[Kodirane UTF-8]

	Брандън Сандърсън
	Героят на времето



	На Джордан Сандърсън,
	който може да обясни на всеки интересуващ се
	какво е да имаш брат, прекарващ по-голяма част
	от времето си в мечти

	(Благодаря ти, че си винаги с мен.)



	Благодарности

	Както винаги, има страшно много хора, на които дължа страшно много благодарности, задето ми помогнаха тази книга да е такава, каквато е днес. Първо и най-напред, моят редактор и моят агент — Моше Федер и Джошуа Билис, — които положиха всички усилия този проект да се развие до пълните си възможности. Освен това, моята чудесна жена, Емили, оказваше неоценима подкрепа по време на написването на книгата.
	Както и преди, Айзък Стюарт (Nethermore.com) свърши основната работа по картата, символите на отделните глави и кръга с аломантични метали. Не бих могъл да пропусна и чудесната работа на Крисчън Макграт: от трите корици тази на последната книга ми е любима. Благодарности на Лори Йодър, задето беше ненадминат, и на Дот Лин за рекламната й дейност от страна на „Тор“. Денис Уонг и Стейси Хааг-Хил за помощта, която оказаха на моя редактор, и също както винаги — на великолепните Ирен Гало и Сет Лърнър за съветите им по оформлението.
	Пилотните читатели на тази книга включват: Перис Елиот, Емили Сандърсън, Криста Олсън, Итан Скарстед, Ерик Дж. Елърс, Ерик Джеймс Стоун — Най-снобаря, Джилена О’Брайън, К. Лий Плейър, Брайс Къндик Мор, Джанси Патерсън, Хийтър Кърби, Сали Тейлър, Брадли Рийнър, Стив Даймънд, генерал Мика Демоа, Захари Дж. Кевеней — Духа, Алън Лейтън, Джанет Лейтън, Кейлин Зобел, Нати Хатфийлд, Матю Чамбърс, Кристина Кюглър, Дейниъл А. Уелс, Невидимия Питър Алстром, Мариане Пийси, Никол Уестънскоул, Натан Уд, Джон Дейвид Пейн, Том Грегъри, Ребека Дорф, Мишел Кроули, Емили Нелсън, Наталия Джъд, Челис Фокс, Натан Креншоу, Мадисън Ванденберг, Рейчъл Дън и Бел Олесуун.
	В добавка искам да благодаря на Джордан Сандърсън — на когото е посветена тази книга — за неуморната му работа по уебсайта. Джеф Крийр също свърши страшно много за Brandonsanderson.com. Можете сами да се убедите!


	Кратко описание на историята дотук

	Първа книга

	В „Мъглороден“ се разказва за Последната империя, основана и управлявана от лорд Владетеля. Преди хиляда години лорд Владетеля поел силата от Кладенеца на Възнесението и вероятно сразил с нейна помощ могъщо създание, известно като Дълбината.
	Лорд Владетеля завладял целия свят и основал Последната империя. Управлявал в продължение на едно хилядолетие, потъпквайки всички отделни кралства, култури, религии и езици, съществували преди него. На тяхно място изградил своя държава и създал своя религия. По-голямата част от хората в нея се наричали „скаа“, термин, сходен с „роби“ или „селяни“. Други били избрани за благородници — повечето от тях били наследници на хората, които помагали на лорд Владетеля в годините на неговите завоевания. Предполага се, че лорд Владетеля ги е надарил със силата на аломантията, за да си осигури могъщи и същевременно напълно разумни убийци и воини, в противовес на бруталните колоси. После използвал едните и другите за завладяването на света. На скаа и благородниците било забранено да се кръстосват, та аломантията да не се предава на простолюдието, но понякога все пак се раждали деца от смесени връзки.
	През хилядата години управление на лорд Владетеля скаа многократно се вдигали на неуспешни въстания.
	Един нечистокръвен Мъглороден, Келсайър, най-прочутият крадец с благородническа кръв в Последната империя, решил да отправи предизвикателство лично към лорд Владетеля. Дръзкият му опит обаче завършил с неговото пленяване и той бил пратен в Хатсинските ями, страховитите подземни галерии, в които се добивал атиум.
	Говорели, че никой не можел да избяга от Хатсинските ями, но Келсайър успял. Докато бил там, той получил дарбата на Мъглороден и успял да спечели свободата си. Нарекли го Оцелелия от Хатсин.
	След това премеждие Келсайър престава да се интересува от лично обогатяване и решава да осъществи най-смелия си план: да събори Последната империя.
	За тази цел той наема група крадци, повечето нечистокръвни Мъгливи. В същия период приобщава към групата и едно Мъглородно момиче, Вин. Вин не осъзнава силите си и Келсайър я взема в групата и за да я обучава, и с тайната мисъл да й предаде заветите си.
	Групата на Келсайър се заема да събира бунтовническа армия. Някои членове на групата хранят подозрения, че Келсайър се кани да стане новият лорд Владетел, още повече че той започва да придобива религиозна популярност сред скаа. Междувременно Вин — дете, отгледано на улицата — за пръв път в живота си се научава да вярва на хората около себе си. Успоредно с това започва да вярва в идеята на Келсайър.
	Вин е пратена да шпионира сред благородниците в ролята на Валет Реноа, млада аристократка от провинциално имение. На един от баловете тя се запознава с Елънд Венчър, млад благородник с идеалистични възгледи. С времето той й показва, че не всички благородници заслужават лошата си репутация, и въпреки възраженията на Келсайър двамата се влюбват един в друг.
	Групата се натъква на дневник, който вероятно е воден от лорд Владетеля във времето преди неговото Възнесение. В книгата се обрисува човек, различен от тирана — меланхоличен и уморен мъж, който полага отчаяни усилия да защити народа си от Дълбината, макар да не разбира природата на тази заплаха.
	Накрая става ясно, че планът на Келсайър е много по-мащабен и не включва само опит за въоръжено събаряне на империята. Келсайър преднамерено е разпространявал слухове за себе си и същевременно е обучавал хората от групата да бъдат водачи и да общуват с хората. Истинската цел на плана му се разкрива, когато Келсайър пожертва живота си пред огромно мнозинство, превръщайки се в мъченик на скаа, с което цели да ги подтикне да се вдигнат на бунт срещу лорд Владетеля.
	Един от членовете на групата, „чичото“ на Валет, представящ се с името лорд Реноа, се оказва кандра на име ОреСюр. Кандрата се превъплътява в облика на Келсайър и продължава да разпространява слуха, че Келсайър се е възродил, за да поведе скаа. Оказва се също, че ОреСюр е обвързан с Договор за Вин и трябва да я наглежда след смъртта на Келсайър.
	Всъщност Вин е тази, която накрая убива лорд Владетеля. Тя установява, че той не е божество, нито дори е безсмъртен — просто е открил начин да продължава живота си и да поддържа силата си, като използва едновременно ферохимия и аломантия. Той не е героят от дневника, а е бил негов слуга и носач, ферохимик със забележителни умения. Въпреки това лорд Владетеля е много по-силен аломант от Вин. Докато двамата се сражават, Вин по някакъв начин черпи сили от мъглите, като ги гори вместо метали. Така и не разбира как е станало това. С помощта на тази сила и след като е узнала истинското име на лорд Владетеля тя успява да го победи и убие.
	Последната империя е обхваната от хаос. Елънд Венчър поема властта в столицата Лутадел и поставя хората от групата на Келсайър на управленски постове.
	Изминава една година.


	Втора книга

	Слуховете за скривалището с атиум на лорд Владетеля и примамливото положение на Лутадел като най-голям град в империята привличат в Централната област неколцина едри хищници. Най-опасният от тях е Страф Венчър, бащата на Елънд, който идва пред стените на Лутадел с голяма армия и тайно довежда със себе си Мъглороден — незаконния си син Зейн. За късмет на Лутадел Бриз успява да привлече към града още една армия — тази на Ашуедър Сет. Изненадан от присъствието на другия, всеки от тираните осъзнава, че не може да нападне града, без да се изложи на риск от флангова атака. Ето защо те предприемат обсада, изплашени по-скоро един от друг, отколкото от Елънд.
	По това време в Лутадел пристига Пазителката Тиндуил и Сейзед я кани да помогне на Елънд в изкуството да управлява империята. Тиндуил се заема с младия мъж и се опитва да го научи да замени идеализма си с поне мъничко реализъм. Елънд убеждава помощниците си да му помогнат да настрои Страф и Сет един срещу друг, с надеждата накрая да се сбият. Надява се, че ако двамата изтощят армиите си в бой, неговите собствени сили ще могат да надделеят над остатъците. Елънд започва да се среща със Страф и Сет и да се опитва да ги манипулира. Но докато разиграва ходовете си, в Събора се създава фракция, която успява да го свали от трона чрез закон, написан от самия него.
	Елънд отказва да използва армията, за да си върне властта, решение, което Тиндуил смята за глупаво и идеалистично, и вместо това подхваща нова политическа игра, за да убеди Събора да го върне на трона.
	През това време Вин има свои грижи. Тя забелязва тайнствен „мъглив призрак“, който се появява нощем и я следи. Открила е, че в дневника на Аленди се споменава подобно явление преди пристигането му при Кладенеца на Възнесението. Освен това започва да чува странни вибрации всеки път, когато разпали бронз.
	Чувствата й към Елънд и най-вече мисълта какво място заема в сърцето му също преминават през сериозни обрати. Тя го обича, но не мисли, че двамата са подходящи един за друг. Безпокои се, че е твърде жестока и не е достатъчно опитна в политическите игри, за да му бъде добра съпруга. Тези нейни тревоги се подсилват от появата на Мъглородния Зейн, син на Страф и брат на Елънд, който прекарва много вечери в надпревари с Вин и се опитва да забие клин в отношенията й с Елънд. Вин започва все повече да разчита на кандрата ОреСюр, който — по заповед на Елънд — никога не се отделя от нея и я пази. Въпреки първоначалната си взаимна неприязън двамата стават приятели.
	Някъде по това време в Лутадел се завръща Сейзед, след като по време на скитанията си се е натъкнал на тревожни открития. Първо, изглежда, мъглите започват да се появяват и през деня. Второ, по някакъв начин те разболяват хората и някои от тях умират. Трето, към Лутадел се приближава голяма армия колоси, водени от Джастис Лекал. Сейзед се заравя в книгите, за да преведе един странен текст, открит по време на пътешествията му на юг. Текстът съдържа последните думи на Куаан, учен, който е забъркан по някакъв начин с Аленди, Рашек и териските пророчества. Освен това Сейзед се сближава с Тиндуил, която не одобрява бунтовническата му натура, но изпитва силни чувства към него.
	Кампанията на Елънд в Събора се проваля и вместо него за крал е избран Ферсон Пенрод. Странно, но след като е свален от властта, Елънд започва по-добре да разбира какво е да си крал и се превръща в истински вдъхновяващ и действен водач — макар вече да не седи на трона. Ала положението на града се утежнява още повече, когато пристига армията колоси на Джастис Лекал. Бързо става ясно, че Джастис притежава съвсем повърхностна власт над тези чудовища.
	Зейн подмамва Вин да нападнат Сет, който междувременно се е установил в Лутадел, за да опита силите си в борбата за трона. Двамата избиват десетки от хората на Сет и Вин изпада в нервна криза от това, което е направила, и оставя Сет жив. Скоро след това Зейн я напада, подтикван от странни гласове, които чува в главата си. Вин и Зейн се сражават, а ОреСюр разкрива, че всъщност е друга кандра, ТенСуун, която е убила ОреСюр и се е превъплътила в него. Вин успява да убие Зейн, макар той да гори атиум, после избягва при Елънд и след като овладява чувствата си, убеждава Сейзед да ги ожени.
	След покушението Сет напуска Лутадел и оттегля армията си от обсадата. Опитите на Елънд да накара Джастис да отстъпи се провалят. Страф си дава сметка, че ако се оттегли, колосите вероятно ще нападнат града и ще го разрушат, след което той може да се върне и да овладее положението, понеже чудовищата ще са изтощени.
	До същото заключение стигат и защитниците на Лутадел. Сейзед ги убеждава да излъжат Вин и Елънд, че градът е в безопасност, и да ги отпратят на север, за да търсят Кладенеца на Възнесението. Планът успява. Вин и Елънд заминават заедно с Дух, а през това време колосите най-сетне щурмуват. Гарнизонът се бие храбро срещу напиращите чудовища. Загиват Клъбс, Доксон и Тиндуил. Тъкмо когато колосите се готвят да опустошат града, се завръща Вин, узнала от Дух, че двамата с Елънд са били измамени.
	Като използва една аломантична слабост в колосите, за която е узнала от кандрата ТенСуун/ОреСюр, Вин успява да ги постави под свой контрол, както някога лорд Владетеля, и ги праща срещу армията на Страф. В последния момент Сет преминава на нейна страна. След смъртта на Страф Вин принуждава Пенрод, Сет и заместника на Страф да се закълнат във вярност пред Елънд и да го признаят за свой император.
	Градът е спасен. Но Вин продължава да чува странен туптеж в главата си. Постепенно в нея се заражда убеждението, че тъкмо тя — а не онзи древен човек на име Аленди — е Героят на времето. Освен това се досеща, че Кладенецът на Възнесението не се намира в северните планини, а е под Лутадел. Двамата с Елънд се заемат с този въпрос и скоро откриват че под Кредик Шау има тайна пещера, заредена с хранителни припаси. Зад нея има втора, изпълнена с черен пушек, а по-нататък малко езерце със сияйна енергия. Кладенецът на Възнесението.
	Сейзед, който все още не може да преодолее мъката от загубата на Тиндуил, се задълбочава в изследвания и открива — за свое безпокойство, — че в пророчествата има нещо объркано. Втурва се след Вин и Елънд с намерение да ги спре, преди да са взели силата от Кладенеца, но самият той е спрян от Марш. Докато двамата се бият, Вин приема силата и извършва това, което смята за правилно. Макар че мъгливият призрак пробожда Елънд, Вин не използва силата, за да го изцери, а я освобождава, понеже в пророчеството се твърди, че трябва да направи точно това, за да попречи на мъглите да погубят света.
	Ала изборът й е погрешният. Тъмната сила, пленена до Кладенеца на Възнесението, е променила пророчествата и е подмамила Вин да направи нужното, за да я освободи. Съществото избягва и оставя Вин да се терзае от мисълта за допуснатата грешка. Но мъгливият призрак все пак й помага да спаси Елънд, който се превръща в Мъглороден.
	Книгата завършва с това как Елънд и Вин стоят на стените на Лутадел, след като са спасили града, ала са освободили една могъща зла сила. Смазаният от смъртта на Тиндуил Сейзед започва да губи вяра в религиите. Дух се измъчва от чувство за вина, задето е изоставил Клъбс да загине в града, а Бриз и Хам не могат да си простят безпомощността, която са изпитвали в битката срещу колосите. На всичко отгоре, както съобщава и Сейзед, мъглите се променят и вече убиват хората, които излизат сред тях.
	Елънд обаче е твърдо решен да обедини новата си империя и да открие начин да победи силата, която Вин е освободила. И когато тя го пита какво ще правят, той има само един отговор: ще оцелеят. Независимо от всичко.
	Минава една година.


	Пролог

	Марш полагаше отчаяни усилия да се самоубие.
	Ръката му трепереше, докато се опитваше да събере сили, за да я вдигне, да измъкне стоманения клин от гърба си и да сложи край на ужасния си живот. Беше се отказал да търси свободата. Три години. Три години като инквизитор, три години пленник на собствените си мисли. Тези години го бяха убедили, че няма бягство. Дори сега умът му бе замъглен.
	А после _то_ пое контрол. Светът около него сякаш се разтресе, сетне изведнъж зрението му се проясни. Защо му трябваше да се съпротивлява? Защо се безпокоеше? Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.
	Пристъпи напред. Макар че отдавна вече не можеше да вижда както нормалните хора — в края на краищата в очите му бяха забити стоманени клинове, — усещаше помещението около себе си. Клиновете се подаваха от тила му — достатъчно бе да протегне ръка и щеше да докосне острите им върхове. Нямаше и следа от кръв.
	Стоманените клинове му даваха сила. Всичко наоколо бе очертано в синкави аломантични линии, контури на обкръжаващия го свят. Помещението не бе голямо и освен него вътре имаше още неколцина — Марш виждаше аломантичните линии в кръвта им. Те също имаха стоманени шипове в главите.
	Всички — с изключение на завързания за масата мъж. Марш се усмихна, взе един клин от близката масичка и го претегли в ръка. Затворникът не беше със запушена уста, за да може да пищи.
	— Моля ви — зашепна той. Трепереше. Дори териски стюард можеше да се пречупи пред собствената си ужасяваща кончина. Правеше вяли опити да се освободи. Беше в неудобно положение, завързан за масата върху друг човек. Масата бе специално конструирана за тази цел — имаше вдлъбнатина в средата.
	— Какво искате от мен? — попита терисецът. — Нищо повече не мога да ви кажа за Синода!
	Марш опипа върха на клина. Чакаше го работа, но той спря, наслаждаваше се на ужаса и болката в гласа на пленника. Спря и се поколеба…


	Овладя мислите си. Миризмата в помещението престана да е сладникаво примамлива и вместо това се изпълни със смрадта на кръв и смърт. Радостта му се превърна в ужас. Пленникът беше териски Пазител — човек, отдал целия си живот за доброто на другите. Убийството му щеше да е не само престъпление, но и голяма трагедия. Марш се помъчи да си възвърне самоконтрола, да вдигне ръка и да изтръгне стоманения клин от гърба си — с което щеше да сложи край на съществуването си.
	Но _то_ беше толкова силно. _То_ искаше още. Още сила. По някакъв начин то владееше напълно Марш — и имаше нужда той и останалите инквизитори да са негови ръце. _То_ беше свободно — Марш все още долавяше радостта му от този факт, — но нещо му пречеше да упражни пълната си власт върху света. Някакво противодействие. Сила, която се простираше над земята като щит.
	_То_ все още не бе напълно завършено. Нуждаеше се от нещо повече. От нещо друго… нещо скрито. И Марш щеше да открие това нещо и да го отнесе на своя господар. На господаря, когото Вин бе освободила. На съществото, което доскоро бе затворено в Кладенеца на Възнесението.
	_То_ наричаше себе си Гибел.
	Марш се усмихна на плача на пленника, после пристъпи напред и вдигна острия клин. Нагласи върха му върху потрепващите гърди на мъжа. Клинът трябваше да пробие тялото на пленника напълно — като мине през сърцето — и да се забие в гърдите на завързания отдолу инквизитор. Хемалургията беше кърваво изкуство.
	Тъкмо затова бе и толкова приятно. Марш взе чука и започна да нанася равномерни удари.


	Част първа
	Заветът на Оцелелия

	1.


	Аз, за зла участ, съм Героят на времето.


	Фатрен примижа към скритото зад вечната завеса от тъмна мараня червеникаво слънце. Черна пепел се стелеше безшумно от небето, както ставаше доста често напоследък. Саждите се сипеха като стена, въздухът бе застоял и горещ, без намек или надежда за полъх, който да разведри поне малко настроението му. Той въздъхна, облегна се на стената на насипа и погледна към Ветитан. Неговият град.
	— Колко още? — попита.
	Дръфел се почеса по носа. Лицето му бе омацано със сажди. Напоследък бе престанал да полага грижи за себе си. Съвсем естествено, като се имаше предвид напрежението от последните месеци — Фатрен си даваше сметка, че самият той също не изглежда по-добре.
	— Около час, предполагам — отвърна Дръфел и се изплю върху насипа.
	Фатрен въздъхна, загледан в сипещата се пепел.
	— Дръфел, мислиш ли, че е вярно? Това, което говорят хората?
	— Кое? — попита Дръфел. — Че иде краят на света?
	Фатрен кимна.
	— Не знам — каза Дръфел. — И не ме е грижа.
	— Как може да говориш така?
	Дръфел повдигна рамене и пак се почеса по носа.
	— Дойдат ли колосите, с мен е свършено. Така че поне за мен това ще е краят на света.
	Фатрен не каза нищо. Не обичаше да споделя измъчващите го съмнения; от него се очакваше да е по-силният. Когато господарите напуснаха града — неголямо селище, възникнало неотдавна в близост до една северна плантация, — тъкмо Фатрен бе този, който убеди скаа да продължат да се занимават със земеделие. И пак той настоя да прогонят със сила върлуващите банди. Във време, когато повечето околни селища бяха изгубили мъжете си, наети в една или друга армия, Ветитан все още разполагаше с достатъчно работна ръка. Налагаше се да заделят известна част от продукцията за подкупи, но Фатрен бе успял да опази хората си невредими.
	Повече или по-малко.
	— Днес мъглите се задържаха до пладне — каза той тихо. — Напоследък се вдигат все по-късно. Виждаш какво става с посевите, Дръф. Не се развиват добре — сигурно защото не им достига слънчева светлина. Тази зима няма да има какво да ядем.
	— Няма да изкараме до зимата — възрази Дръфел. — И до нощес може да не изкараме.
	Най-тъжното от всичко бе, че навремето Дръфел беше оптимист. Фатрен не бе чувал брат си да се смее от месеци насам. А смехът му бе любимият му звук.
	„Дори мелниците на лорд Владетеля не успяха да прогонят смеха на Дръф. Но тези последни две години го промениха“.
	— Фати! — извика някой. — Ей, Фати!
	По насипа се катереше едно момче. Почти бяха привършили с укреплението — започнаха го по идея на Дръфел, в дните преди да се прекърши съвсем. Населението на града наброяваше около седем хиляди души, което го правеше сравнително голям. Доста време им отне да изкопаят около него ров и да вдигнат защитен насип.
	Фатрен разполагаше с не повече от хиляда обучени войници — не беше никак лесно да си осигури дори толкова при такова малобройно население — и още около хиляда старци и неопитни младежи. Нямаше представа колко голяма е армията на колосите, но със сигурност щеше да е повече от неговите две хиляди души. Насипът също едва ли щеше да ги спре.
	Момчето — Сев — спря запъхтяно пред тях и повтори:
	— Фати! Някой иде!
	— Вече? — попита Фатрен. — Според Дръф колосите са още далече!
	— Не са колосите, Фати — отвърна момчето. — Човек е. Ела да видиш!
	Фатрен се обърна към Дръф, който само си избърса носа и повдигна рамене. Последваха Сев от вътрешната страна на насипа, към градската порта. Пепел и прах се стелеха по земята и се струпваха на купчини по ъглите. Напоследък не им оставаше време да метат. Жените трябваше да работят на полето, докато мъжете се готвеха да война.
	Подготовка за война. Фатрен се самозалъгваше, че разполага с армия от две хиляди „войници“, но всъщност това си бяха скаа — селяци с мечове. Обучаваха се от две години, ала нямаха никакъв истински опит.
	До портата вече се бяха струпали мъже, неколцина се бяха покатерили на насипа. „Дали не похарчихме твърде много от запасите си, докато ги обучавахме? — чудеше се Фатрен. — Ако вместо това работеха в мините, поне щяхме да натрупаме руда за подкупи“.
	Само че колосите не вземаха подкупи. Те просто убиваха. Фатрен си спомни за Гартова гора и потрепери. Градчето бе по-голямо от тяхното, но от него във Ветитан дойдоха само стотина бежанци. Това беше преди три месеца. Оттогава хранеше напразната надежда, че след като са разрушили Гартова гора, колосите ще се успокоят.
	Не биваше да се поддава на илюзиите си. Колосите никога не се усмиряваха.
	Качи се на насипа и се взря през сипещите се сажди към тъмното поле, което изглеждаше така, сякаш е покрито с дълбок черен сняг.
	Самотен ездач се приближаваше към тях, със спусната качулка.
	— Какво мислиш, Фати? — попита един войник. — Колоски съгледвач?
	— Колосите не пращат съгледвачи, още по-малко хора — изсумтя Фатрен.
	— Той е на кон — отбеляза намръщено Дръфел. — Животното ще ни е от полза. — Имаха само пет в целия град. Всичките страдаха от недохранване.
	— Търговец? — подхвърли друг войник.
	— Не виждам стоката — възрази Фатрен. — А и трябва да е доста храбър, за да дойде съвсем самичък тъдява.
	— Не съм виждал бежанец на кон — рече трети и понечи да вдигне лъка си, но Фатрен го спря.
	Странникът се приближаваше, без да бърза. Спря коня си точно пред градската порта. Фатрен много се гордееше с нея. Истинска дървена порта, здрава. Бяха взели дървото и камъните за зида от близкото имение.
	Лицето под покритата със сажди качулка на плътното черно наметало почти не се виждаше. Саждите се сипеха безшумно.
	Пътникът скочи от коня…
	… и излетя право нагоре, сякаш тласкан от невидима сила. Наметалото му изпърха като криле на птица и отдолу се видя снежнобяла униформа.
	Фатрен изруга. Този човек беше аломант. Благородник. Фатрен се бе надявал, че хора като него ще си останат на север и ще оставят съгражданите му на спокойствие.
	Или поне ще ги оставят да умрат в мир.
	Новодошлият стъпи на дървената порта и се извъртя към тях. Имаше къса брада и късо подстригана черна коса.
	— Здравейте! — Крепеше се върху портата с изумително чувство за равновесие. — Нямаме много време. Да се захващаме за работа. — Прехвърли се от портата върху насипа и Дръфел инстинктивно измъкна меча си.
	Мечът обаче изскочи от ръката му, дръпнат от невидима сила. Странникът го улови, докато профучаваше над главата му, завъртя го умело и го огледа.
	— Добра стомана — рече и кимна. — Впечатлен съм. Колко войници с такива оръжия имате? — Подхвърли меча във въздуха, улови го за острието и го подаде на Дръфел.
	— Кой си ти? — попита Фатрен с повече смелост, отколкото имаше. Не знаеше много за аломантията, но бе почти сигурен, че този човек е Мъглороден. Вероятно можеше да избие само със силата на мисълта си всички на насипа.
	Мъжът пренебрегна въпроса, обърна се и огледа града. После попита:
	— Насипът целия град ли обгражда?
	— Амче… да, милорд — рече един войник.
	— Колко порти имате?
	— Само тази, милорд.
	— Отворете я и вкарайте коня ми — нареди новодошлият. — Имате конюшня, нали?
	— Да, милорд — потвърди войникът.
	„Е — помисли си Фатрен, — този човек очевидно знае как да командва“. Войниците дори не се замислиха, че изпълняват без разрешение нареждане на непознат. Дори бяха поизправили рамене и не изглеждаха толкова уморени. Новодошлият се обръщаше към тях, сякаш очакваше да му се подчинят, и те отвръщаха подобаващо. Не беше като онези благородници, които Фатрен помнеше от времето си на прислужник в имението. Този човек бе различен.
	Непознатият продължаваше да оглежда града. Върху хубавата му бяла униформа се сипеше пепел и Фатрен си помисли, че ще е жалко да се съсипе подобна дреха. Новодошлият кимна замислено и се спусна по насипа.
	— Почакай — спря го Фатрен. — Кой си ти?
	Новодошлият се извърна и втренчи поглед в него.
	— Елънд Венчър. — Вашият император.
	И се обърна и продължи да върви покрай насипа. Войниците му направиха път, после повечето го последваха.
	Фатрен погледна към брат си.
	— Император? — промърмори Дръфел, после се изплю.
	Фатрен поклати глава. Какво да прави? Никога не се бе изправял срещу аломант и не знаеше как да постъпи. „Императорът“ бе обезоръжил Дръфел с лекота.
	— Организирайте хората — продължи непознатият — Елънд Венчър, без да спира. — Колосите ще дойдат от север — няма да щурмуват вратата, а направо ще се изкатерят по насипа. Искам да съберете жените и децата в южната част на града. Приберете ги в няколко къщи, ако е възможно.
	— Каква полза от това? — попита Фатрен, който подтичваше зад „императора“ — не виждаше друга възможност.
	— Колосите са най-опасни, когато се разбеснеят — обясни Венчър. — Щом завладеят града, ще тръгнат да търсят жителите. Докато се щурат напред-назад, яростта им ще утихне и ще се заемат с плячкосване. Това е моментът, в който можете да се измъкнете без опасност да ви преследват. — Спря и погледна Фатрен в очите. Лицето му бе мрачно. — Надеждата е малка. Но все пак е нещо. — И отново закрачи към централната улица.
	Фатрен чуваше зад гърба си шепота на войниците. Името Елънд Венчър не им бе непознато. Това беше човекът, възкачил се на власт преди две години, след смъртта на лорд Владетеля. Идващите от север новини за това събитие бяха оскъдни и несигурни, но в повечето се споменаваше Венчър. Той бе победил всички свои съперници за трона и дори бе убил собствения си баща. Беше скрил от другите, че е Мъглороден, и освен това се бе оженил за жената, причинила смъртта на лорд Владетеля. Фатрен се съмняваше, че толкова важен човек — по-скоро легенда, отколкото действителна личност — би дошъл чак в тяхното градче в Южната област, при това без придружители. Дори мините наблизо вече не струваха нищо. Непознатият вероятно лъжеше.
	Но… несъмнено беше аломант…
	Ускори крачка, за да го стигне. Венчър — или който да беше този човек — спря на площада пред някогашната канцелария на Стоманеното министерство. Фатрен бе наредил да заковат вратите и прозорците с дъски.
	— Намерихте ли вътре оръжия? — попита Венчър.
	Фатрен се поколеба. После поклати глава.
	— Взехме ги от имението на господаря.
	— Той е оставил там оръжията? — попита изненадано Венчър.
	— Вероятно е възнамерявал да се върне за тях — обясни Фатрен. — Войниците, които заряза в града, се присъединиха към преминаваща армия и взеха със себе си, колкото могат да носят. Останалото прибрахме ние.
	Венчър оглеждаше сградата на Министерството. Беше висока и зловеща въпреки факта, че бе изоставена — или може би тъкмо заради това.
	— Хората ти изглеждат добре обучени. Не го очаквах. Някои от тях имат ли боен опит?
	Дръфел изсумтя, сякаш за да подскаже на непознатия, че това не е негова работа.
	— Имат достатъчен опит, за да са опасни — отвърна Фатрен. — Няколко банди се опитаха да завладеят града. Мислеха, че сме слаби и лесно ще ни сплашат.
	Дори да бе доловил скритата заплаха в думите му, непознатият не го показа с нищо.
	— А има ли сред вас хора, които са се били срещу колоси?
	Братята се спогледаха и Фатрен рече.
	— Мъжете, които излизат срещу колоси, не оцеляват, страннико.
	— Ако е така, трябваше да съм умрял поне десет пъти — заяви непознатият, обърна се и огледа растящата тълпа войници и граждани. — Ще ви науча как да се биете с колосите, но нямаме много време. Искам до десет минути при градската порта да се съберат капитаните и десетниците. Войниците да се подредят покрай насипа — ще предам на офицерите някои правила, с които да запознаят хората си.
	Някои от войниците се раздвижиха, но повечето останаха по местата си. Новодошлият не изглеждаше обиден от неподчинението. Стоеше мълчалив, загледан в армията пред него. Не беше изплашен, нито ядосан. Имаше… царствен вид.
	— Милорд — обади се накрая един от капитаните. — А водите ли армия, която да ни помогне?
	— Всъщност водя дори две — отвърна Венчър. — Но нямаме време да ги чакаме. — Обърна се към Фатрен. — Ти ми писа и помоли за помощ. Отзовах се като твой пълновластен господар. Все още ли я искаш?
	Фатрен се намръщи. Никога не бе молил този благородник за помощ. Отвори уста, за да възрази, ала се сепна. „Той иска да създам впечатлението, че съм го повикал. Да се държа така, сякаш всичко това е планирано отдавна. Мога да му предам властта, без да изглежда, че съм неспособен да се справя. И без това всички ще умрем. Макар че, като гледам очите на този човек, почти ми се струва, че има надежда…“
	— Милорд, аз… не очаквах да дойдете сам — промълви той колебливо. — Изненадах се, като ви видях.
	Венчър кимна.
	— Напълно разбираемо. Ела да обсъдим стратегията, докато войниците се строят.
	— Добре. — Фатрен пристъпи напред, но Дръфел го улови за ръката и попита навъсено:
	— Какво правиш? Ти ли повика този човек? Не мога да повярвам.
	— Дръф, събирай войниците.
	Дръфел го изгледа сърдито, изруга и се отдалечи. Май нямаше да изпълни заповедта, така че Фатрен махна и на двама от капитаните си и след като даде нужните разпореждания, двамата с Венчър се отдалечиха, за да разговарят насаме.
	— Кой си ти? — попита тихо Фатрен.
	— Този, който казах.
	— Не ти вярвам.
	— Но си готов да ми се довериш.
	— Ни най-малко. Просто не искам да влизам в спор с аломант.
	— Засега и това ми стига — отвърна Венчър. — Виж, приятелю, към града ти се приближават десет хиляди колоса. Имаш нужда от всяка възможна помощ.
	„Десет хиляди!“ — помисли стъписано Фатрен.
	— Предполагам, че ти управляваш този град, нали? — продължи Венчър.
	Фатрен едва успя да се отърси от вцепенението си.
	— Да. Казвам се Фатрен.
	— Е, добре, лорд Фатрен, сега ние с теб…
	— Не съм лорд — прекъсна го Фатрен.
	— Току-що стана. По-късно ще си избереш фамилия. А сега, преди да продължим, ще те запозная с условията, срещу които ще ти помогна.
	— Какви условия?
	— Те не подлежат на обсъждане — заяви Венчър. — Ако победим, ще ми се закълнеш във вярност.
	Фатрен се намръщи и спря насред улицата. Върху раменете му се сипеха сажди.
	— Това ли било? Появяваш се преди битка, твърдиш, че си някакъв император, и искаш да се възползваш от нашата победа? И защо да се кълна във вярност на човек, с когото съм се запознал преди няколко минути?
	— Защото ако не го направиш — тихо отвърна Венчър, — аз пак ще взема властта. — И продължи напред.
	Фатрен остана няколко секунди на място, после забърза след него.
	— Тъй значи?! Дори да оцелеем след битката, пак ще бъдем управлявани от тиран?
	— Да.
	Фатрен се намръщи. Не очакваше непознатият да е толкова прям.
	Венчър поклати глава.
	— Навремето мислех, че може да стане и по друг начин. И се надявам някога наистина да мога да го направя. Но в момента нямам избор. Трябват ми твоите войници и твоят град.
	— Моят град? — повтори Фатрен. — Защо?
	Венчър вдигна пръст.
	— Най-важното е да оцелеем в тази битка. После ще мислим за останалото.
	Фатрен изведнъж осъзна, че вече е готов да му вярва. Не можеше да обясни кога точно бе променил мнението си. Непознатият очевидно бе човек, роден, за да бъде следван от другите — водач, какъвто Фатрен бе мечтал да бъде.
	Венчър не почака Фатрен да се съгласи с „условията“. Това не беше предложение, а ултиматум. Фатрен отново ускори крачка и го настигна на един малък площад. Наоколо подтичваха войници. Никой не носеше униформа — единственият начин да се отличи офицер от обикновен войник бе червената превръзка на ръката. Венчър не им бе дал много време да се съберат, но от друга страна, колосите всеки момент можеше да атакуват.
	— Времето ни е малко — почна той високо. — Мога да ви науча само на някои неща, но и те ще помогнат. Колосите са на височина от пет до дванайсет стъпки. Но дори дребните са по-силни от човек. Бъдете готови за това. За щастие тези същества се бият поотделно, без да координират действията си. Ако другарят на някой колос е изложен на опасност, няма да получи подкрепа. Атакуват директно, без лукавство, и се опитват да надделеят с груба сила. Не им позволявайте! Старайте се да се скупчвате около противника си — по двама срещу по-дребните, по трима-четирима срещу големите. Няма да можем да създадем широк фронт, но важното е да оцелеем колкото се може по-дълго. Не се тревожете, че противникът може да заобиколи по фланговете и да проникне в града — ще скрием населението в другия край, а щом някои от колосите почнат да плячкосват, другарите им срещу нас ще станат по-малко. Точно това ни трябва! Не ги преследвайте навътре в града. Вашите семейства ще са на сигурно място. Ако се биете с особено голям екземпляр, удряйте го в краката и го повалете, преди да го убиете. Ако е дребен, гледайте оръжията ви да не се закачат за диплите на кожата. Имайте предвид едно — колосите не са глупави, те са само недоразвити. Напълно предсказуеми. Тръгват право към вас и атакуват директно. Това, което трябва да запомните на всяка цена, е, че те могат да бъдат побеждавани. И ще го направим днес. Не позволявайте да надделее страхът! Бийте се организирано, запазете хладнокръвие и ви обещавам, че ще оцелеете!
	Офицерите не сваляха очи от Венчър. Не подкрепяха речта му с възгласи, но изглеждаха малко по-уверени. Бързо тръгнаха да разнасят инструкциите му.
	Фатрен доближи покорно императора.
	— Ако сте ги преброили вярно, те ни превъзхождат пет към едно.
	Венчър кимна, без да го поглежда.
	— И са по-едри, по-силни и по-добре подготвени от нас.
	Венчър пак само кимна.
	— Значи сме обречени.
	Венчър го изгледа навъсено.
	— Не сте обречени. Имате нещо, което те нямат — нещо много важно.
	— Какво е то?
	Венчър го погледна в очите.
	— Имате мен.
	— Милорд император! — обади се един глас откъм насипа. — Видях колоси!
	„Вече докладват първо на него“ — помисли Фатрен. Не беше сигурен дали да се обижда, или да се възхищава.
	Венчър изхвърча към насипа, използвайки аломантията. Повечето войници бяха приклекнали или залегнали зад укреплението. Но Венчър се изправи с бялата си униформа, засенчи очи, примижа към хоризонта и каза доволно:
	— Спират на лагер. Добре. Лорд Фатрен, подгответе хората си за атака.
	— За атака? — попита невярващо Фатрен, който току-що се бе изкатерил до Венчър.
	Императорът кимна.
	— Да. Колосите са изморени от прехода и вниманието им е съсредоточено върху лагера. Няма да имаме по-сгоден случай.
	— Но нали щяхме да се отбраняваме!?
	Венчър поклати глава.
	— Ако чакаме, те ще започнат да беснеят и когато се разгневят достатъчно, ще ни нападнат. По-добре да ги изпреварим, вместо да ни избият.
	— Да изоставим насипа?
	— Насипа ви си го бива, лорд Фатрен, но е напълно безполезен. Нямате достатъчно хора, за да покриете целия периметър, а колосите са по-едри и по-силни от вас. Ще ви изтикат от насипа и ще превземат града.
	— Но…
	Венчър го стрелна с поглед. Лицето му беше спокойно, но погледът му бе твърд и непоколебим. Посланието беше недвусмислено. „Сега аз командвам“. Нямаше място за спорове.
	— Да, милорд. — И Фатрен извика на вестоносците да разнесат заповедта.
	Венчър наблюдаваше как хората реагират на съобщението. Настъпи объркване — никой не бе очаквал да подхванат атака. Все повече лица се извръщаха към изправения на насипа Венчър.
	„Той наистина изглежда като император“ — помисли Фатрен.
	Заповедта продължи да се предава от уста на уста и след малко цялата армия застина в готовност. Венчър извади меча си и го вдигна високо към забуленото от сажди небе. После се извиси над насипа в нечовешки скок и се понесе към лагера на колосите.
	Първите няколко секунди беше сам. Изведнъж, за своя изненада, Фатрен установи, че го следва, стиснал зъби.
	Множеството върху насипа се раздвижи, войниците нададоха общ вик и се втурнаха през полето с извадени оръжия.


	2.


	Докато държах силата в себе си, с ума ми се случиха странни неща. Само за няколко секунди я опознах, научих историята й, узнах начините, по които да я прилагам.
	Но тези познания не ми помагаха особено в практиката. Например знаех как да преместя планета в небето. Но не знаех къде да я поставя, за да не бъде твърде близо или твърде далече от слънцето.


	Както винаги денят на ТенСуун започна по тъмно. Причина за това донякъде бе, че той нямаше очи. Би могъл да си направи — той беше Трето поколение, сиреч доста стар дори за кандра. Беше поглъщал достатъчно трупове, за да се научи да създава сетива по интуитивен път, без модел, който да копира.
	Но в този случай едва ли щеше да има голяма полза от очите. Той нямаше череп, а беше открил, че някои органи не функционират добре без напълно развито тяло и скелет, който да го поддържа. Очите му щяха да бъдат смазани от собствената му маса, ако се опиташе да се придвижи в някаква посока, и щеше да е много трудно да ги извръща, за да може да вижда.
	Не че имаше какво да се гледа. ТенСуун бавно премести туловището си в затворническата килия. Тялото му представляваше прозрачна маса от мускули — като купчина слепени плужеци или голяма мида. При желание можеше да разтвори всеки от тези мускули и да го превърне в нещо друго. Но всичко щеше да е безсмислено при отсъствието на скелет.
	Той отново промени позата си. Кожата му бе тъй чувствителна, че сякаш разполагаше със собствени вкусови рецептори. В момента усещаше миризмата на изпражненията си, но въпреки това не посмя да изключи сетивата си. Те бяха единствената връзка с обкръжаващия го свят.
	Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.
	Мнозина биха се побъркали от пребиваването в подобно затворено пространство толкова дълго време. Всъщност той не знаеше дори откога е тук. От месеци? Но за негово щастие ТенСуун познаваше Благодатта на Съзнанието. Умът му не се поддаваше лесно на натиск отвън.
	Понякога той проклинаше Благодатта, задето го опазваше от лелеяното облекчение на лудостта.
	„Съсредоточи се“ — рече си той. Въпреки че нямаше мозък, или поне нямаше такъв, какъвто имаха хората, той можеше да мисли. Не разбираше как. Не беше сигурен дали въобще някоя кандра знае отговора на този въпрос. Може би кандрите от Първото поколение притежаваха повече познания по въпроса, но дори да бе така, не бяха предали знанията си нататък.
	„Не могат да те държат тук вечно — рече си той. — В Първия договор се казва…“
	Ала от известно време го глождеха съмнения относно Първия договор — най-вече дали Първото поколение все още го тачи. Как би могъл да ги вини? ТенСуун бе Нарушител на Договора. Той сам бе признал, че се е обърнал срещу волята на своя господар и вместо на него е помогнал на друг. Измяна, довела до смъртта на неговия господар.
	Ала този позорен акт бе най-малкото от престъпленията му. Наказанието за Нарушаване на Договора бе смърт и ако ТенСуун бе спрял дотук, отдавна да са го пратили на оня свят. За нещастие залогът бе далеч по-голям. Признанието на ТенСуун — направено при проведения от Второто поколение разпит — бе разкрило много по-опасна и значима простъпка.
	ТенСуун бе издал тайната на своя народ.
	„Не могат да ме екзекутират — мислеше си той, не толкова от страх, колкото за да запази ясна мисълта си. — Не и докато не разберат на кого съм казал“.
	Тайната. Тази съкровена, безценна тайна.
	„Аз обрекох всички ни. Целия ми народ. Отново ще станем роби. Не, ние вече сме роби. Ще се превърнем в нещо друго — в машини, с умове, командвани от други. Пленници, неспособни да контролират телата си“.
	Това бе неговата вина — че бе задействал ужасна сила. Това бе причината, заради която заслужаваше затвор и смърт. Но въпреки това той жадуваше да живее. Би трябвало да се презира. Ала по някаква причина смяташе, че е постъпил правилно.
	Намести се, разтвори мускулите в средата на тялото си и там се образува малка вдлъбнатина. Трябваше да улови всичката храна, която му хвърлят — и без това дажбата бе съвсем оскъдна. Но от решетката не падна нищо. Той чакаше търпеливо. Най-сетне ключалката горе изщрака. Макар че нямаше уши, той долавяше ясно скърцането на пантите и изтракването, когато решетката се удари в пода.
	„Какво става?“
	Спуснаха куките. Те се забиха в плътта му, закотвиха се в мускулите и го измъкнаха горе. Болеше. Не само от остриетата, а и от внезапно разлялото се на широкия под тяло. ТенСуун усети вкуса на прах и камък. Мускулите му трепереха, отвикнали да са извън тясната шахта. Той се напрегна, изопна туловището си по начин, който допреди секунди бе невъзможен.
	Сетне се появи то. Усещаше го. Киселина, гъста и задушлива, вероятно носена в позлатена кофа, донесена от тъмничарите. Значи най-накрая щяха да го убият.
	„Но те не могат! — помисли той. — Първият договор, законът на нашия народ…“
	Нещо падна върху него. Не беше киселина, нещо твърдо. Той го докосна нетърпеливо, раздвижи несръчно мускули, за да долови вкуса му. Беше овално, с отвори и няколко остри ръба… череп.
	Киселата миризма се усили. Да не би да я разбъркваха? ТенСуун се раздвижи забързано, обви се около черепа, започна да го изпълва. Беше запазил малко разтворена плът в една торбичка в тялото си. Извади я, полепи я върху черепа и се зае да създава кожа. Той остави очите неоформени, работейки върху белите дробове, формирайки език, пренебрегвайки устни за момента. Работеше с усещането за наближаваща гибел, тъй като киселият мирис непрестанно се усилваше. А после…
	То го удари. Разкъса мускулите от едната страна на тялото му, проникна във вътрешността и почна да я разяжда. Изглежда, Второто поколение се бе отказало от идеята си да измъкне тайната от него. Но преди да го убият, трябваше да върнат способността му да говори. Така повеляваше Първият договор — оттам и черепът. И същевременно вероятно тъмничарите бяха получили заповед да го довършат, преди да успее да каже нещо в своя защита. Те следваха буквата на закона и същевременно смятаха да игнорират съдържанието му.
	Не си даваха сметка обаче за бързината, с която можеше да действа ТенСуун. Малцина кандри бяха прекарали толкова дълго време в изпълнение на Договори — почти всички представители на Второто поколение и голяма част от тези от Третото отдавна бяха напуснали служба и водеха безгрижен живот тук, в Родната земя.
	А безгрижният живот не може да те научи на важни неща.
	На повечето кандри им бяха нужни часове, за да оформят телата си — някои от по-младите се бавеха дори с дни. Но след броени секунди ТенСуун вече притежаваше рудиментарен език. И докато киселината заливаше тялото му, той се напрегна да оформи трахея, разду дробове и изграка една-единствена дума.
	— Правосъдие!
	Заливането спря. Тялото му продължаваше да гори. Въпреки болката той не спираше да работи, оформяше примитивни слухови органи вътре в черепната кухина.
	— Глупак — прошепна един глас наблизо.
	— Правосъдие! — повтори ТенСуун.
	— Приеми смъртта — рече тихият глас. — Не се поставяй в положение да причиниш нови неволи на нашия народ. Първото поколение те възнагради с възможността да умреш заради дългите ти години служба!
	ТенСуун се сепна. Един процес щеше да бъде публичен. Досега само неколцина бяха осведомените за неговата измяна. Можеше да умре, проклет като Нарушител на Договора, но все пак с известно уважение към предишната му кариера. Някъде — вероятно в други шахти в същото това помещение — имаше още нещастници, обречени на безкраен затвор, изтезание, което в края на краищата щеше да надделее дори над Благодатта на Съзнанието.
	Искаше ли да е един от тях? С разкриване на постъпката си пред един обществен форум можеше да си осигури единствено вечно страдание. Безсмислено беше да се надява на промяна. С признанието си сам си бе определил присъдата.
	Но ако проговореше, нямаше да е за да се защити. Причината щеше да е съвсем различна.
	— Правосъдие — потрети той с едва доловим шепот.


	3.


	Мисля, че в известен смисъл притежаването на такава огромна сила е непосилна тежест. За разбирането на подобна сила са нужни хилядолетия. Ала опознаеш ли я, преустройството на света няма да е никак трудно. И въпреки това си давам сметка за опасностите, които се крият в моето невежество. Като дете, което внезапно са дарили с огромни възможности, аз бих могъл да натисна прекалено силно и да превърна света в строшена играчка, която никога не ще мога да поправя.


	Елънд Венчър, втори император на Последната империя, не беше възпитаван да бъде войник. Беше се родил в благородническо семейство — което, в епохата на лорд Владетеля, означаваше, че ще бъде по-скоро типичен представител на висшето общество. В младостта си се бе забавлявал с безгрижни игри, устройвани от Големите къщи, и бе живял под похлупака, спуснат върху имперския елит.
	Не беше толкова странно, че после бе станал политик. Винаги се бе интересувал от политически теории и макар да предпочиташе разсъжденията пред действията, си даваше сметка, че някой ден ще трябва да управлява своята Къща. От друга страна, началната му кариера като крал не се оказа особено успешна. Тогава все още не разбираше, че е по-важно да владееш изкуството да управляваш, отколкото да имаш добри намерения и да си честен.
	„Съмнявам се, че някога ще бъдеш такъв властник, който би могъл да поведе хората си в атака срещу врага“. Думи на Тиндуил, жената, която го бе обучавала в приложна политика. Елънд си ги спомни миг преди той и армията му да се стоварят върху лагера на колосите.
	Разпали пютриум. Приятно усещане за топлина — вече му бе добре познато — се разгоря в гърдите му и мускулите му се напрегнаха от прилива на сила и енергия. Беше погълнал металния разтвор, за да черпи от него сили по време на битката. Елънд Венчър беше аломант. Понякога все още се стряскаше от тази мисъл.
	Както беше предвидил, колосите се изненадаха от нападението. В началото замръзнаха неподвижно, смаяни от приближаващата се армия. Колосите възприемаха малко трудно неочакваните събития. Не можеха да си представят как тази жалка група слаби човеци дръзва да се нахвърли върху тях. Беше нужно време, за да възприемат тази мисъл.
	Армията на Елънд успя да се възползва добре от предимството си. Елънд удари пръв и посече най-близкия колос с подсилени от пютриум мускули. Чудовището беше от дребните екземпляри. Като всички останали от своя вид то имаше приблизително човекоподобна форма, но синкавата му кожа се спускаше на едри гънки и на места висеше от крайниците му. В кървясалите му червеникави очи за миг, докато умираше, блесна изненада. Елънд измъкна меча от гърдите му и извика:
	— Не се бавете! Убийте колкото се може повече, преди да се разбеснеят!
	Войниците — ужасени, но изпълнени с твърда решимост — го заобиколиха в плътна маса и повалиха първата редица колоси. „Лагерът“ не беше нищо повече от изпотъпкана от чудовищата поляна, с изкопани в земята огнища. Елънд забеляза, че хората му действат с нарастваща увереност, и ги окуражи, като Притегли чувствата им с аломантия и подсили храбростта им. Чувстваше се по способен с този вид аломантия — все още не беше способен да подскача насам-натам с метали като Вин. Но с чувствата се оправяше добре.
	Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.
	Елънд разпали стомана, хвърли няколко монети пред себе си, Тласна ги, подсилвайки Тласъка с тежестта на тялото си, и ги запрати срещу колосите. Чудовищата бяха твърде силни, за да бъдат повалени от монети, но металните кръгчета щяха да ги наранят и отслабят.
	Докато монетите хвърчаха напред, Елънд се хвърли срещу големия колос. Чудовището измъкна иззад гърба си огромен меч. Изглеждаше доволно от предстоящия двубой.
	Колосът замахна пръв. Обсегът му бе огромен и Елънд бе принуден да отскочи назад — благодарение на пютриума се справи с невероятна бързина. Колосите бяха въоръжени с огромни мечове — толкова дебели и тежки, че приличаха на боздугани. Елънд не би могъл да отбие такъв удар дори с разпален пютриум: В добавка към това мечът — и колосът зад него — тежаха толкова много, че Елънд не би успял да избие оръжието дори с аломантичен Тласък. При Тласкането на стомана се изискваше баланс между тегло и сила. Ако Тласнеше някой по-тежък от себе си, самият Елънд щеше да бъде отхвърлен назад.
	Ето защо Елънд трябваше да разчита на допълнителната бързина и гъвкавост, осигурявани от пютриума. Той отскочи встрани, приклекна и зачака подходяща възможност. Чудовището спря и го огледа мълчаливо, но не нападна. Все още не бе завладяно от характерната за колосите ярост в боя. „Как се озовах тук? — помисли Елънд за кой ли път. — Аз съм учен, а не воин“. Често му се случваше да се колебае в способността си да води другите.
	Но също толкова често си казваше, че мисли твърде много. Скочи напред и замахна. Колосът, изглежда, очакваше точно това, защото се опита да стовари тежкото си оръжие върху главата му. Младият император се пресегна и Притегли меча на друг колос — с което почти го повали и това помогна на двама войници да го убият, и се размина на косъм с острието на огромния колос. Завъртя се, разпали пютриум и го нападна отстрани.
	Мечът му разсече кожата над коляното на колоса, потъна в мускулите и го събори на земята. Вин често повтаряше, че аломантичната сила на Елънд е необичайно голяма. Елънд не знаеше дали е права — нямаше почти никакъв опит с аломантията, — но от мощния замах се олюля. Успя да се задържи на крака и с втори удар отсече главата на чудовището.
	Близките войници го гледаха облещени. Бялата му униформа бе опръскана с ярка колоска кръв. Не за първи път. Елънд си пое дълбоко дъх и в същия миг от другия край на лагера долетяха нечовешки крясъци. Колосите се бяха разярили.
	— Строй се! — извика Елънд. — Стойте плътно един до друг и се подгответе за атаката им!
	Войниците се подчиниха неохотно. Не бяха толкова дисциплинирани, колкото професионалните воини, с които си беше имал работа, но въпреки това се справяха изненадващо добре. Елънд се огледа. Бяха успели да избият няколкостотин колоса — неочаквано постижение.
	Но с това лесната част бе приключила.
	— Стегнете се! — извика Елънд, докато войниците оформяха предната линия. — И продължавайте да се биете! Трябва да намалим броя им колкото се може по-бързо! Сега всичко зависи от това. Покажете им на какво сте способни!
	Разпали месинг и Тласна чувствата им, за да прогони страха. Аломантът не можеше да контролира умовете на другите — не и човешките умове, — но можеше да окуражава чувства или да направи обратното. Също по мнение на Вин Елънд бе изключително умел в това, макар да бе придобил силата си наскоро, от място, за което подозираха, че е източникът на аломантията.
	Под негово въздействие войниците видимо се съвзеха и уважението на Елънд към тези прости хорица се засили. Той подсилваше храбростта им и отнемаше от страха, но решимостта им си бе изцяло тяхна. Това бяха добри хора.
	Ако имаха късмет, може би щеше да успее да ги спаси.
	Колосите тръгнаха в атака. Както се надяваше, от тях се откъсна голяма група и се насочи към града. Някои войници се развикаха изплашено, но не посмяха да напуснат строя. Застанал в самия център на отбранителната линия, Елънд опита да Размири чувствата на най-близките колоси.
	Нищо не последва. Чудовищата бяха невъзприемчиви към емоционална аломантия, особено ако вече бяха манипулирани от някой друг. Но Елънд знаеше, че успее ли да пробие тази невидима защита, ще се сдобие с пълен контрол над тях. Това обаче изискваше време, късмет и продължителна, неуморна борба.
	И той я започна. Стоеше рамо до рамо с хората си, колосите косяха редицата им и настъпваха крачка по крачка, газеха труповете на убитите. Постепенно строят се огъна. Все повече разярени колоси се нахвърляха върху защитниците на града и бързо променяха баланса на силите. И оставаха невъзприемчиви към емоционалната аломантия на Елънд…
	— Свършено е с нас! — извика Фатрен.
	Елънд се обърна, изненадан, че градският управник все още е жив и до него. Бяха минали само петнайсет минути, откакто колосите се бяха разбеснели, но редицата вече показваше признаци, че ще се разпадне.
	В небето се появи точка.
	— Ти ни поведе на смърт! — продължаваше да вика Фатрен. Беше опръскан с кръв. — Защо?
	Елънд вдигна ръка и посочи точката, която бързо се увеличаваше.
	— Какво е това? — попита Фатрен насред хаоса на битката.
	Елънд се усмихна.
	— Първата от двете армии, които ви обещах.


	Вин се спусна от небето сред въртележка от конски подкови, приземи се в самия център на армията и без да се забави нито миг, Тласна чифт конски подкови към извръщащия се към нея колос. Едната го удари в челото и го отметна назад, другата прелетя над главата му и уцели втори колос. Вин се завъртя, хвърли още две подкови и уцели един доста едър екземпляр и дребосъка зад него.
	Разпали желязо, Придърпа подковата и я надяна на китката на едрия. Силата я Дръпна рязко към него, но и го събори. Огромният меч на чудовището тупна на земята в мига, когато Вин се приземи върху него. Тя се Тласна от падналия меч и се преметна във въздуха тъкмо когато друг колос замахваше към нея.
	Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.
	Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.
	С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.
	Вин нямаше нищо против заблудата им.
	Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.
	Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.
	Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.
	Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.
	Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.
	Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.
	Тази мисъл й даваше сила.
	Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.
	Но не беше необходимо да изтребва цялата им армия.
	Достатъчно бе да ги изплаши.
	Защото, въпреки някогашните й предположения, колосите изпитваха страх. Виждаше го как се надига в чудовищата около нея, прикрит под гнева и свирепата ярост. Един колос я нападна и тя отскочи встрани с пютриумна бързина. Отби пътьом оръжието му, завъртя се и видя, че към нея се приближава друго чудовище.
	„Идеално“. Беше огромен — може би най-едрият екземпляр, когото бе виждала. Сигурно минаваше тринайсет стъпки. Съвсем скоро сърцето му щеше да откаже да работи, кожата му щеше да се нацепи и да увисне на парцали.
	Колосът изрева и ревът отекна над притихналото бойно поле. Вин се усмихна, разпали дуралуминий и горящият в нея пютриум избухна в мощен прилив на сила. Използван заедно с друг метал, дуралуминият подсилваше действието му невероятно, макар и за съвсем кратко.
	Вин разпали стомана и Тласна във всички посоки. Подсиленият от дуралуминий Тласък се понесе като вълна през мечовете на чудовищата и те изхвърчаха от ръцете им, а много от самите колоси изпопадаха. Подхранваният от дуралуминий пютриум запази тялото й да не бъде смазано от мощния Тласък.
	Стоманата и пютриумът изгоряха за секунди. Вин извади малка стъкленица и гаврътна разтвора в нея, за да възстанови запасите си от метали. Разпали отново пютриум и изхвърча над масата от съборени тела към едрия екземпляр, когото бе забелязала по-рано. Един по-дребен колос се опита да я спре, но тя го улови за китката и с рязко движение я счупи. Грабна меча му и с един замах повали три други колоса.
	Като използва инерцията на удара, Вин заби острието на меча в земята. Както предполагаше, едрият колос я нападна след секунда — размахваше оръжието си и продължаваше да реве оглушително. Вин бе забола меча си тъкмо навреме. Защото дори с пютриум не би успяла да парира могъщия удар на гиганта. Но сега мечът й бе забоден здраво. Металът затрепери от свирепия удар и пръстите й изтръпнаха от мощните трептения, но тя успя да го задържи.
	А после скочи. Не Тласна — не се налагаше, — а стъпи върху кръстачката на меча и скочи нагоре. За миг видя как на лицето на колоса се изписва изумление, когато я видя да излита на тринайсет стъпки над земята, с отметнат назад за удар крак и развята пелерина.
	Вин го изрита в слепоочието. Черепът му изпука. Колосът бе нечовешки здрав, но не и срещу подсилен от пютриум удар. Очите му се изцъклиха и той рухна назад. Вин се Тласна леко от меча, за да се задържи още малко във въздуха, та да я видят хубаво, после се приземи върху гърдите на поваления гигант.
	Колосите наоколо застинаха. Дори изпълнени с ярост, те не можеха да не се изненадат от лекотата, с която бе повалила толкова могъщо създание. Може би умовете им бяха твърде бавни, за да осъзнаят това, на което бяха станали свидетели. Или пък освен страха притежаваха и известна доза предпазливост. Вин не ги познаваше достатъчно, за да знае точния отговор. Знаеше обаче, че след онова, което бе направила, би трябвало най-сетне да изпитат уважение към нея.
	Ала не и когато бяха контролирани от външна сила. Вин погледна към малката отчаяна армия на Елънд. Хората му все още се държаха. Това вероятно също озадачаваше чудовищата — как е възможно една толкова малка сила да издържа срещу тях. Те не виждаха отчаянието по лицата на хората, нито смаляващия им се брой — виждаха само, че групата устоява и се бие.
	Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.
	Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.
	Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.
	Докато се сражаваше, поглеждаше към групата на Елънд. Скоро с облекчение забеляза, че там също част от колосите са преминали на страната на хората. Елънд крачеше сред тях и вече не се биеше, съсредоточен върху усилието да си осигурява нови съюзници. Вин все още не беше сигурна дали одобрява постъпката му с внезапната поява в града. Радваше се, че беше пристигнала навреме.
	Взе си поука от действията му и също престана да се сражава и вместо това бързо почна да попълва малката си армия от колоси с нови сили. Скоро вече командваше стотина чудовища.
	„Няма да продължи дълго“ — помисли си. Така и беше — не след дълго зърна в небето точица, която летеше към нея. Точката се увеличи и се превърна във фигура с черно расо, която се носеше над армията, като се Тласкаше от мечовете на колосите. Висок мъж с татуирано лице и гола глава. Въпреки саждопада Вин успя да види стоманените клинове, забити през очите му. Непознатият извъртя невиждащия си взор към Вин и за миг тя почувства надигаща се паника. В паметта й се пробудиха отдавна забравени спомени. Тъмна дъждовна нощ, забулена в сенки. Кули и островърхи покриви. Рязка болка в хълбока. Дълга нощ, прекарана в килия в двореца на лорд Владетеля.
	Келсайър, Оцелелия от Хатсин — как издъхва на улицата.
	Разпали електрум. Металът създаде около нея облак от изображения, сенки на възможни действия, които би могла да извърши. Електрумът бе аломантичният двойник на златото. Елънд го наричаше „бедняшки атиум“. Нямаше особена полза в битката, освен че я правеше неподатлива на атиум, в случай че инквизиторът имаше такъв.
	Вин стисна зъби и се хвърли напред, забелязала, че малката й армия се топи. Скочи, Тласна се леко от един захвърлен меч и остави на инерцията да я отнесе към инквизитора. Той вдигна секира и замахна, но в последния миг Вин се Придърпа встрани, изтръгна с Теглене меча от ръката на един изненадан колос, улови го във въздуха и го Тласна към инквизитора.
	Новодошлият Оттласна оръжието дори без да го поглежда. Келсайър бе успял да победи инквизитор, но с невероятни усилия, и самият той бе издъхнал малко след това, повален от лорд Владетеля.
	„Стига с тези спомени! — рече си ядосано Вин. — Съсредоточи се върху настоящето“.
	Понесе се сред сипещата се пепел, Тласкана от меча. Приземи се, подхлъзна се в локва колоска кръв и се хвърли към инквизитора. Съвсем преднамерено го бе подмамила да се покаже, като бе убила и взела колосите му под контрол. Сега оставаше само да се разправи с него.
	Извади стъклен кинжал — инквизиторът с лекота би Оттласнал меча на колоса — и разпали пютриум. Тялото й се изпълни с бързина, сила и издръжливост. За съжаление инквизиторът също ползваше пютриум, което означаваше, че в това отношение силите им са равни.
	С изключение на една подробност. Слабост, която притежаваха всички инквизитори. Вин отскочи от цепещата въздуха секира, като се придърпа към един меч, за да се отстрани по-бързо, после се Тласна от същото оръжие, хвърли се напред и замахна към шията на инквизитора. Той отби удара й с ръка. Но с другата си ръка Вин го улови за расото.
	След това разпали желязо, Притегли зад себе си и измъкна едновременно десетина меча. Внезапното Дърпане я запокити назад. Стоманените тласъци и Железните придърпвания бяха груби действия, отличаващи се по-скоро със сила, отколкото с точност. С разпален пютриум Вин увисна на расото; инквизиторът, изглежда, се държеше, като Дърпаше оръжията на колосите пред него.
	Расото поддаде, разпра се и гърбът на Инквизитора се оголи. Вин очакваше да види между плешките му края на стоманен клин — като забитите в очите му. Но прътът беше скрит от метален щит, който прикриваше целия гръб на инквизитора, спускаше се покрай ребрата му и се стягаше отпред. Наподобяваше черупката на костенурка.
	Инквизиторът се обърна, злобно ухилен, и Вин изруга. Гръбният клин беше слабото място на инквизиторите. Изваждането му щеше да убие съществото и несъмнено тъкмо това бе причината да носи броня — каквато, подозираше Вин, му е било забранено да използва във времето на лорд Владетеля, който бе държал служителите му да имат слаби места, за да може по-лесно да ги контролира.
	Вин нямаше време за колебание, тъй като в същия миг върху нея се нахвърли поредният синкав колос. Вин скочи, преметна се над размахания му меч и се Тласна от него, за да набере височина.
	Инквизиторът я последва във вихъра сажди над бойното поле. Вин беше в безизходица. Единственият друг начин, който знаеше за убийството на инквизитор, бе да го обезглави — но как, след като той също бе подсилен от пютриум?
	Тя се приземи на един склон извън бойното поле. След миг инквизиторът стъпи на покритата със сажди земя само на няколко крачки от нея. С две секири в ръце. Вин избягна първия удар, но втората секира я закачи по ръката, преди да успее да отбие удара с кинжала.
	Топла кръв рукна надолу към пръстите й. Кръв с цвета на залязващо слънце. Вин изръмжа, втренчила поглед в нечовешкия си противник. Усмивката на инквизитора малко я плашеше. Вин се хвърли напред и замахна отново.
	Нещо блесна във въздуха.
	Синкави линии, които се местеха бързо — аломантичен знак, че се приближават малки късчета метал.
	Металният дъжд удари изненадващо инквизитора отзад; монетите се забиха на десетки места в тялото му.
	Съществото изкрещя от болка и се обърна рязко, разхвърчаха се капки кръв. На няколко крачки от него Елънд също се приземи на хълма. Яркобялата му униформа бе изцапана с кръв и сажди, но лицето му бе чисто, а очите му сияеха. В едната си ръка държеше бастунче, с другата се подпря на земята, за да омекоти приземяването си след мощния Стоманен тласък.
	Да, той беше Мъглороден, също като Вин. А сега инквизиторът бе ранен. Към склона се стичаха колоси, катереха се тромаво нагоре, но Елънд и Вин все още имаха малко време. Тя се хвърли напред, Елънд също. Инквизиторът се опитваше да следи едновременно и двамата. Усмивката му бе помръкнала. Той се приготви да отскочи, но Елънд хвърли една монета във въздуха и тя се завъртя сред сипещите се сажди. Инквизиторът се усмихна: очевидно предполагаше, че Елънд ще го Тласне. Знаеше, че тежестта му ще се предаде през монетата върху тялото на Елънд. Двама аломанти с почти еднакво тегло, Тласкащи един срещу друг. Щяха да бъдат отхвърлени назад — и тогава инквизиторът щеше да нападне Вин, а Елънд да се озове сред колосите.
	Само че инквизиторът не бе взел предвид аломантичната сила на Елънд. А и как би могъл? Елънд дори не се олюля, а инквизиторът отлетя назад, понесен от внезапния мощен Тласък.
	„Той е толкова силен!“ — помисли Вин, докато гледаше как изненаданият инквизитор пада. Елънд не беше обикновен аломант — може би все още не умееше да се контролира добре, но когато разпалваше метали и Тласкаше, ефектът бе невероятен.
	Вин атакува инквизитора, който все още изглеждаше замаян, но той успя да улови ранената й ръка, преди да го промуши, и стисна силно. Вин извика от болка, преметна се през него и полетя към земята.
	Блъсна се с рамо, претърколи се и скочи на крака. Светът се завъртя, но тя успя да види, че Елънд стоварва бастунчето си върху инквизитора. Съществото блокира удара с вдигната ръка, дървото се строши, а той се приведе рязко и удари Елънд с лакът в гърдите. Императорът изпъшка и залитна.
	Вин се Тласна от колосите, които бяха само на няколко крачки зад нея, и полетя право към инквизитора. Беше изпуснала кинжала, но противникът й също бе изпуснал двете секири. Видя го, че скача към тях, но не му остави време да ги вземе — подкоси го и се опита да го повали по гръб. За нещастие той бе много по-едър — и много по-силен. Преметна я през себе си и тя падна тежко на земята.
	Колосите вече бяха почти до тях. Елънд успя да вдигне едната секира и нападна инквизитора. Той обаче внезапно се задвижи с невероятна бързина. Очертанията на тялото му сякаш се размазаха и секирата разцепи празния въздух. Елънд се обърна и с изненада установи, че инквизиторът се изправя срещу него вече с оръжие в ръка. Държеше не секира, а метален прът, като забитите в тялото му клинове, но по-дълъг и тънък. Съществото вдигна пръта; движеше се с нечовешка бързина — по-бързо дори от аломант.
	„Това не е пютриум — помисли Вин. — Дори не е дуралуминий“. Надигна се, без да сваля поглед от инквизитора. Скоростта му видимо намаляваше, но той все още бе в състояние да нападне Елънд, без той да успее да му противодейства. Вин бе твърде далеч, за да му помогне.
	Но не и колосите. Те бяха само на няколко крачки от противника на Елънд. Завладяна от отчаяние, Вин разпали месинг и се опита да преодолее емоционалната бариера на колоса най-близо до инквизитора. Чудовището за секунда застина, после замахна и заби меча си право в лицето на инквизитора миг преди той да завърши неочакваната си атака.
	Не успя да му отсече главата. Само я смаза до неузнаваемост. Но, изглежда, и това бе достатъчно, защото инквизиторът рухна безжизнено.
	По армията колоси сякаш премина вълна.
	— Елънд! — викна Вин. — Сега!
	Императорът обърна гръб на поваления инквизитор. Лицето му беше намръщено и съсредоточено. Някога Вин бе видяла как лорд Владетеля въздейства емоционално върху цял площад хора. Той беше по-силен от нея, по-силен дори от Келсайър.
	Не виждаше дали Елънд разпалва дуралуминий и месинг, но усещаше, че го прави. Усети Силата му, когато излъчи мощна вълна на успокоение върху цялата армия. Изведнъж битката приключи. В далечината Вин забеляза последните останки от градския гарнизон, заобиколени от купчина трупове. Саждопадът се усили. Напоследък почти не спираше.
	Колосите свалиха оръжия. Елънд беше победител.


	4.


	Ето какво предполагам е направил Рашек. Тласнал е твърде силно. Опитал се е да прогони с огън мъглите, като е приближил планетата до слънцето, но не е преценил добре силата си и светът е станал прекалено горещ за хората, които го населяват.
	Наложило се е да създаде саждивите кратери. Осъзнал е, че преместването на планетата е деликатна работа, и затова е вдигнал планини, които да бълват пепел и дим във въздуха. По-плътната атмосфера е охладила света, а слънцето е придобило червеникав цвят.

	Сейзед, главен посланик на Новата империя, изучаваше листчето пред себе си. „Принципи на народа цанзи — пишеше там. — За красотата на моралността, за това колко е важна смъртта, за жизнената функция на човешкото тяло като участник в божественото цяло“.
	Думи, изписани със собствената му ръка, извлечени от един от ферохимичните металоеми — където се съхраняваха хиляди писания. Кратко описание на основните вярвания на цанзи и на тяхната религия.
	Сейзед се облегна в креслото, вдигна листчето и отново прегледа бележките. От няколко дни изучаваше старателно тази религия и сега бе дошло време да вземе решение. Още преди да се заеме с това той знаеше доста неща за цанзийските религиозни възгледи — както и за някои други религии от епохата преди Възнесението. Религиите бяха негова страст, крайъгълният камък на научните му изследвания.
	А после дойде денят, в който осъзна, че всички негови познания са безполезни.
	„Цанзийската религия сама си противоречи — заключи той и го отбеляза в полето. — Тя твърди, че всички същества са част от «божественото цяло», и загатва, че тялото е произведение на изкуството, създадено от духа, решил да живее на този свят. Но в друг постулат се заявява, че лошите същества се наказват с тела, които не могат да функционират правилно“. Отблъскваща доктрина според Сейзед. Създанията, родени с душевни и физически недъзи, заслужаваха състрадание, може би дори съжаление, но не и презрение. Освен това кои от идеалите на тази доктрина бяха верни? Че духът избира и създава тялото си по своя воля, или че е наказан чрез тялото си заради недостатъците си? И какво тогава става с наследствеността и кръвното родство? С характера?
	Кимна замислено и нанесе нова бележка, този път в долния край на листа. „Логическо несъответствие. Очевидно невярно твърдение“.
	— С какво се занимаваш? — попита Бриз.
	Сейзед вдигна глава. Бриз седеше до една малка масичка, посръбваше вино и ядеше грозде. Беше се облякъл като благородник — тъмен сюртук, червена жилетка и фехтоваческо бастунче, с което жестикулираше, докато говореше. След приключването на обсадата видимо бе напълнял и отново можеше да бъде описан като „закръглен“.
	Сейзед събра документите пред себе си, прибра ги внимателно в дебелата папка, затвори я и завърза връзките.
	— Нищо, което да ви се стори интересно, лорд Бриз.
	Бриз отново надигна чашата.
	— Нищо, което да ми се стори интересно? Непрестанно прелистваш разни хартийки. Винаги, когато имаш свободно време, се заравяш в бумагите.
	Сейзед се замисли. Как да му обясни? Във всеки от документите се описваха различни религии, опознати от Пазителите. Религии, които вече бяха отмрели, потъпкани по време на управлението на лорд Владетеля, в продължение на хиляда години.
	Преди една година жената, която Сейзед бе обикнал, бе напуснала този свят. И сега той искаше да намери… не, трябваше да намери сред тези религии отговорите на измъчващите го въпроси. Той щеше да открие истината, или да отхвърли всяка една религия.
	Бриз не сваляше поглед от него.
	— Предпочитам да не говорим за това, лорд Бриз — рече Сейзед.
	— Както желаеш — отвърна Бриз, без да оставя чашата. — А дали не би могъл да използваш ферохимичните си способности, за да подслушаш разговора в съседната стая?
	— Не мисля, че е възпитано…
	Бриз се усмихна.
	— Скъпи ми терисецо, само ти би могъл да пристигнеш с идеята да завладееш цял град, а сетне да се притесняваш, че няма да е „възпитано“ да подслушваш диктатора, с когото си имаш работа.
	Сейзед сконфузено сведе поглед. Но не можеше да отхвърли напълно обвинението на Бриз. Макар че не бяха дошли в Лекал начело на армия, те наистина бяха завоеватели. Само дето възнамеряваха да го покорят не с меч, а с къс хартия.
	Всичко зависеше от това, което ставаше в съседната стая. Дали кралят щеше да подпише споразумението? Бриз и Сейзед можеха само да чакат. Сейзед гореше от желание отново да се зарови в записките си. Сега, след като бе приключил с цанзийската религия и бе взел решение относно нейната значимост, искаше да продължи нататък. За около една година бе прегледал две трети от познатите му религии. Оставаха по-малко от стотина, макар че числото щеше да клони към двеста, ако трябваше да брои и отделните секти и течения.
	Краят беше близо. Само още няколко месеца. Държеше да направи строга и справедлива преценка за всяка религия. Надяваше се, че в някоя от оставащите ще открие истината, която търсеше. Ще разбере какво се е случило с духа на Тиндуил, без обяснението да си противоречи по поне няколко пункта.
	Но сега трябваше да се върне към настоящето. Да седи и да чака търпеливо.
	Помещението, в което се намираха, бе украсено в стила на старата имперска аристокрация. Сейзед отдавна бе отвикнал от подобен разкош. Елънд бе продал почти всички мебели и украшения — хората му се нуждаеха от храна и топлина през зимата. Крал Лекал не бе постъпил така, най-вече защото на юг зимите бяха много по-меки.
	Сейзед извърна глава към прозореца. Град Лекал не разполагаше с истински дворец — допреди две години той бе само неголямо селище около имението. Но от господарската къща се откриваше чудесна гледка към растящото селище — по-скоро множащи се бордеи, отколкото истински град.
	По-важното обаче бе, че оттук се управляваше част от територия във владенията на Елънд. Имаха нужда от подкрепата и съюзничеството на крал Лекал. Тъкмо с тази цел ги бе пратил Елънд. Кралят се бе оттеглил в съседното помещение и заедно с помощниците си обсъждаше дали да приеме съюза с Елънд Венчър.
	„Главен посланик на Новата империя…“
	Сейзед не си падаше по титлите, особено след като от тях излизаше, че е поданик на империята. Сънародниците му се бяха заклели, че никога няма да служат на друг господар. Бяха живели хиляда години в потисничество, превърнати в покорни перфектни слуги. Едва след падането на Последната империя Терис можеше да се управлява сам.
	Но засега неговите сънародници не се справяха особено добре с тази задача. Роля за това изигра и фактът, че Стоманените инквизитори бяха избили целия управителен съвет на Терис и терисците бяха останали без водачи.
	„В известен смисъл отново се проявяваме като лицемери — помисли си той. — Лорд Владетеля бе терисец, макар това да се пазеше в тайна. Този, който ни стори всички злини, бе един от нас. Какво право имаме тогава да отхвърляме чужди господари? Не чужденец преследваше народа ни, не чужденец унищожи религията и културата ни“.
	Сега Сейзед се бе озовал на поста главен посланик на Елънд Венчър. Елънд беше приятел и човек, когото Сейзед уважаваше. Според него дори Оцелелия не притежаваше толкова силен характер, колкото новият император. Елънд Венчър не се бе опитвал да постави под властта си народа на Терис дори след като бе приел бежанци от тази страна. Сейзед не беше сигурен дали сънародниците му са свободни, или не, но те дължаха много на Елънд. И Сейзед бе готов да му служи с радост.
	Въпреки че имаше и други неща, които би искал да прави. Като например да стане водач на своя народ.
	„Не — помисли Сейзед и погледна към папката. — Не бива да ги води човек без вяра. Трябва да открия истината за себе си. Ако въобще съществува подобно нещо“.
	— Доста време им отне — подхвърли Бриз. — Човек би си помислил, че на подобен етап решението трябва да дойде бързо.
	Сейзед погледна към резбованата врата. Какво ли щеше да реши крал Лекал? Наистина ли имаше избор?
	— Лорд Бриз, как смятате, правилно ли постъпваме с пристигането си тук? — попита той неволно.
	— Не става въпрос дали нещо е „правилно“ — изсумтя Бриз. — Ако не бяхме ние, някой друг щеше да притисне крал Лекал. Въпросът опира до стратегия и нищо повече. Или до най-обикновена пресметливост.
	Сейзед погледна закръгления си другар. Бриз беше Усмирител — най-добрият Усмирител, когото Сейзед познаваше. Повечето Усмирители използваха дарбата си тайно и неусетно и само в необходимите моменти. Бриз обаче си играеше непрестанно с чувствата на всички. Дори в този момент Сейзед усещаше докосването му, но само защото знаеше какво да търси.
	— Ако ми позволите една забележка, лорд Бриз — рече той. — Не можете да ме измамите толкова лесно, колкото ви се струва.
	Бриз повдигна вежди.
	— Зная, че сте добър човек — продължи Сейзед. — Полагате големи усилия, за да го скриете. Непрестанно се стараете да изглеждате твърд и егоистичен. Но сте прозрачен за всеки, който следи делата, а не думите ви.
	Бриз се намръщи и за миг Сейзед изпита удоволствие, че е успял да го изненада. Бриз очевидно не бе очаквал от него да говори толкова открито.
	— Скъпи ми човече — рече той, след като сръбна от виното. — Разочарован съм от вас. Не споменахте ли одеве, че човек трябва да бъде възпитан? Едва ли е възпитано да разкривате тъмните тайни на един непоправим песимист.
	— Тъмните тайни? — повтори Сейзед. — Че сте човек с добро сърце?
	— И да е така, доста упорито работя над изкореняването на това мое качество — заяви безгрижно Бриз. — За съжаление, оказах се твърде слаб. А сега, за да се откъснем напълно от тази тема — която намирам за доста неудобна, — ще се върна към предишния ви въпрос. Питахте дали сме постъпили правилно. Нали това беше? Като принуждаваме крал Лекал да стане васал на Елънд?
	Сейзед кимна.
	— Добре — продължи Бриз. — Ще отговоря: да, правилно постъпихме. Съюзът с Лекал ще осигури подкрепа за нашата армия.
	— На цената на неговата свобода.
	— Ба! — възкликна Бриз и махна с ръка. — И двамата знаем, че Елънд е много по-добър управник, отколкото Лекал може да се надява да стане някога. Хората му живеят в колиби, в името на лорд Владетеля!
	— Но трябва да признаете, че го изнудваме.
	Бриз се намръщи.
	— Ами, това е неразделна част от всяка политика. Сейзед, племенникът на този човек водеше армия колоси, за да разруши Лутадел! Така че кралят дори има късмет, че Елънд не дойде да унищожи страната му в знак на отмъщение! Разполагаме с по-голяма армия, повече ресурси и по-добри аломанти. Тези хора ще живеят много по-добре, след като Лекал подпише договора. Какво ти става, драги? Само преди два дни обсъждахме всички тези въпроси и ти беше съгласен.
	— Простете, лорд Бриз — рече Сейзед. — Напоследък често меня мнението си.
	Бриз помисли малко, после попита:
	— Още боли, нали?
	„Този човек разбира невероятно добре чувствата на другите“ — помисли Сейзед. И неохотно прошепна:
	— Да.
	— Ще ти мине — успокои го Бриз. — С времето.
	„Дали?“ — зачуди се Сейзед. Имаше чувството, че светът никога вече няма да е както преди. Понякога се питаше дали увлечението му по религията не е само начин да избяга от болката.
	Ако беше така, не бе избрал подходящото занимание, защото болката неизменно оставаше в него. Беше се провалил. Не, вярата го бе провалила. Сега в душата му нямаше нищо.
	— Виж — заговори Бриз, — очевидно докато седим тук и чакаме, ни налягат мрачни мисли. Защо не поговорим за нещо друго? Защо например не ми разкажеш за религиите, които си изучавал? От месеци не си се опитвал да ме посветиш в някоя нова!
	— От близо година не нося своите медноеми, господарю.
	— Но сигурно помниш доста — рече Бриз. — Защо не ми предложиш някоя религия? Нали разбираш, както правехме някога.
	— Нямам желание, лорд Бриз.
	Струваше му се, че извършва предателство. Като Пазител — териски ферохимик — той умееше да съхранява информация в късчета мед и по-късно да я извлича. По времето на Последната империя другарите на Сейзед се бяха подлагали на неописуеми страдания, за да събират и съхраняват информация — не само за религии. Трупаха всичко, което можеха да открият за епохата преди лорд Владетеля. Запомняха го, предаваха го на други и се осланяха на ферохимията, за да бъдат пределно точни.
	Но така и не успяха да намерят това, което търсеха най-трескаво — териската религия. Беше унищожена напълно от лорд Владетеля през първия век на неговото управление.
	Толкова много хора бяха загинали, за да може тези безценни сведения да бъдат опазени. А сега той ги беше извлякъл. Беше ги пренесъл върху листовете, които държеше в папката.
	Имаше чувството, че вече не са толкова важни. Всъщност често вече нищо нямаше предишното значение. Опитваше се да не обръща внимание на подобни мисли, но те владееха ума му. Струваше му се, че е изчерпан, безполезен. Доколкото му бе известно, той бе последният жив ферохимик. Нито един друг Пазител не бе успял да се добере до Лутадел. Като всички териски стюарди, Сейзед бе кастриран като малък. Наследствената дарба на ферохимиците, изглежда, щеше да отмре с него. Дългогодишната програма за изтребление на терисците, провеждана от лорд Владетеля и неговите верни служители, най-сетне щеше да бъде осъществена.
	Той носеше металоемите в багажа си, но от много време не ги бе използвал. Съмняваше се, че някога пак ще извлича каквото и да било от тях.
	— Е? — обади се Бриз, стана, дойде при него и надзърна през прозореца. — Няма ли да ми разкажеш за някоя религия? Коя ще е този път? Какво ще кажеш за онези хорица, които се увличали по картографиране? И дето почитали растенията? А сигурно има и някоя, включваща преклонение пред виното. Може да ми се понрави.
	— Моля ви, лорд Бриз — рече Сейзед и също погледна навън. От небето се сипеха сажди. Напоследък саждопадите бяха все по-чести. — Не искам да говоря за тези неща.
	— Какво?! — възкликна Бриз. — Ти?! Невъзможно!
	— Ако имаше бог, господарю — рече Сейзед, — смятате ли, че щеше да позволи на лорд Владетеля да изтреби толкова много хора? Мислите ли, че щеше да остави света в това състояние? Не мога да ви уча на религия, неспособна да отговори на моите въпроси. Никога вече.
	Бриз си замълча.
	Сейзед притисна корема си с ръка. Въпросите на Бриз бяха пробудили болката. Мислите му неволно се върнаха към онзи ужасен момент преди година, когато бе изгубил Тиндуил. Когато се би с Марш при Кладенеца на Възнесението и едва не загина. Дори през дрехите усещаше белезите по корема си, където Марш го бе ударил със собствените му пръстени.
	Тъкмо от тези пръстени бе почерпил ферохимична сила, беше заздравил тялото си. След като всичко приключи, отново със съхранено здраве, Сейзед помоли един хирург да ги отстрани. Тогава Вин възрази, каза, че ако ги задържи в тялото си, ще разполага със скрито преимущество, но Сейзед се страхуваше от досега им до плътта му. Искаше да ги извадят.
	Бриз обърна гръб на прозореца.
	— Сейзед, винаги си бил най-добрият сред нас. Защото вярваше в нещо.
	— Съжалявам, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Не исках да ви разочаровам.
	— О, не си ме разочаровал. Защото не вярвам в това, което казваш. Сейзед, ти не си създаден за атеист. Имам усещането, че рано или късно ще се съвземеш. Ще станеш такъв, какъвто беше преди.
	Сейзед погледна към прозореца. Нямаше желание да подхваща нов спор.
	— Така и не ти благодарих — добави Бриз.
	— За какво, лорд Бриз?
	— Задето ми помогна да си стъпя на краката. Да се изправя и да продължа напред. Ако не беше ти, не знам как щях да преодолея… онова, което се случи.
	Сейзед кимна. Но горчилката вътре в него оставаше. „Да, приятелю, ти видя разрушения и смърт. Но жената, която обичаш, е още жива. Аз също щях да си стъпя на краката, ако не я бях изгубил. Да се възстановя, като теб“.
	Вратата се отвори.
	Сейзед и Бриз се обърнаха едновременно. Влезе един от съветниците на краля. Носеше голям лист пергамент. Крал Лекал бе подписал договора. Подписът му бе дребен, едва забележим на оставеното широко място. Кралят осъзнаваше, че е победен.
	Съветникът сложи листа на масата и излезе.


	5.


	Всеки път, когато Рашек се опитвал да поправи нещо, ставало още по-лошо. Наложило се да промени растителността, за да може да оцелее в тази нова сурова среда. Но от промяната растенията вече не били така хранителни за хората. Саждопадите увреждали и хората, карали ги да кашлят като тези, които работят в мините. Ето защо Рашек променил и хората, направил ги такива, че да оцелеят.

