[Kodirane UTF-8]

	Браян Перо
	Залезът на боговете



	Далеч на север расата на Древните се възражда. Нейният пръв представител Рагнарьок се нуждае от несметно съкровище, за да отгледа своето потомство. Зловещите му слуги гоблините поемат на юг, като палят и грабят всички селища по пътя си. Амос Дарагон е изправен пред трудната задача да се справи с новата опасност, надвиснала над земята. Преди епичната битка обаче той трябва да преодолее много препятствия, да придобие Маската на водата и да намери верни съюзници.



	Пролог

	Още от зората на времето хората от северните земи разказват историята за Рагнарьок. Това е легендата, наричана още „Залезът на боговете“, защото описва събития, които ще доведат света до апокалипсиса. Старите разказвачи на предания и легенди и пазители на древни традиции старателно избягват да кажат кое точно е онова, което ще предизвика обединението на силите на злото и ще причини всеобщото бедствие. Знае се само, че светът, който е създаден крехък и несъвършен, ще претърпи коренно изменение, когато се възроди расата на Древните, расата на огнедишащите зверове.
	От известно време се разказва също, че в северната част на континента от една планина се разнася ръмжене. Мнозина са свидетелите на ужасяващи набези на гоблини над градове и села. Викингските крале Харалд Синия зъб, Урм Червената змия и вазали от Зелената земя свикаха огромна армия, за да възпрат разпространението на злото в далечните северни земи. А мъдреците наблюдават всичкия този смут и почесват бради, защото знаят, че времето на Рагнарьок вече е дошло и само чудо може да ги спаси.
	В голямата книга на пророчествата е написано, че ще се появи един елф и ще възстанови равновесието. Придружен от един велик воин, той ще унищожи заплахата и над ледената земя отново ще се възцари мир. Но всички знаят, че елфите отдавна са изчезнали, а героите съществуват само в приказките. Колкото до заплахата, тя вече е тук. Тя тътне в пещерата си и трупа съкровище, в което да снесе яйцето си. Звездите проговориха и съдбата на света изглежда предрешена.
	Един дракон се излюпи в планината Рамусбергет. Много скоро те ще станат хиляди.


	1
	„Козя глава“

	Игриви снежинки се вихреха над Брател велики. Кралството на Рицарите на светлината бавно се подготвяше за зимата. Жителите на голямата столица цепеха дърва, опушваха прозорците на домовете и прочистваха камините си в очакване на студения сезон. Почернели от сажди коминочистачи задъхано притичваха от единия до другия край на улиците, които по това време на годината бяха по-оживени. Едва привършваха една поръчка и хукваха при следващия клиент, който вече ги дърпаше за ръкава. Нарамили дълги стълби, те ходеха от къща на къща и отвсякъде прибираха по някоя и друга пара.
	На пазарния площад жените спореха за последните останали кълбета вълнена прежда, а мъжете се взираха в небето и гадаеха какъв ще бъде предстоящият сезон. Всички бяха единодушни, че ги чака тежка зима. Щеше да има малко сняг, но големи студове. Природата никога не лъже и поличбените знаци се съзираха навсякъде. Пчелите се бяха разроили по-ниско от обикновено, козината на горските животни беше по-дебела и гъста, а скорците, макар и свикнали със суровия климат, бяха мигрирали към по-южните части на континента. Влажният въздух беше необичайно тежък и много деца вече бяха пипнали здрава настинка.
	Рицарите на светлината от Брател велики носеха дреха от вълча кожа под доспехите си, но студът пак проникваше до телата им. Когато слизаха във вътрешността на града за ежедневната си обиколка, се виждаше как зъзнат, потриват ръце или се навеждат над конете си, за да поемат малко от тяхната топлинка.
	След атаката на горгоните, когато градът бе сринат до основи, между жителите се бе появило едно ново чувство за съпричастие и солидарност. Брател велики се възраждаше като феникс от пепелта. Населението, което бе подложено на нечовешки изпитания, сега бе сплотено. Новият владетел Бартелеми управляваше хората си честно и справедливо. Беше им помогнал да възстановят голяма част от града. Някогашната перла в короната на кралството постепенно придобиваше предишния си облик на внушителен столичен град. Дебелите му крепостни стени бяха изградени отново и подсилени. Нови наблюдателни кули, по-високи и по-здрави, се издигаха върху стените. Стражите имаха по-голяма видимост и всеки ден се наслаждаваха на великолепните залези. Последните слънчеви лъчи галеха обширните ниви, които опасваха града, после небесното светило бавно потъваше зад планинския пръстен във взрив от ярки цветове.
	Ала на няколко левги от града, на пътя към гората, рицарите от първи пост имаха необикновена среща. Към тях се приближи един човек, странен на вид старец. Беше с обръсната глава и носеше излиняла фино плетена бяла вълнена шапчица, която отдалече приличаше на дантелена. Имаше широко чело и дръпнати очи, а кожата му беше набраздена от дълбоки бръчки, които подчертаваха мургавия й цвят. Лицето на пътника бе загоряло от слънцето и загрубяло от безмилостните ветрове. Отдалече се виждаше, че е изнурен от продължителното ходене в много тежки условия. Беше леко прегърбен и имаше дълга черна брада, сплетена в близо двуметрова плитка, която бе увита около врата му като шал. Носеше широкопола оранжева дреха, която смътно напомняше монашеско расо. Облеклото му беше безупречно. По него нямаше нито едно петънце, скъсано място или дори увиснал конец. Въпреки че пътят беше покрит със сняг, старецът ходеше бос. Снежинките се топяха около пръстите му при всяка негова стъпка. Преметнал на гръб най-обикновена торба, той се подпираше на дълго дървено копие с усукан бял връх, вероятно изработен от кост.
	— Спрете! — подвикна единият от стражите. — Кажете си името, откъде идвате и какво ви води в Брател велики.
	Старецът се усмихна и вдигна рамене. Зъбите му бяха черни, съвършено прогнили. От устата му се разнесе силен дъх на риба и изненадан от вонята, рицарят отстъпи две крачки и размаха длан пред лицето си. Възрастният човек явно беше чужденец и не знаеше местния език.
	— Минавай, старче! — каза другият рицар и направи широк жест с ръка. После се обърна към другаря си и възкликна: — Едва ли този дядка е някаква заплаха за града! Погледни го, куца с левия крак… Давай, човече!
	Старецът пак се усмихна широко. Бе разбрал, че е добре дошъл в града и това очевидно много му се хареса. Пътникът почтително мина покрай постовите, като многократно им благодари на родния си език, и се отправи към големите градски порти. Наближи другия пост, вече от двадесетина рицари. Там се точеше колона от търговци, пътници и граждани, които чакаха търпеливо да влязат. Жителите на Брател велики винаги бяха смятали града си за непревзимаем, но след нападението на горгоните вече знаеха, че това не е така. Рицарите упражняваха строг контрол при влизане и излизане от града. Тогава се бяха отървали на косъм от катастрофата и това никога не трябваше да се повтаря.
	Скоро дойде ред на стареца да влезе в града. Един дребен и слабоват рицар пристъпи към него:
	— Кажете името си, народността и причината за вашето идване в Брател велики.
	Пътникът се усмихна приветливо и отново вдигна рамене. Пазачът възкликна:
	— Боже мили! Ама дъхът ви направо е отровен! Не разбирате ли нашия език?
	Старецът продължаваше да се усмихва, а на лицето му бе изписано най-простодушно смущение. Очевидно не разбираше какво иска от него дребният мъж.
	— Добре де — каза рицарят, като си отбеляза нещо. — Оставете си оръжието, ще си го приберете на излизане от града! Оръжието… ето това… дайте ми оръжието… искам вашето оръжие… тук… това… оръжието, ето това!
	Най-после старецът схвана и веднага предостави дългото си копие на стражника. Дадоха му малка метална плочка с номер и той влезе в града. Изморен от дългия път, мъжът се спря на ъгъла на една не така оживена улица, извади от торбата си малка дървена съдинка, постави я пред себе си и седна на земята. После започна да припява колкото силно, толкова и фалшиво, някаква песен от родния си край. Заинтригувани от този просяк с глас като кречетало, минувачите побързаха да му подхвърлят няколко монети не толкова да го окуражат, колкото да го накарат да спре оглушителната врява, която раздираше слуха им. Старецът доволно се усмихна, за да благодари на благодетелите си, показвайки всичките си зъби, поздрави ги многократно с кимане и си тръгна от това място под ръкопляскането на околните продавачи, които го изпроводиха с облекчение.
	Много скоро старецът се озова пред една странноприемница, която се наричаше „Козя глава“. Собственикът й беше възстановил как да е разрушената при нашествието на горгоните част. Сградата беше прилична, но нищо повече. Все още имаше зле запушени дупки по стените, а сламеният покрив не изглеждаше твърде стабилен. Привлечен от уханието на топла супа, пътникът влезе в хана и се настани на една маса. Десетината редовни посетители млъкнаха и се вторачиха презрително в него. Скоро разговорът около тезгяха се възобнови под формата на шепот, който никак не вдъхваше доверие. Мястото беше мрачно и злокобно. Вътре вонеше на мухъл, а над масите и клиентите прехвърчаха десетки мухи, привлечени от топлината. Собственикът се приближи към новодошлия:
	— Тук не обслужваме чужденци… Тръгвайте си!
	Старецът показа най-красивата си усмивка и невинно подаде дървената си купичка на ханджията. На дъното й бяха всичките пари, които преди малко бе получил на улицата.
	— Добре тогава, ще си платиш супата прескъпо, стар цървул!… Да… ще получиш един бульон! Искаш една вкусна су-су-супа, а, дрипльо? Нали така… вкусна су-су-супа! — подигра се на клиента си собственикът.
	Старецът се разсмя чистосърдечно като дете, когато ханджията произнесе думата „су-су-супа“. Повтори я няколко пъти, като се забавляваше със звуците, които излизаха от устата му. Ханджията взе купичката, изсипа всичките монети и донесе бульона. Когато се върна при другарите си на тезгяха, им подвикна:
	— Тоя старец е напълно изкуфял! Може да има и още някоя пара у себе си… възползвайте се… Идват тежки времена и дълга зима!
	Трима мъжаги станаха от местата си. Държаха къси тояги. Наведен над купичката, старецът като че ли не забелязваше какво се крои зад гърба му. Хапваше спокойно супата си, като премляскваше след всяка лъжица. Три мухи нервно се завъртяха около масата тъкмо когато побойниците застанаха до него. Без да вдигне глава, той смачка с опакото на лъжицата си трите насекоми с три точни удара. Движенията му бяха толкова бързи, че мухите нямаха време да реагират. Необикновено сръчните попадения бяха наистина изумително постижение. Като се вземе предвид бързината на мухите, това си беше същинско чудо! Изненадани и вече не толкова самоуверени, тримата се поспряха. Старецът обърса опакото на лъжицата в оранжевата си роба и бавно довърши супата, без да обръща внимание на мъжете зад него, които се питаха дали да го ударят, или да си плюят на петите.
	Насърчаван от другите посетители на хана, единият от нападателите театрално надигна тоягата си. Точно в този миг дядката скочи на крака и се обърна към тях. Усмихна им се мило, разкривайки изгнилите си зъби, и показа на разбойниците малкия си пръст. Като че ли искаше да им каже, че с един пръст може да се справи и с тримата. Подразнени от дързостта на чужденеца, негодниците преминаха в атака.
	Старецът умело отбягна първия удар и с леко движение на кутрето си отклони тоягата на единия противник към коляното на втория. В хана се чу звук на строшена кост, последван от дълъг стон, примесен с ругатни. Все така с малкия си пръст, пътникът избоде окото на втория, после в блъсканицата вкара кутрето си в носа на третия разбойник и го накара да се завърти във въздуха. Грубиянът се сгромоляса на пода в несвяст.
	Само с три движения старецът просна на земята трима здравеняци в разцвета на силите им. Той огледа неподвижните тела и вдигна глава към седящите край тезгяха. Вместо покана за бой, най-спокойно вдигна двете си ръце и им показа… двете си кутрета! За няма и пет секунди в хана не остана жива душа. Клиентите се ометоха през вратите и прозорците, през отбора на избата и през кухнята. Единствено собственикът, парализиран от страх, бе останал на мястото си зад тезгяха. Зъбите му тракаха така, сякаш се бе изправил пред най-ужасното от всички чудовища. Дори горгоните, вдъхващи страх и ужас, не бяха произвели такъв ефект върху него.
	Старецът чевръсто скочи зад тезгяха, леко постави показалеца си на челото на ханджията, затвори очи и каза с неподражаемо лош акцент:
	— Амос Дарагон…
	Внезапно в главата на възрастния човек изникна един образ: той съвсем ясно видя Амос и родителите му, седнали на една маса в същия хан. Сякаш четеше мислите на собственика. Изгледа като на филм сцената, при която ханджията се бе опитал да изиграе с мошеничество семейство Дарагон, пристигането на рицаря Бартелеми и хитростта, с която Амос се бе измъкнал от ситуацията. Всички тези подробности му се разкриха от спомените на непочтения ханджия. Доволен от намерената следа, старецът дръпна пръста си от челото му. Той меко се отпусна на пода, останал без капка сила.
	„Не е лесно да проникнеш в задръстен мозък“ — си каза старецът на родния си език.
	Той се наведе над безжизненото тяло на ханджията, прибра си парите от престилката му и с отвращение подхвърли:
	— Су-су-супа… Боклук!
	Странникът дискретно напусна странноприемницата „Козя глава“ и без да губи време, пое на север.


	2
	Червенокапците

	Град Берион бавно се размърдваше в студената ранна утрин. И тук подготовката за идващата зима вървеше към своя край. В замъка, където живееше семейството на Амос Дарагон, владетелят Жюно бе наредил да се почистят няколкото камини в окаяно състояние, а стените да се покрият със стенни килими, които да не пропускат студената влага на каменния зид.
	Въпреки мира и спокойствието, които царяха из земите му, Жюно никак не беше спокоен. Откакто Лолия, младата догонска кралица, бе напуснала града, за да се прибере в кралството си, Амос не се чувстваше добре. Бе започнал да линее и вече близо два месеца състоянието му се влошаваше и будеше тревога. Прегледаха го най-добрите лекари в кралството, но безрезултатно — лекарствата, които предписаха, не оказаха никакъв ефект. Урбан и Фрила Дарагон, родителите на младия Пазител на маските, вече не знаеха какво да сторят.
	Амос не можеше да заспи спокойно. Сънищата му гъмжаха от призраци и скелети. Непрекъснато в тях се намесваха видения от един огромен град, населен с привидения. Той вървеше из улиците и търсеше нещо. Момчето сякаш усещаше как над него и над целия свят тегне огромна заплаха, но не можеше да я определи с думи. Събуждаше се плувнал в пот, убеден, че току-що е бил убит, че огромният нож на приятелката му Лолия пронизва тялото му. Амос ядеше оскъдно и често повръщаше. Опитваше се да подремва следобед, но кошмарите го връхлитаха отново. Ужасяващи картини на страдащи и отчаяни хора под лъчите на изпепеляващо слънце не преставаха да изникват пред очите му. Понякога виждаше разбойническото лице на един мъж, капитан на кораб, който не преставаше да бълва ругатни. Тези сънища правеха живота му непоносим. В самото начало на студената зима Амос беше отпаднал и унил. Кашляше много, дишаше трудно и рядко излизаше от стаята си. Фрила Дарагон обграждаше сина си с нежни грижи, ала въпреки това той вехнеше с всеки изминал ден.
	Колкото до Беорф, той изглеждаше в блестяща форма. Младият беорит, осиновен от семейство Дарагон, бе наддал още няколко килограма. Беше по-закръглен от всякога. И той се готвеше за зимата, но по свой начин. Нали принадлежеше към расата на беоритите, които притежаваха способността да се превръщат в мечки, когато пожелаят! Беорф приличаше на всички други момчета на неговата възраст, като се изключат буйните му руси бакенбарди, които обрамчваха лицето му, и сключените над носа му вежди.
	Беорф Бромансон, чиито родители бяха осъдени на смърт от Йон Пречистващия, бившия господар на Брател велики, сега живееше в замъка на Берион. Под крилото на владетеля Жюно и обграден от любящите грижи на новото си семейство, той бе намерил в лицето на Амос нещо много повече от приятел. Сега имаше истински брат. Затова прекарваше нощите при него и ден след ден внимателно следеше състоянието му.
	Амос заспиваше много трудно и двете момчета имаха предостатъчно време за разговори. Идването на Лолия в двореца бе предизвикало странни събития и Беорф беше убеден, че болестта на приятеля му по някакъв начин бе свързана с тях.
	Тази сутрин слаб снежец започваше да се завихря над Берион. Беорф дръпна завесите на прозореца в стаята на Амос и решително заяви:
	— Така! Време е да излезеш оттук. Облечи си топли дрехи, малко ще се поразтъпчем. Аз имам нужда от движение, както и ти. Родителите ти и Жюно дадоха съгласието си! Чистият въздух на това прекрасно утро със сигурност ще ти подейства добре. Ела, ще ти помогна.
	Амос с мъка надигна глава и след кратко колебание се измуши от леглото. С помощта на Фрила и Беорф сплете косите си на дълга плитка, облече се подходящо за времето навън, намести черната си кожена ризница върху елека от лисичи кожи и сложи обецата си с форма на вълча глава. Чертите на момчето бяха изопнати, под очите му имаше тъмни кръгове. Лицето му имаше зеленикав оттенък и то дишаше с видимо затруднение. Докато вървяха към главната порта на замъка, довери на Беорф:
	— Не съм го казвал на никого, но ми се струва, че може би не понасям маската на огъня.
	— Какво искаш да кажеш? — запита дебеланкото. — Когато си сложи маската на въздуха, всичко беше наред! Защо да имаш проблеми с тази на огъня?
	— Както знаеш, трябва да открия още две маски — на водата и на земята. Трябва да намеря и четиринадесет магически камъка, които да инкрустирам в маските. И понеже те изчезват върху лицето ми, като се сливат с тялото ми и ми придават магическите си сили, струва ми се, че може би съм твърде малък, за да ги поема всичките. Маската на въздуха и първият камък не ми навредиха, но тази на огъня с нейния камък сякаш ме гори отвътре.
	— Как така? — разтревожи се Беорф.
	— Понякога имам чувството, че вътрешностите ми изгарят — продължи Амос. — Много ме боли. Имам пристъпи на силна горещина, които ме карат да се чувствам така, сякаш всичката вода в тялото ми се изпарява. Нямам капка слюнка и мога да изпия литри вода, без да почувствам и най-малко облекчение.
	— Защо не говориш с родителите си?
	— Не искам да ги тревожа — въздъхна Амос. — С онази история с Пазителя на маски, с мисията ми да възстановя равновесието между доброто и злото, кошмарите ми и тази необяснима болест вече достатъчно съм ги обезпокоил. Виждам го с очите си. Родителите ми са обикновени хора, пътуващи занаятчии, които не могат да осмислят последните събития. Те изобщо не схващат размера на това, което става с мен… а да си призная, аз също. Усещам, че нещата при мен вървят твърде бързо… и… изобщо, не съм напълно самият аз!
	Погълнати от мислите си, приятелите вървяха мълчаливо. Подминаха пазарния площад и се отправиха към градските порти, които извеждаха от укрепения град Берион. Беше прохладно и Амос дишаше с пълни гърди здравословния въздух в меката утрин. Беорф, все по-загрижен за приятеля си, го поглеждаше с крайчеца на окото си. Зарадва се, когато видя как лицето му постепенно възвръща цвета си.
	Докато вдишваше дълбоко, Амос съзря баща си, който идваше на кон право към тях. Беше с широка брада и на лицето му грееше усмивка. Той енергично размаха ръка за поздрав. В очите му се четеше гордостта, която изпитваше заради сина си. Докато препускаше в тръс към Амос, се дочу свистящ звук от изстрел с арбалет. За няколко секунди Урбан Дарагон остана на седлото, а после се свлече от коня и тежко падна на земята. Изстинал от ужас, Амос се втурна към баща си. Беорф бясно се заоглежда да види откъде бе дошъл този звук. В тила на Урбан се бе забила стрела от арбалет. Той бе умрял на място.
	Внезапно Беорф викна:
	— Там е! Ето го! Върху стената, Амос… внимавай, отново зарежда!
	Амос извърна глава и видя как едно ужасно създание слага нова стрела в арбалета си. С един поглед установи, че стражите, които обикновено патрулираха в тази част на стената, липсваха. Най-вероятно бяха изненадани по време на обиколката и убити. Съществото имаше човешки вид. Кожата му беше кафява и много мръсна, имаше огромен крив нос, изцъклени очи и провиснали устни. Дълги тънки зъби стърчаха от долната му челюст. Човекоподобното създание имаше силно издължени ръце и къси крака. Главата му, с широки заострени уши, беше покрита с червено кепе, под което стърчаха прошарени коси. Груба кожена ризница, метални ботуши, лека чанта и широк колан, на който висеше огромен груб нож, завършваха портрета на убиеца.
	Създанието зареди арбалета и го насочи към Амос. Той бързо разбра, че отвратителното същество е убило баща му по погрешка. Именно Пазителят на маските е, бил мишената на първия изстрел. За зла беда, Урбан бе пресякъл траекторията на стрелата.
	Арбалетът освободи втората стрела, която полетя към момчето. Побеснял от ярост, Амос нададе силен вик и вдигна ръка към чудовището. От нея излезе огнена топка, която се разби в туловището на врага, като пътем изпепели стрелата. Стрелецът с червената шапка се вдигна във въздуха, където изгоря напълно, преди още да е паднал на земята. Беорф, все така нащрек, изрева:
	— Те са навсякъде! Превземат града!
	Беоритът мигновено се преобрази на мечка и се втурна към замъка, за да вдигне тревога. Беше казал самата истина: улиците гъмжаха от червенокапци. Като че ли бяха изникнали от нищото. Бяха отворили градските порти и заливаха като зловеща приливна вълна улиците на Берион. Чудовищата бяха въоръжени с алебарди и съсичаха всичко живо.
	При вида на безжизненото тяло на баща си Амос бе обзет от дива ярост. Десетина от човекоподобните същества вече го обграждаха. Без да мисли какво прави, момчето разтвори ръце и стисна зъби. От дланите му бликнаха огнени струи. Амос се завъртя в кръг и изпепели наведнъж всичките си нападатели.
	Петдесетина червенокапци тичаха от сергия на сергия по пазарния площад и грабеха наред. Амос вдигна дясната си ръка към небето и нададе вик, пропит от необуздан гняв. Мигновено върху площада се образува димна вихрушка, която повдигна създанията, сергиите, фонтана и фасадите на три къщи.
	Обзето от паника, населението на Берион бягаше колкото му стигаха силите. Из града се разнесе продължителен звук от рог и стотина галопиращи рицари излязоха от замъка. Червенокапците продължаваха да нахлуват с хиляди в града. Изтърбушваха къщи и магазини, като задигаха само предмети, изработени от злато, сребро, мед или бронз. Особено им харесваха скъпоценните камъни. Убиваха наред мъже, жени и деца, а после ограбваха телата им. Гривни, обеци, гердани, скъпоценни амулети и фино изработени колани бяха тяхната обичайна плячка.
	В тази чудовищна армия всеки имаше строго определена функция. Червенокапците с алебарди изтребваха населението, а други, въоръжени само с ножове, плячкосваха града. Заграбеното тъпчеха в огромни платнени чували. По-нисшите, без оръжия и шапки, изнасяха пълните чували от града и ги връщаха опразнени. Постови с арбалети подсигуряваха носачите и убиваха всеки, който ги приближеше. Зверовете бяха организирани, действаха бързо и проявяваха нечовешка жестокост. Изпълняваха задачата си без омраза или презрение, без радост или пък удоволствие, като обичайна за ежедневието им работа.
	Ураганът, предизвикан от Амос, вече бе излязъл от контрол и опустошаваше града, като отнасяше всичко по пътя си. Червенокапците се сипеха от небето и се сгромолясваха върху покривите. Някои бяха изхвърлени извън укрепленията и се нанизаха по клоните на околните дървета.
	Внезапно Амос бе нападнат в гръб. Три създания го повалиха на земята, с лице към пръстта, и се готвеха да го прободат смъртоносно с алебардите си. Докато се опитваше да се освободи, младият Пазител на маските се превърна в човешка факла. Стегнатият обръч на нападателите мигом се отпусна и червенокапците, целите в пламъци, побягнаха с писъци. Отчаян при зловещата гледка на съсипания Берион, Амос викна с всичка сила:
	— Стига!
	Като по команда, всички дървени предмети в града — подовете и покривите, мебелите и дръжките на инструментите и оръжията, каруците, количките и каретите, хамбарите и дърветата, изведнъж избухнаха в пламъци. Без да разбере как и защо, момчето бе предизвикало с вика си подпалването на целия град. Магическите сили на малкия Пазител на маските се бяха удесеторили от гнева му. Болестта, която го разяждаше от месеци, изригна и пося разруха. Магията на природните стихии бе завладяла душата му и се разпореждаше свободно с тялото му. Нищо вече не можеше да спре Амос, защото и той нямаше власт над себе си.
	Както жителите на града, така и червенокапците се втурнаха към вратите на Берион. Горещината от жаравите бе непоносима. Амос се носеше из града като дявол в преизподнята. Надаваше животински викове и се въртеше като пумпал. При всяко издишване от устата му излизаше пламък, а разплетените му коси се развяваха от огнения полъх.
	Момчето бе загубило ума си! Сега гледаше със задоволство как градът изгаряше до основи. Пламъците се състояха от хиляди човечета, не по-високи от педя, и те опустошаваха Берион. Впиваха зъби в дървото и се радваха на богатото угощение. Телата им бяха течни, съставени почти единствено от вулканична лава. Всички те носеха къси панталони от горещи въглени, а няколко сини пламъчета им служеха за коса. Едно от малките същества се приближи до Амос и почтително коленичи пред него. Като изпускаше дим от устата и ушите си, то повиши глас, за да надвика пукота на огъня:
	— Изберете нас, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ! Нямаме си бог и заслужаваме водач като вас! Добър народ!
	Замаян и неспособен да си обясни сцената, която се развиваше пред очите му, Амос изгледа човечето от лава с неразбиране. Започваше да усеща как го завладява непреодолима умора. С обезумял поглед попита:
	— Ама за какво говорите? Какво става тук?
	— Ние сме добър народ! — веднага отговори човечето от лава. — Вие бяхте бог… Народът на огъня знае това-онова. Знаем неща, които вие сте забравили.
	— Какво съм забравил? — попита Амос с натежала глава и полузатворени очи.
	— Ключът за Браха! — нервно отвърна дребосъкът. — Народът на огъня знае разни неща за миналото, за бъдещето и за това, което никога не е било! Огънят и въздухът са у вас! Станете наш бог, върнете се в Браха и станете наш бог! Ние сме добър народ! Казвам ви, добър народ сме!
	В този миг Пазителят на маските усети, че умората го поглъща. Краката му вече не го държаха. Тялото му се отпусна назад и Амос тежко се строполи на земята, загубил съзнание.


