякакви отвратителни неща, които си правила. Когато завършиш и тръгнеш да си търсиш работа, можем да отровим всеки кладенец. Не можеш да останеш вечно под покровителството на Призмата. В секундата, когато очите му се отклонят на друга страна…
— Аз не съм чак толкова ценна за Рутгар — каза Лив. Неподправен страх стягаше гърлото ѝ.
— Да, за Рутгар не си. Но за мен си. Чрез отношението си ти заслужи цялото ми внимание. И ако ме злепоставиш, ще те накарам да се каеш за деня, в който си ме срещнала.
— Вече се кая. — Лив се намръщи ядосано, макар сърцето ѝ да се беше свило. — Вън. Махай се, преди да съм те убила с голи ръце.
Аглая стана, взе монетите и каза:
— Ще ги взема заради труда си. Когато размислиш, знаеш къде да ме намериш.
— Вън!
Аглая излезе.
Лив се разтрепери.
След няма и трийсет секунди на вратата се почука. Край! Вече щеше да я убие! Закрачи решително към вратата и я отвори рязко.
Не беше Аглая. Пред нея стоеше красива жена. Кървава горянка с бледа луничава кожа, която дори след годините в Хромария се струваше на Лив странна, и червена като пламък коса. Жената носеше рокля на робиня, но бе ушита по мярка на слабичката ѝ фигура и от по-фин памук, отколкото Лив бе виждала да носи роб. Може би беше робиня на благородник?
Жената ѝ подаде бележка и каза:
— От върховния лорд Призма, господарке.
Лив Данавис се взря в бележката. Чувстваше се тъпо. Пишеше: „Моля, ела да се видим при първи удобен случай.“ Сърцето ѝ подскочи. Призмата я викаше. Ето го значи началото на изплащането на дълга ѝ към Гавин Гайл. Не се залъгваше с надеждите, че това ще е и краят. Когато си задължен на някой лукслорд, си му задължен вечно.
Просто не очакваше да я повика толкова скоро.
Странно, но първото, което си помисли, беше: „Какво носи човек на аудиенция с Призмата?“ Лив обикновено не обръщаше голямо внимание на дрехите си. Може би защото когато разполагаш само с няколко премени, обличаш каквото е чисто и загърбваш надеждата да носиш каквото е модно. Това, разбира се, се беше променило в един миг. Гавин бе наредил да ѝ осигурят стил, достоен за рутгарски бихром, а това означаваше много дрехи, бижута и този огромен апартамент — буквално пет пъти по-голям от онзи, в който живееше през последните три години. И макар да нямаше никакви пари, сега имаше грим! Не че можеше да избира и не беше сигурна дали това ѝ харесва. От мисълта да се превърне във фръцла като Ана ѝ се гадеше.
Робинята още стоеше на вратата и чакаше да я освободят, с любезното неутрално изражение на жена, която пренебрегва незнанието на висшестоящите.
— Прощавай, калийн — каза Лив, — но ще ми помогнеш ли? — Винаги се чувстваше неудобно да общува с роби. Никой в Ректън не бе достатъчно богат, за да си позволи такива, а към малкото роби, които минаваха оттам с керваните, се отнасяха като с останалите слуги. В Хромария нещата бяха по-официални, а и повечето от другите ученици или бяха притежавали роби у дома, или бяха отраснали в близост с тях, затова Лив винаги имаше чувството, че всички знаят какво да правят, докато тя е съвсем недодялана. Все още ѝ изглеждаше странно да нарича десет години по-възрастна жена с умалителното „калийн“.
Разбира се, сега, когато беше бихром, щеше да ѝ се наложи бързо да свикне с това, иначе щеше да изглежда като идиотка още по-често от обикновено.
Робинята повдигна вежда, както би направила всяка двайсет и осем годишна срещу седемнайсетгодишна, която се държи глупаво.
— Не знам какво да облека — побърза да каже Лив. — Дори не знам какво означава „при първи удобен случай“. Дали наистина означава при първи удобен случай, или на секундата, дори да съм само по хавлия?
— Можете да отделите няколко минути, за да се облечете подходящо — отвърна робинята.
Лив стоеше като парализирана. Дали това, което носеше сега, бе „подходящо“?
— Повечето жени, повикани в стаята на Призмата, носят нещо по-… елегантно — каза робинята, поглеждайки към простата пола и блуза на Лив.
Тогава може би вталената синя рокля? Или пък онази странна илитийска прилепнала рокля от черна коприна. Но тя бе по-скоро вечерна рокля, нали? Или пък трябваше да носи шокиращо късата… Лив сбърчи нос. Нещо в думите на робинята я изнервяше. Можеше да си представи процесия от красиви жени, редящи се на опашка пред покоите на Призмата. Никога не бе чувала сплетни кого вкарва Призмата в леглото си, но пък и не се намираше точно в кръговете, занимаващи се със сочни клюки, и със сигурност можеше да си представи, че немалко момичета са готови да се обличат или събличат както Призмата пожелае. Освен че беше на практика център на вселената, той бе красив, властен, остроумен, интелигентен, млад, богат и неженен.
Който и да бе напълнил чекмеджетата ѝ с козметика, бе накупил предимно кремове за изсветляване и потъмняване на кожата. Но с кафеникавата си кожа Лив нямаше шанс да изглежда светла като западноаташийка. Пък и без това очите ѝ бяха прекалено тъмни. А заради вълнистата си коса, дори да потъмнеше кожата си, пак нямаше да прилича на парийка. Нямаше начин да скрие тирейския си произход.
Всички други момичета и жени биха изглеждали фантастично с изтънчените си рокли и идеалния си грим. Щяха да се чувстват красиви. Лив щеше да се чувства като глупачка и да изглежда като скитница.
Колко ли от жените, повикани в стаята на Призмата, отиваха там с подмолни мотиви? Колко ли от тях работеха за интересите на една или друга държава? Колко ли от останалите отиваха там със собствени кроежи? Всичките? Тя не смяташе да се качва там, за да прелъстява Гавин Гайл — да върви по дяволите Аглая и цялата ѝ пасмина, — така че защо да изглежда, сякаш намеренията ѝ са такива?
— Майната му — каза Лив. Не ругаеше често, но този път това я накара да се почувства добре. Захвърли една рокля, която вероятно струваше колкото бе похарчила през цялата минала година. — Удобно ми е да тръгна веднага.
Робинята сякаш понечи да каже нещо, но се спря.
— Насам, господарке.
След като се качиха с асансьора на лукслордовете, робинята я отведе до стоящите на пост черногвардейци. Единият в двойката бе жена, която претърси Лив за оръжия. Щателно.
Лив нямаше как да не се почувства малко оскърбена.
— Те приемат работата си сериозно, нали? — каза, когато най-после я поведоха към вратата, която Лив предположи, че е към покоите на Призмата.
— Имате ли някаква представа какво би означавало за света, ако Призмата умре? Не винаги е лесно да се оправяш с него, но е много по-добър от повечето Призми. Сред нас има мнозина, които биха направили всичко за него. Всичко. Запомнете това… Господарке.
В името на бодливата брада на Оролам, тази робиня се държеше закрилнически!
Жената спря пред вратата, почука три пъти и я отвори. Лив пристъпи в покоите на Призмата и го завари седнал зад едно бюро да се взира в нея. Очите му бяха запленяващи. В момента приличаха на диаманти, които пръскат светлина навсякъде. Той махна с ръка към един стол срещу себе си и Лив седна.
— Благодаря, Марисия, можеш да си вървиш — каза Гавин на робинята. После обърна диамантените си очи към Лив и каза: — Време е за онази услуга.



42.

— Съгледвач! — извика Корван. — Видя ни. Мама му стара!
Бяха решили да пътуват заедно. И двамата искаха да следват армията на крал Гарадул, макар и по различни причини: Карис, за да се присъедини някак си към нея, а Корван — за да потърси някакъв начин да си отмъсти. Беше рисковано да се доверява точно на Корван Данавис, но той я бе спасил, а и репутацията му от войната беше безупречна. В интерес на истината, беше по-опасно да пътува сама.
Следваха армията на крал Гарадул на юг от дни и той нито веднъж не бе пращал съгледвачи. Изглеждаше толкова небрежен, че сега Карис и Корван бяха налетели право на една съгледвачка, притаена в клоните на едно дърво.
Докато двамата стояха в покрайнините на гората, на половин левга зад ариергарда, съгледвачката тичаше на изток, надолу по склона на полегат хълм, вместо да се насочи право към армията.
— Сигурно има кон в някоя долчинка там. Може би ще успееш да ѝ пресечеш пътя — рече Корван, докато опъваше големия си тисов лък. — Прекалено е далеч за точен изстрел. Но може да извадя късмет.
Карис вече тичаше. Встрани от Кафявата река Тирея бързо се превръщаше в пустош, осеяна с редки шубраци. На няколко места, напоявани от подземни извори, имаше малки борови горички, като онази, от която току-що бяха излезли с Корван, но в по-голямата си част земята се състоеше от ниски хълмове, често пресечени, нещо средно между пустиня и ерозирал скален пейзаж. Това правеше следването на армията на крал Гарадул все по-трудно, защото макар да пътуваха пеш и да не вдигаха много прах като хората и фургоните на Гарадул, пак можеше да ги забележат. На всеки хълм трябваше да решават дали да го прехвърлят направо, с риск да ги видят, или да го заобиколят и да изостанат още повече. Армията може и да не пътуваше бързо, но поддържаше прав курс.
Съгледвачката имаше поне двеста крачки преднина. Карис прецени наклона на хълма и кривна вдясно. Съгледвачката вероятно щеше да се добере до коня си, но ако Карис се намираше на стотина крачки зад нея, когато го яхне, нямаше да остане задълго в седлото.
Нещо се спусна от небето и се заби в земята на няма и пет крачки зад бягащата съгледвачка. Тя дори не забеляза. Мамка му! Корван едва не бе улучил бягаща мишена от двеста и петдесет крачки! Ех, ако беше успял!…
Жената сви надясно. Втората стрела на Корван пропусна с цели петнайсет крачки — отлетя натам, където вероятно щеше да е тя, ако тичаше направо.
Карис продължи, без да обръща внимание на терена. Разхвърляше от пътя си сплетени сухи трънаци, като се молеше да не настъпи някой от редките жилави кактуси, които тук растяха толкова ниско до земята, че не можеше да ги видиш, докато бодлите им не пробият обувката ти. А още по-лоши от тях бяха гърмящите змии. Разбира се, при скоростта, с която тичаше, нямаше да има предупредително тракане, само ухапване. Тя ускори още повече. Може би ако тичаше достатъчно бързо, дори гърмяща змия не би успяла да я ухапе.
С крайчеца на окото си забеляза следващата стрела на Корван. Изстрелът вече бе от повече от триста крачки, макар да нямаше вятър, така че Корван трябваше да стреля, вдигнал лъка наполовина към небето, просто за да могат стрелите да изминат разстоянието. Този изстрел обаче изглеждаше идеален.
Стрелата се спусна и съгледвачката рухна на земята. Карис не можеше да повярва на очите си. Изстрелът беше невъзможен. От триста крачки да улучиш бягаща мишена? Тя зави наляво към жената.
Почти веднага видя стрелата на Корван. Стърчеше от земята. Точно там, където бе паднала съгледвачката. Не я беше пронизала. Беше я препънала.
В същия момент видя и как жената се изправя и обръща глава към нея. Изглеждаше замаяна, дланите ѝ бяха окървавени, отстрани на лицето ѝ имаше дълбока драскотина, но въпреки това хукна да бяга.
Карис с лекота бе преодоляла сто от делящите ги двеста крачки, а тъй като съгледвачката тепърва трябваше да набере скорост, бързо скъси разстоянието още повече. Сега бе на не повече от трийсет крачки зад нея.
Не паднаха повече стрели. Вече бяха на четиристотин крачки от Корван. Дори и с тисов лък това беше прекалено голямо разстояние. Корван не би рискувал с неточен изстрел, след като Карис се намираше толкова близо до плячката им.
Карис посегна към огърлицата си, за да вземе очилата. Даже толкова малко забавяне даде възможност на съгледвачката да дръпне напред. Проклета да е, тази жена тичаше като антилопа! Но с търпение, породено от опита, Карис ѝ позволи да увеличи разстоянието. Сложеше ли си червено-зелените лещи, битката щеше да приключи.
Разтвори подходящата брънка на огърлицата си, като наблюдаваше земята отпред, откъсна луксина и забави за няколко крачки, за да нагласи лещите в орбитите си.
Хълмът се спусна рязко и съгледвачката кривна наляво, викаше нещо. Карис я последва и тичешком изпълни дясната си ръка с червен луксин, а лявата със зелен.
Съгледвачката викаше? На кого?
Може би на коня си.
„Как ли пък не, Карис!“
А в следващия миг Карис откри, че се носи по стръмната пътека право към някакъв лагер. Чакаха я десетина мъже. Поне двама от тях с мрежи. Други двама — с прътове с примки. С тояги и сопи, с мечове, но неизвадени. Не искаха да я убият, а да я заловят. Капан.
Призля ѝ. Имаше чувството, че някой я е фраснал с юмрук в корема. Сякаш отново бе на шестнайсет и баща ѝ я бе завлякъл на едно корабче, отпътуващо от Големи Яспис. Корабчето бе минало покрай фамилното им имение, където тя тайно — или поне така си мислеше — се бе съгласила да се срещне с Дазен. Братята ѝ чакаха в засада там. Бяха казали, че ще дадат на Дазен урок, задето се опитва да съсипе семейството им. Но тя бе видяла убийствения блясък в очите им.
Стоеше на палубата, когато взрив изби всички прозорци на стаята ѝ на втория етаж на голямата къща. Видя очертани в огън фигури, които се биеха.
Нещо изтръгна половината покрив и последваха експлозия след експлозия. Тела полетяха на стотици крачки в морето. Баща ѝ, който стоеше на палубата до нея, пребледня.
— Нали каза, че ще дойде сам, тъпа кучко? Виж какво направи! Той сигурно е докарал цяла армия! — Не я удари, само сграбчи главата ѝ и я принуди да гледа — но дори и да искаше, тя не би могла да откъсне очи от тази картина. За минути единственият дом, който бе познавала, бе погълнат от пламъци.
Тогава беше дете. Не можеше да мисли, не можеше да действа. Сега вече не беше дете и можеше да черпи от извори на ярост, непознати за онова невинно девойче.
Докато се спускаше по стръмната пътека, Карис използва разликата във височината на терена, за да скочи към първия от двамата конници, които стояха един до друг. Той държеше в двете си ръце прът с примка в края и го вдигна странично в опит да я блокира. Улучи протегнатия ѝ крак, но тя просто го остави да се сгъне и се заби в мъжа с коленете напред.
Ребра изхрущяха, докато го помиташе от седлото. Падна на земята и се претърколи, но трябваше да се подпре на дясната си ръка, в която държеше ятагана, затова притегли тънко острие от зелен луксин в лявата, докато минаваше под втория кон. Острието с лекота сряза корема му.
Карис беше на крака още преди конят да се надигне и да зацвили от болка. Остави зеления луксин да се разпадне, докато атакуваше единия от мъжете с мрежите, като прехвърли ятагана в лявата си ръка. Онзи бе прекалено зашеметен. Не помръдна, докато тя преодоля с един скок разстоянието помежду им и замахна към лицето му, като в същото време дясната ѝ ръка метна слаба огнена дъга зад нея за отвличане на вниманието. Мъжът с мрежата продължи да стои неподвижно, докато ударът ѝ не попадна в целта. Острието го улучи над носа, отклони се от костта и се заби дълбоко в едното му око.
Карис се обърна да проследи хвърлената огнена дъга и видя как една мрежа с навързани по края ѝ тежести лети към нея точно докато огънят се стапяше във въздуха. Идеално хвърляне.
Но тя чакаше, чакаше, като прехвърли пак ятагана в другата си ръка, докато мрежата не се озова между нея и мъжа, който замахваше с тояга над главата си, за да я удари.
С остър пукот Карис изстреля две подкови от зелен луксин. Едната изсвистя през въртящата се мрежа. Но макар че я пропусна, улучи мъжа с тоягата по бузата и наруши равновесието му. Втората закачи мрежата и я запрати назад към няколко мъже, а оловните ѝ тежести изведнъж се превърнаха в опасни оръжия.
Конят вече се бе надигнал на задните си крака, цвилейки от болка — ужасен звук. Вътрешностите му се изсипаха като мокри кървави въжета. Но Карис само бегло видя и чу това. Виждаше единствено хаос, а хаосът бе неин приятел, хаосът бе нейното предимство при това съотношение на силите.
От всички страни падаха мъже. Карис запрати малки огнени кълба към най-близките палатки, които пречеха на кръгозора ѝ, проклет да е ниският ѝ ръст! Къде беше мъжът, който крещеше заповеди? Палатките лумнаха в пламъци, но това май не развълнува никого освен нея. Всички бягаха.
Тя едва сега започна да осъзнава колко са хората в лагера — имаше десетки палатки, значи може би стотина души? Оролам, трябваше да се маха оттук! После чу гръмотевичен трясък. Пръстта около краката ѝ се разлетя във въздуха, когато мускетните куршуми се забиха в нея, и Карис почувства ударната вълна.
Вдигна очи и видя широк полукръг от мускетари, поне четирийсет. Половината презареждаха оръжията си с ловки отработени движения. Не бързаха. Бяха добре обучени. Другата половина бяха насочили все още заредените си мускети към нея.
— Следващият залп ще ти вземе живота, Карис Белодъб! — извика някакъв мъж. Беше слаб, на кон и носеше богати одежди, които възвестяваха, че е крал Раск Гарадул, ако човек вече не го е разбрал по самодоволната му физиономия. — Пусни ятагана и луксина. Веднага.
Карис погледна разровената пръст пред себе си и се опита да прецени точността на кралските мускетари. Твърде добра. А бяха само на двайсет крачки от нея. Трябваше да стане чудо, за да не я улучат. Бронята на крал Гарадул бе, разбира се, огледална, а от лявата и дясната му страна имаше Огледалци и притеглящи. Какво ли бе станало с Корван?
Ако той тичаше бързо като нея, можеше да се появи всеки момент — Карис винаги губеше представа за времето, след като битката започне. Може би вече бе видял в какво се е забъркала. Така или иначе, дори той не би могъл да направи нищо при това съотношение на силите. Със сигурност не би могъл да я спаси от двайсет мускетари, намиращи се на толкова удобно за стрелба разстояние.
Карис свали лещите от очите си, пусна ги на земята и захвърли ятагана настрани. Остави зеленото и червеното да се оттекат от пръстите ѝ. Обикновено, като пуснеше луксина, се чувстваше не толкова дива и не толкова ядосана. Но не и този път.
— Галан — каза крал Гарадул и даде знак на някого зад нея.
Карис понечи да се обърне, но нещо тежко я цапардоса по главата.



43.

Кип последва командир Железни до друго стълбище, което ги отведе до най-голямата двукрила врата, която момчето бе виждало. Беше изработена от леко опушено стъкло, изпълнено с бавни вълни от всякакъв оттенък, като голямо езеро от цветове.
Командир Железни надигна едното голямо сребърно чукало и удари три пъти по вратата. Все едно бе хвърлил в езерото три камъка. Макар че самата врата не помръдна, светлината в нея прати вълнички във всички посоки. На Кип му секна дъхът. Опря длан във вратата и на мястото, където пръстите му я докоснаха, също се образуваха малки вълнички.
— Не пипай — изръмжа Железни.
Кип дръпна ръка като опарен.
— Има някои неща, които трябва да знаеш, преди да влезеш, Кип — каза Железни. — Първо, всичко е истинско. Губим един на всеки десет кандидати.
— „Губим“ в смисъл…
— Умират. Второ, можеш да го спреш, когато пожелаеш. В ръката ти ще сложат въже. Дръпни го и ще зазвъни звънец. Те ще спрат веднага. Трето, ако се откажеш, всичко е свършено, не можеш да останеш. За един сатрап издръжката на притеглящ струва скъпо и никой от тях ме би си прахосвал парите за страхливец. Гавин ми нареди, ако се провалиш, да ти дам достатъчно сребро да си купиш малка ферма и да те кача на кораб, пътуващ към място по твой избор. Това е повече, отколкото получават обикновено провалилите се, само че никога няма да можеш да се върнеш тук. Ти и без това си достатъчен срам.
Явно тактичността не бе част от изпитанието.
— Значи съм срам, така ли? — попита Кип с буца в гърлото. Гавин не се бе отнасял така с него.
Железни се намръщи още повече.
— Животът на един притеглящ е труден и кратък. Нямаме време за лъжи, колкото и да са утешителни. Ти си копеле. Това е често срещан срам за големците, но все пак е срам. Всеки, който може да направи проста сметка, ще разбере, че си заченат, докато Призмата е бил сгоден за Карис Белодъб — жена, към която повечето от нас питаят силно уважение. Призмите са подвластни на по-високи стандарти, ето защо ти си по-голям срам от обичайното. Дори да преуспееш във всяко отношение, пак ще си срам. Ако се провалиш, ще е още по-зле. Това е истината. И дори да я облека в коприна и дантели, тя няма да се промени. И четвърто, казват, че самият Оролам наблюдава всяко посвещаване. Да се провалиш означава да провалиш него, селяндурче. Готов ли си?
Ако Кип се провалеше, щяха да го изхвърлят от острова. Не само че щеше да посрами мъжа, който му бе спасил живота, но и щеше да загуби всякакъв шанс да отмъсти на убиеца на майка си.
Нямаше да се провали. По-скоро би умрял.
Железни видя изражението му.
— Добре.
Голямата врата пред Кип се закъдри още веднъж, течните цветове се развълнуваха леко, а после се разляха наляво и надясно. Сякаш нещо огромно изплуваше от невъобразими дълбини. Сърцето на Кип спря да бие, когато се появи едно гигантско лице, но то изчезна толкова бързо, че момчето не успя дори да го разгледа добре, зърна само бяла коса, очи като звезди и вода във всевъзможни оттенъци, стичаща се настрани, докато ликът се подаваше — а после отвори уста, зейнала пещера от чернота, която покри цялата врата. Кип трепна, защото му се стори, че тази паст ще го погълне.
Вратата се разтвори рязко навън, сякаш блъсната от някакъв великан. Вятър лъхна Кип.
— Влизай — заповяда командир Железни.
Кип влезе сам в една кръгла стая. Стените и подът бяха от същия хем опушен, хем бистър кристал като вратата. Седем фигури стояха в полукръг около черен диск, вграден в пода. Кип се поколеба, но никоя от фигурите не помръдна. Никоя не му каза къде да отиде.
Бяха облечени в роби, по една от всеки цвят. Надвиолетовата носете виолетова роба, а подчервената — тъмночервена, заради онези, които не могат да виждат в съответната част от спектъра, но когато Кип първо разшири, а после присви очи, видя, че подчервената наистина излъчва топлина, а надвиолетовата е облечена в своя цвят, с твърди парчета надвиолетов луксин, свързани едно с друго като брънките на ризница.
Все още неуверен, Кип тръгна към тях. Щом се приближи, можеше да види под качулките им. Дланите му се свиха в юмруци. Подчервената фигура имаше почерняла кожа. Нямаше вежди. Нито коса. Малки пламъчета се виеха от главата ѝ. Лицето на зелената бе чепато като стар дъб, веждите ѝ приличаха на мъх, а в косата ѝ бяха вплетени лишеи. Синята изглеждаше като изсечена от стъкло, чертите ѝ бяха или загладени до равнини, или заострени до ръбове.
Мили Оролам, нима всички тези бяха цветни бесове? А после оранжевата премигна под лъскавата си слуз. И Кип забеляза очите. Очите на всички.
Това бяха просто притеглящи с маски и грим. Символизираха бесовете от всеки цвят. Седем различни варианта на смърт и безчестие. Кип задиша отново, макар че не успя да сдържи лекото си треперене. Пристъпи на черния диск с лице към тях.
— Аз съм Анат, гневът — каза подчервената фигура. — Аз съм обсебен от ярост.
— Аз съм Дагну, лакомията — каза червената. — Никога не мога да се наситя.
— Аз съм Молох, алчността — каза оранжевата. — Никога не мога да бъда задоволена.
— Аз съм Белфегор, мързелът — каза жълтата. — Възпирам талантите си.
— Аз съм Атират, похотта — каза зелената. — Вечно копнея за още.
— Аз съм Мот, завистта — каза синята. — Не мога да понасям добруването на другите.
— Аз съм Ферилукс, гордостта — каза надвиолетовата. — Бих узурпирала трона на самия Оролам.
Това бяха имената на старите богове. Кип ги беше чувал само бегло.
— Това са извращенията на нашата природа.
— Изкушенията на силата. — Гласовете говореха подред, гладко, преливаха един в друг, сякаш породени от общо съзнание.
— Защото без власт над себе си се превръщаме в чудовища.
— Срамни и засрамени, криещи се в мрака.
— Но ние сме синове и дъщери на Оролам.
— Ние сме дарът на Оролам, изражение на неговата обич.
— Неговият закон.
— Неговата милост.
— Неговата истина.
— Ето защо стоим без срам, облечени в неговата праведност.
Подчервената фигура пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше мускулест младеж, красив и гол.
— Отхвърляйки гнева, аз съм търпение — каза той. Вдигна ръце и дори без Кип да поглежда в подчервеното, беше ясно, че мъжът притегля. Въздухът около тялото му затрепка от топлина. — Да бъде волята Ороламова.
Червената пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше млада жена, атлетична, красива и също гола. Кип се ококори. Опита се да задържи поглед върху лицето ѝ.
„Това е тържествена церемония, Кип. Оролам гледа, Кип. Ще идеш право в ада, Кип.“
— Отхвърляйки лакомията, аз съм умереност — каза червената. Вдигна ръце и червеният луксин разцъфтя, покривайки цялото ѝ тяло — започна от очите, мина през лицето, плъзна надолу по шията към гърдите ѝ, зърната ѝ, стегнатия ѝ корем, гърдите, зърната… За миг заприлича на статуя, всяка частица от тялото ѝ обагрена в съвършено червено. — Да бъде волята Ороламова — каза тя.
Напред пристъпи оранжевата фигура. Слава на Оролам, беше мъж.
— Отхвърляйки алчността, аз съм щедрост — каза той. Вдигна ръце и се оцвети в блестящо оранжево. — Да бъде волята Ороламова.
— Отхвърляйки мързела, аз съм трудолюбие — рече жълтата. Тялото ѝ се изпълни с искряща жълта светлина.
Зелената беше обезпокояващо — макар и напълно уместно за ролята си — пищна жена, която се втренчи в очите на Кип. Това донякъде му помогна да се овладее, докато тя се събличаше. Помисли си, че би могла да му откъсне главата с шамар, ако погледне към напращелите ѝ… Опа!
— Отхвърляйки похотта, аз съм самоконтрол — натърти тя. — Да бъде волята Ороламова.
Синята се съблече.
— Отхвърляйки завистта, аз съм доброжелателство — каза тя тихо. — Да бъде волята Ороламова.
Надвиолетовият бе последният мъж в групата и имаше грамадни мускули.
— Отхвърляйки гордостта, аз съм смирение — изрече той с кънтящ глас. — Да бъде волята Ороламова.
После всички като един свалиха ръце и ги насочиха към нозете на Кип. Струи чист цвят удариха черния кръг, върху който стоеше. Той затътна и затрепери под краката му. После изведнъж започна да потъва в пода — заедно с Кип.
Само за миг Кип бе потънал до задника. Но тлъстините му заседнаха в острите ръбове на дупката. Трябваше да се размърда, за да се намести в нея, и докато тя ставаше все по-дълбока, постоянно или коремът, или задникът му се притискаха в някоя стена.
— Вдигни дясната си ръка — каза надвиолетовият.
Кип го направи, преглъщайки тежко, и видя как от тавана, толкова високо горе, че не можеше да види нищо през яркото му сияние, се спусна въже. Надвиолетовият го хвана и сложи вързания му на възел край в ръката на Кип.
— Дръпни въжето и всичко ще свърши — каза той. В гласа му имаше нещо като благост.
А после Кип се озова целият в дупката и продължаваше да се спуска. Спря под нивото на пода. Светлината високо горе в стаята за изпитания угасна. Кип не виждаше нищо.
Опита се да вдиша дълбоко, но дупката бе толкова тясна, че дори не можеше да си поеме въздух като хората.
Над него се чуха шепнещи гласове.
— Дийс, ще проведеш ли изпитанието вместо мен?
Мъжки глас отвърна смутено:
— Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.
— Той е копелето на Призмата.
— Е, и? Призмата го няма тук.
— Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…
Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената. Стените около него пулсираха в ярко синьо. Мили Оролам, те щяха да го убият, за да си върнат на баща му. Точно както го бе предупредил Гавин.
Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.
Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.
Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.
Стигна пак до лявото му рамо, което бе притиснато надолу, както дясното бе притиснато нагоре. После до врата му. До лявото му ухо.
Той не забеляза кога стените са запулсирали в надвиолетово, но после те минаха през синьо до зелено, когато водата стигна до брадичката му, жълто, когато докосна устните му, оранжево, когато ги покри — дали пък сега водата не се лееше по-бавно върху главата му? Той дишаше дълбоко през носа ѝ се извиваше, мъчеше се да използва заклинването на тялото си, за да се избута по-нагоре по тръбата — и откри, че около раменете му има каиши, които го задържат долу.
Това беше лудост. Някой се опитваше да го убие. Трябваше да зазвъни със звънеца. Пръстите му се бяха вкопчили във въжето. Можеше да опита пак, когато наблизо няма убиец.
Не. Да се откаже означаваше да бъде изритан. Означаваше провал.
Едва успя да си поеме един последен дълбок дъх, преди водата да покрие носа му.
Падащата вода, която биеше по темето му, внезапно спря. Кип си го представяше: „Той беше толкова дебел, че запуши пътя на водата. Нивото ѝ не трябваше да е толкова високо. Не наляхме много… той просто се паникьоса. Знаете, дете, заседнало и уплашено. Сигурно изобщо не му е минало през ума да дръпне въжето.“
Значи това бе краят. Или щеше да се откаже и да посрами баща си още повече, отколкото вече го бе посрамило самото му съществувание, или пък враговете на баща му щяха да направят всичко по силите си да го убият.
Докато задържаше дъх, а дробовете му започваха да парят, всичко в света внезапно придоби отчетлива, рязка яснота: дръпни въжето, прибери се у дома.
Само че той нямаше дом. Така че: дръпни въжето и върви да копаеш във фермата си… някъде. Или пък остани и може би умри. Ако се провалеше тук, проваляше баща си и майка си. Ако се провалеше тук, си оставаше вечен неудачник.
„Няма да дръпна въжето!“
Тръбата почерня. Водата се загря от подчервената светлина, но после дори това изчезна.
„Не обичам да копая.“ Кип се засмя и изкашля част от въздуха си, толкова нелепа бе тази мисъл. Но болката бързо потуши горчивия му хумор. Не можеше да забави биенето на сърцето си. Не можеше да попречи на гърлото си да преглъща конвулсивно, на гърдите си да помпат напразно. „Няма да дръпна въжето, проклети да сте. Няма да дръпна въжето!“
Нещо се раздвижи. Отначало Кип си помисли, че водата се оттича, но не беше така. Подът под краката му се издигаше, само че придържащите раменете му каиши оставаха на мястото си и го задържаха долу. Водата, която изобщо нямаше намерение да се оттича, просто се покачи по вдигнатата му ръка. След броени мигове той клечеше, притиснат към собствените си колене. Натискът го накара да се закашля и последният му въздух излетя на мехурчета от устата му.
Опитваше се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Знаеше, че да вдиша вода ще е по-лошо, отколкото да не вдишва изобщо. Знаеше го и въпреки това тялото му надделя и той вдиша. Водата бе гореща, люта, пареше дробовете му. Той се задави, притисна се още по-силно към коленете си, докато тялото му се разкъсваше от страдания. Закашля се и — о, чудо — водата излетя от устата му във въздух — благословен, прекрасен, чист, божествен въздух!
Като се давеше и плюеше, все още свит на топка, Кип вдиша. Можеше да диша! Общо взето. Коленете го боляха от смачкването, прекалено силно за не толкова гъвкавите му стави. Гърбът го болеше. Ребрата го боляха. Но, Оролам, въздухът беше хубав. Само да можеше да си поеме дълбоко дъх.
Нищо не се случваше. Наоколо все още цареше пълна чернота. Кип започна да се поти. Беше натикан тук. От секунда на секунда ставаше все по-горещо. Покрай него пробягаха цветове, които пак минаха през целия спектър.
Така значи. Те бяха видели, че той няма да се откаже, затова не смятаха да му дават нов шанс с цветовете.
Но това беше без значение. „Няма да дръпна въжето.“
— Няма да дръпна въжето! — изкрещя Кип. Или се опита да изкрещи: нямаше достатъчно въздух, който да придаде сила на гласа му.
В отговор подът се издигна още повече и го притисна още по-силно към каишите, държащи раменете му. Кип изпищя. Като страхливец.
Не можеше дори да натисне срещу каишите. Коленете му бяха извити прекалено силно и нямаше опора. Ако само дръпнеше леко въжето, би могъл да си поеме дъх, а после да продължи да се бори.
Не! Кип умишлено охлаби пръстите и ръката си. Съсредоточи се върху дишането. Малки, бързи вдишвания.
Това бе достатъчно. Трябваше да е достатъчно. Щеше да го направи достатъчно.
Покрай него прелетяха размазани цветове. Не му пукаше. Трябваше ли да направи нещо? Какво? Да притегли? Как ли пък не! Вървете се шибайте!
Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.
Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.
През далечните стени пробягаха цветове, озарявайки стаята за един кратък, ужасяващ момент. Кип стоеше над бездна. Дискът му бе мъничкият връх на един стълб: стълб, възправящ се насред нищото. Стените се намираха на трийсет крачки от него. В тавана над главата му имаше една-единствена дупка, през която се подаваше само ръката му.
Вятърът го брулеше и Кип се вкопчи във въжето с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Стисна очи, но така не можеше да каже дали се олюлява по посока на вятъра, срещу него или стои неподвижен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че можеше да чуе собствения си пулс в ушите си между накъсаните вдишвания. Крещеше думи, но дори не знаеше какви са.
След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.
Какво беше?
Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.
Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.
Кип изкрещя.
Паякът падна в устата му.
Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.
— Няма да дръпна въжето! — извика той — Копелета такива, няма да дръпна въжето!
Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.
С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.
Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.
Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.
Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.
Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания — боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания — покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.
Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.
Усети как някой притиска въжето в ръката му.
— Дръж, Дундьо — прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.
Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.
Дръпна въжето. Беше се провалил.
Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.
Беше се провалил. Докато платформата се издигаше, мозъкът на Кип — вече незамъглен от ужаса — осъзна как го бе нарекла жената: Дундьо. Така го наричаше Овен. Нещо в Кип сякаш умря. Значи Овен бе прав. Отново.
Но когато се подаде от пода, видя, че мъжете и жените сега са облечени в празнични роби в собствения си Цвят — ослепително сапфиреносиньо, изумруденозелено, диамантеножълто, рубиненочервено. Изглеждаха ликуващи.
— Честито, кандидате! — каза наставница Варидос, като дойде да се включи в кръга.
Кип се взираше в нея онемял.
— Четири минути и дванайсет секунди. Трябва да се гордееш със себе си. Сигурна съм, че баща ти ще се гордее.
Говореше на език, който Кип май не разбираше. Да се гордее ли? Той се бе провалил. Беше посрамил и себе си, и баща си. Беше се предал. Яростта и объркването, насъбрани в него, изведнъж нямаше къде да се излеят и това го накара да се почувства глупаво.
— Аз се провалих — каза Кип.
— Всички се провалят! — рече невероятно мускулестият надвиолетов. — Ти се справи чудесно! Четири минути и дванайсет секунди! Аз издържах само минута и шест.
— Не разбирам — промълви Кип.
Приличащата на нимфа жълта се засмя.
— Така е замислено изпитанието. Ние всички сме се провалили.
Те го обградиха, мъжете го тупаха по гърба, жените го докосваха по ръката или рамото и всички го поздравяваха. Беше малко опияняващо толкова красиви хора да те приемат толкова сърдечно. Сега, когато мозъкът му работеше отново, той забеляза, че не са подбрали задължително мъже да представляват старите богове и жени за богините. Дали защото бяха стигнали толкова далеч, че това вече нямаше значение, или пък бе умишлена непочтителност?
— Вярно ли е? — обърна се Кип към наставница Варидос, която бе останала по-назад, за да не би някои от блъскащите се да я събори. — Всички ли се провалят?
Тя се усмихна.
— Почти всички. Целта не е да видим дали можеш да преминеш през изпитанието, а да разберем що за човек си. Освен това страхът разширява очите. Тези цветове, които видя да проблясват покрай теб, бяха истинското изпитание. Те ще ни кажат какво можеш да притегляш. Готов ли си да видиш резултатите си?
— Я чакайте. „Почти всички“ ли? Кой не се е провалил? — попита Кип.
Ликуващите мъже и жени притихнаха.
Старицата каза:
— Единственият човек през моя живот, който не използва въжето, беше…
Гавин. Кип си знаеше, че е така. Разбира се. Баща му бе единственият човек, направил онова, което никой друг не е могъл, което никой друг никога не е правил. Кип наистина го бе провалил.
— Чичо ти — довърши Наставницата.
„«Чичо» ми Гавин или чичо ми Дазен?“
Тя явно забеляза объркването му и добави:
— Чичо ти Дазен Гайл, който едва не унищожи нашия свят. Пример, който е по-добре да не следваш, нали?
Пак говореше на онзи друг език. След всичко, което Кип бе видял Гавин да прави, братът на Гавин бе човекът, издържал изпитанието?
— Четири минути е чудесен резултат, Кип, но служи само за фукня. Готов ли си да видиш цветовете си?



44.

Лив приклекна в реверанс, зарадвана от възможността да прекъсне зрителния контакт с Призмата. Когато се изправи, Гавин Гайл я оглеждаше критично. Явно се бе оказала права: малко жени се отзоваваха на повикването му в работни дрехи и без грим.
— Отдавна не съм виждал добре изпълнен тирейски реверанс — каза Призмата.
След оттеглянето на армиите в Тирея не бяха останали много жени, които да правят реверанси.
— Как мога да ви служа, върховен лукслорд Призма? — попита Лив.
— „Лорд Призма“ е достатъчно.
— Благодаря, лорд Призма.
Той явно я преценяваше, размишляваше. Но за какво размишляваше? Каквото и друго да бе направила онази проклета Аглая Красос, беше накарала Лив да мисли за Призмата като за Гавин Гайл — мъж, и при това хубав. Очите му бяха — съвсем буквално — най-запленяващите очи в целия свят.
„Той е магистър, Лив. Учител. Лорд. Лукслорд. Благородник. Генерал. Два пъти по-възрастен е от теб. Прекалено стар за теб. Не е широкоплещест мускулест мъж, а просто още един магистър. Върви по дяволите, Аглая Красос!“
— Избра ли си кой искаш да ти е магистър по жълтото? — попита той.
„Ето, аз съм ученичка. Отношенията ни са чисто академични. Аз съм дете в сравнение с него. Безнадеждно млада и невежа.“ Тя присви устни.
— Честно казано, бих искала да уча при наставница Тавенца Златоока.
Трудно ѝ беше да повярва, че се е осмелила да го изрече на глас. Тази жена взимаше само по трима ученици на година — а вече имаше трима. Тримата най-добри жълти ученици в Хромария.
Гавин се засмя.
— Онази раздразнителна мечка? Смел избор. Тя е най-добрата и вероятно няма да те мрази толкова, колкото ще си мислиш през първата година. Ще ѝ предадеш моите поздрави, когато ѝ назнача четвърти ученик, но тя без съмнение ще си го изкара на теб. Смятай го за уредено. Как е жилището ти?
Тя се поколеба. Въпросът беше почти личен. Не, той просто се притесняваше — или не, не се притесняваше, проверяваше дали заповедите му са изпълнени. Генералите правеха точно така, нали?
— По-хубаво е от всичко, което съм мислила, че ще имам някога, лорд Призма. А дрехите? По-рано имах три рокли. Сега имам повече от петдесет и най-лошата от тях е по-красива от старата ми празнична рокля за Слънцеднев. — Чакай, може би роклите не бяха най-подходящата тема.
— И все пак реши да дойдеш облечена в това — отбеляза Гавин. Опа! В гласа му не се долавяше неодобрение. По-скоро имаше лек оттенък на веселие. Но лицето му не изразяваше нищо, с което да ѝ покаже дали е подразнен. Трябваше да послуша онази робиня, Марисия. Малко разкрасяване нямаше да я убие. Той хвърли поглед покрай нея и тя се обърна, но в стаята нямаше никой освен тях двамата, нито някакви необичайни украси по стените, само типичните пробни кристали.
— Казахте да дойда при първи удобен случай. — Тя не успя да скрие отбранителната нотка в гласа си. — Помислих, че не бихте искали да чакате. — Така беше по-добре. Настъпателно.
— Мисля, че си идеална за тази работа.
— Лорд Призма?
— Идеална си, защото отказваш да се впечатлиш, Аливиана. Това ми харесва. То…
— Не бих казала, че не съм впечатлена.
Той се ухили.
— Само че ме прекъсна, за да го кажеш.
И по този начин бе доказала правотата му.
Лив реши да си мълчи. Може би не беше добра идея да изпъква сред другите жени, идвали тук — и претърпели неуспех в опитите си да съблазнят Гавин.
— Изглежда, всеки път, когато повикам при себе си жена между тринайсет и шейсет години, тя идва облечена като рутгарска куртизанка — или горяща от желание, или напълно ужасена. Все едно въртя тук горе някакъв бордей.
„Ох, Оролам да ме порази, ами ако съм направила единственото, което ще ме направи привлекателна за него?“
— Вие сте Гавин Гайл — каза Лив, сякаш това обясняваше всичко. И наистина го обясняваше. Ако някоя жена успееше да завърти главата на Призмата, това щеше да промени из основи както собствения ѝ живот, така и този на цялото ѝ семейство. Незабавно и за бъдните поколения, и то към по-добро. Като добавим „мъжествен“ и „красавец“ към „Призма“, което вече означаваше могъщ, уважаван и богат, Лив не се съмняваше, че полите се скъсяват, а деколтетата се задълбочават. Беше цяло чудо, че жените не идваха при Призмата голи. Колко ли плат щеше да носи по себе си Ана, ако Призмата бе повикал нея?
Лив реши, че не иска да мисли за това.
— Да, така е — каза Гавин и се подсмихна сякаш на някаква лична шега. — И имам нужда от твоята помощ, Аливиана.
Лив преглътна. Истината бе, че той можеше да поиска всичко и тя нямаше как да му откаже.
— Лив, моля ви.
— Добре. — Гавин прочисти гърло. Защо го правеше? Неловко ли се чувстваше? „Дали му е неловко, защото започва авантюра с момиче два пъти по-младо от него?“
Гавин пак хвърли поглед над рамото на Лив.
— Преди години… струва ми се, че беше толкова отдавна… Аз имам… „племенник“. Майка му беше тирейка. Искам да станеш негова наставница. Може би ще се чувства по-добре, ако учи от друга тирейка. Знам, че на вас тирейците не ви е лесно тук. Какво ще кажеш?
Лив запелтечи. „Племенник“ ли? Наставница? Кип! Ама разбира се! Оролам, мислите ѝ бяха насочени в съвсем различна посока! Идиотка! Призмата изобщо не мислеше за…
— А-ами, разбира се, лорд Призма. Има ли… защо… — Какви ги приказваше? Вече бе проявила достатъчно нахалство. Задаването на неправилния въпрос за нечие копеле можеше да е добър начин да съсипе всичко. — В кой цвят е надарен той? — Едва в последния миг се сети да каже „той“ вместо „Кип“. Не се предполагаше да знае, че Кип е копеле на Призмата.
„От мен би излязъл ужасен шпионин.“
— Зелен. Може би и син. В момента се извършва посвещаването му.
— В момента ли? — попита Лив. Приемът за годината бе минал отдавна. Лив никога не бе чувала да приемат някого по друго време. — От колко време е тук вашият… той?
— Пристигна вчера.
— И вече го посвещават?! — Бедният Кип.
Гавин отново хвърли поглед зад нея. Този път тя знаеше какво гледа. Из цялата кула, по непонятни за Лив причини, в стените бяха вградени безцветни кристали. През цялата година те просто си стояха и блещукаха, отразявайки мътно околната светлина, но по време на посвещаването в началото на всяка година сияеха ярко. Докато кандидатите минаваха през Месомелачката, през кристалите неизменно пробягваше поредица цветове — същата поредица цветове, която виждаше и кандидатът. Когато той притеглеше, кристалът засияваше в съответния цвят. При Лив това бе първо надвиолетов, а после слаб жълт.
През цялото време, откакто Лив беше тук, Призмата наблюдаваше как се справя копелето му.
Всъщност ако изпитанието продължаваше, откакто Гавин Гайл за първи път бе хвърлил поглед зад гърба ѝ, значи наистина бе дълго. Обикновено отнемаше по-малко от минута.
И двамата се обърнаха да погледнат към кристала.
— Какво ти каза изпитващият, когато те спуснаха в Месомелачката? — попита Гавин.
— Спомена нещо в смисъл, че единственият добър бунтовник бил мъртвият бунтовник и че още дължал кръв на баща ми — рече Лив. Целта, както винаги, беше да се уплаши кандидатът. От страха очите се разширяваха. Страхът го караше да притегля на предела на възможностите си. Освен това помагаше дори на най-надменната млада благородничка или лордче да започнат обучението си с малко смиреност.
— Ами на вас? — попита Лив. Нито един от двамата не се извърна от кристала.
— Нещо за брат ми — рече Гавин. — Оказа се по-вярно, отколкото са предполагали.
— Съжалявам — промълви Лив. Не беше сигурна защо се извинява — дали че е попитала, дали от името на изпитващия, или за реалния житейски кошмар, през който Гавин бе минал по-късно, когато му се бе наложило да убие брат си.
— Никога не съм харесвал тази част с плашенето. Камерата е достатъчно ужасяваща, а мисълта за провал е достатъчно страшна. Не е нужно да карат кандидатите да си мислят, че наистина ще умрат. Това прекършва хората. Прекършва децата.
Лив никога не бе мислила за това по такъв начин. Месомелачката просто съществуваше. Всички минаваха през нея. Тя бе неразделна част от притеглянето, от Хромария. Дори притеглящите да нямаха нищо общо помежду си, Месомелачката ги обединяваше.
— Всички благороднички знаеха какво предстои — каза Лив. — За разлика от нас останалите. Те знаеха, че самото изпитание няма да ги нарани, така че тези неофициални приказки бяха единственото, което ги накара да се страхуват. Защото дори да са били предупредени, е ужасяващо да чуеш как някой от изпитващите, който твърди, че принадлежи към семейството на врага ти, казва, че понякога стават злополуки.
— Не съм мислил за това — рече Гавин. — Всичките ми приятели бяха благородници. Мислех, че всеки знае какво го очаква.
„Разбира се, че ще мислиш така. Това е просто още един начин, по който Хромарият облагодетелства хора като теб.“
Гавин прочисти гърло.
— Лив, синът ми може да е специален, сериозно надарен. Скоро ще разберем, но не бих се изненадал, ако е полихром. Той е тиреец, майка му току-що е умряла и само поради факта, че е мой син, ще се сблъска с неискрени приятели и незаслужени врагове; няма да може да си намери място никъде и въпреки това хората непрестанно ще го държат под око. Ако отгоре на всичко има и сериозна дарба… може да се превърне в чудовище. Няма да е първият в семейството ми, който използва зле голямата си сила. Този дар не е само дар, разбираш ли?
— Какво искате от мен? — попита Лив. Наистина ли щеше да учи сина на Призмата? Вярно, че беше копеле, но все пак. Имаше чувството, че от плещите ѝ е паднала голяма тежест. Призмата си беше просто Призмата — е, може и да не бе съвсем уместно да използва думата „просто“ по отношение на най-могъщия човек на света, — но той беше господар, комуто тя дължеше служба. Нормална служба. Нещо не прекалено трудно, като се имаше предвид как бе променил живота ѝ из основи.
— А може да е и монохром. И вероятно ще е. Малко избързвам с приказките — каза Гавин.
— Ами ако не е? — „Трябва да ми кажете какви са очакванията ви, иначе ще се проваля и ще ми се сърдите заради това. Типичен благородник.“ Лив бе доволна, че е в състояние да се дразни. Възвръщаше си самообладанието.
— Дръж се с него, сякаш е съвсем нормален. Във всички отношения. Знам, че той ще разбере доста бързо как стоят нещата, ако останем тук, но смятам да го отведа възможно най-скоро. Дотогава му осигури нормален живот. Ако те вбесява, крещи му. Первай го с пръчка по кокалчетата, ако не слуша, разбираш ли? Ако пък усвои нещо трудно, престори се, че е добре, но не е нищо необичайно. Искам да знае, че важните хора няма да се впечатлят от това кой е баща му или колко може да притегля.
— И кои са тези хора? — попита саркастично Лив. Не бе имала намерение да го изрича на глас, но Гавин проявяваше абсурден идеализъм. Разбира се, че имаше значение кой е и колко може да притегля. Навярно, когато си роден на върха на планината, можеш да се държиш, сякаш планината няма значение, но тези, които я изкачват, и тези, които са родени в подножието ѝ и никога не биха могли да я изкачат, знаят, че не е така.
— Аз и Оролам — каза Гавин, пренебрегвайки сарказма ѝ. — Ако ние сме единствените, чието одобрение го интересува, ще има шанс.
Лив не знаеше дали това е най-високомерното, или най-прозорливото нещо, което е чувала. Може би и двете. Но ако не друго, то поне ѝ напомни кой и какъв е Гавин. В името на навъсеното чело на Оролам, тя бе говорила саркастично на Призмата — човека, по-близък от всички на света до самия Оролам. И слава на Оролам, че Лив бе отказала на онази ужасна жена. Въпреки че щеше да ѝ струва скъпо. Да шпионира самия Призма? Та това бе направо светотатство. Беше достатъчно зле, че е глупава, недодялана и донякъде хлътнала по него, а колко по-ужасно щеше да е, ако беше и предателка? Тя преглътна.
— Съжалявам, лорд Призма, говорих, без да…
Гавин вдигна ръка и се изправи рязко.
Лив се обърна към кристала, но не видя нищо. Той не се бе променил. Премести очи към Гавин точно навреме, за да види как Призмата пребледня… а после лицето му грейна като слънце, подало се иззад най-черните облаци.
По кожата му пробяга поредица цветове и той протегна ръка към кристала на отсрещната стена. Една пропукваща и блестяща тръба от луксин се протегна от дланта му и залепна за него като пъстроцветна огнена паяжина. От мъжа се изливаше още и още, проникваше дълбоко в кристала.
А после, също толкова рязко, колкото бе започнал, Гавин спря. Миг по-късно кристалът засия в ярко нефритенозелено, а после в по-слабо синьо.
Гавин въздъхна от облекчение.
— Какво беше това? — попита Лив.
— Тайна! — сопна се Гавин. Махна с ръка и Лив почувства полъх на студен вятър и чу как прозорците се спускат тежко в процепите си.
— Ела тук — заповяда Призмата. Тялото му се изпълни с всеки цвят на дъгата и отвъд нея. От ръката му се протегна въже от зелен луксин, увито около верига от син с вложен в него жълт.
— Веднага, момиче! Трябва да стигна там пръв, за да овладея положението, а той ще има нужда от теб.
Замаяна, Лив бързо отиде при Призмата. Дори не разбираше за какво говори той.
— Качи се на гърба ми — каза Гавин.
— Какво?
— На гърба ми, веднага! И се дръж здраво.
Тя скочи на гърба му. Тялото му бе неестествено горещо от подчервеното, което държеше заедно с всички други цветове. Какво правеше той? Тя погледна пак към веригата в ръцете му. После Гавин се обърна към пустотата зад прозореца. Лив изпищя и се вкопчи в него с мъртва хватка.
— Гне холхова илно — изгъгна Призмата.
— Какво? — попита Лив, като охлаби хватката си около врата му.
— Не толкова силно — изръмжа той.
Още докато тя се извиняваше, въжета от луксин се омотаха около тялото ѝ и я привързаха здраво към него. Гавин се затича към прозореца и скочи.
Отначало Лив виждаше само луксина, точещ се като паяжинна нишка от дланта на Гавин в идеален синхрон със скоростта на падането им. Осъзна, че няма представа колко точно трябва да падат, за да стигнат до етажа на Месомелачката, нито пък как Гавин ще разбере кога да ги спре. Впрочем, как смяташе да ги вкара обратно в кулата? Да не се надяваше, че някой е оставил отворен прозорец?
Милостиви Оролам!
Падаха ужасно дълго. Очите на Лив непокорно се откъснаха от луксина горе и погледнаха към земята долу. Тя се приближаваше с невероятна скорост.
А после Лив бе притисната силно към гърба на Гавин, когато той втвърди въжето. Натискът заплашваше да я откъсне от него и да я запрати към двора долу. Люшнаха се назад и тя видя въжето-верига, протегнато към далечния връх на Кулата на Призмата, а самата кула растеше пред очите ѝ, докато летяха към гладката ѝ стена.
Три резки тласъка ги побутнаха назад, но силата изобщо не бе достатъчна, за да ги забави. Лив зърна за миг три топки, които полетяха от протегнатата лява ръка на Гавин към кулата пред тях.
Не видя какво точно направиха те, защото когато Гавин ги изстреля от лявата си ръка, държейки с дясната въжето, пое отката с лявата част на тялото си. Така че докато топките излитаха от дланта му, Гавин и Лив се завъртяха бързо на другата страна.
Стъкло и камък се пръснаха около Лив. Плъзгаше се по някакъв под, внезапно отделена от Призмата. За част от секундата се носеше право и гладко. После подгъвът на роклята ѝ се закачи в нещо. Инерцията и триенето в пода го дръпнаха рязко нагоре и голата ѝ кожа зажули по камъка. Тя се извъртя странично и се претърколи няколко пъти. Когато спря до стената, единственото, за което можеше да си мисли, бе, че не е за вярване, че е още жива.
Във внезапно станалия ветровит коридор имаше неколцина притеглящи, които зяпаха невярващо нея и Призмата. Гавин вече се бе изправил и раздаваше отсечени заповеди.
„Защо ми е студено на задника?“ Лив проследи погледите на маговете надолу. Полата се бе усукала около кръста ѝ, разкривайки прелестите ѝ на целия свят. Тя изписка и я дръпна надолу, а после скочи на крака.
— Ти! Повикай лукслорд Черни. Кажи му, че искам това да бъде поправено. Днес. Тръгвай веднага. Ти! Запиши имената на всички в този коридор и на всички в стаята за изпитания — говореше Призмата. Щом видя, че цялото внимание е насочено към него, Лив размърда неловко бедра. Не го беше забелязала, преди да стане, но задните ѝ бузи бяха студени, защото бельото ѝ също бе дръпнато нагоре. Сега се беше впило силно в цепката. Тя продължи да се върти, опитвайки се да оправи бельото си, без да посяга да го издърпа с ръка.
— Аливиана, какво правиш? — попита Призмата.
Лив се вцепени.
— Няма значение, остани тук. Ще те извикам след минутка. — Гавин отвори вратата на стаята за изпитания и се шмугна вътре. Всички притеглящи в коридора, включително един от най-хубавите млади магистри в целия Хромарий, Паям Навид, се обърнаха да погледнат Лив, явно чудейки се защо е толкова важна — и по този начин разбиха шансовете ѝ да дръпне бързо бельото си надолу. Без да има никаква представа какво ѝ предстои да открие или какво ще очаква Призмата от нея, тя се усмихна нервно на младия магистър.



45.

Старата наставница тъкмо казваше на Кип:
— Готов ли си да видиш цветовете си?
— Аз поне съм готов! — рече Гавин от прага. — Наставнице Варидос, може ли? — В стаята за изпитания не се допускаха роднини на кандидатите от страх, че това може да доведе до измами. Правилото, поне на теория, се отнасяше дори до Призмата. Но си има причина „теория“ и „практика“ да са две различни думи.
— Дори не знаех, че изпитанието ти е започнало. Колко дълго казаха, че си изкарал? — попита Гавин.
— Май четири минути — отвърна Кип.
— Четири и дванайсет секунди — уточни старата наставница.
Гавин се закова на място. Вярно, че му изглеждаше дълго време там горе в стаята му, но бе предположил, че само така му се струва. Четири минути беше изумителен резултат. За самия него преминаването през цялото изпитание бе продължило пет.
Наставница Варидос се приближи до Гавин и прошепна:
— Имаше известна нередност, за която мисля, че трябва да знаете.
Гавин се усмихна на Кип.
— Добре си се справил. Изчакай ме за минутка. — Дръпна се настрани, оставяйки Кип с мъжете и жените, които го разпитваха коя част му се е сторила най-трудна, как е успял да издържи толкова дълго и общо взето се отнасяха с него, сякаш е центърът на света. Това бе доста опияняващо за един млад притеглящ — и трябваше да е така.
Гавин отиде с наставница Варидос до каменната маса на изпитващите. В средата ѝ имаше дупка, покрита с парче черен брокат. Там трябваше да се намира пробният камък. Гавин се опита да си спомни как точно е разположен. Щеше да има само една възможност.
— За каква нередност става дума? — попита. Брокатът спираше всякаква външна светлина, която би могла да повлияе на пробния камък.
Старицата издиша бавно.
— Той захвърли въжето някъде на третата минута и трийсетата секунда. Но преди да успея да я спра, една от жените го постави обратно в ръката му.
— Шегувате ли се? — попита Гавин.
— Пращат за изпитанието по-красивите. На половината едва им стига умът, за да запомнят репликите си, а камо ли някои от по-неизвестните правила, засягащи ситуации, които не са възниквали, откакто се помним. Дори Дазен не захвърли въжето.
— Коя го направи?
— Зелената.
Разбира се, че ще е зелената. Буйна, непредвидима, дразнеща се и от най-малкото ограничение.
— Повикай я!
Зелената изпитваща видя знака на наставницата и се приближи. Всички изпитващи бяха красиви и макар че светлата кожа представляваше пречка на бойното поле, бе предпочитана за тази и някои други церемонии. Зрителният ефект от мъж или жена, чиято кожа е зелена, синя или червена, се притъпяваше при по-тъмен цвят на кожата. Дори парийците избираха свои съотечественици от крайбрежието, от низините или със смесена кръв, за да ги представят в тази церемония. В случая жената бе рутгарка и прекалено светлокожа дори за тях. Движеше се с леката грация на танцьорка. Тънката зелена роба, която бе наметнала за церемонията, за да бъдат всички изпитващи облечени в своя цвят, когато кандидатът се покаже от дупката — което можеше да стане само десет или петнайсет секунди след началото на изпитанието, — в нейния случай бе с дълбоко деколте, разкриващо големите ѝ гърди. Тя се приближи с енергична крачка, отметнала косата си назад, с изправен гръб, и спря от другата страна на масата.
Голотата или полуголотата в някои церемонии бе забулена в религиозен и културен символизъм, който почти я лишаваше от еротика. Почти, защото колкото и възвишено да е съзнанието ти, не можеш да пренебрегнеш напълно факта, че гледаш някой, който е гол и невероятно привлекателен. Но празненствата след това, особено при посвещаването, винаги бяха сива област. На тях всички бяха красиви, полуоблечени, с пресния спомен за голотата на всички останали, настроението бе приповдигнато, виното се лееше обилно и хладната официалност внезапно изчезваше.
Тази зелена отлично съзнаваше какво прави. Гавин бе по-висок от нея, така че едвам се сдържаше да не надзърне в почти разтворената ѝ роба. Вместо това се взря в сърцевидното ѝ лице и лешниковите ѝ очи, в които имаше едва забележимо зелено хало. Изглеждаше му позната.
— Ела тук — каза той и посочи между себе си и наставница Варидос. Жената заобиколи каменната маса и дойде на посоченото място, но застана по-близо от необходимото.
— Коя си ти? — попита я Гавин със спокоен глас.
— Казвам се Тизис — отвърна тя и усмивката ѝ разкри дълбоки трапчинки.
— Тизис чия?
— О — рече жената, сякаш в главата ѝ нямаше никаква мисъл. — Тизис Маларгос.
— Какво стана, Тизис? — попита той, като се престори, че не е познал името. Баща ѝ и чичо ѝ бяха негови приятели — когато беше Дазен. Бяха изчезнали след войната. Най-вероятно убити от разбойници или поробени от пирати. Тя притежаваше характерната за семейството външност. Нищо чудно, че го мразеше. Беше видяла, че има шанс Кип да премине изпитанието, затова го бе саботирала. Смело. Глупаво и вбесяващо, но смело.
— Кандидатът се опита да мами — рече тя. — Захвърли въжето. Сложих го обратно в ръката му.
— Не бива да докосваш кандидата по никакъв начин по време на изпитанието. В това правило има ли нещо неясно?
— Не съм го докоснала… Извинете, върховен лукслорд Призма, но аз сложих въжето в ръката му, без да докосвам кожата. Опитах се да запазя изпитанието чисто.
— Маларгос — каза Гавин. — Рутгарка си, нали?
— Да, лорд Призма.
Гавин я изгледа безизразно.
— Когато вашият собствен Блажен сатрап Радос прекосил Великата река, за да се бие с Кървавите горяни, които го превъзхождали два пъти, помниш ли какво направил?
— Изгорил моста Розанос зад армията си — каза тя.
— Това измама ли е било?
— Аз… не разбирам — измънка тя.
— Той е изгорил моста, за да знаят хората му, че не могат да побегнат. Не им е оставил изход. Те са знаели, до последния човек, че трябва да победят или да умрат. Оттам идва изразът „да изгориш мостовете зад себе си“.
— Но аз го видях да посяга за въжето — възрази тя плахо. Преглътна, изведнъж загубила кураж да противоречи на Призмата в лицето му.
— И ти му го даде.
— Разбира се.
— Значи би построила нов мост зад Блажения сатрап Радос?
— Разбира се, че не, това би било…
— И щеше да го обречеш на гибел. Колко издържа ти, преди да дръпнеш въжето? — попита Гавин.
Тя се изчерви и извърна поглед.
— Седемнайсет секунди. — Загърна робата по-плътно около себе си и най-сетне се прикри.
— А погуби шанса на един младеж да премине изпитанието.
— Можем да го повторим… — започна тя.
— Знаеш, че не можем. След като кандидатът вече знае, че не е истинско, Месомелачката не действа. Всеки ще каже, че е получил специално отношение, защото е мой племенник…
— Не исках да…
— И ти го знаеш! — довърши Гавин, като едва се сдържаше да не повиши глас.
— Няма значение какво си искала — изсъска наставница Варидос.
Докато тя говореше, Гавин отдели малко надвиолетово от светлината на факлите. Само мъничко. Прелестта на надвиолетовото бе в неговата невидимост. Макар в стаята да имаше няколко души, които можеха да видят надвиолетовия луксин, ако присвият очи, Гавин се обзалагаше, че никой от тях не присвива очи в момента. А дори и някой да го правеше, това, което се канеше да направи той, бе толкова дребно и бързо, че дори да гледаха, можеше да го пропуснат. Магическа ловкост на ръцете. Надвиолетовото се събра в пръстите му.
— Ти наруши правилата, Тизис — рече наставницата. — Оплеска задълженията си и може би погуби бъдещето на един младеж.
— Но никой не преминава изпитанието! — възрази жената. Беше станало повод за гордост само да издържиш дълго. Конспирации, тъмни и тесни местенца, височини, паяци, змии и плъхове — Месомелачката атакуваше повечето често срещани страхове. Обикновено, обзет от вярата, че един провал би означавал загуба на всичко, и с очи, разширени от страха, кандидатът притегляше каквито цветове може, преди да дръпне въжето. Разбира се, изпитанието не бе съвършено, но не разполагаха с по-добро.
— Махай ми се от очите — каза Гавин.
Тя си тръгна сумтейки, бясна, и мина между него и наставницата, точно както го бе планирал. Той измъкна от джоба си един камък, като държеше късата пръчка зад китката си, повдигна броката от дупката, изстреля невидимо надвиолетово от върховете на пръстите си и го използва, за да грабне пробния камък от жлебовете му. Дръпна луксина обратно към китката си и закрепи камъка към предмишницата си с надвиолетови връзки, а с последните остатъци надвиолетово в пръста си пусна фалшивия пробен камък в дупката.
Отне му по-малко от секунда и при това почти не се приведе напред.
— Е, нека видим резултатите — каза той, като продължи движението си, за да отметне скъпия брокат от дупката.
Пред очите на наставница Варидос Гавин остави броката настрани, приведе се, бръкна в отвора, хвана пробния камък и го извади. Камъкът представляваше костена пръчка — или от морски демон, изхвърлен на брега, или от слон от вътрешността на Рутгар, — с обсидиан в двата си края. Самата кост беше ценна, но истинското чудо бе обсидианът. Никой не знаеше откъде се събира, копае или изработва съществуващият на света обсидиан. Той бе по-рядък от диамантите и рубините, затова след всеки тест обсидиановите върхове на пробния камък се сваляха, за да бъдат използвани пак.
Суеверните хора го наричаха „адски камък“. Повечето притеглящи просто се радваха, че е рядък, защото това бе единственият камък, който можеше да извлече луксина директно от един маг. Гавин бе чувал, че древните крале и сатрапи — а в по-митичните истории и убийците от Разбитото око — правели цели кинжали и дори мечове от обсидиан. Но обсидианът проявяваше магическите си способности само при две много специални условия. Първо, трябваше да е в почти пълен мрак, тоест пълна липса на светлина във видимия спектър — по някаква причина надвиолетовото и подчервеното не му пречеха. Второ, нуждаеше се от кръвта на притеглящия, при това от отворена рана. Трябваше да има пряк физически контакт между обсидиана и луксина, за да бъде извлечен луксинът от притеглящия. Когато този контакт се осъществеше обаче, тягата бе силна. Порежи рамото на един притеглящ с обсидиан, докато той държи в ръка луксин, и остави камъка притиснат към раната — и след може би десет секунди луксина няма да го има. Учените предполагаха, че е така, защото телата на притеглящите са изпълнени с луксин по всяко време, така че контактът е пряк дори луксинът да се намира в другия край на тялото.
Тъй като скоростта, с която обсидианът изсмукваше цветовете от притеглящите, бе различна за различните видове луксин, те образуваха хубави линии, докато изтичаха от тялото и се вливаха в костената пръчка. Ако някой цвят се образуваше и задържеше и линията бе достатъчно дебела, се смяташе, че кандидатът е достоен да бъде обучен в този цвят. Разбира се, ако цветовете бяха два, кандидатът се смяташе за бихром, а повече от два го правеха полихром.
Гавин взе пробния камък. Усети лек дъх на карамфил, което бе ароматът на надвиолетовия луксин. Задържа камъка само за миг, надявайки се ароматът да се разсее, и го подаде на наставница Варидос. Тя бе ръководителка на изпита и на нея се полагаше да обяви резултатите. Останалите се събраха около тях. Наставницата внимателно свали обсидиановите върхове и ги прибра в специална кутийка, а после вдигна пробния камък над главата си. Върху него имаше ясно изразена дебела зелена ивица, клоняща към синьото, а до нея не толкова дебела синя. Жълтата беше бледа. Имаше и мъничко надвиолетово. Това беше класическо разпределение, най-често срещаното сред притеглящите.
Наставницата каза:
— Обявявам Кип от Ректън за надарен от Оролам в цветовете зелено и синьо, с неопределено надвиолетово, което трябва да бъде изследвано допълнително в бъдеще. Честито, Кип, ти си бихром.
Разнесоха се радостни възгласи.
Само Кип изглеждаше объркан.
Гавин заобиколи масата, прегърна го през раменете и го стисна.
— Добре се справи, Кип.
— Значи издържах изпита? — попита тихо Кип.
— Издържа го. Гордея се с теб.
Последваха нови овации и за нула време стаята се изпълни с роби, които носеха вино, бренди, специални сладкиши, плодове, меса и бонбони.
Гавин пусна момчето, което го гледаше объркано, сякаш не можеше да повярва на изречените от него думи. Това също бе част от магията. Кип току-що бе минал за първи път през емоционалните ефекти от всяка част на спектъра. Още не знаеше какво да прави с остатъците. За това бе нужно време. Гавин се обърна към вратата и махна на Аливиана да влезе.
— Кип — каза той. — Имам изненада за теб. Тази девойка ще е твоя наставница. Ще ти обясни как стават нещата и ще те научи на някои от основните принципи, преди да тръгнем. Позволи ми да ти представя…
— Лив?! — възкликна Кип, когато момичето се появи иззад Гавин.
— Кип!
— Защо не го заведеш в стаята му, Лив? — рече Гавин. — И помни какво ти казах.
Кип бе замаян, затова Лив го хвана за ръка и го обърна, за да го поведе към вратата. Там без съмнение щеше да се е събрала тълпа. Нямаше нужда Кип да мисли, че ставащото не е съвсем обичайно.
— Защо не минете отзад? — предложи Гавин, обърна се и изстреля малко надвиолетово към отсрещната стена. Част от нея се отвори на скрити панти.
Лив изведе Кип през задната врата.
През предната влязоха командир Железни и лукслорд Черни.
— Лукслорд, наставнице, командире, магистри — каза Гавин, като махна дружески с ръка, за да покаже, че в момента е прекалено зает, за да говори с Железни или лукслорд Черни. Тръгна към задната врата. Трябваше да вземе Кип веднага. Беше грешка, че го прати горе, вместо да му заповяда да чака пред стаята.
Пристъпи през вратата, като вече съставяше наум писмото, което щеше да остави на Бялата, и едва не се блъсна в един тъмнокож сериозен дребосък в робски одежди. Позна го и сърцето му се сви.
— Поздрави, лорд Призма — каза дребният мъж. Кърпата на главата му бе колосана толкова силно, че почти не помръдна, докато кимаше. Мъжът бе бивш парийски законовед, пленен от илитийски пирати, поробен и в крайна сметка продаден на Андрос Гайл. Дискретен и с блестящ ум, той бе дясната ръка на Андрос Гайл от двайсет години. — На баща ви започва да му омръзва от вашето протакане. Настоява да се явите в покоите му незабавно.
При Андрос Гайл „незабавно“ означаваше вчера. Със свито сърце, Гавин каза:
— Заведи ме при него.



46.

Кип последва Лив Данавис по един тесен коридор и в някакъв асансьор. Главата му още се въртеше, а в чувствата му цареше хаос, който му се струваше не съвсем вътрешен, сякаш отнякъде са му били наложени допълнителни емоции. Усещаше го като нещо чуждо. Може би беше просто защото бе видял Лив. Знаеше, че тя е в Хромария, и се бе надявал да я види още откакто бе разбрал, че идва насам, но да я види в действителност бе съвсем друга работа.
Майстор Данавис му бе давал да чете много от писмата ѝ, затова в известен смисъл Кип нямаше чувството, че са минали цели две години. Само че тогава тя бе на петнайсет, а той на тринайсет. Явно оттогава бе пораснал, защото най-после бе по-висок от нея. Разбира се, все още бе и около три пъти по-широк. А тя изглеждаше дори още по-красива.
Докато го водеше по коридора към асансьора, Лив не каза нищо. Кип се радваше на тишината. Не мислеше, че би могъл да си раздвижи езика. Странна тиха радост и покой го бяха обзели, щом я видя. Спомни си как, когато тя бе на четиринайсет, из селото бе плъзнал слух, че ще я сгодяват за Гед, сина на алкалдесата. Малко по-късно Лив замина за Хромария и Кип почувства облекчение. Беше му се струвала прекалено добра за Ректън. Но макар да бе сигурен, че тя изобщо не се е сещала за него оттогава, все пак му липсваше. Беше като слънцето, минаващо над главата му, и той обръщаше лице към нея при преминаването ѝ, сгрят от нейното присъствие, но без да дръзва да се надява на нещо повече. Когато майстор Данавис бе споделил с него, че Лив си има неприятности с някакво момиче в Хромария, на Кип му се прииска веднага да отиде там и да убие виновницата, а после да се върне пак у дома.
Сега, като гледаше как вълнистата ѝ коса се полюшва и подскача около раменете ѝ, се чувстваше сякаш е застанал отново под слънчевите лъчи след дълга зима.
Кип не искаше думи. Отвореше ли си голямата уста, със сигурност щеше да оплеска всичко. Просто я гледаше как върви и подръпваше неловко нагоре панталоните си, докато тя крачеше напред целеустремено, уверено, спокойно, в хармония с обкръжението си.
— Май се загубих — каза Лив. Погледна към коридорите вляво и вдясно, които изглеждаха досущ еднакви, и прехапа устна.
Впил очи в тази сочна, леко навлажнена устна, Кип преглътна тежко.
— Кип… — рече тя. — О, не, разбира се, че не би могъл.
Тръгна отново и Кип я последва. През времето след заминаването си Лив бе станала жена. Беше толкова стройна, колкото той — дебел. Очите ѝ бяха големи, блестящо кафяви, кожата ѝ — гладка и чиста, докато неговата бе прокълната с лунички, а брадата му още бе само мъх. Слава на Оролам, поне гърдите ѝ бяха по-големи от неговите.
Кип обаче почти не погледна към тях и сега, докато я следваше, почти не гледаше тялото ѝ. Вярно, полата ѝ се развяваше по доста приятен начин, докато крачеше, и разкриваше добре оформени прасци. Но с изключение на един-два бегли погледа, или може би три — Кип погледна пак. Ах! Четири. С изключение на това той не гледаше на нея както на някоя друга хубава жена. Просто не му се струваше уважително.
Опа, пет.
Щом влязоха в асансьора, тя спря.
— Току-що осъзнах — каза със смях, — че нямам никаква представа къде трябва да те заведа. Хм, знаеш ли какво… Можеш да дойдеш в моята стая, докато изясня нещата. Ако се чувстваш, както се чувствах аз след Месомелачката, вероятно ти се иска веднага да си легнеш, нали?
Кип не знаеше как не го е забелязал досега, но наистина беше уморен. Имаше чувството, че някой е взел бутилката, съдържаща цялата му енергия, и я е изтръскал до капка. Кимна.
— Не ти ли се говори? — попита тя и му се усмихна. Така, както се усмихват на малко дете, което е пропуснало дрямката си и се мъчи да остане будно, за да получи десерт. Но Кип нямаше сили дори да се отчае от тази снизходителна усмивка.
„Тя ме мисли за сладък. Сладък! Пфу!“
Лив нагласи противотежестите на асансьора, поколеба се за миг — сигурно беше изненадана колко тежест трябва да добави заради Кип — и добави още. След няколко секунди летяха нагоре, подминавайки десетки ученици. Накрая спряха и излязоха в просторно фоайе, от което тръгваше един от прозрачните тунели, свързващи централната кула с всички други.
Кип погледна Лив и вдигна вежди.
— Моята квартира е в жълтата — каза тя. — Жълтото се намира по средата на спектъра, затова влиза в обхвата на бихромите и полихромите по-често от останалите цветове. Ето защо в жълтата кула има повече квартири за бихроми. В Кулата на Призмата няма място за тях. Страх ли те е от високото?
— Обикновено не — отвърна неспокойно Кип.
— А, значи можеш да говориш!
— Мога и да падам — изсумтя той.
— Всичко ще е наред, гарантирам ти — рече Лив и тръгна по тръбата.
Тя бе широка четири крачки и се състоеше от син луксин, толкова тънък, че бе почти прозрачен. Пътеката под краката им беше от по-дебел син, подсилен с тесни ивици жълт. Изглеждаше невъзможно тънка. Както бе видял Кип от далеч, далеч долу, тази пътека бе свързана с Кулата на Призмата само на две места: от източната страна и тук, от западната. Насочваше се по права линия към зелената кула, разположена точно на запад от Кулата на Призмата, и на половината път се пресичаше с кръгова пътека от почти прозрачен луксин. От този кръг като спици се протягаха разклонения към всяка от шестте кули.
Лив отведе Кип до една от пресечните точки на кръга и спиците — мястото, намиращо се най-далеч от всякаква опора. Подскочи няколко пъти и каза:
— Ето, виждаш ли, напълно безопасно е. — Засмя се. — Сега опитай ти.
— Де да знам — рече Кип. Ако някога успееше да преодолее страха си, гледката оттук горе бе величествена. Разбира се, беше трудно да зяпаш някакви си там магически кули, когато имаш до себе си Лив. — Добре де — съгласи се плахо той. Не искаше да я разочарова.
„Разбира се, ако счупя тази тъничка пътека, разочароването и за двама ни ще е кратко.“
Подскочи добросъвестно няколко пъти, като се стараеше да се приземява възможно най-лекичко, на пръсти, и да убива цялата сила на удара с коленете си.
— О, хайде по-сериозно — рече Лив.
Кип въздъхна и подскочи толкова високо, че му се стори, че ще докосне с глава тавана. При приземяването му се раздаде силен пукот.
Той разпери ръце, търсейки нещо, за което да се улови, а сърцето му спря да бие. Тъкмо щеше да се метне към перилата, когато видя лицето на Лив.
Тя прихна и закри устата си с ръка.
— Ужасно съжалявам — каза. — Не биваше. Това е нещо като традиция за новите ученици, а Призмата иска да минеш през пълната програма.
Кип погледна ръцете ѝ. Те сякаш държаха нещо невидимо. Присви очи и видя, че тя стиска счупена пръчка от надвиолетов луксин.
Кип се изкиска. Прозвуча само малко насилено.
— Погоди ми традиционния номер, а? Мисля, че аз пък оставих традиционна локвичка.
Тя се засмя.
— Благодаря ти, че го приемаш така. Ако ще се почувстваш по-добре, аз едва не припаднах, когато моята магистърка го направи на целия ни клас. Хайде, не остана много път.
Заедно минаха по тънкия кръг и свиха към жълтата кула. Когато Кип бе влязъл в двора, тя се намираше вдясно и зад него, така че не бе имал възможност да я разгледа добре. Сега бе пред него и се протягаше далеч нагоре и надолу.
— Май съм се наситил на гледки — промърмори Кип.
— Какво?
— Днес видях прекалено много смайващи неща. Или това не е чак толкова впечатляващо, или съм загубил способността си да се изумявам, защото ми изглежда като проста жълта кула. Няма пламъци, няма скъпоценности, няма гърчещи се шарки. — Кулата сияеше, но иначе изглеждаше като направена от мътно жълто стъкло, прозиращо, но не и прозрачно. Може би бе трудно да го види, защото слънцето залязваше близо до кулата.
Лив се усмихна. Умът му не побираше как е могъл да забрави трапчинките ѝ.
— Жълтата е изумителна, защото е направена изцяло от жълт луксин.
— А другите не са, така ли? — каза Кип, без да разбира. Премигна. — Искам да кажа, не са направени от луксин от собствения си цвят?
— О, не, не. Другите имат магически фасади, изградени върху обикновени строителни материали. Жълтата е направена изцяло от жълт луксин.
От кратките обяснения на Призмата Кип бе останал с впечатлението, че жълтият се използва като един вид магически ланолин — подхранваше другите луксини, но иначе лесно се разпадаше обратно на светлина.
— Хм. Мислех, че жълтият е лош избор за строителен материал, след като е толкова нестабилен. — Кип изведнъж се сети защо всъщност досега бе мълчал. Колкото повече говореше с Лив, толкова по-естествено би било да заговори за дома. И по-неестествено да не споменава нищо за него. В момента, щом стигнеха дотам, щеше да се наложи да ѝ съобщи, че баща ѝ е мъртъв, и приятната лекота от нейната компания щеше да изчезне. Тя щеше да се превърне от тази ведра, сияеща млада жена с трапчинки в съкрушено сираче.
— Наистина е лош избор — каза Лив. — Точно затова е толкова смайващо. — Тя го задърпа към входа на кулата и Кип изведнъж се усъмни дали иска да напусне сигурността на синьо-жълтата пътека.
„Да бе, само преди минути се страхувах да стъпя на нея, а сега не искам да се махна.“
— Жълтият луксин обикновено е най-нестабилният. И при най-малкото движение се разтваря обратно в светлина, като вряща вода, която се изпарява. Точно затова го наричат „ярка вода“. Но помниш ли когато онзи арфист свири в Ректън преди няколко години и след всяка песен спираше, за да си настрои арфата?
Кип кимна.
— Аз не усещах никаква разлика. — Това бе опасна територия, да говорят за нещо у дома, но ако успееше да я накара да бърбори, докато не му се подкосят краката от изтощение, може би щеше да отложи съобщаването на новините с още един ден.
— Важното е — каза Лив, — че той усещаше кога тонът на арфата му е фалшив дори съвсем мъничко. Макар че никой друг не можеше да го усети. Някои хора могат да правят същото със светлината. За да създадеш луксин от какъвто и да е цвят, трябва да нацелиш правилната нота в цвета, иначе той изобщо няма да се образува. Ако си в тон само приблизително, е много по-вероятно луксинът да се разпадне. Голяма част от грешките могат да бъдат компенсирани с повече воля, но е нужен наистина специален човек, за да го направи.
— Това има ли нещо общо със суперхроматите? — попита Кип. Имаше чувството, че най-после започва да сглобява нещата.
— Да. — Тя изглеждаше изненадана, че е чувал за тях. — Не смяташ да стоиш цяла нощ, нали?
— О… — Кип я последва в кулата.
— Суперхроматите могат да виждат по-фини разлики в цвета от повечето хора.
— Ти суперхромат ли си? — попита Кип.
— Да. Почти половината жени са суперхромати.
— Но не много от мъжете.
— В целия Хромарий има само десет мъже суперхромати.
А, затова значи наставница Крантата го бе нарекла изрод.
— Това не ми се струва честно — каза Кип.
— Какво общо има честността? Ето ти например си синеок и ще можеш да притегляш повече от мен. Тук изобщо не става дума за честно или нечестно.
Кип се намръщи.
— Значи трябва да си суперхромат, за да накараш жълтото да се задържи?
— Накратко, да. Всъщност даже суперхроматията си има степени. Ти издържа изпита за суперхромат и там имаше може би сто плочки с фина разлика в нюансите, нали? Представи си, че плочките са хиляда и разликата е още по-фина. За да направиш устойчиво жълто, трябва да издържиш такъв изпит — и освен това да можеш да притегляш жълто в тази съвсем тясна ивица от спектъра. Резултатът обаче е луксин, по-здрав от всеки друг.
— Ти можеш ли да го правиш?
— Не.
— Хм, това вероятно беше груб въпрос, нали? — Кип се намръщи.
— Аз съм последният човек тук, който ще ти се сърди за дребните нарушения на етикета на кулата.
— Тоест отговорът е „да“.
— Да — каза тя с усмивка. Защо всъщност трапчинките бяха толкова прелестни? — Още не мога да повярвам, че си… племенник на Призмата, Кип.
— Не си единствената — рече Кип. Значи Гавин беше прав. Всички наистина правеха пауза, преди да кажат „племенник“. Предполагаше, че това би трябвало да е по-добре, отколкото непрекъснато да слуша, че е копеле. Но не беше.
Качиха се на друг асансьор и потеглиха надолу. Явно в разпределението на квартирите имаше някаква йерархия. Когато стигнаха до тази на Лив, Кип се изненада. Не само бе голяма. Всъщност бе цял апартамент, при това обърнат към залеза. Повечето притеглящи вероятно биха убили за такава квартира.
— Току-що се нанесох — каза извинително Лив. — Аз съм бихром. Едва-едва. Сигурна съм, че си изтощен. Можеш да спиш в леглото ми.
Кип я зяпна сащисан, сигурен, че тя не казва онова, което той си мисли. Опита се нищо от това да не проличи на лицето му.
— Аз ще спя в съседната стая, глупчо. Тези нови килими са толкова дебели, че мога да спя на тях като парийка.
Кип преглътна.
— Не, не мислех, че… тоест, аз само… хм, мислех си, че не бива да спя в леглото ти. Аз трябва да спя в съседната стая.
— Ти си мой гостенин и сигурно си капнал. Настоявам.
— Не искам, ъъъ, да ти изцапам леглото. Потен съм и съм мръсен. От изпитанието. — Кип гледаше леглото ѝ. Беше прекрасно. Всичко тук бе прекрасно. Поне се отнасяха с нея добре.
— Месомелачката причинява това на хората. Ще ти донеса леген и ще можеш да се изтъркаш малко с гъба, преди да се строполиш в леглото и да заспиш, но наистина настоявам.
Лив изчезна в съседната стая. Кип усети някаква буца в гърлото си. Още не ѝ бе казал нищо за баща ѝ, но усещаше как въпросът натежава между тях. Лив се върна с леген вода, от която се вдигаше пара, гъба и дебела кърпа. Остави ги, седна на един стол и се извърна настрани.
— Нали не възразяваш да седя тук и да си бъбрим, докато се миеш? Няма да се обръщам, кълна се.
— Ъъъ. — Разбира се, че възразяваше. Тя щеше да се обърне, докато е полугол, и да избяга с писъци от стаята, в името на Оролам. Едно е някой да знае, че си дебел, но съвсем друго да види тлъстините ти. Но в същото време той бе неин гостенин и тя не бе поискала от него нищо друго. А той се държеше грубо.
— Е, Кип… как е баща ми? Не си казал нищо за работите у дома.
За един дълъг миг Кип не можа да отрони и дума. „Просто почвай да говориш, Кип. Започнеш ли, ще си в състояние да ѝ кажеш всичко.“
— Въздишаш — каза Лив. — Нещо не е наред ли?
— Нали помниш как сатрапът всяка година пращаше вестоносци до Ректън, за да иска набор за войската?
— Да? — Гласът на Лив се повиши по-скоро от загриженост, отколкото за да зададе въпрос.
— Можеш да се обърнеш. Не съм гол.
Тя се обърна.
— Когато синът на сатрап Гарадул, Раск, взе властта, се обяви за крал. Прати нов вестоносец. Селото пак го отпрати с празни ръце, затова кралят реши да ни направи пример за назидание. — Кип си пое дълбоко дъх. — Избиха всички, Лив. Само аз се измъкнах.
— А баща ми? Какво стана с баща ми?
— Той се опита да спаси хората. Но, Лив, те бяха обкръжили селото. Никой не се измъкна.
— Ти си се измъкнал. — Тя не му вярваше: виждаше се по лицето ѝ.
— Имах късмет.
— Баща ми е един от най-талантливите притеглящи на своето поколение. Не ми казвай, че ти си се измъкнал, а той не е могъл.
— Те имаха притеглящи и Огледалци, Лив. Видях ги как настигнаха и избиха семейство Делклара. Всичките. Всичко гореше. Видях как умират Овен, Иза и Сансон. Видях как умира майка ми.
— Не ми пука за твоята майка наркоманка. Говоря за баща си! Не ми казвай, че е мъртъв. Защото не е, проклет да си. Не е!
Лив изхвърча от стаята и затръшна вратата.
Кип се взря в затворената врата. Раменете му бяха увиснали, а в очите му имаше сълзи. Дори не знаеше откъде са се взели.



47.