	Елънд коленичи до поваления инквизитор. Стараеше се да не гледа размазаната му глава. Вин се приближи и той видя кръвта по ръката й. Както винаги, тя не обръщаше внимание на раните си.
	Колосите стояха мълчаливо около тях. Елънд все още изпитваше известна тревога при мисълта, че сега той командва тези същества. Чувстваше се… покварен дори само защото бе свързан с тях. Ала това бе единственият начин.
	— Елънд, нещо не е наред — каза Вин.
	— Какво? Да не смяташ, че има и друг наблизо?
	Тя поклати глава.
	— Не това. Накрая… Той се движеше ужасно бързо.
	— Вероятно е използвал дуралуминий — каза Елънд. Известно време дуралуминият бе тяхна тайна и предимство спрямо инквизиторите, които не го познаваха. Но според някои доклади сега го бяха открили и други.
	За щастие все още разполагаха с електрум. Факт, за който трябваше да са благодарни на лорд Владетеля. Атиумът на бедняка. Когато гореше атиум, аломантът ставаше практически неуязвим — само друг аломант, разпалил същия метал, можеше да се бие с него. Освен, разбира се, ако нямаше електрум. Електрумът не осигуряваше същата неуязвимост като атиума, който позволяваше на аломанта да надзърта в близкото бъдеще, но го правеше неподатлив на ефектите му.
	— Елънд — каза Вин и клекна до него. — Не беше дуралуминий. Инквизиторът се движеше още по-бързо. Невероятно бързо.
	Елънд смръщи вежди. В разгара на схватката това не му беше направило впечатление. А пък и Вин често проявяваше параноични склонности.
	Разбира се, също толкова често се оказваше и права.
	Тя хвана предницата на расото, дръпна и я скъса.
	— Вин! Имай уважение към мъртвите!
	— Не и към тези същества — възрази тя. — Видя как това чудовище се опита да използва един от собствените си пръти, за да те убие, нали? Това наистина е странно. Сигурно защото разбра, че няма да може да стигне до секирите. Виж.
	Елънд сведе поглед. Инквизиторът разполагаше със стандартния набор клинове — три забити в ребрата. Но имаше и четвърти — Елънд не бе виждал такъв при друг убит инквизитор, — забоден в средата на гърдите.
	„В името на лорд Владетеля! Този трябва да е минал право през сърцето. Как не го е убил?“ Разбира се, можеше да си зададе същия въпрос за клиновете в мозъка.
	Вин посегна, измъкна заострения прът — Елънд неволно потрепери, — огледа го намръщено и отсече:
	— Пютриум.
	— Наистина?
	— Да. Това прави десет клина. Два в очите, един между лопатките — и трите от стомана. Шест в гърдите — два стоманени и четири бронзови. А сега и този от пютриум — да не говорим и за другия, от стомана, с който се опита да те нападне.
	В аломантията и ферохимията различните метали вършеха различни неща — Елънд можеше само да предполага, че при инквизиторите е същото.
	— Може би те не използват аломантия, а някаква… друга сила?
	— Може би — съгласи се Вин. — Ще се наложи да му отворим стомаха, за да проверим дали е горил атиум.
	— Да, може най-накрая да открием малко от него.
	Те винаги използваха електрум като предпазно средство, в случай че противникът им наистина притежава атиум.
	Вин поклати глава.
	— Нещо пропускаме, Елънд. Ние сме като деца, които играят игрите на родителите си, без да разбират правилата. Играем игра, измислена от нашия противник.
	Елънд прекрачи трупа и застана до нея.
	— Вин, ние дори не знаем дали е някъде там. Говоря за съществото, което видяхме преди година при Кладенеца… може вече да е изчезнало. Да е заминало нанякъде, след като вече е свободно. Може би това е всичко, което е искало.
	По очите й виждаше, че не вярва да е станало така. Вероятно същото бе изписано и на неговото лице.
	— То е там, Елънд — прошепна тя. — Направлява инквизиторите, знае какво правим ние. Точно затова колосите се озовават при градовете, към които се насочваме и ние. То властва над този свят — може да променя написани текстове, да всява смут и объркване. То знае плановете ни.
	Елънд сложи ръка на рамото й.
	— Но днес ние го победихме — и получихме нова армия колоси.
	— А колко души загинаха, за да спечелим тази армия?
	Елънд не отговори. Твърде много. Хората се топяха. Мъглите — Дълбината — ставаше все по-могъща, отнемаше живота на случайни жертви и унищожаваше посевите. Далечните области бяха превърнати в безжизнена пустош, само тези в близост до Лутадел все още получаваха достатъчно дневна светлина, за да разчитат на земеделието. Но дори тези относително годни за живот райони бързо се смаляваха.
	„Надежда — помисли Елънд. — Това иска тя от мен. Винаги го е искала“. Стисна я за рамото, обърна я към себе си и я прегърна.
	— Ще се справим, Вин. Ще намерим изход.
	Тя не възрази, но очевидно не беше убедена. Все пак остана в обятията му, затворила очи и положила глава на гърдите му.
	Бойното поле бе осеяно със сразени врагове, но въпреки това Елънд не се чувстваше победител. Не и след като светът около него се рушеше.
	„Надежда! — повтори си той. — Вече принадлежа към Църквата на Оцелелия. Това трябва да е първостепенната ми задача. Да оцелеем“.
	— Дай ми един от колосите — помоли Вин и се откъсна от прегръдката му.
	Елънд освободи от контрол едно средно на ръст чудовище и Вин го пое. Той все още не разбираше как точно го правят. Поставеше ли някой колос под свое командване, можеше да го контролира без никакви усилия — независимо дали спи, или е буден, дали гори метали, или не. Имаше много неща, свързани с аломантията, които не разбираше. Владееше тази сила едва от година, а същевременно трябваше да управлява цяла империя, да осигурява прехрана на народа си, да води войни. Не му оставаше много време да я практикува.
	„Разбира се, Вин е имала още по-малко време, когато се е сразила сама с лорд Владетеля“. Но Вин беше особен случай. Тя прилагаше аломантията с лекотата, с която хората дишат, за нея това бе по-скоро продължение на естественото й аз, отколкото умение. Елънд навярно бе по-силен от нея — както тя често твърдеше, — но истинският майстор си оставаше Вин.
	Колосът вдигна на ръце убития инквизитор и клина и тръгна заедно с Елънд и Вин към човешката армия.
	— Защо спряха? — попита Фатрен, щом се приближиха.
	— Обещах ти втора армия, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Ето я.
	— Колосите?
	— Да.
	— Но тази армия дойде да ни унищожи!
	— А сега е ваша — рече Елънд. — Хората ти се справиха отлично. Постарай се да им внушиш, че победата е тяхна. Трябваше да принудим инквизитора да се покаже и единственият начин бе като обърнем собствената му армия срещу него. Колосите се плашат само тогава, когато видят как някой по-дребен побеждава по-едър. Войниците ти се сражаваха храбро и благодарение на тях сега тези колоси са ваши.
	Фатрен се почеса по брадичката.
	— Излиза, че са преминали на наша страна, защото се изплашиха от нас?
	— Нещо подобно — каза Елънд, огледа войниците и изпрати мислена заповед на колосите да пристъпят напред. — Тези същества ще се подчиняват на вашите заповеди. Накарай ги да отнесат ранените в града. И гледай хората ти да не ги нападат. Те са ваши слуги, разбираш ли?
	Фатрен кимна.
	— Да вървим — каза Вин. Гласът й бе изпълнен с нетърпение.
	— Лорд Фатрен, с нас ли ще дойдеш, или ще останеш да наглеждаш хората си? — попита Елънд.
	Фатрен присви очи.
	— Какво смятате да правите?
	— Трябва да вземем нещо от твоя град.
	Фатрен се поколеба.
	— В такъв случай ще дойда. — И тръгна да даде нареждания на хората си.
	Вин чакаше нетърпеливо. Елънд й се усмихна успокояващо. Накрая Фатрен дойде при тях и тримата тръгнаха към града.
	— Лорд Фатрен — заговори Елънд, докато вървяха, — отсега нататък се постарай да се обръщаш към мен с „милорд“.
	Фатрен току поглеждаше с видимо безпокойство крачещите зад тях колоси.
	— Чу ли ме? — попита Елънд и го изгледа строго.
	— Ъъъ… да, милорд.
	Елънд кимна и Фатрен изостана, за да върви на крачка зад него и Вин. Доста бързо се бе примирил с новото си положение, навярно защото все още не вярваше, че е останал жив. Може би след време щеше да се разбунтува срещу владичеството на Елънд, но засега не можеше да направи нищо. Хората му щяха да предпочетат да са част от една империя, в която има закони и ред, а примерът с покоряването на армията на колосите щеше да е достатъчен, за да ги държи в подчинение. Фатрен никога вече нямаше да управлява този град.
	„Колко лесно заповядвам сега — помисли Елънд. — А само преди две години допусках повече грешки дори от този човек. Той поне е успял да запази града във време на изпитания. А аз изгубих трона и трябваше Вин да ми го върне“.
	— Малко се безпокоя за теб — каза тя. — Трябваше ли да започваш битката без мен?
	Елънд я погледна. В гласа й нямаше укор. Само загриженост.
	— Не знаех кога — и дали въобще — ще дойдеш. А и не исках да изпускам удобния случай. Колосите бяха вървели през целия ден. Предположих, че ще избием поне петстотин, преди другите да се организират за контраатака.
	— Ами инквизиторът? — попита Вин. — Наистина ли си мислеше, че ще можеш да го победиш сам?
	— А ти? — отвърна с въпрос Елънд. — Би се цели пет минути, преди да успея да ти помогна.
	Вин не възрази с очевидния аргумент — че е много по-опитна от него. Все още се страхуваше за Елънд, макар че вече не се опитваше да го опази от всички възможни опасности. Но страховете и безпокойствата й отдавна бяха неразделна част от обичта й към него и двамата го знаеха много добре.
	През изтеклата година полагаха усилия да са заедно колкото се може повече, но това не винаги бе осъществимо — както например сега, когато Елънд разбра, че армия колоси се приближава към беззащитен град, а Вин трябваше да отнесе заповеди за Пенрод в Лутадел. Елънд се бе надявал, че ще се върне навреме, за да му помогне, но нямаше възможност да я чака. Не и когато на карта беше заложен животът на хиляди хора.
	Хиляди хора… и нещо повече.
	Останалите в града защитници се бяха струпали върху насипа. Две-три хиляди колоса бяха заобиколили армията на Фатрен и бяха атакували града. Сега те всички стояха неподвижно — изпълняваха беззвучната команда на Елънд.
	Войниците отвориха портата и пуснаха Вин, Елънд, Фатрен и нарамилия трупа на инквизитора колос да влязат. Оглеждаха чудовището с видимо недоверие. Вин му нареди да сложи мъртвия инквизитор на земята и да ги последва. Знаеше, че колкото повече хора видят как крачи покорно след нея, толкова по-бързо ще привикнат с чудовищата. И при следващата битка с охота щяха да приемат до себе си новите си съюзници.
	Скоро приближиха сградата на Министерството, която Елънд бе огледал при влизането си в града. Колосът на Вин ги изпревари и започна да кърти дъските от вратата.
	— Канцеларията на Министерството? — учуди се Фатрен. — За какво ви е притрябвала? Ние вече я претърсихме.
	Елънд го изгледа.
	— Милорд — побърза да добави Фатрен.
	— Стоманеното министерство бе пряко свързано с лорд Владетеля — обясни Елънд. — Принудителите бяха неговите очи из цялата империя и чрез тях той контролираше благородничеството, следеше търговията и поддържаше властта си.
	Колосът дръпна вратата и я изтръгна от пантите. Елънд пристъпи вътре и разпали калай, за да може да вижда по-добре в мъждивата светлина. Вин очевидно бе направила същото, защото се ориентираше с лекота сред разхвърляните мебели и отломки. Хората на Фатрен не само бяха „претърсили“ сградата, но и я бяха плячкосали.
	— Да, зная за принудителите — обади се Фатрен, докато палеше един фенер. — Но тук нямаме от тях, милорд. Тръгнаха си с благородниците.
	— Фатрен, принудителите се грижеха за няколко много важни операции — продължи с обясненията Елънд. — Търсеха нови аломантични метали, следяха как се развива селекцията на терисците. Един от проектите им е от особен интерес за нас.
	— Тук — каза Вин и посочи един капак на пода. — Долу в избата.
	Слязоха в избата и започнаха да оглеждат стените. Фатрен светеше с фенера.
	— Ето го — каза Вин след малко и почука с ръка по каменната стена. Елънд се приближи до нея. И наистина, между камъните имаше едва забележима цепнатина. Веднага щом разпали стомана, Елънд видя две синкави линии, сочещи към металните пластини зад камъните. Други две, по-дебели, се проточваха зад него към метална плоча на отсрещната стена, застопорена с няколко яки клина.
	— Готов ли си? — попита Вин.
	Елънд кимна, разпали желязо и двамата заедно Придърпаха скритата зад камъните пластина, закотвени за плочата на отсрещната стена.
	Не за първи път Елънд беше впечатлен от предвидливостта на Министерството. Как биха могли да знаят, че някой ден градът ще падне в ръцете на тълпа скаа? Но въпреки това тази врата беше не само скрита — тя бе направена така, че да може да се отваря само чрез аломантия. Елънд продължаваше да Тегли едновременно в две посоки. Имаше усещането, че тялото му сякаш се разкъсва между два коня. За щастие гореше пютриум, който го пазеше от последствията. До него Вин пъшкаше от напрежение. Лека-полека част от стената пред тях се приплъзна напред. Никакви други средства не биха могли да отместят тази плоча — нито физическа сила, нито уменията на каменоделци. Но за всеки аломант това бе въпрос на броени минути.
	Спряха Тегленето. Вин въздъхна уморено, а Елънд едва сега усети какво усилие им е коствало това. Понякога се съмняваше в твърденията й, че мощта му е по-голяма от нейната — в края на краищата той бе аломант от много по-скоро.
	Вин взе фенера от Фатрен и се доближиха до отвора в стената. Както и предишните две помещения, които бе посещавал Елънд, това също бе просторно. Светлината на фенера озаряваше само началната част, далечината се губеше в мрак. Фатрен застана до тях и възкликна от изненада. Помещението бе пълно с рафтове. Стотици. Хиляди.
	— Какво е това? — попита Фатрен.
	— Храна — отвърна Елънд. — Лекарства, дрехи, вода.
	— Толкова много!? — удиви се Фатрен. — Тук… през цялото време…
	— Иди да доведеш още хора — нареди Елънд. — Войници. Трябва да охраняват входа, инак гражданите ще нахлуят и ще плячкосат всичко.
	Лицето на Фатрен стана сурово.
	— Тези запаси принадлежат на моите сънародници.
	— На моите поданици, Фатрен — поправи го Елънд, докато Вин бавно пристъпваше към центъра на помещението. — Сега този град е мой. Както и всичко, което е в него.
	— Дошли сте да ни ограбите значи — обвини го Фатрен. — Също като бандитите, които вече опитваха неведнъж.
	— Не — отвърна Елънд. — Дойдох да ви завладея. Има разлика.
	— Не я виждам.
	Елънд стисна зъби, за да не му изкрещи — умората си казваше своето. „Не бива — напомни си той. — Хора като Фатрен нямат нужда от нов тиран. Те се нуждаят от някой, който да се грижи за тях“.
	Пристъпи към своя събеседник, като внимаваше неволно да не му въздейства с емоционална аломантия. Усмиряването бе подходящо за много подобни случаи, но ефектът му преминаваше бързо. Това не беше най-добрият метод да се печелят дълговременни съюзници.
	— Лорд Фатрен — заговори той. — Искам да помислиш внимателно, преди да продължиш спора. Какво ще стане, ако аз ви напусна? С толкова много храна, с такива богатства тук долу? Можеш ли да повярваш, че хората ти няма да нахлуят, няма да се опитат да продадат част от плячката на други градове? И какво ще последва, когато тайната за хранителните ви запаси излезе на бял свят? Ще посрещнете ли с отворени обятия хилядите бежанци, които ще се отправят насам? Кой ще ги пази, кой ще охранява този склад от набезите на бандитите?
	Фатрен мълчеше.
	Елънд положи ръка на рамото му.
	— Все още държа на това, което казах преди малко, лорд Фатрен. Твоите хора се биха добре — впечатлен съм от тях. Днес те оцеляха само благодарение на теб — на твоята предвидливост, на обучението, което си им дал. Допреди няколко часа бяха сигурни, че колосите ще ги изтребят до крак. Сега не само са в безопасност, но и са охранявани от по-голяма и силна армия. Не се съпротивлявай. Бихте се добре, но е време да потърсите съюзници. Няма да те лъжа — възнамерявам да се възползвам от находката в тази пещера, независимо дали си съгласен, или не. Но в замяна на това ще ти осигуря защитата на моята армия, ще ти оставя достатъчно храна и правото да ме заместваш при управлението на моите поданици тук. Трябва да работим заедно, лорд Фатрен. Това е единственият начин да оцелеем през следващите няколко години.
	— Прав сте, разбира се — съгласи се Фатрен. — Отивам да доведа хората, които поискахте, милорд.
	— Благодаря ти — отвърна Елънд. — Прати ми неколцина, които могат да пишат. Трябва да опишем всичко, което открихме тук.
	Фатрен кимна и излезе.
	— Навремето не те биваше в тези неща — подсмихна се Вин.
	— Кои неща?
	— Да командваш хората. Да им отнемаш властта. Щеше да им предложиш да гласуват дали да встъпят в новата ти империя.
	Елънд не бързаше да отговори. Не беше приложил емоционална аломантия, но въпреки това имаше чувството, че е оказал натиск върху този човек.
	— Вин, понякога си мисля, че не съм на правилния път. Сигурно има и други начини.
	— Не и в тези времена — възрази тя, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Те имат нужда от теб, Елънд. Знаеш, че е така.
	Той кимна.
	— Зная. Само дето непрестанно си мисля, че друг на мое място би се справил по-добре. Би ги накарал да го следват с желание.
	— Ти го направи. Твоят парламентарен Събор продължава да действа в Лутадел и кралете, които вземаш под своя власт, запазват правата си, както и привилегиите за своите скаа.
	— Компромиси — тросна се Елънд. — Могат да правят каквото си искат, стига да не противоречи на волята ми.
	— И това е достатъчно. Бъди реалист, Елънд.
	— Навремето, докато говорехме за тези неща с моите приятели, имах мечти, исках да извърша велики дела. Аз бях най-големият идеалист сред тях.
	— Императорите не могат да си позволят подобен лукс.
	Елънд я погледна и въздъхна.


	Вин се ядосваше, когато го измъчваха подобни угризения. В известен смисъл настоящите му проблеми бяха много по-сериозни от съмненията, с които трябваше да се бори преди. Смяташе, че се е провалил, въпреки всичко, което бе постигнал.
	И същевременно не си позволяваше да се поддаде на отчаянието. Продължаваше напред, вървеше, без да се оглежда. Изглежда, бе станал по-твърд, отколкото бе в началото, когато се запознаха. И в това нямаше нищо лошо. Старият Елънд бе младеж, към когото другите често се отнасяха пренебрежително — идеалист без никакви водачески качества. Ала Вин бе длъжна да признае, че в предишния Елънд имаше и неща, които сега й липсваха. Идеализмът например. Елънд продължаваше да е оптимист и книжник, но тези качества сякаш бяха изтикани на заден план от неотложните проблеми.
	Тя го гледаше как крачи покрай рафтовете. Беше възмъжал, а упоритите занимания с аломантия и фехтовка през изтеклата година бяха направили тялото му мускулесто и пъргаво, така че дори се наложи да му прекрояват униформите. Тази, която носеше сега, бе покрита с петна от различни битки.
	— Невероятно местенце, а? — подхвърли той.
	Вин огледа просторното подземие.
	— Има нещо такова.
	— Той е знаел, Вин — продължи Елънд. — Лорд Владетеля. Подозирал е, че ще дойде този ден — денят, в който мъглите ще се върнат и храната ще бъде оскъдна. Тъкмо затова е подготвил тези складове.
	От предишните складове знаеха, че храната в консервите е напълно запазена и годна за ядене. Натрупаните тук запаси стигаха за изхранването на цял град за една година. За съжаление Вин и Елънд трябваше да се погрижат за повече от един град.
	— Представи си само какви усилия им е коствало — разсъждаваше на глас Елънд. — Трябвало е да подменя консервите всяка година, векове наред, при това без никой да научи.
	Вин повдигна рамене.
	— Не е трудно да пазиш нещо в тайна, когато си богоравен император и имаш фанатични жреци.
	— Да, но мащабите на цялата операция… — Елънд млъкна и я погледна. — Знаеш ли какво означава това?
	— Какво?
	— Лорд Владетеля се е досещал, че може да бъде победен. От Дълбината, от съществото, което освободихме. Подозирал е, че накрая то ще го срази.
	Вин изсумтя.
	— Едва ли означава точно това, Елънд.
	— Тогава защо е трябвало да го прави? Сигурно е мислел, че има смисъл да се борим.
	— Елънд, хората не се предават лесно. Дори умиращо животно се съпротивлява докрай, прави всичко за да остане живо.
	— Но трябва да признаеш, че тези пещери са добър знак.
	— Добър знак? — Вин го погледна учудено. — Елънд, зная, че си непоправим оптимист, но трябва да престанеш да виждаш „добри знаци“ навсякъде. Не можеш да отречеш, че слънцето потъмнява. Става по-червеникаво. Тук, на юг, е дори по-лошо.
	— Всъщност — възрази той, — лично аз не смятам, че слънцето се е променило. Изглежда така заради саждите и пушеците.
	— Които също са сериозен проблем. Напоследък саждопадите са почти неспирни. Хората се движат трудно дори по улиците. Саждите засенчват светлината и спомагат да се сгъстява мракът. Дори мъглите да не унищожат посевите за следващата година, ще го направят саждите. Преди две зими — когато се бихме с колосите при Лутадел — за пръв път видях сняг в Централната област. А последната зима беше още по-зле. Това не са неща, с които можем да се бием. Колкото и голяма да е армията ни!
	— Вин, какво очакваш да направя? Колосите се събират в пограничните райони. Ако не създадем солидна защита, хората ни няма да доживеят дори до гладуването.
	Вин поклати глава.
	— Армиите са краткотрайно решение. Това също. — Тя кимна към рафтовете с припаси. — Какво правим тук?
	— Оцеляваме. Келсайър казваше…
	— Елънд, Келсайър е мъртъв! — прекъсна го ядосано Вин. — Само аз ли си давам сметка за това? Наричахме го Оцелелия, но той бе единственият, който не оцеля! Той позволи да го превърнат в мъченик. Това е равносилно на самоубийство, Елънд! Ще ми възразиш ли?
	Гледаше го втренчено и дишаше тежко. Той се обърна към нея, изненадан от избухването й.
	„Какво правя? — помисли Вин. — Нали преди малко си мислех колко се възхищавам на оптимизма му. Защо се нахвърлих върху него?“
	И двамата бяха прекалено уморени и изнервени.
	— Вин, не зная отговорите на тези въпроси — каза Елънд. — Не разбирам дори как можем да се бием срещу нещо като мъглите. Разбирам от армии. Или поне се уча бързо.
	— Извинявай — въздъхна Вин. — Не исках да се караме. Но всичко е толкова трудно…
	— Важното е, че напредваме — успокои я той. — Вин, обещавам ти, ще открием начин. Ще се справим.
	— Наистина ли вярваш в това? — попита тя и го погледна в очите.
	— Да.
	И тя му повярва. Както винаги, надеждата в него не угасваше. Това бе едно от нещата, заради които го обичаше.
	Тръгнаха към дъното на пещерата. Имаше повече от една причина да са тук. Храната и припасите несъмнено бяха важни. Но имаше още нещо.
	В дъното на кухината, върху стената, бе поставена голяма метална плоча. Вин прочете на глас изписаните върху нея думи:
	— „Това е последният метал, за който ще ви разкажа — отекна гласът й. — Все още не мога да преценя какво е предназначението му. По някакъв начин той помага да се надзърне в миналото. Показва какъв е бил човек и какъв е можел да стане при други обстоятелства. Почти като златото, но с известна разлика.“„По това време мъглите вероятно вече са се върнали. Омразно, противно явление. Ненавиждам ги. Не излизам сред тях. Те искат да ни унищожат всички. Ако възникнат проблеми, хубаво е да се знае, че колосите и кандрите могат да бъдат контролирани когато няколко човека Тласкат емоциите им едновременно. Аз заложих в тях тази слабост. Строго пазете тази тайна“.
	Отдолу имаше описание на аломантична сплав, която Вин познаваше добре. Това беше сплав на атиум, наричана малатиум — Единайсетият метал на Келсайър. Излизаше, че лорд Владетеля е знаел за него. Просто е бил заблуден за предназначението му, както и всички останали.
	Плочата бе изписана от самия лорд Владетел. Или по негово нареждане. Във всеки от предишните складове също имаше записана върху плочи информация. В Ортьо например научиха за електрума. В пещерата далече на изток се разказваше за алуминия — метал, който също вече познаваха.
	— Нищо ново — рече разочаровано Елънд. — Вече знаем за малатиума и как се контролират колосите. Макар че досега не ми беше хрумвало да използвам едновременно няколко Усмирителни Тласъка. Това може да се окаже полезно. — Преди това смятаха да използват дуралуминий за подсилване на Тласъците, с които контролираха колосите.
	— Няма значение — каза Вин и посочи другата страна на плочата. — Имаме това.
	Втората половина съдържаше карта, инкрустирана върху стоманата, досущ като картите в предишните три кухини. Тя изобразяваше Последната империя, разделена на области. Лутадел беше квадрат в центъра. С X бе отбелязано това, заради което бяха дошли — последната пещера на запад.
	Трябваше да са общо пет. Първата откриха под Лутадел, близо до Кладенеца на Възнесението. В нея научиха за втората, на изток. Третата беше в Ортьо — Вин бе успяла да я отвори, но все още не бяха изнесли храната оттам. В Ортьо получиха сведения за тази на юг.
	Всяка карта бе обозначена с петица и едно по-ниско число. Лутадел бе номер едно. Тази бе номер четири.
	— Това е — рече Вин, прокарвайки пръст по издълбаните рисунки. — В Западната област, както ти предполагаше. Някъде близо до Чардис?
	— Град Фадрекс — кимна Елънд.
	— Там не е ли домът на Сет?
	— Именно. — Познанията му по география бяха по-добри от нейните.
	— Това е значи. Там ще го намерим.
	Елънд я погледна в очите и тя знаеше, че я е разбрал. Скривалищата ставаха все по-големи и по-добре заредени. Всяко от тях бе специализирано в някоя област — в първото освен храна и припаси имаше оръжие, във второто — голямо количество дървен материал. Нямаха търпение да разберат какво ще намерят в последното. Може би дори онова.
	Атиумните запаси на лорд Владетеля.
	Най-безценното съкровище в Последната империя. След години търсене все още не го бяха, открили. Някои вече твърдяха, че не съществува. Вин бе сигурна, че грешат. През хилядолетието на своето управление лорд Владетеля бе отделял за свободна търговия съвсем оскъдни количества от този метал. Никой не знаеше какво е правил с останалото.
	— Само не се вълнувай — предупреди я Елънд. — Нямаме никакви доказателства, че атиумът е складиран в последната пещера.
	— Трябва да е там — възрази Вин. — Логично е. Къде другаде ще го държи лорд Владетеля?
	— Ако знаех отговора, досега да сме го открили.
	Вин поклати глава.
	— Държал го е на сигурно място — но някъде, където да може да бъде намерен. Всички тези карти и знаци са за неговите последователи, ако той загине. Не е искал врагът, който плени първата пещера, да го открие незабавно.
	Ето как чрез поредица напътствия бяха стигнали до последната пещера. Най-важната. Трябваше да е така. Изглеждаше напълно логично. Но не и за Елънд. Той се почеса замислено по брадата.
	— Дори и да го открием, не виждам с какво може да ни помогне. За какво са ни всички тези пари?
	— Въпросът не е само в парите. А в силата. Това е оръжие, което можем да използваме.
	— За да се бием с мъглите?
	Вин помълча, после каза:
	— Може би не. С колосите и другите армии. Атиумът ще подсигури твоята империя. Той е част от всичко това, Елънд. Ценен е единствено заради аломантията — а аломантията не е съществувала преди Възнесението.
	— Още един въпрос без отговор — рече Елънд. — Защо това късче метал, което погълнах, ме направи Мъглороден? Откъде се взе? Кой го е поставил в Кладенеца на Възнесението и с каква цел? Защо беше единствено и какво може да е станало с другите?
	— Може би ще открием отговорите на тези въпроси във Фадрекс.
	Елънд кимна. За него атиумът не бе чак толкова важен. Вин не беше на същото мнение. Не можеше да обясни защо — просто го знаеше. Ако не друго, поне отчаянието й се разсея, след като видя картата. Трябваше да отидат във Фадрекс.
	Там щяха да намерят отговорите.
	— Превземането на Фадрекс няма да е никак лесно — отбеляза Елънд. — Враговете на Сет са се окопали здраво там. Чух, че в града се разпореждал един принудител от Министерството.
	— Атиумът си заслужава усилията.
	— Ако е там — рече Елънд.
	Тя го изгледа навъсено.
	Той вдигна ръка.
	— Вин, просто се опитвам да следвам съветите ти — да бъда реалист. Съгласен съм, че Фадрекс си заслужава усилието. Дори да не открием там атиум, ще намерим още припаси. Нуждаем се от всичко, което ни е оставил лорд Владетеля.
	Вин кимна. Самата тя отдавна вече нямаше и зрънце атиум. Беше изгорила последния преди година и половина и оттогава се мъчеше да свикне с относителната си беззащитност. Електрумът донякъде разсейваше страховете й, но не напълно.
	Откъм входа на пещерата долетяха гласове.
	— Ще ида да говоря с тях — рече Елънд. — Трябва да организираме нещата тук колкото се може по-бързо.
	— Каза ли им, че ще трябва да се преселят в Лутадел?
	Елънд поклати глава.
	— Няма да им хареса никак. Свикнали са с независимостта си, както всъщност следва да се очаква.
	— Неизбежно е, Елънд. Този град е далеч извън нашия отбранителен периметър. Пък и едва ли разполагат с повече от няколко часа дневна светлина, заради мъглите. Посевите им вече са обречени.
	Елънд въздъхна.
	— Дойдох, завладях града и им отнех богатствата, а сега ще ги накарам да изоставят домовете си. И ще отида да направя същото и във Фадрекс.
	— Елънд…
	Той вдигна ръка.
	— Зная, Вин. Трябва да се направи. — Обърна се и тръгна към входа. Докато вървеше, изправи рамене и на лицето му се изписа решителност.
	Вин препрочете думите на лорд Владетеля. На друга подобна плоча Сейзед се бе натъкнал на писанията на Куаан, отдавна умрял терисец, който бе променил света с твърдението си, че е открил Героя на времето. Куаан бе оставил послание, за да признае грешката си — предупреждение, че съществува сила, която променя историята и религиите на човечеството. Беше разкрил, че същата тази сила е въздействала върху териската религия, за да подмами „Героя“ да тръгне на север и да я освободи.
	Точно това, което бе направила Вин. Тя сама се бе убедила, че е Героят, и бе освободила съществото — беше смятала, че жертва собствения си интерес заради доброто на света.
	Прокара пръсти по плочата.
	„Не бива само да воюваме! — помисли си разгневено, обръщайки се неволно към лорд Владетеля. — Щом си знаел толкова много, защо си ни оставил само това? Няколко карти и складове с припаси. Кратки напътствия как и за какво да се използват металите. Какъв смисъл от пълен с храна склад, когато трябва да изхраним цяла империя?!“
	Сепна се. Пръстите й — по-чувствителни от разпаления калай, бяха докоснали нещо, което не бе видяла преди малко. Дребен надпис в долния край. Тя коленичи и се взря в него.
	„Внимавай какво говориш — бе изписано там. — То може да те чува навсякъде. Може да прочете написаното от теб. Само мислите ти са в безопасност“.
	Вин потрепери.
	„Само мислите ти са в безопасност“.
	Какво ли бе узнал лорд Владетеля в миговете си на прозрение? Какви ли неща бе запазил в себе си, без да ги изписва, от страх да не разкрие познанията си, докато е чакал силата да се появи отново? Дали е възнамерявал да използва тази сила, за да унищожи съществото, което Вин бе освободила?
	„Ако ме убиете, ще се обречете…“ Последните думи на лорд Владетеля, произнесени миг преди Вин да забие копието в сърцето му. Той беше знаел. Дори тогава — преди мъглите да започнат да се спускат през деня, преди тя да започне да чува странните вибрации, отвели я при Кладенеца на Възнесението.
	„Внимавай какво говориш… само мислите ти са в безопасност… Трябва да разбера какво значи това. Да намеря връзка между нещата, които научихме, да открия начин да победя — или да надхитря — съществото, което освободих. И не бива да говоря за това с никого, инак то ще узнае плановете ми“.


	6.


	Рашек скоро постигнал равновесие в промените, които извършвал в света — и толкова по-добре, защото силата му намалявала бързо. Макар че му се струвала неизчерпаема, в действителност тя била само частица от нещо по-всеобхватно.
	Естествено, той решил в своята религия да се назове Отломък от безкрая. Може би е разбирал повече, отколкото предполагам.
	Както и да е, на него трябва да благодарим за един свят без цветя, в който растенията са по-скоро кафяви, отколкото зелени, и където хората са принудени да съжителстват с несекващи саждопади.

	„Прекалено съм слаб“ — мислеше си Марш.
	Съзнанието му се проясни внезапно, както ставаше винаги, когато Гибелта не го следеше внимателно. Все едно се пробуждаше от кошмар, давайки си сметка, че всичко е било само сън, и същевременно объркан от преживяното.
	Крачеше из лагера на колосите. Гибелта все още го контролираше, както правеше винаги. Но все пак, когато не присъстваше настоятелно в ума му — когато не бе съсредоточена върху него, — понякога мислите му се връщаха.
	„Не мога да се боря с нея“ — помисли той. Гибелта не можеше да чете мислите му, поне в това бе сигурен. Но въпреки това Марш не знаеше как да й се съпротивлява. Всеки път, когато правеше подобни опити, Гибелта бързо възвръщаше контрол над него. Беше го изпробвал десетки пъти.
	Понякога успяваше да помръдне пръст, дори да измине крачка, но това бе всичко.
	И тази ужасна, непреодолима депресия. Ала Марш винаги се бе смятал за прагматичен човек и затова си наложи да приеме действителността такава, каквато е. Никога вече нямаше да възстанови достатъчен самоконтрол, за да успее да сложи край на живота си.
	Над лагера се сипеше пепел. Напоследък саждопадите сякаш въобще не спираха. За момент си помисли, че може би е по-добре, че Гибелта контролира изцяло ума му. Защото в редките мигове на просветление виждаше само страдание и разруха. Но когато над него властваше Гибелта, саждопадите се превръщаха в необичайно красиво явление, червеникавото слънце сияеше триумфално, а светът бе място на сладка предсмъртна забрава.
	„Лудост — помисли си Марш, докато наближаваше центъра на лагера. — Сигурно губя разсъдък. По-добре, тъкмо няма да се безпокоя повече за тези неща“.
	И други инквизитори се присъединиха към него в центъра на лагера, с развявани от вятъра раса. Никой не проговори. Какъв разговор можеше да има, когато Гибелта ги контролираше всичките? Побратимите на Марш носеха познатите забити през очите стоманени шипове. Но той виждаше и изпъкналите краища на новите клинове — подаваха се от гърдите и гърбовете им. Самият Марш бе забил немалко от тях, убивайки в процеса пленени и отвлечени терисци.
	Марш също имаше няколко нови клина — едни забити между ребрата, други стърчащи от гърдите. Бяха красиви. Не разбираше защо, но го караха да се вълнува. Поставянето им бе свързано със смъртта на човешки същества, но имаше и нещо повече. По някакъв необясним начин той се досещаше, че инквизиторите не са били съвършени — лорд Владетеля им бе отнел някои способности, за да ги принуди да зависят от него. За да е сигурен, че няма да го заплашват с нищо. А сега най-сетне им бе върнато това, което той бе взел.
	„Светът е красиво място“ — помисли си Марш, загледан в сипещите се сажди, които нежно докосваха кожата му.


	7.


	Говоря за нас като за група. Хората, които са се опитвали да открият и победят Гибелта. Може би мислите ми са покварени, но бих искал, когато погледна назад, да виждам това, което сме направили, като единен акт, всеобща атака, макар че всеки от нас е действал на различно ниво и при различни обстоятелства.
	Ние сме едно. Това не спря края на света, ала това не винаги е нещо лошо.

	Дадоха му кости.
	ТенСуун ги обгърна, като разтвори мускулите и преустрои органите, кожата и съединителната тъкан. Изгради около костите тяло, въз основа на уменията, натрупани през вековете, през които бе изяждал и асимилирал човешки тела. Само мъртви, разбира се — никога не бе убивал човек. Договорът го забраняваше.
	След близо година, прекарана в каменната шахта на затвора, имаше чувството, че е забравил как се използва тялото. Какво ли щеше да е да докосне света с пръсти, вместо да се разплисква в онзи каменен ковчег? Да усеща и вкусва със сетива и език, да чува с уши, вместо да долавя вибрации с кожата си. Какво ли ще е да…
	Да вижда. Отвори очи и пое дълбоко въздух с новите си реконструирани гърди. Светът бе чудно място на красота и… светлина. Беше го забравил през месеците, преживени на границата на разсъдъка. Надигна се на колене и огледа ръцете си. Вдигна ги и опипа лицето си с пръсти.
	Тялото му не притежаваше конкретни черти — нуждаеше се от модел, за да изработи копие. Беше се опитал да покрие костите с мускули и кожа, доколкото е възможно. Разполагаше с достатъчен опит, за да изработи приблизително подобие на човешко същество. Лицето нямаше да е красиво, напротив, щеше да е по-скоро гротескно. Но за момента това напълно го удовлетворяваше. По-важното бе, че отново се чувстваше… истински.
	Все така на колене той повдигна глава към тъмничарите. Пещерата бе озарена само от светлината на пламтящ камък — масивен къс пореста скала, поставен върху колона в средата на помещението. Синкавите гъби, с които бе обрасъл камъкът, осигуряваха достатъчно мъждива светлина, за да може да вижда — особено с очи, зрящи еднакво добре и при слабо осветление.
	ТенСуун познаваше тъмничаря си. Познаваше повечето кандри, най-вече от Шесто и Седмо поколение. Името на този тук бе ВарСел. В родината си ВарСел не носеше костите на животно или човек, вместо тях използваше Истинско тяло — фалшив скелет с човешка форма, изработен от кандрийски занаятчия. Истинското тяло на ВарСел беше от кварц и кожата му бе прозрачна, озарена от светлината на каменните гъби.
	„А моето тяло е непрозрачно — помисли ТенСуун. — Като човешките, с кожа, която да скрива мускулите отдолу“. Защо дори не се бе замислил за това? Някога бе проклинал времето, което трябваше да прекарва сред хората, да използва костите им вместо своето Истинско тяло. Може би бе постъпил така, защото тъмничарите не му бяха върнали Истинското тяло. Човешки кости. Още един начин да го оскърбят.
	ТенСуун се изправи, втренчи се във ВарСел и попита:
	— Какво има?
	— Взех случаен наръч кости от хранилището — отвърна ВарСел. — Какво съвпадение, ако се окаже, че са ни били оставени от теб.
	ТенСуун се намръщи. „Това пък какво значи?“
	После се сети. Тялото, което бе създал около тези кости, вероятно изглеждаше достатъчно убедително — сякаш е оригиналът, на който са принадлежали костите. ВарСел бе предположил, че е постигнал такова сходство благодарение на факта, че някога той е изял трупа и че следователно е знаел какво иска да направи.
	ТенСуун се усмихна.
	— Никога досега не съм носил тези кости.
	ВарСел като че ли се стресна. Беше от Пето поколение — с две столетия по-млад от ТенСуун. Но пък дори сред Трето поколение малцина можеха да се похвалят с опит от външния свят, какъвто имаше ТенСуун.
	— Ясно — рече накрая.
	ТенСуун огледа малката пещера. Още три кандри от Пето поколение стояха до вратата и го разглеждаха. Също като ВарСел и те не носеха дрехи. В Родината кандрите избягваха облеклото, тъй като така можеха да показват Истинските си тела, и само някои обличаха отворени отпред туники.
	ТенСуун забеляза сияещите метални пръчки, стърчащи от мускулите на раменете на кандрите при вратата — и тримата притежаваха Благодатта на Силата. Присъствието им бе предупреждение да не прави опит да бяга, но всъщност си бе поредното оскърбление — ТенСуун доброволно бе избрал съдбата си.
	— Е? — рече той на ВарСел. — Ще вървим ли?
	— Предполагахме, че ще ти е нужно повече време, за да оформиш тялото си.
	— Второто поколение няма достатъчно опит — отвърна ТенСуун. — Пресметнали са, че ще ми трябва толкова време, колкото отнема на тях.
	— Те са твои старейшини — посочи ВарСел. — Трябва да се отнасяш към тях с уважение.
	— Второто поколение се е изолирало от векове в тези пещери — отвърна ТенСуун. — Пратиха нас да изпълняваме Договорите, а те се отдадоха на леност. Отдавна ги надминах в уменията.
	ВарСел изсъска и за момент ТенСуун си помисли, че по-младата кандра ще го удари. Но ВарСел се сдържа, макар и с усилие — за голямо забавление на ТенСуун. В края на краищата, като член на Трето поколение, ТенСуун беше старши по чин спрямо ВарСел — също както Вторите бяха негови старейшини.
	Но Третите бяха особен случай. Тъкмо по тази причина Вторите ги бяха оставили толкова дълго да изпълняват Договори — по-добре, отколкото да се навъртат край тях и да развалят перфектната кандрийска утопия.
	— Да вървим тогава — съгласи се най-сетне ВарСел и кимна на двамата пазачи да ги водят. Третият мина зад ТенСуун. Също като на ВарСел, и техните Истински тела бяха изработени от камък. Популярен материал сред Петото поколение, които разполагаха с достатъчно време, за да могат да се насладят на Истинските си тела. Петите бяха любимци на Вторите и като такива прекарваха повече време от другите в Родината.
	Не му бяха дали дрехи. Ето защо, докато вървяха, той прибра гениталиите си и оформи гладки слабини, каквито обикновено имаха кандра. Опита се да крачи гордо и уверено, но знаеше, че тялото му не изглежда застрашително. Беше измършавял — от загубата на телесна маса по време на затворничеството и от киселината, която бе прояла голяма част от мускулите му.
	През вековете поколенията кандри бяха шлифовали стените на тунелите със смилателните си сокове. Сега обаче не се виждаха други кандри. ВарСел се придържаше към страничните коридори — очевидно някой не искаше да придава публичност на случая.
	„Доста време отсъствах — мислеше ТенСуун. — Вероятно вече са избрали Единайсетото поколение. Все още не познавам повечето от Осмо, та какво остава за Девето и Десето“.
	Подозираше, че няма да се стигне до Дванайсето поколение. А дори и да се стигнеше, нещата не можеха да продължат по същия начин. Техният Отец бе мъртъв. Къде поставяше това Първия договор? Десет века сънародниците му робуваха на човечеството, изпълнявайки Договора, за да запазят съществуванието си. Повечето кандри ненавиждаха хората за положението, в което ги поставяха. Доскоро и ТенСуун бе един от тях.
	„Каква ирония — помисли той. — Дори когато носим Истински тела, пак ги оформяме по човешки модел. Две ръце, два крака, даже лицата са като техните“.
	Понякога се чудеше дали неродените — съществата, които хората наричаха мъгливи духове — не са по-искрени от братята си кандра. Мъгливите духове оформяха телата си както им скимне, свързваха хаотично кости и сухожилия в причудлива, артистична смесица от човешки черти и животински кости. Кандрите, за разлика от тях, се придържаха към човешката форма — макар да ненавиждаха хората, които ги бяха поробили.
	Какъв странен народ бяха. Но бяха неговият народ. Дори след като ги бе предал.
	„А сега трябва да убедя Първото поколение, че съм бил прав в измяната си. Не за мен. Заради тях. За всички нас“.
	Най-сетне стигнаха една част от Родината, която му бе добре позната — приближаваха се към Палатата на Завета. ТенСуун щеше да пледира в своя защита на най-свещеното място на своя народ. Би трябвало да се досети и сам.
	Една година мъчително затворничество му бе извоювала съд пред Първото поколение. Цяла година, през която можеше да обмисли словото си. Ако се провалеше, щеше да разполага с цялата вечност, за да открие къде е сбъркал.


	8.


	Би било прекалено наивно да се описва Гибелта като разрушителна сила. Мислете за нея по-скоро като за разумно разложение. Не просто хаос, а сила, която се опитва по съвсем разумен — и опасен — начин да разруши всичко до неговата първична форма.
	Гибелта може да планира и да заговорничи, да създаде едно нещо само за да го използва при разрушаването на други две. Светът, в който живеем, по своя характер е такъв, че когато създадем нещо, често унищожаваме в този процес друго.

	През първия ден от напускането на Ветитан Вин и Елънд убиха стотина от жителите му. Или поне така се чувстваше Вин.
	Седеше на един пън в средата на лагера, гледаше спускащото се към хоризонта слънце и знаеше какво предстои. Саждите се сипеха безшумно около нея. Мъглите вече излизаха.
	Някога — всъщност не много отдавна — мъглите се появяваха само нощем. Но в годината след смъртта на лорд Владетеля това се промени. Сякаш хилядолетието, прекарано в принудителна изолация, бе направило мъглите неспокойни.
	И така, те започнаха да излизат и денем. Понякога прииждаха на огромни люшкащи се вълни, появяваха се от нищото и изчезваха също толкова неочаквано. По-често обаче изникваха насред въздуха като хиляди привидения, които се извиваха и бързо нарастваха. Мъгливи пипала, като гигантски лиани, се протягаха към небето. Всеки ден мъглите се задържаха малко повече сутрин и излизаха малко по-рано вечер. Скоро — вероятно още преди края на годината — щяха да завладеят напълно страната. Но проблемът бе не само в това, а и в неоспоримия факт, че мъглите убиваха.
	Преди две години Елънд не бе повярвал на разказите на Сейзед, когато терисецът се върна в Лутадел с доклад за ужасените селяни и мъглите, които ги задушавали. Вин също смяташе, че Сейзед греши. Една разбита илюзия, осъзна тя, докато наблюдаваше скупчените насред полето жители на града, заобиколени от войници и колоси.
	Смъртта идваше със спускането на мъглите. Повечето оставаха невредими — жертвите сякаш се избираха случайно, за да всеят ужас сред останалите. Поразените рухваха с гърчове на земята, а другарите и роднините им се отдръпваха, вцепенени от ужас.
	Ужасът бе и нейната обичайна реакция. Както и отчаянието. Келсайър й бе обещал, че мъглите ще са техни съюзници — че ще я защитават и ще й дават сила. В началото му вярваше, но напоследък ги чувстваше все по-чужди, скривалище за призраци, безформена, жадуваща да убива твар.
	— Мразя ви — прошепна тя, докато мъглите продължаваха безпощадната си сеч. Беше като да гледаш как някой твой близък избира сред тълпата невинни жертви и им прерязва гърлата. При това бе напълно безпомощна. Помощниците на Елънд бяха опитали всичко — като се почне от качулки, да излизат чак след като се установят мъглите, да вкарват хората на закрито веднага след като почнеха да се тресат, но нищо не помагаше. По някаква причина животните бяха неподатливи на въздействието на мъглите, но всеки човек можеше да стане жертва. Достатъчно бе да излезе навън и рискуваше да умре — нищо не можеше да го предпази.
	Всичко свършваше бързо. Един на всеки шестима получаваше конвулсии, но не всички от поразените умираха. Жертвите се излагаха на смъртоносната опасност само веднъж — тези, които оцеляваха, вече не бяха заплашени. Повечето заболели също се възстановяваха. Но това едва ли можеше да утеши семействата на убитите.
	Вин гледаше озарените от лъчите на залязващото слънце мъгли. Колкото и да бе странно, в здрача виждаше по-зле, отколкото в пълен мрак. Не биваше да разпалва твърде много калай, защото слънчевата светлина щеше да я заслепи, но без него не можеше да гледа през мъглата.
	Резултатът беше сцена напомняща й защо се беше страхувала от мъглите преди. Полезрението й се ограничи до десетина крачки, отвъд които различаваше само сенки. Неясни фигури, които се местеха наляво и надясно и току изкрещяваха. Силуети, коленичили или прави, вцепенени от ужас. Звукът мамеше, сякаш призрачни гърла надаваха зловещи писъци.
	Вин седеше, свела глава, а по лицето й, като сълзи, се плъзгаха сажди.
	— Лорд Фатрен! — чу тя гласа на Елънд и вдигна глава.
	Навремето в гласа му не се долавяше такава властност.
	Но това сякаш бе много отдавна. Той изникна от мъглата, облечен с неизменната си бяла униформа. Лицето му изглеждаше сурово, но това бе заради преживяното. Докато я приближаваше, тя усети аломантичното му докосване върху хората около тях — опитваше се с Усмиряване да облекчи болката им, но избягваше да Тласка с пълна сила. Бяха обсъждали този въпрос и Елънд й призна, че не смята за правилно да отнема напълно мъката на хората от загубата на близките им.
	— Милорд! — отвърна Фатрен и се приближи. — Това е истинско бедствие!
	— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Както вече ви обясних, голяма част от разболелите се ще оздравеят.
	Фатрен спря до дънера на Вин и се взря в мъглите, откъдето долитаха виковете на неговите съграждани.
	— Не мога да повярвам, че сме тук. Не мога да повярвам, че ме убедихте… да ги изкарам в мъглите.
	— Фатрен, хората ти трябва да бъдат имунизирани — заяви Елънд.
	Това бе вярно. Не разполагаха с достатъчно шатри за всички жители на града и следователно им оставаха две възможности. Да ги оставят в обреченото градче или да ги отведат принудително на север — да ги изкарат в мъглите, за да видят кои ще умрат. Ужасяващо, безжалостно решение, но рано или късно щеше да се случи. Ала въпреки неумолимата логика Вин се чувстваше ужасно, че е част от всичко това.
	— Що за чудовища сме ние?! — възкликна тихо Фатрен.
	— Такива, каквито ни налага животът — отвърна Елънд. — Иди да преброиш жертвите. Провери колко са умрелите. Успокой оцелелите и им обясни, че мъглите вече не могат да им сторят нищо.
	— Да, милорд — отвърна Фатрен и тръгна.
	Вин го изпрати с поглед, после прошепна:
	— Елънд, ние ги убихме. Обещахме им, че всичко ще е наред. Накарахме ги да напуснат града и ги доведохме тук, за да измрат.
	— И наистина всичко ще е наред — потвърди той и сложи ръка на рамото й. — По-добре така, отколкото бавна смърт в градчето.
	— Можехме да им дадем възможност да избират.
	Елънд поклати глава.
	— Нямат избор. След няколко месеца градът им щеше да е погълнат напълно от мъглите. Те щяха да останат в домовете си и да умрат от глад, или да излязат в мъглите. По-добре да ги отведем в Централната област, където все още има достатъчно светлина за посевите.
	— От истината не ми става по-леко.
	Елънд стоеше сред мъглите, а по раменете му се сипеше пепел.
	— Така е — потвърди той. — Права си. Ще ида да повикам колосите, за да погребат мъртвите.
	— А ранените? — Тези, които мъглата нападаше, но не убиваше, се разболяваха тежко за няколко дни, дори по-дълго. Ако съотношението се запазеше, почти хиляда души щяха да попаднат в тази категория.
	— Когато утре потеглим на път, ще наредя на колосите да ги носят. А като стигнем канала, ще ги натоварим на ладии.


	Вин не обичаше да се чувства незащитена и на открито. През цялото си детство се бе крила по ъглите, а по-късно, когато стана убийца, предпочиташе да действа нощем. Така че сега, когато се придвижваше заедно с пет хиляди изтощени жители на изоставеното градче по едни от най-оживените пътища на Южната област, й беше страшно трудно.
	Вървеше малко встрани от основната група — никога не яздеше — и се опитваше да не мисли за смъртоносната коситба от предната вечер. За съжаление Елънд яздеше заедно с Фатрен и другите градски първенци, с които имаше да обсъжда множество важни въпроси. Така че не й оставаше друго, освен да е сама.
	Ако не се броеше нейният колос.
	Огромното чудовище стъпваше тежко зад нея. Държеше го близо до себе си най-вече за да й осигури свободно пространство — гражданите избягваха огромните създания, а макар да търсеше някаква утеха, Вин се съмняваше, че ще я намери в изплашените, обезверени погледи на тези хорица. Не и сега.
	Никой не разбираше колосите, най-малко Вин. Беше открила начин да ги контролира чрез един скрит аломантичен „механизъм“. Но през хилядата години на своето управление лорд Владетеля бе държал своите колоси далеч от хората, за да не може никой да научи повече за чудовищната им природа.
	Дори в този момент Вин усещаше как колосът се съпротивлява, опитва се да се освободи от контрола й. Не обичаше да го командват — при първа възможност би я нападнал. Но за щастие не можеше — тя го контролираше постоянно, независимо дали е будна, или спи, дали гори метали, или не. Той беше неин — освен ако някой не й го отнемеше.
	Въпреки невидимата връзка Вин не разбираше тези странни създания. Обърна се и видя, че колосът я гледа с кървясалите си очи. Кожата на лицето му бе изпъната, носът му бе съвсем сплескан. Имаше кървава цепнатина в края на едното око и друга, спускаща се надолу към устата, под която се показваха червеникави мускули и големи зъби.
	— Не ме гледай — избоботи с типичния за колосите завален глас чудовището. Фъфлеше най-вече заради силно изпънатите устни.
	— Какво? — попита Вин.
	— Ти не ме мислиш за човек — продължи колосът. Говореше бавно, сякаш обмисля всяка дума.
	— Ти не си човек — рече тя. — Ти си нещо друго.
	— Аз ще бъда човек — заяви колосът. — Ние ще ви избием. Ще вземем градовете ви. После ще станем хора.
	Вин потрепери. Беше чувала същото и от други колоси. Имаше нещо смразяващо в спокойния, дори безчувствен начин, по който колосите обясняваха как ще избият цялото човечество.
	„Те са създания на лорд Владетеля — помисли тя. — Нормално е да са извратени. Също като него“.
	— Как се казваш? — попита тя.
	Едрото му туловище се поклащаше на всяка крачка.
	— Човек — отвърна след известно време.
	— Зная, че искаш да станеш човек. Как се казваш? Как е името ти?
	— Това ми е името. Човек. Наричай ме Човек.
	Вин се намръщи. „Това прозвуча почти… разумно“. Досега не бе имала възможност да разговаря с колос. Смяташе ги за ограничени същества — почти животни, само дето бяха създадени от човек.
	— Е, добре, Човек — рече тя. — Колко си голям?
	Той мълча толкова дълго, че Вин реши, че е забравил въпроса. Накрая отговори с въпрос:
	— Не виждаш ли?
	— Нямам предвид това. Питам от колко време живееш.
	Човек все едно не я чу.
	— Всички ли растете еднакво бързо? — продължи Вин.
	Той не отговори. Вин поклати глава. Може би въпросът й бе твърде абстрактен за него?
	— Аз съм по-голям от други — избоботи неочаквано Човек. — По-малък от някои, но не много. Това означава, че живея от много време.
	„Още една проява на разум“ — помисли тя и вдигна учудено вежди. Логиката на Човек изглеждаше безупречна.
	— Мразя те — заяви той неочаквано. — Искам да те убия. Но не мога.
	— Така е — потвърди Вин. — Няма да ти позволя.
	— Ти си голяма отвътре. Много-много голяма.
	— Да — съгласи се Вин. — Човек, къде са вашите жени?
	— Жени? — попита колосът след известно време.
	— Като мен — обясни Вин.
	— Ние не сме като теб — рече той. — Ние сме големи само отвън.
	— Не — възрази Вин. — Не говоря за размерите. Аз… — Как да му обясни какво е пол? Не се сещаше за друг начин, освен да се съблече. Затова реши да смени тактиката. — Има ли колоси бебета?
	— Бебета?
	— Съвсем малки.
	Колосът вдигна ръка към маршируващата армия чудовища.
	— Ето малки. — Пръстът му посочи някои от най-дребните колоси.
	— По-малки — каза Вин.
	— Няма по-малки.
	Възпроизводството на колосите си оставаше загадка, която никой не бе успял да разкрие. От близо година Вин бе в допир с тях, а така и не знаеше откъде се вземат малките. Всеки път, когато колоската армия намаляваше, Елънд и Вин отмъкваха нови групи от инквизиторите.
	Беше нелепо да се предполага, че колосите не се размножават. Вин беше виждала колоски лагери, които не се контролират от аломанти — тогава чудовищата се избиваха помежду си. С такова темпо би трябвало да изчезнат като вид само за няколко години. А бяха просъществували десет века.
	Това предполагаше бърз преход от детство към младежка възраст, или поне така смятаха Сейзед и Елънд. Досега не бяха имали възможност да подкрепят теориите си и тя знаеше, че Елънд се дразни от този факт — особено след като задълженията му на император не му оставяха свободно време за научни занимания.
	— Щом няма по-малки — попита тя, — тогава откъде се вземат колосите?
	— От нас — отвърна след неизменната пауза Човек.
	— От вас? — Вин го изгледа озадачено. — Това не ми говори много.
	Човек мълчеше. Изглежда, бе изгубил охота за разговори.
	„От нас — помисли Вин. — Да не растат един от друг?“ Беше чувала, че има животни, които, ако бъдат разрязани по правилен начин, продължават да съществуват като два нови екземпляра. Но едва ли това можеше да се приложи и при колосите — беше виждала бойно поле, осеяно с трупове и ранени, и нито веднъж от тях не се надигна нов колос. Но освен това не бе срещала и женски колоси. Повечето колоси носеха примитивни препаски и доколкото можеше да се определи, всички бяха мъжки.
	Мислите й бяха прекъснати от ново събитие — колоната отпред внезапно бе спряла. Завладяна от любопитство, Вин извади една монета, хвърли я и излетя нататък, като остави Човек зад себе си.
	Мъглите се бяха вдигнали преди часове и макар че наближаваше залез, небето все още бе светло. Веднага щом се издигна над равнината, Вин забеляза канала, който пресичаше полето в неестествено права линия. Елънд казваше, че несекващите саждопади скоро ще затлачат каналната система. Без работници, които редовно да почистват каналите, те щяха да се запълнят с наноси и да престанат да са плавателни.
	Вин достигна най-високата точка на полета си и се заспуска към големия лагер на брега. Хиляди огньове вдигаха димни колони към следобедното небе, около шатрите сновяха хора. Близо петдесет хиляди войници лагеруваха тук, използвайки канала за снабдителна връзка с Лутадел.
	Вин пусна втора монета и се извиси пак. Почти веднага забеляза малката група конници, които се бяха отделили от челото на колоната. Тя се приземи — като хвърли нова монета и се Тласна от нея, за да забави снижаването си — при тях.
	Елънд тъкмо бе дръпнал юздите и гледаше усмихнато лагера. Напоследък рядко му се случваше да се засмее и Вин го погледна зарадвано. Очакваха ги неколцина мъже — съгледвачите отдавна бяха забелязали приближаващата се колона.
	— Лорд Елънд! — провикна се един от мъжете. — Връщате се по-рано!
	— Предположих, че ще сте готов, генерале — отвърна Елънд и слезе от коня.
	— Разбира се, нали ме познавате — отвърна Демоа и се приближи. Носеше лека кожена броня, през лицето му минаваше разкривен белег и половината от скалпа липсваше — на мястото, където го бе остъргало острието на колос. Демоа се поклони на Елънд, който в отговор го потупа приятелски по рамото.
	Усмивката на Вин постепенно угасна. „Сякаш бе вчера, когато Демоа бе съвсем млад офицер и го заварихме изплашен в тунелите“. Демоа не бе много по-голям от нея, макар суровото му лице да създаваше друго впечатление.
	— Укрепихме лагера, милорд — докладва той, докато Фатрен и останалите слизаха от конете. — Не че има срещу кого. Поне хората ни се упражняваха в подготовка за отбрана.
	И действително, лагерът бе обграден от насип със заострени колове — значително постижение за армия с подобни размери.
	— Справил си се отлично, Демоа — отвърна Елънд и кимна към Фатрен и хората му. — Нашата мисия също завърши успешно.
	— Виждам, милорд — отговори усмихнато Демоа. — Водите доста голяма група колоси. Надявам се, че инквизиторът, който ги е командвал, се е разделил с мъка с тях.
	— Не мога да твърдя, че знам как се е чувствал — рече Елънд. — Защото беше мъртъв, когато ги поехме. Открихме още един склад.
	— Слава на Оцелелия! — провикна се Демоа.
	Вин се намръщи. Демоа носеше на верижка на шията си малко сребърно копие — придобиващия все по-голяма популярност символ на Църквата на Оцелелия. Струваше й се странно, че за почетен символ е избрано оръжието, с което бе убит нейният идол.
	Всъщност съществуваше и друга възможност. Може би това бе оръжието, с което тя бе победила лорд Владетеля. Все още не бе посмяла да разпита Демоа по въпроса. Църквата набираше сили вече от три години, ала Вин изпитваше известни смущения във връзка със собствената си роля в учението й.
	— Слава на Оцелелия — повтори Елънд. — Как върви нашият план?
	— Почистването на южната дъга на канала ли? Чудесно — докато ви чакахме, нямахме почти никакви други занимания. Вече можем да докараме ладиите дотук.
	— Много добре. Сформирай две работни групи по петстотин човека. Прати едната с ладиите до Ветитан да натоварят припасите, които оставихме в пещерата. Да ги откарат право в Лутадел.
	— Да, милорд.
	— Втората да откара бежанците в Лутадел — продължи Елънд и кимна към Фатрен. — Това е лорд Фатрен. Той командва тези хора. Войниците ти да изпълняват заповедите му, стига да са целесъобразни. Представи го на лорд Пенрод.
	Съвсем доскоро Фатрен вероятно би възразил, че го предават от ръка на ръка. Но Елънд бе успял да го промени и сега той само попита:
	— Вие няма ли да дойдете с нас, милорд?
	Елънд поклати глава.
	— Чака ме друга работа, а твоите хора трябва да отидат в Лутадел, където ще се заемат със земеделие. Но ако някои от тях искат да постъпят в армията ми, са добре дошли. Винаги ми трябват обучени войници, а ти си подготвил своите добре, въпреки ограничените възможности.
	— Милорд, защо просто не им заповядате? Простете, но нали точно това правихте досега?
	— И да имаше принуда, тя беше заради собствената ви безопасност, Фатрен — отвърна Елънд. — Понякога дори давещият се може да се съпротивлява, на този, който го спасява, и трябва да бъде принуден. Но в моята армия нещата не стоят по този начин. Не можеш да разчиташ в битката на хора, които не желаят да воюват, и не бих приел в армията си такива. Ти самият трябва да отидеш в Лутадел — хората ти се нуждаят от теб, — но ще те помоля да позволиш на войниците, които пожелаят да встъпят в армията ми, да го направят.
	Фатрен кимна.
	— Добре. И… благодаря ви, милорд.
	— Няма защо. — Обърна се към Демоа. — Генерале, Сейзед и Бриз върнаха ли се?
	— Би трябвало да се появят по някое време тази вечер, милорд. Един от хората им е избързал напред и ни предупреди.
	— Добре. Предполагам, че шатрата ми е готова?
	— Да, милорд.
	Вин едва сега забеляза колко изморен вид има Елънд.
	— Милорд? — обърна се към него Демоа и в гласа му се долови вълнение. — Намерихте ли другото? Местоположението на последното скривалище?
	Елънд кимна.
	— Да. В град Фадрекс.
	— Родният град на Сет? — Демоа се разсмя. — Той ще се радва да го чуе. Все се оплаква, че не сме направили нищо, за да освободим града му.
	Елънд също се засмя.
	— Имам странното чувство, че направим ли го, Сет ще реши, че повече няма нужда от нас.
	— Той ще остане, милорд — рече Демоа. — След като лейди Вин така го изплаши миналата година…
	Демоа погледна Вин и се усмихна малко насила, но тя прочете друго в очите му. Уважение, дори малко страх. Той не се шегуваше с нея по начина, по който го правеше с Елънд. Вин все още не можеше да повярва, че Елънд се е присъединил към тази глупава религия. Подбудите на императора бяха политически — с приобщаване към вярата на скаа Елънд бе изковал връзка с обикновените хора. Но въпреки това мисълта за принадлежността му към Църквата не й даваше покой.
	Но след година брак тя се бе научила, че има въпроси, които трябва да се подминават без коментар. Можеше да обича Елънд дори когато смяташе, че той не постъпва правилно.
	— Демоа, свикай съвещание тази вечер — нареди Елънд. — Имаме много неща за обсъждане. И ми докладвай, когато пристигне Сейзед.
	— Милорд, какво да предам на лорд Хамънд и останалите за темата на съвещанието?
	Елънд се замисли, загледан в пепелявото небе.
	— Завладяването на света, Демоа. Или поне на това, което е останало от него.


	9.


	Аломантията наистина се е зародила с мъглите. Или е възникнала по същото време, когато са започнали да се появяват първите мъгли. Когато взел силата от Кладенеца на Възнесението, Рашек научил някои неща. Едни му били прошепнати от Гибелта, други били неотменна част от силата.
	И едно от тях било познанието за Трите метални изкуства. Научил например, че металните късчета в Камерата на Възнесението превръщат тези, които ги поглъщат, в Мъглородни. Все пак те били частици от силата в Кладенеца.


	ТенСуун бе идвал и преди в Палатата на Завета — в края на краищата той бе кандра от Трето поколение. Беше се родил преди седем века, когато кандрите бяха все още млад народ — макар че по онова време Първото поколение вече бе отдало отглеждането на своите наследници на Второто поколение.
	Вторите не се бяха справили особено добре — или поне сега това бе всеобщото мнение, което те самите подкрепяха. Бяха искали да оформят общество от отделни личности, спазващи строги правила на уважение и старшинство. „Идеални“ личности, които ще живеят само за да служат на Договора — и, разбира се, на членовете на Второто поколение.
	Допреди завръщането си ТенСуун се смяташе за един от най-послушните членове на Третите. Беше известен с това, че не се интересува от политиката в Родината, че служи на своя Договор и се старае да стои колкото може по-далече от Вторите и техните машинации. Толкова по-странно бе, че му предстоеше да бъде съден за най-страшното престъпление срещу народа на кандра.
	Пазачите го отведоха в самия център на Палатата на Завета — на платформата. ТенСуун не знаеше дали това е почетен знак на уважение, или поредното оскърбление. Дори като член на Третото поколение той не бе допускан често до Палатата на Завета.
	Помещението беше голямо, овално, с метални стени. Платформата представляваше масивен стоманен диск, разположен върху скалния под. Не беше висока — вероятно не повече от една стъпка — и с диаметър десет. ТенСуун почувства как през новооформените му крайници прониква студ и за пореден път си припомни, че е съвсем гол. Не му бяха завързали ръцете — щеше да е прекалено обидно дори за него. Кандра спазваха буквите на Договора — дори тези от Трето поколение. Не можеше да избяга, нито би нападнал някой от своите. Не беше паднал чак дотам.
	Вместо от пламтящ камък помещението бе озарено от лампи, изработени от синкаво стъкло. Масло за лампи се набавяше трудно — по съвсем разбираеми причини Второто поколение не искаше да се обвързва с доставки от хората. Всъщност никой от някогашните човешки поданици на Отеца не знаеше, че кандрите имат централизирано управление. Така беше по-добре.
	В синкавата светлина ТенСуун без усилие различаваше членовете на Второто поколение — и двайсетимата, изправени зад своите аналои в единия край на залата. Бяха достатъчно близо, за да ги вижда и да разговаря с тях — и достатъчно далече, та ТенСуун да се чувства изолиран. Краката му бяха леденостудени. Той погледна надолу и видя малка черта пред пръстите си. Прорязваше стоманения диск на платформата.
	„Заветът“ — помисли си. Намираше се точно под него.
	— ТенСуун от Трето поколение — прокънтя един глас.
	ТенСуун вдигна глава. Беше КанПаар, разбира се. Доста висок за кандра — по-точно, предпочиташе да използва високо Истинско тяло. Като на всички Втори, скелетът му бе изработен от най-чист кристал. Неговият имаше тъмночервеникав оттенък. Тяло, непрактично в много отношения. Костите му не биха издържали големи натоварвания. Но за един чиновник, прекарал живота си в Родината, по-важен бе външният вид и най-вече зашеметяващата им красота.
	— Тук съм — отвърна ТенСуун.
	— Настояваш ли да бъдеш съден? — попита КанПаар с подчертана надменност. Тъй като не бе живял сред хора, говорът му не бе повлиян от техните диалекти. Предполагаше се, че акцентът на Вторите е като този на Отеца.
	— Да — рече ТенСуун.
	КанПаар въздъхна силно и се поклони бавно, загледан към тавана на помещението. Първото поколение ги наблюдаваше отгоре. Седяха в отделни ниши, издълбани в стените и озарени от мъждукащи фенери. Не говореха. Приказките бяха оставени за Вторите.
	Вратата зад ТенСуун се отвори и той чу тихи гласове и стъпки. Обърна се, макар да знаеше какво ще види. Кандри с различни размери и на различна възраст. На най-младите не беше позволено да присъстват на толкова важно събитие, но възрастните — повечето от Девето поколение — имаха право да влязат. Това беше негова победа, може би единствената за целия процес. Ако го осъдеха на безкрайно затворничество, нека поне другите да знаят истината. И по-важното, нека присъстват на процеса и да чуят това, което иска да им каже. Не би могъл да убеди Второто поколение, а никой не знаеше какво си мислят Първите в своите ниши. Но младите кандра… може би те щяха да се вслушат в думите му. И да направят нещо, когато той си отиде.
	Гледаше ги как пристъпват и се подреждат на каменните банки. Бяха стотици. Старшите поколения — Първите, Вторите, Третите — бяха малобройни, тъй като мнозина от тях бяха убити в ранните дни, когато хората се бояха от тях. Но последните поколения бяха много повече — в Десетото поколение имаше над сто кандри. Палатата на Завета бе конструирана така, че да побере цялото население, а ето че сега банките се изпълниха само от тези, които не бяха на работа или не изпълняваха Договори.
	Надяваше се МеЛаан да не е тук. Но тя бе една от първите, които пристъпиха прага. За един кратък миг той си помисли, че ще се втурне към него — и ще стъпи на платформата, на която се допускаха само най-благословените и най-прокълнатите. Но тя замръзна на мястото си и се наложи идващите отзад да я избутат раздразнено.
	Не би трябвало да може да я познае. Имаше ново Истинско тяло — доста ексцентрично, със скелет от дърво. Костите й бяха тънки и фини, дори прекалено — неестествено крехки; дървеният й череп бе с издължена брадичка, от темето й, подобно на коса, стърчаха парчета усукано платно. Младите поколения отдавна бяха въстанали срещу наложените от Вторите принципи. Навремето ТенСуун вероятно би се съгласил с тях — дори сега той си оставаше в известна степен традиционалист. Но точно днес това бунтовническо тяло го накара да се усмихне.
	Усмивката му, изглежда, я успокои, защото тя се обърна и намери място близо до предния край, при група членове на Седмото поколение. Те всички имаха деформирани Истински тела — като кубчета, от които стърчаха тънки ръчички.
	— ТенСуун от Трето поколение — каза КанПаар с официален тон, докато плъзгаше поглед по тълпата. — Ти упорито настояваш за процес в присъствието на Първо поколение. По силата на Първия договор не можем да те осъдим, без да ти позволим да пледираш пред Първите. Ако те преценят, че наказанието ти е несправедливо, ще бъдеш освободен. В противен случай ще трябва да приемеш съдбата, която ти отреди Съветът на Вторите.
	— Разбирам — отвърна ТенСуун.
	— В такъв случай да започнем.
	„Изглежда съвсем спокоен — осъзна ТенСуун. — Дори сякаш се забавлява. И защо не? След като от векове проповядва, че Третото поколение е свърталище на негодници. През цялото това време се опитваха да оправдават всички свои грешки с нас — като например, че ни дали прекалено голяма свобода и ни позволили да мислим, че сме равни на тях по качества. Ако докаже че аз — «най-уравновесеният» сред Третите — представлявам заплаха, КанПаар ще спечели борбата, която води през целия си живот“.
	ТенСуун винаги се бе учудвал на страха, който Второто поколение изпитваше от Третото. Трябваше да измине цяло едно поколение, за да забележи грешките им — Четвъртите бяха почти толкова лоялни, колкото Петите, с няколко редки изключения.
	Но от друга страна, някои членове на младите поколения — като например МеЛаан и приятелите й — се държаха така, сякаш Вторите имаха право да се чувстват заплашени. Ето защо ТенСуун щеше да е тяхната жертва. Способът да възстановят предишния ред.
	Със сигурност ги очакваше неприятна изненада.


	10.


	Късчета от чиста аломантия, силата на Съхранението. Нямам представа защо Рашек е оставил едно от тях при Кладенеца на Възнесението. Може би не го е видял или е смятал по-късно да го връчи на някой свой верен служител.
	Може би се е страхувал, че някой ден ще изгуби силата си и ще се нуждае от това късче, за да възстанови аломантията си. Каквато и да е истината, благославям Рашек за неговата прозорливост, защото ако го нямаше това късче, Елънд щеше да умре край Кладенеца.


	Ларстаизмът бе доста трудна за оценка религия. На пръв поглед изглеждаше съвсем невинна. Имаха достатъчно обширни сведения за нея — през четвърти век един Пазител бе успял да намери и съхрани огромно количество писмени свидетелства, мемоари и бележки, принадлежали на висш последовател на тази религия.
	Но от друга страна, Сейзед не я намираше за особено… религиозна. Беше съсредоточена върху изкуството, но не в търсене на свещеното в него — пожертвованията, които се събираха, бяха за издръжка на монаси, отдали живота си на поезия, рисуване и ваятелство. На всичко отгоре Сейзед не беше в състояние да открие каквито и да било сериозни противоречия в тази доктрина. Нямаше нищо, което да поражда или да подхранва конфликти.
	Вдигна листа пред себе си, поклати глава и го прочете отново. Беше прикрепен за папката, за да не го издуха вятърът, а на седлото бе монтиран чадър, който го пазеше от саждите. Така Сейзед можеше да чете, докато язди, за голямо учудване на Вин.
	Не се налагаше да прелиства страници. Прочиташе думите по няколко пъти и сетне ги обмисляше внимателно. Опитваше се да прецени дали в тях се съдържа истина. Още повече че ларстаизмът бе вярата на Мейр, жената на Келсайър. Една от малцината, които бяха избрали древна религия.
	„Ларста вярвали, че смисълът на живота е в търсене на божественото — четеше той. — Проповядвали, че изкуството ни доближава до разбирането на божествената природа. Тъй като не всички хора можели да отдават живота си на изкуството, обществото трябвало да поддържа определена група творци, които да създадат величествени произведения и да постигнат познание на света“.
	Всичко това беше добре според Сейзед, но какво ставаше с въпросите за живота и смъртта? С човешкия дух? Какво е божественото и как може да се случват толкова ужасни неща в свят, в който то уж съществува?
	— Знаеш ли — обади се Бриз, който яздеше до него, — в това има нещо изумително.
	Думите му извадиха Сейзед от съсредоточените разсъждения, той въздъхна и откъсна поглед от листа.
	— Кое е изумителното, лорд Бриз?
	— Саждите — отвърна Бриз. — Погледни ги само. Покриват всичко, боядисват пейзажа в черно. Невероятно е колко зловещ е сега светът. По времето на лорд Владетеля всичко беше кафяво, а растенията, които живееха на открито, изглеждаха сякаш всеки момент ще повехнат. Тогава го намирах за ужасно депресиращо. Но пепел, която се сипе непрестанно, която затрупва земята… — Усмирителят поклати глава и се усмихна. — Не бих повярвал, че след лорд Владетеля светът може да изглежда по-зле. Но погледни само какъв ужас! Та ние унищожихме света! Това едва ли може да се сметне за голямо постижение, нали? Не виждам с какво можем да се гордеем.
	Сейзед смръщи вежди. През последните два месеца саждопадът беше лек, макар и постоянен. Конете им пристъпваха в дълбока близо половин стъпка пепел, докато се движеха на юг, следвани от стотина войници. Колко време им оставаше, преди пътищата да станат непроходими? На места навяванията вече достигаха няколко стъпки.
	Всичко беше черно — хълмовете, пътят, полята. Дърветата се превиваха под тежестта на листата и клоните. Приземните растения изглеждаха мъртви, конете нямаше какво да пасат и се превръщаха в пречка за пътуването. Войниците бяха принудени да носят храна за животните.
	— Освен това трябва да подчертая — продължи разсъжденията си Бриз и намести чадъра над главата си, — че тези сажди са крайно невдъхновяващи.
	— Невдъхновяващи?
	— Ами да. Макар да харесвам черното като цвят за костюм, го намирам за лишено от вдъхновение.
	— И какъв цвят според вас трябва да са саждите?
	Бриз повдигна рамене.
	— Вин разправя, че били предизвикани от някакви зли сили. Нали така? Е, ще ти призная, че ако аз бях такава сила, способна да унищожи света, със сигурност не бих използвал могъществото си само за да покрия земята в черно. Това е истинско доказателство за липсата на какъвто и да било вкус. Червено. Виж, това вече е интересен цвят. Помисли си какви възможности разкрива — ако саждите са червени, реките ще изглеждат така, сякаш в тях тече кръв. Черното е монотонно, но червеното никога няма да ти позволи да мислиш за нещо друго. Ще си казваш: „Брей, този хълм е червен. Злата сила, която се опитва да ми види сметката, наистина има стил“.
	— Не съм сигурен, че съществува каквато и да било зла сила, която си е поставила за цел да унищожи света — отвърна Сейзед.
	— Така ли?
	— Да. Саждивите кратери винаги са бълвали пепел. Кой може да твърди дали сега са по-активни, отколкото преди? Може би това е резултат от естествен процес.
	— Ами мъглите?
	— Промени във времето, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Вероятно преди е било твърде топло денем, за да могат да излизат. А сега, когато саждивите кратери са се активизирали, е логично да застудява и това да улеснява задържането на мъглите.
	— Интересно. Но ако това е обяснението, драги, тогава защо мъглите не оставаха денем през зимите? Тогава е по-студено от лете, но мъглите винаги си тръгваха с настъпването на деня.
	Сейзед нямаше какво да отговори на това. Бриз беше прав. Докато бе преглеждал религиите от списъка, Сейзед се беше замислял дали просто не са приписали „зло съзнание“ на „силата“, която Вин твърдеше, че усеща. Информацията, с която разполагаха, бе съвсем оскъдна. Сейзед не вярваше Вин да си е измислила всичко това. Но след като сам бе забелязал несъответствия в религиите, какво пречеше да приемат, че светът приближава своя край просто защото така му е отредено?
	— Зелено — промърмори Бриз.
	Сейзед го погледна.
	— Ето това е стилен цвят — продължи Бриз. — Нещо различно. Зеленото не се забравя лесно — не е като черното или кафявото. Келсайър не говореше ли непрестанно за зелени растения? Преди Възнесението на лорд Владетеля, преди Дълбината да се спусне над земята?
	— Така се разказва в много истории.
	Бриз кимна замислено и повтори:
	— Стилен цвят. Ще е доста красиво всъщност.
	— Така ли? — попита Сейзед с искрена изненада. — Повечето хора, с които съм разговарял по въпроса, смятат идеята за зелени растения най-малкото за странна.
	— И аз бях на това мнение, преди да видя целия свят в черно… Малко разнообразие ще ни дойде добре. Зелени поля… с точици от други цветове… как ги наричаше Келсайър?
	— Цветя — каза Сейзед. Ларста бяха писали поеми за тях.
	— Да — рече Бриз. — Ще е наистина приятно, когато се завърнат.
	— Да се завърнат?
	Бриз повдигна рамене.
	— Нали Църквата на Оцелелия учи, че някой ден Вин ще изчисти небето от саждите и мъглите. Мисля си, след като ще се заеме с тая работа, защо да не върне растенията и цветята? По някаква причина това ми се струва задача, подходяща за жена.
	Сейзед въздъхна и поклати глава.
	— Лорд Бриз. Предполагам, че се опитвате да ми вдъхнете увереност. Но имам сериозни съмнения по въпроса дали вие самият приемате Църквата на Оцелелия.
	Бриз се поколеба, после се засмя.
	— Май попрекалих малко, а?
	— Съвсем малко.
	— Не е никак лесно да го усетиш, когато става дума за теб, драги. Ти си толкова чувствителен, че трябва да използвам съвсем слаби тласъци и дори с тях напоследък е все по-трудно. — В гласа на Бриз се долови завист. — Все пак бих се радвал да видя тези зелени растения, за които говореше Келсайър. След шест месеца нескончаеми саждопади… на човек му се иска да вярва в нещо. Може би това е достатъчно за стар лицемер като мен.
	Сейзед едва се сдържа да не отговори почти ядосано, че не е достатъчно само да вярваш. При него вярата не бе довела до нищо добро. Има ли значение какъв е цветът на растенията, когато светът умира?
	Да, не си заслужаваше да се борят.
	Помъчи се да прогони тези мрачни мисли, но не беше лесно. Започваше да се безпокои от тези постоянни пристъпи на меланхолия. Понякога бе толкова обезверен, че дори песимизмът му се струваше твърде силно чувство.
	„Спомни си за ларста — рече си той. — Съсредоточи се върху религията. Трябва да вземеш решение“.
	Но разсъжденията на Бриз го бяха накарали да се замисли. Ларста също се прекланяха пред красотата и изкуството и твърдяха, че са с „божествен характер“. Е, ако божественото по някакъв начин бе свързано с изкуството, в такъв случай бог по никакъв начин не можеше да бъде обвиняван за това, което ставаше сега със света. Саждите, унинието, потискащият пейзаж — това беше повече от „невдъхновяващо“, както го бе определил Бриз. Беше съвсем безвкусно. Скучно. Монотонно.
	„Още една лъжовна религия — написа Сейзед в долния край на листа. — Тезата, което проповядва, напълно противоречи на наблюдаваните процеси“.
	Развърза връзките на папката и прибра поредния лист — поредната стъпка към завършването на проекта. Забеляза, че Бриз го наблюдава скришом — Усмирителят обичаше всякакви тайни. Сейзед си помисли, че сигурно ще се разочарова, ако разбере за какво става въпрос.
	„Не трябваше да го скастрям“ — помисли си. Знаеше, че Усмирителят всъщност се опитва по някакъв начин да му помогне. Бриз се бе променил от времето, когато се срещнаха за първи път. В началото наистина бе надутият егоистичен манипулатор, за какъвто се представяше и сега. Сейзед подозираше, че Бриз се е присъединил към групата на Келсайър не от желание да помага на скаа, а заради предизвикателството на неговия грандиозен план — както и заради обещаното богато възнаграждение, разбира се.
	Но наградата — легендарните запаси от атиум на лорд Владетеля — се бе оказала мит. Вместо нея обаче Бриз бе открил други награди.
	Сейзед забеляза в далечината пред тях някакво движение. Облечена в черно фигура, различима на фона на саждите благодарение на по-светлото лице. Оказа се, че е един от техните съгледвачи. Капитан Горадел нареди на колоната да спре и прати напред един конник да го пресрещне. Сейзед и Бриз чакаха търпеливо.
	— Доклад от съгледвача, господарю посланик — докладва след малко капитан Горадел. — Армията на императора е на няколко мили отвъд тези хълмове. На не повече от час път.
	— Чудесно — рече Сейзед.
	— Очевидно са ни забелязали — продължи Горадел. — Някой вече се приближава. Ето там…
	— Виждам — прекъсна го Сейзед и посочи близкия хълм. На билото се забелязваше самотен ездач. Не само че препускаше бясно към тях, но и май бе облечен в розово.
	— Олеле, майчице — въздъхна Бриз.
	Подскачащият конник се превърна в млада жена със златисти къдрици, облечена в яркорозова рокля — благодарение на нея изглеждаше почти като момиче. Алриане си падаше по дантелите и воланчетата и винаги избираше цветове, с които да бие на очи отдалече. Сейзед не пропусна да забележи обаче, че язди като опитен ездач въпреки фриволната дреха и се държи на седлото съвсем сигурно.
	Младата жена дръпна юздите на коня си и се завъртя във вихър от буйни коси и подскачащи дантели. Понечи да скочи на земята, но се сепна и втренчи недоволен поглед в саждите.
	— Алриане? — каза Бриз в настъпилата тишина.
	— Млъкни малко — отвърна тя. — Трябва да реша дали си заслужава да си изцапам роклята, за да изтичам при теб и да те прегърна.
	— Можем да почакаме, докато стигнем лагера…
	— Не мога да си позволя да те прегръщам там пред толкова много твои войници.
	— Те не са мои, мила моя. Познаваш Сейзед, нали?
	Алриане едва сега погледна терисеца.
	— Милорд главен посланик — каза тя със сладка усмивка и Сейзед неочаквано изпита силна привързаност и симпатия към тази млада жена. Тя го Размиряваше. Ако имаше някой по-невъздържан от Бриз в употребата на емоционална аломантия, това несъмнено бе Алриане.
	— Принцесо. — Сейзед сведе глава в подобие на поклон.
	Алриане най-сетне взе решение и внимателно се смъкна от коня. Повдигна полите на роклята си в доста неблагоприличен жест. Оказа се обаче, че отдолу има поне няколко слоя дантелени фусти.
	Капитан Горадел се престраши, взе я на ръце и я сложи на седлото пред Бриз. Двамата не бяха женени, може би защото Бриз се срамуваше от връзката си с толкова по-млада от него жена. Когато го подкачаха за това, обясняваше, че не искал да я остави вдовица, след като напусне този свят — говореше така, сякаш това предстои да се случи съвсем скоро, макар да бе само малко над четирийсет.
	„Ако нещата вървят по този начин, в близко бъдеще всички ще умрем — помисли Сейзед. — И тогава какво значение на каква възраст сме?“
	Може би тъкмо по тази причина накрая Бриз бе приел връзката с Алриане. Но от начина, по който я гледаше, личеше, че я обича дълбоко и истински.
	„Социалната ни система се разпада — помисли Сейзед, когато колоната потегли отново. — Навремето бракът бе нещо почти задължително, особено когато се касае за жена с нейното положение“.
	Но какъв смисъл да спазват повече законите? Принудителите отдавна ги нямаше. Правителството на Елънд и Вин бе военновременна необходимост — съюз на заплашени от една и съща съдба градове. Всички живееха с предчувствието за наближаващия край на света.
	Защо да се женят, когато светът може да свърши, преди да изтече годината?
	Сейзед поклати глава. Тъкмо в подобно време хората се нуждаеха от организация — от идея, в която да вярват. И той трябваше да им я даде. Църквата на Оцелелия полагаше усилия, но бе твърде млада, а свещениците й — прекалено неопитни. Непрестанно избухваха спорове, касаещи доктрината и методологията, и в различните градове се появяваха нови и нови секти.
	В миналото Сейзед бе проповядвал различни религии без чувството, че би трябвало да вярва в която и да било от тях. Приемаше всяка такава, каквато е, и ги предлагаше на хората, както келнерът предлага ястие, което той самият може и да не обича.
	Сега всичко това му се струваше невероятно лицемерно. Ако тези хора се нуждаеха от вяра, не той бе човекът, който имаше право да им я осигури. Повече нямаше да проповядва лъжи — никога вече.