	3
	Завръщане в гората Тарказис

	Амос мъчително отвори очи. Беше легнал насред поляна с полски камбанки. Прекрасните сини цветове, подобни на звънчета, бяха обсипали всичко наоколо. Момчето беше облечено в широка фино тъкана дреха от горски мъх и лен. Вдигна глава и видя няколко сини феи, които бяха насядали върху него. Бяха високи едва няколко сантиметра и го гледаха с любопитство. Имаха дълги нежни крилца и малки заострени ушички. Неопитното око лесно можеше да ги обърка с водни кончета. Амос колебливо запита:
	— Аз… къде съм?
	Една от сините феички хвръкна и дойде досами лицето му, като трептеше с крила, за да стои във въздуха. Тя се вгледа в очите му и рече:
	— Чу ли звъна на камбанките, млади човече?
	— Извинете — отвърна Амос. — Не знам за какво говорите…
	— Той не знае за какво говоря! — изсмя се феичката към приятелките си. — Онези, които чуят звъна на камбанките, го помнят… но не задълго.
	Всички феи, насядали върху момчето, избухнаха в лек звънлив смях, след което се разхвърчаха, като оставиха след себе си тънки дири от светлина.
	— Трябва да знаеш — продължи мъничкото същество, — че цветята, с които си заобиколен, се наричат „камбанки на смъртта“. Който чуе техния звук, чува всъщност погребалните си камбани. Това е вълшебно цвете с огромни лечебни свойства. Цялата гора Тарказис извлича своята сила и магически способности от тази полянка и…
	— Значи съм се върнал при Гуенфадрил? — трескаво попита Амос.
	— Да — отговори феичката. — Сестрите ми отидоха да я известят, че си се събудил, и господарката вероятно вече ни очаква. Да не я караме да губи времето си. Хайде, ставай!
	Амос с мъка се надигна. Мускулите го боляха толкова силно, че му се подчиниха с цената на нечовешко усилие. Момчето забеляза, че на мястото, където бе лежало, тревата се бе слегнала. „Сигурно съм прекарал доста дни на това място“ — помисли си то.
	Като повървя малко из леса, воден от малката синя фея, Амос излезе в центъра на гората Тарказис. Вече познаваше местността. Именно тук бе получил своята мисия; също тук Гуенфадрил му бе подарила маската на въздуха. Той разпозна седемте долмена*, разположени в кръг, и десетките дървени столове с причудливи форми. При първото си идване тук бе видял големи и малки феи, стари космати създания, красиви друидки и множество странни и сбръчкани джуджета. Днес горският съвет бе празен.
	[* Праисторически гробници от два или повече вертикално поставени камъка и масивна покривна плоча върху тях. — Б.пр.]
	Амос се отпусна на един стол, който му посочи синята феичка. Пред него се появи Гуенфадрил в ореол от светлина. Голямата фея също имаше заострени уши и широка лека роба, зелена на цвят. Дългите й руси коси бяха обръснати и главата й беше съвършено гола. Владетелката нежно се усмихна на момчето, седна до него и му рече:
	— Гуенфадрил се радва да те види, млади Пазителю на маските!
	Амос си спомни, че Гуенфадрил винаги говореше за себе си в трето лице. Попита я:
	— Какво е станало, с косата ви?
	— Гуенфадрил я пожертва, за да запази кралството си от червенокапците. Косите на феите крият голяма магическа сила и господарката на това кралство трябваше да ги пръсне около гората, за да я защити по-добре. Не се притеснявай, млади приятелю, косите на Гуенфадрил никога няма да пораснат отново, но тя се харесва и така!
	— Сега сте още по-красива! — любезно рече Амос.
	— Много си мил — усмихна се кралицата. — Гуенфадрил изпитва голяма симпатия към теб, но сега трябва да ти съобщи лоши новини.
	— Знам. — Амос наведе глава и стисна юмруци. — Баща ми е мъртъв и кълна се, че…
	— Успокой се! — строго заповяда кралицата. — Твоите емоции вече донесоха големи беди на Берион и Гуенфадрил не иска гората й да бъде подпалена. Нека ти обясни…
	Амос кимна наместо отговор и внимателно изслуша разказа на владетелката.
	— Най-напред господарката на Тарказис трябва да ти разкрие кои са червенокапците. Тези създания на злото се смятат за едни от най-жестоките и зловредни от гоблините на Земята. Живеят с хиляди в стари полуразрушени замъци, като избират онези, чието минало е белязано от порочност, нечистотия и позор. Боядисват шапките си в кръвта на невинните си жертви. Тези ужасни гоблини са дисциплинирани, организирани и отлични бойци. Не се боят нито от смъртта, нито от болката. Нещо повече…
	— Но защо нападнаха Берион? — прекъсна я Амос.
	— Както тъкмо щях да ти кажа — продължи Гуенфадрил, — червенокапците са грабители. Те трупат съкровище, цяла планина от злато. По очите ти разбирам, че искаш да попиташ нещо — е, слушам те!
	— Не зная как да ви го кажа — поколеба се момчето, — но… сигурен съм, че работят за един дракон и събират съкровище, което да му служи за легло. Дали се лъжа?
	Гуенфадрил направи лека гримаса:
	— Ти си пълен с изненади, млади приятелю! Откъде знаеш това?
	— Нямам представа — призна си Амос. — От известно време… ами… всъщност от деня, когато Лолия пристигна в Берион. Знаех, че е завладяна от зла сила и извадих от гърлото й един камък… всичко това е много объркано и не знам как да го обясня по-ясно… Имам предчувствия. Знам какво трябва да направя, знам точно кога да го направя, но не знам откъде ми идва тази информация!
	— Чуй ме, млади Пазителю на маските — сериозно поде владетелката. — Имаш право. Елфите ни осведомиха, че в северната част на континента, в ледената земя, се е появил дракон. Всички ние мислехме, че тази раса от чудовища е изкоренена от лицето на Земята, но явно се е завърнала отново. Червенокапците опустошиха Берион и много други градове, защото събират плячка за дракона. Древните — така наричат народа на огнедишащите — трябва да спят върху легло от злато, сребро и скъпоценни камъни, за да могат да снесат яйце. Несъмнено драконът е успял да омагьоса гоблините, за да си набави съкровище. Сега ти трябва да тръгнеш по дирите на червенокапците, които ще те заведат при дракона. После ще действаш както намериш за добре. Твоята мисия е да възстановиш равновесието в света. Дали този звяр трябва да живее или да умре? Ти сам ще решиш това.
	— Но какво е станало с майка ми? А с Беорф и Жюно? Трябва да се върна в града!
	— Град Берион вече не съществува, Амос — меко му напомни кралицата на феите. — Самият ти го превърна в пепел. Не помниш ли? Поради някаква причина, която Гуенфадрил не знае, твоят гняв, породен от смъртта на баща ти, съчетан със силата на двете ти маски, разрази истинско бедствие, което опустоши града. Моите феи претърсиха руините и не можаха да открият тялото на Жюно. Но със сигурност знаем, че червенокапците са отвлекли майка ти, за да я продадат като робиня. За тях това е още един начин да спечелят някоя и друга златна монета за господаря им.
	— А Беорф? Жив ли е?
	— О, той е жив и здрав! — успокои го Гуенфадрил. — Длъжник си му! С риск за живота си той се втурна в пламъците да те търси. Измъкна те от горящия град точно когато всичко наоколо се сриваше. После веднага дойде тук, на границата на гората Тарказис, за помощ. Друидът Мастаган вече ни бе говорил за него и когато пристигна, веднага го познахме. Беорф беше силно обгорен и ние му помогнахме да стъпи на крака. Той остана в края на гората и с нетърпение те чака да се върнеш. После пренесохме тялото ти на полянката с камбанките, за да те лекуваме.
	— На Беорф не му ли е разрешено да влиза в гората?
	— Не — твърдо отговори кралицата. — Макар да е млад беорит, на когото може да се има доверие, смятаме, че така е по-добре за нас. Впрочем ти стоиш тук вече десет дни! През цялото това време приятелят ти щеше да е пленник на гората. Лечението ти беше трудно и е същинско чудо, че все още си жив.
	— Десет дни! — възкликна Амос. — Това означава, че червенокапците имат голяма преднина пред мен. Трябва да ги настигна веднага! Нямам повече време за губене, ако искам отново да видя мама!
	— Имаш право — съгласи се владетелката. — Но преди да тръгнеш, Гуенфадрил е приготвила един подарък за теб и приятеля ти.
	При тези думи тя щракна с пръсти. Десетина сини феички мигом долетяха. Носеха малко сандъче, изработено от червено дърво. Господарката благодари на феите, взе сандъчето и го отвори. Вътре имаше четири кристални елфически уши. Кралицата се обърна към Амос, поднесе му подаръка и рече:
	— Ето това може да ти бъде полезно! Тези уши са вълшебни и ще ти помогнат да разбираш и да говориш всички езици. Ще ти потрябват, когато се наложи да разговаряш с различните създания, които ще срещаш. Това много ще те улесни в търсенето на майка ти! Единият чифт е за теб, а другия ще дадеш на Беорф. Те ще ви предпазят и от всякакви омагьосващи песни.
	— Прекрасни са! — възкликна Амос.
	— Обаче — продължи владетелката — Гуенфадрил трябва да те предупреди, че те се поставят върху собствените ти уши и ги преобразяват в истински уши на елф.
	Амос сложи магическите уши върху своите, които сякаш бавно се разтопиха и приеха формата на кристалните — издължени и заострени.
	— Чуваш ли какво ти говори Гуенфадрил? — попита феята.
	— Да, много добре! — отвърна Амос.
	— Знаеш ли, че сега кралицата ти говори на езика на феите? — продължи усмихнато тя.
	— А аз ви отговарям на същия език — с гордост потвърди момчето.
	— Да, ти говориш нашия език с очарователен акцент! Можеш да сваляш и да слагаш тези уши, когато си пожелаеш. Но никога не забравяй да ги скриваш добре в косата си, защото хората ще те помислят за елф.
	— Ще го запомня — увери я младият Пазител на маските. — Много благодаря!
	— Сега тръгвай, истинската ти мисия започва днес — заключи Гуенфадрил и напусна кръга на горския съвет.
	Една от феите на камбанките заведе Амос до дълъг проход от клонаци, който извеждаше от гората Тарказис. Той свали широката дреха от мъх и лен и нахлузи кожите и черната си ризница. Привикнал с постоянния, винаги топъл климат в кралството на Гуенфадрил, момчето потръпна, когато излезе на края на гората. Сграбчи го влажен студ. Всичко наоколо бе затрупано от сняг.
	Амос повика Беорф, но безуспешно, феите се бяха оказали твърде негостоприемни, изоставяйки приятеля му на студа, без подслон и храна, помисли си той. Пазителят на маските огледа земята и съзря оставени в снега следи. Те го заведоха до огромна дупка, изровена в корените на едно дърво. Когато надзърна в отвора й, видя и Беорф, свит на топка в дъното на дупката. Дебеланкото кротко хъркаше. Тялото му беше покрито с дебела пухкава козина. Амос избухна в смях и си каза: „Пустият му Беорф! Никога не ми е споменавал, че хората-мечки спят зимен сън!“.


	4
	Пътят към северните земи

	— Събуди се, Беорф! — извика Амос за дванадесети път, докато здраво разтърсваше приятеля си.
	Беоритът изръмжа, обърна се на другата страна и отново потъна в дълбок сън. Амос излезе от дупката и почеса глава. Как да събуди мечка, изпаднала в летаргия? Внезапно го осени идея. Момчето започна на висок глас:
	— Хм!… Пак банички и пиле! Много съжалявам, но вече не съм гладен! Ако Беорф беше тук!… Той щеше да яде до пръсване! Всички тези диви плодове, това препечено месо… тези купища орехи и целият този мед.
	За няма и секунда главата на Беорф се появи в отвора на бърлогата. Косата му беше разрошена, а клепачите му още лепнеха от съня. Докато се прозяваше, запита:
	— Питки, пиле, орехи и мед?
	— Как не! — прихна Амос. — Това беше единственият начин да изтръгна един беорит от зимния му сън! При теб, Беорф, всичко минава през стомаха!
	— Ами месото? — попита дебеланкото, все още полусънен. — Сигурен съм, че чух думата „месо“!
	— Хайде, хайде! — Амос помогна на приятеля си да се изправи на крака. — Знам една рекичка наблизо. Ще пробием леда. Студената вода ще те събуди!
	— Да, и студена пуйка! Ще бъде вкусна! — възкликна Беорф, залитна и падна.

	* * *

	Беорф бе дошъл на себе си. Съсипани от мъка, двете момчета заедно оплакаха смъртта на Урбан. Седнал на брега на рекичката, Амос дълго говори за баща си. Припомни си нежността и любовта на Урбан и всички прекрасни мигове, които бяха прекарали заедно. Беорф, който също бе сирак, разбираше много добре какво изпитваше неговият приятел и се опитваше да го успокои, доколкото можеше.
	След известно време Амос се поокопити.
	— Е, сега трябва да тръгнем по следите на проклетите червенокапци! Те са отвлекли майка ми, за да я продадат в робство, и аз не възнамерявам да им позволя това.
	— Какво стана в Берион? — попита Беорф. — Спомняш ли си, че ти превърна града в пепелище?
	— Да. — Амос наведе глава. — Кралицата на феите ми разказа какво се е случило. Не знам как стана, Беорф. Бях толкова разгневен, че яростта ми увеличи многократно магическите ми сили. Разруших всичко, без да искам…
	— Мулето! Бях забрадил! Мулето! — внезапно викна Беорф и скочи на крака. — Ела с мен, бързо!
	Беорф навлезе в гората и Амос го последва. Като потичаха известно време, двете момчета стигнаха до изоставена къщурка. Беоритът отвори вратата и начаса се озова на земята, ритнат от едно освирепяло от глад муле, което видимо и спешно се нуждаеше от чист въздух. Беорф скочи, изтича зад къщата и се върна с голям наръч сено, овес и жито, който хвърли на животното. То лакомо се нахвърли да яде. Дебеланкото избърса челото си и каза:
	— Уплаших се да не е умряло от глад. Горкото животно, съвсем го бях забравил!
	— Обясни ми, Беорф — помоли Амос. — Не разбирам нищо от това, което говориш!
	— Много просто. Когато феите те отведоха, аз се върнах в града и събрах всичко, което може да ми потрябва, за да оцелея. Жюно ни бе разказал, че е роден в една колиба край гората Тарказис. И понеже трябваше да открия място, където да оставя онова, което бях намерил, потърсих къщата на Жюно и попаднах на тази изоставена колиба. Може би това е родната му къща… Но ако наистина е тя, някой трябва да е живял тук досега, защото е останал фураж за домашни животни. Както и да е, доведох и едно муле, но нали заспах под едно дърво и…
	— Ясно! — изсмя се Амос. — Това добиче ще ни бъде много полезно за пътуването.
	— Ела да видиш какво съм събрал! — гордо се провикна Беорф.
	В къщичката имаше огромни гоблени, които можеха да послужат за палатка, а също и здраво въже, почернели газени лампи, множество захабени мечове, дрехи, стрели и два лъка в отлично състояние, съдове, които можеха да се използват за манерки, изкривени метални шлемове, няколко поръждавели от огъня кожи, чинии, парчета от брони и една плетена ризница. Беорф бе спасил от пожара и една книга, наречена „Ал-Катрум, територии на мрака“, която някога бе принадлежала на покойния му баща. Тази дебела книга му бе оказала безценна помощ по време на събитията в Брател велики и несъмнено щеше да им бъде полезна и в бъдеще.
	Двамата другари се приготвиха за пътуването на север. Амос уви краката и глезените си с дебели кожи, разряза гоблените така, че да получи преносими парчета за навес, натъпка изрезки от вълчи кожи в един метален шлем, за да си направи топла шапка, а с останалата част от гоблените стъкми многоцветна пелерина, изобразяваща пищна сцена на кралска коронация. След това момчето си избра един меч без ножница и го пъхна през въжения си колан.
	От своя страна Беорф нахлузи плетената ризница върху селските си дрехи. Беоритът вече си имаше дебела зимна козина, която го покриваше от глезените до шията. Ръцете му също бяха покрити с козина до дланите. Погледнат и отблизо, и отдалече, той изглеждаше като човек, облякъл идеално ушита дреха от меча кожа. Беорф натовари мулето и приятелите поеха на път.

	* * *

	Откакто бяха тръгнали на път преди две седмици, момчетата се натъкваха само на нищета и опустошения. Всички градове и села, през които бяха минали червенокапците, бяха разрушени, опожарени и плячкосани. Жителите им бяха жестоко убити или отвлечени, за да бъдат продадени като роби, както Фрила. Колкото по` на север отиваха Амос и Беорф, толкова по-ужасяващи бяха злодеянията на червенокапците. Сякаш с всяко следващо нападение гоблините ставаха все по-свирепи. Започваха да се наслаждават и на изтезанията на жертвите си. По труповете се виждаха белези от изгаряне, множество прорезни рани и осакатявания. Гледката им беше непоносима. Амос и Беорф сънуваха кошмари и често си въобразяваха, че около тях има нечие невидимо присъствие. Страхът бавно ги завладяваше.
	Както всяка вечер, Беорф разпъна палатката, а Амос тръгна да търси храна. Когато се върна в импровизирания лагер с няколко риби и един фазан, приятелят му се беше свил на топка под едно дърво. Дебеланкото все по-често лягаше да спи. Беше винаги уморен и постоянно настояваше да почиват. Подтикван от инстинкта си за зимна летаргия, беоритът се хранеше неохотно и често бе в лошо настроение, особено сутрин след събуждане. Това ново поведение много не се нравеше на Амос, но той разбираше добре, че другарят му се бори, доколкото може, с мечешката си природа.
	Докато Беорф похъркваше, Амос приготви вечерята. Запали огъня с едно щракване с пръсти и се концентрира, за да накара лек ветрец да подухва постоянно в жарта. Слънцето почти се бе скрило зад планините и вечерта се очертаваше особено студена. Амос тракаше със зъби, докато наглеждаше как пушат дивечът и рибата. Когато вдигна поглед към хоризонта, към бледия лунен сърп, вниманието му бе привлечено от далечен проблясък. Някъде там, в сянката на гората, се виждаше малък замък, от който струеше светлина. Амос се хвърли към Беорф и го разтърси с все сила.
	— Събуди се, Беорф! Виждам светлина! Някой живее там! Може да ни даде сведения за пътя на червенокапците! Събуди се, мътните да те вземат! От две седмици гледаме само ужасии… Можем да поискаме подслон… може би това е шансът ни да преспим в нормално легло и…
	— Да спим в нормално легло? — изръмжа Беорф и вдигна глава. — Вече съм на крак! Да не губим време, да оставим багажа тук, да вземем мулето и да се молим да си намерим нормално легло.
	След едночасов бърз ход в гората Амос и Беорф стигнаха до мястото. Озоваха се пред крепост, която се състоеше от огромна каменна сграда с много висока кула.
	Дълбок роб обикаляше замъка и вътре можеше да се проникне единствено по тясно дървено мостче, доста паянтово. Нетърпелив и уморен от късната разходка в гората, Беорф с твърда стъпка тръгна по него. Амос отбори уста, за да го предупреди, ала така и не успя да каже и една дума. Беше късно! Една дъска изпука под тежестта на дебеланкото, той загуби равновесие и се просна по корем напряко на мостчето. Сред адски шум на чупещи се дъски беоритът нададе пронизителен вик и се сгромоляса в рова. Амос пристъпи към мостчето и извика, като търсеше с поглед приятеля си:
	— Как си, Беорф? Отговори ми! Беорф? Ранен ли си?
	Разтревожен, Амос се опита да използва магическите си умения на Пазител на маските и да създаде с дясната си ръка малка огнена топка, с чиято светлина да съзре Беорф. Вместо това, над главата му се появи светещо кълбо с диаметър около един метър. Блясъкът му беше толкова силен, че не можеше да се гледа. Амос съвсем ясно видя Беорф, седнал на дъното на рова. Около него бяха разхвърляни стотици златни монети, които блещукаха през снега като звезди. Под магическата светлина Беорф вдигна глава и каза с присвити очи:
	— Ние сме богати! Тук има хиляди златни монети! Не — стотици хиляди! Целият ров е пълен със злато… Не вярвам на очите си!
	— Ако вземете само една монета от това съкровище, ще умрете! — отекна сериозен и дълбок глас.
	Амос се извърна и видя един висок мъж с широкопола шапка и дълга кожена дреха, който хвърляше въже на Беорф. В магическата светлина, която грееше като слънце, забеляза, че обитателят на замъка имаше дълги червеникави коси и широки ръце, осеяни с петънца. Мъжът се обърна към тях със силен акцент:
	— Ей, вие! Да, вие в роба! Хванете се за това въже и се изкачете нагоре! А вие, младежо, от другата страна на мостчето, тръгнете по дъските отдясно и ще преминете свободно!
	Момчетата изпълниха всичко. После мъжът заговори с успокоителен глас:
	— Очаквах ви! Забелязах вашия лагерен огън, докато наблюдавах звездите от кулата. Взех си далекогледа и видях как вземате мулето и тръгвате насам. Влезте… вървете след мен. Вечерята е сервирана. А, да! Можете да оставите мулето от другата страна на рова. Тукашните хищници никога не се приближават до дома ми. Страхуват се от мен.
	Беорф и Амос се спогледаха с леко безпокойство. Мъжът щракна с пръсти и кълбото от светлина угасна. Пазителят на маските разбра, че то не е било плод на неговата магия, а на този странен човек. Момчетата последваха домакина си във вътрешността на замъка. Там всичко беше пищно, богато и великолепно украсено. По стените висяха големи портрети на мъже и жени в тържествени одежди. Десетки свещници осветяваха помещенията, а топлината идваше от огромна камина. Върху старинните мебели, изработени от екзотично дърво, стояха позлатени статуетки, изящни сребърни предмети и много други безценни вещи. Огледалата бяха обрамчени със скъпоценни камъни. Три комплекта чинии от фин порцелан бяха поставени върху голяма маса, отрупана с подбрани ястия, екзотични плодове и димящо месо. Беорф се обърна към Амос и му пошушна:
	— Видя ли, по-добре е от твоите риби! Този трябва да си го вземем за готвач!
	— Заповядайте на масата! — каза мъжът и свали шапката и връхната си дреха. — Настанете се удобно, тук е доста приятно.
	След като разсъблякоха зимните си дрехи, Амос и Беорф седнаха на масата.
	— Яжте! Чувствайте се като у дома си! Яжте до насита! Не всеки ден имам посетители! Сигурно се питате що за човек съм… Да се заемем заедно с това пиле и ще ви разкажа историята си.
	Беорф не чака да го поканят втори път, за да изпълни молбата на домакина. Апетитът му се бе възвърнал мигновено и „яжте до насита“ бе прозвучало като нежна музика в ухото му. Амос, по-сдържан, се задоволи да похапва спокойно и да слуша внимателно разказа на мъжа.
	— Тук сте в моя дом — започна червенокосият. — Аз съм от старинния род Дьо Вербук, фамилия на благородни и богати собственици, в чието владение са всички земи наоколо. Аз съм херцог и…
	— … и сте толкова богат, че пръскате златни монети в рововете? — дръзко го прекъсна Беорф, докато дъвчеше огромно парче от пилето.
	— Това съкровище е прокълнато, млади ми прегладнял приятелю — отвърна херцогът. — Който задигне и една монета от тези купища злато, се осъжда на смърт. Над това богатство тегне прокоба.
	— И откъде идва тази прокоба? — запита Амос.
	— От един старец, малко нещо луд — отговори херцог Дьо Вербук. — Преди седем поколения един от моите прадеди сключил договор с дявола. Заменил душата си срещу торба злато. Прадядо ми бил алчен човек, но от най-лошите. Не му стигало да притежава земи, селища, роби, несметно богатство от всякакъв добитък. Искал злато, кръгли и твърди златни монети.
	— Но в рова имаше много повече жълтици, отколкото могат да се съберат в торба! — възкликна Амос.
	— Да, защото прадядо ми решил да надхитри дявола — продължи херцогът. — Той се качил на върха на кулата и пробил голяма дупка в един празен брашнен чувал. Отворил чувала и поискал от дявола да изпълни дадената дума. И тогава от небето завалели монети право в чувала, но понеже той бил пробит, не можел да се напълни. Часове наред дяволът изсипвал златните монети. Дядо ми се заливал от смях, задето хванал противника си в капан. В подножието на кулата започнала да се образува малка планина от злато. Дяволът бил решил да притежава душата на дядо ми на всяка цена! Това щяло да му струва милиони жълтици, но той решил да ги изсипва, докато не стигнели върха на кулата и не напълнели чувала! При вида на всичкото това злато, падащо от небето, на скъперника му се замаяла главата и той се провикнал към небето, че вече бил по-богат от боговете. Тъкмо когато планината от жълтици, висока почти колкото кулата, щяла най-после да изпълни брашнения чувал, неудържима струя вода придошла незнайно откъде и пръснала съкровището. Тази река издълбала дълбок ров около сградата, а коритото й се покрило от дебел слой златни монети. Боговете наказали високомерието на моя дядо. Алчният човек се хвърлил надолу, за да хване златото си, и си счупил врата. Тогава дяволът, който загубил не само душата на дядо ми, а и личното си съкровище, проклел тези пари. От този ден всички от рода Дьо Вербук са осъдени да бъдат пазители на съкровището. От поколение на поколение ние сме задължени да живеем тук и разполагаме само с една седмица от живота си, за да си намерим жена, да се оженим и да заченем дете.
	— Това е съвсем кратко време! — учуди се Амос.
	— Дяволът ми е предоставил някои магически способности, между които и тази да очаровам жените — усмихна се мъжът. — Така е по-лесно и по-бързо. Преди няколко години ми се роди син и горкото момче не знае, че когато навърши осемнадесет години, ще трябва да заеме мястото ми. Ще онемее от изненада, както се случи с мен!
	— Но какво става, ако някой вземе една монета? — запита Беорф, като бършеше в панталона си омазнените си със сос от пилето ръце.
	— Умира по най-ужасен начин — отвърна херцог Дьо Вербук. — Докато се усети, чумата безмилостно го е разяла. Вътрешностите му изсъхват и кръвта му става кисела. Черни петна и огромни циреи бавно покриват тялото му. После идват пристъпите на лудост, повръщанията. Когато стигне до това състояние, нищо не може да се направи! Кожата се свлича на парчета, а мускулите се разкъсват сами, като причиняват неописуеми страдания. Всеки, който отнесе една монета от това място, отнася със себе си и тази адска болест.
	Беорф преглътна, извади две монети от джоба си и засрамено ги постави на масата.
	— Смятах, че може да ми потрябват по време на пътуването, но… като размисля… май нямаме нужда от пари. Ето, оставям ви ги!
	— Само две! — прихна херцогът. — Де да можеше някой да го открадне цялото наведнъж, тогава дяволът нямаше да се нуждае от пазач и аз щях да възвърна свободата си. Трябваше да вземеш много повече, младежо, ако искаш да ми окажеш приятелска услуга! Да ти помогна ли да си напълниш торбите?
	— Не! Така ми е добре! — изсмя се Беорф. — Нито пък са ми притрябвали петна и циреи по кожата.
	— Ами вие? — подхвана Дьо Вербук. — Разкажете ми нещо за себе си. Какво ви води насам?
	Амос разказа за нападението на червенокапците над Берион, за смъртта на баща си и тяхното пътешествие по дирите на майка му Фрила. Запази за себе си тайната на гората Тарказис и нейните феи. Премълча и за магическите си умения, маските и миналите си приключения. Някои неща трябваше да си останат скрити.
	В края на своя разказ Амос видя, че Беорф е заспал на стола си. Усети, че и неговите клепачи натежават, и на свой ред потъна в дълбок сън. През цялата нощ момчетата сънуваха как спят в удобни легла с чисти завивки.
	Когато Амос пак отвори очи, слънцето вече бе изгряло. Той беше седнал пред останките от лагерния огън, върху който още димяха овъглени риби и изсъхнал фазан. Малко по-нататък Беорф хъркаше под дървото си. На хоризонта не се виждаше никаква крепост, а утринният въздух беше леденостуден. Сякаш предната вечер Амос беше заспал пред огъня точно преди да съзре дома на херцог Дьо Вербук. Когато стана, в краката си откри плик. Вътре имаше една златна монета и следното писмо:

	Скъпи приятели,
	За мен беше удоволствие да споделя вечерята си с една така приятна компания.
	Винаги сте добре дошли у дома.
	Не се страхувайте, тази монета не е прокълната.
	Тя ще ви доведе при мен, ако един ден пожелаете да се видим отново.
	Ако мен вече ме няма, поздравете сина ми от мен и му кажете, че…
	Кажете му, че го обичам много и че бих дал живота си, за да го спася от проклятието, тегнещо над нашия род.
	С приятелски поздрав:
	Херцог Огюр дьо Вербук