„Седем години, седем велики цели, Гавин.“
Гавин вдигна дясната си ръка и започна да брои пръстите, като притегляше поред всеки цвят: допря палеца до кутрето, после до безименния пръст, средния пръст, показалеца, отново средния пръст, безименния пръст, кутрето. Седем цвята, от подчервено до надвиолетово, като при всеки изпитваше част от свързаната с него емоция.
„В името на Оролам, аз съм Призмата. Аз съм съвършеният човек. Господар на всички цветове. В разцвета на силите си. По-силен от всяка Призма, която днешните хора помнят. Може би най-силният от стотици години.“ Повечето Призми бяха живели само седем години след възкачването си. Само четирима бяха изкарали по двайсет и една. Винаги кратни на седем — разбира се, можеха да бъдат убити или да умрат по естествени причини, но никой не прегаряше, освен на кратните години. Гавин бе изкарал до шестнайсет, значи му оставаха поне още пет. Всъщност ако някой бе способен да издържи над двайсет и една, това щеше да е той. Чувстваше се силен. Силен и с по-добър контрол над цветовете, отколкото през целия си живот.
Разбира се, можеше всичко това да е илюзия. Той бе необикновен и в други отношения; току-виж се гътне и умре още утре.
При тази мисъл пак усети познатото стягане в гърдите. Не се боеше от смъртта, но се боеше да не умре, преди да е постигнал целите си.
Стоеше пред покоите на баща си в Кулата на Призмата. Робът на баща му — Гавин знаеше, че се казва Гринуди, макар че бе невъзпитано да използваш името на роб, ако той сам не ти го е казал — го чакаше: държеше вратата отворена. Това бе врата към мрака в повече от един смисъл. Остра болка проряза гърдите на Гавин. Трудно му беше да диша.
Андрос Гайл не знаеше, че Гавин не е Гавин. Не знаеше, че по-големият му син гние в дълбините на Хромария. Мислеше, че Дазен е мъртъв, и никога не бе показал особено безпокойство, камо ли съжаление. Изменниците трябва да бъдат премахвани и никога повече да не се говори за тях.
— Лорд Призма? — рече робът.
Гавин изтръска последните остатъци луксин от пръстите си. Смолистата миризма, която го лъхна, не го успокои много.
В стаята на Андрос Гайл се поддържаше пълен мрак. Дебели кадифени завеси закриваха прозорците, също такива бяха окачени на няколко слоя и по стените. На входа бе изградено преддверие, така че светлината от коридора да не влиза заедно с малкото му посетители. Гавин притегли надвиолетова светлина и влезе в преддверието.
Гринуди затвори вратата след тях. Гавин събра в дланта си малка топка надвиолетово, притеглено несъвършено, за да е нестабилно. Тази нестабилност го караше да се разпада бавно на светлина от собствения си спектър. За надвиолетов притеглящ това бе все едно да носиш факла, чиято светлина е невидима за всеки друг. Нито Гринуди, нито Андрос бяха надвиолетови, така че Гавин можеше да използва колкото си иска от призрачната светлина.
Пред очите му Гринуди затисна с тежка възглавница тясната пролука под вратата зад тях. Поспря се, изчаквайки очите му да свикнат с мрака. Той не бе притеглящ, така че не можеше да контролира очите си директно. В мрака на един тъмен — тоест непритеглящ — му бе нужен поне половин час, за да постигне пълната си чувствителност към светлина. Повечето притеглящи можеха да го правят за десет минути поради дългото време, което прекарваха, настроени към светлината. Някои можеха да постигнат пълна чувствителност за секунди. Но Гринуди не се опитваше да вижда — бе запаметил плана на стаята още преди години; просто се уверяваше, че няма да пропусне никаква светлина в покоите на Върховния господар Гайл. След като остана доволен, най-сетне отвори вратата.
Гавин се зарадва, че държи надвиолетовото. Като всички притеглящи, го бяха учили да не разчита на цветовете, за да променя настроенията си. И като повечето, често не успяваше. Това бе особено голямо изкушение за полихромите. Съществуваше цвят за всяко чувство или за противодействие на всяко чувство. Ето сега например. Използването на надвиолетовия спектър бе придружено от чувство за откъснатост, отчуждаване. Това понякога му се струваше иронично, дори цинично. И винаги беше все едно гледа на себе си отгоре.
„Ти си Призмата, а се страхуваш от един старец.“
В надвиолетовата светлина Гавин видя баща си: седеше в тапициран стол с висока облегалка, обърнат към закрития и закован с дъски прозорец.
Някога Андрос Гайл бе висок здравеняк. Сега сякаш цялата маса се бе смъкнала от широките му плещи, за да образува коремче. Не беше дебел — просто теглото му се бе събрало в търбуха му. Ръцете и краката му бяха изтънели от годините, прекарани почти неизменно в този стол; на шейсет и пет кожата му бе провиснала и покрита с петна.
— Синко, колко мило, че реши да ме посетиш. Старите хора се чувстват самотни.
— Съжалявам, татко. Бялата постоянно ме товари с работа.
— Не бива да си толкова търпелив с тази кучка. Би трябвало да уредиш дъртата да се присъедини към Освобождението тази година.
Гавин подмина думите му без коментар. Това беше техен отдавнашен спор. Бялата говореше същите неща за Андрос, макар и не с такова презрение. Гавин седна до баща си и го огледа в призрачната надвиолетова светлина.
Въпреки абсолютния мрак в стаята Андрос Гайл носеше Черни очила, залепени плътно върху орбитите му. Гавин не можеше да си представи какво е да живееш в пълен мрак. Не бе причинил това дори и на брат си. Андрос Гайл беше полихром в спектъра от жълто до подчервено. Подобно на много други притеглящи по време на Войната на Лъжепризмата, той се бе насилвал до границата на възможностите си. И отвъд нея. Сражаваше се, естествено, за по-големия си син. И от използване на прекалено много магия накрая бе унищожил защитите на тялото си срещу нея. След войната обаче, когато много притеглящи приеха Освобождението, Андрос вместо това се бе оттеглил в тези стаи. Когато Гавин за пръв път дойде да го види тук, на прозорците имаше сини филтри. Тъй като собствената му сила се намираше в другия край на спектъра, Андрос се чувстваше в безопасност на синята светлина. Но по-късно лекарите му казаха, че има нужда от пълен мрак, ако иска да продължи да се бори с цветовете. Щом вземаше такива крайни мерки, трябваше да е наистина много близо до ръба.
— Чувам, че се опитваш да започнеш война — каза Андрос.
— Опасявам се, че опитите ми рядко са неуспешни — рече Гавин. Не си направи труда да се чуди, че баща му вече знае. Разбира се, че Андрос Гайл ще знае. Той държеше лоялността или страха на половината от най-могъщите мъже и жени в кулата.
— Как?
— Получих писмо, че имам син в Тирея. Когато стигнах там, селото гореше. Натъкнах се на някакви Огледалци, които се канеха да убият едно дете, и им попречих.
— Уби ги.
— Да. Оказа се, че детето е синът ми, а Огледалците са хора на Раск Гарадул. Той бе решил да направи от селото пример за назидание, защото отказали да пратят набор за войската. Твърдеше, че имал особен интерес към момчето, но не съм сигурен дали не е защото мислеше, че така ще ме нарани.
— Особен интерес ли? Мислех, че е отишъл да накаже селото.
— Каза, че Кип откраднал нещо от него.
— А така ли е?
— Момчето твърдеше, че майка му му дала някаква кутия за бижута, точно преди да умре от раните, получени при нападението. Но не я е откраднало.
— Само че кинжалът е у теб, нали? От бял луксин ли е?
Хладни тръпки побиха Гавин. Беше си мислил, че най-лошата част от този разговор ще са опитите на баща му да разчепка подробностите около любовни авантюри, които Гавин не е имал и следователно не можеше да си спомни. Кинжал от бял луксин? Бял луксин не можеше да съществува, но щом Андрос Гайл говореше така за него, значи мислеше, че може. Или знаеше, че може. Значи бе виждал такова нещо и мислеше, че Гавин би трябвало да знае за какво говори той.
Брат му също бе споменал някакъв кинжал. Сърцето на Гавин се сви.
Ако не действаше изключително внимателно, щеше да съсипе маскировката си. Ето защо избягваше баща си, доколкото е възможно. Андрос Гайл бе един от малцината, които знаеха кои точно спомени би имал Гавин и кои — Дазен. Останалите, които знаеха, бяха загинали във войната или се бяха отчуждили от него. Недодяланото извинение, че яростната битка до смърт между братята е накарала Гавин да забрави някои неща, нямаше да помогне тук. Андрос би могъл да му прости, ако не помни някои неща, станали в навечерието на последната битка, но със сигурност би трябвало да помни неща, станали години по-рано, нали?
— Не видях кинжала — каза Гавин. — Беше в кутия. И през ум не ми мина, че може да е белият луксин. — Бял луксин не можеше да съществува. Гавин отлично знаеше това. Беше се опитвал да създаде този митичен материал — а ако някой бе в състояние да го направи, това трябваше да е той, Призмата.
— Глупаво момче. Не знам защо винаги съм предпочитал теб. Дазен беше два пъти по-умен, но аз винаги взимах твоята страна, нали?
Гавин заби поглед в земята и кимна. Първата добра дума, която баща му бе казал за него от години насам, и тя бе поднесена като мъмрене.
— Кимаш ли, или клатиш глава? Ако случайно си забравил, аз съм сляп — рече горчиво Андрос Гайл. — Няма значение. Разбирам защо си толкова потаен в издирването на кинжала — даже моите шпиони не са те чували да плямпаш за него, така че браво за това, — но когато се натъкна на подозрителен кинжал, който някакъв си недоизпечен крал желае толкова силно, не усети ли тръпки по гръбнака си?
— Бях заобиколен от трийсет враждебно настроени притеглящи, Огледалци и един крайно раздразнен крал. Усещах предостатъчно тръпки.
Андрос Гайл махна с ръка, сякаш нищо от това не заслужава вниманието му.
— И без черногвардейци да те пазят, предполагам. Глупаво вироглаво момче. От какъв материал беше кутията?
— От палисандър като че ли — отвърна честно Гавин.
— Палисандър. — Андрос Гайл въздъхна дълбоко. — Разбира се, това само по себе си не доказва нищо. Но ти подсказва какво трябва да направиш.
— Смятах да събера Седемте сатрапии, да говоря директно с всяка от тях, да видя дали мога да променя мнението им — рече Гавин. — Спектърът, разбира се, няма да направи нищо. — Знаеше какво предстои сега. Баща му щеше да обяви какво ще направи Гавин и да прегази всеки аргумент, който той изпречи на пътя му. „В името на Оролам, аз съм Призмата.“
— И докато направиш това, крал Гарадул ще е завзел Гаристън. Беше прав във всичко, което изложи пред Спектъра, макар че си извлече погрешен урок и избра погрешен начин на действие. Ето затова си имаш мен. Ако беше дошъл да поговорим веднага, след като се върна, щях да ти го кажа. Ако се изтеглим едностранно и предадем един бисер в ръцете на тирейците…
— Едва ли е точно бисер, татко…
— Смееш да ме прекъсваш?! Ела тук.
Гавин седна вдървено срещу баща си. Андрос Гайл протегна ръка и напипа лицето му. Плъзна ръка по бузата му почти нежно. После замахна и му отвъртя една плесница.
— Аз съм ти баща и ще ми отдаваш дължимото уважение, ясно ли е?
Гавин трепереше, но преглътна и се овладя.
— Да, татко.
Андрос Гайл вирна брадичка, като че ли търсеше в тона на Гавин нещо неприемливо. После продължи, сякаш не бе станало нищо:
— Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол — и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.
— Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? — попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.
— Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.
— Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.
— Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.
Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните — и особено големите, опасни тайни — обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.
„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“
Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.
Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди — огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.
Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.
В онзи миг Дазен разбра, че Гавин наистина би ги убил.
Оттогава Гавин разговаряше с баща им като негов довереник. Дазен бе отритнат и зарязан. Известно време си играеше със Севастиан. После и Севастиан му бе отнет и остана сам. Дазен се надяваше, че като стане на тринайсет, ще бъде приет отново от тях, но баща му подмина датата почти без внимание. Когато настъпи времето да се пророкува кого Оролам е избрал за следващ Призма, целите Големи и Малки Яспис гъмжаха от предположения, но Дазен знаеше, че това е по-големият му брат. Нямаше значение как ще се случи. Андрос бе подготвял Гавин за Призма през целия му живот.
„А аз бях подготвян да бъда нищо. Непотребна вещ. Някой ден щях да се оженя за Карис Белодъб или някое друго момиче, за да отклоня амбициите на нечий друг баща. Докато Гавин не се опита да ми отнеме дори това.“
Ето коя бе най-трудната за поддържане част от маскировката му — не преструвката, че е Гавин, а напомнянето за всичко, което Гавин бе имал, а Дазен никога нямаше да има.
— Така че върви в Гаристън, спаси го или го опожари, убий Гарадул и вземи кинжала. Казах го достатъчно просто, нали?
Ако Гавин свършеше това както трябва, то щеше да изпълни една от целите му и да подготви почвата за друга.
— Ще ти дам писма до рутгарците, за да съм сигурен, че ще ти се подчиняват — добави Андрос.
— Ще ме направиш губернатор на Гаристън? — Всеки път, когато Гавин забравеше колко е могъщ баща му — дори и от тази стаичка, — Андрос правеше нещо, с което да му го напомни.
— Не официално. Ако се провалиш, това ще опетни името ни. Но ще се погрижа губернаторът да прави точно каквото му кажеш.
— Само че Спектърът…
— Може да бъде пренебрегван в определени случаи. Не е толкова лесна работа да свалиш една Призма. Когато се върнеш, ще поговорим за женитбата ти. Време е да започнеш да правиш наследници. Появата ти с едно копеле прави въпроса належащ.
— Татко, аз не съм…
— Ако смажеш един от сатрапите, дори и да е бунтовник, ще се наложи да подкупиш някой от другите. Време е. Ще ми се подчиняваш в тази работа. Проблема с копелето ще го обсъдим по-късно.



48.

Лив бе отишла в светлинната градина високо в жълтата кула, за да помисли, но ѝ се струваше, че не може да извърви и десет крачки, без да се натъкне на някоя млада двойка, която се целува. Докато слънцето залязваше, градината се превръщаше във впечатляващо зрелище — и любимо място на двойките. Лив би трябвало да се сети за това. Имаше нещо особено да гледаш млади влюбени, когато се чувстваш толкова изолиран.
Когато излезе от квартирата си, в нея бушуваше хаос от емоции: съжаление, че е била толкова груба с Кип, увереност, че е права и баща ѝ е жив, и ужасният страх, че греши. Беше самотна, уплашена за бъдещето си, а сега — зашлевена в лицето от привидната лекота, с която всяка друга, изглежда, можеше да си намери любим — копнееше и за момче. Което и да е момче. Е, почти. Лив живееше в Хромария от три години и имаше зад гърба си единствено няколко неуспешни опита за връзка. Това, че беше тирейка, дъщеря на генерал от загубилата страна и бедна, бързо пресичаше всякакъв интерес от страна на съучениците ѝ. Единственото момче, което тя смяташе, че наистина си пада по нея, я бе поканило на Бала на лукслордовете, а после ѝ бе вързало тенекия и бе отишло с друго момиче. Явно всичко бе само шега. На следващата година за кратко бе станала обект на съревнование между няколко от най-популярните момчета. Няколко седмици бе прекрасно да е център на вниманието. Имаше чувството, че най-после е постигнала пробив, че най-после я приемат. Едно от момчетата я покани на Бала на лукслордовете.
А после случайно дочу друго момче да говори за облог между тях кой пръв ще я изчука. Отмъщението ѝ бе бързо и ужасно. Обеща на своя кавалер за бала — водача на групата, млад благородник на име Паршан Наям — да му отдаде девствеността си, ако ѝ помогне да осъществи една своя мръсна фантазия. На онзи направо му потекоха лигите.
На Бала на лукслордовете се срещнаха в едно тъмно кътче току до главната зала. Тя убеди Паршан да си свали всички дрехи, въпреки че само на броени крачки от тях целият Хромарий танцуваше, бъбреше и пиеше. После откъсна устни от неговите, докато ненаситните му ръце шареха по тялото ѝ, и попита колко ще спечели от победата си в съревнованието.
— Ти знаеш? И не си бясна? — попита той.
— Че защо да съм бясна? — отвърна тя. — Затвори очи. Имам изненада за теб.
— Хубава ли?
Тя плъзна пръсти надолу по корема му. Сведе очи. Облиза устни.
— Ще ти секне дъхът. Обещавам ти.
Той затвори очи. Тя грабна всичките му дрехи и изхвръкна в залата, където се вихреше празненството. Той изквича изненадано и се втурна гол след нея.
— Ето какво получаваш за своето съревнование, Паршан Паям! — извика Лив, така че всеки, който не е забелязал веднага голия младеж, да го види и да разбере кой е.
Танцьорите спряха. Музикантите престанаха да свирят. Стотици разговори секнаха.
— Да се обзалагате с приятелите ти кой ще ми отнеме девствеността?! Отвратително! Ти си простак и лъжец. Отвращаваш ме. Не си достатъчно умен, за да ме надхитриш, и не си достатъчно мъж, за да ме имаш. — И хвърли безценните му дрехи в купата с пунша.
Разнесе се нервен кикот. Паршан замръзна. След като дрехите му бяха накиснати в пунш, нямаше смисъл да ги взима, за да се покрие. Постара се, доколкото можеше, да се прикрие с ръце.
Сред тишината, нарушавана от откъслечни ръкопляскания, Лив изхвръкна от залата и влезе право в легендите на Хромария. За нещастие да се прочуеш с отмъщението си срещу момче, което е проявило романтичен интерес към теб — независимо колко низък е бил този интерес, — не бе добър начин да окуражиш интереса на другите. Всички останали момчета бяха ужасени от нея.
„Защо си мисля за момчета? Баща ми е мъртъв!
Не, не е. Татко се е измъквал и от по-тежки ситуации. Не би позволил да го вкарат в капан. Прекалено умен е за това.“
И все пак би било хубаво, ако имаше с кого да си поговори. Честно казано, ако си поплачеше, щеше да се почувства много по-добре.
Отправи се с натежала крачка към стаята на Вена, но когато стигна там, самата Вена плачеше. Това моментално извади Лив от собственото ѝ самосъжаление. Вена не просто плачеше, а направо ревеше. Обикновено артистично разрошената ѝ къса коса бе пригладена, сякаш е държала главата си в ръце. Очите ѝ бяха подпухнали.
— Не мога да повярвам, Лив! Търсих те навсякъде — каза Вена. — Лив! Това е катастрофа. В името на Оролам, пращат ме у дома!
Лив огледа стаята и видя, че всичките вещи на приятелката ѝ вече са опаковани и прибрани в големи сандъци. Ако се съдеше по количеството на притежанията ѝ и всички украси, с които бе осеяла всяко свободно местенце в малката си стая, Лив разбра, че не може да ги е опаковала сама.
— Какво става?
Бяха ѝ нужни няколко минути, за да сглоби някаква смислена картина, макар че историята сама по себе си беше проста: Вена бе загубила спонсора си. Аборнейският лорд, който държеше договора ѝ, загубил цяло състояние в някаква бизнес авантюра и му се налагало да съкрати разходите си. Явно се бе опитал да продаде договора на Вена и не бе намерил купувачи. Само че господарят на някакъв друг млад притеглящ бе купил от него стаята на Вена и тя трябваше да я освободи незабавно. Пътуването ѝ до дома бе платено и Вена заминаваше тази вечер. Трябваше да се срещне със спонсора си, за да решат как би могла да изплати вложените в нея средства.
Вена можеше да свърши като слугиня, но се боеше, че господарят ѝ може да я продаде на роботърговци. Това бе незаконно — договорът на един притеглящ бе много далеч от робството, — но открай време се говореше за такива неща.
— Лив, ще ми заемеш ли някакви пари? Мога да избягам.
— Не мога…
— Моля те, Лив! Умолявам те! Знам, че това не е заем. Никога няма да мога да ти ги върна, но не бих понесла да се върна у дома. Моля те!
Сърцето на Лив се сви. Ако бе изчакала само една седмица, преди да иде при лихварите, щеше да изтегли още едно плащане от издръжката си и щеше да има предостатъчно пари да помогне на приятелката си.
— Току-що изплатих един дълг, Вена. Нищичко не ми остана. Дадох всичко, което имах.
Вена посърна.
— Чакай, бихме могли да продадем някои от роклите ми. Ако изчакаш до сутринта…
— Не, забрави. Тогава вече ще ме търсят. А знаят, че ти си единствената ми приятелка. Ще те държат под око. Налага се да се изправя срещу това сама.
На вратата се почука и мъжки глас извика:
— Госпожице?
Вена отвори вратата и четирима мъже в робски дрехи влязоха и вдигнаха сандъците. Вена взе чантата си.
— Ще ме изпратиш ли до пристанището? — попита тя Лив, като си надяна храбра физиономия.
Все още ужасена и невярваща, Лив кимна.
Тръгнаха с бавна крачка, като че ли можеха вечно да отлагат неизбежното.
— Това наистина е страхотно място — каза Вена, докато за последен път минаваха заедно по моста. — Истинско чудо. И аз бях тук. Макар и за малко. Баща ми беше слуга; майка ми беше слугиня. Няма нищо лошо да се прибера у дома и да прислужвам. Не съм по-добра от тях. И знаеш ли какво? Срещнах се с Призмата! — Очите ѝ блестяха. — Той ме нарече чудесна! Направи ми комплимент за роклята. Забеляза ме, Лив — мен, сред всички онези красиви момичета наоколо. Никой не може да ми отнеме това. Колко хора — колко притеглящи не получават толкова за цял живот? Самият Призма!
Смелостта ѝ накара Лив да се просълзи. Тя усърдно избягваше да поглежда към Вена, сигурна, че ако го направи, ще загуби самообладание.
Но твърде скоро се озоваха на пристанището. Сбогуваха се със сълзи, обещаха си да си пишат, а Лив обеща, че ще използва всичките си връзки, за да върне Вена. Вена се усмихна тъжно и примирено.
— Хайде, дами — рече капитанът. — Времето и отливът не чакат никого, най-малко пък някакви хълцащи момичета.
Лив прегърна Вена още веднъж и си тръгна. Едва бе слязла от кея, когато видя една позната фигура да се спотайва в сенките като паяк. Аглая Красос.
— Ти! — възкликна Лив. — Това е твоя работа!
Аглая се усмихна.
— Чудя се, Лив, дали мислиш, че дължим нещо на приятелите си? Обич или уважение?
— Разбира се.
— Но явно твоят дълг към приятелката ти е по-малко важен от нуждата да ми се опълчиш.
— Ах, ти, кучко! — процеди разтреперана Лив.
— Не аз съм тази, която оставя приятелката си да плати за моята гордост. Всичко може да спре още сега, Лив, или да стане още по-лошо.
— Още искаш да шпионирам Призмата.
— Просто за твоя информация, Вена не си отива у дома. Аз вече притежавам договора ѝ. И сключих сделка с един доста… съмнителен илитиец. Готов е да ми даде добра цена за нея. Повечето хора имат скрупули срещу продажбата на притеглящи. Разбира се, тя не е напълно обучен притеглящ, така че няма да се радва на никоя от обичайните им привилегии. Но пък Вена обича да пътува с кораб, нали? На галерите няма много жени. Обикновено не издържат дълго, нито пък останалите роби се отнасят добре с тях, така че собствениците предпочитат да им възлагат друга работа. Но аз мога да го уредя.
Не просто робиня. Робиня на галера. Най-лошото от лошото. На Лив ѝ се повдигаше. Искаше ѝ се да убие Аглая. Оролам да ѝ е на помощ!
— Или пък… — рече Аглая — можеш да кажеш само една дума. — Тя кимна към един вестоносец, стоящ от другата страна на улицата. — Той ще изтича при капитана със съобщението, че е станала грешка, Вена е възстановена и така нататък. Чудо на чудесата. Ти си мой специален проект, Лив. Разполагаш с пълното ми внимание.
Лив погледна отчаяно към кораба. Вярно беше. Тя нямаше приятели, нямаше възможности, нямаше избор. Как би могла да се бори срещу Аглая Красос с цялото ѝ богатство и власт? Ако помолеше Призмата за помощ, той щеше да задава въпроси. Щеше да си помисли, че го е шпионирала през цялото време. Всяка част от Хромария и сатрапиите бе корумпирана; всички бяха настроени срещу нея.
— Побързай, Лив, отливът започва — рече Аглая.
Нямаше изход, нямаше време да се опита да потърси трети вариант. Може би баща ѝ щеше да откаже, да плюе в грозното лице на Аглая и да запази честта си. Но Лив не бе толкова силна. Акулите и морските демони я плашеха.
— Добре — каза тя със свито сърце. — Печелиш. Какво трябва да направя?



49.

Още докато излизаше от покоите на баща си, Гавин забеляза назряващата беда. Покоите на майка му се намираха точно до тези на баща му и нямаше начин да си тръгне, без да мине покрай вратите ѝ — а те бяха отворени.
Всеки път. Всеки проклет път. Ако прозорците на баща му не бяха заковани и покрити със слоеве плат, Гавин би скочил през някой от тях. Всъщност точно при една такава ситуация за първи път бе притеглил купол. Винаги, когато се връщаше дори и от най-краткото пътуване, му се струваше, че прекарва цял ден в срещи с важни личности. Единственото, което правеше, бе да се среща с хора — и всеки от тях имаше някакви искания.
Въпреки това, докато минаваше покрай отворените врати на майка си, Гавин сви и влезе. Личната ѝ робиня бе млада тирейка, ако се съдеше по тъмните ѝ очи и коса и кожата с цвят на кафе. Докато я подминаваше, Гавин ѝ даде знак, че може да затвори вратите зад него. Майка му имаше талант в обучението на робини: дори едва съзряло момиче като това щеше да чака с изострено внимание и да реагира и на най-малкия сигнал. Разбира се, Гавин не беше много по-различен, нали?
— Майко — каза Гавин.
Тя се изправи, той целуна обсипаната ѝ с пръстени ръка, а тя се засмя и го прегърна, както правеше винаги.
— Синко — каза Фелия Гайл. Беше красива жена в началото на петдесетте, братовчедка на аташийската кралска фамилия, а в младостта ѝ аташийските благородници рядко сключваха бракове с чужденци. Разбира се, Андрос Гайл бе по-особен случай. Както винаги. Тя притежаваше класическата аташийска комбинация от маслинена кожа и сини като метличина очи, макар че нейните имаха широко хало от убито оранжево в ириса. Някога тя беше оранжева притегляща — макар и без особен талант, но Андрос Гайл никога не би си взел жена, която не може да притегля. Стройна въпреки възрастта си, Фелия бе царствена, модно облечена, уверена в себе си, властна, без да е деспотична, красива и сърдечна.
Гавин нямаше представа как понася да е омъжена за баща му.
Тя отпрати робинята с помръдване на два пръста на лявата си ръка, без да откъсва очи от Гавин.
— Е, дочух, че си имал… племенник.
Гавин прочисти гърло. Колко бързо пътуваха новините! Той огледа стаята. Робинята бе излязла.
— Така е.
— Син — каза Фелия Гайл и устните ѝ за миг се нацупиха. Тя никога не би казала „копеле“. При богатата ѝ палитра от изражения не се и налагаше. С годините оранжевото я бе направило едновременно по-съпричастна и по-подозрителна. Като добавим природната ѝ интуиция и интелигентност, това я превръщаше в доста забележителна личност.
— Точно така. Добро момче е. Казва се Кип.
— На петнайсет години? — Не каза: „Значи си изневерявал на любимата си, за която те подтиквам да се ожениш от шестнайсет години.“ Фелия обичаше Карис. Андрос Гайл бе твърдо против Гавин да вземе жена, чието семейство няма нищо — а след войната семейството на Карис нямаше нищо. Това бе една от малкото области, в които майката на Гавин продължаваше да се противопоставя на баща му. Обикновено, когато между двамата имаше разногласие, тя изтъкваше възраженията си силно и красноречиво, а после оставяше на Андрос да реши. Нерядко Гавин бе виждал Андрос да променя мнението си, след като майка му се предаде толкова хитро. Разногласието им относно Карис Белодъб обаче включваше крясъци, трошене на порцелан и сълзи. Понякога Гавин си мислеше, че ако той самият не бе присъствал на този скандал, Андрос щеше да отстъпи, но баща му не би допуснал да го посрамят пред никого, най-малко пък пред дръзкия му син.
— Да — каза Гавин.
Фелия скръсти ръце и се взря в лицето му.
— А неговото съществуване е изненада за теб, колкото и за всички други, или повече?
Тръпка премина по гръбнака на Гавин. Майка му не беше глупава. Внимаваше за подслушване не по-малко от останалите, но си имаше начини да покаже какво точно има предвид. След Разцепената скала, когато Гавин бе излязъл със залитане от магическия пожар, носейки дрехите на брат си, короната на брат си и белезите на брат си под слоя сажди и кръв, всички други бяха приели без съмнение, че той е Гавин. Въпреки разликата във възрастта им често взимаха братята за близнаци, а маниерите им бяха неестествено близки. Освен това Гавин се стараеше да наподобява особеностите в речта и израженията на брат си. Всякакви разлики, появили се след края на войната, се приписваха на промяната у Гавин, предизвикана от убийството на брат му.
Но през първата нощ след връщането си в Хромария Гавин се събуди и откри майка си да седи до леглото му. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали от плач, макар че бузите ѝ бяха сухи. Беше се погрижила да се наплаче, преди Гавин да се събуди.
— Да не мислеше, че не бих познала собствения си син? — попита тя. — Ти си кръв от кръвта ми. Да не мислеше, че можеш да измамиш дори мен?
— Не смятах, че ще изтрае толкова дълго, майко. През цялото време очаквах някой от стотиците хора да прозре през този фарс, но какво друго мога да направя?
— Разбирам защо си го направил — каза тя. — Просто се бях подготвила за твоята смърт, а не тази на брат ти, и да те видя сега… Това е все едно да съм принудена да избирам кой от останалите ми синове предпочитам да умре.
— Никой не иска това от теб.
— Кажи ми само едно — рече тя. — Гавин мъртъв ли е?
— Да — отвърна той. — Не исках… Той не ми даде… Съжалявам.
От очите ѝ рукнаха сълзи, но тя не им обърна внимание.
— От какво имаш нужда, Дазен? Загубих и двамата ти братя; кълна се в Оролам, че няма да загубя и теб.
— Кажи им, че се възстановявам. Кажи им, че двубоят едва не ме е погубил. Като дойде подходящият момент, им кажи, че битката ме е променила. Но не ме прави да изглеждам слаб.
Така тя бе станала единственият му истински съюзник в Хромария. А след като си тръгна, той залости вратата, отвори сандъка, в който спеше упоеният му брат, на по-малко от една стъпка от мястото, където бе седяла майка им. Огледа за миг неподвижната фигура, а после и себе си в огледалото. Отбеляза грижливо всяка разлика и се залови за работа. На едно място косата на брат му растеше накриво и стърчеше, когато я подстрижеше къса; на новия Гавин щеше да му се наложи да носи дълга коса, така че никой да не забележи това несъответствие. Гавин бе малко по-нисък от Дазен и обичаше да носи обувки с по-високи токове; новият Гавин трябваше да носи ниски обувки. Той се зае да съставя списък на маниерите на брат си, как Гавин обичаше да си пука врата наляво-надясно. Или беше надясно-наляво? По дяволите, Дазен изобщо нямаше представа как се пука врат. Гавин се бръснеше всеки ден, понякога дори по два пъти на ден, та лицето му да е гладко; Дазен се бръснеше един-два пъти седмично, защото го смяташе за досадно. Гавин винаги носеше определен парфюм; Дазен никога не си правеше този труд. Трябваше да прати някой слуга да му купи. Гавин обръщаше внимание на дрехите си и се грижеше винаги да е на гребена на модните тенденции; Дазен дори не знаеше как го прави. Налагаше се да проучи въпроса. Дали Гавин скубеше веждите си? Мили Оролам!
Други промени бяха по-трудни. Дазен имаше бенка от вътрешната страна на лакътя. Изряза я, макар да болеше. Щеше да му остане белег. Но никой нямаше да забележи.
Майка му му помагаше — идваше всеки ден, с кърпичка в ръка, за да попива безгласните си сълзи, но гърбът ѝ винаги бе изправен. Посочваше му дреболии, които Дазен никога не би си спомнил, като например как стоеше брат му, когато мисли, и какви храни обича и мрази Гавин.
За успеха му обаче най-много допринесе истинският Гавин. Той бе обрисувал Дазен като Лъжепризма. Беше се заклел, че Дазен е мамил приближените си с фокуси, които никога не биха убедили човек, освен ако не е престъпник или луд, или пък му е изгодно да вземе страната на един Лъжепризма. Всички знаеха, че на поколение се ражда само по една Призма, затова бяха повярвали безрезервно на стария Гавин. Така че още щом зърнеха призматичните очи на Дазен, се убеждаваха, че това е Гавин. Онези, които знаеха истината: че Дазен никога не се е нуждаел от фокуси, че той е не по-малко Призма от Гавин — с други думи, неговите най-близки приятели и поддръжници, — бяха разпилени в четирите посоки на света след Битката при Разцепената скала. Той ги беше предал и макар предателството му да бе в името на едно по-висше благо, все още не можеше да спи нощем, като знаеше, че илитийските пирати продават хората му в робство по стотици пристанища. Състави първия си списък от седем велики цели и направи каквото можеше.
И през цялото това време майка му го бе спасявала. Десетки пъти. Заслужаваше да знае истината.
— Повече — каза той. Че има син, за него бе по-голяма изненада, отколкото за всеки друг. Той и хората му бяха живели по пещери, криеха се преследвани, а дори да имаше енергията да се развлича с някои от курвите, съпътстващи армията, сърцето му бе разбито от годежа на Карис с Гавин. Дазен изобщо не бе спал с жена по време на войната.
Майка му стана, отиде до вратата, отвори я, за да се убеди, че никой не ги подслушва, и се върна. Каза тихо:
— Значи си осиновил детето на брат си? Защо?
Той за малко да каже: „Защото постоянно ме тормозиш да ти дам внук“, но знаеше, че това ще я нарани. Защото е правилно? Защото Гавин би постъпил така? Не, не беше сигурен, че Гавин би го направил. Защото момчето нямаше нищо, а заслужаваше шанс? Защото Карис бе там и го гледаше, а имаше някаква перверзна наслада в това да я нарани, постъпвайки правилно?
— Защото знам какво е да си сам — каза Гавин. Остана изненадан, че това всъщност е истината.
— Не отдаваш заслуженото на Карис — отбеляза майка му.
— Тя пък какво общо има?
Майка му само поклати глава.
— Сигурно не го е приела добре?
— Може да се каже — рече Гавин.
— Какво ще правиш, ако баща ти откаже да признае момчето?
— Той няма да ме разколебае по този въпрос, майко. Не върша много неща, които са правилни. Няма да му позволя да ми отнеме това.
Изведнъж тя се усмихна.
— Това влезе ли в списъка ти от седем цели този път? Да му се опълчиш?
— В списъка ми има само възможни неща.
— Значи е по-трудно, отколкото да спреш Кървавата война? По-трудно, отколкото да унищожиш пиратските главатари?
— И то на два пъти — каза Гавин. — Да.
— Това си го наследил от него, знаеш ли?
— Кое?
— Баща ти винаги си съставяше списъци, цели за постигане. Да се ожени за момиче от подходящо семейство, преди да е навършил двайсет и пет, да влезе в Спектъра, преди да е навършил четирийсет — успя още преди трийсет и пет, — и така нататък. Разбира се, на него не му се е налагало да организира живота си на седемгодишни периоди.
— Никога ли не е искал самият той да бъде Призма? — попита Гавин.
Тя не отговори веднага.
— Призмите обикновено живеят само по седем години.
„Не достатъчно дълго за баща ми. Разбирам.“
— Той е искал още синове и дъщери, нали? — Даже след Севастиан. Още инструменти. Още оръжия, в случай че някои от наличните се повредят.
Тя не отговори на въпроса му нищо.
— Искам да си ида у дома, Гавин — каза след малко. — От години искам да се включа в Освобождението. Толкова съм уморена.
В първия момент Гавин не можеше да си поеме дъх. Майка му бе самото въплъщение на живота. Красива, енергична, умна, добродушна. Да я чуе да говори като сломена жена, сякаш ѝ се иска да зареже всичко, му подейства като удар в корема.
— Разбира се, баща ти никога не би го позволил — каза тя и се усмихна тъжно. — Но независимо дали го позволи, или не, някъде през следващите пет години ще се включа. Погребах вече двама синове. Няма да погреба и теб. — Значи просто го предупреждаваше, даваше му време да се подготви. Мили Оролам, дори не му се мислеше за това. Майка му бе неговата единствена другарка, най-добрият му съветник, единствената, която надушваше заплахите от левги и го обичаше независимо от всичко.
— Е, какви бяха седемте ти цели? Изпълни ли вече някои от тях? — попита тя, връщайки разговора отново на стабилна почва, макар да знаеше, че той ще увърта.
— Научих се да летя. Отне ми по-голямата част от последната година.
Тя го изгледа така, сякаш не можеше да познае дали не се шегува.
— Това би могло да се окаже полезно — рече предпазливо.
Гавин се засмя.
— Говориш сериозно — каза тя.
— Трябва някой път да те взема с мен — каза Гавин. — Ще ти хареса.
— И смяташ, че мисълта за това е достатъчно разсейваща, за да не изкопча от теб останалите ти цели?
— Несъмнено — отвърна Гавин с престорена сериозност. — Учил съм се от най-добрите.
— Чудесно — каза тя. — А сега се махай. — Той вече излизаше през вратата, когато майка му извика след него: — Гавин! — Сега го наричаше Гавин, винаги, дори когато очите ѝ казваха „Дазен“. — Внимавай. Знаеш какъв е баща ти, когато някой не иска да изпълни волята му.



50.

Кип се събуди с изтръпнала ръка. Беше сънувал как майка му държи главата му в скута си. Не беше точно сън, а наполовина спомен. От времето, когато бе малък. Майка му прокарваше пръсти през косата му, а очите ѝ бяха зачервени, подпухнали. Зачервените очи обикновено означаваха, че е пушила ганджа, но тази сутрин не миришеше на дим или алкохол. „Съжалявам — бе казала тя, — толкова съжалявам. Отказах ги. Отсега нататък ще е различно. Обещавам.“
Той открехна едното си гурелясало око и простена. Много хубаво, мамо, но може ли да станеш от ръката ми? Претърколи се. Беше спал на земята? На килим? О! Докато кръвта бавно нахлуваше обратно в ръката му, го заболя. Той я заразтрива, докато чувството в нея се върна. Къде се намираше? Ах, да, в стаята на Лив. Едва бе започнало да се развиделява.
Кип се надигна и видя в стаята да влиза жена. Беше тъмнокожа, с дебели вежди, къдрава коса и носеше яркозлатист шал около врата си. Имаше едро масивно тяло с широки рамене и зелената ѝ рокля с крещящи шарки висеше върху нея като платно върху галеас.
— Утрото настъпи и е време за първия ти урок. Аз съм наставница Хелел.
— Вие ли сте моята магистърка? — попита Кип, като продължаваше да разтрива болящата го ръка.
— О, да. — Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ. — И ще запомниш днешния урок до края на живота си. Ставай, Кип.
Кип се изправи. Жената мина покрай него и отвори вратата към малкия балкон.
— Ела бързо — каза тя. — Трябва да видиш това, преди слънцето да се е подало изцяло над хоризонта.
С разчорлена коса, пресъхнала уста, зловонен дъх и туптяща ръка, Кип облиза устни и пристъпи покрай наставница Хелел. Очите ѝ бяха тъмни и напрегнати — толкова тъмни, че той даже не можеше да определи какъв цвят притегляща е.
„Странно. Уж трябва да различавам дребните нюанси в цветовете, незабележими за повечето хора, а не мога да видя дори цвета в ирисите ѝ.“ Той пристъпи на балкона от жълт луксин. С изключение на няколко ивици вода и прах балконът беше неестествено чист.
Въпреки вчерашния си опит, когато научи, че жълтото е един от най-здравите известни материали, Кип предпазливо изпробва теглото си върху балкона. Той, разбира се, беше здрав. Поради начина, по който кулите се накланяха навън като разтварящо се цвете, ако Кип паднеше оттук, щеше да се разбие в скалите на няколкостотин стъпки по-долу, току до водата. За горните етажи бе още по-зле, защото се издаваха още по-навън. Той преглътна и се опита да съсредоточи вниманието си върху изгряващото слънце.
— Не разполагаме с цял ден, Кип — каза наставница Хелел. В гласа ѝ имаше нещо, някакво напрежение.
Кип се обърна, докато тя излизаше на балкона след него. Отначало си помисли, че жената се спъна, защото полетя напред така внезапно. Пристъпи към нея да я хване. Ако имаше нещо хубаво в това да си дебел, то бе, че можеш да спираш тежки предмети.
Но наставница Хелел протегна ръцете си напред като тарани. Пристъпването на Кип го вкара между тях. Палците ѝ одраскаха гърдите му от двете страни и се плъзнаха по тях. Тя изруга и двамата се сблъскаха в тромава прегръдка.
— Хванах ви — каза Кип. — Не се тревожете, няма да…
Едрата жена се изправи в цял ръст и възстанови равновесието си. Беше много по-висока от Кип и при това движение големите ѝ сплескани гърди се притиснаха от двете страни на лицето му. Някак си брадичката му се закачи в деколтето ѝ и за кратък — но не достатъчно кратък — момент лицето на Кип потъна цялото в пазвата ѝ.
— Гъх! — изгъгна той.
Наставница Хелел вече се навеждаше, милостиво освобождавайки деколтето си от брадичката на Кип, но после се приведе още и тялото ѝ се притисна в неговото. След един кошмарен миг, който без съмнение щеше да преживява наново в сънищата си, той се измъкна от пътя ѝ.
Големите месести ръце на жената стиснаха краката му. При движението му настрани обаче лявата ѝ ръка изпусна десния му крак. А после тя почна да го вдига.
— Какво пра… — Кип млъкна, щом видя очите ѝ.
Абсолютна концентрация, пълна липса на емоции. Тя натисна силно напред към Кип, докато го повдигаше. Той сглоби нещата прекалено бавно.
Напрежението, думите ѝ, липсата на цвят в очите ѝ, спъването, което не беше спъване. Беше скок. Липсата на смущение от това, че Кип е притиснат към гърдите ѝ — защото човек не позволява докосването на малко плът да го разсее. Не и когато е дошъл да убива.
Ръцете на Кип се вкопчиха в ръба на балкона зад него. Като го стискаше само за единия крак, наставница Хелел напъна рязко. Беше толкова силна, че теглото на Кип не бе проблем за нея.
Ако Кип беше смел, щеше да се бори. Ако беше гъвкав, щеше да я остави да вдигне единия му крак, докато той стои на другия, и да я смели на кървава каша. Но вместо това възприе стратегията на дебелака. Отпусна се, увисна, превърна цялата си тежест в мъртво тегло, потърси земята, както правеше, когато Овен се опитваше да се перчи, като го вдига и хвърля. Ако Кип се отпуснеше, Овен никога не успяваше да го вдигне, докато ако стоеше стегнат, го вдигаше с лекота.
Наставница Хелел пусна едната си ръка от крака на Кип и потърси някакъв захват по закръгленото му тяло, Кип се гърчеше като риба и се опитваше да се избута от балкона обратно в кулата. Жената го притисна със собственото си значително тегло в ъгъла и изнесе лявата си ръка назад за удар.
Но подът го зовеше и без нейната силна ръка да го държи, Кип отвърна на този зов. Юмрукът ѝ се спусна и го улучи косо, но той падна. Жената го изтърва и Кип тупна по гръб. Ръката ѝ стискаше само крачола му и тя се опита да го вдигне за него.
Торбестите му панталони се съдраха и се изхлузиха от кръста му. Заплетоха се около коленете му, но колкото и да пречеха на неговите движения, с нищо не помагаха и на убийцата да го повдигне. Тя го напсува и разкрачена широко за стабилност, го удари по крака. Той изквича. После жената го фрасна в корема и му изкара всичкия въздух.
— Приеми смъртта си като мъж — изръмжа тя.
Кип я ухапа по глезена.
Убийцата извика и падна върху него. Окопити се достатъчно, за да се стовари върху гърдите му с коляното напред. После насочи падането си така, че да го смачка и прикове към пода. Явно Кип не беше единственият, който знаеше как да се възползва от теглото си. Тя се приземи с лице към краката му.
Стисна единия му крак в желязната си хватка. После го удари силно по бедрото. Улучи право в целта. Все едно го беше ритнал кон. Той изкрещя. После тя сграбчи другия му крак. Никакво мятане не можеше да я накара да го изпусне. Трудно му бе дори да диша с нейната тежест върху себе си и с краката ѝ, притискащи лицето му. Тя удари и другия му крак и той също се вцепени. Жената се надигна и го фрасна в слабините.
Звезди изскочиха пред очите му. Всяка мисъл за контраатака излетя от главата му. Искаше му се просто да се свие на кълбо. Теглото ѝ се измести и го притисна отново, после тя стана. Държеше го за глезените и го вдигна с лекота. Мили Оролам, щеше да го хвърли през балкона! И той с нищо не можеше да ѝ попречи.
Докато се мяташе вяло, с присвити от болка очи, Кип зърна тънък лъч надвиолетов луксин, залепнал за главата на убийцата.
— Престани! Пусни го веднага! — изкрещя някаква млада жена от стаята. Лив?
Убийцата изръмжа някакво проклятие и се завъртя към Лив точно когато от ръцете на момичето излетя топка жълт луксин, профуча по надвиолетовата нишка и избухна с ослепителен проблясък в лицето на убийцата. Наставница Хелел пусна Кип, вдигна със закъснение ръка, за да се предпази, и залитна назад.
Беше толкова висока, че парапетът на балкона се намираше под нивото на кръста ѝ. Тя се блъсна силно в него и се олюля. Месестите ѝ ръце се вкопчиха в парапета, докато стоеше на пръсти и се мъчеше да намери опора. Лежащият на пода Кип пъхна длан под стъпалото ѝ и повдигна. Не силно — болеше го толкова много, че едвам се движеше, — но достатъчно.
Убийцата усети, че се премята през ръба, и отчаяно задращи с пръсти. Падна — и се улови за парапета. През бистрия жълт луксин Кип я видя как се залюля лице в лице с него. На всеки балкон имаше малка дупка за оттичане на дъждовната вода, за да не се наводни, и едрото лице на жената се намираше само на стъпка от това на Кип.
Кип я изгледа. Знаеше как ще свърши това. Някоя кльощава жена би могла да се изтегли нагоре, но не и жена с такива размери. Кип беше силен — можеше да вдига по-големи тежести от Сансон или дори Овен, — но когато си наистина едър, да повдигнеш теглото си през ръба бе невъзможно. А тази жена бе по-едра от него. Наставница Хелел напрегна мускули и за един ужасяващ миг Кип си помисли, че е сбъркал. Лактите ѝ се сгънаха и тялото ѝ се надигна. Тя залюля единия си тежък крак настрани, опитвайки се да достигне с него дупката за оттичане на водата.
А после силите ѝ изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите ѝ.
— Светлината не може да бъде окована, малки Гайл — каза тя. — Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…
Кип я фрасна през дупката. Носът ѝ изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му — но не улучи.
Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото ѝ буквално се пръсна. Някакво парче — може би крак? — отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.
Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място — или дори трябваше да е, — но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.
— Кип, Кип, ние я убихме — каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.
Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.
Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.
— О, не — промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.
— Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас — рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасѐн, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.
Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.
„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“



51.

— Наближава средата на лятото — каза Бялата. — Слънцеднев.
Гавин стоеше пред нея на покрива на Хромария. Двамата заедно чакаха изгрева на слънцето. Що се отнася до Гавин, Слънцеднев винаги наближаваше.
— Започнах приготовления за Освобождението — каза тя. — Мислиш ли, че баща ти ще се включи тази година?
Гавин изсумтя.
— Нито тази година, нито никога. — Потърка слепоочията си. Не беше спал.
— Това не е естествено — каза тихо Бялата. — Някога се чудех на самоконтрола му, знаеш ли? Да живее в онази ужасна стая, да поддържа ума си остър, да се пази от кошмарите.
— По-скоро кошмарите трябва да се пазят от него.
— Аз живея наполовина в мрак, Гавин — каза Бялата, все едно изобщо не я бе прекъсвал. — Така се чувствам, като живея, без да притеглям. Но да живея в пълен мрак? Та това не е ли отричане на самия Оролам? „Те обичат мрака, защото делата им са мрачни, и светлината ги срами.“
— Оставям на баща си сам да се грижи за състоянието на душата си. Нима не трябва да почитаме бащите си, проявявайки покорство към авторитета, даден им от самия Върховен отец?
— Ти не си просто син, Гавин. Ти си Призмата. Би трябвало да почиташ Оролам, като упражняваш властта, която ти е дал, а не само силата.
— Може би е време да бъдеш Освободена — рече горчиво Гавин. Водеха тези разговори попе веднъж годишно. Беше му дошло до гуша. Бялата питаше за баща му, а баща му предлагаше Бялата да го направи първа. И двамата го притискаха да притиска другия.
Бялата вдигна ръце с дланите нагоре.
— Ако така заповядаш, моя Призмо, ще се включа в Освобождението. И то с радост.
Думите ѝ го накараха да застине. Тя говореше сериозно.
— Аз умея и да се подчинявам — каза Бялата. — Това може да те изненада, Гавин, но аз изтеглих сламката да стана Бяла още преди да разбера какво е да си притеглящ, камо ли Цвят, камо ли Бяла. Но навярно това е урок, който не може да бъде преподаден, а само научен.
— За какво говориш? — попита Гавин.
— Знаеш ли защо за нас е по-трудно да имаме вяра, лорд Призма? — Бялата се ухили. Понякога въпреки годините си приличаше на пакостливо момиченце.
— Защото знаем, че Оролам спи по сто години за всеки ден, в който се пробужда? — попита Гавин. Беше уморен, и то не само от безсънието.
Тя отказа да налапа стръвта.
— Защото се познаваме. Защото другите ни се подчиняват, сякаш сме богове, а ние знаем, че не сме. Виждаме колко е крехка силата ни и оттам виждаме крехкостта във всички останали брънки. Ами ако Спектърът изведнъж откаже да изпълнява заповедите ми? Не е трудно да си го представиш, като вземеш предвид какво интригантство и жажда за власт е нужна, за да станеш Цвят. Ами ако някой генерал изведнъж откаже да изпълнява заповедите на сатрапа си? Ами ако някой син откаже да изпълнява заповедите на баща си? Ами ако първата брънка от Великата верига на битието — самият Оролам — е също толкова безсъдържателна като всяка друга брънка в сравнение с него? Виждайки слабостта на всяка брънка, ние си мислим, че самата Велика верига е крехка — и че без съмнение ще се пръсне всеки миг, ако не правим всичко по силите си да я запазим цяла.
Гавин неволно преглътна. Макар че никога не бе стигал до такива крайни обобщения, цял живот бе разсъждавал по същия начин. Измамите му, авторитетът му, затвореният му брат, връзките му. Верига от мокра хартия, провисваща под собствената си тежест. Верига, към която той всеки ден прибавяше ново тегло.
— Ето какво научих — каза Бялата. — Оролам няма нужда от мен. О, бих могла да свърша добра работа за него, работа, която му доставя удоволствие, и ако я оплескам, други ще страдат. Разбираш ли, това, което върша, има някакво значение, но в крайна сметка волята на Оролам надделява. Ето защо смятам, че все още имам какво да сторя. Накъдето и да погледна, виждам недовършени неща. Но ако ми кажеш, че трябва да бъда Освободена на този Слънцеднев, ще се подчиня с радост, не защото имам вяра в теб, Гавин — макар че наистина имам, повече, отколкото подозираш, — а защото имам вяра в Оролам.
Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.
— Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?
Тя се засмя.
— Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.
Луда или светица — но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.
— Отивам в Гаристън — каза той.
Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.
— Нека ти обясня — побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.
— Някога гледаш ли за зеления проблясък?
— От време на време — отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.
— Аз мисля за него като за намигването на Оролам — рече Бялата.
За нея всичко ли бе свързано с Оролам? Може би умът ѝ отслабваше.
— Виждала ли си го? — попита Гавин.
— Два пъти. Първият път беше преди… петдесет и девет години ли станаха? Не, шейсет. В нощта, когато срещнах Улбеар. — Гавин трябваше да напрегне ума си, за да се сети за името. Ах, да, Улбеар Раткор, съпругът на Бялата и доста известен човек за времето си. Мъртъв от двайсет години. — Бях на едно празненство, доста отвратена от пияния млад господин, който ме заведе там и със сигурност нямаше да ме изпрати до вкъщи. Излязох навън да подишам малко въздух. Докато гледах как слънцето залязва, видях зеления проблясък и бях толкова развълнувана, че подскочих. За нещастие този много висок младеж тъкмо се навеждаше над мен, за да си вземе чашата с вино, която бе оставил на балкона, и аз му разбих носа с глава.
— Запознала си се с Улбеар Раткор, като си му счупила носа?
— Жената, която той придружаваше онази нощ, не бе особено възхитена. Тя бе красива, грациозна, два пъти по-хубава от мен, и все пак някак си не можеше да се мери с непохватната моя милост. Макар че не мога да си представя, че би била щастлива, ако се бе омъжила за Улбеар, баба ти не ми прости две години.
— Баба ми ли?
— Ако в онзи миг не бях видяла зеления проблясък, баба ти щеше да се омъжи за Улбеар и сега теб нямаше да те има, Гавин. — Бялата се засмя. — Ето, виждаш ли, никога не се знае какво можеш да научиш, като оставиш старите жени да дърдорят.
Гавин беше онемял.
— Да, разбира се, че можеш да отидеш в Гаристън, но никой друг не може да извърши Освобождението и то не може да бъде направено по друго време. Така че има само един вариант: ще пратя всички, които трябва да бъдат Освободени, в Гаристън. Ще трябва да пратя най-бързите ни кораби да пресрещнат техните, за да могат да пристигнат навреме.
— Говорим за война — каза Гавин.
— Е, и?
— Как така „е, и“? — попита той. — Няма да имам време да устройвам празненства, да изстрелвам фойерверки и да изнасям речи.
— Списъкът, с който разполагам, засега съдържа само около сто и петдесет притеглящи. Тази година напливът не е голям. Значителна част от тях със сигурност няма да изкарат до догодина. Да не искаш още осемдесет-деветдесет цветни бяса?
— Разбира се, че не.
— Празненствата са хубаво нещо, Гавин, но проумей какъв си ти. Това е обратната страна на първата ти цел. — Тя бе отгатнала, че се е заклел да изтреби всички цветни бесове заради Севастиан. И подобно на всичко друго, което узнаеше, го използваше, за да го контролира. — Дори и да не вярваш, че Призмата е Ороламовият дар за човечеството, те го вярват. Минутите, които всеки притеглящ прекарва с теб, докато го Освобождаваш, са най-святият миг в живота му. Можеш да им го отнемеш, но това би била възможно най-лошата постъпка. Аз например мога да ти простя много неща, но не бих ти простила това.
От тези думи го заболя.
— А сега ми кажи как успя да оставиш Карис в Тирея, да убиеш един гийст и да се върнеш тук със син за няколко дни. Само пътуването би трябвало да ти отнеме две седмици.
Е, това беше бързо. Гавин знаеше, че тя ще узнае за плъзгуна и кондора веднага щом ги покаже на Карис, но не можа да се сдържи. Сигурно бе прекалено импулсивен. Затова сега разказа на Бялата за тях. Очите ѝ грейнаха.
— Това е нещо, което си струва да се види, Гавин. Летене! И то с такава скорост! Предполагам, че ще искаш да се върнеш в Гаристън по същия начин?
— Да, и ще взема Кип с мен.
Тя пак го изненада, като не възрази.
— Добре — отвърна. — Ще ти е от полза да научиш нещо за бащинската обич.
„Да, защото със сигурност не съм научил нищо за нея от собствения си баща.“ После Гавин осъзна, че тя има предвид точно това, и се наежи. Но нямаше смисъл да се карат пак за баща му, така че попита:
— Е, а кога беше вторият път?
— Вторият път ли?
— Вторият път, когато си видяла зеления проблясък. Вторият път, когато Оролам ти е намигнал. — Постара се да не влага в гласа си сарказъм. Почти успя.
Тя се усмихна.
— Очаквам с нетърпение деня, когато ще ти кажа това, лорд Призма, но този ден не е днес. — После усмивката ѝ изчезна. — Когато се върнеш, ще трябва да поговорим за изпитанието на Кип.
— Забелязала си стенните кристали. Мислех, че съм го спрял навреме.
— Може да съм стара, но още не съм изкуфяла.
— Искаш да ме чуеш как си го признавам ли? Добре, Кип за малко да издържи изпитанието — каза Гавин. — Също като Дазен.
— Или още по-зле: да го премине — отвърна Бялата.



52.

Още в първите пет минути след пленяването си Карис разбра, че е в по-голяма беда, отколкото се страхуваше. Огледалците на крал Гарадул я отведоха до един фургон, като през цялото време я държаха на мушка. Не ѝ вързаха ръцете, което тя сметна за любопитно и което ѝ даде известна надежда. А после Огледалците я предадоха на няколко притеглящи, всичките жени. Двама Огледалци останаха, насочили пистолети към главата ѝ, почти без да мигат.
Жените — две червени, зелена, синя и суперхромат — я съблякоха гола и я претърсиха. Бързо откриха наочниците ѝ. Двамата Огледалци почти не погледнаха към тялото ѝ и макар че мъжете от лагера надзъртаха да видят каквото могат между обградилите я притеглящи, нямаше нито една неприлична забележка.
Бяха дисциплинирани. Мамка му!
Карис скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед, преструвайки се на смутена. Е, може би не беше съвсем преструвка.
— Горе очите! — заповяда една от червените.
Карис вдигна поглед. Те искаха да виждат очите ѝ, за да разберат веднага, ако се опита да притегли. Бяха и умни, два пъти мамка му!
Жените набързо претършуваха всичките ѝ дрехи, като опипаха всеки шев, за да проверят за скрити джобове. После преровиха раницата ѝ и една от тях внимателно описа всички предмети. Карис се надяваше, че след като открият всичко, ще ѝ върнат дрехите.
Нямаше този късмет. Вместо това отвориха вратата на фургона и хвърлиха вътре виолетова рокля и долна риза.
— Влизай — каза същата червена, която се бе обадила и преди.
Карис влезе и вратата се затръшна подире ѝ. Чу как я залостват и овързват с вериги.
Във фургона бе доста просторно. Имаше сламеник, на който да спи, нощно гърне, чаша вода, няколко одеяла и възглавница — всичките виолетови, най-дълбокият цвят от синия спектър, който бяха успели да открият. И ако се съдеше по острата миризма, всички прясно боядисани. На прозорците имаше решетки и виолетово стъкло, покрито от външната страна с виолетов плат. Явно взимаха уменията ѝ на сериозно и от огледа на очите ѝ и магическите ѝ факли бяха разбрали, че може да притегля червено и зелено. Вместо да рискуват с цвят, който се намира между нейните, бяха избрали цвят в най-далечния край на спектъра, който тя не притегля.
Това беше странна любезност. Биха могли просто да ѝ вържат очите, разбира се, но превръзките падаха. Повечето похитители обаче щяха да боядисат фургона в черно и да я оставят да живее в мрак. Това бе също толкова ефективно, но изискваше повече труд. Ако един притеглящ не може да вижда своя цвят или няма лещи и бяла светлина, не може да притегля. Карис бе кажи-речи толкова безпомощна, колкото бе възможно. Ненавиждаше това чувство.
Навлече ризата и безформената виолетова рокля и моментално се зае да дращи боята. Тя бе изсушена с топлина от някой подчервен. Рано или късно Карис би успяла да я олющи, но тъй като единствената светлина влизаше през виолетовите завеси и виолетовото стъкло, това така или иначе нямаше значение. И все пак тя се опита. Не можеше да се сдържи. Под виолетовата боя имаше слой черна. Под нея дървото бе тъмен махагон. Никакъв късмет.
Фургонът потегли след минути.
Същата нощ, след като ѝ дадоха комат черен хляб и вода в почернена желязна чаша, при нея влязоха двама притеглящи. Кожата им вече бе изпълнена съответно с червен и син луксин. Зад тях вървеше, да не повярваш, шивачка. Беше дребна жена, която едва стигаше до рамото на Карис. Бързо ѝ взе мерките, без да ги записва, просто ги запамети. После се взира дълго в тялото ѝ, изучавайки я, както някой фермер би изучавал каменист склон, който трябва да изоре. Провери още веднъж мерките на ханша ѝ и излезе, без да обели и дума.
През следващите пет дни Карис не научи много. Явно фургонът ѝ се намираше близо до готварските, защото по цял ден слушаше дрънченето на съдове, разнасящо се при всяка неравност на пътя. Понякога силуетите на конници, може би Огледалци, минаваха достатъчно близо до затулените ѝ прозорци, за да ги види. Но ако говореха, не можеше да различи думите им. Вечер ѝ даваха храна в почернена желязна купа с почернена желязна лъжица, черен хляб и вода, никога вино — проклети да са, бяха се сетили даже за червения цвят на виното. Един Огледалец, придружаван от притеглящ, взимаше нощното ѝ гърне, купата, лъжицата и чашата всяка вечер след залез-слънце. Когато веднъж тя скри лъжицата под една възглавница, те не казаха нито дума. Но на другия ден не ѝ дадоха вода. Когато им върна лъжицата, пак получи вода.
Най-лоша беше скуката. Човек не можеше по цял ден да прави лицеви опори, а всичко по-натоварващо бе невъзможно. Нямаше нито музикални инструменти, нито книги, и определено нямаше оръжия, а не можеше да упражнява и притеглянето си.
На шестата вечер дойдоха двама сини.
— Избери си поза, която да ти е удобна — каза единият. Карис седна на малкия си сламеник, отпуснала ръце в скута си, с кръстосани крака, и те вързаха ръцете и краката ѝ с близо пет пъти повече от необходимия луксин. После ѝ сложиха виолетови очила и излязоха.
Във фургона влезе крал Гарадул. Носеше сгъваемо столче. Беше облякъл широка черна риза върху ризата си, така че Карис почти не я виждаше, и широки черни панталони върху панталоните си. Тя разбираше защо внимават с нея, но това беше направо абсурдно. Кралят седна на столчето и се взря безмълвно в нея.
— Предполагам, че не ме помниш — каза накрая. — Срещнахме се веднъж, преди войната. Разбира се, аз бях още момче, с три години по-млад от теб, а ти вече бе хлътнала до уши по… ами, по един от синовете на Гайл, не помня точно кой. Може и ти да не помниш. Известно време май цареше объркване по този въпрос, нали?
— Ама и ти си един чаровник, а? — рече Карис.
— Всъщност съм — отвърна той. Поклати глава. — Винаги съм те мислил за красиво момиче, но историите за теб заживяха собствен живот. Един трагичен любовен триъгълник между двамата най-могъщи мъже на света някак си изисква красиво момиче, нали? Искам да кажа, защо им е инак да опустошават целия свят? Заради усета ѝ към историята? Заради остроумните ѝ забележки? Не, ти беше хубаво момиче, а бардовете те направиха прекрасна, защото трябваше да осмислят някак това, което причини. Не ме разбирай погрешно — добави, — бях толкова влюбен в теб, че по цели нощи не спях. Ти беше първата ми голяма несподелена любов.
— Сигурна съм, че си имал много такива. Или след като вече си крал, жените се преструват, че те намират за привлекателен?
„По-кротко, Карис, по-кротко.“ Но истината бе, че не червеното я накара да каже това. Винаги бе мразила да играе по чужда свирка, да прави каквото хората искат от нея.
Той се намръщи.
— Заядливия ти език някак са го пропуснали в хвалебствените оди. Или пък е нова придобивка?
— Напоследък се чувствам малко по-свободна да казвам това, което мисля. Вече унищожих света, така че какво е за мен егото на един човек?
— Карис, канех се да ти направя комплимент, преди да изпаднем до тези грубиянщини.
— Ах, да му се не види. Ами давай тогава, за мен няма нищо по-ценно от това да чуя възхвалите на Касапина на Ректън.
Той потърка замислено ръце.
— Съжалявам, че се наложи да видиш това, Карис. — Продължаваше да я нарича по име. Това не ѝ харесваше. — Надявам се да знаеш, че заповедите, които дадох там, не ми доставиха радост, но се надявам също така да разбереш, че този малък ужас ще предотврати по-големи в бъдеще. Запозната ли си с ръкописа, наречен „Съветникът на кралете“?
— Да — отвърна Карис. — Отвратителни съвети и жестокост, които дори на него не му е стискало да подкрепи, когато е управлявал. — Съветникът разсъждаваше дали е по-добре да обичат един властник, или да се боят от него. Решаваше, че и двете са чудесни, но ако властникът трябва да избира, винаги трябва да избере да се боят от него.
— Съветът му е добър. Просто той е бил слаб човек. Не го укорявам за това. Карис, истината е, че когато никой не се бои от кралете, на тях рано или късно им се налага да всеят този страх, на ужасна цена. Точно това стана в Ру. Точно това стана и в Гаристън. Мъжете, които ти обичаше — или поне спеше с тях, — в края на краищата научиха този урок, но тъй като го научиха късно, трябваше да направят нещо много по-лошо от унищожаването на едно село. Така че кажи ми, как можеш да обвиняваш мен за смъртта на хиляда, а да не обвиняваш тях за смъртта на десетки и стотици хиляди?
На Карис не ѝ бяха позволили да види кралското стълбище в Ру, оцапано с кръвта и изпражненията на стотици хора, убити хладнокръвно един по един и хвърлени надолу по стъпалата към наблюдаващата с ужас тълпа. Дори и след войната не ѝ даваха да иде в Гаристън, където десетки хиляди — дори не знаеха колко точно — бяха загинали в пожарите от червен луксин, бушуващи из обсадения град. Това бе дело на Гавин и Дазен. Кой знае защо, никога не ѝ се бе струвало възможно мъжете, които познаваше толкова добре, да направят такива неща. Или мъжете, които смяташе, че познава толкова добре.
— Хората, населяващи тази земя, са моят народ. Аз не съм просто сатрап, не съм пазител на нечия чужда земя — аз съм крал. Тези хора ми принадлежат. Да убия хиляда от своите беше като да отрежа парче от собствената си плът. Но ракът трябва да бъде изрязван. Аз съм тази земя. Моите хора я обработват и добиват реколта по мое благоволение. Аз ги пазя и се грижа за тях, така че те на свой ред трябва да ми дават дял от реколтата и от синовете си. Онези, които не желаят да го правят, са бунтовници, предатели, крадци, а освен това и еретици и вероотстъпници. Те отричат свещения договор. Да се опълчват срещу мен означава да се опълчат срещу божествения ред. На мен ми се налага да правя това, защото баща ми не пожела да го направи. Ако той бе обесил няколко кмета, когато за първи път му се противопоставиха и отказаха да пратят набор за войската, сега тези хиляда щяха да са живи. Но той беше слаб и искаше да го обичат. Може никой да не го признае, докато съм жив, но като убих тези хиляда в Ректън, аз спасих много други. Ето това означава да си крал.
— Много страстно защитаваш клането на бебета и набиване то на главите им на кол. — „Божествения ред, а не Ороламовия?“
— Карис, благодарение на теб започвам да разбирам защо мъжете бият жените си. — Крал Гарадул почеса черната си брада, но не посегна да я удари. — Погрижих се гледката да е толкова ужасна, за да съм сигурен, че ще се запечата в ума на всеки, който я види. Мислиш ли, че мъртвите ги интересува какво става с телата им? По-добре този техен пример да спаси живите, отколкото да ги погреба всички в една дупка и да се наложи моите потомци да избиват техните потомци. Този паметник ще стои поколения наред. Това е наследството, което ще оставя на децата на децата си — сигурно управление, без нуждата да извършват такива кланета лично. И причината да ти го казвам, Карис, е защото се надявах, че точно ти би могла да разбереш. Вече си жена, а не някакво уплашено момиченце, заобиколено от велики мъже. Ти си жена, която е виждала велики мъже и ужасни деяния. Надявах се, че би могла да разбереш бремето на величието. Поне мъничко. Но може би те надценявам.
Карис преглътна и потръпна от ярост и може би от малко страх. Във всичко, казано от него, имаше някаква извратена логика, но тя бе видяла телата. Кръвта. Купчината от глави.
— Както исках да кажа преди малко… — почна крал Гарадул, пое си дълбоко дъх, явно за да преодолее нервността си, и продължи: — Ти си много хубаво момиче, но въпреки всички истории си просто едно хубаво момиче. Само че, за моя голяма радост и изненада, си една от малкото жени, които стават все по-красиви с възрастта. На трийсет изглеждаш по-добре, отколкото на двайсет, и не бих се изненадал, ако на четирийсет изглеждаш по-добре отсега. Разбира се, сигурен съм, че за това допринася фактът, че не си натръшкала десетина деца. Повечето хубави момичета успяват да си намерят съпруг преди тази възраст, но пък на харизан кон зъбите не се гледат.
Истински чаровник. Какъв му беше проблемът на крал Гарадул, нима просто изтърсваше всичко, което се зароди в идиотската му глава?
— Наистина имаш лице, което да вдъхновява поетите. Това обаче — той посочи неясно към нея и тя не бе сигурна кое има предвид, — това трябва да се промени. Имаш рамене като на мъж. — Копеле! Откъде знаеше колко мрази Карис раменете си? Когато модата бе такава, че можеше да ги скрие, изпъкваха бицепсите ѝ, и обратното. Той бе казал същото, което си повтаряше тя поне веднъж седмично: имам рамене на мъж. Но кралят не беше свършил. — Задникът ти е като на десетгодишно момченце. Може би е заради роклята. Да се надяваме. И гърдите ти. Прекрасните ти някога гърди. Какво е станало с тях? Бяха по-големи, когато беше на петнайсет! Обучението ти приключва сега. Ще ти позволя да се върнеш към танците и язденето, когато вече не приличаш на гладуващ пигмей от Тъмната гора.
— Няма да се задържа тук толкова дълго — каза Карис. Намръщи се. Да не би току-що да бе признала, че прилича на гладуващ пигмей?
— Карис, скъпа. Чаках те петнайсет години. И независимо дали го знаеш, или не, ти също си ме чакала. Ние двамата не се задоволяваме с друго освен с най-доброто. Иначе защо ще сме още неженени? Така че можем да почакаме още няколко месеца. Ще дойда да те видя, когато роклята ти е готова. — Озърна се. — Ах, да, забелязах също, че тук няма с какво да се развличаш. Сигурно ти е скучно. За една жена е добре да се усъвършенства в изкуствата. Ще наредя да ти донесат псантрията на майка ми. На това свириш, нали?
Усмихна се и излезе.
Най-лошото от всичко бе, че Карис наистина се чувстваше благодарна. Мъничко. Копелето му с копеле!



53.

Кип и Лив спряха пред охраняващите асансьора черногвардейци и Лив каза:
— Трябва да видим Призмата.
— Кои сте вие? — попита единият. Беше нисък, разбира се, париец, и набит. Погледна Кип. — Аха, ти си копе… — Изкашля се. — Племенникът на Призмата.
— Да, аз съм копелето му — рече ядосано Кип. — Трябва да го видим веднага.
Черногвардеецът погледна към своя съотечественик, който бе също толкова мускулест като него, но се извисяваше като кула.
— Не сме получили заповеди как Призмата иска да се отнасяме с… племенника му — каза той.
— Той си легна преди няма и двайсет минути — обади се другият. — След като будува цяла нощ.
— Въпросът е спешен — каза Лив.
Те не се трогнаха, само на лицата им се прокрадна някаква досада, сякаш си мислеха: „Кое, по дяволите, е това момиче?“
— Някой току-що се опита да ме убие — каза Кип.
— Късак, извикай командира — рече високият. „Късак“ ли? Дали името на ниския страж наистина бе Късак? Тъй като и двамата черногвардейци бяха парийци, които традиционно имаха описателни имена като Железни, Кип нямаше представа дали това е прякор, или истинското му име.
— Той пое третата смяна снощи — рече Късака и присви устни.
— Късак! — Мъжът прибегна към старшинството си.
— Добре де, добре. Отивам.
Късака тръгна, а по-високият черногвардеец се обърна и почука на вратата — три пъти, пауза, два пъти. След пет секунди го повтори.
Една робиня отвори кажи-речи още преди да е довършил чукането. Беше хубава жена със смущаващо бледата кожа и червената коса на Кървава горянка. Въпреки ранния час и тъмнината в стаята зад нея бе напълно облечена и бдителна.
— Марисия — каза Лив. — Така се радвам да те видя пак. — Гласът ѝ не прозвуча съвсем искрено.
Робинята също не изглеждаше особено доволна да види Лив. Кип се зачуди защо тогава Лив я нарича по име. Мислеше, че това следва да се прави само с роби, с които си в приятелски отношения.
От дълбините на стаята се разнесе гласът на Гавин, дълбок и дрезгав, сънен.
— Ъммм, само момент да… — Каквото и друго да каза, то бе заглушено от възглавниците. Миг по-късно прозорците се отвориха с трясък и от всички страни бликна светлина, която почти ги заслепи и предизвика гръмкото стенание на седящия в леглото си лорд Призма.
— Гениална магия! — възкликна Лив. — Виж това, Кип! — И посочи една тъмна лилаво-черна ивица стъкло покрай стъклените стени, които ограждаха цялата стая.
— Какво… Забрави ли защо сме тук? — попита Кип.
— О, извинявай.
Гавин се взираше в тях с присвити очи.
— Марисия, кафе, ако обичаш.
Жената кимна и каза:
— Първият гардероб, третият рафт отляво. — После излезе.
— Кафето е в гардероба? — попита Гавин. — Кой слага кафето… и защо не ми сервираш? — Вратата се затвори след нея. — И къде е любимата ми риза… ох, в гардероба. Проклета жена.
— Явно сутрин е истинско слънчице — промърмори под нос Лив.
Кип прихна, преди да успее да се сдържи.
Гавин бе свел поглед, сякаш се чувстваше в безизходица, но сега го стрелна с очи и каза:
— Дано да е нещо важно.
Отметна завивките и тръгна към гардероба. Беше съвсем гол.
Кип бе виждал мускулестите ръце на Гавин и знаеше, че баща му е атлетичен, но гледката на цялото му тяло предизвика у него истинско благоговение и в същото време му подейства като плесница в лицето. Раменете на Кип бяха широки колкото тези на Гавин, а и обиколката на ръцете му вероятно бе същата, но дори сега — не след физическо натоварване, не издути от тежък труд, а сега, след сън — тялото на Гавин бе само гъвкави мускули, преливащи един в друг, без нито помен от мекота където и да било.
Явно пътуването със скулове и плъзгуни из целите Седем сатрапии се отразяваше така на човек.
„Как съм успял аз да се пръкна от него?“
Изведнъж осъзна, че Лив е зяпнала Призмата с отворена уста. Не извръщаше очи дори когато на Гавин му се наложи да потършува из гардероба.
— Лив — изсъска Кип.
— Какво? — попита тя и отклони поглед с пламнали бузи. — Той е Призмата. Всъщност мой религиозен дълг е да му отдавам цялото си внимание.
Гавин, който сякаш изобщо не забелязваше присъствието им, грабна някакви дрехи и без да поглежда към тях, каза:
— Ана, грубо е да зяпаш хората.
Лив се изчерви още повече и се присви ужасено.
— Тя се казва Лив — обади се Кип.
— Знам. А сега, какво има? — попита Гавин, докато навличаше ослепително бяла копринена риза със златист кант.
Вратата се отвори и влязоха Марисия и командир Железни. Железни спря на прага, а Марисия се приближи с поднос, на който имаше сребърен сервиз и три чаши. Наля от тъмната гъста димяща течност в една и я подаде на Гавин, чиито панталони и ръкави още не бяха вързани.
— Командире? Кип? — попита Гавин и посочи другите две чаши. — Мисля, че Лив вече е достатъчно будна.
Лив изглеждаше така, сякаш ѝ се иска да се провали вдън земя. Кип се ухили.
Железни си наля кафе, а Марисия се зае с обличането на Гавин. Кип също взе една чаша. Но ръцете му трепереха толкова силно, че изобщо не бе в състояние да си налее.
— Някой се опита да ме хвърли от балкона — каза той.
Думите придадоха реалност на случилото се. Само преди миг той се шегуваше с Лив, мислеше си колко не прилича на баща си и се хилеше, когато той я засрами. Сега осъзнаването колко близо е бил до смъртта се стовари върху него с цялата си тежест. Можеше да се види как пада, безпомощен като в някакъв кошмар, а после тялото му се пръсва като сочно гроздово зърно.
И кой би заподозрял нещо? Жената можеше да се промъкне в стаята му, да го хвърли от балкона и после просто да си тръгне. Дори да разберяха кой е бил на същия етаж по това време, кой би очаквал убийцата да е някаква едра жена? Щяха да решат, че Кип се е прекършил след изпитанието и е скочил. Никой нямаше да разбере.
А и кого го интересуваше?
Почувства мъчителна празнота в гърдите си.
Открай време беше самичък. Дори когато живееше в Ректън не се чувстваше на мястото си. Беше прекалено дебел и недодялан за Иза, прекалено умен, за да изпитва някаква близост със Сансон, който бе доста простоват и обект на безмилостните подигравки на Овен, прекалено млад за Лив. Беше смятал, че като стане част от Хромария, за първи път в живота си ще принадлежи към нещо. Но и тук пак щеше да е различен. Щеше да е различен и сам, където и да отидеше.
Оролам, защо не бе оставил онази жена да го хвърли? Щеше да изпита няколко секунди ужас, преди тялото му да се разбие в скалите. Но после ужасът щеше да свърши, всичко щеше да свърши и вълните щяха да отмият кървавата каша.
Някой го зашлеви. Кип се олюля. Потърка челюстта си.
— Говори, Кип — каза Гавин.
И Кип разказа всичко. Лив заби очи в пода, когато стигна до момента как е излязла, след като ѝ бе казал, че баща ѝ е мъртъв.
— Значи през цялото това време генерал Данавис е живял в някакво затънтено селце? — обади се командир Железни. Хвърли поглед към Лив. — Съжалявам. Знаех, че имаме Данавис в Хромария, но не мислех, че сте роднини. — Прокашля се и млъкна.
— Не бих се изненадал, ако се е спасил — каза Гавин. — Генералът винаги е бил лукаво копеле, и го казвам в най-добрия смисъл.
Лив се усмихна немощно и кратко. После Кип им разказа и останалото.
Когато свърши, Гавин и Железни се спогледаха.
— Разбитото око? — попита Железни.
Гавин сви рамене.
— Няма как да знаем. Разбира се, точно това е целта.
— Кое? — попита Кип.
— Магистрите казват, че било мит — възрази Лив. Призмата и командирът на Черната гвардия се обърнаха да я изгледат. Тя преглътна тежко и заби очи в пода.
— Магистрите са отчасти прави — каза Железни. — Орденът на Разбитото око е прочута гилдия от убийци. Специализират се в убийството на притеглящи. Били са изкоренявани и унищожавани поне на три пъти, ако не и повече. На никой сатрап или сатрапа не им е приятно да губят магове, които струват толкова скъпо, преди края на естествения им живот. Смятаме, че всеки път, когато орденът е бил възстановяван, това не е имало връзка с който да било от предишните ордени.
— Ако се изразим простичко — каза Гавин, — някакъв главорез събира около себе си още главорези с надеждата да изкара много пари, като забие нож в гърба на няколко притеглящи, и се наричат Ордена на Разбитото око, за да могат да искат тлъсти възнаграждения. Това си е чиста проба измама.
— Откъде знаете? — попита Кип.
— Защото ако бяха истински, щяха да са по-добри в работата си.
Кип се намръщи. Неговата убийца беше доста добра.
— Не искам да кажа, че всички са еднакво некадърни, Кип — рече Гавин. — Точно там е работата. Всъщност изобщо не трябваше да го споменаваме. Това не ни доближава ни най-малко до истинския проблем. Независимо дали орденът е истински, или не, някой е пратил убиец да те премахне. Не си бил тук достатъчно дълго, за да си създадеш врагове, така че явно става дума за мой враг. Можем да направим само едно.
Кип налапа стръвта.
— Какво? — Не искаше да признае, че вече си е създал враг. Но със сигурност онзи изпитващ, магистър Галден, не би му пратил убиец, нали?
— Ще бягаме. — Гавин се ухили дръзко, по момчешки, и очите му светнаха.
— Какво?! — попитаха едновременно Кип и Лив.
— Ще се видим на пристанището след час. Лив, това включва и теб. Ти ще си наставница на Кип. Отиваме в Гаристън.
— В Гаристън ли? — попита Лив.
— Стягайте си багажа бързо — нареди Гавин. — Никога не знаете къде може да се спотайва орденът. — И се ухили пакостливо.
— О, благодаря много — рече Лив.
— Багаж ли? — попита Кип, докато Гавин изхвръкваше от стаята. — Че аз нямам нищо!



54.

Затворникът огледа внимателно мъртвеца и каза тихо:
— Ще те убия.
— Аз не умирам лесно — отвърна мъртвецът и устните му трепнаха. Седеше срещу Дазен, в стената си, свил колене, с ръце в скута, насмешливо имитирайки неговата поза. Хвърли поглед към грижливо изплетеното нещо в скута на Дазен. — Кой би си помислил? — рече замислено. — Гавин Гайл, толкова търпелив, толкова кротък, толкова доволен да върши женска работа.
Дазен огледа творението си. Бе изплетено от собствената му коса, толкова плътно, колкото можеше да го направи със спокойното синьо, течащо през тялото му. Дори не бе сигурен колко време се е трудил над него. Може би седмици. Представляваше нещо като малка купичка. Той огледа лъскавата ѝ вътрешност. Стори му се, че забеляза някакво несъвършенство, затова избра дълъг, но идеално закръглен нокът и застърга методично около носа си и по челото си. Събра олющената кожа и най-важното, безценната мазнина, с друг нокът и я размаза внимателно върху проблемното място.
Щеше да има само един шанс. След толкова много години не смяташе да оплеска нещата.
Със стабилна ръка и кожа, изпълнена със синьо, събра още мазнина и я размаза по стената точно над лицето на мъртвеца.
— Това не променя нищо, Гавин — каза мъртвецът.
— Да, все още не — отвърна той.
Стана и притегли нож. Отряза кичур от мазната си коса. Плю на него и го затърка в мръсната си кожа, за да го изцапа колкото се може повече.
— Не се налага да го правиш — каза мъртвецът. — Това е лудост.
— Победа е — възрази Дазен. Прокара плавно острието от син луксин по гърдите си.
— Ако смяташ да се самоубиваш, китката или гърлото ще свършат по-добра работа — отбеляза мъртвецът.
Дазен не му обърна внимание. С мръсните си пръсти разтвори раната и натика гнусната маса от коса и мръсотия под кожата си. Кръв потече по гърдите му и червеното почти го изкуши да се опита да притегли директно, но не бе достатъчно — знаеше го от опит. Той сложи ръка на гърдите си и притисна раната, за да я затвори и да спре кървенето.
След няколко периода на сън килията щеше да бъде почистена при ежеседмичната баня на Дазен. Скоро след това, в зависимост от това колко добре е планирал и гадал, щеше или да избяга, или да е мъртъв.
Докато държеше синьото, откри, че не му пука особено кое от двете.



55.