	Наплиска лицето си със студена вода от походната мивка, избърса се с чиста кърпа, после извади бръснач и огледало, за да си обръсне главата както подобава.
	— Защо го правиш? — стресна го неочакван глас.
	Допреди миг бе сам в шатрата. Но сега някой стоеше зад него. Сейзед се усмихна.
	— Лейди Вин.
	Тя скръсти ръце и повдигна вежди. Както винаги бе влязла съвършено безшумно и това не преставаше да го изумява. Носеше обичайната си риза и панталони, почти мъжко облекло, само дето през тази година бе пуснала черната си коса до раменете. Навремето обичаше да се спотайва в ъглите, да остава незабележима и избягваше да гледа хората в очите. Но това също се бе променило. И сега не изпъкваше особено, заради дребничката си фигура, но винаги се втренчваше в очите на другия.
	И това променяше всичко.
	— Лейди Вин, генерал Демоа ми каза, че си почивате.
	— Демоа трябваше да ме събуди още щом пристигна.
	Сейзед се усмихна и я покани с жест да седне.
	— Бръсни си се — каза тя. — Не ми пречиш.
	— Както желаете — рече той.
	Вин въздъхна и се отпусна на стола.
	— Сейзед, ти така и не отговори на моя въпрос. Защо продължаваш да носиш стюардската униформа? Защо си бръснеш главата като териски слуга? И защо се притесняваш да се бръснеш пред мен? Вече не си слуга.
	Той въздъхна и се отпусна на стола срещу нея.
	— Не съм сигурен какво съм точно, лейди Вин.
	Чергилото на шатрата зашляпа от внезапния полъх на вятъра. Вин се намръщи.
	— Ти си Сейзед.
	— Главен посланик на император Венчър.
	— Не — възрази Вин. — Това ти е работата, не си ти.
	— И какво съм аз тогава?
	— Сейзед — повтори тя. — Териски Пазител.
	— Пазител, който вече не носи металоемите си?
	Вин погледна към ъгъла, към сандъка, в който ги държеше. Те съхраняваха религии, истории, разкази и легенди за отдавна умрели хора. Всичко бе подредено, каталогизирано, в очакване да бъде предадено на хората.
	— Лейди Вин, страхувам се, че се превърнах в голям егоист.
	— Това е глупаво — възрази Вин. — През целия си живот си служил на другите. Съмнявам се в теб да има и капчица егоизъм.
	— Благодаря — отвърна той. — Но ще си позволя да не се съглася. Лейди Вин, ние не сме хора, които да не знаят какво е мъка. И вие като мен сте преживели не малко трудности в Последната империя. Всеки от нас е губил скъпи на сърцето му хора. Но изглежда, че аз няма да мога да преживея своята загуба. Чувствам се като дете. Да, Тиндуил е мъртва. За съжаление не можах да прекарам много време с нея, преди да я изгубя. Не мога да си обясня защо се чувствам така. Но ще ви призная, че няма сутрин, в която да се събудя без усещането за безвъзвратна загуба. Когато поставям металоемите на ръката си, си спомням само времето, прекарано с нея. Животът ми е лишен от каквато и да било надежда. Би трябвало да продължавам напред, но не мога. Сигурно защото съм твърде слаб.
	— Това не е вярно, Сейзед.
	— Отново ще изразя несъгласие с вас.
	— Така ли? — попита Вин. — Щом си тъй лишен от воля, как намираш сили да ми се противиш?
	Сейзед стисна устни, после се засмя.
	— Кога станахте толкова добра в логиката?
	— Не забравяй, че живея с Елънд — отвърна тя с въздишка. — Правило първо: не се жени за книжник, ако не можеш да търпиш безкрайните спорове.
	„Аз почти го направих“. Мисълта се яви неканена в главата му и стопи усмивката му. Вин вероятно го забеляза, защото едва забележимо се присви.
	— Извинявай. — И отмести поглед.
	— Няма нищо, лейди Вин — успокои я Сейзед. — Само дето се чувствам толкова… слаб. Не мога да бъда този, който искам. Аз вероятно съм последният от Пазителите. Измина година, откакто инквизиторите нападнаха моята родина и избиха всички ферохимици — дори децата. Няма никакви сведения за други оцелели. Със сигурност е имало и такива, които са били извън града по онова време, но или са ги намерили инквизиторите, или им се е случило нещо друго. Напоследък животът стана толкова тежък…
	Вин седеше, отпуснала ръце в скута си. Изглеждаше толкова бледа и измъчена на мъждивата светлина, че Сейзед се разтревожи.
	— Лейди Вин…
	— Прощавай — сепна се тя. — Но нали разбираш, Сейзед, винаги ти си бил този, който ми е давал съвет. А сега аз трябва да измисля как да ти помогна.
	— Не виждам с какво можете да ми помогнете.
	Известно време седяха мълчаливо.
	— Открихме още запаси — каза Вин. — В предпоследното скривалище. Направих копие на надписа, точно както ме научи.
	— Благодаря ви.
	— Няма ли да го погледнеш?
	Сейзед помисли малко, после поклати глава.
	— Не зная.
	— Не мога да се справя сама с това, Сейзед — прошепна Вин. — Не мога да се боря без помощ. Трябваш ми.
	Отново се възцари тишина.
	— Аз… правя каквото мога, лейди Вин — тихо каза Сейзед. — Доколкото ми е по силите. Трябва сам да открия отговорите, преди да ги предоставя на другите. Но да, разбира се, че ще прочета копието на надписа.
	Тя кимна и се надигна.
	— Довечера Елънд свиква съвещание. Иска и ти да си там. — Тръгна да излиза, но спря до него и го лъхна ухание на парфюм. — Знаеш ли, имаше един момент, след като взех силата от Кладенеца на Възнесението, когато си мислех, че Елънд ще умре.
	— Но той не умря — отвърна Сейзед.
	— Няма значение. Аз знаех, че умира — нали държах в себе си силата, Сейзед. Сила, каквато не можеш да си представиш. Каквато никога не би могъл да си представиш. Сила да разрушавам светове и да ги изграждам наново. Сила да виждам и да разбирам. И когато го погледнах, видях, че умира. И осъзнах, че разполагам със сила, която може да го спаси.
	Сейзед я гледаше невярващо.
	— Ала не го направих — продължи Вин. — Оставих го да му изтече кръвта и освободих силата. Обрекох го на смърт.
	— Но как? Как сте могли да направите такова нещо?
	— Защото надзърнах в очите му — отвърна Вин — и разбрах, че иска да направя точно това. Научих го от теб, Сейзед. Ти ме научи да го обичам толкова силно, че да му позволя да умре.
	И излезе от шатрата.
	След няколко минути Сейзед взе бръснача и се върна при мивката, за да продължи с бръсненето. На масичката до мивката видя нещо. Малко измачкано листче.
	Избеляла рисунка на странно растение. Рисунката, някога принадлежала на Мейр. Келсайър я бе получил от нея и я бе оставил на Вин.
	А тя я беше оставила на него. Защо?


	11.


	Първият договор, за който така благоговейно говорят кандра, е бил всъщност поредица от обещания, дадени на лорд Владетеля от Първото поколение. Те написали обещанията на хартия и с това изковали законите на народа си. Страхували се, че няма да могат да управляват сами, да бъдат независими от лорд Владетеля и неговата империя. Ето защо му отнесли своите обещания и поискали неговото одобрение.
	Той наредил да бъдат изковани върху стомана и лично се подписал отдолу. И така този кодекс е първото, което изучава всяка кандра, когато се пробуди от своя живот на мъглив дух. В него са заложени завети да се уважават предните поколения, няколко основни граждански права на индивида, обяснения за това как се създават нови кандри и изискване за безпрекословно подчинение на лорд Владетеля.
	И което е най-обезпокояващо, Първият договор съдържа клауза, която, в случай че бъде изпълнена, ще предизвика всеобщо самоубийство на целия народ на кандра.


	КанПаар се подпря на аналоя си. Червеникавите кристални кости на скелета му хвърляха отблясъци на светлината на лампите.
	— И така, ТенСуун, предателю на народа на кандра, ти настоя за този процес. Да чуем какво има да кажеш.
	ТенСуун си пое дълбоко дъх — беше толкова приятно, че може да го прави отново — и отвори уста, за да заговори.
	— Да, говори — продължи с ехидна усмивка КанПаар. — Обясни на всички защо уби един от своите. Защо уби кандра.
	ТенСуун замръзна. В Палатата на Завета цареше пълна тишина — младите кандра бяха твърде добре възпитани, за да вдигат шум като човешка тълпа. Седяха — с дървени, каменни и дори метални скелети — и чакаха ТенСуун да отговори.
	Въпросът на КанПаар съвсем не бе този, който ТенСуун очакваше.
	— Да, аз убих кандра — каза той, изправен върху студената платформа. — Това не е забранено.
	— Трябва ли да бъде забранено? — попита КанПаар и го посочи обвиняващо с пръст. — Хората се избиват помежду си. Колосите също. Но и едните, и другите са от Гибелта. Ние сме от Съхранението, избраници на самия Отец. Ние не се избиваме помежду си!
	ТенСуун се намръщи. Странна насока на разпита. „Защо ме попита точно това? — зачуди се той. — Предателството на целия народ със сигурност е по-тежко от убийството на един от нас“.
	— Бях принуден от Договора — отвърна чистосърдечно ТенСуун. — Би трябвало да го разбираш, КанПаар. Ти беше този, който ми връчи назначение за Страф Венчър. Всички знаем що за човек беше той.
	— Не по-различен от всеки друг — подхвърли с презрение един Втори.
	И отново ТенСуун бе принуден да се съгласи. Ала знаеше, че има хора, които наистина са различни. Той беше предал Вин, но тя не го намрази за това. Разбра го и му прости. Макар между тях да нямаше истинска дружба, макар той да не я уважаваше, този миг го бе накарал да се преизпълни с вярност към нея.
	Тя бе разчитала на него, без дори да го осъзнава. ТенСуун се поизправи, погледна КанПаар в очите и заговори:
	— Бях назначен с платен Договор при човека Страф Венчър. А той ме прехвърли на своя извратен син Зейн. Тъкмо Зейн ми нареди да убия кандрата ОреСюр и да заема мястото му, за да мога да шпионирам жената на име Вин.
	Щом произнесе името й, из залата се понесе шепот. „Да, чували сте за нея. Тази, която уби нашия Отец“.
	— И значи ти изпълни заповедта на Зейн — каза гръмогласно КанПаар. — И уби друга кандра. Уби представител на нашия народ!
	— Да не мислиш, че ми беше приятно? — отвърна с въпрос ТенСуун. — ОреСюр бе мой брат, от моето поколение — кандра, която познавах от няколкостотин години! Но… изискванията на Договора…
	— Забраняват да се убива — довърши вместо него КанПаар.
	— Забраняват да се убиват хора.
	— Нима животът на кандра струва по-малко от човешкия?
	— В Договора е указано съвсем точно, КанПаар — тросна се ТенСуун. — Зная, защото помагах при написването му. И двамата присъствахме, когато бе взето решението Първият договор да стане модел за всички останали. В тях се забранява убийството на хора, но не и да се избиваме помежду си.
	КанПаар се наведе напред.
	— Не се ли опита да възразиш на Зейн? Да му внушиш сам да извърши убийството? Не се ли опита да се измъкнеш от тази ситуация?
	— Аз не споря с моите господари — заяви спокойно ТенСуун. — И със сигурност не бих искал да науча Зейн как да убие кандра. Той беше наистина неуравновесен.
	— Значи не си спорил — подчерта КанПаар. — Просто си убил ОреСюр. И после зае мястото му, престори се на него.
	— Нали това правим — рече подразнено ТенСуун. — Заемаме местата на други, действаме като шпиони. Такова е предназначението на Договора!
	— Правим го с хора — обади се друг Втори. — А това е първият случай, когато една кандра се превъплъщава в друга. Доста обезпокоителен прецедент.
	„Идеята беше брилянтна — помисли си ТенСуун. — Мразя Зейн, задето го направи, но не мога да не призная гения му. Дори Вин не ме заподозря. Кой би могъл?“
	— Трябваше да откажеш да изпълниш тази заповед — заяви КанПаар. — Да поискаш преразглеждане на Договора. Ако и други започнат да го правят, за няколко години ще се изтребим помежду си!
	— С прибързаността си ти ни предаде всички! — извика някой от реда на Вторите.
	„Аха — помисли си ТенСуун. — Това значи бил планът. Първо ме обвиняват в предателство, за да лишат от стойност всичките ми доводи“. Усмихна се. В края на краищата беше от Третото поколение — време беше да започне да се държи като такъв.
	— Предал съм ви с прибързаността си? — попита. — А какво ще кажете за себе си, величави Втори? Кой бе този, който позволи да бъде сключен Договор с Келсайър? Дадохте кандра на човека, който подготвяше убийството на нашия Отец!
	КанПаар замръзна, сякаш го бяха зашлевили. Прозрачното му лице засия гневно, отразявайки синкавата светлина на лампата.
	— Не си тук, за да отправяш обвинения, Трети!
	— Тогава защо съм тук? — отвърна ТенСуун. — Защо сме тук всички, след като нашият Отец е мъртъв? Нямаме право да се оплакваме, защото ние помогнахме това да се случи.
	— Как можехме да знаем, че този човек ще успее там, където други вече се провалиха? — попита един Втори. — Той ни плащаше толкова добре…
	КанПаар го прекъсна с рязко махване с ръка. Това едва ли бе най-добрият довод на Вторите. Но ХънФоор — кандрата, която бе заговорила — не беше като другите от своето поколение. Той бе малко по-… плътен.
	— Не ти е позволено да говориш повече за това, Трети — викна КанПаар на ТенСуун.
	— Но как мога да се защитавам, когато ми забранявате…
	— Не си тук, за да се защитаваш — отново го прекъсна КанПаар. — Това не е изслушване — ти вече призна вината си. Тук си, за да чуеш присъдата си. Обясни действията си и остави на Първото поколение да реши съдбата ти!
	ТенСуун не отговори. Моментът не беше подходящ за атака. Още не.
	— И така — продължи КанПаар, — това, което си направил на своя побратим, е достатъчно лошо. Необходимо ли е да продължавам да говоря, или ще приемеш присъдата?
	— И двамата знаем, че смъртта на ОреСюр няма почти нищо общо с причината, поради която съм тук — каза спокойно ТенСуун.
	— Добре тогава. Да продължим нататък. Защо не обясниш пред Първото поколение причината, поради която — след като толкова стриктно спазваш Договора — в края на краищата го наруши, изменяйки на господаря си, за да служиш на неговия враг?
	ТенСуун затвори очи и си припомни онзи ден преди повече от година. Спомни си как лежеше на пода на Цитаделата Венчър и гледаше двубоя между Зейн и Вин.
	Не. Не беше двубой. Зейн гореше атиум, което го правеше практически неуязвим. Зейн си играеше с Вин, залъгваше я и й се подиграваше.
	Вин не беше господарка на ТенСуун — по заповед на Зейн той бе убил нейната кандра и бе заел мястото й, за да я шпионира. Зейн бе истинският му господар. Той държеше Договора на ТенСуун.
	Но въпреки всичко, на което го бяха учили, ТенСуун бе помогнал на Вин. И покрай това й бе разкрил най-голямата тайна на кандра. Тяхната слабост — фактът, че аломантът може да получава пълен контрол над телата им. Кандра служеха на своите Договори тъкмо за да запазят тази тайна — бяха станали слуги, за да не бъдат поробени. ТенСуун отвори очи и огледа смълчаната зала. Това бе моментът, който бе чакал.
	— Аз не наруших моя Договор — заяви той.
	КанПаар изсумтя презрително.
	— Друго твърдеше, когато се върна при нас преди година, Трети!
	— Казах ви какво се е случило — отвърна ТенСуун. — И не излъгах. Помогнах на Вин, а не на Зейн. Донякъде благодарение на моите действия моят господар бе убит. Но не съм нарушавал Договора.
	— Да не намекваш, че Зейн е искал да помогнеш на убийцата Вин?
	— Не — отвърна ТенСуун. — Не съм нарушавал Договора, защото реших да служа на един по-важен документ. На Първия договор!
	— Нашият Отец е мъртъв! — извика един Втори. — Как можеш да служиш на Договора ни с него?
	— Мъртъв е — потвърди ТенСуун. — Това е така. Но Първият договор не умря с него! Вин, Наследницата на Оцелелия, тази, която уби лорд Владетеля… тя е нашата Майка сега. Първият договор е в сила към нея!
	Очакваше викове, възражения, че това е богохулство, но настъпи мъртвешка тишина. КанПаар стоеше неподвижно, стъписан зад каменния аналой. Членовете на Първото поколение мълчаха както обикновено, скрити в сенчестите си ниши.
	„Май тази тишина означава, че мога да продължа“ — помисли ТенСуун. И продължи:
	— Трябваше да помогна на Вин. Не можех да позволя на Зейн да я убие, защото имах дълг пред нея — дълг, определен в мига, когато тя зае мястото на Отеца.
	КанПаар най-сетне си възвърна самообладанието.
	— Тя? Наша Майка? Та тя уби лорд Владетеля!
	— И зае мястото му — повтори ТенСуун. — В известен смисъл тя е една от нас.
	— Глупости! — изсъска КанПаар. — ТенСуун, очаквах да възразяваш, дори да лъжеш. Но тези фантасмагории? Тези богохулства?!
	— КанПаар, излизал ли си навън напоследък? — попита ТенСуун. — Напускал ли си въобще Родината през последното столетие? Разбираш ли какво се случва? Нашият Отец е мъртъв! По земята цари хаос. Още докато се връщах преди година в Родината, забелязах промени в мъглите. Те вече не се държат както преди. Не можем да продължаваме постарому. Второто поколение може би не го осъзнава, но Гибелта се завръща! Скоро животът ще замре. Идва времето, за което говореха Светоносците — иде времето за Развръзката!
	— Не си на себе си, ТенСуун. Твърде дълго си бил сред хората и…
	— КанПаар, защо не признаеш за какво е всичко това? — прекъсна го ТенСуун със силен глас. — Не искаш ли другите да научат за моя истински грях?
	— Не упорствай, ТенСуун — отвърна КанПаар. — Простъпката ти е достатъчно сериозна. Не преминавай…
	— Аз й казах — прекъсна го за пореден път ТенСуун. — Издадох й нашата Тайна. И тя ме използва. Както старите аломанти. Пое контрол над тялото ми, използва Пролуката и ме накара да се бия със Зейн! Това направих. Предадох всички. Скоро всички те ще знаят как да ни контролират. И знаете ли защо го направих? Не е ли целта на този процес именно да научите мотивите ми? — И продължи да говори, въпреки че КанПаар се опитваше да го прекъсне. — Направих го, защото тя има право да знае Тайната ни. Тя е нашата Майка! Тя наследи всичко, което притежаваше лорд Владетеля. Без нея ние сме нищо. Не можем да създаваме нови Благодати, нито нови кандра! Сега тя е нашият арбитър! Трябва да отидем при нея. Ако това наистина е краят на света, Развръзката ще дойде скоро. И тя…
	— Спри! — изрева КанПаар.
	В залата се възцари тишина.
	ТенСуун стоеше прав. Дишаше тежко. Беше подготвял тази реч цяла година, затворен в шахтата. Хиляда години и десет поколения сънародниците му бяха следвали условията на Първия договор. Заслужаваха да чуят какво е станало с него.
	Но от друга страна… бе толкова неправилно да крещи като човек. Дали присъстващите щяха да му повярват? Щеше ли да промени нещо?
	— Ти сам призна, че си ни предал — заяви КанПаар. — Ти наруши Договора, уби събрат от твоето поколение и разкри на хората как могат да властват над нас. Ти поиска да бъдеш съден. Дойде време за присъдата.
	ТенСуун смирено погледна към нишите, откъдето ги наблюдаваха членовете на Първото поколение.
	„Може би… те ще прозрат истината в думите ми. Може би това, което казах, ще ги накара да осъзнаят, че трябва да се предоставим в служба на Вин, вместо да седим в тези пещери и да чакаме края на света“.
	Но нищо не се случи. Нямаше движение, нито звук. По някое време ТенСуун се зачуди дали горе въобще има живи същества. От векове не беше разговарял с член на Първото поколение — те ограничаваха връзките си единствено до Вторите.
	Дори все още да бяха живи, никой не дари ТенСуун със снизхождението си. КанПаар се засмя.
	— Първото поколение не се интересува от оправданията ти, Трети. Ето защо като техни служители, ние, от Второто поколение, ще отсъдим вместо тях. Присъдата ти ще бъде обявена до един месец.
	ТенСуун се намръщи.
	„Един месец? Защо трябва да отлагат?“
	Както и да е, всичко бе приключило. Той наведе глава и въздъхна. Беше казал, каквото имаше да казва. Кандра знаеха, че тайната им е разкрита — Вторите вече не можеха да крият този факт. Може би думите му щяха да вдъхновят другите към действие.
	Но вероятно той никога нямаше да разбере това.


	12.


	Рашек очевидно е преместил Кладенеца на Възнесението.
	Много хитър ход — вероятно най-хитрият от всички, които е предприемал. Той е знаел, че един ден силата ще се завърне в Кладенеца, защото сила от такъв характер — способна да създава цели светове — никога не се изчерпва. Тя може да бъде използвана и по такъв начин разсеяна, но винаги ще се обновява.
	И тъй като си е давал сметка, че слуховете и историите ще продължават да обикалят света, Рашек е решил да промени всичко. Вдигнал планини там, където сега е север, и нарекъл страната Терис. После изравнил истинската си родина и основал на новото място своята столица.
	Построил замък около една крипта — помещение, където да медитира и което било точно копие на някогашния му дом в Терис. Убежище, създадено в последните мигове, преди силата да се изчерпи.


	— Тревожа се за него, Елънд — каза Вин и седна до него.
	— За кого? За Сейзед ли?
	Вин кимна. Когато Елънд се събуди, тя вече бе станала, беше се изкъпала и облякла. Понякога Елънд си мислеше, че Вин твърде много се натоварва. Откакто бе станал Мъглороден, си даваше сметка за ограниченията и рисковете от прекомерната употреба на пютриум. Металът подсилваше тялото и отлагаше умората — но на съответна цена. Щом пютриумът свършеше, умората се връщаше и те смазваше.
	А Вин продължаваше да упорства с пютриума. Елънд също гореше пютриум и изстискваше силите си, но Вин спеше два пъти по-малко от него. Беше по-твърда от него — по-силна по начин, който той все още не можеше да разбере.
	— Сейзед ще се справи с проблемите си — подхвърли Елънд, стана от леглото и започна да се облича. — И преди е губил близки хора.
	— Сега е различно — възрази Вин. Беше се облякла по типичния за нея начин. В контраст с това Елънд носеше снежнобяла униформа с позлатени копчета, дървени, за да не могат да бъдат използвани от някой аломант. Дрехите му бяха ушити от специален плат, от който саждите се чистеха по-лесно. Понякога се чудеше има ли смисъл да полага такива усилия, за да си придава царствен вид. Но си даваше сметка, че не става въпрос за суета. В земя, където доминираше черното, облеченият в бяло император беше символ.
	— Различно? — попита Елънд, докато се закопчаваше. — Какво е различното в смъртта на Тиндуил? Тя загина при обсадата на Лутадел. Също като Клъбс и Доксон. Ти уби баща ми, а малко преди това аз обезглавих един от най-добрите си приятели. Всеки от нас изгуби близък човек.
	— И той каза нещо подобно — съгласи се Вин. — Но не го измъчва само смъртта. Мисля, че в кончината на Тиндуил Сейзед вижда нещо като измяна — все пак той винаги е бил сред нас този, който ни вдъхва вяра. Но със смъртта й по някакъв начин изгуби и вярата.
	— Този, който ни вдъхва вяра? — повтори Елънд. — Това пък какво означава?
	— Елънд, ти си член на Църквата на Оцелелия. Но не си вярващ. Не и като Сейзед. Той сякаш… знаеше, че накрая всичко ще си дойде на мястото. Вярваше, че има някой, който следи за това.
	— Ще се оправи.
	— Не става дума само за него, Елънд. Бриз също полага неимоверни усилия.
	— Това пък какво значи? — попита учудено Елънд.
	— Непрестанно Тласка чувствата на всички — обясни Вин. — Понякога прекалява с опитите си да внушава щастие, а освен това се смее пресилено. Изглежда, се бои от нещо. И се опитва да го прикрие.
	Елънд се засмя.
	— Ставаш като него — улавяш чувствата на другите и после им го казваш.
	— Те са мои приятели, Елънд. Познавам ги. Казвам ти — тези хора се променят. Един по един започват да си мислят, че този път не може да спечелим.
	Елънд закопча последното копче и се огледа в огледалото. Понякога се питаше дали този бял костюм наистина му подхожда, дали внушава това, което се иска от него. Видя в отражението строг поглед, тяло и стойка на воин. Надзърна в очите си и потърси в тях владетеля. Както винаги не беше особено впечатлен от това, което видя.
	Но не му оставаше друго, освен да продължи. Тиндуил го бе научила на това.
	— Добре — каза той. — Сигурно си права. Ще се постарая да направя нещо по въпроса.
	В края на краищата това му бе работата. Когато си император, от теб се очаква само едно.
	Да промениш всичко към по-добро.


	— И тъй — заговори Елънд, застанал пред окачената на стената карта на империята. — Засякохме появата и изчезването на мъглите за известен период и Ноорден направи анализ на данните. Ето примерната схема.
	Вин седеше и не помръдваше. Близо до сенките. Близо до изхода. Беше станала по-уверена, но това не я бе направило по-безгрижна. Обичаше да държи под око всички присъстващи — дори когато им вярваше.
	Както бе в този случай. С изключение на Сет. Този твърдоглавец седеше и до него както винаги се бе настанил мълчаливият му син. Сет — крал Сет, тъй като той бе един от монарсите, заклели се във вярност към Елънд — имаше буйна брада, застинала в крива усмивка уста и два крака, на които не можеше да разчита. Което не му бе попречило да се опита да завладее Лутадел преди малко повече от година.
	— Проклятие! — изруга той. — Нима очаквате от нас да се оправим с това нещо?
	Елънд почука картата с пръст. Тя всъщност не беше точно карта, а примитивна схема на империята, наподобяваща тази, която бяха открили в подземията, само че осъвременена. На нея бяха изрисувани няколко големи кръга.
	— Най-външният кръг е мястото, където мъглите вече не се отдръпват денем. — Премести пръст върху следващия кръг. — Този кръг преминава през селищата, които посетихме наскоро. Вътре в него дневната светлина продължава около четири часа.
	— А последният? — попита Бриз. Седеше до Алриане, колкото се може по-далече от Сет. Крал Сет имаше навика да хвърля разни неща по Бриз — обиди и дори ножове.
	Елънд погледна към картата.
	— Ако предположим, че мъглите ще се приближават към Лутадел със същата скорост, кръгът съответства на районите, които това лято можем да засеем и засадим.
	Възцари се тишина.
	„Надеждата е за глупаците“ прошепна гласът на Рийн в главата на Вин и тя въздъхна. Брат й я бе учил как да оцелява на улицата: да не вярва на никого и да бъде мнителна до вманиаченост. В живота й трябваше да се появи Келсайър, за да разбере, че на света има такива понятия като доверие и дружба. Но въпреки това от време на време чуваше призрачния глас на своя отдавна изчезнал брат. Спомен за времето, когато бе живяла в постоянна несигурност.
	— Кръгът е доста малък, Ел — рече Хам. Мускулестият мъжага се бе разположил между Сет и Демоа. От другата страна се бе настанил мълчаливият Сейзед.
	Бяха сравнително малка група — само деветима, ако се броеше и Гнеорндин, синът на Сет. Участваха всички членове от някогашната група на Келсайър. Липсваше само Дух, който бе на разузнаване на север. Погледите на присъстващите бяха втренчени в картата. Последният кръг наистина бе доста малък — по-малък дори от Централната област, чиято столица бе Лутадел. Ако можеше да се вярва на тази карта, през идната зима деветдесет процента от империята нямаше да могат да разчитат на прехрана от земята.
	— Дори този малък кръг догодина ще се смали още — добави Елънд.
	Вин следеше лицата на присъстващите — на повечето се четеше ужас. „Съвсем като това, което се казва в дневника на Аленди — помисли тя. — Армиите не могат да преборят Дълбината. Тя унищожава градове и предизвиква бавна, ужасяваща смърт. Те са безпомощни“.
	Дълбината. Така се наричаха мъглите в някои архиви, които бяха открили. Може би силата, с която се бореха, се криеше зад мъглите. Нямаше начин да разберат дали е така, защото Дълбината беше способна да променя писмените сведения.
	— И тъй — рече Елънд и скръсти ръце. — Искам да чуя мнения. Навремето Келсайър ви е събрал, защото можете да постигате невъзможното. А нашите шансове да оцелеем са почти невъзможни.
	— Мен не ме е наемал — изръмжа Сет. — Бях вкаран насила в тази игра на обречени.
	— Е, нали не очакваш да ти се извиня? — Елънд го изгледа твърдо. — Хайде, да чуя какво мислите.
	— Ами добре, драги — обади се Бриз. — Изглежда, е дошло време да се насочим към Кладенеца на Възнесението. Силата в него вероятно би могла да се справи с мъглите.
	— Или да освободи онова, което се крие в тях — изсумтя Сет.
	— Това няма значение — рече Вин и всички се обърнаха към нея. — Защото в Кладенеца няма никаква сила. Изчезна. Ако изобщо се върне, ще е след хиляда години, поне така мисля.
	— Защо не засадим растения, които се нуждаят от съвсем малко светлина? — предложи Хам. Както винаги беше облечен със захабен панталон и елек. Той беше Главорез и можеше да гори пютриум — което го правеше устойчив на горещина и студ. Дори зиме се разхождаше безгрижно само по елек, с голи гърди и ръце.
	Всъщност вече не така безгрижно. Хам не се бе променил за една нощ като Сейзед. Но и той бе изгубил част от обичайната си жизнерадост. Напоследък честичко присядаше с вглъбен вид, сякаш обмисляше много внимателно всяко свое действие — и явно никак не харесваше отговорите, до които стигаше.
	— Нима има такива растения? — попита Алриане и го изгледа учудено.
	— Имам предвид гъби — обясни Хам.
	— Съмнявам се, че можем да изхраним цялата империя с гъби — възрази Елънд. — Макар че идеята е добра.
	— Трябва да има и други растения — рече Хам. — Дори когато мъглите се спускат, пак се процежда по малко светлина. На някои растения и това може да им е достатъчно.
	— Но едва ли ще можем да ги ядем, драги — посочи Бриз.
	— Но пък животните ще могат — отвърна Хам.
	Елънд кимна замислено.
	— Нямаме много време да се занимаваме с градинарство — рече Сет. — Трябваше да мислим за това още преди години.
	— Допреди месеци не знаехме, че ще се озовем в подобна ситуация — отвърна Хам.
	— Така е — съгласи се Елънд. — Лорд Владетеля е имал хиляда години, за да се подготви. Затова са и тези подземия с припаси — а все още не знаем какво има в последното.
	— Елънд, не бих разчитал на лорд Владетеля — възрази Бриз. — Когато е подготвял тези скривалища, вероятно е предполагал, че когато някой ги отвори, той вече ще е мъртъв. Не е знаел дали въобще някой ще ги използва.
	— Този идиот — Усмирителят — има право — обади се Сет. — Ако аз бях лорд Владетеля, щях да натъпча складовете с отровна храна и конска пикня вместо вода. Щом съм мъртъв, какво ме интересува как са другите?
	— За щастие, Сет — каза хладно Елънд, — лорд Владетеля се оказа по-добронамерен, отколкото можехме да предполагаме.
	— Нещо, което не бих си и помислил — отбеляза Хам.
	— Той е бил император — заяви Елънд. — Може да не ни се нрави управлението му, но мисля, че понякога го разбирам. Не е таял омраза — дори не е бил зъл. Правел е каквото му е по силите. И се е съпротивлявал на същата тази сила, с която се борим сега.
	— Същата тази сила? — попита Сет. — За мъглите ли говориш?
	— Не — отвърна Елънд. — За онова, което беше пленено в Кладенеца на Възнесението.
	„Нарича се Гибелта — помисли си Вин. — И ще унищожи всичко“.
	— Затова реших, че трябва да отворим и последното скривалище — продължи Елънд. — Лорд Владетеля вече е преживял всичко това — той е знаел как да се подготви. Може би там ще открием растения, които могат да виреят без слънчева светлина. Съдържанието на досегашните складове се повтаряше — но във всеки имаше и по нещо различно. Във Ветитан открихме големи запаси от първите осем аломантични метала. В последния склад може би ще се натъкнем точно на това, което ни е нужно, за да оцелеем.
	— Решено значи! — Сет се ухили доволно. — Да потегляме за Фадрекс!
	— Основната сила ще поеме за Западната област веднага щом вдигнем лагера — каза Елънд.
	— Ха! — викна Сет. — Пенрод и Джанарл ще се пръснат от яд!
	Пенрод и Джанарл бяха другите двама крале под властта на Елънд. Пенрод управляваше Лутадел — причината, поради която сега не бе с тях, — а Джанарл отговаряше за Северната област, кралство, включващо и наследствените земи на Къща Венчър.
	Но най-големият северен град все още бе в ръцете на противника — отнет от предишния му управник Страф Венчър, бащата на Елънд, докато той обсаждаше Лутадел. Досега Елънд не бе намерил възможност да отдели войски, които да превземат Ортьо от бунтовниците, и Джанарл управляваше в изгнание, като държеше под свой контрол няколко по-малки града.
	До този момент Джанарл и Пенрод непрестанно намираха доводи, с които да възпрепятстват завръщането на Сет в неговата родина.
	— Тези копелдаци хич няма да са доволни, като чуят за това — повтори Сет.
	Елънд го погледна укорително.
	— Всичко ли, което кажеш, трябва да съдържа обиди и хули?
	Сет сви рамене.
	— Какъв смисъл да говориш, ако не можеш да кажеш нещо интересно?
	— Ругатните не са интересни.
	— Само защото ти смяташ така — ухили се нагло Сет. — Всъщност, императоре, не би трябвало да се оплакваш. Ако наистина смяташ, че приказките ми са просташки, значи си живял твърде дълго в Лутадел. Там, откъдето идвам, хората се червят, когато трябва да използват разни изискани и натруфени думички, защото…
	Прекъсна го силен трус. Вин скочи още докато другите се озъртаха изплашено, отметна чергилото и надзърна в мъглите. Междувременно трусът утихна. Изглежда, не бе предизвикал особено безпокойство в лагера. Няколко патрула вече тръгваха да проверят за поражения — такава бе заповедта на Елънд, — но повечето войници си бяха останали в палатките.
	Вин се прибра в шатрата.
	— Да, напоследък доста зачестиха — тъкмо казваше Хам.
	„Можем да се сражаваме с армии и да завземаме градове, но как ще се справим с мъглите и земетръсите? — помисли Вин. — Ами ако целият свят започне да се руши?“
	— Та както казвах — продължи Елънд с твърд глас, все едно не е станало нищо, — следващата ни цел е Фадрекс. Не бива да пропускаме нито едно скривалище и това, което се съдържа в него.
	„Като атиум например“ — прошепна в главата й Рийн.
	— Атиум — произнесе тя неволно.
	Сет рязко се обърна към нея.
	— Смяташ ли, че е там?
	— Според някои теории — каза Елънд, втренчил поглед във Вин. — Но нямаме никакви доказателства.
	— Там е. Ще го намерим — заяви тя. „Трябва да го намерим. Не зная защо, но трябва“.
	— Надявам се да не е там — рече Сет. — Прекосих с армията си половината империя, за да търся проклетия ви атиум, а сега да се окаже, че е под собствения ми град…
	— Ел, струва ми се, че пропускаме нещо важно — обади се Хам. — Нали говорим за завладяването на Фадрекс?
	Възцари се тишина. Армиите на Елънд се използваха предимно за отбранителни действия или да атакуват малки гарнизони на колоси и да прогонват въоръжени разбойници. Бяха присъединили няколко големи града чрез принуда, но никога досега не бяха превземали град със сила.
	Елънд се обърна и погледна картата. Застаналата отстрани Вин можеше да види очите му — очи на човек, преживял две години в почти несекваща война.
	— Главната ни цел ще е да превземем града по дипломатически път — рече той.
	— Дипломация? — обади се Сет. — Фадрекс е мой по право. Онзи проклет принудител ми го отмъкна! Няма да оскверниш съвестта си, ако го нападнеш, Елънд.
	— Сет, говорим за хора. За твоите войници. Ако нападнем града, много от тях ще загинат.
	— Войната е точно затова — да умират хора — подхвърли небрежно Сет. — Дори да се чувстваш зле от този факт, това не умива кръвта от ръцете ти, нали? Тези войници се обърнаха срещу мен — значи заслужават това, което ще получат.
	— Не е толкова просто — възрази Хам. — Те не са имали възможност да се възпротивят на узурпатора. Защо тогава да загиват напразно?
	— При това за друг узурпатор — добави Елънд.
	— Именно — кимна Хам. — Според докладите градът е много добре защитен. Ще е костелив орех, Ел.
	Елънд помисли малко, после погледна Сет, който изглеждаше все така самодоволен. Двамата, изглежда, споделяха нещо — някакво неизказано разбирателство. На теория Елънд бе господарят и вероятно бе чел много повече за военното дело. Но пък Сет имаше шесто чувство, когато ставаше дума за стратегия и тактика, и бе заместил Клъбс като главен военен стратег на империята.
	— Обсада — каза Сет.
	Елънд кимна.
	— Ако крал Йомен откаже предложението ни, единственият начин да завземем града, без да избиваме защитниците му, е да го подложим на обсада.
	— Имаме ли време за това? — попита Хам и се намръщи.
	— Ако изключим Ортьо — заговори Елънд, — Фадрекс и прилежащият му район са единствените области във вътрешността, които разполагат с достатъчно големи сили, за да представляват заплаха. Което, плюс скривалището под града, е достатъчна причина да се отправим нататък.
	— Във всеки случай времето е на наша страна — отбеляза Сет и се почеса по брадата. — Хам, град като Фадрекс не се атакува просто така. Той има укрепления и е един от малкото градове освен Лутадел, който може да отблъсне цяла армия. Но тъй като е извън Централната област, вероятно вече изпитва остър недостиг на храна.
	— Докато ние разполагаме със запасите от четирите скривалища — добави Елънд. — Ако блокираме пътищата и затворим канала, те ще са принудени да ни предадат града. Дори и да намерят скривалището — в което се съмнявам, — пак можем да издържим повече от тях.
	— Според мен… — почна Хам.
	— Освен това — продължи Елънд, — ако нещата се влошат, разполагаме с двайсет хиляди колоса, които можем да използваме.
	Хам повдигна вежди, но премълча. Намекът беше ясен. „Нима ще използваш колоси срещу хората?“
	— Има още един проблем — заговори тихо Сейзед. — Нещо, което все още не сме обсъждали.
	Всички се извърнаха към него, сякаш бяха забравили, че е тук.
	— Мъглите — продължи Сейзед. — Фадрекс е далеч навътре в мъгливия периметър, император Венчър. Ще подложите ли армията си на изпитание, при което ще изгубите петнайсет процента от хората, преди да я поведете към града?
	Елънд не отговори. Досега се бе старал да държи войниците си далече от мъглите. Вин смяташе за несправедливо, че карат селяните да търпят това сурово изпитание, а пазят войниците от него. Армията се придвижваше предимно из райони, където мъглите не оставаха денем, а нощем войниците спяха в шатрите. Мъглите рядко навлизаха в сгради, дори в помещения с платнени стени. Нямаше смисъл да рискуват да излагат войниците на опасност — поне досега.
	— Да — отвърна твърдо Елънд. — Не можем вечно да пазим войниците от мъглите. Принудих жителите на Ветитан да се имунизират. Ще трябва да повторя същото с армията.
	Вин често си мечтаеше да се върне в онези дни, когато не се налагаше да взема подобни решения — и нещо повече, когато не трябваше и Елънд да ги взема.
	— Тръгваме към Фадрекс — заяви Елънд и посочи картата с широк жест. — Щом сме решили да преживеем всичко това — говоря за цялото население на Новата империя, ще трябва да съберем хората в Централната област. Това е единственото място, където може да се отглежда храна лятно време, а ще ни е нужна всичката работна ръка, за да почистим полетата от сажди и да ги обработим. Това означава, че жителите на Фадрекс също ще преминат под наша защита. Но преди това трябва да се справим с размирниците в Ортьо. В този град не само има големи запаси зърно — което ще ни е необходимо за предстоящата сеитба, — но и управниците му набраха сила и разполагат с мощна армия. Ортьо не е много далече от Лутадел, както открихме, когато ни нападна баща ми. Не бих искал това да ни се случи отново.
	— Ел, не разполагаме с достатъчни сили, за да нападнем на два фронта — обади се Хам.
	— Зная. Ако можех, бих избегнал похода срещу Ортьо. Това е бившето седалище на баща ми, а хората едва ли са го обичали. Демоа, какви сведения имаме за града?
	— Докато ваше величество отсъстваше, получихме изписана на стомана дописка от Дух — докладва Демоа. — Според него фракцията, която управлява в града, е съставена от бунтовници скаа.
	— Това звучи обещаващо — каза Бриз. — Хора от нашата черга.
	— Те обаче са… доста сурови към благородниците, господарю Бриз — допълни Демоа. — А това включва и тези, чиито родители са били благородници.
	— Според мен това вече е прекалено — отбеляза Хам.
	— Много хора смятаха, че действията на Келсайър също са прекалени — отвърна Бриз. — Сигурен съм, че ще можем да налеем разум в главите на тези хора.
	— Добре е, че си сигурен — рече Елънд. — Защото разчитам на теб и Сейзед да ни спечелите града без употреба на сила. Има само пет скривалища и не можем да си позволим да изгубим никое от тях. Не се знае какво ще открием във Фадрекс и не бих се учудил, ако се наложи да се върнем в някое от предишните скривалища и да потърсим там нещо, което сме пропуснали. — Изгледа последователно Бриз и Сейзед. — Не бива просто да превземем Ортьо и да им вземем храната. Ако бунтът се разпространи, може да обхване цялата империя. Трябва да спечелим тези хора на наша страна.
	Всички кимнаха, включително и Вин. От личен опит знаеха колко може да е опасна дори малка, но изпълнена с твърда решимост група.
	— Обсадата на Фадрекс ще отнеме известно време — продължи Елънд. — Искам преди да е настъпило лятото да си проправите път до скривалището на север и да потушите размириците. Пратете семената в Централната област за сеитбата.
	— Не се тревожи — успокои го Бриз. — Виждал съм и други градове, управлявани от скаа. Докато стигнем там, може да рухнат и сами. Навярно дори ще се радват на възможността да се присъединят към Новата империя!
	— Бъдете внимателни — предупреди го Елънд. — Докладът на Дух не е подробен, но е ясно, че в града има голямо напрежение. Ще ти дам няколкостотин войници за охрана. — Присви очи към картата. — Пет скривалища в пет града. И по някакъв начин Ортьо е част от всичко това. Не можем да го пропускаме в плановете си.
	— Ваше величество — рече Сейзед. — Необходимо ли е да участвам в това пътуване?
	Елънд се намръщи.
	— По-важна работа ли имаш, Сейзед?
	— Работя над едно изследване — отвърна Пазителят.
	— Винаги съм уважавал желанията ти. Ако смяташ, че твоите изследвания са по-важни…
	— Въпросът е от личен характер, ваше величество.
	— Не можеш ли да ги продължиш, докато помагаш на Бриз в Ортьо? — попита Елънд. — Ти си терисец, хората ви се доверяват повече, отколкото на всеки друг. Бриз например не може да се похвали с особено добра репутация.
	— За което непрестанно полагам усилия — ухили се Бриз.
	— Сейзед, повярвай ми, наистина искам да си част от нашата група — продължи Елънд. — Не мога да си представя по-добър посланик от Светейшия свидетел.
	— Добре тогава — въздъхна Сейзед. — Ще направя каквото ми е по силите.
	— Чудесно. — Елънд се обърна към останалите. — Остана само още нещо, за което бих искал да ви помоля.
	— И какво е то? — попита Сет.
	Елънд не бързаше да отговори. Гледаше умислено някъде над главите им.
	— Искам да ми разкажете за Оцелелия — рече накрая.
	— Той беше господар на мъглите — заяви веднага Демоа.
	— Нямам предвид риториката — каза Елънд. — Някой да ми разкаже за човека — за Келсайър. Нали знаете, че никога не сме се срещали. Видях го само веднъж, но това бе малко преди да умре.
	— Какъв е смисълът? — обади се Сет. — Всички сме ги чували тия измислици. Ако слушаш скаа, той си е направо бог.
	— Просто ми отговорете на въпроса — повтори Елънд.
	Известно време в шатрата цареше тишина. Накрая заговори Хам.
	— Кел беше… велик. Не беше обикновен човек, бе нещо повече — много повече. Всичко, с което се захващаше, беше с размах — мечтите му, това, за което обичаше да говори, дори начинът, по който разсъждаваше…
	— И не беше фалшив — добави Бриз. — Познавам, когато един човек се преструва. Тъкмо затова се хванах на работа при Кел. Сред всичките лицемери и позьори той бе съвсем истински. Всички искат да са най-добри. Келсайър наистина беше най-добрият.
	— Той беше човек — тихо каза Вин. — Обикновен човек. Но всеки път успяваше. Караше ни да сме такива, каквито той иска от нас.
	— За да може да ни използва — вметна Бриз.
	— Да, но след като приключи, ти си оставаш по-добър — обади се Хам.
	Елънд кимаше бавно.
	— Ще ми се да го познавах. В началото на кариерата ми често ме сравняваха с него. Когато научих за Келсайър, той вече беше легенда. Щеше да е несправедливо да се опитвам да бъда като него, но въпреки това се стараех. Но след като го познавате толкова добре, нека ви попитам нещо. Какво според вас щеше да каже, ако ни види тук сега?
	— Щеше да се гордее — заяви Хам, без изобщо да се замисля. — Искам да кажа, след като победихме лорд Владетеля и създадохме правителство на скаа.
	— А какво щеше да посъветва нашата група?
	В шатрата отново се възцари мълчание. Наруши го този, от когото Вин най-малко го очакваше.
	— Щеше да ни посъветва повече да се смеем — прошепна Сейзед.
	Бриз се засмя.
	— Да! Той беше абсолютно побъркан, ако питате мен. Колкото по-тежко ставаше положението, толкова повече се шегуваше. Помня колко весел беше след деня, в който понесохме най-тежкия удар, когато изгубихме почти цялата армия заради онзи глупак Йеден. Кел влезе с енергична походка и ни засипа с шегички.
	— Изглежда ми малко безчувствено — отбеляза Алриане.
	Хам поклати глава.
	— Не. Той бе твърд човек. Обичаше да повтаря, че смехът е едно от малкото неща, които лорд Владетеля не може да му отнеме. Той планира и организира свалянето на хилядагодишната империя — и го направи донякъде за да отмъсти за смъртта на жена си. Но през цялото време усмивката не слизаше от лицето му. Всяка негова шега бе плесница в лицето на съдбата.
	— Имаме нужда от това, което е притежавал — каза Елънд и погледите на всички се втренчиха в него. — Не можем да продължаваме така. Караме се помежду си, мрънкаме, оплакваме се от саждопадите, приехме, че сме обречени.
	Бриз се усмихна.
	— Не зная дали забеляза и земетресението преди няколко минути, драги. Изглежда, светът наближава своя край. Доста потискащо събитие, няма начин да не го признаеш.
	Елънд поклати глава.
	— Можем да се справим. Но единственият начин е ако хората ни не се предадат. Те се нуждаят от водачи, които се смеят — такива, които смятат, че тази битка може да бъде спечелена. Та ето какво искам от вас. Не ме интересува дали сте песимисти, или оптимисти — и дали дълбоко в себе си сте убедени, че няма да изкараме и до края на месеца. Искам да се усмихвате. Правете го напук на всичко, което става. Дори краят да е близо, искам членовете на тази група да го посрещнат усмихнати. Както ни е учил Оцелелия.
	Те бавно кимнаха — дори Сейзед, въпреки че лицето му остана загрижено.
	— Вие сте побъркани — въздъхна Сет. — Чудя се как въобще се забърках с типове като вас.
	Бриз се разсмя.
	— Не лъжи, Сет. Знаеш много добре защо се присъедини към нас. Заплашихме те, че в противен случай ще те убием!
	Елънд гледаше Вин. Тя му кимна. Беше одобрила речта му. Не беше сигурна дали думите му ще променят нещо — едва ли някога щеше да се върне безгрижното време, когато всяка вечер се събираха да се посмеят на масата на Клъбс. Но може би ако не забравяха усмивката на Келсайър, нямаше да забравят и защо продължават да се борят.
	— Е, добре — рече Елънд. — Да започваме. Бриз, Сейзед, Алриане — вижте какви припаси ще ви трябват за път. Хам, прати вест до Лутадел и нареди на Пенрод да накара учените да започнат култивирането на растения, които могат да издържат без много светлина. Демоа, съобщи на войниците. Утре поемаме на път.


	13.


	Нарича се хемалургия, защото е свързана с кръвта. Сигурен съм, не е случайно, че смъртта винаги присъства при прехвърлянето на сили чрез хемалургия. Марш веднъж описа процеса като доста „кървав“. Прилагателно, което не бих използвал. Струва ми се твърде смекчено.


	„Пропускам нещо“ — мислеше Марш.
	Седеше неподвижно в лагера на колосите. Не правеше нищо, от часове. Саждите го покриваха, сякаш е статуя. Напоследък вниманието на Гибелта бе насочено някъде другаде и Марш разполагаше с все повече време за себе си.
	Все още не се бореше. Съпротивлението би привлякло вниманието на Гибелта.
	„Всъщност не искам ли точно това? — помисли си той. — Да съм под нечий контрол?“ Когато Гибелта го караше да вижда с нейните очи, умиращият свят изведнъж ставаше прекрасен. Красотата му бе много по-вълнуваща от страховете, които го преследваха, когато оставаше сам.
	„Не, не искам това“. Защото красотата беше фалшива. И както някога се беше борил срещу Гибелта, така сега се бореше срещу завладяващата го увереност в неизбежното.
	„Какво пропускам?“ — запита се той, докато се мъчеше да прогони неприятните мисли. Армията на колосите — надхвърляше триста хиляди чудовища — не бе помръдвала от седмици. Членовете й бавно, но неумолимо се изтребваха. Процес, който го поразяваше със своето безсмислие, макар че, ако не друго, това поне подобряваше шансовете на оцелелите да се изхранват с умиращата растителност.
	„Едва ли ще изкарат дълго на трева, нали?“ Не знаеше много за колосите, макар че от близо година беше с тях. Изглежда, можеха да се хранят почти с всичко, сякаш най-важното бе да натъпчат търбусите си.
	Какво чакаше Гибелта? Защо не повеждаше армията си в атака? Марш познаваше достатъчно добре географията на Последната империя, за да е наясно, че се намират в северните провинции, близо до Терис. Защо не тръгваха на юг, към Лутадел?
	В лагера нямаше други инквизитори. Гибелта ги бе пратила с други задачи и бе оставила само Марш. От всички инквизитори Марш бе получил най-голям брой от новите клинове — общо десет метални пръта бяха забити на различни места в тялото му. Това вероятно го правеше най-могъщия сред инквизиторите. Защо тогава го държаха тук?
	„Какво значение? — помисли си той. — Краят е близо. Няма никакъв начин да бъде победена Гибелта. Светът скоро ще свърши“.
	Тази мисъл пробуди в него чувството за вина. Ако можеше да сведе засрамено очи, щеше да го направи. Беше време, когато командваше бунтовническата армия на скаа. Хиляди очакваха с надежда решенията му. Но след това… плениха Келсайър. А също и Мейр, жената която обичаха и двамата с Кел.
	Марш напусна бунтовниците, след като Келсайър и Мейр бяха хвърлени в Ямите. Логиката му беше съвсем проста. Щом лорд Владетеля бе в състояние да залови Келсайър — най-гениалния крадец, — значи рано или късно щеше да залови и него. Не страхът го накара да се откаже, а реалният възглед за нещата. Марш бе практичен човек. Съпротивата беше безполезна. Защо в такъв случай да упорства?
	И тогава Келсайър се върна и направи това, което бунтовниците не бяха постигнали за хиляда години несекваща борба — събори империята и подпомогна кончината на самия лорд Владетел.
	„Аз трябваше да го направя — мислеше си Марш. — Аз служих на бунтовниците през целия си живот и се отказах малко преди най-сетне да победим“. Истинска трагедия, която предстоеше да се повтори. Защото Марш пак бе готов да се откаже.
	„Проклет да си, Келсайър! — ядоса се той. — Дори след смъртта си продължаваш да ме преследваш!“
	Но все пак оставаше един мъчителен неоспорим факт. Мейр беше права. Бе избрала Келсайър вместо Марш. А после, когато двамата трябваше да преживеят загубата й, единият се предаде.
	Докато другият превърна мечтите й в реалност.
	Марш знаеше защо Келсайър бе решил да събори Последната империя. Не ставаше въпрос за пари, слава или — което бе най-логично — за отмъщение. Келсайър познаваше Мейр по-добре от себе си. Знаеше, че тя мечтае за деня, когато растенията ще цъфтят, а небето няма да е червено. Тя винаги носеше рисунката на цвете — копие на копие на нещо, отдавна изгубено на тази земя.
	„Но ти не можа да превърнеш мечтата й в реалност, Келсайър — помисли Марш. — Ти се провали. Уби лорд Владетеля, но това не поправи нещата. Напротив, стана по-зле!“
	Саждите продължаваха да се сипят. Колосите ръмжаха гневно. Недалеч се чу предсмъртният вик на поредната жертва.
	Келсайър беше мъртъв. Но бе умрял за нейната мечта. Мейр бе права, когато избра него, макар че тя също бе напуснала този свят. Остана само Марш. „Аз поне все още мога да се бия — рече си той. — Но как?“ Дори помръдването с пръст привличаше вниманието на Гибелта.
	Ето защо от няколко седмици бе преустановил всякаква съпротива. Може би затова Гибелта бе решила да го остави на мира. Създанието — или силата, каквото и да беше — бе всемогъщо. Марш подозираше, че може да се придвижва свободно, да наблюдава света и да следи какво става в различните части. Нищо не можеше да спре погледа му. Изглежда, присъстваше навсякъде.
	Освен в умовете на хората.
	„Може би… ако спра да се съпротивлявам достатъчно дълго, ще успея да я изненадам, когато реша да ударя внезапно“.
	План, не по-лош от всеки друг. И Марш знаеше какво точно ще направи, когато дойде часът. Щеше да премахне най-полезния инструмент на Гибелта. Щеше да извади металния прът от гърба си и така да се самоубие. Не от гняв, нито от отчаяние. Даваше си сметка, че заема важно място в плановете на Гибелта. Ако се извадеше от строя в точния момент, щеше да даде на другите шанса, от който се нуждаеха.
	Това бе всичко, което можеше да направи. Но му се струваше достатъчно и той се почувства, сякаш отново заема своето място в света. Келсайър бе дал живота си, за да осигури свобода на скаа. Марш щеше да направи същото — и с това да дари надежда на света да се спаси от разрушението.


	Част втора
	Плат и стъкло


	14.


	Съзнанието на Гибелта бе пленено в Кладенеца на Възнесението, където бе сравнително безсилно. В нощта, когато открихме Кладенеца, ние се натъкнахме на нещо, което не разбирахме. Черен дим изпълваше едно от помещенията.
	Обсъдихме тази находка по-късно, но не намерихме обяснение. И как можехме да знаем?
	Тялото на божеството — или по-скоро неговата мощ, тъй като двете в действителност са едно и също. Гибелта и Съхранението наследяват сила и енергия по същия начин, по който човек наследява плът и кръв.


	Дух гореше калай.
	От доста време не го гасеше и той бушуваше в него като горски пожар. Калаят бе един от най-бавно горящите метали и не беше труден за набавяне в аломантични разтвори.
	Крачеше бавно по притихналата улица. Дори след прословутите твърдения на Келсайър, че скаа не бива да се страхуват от мъглите, хората не смееха да излизат нощем. Защото нощно време се спускаха мъглите. Вездесъщи и загадъчни, тъмни и всеобхватни, мъглите бяха една от неизменните величини на Последната империя. Спускаха се всяка нощ. По-плътни от обикновена мъгла, те се кълбяха в неясни форми, сякаш отделните им части бяха живи създания. Изглеждаха почти палави. И загадъчни.
	За Дух обаче мъглите бяха само досадна пречка. Открай време го учеха да не прекалява с употребата на калай, тъй като може да стане зависим от него. Казваха му, че металът е опасен за здравето. И бяха прави. Вече цяла година гореше непрестанно калай — без да го спира и за миг, поддържайки тялото си в състояние на крайно изострена чувствителност — и това водеше до неизбежни промени. Безпокоеше се, че тези промени може да са и опасни.
	Но нямаше как да ги избегне, защото жителите на Ортьо имаха нужда от него.
	Звезди блещукаха в небето над него като милиони мънички слънца. Сияеха през мъглите, които през последната година бяха станали прозрачни. Отначало Дух си бе помислил, че светът се променя. После си даде сметка, че промените са само в неговите сетива. По някакъв начин чрез постоянното горене на калай той бе усилил сетивата си до степен, далеч надхвърляща възможностите на другите аломанти.
	Всичко започна след смъртта на Клъбс. Все още се чувстваше виновен за решението си да избяга от Лутадел и да остави чичо си да умре. През първите няколко седмици след фаталната случка Дух разпалваше металите почти като наказание — искаше да усеща всичко около себе си, да го възприема до краен предел, въпреки болката. Или може би тъкмо защото го болеше.
	Но после започна да се променя и това го изплаши. Спомни си опасенията на членовете на групата за това как Вин прекалява с металите. Тя почти не спеше, използваше пютриума, за да е постоянно будна и бодра. Дух не знаеше как действа пютриумът — той не беше Мъглороден и можеше да гори само калай, — но си даде сметка, че употребата дори само на този метал може да му осигури предимство. Някакво предимство, каквото и да е. Защото идваше време, в което и най-малкото предимство щеше да е от полза.
	Звездната светлина за него бе съвсем като дневната. Денем се налагаше да връзва очите си с кърпа, за да ги предпазва, и дори тогава се чувстваше полузаслепен. Кожата му бе станала толкова чувствителна, че всяко камъче на земята, всяка песъчинка дори, бяха като остриета на ножове, забиващи се през подметките в ходилата му. Студеният въздух го обливаше като ледена вода, въпреки че бе загърнат в плътно наметало.
	Но той смяташе, че всички тези неудобства са нищо в сравнение с възможността да стане… това, което се надяваше да стане. Докато крачеше по улицата, чуваше как хората се въртят и наместват в леглата си зад дебелите стени на къщите. Можеше да долови стъпки през няколко преки. Виждаше в тъмното както никой друг.
	Вероятно щеше да намери начин да бъде полезен на хората. Допреди време се смяташе за най-маловажния член на групата. Момче за поръчки, или за охрана, докато останалите обсъждат нови планове. Не им се сърдеше за това — те имаха право да му възлагат такива прости задачи. Разбираха го трудно, заради уличния жаргон, а и докато останалите членове на групата бяха подбирани лично от Келсайър, Дух се бе присъединил като племенник на Клъбс.
	Въздъхна и бръкна в джобовете на панталоните си. Усещаше всеки конец, от плата на дрехите си.
	Опасни неща се случваха — вече нямаше съмнение в това. Мъглите се задържаха денем, земята се разтърсваше, сякаш е заспал човек, стряскан от мъчителни кошмари. Преди година чичо му бе загинал, след като Дух избяга от града. Дух бе побягнал от страх, но и със съзнанието за собственото си безсилие. Знаеше, че няма откъде да намери помощ за обсадените.
	Не искаше отново да се озове в същото положение. Мечтаеше да разчитат на него. Нямаше да избяга втори път, особено сега, когато светът наближаваше своя край. Елънд и Вин го бяха пратили в Ортьо, за да събере информация за Гражданина и неговото управление тук, и Дух бе твърдо решен да даде най-доброто от себе си. Дори ако това означаваше да изцеди възможностите на тялото си до капка.
	Приближи едно кръстовище и погледна наляво и надясно — виждаше съвсем ясно, сякаш бе посред бял ден. „Може да не съм Мъглороден, нито пък император — помисли си Дух. — Но и аз съм нещо. Нещо ново. Нещо, с което Келсайър би се гордял. Може би този път ще мога да помогна“.
	Не забеляза никакво движение в двете посоки и продължи напред, на север. Понякога му се струваше странно да се промъква по тези празни и същевременно ярко озарени улици. Но си даваше сметка, че за другите те си остават тъмни и че звездите са скрити от плътните мъгли. Калаят помагаше на аломантите да виждат в мъглата, а очите на Дух бяха станали още по-чувствителни поради постоянната му употреба. Той вървеше през мъглите почти без да ги забелязва.
	Чу стъпките на среднощния патрул далеч преди да го забележи. И как да не чуеш звънтенето на броня и трополенето на ботуши по калдъръма? Той опря гръб в една пръстена стена и впери поглед в далечината.
	Носеха факла — малко слънце за подсиленото зрение на Дух. Пламъкът осветяваше тези глупаци. Светлината нямаше да им помогне — напротив. Тя се отразяваше в мъглите и обгръщаше стражите в сияеща сфера, лишаваше очите им от възможността да привикнат с тъмнината.
	Дух стоеше неподвижно. Патрулът се приближаваше с подрънкване на оръжие и тътрузене на крака. Минаха само на няколко крачки от него, без да го забележат. Имаше нещо… пленително във възможността да следиш другите и същевременно да останеш невидим за тях. От друга страна, Дух се чудеше защо градската управа е организирала нощни патрули. Но пък беше съвсем естествено тукашните скаа големци да нямат никакъв опит с мъглите.
	Щом патрулът се скри зад ъгъла, Дух се върна към задачата си. Тази нощ Гражданина бе определил среща на своите помощници, стига плановете му да не бяха претърпели промяна. Дух възнамеряваше да подслуша разговора им. Продължи безшумно по улицата.
	Нито един град не можеше да се мери по мащаби с Лутадел, но Ортьо полагаше забележителни усилия. Като наследствена територия на рода Венчър навремето той бе играл много по-важна роля и бе по-добре поддържан, отколкото през последните години. Упадъкът бе започнал още преди смъртта на лорд Владетеля. Най-очевидният признак бе пътят, по който вървеше Дух. Някога градът бил кръстосан от мрежа от канали, които се използвали като плавателни улици. Но с годините каналите бяха пресъхнали и се бяха превърнали в лабиринт от прашни корита, които се разкалваха при всеки дъжд. Вместо да се помъчат да ги напълнят с вода, хората просто бяха започнали да се придвижват по дъната им.
	Улицата, по която вървеше Дух, бе дъното на широк канал за тежкотонажни ладии. Стените й бяха над десет стъпки високи, а над тях се извисяваха сгради, вдигнати по самия ръб на някогашния канал. Никой не бе в състояние да обясни на Дух защо каналите са пресъхнали — едни обвиняваха земетресенията, други сушите. Оставаше фактът, че през стоте години, откакто каналите бяха изсъхнали, никой не бе открил евтин способ да ги напълни отново.
	И така, Дух продължаваше да крачи по тази „улица“, чувствайки се като в дълбока канавка. Множество стълби и отделни платформи водеха към постройките от двете страни, но на тях рядко се виждаха хора. Улеите, както хората често наричаха изсъхналите канали, бяха станали част от градския пейзаж.
	Долови мирис на дим и след малко стигна до празнина в стената от сгради покрай канала. Съвсем наскоро, къщата на това място бе изгоряла до основи. Къща на благородник. Миризмата на дим, както и всички останали миризми в ноздрите му, бе необичайно силна. Нищо чудно пожарът да не беше толкова скорошен, а още от времето на първите градски размирици след смъртта на Страф Венчър. Но Дух се съмняваше.
	Ускори крачка. Ортьо бавно умираше, разлагаше се и мнозина обвиняваха за това неговия настоящ управник, наричан от всички Гражданина. В нощта, когато бе убит лорд Владетеля, нощта на вдигнатото от Келсайър въстание, Елънд бе произнесъл реч пред жителите на Лутадел. Беше говорил за омразата, размириците и опасностите, свързани с тях. Беше предупредил, че ако хората изградят своето ново управление върху ненавист и кръвопролития, то ще им отвърне със страх, недоверие и хаос.
	Сега Дух разбираше, че Елънд е бил прав. Жителите на Ортьо бяха отхвърлили своите управници аристократи и в известен смисъл Дух се гордееше с тях. Изпитваше нарастваща привързаност към този град, донякъде заради това колко стриктно се придържаха тукашните скаа към това, на което ги бе учил Оцелелия. Но въстанието не бе приключило с прогонването на благородниците. Както бе предсказал Елънд, градът бе скован от страх и смърт.
	Въпросът не беше защо това се е случило, а как да го спрат.
	Но това не беше задачата на Дух. От него се искаше само да събере информация. Ако не друго, поне бе започнал да се ориентира по-добре из пресъхналите канали. В началото ги избягваше и се промъкваше из тесните странични улички. Ала това се оказа труден и бавен процес, а и от време на време се налагаше да пресича и каналите. Скоро Дух си даде сметка, че само си губи времето и че движението в каналите е много по-удобно.
	Освен ако не си Мъглороден, разбира се. За нещастие Дух не можеше да скача от сграда на сграда върху невидимите линии на аломантичните сили. Оставаха му каналите и той се стараеше да ги използва максимално.
	Избра една дървена стълбичка и се закатери по нея. Макар че носеше кожени ръкавици, усещаше през тях неравностите по дървените пречки. Стълбичката излизаше на тесен тротоар, следващ стената на канала. Малко по-нататък се отбиваше уличка, водеща към няколко скупчени една до друга къщурки. Неговата цел бе последната къща от улицата, но той не се отправи натам. Вместо това зачака търпеливо, озърташе се за знаци, които знаеше, че ще види. И наистина, почти веднага забеляза леко движение в един прозорец на странична къща. Ушите му доловиха стъпки зад стените на друга. Улицата пред него бе под наблюдение.
	Дух се огледа. Пазачите бдително следяха улицата, но бяха оставили без наблюдение сградите, в които се спотайваха. Той се запромъква надясно, усещаше с ходилата си всяко камъче на настилката. Изостреният му слух долавяше дори дишането на притаилите се съгледвачи. Той заобиколи къщата, влезе в една задънена улица и допря длан до стената на къщата.
	Веднага долови трептения в стаята от другата страна — там имаше някой. Продължи нататък и чу шепот зад стената на следващото помещение. Едва третата стая бе празна. Нито трептения, нито звук. Не усещаше дори приглушените удари на сърце — долавяше ги понякога, когато въздухът бе съвсем неподвижен. Пое си дълбоко дъх, отвори безшумно прозореца и се шмугна вътре. Озова се в спално помещение, празно, както предполагаше. Досега не бе влизал в къщата оттук. Спусна завесите и безшумно пристъпи по пода. Въпреки пълния мрак виждаше съвсем ясно.
	Излезе от спалнята в познатия му вече коридор. Промъкна се безшумно покрай двете заети от съгледвачи помещения, където мъжете следяха улицата отвън. Имаше съвсем осезаема тръпка в тези прониквания. Дух се намираше в една от къщите на охраната на Гражданина, на няколко крачки от цял отряд въоръжени до зъби войници. Би трябвало да разположат часовоите си по-добре.
	Качи се по стълбите в една малка и рядко използвана стаичка на третия етаж, пълна с прашни одеяла и униформи. Отиде до прозореца и надникна навън. Сигурен беше, че никой няма да го забележи.
	Къщата на Гражданина бе само на няколко метра. Куелион не обичаше показността и бе избрал за своя резиденция скромна по размери сграда, вероятно някога принадлежала на дребен благородник, тъй като разполагаше с малко дворче, което Дух виждаше ясно от наблюдателния си пост. От прозорците на сградата бликаше ярка светлина, сякаш къщата бе изпълнена с някаква невероятна сила, готова всеки миг да изригне.
	Но причината за ярките светлини бе разпаленият от Дух калай.
	Прозорецът нямаше нито завеса, нито стъкло, което потвърждаваше, че стаята се използва рядко и шансът да го заварят тук е нищожен. Помещението вече бе изпълнено с мъгла, която бе само прозирна пелена в очите на Дух.
	Известно време не се случи нищо. Къщата отсреща, дворът и улицата тънеха в тишина.
	А после се появи тя.
	Дух се напрегна, взрян в младата жена, която излезе в градината. Носеше светлокафява рокля на скаа, която въпреки семплата кройка й стоеше изящно. Косата й бе по-тъмна от роклята, но не много. Освен това бе старателно вчесана и почистена от сажди и прах.
	Всички в града бяха чували за Белдре, сестрата на Гражданина, но малцина я бяха виждали. Говореше се, че е много красива — и в този случай слуховете се оказаха верни. Но никой не споменаваше колко е тъжна. С разпален докрай калай Дух имаше усещането, че стои съвсем близо до нея. Виждаше ясно дълбоките й печални очи, отразяващи светлините от къщата.
	Белдре седна на пейката до единствения храст — всички останали бяха изсъхнали или изскубнати и от земята стърчаха само разкривени коренища. Гражданина бе заявил, че декоративните градини са прищявка на благородниците и че били създадени с труда и кървавата пот на скаа — още един начин благородниците да си осигурят разкош за сметка на усилията и страданията на своите слуги.
	Така че след като заличиха градските стенописи и разбиха цветните витражи, жителите на Ортьо изтръгнаха градинските растения.
	Белдре седеше на пейката, отпуснала унило ръце в скута си и отправила тъжен взор към самотния храст. Дух се опитваше да си внуши, че не тя е причината да се промъква тук и да подслушва нощните съвещания на Гражданина. Все пак това бе една отлична възможност за събиране на важна информация. Да вижда и Белдре бе само приятна добавка. Не че го интересуваше чак толкова. Той въобще не я познаваше.
	Ала докато я гледаше как седи тъжна на пейката, му се дощя да слезе при нея и да я заговори.
	Моментът очевидно не бе подходящ. Това, че Белдре бе сама в градината, подсказваше, че съвещанието ще започне всеки момент. Гражданина се стараеше да държи сестра си до себе си, но я изпращаше навън, когато имаше опасност да научи важни държавни тайни. За късмет на Дух прозорците на стаята за съвещания бяха обърнати към него. Нито един обикновен човек — нито дори Калаено око или Мъглороден — не би могъл да чуе това, което се говореше вътре. Но това не важеше за Дух, който отдавна бе надхвърлил определението обикновен.
	„Ето че вече и аз съм полезен“ — помисли си той, докато слушаше внимателно думите на участниците в съвещанието. Гласовете им минаваха през стената, прелитаха краткото разстояние и достигаха до него съвсем ясно.
	— Е добре, Олид — рече един глас. — Да чуем новините. — Гласът бе познат на Дух. Куелион, Гражданина на Ортьо.
	— Елънд Венчър е завладял още един град — отвърна друг глас, вероятно на Олид, министъра на външните работи.
	— Къде? — попита Куелион. — Кой град?
	— Не е от важните. На юг. Няма и пет хиляди жители.
	— В това няма никаква логика — заговори трети глас. — Той веднага изоставя градовете и отвежда населението със себе си.
	— Но по някакъв начин си е осигурил армия от колоси — посочи Олид.
	„Добре“ — помисли Дух. Значи бяха отворили и четвъртото скривалище. Лутадел имаше прехрана поне за още известно време. Оставаха още две скривалища — това в Ортьо и последното, където и да бе то.
	— Тиранът не се нуждае от логика за действията си — заяви Куелион. Беше доста млад, но не бе глупак. Говореше като други хора, които Дух бе познавал. Умни хора. Разликата бе в това, че стигаше до крайности.
	Или времето бе такова?
	— Тиранът завладява градовете заради желанието да управлява — продължи Куелион. — Венчър не може да се задоволи с областите, които вече е завзел. Той непрестанно продължава напред. Докато не се изправи срещу нас.
	Дух настръхна.
	— Говори се, че бил пратил посланик при нас — рече третият глас. — Член на групата на Оцелелия.
	Куелион изсумтя презрително.
	— Още един лъжец? Ще дойде тук?
	— За да ни предложи мир, според слуховете.
	— Е, и? — попита Куелион. — Олид, защо въобще го споменаваш? Нима вярваш, че бих сключил примирие с един тиран?
	— Не можем да се бием с него, Куелион.
	— Оцелелия не можеше да се бие с лорд Владетеля — посочи Куелион. — Но въпреки това се изправи срещу него. Макар че загина, в края на краищата победи и вдъхна на скаа смелост да свалят омразните благородници от власт.
	— Докато онзи негодник Венчър не се възкачи на престола — обади се третият глас.
	В стаята се възцари тишина.
	— Не можем да се предадем на Венчър — заяви накрая Куелион. — Няма да поднеса този град на един благородник след всичко, което стори за нас Оцелелия. В цялата Последна империя само Ортьо осъществи мечтата на Келсайър за управлявана от скаа нация. Само ние изгорихме домовете на аристократите. Само ние прочистихме града от тях и стъпкахме обществото им. Оцелелия ще бди над нас.
	Дух неволно потрепери. Беше странно да чува подобни думи за Келсайър от човек, който никога не го бе познавал. Дух бе живял редом с Келсайър, беше се учил от него. Какво право имаха тези хора да говорят за него?
	Разговорът постепенно се прехвърли към ежедневни проблеми. Обсъждаха нови закони, с които да забранят определено облекло, фаворизирано от благородниците, после решиха да отпуснат допълнителни средства на комисията за генеалогични проучвания. Бяха твърдо решени да изкоренят всички благороднически родове от града. Дух си водеше бележки, от които по-късно да състави доклад. Но очите му неволно се стрелкаха към седналата на пейката млада жена.
	„Защо е толкова тъжна?“ — чудеше се той. Частица от него гореше от желание да скочи долу — както би действал Келсайър, — да се появи пред нея и да я попита.
	Но макар и уникален, за какъвто с право се смяташе, той не беше Мъглороден. Задачата му изискваше да е безшумен и незабележим.
	Ето защо остана в стаята. Достатъчно му беше, че може да я гледа. Имаше чувството, че въпреки разстоянието и факта, че тя не знае за него, започва да разбира мъката в погледа й.


	15.


	Саждите.
	Не зная дали хората си дават сметка какви късметлии са. През хилядата години преди Рухването те откарваха саждите в реките, трупаха ги извън градовете и ги оставяха там. Нямаха ни най-малка представа, че без микробите, създадени от Рашек да разлагат пепелта, земята скоро ще бъде затрупана.
	Макар че в края на краищата се случи точно това.


	Мъглите горяха: ярки, ослепителни, озарени от червеникавата слънчева светлина, те приличаха на пожар, който я обгръща.
	Мъгли през деня бяха нещо неестествено. Но за Вин дори нощните мъгли сякаш бяха различни. Струваха й се съвсем чужди. Някога те я криеха и защитаваха. Когато използваше аломантия, имаше усещането, че те леко се отдръпват от нея — като диво животно от ярката светлина на огъня.
	Стоеше съвсем сама в покрайнините на лагера, който бе смълчан, макар че слънцето бе изгряло. Елънд все още пазеше армията си и нареждаше на войниците да останат в шатрите, докато мъглите не се разсеят. Вин знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изведат навън, тъй като това бе единственият начин да бъдат имунизирани.
	„Защо? — запита се тя, загледана в сияещите мъгли. — Защо се променихте? Какво е различното?“ Мъглите танцуваха около нея, следвайки обичайното си поведение на движещи се потоци и вихри. Трептяха. Вибрираха.
	Слънцето най-сетне насъбра топлина и мъглите започнаха да изчезват, като изпаряваща се от тиган вода. Блъсна я вълна от ярка светлина и Вин се обърна, за да изпрати с поглед отстъпващите мъгли. За миг й се стори, че издават беззвучен писък.
	„Те не са природно явление“ — помисли си тя.
	В лагера вече отекваха виковете на пазачите и войниците започнаха да излизат от шатрите.
	Беше разпитала Сейзед и Елънд за тяхното мнение за мъглите — дали ги смятат за естествено явление, или за нещо друго. И двамата, като истински учени, я бяха запознали с теориите за и против това мнение. Сейзед бе единственият, който смяташе твърдо, Че мъглите са с естествен произход.
	„Дори това, че нападат и задушават хора, може да бъде обяснено, лейди Вин — бе казал той. — В края на краищата насекомите също жилят хора и убиват някои от тях, докато други почти не ги усещат“.
	Вин не се интересуваше от теории и аргументи. През целия си живот бе смятала мъглите за неотменна част от природата. Рийн и другите крадци бяха тези, които говореха за мъглите със страхопочитание, сякаш са някакво вездесъщо и всесилно чудовище. Когато стана аломант, Вин постепенно опозна мъглите. Усещаше близостта им, нещо, което се подсили, след като се докосна до силата в Кладенеца на Възнесението.
	Те изчезваха твърде бързо. Дали се изпаряваха от топлината на слънцето, или бягаха, като човек, търсещ убежище? Като някой, изхабил силата си в боя, който бърза да отстъпи? Освен това мъглите рядко влизаха в затворени помещения. Дори обикновена шатра бе достатъчна, за да опази хората от тях. Сякаш по някакъв начин мъглите разбираха, че не са желани, че са изолирани.
	Вин погледна към слънцето, което сияеше, обгърнато в кехлибарена мараня. Дощя й се сега тук да е ТенСуун, за да сподели с него тревогите си. Кандрата й липсваше — не бе предполагала, че ще е така. Неговата прямота, простичкият възглед за света някак й пасваха. Все още не знаеше какво се е случило с него, след като замина при своите. Беше се опитала да открие друга кандра, която да му отнесе послание от нея, но тези същества напоследък не се срещаха често.
	Въздъхна и бавно тръгна към центъра на лагера.
	Впечатли я бързината, с която армията се приготвяше за марш. Цяла сутрин войниците бяха останали в шатрите, за да почистят и приготвят оръжието и багажа си, и дори готвачите не смееха да излязат и да запалят огньове. Но Вин бе изминала съвсем кратко разстояние и огньовете вече горяха, войниците сгъваха шатрите и работеха трескаво по подготовката за поредния преход.
	Някои от войниците й козируваха. Други скланяха почтително глави. Но имаше и такива, които само отвръщаха смутено погледи. Вин не ги винеше. Дори тя самата не знаеше какво точно е мястото й в армията. Като съпруга на Елънд тя беше тяхна императрица, макар да не носеше царствени одежди. За мнозина беше религиозна фигура, Наследницата на Оцелелия. Не желаеше нито една от тези две титли.
	Откри Елънд и Хам да разговарят близо до императорската шатра, която бе в ранен стадий на събиране. Бяха се отдръпнали настрани от работниците — очевидно не искаха разговорът им да бъде подслушан. Вин разпали калай и се заслуша в думите им още много преди да ги приближи.
	— Хам — тихо каза Елънд, — знаеш, че съм прав. Не можем да продължаваме така. Колкото по-навътре навлизаме в Западната област, толкова по-малко дневна светлина ще имаме.
	Хам поклати глава.
	— Ел, нима си готов да стоиш безпомощно и да гледаш как войниците ти умират?
	Лицето на Елънд стана сурово. В този миг Вин застана до тях.
	— Не можем всяка сутрин да стоим вътре и да чакаме да се вдигнат мъглите.
	— Дори ако така спасяваме живота на хората? — попита Хам.
	— Забавянето също ще коства много жертви — възрази Елънд. — Мъглите доближават Централната област все повече. Хам, не забравяй, че ни предстои обсада — а това означава, че трябва час по-скоро да стигнем до Фадрекс.
	Хам погледна Вин, сякаш търсеше в нея подкрепа. Тя поклати глава.
	— Съжалявам, Хам. Елънд е прав. Невъзможно е цяла армия да зависи от прищевките на мъглите. Ако някой ни нападне призори, ние сме напълно беззащитни, хората ни ще трябва да излязат и тогава част от тях ще бъдат повалени от мъглите.
	Хам се намръщи, но не отговори; след миг мълчание се извини и се отдалечи към група войници, които скатаваха шатрите си. Вин остана до Елънд.
	— Келсайър не беше прав за него.
	— За кого? — попита Елънд. — За Хам?
	— Да. След като загина — говоря за Келсайър, — намерихме писмо от него. Там се казваше, че е избрал членовете на групата за водачи в неговото ново правителство. Бриз трябваше да е посланик, Доксон — чиновник, а Хам — генерал. Другите двама напълно отговарят на постовете си, но Хам…
	— Мисля, че влага твърде много чувства — заяви Елънд. — Държи на всяка цена да познава лично всички хора под свое командване. А когато ги опознае прекалено добре, се привързва.
	Вин кимна, загледана към Хам, който се смееше заедно с войниците.
	— Чуй ни само — продължи Елънд. — Говорим най-безсърдечно за съдбите на хората, които ни следват. Може би е по-добре да се привържем като Хам? Тогава няма да пращам хората на смърт с такава лекота.
	Вин го погледна, доловила мъката в гласа му, и за да смени темата, той подметна:
	— Трябва да направиш нещо с този твой колос. Непрестанно снове из лагера и плаши хората.
	Вин се намръщи. Веднага щом се сети за чудовището, осъзна къде се е запиляло — беше близо до края на лагера. Намираше се под неин постоянен контрол, но изпълняваше заповедите й само когато тя се съсредоточаваше върху това. През останалото време се придържаше към най-общите указания — да се навърта из района и да не убива никого.
	— Ще ида да проверя дали ладиите са готови за отплаване — каза Елънд и я погледна очаквателно, но тя премълча, затова се наведе, целуна я и тръгна.
	Повечето шатри вече бяха свалени и сгънати и войниците бързаха да се нахранят. Вин отиде при Човек, който се бе изправил неподвижно под сипещите се сажди и наблюдаваше лагера с червените си очи. На лицето му се бе образувала нова червеникава цепнатина.
	— Човек — повика го тя и скръсти ръце.
	Той я погледна и се отърси от саждите. Отдолу се показа синьото му мускулесто тяло. Дори след като бе избила стотици от тези чудовища и знаеше, че може да ги контролира, Вин неволно изпита страх от близостта си до огромния колос.
	— Защо дойде в лагера?
	— Аз съм човек — произнесе той бавно.
	— Ти си колос. И го знаеш.
	— Трябва да имам къща — отвърна Човек. — Като тези.
	— Това не са къщи, а шатри. Не бива да обикаляш лагера. Трябваше да останеш при другите колоси.
	Човек се обърна и погледна на юг, където, отделена от хората, се намираше армията на колосите. Бяха към двайсет хиляди, всички под контрола на Елънд. Той бе поел тази задача тъй като що се отнася до грубата сила, бе много помощен аломант от Вин.
	Човек пак се обърна към Вин.
	— Защо?
	— Защо трябва да останеш при другите ли? Защото плашиш хората в лагера.
	— Тогава нека ме нападнат — отвърна Човек.
	— Ето защо не си човек — заяви Вин. — Ние не нападаме хора само защото ни изнервят.
	— Да — потвърди той. — Карате нас да ги избиваме.
	Вин се сепна и завъртя учудено глава. Но Човек продължаваше да разглежда лагера. Лицето му, насечено от кървави резки, беше непроницаемо, но на Вин й се стори, че долавя в него някаква… тъга?
	— Ти си една от нас — заяви той.
	— Аз ли? — Вин се ококори.
	— Ти си като нас — повтори той. — Не си като тях.
	— Защо го казваш?
	Човек сведе очи към нея.
	— Заради мъглата.
	По гърба й пробягаха ледени тръпки.
	— Какво искаш да кажеш?
	Човек не отговори.
	— Човек — каза тя, решила да смени тактиката. — Какво мислиш за мъглите?
	— Те идват нощем.
	Вин кимна.
	— Да, но какво мислиш за тях? Твоите сънародници боят ли се от мъглите? Те убиват ли някои от тях?
	— Убиват мечовете — отвърна Човек. — Дъждът не убива. Саждите не убиват. Мъглите не убиват.
	„Здрава логика — помисли Вин. — Преди година бих се съгласила с нея“. Тя се готвеше да смени темата, но Човек продължи.
	— Мразя ги — заяви той.
	Вин го погледна.
	— Мразя ги, защото те ме мразят — рече Човек. — Ти го чувстваш.
	— Да — отвърна Вин, изненадана от себе си. — Така е.
	Човек я гледаше. По бузата му се стичаше капка кръв.
	Търкулна се надолу и се смеси със саждите по синкавата кожа. Той кимна, сякаш одобряваше прямия й отговор.
	Вин потрепери. „Мъглите не са живи. Не може да ме мразят. Въобразявам си“.
	Но… веднъж бе почерпила сила от мъглите. Когато се би с лорд Владетеля — тогава по някакъв начин успя да го надвие. Сякаш не металите, а мъглите подхраниха аломантичните й сили. Единствено благодарение на тях бе успяла да победи могъщия си противник.
	Но това беше отдавна и тя така и не бе успяла да повтори опита си. Беше се опитвала многократно и безуспешно и напоследък все по-често си мислеше, че вероятно греши. Още повече че в последно време мъглите се държаха враждебно. Опитваше се да си внуши, че в тях няма нищо свръхестествено, но знаеше, че не е вярно. Как иначе би обяснила мъгливия призрак, който се бе опитал да убие Елънд — и след това го бе спасил, като й бе показал как да го превърне в аломант? Той беше съвсем реален, макар да не го бе виждала оттогава.
	Как би обяснила и колебанията, които изпитваше към мъглите, или начина, по който те се отдръпваха от нея? Фактът, че не влизаха на закрито и че убиваха навън? Всичко това потвърждаваше думите на Човек. Мъглите я мразеха — Дълбината я мразеше. Длъжна бе да признае нещо, на което се бе съпротивлявала толкова дълго.
	Мъглите бяха неин враг.


	16.


	Наричат ги саванти*. Мъже и жени, които могат да горят метали толкова дълго, че постоянният прилив на аломантична сила променя телата им.
	[* От фр. savant — учен, специалист. В науката е известен Синдромът на саванта, наричан съкратено савантизъм, описан от Дарълд Трафърт, като рядко състояние, при което пациенти с отклонения в развитието от типа на аутизъм притежават „остров на гениалността“ — силно изразена способност в една или няколко области на познанието. — Б.пр.]
	В повечето случаи и при по-голямата част от металите промените са незначителни. Така например горящите бронз неусетно се превръщат в бронзови саванти. От продължителната употреба на този метал се разширява обхватът им. Много по-опасно е да бъдеш пютриумен савант, тъй като това е свързано с огромни телесни натоварвания. Тези саванти по правило загиват, преди процесът да бъде завършен, и по мое мнение крайният резултат не си заслужава усилията.
	Но калаените саванти… те са нещо специално. Надарени със сетива отвъд способностите на всеки аломант, те започват да робуват на това, което докосват, чуват, виждат, подушват или вкусват. Ала свръхнормалните възможности на сетивата им им осигуряват невероятно предимство.
	Би могло да се спори дали аломантичният савант, подобно на инквизитора, променен от хемалургичен клин, все още принадлежи към човешкия род.


	Дух се събуди в мрак.
	Напоследък това му се случваше все по-рядко. Усещаше кърпата, пристягаща очите и ушите му. Тя се впиваше в свръхчувствителната му кожа, но така беше по-добре, отколкото без нея. Звездната светлина в очите му бе също толкова ярка, колкото и слънчевата, а стъпките в коридора отекваха като гръмотевичен тътен. Дори зад плътната превръзка и със затъкнатия в ушите восък, дори със спуснати завеси, понякога бе почти невъзможно да заспи.
	Предпазните мерки бяха нож с две остриета. Караха го да се чувства уязвим, незащитен. Но от друга страна недостигът на сън бе също толкова опасен. Може би начинът, по който експлоатираше тялото си, като гореше постоянно калай, накрая щеше да го погуби. Ала колкото по-дълго живееше сред гражданите на Ортьо, толкова повече се изпълваше с увереността, че имат нужда от него. А толкова силно се нуждаеше от това. Не знаеше дали е взел правилно решение, но поне бе някакво решение. Смяташе да продължава в същата посока, тъй като надеждата бе по-важна от всичко друго.
	Изстена мъчително, надигна се, свали превръзката и извади восъка от ушите си. В стаята цареше мрак, но дори бледата светлина, която се процеждаше през пердетата, бе достатъчна, за да вижда съвсем ясно.
	Калаят тлееше с приятна топлина в стомаха му. Резервът почти бе изчерпан, изгорял през изминалата нощ. Тялото му използваше метала също така инстинктивно, както дишаше или премигваше. Беше чувал, че Главорезите горят пютриум, за да лекуват телата си, дори когато са в безсъзнание от раните. Тялото знаеше от какво се нуждае.
	Бръкна в малкото ведро до леглото и извади шепа калаен прах. Беше донесъл голямо количество от Лутадел и попълваше запасите си при всяка възможност. За щастие калаят бе относително евтин. Дух изсипа калая в чашата на шкафчето и отиде до вратата. Стаята бе малка и тясна, но поне не я делеше с друг. Истински лукс според представите на скаа.
	Зажумя и отвори вратата. Блъсна го ярка слънчева светлина. Стиснал зъби, за да не застене от болка, той се наведе и напипа каната с прясна вода — напълнена от кладенеца от един слуга, — след това се дръпна вътре и бързо затвори вратата.
	Премигна мъчително и се върна при чашата. Изсипа калая в гърлото си и го погълна с вода. Щеше да му стигне за цял ден. За всеки случай загреба още една шепа и я изсипа в кесията на пояса си.
	След броени минути бе облечен и готов. Поседя още малко на леглото със затворени очи, готвейки се за предстоящия ден. Ако можеше да се вярва на съгледвачите на Гражданина, още няколко помощници на Елънд се бяха отправили към Ортьо. Вероятно имаха заповеди да открият и подсигурят скривалището и да потушат бунта. Дух трябваше да събере колкото се може повече сведения, преди да са дошли.
	Прегледа плановете си още веднъж. Усещаше постоянните сътресения от тропота на хората в съседните стаи — като че се намираше в гигантски оживен кошер. Отвън долитаха гласове: ехтяха, сякаш притежателите им се деряха с цяло гърло. В далечината зазвъняха камбани. Беше още рано, малко преди пладне, но мъглите вероятно се бяха разсеяли — Ортьо имаше около шест-седем часа лишена от мъгли дневна светлина и земеделските култури все още вирееха в полята.
	Обикновено Дух проспиваше целия ден. Но днес имаше важни задачи. Отвори очи, пресегна се към шкафчето и взе очилата. Бяха изработени по негова поръчка, със стъкла, които не коригираха зрението. Постави ги и завърза кърпата върху тях. Дори с подсилени сетива не можеше да вижда през клепачите си. Но благодарение на стъклата можеше да отваря очи и да гледа през кърпата. Отиде до прозореца и вдигна завесите.
	Окъпа го гореща — почти пареща — слънчева светлина. Кърпата се впиваше болезнено в кожата му. Но можеше да вижда. Платът филтрираше достатъчно светлина, за да му позволява да се ориентира спокойно. Все едно се движеше сред мъглите.
	Дух кимна доволно, взе фехтоваческото бастунче и излезе.