	5
	Виещите кучета

	Амос и Беорф се загубиха съвсем. От няколко дни бяха излезли от пътя, за да минат напряко през една гъста гора. Следите на червенокапците се губеха в гората. Въпреки че рискуваха да се заблудят, двамата приятели бяха твърдо решени да приемат предизвикателството. Всъщност те нямаха и голям избор, защото, за да открият Фрила, трябваше да вървят по дирите на гоблините.
	Гората беше мрачна и зловеща. Гигантски сиви борове скриваха почти напълно слънцето. Земята беше заледена и много хлъзгава. Момчетата трябваше да бъдат крайно внимателни, за да не паднат и да се наранят. Напредваха мъчително, но винаги нащрек за най-малък знак, който да им сочи дирята на червенокапците. А белезите, които тези отвратителни създания оставяха след себе си, се виждаха отдалече. Те чупеха всичко, без да жалят нищо по пътя си. Прекършени клони, съсечени дървета, убити дребни животни, угаснали огньове и най-различни отпадъци осейваха пътя им.
	Внезапно двамата приятели съзряха пред себе си труп. Беше един от чудовищните гоблини. Амос огледа тялото и каза на Беорф:
	— Загинал е в бой. Погледни следите от ухапвания по краката му! Сигурно го е нападнал някой особено свиреп звяр.
	Беорф се огледа, за да се увери, че нищо не застрашава тяхната сигурност. Но изведнъж подскочи: наоколо бяха пръснати десетки други трупове.
	— Виж, Амос — разтревожено извика той, — този гоблин не е единствен. В тази гора май живеят зверове, които не искат да бъдат обезпокоявани!
	Около двете момчета лежаха множество тела на гоблини, които бяха жестоко нахапани. Гледката беше ужасяваща.
	— Мисля — заяви Амос, — че най-добре ще е да се смалим като мравчици. Щом са убили толкова много от проклетите гоблини, местните обитатели трябва да са многобройни и твърде кръвожадни!
	— Съгласен съм. Може би дори не трябва да говорим, не се знае дали…
	Беорф млъкна и хвърли бърз поглед към върха на дърветата. Бе доловил странен звук. Той внимателно огледа стволовете и клоните, докато нещо не привлече погледа му. Беоритът бавно се приближи към Амос и посочи с пръст към някаква причудлива форма. После прошепна в ухото му:
	— Погледни там! Точно там! Виждаш ли?
	— Да, виждам нещо червено на дървото! — прошушна Амос.
	— Това е червенокапец, сигурен съм! — стисна зъби Беорф. — Възседнал е един дебел клон.
	— Може би се е скрил на това дърво по време на нападението — предположи младият Пазител на маските. — Страхувал се е да слезе оттам! Чудя се от колко ли време стои така.
	— Ами ако го накараме да слезе? — попита беоритът. — Можем да го питаме това-онова! Чуй го как хърка. Пък и не изглежда да е в добра форма и много ми се иска да си наточа ноктите!
	— Мислех, че през зимата си в летаргия! — подкачи го Амос. — Това няма ли да е твърде голямо усилие за теб?
	— Ако трябва, после ще спя цяла седмица, за да се възстановя! — намигна му Беорф.
	— Тогава да започваме! — потри ръце Амос. — Време е да разнищим тази история. Вземи въже, Беорф, и се приготви да го обездвижиш, когато падне на земята. Ще го накарам да тупне като зрял плод.
	Момчетата тихо пристъпиха напред и се спотаиха досами голямото дърво, на което спеше гоблинът. Амос се съсредоточи и вдигна ръка към върха на сивия бор. Лек ветрец започна да подухва върху червеното кепе на създанието. То се плъзна от главата му и започна да пада. От това гоблинът се събуди и инстинктивно се наведе, за да си хване шапката. Щом видя, че врагът губи равновесие, Амос щракна с пръсти и подпали дъното на панталоните му. Изненадан от внезапната топлина и забравил, че се държи на косъм, гоблинът спонтанно подскочи на клона и с оглушителен крясък се просна в цялата си дължина на петнайсетина метра по-долу. Бе счупил носа и зъбите си върху огромен корен.
	Беорф бързо се намеси. За секунди обезоръжи червенокапеца и здраво го завърза за дървото. Замаян от болезненото падане, гоблинът дори и не помисли да се защити. Беорф измъкна яките си мечи нокти и ги сложи на гърлото на пленника. После изрече заплашително:
	— Сега ще ти зададем няколко въпроса и ти ще отговориш, иначе… иначе ще се ядосам!
	— Аглак кои галок кои гис куит! — възкликна гоблинът, смъртно уплашен.
	— Този като че ли не говори нашия език! — установи Беорф, леко изнервен.
	— Знам какво ни трябва — заяви Амос и се отправи към мулето. — Тук имам един подарък от Гуенфадрил, който ще ни свърши чудесна работа.
	Младият Пазител на маските показа на Беорф сандъчето с двата чифта кристални елфически уши. Обясни му как да си служи с тях и ето че двамата приятели се озоваха изведнъж с по две заострени, издължени уши. Когато червенокапецът ги видя, извика:
	— Елфи! Не прави лошо мене! Мене моли на теб и на теб не прави лошо мене! Мене нищо общо в това…
	— Мене има въпрос на тебе… — започна Амос, който вече говореше гоблински. — Кажи на мене какво тебе знае.
	— Мене всичко каже от мене на тебе, ако тебе не прави лошо мене! — нервно излая пленникът.
	— Мене не прави лошо тебе! Мене кълне се на тебе! — потвърди Амос.
	— Но мене лошо на тебе, ако тебе крие истина! — изръмжа Беорф, като оголи мечешките си зъби.
	— Първо, обясни на мене гора убити братя на тебе и тебе на дърво? — започна Амос.
	— На нас нападат нощни кучета… навсякъде кучета, мене пази мене и мене се катери на дърво! — обясни червенокапецът.
	— Тебе разбира? — попита Беорф Амос.
	— Свали уши на тебе!
	Момчетата свалиха кристалните уши и чуха гоблина да пита:
	— Гилка кои, пуили куит?
	— Момент! — отвърна Амос и направи знак на пленника. — Чу ли, Беорф, той говори за черни кучета.
	— Да, разбрах го много добре. Този език е наистина странен… „Нощни кучета“ означава „черни кучета“!
	— Мисля, че схващам какво иска да каже.
	Амос отиде до мулето и извади от багажа книгата Ал-Катрум, територии на мрака. Прелисти я набързо и намери едно кратко описание на черните кучета. Пишеше, че тези животни, които обикновено наричат „виещите кучета“, ходят винаги на глутници. Големи колкото млади телета, тези кучета са с черна козина и лесно се разпознават по пламтящите им очи. Според книгата песовете били пазители на съкровища или на свещени места.
	— Както виждаш, Беорф — каза Амос, когато завърши четенето на глас, — в тази гора има място, което кучетата ревниво пазят. Червенокапците вероятно, без да искат, са дошли твърде близо до него. Много гоблини са платили с живота си за тази грешка.
	— По време на атаката на Берион имаше хиляди гоблини! — възкликна Беорф. — Няколко десетки по-малко е чудесна новина и много се надявам тези кучета да ги изядат всичките, преди да са излезли от гората!
	— Единственият проблем е — продължи Амос, — че във всеки един момент те могат да нападнат и нас!
	— Какуик мулф! Какуик мулф! — внезапно изрева червенокапецът.
	Амос и Беорф бързо надянаха елфическите уши.
	— Тебе голям страх, обясни мене — помоли Пазителят на маските.
	— Кучета нощни… кучета нощни около на нас, тичат на нас! Тичат на нас! — завика гоблинът.
	Беорф бързо се огледа. В далечината зад дърветата се придвижваха сенки, които обграждаха групичката им. Амос разбърза червенокапеца:
	— Отивай тебе, свободен тебе!
	— Не на тебе! — изпищя пленникът. — Елфът тебе обещава на мене няма лошо на мене, мене отива на тебе, мене върви на тебе, за да пази на мене!
	— Проблеми на нас! — изръмжа Беорф.
	— Бяга на нас! — разтревожено викна Амос.
	Като сграбчиха мулето за юздата, Амос и Беорф хукнаха през гората. Обезумял от страх, гоблинът ги следваше по петите. Заледената земя беше хлъзгава и сенките бързо приближаваха. Като хвърли поглед през рамо, Амос видя три огромни виещи кучета с пронизващи очи, които тичаха пред глутницата.
	— Трябва да тичаме по-бързо, да оставим мулето! — предложи Беорф.
	— Прав си — задъхано одобри Амос. — Според книгата тези създания са пазители! И понеже мулето не представлява опасност за съкровището, кучетата сигурно няма да го закачат. Поне така се надявам.
	— А какво… ще правим… с гоблина? — на пресекулки попита дебеланкото.
	— Ако върви след нас, ще има шанс да се измъкне — отвърна Пазителят на маските, — ако ли не, горко му!
	Амос сграбчи една завивка от багажа, пусна юздата на мулето и хукна още по-бързо. Беорф вече се бе преобразил на мечка и бягаше с все сила. Двамата приятели почти едновременно се озоваха пред голямо замръзнало езеро. Приличаше на гигантско огледало, поставено на земята. Зад тях кучетата опасно приближаваха. Беоритът вече препускаше върху езерото, като използваше кривите си нокти, за да не се плъзга. Амос хвана двата края на завивката с двете си ръце. С магическите си умения предизвика появата на вятър, който изду импровизираното платно. Момчето рязко се отдели от повърхността и насмалко да падне. За щастие успя навреме да се изправи. Сега вече Пазителят на маските с бясна скорост се плъзгаше върху езерото. Краката му опираха до повърхността и с необикновените си способности той подгряваше подметките на ботушите си, като намаляваше по този начин триенето с леда, удвояваше скоростта си. За нищо и никакво време Амос настигна Беорф.
	— Погледни там! — викна Амос на приятеля си, когато се изравниха. — На другия край на езерото има къща! Да се скрием!
	— Кучетата… те… Усещам ги… Ще ме хванат! — на пресекулки отвърна мечокът.
	— Хвани се за мен, Беорф! — викна момчето, като забави скоростта. — За колана!
	Беоритът отвори паст и захапа колана на Амос. Той от своя страна, като видя приближаващата глутница, още повече се съсредоточи. Вдигнаха се силни вихрушки, мощни и неспирни. Платното с лекота теглеше Амос и беорита.
	Внезапно Беорф усети нещо да сграбчва задната му лапа. Обърна глава и видя, че гоблинът също се беше възползвал от техния транспорт. Ако някой наблюдаваше тази сцена, нямаше да повярва на очите си! Едно момче се пързаляше върху езеро, хванато за завивка, която му служеше за платно. То пък беше издуто от странен вятър, който не духаше никъде другаде, и теглеше рижав мечок на четирите му лапи и един гоблин, проснат по корем, който с последни сили се бе вкопчил в животното. Живописната група набираше скорост.
	Както по-рано в Берион, Пазителят на маските бе загубил контрол над магическите си умения. Страхът от гигантските песове бе накарал чувствата му да вземат връх над разума. Вихрушките се превърнаха в неукротими ветрове. Подметките на Амос се бяха нагорещили толкова, че оставяха след себе си поточета от вряща вода. От краката му се вдигаше облак пара. За пореден път магията на природните стихии щеше да покаже опустошителното си действие.
	Осъзнал новата опасност, Беорф реши, че разходката им е продължила твърде дълго. Нарочно препъна Амос, който се просна върху леда с цялата си дължина. Объркано от падането, момчето се разконцентрира и вятърът изведнъж утихна. Беше крайно време!
	Повлечени от инерцията, Амос, Беорф и гоблинът завършиха лудия си бяг на брега на езерото, с глави, забити в снега. Групичката беше на няколко крачки от къщата, която Амос вече бе забелязал. След секунди щяха да намерят убежище от песовете.
	В действителност къщичката беше малък храм. Щом влязоха, Беорф барикадира вратата и възвърна човешкия си вид. Гоблинът, който стана свидетел на това превъплъщение, загуби ума и дума. Никога не бе виждал беорити и тази метаморфоза направо го парализира. Бе седнал на земята и със зяпнала уста гледаше момчето с елфическите уши, ококорил невярващи очи. Накрая се осмели да попита:
	— Тебе мечка или тебе човек?
	— Затвори на тебе уста! — злобно отвърна Беорф. — Тебе кротува или мене на тебе разкъсва!
	Виещите кучета вече обкръжаваха малкия храм. Амос ги следеше през прозореца. Големите черни кучета изглеждаха силно възбудени. Момчето повика Беорф:
	— Виж ги колко са нервни. Според мен ние сме точно на мястото, което те пазят.
	— Тебе казва мене, съкровище на нас тук? — попита Беорф. — Уф, извинявай! Откакто сме с тези елфически уши, не знам какъв език говоря. Исках да кажа, че…
	— Да, разбрах — изсмя се Амос. — И аз си нося кристалните уши. Имаш право, тук сигурно има съкровище. Само че кучетата няма лесно да ни позволят да го отнесем.
	— Вие говори език на елф? — полюбопитства гоблинът. — Съкровище на нас тук? Разбрал мене, че…
	— Мене остави тебе вън, нощни кучета тебе харесва, нощни кучета трябва вечеря! — извика Беорф, като се извърна към гоблина.
	Изведнъж, съвсем близо до олтара, една свещ се запали сама. Амос прошепна на приятеля си:
	— Това не го направих аз! Приготви се, нещо ще се случи!
	В този момент в сянката на вратата на някаква пристройка зад олтара се появи един друид. Гледката беше поразяваща: човекът нямаше глава. Всъщност имаше, но тя беше мъртвешка глава с оголен бял череп. Със златен потир в ръка, той застана до свещта. Беше получовек-полускелет, облечен в церемониални одежди, който със спокоен и злокобен глас произнесе следните странни слова:
	— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем!
	— Какво става? — разтревожено попита Беорф.
	— Не знам! — вдигна рамене Амос.
	— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем! — повтори друидът.
	— Да! Мисля, че разбрах какво иска! — възкликна Амос, като се огледа.
	— Обясни ми! — настойчиво помоли Беорф.
	— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем!
	— Ще видиш… — отвърна Амос. Момчето тръгна към олтара. Върху аналоя, точно до чудовищния друид, лежеше дебела книга. Амос я отвори и набързо я прегледа. Благодарение на елфическите уши лесно успя да разгадае написаното.
	— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем! — още веднъж произнесе друидът.
	— Да умрем в битка с високо вдигната глава! Да умрем така, както живяхме… без страх и без да се щадим! — отговори Пазителят на маските.
	— И нека водата ни отнесе! — внезапно запя човекът с мъртвешката глава.
	— И нека вятърът ни води! — отвърна Амос, заковал поглед в книгата, за да следва странната церемония.
	— Нека кръвта тече във вените ми…
	— И нека кръвта на врага също да тече…
	Двата гласа дълго се редуваха. „Мананан Мак Лир!“ — често произнасяше друидът, като вдигаше нагоре лицето си с уста без устни и празни орбити. „велики боже на боговете!“ — отговаряше Амос с треперещ от вълнение глас.
	Церемонията продължи така близо час.
	Когато стигнаха до благословията на последователите на Мананан Мак Лир, чудовището се обърна към Амос. Мъртвешката глава бе изчезнала, а на нейно място се бе появило лице със смътен отблясък на светлина и носещо отпечатъка на неизразимо спокойствие. Мъжът имаше дълга брада от морски водорасли и многоцветни анемонии. Той заговори:
	— Бях осъден да идвам тук всеки ден, докато не се намери милостива душа, която да ми помогне да изпълня церемонията, която някога пренебрегнах заради прекомерната ми алчност, сребролюбие и корист. Мнозина са влизали в този храм за съкровището и намериха смъртта си от виещите кучета. Вземи златното сандъче под олтара. Това е богатството ми, което ти подарявам, за да продължиш пътя си на север. От двеста години чакам да бъда освободен. Платих своя дълг към Мананан Мак Лир, моя бог. Отивам при него и ще измоля неговата благосклонност за теб.
	Щом произнесе тези думи, друидът се изпари. Амос и Беорф погледнаха под олтара и видяха сандъчето, което лесно отвориха. Беше пълно със сини сапфири. Бяха стотици. Беоритът се усмихна:
	— Май сме богати, Амос!
	— И аз така мисля! Дълго няма да имаме парични затруднения!
	В мига, когато Амос се извръщаше към Беорф, той тежко се строполи на пода. Гоблинът го бе ударил с тояга. Заслепен от сапфирите, червенокапецът стоеше като обезумял, с ококорени очи и стичащи се лиги. Докато младият Пазител на маските прибегне към магиите си, получи също такъв удар по главата и падна в безсъзнание. Успя единствено да чуе:
	— Богатство на мене! Богатство на мене… богат…


	6
	Учителят

	Амос отвори очи с ужасна болка в главата. Долната му устна беше сцепена, а на челото му се мъдреше огромна цицина. Беорф също бавно идваше на себе си. Пазителят на маските се надигна, простенвайки:
	— Как само се оставихме да ни пипне!
	— Уф! — възкликна Беорф. — Само да го хвана този проклет гоблин, ще му извадя очите!
	— Хайде да тръгваме по следите му, за да си върнем сандъчето — предложи Амос, все още замаян. — Трябва да го настигнем.
	— Да… имаш право — съгласи се беоритът. — Да се махаме по-скоро оттук!
	Момчетата бързо напуснаха храма. Каква бе изненадата им, когато видяха цялата глутница виещи кучета все още да стои пред вратата! Те трябваше да са хукнали подир гоблина! Амос и Беорф се вцепениха, после полека отстъпиха крачка назад. Пред тях стояха стотици огромни черни кучета. Странна работа, зверовете изглеждаха съвсем спокойни. Сред тях безгрижно се разхождаше мулето. Най-едрото от кучетата бавно се приближи до Амос. С наведена глава и свита между краката опашка, то докосна с муцуна ръката на момчето. Това куче искаше да го погалят! Беорф се изсмя с облекчение.
	Тогава цялата глутница радостно наобиколи момчетата. Докато Амос се навеждаше да погали колкото може повече от новите си приятели, ослепителна светлина раздра небето. Всички животни изведнъж изчезнаха и младият Пазител на маските се озова с една огърлица в ръцете си. Беше изработена изцяло от дърво, а брънките й бяха от орех. Стотина кучешки зъба с фина сребърна инкрустация бяха окачени между тях. Изненадан, Амос изгледа Беорф:
	— Сега имаме на разположение армия от сто кучета. Трябва само да хвърля един зъб на земята и той ще се превърне в огромен черен пес! Поне така прочетох в Ал-Катрум, територии на мрака.
	— Леле! — възкликна дебеланкото, като хвана юздата на мулето. — Ти си първото живо същество, което познавам, носещо цяла армия на шията си! Да побързаме да настигнем проклетия гоблин!
	Амос и Беорф тръгнаха по следите на крадеца. Червенокапецът дори не се бе потрудил да заличи следите си. В продължение на часове приятелите вървяха из гората, обсъждайки колко често Амос губеше контрол над магическите си способности. Пазителят на маските не разбираше какво става с него. Никога магиите му не са били толкова мощни и също толкова разрушителни. Емоциите му почти винаги засилваха по един опустошителен начин и най-дребната му магия. Дали това не беше последица от продължителното му заболяване? Как да върне нещата на мястото им? Всички тези въпроси оставаха без отговор.
	Нощта вече наближаваше, когато в далечината съзряха позната светлинка. Когато приближиха, Амос и Беорф видяха крадеца, седнал на една тясна полянка. Бе сложил сандъчето на коленете си и топлеше длани на огъня. Амос веднага забеляза непривичното поведение на гоблина. Създанието се оглеждаше скришом на всички страни. То видимо се преструваше и съвсем не му беше толкова студено, колкото показваше. Просто ги очакваше. В гаснещата светлина на деня Пазителят на маските видя, че снегът на полянката е изчистен. Бяха заличени следи, може би стотици следи от стъпки. Червенокапецът им бе подготвил капан. Целият декор беше една клопка!
	Беорф, който не схвана опасността, се превърна в мечка и се втурна с рев към гоблина. Амос поиска да го спре, но беше твърде късно. Беоритът попадна право в капана. Едва бе направил няколко крачки в полянката, когато десетки червенокапци скочиха от дърветата и се хвърлиха върху него. За няколко секунди мечокът бе обезвреден на земята, със завързани лапи и насочени към него остриета на алебарди. Радостни крясъци и бойни викове приветстваха пленяването на Беорф. Крадецът на сапфири скоро накара другарите си да млъкнат.
	— Покажи тебе на нас елф Амос! — извика той по посока на гората. — Покажи тебе на нас, иначе нас убие на него!
	Войнствени крясъци се разнесоха от ордата на гоблените. Скрит зад едно дърво, Амос трескаво опипа новата си огърлица. Армията от виещи кучета лесно щеше да се справи с червенокапците, но пък те щяха да имат време да убият Беорф. Какво да стори? Да използва още веднъж властта си над природните стихии с риск да разруши всичко? Да се предаде и да се изправи пред смъртта? Да остане скрит и да изчака развоя на събитията? Не, трябваше да спаси Беорф, но как?
	— Покажи тебе! — ядосано закрещя червенокапецът, като опря острието на алебардата си в гърлото на мечока. — Ако тебе играе на нас номер, мене убие на него! Показва тебе на нас веднага!
	Амос се почеса по главата. Той, който обикновено винаги имаше някаква идея и умееше да се измъква и от най-заплетените ситуации, сега беше вцепенен от ужас. Не знаеше що да стори и, странна работа, тялото му започваше да го изгаря. Снегът около него се бе разтопил. На земята, точно пред краката му, се запалваха малки огънчета, които танцуваха и шептяха:
	— Изберете нас, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ! Нямаме си бог и заслужаваме някой като вас! Добър народ!
	Младият Пазител на маските отново беше на път да загуби контрол над магията! Както в Берион, щеше да се превърне в човешка факла! Скоро цялата тази част на гората щеше да пламне спонтанно и неудържим смерч щеше да унищожи враговете му. Омразата вече изместваше страха. Амос мислеше за смъртта на баща си, за отвличането на майка си. И пак тези пламъчета, които танцуваха като човечета пред очите му, нашепвайки:
	— Изберете ни, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ!
	— Покажи тебе на нас! — пак изрева гоблинът, като вдигна алебардата. — Мене отреже глава на него! Мене отреже глава на него!
	— Добър народ! Много добър народ! Добър народ! — припяваха пламъчетата.
	— Смърт на него! — извика червенокапецът, побеснял.
	— Смърт на него! — подеха хорово отвратителните му другари.
	Изведнъж в гората отекна пронизителен крясък. Гоблините се вкамениха от ужас. Амос, който начаса възвърна самообладание, вдигна глава, за да види откъде идваше този боен вик. Между дърветата, в проблясъка на светкавица от бяла светлина, изникна удивително странна фигура. Един старец, облечен в широка оранжева роба и с бяла вълнена шапчица, преметнал през рамо пътническа торба, нахлу на полянката. Беше изправен на гърба на еднорог! В ръцете си с голяма вещина въртеше огромно дървено копие с усукан връх. Двуметровата му, сплетена на плитка брада се развяваше след него. Краят й бе увенчан с чугунено топче.
	Препуснал в неудържим галоп, еднорогът се вряза в групата на гоблините. Пътем наниза няколко с рога си и ги отхвърли с леко движение на главата. Все така изправен на гърба му, старецът започна да върти плитката си така, сякаш бе ласо. Чугунената топка на върха й просна на земята цяла дузина червенокапци, като им чупеше ту ръка, ту рамо, ту няколко ребра или направо главата.
	С едно колкото грациозно, толкова и опасно движение старецът скочи от еднорога с две задни превъртания и се изправи на краката си в центъра на поляната. Само с три удара с копието си той повали пет червенокапци. Изпаднали в дива ярост, създанията започнаха да дават сериозен отпор. Като боравеше с оръжието си с невиждана сръчност, удивителният воин избягваше всички удари, а всеки един от неговите нанасяше смъртоносна рана. Сякаш познаваше всички слаби места на противниците си и ги удряше ту във врата, ту в корема или краката.
	Шум от строшени кости, болезнени възклицания и стонове долитаха до ушите на Амос. Гоблините, които се опитваха да избягат, бяха мигом пробождани от еднорога. Великолепният бял кон препускаше около полянката и не позволяваше на нито една жива душа да се измъкне. За три минути всичко свърши.
	Крадецът на сапфири бе последният гоблин, останал на крака. Той отстъпи няколко крачки пред стареца и измънка поредица неразбираеми извинения. Мъжът го погледна в очите и се усмихна, после нададе толкова пронизителен вик, че червенокапецът се строполи мъртъв на земята. Също като стрела, силният звук бе пронизал сърцето на създанието.
	Старецът пооправи оранжевата си роба. Дрехите му бяха безупречни. Въпреки битката, по тях нямаше нито едно петънце, нито един раздърпан конец. Вперил поглед в последната си жертва, той заяви:
	— Който се прави на магаре, да не се чуди, че го яхат!
	След това помилва еднорога и прошепна няколко думи в ухото му. Животното му върна милувката и изчезна в тръс в гората. Амос бавно отиде до полянката. Земята беше осеяна с безжизнените тела на гоблините. Може би бяха към стотина.
	Старецът освободи Беорф и като направи знак на Амос да се приближи, му каза:
	— Обикновено умните хора нямат голяма смелост, а смелите не са твърде умни! Е, вие сте повече смел, отколкото умен, господин Бромансон. Положението ви тук доказва това… А вие, господин Дарагон, сте достатъчно умен, за да видите капана, но не достатъчно смел, за да спасите приятеля си, така ли е? Това не е добре… Обаче и двамата имате много хубави уши. Това е добър знак, защото в моя край се казва, че човек, който няма уши да слуша, няма и глава да го води!
	— Кой сте вие? И какво искате? — неучтиво попита Беорф, възвърнал човешкия си вид.
	— Който се срамува да задава въпроси, се срамува да се учи! — отвърна старецът, като омота брадата около врата си като шал. — Това е добре, господин Бромансон! Това е даже много добре!
	— Да — замислено се намеси Амос. — И не всеки въпрос заслужава да бъде зададен, нали?
	— Великолепно! — възкликна старецът като баща, горд със сина си. — Вие сте точно такъв, какъвто си ви представях, господин Дарагон. С пъргав ум! С отворени очи! Ние тримата добре ще се разбираме! Ще се позабавляваме заедно… О, да, добре ще се разбираме!
	— Ние тримата?! — едновременно повториха момчетата, изненадани от това изявление.
	— Ами да! — потвърди старият воин. — Отсега нататък аз съм вашият Учител… или по-скоро водач! Някой да иска чай?


	7
	Първите уроци

	Старецът извади от торбата си малък чайник, напълни го с вода и го сложи на огъня. След това помоли момчетата да му помогнат да разчисти полянката от телата на гоблините. Бе настъпила нощта и не след дълго тримата се озоваха около огъня, сърбайки ароматен чай. Старецът раздели комат хляб на три парчета и рече:
	— Трябва да ви разкажа една история. Това ще ви обясни моето присъствие тук, при вас. Един ден, когато моят господар се завърна от дълго пътешествие, аз го попитах какво е това знание. Той имаше голяма тояга и ми отговори, че знанието било точно като тази тояга. Господарят ми я намерил случайно, издялал я и я полирал със собствените си ръце. Сега си служеше с нея всеки ден. Облягаше се на нея и тоягата му помагаше да ходи, да върви напред. Моята роля при вас е проста: аз ще бъда вашата опора, вашата тояга.
	— Да, обаче… — започна Амос, като дръпна кожената си шапка. — Защо ние? Защо тук? Откъде идвате? Кой сте вие всъщност? Как стана така, че…?
	— Толкова много въпроси, а толкова малко чай! — прекъсна го старецът. — Да започнем от началото. Казвам се Сартиган и израснах в далечната земя Чу, в най-източния край на континента. Когато бях съвсем малък, родителите ми ме повериха на един храм, посветен на бог Лиу. Живях там спокойно и имах трудно, но много плодотворно детство. Станах велик боец, уважаван и обичан от всички. Аз съм, както казват у нас, воин на огъня.
	— Какво е да си воин на огъня? — подхвърли Беорф, като поглеждаше парчето хляб, което Сартиган още не бе докоснал.
	— Воинът на огъня е ловец на дракони — отговори старецът.
	— Но драконите са изчезнали преди хиляди години! — възкликна Амос. — Вие със сигурност не сте на хиляда години!
	— Да, ама не! И аз замалко щях да умра заради едно от тези ужасни създания. Биех се с армията ми в северните части на континента и съвсем случайно по време на битката паднах в ледената вода. Бог Лиу запази душата ми в продължение на стотици години, през които тялото ми остана в плен на ледовете. Когато отново отворих очи, се намерих в родната ми страна, на един пуст бряг. Случи се преди около тринайсет години. Това беше точно свенят на вашето раждане, Амос, и аз се върнах към живот, за да стана ваш Учител, да ви служа за водач. Лиу ми възложи тази мисия. Поех на път и ето ме сега при вас. В продължение на дванайсет години вървях към първия от новото поколение пазители на маските. Това беше един… дълъг път!
	— Вие също ли бяхте Пазител на маските по онова време? — силно развълнуван, запита Амос.
	— О, не! — разсмя се Сартиган. — Нямах този късмет! За сметка на това съм виждал веднъж, един-единствен път, един Пазител на маските в действие. Нашата армия го бе помолила да ни помогне да се справим с един дракон. Звярът се беше скрил в една планинска пещера. И знаете ли какво направи Пазителят на маските? Най-спокойно затвори очи и след страховито земетресение планината се превърна във вулкан. По-късно открихме костите на дракона в изстиналата лава. Това беше един от най-великите пазители на маските, които светът някога е познавал. Беше елф като вас и се казваше Аркилион.
	— Странно, това име ми звучи познато — промълви Амос.
	— Може би го знаете от старинните песни — каза Сартиган. — Той е един разкаял се крадец. Легендите разказват, че бил сполетян от тежко проклятие и живеел като пленник в Града на мъртвите.
	— Учителю Сартиган, може ли да изям вашето парче хляб? — реши се най-сетне да попита Беорф, като преглъщаше слюнката си. — Понеже вие не го ядете, си казах… че… може би… ами ако ми го отстъпите, ще ви поверя една тайна!
	— Много добре. — Учителят му подаде парчето хляб. — Каква е тази тайна, за която плащам толкова скъпо?
	— Ами Амос и аз не сме елфи! — заяви Беорф и схруска хляба. — Обясни му, Амос! Не е възпитано да се говори с пълна уста и понеже сега ям…
	Амос свали кристалните си уши. С огромна изненада установи, че Сартиган не говореше неговия език. Учителят също се учуди, че не разбира и една дума на новия си ученик. Само Беорф разбираше всичко, но беше твърде зает да преглъща последния залък хляб, за да се намеси. Сартиган разгледа кристалните уши на Амос и със знаци поиска разрешение да ги пробва. За негово удивление, собствените му уши се изостриха.
	— Сега вие ще говорите моя език — усмихна се Амос.
	— Ех, ако навремето разполагах с такива неща — замислено прошепна Учителят.
	— Всъщност феите от гората Тарказис ни ги подариха — добави момчето.
	— Да… да… запознах се с тези феи! Срещнах ги съвсем близо до Берион… по-точно до онова, което бе останало от Берион! Феичките се зачудиха защо един ловец на дракони носи толкова ярки дрехи! Ама че ме развеселиха!
	— Защо наистина? — попита Беорф, като погледна крадешком в торбата на Учителя, за да види дали има още хляб.
	— И таз добра! — възмути се Сартиган, много разочарован. — Не знаете ли, че очите на драконите не могат да улавят оранжевия цвят? Може би дори не знаете и това, че усуканият връх на голямото копие е изработен от рог на еднорог?
	— Ами не! — вдигна рамене Амос.
	— Това е единственото оръжие, което може да прониже дебелите драконови люспи! Нито острие, нито стрела могат да ранят някой от расата на Древните, но рогът на еднорог минава през всичко.
	— А как се сдобивате с такива рогове? — намеси се Беорф, докато ровеше в собствената си торба, търсейки нещо за похапване.
	— Но вие съвсем нищо ли не знаете? — удиви се Учителят. — Крайно време е било да се появя в живота ви! Добре, да поговорим за еднорозите. Тези великолепни животни обитават големите гори по целия свят. Те са невидими за очите на смъртните, но се показват пред добри и благородни хора и дори понякога им разрешават да ги яздят. Големият бял кон е надарен с необикновена сила и бързина. Цялата му мощ е концентрирана в рога му и понякога, преди да умре, той го подарява на някой смъртен. Ето как се сдобих с това оръжие. Имах една много добра приятелка еднорог. — Учителят помълча, погълнат от мислите си, и продължи: — Като ми подари това забележително средство за защита, тя ме направи приятел на тяхната раса и затова, щом ме видят, еднорозите винаги идват да ме поздравят. Тези животни са верни съюзници, на които винаги мога да разчитам. Помнете, че подареният рог от еднорог съхранява цялата му сила, но откраднатият рог не става за нищо.
	— Нима има ловци на еднорози? — попита Амос.
	— О, има много ловци и бракониери. Те безнаказано убиват тези великолепни коне, за да откраднат рога им. Не обръщат внимание на думите на мъдреците и магьосниците, че тези рогове не вършат работа. Не искат нищо друго, освен силата на рога!
	— Но ако еднорозите са невидими… как така… ловците… ги пленяват? — заекна Беорф, докато дъвчеше парче кожа, за да залъже глада си.
	— Чудесен въпрос, господин Бромансон! — похвали го Учителят. — Еднорозите имат много слаби места. Първото е, че се хипнотизират от собственото си отражение. Ако застанат пред огледало, загубват всичките си способности и най-вече тази да бъдат невидими. Ловците изобретяват капани с огледала и ги пръсват из горите. Второто им уязвимо място е тяхната слабост пред чара на невръстни девойки. Еднорозите жадуват за нежните им ласки. Вероятно заради чистотата на душите им. Затова една от лобните техники се състои в това ловците да вземат със себе си в гората някоя девойчица. Нейната задача е да накара животното да напусне скривалището си. След това трябва да го убеди да легне послушно на земята и да сложи глава на коленете й, за да го погали. В това положение еднорогът често бива убит, без да може да реагира! Но животното има и трета слабост. Тъй като знае, че рогът му може с лекота да пробие всяка броня, еднорогът винаги се засилва с главата напред. Една отдавнашна ловджийска хитрост е ловецът да застане пред някое дърво и в последния момент да се дръпне встрани. Тогава рогът пронизва дървото, а животното остава негов пленник и следователно в крайно уязвимо положение!
	— Но… я ми обяснете… — каза Амос.
	— Край! — прекъсна го Сартиган. — Говорихме достатъчно.
	— Но ядохме недостатъчно — измърмори Беорф.
	— Хайде да поспим — предложи старецът. — Тези червенокапци, които обезвредих, са незначителна част от голяма армия, която настъпва по тези земи. Още много път имаме да вървим, докато открием майка ви, господин Дарагон!
	— Но откъде знаете, че… — започна Амос.
	— Знам много неща, но съм уморен — още веднъж отряза Учителят.
	— Трябваше да си определим ред за нощна стража — подхвърли Беорф.
	— Не се безпокойте — отвърна Сартиган. — Една моя приятелка ни пази! Вземете, Амос, връщам ви кристалните уши. Скрийте ги много добре, когато излезем от тази гора. Чувал съм, че елфите не се ползват с много добро име пред северните племена! Лека нощ! А, да не забравя. До получаване на нова заповед ви забранявам категорично да използвате силата си на Пазител на маските, господин Дарагон! Това е заповед! Не го забравяйте.
	Амос извърна глава и видя сянката на еднорог да яде от клоните на едно дърво.
	— И още нещо, преди да заспим! — живо добави старецът. — Познавам добре расата на беоритите, господин Бромансон. Колкото повече ядете, толкова повече ще спите! Вашата раса, младежо, може да избира дали да спи летаргичен сън или не. И понеже искам да сте бодър и бдителен за нашето пътуване, отсега ще спазвате диета, господин Бромансон!
	— Какво! — изрева Беорф като обезумял. — Вие… вие… вие желаете смъртта ми? Така ли? Аз не мога да пазя диета… Това е против… против природата ми… Аз…
	— Млъкнете и лека нощ! — заключи Учителят.
	— Мразя го това деденце! — измърмори Беорф.
	— Моля? — надигна се Сартиган.
	— Мразя го това местенце! — бързо отвърна Беорф и се отправи към мулето, за да вземе завивки. — Казах, че мразя това местенце!
	— Добре! — прозя се Учителят. — Аз чух нещо друго.
	Амос сложи още дърва на огъня и се настани удобно за през нощта, както бе направил Беорф. Сартиган бе заспал върху заледената земя, както си беше бос и леко облечен. Двамата приятели потънаха в сън под звуците на шумолящия в дърветата вятър и звучното хъркане на стария човек. Осеяното със звезди небе беше великолепно.

	* * *

	Изведнъж пред Амос се появи лицето на баща му. Момчето си лежеше в леглото на старата колиба на неговите родители в кралство Омен, където се бе родило и пораснало. Урбан току-що го бе събудил и Амос го прегърна с неизразима нежност и топлота.
	— Чуй какво ще ти разкажа, сине — започна Урбан. — Това е една загадка, която ще трябва да разгадаеш сам. Когато бях млад, притежавах великолепен кон. Кожата му беше светла, без нито едно петънце, краката му бяха дълги и здрави и без всякакво съмнение това беше едно от най-интелигентните животни от своята раса. Преди да ми го подари, баща ми пожела да го дресира. Затова го привърза с много дълго въже към едно колче. Жребецът започна да се вдига на задните си крака и да рита. Лишено от свободата си, животното даваше отпор, бунтуваше се срещу новия си господар, скачаше във въздуха, тъпчеше по земята, цвилеше неудържимо и налиташе да хапе всеки, който се осмелеше да го доближи. Но колчето беше дълбоко забито, а въжето — дебело и здраво изплетено, тъй че нямаше как да избяга. Яростта му се удвои, дори учетвори! Без никаква полза, все така си беше забързан. В продължение на много дни моят кон постепенно губеше сили и после, една сутрин, съвсем се укроти. Тогава баща ми го освободи и ми го подари. Много години този кон беше най-добрият ми приятел. Ходехме заедно до селото, на реката и препускахме лудо из полята. Той беше много полезен на семейството ми и винаги беше свободен да отива и да си идва, когато му се ще. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
	— Мога да заключа, че моите умения на Пазител на маските са нещо като коня от твоята история — отвърна Амос. — Те се боят, скачат на всички страни, цвилят и беснеят, защото магията се чувства като пленник в моето тяло. Ето защо губя контрол!
	— Много добре, момчето ми! — възкликна Урбан и погали главата на Амос. — Твоето внимание е въжето, което здраво трябва да държи уменията ти там, където им е мястото. Колчето е символ на твоите емоции. Остави гнева и омразата да се уталожат, те не служат за нищо. Аз бдя над теб и Беорф. Старият Сартиган е с вас, за да те направи по-добър. Довери му се.