Докато тъпчеше дрехи в една раница, Лив прочисти неловко гърло и каза:
— Аз, хм, тази сутрин се върнах, за да се извиня.
— Ъ? — рече Кип. Сред дрехите в ръцете ѝ имаше някакво дантелено бельо. Това го разсейваше.
— Когато се опитаха да те убият.
— О, ами, приемам извинението — смотолеви Кип. За какво му се извиняваше? Размърда тежката раница на гърба си — беше му я дал командир Железни. На командира явно не му бе отнело почти никакво време да събере малко резервни дрехи, мях с вода, инструменти и дори къс меч за Кип. Кип още не бе намерил начин да я нагласи удобно на раменете си.
Беше дошъл в стаята на Лив, за да ѝ помогне с приготвянето на багажа, но тя никак не улесняваше нещата. Кип хвърли още един поглед към гащичките.
— Това е само бельо, Кип. — Уф, спипаха го!
— Прозрачно е — каза Кип. Как можеше да се побере човек в такова малко парче плат?
Лив сведе поглед и лекичко се изчерви, но продължи играта. Подхвърли гащичките на Кип, който инстинктивно ги улови и веднага се почувства неловко.
— Ще провериш ли дали са чисти? — попита тя.
Веждите на Кип подскочиха толкова високо, че заседнаха някъде три етажа по-нагоре.
— Дразня те. Току-що се преместих и ми дадоха съвсем нови дрехи. Всичко тук е ново.
— Освен моята наивност, очевидно — рече Кип. Вече за втори път през последните два дена го правеше на глупак.
Тя се засмя.
— Страхотен си, Кип. Това е все едно да се гавря с малкото си братче, което никога не съм имала.
„О, сравнението с малкото братче. Точно каквото иска да чуе един мъж от красива жена. Току-що ме кастрираха.“
— В такъв случай повече или по-малко смутен трябва да се чувствам, като държа бельото на сестра си?
Лив се засмя пак.
— А това по-добре или по-зле ще е? — Вдигна нещо черно и дантелено, което приличаше повече на две ленти, вързани артистично.
Кип зяпна.
После тя притисна бельото към ханша си и повдигна закачливо вежда. Кип се разкашля.
— Мисля, че трябва да седна — каза. Както се и надяваше, Лив се засмя, но той всъщност изобщо не се шегуваше. Отстъпи към един стол — и моментално се блъсна в някого.
— Я внимавай — каза командир Железни. — Не би искал да налетиш на някой, докато малкият ти меч стърчи, нали?
Кип онемя от ужас. Малък? Лив видя физиономията му и избухна в толкова силен смях, че се строполи на леглото. Смя се, докато не започна да пръска слюнки — доста неподобаващо за една дама, — а това я накара да се засмее още по-силно.
Кип се обърна и усети твърдата ръка на Железни да избутва раницата настрани, за да не го намушка с прибрания в ножница меч, поставен най-отгоре.
Ах, значи този малък меч! Облекчение заля Кип, докато не видя как Железни сведе поглед към гащичките в ръцете му.
— Искаш ли да ти намеря някои по мярка? — попита сухо командирът.
Лив пак се разсмя толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.
— Аливиана — каза Железни. — Готова ли си с багажа? Защото тръгваме след пет минути.
Смехът ѝ секна моментално. Тя скочи от леглото и затършува бясно из вещите си. Железни позволи по лицето му за миг да пробяга самодоволна усмивка, после пусна до Кип още една раница и тръгна да излиза. Преди Кип да успее да го попита, Железни подхвърли:
— Действай, генийче. Ако не си проумял как да нагласиш ремъците на раницата си преди да се върна…
Не довърши заплахата. Нямаше и нужда.
Скоро крачеха заедно по пристанището. Въпреки заплахите си Железни им бе помогнал малко в подреждането на раниците. Това включваше предимно прехвърляне на вещи от раницата на Лив в тази на Кип. Когато Кип зададе премълчания въпрос — защо ме караш да нося нейните вещи? — Железни отговори: „Да си момиче е по-сложно. Проблем ли имаш?“ Кип побърза да поклати глава.
Докато вървяха по пристанището, покрай рибари, които разтоварваха улова си, различни чираци, търчащи насам-натам, безделници, търговки, спорещи с капитани за цените на стоките или транспорта — общо взето цялата обичайна дейност за деня, — много хора спираха заниманията си за няколко секунди. Разбира се, не за да гледат Кип. А да гледат командир Железни. Мъжът бе едър, внушителен и красив и крачеше с пълна самоувереност, но не само физическото му присъствие привличаше такова внимание. Кип осъзна, че той освен това е и известен.
Когато се обърна да огледа лицата, взиращи се в командир Железни, видя как на пристанището се появи Гавин. И докато за командир Железни работата забавяше ход, за Призмата спря напълно. Той прекоси пристанището, като се усмихваше и кимаше механично на хората, но те се отнасяха към него сякаш е почти бог. Никой не се опита да докосне самия Гавин, но доста докоснаха плаща му, докато се развяваше покрай тях.
„Какво правя аз сред тези хора?“
Само преди седмица Кип чистеше повърнато от лицето и косата на майка си, докато тя лежеше в безсъзнание след поредния запой. В схлупената им колиба. С пръстен под. Никой в затънтеното им село не му обръщаше никакво внимание. Той беше синът на наркоманката. Или може би дебелакът. „Не ми е мястото тук.
Никога не съм имал свое място. Майка ми казваше, че съм съсипал живота ѝ, а сега съсипвам и живота на Гавин.“
Кип не можеше да не се сети за последните думи на майка си и обещанието, което ѝ бе дал, докато умираше. Беше се заклел да отмъсти за нея, а не бе направил нищо, за да изпълни клетвата си.
Казваха, че самият Оролам бдял за спазването на клетвите. Кип не бе научил нищо, а ето че вече се връщаха.
— Хей — подхвърли Лив. — Защо си толкова умърлушен? — Докосна го по ръката и той усети някакъв гъдел на мястото на допира. Бяха спрели на едно празно място на пристанището, в края на рампа, спускаща се към водата, и командир Железни притегляше луксинова платформа, първия елемент при изграждането на скул.
— Ами, хм, не знам. Като си мисля за Тирея, неволно се сещам за… — И от някакво място, което Кип изобщо не подозираше, че има в себе си, сълзите се опитаха да избият при мисълта за смъртта на майка му. Той ги потисна, запази ги за някой друг, който повече заслужава оплакване. — Знаеш ли, надявам се, че баща ти е добре, Лив. Той… той винаги беше мил към мен. — Единственият в цялото село.
Но дори и при майстор Данавис имаше някаква стена, точка, отвъд която той не допускаше Кип. Дали заради собствената си история, която трябваше да пази в тайна? Или пък ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо нередно у самия Кип?
— Кип — каза Лив. — Всичко ще се оправи.
Той я погледна и не можа да сдържи усмивката си. Оролам никога не бе създавал по-красива жена. Лив бе толкова лъчезарна, че би могла да засрами залеза. Той потъна безнадеждно в трапчинките ѝ. Извърна поглед.
„Малко братче“, присмя се сам на себе си. Момче, с което е забавно да се шегуваш, но не и мъж. Отчаянието заплашваше да го задуши.
— Благодаря — успя да процеди през буцата в гърлото си. — Може ли да закуся нещо? — обърна се към Железни.
— Да, разбира се — отвърна едрият мъж.
— Страхотно!
— Когато се върнем.
— Ама…
— Млъквай. Лорд Призма вече е тук.
Гавин — всички очи все така бяха вперени в него — спря пред командир Железни. Погледна раницата му. Няколко дълги секунди никой от двамата не проговори.
— Не можеш да дойдеш — каза Гавин. — Няма да взимам телохранител.
— Аз не идвам с вас — каза Железни.
— Тогава слизай от скула ми.
— Идвам с Кип. Той е член на семейството на Призмата и има право на защита.
— Ти си командир на Черната гвардия и не можеш…
— Мога да правя каквото сметна за подходящо, за да изпълнявам задълженията на Черната гвардия. И никой не може да ми се бърка в това. Никой.
— Ама ти наистина си лукаво копеле, нали? — рече Гавин.
— Затова съм още жив — отвърна Железни. — А много вероятно и вие.
— Печелиш, но нека ти напомня за клетвите ти — изсумтя Гавин.
Железни изглеждаше засегнат.
— Скоро ще разбереш — каза Гавин. — Хайде, всички, качвайте се.
После бързо и ловко притегли комплект от специалните гребла, с които задвижваше скула, но видимо остави място за Железни да притегли и свои, което командирът направи, макар и доста по-бавно. Междувременно Гавин притегли пейка за Кип и Лив и ремъци, които да държат багажа в лодката.
При последното Железни сбърчи нос, сякаш се чудеше защо е нужно багажът да бъде вързан, но не попита. Потеглиха след броени мигове. Гавин движеше своите гребла, а Железни — своите, и лодката се устреми извън залива.
Почти веднага започна да завива наляво. Това бе страната на Гавин. Кип осъзна, че Железни гребе по-бързо от Гавин и тази неравномерност ги изтласква настрани. Гавин погледна Железни, който му се ухили в отговор и продължи да гребе с големи дълги махове. Гавин увеличи скоростта. Железни направи същото. Гавин и той. Скоро летяха по водата.
Лив погледна към Кип.
— Можеш ли да повярваш? Никога не съм се движила толкова бързо!
Кип се засмя.
— Какво? — попита тя.
— Ще видиш.
Мъжете навлязоха в ритъм. Бързаха, състезаваха се, но никой не се опитваше да съкруши другия.
— Кога ще срещнем кораба ви? — попита Железни, като повиши глас, за да го чуят през вятъра.
— Ще прекосим морето с това — отвърна Гавин.
Железни се засмя.
— Да бе! Май сте по-издръжлив, отколкото си мислех!
Кип се ухили. Едрият париец явно не вярваше на Гавин, но нямаше нищо против да поддържа играта.
След двайсет минути вече всички кораби се бяха изгубили от погледа им. Почти без да забавя гребането си, Гавин вдигна ръка и притегли една от големите тръби, които Кип го бе видял да използва, за да тласка плъзгуна. Железни я изгледа озадачено.
— Това имах предвид, като те попитах за клетвата ти — рече Гавин. — Секретност.
— Тръба, свързана с друга тръба. Тайната ви е в безопасност у мен, о, Призмо — отвърна ухилено Железни. — Надявам се обаче да ни спаси от това завиване наляво.
Гавин спусна тръбата във водата. Палубата потрепери, когато първата топка луксин потъна в двигателя, после той бързо навлезе в познатото за Кип „пуф-пуф-пуф“ и плъзгунът се стрелна напред. Цялата лодка се надигна и Железни едва не падна, когато греблата му се озоваха извън водата.
Плъзгунът бавно набра скорост и започна да прескача от вълна на вълна, после скоковете станаха все по-големи и скоро платформата вече изобщо не докосваше вълните. След малко изуменият Железни присъедини усилията си към тези на Гавин и скоростта им нарасна още повече.
Водата бе толкова бистра, че Кип виждаше как тръбата пори вълните под тях. Гавин бе оформил малки крилца на всяка тръба. Именно на тези крилца целият плъзгун летеше над вълните. Вятърът бе невероятно силен, но Кип все пак чу радостните възгласи на Железни.
Часове по-късно, когато слънцето се бе спуснало наполовина към хоризонта, Гавин реши да минат пак към гребане, преди Гаристън да се е появил пред очите им. Докато плъзгунът се отпускаше обратно върху вълните, Железни се отдели от своята тръба.
На лицето му бе изписана почуда, благоговение. Той буквално трепереше. После се поклони на Гавин.
— Милорд Призма. Вие направихте света малък.
Гавин кимна, приемайки този знак на признание.
— Малък може би. Но не и безопасен. Забеляза ли една корвета в онази посока?
Железни поклати глава. След като вече не бе повдигана от действието на тръбите, лодката им лежеше ниско във водата. Но докато командирът притегли нови гребла, на около левга оттам се появи корвета, която пореше водите право към тях. Железни изруга.
Гавин се ухили безразсъдно.
— Е, Кип, Лив, някога сражавали ли сте се с пирати?



56.

— Сигурно се шегувате — каза Железни. — Милорд Призма — добави със закъснение и без особен ентусиазъм.
— Хайде на лов — рече Гавин.
— Милорд! — възкликна Железни. — Не мога да ви позволя да се излагате на такава опасност. Можем да надбягаме тази илитийска паплач. Те не застрашават нито нашата мисия, нито нас.
— Знаеш ли какво е това лято, командире? — попита Гавин.
— Не съм сигурен какво точно ме питате.
— Времето, когато рутгарците ще предадат властта над Гаристън — каза Лив така, сякаш думите ѝ горчаха.
— Знаеш ли защо тя изглежда толкова щастлива от това? — попита Гавин командира.
— Никога не съм служил от тази страна на Лазурното море — отвърна Железни.
— Сигурен съм, знаеш, че всички страни, които се съюзиха с мен по време на Войната на Лъжепризмата, се редуват да управляват Гаристън.
— По две години за всяка страна, или нещо такова, за да не си съставят дългосрочни планове за Тирея. Може ли да водим този разговор на по-безопасно разстояние от тях? — Той хвърли поглед към пиратите, които напредваха бързо благодарение на следобедния вятър.
— Така трябваше да стане — каза Гавин. — Вместо това обаче всеки губернатор го прие като личен шанс да забогатее. Парийците получиха първия мандат и опоскаха Гаристън от всичко, което бе оцеляло при пожара. Оттогава всеки губернатор следва примера им.
— През първата година от управлението си — обади се Лив — повечето губернатори се опитват да пазят Кафявата река от разбойници, така че реколтата да може да минава. Но през втората година голяма част от реколтата закъснява. Губернаторите не искат да губят хора само за да обогатят следващия губернатор от някоя друга сатрапия, затова се оттеглят в Гаристън. Напоследък само най-оптимистичните фермери си правят труда да садят през втората година.
— Макар че многократното плячкосване на Гаристън и околните земи е трагично, то няма много общо с тези пирати — каза Гавин. — Предаването на властта става след Слънцеднев, тоест след две седмици. Рутгарските търговци и занаятчии, жените им и курвите им усърдно товарят корабите с каквато плячка са успели да отмъкнат този път. Или просто каквото са донесли със себе си. Предполагам, фактът, че всеки губернатор досега е бил корумпиран, не означава, че ковачите, които подковават конете им, също са.
— Това е много интересно — рече Железни, — но някои оръдия не могат ли да стрелят на почти две хиляди крачки?
— Те са по-далеч — отвърна Гавин. — Мисълта ми е, че…
— Най-после, слава на Оролам — промърмори Железни.
— Кхъм. Мисълта ми е, че след две седмици към Рутгар ще потегли цяла армада. Пиратите ги нападат като вълци и превземат всеки кораб, който се отдели от главната флота.
— Така им се пада — подхвърли Лив.
Гавин се втренчи в нея и тя се намръщи непокорно, но не можа да издържи на погледа му, затова се извърна да се мръщи на вълните.
— Някои търговци се опитват да изпреварят суматохата и потеглят преди останалата част от флотата с надеждата, че ще избегнат пиратите.
— Но те са тук — възрази Лив.
— Точно така — каза Гавин. — И ако това лято има война, особено пък — да не дава Оролам — ако загубим, ще настъпи хаос. Десетки, може би стотици кораби, всеки побягнал в различна посока. Много от хората на тези кораби ще са тирейци, Аливиана.
Тя изглеждаше засрамена.
— Дим — обади се Кип.
Всички разговори в малкия скул секнаха на мига. Всеки се обърна да погледне.
— От това разстояние ще е нужен изключително умел артилерист, за да насочи гюлето на по-малко от сто крачки от нас — каза Гавин, но Кип забеляза, че той също не откъсва очи от корветата.
— Може да е бил само пушечен заряд, колкото да ни…
Водата на двайсет крачки от скула изригна. Едва след това до тях се донесе гърмът на оръдието.
— Забележителен изстрел — рече Гавин. — Добрата новина е, че много малко корвети имат повече от едно оръдие на носа, така че би трябвало да разполагаме поне с трийсет секунди, докато те…
— Дим! — обади се пак Кип.
— Мразя я тази част — промърмори Гавин и двамата с Железни пак хванаха греблата.
Този път гюлето цопна на петдесет крачки пред тях.
— Хубаво е да знаем, че първия път е било просто късмет — рече Лив.
— Освен ако втория път не е било просто лош късмет — отбеляза Кип.
Гавин погледна Железни и за миг между веждите му се появи тревожна бръчка.
— Да потегляме.
— Разбрано!
Започнаха да гребат и бързо набраха скорост.
— Мога ли да направя нещо? — попита Кип. Мразеше да се чувства безполезен.
— Мисли! — каза Гавин.
„Да мисля ли?“ Кип погледна Лив, за да види дали тя има някаква представа за какво говори Гавин. Момичето сви рамене и каза:
— Дим!
Последваха няколко мъчителни секунди, после Кип чу странно свистене. Водата изригна на петдесет крачки зад скула.
— Не са очаквали да се насочим право към тях! — извика Гавин. — Следващият изстрел ще е по-близо! — И се изкикоти.
Този човек съвсем се беше побъркал.
Дим. Този път Кип започна да брои. Едно. Две. Три. Напрегна очи. Със сигурност би трябвало да види нещо толкова голямо като гюле. Пет. Ше… Бууум! Водата изригна на по-малко от петнайсет крачки вляво от скула — тази страна бакборд ли се наричаше? Кип буквално почувства пръските.
— Виждате ли? — рече Гавин. — Талантлив артилерист си имат!
Луд човек. Напълно луд.
— Преброих до шест между дима и цопването — обяви Кип.
— Добре! — извика Гавин. — Железни, завиваме рязко надясно веднага щом…
— Дим! — обади се Лив.
Мъжете натиснаха силно греблата и насочиха лодката надясно. Следващото гюле цопна на безопасно разстояние от тях, макар и вероятно застрашително близко до мястото, където щяха да се намират, ако не бяха завили.
Още един изстрел и те завиха още по-надясно. Изстрелът пак беше поне на трийсет крачки от целта. Кип провери посоката на вятъра и погледна платната на илитийския кораб. Пиратите захождаха под остър ъгъл, с издути платна, при постоянен вятър. Изглеждаше, че условията са подходящи за стрелба, но Кип нямаше представа как да използва видяното, за да им помогне да оцелеят. Просто не знаеше нищо за корабоплаването. Обаче се приближаваха. Сега забавянето между дима и цопването беше по-малко от пет секунди.
Скулът криволичеше насам-натам, от време на време дори спираше и макар че страхът на Кип така и не се стопи, той видя, че Гавин е прав. Скулът им бе прекалено бърз, прекалено малък, прекалено маневрен, за да го улучат — освен ако артилеристът не направеше някой хем майсторски, хем щастлив изстрел. И макар че с приближаването си към илитийския кораб имаха все по-малко време да реагират между изстрела и падането на гюлето, артилеристите също трябваше все повече да променят ъгъла.
Накрая между изстрелите настъпи дълга пауза.
— Какво става? — попита Кип.
— Може би им е омръзнало да си хабят барута? — попита с надежда Лив.
След десет секунди получиха отговора — от оръдията изригнаха едновременно два стълба дим.
— Наляво! — извика Гавин.
Беше отгатнал. Вода изригна там, където щяха да са, ако бяха продължили направо, и там, където щяха да са, ако бяха свили надясно. Макар че така им бе нужно повече време между залповете, сега пиратите можеха да правят две предположения накъде се е насочил скулът, вместо едно.
— Умно копеле! — рече Гавин. — Време е да почнем да мамим! Кип, смени ме. — Той стана от греблата и Кип зае негово място.
— Направо — каза Гавин. Кожата му се изпълни със синьо и той притегли двигателна тръба във водата. Както и предишния път, се устремиха рязко напред. Кип и Железни едва не паднаха, когато Гавин преряза гладко греблата им. Но Кип осъзна, че ако не го бе направил, щяха да бъдат разкъсани от неумолимото въртене на зъбните колела.
Гавин заскърца със зъби от напрежението, нужно, за да тласка сам цялата лодка. Мускулите му бяха стегнати на възли, вените по шията му се издуваха. Но след малко, когато набраха скорост, работата му стана по-лесна и той каза:
— Железни, прати гранати във всички амбразури и на платната. Лив, срежи такелажа. Кип, ти… — Млъкна за миг, сякаш не можеше да измисли нищо подходящо за Кип Некадърника. — Ти обявявай на глас всичко, което мислиш, че не забелязвам. Вземи пистолетите ми. — Гавин отдели ръка от едната тръба, притегли леген и за броени секунди го напълни с червен луксин. Железни моментално започна да създава сини гранати и да ги пълни с горливото вещество.
Изминаха последните петстотин крачки, преди тичащите по палубата мъже да успеят да презаредят предните оръдия. Изглежда, само един от тях приемаше невъзмутимо невъзможната им скорост.
— Мускетар! — извика Кип. Един от артилеристите — Кип не знаеше дали е онзи със свръхестествения прицел, или не, — стоеше на носа и спокойно тъпчеше барут в мускета си с шомпола. С плавни, но бързи движения извади парченце плат, бръкна в друг джоб за куршум и натъпка и тях в дулото. Държеше в зъбите си димящ фитил.
Когато се приближиха, Кип видя, че мъжът е илитиец, с черна като барут кожа, аборигенски черги, рядка тъмна брада, къси широки панталони, отрязани под коленете, и нелепо изискан син жакет върху гологърдата му мършава фигура. Черната му коса бе вързана на дебела конска опашка. Беше присвил леко колене, за да компенсира клатушкането на палубата, и това му идваше естествено като дишането. Той прикрепи горящия фитил към мускета.
— Казах, мускетар! — извика Кип.
Пореха водата точно до корветата, когато амбразурите се отвориха и корабът се извъртя рязко.
Гавин просто последва обръщането на по-големия съд. Явно никой нямаше да предприеме нищо по въпроса. Кип запъна петлетата на пищовите, като се опитваше да не се намушка на стърчащите от тях дълги остриета.
Мускетарят се завъртя плавно и се прицели в Гавин. Кип вдигна двата пищова.
Мускетарят стреля пръв. Оръжието избухна в ръцете му и го събори. Кип дръпна и двата спусъка. Пистолетът в дясната му ръка засече — ударът на чукчето по кремъка не даде искра. Пистолетът в лявата му ръка гръмна и блъсна Кип назад по-силно, отколкото очакваше.
Кип се завъртя, спъна се и се търкулна към задния край на плъзгуна. Задращи по палубата в опит да се задържи. Видя как Лив протегна ръце напред, а после се обърна, със зеници свити до мънички точици от притеглянето на надвиолетово. Миг по-късно се хвърли към него.
Кип се претърколи по очи и загуби от поглед Лив, кораба, маговете и битката. Виждаше единствено гладката синя палуба на плъзгуна. Лицето му се подаде през ръба. Челото му отскочи от летящата покрай тях вода и цялата му глава се отметна назад, като едва не се откъсна от шията. При втория удар нямаше този късмет. Носът му се оказа потопен и както се намираше в задния край на плъзгуна, водата нахлу в синусите му с огромна скорост.
Лив сигурно го бе сграбчила, защото трети удар нямаше, но Кип не виждаше нищо, не можеше да мисли за нищо. Само кашляше, давеше се, плачеше заслепен и плюеше солена вода.
Докато се подпре на ръце и се надигне, илитийската корвета вече беше на двеста крачки зад тях. Платната ѝ висяха, нарязани и горящи. Дим бълваше от всички амбразури на щирборда и на палубата се виждаше огън. Освен това целият кораб газеше ниско във водата. Мъже скачаха от всички страни.
Командир Железни, който през цялото това време не беше обелил повече от две думи, каза:
— Щом скачат толкова пъргаво, значи огънят сигурно се е насочил към… — средната част на корветата избухна и във всички посоки се разлетяха дърво, въжета и хора — … барутния погреб — довърши той. — Горките копелета.
— Хора като тези убиват, изнасилват, грабят и поробват. Не заслужават нашата жалост — рече Гавин, като забави плъзгуна. Говореше на Лив и Кип, които седяха ококорени почти еднакво. — Но Железни е прав. Не е лесно да си ръката на правосъдието. — Освободи тръбата и я пусна във водата. — Оттук нататък ще гребем. Между другото, добър изстрел, Кип.
— Улучих ли го?
— Направо отхвърли капитана от руля.
— Рулят е… ъъъ, отзад, нали? — Мускетарят се бе намирал в предната част.
— Май се нарича кърма — подсказа Лив.
Гавин го изгледа със съмнение.
— Не се целеше в капитана, нали?
— Да се целя? — попита ухилено Кип.
— Оролам да ни е на помощ, крушата не пада по-далече от дървото — промърмори Железни. — И все пак късметът е…
— „Късмет“ е да не изпуснеш безценните, единствени по рода си пистолети на своя баща в морето — каза Гавин.
— Изпуснал съм пистолетите ти? — попита Кип и сърцето му се сви.
— Докато „ловък“ е да уловиш споменатите пистолети в последния момент — добави Гавин и извади пищовите иззад гърба си.
— О, слава на Оролам — въздъхна Кип.
— И все пак едва не загуби пистолетите ми — каза Гавин. — Заради това ще трябва да гребеш. Лив, ти също.
— Какво?!
— Ти си негова наставница. Носиш отговорност за него. Всичко, което оплеска той, е на твоята глава.
— О, страхотно — отвърна тя.



57.

— Изглежда толкова… мръсен — каза Кип. След като бе видял богатството на Големи Яспис и магическите здания на Хромария, Гаристън определено не го впечатляваше.
— Мръсотията е най-малкият му проблем — отбеляза Гавин.
Кип не беше сигурен какво означава това, но съжаляваше, че е бил в безсъзнание, когато с Гавин минаха за първи път през града. Ако тогава бе видял Гаристън, без съмнение щеше да остане впечатлен. Той щеше да е най-голямото сборище на хора през живота му, пък макар и не най-чистото. Алкалдесата на Ректън никога не би търпяла такива купчини боклук, каквито Кип виждаше изтикани в уличките току до пристанището, в непосредствена близост със сандъци, които в много случаи съдържаха храна. Отвратително.
В пристанището имаше поне четирийсет кораба. То бе защитено донякъде от дига с големи пролуки в нея. Лив видя как Кип гледа дупките и се чуди дали имат някакво предназначение.
— Окупаторите никога не са се напъвали особено да помагат на нас, бедните изостанали тирейци — каза тя. — Кейовете срещу тези зевове се дават на местните. Трябва да видиш как бързат капитаните, когато иде зимна буря. Войниците се събират в кулите и приемат облози кой кораб ще се разбие.
Скулът, задвижван от Лив и задъхания Кип, се носеше покрай галери, галеаси, корвети и рибарски лодки, пълни с местни хора, които кърпеха мрежите си. Мъжете и жените спираха работа, щом зърнеха скула и екзотичния му екипаж. На Кип му се сгряваше сърцето да види отново тирейски лица. Това го караше да се чувства у дома. А после видя и враждебността, изписана на тези лица.
„Е, не си падат много по притеглящи чужденци. Всъщност е разбираемо.“
— Къде отиваме? — попита Кип.
Командир Железни посочи към най-високата и величествена сграда. Оттук всичко, което Кип можеше да види, бе кулата с идеална яйцевидна форма и шпил, сочещ към небето. Една дебела ивица около най-широката ѝ част бе инкрустирана с мънички кръгли огледала, не по-големи от палеца на Кип. В светлината на следобедното слънце изглеждаше сякаш кулата пламти. Над и под огледалната ивица имаше подобни ивици от цветно стъкло.
— За това се досещах — рече Кип. — Имах предвид къде да спрем скула?
— Ето тук — каза Гавин и посочи една гладка стена в точката, най-близка до една порта. Това не бе място за приставане и улиците се намираха поне на четири крачки над морското равнище.
Въпреки това Кип и Лив насочиха лодката — доста умело, помисли си Кип — към стената. Носът на скула се потопи по-дълбоко във водата, когато в предната му част разцъфтя син луксин и се протегна навън. Веднага щом докосна стената се втвърди и образува стъпала, като по този начин едновременно закрепи скула на място и им предостави лесен изход.
— Още не съм свикнал с всичките тези магии — каза Кип.
— Аз съм на трийсет и осем — каза командир Железни — и също не съм свикнал. Просто реагирам малко по-бързо. Грабвайте раниците.
Изкачиха се по стъпалата до улицата. Местните ги оглеждаха с любопитство. След като се събраха всички, Гавин докосна един ъгъл на стълбите и всичкият луксин на скула загуби стабилност, разпадна се на прах, пясък или лепкаво вещество в зависимост от цвета си и потъна във водата. Жълтият дори проблесна слабо, когато голяма част от него се превърна обратно в светлина. Внезапно освободена от тежестта на скула, водата подскочи лекичко нагоре. Гавин, разбира се, не обърна никакво внимание.
„Това е нещо нормално за него. В що за свят съм навлязъл?“ Ако Гавин бе на вечеря и изпуснеше ножа си, щеше да си притегли нов, вместо да стане и да го потърси. Ако чашата му беше мръсна, щеше да си притегли нова, вместо да избърше старата. Това породи у Кип една мисъл и той попита:
— Гавин… ъъъ, лорд Призма, защо притеглящите не носят луксин?
Гавин се ухили.
— Понякога носят. Очевидно жълтите нагръдници и тем подобни са високо ценени в битка, но предполагам, че имаш предвид дрехи.
— Ти поне използваш магия за всичко — рече Кип.
— Такъв съм си — отвърна Гавин. — Един нормален притеглящ не би си скъсил живота само за да не му се налага да спре скула на петдесет крачки по-нататък. Е, някои биха, разбира се. Истината е, че едно време, като бях момче, имаше мода да се носят луксинови дрехи. Ако приложиш достатъчно воля, дори някои видове запечатан луксин могат да станат доста гъвкави. Скоро се появиха притеглящи-шивачи, които се специализираха в изработката на дрехи. Но повечето хора не можеха да си ги позволят, а ако си ги правиш сам, има куп грешки, които би могъл да допуснеш. Някои са сравнително безобидни, като например да направиш крачолите на панталона си прекалено твърди. Но ако допуснеш грешка при притеглянето, ризата ти може да се разпадне на прах по средата на деня. Или пък — Гавин прочисти гърло — някои палави момчета може да се научат как да разпечатват луксина, изтъкан от шивачите-притеглящи. И тези момчета биха могли да предизвикат хаос на някое паметно празненство, на което дамите, охарчили се дори за луксиново бельо, да се озоват в сериозна беда. — Стисна устни, за да скрие усмивката, напираща при този спомен. — Е, след споменатия случай модата секна доста внезапно.
— Това вие ли сте били? Чувала съм за това празненство — каза Лив.
— Каквото и да си чувала, сигурен съм, че е било доста преувеличено — промърмори Гавин.
— Не, не е било — възрази Железни.
Гавин сви рамене.
— Бях лошо дете. За щастие съм се променил много оттогава. Сега съм лош мъж. — Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. — Ето, започва се — добави, когато към тях се приближиха трима рутгарци.
И тримата носеха дрехи, които на Кип му приличаха на вълнено одеяло с изрязана дупка за главата, внимателно сгънато така, че при широките им кожени колани да се образуват плисета. После дрехата — туника ли беше? — се спускаше до коленете на мъжете. Макар че краката им бяха голи, вълната изглеждаше съвсем неподходяща за тирейския климат и тримата се потяха обилно. Бяха обути в кожени сандали, макар че тези на стражите бяха вързани към броня, покриваща пищялите. Двамата стражи носеха по един пилум, гладиус и грубоват пищов на коланите си. Крачещият начело мъж, който явно бе шефът, имаше бродерия по подгъва и гърдите на туниката си. Държеше свитък, на едното му рамо висеше голяма торба, а на колана му — тежка кесия. Чифт безцветни очила стояха ниско на носа му.
Безцветни очила ли? Кой притеглящ би използвал безцветни очила?
Но докато мъжете се приближаваха, Кип осъзна, че той изобщо не е притеглящ. Очите му бяха чисто кафяви. Освен това и тримата бяха бледи, което Кип предполагаше, че е често срещано при рутгарците. Кожата им едва бронзовееше и макар да не бяха толкова бледи и луничави като Кървавите горяни, пак приличаха на призраци. Косата им бе с нормален тъмен цвят между кафява и черна, но права и фина. Крачеха с нещо като властност или надменност. Кип хвърли поглед към Лив. Тя определено тълкуваше поведението им по втория начин. Гледаше ги с презрение. На Кип му се стори, че е готова да им се изплюе в краката.
— Аз съм помощник-управителят на пристанището — каза мъжът. — Къде е вашият съд? Таксата се определя в зависимост от размера му и условията на престоя.
— Боя се, че размерът на нашия съд в момента е пренебрежимо малък — каза Гавин.
— Благодаря, но аз ще преценя това. Къде пристанахте?
— Точно ей тук. — Гавин посочи.
Помощник-управителят погледна надолу, после се озърна покрай стената, присвил очи. На петдесет крачки нямаше никакви кораби. Той скръсти ръце и стисна челюсти, сякаш Гавин му се подиграваше.
— Таксата не е голяма, но уверявам ви, че глобата при опит за неплащане на такса е!
Единият от стражите го потупа по рамото, но мъжът не му обърна внимание.
— Така и трябва — отвърна Гавин все така любезно и му подаде едно писмо.
Мъжът го задържа ниско, така че да го вижда през очилата си, сякаш щеше да притегли от буквите думи.
— О — каза той тихо. — Охо!
Главата му се вдигна рязко и той се втренчи в очите на Гавин през очилата си.
— О! Милорд Призма! Хиляди извинения! Моля ви, милорд, нека ви придружим до крепостта. За нас ще бъде голяма чест.
Гавин кимна.
— Мислех си, че ще ги сграбчиш с магия и ще ги раздрусаш хубавичко — каза Кип, щом тръгнаха след стражите и помощник-управителя.
— Има си време, когато да размяташ идиоти — отвърна Гавин. — Този човек просто си върши работата.
Навлязоха в сянката на крепостта, чиято северна стена почти надвисваше над пристанището. Горе обикаляха стрелци и се взираха надолу към тях.
— Освен това — каза Гавин, — ако започнеш да мяташ луксин наляво-надясно, никога не знаеш кой ще отвърне със стрелба.
Помощник-управителят заговори с охраната на портата. Последваха множество скришни погледи към Гавин. Кип беше зает да зяпа крепостта. Портата, както и цялата крепост, бяха от дялан травертин, меко зелен и гравиран с кръстосани щрихи, за да изглежда като плетеница. В портата имаше изрязани множество процепи за стрелба. Когато стражите я отвориха, Кип видя, че зад нея има малко голо пространство, напълно затворено, с процепи за стрелба отвсякъде, а след това — друга порта. Стражите на втората порта, която бе отворена, носеха мускети с дула като фунии, по-къси от мускетите на стражите в Хромария.
В момента Кип се намираше до Железни, затова го попита:
— Защо мускетите им са толкова къси?
— Защото са различен вид — каза Железни. — Вместо с куршум ги зареждат с пирони или вериги. От близко разстояние можеш да улучиш четири-пет човека едновременно. Или да пробиеш солидна дупка в един. Вършат добра работа при размирици. Мъж, прерязан наполовина, е също толкова мъртъв като мъж с малка дупчица в сърцето, но действа доста по-разубеждаващо на останалите в тълпата.
— Ясно — промълви Кип и преглътна.
След още няколко пропускателни поста, на които към тях се присъединиха няколко по-старши стражи, започнаха да се изкачват по етажите. На третия подминаха отворената врата на стая с изглед към морето и Гавин спря, огледа я и бързо влезе.
Железни, Кип и Лив го последваха.
Беше просторен апартамент, пълен с картини, възглавници, паравани с изрисувани по тях ловни сцени, камини, няколко канделабъра и големи ветрила с дълги дръжки, с които робите да веят на своите господари. Накъдето и да погледнеше Кип, всичко искреше, блестеше и сияеше.
— Това — обяви Гавин, когато ескортът влезе след тях, — ще свърши работа…
— Да, лорд Призма, разбира се, това са стаите за почетни гости. Ще осигурим…
— За слугите ми — довърши Гавин. — Кип, Лив, вярвам, че можете да не се забърквате в неприятности, докато уредя въпроса с настаняването ни?
— Да, разбира се, милорд Призма — отвърна Лив и в гласа ѝ имаше официалност и зрялост, непознати за Кип.
— Започни уроците на Кип по притегляне. Ще се отбия да видя как сте, след като свърша някои неща.
— Разбира се — каза Лив и направи реверанс. Кип се поклони леко и моментално се почувства ужасно глупаво. Не умееше да се кланя. Там, където бе израснал, никой не се кланяше.
— Железни? — рече Гавин.
Железни повдигна вежда — аха, значи сега искаш да дойда с теб?
— Това е най-добрият ти шанс да видиш как изритват от стаите му един надут рутгарски губернатор. А може би и още някой, ако имаш късмет. Току-виж се окаже човек, когото познаваш.
Устните на Железни трепнаха.
— Именно простичките удоволствия правят живота прекрасен, нали?



58.

Вратата се затвори и изведнъж Кип и Лив останаха сами, далеч от важни хора и държавни дела. Отново деца.
Лив се взря в Кип така, че той попита малко сърдито:
— Какво?
— Знаеш ли, наистина е странно. Допреди седмица щях да се изчервя само като видя командир Железни. Сега седя в най-хубавите покои в Травертиновия дворец… и те са мои?
— Аз вече се отказах от опитите да го проумея — рече Кип. — Струва ми се, че ако спра и се замисля прекалено много… — „Ще се превърна в ломотещо бебе.“ — Всичко просто ще се разпадне.
За миг лицето на Лив се промени. Погледът ѝ омекна и във всяка нейна черта се изписа състрадание.
— Ти си бил там. В селото. Когато се е случило.
— На Зеления мост с Иза и Сансон. И Овен, разбира се. — Още му се искаше да се ухили злорадо при мисълта за Овен, но сега това му се струваше жестоко и дребнаво. — Овен и Иза ги убиха. Ние със Сансон се измъкнахме. Но в крайна сметка убиха и него. — Гласът на Кип бе чужд дори за собствените му уши. Не можеше дори да погледне Лив. Ако видеше състраданието ѝ, щеше да се прекърши. И без това вече изглеждаше безсилен, глупав, малък и дебел в очите ѝ — момче само за съжаление. Нямаше нужда да влошава нещата, като се разплаче. — Майка ми се измъкна, но черепът ѝ беше строшен. Бях с нея, когато тя…
— О, Кип, толкова съжалявам.
Той потисна това, изтласка го настрани.
— Както и да е, наистина се надявам баща ти да се е спасил. Той винаги беше добър с мен. Всъщност ако не ме бе накарал да тръгна, щях да съм мъртъв.
Известно време Лив не продума. Кип не можеше да реши дали това е неловко мълчание, или не.
— Кип — каза тя накрая, — опитвах се да събера кураж да… Сега нещата може да станат много сложни. Като се има предвид кой е баща ти и как стоят нещата в Хромария… Понякога не става така, както искаме, и ние…
— Трябва ли да имам някаква представа за какво говориш? — попита Кип. — Защото…
Тя отвори уста и го изгледа отново. После той видя как портите се спускат.
— Просто се радвам, че си се измъкнал, Кип.
— Благодаря — отвърна той. „Благодаря, че ми нямаш достатъчно доверие, за да ми кажеш онова, което се канеше.“ — Ще започваме ли?
Тя се усмихна плахо, сякаш иска да каже още нещо, но не знае как.
— Разбира се. Ела на балкона.
Излязоха на балкона, който буквално бе надвиснал над морето. Отгоре можеха да чуят приглушените гласове на мъже, разговарящи на върха на Травертиновия дворец. Кип стоеше, загледан в морската шир, и се опитваше да се съсредоточи.
— Какво да правя? — попита той.
— За да притегляш, са ти нужни четири неща — обясни Лив. — Умение, Воля…
— Източник и Покой — довърши Кип. — Ъъъ, извинявай, забърсал съм нещичко оттук-оттам.
— Правилно. Съществуват различни модификации и нюанси на основната четворка, но тя е в основата на всичко. Да започнем с източника.
На Кип му се струваше, че знае голяма част от нещата, които тя се канеше да му обясни, но човек не прекъсва едно красиво момиче, освен ако не иска да се прави на забавен. Лив бръкна в раницата си и извади руло зелен плат, а след това и бял.
— Ще изчакаме с цветната теория, доколкото е възможно. Знаем, че си притеглил зелено. Значи източникът ти може да е или нещо, което отразява зелената светлина, или можеш да вземеш нещо, което има зелено като съставен цвят, и да го погледнеш през леща.
— Ъ? — рече Кип. Дотук с подозренията, че всичко това ще е повторение. — Как така да отразява зеленото? Искаш да кажеш нещо зелено?
— С напредването си в Хромария ще откриеш, че възприятието ти за някои неща и тяхната природа често се различават.
— Звучи ми… хм, метафизично — промърмори Кип. Гавин не беше ли казал нещо подобно?
— И други го приемат по този начин, но аз говоря чисто физически. Виж това. — Лив извади друго парче плат. То обхващаше червения спектър, но вместо да прелива плавно от най-тъмното към най-светлото червено, имаше някои части, където оттенъците се връщаха назад. — Когато го погледнеш, можеш да познаеш, че не е в ред. Като цяло е правилно, но има някои подцветове, които не са си на мястото. Повечето мъже не могат да го забележат. Те мислят, че е в ред. Могат да различат тези четири спектрални групи тук, но не и различните оттенъци в тях. Няма значение колко се опитват или колко дълго го оглеждат. Възприятието им за него е по-ограничено от твоето или моето. Да си кажем честно, ние не знаем дали това, което виждаме ти и аз, е всичко, или някои хора от отвъд Великата пустиня биха ни сметнали за също толкова слепи, колкото ние смятаме мъжете, които не могат да различат това от това.
— Говориш странни работи.
— Знам. В училище магистрите обикновено викаха всички момчета отпред, за да опитат теста, просто защото много от момичетата, които виждат разликите, не могат да повярват, че останалите не могат да ги видят. Доста е унизително. Всъщност мисля, че е по-зле за момичетата, които също не могат да ги видят. От момчетата не се очаква да успеят. Но момичетата, които не ги виждат, се чувстват ужасно. — Тя потрепери. — Отклонявам се. Това, което исках да изтъкна, е, че дори сега да не ти се вярва, цветът не е присъщ на един предмет. Предметите отразяват или поглъщат цветове от светлината. Мислиш си, че този плат е зелен. Не е. Всъщност е плат, който поглъща всички цветове освен зеленото.
— На това ли му викаш „да оставим цветната теория за по-късно“? — попита насмешливо Кип.
Тя млъкна, но после видя, че само я дразни, и се усмихна.
— А, не, няма да ме накараш да се отклоня пак. Това, което искам да кажа, е, че светлината е първична. В тъмна стая този плат е безполезен за теб. Очевидно би могъл да задълбаеш много в религиозното значение на това, но сега ще говорим за физичното, а не за метафизичното. Ти можеш да притегляш зелена светлина. Има само няколко начина да го правиш. Най-добрият е да имаш зелени неща около себе си. Особено пък ако са много. Особено пък ако разполагаш с множество различни оттенъци.
— Като, да речем, в гората.
— Точно така. Ето защо преди Обединението зелената богиня Атират била почитана в Рутгар и Кървавата гора повече от където и да било другаде. Зелените притеглящи се стичали в горите и Злачните равнини, защото там били най-силни. Тези земи на свой ред били владени от зелените добродетели и зелените пороци — или просто поради самото количество зелено, притегляно там, или защото Атират е била истинска. Избери каквото ти харесва.
— Това не го разбирам.
— Ще се тревожим за него по-късно. Вторият най-добър начин да притегляш е да имаш очила. Като тези. — Тя бръкна в раницата си и извади малка памучна кесийка. Разхлаби връзките ѝ и извади от нея зелени очила.
— Ти не притегляш зелено — каза Кип.
— Да — отвърна Лив с усмивка.
— Значи са за мен? — попита той. Тръпки полазиха по гръбнака му.
Лив се усмихна широко.
— Обикновено има скромна церемония, но тя се свежда най-вече до поздравления.
Кип внимателно взе очилата. Те се състояха от идеално кръгли лещи в тънка телена рамка. Сложи си ги. Лив пристъпи към него и измери къде дръжките на очилата минават зад ушите му. Кип можеше да я помирише. Някак си, след цял ден пътуване през морето, бой с пирати и припичане на слънцето след това, тя миришеше чудесно. Разбира се, Кип рядко се бе намирал в такава близост до жена — освен майка му, която обикновено бе потна или миришеше на повърнато в злополучните нощи, когато му се налагаше да я отнася до дома. Иза също миришеше хубаво, но различно от Лив.
През последните дни Кип почти не се бе сещал за Иза. Вярно, бе мислил за нея, но усещаше някаква пустота. Беше си позволил да мечтае, че някой ден ще я целуне, но може би причината бе по-скоро, че е наблизо, отколкото че е подходяща за него. Или пък защото тя бе наблизо, а Лив не, а Кип имаше нужда от нещо, което да го разсее, за да не мисли за Лив.
А сега Лив беше до него. Беше измерила очилата и от двете страни, след което ги бе свалила и сега внимателно огъваше дръжките така, че да паснат на ушите му.
— Хмм — каза тя. — Дясното ти ухо е по-високо от лявото.
— Ушите ми са криви ли? — попита Кип. „Като че ли нямам достатъчно други причини за притеснение.“
— Не се притеснявай, и моите са такива! Всъщност при повечето хора има някакво разминаване. — Тя млъкна за малко. — Просто не чак толкова голямо. — Поклати глава невярващо.
— Имам уши на изрод?
Лив се ухили злорадо.
— Хвана се.
— В името на топ… на брадата на Оролам. — Кип се намръщи. Всеки път се хващаше. Всеки скапан път!
Тя се усмихна самодоволно и нагласи очилата на лицето му.
— Ето. Може би ще трябва да си поиграеш малко с тях, докато ги нагласиш удобно, но всъщност те не са предназначени да стоят на лицето ти цял ден.
Той се огледа и не бе особено изненадан да види, че през зелените очила почти всичко изглежда със зеленикав оттенък.
— Това, което виждаш, е бяла слънчева светлина, отразена от повърхността на предметите и филтрирана през лещите ти. Така че ако си заобиколен от бели мраморни стени или нещо подобно, ще можеш да притегляш почти толкова, колкото ако си в гора. Лещите не са толкова добри като притеглянето от естествено зелено, но са по-добре от нищо. Само че не можеш просто да погледнеш към каквото и да е. Огледай се. Виждаш ли как някои неща изглеждат наистина зелени, а други не? Например, като погледнеш този плат, какъв цвят ти се струва, че е? — Тя извади ново парче плат от раницата си.
— Хм, червен. — На Кип му се стори, че дочува откъм горния етаж гласа на Гавин, който ставаше все по-силен и по-гневен.
— Наистина е червен.
Кип съсредоточи вниманието си върху Лив и погледна над очилата. Макар че оттенъкът на плата се бе променил малко, наистина беше червен.
— Е, и как става така? — попита той.
— Очилата ще ти помогнат само ако има повърхности, които отразяват към теб зелено. Белите повърхности вършат най-добра работа, защото бялото съдържа всички цветове. Много по-некачествено, но понякога възможно, е да притегляш през очилата си, когато гледаш жълти или сини повърхности, тъй като зеленото е вторичен цвят.
— Нещо изгубих нишката.
— Аха, значи вече искаш цветна теория? — Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува. — За твоите цели, ако се налага да притегляш, очилата ще ти помогнат най-много, ако успееш да намериш неща, които са или бели, или светли на цвят. Узряла пшеница ще ти свърши работа, но не и смърч — обясни Лив.
— Мисля, че мога да го запомня — каза Кип. Цялата тази работа с „нещата не са този цвят, който са“ не връзваше никакъв смисъл, но той подозираше, че би могъл да си блъска главата над проблема по-късно.
— Добре, това покрива въпроса за източника. Засега.
„Искаш да кажеш, че ни остава да покрием още умението, волята и покоя?“
— Не искам да го дъвчем прекалено дълго и съжалявам, че трябваше да минеш без церемония, защото тя ти помага да го запаметиш. Сега тези очила са най-ценното ти притежание. Не само че повечето притеглящи трябва да пестят месеци или дори година, за да си позволят очила, но и след това всеки веднага започва да пести за резервен чифт. Ако забогатееш или ако Призмата нареди, предполагам, шлифовчиците на лещи биха могли да ти изработят втори очила по поръчка. Могат да ги направят по-тъмно или по-светло зелени или да променят рамката, така че да ти пасва по-добре или да изглеждаш по-добре. Но без очилата си кажи-речи безсилен. Знам, че си прекарал известно време с Призмата, но той е изключение. Той няма нужда от очила. Очите му нямат хало. Може да използва колкото магия си поиска. Правилата не важат за него. Всъщност, изглежда, че дори правилата за Призмите не важат за него. Можеш ли да си представиш някой друг да дойде тук, сам, и просто да вземе властта? От рутгарците? И най-забавното е, че те ще го приемат. Няма да им хареса, но ще го…
Прекъсна я мъжки глас откъм покрива:
— Пет пари не давам какво пише в документите ти, няма начин да си… Чу се нещо като изквичаване и покрай балкона им профуча някакъв мъж. Цопна долу в залива, като вдигна фонтан, изплува на повърхността и започна да плюе. Богатите му одежди се издуваха във водата. Мъжът завика за помощ.
— Това е нечувано! — изкрещя някой, а после Кип видя нов мъж да прелита покрай балкона. Цопна в залива почти върху губернатора.
Блесна ярка светлина.
— Оролам да ми е на помощ, кълна ви се, че следващият няма да падне във водата — чу се звънкият глас на Гавин.
Кип очакваше да чуе изстрели — губернаторът със сигурност имаше охрана, — но не се чу нищо. Бяха го приели.
„Това е баща ми… Това е баща ми?“
Гавин налагаше волята си и светът го приемаше.
— Е — каза Кип; чувстваше се до голяма степен като мъжете, които пляскаха в залива долу: сякаш почти не умее да плува и отчаяно копнее да го измъкнат. — И така… Воля. Това е следващото, нали?



59.

Корван Данавис стигна до Гаристън по залез-слънце.
Разбира се, външните стени на града бяха сринати много отдавна. По време на Войната на Призмите — Корван никога не мислеше за нея като за Войната на Лъжепризмата — той бе наредил да ги вдигнат наново, но просто нямаше време. Външните стени първоначално били предназначени да пазят град със стотици хиляди жители. По времето на войната бяха останали може би деветдесет хиляди. Нямаше начин да ги защити всичките.
Каналите, които биха могли да напояват цялата земя между външните и вътрешните стени, бяха разрушени с изключение на един-два. Но вътрешните стени още си стояха, както и Дамите.
Дамите, които днес вече почти не се свързваха с богинята Анат, охраняваха всяка порта. Те представляваха гигантски бели статуи, вградени в самите стени. Всяка от тях изобразяваше някакво въплъщение на Анат: Пазителката бе колосът, разкрачен над входа на залива; Майката пазеше южната порта, с издут от бременност корем и предизвикателно оголен нож; Старицата пазеше западната порта — подпираше се тежко на тояга; Любовницата се бе изтегнала над речната порта на изток. По причини, които Корван така и не бе разбрал, Любовницата бе изобразена около трийсетгодишна, докато Майката изглеждаше съвсем млада, може би под двайсет. Статуите бяха издялани от най-скъпия, леко прозрачен бял мрамор, който се намираше единствено в Пария — само Оролам знаеше как са докарали чук толкова много. За щастие всичките бяха покрити със слой от най-финия запечатан жълт луксин — оформен като едно цяло. Изумителна работа. Градът бе преживял поне три нашествия, а Дамите все още бяха невредими, дори след опустошението от големия пожар.
Анат, Пустинната дама, Повелителката на огъня, подчервената, беше богиня на всички горещи страсти: гняв, закрила, отмъщение, обсебваща любов и свиреп секс. Когато Луцидоний завзел града в името на Оролам и ликвидирал култа, последователите му искали да съборят статуите, за което без съмнение щяла да е нужна намесата на могъщи магове. Но Луцидоний ги спрял с думите: „Събаряйте само онуй, що е фалшиво.“ На няколко пъти през следващите векове прекалено ревностни Призми проявявали желание все пак да съборят езическите реликви, но всеки път градът заплашвал с война. До Войната на Призмите Гаристън бе имал достатъчно военна мощ, за да бъде тази заплаха страховита.
Корван никога не се бе приближавал до Любовницата по залез. Както и на другите Дами, тялото ѝ бе вградено в портата. Тя лежеше по гръб, извита в дъга над реката, а нозете ѝ бяха опрени в земята, така че коленете ѝ образуваха кула на единия бряг. Ръцете бяха сплетени с косата ѝ, а лактите ѝ — вдигнати, за да образуват кула на другия бряг. Беше облечена само във воали и преди войната от тялото ѝ се спускаше решетка, изкована в такава форма, че да изглежда като продължение на воала ѝ. Но по време на войната решетката бе разбита и така и не бяха сложили нова.
На Корван още му секваше дъхът, като я види. Сега, по залез-слънце, тънкият жълт луксин, покриващ статуята, който обикновено бе почти невидим, пламтеше. Жълтото приличаше на златистобронзова кожа, която бавно гаснеше, докато Корван вървеше напред и слънцето потъваше зад хоризонта, като накрая остана само приветственият силует — на жена, която очаква в леглото дълго отсъствалия си съпруг.
От този образ го прониза болка. Никога нямаше да може да дойде тук, без да си мисли за Кора, първата си жена. Майката на Лив. Веднъж Кора го бе посрещнала при завръщането му по същия начин, в леглото, облечена само във воали, умишлено имитирайки Любовницата. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, в гърдите му се преплитаха скръбта и споменът за желание, радост и любов. Корван се бе оженил повторно в Ректън, две години след смъртта на Кора, но сватбата с Ел беше по-скоро за да даде на Лив майка, отколкото от любов. Три години по-късно Ел умря от ръката на убиец, който най-после бе открил Корван. Беше мислил да се премести, но алкалдесата го умоляваше да остане, освен това Кип бе там, затова Корван остана. Но не се ожени пак, въпреки че в Ректън на един мъж се падаха сума ти жени и постоянно му досаждаха разни сватовници. Не можеше да обича както преди. Загубата на още една жена, която е обичал колкото Кора, щеше да го убие, а не беше честно да иска от друга жена да бъде майка на дъщеря му, ако не е готов да я обича с цялото си сърце. А Корван вече нямаше цяло сърце за отдаване.
Продължи да крачи покрай ферми с редки посеви от пшеница и ечемик, като се опитваше да не гледа Любовницата, изтегнала се сладострастно пред него. Щом стигна до зейналата между разпилените ѝ кичури порта, се присъедини към върволицата мъже и жени, влизащи в града. Закрачи зад тях и покрай онези, които излизаха навън за през нощта. Задържа очите си сведени, докато минаваше покрай двамата рутгарски стражи, които по време на войната вероятно бяха още дундуркани от майките си. Те обаче почти не обръщаха внимание на човешкия поток, минаващ покрай тях. Единият се подпираше на спускащата се коса на Любовницата, опрял крак в накъдрения камък, а сламеният му петасос — характерната рутгарска широкопола шапка — висеше на гърба му, понеже слънцето вече залязваше.
— … мислиш, че е дошъл? — тъкмо питаше той.
— Обгори ме, ако знам, но са го видели да хвърля губернатор Красос в залива. Предполагам, че ще…
Корван не можеше да чуе повече, без да спре, а ако спреше, щеше да привлече внимание. Вниманието означаваше, че някой може да го погледне в очите, а при червеното хало в тях това не беше добра идея.
Значи някой могъщ човек бе пристигнал в Гаристън, но кой бе толкова могъщ, че да хвърли губернатора в залива? Корван не знаеше нищо за този губернатор, но в рутгарската кралска фамилия имаше няколко млади принца. Най-вероятно някой от тях бе пратен да надзирава изтеглянето от Гаристън. Никой друг не би дръзнал да хвърли рутгарския губернатор в морето.
Един импулсивен принц може би щеше да е по-подходящ за целите на Корван от тънещ в охолство губернатор. Отначало щеше да му е по-трудно да се оправя с него, но бе по-вероятно принцът да започне подготовка за война — а независимо дали му харесва, или не, Корван носеше именно война.
Докато минаваше през града, се усети, че го анализира като генерал, какъвто беше някога. Крал Гарадул може и да бе чудовище, но рутгарците бяха окупаторите. Към кого биха се присъединили жителите на Гаристън и с какъв ентусиазъм? Докато крачеше напред, Корван обръщаше особено внимание на рутгарските войници. Те понякога се движеха сами, тръгнали да изпълняват задачи на своите командири или просто на път към казармите или някоя кръчма. Видя как някакъв войник бе блъснат случайно от търговец, затварящ своето дюкянче за килими. Войникът мина покрай него, като че ли бе някаква досада, но не го навика. Търговецът, тиреец по рождение, се извини почтително, но без страх.
Това не беше град на ръба на бунт. Тирейците бяха свикнали с окупацията. Рутгар бе четвъртата поред сатрапия, която ги управляваше, и сега караше втори мандат. Не всяка нация бе получила право на окупация и грабеж. Първият двегодишен мандат бе даден на Пария и макар че на тях им се падна най-тлъстата плячка, имаха също задачата да усмирят повечето бунтовници. Илитийците ужким се бяха сражавали на страната на Дазен, а и така или иначе нямаха централизирано правителство, така че не получиха мандат. Аборнейците бяха предпочели да търгуват и с двете страни и бяха влезли във войната едва след Битката при Разцепената скала. Те също не получиха мандат. Така че останаха парийците, аташийците, Кървавите горяни и рутгарците. В този ред, ако Корван си спомняше правилно. Изглеждаше логично хората от Гаристън да си имат любимци сред окупаторите, или поне такива, които мразят най-малко.
Не му бе трудно да пресметне, че когато парийците сменят рутгарците, това ще е третият път, когато Гаристън трябва да търпи присъствието им. Най-поносимите окупатори щяха да бъдат сменени от най-мразените.
Но въпросът, на който неговите наблюдения не дадоха отговор, бе колко точно страх е примесен с омразата към парийците. Парийците бяха изтребвали бунтовници по време и на двете си управления. Може би жестокостта им означаваше, че тирейците ще се замислят хубавичко, преди да се хванат за оръжието. Или пък че ще го грабнат по-бързо. Корван не знаеше и не би могъл да знае, без да прекара дълго време в града. Време, с което не разполагаше.
Сега градът бе по-космополитен, отколкото при последното му идване преди десетина години. Преди войната Гаристън беше населен също толкова гъсто и разнообразно като всяко богато пристанище по света. След войната всеки, който можеше да се махне, се бе махнал, особено тези, които изглеждаха като другоземци. Напрежението тук бе прекалено голямо. По онова време в Гаристън живееха единствено кореняци тирейци и окупатори. Явно при всеки мандат малък брой търговци и войници бяха оставали, за да се смесят с местните. Корван видя две жени да си бъбрят, докато метяха пред дюкяните си. Едната имаше традиционната тирейска карамелена кожа, дебели черни вежди и вълниста коса, докато тази до нея имаше кожа с цвят на мед и пепеляворуса коса, рядко срещана дори при рутгарците. Бяха облечени почти еднакво, с гривни на китките, дълги ленени поли и забрадки.
Корван подмина една пресечка, където деца играеха на „гада“ — местна игра с кожена топка. Повечето явно имаха тирейска кръв, но отборите бяха смесени. Няколко майки се бяха събрали да ги гледат и стояха близо една до друга, независимо от произхода си, бъбреха си и подвикваха окуражително.
Градът не представляваше буре с барут. Това беше хубаво. Една радикална промяна на властта и беззаконие в един град, където съсед мразеше съседа си, биха предизвикали мащабно кръвопролитие. А Гаристън бе виждал достатъчно кръвопролития.
Водният пазар, който в общи линии представляваше уголемена версия на онзи в Ректън, беше почти празен с изключение на няколко търговци, които предлагаха бързо хапване на минаващите войници и други хора, които по някаква причина са пропуснали вечерята. Корван си купи няколко шишчета заешко и риба, мариновани в лют илитийски пиперен сос, и продължи нататък.
Преди да се насочи към Травертиновия дворец, отиде до Портата на Старицата. Тук, също както при Портата на Пазителката и Портата на Любовницата, статуята бе вградена в стената. Но този път Корван не се интересуваше от статуята. Беше дошъл да наблюдава войниците. Вратите бяха затворени за през нощта, макар че без съмнение отдавна никой не се бе опитвал да напада града. Войниците горе на стената се шегуваха, смееха се, говореха на висок глас, дори започнаха да пият, когато началниците им си тръгнаха. Корван видя и две жени с лъкове върху Короната на Старицата и Тоягата на Старицата — кулите от двете страни на портата, — но след като заеха местата си, те сложиха колчаните на земята, оставиха лъковете ненатегнати и не направиха нито една обиколка.
Значи бяха войници със слаба дисциплина. Войници, които са станали градски стражи не по своя воля. През първата година на окупацията можеше да ги пратят да се бият с разбойници или да патрулират по реката. След това се изтегляха в града и ставаха стражи. Войнишките задължения започваха да им се виждат излишни и дисциплината се разхлабваше. Да седиш на пост в кули, където никога няма за какво да си отваряш очите, скоро се превръщаше в наряд, на който войниците играят комар и пият.
Отправи се към Травертиновия дворец. Разбира се, нямаше начин да пуснат някакъв селяк да влезе от улицата и да се срещне с техния принц, затова, когато наближи главната порта, той се шмугна в една тясна пресечка. След пленяването на Карис бе наблюдавал лагера на крал Гарадул достатъчно, за да реши, че всеки опит за освобождаването ѝ би бил самоубийство. После, когато армията се срещна с други генерали и числеността ѝ нарасна — най-вероятно с насилствено събран набор, — завиха на юг. Корван пък пое обратно към една пещера край Ректън.
Остана почти разочарован, че никой крадец не е открил съкровищницата му. Когато алкалдесата му бе казала, че двамата с дъщеря му могат да останат, той бе скрил всичко, което можеше да го свърже с войната — както заради себе си, така и заради новия си дом. Беше обръснал прочутите си мустаци с мъниста и бе сменил богатите си одежди и оръжията с ленени панталони и бояджийница. Мизерното количество злато, което имаше тогава в джобовете си, сега му се струваше цяло състояние, но през изминалите години нямаше как да го похарчи. Никой в Ректън не притежаваше златни монети, особено пък с лика на сатрапа на Кървавата гора…
Така че сега извади дългата нагъната златоткана туника, забърса с ръка плочника и я остави на него. След нея се появи широк кожен колан, щампован с крокодили с мънички рубинени очи сред осеяни със смарагди блата и чапли с диамантени очи. Накрая извади Предвестник — меча, който бе станал негов едва когато и последният от по-големите му братя умря. Едно момченце, седнало на тротоара отсреща, го наблюдаваше безмълвно, озадачено. Корван се опита да не му обръща внимание. Свали дългата си риза, извади огледало и мях с вода и се изми, доколкото можеше. После се избърса с мръсната риза и надяна богаташките дрехи. Не можеше да направи нищо по въпроса за ботушите или панталоните, но и без това от златотканата туника и напрежението щеше да се изпоти достатъчно. Събра си нещата, препаса Предвестник на кръста си и приглади рошавата си коса, пое си дълбоко дъх, сви зад ъгъла и се приближи към портата.
— Искам да се срещна с човека, който командва тук — каза на стражите.
— Ъъъ… — започна единият объркано и хвърли поглед към другия. Явно не знаеха дали има предвид губернатора, или принца.
— Онзи, който хвърли губернатора в залива — поясни Корван. — Въпросът е спешен.
Стражите се спогледаха и единият каза на другия:
— Няма причина да не му губим времето. Не ни е наредил да проверяваме посетителите му, нали?
Другият войник се ухили.
— Ще ви отведем право при него, сър.
Дори не го попитаха за името му. Корван ги последва, изумен от късмета си. Явно принцът — вероятно някой от по-младите, иначе рутгарците не биха дръзнали да се държат така — не бе направил нищо, за да спечели симпатиите на простите войници. И което бе още по-невероятно, отведоха го право в съвещателната зала. Корван не бе идвал тук от шестнайсет години. Войникът потропа на вратата и веднага му отвориха. Той прошепна нещо от рода на „спешен случай, изглежда важен човек“ и побърза да се омете.
Стражът в съвещателната зала — висок сериозен рутгарец — подкани Корван да влезе и попита тихо:
— Име?
Корван пристъпи вътре. Рутгарският принц се бе привел над една маса с гръб към него.
— Корван Данавис — отвърна Корван.
Един огромен — хем висок, хем мускулест — абаносовочерен страж стоеше между него и принца и твърдите му очи изучаваха Корван, като веднага отбелязаха меча на кръста му. Беше целият в черно. Този принц явно бе куражлия: да се преструва, че си има собствена Черна гвардия. Когато в Хромария узнаеха за това, нямаше да са доволни.
— Корван Данавис — обяви високо стражът. — Твърди, че носи спешно съобщение за вас, милорд Призма.
Сякаш мълния порази и тримата наведнъж. Черногвардеецът — истински черногвардеец, в името на Оролам! — измъкна два пищова и сините му очила се озоваха на носа му само миг след като чу името на Корван.
Призмата — не някакво си принцче, а самият Гавин Гайл — се изправи и се обърна. Устните му се извиха в усмивка.
— Генерал Данавис, много време мина.



60.

Гавин се постара да запази неутрално изражение. След шестнайсет години Корван Данавис още изглеждаше във форма, здрав и явно с все така буден ум. Кожата му бе силно загоряла, без съмнение в опит да прикрие луничките си и да прилича колкото се може повече на тиреец, и нямаше и помен от мустаците му с мъниста. Сините му очи бяха изпълнени с червено хало само до половината, не много повече от последния път, когато Гавин го бе виждал. Бръчките му обаче — както от усмивки, така и по-дълбоките бръчки на тревога — бяха нови. Очите му се стрелнаха към Железни. Изглеждаше слисан.
Голям артист беше този Корван Данавис.
— Командир Железни, вземете оръжията на този човек и смъмрете стражите. Обаче внимателно, нали? — Железни щеше да го разбере. Не биваше да се отнасят прекалено сурово с рутгарските стражи, иначе това можеше да предизвика всеобщо негодувание срещу новия шеф. Но пък ако Гавин оставеше такава небрежност — или може би нахалство — без последствия, рутгарските войници нямаше да го уважават. Железни щеше да вдъхне у войниците боязън от Оролам, без да ги накара да намразят Гавин.
— Искате да ви оставя с този предател ли, лорд Призма? — Железни знаеше не по-зле от Гавин, че стражите, които бяха пуснали Корван в двореца, са побързали да се ометат, което означаваше, че ще му се наложи да ги издирва и няма да е наблизо, ако нещата излязат от контрол.
Гавин кимна отсечено.
Железни свали ударника на единия пищов и го затъкна в колана си, без да отмества очите си и другия пищов от Корван. Пристъпи напред и му взе меча, като му хвърли одобрителен поглед. Прибра го заедно с торбата на Корван в един килер, свали другия пищов и обискира чевръсто бившия генерал.
Преди да се обърне, за да излезе, погледна за последен път към Гавин. „Сигурен ли си? Знаеш, че е глупаво, нали?“
Гавин кимна. „Знам. Върви.“
Железни излезе.
Гавин огледа стаята. Не бе прекарал тук достатъчно време, за да знае дали няма шпионки или тунели за подслушване зад стените. Корван стоеше със скръстени ръце и чакаше търпеливо.
— Да излезем на балкона, генерале.
— Моля ви, вече от много години не съм генерал — каза Корван, но все пак го последва навън. Гавин затвори двукрилата врата зад тях.
Балконът бе просторен, с множество столове и маси, разположени така, че губернаторът и неговите гости да могат да се наслаждават на гледката към залива. Това караше Гавин да се радва, че бе хвърлил губернатора надалеч. Да го стовари върху този балкон нямаше да е толкова хумористично — а той не помнеше балконът да е бил издаден толкова навън.
„Късметлия си, Гавин.
Странно, че винаги го мисля за късмет вместо за Провидение.“
Корван погледна през ръба и каза:
— Заливът изглежда достатъчно дълбок. — Ъгълчето на устата му се изкриви в насилена усмивка.
Гавин се облегна на парапета. Слънцето тъкмо докосваше хоризонта и караше морето да запламти. Рехавите облаци бяха нашарени с розово и оранжево. Изведнъж загубените години се затъркаляха по бузите му и той се вкопчи в парапета като пиян, просто за да остане изправен.
— Цената е прекалено голяма, Корван.
Корван се огледа за шпиони — огледа пристанището, хвърли поглед назад към съвещателната зала и нагоре към покрива. Накрая каза:
— Аз също се радвам да те видя. А сега престани, че иначе и аз ще се разрева.
Гавин го погледна. На лицето на Корван бе изписана същата крива усмивка, но очите му го издаваха. Усмивката беше просто за да може лицето му да прави нещо, така че да не бъде надвит от силата на емоциите.
Изведнъж преструвките вече нямаха значение. Гавин прегърна стария си приятел.
— Радвам се да те видя… Дазен — прошепна Корван.
Това отприщи бентовете и двамата заплакаха.
Голямата измама беше идея на Корван още от самото начало, преди шестнайсет години. Когато я предложи, тя бе само едно смахнато хрумване. Никой от двамата не вярваше, че Дазен би могъл да надвие Гавин. В една нощ на кратък отдих между битките, след като бяха пили твърде много, Корван каза:
— Би могъл да победиш и просто да заемеш мястото на Гавин.
— Ами, общо взето, това е смисълът на Войната на Призмите, нали? Който остане жив, печели — каза Дазен. — Която Призма остане, грее, нали?
— Не. Искам да кажа, че ти можеш да бъдеш Гавин. Двамата сте почти еднакви. От години единственият начин някой да ви различи бяха призматичните му очи. Сега и ти имаш такива.
— Гавин е конте. А и аз съм по-висок.
— Дрехите се сменят. А и той носи обувки с дебели подметки, за да изглежда висок колкото теб. Което всъщност ще улесни нещата.
— Той има белег. Оставен му от теб, ако си забравил — рече Дазен.
— Мога да направя и на теб. Хубава симетрия има в това, а?
Сега вече Дазен започна да го приема на сериозно.
— Доста време не съм се подстригвал. Белегът му е точно под косата. Бих могъл да скрия раната, докато заздравява.
— Само да успея да си спомня от коя страна го резнах — промърмори Корван. — Я ми подай онзи мях, че ми пресъхна устата.
Няколко дни по-късно Дазен помоли Корван да остане след поредния военен съвет. Отпрати всички други от палатката и му подаде един лист. На него имаше точно описание на белега на Гавин.
— Но аз се шегувах — каза Корван и се взря в сериозните очи на Дазен.
— Аз обаче не се шегувам. Пред палатката чака лекар, който да ме закърпи. Ако някой забележи, тренирали сме с мечовете и си ме порязал. Аз съм смутен от своята непохватност, затова съм те помолил да не казваш на никого.
Дълго време Корван не продума.
— Дазен — каза накрая. — Наясно ли си какво би означавало това? Ще ти се наложи да поддържаш тази игра с години, може би до края на живота си. Всеки, който те обича сега, ще те мисли за мъртъв. Карис…
— Загубих Карис в момента, когато убих подлите ѝ братя…
— Готов ли си да бъдеш Гавин в нейните очи? — попита Корван.
— Корван, виж нашите съюзници — каза напрегнато Дазен. — Аз практически обещах по едно пристанище във всяка сатрапия на илитийците. Обещах аташийския трон на Фарид Фарджад. Култистите се присъединиха към нас с надеждата, че силата им ще ни помогне да унищожим Хромария. Спечелим ли, ще се обърнат срещу нас. А Синеоките демони са прекалено ценни за нас, за да се задоволят с наемническа плата. Очаквам Хорас Далнозорки да дойде при мен в навечерието на битката с някакви безбожни искания: земи, титли, постоянни бази. И ще съм принуден да се съглася. След като победим, бих могъл да пренебрегна обещанията си към една група, но не и към всичките. Не знам как се стигна дотук, но както и да са започнали нещата, сега ние сме лошите.
— Ние сме лошите? След онова, което те направиха с Гаристън? — рече горчиво Корван.
— Ако преценяваме според това, какво ще се случи със Седемте сатрапии, ако спечелим — да.
Настъпи дълга тишина.
— Рано или късно ще те разкрият — каза Корван. — Трябва да си наясно с това. Не може да трае вечно.
— Не е нужно да ги заблуждаваме задълго. Няколко месеца. Достатъчно, за да затвърдим победата. Дори Спектърът да разбере, няма да ме изобличат, преди враговете ни да са смазани. После една сутрин просто няма да се събудя. Мога да приема това.
— Не е като да сме останали без варианти — рече Корван. — Искам да кажа, в случай че спечелим. Бихме могли да се справим с тези проблеми. Не знаем какво ще стане, след като победим. Ако успеем да запазим армията на Гавин сравнително непокътната и накараме Хромария да капитулира бързо, бихме могли да се противопоставим…
— Представяш ли си Бялата да капитулира бързо?
Корван отвори уста. Затвори я.
— Не.
— Планът не е добър — каза Дазен. — Знам го. Но може би е най-малко лошият.
— Е, предполагам, че може и да загубим — рече Корван.
— Винаги си бил голям оптимист — отвърна Дазен.


Сега, шестнайсет години по-късно, Корван оттласна Гавин назад и избърса сълзите си с опакото на ръката си.
— Липсваше ми, приятелю.
— И ти на мен. Какво правиш тук, по дяволите? — попита Гавин.
Радостта от срещата се оттече от лицето на Корван.
— Дойдох да предупредя губернатора, че крал Гарадул идва насам. Войската му ще пристигне до пет дни, най-много седмица. И са пленили Карис Белодъб.
Гавин си пое рязко дъх. Карис пленена?
В момента обаче не можеше да направи нищо по въпроса, макар че това го гризеше отвътре.
— Знаех за крал Гарадул — каза той. — Но не и за… другото.
— Така и предположих. Иначе защо ще си тук.
— Мислиш, че ще нападне непосредствено след Слънцеднев?
— На другия ден — отвърна Корван. — Рутгарците ще са се изтеглили, но парийските части още няма да са слезли на брега.
Точно както предполагаше и Гавин. Това не му оставяше почти никакво време.
— Не мога да повярвам, че губернатор Красос не е чул нищо за армията на Гарадул.
— Хич и не вярвай. Знаел е — рече Корван. — Рутгарците са започнали изтеглянето си отрано. Сега са останали само малцина и ще се погрижат да се махнат от града, преди Гарадул да атакува. Защо им е да се бият, за да запазят града за парийците?
— Мръсници — изсумтя Гавин.
— А също така и страхливци и предатели. — Корван сви рамене. — Какво смяташ да правиш?
— Да задържа града.
— И как се надяваш да го постигнеш?
— Като възложа командването на някой, който има опит в загубени каузи.
Настъпи тишина, после Корван вдигна ръце.
— А, не. Не можеш да го направиш. Изключено е. Лорд Призма, аз съм вражески генерал!
— И откога победените са престанали да се присъединяват към армията на победителите?
— Не и като генерали. Не и веднага.
— Минаха шестнайсет години. А и ти си особен случай — рече Гавин. — Корван Данавис, високо уважаван и от двете страни във Войната на Лъжепризмата. Мъжът, който сложи край на войната с чест. Човек с безукорна почтеност и интелигентност. Изтече много време. Защо хората да не повярват, че сме загърбили миналото?
— Защото аз съм този, който ти остави белега на слепоочието, и ти не беше особено доволен от това. А хората на Гавин убиха жена ми.
Гавин сбърчи чело.
— Тук си прав.
— Нямаш нужда от мен — каза Корван. — Ти също не си некадърен командир, лорд Призма.
Вярно беше. Гавин наистина бе добър водач и беше наясно със способностите си. А също и със слабите си места.
— При еднакви армии и терен, и ако аз не разполагам с магия, кой от нас ще победи, Корван?
Корван сви рамене.
— Ако имаш добър помощен състав и полевите ти командири ти казват истината, мисля, че…
— Корван, аз съм Призмата. Хората не ми казват истината. Питам ги: можеш ли да направиш това и това? И те винаги отговарят с „да“. Иска им се да мислят, че като са достатъчно праведни да се подчиняват на Призмата, ще могат по някакъв магически начин да преодолеят всяко препятствие. Когато ги питам дали имат възражения срещу най-нескопосаните ми планове, мълчат. По време на войната ми трябваха месеци и няколко катастрофални провала, докато отуча армията ни от това поне донякъде. Сега не разполагаме с толкова време. — Беше нужна определена умствена нагласа, за да разбереш как точно ще реагира всяко подразделение, с какви ситуации биха могли да се справят и в какви ще се огънат. Гавин го биваше в тази работа. Беше добър в преценката си на вражеските командири, особено онези, които бе срещал, и отгатването какво биха могли да предприемат.
Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно — това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му — това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.
— Разбира се, Раск изкла селото ми. — Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“
Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.
— Значи се използваме взаимно — каза Гавин. — Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти — от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.
— А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.
— Би могло да свърши работа.
— Би могло — съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. — Напоследък заблудите ти идват отръки.
— Натрупал съм много практика — рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. — Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.
— Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд Призма.
— Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.
— Изненада ли? — попита със съмнение Корван.
— Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. — Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. — Как е тя?
Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.
— Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.
Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.
— Командире — каза Гавин. — Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?
Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.
— Да, милорд Призма.
Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.
„Върви, приятелю, и дано намирането на дъщеря ти компенсира някаква мъничка част от несгодите, които си изтърпял заради мен.“



61.

— Волята е това, което прави Хромария страшен, дори и за нас — каза Лив. Навън слънцето тъкмо докосваше хоризонта и сякаш по команда робите влязоха и започнаха да палят лампите и камината.
— Коя е тази Воля и как да я спрем? — попита Кип.
— Кип! — Лив наклони глава. — Съсредоточи се.
— Извинявай, давай нататък. — Тя не обръщаше внимание на робите, затова Кип се опита да направи същото.
— Волята е точно това, което си мислиш. Ти налагаш волята си на света. С нейна помощ заставяш магията да се случи. Волята може да компенсира недостатъците в притеглянето. Това е особено важно за непохватковците.
— Непохватковците?
— Всички притеглящи мъже и половината от притеглящите жени, които не са суперхромати — поясни Лив. Млъкна за момент. — Е, добре де, повечето мъже.
Терминът си беше малко гаден. Мъничко. Сякаш казваше: „Ние сме по-добри от вас, некадърници. Вие се опитвате, ние успяваме.“ Но пък точно така действаше Хромарият, нали? Всичко бе въпрос на сила и господство.
— Ясно — рече Кип. — Несръчковците. Нещастници. Жалка работа. — Макар че той самият се бе озовал в елитната група, това не означаваше, че му харесва как унизяват другите.
Лив се изчерви и се сопна:
— Виж, Кип, не е нужно да ти харесва, но трябва да го приемеш. И вероятно ще ти е по-лесно, ако не взимаш всичко толкова навътре. Това не ти е като у дома. Защото знаеш ли какво? Вече нямаме дом. Разполагаме само с Хромария и той ни е спипал здравата. Така че порасни!
Сякаш го бяха зашлевили. Тя беше права, но Кип не очакваше такъв внезапен жар от нея. Извърна очи.
— Добре. Извинявай.
Тя издиша бавно.
— Не, ти извинявай. Това… не знам… Предполагам, че аз самата още се опитвам да свикна с този живот. В Хромария съществува йерархия за всичко и не е лесно да се приспособиш. Дори не знам дали е хубаво да се приспособяваш. Но след като разбереш къде ти е мястото, можеш да определиш как трябва да се отнасяш с останалите, дори с онези, които не познаваш. Това наистина опростява нещата. Само дето… след като прекарах последните три години като монохром от маловажен цвят и тирейка на всичкото отгоре, никога не съм харесвала цялата тази йерархия. Но накрая се примирих с мястото си в нея, почти завърших обучението си и бях готова да навляза в скапания си живот. А сега изведнъж станах бихром и всичко се промени за нула време. Ще се наложи да остана в Хромария още година-две и животът ми ще е съвсем различен. Сега хората ме забелязват. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, много добре разбираш какво е всичко да се промени в един миг. Работата е там, че харесвам новия си живот. Имам нови дрехи, бижута, стипендия. Робиня. И започвам да разбирам, че може би не съм мразила йерархията, а просто съм мразила да се намирам на дъното ѝ. Така че всеки път, когато се наслаждавам на нещо, това ми изглежда като потвърждение, че съм двуличница.
— Обещавам да направя живота ти възможно най-тежък, ако това ще ти достави удоволствие — рече Кип.
Тя го удари закачливо по рамото, но улучи чувствителна точка.
— Направо ми спасяваш живота, Кип. — Ухили се, докато той потриваше рамото си. После усмивката ѝ помръкна. — Предполагам, че трябва да се вслушам в собствения си съвет и да започна да приемам нещата каквито са. Ти си синът на Призмата, а аз съм твоята наставница. Не бива да те удрям, Оролам, та ти си синът на Призмата, как смея?!
Сърцето на Кип се сви.
— Не! — почти изкрещя той. Робите го стрелнаха с погледи. Кип понижи смутено глас. — Лив, закълни ми се, че няма да го правиш. Аз…
„Какво се канеше да кажеш, Кип? Аз те обичам, откакто се помня? Да бе.“
— Не бих понесъл да загубя последната си връзка с Ректън — избъбри той припряно. — Ти си единствената, която ме е познавала преди всичко това.
„Браво, страхотно се справи със задачата да го направиш да не изглежда лично. Не се интересувам от теб, а само от Ректън.“
— Искам да кажа… Лив, ти ме познаваш, ти… — „Ти си ми приятелка? Това звучи малко самонадеяно, нали? Ами ако тя никога не е мислила за теб като за приятел?“
— Ти също си от Ректън — завърши той недодялано. Пак безлично отношение. По дяволите! — Имам нужда от човек, с когото да си говоря, а винаги… съм се възхищавал от теб.
„Възхищавал? Все едно е картина?“
— Искам да кажа, ценя…
„Ценя. Това е горе-долу същото като възхищавам се, нали? Все едно е добра готвачка?“
В името на топките на Оролам, каква агония! Аха, ето един изход. Да цени не самата нея, а как върши нещо.
— Ценя как ти… — „Как ти какво?“
Как изглежда с тази прекалено тясна зелена риза, която… Мамка му!
— … винаги си била добра с мен.
„Ето че пак говориш като умоляващо недодялано хлапе. Браво! Трябва да те наричат Кип Сладкодумния.
Никога повече няма да разговарям с жена.“
Кип почти не смееше погледне Лив, но тя го изчака да срещне неохотно очите ѝ. В тях имаше подозрение.
— Брей, Кип, да не би да флиртуваш с мен?!
Сякаш бе влязъл в онзи кошмар, дето отиваше на Средлетните танци на поляната, почти без да забелязва любопитните погледи на околните, докато не излезе на сцената и музиката спря, танцьорите си объркаха крачките и всички се обърнаха да се втренчат в него. Тогава забеляза, че е гол. А после всички започнаха да се смеят. Да го сочат. Да се шегуват.
Не, сегашното беше по-зле. Защото нямаше да се събуди. Цялата кръв се оттече от лицето му. Проклятие, оттече се отвсякъде. Той нямаше представа къде се е дянала, но бе отнесла със себе си способността му да говори.
— Кип, шегувам се — каза Лив.
Устата му се размърда. Кръвта се връщаше. Мислите — по-бавно.
— Рядко се случва нещо да те остави безмълвен — каза Лив и го мушна с пръст. Мислите му по въпроса явно бяха проличали, защото тя се усмихна. — Ако не внимаваш, ще взема да ти разроша косата.
— Край, обръсвам си главата! — заяви Кип.
Лив се засмя.
— Стига, стига. Да не се отплесваме повече! На нищо няма да те науча, ако продължаваме така.
— Добре — каза Кип. — Воля. Виждаш ли? Поне помня докъде бяхме стигнали.
Лив поклати глава развеселена.
— Не бързай толкова. Първо, печелиш. Много ще се радвам да бъдем приятели. Може би от време на време ще си напомняме откъде идваме.
Кип усети как ушите му пламват. Като че ли изобщо някога изстиваха!
— Много би ми харесало — каза той.
— А сега, най-сетне, стигаме до волята. Волята компенсира много недостатъци, също както…
— Любовта компенсира много грехове — обади се познат глас откъм вратата.
Главите и на двамата се завъртяха рязко. Беше майстор Данавис, бащата на Лив, жив.
— Татко? Татко! — изпищя Лив. Скочи, втурна се към баща си и се хвърли в обятията му. Корван се засмя и я прегърна.
— Чух, че си бил умрял! — каза Лив.
„Хм, да, това беше моя работа. Кип, приносителят на лоши вести.“
— Не го вярвах, но бях толкова… — Лив заплака.
Корван затвори очи и продължи просто да прегръща дъщеря си. Кип се зачуди дали не би могъл да се измъкне някак.
„И къде ще ида? Това е моята стая.“
Но след няколко секунди Корван нежно отдели дъщеря си от себе си.
— Аз съм изненадващо жилав. Изглеждаш по-прекрасна отвсякога, Аливиана.
— Цялата съм в сълзи — възрази Лив, бършейки очите си.
— Може би дори мъничко по-красива от майка си. Твърдение, което не бих търпял до днес, когато виждам истината със собствените си очи. Тя толкова би се гордяла с теб.
— Татко — промълви Лив и бузите ѝ поруменяха, но изглеждаше доволна.
— Не мислиш ли, че е красива, Кип?
Кип запелтечи и издаде някакъв звук, сякаш се дави. „Ама сериозно, ако смущението се състоеше от мускули, щях да съм огромен.“
— Тааатко! — рече ужасено Лив.
Корван се засмя.
— Денят ми нямаше да е пълноценен, ако дъщеря ми не помисли, че я излагам. Прощавай, Кип.
— Ъм — отвърна красноречиво Кип. Значи в края на краищата мишената не бе той. А Лив. Виждаше откъде е наследила извратеното си чувство за хумор.
— Чудесно е да те видя в добро здраве, Кип… Кип Гайл. — Корван поклати изумено глава. — Лив, Кип, много бих се радвал да си побъбрим, но Призмата току-що ми възложи работа.
— Работа ли? — попита Лив.
— Натоварен съм със защитата на Гаристън и над мен стои единствено самият Призма.
— Какво?! — възкликна Лив. — Отново си генерал?
— Позицията не е толкова завидна, колкото си мислиш. По-мекото легло не улеснява съня, когато държиш десет хиляди живота в треперещите си ръце. Армията на крал Гарадул ще пристигне след около пет дни. Ще атакуват в деня след Слънцеднев. Ако искаме да удържим града, ще трябва да измисля по-гениална защита от всяка, която съм виждал. Налага се да тръгна веднага, за да задвижа някои неща, но ще дойда при теб по някое време след полунощ. Кип, при теб може би утре?
— Много бих се радвал, майстор Данавис. Генерал Данавис.
Майстор Данавис се усмихна.
— Да. Не бях забелязал колко ми е липсвало това. Въпреки всичко. Впрочем, Лив, знаеш ли нещо за Карис Белодъб?
Лив сви рамене.
— Единствената Кървава горянка в Черната гвардия, невероятен боец, бихром, почти полихром и може би най-бързата притегляща на Ясписите. Защо?
Новият генерал каза:
— Пленена е от крал Гарадул. Призмата не иска да си го признае, но знам, че това ще го разсее. Той е много привързан към нея. Съмнявам се, че ще е възможно да я спасим, не и при ограничените ресурси, с които разполагам, но ще проуча всичко, за да видя дали изобщо има някаква надежда.
И ей така, от нищото, се пръкна една глупава, безумна, невъзможна идея.



62.