	— Зная, че си спокоен човек — рече Дюрн, без да спира да почуква по земята с пръчките, които държеше. — Но дори ти трябва да признаеш, че така се живее по-добре, отколкото при господарите.
	Дух седеше в една ниша на каменната стена на канала, килнал леко глава. Пазарният ров бе най-широкият от всички пресъхнали канали в Ортьо. Навремето бил толкова широк, че три ладии акостирали една до друга и пак оставало достатъчно място за речно плаване. Сега това бе централният градски булевард, място, където търговци излагаха стоката си, свърталище на просяци.
	Просяци като Дух и Дюрн.
	Просяците бяха насядали от двете страни на канала, в сенките на издигащите се нагоре като градски стени високи постройки. Малцина минувачи обръщаха внимание на парцаливите мъже. Никой не забелязваше, че един от просяците наблюдава внимателно тълпата, въпреки черната превръзка на очите си, а онзи до него говори твърде образовано, за да е израсъл в канала.
	Дух не отговори на въпроса на Дюрн. До съвсем скоро говорът му, странният и неразбираем уличен жаргон, често привличаше вниманието на хората, или напротив, отблъскваше ги заради невъзможността да го разберат. Дори сега той не умееше добре да подрежда мислите си и да се изказва гладко като Келсайър. Тъкмо по тази причина се стараеше да говори колкото се може по-рядко и да е лаконичен. Смяташе, че така възможността да си навлече неприятности е много по-малка. Странно, но откакто премина към тази тактика, хората сякаш го забелязваха повече.
	Дюрн продължаваше да потропва с пръчките по втвърдената кал на дъното на канала, сякаш беше някакъв уличен музикант. Звукът обаче бе твърде слаб, приглушен от пръстта и навярно го чуваше само Дух.
	Ритъмът на Дюрн беше съвършен. Всеки менестрел би му завидял.
	— Ето, погледни например пазара — продължаваше Дюрн. — По времето на лорд Владетеля малцина скаа дръзваха да се занимават открито с търговия. А сега промяната е толкова приятна. Скаа, които управляват други скаа. Ние сме щастливи!
	Дух извърна очи към пазара. Струваше му се, че ако хората наистина са щастливи, на лицата им ще трептят усмивки, вместо да свеждат непрестанно глави. Щяха да пазаруват спокойно и да разговарят помежду си, вместо да притичват изплашено между сергиите, както правеха някога. Освен това ако градът бе щастливата утопия, за която се представяше, едва ли щеше да има войници, които да следят зорко тълпата. Дух поклати глава. Всички носеха почти еднакви дрехи — начинът на обличане се диктуваше от Гражданина. Дори просията бе стриктно регулирана. От време на време към Дух се приближаваха цивилни служители, проверяваха колко е спечелил и заделяха солидна такса за Гражданина.
	— Погледни — говореше Дюрн, — да виждаш да пребиват или убиват някого на улицата? Несъмнено това си заслужава някои ограничения.
	— Убийствата сега стават на тъмните улички — отвърна тихо Дух. — При лорд Владетеля поне убиваха открито.
	Дюрн се намръщи и бавно се облегна назад, без да спира потропването. Ритъмът бе доста сложен. Дух усещаше вибрациите по земята и ги намираше за доста успокояващи. Имаха ли представа минувачите покрай какъв талант минават? От Дюрн би могъл да излезе прочут музикант. За нещастие по времето на лорд Владетеля скаа не свиреха музика. А при Гражданина… най-добре беше да не привличаш внимание към себе си.
	— Ето — заяви неочаквано Дюрн. — Както казах.
	Дух вдигна глава. В шумната тълпа, сред пъстрите цветове и неприятната миризма на отпадъци, човешки тела и стоки забеляза група затворници, охранявани от войници с кафяви униформи. Цветовете, шумът и миризмата се стоварваха върху сетивата му като неудържим порой, готов да го помете. Навремето тъкмо Дух бе обяснил на Вин, че когато гориш калай, въпросът е не какво усещаш, а какво успяваш да игнорираш. И се бе научил да се съсредоточава върху онези дразнители, които наистина го интересуваха, и да отхвърля всичко останало.
	Минувачите се отдръпваха, за да направят път на войниците и затворниците, и ги наблюдаваха навъсено.
	— Все още ли държиш да ги последваш? — попита Дюрн.
	Дух се изправи.
	Дюрн кимна, стана и го улови за лакътя. Знаеше, че Дух може да вижда — беше достатъчно наблюдателен, за да не се съмнява в това. Но и двамата се придържаха към ролите си. Просяците често се преструваха на недъгави, за да предизвикат съжалението на минувачите и да изкопчат по-голяма милостиня. Самият Дюрн пристъпваше с чудесно отиграно накуцване и бе изтръгнал няколко кичура от косата си, а отдолу се показваше бледа болнава кожа. В разрез с опърпания му вид Дух долавяше от него полъх на сапун и на доста добро вино. Дюрн беше господар на крадците, малцина в града можеха да се мерят с него. Но бе достатъчно хитър, за да играе умело образа на дрипав бедняк.
	Двамата не бяха единствените, които тръгнаха след войниците и затворниците. Облечени в одобрените от Гражданина сиви дрехи скаа също забързаха след тях — тъмна маса под сипещите се сажди. Войниците изведоха затворниците от канала по една рампа и ги подкараха към по-спокоен квартал, където няколко канала бяха запълнени догоре с пръст и дори павирани.
	Скоро от двете страни на улицата се появиха обезлюдени парцели. Изгорели останки на богаташки къщи. За Дух миризмата на дим бе почти задушаваща и той задиша през устата.
	Не се наложи да вървят дълго, преди да стигнат крайната цел. Там ги очакваше самият Гражданин. Не яздеше кон — бяха пратили всички животни да работят във фермите. Но пък беше облечен в червено.
	— Какви са тези дрехи? — прошепна Дух, докато Дюрн го водеше през тълпата. Гражданина и сподвижниците му стояха на стълбите на една от най-големите къщи, а скаа се бяха скупчили пред тях. Дюрн отведе Дух отпред при група яки мъжаги, които явно го познаваха, защото ги пропуснаха без никакви възражения.
	— Защо питаш? — отвърна с въпрос Дюрн. — Гражданина както винаги носи панталони и работническа риза на скаа.
	— Но са червени — прошепна Дух. — Този цвят не се одобрява.
	— От днес вече се. Могат да го носят всички правителствени служители. По такъв начин ще се отличават в тълпата и хората лесно ще ги разпознават. Поне такова е официалното обяснение.
	Дух се намръщи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му.
	Тя беше тук.
	Напълно естествено, разбира се, една сестра да придружава брат си навсякъде. Гражданина се безпокоеше за нея и държеше да е близо до него. Лицето й бе тъжно, както винаги, обрамчено с къдрите на кестенявата й коса.
	— Каква тъжна група имаме днес — подхвърли Дюрн и в първия миг Дух си помисли, че говори за Белдре. Но Дюрн кимаше към групичката на затворниците. Бяха облечени в сиво, като всички граждани на площада, лицата им бяха омацани със сажди, раменете — отпуснати. Гражданина пристъпи напред и си пое дъх.
	— Една от първите прокламации на това правителство — заяви той — бе за солидарност. Ние сме скаа. В продължение на десет века бяхме потискани от „благородниците“, избрани от лорд Владетеля. Ето защо решихме, че Ортьо ще се превърне в място, където цари свобода. Място, за каквото мечтаеше Оцелелия.
	— Преброи ли ги? — попита шепнешком Дюрн.
	— Десет — рече Дух, загледан в затворниците. — Толкова, колкото казаха. Няма да спечелиш, Дюрн.
	— Гледай.
	— Тези хора — рече Гражданина, голото му теме лъщеше на слънцето — не обърнаха внимание на нашето предупреждение. Те знаеха, както знаете всички вие, че всеки благородник, който остане в нашия град, ще се раздели с живота си! Такава е нашата воля! Но както всички от тяхната каста, те са твърде арогантни, за да се вслушват в предупреждения. Те се смятат за същества, по-висши от нас. Винаги са мислели така. И това си личи. — Той направи кратка пауза, сетне продължи: — И по тази причина ще направим това, което трябва да направим.
	Махна на войниците и те изблъскаха затворниците на стълбите, отвориха вратата на къщата и отвътре лъхна на масло за горене. Войниците натикаха затворниците в къщата, затвориха и залостиха вратите и отстъпиха назад. Запалиха факли и ги хвърлиха към къщата. Не беше нужно човек да притежава свръхестествена сетивност, за да долови топлината на пламъците, и тълпата се люшна назад — изплашена и отвратена, но същевременно сякаш хипнотизирана от случващото се.
	Прозорците бяха заковани с дъски. Дух виждаше пръсти, които се опитваха да се пъхнат през цепнатините, чуваше писъците на хората вътре. По затворената врата отекваха удари, виковете се усилваха.
	Дух изгаряше от желание да направи нещо. Но дори с разпален калай не би могъл да се опълчи на всички тези войници. Елънд и Вин го бяха пратили да събира информация, не да се намесва в събитията. Ала кой знае защо един глас му нашепваше, че е страхливец.
	— Това не биваше да става — прошепна той.
	— Те бяха благородници — възрази Дюрн.
	— Не, не бяха. Може би родителите им са били, но тези хора бяха скаа. Обикновени хора, Дюрн.
	— Но в жилите им течеше благородническа кръв.
	— Както и на всички нас, ако погледнем достатъчно далече назад.
	Дюрн поклати глава.
	— Така трябва да бъде. Още Оцелелия…
	— Не споменавай името му, когато коментираме това варварство — прекъсна го ядно Дух.
	Дюрн замълча. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пожара.
	— Зная, че не е лесно да се разбере, а и Гражданина вероятно е твърде краен в действията си — каза след малко Дюрн. — Но аз… веднъж го чух да говори. Имам предвид Оцелелия. Той ни учеше тъкмо на това. Смърт на благородниците, власт за скаа. Ако го беше чул и ти, щеше да разбереш. Понякога трябва да разрушиш една нещо, за да построиш друго, по-добро.
	Дух затвори очи. Горещината от пожара сякаш изгаряше кожата му. Беше чувал неведнъж Келсайър да говори пред тълпи скаа. И наистина бе казвал думите, които сега повтаряше Дюрн. Но тогава Оцелелия бе глас на надеждата, на промяната. Повторени сега и по този начин, думите му сякаш проповядваха омраза и разрушение. Дух усети, че му призлява.
	— Пак ще ти кажа, Дюрн. Не ти плащам, за да ме засипваш с пропаганда, заучена от вашия Гражданин. Кажи ми защо съм тук, иначе няма да видиш и един боксинг от мене.
	Просякът се обърна и погледна кърпата на Дух, сякаш виждаше очите му през нея.
	— Преброй черепите — каза тихо, обърна се и безшумно потъна в тълпата.
	Дух не го последва. Миризмата на пушек и изгорели човешки тела бе твърде силна за него. Той разбута тълпата и забърза назад, към чистия въздух. Препъна се в едно стъпало и си пое рязко и шумно дъх. Имаше чувството, че сипещите се върху него сажди идват от пожара отзад, късчета от мъртъвците, понесени от вятъра.
	Чу гласове. Обърна се и забеляза, че Гражданина и хората му са се отдалечили от пожара. Куелион говореше на тълпата, подканяше всички да са бдителни. Дух слуша известно време, после тълпата започна да се разотива и той тръгна назад, към пазара.
	„Първо идва наказанието, после и благосклонността“. Често, особено след екзекуции, Гражданина се разхождаше сред хората на пазара, здрависваше се с тях, окуражаваше ги.
	Дух се спусна по една странична уличка, излезе от богаташкия квартал и доближи канала. Избра едно място, където рухнала стена оформяше мост към дъното, и се спусна долу. Повдигна качулката на наметалото си и тръгна по оживената улица със сръчността на човек, израсъл в градски условия. Въпреки че мина по заобиколен път, стигна Пазарния ров преди Гражданина и неговата свита. Спря и загледа как мъжът в червено се спуска по рампата, следван от стотици свои почитатели.
	„Искаш да си като него, нали? — помисли Дух. — Келсайър умря, за да дари тези хора с надежда, а ти искаш да откраднеш наследството му“.
	Този човек не беше Келсайър. Нямаше право дори да произнася името на Оцелелия.
	Гражданина крачеше с царствена осанка. Потупваше хората по раменете, здрависваше се с тях и се усмихваше доброжелателно. „Оцелелия би се гордял с вас“ — чу го Дух да казва високо. „Саждите, които се сипят, са знак от него — те олицетворяват падането на империята, това е пепелта на тиранията. От тази пепел ние ще съградим една нова нация! Страна, управлявана от скаа!“
	Дух придърпа качулката напред и запристъпва с протегнати напред ръце, сякаш беше слепец. Беше прибрал фехтоваческото бастунче в парцаливия вързоп на гърба си. Имаше богат опит в прокрадването в тълпа. Докато Вин обикновено се опитваше да се скрие, да остане незабележима, Дух постигаше същото, без да полага усилия. Напротив, понякога правеше точно обратното. Мечтаеше да е като Келсайър — за когото бе слушал разкази още преди да се запознае с него. Най-великият скаа крадец на своето време — човекът, който бе имал дързостта да ограби самия лорд Владетел.
	Но колкото и да се опитваше, Дух не бе успял да се отличи. Оставаше си хлапето с изцапано със сажди лице и неразбираем уличен жаргон. Едва когато се запозна с Келсайър, реши да изостави жаргона и да се помъчи да говори правилно. По това време бе започнал да се убеждава, че думите също таят в себе си сила.
	Придвижи се ловко към предната част на тълпата, без да сваля поглед от Гражданина. Бутаха го и го сръчкваха, но никой не му обръщаше внимание. Попаднал в тълпа слепец е нещо, което лесно се пренебрегва — и така Дух можеше да постигне замисленото. Скоро се озова най-отпред, само на една ръка разстояние от Гражданина.
	От мъжа в червено полъхваше миризмата на дим.
	— Разбирам, добра жено — говореше той на една възрастна женица, уловил я за ръце. — Но твоят внук трябваше да отиде на работа в полето. Без такива като него всички ние скоро ще започнем да гладуваме! Народ, управляван от скаа, трябва да бъде и изхранван от скаа!
	— Но… не може ли да се прибере поне за малко? — попита женицата.
	— Когато му дойде времето, добра жено — обеща Гражданина. — Когато му дойде времето. — Алената му униформа бе единственото ярко петно на улицата и Дух усети, че погледът му неволно е прикован в нея. Откъсна с мъка очи и продължи да си пробива път, тъй като не Гражданина бе неговата цел.
	Белдре, както винаги, стоеше до брат си. Гледаше, без да се намесва. Гражданина бе толкова динамичен, че сестра му неизменно оставаше в сянка. Дух се остави на един войник да го изтика встрани и по този начин се озова точно до девойката. Тялото й ухаеше леко на парфюм.
	„Мислех, че е забранено“.
	Какво би направил Келсайър? Вероятно би нападнал, би убил Гражданина. А може би щеше да постъпи по друг начин? Във всеки случай не би допуснал да се случат такива ужасни неща.
	Дали пък не би опитал да се сближи с някой от доверените хора на Гражданина?
	Сърцето на Дух се разтупка. Тълпата отново се раздвижи и той се остави да го тласне към Белдре. Стражите не му обърнаха внимание — те охраняваха зорко Гражданина.
	— Брат ти… — прошепна Дух в ухото й. — Одобряваш ли убийствата, които нарежда?
	Тя се извърна към него и той видя, че очите й са зелени. Дух стоеше сред тълпата, която го блъскаше, и чакаше отговор. Но множеството постепенно я отнасяше настрани от него. Той отново се запромушва към нея, като си проправяше път с лакти.
	— Мислиш ли, че е по-различно от това, което правеше лорд Владетеля? — попита отново. — Веднъж го видях да изкарва случайни хора за екзекуция на площада в Лутадел.
	Този път тя втренчи поглед в него. Той я наблюдаваше иззад превръзката. Тълпата постепенно я избутваше.
	Устните й помръднаха. Само някой с изострени от калай сетива можеше да види достатъчно добре, за да прочете думите по устните й.
	— Кой си ти?
	Той почти се притисна в нея. Гражданина очевидно се готвеше да държи реч пред събралата се огромна тълпа. Хората се трупаха около платформата в средата на пазара и ставаше все по-трудно да се придвижваш между тях.
	Дух усети, че тълпата го дърпа настрани. Протегна ръка между двама души и улови Белдре за китката, мъчеше се да удържа напора на околните. Тя трепна, но не извика. Тълпата ги заобиколи и тя втренчи поглед в превръзката на очите му.
	— Кой си ти? — попита отново Белдре. Макар че беше достатъчно близо, за да й чуе гласа, от устните й не излезе никакъв звук. Тя само оформи думите. Зад гърба й, на платформата, брат й вече бе започнал речта си.
	— Аз съм човекът, който ще убие брат ти — отвърна тихо Дух.
	Очакваше някаква реакция — вик, опит да се освободи. Обвинения. Ако го направеше, осъзна той, това най-вероятно щеше да е краят му.
	Но тя мълчеше. Върху двамата се сипеха сажди.
	— И други биха казали същото — произнесе беззвучно.
	— Аз не съм като тях.
	— И кой си ти? — попита тя за трети път.
	— Приятел на бога. Човек, който може да вижда шепота и да усеща писъците.
	— И който смята, че знае какво е по-добро за тези хора по-добре от избрания от тях водач? Винаги има недоволни, които се хвалят, че ще се справят по-добре.
	Той продължаваше да я държи за ръката. Стискаше я здраво и я теглеше към себе си. Тълпата обкръжи платформата и двамата останаха в периферията, като изхвърлени на брега черупки.
	— Аз познавах Оцелелия, Белдре — прошепна той ядосано. — Той ми даде името, наричаше ме свой приятел. Това, което направихте с този град, би го ужасило — и не смятам да позволя на брат ти да продължава да опорочава заветите на Келсайър. Ако искаш, предупреди го. Кажи на Куелион, че съм дошъл да го спра.
	Гражданина бе привършил с речта и бавно оглеждаше множеството. Погледът му се спря на Дух и Белдре, застанали малко встрани от останалите, и той извика:
	— Ей, ти там! Какво правиш със сестра ми?
	Дух пусна ръката на момичето и понечи да побегне. Но едно от големите неудобства на пресъхналите канали си оставаха техните стръмни скосени стени. Имаше само няколко достъпа до пазара и те се охраняваха от войници на Куелион. Чули вика на Гражданина, неколцина войници напуснаха постовете и се втурнаха към тълпата.
	„Чудесно“ — помисли си огорчено Дух и се насочи към най-близката група войници. Ако успееше да мине през тях и да се изкатери по рампата, може би щеше да им се изплъзне в тесните улички.
	Мечове застъргаха в ножниците. Зад гърба му долетяха изплашени викове. Той изви ръка към парцаливия вързоп на гърба си и измъкна фехтоваческото бастунче.
	Миг по-късно вече беше сред тях.
	Дух не беше истински войник. Беше се упражнявал с Хам — Клъбс настояваше племенникът му да може да се защитава. Но истинските воини в групата винаги бяха Мъглородните, Вин и Келсайър, с Хам като Пютриумен юмрук.
	Все пак Дух бе прекарал немалко време в обучение и бе открил нещо интересно. Той притежаваше предимство, с което Вин и Келсайър не можеха да се похвалят — богата гама от сензорни възприятия, на които тялото му се уповаваше инстинктивно. Можеше да долови леки движения във въздуха, вибрации по земята, да почувства дори туптенето на сърцето на някой, който го приближава.
	Макар да не беше Мъглороден, Дух бе много опасен. Усети топъл полъх и мигновено разбра, че към него свисти сабя. Наведе рязко глава. Долови стъпки по земята и предугади, че някой ще го нападне отстрани. Незабавно отскочи. Беше почти сякаш гори атиум.
	От челото му се стичаше пот. Дух се завъртя рязко, стовари бастунчето върху главата на трети войник и той падна. За да се подсигури, Дух нанесе втори удар в слепоочието му.
	Чу нечие сумтене наблизо — съвсем тихо, но издайническо, замахна бързо и стовари бастунчето върху ръката на един войник. Изхрущяха строшени кости, войникът нададе болезнен вик и изпусна оръжието си. Дух го удари по главата, завъртя се и вдигна бастунчето, за да отрази нов удар. Стомана срещна дърво и този път металът победи — оръжието на Дух се счупи. Все пак успя да забави меча достатъчно, за да може Дух да се отдръпне и да вземе оръжието на поваления войник. Беше различно от мечовете, с които се бе упражнявал — мъжете от Ортьо предпочитаха дългите тънки остриета. Но пък сега на пътя му стоеше само един войник — ако успееше да го повали, можеше и да се измъкне.
	Противникът на Дух, изглежда, си даваше сметка, че има известно предимство. Ако Дух побегнеше, щеше да изложи гърба си за атака. Ако се забавеше, щеше да бъде обкръжен. Така че войникът се отдръпна и зае отбранителна позиция, за да печели време.
	Дух, естествено, атакува, без да се замисли — надяваше се, че свръхизострените му сетива ще компенсират недостатъчния опит. Войникът вдигна оръжието си, за да парира удара му…
	Мечът на Дух спря във въздуха.
	Дух напрегна всичките си сили, за да довърши удара, но мечът не помръдваше — сякаш се бе забил в невидимо, но твърдо дърво. Сякаш…
	Някой Тласкаше срещу него. Аломантия. Дух изплашено се огледа и веднага откри източника на силата. Човекът, който Тласкаше, би трябвало да е точно срещу него.
	И беше. Куелион, наричан още Гражданина, стоеше до сестра си. Беше я прегърнал през раменете, но Дух виждаше изписаното на лицето му усилие. Очевидно използваше теглото й за опора, докато Тласкаше меча на Дух. Беше се намесил в битката незабелязано, както го бе направил преди години в една пещера Келсайър.
	Дух пусна меча и се хвърли на земята — беше доловил лекия полъх на оръжието на противника си. И наистина, острието профуча на косъм над него. Неговият меч издрънча на земята и звукът бе като камбанен тътен в ушите му.
	Нямаше време дори да си поеме дъх, трябваше да отскочи, преди войникът да е нанесъл втори удар. За щастие не носеше по себе си метал, който Куелион би могъл да Тласка или Придърпва.
	Единствената възможност беше да бяга. Не можеше да се бие, не и когато се бе намесил аломант. Обърна се и видя, че войникът до него се готви за нова атака. Шмугна се под вдигнатата му ръка, с надеждата, че неочакваният ход ще го обърка.
	Нещо го улови за крака.
	Дух се извърна. В първия миг си помисли, че Куелион по някакъв начин го Тегли. После видя, че поваленият войник го е стиснал за глезена.
	„Ударих го два пъти по главата! — помисли Дух ядосано. — Би трябвало да е в безсъзнание!“
	Мъжът го стискаше и дърпаше назад с нечовешка сила. Човек с подобна мощ можеше да е само Главорез — горящ пютриум Мъглив като Хам.
	Дух бе загазил здравата.
	Изрита с всичка сила, успя да се освободи и залитна. Спря. Щом противникът му гореше пютриум, щеше да тича бързо — много по-бързо и по-надалече от него.
	„Двама аломанти — помисли Дух. — Някой не е тъй пречистен от благородническа кръв, както твърди“.
	Дух изкрещя отчаяно, хвърли се към Главореза, вкопчи се в него и успя да го извърти като щит срещу връхлитащия меч на другия войник.
	Куелион обичаше да говори за дълг и жертвоготовност. Изглежда, тази философия се простираше и върху войниците му, защото мъжът с меча го заби в гърба на своя другар, прониза го през сърцето и го насочи право към гърдите на Дух. Удар по силите само на човек с мощта на Главорез.
	„Трима аломанти“, — въздъхна мислено Дух, докато мъжът се опитваше да издърпа забития в две тела меч. Тежестта на убития прекърши острието.
	„Как въобще оцелях толкова дълго? Сигурно защото са внимавали да не разкриват способностите си“. Странно, но не усещаше болка. Изострените му сетива би трябвало да превръщат болката от удара в нещо…
	И тя изведнъж се стовари върху него. Пред очите му се спусна черна пелена.


	17.


	Умението да създава микроби, които се хранят със сажди, и издържащи на климатичните промени растения говори, че Рашек е ставал все по-добър в прилагането на придобитата сила. Тя изгаря за броени минути — но за едно божество минутите могат да се проточат като часове. През това време Рашек е започнал като невежо дете, което тласнало планетата твърде близо до слънцето, израсъл е до зрял мъж, който е в състояние да създава саждиви кратери, за да охлажда атмосферата, за да прерасне в истински творец, усъвършенстващ растения и създаващ същества със специално предназначение.
	Освен това можем да съдим за настроенията му по време на съвместното му съжителство със силата на Съхранението. Под нейно влияние той се е опитвал да запази нещата такива, каквито са. Вместо да изравни саждивите кратери и да се помъчи да върне планетата на мястото й, той се мъчел трескаво да се справи с проблемите, които сам си създал.


	Елънд излезе пред строената си армия на прекрасен бял жребец, изчеткан старателно от саждите, и огледа редиците неспокойни войници. Виждаше ужаса по лицата им. Бяха чували разни слухове, а предния ден слуховете бяха потвърдени от самия Елънд. Днес предстоеше армията да бъде изпитана в мъглите.
	Елънд подкара покрай строя, следван от генерал Демоа. И двамата яздеха едри животни, избрани за да впечатляват със силата си. Иначе през по-голямата част от пътуването Елънд и офицерите щяха да се придвижват с ладии.
	Елънд не се измъчваше от взетото решение да прекара войниците през мъглите — поне за момента. Беше научил нещо много важно за себе си — че е честен. Може би прекалено честен. Когато изпитваше неувереност, му личеше. Войниците щяха да доловят колебанието му. Затова се стараеше да прикрива безпокойството и тревогите си, освен когато бе сред най-близки хора. Вин бе най-близката му и върху нея падаше най-голямата тежест. Но така поне намираше сили да се държи уверено, когато го очакваха от него.
	Тропотът от копитата отекна надалече. От време на време Елънд чуваше окуражаващите викове на капитаните, но виждаше и страха в очите на хората. Нима можеше да ги вини за това? Днес хората му щяха да се изправят срещу противник, с който не можеха да се сражават, нито да удържат. След час седемстотин от тях щяха да лежат мъртви на земята. Приблизително един на всеки петдесет. Недотам лошо съотношение, ако не ставаше въпрос за хора.
	Но мъжете стояха, изпънати в стойка мирно, и Елънд беше горд от поведението им. Беше им дал възможност да избират и които от тях пожелаят, да се върнат в Лутадел. Все още имаше нужда от войници в града и той не желаеше да кара хората си насила да остават в мъглите. Почти никой не се отказа. Напротив, повечето войници сами се строиха в дълги редици, облечени с униформи, брони и със смазани блестящи оръжия. Елънд предполагаше, че са го направили, за да се почувстват, сякаш влизат в бой — и донякъде бе точно така.
	Хората му му вярваха. Знаеха, че мъглите настъпват към Лутадел, и разбираха колко е важно да бъдат завзети градовете, в които има припаси. Вярваха в способностите на Елънд да спаси семействата им.
	Вярата им го караше да е още по-твърд и решителен. Той се върна пред средата на строя, дръпна юздите и обърна коня към редиците. Беше разпалил пютриум, та да изглежда по-силен и енергичен. Сега Тласна чувствата на войниците, за да им вдъхне кураж, и извика:
	— Бъдете силни!
	Гласът му ечеше толкова силно, че се наложи да потуши разпаления калай.
	— Мъглите ще повалят някои от вас. Но повечето ще оцелеят, а и от падналите мнозина ще се възстановят! И след това няма да се плашат от мъглите. Не можем да застанем пред стените на Фадрекс, без да сме се изпитали в мъглите! Ако не го направим, рискуваме да ни нападнат призори, докато още сме в шатрите. Тогава противникът ще ни принуди да излезем в мъглите и ще Трябва да се сражаваме, докато всеки шести от нас се гърчи в агония! — Подкара бавно коня пред строя. Демоа го последва. — Не зная защо мъглите убиват. Но вярвам на Оцелелия! Той се провъзгласи за Господар на мъглите. Ако някои от нас умрат, такава е била волята му. Бъдете силни!
	Думите му, изглежда, имаха ефект. Войниците видимо се поизправиха и се извърнаха на запад, където залязваше слънцето.
	— Държат се добре, милорд — рече тихо Демоа малко зад рамото му. — Речта ви беше много ободряваща.
	Елънд кимна.
	— Милорд… — поколеба се Демоа. — Наистина ли мислите това, което казахте за Оцелелия?
	— Разбира се, че го мисля.
	— Съжалявам, милорд. Не исках да подлагам на съмнение вярата ви, само че… не е необходимо да се преструвате на вярващ, ако не сте убеден.
	— Демоа, аз дадох дума. — Елънд го погледна навъсено. — Винаги изпълнявам обещанията си.
	— Вярвам ви, милорд — отвърна Демоа. — Вие сте благороден човек.
	— Но?
	Демоа направи пауза.
	— Но… Ако не вярвате в Оцелелия, струва ми се, че той не би искал да споменавате името му.
	Елънд понечи да отговори, но спря. Демоа се бе обърнал към него, подтикван от честни подбуди. Такава постъпка не подлежеше на укори и наказания.
	Освен това може би генералът имаше право.
	— Демоа, не зная в какво вярвам — рече накрая Елънд, загледан в строените войници. — Но със сигурност не и в лорд Владетеля. Религиите на Сейзед са мъртви от векове и дори той престана да говори за тях. Изглежда, Църквата на Оцелелия е единствената ми възможност.
	— Милорд, при цялото ми уважение… това не е достатъчно силен аргумент, за да се присъедините към нея.
	— Демоа, напоследък имам проблем с вярата — призна Елънд, загледан в сипещите се сажди. — Последният ми бог бе убит от една млада жена, за която после се ожених — жена, която вие почитате като религиозен символ, но която отрича вашата привързаност.
	Демоа кимна замислено.
	— Разбери — продължи Елънд, — аз не отричам вашия бог. И наистина вярвам, че изборът на Келсайър е по-добър от всички други възможности. Като се има предвид какво ни очаква през следващите месеци, бих предпочел да вярвам в нещо — в каквото и да било.
	Известно време двамата мълчаха.
	— Милорд — заговори Демоа, — зная, че лейди Наследницата е против това да издигаме Оцелелия в култ. Тя го познаваше, също както и аз. Това, което не разбира, е, че Оцелелия се превърна в нещо много повече от човека на име Келсайър.
	Елънд смръщи вежди.
	— Демоа, говориш така, сякаш нарочно сте го издигнали в божество — че вярвате единствено в символа, който той олицетворява.
	Демоа поклати глава.
	— Не. Ние вярваме, че Келсайър е простосмъртен — но че е човек, постигнал нещо, с което се докосва до вечността, до безсмъртието. Когато умря, той не беше просто Келсайър, водач на банда. Не ви ли се струва странно, че не е бил Мъглороден, преди да го пратят в Ямите?
	— Демоа, така стоят нещата с аломантията — отвърна Елънд. — Не можеш да притежаваш подобна сила, докато не се Преобразиш, докато не се изправиш срещу огромни и страшни изпитания, докато не погледнеш смъртта в очите.
	— Нима смятате, че Келсайър не е преживявал подобни неща преди Ямите? — попита Демоа. — Милорд, той е бил крадец, ограбвал е принудители и благородници. Водил е много опасен живот. Да не мислите, че не са го залавяли, измъчвали, пребивали?
	Елънд се замисли.
	— Той е придобил силата си в Ямите — рече след малко. — Защото там го е споходило нещо друго. Обичал е да повтаря пред хората си, че се е върнал променен. Имал е цел — бил е твърдо решен да постигне нещо, което другите са смятали за невъзможно.
	Демоа поклати глава.
	— Не, милорд. Човекът Келсайър е издъхнал в Ямите и на негово място се родил Келсайър Оцелелия. Той се сдобил с огромна сила, с неизчерпаема мъдрост, с могъщество, каквото не притежавал никой друг. Затова успя да постигне замисъла си. Затова и ние го почитаме. Все още е притежавал някои типично човешки недостатъци, но мечтите му са били божествени.
	Елънд извърна глава. Рационалната, книжовна страна на ума му разбираше добре какво става. Келсайър постепенно се обожествяваше и за тези, които не го бяха познавали, животът му придобиваше митичен оттенък. Келсайър трябваше да бъде надарен с божествена сила, защото една църква не можеше да се прекланя пред обикновен човек.
	Но от друга страна, всичко това само правеше историята по-достоверна. В края на краищата Демоа беше прав. Как бе живял този човек на улицата преди Преобразяването?
	Някой извика.
	Елънд вдигна глава и плъзна поглед по редиците. Мъжете пристъпваха неспокойно, забелязали приближаващите се мъгли — приличаха на огромни разцъфнали растения. Все още не виждаше някой да е паднал. Последваха още викове.
	Червеникава пелена забули слънцето. Конят на Елънд изпръхтя нервно. Капитаните подканяха подчинените си да запазят спокойствие, но Елънд забеляза известно раздвижване. В строя пред него се появиха празнини от рухналите на земята войници. Бяха като марионетки с прерязани конци. Останалите се отдръпваха ужасени от тях. Мъглите бавно ги обкръжаваха, поглъщаха ги…
	„Те имат нужда от мен“ — помисли Елънд и сграбчи юздите. Щеше да се опита да вдъхне кураж на хората си.
	— Демоа, последвай ме.
	Но Демоа не отговори. Императорът извърна глава.
	— Демоа? Какво…
	Гласът му секна. Демоа се бе прегърбил на седлото и се тресеше от конвулсии. После бавно се килна на една страна и тупна в дълбоката до глезени пепел.
	— Демоа! — извика Елънд и скочи от седлото. Чувстваше се като глупак. Нито за миг не бе помислил, че Демоа също може да пострада. Някак си вътрешно бе приел, че той, както Вин и останалите, ще е неподатлив на мъглите.
	Коленичи до генерала, заслушан във виковете на капитаните и писъците на поразените. Приятелят му се тресеше и стенеше от болка.
	А саждите продължаваха да се сипят.


	18.


	Рашек не успял да реши всички проблеми на света, защото всеки път, когато се справял с някой от тях, възниквал нов. Но той очевидно напредвал, защото новите проблеми били по-маловажни от предишните. Така, вместо растенията, които измирали заради недостига на слънчева светлина и сипещите се сажди, той получил такива, които все пак давали храна, макар и по-малко.
	Рашек спасил света. Вярно, че назряващата разруха поначало била по негова вина. Но поне не освободил Гибелта, както направихме ние.


	Сейзед шибна коня си с камшика, за да го прогони, и животното побягна. Копитата му вдигаха огромни облаци сажди. Козината му, някога бяла, сега бе тъмносива. Ребрата му се брояха — от хроничното недохранване скоро нямаше да може да носи на гърба си ездач.
	— Ама че тъжна гледка — отбеляза Бриз, застанал на покрития с пепел път до Сейзед. Един войник ги пазеше от саждите с чадър.
	Отрядът от двеста души изпроводи с мрачни погледи отдалечаващото се животно. Сейзед осъзнаваше, че освобождаването на последния кон е почти символично.
	— Как мислиш, дали ще оцелее? — попита Бриз.
	— Ако се научи да разравя саждите и да търси храна — отвърна Сейзед. — Но няма да му е лесно.
	— Напоследък животът не е лесен за никого — изсумтя Бриз. — Дано се справи животинчето. Ще се качиш ли в каретата при мен и Алриане?
	Сейзед погледна през рамо към каретата. Бяха свалили вратичките и вместо тях бяха окачили завеси, за да я олекотят, и сега я теглеха на смени. Щеше да му е удобно вътре, но… У него се пробудиха старите прислужнически инстинкти.
	— Не. Предпочитам да повървя. Благодаря все пак.
	Бриз кимна и тръгна към каретата. Войникът с чадъра забърза до него.
	Останал на открито, Сейзед придърпа качулката си и се обърна към Капитан Горадел.
	— Да тръгваме.
	Не беше никак лесно да се крачи в дълбоката пепел — тя се местеше и поддаваше под краката като подвижни пясъци. Въпреки трудностите Сейзед не можеше да се отърве от тревожните си мисли. Беше се надявал, че когато се присъедини към армията — и се срещне с Елънд и Вин, — ще забрави неволите си. Двамата бяха негови приятели, нещо повече, той бе човекът, който бе изпълнил техния брачен ритуал.
	Но противно на очакванията му тази среща пробуди нови неприятни мисли. „Вин остави Елънд да умре — повтаряше си той. — И го направи заради нещата, които й бях казал“.
	Носеше рисунката на цветето в джоба на ръкава си. Спомни си разговора с Вин. Как бе станало така, че хората бяха започнали да споделят с него проблемите си? Не виждаха ли, че той е най-обикновен лицемер? Човек, неспособен да даде добър съвет. Човек, който просто търси начин да ги утеши. Беше толкова объркан. Имаше чувството, че носи на плещите си непосилна тежест.
	С каква лекота говореше Елънд за надежда и радост, сякаш бе достатъчно да вземеш решение, за да си щастлив. Навремето Сейзед би се съгласил с него. Но сега непрестанно го измъчваха съмнения.
	„Затова съществува религията — разсъждаваше той, докато крачеше начело на колоната с раница на гърба. — Да помага на хората в смутни времена като тези сега“.
	Погледна към папката с документи. Отвори я и прелисти страниците, без да забавя крачка. Стотици религии и нито една, способна да му даде отговора, който търсеше. Може би ги познаваше прекалено добре. Останалите членове на групата не обожествяваха Келсайър най-вече защото бяха живели заедно с него. Знаеха всички негови недостатъци и слабости. Познаваха го като човек, а не като бог. Вероятно същото бе със Сейзед и религиите. Беше ги изучил достатъчно добре, за да вижда несъответствията в тях.
	Не можеше да презира хората, които бяха вярвали в тях, но за него самите религии бяха изтъкани от лицемерие и фалш. От божеството се очакваше да е перфектно. То не би позволило последователите му да бъдат изтребвани, нито светът да бъде разрушен от някой, който всъщност е имал добри намерения.
	Все в някоя от оставащите религии щеше да открие отговора. Да намери истината, която така страстно диреше. Да разсее мрачния песимизъм, който сякаш го задушаваше. Отпори поредния документ и го зачете, без да забавя крачка. От време на време махваше машинално с ръка, за да го почисти от сипещите се сажди.
	И този път не откри желания отговор. Не смееше да си помисли какво ще последва, ако така и не го намери.


	Най-сетне навлязоха в Централната област, в земи, където хората полагаха отчаяни усилия да оцелеят. Бриз и Алриане се возеха в каретата, но Сейзед нямаше нищо против да върви, макар това да затрудняваше изследванията ма религиите.
	Не знаеше какво ще стане с нивите. Напоследък често вървяха покрай ниви — Елънд бе накарал жителите на граничните области да се преместят към Централната и да трупат храна за следващата зима. Дори тези скаа, които бяха привикнали с градския живот, бяха изведени да работят на полето. Сейзед не знаеше дали хората си дават сметка за тежестта на положението, или са доволни, че някой ги води.
	От двете страни на пътя имаше купчини пепел. Всеки ден скаа работници излизаха да изринат натрупалите се през нощта сажди. Неблагодарна задача, чийто край не се виждаше. Тежка, като тази да се пренася вода за поливане на разчистените и засети ниви.
	Важното бе, че засега растенията покълваха. Войниците на Сейзед маршируваха покрай ниви, покрити с кафеникави листа. Гледка, която би трябвало да пробужда надежди, но по-скоро предизвикваше в душата му отчаяние. Растенията изглеждаха толкова жалки и крехки до огромните купчини сажди. Дори да оставеха мъглите настрана, как смяташе Елънд да се справи с тези тежки условия? Не разбираше ли, че един ден саждите ще са твърде много, за да бъдат изринати? Приведени в полето скаа — това бе гледка, която напомняше за времето на лорд Владетеля. Какво всъщност се бе променило за тях?
	— Погледнете ги само — рече един глас. Сейзед се обърна и видя, че до него крачи капитан Горадел. Гологлав, със сурово лице, той бе винаги в добро разположение на духа.
	— Виждам ги — рече Сейзед.
	— Въпреки саждите и мъглата, като ги гледам, се изпълвам с надежда.
	— Наистина? — Сейзед го изгледа учудено.
	— Ами да — отвърна Горадел. — Аз съм от семейство на земеделци, господарю терисец. Живеехме в Лутадел, но работехме на нивите.
	— Но сте били войник — посочи Сейзед. — Нали вие сте пуснали лейди Вин в нощта, когато бе убит лорд Владетеля?
	— Всъщност пуснах лорд Елънд, за да спаси лейди Вин, макар че тя, изглежда, не се нуждаеше особено от помощта ни. Както и да е, прав сте. Бях войник в двореца на лорд Владетеля — родителите ми се отрекоха от мен, когато постъпих на служба. Не можех да си представя, че цял живот ще превивам гръб на полето.
	— Това е изтощителна работа.
	— Не само — отвърна Горадел. — Не ме измъчваше работата, а… безнадеждността. Не можех да понасям мисълта, че ще се бъхтя цял ден заради благоденствието на някой друг. Ето защо реших да стана войник. Но сега, като гледам тези хора, надеждата отново се пробужда в мен.
	И кимна към нивите. Някои от работниците вдигаха глави и махаха, щом видеха знамето на императора.
	— Тези хора — продължи Горадел — работят, защото го искат.
	— Работят, защото не искат да гладуват.
	— Така е — потвърди Горадел. — Тук сте прав. Но никой не ги принуждава, нито ги смила от бой. Те се трудят, за да не умрат от глад семействата им. Това е разликата. Личи си по израженията им.
	Сейзед смръщи замислено вежди, но не отговори.
	— Както и да е, господарю терисец — продължи Горадел. — Дойдох да ви предложа да се отбием за припаси в Лутадел.
	— Да. Това ще е добре. Но аз ще трябва да ви напусна за няколко дни. Лорд Бриз ще поеме командването. Ще се срещнем на северния път.
	Горадел само кимна. Не го попита защо ще напусне групата, нито къде отива.


	След няколко дни Сейзед — сам — доближи Хатсинските ями. Районът не се отличаваше особено от околностите, след като всичко бе покрито с пепел. Сейзед изкачи склона и погледна в долината, където се намираха Ямите — мястото, където бе убита жената на Келсайър. Мястото, където се бе появил Оцелелия.
	Сега това бе домът на терисците.
	Бяха останали малцина. Броят им открай време не бе многочислен, а настъпването на мъглите бе допринесло за смаляването им. И повечето мъже бяха евнуси, като Сейзед.
	Заслиза по склона. Мястото беше удобно за заселване. През годините на управление на лорд Владетеля тук бяха работили стотици роби, пазени от стотици и повече войници. Това приключи след като Келсайър се върна в Ямите и разруши зародишите на атиума. Но пътищата и постройките бяха останали. Имаше достатъчно прясна вода и заслони. Терисците бяха направили известни подобрения, имаше нови постройки, превърнали някогашния лагер на ужасите в уютно селце.
	Сейзед видя група свои сънародници да почистват храсталаците от сажди. Храсталаците бяха преобладаващата растителност в Централната област, добре приспособени към саждопадите и със занижени нужди от вода в сравнение със земеделските култури. Това означаваше, че терисците полагат по-малко усилия от другите, за да оцелеят. Те бяха потомствени пастири още от времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Яки късокраки овци вървяха кротко по склоновете и дъвчеха жилавите клони на шубраците.
	„В какъв странен свят живеем — помисли си Сейзед. — Терисците се справят по-добре от другите“.
	Бързо забелязаха приближаването му. Деца изтичаха при родителите си, от колибите се подадоха глави. Около Сейзед се събраха овце, сякаш се надяваха да им подхвърли някаква храна.
	Двама възрастни мъже забързаха насреща му, пристъпваха несигурно върху кривите си крака. И те като Сейзед носеха стюардски униформи. Също като неговата и техните бяха почистени от сажди, за да се вижда добре клиновидният знак на гърдите. Герб, който показваше на коя Къща са служели.
	— Господарю Сейзед! — провикна се радостно единият.
	— Ваше величество! — добави другият.
	— Умолявам ви. — Сейзед вдигна ръце. — Не ме наричайте така.
	Двамата стари стюарди се спогледаха.
	— Моля ви, господарю Пазител. Позволете да ви предложим топла храна.


	19.


	Да, саждите са черни. Не бива да е така. В саждите се съдържа и чернило, но преобладаващият им цвят е сивкав.
	Сажди от саждивите кратери… това е нещо различно. Подобно на мъглите, саждите, които покриват нашата земя, не са съвсем естествени. Може би в това се проявява могъщото влияние на Гибелта — черно, както Съхранението е бяло. Или просто такава е природата на саждивите кратери, създадени за да изхвърлят пепел и да засенчват небето.


	— Ставай!
	Цареше непрогледен мрак.
	— Ставай!!!
	Дух отвори очи. Всичко изглеждаше мътно, безцветно. Светът бе скрит зад синкава пелена. Тялото му сякаш бе парализирано. Мъртво. Защо не чувстваше нищо?
	— Дух, трябва да станеш!
	Поне гласът беше ясен. За разлика от всичко останало. Той премига и изстена. Какво му ставаше? Очилата и кърпата бяха изчезнали, но дори и без тях не можеше да прозре в мрака.
	Беше му свършил калаят.
	Нямаше нищо, което да разпали в стомаха си. Познатият пламък, успокояващата свещичка вътре в него бе изчезнала. Верен и неизменен спътник от близо година. Често се страхуваше от това, което прави със себе си, но никога не се отказваше. А сега пламъка го нямаше.
	Значи затова всичко му изглеждаше безцветно. Така ли живееха другите? Така ли бе живял и той? Ясните трепкащи цветове и точните контури, с които бе свикнал, бяха изчезнали. Всичко бе мътно и блудкаво.
	Ушите му сякаш бяха запушени. Носът му… не можеше да подуши дъските под себе си, да различи от какво дърво са. Не можеше да усети миризмата на човешки тела. Не долавяше и топуркането на крака в съседните стаи.
	Защото… той бе в някакво помещение. Разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи. Веднага го проряза остра болка в рамото. Раната не беше превързана. Спомни си острието на меча, което се заби там. Това не беше рана, която зараства бързо — и наистина, лявата ръка почти не му се подчиняваше.
	— Загубил си доста кръв — продължи гласът. — Скоро ще умреш, ако не те погълнат пламъците. Не си прави труда да търсиш кесията с калаен прах — няма я.
	— Пламъците? — повтори Дух и премига отново. Как оцеляваха хората в толкова мрачен свят?
	— Усещаш ли ги, Дух? Те са наблизо.
	Имаше светлина, откъм коридора. „Това е някаква къща. При това хубава. Благородническа…
	Само че са я запалили“.
	Това най-сетне му даде сили да стане, но тялото му бе толкова немощно, че той отново рухна.
	— Не се опитвай да ходиш — посъветва го гласът. Къде ли го бе чувал? Струваше му се, че може да му се довери. — Пълзи.
	Дух направи както му казаха и запълзя напред.
	— Не към пламъците! Трябва да излезеш навън и да накажеш тези, които ти направиха това! Мисли, Дух!
	— Прозорецът — изграчи той и смени посоката.
	— Закован е с дъски — обясни гласът. — Виждал си го и преди, само че отвън. Има само един начин да оцелееш. Слушай сега хубаво.
	Дух кимаше тъпо.
	— Излез през другата врата. Пропълзи до стълбите, които водят към втория етаж.
	Дух запълзя нататък, полагаше неимоверни усилия при всяко движение. Ръцете му едва издържаха тежестта на раменете. Беше горил толкова дълго калай, че нормалните му сетива сякаш бяха отказали напълно. Намери пипнешком стълбата. Разкашля се от дима. Добре, че поне пълзеше.
	Докато се катереше, усети топлината. Пламъците сякаш го преследваха, изпълваха стаята зад него. Стигна втория етаж, но се подхлъзна на собствената си кръв и падна до стената.
	— Ставай! — нареди гласът.
	„Къде ли съм го чувал? — помисли отново той. — Защо правя каквото ми казва?“ Беше съвсем близо. Ако умът му не бе така замъглен, щеше да го разпознае. Продължи да изпълнява, каквото му казваше гласът, и бавно се надигна.
	— Втората стая отляво — заповяда гласът.
	Дух запълзя натам, без да мисли. Пламъците се издигаха по стълбите, облизваха стените.
	— Спри. Стигна. Сега наляво.
	Дух се извърна наляво и пропълзя в помещението. Оказа се богато обзаведен кабинет. Гражданина бе забранил да се отмъкват и продават скъпи мебели от къщите на благородниците и крадците не бяха влизали тук. Никой не искаше да притежава луксозни вещи от страх да не бъде обвинен в принадлежност към аристокрацията и изгорен.
	— Дух!
	Той бе чувал за тези екзекуции. И беше видял една. Беше платил на Дюрн да го предупреди, когато обявят за някоя. Срещу парите трябваше не само да бъде известен, но и да му осигурят удобно място за наблюдение. Освен това Дюрн обеща една добавка, нещо, което щеше да си заслужава още малко пари.
	„Преброй черепите“.
	— Дух!
	Той отвори очи. Беше паднал на пода и бе започнал да се унася. Пламъците вече достигаха тавана. Сградата скоро щеше да рухне. Нямаше никакъв начин да се измъкне.
	— Иди при писалището! — нареди гласът.
	— Аз съм мъртъв — прошепна Дух.
	— Не, не си. Иди при бюрото.
	Дух обърна глава, погледна към пламъците и видя сред тях нечий тъмен силует. Тапетите и картините по стените горяха и почерняваха. Но сянката сякаш не забелязваше огъня. Стори му се позната. Висока. Властна.
	— Ти? — прошепна Дух.
	— Иди при бюрото!
	Дух запълзя, опирайки се на безпомощните си ръце.
	— Дясното чекмедже.
	Дух го издърпа. Вътре имаше нещо.
	Стъкленици!
	Бяха от типа, който използваха аломантите за разтворите си. С треперещи пръсти Дух взе една, но тя се изплъзна и се счупи на пода. Той се взря в течността, която се изля на дъските — алкохолен разтвор, предпазващ метала от корозиране и улесняващ поглъщането.
	— Дух! — обади се гласът.
	Дух взе друга стъкленица. Успя да махне капачката със зъби. Пламъците го доближаваха. Отсрещната стена почти бе изчезнала. Пожарът пълзеше към него.
	Изпи съдържанието на стъкленицата и потърси в себе си калай. Нямаше. Дух извика отчаяно и захвърли стъкленицата. В разтвора нямаше и прашинка калай. А и да имаше, как би му помогнал да се спаси? Само щеше да почувства по-силно пламъците и нетърпимата болка в раната.
	— Дух! — извика властно гласът. — Разпали го!
	— Ама няма калай! — изхленчи Дух.
	— Няма, естествено! Мъжът, чиято е била тази къща, не е бил Калаено око!
	Дух действаше почти машинално — пресегна се вътре в себе си и откри нещо напълно неочаквано. Нещо, което никога не си бе и помислял, че ще види, нещо, което не би трябвало да съществува.
	Запаси от нов метал. Той го разпали.
	Тялото му се изпълни със сила. Треперещите му ръце се успокоиха. Световъртежът изчезна. Той почувства напрежение и сила, мускулите му се изпълниха с мощ.
	— Изправи се!
	Дух рязко повдигна глава. Скочи на крака и се огледа с прояснен поглед. Само един метал можеше да променя по такъв начин тялото, да го прави силно, да притъпява болката и да потиска ефекта от кръвозагубата.
	Дух гореше пютриум.
	Фигурата стоеше сред пламъците, тъмна, забулена в дим.
	— Дух, дарих те със способността да гориш пютриум — каза гласът. — Използвай го, за да избягаш от къщата. Можеш да разбиеш дъските на прозореца в дъното, да се покатериш на покрива и да се прехвърлиш на съседната сграда. Войниците няма да те видят — те внимават да не угасне пожарът.
	Дух кимна. Топлината вече не го измъчваше.
	— Благодаря ти.
	Фигурата пристъпи напред и се превърна в нещо повече от силует. Пламъците хвърляха отблясъци върху решителното лице на мъжа и подозренията на Дух се потвърдиха. Имаше причина да се доверява на този глас, причина да направи това, което му казваше.
	Да изпълни заповедта му.
	— Дух, не ти подарих пютриума само за да оцелееш — каза Келсайър и посочи. — Дадох ти го, за да можеш да отмъстиш. А сега, тръгвай!


	20.


	Мнозина са тези, които съобщават, че усещат разумно, изпълнено с омраза присъствие в мъглите. Това съвсем не е свързано с факта, че мъглите убиват хора. В повечето случаи те имат поведение на природно явление и не са по-разумни от някое страховито бедствие.
	В някои случаи обаче има нещо друго. Когато мъглата облагодетелства някого, тя се вихри около него. Когато изпитва враждебност, се отдръпва. Някои долавят в нея покой, други усещат омраза. Всичко се свежда до неуловимото докосване на Гибелта и как човек реагира на него.


	ТенСуун седеше в клетката.
	Сама по себе си клетката бе оскърбление. Кандра не бяха като хората — дори да не беше затворен, ТенСуун не би се опитал да избяга. Щеше да се примири с участта си.
	Но въпреки това го бяха затворили. Нямаше представа откъде са взели клетката — тя не беше от предметите, необходими за кандра. Вероятно я бяха открили Вторите и я бяха поставили в една от големите кухини на Родината. Беше изработена от железни плочи и яки стоманени решетки, покрити с мрежа, за да му попречи да издължи тялото си и да пропълзи между пречките. Още една обида.
	ТенСуун седеше гол на студения железен под. Беше ли постигнал нещо повече от собственото си осъждане? Дали думите му, произнесени в Палатата на Завета, имаха въобще някаква стойност?
	Зад клетката стените на пещерата сияеха със светлината на култивиран мъх и кандра изпълняваха ежедневните си дейности. Някои спираха да го погледнат. Тъкмо това бе целта на забавянето между процеса и произнасянето на присъдата. Второто поколение не се нуждаеше от седмици, за да измисли как да постъпи с него. Но ТенСуун ги бе принудил да му позволят да говори открито и Вторите щяха да се погрижат да получи съответстващо наказание. Бяха го изложили на показ, както хората излагат стоките си на пазар. В цялата история на кандра никой друг не бе изтърпявал подобно унижение. Името му щеше да е синоним за срам векове наред.
	„Но ние няма да просъществуваме векове — помисли си гневно той. — Тъкмо това им казах в речта си“.
	Изглежда обаче не се бе справил добре. Как да обясни на сънародниците си какво чувства? Как да ги убеди, че е време за драстична промяна на традициите, време да преосмислят начина си на живот?
	„Какво ли е станало горе? Дали Вин е отишла в Кладенеца на Възнесението?“ Ами Гибелта, Съхранението? Боговете на кандра отново воюваха, а тези, които го знаеха, се преструваха, че не се е случило нищо.
	Извън клетката му кандра продължаваха да живеят както преди. Едни обучаваха членовете на новото поколение — от време на време мярваше Единайсетици, като малки топки със сияещи кости. Трансформацията от мъглив дух в кандра не бе лесна. След като получеше Благодатта, мъгливият дух губеше повечето си инстинкти и придобиваше интелект, за да се научи да оформя мускулите и тялото си. Процесът отнемаше дълги години.
	Други възрастни кандра приготвяха храна — варяха смес от водорасли и гъби в каменни шахти, но не като тази, в която ТенСуун щеше да прекара вечността. Въпреки някогашната си омраза към човечеството ТенСуун винаги се бе наслаждавал на тяхната храна, особено на месото — то бе истинско изкушение и тъкмо то го караше с радост да заминава за изпълнение на поредния Договор.
	Но сега почти нямаше какво да пие, камо ли да яде. Въздъхна и огледа голямата кухина извън решетките. Пещерите на Родината бяха просторни, твърде големи, за да бъдат запълнени от кандра. Но тъкмо това се харесваше на повечето негови сънародници. След години прекарани в служба на някой господар, в изпълнение на прищевките му, това бе възможност да се откъснат от света, да се порадват на усамотение.
	„Усамотение — помисли огорчено ТенСуун. — Скоро ще имам предостатъчно усамотение“. Мисълта, че го очаква вечен затвор, потисна гнева му към онези, които идваха да го зяпат. И без това те щяха да са последните живи същества, които вижда. Познаваше повечето от тях. Четвъртите и Петите идваха да плюят на земята пред него, за да покажат предаността си към Вторите. Шестите и Седмите — които съставляваха основната част от изпълнителите на Договори — се приближаваха, за да изразят съжаление за един пропаднал другар. Осмите и Деветите идваха от любопитство, учудени, че една толкова възрастна кандра може да бъде низвергната.
	А после видя познато лице и се извърна засрамен, защото се приближаваше МеЛаан и в големите й очи се четеше болка.
	— ТенСуун? — прошепна тя.
	— Върви си, МеЛаан — отвърна тихо той, извърнат с гръб към нея, с което се озова лице в лице с друга група кандри.
	— ТенСуун… — повтори тя.
	— МеЛаан, не бива да ме виждаш така.
	— А те не би трябвало да постъпват по този начин с теб — отвърна тя и той долови в гласа й гняв. — Ти си почти толкова възрастен, колкото са те, и много по-мъдър.
	— Те са от Второто поколение — посочи ТенСуун. — Избраници на Първите. Те са наши водачи.
	— Не е нужно да ни водят.
	— МеЛаан! — каза той и най-сетне се обърна. Повечето зяпачи стояха на известно разстояние, сякаш престъплението на ТенСуун беше заразно. МеЛаан бе приклекнала до клетката и тънките дървени кости на Истинското й тяло я караха да изглежда невероятно слаба.
	— Защо не протестираш срещу тях? — попита тя тихо.
	— Ти за какви ни мислиш? За хора, с техните въстания и недоволство? Ние сме кандра. Ние принадлежим към Съхранението. Ние следваме установения ред.
	— Все още ли се прекланяш пред тях? — изсъска тя гневно и притисна лице в решетките. — След това, което каза — за случващото се горе?
	— Горе? — попита смутено ТенСуун.
	— Ти беше прав, ТенСуун — рече тя. — Саждите покриват земята с черна мантия. Мъглите се спускат денем и убиват хората и посевите. Назрява нова война между човеците. Гибелта се завърна.
	ТенСуун затвори очи и прошепна:
	— Те ще направят нещо. Първото поколение.
	— Те са стари — възрази МеЛаан. — Стари, разсеяни, неспособни.
	ТенСуун отвори очи.
	— Толкова си се променила.
	Тя се усмихна.
	— Не биваше да позволяват на Третите да отглеждат децата от новото поколение. Има много от нас, по-младите, които искат да се бият. Вторите не могат да управляват вечно. Какво да направим, ТенСуун? Как да ти помогнем?
	„О, дете мое — помисли той. — Да не мислиш, че те не знаят за вас?“
	Второто поколение не бяха глупаци. Може да бяха лениви, но бяха опитни и изобретателни — ТенСуун си даваше ясна сметка за това, защото ги познаваше твърде добре. Те знаеха как да накарат кандра да се вслушват в думите им и със сигурност слухтяха за разговори около неговата клетка. Една кандра от Петото или Шестото поколение, дарена с Благодатта на Съзнанието, можеше да е далеч и пак да чува какво се говори край клетката.
	ТенСуун беше кандра. Беше се върнал, за да изтърпи наказанието си, защото го смяташе за редно. Въпрос по-скоро на чест, отколкото на Договора. Просто това бе част от него.
	И все пак в думите на МеЛаан имаше истина…
	„Гибелта се завърна…“
	— Как можеш просто да седиш тук? — попита тя. — ТенСуун, ти си по-силен от тях.
	ТенСуун поклати глава.
	— МеЛаан, аз наруших Договора.
	— В името на по-голямо добро.
	„Поне нея съм убедил“.
	— Така ли е, ТенСуун? — попита тя съвсем тихо.
	— Какво?
	— ОреСюр. Той притежаваше Благодатта на Силата. Сигурно си я наследил от него, когато го уби. Какво направи с нея? Мога ли да ти я донеса? Да я взема и да ти я предам, за да можеш да се биеш?
	— МеЛаан, няма да се бия със сънародниците си. Аз съм кандра.
	— Някой трябва да ни поведе! — изсъска тя.
	И това също беше вярно. Но според ТенСуун не беше правилно. Или, по-точно, беше правилно за Второто и Първото поколение. За този, който ги бе създал. Който бе мъртъв. Само дето друг бе заел мястото му.
	МеЛаан мълчеше, коленичила до клетката му. Може би го чакаше да я подкрепи, да се преобрази във водача, когото търсеше. Но той също мълчеше.
	— Значи си се върнал, за Да умреш — заключи тя.
	— Не. За да разкажа какво открих. Да обясня какво чувствам.
	— И после какво? Дойде тук, донесе страшни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?
	— МеЛаан, това не е честно. Дойдох, защото така повелява дългът ми на кандра.
	— Тогава се бори!
	Той поклати глава.
	— Значи е истина — въздъхна тя. — Другите от моето поколение… те казват, че си се пречупил през последните години, когато си бил при твоя нов господар.
	— Не ме е пречупил — заяви ТенСуун.
	— Така ли? И защо тогава се върна в Родината с тялото, което използваше?
	— Кучешкият скелет ли? Не ми го даде Зейн, а Вин.
	— Тогава значи тя те е пречупила.
	ТенСуун въздъхна уморено. Как да й обясни? От една страна, имаше някаква странна ирония във факта че МеЛаан — която преднамерено носеше Истинско тяло, за да се отличава от човешките — намираше неговото кучешко тяло за проява на безвкусица. Но, от друга, можеше да я разбере. Беше му отнело доста време да осъзнае предимството на кучешкото тяло.
	Замисли се.
	Не. Не беше дошъл тук, за да вдига въстание. Беше се върнал, за да обясни, да служи на интересите на своя народ. И щеше да го направи, като приеме наказанието, както би постъпила една истинска кандра.
	Но все пак…
	Съществуваше една възможност. Почти нищожна. Не беше сигурен дали иска да избяга, но ако наистина успееше…
	— Скелетът, за който говориш — каза той неочаквано дори за себе си. — Знаеш ли къде е?
	МеЛаан се намръщи.
	— Не. Защо ти трябва?
	ТенСуун поклати глава.
	— Не ми трябва. — Произнасяше думите внимателно. — Той е отвратителен! Трябваше да го нося близо година, в унизителната роля на куче. Бих се отървал от него, но не разполагах с труп, който да погълна, и затова се върнах тук в подобно тяло.
	— ТенСуун, струва ми се, че избягваш темата.
	— Няма никаква тема, МеЛаан — рече той и й обърна гръб. Независимо дали планът му щеше да проработи, или не, не би искал Вторите да заподозрат нещо и да я накажат. — Не смятам да въставам срещу своя народ. Моля те, ако наистина искаш да ми помогнеш, остави ме на мира.
	Чу я да се надига. Чу гласа й.
	— Ти беше един от най-великите сред нас.
	ТенСуун въздъхна. „Не, МеЛаан, никога не съм бил велик. До съвсем скоро бях най-посредственият от моето поколение, консерватор, известен с омразата си към хората. А сега станах най-прочутият престъпник на своя народ, но и това е почти случайно.
	Това не е величие. По-скоро е глупост“.


	21.


	Не би трябвало да ни изненадва, че Елънд се превърна в толкова могъщ аломант. Документиран факт е — макар документите да не са достъпни за всички, — че аломантите са били много по-силни през ранните дни на Последната империя.
	В онези дни аломантите не се нуждаели от дуралуминий, за да си осигурят контрол над кандра и колосите. Достатъчно е било да Тласнат или Придърпат чувствата им. Тъкмо тази тяхна способност фактически е принудила кандрите да измислят техните Договори — защото по онова време не само Мъглородните, но и Усмирителите и Размирителите можели да ги контролират без особено усилие.


	Демоа оцеля.
	Беше един от по-голямата група, петнайсетте процента, които се разболяха, но не умряха.
	Вин седеше на покрива на каютата на ладията, опряла една ръка на дървения перваз, докато с другата машинално опипваше обецата, останала за спомен от майка й. По пътя покрай канала подтичваха колоси — теглеха ладиите с дебели въжета. Повечето ладии караха припаси, но в трюмовете на няколко бяха настанени ранените.
	Вин се надигна и погледна към носа на ладията. Елънд, както винаги, стоеше там и гледаше напред. Имаше царствена осанка, с изправен гръб и уверен поглед. Беше толкова различен от младия мъж, с когото се бе запознала някога, с тази гъста брада, дългата коса и шити по поръчка униформи. Макар и чисти обаче, дрехите му бяха захабени. Просто вече не бяха нови. Униформи на човек, водещ неспирна война от близо две години.
	Вин го познаваше достатъчно, за да усети, че не се чувства добре. Но освен това знаеше, че в момента не е готов да говори за това.
	Тя се изправи, като несъзнателно разпали пютриум, за да подобри равновесието си. Слезе на палубата, седна на пейката до парапета и взе книгата, която бе оставила там. Елънд щеше да сподели с нея какво го измъчва, когато му дойде времето. Междувременно тя трябваше да свърши нещо друго.
	Отвори книгата на мястото, където бе поставила отбелязка, и препрочете подчертания текст.
	„Дълбината трябва да бъде разрушена — пишеше там. — Аз я видях и я почувствах. Струва ми се, че названието, което й дадохме, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и необхватна, но също така е ужасна. Мнозина не си дават сметка, че тя е разумна, но аз съм се докосвал до съзнанието й в няколкото случая, когато се изправях срещу нея“.
	Седеше на пейката и не откъсваше поглед от страницата. Покрай бордовете на ладията се плъзгаха канални води, покрити с коричка от сажди.
	Четеше дневника на Аленди. Написан преди хиляда години от човек, който бе смятал себе си за Героя на времето. Аленди не бе завършил пътешествието си — беше убит от своя слуга Рашек. Същият, който по-късно бе взел силата от Кладенеца на Възнесението и бе станал лорд Владетеля.
	Историята на Аленди застрашително напомняше тази на Вин. Тя също бе решила, че ще стане Герой на времето. Беше открила Кладенеца и бе предадена. За разлика от Аленди обаче измяната не бе дело на нейни слуги — а на силата, пленена в самия Кладенец. Сила, за която се предполагаше, че е свързана с пророчествата за Героя на времето.
	„Защо непрестанно се връщам на този откъс?“ — зачуди се тя. Дали не беше заради вчерашните думи на Човек — че мъглите я мразели? Беше чувствала неведнъж тази омраза — а се оказваше, че Аленди също я е усетил.
	Но можеше ли да вярва на думите от дневника? Силата, която наричаха Гибелта, бе доказала, че е в състояние да променя много неща в този свят. Дребни неща и същевременно важни. Като текст в книга — причина, поради която сега Елънд караше всички свои офицери да запомнят нарежданията му или пък те да бъдат изписвани върху метални плочи.
	И все пак, ако съществуваха някакви важни сведения относно Гибелта в този дневник, тя би трябвало да ги е премахнала. Вин имаше подозрението, че от поне две години невидимата сила я води. Тя си бе мислила, че прави невероятни разкрития, а в действителност се оказваше, че е правела това, което иска Гибелта.
	„Което не значи, че Гибелта е всесилна — помисли Вин. — Ако беше така, нямаше да има борба. Нямаше да се налага да ме измами, за да я освободя… Освен това не може да чете мислите ми…“
	Дори тези заключения не й действаха успокоително. Какъв смисъл от всичко това? Навремето обсъждаше подобни проблеми с ТенСуун, Сейзед и Елънд. Това не беше задача по нейните сили, липсваше й солидната подготовка на книжник. Но Сейзед бе твърде погълнат от собствените си проучвания, ТенСуун се бе завърнал при своя народ, а Елънд бе затрупан с прекалено много проблеми, за да се занимава с нещо друго освен с армията и политиката. Вин трябваше да се справи сама. А все още намираше четенето за досадно занимание.
	Ако не друго, поне се бе примирила с идеята, че това, с което се занимава, е важно, макар да го намираше за скучно. Животът й вече не й принадлежеше. Тя бе важна част от Новата империя. Беше нейното острие, а сега бе дошло време да опита и тази нова роля.
	„Трябва да го направя. Тук има някаква загадка, която трябва да разкрия. Какво казваше Келсайър? Винаги има някаква тайна“.
	В съзнанието й изникна образът на Келсайър. Стоеше решително пред малка група крадци и заявяваше, че възнамерява да свали лорд Владетеля и да освободи империята. „Ние сме крадци — казваше той. — При това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни за решаване и да ги преодолеем една по една“.
	В онзи ден, докато той изписваше предстоящите задачи върху дъската, Вин бе изумена как невъзможното може да се превърне в постижимо. И тогава за първи път поне малко повярва, че Келсайър е в състояние да събори Последната империя.
	„Добре де — рече си сега. — Ще започна като Келсайър, като опиша нещата, които зная със сигурност“.
	В Кладенеца на Възнесението наистина имаше сила, поне тази част от легендите се оказа вярна. Имаше и нещо живо — затворено в Кладенеца или близо до него. То бе подмамило Вин да използва силата, за да го освободи от оковите. Може би би могла да използва тази сила, за да победи Гибелта, но тя се бе отказала.
	Седеше замислено и почукваше с пръст по корицата на дневника. Добре си спомняше как се бе почувствала в миговете, когато се докосна до силата. Нещо повече, докато я държеше в себе си, всичко й се струваше напълно естествено. Устройството на света, животът на хората… сякаш силата не беше само неосъществена възможност. Тя бе и начин да разбере.
	Ето я допирната точка. Трябваше й опорна точка, преди да започне да обмисля предстоящите си действия. Силата бе реална, също както и Гибелта. Последната притежаваше известни способности да променя света, докато е затворена — Сейзед бе потвърдил, че текстовете му са променени така, че да съответстват на целите й. Сега Гибелта бе свободна и Вин предполагаше, че тъкмо тя стои зад масовите убийства и сипещите се сажди.
	„Макар че — напомни си Вин, — не мога да съм сигурна дори в тези неща“. Какво всъщност знаеше за Гибелта? Беше я докосвала, бе я почувствала — и в този момент я бе освободила. Гибелта копнееше да разрушава, ала същевременно не бе сила, олицетворяваща хаоса. Изглежда, не бе в състояние сама да постигне това, което искаше. Сякаш следваше някакви строго определени правила…
	Вин вдигна глава и извика тихо:
	— Елънд?
	Императорът я погледна от носа на ладията.
	— Кое е първото правило на аломантията? — попита Вин. — Първото, на което те научих?
	— Последствие — рече Елънд. — Всяко действие има последствие. Когато Тласкаш нещо тежко, то ще те тласне назад. Ако Тласкаш нещо леко, то ще отлети напред.
	Това бе първият урок, който Вин бе получила от Келсайър — и навярно първият, който той бе получил от своя учител.
	— Много добро правило — продължи Елънд и отново се загледа в хоризонта. — Важи за всички неща в живота. Ако хвърлиш нещо нагоре, то ще падне надолу. Когато влезеш с армия в кралството на някой, той ще ти отвърне…
	„Последствие — замисли се тя, смръщила вежди. — Като нещата, които падат, когато ги хвърлиш нагоре. Такива ми се струваха и действията на Гибелта“. Може би това бе неуловима следа от докосването на силата, или обяснение, което й подаваше подсъзнанието. Но тя долавяше някаква логика в действията на Гибелта. Логика, която не разбираше, но бе в състояние да усети.
	Елънд отново се обърна към нея.
	— Точно затова харесвам аломантията. Или поне теорията за нея. Скаа говорят за нея с изплашен шепот, наричат я магия, но всъщност тя е съвсем рационална. Знаеш какви са последствията от аломантичния Тласък, също както знаеш какво ще стане, когато пуснеш камък във водата. За всеки Тласък има и Дърпане. Без изключения. Проста и неоспорима логика — не като действията на хората, които са изпълнени с противоречия, безпорядък и скрити замисли. Аломантията е природна сила.
	„Природна сила.
	За всеки Тласък има и Дърпане. Следствие“.
	— Това е важно — прошепна Вин.
	— Кое?
	„Следствието“.
	Онова, което бе почувствала в Кладенеца на Възнесението, бе склонно към разрушение, точно както го описваше и Аленди в дневника си. Но то не беше създание, не приличаше на човек. Беше сила — мислеща сила, но въпреки това сила. А силите се подчиняват на правила. Аломантията, времето, дори притеглянето на земята. Светът се гради върху определени принципи. В него царува логиката. На всяко Тласкане отговаря Дърпане. Всяка сила има противосила.
	Ето че беше открила законите, свързани с онова, с което воюваше. А те можеха да й помогнат да намери начин как да го победи.
	— Вин? — повика я Елънд, втренчил поглед в лицето й.
	— Няма нищо, Елънд. Или по-точно нищо, за което да мога да говоря.
	Той продължи да я гледа втренчено още известно време. „Сигурно си мисли, че готвиш заговор срещу него“ — прошепна в нея Рийн. За щастие дните, в които се вслушваше в думите му, бяха отминали отдавна. Тя погледна Елънд и видя, че той кима, че е приел обяснението й. После й обърна гръб и се върна към собствените си нерадостни мисли.
	Вин се изправи, отиде при него и положи ръка на рамото му. Той въздъхна, извърна се и я прегърна. Ръката му, някога вялата, отпусната ръка на книжник, сега бе мускулеста и здрава — ръка на воин.
	— За какво си мислиш? — попита тя.
	— Знаеш.
	— Беше неизбежно, Елънд. Рано или късно войниците трябваше да бъдат изложени на мъглите.
	— Да — съгласи се той. — Но има и друго, Вин. Страхувам се, че започвам да приличам на него.
	— На кого?
	— На лорд Владетеля.
	Вин изсумтя под нос и се сгуши в него.
	— Тъкмо той би постъпил по този начин — продължи Елънд. — Да пожертва хората си в името на стратегическото преимущество.
	— Обясни го на Хам — отвърна Вин. — Не можем да си позволим да губим време.
	— И все пак това е твърде сурово решение — въздъхна Елънд. — Проблемът не е само в това, че мнозина ще загинат, а и че го правят по мое нареждане. Вин, аз съм… жесток човек. Докъде ще стигна, за да осъществя целите си? Тръгнал съм с армията си да отнема кралството на друг човек.
	— В името на общото благо.
	— Вероятно това е било извинението на всички тирани открай време. Сигурен съм. Да, аз продължавам напред. Но тъкмо заради тези неща не исках да ставам император. Заради това оставих на Пенрод трона по време на обсадата. Не исках да съм предводител, който прави подобни неща. Исках да защитавам, не да обсаждам и да убивам! Ала има ли друг начин? Всичко, което правя, изглежда неизбежно. Като да повеждам хората си към мъглите. И като този поход срещу Фадрекс. Трябва да се доберем до онзи склад — това е единствената възможност да разберем какво се изисква да направим! Всичко изглежда напълно логично. Безскрупулна, жестока логика.
	„Жестокостта е най-прагматичното от всички чувства…“ — прошепна в главата й Рийн. Тя не му обърна внимание.
	— Твърде дълго си слушал какво говори Сет.
	— Може би — съгласи се Елънд. — Но ми е трудно да отхвърлям подобна логика. Вин, израснах като идеалист — и двамата знаем, че е така. Сет ми осигурява необходимия баланс. Това, което казва, често напомня думите на Тиндуил. — Замисли се и поклати глава. — Съвсем наскоро разговарях със Сет за аломантичното Преобразяване. Имаш ли представа какво правеха благородниците, за да открият аломанти сред наследниците си?
	— Нареждали са да ги пребиват от бой — прошепна Вин.
	Аломантичните заложби винаги дремеха в латентно състояние и се пробуждаха при силна травма. Човек трябваше да бъде докаран до ръба на оцеляването, на прага на смъртта, и едва тогава силата се пробуждаше. Процес, известен като Преобразяване.
	Елънд кимна.
	— Да. Една от най-великите и най-мръсни тайни в живота на благородниците. Нерядко тези деца са загивали — боят трябва да е наистина жесток, за да пробуди аломантични способности. Всяка Къща има различен начин на действие, но по правило са прибягвали до тези методи във възрастта преди пубертета. Щом момче или момиче достигне тази възраст, го отвеждали някъде и го пребивали почти до смърт.
	Вин потрепери.
	— Помня добре какво се случи с мен — продължи Елънд. — Баща ми не участва лично в побоя, но беше там и гледаше. Най-тъжното нещо, свързано с тези побоища, е, че в повечето случаи са безполезни. Едва шепа деца стават аломанти. Аз не станах. Биха ме напразно.
	— Елънд, ти сложи край на тези мъчения — каза меко Вин. Малко след като се възкачи на престола, Елънд бе издал разпореждане: наследник на знатна къща можеше сам да избере дали да бъде подложен на изтезания, но само ако е навършил пълнолетие.
	— И сгреших — отвърна тихо той.
	Вин го погледна.
	— Вин, аломантията е най-могъщият ни ресурс — продължи Елънд. — Сет изгуби кралството си и едва не загина, защото не можа да събере достатъчно аломанти. А аз забраних със закон да се търсят аломанти сред населението.
	— Елънд, ти забрани да се пребиват деца.
	— Но ако тези побоища могат да спасят живота на мнозина други? Както излагането на мъглите спасява живота на войниците? А какво ще кажеш за Келсайър? Той се е сдобил с аломантична сила едва след като се е Преобразил в Хатсинските ями. Какво би станало, ако са го били изтезавали още като малък? Щял е да бъде завършен Мъглороден. И да спаси жена си.
	— Но щеше ли да има смелостта и волята да свали Последната империя?
	— По-добро ли е сегашното положение? — отвърна с въпрос Елънд. — Вин, колкото по-дълго седя на трона, толкова по-ясно си давам сметка, че онова, което е правил лорд Владетеля, не е било зло, а по-скоро необходимо. Справедливо или не, но той е поддържал реда във владенията си.
	— Елънд, не ми харесва, когато говориш такива неща.
	Той извърна очи към черните води на канала.
	— Това не значи, че ги одобрявам, Вин. Просто започвам да го разбирам — и това разбиране ме безпокои. — Погледна я и тя видя в погледа му въпрос, но също и решимост. — Държа този трон само защото знам, че в един момент ще се откажа от него в името на правдата. Ако някога се отклоня от този път, Вин, моля те, кажи ми. Разбрахме ли се?
	Тя кимна.
	Елънд отново извърна очи към хоризонта. „Какво ли се надява да види там?“ — зачуди се тя.
	— Вин, трябва да има решение — продължи той. — И все някога ще го открием. Правилен избор между това кои искаме да бъдем и какви трябва да бъдем. — Въздъхна. — Но засега трябва да се задоволим само с това кои сме.
	И кимна към една лодка, която се приближаваше към ладията им. На носа й стоеше мъж с кафяво расо. Носеше големи очила, за да прикрие сложните татуировки, спомен от службата му в Министерството, а на лицето му грееше широка усмивка.
	Вин неволно се засмя. Допреди година-две би си помислила, че щастливият принудител е лош знак. Но това беше преди да се запознае с Ноорден. Дори по времето на лорд Владетеля този отдаден на изследванията си книжник вероятно бе живял затворен в своя малък свят. Ноорден бе странно доказателство, че даже в редовете на най-зловещата организация в някогашната империя е имало добри хора.
	— Ваше величество — почна Ноорден още докато се качваше на ладията. Следваха го неколцина помощници и писари, натоварени с книжа.
	— Здравей, Ноорден — каза Елънд. — Приключи ли с изчисленията, за които те помолих?
	— Да, ваше величество — отвърна Ноорден. Един от помощниците му вече разтваряше пред него голяма оръфана книга. — Ще призная, че задачата беше трудна, но…
	— Но си бил старателен както винаги, сигурен съм — прекъсна го Елънд и се наведе над книгата. Изглежда, бързо се ориентира в написаното, докато Вин виждаше само колони от числа.
	— Какво пише тук? — попита тя.
	— Това е статистика на заболелите и умрелите — обясни Елънд. — От трийсет и осем хиляди войници близо шест хиляди се разболяха. Изгубихме сто петдесет и петима.
	— Включително един от моите писари — добави Ноорден и поклати глава.
	Вин се намръщи. Не заради чутото, а от нещо друго, което проблесна в главата й.
	— Умрелите са по-малко, отколкото очаквахме — продължи Елънд, като си подръпваше замислено брадата.
	— Да, ваше величество — потвърди Ноорден. — Предполагам защото войниците са по-издръжливи от цивилното население. Болестта също не ги повали толкова силно.
	— Откъде знаете? — попита Вин ядосано. — Как можете да предполагате колко ще умрат?
	— От предишния ни опит, милейди — отвърна Ноорден. — Следим внимателно броя на жертвите. Тъй като болестта е нова, се опитваме да определим какво точно я предизвиква. Може би това ще ни помогне да намерим лечение. Накарах моите писари да преровят всички архиви и да потърсят полезна информация. Прилича малко на люшкаща треска, но тя се причинява от…
	— Ноорден — прекъсна го смръщено Вин. — Това са точните бройки, нали?
	— Да, милейди. Негово величество ме помоли…
	— Колко точно са се разболели?
	— Нека да погледна… — Ноорден се наведе над книгата. — Пет хиляди двеста четиридесет и трима.
	— Какъв процент от войниците е това?
	Ноорден взе перото и направи бързи изчисления в долната част на листа.
	— Около тринайсет и половина процента — докладва накрая, като си нагласи очилата.
	Вин поклати озадачено глава.
	— Включваш ли и хората, които умряха?
	— Всъщност не — отвърна Ноорден.
	— А коя сума използваш? — продължи Вин. — Общият брой на хората в армията или броя на тези, които преди не са се сблъсквали с мъглите?
	— Общият брой.
	— Разполагаш ли с бройката на вторите? — попита Вин.
	— Да, милейди — отвърна Ноорден.
	— Използвай тази цифра — каза Вин.
	Елънд я погледна заинтригувано и докато Ноорден и хората му смятаха, я попита:
	— Вин, защо е това?
	— Ами… не съм съвсем сигурна — призна тя.
	— Бройката е важна, за да се направят заключения — рече Елънд. — Но не виждам как… — И млъкна, понеже Ноорден заклати глава и замърмори нещо.
	— Какво има? — попита го Вин.
	— Ами… милейди — почна Ноорден. — Малко съм изненадан. Но резултатът е точен — разболели са се шестнайсет процента от войниците. До човек.
	— Сигурно е просто случайност, Ноорден — каза Елънд. — Какво толкова, като е точен процент.
	— Сигурно сте прав, ваше величество — отвърна Ноорден малко замислено. — Просто случайност.
	— Провери в архивите — каза Вин. — Виж какъв е процентът при други групи, които са се разболявали.
	— Вин — каза Елънд. — Не съм статистик, но много пъти съм работил с числа при моите изследвания. Понякога естествени феномени водят до на пръв поглед странни резултати, но хаосът на статистиката обикновено приключва с разумни обяснения. Може да ти се стори странно, че процентите понякога са точни, но просто така действа статистиката.
	— Шестнайсет — обади се Ноорден и вдигна глава. — Пак същият резултат.
	Елънд се намръщи и се наведе над книгата.
	— Третият резултат не е съвсем достоверен — продължи Ноорден. — Но това е само защото изходното число не е кратно на двайсет и пет. Не е възможно да се разболее част от човек. Но заболеваемостта в тази група тук е точно шестнайсет процента.
	Вин надзърна над рамото на Елънд и плъзна поглед по цифрите.
	— Няма никаква връзка с възрастта на засегнатите — продължи Ноорден. — Нито с това къде са живели. При всички групи процентът на заболяване е точно шестнайсет.
	— Как не сме го забелязали досега? — попита Вин.
	— Е, имахме известна представа — възрази Ноорден. — Знаехме, че приблизително четирима на всеки двайсет и пет се разболяват. Но не си давах сметка колко точно е съотношението. Наистина е странно, ваше величество. Не познавам друга болест, която да поразява населението по този начин. Вижте, ето тука има доклад за сто съгледвачи, пратени в мъглите, и точно шестнайсет от тях са се разболели!
	— Нещо не е наред — въздъхна Елънд. — Никак не е наред.
	— Да. Невъзможно е да получаваме такива статистически резултати — съгласи се Ноорден. — Населението просто не може да бъде поразявано с подобна точност, независимо каква е болестта. Трябва да има крива на вероятността и по-малките групи да не реагират с такава точност.
	— Ако не друго — добави Елънд, — би трябвало болестта да засяга повече възрастните.
	— Има нещо подобно — рече Ноорден, като плъзна пръст по редовете числа. — Поне що се отнася до смъртността. Но броят на заболелите неизменно е шестнайсет процента! Твърде много се занимавахме с умрелите и не забелязахме колко неестествено точен е този процент.
	Елънд се изправи.
	— Ноорден, искам да провериш резултатите още веднъж. Разпитай хората, увери се, че данните ви са верни, и опитай да разбереш какво означава това. Не можем да си вадим заключения на базата на четири-пет примера. Трябва ни по-голям брой.
	— Да, ваше величество. — Ноорден изглеждаше наистина озадачен. — Ами… ако не е просто съвпадение? Какво може да означава?
	— Не зная — отвърна Елънд.
	„Че е следствие — помисли Вин. — Че има някакъв закон, макар и да не го разбираме. Шестнайсет. Защо точно шестнайсет процента?“


	22.


	Металните топчета при Кладенеца — късчетата метал, превръщащи хората в Мъглородни — са причината за могъществото на аломантите. Първите Мъглородни са били такива, какъвто стана Елънд Венчър — притежавали са първична сила, която се предавала от поколение на поколение при благородниците, но с течение на времето постепенно отслабвала.
	Лорд Владетеля е бил един от тези древни аломанти, чиято сила не се е притъпила с годините и унаследяването. Ето защо той бе много по-могъщ от съвременните Мъглородни, макар че несъмнено към това се добавяше и способността му да смесва ферохимия с аломантия. И все пак за мен беше интересно да науча, че една от неговите „божествени“ сили — неговата първична аломантична мощ — е нещо, което са притежавали до един първите деветима аломанти.