	8
	Село Упсгран

	Урбан изчезна и Амос се събуди сепнато. Сартиган отново бе запалил огъня и надигаше купа с чай. Макар едва да просветляваше, Амос забеляза, че Беорф вече бе станал. Подгонен от глада, дебеланкото беше тръгнал из гората да търси ядливи корени и замръзнали горски плодове.
	— Приятелят ви е много кисел — засмя се Сартиган. — Горкото момче стана преди мен и тършува из тази гора вече цял час. Мисля, че наистина е гладен.
	— И аз съм гладен — заяви в отговор Амос, като се топлеше край огъня. — Ще трябва да намерим нещо за ядене.
	— Да, очевидно. На няколко левги оттук е голямото Северно море. Има и едно крайбрежно селище, където ще можем да се нахраним.
	— Да побързаме, защото усещам, че Беорф всеки миг ще започне да яде дървета!
	— Да, а дървесината действа много зле на храносмилането — присмехулно отвърна Сартиган.
	Малобройната група бързо натовари мулето и пое на север. Беорф беше в крайно лошо настроение. Влачеше се едва-едва и не спираше да мърмори. Така беше устроена расата на човеко-мечките. Сякаш стомахът им изпълняваше функцията на орган на чувствата. Колкото по-празен беше, толкова по-раздразнителни бяха беоритите.
	За щастие Учителят и двамата му новоизлюпени ученици скоро стигнаха до голямото Северно море, на чийто бряг се намираше селището Упсгран. Откъм пътя видяха менхир*, върху който се четеше дълбоко издялан в камъка надпис за добре дошли:
	[* Доисторически паметник от неолита във вид на отвесно побит камък или каменен стълб, висок до 4–5 м. — Б.пр.]

	Упсгран — 103 души — Омитайте се!

	По всичко личеше, че обитателите не искаха да бъдат обезпокоявани от чужденци. Ала това беше единственото място, където пътниците можеха да намерят нещо за хапване. Беорф трябваше да се нахрани на всяка цена и селото беше последният им шанс да върнат усмивката на лицето му. Тъй или иначе, те имаха нужда и от провизии за из път, а и трябваше да си купят нови, по-топли дрехи. Даже Сартиган, на когото като че ли никога не му беше студено, спомена, че се чувствал малко неразположен от хладничкия морски вятър.
	Упсгран беше съвсем малко селце с подредени в редици големи дървени къщи. Всяка от тях с лекота можеше да побере няколко семейства. Бяха построени изцяло от яки греди и конструкцията им беше здрава, наподобяваща корпус на обърнат кораб. Покривите им бяха обрасли с трева. Крехките стръкчета, които никнеха отгоре през цялото лято, прозираха през тънкия сняг. Къщите нямаха прозорци, но бяха украсени с дървени скулптури, които изобразяваха морски чудовища и страховити демони.
	Амос направи знак на Беорф да прикрие добре елфическите уши и се приближи до една от къщите. Успя да намери пролука между гредите и да погледне вътре. Светлината в жилището идваше от една голяма дупка в покрива. Имаше само едно помещение. Покрай стените му бяха разположени много легла. Къщата беше бедно обзаведена и не бе трудно да се установи, че по-голямата част от имуществото на семейството, което я обитаваше, беше провесена по стените или наредена в големи отворени сандъци. В центъра на стаята имаше огромно огнище. Съвсем близо до огъня стоеше впечатляващ с размерите си тъкачен стан.
	Минаваше пладне и цялото село сякаш спеше непробуден сън.
	— Е — настървено го побутна Беорф, — има ли вътре нещо за ядене?
	— Да, но всички обитатели на тази къща спят дълбоко! — отвърна Амос. — Всички хъркат като дъскорезници!
	— Да ги събудим! — предложи Беорф нетърпеливо. — Имаме с какво да им платим за безпокойството!
	— Погледнете! — извика Амос. — Там има малък рибарски пристан и виждам някаква постройка, която ми прилича на странноприемница. Да отидем да видим дали ще можем да хапнем и да се стоплим!
	Когато се приближи до пристанището, Амос беше силно впечатлен от корабите, които бяха хвърлили котва в него. Това бяха дракари — с дълги корпуси, много високи и притежаваха само едно платно, квадратно и фино изтъкано, на широки бели и сини ивици. От всяка страна на корабите висяха по двадесетина гребла. Многоцветни щитове и внушителни скулптури на глави на чудовища завършваха декорацията им на носа. Великолепните кораби бавно се поклащаха в ритъма на вълните.
	Пред вратата на странноприемницата Сартиган спря.
	— Вътре цари оживление! Няма да мога да разговарям с тези хора. Те не говорят моя език, а аз нямам вълшебни уши като вас. Вие влезте, аз ще остана тук. Късмет, момчета, и да не оплетете конците. Аз ще наглеждам и ще ви чакам отвън.
	Амос и Беорф се спогледаха с надеждата, че все ще намерят някой да им помогне. Тихо влязоха в дървената постройка. От камината се издигаше гъст дим, който се рееше наоколо, преди да се измъкне бавно през дупката на тавана. Един лъч пронизваше мрака на този хан без прозорци. Шестима мъже с вид на същински диваци стояха прави около една маса и оглеждаха Амос и Беорф от глава до пети.
	Несъмнено това бяха воини, яки и здрави. Видимо горди с външния си вид, те бяха облечени с дебели плетени ризници и груби кожени панталони, пристегнати в прасеца с плътна вълнена лента. Около тях бяха пръснати конусовидните им шлемове с парче, предпазващо носа, кръгли щитове, дълги копия, секири и огромни мечове, които се държат с две ръце. Всеки носеше дебела пелерина и широк колан. Бяха здравеняци, с малки коремчета, дълги бради и буйни мустаци.
	Момчетата очевидно ги бяха прекъснали по време на яденето. На масата имаше дебели филии хляб, намазани с масло, печено говеждо, варена шунка, наденички от диво прасе и еленско месо, печен елен и впечатляващо количество диви плодове, орехи и зеленчуци. С чувствителните си ноздри Беорф веднага бе определил съдържанието на всяка чиния по миризмата й. Устата му се пълнеше със слюнка и той се молеше непознатите да ги поканят на масата си.
	Най-едрият от мъжете сграбчи кана с вода и кресна с всичка сила към момчетата:
	— Вън гадинки! Тук не се обслужват чужденци!
	— В моя дом сервирам на когото си поискам! — изкрещя една едра жена, която се показа от кухнята. — Само аз решавам в моята кръчма!
	Както си бършеше голяма чугунена тенджера, жената пристъпи към грубияна и го удари право в лицето. Човекът падна в безсъзнание.
	— Нека още някой се набърка в моите работи и ще превърна главата му в палачинка! — заплаши достолепната госпожа, размахвайки чугунената тенджера.
	Диваците се начумериха и продължиха да ядат, като наблюдаваха натрапниците. Ханджийката се обърна към Амос и Беорф:
	— Е, младежи, какво търсите тук? Това място не е много подходящо за вас!
	— Идваме отдалече — каза Амос, като почтително поздрави госпожата. — Минахме през голямата гора на юг от красивото ви село и нямаме вече храна. Може ли да се нахраним тук? Имаме с какво да платим.
	— Милото ми момче! — възкликна ханджийката, като хвърли презрителен поглед към другите си клиенти. — Ако всички тук бяха любезни като теб, животът ми щеше да бъде много по-лесен. Пък и имаш толкова сладък южняшки акцент… винаги съм си падала по него.
	— Значи можем да се нахраним? — тревожно попита Беорф.
	— Не… може би… всъщност… не сега — поколеба се едрата жена. — Тук има важно събрание и трябва да ви помоля да дойдете по-късно.
	— Гладен съм! — ревна изведнъж Беорф.
	Обезумяло от отказа на госпожата, момчето бе превърнало ръцете си в мечешки лапи, а устата си — в страховита паст.
	— Дайте ми да ям — заповяда той — или сам ще се обслужа!
	Беорф извърна поглед към масата с храната — и не повярва на очите си! Диваците пред него се усмихваха… с широка мечешка усмивка. Всички тези хора бяха беорити! Дори ханджийката вече имаше кръгли уши и дебела козина по ръцете. Тя го запита:
	— Кой си ти, младежо, и откъде идваш?
	— Казвам се Беорф Бромансон и съм син на…
	— Еван! Синът на Еван Бромансон! — свръхвъзбудена завика жената. — Чухте ли? Това е синът на Еван!
	Мъжете скочиха едновременно и се хвърлиха върху Беорф! Започнаха да го подхвърлят във въздуха, милваха го по главата и се смееха от сърце. В очите им блестеше гордост и радост, че са намерили още един от своите. Дебелата дама извика:
	— Семейство Бромансон се връщат в Упсгран! Ей сега ще събудя цялото село!
	Беорф се опита да каже нещо, но безуспешно. Сграбчиха го и го настаниха на един стол досами масата. Отрупаха го с въпроси: „Как са майка ти и баща ти?“, „Еван има ли си друг дракар?“, „Майка ти още ли е така красива?“, „Майка ти Хана беше най-красивото момиче в селото! Тя сигурно ти го е казвала, а?“, „Еван трябва да е чудесен баща, нали?“, „Какво правят те?“, „Къде са сега?“, „Разказвали ли са ти за нас? А за Упсгран?“, „Еван каза ли ти как веднъж заедно паднахме от скалата на Рихисков?“, „Баща ти все така се заплесва по книгите, нали? Намери ли отговорите на всичките си въпроси?“, „Той с теб ли е?“, „Скоро ли ще дойде?“.
	Думите се преплитаха, възклицанията се надпреварваха, а през това време… Беорф ядеше! Тъпчеше се през смях. Месо, хляб, плодове, мед! Сега раят се наричаше Упсгран.
	Амос също бе поканен на трапезата. Той излезе да повика Сартиган.
	— Имам една добра и една лоша новина, Учителю!
	— Ами започни с добрата — отвърна Сартиган с широка усмивка.
	— В това село намерихме приятели! — възкликна Амос.
	— А лошата? — полюбопитства старецът.
	— Диетата на Беорф… свършено е с нея!
	И Амос се заля в смях.


	9
	Банри Бромансон и погребението на Ебан и Хана

	Тежка тишина, пропита с мъка и гняв, изпълни странноприемницата на Упсгран, когато Беорф, заситен и посъвзел се от емоциите, успя да разкаже за гибелта на родителите си. Беше се събрало цялото село. Сто и тримата беорита, които съставляваха цялото население, бяха излезли от зимната си летаргия, за да видят сина на Бромансон и да чуят разказа му. Дебеланкото им описа как баща му бе пленен от Рицарите на светлината в Брател велики. Еван се бе бранил като истински беорит. Скъпо бе дал кожата си. По заповед на Йон Пречистващия майка му също бе пленена. Обвинени в магьосничество, родителите му заедно се бяха качили на кладата. Те бяха загинали хванати за ръка и очите им бяха пълни със страх, но и с цялата нежност, която изпитваха един към друг.
	Насъбралото се множество дълго три сълзите си. Упсгран беше родното село на Еван и Хана. Всички негови обитатели ги знаеха, обичаха и скърбяха за тях. Един мъж се изправи и свали рогатия си шлем. Беше много висок, с дълги кестеняви коси, къса и добре оформена брада и широки рамене.
	— Аз съм Банри Бромансон — каза той, — старейшина в голямата къща на фамилията Бромансон и на това село. Баща ти беше мой брат и моят дом сега е твой. Наричат ме Морската змия, защото съм по-добър навигатор, отколкото ловец. Ако си решил да отмъстиш за смъртта на Еван, ще дойда с теб чак в ада!
	— Аз съм Хелмик Ненаситния — провикна се друг мъж от дъното на помещението.
	Хелмик беше здравеняк и по всичко личеше, че е много силен воин. За разлика от останалите беорити, той беше съвършено плешив и безбрад. Имаше пронизващ поглед, фин нос, малки уши и голям корем.
	— Наричат ме Ненаситния — продължи той, — защото никога не мога да се заситя на пиене, ядене, битки и приключения! Плавал съм до четирите краища на света и съм готов да потегля още в този миг! Моята къща също е широко отворена за теб и другарите ти! Можеш да разчиташ на мен по всяко време!… За приятелите ми винаги съм готов на всичко и знай, че държа на думата си до гроб!
	— И у нас си добре дошъл! — едновременно възкликнаха още двамина.
	Това бяха братята Азулсон. Средни на ръст, двамата воини имаха съвършено различен облик. Единият беше навъсен и не твърде слаб, докато другият имаше по-фини черти и изглеждаше по-крехък.
	— Аз съм Гой, а той е Касо — грубо избоботи по-начумереният от двамата.
	— Мога и сам да се представя — намеси се хилавият. — Извини го, млади момко, брат ми не си пада по изящните обноски. Ние имаме различно възпитание. Аз съм отгледан от майка ни, а той — от баща ни. Брат ми е малко… да кажем, първичен!
	— Как не! Ти си първичен, мърша такава! — не му остана длъжен Гой. — Сега ще ти дам едни обноски! Господин Касо яде само грозде и орехи! Страхува се да не напълнее! Диетата е неговата богиня! Толкова е зле в ръкопашния бой, че винаги аз върша неговата работа!
	— Защо да рискувам живота си, когато ти си там и заради мен, Гой! — възкликна Касо. — Аз мисля, а ти действаш. Аз съм главата, а ти — ръцете. Никога не си…
	— Млъкнете! — разнесе се силен и дълбок глас. — Тези двамата никога не спират да се заяждат.
	Изправиха се шестима мъже. Това бяха онези, които посрещнаха момчетата в странноприемницата. Най-едрият от тях, човекът гризли, висок два метра и тежащ може би повече от петстотин килограма, пристъпи напред. Той гордо излагаше на показ дългите си сплетени бакенбарди и дебели рижи мустаци. Внушителният му шлем от ковано желязо беше украсен с две черни гарванови крила. Той взе думата:
	— Аз съм Пьотр Баилсон — изрече великанът на Упсгран. — Представям ти хората си. Този тук е Гезер Михсон, наричан Невестулката, той познава гората по-добре от всеки друг. Алре Гирсон, наричан Секирата, защото е най-дивият воин, когото съм познавал. Рута Багасон, с прозвище валкирията, е единствената жена от моята група и по целия Северен бряг още се говори за нейните подвизи. Шемил Лапсон, наричан феини пръсти, е най-добрият дърводелец на този континент, а този е Юло Юлсон, наричан Голямата уста. Юло е видял всичко и вършил какво ли не, но никога не е излизал от селото!
	Всички присъстващи избухнаха в съзаклятнически смях. Вълненията, породени от известието за смъртта на Еван и Хана, постепенно се разсейваха. Юло отвори уста да защити честта си, но Алре Секирата бързо го накара да си я затвори.
	— Ние сме гвардията на Упсгран — продължи Пьотр великана. — През зимата бдим над съня на нашите приятели, за да не смущава нищо покоя им. Наричат ни Гарваните и с огромно удоволствие те приемаме в нашия отряд. Имаме нужда от часовой, пък и ще можеш да научиш много неща от нас. За мен ще е чест да бъда командир на сина на Еван Бромансон, нашия бивш началник.
	— Баща ми е бил командир? — учуди се Беорф.
	— Големият ми брат — отговори Банри — беше най-великият командир, който това селище някога е имало. Той беше надарен с необикновена сила и смелост. Притежаваше рядък ум и направи много за беоритите на Упсгран. Когато замина, аз временно поех поста му. От много години чакаме да се завърне и ето че ти идваш на неговото място. Все пак съдбата понякога си знае работата!
	— Но защо баща ми е напуснал селото? — попита едрото момче, като ненаситно слушаше чичо си.
	— Поради една проста и достойна за уважение причина. Той замина, за да се опита да намери отговори на своите въпроси. Неговите проучвания го караха да мисли, че расата на хората-мечки се е пръснала по четирите краища на света и е заплашена от изчезване. Искаше да отиде в някой голям град и да намери книги и хора, които да му помогнат да разбере по-добре и може би да обедини всички себеподобни.
	— Но… ако мога да си позволя този въпрос — намеси се Амос, — защо Еван е смятал, че расата ви е на път да изчезне?
	— Заради проклятието! — изръмжа Хелмик. — Ние сме прокълната раса, ето това е истината!
	— Не говори така — възрази Банри. — Нямаме конкретни доказателства!
	— Забелязах, че в Упсгран няма деца — каза Амос. — Това нормално ли е?
	— Не, не е нормално — призна Банри. — От много години децата ни умират в ранна възраст. Едва се научат да ходят и някаква странна болест ги отнася. Внезапно през нощта спират да дишат. Нищо не можем да направим. Главно по тази причина брат ми напусна селото. Искаше да разбере причината за това явление, за да може да ни помогне. Искаше да открие отговорите! Впрочем… сигурно се е добрал до нещо важно, щом Беорф е син на беорит и е… жив! Без деца сме осъдени да изчезнем. А на това отгоре и тези проклети гоблини, които се навъртат наоколо от известно време.
	— Червенокапците! — извика Беорф. — Минали са през селото?
	— Дори се опитаха да го превземат! — изсмя се Пьотр великана. — Само дето ние се оказахме на пътя им! Сигурни сме, че ще се върнат… по-многобройни и по-свирепи. Тъкмо за това си говорехме днес на трапезата, когато тази сутрин вие влязохте в странноприемницата. Впрочем, моля ви за извинение за начина, по който ви посрещнахме. Бяхме твърде загрижени и…
	— Разбираме — усмихна се Амос.
	— Добре! — рязко продължи Банри. — Бившият ни командир и нежната му съпруга са мъртви, а ние им дължим погребение, достойно за техния ранг, достойно за чувствата, които изпитваме към тях. По-късно ще говорим за нашите беди. Тази вечер ще се молим за светлата памет на Еван и Хана, две от децата на Упсгран.
	По заповед на Банри двама художници издялаха лицата на покойниците от два големи дънера. Скулптурите щяха да бъдат поставени в центъра на селото, в памет на двамата съпрузи. Извадиха от водата дракара на рода Бромансон. Всички лични вещи, останали от Еван и Хана, бяха сложени в кораба. Всеки от жителите на селото прибави към тях по някоя дреболия, която му напомняше за покойните. Банри пристъпи с факла в ръка, за да принесе в жертва плавателния съд. Докато слънцето бавно залязваше зад планините на запад, всички обитатели на Упсгран запяха погребална песен:


	О, мъка в сърцето ми, виж, морето е тихо,
	кротува като бляскаво огледало,
	като в купа от разтопено сребро
	в безмълвния час на всеобща хармония.

	Земята ни дарява с плодове и цветя,
	а гората се гизди със свежи листа.
	Цялата планина е дом за стадата,
	потънали в сън до часа на зората.

	Нежен зефир ни гали от запад.
	Птички игриви пеят на воля
	и славеят в звънки трели реди:
	Тук е новият дом на Еван и Хана.

	А нас ни боли… А нас ни боли… А нас ни боли…


	Когато церемонията приключи, цялото село се събра на почерпка в странноприемницата на пристанището. Там всеки сподели поне една забавна случка с Еван и поне един комплимент за Хана. Сартиган стана и също взе думата. Понеже беоритите говореха само местния език, бе получил единия чифт елфически уши. Така оборудван, той внимателно проследи цялата церемония. Като скри добре връхчетата на ушите под една дебела лента, старецът каза:
	— Ако ми позволите, бих искал да ви разкажа една история!
	— Давайте! — провикна се Хелмик Ненаситния. — Обожавам разни истории!
	— Веднъж един човек загубил коня си. Животното избягало далече от своя господар. Понеже конят бил великолепен, човекът се наскърбил от загубата му, но си казал: „Дали пък това нещастие няма да се обърне на щастие?“. След няколко месеца конят се върнал заедно с още едно животно, също толкова прекрасно. Сега човекът имал два великолепни коня, но си казал: „Дали това добро няма да се обърне на лошо?“. Един ден синът на този човек, който обичал да язди из ливадите, паднал зле и кракът му се счупил. Човекът погледал чедото си, осакатяло за цял живот, и си казал: „Дали пък тази беда няма да се обърне на късмет?“. Година по-късно могъщи врагове нападнали кралството и всички младежи от селото били взети войници. Повечето от тях загинали. Понеже синът на този човек бил инвалид, той не бил повикан в армията и останал при баща си. Разбирате ли какво искам да ви кажа с тази история, храбри жители на Упсгран?
	— Никога да не се доверяваме на коне! — викна Гой от дъното на залата.
	— Не бе! — незабавно се намеси брат му Касо. — Сартиган иска да каже, че щастието никога не стои далече от нещастието и че трябва да се доверим на съдбата. Ако Еван и Хана са мъртви, то е за да може Беорф да изпълни мисията си!
	— Мисля, че Касо е прав — каза Амос, — и ще ви обясня. Ние сме тръгнали по дирите на червенокапците и знаем от сигурен източник, че гоблините плячкосват села и градове, за да натрупат огромно съкровище, което да служи за легло… на един дракон.
	При споменаването на огнедишащия звяр между присъстващите премина тръпка на ужас.
	— Тези чудовища — продължи Амос — убиха баща ми и плениха майка ми. Трябва да открия мама и да се преборя, доколкото мога, с дракона. Сартиган е тук, за да ми помогне в тази задача, а Беорф е дясната ми ръка. Той е най-верният приятел, когото съм виждал…
	— Каза достатъчно, млади момко — прекъсна го Пьотр великана. — Викингите, които живеят още по на север, вече събират голяма армия, за да се бият с дракона. Те проводиха тук, в Упсгран, свой пратеник. Крал Харалд Синия зъб ни кани да се присъединим към него. Беоритите никога не са се месили във викингските работи, но сега смятам, че трябва да предприемем нещо.
	— Аз съм съгласен — одобрително рече Банри. — Но има традиция, според която трябва да поднесем дар в знак на вярност към крал Харалд. Трябва да дадем значителна сума за военната хазна.
	— А ние сме бедни като мишки! — прибави Юло Юлсон. — Я по-добре да забравим всичко това! Да си стоим тук. Тук, у дома, ни е добре! И аз си падам по приключенията, но това вече… си е дракон… това не е приключение, това е самоубийство!
	— Знам какво ви трябва! — възкликна Амос и се отправи бързо към изхода на странноприемницата. — Ела, Беорф, ще им направиш подарък.
	Момчетата отидоха в обора, където бяха оставили мулето, и взеха пълното със сапфири сандъче. Върнаха се в хана, сложиха го върху една маса и го отвориха. Възгласи на изненада и възхищение се разнесоха от всички страни.
	— Това е за военната хазна! — гордо заяви Беорф.
	— Ти си достоен син на баща си — каза Банри, преизпълнен с гордост заради племенника си. — Хелмик Ненаситния! Гой и Касо! Пьотр великана! Алре Секирата! Рута валкирията! Шемил феините пръсти и Юло Юлсон! Пригответе се!… След една седмица заминаваме на война!
	— А драконът да се скрие дълбоко в дупката си, ако иска да остане жив! — изрева Хелмик, размахвайки огромния си меч.