— Събуди се, Кип — каза нечий глас.
Кип обикновено спеше дълбоко, но при този глас се надигна на мига.
— Милорд Призма? — попита и замига. Имаше чувството, че си е легнал само преди десетина минути.
— Обличай се. Ще се поразходим — каза Гавин. Обърна се към командир Железни, който стоеше до вратата. — Ти също си поканен.
По лицето на Железни пробяга усмивка, видима само защото белите му зъби се открояваха толкова ясно на фона на абаносовата му кожа. Той така или иначе смяташе да ги придружи.
Кип навлече дрехите си. Само след минути крачеха по улиците на Гаристън. Кип отново бе в ролята на зяпач, малко смаян да се намира в такъв голям град, макар и далеч не толкова впечатляващ като Ясписите. Сградите, разбира се, не се състояха само от високи минарета. Също като у дома, къщите бяха квадратни, с плоски покриви, където хората можеха да разпускат вечер или да спят през непоносимо горещите нощи. Въпреки морския бриз тук цареше задушаваща жега. Но за разлика от Ректън, сградите в Гаристън не бяха само от камък. Той се редуваше с кирпичени тухли и финиково дърво, слепени с хоросан, често в една и съща сграда. Дори варта по стените, която имаше за цел да държи къщите хладни и да предпазва хоросана и тухлите от слънцето, беше нацапана както дойде. Сградите обаче бяха високи по три-четири етажа. В Ректън имаше само няколко триетажни къщи. Хората по улиците изглеждаха мръсни и навсякъде бе пълно с боклуци.
Кип забеляза, че Гавин е наметнал износен избелял плащ с едно-единствено копче отпред. Може би криеше положението си? И действително, командир Железни привличаше повече погледи от Кип или Гавин.
— Хей, Железни, мислиш ли, че е възможно да не се набиваш толкова на… — започна Гавин, а после очите му се плъзнаха нагоре от краката на Железни, докато не му се наложи да наклони глава назад, за да обхване с поглед едрия мускулест мъж. — Няма значение.
Кип се усмихна и попита:
— Къде отиваме?
— Ще видиш — отвърна Гавин. — Как върви ученето?
— Не съм сигурен, че нещо от свършеното досега може да мине за учене — рече Кип и се намръщи. — Лив едва започна да ми обяснява как зависимостта на притеглящите от волята създава много опасни хора, когато влезе баща ѝ.
— Какво каза тя?
— Ами, нищо. Не го разбрах съвсем, пък и тя нямаше възможност да ми обясни.
Гавин сви в една тясна пресечка, за да избегнат оживените улици около водния пазар.
— Много малко мъже са суперхромати, Кип. Дори аз не съм суперхромат, макар че Дазен беше, така че явно е семейна черта. Ако искаш да притеглиш нещо трайно, трябва да притеглиш точно в средата на спектъра, с който работиш. Искаш да направиш син меч, който ще трае с години? Той трябва да е идеален и разбира се, ще трябва да го пазиш от светлина, но това е друга тема. Защото мъжете, с малко изключения, не могат да правят това — тоест да притеглят точно в средата на някой цвят, а не да го пазят от светлина, естествено. Така че, ако искат да направят нещо, трябва да добавят воля. Хмм, прозвуча така, сякаш говоря за яхния с месо и за постна яхния, нали? Личи си, че не преподавам много. Нека опитам така. — Гавин като че ли не обръщаше никакво внимание на тъмните ъгълчета, покрай които минаваха, и жадните очи, които ги следяха оттам. Но пък, от друга страна, щом тези жадни очи паднеха върху Железни, бързо си намираха друга занимавка.
— Всеки път, когато притегляш, ти използваш волята си. Трябва да решиш, че ще се случи нещо напълно необичайно, странно, неестествено и ти ще го накараш да се случи. С други думи, да решиш да направиш магия. При това за колкото по-необичайно нещо става въпрос, толкова по-трудно ти е да повярваш, че наистина би могъл да го направиш. Или ако се изразим по друг начин, толкова повече воля ти е нужна. Следиш ли ми мисълта?
— Дотук е логично — рече Кип.
— Добре. И така, синият меч. — Гавин измъкна ръка изпод плаща си. Тя бе цялата синя и пред очите на Кип от нея разцъфтя син луксин. Сгъсти се като желе, а после се втвърди във формата на син меч. Гавин го подаде на Кип.
Кип го взе с известно смущение, защото тъкмо минаваха през един кръстопът, а той държеше меча така, сякаш го следва към съдбата си.
— Хм — каза той, а после усети как дръжката става хлъзгава. Миг по-късно острието клюмна, отчупи се под въздействие на собствената си тежест и пльосна върху мръсните павета. Затрепка синя светлина, а след това от него не остана нищо освен син прах. След секунди същото се случи и с дръжката в ръката на Кип.
— Какъв е този прах? — попита Кип.
— Това е урок за по-нататък — рече Гавин. — И без това ми е достатъчно трудно да преподавам основите. Смисълът е следният: представи си, че съм ти притеглил плуг вместо меч. Страхотно, той върши работа, докато притеглящият е във фермата ти, но десет минути след като си тръгне за теб остава само прах, и то буквално. Не е особено полезно. Ето защо всички сатрапии усилено вербуват суперхромати.
— За да могат да правят плугове ли?
— Не всичката магия служи да се развличаш или да сечеш хората на парчета, Кип. Всъщност повечето притеглящи прекарват целия си живот в практични занимания, като например да правят плугове. На всеки изкусен творец се падат по десет души, които поправят покриви със зелен луксин. Както и да е, мъжете — и жените, които нямат щастието да са суперхромати — могат да компенсират слабостите си с воля.
— Искаш да кажеш просто като се опитват по-усърдно.
— Общо взето, да.
— Това не изглежда толкова зле. Значи ще се опитват по-усърдно. А Лив представяше мъжете сред притеглящите едва ли не като роби сред свободни хора.
— По-скоро като кучета, бих казал — рече Гавин.
— Ъ?
— Ами, те са втора категория, защото постоянната употреба на воля те изтощава. Уморително е. А волята не е просто усилие, а комбинация от усилие и вяра. Така че, щом имаш нужда от вяра, за да правиш магия, какво ще стане с човек, загубил вяра в себе си?
— Няма да може да прави магия? — предположи Кип.
— Точно така. На това се основава половината от йерархията сред притеглящите. Сатрапите се отнасят към маговете, сякаш са Ороламовият дар за света, не просто защото наистина са Ороламовият дар, а защото ако притеглящият не се мисли за специален и ти поискаш от него да направи магия, той не би могъл да го направи. Притеглящ, който не може да притегля? Та той е безполезен.
— Никога не съм мислил за това. — Значи йерархията бе толкова строга не само заради самата йерархия? Кип предполагаше, че учителите на Лив не са ѝ обяснили нещата по същия начин.
— Разбира се, това е нещо като спирала. Да речем, че си сатрап и си платил цяло състояние за някой бихром. Е, след като си вложил толкова много средства в него, не можеш да допуснеш да се проваля, затова трябва да подсилваш чувството му за превъзходство, да го глезиш, да му даваш роби и така нататък. Така по-могъщите притеглящи стават все по-трудни за контролиране.
Някой зад тях се изкашля. Железни.
— Командире — попита Гавин, — имате ли да добавите нещо към дискусията?
— Влезе ми прах в гърлото. Моите извинения — отвърна Железни, но в гласа му нямаше никакво извинение.
— Проблемът с волята е, че според нас колкото повече воля изразходва един мъж или жена през, живота си, толкова по-бързо умира. Или може би просто мъжете и жените с повече воля са склонни да притеглят повече. Както и да е, кариерите им са бляскави. И кратки. Вероятно затова притеглящите мъже не живеят толкова дълго като жените — защото непрекъснато изразходват воля, за да бъде притеглянето им полезно. Като страничен ефект, сред най-могъщите притеглящи имаме много хора с титанична воля. Или да си го кажем направо, много надменни копелдаци. Най-вече мъже. И луди. Маниаците обикновено вярват в онова, което вършат. Това ги прави могъщи.
— Значи ще си прекарвам времето с луди надменни копелета?
— Е, мнозина от тях са от безупречно потекло.
„Ах, да, вярно, аз съм единственото копеле тук.“
— Мислех, че ще е забавно да съм притеглящ — рече Кип.
— Мърморковците никога не карат скул — отбеляза Гавин.
— Мърморковци ли?
— Мърморковци, сивушковци, нормалници, бъхтачи, глупендери, земеровци, кьорчовци, тъпунгери, смотаняци, малоумници, мухльовци, невежи — те имат множество имена. Повечето не толкова мили като тези. Но всички означават едно и също: хора, които не могат да притеглят.
— Ами ти? — попита Кип в момента, когато най-после излязоха от лабиринта от улички и поеха по един широк сводест каменен мост над Кафявата река.
Гавин го изгледа.
— Питаш с какви гадни имена ме наричат ли?
— Не! — Аха, Гавин го дразнеше. Кип се намръщи. — Очите ти нямат… — той потърси правилната дума — хало. Това означава ли, че можеш да притегляш колкото си искаш?
— Уморявам се като всички останали, но иначе да. Мога всеки ден да притеглям колкото ми стигат силите и пак няма да прегоря. Някой ден, най-вероятно след пет години, ще започна да губя цветовете. Това ще продължи около година, а после ще умра.
— Защо след пет години? — попита Кип. Още му се виждаше странно как спокойно говорят притеглящите за неизбежната си смърт. „Предполагам, че имат време да свикнат с тази мисъл.“
— Това винаги става в година, кратна на седем, след като Призмата е започнал царуването си. Аз съм изкарал шестнайсет години, така че имам време до двайсет и една. Това е дълго за Призма.
— Аха. А защо кратни на седем?
— Защото има седем цвята, седем добродетели, седем сатрапии? Или защото Оролам харесва числото седем? Истината е, че никой не знае.
Продължиха да вървят по улици, гъмжащи от народ. Хората, поели по сутрешните си задачи, бързаха да свършат колкото се може повече работа, преди да настъпи жегата. Наближиха Портата на Любовницата, на която се бе събрала дълга опашка от хора, запътили се да работят извън града. Макар че Кип изобщо не го видя да притегля, Гавин се обърна и му подаде зелен камък. Не камък. Зелен луксин, който идеално се побираше в ръката на Кип. Той го взе объркан.
— Носиш ли си очилата? — попита Гавин. Подаде му квадратна плоча с размери стъпка на стъпка, съвършено бяла.
Кип извади очилата. Усмихна се плахо. „Имам лошо предчувствие за онова, което ще ми каже сега.“
— Твой ред е. Ще можеш да обядваш — или вечеряш, или може би закусваш, — когато създадеш собствена луксинова топка. Имаш очила, бяла отразяваща повърхност, изобилие от слънчева светлина и пример. Дори и да исках, не бих могъл да те улесня повече.
— Само че на мен ми трябват Умение, Воля, Източник и Покой. А аз нямам умение. Ама никакво.
Гавин го изгледа язвително.
— А как мислиш, че се придобива умението? То е най-надценяваният елемент. Волята компенсира много несъвършенства.
„Все това ми повтарят.“ Кип дори не бе закусвал, а сега нямаше да яде, докато не направи магическа топка? Фантастично.
Стигнаха до края на опашката. Гавин хвърли поглед към командир Железни. Без да чака друга подкана, Железни каза:
— Изглежда, някакъв фургон се е счупил. Препречва половината порта.
Гавин направи жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви пръв.“ Командир Железни тръгна напред и нетърпеливите фермери и занаятчии се разделяха пред него. Или поне онези, които изглеждаха бесни, че са ги избутали настрани, бързо го скриваха, щом зърнеха размерите на извисяващия се над тях мъж.
— Ще помогнем — каза Гавин.
— Има си хас, парийска отрепко — рече някой и плю. Гавин спря и огледа тълпата, търсейки онзи, който бе проговорил. Щом хората видяха призматичните му очи, притихнаха объркани и зашеметени.
— Можете да получите моята помощ или моята враждебност — каза високо Гавин. Разкопча невзрачния плащ и го отметна от раменете си, разкривайки почти ослепително белите жакет и риза отдолу, извезани със златна нишка и украсени със скъпоценни камъни.
Продължи напред, а Кип бързаше по петите му. Тълпата се разтваряше около тях, хората мърмореха въпроси и проклятия. За минута се озоваха най-отпред.
Десетина мъже се напъваха да отместят един фургон. Явно на минаване през портата конете се бяха подплашили и кривнали встрани. Колелото се бе ударило в подпората — която тук всъщност представляваше косата на Любовницата — и се бе пръснало на парчета, заедно с оста. Сега целият фургон стоеше притиснат към стената, така че поправката бе невъзможна. Мъжете се мъчеха да го повдигнат само с груба сила, а няколко от тях бяха пъхнали дълги пръти между него и стената и се опитваха да го избутат.
— Ще се наложи да докараме празен фургон и да прехвърлим целия товар в него, за да имаме някакъв шанс — тъкмо казваше един от стражите.
За неопитното око на Кип той беше прав. Комбинираната сила на всички тези мъже едва успяваше да помръдне фургона. Но събралата се тълпа мърмореше, а неколцина се оплакваха на висок глас.
— Да докараме празен фургон ли? Че откъде ще мине? През цялата тази навалица отзад? Това ще отнеме часове!
— Изглежда, днес ще ви се наложи да използвате другите порти — каза стражът.
Тези думи също бяха посрещнати с протести. Улицата бе така претъпкана, че никой от хората отпред на опашката нямаше да може да си тръгне, докато онези отзад не се разотидат. Това щеше да отнеме часове.
— Какво? — извика стражът. — Да не съм го направил аз? Само се опитвам да оправя нещата! Имате ли по-добра идея?
— Имам — отвърна Гавин.
— Разбира се, умнико… Простете, лорд Призма! — каза стражът.
При тези думи през тълпата се разнесе шепот.
Гавин не му обърна внимание. Даде знак на мъжете да се дръпнат. Те се подчиниха, някои с благоговение, други с раздразнение, трети с враждебност. Той се приближи до мястото, където фургонът се бе блъснал в стената, и каза:
— Виждам защо имате трудности. Но аз разполагам с някои допълнителни средства.
Кип, който продължаваше да стиска зелената луксинова топка и бялата плоча, осъзна, че командир Железни е изчезнал.
Но той беше грамаден. Как можеше да изчезне? Кип се огледа и най-сетне го откри. Командирът стоеше зад някакъв мъж в тълпата, чиято ръка се бе спуснала към големия нож на колана му. Огромната длан на Железни стискаше едновременно ръката на мъжа и ножа. Самият командир, извисил се над мъжа, зашепна в ухото му.
Докато говореше, онзи пребледня и цялото му тяло се отпусна.
Командир Железни го тупна дружески по рамото — при което едва не го смаза — и се приближи отново към Гавин.
— Винаги хукваш нанякъде, когато имам нужда от теб — рече Гавин.
Железни изсумтя.
Кип не можа да се сдържи.
— Струва ми се, че той току-що ти спаси… — Видя със закъснение изражението на Гавин. Той знаеше. — О. Хм. Няма значение. — „Голям умник си, Кип.“
Но Гавин вече се бе върнал към работата си.
— Трябват ми въжета. — Вдигна ръка над главата си и в нея се образува пръчка жълт луксин, която се разгъна в двете посоки, докато не стана дълга три човешки ръста. Гавин я подаде на един от смаяните работници. — Ти и ти, наместете този лост където трябва. Ще искам да избутате фургона от стената.
Мъжът кимна и двамата с другия посочен се заеха да натикат пръта колкото се може по-дълбоко между стената и фургона.
Гавин заобиколи фургона, докъдето можеше, като изстрелваше тънки струи луксин на множество места под осите. После каза на мъжете с лоста:
— Хайде.
Те се напънаха и отместиха фургона на около педя. Преброиха до три и се приготвиха да опитат отново.
— Няма нужда — каза им Гавин. — Вече ми отворихте достатъчно място. Добра работа. — И наистина, дори зад фургона имаше луксин, който го обгръщаше целия в трептяща мрежа от различни цветове, най-вече зелен и жълт.
Гавин разкърши рамене, стегна се, посочи към луксиново-каменния свод на портата и изстреля струя синьо и жълто. След броени мигове тя се втвърди в скрипец. Гавин взе намотка въже от един фермер и прати нова струя, за да прикрепи единия край на въжето към тавана. После провря останалото въже през скрипеца. Остави малко хлабина и притегли върху нея една подвижна макара, която после закачи за мрежата от луксин около фургона. Повика с жест фермера, който явно бе собственикът на фургона, и му хвърли другия край на въжето.
— Все още ще ми е нужна цялата ти помощ.
Кип преглътна тежко и каза на командир Железни, който мълчаливо наблюдаваше тълпата:
— Моля те, кажи ми, че той не измисля тези неща в движение.
— Не. Ще се изненадаш колко често се чупят фургоните, когато армията ти преследва друга армия през половината сатрапии. Виждал съм го да повдига и по-големи тежести съвсем сам. Но с доста повече макари.
Значи истинският въпрос бе защо Гавин не го направи сам. Той можеше да притегли луксин, по-добър от всяко въже. Можеше да притегли още четири макари и да направи тежестта толкова малка, че да е в състояние да повдигне фургона без чужда помощ. Но веднага щом си зададе този въпрос, Кип разбра отговора. Гавин изграждаше връзка с жителите на града. Ако направеше всичко сам, те щяха да са смаяни, но нямаше да са част от него. А така той просто им даваше възможност да си помогнат сами. Силата му можеше да е все така потресаваща, но тази сила се намираше в тяхна служба.
Мъжете задърпаха въжетата и Гавин повика неколцина други. Когато фургонът се отдели от земята и се люшна настрани от стената, те го подпряха, така че да не се разлашка бясно и да нарани някого. Накрая овладяха люлеенето и Гавин извика:
— Добре, дръжте го така!
После се пъхна под фургона и изпълзя по гръб до счупената задна ос.
Фургонът не беше лек и мъжете трябваше да напрягат сили, за да удържат теглото му — а това бяха мъже от град, който армията на Гавин почти бе унищожила преди шестнайсет години. Въпреки това командир Железни не изглеждаше притеснен.
— Не те ли е страх, че ще го пуснат нарочно? — прошепна Кип.
— Не.
Кип обаче се страхуваше. Виж, самият Гавин не показваше никакъв страх. Хвана краищата на счупената ос и ги поднесе колкото може по-близо един до друг. Нямаше полза, те бяха усукани и огънати, но Гавин все пак ги доближи и малко по малко ги свърза с жълто. Последваха колелата на фургона. Той поправи, каквото можеше да бъде поправено, и подмени онова, което не можеше.
Измъкна се навън и даде знак на мъжете. Те спуснаха фургона и той стъпи на пътя. Триумфален вик се надигна сред помощниците. Гавин тупна фермера по рамото.
— Това ще държи около три дни, а после ще трябва да направиш истински ремонт, но дотогава ще изкара.
— Благодаря ви, господине, толкова ви благодаря! Мислех си, че ще ме линчуват. Всички тези мъже да си загубят надницата за днес. Вие ме спасихте!
Гавин се усмихна.
— Няма защо. Хайде, впрягай конете.
Чак когато видя усмивките наоколо, Кип разбра напълно какво е направил Гавин. С десет минути усилия и малко ловкост беше превърнал една дразнеща пречка в шанс да спечели на своя страна не само хората, на които е помогнал, но и всички онези, на които те ще разкажат за станалото. Невероятната история как самият лорд Призма е участвал в тежката физическа работа по повдигането, отместването и укрепването на фургона, без да го е грижа, че ще си изцапа скъпите бели дрехи, работейки рамо до рамо с тях, им предаваше някакво послание. Властник, който е готов да пролива пот заедно с тях, бе властник, който би могъл да разбере хора, вадещи хляба си с пот на челото. Беше по-лесно да се довериш на такъв човек, отколкото на някакво конте в копринени одежди, което можеше и да е обръгнало в благородническите игри, но не познаваше истинския свят.
— Ето защо рядко ще чуеш някой да го нарича император Гайл — каза тихо Железни, прочел мислите на Кип. — По сърце той не е император; той е промахос. Това не винаги е най-добрият начин да водиш една битка, но за него е единственият. Ето защо мъжете биха умрели за него.
— Тогава защо не е останал промахос? — попита Кип, като се чудеше дали този въпрос не е опасен.
— Мога да ти изброя поне десет причини. Но истината е, че не знам.
С величествен жест — който, разбира се, беше само за фасон — Гавин освободи всичкия луксин и той се разпадна с блещукане и от него остана само прах. После кимна на мъжете, които му бяха помагали, и даде знак на Кип да го последва.
Докато минаваха през портата, Гавин попита:
— Готов ли си вече с онази зелена луксинова топка?
— Какво? — протестира Кип. — Не мога да повярвам… Аз дори не съм имал възможност…
„Уф. Пак ме спипа.“ Гавин се хилеше.
— Гледай, Кип — рече Кип, — на небето пише „лековерен“! — Зяпна нагоре към синевата. — А? Къде?
Гавин се засмя и ако Кип не бъркаше, май дори Железни се усмихна.
— Малко е бавен на старта, но набере ли скорост, внимавай. Напомня ми за някого. — Усмивката на Гавин му подсказа, че говори за самия себе си. Мъжът сложи ръка на рамото му.
При това докосване Кип почувства хиляда неща, които не можеше да определи. То изразяваше собственост над него. Сякаш казваше: „Това е моето момче.“ Майка му бе изричала тези думи няколко пъти — все в случаи, когато Кип оплескаше нещо. Но никога не ги бе изричала с гордост.
Гавин Гайл не беше просто велик човек. Беше добър човек. Кип би направил всичко за него.



63.

— Генерале, трябва да поговорим. — Лив Данавис беше открила баща си на покрива на Травертиновия дворец, край маса с разпилени по нея списъци и доклади. Още не се бе съмнало и той бе дебело облечен, за да се предпази от утринния студ. Стоеше прав, пренебрегнал за момент работата си, опрял задник в ръба на масата и зареял поглед на изток.
— Значи тази сутрин съм „генерале“, а не „татко“. Изглежда, съм го загазил — каза той. Ъгълчетата на устата му трепнаха. — Ела тук.
Тя се приближи до него и баща ѝ я придърпа към себе си, за да гледат заедно изгрева.
— Миговете на красота ни крепят през часовете на грозота — каза той. Докато гледаше изгрева, Лив се взря в него. Сините му очи — с изключение на червеното хало, разбира се — изглеждаха уморени. Корван Данавис винаги бе успявал да се справя с по-малко сън от всички, които Лив познаваше, затова тя знаеше, че не ранният час го е уморил. Не за първи път виждаше този израз на лицето му, но ѝ се стори, че за първи път го разбира.
Винаги, когато виждаше този израз да присвива очите му и да изцежда живеца от обикновено веселия ѝ баща, той преживяваше наново битки. Днес се подготвяше да види как още хора умират — и то сражавайки се на страната на същия човек, който бе убивал неговите хора в миналото, Гавин Гайл. Това сигурно го разкъсваше отвътре.
Слънцето изгря сред разкошни розови и оранжеви багри, които се отразяваха във вълните, и постепенно напрежението се отцеди от очите на баща ѝ. Можеше да види луничките под карамелената кожа около очите му и слабите червени отблясъци в косата му, където слънцето я караше да запламти. Тя не бе наследила нищо от това, нито дори сините очи, които биха ѝ помогнали да стане по-силна притегляща.
Устните на Корван се раздвижиха леко, оформяйки думи. Ах, той се молеше, осъзна Лив. Когато свърши, направи триъгълника: разпери три пръста и докосна с палеца дясното си око, със средния пръст — лявото, а показалеца допря до челото си, духовното око. Довърши жеста, като докосна устата, сърцето и дланите си. Трите и четирите, идеалната седморка на Оролам. Какво виждаш, в какво вярваш, как се държиш.
Не се извърна от изгрялото слънце.
— Дошла си да ме питаш как мога да се бия за стария си враг — каза той.
— Той уби мама. — Гласът на Лив беше леден.
— Не, Аливиана, не е.
— Неговите хора, тогава. Все тая.
— Нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.
— Какво ще рече това? Не се дръж с мен като с дете!
— Съжалявам, Аливиана, трябва да пазя…
— Аз съм на седемнайсет. Оцелявам без твоята защита от три години! Не е нужно да ме пазиш повече.
— Не да пазя теб — поясни Корван. — Да пазя другите от теб.
„Какво?“ Това халоса Лив като изстрел в корема, баща ѝ не ѝ вярваше?
— Знаеш ли кой беше на седемнайсет, когато преобърна света? — попита Корван. — Дазен Гайл.
— Но… но… това изобщо не е същото.
— Аливиана, моля те да ми се довериш. Виждал съм бащи, които злоупотребяват с положението си и изискват от децата си робско подчинение. Аз никога не съм ти причинявал това, нали? Когато искаше да отидеш в Хромария, а аз не исках, когато ти казвах, че бих могъл да те науча на всичко, което ти е нужно да знаеш за притеглянето, какво стана?
— Пусна ме да отида. — „Накрая.“
— И условията там бяха ужасни за теб, но ти ми показа колко си силна и ето те тук. Гордея се с теб, Аливиана. Ти плуваше с морски демони и оцеля. Но те моля този път да ми се довериш. Постъпвам правилно. Гарантирам ти го. Не съм забравил майка ти. Не съм забравил теб.
Тя не успя да издържи на погледа му, нито да запази праведното си негодувание в лицето на открития, честен отказ на баща ѝ да бъде по-открит и честен. Той се опираше на репутацията си, а Лив знаеше по-добре от всеки друг, че тази репутация е безупречна. Знаеше също така, че вземе ли веднъж подобно решение, баща ѝ не може да бъде разколебан. Ако тя беше инат, го дължеше на наследството си.
Предаде се.
— Беше толкова по-лесно да му се възхищавам, когато не водеше война в нашата страна. Искам да кажа, аз дори не мислех за войната, когато се намирах в близост до него.
— Хлътнала си малко? — подметна баща ѝ.
Червенина плъзна по бузите ѝ.
— Може би мъничко — измърмори тя.
— Бих се учудил, ако не си. Той е такъв, какъвто е — рече Корван и сви рамене.
— Наистина ли не е виновен за смъртта на мама? — попита Лив, чувствайки някаква слабост.
— Виновен? Това е сложно понятие. Ако двамата Гайл не бяха започнали война, дали майка ти щеше да е още жива? Вероятно. Но мога да ти кажа две неща: Гавин никога не е заповядвал, нито желал смъртта на майка ти и е влюбен безгранично и навеки в една жена, и това не си ти.
— Това не са ли три неща? — попита Лив и се ухили.
Той отвърна на усмивката ѝ.
— Получаваш едно безплатно, защото си ми дъщеря.
— Какво прави Призмата тук? Неговите хора са опожарили този град, избили са десетки хиляди. Оттогава не е проявявал интерес към Гаристън, така че какво иска сега? Все едно градът нямаше значение, когато никой не го искаше, а сега, когато някой го иска, той не може да си позволи да го загуби?
— Братята Гайл не бяха двама, а трима. Най-малкият, Севастиан, беше убит от син бяс, когато Гавин беше на тринайсет. Първата цел на Гавин е да пази невинните от цветни бесове. Или пък, ако не искаш да гледаш на това като на благодеяние, да убива цветни бесове където ги намери. Крал Гарадул използва цветните бесове, или поне Призмата смята така. Значи той трябва да бъде спрян.
— Син бяс ли? В това няма никакъв смисъл. Сините са логични, нали?
— Лив, хората говорят за разкъсването на халото така, сякаш полудяваш веднага, сякаш границата е толкова рязка като между живота и смъртта. Не е. Някои цветни бесове могат да запазят подобие на здрав разум в течение на седмици или дори месеци. Някои се чувстват добре нощем, но на светлина биват напълно обладани от цвета си. Лудостта всеки път е различна. Един син може да изпадне в убийствена ярост; един червен може да изглежда спокоен и философски настроен. Точно затова са толкова опасни. А сега, ще ми помогнеш ли?
— Само кажи какво да направя.
— Знаеш ли как се правят луксинови гранати?
— Какво? Не.
— А бе на какво ви учат вас, мъждивците, в Хромария днес?
— Хей!
Корван се усмихна.
— Носиш ли си очилата?
— Разбира се — каза Лив.
— Добре, малко жълто ще ми е от полза.
— Не съм много добра в жълтото. Искам да кажа, не мога да правя твърда „ярка вода“.
— Не от това имам нужда — каза Корван. — Знаеш ли какво става, като смесиш червено и течно жълто, запечаташ ги херметично в синя черупка и после я разбиеш в нещо?
— Ъъъ, нещо хубаво? — попита Лив.
— Бум! — отвърна Корван. — За черупката можеш да използваш и надвиолетово, но това прави хвърлячите нервни.
Да вземеш в ръка експлозив, когато не можеш да видиш дали черупката му е цяла? Лив разбираше как някои хора биха се изнервили.
Корван ѝ подхвърли топка от син луксин. Тя я улови и се изненада, когато топката изтрака. Огледа я по-внимателно. Вътре имаше едри сачми, като за мускет. По някаква причина това я смая.
— Тези, тези…
— Тези неща са причината гранатите да убиват. Това правим в момента, Аливиана. Убиваме хора. Тук и сега. Използваме Ороламовия дар, за да избиваме чедата на Оролам. Повечето от които са глупаци и по всяко друго време биха могли да ни бъдат приятели. Светът е сурово място. Или предпочиташ да те лъжа? Може би все пак искаш да бъдеш пазена?
Лив почувства как кръвта се отцежда от нея. Думите на баща ѝ бяха като гъба, която попиваше илюзиите ѝ, заличаваше крехката радост да се намира отново заедно с него, да разчита на някого да взема решения вместо нея. Нещо в душата ѝ се прекърши.
— Татко, не мога да го направя — каза тя. — Не мога да убивам тирейци, нито заради Хромария, нито защото ти казваш така.
За миг зърна в очите на баща си скръб. За първи път през целия ѝ живот той изглеждаше стар, измъчен.
— Лив. — Той млъкна за малко. — По някое време трябва да решиш не просто в какво ще вярваш, но и как ще вярваш. В хора ли ще вярваш, в идеи ли, или в Оролам? Със сърцето си или с главата си? Дали ще вярваш в онова, което е пред теб, или в онова, което си мислиш, че знаеш? Защото някои от нещата, които си мислиш, че знаеш, са лъжи. Не мога да ти кажа кои и съжалявам за това.
На Лив ѝ се стори, че това е неговият дълъг начин да ѝ обясни какво значи „Вярност към един.“
— Ти какво избра, татко? Идеите или хората? — попита тя. Макар че току-що го бе видяла да се моли, знаеше, че баща ѝ не е много религиозен. Тази част от него бе умряла заедно с майка ѝ. Молитвата му вероятно представляваше нещо от рода на: „Браво, господине. Това е прекрасен залез.“ Баща ѝ отхвърляше идеята, че Оролам се интересува от отделните мъже или жени, или даже нации, като стана дума.
Видя го как премигна. Устата му се отвори и бързо се затвори. Очите му, вперени в една точка, се изпълниха с болка.
— Не мога да ти кажа — отвърна накрая.
„Не можеш да кажеш, защото така и не си направил този избор? В такъв случай как можеш да ме поучаваш?“ Но в това нямаше логика. Баща ѝ бе най-добрият човек, когото познаваше.
Не, не беше това. Баща ѝ бе живял живота си по този начин, защото вярваше в определени идеи. Това го бе накарало да се бори срещу Гавин Гайл, да се откаже от всичко в тази борба. Той беше човек с идеали. Точно тези идеали го бяха накарали да стои настрани от Хромария, да се противопоставя на желанието на дъщеря си да иде да учи там. Страхуваше се, че тя ще бъде покварена от тамошната липса на идеали.
И страхът му се бе оказал основателен, помисли си гузно Лив. Тя наистина бе покварена. Беше се съгласила да шпионира Гавин. Беше също толкова лоша като всички други в Хромария.
Но това не обясняваше защо баща ѝ изведнъж е решил да се бие на страната на мъжа, когото би трябвало да мрази. Идеалите не се бяха променили. Идването на Гавин тук, за да се бие с тирейци, би трябвало да накара баща ѝ да се бори още по-яростно срещу него.
Оролам, а може би баща ѝ също бе покварен. Може би го бяха купили. Може би беше продал идеалите си като всички останали. Сърцето я заболя само при мисълта за това, но защо иначе той нямаше да иска да ѝ каже отговора на един очевиден въпрос? Защото това би направило двуличието му несъмнено?
Целият шибан Хромарий беше покварен. Омърсяваше всичко, до което се докосне. Лив се бе намирала на самото му дъно. Беше видяла как се отнасят с монохромите, как се отнасят с тирейците. А сега се бе превърнала в част от властта. Почти се бе сприятелила със самия Призма — и това ѝ харесваше, харесваше ѝ да говори с един могъщ човек, да се къпе в неговото внимание. Харесваха ѝ красивите рокли, харесваше ѝ да се отнасят с нея като със специална и заслужаваща внимание. И за да запази тази власт, тя се бе продала — толкова, толкова лесно. Но така ставаха нещата в Хромария. Той бе покварил дори баща ѝ.
— Лив — каза баща ѝ. — Лив, довери ми се. Знам, че ти е трудно, но те моля.
— Да ти се доверя? Когато ти не искаш да се довериш на мен? — попита тя наранена.
— Ливи, моля те. Аз те обичам. Знаеш, че не бих сторил нищо, с което да ти навредя.
И тогава изведнъж всичко ѝ стана ясно и на Лив ѝ секна дъхът. Как бе успял Призмата да накара баща ѝ да предаде всичко, което му е скъпо? Защо баща ѝ избягваше съвсем простички въпроси? Защото я обичаше. Корван бе покварен, но не от пари, власт или секс. Тя знаеше, че не би продал душата си толкова евтино. Така че с какво Призмата държеше Корван? С Лив.
Гавин Гайл я използваше, за да принуди баща ѝ да му се подчинява. Тя не знаеше каква точно е била заплахата и подкупът, но нямаше значение. Лив беше подкупена и заплашена точно по същия начин, само че от рутгарците. Вече знаеше как се играе тази игра. Тя бе предала принципите си, защото обичаше Вена. Баща ѝ предаваше принципите си, защото обичаше нея.
Корван бе избрал да отдаде верността си единствено на своето семейство. Което ще рече Лив. И това означаваше, че не може да ѝ каже. Защото ако ѝ кажеше, тя щеше да развали всичко и да обезсмисли саможертвата му.
Сърцето на Лив бе разбито. Тя трябваше да потисне емоциите си, за да не избухне в сълзи. Това бе жестоко. Толкова жестоко! Как можеше Гавин да направи такова нещо и после да ѝ се усмихва?
Защото това представляваше Хромарият. Усойници и злодеи, всички до един. И Корван бе направил каквото му е по силите да я държи надалеч от него — само дето не ѝ заповяда да не ходи там, защото не бе толкова деспотичен. Грешката си беше нейна. Лив преглътна внезапно появилата се буца в гърлото ѝ. Баща ѝ беше посрамен заради нея. И заслужаваше нещо по-добро от това тя да разобличава срама му.
Усмихна се колкото можеше по-храбро, с престорено примирение.
— Разбирам, татко. Вярвам ти. Само ми кажи всичко, което можеш. Така честно ли е?
— Честно е — отвърна Корван с нескрито облекчение. — Обичам те, Ливи.
— Знам, татко.
И Гавин Гайл щеше да си плати, задето е обърнал тази обич срещу него.



64.

„Просто е, Кип. Не искат от теб да притеглиш скрипец или скул. Една малка зелена топка. Нищо работа.“
Седеше с кръстосани крака, сложил зелените си очила, с бялата плоча в скута си и напрягаше воля. Правеше го от два часа. А какво точно правеше? Нищо. Как се очаква да запазиш концентрация върху притеглянето, когато в продължение на часове не се случва нищо? Стомахът му пак се оплакваше. Вече го правеше непрекъснато, защото наближаваше пладне.
Никаква храна, докато не притегли? Това беше жестоко. Беше мъчение. Беше невъзможно.
Кип вдигна очи. Гавин ги бе извел само на няколкостотин крачки извън Портата на Любовницата, до руините на някогашната външна стена. Когато пристигнаха, тук вече работеха стотици мъже, а оттогава към тях се бяха присъединили мнозина от онези, които чакаха на опашката при портата. Те изравяха основите на стената чак до твърдата скала под тях, поне на четири стъпки дълбочина на няколкото места, които Кип виждаше. Изкопните работи обаче вървяха по-бързо, отколкото той смяташе за възможно, както поради големия брой работници, така и поради песъчливата почва, покрита само с оскъдна растителност.
Гавин се взираше в някакви чертежи заедно с майстор Данавис. Или трябваше вече да го нарича генерал Данавис, помисли си Кип. На генерала му идваше толкова естествено да командва хората да вършат това или онова — точно както бе нареждал някога и на него, — че Кип се зачуди как така никога не се е питал що за човек е майстор Данавис. Той явно бе прекалено важен за селце като Ректън, но Кип изобщо не се бе замислял върху това. „Децата мислят само за себе си, Кип.“
— Не е достатъчно добро — казваше Гавин. — Не, детайлите са добре. Детайлите са идеални. Но старата стена не ни спря, така че защо да издигаме наново нещо толкова недодялано?
Ще издигат наново стената? Гавин не беше ли казал, че войската на крал Гарадул пристига след четири-пет дена?
— Късметлии ще сме, ако разполагаме с нещо, което да е просто недодялано — отвърна генерал Данавис. — Късметлии ще сме, ако изобщо успеем да завършим нещо.
— Донеси ми рисунките на Раткаесон — каза Призмата.
— Сериозно ли смяташ да построиш стена въз основа на художнически интерпретации на някакъв митичен град?
Мускулът на челюстта на Гавин заигра от раздразнение.
— Разбрано, лорд Призма — рече генерал Данавис и кимна отсечено.
— Доведи и дъщеря си — каза Гавин. — Една надвиолетова ще ми е от полза.
Леко колебание.
— Разбира се.
Генералът яхна коня си и препусна към града. Личната му рутгарска стража го последва.
И ето че макар цяла сутрин да бе разговарял неспирно с работници, рутгарски стражи и генерал Данавис, Гавин изведнъж остана сам. Погледна към Кип. „Опа, аз май трябваше да притеглям.“
Гавин повдигна вежда насреща му.
— Още ли не си изгладнял?
Кип направи кисела гримаса.
— Благодаря, че ми напомни.
— Кип, зеленото повече от всеки друг цвят може да бъде обобщено с една дума. Всички други изискват поне няколко, малко увъртане, някакви определения. Зеленото е диво. Всичко добро или лошо, което се асоциира с дивото, се съдържа в същината на зеленото. Ето защо мога да ти кажа, че ти е нужна единствено воля, защото волята и дивото вървят ръка за ръка. Ако беше начинаещ син, щеше да се наложи да ти обясня логиката на притеглянето, хармонията, реда, какво е мястото му в света. Но ти не си такъв. Някакви въпроси?
„Не и за притеглянето.“
— Какво стана с онзи артилерист?
— Какво? — попита Гавин.
— Онзи на илитийския кораб, който едва не ни уби. Точно преди да го застрелям, оръжието му избухна.
— Случва се — отвърна Гавин. — Слагаш прекалено много барут и мускетът не може да издържи на заряда.
— Същият артилерист, който едва не ни улучи от петстотин крачки? Да е преценил грешно заряда на един мускет?
Гавин се усмихна. Обърна дланта си нагоре. В нея нямаше нищо. „Ах, да.“ Кип присви очи. В дланта на Гавин лежеше надвиолетова топка.
— Виждаш ли я? — попита той.
— Виждам я.
Гавин протегна ръка. Чу се тих пукот и ръката му отскочи назад. Надвиолетовата топка полетя като мускетен куршум.
— Запуших дулото на мускета — каза Гавин и сви рамене. — Можеш да го направиш с всякакъв цвят. Е, в случая с жълтото само ако умееш да го притеглиш твърдо, разбира се, но иначе кажи-речи всичко върши работа.
— Защо не го уби?
— Можеше и да го убия — каза Гавин. — Да ти избухне мускет в ръцете не е шега работа. — Той сви рамене. — Познах го. Беше наемник по време на войната. Биеше се ту за мен, ту за брат ми, а понякога и за всеки капитан, който му плати достатъчно. Той е пияница и мошеник и най-големият майстор с оръдията в Седемте сатрапии. Не знам какво е рожденото му име, но сега го знаят просто като Топчията. Това е неговата същност. Първата му работа като артилерист беше на кораб, наречен „Авед Барая“ — „Огнедишащият“.
— „Огнедишащият“? Онзи „Огнедишащ“? — възкликна Кип.
— Единственият кораб, за който се знае някога да е убил възрастен морски демон. Тогава Топчията беше може би на шестнайсет. — Гавин тръсна глава, за да прогони спомена. — Убивал съм много хора, Кип. Но понякога човек се поколебава и колкото и лошо и опасно да е това, харесва ми да си мисля за него като за признак, че в мен все още е останало нещо човешко. Освен това знаех, че като накарам мускета да избухне в ръцете му, това ще го вбеси. Доколкото го познавам, той си го е изработил сам и вероятно се чуди кой, по дяволите, е сложил прекалено голям заряд в безценното му оръжие. — Гавин хвърли поглед към един богато облечен рутгарец, който се приближаваше към тях, заобиколен от стражи и роби, които носеха подвижна шатра, за да пазят сянка на светлокожия мъж. — Оставям те да работиш — рече Гавин. — Може би ще предпочетеш да побързаш, слугите ще донесат обяда всеки момент.
„Тъкмо когато почти бях забравил за стомаха си. Благодаря.“
Кип бутна очилата нагоре по носа си — те все се плъзгаха надолу и не бяха никак удобни — и се взря в бялата плоча. Диво. Диво, необуздано, растящо. Рутгарският благородник — Кип предположи, че е губернаторът, — се оплакваше жално на Гавин от нещо си там и позата му издаваше, че не бърза. Кип се опита да го изхвърли от ума си.
„Зелено. Хайде, да поемем малко диво.
Диво, ето една хубава дума за мен. Кип дивият. Доста подивявах, когато Овен ме наричаше Дундьо, нали? Доста подивях и когато ме накара да отстъпя за Иза. Ако бях малко по-див, сега тя щеше да е жива. Да си див е обратното на това да си управляван, а аз цял живот съм бил управляван. Управляван от Овен. От Овен! Селският побойник. Едно момче! Та то дори не можеше да се нарече побойник.“
Ако Кип му беше казал да върви във вечната нощ, ако го бе наругал, какво можеше да направи Овен, освен да го набие? Мускулите му не можеха да се мерят и наполовина с ума на Кип.
Е, сега вече не можеха да се мерят с нищо, след като вече гниеха.
От тази мисъл му се догади. Не искаше Овен да е мъртъв. Момчето си имаше и много хубави качества. Или поне малко. И макар Кип да не съжаляваше ужасно, че Овен е мъртъв, искаше му се да бе жив, за да може да се изправи срещу него сега.
„Говорих с Гавин Гайл. Потопих пиратски кораб заедно с него! Е, най-вече гледах да не се удавя, докато той потопяваше пиратския кораб, но все пак.“
Погледна ръцете си. Все още никакъв луксин. Губернаторът продължаваше да се жалва на висок глас. Оролам, как го търпеше Гавин? Този мъж имаше най-носовия глас, който Кип бе чувал. Направо му се искаше да го прасне по главата с хубава голяма топка зелен луксин. Погледна пак ръцете си. Нищо.
„Ще проваля доверието на Гавин. Отново. Както провалих доверието на Иза. Както провалих доверието на Сансон. Както провалих доверието на майка си хиляди пъти.“
Гладът гризеше стомаха му. „Ето какъв съм аз, само един дебел неудачник. Поднесоха ми нов живот на тепсия. Син на Гавин Гайл — вярно, копеле, но той никога не се е отнасял с мен, като че ли съм повод за срам. А аз дори не мога да събера достатъчно воля, за да посегна и да взема този нов живот. В замяна на всичките му добрини към мен аз ще унижа човека, който ми спаси живота, който ми даде втори шанс.“
Сякаш железни обръчи се бяха увили около гърдите му и стягаха, стягаха. Кип едва можеше да диша. Очите му се наляха със сълзи. Бебе! Неудачник! Разочарование! Видя изкривеното лице на майка си, опасно напушила се с трева, примесена с мораво рогче: „Ти ми съсипа живота! Ти си най-голямата грешка, която някога съм правила. Дадох ти всичко, а ти го взе и не ми даде нищо в замяна! Гади ми се от теб, Кип!“
„Кип, можеш да отхвърлиш тези окови. Престани да вярваш в…“
— Лъжи! — изкрещя губернаторът. Кип потрепери, кожата го боцкаше. Слънцето вече се намираше в зенита си. Окото на Оролам притискаше земята като физическа тежест, но за Кип беше като милувка. Светлина, енергия, топлина, любов, светлина в тъмните кътчета. Погледна бялата плоча и в зеленото, филтрирано през очилата му, съзря един лик на Оролам. Кип не би нарекъл това „диво“. Това беше свобода. Прииска му се да закрещи, да затанцува от радост, а пък околните да мислят каквото си щат. Тук имаше свобода от всичко това, свобода от затвора на собствената му глава, свобода от тормозещите го гласове на съмнението, от постоянните коментари за всичко, което виждаше и правеше. Това бе действие, и то могъщо като секвоя, никнеща от пукнатините на някоя канара. Животът щеше да победи. Корените щяха да се протегнат и да се напънат.
Кип почувства как железните обръчи около гърдите му се пръснаха. Почувства се по-жив от когато и да било. Почувства животинска сила и радост.
Значи това имаха предвид под „диво“.
Дърдорещият глас на губернатора стана писклив. Кип притегли в ръката си топка от зелен луксин. Просто така ли ставаше? Просто трябваше да реши да го направи? Струваше му се прекалено лесно. Топката бе плътна, но мека, поддаваше под натиска на пръстите му. Кип я направи по-голяма и куха, около два пъти колкото главата си. Сега и мекотата ѝ се увеличи. Бе достатъчно мека, за да не убие никого.
Ухилен до уши, Кип я държеше върху дланта си. Как Гавин бе изстрелял луксин? Кип бе виждал и Железни да го прави. Сбърчи нос. „Може би трябва просто да го поискам.“
Някаква малка част от ума му протестираше: „Не можеш да нападнеш губернатора! Та той е губернатор, в името на Оролам! Да не мислиш, че телохранителите му ще оценят факта, че не искаш наистина да го нараниш?“
Но в хватката на зеленото думи като „губернатор“ бяха изпразнени от смисъл. Какво беше това? Какво значение имаше? Оковите на човешките ритуали и титли му се струваха изкуствени, слаби.
Кип поиска топката да се изстреля от ръката му. Все още седнал и ухилен като идиот, усети как енергията се събира зад топката. Колко дълго трябваше да я остави да се трупа, преди да я освободи? О, ами толкова му се струваше достатъчно. Чу се приглушен пукот и топката излетя от ръката му.
Както си седеше, откатът го отхвърли назад и той се претърколи.
Надигна се на колене, засмя се и погледна да види какво е станало с дърдорещия мъж.
Губернаторът лежеше на земята, а зелената луксинова топка явно бе отскочила и ударила още това-онова, защото паланкинът падаше, а двама от робите отстъпваха със залитане. Паланкинът падна точно върху губернатора и Кип го чу да пищи — но после гледката бе препречена от един от телохранителите, който го нападна с изваден меч.
При падането очилата му се бяха килнали настрани и Кип не можеше да притегли повече зелено, но все още разполагаше със солидно количество в тялото си. Започна да оформя друга, по-малка топка. Твърде, твърде бавно!
Въздухът между него и мъжа затрептя, когато вдигна ръце. Раздаде се пукот и от дланите му излетя мъничко зелено топче. От отката и двете му ръце отхвърчаха болезнено назад.
За миг между Кип и телохранителя се разгъна стена от син луксин. Мечът на мъжа се удари в нея, докато онзи се хвърляше към коленичилото момче. Острието изстърга и се плъзна надолу, като белеше слоеве синьо. Само след частица от секундата самият войник се блъсна с цялото си тяло в стената и изпъшка. Чу се звук като от пукащо се стъкло и пронизителен вой.
Войникът се съвзе, а после спря. Синият луксин пред лицето му бе напукан от изстрела на Кип и центърът на паяжината се намираше там, където би трябвало да е главата му — вдлъбнатина колкото мускетен куршум в синия луксин.
— Стига — обади се Гавин. Не повиши глас, просто го вмъкна в мига на тишина. Синята му стена бе спасила и двамата.
Кип се чувстваше разтреперан, слаб. „Мамка му! Какво направих току-що?“
Губернаторът, все така протестиращ, бе измъкнат изпод падналия паланкин от двама телохранители. Изправи се с разкървавен нос, почервенял от смущение, което бързо се сменяше с ярост. Закрачи решително към Гавин.
— Вашият роб ме нападна! Настоявам за удовлетворение! — Губернаторът изтегли декоративния меч, висящ на хълбока му, и посочи Кип.
Един мускул трепна на челюстта на Гавин.
— Това не е роб. Кип е мой син.
— Това… това ли е копелето ви?
Гавин отвърна със студено мълчание. Накрая каза:
— Кип, извини се.
Кип преглътна и се изправи, без да може да скрие треперенето си.
— Ужасно съжалявам, господине. За първи път се упражнявам в притегляне. Не знаех какво…
— Извинение ли? Не, лорд Призма, първо вие ме нападате, а сега и такава нечувана обида. Настоявам за удовлетворение.
— Няма да настояваш за нищо — рече Гавин. Изобщо не откъсна очи от него. — Ти си продажник, ако не и предател, губернатор Красос. Заговорничил си с крал Гарадул и ако открия още мъничко доказателства за това, кълна ти се, че като се върнеш в Рутгар, една пика ще очаква главата ти. Освен ако сатрапът Птолос не реши вместо това да те даде на парийците. Ти си некомпетентен презрян лъжец, крадец и страхливец. Ако искаш удовлетворение, можеш да се дуелират с мен. Меч срещу меч. Давам ти честната си дума, че няма да притеглям, но ще го направим веднага.
Губернаторът премигна и върхът на меча му затрепери. Премигна пак. Прибра оръжието.
— Ще оставя боя с мечове на невежите. — Изръмжа, врътна се кръгом и си тръгна бесен.
Кип осъзна, че току зад гърба му стои някой. Обърна се и видя извисяващия се над него Железни.
— Откога си тук? — попита.
— Достатъчно отдавна, за да те предпазя от глупостта ти, макар и не достатъчно отдавна, за да я спра. Не знаех, че си наследил таланта на вашето семейство да се забърква в неприятности, докато мигнеш с око.
А, значи синята стена бе дело на Железни. Това ще рече, че Кип дължеше живота си на едрия черногвардеец вече колко, два пъти?
— Командире — каза Гавин, — искам да отидеш да говориш с нашите шпиони. Красос е уплашен. Може да побегне. Погрижи се хората на оръдията при входа на залива да са от онези, които ще се подчинят на заповед за стрелба, ако се стигне дотам. Също така се погрижи той да не заграби хазната. Трябва да съм в състояние да платя на армията си.
Железни се намръщи.
— Бих предпочел да не оставям Кип. Аз съм черногвардеец, лорд Призма, не вестоносец. Дългът ми е тук.
— Аз не мога да го направя. Кип не може да го направи. А трябва да се направи — обясни Гавин. — Моя е грешката, че ти забраних да вземеш още черногвардейци, но това е положението.
Командир Железни се поколеба само още секунда.
— Добре, лорд Призма. — Поклони се и тръгна към конете, които някой бе довел за тях.
След заминаването му настъпи тежко мълчание. Десетки работници бяха видели какво се случи и унижението на губернатора явно бе спечелило на Гавин малко симпатии, но явно никой не искаше да се приближи, опасявайки се да не е все още ядосан. Гавин потърка чело.
— Вероятно се чудиш защо ни е да водим война заради гадове като този губернатор, нали?
Всъщност тази мисъл изобщо не бе минала през главата на Кип, но сега, когато Гавин повдигна въпроса, наистина му се стори странно.
— Защото Раск Гарадул ми прилича на фанатик, Кип. Това е всичко. Стотици, или ако нямаме късмет, хиляди хора ще умрат, защото срещнах Раск Гарадул за няколко минути и го помислих за луд. — Гавин издиша шумно. — Той иска този град и честно казано, има права над него. Ако можех просто да върна града на народа на Тирея, щях да го направя. Те го заслужават. Те… вие сте платили прекалено висока цена за една война, в която сте взели единствената възможна страна. Ако имаше някой друг, който да поеме властта, след като си тръгнем, щях да го направя, пък проклет да е Спектърът. Но с Раск на власт… Нещата са малко по-сложни, разбира се, но това е причината да съм тук и присъствието ми ще постави нещата на кантар. Ако си тръгнем, Раск ще влезе в града, без да срещне никаква съпротива, ще затвори пристанището, преди парийците да успеят да дебаркират, и общо взето, това ще е краят. Парийците ще са бесни, но печалбата оттук не е толкова голяма, че да докарат цяла армия. Накрая Раск ще им предложи договор за изключителни права върху износа на цитруси от Гаристън през следващите няколко години и те ще приемат. Как мислиш? Струва ли си?
„Пита ме, сякаш моето мнение има някаква тежест.“ Кип рядко бе срещал възрастни, които да се интересуват какво мисли.
— Мисля, че крал Гарадул трябва да пукне и да ни спести всичките тези проблеми.
Гавин се засмя тъжно.
— Де да можеше да стане. Току-виж Карис сътвори някое чудо и направи точно това.
— Тя наистина ти липсва, нали? — попита Кип, преди да успее да се спре.
Гавин го изгледа остро. После извърна очи. След минута въздъхна тежко и на Кип му се стори, че цялата надежда се отцеди от него.
— Толкова ли е очевидно? — рече Гавин.
— Мислиш, че са я убили? — попита Кип.
По лицето на Гавин пробягаха множество емоции и накрая върху него се изписа примирение, тъга, прекалено дълбока за сълзи.
— Тя ще живее, докато Раск види дали бих разменил града срещу нея. После ще я убие. Независимо от отговора ми.
„Не. Няма — помисли си Кип. — Кълна се.“



65.

Пустотата, която Кип чувстваше в стомаха си, не изчезна след поднасянето на обяда. Гавин и генерал Данавис — макар да изглеждаше странно да мисли за него като за генерал Данавис вместо майстор Данавис, още по-странно бе да мисли за него като за Корван, — и даже Лив се взираха в разни рисунки и планове заедно с архитекти и художници, докато ядяха. Кип седеше встрани, за да не им се пречка. Нямаше представа какво правят, а мястото около масата бе ограничено. Хапна си с удоволствие пресни портокали, а после нападна прясното глиганско с интригуващи подправки. Вкусът му бе вълшебен, но дори той не можеше да задържи задълго ума си върху храната.
— Бих те попитал дали говориш сериозно — казваше генерал Данавис, — но виждам на лицето ти онова изражение.
— Проблемът не е в притеглянето — рече Гавин. — Лесно мога да боравя с толкова луксин…
— Лесно? — прекъсна го със съмнение генерал Данавис.
— Добре де, не лесно, но мога. Проблемът е в тежестта. Не мога да вдигна толкова много, камо ли да го хвърля където трябва.
Лив прочисти тихичко гърло, сякаш несигурна дали наистина иска да се намеси в разговора.
— Аливиана? — попита Гавин.
Тя поруменя.
— Лив, моля ви. — Отметна нервно косата си назад. — Какво ще кажете за това? — Притегли нещо върху масата. То, разбира се, беше надвиолетово и невидимо за повечето хора.
Генерал Данавис се намръщи. Явно той също спадаше към повечето хора.
— Извинявай, татко — каза тя. — Не мога да контролирам жълтото достатъчно добре, за да правя модели от него.
Кип се опита да види какво е притеглила, но тела препречваха гледката му към масата.
Гавин се изкиска.
— Изглежда абсурдно — каза той и Лив пребледня. — Но ще свърши работа. Идеално. Страхотно. Какво мислят нашите архитекти за проекта?
За миг на Кип му се стори, че Гавин се държи доста грубо. Очевидно генерал Данавис и всички други около масата бяха любопитни какво е измислила Лив. Но това бе Гавин в ролята на водач. Останалите нямаше нужда да знаят, а имаше работа за вършене. Той разбираше решението на проблема и това бе достатъчно. Можеха да минат към следващия.
„Същото трябва да правя и аз.“ Кип бе приключил с обяда си. Вече умееше да притегля малко, и то по свое желание. Знаеше какво трябва да направи.
— Милорд Призма, никой от нас не е строил стена с такива мащаби или, или… или изобщо стена, честно казано — избъбри нервно един архитект, — обаче тези стари рисунки на Раткаесон, които ни показахте, явно са неточни. Прекалено много фантазия, недостатъчно полза.
— От тази гола пустиня няма достатъчно полза — рече остро Гавин. — Кажете ми какво да направим, за да променим това. Трябва да започна да строя веднага, още днес.
Архитектът премигна. Преглътна.
— Ъъъ, ето тук. — Прокара линия с пръста си. — Този вътрешен проход не е достатъчно широк. Ще имате мъже, които тичат насам-натам в броня и с мускети, оръдия ще бъдат изкарвани на позиция или прибирани за поправка. Този проход трябва да е достатъчно широк, за да могат мъжете да се разминават един с друг, както и с каруци или оръдия.
— Колко широк? — попита Гавин.
— Бих казал, хм… — Той разтвори пръсти върху рисунката.
— В името на Оролам, пиши върху нея — каза Гавин.
— Сър, тези рисунки са на стотици години, безценни реликви от… — протестира някакъв друг мъж, вероятно художник.
— Безценно е да сме живи следващата седмица — сопна се Гавин. — Продължавай.
Кип не знаеше защо схваща толкова бавно, но едва сега го осени, че Гавин сериозно възнамерява да построи стена тук. Преди да пристигне армията на крал Гарадул. За четири дни.
„Ах, да, може би защото е невъзможно?“
Разбира се, да прекосиш Лазурното море за една сутрин също бе невъзможно.
Ама сериозно, Гавин наистина ли смяташе да притегли цялото нещо сам? Кип не знаеше кой знае колко за притеглянето и какво количество може да се използва безопасно на ден, но самият факт, че светът не се пръскаше по шевовете от луксинови сгради, мостове и стени, му подсказваше, че това трябва да е невероятно трудно. Всъщност единствените луксинови сгради, които бе виждал, се намираха в Хромария и той бе принуден да предположи, че седемте кули са резултат от мащабно сътрудничество на магове.
Архитектът, дребосък с присвити очи, изду бузи няколко пъти, дълбоко замислен, и се зае да драска бързо.
— Формата на тези процепи за стрелба не дава достатъчен обхват. Ако промените върха на стените ето така, стълбите на нападателите няма да могат да се закачат за тях — или поне не толкова лесно. Един парапет отзад, ето така, ще спаси от падане повече от вашите хора, отколкото от техните. Тези площадки на върха на стената трябва да са по-големи, за да можете да складирате повече барут за оръдията. На тези рисунки няма места, където да се отнасят ранените. Мисля, че бихте могли да вмъкнете такива тук. Ако вградите ето такива шейни в стената на вътрешния проход, ще ви е по-лесно да пренасяте материал. Също така на този план няма куки за фенери. На стената ви ще цари пълен мрак, ако не поправите това. Ще са ви нужни кранове тук, тук и тук, за издигане на припаси.
— А каза, че никога не си строил стена — изсумтя Гавин.
— Изучавал съм няколко — отвърна архитектът.
— Колко ти плащам?
— Ъъъ, още нищо, лорд Призма.
— Удвоете го! — заповяда Гавин.
Архитектът изглеждаше объркан. Явно бе направил сметката и резултатът не му хареса, но не искаше да противоречи на самия Призма.
— Той се шегува — обясни генерал Данавис на мъжа.
Очите на Гавин заблестяха.
— О. — Архитектът изглеждаше облекчен. После Кип забеляза как по лицето му пробяга въпросът: шегува се, че няма да ми даде нищо, или се шегува, че ще ми даде двойно, ако свърша добра работа?
— Продължавайте — каза Гавин. — Този човек тук ще води бележки. Аз отивам да положа основите.
— Говори метафорично, нали? — попита архитектът, загледан с присвити очи подир отдалечаващата се фигура на Призмата.
— Нашият Призма носи на метафори — рече генерал Данавис.
— Ъ? — попита архитектът.
Кип се изправи с натежало сърце. Сега беше може би най-добрият му шанс да се измъкне.
— Кип! — отекна гласът на Гавин и привлече всички погледи към него. Кип почувства пристъп на паника и смущение, че са го спипали толкова лесно. — Добре се справи днес. Не са много момчетата, които успяват да притеглят съзнателно още първия ден.
Кип усети, че из него се разлива удоволствие, което се удвои, щом зърна впечатлената физиономия на Лив.
— Лив! — извика Гавин и главата ѝ се завъртя рязко. — Искам от теб да правиш модели: очертай извивката на коридорите, широчината на стената в горната ѝ част, всичко, което ти каже архитектът.
— Да, лорд Призма! — отвърна тя и очите ѝ се върнаха към масата и нейната работа.
Сега или никога. Ако изчакаше, Железни щеше да се върне и да го следва като сянка, където и да иде. Кип погледна към генерал Данавис, който бе привел глава и даваше предложения; Лив, която слушаше внимателно; и най-сетне към Гавин. Това бяха единствените хора на света, които означаваха нещо за него, и колкото и да е невероятно, го приемаха. Или поне го търпяха. С тях за първи път през живота си се чувстваше част от нещо.
Обърна им гръб и тръгна към града.



66.

Едва когато доближи Портата на Любовницата, Кип разбра защо Гавин се опитваше да построи нова стена. Старата бе осеяна с къщи, магазини и ханове, полепнали по нея като миди по дъното на кораб, само че тук покриваха стената и отвън, и отвътре. На някои места покривите стигаха почти до върха ѝ. Ако Гавин искаше да я направи отбраняема, щеше да му се наложи да сравни със земята стотици домове. Самото им разрушаване щеше да отнеме четири дена.
Беше ясно, че събарянето на домовете на може би една пета от населението на града ще окаже опустошителен ефект върху хорското мнение. Гавин разполагаше само с няколко дни, за да вдъхне у останалите тук хора желание да се бият за него, вместо за врага му. Беше притиснат между два невъзможни избора: да остави домовете, долепени до вътрешната стена, което я правеше незащитима, или да ги разруши и да рискува да настрои вече раздвоеното население срещу себе си. Затова бе решил да построи собствена стена.
Невероятно. А как ли е било по време на Войната на Призмите, когато хората е трябвало да избират за кого от братята да се бият? Сигурно е било като да се биеш редом с великани — знаеш, че и най-малкото им движение може да те смачка, но още по-лошо е да стоиш в ничията земя между тях.
Кип се върна в стаята си и започна да си приготвя багажа. Наметало, храна, още храна, къс меч и руло калаени данари в колан на кръста. Бяха повече, отколкото мислеше, че ще са му нужни — надяваше се да му простят за това, но можеше да му потрябват пари за подкупи. После реши, че трябва да остави бележка, за да не губят ценно време да го търсят.
На бюрото в стаята му имаше перо и пергамент и той надраска с труд думите:

Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.

Подписа се, а след като мастилото изсъхна, сгъна бележката и я пъхна под завивките на леглото на Лив.
После надраска още една.

Отивам да си купя някаква храна и да погледам представленията на менестрелите. Разтърсен съм след притеглянето. Ще се върна до полунощ.

Тази бележка остави на бюрото. Щяха да намерят първо нея и това щеше да му даде преднина. Нямаше да разберат, че наистина е изчезнал, преди стъмване. А тогава щяха да знаят, че вече е прекалено далеч, за да го настигнат.
Понесъл дисагите — имаше чувството, че изглеждат подозрително тежки, Кип мина покрай стражите на портата и отиде в конюшнята.
— Трябва ми кон — каза с повелителен тон на коняря.
Мъжът отвърна на погледа му, но изобщо не помръдна, а продължи да се подпира на стената.
— Уцелил си мястото — рече.
Кип усети, че сърцето му се свива. Мъжът не се хващаше на номера му и не го приемаше за някой, който може да раздава заповеди. Ако не успееше да се сдобие с кон, не би могъл да направи нищо. Това щеше да е най-краткият опит за бягство в историята. Дори не беше излязъл от къщата.
— Хм, трябва ми нещо не много впечатляващо на вид и не прекалено… буйно.
— Не си кой знае какъв ездач, а? — Тонът на мъжа казваше: „Сигурно не си и кой знае какъв мъж.“
„Признай си неумението и се остави на милостта му, Кип.“
— Как се казваш, риначо на лайна? — попита вместо това. „Опа!“
Конярят премигна и несъзнателно се изпъна.
— Галос… господине — добави неуверено.
— Не яздя много тези смърдящи топки месо, но ми трябва някой надежден, който може да издържи дебелия ми задник и няма да се паникьоса, като използвам магия, ясно ли е? И нямам време да търпя твоята свръхнадутост. — Имаше ли изобщо такава дума? Кип бързо продължи нататък. Конярят вероятно също не знаеше. — Води се война. Доведи ми скапания кон и си запази ебавките за конярчетата.
Конярят се разшета живо и оседла един стар впрегатен кон.
— Този е най-добрият за онова, което искате, господине.
„Впрегатен кон? Не съм чак толкова дебел.“
— Съжалявам, господине, само с това разполагам.
— Ще свърши работа — рече Кип. — Благодаря. — Нямаше нужда да насилва късмета си. Стремето обаче изглеждаше невъзможно високо. Вместо да се унижава, като се опитва да яхне коня и най-вероятно да падне, той хвана юздите и поведе животното към градските порти, като не пропусна да даде бакшиш на коняря.
„Оролам, държах се като истински задник.“ Кип не знаеше кое го смущава повече — че с това поведение бързо бе постигнал своето или че му бе харесало да упражнява господство над друг човек. У дома биха го напердашили за такова нещо, и то заслужено.
На улицата очите му се заеха да шарят насам-натам, докато не откри мъж горе-долу с неговите размери, който носеше палто въпреки жегата. То изглеждаше старо, протрито и струваше вероятно колкото джоба на палтото на Кип. Кип размени своето срещу неговото. После купи вино и вода в една от уличките около водния пазар и тъкмо убеждаваше един магазинер, че наистина иска да размени финия си плащ за прост вълнен, когато чу високи гласове. Обърна се.
Някакъв старец бе застанал върху една каруца и призоваваше тълпата, отправила се към водния пазар, макар повечето хора да го пренебрегваха.
— … да имаме отново собствена нация. Със собствен крал! Нима всички искате да се гърчите пак под ботуша на парийците? Спомняте ли си какво направиха те последния път? Да не би да сте си загубили паметта?!
— Избиха стотици, задето слушаха глупости като твоите! — извика някой.
— Аз пък казвам да не им позволяваме да го направят пак — сопна се старецът. Думите му спечелиха някое и друго одобрително мърморене.
— Всички, които искаха да слушат възхвалите ти за крал Гарадул, вече заминаха! — извика някакъв магазинер.
— Кралят не иска никой от вас да умира. Елате и се бийте за него!
— Не искаме да се бием. Не искаме да убиваме. Не искаме да ни убиват. Искаме да живеем.
— Страхливци! — извика старецът. После се отдалечи да потърси по-отзивчива публика.
Кип се канеше да се отправи към изхода от града, когато нещо привлече погледа му. В залива имаше нов кораб — галеон, на който се вееше бял флаг със седем кули. Флагът на Хромария. Почти веднага щом разпозна флага, той видя колона от мъже и жени: крачеха по улиците, предвождани от поне дузина черногвардейци. Замръзна. Гузно съзнание. Те не го познаваха, а и той не забеляза сред тях единствените двама черногвардейци, които бе виждал досега — Късака и другия, както и да му беше името.
Но хората зад черногвардейците бяха може би още по-интересни и Кип ги огледа, докато минаваха на половин пресечка от него и свиха по улица, водеща към Травертиновия дворец. Бяха около двеста и Кип бе сигурен, че до един са притеглящи. Някои имаха достатъчно светли очи, за да може да види, че ирисите им са изцяло сини, зелени или червени, но при някои от по-светлокожите се забелязваше цветен оттенък и по кожата. Някои го прикриваха с дълги ръкави. На други сякаш не им пукаше.
— … вярно, но изглежда по-добре от миналия път, когато бяхме тук, Самила — каза един синкав мъж. Кожата му бе достатъчно светла, за да си личи цветът, а косата му, сплетена на малки плитчици, се спускаше почти до кръста му. Жената бе поразително красива, може би около четирийсетгодишна, с изцяло сини ириси, високи скули и маслинената кожа на западноаташийската висша класа. И двамата бяха богато облечени.
Самила Сайех и Изем Сини? Не, разбира се, че не. Тези имена бяха само от легендите. Със сигурност имаше множество притеглящи на тяхната възраст, които са сини и червени и имат специална връзка.
Отзад идеха още черногвардейци, които помагаха на по-немощните притеглящи или ги бутаха в инвалидни колички. Кип реши да не чака да види дали Късака е с тях.
Обърна се да се промуши през тълпата — и се озова лице в лице с Лив. Тя стоеше с ръце на кръста, стиснала зъби. Очите ѝ се стрелнаха към коня, а после обратно към Кип. Опа!
— Мога да обясня — рече Кип.
— Вече обясни. Два пъти. — В тона ѝ нямаше веселие.
Значи беше намерила и двете бележки. Мамка му!
— Не ме спирай, Лив, моля те.
— Какво си си въобразил? — Тя понижи глас. — Че ще шпионираш? Че ще намериш Карис? И после какво?
Той стисна зъби.
— Ще я спася.
Тя дори не се опита да скрие скептицизма си.
— Това е едно от най-абсурдните неща, които съм чувала през живота си, Кип. Ако искаш да избягаш оттук, защото е прекалено опасно, няма нужда да се преструваш…
— Върви по дяволите! — сопна се той, с което изненада и самия себе си. Тя се опули. Кип не можеше да повярва, че е казал това на Лив — на Лив, в името на Оролам! — Извинявай! — Каза го прекалено високо и няколко души се обърнаха да го погледнат. Той понижи смутено глас. — Наистина съжалявам, това беше глупаво и гадно. Не го мислех. Аз… Лив. — Той млъкна, а после продължи бързо. — Аз съм едно нищо. Цял живот съм бил нищо. И изведнъж се оказвам в такова положение, че хората се отнасят към мен различно заради нещо, над което нямам власт. Заради баща ми. — Виждаше по лицето ѝ, че тя разбира. Знаеше точно за какво говори. — Лив, аз дължа на Гавин всичко, а той не е поискал нищо от мен.
— Ще поиска — рече мрачно Лив.
— Някога искал ли е от теб да правиш нещо неправилно?
— Още не — призна тя. — Просто казвам, че трябва да се пазиш, когато става дума за хора от Хромария.
— И какво? Ти да не би да не си от тях? Ако ме накараш да се върна, значи ме принуждаваш да наруша думата си.
— Какво? — Лив изглеждаше така, сякаш току-що я е зашлевил.
— Заклех се, че ще спася Карис. Не разбираш ли, Лив? Аз съм идеалният човек за тази работа точно защото съм нищо. Погледни ме в очите! — Все още объркана, тя погледна в очите му. — Нямам цвят, нямам хало — каза Кип. — Но мога да притеглям. Лив, за първи път в живота си знам какво точно трябва да направя. Никой не ме принуждава. Правя го, защото така е редно. В това има нещо невероятно… — Той стисна ръце, опитвайки се да изцеди от себе си думите. — Освобождаващо. Могъщо. Не знам какво, но чувството е хубаво.
— Дори ако отиваш към смъртта си? — попита Лив.
Той се изкиска невесело.
— Не се правя на герой, Лив. Просто не се харесвам чак толкова. Голяма работа, ако умра.
— Това е най-ужасното нещо, което съм чувала — рече Лив.
— Извинявай — отвърна Кип. — Не се опитвам да будя съжаление. Просто казвам… че нямам нищо. Аз съм сирак, или в най-добрия случай копеле. Повод за срам. Просто нямам какво толкова да губя. Ако имам възможност да направя нещо добро с живота си — или дори със смъртта си, — как да не се опитам?
Видя я как се поколеба. За първи път изпита надежда, че би могло да му се размине.
— Моля те, Лив. Ако се проваля в това… ако не успея да се измъкна дори от града… значи наистина съм нищо. Моля те. Не ме карай да се провалям в най-важното нещо, което някога съм се опитвал да направя.
Тя премигна, а после се ухили.
— Никога не съм мислила какво може да стане, ако обърнеш този твой лукав език срещу мен. Би трябвало да си оранжев.
А, значи беше като хлъзгавите притеглящи.
— Това означава ли, че няма да ме спреш? — попита Кип.
— По-лошо — отвърна тя.
— Ъ?
— Ти трябва да постъпваш както е редно; и аз трябва да постъпвам както е редно. Нося отговорност за теб, Кип.
— А, не, няма да стане.
— Напротив. Идвам с теб — или пък не отиваш никъде.
— Лив, ти не разбираш… — „Какво не разбира? Че си хлътнал до уши по нея? Че е красива, умна, прелестна и удивителна и че копнееш с цялата си душа да бъдете заедно, но не можеш да си представиш да я изложиш на опасност?“
— Не разбирам какво? — попита тя. Мамка му!
— Ти си моята светлина. — Думите му се изплъзнаха сами. Не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. Очите му се разшириха още преди нейните.
Беше стоял почти гол пред нея, когато онази убийца се опита да го погуби. Но това сега беше по-лошо. Чувстваше се парализиран. Устните не му се подчиняваха.
— Много смешно, Кип, но няма да ме метнеш и да се измъкнеш, докато не гледам или нещо такова. Може да си хитър, но и аз не съм вчерашна.
О, слава на Оролам! Тя бе решила, че се шегува! Заля го вълна от облекчение, която го остави с омекнали колене.
— Идвам с теб, и точка — заяви Лив. — Прав си: това, което се опитваш да направиш, е хубаво. Знам, че си струва Карис да бъде спасена, а онова, което е научила, може да обърне цялата война. Ако искаш да успееш, ще имаш нужда от моята помощ, пък и ако не ми позволиш да дойда, ще ме накараш аз да наруша клетвата си да бдя над теб.
Той бе използвал довода „не ме карай да нарушавам клетвата си“ като основа за цялата си аргументация. Не му харесваше особено да го обръщат срещу него, но тъй като умът му още тънеше в мъгла — сърцето му продължаваше да бие учестено, — не можеше да се сети за свястно възражение.
— Освен това — каза Лив по-тихо, — дори ти да не бягаш от нещо, може би един от нас бяга.
— Ъ? — рече Кип. „«Ъ» ли е най-хубавото, което успях да измисля? Браво на мен.“
— Идвам с теб. Да вървим — каза Лив.
Откриха стареца, който бе крещял на тълпата, и получиха от него указания как да намерят армията на крал Гарадул: „Тръгнете на юг и следвайте коловозите. Хиляди вече заминаха. Ако искате да се присъедините към войската, вместо да сте само безполезни придружители, кажете на сержанта, който набира доброволците, че ви праща Герайн.“
Стражите при Портата на Старицата дори не ги погледнаха втори път. Извън града Кип намери един голям камък, стъпи на него и успя да се намести върху седлото, Лив го хвана за ръката и се качи зад него. Едрият впрегатен кон, изглежда, нямаше проблеми с тежестта. Кип се насили да се отпусне, когато Лив уви ръце около кръста му.
И все пак се поколеба, поглеждайки ту на север, ту към Гаристън. „Хайде, Кип, правил си и по-тъпи неща и още си жив.
А бе не съм много сигурен.“
Въпреки това той смушка коня и двамата с Лив поеха на дългото си пътуване.



67.

Започна като смътно туптене. Винаги ставаше така. Известно време Карис се надяваше, че стомахът ѝ реагира на храната, която крал Гарадул на практика тъпчеше в гърлото ѝ. Лунната ѝ кръв не беше идвала вече шест месеца. Както при повечето черногвардейки, цикълът ѝ беше в най-добрия случай нередовен. Самото им обучение го възпрепятстваше. Но когато на Карис ѝ дойдеше, тялото ѝ сякаш си наваксваше за пропуснатата болка.
Проклет да е крал Гарадул! Той беше виновен за това. Принудителната скука побъркваше Карис — да седи във фургона, без да е в състояние да прави почти нищо, и постоянно да я проверяват. Когато я завариха да прави силови упражнения, ѝ пратиха трима притеглящи и двама Огледалци. Шестимата едвам се побираха в тесния фургон. Карис бе хваната от Огледалците и наведена върху коляното на едната притегляща. Буквално.
Жената бе извадила мъжки кожен колан и бе нашарила хубаво задника ѝ. Сякаш беше непослушно дете. Хванаха я три пъти и наказанието не се промени, но волята ѝ за съпротива постепенно отслабна. Струваше ѝ се, че това е прекалено дребен и незначителен бунт, за да се придържа към него.
Сега ѝ се искаше да го бе направила. Туптенето вече се разпростираше към гърба ѝ. Не след дълго щеше да започне диарията.
Колко е хубаво да си жена.
Другите черногвардейки приемаха относителната си свобода от лунна кръв като относителна свобода от тревоги да не забременеят. Карис просто се наслаждаваше на относителната си свобода от болка. От години не бе правила секс с нещо друго освен с възглавницата си. Не че ѝ се искаше да мисли за това точно сега. Всъщност смяташе, че само да види мъж и ще му издере очите.
Точно заради мъжете жените трябваше да търпят всичко това. Както гласеше древната поговорка, жената трябва да кърви, за да напои мъжкото семе. Хронологически сбъркано, но достатъчно вярно.
На сутринта ѝ донесоха роклята.
Това не бе дреха, каквато би очаквала да ѝ дадат за екзекуцията ѝ. Не беше точно копие на роклята, която бе носила, когато най-сетне отстъпи пред настойчивостта на баща си и се присъедини към Гавин начело на армиите му, преди да отвоюват обратно Ру, но приличаше на нея. Само дето беше от черна коприна, а не от зелена. Явно шивачът на крал Гарадул работеше или по памет, или по картина от онзи ден, или пък просто бяха решили да изменят роклята в съответствие с новите модни тенденции.
Разбира се, щеше да ѝ става идеално.
Карис се взира с отвращение в роклята цял ден — докато спазмите извиваха вътрешностите ѝ, докато се появи неизбежната диария, докато едва не припадна на няколко пъти. Тази рокля символизираше нещо повече от поддаване на детинската фантазия на Раск Гарадул. Тази рокля бе младостта на Карис. Момичето, което някога беше. Женственост, мекота, отстъпчивост. Отчаяните опити да привлече погледите на хората, завистта на другите жени, вниманието на мъжете. Тогава Карис бе слаба, дребнава и глупава, безнадеждно зависима.
Разбира се, щяха да я принудят да носи роклята. Можеше да я облече веднага или да я бият, докато отстъпи и я облече. Разбира се, можеше и да я накъса на парчета. Макар че това щеше да ѝ достави удовлетворение, то само отлагаше неизбежното. А и нямаше да я пуснат оттук без роклята. В това бе сигурна. Не знаеше обаче дали ще я пуснат навън дори с роклята. Все пак шансът бе по-добър от никакъв. А как би могла да убие Раск Гарадул оттук?
Така че я облече.
Искаше ѝ се да я мрази. Искаше ѝ се да я мрази страстно. Но от години не бе носила нещо, което да ѝ пасва толкова добре. Черногвардейската униформа, разбира се, ѝ пасваше като ръкавица, но онова бяха работни дрехи. Това, шепотът от триенето на фина коприна в кожа, бе нещо съвсем различно. Пасваше ѝ като ножница. Ако роклята не бе ушита толкова съвършено, Карис нямаше да може да диша, камо ли да се движи. Прилепваше идеално по извивките на корема и ханша ѝ, а изобилието от фестони по деколтето привличаше вниманието както към лъскавите гънки от фина коприна, така и към бюста ѝ. Някогашната ѝ рокля със сигурност не бе толкова дълбоко изрязана отзад — няколкото тънки сплетени връзки само подчертаваха голотата на гърба ѝ. Тя сведе поглед към гърдите си — в стаята нямаше огледало — и си помисли: „Дано не ми стане студено.“ Ако ѝ станеше, всеки щеше да разбере.
Роклята ѝ нямаше ли подплата, когато бе онова глупаво шестнайсетгодишно момиче? Нима изобщо не бе забелязала? Честно казано, не помнеше. Помнеше само, че бе обожавала тази рокля. Беше се чувствала като богинята Атират, докато стоеше до Гавин, облечена в нея, дългата ѝ коса хваната с тиара, инкрустирана с диаманти и смарагди, и хората буквално ги боготворяха. Беше убеждавала себе си, че би могла да обича Гавин. Отначало, преди Бала на лукслордовете, изпитваше повече влечение към него, отколкото към Дазен. Със сигурност би могла да раздуха онази жарава до огън.
Дазен винаги се намираше в сянката на по-големия си брат и изглеждаше доволен от това. Гавин беше толкова уверен, толкова властен. Тя бе чувствала непреодолимо влечение към него, също като всички останали. Но след онази нощ на Бала на лукслордовете всичко се бе променило. След като опозна Дазен, изведнъж започна да ѝ се струва, че в Гавин няма кой знае каква дълбочина. Дазен така и не бе разбрал собствената си сила. Той боготвореше Гавин, проектираше собствените си добродетели върху по-големия си брат, беше сляп за недостатъците му и преувеличаваше качествата му. А Гавин се подхранваше от цялото това възхищение, докато не се ояде.
Но Гавин все пак бе красив, елегантен, властен и обект на възхищение. За шестнайсетгодишната Карис мнението на другите хора бе много важно. Винаги бе искала да угажда на баща си, на майка си, на Койос и другите си братя, на магистрите си, на всички. Гавин представляваше всичко хубаво. Той беше Призмата, а брат му, в онзи момент — опозорен беглец и убиец. Карис помнеше как се убеждаваше, че би могла да се задоволи с Призмата. Да се „задоволи“ — с най-почитания, страховит и желан човек в Седемте сатрапии. Освен това, след стореното от Дазен, тя трябваше да се омъжи за Гавин, иначе каквото бе останало от семейството ѝ щеше да бъде съсипано.
На трибуната, докато обявяваха годежа им, си бе мислила, че наистина ще е щастлива. Все пак се възхищаваше на годеника си. Гавин винаги бе имал хубава фигура. Тя се наслаждаваше на всяка минута внимание.
По-късно, на вечерята, Гавин се бе пошегувал с баща ѝ, че ще отведе Карис в покоите си и цяла нощ няма да мигнат. Бащата на Карис, който обикновено бе такъв традиционалист, който се кълнеше, че дъщеря му няма да даде мляко, докато някой млад сатрап не купи цялата крава, който бе напердашил Карис, задето е отдала девствеността си на Дазен — същият този човек, този лицемер, този страхливец, само се закиска нервно. До онзи момент Карис съумяваше да потиска надигащата се паника. „Поне няма да ми се налага да спя с него, преди да се оженим — мислеше си. — Ще имам възможност да се влюбя в него през идните месеци. Ще забравя Дазен. Ще забравя тръпките, които усещах, когато ме целуваше по тила. Ще забравя чувството, което изпълваше гърдите ми всеки път, когато се усмихне безразсъдно. Другите са прави, Дазен не е и наполовина мъж като Гавин. Не мога да го обичам след това, което направи.“
Но нямаше измъкване. Карис бе избрала свой собствен вид страхливост и се бе натряскала до козирката. Баща ѝ го забеляза прекалено късно — или пък точно навреме, в зависимост от гледната точка — и забрани на слугите да ѝ дават повече вино, преди да е загубила съзнание направо на масата. Тя дори не помнеше какви ги е говорила, но помнеше как Гавин почти я понесе към стаята си. Баща ѝ ги наблюдаваше с празни очи; не каза нищо.
Беше си мислила, че пиянството ще я направи покорна, кротка, отстъпчива. Така и стана, и тя не знаеше защо изпита такова горчиво разочарование от този факт. Когато извърна лице от целувките му, той погрешно го сметна за свенливост и започна да я целува другаде. Когато ѝ смъкна бельото и тя се прикри с ръце, той го сметна за скромност. Скромна ли? Когато бе с Дазен, се наслаждаваше как я изпива с очи. Беше дръзка, безсрамна. Чувстваше се като жена — макар да знаеше, че в много отношения само си играе на жена. С Дазен се чувстваше прекрасна. С Гавин бе изпълнена с такова неизразимо отчаяние, че то задушаваше виковете в гърлото ѝ. Не можеше да си спомни дали изобщо възрази, дали го помоли да спре. Искаше, но паметта ѝ бе замъглена. Не смяташе, че го е направила. Все си мислеше за думите на баща си: „Семейството ни има нужда от това. Без този брак сме загубени.“ И не оказа съпротива.
Помнеше обаче, че плака по време на акта. Един джентълмен би спрял, но Гавин беше пиян, млад и възбуден. В него нямаше деликатност. Тя не бе готова и той ѝ причиняваше болка, но пренебрегна протестите ѝ и продължи да я мушка с нуждата на един младеж.
Съвсем не я държа будна цяла нощ, както се бе фукал. Скоро свърши и ѝ каза да си върви. От тази небрежна жестокост ѝ секна дъхът. Но го бе приела. А трябваше да му издере очите.
Той всъщност не я искаше. Искаше да покаже, че Дазен не може да вземе онова, което по право принадлежи нему. Все едно Карис беше дърво, което той да препикае след предишното куче, за да маркира територията си.
Тя бе вървяла залитайки по коридорите в онази красива рокля, полуразкопчана — нуждаеше се от помощта на слуги, за да закопчае проклетото нещо. Разбира се, я видяха. Някак си стигна до дома — не до дома им на Големи Яспис, който бе изгорял до основи, а квартирата им наблизо. Баща ѝ беше буден и я чакаше, но не каза нито дума, само се втренчи в нея. Робинята ѝ я съблече с треперещи пръсти и когато Карис най-сетне се строполи на леглото, на вратата изникна тъмният силует на баща ѝ. Той се олюля и се подпря на рамката.
— Можех да го извикам на дуел — каза. — Но той щеше да ме убие, Карис, и тогава щеше да бъдеш съсипана. Без никаква надежда. Щяхме да загубим всичко, за което са се борили дедите ни в продължение на петдесет поколения. Може би утре всичко ще ти изглежда по-хубаво.
Два дена я мъчи махмурлук и когато най-после излезе от стаята си, Гавин я целуна пред всички, сложи я да седне от дясната му страна и се отнасяше с нея като с кралица. Все едно онази нощ изобщо не се бе случвала. Или пък бе прекрасна.
По-късно Карис реши, че той го прави, защото всички говорят за тях двамата като за идеалната двойка и колко е красива тя, и Гавин е решил, че пасва на имиджа му. И затова вместо да я отблъсне е решил да продължи с брака. Но после той замина и малко по-късно води последната битка при Разцепената скала.
Когато се върна, изглеждаше друг човек. Отнасяше се с нея с неподправена топлота и уважение, беше толкова различен от мъжа, който я бе изхвърлил от спалнята си, след като си направи удоволствието. Това накара Карис да се усъмни дали онази нощ изобщо някога се е случвала. Вероятно би успяла да се убеди, че е била само кошмар… докато не откри, че е бременна. В деня, когато го разбра, още преди да успее да му каже, Гавин развали годежа им.
Беше на шестнайсет, бременна и без никакви перспективи за брак. С други думи, съвършеният кошмар на баща ѝ. Веднага щом се убеди, че няма да пометне, му съобщи. Той настоя Карис да отиде при лекарите и да се погрижи за това.
За първи път през живота си тя му отказа. Да върви по дяволите. Той понечи да я удари. Тя извади пистолет. Каза му, че ще му пръсне черепа, ако посмее да я докосне. Каза му, че е страхливец. Тя щеше да износи копелето на Гавин и да обяви публично, че е негово. Да вървят по дяволите и той, и баща ѝ, и всички. Износването на това дете щеше да е първото ѝ свободно деяние и нейното отмъщение.
Баща ѝ падна на колене и започна да я умолява. Буквално. „Моля те, спаси семейството ни, не може ние да сме тези, които ще провалят всички поколения на рода Белодъб, пожертвали всичко, за да ни докарат дотук.“ Казваше „ние“, но имаше предвид „аз“. Той бе унищожил семейството и го знаеше. Изглеждаше толкова дребен и слаб, със студена пот, лъщяща по плешивата му глава. Изведнъж тя почувства презрение към него. Досега той бе неин пълен господар, а беше противен. Карис отхвърли молбите му и изпита удоволствие от безсилното отчаяние в очите му.
Два дни по-късно баща ѝ налапа дулото на един двуцевен пистолет и си пръсна мозъка. Счетоводните му книги бяха в ред. Ето на какво бе посветил тези два дни. Цялото семейно имущество бе продадено, за да покрие дълговете им, оставяйки на Карис достатъчно, за да живее скромно до края на дните си и да издържа незаконното си дете. Баща ѝ се бе погрижил за всичко. В предсмъртната си бележка просто обясняваше къде са останалите пари и казваше на Карис къде да отиде, ако иска да износи детето си тайно. Не я молеше да го направи. Всъщност в бележката нямаше никакви чувства. Нито проклятия, нито прошка, нито съжаление. Беше празна като черепа му, след като куршумът бе минал през него. Само кръв и барутен нагар. Лайна и смърт. Пустота и мръсотия.
Тя не можеше да остане на Ясписите, да търпи съжалението и неловките погледи. Затова си тръгна, отиде в дома на една далечна братовчедка дълбоко в Кървавата гора. Роди детето и моментално се отказа от него, без дори да го гушне, без дори да попита за пола му и само благодарение на недискретността на домакините си разбра, че е момче. Семейството, което осинови отрочето на Гавин, живееше наблизо и Карис не можеше да понесе това, така че се върна в Хромария. Бързо бе загубила теглото, наддадено по време на бременността, и по младата ѝ кожа почти не личаха белези от разтягане. Сякаш не се бе случило нищо, освен спомените, вкопчени в нея като адски камък, разяждащ душата ѝ.
„Значи новата ми рокля съвсем уместно е черна, а? Малко късче полунощ, като това, което е в мен.
Мислех, че си обърнала гръб на мелодрамата, Карис.
Върви се надупи на някоя ограда.
Май кралят точно на това се надява.
Ще бъде удоволствие и за двама ни. Надявам се да харесва кръв.
Е, и какво? Да не би пък сега да трябва да съм благодарна, че ми тече? Никакъв шанс…“
Един спазъм я връхлетя по средата на мисълта. Карис се преви. Нямаше за какво да е благодарна.
Докато стоеше превита, някой пъхна под вратата късче хартия. Карис го вдигна. Беше не по-голямо от пръста ѝ.
„Заповеди: убий КГ. Тъмно. Не мога да помогна.“ Най-долу имаше стара дайрическа руна. Това бе уговореният знак, който показваше, че е от агента, с когото Карис трябваше да се срещне. Не беше нарисувана добре, но все пак бе правилна.
Шифърът не бе кой знае какъв, но пък никога не бяха мислили, че Карис ще има нужда от шифър. Тя трябваше да се срещне с агента лично. Той трябваше да се идентифицира, като небрежно очертае част от руната на някаква повърхност: на масата, на земята, където и да е. Заповедите на Карис бяха да убие крал Гарадул. Тайно. А свръзката ѝ не можеше да помогне.
Страхотно. Нямаше как дори да изгори бележката, а макар и малка, тя бе доста мръсна. Карис с гримаса я сдъвка и я глътна.
Свръзката ѝ не можеше да помогне. „Проклета да си, Карис, толкова мислеше за миналото, че изобщо не се замисли за настоящето.“ Корван само за миг бе разбрал, че някой я иска мъртва. От всички агенти на Бялата Карис сигурно бе най-неподходящата за пращане тук. Или Бялата искаше смъртта ѝ, или…
Друга възможност нямаше. Да се е надявала, че ще я пленят и изнасилят? Нелепица.
Карис знаеше, че понякога дразни Бялата, но мислеше, че опърничавата старица я харесва. Но пък, от друга страна, Бялата винаги водеше сложна игра. Може би е решила, че ще успее да използва смъртта на Карис, за да постигне нещо друго.
Карис усети, че ѝ се гади. Беше възможно. Досега не ѝ бе хрумвало, но клетвата ѝ гласеше, че ще даде живота си за Бялата, ако е нужно. И може би Бялата беше решила, че е нужно.
На вратата се почука. Процедурата бе същата като преди, много притеглящи, много стражи. Този път обаче влязоха няколко жени, носещи кутии с пудри и мазила. С професионална ефикасност гримираха Карис, оправиха ѝ косата и я напарфюмираха. Но не сложиха пудра на очите или миглите ѝ.
И Карис скоро разбра защо, когато една от робините извади виолетови наочници. Да ослепеят дано, бяха се сетили за всичко.
— Ако смъкнеш тези, със сигурност ще си разкъсаш кожата — каза една от робините. — А може да си откъснеш и целия клепач. Ако не ги пипаш, кралят може да ти даде по-голяма свобода. Няма да навредят на очите ти. След няколко дни ще се отлепят и ще паднат сами.
— И тогава пак ще ги залепите — каза Карис.
— Да.
— Ами ако нещо ми влезе в окото? — Щеше да е невъзможно да го извади.
— Постарай се да не влезе.
Опитаха се да нагласят наочниците върху орбитите ѝ. Те не пасваха идеално. Робинята, която, ако се съдеше по чертите ѝ, бе източноаташийка, се намръщи.
— Ще трябва да използваме допълнително лепило, за да ги нагласим. Това означава, че ако мигнеш, миглите ти ще залепнат. Крал Гарадул те иска заради красотата ти, така че предпочитам да не ти режа миглите, ако не се налага. Но след като ти сложим наочниците, те ще останат на лицето ти с дни. Не би искала по миглите ти да се събере лепило — или да ги слепи. Е, какво избираш: да си сляпа, раздразнена или без мигли?
— Без мигли, пък майната му на Раск — отвърна Карис.
Робинята сви устни.
— Права си. Кралят може да се ядоса. Но ще трябва да рискуваме. Сега мигай колкото можеш, защото после ще се наложи да не мигаш възможно най-дълго. — Много внимателно тя ѝ залепи наочниците. Лепилото запълни останалите пролуки.
Карис почти не смееше да диша, стоеше колкото се може по-неподвижно и се насилваше да не мига. Когато най-сетне не издържа и мигна, миглите ѝ закачиха съхнещото лепило, но успяха да се отделят от него.
— О, и се постарай да не плачеш — рече робинята. — Иначе очите ти ще потънат в сълзи. Буквално. — И се усмихна неприятно.
„Много смешно.“
След като лепилото изсъхна напълно, нанесоха около очите ѝ грим.
После я поведоха бързо през лагера, заобиколена от притеглящи и Огледалци. Слънцето бе залязло преди около час и Карис се зарадва на свежия сух въздух. През миризмата на собствения си парфюм успя да подуши коне, хора, лагерни огньове, сурово месо, печащо се месо, пелин, масло. Масло ли? Тя се озърна и видя наблизо снабдителен фургон. Аха, намаслени мечове и огнестрелни оръжия.
Поради големия брой на фургоните, заобикалящи нейния, не можеше да види достатъчно от армията, за да придобие свястна представа колко мъже са се отправили към Гаристън. Дори броят на фургоните не ѝ помогна. Тя не знаеше колко леко или тежко са снаряжени, а дори и да знаеше, последния път, когато бе пътувала с армия, не бе обръщала внимание на подобни неща. Беше млада, глезена, ужасена и глупава и изобщо не ѝ бе хрумнало, че такива баналности могат да са ѝ от полза някой ден.
Сред армията имаше и много жени — носеха току-що насечени дърва за огньовете, стояха на каруцата с месото и викаха на мъжете да се погрижат одраните глигани да се разпределят поравно, грижеха се за дребните рани, неизбежни при придвижването на хиляди хора, носеха оръжията и броните, нуждаещи се от поправка, на ковачите, като отхвърляха тези, които смятаха, че мъжете биха могли да поправят и сами и просто търсят някой друг да им свърши работата. Повечето жени обаче, изглежда, бяха в ролята на прислуга, което означаваше, че или крал Гарадул няма високо мнение за тях, или са се присъединили наскоро. От голямото разнообразие на дрехите им Карис предположи, че са от най-различни социални прослойки. Това означаваше, че са новопривлечени доброволки. Не всички бяха слугини, доведени от Келфинг — имаше и много местни. Значи крал Гарадул се радваше на значителна подкрепа сред тирейския народ.
От погледите, които хвърляше към сгъстяващия се мрак, нашарен с ярките точици на хаотично пръснатите огньове, ѝ се стори, че хората са се изтегнали кой където му скимне. Скоро обаче стигнаха до място, където петдесетина фургона бяха наредени в кръг; оставяйки проходи само към четирите посоки на света, през които да минават конете, всеки от тях охраняван от десетима Огледалци с мускети. По средата имаше открита площ за отбрана, с малки топове, насочени във всички посоки като настръхнал таралеж, а зад тях — група големи раирани шатри във всякакви цветове.
Един спазъм връхлетя Карис, докато я водеха към централната шатра. Тя се прегърби, останала без дъх. Стисна здраво очи и луксиновите наочници се забиха болезнено във веждите и бузите ѝ. Тя заглади лицето си и изчака, докато яростта на спазъма отслабне. Пое си бавно дъх, овладявайки болката. После даде знак на един от стражите си, сякаш бе кралица и казваше: „Вече съм готова да вляза, благодаря.“
Мъжът отметна покривалото на входа и Карис влезе в шатрата.
Роклята явно бе наистина впечатляваща. Защото в мига, щом пристъпи вътре, всички разговори секнаха.
В шатрата имаше може би към седемдесет души: роби, акробати, жонгльори и музиканти, заобиколили трийсетина благородници и благороднички, които седяха на възглавници около ниска маса, отрупана тежко с деликатеси и вино. Всички бяха толкова пъстро облечени; че Карис го забелязваше дори през тъмните си наочници. Крал Раск Гарадул, разбира се, седеше начело на масата и по пръстите му, свити около бокал с вино, блестяха пръстени. Беше млъкнал по средата на изречението и се взираше в нея със зяпнала уста.
Но Карис почти не забеляза краля, защото от дясната му страна седеше мъж, какъвто не бе виждала никога през живота си. Тя се насили да продължи да върви към Раск Гарадул, поклащайки бедра и шумолейки с полите си, с вдигната глава и отпуснати рамене, като че ли изобщо не бе смутена.
Мъжът беше Омърсен, цветен бяс. Карис бе виждала такъв само веднъж, и онзи бе в ранните стадии на лудостта си. Този тук не беше в ранните стадии, но пък и не изглеждаше луд. Носеше простичка роба на луксиат, само че ослепително бяла вместо обичайното черно на Ороламовите луксиати — цвят, който представляваше признание, че се нуждаят от светлината на Оролам повече от всичко. По лицето му пък нямаше никакви следи от луксиатско смирение.
Но поне лицето му бе предимно човешко — кожа, кости и кръв. Под покритата с белези от изгаряне кожа лежаха нишки зелен луксин, като избелели татуировки, които избиваха към повърхността на скулите и челото му. От шията надолу тялото му се променяше. Кожата бе от чист луксин във всички цветове на дъгата. Сгъвката на лакътя му, която се видя, когато мъжът надигна бокала си в присмехулен поздрав към Карис, беше от гъвкав зелен луксин, както и другите стави и шията му. Всяка повърхност, която нямаше нужда да се движи, бе покрита с плочки син луксин. Той образуваше броня по ръцете и дори по самите му длани, с шипове на кокалчетата и неестествено широки рамене под богохулната луксиатска роба, блестяща с отразена светлина като морето по изгрев-слънце. Значи не бяха плочки от син луксин, а изтъкан син луксин, който бе тройно по-здрав и имаше много по-малка вероятност да се строши, стига човек да притежава уменията и търпението да го сътвори.
Навсякъде между или под другите цветове бе вложен жълт луксин, който непрестанно подновяваше всичко, загубено под въздействието на светлината или естествения разпад. На местата, където плочките се събираха, мазен оранжев луксин ги караше да се плъзгат гладко една по друга. Червеният луксин образуваше архаични шарки от руни и осмолъчи звезди, положени на тънък слой върху сините плочки. Карис не можеше да види дали е вградил надвиолетово в кожата си, но бе сигурна, че е. В края на краищата той бе поставил по средата на всяка от дланите си огнен кристал. Огнените кристали — физическото, запечатано проявление на подчервеното — обикновено издържаха само няколко секунди. Излагането на въздух ги караше да избухнат в пламъци.
Чудовището някак си бе успяло да вгради по един във всяка ръка и да го изолира от въздуха със син луксин, така че човек буквално можеше да вижда през дланите му, макар и като в мираж — образът трепкаше от топлина, която бе характерният белег на огнените кристали. И въпреки това той можеше да използва пръстите си, което значеше, че или е чудодеен целител, или това е някаква илюзия. Трябваше да е. Цялото това нещо бе невъзможно.
Последното, което Карис видя, докато се приближаваше да застане пред крал Гарадул, бяха очите му. Халото им бе разкъсано. Отвсякъде. Цветът изтичаше от ирисите на мъжа и обагряше бялото на очите му в целия спектър. Самите цветове се виеха непрестанно — докато Омърсения изучаваше Карис, синьото изби на преден план, а зеленото се гърчеше като змия сред лабиринт от оранжево и червено.
— Карис — каза крал Гарадул, — ти си истинско видение. Прелестна гледка за изстрадалите ми очи.
— А ти си страдалческа гледка за всички очи — отвърна тя, усмихвайки се мило.
Той се засмя.
— Не само по-красива, отколкото като момиче, а и по-остроумна. Карис, присъедини се към нас. Имам дар за теб, но първо искам да се запознаеш с моята дясна ръка. — Той направи жест към Омърсения. — Карис Белодъб, това е Кристалния пророк, Полихромния майстор, лорд Всецветни, Цветния принц, Мистичния просветлен.
— Дълго име — рече Карис. — На майка ти сигурно ѝ е отнемало цяла вечност да те повика на вечеря.
— Избери което ти харесва — каза Цветния принц. Гласът му бе обезпокоително… човешки. Силен, уверен, развеселен, макар и дрезгав като на дългогодишен пушач на трева.
— Тогава избирам Шарения глупак.
Червеното изскочи на повърхността на очите му, но бързо бе сменено от спокойно, развеселено синьо.
— Хайде, Карис, така ли те е учил баща ти да говориш? Едно време толкова се стараеше да му угодиш. Беше такава дама, толкова сладка. Толкова кротка за зелена притегляща.
— Това свърши много отдавна — отвърна тя. — Кой, по дяволите, си ти? Не ме познаваш.
— Напротив — възрази Цветния принц и хвърли поглед към краля.
— И таз добра, дай ѝ да си отвори подаръка рано-рано — промърмори Раск Гарадул с престорено раздразнение.
— Погледни ме, Карис — рече Кристалния пророк. — Не бързай. Вникни отвъд страха си, дребнавото си отвращение, невежеството си.
Карис прехапа език. В този дрезгав глас имаше някаква искреност, някакво желание да бъде познат. Затова се взря безмълвно в мъжа. Тялото му, разбира се, не ѝ помагаше, затова се вгледа в лицето му. Оцветената от луксина кожа и белезите от изгаряне скриваха донякъде чертите му. Едната вежда бе пораснала бяла — дали като реакция на огъня или луксина, не знаеше. Но в него имаше нещо познато.
Оролам! Огънят! Белезите от изгаряне! Някакъв юмрук сграбчи сърцето ѝ и го стисна силно. Не можеше да си поеме дъх. Нямаше начин да е той, той бе мъртъв от шестнайсет години. Но веднъж прозряла, Карис знаеше, че не би могъл да е никой друг.
— Койос — промълви тя. Ето защо Бялата бе пратила нея. Нейният враг беше брат ѝ. Коленете ѝ се подгънаха и тя се тръшна на възглавниците до краля, за да избегне едно твърде дамско припадане.