	Сейзед седеше в една сравнително запазена постройка на Хатсинските ями — някогашното караулно — и държеше чаша горещ чай. Териските старейшини седяха пред него, протегнали ръце към топлината на малката печка.
	Сейзед възнамеряваше да тръгне на следващия ден, за да настигне Горадел и Бриз, които вече би трябвало да са се отправили към Ортьо.
	Слънчевата светлина отслабваше. Мъглите вече бяха излезли и се плъзнаха зад стъкления прозорец, така че Сейзед едва успяваше да различи цепнатините в земята отвън, въпреки че терисците ги бяха оградили с мрежи, за да се виждат. Само че допреди три години — преди Келсайър да разруши атиумните кристали — тук бяха принуждавали каторжници да слизат под земята и да търсят атиумни залежи.
	Нормата беше един геод на седмица и който не я изпълнеше, трябваше да умре. Под земята навярно имаше стотици, може би дори хиляди трупове, мъртъвци, които никой не познаваше, нито жалеше.
	„Какво ужасно място“ — помисли Сейзед. На масата пред него имаше разтворен дневник, в който тукашните обитатели прилежно отбелязваха наличните припаси, разходите и текущите нужди.
	— Посъветвах ви да изписвате тези данни върху метал — каза Сейзед.
	— Да, господарю Пазител — каза един от възрастните стюарди. — Всяка вечер прехвърляме най-важните данни върху метален лист, а в края на седмицата ги сравняваме с тези, изписани в дневника, за да проверим дали има промени.
	— Възможно е да пристигнат бежанци — продължи Сейзед. — Трябва да сте готови да приемете още гладни гърла, в случай че възникне подобна необходимост. Но, моля ви. Това са само съвети, а не заповеди. Нямам никаква власт над вас.
	Стюардите се спогледаха. Откакто пристигна тук, Сейзед бе погълнат от работа, но така поне бе забравил тъжните мисли. Бе се погрижил да бъдат осигурени достатъчно припаси, да се създаде постоянна връзка с Пенрод в Лутадел и да се организират регулярни съвещания за обсъждане на текущите проблеми.
	— Господарю Пазител — каза друг старейшина. — Колко дълго ще останете?
	— За жалост трябва да тръгна утре сутринта — отвърна Сейзед. — Дойдох само да проверя от какво се нуждаете. Времената са трудни и лесно можете да бъдете забравени от властниците в Лутадел.
	— Ние сме добре, господарю Пазител — рече трети старейшина. Беше най-младият, само с няколко години по-млад от самия Сейзед. Повечето други бяха много по-възрастни — и по-мъдри — от Сейзед. Не би трябвало да се обръщат към него за съвет.
	— Господарю Пазител, не смятате ли, че е редно да останете при нас? — попита друг старейшина. — С храната се оправяме добре. Но имаме нужда от водач.
	— Терисците достатъчно дълго са живели под чуждо иго — отвърна Сейзед. — Не ви трябва нов тиран.
	— Вие не сте тиран — възрази старейшината. — Вие сте един от нас.
	— Лорд Владетеля също беше един от нас — промълви едва чуто Сейзед.
	Старейшините сведоха глави. Лорд Владетеля се бе превърнал в синоним на позор за всички терисци.
	— Трябва ни някой, който Да ни напътства — опита се да смени тактиката друг старейшина. — Дори по времето на своята власт лорд Владетеля не беше наш водач. Тогава се осланяхме на Пазителския Синод.
	Синодът на Пазителите — тайните водачи на сектата на Сейзед. Те бяха водили терисците векове наред, бяха се погрижили да бъде запазено ферохимичното изкуство въпреки старанията на лорд Владетеля да го унищожи чрез специални разплодителни програми.
	— Господарю Пазител — обади се майстор Ведльо, най-старшият сред старейшините.
	— Да, господарю Ведльо?
	— Виждам, че не носите медноемите си.
	Сейзед сведе глава. Не си бе дал сметка, че се забелязва, въпреки дългите ръкави на расото.
	— В раницата ми са.
	— И все пак ми се струва странно — отбеляза Ведльо, — защото по времето на лорд Владетеля никога не се разделяхте с тях, въпреки рисковете. А сега, когато сте свободен, ги държите в раницата си.
	Сейзед поклати глава.
	— Не мога да съм човекът, който очаквате от мен. Не и точно сега.
	— Вие сте Пазител.
	— Бях на най-ниското стъпало — рече Сейзед. — Бунтовник и отстъпник. Те ме прокудиха от редиците си. Когато за последен път напусках Татингдуен, бях низвергнат. Мнозина ме проклинаха зад стените на домовете си.
	— А сега ви благославят, господарю Сейзед — рече един от старейшините.
	— Не заслужавам тази благословия.
	— Заслужавате или не, вие сте единственият, който ни остана.
	— В такъв случай положението ни е окайващо.
	Възцари се тишина.
	— Има и друга причина, поради която дойдох тук, майстор Ведльо — рече Сейзед и вдигна глава. — Кажете ми, някой от хората ви умирал ли е наскоро… при странни обстоятелства?
	— За какво говорите?
	— За смъртни инциденти в мъглите — каза Сейзед. — Хора, загинали сред тях посред бял ден.
	— Това са приказки за скаа — подхвърли презрително един старейшина. — Мъглите не са опасни.
	— Вярно е — съгласи се предпазливо Сейзед. — Пращате ли хората си да работят сред тях дневно време, преди да са се вдигнали?
	— Разбира се — обади се най-младият от старейшините. — Защо да пропускаме часовете дневна светлина?
	Сейзед с усилие прикри, че е заинтригуван от този странен факт. Оказваше се, че мъглите не засягат терисците.
	Каква можеше да е причината?
	Опита се да се съсредоточи върху тази задача, но не можеше да надвие апатията. Единственото, което искаше, бе да се скрие някъде, където никой да не може да го открие. Където няма да се налага да решава проблемите на света, нито да си блъска главата над смисъла на различните религии.
	И би го направил. Но една мъничка частица от него — искра от миналото — не му позволяваше. Така че той щеше да продължи с изследванията си и същевременно да върши онова, което очакваха от него Елънд и Вин. Ала подобна дейност едва ли би задоволила очакванията на терисците, които седяха пред него сега и имаха други представи.
	Поне за момента Сейзед не бе в състояние да им предложи нещо повече. Да остане в Ямите би било равносилно на предателство. Трябваше да продължава напред, да продължи и с работата си.
	— Съжалявам — рече на хората, насядали около масата. — Но нямам избор.


	23.


	В онези първи дни, след като се захвана с осъществяването на грандиозния си план, Келсайър често ни смущаваше с разказите си за загадъчния Единайсети метал. Твърдеше, че според легендите съществувал мистичен метал, с чиято помощ можел да бъде сразен лорд Владетеля — и че той знаел къде се намира.
	Никой нямаше представа с какво се е занимавал Келсайър в годините между бягството си от Хатсинските ями и завръщането си в Лутадел. Когато го питаха, той отговаряше уклончиво, че е пътувал „на Запад“. Някъде там, по време на скитанията си, чул разкази, непознати за никой от Пазителите. Повечето членове на неговата група не знаеха как да тълкуват тези разкази. Може би това бе първата причина, накарала дори най-старите му другари да подложат на съмнение водачеството му.


	В източните земи, близо до една пустиня от пясък и чакъл, малко момче тупна на пода в колиба на скаа. Това се случи много години преди Рухването, когато лорд Владетеля все още бе жив. Не че момчето знаеше за тези неща. Бе мръсно парцаливо хлапе — като повечето деца в Последната империя. Твърде малко, за да бъде пратено да работи в мините, то прекарваше дните си далече от грижите на майка си, по прашните улици, с останалите мръсни дрипави деца.
	Десет години бяха изминали от времето, когато Дух бе това малко момче. Донякъде той си даваше сметка, че бълнува — че треската от раната го подмята на вълните си, че умът му е под влияние на спомени от миналото. Остави ги да го завладеят. Опитите да се съсредоточи върху настоящето поглъщаха твърде много енергия.
	Та така си припомни онова злополучно събитие. Над него се беше надвесил някакъв огромен мъж — в онези години всички мъже му се струваха огромни. Мъж с почернялата кожа и почервенелите очи на миньор. Мъжът се изплю на мръсния под до Дух и се обърна към останалите скаа в помещението. Бяха много. Някои плачеха и сълзите оставяха бледи дири по калните им бузи.
	— И така — обяви едрият мъжага. — Спипах го. Сега какво?
	Хората се спогледаха. Някой тихо затвори външната врата и червеникавата светлина откъм улицата изчезна.
	— Има само едно нещо, което можем да направим — обади се друг. — Да го предадем.
	Дух вдигна глава и срещна погледа на разплакана жена. Тя отмести очи.
	— Бешело където на кой е? — попита той.
	Едрият мъж се изплю отново, натисна шията на Дух с подметка и го прикова към грубия дъсчен под.
	— Не биваше да го оставяш да търчи с онези улични хулигани, Маргел. Нищо не му се разбира сега на проклетото хлапе.
	— И какво ще стане, ако го предадем? — попита един от мъжете. — Ами ако решат, че и ние сме като него? Може да ни екзекутират до един! Виждал съм го това. Предадеш им някого, а онези… твари идват да търсят всички, които са го познавали.
	— Такива кат него го имат от семейството — потвърди друг мъж.
	Възцари се тишина. Всички знаеха за семейството на Дух.
	— Ще ни избият — повтори изплашеният мъж. — Знаете, че ще го направят! Виждал съм ги онези, с шиповете в очите! Казват, че са духове на смъртта.
	— Не можем да го оставим да търчи наоколо — подхвърли някой. — Ще разберат какъв е.
	— Само едно нещо може да се направи — заяви едрият мъж и натисна още по-силно с крак шията на Дух.
	Присъстващите — поне тези, които Дух можеше да види — кимнаха мрачно. Не можеха да го предадат. Не можеха и да го пуснат. Но никой не би се поинтересувал за изчезнало улично хлапе. Нито един инквизитор или принудител не би разпитвал за мъртво дете, намерено на улицата. Скаа умираха непрестанно.
	Такъв бе животът в Последната империя.
	— Татко… — прошепна Дух.
	Натискът на подметката се усили.
	— Ти не си ми син! Синът ми отиде в мъглите и не се върна! Ти трябва да си мъглив дух.
	Момчето понечи да възрази, но почти не можеше да говори. Едва си поемаше въздух. В стаята стана още по-тъмно. Но въпреки това слухът му — неестествено чувствителен, подсилен от нещо, което не разбираше — долови тих звън.
	Монети.
	Натискът върху шията му отслабна. Вече си поемаше свободно дъх и зрението му се върна. А на земята пред него бяха изсипани красиви медни монети. Скаа не получаваха заплащане за работата си — вместо това даваха на миньорите храна, колкото да не умрат от глад. Но Дух бе виждал понякога монети да преминават от ръцете на един благородник в друг. Като малък веднъж дори намери медна паричка, изгубена в прахоляка на улицата.
	Едно по-яко момче едва не го преби до смърт заради нея Сетне някакъв благородник преби момчето, когато се опита да я похарчи. И разбра, че скаа не биваше да държат в себе си пари — бяха твърде ценни и опасни. Но ето че сега всички очи в помещението бяха втренчени в това невероятно съкровище — изсипаната кесия.
	— Кесията в замяна на момчето — каза един глас. Идеше откъм масата в дъното и хората там се отдръпнаха встрани.
	Мъжът не гледаше Дух. Седеше и кротко похапваше каша. Лицето му бе разкривено и съсухрено, като от кожа, останала твърде дълго на слънце.
	— Е? — попита той и гребна поредната лъжица.
	— Откъде имаш толкова много пари? — попита навъсено бащата на Дух.
	— Не е твоя работа.
	— Не можем да пуснем момчето да си върви! — обади се някой. — То ще ни предаде! Заловят ли го, ще им каже всичко, което знае!
	— Няма да го заловят — заяви съсухреният мъж и отново гребна от кашата. — Ще дойде с мен в Лутадел. Но ако не ми го дадете, аз ще ида да ви издам на принудителите. — И огледа присъстващите с присвити очи. — Освен ако не убиете и мен.
	Бащата на Дух вдигна обувка от шията му и пристъпи към съсухрения мъж. Но майка му го улови за ръката и го спря.
	— Недей, Джедал — помоли го тихо. Но Дух все пак я чу. — Той ще те убие.
	— Той е предател — заяви гневно бащата на Дух. — Служи в армията на лорд Владетеля.
	— Той ни дава пари. По-добре да ги вземем, отколкото да затрием момчето.
	Бащата на Дух я погледна гневно.
	— Ти го направи! Ти прати да го повикат! Знаеше, че ще поиска да отведе момчето!
	Майката на Дух сведе глава.
	Съсухреният мъж най-сетне остави лъжицата и се изправи. Хората край него се отдръпнаха изплашено. Докато мъжът пресичаше помещението, Дух забеляза, че куца.
	— Хайде, момче — рече мъжът, без да го поглежда, и отвори вратата.
	Дух скочи. Погледна майка си, после баща си и бавно отстъпи към вратата. Джедал се наведе и почна да събира монетите. Маргел срещна за миг погледа му и извърна лице. „Това е всичко, което мога да ти дам“ — говореха очите й. Дух се обърна, почеса се по врата и изтича навън, при червеникавата светлина и непознатия. Мъжът куцукаше по улицата. Спря и погледна Дух.
	— Как се казваш, момче?
	Дух отвори уста, но не отговори. Изглежда, досегашното му име вече нямаше значение.
	— Лестибърнс — изломоти той.
	Възрастният мъж дори не трепна. След време Келсайър реши, че Лестибърнс е твърде сложно за произнасяне име, и го нарече с кратичкото „Дух“. Дух така и не разбра дали Клъбс владее уличния жаргон на Изтока. И да беше така, с нищо не показа, че е схванал връзката.
	Лестибърнс. На местния жаргон — Изтърсака.


	24.


	Сега вече вярвам, че разказите, легендите и пророчествата на Келсайър за Единайсетия метал са измислени от Гибелта. Келсайър търсеше начин да убие лорд Владетеля, а Гибелта — както винаги коварна — му го е осигурила.
	Тайната наистина е била жизненоважна. Единадесетият метал осигурява ключа, необходим за победата над лорд Владетеля. Но дори това е било манипулирано. Лорд Владетеля е знаел какви са целите на Гибелта и никога не би я освободил от Кладенеца на Възнесението. Ето защо Гибелта се е нуждаела от пионки — и за да се сдобие с тях, е трябвало да премахне лорд Владетеля. Дори най-великата ни победа се оказа дело на Гибелта.


	Изминаха дни, а думите на МеЛаан продължаваха да отекват в съзнанието на ТенСуун.
	„Дойде тук, донесе ужасни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?“
	Всичко изглеждаше толкова просто през годината, в която го държаха затворен. Щеше да каже каквото имаше да казва и после да приеме наказанието, което си е заслужил.
	Но сега, колкото и да бе странно, вечният затвор му се струваше твърде лесен изход. С какво щеше да е по-добър от Първото поколение, ако позволеше да го отстранят по такъв начин? Ако обърнеше гръб на назрелите проблеми, ако престанеше да се интересува от това, което става във външния свят?
	„Глупак — мислеше си той. — Ще бъдеш затворен завинаги — или поне докато кандра не бъдат унищожени и не умреш от глад. Това не е лесен изход! Но като приемаш наказанието си, ти постъпваш по единствения почтен начин“.
	Само дето с това оставяше МеЛаан и другите да бъдат унищожени, тъй като водачите им отказваха да вземат каквито и да било мерки. Нещо повече, щеше да остави Вин без информацията, от която тя се нуждаеше. Дори дълбоко в недрата на Родината долавяше от време на време мощни трусове. Земетресенията бяха все още далечни и останалите просто не им обръщаха внимание. Но ТенСуун не можеше да остане безразличен.
	Краят сигурно наближаваше. Ако наистина беше така, Вин трябваше да узнае истината за кандра. За техния произход, за вярванията им. Може би дори щеше да успее да се възползва от Завета. Но колкото повече разкриеше пред Вин, толкова по-голямо щеше да е предателството към собствения му народ. Ако знаеха за тревогите му, хората вероятно биха сметнали за нелепо да се колебае точно сега. Но пък до този момент греховете му бяха по-скоро резултат от импулсивни действия — едва по-късно си бе дал сметка какво е направил. Друго щеше да е, ако си пробие път към свободата със сила. Ако го направи преднамерено, по собствена воля.
	Затвори очи. Усещаше хладината, която полъхваше от стените. Все още се намираше в голямата пещера, празна в часовете за отдих. Какъв смисъл? Дори с Благодатта на Съзнанието — която му позволяваше да се съсредоточи въпреки неудобството на клетката — пак не можеше да измисли начин да се измъкне от своя затвор и да надвие стражите от Пето поколение, които притежаваха Благодатта на Силата. Беше в капан.
	И в известен смисъл това му действаше успокояващо. Бягството не беше възможност, на която би се спрял — кандра просто не постъпваха така. ТенСуун беше нарушил Договора и заслужаваше наказание. Беше въпрос на чест да приемеш последствията от постъпките си.
	Нали?
	ТенСуун се намести. За разлика от кожата на хората, неговата не се жулеше или търкаше от постоянен натиск или триене, тъй като той можеше да преустройва тялото си и да премахва раните. Виж, нищо не можеше да се направи за терзаещите го чувства, които се пораждаха от принудата да пребивава безкрайно дълго в толкова тясно пространство.
	Долови някакво движение и с изненада установи, че към него се приближават ВарСел и още няколко едри Пети — телата им от кварцови камъни поразяваха с размерите и разцветката си.
	„Нима вече е време?“ — помисли си ТенСуун. С Благодатта на Съзнанието можеше да извиква в спомените си всеки ден, прекаран зад решетките. В никакъв случай не бе изтекъл отреденият срок. Намръщи се, като видя, че един от Петите носи голяма торба. За момент го завладя паника — представи си как го отнасят някъде в тази торба.
	Но пък тя вече беше пълна.
	Да смее ли да се надява? Бяха минали дни от разговора му с МеЛаан и макар че тя бе идвала няколко пъти да го поглежда, не бяха разменили нито думичка повече. Почти бе забравил за онова, което й бе казал, думи, произнесени с надеждата да бъдат чути от някои от ласкателите на Второ то поколение.
	ВарСел отвори клетката и хвърли торбата вътре. Тя изтрака с познат звук. Кости.
	— Ще носиш тези на процеса — заяви ВарСел, приведе се и доближи сияещото си лице до лицето на ТенСуун. — Разпореждания на Второто поколение.
	— Какво не им е наред на костите, които нося сега? — попита предпазливо ТенСуун, докато отваряше торбата. Не знаеше дали да се чувства засрамен, или развълнуван.
	— Смятат да ти строшат костите — като част от наказанието — заяви с усмивка ВарСел. — Нещо като публична екзекуция — при която обаче осъденият оцелява. Пошла история, знам, но е необходим назидателен пример… нека младите се учат.
	Стомахът на ТенСуун се сви. Вярно, че кандра можеха да преустройват телата си, но усещаха болка също толкова мъчително и остро, колкото хората. Щяха да са нужни свирепи удари, за да му начупят костите, а с Благодатта на Съзнанието нямаше никакъв шанс да разчита, че ще припадне.
	— Все още не разбирам смисъла от ново тяло — заяви той, докато вадеше костите.
	— Защо трябва да разваляме един чудесен комплект човешки кости, Трети? — попита ВарСел и затръшна вратата на килията. — След няколко часа ще дойда за сегашния ти скелет.
	Бедрената кост, която извади ТенСуун, не беше човешка, а кучешка. На голяма овчарка. Това бе тялото, което бе носил, когато се върна в Родината преди година. Той стисна гладката кост и стисна и очи.
	Преди седмица бе обяснявал на висок глас колко ненавистно му е било това кучешко тяло, надявайки се шпионите на Вторите да отнесат новината на своите господари. Второто поколение бе много по-привързано към традициите от МеЛаан, а дори тя бе сметнала идеята да се превъплъщаваш в куче за отвратителна. За Вторите да го принудят да се върне в животинско тяло сигурно бе ужасно наказание.
	Точно на това бе разчитал ТенСуун.
	— Ще изглеждаш добре с това тяло — подсмихна се ВарСел, преди да си тръгне. — А когато дойде часът за наказание, всички ще видят какво представляваш всъщност. Нито една кандра не бива да нарушава своя Договор.
	ТенСуун потърка с пръст гладката кост, заслушан в смеха на ВарСел. Петият изобщо нямаше представа, че току-що му е осигурил средството за бягство.


	25.


	Балансът. Има ли го?
	Почти го бяхме забравили. Във времето преди Рухването скаа често го обсъждаха. През трети и четвърти век той бил любима тема на философите, но по времето на Келсайър те рядко се сещаха за него.
	Да, той съществува. Налице са физиологични различия между скаа и благородниците. Когато променил човечеството така, че хората да могат да съжителстват със саждите, лорд Владетеля направил и някои други корекции. Едни групи хора — благородничеството — били по-малко плодовити, но по-високи, по-силни и по-интелигентни. Други — скаа — били прекроени да са ниски, издръжливи и да имат по много деца.
	Промените били дребни и на пръв поглед незначителни и с течение на времето и взаимното кръстосване започнали да показват тенденция на изчезване.


	— Фадрекс — каза Елънд.
	Стоеше на обичайното си място на носа и гледаше напред. Пред тях започваше Кормчийският канал — основният воден път на запад, — който изчезваше в далечината, извивайки бавно на северозапад. Вляво от Елънд брегът се издигаше в неравен склон към подножията на стръмни скали. Върховете им, все по-високи, чезнеха в облаците.
	Близо до канала, в самия център на седловината, бе разположен голям град. Червеникавооранжевите скали бяха изронени от вятъра и дъждовете и приличаха на нащърбени кули.
	Фадрекс нямаше градски стени, разбира се — само Лутадел можеше да си ги позволи, — но стръмните скали около града създаваха естествени терасовидни укрепления.
	Елънд бе идвал тук — баща му се бе погрижил да го разведе из всички културни центрове на Последната империя. Фадрекс едва ли бе един от тях, но беше на пътя за Тремредаре, известен някога като столицата на Запада. При основаването на кралството си Сет бе пренебрегнал Тремредаре и бе избрал за столица Фадрекс. Хитър ход според Елънд — Фадрекс беше по-малък, по-удобен за отбрана и беше важен кръстопътен възел между канали и друмища.
	— Изглежда ми променен от последния път, когато бях тук — добави Елънд.
	— Дърветата — каза Хам, който стоеше до него. — Изсекли са дърветата покрай бреговете и сигурно и по платата около целия град, за да разчистят терена за по-добра отбрана.
	— Прав си — каза Елънд. — А по канала не можем да влезем със сила заради Портите.
	Портите на Фадрекс — така се наричаше укрепената теснина в скалите пред тях. Нямаше друг път по вода към града.
	— Хм — рече Хам. — Радвам се, че поне не са пресушили канала.
	С придвижването им на запад местността се издигаше и това наложи на няколко пъти да влизат в шлюзове, за да поддържат равнището. Последните четири шлюза обаче се оказаха преднамерено повредени и им трябваха дълги часове упорита работа, за да ги поправят.
	— Явно си дават сметка, че зависят изцяло от каналите за снабдяването — отбеляза Елънд. — Надяват се, ако издържат на обсадата, да попълнят чрез тях припасите си. Ако има откъде да ги вземат, разбира се.
	Хам се обърна и погледна към канала зад тях.
	— Ел. Не мисля, че някой друг ще може да плава по този канал. Ладиите едва стигнаха дотук — дъното е затлачено от сажди. Ако се върнем у дома, ще е на крак.
	— Ако се върнем?
	Хам повдигна рамене. Въпреки мразовитото време все още бе облечен само с елек. Сега, когато и Елънд бе аломант, най-сетне можеше да разбере този негов навик. Докато гореше пютриум, Елънд почти не усещаше студ, макар че повечето войници се оплакваха от него, най-често сутрин.
	— Не зная, Ел — рече Хам. — Просто всичко това ми прилича на зла прокоба. Каналът се затваря зад нас и ние плаваме по него последни. Сякаш самата съдба се опитва да ни залости в този край.
	— На теб всичко ти изглежда като зла прокоба. Ще видиш, че ще се справим.
	Хам сви рамене и не каза нищо.
	— Готви войниците — рече Елънд и посочи с ръка. — Разтовари ги на завоя на канала и да вдигнат лагера на платото над него.
	Хам кимна. Но продължи да гледа назад. Към Лутадел.


	„Те не се страхуват от мъглите“ — помисли Елънд, загледан към скалите пред Фадрекс. Над Портите пламтяха огньове и озаряваха нощта. По принцип такива огньове бяха безсмислени — само заслепяваха пазачите и разкриваха страха им от мъглите. Но тези бяха различни. Приличаха по-скоро на предупреждение — дръзка декларация за самоувереност. Сияеха ярко и огнените им езици се извиваха нависоко.
	Елънд се обърна и влезе в осветената шатра, където го очакваше малка групичка. Хам, Сет и Вин. Демоа отсъстваше — все още се възстановяваше от мъгливата треска.
	„Съвсем оредяхме — помисли Елънд. — Дух и Бриз са на север, Пенрод остана в Лутадел, Фелт е при складовете на изток…“
	— И така — почна той, — личи, че са готови за отбрана.
	— Това потвърждават и докладите на съгледвачите, Ел — каза Хам. — По наши сведения защитниците наброяват двайсет и пет хиляди души.
	— Очаквах да са повече — отбеляза Елънд.
	— Тоя копелдак Йомен е трябвало да задържи контрола и върху останалата част от кралството ми — изръмжа Сет. — Ако изтегли всички войници в столицата, другите градове ще го отхвърлят.
	— Какво? — попита изненадано Вин. — Мислиш, че ще се разбунтуват и ще преминат обратно на твоя страна?
	— А, не. — Сет поклати глава. — Ще се разбунтуват и ще си направят кралства. Така стават нещата. Сега, когато лорд Владетеля го няма, всеки дребен лорд или жалък принудител с жажда за власт си мисли, че може да управлява кралство. Аз опитах — и вие също.
	— Ние успяхме — посочи Хам.
	— И лорд Йомен също — отбеляза Елънд и скръсти ръце. — Държи кралството, откакто Сет дойде пред Лутадел.
	— Той и без това щеше да ме свали — призна Сет. — Накара всички благородници да се обърнат срещу мен още преди да нападна Лутадел. Казах, че го оставям да ме замества, но и двамата знаехме каква е истината. Той е хитрец — достатъчно е умен, за да знае как да задържи града срещу по-голяма сила и да издържи на обсада, докато ни свършат провизиите.
	— За съжаление Сет е прав — рече Хам. — Според някои сведения армията на Йомен наброява осемдесет хиляди души. Ще е пълен глупак, ако не е разположил части някъде наблизо, готови да ударят лагера ни. Трябва да внимаваме за внезапни нападения.
	— Удвоете постовете и утроете съгледваческите патрули — нареди Елънд. — Особено в ранните часове на деня, когато мъглите закриват видимостта, а слънцето е още слабо.
	Хам кимна.
	— Освен това — продължи замислено Елънд — наредете на хората да остават в шатрите, докато има мъгли, но да са готови за атака. Ако Йомен смята, че се боим да излезем сред мъглите, може да ги примамим да организират „изненадваща“ атака.
	— Хитро — съгласи се Хам.
	— Само че това няма да ни помогне да преодолеем скалите и да влезем в града — въздъхна Елънд. — Сет, какво ще кажеш?
	— Задръжте канала — каза Сет. — Поставете часови на високите места, за да не допуснете Йомен да продължи да се снабдява по тайни пътища. А след това продължаваме нататък.
	— Какво? — попита Хам изненадано.
	— Да нападнем другите градове? — попита Елънд. — Да обсадим Фадрекс с част от армията и да превземем останалата част от територията на кралството?
	— Повечето от околните градове дори не са укрепени — обясни Сет. — Ще се предадат без бой.
	— Добро предложение — рече Елънд. — Но няма да го направим.
	— Защо? — попита Сет.
	— Защото, Сет, не става въпрос само да завладеем кралството ти — поясни Елънд. — Основната причина да дойдем тук са складовете. Искам тях, а не да плячкосвам околностите.
	— И какво си мислиш, че ще откриете в тия складове? — изсумтя Сет. — Някакъв вълшебен начин да спрете саждите? Дори атиумът не може да го постигне.
	— Там има нещо — замислено каза Елънд. — И това е единствената ни надежда.
	Сет поклати глава.
	— Елънд, вече почти цяла година търчиш подир една гатанка, която ти е оставил лорд Владетеля. Не ти ли е хрумвало, че този човек е бил садист? Няма никаква тайна. Никакъв магичен начин да се спасим. Ако искаме да оцелеем през следващите няколко години, трябва да се справим сами — а това означава да си върнем Западната област. Платата тук са от най-високите в цялата империя — а височината означава и близост до слънцето. Щом ще отглеждате растения, които виреят въпреки мъглите, трябва да го направите тук.
	Това бяха добри аргументи. „Но аз не мога да се откажа — помисли Елънд. — Не и сега“. Бе прегледал докладите за снабдяването на Лутадел и виждаше накъде вървят нещата. Саждите убиваха посевите със същата бързина, с която и мъглите. Новите територии нямаше да спасят хората му — трябваше им нещо друго. Нещо, което, надяваше се, им е оставил лорд Владетеля.
	„Лорд Владетеля не е мразел народа си и не би искал всички да измрат. Оставил е храна, вода, припаси. И ако е знаел някакви тайни, скрил ги е в подземията. Там ще намерим това, което търсим.
	Трябва да го намерим“.
	— Скривалището остава нашата главна цел — заяви Елънд. С крайчеца на окото си забеляза, че Вин се усмихва.
	— Хубаво де — въздъхна Сет. — Значи знаеш какво трябва да се прави. Тази обсада ще ни забави доста.
	— Да, знам. Хам, прати инженерите, когато се спуснат мъглите. Да потърсят начин войската ни да влезе във Фадрекс. Съгледвачите да проверят дали няма потоци, които да влизат в града — Сет също би могъл да ни помогне с това. А когато прехвърлим шпиони зад стените, да проверят какви са хранителните запаси и ако могат, да ги саботират.
	— Добро е като за начало — каза Сет. — Разбира се, има и по-лесен начин да се посее хаос в града и да ги накараме да се предадат.
	— Предпочитам да не убиваме крал Йомен. — Елънд се намръщи.
	— Защо не? — отвърна с въпрос Сет. — Разполагаме с двама Мъглородни. Няма да е никак трудно да лишим Фадрекс от водачите му.
	— Ние не действаме по този начин — намръщено каза Хам.
	— Брей, тъй ли? — Сет го изгледа. — Това май не спря Вин да пробие дупка в отбраната ми и да ме нападне — преди да станем съюзници имам предвид.
	— Тогава беше различно — изсумтя Хам.
	— Не — прекъсна го Елънд. — Не беше. Сет, причината, поради която ще пощадим живота на Йомен, е, че първо искам да опитам с дипломатически подход.
	— Дипломация? — Сет повдигна вежди. — Че ние току-що докарахме четирийсетхилядна армия пред града му. На това ако му казваш дипломация.
	— Вярно е — кимна Елънд. — Но все още не сме нападнали. Ще се опитаме да преговаряме, преди да извадим оръжията. По-добре ще е ако принудим лорд Йомен да сключи с нас съюз.
	— Но ако сключим съюз с него — почна Сет и се приведе напред в стола си, — няма да си върна града.
	— Зная — рече Елънд.
	Сет се намръщи.
	— Сет, струва ми се, че се забравяш — продължи Елънд. — Престани с това множествено число. С теб не сме ставали съюзници. Ти коленичи пред мен и даде клетва за вярност и в замяна на това аз ти пощадих живота. Ще бъдеш възнаграден за службата си и вероятно ще получиш кралство, което да управляваш като мой васал. Но не ти ще избереш това кралство, нито момента, когато ще го получиш от мен.
	Сет замръзна, положил ръце върху парализираните си крака. Мина доста време, преди да се усмихне.
	— Проклет да си, момче. Доста си се променил от времето, когато се запознахме.
	— Напоследък стана модерно да ми го казват — отвърна Елънд. — Вин? Смяташ ли, че ще можеш да проникнеш в града?
	Тя повдигна вежди.
	— Надявам се, че въпросът ти беше риторичен.
	— По-скоро проява на вежливост — отвърна Елънд. — Искам да проучиш обстановката. Не знаем почти нищо за тази област — съсредоточихме твърде много усилия върху Ортьо и Юга.
	Вин сви рамене.
	— Мога да поразпитам вътре. Но не разбирам какво очакваш да открия.
	— Сет — каза Елънд. — Трябват ми имена. Информатори, може би благородници, които все още са ти верни.
	— Благородници? — отвърна учудено Сет. — Които да са ми верни?
	Елънд завъртя очи.
	— Какво ще кажеш за някой, когото да подкупим в замяна на известна информация?
	— Готово — рече Сет. — Ще ви напиша имена и адреси. Стига все още да са в града. И стига, разбира се, да са живи. В наши дни не може да се разчита много на това.
	— Добре, дай имената и адресите. Няма да предприемаме никакви действия, преди да съберем нужната информация. Хам, погрижи се войниците да се окопаят добре — използвайте и полевите укрепления, за които знаят от Демоа. Сет, разположи постове и предупреди нашите Калаени очи да са постоянно нащрек. Вин ще проникне в града и ще се опита да открие скривалището и да влезе в него, както направи в Ортьо. Ако знаем какво има вътре, ще можем по-добре да преценим дали да нападаме града, или не.
	Членовете на групата закимаха, осъзнали, че това е краят на съвещанието. Елънд ги последва навън и се загледа към далечните огньове по скалистите хълмове.
	Тиха като дъх Вин застана до него и проследи погледа му. После погледна настрани, към групата войници, които отнасяха Сет със стола му. Очите й блеснаха от неудоволствие.
	— Зная — тихо каза Елънд, сетил се какво си мисли — че позволява на Сет да му влияе.
	— Ти не отрече, че можем да опитаме и чрез убийство — тихо каза тя.
	— Надявам се да не се стига дотам.
	— А ако се стигне?
	— Тогава ще вземем решение, което да е в полза на империята.
	Вин потъна в мълчание, загледана в огньовете.
	— Мога да дойда с теб — подхвърли Елънд.
	Тя се усмихна и го целуна.
	— Съжалявам. Но си твърде шумен.
	— Стига де. Не съм чак толкова непохватен.
	— Напротив. И освен това миришеш.
	— Така ли? — Той се засмя. — И на какво мириша?
	— На император. Всяко Калаено око ще те подуши веднага.
	Елънд повдигна вежди.
	— Разбирам. Че ти не миришеш ли също на император?
	— Разбира се, че понамирисвам — рече Вин и смръщи носле. — Но зная как да се отърва от това. Както и да е, Елънд, не те бива за мой партньор. Съжалявам.
	Елънд се усмихна. „Милата пряма Вин“.
	Приближи се един войник и подаде на Елънд списъка с благородници и информатори, съставен от Сет. Елънд го подаде на Вин и каза:
	— Забавлявай се тогава.
	Тя пусна една монета между двамата, целуна го отново и излетя в нощта.


	26.


	Едва сега започвам да осъзнавам гениалността на културния синтез, осъществен от лорд Владетеля. Едно от предимствата, които му носеше неговото безсмъртие и всемогъщество, бе директното и ефективно въздействие върху развитието на Последната империя.
	Той можеше да подбира принципи от десетки различни култури и да ги прилага в своето ново „перфектно“ общество. Например архитектурната гениалност на кхленийските строители се изявява в цитаделите, строени от благородниците. Кхленийските представи за мода — костюми за господата и рокли за дамите — са друг принцип, приложен по-късно от лорд Владетеля.
	Подозирам, че въпреки омразата си към кхленийския народ — чийто представител е бил и Аленди — Рашек е изпитвал скрита завист. В онези ранни времена Терис е бил изостанала страна на пастири, в сравнение с тях кхленийците са били истински културни космополити. Колкото и да е иронично, логично е новата империя на Рашек да имитира възвишената култура на народа, който той е ненавиждал.


	Дух беше в своето малко, състоящо се само от една стая скривалище, което, разбира се, беше нелегално. Гражданина забраняваше подобни места, където хората можеха да живеят, без да бъдат наблюдавани и проследявани. За щастие забраната не бе достатъчна, за да бъдат премахнати.
	Само ги правеше по-скъпи.
	Дух имаше късмет. Смътно си спомняше как се бе измъкнал от горящата сграда, стиснал шест аломантични стъкленици, кашлящ от дима и окървавен. Не помнеше целия обратен път до леговището. Вероятно трябваше отдавна да е мъртъв. Дори след като бе оцелял в пожара, собственикът на тайната му квартира можеше да го предаде при първото съмнение. Още повече, че такива деяния се поощряваха с награда.
	Все пак най-важното бе, че е жив. Може би останалите крадци в скривалището хранеха някакви подозрения към него. Или просто не ги интересуваше. Както и да е, по-важното сега бе, че можеше да се изправи пред малкото огледало на стената и да огледа пораженията.
	„Жив съм… — рече си. — И се чувствам доста добре“.
	Протегна се и усети как пукат костите му. Раната го болеше по-малко, отколкото би трябвало. На мъждивата светлина виждаше, че ръбовете й са се затворили. В стомаха му гореше пютриум — чудесна добавка към познатия пламък на калай.
	Дух бе нещо, което не би трябвало да съществува. В аломантията хората притежаваха или само една от осемте основни способности, или всичките четиринайсет. Една или всичките. Никога две. А ето, че Дух гореше без проблеми цели два метала. По някакъв начин се бе сдобил със способността да използва пютриум. Но по-изумително бе другото чудо.
	Беше видял духа на Келсайър. Оцелелия се бе върнал и се бе показал пред Дух.
	Нямаше представа как да реагира на подобно събитие. Дух не беше особено религиозен, но… все пак ставаше въпрос за отдавна умрял човек. За човек, когото смятаха за бог и който бе дошъл да му спаси живота. Страхуваше се да не би да е станал жертва на халюцинация. Но ако беше така, откъде дарбата да гори пютриум?
	Поклати глава и посегна към превръзката, но забеляза нещо да проблясва в огледалото и спря. Приведе се напред, разчитайки, както винаги, на разсеяната звездна светлина, идеща от прозорчето. С подсилено от калай зрение не беше особено трудно да види късчето метал, стърчащо от кожата на рамото му, макар да се показваше съвсем мъничко.
	„Това е върхът на меча на онзи тип — осъзна Дух. — Който ме промуши. Мечът се счупи — и острието е останало забито в мен“. Стисна зъби и понечи да го извади.
	— Не — произнесе Келсайър. — Остави го. Това острие, също като раната, която имаш, е знак за твоето оцеляване.
	Дух се облещи. Огледа се, но този път не видя призрак. Само гласът. Беше сигурен, че го е чул.
	— Келсайър? — попита колебливо той.
	Не последва отговор.
	„Да не би да полудявам? Или… какво учи Църквата на Оцелелия?“ Възможно ли бе Келсайър да се е превърнал в нещо по-всемогъщо — нещо, което бди над своите последователи? Ако е така, винаги ли е бдял над него? Защото това бе малко… обезпокоително. Всъщност кой би се оплаквал, когато са му дарили способността да гори пютриум?
	Дух тръсна глава, после нахлузи ризата. Трябваше му още информация. Колко време е бил в безсъзнание? Какво прави Куелион? Дали другите от групата са пристигнали в града?
	Забравил за странната случка, той се измъкна безшумно от стаята и закрачи по тъмната улица. Скривалището му не беше особено впечатляващо — стая с тайна врата в тясна сенчеста уличка. Но беше по-добре, отколкото да живее в някой пренаселен бордей, край каквито минаваше, докато се спускаше към покрития с мъгла град.
	Гражданина обичаше да повтаря, че всичко в неговата малка утопия е идеално, но Дух не се изненадваше, че и тук, както в много други градчета, има бедняшки квартали. В Ортьо имаше много хора, които по едни или други причини предпочитаха да живеят далече от бдителния поглед на Гражданина. Повечето се бяха заселили в едно кварталче край затлачения канал Грапата, далече от централните улици.
	Грапата бе задръстен от мрежа гниещи клонаци, парцали и трупове. Къщурките от двете страни стърчаха или се подпираха една върху друга на оскъдни късчета земя покрай извитите черни стени на канала. Тук-там се виждаха бродяги, които спяха на улицата, под открито небе, сгушени в засъхнали наносни купчини — забравили напълно хилядолетния страх от мъглите в името на ежедневието.
	Дух се плъзна покрай пренаселения канал. Някои къщурки бяха така нагъсто, че между тях имаше само тесни проходи, в които с мъка се процеждаше сивкава светлина, твърде слаба за очите на всички освен на Дух.
	Може би тъкмо този хаос бе причината Гражданина да избягва Грапата. Или пък очакваше мига, когато ще нареди да разрушат кварталчето, за да може да контролира по-добре тази част от своето кралство. Във всеки случай неговото строго управление, добавено към глада, който неизменно предизвиква тиранията, пораждаше любопитен нощен живот. Лорд Владетеля бе наредил нощем войници да патрулират по улиците. Гражданина обаче проповядваше, че мъглите са Келсайър — и следователно не можеше да забранява на хората да излизат сред тях. Ортьо бе първото място в живота на Дух, където човек можеше да излезе нощем и да открие отворена кръчма. И сега той се шмугна в една плътно загърнат в наметалото. Нямаше тезгях, само групичка мръсни посетители, които клечаха около разпаленото огнище. Други седяха на столчета в ъглите. Дух седна на пръстения под и се облегна на стената.
	Затвори очи и се заслуша в разговорите, като отсяваше нужната от ненужната информация. Можеше да ги следи всичките — дори със запушени уши. Проблемът при Калаеното око бе не какво може да чува, а какво успява да отсее.
	Чу стъпки и отвори очи. Мъж с панталони с множество катарамки и верижки спря пред него и постави на пода бутилка.
	— Всички пият. Трябва да плащам, за да държа заведението топло. Никой не седи безплатно.
	— Какво предлагаш? — попита Дух.
	Съдържателят побутна бутилката с крак.
	— Специална реколта на Къща Венчър. Петдесетгодишно. Навремето вървеше по шестстотин боксинга бутилката.
	Дух се засмя и извади един пек — монета, сечена по нареждане на Гражданина, която струваше по-малко от меден клипс. Икономическият срив и неодобрението на Гражданина към лукса бе създало странната ситуация, в която шише скъпо вино сега се продаваше на безценица.
	— Три за една бутилка — рече съдържателят и подложи шепа.
	Дух пусна в нея още две монети и вдигна бутилката. Кръчмарят чакаше дали ще му поиска тирбушон или чаша — и за двете щеше да му иска още пари. За щастие тапата се подаваше достатъчно от гърлото. Дух я огледа.
	„Чудя се дали…“
	Беше разпалил съвсем леко пютриум — не както постоянно горящия калай, а само колкото да надмогва умората и болката. Всъщност дори това бе напълно достатъчно да забрави за раната, докато вървеше към кръчмата. Сега подсили пламтежа на пютриума и болката изчезна напълно. След това хвана тапата с пръсти и дръпна. Коркът се измъкна без почти никакво съпротивление.
	Дух метна тапата встрани. „Май това започва да ми харесва…“ — помисли си с усмивка.
	Отпи направо от бутилката, заслушан в разговорите. Бяха го пратили в Ортьо да събира информация и нямаше да е от полза за Елънд и останалите, ако продължава да се въргаля в постелята. В стаята се чуваха приглушени гласове, повечето от тях изразяваха в една или друга степен недоволство. Тук не беше място, където да срещнеш хора, верни на управлението — тъкмо затова Дух бе избрал Грапата.
	— Казват, че щял да премахне парите — шепнеше един мъж при огнището. — Да ги прибере всичките и да ги държи в хазната.
	— Това е глупаво — отвърна друг. — Нали изкова свои пари — защо ще ги прибира?
	— Вярно е — упорстваше първият. — Чух го от самия него. Разправяше, че народът не трябвало да зависи от парите — че трябвало да правим всичко заедно, а не да купуваме и продаваме.
	— Лорд Владетеля също не позволяваше на скаа да ползват пари — обади се нов глас. — Изглежда, колкото по-дълго се задържа на власт Куелион, толкова повече заприличва на стария плъх, дето Оцелелия го уби.
	Дух повдигна вежди и пак отпи от бутилката. Вин бе убила лорд Владетеля, не Келсайър. Но Ортьо бе на доста голямо разстояние от Лутадел. Сигурно дори за падането на лорд Владетеля бяха узнали седмици по-късно. Дух се съсредоточи върху други разговори, търсеше тези, които се водят с потаен шепот. Откри това, което го интересуваше, при групичката мъже, които си подаваха бутилка вино в отсрещния ъгъл.
	— Вече е описал почти всички — шепнеше един. — Но още не е привършил. Събрал е голяма група писари генеалози. Те задават всякакви въпроси, разпитват съседи и приятели, проследяват родословието на всеки до пет поколения назад, търсят благородническа кръв.
	— Но нали убива само тези, които имат благородни предци до второ коляно.
	— Ще има разделение — зашепна първият глас. — Всеки с чисто родословие пет поколения назад ще може да служи в управлението. На останалите ще бъде забранено. Идва време, когато може да се спечелят добри парици, ако помогнеш някому да скрие произхода си.
	„Хъм — рече си Дух и пак отпи. Странно, но изглежда не го хващаше. — Заради пютриума е — осъзна той. — Нали подсилва тялото и го прави издръжливо на всякакви влияния. Вероятно помага да се преодолее и алкохолът“.
	Усмихна се. Възможността да пие, без да се напива, му се стори още една полезна добавка от употребата на пютриум. Сигурно имаше начин да се използва това умение.
	Насочи вниманието си към останалите присъстващи, търсеше някоя гореща клюка. В друг разговор ставаше въпрос за работата в мините и Дух настръхна от неприятни спомени. Хората говореха за въглищна, а не за златна мина, но оплакванията бяха същите. Галерии. Опасен газ. Недостиг на въздух и зли надзиратели.
	„И аз щях да живея така — осъзна той. — Ако не ме беше взел Клъбс“.
	До ден днешен не можеше да си обясни защо Клъбс бе пропътувал целия този път — навестявайки далечни роднини в източната част, — за да спаси един племенник, когото никога не бе виждал. Сигурно и в Лутадел бе имало млади аломанти, заслужавали неговата защита.
	Клъбс бе похарчил цяло състояние и бе пропътувал половината империя във време, когато на скаа им бе забранено да напускат домовете си. Беше рискувал да бъде предаден. И срещу това бе спечелил верността на едно улично хлапе, което преди да го срещне не бе признавало за свой господар никого.
	„Какво ли щеше да бъде? — мислеше си Дух. — Ако Клъбс не бе дошъл за мен, никога нямаше да се присъединя към групата на Келсайър. Навярно щях да потисна аломантията си и да отказвам да я прилагам. Най-вероятно щях да отида в мините и да живея като другите скаа“.
	Мъжете обсъждаха смъртта на неколцина миньори, затрупани при поредното срутване. От тяхна гледна точка малко се беше променило от времето на лорд Владетеля. Дух предполагаше, че животът му щеше да е като техните. Щеше да живее в колиба нейде отвън в пущинаците и да работи от сутрин до мрак в някоя галерия.
	Имаше чувството, че досегашният му живот е бил като прашинка, тласкана от прищевките на вятъра. Отиваше там, където го пращаха, и вършеше каквото му наредят. Дори като аломант той все още си оставаше никой. Другите обираха славата. Келсайър бе организирал една невъзможна революция. Вин бе убила самия лорд Владетел. Клъбс бе повел армията на въстаниците и бе станал пълководец при Елънд. Сейзед беше Пазител и носеше в себе си познания, събирани с векове. Бриз, като могъщ Усмирител, въздействаше на огромни хорски групи, а Хам бе прочут воин. Само Дух се занимаваше със слухтене и сякаш не вършеше нищо сериозно.
	До деня, когато избяга и остави Клъбс да умре.
	Въздъхна и прошепна.
	— Да можех само да помогна по някакъв начин…
	— Можеш — отвърна гласът на Келсайър. — Можеш да си велик. Какъвто бях аз.
	Дух се стресна и се озърна. Изглежда, никой друг не бе чул гласа. Дух се присви смутено. Все пак в думите имаше логика. Защо винаги се подценяваше? Вярно, Келсайър не го бе избрал за групата си, но сега Оцелелия му се бе явил и го бе дарил със способността да гори пютриум.
	„Бих могъл да помогна на хората от този град — помисли си той. — Както Келсайър помогна на Лутадел. Да направя нещо важно — да върна Ортьо в империята на Елънд, да му осигуря достъп до скривалището и верността на местните жители. Веднъж вече избягах. Никога повече няма да го допусна. Никога вече!“
	Във въздуха се носеше миризма на вино, човешки тела и мухъл. Въпреки дрехите Дух усещаше всяка грапавина на пода, долавяше движението на хората и чуваше ясно шумоленето на дрехите им. И освен това в него постоянно гореше пютриум. Той го разпали толкова ярко, колкото и калая. Бутилката изпука в ръката му — неволно я бе стиснал твърде силно — и той побърза да разтвори пръсти. Тя литна надолу, но Дух я улови с другата си ръка, преди да се е счупила на пода.
	Премигна, изненадан от бързината на рефлексите си. След това се засмя.
	„Ще ми трябва още пютриум“.
	— Този там.
	Дух замръзна. Повечето разговори в помещението бяха замлъкнали и привикнал с постоянния шум, той почувства нарастваща тревога от зловещата тишина. Огледа се. Мъжете, които разговаряха за живота в мините, сега гледаха към него и си шепнеха, убедени, че няма начин да ги чуе.
	— Казвам ти, видях го да бяга през войниците. Всички си помислиха, че ще му видят сметката — дори още преди да го изгорят.
	„Лоша работа“ — рече си Дух. Не беше предполагал, че може да го запомнят на улицата. Но от друга страна, нали бе нападнал войниците на един от най-оживените градски пазари.
	— Дюрн разправяше за него — продължи мъжът. — Казваше, че бил от приближените на Оцелелия…
	„Дюрн — помисли Дух. — Значи е знаел кой съм. Защо е издал тайната ми? Смятах, че ще е по-дискретен“.
	Надигна се нехайно, излезе и потъна в нощта.


	27.


	Да, Рашек е използвал добре вражеските културни достижения в развитието на Последната империя. Но други елементи от имперската култура са в пълно противоречие с Кхлениум и неговото общество. Животът на скаа наподобявал този на робите от Цанзи. Териските стюарди били като слугинската класа в Уртан, който Рашек завладял през първия век от царуването си.
	Имперската религия, с нейните принудители, изглежда, е почерпена от бюрократичната търговска система на Халант, народ, който спазвал стриктно безброй правила, наложени мерки и ограничения. Фактът, че лорд Владетеля основал църквата си върху финансова институция, показва — по мое мнение, — че е държал по-малко на вярата на своите последователи и повече на стабилността и лоялността.


	Вин се носеше през тъмния нощен въздух. Мъглите се вихреха около нея, разтваряха се и се събираха отзад в микроскопични въртопи от белезникави повлекла. Доближаваха се до тялото й — сякаш изпитваха боязън да го направят, — сетне отскачаха, отместени от невидим въздушен поток. Навремето мъглите докосваха кожата й и нищо не ги отхвърляше назад. Промяната бе настъпила постепенно, трябваше да изминат месеци, за да я забележи.
	Не носеше мъглопелерина. Беше й странно да лети сред мъглите без привичната дреха, но пък така се придвижваше по-тихо. Някога пелерината караше стражите и крадците да се дърпат от пътя й. Но както епохата на приятелски настроени мъгли, така и това време бе отминало. Ето защо сега обличаше черни панталони и риза, плътно прилепнали по тялото й, за да намалят шума. Както винаги нямаше в себе си никакви метални предмети — освен монетите в кесията и запасната стъкленица на пояса. Извади една монета — обвита в късче плат — и я хвърли зад себе си. Тласъкът запокити монетата към скалите долу, а платът погълна звънтенето от падането. Използваше Тласъци, за да забави падането си, и така леко подскачаше във въздуха.
	Приземи се внимателно на една скална тераса и Притегли монетата в ръката си. Заслиза по скалата, като пристъпваше безшумно в дебелия слой сажди. Малко по-нататък групичка войници седяха в мрака и разговаряха тихо, загледани към лагера на Елънд, който бе само неясно сияние от огньове в мъглата. Разговаряха за пролетния студ и колко по-студена е тази година от предишните. Макар че беше боса, Вин почти не усещаше студа. Благодарение на пютриума.
	Разпали бронз и не долови пулсации. Никой от мъжете не гореше метали. Една от причините Сет да дойде в Лутадел бе, че не бе успял да набере достатъчно Мъглородни, за да се предпазва от убийци. Без съмнение лорд Йомен бе изпитал същите затруднения при набирането на аломанти и едва ли би пратил малкото, с които разполага, да мръзнат навън само за да следят какво става във вражеския лагер.
	Вин се прокрадна покрай постовете. Не се нуждаеше от аломантия, за да се движи безшумно — навремето с брат й Рийн се бяха прехранвали като крадци, промъкващи се в къщите на богаташите. Разполагаше с богат опит от уличния живот, за който Елънд нямаше и представа. Той можеше да се упражнява колкото иска с пютриума — и наистина ставаше все по-добър, — но никога не би могъл да си набави уменията, придобити от най-ранно детство.
	Щом подмина постовете, Вин отново скочи в мъглите, като използваше обвитите в плат монети за котви. Заобиколи отдалече ярките огньове при градската порта и се отправи към задната част на града. Повечето патрули бяха разположени отпред, тъй като противоположният край бе защитен от високите скали. Разбира се, те не бяха пречка за Вин и малко по-късно тя се снижи на няколкостотин стъпки над скалите и се приземи на една уличка.
	Издигна се над покривите и започна да прескача над улиците с широки аломантични подскоци. Беше впечатлена от мащабите на Фадрекс. Елънд бе нарекъл града „провинциален“ и Вин бе очаквала, че ще е малко по-голям от някое селце. А след като го наближиха, предположи, че е добре устроен военен лагер. Но Фадрекс беше много различен от представите й.
	Би трябвало да си даде сметка, че Елънд — който бе отрасъл в оживената столица — има различни от нейните представи за голям град. А Фадрекс бе доста голям. Вин преброи няколко бордеи на скаа, квартал с високи благороднически къщи и дори две цитадели в лутаделски стил. Високите каменни постройки имаха витражни прозорци и увенчани с назъбени бойници стени и без съмнение бяха домове на най-влиятелните аристократи в града.
	Тя се приземи на покрива на близката цитадела. Повечето околни постройки бяха двуетажни, което бе доста различно от високите сгради на Лутадел. Между тях имаше широки пространства, а покривите им бяха плоски вместо островърхи. В сравнение с тях цитаделата естествено изглеждаше величествена. Беше правоъгълна, със заострени кули на всеки ъгъл. Стените бяха украсени с каменни барелефи.
	Прозорците, естествено, сияеха в пъстри цветове. Вин приклекна на ръба на покрива и погледна към озарената от ярките цветове кълбяща се мъгла. За един кратък миг се върна във времето, когато ходеше на балове в подобни цитадели, като участничка в плана на Келсайър за свалянето на Последната империя. В онези дни бе неуверено срамежливо девойче, изплашено от новия свят на красиви празненства, срещу който всъщност се бореше. Свят, който в края на краищата си бе отишъл безвъзвратно. И тя бе помогнала да бъде разрушен.
	Но въпреки това през онези месеци се чувстваше доволна. Повече отколкото през целия си живот. Обичаше Елънд и бе щастлива, че животът й поднесе възможността да го нарича свой съпруг, но имаше някаква неуловима невинност в дните, когато бе съжителствала с останалите членове на групата. В танците, по време на които често седеше на една маса с Елънд, макар че той се преструваше, че не я забелязва. В нощите, прекарани в усъвършенстване на аломантията. Във вечерите в работилницата на Клъбс, когато всички заедно се смееха. Тогава пред тях се изправяше предизвикателство, несравнимо с каквото и да било — свалянето на цяла една империя, — но затова пък не бяха натоварени с бремето на отговорността за съдбините на света.
	Някак неусетно между падането на империята и смяната на управлението тя бе станала жена. В началото тази промяна я изплаши. Сетне я завладя ужас да не изгуби Елънд. Сега страховете й бяха много по-неопределени — тревоги за това какво ще стане, когато си отиде от този свят, за хората и империята, за тайните, които се опитва да разкрие.
	Тласна се от металното скеле на един комин и отново полетя в нощта. Бляскавите балове в Лутадел я бяха променили, бяха оставили в душата й следи, които така и не бе успяла да заличи. Имаше някаква частица в нея, която продължаваше да жадува за онези времена. Не можеше да разбере как това желание се погажда с всичко останало в живота й. Дали Валет Реноа — момичето, за което се представяше на тези балове — наистина бе част от нея, или беше само измислица, създадена да заеме своето място в плана на Келсайър?
	Вин се рееше над града и оглеждаше укрепленията и разположението на войските. Хам и Демоа вероятно щяха да вкарат свои шпиони зад стените, но с радост биха получили всякаква предварителна информация от Вин. Тя не пропусна да отбележи и какви са условията на живот в града. Елънд се надяваше, че населението изпитва несгоди — фактор, който би подобрил шансовете му за победа при една продължителна обсада, принуждавайки лорд Йомен да капитулира.
	Не забеляза обаче видими признаци за гладуване или отчаяние — макар че нощно време не можеше да се види кой знае какво. Ала улиците бяха пометени от саждите и значителен брой благороднически домове, изглежда, бяха обитаеми. Би очаквала благородниците да са първите, които ще побягнат при вестта за наближаващата армия.
	Намръщи се, описа още един кръг и се приземи на площада, посочен й от Сет. Тук къщите бяха разделени от големи дворове с култивирани дръвчета. Тя закрачи по тротоара, като мислено ги броеше. Когато стигна четвъртата, прескочи портата.
	Не знаеше какво да очаква — в края на краищата Сет бе отсъствал близо две години. Но й бе посочил обитателя на тази къща като най-вероятния информатор. Терасата от задната страна бе озарена от светлина — точно както бе написал Сет. Вин зачака търпеливо в мрака, като се озърташе подозрително — макар и враждебно настроена, мъглата поне й осигуряваше известно прикритие. Не вярваше на Сет — безпокоеше се, че все още й е сърдит за нападението срещу него в Лутадел. Пусна лекичко монета и се извиси във въздуха.
	На терасата седеше възрастен мъж, почти старец — пак точно както пишеше Сет. Пишеше и че прозвището на информатора е Бавнобързеца. Старецът четеше на светлината на лампа. Вин — точно според инструкциите — се приземи на перилата на терасата, непосредствено до предназначената за по-обикновени посетители стълба.
	Старецът не откъсна поглед от книгата. Пуфкаше си спокойно лулата, коленете му бяха загърнати с меко одеяло. Вин не беше сигурна дали това е човекът, когото търси. Покашля се леко.
	— Да, да — обади се със спокоен глас старецът. — След миг ще ви обърна внимание.
	Вин завъртя озадачено глава, загледана в странния мъж с бухнали вежди и посребрели коси. Носеше костюм на благородник, шалче и късо палто с кожена яка. И сякаш не забелязваше приклекналата на перилата Мъглородна. Най-сетне затвори книгата и бавно се извърна към нея.
	— Обичате ли интересни истории, млада госпожице?
	— Какви истории?
	— Най-хубавите, разбира се — отвърна Бавнобързеца и почука с пръст по корицата на книгата. — Тези за чудовища и митове. Някои ги наричат приказки или балади — истории, които си разказват около огъня скаа, докато шепнат за мъгливи създания, зли духове, гоблини и прочее.
	— Нямам време да чета такива книги — отвърна Вин.
	— Изглежда, в наши дни все по-малко хора имат време за тях. — Навесът на терасата спираше саждопада, но старецът, изглежда, не се безпокоеше от мъглите. — Питам се какво толкова привлекателно намират в заобикалящия ни свят, че забравят за тях. От известно време животът едва ли може да се нарече хубав.
	Вин направи бърза проверка с бронз, но мъжът не гореше нищо. Как ли му беше истинското име?
	— Казаха ми, че ще ми предадете информация — произнесе тя предпазливо.
	— И това наистина е така — потвърди мъжът. После се усмихна и я погледна. — Разполагам с купища информация, макар че понякога я намирам за доста безполезна.
	— Готова съм да изслушам някоя история, ако това е цената.
	Мъжът се засмя.
	— Няма по-сигурен начин да унищожиш една интересна история от това да я превърнеш в „цена“, млада госпожице. Как се казвате и кой ви праща?
	— Вин Венчър — отвърна тя. — Сет ми каза да се обърна към вас.
	— А — въздъхна мъжът. — Още ли е жива тази стара лисица?
	— Да.
	— Е, предполагам, че мога да си побъбря с човек, пратен от някогашния ми другар по перо. Слезте от перилата, че започва да ми се вие свят.
	Вин скочи на терасата и се огледа бдително.
	— Другар по перо?
	— Сет е един от най-добрите поети, които съм чел, дете мое — каза Бавнобързеца и й посочи креслото до себе си. — Близо десетилетие си обменяхме творби, докато не го увлече политиката. Той също не обичаше „приказките“. За него всичко трябваше да е грубо и „реално“, дори поезията му. Но предполагам, че вие ще сте на същото мнение.
	Вин сви рамене и се настани в креслото.
	— Вероятно.
	— Намирам в това ирония, която едва ли ще разберете — рече усмихнато старецът. — А сега, какво всъщност искате от мен?
	— Да науча повече неща за Йомен, бившия принудител, а сега крал.
	— Той е добър човек.
	Вин се намръщи.
	— А — възкликна Бавнобързеца. — Май не го очаквахте? Всички ваши врагове ли трябва да са зли?
	— Не — отвърна Вин, замислила се за дните на падането на Последната империя. — Аз например се омъжих за човек, когото някои от приятелите ми биха нарекли враг.
	— Аха. Е, в такъв случай Йомен е чудесен човек и свестен крал. Много по-добър, отколкото беше Сет, ако ми позволите да заявя. Моят стар приятел често прекаляваше и понякога ставаше брутален. Той не притежава финия подход на истинския водач.
	— И какво толкова добро е направил този ваш Йомен? — попита Вин.
	— Запази града от разпадане — отвърна Бавнобързеца и изпуфтя с лулата. Димът се смеси с вихрещите се мъгли. — Освен това осигури на благородниците и скаа това, което искаха.
	— Което е?
	— Стабилност, мило дете. Доста време светът бе обхванат от хаос и нито скаа, нито благородниците осъзнаваха своето място в него. Обществото се рушеше, а хората гладуваха. Сет не направи почти нищо, за да спре този процес — непрестанно воюваше, за да съхрани това, което бе спечелил. А сетне мястото му зае Йомен. Хората виждаха в него олицетворение на истинската власт. Преди Рухването ни управляваше Министерството на лорд Владетеля и народът бе готов да приеме един принудител за свой водач. Йомен незабавно пое контрол над плантациите и осигури храна на хората, отвори отново Фадрексите мини и върна на благородниците усещането за ред.
	Вин мълчеше. До съвсем скоро би й се сторило странно, дори непонятно, че хората сами биха се върнали към предишния робски живот. Но и в Лутадел се бе случило нещо подобно. Хората прокудиха Елънд, който им бе дал големи свободи, и поставиха на престола Пенрод — само защото им обеща да върне това, което бяха изгубили.
	— Йомен е принудител — заяви тя.
	— Хората обичат познатото, мило дете.
	— Те са потиснати.
	— Някой трябва да води — посочи старецът спокойно. — И някой трябва да следва. Така е устроен животът. Йомен даде на хората нещо, за което жадуват още от Рухването — самоопределение. Скаа работят, бият ги и ги поробват, но си знаят мястото. Благородниците се забавляват с балове — но винаги е било така.
	— Балове? — попита Вин. — Светът е пред своя край, а Йомен устройва балове?
	— Разбира се — отвърна Бавнобързеца и смукна от лулата. — Йомен управлява, като поддържа добре статуквото. Дава на хората това, което са имали преди — а баловете бяха част от живота преди Рухването, дори в малки градчета като Фадрекс. Ето например тази вечер ще има празненство в Цитаделата Ориеле.
	— В деня, когато чужда армия обсади града ви?
	— Нали сама току-що казахте, че светът е на прага на катастрофа — рече старецът и я посочи с лулата. — От тази гледна точка армията не е кой знае каква заплаха. Освен това Йомен прави нещо, което лорд Владетеля пропускаше — той винаги лично посещава баловете, устройвани от неговите поданици. И по този начин ги успокоява, вдъхва им увереност. Ето защо ден като този, с поява на армия пред стените, е идеален за бал.
	Вин го гледаше объркана и смутена. От всичко, което очакваше, баловете бяха на последно място в списъка. Всъщност дори ги нямаше в него.
	— Добре де — рече тя. — Кое е слабото място на Йомен? Има ли нещо в миналото, което бихме могли да използваме? Нещо, което да го прави уязвим? Къде да го ударим?
	Бавнобързеца замислено издуха клъбце дим. Лек повей обгърна фигурата му мъгливи повлекла.
	— Е? — подкани го Вин.
	Старецът въздъхна.
	— Мило дете, преди малко ви казах, че харесвам този човек. Защо да ви давам информация, която да използвате срещу него?
	— Защото сте информатор — посочи Вин. — Това правите — продавате информация.
	— Аз съм разказвач — поправи я Бавнобързеца. — Но историите ми не са предназначени за всички. Защо да предавам информация на хора, които възнамеряват да нападнат моя град и да свалят законния ми господар?
	— След като завземем града, ще ви осигурим важен управленски пост.
	— Ако наистина вярвате, че подобно предложение може да ме заинтересува, значи Сет ви е разказал твърде малко за моята скромна личност.
	— Можем да ви платим добре.
	— Аз продавам информация, мило дете. Не душата си.
	— Досега не ми оказахте почти никакво съдействие.
	— Кажете ми, мило дете, защо трябва да ме е грижа за това?
	Вин се намръщи. „Този тип несъмнено е най-странният информатор, с когото съм си имала работа“.
	Бавнобързеца изпуфка с лулата. Изглежда, смяташе разговора за приключен.
	„Той е благородник — сети се тя. — Харесва света такъв, какъвто е бил някога. Уютният някогашен свят. Дори скаа се боят от промените“.
	Тя се изправи.
	— Ще ви кажа защо мен ме е грижа, уважаеми. Защото пепелта покрива всичко и скоро ще затрупа хубавичкия ви град. Мъглите убиват. Земетресения раздират земята, а саждивите кратери са по-активни от всякога. Назряват промени. Все някога Йомен ще трябва да ги забележи. Вие мразите промените. Аз също ги мразя. Но нещата не могат да останат такива, каквито са били — и това е добре, защото когато престане да се променя, светът е обречен да умре. — И се обърна да си тръгне.
	— Говорят, че вие ще спрете саждопадите — тихо каза старецът зад нея. — Че слънцето пак ще стане жълто. Наричат ви Наследницата на Оцелелия. Героя на времето.
	Вин се обърна и го погледна през мъгливите повлекла.
	— Да — отвърна лаконично.
	— Май носите на плещите си доста голямо бреме.
	— Или това, или трябва да се откажа.
	Бавнобързеца помълча, после въздъхна.
	— Седнете. — И отново посочи креслото.
	Вин седна.
	— Йомен е добър човек — повтори Бавнобързеца, — но е посредствен предводител. Той е чиновник, работеше в Отдела по снабдяване. Знае как да организира нещата — да осигурява провизии, да подготвя нови строежи. Това би трябвало да го направи и добър водач. Но на практика…
	— Не и когато светът е пред своя край — довърши тихо Вин.
	— Именно. Ако това, което чух, е вярно, съпругът ви е човек с визия, човек на действието. И тъй като нашият малък град също има право да оцелее, се нуждаем от това, което той може да ни предложи.
	— И какво ще направим тогава?
	— Йомен има няколко недостатъка — отвърна Бавнобързеца. — Той е спокоен човек, човек на дълга. Но вярва фанатично в лорд Владетеля и неговата система.
	— Дори сега? — попита Вин. — След като лорд Владетеля е мъртъв?
	— Да, защо не? — отвърна с въпрос Бавнобързеца. — Оцелелия също е мъртъв, нали? Но това не попречи на неговата революция.
	— Добър аргумент.
	— Йомен е вярващ човек — продължи старецът. — И това е както слабо звено, така и силно. Вярващите нерядко се опитват да постигнат невъзможното и разчитат на провидението да им помогне. — Спря и я погледна в очите. — Подобно поведение може да се окаже недостатък, ако това, в което вярват, бъде опорочено.
	Вин мълчеше. Вярата в лорд Владетеля вече бе опорочена. Ако той наистина беше бог, не би трябвало да може да бъде убит. Какъв по-солиден аргумент от този?
	— А ако Йомен има и друг недостатък — продължи Бавнобързеца, — това е неговото богатство.
	— Какъв недостатък е това?
	— Може да бъде, когато се запитате за източника. Той е скътал някъде парици — при това доста повече, отколкото би трябвало да има среден чиновник от Министерството. Никой не знае откъде са се взели.
	„Скривалището — помисли Вин. — Намерил е атиума!“
	— Виждам, че последната информация ви стресна — каза Бавнобързеца и издуха облаче дим. — Трябва да внимавате да не се издавате, когато разговаряте с информатори.
	Вин се изчерви.
	— Както и да е — рече старецът и се наведе над книгата. — Ако това е всичко, бих искал да се върна към четенето. Предайте моите поздрави на Ашуедър.
	Вин кимна, надигна се и приближи перилата. И тъкмо да скочи, Бавнобързеца се покашля многозначително и каза:
	— Обикновено… Хм, получавам известна компенсация за дадените сведения.
	Вин повдигна вежди.
	— Но нали преди малко казахте, че историите не трябва да имат цена?
	— Казах — поправи я той, — че историите не могат да бъдат цена. А това е много по-различно, отколкото когато за тях се плаща. Вярно, че някои ще намерят дадена история за безполезна, докато други биха я оценили високо.
	— Склонна съм да се съглася — рече Вин с усмивка и му хвърли кесията с боксинги — без онези няколко, които бяха обвити в плат. — Имперско злато. Все още върви тук, предполагам?
	— Върви все още — потвърди старецът и прибра кесията. — Все още върви…
	Вин излетя в нощта, профуча над близките къщи и разпали бронз, за да провери за аломантични пулсации наблизо. От малка бе свикнала да изпитва подозрителност към хора, които се преструват на слаби. Дълго време бе смятала, че Сет е скрит аломант, само защото бе парализиран. Тъкмо по тази причина провери и Бавнобързеца. Стар навик, с който не смяташе да се разделя.
	Но зад гърба й нямаше пулсации и тя се отправи към друг от информаторите на Сет. Сведенията на Бавнобързеца изглеждаха достоверни, но тя бе длъжна да ги потвърди. Спря се на информатор от другия край на веригата — просяка Хойд, който според Сет можел да бъде открит на един определен площад в точен час на нощта.
	Няколко бързи скока я отведоха до площада. Тя се приземи на един покрив и огледа района. Тук улиците бяха засипани с пепел, а до стените се гушеха бродяги. Просяци без дом и работа. Някога Вин също бе живяла така, бе спала на улицата, беше се задъхвала от сажди и се бе молила да не завали. Присви очи и скоро забеляза един човек, който не спеше, а седеше неподвижно под сипещите се сажди. Ушите й доловиха слаб звук. Мъжът си тананикаше, както се твърдеше в дадените й инструкции.
	Вин се поколеба.
	Не знаеше точно каква е причината, но нещо тук не й се нравеше. Тя се обърна и без да се подвоуми, литна назад. Ето това бе разликата между нея и Елънд — Вин невинаги се нуждаеше от конкретна причина. Осланяше се на усета си, докато Елънд винаги искаше да провери нещата, да открие защо, да намери логична връзка. Качество, което не можеше да не харесва в него. Но ако я беше видял сега, как се отдръпва безпричинно, сигурно щеше да се ядоса.
	Може би нямаше да се случи нищо лошо, ако беше слязла на площада. А може би напротив. Никога нямаше да разбере, а и не държеше да разбере. Както безброй много пъти в живота си тя просто се осланяше на инстинктите си.
	Отиде на една улица, която бе посочил Сет, и завладяна от неочаквано любопитство, не потърси информатора, а се запрехвърля от една котва към друга в гъстата мъгла и след малко стигна до голяма сграда със светещи прозорци.
	Според написаното от Сет Отделът по снабдяване се бе намирал в най-голямата от всички постройки на Стоманеното министерство в града. Фадрекс бе изпълнявал функцията на транспортен възел между Лутадел и няколко важни града на запад. Разположен близо до канала и добре укрепен срещу бандитски нападения, той бе идеално място за регионален щаб на Отдела по снабдяване. От друга страна, не бе достатъчно ключов, за да привлече вниманието на Ортодоксалния и Инквизиторския отдел — традиционно най-силните ведомства в Министерството.
	Това означаваше, че като главен принудител на Отдела по снабдяване Йомен е бил и най-важният управник в областта. От думите на Бавнобързеца Вин бе заключила, че Йомен е типичен министерски чиновник — сух, скучен, но достатъчно ефикасен. Беше съвсем естествено да избере сградата на Отдела за свой дворец. Така бе предположил Сет и сега Вин потвърди догадката му. Въпреки късния час в сградата кипеше живот и входовете й се охраняваха от войници. Йомен вероятно се бе спрял на тази сграда, за да припомня на всички откъде произлиза авторитетът му.
	За нещастие тъкмо тук вероятно бе разположено и скривалището на лорд Владетеля. Вин въздъхна и откъсна поглед от сияещата сграда. Нямаше търпение да се промъкне вътре и да потърси вход към подземието. Но дори Келсайър не би се опитал да влезе в сграда, за която не знае нищо. В Ортьо бе съвсем различно — там сградата се оказа изоставена. Тя реши да обсъди събраната информация с Елънд, да изчака няколко дни и чак тогава да се опита да се промъкне вътре.
	Разпали калай и прочете името на последния информатор. Беше благородник, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид общественото положение на самия Сет. Трябваше да поговори и с него. Но докато се носеше над града, нещо привлече вниманието й.
	Някой я следеше.
	Успя да го зърне само за миг в кълбящите се мъгли. Незабавно разпали бронз и бе възнаградена с познатото, макар и слабо туптене — идваше някъде отзад. Прикрити аломантични вибрации. Обикновено когато някой аломант гореше мед — както този зад нея сега, — подсилените от бронз сетива на друг не можеха да го усетят. Но по причина, която Вин така и не успяваше да си обясни, тя можеше да прониква през тази завеса. Същото го умееше и лорд Владетеля, както и неговите инквизитори.
	Вин продължи напред. Аломантът я следваше, сигурен, че тя не може да го усети. Движеше се бързо, с леки подскоци, на безопасно разстояние. Очевидно беше Мъглороден, тъй като само Мъглородните можеха да горят едновременно мед и стомана.
	Вин не беше изненадана. Очакваше в града да има Мъглороден и си даваше сметка, че докато се придвижва, може да привлече вниманието му. Въпреки това беше оставила открити аломантичните си пулсации за всеки — Мъглороден или Търсач, — който би могъл да дебне. По-добре бе да накара врага да се разкрие, отколкото да го остави да я следи незабелязан.
	Ускори ход, но не чак толкова, че да предизвика подозрения и преследвачът й също трябваше да увеличи темпото. Вин се насочи към градската порта, сякаш възнамеряваше да напусне Фадрекс, и когато я наближи, аломантичните й сетива очертаха синкави линии, сочещи към тежките железни панти, придържащи портите за скалите.
	Можеше да ги използва като солидни котви! Вин разпали пютриум, за да подсили издръжливостта на тялото си, Тласна се от пантите и полетя рязко назад.
	В същия миг аломантичните пулсации зад гърба й изчезнаха.
	Вин профуча през пепел и мъгли, бързо се Притегли към един покрив, приклекна върху него и се заозърта напрегнато. Другият аломант вероятно бе изгасил всичките си метали. Но защо? Знаеше ли, че тя може да прониква през медни облаци? Тогава защо я бе проследил тъй необмислено?
	Побиха я тръпки. Имаше още нещо, което излъчваше аломантични пулсации нощем. Мъгливият призрак. Не го беше виждала повече от година. При последната им среща той едва не бе погубил Елънд — само за да го върне като Мъглороден.
	Все още не знаеше каква е ролята на мъгливия призрак в тази история. Той със сигурност не беше Гибелта — Вин я бе почувствала, когато я освободи от Кладенеца на Възнесението. Усещането бе различно.
	„Всъщност защо да е призрак?“ — помисли тя. Ала пулсациите бяха секнали така внезапно…
	Объркана и малко изплашена, тя се Тласна, прелетя над градските стени и се насочи към лагера на Елънд.


	28.


	Един от последните аспекти от културната манипулация на лорд Владетеля е също доста интересен: този за технологиите.
	Вече споменах, че Рашек е използвал елементи от кхленийската архитектура, което му позволило да издига масивни сгради и създало възможност да бъде изграден град с размерите на Лутадел. Но в други отношения той потискал технологичния напредък. Например толкова мразел барута, че познанията за него изчезнали с бързината на знанията за териската религия.
	Очевидно Рашек е сметнал за опасен факта, че въоръжен с барутно оръжие, дори обикновеният човек може да е също толкова ефективен, колкото стрелци с лъкове с дългогодишна практика. Ето защо той привилегировал стрелците. Колкото повече военната технология зависела от подготовката, толкова по-малък бил шансът селското население да организира съпротива. И действително, бунтовете на скаа се проваляли неизменно тъкмо по тази причина.


	— Сигурна ли си, че е бил мъгливият призрак? — попита Елънд и вдигна намръщено лице от недописаното писмо — пишеше го с твърд писец върху метален лист. Предпочиташе да спи в каютата на ладията вместо в палатката. Тук не само бе по-удобно, но и се чувстваше по-сигурен.
	Вин въздъхна, качи се на леглото и подпря брадичка на коленете си.
	— Не зная. Уплаших се и побягнах.
	— Добре си направила. — Елънд потрепери, като си спомни срещата си с призрака.
	— Сейзед е убеден, че мъгливият призрак не е зъл — каза Вин.
	— Аз също — отвърна Елънд. — Ако си спомняш, аз бях този, който тръгна право към него, понеже твърдях, че се държи приятелски. След което той ме прободе.
	— Опитваше се да ми попречи да освободя Гибелта. Смятал е, че ако умреш, ще задържа силата в себе си и ще те излекувам, вместо да я пускам на воля.
	— Вин, няма как да знаеш със сигурност какви са били намеренията му. Нищо чудно да свързваш случайни събития.
	— Може би. Но тъкмо призракът е помогнал на Сейзед да открие, че Гибелта променя текстове.
	Последното беше истина — естествено, ако можеше да се вярва на твърденията на Сейзед. А терисецът бе малко… объркан след смъртта на Тиндуил. „Не — рече си Елънд, внезапно обзет от чувство за вина. — Може да се бори с тежката си участ, но е два пъти по-благонадежден от всички нас“.
	— О, Елънд — въздъхна Вин. — Толкова много неща не знаем! Напоследък имам усещането, че животът ми е като книга, написана на непознат за мен език. Мъгливият призрак е замесен във всичко това, но нямам представа по какъв начин.
	— Вероятно е на наша страна — рече Елънд, макар че не можеше да прогони спомена за това как го бе пробол и как животът изтичаше от него. И как умираше със съзнанието какво ще причини това на Вин.
	Опита да се съсредоточи върху разговора.
	— Ти смяташ, че мъгливият призрак се е опитал да ти попречи да освободиш Гибелта, а Сейзед твърди, че му е дал ценна информация. Това го прави враг на нашия враг.
	— За момента — съгласи се Вин. — Но мъгливият призрак е много по-слаб от Гибелта. Усещала съм присъствието и на двамата. Гибелта е… необятна. Могъща. Тя може да чува думите ни — може да наблюдава едновременно много места. Мъгливият призрак е много по-слаб. По-скоро е като спомен, отколкото като реална сила или мощ.
	— Все още ли смяташ, че те мрази?
	Вин сви рамене.
	— Не съм го виждала повече от година. Но съм сигурна, че не е от явленията, които търпят промени, а винаги съм долавяла от него омраза и враждебност. — Млъкна и се намръщи. — От нощта, когато го видях за първи път, престанах да се чувствам уютно сред мъглите.
	— Сигурна ли си, че тъкмо призракът не е причина за убийствата и заболяванията на хората?
	Вин кимна.
	— Да, сигурна съм.
	Беше твърдо убедена в това, макар че според Елънд просто избързваше с преценката. Призрак или привидение, което се скита из мъглите? Напълно възможно бе да е свързан с внезапната смърт на хората, попаднали в същите тези мъгли.
	Разбира се, хората, които умираха в мъглите, нямаха рани от пробождане, а хващаха мъгливата треска. Елънд въздъхна и потърка уморено очи. Реши да се върне към недовършеното писмо до лорд Йомен на заранта.
	— Елънд — каза Вин. — Тази вечер казах на един човек, че ще спра саждопадите и ще върна жълтия цвят на слънцето.
	Елънд повдигна вежди.
	— На някой от информаторите ли?
	Вин кимна. В каютата настъпи тишина.
	— И как можа да го кажеш? — попита той след малко.
	— Аз съм Героят на времето, нали? Дори Сейзед го твърдеше, преди да започне да страни от нас. Това е съдбата ми.
	— Същата „съдба“, която твърдеше, че ще вземеш силата от Кладенеца на Възнесението и ще я освободиш в името на всеобщото добро на човечеството?
	Вин кимна.
	— Вин — рече с усмивка Елънд. — Наистина не смятам, че точно сега е моментът да се тревожим за понятия като „съдба“. Искам да кажа, след като разполагаме с доказателство, че пророчествата са били променени от Гибелта, за да подмамят някого да я освободи.
	— Все някой трябва да мисли и за саждите — отвърна Вин.
	Нямаше какво да отговори на това. Логично устроеният му ум го подтикваше да спори, да посочи, че трябва да се съсредоточат върху непосредствените проблеми — да изградят стабилно управление, да разкрият оставените от лорд Владетеля тайни, да подсигурят провизии от скривалищата, Ала несекващите саждопади се превръщаха в назряващо бедствие. Ако продължаваха така, съвсем скоро небето щеше да се превърне в плътна черна буря от пепел.
	Но беше невероятно трудно да си помисли, че Вин — неговата жена — може да направи нещо, с което да върне цвета на слънцето и да спре саждопадите. „Демоа е прав — рече си той, докато почукваше с пръст по металното писмо до Йомен. — От мен не става добър последовател на Църквата на Оцелелия“.
	Погледна я. Вин седеше с унесено изражение и мислеше за неща, които не би трябвало да са нейна грижа. Дори след като цяла нощ бе обикаляла из вражеския град, след като дни наред бе пътувала, а лицето й бе изцапано със сажди, пак бе хубава. Не — прекрасна.
	И в този момент Елънд осъзна нещо. Вин не се нуждаеше от човек, който да се прекланя пред нея. Нямаше нужда от ревностен последовател като Демоа, най-малко в лицето на Елънд. От него не се искаше да е член на Църквата на Оцелелия. По-важното бе да е добър съпруг.
	— Хубаво де — рече той. — Да го направим.
	— Кое? — попита Вин.
	— Ами да спасим света — отвърна Елънд. — Да спрем саждопадите.
	Вин изсумтя раздразнено.
	— Казваш го, сякаш е шега.
	— Не, говоря сериозно — каза той и стана. — Ако наистина смяташ, че трябва да го направим — ако чувстваш, че си призвана за това, — да се захващаме. Ще ти помогна с каквото мога.
	— А какво ще кажеш за по-раншните си думи? — попита Вин. — В скривалището — когато говореше за разделение на труда. Аз да се занимавам с мъглите, а ти с обединението на империята.
	— Сгреших.
	Вин се усмихна и Елънд изведнъж се почувства, сякаш светът поне малко се е оправил.
	— Добре де — рече той и седна до нея. — Какво предлагаш? Някакви идеи?
	Вин помисли малко.
	— Да. Но не мога да ти ги кажа.
	Елънд се намръщи.
	— Не защото не ти вярвам — обясни тя. — А заради Гибелта. Заради онзи надпис в скривалището: че всичко, което кажа — или напиша, — ще й стане известно. Така че ако говорим прекалено много, тя ще узнае плановете ни.
	— Още един проблем, с който трябва да се справяме.
	Вин стисна ръцете му.
	— Елънд, знаеш ли защо в края на краищата се съгласих да се омъжа за теб?
	— Не, разбира се — засмя се той.
	— Защото осъзнах, че ми вярваш. Вярваш ми, както никой досега. В онази нощ, когато се бих със Зейн, реших да ти се доверя напълно. Силата, която разрушава света… ние притежаваме нещо, което тя никога няма да може да разбере. Искам да кажа, че не ми трябва толкова помощта ти, колкото вярата ти в мен. Надеждата. Това е нещо, което никога не съм имала и за което съм разчитала на други.
	Елънд бавно кимна.
	— Имаш я.
	— Благодаря ти.
	— Знаеш ли — добави Елънд, — през онези дни, когато отказваше да се омъжиш за мен, непрестанно си мислех колко си странна.
	Тя повдигна вежди.
	— Хъм, това е доста романтично.
	Елънд се усмихна.
	— О, стига. Вин, трябва да признаеш, че си необикновена жена. Ти си като някаква причудлива смес от улично хлапе, благородна дама и котка. Като прибавим и това, че успя — за трите кратки години, през които сме заедно — да убиеш не само единствения ми бог, но и баща ми, брат ми и годеницата ми. Доста зловеща подправка към нашата връзка. Няма да възразиш, че това е странна основа за брачен живот, нали?
	Вин само завъртя очи.
	— Почти се радвам, че нямам и други близки роднини — продължи Елънд. И добави: — Освен теб, разбира се.
	— Не смятам да мра, ако намекваш нещо подобно.
	— Не — рече Елънд. — Съжалявам. Аз просто… добре де, ти знаеш. Както и да е, опитвам се да обясня нещо. В края на краищата престанах да се притеснявам от твоите странности. Осъзнах, че няма значение дали те разбирам, след като и без това ти вярвам. Глупаво, нали? Та искам да ти кажа, че съм съгласен напълно. Не зная какво правиш и нямам представа как смяташ да го постигнеш. Но вярвам, че ще успееш.
	Вин се притисна в него.
	— Ще ми се само да можех да ти помогна с нещо — допълни той.
	— Заеми се със съвпаденията на числата — каза Вин. Макар че тъкмо тя бе забелязала странната и необяснима закономерност със засегнатите от мъглите, не обичаше да борави с числа. Нямаше нито нужната подготовка, нито опит да се справи с проблема.
	— Сигурна ли си, че това може да има нещо общо?
	— Нали тъкмо ти каза, че резултатите са странни.
	— Да де. Добре, ще поработя по въпроса.
	— Само не ми казвай, ако откриеш нещо.
	— Това пък с какво ще ни помогне?
	— С доверието — отвърна Вин. — Ще ми кажеш какво да правя, но не и защо. Може би така ще успеем да се задържим на крачка пред врага.
	„Да се задържим на крачка пред врага? — помисли Елънд. — Това нещо притежава силата да затрупа цялата империя със сажди и очевидно може да чуе всяка произнесена дума. Как ще се «задържим» пред нещо такова?“ Но пък току-що бе обещал да има пълно доверие на Вин.
	Тя кимна към бюрото.
	— Това писмото ти до Йомен ли е?
	— Да. Надявам се да се съгласи да разговаря с мен, след като вече съм тук.
	— Бавнобързеца, изглежда, го смята за добър човек. Може би Йомен ще се вслуша в думите ти.
	— Не зная защо, но се съмнявам. — Елънд замълча за миг, прехапал устна. — Снощи казах, че първо ще опитам по дипломатически път, но знаем, че Йомен ще отхвърли предложението ми. Затова доведох армията — можех да пратя само теб, както направих в Ортьо. Но в този случай промъкването няма да ни свърши работа, трябва да влезем в града, ако искаме да получим припасите в скривалището. Този град ни трябва, Вин. Щях да дойда тук, дори под Фадрекс да нямаше скривалище, защото Йомен е твърде голяма заплаха за моята империя. А и не бива да пренебрегваме възможността лорд Владетеля да е оставил в скривалището важна информация. В този склад има зърно, но Йомен сто на сто не може да го засее заради недостига на слънчева светлина. Така че вероятно ще го даде за храна на хората — истинско прахосничество, след като можем да го засеем в Централната област. С две думи, градът трябва да е наш, нямаме друг избор. Въпросът е какво да предприема, ако Йомен откаже да преговаря. Да пратя армията да нападне околните селища? Да отровя хранителните запаси и водата? Ако си права и той е намерил скривалището, ще разполага с предостатъчно храна, за да издържи на обсадата ни. Но ако я унищожим, хората му ще гладуват… — Елънд поклати глава. — Помниш ли когато екзекутирах Джастис?
	— Постъпи правилно — побърза да го увери Вин.
	— Знам — каза Елънд. — Убих го, защото доведе армия от колоси, а после ги остави да вилнеят из околностите. А аз правя същото тук. Водя двайсет хиляди чудовища.
	— Но можеш да ги контролираш.
	— Джастис също смяташе, че ги контролира — възрази Елънд. — Вин, не искам да пускам тези чудовища на свобода. Но какво ще стане, ако обсадата се провали и трябва да вляза във Фадрекс със сила? Без помощта на колосите няма да се справя. — Той поклати глава. — Да можех само да поговоря с Йомен. Може би ще го накарам да се вразуми, или поне ще се уверя, че не остава друга възможност освен да го сваля със сила.
	Вин се поколеба.
	— Това… би могло да се уреди.
	Елънд я погледна, после подметна:
	— В града продължават да устройват балове — обясни тя. — И крал Йомен присъства на всички тях.
	Елънд премигна. В първия момент си помисли, че не я е разбрал правилно. Но когато надзърна в очите й — и видя там почти налудничава решимост, — се увери в обратното. В нея имаше нещо от Оцелелия, или по-точно от Келсайър такъв, какъвто го описваха легендите. Дързост до степен на безразсъдство. Келсайър бе повлиял на Вин повече, отколкото бе склонна да признае.
	— Вин — почна той, като се стараеше да е спокоен, — да не би да ми предлагаш да отидем на бал в град, който сме обсадили?
	Вин повдигна рамене.
	— Ами да. Защо не? И двамата сме Мъглородни — можем да се промъкнем в града без особени проблеми.
	— Да, но… — И млъкна.
	„Ще съм в едно помещение с благородниците, които смятам да сплаша — да не говорим, че ще имам достъп до човека, който отказва да се срещне с мен и същевременно не може да избяга, защото ще излезе, че е страхливец“.
	— Виждам, че идеята ти харесва. — Вин се усмихваше дяволито.
	— Идеята е безумна — отвърна Елънд. — Аз съм император — не би трябвало да се промъквам в града на своя противник и да ходя по забави. — Вин го гледаше с присвити очи. — Но не мога да отрека, че в нея има известен чар.
	— Йомен няма да дойде на среща с нас — каза тя, — така че ние ще му идем на крака на бала.
	— От доста време не съм ходил на балове. Ще трябва да си подбера книги, както правех едно време.
	Вин изведнъж пребледня и Елънд се втренчи изплашено в нея. Какво ставаше? Не беше от това, което бе казал — нещо друго беше. „Какво? Убийци? Мъгливи призраци? Колоси?“
	— Току-що се сетих — рече тя, — че не мога да ида на бал. Нямам рокля!