	10
	Северното море

	В продължение на една седмица подготовката за пътуването вървеше с пълна пара. Избраха най-здравия от дракарите в пристанището за военен кораб. Той бе подсилен от корпуса до върха на мачтата си. На носа ковачът постави огромен метален таран, който можеше да наниже и потопи по-малки плавателни съдове. Ново платно с кървавочервен цвят бе изтъкано от жените в селото, а няколко дърводелци издялаха по-дълги и здрави весла.
	На борда качиха внушителни количества храна: наденици и пушено месо, печени пилета и огромни парчета солена шунка, риба и гърнета с мариновани зеленчуци, тестени продукти, сирене, козе мляко, медовина, бира, вино, картофи, фасул, брашно от елда, хляб и удивително количество мед. Освен плетените ризници, дългите копия, бойните секири, щитовете, шлемовете, лъковете и стрелите, набавиха и десетки кожени завивки за леденостудените нощи в открито море, дрехи за преобличане, точиларски камък за оръжията, торбички с лековити билки, инструменти за навигация, най-разнообразни сечива, свещи, газени лампи, един мангал и дърва за огрев.
	С всеки изминал ден плавателният съд все по-малко приличаше на военен кораб и все повече — на търговски. Беоритите не искаха да се лишават от нищо в открито море и затова отделиха цяла седмица, за да се приготвят за път. Беорф прекарваше почти цялото си време да помага в подготовката.
	Амос и Сартиган също правеха приготовления, но по техен си начин. Старецът започна физическо и психологическо обучение на младия Пазител на маските. Разказа му много истории, между които и тази:
	— В моята страна — казваше той — преди много време живеел могъщ владетел, който си нямал деца, които да го наследят на трона, и затова решил да организира голямо състезание. Този, който се окажел достатъчно умел да запали свещ само с една стрела, щял да бъде новият владетел. Най-добрите стрелци на царството пристигнали начаса да опитат късмета си. Те стреляли превъзходно и стрелите им докосвали фитила на свещта, но не успявали да го запалят. Владетелят се обезсърчил. Мислел си, че никога няма да си намери наследник. Тъкмо щял да прекрати състезанието, и пред него се явил млад селянин. Момчето взело една стрела с дясната си ръка и отказало да приеме лъка, който му подавали. Намазал стрелата с лой, запалил я и отишъл при свещта. Просто протегнал ръка към нея и я запалил. Според регламента на състезанието този, който бъдел достатъчно умел да запали свещ само с една стрела, трябвало да стане цар. Царският министър изобщо не бил уточнил, че трябва да се използва лък! Често в живота се случва да предполагаме нещата, без да разбираме истинския им смисъл. Трябва да умеем да виждаме отвъд видимото.
	Амос много обичаше разказите на новия си Учител. Тези истории, пълни с мъдрост, го караха да размишлява и да дискутира. Пазителят на маските започна да прави и дълги сеанси на вглъбено размишление, което в източните земи наричат медитация. Сартиган искаше от него да се концентрира, за да позволи на магията да се движи свободно. За да стане добър маг, Амос трябваше да запази хладнокръвие при всякакви обстоятелства, да остави емоциите си настрана, да забрави омразата към убийците на баща си и да действа винаги с разума си.
	За да подсили въздействието на обучението си, Сартиган му бе разказал историята на собствения му Учител. Той бил монах, не твърде словоохотлив, но дарен с необикновено жив ум. Мъдрецът отишъл на голям турнир по стрелба с лък заедно със своите ученици. Там били събрани най-добрите стрелци от всички страни. Макар да нямал никакво влечение и да не притежавал особени умения за това изкуство, мъдрият монах спечелил състезанието, като изстрелял три стрели точно в центъра на мишената. Сартиган, който по онова време бил млад и талантлив стрелец с лък, трудно понесъл победата на своя Учител. Почтително запитал мъдреца каква е рецептата за неговата победа. Монахът му казал, че всички стрелци в този турнир се състезавали един с друг и горещо желаели да спечелят. Напрежението от надпреварата направило движенията им мудни. Очите им били тревожни и те явно не владеели добре нервите си. Тези стрелци не искали наистина да победят! Те просто се страхували да не загубят! За да спечелиш, трябва да запазиш безгрижно сърцето си и бистър ума си. От страха няма полза, той трябва да бъде заменен от познанието.
	— Често говорите за познанието, Учителю Сартиган — отбеляза Амос. — Но какво е истинското познание?
	— Познанието — това е да следваш своя път! — възкликна старецът, възхитен от този въпрос.
	— Да, обаче — продължи Амос — как се прилага това в ежедневния живот?
	— Ще ти отговоря с друг въпрос, младежо — продължи Сартиган. — Ако трябваше да избереш един от седемте цвята на дъгата, кой би избрал?
	— Кои са тези цветове? — попита Амос.
	— Червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, тъмносиньо и виолетово — изброи Учителят.
	— Мисля, че… мисля, че бих избрал оня цвят, който ще остане в очите ми, след като дъгата е изчезнала.
	— Видя ли! — провикна се Сартиган с явна гордост. — Ти току-що сам отговори на въпроса. Познанието е това, което остава, когато всичко друго е изчезнало. Ето защо е важно да учиш, да учиш много и по всяко време. Във всяка възраст имаме да научаваме хиляди неща. Всеки ден придобиваме стотици късчета житейски опит, а познанието… ами то е, което остава от този опит! Точно както каза, това е цветът, който остава в очите ни.
	— Ще ми разкажете ли още от вашите истории, когато плаването започне? — попита Амос. — Те много ми харесват… Придават ми увереност.
	— Аз няма да замина с теб — отвърна Сартиган. — Ще стоя тук и ще те чакам.
	— Но аз имам нужда от вас! — смути се малко Амос. — Вие сте ловец на дракони… Трябва да дойдете с мен. Аз никога няма да мога да победя самичък такова създание!
	— Ето че започна да забравяш моите уроци! Моят път вече не е гоненето на дракони. Сега съм тук, за да те науча на онова, което знам. Ще трябва да се биеш сам. Аз не съм Пазител на маските, а ти… Това е твоят път!
	— Ама как… как ще се справя без вас?
	— Спомни си историята, която те учи да виждаш отвъд видимото, и онази, която те съветва да не се страхуваш да губиш. С тези два принципа ще победиш дракона!
	— Но как да ги прилагам? — с безпокойство запита Амос.
	— С познание! Сега уроците ми спират дотук. Ще чакам твоето завръщане в селото.
	— Ами ако… ако не се завърна? — колебливо каза Амос.
	— Докато съм жив, ще те чакам — спокойно отговори Сартиган. — Моят бог ме освободи от ледовете и ме върна към живота, за да стана твой Учител и по стечение на обстоятелствата, наставник на Беорф. Младият беорит все още не е напълно готов за моето обучение. Но когато се завърнете, вече ще е готов. Ако, разбира се, се завърнете. Хайде! Върви сега да си събереш нещата, защото беоритите най-после са готови да потеглят.
	Амос насъбра малобройните си лични вещи, пъхна при тях и кристалните уши и тръгна към дракара. Екипажът бавно се разпределяше по местата си на борда. Беорф беше силно възбуден и изпълняваше и най-малката команда на чичо си Банри. Всичко изглеждаше напълно оборудвано за дългия преход по море и младият Пазител на маските се качи на борда.
	— Е, Амос, не се ли вълнуваш?
	— Да… но преди малко бях по-радостен — с известна горчивина отвърна Амос. — Смятах, че Сартиган ще дойде с нас.
	— Какво? Той не е ли тук? — извика беоритът.
	— Не. Той смята, че моят личен път бил да се срещна сам с дракона. Нали разбираш, понеже той е бил ловец на дракони, си помислих… по-точно предположих, че ще дойде с нас, за да се заеме лично със създанието. Опитвам се да мисля като него и си казвам… дали пък лошото няма да се обърне на добро!
	— Ами ако лошото се превърне в нещо още по-лошо? — разтревожен попита Беорф.
	— Не знам, вече нищо не знам — вдигна рамене Амос. — Ще видим.
	В студеното утро на една все по-сурова зима дракарът вдигна голямото си квадратно платно и бавно напусна пристанището. Всеки член на екипажа седеше зад едно весло. Банри, който стоеше зад руля, запя традиционна беоритска песен и гребците започнаха ритмично да движат веслата. Беорф и Амос споделяха една и съща пейка и едно гребло. Цялото село се бе насъбрало по кейовете, за да изпрати храбрите воини. Не след дълго корабът напусна залива и излезе в открито море.
	В продължение на три поредни дни беоритите гребаха, без да ядат, без да спят и дори без да почиват. Амос си спомни какво бе казал Сартиган на Беорф. Човеко-мечките бяха надарени с изключителна сила и можеха да избират сами дали да спят зимен сън или не. Воините умееха да владеят апетита си. Знаеха точно кога да изразходват силите си и кога да ги възстановяват. Дракарът се придвижваше с удивителна бързина. Нито едно човешко същество не би могло да издържи подобен ритъм.
	Хелмик Ненаситния гребеше с настървение, по лицето на Алре Секирата се стичаха едри капки пот, а Пьотр великана, с по едно гребло във всяка ръка, гребеше за двама беорита. Рута Багасон — валкирията, също не се даваше и дори подиграваше Гой за техниката му на гребане. Само Касо Азулсон не гребеше. Той отговаряше за платното, наблюдаваше звездите и решаваше каква траектория да следва корабът. По-добър навигатор не можеше и да има. Банри, като капитан и кормчия, имаше сляпо доверие в него и го считаше за своя дясна ръка. Касо беше способен да предугади посоката на вятъра и познаваше морските течения като никой друг. Шемил феините пръсти гребеше с едно гребло с Юло Юлсон. Тези двама беорита никога не бяха напускали Упсгран и с голяма доза боязън бяха тръгнали на това пътешествие. Нямаше по-добър дърводелец от Шемил за ремонт на кораба, а Юло беше изключителен оратор. Банри го бе избрал нарочно, за да може след завръщането им той да свидетелства за пътешествието и да опише всички подвизи на беоритите от Упсгран.
	След като плаваха в продължение на три дни в изключително трудни условия на студ, ветрове и страховито вълнение, Касо извика:
	— Вдясно на хоризонта остров Бургман!
	— Гребете, приятели! — викна Банри и поде по-ритмична мелодия.
	Амос почти не беше спал и бе изтощен от пътуването. Хвана го морската болест и след потеглянето полежа в трюма на дракара. По пътя на няколко пъти се разболя. Момчето имаше едно-единствено желание: колкото може по-скоро да усети под краката си твърда земя.
	Колкото до Беорф, той се чувстваше по-скоро добре. Макар стомахът му да го мъчеше ужасно, той се държеше като истински беорит. Както всички останали, от три дни не бе сложил залък в уста. Младежката му възраст не позволяваше да се присъедини към ритъма на възрастните и на няколко пъти сънят го повали. Пълничкото момче имаше естествено влечение към морските дела и присъствието му на борда беше от полза за целия екипаж. Освен че се грижеше за Амос, той оказа неоценима помощ и на Касо при насочването на платното и редовно разнасяше вода на гребците. Освен това, на няколко пъти Беорф бе заставал на руля, докато Банри беше зает да разчита морските карти.
	Дракарът хвърли котва в малък залив на остров Бургман. Беоритите бързо изтеглиха кораба до един каменист бряг и започнаха да строят стана си. Бяха изумително сръчни — всеки един от членовете на екипажа знаеше точно какво да прави. За съвсем кратко време голямата палатка бе разпъната и в казаните вдигаше пара обилна храна. Човеко-мечките поглъщаха невероятно количество месо. Тракане на челюсти и звуци на доволно оригване изпълниха тихия до този момент бряг на островчето. Единствено Касо ядеше само орехи и грозде.
	Когато се нахраниха, всички беорити се хвърлиха в ледените морски води да поплуват. Беорф дълго се колеба, преди да се гмурне, но, окуражен от Амос, намери сили да отговори на предизвикателството. Това обичайно за тях къпане трябваше да раздвижи болезнените вследствие на физическото натоварване мускули, като засили кръвообращението им. Студът ускоряваше сърдечния ритъм. Така голямо количество кръв се изхвърляше чак до пръстите на краката, което подпомагаше мускулите да се възстановят. Нямаше нищо по-благотворно за един беорит! Амос си помисли, че такова ударно лечение, при това след обилно ядене, би било убийствено за човешко същество. Затова си остана на брега да гледа сцената с удоволствие и да се забавлява от възклицанията и закачките на къпещите се.
	Когато студената баня забърши, екипажът се настани удобно в голямата шатра и спа цели два дена. Амос трудно затвори очи при гръмотевичното хъркане на беоритите и на няколко пъти му се стори, че островът трепери под напъните на вулкан. Накрая напусна палатката и се сгуши под цяла купчина кожи в дракара. „Беоритите понякога се държат много странно“ — каза си той. Нямаха никакво чувство за мярка. Основният им принцип беше всичко или нищо! Вероятно това обясняваше безусловното приятелство на Беорф към него.
	Първи се събуди Касо. Навигаторът взе едно голямо ведро с ледена вода и започна да полива другарите си.
	— Хайде, беорити! — извика той. — Чака ни още път! Ще отложим зимния сън за по-нататък! На крак, мързеливци!
	— Защо ги будите така грубо? — изненада се Амос.
	— Защото ядоха твърде много! Ако не правя така, и след две седмици още ще хъркат! Затова аз ям малко, за да не спя много. Трябва и да призная, че не изразходвам толкова енергия… все пак аз не греба.
	— Разбирам — засмя се Амос. — Това са си мечки и през зимата…
	— И през зимата спят! — продължи навигаторът, докато поливаше Хелмик Ненаситния. — Ставайте, мекотели! Размърдайте се! Скоро потегляме!
	Един по един беоритите се надигаха с мъка. Бяха съвсем мокри, но не изглеждаха ни най-малко изненадани, че са събудени по такъв начин. На Банри също не му бе спестен леденият душ и с все още полузатворени очи и лице със стичаща се по него вода, той се обърна към Касо:
	— Благодаря ти, Касо, на теб винаги може да се разчита!
	— Пак заповядай! — отвърна навигаторът, докато заливаше настървено брат си Гой.
	— Ама какво става! — ревна Беорф, когато дойде неговият ред за ведрото с вода.
	— Нищо особено, Беорф — присмя се Амос. — Явно това е единственият начин да се събудите! Ще го запомня за следващата зима!
	След питателна закуска беоритите продължиха плаването към земите на Харалд Синия зъб. Амос се чувстваше по-добре и морската болест вече беше само един неприятен спомен. Трябва да се спомене и това, че по тези места морето беше много по-спокойно и дракарът почти не се клатеше. Вятърът беше утихнал и платното пак беше вдигнато. Банри радостно припяваше, за да води ритъма на гребците, когато изведнъж рязко млъкна. Капитанът скочи от мястото си и огледа целия хоризонт. После се обърна с лице към екипажа и тържествено обяви:
	— Мерени!… Усещам ги, плуват под водата и ни обкръжават!
	— Оставете ги на мен! — нападателно се провикна Алре Секирата, като извади двуострото си оръжие. — Моля ви се, оставете ми ги!
	— Тази вечер ще похапнем ли риба, Алре? — попита Рута валкирията. — Искаш ли да ти помогна да съберем няколко пълни мрежи?
	— Млък! — заповяда Банри. — На едно, запушете ушите си с лоени топчета! На две, престорете се на мъртви! Ще чакате сигнала ми и ще ги направите на каша! Ясно ли е?
	— Ясно като бял ден! — избоботи Хелмик и стисна зъби. — Особено за кашата.
	— Но какво става? — неспокойно се обърна Беорф към Амос.
	— Мисля, че след малко ще бъдем нападнати от мерени — обясни младият Пазител на маските. — Спомням си какво ми разказа за тях сирената Кривания. Мерените по всичко приличат на сирените, с изключение на това, че са отблъскващо грозни. Също като тях използват гласа си, за да омагьосват хората. Тези морски чудовища разкъсват жертвите си, опустошават всичко на кораба и го потапят, за да го превърнат в свое жилище в дълбините на океана. Четох, освен това в Ал-Катрум, територии на мрака, че мерените носят червени шапчици с пера. Сигурно са морските братовчеди на гоблините!
	— Защо не използваш огърлицата, за да призовеш няколко от виещите кучета? — попита Беорф, преди да си запуши ушите.
	— Не… Имам друга идея.
	Пазителят на маските сложи елфическите си уши и търпеливо зачака, като се престори на мъртъв, както бе заповядал Банри. Беше си спомнил предупреждението на Гуенфадрил, че тези кристални уши ще го предпазят от омагьосващи песни. Изведнъж Амос долови печалната и протяжна песен на мерените. От дълбините се разнесе нежна мелодия, която се смеси с шума на вятъра и вълните. Цял хор кристалночисти гласове пееха кротко:


	Сам в крехката си лодчица,
	морякът излиза в огромния океан.
	Високо горе блещукат звездите,
	а в дълбините той чува зова на лобното си място.
	Напред! Такава е съдбата му!
	И в дъното на небето, и в дъното на океана
	той ще намери нас…
	Той ще намери нас…


	Амос наведе глава към дъното на кораба и изтананика:


	Качете се без страх,
	от много луни насам времето им е изтекло.
	Този дракар е ковчег,
	който плава към мъглите на боговете.


	Песента изведнъж замлъкна, заменена от тревожно мълчание. После се дочу един глас:

	— Кой си ти, братко на водната стихия? Ти, който говориш нашия език, но произнасяш думите като човешко същество?
	Амос си спомни уроците на Сартиган, запази спокойствие и отговори:
	— Аз съм мерен, аз съм ранен пленник на рибарска мрежа. Исках да избягам, но, онемял от тяхната омраза, си отмъстих и ги убих.
	Гласът поде отново:
	— Братко, ние идваме, ще се качим при тях и ще ги разкъсаме.
	Отвратителни ципести ръце с дълги и отблъскващи нокти се вкопчиха в бордовете на дракара. От всички страни на кораба изникнаха лица. Най-едрата от мерените, вероятно главната измежду тях, се плъзна на палубата. Беше неописуемо противна на вид. През огромната й полуотворена уста се виждаха стотици дребни рибешки зъби, разположени върху цялото й небце. Двуметровото й тяло беше покрито с мазни и вонящи люспи, а на гърба й се издигаше перка, която започваше от главата и стигаше чак до опашката. Имаше малки пронизващи очи, огромна рибешка опашка вместо крака, а по главата, раменете и гърба й имаше дебел слой зелени водорасли. Главната мерена беше изключително силна на вид и в ръката си държеше оръжие, което напомняше морски таралеж. На главата си, килната надясно, носеше червена шапчица с перо.
	Тъкмо когато мерената припълзя до Руша валкирията, Банри грабна светкавично дългия си меч и отряза главата на създанието. Сигналът бе даден! Сега беоритите бяха оголили дългите си криви нокти и остри зъби. Хелмик сграбчи една мерена, изтегли я от водата и й счупи врата. Пьотр великана размаза пет само с един удар, докато Рута и Гой застанаха гръб до гръб, за да дадат отпор при евентуално нахлуване на мерените върху дракара. Юло и Шемил се прикриха зад Алре Секирата, за да са сигурни, че няма да получат изневиделица някой удар, а Касо се изкачи горе на мачтата. Беорф се прилепи към Амос и му каза:
	— Не можеш ли сега да направиш някое от твоите номерца?
	— Не се притеснявай… ще стане!
	Младият Пазител на маските потисна страха си и се съсредоточи. Секирите и мечовете на беоритите започнаха да червенеят под въздействие на магията. Алре викна:
	— Секирите ни! Остриетата почервеняват! Нагорещяват се! Боговете са с нас!
	Окуражени от това свръхестествено явление, беоритите удесеториха силите си. Мерените напразно се опитваха да се прехвърлят през борда. Копията, секирите и мечовете пронизваха кожата им и изгаряха плътта им. Възседнал една напречна дъска на мачтата, Касо пускаше стрела след стрела с точността на истински елф. Хелмик се сражаваше без оръжие, като раздаваше ужасяващи удари със страховитите си нокти по лицата на противниците. Алре Секирата ревеше от удоволствие и режеше глави наред. Непоносима воня на риба се разнесе из цялата околност. С меч в ръка, Банри трудно сдържаше въодушевлението си и ревеше древен боен химн. Гой и Рута стояха при носа на дракара и убиваха безмилостно и без ни най-малко угризение.
	Внезапно Хелмик залитна и падна извън борда. Пьотр великана изрева между два удара с меч:
	— Мечка в морето! Мечка в морето!
	Без да му мисли, Беорф скочи във водата. Амос сграбчи един меч, запали острието му с магически огън и го хвърли във водата. Съсредоточи се, за да може оръжието да остане нагорещено дори когато бе потопено във вода. Приятелят му протегна ръка и хвана дръжката под водата.
	Беорф съзря мерената, която повличаше Хелмик към дъното. Той се мяташе, но не можеше да се отскубне. Младият беорит хвърли с все сила меча към създанието. Омагьосано със силата на огъня, оръжието проряза водата и се заби в рамото на чудовището. То отпусна хватката си и Хелмик, полузадушен, с отчаяни усилия изплува на повърхността.
	Битката на дракара продължаваше. В разгара на боя Банри заповяда:
	— Свали платното, Касо, трябва да се омитаме!
	Тъкмо в този момент се появи Беорф, крепейки Хелмик. Най-после Юло Юлсон намери кураж да действа. Той измъкна меча си, рани една мерена и помогна на двамата беорита да се измъкнат от водата. Платното падна и Банри изрева:
	— Ако наистина боговете са с нас, ще излезе вятър и ще ни отведе далеч оттук!
	Амос затвори очи и протегна ръка към небето. Тутакси се надигна нежен бриз. Платното леко се изду и дракарът бавно помръдна. Като вложи цялата си енергия, Пазителят на маските засили полъха, докато се превърне във вятър, а после в истинско въздушно течение. Беоритите се втурнаха към веслата и здраво загребаха. Само за няколко минути корабът напусна мястото на битката и остави враговете далече назад.
	— Не ни последваха! — провикна се Касо от върха на мачтата. — Гледайте, разпръскват се! Братя, ние спечелихме битката! Победихме!
	— Победихме! — повториха в един глас всички беорити.
	Изведнъж вятърът утихна без видима причина. Амос бе седнал на пода, задъхан и плувнал в пот.
	— Чудесна работа свърши, Амос! — похвали го Беорф.
	— Благодаря! И ти се представи добре! Много ми хареса идеята да хвърлям пламтящи мечове във водата. А на теб?
	— Страхотна беше! И добре, че вятърът ти не се превърна в ураган! — присмя се добродушно беоритът. — Мисля, че обучението на Сартиган ти е било от голяма полза. Много се радвам, че магическите ти умения не съсипаха всичко по пътя си!
	— По-добре владея магията, но все още трудно я контролирам! Тя е нещо като полудял кон, който галопира вътре в мен. Все пак съм доволен, имам напредък.
	— Почини си — посъветва го Беорф, докато бършеше косите си с парче плат. — Имаме още няколко дълги дни плаване.
	— Колко? — попита Амос.
	— Три дни! — чу се гласът на Банри. — Още три дни усилия.


	11
	При Харалд Синия зъб

	— Нека беоритите влязат! — разнесе се груб и невъздържан глас.
	Огромната двукрила врата от масивно дърво, която водеше към тронната зала на Харалд Синия зъб, се разтвори с пронизително скърцане. Беоритите, начело с Банри, тръгнаха към краля с гордо вдигнати глави. От двете страни на пътеката, която водеше към трона, се бяха струпали стотици викинги, за да видят човеко-мечките. Северните хора бяха ококорили очи и нервно попипваха оръжията си. Юло Юлсон, наричан още Голямата уста, мина пред Банри и спря пред огромния кралски трон, изработен от брезово дърво. Както повеляваше традицията, Юло започна с тържествено представяне:
	— Ние, чедата на Упсгран, последното селище на беоритите от Юга, идваме при вас, за да ви помогнем. Един от вашите пратеници дойде в нашите земи с молба за помощ. Ние сме хора със сърце и висок дух. Макар че нашата раса рядко си има вземане-даване с човеците, решихме да се бием под вашите знамена! Представям ви храбреците, които преодоляха хиляда и едно препятствия, за да…
	— Затвори мръсната си уста, животно! — изрева кралят с ненавист и презрение. — Покажи ми какво си донесъл за военната хазна и после ще видим дали ще ни се слушат твоите дрънканици!
	Хелмик понечи да измъкне секирата си и да скочи върху неблагодарния грубиян, но Алре му попречи, като му изшътка да запази спокойствие. Шемил пристъпи и остави в краката на Харалд сандъчето със сапфири. Кралят накара един от хората му да го отвори. Заслепен от блясъка на скъпоценните камъни, той възкликна:
	— С удоволствие приемам дара ви! Сега се омитайте оттук и се връщайте в бърлогите си! И не ни се мяркайте повече пред очите!
	— Но… — заекна объркан Юло — аз… не разбирам! Нима сме сторили нещо, което не ви се нрави?
	— Идвате прекалено късно, банда глупави циркови животни! — извън себе си извика кралят. — Знаете ли какво означава това прекалено късно? Вече няма война и няма битки. Народите от Севера сключиха споразумение с Древния от планината.
	— Ами… червенокапците… не са ли ви нападнали?
	— Сега червенокапците и мерените са наши съюзници — изсмя се Харалд. — Голямата викингска армия вече няма за цел да унищожи огнедишащия звяр, а да му помогне в благородната му мисия.
	— И каква е тази толкова благородна мисия? — запита Алре, като леко плъзна ръка върху оръжието си.
	— Да покори света! — безгрижно отвърна Харалд, сякаш на шега. — Точно това ще стане! Викингите знаят какви са висшите им интереси. Върнете се у дома, нещастни беорити, и се пригответе за посещение на гоблините! Ако им предадете всичките си ценни предмети, цялото си злато, пари и диаманти, може и да ви пощадят живота!
	Цялата зала избухна в подигравателен смях. Викингите се подиграваха на човеко-мечките, присмиваха им се и им подхвърляха обиди. Северните мъже бавно обкръжаваха беоритите. Намеренията им бяха ясни: нямаха никакво желание да пуснат човеко-мечките да си вървят. Но беоритите нямаше да им се оставят току-така.
	Банри се наведе към ухото на Беорф и му прошепна:
	— Виждаш ли защо нашият народ винаги се е държал настрани от хората! Ако твоят приятел младият магьосник… защото той е магьосник, нали?
	— В известен смисъл — потвърди Беорф.
	— Та ако той има някакъв начин да ни измъкне оттук, трябва да го използва сега, иначе всичко това ще свърши с кървава баня. Скоро нашите приятели ще извадят ноктите си и тогава нищо вече не може да ги спре.
	— Твой ред е! — подвикна Беорф към Амос.
	Младият Пазител на маските пристъпи към трона. С твърд и властен жест кралят накара присъстващите да млъкнат.
	— Виж ти! Ето един, който не е от тяхната раса! Веждите му не са сключени над носа и още няма брада! Ти не си ли от човеците, нищожество?
	— Вярвате ли в елфите? — простичко попита Амос.
	— Казват, че ги има, но аз никога не съм ги срещал! — иронично отвърна кралят. — Както и феите! Това, което виждам с очите си, са гоблини!
	— Е, тогава вижте с очите си един елф! — И Амос отдръпна косата от ушите си.
	Всички присъстващи се отдръпнаха крачка назад. Човеко-мечките се спогледаха, невярващи. Хитрината като че ли започваше да действа.
	— Беоритите сключиха споразумение с елфите — продължи Амос. — Сега знаем кои са наши приятели и кои са ни врагове. Както вероятно ви е известно от преданията, ние имаме огромни магически способности! Оставете ни да си вървим и няма да понесете последствията на моя гняв!
	— Елф! — провикна се Харалд. — И какво можеш да направиш, дребно разпенено елфче, срещу сто от моите хора?
	Амос започваше да губи контрол над чувствата си. Харалд беше груб и неуважителен, един самодоволен и надменен крал. Момчето го намрази още в първия миг и магията, която течеше в него, превъзбудена от омразата, започваше да бушува във вените му. Огън изгаряше вътрешностите му. Пазителят на маските си спомни думите на своя Учител. Припомни си и съня, в който баща му го беше посъветвал да не се доверява на гнева.
	— Хайде де, елфчо! — продължи злият крал. — Няма ли да ми отговориш? Какво ще направиш срещу сто от моите хора?
	Амос дишаше трудно. Беорф предусещаше какво ще стане и дискретно предупреди беоритите за заплахата, която представляваше Пазителят на маските в такова състояние. А той на свой ред отново видя пред очите си народа на огъня. Едно човече от лава се извиваше пред него и го умоляваше:
	— Бъди нашият бог! Бъди наш господар! Освободи ни!… Ние сме добър народ, няма да сторим зло!… Освободи ни!
	Облян в пот, Амос загуби разсъдък и се строполи на земята.
	— Вижте само — избухна в смях кралят — каква сила и мощ има у този елф! Едва се държи на крака, а ме заплашва с магии!
	— Освободи ни! — настояваше човечето от лава. — Хайде, стани наш бог и ни позволи да се превърнем в оръдие на гнева ти! Позволи ни да ти служим! Ние сме добър народ, добър народ!
	Пазителят на маските трепереше. Опитваше се да се овладее, но не можеше да спре да мисли за смъртта на баща си, за отвличането на майка си, за изчезването на Жюно и за зверствата на червенокапците. Всички тези образи бясно се вихреха в главата му. Амос изпитваше неудържимо желание да взриви това гнездо на лъжи, това кралство на страхливци! В същото време си мислеше и за уроците на Сартиган. Момчето имаше усещането, че Учителят му е с него и му повтаря: „Спомни си, Амос, че ситният дъжд е благодатен за земята, а ураганът руши и оставя след себе си хаос. Ти си дъжд, не си ураган!“.
	— Освободи ни, господарю! Хайде! — крещеше човечето от огнена лава. — Направи го!
	— Отсечете му главата! — заповяда Харалд. — Винаги съм искал да украся камината си с елфска глава.
	Един мъж се отдели от множеството на викингите и вдигна секирата, за да изпълни кралската заповед. Беоритите пристъпиха една крачка, за да се намесят. Амос възвърна самообладанието си точно в мига, когато положението щеше да се обърне в погром.
	Момчето се надигна и насочи пръст към нападателя си. В лицето на викинга се пръсна огнено кълбо, което подпали брадата и косите му. Възглас на изненада се разнесе из залата. Никой не посмя повече да помръдне. Всички втренчиха погледи в Амос, чиято магия беше в действие. Мощен вятър изби огромната дървена врата и нахлу в тронната зала. Пазителят на маските съсредоточи въздушната маса около себе си в нещо като вихър. Краката му внезапно се отделиха от пода. Амос се издигна във въздуха.
	В залата се изсипаха потоци вода. Незнайно откъде появилият се прилив неудържимо нахлуваше през зейналия отвор на вратата. С него в тронната зала проникнаха стотици келпи. Тези морски създания — полухора-полуконе — имаха крака и глава на чистокръвен жребец, а тяло и ръце на човек; притежаваха опашка и грива и имаха по три пръста на всяка ръка. Като препуснаха по водата, те застанаха между беоритите и викингите. Амос, все така във въздуха, като че ли беше изпаднал в състояние на съзерцание. Той бе втренчил неподвижен поглед в тавана, със скръстени ръце, а вятърът го поддържаше над земята. Когато всички келпита заеха позиция, Пазителят на маските се обърна към краля с глас, който вече не беше неговият:
	— Аз съм Мананан Мак Лир, твоят бог! Помниш ли ме, Харалд Синия зъб? Аз съм този, когото ти забрави преди много време. Аз съм този, който ти помогна да превземеш трона, но никога не получи от теб молитви на благодарност. Аз съм този, когото ти предаде, като се съюзи с дракона. Аз съм този, с когото се подигра, като се събра с мерените. Аз съм този, на когото вече му писна от теб. Позна ли ме?
	Крал Харалд, парализиран от страх, измънка нещо неразбираемо.
	— Жалък страхливец! — продължи Мананан Мак Лир. — Чуй какво ще ти кажа и изпълни заповедта ми дума по дума! Още утре ще скъсаш съюза с моите врагове и ще окажеш достоен прием на беоритите. Те ще ти предадат сандъче с магически сапфири. Един твой доверен човек веднага да занесе сапфирите в ковачницата ти, после да излезе и да затвори вратата след себе си. Да сложи стража на вратата, за да не може вътре да влезе никой смъртен. Това е твоят последен шанс да се върнеш в правия път! Направи каквото ти казвам, или ще понесеш моя гняв! Сега се събуди!

	* * *

	Харалд отвори очи. Беше в леглото си и слънцето полека се вдигаше над хоризонта. Кралят ревна:
	— Стража! Стража!
	— Какво има, ваше величество? — притича веднага стражата.
	— Командирите на армията веднага да дойдат при мен! — заповяда Харалд. — Искам моят съветник по държавните дела начаса да анулира споразумението, сключено с огнедишащия звяр! Да се приготви угощение като за най-отбрани гости и да се изпрати в открито море флотата, която да посрещне един дракар, пристигащ от юг! И… и престанете да ме гледате така, ами помогнете да се облека!


	12
	Новият Харалд

	— Нека беоритите влязат! — викна енергичен и нетърпелив глас.
	Огромната двукрила врата от масивно дърво, която водеше в тронната зала на Харалд Синия зъб, церемониално се отвори. Огромен килим в синьо и зелено, украсен със символите на бог Мананан Мак Лир, покриваше пода на цялото помещение. Беоритите, начело с Банри, вървяха към краля с гордо вдигнати глави. От двете страни на пътеката, която водеше към трона, стотици викинги се тълпяха, за да приветстват новодошлите. Северните мъже се усмихваха широко и приличаха на омаяни от гледката деца. Юло Юлсон, наречен Голямата уста, мина пред Банри и спря пред огромния кралски трон, изработен от брезово дърво. Както повеляваше традицията, Юло започна с тържествено представяне:
	— Ние, чедата на Упсгран, последното селище на беоритите от Юга, идваме при вас, за да ви помогнем. Един от вашите пратеници дойде в нашите земи с молба за помощ. Ние сме хора със сърце и висок дух. Макар че нашата раса рядко си има вземане-даване с човеците, решихме да се бием под вашите знамена! Представям ви…
	— Разбира се, приятелю! — възкликна високо кралят. — Прекъсвам словото ти, за да те уверя, че ти и твоите събратя сте добре дошли при мен!
	— Благодарим ви най-сърдечно — продължи Юло, много доволен, задето е произвел такова впечатление у краля. — Трябва да призная, велики владетелю, че самият аз за малко щях да загина, спасявайки двама мои приятели от ноктите на мерените, и без моята смелост никога не бихме стигнали дотук.
	Всички беорити започнаха да се прокашлят и да прочистват гърлата си. Юло продължи:
	— Така… е… да забравим моите подвизи и да се върнем отново на фактите! Ето нашия принос към военната хазна!
	Шемил пристъпи напред и остави в краката на краля сандъчето със сапфири. Харалд заповяда:
	— Това веднага да се занесе в ковачницата! Благодаря ви много, приятели!
	— Ние ви благодарим — отговори му Юло. — Оценяваме високо вашия ескорт, който ни приветства за добре дошли, и вашето щедро гостоприемство. Угощението, което ни бяхте подготвили в салона за прием, ни преизпълни със задоволство. Бяхме полумъртви от глад и това угощение ни възвърна силите!
	— Това е чудесно, братя мои, чудесно! — възкликна кралят. — Впрочем готвачите ми съобщиха, че вие сте им оказали голяма чест, като сте яли като… като… като истински воини! От тази сутрин в моето кралство се промениха много неща и за щастие това съвпада с вашето пристигане. По причина, която предпочитам да не обяснявам, в моите земи изникнаха десетки бойни станове на гоблини-червенокапци. Ще ми помогнете ли да ги прогоня?
	— Дайте на всеки от нас по една дивизия от вашите хора и за една седмица земите ви ще бъдат излекувани от тази зараза! — заяви Банри, като направи крачка напред.
	— Банри говори за една седмица, защото работи бавно — изсмя се Хелмик. — За три дни ще съм ги обезглавил всичките!
	— Вашата пламенност ще се отрази добре на моите хора! — със задоволство отбеляза Харалд Синия зъб. — От известно време са се схванали. Ще поговорим за тази стратегия с моя съветник по военните въпроси, но преди това бих искал да побеседвам на четири очи с младия елф.
	Изненадани от тази молба, всички беорити се спогледаха неразбиращо.
	— Между нас няма елф, велики кралю — отговори Юло. — Не са ви осведомили правилно!
	— Ама как? — измърмори кралят. — Във вашата група със сигурност има елф. Ето го! Онова момче там… разпознах го! Вече съм го виждал…
	Всички погледи се насочиха към Амос. Младият Пазител на маските се приближи до краля и почтително се поклони.
	— Много съжалявам, но трябва да ви кажа, че не съм елф, а човек — заяви Амос.
	— Ами да, ти си един… Аз… хм, може ли да поговорим насаме, господарю елф? — разколебано помоли кралят.
	— С удоволствие!
	— Скъпи беорити — поде отново Харалд, — моите викинги ще ви съпроводят до покоите ви. Починете си, чувствайте се като у дома си. След няколко дни пак ще обсъдим бъдещите ни действия срещу гоблините. Засега ще задържа този младеж и ви моля да ми позволите да остана малко сам.
	Очаровани от радушния прием, беоритите побързаха да напуснат тронната зала. Викингите, които наблюдаваха сцената, ги последваха и скоро Харалд Синия зъб се озова насаме с Амос.
	— Направих ли всичко, както ви е угодно? — попита кралят и коленичи пред момчето.
	— Ъъъ… да… защо питате? — заекна Амос.
	— Знам, че сте пратеник на Мананан Мак Лир и сигурно ви е известно, че се подчиних на заповедите на нашия господар. Вече нямаме споразумение с огнедишащия звяр. Окончателно избрах на чия страна съм и моите хора ще се бият за вас.
	— Това… това е много добре! — отвърна Пазителят на маските, без да разбира нито дума от онова, което му говореше кралят.
	— Значи пророчеството е вярно! — изрече викингският владетел и се извърна към трона си.
	— Какво пророчество?
	— Тази сутрин сънувах… сънувах един сън. Всъщност вие знаете това, нали бяхте в съня ми! Когато се събудих, отидох да се посъветвам с един велик жрец, за да прочета книгата за Рагнарьок.
	— Каква е тази книга?
	— Не знаете ли! — учуди се Харалд Синия зъб. — О, разбирам… подлагате ме на изпитание. Добре, добре, готов съм. Рагнарьок е глава от великата книга за съзиданието и гибелта на света. Тя разказва за ужасното зло, което ще се появи на Земята. Едно отвратително влечуго, неунищожимо и бълващо огън, ще разпространи отровата си и ще зарази с нея човешкия род. Тогава боговете ще бъдат въвлечени в хаоса и светът ще познае най-мрачните си времена. Страховити твари ще подчинят човечеството и ще го заробят. Няма да има слънце и луна, няма да има дни и нощи, всичко ще потъне в мрак без искрица светлина. За щастие там е написано още, че едно извисено същество — млад елф, възкръснал от света на мъртвите и избран от боговете — ще дойде в нашите земи, за да се бие със звяра. С него ще бъде и един велик воин, който само с един удар с меч ще убие тази твар, докато лети.
	— Аз не… не мисля, че съм този, когото очаквате — замислено каза Амос.
	— Напротив! — провикна се кралят. — Спрете тази игра с мен, престанете да ме измъчвате! Знам, че сте елф. Видях ви в съня си и освен това… ако не сте… значи за моя народ вече няма никаква надежда.
	— Но защо?
	— Как защо? — избухна кралят. — Защото гоблините се намножиха като зайци. Те са навсякъде! Червенокапците разрушават и опустошават моите селища, съсипват крайбрежието и правят набези и във вътрешността на континента! Скоро мерените ще потопят всичките ми дракари и ще остана без каквато и да е защита! Ето затова! И въпреки уважението, което ви дължа, нещата няма да се променят от десетина беорита!
	— А ако аз съм този елф? — сериозно каза Амос.
	— Ще имаме основание да повярваме, че ще победим — заяви Харалд. — Ако викингите не съумеят да удържат злото в своите земи, не виждам кой би попречил на огнедишащия звяр да разпространи отровата си по света.
	Амос си спомни разказа на Учителя Сартиган. Онзи, в който мъдрецът спечелил състезанието по стрелба с лък. Монахът бе казал, че е победил, защото противниците му се боят да не загубят. Той спечелил, защото имал безгрижно сърце и бистър ум.
	С тази мисъл в главата, Амос извади кристалните уши и незабелязано си ги постави. После ги разкри пред краля и обяви:
	— Кажете на хората си, че елфът от преданието е тук! Нека вашата армия отново повярва в себе си! Сега вече страхът не е от полза никому! Пророчеството от Рагнарьок е изпълнено.
	— Знаех си! — извика кралят, радостно засмян. — Не трябваше никога да губя вяра и да се огъвам пред исканията на тези чудовища. Дойде новият ден. Елате с мен, искам да ви покажа нещо!
	Харалд и Амос отидоха в ковачницата на краля. Зад една голяма врата, охранявана от страж, се чуваха свирепи удари с чук — някой удряше като обезумял. Харалд каза:
	— Според заповедите на Мананан Мак Лир, донесох сапфирите в ковачницата веднага щом ги получих от беоритите.
	— Но… скъпоценните камъни не могат да се разтопят! — зачуди се момчето.
	— Именно — потвърди кралят. — Надявах се, че ще ми кажете какво става в тази ковачница.
	— Не знам… трябва да попитате вашия ковач.
	— Моят ковач си е у дома и никой не е влизал в работилницата, след като моят придворен остави камъните вътре. Докато беоритите излизаха от тронната зала, един от моите хора дойде да ми съобщи, че тук става нещо странно. Вие никаква представа ли си нямате за това, което се случва вътре?
	— Ни най-малка! — увери го Амос, докато гледаше треперещата под ударите на чука врата на ковачницата.