68.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Гавин спря да притегля. Можеше да използва и отразената светлина, ако пожелае, но вече бе изтощен. Зарея поглед към осеяната с хилави храсти равнина на юг. Карис се намираше някъде там. Най-вероятно никога нямаше да я види отново, никога нямаше да има шанс да ѝ каже истината. Това го натъжаваше повече, отколкото би сметнал за възможно.
Обърна се и огледа с разочарование свършената през деня работа. Беше се надявал днес да издигне поне половин левга стена. Вместо това бе успял само да положи основите, пък макар и по протежение на цяла левга. Изненадващо, Аливиана Данавис бе тази, която реши най-трудния проблем досега. Или може би не изненадващо, като се имаше предвид колко умен човек е баща ѝ. Гавин бе крачил покрай изкопа и пръскаше в него жълто. Където имаше стена, оставяше жълтото да я залее като вода, да попие във всяка пролука, подсилвайки камъка и хоросана с магия. Там, където дори основите на старата стена липсваха, притегляше жълтото направо в твърд луксин и създаваше основа, широка седем крачки. Навсякъде закрепваше здраво жълтото към скалата с полуизпарен гъст и лепкав червен луксин.
Но Гавин не само вървеше бавно, а и трябваше да хвърля луксина веднага щом стигне до нивото на земята. Подобно на всеки друг цвят, жълтото имаше маса. Тежеше горе-долу колкото вода, а количеството, което Гавин носеше, бе смазващо. Мускулите му щяха да откажат много преди способността му да притегля. Разбира се, нещата щяха да стават все по-трудни, колкото по-висока ставаше стената.
Беше започнал да използва скеле, но до половин час му стана ясно, че така няма да довърши стената и за месец, камо ли за петте дни, с които разполагаше.
Точно тогава Лив му описа своята идея и подобно на повечето гениални идеи, тя изглеждаше проста и очевидна — след като вече бе изречена.
Гавин положи две релси от двете страни на стената и притегли траверси, които да ги свързват. Добави колела и ремъци, които да го държат, така че да може да виси във въздуха над стената. Колелата се търкаляха по релсите, така че вместо да му се налага да мести скелето на всеки двайсет крачки, скелето се движеше заедно с него. Вместо да хвърля луксина, можеше да го пуска. Това намаляваше физическите усилия до минимум.
Докато нагласи ремъците така, че да не се люшка бясно всеки път, когато хвърли повече луксин, стана късен следобед. Гавин се затъркаля бавно по релсите, като запечатваше жълтия луксин на всеки двайсет крачки и полагаше още жълто върху тези точки. Тъй като до залез-слънце не оставаше много време, той реши да се съсредоточи върху грубото притегляне и вместо да се мъчи с интелектуалното предизвикателство по оформянето на вътрешната част на стената, да създаде колкото се може повече основа.
Напредваше бързо, но все още бе трудно да се каже дали ще успее да завърши проекта навреме. Ако до пристигането на Раск Гарадул издигнеше цяла висока непреодолима стена, но по средата останеха двеста крачки за довършване, цялото начинание щеше да е безполезно.
Гавин се спусна на земята. Отиде с леко залитане до Корван Данавис, който държеше конете им. Мъжът го изгледа загрижено.
— Просто от дълго време не съм стъпвал на крака — рече Гавин.
Корван прие това безмълвно.
Докато слънчевата светлина се оттичаше от небето, прекосиха няколко квартала и едва тогава Корван проговори:
— Е… значи плениха Карис.
— Ъхъм — рече Гавин, като избягваше да срещне очите му.
— Да смятам ли, че си оставил всичко това зад гърба си?
Гавин не отвърна нищо.
— Добре. Винаги съм смятал, че тя е най-голямата заплаха за плановете ти. Има достатъчно причини да мрази и двама ви и е достатъчно прибързана, за да разруши всичко, без да мисли. Значи ще предизвикаш Раск и ще се надяваш да я убие, за да докаже, че е сериозен?
— Проклет да си — промълви Гавин.
— О, значи не си го преодолял?
Гавин знаеше, че той не говори сериозно за убиването на Карис. Корван може и да разбираше кога убийствата са необходими, но това не означаваше, че винаги го прави.
— Значи тя още не знае?
— Не. Точно затова развалих годежа ни.
— Защото тя най-лесно би прозряла истината или по някаква друга причина? — попита Корван.
— Ние я съсипахме. Дазен изгори дома ѝ, а войната ѝ отне всичко останало. Не осъзнавах, че е останала без нищо — а трябваше. Когато най-сетне ѝ предложих да възстановя семейното ѝ богатство, това вече изглеждаше като обида. Тя ме заплю и изчезна за повече от година. Когато се върна, беше различна.
— Забелязах. Черногвардейка. Изумително постижение. Но ти не отговори на въпроса ми.
Макар че се стъмваше, по улиците бе приятно топло и тълпите даже нарастваха. Хората палеха лампи пред домовете и дюкяните си. Други отмаряха с чашка питие на плоските покриви на къщите. Почти сякаш над тях не надвисваше гибел.
Гавин се огледа и понижи глас.
— Лъгал съм всички. Лъгал съм толкова много, че понякога сам забравям кой съм. След всичко, което аз и брат ми причинихме на Карис, не можех… да му се не види, тя ни е виждала и двамата голи, нали? Ако някой би могъл да ни разпознае, ще е тя. Това щеше да е най-бързият начин да проваля всичко.
— Вярно, но ти се канеше да кажеш нещо друго — рече Корван, забил поглед надолу към седлото, за да даде на Гавин мъничко усамотение.
— Мислех си за това, знаеш ли? Как бих могъл да се оженя за нея и да продължа да я мамя. Или пък ако не успея, как да я убедя, че няма друг избор, освен да пази тайната ми. Но в края на краищата тя се оказа единственото нещо, което не желаех да оскверня. След като избягах, тя се влюби в брат ми. Ако проумееше истината и решеше да ме погуби… — Гавин сви рамене.
Сега вече Корван го погледна в очите.
— Не знам дали да ти се възхищавам още повече заради това, или да се ужасявам, че може да си толкова глупав.
— Обикновено бих предпочел да ми се възхищават още повече.
Корван се усмихна неохотно, но не се засмя.
Продължиха по улиците толкова бързо, колкото можеха да яздят, без да прегазят някого, и стигнаха до Травертиновия дворец вече по тъмно. Железни стоеше на портите. По лицето му играеше нехарактерна за него широка усмивка.
— Върховен лорд Призма — рече той. — Вечерята ви чака.
Гавин се намръщи. Щом Железни се хилеше, това означаваше, че предстои нещо неловко, неприятно или дразнещо. Но не смяташе да го пита. Железни просто щеше да се ухили още по-широко и да се наслаждава на своята загадъчност. Чудесно! Гавин закрачи към частната си трапезария.
— Върховни лорде — намеси се Железни. — В голямата зала.
Тя се намираше само на няколко крачки. Гавин почти нямаше време да се замисли от къде на къде ще използват голямата зала за вечеря, преди да влезе в преддверието ѝ.
Голямата зала на Травертиновия дворец, макар и три пъти по-малка от голямата зала на Хромария, беше едно от чудесата на древния свят. Входовете представляваха гигантски арки с подковообразна форма, на зелени и бели ивици, които напомняха за дните, когато Тирея е била парийска провинция. Навсякъде се редяха травертин и бял мрамор: в шахматната шарка на пода, в сложните геометрични фигури по стените и в древните парийски руни, красящи основите на осемте големи дървени колони, които крепяха тавана, разположени по върховете на осмолъча звезда. Всяка колона бе дебела пет крачки — изработена от атасифуста, най-дебелото дърво на света — и никоя от тях не се стесняваше забележимо, преди да стигне тавана. Твърдеше се, че това дърво било подарено на владетелите от един аташийски крал преди петстотин години. Дори и тогава било безценно. Сега вече такива дървета не съществуваха, последната горичка бе изсечена по време на Войната на Призмите. Гавин така и не разбра кой го е направил. Когато пристигна в Ру, горичката просто я нямаше. Неговите командири — командирите на Дазен — се кълняха, че последните дървета още ги имало, когато се изтегляли от града. А след войната командирите на Гавин се кълняха, че дърветата ги нямало, когато пристигнали.
Това, което правеше атасифустата уникална, беше, че сокът ѝ имаше свойствата на концентриран червен луксин. На дърветата им отнемаше сто години да достигнат пълните си размери — тези великани са били на по няколкостотин години, когато са ги отсекли. Но след като достигнеха зрелост, в дънера им можеха да се пробият дупки и ако дървото е достатъчно голямо, сокът ще изтича достатъчно бавно, за да подхранва пламък. Във всеки от тези осем исполина имаше по двайсет и седем дупки — число, някога явно изпълнено със смисъл, вече изгубен. На пръв поглед изглеждаше, че дърветата горят, но пламъците бяха постоянни и никога не обхващаха дървесината, която бе призрачно бяла, с изключение на почернелите от сажди петна над всяка горяща дупка. Гавин знаеше, че пламъците не могат да траят наистина вечно, но дори след като бяха горели денонощно в продължение на петстотин години, не даваха никакви признаци, че ще угаснат скоро. Може би тези при върха горяха малко по-слабо от долните, но той не би се обзаложил.
Когато дървото още не бе съзряло, от него ставаше страхотен материал за горене. Един наръч можеше да топли малка къщурка цяла зима. Нищо чудно, че бяха изчезнали.
В голямата зала, разбира се, нямаше нужда от факли, но зад витражните прозорци, всеки от тях също с подковообразна форма, все пак горяха такива, за да може цветното стъкло да грее денонощно в бяло, зелено или червено.
И отново цветовете, формата, всичко тук носеше някакъв смисъл за хората, построили това чудо, а Гавин нямаше представа какъв. Това го караше да се чувства незначителен. Не мислеше, че нещо създадено от него ще оцелее петстотин години след смъртта му. Всъщност бе истински късмет, че брат му Гавин не е погубил това чудо, когато унищожи града.
Докато влизаше, погледът му се откъсна от величието на атасифустовите колони и се насочи към мъжете и жените, седящи край голямата маса. Всички лица бяха обърнати към него. Вниманието му се отклони за миг, когато мина покрай две сенки, застанали от двете страни на пътеката. Главата му се извъртя рязко настрани, очаквайки убиец. Не, беше черногвардеец. По един от двете страни на вратата и още десетина из залата, всичките познати. Черногвардейци? Тук?
Ах, да, бяха пристигнали корабите с маговете, които трябваше да бъдат Освободени. Сигурно Железни бе заповядал всички тези черногвардейци да ги придружат.
Очите му се върнаха към масата. На нея го чакаха поне двеста притеглящи. Малка група, както му бе казала Бялата. Но не му беше казала кои са в тази група. Гавин ги познаваше всички по физиономия, а повечето и по име. Позна Изем Червени и Изем Сини, Самила Сайех, Марос Орлос, непоредния бихром Юсеф Теп, когото наричаха Пурпурния мечок, Дийди Отронено листо, парийските сестри Тала и Тайри, Джавид Араш, Талон Гим, Елелеф Корзин, Баз Простодушни, Далос Темнос-младши, Юсем Диви, Еви Тревата, Огнеръкия и Одес Карвинген. Накъдето и да погледнеше, виждаше герои от Войната на Призмите, и от двете страни. Това бяха някои от най-талантливите притеглящи в Седемте сатрапии и ги представляваха до една, дори Илития бе представена, пък макар и само от Огнеръкия, а Елелеф Корзин бе аборнеец.
Гавин се закова невярващо на място. Всяка година бяха Освобождавани някои притеглящи, участвали във войната, но единственият път, когато му се бе наложило да Освободи толкова много от великите, бе непосредствено след края ѝ, когато мнозина бяха докарани до ръба от количеството сила, използвана в битките.
Всички магове тук по време на войната бяха млади. Гавин знаеше, че ще започнат да си отиват, и се ужасяваше от това, но толкова много в една и съща година?
— Бяхме сключили споразумение — каза Юсем Диви в отговор на явното му объркване. — Някои от нас, които се биха заедно. Разбрахме се, че когато първите от нас трябва да си отидат, ще си отидем всички. На мен самия ми се искаше да изкарам още някоя и друга годинка, но по-добре да се оттегля, докато съм на върха, нали?
— По-добре да се оттеглим, докато сме още с всичкия си — изръмжа Пурпурния мечок.
— По-добре да си отидем заедно — рече Самила Сайех. — Стига сме карали Дийди да страда.
И наистина, Дийди Отронено листо изглеждаше по-зле от повечето. Кожата ѝ имаше неизменен зелен оттенък, а халото в очите ѝ се напрягаше под напора на зеленото, обхванало някога сините ѝ ириси. Тя се усмихна немощно.
— Лорд Призма, за мен е чест. Очаквам това Освобождение от дълго време. — Приклекна в реверанс, като предпочете, подобно на повечето стари воини, да пренебрегне факта, че във войната се е сражавала срещу Гавин.
Останалите последваха примера ѝ с поклони и официални реверанси в стила на родния си край. Гавин се поклони тържествено и срещна очите им, като се постара да покаже еднакво уважение към притеглящите, сражавали се на двете страни.
А сърцето, както винаги, се късаше в гърдите му. Искаше му се да каже на онези, които са се били редом с него, че не е Гавин, че всичко това е било за добро. Вместо това седна при тях, до сприхавия Юсем Диви, докато робите внасяха димящи подноси с храна и охладени гарафи с цитрусови сокове и вино.
— Когато казах на някои от другите — Юсем кимна неохотно към двамата Изем и Самила, които се бяха сражавали за Гавин, — те решиха, че годината е подходяща и за тях.
— Искаше ни се, лорд Призма, да помогнем на Седемте сатрапии да оставят… войната зад гърба си — каза Самила Сайех, като дипломатично се възпря да я нарече Войната на Лъжепризмата. — Всъщност ние станахме добри приятели.
— Лично аз — рече Марос Орлос, най-ниският рутгарец, който Гавин бе виждал — се радвам да мина през Освобождението без всичките му официалности. Фойерверките, речите и позьорстването на разни сатрапи и лордчета, на които никога няма да им се наложи да изпълнят Договора лично. Освобождението е нещо свято. То трябва да се състои между човека, Призмата и Оролам. Всичко останало е ала-бала.
— Ала-бала? Като например вечеря с Призмата и групата ти по Освобождение? — попита Изем Червени. Той беше париец, слаб и жилав, и с остър ум. Все още носеше готрата си сгъната така, че да напомня качулка на кобра — стил, който бе възприел като седемнайсетгодишен и за който бе търпял непрестанни подигравки. Наричаха го позьор до първата битка, когато светкавичните му удари, бързите като стрели огнени кълба и опустошението, което сееше във вражеските редици, бяха пресекли подигравките веднъж завинаги.
Марос отвори уста да протестира, осъзна, че се кани да спори с Изем Червени, и пак насочи вниманието си към храната.
Тала, по-възрастна парийка с къса бяла коса и червени халота, изпълнили кафявите ѝ ириси, каза:
— Знаете ли, лорд Призма, командир Железни ни каза, че работите върху един малък проект. Нещо в това ми напомня за старата поема за Скиталеца. Как беше: „За дело славно…“
Поемата бе известна; всички я знаеха. Дори нямаше нужда да довършва цитата. Тя предлагаше на Гавин помощта им.
— Би било чудесно… — започна Гавин.
Баз Простодушни, странният тирейски полихром, го прекъсна, килнал глава на една страна:

— За дело славно има още време, достойно за стремежите на тез, що крачат гордо редом с боговете. Гевисън, „Последното пътуване на Скиталеца“
1
, строфи шейсет и трета и шейсет и четвърта. — Вдигна очи, видя, че всички го гледат, и сведе засрамено поглед.

— Би било чудесно — повтори Гавин. — Ще разбера, ако някой има възражения и не желае да се присъедини към мен, но ако искате да… наистина ще съм ви благодарен. — Това беше абсолютен подарък, и то такъв, който нямаше да струва нищо на повечето от тях. Не всички тези притеглящи бяха на ръба на смъртта, повечето от тях още притежаваха неописуема мощ, а мнозина бяха крайно изкусни в хроматургията. Помощта им щеше да промени всичко.
Разбира се, това бяха също така хората, които познаваха най-добре Гавин и Дазен. Ако имаше вероятност някой да разкрие, че Гавин е самозванец, той се намираше в тази стая. А при наближаващото им Освобождение те нямаше какво да губят, ако го изобличат.
Сърцето му се сви и той се усмихна, за да скрие страха си, сякаш се усмихваше на съчетанието от гениалност и странно простодушие у Баз. От всички краища на масата му отвърнаха усмивки. Гавин знаеше, че някои от тях със сигурност са змийски, но нямаше начин да разбере кои. Кой бе по-вероятно да го погуби? Онези, които го мислеха за своя приятел, след като научат, че е узурпирал мястото на Гавин, или онези, които се бяха сражавали за него и го смятаха за мъртъв, след като научат, че ги е предал?
Баз Простодушни се взираше в Гавин, без да се усмихва, килнал глава на една страна, а странно проницателните му очи попиваха всичко.



69.

— Момчето е изчезнало — докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. — Кип — добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.
„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“
— Защо не са ми съобщили? — попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“
— Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.
„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка — знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.
Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“
„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“
— Някакви други новини? — попита Гавин.
— Взел е кон и руло монети.
— Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си — рече Гавин.
Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.
— Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но ѝ отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.
Гавин се взираше към морето. Пазителката — статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, — стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.
Точно това се опитваше да направи и Кип.
Железни каза:
— Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.
„Може би защото от него би излязъл невероятно лош шпионин?“
— А по въпроса за нашите шпиони какво научи?
— Губернатор Красос много невинно дойде да инспектира пристанището. Носеше безобидна на вид и странно тежка торба. Изглеждаше ужасно доволен да ме види — рече Железни.
— Прибягваш към сарказъм само когато си бесен — отбеляза Гавин. — Давай, казвай направо.
— Заклех се да пазя Кип, лорд Призма, но първо, шпионите…
— Можеш да ме наричаш Гавин, когато се държа глупаво — каза безизразно Гавин.
— Шпионите докладват…
— Изплюй камъчето, в името на Оролам.
Железни стисна зъби, после се насили да се отпусне.
— Трябва да тръгна след него, Гавин, което означава, че не бих могъл да съм тук, да помагам с отбраната и да командвам хората си.
— А ти си париец, огромен на ръст и точно обратното на незабележим, така че ако тръгнеш след него — както изисква честта ти, — най-вероятно ще те убият. Което ще означава не само, че ще си мъртъв, което не ми допада особено, но и че не си успял да опазиш Кип, което поначало е единствената причина да тръгнеш след него. Освен това не можеш да прехвърлиш задачата другиму, защото си обещал да го пазиш лично, а и така или иначе всеки друг черногвардеец ще се набива на очи почти колкото теб. — Не защото черногвардейците бяха по-тъмнокожи от тирейците и имаха ситно къдрава коса. През вековете достатъчно чужда кръв се бе примесила с тирейската, за да има немалко местни, които притежават и двете черти. Дори от Кип би могъл да излезе добър шпионин въпреки сините му очи — тирейците бяха свикнали с етническите малцинства поради всичките хора от други народности, останали тук след войната. Проблемът беше, че извънредно атлетични притеглящи с абаносова кожа, които излъчват заплаха от самите си пори, щяха да се открояват навсякъде. Черногвардейците биха се откроявали дори сред цяла армия парийски притеглящи.
— Това описва добре ситуацията — призна Железни. Остротата на гнева му бе притъпена, след като Гавин му разкри точно защо е ядосан.
— Какво друго научи от шпионите ни? — попита Гавин, като пренебрегна за момента притесненията на Железни.
Железни, изглежда, също бе доволен да не говори за дилемата си.
— Някои от тях пристигнаха от лагера на крал Гарадул и мисля, че проблемите ни са по-големи, отколкото си давахме сметка. — Той смъкна готрата от главата си и се почеса по темето. — Въпросът е религиозен.
— Не мислех, че се интересуваш много от религия — рече Гавин в опит да вмъкне малко несериозност.
— Че защо ще си мислите подобно нещо? Аз постоянно разговарям с Оролам.
— „Оролам, с какво заслужих това?“ — подхвърли Гавин, решил, че той се шегува.
— Не. Сериозно — каза Железни.
— О. — „Железни набожен?!“
— Но знаете как е. Вие също говорите непрекъснато с него. Нали сте неговият избраник.
— При мен е по-различно. — „Явно много, много по-различно.“ — Извинявай за шегата. Религия, казваш?
— Това, че се е нарекъл крал, не е просто някакъв политически ход. Раск Гарадул иска да унищожи всичко, което сме постигнали след идването на Луцидоний. Всичко.
Неясен ужас се загнезди в стомаха на Гавин.
— Старите богове?
— Старите богове — потвърди Железни.
— Върни Кип, командире. Направи каквото е нужно. Ако някой се оплаква от методите ти, ще трябва да мине първо през мен. Ако можеш, спаси и момичето. Задължен съм на баща ѝ по начин, който не бих могъл да ти обясня.


Гавин спа малко и на пресекулки. По принцип никога не спеше много, но всеки път с наближаване на Освобождението нещата се влошаваха. Мразеше това време от годината. Мразеше тази шарада. Усещаше някакво стягане в гърдите, докато лежеше в постелята. Може би навремето трябваше да остави брат си да победи. Може би Гавин би свършил по-добра работа. Или ако не друго, поне той самият сега нямаше да е тук.
Глупости.
И все пак неволно се чудеше дали Гавин не би бил по-добра Призма от него. Гавин винаги бе носил бремето на отговорността по-успешно от Дазен. При по-големия му брат то дори не изглеждаше като бреме. Като че ли този човек никога не се съмняваше в себе си. Дазен винаги му бе завиждал за това.
Утрото дойде прекалено бързо. Дазен се надигна в леглото и си надяна пак лицето на Гавин. Усети онова жилване на болка в гърдите, стягането в гърлото. Не можеше да го направи.
Глупости. Просто му липсваше Кип, както и Карис, освен това се тревожеше за дъщерята на Корван и се ужасяваше от изтощителното целодневно притегляне, което му предстоеше. Нямаше друг избор, освен да продължи.
След като приключи с дългото миене — защо трябваше Гавин да е такова конте? — хапна и препусна към стената. Там го посрещна млад оранжев притеглящ.
Той бе един от трагично младите, които не можеха да се справят със силата. Пристрастен. Сигурно нямаше и двайсет години, парийски планинец, но не носеше готра. Вместо това косата му бе сплетена на множество малки плитчици, хванати зад тила с кожена лента. Дрехите му също говореха за отхвърляне на традиционното облекло — и на всякаква традиция изобщо. Оранжевите умееха да виждат как на другите им се иска да стоят нещата. В повечето случаи го използваха за своя изгода, ставаха хлъзгави като луксина от своя цвят. Но в някои случаи отхвърляха всички правила и се превръщаха в творци и бунтовници. Като се имаше предвид как дрехите на мъжа успяваха да се съчетаят сполучливо и да изглеждат добре въпреки разнородния си произход и как всички цветове и тъкани се допълваха, Гавин предположи, че този е творец. Но оранжевото му хало бе изтъняло от напрежение. Определено нямаше да издържи до следващото Освобождение.
— Лорд Призма — каза младежът. — С какво мога да ви помогна?
Слънцето едва се бе подало над хоризонта и всички магове, които можеха да притеглят, без да си навредят или да загубят контрол, се бяха събрали на стената. Местните работници изглеждаха зашеметени от факта, че са заобиколени от толкова много притеглящи.
— Как се казваш? — попита Гавин. Не мислеше, че е виждал този младеж преди.
— Ахейяд.
— А, значи наистина си творец — рече Гавин.
Ахейяд се усмихна.
— Нямах голям избор, при баба като моята.
Гавин го погледна въпросително.
— Съжалявам, мислех, че знаете. Баба ми е Тала. Тя знаеше, че ще съм оранжев и творец, още когато бях на четири годинки. Принуди майка ми да ме прекръсти.
— Тала може да бъде много, хм, убедителна — каза Гавин.
Момчето се ухили.
Едно момче да отива на Освобождението заедно с баба си. Тук под повърхността се криеше някаква тъжна история, семейна скръб от загубата на две поколения едновременно, но нямаше нужда да задълбава в това сега. С времето всички неща излизат на светло.
— Имам нужда от творец — каза Гавин. — Можеш ли да работиш бързо?
— Има си хас — отвърна Ахейяд.
— Бива ли те? — Гавин вече знаеше, че го бива, иначе Корван не би го пратил. Но искаше да знае дали младежът ще бъде дързък, или колеблив, когато се сблъска с нещо толкова огромно.
— Аз съм най-добрият — рече Ахейяд. — Какъв е проектът?
Гавин се усмихна. Обичаше творците. В малки дози.
— Строя стена. Трябва да се консултираш с архитекта, за да сме сигурни, че няма да оплескаш нещо функционално, но истинската ти задача е да направиш тази стена страшна. Можеш да вземеш когото си поискаш от старите притеглящи да ти помага. Давам ти някои рисунки на Раткаесон, с които разполагаме. Ако може да прилича на тях, направи го. Ще кажеш на сините как да държат формите. Аз ще ги напълня с жълт луксин. Първо ще направя функционалните части. А след два-три дена ще можем да прикрепим и добавим всичко, което проектираш.
— Колко голямо мога да направя… каквото там ще направя?
— Разполагаме с около две левги стена.
— Значи говорите за нещо… наистина голямо.
— Огромно — отвърна Гавин. Като го караше само да проектира формите, щеше да попречи на младежа да притегля, което, предвид колко близо бе Ахейяд до разкъсването на халото, можеше да му спаси живота.
Докато се приготвят да започнат с притеглянето, стана пладне. Гавин бе помолил всички стари воини да разгледат плановете на стената и немалко от тях бяха дали предложения. Тези предложения обхващаха всичко — от разширяването на тоалетните и измислянето на способ отходните продукти да се изсипват внезапно върху врага през специални шахти до видоизменяне на лафетите на оръдията и добавянето на пещи за нажежаване на гюлетата до някои от тях. Нажеженото гюле вършеше чудесна работа за подпалване на обсадните машини. Някой предложи да направят подовете грапави и да осигурят улеи не само отвън за дъждовната вода, а и вътре в самата стена за кръвта.
Имаше много добри предложения и немалко лоши. Стената да е по-голяма, по-малка, по-широка, по-висока. Да има място за повече оръдия, повече стрелци, повече легла в лечебницата, казармите да са разположени в стената и така нататък.
По пладне Гавин се опаса наново в своите ремъци и бе повдигнат от земята. Другите се тълпяха около него, притегляха форми, укрепваха ремъците му. После се залови за работа.



70.

Едва два дни по-късно, когато зърнаха армията на крал Гарадул, пльоснала се върху равнината и замърсяваща реката като гигантско кравешко лайно, Кип осъзна колко страхотно, невероятно, неповторимо тъп е планът му.
„Ще вляза с бодра крачка там и ще спася Карис, така ли?“
По-скоро със смешно клатушкане.
Седяха на коня, който изглеждаше благодарен за дадената му почивка, на върха на един малък хълм и оглеждаха човешкото множество пред себе си. Беше необятно. Кип никога не се бе опитвал да прецени числеността на някоя тълпа, а и никога не бе виждал толкова голяма.
— Как мислиш, шейсет или седемдесет хиляди са? — попита той Лив.
— Повече от сто, бих казала.
— Как ще намерим Карис сред толкова народ? — зачуди се Кип. „А аз какво очаквах? Табелка «Пленената притегляща е тук»?“
По-голямата част от лагера представляваше истински хаос. Хора опъваха навеси край фургоните, онези, които имаха палатки, се караха кой кое място да заеме, деца тичаха между палатките, фургоните и добитъка. Небето още светлееше, макар че слънцето бе залязло и из цялата равнина вече палеха огньове. Кип чуваше как наблизо някакви хора пеят. Мъже плуваха и се къпеха в реката малко по-надолу от мястото, където войниците набързо бяха спретнали заграждение за добитъка. Животните мърсяха водата, но явно на никого не му пукаше. Други мъже стояха на брега и пикаеха направо във водата. Цветът ѝ над и под лагера се различаваше чувствително. Хора носеха кофи вода, напълнени директно от реката.
„Май ще пия само вино.“
И което бе по-важно, миризма на печено месо изпълваше въздуха.
Стомахът на Кип закъркори. Бяха излапали взетата от него храна по-бързо, отколкото си мислеше — всъщност я беше излапал предимно той, — и сега не разполагаха с нищо. „Е, освен едно руло данари, което откраднах, на стойност колкото половингодишна заплата.“
Ах, да. Вярно.
— Ще се разделим — каза Лив. — Ти се насочваш право към центъра на лагера. Предполагам, че палатките на краля са разпънати там. Карис е важна личност, така че може би я държат наблизо. Аз ще ида да потърся при притеглящите. Един пленен маг вероятно ще бъде надзираван от други магове. Тя трябва да е на едно от двете места. Ще се срещнем отново тук след, да речем, три часа?
Кип кимна. Беше впечатлен. Сам изобщо не би се оправил.
Лив скочи от коня и изчезна. Никакви колебания, никакви размишления. Кип я изпрати с поглед. Беше гладен.
Поведе едрия кротък кон напред, като подръпваше юздите всеки път, когато животното се опитваше да попасе тревата отляво или отдясно. Приближи се към един от по-големите огньове. Не един, а два глигана се печаха на шишове над пламъците и докато Кип се взираше в тях и преглъщаше, една от най-дебелите жени, които бе виждал, отряза с няколко сръчни движения голяма мръвка от добре изпечения бут. Ароматът беше чуден, апетитен, съблазнителен, превъзходен, изумителен, омайващ, парализиращ. Кип не можеше да помръдне — докато не я видя как надига месото към устните си.
— Извинете! — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше. Другите около огъня вдигнаха очи.
— Не усетих да се е размирисало — рече дебеланата и захапа тлъстата мръвка. Нещо в Кип сякаш умря. После още повече, когато суровите мъже и жени около огъня се засмяха. Дебеланата, с месото в едната ръка и дълъг нож в другата, се ухили между хапките. Имаше поне три гуши, а чертите на лицето ѝ се губеха сред тлъстините, които го притискаха от всички страни като група хулигани, заобиколили недодялано хлапе. Ленената ѝ пола можеше да служи за палатка. Буквално. Тя се извърна от Кип, пъхна ножа обратно в канията и продължи да върти шиша. Задникът ѝ бе нещо повече от тресяща се грамада — беше архитектурен паметник.
— Извинете — рече Кип, като се съвзе. — Чудех се дали не бих могъл да си купя малко вечеря. Имам пари.
При тези думи всички около огъня наостриха уши. Кип внезапно се зачуди дали е избрал най-подходящия огън, до който да спре. Или всички в лагера бяха мърляви като тези?
Той се огледа. Ами да, всъщност бяха.
Мамка му.
Бръкна в кожения колан за пари, където бе прибрал рулото калаени данари. Беше взел колана първо, защото в него вече имаше пари, и второ, защото така щеше да му е по-лесно да ги носи. Монетите бяха нанизани на квадратна пръчица, която пасваше на квадратните дупки по средата им и беше със стандартна дължина, така че на хората да им е лесно да си броят парите — разбира се, при броенето на чуждите все още се използваха везни. Това бе удобно и пречеше на монетите да звънтят при всяка крачка, както ако са в кесия. Освен това получените рула можеха да се увият в кожа, за да се прикрепят към колан или да се скрият в дрехите. Кип просто бе зърнал проблясъка в това руло и го бе грабнал.
Но когато разви края му, за да извади един калаен данар, забеляза нещо ужасно нередно. Замръзна. Тежестта си беше каквато трябва или поне достатъчно близка, за да не се замисли върху това, но монетата, която извади, не бе калаена. Един данар представляваше горе-долу надницата на обикновен работник. Някой по-неквалифициран, като например майка му, щеше да вади по половин. Той бе предположил, че рулото е пълно с калаени монети по осем данара.
Вместо това бе задигнал руло сребърни квинтари. Те бяха малко по-широки, но два пъти по-тънки, а среброто бе малко по-леко от калая. Всеки от тях възлизаше на двайсет данара. Едно руло сребърни квинтари съдържаше петдесет монети, два пъти повече от калаените данари, които биха се събрали на такава пръчица. Значи вместо да открадне от Травертиновия дворец двеста данара — което си бе солидна сумичка, — Кип бе откраднал хиляда. И току-що бе измъкнал един пред очите на всички, така че да им стане ясно, че има още.
Разговорите секнаха. В танцуващата светлина на огъня немалко от очите заблестяха като вълчи.
Кип побърза да прибере колана за пари, молейки се никой да не е забелязал колко е пълен. Но какво значение имаше? Може би животът му струваше по-малко и от един сребърен квинтар.
— Ще взема един бут — каза той.
Дебеланата протегна ръка.
— Ще ми трябва и ресто от деветнайсет данара — каза Кип. Една надница сигурно бе три пъти повече, отколкото струваше глиганският бут.
Жената се изкикоти.
— Да бе, ние тука се занимаваме с благотворителност. Да ти приличаме на луксиати? Десет.
— Десет данара за едно ядене? — попита Кип; не вярваше, че тя говори сериозно.
— Ако предпочиташ, можеш да стоиш гладен. Няма да ти се отрази зле — рече жената.
Несправедливостта в това един такъв кит да го нарича дебел и той да не може да направи нищо по въпроса, парализира Кип. Той заскърца със зъби, оглеждайки хората около огъня, и накрая ѝ подаде квинтара.
Левиатанът взе монетата, захапа я и я огъна леко. Ако бе фалшива, от калай, покрит със сребро, щеше да издаде особеното пукане, характерно за огъващ се калай. След като се убеди по теглото и структурата, че е истинска, жената я прибра. Сръбна голяма глътка от една стъклена кана, остави я и отряза единия бут на глигана. Докато тя работеше, Кип забеляза, че някои от мъжете около огъня са изчезнали.
Без съмнение щеше да ги открие да го чакат в сгъстяващия се мрак. Нали бяха видели рулото монети.
Дори останалите около огъня мъже и жени не го гледаха особено дружелюбно. Бяха насядали по торбите си, по пънове или направо на земята и повечето се взираха безмълвно в него. Неколцина пиеха вино или бира и си шепнеха един на друг. Една жена с изцъклен поглед лежеше, положила глава в скута на дългокос олисяващ небръснат мъж и го галеше по бедрото. И двамата го зяпаха.
Китът подаде бута на Кип.
Кип я изгледа с очакване.
Тя му отвърна с невъзмутим поглед изпод гънките тлъстини.
Преди няколко седмици Кип би отстъпил. Беше свикнал хората да се отнасят с него като с нищожество. Да го пренебрегват или да го тормозят. Но не можеше да си представи някой да тормози Гавин Гайл, та дори когато всичко е срещу него. Кип може и да беше копеле, но ако носеше в себе си дори капка от кръвта на Призмата, за нищо на света нямаше да се огъне.
— Искам си десетте данара — каза той.
Пияната жена от другата страна на огъня внезапно избухна в неудържим смях, докато не започна да се дави и това я накара да се засмее още по-силно. Значи не бе просто пияна.
— Изглеждам ли ти толкова богата, че да имам десет данара? — попита китът.
— Можеш да разсечеш квинтара на две.
Тя извади ножа си, сви рамене и пристъпи по-близо до Кип. Смърдеше на зърнен алкохол.
— Съжалявам, нямам нож.
Кип моментално разбра. Неколцина от мъжете се бяха понадигнали, не само от изострено внимание, а и за да са готови да скочат. Чакаха не само да му се присмеят — знаеха, че този кит ще го измами. Чакаха да видят дали Кип е жертва. Дали ще приеме безропотно измамата. Ако беше жертва, значи бе плячка. Щом имаше един квинтар, можеше да има и още.
Но какво можеше да направи? Да върне храната? Не, тази жена така или иначе нямаше да му върне квинтара. Ако си тръгнеше, само щеше да потвърди, че е слабак. Някой щеше да го причака в тъмното. А какво биха направили, ако я нападне? Ако ей така, без предупреждение, я фрасне с всичка сила в тлъстото лице?
Щяха да му скочат, разбира се. И след като го пребият, щяха да го оберат.
Ако побегнеше, дори да успееше да се измъкне, щеше да загуби коня си, а му беше прекалено трудно да го яхне и да препусне — да не говорим, че конят бе най-кроткото създание на света и едва ли би препускал дори дяволите да го гонят по петите.
— Добре — каза Кип. Обърна се, сякаш за да си тръгне, но вместо това грабна каната ѝ. — Ще ми се да пийна нещо с вечерята. А рестото го задръж. За доброто обслужване. — Подуши каната. Както си и мислеше, беше зърнен алкохол. Сръбна малко, за да изглежда по-печен, и трябваше да положи усилия да запази безизразна физиономия, когато течността изгори устата му. А после и гърлото му. И стомаха му.
Мъжете, които се готвеха да скочат, се отпуснаха обратно на земята.
— Може ли да спя тук тази нощ? — попита Кип.
— Стига да си платиш — рече мъжът с олисяващото чело и косата, спускаща се до средата на гърба му.
— Разбира се — отвърна Кип. Вече не бе и наполовина толкова гладен, колкото допреди няколко минути, но се насили да изяде почти целия бут. Докато останалата част от глигана се печеше, другите мъже и жени се приближаваха да си отрежат парчета.
Когато Кип свърши, осмука пръсти и тръгна към коня си. Стигна достатъчно далеч, за да започне да се надява, че просто ще го оставят да си тръгне.
— Къде отиваш? — попита олисяващият.
— Трябва да изтъркам коня си — каза Кип. — Денят беше дълъг.
— Няма нужда да ходиш никъде, освен това не искам да се приближаваш до моя кон.
— Твоя кон — рече Кип.
— Точно така. — Мъжът оголи почернелите си зъби насреща му — наполовина в усмивка, наполовина сякаш щеше да го ухапе — и извади нож.
— Ще ни трябва и този колан за пари — обади се друг мъж.
Жените около огъня просто гледаха безстрастно. Никой не понечи да му помогне. Още няколко мъже се присъединиха към двамата, застанали срещу Кип. Кип се взря в мрака. Зрението му бе развалено от огъня, но въпреки това забеляза няколко тъмни силуета, които го чакаха.
„Дай им каквото имаш и може да ти се размине само с пердах, Кип. Знаеш, че няма да се измъкнеш оттук с всичко. Протакай, в лагера може да има някакви патрули, които да те спасят.“
— Вечната нощ да ви погълне дано — изруга Кип и счупи горния край на каната в ръба на едно колело на фургон.
— Глупаво момче — рече олисяващият. — Повечето хора, като правят това, запазват дръжката, не я отчупват.
Кип скочи и лисна зърнения алкохол върху мъжа. Онзи се намръщи, докато триеше парещите си очи, и прехвърли ножа в лявата си ръка.
— Знаеш ли какво? Ще те убия заради това — каза той.
Кип изкрещя и нападна.
Това бе последното, което очакваше мъжът. Още си търкаше очите. Вдигна ръка, за да се предпази от удар, но Кип се гмурна ниско, покрай ножа, и заби глава в корема му. Онзи изпъшка и залитна назад, и точно до огъня се спъна.
За миг не се случи нищо. После алкохолът по ръцете му пламна. Той изпищя и вдигна ръка, и косата му също се подпали. Брадата му се подпали. Лицето му. Писъците му се извисиха страдалчески.
Кип се стрелна точно покрай горящия човек.
В течение на един благословен миг никой не помръдна. После някой се метна към него. Не го улучи, но закачи петата му. Кип се строполи тежко.
Не се бе отдалечил и на три крачки от огъня.
„Хубаво тичаш, Прасчо.“
Претърколи се тъкмо навреме, за да види как горящият мъж, който продължаваше да врещи, се блъсна право в дебеланата. Тя нададе писък, странно тънък за толкова едра жена, и започна да го ръга с големия си нож.
А после трима мъже връхлетяха срещу Кип. Огънят зад гърбовете им ги превръщаше в огромни гротескни сенки. Нечий ритник го улучи по рамото, после втори от другата страна се стовари в бъбрека му. Прониза го болка, от която му секна дъхът. Той се сви на топка.
Ритници се посипаха по гърба и краката му. Единият мъж се бе привел над него и млатеше с юмруци по бедрото му, мъчейки се да го удари в слабините. Някой стовари крак върху главата му. Ударът беше кос, но го улучи по носа. Гореща кръв шурна по лицето му и главата му се прасна в земята.
Една-единствена мисъл си проби път през мъглата, обвила изведнъж съзнанието на Кип. „Те ще ме убият.“ Това нямаше да е побой. Щеше да е убийство.
„Така да бъде. Но ще трябва да ме убият прав.“ Надигна се мъчително на четири крака.
Това откри ребрата му и един ритник се заби в тях отстрани. Кип го пое с изпъшкване.
Трима възрастни мъже да нападат момче, което не им е направило нищо. Тази несправедливост разбуди у него железен резерв от воля. Не, вече не бяха само трима. И други се бяха присъединили към тях. Но нарасналият им брой само го вбеси още повече. Той се сви, събирайки сили, сгушил глава между раменете си. „Да горите в ада, мога да го понеса.“
С нечовешки рев — звук, какъвто Кип никога не бе чувал и на какъвто дори не знаеше, че е способен — той скочи на крака. Внезапното му движение сякаш бе подсилено от предишната му мудност.
Крещеше окървавен, пръскайки кръв в лицето на един мъж, който се бе втурнал напред да го ритне. Кип беше като пещерна мечка, внезапно изправила се на задните си крака. Очите на мъжа се разшириха.
Кип го сграбчи за ризата, дръпна, завъртя и с рев го метна в единствената посока, която не бе препречена от тела.
Към огъня.
Мъжът видя накъде лети. Посегна да се улови за окачения над пламъците шиш, но не успя и вместо това го удари с лакътя си. От удара се завъртя и се стовари странично в огъня, така че главата му попадна в самия център на пламъците, а шишът падна.
Кип не гледаше, нито слушаше новите писъци. Някой го фрасна в корема. Обикновено такъв удар би го сгънал на две. Но сега болката нямаше значение. Той откри нападателя — едър брадат мъж, поне стъпка по-висок от него, който го зяпаше, смаян, че момчето не е паднало. Кип го сграбчи за брадата и я дръпна с всички сили надолу към себе си. Едновременно с това главата му замахна напред със силата на таран. Лицето на едрия мъж изхрущя и той рухна сред пръски кръв и летящи зъби.
Нещо като надежда замъждука през яростта на Кип. Той се обърна пак, търсейки друга жертва, и точно тогава нещо го цапардоса по главата.
Кип се строполи. Дори не усети падането. Просто изведнъж се озова на земята, взирайки се нагоре към друг ухилен демоничен мъж с цепеница в ръка. Зад него имаше още четирима. Четирима? Все още? През сълзите и замайването си Кип дори не беше сигурен, че ги е преброил вярно.
Надигна се отново на четири крака, но бързо рухна. Пред очите му танцуваха звезди. Не можеше да пази равновесие.
— Хвърлете го в огъня! — изкрещя някой.
Имаше и други думи, но Кип не ги различаваше ясно. Следващото, което усети, бе, че мъжете го хващат за крайниците и го повдигат. Беше с лице надолу. Топлината на огъня лъхна лицето му.
Мъжете спряха.
— Не бутайте нас вътре, глупаци! — изръмжа един от тези отпред.
— На три!
— Оролам, колко е едър.
— Е, няма нужда да го хвърляме надалеч.
— Ще зацвърчи като сланинка в тиган, нали?
— Едно!
Кип се люшна леко към огъня и би се заклел, че веждите му се сгърчиха от жегата. Сграбчи го задушаващ страх. Замайването му изчезна.
Люшна се в обратната посока.
— Две!
„Стига. Просто силите бяха прекалено неравни. Опитах се. От какво да ме е страх, когато нямам нищо за губене? Презирам се. И какво толкова, ако умра? Малко болка, голяма работа! После болката ще изчезне навеки. Само забвение.“
Люшна се малко по-навътре над огъня и затвори очи, приветствайки горещината. Веждите и миглите му се стопиха. Огънят заблиза лицето му като котка.
„Един Гайл не би се предал. Те те приеха, Кип. Очакваха да поемеш своята тежест. Гавин, Железни, Лив, те ти позволиха за първи път в живота си да принадлежиш към нещо. А ти ще ги разочароваш?“
И ей така, отведнъж, страхът просто изчезна. „Не.“
Мъжете пак го люшнаха в обратната посока. За последен път. Бяха четирима. Четирима Овенировци. Четири майки на Кип, които се отнасяха към него като с нищожество и очакваха да го приеме.
„Няма да я бъде тая!“ Внезапната, неумолима жар на омразата му се разгоря силно като пламъците.
— Три!
Мъжете го люшнаха напред.
Кип остави очите си отворени и усети как се разширяват — но не от страх, страхът бе изчезнал. Очите му се разшириха при вида на огъня така, както очите на един влюбен се разширяват при вида на неговата изгора. „Да, прекрасна е! Да, моя е!“
Изневиделица се разнесе свистене като от мощен вятър. Огънят промени формата си, метна се към Кип — в Кип! И изчезна. Целият огън угасна за миг и лагерът потъна в мрак.
Мъжете извикаха и го пуснаха.
Но Кип почти не забеляза това.
Беше паднал в жаравата. Подпря се на лявата си ръка и чу цвърчене, когато дланта му се сви около горяща пръчка. Макар че бе засмукал целия огън, въглените още бяха нажежени.
Но Кип почти не забеляза това. Яростта беше море, а той просто се носеше по нея. Не беше самият себе си, нямаше съзнание за самоличност. Съществуваха само хората, които мразеше и които трябваше да бъдат поразени.
Той изкрещя и протегна ръка към небето. От нея бликна горещина, която на една стъпка от дланта му се превърна в огън и обагри небето в синьо, жълто, оранжево и червено. Той се изправи, докато горещината бушуваше във вените му. Непоносима горещина. Въпреки мрака можеше да види ясно мъжете, които го бяха държали. Виждаше топлината им. Единият се беше спънал и се взираше в него със зяпнала уста.
Кип протегна ръка напред. Огън обви мъжа от главата до петите.
Останалите търтиха да бягат.
Кип замахна с лявата си ръка към един от тях. Усети как кожата му се разпука, когато отвори дланта си, но болката бе само далечно ехо. Прицели се и с дясната. Пук, пук, пук. Три огнени кълбета, всяко голямо колкото дланта му, полетяха в нощта и откатът едва не го запрати обратно в огъня. Но всяко от тях намери мишената си, заби се в гърба на някой от мъжете и го изкорми с огън, изпече го отвътре още докато падаше.
Кип се свлече на колене. Все още му бе горещо, толкова горещо, топлината го изпълваше целия. Вдигна отново ръце. Огън бликна към небето и от двете му длани, дори и от осакатената лява. После зрението му се върна към нормалното. Той задиша тежко, като че ли току-що някакъв демон го бе напуснал, оставяйки го празен, след като е изпепелил част от човечността му.
Огънят гореше отново, много по-малък. Топлината на въглените бе възпламенила дървото и светлина озари околните фургони и лицата на уплашената тълпа, събрала се да види какво става.
В светлината на фенерите, факлите и наново разгорелия се огън Кип видя сцената с очите на разума. Десетки хора, наредени в широк кръг, се взираха в него и всичките изглеждаха сякаш аха-аха ще си плюят на петите. Наоколо бяха пръснати тела: и четиримата мъже, които се бяха опитали да го хвърлят в огъня, бяха мъртви; единият представляваше обгорял скелет с парчета месо по него, а другите имаха в гърбовете си дупки, големи колкото юмрука на Кип.
Незнайно защо останалите изглеждаха по-зле. Кожата на мъжа, когото Кип бе залял със зърнен алкохол, се белеше от лицето и гърдите му, а ръцете и туловището му бяха покрити с рани от нож. Той лежеше и стенеше тихо, а от обгорения му скалп още стърчаха няколко кичурчета коса. Дебеланата лежеше до него и открито плачеше. Пламтящият мъж сигурно бе налетял право върху нея, защото лицето ѝ бе опърлено, от дясната му страна имаше мехури, веждите ѝ липсваха, половината ѝ коса бе изгоряла и някак си собственият ѝ нож стърчеше забит до дръжката отдясно на корема ѝ. Кръв се стичаше по бузата ѝ. Мъжът, когото Кип бе метнал в огъня обаче изглеждаше най-зле. Беше се хванал за шиша, за да се спре, и в огъня бе паднала само главата му, право върху най-нажежените въглени.
Беше се извлякъл навън и по някакво ужасно чудо още беше жив и в съзнание. Плачеше тихо, като че ли дори от самия плач го болеше, но не можеше да се спре. Беше се претърколил, излагайки на показ обгорялата страна на главата си. Кожата му не просто се бе обелила — беше залепнала към въглените като изгоряло пиле към тиган. Скулата му бе оголена, на мястото на бузата му имаше дупка, през която се виждаха зъбите, обагрени в червено от кръвта, а окото му бе тебеширенобяло.
Единственият, който имаше шанс да оцелее, беше брадатият, чиито зъби Кип бе избил. Той лежеше в безсъзнание, но доколкото Кип можеше да види, все още жив.
Кип се заклатушка към коня си, обзет от безчувственост. Нямаше план. Просто трябваше да се махне оттук. Толкова го беше срам. Стигна чак до животното, преди да види войниците. Те бяха заобиколили лагера, но стояха в задната част на тълпата. Кип погледна към един от тях, който беше на кон — офицер, както предположи.
— Съжалявам, сър, но не мога да ви, позволя да си тръгнете — каза офицерът. — Един от Свободните ще дойде да ви вземе.
— Те ме нападнаха — рече изтощено Кип. — Опитаха се да ме ограбят. Аз… не исках… — Облегна се на коня си. Тъпото животно не беше избягало. Ах, да, то нямаше пред очите си открито пространство, а и беше вързано, така че не би могло да си тръгне, дори да искаше. И все пак Кип би очаквал да пощръклее. Вместо това стоеше, кротко както винаги. Кип се подпря на него.
С лявата си ръка. Оролам! Кожата се напука и разкъса, и закърви от всяка става. Кип извика тихичко. Но дори мисълта за собственото му страдание привлече очите му обратно към огъня, към хората, които беше убил, и онези, които още не бяха мъртви, но щяха да умрат. Усещаше сърцето си като дървено, все едно би трябвало да чувства нещо повече, но не можеше.
Като хвърли поглед назад обаче видя как някакъв младеж обхожда телата и ги проверява. Младежът — не, момчето, защото не можеше да е на повече от петнайсет въпреки разкошните си дрехи — тъкмо смъкваше от ръцете си ръкавици от бяла сърнешка кожа. Имаше голям орлов нос, светлокафява кожа, тъмни очи, тъмна рошава коса. Над бялата му риза предмишниците му бяха покрити с шарени ръкавели, с пет широки цветни ивици на бял фон. Плащът му повтаряше същата шарка, от оградена с черно ивица, която изглеждаше замъглена — подчервено? — през червено, оранжево и жълто до зелено. Нямаше синьо или надвиолетово. Не беше нужно човек да е гений, за да познае, че е полихром.
Но не това прикова вниманието на Кип. От всичките хиляди хора в лагера и от стотиците притеглящи, които сигурно имаха, Кип позна този. Той беше част от отряда, извършил касапницата в Ректън. Лично се беше опитал да убие Кип на водния пазар. Зимун, така го бе нарекъл наставникът му. Надеждите на Кип се сгромолясаха като дете, скочило от водопад.
Зимун си сложи зелени очила и каза:
— Здравей, огнеприятелю. Добре дошъл на нашата война. Предполагам, че си тук, за да се присъединиш към Свободните?
— Точно така — рече Кип, като си възвърна дар слово. „Свободните ли?“
Изумруден дим се завихри в дланите на Зимун.
— Просто за твое сведение — каза той, — можеш да убиваш когото се налага — макар че лорд Всецветни предпочита да не е толкова безразборно, — но когато го правиш, моля те, разчиствай след това. Разтвори ръце и описа бавен кръг, приклекнал леко, сякаш събираше енергия. После ръцете му се кръстосаха рязко и се стрелнаха настрани. Пук-пук, пук-пук. Четири шипа зелен луксин, всеки с дължината на пръст, излетяха на два залпа. Около огъня, почти едновременно, четири глави се пръснаха с влажно мляскане. Ранените. Стоновете им секнаха незабавно.
Кип се опули ужасено.
Зимун изглеждаше доволен от себе си. Сгъна зелените очила и ги прибра в един джоб.
„Той се перчи. Перчи се, като убива хора!“
Когато Кип пристъпи към него, Зимун изведнъж се намръщи.
— Как се казваш?
— Кип — отвърна Кип, преди да му мине през ума, че може би не е добра идея да използва истинското си име.
— Кип, имаш зъб в главата.
Ъ? Кип оголи зъбите си и посочи.
— Всъщност всичките ми зъби са в главата ми.
„Дръж се, сякаш не ти се иска да повърнеш, Кип. Изтърпи го някак си.“
— Не, не твой зъб — поясни Зимун и посочи главата си, като че ли беше огледало.
Кип вдигна ръка и естествено, от главата му стърчеше зъб. Откъде се беше взел, по дяволите? Той го измъкна, което го накара да трепне леко. По лицето му закапа прясна кръв.
— Хмм — рече Зимун. — Може би първо ще те заведа при лекарите да те прегледат.
— Първо ли? — попита Кип.
— Да, разбира се. Лорд Всецветни държи да се запознае лично с всичките ни притеглящи. Дори и с немарливите.



71.

Докато над огромната войска се спускаше мрак, Лив бродеше из лагера и чувстваше все по-осезаемо, че е сама жена, заобиколена от сурови мъже. Много сурови мъже. Мъже, които се смееха прекалено гръмко и пиеха прекалено много, уплашени от наближаващата битка. И докато в Хромария бе отритната заради тирейския си произход и хората усърдно я пренебрегваха, то тук не разполагаше с подобна защита. Повечето мъже ѝ хвърляха толкова скришни погледи, че ако вниманието ѝ не бе изострено от чувството, че е сама, и нежеланието да я гледат, Лив изобщо нямаше да забележи. Други пък се взираха в нея толкова нагло, че тя провери дали не ѝ се е разтворило деколтето. Не, беше си съвсем скромно.
„Това са просто тъпанари, които са прекарали твърде дълго време далеч от жените си.“
Направо умираше от глад и макар че не ѝ се искаше да спира край някой лагерен огън, това бе единственият начин да се сдобие не само с храна, а и с информация.
Избра един огън, където група добродушни на вид фермери се бяха струпали около казан с яхния. Разбира се, нямаше как да ги огледа всички, преди да влезе в кръга, но поне няколко от тях изглеждаха добродушни, а това бе най-доброто, което можеше да направи.
— Добър вечер — поздрави тя малко по-бодро, отколкото се чувстваше. — Бих дала половин данар за малко яхния. Имате ли излишна?
Осем глави се завъртяха към нея. Един по-възрастен мъж заговори:
— Малко е рядка, за да я наречем яхния. Един заек, две грудки и остатъци от глигански бут, които трябва да нахранят девет гърла. — Той се усмихна. — Но Мори откри грейпфрутово дръвче, което войниците някак си са пропуснали.
Поуспокоена, Лив се приближи повече. Мъжът я погледна в очите, премигна и рече:
— Ако те тормозят, би трябвало да си сложиш очилата, млада госпожице.
— Да ме тормозят ли? Че защо си мислите такова нещо? — попита Лив. — Освен това се казвам Лив, благодаря.
— Защото изглеждаш плашлива като кошута на водопой, затова. — Той ѝ подаде тенекиена купичка с бульон и няколко парченца месо и махна с ръка, когато тя понечи да му плати. Лив изяде рядката яхния и малкия недозрял грейпфрут, който ѝ дадоха, но предимно седеше и гледаше.
Постепенно мъжете се върнаха към разговора си за войната, времето и реколтата, която не си бяха направили труда да засеят тази година, за цитрусовите дървета, които не си бяха направили труда да подкастрят, защото ако дадяха повече плод, това означаваше само че разбойниците ще се задържат по-дълго около тяхното село. Тези фермери не бяха лоши хора. Всъщност изглеждаха ѝ доста свестни. Имаха своите оплаквания от крал Гарадул и един промърмори мрачно нещо за „лорд Всецветни“, преди да си спомни, че сред тях има притегляща, но омразата им бе запазена за окупаторите.
Нюансите в редуващото се управление на Гаристън им убягваха. Те не правеха разлика между по-добри и по-лоши окупатори. Мразеха всички. Единият бе загубил дъщеря си преди няколко години, когато някакъв патрул минал през селото им и един офицер просто я взел. След това мъжът отишъл в Гаристън да я търси, но така и не я намерил. Останалите бяха дошли отчасти заради приятеля си, отчасти защото нямаше какво друго да правят, а превземането на един град можеше да им донесе пари, и отчасти защото мразеха чужденците.
„Ето как мъже ще умират и ще убиват заради някакво престъпление отпреди десет години, извършено от някоя друга държава.“
Нямаше смисъл Лив да спори с тях, дори и да имаше такова желание. „Глупаци, които по някое друго време биха могли да ни бъдат приятели“, бе казал баща ѝ. След като се наяде, Лив си сложи жълтите очила, притегли няколко луксинови факли, които щяха да траят няколко дни, за да се отблагодари за супата и плода, помоли да я упътят към мястото, където лагеруват притеглящите, и си тръгна.
Никой не я закачаше по пътя. Веднъж някакъв мъж ѝ подвикна, докато минаваше, но думите замряха на устните му, щом видя цветните ѝ очила — дори и сега, в тъмното, хората уважаваха притеглящите.
Палатките на маговете бяха издигнати отделно от другите — не защото бяха охранявани или оградени, а защото явно никой не искаше да лагерува прекалено близо до тях. Лив си свали очилата, но продължи да ги държи в ръка, за в случай че някой я предизвика.
Мина покрай един фургон, заобиколен от Огледалци и боядисан целият във виолетово. Това бе странно, но тя не забави ход — крачеше целеустремено, сякаш имаше заповеди. Беше научила този номер в Хромария. Ако се моткаш, някой пълноправен притеглящ ще ти намери работа. Ако изглеждаш зает, може да ти се размине почти всичко.
Подмина няколко огъня с притеглящи, където готвачи сервираха изобилна вечеря, а голям брой роби разнасяха вино и бира. Всички магове носеха своите цветове на китките си, под формата на ръкавели, метални предпазители или широки гривни при някои от жените. Подгъвите на плащовете или роклите им повтаряха цветовете. С изключение на това всеки беше облечен в собствен стил. Като цяло обаче тези притеглящи обявяваха своите цветове с широки ивици по дрехите си много по-охотно, отколкото бе обичайно в Хромария, където някоя жена можеше да носи една-единствена зелена игла за коса, за да покаже на другите, че е зелена.
Притеглящите бяха шумна привилегирована група, но докато Лив ги наблюдаваше от сенките, видя, че често хвърлят погледи на юг — не към огромната шатра, охранявана от магове и Огледалци, която Лив предположи, че е на крал Гарадул, а към друга група огньове. Тя грабна една гарафа вино от масите на прислугата и тръгна натам. В тъмното нейните дрехи не изглеждаха много по-различни от робските.
От това, което видя зад фигурите на робите, ѝ секна дъхът. Хора — или чудовища с формата на хора — говореха, пиеха, веселяха се шумно, притегляха.
Най-близо до Лив кръг от сини магове, половината със сини очила и всички изпълнени със син луксин, който оцветяваше кожата им в светлината на огъня, разговаряха с жена, която изглеждаше като направена от кристал.
Няколко дълги секунди Лив нямаше представа какво вижда. Но те очевидно бяха притеглящи и навсякъде имаше луксин. Клетвопрестъпници. Лудите. Разбитите. Цветни бесове. Лив почти не можеше да го възприеме.
Тези хора потъпкваха всяко правило, на което я бяха учили. Тя улавяше само откъслечни детайли. Око с разкъсано хало. Кристалната жена притегля матрица във въздуха, докато останалите сини я слушат. Зелени се смеят, танцуват около огъня, подскачат на неестествено гъвкавите си крака невъобразимо високо и се премятат един през друг. Мъж и жена с вече постоянно зелена кожа, но все още непреобразени, стоят прегърнати и се търкат един в друг, танцуват толкова похотливо, че… не, чакай, полата на жената е запретната до кръста ѝ. На открито, пред погледите на всички, включително и на някои окуражаващи ги магове, те наистина…
Лив откъсна очи. Бузите ѝ бяха пламнали. Някакъв жълт подхвърляше във въздуха малки топки луксин, а един син стреляше по тях със сини куршуми и всяка мишена избухваше в проблясък от светлина, щом бъдеше улучена.
Но очите на Лив бяха привлечени от истинските цветни бесове. Дори и тук те не бяха много. В Хромария бе чувала само слухове за такива неща. Твърдяха, че почти всеки, който разкъса халото си, просто полудява и умира — или по-често полудява и избива други хора. Именно тази опасност правеше Договора необходим. Оролам бе създал магията, за да служи на хората, и всеки притеглящ се заклеваше да служи на обществото. Клетвопрестъпниците служеха само на себе си и застрашаваха всички.
Но винаги бяха съществували легенди за такива, които се пресътворяват. Сега Лив виждаше, че това не са налудничави истории. Тези притеглящи тук се учеха един друг как да го правят. Лив погледна кристалната синя жена. Тя бе странно красива. Кристална коса и наочници с ромбовидна форма, прилепнали върху очите ѝ, кристална кожа с хиляди фасетки, която покриваше всяка извивка на тялото ѝ. Тя се бе справила с проблема как да обвие с твърдия, неогъваем син луксин тяло, което да е способно на движения и сгъване, като бе създала хиляди — десетки хиляди — мънички кристали. Тялото ѝ блещукаше, искреше, трепкаше в светлината на огъня, докато тя се извиваше като танцьорка, за да покаже на учениците си какво точно е направила. Засмя се, разкривайки странно бели зъби между блестящите сини устни. После изведнъж зае бойна поза, на предмишниците ѝ изскочиха предпазители с шипове и върху кожата ѝ се втвърдиха плочи от син луксин, които образуваха броня.
Мамка му!
— Хей, калийн! Казах, вино! — обади се нечий глас.
Лив се обърна и се озова лице в лице с мъж, чието тяло бе покрито с ужасни белези от изгаряне. Подчервен. Странното трепкане на огнени кристали си бе пробило път през халото му. Той протегна към Лив чашата си и тя я напълни, трепереща и извърнала очи, докато той не отклони своите. Мъжът държеше в едната си ръка лула с ганджа и цялата му кожа бе покрита с пресни изгаряния. Докато го гледаше, Лив осъзна, че те са умишлени. Той се опитваше да изгори цялата си кожа толкова надълбоко, че да я направи безчувствена. А дотогава притъпяваше болката по какъвто начин намери.
Сигурно бе невероятно опасно дори да стоиш близо до полудял огнен маг. Той и в нормално състояние не можеше да се владее, а сега отгоре на всичко бе пиян и напушен.
Мъжът тъкмо си тръгна, когато Лив видя огнен език да изригва към нощното небе на няколкостотин разкрача оттам. Закова се на място. Същото направиха и някои от цветните бесове, започнаха да ръчкат тези до себе си и да сочат.
Каквото и да бе това, извършилият го притеглящ явно бе силен. Не беше лесно да запратиш толкова огън в нощта. Откъде бе взел нужната светлина, за да го направи? От някой от огньовете ли?
А после станалото се повтори и отново огън озари небето за няколко секунди. Лив усети как страхът я сграбчва за гърлото. Кип! Не, това бе абсурдно. Кип беше зелено-син бихром. Огънят, подчервеното, се намираше в другия край на спектъра. Не можеше да е Кип. Цветните бесове просто се смееха, сякаш неизвестният бе някой от тях, който се забавлява.
Оролам, можеше да убиват Кип някъде там в нощта. Трябваше да отиде да види.
Обърна се и тръгна да излиза от лагера. Едва не налетя на дузина Огледалци, които изведоха от кралската шатра жена в разкошна черна рокля и с виолетови наочници. Лив се закова на място. Карис.
Те минаха бързо покрай нея, но Лив не се съмняваше къде отиват. Държаха Карис затворена във виолетовия фургон, който бе видяла. Трябваше да се сети по-рано.
Въпреки това цялото ѝ въодушевление от откриването на Карис — наистина я бе открила, още първия ден, в лагер от сто хиляди души, а може би и повече, — бе потушено от страха ѝ за Кип.
Щом се измъкна от зоната на притеглящите, си сложи жълтите очила. Никой не я закачаше. Стигна до мястото, където се бяха разбрали да се срещнат с Кип, точно навреме, но него го нямаше. Така и не дойде.
На следващия ден Лив научи, че някакво едро момче с тирейска кожа и сини очи било нападнато и убило петима мъже — или пък десет, или двайсет, или и пет жени в добавка, в зависимост от слуха, — а после запратило огън във въздуха. Било отведено от притеглящи и Огледалци. Колкото и невъзможно да изглеждаше — Кип не би могъл да притегля подчервено, — интуицията ѝ потвърждаваше, че е бил той. Беше сигурна в това. Някой друг бе притеглил огън и бе избил всички онези хора, а бяха хванали Кип.
Търси го два дни. Не откри нищо.



72.

Гавин даде сигнала и камшиците на мъжете, каращи впряга, изплющяха. Конете се втурнаха напред. Поводите им се изпънаха и въжетата, свързани с големите подпори от жълт луксин, за миг се напрегнаха. А после, щом усилено теглещите коне ги изтръгнаха изпод стената, подпорите паднаха.
Последният слой жълт луксин се стовари на земята с тътен, който я разтресе. Гавин бързо се приближи да се увери, че всичко е минало според плана.
— Една левга! — извика Корван. Стоеше на върха на стената и се взираше към огромното войнство на крал Гарадул.
— Мамка му!
— Насам, лорд Призма! — извика един от инженерите.
Гавин забърза към него. Последният от множеството големи проблеми, с които се бе сблъскал при създаването на стена изцяло от жълт луксин, беше, че всичкият луксин трябваше да е запечатан. Печатът винаги бе най-слабото звено. Ако успееш да го разтопиш — макар че това не бе никак лесна работа, но все пак, — цялата структура ще се разнищи. Фактът, че стената му се състоеше от отделни участъци, просто означаваше, че печатите са много. Ако някой не издържеше, това би било катастрофално: целият участък, дълъг петдесет крачки, щеше да се разпадне на течна светлина за броени мигове.
Вероятно това бе причината никой преди Гавин да не е бил такъв идиот, че да направи цяла стена от жълт луксин.
Решението беше от просто по-просто: два слоя луксин, всеки от които предпазва другия, с печатите от вътрешната им страна. Такъв подход се срещаше често сред притеглящите, само че печатът винаги бе последното нещо, което докосваш. Така че не можеше наистина да го скриеш отвътре, не и в нещо толкова голямо като стена. Можеше да предпазиш печата, като го покриеш с още луксин и запечаташ и него, но винаги щеше да има един външен печат. Повечето притеглящи биха покрили печата, а после и втория, и третия и биха оставили нещата така.
Това не беше достатъчно добро за Гавин. Той изграждаше целия втори слой на стената върху подпори. После строеше двете страни и ги запечатваше отвътре. Когато конете издърпаха подпорите и вторият слой паднеше на мястото си, се получаваше структура, при която печатите — за първи път, доколкото бе чувал Гавин — бяха наистина защитени, не само от жълтия луксин, но и от огромната тежест на самата стена. И тъй като всеки участък се свързваше със следващия, ставаше все по-трудно някой някога да повдигне стената, за да стигне до печатите.
Гавин градеше нещо монументално, нещо чисто и това го караше да се чувства прекрасно. Тази стена щеше да стои дълго след като той умре. Не бяха много хората, които могат да се похвалят със същото. Местните вече я наричаха Стената Ярка вода.
Той се приближи забързано към инженера, който го бе повикал, и откри, че една от подпорите не се е измъкнала съвсем. Стената бе паднала върху нея, забивайки дебелата две крачки подпора в земята почти до половината, и не можеше да се свърже идеално със съседния участък.
— Три минути, докато артилерията ни се озове на позиция! — извика отгоре Корван.
Мама му стара! Гавин клекна до широката жълта подпора и припряно замете пръстта. За разлика от стените, тя бе запечатана на повърхността именно за такъв случай. Ето… тук! Гавин прати в печата струйка подчервено и цялата подпора се разпадна, щом жълтият луксин изведнъж се превърна в течност. Стената се намести с глух тътен.
Гавин бе направил допуските прекалено малки. Тези свръзки трябваше да могат да се напасват, та дори да не са толкова добре подравнени. Плътните свръзки даваха на стената по-голяма здравина и щяха да опазят войниците вътре сухи дори при проливен дъжд, но все пак.
Откъсна вниманието си от стената за първи път през последните часове — струваха му се дни, макар че още бе ранна вечер, — и огледа събралите се хора, търсейки онзи, който му бе нужен.
Бяха хиляди. Повечето жители на Гаристън искаха да видят строежа на стената. Търговци бяха изкарали фургони и опънали сергии. Менестрели обикаляха из тълпата, свиреха и подканваха хората да им дадат някоя монета. Войници се грижеха улиците да са свободни и прекарваха снаряжение, барут, въжета, оръдейни снаряди, дърва за пещите и допълнителни брони, стрели и мускети. Други бяха започнали да работят с крановете веднага щом вторият слой от стената се намести. Притеглящи обхождаха стената отвътре, запечатваха всяка пукнатина, търсеха дребни несъвършенства, които биха могли да поправят, или по-големи, които се нуждаеха от намесата на Гавин. Черногвардейците — почти сто човека — също стояха наблизо.
Бяха казали на всички да се разотиват, но не разполагаха с излишни хора, за да наложат ред. Хората бяха любопитни: знаеха, че никога през живота си няма да видят пак подобно нещо. Но в момента на Гавин хич не му беше до тях. Чувството, че се е заловил с нещо невъзможно, вече стягаше гърдите му.
— Капитане! — извика той. — Видяхте процеса. Накарайте водачите на впрягове да се движат колкото може по-бързо. Остават още шестнайсет участъка. Пратете половината впрягове в източния край, а другата половина да работят оттук натам. Вземете шестима притеглящи. Вие четиримата, ти и ти. Видяхте какво правя. Отивайте и го правете.
— Генерал Данавис, докладвай! — продължи Гавин. Оставаше по-малко от левга. Времето би трябвало да стигне.
Влезе под голямата арка, където щеше да се намира портата. Там имаше зеещи дупки, тръби, спускащи се по извитата повърхност на стената. Гавин се изпълни със светлина и вля във всяка тръба зелен луксин. Това щеше да придаде на стената известна гъвкавост, но също и способността да поема и омекотява ударите на тараните. После запечата краищата на тръбите.
— Лорд Призма — извика Корван, вдигнал към едното си око току-що притеглен телескоп. — Изглежда, изкарват артилерията си пред армията. Знаят, че не разполагаме с отряди, които да излязат и да ги смажат. Проклети шпиони! Не мога да видя топовете, но знаем, че имат половин дузина. Ако стрелят наслуки от максимално разстояние… — Той млъкна, докато пресмяташе наум. Максималният обсег на най-големите топове беше близо две хиляди крачки, но при такова разстояние не можеше да става и дума за прицелване. — Могат да започнат обстрела всеки момент, ако хората им са опитни. А ако не са, до броени минути.
Само че не топовете тревожеха Гавин. Поради траекторията снарядите на тези големи оръдия щяха да удрят предната част на стената. Стената Ярка вода можеше да поеме колкото си ще преки попадения. Врагът трябваше да дойде значително по-близо, за да използва гаубиците с по-висока траектория, и още по-близо за мортирите, които без съмнение щяха да всеят хаос сред инатливата тълпа зад стената. Артилерията на Гаристън трябваше да унищожи тези оръдия преди да бъдат изкарани на позиция и заредени.
— По дяволите, намерете някой, който не е зает с нещо по-важно, и изтласкайте тези проклети хора назад — заповяда Гавин. — Това не ви е празнична разходка! След десет минути на мястото, където стоят те, ще се посипят снаряди! — После се обърна пак към генерал Данавис. — Започвайте стрелбата веднага, щом можете. Спечели ми време, генерале!
По-скоро почувства, отколкото чу как следващият участък от стената пада на мястото си. Навсякъде тичаха хора, но Гавин ги изтласка от мислите си и се съсредоточи върху новия най-голям проблем, възникнал след като стената вече придобиваше форма.
Не беше построил портата.
Изтича до един от крановете, който издигаше припаси до върха на стената. Товарът му вече се отделяше от земята. Гавин подскочи, протегна две куки от зелен и син луксин и се закачи за него. Заиздига се бързо. Веднага щом товарът бе спуснат върху стената, се освободи и скочи, като сепна войниците, боравещи с крана. Те замръзнаха.
— На работа! — изрева той. Те подскочиха, а после заработиха трескаво.
Гавин се втурна по стената към арката над мястото, където трябваше да притегли порта.
Трепери-юмрук лаеше заповеди няколко от черногвардейците да отидат при Гавин — сякаш можеха да го опазят от летящите снаряди, — но не прекалено много, за да не се пречкат на бранителите, които вършеха стотици работи по стената. Останалите черногвардейци заеха позиция пред празната арка.
Както при всички битки, имаше просто прекалено много за гледане, твърде много неща се случваха едновременно, за да можеш да обхванеш всичко. Гавин погледна към надвисналото над хоризонта слънце.
„Два часа. Трябват ми само два часа. Защитата на тези хора е една велика цел, която би трябвало да одобряваш. Така че, ако си там горе, моля те, би ли си размърдал светия задник, за да ми помогнеш?“
От една седмица генерал Данавис организираше, тренираше, повишаваше, уволняваше и пак тренираше бранителите на Гаристън. По двайсет часа на ден, понякога и по двайсет и два. Беше нечовешко и въпреки това не стигаше. Гавин бе свикнал да си има работа с ветерани, които бяха дисциплинирани и с тях се работеше лесно. Към края на Войната на Призмите хората му вече действаха гладко и в синхрон. Зареждането на тази стена с припаси би отнело на неговите ветерани буквално три пъти по-малко време, отколкото на тези хора. Опитните му артилеристи вече щяха да са взели врага на прицел, отчитайки разстоянието. Тези мъже тук почти не се познаваха, камо ли да си вярват. Това правеше всичко мъчително бавно и Гавин трудно се приспособяваше към тази мудност.
„Обречени сме.“
Но после притегли набързо една платформа, за да излезе пред празната арка — което бе нужно, за да събере някои от отворените си нишки луксин, — и за първи път зърна стената такава, каквато щяха да я видят враговете му.
„Онова проклето момче е сътворило своя шедьовър.“
Гавин бе пълнил формите, но през цялото време висеше над тях, а докато наместваше участъците на стената, винаги се бе намирал от вътрешната ѝ страна. Сега я видя цялата.
От край до край тя сияеше с цвета на слънцето, когато се подаде над хоризонта. Това сияние идеше от течния жълт луксин — на косъм от съвършения твърд жълт, — който изпълваше стената зад първия слой от съвършен жълт. Течният жълт щеше да поправи всяка нанесена ѝ щета. Но Гавин видя, че в този тънък слой неговите стари притеглящи, без съмнение под напътствията на Ахейяд, са добавили собствени щрихи. Докато се приближаваше, врагът щеше да види по цялата стена да гъмжат отвратителни твари. Паяци с размерите на човешка глава сякаш пъплеха по нея и от време на време спираха и щракаха с челюсти. Малки дракони се виеха и кръжаха. Зловещи лица изникваха от сумрака. Жена бягаше от някаква зъбата твар, но бе настигната, разкъсана и излапана жива, а на лицето ѝ бе изписано отчаяние. Един мъж, който сякаш вървеше в подножието на стената, бе сграбчен от ръце, които изникнаха от мъглата и го придърпаха вътре. Красиви жени се превръщаха в чудовища с раздвоени езици и огромни нокти. Кръв се стичаше и събираше на земята. А това бяха само нещата, които Гавин зърна от един бегъл поглед. Сякаш притеглящите бяха събрали всички възможни кошмари и ги бяха вложили в стената. Това бяха илюзии, нищо повече от образи в самата стена, но врагът нямаше как да го знае предварително, а дори и да знаеше, те пак бяха страшни като смъртта. И което бе още по-добре, със сигурност щяха да затруднят вражеските стрелци да улучват процепите за стрелба, скрити сред тези образи.
А това бяха само широките гладки участъци от стената. При всяка конзола намръщената застрашителна фигура на една Призма се взираше отгоре в атакуващите. Докато гледаше, Гавин осъзна, че всички Призми от последните сто години са вградени в стената, с Луцидоний от дясната страна на фигурата, която доминираше над всички, и самия Гавин от лявата ѝ страна. Горе, над гигантската порта, се извисяваше навъсената фигура на самия Оролам, сияещ и бесен, а подпрените му в земята ръце образуваха свода на портата. Всеки, който атакуваше тази порта, щеше да атакува самия Оролам и всичките му Призми. Гениален малък трик, за да всее смут сред нападателите. Във всяка фигура, включително и Оролам, имаше хитро скрити отвори, през които защитниците да хвърлят камъни, огън или магия върху атакуващите.
Гавин преглътна още една ругатня. Беше се спрял за цели пет секунди, за да се възхищава на собствената си проклета стена. Нямаше време.
За миг се зачуди дали просто да не запълни отвора за портата и да създаде плътна стена. Но на този етап това нямаше да стане по-бързо. Формите за портата вече бяха подготвени. Той трябваше само да ги напълни и да ги свърже — само от едната страна; хитрината, която бе използвал за останалата част от стената, се налагаше да почака. До утре, ако доживееха дотогава.
Гавин събра надвиолетовите намотки, които свързваха цялата гигантска структура на стената, и се зае да налива жълт луксин.
Оролам, колко изтощен се чувстваше. През последните пет дни бе притеглял до ръба на възможностите си, а днес още от първи зори. Ако беше нормален маг, отдавна да е полудял. Дори повечето Призми биха се убили с толкова притегляне. Останалите също го знаеха. След войната силата на Гавин не бе намаляла, даже напротив, и бе станал много по-ефикасен. Беше видял как някои жени като Тала — която никога не се впечатляваше от нищо — хвърлят погледи към него в мигове на непредпазливост, като че ли направо ги плашеше. Но дори неговото притегляне си имаше граници.
Въпреки това изля във формите съвършен жълт луксин. Истинският Гавин не би успял да го направи: той не беше суперхромат, не можеше да притегля съвършено жълто. Но Гавин не можеше да спре по средата на пътя. При жълтия луксин нямаше „достатъчно добро“: ако не бе притеглен идеално, щеше да се разпадне. И тогава край на всичко.
Нещо разлюля стената и Гавин едва не падна от високото си място. Някой го задържа и той видя, че Трепери-юмрук стои до него и го крепи. След миг чу закъснелия тътен на далечната артилерия.
— Хванах ви — рече Трепери-юмрук. Не беше толкова едър като по-големия си брат, но също бе работил с Гавин дълго време. Сигурно забеляза оцъкления му замаян поглед, защото добави: — Ей сега ще започнат да стрелят и нашите оръдия. Не се… разсейвайте. — „Не се стряскайте — искаше да каже. — Не се плашете. Не оплесквайте портата, иначе всички ще бъдем избити.“
Още снаряди от оръдията на крал Гарадул заваляха в полето, повечето на доста голямо разстояние от стената. Гърмежът на вражеските топове се превърна в далечна гръмотевична буря. Гавин събра волята си и продължи да притегля. Не осъзна, че се олюлява, докато не усети ръцете на Трепери-юмрук да се сключват около раменете му. Още няколко черногвардейци пристъпиха към тях.
— Вдигайте похлупака! — извика генерал Данавис.
Докато изливаше жълт луксин във формата долу, Гавин усети как стената потрепери, щом всяка част от похлупака се нагласи на мястото си под действието на противотежести. Похлупакът бе изобретение на архитекта му. Представляваше подвижен покрив, който да се използва при артилерийски обстрел. В много случаи бе за предпочитане покривът да е открит — за събиране на дъждовна вода, когато е непоносимо горещо, когато хората трябва да носят големи товари или каруци да минават по стената. Но по време на обстрел той щеше да предпази войниците от гаубичен огън. Собствената артилерия на защитниците оставаше открита, за да може да стреля, на същия принцип като процепите за лъкове — през тях бе лесно да стреляш под широк ъгъл, но беше нужно пряко попадение от другата страна, за да ги извади от строя.
— Какво е това, по дяволите? — прошепна Трепери-юмрук. Гавин изобщо нямаше да го чуе, ако мъжът на практика не го държеше. А Трепери-юмрук рядко си говореше сам.
Гавин вдигна поглед и се взря над равнината.
Армията продължаваше да се движи напред с глух тътен и вече бе застигнала топовете. Пред тях малки групи войници подготвяха гаубиците — а бранителите още не бяха дали и един-единствен изстрел: факт, който караше генерал Данавис да крещи на най-близките артилеристи.
Но не това бе накарало Трепери-юмрук да изругае. Пред главната армия се движеха над сто мъже и жени, които вече се изравняваха с челните оръдейни гнезда. Някои яздеха, а други просто тичаха. Всички бяха облечени в яркоцветни дрехи. По движенията на зелените, които бягаха с огромни подскоци, Гавин можеше да отгатне, че не са прости притеглящи. Бяха цветни бесове и се насочваха право към портата.
Щяха да стигнат до стената най-много след четири минути.
Четири минути. Гавин погледна полуоформената порта. Ако не се тревожеше за панти, а просто запоеше проклетото нещо към самата стена, бе възможно. Може би. Погледна към слънцето, събирайки сила. Оставаше по-малко от час до залез. Празненствата по случай Слънцеднев щяха да започнат веднага щом последните слънчеви лъчи над хоризонта угаснат. Независимо дали нападателите бяха еретици, езичници или вярващи, нямаше да се бият през Слънцеднев. Той бе свещен дори за изтласканите от Луцидоний богове.
Ако успееха да удържат щурма на нападателите през този един час, имаха шанс. А Слънцеднев щеше да им даде нужното време, за да подсилят портите и да докарат припасите и оръжията.
Един ден. Един час. Четири минути, които щяха да решат изхода от тази война. До това се свеждаше всичко. Гавин нямаше да се откаже. Оставаха му достатъчно сили за четири минути.
Топовете на стената най-после отвърнаха на тези в полето, но изстрелите им бяха наслуки, не попадаха дори в близост до артилерийските гнезда или атакуващите цветни бесове. А все нови и нови снаряди на крал Гарадул улучваха стената, отскачаха с хрущене от жълтия луксин и от стената бликваше жълта светлина, докато тя поемаше удара и се изцеряваше.
Формите, в които Гавин наливаше жълт луксин, вече бяха три четвърти пълни и от тях лъхаше освежителен аромат, наподобяващ мента и евкалипт, но той въпреки това се уморяваше. Погледна пак към цветните бесове. Оставаха по-малко от две минути.
„Оролам, опитвам се да направя нещо добро тук. Велика цел, Оролам. Безкористна и така нататък. Ти искаш хората да са безкористни, нали?“
Трепери-юмрук предаде Гавин в ръцете на хората си и закрещя заповеди на черногвардейците долу. Генерал Данавис заповядваше на войниците да отидат до портата и да се строят зад нея. Тълпата започваше да се разпръсква. Всички крещяха, но Гавин вече не можеше да различи думите.
Пред него разцъфтяха магически проблясъци. Цветните бесове го бяха забелязали. Мятаха топки, огън и каквото друго се сетят, но неговите черногвардейци отразяваха всичко.
Гавин продължи да притегля. Цветните бесове вече се намираха само на двеста крачки и тичаха с всички сили. Оставаха му броени секунди. Някакво оръдие изрева от дясната му страна и разкъса на парчета дузина бесове. Но другите зад тях прелетяха през кръвта, дима и хвърчащите крайници с озъбени, нечовешки, сияещи лица.
Гавин притегли и последния жълт луксин, за да напълни последната форма, и събра всички нишки в ръката си. Щеше да успее! Тъкмо запечатваше луксина, когато едно гюле се стовари върху формите. Цялата сила на този невъзможно късметлийски изстрел се предаде на ръцете на Гавин. Беше все едно да държиш въже и някой да пусне наковалня, вързана за другия му край.
Луксинът бе изтръгнат от ръцете му за миг. Портата и гюлето се стовариха заедно на земята зад арката, а гюлето помете няколко черногвардейци и десетина все още зяпащи цивилни зад тях. Портата — чийто луксин внезапно се бе оказал освободен и незапечатан — засъска и изкипя в светлина, преди Гавин да успее да спре това.
За две секунди цялата порта се разтвори в нищото и изчезна — а с нея и надеждите на Гаристън.