	29.


	Лорд Владетеля не само забранил някои технически постижения, той изцяло потискал техническия напредък. Изглежда наистина странно, но по време на хилядагодишното му управление не бил реализиран почти никакъв прогрес. Селскостопанските средства, архитектурата, дори модата оставали непроменени през периода на неговото господство.
	Той изградил своята перфектна империя и се опитал да я съхрани в този вид. И през по-голямата част от времето на своето властване успял. Джобните часовници — още едно кхленийско изобретение, — изработвани през десети век от основаването на империята, били почти същите като тези от първи век. Нищо не се променяло.
	Докато, разбира се, накрая всичко не рухнало.


	Като на повечето градове в Последната империя, на Ортьо не бе разрешено да вдигне градски стени. В младежките години на Сейзед, преди да се разбунтува, фактът, че градовете не можеха да се укрепяват със защитни съоръжения, бе скрито доказателство за уязвимостта на лорд Владетеля. В края на краищата, щом се страхуваше от въстания в градовете, лорд Владетеля вероятно знаеше нещо, което не бе известно на другите: че може да бъде победен.
	Подобни разсъждения бяха отвели Сейзед при Мейр, а след това и при Келсайър. А сега го бяха довели в Ортьо — град, който в края на краищата се бе разбунтувал срещу властта на благородниците. За нещастие в тази категория бе попаднал и самият Елънд Венчър.
	— Това никак не ми се нрави, почитаеми Пазителю — рече капитан Горадел, който крачеше до каретата — в името на своя авторитет Сейзед се бе съгласил се качи при Бриз и Алриане.
	— Опасявам се, че обстановката в града е крайно усложнена — продължи Горадел. — Не мисля, че ще сте в безопасност.
	— Аз пък не мисля, че е чак толкова зле, колкото твърдиш — възрази Сейзед.
	— Ами ако ви пленят? — попита Горадел.
	— Драги ми капитане — рече Бриз и се приведе, за да погледне Горадел през прозорчето. — Тъкмо затова кралете пращат посланици — тях може ги заловят и да ги убият, но величията ще си запазят главите. Ние, приятелю, за разлика от Елънд, можем да бъдем жертвани.
	Горадел се намръщи.
	— Не ми се ще да ме жертват.
	Сейзед надзърна от прозорчето към града. Беше голям, един от най-старите градове в империята. С интерес забеляза, че пътят се спуска надолу към един пресъхнал канал.
	— Какво е това? — попита Алриане, която бе подала русата си главица от другия прозорец на каретата. — Защо са издълбали пътищата си в земята?
	— Това са канали, мила — обясни й Бриз. — Минавали са през целия град. Обаче са пресъхнали — от земетресение или нещо друго.
	— Изглежда зловещо — рече Алриане и прибра глава. — Сградите изглеждат два пъти по-високи.
	Щом влязоха в града, ги спря отряд войници с кафяви униформи. Сейзед, разбира се, бе пратил вест за пристигането им и кралят — Гражданина, както го наричаха тук — му бе разрешил да влезе в града с малка група придружители.
	— Казват, че техният крал иска да се срещне незабавно с вас, господарю терисец — рече Горадел, след като попита войниците защо ги спират.
	— Не си губи времето, а? — подметна Бриз.
	— Ами да не се бавим тогава — каза Сейзед.


	— Не сте желани тук.
	Куелион, Гражданина, имаше късо подстригана коса, сипаничава кожа и военна стойка. Сейзед се зачуди откъде този човек — преди Рухването очевидно фермер — е придобил управнически умения.
	— Много добре разбирам, че не желаете да виждате чужди войници в града — отвърна кротко Сейзед. — Но трябва да ви уверя, че не идваме тук със завоевателски намерения. Двеста души едва ли могат да се нарекат армия.
	Куелион стоеше до бюрото си с ръце зад гърба. Носеше типични за скаа панталони и риза, наскоро боядисани в яркочервено. Неговата „зала за аудиенции“ бе всъщност заседателна зала в благороднически дом. Стените бяха белосани, а свещниците — свалени и отнесени. Без мебели и украса стаята приличаше на кутийка.
	Сейзед, Бриз и Алриане седяха на прости дървени столове — единственото удобство, което им бе предложил Гражданина. Горадел стоеше до едната стена заедно с десетима от хората си. До другата се бяха подредили двайсетината помощници на Куелион — Сейзед предполагаше, че са членове на правителството. И те носеха червени дрехи като Куелион, макар и не в толкова ярък цвят.
	— Не става дума за войниците, терисецо — отвърна Куелион. — А за човека, който ви изпраща.
	— Император Венчър е добър и разумен монарх — отвърна Сейзед.
	— Елънд Венчър — презрително заяви Куелион — е лъжец и тиран.
	— Това не е вярно.
	— Така ли? — попита Куелион. — А как получи трона? Като победи във война Страф Венчър и Ашуедър Сет, нали?
	— Войната беше…
	— Войната често е извинение за тирана, терисецо — прекъсна го Куелион. — От докладите зная, че неговата Мъглородна е накарала кралете да коленичат и да му се закълнат във вярност под заплахата да бъдат убити от колосите. Това прилича ли ви на действия на „добър и разумен“ монарх?
	Сейзед не отговори.
	— Знаеш ли как постъпваме с благородниците в нашия град, терисецо?
	— Убивате ги, доколкото знам — отвърна тихо Сейзед.
	— Както ни е наредил Оцелелия — заяви Куелион. — Твърдиш, че си бил негов съратник, преди Рухването. Но сега служиш на един от благородниците, срещу които той се бореше. Това не ти ли се струва непоследователно, терисецо?
	— Лорд Келсайър постигна своята цел със смъртта на лорд Владетеля — отвърна Сейзед. — А след като успя, мирът…
	— Мир? — прекъсна го отново Куелион. — Кажи ми, терисецо. Чувал ли си Оцелелия да говори за мир?
	Сейзед се поколеба, после призна:
	— Не.
	Куелион се засмя.
	— Поне си откровен. Единствената причина, поради която разговарям с теб, е, че Венчър е бил достатъчно хитър да прати терисец. Ако ми беше изпратил благородник, щях да го убия веднага и да му върна опърлената му глава вместо отговор.
	Възцари се мълчание. Куелион бавно изгледа спътниците на Сейзед и после се обърна към хората си:
	— Усещате ли? — попита ги. — Чувствате ли се вече засрамени? Надзърнете в душите си — не виждате ли там симпатия към тези слуги на един лъжец? — Впери поглед в Бриз. — Предупреждавах ви за аломантията, този черен инструмент на аристокрацията. Сега вече можете да го почувствате сами. Този човек, който седи до почитаемия терисец, е известен с името Бриз. Той е един от най-опасните хора на света. Усмирител със забележителни умения. — Пристъпи към Бриз. — Кажи ми, Усмирителю. Колцина приятели си си докарал с тази твоя магия? Колцина врагове си принудил да сложат край на живота си? Това хубавичко момиче до теб — използваш ли уменията си, за да го вкараш в леглото си?
	— Ще призная, че ме спипа, драги — отвърна Бриз. — Но вместо да те поздравявам, задето усети докосването ми, може би трябва да се запиташ защо те подтикнах да кажеш това, което току-що каза?
	Куелион се подвоуми — макар че Бриз очевидно блъфираше.
	Сейзед въздъхна. Точно сега не биваше да предизвикват нежелателни реакции — но Бриз винаги действаше по този начин. Сега Гражданина щеше да се чуди дали не е под постоянното му въздействие.
	— Господарю Куелион — заговори Сейзед, — живеем в опасни времена. Не се съмнявам, че сте го забелязали.
	— Ние можем да се грижим сами за себе си — заяви Куелион.
	— Не говоря за армии и бандити, Гражданино. Говоря за мъглите и саждопадите. Не сте ли забелязали, че мъглите се задържат все повече дневно време? Че правят странни неща с поданиците ви, че причиняват смъртта на някои от тези, които излизат сред тях?
	Куелион не възрази, нито го обвини, че говори глупости. Това бе достатъчно потвърждение за Сейзед. И в този град хората умираха.
	— Саждите вече валят непрестанно, Гражданино — продължи той. — Мъглите убиват, а колосите се скитат на свобода. Подходящо време за военни съюзи. В Централната област можем да отглеждаме растения, тъй като разполагаме с повече слънчева светлина. Император Венчър е открил метод за контрол над колосите. Каквото и да ни чака идната година, по-разумно е да си приятел на император Венчър.
	Куелион поклати намусено глава и отново се обърна към помощниците си.
	— Виждате ли — точно както ви казах. Първо заявява, че е дошъл с мир, после иде ред на заплахите. Венчър контролирал колосите. Венчър държал хранителните запаси. След малко ще каже, че Венчър командва и мъглите! — Извърна се към Сейзед. — Не сме свикнали да ни заплашват, терисецо. Ние не се безпокоим за бъдещето си.
	Сейзед повдигна вежди.
	— И защо така?
	— Защото следваме Оцелелия — рече Куелион.
	Сейзед се надигна.
	— Бих искал да остана в града и при възможност да се срещна отново с вас.
	— Няма да има нова среща.
	— Моля ви. — Сейзед се поклони. — Бих искал да остана. Имате думата ми, че моите хора няма да ви създават проблеми. Ще получа ли разрешение? — И склони почтително глава.
	Куелион промърмори нещо под нос, после махна с ръка.
	— Добре. Понеже ако ти забраня, пак ще се промъкнеш в града. Остани, щом искаш, терисецо — но спазвай законите ни и не се бъркай, където не ти е работа.
	Сейзед се поклони още по-дълбоко и излезе заедно с хората си.


	— И тъй — рече Бриз, докато се настаняваше в каретата, — революционери убийци, всички носят еднакви сиви дрехи, улиците са пресъхнали канали и всяка десета къща е изгорена до основи. Елънд направо не можеше да ни избере по-хубаво местенце за посещение — припомнете ми да му го кажа, когато се върнем.
	Сейзед се усмихна, макар че не му беше до смях.
	— Не се тревожи, старче — продължи Бриз, когато потеглиха. — Нещо ми подсказва, че този Куелион не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда. Следващия път ще го убедим.
	— Не съм сигурен, лорд Бриз. Този град е… различен е от другите градове. Водачите не изглеждат отчаяни, а хората са по-покорни. Няма да ни е леко тук, сигурен съм.
	Алриане сръчка Бриз.
	— Бриз, виж там!
	Бриз примижа срещу светлината, а Сейзед се приведе напред и погледна през прозорчето. Десетина души се бяха скупчили около огън в един двор.
	— Прилича ми на…
	— Гоблени — обади се крачещият до прозорчето войник. — И мебели. Според Гражданина луксозните вещи са знак за принадлежност към благородничеството. Кладата сигурно е запалена във ваша чест. Куелион сто на сто се е запасил с достатъчно подобни вещи, за да ги изгаря с показна цел при необходимост.
	Сейзед се намръщи. Войникът бе прекалено добре осведомен. Огледа го с нескрито подозрение. Също като останалите войници и той бе вдигнал качулката си срещу саждопада. А под качулката — плътна превръзка през очите. Сляп ли беше? Сляп войник?! Но тогава как…
	— Дух, момчето ми! — възкликна Бриз. — Знаех си, че все ще изникнеш отнякъде. Но защо носиш превръзка?
	Дух не отговори на въпроса. Вместо това се обърна и погледна към разпалената клада. В позата му се усещаше… напрежение.
	„Превръзката сигурно е достатъчно тънка, за да вижда през нея“ — помисли си Сейзед. Това бе единственото обяснение. Но пък платът изглеждаше дебел…
	Дух се обърна към Сейзед и каза:
	— Ще ви трябва база за операциите в града. Избрахте ли вече?
	— Смятаме да отседнем в някой хан — каза Бриз.
	— В този град няма ханове — обясни Дух. — Според Куелион хората трябва да си помагат и да приемат чужденците в къщите си.
	— Тъй ли? — Бриз се намръщи. — Тогава май ще трябва да излезем на лагер извън града.
	— Не — каза Дух. — Елате с мен.


	— Сградата на Стоманеното министерство? — попита Сейзед, докато слизаше от каретата, и се намръщи.
	— Куелион не е посегнал на нито едно от министерските учреждения — каза Дух, който вече бе слязъл и стоеше на широките стъпала пред вратата. — Претърсени са, но не са плячкосани. Мисля, че го е страх от инквизиторите.
	— Напълно здравословен и рационален страх, момчето ми — каза Бриз, който не бързаше да слиза от каретата. Алриане също.
	— Бриз, инквизиторите няма да ни безпокоят повече — увери го Дух. — Твърде са заети в опитите си да убият Вин. Хайде, елате.
	Сейзед го последва по стъпалата. Зад тях Бриз въздъхна с нескрита досада и нареди на Горадел да му донесат чадър.
	Сградата беше импозантна като всички седалища на Министерството. По време на управлението на лорд Владетеля тези сгради трябваше да олицетворяват имперската мощ във всички градове на Последната империя. Хората, които работеха в тях, бяха всъщност чиновници и писари, но тъкмо те съставляваха истинската сила на Последната империя. Те осъществяваха контрола над средствата за производство и управлението на работната ръка.
	Като повечето сгради в Ортьо, и тази бе дървена, а не от камък. Без да дочака Сейзед, Бриз и Алриане, Дух почна да кърти дъските, с които бе закована вратата, и подхвърли през рамо:
	— Сейзед, не знаеш колко се радвам, че си тук.
	Сейзед хвана една дъска и я дръпна с всичка сила, но изглежда, бе попаднал на най-здраво закованата, защото докато дъските в ръцете на Дух се къртеха лесно, неговата не поддаваше.
	— И защо се радвате че съм тук, лорд Дух? — изпъшка Сейзед.
	— Не съм никакъв лорд, Сейз — изсумтя Дух. — Нито съм искал Елънд да ми дава тази титла.
	— Той каза, че така сте щели да правите впечатление на жените — подкачи го Сейзед.
	— Да бе — засмя се Дух и откърти поредната дъска. — То каква ли друга полза от титлите? Както и да е, наричай ме само Дух. Харесва ми това име.
	— Добре.
	Дух се пресегна и с едно леко дръпване откърти дъската, с която се бореше Сейзед. Терисецът го погледна изумено. Вярно, че Дух вече ставаше мъж, но чак пък такава сила…
	— Радвам се, че си тук, защото трябва да обсъдя с теб някои неща — каза Дух. — Въпроси, с които другите не са наясно.
	Сейзед се намръщи.
	— Какви по-точно?
	Дух се усмихна, бутна вратата с рамо и тя отскочи навътре. Пред тях се ширна голямо тъмно помещение.
	— Въпроси за богове и хора, Сейзед. Ела.
	И изчезна в тъмнината. Сейзед изчака малко, после подвикна:
	— Дух? Не виждам нищо. Носиш ли фенер?
	— Ох — възкликна Дух в тъмното. — Забравих. — Миг по-късно блесна искра и помещението се озари от светлината на фенер.
	Бриз пристъпваше от крак на крак до Сейзед, хванал Алриане за ръка.
	— Сейзед, я ми кажи — рече той, — само на мен ли ми се струва така, или момчето се е променило от последния път, когато го видяхме?
	— Станал е по-самоуверен — отвърна Сейзед. — Но това си идва с времето, все пак вече е мъж. Защо обаче според вас носи тази превръзка на очите?
	Бриз повдигна рамене.
	— Винаги е бил малко странен. Може би смята, че така се прикрива и никой няма да го познае като бивш член на групата на Келсайър.
	Сейзед нареди на капитан Горадел да охранява района отвън и влязоха в сградата. По всичко личеше, че е била използвана от Инквизиторския отдел — най-прословутото учреждение на Министерството. Не беше от местата, които Сейзед копнееше да посети. Последното място от подобен род бе Серанската конвента и обстановката там наистина бе зловеща. Но тази сграда, оказа се, нямаше нищо общо с Конвентата — отвътре бе най-обикновено чиновническо учреждение. Беше мебелирана малко по-оскъдно от повечето министерски сгради, но гоблените все още висяха по стените и подът бе застлан с меки червени килими.
	Докато вървяха по коридорите, Сейзед се опитваше да си представи как е изглеждало всичко това по времето на лорд Владетеля. Нямаше да има и прашинка и въздухът щеше да е кристално чист. Зад бюрата щяха да седят чиновници, събиращи и съхраняващи сведения за благородническите Къщи, бунтовниците скаа и дори другите отдели на Министерството. Между Ортодоксалния отдел, който управляваше империята на лорд Владетеля, и Инквизиторския, който поддържаше реда, бе съществувало непрестанно съперничество.
	Това не бе царство на страха, а на счетоводните книги и папките. Инквизиторите вероятно рядко се бяха отбивали тук.
	Дух ги преведе през няколко разхвърляни помещения и влязоха в малка каменна крипта в дъното. Сейзед видя следи в прахта по пода и попита:
	— Идвал ли си вече тук?
	— Да — каза Дух. — И Вин също. Не помниш ли доклада? — Наведе се, опипа пода, хвана скритата дръжка и повдигна капака.
	Сейзед надзърна в мрака на подземната кухина.
	— Какво? — прошепна Алриане на Бриз. — Вин е била тук?
	— Нали я пратихме да разузнае, мила — обясни Бриз. — Да намери…
	— Скривалището — довърши Сейзед, докато Дух слизаше по стълбата. Беше оставил фенера при тях. — Складовете с припаси, оставени от лорд Владетеля. Те са тук.
	— Добре де — каза Алриане. — Щом вече ги намерихме, защо трябва да се занимаваме с Гражданина и неговите побъркани селяндури?
	— Защото няма как да изнесем припасите от града, докато Гражданина го държи под контрол — отекна гласът на Дух под тях.
	— Освен това, мила — продължи Бриз, — Елънд не ни прати само за припасите — той очаква от нас да потушим бунта. Не можем да си позволим един от големите ни градове да въстане, защото размириците може бързо да се разпространят. Ще ти призная, малко ми е странно да съм от тази страна на барикадата: да потушавам бунт, вместо да го подклаждам.
	— Бриз, изглежда, ще се наложи да организираме бунт срещу бунта — обади се Дух отдолу. — Ако това те успокоява де. Както и да е, вие тримата ще слезете ли, или не?
	Сейзед и Бриз се спогледаха. После Бриз кимна към тъмнеещия отвор.
	— След теб.
	Сейзед вдигна фенера и заслиза по стълбите. След малко се озова на каменна площадка над огромна пещера. Бриз се спусна след него, като подаде ръка на Алриане, и възкликна изумено:
	— В името на лорд Владетеля! Ама тя е огромна!
	— Лорд Владетеля е направил тези скривалища за извънредни случаи — чу се гласът на Дух малко встрани от тях. — За ситуации като тази, в която се намираме. Каква полза, ако не са с подобни грандиозни размери?
	„Грандиозни“ бе наистина точна дума. Сейзед се взираше с удивление в безбройните редици рафтове под тях.
	— Сейзед, според мен трябва да се установим тук — каза Дух. — Това е единственото наистина добре защитено място в града. Ако слезем долу и оставим войниците на тази площадка, ще можем да използваме припасите и ще има накъде да отстъпим, ако ни нападнат.
	Сейзед се обърна и огледа входа на пещерата. Беше тесен колкото да премине един човек — което означаваше, че ще е лесен за отбрана. А вероятно имаше начин и да го затворят.
	— И на мен ми харесва тук — каза Бриз. — Ще ида да доведа войниците.
	И тръгна нагоре, а Дух заслиза към дъното на пещерата. Сейзед остана с Алриане, заслушан в мрака. След малко попита:
	— Това плисък на вода ли е?
	Гласът на Дух отново долетя приглушено от тъмнината долу:
	— Знаеш, че всяко скривалище е специализирано в нещо. Да, вода е. Огромно езеро.
	— Аха! — възкликна Бриз зад гърба на Сейзед, тъкмо се връщаше с Горадел и войниците. — Ясно къде е отишла водата от каналите.


	30.


	Отначало хората решили, че Рашек подлага на гонения териската религия, защото я ненавижда. Но сега, когато ни е известно, че самият Рашек е бил терисец, старанието му да изличи тази религия изглежда малко странно. Подозирам обаче, че то е свързано по някакъв начин с пророчествата за Героя на времето. Рашек е знаел, че силата на Съхранението рано или късно ще се върне в Кладенеца на Възнесението. И че ако позволи на териската религия да оцелее, тогава може би — някой ден — друг човек ще открие пътя до Кладенеца и ще вземе силата, а сетне ще я използва, за да победи Рашек и да свали неговата империя. Ето защо той скрил знанията за Героя и за това, което се очаквало да извърши, с надеждата да запази тайната на Кладенеца за себе си.


	— Няма ли да се опитате да ме разубедите? — попита учудено Елънд.
	Хам и Сет се спогледаха.
	— И защо да го правим, Ел? — попита Хам.
	Стояха на носа на ладията. Слънцето залязваше и мъглите вече бяха започнали да се събират. Една седмица бе изминала, откакто Вин бе ходила на разузнаване във Фадрекс, без да успее да се промъкне в скривалището.
	Тази вечер бе поредният бал и Елънд и Вин възнамеряваха да го посетят.
	— Защото аз мога да измисля цял куп възражения — продължи Елънд. — Първо, излагам се на риска да бъда пленен. Второ, с появата си на празненството ще разкрия, че съм Мъглороден, и ще потвърдя слуховете, които вероятно са стигнали до Йомен. Трето, и двамата Мъглородни на армията ще са на едно място, където лесно могат да бъдат нападнати, а това не е никак разумно. И накрая, да не пропускаме факта, че да се ходи на бал по време на война е чиста лудост.
	Хам сви рамене.
	— Не е по-различно от онзи случай, когато отиде в лагера на баща ти пред стените на обсадения Лутадел. Само дето тогава не беше нито Мъглороден, нито император. Йомен не би рискувал да предприеме нещо срещу теб — той си дава сметка, че докато си наблизо, се намира в смъртна опасност.
	— Той ще избяга — подхвърли Сет. — Балът ще свърши в момента, в който се появите.
	— Не — възрази Елънд. — Не мисля така. — Обърна се и погледна към каютата. Вин все още се приготвяше — беше помолила армейските шивачи да прекроят роклята на една от готвачките. Елънд изпита неясна тревога. Колкото и умело да се справеха шивачите, роклята щеше да е твърде скромна сред разкошните тоалети на бала.
	Обърна се към Сет и Хам.
	— Не мисля, че Йомен ще избяга. Сигурно си дава сметка че ако Вин иска да го убие, би нападнала двореца тайно. Полага твърде големи усилия, за да покаже, че след убийството на лорд Владетеля нищо не се е променило. А когато се появим на бала, ще изглежда сякаш ние играем същата игра. Той ще остане, за да види дали може да спечели нещо от това, че спазваме неговите правила.
	— Йомен е глупак — заяви Сет. — Не мога да повярвам, че се опитва да върне нещата такива, каквито са били.
	— Поне се старае да осигури на поданиците си това, което искат. Там ти е грешката, Сет. Изгубил си кралството си в момента, в който си заминал, защото не ти е пукало какво мислят другите.
	— Кралят не бива да се съобразява с мнението на поданиците си — тросна се Сет. — На негова страна е армията — а това означава, че другите трябва да се съобразяват с него.
	— Ще ми позволиш да не се съглася — обади се Хам и се почеса замислено по брадичката. — Теорията ти куца. В крайна сметка и кралят трябва да се съобразява с някого — ако например държи поданиците му да изпълняват заповедите му, ще трябва да се съобразява с армията. Но пък ако армията е доволна, понеже разчитат на нея, тогава е възможно да възникне друг проблем и…
	Млъкна и се замисли, а Сет се намръщи.
	— Трябва ли навсякъде да търсиш логика, за да се забавляваш?
	Хам продължаваше да се чеше по брадичката.
	Елънд се усмихна и отново погледна към каютата. Беше му приятно да чуе стария Хам. Възраженията на Сет напомняха тези на Бриз в предишните им спорове. Значи затова Хам напоследък се беше отказал от логическите си главоблъсканици. Защото нямаше кой да му възразява.
	— Та значи, Елънд — продължи Сет, — ако умреш, аз поемам властта, нали?
	— Ако нещо се случи с мен, ще ме замести Вин — отвърна Елънд. — Знаеш го.
	— Така де — кимна Сет. — Но ако умрете и двамата?
	— Сейзед е следващият, Сет. Вече го обсъждахме.
	— Да, но кой ще командва армията? — попита Сет. — Сейзед замина за Ортьо. Кой ще води тези хора, докато него го няма?
	Елънд въздъхна.
	— Сет, ако по някакъв начин Йомен успее да убие и двама ни, моят съвет е да избягаш. Защото в такъв случай ти ще си най-старшият тук и Мъглородният, дето ни е видял сметката, ще дойде да види и твоята.
	Сет се усмихна доволно, а Хам се намръщи.
	— Хам, ти никога не си ламтял за титли — каза Елънд. — И се дразниш от всеки пост, който ти давам.
	— Разбира се, че ще се дразня — отвърна Хам. — Но какво ще кажеш за Демоа?
	— Сет има по-голям опит — отвърна Елънд. — И повече качества, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз ти вярвам и това би трябвало да ти стига. Сет, ако нещата се объркат, заповядвам ти да се върнеш в Лутадел, да намериш Сейзед и да му предадеш, че той ще е новият император. А сега…
	Млъкна, защото чу вратата на каютата да се отваря. Обърна се, готов за неискрени комплименти, и замръзна.
	Вин стоеше на прага, облечена с изумителна черна рокля със сребриста бродерия, ушита по последна дума на модата. Лъскавата й черна коса, която често сплиташе на плитка, беше спусната върху раменете, внимателно подравнена и леко накъдрена. Единственото украшение, което носеше, бе семплата обеца, която й бе останала от майка й.
	Винаги я бе смятал за красива. Но сега… от колко време не я бе виждал с рокля, прическа и грим? Опита се да каже нещо, да й направи комплимент, но гласът му изневери.
	Тя пристъпи лекичко към него и го целуна по бузата.
	— Ще го приема за знак, че съм се справила добре. Забравих каква досада е да носиш рокля. И грим! Честно, Елънд, няма да ти позволя повече да се оплакваш от костюмите.
	Хам се изкиска и Вин го погледна.
	— Какво има?
	— Ах, Вин — рече Хам, скръстил мускулестите си ръце, — кога порасна, без да разбера? Сякаш едва преди седмица се криеше в ъглите, подстригваше се като момче и се озърташе като изплашено мишле.
	Вин се усмихна.
	— Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Не знаеше риба ли съм, или рак.
	Хам кимна.
	— Бриз едва не припадна, когато установи, че през цялото време сме разговаряли с Мъглородна! Честно казано, Вин, понякога не мога да повярвам, че си онова изплашено девойче, дето Келсайър го доведе при нас.
	— От тогава минаха пет години, Хам. Вече съм на двайсет и една.
	— Зная — отвърна с въздишка Хам. — Ти си като децата ми: докато се усетя, взеха, че пораснаха. Навярно познавам теб и Ел по-добре от тях…
	— Скоро ще се върнеш при тях, Хам — каза Вин и сложи ръка на рамото му. — Когато всичко това свърши.
	— О, зная — отвърна той и се засмя с неувяхващия си оптимизъм. — Но никога не можеш да върнеш пропуснатото. Надявам си накрая поне да се окаже, че си е заслужавало.
	Елънд поклати глава, най-сетне възвърнал гласа си.
	— Мога да кажа само едно. Ако готвачките ни носят такива рокли, значи им плащам твърде много.
	Вин се засмя.
	— Говоря сериозно, Вин — продължи Елънд. — Армейските шивачи са добри, но няма начин тази рокля да е ушита от материали, с които разполагаме в лагера. Откъде я взе?
	— Това е тайна — отвърна Вин, присви очи и се разсмя. — Ние, Мъглородните, сме невероятно загадъчни.
	Елънд я погледна.
	— Хъм… Вин, аз също съм Мъглороден. Не мога да разбера…
	— Не е необходимо — отвърна Вин. — Такива сме си по природа. Ела — слънцето вече залязва. Трябва да тръгваме.
	— Приятни танци с противника — подхвърли Хам, докато Вин скочи от ладията на брега и сетне се Тласна към мъглите. Елънд му махна с ръка и също излетя във въздуха. Докато се отдалечаваше с изострен от калая слух, чу Хам да се обръща към Сет:
	— Значи навсякъде трябва да те носят, така ли?
	Сет изсумтя недоволно.
	— Чудесно — продължи Хам. — Защото съм пълен с философски загадки, с които ще те забавлявам…


	Аломантичните подскоци с бална рокля не бяха лесна работа. Всеки път, когато Вин започваше да се снижава, полите й се издуваха и започваха да шляпат като ято изплашени птици.
	Вин не се безпокоеше особено, че някой може да надзърне под роклята й. Не само защото беше тъмно, но и понеже отдолу бе с панталони. Неприятното бе, че разветите поли затрудняваха движението във въздуха. Освен това вдигаха твърде много шум. Зачуди се какво ли ще си помислят часовоите, докато прелита над скалните тераси, изпълняващи функцията на градски стени. Шумът, който издаваше, приличаше на плющене на флагове при силен вятър.
	Най-сетне забави полет и се насочи към един старателно пометен от саждите покрив. Приземи се с лек подскок и спря да изчака Елънд. Той я последва, но не тъй умело — залитна и за малко да падне. Не че не го биваше в Тласкането и Тегленето, просто нямаше нейния опит. Вин си помисли, че навярно и тя е била същата през първата година като аломант.
	„Е, може би не съвсем като него — помисли си, докато Елънд отърсваше дрехите си. — Но съм сигурна, че повечето аломанти могат да достигнат уменията му само след година тренировки“.
	— Страхотна серия подскоци, Вин — отбеляза Елънд, загледан към скалите и разпалените на терасите огньове. Беше с изчеткана бяла униформа, а брадата му бе грижливо подравнена.
	— Не можехме да се приземим по-рано — обясни Вин. — За да не изцапаш беличкия си костюм. Ела — време е да влизаме.
	— Я ми кажи за тази рокля все пак. Да не си платила на някой шивач в града да ти я ушие?
	— Всъщност платих на един приятел в града, за да ми я направи и да ми намери грим. — Тя скочи и се отправи към Цитаделата Ориеле — която според Бавнобързеца тази вечер приемаше гости за бала. Отново се задържа дълго във въздуха, без да се приземява. Елънд я следваше, като използваше същите монети.
	Скоро от мъглата изплуваха разноцветни светлини, наподобяващи северното сияние от разказите на Сейзед, и Вин се насочи надолу. За миг се подвоуми дали да не се приземят на двора — далече от любопитни очи. Но се отказа.
	Това не беше вечер за тайно промъкване.
	Вместо това скочи право върху застланото с килим парадно стълбище. Секунда по-късно до нея се приземи и Елънд, с развята снежнобяла пелерина. На вратата, на няколко стъпала над тях, двамата прислужници, които посрещаха и въвеждаха пристигналите гости, замръзнаха от изумление.
	Елънд подаде ръка на Вин.
	— Ще влизаме ли?
	Вин пъхна ръка под лакътя му.
	— С удоволствие. Преди тези двамата да са повикали стражата.
	Изкачиха се по стълбите, съпроводени от изненадани възклицания отзад, където няколко благородници тъкмо слизаха от една карета. Пред тях единият от слугите се изпречи на входа. Елънд внимателно сложи длан на гърдите му и го отблъсна с подсилен от пютриум тласък. Мъжът се люшна и се удари в стената. Вторият слуга изтича за стражите.
	В преддверието ги посрещна друга група изненадани благородници. Вин ги чу да се питат дали някой познава новодошлите — мъжа в бяло, жената в черно. Елънд продължи с твърда крачка, повел до себе си Вин, с което накара гостите припряно да се отдръпнат встрани. Двамата бързо прекосиха помещението и Елънд подаде визитка на слугата, обявяващ имената на гостите на входа на балната зала.
	Докато чакаха слугата да произнесе имената им, Вин неволно сдържа дъха си. Имаше усещането, че живее в добре познат сън — или това бе само скъп спомен? За миг бе отново момичето отпреди повече от четири години, тревожна и изплашена, че няма да може да изиграе ролята си.
	Но сега нямаше и капчица от онази неувереност. Не се безпокоеше дали ще я приемат и ще й повярват. Тя бе убийцата на лорд Владетеля. Съпругата на Елънд Венчър. И — най-забележителното й постижение — по някакъв начин в бъркотията на живота си бе открила коя е. Не придворна дама, макар че харесваше красотата и грацията на баловете. Беше друг човек. Друга жена.
	Жена, която харесваше.
	Слугата прочете картичката и пребледня. Погледна ги невярващо и Елънд му кимна лекичко, сякаш му казваше: „Да, боя се, че е истина“.
	Мъжът прочисти гърлото си с покашляне и Елънд въведе Вин в балната зала.
	— Негово величество император Елънд Венчър! — обяви слугата с ясен глас. — И нейно величество императрица Вин Венчър, Наследницата на Оцелелия, Героят на времето!
	В залата изведнъж се възцари неестествена и пълна тишина. Вин и Елънд спряха, за да дадат възможност на присъстващите да ги огледат. Оказа се, че също като в Цитаделата Венчър, големият хол на Цитаделата Ориел играе ролята на бална зала. Но за разлика от залата на Венчърови, тази бе по-ниска и не тъй разкошно украсена с барелефи и фрески. Сякаш архитектът бе търсил финес, вместо да впечатлява с разкош и импозантност.
	Цялата зала бе облицована с бял мрамор в различни оттенъци. Макар да бе достатъчно просторна, за да побере стотината гости — плюс дансинга и масите, — изглеждаше уютна. Помещението бе разделено от няколко реда мраморни колони и още веднъж от витражни паравани, издигащи се от пода до тавана. Вин беше дълбоко впечатлена — в Лутадел по принцип използваха витражите за външни прозорци, които се осветяваха отвътре. Тук стъклописите бях вътре, насред залата, за да им се любуват и от двете страни.
	— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд, докато оглеждаше множеството. — Тези хора наистина ли смятат, че могат да не обръщат внимание на това, което става по света?
	Злато, сребро, бронз и месинг блестяха върху ярките бални рокли и строгите благороднически костюми. Почти всички мъже носеха тъмни сюртуци и панталони, а роклите на жените бяха в пъстри цветове.
	— Да — прошепна Вин. — Време е да освободим входа. Да се смесим с тълпата, та като дойдат стражите, да не знаят кого да арестуват.
	Елънд се усмихна — да бе, няма да знаят. Но тя бе права, че трябва да започнат представлението.
	Спуснаха се по мраморните стъпала и се сляха с множеството.
	Скаа навярно биха се отдръпнали от толкова опасна двойка, но Вин и Елънд носеха костюми на аристократи. Благородниците в Последната империя обичаха подобни изкусни игри — и когато не знаеха как да се държат, прибягваха до изпитаната тактика — добрите маниери.
	Лордове и дами се покланяха любезно и се държаха така, сякаш присъствието на императора и императрицата е напълно в реда на нещата. Вин остави на Елънд да я води, тъй като той бе по-опитният от двамата в придворните игри. Той кимаше на хората, край които минаваха, демонстрирайки нужната самоувереност. Стражите вече бяха дотичали, но спряха на входа, очевидно обезпокоени да не смутят празненството.
	— Натам — рече Вин и кимна вляво. Зад един витражен параван бе забелязала фигура, седнала до издигната на подиум маса.
	— Да, видях го — отвърна Елънд и я поведе покрай стъклената преграда. Миг по-късно Вин за пръв път видя Арадан Йомен, крал на Западната област.
	Беше по-млад, отколкото бе очаквала — може би по-млад дори от Елънд. Имаше закръглено лице със строги очи и обръсната глава като всички принудители. Тъмносивата му тога бе знак, говорещ за положението му, също както и плетеницата от татуировки около очите — ако се съдеше по тях, той бе доста високопоставен член на Отдела по снабдяване.
	Щом ги видя, Йомен се изправи. Изглеждаше напълно втрещен. Зад гърбовете им войниците внимателно си пробиваха път през тълпата. Елънд спря на известно разстояние от застланата със снежнобяла покривка и отрупана с кристални съдове маса, погледна Йомен в очите и му кимна леко, все едно се познават от години.
	Вин — следеше с крайчеца на окото си стражите — машинално провери металните си запаси. В този момент Йомен вдигна ръка и махна на войниците да си вървят.
	Почти веднага из залата се понесе шепот. Йомен седна, все едно не е станало нищо, но не поднови прекъснатата си вечеря. Не ги поглеждаше обаче.
	— Е — прошепна Вин. — Изглежда, ни оставиха на мира. Какво ще правим сега?
	— Трябва да поговоря с Йомен — отвърна Елънд. — Но ще почакам малко, докато преглътне идеята за появата ни.
	— В такъв случай да пообиколим гостите.
	— Права си — така ще се срещнем с повече хора. И е по-добре да се разделим.
	Вин се поколеба.
	— Мога да се грижа за себе си, Вин. Обещавам.
	— Добре тогава. — Тя кимна, макар че това не бе единствената причина за колебанията й.
	— Разговаряй с колкото се може повече гости — каза Елънд. — Тук сме, за да разбием илюзиите на тези хора, че са в безопасност. В края на краищата току-що показахме, че Йомен не може да ни попречи да влезем във Фадрекс — и че никак не се страхуваме от него, след като сме готови да танцуваме на бал, на който присъства и той. След като се поразтъпчем, за да разбуним още духовете, ще ида да си поприказвам с него и съм сигурен, че всички ще искат да чуят думите ми.
	— Оглеждай се за такива, които биха могли да ни подкрепят срещу сегашното управление. Бавнобързеца намекна, че в града има хора, които не одобряват начина, по който управлява Йомен.
	Елънд се наведе, целуна я по бузата и се отдалечи. Останала сама, Вин за миг имаше чувството, че е парализирана. Близо две години бе полагала усилия да не попада в ситуации, в които ще се наложи да носи рокли и да общува с благородници. Съвсем тенденциозно се обличаше с панталони и ризи и се стараеше да всява смут в душата на хора, свикнали да демонстрират аристократична самоувереност.
	Но сега тъкмо тя бе предложила на Елънд да се появят тук. Защо? Защо трябваше да се връща към тази роля? Не беше неудовлетворена от това коя е в момента — какъв смисъл да доказва нещо, като се издокарва в тази глупава рокля и води празни разговори с тълпа благородници, които дори не познаваше?
	А може би беше?
	„Сега не е време за колебания“ — напомни си тя, докато оглеждаше тълпата. Балните празненства в Лутадел — а вероятно и тук — бяха събития, предназначени да създадат възможност за запознанства и сближаване и за обмяна на политически гледища. Навремето те бяха основната форма за забавления на аристокрацията, водеща привилегирован живот под властта на лорд Владетеля само защото предците им били негови приятели преди Възнесението му.
	Както и следваше да се предполага, тълпата се състоеше от малки групички — едни смесени, други само от мъже или жени. От пристигащите двойки не се очакваше да останат заедно през цялата вечер. Имаше странични стаи, където господата се оттегляха, за да пийнат в компанията на своите съюзници, като оставяха жените да си бъбрят в залата.
	Вин взе поднесената й от един слуга чаша вино, отпи и тръгна сред гостите. С разделянето си двамата бяха показали, че са готови да разговарят с други хора. За съжаление бе изминало доста време, откакто Вин бе оставала сама на подобна забава. Беше смутена, не знаеше дали да се присъедини към някоя група, или да чака, докато я заговорят. Чувстваше се като през онази първа вечер, когато се преструваше на благородница в Цитаделата Венчър и Сейзед бе неин придружител.
	Тогава тя все още играеше ролята на Валет Реноа. Но не можеше да продължи и сега с нея. Всички знаеха коя е. Някога това би я притеснило, но вече не. И все пак не можеше да постъпи както тогава — да се мотае, докато погледите на всички са втренчени в нея.
	Докато крачеше из мраморната зала, чувстваше колко много се отличава черната й рокля от пъстрите тоалети на останалите дами. Заобиколи бавно няколко стъклени паравана, които стигаха чак до тавана. От предишните балове бе научила, че има нещо, на което винаги може да разчита: когато няколко жени се съберат на групичка, една от тях неизменно се мисли за най-важната.
	С лекота откри въпросната персона. Жената имаше черна коса и смугла кожа и седеше на една маса, заобиколена от ласкателки. Вин с лекота разпозна арогантния поглед, начина, по който говореше, достатъчно твърдо, за да прозвучи властно, и същевременно тихо, за да накара другите да се вслушват в думите й.
	Вин я приближи с уверена крачка. Преди години бе принудена да започне светската си кариера от дъното. Сега обаче нямаше време за това. Не познаваше тукашната политическа обстановка, нито кои са съюзници и кои — съперници. Но имаше едно нещо, в което бе сигурна.
	На която и страна да бе тази жена, Вин щеше да е на противоположната.
	Няколко жени от антуража вдигнаха глави, забелязали приближаването на Вин, и лицата им пребледняха. Водачката им имаше достатъчно съобразителност да се направи, че не я вижда. „Ще се опита да ме игнорира — помисли Вин. — Но аз няма да й позволя“.
	Настани се на масата точно срещу жената, после извърна глава и заговори младите й придружителки:
	— Знаете ли, тази дама възнамерява да ви предаде.
	Жените се спогледаха.
	— Подготвя се да напусне града — продължи Вин. — Когато армията ни ви нападне, тя вече няма да е тук. Ще ви зареже и всички ще умрете. Но ако се съюзите с мен, ще се погрижа за безопасността ви.
	— Ако обичате — рече водачката на групата с треперещ от възмущение глас. — Не съм ви канила да сядате тук.
	Вин се усмихна. Беше лесно. Силата на един главатар се крие в парите — отнемеш ли му ги, с него е свършено. Силата на жена като тази тук бе в хората, съставляващи антуража й. За да я накараш да реагира, е достатъчно да посегнеш на обкръжението й.
	Вин се обърна и я погледна.
	— Да, не сте ме канили. Сама се поканих. Някой трябва да предупреди тези жени.
	Водачката изпръхтя презрително.
	— Вие разпространявате лъжи. Не знаете нищо за плановете ми.
	— Така ли? Не ми приличате на човек, който би допуснал хора като Йомен да определят съдбините му. И ако присъстващите се позамислят, ще си дадат сметка, че няма начин да не сте подготвили евакуацията си от Фадрекс. Изненадана съм, че още сте тук.
	— Заплахите ви не вървят при мен — заяви знатната дама.
	— Все още не съм ви заплашвала — отбеляза Вин, отпи спокойно от виното и Тласна внимателно чувствата на жените от обкръжението, подсилвайки тревогите им. — Но можем да стигнем и до това, ако толкова искате — макар че на практика в момента под моя заплаха е целият град.
	Жената присви очи, огледа я и заяви:
	— Не я слушайте, дами.
	— Да, лейди Патресен — отвърна една от жените припряно. „Патресен — повтори наум Вин, доволна, че някой най-сетне бе произнесъл името й. — Не ми ли е познато?“
	— Къща Патресен — подхвърли нехайно тя. — Не сте ли братовчеди на Къща Елариел?
	Лейди Патресен не отговори.
	— Навремето погубих една Елариел — продължи Вин. — Хубав бой стана. Шан беше хитра жена и опитна Мъглородна. — Приведе се напред. — Може би си мислите, че историите за мен са преувеличени. Сигурно не вярвате, че тъкмо аз убих лорд Владетеля, и смятате, че това е само пропаганда с цел да затвърди управлението на мъжа ми. Мислете каквото си искате, лейди Патресен. Но трябва да разберете едно нещо. Вие не сте моя съперница. Нямам време за хора като вас. Вие сте дребна благородница в провинциално градче, чийто досегашен начин на живот е обречен на изчезване. Не разговарям с вас, защото искам да съм част от плановете ви, дори не можете да си представите колко незначителна сте за мен. Дойдох само за да ви предупредя. Ние ще превземем този град — и когато го направим, в него няма да има място за хора, които са срещу нас.
	Патресен леко пребледня, но когато заговори, гласът й остана спокоен:
	— Съмнявам се да е точно така. Ако можехте да превземете града толкова лесно, колкото твърдите, вече да сте го превзели.
	— Мъжът ми е човек на честта — заяви Вин. — Ето защо реши да разговаря с Йомен преди атаката. Аз обаче не съм толкова уравновесена.
	— Е, аз пък смятам, че…
	— Не ме разбрахте, нали? — прекъсна я Вин. — Няма значение какво смятате. Вижте, знам, че жена като вас има влиятелни познанства. От тези хора трябва да сте научили приблизителната численост на нашата армия. Четирийсет хиляди души, двайсет хиляди колоса и пълен контингент аломанти. Плюс двама Мъглородни. Мъжът ми и аз не дойдохме на този бал, за да търсим съюзници, нито да си създаваме врагове. Дойдохме, за да отправим предупреждение. Съветвам ви да го приемете.
	И подчерта последните си думи с мощен емоционален Тласък. Нека тези жени осъзнаят, че са изцяло под нейната власт. После се изправи и се отдалечи от масата.
	Това, което каза на Патресен, не беше толкова важно — по-важното бе, че видяха Вин да се изправя срещу нея. Сигурен начин да влезе в местната политика и да привлече вниманието на боричкащите се групи. Някои от тях вероятно щяха да са на нейна страна…
	Зад гърба й се чу тропане на столове. Вин се обърна малко обезпокоена и видя, че жените около масата се надигат чевръсто и се приближават към нея, зарязвайки доскорошната си водачка сама на масата, намръщена и недоволна.
	Вин неволно се напрегна.
	— Лейди Венчър — рече една от жените. — Ще ни позволите ли… да ви разведем наоколо?
	Вин смръщи вежди.
	— Моля ви — побърза да добави жената.
	Вин премигна изненадано. Очакваше тези жени да се възмутят от нея, не и да се вслушат в думите й. Повечето от заобиколилите я дами изглеждаха толкова изплашени, сякаш бяха готови да се разбягат при първия признак за опасност. Леко объркана от всичко това, Вин кимна и позволи да я поведат към другите гости.


	31.


	Рашек се обличал в черно и бяло. Мисля, че е искал да изрази по този начин двойствеността, Съхранението и Гибелта.
	Това, разбира се, е лъжа. В края на краищата той е докосвал само една от двете сили — при това съвсем повърхностно.


	— Предположенията на лорд Бриз са верни — рече Сейзед, изправен пред малката група. — Доколкото успях да определя, отклоняването на водите към подземния резервоар е било съвсем умишлено. Проектът вероятно е отнел десетилетия. Наложило се е да разширят естествените притоци, за да може водата — която преди това е пълнела реката и каналите горе — да се стича в тази пещера.
	— Да, но каква е била целта? — попита Бриз. — Защо е трябвало да полагат толкова големи усилия за преместването на една река?
	За трите дни, откакто бяха пристигнали в Ортьо, бяха осъществили това, което ги бе посъветвал Дух, и бяха разположили войниците в сградата на Министерството. Гражданина не знаеше за скривалището под земята, в противен случай щеше да го е опустошил. А това означаваше, че Сейзед и хората му разполагат със сериозно преимущество, в случай че нещата в града се объркат.
	Бяха свалили част от мебелите от горните етажи в подземието и ги бяха подредили сред рафтовете, като с помощта на прегради и паравани направиха нещо като „стаи“. Нямаше никакво съмнение, че пещерата е най-сигурното място, ако някой реши да ги нападне. Вярно, тук щяха да са в капан, но с достатъчно припаси можеха да издържат, докато съставят план за бягство.
	Сейзед, Бриз, Дух и Алриане седяха в едно от тези помещения сред лавиците с хранителни запаси.
	— Причината, поради която лорд Владетеля е създал това подземно езеро, според мен е ясна — заговори Сейзед, обърна се и погледна към езерото. — Водата идва тук по подземна река, напълно пречистена от скалните наноси. Чудесна прясна вода, каквато рядко може да се намери в Последната империя. Без сажди и утайки. Целта й е да поддържа достатъчно голяма група от хора в случай, че възникне бедствие. Ако продължаваше да изпълва каналите отгоре, можеше лесно да се замърси и да навреди на здравето на обитателите.
	— Лорд Владетеля е гледал в бъдещето — обади се Дух, който все още носеше своята странна превръзка на очите. Беше отхвърлил всички въпроси и питания за това защо я носи, но Сейзед започваше да подозира, че е свързано с горенето на калай.
	— Да — каза Сейзед. — Лорд Владетеля не се е интересувал от това, че подобен проект ще причини финансови неуредици за управата на Ортьо. За него по-важно е било да осигури чиста вода.
	— Защо въобще обсъждаме всичко това? — попита Алриане. — Нали открихме водата. Не е ли по-важно, че някакъв маниак управлява този град?
	Всички впериха очи в Сейзед. „Аз, за зла участ, командвам…“
	— Ще говорим и за това — въздъхна той. — Император Венчър ни възложи задачата да му осигурим подкрепата на този град. Тъй като Гражданина отказва повторна среща с нас, ще трябва да обсъдим някои други възможни действия.
	— Този човек трябва да се премахне — заяви Дух. — Трябват ни убийци.
	— Боя се, че няма да е толкова лесно, момчето ми — възрази Бриз.
	— И защо? — попита Дух. — Справихме се с убийството на лорд Владетеля, защо да не се справим и тук?
	— Защото — отвърна Бриз и вдигна пръст — лорд Владетеля беше незаменим. Той беше бог и убийството му бе мощен психологически удар върху неговите поданици.
	— Докато Гражданина не е природна сила, а обикновен простосмъртен — човек, който може да бъде заменен — добави Алриане. — Убием ли Куелион, някой от съратниците му ще заеме неговото място.
	— А нас ще ни обявят за убийци — заключи Бриз.
	— Тогава какво? — попита Дух. — Да го оставим да прави каквото си иска ли?
	— Разбира се, че не — заяви Бриз. — Ако искаме да завладеем този град, трябва да подкопаем властта на Гражданина и после да го премахнем. Ще докажем, че цялата тази политическа система е една голяма лъжа — че управлението му е недалновидно. Успеем ли, ще спрем не само него, но и всички, които работят за него. Това е единственият начин да превземем Ортьо, без да се налага да докарваме армията.
	— И тъй като негово величество любезно ни остави без каквито и да било войници… — поде Алриане.
	— Не съм убеден, че трябва да се действа толкова прибързано — прекъсна я Сейзед. — Може би ако отделим малко повече време, ще успеем да се договорим с този човек.
	— Да се договорим с него? — възкликна Дух. — Вие сте тук от цели три дена — не ви ли стигнаха да разберете що за стока е Куелион?
	— Вече добих представа — потвърди Сейзед. — Но ако трябва да съм честен, не мисля, че мога да оспоря идеите на този човек.
	Възцари се тишина.
	— Ще бъдеш ли така добър да обясниш какво имаш предвид, драги? — предложи Бриз, след като отпи от виното.
	— Нещата, които говори Гражданина, не са лъжи — рече Сейзед. — Не можем да го виним, че учи хората на това, на което ги учеше и Келсайър. Оцелелия говореше, че благородниците трябва да бъдат избивани — и всички знаем, че не се ограничаваше само с приказки. Говореше за революция и че скаа трябва да участват в управлението.
	— Говореше за крайни действия в екстремен момент — уточни Бриз. — Така постъпваш, когато трябва да вдъхнеш кураж на хората. Но дори Келсайър не би стигнал толкова далече.
	— Може би — отвърна Сейзед. — Но трябва ли да се изненадваме, че хората се опитват да изградят общество според неговите завети? И какво право имаме да им го отнемем? Как мислите, щеше ли да е доволен, ако имаше начин да узнае, че на трона отново седи благородник?
	Бриз и Дух се спогледаха, но никой от двамата не се опита да възрази.
	— Исках само да кажа, че не е правилно — рече след малко Дух. — Тези хора твърдят, че познават Келсайър, но въобще не е така. Той не е искал народът да бъде потиснат и унил — искаше да сме свободни и щастливи.
	— Така е — потвърди Бриз. — Пък и ние сами избрахме да следваме Елънд Венчър и сега изпълняваме неговата заповед. Империята ни се нуждае от припаси и не можем да позволим добре организирана революционна маса да завладее един от най-важните градове. Трябва да опазим скривалището, но и да защитаваме гражданите на Ортьо. Правим всичко това за всеобщото добро!
	Алриане кимна и както винаги Сейзед почувства допира й върху чувствата си.
	„За всеобщото добро…“ — помисли той. Знаеше, че Дух е прав. Келсайър не би искал да се изгради подобен строй, при това в негово име. Нещо трябваше да се направи.
	— Добре де — рече той. — Какво ще предприемем?
	— Нищо — отвърна Бриз. — Необходимо ни е време, за да опознаем настроенията в града. Има ли възможност гражданството да въстане срещу Куелион? Има ли активизиране на криминалния контингент? Корумпирани ли са чиновниците в новото управление? Трябва ни известно време, за да отговорим на тези въпроси, и тогава ще решим как да постъпим.
	— Пак казвам да направим това, което би направил Келсайър — рече Дух. — Защо просто не свалим от власт Гражданина, както той постъпи с лорд Владетеля?
	— Съмнявам се, че ще се получи — подхвърли Бриз и пак отпи от виното.
	— Защо не? — попита Дух.
	— По една много проста причина, момчето ми — отвърна Бриз. — Келсайър вече не е сред нас.
	Сейзед кимна. Това бе истина, макар че той не вярваше, че някога ще се отърват от наследството му. В известен смисъл битката в този град беше неизбежна. Ако Келсайър имаше някакъв недостатък, то той бе необузданата му ненавист към благородничеството. Мания, която го преследваше до самия край, макар че му бе помогнала да постигне невъзможното. Но Сейзед се страхуваше, че тя би унищожила всеки, когото зарази.
	— Имаме предостатъчно време, Бриз — рече той. — Кажи ми, когато смяташ, че сме готови да предприемем следващата стъпка.
	Бриз кимна и с това срещата приключи. Сейзед се изправи и въздъхна тихо. Бриз му намигна, сякаш се опитваше да каже: „Няма да е и наполовина толкова трудно, колкото си мислиш“. Сейзед му отвърна с усмивка и за миг усети, че Бриз му праща окуражаваща вълна.
	Докосването му бе почти неосезаемо. Бриз нямаше представа за конфликта, бушуващ в душата на Сейзед. Конфликт, далеч надхвърлящ проблемите с Келсайър и Ортьо. Радваше се на малката отсрочка, защото все още го чакаше доста работа с религиите в папката.
	Напоследък дори тази задача не го привличаше. Пък и ръководенето на групата изискваше усилия и време. Въпреки това мракът, който се бе спуснал в душата му, не показваше никакви белези на разсейване. Даваше си сметка, че е по-опасен за него от всички проблеми на групата, защото го караше да се чувства, сякаш нищо на този свят не го интересува.
	„Трябва да продължавам да работя — помисли си той, докато се връщаше при оставената на едно бюро папка. — Да продължавам да търся. Не бива да се отказвам“.
	Но беше много по-трудно, отколкото да си го помисли. Преди логиката и мисълта винаги бяха негово убежище. Ала напоследък чувствата му отказваха да се подчиняват на логиката. Нито разсъжденията за това какво трябва да се направи.
	Стисна зъби и закрачи из пещерата с надежда движението да разсее напрежението му. Хрумна му мисълта да се качи горе и да се запознае с този нов клон на Църквата на Оцелелия, който съществуваше тук, в Ортьо. Но реши, че това ще е загуба на време. Светът бе пред своя край, какъв смисъл да изучава религии? Вече знаеше, че тази е фалшива — беше отхвърлил Църквата на Оцелелия още в началото на своите изследвания. В нея имаше повече противоречия, отколкото в почти всички останали религии от папката.
	И много повече страст.
	Всички религии в неговата колекция имаха една обща черта — бяха се провалили. Хората, които ги бяха приели, бяха измрели, а вярванията им бяха потъпкани и забравени. Не беше ли това достатъчно доказателство? Беше се опитвал да ги проповядва — с почти нищожен успех.
	Във всичко това нямаше смисъл. Краят беше неизбежен.
	„Не! — ядоса се Сейзед. — Трябва да намеря отговорите. Религиите не са изчезнали напълно — Пазителите са се погрижили за това. Все в някоя от тях ще открия отговора. Все някъде“.
	Спря пред задната стена, на която бе монтирана стоманената плоча с надписи от лорд Владетеля. Вече бяха преписали текста, разбира се, но Сейзед искаше да го прочете пак на място. Вдигна очи към метала, отразяващ светлината на близкия фенер, и се зачете в думите на човека, унищожил толкова много религии: „Планът — пишеше там — е прост. Когато силата се върне в Кладенеца, ще я взема и ще се постарая да остане под мой контрол.
	Но въпреки това се тревожа. Тя се оказа много по-хитра, отколкото предполагах, зарази мислите ми и ме накара да виждам и чувствам неща, които не бих искал. Тя е толкова коварна, подмолна. Не разбирам как би могла да причини смъртта ми, но въпреки това се безпокоя.
	Ако умра, тези скривалища ще осигурят известна защита на моя народ. Страхувам се от това, което идва. Което може да се случи. Ако някой чете сега тези думи и аз не съм между живите, значи се боя и за него. Но въпреки всичко ще се опитам да помогна с каквото мога.
	Съществуват аломантични метали, за които не съм споделял с никого. Ако си мой жрец, работещ в тази пещера и четящ тези слова, то знай, че ще си навлечеш гнева ми, ако споделиш тези познания с някой друг. Но ако е вярно, че силата се е върнала и аз не съм в състояние да се справя с нея, тогава може би познанията за електрума ще ти бъдат от полза. Моите учени откриха, че при смесването на четирийсет и пет процента злато с петдесет и пет процента сребро се получава нов аломантичен метал. Горенето му не осигурява мощта на атиума, но помага срещу тези, които го използват“.
	Това беше всичко. Освен думите имаше и карта, на която бе обозначено местонахождението на следващото скривалище — намиращо се в малкото южняшко миньорско селце, което Вин и Елънд вече бяха разкрили. Сейзед прочете отново текста, но той само подсили отчаянието му. Дори лорд Владетеля, изглежда, се чувстваше безпомощен пред назряващите събития. Беше се надявал, че ще оцелее, беше се подготвил за това, но бе сгрешил. Ала изглежда, се бе досещал, че плановете му могат да се провалят.
	Сейзед се обърна и тръгна към брега на подземното езеро. Водата приличаше на черно стъкло, необезпокоявана от вятър и сажди, макар че имаше леки вълнички от течението. Два фенера бяха поставени на брега, за да го осветяват. Недалеч от него войниците си бяха направили лагер — макар че близо две трети бяха останали горе, за да придадат на сградата обитаем вид. Други претърсваха стените на пещерата с надеждата да открият таен изход. Щяха да са много по-спокойни, ако знаеха, че съществува резервен вариант за бягство, в случай че бъдат нападнати.
	— Сейзед — обади се Дух зад него.
	Сейзед се обърна и кимна. Известно време двамата стояха мълчаливо на брега.
	„Момчето си има свои грижи“ — мислеше Сейзед, забелязал напрегнатата стойка на Дух. После младежът неочаквано вдигна ръка и развърза превръзката на очите си. Когато я свали, се оказа, че отдолу носи очила, вероятно за да предпазват отворените му очи от грубия плат. От очите му се стичаха сълзи. Той се наведе към близкия фенер и го изгаси. След това въздъхна и избърса сълзите си.
	„Заради калая е значи“ — помисли Сейзед. Едва сега си даде сметка, че момчето носи и ръкавици — сигурно за да предпазва кожата си. А може би си слагаше и тапи в ушите? „Любопитно“.
	— Сейзед — повтори Дух. — Искам да споделя нещо с теб.
	— Кажете, лорд Дух.
	— Аз… — Дух млъкна и го погледна. — Мисля, че Келсайър все още е с нас.
	Сейзед се намръщи.
	— Не жив, разбира се — побърза да уточни Дух. — Но мисля, че ни гледа. И по някакъв начин ни… пази.
	— Много сантиментална мисъл — отвърна внимателно Сейзед.
	„И напълно невярна, разбира се“.
	— Не става въпрос за сантименталности — отвърна Дух. — Той е тук. Питах се само дали има подобен прецедент в някоя от религиите, които изучаваш.
	— Разбира се — отвърна Сейзед. — В много от тях се говори за духове на мъртъвци, които помагат на живите или тегнат като проклятие.
	Дух очевидно очакваше да чуе още.
	— Добре де. Няма ли да се опиташ да ми проповядваш някоя от тези религии?
	— Вече не се занимавам с това.
	— Тъй ли? И защо?
	Сейзед поклати глава.
	— Не мога да проповядвам на други хора нещо, което не ми носи покой. Преглеждам внимателно тези вероучения и търся в тях истини или лъжи. Ако открия в някоя нещо полезно, с радост ще го споделя с теб. Но засега не вярвам в никоя от религиите и затова отказвам да ги проповядвам.
	За негова изненада Дух не се опита да спори. Понякога Сейзед се дразнеше от това, че неговите приятели — хора, които в преобладаващата си част бяха твърди атеисти — се обиждат, когато заплашва да се присъедини към тяхното безверие. Но ето, че сега Дух нямаше никакви възражения.
	— Съвсем логично — каза младежът. — В тези религии няма капчица истина. В края на краищата не боговете, а Келсайър е този, който бди над нас.
	Сейзед затвори очи.
	— Как може да го казвате, лорд Дух? Вие сте живели с него, познавате го. И двамата знаем, че Келсайър не е бог.
	— Хората в този град смятат, че е.
	— И докъде ги е довело това? — попита Сейзед. — Тази вяра им е докарала потисничество и насилие. Какъв смисъл от една религия, ако резултатът е такъв? Град, в който хората възприемат погрешно заповедите на своето божество. Свят на пепел и болка, на смърт и мъка? — Сейзед поклати глава. — Затова вече не нося металоемите си. Религия, която не може да предлага повече от това, не заслужава да бъде проповядвана.
	— Напълно обяснимо е да говориш така — рече Дух, коленичи на брега, топна ръка във водата и потрепери. — Предполагам, че е заради нея.
	— За кого говорите?
	— За жена ти — отвърна Дух. — За другата Пазителка — Тиндуил. Чувал съм я да говори за религиите. Нямаше високо мнение за тях. Предполагам, че по някакъв начин ти е въздействала.
	Сейзед усети, че го побиват тръпки.
	— Както и да е — продължи Дух и махна с мократа си ръка. — Жителите на този град знаят повече, отколкото предполагаш. Келсайър наистина бди над нас.
	След тези думи момчето се отдалечи. Сейзед остана при брега, втренчил поглед във водата.
	„… по някакъв начин ти е въздействала…“
	Тиндуил наистина смяташе религиите за глупави. Твърдеше, че хората, които се вслушват в древни пророчества или се озъртат за невидими сили, си търсят извинение. През последните седмици от съвместния им живот това бе честа тема на разговорите им — дори причина за неразбирателство, тъй като изследванията им бяха съсредоточени върху пророчествата за Героя на времето.
	Изследвания, които, оказа се, са безполезни. В най-добрия случай тези пророчества не бяха нищо повече от напразни надежди на хора, мечтаещи за един по-добър свят. В най-лошия бяха част от коварния план на една зла сила. Тиндуил се опитваше да му помогне. Двамата преровиха металоемите, отсявайки трупаната с векове информация, история и митология, в търсене на сведения за Дълбината, Героя на времето и Кладенеца на Възнесението. Тя бе работила рамо до рамо с него и бе твърдяла, че интересът й е научен, а не религиозен. Сейзед подозираше, че е имала други причини.
	Тя искаше да е с него. Беше потиснала отвращението си към религиите, за да му помага за нещо, което той смяташе за важно. А сега, когато беше мъртва, Сейзед бе разбрал, че важната е била самата тя. Специалността на Тиндуил бе политиката и властта. Тя обичаше да чете биографиите на прочути държавници и пълководци. Дали и той несъзнателно не се бе съгласил да стане посланик на Елънд само за да се превърне в тема на професионалните й изследвания?
	Не беше сигурен. По онова време смяташе своите проблеми за по-важни. Но фактът, че Дух бе изказал подобно предположение, го караше да се замисли. Много мъдър начин да се погледне върху нещата от живота. Вместо да му противоречи, Дух бе предложил едно възможно обяснение.
	Сейзед беше впечатлен. Зареял поглед над водата, той отново се замисли над думите на Дух. Колкото по-скоро намереше рационалното зрънце в тях, толкова по-бързо — надяваше се — щеше да открие и истината.


	32.


	Аломантията очевидно е част от Съхранението. Всеки рационален ум би го видял. Защото в случая, с нея се използва взаимосвързана сила. Тя се осигурява от външен източник — от тялото на Съхранителя.


	— Елънд, ти ли си това наистина?
	Елънд се обърна изненадано. От известно време се разхождаше сред гостите, разменяше по няколко думи с някои и дори срещна неколцина далечни братовчеди. Но гласът зад него бе твърде познат.
	— Телдън? — рече той. — Какво правиш тук?
	— Аз живея тук, Ел — отвърна Телдън и му подаде ръце. Елънд го гледаше слисано. Не го беше виждал, откакто Къщата му напусна Лутадел, в неспокойните дни след смъртта на лорд Владетеля. Навремето той бе един от най-добрите му приятели.
	Далечните братовчеди побързаха да се отдръпнат.
	— Смятах, че си в БасМардин, Тел — каза Елънд.
	— Не — отвърна Телдън. — Там се настани семейството ми, но аз реших, че е твърде опасно, заради върлуващите колоси. Веднага щом Йомен дойде на власт, се преместих във Фадрекс. Той бързо придоби репутацията на човек, осигуряващ стабилно управление.
	Елънд се усмихна. Годините бяха променили приятеля му. Навремето Телдън бе любимец на жените, с модерните си прически и добре ушитите костюми. Не че сегашният Телдън се бе занемарил, но очевидно вече не полагаше толкова усилия да е в крак с модата. Беше едър мъж — висок и плещест, но с напълняването вече не беше тъй привлекателен.
	— Елънд — рече Телдън и поклати глава. — Много дълго време отказвах да повярвам, че тъкмо ти си взел властта в Лутадел.
	— Нали присъства на коронацията ми!
	— Ел, тогава смятах, че са те избрали за марионетка — отвърна Телдън и се почеса по брадичката. — Мислех си… съжалявам. Просто нямах голяма вяра в теб.
	Елънд се разсмя.
	— И си бил прав, приятелю. От мен излезе ужасен крал.
	Телдън очевидно не знаеше какво да отговори на това.
	— Но после започнах да наваксвам — продължи Елънд. — След като оправих кашата, която бях забъркал сам.
	Гостите на бала се държаха така, сякаш не се е случило нищо. Но макар че се преструваха на незаинтересовани, Елънд знаеше, че го зяпат непрестанно. Огледа се и видя, че Вин стои наблизо, заобиколена от няколко жени. Изглежда, се справяше добре — вписваше се в придворния живот много по-бързо, отколкото бе готов да предположи. Беше грациозна, самоуверена и несъмнено бе център на вниманието.
	Но също така беше нащрек — Елънд го виждаше по начина, по който винаги заставаше с гръб към стената. Гореше желязо или стомана и следеше за внезапни движения на метал, които щяха да известят за нападение на Монетомет. Елънд също разпали желязо, като поддържаше и месинг, за да успокои чувствата на присъстващите, да разсее гнева и яда им от неканената му поява. Други аломанти — Бриз, дори Вин — щяха да се затруднят да въздействат на цяла зала. За Елънд, с неговата изключителна сила, усилието бе почти минимално.
	Елънд се опита да продължи разговора, но нищо не му идваше наум. Бяха минали четири години, откакто Телдън бе напуснал Лутадел. Преди това той бе един от приятелите, с които Елънд обсъждаше политически теории и говореше с идеализма на младостта за деня, в който ще застанат начело на своите Къщи. Но онези младежки дни — с техните наивни теории — бяха отминали отдавна.
	— Значи тук ни е било писано да се срещнем, а? — попита Телдън.
	Елънд кимна.
	— Нали не смяташ… наистина да нападнеш града? Дошъл си само за да сплашиш Йомен.
	— Не — отвърна тихо Елънд. — Ако се наложи, ще го завладея със сила.
	Телдън се изчерви.
	— Елънд, какво е станало с теб? Къде е човекът, който говореше за права и ред?
	— Промени го светът, Телдън — рече Елънд. — Не мога да бъда младежът, който помниш.
	— И вместо това стана лорд Владетеля?
	Елънд се поколеба. Беше отвикнал да се нахвърлят върху него с обвинения. За миг го обзе страх — щом Телдън задаваше подобни въпроси, може би и самият той трябваше да се безпокои за същото. Може би това бе самата истина.
	Ала в него се разгоря един по-силен импулс. Импулс, подхранван от Тиндуил и усъвършенстван в годините на борба за възстановяване на останките от Последната империя.
	Импулсът да вярва на себе си.
	— Не, Телдън — рече той твърдо. — Аз не съм лорд Владетеля. В Лутадел управлява Парламентарен съвет, има и други, в градовете, които присъединих към моята империя. За първи път влизам в град сам, без армията, която оставих зад стените, и това е защото Йомен отне този град от мой съюзник.
	— Но ти се провъзгласи за император.
	— Защото хората имат нужда от това, Телдън — отвърна Елънд. — Те не искат да се връщат към времето на лорд Владетеля, но същевременно не желаят да живеят в хаос. Успехът на Йомен също го доказва. В продължение на хиляда години те имаха божествен император — сега не е време да остават без водач.
	— Искаш да кажеш, че ти си само символ? — попита Телдън и скръсти ръце.
	— Не съвсем — отвърна Елънд. — Но може би след време ще се превърна в символ. И двамата знаем, че съм книжник, а не властолюбец.
	Телдън се намръщи. Очевидно не му вярваше. Но за своя изненада Елънд установи, че този факт не го безпокои. Нещо в този разговор, начинът, по който изказваше тезата си, го накара да повярва в собствените си сили. Телдън не разбираше — той не бе преживял това, през което бе преминал Елънд. Младият Елънд също не би се съгласил с това, което правеше сега. Частица от него продължаваше да възразява с младежкия си глас дълбоко в душата му и той никога не би го оставил да замлъкне. Но беше време да не му позволява да всява колебания.
	Елънд сложи ръка на рамото на приятеля си.
	— Всичко е наред, Тел. Отне ми доста години да ви убедя, че лорд Владетеля е ужасен император. Уверен съм, че ще ми трябват поне още толкова, за да ви докажа, че аз съм добър.
	Телдън се усмихна.
	— Ще ми кажеш, че съм се променил ли? — попита Елънд. — Напоследък го чувам често.
	Телдън се разсмя.
	— Мисля, че е очевидно. Не е необходимо да ти го казвам.
	— Тогава какво?
	— Ами… — Телден се поколеба. — Смятах да ти се скарам, че не ме покани на сватбата си. Обиден съм, Ел. Наистина. Докато бяхме приятели, все аз те съветвах за връзките ти с нежния пол, а когато накрая си избра момиче, дори не ми съобщи за сватбата ви!
	Елънд се разсмя и проследи погледа на Телдън към Вин. Обзе го гордост. Дори във величавите години на имперска власт не помнеше някоя жена да е привличала толкова много внимание, колкото Вин. И за разлика от Елънд, тя бе дошла на този бал, без да познава никого.
	— Чувствам се като горд родител — заговори Телдън и сега той сложи ръка на рамото на Елънд. — Беше време, когато те смятах за безнадежден случай, Ел! Мислех си, че един ден ще влезеш в библиотеката и ще изчезнеш напълно. Че ще те открием след двайсетина години, покрит с прах и заровен в някой философски текст, който препрочиташ за хиляден път. Но ето те тук, женен — при това за такава жена!
	— Понякога аз самият не се разбирам — отвърна Елънд. — Нямам никакво логично обяснения защо тя избра точно мен. Просто… се осланям на преценката й.
	— Както и да е, уредил си се добре.
	Елънд повдигна вежди.
	— Май си спомням, че веднъж се опита да ме убеждаваш, че не бива да си губя времето с нея.
	Телдън се изчерви.
	— Ще трябва да признаеш, че се държеше доста подозрително, когато идваше на онези забави.
	— Така е — потвърди Елънд. — Защото е непосредствена, не е като знатните дами… А сега ще те помоля да ме извиниш, трябва да свърша една работа.
	— Разбира се, Ел — рече Телдън и се поклони лекичко на Елънд, който се отдалечаваше. Жестът му се стори на Елънд малко странен. Сякаш наистина вече не се познаваха. Макар да споделяха спомени за предишно приятелство.
	„Не му казах, че убих Джастис — помисли Елънд, докато прекосяваше помещението, а посетителите се отдръпваха от пътя му. — Дали знае?“
	Подсиленият му слух долови развълнувания шепот на присъстващите, които едва сега се досещаха какво възнамерява да направи. Беше предоставил известно време на Йомен да се съвземе от изненадата и сега бе дошъл моментът да се изправи срещу него. Макар че причината за появата му тук донякъде бе да сплаши местните благородници, главната цел бе да разговаря с техния крал.
	Йомен наблюдаваше приближаването му от масата на подиума — и за негова чест не проявяваше признаци на уплаха от предстоящата среща. Вечерята му бе останала недокосната. Елънд не почака разрешение да седне на масата, но се забави, докато Йомен махна на неколцина прислужници да разчистят място точно срещу него.
	Елънд седна, осланяйки се на Вин да го предупреди за евентуално нападение отзад. Той бе единственият настанен от тази страна на масата и докато сядаше, останалите мъже от страната на краля се надигнаха и се отдалечиха. След миг двамата владетели бяха сами. При друга ситуация сцената навярно щеше да изглежда смешна — двама мъже, седящи един срещу друг на празна и доста широка маса. Бялата покривка и кристалните съдове сияеха ярко, точно както бе прието по времето на лорд Владетеля.
	Елънд бе продал всичките си богатства, за да може да нахрани в тежък момент своите поданици.
	Йомен сплете пръсти на масата пред себе си — един прислужник отнесе вечерята — и се зае да разглежда Елънд изпод татуираните си вежди. Не носеше корона, а само тънка верижка, пристегната около главата така, че в средата на челото му висеше късче метал.
	Атиум.
	— В Стоманеното министерство имаше една поговорка — каза накрая той. — „Вечеряй със злото и ще го преглътнеш с храната“.
	— Толкова по-добре, че не ядем нищо — подсмихна се Елънд.
	Йомен не отвърна на усмивката.
	— Йомен — заговори Елънд сериозно. — Тази вечер дойдох при теб не като император, търсещ нови територии за завладяване, а като отчаян крал, нуждаещ се от съюзници. Светът стана опасно място — сякаш самата земя воюва с нас, или най-малкото се разпада под краката ни. Приеми подадената ми в знак на приятелство ръка и нека приключим с тези войни.
	Йомен не отговори. Седеше, сплел пръсти, и разглеждаше Елънд.
	— Навярно се съмняваш в искреността ми — продължи Елънд. — Не бих могъл да те виня за това, тъй като се появих на прага на твоя град начело на армия. Има ли някакъв начин да те убедя? Готов ли си да участваш в преговори или да сключим примирие?
	Отново никакъв отговор. Но този път Елънд зачака търпеливо. В стаята се възцари тишина.
	Най-сетне Йомен заговори.
	— Ти си напорист и нахален човек, Елънд Венчър.
	Елънд настръхна. Дали заради цялостната обстановка, или защото Йомен така небрежно бе игнорирал предложението му. Но забеляза, че реагира на този коментар така, както би го направил преди години, когато все още не беше воюващ владетел.
	— Лош навик, от който не мога да се отърва — рече той. — Страхувам се, че годините, през които съм на власт, само го подсилиха. Вярно е, понякога съм твърде суров. Вероятно трябва да виня и възпитанието от детството.
	— Ти смяташ това за игра — рече принудителят и очите му блеснаха. — Идваш в моя град, за да избиеш хората ми, после се появи на бала, за да изплашиш благородниците до смърт.
	— Не. — Елънд поклати глава. — Не, Йомен, това не е игра. Светът е на ръба на пропастта и аз правя каквото ми е по силите, за да спася хората.
	— Това включва ли и завладяването на моя град?
	— Не ме бива да лъжа, Йомен. Затова ще бъда откровен с теб. Не искам да убивам никого — както вече казах, предпочитам да сключим мир и да приключим с този въпрос. Дай ми информацията, от която се нуждая, обедини се с мен и няма да те карам да ми предаваш града. Но откажеш ли, ще стане по-трудно.
	Йомен мълчеше. Оркестърът свиреше тихо в дъното на залата на фона на ромона на стотиците приглушени разговори.
	— Знаеш ли защо не харесвам хора като теб, Венчър? — попита Йомен.
	— Заради неустоимия ми чар и духовитост? — попита Елънд. — Съмнявам се, че е заради външния ми вид — макар че лицето ми сигурно е по-хубаво от това на някой принудител.
	Йомен го изгледа мрачно.
	— Как човек като теб изобщо е станал владетел?
	— Обучаван съм от една сърдита Мъглородна, саркастична териска Пазителка и група непочтителни крадци — отвърна Елънд и въздъхна. — Но и преди това бях доста непоносим. Всъщност прощавай, че прекъснах обидите ти. Моля те, продължи.
	— Не те харесвам — поде отново Йомен, — защото имаш наглостта да вярваш, че заслужаваш да получиш този град.
	— Така е — потвърди Елънд. — Той принадлежеше на Сет, половината от войниците, които водя със себе си, са служили под негово командване и това е неговата родна страна. Дойдохме да я освободим, не да завладяваме.
	— Тези хора изглеждат ли, сякаш се нуждаят от освобождаване? — попита Йомен и кимна към танцуващите двойки.
	— Всъщност да — отвърна Елънд. — Йомен, тук ти си парвенюто, не аз. Ти нямаш място в този град и го знаеш.
	— Имам го с правото, дадено ми от лорд Владетеля.
	— Ние пък не приемаме правото на лорд Владетеля да управлява — рече Елънд. — Затова го убихме. Вместо него това право получи народът.
	— Така ли било? — попита Йомен, все още сплел пръсти. — Защото, доколкото си спомням, народът на твоя град избра за крал Ферсон Пенрод.
	„Виж, това бе добре премерен удар“ — призна мислено Елънд.
	Йомен се наведе напред.
	— Ето я причината да не те харесвам, Елънд. Ти си лицемер, от най-лошия тип. Преструваш се, че позволяваш на хората да управляват — но когато те прокудят и си изберат друг, пращаш твоята Мъглородна да ти върне града. Управляваш със сила, а не по всеобщо съгласие, така че не ми говори за права.
	— Обстоятелствата в Лутадел бяха особени, Йомен. Пенрод работеше за нашите врагове и се възкачи на трона, като манипулира Съвета.
	— Което може би е заради грешка на твоята система — упорстваше Йомен. — Система измислена от теб само за да измести предишния ред. Хората искат стабилност в управлението, имат нужда от човек, който да ги води. Водач, комуто да вярват, човек с истински авторитет. Само човек, избран от лорд Владетеля, може да има такъв авторитет.
	Елънд втренчи поглед в принудителя. Най-неприятното бе, че почти бе съгласен с него. Йомен казваше неща, които би казал Елънд, макар да бяха изкривени през погледа на един принудител.
	— Само човек, избран от лорд Владетеля, има право на такъв авторитет… — повтори той намръщено. Това му звучеше познато. — Цитат от Дюртон, нали? „Призив за вяра“?
	Йомен кимна.
	— Да.
	— Предпочитам Галингскю, когато иде реч за божествено право.
	Йомен махна подразнено с ръка.
	— Галингскю е еретик.
	— Това прави ли теориите му невалидни?
	— Не — призна Йомен. — Но показва, че му е липсвала способността да убеждава — в противен случай щяха да го екзекутират. Ето кое нарушава валидността на неговите теории. Освен това у обикновения човек няма божествена искра, за каквато говори той.
	— Лорд Владетеля е бил обикновен човек, преди да се възкачи на трона — рече Елънд.
	— Така е — призна Йомен. — Но лорд Владетеля се е докоснал до божественото в Кладенеца на Възнесението. Това запечатало Отломъка от Безкрая върху него и му дало Правото на решение.
	— Вин, жена ми, се докосна до същата тази божественост.
	— Не приемам тази история — рече Йомен. — Както е казано, Отломъкът от Безкрая е единствен, случаен и несътворим.
	— Не вкарвай Юрдри в темата — рече Елънд и вдигна пръст. — И двамата знаем, че той е по-скоро поет, отколкото философ — странял е от обсъжданията и никога не е бил признат от останалите. Позволи ми поне да се възползвам от правото на възражение и да цитирам Хардрен. Той може да ни осигури далеч по-добра база.
	Йомен отвори уста, но се намръщи и преглътна.
	— Всичко това е безсмислено. Философските спорове няма да заличат факта, че си разположил цяла армия пред стените на моя град, нито че ти, Елънд Венчър, си лицемер.
	Елънд въздъхна. За един кратък миг си бе помислил, че между двамата може да се породи уважение, като между книжници. Но имаше проблем. Елънд виждаше в погледа на Йомен нескрита ненавист. Подозираше, че за това има някаква по-дълбока причина от споменатото лицемерие. В края на краищата Елънд се бе оженил за жената, убила единствения бог на Йомен.
	— Йомен — рече той и се наведе напред. — Давам си сметка, че ние с теб имаме различия. Но едно не може да бъде оспорвано — и двамата милеем за народа на тази империя. И двамата сме изучавали с интерес политически теории и очевидно сме се съсредоточавали върху текстовете, в които се говори за доброто у човека като основна причина да му бъде позволено да управлява. Би трябвало да намерим общ език. Ще ти направя едно предложение. Приеми да си крал под моя власт — ще запазиш поста си, с някои леки промени в управлението. Искам от теб достъп до града и неговите ресурси и ще трябва да обсъдим съставянето на парламентарен съвет. Извън това можеш да продължаваш както желаеш — да устройваш балове и да проповядваш за лорд Владетеля. Ще се доверя на преценката ти.
	Йомен не отхвърли предложението, но Елънд виждаше и че не смята да го обмисля. Вероятно бе знаел какво ще му каже Елънд.
	— Сгреши в едно нещо, Елънд Венчър — рече той.
	— И то е?
	— Че мога да бъда сплашен, подкупен или убеден.
	— Йомен, ти не си глупак. Понякога просто не си заслужава да се биеш. И двамата знаем, че не можеш да ме победиш.
	— Това може да се оспори — заяви Йомен. — Но независимо от всичко, не съм от тези, които се плашат. Може би ако не бе довел армията си пред градската порта, бих могъл да видя в твое лице съюзник.
	— Излишно е да казвам, че ако пред портите нямаше армия, ти дори не би ме изслушал — отвърна Елънд. — Нали върна всички мои вестоносци, без да ги изслушаш.
	Йомен поклати глава.
	— Изглеждаш по-разумен, отколкото те смятах, Елънд Венчър, но това не променя фактите. Вече си имаш своя голяма империя. С идването си тук показа колко си арогантен. Защо ти е притрябвала моята страна? Нямаш ли вече достатъчно?
	— Първо на първо — отвърна Елънд, — нека ти напомня, че ти открадна това кралство от един мой съюзник. Все някога щях да дойда тук, дори само защото съм обещал на Сет. Но залогът е много по-голям. — Елънд се поколеба, после реши да рискува. — Трябва да зная какво има в твоите подземни складове.
	Бе възнаграден с тръпка на изненада, пробягала по лицето на Йомен, която бе достатъчно потвърждение. Йомен знаеше за пещерата. Вин се оказа права. А като се имаше предвид и мънистото от атиум, окачено на челото му, вероятно тя бе права и за съдържанието на пещерата.
	— Виж, Йомен — заговори той малко по-бързо. — Не ме интересува атиумът — той вече едва ли е толкова ценен. Трябва да прочета инструкциите, оставени от лорд Владетеля в пещерата. Какви сведения се съдържат там? И какви припаси, които са необходими за нашето оцеляване?
	— Не зная за какво говориш — отвърна Йомен. Не беше особено добър лъжец обаче.
	— Ти ме попита защо съм дошъл тук. Йомен, не става дума за завоюване на твоята страна. Зная, че трудно ще ми повярваш, но това е самата истина. Последната империя умира. Не може да не си го забелязал. Човечеството трябва да се сплоти, да събере всички свои средства, а ти държиш тук провизии от жизнено значение. Не ме принуждавай да разбия вратите и да ги взема. Съюзи се с мен.
	Йомен поклати глава.
	— Ето че пак грешиш, Венчър. Виждаш ли, не ме интересува дали ще ме нападнеш. За хората ми ще е по-добре да воюват и да загинат, отколкото да бъдат управлявани от човека, който свали нашия бог и разруши религията ни.
	Елънд виждаше твърдата решимост в погледа му.
	— Значи така решаваш? — попита той.
	— Да — отвърна Йомен. — Предполагам, че ще бъдем нападнати на сутринта?
	— Разбира се, че не — отвърна Елънд и се надигна. — Войниците ти все още не са започнали да гладуват. Ще се върна при вас след няколко месеца.
	„Може би тогава ще си готов за преговори“.
	Обърна се да си върви, но се поколеба.
	— Много хубав бал, между другото — каза и погледна Йомен. — Независимо от това, което си мислиш, смятам, че твоят бог щеше да е доволен от постиженията ти тук. Според мен е време да се отърсиш от предразсъдъците си. Лорд Владетеля със сигурност не би бил мой почитател, нито на Вин, но едва ли би му харесало, когато хората ти започнат да измират.
	Кимна с уважение и напусна масата. Чувстваше се малко по-ядосан, отколкото го показваше. Струваше му се, че двамата с Йомен са били съвсем близо до постигането на споразумение, а излезе, че съюзът им е невъзможен. Не и докато принудителят хранеше омраза към Вин и Елънд.
	В този момент не можеше да се направи нищо повече — само обсадата можеше да подтикне Йомен да преосмисли позицията си. „Аз съм на бал — помисли си Елънд. — Трябва да се забавлявам, доколкото мога, да се показвам пред обществото, да ги посплаша и да ги накарам да се замислят дали да не преминат на наша страна, вместо да помагат на Йомен…“
	Хрумна му друга мисъл. Той погледна към Вин, после махна на един прислужник, който веднага дотича.
	— Милорд?
	— Искам да ми донесеш нещо — рече Елънд.