	13
	Новата маска и потеглянето на войските

	Както обикновено, беоритите спаха непробудно в продължение на два дни. Отново на Касо се падна тежката задача да ги събуди.
	Амос сподели с Беорф разказа на Харалд и всички подробности, свързани с пророчеството. Чувстваше се осъден постоянно да носи елфическите уши. Момчето разказа и за странните шумове в ковачницата. Вече близо четирийсет и осем часа ударите не спираха. И денем, и нощем се чуваше ритмичният звук от чука върху наковалнята. Според заповедите от съня му, Харалд бе наредил жива душа да не прониква в работилницата. Когато Амос вече завършваше разказа си, пристигна един викинг от личната гвардия на краля.
	— Господин елф… много съжалявам, но ви викат в ковачницата. Очевидно е много спешно!
	Без да се маят, двамата приятели веднага тръгнаха към мястото. Нетърпелив и нервен, Харалд крачеше насам-натам по коридора. Той се втурна към Амос:
	— Зад тази врата има нещо, което ръмжи много кръвожадно! Трябва ли да влезем, или да чакаме? Направете нещо, моля ви, защото затвореният в работилницата звяр май не е в много добро настроение.
	Внезапно отекна ужасен вик. Стражите подскочиха и отстъпиха назад. Това беше вик, който единствено Амос можеше да разбере благодарение на магическите си уши.
	— Не се бойте! Няма никаква опасност! — каза той, за да успокои викингите наоколо. — Той иска мен, звярът ме вика. Ще вляза в ковачницата.
	— Искаш ли да дойда с теб? — попита Беорф.
	— Не, но бъди готов за всеки случай — малко неспокойно отвърна Амос. — Никога не се знае какво може да се случи!
	Пазителят на маските отбори вратата и бавно влезе в ковачницата. В сянката, само на няколко крачки от наковалнята, се криеше някакво създание. Беше високо около два метра, главата и долните му крайници бяха на кон. Тялото и ръцете му бяха човешки. Стоеше изправено и имаше много дълга грива и внушителна опашка на чистокръвен жребец. И тогава започна един странен диалог, съставен от причудливи звуци и движения.
	— Повикахте ли ме? — изцвили Амос. — Аз дойдох, говорете!
	— Много се радвам, че говорите езика на келпите — отвърна създанието на езика на морските коне. — Малцина човеци знаят езика ни.
	— Познавам езика ви, но не и обичаите ви — добави Амос, като удари с крак земята и изпръхтя. — Как мога да ви покажа уважението си?
	— Като пръхтите точно така, особено ако нямате грива — при нас това е израз на много голямо уважение — потвърди келпито, като почна да рови с копито.
	— Какво мога да направя за вас? — приветливо запита Амос и поклати три пъти глава.
	— Аз съм тук, за да ви дам нещо! — отговори съществото, хвърляйки един къч.
	— Вашият дар ще бъде приет с огромна благодарност! — почтително го увери момчето, като раздвижи енергично устни и се озъби.
	— Вие спасихте един жрец на Мананан Мак Лир — изцвили келпито и наведе глава. — За благодарност той ме помоли да ви изработя това!
	Келпито протегна ръка и подаде на Амос великолепна прозрачна синя маска. Образувана от стотици сапфири, тя наподобяваше рибешка глава. Люспите й приличаха на фино преплетени капчици. Имаше четири дупки, по две от всяка страна на хрилете, където да се инкрустират камъните на магическата сила. Маската беше изработена с финеса и сръчността на талантливите художници. Беше много лека, но и здрава, а периферията й бе украсена с великолепни изображения на анемонии и морски звезди, водорасли и корали.
	— Но това е същинско произведение на изкуството! — възкликна Амос, като клатеше лудешки глава.
	— Благодаря, много благодаря! — отговори келпито, а копитата му зазвънтяха по дървения под. — Вие наистина го заслужавате!
	— Трябва да инкрустирам в нея един магически камък, преди да я сложа на лицето си — каза Пазителят на маските, като пет пъти изпръхтя през ноздрите си. — Знаете ли къде да открия такъв камък?
	— Много от съкровищата на келпите бяха откраднати от мерените — обясни майсторът на маската и от устата му излезе пяна. — Ще откриете това, което търсите, в съкровищницата на дракона. Този камък ви принадлежи!
	— Ще го взема и ще отдам почит на маската и нейната сила — отговори момчето, като рязко се изпъчи.
	— Сега ми помогнете да изляза оттук и да се върна в морето! — помоли келпито, като се приготви да зарита. — Ако викингите ме видят, ще се уплашат и ще поискат да ме убият. Те все още не знаят, че се бием на една и съща страна.
	— Веднага! — И младият Пазител на маските удари веднъж с крак по земята.
	Амос хвърли голямо покривало върху създанието. Когато отвори вратата, видя ухиления Беорф да го гледа с любопитство.
	— Що за език беше това? — попита дебеланкото. — Ти танцуваше и цвилеше като кон. Не можах да се въздържа да не надзърна през пролуката на вратата. Знаеш ли, че непрекъснато плюеше?
	— Ако си беше сложил кристалните уши, щеше да разбереш — усмихна се Амос. — Кажи на краля да се оттегли с хората си. Трябва да изведа моя нов приятел до морето, без да го види никой.
	— Добре! Ще се погрижа за всичко! Стой тук, ще се върна да те взема.
	Няколко минути по-късно Амос съпровождаше келпито от замъка на краля до една каруца с малко покривало. Беорф бе подготвил всичко необходимо. Двамата приятели потеглиха с най-безгрижен вид към брега, недалече от града. Там морското създание излезе от прикритието си, поздрави Амос и Беорф и препусна в галоп във водата, докато изчезна с една вълна.
	— Що за същество е това всъщност? — попита беоритът, зяпнал от удивление.
	— Това е келпи — отвърна Амос. — Те са много мили и вежливи създания. Погледни каква маска ми изработи!
	— Великолепна е!
	— Сега не ми остава друго, освен да открия магическия камък в съкровищницата на дракона! — нервно се изсмя Амос.

	* * *

	Беоритите изтърколиха една огромна бъчва в подножието на дракара. Банри се увери, че никой не ги шпионира, докато Немил, въоръжен с един от дърводелските си инструменти, предпазливо отбори бъчвата. Амос и Беорф гледаха сцената и се чудеха какво ли ще изскочи отвътре. За тяхна изненада, в бъчвата лежеше още един беорит. Банри им каза:
	— Пьотр великана вече ви го представи в странноприемницата. Това е Гезер Михсон, наричан Невестулката. Той ненавижда водата, но няма равен на себе си в гората.
	— Но как е оцелял в тази бъчва? — удиви се Амос.
	— Летаргичният сън, това е нашата тайна! — подхвърли Касо, който се готвеше да залее Гезер със студена вода.
	— Да, точно така — продължи Банри. — Преди да потеглим на път, той яде в продължение на три дни и после заспа в бъчвата. Шемил добре закова капака и се погрижи да му остави няколко дупки за дишане. Спа през цялото пътуване!
	— А защо го будите сега? — попита Беорф, докато гледаше как Гезер едва-едва отваря очи.
	— Защото имаме нужда от него — отговори Хелмик Ненаситния. — Ще го изпратим да разузнае терена. Този момък е истинско чудо в гората. Умее да изчезва от погледите на враговете и да оцелява при най-тежки условия. Невестулката ще ни докладва съвсем точно за позициите на червенокапците, техните маршрути и бойните им единици.
	— За нас ще е по-лесно да стигнем до дракона през гората, отколкото по реката — потвърди Алре Секирата. — Тъй като викингите са отлични навигатори, гоблините с удвоено внимание ще наблюдават водните пътища.
	— Аз ще поискам от Гезер внимателно да проследи дали червенокапците имат пленници — каза Рута валкирията, като майчински погали Амос по главата. — Ние сме тук също и за да открием майка ти.
	— Много ви благодаря — развълнувано каза момчето. — Често си мисля за нея и се питам какво ли й се е случило. Нямам никаква следа и не знам какво може да са направили гоблините с нея.
	Гезер Михсон — Невестулката, най-сетне успя да се измъкне от бъчвата и да се събуди. Според указанията на събратята си, той се преобрази на мечка и изчезна в дълбоката гора на северните земи за цяла седмица. Когато се върна от дългото си пътешествие, беоритът с удивителна точност нарисува карта с бойните позиции на червенокапците и пътеките им, и особено на един лагер за пленници. Банри потърка ръце от задоволство, поздрави Невестулката и рече:
	— Познавам едни гоблини, които ще бъдат много изненадани, когато ни видят!


	14
	Заплахата Бризинг

	Бризинг беше очарователно осемгодишно момиченце с руси коси и сини очи, което живееше в селцето Рамусбергет, сгушено в подножието на голямата северна планина със същото име. Баща й беше дървар, а майка й, която очакваше бебе, се грижеше за домакинството. Повечето мъже от селото работеха като дървосекачи, викингите минаваха оттук два пъти в годината и изкупваха всичкия им дървен материал. Дърветата от землището на Рамусбергет имаха дървесина с превъзходно качество и дракарите, които изработваха от нея, бяха здрави и устойчиви. Цялото стопанство на селото се крепеше на тази, единствена дейност, която от стотици години насам осигуряваше поминъка на неговите жители.
	Бризинг имаше по-голям брат, който често се закачаше с нея, понякога може би прекалено. Преди известно време той бе откраднал любимата й кукла и я бе скрил в гората зад къщата. Момиченцето бе тръгнало да търси играчката си и се бе загубило в гората. Хората от селото веднага бяха организирали хайка, но превъплъщението на барон Самди я бе открило преди тях. Той беше мъж с телосложение на скелет, с очи като жарава, носеше цилиндър, дълго кожено манто и бастун. Есента беше дошла, вълците виеха. Бризинг зъзнеше от студ и без да изпита и най-малко недоверие към странния човек с червендалесто лице, тя се бе съгласила да разговаря с него. Баронът я бе взел на ръце и бързо бе напъхал един драконит в гърлото й. После й бе разказал следната история:
	— В далечните стари времена Земята била населена с великолепни създания. Огромни и силни животни, те били господари на света в продължение на векове. Спели върху несметни купища от съкровища дълбоко в планинските недра. Един ден заради ненаситната алчност на хората тези фантастични животни изчезнали от лицето на Земята. Аз те избрах, за да станеш първия от великите дракони, които скоро ще се върнат към живот по всички континенти и във всички земи. Бях възложил всичките си надежди на едно друго момиченце, но то се отклони от моя път. Искаше ми се да имам голям черен дракон, но вместо него ще се радвам на възхитително златисто създание със сини очи!
	Барон Самди, важен бог от расата на драконите, наричани също Древните, бе успял тайно да изработи три драконита. Тези скъпоценни камъни трябваше да се вградят в телата на три момиченца и да ги преобразят в дракони. Чудовищата можеха да се възпроизвеждат сами и щяха да си свият златни гнезда, където да снесат яйцата си. За няколко години създанията на барон Самди щяха да се разпространят из цялата Земя и да станат господстващата раса в света. Такъв бе изначалният план на барона, ала за негова зла беда нещата му бяха потръгнали зле.
	Богът се бе провалил в опита си да превърне младата принцеса Лолия от племето на догоните в ужасяващ черен дракон. Амос Дарагон му бе задигнал драконита и го бе инкрустирал в своята маска на огъня. Вторият камък бе откраднат от един второстепенен бог, ала третият, който сега се намираше в тялото на Бризинг, най-сетне щеше да послужи за осъществяването на намерението на божеството.
	И действително в планината Рамусбергет прогледна за белия свят огромен златист звяр със сини очи. Драконитът бе започнал бързо да действа и Бризинг изчезна, предоставяйки тялото и душата си на своето ново въплъщение. Барон Самди даде на звяра името Рагнарьок, което ще рече „залезът на боговете“. Тази дума напомняше наближаването на края на света, или по-скоро края на този свят. Отсега нататък в него щеше да има само един бог и само една раса, господстваща над Земята — неговата.
	Баронът се съюзи с Тхок — глуповата ледена богиня със сърце от камък, която свика огромна армия от червенокапци и мерени, за да покорят света. Тя, повелителката на гоблините, също прие съюза с барон Самди и призова всичките си поданици в подножието на планината Рамусбергет. За да съберат съкровището на дракона, тя им възложи като мисия да опустошават градовете и селата отначало по крайбрежието, а после и във вътрешността на континента.
	През това време драконът си издълба огромно леговище в самото сърце на планината. Страховитите му удари с нокти и зъби накараха земята да потрепери на много левги околовръст. Сякаш планината бе започнала да ръмжи и това постоянно боботене накара населението по тези места да застане нащрек. Когато изпълни задачата си, Рагнарьок превърна в пепел всички населени места около новото си жилище. Онези, които не бяха достатъчно разумни да избягат навреме, платиха за това с живота си. Драконът не прояви капка милост и към някогашното си семейство. Той безмилостно уби баща си и брат си, а умъртви и майка си, като я схруска със зъби. Жената умря в ужасни мъки, знаейки, че детето, което носи в утробата си, никога няма да види белия свят. Под садистичния смях на барон Самди пророчеството скоро щеше да се изпълни и светът щеше да падне във властта на драконите.

	* * *

	Гоблините влизаха в леговището на дракона и изсипваха вътре чували със злато и сребро, диаманти и скъпоценни предмети. Съкровището на Древния нарастваше с всеки изминал ден. В центъра на огромната пещера си почиваше огнедишащият звяр. Почти през цялата сутрин Рагнарьок, почувствал нужда да поразкърши крилата си, бе летял далече от вечните снегове на северната земя. Вън от пещерата му цареше пронизващ студ, непоносим дори за огнедишащ. Барон Самди крачеше насам-натам около грохналия на земята дракон. Размишляваше, като си придаваше загрижен вид. Драконът тежко избоботи:
	— Целият свят не може да се изправи срещу мен, сега аз съм господарят на тази земя!
	— Не допускай грешката, която направих аз — предупреди го баронът.
	— Да не би да говориш за онова момченце? — попита огромният звяр и се размърда върху съкровището. — То ли ти създава грижи?
	— Да, точно то ме тревожи — потвърди богът. — Защото е непредвидимо. Това момче успя да разплете всички планове на Сет и да ми отнеме Кюр, моя черен дракон.
	— То не може да направи нищо срещу мен, аз съм твърде могъщ! — увери го с гръмовен глас драконът и се разсмя зловещо. — След няколко седмици червенокапците ще ми съберат достатъчно голямо съкровище, за да снеса първите си яйца. По-късно децата ми ще се пръснат из цялата страна, за да направят още гнезда. Внуците ми ще отидат още по-надалеч и ще посеят хаос в целия свят.
	— А аз — добави барон Самди — ще стана най-висшия бог от пантеона на боговете. И всичко това благодарение на теб, красива малка моя Бризинг.
	— За кого говориш? — попита Древния, заинтригуван от името.
	— Исках да кажа Рагнарьок! — поправи се богът. — Забрави каквото казах, прекрасни ми Рагнарьок. Все пак, не ми се иска Амос Дарагон да стигне до теб…
	— Барон Самди! — кресна огненият звяр. — Ти си моят баща и аз ти дължа живота си, но недей да идваш да ме обиждаш в собствената ми пещера! Аз съм дракон, а той е дете! Как може да се сравнява с мен?
	— Той е хитър… невероятно хитър…
	— Махай се от моята планина, неблагодарен баща! — изрева драконът. — Ти не вярваш в мен! Мислиш ме за твърде глупав да се изправя сам пред едно дете. Презирам те! Ето един бог, който създава дракон, а му трепери като бавачка. За да ти докажа моята сила и величие, ще направя така, че това дребно насекомо да се появи пред мен, а аз ще го унищожа с едно отваряне на устата си.
	— Не прави това, Рагнарьок! — извика баронът. — Ти не трябва да го приемаш тук! Ясно? Вече не мога да рискувам. Войната между боговете на доброто и злото изчерпа могъществото на такива като нас. Те са по-слаби и не така бдителни. Всички вече си мислят, че аз съм потънал в забвение. Тъкмо сега за мен е времето да ударя и да покоря този свят! Вече не съм на страната на доброто, нито на злото, работя само за себе си!
	— Млъкни и тръгвай! — заповяда драконът. — Ти ще бъдеш владетел на небето, а аз — на Земята. Приказките ти ме отегчават, а вашите божествени войни изобщо не ме интересуват. Аз съм кралят тук и никой не може да ми заповядва! Искам да се срещна с това момче и да го убия. Ще стане така, както искам!
	— Внимавай, когато отвориш уста да го схрускаш, да не вземеш да пропуснеш! — посъветва го баронът, готов да си тръгне. — Ще наблюдавам всичко, което вършиш. Расата на Древните трябва да се възроди…
	— И ще се възроди! — яростно се провикна драконът.


	15
	Към планината Рамусбергет

	Харалд Синия зъб, Урм Червената змия и вазали от Зелената земя бяха скроили план. Тримата викингски крале щяха да обединят войските си, за да нападнат и унищожат заедно мерените и гоблините. Урм Червената змия имаше могъща флота от дракари и бе натоварен със задачата да излезе в открито море и да се справи с мерените. Вазали от Зелената земя се закле да освободи южните владения на викингските земи и да преследва червенокапците навътре в големия континент. Планината и драконът бяха оставени на крал Харалд Синия зъб и неговите хора. Той имаше най-голямата и най-боеспособна армия. Воините му бяха диви и не познаваха страх. Освен това в неговото кралство се произвеждаха здрави доспехи и превъзходни мечове.
	Крал Харалд раздели войските си на шест батальона и предаде командването на всеки от тях на един или няколко беорита. На Банри бяха поверени около двеста човека, а Хелмик Ненаситния получи триста. Братята Азулсон, Гой и Касо, взеха под свое командване един батальон с разузнавачи, съставен от петдесетина стрелци с лък, които умееха да се придвижват много бързо. Рута Багасон — валкирията, Алре Секирата и Пьотр великана си разделиха около четиристотин бойци. Шемил Лапсон, сръчният дърводелец, остана в града, за да ръководи работите по укреплението при евентуална атака. Гезер Невестулката се върна да спи в бъчвата си, а Юло Юлсон, когото наричаха Голямата уста, бе неоткриваем, когато се разпределяха задачите. Дълго го търсиха из града и накрая разбраха, че хитрецът се бе скрил в един дракар с твърдото намерение да избяга обратно в Упсгран. Повериха му тридесет и пет човека с конкретната мисия да освободят пленниците от лагера на червенокапците. Амос и Беорф предложиха помощта си и така бе решено те да придружат новия командир Юло.
	Всички батальони получиха изключително подробни заповеди. Според маршрута, изработен въз основа на доклада на Гезер Невестулката, всяко поделение трябваше да поеме нагоре към планината Рамусбергет и да принуди гоблините да отстъпят на север. И тъй като в горите беше навалял обилен сняг, бойците щяха да използват ски. Викингите и беоритите познаваха много добре това средство за придвижване и можеха с минимално усилие да преодолеят огромни разстояния. Снегът и ледът за тях бяха предимство, което не беше за пренебрегване. Бяха уговорили и мястото на срещата, където всички батальони щяха да се присъединят към общите сили за една последна атака — атаката на планината на дракона.
	Само личната гвардия на Харалд остана в града. Петдесетте воини трябваше да защитават града и краля при нападение. Беоритите си пожелаха на добър час. Всеки пое своя батальон и скоро градът се изпразни. При тръгването Юло пак се бе изпарил. Амос успя да намери новото му скривалище. Той се бе свил в кралския затвор и собственоръчно бе заключил два пъти вратата. Горкият беорит беше полумъртъв от страх при мисълта да влезе в бой.
	— Юло! — възкликна Амос. — Какво правиш тук? Време е да тръгваме!
	— Аз не тръгвам — заяви беоритът иззад решетките. — Щом аз командвам, казах на моите хора, че ще останем известно време тук… и… после ще видим какво ще правим. Ще направим или това, или обратното!
	— Какво става, Юло? — приятелски попита Амос. — Страхуваш се да тръгнеш, така ли?
	— Да! — призна човеко-мечката, като меко се отпусна на кушетката в килията. — Толкова ме е страх, че сам се заключих в затвора! Аз съм се родил без капка смелост и без каквито и да е воински умения. Това, което обичам в живота, са моите историйки. Мога да говоря безспир, но нямам никаква дарба да ръководя хора.
	— А коя е любимата ти история?
	— Онази за Сигурд! Той е най-прочутият герой, за когото съм чувал. Тъкмо Сигурд преди стотици години победил Северния дракон на име Фафнир. Това огнедишащо създание някога било човек, син на велик магьосник. Убил баща си и се превърнал в дракон заради алчността си. Приказното съкровище привлякло в леговището на звяра много герои, които търсели слава и богатство. Мнозина от тях загинали в земите около пещерата, но младият Сигурд, въоръжен с меча на баща си, успял да победи чудовището. Той се скрил в една дупка на пътя, по който всеки ден драконът се прибирал, и му разпорил корема.
	— В този момент се пише една нова легенда, Юло, и ти си част от нея — заяви Амос, като натъртваше на всяка дума.
	— Всички ще умрем, ако се изправим пред дракона! Аз не искам да умра, искам пак да видя Упсгран.
	— Някой вече ми каза, че трябва да заменим страха с познание. Твоята история ме наведе на една идея. За да победим дракона, трябва да погледнем отвъд неговата сила. Няма полза да го нападаме с армия, трябва да го убием чрез слабото му място.
	— Знаеш ли как да надвиеш дракона? — стеснително попита Юло.
	— Да, ще го победя с хитрост и в същото време ще направя едно добро дело за Огюр дьо Вербук.
	— Тогава… аз ти имам доверие и ще дойда! Нека се съсредоточим върху нашата мисия и да освободим пленниците. Иди да предупредиш хората, че скоро потегляме!
	— Излез оттук, Юло, и да тръгваме веднага на път! Нямаме време за губене!
	— Да, обаче… как да кажа… ъъъ… — замънка беоритът. — Аз глътнах ключа от килията и трябва да чакаме червата ми да ми го върнат!
	— Ще чакаме! — развесели се Амос. — Ще чакаме!

	* * *

	След като в продължение на половин ден се придвижва на ски, батальонът на Юло стигна съвсем близо до позициите на червенокапците, точно както бе указано на картата. Гоблините бяха заели цяла долчинка. В огромни дървени клетки, поставени в центъра на лагера, бяха затворени десетки пленници. Те очакваха да бъдат продадени като роби.
	Грубо оформени от сняг стени бяха издигнати около лагера, за да пазят гоблините от вятъра. На пет места денонощно гореше огън и разнасяше гъсти облаци дим из околната гора. Червенокапците се щураха насам-натам, вкочанени от студ. Бяха около стотина, натоварени със задачата да наблюдават цялата околност.
	— Имаш ли план? — обърна се Беорф към приятеля си Амос.
	— Направи така, че засега Юло да не издава никаква заповед. Аз ще огледам наоколо.
	Амос се съсредоточи и полека вдигна ръка. Скоро на пръста му кацна синигерче. Момчето му каза:
	— Заеми ми твоите очи. Аз владея силата на вятъра и няма да ти причиня зло.
	Синигерчето отлетя към пленническия лагер и не след дълго кацна на една от клетките. През очите на птичката Амос видя отчаянието в погледа на пленниците. Повечето от тях бяха жени и деца, но имаше и немалко мъже в разцвета на силите. Сгушени един в друг, те зъзнеха неудържимо. Почти всички изглеждаха болни или крайно изнемощели. Децата бяха убити в мръсни и скъсани завивки. Единствената им храна беше сурова риба и малко хляб.
	Птичето се премести и видя познат силует. Едър и силен мъж помагаше на една разплакана майка да покрие с още една завивка болното си дете. Синигерчето кацна на решетката, съвсем близо до тях. Амос веднага разпозна Жюно, владетеля на Берион. Каква радост! Може би и неговата майка Фрила беше сред тези пленници!
	Синигерчето кацна на рамото на Жюно. Рицарят, изненадан от подобно поведение на едно диво птиче, нежно погали главичката му с пръст. Птичето хвръкна и Амос загуби видимост. Момчето се обърна и видя Беорф, който вече се връщаше.
	— Жюно е сред пленниците! — извика той.
	— Видя ли го? А майка ти?
	— Не можах да видя Фрила, но силно се надявам, че и тя е сред тях. Направо ще изпека на шиш тези гоблини, за да ги накажа заради…
	— Пак се оставяш на гнева, Амос! — рече Беорф, за да успокои приятеля си. — Когато чувствата ти вземат връх над разума, ставаш опасен за всички наоколо.
	— Имаш право… но не мога да стоя със скръстени ръце!
	— Остави на мен — каза Беорф уверено. — Имам план.
	— Имам ти доверие, Беорф. — Амос стисна ръката на приятеля си. — Оставям те да се приготвиш!

	* * *

	Беорф и Юло се бяха преобразили на страховити зверове — полухора-полумечки. Имаха разкривена уста, полуобрасло с козина тяло и глава, която повече подхождаше на трол, отколкото на човешко същество. Дебеланкото се бе погрижил и да си сложи кристалните уши, за да може да разговаря с гоблините. За да ги накарат да повярват, че са търговци на роби, двамата беорити влачеха след себе си десетина уж пленени викинги. Те бяха скрили оръжията под дрехите си. Между тях беше и Амос, с наведена глава и овързан като всички. Останалите части от батальона чакаха в гората, готови да се втурнат в атака.
	Когато групичката пристигна до стана на червенокапците, един часовой спря Беорф и го запита:
	— Тебе кой? Представя тебе на мене, иначе мене убие тебе!
	— Мене е Гьорк! — отговори младият беорит. — Роби на нас, на баща и на мене. Баща не говори, няма на него език, отрязан от човеци.
	— Нас не плаща роби, нас вземе в села!
	— На тебе добра цена за здрави мъже — настоя Беорф.
	— Тебе влезе, мене види началник на нас — продължи червенокапецът и пропусна всички да влязат в стана.
	В този момент Амос се откъсна незабелязано от групата и отиде до клетката на Жюно. Рицарят го изгледа с ококорени очи, сякаш виждаше призрак.
	— Амос! — прошепна той. — Не вярвам на очите си! Но какво правиш тук?
	— Ще ти отговоря по-късно, ако не възразяваш, Жюно. — Момчето хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че никой не го е видял. — Майка ми тук ли е?
	— Уви, не! — Жюно наведе глава. — Тя бе продадена от тези чудовища на един пазар за роби преди две седмици. Не можах да видя баща ти Урбан. Той успя ли да се измъкне?
	— Баща ми бе убит при нападението на Берион.
	— Много съжалявам — прошепна рицарят със стиснато от вълнение гърло. — Той… беше наистина… прекрасен човек. Надявам се, че смър…
	— Зная — прекъсна го Амос. — Ще говорим за това по-късно, Жюно. Сега вземи тези оръжия и ги раздай на пленниците. При сигнал на Беорф, ние ще атакуваме.
	— Чудесно, подай ми ги през решетката, аз ще се заема с всичко. Ти само отвори клетките и ще видиш на колко много от пленниците сърцата им преливат от ярост. Дори жените изпитват желание да заколят някои от тези гнусни и жестоки твари.
	Викингите подадоха едно по едно оръжията на пленниците. Гоблините така и не разбраха нищо, твърде заети да разглеждат двете причудливи създания, които водеха групата. През това време пред Беорф се появи и началникът им. Беше по-едър от останалите и гордо носеше перо на червеното си кепе. Той започна високомерно:
	— Какво тебе иска на мене и на нас?
	— Мене носи на вас роби, не скъпо — почтително отговори дебеланкото в кожата си на чудовище.
	— Но… тебе луд! — провикна се началникът. — Мене не купува, мене продава роби! Мене не интересува роби на тебе!
	— Мене много мъчно, голям тебе началник — извини се Беорф, чийто план вървеше по мед и масло. — Понеже мене и баща безпокои тебе, нас дава на тебе роби!
	— Голям подарък! Заради това мене не убива на вас! Само мене пази вас като роби на нас!
	Всички гоблини, скупчени зад главатаря си, избухнаха в злобен смях. Беорф също се престори, че се смее от сърце. Тогава началникът попита:
	— Тебе не разбира на мене! Мене казва на тебе, че тебе става роб на нас. Мене взима роби на тебе и прави тебе става роб също на нас! Тебе не смее се, тебе плаче!
	— Мене смее се — обясни Беорф, — защото тебе много глупав! Тебе пада клопка на мене, дебела бъчва тебе!
	Втрещен, гоблинът, който действително беше с дебел корем, не можа да отговори нищо.
	— В атака! — ревна Беорф. Викингите нададоха мощен вик и извадиха оръжията си. Беорф се преобрази на мечка и се хвърли върху главатаря на чевеношапковците. Юло се хвърли стремглаво в боя. Най-сетне, в разгара на битката, той бе изгубил страха си. Вратите на клетките се пръснаха на парчета и освободиха въоръжените пленници, жадни за отмъщение. Жюно, преливащ от радост, че има меч, се спусна стремително в боя.
	Малцина от гоблините можаха да отговорят на нападението, преди целият батальон да завземе лагера. Макар и далеч по-многобройни, те оказаха слаба съпротива и много от тях намериха спасение в гората. След неколкоминутна битка хората се поздравиха с победата.
	След като Беорф и Жюно се напрегръщаха и двете момчета представиха Юло и викингите на стария си приятел, бе решено батальонът да съпроводи колкото може по-бързо пленниците при крал Харалд. Много от тях имаха спешна нужда от лечение, храна, но най-вече от топлина. Направиха импровизирани носилки. След това цялата група, начело с Юло, напусна лагера. Амос и Беорф обявиха, че искат да продължат сами.
	— Елате с нас — примоли се Жюно. — Опасно е и не искам пак да ви загубя!
	— Нямам избор — отвърна Амос. — Трябва да стигна до планината Рамусбергет колкото се може по-скоро. Кажи ми, Жюно, когато за последен път видя майка ми, тя добре ли беше?
	— Да — увери го рицарят. — Но много се тревожеше за теб и баща ти. Непрекъснато говореше за вас и се надяваше, че не ви се е случило нищо лошо. Горката Фрила, когато научи за смъртта на Урбан, това сигурно ще я съсипе!
	— Ако успея да я открия — въздъхна Амос.
	— Не губи вяра в себе си, младежо! Как откри мен! Хайде, няма невъзможни неща! Пази се! Скоро ще се видим пак!
	— До скоро, Жюно! — едновременно казаха момчетата.
	Амос и Беорф нахлузиха ските и поеха на север. Имаха препис от картата на Гезер Невестулката. Беорф пресметна, че за пет дни щяха да стигнат до планината.