73.

Гавин рухна. Или щеше да рухне, ако двама черногвардейци не го бяха уловили и извлекли настрани от ръба. Искаше му се да се възпротиви, да се изправи, но бе толкова замаян, че не можеше дори да отвори уста.
Пропусна първия сблъсък, точно под мястото, където стоеше, но го чу, почувства го. Виковете на мъже и жени, които събират сили, дават глас на страха и яростта си, наточват волята си за притегляне. После идваха вълните топлина и разтърсващият сблъсък, пукотът на брони, пъшкането на хора. А след това писъците.
— Къде са ми мускетите?! Заповядах да ги донесат преди два часа! — крещеше генерал Данавис. И ругаеше. Стоеше на десет крачки от Гавин и се взираше през процепите за стрелба към битката под свода на портата. Войниците му само мигаха. От двайсет души, само двама имаха мускети. — Стреляйте, проклети да сте! — изрева им той. — Ти и ти, вървете да намерите мускети. Веднага! — А после изчезна да крещи на артилеристите.
Черногвардейците издърпаха Гавин до стената. Поради спуснатия похлупак тя бе открита само на няколко места, както отпред, така и отзад. Те намериха едно такова място, откъдето крановете издигаха товари. Един черногвардеец бихром притегли синьо-зелена пързалка, стигаща чак до земята.
— Какво правите? — успя да промълви Гавин.
— Отвеждаме ви на безопасно място, сър. — А после мъжът скочи на пързалката.
Гавин гледаше през яркия коридор, образуван от похлупака, към един от топовете. Артилеристите бяха изстреляли гюле и сега се взираха към полето — признак за неопитен екип. Беше нужно само един човек да наблюдава, за да могат да коригират прицела си. Останалите вече трябваше да презареждат. Но след миг те избухнаха в радостни възгласи.
— Улучихме го!
Гавин не можеше да види какво са улучили, но докато се връщаха към работата си, зърна някакво движение.
— Безопасно е! — извика черногвардеецът от земята в подножието на стената.
Зелени нокти се вкопчиха в стената точно пред групата артилеристи. Какво? Гавин знаеше, че зелените бесове влагат в краката си еластичността на зеления луксин, но никога не бе виждал някой да скочи дори до половината от височината на тази стена. Извика предупредително и посочи, но не и преди звярът да се метне към артилеристите. Ръцете му, оформени в големи ноктести лапи, разкъсаха четирима мъже още преди да са осъзнали, че ги нападат. Кръвта полетя в широки дъги и се разплиска по стените. Останалите трима видяха звяра, но застинаха. Само един се опита да грабне мускет от стената.
Зеленият бяс разцепи главата му на три с два от огромните си нокти, — срязаха я до средата.
Черногвардейците се поколебаха само за половин секунда. Никой от тях не бе виждал цветен бяс. Четирима пристъпиха напред почти едновременно. Предните двама паднаха на коляно, за да освободят пространство за стрелба над главите си. Ръцете им се раздвижиха в синхрон — едната се вдигна, за да притегли, а другата извади пистолет.
Спусъците щракнаха и кремъците удариха, но за двете секунди, необходими на пистолетите, за да стрелят, от дланите на всички вече излиташе луксин. Топка от син луксин отхвърли зеления бяс към стената. Буца червен луксин се разплеска по тялото му и го залепи към нея. Хлъзгав оранжев покри пода, в случай че създанието се изтръгне. Но това не беше необходимо. Ноктите на зеления бяс още бяха заседнали в главата на нещастния артилерист и той нямаше време да реагира, преди пламъците на последния черногвардеец да улучат червения луксин и да го възпламенят.
В следващия миг изтрещяха три пистолета. И трите куршума улучиха зеления бяс в гърдите. Зелен луксин и твърде червена човешка кръв бликнаха от раните. Бесът щеше да рухне, ако не бе червеният луксин, който го държеше залепен за стената дори докато гореше.
— Подсигуряване! — извика едната черногвардейка. Пристъпи напред, докато насипваше още барут в пистолета си. Явно нейният беше засякъл. Запъна ударника, прицели се и дръпна спусъка. Секунда по-късно куршумът пръсна главата на още горящия зелен бяс.
Черногвардейците вече презареждаха пистолетите си. Гавин знаеше, че за повечето от тях това е първа битка. Бойно кръщение. И въпреки това всички презаредиха, без да гледат. Бяха ги учили да правят така само когато съществува огромна опасност — зрителният контрол обикновено бе добра идея, за да се избегнат засечки и сипването на прекалено много барут, — но понякога си заслужаваше да не откъсваш очи от бойното поле, а и всички те бяха достатъчно хладнокръвни, за да извършат зареждането правилно.
— Кажете на генерал Данавис да вдигне похлупака — рече Гавин. Той пречеше на зелените бесове да проникват на други места, освен при артилерийските гнезда, но пък правеше мъжете там крайно уязвими. И макар че всички черногвардейци бяха улучили мишената си — вече свлякла се на пода с изтичаща кръв, почти без да дими, — другите бранители нямаше да са толкова точни. Похлупакът превръщаше върха на стената в тунел от жълт луксин. Това означаваше рикошети. Рикошетите означаваха, че всеки, който не улучи нападател, вероятно ще убие защитник. Размяната не си струваше, особено предвид факта, че топовете и гаубиците на крал Гарадул бяха престанали да стрелят, за да не убият цветните бесове.
Но генерал Данавис сигурно бе осъзнал същото, защото преди черногвардейците да успеят да възразят, че не могат да отделят нито един човек от Гавин, похлупакът се плъзна назад. Внезапното движение събори няколко бранители от стената. Падането от такава височина означаваше сигурно осакатяване или смърт, но това просто трябваше да се направи.
Прибирането на похлупака също така счупи пързалката, която черногвардейците бяха направили за Гавин. Но те я възстановиха за броени мигове и най-безцеремонно го пуснаха по нея. Той дори не бе в състояние да се спре. След всичкия луксин, притеглен днес, беше напълно изчерпан.
Черногвардеецът в основата на пързалката го улови и го вдигна на крака. Гавин успя да се задържи прав и заповяда:
— Отведете ме при портата.
Черногвардейците се спогледаха.
— Проклети да сте! Загубим ли портата, губим стената. Загубим ли стената, губим града.
— Градът не е наша грижа. Но вашата безопасност е — извика някой. Трепери-юмрук. Беше се появил отникъде. — Можете да стоите, а можете ли да тичате? — попита той.
— Няма да бягам!
— Не сме в състояние да удържим портата! — извика Трепери-юмрук. — Моите гвардейци мрат, и заради какво? Ние не сме ваша лична армия. Пазим живота ви, а не изпълняваме прищевките ви. Вие правите работата ни невъзможна!
Провалът заигра пред очите на Гавин. Той бе виновен за всичко. Не притеглянето му се бе провалило, а водачеството му. Той така и не бе казал на тези мъже и жени за какво се борят. Беше изисквал подчинение до смърт, без дори да им каже защо е толкова важно. Той самият бе раздвоен в ума си, а сега се изненадваше защо те не искат да умрат заради това? По-добре да ги бе излъгал.
Единственото, което виждаше през гъмжилото от войници между себе си и портата, бяха огнени проблясъци, дим и кръв, оплискала нависоко арката. Черногвардейците без съмнение още се намираха в предните редици — само те биха устояли толкова дълго срещу множеството цветни бесове, които Гавин бе видял да се приближават. Пукотът на мускети бе постоянен, но рядък. Войниците между Гавин и битката нямаха представа от подреждане в огневи линии, така че хората отзад не стреляха, за да не улучат тези пред себе си. Засега обаче никой не отстъпваше.
Разбира се, това щеше да се промени, щом зърнеха най-добрите им бойци да се оттеглят, да ги изоставят. Всичко се крепеше на черногвардейците.
Гавин изрева от безсилие, грабна мускета на един войник и се втурна към портата. Чу ругатнята на Трепери-юмрук и не се съмняваше, че едрият мъж го следва по петите. Докато си пробиваше път през тълпата с блъскане и криволичене, размерите му го бавеха, но все пак не колкото още по-големите размери на Трепери-юмрук.
Гавин ругаеше и крещеше на мъже и жени да му се махнат от пътя, когато чу тътена на сблъсък. Миг по-късно тълпата се лашна откъм портата, изтласкана назад с цели пет крачки. Гавин си проби път през редица войници и най-после стигна до стената. Заопипва една част от нея, където стоеше изваяние на великански воин, неподвижен освен малките облачета пара, излитащи от устата му. Докосна я тук-там — по дяволите, трябваше да отбележи по някакъв начин мястото, — докато не откри онова, което търсеше. Докосна го — всеки можеше да го направи, то се задействаше от топлината на човешката ръка — и едно малко прозорче в стената стана прозрачно.
Беше прав. Тътенът бе от връхлитането на редовната войска. В момента десетки хиляди напираха към стената и вече издигаха стълби и мятаха въжета. Гавин гореше от нетърпение да открият малката му изненада — но нищо от това нямаше да има значение, ако не успееха да удържат портата.
Погледна към слънцето и видя, че вече докосва хоризонта. Не оставаше много. Ако успееха да издържат, докато слънцето залезе, силите на притеглящите щяха да намалеят неколкократно. Те все още биха могли да притеглят от отразената светлина, но много по-слабо. Затича се отново през мъжете и жените покрай стената. Чу свистенето на приближаващ снаряд.
Този писклив вой му бе познат, ужасно познат. Повтаряше се непрекъснато в кошмарите му. Можеш да чуеш приближаването на смъртта, но няма какво да направиш, за да я избегнеш, освен да се свиеш на земята. После идва гърмът от експлозията, който пука тъпанчета и събаря мъже. А звукът сега ставаше наистина силен…
Гавин се просна на земята и закри главата си с ръце. Нещо тежко се стовари отгоре му и го притисна още по-силно към земята, а после външният свят посиня.
Туп!
Трепери-юмрук се изтърколи от Гавин и остави синия щит, който бе притеглил над двамата, да се разпадне. Гавин се взря в снаряда, забит в земята на няма и десет крачки от тях. Не беше експлодирал. Дори не бе смачкал никого. Беше паднал точно между две редици войници. Някакъв мъж подскачаше и тръскаше ръката си. Смачканият му мускет, изтръгнат от пръстите му, лежеше под снаряда. Точно на мястото, където се намираше Гавин, преди да кривне към стената.
— Ороламовата ръка наистина те закриля, проклета глупава Призмо — рече Трепери-юмрук.
Гавин вече бе станал и крачеше към огъващия се строй. Мъжете тук бяха стреляли с мускетите си и нямаха време за презареждане. Някои бяха приспособили щикове, затъквайки дръжките на ножовете си в дулата. Други бяха изтеглили мечове. Трети използваха мускетите като тояги.
Над главите им, от процепите в свода, се носеше мускетна стрелба, а от дупките се сипеха камъни с размерите на човешка глава. Но не се лееше никакъв луксин. Или притеглящите горе отдавна се бяха изтощили, или бяха убити, или пък изобщо не бяха успели да стигнат до позициите си.
„Още един ден, Оролам. Още един ден и тази стена щеше да е непревземаема. Още един час.“
Гавин най-сетне си проби път до мелето. Около портата бе истинска костница. Смърдеше на магия и кръв. Цялата земя бе покрита с локви кръв и докато биещите се газеха през тях, тя опръскваше краката им. Портата бе задръстена от купища тела и докато хората на крал Гарадул се катереха по тях, това ги правеше удобни мишени за по-задните редици от армията на Гавин, които иначе не биха могли да стрелят от страх да не улучат своите. Гавин видя как една черногвардейка пада, след като кракът ѝ бе разпорен от стъкловидния назъбен нокът на изтощен син бяс.
Мускетът му изтрещя и главата на беса избухна в облак кървави пръски. Гавин запрати оръжието към един горящ червен бяс, който се приближаваше да сграбчи някакъв ранен войник, притиснат невъоръжен към стената. Не видя какво стана. Грабна ранената черногвардейка и се опита да я изправи на крака.
Оказа се много по-тежка, отколкото би трябвало. Гавин премигна и умората го връхлетя отново. Не, просто беше слаб. Някой грабна ранената жена от ръцете му и я вдигна. Звуците от битката станаха призрачни, звънтящи. Можеше да чуе приближаващите се снаряди — намираха се прекалено далеч, но пак бяха няколко. Чуваше как мъжете крещят, нечленоразделните ревове на хората, тичащи към онова, което знаеха, че вероятно ще е смъртта им. Чуваше писъците на ранените, видя как една жена в купчината трупове на портата се опита да изпълзи настрани, ранена, но все още жива. До нея един мъж посягаше към въздуха, сляп, защото половината му лице липсваше. Луксинови огньове горяха върху десетки трупове, а луксиновият прах бе навсякъде. Гавин зърна лицата на черногвардейците си. Можеше да види тяхната радост, внезапното чувство на цел… къде бяха останалите? Тичаха към него.
Измъкна пистолетите от колана си. Червеният бяс, с тяло, покрито с огнено желе, и целият пламтящ, се втурна към него. Ако Гавин не бе пристигнал толкова късно за битката, просто щеше да притегли и да го изпепели. Сега само дръпна спусъка. Камата-пистолет с илитийска направа гръмна мигновено. Куршумът се заби в гърдите на червения бяс, но не спря инерцията му. Гавин отстъпи настрани и сряза гърлото на беса с ножа, докато онзи падаше. Залитна и едва не се строполи.
По-скоро усети, отколкото видя как двама черногвардейци профучаха покрай него. Докато се съвземе и стане, единият вече бе набучен на голям меч от син луксин, който някакъв син бяс бе притеглил на мястото на дясната си ръка. Макар и умиращ, черногвардеецът се бе вкопчил в меча с две ръце, за да попречи на беса да го изтръска. Другият черногвардеец — на Гавин му се струваше, че се казва Аместан, — бе заобиколил чудовището и замахна с меч към врата му. Веднъж, два пъти — при всеки мощен удар летяха късчета син луксин. Създанието се помъчи да се освободи, но не успя. При третия удар мечът на Аместан проби синия луксин и потъна в шията му. Волята на беса бе прекършена, а четвъртият удар на Аместан му отсече главата.
Един от Огледалците на крал Гарадул — какво, по дяволите, правеха те тук? — изпълзя по купчината трупове, стиснал непохватно меча си. Видя Аместан, обърнат с гръб към него, и нападна.
Гавин инстинктивно се опита да прати струя луксин, но от самото докосване на магията му се доповръща. Беше все едно да предлагаш пиене на човек с махмурлук. Той се олюля, почти загуби съзнание, насочи пистолета, стреля.
В последния момент Аместан се извъртя да посрещне нападателя — и така се озова точно на пътя на куршума. Изстрелът на Гавин отнесе задната част на главата му. Секунда по-късно Огледалецът го помете, но той вече бе мъртъв.
— Не! — изкрещя Гавин. Над купчината тела се показа цяла редица Огледалци. Крал Гарадул бе осъзнал същото, което и той. Портата трябваше да бъде превзета тази вечер, или никога. Затова бе пратил личната си стража да свърши работата. Бяха останали само около трийсет черногвардейци и гледката на блестящите Огледалци лесно можеше да се окаже нещото, което да накара бранителите да се прекършат. Особено без черногвардейците.
Не беше редно толкова много храброст да завърши с провал. Нито толкова много смърт. Гавин не разсъждаваше ясно. Знаеше го. Но не му пукаше.
Докато последните слънчеви лъчи целуваха земята, той притегли. Беше като да пиеш повърнато. Беше като да се гмурнеш с главата надолу в канализацията. Беше прекалено голямо усилие за тялото му. Но не го интересуваше. Хвърли в това свое действие всичко, с което разполагаше. Не го правеше заради Гавин Гайл. Да върви по дяволите Гавин Гайл! Правеше го заради всички, които се бяха сражавали и загинали за него. Те бяха защитавали неговата кауза. Не можеше да провали техните усилия, та дори да му струваше живота.
Магията бе като второ слънце, раждащо се под свода на портата. Само за мигове се роди, издигна се и скочи напред. Огледалците засияха, докато броните им отразяваха светлината в хиляди посоки. Но за магията огледалната броня бе същото като обикновената броня за оръжията: способна да отразява коси удари, но съвсем не и неуязвима. Бучене на вятър изпълни ушите на Гавин миг преди конус от чиста магия да прелети през него и да се втурне напред, за да експлодира, обхващайки цялата порта. Портата се превърна в дуло на гигантско оръдие. Огледалците засияха ослепително ярко, задържаха се прави миг по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, а броните им се нажежиха първо до червено, после до бяло, преди да се пръснат като всичко останало.
Земята се разлюля от силата на взрива и само Гавин не падна. Беше обяздил земята и магията бликаше от него, сякаш той бе само върхът на вулкана, дулото на мускета.
А после, по-малко от пет секунди след като започна, се свърши.
Всичко под портата бе изпепелено. Труповете бяха изчезнали и една обширна площ откъм страната на крал Гарадул бе обгоряла и почерняла.
Настъпи зашеметена тишина — или пък Гавин бе оглушал. Той се изправи, взирайки се навън, и пред очите му с клатушкане се появи една фигура. Едър мъж, облечен в богати дрехи, сега почернели. Крал Гарадул. Явно той не просто бе пратил личната си стража да щурмува портата; беше дошъл с тях.
Гавин и Гарадул стояха един срещу друг, деляха ги само четирийсетина крачки. Гавин можеше да различи страхопочитанието и несигурността в самата поза на мъжа.
А после тялото на Гавин се предаде. Той се строполи. В праха до лицето му имаше нещо бяло, или пък ослепяваше. Разноцветни петна плуваха пред очите му.
Мъже го вдигнаха и понесоха и той чу далечните звуци на подновена битка. Между телата на черногвардейците видя как крал Гарадул щурмува портата — сам. Освен всичко друго, което бе направил, Гавин беше разрушил барикадата и всички препятствия в тази зона. Няколко души се присъединиха към краля си. В прахта около Раск избухваха малки облачета, докато стрелците се опитваха да го убият, но никой не улучи. Сякаш мъжът бе омагьосан, благословен, закрилян от някакъв стар бог, по-могъщ от Оролам.
После Гавин видя окървавеното, оцапано с барут лице на Трепери-юмрук.
— Простете, лорд Призма — казваше черногвардеецът. — Вие направихте всичко по силите си. Дори повече. Сега…
А после Гавин загуби съзнание.



74.

С падането на нощта равнината не потъмня. Отначало Лив нямаше представа защо. Цял ден бе вървяла зад фургона, нахлупила ниско на главата си стар петасос, така че очите ѝ на притегляща да не се забелязват толкова лесно. Беше чула грохота на оръдия, но предположи, че е само за перчене. Нямаше начин армията да е стигнала вече до Гаристън. Тя излезе напред заедно с половината хора от лагера, за да види какво блести толкова ярко.
Равнината бе покрита с толкова народ, че Лив едва не пропусна да забележи признаците за завършила само преди часове битка, колкото и очевидни да бяха. Браздите, издълбани от гюлетата, представляваха просто хлътнатини, които фургоните да избягват. Хлъзгавите кални окървавени пространства до тях бяха само места, където да внимаваш как стъпваш в сумрака. Острият мирис на барут вече се разсейваше.
В момента последните големи войскови редици минаваха през портата, а всички цивилни придружители бяха принудени да чакат, докато войниците влязат и устроят лагер. Лив чу налудничави приказки за големи магически пожари, епична битка, но се отнесе към тях със скептицизъм. Армията на крал Гарадул бе превзела стената за един следобед. Едва ли бе имало кой знае какво сражение. Баща ѝ беше велик генерал. През живота си бе загубил само една битка, и то на косъм. Сигурно беше решил, че няма да завършат строежа навреме, и се беше оттеглил зад градските стени, Вероятно просто бе оставил някакви артилеристи, които да нанесат щети на хората на крал Гарадул, а после да се изтеглят.
От тази мисъл се почувства по-добре. Щом баща ѝ бе избрал да окаже отпор на друго място, значи със сигурност днес не се бе намирал в опасност. Мисълта, че може да се е сражавал и да е загинал на по-малко от левга от нея, а тя да не е усетила нищичко, бе прекалено ужасна, за да я приеме. Толкова се беше увлякла в търсенето на Кип, че дори не бе осъзнала, че са толкова близо до града.
Но всичките ѝ мисли и тревоги избледняха, когато си проби път през множеството, наредило се да гледа стената. Никой не се приближаваше на по-малко от петдесет крачки от нея. Когато Лив най-после се промуши до предните редици, видя защо. Един великански паяк, по-голям от човек, бе окачил на въжета десет-петнайсет трупа — не, не трупове, поне един от омотаните в паяжина вързопи се мяташе. Пред погледа на Лив мъжът измуши глава навън, макар че ръцете му оставаха здраво овързани към гърдите. Загърчи се, увиснал с главата надолу, опитвайки се да освободи ръката си, и се залюля леко. Паякът не забеляза, защото беше зает с друг вързоп на десет крачки оттам.
Лив видя един меч да стърчи забит в земята недалеч от мъжа. Мъжът успя да освободи дясната си ръка и започна да дърпа омоталите го паяжини, но не можеше да ги разкъса. После видя меча. Залюля се и посегна към него. За малко не го достигна.
— Оролам да го пази! — прошепна някой в тълпата.
— Вижте паяка!
Паякът бе застинал, сякаш дочул нещо. После се обърна точно когато мъжът се люшна по-надалеч. Очите му сияеха в противно зелено.
Ръцете на мъжа се свиха около дръжката на меча точно когато паякът скочи. Мъжът замахна, не улучи и челюстите на паяка се сключиха около врата му. За един ужасен миг цялото тяло на мъжа се напрегна и лицето му се сгърчи от болка. После страховитите челюсти стиснаха и отхапаната глава падна на земята и се затъркаля. Ръката на мъжа — която още стискаше меча — продължи да потръпва няколко дълги секунди, докато кръвта бликаше от шията му по земята. После оръжието се изплъзна от пръстите му и се заби в земята — на същото място, откъдето го беше взел.
Паякът впи уста в кървящата шия и започна да се храни.
Лив чу как някой повърна. Други мърмореха молитви и ругатни.
Тя стоеше вцепенена, като всички останали. Накрая паякът притисна ръката на мъжа обратно към гърдите му и го омота отново в паяжини. После вдигна главата и я сложи при тялото.
Докато я закрепваше и омотаваше, един от другите вързопи се размърда.
— Гледам го вече от два часа — рече един мъж до Лив. — Никой от тях не се измъква. Онзи там измина трийсетина крачки, преди паякът да го изкорми. Други двама се опитаха да се бият срещу него заедно. Но винаги става едно и също. Знам го, но не мога да спра да гледам.
Винаги ставало едно и също ли? Лив погледна към първия мъж и разположението на меча под него. Беше същото като преди — абсолютно същото. Кръвта, събрала се под отхапаната глава, бавно се стопяваше в нищото. Това не беше убийство — беше представление. Което не го правеше по-малко впечатляващо.
— Какво правиш? — извика някой зад Лив.
Тя изобщо не бе усетила, че е тръгнала напред, но не спря. С приближаването ѝ ставаше все по-очевидно, че е права. Докато вървеше, естествено, вторият мъж се освободи и побягна. А паякът пак застина и се обърна. Тълпата зад Лив ахна. Паякът се втурна със страшна скорост… право към нея.
Лив замръзна и страх стегна гърлото ѝ. Паякът спря точно пред нея, щракаше с огромните си челюсти, вдигнал предните си крака да я сграбчи. Прекалено уплашена, за да помръдне, Лив гледаше как челюстите щракат на по-малко от десет крачки пред лицето ѝ. Щрак-щрак…
Беззвучно?
Лив вдиша — не бе осъзнала, че е затаила дъх. Присви очи и видя, че земята около нея е опасана с надвиолетови спусъци. Гениално. Пристъпи наляво. Паякът не помръдна, преди тя да навлезе в съседната зона, а после бързо се озова до нея. Сега, от толкова близо, Лив видя, че пещерата зад паяка изглежда съвсем погрешно. Изобщо не бе толкова дълбока, колкото изглеждаше от петдесет крачки. Беше като картина: посредством светлини и сенки се създаваше впечатление, че тук има цяла пещера, докато всъщност нямаше никаква. А самият паяк бе изтъкан изцяло от основните, стабилни луксинови цветове, напластени така, че да не е очевидно, че е луксиново творение.
Когато Лив подмина спусъците, чудовището се втурна отново подир „избягалия“ мъж, който обаче някак си не се бе възползвал от последните трийсет секунди, за да се измъкне. Паякът го изкорми, точно както бе казал онзи човек.
Лив докосна стената и моментално забрави за гениалността на паяковото представление. Жълтият луксин тук бе безупречен. Беше самото съвършенство.
Забравила къде се намира, тя притегли директно от жълтото сияние на стената. Навремето маговете бяха разработвали притегляне от жълт луксин като идеалния източник на светлина — поне за жълтите, — но така и не бяха постигнали особен успех. Винаги се губеше нещо, винаги беше неефективно. Но при стена, дълга цели левги, ниската ефективност нямаше значение. Лив притегли в ръката си малка факла от твърд луксин. Щеше да вижда стената по-добре, ако е озарена от втори източник на светлина. Понякога притеглящите скриваха в творенията си неща, които…
— Хей! Госпожице! Какво правите тук? Всички притеглящи трябва вече да са зад стените.
Сепната, Лив видя към нея да идва прошарен стар войник с униформата на тирейски сержант. На колана му имаше хубави пищови с колесен затвор и празна ножница. Лицето му бе оцапано от барут или дим и по ръцете му имаше превръзки. Докато се приближаваше, хвърли поглед към предмишниците на Лив.
— Аз, ъъъ… — Тя отчаяно се помъчи да си спомни лъжата, която бе подготвила, ако някой я попита за липсата на цветни ленти.
— Омаяна сте от стената Ярка вода. Знам, с всички притеглящи е така. Къде са ви ръкавелите?
Ръкавели ли? Лив предположи, че има предвид цветните предпазители за китките, които носеха всички други притеглящи.
— Ами аз… бях поканена на празненството на цветните лордове снощи и пийнах малко повечко. Заспах зад един храст и моята част или не ме е намерила, или са решили, че ще е забавно да ме оставят там кажи-речи, хм…
— Гола?
Лив се изчерви от безочието на лъжата си.
— Имам късмет, че очилата ми още са у мен — каза тя и му показа жълтите очила, прибрани в един джоб.
— Сигурно и аз щях да пия много, ако ме бяха поканили на онова празненство. Сложете си очилата и вървете към портата. Ще ви пуснат. После отидете при интендант Зид. Той е гадняр и ще ви създаде куп проблеми, но… Уф, да му се не види. Елате, ще ви заведа. Такъв съм си аз, сержант Галан Делело, не мога да устоя на нацупени устенца и завеян поглед.
— Ама вие!… — възкликна Лив.
— Шегичка, шегичка — успокои я Галан. — Всъщност ми напомняте за дъщеря ми. И ако тя е завеяна, наследила го е от баща си. Хайде. — И се обърна. — А вие, проклети глупаци, не разбрахте ли, че това не е истинско? Само представление. Стига сте си губили времето. — Удари по стената, за да подчертае думите си, и при острия звук половината тълпа се сниши.
Като си мърмореше под нос, той я отведе до портата. През нея продължаваха да влизат войници. Бяха оставили тесен проход от едната страна за вестоносци, благородници и притеглящи. Стражите познаха сержанта и го пуснаха да мине веднага.
Зад стената той бързо закриволичи между палатките и се намърда в началото на една опашка от войници с по-нисък ранг, за да говори с интенданта.
— Трябват ми жълти парцалки за това момиче — заяви на тила на интенданта, едър гърбав мъж, който тъкмо даваше няколко меча на някакъв млад войник.
Интендант Зид се обърна.
— Не я познавам. Не е от подразделенията, които снабдявам. И дума да не става.
— Проблеми ли ще ми създаваш? Тази вечер? Ах, ти, побъркан дърт мухльо, да не искаш да ти тегля един шут в задника?
— Мухльо ли? Идваш да ми опяваш като бабичка, а очакваш вино и рози? Би трябвало да ти смачкам грозния нос — рече гърбавият.
Галан се засмя и потърка носа си, който явно бе чупен много пъти.
— Доколкото си спомням, веднъж-дваж се опита.
Интендантът се ухили и ужасът на Лив се стопи, щом осъзна, че двамата са приятели.
— Знам, че се радваш да ме видиш жив — рече Галан. — Така че просто ми направи услуга и дай на момичето парцалките.
— Жълти, викаш? — промърмори Зид. Изсипа мечовете на тезгяха, без да обръща внимание на младия войник, който се опита да ги улови всичките, не успя и едва не се намушка.
— Да — отвърна Лив.
Той грабна един списък.
— Име?
— Лив.
Той бързо прегледа списъка.
— Няма никакви Лив, съжалявам. В цялата армия няма жълта притегляща на име Лив.
Устата ѝ пресъхна.
— Ти и ти — каза Зид и посочи двама от войниците, които чакаха изнервено на опашката. — Арестувайте тази жена. Ще трябва да докладваме за самозванец…
— О, в името на Оролам, Зид, за каква я мислиш, за шпионка? Та тя сигурно няма и шестнайсет! Кой шибан глупак ще прати едно бебе да ни шпионира?
При думата „шпионка“ краката на Лив се подкосиха.
— Може би някой много хитър глупак, който мисли, че ще я отпишем точно поради тази причина — каза Зид; излъчваше съмнение от всяка своя пора. — Казват, че Гавин Гайл го направил. Казват, че някакво момче в палатките на лечителите било собственото му копеле. Кой би пратил дете, питаш? Онези лукави копелдаци, ето кой. — Кимна неопределено към Гаристън.
— На седемнайсет съм — обади се Лив. Какво? Кип беше в палатките на лечителите? Болен ли беше? Или ранен? Беше прекалено смутена и уплашена, за да се зарадва, че току-що е получила първите сведения за местонахождението на Кип.
— Стига, Зид, тези списъци стават само да си избършеш задника с тях, когато започне битката, и ти го знаеш. Сякаш никога досега не си го пра…
— Хвана се! — възкликна Зид. Отметна глава и се засмя. Хвърли през масата чифт жълти ръкавели. — Това беше заради шегата ти с „мухльото“. Сега сме квит.
— Квит ли? Изобщо даже не сме квит — рече Галан, но се усмихваше. — Е, дългът ме зове. Беше ми приятно да се запознаем, Лив, и ако някога ти се удаде възможност, натрий носа на тоя тук, става ли?
— С удоволствие — отвърна Лив с усмивка въпреки премалата в стомаха си, сякаш се радваше да се включи в шегата.
След минутка остана сама и надяна ръкавелите. Сега оставаше само да спаси Кип и Карис. В края на краищата колко трудно можеше да е това?
Не за първи път през последните дни ѝ се прииска да ругае, да хвърля каквото ѝ попадне, да хленчи и да се оплаква, и — може би само мъничко — да си поплаче. Вместо това си пое дълбоко дъх и навлезе в лагера.



75.

Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.
— О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден — рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.
— Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.
— Пладне ли? — Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест — но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. — Вече е почти пладне на Слънцеднев? — попита той.
— Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.
— Майко, какво правиш тук?
— Време е… Гавин.
— Време за какво?
— За моето Освобождение.
Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.
— Ами татко? — попита вместо това Гавин.
Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.
— Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.
— Значи не знае — каза Гавин.
— Сигурна съм, че вече знае — отвърна тя и в очите ѝ блесна слаба искрица.
— Избягала си? — Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът ѝ е гениален.
Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.
Тя помълча няколко дълги секунди.
— Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…
— Оролам печели.
Тя го потупа по коляното.
— Пратих куриер до Корван Данавис…
— Корван е жив? При стената се опасявах…
Тя се усмихна тъжно.
— Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.
„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“
— Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. — Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. — Ще се видим довечера, синко.
След като тя си тръгна, Гавин се облече бавно, като изпробваше тялото си, за да провери дали не му е нанесъл някакви непоправими поражения с вчерашните усилия. Болеше го, но определено заслужаваше нещо по-лошо. Мускулите му скоро щяха да се отпуснат и той смяташе, че ще е готов да притегли нужните неща довечера. „Вече минава пладне на Слънцеднев!“
На вратата се почука бързо и тихичко, в ритъма на стара песен, която двамата с Корван обичаха. После вратата се отвори и Корван влезе.
— Станал си. — Изглеждаше изненадан.
— Не съм чак толкова зле. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, но знаеш, че днес ще имаш нужда от помощта ми. Какво е положението?
Корван хвана лицето му в ръце и се взря в очите му. Гавин го плесна по ръцете, но Корван го държеше здраво.
— Какво правиш, по дяволите? — попита Гавин.
— Би трябвало да си мъртъв — рече Корван. — Помниш ли колко притегли вчера?
— Спомням си го съвсем ясно, благодаря, включително и едно силно главоболие, което ти никак не подобряваш.
След като се взира в него още няколко секунди, Корван го пусна.
— Съжалявам, лорд Призма. Казват, че имало определени признаци, когато Призмата започне да умира. Нямам представа какви са, но мислех, че ако нещо може да те прекърши, то ще е стореното от теб вчера. Дори Призмата не би трябвало да е в състояние да притегли толкова много. Само че очите ти изглеждат нормално.
Гавин отхвърли това със свиване на рамене.
— Как изгубихме стената?
— Раск Гарадул или е гениален, или е луд, така я изгубихме — изсумтя Корван.
— Значи никой не застреля този идиот, докато щурмуваше портата?
— Извадиха късмет. Мисля, че ти уплаши и двете страни с… с това, което направи. Стрелците трепереха толкова силно, че не можаха да уцелят дори такава лесна мишена. После, когато хората видяха, че Раск атакува, а ти си паднал, те помислиха за мъртъв — помислиха, че той някак си те е сразил. Черногвардейците се изтеглиха, за да те отнесат на сигурно място, а повечето от най-добрите тирейци, с които разполагахме, вече бяха загинали. — Той стисна носа си между очите. Главоболие от напрежение. Гавин беше забравил, че Корван винаги получава такова при битки. Сега можеше да си го представи — Призмата е паднал, елитните черногвардейци се изтеглят, а врагът атакува, сякаш направеното от Гавин изобщо не го е смутило. Нищо чудно, че тирейците бяха загубили кураж.
— Значи хората на крал Гарадул щурмуваха, и какво? Нашите се разбягаха? Бяха избити? Какво?
— Ами всъщност удържаха портата още няколко минути. Но оплескаха маневрите за подкрепа на предната линия, на които се опитвах да ги науча. — Говореше за маневрата, при която мускетари със заредени оръжия се разменяха с предните редици. — Вместо това предаваха заредени мускети напред и празни назад. Отстъпваха, но не бързо, а защитите на стената държаха. Стъмваше се… мислех, че ще издържим.
— А после?
— Барутът им свърши. — Той въздъхна. Гавин виждаше, че генералът го приема като личен неуспех. — Другаде имаше в изобилие, естествено. Бях пратил хора да донесат, но… винаги има издънки. — Объркване или шпиони, или убити куриери, или дезертиране на каруцари, които трябва да докарат барута, и в добавка към всичко това офицери, които не проверяват дали заповедите им се спазват, било поради неопитност, страхливост или смърт. Всяко звено в тази дълга верига можеше да се скъса, когато става дума за армия, в която малцина са били обучавани и само някои подразделения са тренирали заедно. В случая се бе скъсало звеното с доставката на барут.
Разбира се, това нямаше да има значение, ако Гавин бе построил проклетата порта по-рано. Или ако беше по-силен. Или ако онова гюле не бе ударило точно където не трябва. Но нямаше смисъл да мисли за това сега.
— Защитниците ни се уплашиха и побягнаха — продължи Корван. — Крал Гарадул не прати никого да ни гони. Успях да организирам сравнително подредено отстъпление за хората на стената. Предполагам, че Гарадул си мисли, че ще се предадем. Може би е смятал, че с милосърдие ще постигне целите си по-бързо, отколкото ако изтреби колкото може повече хора. Или пък не е искал собствените му хора да се избиват един друг в тъмното. Или пък е набожен и тази негова нова религия забранява нощните боеве.
— Мисля, че е стара религия — отбеляза Гавин.
— Не дават никакви признаци, че ще атакуват днес.
— Слънцеднев е свещен дори за езичниците — каза Гавин.
— Значи разполагаме с време до утре. Какво искате да направим, лорд Призма?
— Когато мислеше, че съм извън строя, какво реши да направиш?
— Каквито и симпатии да е спечелил крал Гарадул сред гражданите, като пощади бягащите мъже вчера, ги изгуби с излишък, като използва цветните бесове в битка. Градът гъмжи от приказки за чудовища. Хората са ужасени. Преди два дни се тревожех, че могат да се обърнат срещу нас. Но видяха как строиш стена, за да ги защитиш, и видяха от какво ги защитаваш. Така че сега ти вярват и ругаят Гарадул, който изби приятелите им с помощта на онези изчадия. Целият град е с теб. Ако застанеш пред тях, ще те следват и до дверите на вечната нощ.
— Корван. Отговори на въпроса.
Корван се почеса по врата. Поколеба се.
— Не можем да победим. Старата каменна стена около града не може да спре дори някое по-решително муле. Раск завзе по-голямата част от барута ни заедно със стената, плюс всичките оръдия. Половината ни мускети останаха на бойното поле, след като хората ги захвърлиха в бягството си. Ще имаме късмет, ако успеем да убием няколко хиляди, преди да превземат вътрешната стена, а започнем ли да водим бой улица за улица, бихме могли да избием доста от тях, но в края на краищата самият им брой гарантира, че всичко ще свърши с касапница. При тяхната численост и нашата липса на ресурси градът е незащитим. Изобщо не мога да си представя стратегия, при която да спечелим. Можем да им нанесем големи загуби, но не е същото. — Той направи гримаса. — Готвех се за отстъпление.
— Отстъпление. — Корван Данавис никога не бе губил битка — е, ако не се броеше за загуба Разцепената скала, а Гавин не я броеше. Ако целта ти е да загубиш и загубиш точно както си възнамерявал, това всъщност не е загуба, нали?
— Дори едно отстъпление е пълно с непредвидени трудности, лорд Призма. Присъствието на „чудовищата“, което настрои всички в града на наша страна, също така означава, че всички искат да го напуснат. Мислят си, че ако останат, ще бъдат избити и изядени, а няма начин да евакуираме толкова хора с толкова малко кораби и толкова малко време, с които разполагаме.
Гавин се потърка по челото. Наметна церемониалния си бял плащ. Казано честно — протакаше.
— Нашите шпиони докладвали ли са нещо за Карис? — попита той, като се опита да го каже небрежно. Не че щеше да измами Корван.
— До вчера е била още жива. Предполагам, че той е смятал да я използва като разменна монета, ако се наложи. — Което, разбира се, нямаше да направи при сегашното положение. А това означаваше, че тя вече не му е нужна. Не се налагаше Корван да го изрича на глас.
— А за Кип, Лив или Железни? — Ако Гавин се бе замислил или не беше чак такъв егоист, щеше да попита първо за дъщерята на Данавис.
— Нито дума — отвърна Корван. Беше стиснал устни.
— Което може и да е добра новина, нали? Ако бяха направили нещо пагубно, щеше да е по-вероятно нашите шпиони да чуят за това, нали?
Известно време Корван не продума: отказваше да приеме толкова слабо утешение. Не беше човек, който се лови за сламки или вярва, че трагедията няма да сполети точно него. Смъртта на двете му съпруги го бе лишила от идеализма му.
— Шпионите ни докладваха, че има нещо като крал на цветните бесове, полихромен бяс. Наричат го лорд Всецветни. Не разполагаме с никакви податки кой е бил, преди да наруши Договора — освен ако не е истински див полихром.
Гавин сви рамене. Това бе просто още един проблем сред стотици, но той знаеше, че Корван докладва всички потенциални проблеми, за да може Гавин сам да реши кое е важно и кое не.
— Какво искате да направим, лорд Призма?
Питаше, разбира се, дали да се бият, или да се евакуират.
— Искам да убия Раск Гарадул.
Корван не каза нищо, не отиде да заповяда покушение или нещо друго също толкова глупаво.
Проклет да е, но бащата на Гавин бе предрекъл дори това. „Ако загубиш града, убий Раск Гарадул“, беше казал Андрос Гайл. Тъй като се чувстваше сигурен, че може да спаси града, Гавин не бе пратил убийци. Трябваше да направи и двете. Но вече бе късно за това, освен ако утре Раск не го щурмуваше също толкова глупаво като вчера.
Гавин отвори уста, но думите не искаха да излязат. Той се изкашля в опит да се отърве от вкуса на провала.
— Аз ще помогна, колкото мога, докато изпълнявам религиозните си задължения, но… — Изкашля се пак. „Седем години, седем велики цели. За първи път се опитах да направя нещо добро.“ — Провалих се, Корван. Заповядай евакуация.



76.

Ако се съдеше по студения въздух, беше доста след полунощ, когато го изведоха през някаква порта. Налагаше му се да съди по температурата, защото на очите му имаше превръзка, на главата му — торба, около шията му — примка, а ръцете му бяха вързани зад гърба.
Един от придружаващите го стражи ругаеше тихо, но неспирно, смаян от нещо, което явно се наричаше „стената Ярка вода“. Минаха оттам бавно, като спираха и тръгваха пак, а някакъв глас лаеше по военному:
— Стига сте стояли там и сте си бъркали в задниците! Влизайте навътре в лагера. Пречите на всички останали.
Кип чу плющене на камшик, рязко като пистолетен изстрел, и опашката потегли отново.
Последните два дни беше все така. Кип се бе събудил в мрак — мрак, който се оказа, че се дължи на превръзка върху очите му, — и с ръце вързани към тялото. Когато се помъчи да я свали, дойдоха някакви мъже. Свалиха превръзката и единият се взря в очите му, разтваряйки ги грубо с пръсти, после ги вързаха отново. Лявата ръка го болеше адски. През първия ден — ако беше само един — му бяха сложили във виното нещо гадно, което притъпяваше болката и сетивата му.
Бяха го завели да види лорд Всецветни, като му спряха упойващото вино, за да е с ясен разсъдък, но така и не му махнаха превръзката. Седяха часове в една палатка, изпълнена с множество гласове, докато Кип тънеше в страдания, а после си тръгнаха. Явно лордът бе прекалено зает, за да го приеме.
След известно време Кип чу пазачите му да спорят. Един умен човек би измислил начин да се възползва от разногласията им. Кип просто стоеше кротко и се чудеше кога ще му дадат следващата упойка. Ръката му пулсираше.
Предадоха го на някой друг — буквално прехвърлиха в негови ръце примката около шията му.
— Няма ли да му дадеш от маковото вино? — попита единият пазач.
— Защо да хабим хубавото вино за един лош шишко? — рече другият. — Предпочитам да си го пия сам.
— Уф, вкусът му е отвратителен — промърмори първият. Кип беше напълно съгласен с него.
— Не го пия заради вкуса — отвърна със смях пазачът. Кип беше съгласен и с това. — Да вървим. Видях някакви жени там по-назад. С твоя чар и моето маково вино… — И се засмя пак.
Дръпнаха Кип в някакъв фургон. Той се препъна по стъпалата и примката едва не го удуши, но все пак успя да седне. Вратата се затръшна.
Някой охлаби примката му, свали я, смъкна качулката му, а после и превръзката на очите.
— Кип? — попита жената.
Кип премигна. Макар че светлината във виолетовата стая бе мъждива, след два дни в пълен мрак очите му се насълзиха. Но през сълзите си успя да различи лицето на Карис Белодъб.
— Карис? — попита той. Глупав въпрос. „Разбира се, че е тя, нали ти е пред очите, идиот такъв?“
— Кип, какво правиш тук?
— Дойдох да те спася — каза той. После се засмя.
— Кип, колко маково вино ти дадоха?
Бяха минали часове, откакто бе получил последното вино, но той само се засмя още по-силно.


Карис отведе Кип до сламеника си. Той заспа моментално. Тя се взираше в него. Една сурова, гадна част от нея искаше да го мрази.
„Синът ми трябва да е на неговите години. По дяволите, Кип би могъл да е моят син. Има сини очи, а баба ми беше парийка.
Какво, да не мислиш, че кафявата кожа и къдравата коса се предават през поколение? Като близнаците?“
Разтърка лицето си. Това беше празна фантазия и тя го знаеше. Синът, когото бе изоставила, беше брат на Кип, но всякакви прилики помежду им щяха да се дължат на общия им баща, Гавин. Той пък им беше един баща — и на двамата!
Трябваше да се измъкне оттук. Мислеше прекалено много.
Гледаше спящия Кип, виждаше чертите на Гайл във формата на челото и носа му и не можеше дори да назове чувствата, които изпитваше.
Накрая го зави с одеялото си.



77.

Гавин успя някак си да издържи обедните ритуали и да оцелее. Луксиатът, напълно добронамерен млад зелен, през цялото време трепереше като лист. Гаристън не беше точно първокласно назначение, така че без съмнение младежът не бе очаквал някога дори да зърне Призмата, камо ли да го срещне, а пък камо ли да отговаря за провеждането на Слънцедневния ритуал заедно с него. Избутаха го някак си, като на два-три пъти Гавин подсказа репликите на младежа. Всичко отне час и половина — и то при положение, че Гавин съкрати списъка, когато молеше Оролам да благослови всеки благородник в Седемте сатрапии и всеки чиновник в Хромария.
— Ако дори Оролам не може да им запомни имената, значи може би не са чак толкова важни, а? — каза на луксиата, което накара младежа да зяпне.
Докато успее да се измъкне, стана ранен следобед. „Измъкването“ му беше относително, разбира се. Придружаваха го дузина черногвардейци, секретар, четирима вестоносци и дузина градски стражи. Той се отправи към пристанището.
Там намери Корван да командва вещо бъркотията. Тълпата не бе толкова голяма, колкото предполагаше. Може би хората се надяваха, че Гавин ще ги спаси. Може би след като го бяха видели да построява невъзможна стена смятаха, че силите му са безгранични. Може би някои просто съблюдаваха стриктно религиозните обичаи — в този най-свят ден трябваше да се върши само най-наложителната работа.
„Хубаво, че оцеляването не се брои за най-наложително.“
Много благородници сключваха бартер с корабните капитани. На палубите бяха струпани купища ценности — навити гоблени, които сигурно бяха висели в големите зали на фамилиите, варакосани мебели, предмети на изкуството, лабиринт от сандъци, натъпкани с Оролам знае какво.
— Лорд Призма — каза генерал Данавис. — Идвате точно навреме.
„Което означава, че се каниш да ми прехвърлиш някое наистина неприятно задължение.“
— Вчера заповядах никой кораб да не напуска пристанището, за да можем да ги използваме, ако се наложи евакуация. Обявих, че неподчинението ще означава конфискация на кораба и смърт за този, който го е наел.
Присъдата бе сурова, но войната изискваше сурови присъди. Всеки, който откараше кораб от града, обричаше на смърт десетки хора, ако Гаристън бъде превзет и започне клане. Проблемът със суровите присъди бе, че винаги някой се опитва да докаже, че блъфираш — веднъж и за последно.
— Кой е? — попита Гавин. Струваше му се, че вече знае.
— Губернатор Красос. Хората му стреляли срещу черногвардейците, които отишли да ги спрат.
Черногвардейци ли? Как бе успял Корван да ги накара да се подчинят на заповед от типа „доведете ми оня пленник“?
— Има ли ранени?
— Не, лорд Призма.
— Той тук ли е? — попита Гавин. Трябваше да се махне от пристанището. Антуражът му пречеше на движението на хората на Корван по улицата и блокираше достъпа до кейовете. Но не можеше да се отклони от това задължение. По-добре беше да се справяш с такива неща по начин, който утвърждава тежестта на закона, но най-добре беше да се справяш с тях бързо, преди други да са нарушили същия закон и да ти се наложи да убиеш повече хора. Когато пясъкът в часовника изтича, забавеното правосъдие е също толкова лошо като липсата на правосъдие. — Докарай и моряците и товара, който е носил — каза тихо Гавин на Корван.
Губернатор Красос всъщност бе само на десетина крачки от тях. Просто бе заобиколен от стражи, много по-високи от него, които го скриваха от поглед. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а едното му око бе отекло. Заедно с губернатора напред бяха изведени разнородна сбирщина контрабандисти — дрипави сурови хора, които бяха приели работата с ясно съзнание за рисковете.
Гавин вдигна ръце над главата си и разпръсна малко ветрило от искри. Всеки, който досега не бе гледал към него, вече гледаше.
— Свиквам този съд под светлината на Ороламовото око. Нека справедливостта бъде въздадена.
При тази неочаквана молитва навсякъде по пристанището се склониха глави. Обвиняемите бяха натиснати да коленичат. Смирение пред правосъдието.
„Щом ще задръствам пристанището, поне мога да свърша нещо, докато съм тук.“
— Губернаторе, вие сте обвинен, че сте наели кораб, за да избягате от града, в разрез със заповедите на командващия генерал. Вярно ли е?
— Генерал ли? Аз съм губернатор на тази лайняна дупка! Никой не може да ми казва какво да правя!
— Дори аз ли? — попита Гавин. — Генералът действа от мое име, с изричното ми пълномощие. Отговорете: наистина ли наехте този екипаж, за да ви изведе от града?
— Разполагате с петдесет свидетели, които ще ви кажат, че съм го направил. И какво от това? Ние ви помогнахме. Моето семейство застана до вас във войната. Без нас сега нямаше да сте тук! — Гласът на губернатор Красос изтъня до хленч. — Нима ще поставите тези селяци пред мен?
— Капитане — каза Гавин, като се извърна от губернатора, — признавате ли, че сте се опитали да избягате?
Капитанът се огледа предизвикателно, несломен, но не смееше да срещне очите на Призмата. Явно всички на пристанището бяха видели опита за бягство. Държането му бе на човек, който знае, че ще умре, и иска да умре достойно. Беше хванал куража си здраво в ръце.
— Тъй вярно. Губернаторът ни нае снощи. Аз вече исках да се измъкна. — Разбира се, че е искал. Всеки притежател на кораб искаше да се измъкне, и то по възможност вчера.
— Съществува стара традиция — каза високо Гавин на събралата се тълпа — по Слънцеднев да бъде помилван един човек. Както е милостив Оролам, така трябва да сме милостиви и ние.
— Слава на Оролам и на неговия наместник Призмата — възкликна губернатор Красос и се надигна тежко на крака. — Няма да съжалявате за това, лорд Призма.
Гавин притегли надвиолетово, заради неговата невидимост, и халоса Красос зад коленете, без дори да погледне към него. Мъжът се строполи. Гавин се обърна към капитана.
— Капитане, по закон би трябвало да ви заключа в килия и да ви оставя на съдбата. Вместо това ще ви освободя и ще ви дам своя кораб — кораба, който ви бе конфискуван — и екипажа ви. Ще ви държа под око, капитане. Служете добре.
Капитанът изглеждаше като ударен от гръм. После очите му се наляха със сълзи.
— Какво?! — възкликна Красос.
— Губернатор Красос, вие не се подчинихте на моя заповед и уронихте авторитета на службата си. Един губернатор трябва да помага на народа, а не да го потиска. Вие крадяхте от хората, които Оролам ви е дал да водите. Вие сте крадец и страхливец. Ето защо ви лишавам от губернаторския пост. Искахте да си вземете богатствата и да се махнете оттук? Така да бъде.
Гавин избра един от сандъците, които Красос бе взел със себе си. Той бе пълен с разкошни дрехи — голям и толкова тежък, че на един човек щеше да му е трудно да го държи. Проби големи дупки в капака, дъното и страните му. Даде заповеди и стражите сложиха сандъка в ръцете на Красос, а после го овързаха с въжета.
— Не можете да направите това! — викна Красос.
— Вече го направих — отвърна Гавин. — От вас зависи само как ще го посрещнете.
— Семейството ми ще чуе за това! — заплаши Красос.
— Тогава нека чуят, че си умрял като мъж — рече Гавин.
Сякаш го бе зашлевил през лицето. Явно семейството означаваше всичко за този човек.
Гавин притегли върху водата синя платформа.
— Искахте да избягате, лорд Красос? Ами, вървете.
Красос слезе по стълбите от син луксин и стъпи на плота, понесъл своя сандък. Измина около петнайсет крачки, преди луксинът да се напука и той да цопне във водата. След мигове вече риташе, за да попречи на сандъка да мине над главата му и да го удави.
В момента нямаше прилив или отлив, така че той просто пляскаше, без да бъде изтласкан към брега, нито завлечен към другите кейове или към Пазителката и оттам в открито море.
Хиляди очи го наблюдаваха безмълвно. След минута вече не му се налагаше да рита толкова силно, за да попречи на сандъка да го потопи — защото сандъкът вече газеше по-дълбоко във водата. Красос се опитваше да се взира предизвикателно към пристанището, към Гавин, но мократа коса падаше пред очите му и той не можеше да я отметне с тръскане на глава.
Точно преди да потъне, изкрещя нещо. Гавин не го разбра. Още смърт. Не беше харесвал Красос, мразеше отношението му, мразеше благородниците като него, които само грабят ли, грабят и дори през ум не им минава да дадат дори трошица. Но току-що бе убил един човек, беше превърнал семейството му в свои врагове — и то по средата на война, която би могла да свърши тази работа вместо него.
Потърси с поглед мехурчета, но не видя. Красос се бе отдалечил прекалено много от брега.
Вдигна ръце и ги събра.
— Нека Оролам се смили над него.
Вече бе прекарал тук прекалено дълго време. Обърна се.
В залива перка на акула проряза водата като стрела, устремена към своята цел.



78.

По залез-слънце Гавин бе привършил с най-публичните ритуали за деня. Беше голямо представление и той се постара да направи всеки ритуал впечатляващ. Тази част от деня му харесваше. Винаги изпълняваше ритуалите почти гол. Цветове разцъфваха и пробягваха по тялото му, излитаха от него и създаваха впечатлението, че се връщат обратно.
Малко го болеше да използва толкова магия след вчерашната битка, но точно в това не би допуснал никакъв компромис.
Твърде скоро обаче всичко свърши и хората се оттеглиха да празнуват. Празненствата щяха да се вихрят цяла нощ. Слънцеднев продължаваше до следващата утрин. А празненствата на онези, които предстоеше да бъдат Освободени, щяха да започнат след смрачаване. Сега Гавин седеше в един малък параклис в крепостта. Разполагаше с няколко минути, уж за да се помоли.
Едно време наистина използваше тези минути за молитви. Но вече не. Ако Оролам съществуваше, бе зает, или спеше, или не му пукаше, или сереше. Казваха, че за Оролам времето тече различно. Това би обяснило защо го прави открай време — или поне през целия живот на Гавин.
Усещаше някакво стягане в гърдите. Трудно му беше да диша. Параклисът му се струваше прекалено тесен, прекалено тъмен. Обливаше го студена лепкава пот. Той затвори очи.
„Стегни се, Гавин. Можеш да го направиш. Правил си го вече. Заради тях е.
Това е лъжа. Всичко е лъжа.
По-добро е от другото. Дишай. Не го правиш заради себе си. Да не искаш да излезеш и да кажеш на всички онези притеглящи, които те чакат, че целият живот е измама? Че службата им е била напразна? Че Оролам не вижда саможертвата им? Че това, което са направили, което са дали, няма значение? Всички умират, Гавин, не лишавай смъртта от смисъл за тези хора. Не ги карай да смятат себе си за безполезни. Жертвата си — за напразна. Живота — за безсмислен.“
Водеше този спор със себе си всяка година. Дори бе донесъл в параклиса една кофа и допълнително тамян. Защото някои години повръщаше.
На вратата се почука.
— Лорд Призма, време е.


На следващата нощ не вързаха очите на Кип. Вместо това му дадоха тъмни очила, вързаха ги зад тила му, така че да прилепнат плътно върху очите му, и откъснаха ръкавите на ризата му. Щеше да му е трудно да притегля, а ако го направеше, всички наоколо щяха да разберат бързо.
— Явно има нещо, което искат да видим — каза Карис, докато стражите, Огледалци и притеглящи, ги изблъскваха от фургона.
Отведоха ги до оградено място встрани от палатките, странно далеч от останалата част от лагера. Оградата всъщност бе най-обикновено въже, опънато между набързо забити в земята колчета, но площта, която опасваше, бе огромна — и никой в лагера дори не се доближаваше до нея. Вътре около един подиум се бе събрала тълпа, която изглеждаше малка в сравнение с кръга. Слънцето бе залязло, но още не се бе стъмнило напълно.
— Не искат да ги подслушват — каза Карис. — Това ни показва колко са луди. Смятат да вдъхнат кураж на войската с някаква идиотщина, на която всеки нормалник би се присмял.
„Нормалник ли? — помисли Кип. — Аха, човек, който не може да притегля. Я чакай, това означава, че…“
Когато се приближиха, видя, че заключението му е вярно: всички присъстващи бяха магове. Бяха поне осемстотин, а може би и хиляда!
— Оролам — прошепна Карис. — Тук сигурно има петстотин притеглящи.
„Добре де, не мога да броя. Какво толкова?“
Но дори напереното държане на Кип се изпари, когато стигнаха до тях. Стражите им ги избутаха в тълпата и още първият човек, когото изблъскаха от пътя, се взря в тях с безумни зелени очи. Халото им бе разкъсано и в бялото се гърчеха зелени пипалца.
Кип имаше чувството, че минава през някаква менажерия. Струваше му се, че кожата на всеки, който е достатъчно светъл, за да му личи, е обагрена от луксин. Зелен, син, червен, жълт, оранжев, даже лилав. Когато погледнеше в надвиолетовия спектър, надвиолетовите притеглящи сияеха като фарове. Бяха покрили плащовете си, броните си, дори кожата си с шарки — невидими за всички освен за другите надвиолетови. Кип пренастрои очите си и видя, че подчервените са направили същото, изрисували са дракони, феникси, вихрушки и пламъци върху дрехите си. Сините носеха шипове, завити като рога на овен, или остри като ножове ръбове по предмишниците си. Минаха покрай един оранжев. Изглеждаше нормален, само дето бе зализал назад косата си с оранжев луксин, като с помада, а бялото на очите му бе толкова плътно оранжево, че нямаше никаква разлика между него и ириса и само черните точици на зениците му нарушаваха този идеален цвят. Някаква зелена, облечена само в листа, изсъска срещу тях, а после се засмя. Да, истинска менажерия, само дето Кип се намираше в клетката при животните.
Изведоха ги най-отпред. Тълпата се бе струпала пред една скала, подаваща се от земята, със загладена от вятъра и дъжда повърхност, но достатъчно висока, за да служи като трибуна. Щом Карис и Кип пристигнаха, на скалата се качи мъж със закачулена роба. Отметна качулката, смъкна наметалото и го захвърли настрани, сякаш отвратен.
Цялото му тяло сияеше в сгъстяващия се мрак. Той стоеше предизвикателно, мълчаливо, широко разкрачен. Протегна ръка към тълпата и като вълна на всеки пет крачки лумнаха факли и ги окъпаха в светлина. Последни се запалиха факлите, опасващи каменния подиум, и Кип видя, че мъжът е направен изцяло от луксин. И сияе отвътре.
Навсякъде около тях притеглящите падаха на колене пред лорд Всецветни. Но не всички. Тези, които оставаха прави, изглеждаха неловко, терзани от противоречия. Защото кланящите се не просто се кланяха, а притискаха лица към земята. Това беше истинска религиозна всеотдайност.
— Не се кланяй — каза Карис. — Той не е бог.
— А кой е? — прошепна Кип.
— Брат ми.
Лорд Всецветни протегна ръце.
— Не, моля ви. Братя и сестри, станете. Стойте прави заедно с мен. Твърде дълго сме пълзели.


Оранжевият притеглящ, творецът Ахейяд, се просна по лице пред Гавин. Той щеше да е първият за нощта. Това бе почетно място, а Ахейяд заслужаваше почит. Истинска почит, а не тази пародия. Но нямаше изход. Никога не бе имало.
Гавин пристъпи напред.
— Стани, чедо мое. — Обикновено когато наричаше притеглящите „чедо мое“, се чувстваше язвителен. Но Ахейяд наистина беше дете, или поне не съвсем мъж.
Младежът се изправи. Срещна очите на Гавин, после бързо извърна поглед.
— Имаш да кажеш нещо — рече Гавин. — Сега му е времето. — Някои притеглящи чувстваха нужда да изповядат някакви свои грехове или тайни. Някои отправяха молби. Някои просто искаха да изразят неудовлетвореност, страх, съмнение. Въпреки големия брой притеглящи, които трябваше да бъдат Освободени преди зазоряване, Гавин отделяше на всеки от тях колкото време може.
— Аз ви провалих, лорд Призма — рече Ахейяд. — Провалих семейството си. Те винаги казваха, че аз съм синът, който би могъл да стане велик. Вместо това съм неудачник. Пристрастен. Аз съм надареният, който не можа да се справи с Ороламовия дар. — Горчиви сълзи се стичаха по бузите му. Все още не поглеждаше Гавин в очите.
— Погледни ме — каза Гавин. Хвана лицето на младежа в ръце. — Ти ми помогна в най-великото ми дело. Направи това, което аз, Призмата, не можех. Всеки, който някога е виждал залез, знае, че Оролам цени красотата. Ти направи тази стена красива и ужасна като самия Оролам. Сътвореното от теб ще стои хиляда години.
— Но ние загубихме!
— Да, загубихме — призна Гавин. — Само че това е моя грешка, а не твоя. Кралствата идват и си отиват, но тази стена ще защитава хиляди още неродени. И ще вдъхновява стотици хиляди други. Аз не бих могъл да направя това. Само ти. Ти, Ахейяд, сътвори тази красота. Оролам ти даде дар и ти също даде своя дар на света. Това не е провал. Семейството ти ще се гордее с теб. Аз се гордея с теб, Ахейяд. Никога няма да те забравя. Ти вдъхнови самия мен!
Бърза усмивка пробяга по лицето на младежа.
— Доста голяма творба е, нали?
— Не е зле като за първи опит — рече Гавин.
Ахейяд се засмя и цялото му държане се промени. Той наистина беше светлина. Дар за света, прекрасен и пламтящ от живот.
— Готов ли си, синко? — попита Гавин.
— Гавин Гайл — каза младежът. — Милорд Призма. Вие сте велик човек и велика Призма. Благодаря ви. Готов съм.
— Ахейяд Ярководни, Оролам ти даде дар — започна Гавин. Второто име му хрумна на момента. В Пария единствено великите мъже и жени получаваха по две имена, а понякога и децата им. От внезапните сълзи, избили в очите на Ахейяд, дълбокото му поемане на дъх и гордо издулите се гърди Гавин разбра, че е подбрал идеалните думи. — И ти се разпореждаше добре с този дар. Време е да свалиш бремето от себе си, Ахейяд Ярководни. Ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Хвала на теб, верни служителю. Ти изпълни Договора.


— Те казват, че приемаме Договор! Даваме клетва! И с тази клетва ни обвързват, обричат — каза лорд Всецветни.
Лив си пробиваше внимателно път през тълпата към предните редици. Би се заклела, че видя как отвеждат Кип натам с черни очила, вързани към главата му. Но всички други се бяха прехласнали по изрода отпред, затова тя не можеше да се движи прекалено бързо. Трябваше да се преструва, че също го слуша, и да върви бавно.
— Също като това — рече лорд Всецветни. Посочи кръглата скала, върху която стоеше. — Това е всичко, което е останало от една някога велика цивилизация. Виждали сте тези древни останки, разпръснати по тукашната земя. Статуи на велики хора, разрушени от последвалите ги пигмеи. — Лив наостри уши. Край Ректън имаше разрушена статуя, в една портокалова горичка. Никой никога ме споменаваше откъде се е взела. Тя смяташе, че просто не знаят.
— Да не мислите, че тези статуи са загадка? — попита лорд Всецветни. — Нищо подобно. Да не мислите, че е съвпадение, че Войната на Призмите свърши тук, в Тирея? Да не мислите, че двамата Гайл просто са обикаляли Седемте сатрапии, докато армиите им се намерят една друга? И това случайно е станало тук? Нека ви кажа нещо, което вече знаете, нещо, в което всички вие сте вярвали, но никой не се е осмелил да изрече: Войната на Призмите беше спечелена от грешния Гайл. Дазен Гайл се опитваше да промени нещата и те го убиха заради това. Хромарият уби Дазен Гайл. Убиха го, защото се тревожеха, че ще промени всичко. Страхуваха се от него, защото Дазен Гайл искаше да ни Освободи. — При тези думи в тълпата настана известен смут. Всички знаеха какъв ден е днес и че Призмата е в Гаристън, на по-малко от левга оттук, и извършва Освобождението в същата тази нощ.
— Виждате ли? — попита лорд Всецветни. — Усещате ли това безпокойство? Защото Хромарият е изопачил собствения ни език срещу нас. Дазен искаше да ни Освободи. Дазен знаеше, че светлината не може да бъде окована.
— Светлината не може да бъде окована — повториха някои от притеглящите. Звучеше почти като религиозен псалм.
— Те го наричат Освобождение. Оставете бремето си, казва Призмата. Давам ви опрощение и свобода, казва. А знаете ли какво ни дава? Знаете ли?!


— Давам ти опрощение — каза Гавин с буца в гърлото, докато Ахейяд стоеше на колене пред него, вдигнал очи, сложил дясната си ръка на бедрото му. — Давам ти свобода. Оролам да те благослови и да те вземе в обятията си. — Изтегли ножа си и го заби в гърдите на Ахейяд. Право в сърцето. После го издърпа. Идеален удар. Но пък той имаше дълга практика.
Не погледна раната, не гледаше как кръвта се разстила по ризата на Ахейяд. Продължи да се взира в очите на момчето, докато животът в тях не угасна. А когато това стана, Гавин промълви:
— Моля те, прости ми. Моля те, прости ми.
Беше прибрал ножа и бършеше ръце в окървавения парцал, който носеше — макар че бяха чисти. Спря.


— Те ви убиват! — изкрещя лорд Всецветни. — Забиват нож във вас и ви гледат как умирате. Докато умолявате, те ви гледат — и казват, че техният бог се усмихвал благосклонно на това! Кажете ми, този ли е начинът да се отнасяме към по-старшите сред нас? Под управлението на Хромария ние почти нямаме старши. Те ги избиват всичките. Ах, да, освен Бялата. Освен Андрос Гайл и жена му. За тях правилата не важат, но вие и аз, и нашите майки, и нашите бащи — ние трябва да бъдем убити. Казват, че такава била волята на Оролам. Казват, че такъв бил Договорът. Сякаш нещо, в което сме се клели като невежи деца, прави убийството на родителите ни добро и правилно. Що за лудост е това? Някоя жена служи цял живот на Седемте сатрапии, а после за награда я убиват? Нима това е свобода? Това ли наричат нейно Освобождение?
Лив зърна Кип, но вече бе спряла да си пробива път към него.
— Вие знаете, че това е грешно. Аз знам, че е грешно. Те знаят, че е грешно. Ето защо говорят за него под сурдинка и с евфемизми. Не е справедливо. Това не е Освобождение, това е убийство, нека си го кажем ясно. А после те дори нямат приличието да върнат тялото на семейството ви. Вместо това извършват някакъв мрачен ритуал. Нима нашите бащи са служили толкова дълго само за да получат това? Справедливо ли е? Хромарият омърсява всичко, до което се докосне. А мислите ли, че всички, които биват „Освободени“, са доброволци?
Лорд Всецветни се засмя презрително.


Докато черногвардейците изнасяха трупа на Ахейяд от стаята, като внимаваха да не разлеят нито капка кръв, някой чукна на вратата. Веднъж, последвано от тишина. На Гавин му трябваше миг, за да си спомни: Баз Простодушни никога не бе схванал съвсем чукането.
— Влез, Баз — каза Гавин. „Деца и идиоти. Такива ли убивам? Къпя се в кръвта на невинни.“
Мъжът влезе. Всъщност изглеждаше доста красив, облечен във фините си дрехи. За разлика от другите слабоумни, които Гавин познаваше, нищо в лицето на Баз не подсказваше, че е различен.
— Съжалявам, че не идвам по реда си, лорд Призма. Имам един въпрос и не исках да прекъсвам Освобождението си, за да го задам.
Разбира се, и през ум не му минаваше, че прекъсва нечие друго Освобождение.
— Питай — каза Гавин.
— Чух Еви Тревата да говори за стената Ярка вода. Еви е зелено-жълт бихром. Родом е от Кървавата гора, но изобщо не мисля, че е страшна. Майка ми казваше, че всеки червенокос може да те погуби само с поглед, но Еви не е такава.
Гавин познаваше добре Еви. Не беше кой знае колко умна, но притежаваше невероятна интуиция. Въпреки това рядко си вярваше. Или поне така беше преди години.
— Веднъж Еви ме спаси от нападение на…
— Какво каза тя, Баз? — попита Гавин.
— Не каза нищо, просто ме спаси. Предполагам, може да е крещяла. Не мога да ви кажа със сигурност…
— Какво каза Еви за стената Ярка вода?
— Не ми харесва, като ме прекъсвате, лорд Призма. Така се изнервям.
Гавин потисна нетърпението си. Ако притиснеше повече Баз, той щеше да загуби дар слово.
Баз видя, че Гавин не се кани да го притиска, и се замисли за малко. Гавин виждаше как отново напипва нишката на разсъжденията си.
— Еви каза, че ярката вода е притеглена съвършено. Каза, че не помни да сте били суперхромат. Разбира се, аз самият не мога да видя разликата в цветовете, но не мисля, че би излъгала, а и Гавин Гайл не беше суперхромат. Брат му Дазен беше. Освен това вие сте по-висок от Гавин. Той носеше обувки, които да го правят да изглежда по-висок, но от тринайсетия си рожден ден нататък Дазен беше по-високият. Помня онзи ден. Беше слънчев. Баба ми казваше, че Оролам винаги се усмихва на семейство Гайл. Аз носех синьото си палто…
Гавин не го слушаше. Имаше чувството, че подът е зейнал под краката му. Знаеше, че този момент наближава. Очакваше го от шестнайсет години. Беше отишъл на първата си среща като Гавин, очаквайки някой, всички да почнат да го сочат и да крещят: „Самозванец! Измамник!“ И други се бяха досещали, но той винаги успяваше да овладее нещата. Само че нямаше как да дискредитира Баз. Този човек бе недосегаем за политическите течения и всички го знаеха. А ако го попитаха, Баз щеше да изтъкне сто разлики между Гавин и Дазен. Докато свърши да говори, маската на Гавин щеше да е безвъзвратно унищожена.
И все пак бе дошъл сам. Точно тази нощ.
— Така че въпросът ми беше… въпросът ми беше, защо лъжеш, Дазен? Защо се преструваш на Гавин? Дазен е лош. Той убива хора. Той изби рода Белодъб. Всичките. Казват, че обикалял къщата им стая по стая и избивал дори слугите, а после я изгорил до основи, за да скрие престъплението си. Децата останали затворени в мазето. Открили телата им струпани на купчина. Прегърнати. Аз бях там. Видях ги. — Баз млъкна, явно погълнат от този стар образ. При неговата съвършена памет споменът трябва да бе изключително ярък. — Казах на онези малки овъглени телца, че ще убия Дазен Гайл — рече Баз.
Гавин почувства стария ужас като шибване от бича на стар господар. Баз беше зелено-синьо-надвиолетов полихром. С течение на времето всеки притеглящ се променяше под въздействие на цветовете си. Само буйното зелено би накарало някогашния вманиачен на тема порядък Баз да прескочи реда си на опашката. Но методичността на синьото го побъркваше от желание да знае защо, да разбере как се навързват нещата.
— Баз, ще ти кажа нещо, което съм казвал само на един човек на тоя свят. Ще отговоря на въпроса ти. Ти го заслужаваш. — Гавин понижи глас. — Когато бях на шестнайсет, имах… видение. Сън наяве. Усетих нечие присъствие. Паднах по очи. Знаех, че е свещено, и се страхувах…
— Самият Оролам ли? — попита Баз. — Майка ми казваше, че хората, които твърдят, че говорят с Оролам, обикновено лъжат. А Дазен е лъжец! — Гласът му се извиси истерично.
Последното, от което се нуждаеше Гавин, бе Баз да закрещи нещо за Дазен.
— Искаш ли да чуеш отговора ми, или не? — попита той остро.
Баз се поколеба.
— Да, но недей да…
Гавин заби ножа в сърцето му.
Очите на Баз се разшириха. Той се вкопчи в ръцете на Гавин. Гавин изтегли острието.
После много, много студено каза:
— Ти се отдаде в пълна мяра, Баз. Службата ти няма да бъде забравена. Провалите ти са забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода.
Още преди да каже „опрощение“, Баз бе мъртъв.
Гавин го отпусна внимателно на пода. Отиде и почука на страничната врата. Черногвардейците влязоха и изнесоха тялото. И просто ей така, съвсем безнаказано, Гавин извърши убийство.



79.

Този мъж беше лъжец. Кип не знаеше точно кое в думите му е лъжа и кое истина, но лорд Всецветни бе дясната ръка на крал Гарадул. Те бяха избили цялото му село. Без причина. Щом убийството не представляваше нищо за тях, нима би ги смутила една лъжа?
Но тук, както във всички най-добри лъжи, се криеше някаква истина. Договорът наистина означаваше това. Нищо чудно, че говореха за него със заобикалки, на нисък глас. Остаряваш, разкъсваш халото си и ставаш като бясно псе. Трябва да те усмъртят. Кип си спомняше как кучето на Корван бе ухапано от миеща мечка и му изби пяна на устата. Корван, алкалдесата и още няколко мъже заредиха мускетите си и тръгнаха да го ловят. Корван лично му пръсна мозъка. После скри лицето си и всички се престориха, че не виждат сълзите му. Чак след години започна да говори пак за това куче, но никога не споменаваше за бяса му, нито че го е убил. Това тук беше същото. Никой не говореше за Освобождението, защото никой не искаше да петни мъртвите: „Кип беше велик човек, преди да полудее и да се опита да убие приятелите си. Преди да се наложи да го усмъртят.“
Беше сурова истина. Но това не я правеше лъжа. Всъщност така бе още по-вероятно да е вярно.
Само че никой в тълпата не искаше да го приеме. Те търсеха да обвинят някого за смъртта на родителите си. Не искаха самите те да умират. Може да обличаха това в набожни глупотевини, но Кип бе прозрял през булото. Тези хора бяха убийци. Гавин беше добър човек. Велик човек, великан сред джуджета. Затова трябваше да върши трудни неща. Великите хора правят трудните избори, за да могат всички да оцелеят. Добре де, той караше всички да се придържат към Договора, и какво от това? Хората се заклеваха да го спазват. Знаеха в какво се кълнат. Нямаше загадка, нямаше измама. Те сключваха сделка и сделката им харесваше, докато не им се наложи да платят цената.
Тези тук бяха страхливци, клетвопрестъпници, измет.
„Трябва да се измъкна оттук.“
Обърна се и видя последната жена, която би очаквал да види тук.