	Вин беше в центъра на всеобщото внимание. Знатни дами кръжаха около нея, попиваха думите й и я гледаха с обожанието на модел за подражание. Чакаха да чуят новини от Лутадел, да научат за модните течения, политиката и събитията в големия град. Не я отхвърляха, изглежда, дори не я мразеха.
	Този радушен прием бе най-странното нещо, преживявано от Вин. Стоеше сред тези жени, с красивите им тоалети и накити, и бе най-първа сред тях. Знаеше, че причината за това се корени в нейната сила — но въпреки това тези жени сякаш жадуваха отчаяно да имат някого, пред когото да се прекланят.
	Императрица.
	И Вин откри, че новата роля й харесва. Една част от нея винаги бе копнеела за признание, още от първите дни, когато ходеше по балове. Беше търпяла цяла година пренебрежителното отношение на други жени — някои от тях й позволяваха да се присъедини към свитата им, но винаги се отнасяха към нея, сякаш е дребна и незначителна. Вин си даваше сметка, че мнението им няма значение, че всичко това е игра, но понякога и играта й се струваше важна. А имаше и нещо друго. Сега, докато се усмихваше на поредната представена й благородница — племенница на една от жените в обкръжението й, Вин най-после го осъзна.
	„Това е част от мен — помисли тя. — Не го исках — може би защото не вярвах, че го заслужавам. Този свят бе твърде различен за мен, прекалено изпълнен с красота и самоувереност. Но ето, че сега и аз съм благородница. Намерих мястото си тук. Брат ми ме отгледа на улицата, Келсайър ми подари този свят“.
	През цялата първа година от управлението на Елънд бе полагала усилия да го опази. Беше се съсредоточила върху наследството от уличния живот, върху безкомпромисните уроци, които бе получила там и които, надяваше се, ще й осигурят сили и възможност да опази този, когото обича. Но Келсайър й бе показал и друг начин да е силна. И тази сила се свързваше с аристократите — с техните интриги, с красотата на живота им, с техните хитроумни планове. Вин почти веднага бе свикнала с придворния живот и това я бе изплашило.
	„Точно затова — помисли си сега — го намирах за странно и нередно. Не се налагаше да полагам усилия, за да го получа, и затова смятах, че не го заслужавам“.
	Беше прекарала шестнайсет години на улицата — този живот й бе станал втора природа. Но й трябваше не повече от месец, за да свикне с живота на благородниците. Струваше й се невъзможно нещо, което е приела тъй лесно, да е толкова важно, колкото годините, прекарани на улицата.
	Но беше така.
	„Ще трябва да го приема — осъзна тя. — Тиндуил се опита да ме накара да го направя, преди две години, но тогава не бях готова“.
	Трябваше да покаже на самата себе си не само че може да живее сред благородниците, но и да е една от тях. Защото с това щеше да докаже нещо много важно — че обичта на Елънд от онези първи месеци не се е дължала на измама.
	„Истина е… — каза си. — Аз умея и двете. Защо ми трябваше толкова много време да го осъзная?“
	— Извинете ме, дами — каза Елънд зад нея.
	Вин се усмихна и се обърна тъкмо когато жените се отдръпваха, за да му направят път. По-младите оглеждаха със замечтан поглед военната му стойка, брадата му и бялата му униформа. Вин потисна надигащото се в нея раздразнение. „Ти го обичаше много преди да се превърне в копнеж за други“.
	— Дами — рече Елънд, — както лейди Вин вероятно вече ви е казала, аз не съм човек с безупречни маниери. Но това, само по себе си, е простим грях. За съжаление освен това имам свои представи за собственост. Ето защо смятам да ви открадна моята съпруга и егоистично да монополизирам времето й. Извинявам се, но ние, варварите, често сме доста невъзпитани.
	Усмихна й се и й подаде ръка. Вин се засмя, хвана го под ръка и го остави да я отведе настрани.
	— Реших, че ти трябва малко почивка — прошепна й той. — Мога да си представя какво е да си под обсадата на цяла армия кокетки.
	— Благодаря за навременната спасителна операция — отвърна Вин, макар да не мислеше, че се нуждае от нея. А и как Елънд би могъл да знае, че неочаквано бе открила мястото си сред тези „кокетки“? Това, че носеха красиви рокли и грижливо положен грим, не означаваше, че са опасни — беше го научила още през първите си месеци като аристократка. Тази мисъл отвлече вниманието й и тя не забеляза накъде я води Елънд.
	Когато си даде сметка какво е намислил обаче спря и го дръпна назад.
	— На дансинга ли отиваме?
	— Как позна?
	— Но аз не съм танцувала от почти четири години!
	— И аз — засмя се той. — Но не мога да пропусна възможността. В края на краищата с теб така и не успяхме да танцуваме.
	Това беше вярно. Бунтът в Лутадел избухна, преди да им се удаде възможност да танцуват заедно, а след това просто нямаше време за забавления. Тя знаеше, че Елънд съжалява за неосъществените мигове на близост. Беше я поканил на танц първата вечер, когато се запознаха, и тя му отказа. Все още имаше чувството, че онази вечер е пропуснала някаква уникална възможност.
	Така че го остави да я отведе на дансинга. Другите двойки си зашепнаха развълнувано и когато мелодията утихна, напуснаха дансинга и оставиха Елънд и Вин сами — дамата в черно и нейният кавалер в бели дрехи. Елънд сложи ръка на кръста й, завъртя я към себе си и Вин усети, че в нея се надига предателско безпокойство.
	„Най-сетне ще танцувам с него!“
	И в този миг — когато музиката засвири — Елънд бръкна в джоба на куртката си и извади книга. Вдигна я с една ръка, без да сваля другата от талията й, и зачете.
	Вин направо зяпна, шляпна го машинално по ръката и възкликна:
	— Какво правиш?!
	Той я поведе в първите стъпки на танца, все така стиснал книгата.
	— Елънд! За мен това е много важен момент!
	Той я погледна с дяволита усмивка.
	— Ами… опитвам се да предам на момента автентичност. В края на краищата ти танцуваш с мен.
	— За пръв път!
	— Значи е много важно да направя нужното впечатление, госпожице Валет!
	— О, я стига… ще бъдеш ли така добър да прибереш тази книга?
	Елънд се усмихна още по-доволно, но прибра книгата и я поведе във вихъра на танца. Вин се изчерви под погледите на скупчилата се около дансинга тълпа и изсумтя недоволно:
	— Ти наистина си варварин!
	— Варварин, защото чета книги? — попита Елънд с престорена изненада. — Хам ще се забавлява ужасно, ако научи.
	— И все пак — попита тя, — откъде взе тази книга?
	— Накарах един от прислужниците на Йомен да ми я донесе — отвърна той. — От библиотеката. Сигурен бях, че я имат — „Процесът над паметника“ е доста популярно четиво.
	Вин се намръщи.
	— Трябва ли това заглавие да ми е познато?
	— Това беше книгата, която четях онази вечер на балкона. Вечерта, когато се срещнахме за пръв път.
	— О, Елънд! Колко романтично! Малко прилича на онзи анекдот: „а сега ще накарам жена ми да ме убие“.
	— Мислех, че ще ти хареса.
	— Тази вечер си в странно настроение. Не съм те виждала такъв от много време.
	— Зная — въздъхна той. — Да ти призная, Вин, чувствам се малко гузен. Страхувам се, че се разприказвах твърде много на срещата с Йомен. Той е толкова твърдоглав, че пробуди у мен някои задрямали инстинкти — тези, които ме карат да се подигравам на хора като него.
	— Бил си такъв, какъвто си. В това няма нищо лошо.
	— От онзи, който бях, не излезе добър крал.
	— Елънд, уроците на живота са едно, а личността — съвсем друго. Става въпрос за увереност, решителност. Можеш да се сдобиеш с тези качества и пак да съхраниш предишния Елънд.
	Той поклати глава.
	— Не съм съвсем сигурен. Вярно обаче, че тази вечер трябваше да съм малко по-делови. Позволих си да бъда фриволен.
	— Не, Елънд. Мисля, че се справяш чудесно. Понякога толкова много внимаваш да бъдеш добър крал, че забравяш кой си в действителност. Не бива да позволяваш бремето на отговорността да те погубва.
	— Няма да ме погуби — успокои я той усмихнато.
	— От време на време се безпокоя за това — рече тя. — Елънд, знаеш ли какво открих — че мога да съм едновременно Мъглородна от улицата и придворна дама. Трябва да изуча тази нова личност, в която неусетно се превръщам. Докато при теб е друго. Ти просто си такъв и няма какво да откриваш. Случва се да правиш недодялани коментари, но това е за да провокираш реакция. Ала в сърцето си си мил и обичлив. Не можеш да изгубиш нито едно от тези качества само защото си император.
	Лицето му придоби познатия замислен вид, който предвещаваше началото на спор. Но после той неочаквано се разколеба.
	— Трябваше да дойда тук — каза и вдигна поглед към красивите витражи. — За да си припомня как съм прекарал по-голямата част от живота си. Преди да стана крал. Но дори тогава се опитвах да върша всичко по мой начин — ходех на балове, но седях в ъгъла и четях книги. Не исках да се крия, а да покажа несъгласието си с баща ми, който ме караше да водя подобен живот.
	— Ти си добър човек, Елънд — рече Вин. — Не беше глупак, какъвто сега сигурно си мислиш, че си бил. Малко объркан, но въпреки това добър водач. Взе властта в Лутадел и не позволи на скаа да превърнат бунта в клане.
	— Но след това, провалът с Пенрод…
	— Имаше още да учиш — прекъсна го тя. — Както и аз. Но моля те, не се превръщай в друг човек. Можеш да си едновременно Елънд императорът и Елънд човекът.
	Той се усмихна и я притисна в обятията си, без да спира танца.
	— Благодаря ти — рече и я целуна. Вин чувстваше, че още не е взел решение — все още си мислеше, че трябва да е суров воин, вместо мекушав книжник. Но важното бе, че се съмняваше. Това бе достатъчно засега.
	Известно време танцуваха мълчаливо, наслаждавайки се на момента. За Вин преживяването бе почти нереално. Армията им беше зад стените, саждопадите не спираха, а мъглите убиваха хора. Но въпреки това в тази зала от бял мрамор тя танцуваше за първи път с човека, когото обичаше.
	Двамата се въртяха с грациозността на опитни аломанти, сякаш пристъпваха върху вятър, движеха се, сякаш са изваяни от мъгла. В залата се възцари пълна тишина, благородниците бяха като театрална публика, наблюдаваща невероятно изпълнение. Вин можеше да им завиди. Повечето Мъглородни не смееха да проявяват подобна грациозност, ако не друго, то за да не издават тайните си способности.
	Вин и Елънд не страдаха от подобни задръжки. Танцуваха, сякаш за да наваксат пропуснатото през изминалите четири години, да хвърлят предизвикателно радостта си в лицето на апокалиптичния свят и този враждебен град. Мелодията започна да утихва. Елънд отново я притисна към себе си и тя усети туптенето на сърцето му. Ударите бяха много по-забързани, отколкото ако беше само от танца.
	— Радвам се, че го направихме — прошепна той.
	— Скоро ще има друг бал — рече тя.
	— Зная — рече той. — Доколкото разбрах, щял да се състои в Отдела по снабдяване.
	— Да. Организиран от самия Йомен.
	— И ако в този град има скривалище, почти сигурно е, че е под сградата на Министерството.
	— Значи имаме претекст — и извинение — да го навестим.
	— Йомен има атиум — рече Елънд. — Носи едно мънисто на челото си. Макар че това не означава нищо.
	— Чудя се, дали е намерил скривалището?
	— Намерил го е — отвърна Елънд. — Разбрах по реакцията му, когато го споменах.
	— Това също няма да ни спре — усмихна се Вин. — Отиваме на бала, проникваме незабелязано в скривалището, проверяваме какво е оставил там лорд Владетеля, после решаваме как да продължим обсадата.
	— Планът ми се струва добър. Стига да накараме Йомен да се вслуша в гласа на разума. Бях толкова близо, Вин. Все още ми се струва, че има малка възможност да го привлечем на наша страна.
	— Дано — каза тя.
	— Да се надяваме — рече той. — Готова ли си за грандиозното напускане?
	Вин се усмихна и кимна. В мига, когато музиката утихна, Елънд се завъртя и я хвърли встрани. Тя се Тласна от металния обков по края на дансинга и излетя над тълпата право към входа. Полите й се развяваха.
	Зад гърба й Елънд се обърна към множеството:
	— Благодарим ви, че ни позволихте да бъдем част от вашето празненство. Всеки, който иска да напусне града, ще бъде пропуснат през лагера на моята армия.
	Вин се приземи и видя, че тълпата се обръща, за да проследи полета на Елънд почти под тавана. Той се присъедини към нея при вратата, двамата минаха спокойно през преддверието и излязоха в нощта.


	33.


	Хемалургията произхожда от Гибелта. Тя разрушава. Като отнема способности от един човек и ги предава на друг — в ограничено количество, — тя погубва част от силата. Като изпълнява предназначението на Гибелта — да разрушава вселената на по-малки и по-малки парченца — хемалургията дарява големи възможности, но срещу висока цена.


	Хората вероятно щяха да обиждат ТенСуун, може би дори да го замерят с камъни или да го обсипват с проклятия, докато минава покрай тях. Кандра бяха твърде дисциплинирани за подобни прояви, но ТенСуун усещаше презрението им, докато гледаха как го извеждат от клетката и го водят в Палатата на Завета за нова присъда. Стотици очи се впиваха в него, очи върху тела от стомана, стъкло, камък и дърво — за разлика от възрастните, младите кандра се увличаха по екстремните форми.
	Погледи, които обвиняваха.
	Преди процеса тълпата бе любопитна — може би дори изплашена. Това се бе променило: времето, прекарано от ТенСуун в изложената на показ клетка, бе оказало своето въздействие. Второто поколение бе успяло да популяризира неговото безчестие и дори онези кандра, които преди проявяваха симпатии, сега го гледаха с отвращение. В хилядагодишната история на кандра не бе имало престъпник като ТенСуун.
	Той понасяше втренчените погледи и презрението с вдигната глава. Струваше му се странно колко естествено се чувства в кучешкото тяло. Беше прекарал само година в него, но сега, когато отново прие тази форма — след като се освободи от мършавия гол човешки торс, — имаше усещането, че се завръща у дома дори повече, отколкото когато наистина се прибра в Родината преди една година.
	И така, това, което трябваше да бъде унижение за него, се превърна в триумф. Надеждата бе малка, но ето, че бе успял да надхитри Второто поколение. В торбата имаше дори козина и нокти — събрани заедно с останалите части от трупа, след като бяха тикнали ТенСуун в затвора преди година.
	Добре познатото тяло му вдъхваше чувството за сила. Това бе тялото, което бе получил от Вин. Тя беше Героят на времето. ТенСуун бе сигурен в това.
	Защото в противен случай бе на път да направи много голяма грешка.
	Стражите го отведоха в Палатата на Завета. Този път имаше твърде много зрители, за да се поберат в залата, и затова Вторите бяха наредили всички по-млади от Седмо поколение да чакат отвън. Докато водеха ТенСуун към леко издигнатия метален диск, всички мълчаха. Широката врата бе оставена отворена, за да могат младите кандра отвън да чуват.
	ТенСуун се качи на платформата и вдигна глава. Сенките на Първото поколение помръдваха горе, всяка в отделна ниша, озарени от синкаво сияние.
	КанПаар застана зад аналоя. Очевидно беше доволен. Вторите бяха сигурни, че триумфът им е пълен — всички щяха да видят каква е участта на тези, които не изпълняват заповедите на Второто поколение, и никой никога нямаше да го забрави. ТенСуун клекна, а пазачите му, две кандри с проблясваща на раменете им Благодат на Силата, застанаха от двете му страни. Държаха големи чукове.
	— ТенСуун от Третото поколение — каза високо КанПаар. — Готов ли си да чуеш присъдата си?
	— Няма да има присъда — отвърна ТенСуун. Говореше малко завалено заради кучешката уста, но достатъчно ясно, за да го разберат.
	— Няма да има присъда? — повтори учудено КанПаар. — Нима си решил да се отречеш от деянията, заради които беше прокълнат?
	— Дойдох да предоставя информация, не да бъда съден.
	— Аз…
	— Не говоря на теб, КанПаар — продължи ТенСуун и вдигна глава. — Обръщам се към тях.
	— Те чуха думите ти, Трети — тросна се КанПаар. — Овладей се! Няма да ти позволя да превърнеш този процес във фарс, както направи преди.
	ТенСуун се засмя. Само кандра би нарекла един толкова премерен спор „фарс“. Но ТенСуун не сваляше поглед от нишите на Първите.
	— А сега — продължи КанПаар, — ние…
	— Ей, вие! — извика ТенСуун, като го прекъсна отново. — Първото поколение! Колко дълго смятате да седите в удобните си ниши и да се преструвате, че светът над нас не съществува? Мислите си, че ако игнорирате проблемите, те няма да ви засегнат? Или пък вече не вярвате в собствените си учения? Дните на мъглите настъпиха! Вече валят нескончаеми саждопади! Земята се тресе и подскача. Можете да ме осъдите, но не можете да се направите, че не съществувам! Светът скоро ще загине! Ако искате хората — във всички техни форми — да оцелеят, трябва да действате! Трябва да сте готови! Защото съвсем скоро ще се наложи да заповядате на своя народ да приеме Развръзката!
	Възцари се тишина. Няколко сенки горе помръднаха сякаш от неудобство — макар че кандра по принцип не реагираха по този начин. Бяха твърде дисциплинирани.
	Сетне един глас — мек, дрезгав и много уморен — произнесе:
	— Продължавай, КанПаар.
	Това бе толкова неочаквано, че някои от присъстващите зяпнаха от изненада. Първото поколение никога не се изказваха в присъствието на по-нисшестоящи. ТенСуун обаче не изпитваше страхопочитание пред тях. Беше ги виждал неведнъж, бе разговарял с тях, преди да израснат до върховната си позиция и да разговарят само с Вторите. Не, той не се плашеше от тях. Но беше разочарован.
	— Сгреших, като повярвах във вас — каза той по-скоро на себе си. — Не биваше да се връщам.
	— ТенСуун от Третото поколение! — провикна се КанПаар и го посочи обвинително: кристалното му Истинско тяло хвърляше отблясъци. — Ти си осъден на ритуално затваряне в ЧанГаар! Преди това ще бъдеш бит, докато бъдат натрошени всичките ти кости, след което ще те зазидат в шахта с един-единствен отвор, от който да отделяш изпражненията си. Ще останеш там десет поколения! След това ще бъдеш екзекутиран чрез гладна смърт! Знай, че най-големият ти грях е твоето непослушание. Ако не беше отхвърлил мъдростта и мнението на този съвет, никога не би сметнал за правилно да престъпиш Първия договор. Заради теб бе изложен на опасност Заветът, както и животът на всички кандри от всички поколения!
	КанПаар млъкна, сякаш за да позволи на думите му да достигнат и до най-далечното кътче. Изглежда, очакваше някаква реакция от ТенСуун, но тя не последва. Накрая той даде знак на стражите до ТенСуун, които държаха тежките чукове.
	— Знаеш ли, КанПаар — обади се ТенСуун едва сега, — докато носех това тяло преди година, научих някои важни неща.
	КанПаар махна отново. Стражите вдигнаха чуковете.
	— Ето например едно нещо, което все не намирах време да обмисля — продължи ТенСуун. — Хората не са създадени да развиват висока скорост. Но кучетата са.
	Чуковете се стовариха.
	ТенСуун скочи напред.
	Мощните задни крака го изстреляха внезапно. ТенСуун беше член на Третото поколение. Никой не бе изяждал и асимилирал тела повече от него и той знаеше как да подрежда мускулните групи в тялото си. Освен това бе прекарал цяла година в кожата на овчарка, упражнявайки се заедно със своята Мъглородна господарка. Беше преминал курс на обучение при една от най-талантливите аломантки, които светът бе познавал.
	Това, комбинирано с уменията му да изгражда скелетни конструкции, означаваше, че когато скача, ТенСуун скача. Стражите извикаха изненадано, когато пленникът внезапно се озова на десетина крачки от тях. Той се приземи върху четирите си лапи, но не се насочи към вратата, както биха очаквали.
	Вместо това се хвърли върху КанПаар. Първенецът на Вторите извика уплашено и размаха безпомощните си ръце, когато тежкото кучешко туловище се стовари върху него и го събори на каменния под. ТенСуун чу остър пукот, когато тънките кости на КанПаар започнаха да се трошат. От устата на обвинителя се изтръгна съвсем неприсъщ за една кандра писък.
	„Така му се пада — помисли ТенСуун, докато си пробиваше път през редицата на Вторите и събаряше още тела. — Ама наистина, що за глупак би избрал Истинско тяло от кристал?“
	Повечето кандри не знаеха как да реагират. Други — особено по-младите — имаха известен опит от преживяното при изпълнение на Договори в човешко обкръжение и се пръснаха, като оставиха по-възрастните си другари да седят сащисани по пейките. ТенСуун се шмугна между тях и хукна към вратата. Стражите на подиума — тези, които трябваше да му натрошат костите — се втурнаха към КанПаар — вроденото им чувство за дълг надделя над импулса да преследват беглеца. Освен това вероятно бяха видели, че тълпата запречва изхода, и предполагаха, че ТенСуун ще бъде спрян там.
	Веднага щом наближи тълпата ТенСуун скочи отново. Вин го бе научила да скача на невероятна височина и той бе упражнявал многократно мускулите си. Скокът му едва ли би впечатлил Мъглородната — ТенСуун отдавна не притежаваше Благодатта на Силата, която бе откраднал от ОреСюр, — но беше достатъчен, за да прелети над главите на кандрите. Отекнаха викове, но той вече се приземяваше от другата страна.
	— След него! — чу се вик откъм Палатата на Завета. — Хванете го!
	ТенСуун тичаше по коридора. Тичаше бързо — много по-бързо, отколкото би могло да тича двуного същество. Надяваше се, че кучешкото тяло ще му позволи да надбяга дори онези кандра, които носеха Благодатта на Силата.
	„Сбогом, мой дом — помисли ТенСуун, докато излизаше от главната пещера. — И сбогом на малкото чест, която ми бе останала“.


	Част трета
	Разбити небеса


	34.


	Трябва да се отбележи, че ферохимията е сила на баланса. От трите сили само тя е била известна на хората преди сблъсъка между Съхранението и Гибелта. При ферохимията силата първо се натрупва, а после се черпи. Няма загуба на енергия — само промяна на времето и темпа на нейната употреба.


	Марш влезе с уверена крачка в малкото градче. Пазачите на портата — която изглеждаше достатъчно паянтова да рухне от по-енергично потропване — замръзнаха. Метачите на сажди зад нея толкова се уплашиха, че дори не посмяха да побягнат.
	Марш не им обърна внимание. Земята се тресеше под краката му в красива песен — трусовете бяха чести по тези места, в сенките на връх Тириан. Това бе най-близкият саждив кратер до Лутадел. Марш вървеше по земя, завладяна и управлявана от Елънд Венчър. Но, разбира се, императорът я бе изоставил. За Марш, както и за онзи, който го командваше, това изглеждаше почти като покана. Всъщност двамата вече бяха едно. Марш се усмихна.
	Една малка частица от него все още беше свободна. Но той я бе оставил да дреме. Нека Гибелта смята, че се е предал. Това беше важно. Предишният Марш се бе свил в това ъгълче и не оказваше никаква съпротива. Любуваше се на замреженото от сажди небе, сякаш бе неописуемо красиво, и гледаше на агонизиращия свят като на благословено място.
	Не бързаше. Чакаше.
	Градчето изглеждаше прекрасно. Хората очевидно гладуваха, макар да се намираха в пределите на Централната област: „защитената“ зона на Елънд Венчър. Лицата им носеха чудесния измъчен вид на хора, изгубили всякаква надежда. Улиците бяха зле поддържани, домовете — някога населявани от благородници, а сега обитавани от изгладнели скаа — бяха покрити с пепел, градините бяха изпотъпкани и изсъхнали.
	Чудесната гледка накара Марш да се усмихне доволно. Зад гърба му хората най-сетне се раздвижиха, разбягаха се, чу се хлопане на врати. В градчето вероятно живееха шест-седем хиляди души. Но това не бе грижа на Марш. Поне засега.
	Интересуваше го една определена сграда. Беше доста по-различна от останалите — заможна къща на улица с подобни къщи. Навремето градчето бе станало популярно селище за аристократи, пожелали да се обзаведат с втори дом, и няколко благороднически семейства се бяха настанили тук за постоянно.
	Къщата, която му трябваше, изглеждаше малко по-добре поддържана. Градината, разбира се, беше буренясала, а външните стени на постройката не бяха почиствани от години. Но дървената й конструкция бе запазена от похищения, а на входната врата имаше пост.
	Марш уби стражника с една от острите като бръснач метални звезди, използвани навремето при церемониите на лорд Владетеля — Тласна звездата навътре в гърдите на пазача и нещастникът рухна безпомощно в прахоляка. Всички, които станаха свидетели на случката, явно бяха достатъчно благоразумни да не реагират.
	Като си тананикаше, Марш тръгна към входа на къщата, загледан в накацалите по стрехата гарвани. Зад вратата имаше каменна пътека, която се извиваше из запустялата градина. Навремето вероятно е била използвана за приятни разходки, но сега бе само проход сред гъстите храсталаци. Мъжът, който държеше къщата, очевидно не можеше да си позволи повече от самотния пазач на входа и никой не вдигна тревога при появата на Марш. Той се усмихна доволно, застана пред входната врата и почука.
	Отвори му прислужница и щом видя стоманените му очи и тъмното расо, ахна и замръзна. След това започна да трепери.
	Марш протегна ръка, с обърната напред длан, върху която бе сложил още една звезда. Тласна я право в лицето на жената. Остриетата се забиха с хрущене в черепа и жената падна. Той я прекрачи и влезе в къщата.
	Отвътре къщата изглеждаше много по-приятна, отколкото можеше да се съди по външния й вид. Марш повдигна вежди, докато оглеждаше стаята със стоманените си очи. Заради начина, по който функционираше зрителната му система, той не можеше да различава цветове, но познаваше достатъчно добре способностите си и не се съмняваше, че стига да поиска, би могъл да види и тях. Аломантичните линии от металните предмети в къщата бяха наистина зрелищна гледка.
	За Марш тази къща бе девствена белота и сияйни сфери от ярки цветове. Той разпали пютриум, за да подсили физическите си способности, и закрачи с лекота, каквато иначе не би могъл да постигне. Уби още двама прислужници, докато оглеждаше първия етаж, и след това се отправи към горния.
	Намери мъжа, когото търсеше, в една от стаите. Гологлав, със скъп костюм. С кръгло лице и малки мустачки. Хъркаше, а в краката му имаше празна бутилка от алкохол. Марш го изгледа с неудоволствие.
	— Изминах толкова път, за да те намеря. А когато най-сетне те открих, ти си се напил до припадък!
	Мъжът, разбира се, никога не бе виждал Марш. Това обаче не попречи на Марш да се подразни, че няма да може да зърне на лицето му ужаса, когато разбере, че в къщата му е влязъл инквизитор. Щеше да му липсва страхът, очакването на смъртта. За миг се изкуши да почака, докато мъжът изтрезнее, за да може да извърши убийството подобаващо.
	Но Гибелта не би му позволила. Марш въздъхна от тази очевидна несправедливост, повали похъркващия мъж на земята и заби в сърцето му бронзов клин. Не беше голям като инквизиторските клинове, но това не му пречеше да убива. Марш го извади с рязко дръпване от сърцето на някогашния благородник и кръвта му бликна по пода.
	Благородникът — Марш дори не му знаеше името — бе използвал наскоро аломантия. Бе Задимител — Мъглив, който умее да създава медни облаци — и тъкмо с това бе привлякъл вниманието на Гибелта. За нея той бе само поредният източник на важен ресурс.
	Ето защо бе дошъл Марш — за да извлече силата на мъжа и да я съхрани в бронзовия клин. Операция, която при други обстоятелства би оценил като прахосничество. Хемалургията — особено аломантичното насищане — бе много по-ефективна, когато забиваш клин през сърцето на жертвата право в намиращия се под или зад нея приемник. По такъв начин се губеха съвсем малко аломантични ресурси. А когато действаше по този начин — убиваше аломант, за да зареди клина, а после го отнасяше другаде, — крайният приемник щеше да получи много по-малко сила.
	Както и да е, той нямаше право на мнение. Поклати глава, докато прекрачваше трупа на убитата прислужница на вратата, после тръгна през занемарената градина. Никой не го спря, никой дори не го погледна и той с изненада забеляза, че няколко скаа дори са коленичили на земята.
	— Моля ви, ваша чест — извика един, докато Марш го подминаваше. — Моля ви, пратете отново принудителите при нас. Обещаваме този път да им служим по-добре.
	— Изгубихте тази възможност — отвърна Марш, загледан към мъжете иззад шиповете си.
	— Ние вярваме в лорд Владетеля — продължи мъжът. — Той ни хранеше. Моля ви. Семействата ни гладуват.
	— Какво пък — отвърна Марш. — Няма да се наложи още дълго да се безпокоите за това.
	Мъжете останаха приведени, объркани от думите му. Той не ги уби, макар че част от него го искаше. За съжаление Гибелта държеше да свърши това лично.
	Марш излезе от града и тръгна през полето. След около час спря, обърна се и погледна към градчето и саждивия кратер зад него.
	В този момент левият склон на планината изригна облаци прах, сажди и скали. Земята се разтърси и звуковата вълна едва не събори Марш. От зейналия отвор бликна кипяща лава и се застича към малкото езеро и градчето на брега.
	Марш поклати глава. Да. Храната съвсем не беше най-важният проблем на това градче. Тези хора трябваше сериозно да помислят за приоритетите си.


	35.


	Хемалургията е сила, за която бих искал да знам колкото се може по-малко. За Гибелта силата трябва да има необичайно висока цена — използването й трябва да е при мамливо и същевременно да сее разруха и хаос в процеса на приложение.
	На теория хемалургията е съвсем просто изкуство. Паразитно. Без наличието на други хора, от които да се крадат способности, хемалургията би била безполезна.


	— Ще се справиш ли? — попита Дух.
	Бриз извърна глава от озарената фасада на кръчмата и повдигна вежди. Дух го бе довел — заедно с неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи — при едно от най-големите и известни увеселителни заведения. Отвътре се чуваха гласове.
	— Да, всичко е наред — отвърна Бриз и пак огледа кръчмата. — Скаа да излизат на нощен живот? Никога не съм си мислил, че ще го видя. Изглежда, светът наистина върви към края си…
	— Отивам в един от бедняшките квартали — рече тихо Дух. — Трябва да проверя някои неща.
	— Бедняшки квартал значи — повтори Бриз замислено. — Може би трябва да те придружа. Забелязал съм, че колкото са по-бедни хората, толкова по-лесно си развързват езиците.
	Дух повдигна вежди.
	— Бриз, не се сърди, но ми се струва, че там ще се набиваш на очи.
	— Какво? — ококори се Бриз и кимна към кафявите си работнически дрехи — доста различни от типичния за него сюртук и жилетка. — Нали затова навлякох тези ужасни дрипи?
	— Дрехите не са всичко, Бриз. Имаш характерна… осанка. А и не си поръсен с достатъчно пепел.
	— Смесвал съм се с плебеите много преди да си се родил, момче — рече Бриз и го посочи с пръст.
	— Хубаво де — склони Дух, наведе се към земята и гребна шепа сажди. — Тогава да натъркаме малко мръсотия по лицето и дрехите ти…
	Бриз се намръщи, после каза:
	— Ще се срещнем в скривалището.
	Дух се засмя, изсипа саждите на улицата и изчезна в мъглите.
	— Никога не съм го харесвал — прошепна Келсайър.
	Дух забързано тръгна към Грапата. От време на време подскачаше и прелиташе по двайсетина крачки. Наметалото се развяваше зад него. Без пютриум със сигурност щеше да си счупи някоя кост, но ето че сега се движеше със същата сръчност, за която някога бе завиждал на Вин и Келсайър. Докато гореше пютриум, никога не усещаше умора — дори и съвсем лека. Даже обикновени действия, като разхождане по улицата, го караха да се чувства изпълнен с грация и сила.
	Стигна Грапата и навлезе в тесните проходи между къщите. Движеше се уверено към мястото, където беше сигурен, че ще открие жертвата си. Дюрн бе един от главатарите на подземния свят в Ортьо. Донякъде информатор, в повечето случаи просяшки крал, неуспелият музикант бе станал нещо като непровъзгласен губернатор на Грапата. Мъже като него винаги се появяват там, където хората се нуждаят от известни услуги и могат да платят за тях.
	Дух помнеше много добре онази първа вечер, когато се пробуди от двуседмичната треска; вечерта, в която отиде в кръчмата и чу хората да говорят за него. През следващите няколко дни навести и други кръчми и неведнъж чу да го обсъждат. Пристигането на Сейзед и Бриз му бе попречило да потърси сметка от Дюрн — който бе очевидният източник на слуховете. Време беше да поправи този пропуск.
	Ускори крачка, прескочи купчина изгнили дъски, заобиколи малък хълм пепел и приближи дупката, която Дюрн наричаше свой дом. Намираше се в стената на канала, изкопана навътре като пещера. Макар че дървеното черчеве на външната врата изглеждаше паянтово и изгнило като всичко останало в Грапата, Дух знаеше, че отвътре е подсилено с дебела дъбова греда.
	На пост отвън седяха двама яки мъжаги. Те втренчиха погледи в Дух, докато доближаваше вратата с развято от бързината наметало. Беше същото, с което бе облечен, когато го хвърлиха в огъня, и по него все още имаше черни обгорели дупки.
	— В момента шефът не приема, хлапе — изръмжа единият пазач, без да се надига от мястото си. — Ела по-късно.
	Дух изрита вратата. Резето отвътре се строши, вратата се изкърти от пантите и рухна на земята.
	Дух чак се изненада. Все още нямаше достатъчен опит в използването на пютриума. Но ако той бе слисан, пазачите бяха направо сащисани. Седяха, втренчили невярващо очи в избитата врата.
	— Може би трябва да ги убиеш — прошепна Келсайър.
	„Не — възрази Дух. — Но ще трябва да се движа много бързо“. Хлътна в тъмния отвор — нямаше нужда от факла или фенер, за да вижда. Докато приближаваше вратата в дъното на прохода, извади от джоба си очилата и превръзката и си ги сложи. Отзад долетяха виковете на пазачите.
	Този път Дух натисна по-внимателно и вратата отскочи, без да се строши. Той влезе в осветената стая, където четирима мъже играеха карти. Дюрн очевидно печелеше.
	Дух спря насред помещението и огледа присъстващите.
	— Вие тримата. Вън. С Дюрн трябва да си поговорим.
	На лицето на Дюрн се четеше искрена изненада. Пазачите най-сетне дотичаха и Дух се извъртя, приклекна и извади бастунчето си.
	— Всичко е наред — успокои ги Дюрн и се изправи. — Оставете ни сами.
	Пазачите се поколебаха, очевидно ядосани, че Дух ги бе преодолял с такава лекота, но после си тръгнаха заедно с партньорите по игра на Дюрн. Вратата се затвори.
	— Много впечатляващо нахлуване — отбеляза Дюрн и седна.
	— Чувам, че разправяш разни неща за мен, Дюрн — почна Дух. — Хората споменават името ми в кръчмите и го свързват с твоето. Разпространяваш слухове за смъртта ми, казваш, че съм бил приближен на Оцелелия. Откъде знаеш кой съм и защо използваш името ми?
	— О, я стига — озъби се Дюрн. — Да не мислиш, че можеш да запазиш анонимност тук? Ти си приятел на Оцелелия, прекарал си половината от живота си в двореца на императора.
	— Лутадел е много далече оттук.
	— Не чак толкова, за да не достигат новини — възрази Дюрн. — В града пристига Калаено око, слухти и харчи безогледно. Не беше много трудно да се сетим кой си. А и очите ти…
	— Какво очите ми?
	Грозноватият мъж повдигна рамене.
	— Всички знаят какви странни неща се случват с другарите на Оцелелия.
	Дух не знаеше как да изтълкува тези думи. Пристъпи напред, взе една карта от масата и плъзна пръст по повърхността й. Подсилените му сетива му помогнаха да усети мъничките издатини на гърба.
	— Белязани карти, а?
	— Разбира се — отвърна Дюрн. — Проверявах дали хората ми са способни да надушват, когато ги мамят.
	Дух хвърли картата на масата.
	— Все още не си ми казал защо пускаш слухове за мен.
	— Не се обиждай, хлапе — рече Дюрн. — Но, хъм… ти трябваше да си мъртъв.
	— Ако вярваш в това, защо въобще разговаряш с мен?
	— А ти как мислиш? Хората обичат Оцелелия — и всичко свързано с него. Тъкмо по тази причина Куелион използва името му толкова често. Но ако успея да докажа, че Куелион е убил един от приближените на Келсайър… в града има много хора, на които това няма да се понрави.
	— Сиреч просто се опитваш да ми помогнеш — рече хладно Дух. — От безкрайна добрина и нищо повече.
	— Ти не си единственият, който смята, че Куелион убива този град. Ако наистина си бил приближен на Оцелелия, би трябвало да знаеш, че понякога хората се борят.
	— Дюрн, някак си ми е трудно да си те представя в ролята на алтруист.
	— И аз теб.
	— Ние не знаехме с какво се захващаме — рече Дух. — Келсайър ни обещаваше богатства. А ти какво ще спечелиш от това?
	— Гражданина не е човек, с когото да правиш бизнес — изсумтя Дюрн. — Отлежалото червено вино на Венчърови да се продава за жълти клипсове! Контрабандата замря, защото хората се боят да купуват стоките ни. При лорд Владетеля нещата никога не са били толкова зле. — Той се наведе над масата. — Ако твоите приятелчета, дето се настаниха в старата сграда на Министерството, смятат, че могат да се справят с този безумец, кажи им, че имат подкрепата ми. В града няма кой знае какво нелегално движение, но Куелион ще се изненада какво можем да постигнем при добра организация.
	Дух се замисли.
	— Има един мъж, който подслушва разговорите в кръчмата на улица Западен поток. Прати някой да се свърже с него. Той е Усмирител — най-добрият, когото си срещал, — но със сигурност си личи сред тълпата. Направи му това предложение.
	Дюрн кимна. Дух се обърна да си върви, после го погледна през рамо.
	— И не споменавай пред него името ми, нито какво се е случило с мен.
	Излезе, мина покрай чакащите отвън пазачи и изгонени картоиграчи и веднага щом се озова на озарената от звездната светлина улица, побърза да свали превръзката.
	Докато крачеше по тесните улички на Грапата, отново се върна към току-що проведения разговор. Всъщност Дюрн не бе разкрил нищо чак толкова важно за него. Но въпреки това Дух имаше усещането, че наоколо се случват странни неща — неща които не бе планирал и не можеше да разгадае. Беше свикнал с гласа на Келсайър и с употребата на пютриум, но все още не бе сигурен, че ще оцелее в положението, в което се намираше.
	— Ако не се справиш скоро с Куелион — рече Келсайър, — той ще открие приятелите ти. Вече подготвя убийци.
	— Няма да ги прати — побърза да възрази Дух. — Особено ако е чул слуховете, които Дюрн пуска за мен. Всички знаят, че Сейзед и Бриз бяха от нашата група. Куелион не би ги премахнал, освен ако не се окажат пряка заплаха за поста му.
	— Куелион е неуравновесен човек — възрази Келсайър. — Не чакай твърде дълго. Не ти трябва да разбираш от личен опит на какво е способен.
	Дух потъна в мълчание. Изведнъж чу стъпки, приближаваха се бързо. Обърна се рязко, бръкна под наметалото си и посегна към оръжието.
	— Не си в опасност — тихо каза Келсайър.
	Дух се отпусна, загледан в тъмния силует, който се приближаваше. Оказа се, че е един от картоиграчите при Дюрн. Пуфтеше и лицето му бе зачервено от бързане и възбуда.
	— Милорд! — рече той.
	— Не съм лорд — отвърна Дух. — Какво е станало? Да не би Дюрн да е в опасност?
	— Не, господарю — отвърна мъжът. — Аз само… аз…
	Дух повдигна въпросително вежди.
	— Имам нужда от помощ — изпухтя задъхано мъжът. — Докато разберем кой сте, вече си бяхте тръгнали. Аз само…
	— Помощ за какво? — прекъсна го раздразнено Дух.
	— За сестра ми, господарю — рече мъжът. — Гражданина я прибра. Нашият баща беше… благородник. Дюрн ме скри, но Майли беше предадена от жената, при която живееше. Господарю, тя е само на седем. Той ще я изгори след няколко дни!
	Дух се намръщи. „Какво всъщност очаква от мен?“ Отвори уста да зададе въпроса, но спря. Спомни си, че не е предишният безпомощен Дух. Че може да направи нещо.
	Какво би направил Келсайър?
	— Можеш ли да ми намериш десет мъже? — попита Дух. — Твои приятели, готови за нощна работа?
	— Разбира се. Искам да кажа — почти сигурно. Това има ли нещо общо с Майли?
	— Не — отвърна Дух. — Но има общо с дълга ти за спасяването на Майли. Намери ми тези хора и ще видя какво мога да направя за спасяването на сестра ти.
	Мъжът кимна ентусиазирано.
	— Действай веднага — подкани го Дух. — Започваме тази вечер.


	36.


	При хемалургията от съществено значение е металът, от който е изработен клинът, както и положението на клина в тялото. Например стоманените клинове отнемат физичните аломантични сили — способността за горене на пютриум, калай, стомана или желязо — и ги предават на човека, в който се въвежда същият този клин.
	Клинове, изработени от други метали, отнемат ферохимични способности. Например всички първоначални инквизитори са получавали пютриумни клинове, които — след като се забият в тялото на ферохимик — прехвърлят на инквизитора способността да съхранява лекуваща сила. (Макар че не могат да го правят толкова бързо, колкото истинските ферохимици, в съответствие със закона за хемалургичния разпад.) Това очевидно е първоизточникът за прословутата способност на инквизиторите да се възстановяват бързо от раните си, но води и до необходимостта от продължителни почивки.


	— Не биваше да ходиш там — каза Сет с привидно равнодушие.
	Елънд повдигна вежди и смуши леко жребеца, с който яздеше из лагера. Тиндуил го бе научила да се показва пред хората, особено там, където от него се очаква да командва. Урок, който му допадна още тогава, и сега той бе яхнал коня си, — бе с черно наметало, за да скрие петната от сажди по дрехите си, и кръстосваше лагера така, че войниците да го виждат. Сет яздеше до него, завързан за специално изработеното седло.
	— Нима смяташ, че с влизането си в града съм се изложил на прекомерна опасност? — попита Елънд и кимна на група войници, които бяха преустановили работата си, за да му отдадат чест.
	— Не — отвърна Сет. — И двамата знаем, че не давам пукната пара за живота ти, момче. Освен това ти си Мъглороден. Щеше да се измъкнеш, ако положението стане напечено.
	— Какво тогава? Защо според теб това да е грешка?
	— Защото — рече Сет — си се срещнал с хората от града. Разговарял си с тях, танцувал си сред тях. По дяволите, момче. Не разбираш ли, че това е проблем? Когато удари часът за атака, ще се тревожиш да не би някой от тях да пострада.
	Известно време Елънд яздеше мълчаливо. Вече беше свикнал с утринните мъгли. Те обгръщаха лагера и скриваха мащабите му. Дори с подсиленото му от калай зрение далечните палатки бяха само силуети. Сякаш яздеше през някакъв мистичен свят, място на неясни сенки и далечни звуци.
	Беше ли грешка, че бе отишъл в града? Може би. Елънд добре разбираше какво има предвид Сет — знаеше колко е важно за един пълководец да гледа на враговете си не като на отделни хора, а като на множество. Пречка пред постигане на целта.
	— Аз пък съм доволен, че го направих — заяви той.
	— Зная. — Сет кимна и се почеса по гъстата брада. — И точно това ме ядосва, ако трябва да съм откровен. Ти си състрадателен човек. Това е слабост, но не е истинският ти проблем. Това, което ме безпокои, е неспособността ти да овладяваш това състрадание.
	Елънд го погледна учудено.
	— Не бива да се привързваш към противника си, Елънд — продължи Сет. — Трябва на всяка цена да избегнеш това положение! Дявол го взел, момче, всеки водач си има слабо място — победители стават тези, които се учат да надмогват недостатъците си, а не да ги подхранват! — Елънд не отговори и Сет въздъхна. — Добре, да говорим за обсадата. Инженерите отклониха няколко потока, водещи към града, но не мислят, че това е основният им източник на питейна вода.
	— Така е — потвърди Елънд. — Вин откри в пределите на града шест големи кладенеца.
	— Трябва да ги отровим.
	Елънд не отговори. Двете половини в него продължаваха да воюват. Мъжът, който беше преди, искаше да защити колкото се може повече хора. Човекът, в който се превръщаше обаче, бе много по-голям реалист. Той знаеше, че ще дойде време, в което ще трябва да убива — или най-малкото да сплаши, за да спасява хора.
	— Хубаво де — рече той. — Ще накарам Вин да свърши тази работа довечера — но ще остави бележки на кладенците, за да се знае, че сме го направили ние.
	— Защо? — намръщи се Сет.
	— Не искам да убивам хора, Сет — отвърна Елънд. — Само да ги изплаша. Те ще идат при Йомен за вода. Целият град ще поиска от него да предприеме нещо и тогава запасите му ще привършат бързо.
	Сет изсумтя. Но изглеждаше доволен, че Елънд е приел предложението му.
	— А околните селища?
	— Оставям на теб да се занимаваш с тях — рече Елънд. — Вземи десет хиляди войници и ги обиколи — стресни хората, но не убивай. Нека шпионите на Йомен го засипят с послания, че кралството му е на път да рухне.
	— Половинчата игра подхващаш, момко — намръщи се Сет. — Но все някога ще трябва да вземеш решение. Ако Йомен откаже да се предаде, ще се наложи да атакуваш града.
	Стигнаха щабната шатра и Елънд дръпна юздите на коня и каза тихо:
	— Зная.
	Сет само изсумтя.
	Отвътре излязоха слуги, за да го свалят от седлото. Почти в същия миг земята се разтресе и Елънд изруга и дръпна юздите да овладее коня си, който подскочи изплашено. Трусът бе толкова силен, че събори рейките на околните шатри и те рухнаха. Чуваше се дрънчене на падащи метални съдове и оръжия.
	Постепенно земетресението утихна и Елънд се обърна да провери как е Сет. Някогашният крал бе успял да овладее животното, но се бе килнал на една страна и всеки миг щеше да падне. Прислугата притича да му помогне.
	— Проклетите трусове стават все по-чести — изръмжа Сет.
	Из целия лагер се чуваха викове и ругатни. Напоследък трусовете наистина бяха зачестили, предишният бе едва преди две седмици. Земетресенията по принцип не бяха често явление в Последната империя — на млади години Елънд не помнеше да е преживял и едно подобно в Централната област.
	Въздъхна, скочи от коня и последва слугите, които внасяха Сет в шатрата.
	— Този глупак Хам съобщи ли ти новините от Лутадел? — попита Сет, щом останаха сами.
	— Съобщи ми, че няма никакви новини — отвърна Елънд. И наистина, от столицата нямаше нито вест, нито следа от поръчаните от Елънд припаси.
	— Не разполагаме с много време, Елънд. Не повече от два-три месеца. Ще стигнат колкото да отслабим защитата на Йомен, и може би да измъчим хората му до степен да решат, че е по-добре да ги нападнем.
	Елънд го погледна. Сет седеше в креслото, втренчил нахален поглед в него. Позата му бе достатъчно красноречива — Сет бе парализиран и не можеше да сплашва хората с физическата си сила. Ето защо намираше други начини да изглежда страховит.
	Сет знаеше как да удари там, където боли най-много. Намираше слабите места на хората и ги използваше по начин, на който не бяха способни дори Усмирителите. И същевременно Елънд подозираше, че в душата си е много по-добродушен, отколкото е склонен да признае.
	Днес изглеждаше особено изнервен. Сякаш беше разтревожен от нещо. Нещо важно — нещо, което може би е бил принуден да изостави?
	— Сет, с Алриане всичко ще е наред — каза Елънд. — Нищо няма да й се случи, докато е със Сейзед и Бриз.
	Сет изсумтя и махна небрежно с ръка — макар че отмести поглед.
	— По-добре ми е, когато тази малка глупачка не е наблизо. Нека онзи Усмирител се забавлява с нея! Както и да е, не говорехме за мен, а за теб и обсадата.
	— Казах ти, Сет — отвърна Елънд. — Ще нападнем, ако преценя, че е неизбежно. — Докато говореше, чергилото на шатрата се повдигна и влезе Хам, придружаван от спътник, когото Елънд не бе виждал на крака от седмици.
	— Демоа! — възкликна Елънд. — Вече си станал? Много се радвам.
	— Другите се оправиха преди доста време, Демоа — подметна Сет. — А повечето изобщо не се разболяха.
	„Освен онези, които умряха“ — помисли Елънд. Погледна Демоа и видя, че младият генерал се е изчервил от притеснение.
	— Какво има, Демоа?
	— Нищо, ваше величество.
	— Демоа, в моя лагер няма такъв отговор — скастри го Елънд. — За какво става въпрос?
	Хам въздъхна и дръпна един стол, яхна го наопаки и опря мускулестите си ръце на облегалката.
	— Ел, из лагера се носи слух…
	— Ама и тия войници! — изпръхтя Сет. — Суеверни са като бабички.
	— Та значи разправят — продължи Хам, — че тези, които се разболяват от мъглите, всъщност са наказани.
	— Наказани? — повтори Елънд. — За какво?
	— За липсата на вяра, ваше величество — докладва Демоа.
	— Глупости — рече Елънд. — Всички знаем, че мъглите избират жертвите си случайно.
	Но се замисли. „Не. Всъщност има някаква закономерност. Числата го доказват“.
	— Както и да е — въздъхна той, решен да смени темата. — Какви са докладите днес?
	Хам отговаряше за бойния дух и подготовката, Демоа за снабдяването и устройството на лагера, Сет — за стратегията и патрулите. Елънд ги слушаше с половин ухо, сключил ръце зад гърба си. Съобщенията не се различаваха почти по нищо от предидущите, но Елънд се радваше, че Демоа се връща към задълженията си.
	Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Обсадата се развиваше доста добре, макар че тази игра на изчакване започваше да го дразни. Може би наистина щеше да е по-добре да нападне града незабавно — както го съветваше и Сет. Разполагаше с колоси, а и всички доклади потвърждаваха, че войниците му са по-добре подготвени от тези в гарнизона на Фадрекс. Скалните тераси подсилваха отбранителната мощ на града, но и Елънд не беше в съвсем неизгодно положение.
	Само дето подобно решение щеше да му коства твърде много жертви.
	Стъпка, която се колебаеше да предприеме — защото щеше да се превърне от защитник в агресор. От бранител в завоевател. Ядосваше се на собственото си колебание.
	Имаше още една причина, която го спираше да нападне града. Отначало бе смятал Йомен за зъл тиран, покварен принудител, верен на лорд Владетеля. Но за съжаление се оказа, че Йомен е уравновесен и разумен човек. При това защитаваше позицията си със солидни аргументи. В известен смисъл обвиненията му спрямо Елънд бяха верни. Елънд наистина бе лицемер. Говореше за демокрация, а бе взел трона със сила.
	Той вярваше, че хората са очаквали тъкмо това от него. Но в този факт се коренеше и лицемерието му. По същата логика би могъл да прати Вин да убие Йомен. Но можеше ли да издаде смъртна присъда на човек, който не бе направил нищо нередно, освен че бе следвал принципите си?
	Убийството на принудителя изглеждаше почти толкова непочтено, колкото и пращането на колосите в града. „Сет е прав — помисли Елънд. — Опитвам се да мисля и за двете страни“. За един кратък миг, докато разговаряше с Телдън на бала, бе почувствал увереност в себе си. Наистина все още вярваше в собствените си твърдения. Смяташе, че е различен от лорд Владетеля. Че предоставя на народа си свобода и му осигурява справедливост.
	Ала имаше чувството, че тъкмо тази обсада може да прекатури баланса между това, което е — и което би могъл да стане. Би ли могъл да оправдае завземането на Фадрекс със сила, избиването на армията и плячкосването на провизиите и всичко това уж за благото на народа на своята империя? А щеше ли да посмее да направи обратното — да отстъпи от Фадрекс и да забрави за тайните на скривалището — тайни, които може би щяха да спасят империята? Да ги остави в ръцете на човек, смятащ, че спасява съгражданите си в името не на друг, а на лорд Владетеля?
	Все още не беше готов за решение. За момента предпочиташе да изчака, дори да потърси друга възможност. Каквато и да е, само да не се налага да щурмува града. Дори продължителната обсада му се струваше по-благоприятна. През това време можеше да прати Вин, за да се опита да проникне в скривалището. Според доклада й сградата бе строго охранявана. Не беше сигурна, че ще успее да влезе от първия опит. Но може би по време на бала охраната щеше да е по-небрежна. Чудесен момент да надзърне вътре и да провери какво се крие там.
	„Ако Йомен не е наредил да изнесат плочата с надписа на лорд Владетеля — мислеше си Елънд. — Или ако там е имало нещо друго“.
	И все пак това бе възможност. Досегашните записки на лорд Владетеля целяха единствено да помогнат за оцеляването на хората. Ако Елънд успееше да намери начин да получи неговите съвети, без да се налага да щурмува града и да избива хиляди, бе готов да го направи.
	Мъжете привършиха с докладите и Елънд ги освободи. Хам излезе забързан за сутрешните упражнения с войниците. Сет го последва след малко, отнесен от неизменните слуги. Но Демоа се задържа. Не беше никак лесно за Елънд да си припомни, че генералът е само с няколко години по-голям от него. Голият скалп и множеството рани го караха да изглежда остарял, също и изтощението от прекараната болест.
	Демоа, изглежда, бе разколебан от нещо. Елънд чакаше търпеливо и накрая генералът сведе засрамено очи.
	— Ваше величество… струва ми се, че трябва да ме освободите от поста ми.
	— И защо смяташ така?
	— Не мисля, че съм достоен за тази служба.
	Елънд се намръщи.
	— Милорд, само човек, който има доверието на Оцелелия, може да заема подобен пост — побърза да вметне младият генерал.
	— Сигурен съм, че ти си точно такъв човек, Демоа.
	Генералът поклати глава.
	— Тогава защо той позволи да се разболея? Защо избра точно мен?
	— Демоа, казах ти, това става случайно.
	— Милорд, не бих искал да споря с вас, но и двамата знаем, че това не е вярно. Нали вие сам казахте, че тези, които се разболяват, страдат по волята на Келсайър?
	— Така ли? — учуди се Елънд.
	— Да. Когато изложихме армията на мъглите. Тогава извикахте на хората да не забравят, че Келсайър е Господар на мъглите и че следователно болестта ни спохожда по негова воля. Мисля, че бяхте прав. Оцелелия наистина е Господар на мъглите. Той сам се провъзгласи за такъв, в нощта преди да загине. Милорд, той причинява болестта. Зная, че е така. Открива тези, които нямат вяра, и ги наказва.
	— Нямах предвид това, Демоа — рече Елънд. — Говорех, че Келсайър иска да преживеем това страдание, а не че избира конкретни хора.
	— Както и да е, милорд, вие казахте тези думи.
	Елънд махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключен.
	— Милорд, а как ще обясните странното съотношение? — попита Демоа.
	— Не съм сигурен — призна Елънд. — Вярно е, че точният брой на разболелите се е необичаен от статистическа гледна точка, но това няма връзка с твоя случай.
	— Не говорех за тази бройка, милорд — рече Демоа, все така свел поглед. — А за тези, които остават болни, докато другите се възстановяват.
	— Чакай малко. — Елънд го погледна. — Това пък какво значи?
	— Не сте ли чули, милорд? — попита тихо Демоа. — Писарите го обсъждаха и постепенно слухът плъзна из армията. Повечето хора не разбират от цифри, но знаят, че става нещо странно.
	— Какви цифри? — попита Елънд.
	— Милорд, разболелите се са пет хиляди.
	„Точно шестнайсет процента от армията“ — помисли Елънд.
	— От тях умряха петстотин — продължи Демоа. — От останалите почти всички се възстановиха в един и същи ден.
	— Но не и някои — рече Елънд. — Като теб.
	— Като мен — повтори приглушено Демоа. — Триста двайсет и седем души продължихме да боледуваме, докато другите вече бяха на крака.
	— Е, и? — попита Елънд.
	— Това е точно една шестнайсета от разболелите се, милорд — обясни Демоа. — И ние продължихме да боледуваме точно шестнайсет дни. До последния час.
	Чергилото изплющя от внезапен повей. Елънд не можа да потисне споходилата го тръпка.
	— Съвпадение — рече накрая. — Когато се ровиш в статистиката, винаги се натъкваш на подобни неща, трудно обясними статистически аномалии.
	— Не ми изглежда като обикновена аномалия, милорд — възрази Демоа. — Това число се появява отново и отново. Шестнайсет.
	Елънд поклати глава.
	— Дори и да е така, Демоа, това не означава нищо. Просто едно число.
	— Точно толкова месеци е прекарал Оцелелия в Хатсинските ями — промълви Демоа.
	— Съвпадение.
	— На толкова години е била лейди Вин, когато станала Мъглородна.
	— Пак съвпадение — упорстваше Елънд.
	— Твърде много станаха съвпаденията, милорд.
	Елънд се намръщи и скръсти ръце. Демоа, разбира се, беше прав. „Безсмислено е да отричам. Трябва да зная какво мислят хората, не да им противореча“.
	— Добре, Демоа — рече той. — Да кажем, че нито едно от тези неща не е съвпадение. Изглежда, имаш някаква теория за тях.
	— Тази, която ви казах одеве, милорд — оживи се Демоа. — Мъглите са дело на Оцелелия. Избират определени хора и ги убиват, други от нас се разболяват и винаги се спазва числото шестнайсет, за да ни докажат, че той стои зад тези събития. Тези които прекарват болестта най-тежко, са същите, които са ни навлекли гнева му.
	— Е, като изключим умрелите, разбира се — рече Елънд.
	— Вярно — потвърди Демоа и вдигна глава. — Така че… може би има надежда за мен.
	— Не целях да те успокоявам, Демоа. Все още не приемам тази идея. Може би има странности, но интерпретацията се основава на предположения. Защо Оцелелия ще ти е ядосан? Ти си един от най-верните му последователи.
	— Аз сам избрах този пост, милорд — обясни Демоа. — Той не ме е посочвал. Просто… започнах да проповядвам, а хората ме слушаха. Вероятно това го е разгневило. Ако го е желаел, щеше да ми го подскаже, докато беше още жив.
	„Едва ли Оцелелия е мислел точно за това, докато е бил жив — рече си Елънд. — По-важно е било да разбуни духовете на скаа, да ги вдигне на бунт“.
	— Демоа — заговори той, — знаеш, че приживе Оцелелия не е създавал подобна религия. Беше измислена от хора като теб чак след като той напусна този свят.
	— Истина е — потвърди Демоа. — Но той се е явявал пред някои хора след смъртта си. И аз не съм един от тях.
	— Не се е явявал пред никого — рече Елънд. — Това беше кандрата ОреСюр, с неговото тяло. И това също ти е добре известно.
	— Да — рече Демоа. — Но кандрата действаше по заповед на Оцелелия. А аз не бях в списъка на навестените.
	Елънд сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Знаеше, че Демоа не е малодушен. Беше го виждал да се изправя дръзко пред дваж по-висок от него колос.
	— Демоа — каза той, — искам да ме разбереш правилно. Самосъжалението ти започва сериозно да ти вреди. Щом мъглите поразиха точно теб, какво по-добро доказателство, че действат на случаен принцип, който няма нищо общо с настроенията на Келсайър? Сега едва ли е най-добрият момент да се поддаваш на съмнения. И двамата знаем колко много си посветил на тази армия.
	Демоа се изчерви.
	— Помисли за това — добави Елънд и прибави към думите си едва доловим окуражаващ аломантичен Тласък. — Ти си недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите. Така че, вместо да се поддаваш на униние, по-добре да открием истинската причина за поведението на мъглите.
	Демоа помълча няколко секунди, после кимна.
	— Вероятно сте прав, милорд. Навярно съм се заблуждавал.
	Елънд се усмихна. После изведнъж си припомни собствените си думи: „Това е недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите“.
	Не беше съвсем вярно. Демоа бе сред най-фанатично вярващите в лагера. Ами другите, които бяха лежали болни колкото него? Дали и те бяха хора, отдадени на вярата?
	И тъкмо да зададе този въпрос, отекнаха виковете.


	37.


	Хемалургичният разпад не е толкова очевиден при инквизитори, които са били създадени от Мъглороден. Тъй като те вече притежават аломантични способности, разширяването им с нови ги прави невероятно силни.
	В повечето случаи обаче инквизиторите биват създавани от Мъгливи. Оказва се, че Търсачи като Марш са най-ценени сред кандидатите. Защото когато няма подходящ Мъглороден, инквизиторът с подсилвани от бронз способности е могъщ инструмент за издирване на Мъгливи скаа.


	От далечината долетяха писъци и Вин се надигна стреснато в каютата. Не беше заспала, но почти дремеше. Поредната нощ на скитосвания из Фадрекс я бе изтощила.
	Но забрави умората веднага щом от север долетяха шумове от битка. „Най-сетне!“ — помисли си, отметна завивките и излетя от каютата. Беше облечена както обичайно с панталони и риза и заредена с неизменния запас стъкленици. Гаврътна една.
	— Лейди Вин! — извика един от лодкарите. — Нападнаха лагера!
	— И тъкмо навреме — отвърна Вин, Тласна се от кнехта на ладията изскочи във въздуха и се стрелна през утринната мъгла, оставяйки след себе си белезникави вихри, като птица, преминаваща през облак.
	С разпален калай скоро откри къде се води битката. Няколко групи конници бяха нахлули в северната част на лагера и изглежда, се опитваха да си пробият път към товарните ладии, закотвени в широката извивка на канала. Аломантите на Елънд бяха в средата на отбранителната линия на брега, с Главорезите отпред и Монетомети на втора линия, за да обстрелват нападателите. Фланговете се пазеха от обикновени войници, които се биеха добре, а и конниците бяха забавени от барикадите.
	„Елънд беше прав — помисли си с гордост Вин, докато се снижаваше от небето. — Ако не бяхме изложили хората ни на въздействието на мъглите, сега щяхме да имаме сериозни проблеми“.
	Стратегическият ход на краля бе спасил припасите им и бе довел до примамването на един щурмови отряд на Йомен. Конниците вероятно бяха очаквали да прекосят лагера с лекота — тоест да заварят войниците неподготвени в мъглите — и да подпалят без затруднение ладиите с провизии. Но съгледвачите на Елънд ги бяха разкрили своевременно и вражеската кавалерия срещаше достоен отпор.
	Конници на Йомен атакуваха лагера и от южната страна. Макар че войниците на Елънд се сражаваха храбро, противникът им притежаваше предимството на конник срещу пешак. Вин се стрелна нататък, разпали пютирум, за да подсили тялото си, хвърли една монета, Тласна се от нея, за да забави спускането си, и стъпи на земята, вдигайки облак прах. Конниците от южната страна бяха проникнали на около една трета в лагера и Вин се приземи точно сред тях.
	„Без подкови са — осъзна тя в мига, когато се обърнаха към нея. — Копията им са с каменни върхове и не носят мечове. Йомен се е подготвил добре“.
	Това само разпали интереса й и тя се усмихна, усетила приятния прилив на адреналин в кръвта си. След броени мигове към нея препускаха трийсетина ездачи.
	Вин ги изгледа спокойно. После скочи. Не й трябваше стомана, за да набере височина — подсилените й от пютриум мускули свършиха същата работа. Преметна се над копието на най-предния конник и усети как върхът му цепи въздуха под нея. Изрита войника с крак в лицето и той изхвърча от седлото. Вин скочи до търкалящото се тяло, пусна една монета и се Тласна настрани от галопиращите войници. Събореният ездач изкрещя под копитата на конете.
	Тласъкът на Вин я отнесе през разтвореното чергило на една голяма спална шатра. Тя стъпи на земята, Тласна се от металните клинове и ги изтръгна.
	Стените на шатрата се разтърсиха, чу се пукот на скъсани въжета, шатрата излетя във въздуха и се разтвори като птичи криле, клиновете изпънаха въжетата. От резкия повей се вдигна облак пепел и войниците от двете страни на бойната линия се извърнаха към нея. Тя изчака платнището да се снижи и Тласна отново. Клиновете се откъснаха от въжетата и полетяха право към конниците.
	Мъже и животни западаха едновременно с крясъци и цвилене. Шатрата изплющя на земята до нея. Вин се усмихна и прескочи раздраното платнище. Конниците полагаха отчаяни усилия да реорганизират атаката си, но тя не им даде време. Войниците на Елънд вече бяха отстъпили от бойното поле, за да може Вин да атакува, без да се бои, че ще нарани свои хора.
	Вин се втурна между конниците, които се опитваха да й препречат пътя с туловищата на своите животни, Придърпа отново, изтръгна още клинове от земята и ги използва като метални стрели. Още десетина конници изпопадаха.
	Чу зад гърба си тропот на копита, обърна се и видя, че един от капитаните е организирал нова атака. Десетина конници се носеха към нея, едни вдигнали копия, други опънали тетивите на лъкове.
	Вин не обичаше да убива. Но пък харесваше аломантията — предизвикателството на умението, силата и тръпката на Тласъците и Тегленето, усещането за мощ, изпълващо тялото, и когато мъже като тези й осигуряваха извинението да прибягва до насилие, не се колебаеше.
	Стрелите нямаха никакъв шанс да я достигнат. Пютриумът й придаваше сила и баланс и тя с лекота ги избягваше, като се Теглеше от метални предмети зад гърба си. Скочи във въздуха и под нея профуча още една изтръгната от земята палатка. Вин се приземи и я Тласна пред себе си. Тя се разтвори като тръсната носна кърпа и помете препускащите коне.
	Вин надигна втора стъкленица, за да попълни запасите си от стомана, Придърпа и вдигна още една шатра във въздуха. Но конниците вече бяха започнали да отстъпват. Тя понечи да ги последва, но спря. Някой я следеше — виждаше сянката му в мъглата. Разпали бронз.
	От фигурата се излъчваха ритмични пулсации. Аломант. Мъглороден. Беше твърде нисък, за да е Елънд. Вин не можеше да различи повече подробности заради мъглата и пепелта.
	Не беше време за колебания. Вин хвърли една монета и литна към непознатия.
	Той отскочи назад и се Тласна във въздуха. Вин го последва и скоро лагерът остана зад тях. Мъжът се насочи към града, придвижваше се с огромни подскоци над покритата със сажди земя. Прехвърча над скалните тераси и Вин го последва.
	В поведението на неизвестния я нямаше онази игривост, с каквато бе характерен Зейн. Този човек наистина се опитваше да й избяга.
	Вече се носеха над покривите на сградите. Вин скръцна със зъби, подразнена от неспособността си да го настигне.
	Да, той беше добър. Принуждаваше я да полага огромни усилия. „Чудесно!“ — помисли си тя и подготви дуралуминий. Беше се приближила достатъчно, за да се увери, че фигурата не е само сянка в мъглата, че е реална и телесна, а не някакъв призрак. Беше почти сигурна, че това е човекът, който я бе следил при първото й проникване във Фадрекс. Йомен имаше свой Мъглороден.
	Но за да се сражава с този човек, първо трябваше да го настигне. Тя изчака подходящия момент, тъкмо когато достигаше най-високата точка на поредния си скок, изгаси всички метали и разпали дуралуминий. И Тласна.
	Зад гърба й долетя трясък — от неестествено силния й Тласък вратата, която бе използвала за котва, бе излетяла от пантите. Вин се изстреля напред с главоломно ускорение и профуча като пусната от тетивата стрела. Приближаваше противника си с неимоверна скорост.
	Но той бе изчезнал. Вин изруга и отново разпали калай. Не можеше да го остави да гори по време на дуралуминиевия изблик — тогава запасът й от калай щеше да свърши в едно мълниеносно изригване, което можеше да я заслепи. Притегли надолу и кацна на един покрив. Приклекна и се огледа.
	„Къде изчезна?“ — запита се и разпали бронз, доверявайки се на инстинктивната си и същевременно необяснима — способност да прозира през медните облаци на противниците си. Нито един аломант не можеше да се скрие от нея, освен ако не изгаси напълно всичките си метали. Което, изглежда, бе направил този. Отново. За втори път й се измъкваше.
	Всичко това намекваше за една обезпокоителна възможност. Вин бе положила максимални усилия да опази в тайна способността си да прониква през медни облаци, но бяха изминали близо четири години, откакто я бе открила. Зейн знаеше за нея и не беше изключено да са се досетили и други.
	Постоя още малко на покрива, макар да знаеше, че няма да открие нищо повече. Противникът й бе достатъчно хитър да й избяга в точния момент, когато бе изгасила калая, и вероятно щеше да остане скрит, докато тя си тръгне. Нещо повече, тя се зачуди защо въобще й бе позволил да го забележи…
	Стана рязко, погълна съдържанието на още една стъкленица, Тласна се от покрива и полетя с яростна тревога назад към лагера.
	Войниците вече разчистваха мястото на битката. Елънд крачеше сред тях, издаваше нареждания, поздравяваше отличилите се и въобще беше на показ. Щом видя белия му мундир, Вин изпита облекчение.
	Приземи се до него и попита:
	— Елънд, нападнаха ли те?
	Той я погледна.
	— Какво? Мен? Не, с мен всичко е наред.
	„Значи аломантът не е бил пратен, за да ме отвлече, та да нападнат Елънд“ — помисли си тя и се намръщи озадачено. Тъкмо тази мисъл й бе хрумнала. Но…
	— Вин, с мен всичко е наред, но… — продължи Елънд.
	— Какво е станало? — попита Вин разтревожено.
	— Колосите. Половината са избити.


	Половината колоси лежаха избити в подножието на стръмното плато. Двайсетте хиляди чудовища бяха намалели до десет хиляди за съвсем кратко време, след като умело поставената клопка бе посяла смърт и разруха сред чудовищата, докато войниците на Елънд отбиваха привидната атака. Мъгли бяха попречили на хората да видят какво става, преди да е станало твърде късно. Самият Елънд бе почувствал повея на смъртта откъм колосите, но погрешно го бе приел за типичната за тях жажда да убиват.
	— Има пещери в задната част на тези скали — каза Хам. — Йомен сигурно е прибрал катапултите си в тях, когато е разбрал за приближаването ни, макар че най-вероятно ги е построил с идеята да нападне Лутадел. Както и да е, това плато е идеално място за позиция за обстрел. Според мен Йомен е разположил тук катапултите с намерението да атакува нашата армия, но когато е забелязал, че колосите се настаняват в подножието на платото…
	Елънд все още чуваше писъците в главата си — колосите, изпълнени с жажда да убиват и същевременно неспособни да атакуват своя противник, който се е намирал високо над тях. Хвърлените с катапултите камъни бяха довели до жестоки поражения и малко след това чудовищата се бяха освободили от контрола му. Гневът им бе толкова мощен, че той не бе успял да им попречи да се нахвърлят едни срещу други. Основната част от жертвите бяха дадени след това, докато колосите се бяха млатили помежду си. Почти всеки втори колос бе загинал от ръката на свой другар.
	„Изгубих контрол над тях“ — помисли си той. Беше станало съвсем за кратко и само защото колосите не бяха имали възможност да се доберат до нападателите си. Но това се бе оказало напълно достатъчно.
	— Щателно подготвена операция, Ел — продължи Хам. — Йомен е забелязал, че патрулите ни в сутрешните часове са подсилени, и съвсем правилно е предположил, че очакваме атака по това време. И игра според очакванията ни — удари ни, но само за да удари и тук.
	— Което му струва доста — отвърна Елънд. — Наложи му се да изгори собствената си обсадна техника, за да не попадне в ръцете ни, и да се раздели с няколкостотин от най-добрите си войници — плюс конете им — при атаката на лагера.
	— Така е — потвърди Хам. — Но си струва да размениш катапултите и дори петстотин конници срещу десет хиляди колоса, нали? А и Йомен сигурно отдавна изпитва затруднения с храната за животните — само Оцелелия знае откъде се сдобива със зоб. По-добре да ги използва сега, преди да са започнали да измират от глад.
	Елънд кимна замислено. „Това доста затруднява положението. С десет хиляди колоса по-малко…“ Изведнъж силите им изглеждаха доста по-съпоставими. Елънд можеше да поддържа обсадата, но щурмът на града вече беше рискован.
	Той въздъхна.
	— Не биваше да разполагаме колосите толкова далече от главния лагер. Ще трябва да ги преместим.
	На Хам това очевидно изобщо не му се понрави.
	— Те не са опасни — добави Елънд. — С Вин можем да ги контролираме.
	„В повечето случаи“.
	Хам сви рамене и тръгна към лагера, а Елънд се приближи до Вин, която стоеше на самия ръб на платото. Беше му някак неспокойно на тази височина. Ала тя като че ли дори не забелязваше стръмнината.
	— Трябваше да ти помогна да си върнеш контрола над тях — каза Вин тихо, зареяла поглед в далечината. — Но Йомен ми отвлече вниманието.
	— Той измами всички ни — отвърна Елънд. — Усещах, че нещо става с колосите, но не си давах ясна сметка. Възвърнах контрол над тях, докато ти се прибра, но по това време половината бяха мъртви.
	— Йомен има Мъглороден.
	— Сигурна ли си?
	Вин кимна.
	„Още един проблем“. Елънд се постара да сдържи яда си. Войниците имаха нужда от уверен водач.
	— Ще ти дам хиляда колоса — рече. — Трябваше да си ги разделим по-рано.
	— Ти си по-силният — заяви Вин.
	— Очевидно не съм достатъчно силен.
	Вин въздъхна, после кимна.
	— Ще сляза долу.
	— А аз ще ти освободя хиляда. Бъди готова да ги поемеш веднага.


	„Трябваше да усетя, че съм позволила да ме завладее възбудата на битката“ — мислеше си Вин, докато се спускаше в плавен полет надолу. Сега вече всичко й изглеждаше съвсем ясно. Но за съжаление резултатът от атаката само подклаждаше предишното й безпокойство.
	Хвърли една монета и се приземи. Дори скок от няколкостотин стъпки височина вече не я плашеше. Спомни си първия път, когато се изправи на стената на Лутадел — как я беше страх да използва аломантията и да скочи въпреки окуражаването на Келсайър. Сега можеше да пристъпи от ръба на някоя скала и да полети надолу, унесена в собствените си мисли.
	Закрачи по покритата със сажди земя. Слоят пепел вече стигаше до глезените й и ако не гореше пютриум, щеше да я затруднява при ходене. Саждопадите ставаха все по-гъсти.
	Човек се приближи почти веднага и тръгна до нея. Вин не знаеше дали между двамата съществува някаква особена връзка, или чудовището просто е заинтригувано от появата й. Имаше нова рана на ръката, вероятно получена по време на битката.
	Както обикновено емоционалният фон в лагера на колосите бе едва доловим. Допреди съвсем малко те се бяха налагали и убивали яростно под дъжд от сипещи се отгоре камъни. Сега просто седяха, събираха се на малки групи и не обръщаха никакво внимание на раните си. Щяха да запалят огньове, ако имаше дървета. Неколцина ровеха земята и поглъщаха шепи пръст.
	— Човек, твоите другари никога ли не изпитват тъга? — попита Вин.
	Едрият колос сведе към нея нацепеното си кървящо лице.
	— Тъга?
	— Толкова много от вас загинаха. — Тя погледна към въргалящите се наоколо трупове. Повечето бяха одрани — това бе обичайният ритуал при колосите, когато погребваха мъртвите.
	— Ние ще се погрижим за тях — рече Човек.
	— Така е — потвърди Вин. — Като им смъкнете кожата. Всъщност защо го правите?
	— Те са мъртви — отвърна Човек, сякаш това обяснение бе достатъчно.
	Недалеч от тях една група, командвана от безшумните заповеди на Елънд, бавно се отдалечи от лагера. След малко колосите спряха и се заоглеждаха, но вече не се движеха като един.
	Вин реагира незабавно: изгаси металите, разпали дуралуминий, добави и цинк в масивно Теглене, разпалвайки чувствата на колосите, и те незабавно преминаха под неин контрол.
	Управлението на толкова много чудовища не беше лесна работа, но все пак бе в пределите на възможностите й. Вин им нареди да се успокоят и да не убиват повече, после им позволи да се върнат в лагера. Отсега нататък те щяха да са частица от ума й, но нямаше да се налага да използва повече аломантия, за да ги управлява. Можеше да не им обръща внимание, поне докато чувствата им са уравновесени.
	Човек погледна към тях и каза:
	— Ние сме… по-малко.
	Вин го погледна учудено.
	— Да. Как разбра?
	— Аз… — Човек млъкна, втренчил изцъклените си очи в лагера. — Ние се бихме. Загивахме. Трябват ни още. Имаме твърде много мечове. — И посочи към голяма купчина тежки клиновидни мечове, които вече нямаха собственици.
	„Можеш да контролираш броя на колосите чрез техните мечове — й бе казал веднъж Елънд. — С растежа си те се бият за по-тежки мечове. Свободните оръжия отиват при дребните, млади колоси. Но никой не знае откъде се вземат те“.
	— Ще ви трябват още колоси за тези мечове — подхвърли Вин.
	Човек кимна.
	— Което означава — продължи Вин, — че имате нужда от още деца.
	— Деца?
	— Да, още деца. Още колоси.
	— Ти трябва да ни ги дадеш.
	— Аз?
	— Ти се би — каза той и посочи ризата й. По нея имаше кръв, но не нейната собствена.
	— Така е — съгласи се Вин.
	— Дай ни още.
	— Не те разбирам. Моля те, покажи ми.
	— Не мога — отвърна Човек и поклати глава. — Не е редно.
	— Почакай — спря го Вин. — Не е редно? — За първи път чуваше подобен абстрактен израз от колос.
	Човек я погледна и тя видя усилието, изписано на лицето му. Тласна го съвсем леко с емоционална аломантия. Не знаеше какво да го пита, а и така контролът й над него отслабна. Но въпреки това го подкани да разсъждава — предполагаше, че точно в този момент умът му се бори със собствените му инстинкти.
	Той изкрещя.
	Вин отстъпи назад изплашена, но Човек не се нахвърли върху нея, а се затича към лагера, като вдигаше облаци сажди. Другите се отдръпнаха от пътя му — не от страх, защото лицата им оставаха безстрастни. Просто имаха достатъчно здрав разум да се отстранят.
	Вин го последва предпазливо. Човек се приближи към един от все още неодраните трупове, вдигна го, метна го на рамо, после се затича към лагера на Елънд.
	„Олеле“ — помисли Вин, хвърли една монета и излетя във въздуха. Понесе се зад Човек, като внимаваше да не го изпреварва. Поколеба се дали да не му нареди да се върне, но се отказа. Вярно, че поведението му беше странно, но може би щеше да извлече полза от това. Колосите по правило не вършеха нищо необичайно, дори бяха твърде предсказуеми.
	Тя се приземи при външния пост на лагера и махна на часовите да се отдръпнат. Човек мина покрай тях и продължи навътре. Вин отново заподскача зад него, като махаше на всички да му правят път.
	Човек спря в средата на лагера. Изглежда, възбудата му се бе уталожила. Вин го сръчка отново, той се огледа и тръгна към мястото на битката.
	Вин продължи да го следва с нарастващо любопитство. Човек не бе извадил меча си. Освен това не изглеждаше разгневен, а по-скоро… напрегнат. Пак спря, огледа се и тръгна право към палатката, в която бяха прибрали ранените.
	Вин го изпревари и застана пред него тъкмо преди да влезе при тях.
	— Човек — повика го тя. — Какво правиш?
	Без да отговори, той стовари мъртвия колос на земята, наведе се и започна да го дере. Кожата се отделяше лесно — екземплярът беше дребен и тя висеше на големи гънки, твърде широка за тялото.
	Войниците наоколо се развикаха отвратено. Вин следеше внимателно действията му, въпреки че стомахът й инстинктивно се бе свил. Предчувстваше, че е на прага да разбере нещо много важно.
	Човек бръкна в трупа и извади нещо.
	— Почакай — спря го Вин и пристъпи напред. — Какво е това?
	Човек все едно не я чу. Пак извади нещо и този път Вин мярна блясъка на окървавен метал. Взря се и успя да разгледа предмета, преди той да се скрие в ръката на чудовището.
	Беше клин. Малък метален прът, забит в хълбока на мъртвия колос. На главата на клина висеше парче синкава кожа, сякаш…
	„Сякаш клиновете задържат кожата на място — помисли си Вин. — Като пирони, прикрепящи плат на стена“.
	Клинове. Клинове като…
	Човек извади още един клин и още един, изправи се и влезе в палатката. Лекарите и войниците се развикаха, но никой не посмя да се опита да го спре. Колосът бавно заоглежда ранените. После спря до един лежащ в безсъзнание войник.
	„Спри!“ — нареди му мислено Вин.
	Човек замръзна. Едва тогава тя осъзна с ужас какво става.
	— В името на лорд Владетеля — прошепна. — Щеше да го превърнеш в колос, нали? Ето откъде се вземате. Ето защо нямате деца.
	— Аз съм човек — натърти чудовището.


	38.


	Хемалургията може да се използва за извличане на аломантични и ферохимични сили и прехвърлянето им на друг човек. Но хемалургичният клин може да бъде създаден и при убийството на обикновен човек — такъв, който не е нито аломант, нито ферохимик. В такъв случай клинът присвоява силата на Съхранението, обитаваща душата на жертвата. (Същата тази сила, която дава на хората разум.)
	Хемалургичният клин може да извлича тази сила и да я прехвърля на друг човек, надарявайки го с необясними способности, сходни на тези при аломантията. В края на краищата тялото на Съхранението — частица от което се съдържа във всеки човек — е тъкмо същината, подхранваща аломантията.
	По такъв начин една кандра, надарена с Благодатта на Силата, всъщност придобива частица от вътрешната мощ, наподобяваща тази при горене на пютриум. Благодатта на Присъствието дарява по същия начин умствени възможности, докато Благодатта на Съзнанието осигурява по-голяма острота на сетивата, а Благодатта на Стабилността — сила и твърдост на духа.


	Понякога Дух преставаше да забелязва дори мъглите. Бяха се превърнали в бледа прозрачна завеса. Почти невидима. Звездите в небето сияеха като милиони дребни светлинки, хвърлящи ярка светлина. Красота, видима единствено за него.
	Стоеше до изгорелите останки на сградата. Скаа работници сновяха предпазливо из овъглените основи. Дух често забравяше, че за разлика от него те не виждат добре в мрака. Трябваше да ги държи близо едни до други, тъй като те работеха по-скоро пипнешком.
	Миризмата, разбира се, беше нетърпима. Но горящият пютриум му помагаше да я преодолее. Може би силата на пютриума го улесняваше да избягва нежелани реакции като гадене и кашляне.
	Неведнъж се бе чудил какво ли би станало, ако се комбинират калай и пютриум. Повечето аломантични свойства бяха противоположни — стоманеният Тласък на металите и желязното Придърпване например. Медта прикриваше аломанти, бронзът помагаше да бъдат засечени. Цинкът подсилваше чувствата, месингът ги потискаше. Ала калаят и пютриумът не изглеждаха антиподи — единият подсилваше тялото, другият — сетивата.
	Но въпреки това бяха противоположни. Калаят изостряше до такава степен усета в ходилата, че доскоро всяка стъпка бе за него истинско мъчение. Пютриумът укрепваше тялото и го правеше издръжливо на болка, така че докато крачеше из развалините, той не усещаше нищо. По същия начин докато преди светлината го заслепяваше, сега благодарение на пютриума дори не се налагаше да носи превръзка.
	Двата метала бяха противоположни и същевременно се допълваха — също както и други аломантични чифтове. Дух подсъзнателно усещаше, че е правилно да ги използва едновременно. Как бе оцелял досега без пютирум? Бил е човек едва с половината от своите възможности. А сега бе завършен.
	Но въпреки това често се питаше какво ли е да притежава и останалите аломантични способности. Келсайър му бе дарил пютриума. Дали не би могъл да ощастливи Дух със стоманата и желязото?
	Един от работниците надзираваше действията на останалите. Казваше се Франсон — същият, който бе помолил Дух да спаси сестра му. До екзекуцията оставаше само един ден. Скоро детето щеше да бъде изгорено в някоя подпалена къща, но Дух търсеше начин да предотврати това. Засега обаче не можеше да направи нищо. А междувременно Франсон и хората му копаеха.
	Дух бе споделил събраните сведения за Гражданина и неговите помощници със Сейзед и Бриз и те, изглежда, бяха доволни от постигнатото. Но при засилените мерки за сигурност около дома на Гражданина решиха, че ще е глупаво да продължават да го следят, докато не решат какво да правят с града. Дух прие предложението им, макар че той самият чувстваше нарастващо нетърпение. Жадуваше да се срещне отново с Белдре, момичето с тъжните очи.
	Истината бе, че не знаеше нищо за нея. Самозалъгваше се за противното. И все пак при първата им неочаквана среща тя не извика, нито го предаде. Изглежда, по някакъв начин бе събудил интереса й. Това бе добър знак, нали?
	„Глупак — рече си той. — Тя е сестра на Гражданина! За малко да загинеш при срещата с нея. Съсредоточи се върху конкретните задачи“.
	Отново се загледа към работниците. След малко към него се приближи Франсон — целият покрит с мръсотия.
	— Милорд, преровихме тази част четири пъти. Мъжете изнесоха всички останки от мазето и изринаха пепелта. Ако имаше нещо ценно, щяхме да го открием.
	Франсон вероятно бе прав. Дух извади от джоба си кесия и му я подаде. Едрият скаа повдигна вежди.
	— Възнаграждението — обясни Дух. — За останалите. Работиха три поредни нощи.
	— Те са мои приятели, милорд — рече Франсон. — Просто искат да помогнат за спасението на сестра ми.
	— Въпреки това им плати — нареди Дух. — И ги посъветвай да похарчат парите за храна и припаси — преди Куелион да е забранил парите.
	— Да, милорд. — Франсон погледна настрани, към обгорените останки на една колона. В подножието й работниците бяха подредили това, което им бяха заръчали да търсят: девет човешки черепа. Те хвърляха зловещи сенки на звездната светлина. Зловещо ухилени, овъглени, почернели.
	— Милорд — рече Франсон. — Може ли да попитам защо го правим?
	— Бях наблизо, когато тази къща изгоря. Видях как натикват вътре хорицата и ги заключват. И не можах да направя нищо.
	— Аз… съжалявам, милорд.
	Дух поклати глава.
	— Каквото било — било. Но смъртта им може да ни научи на нещо.
	— Милорд?
	Дух не сваляше поглед от черепите. В деня, когато Дух бе гледал как изгаря тази къща — първия път, в който бе присъствал на екзекуция на Гражданина, — Дюрн му бе казал нещо. Дух бе поискал от него сведения за недостатъците на Гражданина, нещо, което да му помогне да го победи. В отговор Дюрн бе произнесъл странни думи. Беше го посъветвал да… преброи черепите.
	Дух така и не бе имал време да помисли върху този съвет. Знаеше, че Дюрн вероятно би му обяснил какво има предвид, ако е достатъчно настоятелен, но идеята бе друга. Дух трябваше сам да прозре истината. Да разбере какво прави Гражданина.
	И вече знаеше.
	— Десет души бяха вкарани да умрат в тази къща, Франсон — рече Дух. — Десет. А черепите са девет.
	Мъжът се намръщи.
	— И какво означава това?
	— Означава, че имам начин да спасим сестра ти.