	16
	Куклата на Бризинг

	Амос и по-рано беше карал ски, но никога толкова продължително. Вечер имаше ужасни болки в ръцете и краката, а сутрин се събуждаше свит на кълбо. Колкото до Беорф, всеки път след вечеря той си правеше снежна баня. Бе научил от беоритите как да преодолява мускулните болки. За щастие слънцето ги съпътстваше по време на целия преход. Не се разрази нито една снежна буря, а нощите не бяха непоносимо ледени — с една дума, условията на пътуването бяха идеални, поне за тези обстоятелства.
	— Утре ще стигнем до планината! За какво си мислиш? — попита Беорф, докато подготвяше лагерния огън за през нощта.
	— За това, че днес ските изцедиха всичките ми сили — отвърна Амос, докато приключваше с разпъването на палатката.
	— Ами… лъжеш… виждам, че има нещо друго. Заради майка ти ли? За нея ли мислиш?
	— Да. Много ми се искаше да е там, с Жюно. Освен това се тревожа заради моите магически сили. Когато си сложих маската на въздуха, всичко мина добре, магията на вятъра е лека и ненатрапчива, но откакто нося маската на огъня, тя сякаш ме изгаря отвътре! Непрекъснато ми се явява едно човече от лава, което танцува пред очите ми и ме моли да му стана бог. Нищо не разбирам! Сякаш целият му народ е затворен в плен вътре в мен. Аз… Не, трудно ми е да го обясня.
	— Мисля, че това е въпрос на равновесие — философски заключи Беорф, търсейки нещо за ядене. — Ти притежаваш магията на елементите, на природните стихии, нали така? Носиш две маски — на въздуха и на огъня! Това са сили, които… как да кажа… вятърът духа върху огъня и разпалва жаравата. Ето защо губиш контрол. Двата елемента действат заедно и взаимно се подсилват. Всичко ще се оправи, когато си сложиш маската на водата.
	— Мислиш ли, че точно това е причината? — запита Амос, почти убеден във верността на тази блестяща теория.
	— Сигурен съм — потвърди дебеланкото, като хрускаше къшей замръзнал хляб.
	Погледът на Амос се спря върху някакъв необичаен предмет в гората. На едно клонче висеше парцалена кукла. Младият Пазител на маските приближи до играчката и след като се увери, че не е някакъв капан, я взе и я донесе при огъня. Беорф се чешеше по главата и се чудеше какво търси тази кукла вдън гората. Амос я разгледа по-внимателно и видя името Бризинг, избродирано с червени конци на тила на куклата.
	— Бризинг? — запита се Амос. — Знаеш ли какво може да означава това?
	— По всичко личи — отвърна Беорф, — че това е име на малко момиченце. Тази кукла сигурно е негова.
	— Да, но мисля, че това име идва от една легенда, която прочетох в „Ал-Катрум, територии на мрака“. Чакай да си спомня… Става дума за…
	— Става дума за истинска история — дочу се хор от мелодични гласове. — Това е легендата за Бризингите.
	Десетина жени с необикновена красота бавно излязоха от гората. Имаха дълги, много гъсти руси коси, които падаха до кръста им. Кожата им беше бяла като сняг, имаха огненочервени устни и сякаш се носеха над земята като привидения. Бяха леко облечени с дълги, почти прозрачни дрехи, украсени с едва забележими златни фигури. Бризингите носеха златни панделки вместо корони и чудно красиви огърлици от многоцветни скъпоценни камъни. Съществата говореха в един глас:
	— Ние сме обитателки на тази гора. В древните времена бяхме единствени господарки на всичко наоколо. Ние сме пазителки на огърлицата Бризингамен и сме мирни същества. Дойдоха хората и изсякоха цели гори, за да си строят кораби и къщи. Ние не казахме нищо. Не направихме нищо. Ние сме тук, откакто боговете са богове и светът е свят. Но един ден една от нас, още дете, се загуби в гората. Хората я намериха и тя стана човек. Понеже не говореше и не знаеше нищо друго, освен думата Бризинг, я нарекоха с това име. Мина време и момиченцето порасна. Ние не я изпускахме от поглед. Чакахме удобен момент да си я приберем. Чакахме благоприятни обстоятелства да си я върнем…
	— И тези обстоятелства никога не настъпиха — продължи Амос.
	— Тъкмо щяхме да си я върнем, и я загубихме. Внушихме на по-големия й брат да открадне куклата й. Това е играчката, която държите в ръце. Бризинг се втурна в гората да си я търси. Това бе събитието, което чакахме от години. Най-после щяхме да си я приберем обратно и да я върнем в нейния истински свят. За зла беда, един бог с войнствени намерения дебнеше по цялата Земя да открие дете с големи магически способности. Магията на барон Самди превърна нашата Бризинг в чудовище. Той постави драконит в гърлото и нашата сестра се преобрази в дракон.
	— Точно това се бе случило и с Лолия! — провикна се Беорф. — Ти, Амос, я спаси, като измъкна драконита от гърлото й! Помниш ли?
	— Как да не помня! Доколкото разбирам, не всяко момиченце е подходящо да приеме драконита. То трябва да е предразположено към магически умения. Лолия вече си беше магьосница, а Бризинг по рождение си е вълшебно създание.
	— Този път — продължиха Бризингите — ще бъде невъзможно да я спасим. Тя е загубена. Вие трябва на всяка цена да отстраните този дракон. Скоро той ще бъде готов да снася яйца и децата му ще разрушат този свят.
	— Ще направим всичко, което е по силите ни! — увери ги Амос.
	— Ако успеете — продължиха Бризингите, — ще ви разкажем за огърлицата Бризингамен и за проклятието над беоритите. Тези неща са взаимно свързани. Последвайте ни, Бризингите ще ви заведат при дракона.
	Момчетата се спогледаха с ужас. Те си представяха, че ще се срещнат с дракона заедно с викингската армия, а сега се оказваха съвсем сами. Амос си пое дълбоко дъх и рече:
	— Дали не трябва да изчакаме армията на Харалд Синия зъб?
	— Вие решавате — продължи хорът на Бризингите. — Ако не действате сега, армията на викингите ще бъде унищожена от гнева на дракона. Първо трябва да се освободите от звяра, а след това от гоблините. Обратното няма как да стане.
	— Ако ти, Амос, си готов, аз тръгвам след теб! — обяви храбрият Беорф, като гордо се удари по гърдите.
	— Добре! — Младият Пазител на маските извади от торбата си две големи оранжеви парчета плат. — Да не губим време!
	— Вярно! — възкликна Беорф. — Сартиган каза, че драконите не виждат този цвят!
	— Накарах жените на Упсгран да ги изтъкат преди заминаването ни. Като се покрием с тях, ще можем лесно да се приближим до звяра. Всъщност това са две големи наметала с качулки.
	— Това малко ми напомня дрехата на Медуза — тъжно въздъхна Беорф. — Нали помниш… тя не беше лоша горгона.
	— Помня, разбира се — отвърна Амос, като си слагаше наметалото. — Да можеше днес да е с нас и да превърне дракона в каменна статуя! Хайде, Беорф, чака ни много работа!
	— Докато има работа — изсмя се Беорф, — не се отделям от теб!


	17
	Драконът

	Бризингите отведоха момчетата пред входа на дълъг проход, който водеше право в недрата на планината.
	— Тръгнете по този проход — казаха те в един глас. — Вървете до края му и ще стигнете пред една стълба. Звярът си почива в долния край на стълбата.
	— Благодаря за помощта ви — отговори Амос.
	— Надявам се, че имаш план — подхвърли малко нервно Беорф. — Като влезем в този проход, ще ни бъде трудно да отстъпваме.
	— Знам. Имам нещо наум.
	— Уф! — изпъшка беоритът. — И аз така си мислех.
	Двамата приятели влязоха в тунела. Дългият проход вероятно бе прокопан някога от подземна река. Беорф извади от чантата си газена лампа и Амос я запали, като щракна с пръсти. Да владееш силата на огъня си имаше някои предимства, сред които това да запалиш за миг каквото си поискаш.
	Каменните стени бяха съвършено гладки, а подът — настлан с кръгли камъчета. Момчетата вървяха, като се стараеха да не привличат внимание. След цял час ходене под земята излязоха по средата на грубо изсечени стълби. Два гоблина слизаха по тях и разговаряха. Носеха голяма торба, пълна със златни монети, бижута, изящни предмети и скъпоценни камъни. Амос и Беорф побързаха да угасят лампата, сложиха си кристалните уши и се скриха колкото се може по-добре.
	— Голям съкровище на него, никога нищо на мене! — оплака се по-дребният от гоблините.
	— На него голям, ама много голям съкровище на него — отговори другият.
	— Омръзна на мене да служи на него.
	— Стой на тебе! На мене мирише месо на дете.
	— Месо на дете! — извика хленчещият.
	— Затваряш устата на тебе! — изруга спътникът му. — Тебе пречи на мене надуша хубава миризма на дете… ммммм! Тебе следва мене, ммммм, надуши хубаво дете!
	Гоблините се приближиха към двете момчета. Амос, уверен, че трябва да се бие, се концентрира върху магията си. Беорф, притиснат до стената, превърна ръцете си в мечешки лапи. Младият Пазител на маските отново видя на земята пред себе си малкото танцуващо човече от лава. „А, не! Не пак! Не отново това видение!“ — каза си той.
	— Освободи ни! — извика дребосъчето. — Освободи ни и ние добре ще ти служим! Бъди наш господар и ни заповядай.
	„Моментът не е подходящ“ — помисли си Амос, като се мъчеше да контролира емоциите си.
	— Хайде! Хайде… не бъди лош! — настоя малкото огнено създание. — Ние сме добър народ… добър народ!
	— Е, добре — каза Амос, уморен от тези нескончаеми молби. — Добре, човече, освобождавам те!
	Миниатюрното същество от лава вдигна нагоре ръце в знак на победа, благодари многократно на момчето и хукна към гоблина.
	— Ще видиш, господарю — извика то, като се обърна към Амос, — ние сме добър народ!
	Дребосъчето скочи върху ботушите на червенокапеца. Гоблинът пламна на мига и закрещя от болка. От този огън излязоха пет други човечета. Те нападнаха втория гоблин, който се изтърколи с писък по стълбите. От пет, човечетата станаха десет, после се удвоиха отново и вече бяха двайсет. Амос и Беорф също се спуснаха с пълна скорост по стълбището, оставяйки зад себе си човечетата от лава и горящите гоблини.
	— Ще ми кажеш ли какви ги свърши там? — попита беоритът, докато тичаха.
	— Мисля, че току-що направих голяма глупост! Освободих нещо, което може да причини много поразии.
	Двамата приятели стигнаха в долния край на стълбището и се озоваха лице в лице с дракона. При вида на грамадното животно те замръзнаха на място, със секнал от изумление дъх. Звярът лежеше върху невероятна купчина от скъпоценности. Това бе огромно съкровище! Всичко, което червенокапците бяха заграбили при техните набези, бе струпано в тази пещера. Подът й бе покрит със златни, сребърни, медни и бронзови монети. Сред тях се виждаха блестящи пръстени, огърлици и гривни, предмети на изкуството, старинни скулптури, сервизи от фин порцелан, копринени килими и картини от велики художници. Имаше и стотици мечове, щитове и брони с неоценима стойност. Освен различните видове скъпоценни камъни с разнообразна форма и големина, една планина от перли и корали удиви с красотата си двете момчета. Към всичко това се прибавяха и религиозните символи от плячкосаните храмове, и култовите предмети, изваяни и гравирани изкусно от златарите. Това съкровище съдържаше всичко най-красиво, благородно и скъпо, изработено в северните земи на континента. Гоблините го бяха заграбили най-безцеремонно и безсрамно.
	Грамадният златист дракон имаше грапава люспеста кожа и четири крака с остри и криви като на орел нокти. Дълга змиевидна опашка, глава като на влечуго, увенчана с чифт рога, крила, напомнящи тези на прилепите, и големи остри зъби допълваха портрета на ужасяващото създание. Множество трупове на гоблини лежаха почти навсякъде из пещерата, като бавно се разлагаха. Мястото вонеше на сяра и гнилоч.
	Рагнарьок отвори едно око и видя точно пред себе си младия Амос Дарагон и неговия спътник беорит. Драконът се премести бавно и каза с глас, от който земята потрепери:
	— Очаквах те… Пред теб стои новият господар на света, поклони се пред неговото величие. Страх ли те е от смъртта, безразсъден младежо?
	— Защо да се боя от нещо, което не познавам и което, ако се случи, няма повече да ме засяга?
	— Малък нахалник! — изруга Древния. — Всички хора, които са ме виждали, се преклониха пред мен. Те трепереха от страх и потта им течеше като река.
	— Ами аз също треперя от страх — заяви Амос, преструвайки се на прекалено смел. — Душата ми трепери толкова силно, че потта ми дори не смее да избие.
	— Знаеш ли какво те очаква?
	— А ти знаеш ли? — отвърна нападателно Пазителят на маските. — Тук съм, за да сключа сделка с теб.
	— Смяташ, че си в положение да се пазариш за нещо? — подхвърли високомерно Рагнарьок. — Ти си безсилен срещу мен и способностите ти са нищожни!
	— Е, добре, в такъв случай — безгрижно отвърна момчето — двамата с приятеля ми ще си ходим! Ако искаш да ме видиш пак, трябва само да ме повикаш! Не ти казвам името си, защото съм сигурен, че го знаеш. Глупаво е, че си тръгвам така, защото имах много злато за теб!
	Амос с един замах се загърна в оранжевото си наметало и се скри от погледа на дракона. Секунда по-късно и Беорф изчезна. Древния, слисан от изчезването на момчетата, остана с отворена уста. Звярът заоглежда навсякъде около себе си, но не виждаше нищо. Колкото и да търсеше, Амос сякаш се бе изпарил! В същото време Пазителят на маските и неговият другар стояха точно пред него.
	— Какво ще правим, за да се отървем от това чудовище? — прошепна беоритът, добре скрит под наметалото си.
	— Мисля, че владея положението — отвърна му също шепнешком Амос. — Трябва да го накарам да повярва, че способностите ми са неограничени. Смятам да го провокирам, за да приеме един подарък. Искам да спечеля доверието и уважението му.
	— Къде си? — изрева драконът. — Къде се криеш?
	— Викаш ли ме? — попита спокойно Амос, като рязко отгърна наметалото си.
	— Но как можеш да се появяваш в моето леговище, когато си поискаш, и то без да мога да ти попреча? — попита разтревожено огнедишащият звяр.
	— Да кажем просто, че има неща, които не си в състояние да разбереш! — отговори момчето, като се надяваше, че планът му ще подейства.
	— Предизвикваш ли ме? — изригна гневно драконът.
	— Успокой се и не се ядосвай! — отвърна кротко Амос. — Мога да накарам в твоето леговище да се появи каквото си поискам… например от нищото да изскочи една мечка. Ето, правя го!
	Беорф, който светкавично бе съобразил да се превърне в мечка, отметна наметалото си точно в мига, когато Амос пожела той да се появи. Драконът направи крачка назад. Спомняйки си за предупрежденията на барон Самди, той започна сериозно да се бои от момчето. Древния, толкова огромен и силен, изобщо не подозираше, че под носа му се извършваше измама. Огнедишащият звяр вярваше на очите си и страхът вземаше връх над неговата самоувереност.
	— Мечко, изчезни! — викна Амос.
	Беорф изчезна също толкова внезапно, както се бе появил.
	— Разбираш ли какво означава това, драконе? — попита момчето.
	— Започвам да разбирам — отвърна бавно Рагнарьок, като се дръпна още една крачка.
	— Това означава, че ако ми се прииска, мога да направя така, че да изчезнеш! — рече Амос и пристъпи към противника си. — По мое желание мога да те изпратя в небитието! За твой късмет аз не съм лош и обичам расата на Древните. Затова ще ти пощадя живота и ще ти направя подарък. Преди малко, точно преди да изчезна, ти казах, че имам за теб много злато и това е самата истина!
	— Ще направиш да се появи злато тук?
	— Ами да! — потвърди най-безгрижно Амос. — Съмняваш ли се?
	— Не… не, аз… не се съмнявам — смънка Древния, замаян от развоя на събитията.
	Тогава Пазителят на маските извади от джоба си една монета. Това бе златната пара на херцог Дьо Вербук. Прокълнатият от дявола херцог им бе оставил писмо, в което ясно бе написано: „Не се страхувайте, тази монета не е прокълната. Тя ще ви доведе при мен, ако някой ден пожелаете да се видим отново“.
	Амос заложи всичко на нея. Той я подхвърли във въздуха и извика високо:
	— Отведи ме при съкровището на Дьо Вербук!
	Монетата падна на земята и се затъркаля към една от стените на пещерата. Когато докосна каменната преграда, на нея се появи голяма врата, която се отвори. Тогава половината пещера изчезна, а на нейно място се появи великолепен пейзаж. Смаян от това чудо, драконът видя отвъд скалната преграда да изниква една крепост. Беше малък каменен замък, увенчан с порутена кула. Широк ров — този, в който бе паднал Беорф — обграждаше крепостта, до която се стигаше по тясно, паянтово на вид дървено мостче.
	— Магията ти е могъща, младежо! — възкликна учудено огнедишащият звяр. — Бяха ме предупредили, но аз не вярвах!
	— О, още нищо не си видял! — рече присмехулно Амос, твърде доволен от ефекта, произведен от монетата. — В рова, точно тук, под мостчето, има несметно съкровище. То е твое! Вземи го до последната пара.
	Скрит под наметалото и приел отново човешкия си облик, Беорф се усмихна радостно. Амос току-що бе осъдил на смърт дракона и същевременно бе освободил херцог Дьо Вербук от задълженията му на пазач на съкровището и от семейното проклятие. Огюр дьо Вербук им бе казал, че онзи, който вземе дори една монета от златото, веднага щеше да започне да бъде разяждан от чумата. Вътрешностите на крадеца изсъхваха, а кръвта му се превръщаше в киселина. Черни мехури и огромни циреи постепенно покриваха цялото му тяло. Следваха кризи на лудост, повръщане и разкъсване на мускулите, от които осъденият умираше в ужасни мъки. Херцог Дьо Вербук бе добавил още: „Ако някой открадне наведнъж цялото съкровище, дяволът няма да се нуждае от пазач и аз ще възвърна свободата си“.
	— Приемам този подарък с удоволствие — каза почтително чудовището. — В замяна и аз ще ти дам един. Вземи това и се грижи добре за него. То е първото от новото поколение на Древните.
	С опашката си драконът изтъркаля едно яйце. Амос не очакваше това и се опита, доколкото можа, да прикрие изненадата си. Първата му мисъл бе да унищожи яйцето, но размисли и го вдигна. Мисията му на Пазител на маските не бе в това да разрушава повсеместно злото в полза на доброто. Задачата му бе да възстанови равновесието в света. Сега държеше в ръцете си изключителния шанс да върне отново на Земята едно изчезнало създание. В това голямо яйце бе зародишът на ново животно, което при появата си нямаше да бъде нито добро, нито зло. Малкото драконче, което дремеше в черупката си, не бе създадено от някакъв бог, с цел да завладее света. То щеше да се излюпи и може би щеше да стане приятел на хората.
	— Благодаря ти — каза Амос. — Ще се грижа добре за него.
	— Ще ми попречиш ли да стана господар на тази земя? — попита Рагнарьок, като гледаше момчето право в очите.
	— През целия си живот ще бъдеш господар само на едно нещо.
	— Какво е то?
	— Ще бъдеш господар на твоята съдба и това е всичко — отговори младият Пазител на маските. — Алчността ще те погуби.
	През това време, възползвайки се от невниманието на дракона и добре скрит под наметалото си, Беорф се приближи до съкровището. Трябваше да намери магическия камък за маската на Амос. Той му бе предал думите на келпито и сега или никога беше моментът да се вземе този камък. Едрото момче нямаше представа как изглеждаше той, нито какви бяха формата и цветът му. Как да го разпознае в тази планина от скъпоценни камъни?
	— Сега си тръгвай! — изръмжа Рагнарьок. — Лазиш ми по нервите с твоите наставления.
	— Искам да те попитам още нещо — подхвърли Амос, гледайки как Беорф отчаяно рови в съкровището.
	— Какво искаш още? — въздъхна чудовището.
	— Искам да знам какво мислиш за тази маска? — рече момчето, като я показа на дракона.
	— Много е красива. А сега ме остави да взема съкровището и тръгвай! — настоя Древния. — Имам и друга работа.
	В момента, в който Амос извади маската от чантата си, Беорф видя как недалеч от него една голяма перла засия ярко. Магията на маската бе събудила тази на камъка. Младият беорит тихичко се приближи до седефеното топче, взе го и го мушна в джоба си. После направи знак на приятеля си. Той се загърна с наметалото си и изчезна от погледа на дракона. Смятайки, че момчето си е тръгнало, Древния промърмори:
	— Ще видиш ти, малък фукльо, когато децата ми плъпнат по Земята, кой ще бъде истинският господар на света!
	Драконът мина през вратата и започна да прехвърля съкровището от рова на Дьо Вербук в своята пещера. Двете момчета, все така загърнати в наметалата, взеха багажа си и бързо се заизкачваха по стълбите. Беорф носеше яйцето. Преди да поемат по подземния проход, Амос рязко спря своя приятел и каза:
	— Преди известно време освободих народа на огъня. Да кажем, че освободих от себе си една сила, която бързо ще се разрасне и ще опожари всичко! Трябва да я спра.
	— Как? — попита беоритът, нетърпелив да напусне леговището на дракона.
	— Сега ще видим дали твоята теория за моите магически сили е вярна — отвърна Амос. — Ти ми каза, че в мен магията на въздуха разпалва с дъха си магията на огъня. Дай ми камъка за маската на водата и аз ще успокоя тази стихия.
	Беорф подаде перлата на приятеля си. Той я сложи в една от дупките и бавно и много тържествено постави маската на лицето си. Тя веднага зае неговата форма и прекъсна дишането му. В продължение на двадесетина секунди нищо не се случи. Тъй като не му достигаше въздух, момчето се опита да я повдигне, за да диша. Невъзможно! Маската бе залепнала за лицето му. Беоритът се спусна към приятеля си да му помогне. Но дори и двамата не успяха да издърпат маската. Амос започна да се задушава. Колкото и да буташе, дърпаше и да се опитваше да мушне пръсти между края на маската и кожата си, нищо не се получаваше. Момчето се давеше пред очите на Беорф, без той да може да му помогне.
	Почти на края на силите си, Пазителят на маските се строполи на земята, полузадушен. Щеше да умре, сигурен бе в това. Тялото му бе натежало, мислите му блуждаеха. Инстинктивно направи последен опит да си поеме въздух. Тогава маската внезапно се втечни и през устата и ноздрите му проникна навътре. Така тя стана част от него и Амос най-после пое голяма глътка въздух. С подкосени от тревога крака, беоритът седна на пода и заяви:
	— Наистина ненавиждам магиите!
	В този момент изневиделица се появиха десетки змийчета, образувани от струйки вода, която се стичаше по пода на подземния проход. Те наобиколиха Амос. Едно от тях се приближи до него и каза:
	— Сега владеете магията на водата. Трябва ли да възстановим равновесието с огъня?
	— Да, точно това искам от вас — отговори момчето, едновременно изненадано и доволно.
	— Ние ще погълнем огъня и ще се превърнем в пара. Вашите желания са заповед за нас! — заключи змийчето и поведе останалите към стълбището.
	— Какво е това? — възкликна Беорф. — Змии от вода… Ти ли…
	— Не знам. Има още доста неща, които ми убягват, и самият аз трудно разбирам моята магия. Всъщност вече можем да тръгваме. Змийчетата обещаха да поправят грешката ми.
	— И аз нищо не проумявам от това, което ти се случва понякога, но едно нещо е сигурно — с теб човек никога не скучае!
	Двамата приятели избухнаха в смях и продължиха пътя си към изхода.

	* * *

	В тази страна накрай света, много години след като Амос и Беорф си бяха тръгнали, много години след като драконите и гоблините бяха потънали в забрава, когато тук се върнаха хората и започнаха да строят своите жилища и да отглеждат децата си, на това място бе открито топло езеро и множество извори с вряща вода. В тези сковани от студ, лед и мизерия земи горещите извори, бликащи от земята, бяха същинска благословия за заселниците.
	Легендите разказват, че могъщи демони, прогонени от царството на мрака, намерили убежище в подземните недра на Рамусбергет. Гневът им бил толкова опустошителен, че накарал подземните избори да закипят и така бликнали гейзерите. Никой никога не разбрал, че именно Амос Дарагон бил този, който, без да иска, предизвикал един вечен двубой. Той бе освободил огъня и бе помолил водата да го усмири. В един нескончаем цикъл двете природни стихии се вкопчили във вечна и безмилостна битка. И днес тя все още не е завършила.


	18
	Битката при планината Рамусбергет

	Бойните отряди на викингите се бяха събрали в подножието на голямата планина. Всички беорити бяха тук, както и Жюно — рицар и владетел на Берион. Много мъже бяха загубили живота си за освобождаването на тези земи и от войските на Харалд Синия зъб бяха останали едва около четиристотин човека. Пред тях се издигаше последното укрепление на гоблините. Защитени от груби каменни стени, червенокапците търпеливо очакваха нападението. Бяха приблизително три хиляди на брой. Нямаше да им отнеме много време да прострелят викингите с арбалетите си, ако те се осмеляха да ги атакуват. Банри се обърна към Хелмик:
	— Знаеш какво ни остава да направим, нали, приятелю?
	— Мисля, че нямаме голям избор — усмихна се в отговор Ненаситния. — Това може би ще е последната битка на беоритите, но тя ще бъде… вулканична.
	— Събери останалите и помоли Жюно да дойде при нас — примирено нареди Банри.
	Пьотр великана, Алре Секирата и Рута Багасон пристигнаха първи. Последваха ги братята Гой и Касо Азулсон, после Шемил и Юло. Дори Гезер Невестулката бе предприел истинско пътешествие, за да се присъедини към приятелите си в боя. Жюно застана малко встрани и нададе ухо.
	— Приятели — започна Банри, — всички ние сме братя и всеки от нас е свободен. Никога в нашето селище или по време на пътешествията водачът не е насилвал някого да прави нещо, в което не вярва. Нашите прадеди са прекосили континенти и безкрайни океани върху салове, изплетени от мечти. И ето ни днес живи и здрави, а животът ни се отразява в острието на нашите мечове. Ще рискуваме ли оцеляването на храбрите викинги, когато във вените ни тече великата мощ на нашата раса?
	— Аз казвам, че трябва да използваме бойния бяс, все едно дали в края на битката ни чака победа или смърт! — заяви Хелмик. — Аз съм „за“ — за добро или за лошо, но най-вече… за удоволствие!
	— Аз — почна Пьотр великана — предпочитам да си решавам проблемите в тесен кръг и да не включвам човешките същества. Аз съм си беорит… и това означава, че когато започвам една война, я завършвам!
	— Гой и аз също сме съгласни — на свой ред се намеси Касо. — Никога не ме е обхващал бойният бяс, но съм готов да преживея и това!
	— Всичко, на което се надявам — намеси се Алре Секирата, — е да не раня никой от вас. Наистина губя контрол, когато съм в такова състояние.
	— Аз знам как да те укротя — изсмя се Рута валкирията. — Вие сте единственото ми семейство. Аз нямам деца и родители. Ако отивате на смърт, искам да дойда с вас!
	— За мен ще бъде чест да се бия рамо до рамо с вас! — заяви Шемил. — Аз боравя по-сръчно с дърво, отколкото с меч, но всеки един от онези, които ще убия, ще бъде една заплаха по-малко за вас.
	— Бойният бяс! — викна Гезер. — Какво пък, защо не?
	— Аз се надявам да остана жив, за да разказвам тази история — обяви Юло Голямата уста. — Хайде, да свършваме с това!
	— Всички ли са съгласни? — попита Банри.
	— Да! — отговориха в един глас всички беорити.
	Банри повика Жюно с ръка и рицарят се приближи.
	— Ще ти обясня какво ще правим, Жюно. Беоритите имат много умения, между които и това да увеличават стократно силата си по време на битка. Това се нарича боен бяс или бойна лудост. Ние напълно губим разсъдък и се превръщаме в чудовища, способни да колят жени и деца! Когато ни обхване бойният бяс, много е трудно някой да ни върне в нормално състояние. Всичко свършва едва когато паднем от изтощение. Вече съм виждал как Хелмик продължи да удря дърветата в продължение на пет часа, макар всички врагове да бяха вече проснати на земята. Невъзможно беше да го спрем и ако за нещастие се бях опитал да го успокоя, щеше да ме убие с един удар на лапата си. Ставаме много опасни както за противниците, така и за приятелите ни.
	— И какво очакваш от мен? — попита Жюно.
	— От теб очаквам да задържиш викингите под твоя заповед дотогава, докато трае шумотевицата в гоблинския лагер. Не идвай с нас и не ни помагай! Ние трябва да се бием с гоблините, а не с викингите, нали разбираш?
	— Да, но те са почти три хиляди, а вие не сте дори десет. Колко време смятате, че ще издържите срещу тях?
	— Мисля, че три хиляди гоблини са само предястие за едни побеснели беорити! — провикна се Хелмик, като се тупна по корема.
	— Но все пак — настоя Жюно — те имат стотици арбалети! Ще ви пронижат още преди да сте стигнали до тях.
	— Знаем какво правим, Жюно. Сега искам ти да се отдалечиш и хората да се скрият. В състояние на боен бяс не правим разлика между добри и лоши… ако ме разбираш добре.
	— Не може да няма и друг начин! Нима ще се принесете в жертва?
	— Може би има и друг начин, но ние избрахме този! — леко раздразнен отвърна Банри.
	— Добре тогава — каза Жюно. — Ще уважа решението ви. На добър час!
	Докато владетелят на Берион се разпореждаше войските да се отдръпнат, групата на беоритите запя боен химн. Дълбоки и тежки гласове се издигнаха в могъщ хор:


	Дошли сме, за да победим,
	и отиваме в бой
	свободни с телата си,
	свободни с духа си,
	свободни с душите си.
	Няма да се огънем,
	няма да отслабим силите си.
	И ако утре слънцето изгрее отново,
	ще бъде с нас или без нас!