— Илитийските водни часовници твърдят, че това е най-кратката нощ в годината — каза Фелия Гайл от вратата. — Но за теб винаги е била най-дългата.
Гавин вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло.
— Не те очаквах преди зазоряване.
Тя се усмихна.
— Имаше известно нарушаване на реда. Баз Простодушни се вмъкна по-рано, отколкото трябваше. Някои отложиха за по-късно. — Тя сви рамене.
„Отложиха? Значи може би знаят. Всичко се разпада.
Може пък така да е най-добре. Ще убия собствената си майка сега и тя няма да види как всичко се сгромолясва.“
— Синко — каза тя. — Дазен. — Произнесе думата почти като въздишка, изпускане на насъбраното напрежение. Истина, изречена на глас след години лъжи.
— Майко. — Беше хубаво да я види щастлива, но ужасно да я види тук. — Не мога… та ние дори не направихме онзи полет, който ти обещах.
— Наистина ли можеш да летиш?
Той кимна със свито гърло.
— Синът ми може да лети. — Усмивката озари лицето ѝ. — Дазен, толкова се гордея с теб.
Гавин се опита да каже нещо, но не успя.
Очите ѝ бяха нежни.
— Ще ти помогна — каза тя. Коленичи до перилото, избирайки по-официалния подход. Гавин би трябвало да го очаква от нея. — Лорд Призма, имам грехове за изповядване. Ще ме изслушате ли?
Гавин премигна, за да спре напиращите сълзи, овладя се.
— С радост… дъще.
Простичката набожност, с която се държеше тя, му помогна да изиграе ролята си. Той не беше неин син, не сега, не тук. Беше неин духовен баща, връзка с Оролам в най-святия ден от живота ѝ.
— Лорд Призма, омъжих се неразумно и живях в страх. Позволих да ме управлява страхът, че съпругът ми ще ме отхвърли, и не говорех, когато би трябвало. Позволих синовете ми да бъдат настроени един срещу друг и заради това единият е мъртъв. Баща им не го предвиди, защото бе глупак, но аз знаех.
— Майко — прекъсна я Гавин.
— „Дъще“ — поправи го твърдо тя.
Гавин млъкна. Примири се.
— Дъще, продължавай.
— Изричала съм жестоки думи. Лъгала съм хиляди пъти. Отнасяла съм се към робите си без мисъл за тяхното добруване… — Тя говори пет минути, без да се щади, прямо и откровено, като съкращаваше отговорите не заради себе си, а заради Гавин — той имаше да изповядва и други тази нощ. Беше сюрреалистично.
През последните шестнайсет години Гавин бе чувал потресаващи признания и бе виждал тъмните страни на хора с репутация на светци. Но като я слушаше как признава, че в яростта си е набила невинна робиня само минути след като е заварила Андрос в леглото с друга жена, му се късаше сърцето. Разстройваше се. Да слуша как майка му си признава такива неща бе все едно да я види гола.
— Също така съм убивала. Три пъти. Заради сина си. Загубих две момчета; не можех да понеса да загубя и последното — каза тя. На Гавин му бе трудно да ѝ повярва. — Веднъж уредих един черногвардеец, който го подозираше, да бъде прехвърлен на опасен пост по време на Въстанието на Червената скала, където знаех, че ще бъде убит. Веднъж насочих пирати към кораба, с който Дервани Маларгос пътуваше към дома, след като се бе губил в продължение на години из пущинаците на Тирея. Той твърдеше, че се намирал най-близо до огъня при Разцепената скала и видял неща, които никой друг не бил забелязал. Опитах се да го подкупя, но той се измъкна. Така че наех убиец по време на Конспирацията на тръните, като използвах прикритието на чужди боричкания, за да убия човека, който се канеше да изнудва сина ми.
Гавин не можеше да продума. През първата година от своя маскарад бе убил трима, за да опази в тайна самоличността си, и бе пратил в изгнание още десетима. После още двама през седмата година. Не бе убивал хладнокръвно никого оттогава… до досега, до Баз… Знаеше, че майка му го е закриляла, но винаги бе смятал, че го е правила, като му предава научена от нея информация. Тя винаги го бранеше яростно, но Гавин изобщо не си бе представял докъде може да стигне. Докъде той може да я принуди да стигне, като измести брат си.
„Мили Оролам, как ми се иска да вярвах в теб, за да можеш да ми простиш за онова, което съм направил.“
— Всеки път — продължи тя — си казвах, че служа на Оролам и на Седемте сатрапии, а не само на семейството си. Но съвестта ми никога не е била чиста.
Потресен, той произнесе традиционните думи, с които ѝ даваше прошка.
Тя се изправи и се взря настойчиво в него.
— А сега, синко, има някои неща, които трябва да знаеш, преди да оставя своето бреме. — Не го изчака да каже нищо, което бе хубаво, защото той не мислеше, че е способен да проговори.
— Ти не си злият син, Дазен. Грешил си, но никога не си бил злонамерен. Ти си истинска Призма…
— Грешил ли? Аз избих всички Белодъб! Аз…
— Нима? — прекъсна го остро тя. После продължи по-меко: — Гледах как тази отрова те разяжда от шестнайсет години. И през цялото това време ти отказваше да говориш. Кажи ми какво се случи. — Майка му бе истинска Гайл, ако не по кръв, то по темперамент. През цялото време бе искала да поговорят за това.
— Не мога.
— Ако не на мен, на кого тогава? Ако не сега, кога? Дазен, аз съм твоя майка. Нека ти дам това.
Чувстваше езика си като оловен, но образите изникнаха пред очите му за миг. Присмехулните лица на братята Белодъб, приливът на страх, който го бе парализирал. Гавин облиза устни, но не можеше да се насили да изрече първите думи. Почувства отново онази омраза, ярост срещу несправедливостта на всичко. Седмина срещу един, дори повече. Лъжите.
— Отношенията ни с Гавин вече вървяха на зле. Синьото и зеленото ми се бяха пробудили рано, но започвах да подозирам, че съм способен на повече. Казах му го. Знаеш, че не бяхме близки, откакто обявиха, че той е избран за Призма, и някак си убийството на Севастиан влоши нещата още повече. Предполагам, мислил съм, че като му кажа, че дарбите ми растат, ще си го върна. И ще можем пак да сме най-добри приятели. Но на него това не му хареса. Ама никак. — Изневиделица сълзи бликнаха в очите му. Брат му толкова му липсваше, че сърцето му се късаше. — Сега вече разбирам как един младеж би могъл да се почувства застрашен, щом загуби единственото, което го прави специален. Тогава не го съзнавах. В деня, след като му казах, че съм полихром, го чух как подтиква баща ни да го сгоди за Карис. Това бе най-голямото предателство, което можех да си въобразя. Нейната любов пък бе единственото, което правеше мен специален. Мина известно време, докато съзра симетрията в това.
— Както и да е, мислех, че Карис е също толкова влюбена в мен, колкото и аз в нея — продължи той. — Когато татко обяви годежа ѝ с Гавин, решихме да избягаме заедно. Но тя сигурно е казала на някого. Може да е било случайност. А може би Гавин ѝ се е видял по-тлъста плячка. С нея трябваше да се срещнем пред фамилното им имение в полунощ. Нямаше я. Прислужницата ѝ каза, че била вътре. Оказа се капан, разбира се. Братята Белодъб знаеха, че съм си уговорил среща с Карис, и искаха да ми дадат урок. Казаха, че съм ги опозорил, като съм превърнал сестра им в курва.
Бяха го сграбчили веднага щом пристъпи вътре. Всичките седем братя. Съдраха му плаща, смъкнаха му очилата и му взеха меча. Помнеше големия затворен двор, слугите, надзъртащи през врати и прозорци. В двора гореше голям огън — изобилие от светлина, но никаква подходяща за синьо-зелен бихром без очила.
— Започнаха да ме бият. Бяха пили. Неколцина притегляха червено. Нещата излязоха извън контрол. Мислех… и все още мисля, че щяха да ме убият. Изтръгнах се веднъж, но вратата, която изпробвах, бе вързана с верига.
— Те ли са вързали вратите с вериги? — попита Фелия Гайл. В историите, които се разправяха, Дазен бе сторил това. От жестокост. Бащата на Карис знаеше истината, но не бе казал нищо, за да опровергае лъжите.
— Не искаха да се измъкна или пък някакви стражи или войници отвън да се намесят, преди да са свършили. — Гавин замълча. Хвърли поглед към майка си. Лицето ѝ беше самата нежност. Той извърна поглед.
— Онази нощ за първи път разложих светлината. Чувството бе… прекрасно. Мислех, че може да съм полихром от надвиолетово до жълто, но в онази нощ притеглих червено. Много червено. Може би не съм бил готов за онова, което ти причинява червеното, когато вече си бесен. — Спомни си потреса върху лицата им, когато започна да притегля. Те знаеха, че е синьо-зелен. Знаеха, че това, което прави, е невъзможно. Във всяко поколение се раждаше само по една Призма. Пред очите му се заредиха образи на огнени кълба, излитащи от кървящите му ръце, димящият череп на Койос Белодъб, който продължаваше да стои прав, стражите на Белодъбови, които измираха с десетки, откъснати крайници и кръв, кръв навсякъде. — Избих братята и всички стражи. Огънят се разпространяваше. Входната порта рухна и аз се измъкнах. Чух хора да крещят. — Беше тръгнал, олюляващ се, изтръпнал и празен отвътре, да намери коня си.
— До страничната врата имаше една прислужница. Жената, която ме бе подмамила в капана. Гледаше през решетките и ме молеше да ѝ отворя. Беше същата врата, която изпробвах, когато се опитвах да избягам. Беше вързана с верига отвътре, но ключът не беше у нея. Казах ѝ да гори и си тръгнах. Не осъзнавах… дори не ми хрумна, че на другите врати също има вериги. Просто исках да се махна. Предполагам, че не са успели да намерят ключовете навреме. С тази небрежна жестокост обрекох сто невинни на смърт. — Сякаш беше по-добре виновните да умрат, отколкото невинните да живеят.
Странно, той можеше да плаче, задето не е бил приятел с брат си, но не чувстваше нищо при мисълта за онези загинали невинни. Слуги и роби, които не по своя воля са били обвързани с рода Белодъб. Деца. Всичко това бе прекалено чудовищно.
А повечето от хората, присъединили се към Дазен в последвалата война, дори не го бяха попитали какво се е случило онази нощ. Бяха доволни да се бият за човек, за когото смятаха, че е избил цяла къща невинни — защото това означаваше, че е неунищожим. Ах, как ги презираше!
Майка му пристъпи към него и го прегърна. И ето че сега той зарида безмълвно. Може би за онези мъртви. А може би сълзите му бяха сълзи на егоизъм — плачеше, защото я губи.
— Дазен, не на мен се пада да ти дам прошка за случилото се онази нощ, нито за всичко, случващо се във войната, която продължаваш да водиш. Но ти прощавам за всичко, за което мога. Ти не си чудовище. Ти си истински Призма и те обичам. — Тя трепереше, сълзи се стичаха по бузите ѝ, но цялата сияеше. Целуна Гавин по устните — нещо, което не бе правила, откакто бе момче. — Гордея се с теб, Дазен. Гордея се, че съм твоя майка — каза Фелия Гайл. — Севастиан също би се гордял.
Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият ѝ син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.
А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.
— Време е — каза. Пое си дълбоко дъх. — Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.
— Разбира се — отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.
Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.
— Чувството е животворно, нали? — Коленичи грациозно. — Помни какво ти казах — заръча му.
— До последната дума — обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“
— Няма нищо — каза тя. — Някой ден ще повярваш.
Гавин премигна.
Фелия Гайл се изкикоти.
— Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?
— Никога не съм се съмнявал.
Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.
— Готова съм — каза.
— Обичам те — промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. — Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.
Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето ѝ, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.
Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха. Огромният Юсеф Теп, Пурпурния мечок, пристъпи напред.
— Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.
Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.
Ето така започва краят.



80.

— Кип, каквото и да става, стой близо до мен — прошепна му Карис.
В гласа ѝ имаше напрежение и това подсказа на Кип, че наистина ще стане нещо. Скоро. Искаше му се да попита какво, но не го направи. Пазачите им бяха наблизо, макар че вниманието на всички бе насочено към лорд Дъгичка там отпред и словесните му помии за дълг и справедливост. Кип отдавна бе престанал да го слуша. Взираше се в едно момиче на по-малко от десет крачки от себе си. Лив.
Би се заклел, че в началото тя си пробиваше път към Карис и него, но през последните десет минути стоеше като вкопана и слушаше лорд Дъгичка. Тълпата помежду им се раздвижи и той видя, че носи жълти ръкавели. Лив беше жълта. Трябваше да е тя.
Кип изви глава назад към стената Ярка вода.
— Стига си се държал подозрително — процеди през зъби Карис. Което не остави на Кип нито едно място, накъдето да гледа. Ако се взираше в Лив, щеше да привлече вниманието към нея, речта го отвращаваше, не биваше да гледа към стената, а щом погледнеше към Карис, не можеше да не забележи роклята ѝ. Карис бе зашеметяващо красива, когато Кип я бе видял увита в тежък черен плащ над черногвардейската ѝ униформа. А в тънката черна рокля, която носеше сега, красотата ѝ направо му изтръгваше сърцето, стъпкваше го и го подпалваше. Тя стоеше с изправена снага, властна, царствена, самата въплътена елегантност. Никой не ѝ бе дал шал въпреки хладната нощ. В разпукващата се виделина Кип можеше да различи настръхналите косъмчета по ръцете ѝ.
— Хладничко е, а? — рече той.
Един от пазачите им изпръхтя.
— Ще те пребия до смърт, ако си го изпросиш, не се съмнявай — прошепна Карис, вперила поглед право напред.
Кип нямаше представа за какво говори, нито защо пазачът е развеселен.
— Какво толкова… — Той сведе поглед към гърдите ѝ. Зърната ѝ изпъкваха ясно през тънката коприна. Кип зяпна точно когато тя погледна към него и го хвана, че се взира.
— Кип. Тъмните очила не ти дават разрешение да оглеждаш хората.
„Може ли земята да се разтвори и да ме погълне сега, моля?“ Тя си мислеше, че остроумничи за… О, Оролам! Сигурно беше най-глупавото момче в историята.
Речта свърши, без да се случи нищо особено. Кип хвърли предпазлив поглед към Карис. Тя се взираше на изток, където небето просветляваше.
— Той чака, докато зората почти настъпи — прошепна Карис, докато пазачите им ги побутваха да тръгнат напред. — Бъди готов.
— Той ли? — попита Кип.
— Млък! — сопна се Огледалецът отляво на Кип и го цапардоса с приклада на мускета си.
„Аха, значи мога да си правя неуместни шегички, без да искам, но имаш проблем, когато просто се опитвам да избягам.“
Отначало Кип не можеше да види добре накъде отиват през гъстата тълпа. Постепенно обаче забеляза, че притеглящите се присъединяват към много по-голяма група, пред която говореше крал Гарадул.
Кип бързо загуби от поглед Лив. Тъмните му очила го правеха почти сляп. Можеше да вижда, ако се напрегнеше, но бе невъзможно да претърсва тълпата. А с вързани зад гърба ръце нямаше как да поправи това.
Десетки хиляди войници бяха заобиколили крал Гарадул. Той размахваше ръце и викаше нещо, но Кип долавяше само откъслечни фрази, докато притеглящите се струпваха по края на групата: „… да прочистим този град… да си върнем онова, което са ни откраднали… да накажем…“ Звучеше доста зловещо.
И отново Кип, изглежда, бе единственият, който не попиваше всяка дума, така че когато лъчите на слънцето докоснаха първо стената Ярка вода зад тях, защото се намираше по-високо от равнината долу, той видя движение върху нея.
Не можеше да го различи добре през крайчеца на очилата си, но фигурите на петима мъже — артилерийски екип — станаха трима, а после с бурно движение двама. Накрая остана само един. Оръдието на стената бе насочено да стреля по висока траектория към Гаристън, но мъжът го снижаваше все повече и повече.
Проблесна искра.
Бум!
Оръдието блъвна огън. Кип не видя падането на снаряда, но го почувства. Земята сякаш подскочи.
За секунда никой не направи нищо. Явно мислеха, че е станала грешка. Разнесоха се викове на страх и болка. А после Карис го блъсна и го събори.
При падането Кип си тресна главата, така че в първия момент не бе сигурен дали вторият взрив не е само във въображението му.
— Шрапнел! — изсъска Карис. — Мамка му! Трябва да бягаме! Железни се цели в онзи фургон.
Фургон ли? Железни? Защо Железни стреляше по тях?
Кип мигаше на парцали. Нещо странно ставаше със зрението му — ах, да! Ударът на главата му в земята бе избил едната леща от рамката на очилата.
— Вземи тази леща и срежи въжетата на ръцете ми! — пак изсъска Карис.
И двамата лежаха на земята с вързани ръце. Въздухът се изпълни с гърмежи на мускети.
Един от Огледалците сграбчи Кип и се опита да го вдигне на крака.
Въпреки че лежеше по гръб, Карис изрита мъжа зад коляното с левия си крак. Докато онзи падаше подкосен, десният ѝ крак описа дъга и се стовари върху гърлото му. Чу се хрущене и кръв пръсна през металната мрежа, покриваща устата му.
На Кип му бе трудно да повярва какво е видял току-що, но Карис вече се движеше. Изпълзя до умиращия и легна върху него. Все още с ръце зад гърба, изтегли на една педя ножа от колана му и сряза въжетата на китките си.
— Стой! — изкрещя някакъв Огледалец и насочи мускета си към главата ѝ.
Отвсякъде продължаваха да се носят писъци. Цареше хаос. Хората викаха, стреляха, а умиращите пищяха.
Кип се опита да ритне Огледалеца зад коляното, както бе направила преди секунди Карис.
Онзи обаче забеляза и замахна с приклада на мускета си към крака на Кип…
… а после отлетя, сякаш го бе пернала дланта на самия Оролам.
Светът се разтресе, отекна грохот и нещо натисна Кип толкова силно, че за миг му притъмня пред очите. Всички, които стояха прави, бяха съборени. Някакви неща — Кип дори не можа да разбере какви са — прелетяха над главата му.
Сигурно му се губеха няколко секунди. Претърколи се, опита се да стане, но падна. Китките му бяха окървавени, обаче въжетата ги нямаше. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на барут. Валяха парчета дърво.
Кип отново се опита да стане и този път някой му помогна. На по-малко от сто крачки, където се бе намирал фургонът с барута, видя кратер в земята, цели десет крачки широк и поне две дълбок. Всички в голям кръг около него бяха мъртви.
Карис го завъртя към себе си. Устата ѝ се движеше, кожата ѝ бе изцапана с барут. Но той не можеше да я чуе.
Видя как устните ѝ оформят ругатня, щом и тя осъзна същото. Беше почти сигурен, че произнася „Железни“ и поредица ругатни. Тикна мускет в ръцете му и каза достатъчно бавно, за да може Кип да я разбере:
— Можеш ли да вървиш?
Той кимна, без да е сигурен доколко я чува и доколко чете по устните ѝ. Тя го дръпна и затичаха. Все още бе объркан, но видя, че не е единственият. Десетки мъже и жени с потъмнели от барут кожа и дрехи залитаха наоколо, от ушите на някои течеше кръв. Един мъж носеше лявата си ръка в дясната, а от разкъсаното му рамо швиртеше кръв.
Войниците вече се събираха в отряди и тичаха към стената. Други стояха отзад и стреляха с мускетите си към оръдейното гнездо, но Кип не виждаше никой горе на стената да отвръща на огъня им.
Някой му крещеше. Чудесно, значи можеше да чува. Той се обърна.
Не позна войника, застанал пред него.
— В строя, войнико! — извика онзи. — Бегом!
Мислеха го за войник, защото имаше мускет. Нищо чудно, като се има предвид колко почернели бяха дрехите му от барута.
— Хайде, войнико, имаме град за превземане!
С него имаше поне още двайсет мъже, но само офицерът бе в истинска униформа. Кип хвърли поглед към Карис. Тя се клатушкаше, притиснала ръце към очите си, сякаш е ослепяла, просто още един ранен човек. Кип осъзна, че ако войниците видят виолетовите ѝ наочници, моментално ще я заловят. Или направо ще я убият. С тази рокля бе по-добре да не задържа вниманието им върху нея по-дълго от необходимото.
Ако Кип откажеше, мъжът би могъл да го екзекутира най-безцеремонно. А изглеждаше готов да го стори.
— Слушам, сър! — отвърна Кип. Влезе в строя, хвърли бърз поглед към Карис, огледа се още веднъж за Лив, но не я видя, а после се затича заедно с войниците към града, изстрелите и проблясъците на магия.



81.

Гавин изправи рамене и се обърна към обвинителите си. Коридор в Травертиновия дворец. Не беше точно мястото, което би избрал, за да умре, но предполагаше, че е по-добро от някоя тъмница. „По-добро от онова, което дадох на теб, Гавин.“ Поне можеше да го посрещне с достойнство.
— Какво искате? — попита той.
— Знаем какво правите — каза Юсеф Теп. — Господине. — „Господине“ дойде със закъснение. При Пурпурния мечок винаги беше така.
Самила Сайех излезе напред и докосна месестата ръка на Юсеф.
— Дойдохме заедно, за да те спрем, Гавин Гайл.
— И как смятате да го направите? — попита Гавин.
— Като се предложим за доброволци.
А? Гавин се спря тъкмо преди да притегли всичко, което може. Опита се да не позволи на идиотското объркване да проличи на лицето му.
— Това е благородно, лорд Призма, но не е мъдро.
Какво? Е, понякога, като не знаеш за какво, по дяволите, говори някой, най-доброто, което можеш да направиш, е да се преструваш.
— Не знам за какво говориш, по дяволите — каза Гавин. Опа!
— Освобождението е най-святият момент в живота на един притеглящ — отвърна Самила. — Ти се опитваш да ни го запазиш. И сме ти благодарни за това. Но ние сме воини. Всички сме се били във войната. Готови сме пак да се бием.
— Аз ще умра днес — каза Юсеф. — Мой дълг е да сложа край на живота си и го приемам. Но не мога да изтърпя всички тия приказки за Оролам това, Оролам онова. Предпочитам да си отида в битка.
— Лорд Призма — рече Самила Сайех, — трябва да удържим града достатъчно дълго, за да могат всички да го напуснат. Защитата на стените е смъртна присъда. Защо не я възложиш на нас? Ние така или иначе сме мъртви.
Докато говореха, Гавин имаше няколко секунди да помисли, да възстанови равновесието си.
— Ако ви пратя там, всички ще разкъсате халото си. Затова сте тук. Следващата година ще се наложи да ви срещна, докато се биете за него. Те не усмъртяват цветните бесове. В случая не говорим само за душите ви. А за разума ви. Вие сте прави, че сте воини. Това ви прави десетократно по-опасни, щом разкъсате халото.
— Ще се бием на групи. Всеки ще има пистолет и нож. Когато разкъсаме халото, ще направим като черногвардейците.
Когато някой от другарите им разкъсаше халото на бойното поле, черногвардейците го считаха за мъртъв — и наистина, това обикновено пращаше човек в безсъзнание за кратко. Те проверяваха очите на падналия и ако халото е разкъсано, му прерязваха гърлото.
— Само че когато от групата остане само един, той ще сложи край и на собствения си живот — каза Самила. За някои това представляваше трънлив теологически проблем, макар и не без прецеденти. Дали самоубийството бе грях, когато знаеш, че ще полудееш и вероятно ще нараниш и убиеш невинни? — Вие сте Призмата и можете да го разрешите, да направите специално изключение.
— Идните поколения ще започнат да вярват, че такова специално изключение е необходимо — рече намръщено Талон Гим. Той винаги бе имал твърдо определени теологически възгледи.
Марос Орлос пристъпи напред.
— Лорд Призма, ние вече пратихме да бъдат Освободени всички притеглящи, които са стигнали прекалено далеч, за да са ни от полза на бойното поле. Кое е по-важното тук? Да правим нещата както са се правили винаги или да спасим цял един град?
По това, разбира се, не можеше да има спор. Гавин трепереше.
— Мисля, че такава саможертва ще е почит към Оролам. Давам на всеки от вас… специална благословия, задето поемате това бреме. Аз съм… дълбоко трогнат от тази проява на всеотдайност. Дълбоко съм ви благодарен.
Това поне не беше лъжа.
След като реши да позволи на групата да се бие до смърт, вместо да бъде Освободена от ножа му, Гавин пак се срещна с всеки от тях. Изповяда ги, изслуша тревогите им относно смъртта и ги благослови. Беше съвсем същото, както би постъпил иначе — само без убийството. Но за Гавин бе напълно различно. Обикновено така му призляваше от това, което трябва да направи, че не можеше да посвети цялото си внимание на думите им. Опитваше се. Преструваше се. Знаеше, че заслужават най-доброто.
Но днес го направи. Днес те не говореха с него: говореха с Оролам. Гавин бе просто средство, което да улесни признанията им — беше им по-леко да говорят с него, отколкото да се обръщат към празна стая. Това, което правеха, бе акт на набожност. Акт на саможертва.
За другите нещата не биха изглеждали толкова различни от ставащото всяка година на Освобождението. Всичко щеше да свърши с мъртъв притеглящ, който е посрещнал храбро смъртта. Но без тежкото задължение да пролива кръвта им Гавин за първи път бе в състояние да го види ясно. Тези хора бяха герои.
Ако не бе извъртял номер на целия свят и на самия Оролам, маскирайки се като собствения си брат, може би Освобождението щеше да му изглежда толкова свещено всяка година. То трябваше да е празник, но Гавин винаги се бе ужасявал от него.
Сега, докато се молеше с всеки притеглящ, почти можеше да повярва, че Оролам слуша.
Самила Сайех бе последна. Гавин си напомни, че тя е жена, чиято красота издържа на щателен оглед. Макар да бе четирийсетгодишна, кожата ѝ бе почти съвършена. Имаше няколко бръчици от усмивки, но лицето ѝ бе чисто и сияещо. Фигурата ѝ бе стройна. Имаше поразително сини очи и аташийска маслинена кожа. Беше облечена безупречно.
— Знаете ли, имах връзка с брат ви — каза тя.
Гавин застина. Той, Дазен, не бе имал връзка със Самила Сайех — което можеше да означава само едно: тя знаеше.
— Понякога човек обича да се преструва, че не се е случило нищо между него и негова стара любов — каза бързо той. — Особено ако е било голяма грешка.
Тя се засмя.
— През годините често съм се чудила дали просто си толкова добър, че така и не са те разкрили, или пък всеки, който би могъл да те разобличи, си има скрит мотив да не го прави? — Тя се взря в него, но Гавин не каза нищо. — Знаеш ли, Еви гледаше стената ти. Каза: „Не помня Гавин да е бил суперхромат. Не би трябвало да може да притегли жълтото толкова съвършено.“ А знаеш ли какво каза после? Че сигурно Оролам е благословил делото ти. Че това било доказателство, че изпълняваш неговата воля. И всички закимаха. Можеш ли да повярваш?
Гавин усети да го побиват тръпки.
— Гавин щеше да направи стена, която да изтрае месец, и да се фука, че ще стои вечно. Ти направи стена, която ще стои вечно, и каза, че може да изкара няколко години. Просто не понасяш мисълта да създадеш нещо несъвършено, нали, Дазен? — Човек, който е притеглял синьо в течение на двайсет и пет години, би се зарадвал да види реда в това: Дазен беше перфекционист и макар че можеше да направи маската си по-добра чрез несъвършенство, това не пасваше на характера му.
— Не — отвърна той тихо.
— Аз се сражавах за брат ти. Убивах за него — каза Самила.
— Всички сме убивали твърде много — рече Гавин.
— Чувствах се така предадена от теб, задето дори не ми обръщаше внимание след всичко помежду ни. Изпитах искрица надежда, когато скъса годежа си с Карис. Когато най-сетне проумях всичко, все още не бях сигурна. Гавин ни разправяше разни неща за теб, какво би направил, ако спечелиш. А ти не го правеше. Дали брат ти ни е лъгал през цялото време, или пък ти си се променил? Ти би трябвало да си чудовище, Дазен.
— Наистина съм чудовище.
— Имаш готов отговор, както винаги. Нахаканото по-малко братче с бързия език. Сериозно говоря. — Тя го изгледа дълго и втренчено. Хвърли поглед към Освобождаващия нож, който не бе изтеглил. — Колко добре се познаваш?
Той се замисли за годините, за целите, които бе постигнал, и за върховната цел, на която служеше всичко.
— Философа е казал, че един самотен човек е или бог, или чудовище — рече Гавин. — Аз не съм бог.
Тя продължи да се взира в него още малко с непроницаемите си сини очи. Усмихна се.
— Ами добре тогава. Може би в тези времена ни е нужно чудовище.
После коленичи в нозете му и той я благослови.



82.

Кип винаги си бе представял щурма като нещо славно. Но каквито и представи да имаше, те изобщо не отговаряха на това. Придържаше си панталоните с ранената си лява ръка, а в дясната стискаше мускета. Мускетът беше тежък! Сърцето му блъскаше бясно, а всички други тичаха по-бързо от него.
Смътно съзнаваше какво става другаде. Един мъж, който ревеше, че войниците могат да го наричат или бог, или сержант Галан Делело, тичаше най-отпред и ги пришпорваше да продължават. Гърбовете на другите войници изпълваха полезрението на Кип, а болката от тичането отвличаше вниманието му от всичко освен от непрестанното свистене, което той отначало не успя да определи — докато не осъзна, че е звукът от прелитащи покрай него мускетни куршуми, а после почти не можеше да мисли за друго.
Зърна за миг градските стени, когато мъжете пред него изчезнаха за кратко в някакъв изкоп, преди да се покатерят от другата страна. Спомни си колко пренебрежително се отнасяше към тези стени преди по-малко от седмица. Сега му се струваха доста впечатляващи. По тях бяха налепени колиби, като миди по корпуса на кораб, и хората на крал Гарадул вече се тълпяха там и се опитваха да използват ниските къщурки и грубите заслони вместо стълби. Но дори и в краткия миг, докато Кип гледаше, една от паянтовите постройки, по които се катереха мъжете, се олюля и рухна сред облак прах, като смаза под себе си мнозина от атакуващите.
Някаква мокра буца шляпна Кип по лицето, докато тичаше. Той се обърна, видя смътно как някакъв мъж до него пада — а после изведнъж земята под краката му изчезна.
Той се стовари тежко в сухия напоителен канал. Просна се по лице, плъзна се, претърколи се, останал без въздух. Докато стенеше и се мъчеше да си поеме дъх, осъзна, че не е сам. Каналът бе пълен с мъже, които се свиваха в това мизерно прикритие.
Сержант Галан Делело се подаде над ръба на канала.
— Ставайте, жалки плъхове! От стената имат открит изглед право към този канал, глупаци нещастни! Ставайте! Всеки, който не е мъртъв, да става или лично ще го застрелям!
За секунда никой не помръдна.
— Няма да го направите — каза някой.
Сержантът извади пистолет, гръмна го в корема и изрева:
— Кой е следващият? — И насочи пистолета си към един мъж, който носеше голяма светлосиня торба.
— Аз съм вестоносец! — изпищя мъжът.
— Вече си войник — извика сержант Делело. Или не забелязваше, или пет пари не даваше за мускетните куршуми, които свистяха край него и разравяха земята. — Мърдай!
Мъжът пусна торбата, грабна мускета на Кип и се втурна напред заедно с всички останали.
Легнал на дъното на канала, Кип бе оставен с другите трупове. Когато успя да си поеме дъх, докосна лицето си. Кръв, сиво-червени парченца от… Не искаше да мисли за това. Важното беше, че е свободен. Поне докато следващият сержант не започне да командва глупаците, които ще напълнят отново канала.
Нямаше много време. Ако мислеше прекалено много или чакаше прекалено дълго, щеше да остане неподвижен, а сега трябваше да се движи. Сержантът бе прав, този канал не беше извън обсега на мускетите. Ако чакаше тук, щяха да го убият.
Искаше му се да види повече от битката, да състави добър план. Не знаеше доколко би могъл да прецени това, което вижда, и дори нямаше представа накъде да бяга.
Грабна торбата на вестоносеца и я метна през рамо. Зърна останките от един фургон малко по-назад.
„Претичахме ли покрай това?“ Дори не бе забелязал. Както и да е, впрегнатите в него волове бяха или мъртви, или мучаха от болка, окървавени. Кип се втурна натам.
Шмугна се зад прикритието на фургона и видя, че там вече има двама мъже. Те се втренчиха уплашено в него, а той им кресна:
— Напред!
Покатери се върху разбития фургон и огледа равнината. Отначало видя само трупове. Може би няколкостотин. Не се виждаше кой знае колко кръв, сякаш хората се бяха проснали да спят. Като се имаше предвид големината на армията, жертвите не бяха чак толкова много според Кип, но не можеше да подмине с лека ръка гледката на стотици мъртъвци. Тези хора бяха мъртви! И той можеше да е един от тях. Впрочем още не бе изключено да стане.
Откъсна очи от труповете и се опита да потърси нещо полезно. На няколко места хората на крал Гарадул бяха успели да изкатерят стената. Водеха се три-четири схватки, нападатели и защитници политаха от върха ѝ, боричкаха се, облачета черен дим изригваха от мускети и пищови.
Вляво от Кип имаше малък хълм, извън обхвата на мускетите на стената. Зад него се бяха събрали няколкостотин конници и притеглящи. Пред него магове строяха мост над напоителния канал. Кип видя, че оригиналният мост е бил унищожен от оттеглящите се жители на Гаристън. Това бе забавило настъплението на крал Гарадул, може би най-вече защото бяха спрели да го обсъдят, вместо просто да прескочат канала с конете.
На върха на хълма Кип видя знаменосци и мъж, който трябваше да е самият крал Гарадул. Той крещеше и размахваше оживено ръце срещу лорд Всецветни, който нямаше как да се сбърка с друг, защото буквално сияеше в светлината на ранното утро.
Кип не осъзна, че е взел решение, докато не се усети, че тича. Грабна един мускет, лежащ на земята до някаква жена, която стенеше, свита в зародишна поза, и продължи да тича. Отмъщението му бе толкова близо.
Когато се доближи до хълма, на него настъпи някакво раздвижване, което бързо се разпростря. Тръбачи затръбиха команди. Изтекоха няколко секунди, докато Кип забележи, че конете се движат Крал Гарадул настъпваше срещу стената — по-точно право към Портата на Майката. Дали разчиташе на хората си, че ще отворят портата, преди да е стигнал до там, или беше просто идиот?
Кип се бе изкачил до средата на хълма, когато зърна жена, чиято фигура му се стори позната. Спря.
Карис Белодъб размахваше ръце срещу един от конниците, следващи крал Гарадул. Мъжът забави ход и тя се метна на седлото зад него с изненадваща грация. Онзи се обърна да я попита нещо, а после се катурна на земята. Кип зърна за миг проблясъка на кинжал, а след това Карис пришпори коня и се устреми подир крал Гарадул. Преследваше го сама, и то все още с наочниците си. Нямаше да е в състояние да притегля, но все пак щеше да се опита да го убие. Дори и да успееше, това би било самоубийство.
„Заклех се да я спася. И да го убия.“
Кип беше ужасен ездач, но нямаше начин да я настигне без кон. Видя някакви коне, вързани близо до върха на хълма, и затича натам.
— … през Портата на Любовницата. Ще трябва да плуваш. Присъедини се към бежанците. Той ще…
Кип сви зад една палатка точно навреме, за да види как младият притеглящ Зимун се мята на седлото. Заповедите му ги даваше лично лорд Всецветни. Сърцето на Кип се разтуптя. Бяха на по-малко от двайсет крачки от него.
— Кон ли ти трябва? — попита някой до лакътя му.
Кип едва не подскочи. Замига тъпо срещу коняря.
— Кофти е там долу, а? — рече онзи.
— Съобщение! — каза Кип, спомнил си, че носи торба на вестоносец. — Съобщение за краля! Да, кон! Трябва ми кон.
— Досетих се — рече мъжът и тръгна да намери достатъчно едър кон.
Кип погледна пак към лорд Всецветни и Зимун. Беше изтървал какво друго си казаха, но видя лорд Всецветни да подава на младия притеглящ някаква кутия.
Кип не можеше да повярва.
Беше неговата кутия. Същият размер. Същата форма. Това бе неговото наследство. Единственото нещо, което майка му някога му беше дала. И се намираше у Зимун.
Зимун се поклони на лорд Всецветни. Кип се дръпна назад, когато младият притеглящ извъртя коня си и препусна на изток. Лорд Всецветни закрачи обратно към върха на хълма. Конярят доведе на Кип кон и му помогна да го яхне и да напъха мускета в един калъф на седлото.
Кип се огледа. Разкъсваха го колебания. Лорд Всецветни вече изчезваше нагоре по хълма на път към свитата си. Той бе в сърцето на всичко това — Кип го знаеше. Би трябвало да го убие. Оролам, шансът се изплъзваше от пръстите му. Но на юг Карис препускаше към смъртта си, а на изток онази змия Зимун отнасяше единственото нещо, което Кип имаше, за да му напомня за майка му. Да убие Всецветни и да спре войната. Да убие Зимун и да вземе кинжала. Или да спаси Карис и да получи шанс да убие крал Гарадул. Не можеше да смогне с всичко.
Беше дал клетви пред живите и пред мъртвите. Заскърца със зъби, сигурен, че взема грешното решение — но въпреки това го взе. По-добре е невинните да живеят, отколкото виновните да умрат. Гавин обичаше Карис и заслужаваше още един шанс за щастие. Кип препусна след нея.



83.

Карис никога досега не бе участвала в истинско сражение, но бе наблюдавала няколко с генерала на Гавин Тичащия вълк. В някоя друга епоха щяха да го почитат като велик предводител. Вместо това той на три пъти се изправяше срещу Корван Данавис и на три пъти бе надвиван от по-малобройни сили, командвани от мустакатия гений. Независимо от това Тичащия вълк беше мил старец, който имаше слабост към Карис и ѝ обясняваше какво вижда, когато далечните редици се сблъскат. Разбира се, често бе прекалено зает, за да разговаря надълго с нея, но в други случаи разсъжденията на глас сякаш му помагаха. Затова сега, докато препускаше надолу по хълма, насочвайки се към мелето, Карис успя да схване доста неща.
Сградите, долепени от двете страни на стената — и които в крайна сметка щяха да я обрекат, Карис бе сигурна в това, — в краткосрочен план всъщност помагаха. Те бяха като сипей, достатъчно широки, за да затрудняват всеки, който изнесе напред обсадни стълби, и твърде непредсказуеми, за да могат атакуващите да ги изкатерят лесно на всяко място. Рано или късно хората на крал Гарадул щяха да разберат кои места са стабилни и колко тежест могат да поемат, но дотогава рухващите сгради избиваха и забавяха щурмуващите стената мъже.
Докато Карис се приближаваше, маговете за първи път се появиха вкупом на върха ѝ. Стената не бе висока, но достатъчно широка, за да могат бранителите да се придвижват по нея с голяма скорост, а те бяха видели пристигането на кавалерията на крал Гарадул.
Червени и подчервени заработиха в екип, като едните мятаха лепкаво огнено желе върху нападателите долу, а другите го подпалваха. Крал Гарадул бе изкарал отпред редица от собствените си притеглящи. Сините и зелените сред тях се опитваха да отклонят огненото желе във въздуха и да го запратят обратно към стената. Червените мятаха свой собствен луксин нагоре към бранителите, макар че екипите на Гарадул не бяха толкова добри във възпламеняването му и не всеки път успяваха. Мускетарите и от двете страни правеха всичко по силите си да избиват противниковите магове.
Защитниците вземаха връх в тази схватка, но нападателите бяха толкова много, че Карис не виждаше как биха могли да издържат дълго. И защо крал Гарадул бе довел кавалерията си тук и сега? Право срещу стената конниците губеха предимството на своята маневреност и ставаха лесни мишени за сините притеглящи, които се подаваха иззад бойниците, изстрелваха по няколко сини кинжала и пак се скриваха.
Всичко, което трябваше да направи Карис, бе да си пробие път през тълпата — което не представляваше трудност, когато си на кон, — да открадне някой мускет, да оцелее достатъчно дълго, за да се приближи до крал Гарадул, и да му пръсне главата. Сред яростта, кръвта, хаоса и какофонията на битката бе много възможно никой дори да не осъзнае, че смъртоносният изстрел е дошъл отзад.
Карис чу зад себе си вик, по-различен от останалите крясъци. Завъртя глава, все още приведена ниско над галопиращия кон. Десетина Огледалци я преследваха на огромните си жребци. Сърцето ѝ се сви.
Значи подмолната тактика нямаше да свърши работа.
Тя зачовърка пак наочниците. Кожата в ъгълчето на окото ѝ се късаше, но все още нямаше никакъв напредък в свалянето на проклетите неща. Ако можеше да притегля, би имала шанс.
На осемдесет крачки пред себе си видя редица мускетари, които презареждаха оръжията си. Огледа ги, търсейки някой с кремъклийка — колесен затвор нямаше да свърши работа в случая. После забави коня, за да уцели нужния момент, и връхлетя точно когато един от офицерите довърши презареждането и вдигна мускета към рамото си. Карис го грабна направо от ръцете му.
Командир Железни често я бе мъмрил за акробатичната ѝ езда, задето упражнява неща, от които и двамата знаеха, че няма друга полза, освен да впечатляват новобранците в Черната гвардия. Докато пъхаше мускета в калъфа на седлото, през главата ѝ прелетя видение как едрият мъж клати отчаяно глава. Беше облечена в тази проклета рокля, която хем я оставяше полугола, хем затрудняваше движенията ѝ. Нали нямаше наистина да… Карис освободи крака от стремената, посегна зад гърба си да стисне здраво задния лък на седлото, натика юздите под предния и скочи, докато конят продължаваше да тича в лек галоп. Веднага щом докосна земята, се оттласна и се завъртя във въздуха, усещайки как ръкавите на роклята ѝ се разпарят. Беше упражнявала този номер с по-високи коне, така че едва не прескочи седлото. Отне ѝ половин секунда, но все пак успя да се намести върху него, обърната назад. Извади мускета, вдигна го, опита се да поеме с коленете си колкото може по-голяма част от друсането на коня, помъчи се да прецени колко време ще изтече между дърпането на спусъка и изстрела. Прицели се в главата на водещия Огледалец на четирийсет крачки зад нея и натисна спусъка.
Беше се прицелила идеално, бе изчислила времето точно, но мускетът не стреля. Тя дръпна отново ударника, провери механизма. Нямаше кремък. Беше изпаднал, вероятно по време на впечатляващата ѝ акробатика. Мамка му!
Захвърли мускета, размени местата на ръцете си, погледна през рамо, за да е сигурна, че ще отскочи от равна земя, и извърши обратната акробатика. Тя всъщност бе доста по-трудна от първата, но Карис я изпълни безупречно — и двата ѝ крака срещнаха земята едновременно и се оттласнаха точно когато движението на коня я изстреля във въздуха. Само дето докато се премяташе, половината глава на коня ѝ бе отнесена от мускетен куршум и животното се строполи на земята. Ако държеше юздите, щеше да падне и тя. Но вместо това се превърна в човешки снаряд. Силата на отскока ѝ и внезапното рухване на коня я накараха да се извие като котка. Летеше с главата надолу и с гърба напред.
Имаше време само за една мисъл: „Като паднеш, претърколи се.“
Но когато падна, нямаше време за нищо. Върху каквото ѝ да се бе озовала, то имаше много слоеве и беше меко — което не му попречи да извърти главата и крайниците ѝ в различни посоки. Когато най-сетне срещна земята, в течение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне.
Някой ругаеше. Тя видя крака. Лежеше върху някакъв мъж, който се мъчеше да се измъкне изпод нея. Сигурно се бе врязала в гърбовете на петима-шестима войници — и ги бе помела всичките. Кракът на един от мъжете бе извит под лош ъгъл. Друг се обърна да я погледне; от носа му шуртеше кръв и той ругаеше.
Мощна експлозия, може би на около шейсет крачки оттам, отнесе думите му. Всичко на бойното поле сякаш застина за миг, а после нещата започнаха да се движат прекалено бързо, за да ги възприеме едновременно.
Карис скочи на крака — и едва не се свлече. Главата ѝ бе толкова замаяна, че трябваше да се съсредоточи докрай, за да не падне. Провери набързо състоянието си. По ръцете и краката ѝ имаше парещи ожулвания, роклята ѝ бе съсипана, но нямаше сериозни рани. Докосна очите си. Наочниците, разбира се, не бяха счупени. И на всичкото отгоре бяха оплескани с кръв, за да вижда още по-трудно през тях. Страхотно!
Сега, когато се намираше насред битката, светът се смали. Имаше образи като малки картини, но нищо цялостно. Зърна някакъв притеглящ горе на Портата на Майката — Изем Сини? Какво правеше той тук? Стоеше с изцяло синя кожа, протегнал ръце, и изстрелваше в бърза последователност сини кинжали — бе абсолютно смайващо да действа толкова бързо, да държи волята си съсредоточена и да стреля и от двете си ръце. Вършеше работата на дузина мускетари — даже три дузини, въпреки мъгливата утринна светлина. Накъдето и да се обърнеше, падаха мъже. Обърна се към Огледалците и Карис видя как сините остриета отскачат във всички посоки от огледалните им брони и кълцат всички около тях — но понякога улучваха процеп в бронята или попадението бе достатъчно пряко, за да я пробият.
Пред Карис стоеше обезглавено тяло и от шията му швиртеше кръв в ритъм с последните удари на сърцето му.
Гърмежът на мускетите и туптенето на кръвта в ушите ѝ се сливаха — пулс, живот и смърт, преплетени в едно.
Огледалците напираха към една пробойна в стената, широка може би седем крачки. Значи ето къде бе станала експлозията.
Някакъв червен притеглящ — от Свободните на крал Гарадул — бе полудял. Кикотеше се и мяташе огнено желе към всички около себе си. Опръсканите крещяха от страх. Някой го молеше да спре.
Един мъж се подхлъзна и падна с писък от натрошения ръб на стената.
Малко встрани, пак на стената, слънцето блестеше в медната коса на някакъв мъж. Очите на Карис се приковаха в него. Гавин! Той се приведе към друг мъж до себе си и му даде заповед. Корван Данавис. Значи този човек наистина беше генерал. И сега бе тук? Гавин го тупна по рамото и двамата се разделиха.
Карис си спомни със закъснение за преследващите я Огледалци и се обърна.
Водачът им се намираше на двайсет крачки зад нея, пришпорваше коня си през редиците, с меч в ръка, и крещеше на хората да се дръпнат. Беше сам, другите бяха изостанали, откъснати от него при едно внезапно странично движение на строя, но се намираше прекалено близо. Карис нямаше оръжие и краката още не я държаха съвсем.
На десет крачки от нея преследвачът ѝ сякаш подскочи в седлото. Карис виждаше цялата предна част на тялото му, така че той не бе застрелян от стената, но въпреки това се катурна от коня.
Някой го бе убил изотзад. Какво ставаше, по дяволите? Карис погледна зад мъжа.
Кип.
Кип? Младежът препускаше бясно зад Огледалците, следвайки пътя, отворен от тях през войнишките редици. Но той нямаше мускет.
Вместо това държеше зелено кълбо, по-голямо от главата му. Кожата му бе зелена и в очите му имаше нещо диво… освен това изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече от седлото.
Наглед без да се интересува, че връхлита с коня си право към други коне, той изнесе зеленото кълбо назад, все едно хвърляше топка — класическа грешка на новаците: те винаги смятаха, че тъй като топката има маса, трябва да използваш мускулите си. Ръката му замахна напред и със звучен пукот изстреля зеленото кълбо към Огледалците.
То улучи един от тях отстрани по шлема. Огледалната броня с лекота сряза луксина, но освен това трябваше да се справи и с инерцията на тялото, което я бе улучило. Един нагръдник можеше да спре куршум, но носещият го човек пак щеше да е със счупени ребра. В случая главата на мъжа се отметна настрани, той излетя от седлото, а зеленото кълбо рикошира, удари друг Огледалец по рамото и едва не го събори, после улучи по главата коня на трети и го повали.
От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.
Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.
Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.
Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока — от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?
Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.
Две зелени копия — почти колони, толкова дебели бяха — изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна — а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.
Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.
Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.
Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.
— Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.
Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.
Той вдигна бързо ръка и тя трепна.
— Кип, аз съм, Карис — повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.
— Не мърдай — каза той, като се взираше съсредоточено в лицето ѝ. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да ѝ бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?
Щом докосна наочника ѝ, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.
И ето че изведнъж Карис отново можеше да притегля.
„О, чудесно, мамка му!“
— Какво ще кажеш? — попита Кип.
За какво говореше?
— Благодаря? — предположи Карис.
— Аз казвам да вървим да убием един крал — рече Кип, ухилен безразсъдно. Когато бяха завладени от своя цвят, зелените не отдаваха голямо значение на здравия разум.
Карис погледна и видя, че Раск Гарадул тъкмо е стигнал до пробойната в стената. Половината му хора вече бяха минали през нея. Беше идеалният момент за атака — е, ако се изключи фактът, че Карис и Кип се намираха от същата страна на стената като цялата армия на крал Гарадул.
Карис притегли малко червено от локвите кръв около тях и почувства успокоителния прилив на червена ярост. Почувства се силна.
— Да вървим да убием един крал — съгласи се тя.



84.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си Лив, когато лорд Всецветни се върна на върха на хълма, където тя стоеше вързана. От мястото си можеше да види как една позната фигура взе голям червен жребец от някакъв коняр и го яхна. Кип. Ако се обърнеше, нямаше начин да не я забележи.
За миг Лив не беше сигурна дали иска да я види, или не. Не се и съмняваше какво би направил в такъв случай. Щеше да се втурне нагоре по хълма, пък по дяволите шансовете. Такъв си беше Кип. И сега, и открай време. Не винаги умен, но верен до крайност.
Наведе глава, за да скрие лицето си. Тук за Кип имаше само смърт. И естествено, той се обърна за секунда, докато седеше нестабилно върху едрия кон. После го пришпори и едва не падна от седлото, когато животното се втурна напред.
Лив едва не се ухили при тази гледка, но страховитата фигура на лорд Всецветни заличи всякакъв помен от веселие. Когато мъжът се приближи, тя осъзна, че всъщност не е толкова едър, колкото изглеждаше отдалеч. Белите му дрехи и белият му плащ, закачен на големи сини рогове, стърчащи от раменете му, го правеха да изглежда по-едър от обикновен човек, но всъщност бе по-нисък от Гавин Гайл. Само че сияеше. Все едно вените му бяха пълни с жълт луксин вместо с кръв. Косата му бе оформена в корона от шипове с помощта на жълт луксин и блестеше ослепително, сякаш бе коронясан със самото слънце, а в очите му бушуваше буря от цветове. И сега се взираше в нея.
„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си пак тя. Бузата ѝ туптеше и от нея още капеше кръв. Взривът на барутния фургон я бе пратил в безсъзнание и шрапнели я бяха одраскали на няколко места. Не знаеше как са я открили сред всичките тела. Нито пък за какво им е притрябвала.
— Как се озова тук, Аливиана Данавис?
— Предимно с ходене — отвърна тя. Аха, Данавис, това било значи. Знаеха, че баща ѝ командва вражеската армия. А тя глупаво се бе предала в ръцете им. „Адски умно, Лив.“
Бяха заобиколени от свитата на лорд Всецветни: притеглящи с разкъсано хало от всички видове, войници, вестоносци и няколко висши офицери от лагера на крал Гарадул, които изглеждаха явно неспокойни сред всички тези магове, да не говорим за самия лорд Всецветни.
Всецветни взе някакъв странен мускет, висок колкото самия него, вдигна го, закрепи стойката в един прорез на дулото, подпря го пред себе си и се прицели надолу по хълма към сражението. После каза:
— В самия център на онази зелена врата.
— Третата къща отляво ли? — попита един наблюдател.
Лив не знаеше много за мускетите, но знаеше, че не можеш да направиш толкова точен изстрел от триста крачки. Всъщност на разстояние над сто крачки прицелването си беше по-скоро гола надежда. Въпреки това лорд Всецветни си пое дълбоко дъх, примижа над дулото на мускета и стреля.
Мускетът изтрещя.
— Три педи нагоре, една вдясно — съобщи наблюдателят.
Лорд Всецветни подаде мускета на един адютант, който почна да го презарежда, и се обърна към Лив.
— Искам да се присъединиш към мен, Лив. Видях те снощи как ме слушаш. Разбираше ме. Личеше си, че ме разбираш.
Оролам, беше ѝ се сторило, че той я гледа, но после реши, че си въобразява. Слушателите снощи бяха хиляди. И как я бе познал?
— Обичаш баща си, нали, Лив?
— Повече от всичко — отвърна тя. Откъде знаеше името ѝ, още повече пък умалителното?
— А на колко години е той?
— Около четирийсет.
— Стар е значи. За притеглящ имам предвид. Ако не беше притеглящ, би могъл да живее още четирийсет. Но за маг, верен на Хромария, вече е старо куче, нали? Повечето не изкарват до тази възраст. Баща ти трябва да е много, дисциплиниран, много силен.
— По-силен, отколкото си мислиш — каза Лив. Усети прилив на емоции. Кой беше този копелдак, че да говори за баща ѝ? Тя не би позволила на никого да каже лоша дума за него. Баща ѝ беше велик човек. Макар и да бе допускал грешки.
Адютантът подаде дългия мускет на лорд Всецветни. Той го вдигна, закрепи го на стойката и каза:
— Син притеглящ, точно вдясно от караулката при портата.
Лив гледаше ужасена как лорд Всецветни изчаква. Синият маг се бе присвил зад бойниците, подаваше се от време на време да прати смърт към мъжете долу и се скриваше пак. Когато се подаде за пореден път, лорд Всецветни каза:
— Сърцето.
Мускетът изтрещя.
Блесна светлина, пръсна кръв и притеглящият изчезна от поглед.
— Рамото, ваше ляво — каза адютантът. — Една педя вляво и три пръста нагоре.
Лорд Всецветни върна мускета на мъжа и учтиво му благодари. После попита Лив:
— Когато му дойде времето, ще им кажеш ли?
— Да им кажа? За баща си ли? — Лив се поколеба. — Ще направя каквото е нужно.
— Каквото е нужно. Интересно как те го правят нужно, нали? Ами ако не успеете да се върнете в Хромария навреме? Ще убиеш ли баща си сама, със собствената си ръка? Ами ако той те помоли да спреш? Ами ако те умолява?
— Баща ми не е такъв страхливец.
— Избягваш въпроса. — В очите на лорд Всецветни се вихреше оранжево. Лив никога не бе харесвала особено оранжевите. Винаги я правеха неспокойна. Когато тя не отговори дълго време, Всецветни каза: — Напълно те разбирам. Когато основах своя собствен Хромарий, отначало аз също им подражавах сляпо. Въпреки това, което съм. Една от ученичките ми разкъса своето хало и я убих със собствените си ръце. Не беше първата, умряла заради невежеството на притеглящите, нито пък последната, но беше началото на края. След като я убих, разбрах, че съм постъпил неправилно. Не можех да се отърся от това.
— Притеглящите полудяват. Като теб. Обръщат се срещу приятелите си. Убиват хората, които обичат.
— О, несъмнено. Понякога. Някои хора не могат да се справят със силата. Някои ти изглеждат свестни, докато не им дадеш роб, а после се превръщат в тирани, които пребиват и насилват роба си. Силата е изпитание, Лив. Всяка сила е изпитание. Ние не го наричаме „да разкъсаш халото“. Ние му казваме „да счупиш яйцето“. Никога не знаеш що за птица ще се излюпи. Някои се раждат деформирани и трябва да се усмъртят. Това е трагедия, но не и убийство. Как мислиш, баща ти би ли се справил с малко допълнителна сила? Великият Корван Данавис? Безкрайно талантлив притеглящ, който въпреки това е притежавал дисциплината да изкара до четирийсет?
— Не е толкова просто — каза Лив.
— Ами ако е? Ами ако Хромарият е запазил това чудовищно деяние само защото така се задържа на власт? Като плаши сатрапиите, твърдейки, че само той може да обучава хората, родени с таланта да притеглят — разбира се, срещу определена цена, — и че само той може да възпре притеглящите, които полудяват, тоест всички. По този начин се поддържа вечно нужен, вечно могъщ, а като раздава притеглящи на сатрапиите, се поставя в центъра на всичко. Кажи ми, Лив, ако съдиш за Хромария по плодовете му, намираш ли го за място на любов, мир и светлина — както човек би очаквал от свещения град на Оролам?
— Не — призна Лив. Дори не знаеше защо го защитава, освен от инат. Хромарият бе всичко, което тя мразеше, и омърсяваше всяко нещо, до което се докосне. Включително и нея. Имаше дългове там и не можеше да се залъгва, че бягството ѝ към Тирея заедно с Кип не е отчасти бягство от дълга ѝ към Аглая Красос и Рутгар.
— Истината, Лив, е, че ти знаеш, че съм прав. Просто те е страх да признаеш, че си била на грешната страна. Разбирам те. Всички те разбираме. Има добри мъже и жени, които се бият срещу нас, добри хора! Но те са заблудени, мамени. Болезнено е да се откажеш от една лъжа, но е още по-болезнено да живееш с нея. Виж какво правя аз. Освобождавам един град, който е наш по право. Прехвърлят Гаристън от нация на нация, все едно е курва, от която всеки може да се възползва. Това не е правилно. И трябва да престане, но тъй като никой друг не иска да му сложи край, ще го направим ние. Нима тази земя не заслужава свобода? Нима тези хора трябва да плащат, задето двама братя — никой от които не е роден тук и не дава пукната пара за това място — са се сражавали тук? Колко дълго трябва да плащат?
— Не бива — каза Лив.
— Защото не е справедливо.
Той взе отново дългия мускет от адютанта.
— Червен притеглящ, над портата. Главата.
Лив се загледа. Битката пред Портата на Майката не се виждаше много ясно през целия този дим и проблясъци на магия. Но тя видя как кавалерията на крал Гарадул стигна до портата, зареди мускетите си и стреля по хората горе на стената. И все пак сякаш конниците чакаха нещо, озадачени, че то още не се е случило. Мускетът на лорд Всецветни изтрещя и миг по-късно на кулата на портата за миг лумна ярък проблясък. Лив се радваше, че не вижда всичко.
— Право в целта, лорд Всецветни — каза адютантът. — Великолепен изстрел!
— Махайте се! Оставете ни. — Върхът на хълма бързо опустя, с изключение на адютанта, на когото Всецветни даде знак да остане. После лордът се обърна към Лив. Не се усмихваше. — Не обичам да убивам притеглящи — каза той. — Мразя го. Но в случая правя каквото се налага. Искам да се присъединиш към мен, Аливиана.
— Защо? Защо аз? Че аз съм само бихром, не особено могъщ, без влияние.
Той изпръхтя.
— Готова ли си за отговора на този въпрос? Искаш ли да пораснеш, Аливиана? Искаш ли сурови истини? Защото те са единствените, които познавам през последните шестнайсет години.
— Готова съм — каза тя.
— Искам те, защото си притегляща, а всеки притеглящ е ценен за мен. И защото си тирейка — тази страна ще има нужда от доста успокояване, след като спечелим, а аз не съм тиреец. И защото си дъщеря на Корван Данавис.
— Знаех си! — процеди тя.
— Слушай, тъпачко! Слушай, иначе изобщо не си годна за ролята, която съм ти определил.
Това я накара да млъкне.
— Понеже си дъщеря на Корван, храня известна надежда, че си поне наполовина толкова интелигентна като него. Ако е така, ще бъдеш забележителна съюзница. Имам нужда от умни предводители. Но няма да те лъжа. Надявам се, че преминаването ти на наша страна ще освободи баща ти от хватката на Хромария. Подозирам, че той служи на Призмата само защото те държат в ръцете си. Ако е вярно, Корван може да мине към нас, а разполагаме ли с генерал с неговата репутация, това би могло да предотврати по-дълга война. Ето колко страх вдъхва баща ти. Хората дори не искат да излизат срещу него. По време на Войната на Призмите враговете му използваха далекогледи, за да видят кой генерал командва битката. Ако се окажеше баща ти, се оттегляха, за да се сражават друг ден. Ето колко добър е баща ти и би било глупаво от моя страна да пренебрегвам възможността да се бие за мен. Ако си мислиш, че те манипулирам, права си. Ще те използвам. Ти си важна. Хромарият също би те използвал. Даже вече те използва. Порасни и го осъзнай. Просто аз ще бъда честен с теб. И моята честност ти дава избор. Това е повече, отколкото ще получиш от тях. — Очите му бяха нашарени в червено и оранжево, като пламъци.
Той беше прав. Казваше самата истина. А щом това бе истина, дали пък всичко не беше?
— Крал Гарадул изби цялото ми село.
— Да. Дори взе някои от моите притеглящи да му помагат.
Лив бе очаквала той да отрича, да търси извинения.
— И въпреки това искаш да му служа?
Лорд Всецветни понижи глас.
— Кралете не живеят вечно. Особено безразсъдните.
Мощна експлозия разтърси стената вляво от портата. Мнозина от защитниците изпопадаха, а някои дори полетяха през ръба, но когато димът постепенно се разнесе, на Лив ѝ се стори, че зарядът трябва да е бил поставен от другата страна на стената — щетите там изглеждаха далеч по-големи, цели редици къщи бяха буквално заличени. От кавалерията се надигнаха радостни викове, когато през дима се видя зейналата пробойна.
— Виждаш ли, хората от Гаристън ни помагат. Искат да бъдат свободни.
Но Лив почти не го чуваше. Току-що бе видяла през мъглите на бойното поле нещо, от което ѝ секна дъхът. Кип. И не само Кип. Кип и Карис заедно препускаха към мелето. За миг Лив не проумяваше. Да не би Кип и Карис да бяха сменили страните? Да не се биеха да освободят Гаристън? После очите ѝ проследиха накъде се насочват. Пътят им водеше право към крал Гарадул.
Крал Гарадул, когото Кип мразеше, задето бе изтребил цялото им село и бе убил майка му.
Преследваха ги половин дузина Огледалци на коне.
— Колко ценна съм за теб? — попита Лив.
— Вече ти казах.
— Тогава съм твоя, при едно условие.
Червеното се оттече от очите му, заменено от оранжево и синьо.
— Спаси приятелите ми. Него и нея. Двамата, които онези Огледалци преследват. — Тя посочи.
Лорд Всецветни даде рязък знак на адютанта да се приближи. Мъжът дотича с дългия мускет.
— Искаш да убия няколко съюзници, за да спечеля един — рече лорд Всецветни. — Търгуваш с живот като…
— Като пораснала — каза остро Лив.
— И то наистина бързо. Но аз не си купувам вярност. Ще направя каквото мога, за да спася приятелите ти. Като дар за теб, независимо какво решиш. — Той се прицели с мускета и стреля. Един Огледалец, препускащ към Карис, умря сред проблясък и пръски кръв. Лорд Всецветни подаде да му заредят мускета.
— Така че не взимай това под внимание при преценката си, но кажи ми сега, Лив, на кого ще служиш? На мен или на Хромария?
„Вярност към един. И само към един.“
Не съществуваше добър избор. Не съществуваше добра страна. Когато се бе опитала да постъпи правилно, бе принудена да шпионира най-големия си благодетел. Хромарият извращаваше дори обичта на хората един към друг. Всичките ѝ познати казваха, че лорд Всецветни е чудовище, но пък всичките ѝ познати бяха покварени от Хромария. Добре де, лорд Всецветни може да не бе съвършен. Гавин също не беше. Единствените невинни в случая бяха хората от Тирея. Те заслужаваха да са свободни. Ако се налагаше Лив да се бие, нямаше да се бие за потисниците им. „Вярност към един“? Една Данавис трябваше да избере на кого ще служи? Добре тогава.
Лив си пое дълбоко дъх и направи официален тирейски реверанс.
— Лорд Всецветни — каза с равен глас, гледаше го в очите. — Ваша съм. Как мога да ви служа?



85.

— Предатели! — чу Кип женски глас. Главата му се завъртя към Карис. Тя заплю мъртвите Огледалци. Надменна, властна.
„Какво прави?“
Карис грабна рог за барут и един мускет и почна да го пълни, като че ли беше обикновен войник. Когато Кип видя лицата на околните, най-сетне разбра. Те току-що бяха видели как двамата се бият с Огледалци, но не знаеха кой на чия страна е и дали трябва да се намесят. Изглежда, войниците тук бяха загубили всичките си офицери — което не бе изненадващо, защото бранителите се стараеха да избиват първо офицерите. Вероятно това бе единствената причина Кип и Карис да са още живи.
— Е, господин притеглящ? — рече тя, щом свърши с презареждането. Беше бърза в него, както и във всичко останало. Кожата ѝ беше с цвета на кръв. Очите ѝ вече не бяха покрити с виолетовите наочници, които ѝ пречеха да притегля. Я чакай, той ли го беше направил? Целият трепереше от изтощение. Блъфът ѝ обаче бе подействал. Войниците се връщаха към битката, решени да не се бъркат на тази нахакана жена.
Тя говореше на него.
„Точно така, генийче, след като току-що притегли два огромни шипа и набучи на тях двама Огледалци.“
Тази мисъл накара Кип да погледне към мъжете, които бе убил. Сбърка. Единият имаше на гърдите си кървава дупка, голяма колкото юмрука му. Главата на другия бе на парчета, бяла кост се подаваше сред червеното, и тази картина отказваше да се сглоби в лице.
— Кип, обикновено това е лоша идея за неопитен новак като теб, но искам да притеглиш още зелено. Имам нужда да си с мен — изсъска Карис.
Той се взираше в размазаната по земята глава. Напиращите към портата войници тъпчеха парченцата мозък и кост, като явно страняха повече от двамата притеглящи, отколкото от мъжете, които Кип бе убил.
— Кип! — Тя го зашлеви силно. — После ще плачеш. Сега бъди мъж. — Червените диаманти в изумрудените ѝ очи пламтяха. Тя изруга, огледа се, сякаш търсеше нещо, после няколко струйки зелено си пробиха път от очите до върховете на пръстите ѝ през океана от червено, обагрил бледата ѝ кожа, и тя притегли някакъв дребен предмет в дланите си.
Очила. Очила, направени изцяло от зелен луксин. Тя ги сложи на лицето му, нагласи ги, направи нещо, за да ги запечата, и после отстъпи настрани.
— А сега притегляй! — нареди му.
Кип беше като гъба. Все едно да излезе навън в някой горещ ден, да затвори очи и да се къпе в топлината. Накъдето и да погледнеше, виждаше светли повърхности — къщи и дюкяни, варосани за защита от слънцето, — и всяка от тях му даваше магия. Той я попиваше и се чувстваше силен. Свободен. Туптенето в обгорената му ръка отслабна и изчезна.
Присъедини се към потока войници, напиращи към пробойната в стената. Стрелбата отгоре почти бе спряла. Зараждаше се прекрасно утро, ярко, свежо, което бързо топеше мъглата. Скоро щеше да стане горещо.
Преди, когато стоеше неподвижно, потокът от хора се разделяше и го заобикаляше като канара, щом видеха, че е притеглящ, но щом се вля в него, почнаха да го блъскат като всички останали. Колкото повече се приближаваха до стената, толкова по-гъста ставаше навалицата и толкова повече се усилваше натискът на мъжете, които се опитваха да не изостават от частта си. Докато го притискаха все по-силно, Кип започна да негодува. Не беше сигурен доколко това чувство се дължи на самия него и доколко на влиянието на зеления луксин, но усещаше, че тук е намесено нещо повече от собствената му психика.
Сред гъмжилото от коне и мъже в брони — макар че само малка част от армията на крал Гарадул бе бронирана или униформена, тези войници изглеждаха решени да влязат първи — Кип загуби краля от поглед. Карис се бе вмъкнала в строя пред него и се възползваше от слабичката си фигура и мускулите си, за да се промушва напред. Скоро Кип загуби от поглед и нея. Той самият едва успяваше да се задържи на крака, докато тълпата се блъскаше току пред стената.
— Ей, ти! — извика някой.
Кип се огледа. Някакъв конник на десетина крачки оттам се взираше в него. Кип нямаше представа кой е.
— Ей, ти! — повтори офицерът. — Не си от нашите!
Кип не познаваше този човек. Помисли си, че може да е някой от войниците, които бяха ескортирали него и Зимун, след като запрати огъня към небето. Но дори това бе само предположение. За нещастие нямаше значение. Мъжът го бе познал.
Офицерът посегна към мускета си и се опита да го издърпа от калъфа на седлото, но други коне го притискаха от двете страни и мускетът беше заседнал.
— Шпионин! Предател! — закрещя мъжът и посочи Кип. — Той няма ръкавели! Не е от нашите! Убиец! Шпионин! Онзи зелен притеглящ е шпионин!
Кип вече бе изблъскан по купчината камъни до пробойната в стената, така че се намираше по-високо от останалите. Всички можеха да го видят.
Офицерът най-после успя да издърпа мускета и срита яростно коня, за да последва Кип. Обърнат назад към мъжа, без наистина да вярва, че онзи ще стреля в тълпа от свои сънародници, Кип вдигна ръце да притегли нещо, каквото и да е. Кракът му се подхлъзна по камъните. Напиращата тълпа, в която някои се дърпаха, а други посягаха към него, го събори. Той падна постепенно — хората бяха струпани толкова нагъсто, че не можеше да падне изведнъж, но пък не можеше и да се спре, след като бе почнал да пада.
Пробойната в стената ги изплю в Гаристън. Кип падна и се претърколи.
Някой го настъпи по изгорената лява ръка и той изкрещя. Крака го блъскаха от всички страни, някой се спъна в него, някой го настъпи по корема, някой го ритна по главата. Той се търкулна надолу по ниската купчина натрошени камъни, опита се да стане и някой го прасна с приклада на мускет. Кип се озова по гръб, главата му кънтеше, в лявата му длан пламтеше болка, очите му не можеха да се фокусират. Несъзнателно се сви в себе си, също както когато наставница Хелел се бе опитала да го убие — и това го направи ефективен колкото обърната по гръб костенурка.
Сякаш светът знаеше, че Кип изпитва нужда да прибегне към подхода на страхливеца, и се бе наговорил да го тръшне тук.
Следващото, което усети, бе, че е заобиколен от хора, които го ритаха ли, ритаха. Някои се опитаха да стоварят приклади върху него, но бяха толкова нагъсто, че той почувства само няколко коси удара по краката. Едно време щеше да се претърколи по корем и да покрие главата си с ръце, да се свие на топка и да чака, докато Овен утвърди отново превъзходството си, умори се и го остави на мира. Но да направи същото тук би означавало смърт.
„Да не очакваш да изтърпя пердаха, легнал на земята?“
„Да, Кип. Това е твоят начин.“
„Да не очакваш да умра легнал тук?“
„Признай си го, Кип, ти не си кой знае какъв боец, не и във важните ситуации. Защо просто не се свиеш на топка и не се предадеш?“
Част от него очакваше Карис да го спаси. Тя беше боец. Воин. Притеглящ. Беше бърза и решителна, пъргава и смъртоносна както с магия, така и с меч.
Тълпата беше като звяр — кипяща, блъскаща се, ревяща маса, загубила всякаква индивидуалност. И Кип я мразеше. Присви глава, когато някой се опита да стъпи върху нея. Видя злобни лица. Зърна за кратко озъбени усти. Ликове, изкривени от омраза.
Част от него очакваше Железни да го спаси. Мъжът вече на два пъти бе изниквал от нищото, за да го направи. Железни беше огромен, силен, застрашителен. Беше мълчалив и нетрепващ като стомана. Пазител.
Част от него очакваше Лив да го спаси. Че защо не? Нали се беше появила в последния момент, за да го спаси от убийцата наставница Хелел.
Част от него очакваше Гавин да го спаси. Каква полза от една Призма, ако не може да спаси собственото си копеле? Гавин беше тук. Някъде. Трябваше да е наблизо. Трябваше да знае, че има пробойна в стената. Сигурно в същия този момент бързаше насам.
Един ритник го улучи в бъбрека и остриета от болка пронизаха цялото му тяло. Нечий юмрук се стовари в лицето му. Главата му се тресна в камъните. От носа му шурна кръв и потече по устата и брадичката му.
Никой не идваше. Както когато майка му го бе заключила в един шкаф, когато бе на осем, защото се беше оплаквал или говорил прекалено много, или… вече дори не помнеше с какво е прегрешил. Помнеше само отвращението, изписано на лицето ѝ. Тя го презираше. Лисна супата му върху него, заключи вратата и отиде да се надруса. И го забрави. Защото беше безполезен.
След ден дойдоха плъховете. Кип се събуди, докато един лижеше засъхналата супа по врата му. Ноктенцата се впиваха в гърдите му и му се стори ужасяващо тежък. Той изкрещя, скочи на крака, замята се. Пищеше ли, пищеше, но никой не го чуваше. Плъхът избяга, но скоро в тъмното се появиха още. Падаха в косата му, хапеха пръстите на босите му крака, катереха се по крачолите му. Бяха навсякъде. Десетки, а може би и стотици. Той крещя, докато не прегракна, мяташе се и ги удряше, докато ръцете му не закървиха, изкълчи си глезена в някакви стари кутии, натикани в шкафа. И никой не дойде.
Майка му го откри на сутринта на третия ден, свит на топка, покрил главата си с ръце, хленчещ, обезводнен, с дълги кървави рани по главата, раменете, гърба, краката, без дори да се опитва да събори плъховете, които го покриваха като плащ. Около него имаше десетки мъртви плъхове и още повече живи. Тя му даде вода с оцъклени от ганджата очи, неохотно почисти раните му с последните остатъци от силния си лимонов ликьор, а после излезе да си намери още ганджа. И всичко това, без да промълви и дума. Като я видя следващия път, сякаш съвсем бе забравила за случката.
Още имаше белези по раменете, гърба и задника, където го бяха хапали плъховете.
„Никой няма да дойде, Кип.“ Още един ритник. „Винаги си бил разочарование.“ Още един ритник. „Провал.“ Ритник. „За нищо не ставаш.“ Ритник.
— Стига! Стига! — извика някой. Офицерът най-после си бе пробил път през тълпата с мускета в ръце. — Дръпнете се!
Вдигна оръжието и го насочи към главата на Кип.
„Какво мога да направя? Да притеглям зелени топки? Чудесно.“
Кип притегли малка зелена топка и я запрати в зейналото дуло, като се молеше да се задържи там.
Офицерът дръпна спусъка. Изтече секунда, а после мускетът избухна в ръцете му. От задния край на цевта изригна пламтящ барут, право в лицето на мъжа, и подпали брадата му. Той изкрещя и залитна назад.
— Убийте го! — извика някой.
Кип видя как хората от всички страни изтеглят стомана, слънчеви отблясъци играят по остриетата. И се засмя. Защото го биваше за нещо.
Биваше го да носи пердах. Беше костенурка. Или може би мечок. Костенуркомечок. Оролам, ама че идиот беше. Засмя се пак и долепи длани към раменете си, както лежеше на земята. Зелен луксин бликна и го покри, както бе видял да покрива зеления бяс в Ректън.
Пред очите му един меч се спусна и посече зеления луксин върху ръката му. Потъна на два пръста, но луксинът беше по-дебел. Мечът спря, трептейки като забита в дърво брадва. Кип се преобърна и продължи да притегля още зелено от всяка светла повърхност, без дори да разбира как го прави; теглеше ли, теглеше светлина от неизчерпаемия източник на Оролам.
Това го изпълни със същото чувство за необузданост като преди. Чувството за нещо диво, което е било оковано, затворено, уловено в клопка. Покриващият го луксин стана по-дебел. Кип стъпи на краката си и се изправи с рев.
Беше луд. Беше луд и се чувстваше страхотно. Цапардоса със зелената си ръка някакъв ококорен мъж, който държеше меч. Ударът отхвърли мъжа назад. Кип се спря за секунда и шипове щръкнаха във всички посоки от зелената му броня. Той започна да вършее с тежкото си тяло из тълпата, сякаш бяха плъхове, които трябваше да смачка в стените на шкафа.
Кръвта хвърчеше на червени струи. Кип вече не бе човек. Беше животно, което не желае да стои в клетка. Беше бясно куче. Някаква смътна, разсъждаваща част от него си помисли, че не би трябвало да се движи толкова лесно с такъв тежък костюм върху себе си. Вярно, че бе силен, но не чак толкова.
Изобщо не забелязваше битката извън малкия кръг около него. Дори и нещата в този кръг бяха размазани — резки движения отляво и отдясно, блясък на светлина по остриета и надигащи се мускети, които биваха смачквани, преди да успеят да стрелят. Той удряше, биеше и млатеше със сляпа ярост. В ума му се въртеше само една мисъл: „Няма да ме спрат.“
След секунди или часове — Кип бе загубил всякаква представа за времето — видя страх в очите на всички. Неспирен поток мъже се изсипваше през пробойната в стената, тласкани от множеството зад тях, всички настъпваха напред и към Кип, но самото му присъствие ги забавяше, те почваха да се дърпат назад, щом го зърнеха, и отскачаха настрани с надеждата да избегнат гнева му.
Слабостта им го разяри още повече. Подобно на плъхове, които охотно хапят в тъмнината, но се разбягват на светло, те бяха страхливци. Той ги млатеше, разбиваше глави, разпаряше кореми. Щурмува теснината, където те не можеха да бягат, пробождаше ги и наляво и надясно хвърчеше кръв.
Една мисъл си проби път през съзнанието му. Сред всички викове, крясъци, страх, мъгла, мускетен огън и трясък на оръжия някой крещеше една дума:
— Кип! Кип! Крал Гарадул! Натам!
Кип не можеше да види кой крещи. Разкърши се и откри, че е по-висок — луксинът се вихреше под краката му, издигайки го с няколко педи. Погледна към града и видя Карис, с кожа обагрена в червено и зелено; държеше меч и сочеше с него още по-навътре в Гаристън.
Там крал Гарадул събираше около себе си Огледалците, които се бяха разделили при минаването през пробойната. Крещеше заповеди. Изглеждаше бесен за нещо. Не беше видял Кип.
Още преди да осъзнае какво прави, Кип се хвърли натам, съсредоточил цялата си воля, целеустремен, неумолим. Оставаше му да свърши само това: крал Гарадул трябваше да си плати за стореното. Трябваше да умре.



86.

Щом чу експлозията, Гавин веднага разбра какво е станало. Вече почти се бе върнал до стената от пристанището, където използваше първата дневна светлина, за да помага в притеглянето на лодки за бежанците. Евакуацията бе напълно възможна, ако хората се държат разумно. Гавин бе казал на старейшините на града, че благородниците могат да вземат със себе си по три сандъка, оръжейниците и аптекарите също по три, богатите търговци по два, а всички други само колкото могат да носят.
Беше простичка логика, макар и сурова. Бягащите тирейци щяха да имат нужда от лекарства, а не искаха да оставят тук оръжия, които крал Гарадул би могъл да използва, за да въоръжи армията си и да продължи агресията. И макар че на Гавин му засядаше буца в гърлото при мисълта, че помага на богатите повече, отколкото на бедните, богатите щяха да изнесат богатствата си от града. Ако тези богатства останеха, пак щяха да бъдат използвани от крал Гарадул, за да избие още народ. При положение че хората изпълняваха заповедите, щеше да има място за всички желаещи да избягат.
Но разбира се, всички мамеха. Всички. Благородниците носеха по шест сандъка. Богатите търговци по пет. Други пък лъжеха, че са оръжейници или аптекари, макар да не бяха.
Гавин остави един местен началник на гилдия да командва, отиде да притегля на баржите, а когато се върна, откри, че мъжът позволява на членовете на своята гилдия да вземат допълнителен багаж. За пет секунди Гавин притегли бесилка встрани от кея, а след още десет мъжът висеше на нея. Гавин назначи нов отговорник още преди предшественикът му да е умрял.
— Взимай решения бързо и колкото можеш по-справедливо — каза Гавин на намръщения сипаничав бъчвар, когото избра за тази задача. — Цялата ми власт стои зад теб, дори да допуснеш грешки. Но вземеш ли и един подкуп, ще се погрижа да направя смъртта ти много по-ужасна, отколкото можеш да си представиш. — После си тръгна. Нямаше време за това.
Намираше се в подножието на стената, когато чу експлозията. Точно от това се бе страхувал. Поради тази причина бе издигнал стената Ярка вода. С всичките тези колиби и дюкяни, долепени до градската стена, беше трудно да я отбраняваш срещу външни врагове и невъзможно да я отбраняваш срещу вътрешни. Всеки собственик на дюкян можеше да получи от някого бурета с барут, да прокопае под стената къс тунел и да я взриви. Можеше да работи в пълно усамотение, необезпокояван — и някой го бе направил.
Гавин смуши коня си — черногвардейците го последваха, — но не се насочи към пробойната. Една дупка в стената беше ценно постижение, разбира се, но веднага щеше да привлече защитници, а можеше и да не е достатъчно широка, та армията да мине през нея. Можеше да се превърне в клопка, в смъртоносна зона. По-добре бе да използваш суматохата, предизвикана от пробива, за да отвориш някоя порта другаде.
Гавин прати вестоносци до Портата на Старицата и Портата на Любовницата, а сам се насочи към Портата на Майката. На върха на стената налетя на генерал Корван Данавис и антуража му. Без съмнение Корван щеше да ръководи лично защитата на пробойната.
Генералът спря само колкото да каже:
— Те задържат притеглящите и цветните бесове. Не знам защо. Но ако загубим някоя порта през следващите двайсет минути, няма да издържим и до пладне. — Такъв си беше Корван, сбиваше информацията до най-най-важното.
— Ако стената падне — рече Гавин, — бъди на корабите час преди пладне.
Корван кимна. Нямаше да се бие до смърт. Гавин го потупа по рамото. Миг по-късно генералът бе изчезнал.
От върха на портата Гавин огледа гъмжилото от другата страна. Вече почти никой не стреляше срещу нашествениците и армията продължаваше да напира като сляп звяр, посегнал с черните си нокти да сграбчи стената.
Много от къщите от външната ѝ страна бяха разрушени само за няколко часа, но армията бе открила кои от оставащите са най-лесни за изкачване. На няколко места хора пъплеха нагоре и влизаха в схватки с малкото бранители.
По-надалеч хората на крал Гарадул разполагаха мортирите си. Беше прекалено късно за това. Нямаше смисъл да бомбардират града, а ако го направеха сега, вероятно щяха да избият колкото защитници, толкова и свои. Въпреки това вече зареждаха оръдията. Гавин бе открил, че много хора обичат да си стоят на сигурно място по време на битка, но искат после да се хвалят, че са участвали в нея. Тези идиоти щяха да изстрелят няколко снаряда и да се фукат как са обърнали хода на сражението.
„Хубаво е да види човек, че крал Гарадул също има проблеми с дисциплината.“
А къде беше самият крал?
От най-високата точка на портата Гавин погледна назад към града и го зърна, въпреки мъглата и дима. Крал Гарадул беше влязъл в града лично. Идиот! Вярно, Гавин неведнъж бе правил същото, но малцина бяха толкова добре въоръжени като него. Присъствието му на бойното поле не бе просто за повдигане на бойния дух. Крал Гарадул предвождаше атаката, заобиколен от сто Огледалци. В момента, когато Гавин го зърна, крещеше на някакъв вестоносец и жестикулираше гневно.
„Иска своите притеглящи.“
А защо не ги получава?
Гавин мина пред копието на Майката и се взря към хълма на петстотин крачки оттам. На върха му се вееха знамена и се бе събрала тълпа. Той притегли лещи, нагласи ги на нужното разстояние една от друга, за да получи добър фокус, и изучи образа над ниско стелещите се мъгли. Един многоцветен мъж надигаше мускет и го насочваше право към него. Лудост. Никой мускет не можеше да стреля толкова…
Мускетът стреля — ако се съдеше по облака черен дим, зарядът беше голям. Гавин, разбира се, не можа да чуе изстрела през шума от битката. Една от мортирите изгърмя. Гавин продължи да изучава мъжа. Притегли пак и закрепи лещите една за друга, за да задържи фокуса стабилен. Полихромен бяс. Вероятно пълен полихром, или поне се представяше за такъв, ако се съдеше по цветовете, с които бе покрил тялото си. Любопитно. Мъжът също го изучаваше.
Лорд Всецветни бе заобиколен не само от обичайната свита от генерали и лакеи, но и от десетки притеглящи. Те явно не смятаха да ходят никъде.
Някой подаде отново мускета на лорд Всецветни. Той го взе, прицели се бързо и стреля. След секунда нещо удари копието на Майката на две крачки над главата на Гавин и избухна, откъсвайки парче от камъка. Луксинови куршуми? От петстотин крачки? Гавин още размишляваше върху това, когато черногвардейците го издърпаха зад копието.
Лорд Всецветни искаше крал Гарадул да умре. Толкова просто, толкова дръзко. Вероятно го бе подкокоросал и при стената Ярка вода, беше го предизвикал да бъде промахос, беше накарал младия крал да поведе атаката с надеждата да го убият.
Ако твоят враг иска нещо, предотврати го.
Гавин притегли малка жълта плочка и изписа на нея: „Пленете Гарадул, не го убивайте. На всяка цена.“ Покри я със син и течен жълт луксин и я изстреля на пътя, откъдето мислеше, че ще мине Корван.
Но интуицията на Гавин му подсказваше, че главният удар ще бъде нанесен другаде, докато бранителите съсредоточават усилията си тук.
— Към Портата на Старицата — каза той на черногвардейците. — Да тичаме!



87.

Карис грабна втори меч от един паднал на земята мъж с кървяща рана в корема. Не знаеше на чия страна е той, нито пък я интересуваше. Градът миришеше на барут, канализация и човешка пот — воня от онази, която се просмуква в кожената броня и никога повече не излиза. Докато тичаше, Карис притегли тънък слой зелен луксин върху мечовете, запечата го, после го покри с червен и запечата и него.
Целият този район представляваше лабиринт от улички. Сградите бяха пръснати хаотично, явно с намерението да дразниш съседите си и да направиш пряката видимост невъзможна. Добрата новина беше, че така крал Гарадул не можеше да струпа тук много свои хора.
Лошата беше, че… О, мамка му! Карис сви зад един ъгъл и едва не налетя на трима Огледалци, които се бяха изгубили, озъртаха се към околните улички и изглеждаха сякаш ей сега ще почнат да спорят накъде да вървят. Карис се вряза в тях още преди да са успели да реагират. Хвърли цялото си тегло срещу най-дребния, свари го неподготвен и успя едновременно да спре самата себе си и да го събори. Завъртя се и левият ѝ меч описа червена дъга.
Вторият Огледалец преместваше меча си в отбранителна позиция, но прекалено бавно. Нейното острие го отби ѝ сряза врата на мъжа точно над бронираната яка. Срезът не бе много дълбок, но достатъчно и на точното място. Червен луксин опръска бронята му, а когато тя издърпа меча, пръсна и червена кръв. Той остана прав за миг, но за Карис вече бе мъртъв.
Докато се блъскаше в първия Огледалец и посичаше втория, беше изгубила от очи последния. Завъртя се приведена и направи блок с двата меча — левия долу, десния горе в обратен хват. Ако не се бе привела, ударът щеше да мине право през слабата ѝ защита отдясно. Вместо това собственият ѝ меч се удари в рамото ѝ. Не усети дали я поряза — що за идиот влиза в битка без броня?
Изправи се и замахна към Огледалеца, но онзи парира. После очите му се разшириха. Слаба червена светлина заля и двамата. При удара на мечовете им бяха полетели искри и бяха възпламенили червения луксин — и то не само върху нейното оръжие. Това на Огледалеца бе остъргало малко червен луксин и също пламна. Карис бе смятала да използва огъня по-късно, но и сега вършеше работа.
Замахна и описа бърза дъга с пламтящия меч в дясната си ръка, а в същото време намушка Огледалеца в лицето с левия.
Ако ще носиш тежка броня, никога не оставяй забралото вдигнато в битка.
Изрита мъртвия мъж от острието си, при което се разлетяха счупени зъби и пръски кръв, завъртя се отново и видя, че Огледалецът, когото бе блъснала и съборила, пълзи към меча си. Стъпи на ръката му, когато онзи се метна към оръжието, и заби своя меч през огледалната му броня. Беше нужен силен, пряк удар, за да пробие плочата, но Карис се бе упражнявала стотици пъти с черногвардейците, които тренираха с мисълта, че евентуалните убийци ще разполагат с всякакви предимства, включително огледална броня.
Измъкна пак острието и бързо избърса последните остатъци горящ червен луксин по него с плаща на един от мъжете, след което наложи нов слой. Можеше да се подпали, ако не внимаваше. Взе от един от мъртъвците лък и полупразен колчан със стрели.
Къде, по дяволите, се намираше? И къде беше Кип?
Беше хванала пряк път, или поне така смяташе. Знаеше, че в южния край на града има пазар, и мислеше, че помни точно къде е. Беше посочила на Кип крал Гарадул с надеждата, ще той ще посее хаос, като тръгне към него, и това ще ѝ позволи да заобиколи краля в гръб и да го убие.
Може пък да бе направила лош избор. Оролам, беше изоставила Кип. Един невръстен притеглящ.
Не че можеше да му помогне кой знае колко. В Хромария това, което Кип бе направил, се наричаше „зелен голем“. По едно време го бяха преподавали като бойна магия. Но вече не.
При зеления голем съществуваха три проблема. Първо, не можеше да запечаташ зеления луксин. Ако го направиш, няма да си в състояние да се движиш. Някои притеглящи заобикаляха този проблем, като създаваха големи запечатани плочи и поддържаха само свръзките с отворен зелен. Това, което правеше Кип, бе много по-сложно. Той държеше цялата магия едновременно. За това бе нужна огромна концентрация, а бронята бе здрава само колкото волята му. Ако някой го разсееше, щеше да я загуби за миг. Второ, използването на толкова много зелен луксин караше притеглящите да прегарят бързо. По време на Войната на Лъжепризмата Карис бе чувала за зелени притеглящи, разкъсали халото след като само три-четири пъти са ставали зелени големи. Трето, трябваше да си силен като бик. Костюмът — или бронята, или големът, или каквото е там — беше тежък. За притеглящи не толкова, защото волята им отнемаше част от тежестта, но все пак трябваше да движат огромна буца луксин. От друга страна, използването на отворен зелен за краката означаваше, че един умел притеглящ би могъл да прави гигантски скокове и започне ли да се движи, е почти невъзможно да го спрат.
Всичко това означаваше, че е много вероятно Кип да намери смъртта си. А Карис го бе изоставила. Проклятие! Що за жена изоставя едно дете?
Тя провери още веднъж по сенките положението на слънцето. То все още се намираше ниско и уличките тънеха в сумрак и мъгла. Вдигна очи и остана поразена. Покривите се издигаха от мъглата като далечни квадратни планински върхове, подаващи се над облаците. После видя светлинните сигнали за отстъпление. Това бе цветът, който трябваше да използват Гавин или черногвардейците, и тя бе сигурна, че в момента го използват точно за тази цел. Но отстъпление накъде?
Пристанището. Те знаеха, че ще загубят града. Просто се опитваха да накарат крал Гарадул да плати колкото се може по-висока цена. Карис не разполагаше с много време, за да се погрижи цената да е най-високата.
Втурна се в една празна къща — беше почти сигурна, че всички къщи тук са празни. Мина покрай останките на няколко кокошки и кучета и една жива мършава крава — много хора прибираха животните си вътре за през нощта, както за по-сигурно, така и за да топлят къщата, — откри стълбите, втурна се към стаите на горния етаж, които бяха опразнени набързо, и намери стълба към покрива.
Всичките ниски квадратни къщи на Гаристън имаха плоски покриви. За повечето семейства покривът се превръщаше в трета стая. Идеално място да се разхладиш през дългите горещи летни вечери и единственият шанс на простолюдието да улови бриза откъм Лазурното море. Постройките бяха струпани нагъсто, но в никакъв случай не бяха еднакви. Не всяка къща имаше три етажа, а даже и тези, които имаха, бяха различно високи.
Въпреки това, щом стигна до покрива, Карис за миг остана вцепенена от красотата на тази гледка. Варосаните покриви, малки квадрати и правоъгълници, блестяха на слънцето, с мъгла, виеща се около всеки ръб, църквите и няколко големи благороднически къщи се издигаха като планини от облаците, а Травертиновият дворец се извисяваше над всичко. По-далеч на юг се виждаше стената Ярка вода, като златен пояс, опасал града. По-наблизо черен дим се издигаше от градската стена, а около портите проблясваше магия.
Тя изхвърли всичко това от съзнанието си. Откри пазара, накъдето отиваше. При тази мъгла не можеше да види достатъчно, за да разбере дали предположението ѝ е било вярно.
„Вече заложи живота на Кип на този ход, така че нищо не пречи да видиш дали ще си струва.“
Като се проклинаше за глупостта си, Карис притегли зелен портупей, прибра и двете си оръжия на гърба, зачовърка ремъците за секунда, за да ги пригоди за колчана и лъка, прокле разкъсаните тесни ръкави на роклята си, прокле мускулестите си рамене и откъсна ръкавите. Вдиша. След това се затича към ръба на покрива и скочи.
Къщите тук се намираха толкова близо една до друга, че скокът беше лесен. Между някои от тях даже бяха сложени дъски, за да могат съседите да си ходят на гости. Стига да не искаше да пресича улицата, се придвижваше с лекота. Тичаше с всички сили. Една улица за преодоляване, после нова група къщи, после пазарът. Очите ѝ шареха насам-натам, докато се приближаваше към по-широката улица.
Ето там! Една от къщите от другата страна имаше значително по-нисък покрив. Карис кривна наляво, скочи и прелетя над главите на трийсет-четирийсет Огледалци. Стъпи на ниския покрив, претърколи се и се озова на крака точно навреме за следващия скок — към по-висок покрив. Достигна го с протегнатия си крак и се оттласна нагоре, като се опитваше само да се издигне малко, без да спира инерцията си.
Тялото ѝ отскочи нагоре, но не достатъчно напред. Тя падна с половината си туловище върху плоския варосан покрив и се заплъзга надолу. Задращи, опитвайки се да намери опора.
Увисна на пръсти на мръсната напукана ронеща се мазилка. Залюля се настрани, изпусна едната си ръка за секунда, когато мазилката се отчупи. После се вкопчи отново в покрива, като този път се захвана добре, и се люшна в другата посока. Кракът ѝ достигна ръба и при това движение прорезът на роклята ѝ се разпра почти догоре. Тя се издърпа бързо, защото не знаеше дали останалата мазилка няма да се откърти всеки момент.
Нямаше време да ликува, че е жива. Провери мечовете и лъка, хвърли един поглед към неравната земя двайсет стъпки по-надолу — ако бе паднала, не ѝ мърдаше най-малкото счупен крак. После се затича отново.
Стигна до един покрив в края на пазара и спря. Крал Гарадул идеше, със стотици Огледалци и няколко притеглящи — а Кип ги следваше по петите.
Щеше да стане мътна и кървава.
Карис се усмихна.



88.

Кип пламтеше. Някой го бе залял с червен луксин и го бе запалил.
Това не го спря. Той просто увеличи дебелината на обвилия го зелен, така че червеният да не го прогори. Огненото желе бе полепнало по зеления. Не можеше да го избърше от лицето си, то се държеше неумолимо. Но можеше да мести самия зелен луксин, затова го извъртя навън, докато полезрението му се разчисти и можеше отново да вижда. Използва същата техника, за да премести всичкото огнено желе към ръцете и раменете си, а после по страните си, така че да е очертан в пламъци. Това му отне само няколко секунди. Той просто си го помисли и луксинът се подчини. Или по-точно, пожела то с волята си и то се случи.
Дивото безумие, което кипеше в него, бе толкова силно, че му се искаше да изскочи от града и да се втурне нанякъде. Но нямаше да го допусне. Обузда чувството. То щеше да му послужи. Щеше да му помогне да унищожи човека, който държеше бича и каишката, човека, който искаше да го контролира: крал Гарадул.
Не беше сигурен дали се движи в правилната посока, но следваше потока на кралските войници. Самият Кип беше като сигнална клада, пламтящ в мъгливото утро. Но светлината влошаваше зрението му. Бе същото като да държиш факел: ако го вдигнеш над главата си, можеш да виждаш в мрака, но ако го държиш между себе си и мрака, няма да виждаш нищо. А Кип беше факелът. Не виждаше много, пък и не го интересуваше. Можеше да види мъжете, тичащи пред него — някои го забелязваха и побягваха с всички сили, но другите сякаш тичаха към нещо. Място за среща, сборна точка. Където щеше да се намира крал Гарадул.
Кип сви зад един ъгъл и се натресе в гърбовете на няколко войници. Те не го бяха видели, а той не можеше да се спре. Прегази ги сред хаос от писъци, горяща плът, ругатни и кръв, като отчаяно се мъчеше да не падне, докато тъпчеше разни телесни части. С големи махове на ръцете почна да мята огън, кръв и остриета в тълпата.
А тълпата наистина си я биваше. Кип бе успял. Тук имаше стотици войници. Можеше да види смътните проблясъци на броните на Огледалците в другия край на площада. А после попадна в любящата прегръдка на битката. Тук нямаше утринна мъгла. Враговете му бяха безчет. Нямаше как да преведе виковете им на прост език, заповеди, които може би щяха да му помогнат да разбере какво предстои. Чуваше само рева, излитащ от собственото му гърло, блъскането на сърцето си, пулсиращия живот на магията. Съществуваше само болката в мускулите му, съпротивата, която усети, когато оформената му като острие ръка посече тялото на някакъв мъж, и чувството за свобода, когато мина през него и излезе от другата страна.
Светът около него се сви. Той почти не виждаше, почти не можеше да извие шия в зелената си броня. Това го побъркваше. Нуждаеше се от свобода. Не можеше да стои затворен. Той беше животно. Прегазваше редиците войници, докато се строяваха срещу него. Размаханите му ръце чупеха копията като сламки. Смазваше глави със свитите си юмруци. Изтръгваше вкопчени в гърба му мъже и прекършваше гръбнаците им.
После внезапно строят пред него се раздели, с изключение на един мъж, който не успя да се дръпне навреме, и Кип видя две редици от по десет мускетари. Тези в първата бяха коленичили, а другите зад тях стояха прави. Всичките мускети бяха насочени към него. Някой изкрещя команда. Кип видя как единственият войник, останал между него и мускетарите, също чу командата и я разбра. Паника се изписа на лицето му.
Мускетарите дадоха залп. Огън и пушек се метна от мускетите им като озъбен лъв. Докато се стягаше в очакване на попаденията, Кип видя как войникът бе покосен.
Куршумите го блъснаха като юмрук, почти едновременно, някои от тях с малко закъснение. Отхвърлиха го назад.
Надигнаха се радостни възгласи. Главата на Кип се мотаеше и той усети как обгърналият го зелен луксин омеква.
„Не! Аз мога да нося на бой. Това е моята дарба. Това е моят талант.“
Един мускетар притича до него, насочи широкоцевен мускет към главата му. Нещо профуча покрай главата на мъжа — стрела? — но не улучи. Кип сграбчи зейналото дуло на мускета и го дръпна към себе си, залепи го към челото си и натика зелен луксин в дулото. Мъжът дръпна спусъка и мускетът избухна.
Кип скочи на крака с нечовешка сила. Стъпка пищящия мускетар и сведе поглед към себе си. Можеше да види оловните куршуми, разплескани, в зелената си броня. Все едно войниците бяха стреляли по дърво. Куршумите бяха проникнали вътре, но после бяха спрели. Кип се засмя почти лудешки. Беше непробиваем за куршуми.
Без да обръща внимание на мускетарите, някои от които вече бягаха, докато останалите трескаво презареждаха, боравейки припряно с шомполите и роговете за барут в опит да се подготвят за нов изстрел, Кип потърси с очи крал Гарадул. Тези мъже не представляваха заплаха. Не можеха да го оковат. Само че не виждаше нищо. Затова притегли около себе си зелен луксин и се направи по-висок. Проста работа.
Ето го! Крал Гарадул седеше на коня си, заобиколен от своите Огледалци, крещеше на някаква притегляща до себе си и сочеше към Кип. Кожата на притеглящата бе яркосиня, но още докато тя събираше магията си, нещо се спусна от небето. Ръцете ѝ увиснаха безжизнено и синьото се оттече от нея и образува локва на земята. Тя се катурна от седлото.
Крал Гарадул млъкна и се огледа. Притеглящата от другата му страна, червена, също се свлече от коня си. Този път Кип — и всички Огледалци — успяха да проследят пътя на стрелата до нейния източник. Горе, на един покрив. Карис, слабичка, мускулеста, окървавена, с разкъсана рокля, вече бе сложила нова стрела на тетивата и я изпъваше. Един от Огледалците събори крал Гарадул от седлото. Третата стрела проби бронята на друг Огледалец под коляното и прикова крака му към коня. Животното пощръкля, замята се и събори и стъпка няколко души, преди да се спъне и да се претърколи, смазвайки Огледалеца.
Кип не обърна внимание на тази бъркотия. Вече бе зърнал мишената си. Усещаше как силата постепенно го напуска. Трябваше да го направи сега. Нямаше да има втори шанс. Хвърли се напред. Мъже и жени отскачаха от пътя му, докато бавно набираше скорост.
„Аз съм луд.“
Засмя се. Ако това бе лудост, тъй да бъде. Вряза се в първите редици на Огледалците, все още разсеяни от търсенето на Карис. Някои стояха извърнати, някои бяха на коне, други — спешени, някои още презареждаха мускетите си, за да стрелят към убийцата на покрива. Кип събори един кон, премаза няколко мъже, отрази няколко вяли удара.
Замахна с големия си луксинов юмрук и смаза шлема на някакъв Огледалец, но ударът също така откъсна половината от зелената му ръка. Видя, че шиповете и остриетата, които бе притеглил на други места по тялото си, са срязани или отчупени там, където са се сблъскали с огледална броня. Млатеше наляво и надясно, но докато смазваше мъже, бронята му се разпадаше. Откъсваше части от себе си с всеки нанесен удар.
Огледалците се окопитиха и задните им редици се престроиха. Кип проби първата редица и откри, че се взира в десетина пистолета, които изтрещяха. Ударът го отхвърли пак назад, макар че той се стегна. Усети парене по кожата си — луксинът вече бе по-тънък. Някои от изстрелите явно си бяха пробили път до тялото му.
„Няма да се проваля. Не и сега. Не и когато съм толкова близо. Мамка му, къде е кралят?“
Замахна и изстреля топка зелен луксин към най-близкия Огледалец. Тя го улучи в гърдите и се разцепи на две. Парчетата отлетяха в двете посоки, оставяйки върху бронята не повече белези, отколкото ако Кип я бе ударил лекичко с юмрук — с изключение на една драскотина, която се дължеше на случайно озовалия се в луксина мускетен куршум.
Останалите Огледалци захвърлиха мускетите и като един изтеглиха остри ярки като огледало мечове. Кип погледна към гърдите си, където разплесканите мускетни куршуми висяха в зеления луксин, някои от тях заобиколени от кръв, след като го бяха одраскали. Продължаваше да притегля луксин, за да възстанови бронята си, и видя, че малките топчета кръжат като лодки под водопад.
„Луксинът не боли, така ли? А какво ще кажете за олово?“
Придърпа едно от оловните топчета в дланта си. Протегна ръка и изстреля мъничко топче зелен луксин, съдържащо мускетния куршум, като вложи цялата си воля.
В нагръдника на един Огледалец се появи дупчица, оградена със зелена слуз. Огледалната му броня се напука като паяжина, а после алена кръв се присъедини към изумрудения луксин и мъжът рухна назад.
Сякаш Оролам бе вдъхнал нов живот в Кип. Чувстваше се изтощен, но в същото време и въодушевен и свободен. Отново се смееше. Беше напълно луд. Напълно неудържим. Оловните куршуми запълзяха през бронята към дланите му и Кип ги изстрелваше, сякаш самият той бе мускет. Тежестта на зелената броня, която преди бе толкова сковаваща, сега му позволяваше да изстрелва куршумите със сила, която би го накарала да се преметне назад, ако го правеше без броня.
Протягаше напред ту дясната, ту лявата си ръка — дясна, лява, дясна, лява. Стреляше във всички посоки. И всеки път мъже умираха. Кип изобщо не бе точен, но от такова разстояние не му бе нужна точност. Посочваше към нечии гърди и можеше да улучи шията, корема или пък някой от задната редица. Но във всички случаи куршумът убиваше и редиците пред него се топяха. Той изразходва всички куршуми от гърдите си и намери още по гърба и ръцете си, а с всеки миг към тях се прибавяха и нови. Прорязваше кървав път през Огледалците. Не можеше да види крал Гарадул, но смяташе, че вероятно правилната посока е натам, където съпротивата е най-ожесточена. Нищо хубаво не е лесно.
Зърна нещо през войнишките редици и хаоса. Кралски одежди. Гарадул.
Проби си път до него точно когато хората на краля го издърпаха върху една платформа в дъното на пазарния площад. Опитваха се да го изтикат в някаква тясна уличка. Кип скочи напред и откри, че луксиновите му крака са го оттласнали много по-силно, отколкото възнамеряваше. Приземи се между крал Гарадул и уличката, като премаза двама от хората му, включително последния му притеглящ. Земята бе осеяна с мъртви магове, но Кип изобщо не се интересуваше как са умрели. Цялото му внимание бе насочено към краля. Протегна ръка и изстреля поне петнайсет куршума към оставащите Огледалци.
Крал Гарадул се спъна в някакво тяло на платформата. След миг Кип го връхлетя. Кралят се опита да го ритне. Кип стовари големия си юмрук и прекърши крака му, сякаш бе клечка. Кралят изкрещя. Кип стисна главата му между големите си луксинови юмруци и го вдигна. Гърмежът на мускетите секна. Никой не смееше да стреля, докато Кип държеше краля.
— Ти уби майка ми! — изрева Кип в лицето на крал Гарадул.
Очите на мъжа се фокусираха върху лицето му зад зелената броня.
— Ти? — рече той. — Копелето на Лина? Тя не заслужава отмъщение, знаеш го.
— Кип! — крещеше някой, но Кип почти не го чуваше. Кралят се опитваше да изтегли от колана си една бич’хва, но го болеше прекалено много.
— Върви по дяволите! — изкрещя Кип. — Върви по дяволите! — Вдигна краля високо и стисна с цялата си сила и воля.
— Кип! Спри! Точно това иска лорд Всецветни…
Нищо не можеше да проникне през лудостта му, през безграничната му ярост. Кип дори не бе сигурен дали яростта му е насочена към този човек, задето бе избил селото му, или към майка му. Обичаше я. И я мразеше.
Крал Гарадул закрещя и Кип закрещя, и двамата заедно заглушиха виковете на Корван Данавис. Ръцете на Кип се събраха и главата на краля се пръсна като гроздово зърно, като пусната отвисоко диня, чиито сокове се разлитат във всички посоки.
— Кип! Не! Те искат да направиш точно това! — Гласът на Корван Данавис проникна през железния му череп, докато Кип пускаше безжизненото тяло на краля на платформата.
Той вдигна очи зашеметен и видя Корван — препускаше начело на стотина мъже — да се появява на площада. Нашествениците, вече останали без водач, се пръснаха при гледката на толкова свежи подкрепления.
Кип чу как някакво тяло пада зад него, обърна се и видя един Огледалец със стрела в сърцето. Някой го бе спасил. Отново. Той дори не бе забелязал мъжа. Главата му се мотаеше. Имаше чувството, че се смалява. Стоеше отново на краката си, зеленият луксин бе изчезнал. Олюля се и усети как някой го хвана и го задържа. Обърна се. Карис бе слязла от покрива и се навеждаше да вземе бич’хвата от трупа на краля. Карис? Той бе искал да я спаси, нали?
Е, това поне се бе получило добре.
Погледна трупа на крал Гарадул. Не изпитваше нищо освен пустота. Когато вдигна очи, Корван Данавис беше до него и ругаеше. Кип никога не бе чувал майстор Данавис да ругае.
— Имаш ли някаква представа какво направи току-що? — попита Корван.
— Върви по дяволите — отвърна Кип, празен, пресъхнал, безжизнен. — Той изби цялото ни село. Заслужаваше нещо още по-лошо.
Корван млъкна и се взря в Кип с нещо като уважение. Помълча няколко секунди, после каза:
— Качвай се на коня. Трябва да се махаме от града. Веднага.
— Но аз го убих. Не победихме ли? — попита Кип. Главата му бе толкова тежка и размътена. А очите го боляха от светлината. Копнееше за одеяло и тъмна стая. Бяха победили, нали? — Защо трябва да се махаме?
— Виж там — каза Карис, като се приближи до тях. Вече беше на кон. Сочеше към стената.
Лорд Всецветни стоеше над Портата на Майката, може би на стотина крачки от тях, но когато заговори, благодарение на някакъв магически трик можеха да го чуят идеално.
— Те убиха крал Гарадул! Отмъстете за краля! Изтласкайте чужденците!
Портата се отвори и разкри стотици притеглящи — стотици! — и десетки цветни бесове. Следваха ги хиляди нови войници.
— Затова — каза Карис.



89.

Интуицията на Гавин грешеше.
Щом пристигна при Портата на Старицата, се превърна в човек, който се опитва да запуши пробит корпус с пръсти. Не можеше да покрие навсякъде. Той и черногвардейците му удържаха портата сами, без чужда помощ, срещу хиляди войници, вече десет минути. В дадения момент Гавин би могъл да я удържа просто като стои зад противокуршумния щит, притеглен пред него от черногвардейците.
Противникът не се сражаваше с него. Където и да идеше, войниците отстъпваха. Ако градът имаше само една порта, това можеше да се окаже полезно. Но при три порти и рушаща се стена ситуацията бе безнадеждна. Никой не искаше да се изправи срещу Гавин. Просто пращаха хората си надалеч и чакаха. Ако задържеше тукашните нападатели дълго, армията просто щеше да влезе през другите порти. Досега със сигурност всички порти бяха паднали.
Значи врагът бе хитър. Не си хабеше хората, като ги хвърля срещу Призмата. Времето щеше да му поднесе победата, затова си пестеше силите. Нямаше нужда да припира. Пращаше хората си да заобиколят Гавин и настъпваше навсякъде освен на мястото, където бе той. Така Гавин или щеше да стане неефективен, като тича насам-натам да се бие с хора, които се стопяват при появата му, или щеше да се окаже откъснат от главната част на армията си — и в този случай лорд Всецветни щеше да пожертва колкото живота е нужно, за да го убие. Или да го плени.
Стратегът в Гавин беснееше. По време на войната би ударил право в сърцето на врага. Искаха да се стопяват пред него, така ли? Тогава щеше да намери краля и да го убие, пък да става каквото ще. Такава постъпка би го изложила на най-големия възможен риск, но на него не му пукаше. Точно затова сполуката обича младите. Той изсумтя. Ако го убиеха, бежанците нямаше да успеят да се отдалечат и на две левги от пристанището.
Гавин изруга, притегли сигнали за отстъпление, изстреля ги високо в небето и попита:
— Някакви новини от пристанището?
— Не, сър.
Гавин не очакваше някой вестоносец да го намери, но би било хубаво.
— Да вървим.
Един червен черногвардеец постла дебел килим от червен луксин напряко на разбитата порта и го подпали, а Гавин се обърна и се затича. Бяха загубили конете си и не можаха да си намерят нови. Коне, които не са свикнали на мускетен огън и магия, често бяха по-скоро опасни, отколкото полезни за ездачите си. Освен това, като си на кон, представляваш по-удобна мишена за мускетите и притеглящите. Градът не бе чак толкова голям, щяха да тичат.
Тичането през празния град пораждаше странно чувство. Почти всички хора бяха изчезнали, а още не се бе възцарило онова усещане за запуснатост и прахоляк, което обхваща градовете скоро след като жителите им си тръгнат. Гаристън притежаваше онази пустота, която подсказва, че хората са зарязали манджата да прегаря на огъня и просто са побягнали. Миризмата на изгоряло още не се бе разсеяла. Всъщност имаха късмет, че някой не бе подпалил целия град. Празни улички. Празни домове. Малки саксии с цветя по первазите.
Смъртта ще дойде и за вас, цветенца.
Стигнаха до един от мостовете, преди да попаднат на засадата. Двайсетина притеглящи и няколко цветни бяса се появиха на покривите и започнаха да мятат магия. Без колебание, без предупреждение. Разбира се. Бяха заобиколили Гавин, за да му отрежат най-очевидния път за измъкване. Плоските покриви им даваха чудесна позиция за атака, а откритото пространство на моста представляваше идеална смъртоносна зона.
Но черногвардейците си бяха черногвардейци. Всеки от тях си знаеше задачата и как се изменя тя в зависимост кой е убит. Бяха се упражнявали за такива ситуации. Това бе тяхната същност. Трислойни щитове от зелен луксин, син луксин и още зелен луксин оградиха Гавин. Той знаеше точно къде ще паднат, а и във всеки щит имаше дупки, които му позволяваха да участва в битката.
Подаде ръка от щита и посочи подред всички нападатели, които можеше да види. Изстреля към тях тънки нишки надвиолетов луксин, които залепнаха към всеки притеглящ и останаха да висят във въздуха. Двама от черногвардейците бяха надвиолетово-сини бихроми. Първата им задача бе да заслонят Гавин, втората — да заслонят себе си, а третата — ако е възможно — тази. Те виждаха надвиолетовите нишки на Гавин и притеглиха синьо по тези блестящи пътеки, докато измъкваха от патрондашите си гранати. Метнаха гранатите, които последваха безпогрешно водещите линии. Една, две, три, четири, пет, шест. Черногвардейците дори бяха повдигнали и укрепили луксиновите дъги, така че да следват естествената траектория на хвърляне.
Но нападателите също не стояха със скръстени ръце. Трима черногвардейци паднаха при първата вълна огнени снаряди. За да защитят първо Гавин, те не бяха успели да вдигнат щитовете си навреме. Лепкав червен луксин полетя към тях от четирите посоки — нападателите се опитваха да напоят целия мост, за да го подпалят. Сини и зелени черногвардейци вдигнаха щитове, за да отклонят струите встрани от моста, докато една жълта мяташе светлинни гранати към всеки, когото види.
Гавин погледна напред и видя, че нападателите не са преградили моста. За това можеше да има само една причина. Искаха Гавин и черногвардейците да се втурнат по него към нещо още по-лошо.
Снаряди отскачаха с писък и искри от щитовете, експлозиите на гранатите тресяха покривите, а големи сини ножове, подобни на ледени висулки, летяха откъм двама от цветните бесове зад тях. Черногвардейците се бяха събрали плътно около Гавин, за да го предпазват с щитовете си — а ако това не помогне, и с телата си.
— Бързо! Минавайте по моста! — извика командващата. Беше млада. Оролам, нима бяха загубили толкова хора, че тази млада жена да ги командва?
Всичко това съответстваше на обучението на черногвардейците. Защитавай, обезопасявай, решавай, действай. Без колебание.
— Не! — извика Гавин. Посочи встрани от моста и притегли зелена пътека от средата му до една точка трийсет крачки по-нататък на отсрещния бряг.
— Пазете си очите! — изкрещя една от черногвардейките. Беше жълта. Метна светлинна бомба само на десетина крачки във въздуха. Гавин и черногвардейците закриха лицата си и бомбата избухна с такава сила, че той усети как щитът му се разлюля.
А после се втурнаха по новия зелен мост, докато мостът зад тях, вече непредпазван от струите червен луксин, лумна в пламъци.
Когато се добраха отново до твърда земя, на улицата пред тях се приземи един от сините бесове, решен да ги изтласка назад към втората засада. Десетина черногвардейски ръце се вдигнаха и създанието мигновено бе надупчено с луксинови куршуми и запокитено настрани.
Един черногвардеец падна, макар че Гавин не можа да види какво го повали.
— Не! Не! Не! — крещеше мъжът.
Партньорката му, към четирийсетгодишна жена — май се казваше Лая, — се отдели от групата. Падналият черногвардеец се претърколи по гръб. Лая се спря до него.
— Съжалявам — промълви падналият. — Прекалено много е. Прекалено много.
Лая вдигна единия си наочник, за да огледа добре халото на мъжа. Прошепна нещо, целуна пръстите си и ги допря последователно до очите, устата и сърцето на падналия. После му преряза гърлото.
Останалите черногвардейци не чакаха. Втурнаха се по една уличка и откриха, че се взират в гърбовете на мускетари, строени и насочили мускетите си в другата посока, накъдето нападателите се бяха опитали да подкарат Гавин. Толкова се бяха съсредоточили в очакване жертвата им да се появи пред тях, че изобщо не забелязаха, че Гавин е зад гърба им. Докато претичваха покрай мускетарите, Лая ги обля с червен луксин. Много червен луксин. Когато го подпали, пламъците изригнаха толкова мощно, че Гавин видя сенки на половин пресечка оттам — което означаваше, че за миг огънят се е извисил над покривите. Разнесоха се писъци. Писъци на изгарящи мъже.
Още едно прекосяване на реката. Този път Гавин отведе черногвардейците до един празен участък и притегли свой собствен зелен мост през нея. Нямаше смисъл да рискуват да попаднат пак в засада.
Стигнаха до пристанището и откриха там стотици войници със заредени мускети, строени с лице навън. Хората още се качваха по корабите, планините от багаж бяха избутани настрани и изоставени и сега защитниците ги събираха, за да ги използват като барикади. Множество кораби вече отплаваха — върволица, която се проточваше в далечината, минавайки между краката на стоящата на пост Пазителка. Всеки кораб в пристанището бе пълен, а повечето — вече заминали. Освен това бяха конструирани две огромни баржи от син и зелен луксин и дърво и те също вече се отдалечаваха в морето. Оставаше само една луксинова баржа, която бързо се пълнеше и не би могла да побере всички хора.
Войниците тук бяха предимно местни — къде, да го вземат мътните, се бяха дянали рутгарците? Бяха се качили на предишните кораби, без съмнение. Някой щеше да си плати за това, но не сега. Останалите тук войници изглеждаха изпълнени с решимост и лицата им просветнаха, щом видяха Гавин. Тези мъже бяха смятали, че ще умрат, за да дадат на семействата си шанс да се измъкнат. И бяха готови да платят тази цена.
— Кой командва тук? — попита Гавин.
— Аз, сър. — Напред пристъпи невзрачен рутгарец със странно къдрава за светлия си тен коса и поглед, който говореше, че е уплашен до смърт. По друго време Гавин би се засмял при вида на този недодялан дребосък. — Натоварихме почти всички кораби, с които разполагаме. Събрали сме мъже, които ще се бият. Трябва ни място за още триста души, ако никой повече не дойде откъм града.
— Някаква вест от генерал Данавис или командир Железни? — попита Гавин.
— Не, сър. Лорд Призма.
— „Сър“ е добре — каза Гавин. — Черногвардейци, всички от вас, които могат да притеглят, без да разкъсат халото си, да ми помогнат. Ще направим още една баржа, докато чакаме.
— Да чакаме ли, сър? — попита един черногвардеец.
— Генерал Данавис идва насам. Ще довършим още една баржа и после потегляме. Дотогава той ще е тук.
Проехтя тръба и бледият рутгарец извика:
— Врагът иде! Пригответе се!
— Можете ли да издържите, докато направим баржа? — попита Гавин.
Мъжът си беше все така дребен и невзрачен, но на лицето му бе изписана решимост и всичко комично в облика му бе изчезнало.
— Ще издържим, сър. Дори ако трябва да се бием до последния човек.



90.

Карис избра един от конете на Огледалците, който изглеждаше, че все още е запазил малко сили и дух. Бронята му бе огледална и блестеше на утринното слънце. Със същия успех можеше да си нарисува мишена на гърба. Е, от друга страна, и тя самата не бе съвсем незабележима.
Не разполагаха с много време. Четиристотинте крачки, делящи ги от бесовете на лорд Всецветни, представляваха лабиринт от проходи и осеяни с отломки улици. Това щеше да забави врага, но не много. Все пак някои неща трябваше да се свършат. Карис отиде да провери трупа на крал Гарадул, стиснала зъби от кървавата гледка.
Той определено беше мъртъв. Карис почувства странна празнота. Беше искала Гарадул да умре. Заслужаваше си го. А сега него просто го нямаше. И бе напълно възможно смъртта му да не е постигнала нищо. Тя видя бич’хвата си на земята до него. Мама му стара! Вдигна я и се огледа за ятагана си, но той не се виждаше никъде.
Нямаше време за друго. Хората на Корван Данавис вече привършваха със събирането на барут, куршуми или нови оръжия от мъртвите и се строяваха. Кип изглеждаше точно толкова зле, колкото би очаквала Карис.
— Това се нарича светлинна болест, Кип — каза Корван, — и може да ти причини буквално всичко. Може да те накара да се чувстваш слаб като пале или силен като морски демон. Виждал съм стеснителни хора да си разкъсват дрехите, защото не могат да понасят нещо да докосва кожата им. И свенливи жени да… е, няма значение.
— Хей, това беше само веднъж — възропта Карис, докато скачаше в седлото. По възможност беше добре да не позволяваш на един притеглящ да се затвори дълбоко в себе си, след като е притеглял твърде много.
Корван се засмя.
— Не знам дали бих те нарекъл „свенлива“ когато и да било, Карис Белодъб. — Хвърли поглед към бедрото ѝ. — И определено не днес.
Карис проследи погледа на Корван. Опа! Беше успяла да разпори цепката на роклята си почти до кръста, а седенето върху коня никак не подобряваше нещата. Е, и какво можеше да направи? Да отиде да се преоблече?
— Нямаме време! — извика Корван на хората си. — Тръгваме към пристанището! Който изостане, умира. — Един офицер се приближи да го пита нещо и Корван отново бе погълнат от задълженията си.
Така че за Карис остана да се погрижи за Кип. Тя предпочиташе да не е обременена с нищо по време на битката, но не смяташе да го изостави, не и втори път. Имаше неща, по-важни от свободата ѝ. Тя приближи коня си до платформата и подвикна малко по-остро, отколкото възнамеряваше:
— Ела тук, Кип!
Видимо замаян, Кип се качи тежко на седлото и потеглиха.
Отначало Карис си мислеше, че ще се измъкнат без проблеми. После стигнаха до моста. Другият му край бе преграден с фургони и каруци, явно запалени секунди преди пристигането на Корван и хората му, иначе щяха да видят дима.
Мъжете в челото на колоната рязко спряха и тичащите отзад се блъснаха в тях. Някои изпопадаха по земята и настъпи хаос. Корван, който яздеше малко зад предните редици, се опитваше да измъкне от блъсканицата няколко притеглящи, за да разчистят пламтящата барикада. При нормални обстоятелства това би отнело не повече от минута-две.
В задния край на колоната Карис дръпна рязко юздите и закрещя на мъжете около себе си да формират ариергард.
— Заредете мускетите, прикрепете фитилите!
Завъртя се навреме, за да види първите от преследващите ги цветни бесове.
Никога не бе виждала подобно нещо. Знаеше, че зелените бесове могат да видоизменят ставите си, за да придадат на краката си невероятна пъргавина, но бесовете, скачащи от покрив на покрив зад тях, не бяха само зелени.
Един жълт бяс със сияещи крайници се затича право към ръба на плоския покрив, като събираше луксин в двете си ръце. Скочи от покрива, насочи длани надолу и изстреля към земята струя жълто. Откатът го запрати достатъчно високо, за да стигне до следващия покрив. Сякаш играеше на прескочикобила във въздуха.
Зелен проблясък, много по-наблизо.
Карис изстреля нагоре топка зелено и улучи зеления бяс, докато падаше. Това го отклони от траекторията му, така че вместо да падне сред ужасените войници, той се блъсна в стената на една къща. Близките войници се окопитиха по-бързо от него. Карис чу гърмежите на мускети.
Мамка му! Ветераните биха го насекли със сабите си, като запазят ценните изстрели за по-активните врагове.
Друг зелен бяс полетя във въздуха и Карис не успя да го улучи. Той се вряза в задните редици и разпиля мъжете. Някои, обзети от ужас, насочиха мускетите си и стреляха, като повечето не улучиха беса, а собствените си другари.
Докато го довършат, към тях вече се стичаха бесове от всякакъв цвят. Армията на лорд Всецветни се показа иззад един ъгъл на по-малко от триста крачки от тях — тичаха и набираха скорост за щурм. Неколцина от червените и подчервените притеглящи на Всецветни бяха на коне. Скъсиха разстоянието до двеста крачки и замятаха пламтящи топки към гъсто струпаните уловени в капан хора на Корван.
Един син бяс, целият в блестящи ръбове и остриета, бе следващият, прекосил покривите отляво. Една подчервена скачаше по покривите вдясно — бе плешива, а цялото ѝ тяло буквално пламтеше.
Изневиделица някакъв едър притеглящ скочи на улицата точно пред Карис, с гръб към хората на Корван. Застана, разперил ръце, сякаш държеше въжета и очакваше да поеме голяма тежест. Ръцете му се изпънаха навън точно когато синият и подчервената се хвърлиха в атака.
И двата цветни бяса потръпнаха, щом невидимите въжета от надвиолетов луксин се затегнаха около шиите им. Тялото на синия рязко се извъртя хоризонтално и всичкият луксин, който държеше, в миг се превърна в желе, когато той изгуби концентрация. Стовари се на земята пред ариергарда.
Подчервената, чиято шия не бе защитена от синя броня, почти не промени посоката си. Тялото ѝ тупна на следващия покрив, а пламтящата ѝ глава се търкулна право в реката.
Притеглящият, който ги бе спасил, хвърли поглед назад, за да се увери, че цветните бесове са мъртви. На Карис ѝ секна дъхът. Това беше Юсеф Теп, самият Пурпурен мечок, героят от Войната на Лъжепризмата. Още докато осъзнаваше този факт, видя как пламтящите снаряди, които се носеха към ариергарда, внезапно кривнаха наляво и надясно във въздуха и избухнаха на безопасно разстояние.
Още един зелен бяс, когото дори не бе забелязала, се стовари на земята, набоден със сини луксинови ножове. Карис видя Елелеф Корзин, с яркосиня кожа, да излиза от една уличка.
— Пазим ви гърбовете. Тръгвайте! — извика някаква жена.
Карис се обърна и видя поне десетина притеглящи да стоят на последния покрив. Все едно бе влязла в галерия на героите. Жената, която бе извикала, беше Самила Сайех. Дийди Отронено листо стоеше до нея с кожа, увита в ластари от чист зелен луксин. Огнеръкия стоеше на ъгъла на сградата и от ръцете му излиташе неспирен поток от огнени кълба. Сестрите Тала и Тайри бяха вдясно. Талон Гим, макар и силно окървавен, с безполезна лява ръка, все пак отиваше да застане до Юсеф Теп на улицата. Имаше и други, които Карис познаваше от младостта си или които се бяха сражавали за Дазен и бе чувала ярки и подробни техни описания.
— Проклета да си! Ти и това момче сте единствените, които могат да спасят Гавин. Вземи го и се махайте оттук! — изкрещя Самила Сайех.
Хората на Корван се юрнаха напред. Карис усети как Кип се размърдва до нея. Армията на лорд Всецветни връхлиташе като приливна вълна. Карис пришпори коня си и препусна, като хвърляше само бегли погледи към магическата битка, бушуваща зад тях.
Всички хора на Корван успяха да минат по моста. Оттам до пристанището беше просто тичане, подклаждано от адреналина във вените им.
Карис стигна с последната група. Отпред Корван се бе насочил към Гавин, който стоеше малко по-нататък и работеше — изглежда, притегляше баржи. Някой му съобщи и Карис видя как той метна една крива усмивка към Корван.
И в този миг Карис разбра. Все едно я цапардосаха с тояга по главата. Гърлото ѝ се сви. Всички парчета изведнъж се сглобиха. Хиляди късчета от последните шестнайсет години, а последните няколко — едва от тези дни. Усмивката. Потупването по рамото на Корван на стената тази сутрин. Ако Карис не бе прекарала повече от десетилетие в Черната гвардия, изобщо нямаше да забележи. Но Гавин и Корван би трябвало да се мразят. Разбира се, можеше да се намери някакво обяснение. И двамата бяха професионалисти. Имаха причини да си сътрудничат. Но синхронът в командването и мигновеното подчинение идват само с времето и доверието. Как можеха тези мъже да си вярват?
Кой се връща от война по-добър отпреди?
Гавин бе казал: „Онова, което пише в бележката, не е вярно. Кълна ти се, че не е.“ Защо му е на Гавин да брани една лъжа, която знае, че ще бъде разобличена само след минути?
Защото не беше лъжа.
Мамка му!



91.

Слизането на Карис от коня извади Кип от ступора му и той се огледа, присвил очи. Главата му туптеше. Допреди миг бе яздил, вкопчен в Карис, притеснявайки се повече от това, че докато я държи, докосва гърдите ѝ и тя може да си помисли, че я опипва, отколкото от гърмящите оръжия и проблясващата магия.
Според всякакви разумни представи беше идиот.
А после внезапно се озоваха на пристанището. Кип не успяваше да следи добре ставащото. Отначало мъжете се опълчиха на Корван, после го приветстваха и Корван започна да раздава заповеди.
Кип се чувстваше едновременно замаян и силен като мечок. Карис ругаеше на висок глас, но той не разбираше защо. Тя дръпна ръцете му, все още увити около кръста ѝ. Кип я пусна и едва не падна, когато тя се плъзна от седлото.
— Ще дойда след малко. — Карис го потупа по ръката. Изведнъж лицето ѝ се фокусира. Той имаше чувството, че вижда през нея, че я разбира. Изглеждаше… уязвима.
Уязвима ли? Карис Белодъб? По друго време би се изсмял на тази мисъл. Но сега бе твърде съсредоточен. Очите ѝ бяха присвити. Отчасти поради загриженост за него, но потупването по ръката му означаваше „Скоро ще се оправиш.“ Тя не се тревожеше за него. Причината за нервността ѝ бе друга.
Карис се обърна и Кип я видя как изправя рамене. Пое си дълбоко дъх и закрачи по пристанището, наглед уверена както винаги, между войници, притеглящи, моряци и уплашени цивилни. Въпреки суматохата, нервите и не толкова далечната битка, тълпата се разтваряше пред това въплъщение на войната и красотата: възлести мускули и женственост, с все още димящ луксинов меч на гърба, със сажди по голите рамене и деколтето, с бич’хва в ръка, боса, с развяна от вятъра черна коса, безстрашна.
Карис спря зад някакъв меднокос притеглящ, който работеше върху голяма баржа. Заговори. Главата на мъжа се извъртя рязко, сякаш бе окачена на шарнир. Не беше кой да е мъж. Беше Призмата.
Гавин грабна Карис в обятията си и я притисна силно. Изглеждаше облекчен.
Карис стоеше сковано, с ръце все още отпуснати покрай тялото — или от шок, или от отвращение, Кип не можеше да познае кое точно. А после постепенно тази скованост донякъде се стопи. Ръцете ѝ се раздвижиха и се вдигнаха към гърба на Гавин, за да отвърнат на прегръдката.
В този момент Гавин видя Кип. На лицето му се изписа изненада. Пусна Карис и каза нещо.
И ръката на Карис изплющя по бузата му.
Гавин вдигна объркано ръце. „Какво толкова казах?“
Но Карис вече се отдалечаваше бясна, без да му отговори.
Гавин премести поглед от нея към Кип, а после към недовършената баржа зад себе си. Отпусна ръце. Кип би се заклел, че чу ругатнята дори оттук. Искаше му се да се свие в себе си. Все едно току-що бе видял родителите си да се карат. Искаше само да изчезне.
Обърна се към града. Зрението му продължаваше да се съсредоточава върху нещата едно по едно и цялостната картина му се губеше. Светлинна болест. Знаеше, че там пред него има армия, но виждаше само как един мъж проверява фитила на мускета си; друг, с наполовина изгорял мустак, си играеше с шомпола, като го въртеше в държача му; трети бе свалил щика и го използваше, за да си чеше гърба, като в същото време се шегуваше с приятелите си, сякаш изобщо не го беше страх, но присвитите му мъртви очи говореха обратното; четвърти бъбреше непрестанно, макар че никой не му обръщаше внимание.
Кип погледна към празните кейове. В пристанището не бе останал нито един кораб. Дори и най-малката лодка бе отплавала. Видя в близост до съседния кей едър мургав мъж, който бе догонен и заобиколен от дузина Огледалци. В позата му имаше нещо предизвикателно, но Огледалците бяха насочили мускети към него от всички страни.
Железни.
— Полудял ли съм, или онова там е командир Железни? — попита Кип.
— Господине? — рече един мъж, който стоеше до коня му.
— Махнете се! — изкрещя Кип.
С няколко ругатни мъжете пред него се разделиха.
— Кип! Какво правиш? — извика Корван Данавис. От мястото си не можеше да види Железни.
Кип почти не го чу. Пришпори коня и се вкопчи в него, сякаш животът му зависеше от това. Конят изскочи от тълпата изнервени мъже и се втурна напред. Кип се друсаше върху него като чувал с нарове, които някой е решил да смачка на сок. Конят препускаше по края на пристанището общо взето в правилната посока — но не забавяше ход. Кип дръпна силно юздите, само че животното бе захапало мундщука и не пускаше.
Огледалците видяха приближаващия се Кип и закрещяха. Неколцина имаха време да стрелят. Кип би се заклел, че един куршум облиза ухото му с горещия си език.
„Аз съм най-тъпият човек, когото познавам.“
Докато конят се носеше към Железни и заобиколилите го мъже, все още без да забавя ход, Кип измъкна крака от стремената и се метна от седлото към Огледалците.
Каквото и да бе правил преди, когато зеленият луксин омекотяваше всичко, този път не успя. Не улучи Огледалците и се стовари тежко на земята, затъркаля се и цапардоса в нещо смазаната си изгорена лява ръка. Сякаш огън изпълни всяка нейна става. Той си тресна главата, плъзна се по гръб, при което дрехите му се омотаха около него, и се опита да стане.
Беше с лице към града. В тази посока нямаше никой. Обърна се към командир Железни, краката му се оплетоха, падна. Подпря се на лявата си ръка. Сълзи изскочиха в очите му. Каква агония!
— Не! — изкрещя Железни.
Кип се олюляваше, застанал на едно коляно, замаян, подпираше се на пищящата си от болка лява ръка. Искаше му се да падне по гръб, да покаже на тези хора, че не представлява заплаха, да ги помоли да не го нараняват.
„Прекарвам по гръб повече време и от проститутка. Стига!“
Един от мъжете бе сложил щика на мускета си. Приближаваше се към Кип. Кип се оттласна нагоре — с лявата си ръка. Прониза го огнена болка.
Той просто насочи ръката си към Огледалеца и изстреля огъня обратно, докато се подпираше на здравата си длан. Пламъците излетяха с рев и погълнаха мъжа. Той се изпече — в случая огледалната му броня бе безполезна.
Кип се изправи с олюляване и продължи да мята огън по Огледалците. А после откри защо Корван бе казал, че когато те хване светлинната болест, цял месец няма да ти се иска да притегляш. Стомахът му се надигна и той повърна.
Не можеше да се задържи на крака. Световъртежът и гаденето го накараха да рухне като подкосен. Такива спазми свиваха стомаха му, че той се сви в зародишна поза, като продължаваше да повръща, и опръска собствените си панталони с бълвоч.
„И ето че Кип, Щурмуващия бял рицар, отново успява да не свърши нищо.“
Беше мъртъв. Знаеше, че трябва да е мъртъв. Мъжете се бяха втурнали към него и той бе убил поне един от тях. Досега вече трябваше да са му видели сметката.
— Пусни луксина. Пак ще ти прилошее, но така е по-добре, повярвай ми. Веднага, момко! Не мога едновременно да те нося и да притеглям!
— Железни?
Кип отвори очи, видя разпилените наоколо трупове и застаналия над него Железни, с шипове от окървавен син луксин по юмруците. Командирът бе покрит с драскотини, засъхнала кръв и барутен нагар. Носеше сини очила, прилепнали към очите му и вързани здраво зад тила му. Готрата бе съборена от главата му, а косата му — опърлена от едната страна. Как бе успял да се измъкне, след като бе завзел онова оръдие? Сигурно цялата армия на крал Гарадул го бе връхлетяла.
И въпреки това ето го тук. Поочукан, изтощен, ранен, но не толкова тежко, че да не може да спаси Кип още веднъж.
— Веднага! — настоя Железни. — Аз самият имам светлинна болест. Знам какво говоря!
Кип пусна останалия луксин и пак повърна. Вътрешностите му се надигаха, сякаш се опитваха да излязат през устата му.
Но после, като по чудо, се почувства по-добре. Почти успя да се изправи. Железни го сграбчи за ризата и го вдигна на крака.
— Идиотче, направих всичко това, за да те спася, а ти за малко да провалиш усилията ми. Къде ти беше умът?
Но Кип не бе в състояние да отговори.
Взираше се в армията на другия кей.
В името на топките на Оролам!
Само на двеста крачки от него се вихреше битка. Може би стотина войници и притеглящи удържаха кея срещу хиляди войници и десетки притеглящи. Единствено тясното пространство пречеше хората на Гавин да бъдат смазани бързо. Предните редици представляваха хаос от щикове и мечове, няколко копия, мотики и сърпове, ножици за кастрене на портокалови дръвчета с дълги дръжки и магия, мятана и блокирана и от двете посоки. В тила Гавин и още няколко притеглящи тъкмо довършваха последната баржа, без да могат да се включат в битката, тъй като уменията им бяха нужни за корабостроене.
Нападателите изтласкваха неотклонно хората на Гавин назад, самата им тежест бе неудържима. На Кип му се струваше, че вече са закъснели. А все още му се гадеше, беше замаян и се чувстваше по-силен отвсякога. Разкъсваше се между желанието да полегне и чувството, че трябва да се втурне да тича, иначе ще изгори.
— След мен — каза Железни. — Стой колкото се може по-близо. Той не се задържа дълго върху водата.
Без повече обяснения — да се задържа върху водата ли? кое? — Железни се втурна към ръба на кея, а едната му ръка изстрелваше широка струя син луксин.
Кип го последва надолу по хлъзгавата повърхност, стиснал здраво панталоните си с лявата ръка, като се молеше да не падне. Синята пътека се спускаше стръмно от края на кея, а после продължаваше хоризонтално по водата, полюшвайки се върху нея като много нестабилна лодка.
— Не спирай да тичаш! — извика Железни.
Пред тях защитата започна да се огъва точно когато голямата луксинова баржа се отдели от кея. Последните останки от бранителите се опитваха едновременно да се бият и да отстъпват. Някои се обърнаха и бяха посечени, докато се опитваха да се затичат и да скочат на баржата. Други се отказаха от мисълта да се доберат до кораба и останаха на местата си.
Но армията на лорд Всецветни бе толкова многобройна и бе насъбрала такъв устрем, че без стотина войници, които да я отблъскват, се понесе по кея като вихрушка. Мъжете отзад тласкаха предните толкова силно и неумолимо, че както защитниците, така и предните редици от хората на Всецветни се оказаха избутани през ръба на кея. Десетки, а може би и стотици мъже и жени паднаха с плясък в залива.
„Няма да успеем. Няма къде да отидем!“
Но Железни просто изви синята пътека към открито море. В името на Оролам, нима щяха да тичат по целия път до баржата?
Кип не можеше да го направи. Беше прекалено замаян. Разстоянието бе прекалено голямо.
— По-бързо, Кип! Проклет да си! По-бързо! — извика Железни.
Водата от дясната им страна изригна. Кип хвърли поглед натам, не видя нищо, откри, че тича по самия ръб на синята пътека и аха-аха ще падне във водата, и кривна обратно. Още вода изригна и от двете им страни.
Те стрелят по нас!
С пухтящи дробове и размътена глава, Кип видя как някъде пред тях магия озари въздуха между баржата и пристанището. Гавин стоеше на кърмата и мяташе големи ивици пламък, стрели, светлинни гранати — истински артилерийски бараж от хроматургия. На палубата около него се образува празно пространство, когато всички се дръпнаха назад, зашеметени, смаяни, уплашени от човека, който можеше да борави с толкова магия. Гавин се сражаваше с всички притеглящи на кея — сам-самичък. И печелеше.
„Ето какъв е баща ми. Не мога да го разочаровам. Вече оплесках всичко останало. Трябва да стигна до тази проклета баржа.“
— Не мога да го поддържам — извика Железни с напрегнат глас. — Трябва да го стесня, Кип, иначе няма да успеем!
— Давай! — изкрещя Кип.
Пътеката внезапно се сви до широчина около три педи. И докато Кип тичаше по нея, тя потъваше, така че краката му цапаха във вода.
Но им оставаха само трийсетина крачки. Пътеката започна да се извива нагоре, да се издига над водата, за да се свърже с палубата на баржата встрани от всичката размятана напред-назад магия.
Кип вдигна очи към Гавин и видя, че някой е излязъл на празното пространство зад Призмата. Макар че младежът носеше дрехи на селянин, Кип моментално го позна. Зимун! Зимун се бе промъкнал на баржата заедно с другите бежанци и държеше в ръцете си кутия. Кутията на Кип. Последното, което му бе дала майка му. Единственото, което някога му бе дала.
Гавин все още мяташе и отразяваше магии. Всички или го гледаха, или се бяха скупчили в края на баржата и наблюдаваха приближаването на Железни и Кип. Железни се взираше надолу към пътеката, която притегляше, съсредоточен върху магията. Кип единствен видя как Зимун извади от кутията блестящия нож.
Следващата му крачка не улучи тясната луксинова платформа и той бухна във водата. Непохватен Кип. Глупав Кип. Пльосването му щеше да причини още по-голямо разсейване, от което да се възползва Зимун.
Лорд Всецветни бе пратил Зимун да убие Гавин. Кип го беше видял със собствените си очи — и бе решил да иде другаде. Имаше десетки възможности да постъпи правилно — и ги бе пропилял всичките. Даже преди пет минути, ако не бе тръгнал да спасява Железни, сега щеше да е на баржата. И да спре Зимун.
Нямаше да се провали отново. Отказваше да се провали. Насочи ръце надолу, отвори очи въпреки водата и започна да засмуква светлина. Болеше адски. Но не го интересуваше. Засмука я, сякаш бе дюзата на един от големите плъзгунови двигатели на Гавин. И я запрати надолу.
Изхвръкна от водата. Дали ръката на Оролам се бе намесила, или пък късметът, който цял живот работеше срещу него, внезапно се бе обърнал, но откри, че лети в правилната посока. Скочи върху палубата на баржата, помете няколко души, събрали се край перилата, за да го гледат — и дори успя да се задържи на крака, макар че бе наклонен под странен ъгъл и му се налагаше да тича с всички сили само и само да не падне.
Стигна до двамата точно когато Зимун пристъпи към Призмата. Младежът заби големия бял кинжал в гърба на Гавин миг преди Кип да се блъсне в него и да му разбие носа с глава. Инерцията отнесе и двамата през срещуположния борд на баржата.
Паднаха във водата сред фонтан от пръски. Кип успя да си поеме дъх, преди да потънат, и моментално се нахвърли върху Зимун — дереше го, млатеше го, дърпаше кинжала от едната му ръка и канията от другата. Зимун не бе успял да вдиша. Пусна и кинжала, и кутията и размаха панически ръце и крака в опит да се отдалечи от Кип. Кип замахна с кинжала към него, но под водата не улучи.
Изскочи на повърхността и вдиша жадно. Зимун се подаде на пет крачки от него. Кръв се лееше от счупения му нос и обагряше водата в червено.
Кип чу писъци зад Зимун. Акулите бяха пристигнали и превръщаха водата между тях и пристанището в кипнала бяла пяна.
— Кип! Хвани въжето! Хвани въжето! — извика някой и една намотка въже цопна във водата до него.
Зимун го изгледа с омраза и заплува към брега. Беше добър плувец. По-бърз от Кип. Щеше да е лудост да го гони.
— Кип!
Кип почувства първите тръпки на светлинната болест. Мамка му!
Само че вече бе губил този кинжал веднъж. Той представляваше всичко за него. Нямаше да го изгуби пак. Докато се полюшваше върху вълните и се опитваше да не обръща внимание на триъгълните перки, прорязващи водата на път към кея, прибра ножа в канията и я затъкна в панталоните си. Чак след това сграбчи въжето.
Добре, че на края му имаше примка. Кип успя да си я нахлузи през главата и раменете, преди да повърне. Стомахът му бе празен, затова той само се напъваше сухо. Баржата го влачи известно време, докато хората на палубата го изтеглят.
— Пусни останалия луксин, Кип — говореше му някой.
— Не мога, не мога. — Знаеше, че ще е зле. Не би могъл да понесе повече болка. Не можеше дори да си отвори очите.
— Хайде, Кип, направи го заради мен — каза нежно Гавин.
Кип пусна остатъците от луксина. Последното, което усети, бе болката, пронизала главата му, копия от светлина, които озариха мрака само за да бъдат погълнати от още по-дълбок мрак.



92.

Тресеше го. Разрезът, който бе направил през гърдите си, и мръсната коса, натикана в него, бяха свършили работа. Смърт или свобода. Време беше.
Опита се да стане, но не можа. Трепереше прекалено силно. Може би бе чакал твърде дълго. Искаше — налагаше се — да изчака треската да стигне своя връх, за да има някакъв шанс. Ако не бе преценил точно, щеше просто да умре и да сложи край на всички проблеми на Дазен вместо него.
Това би било истинска трагедия.
Изправи се, като се подпря на стената, намери мръсната си паничка от коса, опита се да я огледа за несъвършенства за хиляден път. Не забеляза нищо. Искаше му се да заплаче, но треската му пречеше да направи дори това.
— Съжалявам, Дазен. Провалих те — каза той. Безсмислени думи. Дошли отникъде. Онази част от него, която бе киснала в синьото толкова много години, го намери за любопитно. Не неочаквано, но все пак странно. Защо трябваше да изпитва емоции просто защото кръвта му е по-гореща от нормалното, в буквалния смисъл? Странно, но незначително.
Разтвори среза в гърдите си, измъкна окървавената топка мръсотия и я захвърли. Не всичко излезе наведнъж. Част от нея бе заседнала в раната. Той изчовърка останалото с мръсния си нокът. От болката му прилоша.
Глупак. Беше използвал нокътя си? Докато се опитваше да почисти рана? Трябваше да притегли пинцети. Не разсъждаваше ясно. Премигна, тялото му се олюля. Не, нямаше да се провали. По-слаби хора биха се провалили. Но не и той. Не и без да изпробва плана си.
Отиде до плитката вдлъбнатина, която бе направил със собствените си ръце през последните шестнайсет години.
Е, някои хора нямат нищо, с което да се похвалят след шестнайсет години труд.
Засмя се.
Мъртвецът в стената изглеждаше угрижен. „Стегни се, Дазен. Гавин. Няма значение. Който и да си, днес си затворник, днес можеш да бъдеш свободен. Или мъртъв, което пак е някакъв вид свобода, нали?“
Взе паничката от коса и я положи в каменната вдлъбнатина. Пасваше идеално, е, почти. Беше я изплел така, че да пасва, и го проверяваше хиляди пъти, докато я правеше. Седнал пред вдлъбнатината и паничката в нея, Дазен развърза препаската си и се размърда непохватно, докато успее да я смъкне.
— Да можеше Карис да ни види сега, а? — рече мъртвецът. — Как би могла да избере него пред това?
Дазен му хвърли само един бегъл поглед. Мъртвецът седеше в лъскавата си синя стена, присмиваше му се, гротескно разкрачен пред една паничка от косми и плитка вдлъбнатина.
— Не можеш да ме унижиш — каза му Дазен. — Правя каквото се налага. Ако е извратено и гнусно, тъй да бъде. — Облиза сухите си устни. Не беше пил вода. Трябваше да е почти обезводнен за онова, което трябваше да направи.
Мъртвецът му отговори нещо, но Дазен не му обърна внимание. За миг беше забравил какво следва. Пикаеше му се. Искаше му се да полегне. Оролам, колко бе уморен. Ако можеше да си почине само малко, щеше да намери сили да…
Пляскане! Това следваше. „Още малко болка и после свобода, Дазен. Още мъничко. Ти си Гайл. Не можеш да бъдеш окован така. Ти си Призмата. Срещу теб бе извършена неправда. Светът трябва да изпита твоето отмъщение.“
Седнал неподвижно — нямаше причина да мърда оттук, а ако се преместеше, нямаше да е в състояние да се върне, — той изучи всяка видима повърхност на тялото си.
После започна да се пляска. Навсякъде. Силно.
— Това поведение разумно ли ти се струва? — попита мъртвецът. — Може би шестнайсет години сред синьото не са ти били достатъчни.
Гавин — Дазен, по дяволите — не му обърна внимание. Пляскаше се по ръцете, корема, по гърдите — с изключение на разреза: не искаше да загуби съзнание, когато е толкова близо до победата, — по краката. Пляскаше по всяка повърхност на тялото си, която можеше да види, докато не изтръпна, не стана безчувствен към болката и най-важното, не почервеня.
Гавин беше просто човек. Макар и суперхромат, дори той допускаше дребни грешчици. Точно на това залагаше Дазен. Ето защо Гавин не позволяваше нищо цветно да проникне тук долу. Ако бе направил синята светлина съвършена, само в една невероятно тясна част от спектъра, то от всеки предмет би се отразявало само синьо. Нямаше да има нужда Гавин да се тревожи дори затворникът му да притежаваше червени, зелени или жълти очила. Но мъничкият зелен проблясък, който Дазен зърваше всеки път, щом пикаеше във вдлъбнатината, преди цветът да се оттече от нея, му подсказваше, че има известно разсейване на спектъра.
Сега всичко зависеше от това какво количество и колко бързо може да притегли.
Разтреперан от треската и от ударите по кожата си, той се изпика. Не право във вдлъбнатината. Нито право в паничката. Тревожеше се, че ако струята е прекалено мощна, ще отмие мазнините, които така щателно бе втрил от вътрешната страна на съда от косми. Затова се изпика в ръката си и остави топлата течност да се стече леко в паничката.
„Ти ме превърна в животно, братко.“
Но ако беше животно, бе лисица. Обезводняването бе направило урината му максимално жълта, а плетената намазнена паничка от косми издържа. Сърцето на затворника подскочи от радост — направо му се доплака, — когато за първи път от шестнайсет години видя жълто. Жълто! Наистина имаше разсейване на спектъра! В името на Оролам, каква красота!
Притегли от него. Само мъничко, докато паничката бавно се изпразваше. Беше все едно да се опиташ да смучеш вода през тунел. Оформи жълта топчица, съвсем малка, в лявата си длан.
Тя моментално започна да се разпада на светлина — само че жълта светлина. Дазен за първи път видя килията си в друг цвят освен синия. Видя тялото си в друг цвят освен синия. И тъй като жълтото се намираше по средата на спектъра, направи червеното по-лесно за виждане. И накара спектъра да се разсее още повече, и в двете посоки.
А цялото тяло на Дазен бе почервеняло от пляскането.
Дазен притегли с всички сили червено и малкото жълто топче запращя и изчезна. Това стигаше. Трябваше да стигне. Кожата на дясната му ръка имаше неопределен мътен цвят в синята светлина, обгърнала отново килията, но той знаеше, че е червена.
А сега идваше ред и на онова, заради което си бе причинил треската.
Притегли топлина от собственото си тяло. Това бе ужасно неефективно. Никога досега не бе действало. Целият трепереше, треската му бе толкова силна, че не можеше да мисли. Със сигурност… със сигурност…
Почерпи от топлината на тялото си, опита се да си я представи как се издига на вълни, като от пустиня. Мъничък пламък, искрица — само това му бе необходимо. Събра колкото можеше. Надигна се и се подпря на стената като старец. Магията си имаше тегло, а при количеството, което смяташе да запрати, трябваше да си гарантира, че няма да падне още щом започне. Коленичи и се ухили на мъртвеца.
Мъртвецът отвърна на усмивката му, сякаш го очакваше. Сякаш бе чакал това от години.
Дазен събра ръце. Изстреля тънка начална струйка червено от дясната си длан право в лицето на мъртвеца. Лявата освободи наведнъж цялата насъбрана топлина…
И създаде мъничка искрица.
Червеното я подхвана и лумна. Изведнъж синята килия се изпълни с червена светлина и топлина. Дазен притегли още, и още, и го освободи като удар с чук, право към мъртвеца, право към слабото място в стената на килията.
Въпреки опитите му да се стегне трусът го събори. Беше запратил огненото кълбо с толкова много воля, че нямаше начин отслабеното му тяло да поеме отката.
Не мислеше, че е загубил съзнание, но когато отвори очи, светът още бе син. Неуспех. Мили Оролам, не!
Дазен се претърколи; очакваше да види как мъртвецът се хили насреща му. Но мъртвеца го нямаше. На негово място зееше дупка. Назъбена дупка в стената, с тлеещи краища, покрити със слузест, бавно горящ червен луксин. Дупка и тунел за навън.
Дазен не издържа и заплака. Свобода! Не можеше да се изправи, беше прекалено слаб, но знаеше, че трябва да се махне оттук. Че трябва да се отдалечи колкото може повече, преди Гавин да е открил, че го няма. Така че запълзя.
Щом се измъкна от синята луксинова килия, затаи дъх, сигурен, че тук ще има някакъв капан или аларма. Нищо. Вдиша дълбоко. Свежият, чист въздух изпълни дробовете му със сила и той запълзя към свободата.



93.

Кип се събуди в малка синя стая. Всяка повърхност бе от син луксин, дори сламеникът, на който спеше, макар да бе омекотен с куп одеяла. От лекото полюшване разбра, че се намира на една от сините баржи.
И гърбът го болеше адски. Всъщност цялото тяло го болеше. Лявата му ръка бе омотана с бинтове и той усещаше дебелата лапа, намазана върху дланта. Раменете и ръцете му бяха натъртени и имаше чувството, че някой е налагал краката му с дъска; главата му туптеше и усещаше болка кажи-речи във всяка част от тялото си, за която се сети. Размърда пръстите на краката си. Да, те също боляха.
Освен това беше гладен. Невероятно.
„Намираш се на бежански кораб, Кип. Тук няма никаква храна.“
Опита се да заспи отново. Това бе най-разумното. Щеше да се чувства по-добре, като се събуди. А и дотогава можеше да хванат риба или нещо такова. Претърколи се, а кръстът все още го болеше. Какво… Той се размърда и осъзна, че лежи върху нещо твърдо.
Посегна към колана си и пръстите му напипаха нещо. Очите му се отвориха рязко. Ножът. Неговото наследство. Ако не го болеше толкова силно, щеше да се засмее. Явно го бяха донесли тук увит в одеяла и го бяха оставили. Никой дори не бе забелязал. В една флотилия с хиляди бежанци и войници и може би стотина съдове, когато имаш да се тревожиш за пирати и какво ли още не, явно Кип не бе първото нещо в ума на Гавин. „Добре де, а аз какво съм очаквал? Да ме преоблекат в сухи дрехи? Тук просто няма сухи дрехи.“
Изтърколи се от ножа и седна. Простена. Наистина го болеше. И беше гладен. Но сега това нямаше значение.
Някой спря пред вратата и Кип бързо скри ножа до бедрото си.
Гавин подаде глава в стаята и каза:
— Събуди ли се? Как си?
— Все едно върху мен е сядал слон — отвърна Кип.
Гавин се ухили, влезе и седна на края на сламеника.
— Чух, че си се опитал да се правиш на Железни. Той вдигна доста пара. Нали уж е негова работа да ми спасява живота.
— Много ли ми се сърди? — попита притеснено Кип.
Гавин стана сериозен.
— Не, Кип. Никой не ти се сърди. Всъщност, макар да не иска да си го признае, той се гордее с теб.
— Наистина ли?
— И аз също.
— Мислех, че съм закъснял. — Гавин да се гордее с него? Умът му отказваше да възприеме тази мисъл. Майка му винаги се бе срамувала от него, а самият Призма да се гордее? Кип замига бързо и извърна поглед. — Наистина ли си добре?
Гавин се усмихна.
— Никога не съм се чувствал по-добре. Между другото ти… познаваше ли онова момче? Убиеца?
Кип усети буца в гърлото си.
— Зимун. Той беше един от притеглящите, които избиха хората в Ректън. Опита се да убие и мен. Какво стана, изядоха ли го акулите?
— Не знам — отвърна Гавин. — Моето правило е: ако не видиш врага мъртъв със собствените си очи, предполагай, че е още жив. — Усмихна се малко криво, сякаш на някаква своя мисъл. — Но — добави, като се отърси от нея — предполагам, че това обяснява някои неща.
Извади палисандровата кутия, в която се бе намирал кинжалът на Кип, и му я подаде.
— Празна е. Обаче си помислих, че прилича на онази, която ти е дала майка ти. Или Зимун я е откраднал от крал Гарадул, или е стандартен модел. Изглежда, в нея е имало нож, но предполагам, че е паднал във водата. Съжалявам.
На Кип му се прииска да си каже всичко, но ножът си беше негов. Гавин можеше да му го вземе. Дори не бе успял да го разгледа както трябва.
— Както и да е — рече Гавин. — Сега почивай. Аз имам работа. Ще наредя да ти донесат храна и ще поговорим по-късно. Става ли? — Изправи се и тръгна да излиза, но спря на вратата. — Благодаря ти, Кип. Ти ми спаси живота, синко. Чудесна работа. Гордея се с теб.
Синко. Синко! В гласа на Гавин имаше гордост, докато го изричаше. Кип бе накарал Призмата да се гордее. Това бе като светлина, бликнала над хълмовете, за да озари в душата му кътчета, които никога не я бяха зървали.
Буцата в гърлото му стана огромна, очите му се наляха със сълзи. Гавин се обърна да си върви.
— Чакай! Татко, чакай!
Кип се вцепени, а също и Гавин, застанал в рамката на вратата. Последния път, когато Кип бе използвал тази дума, се бе държал нагло и нещата не се бяха развили добре.
След миг стана още по-зле, понеже Кип изведнъж осъзна, че Гавин е използвал „синко“ в смисъл на „момче“. Прииска му се да скочи обратно във водата при акулите.
— Извинявай — успя да каже. — Не исках…
— Не! — Гавин го прекъсна с махване на ръка. — Каквото и друго да си направил, днес ти доказа, че си Гайл, Кип.
Кип облиза устни.
— Карис… Видях я да те удря. Това заради мен ли беше?
Гавин се засмя.
— Кип, жените са загадка, която вечно ще си остане неразгадана.
Кип се поколеба.
— Това „да“ ли означава?
— Карис ме удари, защото имах нужда да ме ударят.
Това не му помогна особено.
— Поспи си… синко — каза Гавин. Направи пауза, сякаш изпробваше вкуса на думата. — Край вече на тази глупост с „племенника“. Целият свят ще разбере, че си мой син. Пък майната им на последствията.
И си тръгна.
Кип обаче не заспа. Облегна гръб на едната синя стена и извади кинжала. Острието бе от странен яркобял метал, с виеща се черна сърцевина от върха до дръжката. Нямаше много украса, с изключение на седемте идеални диаманта на дръжката. Е, добре де, шест диаманта и може би един сапфир. Кип не разбираше от скъпоценни камъни, но шестте камъка бяха прозрачни като стъкло и искряха, пречупвайки светлината. Седмият бе също толкова голям и бистър, но сияеше в ярко, магическо синьо. Кип прибра ножа в канията.
„Откъде е взела майка ми такова нещо? Как така не го е заложила, за да си купи ганджа?“
Отвори палисандровата кутия, за да прибере кинжала, но бинтованата му лява ръка я изтърва и тя падна наопаки в скута му. Той я обърна и видя, че коприната, с която бе облицована отвътре, е хлабава и не е прикрепена към самата кутия, а към рамка, поставена в нея. Издърпа рамката, повдигна я — и видя бележка, написана с почерка на майка му:

Кип, иди в Хромария и убий човека, който ме изнасили и ми отне всичко, което имах. Не слушай лъжите му. Закълни се, че няма да ме провалиш. Ако някога си ме обичал, ако някога си искал да направиш нещо добро на този свят, използвай този кинжал, за да убиеш баща си. Убий Гавин Гайл.

Кип се втрещи. Пак го лъжеха, пак го предаваха. Дълбини от ярост се надигнаха в него. И то майка му! Тази наркоманка. Тази курва. Тази лъжкиня. Та тя би излъгала и за щипка ганджа! И го беше заключила в онзи шкаф! Гавин може да се бе държал сурово с него, но никога не го бе лъгал. Никога не би го излъгал. Никога. Той беше семейството на Кип. Първото семейство, което бе имал.
Но пък майка му бе запазила кинжала и кутията. Би могла да ги продаде за цяла планина ганджа. Сигурно се бе сещала за тях всеки път, когато я обземе лудостта на копнежа. Щом те бяха по-важни за нея от ганджата, за какво ѝ е да лъже?
Кип трепереше. Имаше чувството, че губи всякаква опора. Не знаеше истината. Но щеше да я разбере. Закле се да разбере.
Сгъна бележката и видя нещо надраскано на гърба ѝ. Почеркът бе по-разкривен, но без съмнение бе на майка му:

Обичам те, Кип. Винаги съм те обичала.

Никога не бе изричала тези думи. Нито веднъж през целия му живот.
Той захвърли бележката, като че ли беше змия. Зарови лице в одеялата, за да не може да го чуе никой. И се разплака.



94.

Дазен пълзеше през мрака. Това беше смърт, но някъде отвъд нея лежеше живот. Подът бе осеян с остри ръбове, които режеха жестоко ръцете и коленете му. Преди да излезе от синята килия беше засмукал колкото може повече червен луксин и ако не бе треската, щеше да поддържа жив пламък, но мислите му още бяха мудни. Можеше единствено да остава вкопчен в гнева си и отначало червеното му помагаше в това.
„Ще си отмъстя“, помисли си той, но някак от много далече. Съществуваше само болката в ръцете и коленете му и пълзенето.
Нямаше да спре. Тунелът зави веднъж, два пъти, но не можеше да продължава вечно. Скоро Дазен щеше да заспи и или да умре, или да се събуди по-силен. Достатъчно силен, за да събори Гавин. Засмя се немощно и продължи да пълзи.
Проклета да е тази остра скала! Какво бе направил брат му? Да не бе издялал затвора му от чист адски камък?
Всъщност да, точно така би постъпил Гавин. Би похарчил цяло състояние само и само да накълца Дазен. Злобно гадно копеле! Но Дазен не можеше да бъде спрян толкова лесно. Продължи да пълзи. Нямаше толкова лесно да го лишат от свободата.
И все пак обсидианът бе толкова рядък, че да облицоваш цял тунел с него би струвало повече, отколкото семейство Гайл изкарваше за година. Защо му е на Гавин да прави такова нещо? Магическите свойства на обсидиана бяха такива, че при пълен мрак и пряк контакт — като например чрез кръв или открито порязване — той можеше да изсмуче луксина от всеки притеглящ. Нищо чудно, че червеният луксин вече не помагаше на Дазен да изпитва омраза. Всичкият бе източен.
Нещо човъркаше ума му. Завоите на тунела — да, сигурно беше това. Той криволичеше, за да не може синята светлина от килията да го огрява. Така тунелът щеше да тъне в пълен мрак. За да може обсидианът да подейства.
„Проклет да е Гавин, вечната нощ да го погълне дано! Но той няма да ме спре. Не ми пука, та дори от мен да остане само кървава развалина. Ще се измъкна оттук.“
Част от Дазен го подтикваше да спре, да помисли. Онази синята, логичната част от него. Но той не можеше да спре. Ако не продължаваше да се движи, нямаше да стигне доникъде. Чувстваше се толкова зле от треската, че спреше ли, можеше никога повече да не помръдне. Гавин искаше да го парализира.
Не. Не, не, не. Дазен продължи. Подът тук бе различен. Нямаше обсидиан. Беше го преминал. Запълзя нататък. Би се заклел, че вижда пред себе си някакво сияние. Мили Оролам, там имаше…
Подът под него пропадна — завъртя се на скрити панти — и Дазен се затъркаля в някаква шахта. Капакът се захлопна.
Търкаляше се, окъпан в зелена светлина.
Зелена?
Цяла стая със стени, зелени като дървета. Дупка горе за вода, храна и въздух и дупка долу за нужник. Дазен огледа отчаяно кожата си за червен луксин. Нямаше го. Всичкият бе изчезнал, изсмукан от обсидиановия тунел.
Избухна в идиотски, отчаян, лудешки смях. Зелен затвор след синия. Смя се, докато не заплака. Затворът не беше един. Не бяха и два. Сега вече го знаеше. Не изпитваше никакво съмнение. Имаше седем затвора. По един за всеки цвят, а за шестнайсет години той бе избягал само от първия.
Смееше се и плачеше. В едната блестяща зелена стена мъртвецът се смееше с него. На него.



95.

— Не е зле като за поражение — рече Корван Данавис.
Гавин се надигна в леглото и замига, за да се отърси от съня. „Бързата“ му дрямка след разговора с Кип го бе оставила замаян. Но през последната седмица бе притеглял твърде много и нищо чудно, че не се чувстваше във форма. Заговори бавно.
— Загубихме един град, три четвърти от Черната гвардия и стотици, ако не и хиляди войници. Родният ми син — когото току-що признах за свой — публично уби законен сатрап и сега другите сатрапи ще започнат да се безпокоят, че пак се опитвам да управлявам света. Имаме хиляди бежанци, които трябва да настаним Оролам знае къде. В Гаристън властва езическа армия, а аз им построих почти непревземаема стена, която сега ще защитава враговете ми. Ако това не е зле за поражение, не знам кое е.
— Можеше да е и по-лошо — рече Корван.
Гавин потърка бузата, където го бе зашлевила Карис. „По-лошо е, Корван“, искаше му се да каже. Толкова се бе зарадвал, че вижда Карис жива, че я прегърна, без да мисли. Само заради това си заслужаваше плесницата. Но за един кратък миг тя също го бе прегърнала. Може би просто чувстваше облекчение, че е в безопасност, далеч от армията на крал Гарадул, но той си бе позволил да се надява, че има нещо повече.
А после тя прошепна:
— Знам голямата ти тайна, гадино. Защо не намери в себе си достатъчно мъжество, за да ми я кажеш сам?
Голяма тайна ли? Сърцето му се смрази. Коя голяма тайна?
Тя го пусна и се взря в очите му. Неспособен да издържи на погледа ѝ, той се извърна… и видя Кип. Кип, когото бе смятал най-вероятно за мъртъв. И като пълен идиот промълви:
— Кип?
Нямаше предвид, че Кип е голямата му тайна. Това би било глупаво. Разбира се, че тя знаеше за Кип. Но умът му не работеше. Нейната близост, битката, ефектите от дългото притегляне и внезапното чувство на уязвимост задушаваха мислите му.
Тогава тя го зашлеви. Заслужаваше си го.
Гавин каза на Корван:
— Винаги може да е по-лошо. Времето още ли го бива? — Седна. Ако се налагаше да укрепи тези баржи, за да издържат на буря, му предстоеше много работа.
— Чакай — каза Корван. — Поведението ти, когато излезеш от каютата, има значение.
Гавин спря. Корван му бе говорил по този начин и преди, но това бе още по време на войната.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че този лорд Всецветни не дава пет пари за Гаристън. За него той бе само шанс да ни победи и да те обвини в убийството на сатрап, за да може да вдигне хората срещу теб. Това, което иска, е да унищожи Хромария. Иска да изтласка вярата в Оролам и да установи нов ред. А ние дори не знаем какъв е този нов ред.
— Е, тогава нека заменим „поражение“ със „съкрушително поражение“, а? — Гавин знаеше, че се държи детински, но Корван бе единственият човек, на когото можеше да се оплаче. Радваше се, че приятелят му е отново с него.
— Трябва да се подготвим за война — каза Корван. — И то по-голяма от войната за един малък град.
— Мислиш, че хората ще се присъединят към него?
— На тълпи — отвърна Корван. — Дъщеря ми го направи, а тя не е глупава. Значи трябва да предположим, че е обаятелен, а вече знаем, че е достатъчно умен да ни победи и да получи каквото иска. Така че трябва да видим с какво разполагаме и да се подготвим.
— Съжалявам, че тя мина на негова страна, Корван. Изглеждаше ми толкова разумно момиче. Трябваше да я наглеждам повече, докато беше…
— Тя наистина е разумно момиче. Не се тревожа за нея. Ще се върне — рече Корван. В гласа му имаше някаква острота, както и би трябвало. Опитваше се да убеди самия себе си. Но Гавин знаеше, че е по-добре да не го притиска.
— Е, и с какво разполагаме? — попита Гавин.
— С теб и с мен. А също така с подкрепата на Карис, Кип и Железни, макар че лесно можехме да ги загубим и тримата. Разполагаме с всеотдайността, верността, страхопочитанието и мотивацията на трийсет хиляди души, които сега вярват в Гавин Гайл с цялото си сърце. Аз наричам това наченки на армия. Ти си Призмата. Как може някакъв езически крал да се мери с теб?
Гавин се засмя, защото и двамата знаеха, че има хиляди начини. И в същото време мисленето на Корван бе малко плашещо. Начинът, по който вникваше в нещата. Гавин трябваше да внимава. Има неща, които не можеш да кажеш и на най-добрия си приятел. Великите цели се постигат най-добре чрез заблуда.
Гавин рече замислено:
— Знаеш ли, съставих си списък от неща, които искам да постигна, преди да умра, и най-доброто в този списък бе да освободя Гаристън. Това, което позволих да се случи тук след войната, беше… Не знам дали е най-лошото, което съм правил, защото съм правил сума ти лоши неща, но позволих ставащото в Гаристън да продължава. Шестнайсет години. Въпреки цялата си власт не можах да накарам Спектъра да го прекрати.
— Едно време познавах човек, който имаше талант да променя правилата, когато не може да спечели. Не се отказваше, когато другите твърдяха, че вече е загубил — каза Корван. — И така… Гаристън е купчина паянтови колиби с безполезна стена.
— Точно затова построих нова стена, промених правилата. Опитах се, Корван! Но загубих! — Гавин се намръщи, когато го осени. — Аха, сега ти ще кажеш: „Загуби купчина паянтови колиби.“ И аз ще кажа: „Да! Това вече го установихме.“ А ти ще изтъкнеш, че когато реших да освободя Гаристън, вероятно не съм се тревожил за жалкото състояние на къщите, а за нещастието на хората.
— А после ще изтъкна, че хората, които искаше да освободиш, са тук. И ти ще признаеш, че те превъзхождам по мъдрост.
Гавин се засмя. Понякога му се струваше, че не е минал и ден, откакто са се разделили.
— Е, и двамата знаем, че едното от тези неща никога няма да стане.
Корван се ухили. Но беше прав.
— Затова — каза той — излез от тази каюта и се усмихвай, тупай войниците по гърбовете и се дръж като император с велика цел — като промахос, който ще осъществи тази велика цел. Ти освободи тези хора. Ти ще ги защитиш и ще им намериш нов дом. Ще им дадеш справедливост. И те ще ти помогнат.
— Понякога си мисля, че трябваше ти да си водачът, а не аз — рече Гавин.
— Аз също — отвърна Корван. Пак се ухили. — Неведоми са пътищата Ороламови. А в някои случаи много неведоми.
— Благодаря — каза Гавин.
Засмяха се заедно. Чувството бе хубаво. Храна за една изгладняла душа.
— Между другото, как ти е гърбът? Бих се заклел, че онази дребна невестулка те намушка. Кип е възхваляван като герой, задето му попречи, знаеш ли?
— Предполагам, че успя да се намеси в последния момент — рече Гавин, макар че сигурно бе отнесъл юмрук в бъбрека, когато Кип се блъсна в него, защото бе почувствал изгаряща болка. Дръпна ризата си и я показа на Корван. Тя бе срязана над бъбрека, но кожата му изглеждаше непокътната. — Бях на косъм — добави.
Корван подсвирна.
— Сигурно ръката на Оролам те закриля, приятелю.
Гавин изсумтя. Ако се съдеше по състоянието на главата му, ръката на Оролам можеше да е и малко по-нежна.
— Е, значи е време да вървя и да се правя на император — каза той.
Двамата заедно тръгнаха към вратата на каютата — впрочем, кой бе притеглил каюти на баржата?
Гавин спря.
— Корван, нещо ме притеснява.
— Да?
— Всичките години, които си прекарал в онова селце. Струва ми се невероятно съвпадение, че двамата с Кип сте живели на едно и също място.
— Не беше съвпадение — каза сериозно Корван.
— Ти си го издирил. Грижил си се за него. Наблюдавал си го. — Нямаше нужда Корван да го потвърждава. Гавин знаеше, че е така. — Но не си се сближил прекалено с него.
— Или поне се опитах да не го правя. Той е добро момче. Но е този, който е. — Имаше предвид „Той е син на брат ти.“ Корван сведе поглед към ръцете си и понижи глас, така че дори някой да подслушваше отвън, не би могъл да различи думите.
— Знаех, че някой ден може да поискаш от мен да го убия. Не исках да го правя по-трудно, отколкото се налага.
Известно време никой от двамата не пророни и дума. Девизът на рода Данавис беше „Вярност към един.“ Корван не вярваше в Оролам, нито в Хромария, нито пък в някакво кредо. Вярваше в Гавин. Понякога бе плашещо някой да вярва така силно в теб. За секунда на Гавин му мина през ума да каже на Корван за седмата си и последна цел. Да му се довери. Но не. Така бе по-безопасно. Щеше да му каже, когато му дойде времето.
— Ама че свят — каза накрая Корван.
— Ама че ден — отвърна Гавин, загледан в сивите небеса навън. Пфу!
Корван изсумтя, после каза:
— Е, поне времето е хубаво.
И си тръгна.
Понякога сарказмът на този човек изглеждаше съвсем сериозен.


Гавин крачеше по палубата, тупаше хората по раменете, проверяваше състоянието на ранените, питаше за провизиите и разпределението им, но най-важното бе да го виждат и да усещат, че го е грижа за тях и държи нещата в ръце. Карис го наблюдаваше през цялото време, но не обели и дума. Ето още един проблем, за който трябваше да се погрижи.
Отби се да види и Кип. Момчето се бе свило на кълбо и спеше. Толкова по-добре. Гавин още се опитваше да подреди в ума си чутото. Според хорските приказки Кип бе притеглил зелено, синьо, червено, а може би и жълто. На петнайсет години. Гавин се беше надявал да спечели време и на двамата, като фалшифицира пробния камък; пътят на Кип щеше да е достатъчно труден и без това. Но вече бе прекалено късно. Умен, смел, а сега и полихром — момчето бе доказало извън всякакво съмнение, че е Гайл. На Гавин щеше да му се наложи да се труди дваж по-усърдно, за да скрие истината от него.
Предстоеше му много работа.
Която включваше, не на последно място, да се изправи срещу баща си и да му каже, че съпругата му е мъртва, че незаконороденият му внук е убил един сатрап, и при това да се опита да отклони темата за женитба с дъщерята на някой от другите сатрапи с цел да закърпи нещата — дискусия, която Гавин щеше да загуби.
Отиде до борда на баржата да притегли скул, с който да отиде до другата баржа. Огледа се за нещо синьо, от което да притегли. Нямаше нищо. Вдигна очи. Нямаше облаци. Намираше се на баржа в морето, под яркото небе. Но нещо не беше наред.
Опита се да притегли синьо. Той беше Призмата — можеше да разложи бялата светлина на всичко.
Но нищо не се случи.
Прониза го паника. Гавин преброи цветовете на пръсти, от показалеца до кутрето и после обратно. Подчервено, червено, оранжево, жълто, зелено, си… Нищо. Взря се в щръкналия си среден пръст, сякаш той бе виновен. Нямаше синьо. Не можеше да го притегли. Не можеше дори да го види! Започваше се. Не на седмата година. Сега. Никога не бе успял да разбере по какво Призмата познава, че краят му иде. Сега вече знаеше. Губеше цветовете си. Не му оставаха пет години — беше започнало.
Гавин умираше.



Благодарности

Преди три години пратих своята трилогия „Нощният ангел“ по белия свят с ликуване и ужас. Изгарям от желание да съм писател, откакто бях на тринайсет. Това беше моят опит, моят шанс да мина през изпитанието на читателите. Стотици неща могат да загробят един дебют и просто за да се отърва от необходимостта да си намеря истинска работа, моят дебют трябваше да е по-добър от повечето. Но човешките мечти биват изпепелявани всеки ден. На този свят стават трагедии.
Но също и чудеса.
Затова първата ми благодарност е към вас, читателите, които дадохте шанс на един непознат с някакъв нинджа-роман. И особено към онези от вас, които връчиха моята книга на приятел и казаха: „Пробвай това. Не, наистина, пробвай го.“ И специална двойна благодарност три в едно за онези, които работят в книжарници и правеха това от Албъкърки до Пърт. Всички вие променихте живота ми. Да си изкарваш хляба с писане е голяма привилегия, затова: благодаря ви.
Кристи, ти си самата благост и издръжливост. Нямаше да изживявам тази мечта без теб, а и не бих искал. Благодаря ти, че притежаваш тази налудничава непрактичност по отношение на мен, малка наглед, но неописуемо дълбока.
Дон, благодаря ти не само че се пребори за сделките, но и че знаеше кога да ги откажеш. Благодаря ти, че ме накара да работя с хора, които се отнасят със страст към книгите ми. Камерън, благодаря ти, че пробута моите книги на непредпазливите по целия свят.
Деви, благодаря ти, че използва свирепото Око на Саурон — не, не върху мен! — а тайно в моя полза. И на вас, Тим, Алекс, Джак и Дженифър: бях ви обещал, че тази книга ще ми е най-кратката, а се оказа най-дългата и причини главоболия на всички. Вместо да ме тормозите, за да пуснете следващия продукт по веригата, вие ми дадохте голяма свобода. Оценявам вярата ви в мен и всичко, което правите за моя успех. Вие сте безстрашни и гениални и е страхотно да работя с вас.
Благодаря на всички други в „Хачет“, от безименните неплатени стажанти (задръжте се там!) през човека, който поддържа компютрите, и Джина (наистина ти дължа няколко хубави вечери, нали?) до търпеливите работници в производството, които имат основателна причина да ме мразят. Но аз пренасочвам цялата омраза към своя редактор, Деви. (Освен това тя обича непоискани ръкописи! Ето домашния ѝ телефон: XXXXXXXXXX и личния ѝ имейл: XXXXXX@XXXXXXXXXX.)
Хедър и Андрю, благодаря ви за всичката работа по поддръжката на форума. Вие ми дадохте възможност да се свързвам с феновете си — и при това да ми остава време да пиша. Благодаря, благодаря, благодаря.
Опасявам се, че моята отплата към приятелите и семейството ми, които търпяха множеството ми имейли през годините (колко думи са нужни, за да кажеш „все още нямам продадена книга“?), беше, че през последните две години съм толкова зает, че почти не ми остава време да ги държа в течение. Ако сте споменати в първите благодарности, благодаря ви още веднъж.
Коди Л., твоят ентусиазъм е по-силен и от кафе. Шон и Даян М., благодаря ви за мъдрите съвети и приятелството. Скот и Кариан Б., благодаря ви за пътуванията до „Ред Робин“ всеки път, когато продадем права в чужбина. (Италия, ура!) Д-р Джейкъб К., благодаря за прекрасните импровизирани лекции, деликатните корекции на превода и „промахос“. Благодаря и на д-р Джон Л., който веднъж каза: „Няма ли да е яко, ако вместо да [клише в жанра], героят [обръщане на клишето в жанра]?“ Семето, което пося, ме човърка от години, Джон. Оттогава открих съвсем основателните причини на повечето писатели да не го правят — и въпреки това постигнах голям бум, като го правя. Благодаря на Сейей, който промени цялата тази книга с няколко туитвания. Благодаря на Нейт Д. за гениалния брейнсторминг и на Лора Дж. Д. за прозренията ѝ относно две неща, които вероятно никога няма да разбера съвсем: жените и добрата физическа форма. Всички грешки в тази книга се дължат на тях.
Благодаря и на енергийната напитка „Рокстар“. Годините, които отне от живота ми, вероятно така или иначе са били лошите.
И накрая, благодаря на непоклатимо любопитните читатели, които все пак четат благодарностите, макар и да не търсят своето име. Какво, книгата не беше ли достатъчно дълга за вас? Хайде, марш оттук и вървете да кажете на някого: „Трябва да прочетеш това! Не, наистина. Хайде де, има картааааа.“




Информация за текста


$orig_author=Brent Weeks
$orig_lang=en
$orig_series=Lightbringer
$series=Светлоносеца
$sernr=1
$orig_title=The Black Prism
$year=2010
$translator=Иван Иванов
$trans_year=2014
$pub_series=Светлоносеца
$pub_sernr=1
$pub_year=2014
$type=роман
$category=фентъзи
$isbn=978-954-655-484-0

Сканиране: filthy, 2015 г.
Разпознаване и корекция: Dave, 2015 г.


Издание:

Брент Уийкс. Черната призма
Светлоносеца. Първа книга
Американска, първо издание
Превод: Иван Иванов
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Саша Йорданова
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 41
Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково
ИК „Бард“ ООД, 2014 г.
ISBN: 978-954-655-484-0





1

Цитатът всъщност е от поемата на Тенисън „Одисей“. — Б.пр.