	И човеко-мечките нададоха пронизителен боен вик. Беше невъобразимо мощен и отекваше дълго на много левги околовръст. Гоблините замръзнаха по местата си и се спогледаха стъписани. След вика на беоритите в подножието на планината настъпи тежка тишина. В продължение на няколко секунди, които им се сториха часове, гоблините бяха застинали като статуи.
	После затръбиха тревога, ала твърде късно! Беоритите вече бяха в лагера им и се спуснаха в атака!
	Това вече не бяха човешки същества, а побеснели мечки, които изтърбушваха убежището на гоблините. Бяха огромни и неузнаваемо бързи. Придвижваха се ту на два, ту на четири крака, правеха шестметрови скокове и скачаха без ни най-малко усилие по наблюдателните кули в лагера. С всеки удар с лапа убиваха на мига по един гоблин. Огромните им закривени нокти разкъсваха метала като хартия. Всички до един бяха покрити с козина, очите им бяха кървясали, а от устите им се стичаше пяна.
	Бойният бяс бе превърнал беоритите в обезумели от ярост зверове! Те се хвърляха върху червенокапците с невъздържани и нечленоразделни крясъци. Нападаха, хапеха и разкъсваха всичко живо без капка милост. Бяха толкова бързи, че стрелите на вражеските арбалети не успяваха да ги застигнат. Рефлексите им бяха изострени като бръснач и беоритите избягваха почти всички удари на противника. В това състояние воините от Упсгран изглеждаха непобедими.
	В далечината викингите слушаха крясъците и стенанията в продължение на близо трийсет минути. Гласовете, които идваха откъм бойното поле, приличаха на виене на хора, подложени на изтезание. Ефектът се засилваше от ехото, което увеличаваше силата и на най-слабия възглас. Този смъртоносен концерт вледени кръвта в жилите на хората на Харалд Синия зъб. После друг един вик, но несравнимо по-могъщ, долетя откъм планината. Жюно видя със собствените си очи дракона Рагнарьок. С два размаха на крилата си звярът прелетя над лагера на гоблините. Дребния влизаше в битката.
	„Три хиляди червенокапци — как да е! — каза си Жюно. — Но беоритите не могат да направят нищо срещу един дракон“.
	Дребния блъвна огън върху лагера и изгори немалко от гоблините си. В този момент един беорит скочи от една наблюдателна кула и се приземи с оголени нокти и зъби право на гърба на дракона. За всеобща изненада, звярът повърна нещо черно и вонящо. Това не беше нормално! Чудовището изглеждаше болно. Въпреки това то сграбчи беорита от гърба си и го запрати върху скалистата планинска стена.
	Като си послужи още веднъж с огъня, Древния изпепели половината от лагера, след което загуби равновесие и падна по гръб, премазвайки друг беорит. Червенокапците бягаха като плъхове от потъващ кораб. Огнедишащият звяр се надигна, захапа един беорит, който се канеше да го прониже, и отлетя с един замах на крилете си, като го пусна тежко на земята. Проклятието от съкровището на Дьо Вербук започваше да действа. Древния усещаше как вътрешностите му парят и огромни черни петна покриват тялото му. Люспите му паднаха на няколко места и коремът му ставаше уязвим за удари.
	Викингите, зяпнали пред неудържимата мощ на дракона, видяха един беорит да тича откъм лагера. Въоръжен с огромен меч, човекът-мечка се втурна да преследва дракона. Звярът се вдигна във въздуха, обърна се с едно умело движение на крилата и с всичка сила се хвърли към храбрия воин. Докато Древния се канеше още веднъж да избълва огън, беоритът с все сила хвърли меча към него. Острието се заби точно в корема на звяра. Той полетя известно време, а после рязко зави и се удари грубо в планината. Силата на удара накара земята да потрепери и върху звяра се изсипаха камъни. Юло Юлсон беше убил с един удар с меч дракона Рагнарьок, също като неговия любим герой Сигурд. Голямата битка при планината Рамусбергет завърши.
	Тъкмо тогава Амос и Беорф пристигнаха на мястото, където се намираха войските на Харалд Синия зъб. Те бяха успели да избягат от пещерата на дракона през прохода на Бризингите и веднага се бяха втурнали към бойното поле. Изненадан да види всички викинги живи и здрави, Амос се обърна към Жюно:
	— Ама… вие не влязохте ли в бой?
	— Не, беоритите сложиха край на тази война вместо нас! — отвърна владетелят на Берион.
	— Те сами ли се изправиха срещу гоблините? — разтревожи се Беорф.
	— Един от тях ей сега пред очите ни уби дракона само с един удар с меч! — разказа Жюно, а в тона му личеше възхищение пред нечувания подвиг. — Беше… беше грандиозно! Впрочем огледайте се наоколо. Цялата армия още не може да дойде на себе си. Викингите присъстваха на спектакъл, какъвто няма да видят през целия си живот!
	— А къде са сега? — попита Амос.
	— Да, къде са наистина — повтори Беорф — и какво е станало с тях?
	— Не знам — отговори Жюно, недоумяващ. — Банри ме предупреди да не се приближавам, ако не съм напълно сигурен, че всички те са мъртви или че всички отново са придобили човешкия си вид. Заради онова, което те наричат боен бяс. Не бих искал да им се изпречвам пред очите, когато са в това състояние!
	— Но тогава какво ще правим ние? — извика Беорф.
	— Ще чакаме — каза само Жюно. — Ще чакаме. Нищо друго не можем да направим.
	Далече пред тях викингите видяха как Юло Юлсон се изправя на крака. Отново се беше превърнал в човек. Радостни възгласи и ръкопляскания избухнаха от всички страни. Беоритът бе извършил подвиг, достоен за най-великите герои от дребните легенди. Никой не разбра, че всъщност проклятието на съкровището на рода Дьо Вербук бе покосило огнедишащия звяр. Мечът само леко бе ранил агонизиращото животно.
	Един по един беоритите излизаха от лагера на гоблините. През огньовете и дима те изникваха като полубогове, оцелели след мъчително пътешествие в ада. Всички бяха в плачевно състояние. Накуцваха и лицата им целите бяха опръскани с гоблинска кръв. Някои имаха дълбоки рани. Хелмик беше с цепната глава, а едната ръка на Банри изглеждаше в крайно окаяно състояние. Премазаният от дракона беше Гой Азулсон и сега брат му Касо го носеше на ръце, тъй като и двата му крака бяха счупени. Алре, който беше ухапан, кървеше обилно от рамото и едното бедро. Рута Багасон, все още зашеметена от жестокия удар в планинската скала, имаше многобройни контузии и от носа й течеше кръв. Беоритите бяха в плачевно състояние, но всички бяха налице! Нито един от тях не пропусна да се отзове при последното повикване. Въпреки болките, беоритите припяваха полугласно, носени на крилата на победата:


	Дошли сме, за да победим,
	и отиваме в бой
	свободни с телата си,
	свободни с духа си,
	свободни с душите си.
	Няма да се огънем,
	няма да отслабим силите си.
	И ако утре слънцето изгрее отново,
	ще бъде с нас или без нас!


	Викингите се втурнаха към тях, за да ги поздравят. Незабавно вдигнаха походни палатки, които да подслонят ранените. Банри направи знак на Амос и Беорф да се приближат. Попита ги:
	— Казаха ми, че Юло Юлсон убил дракона с един удар.
	— Да — потвърди Амос. — И аз така чух.
	— Ами драконът? Той беше ли си наред или…
	— Това е дълга история. Да кажем, че Беорф и аз малко помогнахме на Юло, като прехвърлихме на дракона едно проклятие.
	— И аз така си помислих! — изсмя се Банри. — Дълго ще слушаме разказите за този подвиг.
	— Впрочем — добави младият Пазител на маските — ти ме подсещаш, че на всяка цена трябва да затворим входа на пещерата на дракона. Съкровището все още е там, а никой не бива да го докосва. Ако някой има нещастието да вземе дори една монета, ще го сполети ужасна смърт.
	— Много жалко! — възкликна Банри. — С удоволствие щяхме да си отнесем някое и друго бижу за подарък на хората в Упсгран.
	— Имаме всичко необходимо, за да направим чудесни подаръци! — с гордост провъзгласи Беорф, като обърна торбата си. Оттам изпопадаха огърлици, пръстени, обеци и скъпоценни камъни. Дебеланкото обясни:
	— Докато ровех за твоя магически камък, Амос, си казах, че ще бъде много жалко, ако не си взема мъничко от това съкровище. Тези неща не са прокълнати, защото ги грабнах, преди да отвориш голямата врата към Дьо Вербук.
	— Ти си същият като баща ти, Беорф! — разсмя се Банри. — Момче, пълно с изненади!
	— И това не е всичко! Я погледни тук!
	Беорф показа на чичо си яйцето на дракона.
	— Леле! Велики боже! — извика беоритът.
	— Какво ще правим с това нещо? Това е… това… това не е ли драконово яйце?
	— Точно така — потвърди Амос. — Ще го занеса в Упсгран и ще поискам съвет от Сартиган.
	— В такъв случай не споменавайте на никой друг за това — посъветва ги Банри. — Ако някой разбере, че носите със себе си огнедишащ звяр, може да си имате сериозен проблем.
	— Добре — отвърна Амос, — ще бъдем много бдителни. Никой няма да разбере.
	Двете момчета напуснаха стана, като скриха добре яйцето в една торба. Амос се обърна към Беорф:
	— Ще ти направя един подарък. Понеже от нас двамата ти си този, на когото по-често се удава случай да влиза в близък бой, подарявам ти моята огърлица.
	— Наистина ли!? — ахна Беорф, колкото доволен, толкова и развълнуван.
	— Тя ще бъде по-полезна за теб, отколкото за мен — продължи Амос, като му подаваше огърлицата. — Ето, вземи я! Сега разполагаш с един малък батальон от сто виещи кучета, които ще ти служат вярно.
	— Благодаря ти много, Амос. Ти наистина си чудесен приятел.
	— Тъй или иначе, аз със сигурност ще се възползвам от нея, колкото и ти, защото винаги сме заедно.
	В планината Рамусбергет падаше нощта и около огньовете вече започваха да разказват историята на Юло Юлсон — човека, който също като Сигурд бе убил дракон само с един удар на меча си. От устата на свидетелите до ушите на разказвачите тази история щеше да се разширява и разкрасява, за да запленява неудържимо в продължение на векове въображението на народите от Севера.


	19
	Разкритията на Бризингите

	След заслужения отдих на мястото на полесражението беоритите се приготвиха за пътуване обратно към дома. Като направиха носилки за онези, които не можеха да се придвижват сами, войските потеглиха към кралството на Харалд Синия зъб. Предварително бяха проводени пратеници, които да известят за победата и да разкажат за подвизите на човеко-мечките. Както обещаха, Бризингите се явиха отново пред Амос и Беорф преди заминаването им, за да им поверят дълго пазената тайна за накита на Фрея, известен също и като огърлицата Бризингамен.
	Все така в един глас, те разказаха, че това бижу е било създадено под земята от четири джуджета, прочути с дарбата си на бижутери, и блестяло като същинско съзвездие. То греело с хиляди светлинки на шията на богинята Фрея и заслепявало с блясъка си. Сравнявали го с ябълките от светлина на Дървото на живота в Браха, Града на мъртвите.
	Амос имаше смътно чувство, че вече е чувал тези думи, но така и не успя да си спомни къде и кога. Знаеше за какво говорят Бризингите. Браха, Дървото на живота и ябълките от светлина — всичко това му беше познато. Защо? Как? Амос нямаше и най-малка представа. Реши да го изхвърли от съзнанието си и внимателно да изслуша разказа.
	Заради магическата сила на огърлицата Бризингамен всеки път, когато Фрея плачела — а тя плачела често, особено когато търсела съпруга си, — сълзите й се превръщали в скъпоценности. Капчиците, които падали от очите й, превръщали камъните в злато. Това, което легендите премълчаваха, бе, че богинята излъгала джуджетата, за да се сдобие с огърлицата. Один, върховният бог на викингите, я обвинил, че е уронила престижа на боговете, и я прогонил от владенията си. Тогава между боговете избухнала война и много човешки същества изгубили живота си напразно, без да има победител. И до ден-днешен конфликтът между Один и Фрея продължавал да е все така остър и непримирим, а преди години, за да предизвика врага си, богинята наказала беоритите с проклятие.
	— Но защо точно беоритите? — изненада се Амос.
	— Защото беоритите са създания на Один! — отговориха Бризингите.
	Один създал расата на човеко-мечките, защото искал да съчетае духа на едните със силата на другите. Никога никой бог не е обичал толкова създанията си. Сам той се уподобявал на беорит и се радвал като дете на развитието им. Тогава богинята на плодовитостта Фрея направила зла магия и проклела всички новородени от тази раса.
	— Но как така аз не съм застигнат от това проклятие? — попита Беорф.
	— Това е наистина голяма загадка. Може би баща ти е открил някакво противодействие. Всъщност ти си последният от беоритите. Всички други умират още като малки деца. Ако доживееш до зряла възраст, ще останеш единствен представител на твоята раса.
	— Но… — намеси се Амос — има ли начин нещо да се направи? Може ли да им се помогне?
	— След като бащата на Беорф умря, преди да е разкрил резултата от изследванията си, остава само Фрея. Само тя може да премахне проклятието, тегнещо над беоритите — отвърнаха горските същества. — Дори Один не притежава такава власт.
	— Как да убедим Фрея да ни позволи да живеем? — попита Беорф. — Готов съм да направя всичко, за да спася моя народ и да осигуря бъдещето на моята раса.
	— Ние сме Бризингите, пазителки на свещената огърлица на богинята. Знаем, че съществува остров далече в Северното море, посветен на Фрея. Трябва да отидете там, да се обърнете направо към богинята и да я убедите да премахне проклятието над вас.
	— Дали тя ще е склонна да чуе молбата ни? — с безпокойство попита Беорф. — В края на краищата ние сме създания на Один. Може би тя ще се разгневи, ако тъпчем земята на нейния остров.
	— Вие ни направихте неоценима услуга, като убихте дракона. Сега нашата сестра почива в мир. Душата й е освободена от огнедишащия звяр и чувстваме, че е щастлива и безгрижна. Когато Фрея дойде за огърлицата си, ще й кажем добри думи за вас. Ние сме нейни създания и богинята много ни цени.
	— Сега знаем какво да направим за доброто на всички беорити — рече Амос. — Предполагам, Беорф, че искаш да продължиш делото на баща ти и да отидеш на свещения остров да защитиш правото си!
	— Това е най-съкровеното ми желание! — тържествено отговори едрото момче. — Ще дойдеш ли с мен, Амос?
	— Да, приятелю. Още повече, че сега огърлицата с виещите кучета е твоя. Ако искам да съм на сигурно място, трябва да стоя край теб!
	— Добре тогава! — гордо заяви Беорф на Бризингите. — Кажете на богинята Фрея, че скоро на острова й ще дойдат посетители. Сигурен съм, че и воините от Упсгран ще пожелаят да участват в пътуването.
	Създанията изчезнаха в гората и двете момчета тръгнаха обратно към лагера. Докато вървяха рамо до рамо, Беорф каза:
	— Знаеш ли, струва ми се, че сега по-добре разбирам баща си. Толкова ми се иска днес да можеше да ме види! Мисля, че щеше да се гордее с мен!
	— И на мен баща ми много ми липсва — сподели Амос. — Много ми се ще да му разкажа как насадихме дракона на пачи яйца! Свършихме добра работа и ми се иска да споделя с него радостта от победата…
	— Но си мислех също — прекъсна го Беорф — и за майка ти, най-напред трябва да я открием!
	— Ти си имаш твоя мисия, а аз моя. Ако искаш, можем да се опитаме да ги обединим!
	— Вече ти го казах: докато има работа, аз не се отделям от теб! — провикна се със смях Беорф. — Нали съм си работлив, как да се откажа от такова приключение!


	20
	Завръщане в Упсгран

	Беоритите бяха посрещнати като герои в кралството на Харалд Синия зъб. Урм Червената змия и вазали от Зелената земя, другите двама викингски крале, ги очакваха с армиите си. Те също се завърнаха като победители — Урм по моретата, където бе изтребил мерените, а вазали по сушата, която бе прочистил от червенокапците. Кралете пееха радостни химни за победата, а на шишовете бавно се въртяха прасенца, волове и овни. За първи път в тяхната история трите викингски народа се бяха събрали на общ празник и за първи път трапезата им се споделяше от беоритите. Радостни възгласи се надигаха от всички страни, а виното, бирата и медовината се лееха като из ведро. За развлечение на сътрапезниците се организираха игри и състезания. Музиканти се редуваха, за да осигурят чудесна атмосфера на великолепните тържества.
	Изправен върху една маса, Хелмик танцува през цялата вечер, докато Алре, възстановен от раните си, печелеше състезанието за хвърляне на бойни секири. Юло Юлсон, наречен Голямата уста, бе разнасян триумфално да разказва за хиляден път своя велик подвиг. При всеки разказ той добавяше нови подробности, но винаги завършваше с думите:
	— Приятели… в живота си научих нещо важно и то е ключът на моята победа над огромния, ужасен и много опасен дракон, който аз убих собственоръчно и без чужда помощ с един-единствен удар с меч! Животът ме научи на следното: страхът трябва да се замени с познание! Научих това съвсем сам и благодаря на небето, че ме осени с това вдъхновение!
	Истината беше, че по време на неговия „героичен подвиг“ Юло бе в състоянието на боен бяс и не си спомняше абсолютно нищо. Той самичък си сглоби цялата история, като слушаше как другите воини разказваха за случилото се. Амос и Беорф се смееха от сърце, когато слушаха как дрънкаше за своята смелост и плам. Те знаеха как стоят нещата в действителност, но никога не опровергаха разказа на беорита.
	Юло се бе превърнал в идол, в символ на силата и величието. Този образ не трябваше да бъде накърняван. Сартиган вече бе казал на Амос, че истинските герои винаги са скромни в триумфа си и най-голямото им удовлетворение не се крие в приветствените възгласи на тълпата, а в добре свършената работа.
	Столицата на Харалд Синия зъб беше пренаселена и тържествата продължиха цяла седмица. Потрошените кости на беоритите зарастваха с удивителна бързина. Човеко-мечките притежаваха необикновено телосложение и обмяна на веществата. Те оздравяваха поне четири пъти по-бързо от обикновен човек. Няколко дена след голямото сражение Банри вече можеше да използва ръката си, а Гой проходи осем дни, след като краката му бяха премазани от дракона. Раните на Алре и Рута изчезнаха също толкова бързо. Няколко нощи здрав сън, обилната храна и ежедневните ледени бани оказваха чудотворно въздействие върху тази раса от воини. Сега, когато тяхната сила и непобедимост бяха вън от всякакво съмнение, беше очевидно, че беоритите са деца на великия Один.
	В една красива студена утрин човеко-мечките напуснаха бреговете на викингските земи и потеглиха по море към родното село. Дракарът им пак бе напълнен до борда с храна и оборудване за пътуването. На връщане Банри не бе толкова строг към гребците, колкото на отиване. Дракарът се носеше леко и се оставяше вълните да го люлеят. Жюно също беше на борда. Освободените от ноктите на гоблините пленници щяха да бъдат отведени по родните им места от корабите на крал Урм Червената змия, но владетелят на Берион бе пожелал да тръгне с Амос и Беорф.
	— Какво ще правиш сега, Жюно? — попита Амос. — Берион вече не съществува.
	— Ще го построя отново! За мен този град е символ и щом положа първия камък, рицарите ми ще се завърнат. Надявам се, че не всички са загинали! Нарекох ги Рицари на равновесието в твоя чест и сега, когато равновесието е възстановено, и ние ще се възродим!
	— Бартелеми от Брател велики със сигурност ще ти помогне. Струва ми се, че той дори ти дължи живота си!
	— О, той се възкачи на трона най-вече благодарение на теб, но мисля, че няма да откаже да ми протегне ръка за помощ. Бартелеми е добър човек. Ами ти, Амос, какво смяташ да правиш?
	— Ще се опитам да открия мама. Със сведенията, които ти ми даде, може би ще успея да проследя дирите на онези, които я държат в робство. Може би е продадена на някой добър човек. Поне се надявам, заради нея.
	— Не губи кураж — опита се Жюно да утеши приятеля си. — Сигурен съм, че ще я намериш. Знаеш, че винаги си добре дошъл в Берион и домът ми по всяко време е отборен за теб. Когато го построим отново, този град ще бъде най-красивият на континента и ще се завръщаш при нас с гордост!
	— Не се съмнявам в това, Жюно.
	Екипажът се отби на остров Бургман за почивка. След обилен обяд, хубава баня в ледените води и дълга нощ, прекарана в сън, беоритите отново поеха на път. Амос вече не страдаше от морска болест и дори пътуването по море започваше да му харесва. Драконовото яйце беше все така добре скрито в чантата на Беорф и никой не подозираше за съществуването му. Момчетата бяха прибрали и кристалните уши на сигурно място, при вещите на Амос. Малката част от съкровището, която Беорф бе откраднал от Древния, бе разделена поравно между всички членове на екипажа.
	В далечината се появи родният Упсгран. Във вечерния здрач селото живееше в разгара на тържествата по случай зимното слънцестоене. Слънцето за пореден път бе спечелило битката си с мрака и от този ден нататък дните щяха да стават все по-дълги, чак до лятото. Всички къщи бяха украсени с чемшир и бял имел. Жените носеха широки бели роби, а главите им бяха закичени с венци от бръшлян, върху които имаше малки свещи. Отдалече излъчваха светлина и приличаха на ангели! Упсгран ухаеше на канела и медени питки. От странноприемницата се носеше нежна музика и екипажът съвсем ясно чу протяжната мелодия на старинна моряшка песен.
	Беоритите проляха горещи сълзи, когато стъпиха на родния бряг. Цялото село мигом се насъбра да ги посрещне с неописуемо вълнение. Всички се бяха завърнали у дома живи и здрави. Във всеобщата радостна гълчава воините поднесоха на близките своите дарове. Сред тълпата от хора, които се смееха, прегръщаха, разменяха приятелски потупвания или юнашки ръкостискания, Сартиган се приближи до Амос:
	— Аз… радвам се видя теб! Беорф също не зле?
	— И двамата сме много добре — потвърди момчето. — Ама вие говорите нашия език?
	— Трудно… но учене! Ти… уши? — попита Сартиган.
	— Добре, ще ги сложа — съгласи се Амос.
	— Сега е твой ред да ми разказваш истории — заяви старецът, облекчен, че отново може да говори на своя език. — Успяхте ли да победите дракона?
	— Да, и то по много хитър начин, струва ми се. Е, Юло сигурно ще ви разкаже малко по-различна история, но ви уверявам, че точната версия е моята.
	— Това е наистина голяма радост, която трябва да бъде заслужено отпразнувана! Знаех, че ще свършиш чудесна работа. Добрите учители трябва да вярват в учениците си. Нещо повече, усещам някаква нова магия у теб! Лъжа ли се?
	— Не, имате право. Сложих си маската на водата и мисля, че магията придоби по-добро равновесие.
	— Чудесно! — възкликна възрастният човек и изръкопляска. — Имам цял списък с упражнения, които ще ти помогнат да управляваш с лекота тази нова енергия.
	— Но преди всичко друго, елате с мен! — прошепна Амос, като грабна чантата на Беорф. — Трябва да ви покажа нещо.
	Момчето се отдели от тълпата заедно със Сартиган. Седна върху един камък и докато изваждаше драконовото яйце, каза:
	— Получих това в дар от Древния. Исках да ви го покажа и да ви питам какво да правя!
	Сартиган се вцепени. За първи път, откакто Амос го познаваше, старецът изглеждаше изгубил ума и дума. Беше загубил дар слово. Опита се да измънка нещо, но от устата му излязоха само нечленоразделни звуци. Накрая каза:
	— Това… не е ли… онова, което… си мисля. Не е ли… яйце на… на дракон?
	— Да, точно това е! Не е ли чудесно? Може би ще ни се удаде възможност да възстановим отново този вид, като го научим да си сътрудничи с хората? Този мъник не е проникнат от злото. Можем да го възпитаме и да го научим да цени живота. Кой знае, може би ще станем причина за един нов съюз. За този свят изгрява един наистина нов ден!
	Старецът потърка очи, докосна яйцето и изрече замислено с дълбок и проникновен глас:
	— Ами ако това добро се обърне в зло?


	21
	Пещерата на Рагнарьок

	В мрака на студената пещера на дракона, върху вледенената и вече пуста земя на Рамусбергет, се чу звук от счупена черупка. Входът на пещерата беше здраво запечатан. Викингите бяха разбили много скали и огромни каменни късове възпрепятстваха достъпа към вътрешността. Огромната врата също беше затворена завинаги, след като и последната монета от съкровището на Дьо Вербук бе пренесена.
	Никой не видя малкото създание, никой не чу звуците от неговата поява на белия свят. Някъде между купчините на прокълнатото съкровище се надигна яростен вик. Вик, проникнат от отчаянието на едно същество, което идваше на този свят голо и самотно, без родители, които да го стоплят, да го нахранят и да се грижат за него. Този жален стон дълго отекваше между стените на пещерата и бавно заглъхна в многобройните проходи, издълбани от гоблините.
	Прокълнатото съкровище бе ням свидетел на раждането на едно същество, неподвластно на неговото проклятие. Това мъничко създание щеше да стане пълноправен собственик на всички тези богатства. То трябваше да оцелее, като се храни с насекоми и облизва скалистите стени, за да обере влагата им. Трябваше да надмогне страха си от тъмнината и от странните звуци, които избираха от недрата на земята. То щеше да расте в това подземие, където след магията на Амос огънят и водата щяха да водят безмилостен двубой сред кипене и изпарения. Щеше да е лишено от име и възраст, от щастливи спомени и от каквото и да е уважение към живота, с изключение на неговия собствен. Щеше да бъде диво и независимо, жестоко и студено, без съвест и без милост. Сърцето му щеше да е като тази пещера, ледено и недостъпно. Нямаше да служи на бог или на някаква кауза, щеше да порасне независимо и гордо. И щеше да посвети своя живот да накара целия свят да плаща за безрадостното му детство, да си отмъсти на хората, убили единствения му родител.
	Крехкото създание, което в този миг счупваше черупката си, оплаквайки своята самота и зла съдба, беше рожбата на Рагнарьок. В голямата северна планина се раждаше нов дракон. Изправен пред магическата сила на Пазителя на маските, огнедишащият звяр бе проявил своя инстинкт за оцеляване. Когато даде яйцето, жертвайки едно от децата си, драконът бе скрил другото под корема си с надеждата, че ще измами своя противник. Древния бе приспал бдителността на момчето и бе запазил най-драгоценното нещо на този свят — поколението си. Онова, което Амос не подозираше, но Сартиган знаеше от опит, беше, че драконът винаги снася по две яйца едновременно.


	Речник

	Богове

	__Барон Самди__: в хаитянската вуду-традиция барон Самди (или барон Събота) е един от пазачите на пътя към света на мъртвите. Той винаги носи цилиндър и тръстиков бастун.
	__Лиу__: Принц от Небесната империя в китайската митология, който властва над земеделието и бди над растежа на житото, просото, овеса и ориза. Явява се във вид на младеж, надарен с голяма харизматична сила.
	__Мананан Мак Лир__: Келтски бог на водите, който се разхожда по океанските вълни в каляска, теглена от различни морски създания. Обикновено е облечен в дреха от черупки, а на пояса си носи огромен меч.
	__Один__: Той е върховният бог от скандинавската и германската митология. Често е изобразяван седнал на трона си, от който наблюдава деветте свята. Неговите два неуморни гарвана му служели за вестители и постоянно хвърчали около него. Один пожертвал едното си око, за да пие от извора на мъдростта. Във Валхала — огромен дворец, който се намирал в крепостта Асгард, той председателствал Съвета на северните богове.
	__Сигурд__: Най-прочутият исландски герой. Сигурд забил меча си в корема на дракона Фафнир. Макар подвигът да му донесъл неизмерима слава и несметни богатства, животът му бил прекършен от проклятие.
	__Тхок__: Германските народи си я представяли като леден гигант с каменно сърце. Тя е известна с това, че отказала да пророни сълза за душата на добрия бог Балдер. Заради това била осъдена да се мъчи в ада.
	__Фрея__: Богиня от митологията на германските народи, която понякога се появява под името Фрейджа или Фреа. Тя е дъщеря на Ниорд, бог на морето в скандинавския пантеон на боговете. Символ на желанието, тя винаги се свързва и с плодовитостта.

	Същества от предания и легенди

	__Бризинги__: Познати са и с името Бристинги. За тях се знае твърде малко, освен това, че са пазителки на колието Бризингамен, принадлежащо на Фрея.
	__Виещи кучета__: в различни страни на Европа виещите кучета се наричат още „черни кучета“ или „дяволски кучета“. Живеят в околностите на градове и села. Тръгват подир самотни пътници и на този, който може да ги види, предизвестяват смърт в семейството.
	__Гоблин__: Гоблините са разбойници и крадци от кралството на феите. Обикновено са малки и пакостливи. Има много жестоки раси от гоблини.
	__Дракон__: Големи колкото слон, драконите са живели в Европа, Средния изток и Мала Азия, в Индия и Югоизточна Азия. Според легендите обитавали планински пещери и с лекота доживявали до четиристотин години.
	__Еднорог__: Според легендите еднорозите изчезнали от лицето на земята, защото Ной забравил да вземе една двойка в кораба си. Заедно с дракона, това е най-разпространеното приказно създание на планетата. Живее от четиридесет до шейсет години и се твърди, че все още се среща в горите на Индия и гористите области на Европа и Азия.
	__Келпи__: в някои келтски диалекти, говорени в Ирландия, келпито е известно с наименованието „воден бик“. Живее в езера и реки, голямо е колкото кон и е част от шотландската и ирландската митология.
	__Мерени__: в Ирландия обитателите на моретата се наричат мерени. Те лесно се отличават от останалите водни същества по червената си шапка с перо, която винаги носят на главите си. Тази магическа шапка им помага да намерят дома си в океанските дълбини. Женските са много красиви и появата им е предзнаменование за буря. Понякога мерените излизат на сушата във формата на дребни безроги животни.
	__Феята на камбанките__: Малко горско създание, от което хората се боят заради магическите му способности. Срещата с такива феи е крайно рискована, защото те винаги се откриват по места, където действат магиите и вълшебствата на елфите, и обикновено предвещават много голям проблем.
	__Червенокапец__: Това е един от най-опасните и най-противни гоблини, живели някога на земята. Обитава стари изоставени замъци и оцветява шапката си с кръвта на своите жертви.


	© 2003 Браян Перо
	© 2005 Анета Илиева Тошева, превод от френски

	Bryan Perro
	Le crepuscule des dieux, 2003

	Сканиране: Диан Жон, 2010
	Разпознаване и корекция: Xesiona, 2010

	__Издание:__
	Браян Перо. Залезът на боговете
	Канадска, първо издание
	Редактор: Венера Атанасова
	Коректор: Нина Славова
	ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
	ISBN 954-26-0336-3

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18887)
	Последна редакция: 2011-01-21 19:00:00