	— Не зная как да го тълкувам, господарю Бриз — рече Сейзед.
	Седяха в една ортьойска кръчма. Алкохолът се лееше като река и скаа работниците прииждаха въпреки късния час и мъглите.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Бриз. На тази маса седяха само двамата; Горадел и трима негови помощници се бяха настанили на съседната.
	— Много странно нещо — рече Сейзед. — Хайде, мога да приема, че вече има кръчми само за скаа. Но да излизат нощем по улиците?
	Бриз повдигна рамене.
	— Може би страхът им от нощта е бил продукт по-скоро на пропагандата на лорд Владетеля, отколкото на самите мъгли. Когато по улиците нощем обикалят въоръжени патрули, нещастният скаа предпочита да си остане у дома.
	Сейзед поклати глава.
	— Занимавал съм се с този въпрос, господарю Бриз. Страхът на скаа от мъглите бе дълбоко вкоренен — той бе неизменна част от техния живот. Но само за една година Куелион е успял да го разсее.
	— Според мен тази работа са я свършили бирата и виното — възрази Бриз. — Ще останеш изненадан от това какви усилия е готов да положи човек, за да се напие до забрава.
	Сейзед погледна чашата на Бриз — събеседникът му очевидно харесваше кръчмите на скаа и дори се примиряваше с това, че за да влезе в тях, трябва да носи семпли дрехи. Разбира се, последната предпазна мярка вероятно беше излишна. Ако слуховете тук се разпространяваха със същата скорост, с каквато навсякъде другаде, хората вече щяха да са свързали Бриз с делегацията, посетила Куелион преди няколко дена. И сега, когато Сейзед се бе появил в кръчмата, подозренията им щяха да са се потвърдили. Защото нямаше начин да се скрие самоличността на Сейзед. Принадлежността му към терисците бе очевидна. Беше висок, гологлав, с издължено лице и провиснали от многобройните обеци ушни миди.
	Времето за анонимност бе отминало, но пък Бриз го бе използвал добре. През първите няколко дни, когато никой не знаеше кои са, той бе установил връзки с тукашния подземен свят. Сега двамата със Сейзед можеха да седят и да се наслаждават на питиетата си, без да привличат ненужно внимание. Бриз, разбира се, поддържаше около себе си постоянен успокояващ фон, но въпреки това Сейзед бе впечатлен от действията му. За човек, привързан към живота във висшето общество, Бриз се справяше забележително при контактите си с обикновените хорица.
	Седналите на една близка маса мъже се разсмяха гръмогласно и Бриз стана, за да се присъедини към тях. Сейзед остана на мястото си, загледан в недокоснатата си чаша вино. Според него имаше съвсем очевидна причина, поради която скаа вече не се бояха от мъглите. Суеверието им бе надвито от нещо по-силно — от Келсайър. От човека, когото сега наричаха Господаря на мъглите.
	Църквата на Оцелелия бе завоювала много по-обширни територии, отколкото Сейзед бе предполагал. В Ортьо тя не беше организирана по същия начин като в Лутадел и целите й изглеждаха малко по-различни, но преклонението пред Келсайър оставаше неоспорим факт. Нещо повече, тъкмо разликите правеха този феномен толкова невероятен.
	„Какво пропуснах? — зачуди се Сейзед. — Каква връзка може да има?“
	Мъглите убиваха. Но въпреки това тези хора излизаха навън. Не се ли страхуваха от смъртта?
	„Това не е мой проблем. Трябва да се съсредоточа върху нашите задачи. Напоследък занемарих изследването на религиите“. Беше съвсем близо до края и тъкмо това го тревожеше. Досега всяка религия се бе оказала изпълнена с несъответствия, противоречия и логически пропуски. Страхуваше се, че сред нито една от всичките религии, съхранени в неговите металоеми, не ще открие истината.
	Бриз му махна с ръка и Сейзед се надигна и като се стараеше внезапно завладялото го отчаяние да не му проличи, отиде до съседната маса. Мъжете му направиха място.
	— Благодаря — рече Сейзед и седна.
	— Забрави си чашата, приятелю терисец — рече един от мъжете.
	— Извинявам се — отвърна любезно Сейзед. — Никога не съм си падал по упойващи напитки. Моля ви, не го приемайте като оскърбление. Благодаря ви, че ми обърнахте внимание.
	— Тоя винаги ли приказва така? — обърна се мъжът към Бриз.
	— Май не си срещал досега терисец, а? — подметна друг.
	Сейзед се изчерви, а Бриз се разсмя и положи ръка на рамото му.
	— Добре, господа. Доведох ви терисеца, както помолихте. Хайде, питайте, каквото искахте.
	На масата седяха шестима — все местни миньори, доколкото Сейзед бе в състояние да прецени. Един от мъжете се наведе напред и отпусна покритите си с белези ръце на масата.
	— Бриз туканка ни разказа разни неща — поде той с нисък глас. — Но хора като него са лесни на обещания. Куелион също наприказва множко преди година, когато поемаше властта, след като Страф Венчър замина.
	— Да — отвърна Сейзед. — Разбирам скептицизма ви.
	— Но! — Мъжът вдигна ръка. — Терисците никога не лъжат. Всички го знаят — били те господари, скаа, крадци или принудители.
	— Та искахме да те питаме — намеси се друг мъж. — Е, може да си различен и да ни излъжеш. Но по-добре да го чуем от терисец, отколкото от Усмирител.
	Бриз премигна и едва скри изненадата си. Очевидно не знаеше, че са разкрили способностите му.
	— Задайте въпросите си — подкани ги Сейзед.
	— Защо дойдохте в нашия град? — попита един от мъжете.
	— За да поемем властта над него — отвърна Сейзед.
	— Но защо ви е това? За какво му е притрябвал на сина на Венчър Ортьо?
	— По две причини — рече Сейзед. — Първо, заради ресурсите, които предлага. Не искам да изпадам в подробности, но е достатъчно да кажа, че градът ви е привлекателен от чисто икономически аспект. Втората причина обаче е също толкова важна. Лорд Елънд Венчър е един от най-добрите хора, които някога съм познавал. И той вярва, че може да направи повече за гражданите на Ортьо от настоящото правителство.
	— Това няма да е никак трудно — изръмжа един от присъстващите. Но друг поклати глава.
	— Какво? Искате да предадем града отново на Венчърови? Нима само за една година забравихте какви ги вършеше тук Страф?
	— Елънд Венчър не е като баща си — посочи Сейзед. — Той е човек, заслужаващ да бъде следван.
	— А терисците? — попита един скаа. — Те следват ли го?
	— В известен смисъл — отвърна Сейзед. — Някога моят народ се е опитвал да се управлява сам, както сега вие. Но скоро са осъзнали преимуществото на съюзниците. Сега сънародниците ми се преместиха в Централната област и приеха закрилата на Елънд Венчър. „Разбира се — помисли си Сейзед, — те биха предпочели аз да ги управлявам. Да съм техен крал“.
	На масата се възцари мълчание.
	— Уф, не зная — въздъхна първият мъж. — Защо въобще трябваше да го обсъждаме? В края на краищата Куелион държи здраво властта, а тези хора дори нямат армия, за да му вземат трона. Какъв смисъл?
	— Лорд Владетеля бе свален от нас въпреки че също нямахме армия — побърза да вметне Бриз. — А и самият Куелион взе властта от благородниците. Светът се променя.
	— Не се опитваме да създадем бунтовническа армия — обясни Сейзед. — Искаме само да ви накараме… да се замислите. Разговаряйте с приятелите си. Вие очевидно сте хора с влияние. Може би, когато Куелион чуе, че сред сънародниците му расте недоволство, ще смени методите си.
	— Може би — рече един от мъжете.
	— Не ни трябват тези чужденци — обади се друг мъж. — Оцелелия от Пламъците е дошъл, за да се справи с Куелион.
	Сейзед премигна учудено. Оцелелия от Пламъците? Зърна лека усмивка на устните на Бриз — Усмирителят, изглежда, бе чувал това име и преди и сега следеше реакцията на Сейзед.
	— Оцелелия няма нищо общо с обсъждания въпрос — подхвърли един от присъстващите. — Не мога да повярвам, че въобще говорим за бунт. Светът е в хаос, ако сте чули какво става зад пределите на града! Не трябва ли да сме доволни от малкото, което имаме?
	„Оцелелия? — помисли си Сейзед. — Келсайър? Изглежда, са му дали ново име. Оцелелия от Пламъците?“
	— Сейзед, виждам, че нещо те мъчи — прошепна Бриз. — Защо не попиташ, а? Няма нищо лошо да задаваш въпроси.
	Разбира се, че нямаше.
	— Оцелелия… от Пламъците? — повтори Сейзед. — Защо наричате Келсайър по този начин?
	— Не Келсайър — рече един от мъжете. — За друг човек говорим. Новият.
	— Оцелелия от Хатсин дойде да свали лорд Владетеля — рече първият мъж. — Така че нищо чудно Оцелелия от Пламъците да е тук със същата цел по отношение на Куелион. Може би трябва да се вслушваме в тези хора.
	— Ако Оцелелия е тук, за да свали Куелион — рече един мъж, — няма да се нуждае от помощта на онези типове. Те искат града само за себе си.
	— Извинете — намеси се Сейзед, — но не може ли да ме запознаете с този нов… Оцелял?
	Мъжете се спогледаха.
	— Моля ви — подкани ги Сейзед. — Аз съм приятел на Оцелелия от Хатсин. Много бих искал да се запозная с човека, когото, изглежда, смятате за също толкова важен.
	— Утре — рече първият мъж. — Куелион се мъчи да държи назначените дати в тайна, но се разчува. Ще има екзекуция на Пазарния ров. Елате там.


	39.


	Дори сега ми е трудно да възприема мащабите на всичко това. Събитията, предвещаващи края на света, изглеждат по-величави, отколкото бе Последната империя и хората, които я поддържаха. Усещам сянката на нещо древно, нечие разпокъсано присъствие, нещо, което обхваща пространството.
	Ровех се и търсех, но успях да се добера само до едно име: Адонасий. Кой или какво е това, все още не зная.


	ТенСуун бе изпълнен с ужас.
	Пепел се сипеше на едри парцали от черното небе, сякаш самият въздух бе покрит с петната на неизлечима болест. Дори на мястото, където клечеше, на върха на един ветровит хълм, слоят пепел бе достатъчно дебел, че да покрие всичката растителност. Клоните на някои дръвчета се бяха скършили под тежестта на саждите.
	„Как може да са тъй слепи? — помисли си той. — Как може да се крият в своята дупка, наричана гордо Родината, докато животът горе умира?“
	Но ТенСуун бе живял стотици години и разбираше донякъде умората и примирението на Първите и Вторите. Понякога той изпитваше същите чувства. Желание да остави нещата да се развиват от само себе си. Да прекара живота си в мирното спокойствие на подземния свят. Той познаваше външния свят — беше го пропътувал надлъж и нашир, познаваше го много по-добре от много хора и колоси. Какъв смисъл да трупа още опит?
	За Вторите навярно неуморимото му желание да служи на Договори бе изглеждало странно. Второто поколение никога не го бе разбирало. ТенСуун не излизаше горе от желанието да бъде послушен. Правеше го от страх — страх, че ще стане примирен и апатичен като тях и ще започне да мисли, че външният свят няма никакво значение за кандра.
	Поклати глава, изправи се и се спусна по склона, като вдигаше облачета прах. Колкото и да бе страшен пейзажът, той бе щастлив, че е на свобода. Чувстваше се отлично в тялото на овчарка — в него се криеше толкова много сила и пъргавина. Не можеше и дума да става за сравнение с човешко тяло. И сякаш бе създадено по поръчка за него. Каква по-добра форма за една кандра с неувяхваща страст към пътуване? Кандра, напускала Родината много повече пъти от всеки свой сънародник, за да служи на омразните човешки господари, и всичко това само защото се страхува да не попадне в плен на собственото си самодоволство?
	Затича към близката горичка, с надеждата, че тук пепелявият слой ще е по-тънък. Саждопадите бяха явление, предсказвано в най-старите легенди на кандра. Каква полза от Първия договор, от чакането, от съхранението на Завета? За повечето кандра, изглежда, тези неща се бяха превърнали в неоспорими стойности.
	Но истината бе, че тези неща значеха нещо. Те имаха свой произход. ТенСуун бе роден много след като бяха възникнали, но познаваше кандри от Първото поколение и бе възпитан от Вторите. Беше израсъл във време, когато Първият договор — Заветът, Развръзката — бяха нещо повече от думи. Първият договор бе списък с инструкции. Действия, които да бъдат предприети, когато светът наближи своя край. Не беше празна церемония, нито метафора. Той знаеше, че съдържащото се в него плаши много кандри. За тях щеше да е по-добре, ако Първият договор си остане философско, абстрактно понятие — защото ако все още бе реален и неоспорим, би изисквал от тях големи жертви.
	ТенСуун — беше затънал в черни сажди до коленете на кучешките си крака — търсеше мястото, където се бе скрил преди година, след като се разбунтува срещу своя господар Зейн и напусна Лутадел, за да се прибере в Родината.
	Спусна се в една падина, изкатери една скала и заобиколи следващата, като разбутваше купчините сажди. И ето, че го откри — отвора в скалата, дупката, където се бе подслонил преди година. Помнеше я, въпреки че саждите бяха променили околния пейзаж. Отново му помогна Благодатта на Съзнанието. Как ли щеше да се справи без нея?
	„Ами без нея въобще нямаше да съм разумен“. Тъкмо предаването на тази Благодат събуждаше един мъглив дух за съзнателен и пълноценен живот. Всяка кандра притежаваше някоя от четирите: Присъствие, Сила, Стабилност и Съзнание. Нямаше значение коя от тях е получила — всяка осигуряваше разум, превръщаше мъгливия дух в напълно осъзната кандра.
	Но в добавка към разума всяка Благодат добавяше и нещо друго. Мощ. Говореше се, че имало кандри, които притежавали повече от една Благодат, като ги вземали от други.
	ТенСуун пъхна лапа в отвора и почна да копае слегналите се сажди, за да извади нещата, които бе скрил тук преди година. Скоро ги измъкна навън — на скалната площадка. Два малки гладки метални клина. За всяка Благодат бяха нужни два клина. ТенСуун не знаеше защо. Просто така бе устроен светът.
	Легна на земята и нареди на кожата на рамото си да се разтвори, за да погълне клиновете. Придвижи ги навътре, между сухожилия и мускули — разтвори на пътя им няколко органа, после ги оформи наново така, че клиновете да ги пронизват.
	И веднага почувства как Силата го изпълва. Тялото му заякна. Не беше от уголемяване на мускулите — това можеше да направи и сам. Не, сега всеки от мускулите му бе придобил нова, вътрешна сила, можеше да функционира по-добре, да понася много по-големи натоварвания.
	Благодатта на Силата. Беше откраднал тези два клина от тялото на ОреСюр. Без тях никога нямаше да може да следва Вин, когато действаха заедно преди година. Те удвояваха силата и издръжливостта на мускулите му. Не би могъл да регулира или променя нивото на добавена сила — това не беше ферохимия или аломантия, а нещо различно. Хемалургия.
	Създаването на всеки клин костваше нечия смърт. ТенСуун се опитваше да не мисли за това, също както се стараеше да забрави, че се бе сдобил с тази Благодат благодарение на това, че бе убил сънародник от своето поколение. Клиновете бяха изработвани от самия лорд Владетел, определен брой всеки век, за да подпомогнат кандра в създаването на следващо поколение.
	Сега вече разполагаше с четири клина, сиреч две Благодати, и беше един от най-могъщите живи кандра. Скочи уверено от скалната площадка на цели двайсет стъпки по-долу. Затича — много по-бързо отпреди. Благодатта на Силата наподобяваше аломантичното горене на пютриум, но не беше същото. Тя нямаше да подпомага безкрайно дълго мускулните усилия на ТенСуун, а и за целта не се използваше външен източник на енергия. Но от друга страна, той не се нуждаеше от метали, за да прибягва до нея.
	Тичаше на изток. Първият договор бе изричен. Когато Гибелта се завърне, кандра трябваше да идат при своя Отец, за да му служат. За съжаление техният Отец бе мъртъв. Първият договор обаче не допускаше тази възможност. Ето защо — лишен от изгледи да намери Отеца — ТенСуун избра следващата възможност. Тръгна да търси Вин.


	40.


	В началото предполагахме, че колосите са съчетание от двама души. Но грешахме. Колосите не се получават в резултат от сливането на двама човеци, а на пет, доказателство за което са четирите клина, нужни за тяхното създаване. Не пет тела, разбира се, а пет души.
	Всеки чифт клинове осигурява това, което кандра наричат Благодатта на Силата. Но освен това всеки клин изопачава още малко тялото на колоса и го отдалечава от човешкия му първообраз. Такава е цената при хемалургията.


	— Никой не знае как точно се създават инквизиторите — говореше Елънд от предния край на шатрата на малката група, включваща Хам, Сет, писаря Ноорден и почти възстановения Демоа. Вин седеше най-отзад и мислеше за последното си откритие. Че Човек… всички колоси… някога са били хора.
	— Но има доста теории по въпроса — продължи Елънд. — След падането на лорд Владетеля двамата със Сейзед направихме някои проучвания и научихме интересни факти от принудителите, които разпитахме. Първо, за създаване на инквизиторите се използват обикновени хора — те помнят кои и какви са били, но придобиват нови аломантични способности.
	— Опитът ни с Марш го доказа — обади се Хам. — Той помнеше кой е дори след като бяха забили всички метални пръти в тялото му. Когато стана инквизитор, силата му бе като при Мъглороден.
	— Простете — рече Сет, — но някой ще ми обясни ли какво общо, мътните го взели, има този разговор с обсадата на града? Там няма инквизитори.
	Елънд скръсти ръце.
	— Въпросът е важен, Сет, защото не воюваме само с Йомен. Има нещо, което не разбираме и което е много по-важно от войниците зад стените на Фадрекс.
	— Все още ли вярваш в тези приказки за края на света и боговете? — изсумтя Сет.
	— Ноорден — рече Елънд и погледна към писаря. — Бъди така добър да съобщиш на лорд Сет това, което ми каза тази сутрин.
	Бившият принудител кимна.
	— И тъй, милорд, става дума за следното. Броят на хората, които се разболяват и умират от мъглите, е повтарящо се число. Природата винаги е действала под формата на организиран хаос — но тези числа са прекалено точни, за да възникват на случаен принцип. Не мога да повярвам, че която и да било естествена сила е в състояние да създаде подобни резултати.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.
	— Какво ли, милорд? Представете си, че чуете почукване зад стените на вашата шатра. Ако то се повтаря от време на време, без точен модел или ритъм, ще решите, че вятърът вдига чергилото и го удря в някоя рейка. Но ако повторението му е равномерно, ще решите, че някой отвън удря с някакъв предмет по рейката. При това ще направите тази преценка веднага, защото макар да знаете, че природата може да се повтаря, знаете и че никога не е тъй точна в повторенията си. Същото може да се каже и за тези резултати, милорд. Те са твърде организирани, направо прецизни, за да са естествени. Би трябвало да са дело на някого.
	— Искаш да кажеш, че някой разболява хората ни? — попита Сет.
	— Някой… в смисъл на човек? Не, не мисля — отвърна Ноорден. — Но причина за тях със сигурност е нещо разумно. Нещо със собствена програма, нещо, което се старае да е последователно.
	Възцари се тишина.
	— И това има някаква връзка с инквизиторите? — попита предпазливо Демоа.
	— Има — потвърди Елънд. — Или поне ако мислите като мен — което не може да се каже за мнозина.
	— За добро или за лошо… — добави усмихнато Хам.
	— Ноорден, какво знаеш за процеса на създаване на инквизиторите? — попита Елънд.
	Писарят го погледна сконфузено.
	— Бях в Ортодоксалния отдел, както сигурно знаете, не в Инквизиторския.
	— Но сигурно си чувал слухове — упорстваше Елънд.
	— Разбира се — отвърна Ноорден. — И не само слухове. Висшите принудители непрестанно се мъчеха да разберат откъде инквизиторите черпят силата си. Съществуваше съперничество между отделите и… всъщност това може би не ви интересува. Както и да е, наистина дочувахме слухове.
	— И? — подкани го Елънд.
	— Говореше се, че… — Ноорден се поколеба. — Че инквизиторът е смес от много различни хора. За създаването на един инквизитор Отделът събирал цяла група аломанти и комбинирал способностите им в него.
	Отново се възцари тишина. Вин се намръщи. Не обичаше, когато се говори за инквизитори.
	— В името на лорд Владетеля! — възкликна Хам. — Това е! Ето защо инквизиторите преследваха така ревностно Мъгливите скаа! Не разбирате ли? Не е било само защото лорд Владетеля е наредил да изтребват нечистокръвните. По такъв начин инквизиторите са поддържали бройката си! Нуждаели са се от аломанти, които са убивали, за да създадат нови инквизитори!
	— Тези клинове по някакъв начин прехвърлят аломантичните способности — каза Елънд. — Убиваш осем Мъгливи и събираш силата им в един човек, като Марш. Сейзед веднъж ми каза, че Марш не обичал да говори за деня, в който го направили инквизитор, но споменал, че процесът е… кървав.
	Хам кимна.
	— И когато Келсайър и Вин откриха помещението, където го бяха отвели, намериха там труп — каза Хам. — Само че тогава сметнаха, че е на самия Марш!
	— По-късно Марш каза, че на онова място били загинали много хора — рече тихо Вин. — Само дето от тях не бе останало нищо… за да разберем.
	— Пак питам — обади се Сет. — Какъв е смисълът на всичко това?
	— Важното е, че разговорът ни те дразни — подхвърли засмяно Хам. — А каква по-важна причина от тази?
	Елънд изгледа строго и двамата.
	— Смисълът, Сет, е, че Вин в началото на тази седмица откри нещо важно.
	Всички се извърнаха към нея.
	— Колосите — каза Вин. — Те се създават от хора.
	— Какво? — Сет я погледна намръщено. — Това е абсурдно!
	— Не — отсече Вин. — Сигурна съм в това. Прегледах няколко от живите. В телата им има забити метални клинове. По-малки са от прътите на инквизиторите и са направени от различен метал, но всички колоси ги имат.
	— Никой досега не знаеше откъде се вземат новите колоси — обади се Елънд. — Лорд Владетеля е пазел тази тайна като зеницата на окото си и тя бе една от големите загадки на нашето време. Колосите, изглежда, започват да се изтребват помежду си, когато никой не ги контролира. Но въпреки това винаги са били твърде много. Как?
	— Защото непрестанно попълват бройката си — рече Хам, като кимаше замислено. — От селата, които плячкосват.
	— Питали ли сте се някога — заговори Елънд, — по време на обсадата на Лутадел, защо армията на Джастис нападна едно с нищо незабележимо градче, преди да дойде при нас? Трябвали са им попълнения.
	— Те винаги се местят — заговори Вин, — носят дрехи и разправят, че ще се превърнат в хора. Но не могат да си припомнят какви са били. Умовете им са увредени.
	— Преди два дни Вин успя да накара един от тях да покаже как се създава колос — каза Елънд. — От това, което се е опитал да направи, и от думите му е ясно, че е смятал да събере двама души в един. Това ще доведе до създаването на същество със силата на двамата, но без ума на дори единия.
	— Това е трето изкуство — заяви Хам развълнувано. — Трети начин да се използват метали. Съществува аломантия, която черпи от силата на самите метали. Има ферохимия, която използва металите, за да извлича сила от човешкото тяло, а сега и…
	— Марш го наричаше хемалургия — рече тихо Вин.
	— Хемалургия… — повтори Хам. — Използване на метал, за да се черпи сила от нечие чуждо тяло.
	— Невероятно — рече Сет. — Но какъв е смисълът?
	— Лорд Владетеля е създавал слуги, които да му бъдат верни — рече Елънд. — Използвал е това изкуство… тази хемалургия… за да си набавя войници, които ние наричаме колоси. Създавал е шпиони, известни като кандра. И е сътворявал свещенослужители, познати като инквизиторите. И на всички тях е залагал слабо място, за да може да ги контролира.
	— Благодарение на ТенСуун открих как се контролират колосите — призна Вин. — Той ми издаде тайната съвсем съзнателно. Спомена, че кандра и колосите са роднини, и тогава се сетих, че мога да използвам един и същи метод, за да ги контролирам.
	— Все още не разбирам накъде ни води това — обади се Демоа.
	— Демоа, инквизиторите също трябва да имат слабо място — отвърна Елънд. — Тази хемалургия определено уврежда ума. Тя позволява на някой аломант да проникне в мислите и да получи контрол. Благородниците непрестанно се чудеха защо инквизиторите са тъй фанатично предани на лорд Владетеля. Те не бяха като редовите принудители — подчинението им стигаше до крайност. Бяха усърдни до самозабрава.
	— Това се случи и с Марш — прошепна Вин. — Първия път, когато го срещнах, след като стана инквизитор. Изглеждаше толкова различен. А после продължи още да се променя, докато накрая се обърна срещу Сейзед и се опита да го убие.
	— Всичко това — заговори отново Елънд — ни навежда на мисълта, че има нещо, което контролира инквизиторите и колосите. Нещо, което използва слабото място, заложено от лорд Владетеля в тези същества, и ги контролира като пешки. Нещастията, които ни сполетяха, хаосът, последвал Рухването — това не са случайни събития. Не повече от точните бройки на разболелите се и умрели от мъглите. Зная, че може да ви се стори съвсем очевидно, но важното е, че вече сме разкрили метода. Разбираме защо могат да бъдат контролирани и как става това. И колкото повече мисля за откритието на Вин, толкова повече вярвам, че всичко това е свързано. Колосите, кандра и инквизиторите не са три отделни явления, а част от един общ феномен. Сега, когато изплува и познанието за това трето изкуство… за тази хемалургия… на пръв поглед не ни се струва нищо особено. Не смятаме да я прилагаме, за да създаваме още колоси, така че каква полза от нея?
	Сет кимна, сякаш Елънд бе прочел мислите му. Но Елънд изобщо не му обърна внимание, а отиде при входа и се загледа навън. Думите му нямаха нищо общо с притесненията на Сет. Беше споделил собствените си грижи, следвайки логиката на разсъжденията.
	— Войната, която водим — продължи той, — не е само заради войниците. Не е заради колосите, нито за да завземем Фадрекс. Става дума за поредица събития, която стартирахме неволно в момента на събарянето на лорд Владетеля. Хемалургията — произходът на колосите — е част от някакъв невидим модел на действие. Същото може да се каже и за точния процент на пострадалите от мъглите. Колкото по-малко обръщаме внимание на хаоса и колкото повече разкриваме от модела, толкова по-добре ще разберем това, срещу което се бием — и как да го победим.
	Обърна се към групата.
	— Ноорден, искам да смениш насоката на изследванията си. Досега предполагахме, че придвижването на колосите е случайно. Но вече не мисля, че е така. Прегледай старите доклади от съгледвачите. Направи схема на техните походи. Обърни специално внимание на онези групи колоси, за които знаем със сигурност, че не са били под контрола на някой инквизитор. Искам да разберем защо са посещавали едно или друго място.
	— Ще бъде направено, милорд — каза Ноорден.
	— Останалите бъдете бдителни — продължи Елънд. — Не желая да се повтарят грешки като тези от изминалата седмица. Не можем да си позволим загубата на още войници и колоси.
	С това срещата приключи. Войниците отнесоха Сет, Ноорден отиде да продължи проучванията си, а Хам — да потърси нещо за ядене. Но Демоа остана. Вин се приближи до Елънд, улови го за ръката и погледна въпросително младия генерал.
	— Милорд… — рече Демоа малко засрамено. — Предполагам, че генерал Хамънд е разговарял с вас?
	„За какво става въпрос?“ — помисли Вин и неволно настръхна.
	— Да, Демоа — отвърна с въздишка Елънд. — Но наистина не мисля, че това е нещо, за което трябва да се тревожим.
	— Кое? — попита Вин.
	— Милейди, в лагера съществуват известни настроения на… — почна Демоа и спря. — Искам да кажа, че тези от нас, които боледуваха две седмици, а не само няколко дни, са обект на подозрения.
	— Подозрения, които вече не поддържаш, нали, Демоа? — попита Елънд и го изгледа строго.
	— Да, милорд. Въпросът е, че… не можеш да командваш хора, които не ти вярват. А за другите като мен е много по-трудно. Те трябва да живеят заедно с останалите, да се хранят заедно, да спят заедно. А сега са отделно. Това само подсилва разделението.
	— И как да ги обединим? — попита Елънд. — Със заповед?
	— Зависи милорд.
	— От какво?
	— От няколко фактора — отвърна Демоа. — Ако възнамерявате да атакувате скоро, заповедите са лоша идея — не искам хората ми да се бият рамо до рамо с войници, на които нямат вяра. Но ако обсадата продължи още известно време, тогава има смисъл да ги накараме да преглътнат скрупулите си. Хората трябва да приемат обратно мъгловергнатите си другари.
	„Мъгловергнати — помисли Вин. — Интересно название“.
	Елънд я погледна и тя се досети какво мисли. Балът в сградата на Отдела по снабдяване бе само след няколко дни. Ако планът на Елънд успееше, може би нямаше да се налага да атакуват Фадрекс.
	Но Вин не се надяваше особено на това. А и без снабдяване от Лутадел едва ли щяха да издържат дълго.
	— Организирай нов отряд — нареди Елънд на Демоа. — От мъгловергнати. Ще мислим как да се справим със суеверията, след като превземем Фадрекс.
	— Да, милорд. Според мен трябва да…
	Вин чу приближаващи се гласове отвън. Вероятно не бяха нищо особено, но въпреки това тя се премести така, че да заеме позиция между идващите и Елънд, и провери металните си запаси. След миг вече имаше представа кой говори. Единият беше Хам. Тя се отпусна и в този миг чергилото се повдигна. На прага стоеше Хам, с неизменния елек и панталони, а зад него — войник с прошарена червеникава коса.
	— Конрад? — възкликна изненадано Демоа.
	— Познаваш ли този човек? — попита Елънд.
	— Да, милорд — отвърна Демоа. — Той един от офицерите, които оставих в Лутадел при крал Пенрод. Лейтенант Конрад.
	Конрад отдаде чест, макар че очевидно бе изтощен до смърт, и каза:
	— Милорд, нося вести от столицата.
	— Най-сетне! — възкликна Елънд. — Новини от лорд Пенрод? Къде са баржите с припаси, които поисках?
	— Баржи с припаси, милорд? — попита Конрад. — Господарю, лорд Пенрод ме прати да ви моля за припаси. В града има размирици и част от складовете с храни бяха разбити и разграбени. Крал Пенрод ми заръча да ви помоля за войници, с чиято помощ да възстанови реда.
	— Войници? — Елънд повдигна вежди. — А какво стана с гарнизона, който му оставих? Би трябвало да разполага с достатъчно хора.
	— Не стигат, милорд — отвърна Конрад. — Не зная защо. Мога само да ви предам съобщението, с което бях пратен.
	Елънд изруга и блъсна с юмрук по масата.
	— Пенрод не може ли да свърши едно нещо, за което го помоля? От него се искаше просто да задържи земите, които завладяхме!
	Конрад го гледаше уплашено. Елънд обаче успя да се овладее, пое си дълбоко дъх и каза вече по-спокойно:
	— Идете да си отдъхнете, лейтенант Конрад, и да ви нахранят. После ще пратя да ви повикат.


	Късно вечерта Вин откри Елънд застанал в покрайнините на лагера и загледан към огньовете на Фадрекс. Сложи ръка на рамото му и фактът, че не трепна изненадано, й подсказа, че я е усетил да се приближава. Все още й беше малко странно, че Елънд, когото помнеше като замечтан и унесен момък, сега е зрял и умел Мъглороден, долавящ с помощта на калай и най-тихите стъпки.
	— Разговаря ли с Конрад? — попита тя, след като той я прегърна през кръста, все така загледан към нощното небе. От небето се сипеха сажди. Наблизо мина патрул от две Калаени очи, без фенери — обикаляха безшумно границите на лагера. Самата Вин тъкмо се връщаше от подобен обход, но на Фадрекс. Всяка вечер правеше по няколко обиколки, търсеше из града необичайна активност.
	— Да — отвърна Елънд. — Разпитах го обстойно, след като си почина.
	— Лоши новини?
	— Все от рода на това, което каза в началото. Пенрод, изглежда, не е получил заповедите ми да прати припаси и подкрепления. Конрад е един от четиримата вестоносци, които ни е пратил. Не знаем какво е станало с другите трима. Самият Конрад е бил преследван от група колоси и се е измъкнал, като им е оставил за примамка коня си — побягнал в друга посока, докато те разкъсвали и изяждали нещастното животно.
	— Храбър мъж.
	— И късметлия в добавка — рече Елънд. — Както и да е, изглежда малко вероятно да получим помощ от Пенрод. В Лутадел има още складове с припаси, но ако вестите за размириците отговарят на истината, Пенрод няма да може да отдели войници, които да охраняват конвоя на път до нас.
	— И какво ще правим?
	Елънд я погледна и тя остана изненадана от решителността в очите му, след като очакваше да види там отчаяние.
	— Поне научихме нещо…
	— Какво?
	— Врагът ни се разкрива, Вин. Напада вестоносците ни открито, чрез групи върлуващи колоси. Опитва се да подкопае снабдителната ни база в Лутадел. — Елънд поклати глава. — Нашият противник се старае всичко това да изглежда като низ от случайни събития, но аз прозирам план. Твърде добре прикрит и последователен, за да е съвпадение. Той се опитва да ни отвлече настрани от Фадрекс.
	Вин усети, че я побиват тръпки. Елънд сигурно щеше да каже и още, но тя се пресегна и положи ръка на устните му. Той я погледна объркано, сетне, изглежда, я разбра, защото кимна. „Каквото и да си кажем, Гибелта може да го чуе — помисли Вин. — Не бива да издаваме мислите си“.
	Ала и двамата вече знаеха, че трябва да останат тук и да открият какво има в подземието. Тъкмо защото противникът им полагаше сериозни усилия да им попречи. Дали зад хаоса в Лутадел действително стоеше Гибелта? План за примамване войските на Елънд надалече от Фадрекс и преустановяване на обсадата?
	Това беше само предположение, но засега не разполагаха с нищо повече. Вин кимна на Елънд, за да му покаже, че е съгласна с решението му да останат. Но от това безпокойствието й не намаляваше. Лутадел трябваше да е тяхната непоклатима крепост — тяхната сигурна позиция. Ако той се разпаднеше, какво им оставаше?
	Вин все по-ясно си даваше сметка, че не може да има отстъпление. Не можеха да спрат, да потърсят нови възможности. Светът се рушеше и Елънд бе твърдо решен да превземе Фадрекс. Ако се провалеше тук, нямаше къде другаде да иде.
	Той я стисна лекичко за рамото, после се отдалечи в мъглите, за да провери останалите постове. Вин остана сама, загледана в трепкащите огньове. Тревогата й от неизбежните събития нарастваше. Припомни си какво си бе мислила, когато бяха в четвъртия подземен склад. Войните, обсадите на градовете и политическите игри не бяха достатъчни. Тези неща нямаше да им помогнат, защото умираше самият свят.
	Но какво друго можеха да направят? Едничката им надежда бе да превземат Фадрекс и да се надяват, че лорд Владетеля им е оставил там нещо, което да им помогне. Тя все още хранеше надежди, че ще намерят атиум. Но защо бе толкова сигурна, че той може да им помогне?
	Затвори очи, за да не вижда мъглите, които — както винаги — се отдръпваха от нея и оставяха около тялото й няколко сантиметра прозрачен въздух. Веднъж бе почерпила сила от тях, в онзи далечен миг, когато се би с лорд Владетеля. Защо бе успяла да подсили аломантията си от мъглите само тогава?
	Пресегна се към тях и се опита — за кой ли път — да го направи отново. Призова ги, помоли ги мислено, помъчи се да открие път към силата им. Стори й се, че би могла. В мъглите наистина се спотайваше сила. Сякаш беше пленена от тях. Но не се поддаваше на призивите й. Като че ли нещо ги задържаше — или пък спираше нея? А може би бе само тяхна прищявка?
	— Защо? — прошепна тя със затворени очи. — Защо ми помогнахте веднъж и никога повече? Въобразявам ли си, или наистина ми дадохте сила, когато се нуждаех от нея?
	Но нощта не отговори. Тя въздъхна, обърна се и тръгна към шатрата.


	41.


	Хемалургичните клинове променят хората физически в зависимост от това кои са търсените способности, къде се забиват клиновете и колко на брой са поставени. Инквизиторите например се променят драстично от човешкия си първообраз. Сърцата им са на различно място от тези при нормалните хора, а мозъците се изместват така, че да се нагласят към дължината на забитите в очите клинове. Колосите се променят още по-драстично.
	Човек би си помислил, че най-сериозна е промяната при кандра. Но не бива да се забравя, че новите кандра се създават от мъгливи духове, а не от хора. Клиновете, носени от кандра, предизвикват в телата им относително малки изменения, но пробуждат умовете им да функционират активно. По ирония на съдбата докато клиновете обезчовечават колосите, те, напротив, придават известно човекоподобие на кандра.


	— Не разбираш ли, Бриз? — попита разпалено Сейзед. — Това е типичен пример за самозаблуждение — легенда, подражаваща на реалния живот. Хората вярват в Оцелелия от Хатсин и затова си създават друг „оцелял“, който да им помага във време на изпитания.
	Бриз повдигна вежди. Стояха в задния край на тълпата, която се събираше на пазарния площад, и чакаха да се появи Гражданина.
	— Невероятно — продължи Сейзед. — Не съм и предполагал, че легендата за Оцелелия може да придобие подобно развитие. Давах си сметка, че ще започнат да го обожествяват, дори го смятах за неизбежно. Но тъй като Келсайър някога беше „обикновен“ човек, тези, които го почитат, изглежда, смятат, че и други техни съвременници могат да се издигнат до подобно положение.
	Бриз кимна замислено. Алриане стоеше намръщена до него, недоволна от това, че я бяха накарали да облече дрехи на скаа.
	Сейзед дори не забелязваше липсата на интерес у събеседниците си.
	— Питам се как ли ще завърши тази история. Може би тези хора се нуждаят от поредица Оцелели. Това може да е началото на изключително интересна и жизнена религия, способна да се самовъзражда според нуждите на населението. Разбира се, новите Оцелели означават и нови водачи — всеки с различни възгледи. И вместо сменящи се светци, проповядващи единно учение, всеки от тези Оцелели ще се опитва да се отличи от тези, които го предхождат. Това може да доведе до раздробяване на масата почитатели и създаване на отделни течения, дори секти.
	— Сейзед — рече Бриз. — Нали се беше отказал да се занимаваш с религии?
	Сейзед се сепна.
	— Аз наистина вече не събирам религии. Просто теоретизирам върху една възможност.
	Бриз повдигна вежди.
	— Освен това — продължи Сейзед — това може да допринесе за текущата ни мисия. Ако този нов Оцелял е действително съществуващ човек, той би могъл да ни помогне да свалим Куелион.
	— Или — подхвърли Алриане — да заеме мястото му, след като Куелион падне.
	— Вярно е — призна Сейзед. — Но и в двата случая не виждам защо се оплакваш, Бриз. Да не би да искаш отново да се захвана с религиите?
	— Това беше преди да ни проглушиш ушите с твоите разсъждения — изсумтя Бриз. — Но защо се бави този Куелион? Ако пропусна обяда заради неговите екзекуции, наистина ще се ядосам.
	Екзекуции. В разпалеността си Сейзед бе забравил за какво са дошли. Вълнението му изчезна и той си даде сметка защо Бриз е толкова намръщен. Изглеждаше привидно спокоен, но със сигурност бе потиснат от мисълта, че Гражданина обрича невинни хора на ужасяваща смърт сред пламъците.
	— Ето го — посочи Алриане и те се обърнаха. Беше Гражданина, облечен с яркосин костюм. Това бе новият „одобрен“ цвят — такъв, какъвто можеше да носи само той. Съветниците му бяха облечени в червено.
	— Най-после — рече Бриз и последва тълпата, която се люшна нататък.
	Сейзед се намръщи. Почти беше готов да повика войниците си и да им нареди да спрат това безумие. Разбира се, даваше си сметка, че постъпката му ще е глупава. Ако изиграеше козовете си сега, за да спаси неколцина, можеше да изгуби целия град. Той въздъхна и последва Бриз и Алриане. Знаеше, че това, което предстои да види, ще му припомни още веднъж за неотложността на задачите му в Ортьо. Теологичните изследвания можеха да почакат.


	— Ще трябва да ги убиеш — каза Келсайър.
	Дух бе приклекнал неподвижно върху един покрив в богаташката част на Ортьо. Отдолу се приближаваше свитата на Гражданина — Дух я наблюдаваше иззад превръзката на очите си. Наложи се да похарчи доста пари — почти всички, които бе взел от Лутадел, — за да узнае предварително мястото на поредната екзекуция и да заеме подходяща позиция.
	Вече различаваше ясно нещастниците, които Куелион бе обрекъл на смърт. Мнозина от тях бяха като сестрата на Франсон — хора, чието благородническо потекло е било разкрито. Други обаче може би дори не бяха издънки на благородници. За един от тях Дух със сигурност знаеше, че се е изказвал на висок глас срещу Куелион. Принадлежността му към аристокрацията бе повече от съмнителна. Всъщност навремето бил занаятчия, обслужващ благородници.
	— Зная, че не искаш да го направиш — продължи Келсайър. — Но не бива точно сега да си изпускаш нервите.
	Дух се чувстваше невероятно силен — пютриумът го изпълваше с усещане за неуязвимост, каквото не бе изпитвал досега. През последните шест дни бе спал само няколко часа, но не усещаше никаква умора. Притежаваше чувство за равновесие, на което би му завидяла и най-опитната котка, и сила, каквато не биха могли да му осигурят и мускулите на атлет.
	И все пак тази сила не беше всичко. Дланите му се потяха под наметалото и по челото му избиваха капки пот. Той не беше Мъглороден. Не беше Келсайър, нито Вин. Беше само Дух. Какво си мислеше?
	— Не мога да го направя — прошепна.
	— Можеш — възрази Келсайър. — Гледах те, докато се упражняваше с бастунчето. А и когато се сби с онези войници на площада. Едва не те убиха, но все пак ти си имаше работа с двама Главорези. Справи се много добре, като се има предвид последното.
	— Аз…
	— Трябва да спасиш тези хора, Дух. Попитай се — какво щях да направя аз?
	— Но аз не съм ти.
	— Все още не — прошепна Келсайър.
	„Все още не?“
	Долу на улицата Куелион говореше за хората, които щяха да бъдат екзекутирани. До него стоеше сестра му, Белдре. Дух се наведе напред. Дали наистина на лицето й се четеше симпатия, дали в погледа й, отправен към обречените, не съзря съчувствие? Или виждаше само това, което би искал да види? Огледа осъдените. Сред тях имаше и дете, момиченце, притиснало се уплашено към една от жените, докато ги побутваха към къщата, избрана да се превърне в тяхна клада.
	„Келсайър е прав — помисли Дух. — Не бива да позволя това да се случи. Може да не успея, но поне трябва да се опитам“. Слезе от покрива, свърна зад ъгъла и се шмугна в избата.
	Благородниците са странни създания. По времето на лорд Владетеля непрестанно се страхуваха за живота си, не по-малко от скаа, защото дворцовите интриги можеха да доведат до затвор, дори смърт. Дух трябваше да се досети още отначало какво е пропуснал. Нито една банда не би си построила леговище без резервен изход за случаи на опасност.
	Защо благородниците трябваше да постъпват различно?
	Той скочи и прелетя над последните стъпала. Тупна на прашния под и подсиленият му слух долови гласа на Куелион отгоре. Чуваше се ропотът на тълпата. Долу, в сумрачното мазе, Дух намери онази част от стената, в която бе прокопан таен тунел, водещ към съседната къща. В тунела, с гръб към него, стояха неколцина войници.
	— Бързо — каза един от тях. — Преди огънят да стигне дотук.
	— Моля ви! — проплака нечий глас откъм подпалената къща и звукът отекна в тунела. — Вземете поне детето!
	Надигнаха се още викове. Войниците стояха в тунела и пречеха на осъдените да избягат. Бяха пратени от Куелион да спасят един от тях. Навън Куелион продължаваше да заклеймява хората с благородническа кръв. Но аломантите бяха твърде ценни, за да ги избива. Тъкмо по тази причина къщата бе подбрана много внимателно — също като останалите и тя имаше таен подземен изход.
	Идеалният начин да се подсилва мистерията и същевременно да се държи в подчинение населението. Но не тази лицемерна постъпка помогна на Дух да се овладее, преди да се хвърли към войниците.
	Подтикна го детският плач.
	— Убий ги! — изкрещя Келсайър.
	Дух замахна с бастунчето. Един от войниците се обърна и на лицето му се изписа изумление.
	Той падна пръв.
	Дух не си бе давал сметка колко силно може да удря. Вдлъбнатият от удара шлем на войника отлетя навътре в тунела. Другите войници се развикаха изплашено, когато Дух прекрачи падналия им другар и скочи към тях. Бяха въоръжени с мечове, но не можеха да ги размахат в тесния тунел.
	За разлика от тях, Дух бе въоръжен с кинжали.
	Замахна уверено, подтикван от пютриума и гнева, с изострени докрай сетива. След броени мигове повали двама войници, изблъска телата им настрани и продължи да напредва. В дъното на тунела четирима войници бяха заобиколили нисичък скаа.
	В очите им се четеше страх.
	После те изведнъж се обърнаха, блъснаха тайната вратичка и се върнаха в мазето на подпалената къща.
	Дух наръга в корема най-бавния, остави кинжала в тялото му и извади второто фехтоваческо бастунче. Късата твърда пръчка му придаде увереност и той се втурна през групичката на осъдените да преследва войниците.
	— Не им позволявай да избягат — прошепна Келсайър. — Иначе Куелион ще разбере, че тези хора са били спасени. Нека живее в неведение…
	В другия край на подземието трепкаше светлина. Отблясъци от пожара. Дух усещаше жежкия полъх на пламъците. Тримата войници пред него вдигнаха бавно оръжията си. През процепите на тавана започна да се процежда дим, стелеше се като черна мъгла. Осъдените се скупчиха в ъгъла.
	Дух пристъпи напред и замахна с бастунчето към най-близкия войник. Той отскочи встрани, после се хвърли напред. При обикновен двубой Дух вероятно щеше да бъде прободен.
	Спасиха го пютриумът и калаят. С пютриума се движеше с бързината на светкавица, а с калая усети полъха на спускащото се острие и разбра съвършено точно къде ще удари. Сърцето му залумка в гърдите, докато мечът разсичаше дрехата му на косъм от плътта. Бастунчето се стовари върху китката на първия войник и в следващия миг удари втория по главата. Първият извика болезнено, вторият рухна.
	Третият войник също вече замахваше. Дух вдигна второто бастунче и кръстоса двете пред себе си. Мечът проряза едното и се заби във второто. Дух отмести меча встрани, приклекна и удари с лакът мъжа в корема.
	Докато той падаше, Дух го удари по главата. Звукът от строшена кост отекна рязко в ниското помещение. Войникът се строполи в краката на Дух.
	„Справих се! — помисли си Дух. — Аз съм като тях. Като Вин и Келсайър. Повече няма да се крия и да бягам при първия признак за опасност. Мога да се бия!“
	Усмихна се доволно, обърна се…
	И видя, че раненият войник е опрял собствения му кинжал в гърлото на малкото момиче. Стоеше с гръб към обхванатия от пламъци коридор, втренчил отчаян поглед в тайния тунел към съседната къща. Зад него пламъците облизваха рамката на вратата и вече проникваха в помещението.
	— Бягайте! — извика Дух и пристъпи към войника. — Излезте през задната врата на къщата от другата страна на тунела. Там ви чакат хора, които ще ви отведат на сигурно място и после ще ви изведат от града. Бързо!
	Осъдените се измъкваха. Войникът не помръдваше. Вероятно вече се бе досетил, че си има работа с аломант — нито един обикновен човек не би се справил толкова бързо с толкова войници. За късмет на Дух Куелион не бе пратил тук аломанти. Вероятно ги държеше около себе си, за да го пазят.
	Дух спря, захвърли строшеното бастунче, но задържа другото, стискаше го здраво, за да прикрие треперенето на ръката си. Момичето хлипаше едва чуто.
	„Какво щеше да направи Келсайър?“
	Зад гърба му последният осъден се измъкваше през прохода.
	— Ей, ти! — извика Дух, без да се обръща. — Залости вратата отвън! Бързо!
	— Но…
	— Залости я! — кресна Дух.
	— Не! — изрева ужасено войникът и притисна острието в гърлото на момичето. — Ще я убия!
	— Убий я и ще умреш и ти — отвърна Дух. — Знаеш го. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Ти си…
	Вратата зад гърба му се затръшна.
	Войникът извика, пусна момичето и се хвърли към нея, за да я отвори, преди резето да е паднало.
	— Това е единственият изход! Да не искаш да…
	Дух му счупи колената с един удар с бастунчето. Войникът изпищя и рухна на пода. Вече три от стените бяха обхванати от пламъци. Топлината бе непоносима.
	От другата страна на вратата резето изтрака. Дух погледна войника.
	— Остави го — рече Келсайър. — Нека изгори.
	Дух се поколеба.
	— Той щеше да зареже тези нещастници да изгорят — продължи Келсайър. — Нека сам разбере на какво ги е обрекъл — какво е направил вече няколко пъти по заповед на Куелион.
	Дух обърна гръб на стенещия мъж, отиде до вратата, приклекна и я удари с рамо.
	Тя не поддаде.
	Дух изруга и я ритна. Отново безрезултатно.
	— Тази врата е поръчана от човек, който се е страхувал от убийци — рече Келсайър. — От човек, познаващ силата на аломантите. Пригодена е да издържа на атаките на всеки Главорез.
	Пожарът се разгаряше. Момичето се бе свило на пода и хленчеше. Дух се обърна към пламъците и пристъпи напред. Подсилените му сетива правеха топлината почти непоносима.
	Той стисна зъби и вдигна момичето на ръце.
	„Нали горя пютриум — помисли си. — Той ще ми помогне. Би трябвало“.


	От прозорците на къщата бълваше черен дим. Сейзед стоеше до Бриз и Алриане сред смълчаната тълпа. Притихналите хора гледаха как пламъците поглъщат осъдените. Вероятно подсъзнателно се досещаха за истината.
	Че могат съвсем скоро да споделят участта им.
	— Колко бързо започнахме да повтаряме историята — прошепна Сейзед. — До съвсем неотдавна тези хора присъстваха на организираните от лорд Владетеля екзекуции. Сега ги правят сами.
	Откъм къщата долетяха викове. Писъци на умиращи хора.
	— Келсайър грешеше — промърмори Бриз.
	Сейзед го погледна намръщено.
	— Той обвиняваше благородниците — продължи Бриз. — Смяташе, че ако се отървем от тях, няма да стават такива неща.
	Сейзед кимна. Неочаквано из тълпата се понесе тревожен ропот и Сейзед почувства, че настроенията на присъстващите се менят в друга посока. Трябваше да се направи нещо, да се спре тази безумна жестокост. Защо никой не се съпротивляваше? Куелион стоеше спокоен, заобиколен от облечените в червено мъже. Сейзед стисна зъби, усетил нарастващ гняв.
	— Алриане, мила — рече Бриз. — Сега не е моментът…
	Сейзед погледна към младата жена. По бузите й се стичаха сълзи.
	„В името на забравените богове — помисли Сейзед, усетил неуловимото й докосване върху чувствата си, разпалването на гнева към Куелион. — Бива я почти колкото Бриз“.
	— Защо не? — попита Алриане. — Той го заслужава. Мога да накарам тази тълпа да го разкъса жив.
	— И тогава мястото му ще заеме неговият заместник — рече Бриз. — Който ще нареди да екзекутират тези хора. Не сме готови за това.
	— Бриз, ти никога не си готов — тросна се тя.
	— Подобни неща изискват…
	— Чакайте — спря ги Сейзед и се намръщи, загледан към къщата. Една от капандурите на покрива се разтресе.
	— Вижте! — извика Сейзед. — Някой се измъква!
	Бриз повдигна вежди.
	— Може би Огненият бог възнамерява да ни се появи в целия си блясък? — И се усмихна, доволен от духовитостта си. — Все пак защо дойдохме тук? Едва ли за да…
	Една от дъските, с които бе закована капандурата, изхвърча във въздуха, като остави черна диря. Прозорецът я последва. Мъж с димящи дрехи изскочи на покрива. Наметалото му гореше на няколко места. В ръцете си държеше някакъв вързоп. Не — беше дете. Мъжът претича по горящия покрив и скочи, следван, от опашка черен дим.
	Стъпи на земята с ловкостта на човек, разпалил пютриум, и дори не се олюля. Наметалото му продължаваше да пуши. Хората отстъпиха изплашено. Куелион го гледаше втрещено.
	Мъжът се изправи и качулката му се свлече назад. Едва сега Сейзед го позна.
	На светлината от пожара Дух изглеждаше много по-възрастен. А може би Сейзед упорстваше да вижда в него детето? Каквото и да бе, сега Дух стоеше гордо изправен срещу Куелион, с димяща превръзка на очите и сгушено в прегръдките му дете. Не изглеждаше ни най-малко изплашен от двайсетината войници.
	— Алриане, май ще трябва да ги Разбуним в края на краищата! — каза Бриз.
	И Сейзед изведнъж усети нарастващ натиск в душата си. Бриз разсейваше страничните му чувства — объркването, загрижеността — и оставяше и него, и околните изцяло в плен на разпалвания гняв.
	Тълпата изригна внезапно — с името на Оцелелия на уста хората се нахвърлиха върху стражниците. За един кратък момент Сейзед се изплаши, че Дух няма да се възползва от това и да избяга. Въпреки странната превръзка на очите му Сейзед бе сигурен, че младежът гледа право към Куелион — сякаш го предизвикваше.
	За щастие миг по-късно Дух се обърна. Тълпата бе отвлякла вниманието на войниците, а той се движеше с невероятна пъргавина. Хукна към една близка уличка, притиснал момичето към гърдите си. Веднага щом се скри от погледите им, Бриз укроти тълпата, преди да е започнало истинско клане. Хората отстъпиха назад и започнаха да се разпръскват. Войниците на Гражданина обаче останаха близо до своя водач. Сейзед долови гняв в гласа му, докато им нареждаше да отстъпят. Не би могъл да отдели повече от неколцина стражници, за да преследват Дух, поради заплахата от нови размирици. Предпочиташе да се оттегли на безопасно място.
	— Брей! — рече Бриз. — Това вече беше наистина неочаквано.


	42.


	Струва ми се, че колосите са по-интелигентни, отколкото сме готови да признаем. Например, за да създават нови колоси, те използват само клиновете, които лорд Владетеля е изработил за тях. Той им е осигурявал материал и пленени скаа, от които колосите „произвеждали“ своите попълнения.
	Би трябвало след смъртта на лорд Владетеля да измрат и колосите. Условие, заложено от него самия, в случай че по някаква причина се освободят от неговия контрол. Но по някакъв начин те се досетили, че могат да използват клиновете в телата на убитите колоси. И вече не се нуждаели от периодичната доставка на клинове. Често се питам какво ли въздействие върху популацията им може да има тази постоянна употреба на едни и същи клинове? Всеки клин притежава оскъден хемалургичен заряд, за да се избегне опасността от добиване на неограничена мощ, независимо колко души са били убити с тези клинове, за да бъде взета силата им. Въпросът е дали повторната употреба на клиновете не допринася за процеса на очовечаване на колосите?


	На влизане в Лутадел Марш беше много по-бдителен, отколкото в безименното градче в западните покрайнини на областта. Инквизитор, появил се в столицата на империята на Елънд, неминуемо щеше да привлече внимание и нямаше начин властите да не бъдат осведомени. Императорът отсъстваше и бе оставил на други да дърпат конците на управлението. Марш не виждаше смисъл да им разваля удоволствието. Засега.
	Така че се придвижваше в нощта със смъкната над лицето качулка. Бе разпалил стомана и се Тласкаше върху монети. Някога самият той бе оглавил бунта на скаа в този град. Изпитваше известна отговорност пред тях и мисълта, че Гибелта ще направи с тях същото, което бе направила с хората от другия град — онзи, над който бе изригнал саждивият кратер…
	Близо до Лутадел нямаше саждиви кратери. Но Гибелта можеше да причини и други нещастия на столицата, без да прибягва до природните сили. По пътя си към Лутадел Марш бе спирал в няколко села, тайно бе избивал хората, охраняващи хранителните складове, и после ги бе подпалвал. Знаеше, че и други инквизитори обикалят из страната и вършат подобни жестокости, докато търсят онова, което Гибелта желаеше повече от всичко.
	Ала все още не го бяха открили.
	Прелетя над една улица и се приземи върху островръх покрив, претича по билото и продължи към североизточния край на града. През годината на неговото отсъствие Лутадел се бе променил съществено. Принудителният труд на скаа, налаган от лорд Владетеля, бе непосилно бреме за нещастниците, но пък улиците бяха чисти от пепел и в пренаселения град се поддържаше известен ред. Сега нямаше и помен от това. Добивът на зърно очевидно бе приоритет и всички останали дейности бяха изоставени.
	По улиците имаше огромни купчини сажди и ако преди ги откарваха с колички до реката, сега те задръстваха проходите и се трупаха покрай стените. Марш неволно се усмихна на тази красива картина на занемара, а мъничкото бунтовническо късче в дъното на съзнанието му се притаи.
	Не можеше да се съпротивлява. Още не бе дошло времето.
	Най-сетне доближи Цитаделата Венчър, седалището на правителството на Елънд. По време на обсадата на Лутадел сградата бе опустошена от колосите и красивите стъклени витражи бяха разбити на парчета. Сега прозорците бяха зарешетени с грубо издялани дъски. Марш се усмихна и се издигна със Стоманен тласък до балкона на втория етаж.
	Познаваше добре тази сграда. Преди да попадне под властта на Гибелта, бе прекарал няколко месеца тук, помагайки на император Венчър да управлява града.
	Не беше трудно да открие покоите на Пенрод. Те бяха единствените заети помещения и единствените охранявани. Марш се спотаи в един коридор. Озърташе се с нечовешките си очи и обмисляше следващата си стъпка.
	Набучването на съпротивляващ се субект с хемалургичен клин бе трудна работа. В този случай размерът на клина нямаше значение. Също както шепа метален прах можеше да подхранва за известно време аломантията или мъничък пръстен да съдържа ферохимичен заряд, така един малък остър клин можеше да изпълни хемалургичната си функция. Клиновете на инквизиторите бяха по-големи, за да сплашват, но в повечето случаи дори игла можеше да е също толкова ефикасна, колкото стоманен прът. Зависеше единствено от това колко дълго ще остане клинът извън тялото, преди да се използва за нечие убийство.
	Малкият клин бе много по-подходящ за днешната цел на Марш — той не искаше да прехвърля на Пенрод сила, а само да го прониже. Извади клина, който бе заредил преди няколко дни в обречения град от впиянчения аломант. Беше дълъг седем-осем сантиметра — всъщност дори по-голям, отколкото бе необходимо. Но от Марш се изискваше да забие клина в тялото със сила, което означаваше, че трябва да е достатъчно здрав, за да запази формата си. В човешкото тяло имаше между двеста и триста ключови точки. Марш не ги познаваше всичките, Гибелта щеше да насочи ръката му, когато дойдеше време за удар, и да осигури попадането на острието на правилното място. В този момент вниманието на неговия господар бе насочено някъде другаде и Марш получаваше само най-общи команди за придвижване и подготовка за атака.
	Хемалургични клинове. Тайната частица от съзнанието му потрепна, когато си спомни деня, когато неочаквано го бяха превърнали в инквизитор. Беше си помислил, че са го разкрили. Келсайър го бе пратил да шпионира в Стоманеното министерство. Нямаше ни най-малка представа, че са спрели избора си на него не защото е събудил подозренията им, а заради необичайните му способности.
	Инквизиторите го нападнаха посред нощ, докато чакаше нетърпеливо за среща с Келсайър, за да предаде последното си съобщение за бунтовниците. Нахлуха през вратата, движеха се невероятно бързо и Марш изобщо не можа да реагира. Не му оставиха никакъв избор. Просто го притиснаха на пода и наместиха върху него една пищяща жена.
	А после забиха клин през сърцето й право в окото му.
	Болката бе прекомерно силна, за да я помни. От този момент нататък имаше само смътни спомени как инквизиторите повтарят този процес: като убиват нещастни аломанти и прехвърлят с всеки удар на чука силата им — дори душите им, както му се струваше — в тялото му. Когато приключиха, той остана да лежи и да стене на пода; заливащият го поток от усещания буквално заглушаваше мислите му. Около него танцуваха инквизитори и сечаха на парчета с обсидиановите си секири труповете на аломантите, ликуваха за встъпването на новия член в редиците им.
	В известен смисъл това бе денят на неговото раждане. Какъв чудесен ден. Пенрод обаче нямаше да изпита подобна радост. Той нямаше да става инквизитор — щеше да получи само един малък клин. Зареден преди няколко дни, той бе останал извън тялото за известно време, с което губеше от силата си.
	Марш почака, докато Гибелта се завърне в него с цялата си мощ. Не само че клинът трябваше да е забит на точното място, но и трябваше да остане в тялото на Пенрод достатъчно дълго, за да може Гибелта да въздейства на мислите и чувствата му. Клинът трябваше да докосне кръвта — поне в началото. След като бъдеше забит, кожата щеше да зарасте около метала, но клинът щеше да продължи да действа. И все пак в началото трябваше да има кръв.
	Как можеш да накараш някого да забрави, че в тялото му е забит осемсантиметров метален къс? Как да го подтикнеш да не му обръща внимание? На няколко пъти Гибелта се бе опитвала да забие клин в тялото на Елънд Венчър и неизменно се бе проваляла. Всъщност по правило повечето опити бяха обречени на провал. Но малцината, които задържаха метала в тялото си, си заслужаваха усилието.
	Гибелта най-сетне се завърна в него и Марш изгуби контрол над тялото си. Тръгна по коридора, без да знае къде отива — следваше заповедите. „Върви нататък. Не нападай стражниците. През онази врата…“
	Избута настрани двамата ококорени пазачи, изрита вратата и нахлу в преддверието.
	„Надясно. Към спалнята!“
	Марш прекоси помещението за един миг. Зад гърба му отекнаха викове.
	Пенрод, възрастен мъж с достолепна осанка, беше скочил от леглото и тъкмо посягаше към фехтоваческото бастунче на полицата.
	Марш се усмихна. Фехтоваческо бастунче? Срещу инквизитор? Измъкна обсидиановата секира от калъфа на пояса си.
	„Бий се с него — нареди Гибелта, — но не го убивай. Затрудни го и му внуши, че успява да те удържи“.
	Странна заповед, но умът на Марш се подчиняваше без миг колебание. Той се хвърли в атака.
	Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да удря със секирата по такъв начин, че Пенрод да може да я парира. На няколко пъти се наложи да черпи бързина от клиновете си — които действаха като ферохимични металоеми, — за да пренасочи острието така, че да не обезглави неволно краля на Лутадел.
	Но се справи. Успя да нанесе няколко повърхностни рани, като през цялото време стискаше малкия клин в лявата си ръка и се стараеше кралят да си внушава, че се справя успешно. След миг в битката се включиха и стражниците, което позволи на Марш да запази достоверност. Трима обикновени войници не бяха особена пречка за един инквизитор, но все пак по-добре, отколкото само един.
	След малко в спалнята нахлуха още неколцина стражници.
	„Сега — нареди Гибелта. — Престори се на изплашен и бъди готов да забиеш клина и да избягаш през прозореца“.
	Марш почерпи бързина и премина към действие. Гибелта насочваше ръката му съвсем точно, докато замахваше към гърдите на Пенрод. Клинът попадна право в сърцето.
	Марш чу Пенрод да крещи, усмихна се доволно и скочи през прозореца.


	След време отиде под перваза на същия прозорец, незабелязан от многобройните патрули. Беше твърде опитен и внимателен, за да бъде засечен докато слушаше с подсилен от калай слух. Вътре лекарите се съвещаваха.
	— Милорд, когато опитахме да извадим клина, кървенето се усили — обясни един глас.
	— Върхът е в опасна близост до сърцето — добави друг.
	„Опасна близост? — помисли Марш и на устните му трепна усмивка. — Клинът го прониза“. Но, разбира се, лекарите нямаше как да го знаят. Тъй като Пенрод бе в съзнание, те предполагаха, че клинът е минал съвсем наблизо, но по някакъв начин е пропуснал целта.
	— Боим се да го извадим — рече първият лекар. — Как се чувствате, господарю?
	— Всъщност доста добре — отвърна Пенрод. — Усещам лека болка и дискомфорт, но имам сили.
	— Значи засега ще изчакаме — реши лекарят, макар че в гласа му се долавяше загриженост. Какво друго би могъл да направи? Ако извадеха клина, Пенрод щеше да умре. Много хитър ход от страна на Гибелта.
	Щяха да почакат Пенрод да възстанови силите си и едва тогава да извадят острието. Но и в този случай пак щяха да изложат живота му на риск. И тогава щяха да се принудят да го оставят. А след като Гибелта получеше достъп до ума му — не за да го контролира, а само леко да го насочва в правилната посока, — Пенрод бързо щеше да забрави за клина.
	И тогава щеше да й е също толкова верен, колкото всеки инквизитор. Марш се усмихна, пусна се от перваза и скочи безшумно на улицата.


	43.


	Макар че изкуството на хемалургията ме отвращава, не мога да не се възхищавам от него.
	При аломантията и ферохимията умението и финесът идват с прилагането на едни или други сили. Най-добрият аломант не е най-могъщият, а този, който най-добре владее Тласъците и Притеглянето. Най-добрият ферохимик е който е най-способен да съхранява информация в медноемите си или да влияе върху теглото си с помощта на желязо.
	Уникалното в изкуството на хемалургията всъщност е познанието за това къде трябва да бъдат поставени клиновете.


	Вин се приземи с тихо шумолене на дрехи. Вече бе повдигнала полите на роклята си, за да не ги изцапа от саждивите покриви, докато се озърташе в мъглата.
	Елънд се спусна до нея и тя се усмихна — уменията му непрестанно се подобряваха. Той също наблюдаваше мъглите, макар че очевидно не знаеше какво да търси в тях.
	— Той ни следва — прошепна Вин.
	— Мъглородният на Йомен?
	— Да.
	— Къде е?
	— През три къщи зад нас.
	Елънд присви очи и тя почувства как аломантичните му пулсации се ускоряват. Беше разпалил калай.
	— Онази сянка отдясно? — попита Елънд.
	— Позна.
	— Значи…
	— Значи знае, че съм го забелязала — прекъсна го Вин. — Затова не се крие. В момента се изучаваме взаимно.
	Елънд посегна към колана си и измъкна обсидиановия нож.
	— Няма да ни нападне — прошепна Вин.
	— Откъде знаеш?
	— Защото — обясни Вин, — ако иска да ни убие, няма да опита, когато сме заедно. Или ще ни изчака да заспим.
	Това, изглежда, само разтревожи Елънд още повече.
	— Затова ли напоследък въобще не си лягаш?
	Вин кимна. Да не си ляга с Елънд бе малка жертва срещу цената да го запази жив. „Ти ли си това, Йомен? — зачуди се тя. — В нощта, когато организираш бал?“ Беше малко вероятно, но Вин бе свикнала да подозира всеки, че е Мъглороден. Все още й се струваше неизбежна проява на предвидливост, въпреки че в повечето случаи се оказваше, че греши.
	— Хайде — каза тя. — Като стигнем на бала, няма да се тревожим за него.
	Елънд кимна и продължиха към сградата на Отдела по снабдяване.
	„Планът е прост — бе заявил преди няколко часа Елънд. — Аз ще предизвикам Йомен и хората ще се скупчат около нас, за да чуят разпрата. В този момент ти се измъкваш и проверяваш дали в подземния склад има нещо интересно“.
	Планът наистина бе съвсем прост — като всички добри планове. Докато Елънд спореше с Йомен, стражниците щяха да гледат тях и Вин щеше да може да се измъкне незабелязано. Трябваше да се движи бързо и безшумно и вероятно да елиминира неколцина пазачи, но без да вдига тревога. За момента това бе единствената възможност да проникнат в подземието. Не само крепостта на Йомен бе добре охранявана и осветена, но и неговият Мъглороден се оказа много добър. Беше я засичал при всички нейни предишни прониквания в града и я бе следвал на неизменна дистанция, сякаш за да й внуши, че може да вдигне тревога винаги когато поиска.
	Единственият им шанс беше балът. Моментът, в който не само стражниците, но и Мъглородният щяха да съсредоточат вниманието си върху своя господар, за да го опазят.
	Приземиха се в двора, с което принудиха няколко карети рязко да спрат. Вин погледна през мъгливия мрак към Елънд и каза:
	— Искам да ми обещаеш нещо.
	Той се намръщи.
	— Какво?
	— Вероятно рано или късно ще ме забележат — обясни тя. — Ще се старая да се промъквам незабелязано, но едва ли ще можем да се измъкнем без суматоха. Когато се вдигне шумотевицата, искам да се измъкнеш.
	— Вин, не мога. Аз трябва да…
	— Не — отсече тя. — Елънд, не бива да ми помагаш. Ти не можеш да ми помогнеш. Обичам те, но не си толкова добър, колкото съм аз. Мога да се погрижа за себе си, но искам да съм сигурна, че няма да се налага да се грижа и за теб. Ако нещо се обърка, ако вдигнат преждевременно тревога, искам да се измъкнеш. Ще се срещнем в лагера.
	— Ами ако попаднеш в беда?
	— Довери ми се.
	Той помисли малко и кимна. Беше свикнал да й се доверява — открай време.
	Тръгнаха към входа. Беше необичайно да посещават бал в сграда на Министерството. Вин бе свикнала с витражи и украшения, а учрежденията на Министерството обикновено имаха строг и суров вид — и това не беше изключение. Имаше само един етаж, с гладки стени и малки прозорци. Нямаше карбидни фенери, които да озаряват сградата отвън, нито веещи се на вятъра знамена, спуснати от терасите, и единственият признак, че тази вечер е по-различна от другите, бяха пристигащите в двора карети с благородници. Войниците пред входа бяха забелязали Вин и Елънд, но засега не предприемаха никакви действия да ги спрат.
	Всички — и войници, и благородници — изглеждаха заинтригувани, но не и изненадани. Вин и Елънд го очакваха. Както бе предположила Вин, никой не им препречи пътя на стълбището. Стражниците при вратата ги следяха подозрително, но ги пропуснаха.
	Озоваха се в просторно преддверие, озарено от лампи. Влизащите пред тях завиваха наляво и Вин и Елънд ги последваха по лабиринта от коридори, докато не стигнаха една голяма зала.
	— Не бих го определил като най-впечатляващото място, на което сме били, нали? — подхвърли Елънд, докато чакаше да обявят имената им.
	Вин кимна. Благородниците в Лутадел предпочитаха балните им зали да разполагат с отделен вход. А помещението пред тях представляваше преустроена стандартна заседателна зала на Министерството. По пода се виждаха грубо запълнените дупки от изтръгнатите пейки, в отсрещния край имаше подиум, от който вероятно принудителите бяха давали инструкции на подчинените си. Тъкмо там бе разположена масата на Йомен.
	Помещението бе твърде тясно, за да се използва за балове. Гостите бяха скупчени и не можеха да се разделят на групички, както предпочитаха да правят благородниците.
	— Изглежда, има и други помещения — каза Елънд и кимна към коридорите, разклоняващи се от „балната зала“.
	— Места, където гостите да си отдъхват от теснотията — добави Вин. — Елънд, няма да е никак лесно да се измъкнеш. Не им позволявай да те притиснат в ъгъла. Май там вляво има изход.
	Елънд проследи погледа й. Трепкащи факли озаряваха вътрешен двор или преддверие.
	— Ще се навъртам в онзи край — реши Елънд. — И ще избягвам вътрешните стаи.
	— Добре.
	Вин бе забелязала и още нещо — на два пъти, докато крачеха по коридорите, бе видяла стълбища, водещи надолу. Това говореше за доста обширни подземия, нещо нетипично за Лутадел. „Сградата на Отдела е била строена надолу, а не нагоре“ — помисли си тя. Имаше логика, ако долу наистина бяха разположени складове.
	Церемониалмайсторът обяви имената им, без да му подават картичка, и те пристъпиха в залата. Балът не беше така блестящ като този в Цитаделата Ориеле. Имаше леки ястия, но не и вечеря — вероятно защото в помещението нямаше място за маси. Имаше музика и танци, но липсваше луксът на мебелировката. Йомен бе предпочел да остави грубите стени на помещението непокрити.
	— Чудя се защо ли въобще си прави труда да организира бал? — прошепна Вин.
	— Навярно той пръв е дал пример — отвърна Елънд. — За да подтикне останалите благородници. И сега просто му е дошъл редът. Доста хитър ход всъщност. Така приема важни хора, а после на свой ред им гостува.
	Вин кимна и погледна към дансинга.
	— Един танц преди да се разделим?
	Елънд се поколеба.
	— Да ти кажа честно, малко съм нервен за танци.
	Вин се усмихна и го целуна лекичко, нарушавайки правилата на етикецията.
	— Дай ми поне час, преди да започнем. Искам да се потопя за малко в атмосферата на бала.
	Той кимна и се разделиха. Елънд се насочи към група мъже, които Вин не познаваше. Тя пое в обратна посока. Не искаше да се заплита в разговори и затова избягваше жените, които познаваше от Цитаделата Ориеле. Знаеше, че вероятно трябва да укрепи познанствата си, но се наложи да си признае, че се чувства донякъде като Елънд. Не беше дошла тук за да си бъбри. Чакаха я по-важни дела.
	Прекоси залата, взе чаша вино, отпи и огледа стражниците. Бяха доста, което вероятно беше добре. Колкото повече охрана имаше в залата, толкова по-малко би трябвало да е отвън. Теоретично.
	Вин бавно тръгна сред множеството, кимаше на хората, но се отдръпваше всеки път, когато се опитваха да я заговорят. На мястото на Йомен би възложила на няколко войници да следят само нея. Но изглежда, нито един от стражниците не й обръщаше внимание. Измина почти час и тя ставаше все по-неспокойна. Наистина ли Йомен бе толкова небрежен, че я оставяше — нея, прочута Мъглородна — да обикаля спокойно из къщата му?
	Ядосана от тази мисъл, Вин разпали бронз. Може би наблизо имаше аломанти. Едва не подскочи от изненада, когато долови пулсации почти до себе си.
	Бяха жени. Две. Придворни кокетки, чиито имена не помнеше, нито се отличаваха с нещо особено. Вероятно това бе съвсем преднамерено. Разговаряха с двама мъже и още една жена само на две-три крачки от Вин. Едната гореше мед, другата калай — Вин никога не би могла да ги засече, ако не умееше да прониква през медни облаци.
	Продължи сред гостите. Жените я следваха, местейки се със забележително умение, като навсякъде подхващаха мимолетни разговори. Винаги бяха близо до нея, на разстояние за калаено следене, но достатъчно далеч, за да не може да ги засече, без да прибягва до аломантия.
	„Интересно“ — помисли си тя. Поне Йомен не я подценяваше. Но как да се измъкне от жените? Едва ли щяха да се подмамят от сценката, която предстоеше да разиграе Елънд, и със сигурност нямаше да допуснат Вин да напусне помещението незабелязано.
	Забеляза позната фигура близо до стената. В едно кресло се бе отпуснал Бавнобързеца, облечен със същия костюм, с който го бе видяла и преди, и пак така пушеше лула. Тя тръгна към него.
	— Мислех, че не посещавате подобен род събития — каза му с усмивка. Зад гърба й двете жени спряха достатъчно близо, за да чуват разговора.
	— Идвам само на баловете на краля — отвърна Бавнобързеца.
	— Разбира се — отвърна Вин и бавно се отдалечи. С крайчеца на окото си забеляза, че Бавнобързеца се мръщи озадачено. Изглежда, бе очаквал разговорът да продължи, но не смееше да рискува и да прояви активност от страх да не бъде разкрит. Поне засега. Преследвачките й прекъснаха престореното си бъбрене, изненадани от бързината, с която Вин смени местоположението си, и я последваха малко припряно. След минутка Вин спря и те също спряха и подхванаха нов разговор.
	А тя рязко се обърна и тръгна към Бавнобързеца, все едно току-що си е спомнила нещо. Двете жени се поколебаха как да постъпят. Двоумението им й даде необходимата преднина от няколко крачки.
	— Трябват ми двама души — каза тя на Бавнобързеца. — Доверени хора. Да ме чакат някъде встрани, на място, където можем да седнем и да разговаряме.
	— Във вътрешния двор — отвърна той. — По левия коридор и после навън.
	— Добре — отвърна Вин. — Кажи им да идат там и да изчакат аз да ги заговоря. Освен това прати вест на Елънд. Предупреди го, че ще ми трябва още половин час.
	Бавнобързеца кимна, сякаш не беше изненадан от загадъчните разпоредби, и Вин се отдалечи с усмивка, следвана от неканения си антураж.
	— Дано скоро се оправите — подхвърли на тръгване.
	— Благодаря ви, скъпа — рече Бавнобързеца и се закашля.
	Вин отново се смеси с гостите. Вървеше бавно към коридора, за който й беше казал Бавнобързеца, влезе в него и след няколко крачки я обгърна лека мъгла.
	Стоеше на входа на озарена от фенери вътрешна градина. Макар че покрай стените бяха подредени маси, тук имаше доста по-малко хора. Прислугата не смееше да излиза в мъглите, а и повечето благородници — макар да не го признаваха — се страхуваха от тях. Вин се приближи с нехайна крачка към една метална балюстрада и се подпря на нея, загледана в небето и мъглите, докато опипваше замислено обецата си.
	Малко след това във вътрешния двор излязоха и преследвачките й — обсъждаха високо колко задушно било вътре. Вин ги поглеждаше крадешком, докато двете се настаняваха на кресла недалеч от нея. Скоро се появиха и двама мъже и седнаха на друга маса. Не се държаха толкова уверено, колкото жените, но Вин се надяваше, че не будят подозрение с неумелостта си.
	Зачака търпеливо.
	Беше се научила на това през годините, когато бе живяла в бандата. Да стои неподвижно, да наблюдава незабелязано, да изчаква подходящия момент. Уличен опит, който така и не бе изгубила. Рееше поглед в небето, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва. И чакаше Елънд да започне.
	„Не бива да разчиташ особено на него — прошепна в ума й Рийн. — Той ще се провали. Никога не се осланяй другиму, когато от това зависи животът ти“.
	Една от любимите сентенции на Рийн. Напоследък се сещаше все по-рядко за него — както и за предишния си живот. Миналото й бе низ от болка и страдание. Брат, който я биеше, за да я спаси, луда майка, убила безпричинно по-малката й сестра.
	Но от този живот бе останало само далечно ехо. Тя се усмихна на тази мисъл, изумена колко далече е стигнала. Рийн сигурно би я нарекъл глупачка, задето се доверява на Елънд — че вярва, че той ще успее, че му поверява живота си. Нещо, което в онези далечни години не би направила никога.
	След десетина минути отвътре излезе един мъж, приближи се към двете жени, поговори с тях и се върна в залата. Друг мъж се появи след двайсетина минути и направи същото. Изглежда, жените предаваха сведенията, които Вин искаше — че е останала отвън и вероятно е решила да прекара вечерта на открито, сред мъглите. Не очакваха да се прибере скоро.
	Малко след като вторият пратеник се отдалечи, отвътре дотича задъхан мъж, спря при една маса, на която седяха единствените на двора, които, изглежда, не бяха излезли заради Вин, и възкликна:
	— Елате да видите! Бързо!
	Те станаха и забързаха към коридора. Вин се подсмихна. Елънд бе задействал своята част от плана.
	Скочи във въздуха, Тласна се от балюстрадата и се стрелна към другия край на двора.
	Жените, на които очевидно им бе доскучало, водеха вял разговор. Отне им няколко секунди да забележат маневрата й и едната скочи и отвори уста да извика.
	Вин изгаси всички метали, разпали дуралуминий и месинг и Тласна чувствата на двете жени.
	Беше го правила само веднъж преди, със Страф Венчър. Подхранваният от дуралуминий Месингов тласък бе нещо ужасяващо — той смазваше емоционалния фон на жертвата, караше я да се чувства опустошена, потисната. Двете жени изпъшкаха и тази, която бе станала, се олюля и тупна в тревата.
	Вин се приземи малко несръчно заради изгасения пютриум — не смееше да го смесва с дуралуминий. Отново го разпали и притича напред. Удари втората жена с лакът в корема, сграбчи я за косата и блъсна лицето й в масата. Другата продължаваше да лежи замаяно в тревата. Вин се намръщи, наведе се, улови я за гърлото и стисна.
	Беше малко грубичко, но Вин не разтвори пръсти, докато жената не изгуби съзнание — миг след което угасна и медният й облак.
	Вин се обърна. Хората на Бавнобързеца се бяха надигнали и я гледаха разтревожено. Вин им махна да се приближат и нареди:
	— Скрийте тези двете в храстите. После си седнете на масата. Ако някой пита за тях, ще кажете, че са се прибрали в залата. Дано това ги обърка.
	Мъжете се изчервиха.
	— Ние…
	— Правете каквото ви казвам или изчезвайте! — тросна се Вин. — Не ми възразявайте. Оставих ги да живеят, но не искам да докладват, че съм им се измъкнала. Ако се размърдат, искам да се погрижите за тях.
	Мъжете кимнаха неохотно.
	Вин вдигна ръка, разкопча роклята си и я пусна да се свлече на земята. Отдолу носеше плътно прилепнали черни дрехи. Нареди на мъжете да скрият и роклята, изтича в коридора и се спусна по по-близкото стълбище. Елънд вероятно вече бе във вихъра на своята част от плана. Дано да успееше да продължи по-дълго.


	— Точно така — заяви Елънд, скръстил ръце на гърдите си и втренчил поглед в Йомен. — Дуел. Защо трябва армиите ни да се бият за този град? Двамата с теб можем да уредим въпроса помежду ни.
	Йомен не се изсмя на тази нелепа идея. Седеше на масата, втренчил в събеседника си замислен поглед. Атиумното топче на челото му хвърляше тъмни отблясъци. Присъстващите реагираха точно както предполагаше Елънд. Разговорите утихнаха и хората ги наобиколиха, за да гледат сблъсъка между крал и император.
	— Защо смяташ, че ще направя подобно нещо? — попита най-сетне Йомен.
	— Защото казват, че си човек на честта.
	— Но не и ти, Венчър — отвърна Йомен и посочи Елънд с пръст. — И предложението ти го доказва. Ти си аломант — между двама ни не може да има двубой. Няма да е честно.
	Всъщност Елънд не даваше пукната пара. Задачата му бе само да отвлича вниманието на Йомен — колкото се може по-дълго.
	— Тогава избери си защитник — предложи той. — Ще се бия с него вместо с теб.
	— Само Мъглороден може да ти излезе насреща — отвърна Йомен.
	— Ами прати ми някой.
	— За съжаление не разполагаме с такъв. Спечелих моето кралство с честност, законност и благоразположението на лорд Владетеля — не чрез заплахи и убийства като теб.
	„Нямал си Мъглороден, казваш? — помисли Елънд и се усмихна. — Значи твоите «честност, законност и благоразположение» не изключват лъжата?“
	— Наистина ли си готов да оставиш хората ти да загинат? — попита Елънд и посочи с ръка присъстващите. — Заради едничката ти гордост?
	— Гордост? — повтори Йомен и се приведе напред. — Нима наричаш „горд“ начина, по който управляваш? Каква гордост има в това да поведеш войските си срещу друго кралство, да плашиш народа с необуздани чудовища?
	— Чудовища, създадени да сплашват и убиват тъкмо от твоя любим лорд Владетел — заяви Елънд.
	Йомен стисна устни.
	— Да, лорд Владетеля е създал колосите. И е било негово право да реши как да ги използва. Но ги държеше далече от цивилизованите градове — докато ти ги докара на прага ни.
	— Така е — потвърди Елънд. — Но никого не са нападали. И това е защото ги контролирам не по-зле от лорд Владетеля. Което не ти ли подсказва, че с право съм наследил управлението му?
	Йомен се намръщи, вероятно забелязал, че Елънд хвърля аргументите си с лекота — сякаш казваше първото, което му хрумне, само за да поддържа спора.
	— Може би не гориш от желание да спасиш този град — заяви Елънд, — но тук има хора, които са по-мъдри от теб. Нали не смяташ, че сме дошли при теб, без да си осигурим съюзници?
	Йомен видимо се подвоуми.
	— Да — рече Елънд и огледа тълпата. — Ти не се сражаваш само с мен, Йомен. Водиш война срещу собствените си сънародници. Кой от тях ще те предаде, когато удари часът? Доколко можеш да им вярваш?
	— Празни заплахи, Венчър — изръмжа Йомен. — За какво е всичко това?
	Но Елънд забеляза, че думите му са го обезпокоили. Този човек не вярваше на благородниците. И с право: в противен случай щеше да е глупак.
	Елънд се усмихна, готов да изтъкне следващия си аргумент. Можеше да поддържа разговора още доста време. Защото ако имаше нещо, на което се бе научил добре в къщата на баща си, то бе как да ядосва събеседника си.
	„Ето че ти осигурих чисто поле за действие, Вин — помисли си той. — Да се надяваме, че благодарение на теб битката за този град ще приключи преди да е започнала“.


	44.


	Мястото, където се разполага клинът в тялото, е от съществено значение за вида на неговото хемалургично въздействие. Поставен на едно място, клинът създава чудовище, лишено от разум. Въведен на друго, той сътворява коварен — и жадуващ да убива — инквизитор.
	Без познанията, придобити от силата при Кладенеца на Възнесението, Рашек не би могъл да използва хемалургията. Благодарение на нея и на малко експерименти той е открил как чрез това изкуство може да си осигурява помощниците, от които се нуждае.
	Малко известен факт е, че залите за изтезания на инквизиторите са всъщност хемалургични лаборатории. Лорд Владетеля непрестанно се опитвал да открие нови породи верни прислужници. Доказателство за сложността на хемалургията е фактът, че въпреки хилядолетните си усилия той така и не е успял да сътвори нищо повече от първоначалните три вида създания, които измислил в кратките мигове на пряк допир със силата.


	Вин се спускаше безшумно по каменните стъпала, следвана от далечни отгласи откъм залата. Не носеше нито факла, нито фенер, а стълбището не бе осветено, но пък имаше достатъчно отражения, за да се ориентира с Калаени очи.
	Колкото повече мислеше за това, толкова по-логична й се струваше идеята за огромните подземия. Това бе Отделът по снабдяване — онзи филиал на Министерството, който отговаряше за изхранването на населението, за поддръжката на каналите и снабдяването на останалите отдели. Вин предполагаше, че навремето тези подземия са били натъпкани с припаси. Ако скривалището наистина бе тук, щеше да е първото, намиращо се под сграда на Отдел по снабдяване. Вин възлагаше големи надежди на този факт. Какво по-добро място да се скрие атиумът и другите важни припаси от учреждението, натоварено с тяхната доставка и транспортиране из цялата империя?
	Стълбището бе неизмазано и стръмно. Вин смръщи нос от влажния въздух, дваж по-задушен заради подсиления й с калай нюх. Но пък без Калаените очи не би могла да се ориентира в мрака, нито да чуе слабото дрънчене на оръжия долу, което й подсказваше, че трябва да се придвижва предпазливо.
	Стигна последното стъпало и надзърна иззад ъгъла. От площадката започваха три тесни каменни коридора. Шумовете идваха отдясно. Вин се наведе още малко и видя двама пазачи да се подпират лениво на стената недалеч от нея.
	„В този коридор има пост — помисли си тя и се отдръпна назад. — Йомен определено пази тук нещо ценно“.
	Приклекна на хладния плочник. Пютриумът, стоманата и желязото със сигурност не можеха да са от полза в тази ситуация. Можеше да премахне поста, но беше твърде рисковано, тъй като сигурно щеше да вдигне шум. Не знаеше къде се намира скривалището — и следователно не биваше да избързва с открити действия.
	Затвори очи, разпали месинг и цинк, внимателно и предпазливо Усмири чувствата на двамата войници и след малко ги чу как сядат на пода. Вдъхна им допълнителна доза скука и се съсредоточи върху това чувство. Отново надзърна иззад ъгъла и усили емоционалния натиск.
	Единият от мъжете се прозяваше. След броени секунди и вторият последва примера му. После и двамата се прозяха едновременно. Вин използва този момент, претича безшумно през тъмната площадка и хлътна в коридора отсреща. Притисна се до стената с разтуптяно сърце и зачака. Никаква реакция, само дето единият от стражниците се оплака, че бил страшно уморен.
	Вин се усмихна развълнувано. От доста време не й се бе налагало да се промъква. Излизаше на разузнаване предимно нощем и разчиташе на мъглите и мрака да я крият и защитават. Сега беше различно. Припомняше й дните, когато двамата с Рийн обираха богаташки къщи.
	„Какво ли щеше да каже брат ми сега? — зачуди се тя, докато пристъпваше безшумно по плочника. — Сигурно че съм си изгубила ума, да се промъквам в тази сграда не заради пари, а за информация“. За Рийн животът бе постоянна борба за оцеляване — всичко се свеждаше до няколко простички неоспорими правила. Не вярвай никому. Старай се да си полезна за бандата, но внимавай да не застрашаваш някой от членовете й. Бъди безкомпромисна. Пази си главата. И гърба.
	Вин не беше забравила тези уроци. Винаги бяха неразделна част от начина й на поведение — бяха й помогнали да остане жива през годините, когато Келсайър я бе взел в групата си. Само дето вече не се придържаше така стриктно към тях. Беше започнала да цени доверието и надеждата.
	„Някой ден тази твоя доверчивост ще те убие“ — прошепна в главата й Рийн. Но, разбира се, дори той самият не се бе придържал докрай към правилата. Беше загинал, защитавайки Вин, беше отказал да я предаде на инквизиторите, макар че това би могло да го спаси.
	Вин продължи напред. Вече не се съмняваше, че цялото подземие представлява сложна мрежа от коридори, свързващи по-големи помещения. Надникна в едно и установи, че вътре има стотици внимателно подредени чували с брашно.
	„Някъде из тези коридори трябва да има товарна рампа. Коридор, който се издига нагоре и излиза при подземен канал под града“.
	Даваше си сметка, че времето няма да й стигне да провери всички помещения. Приближи поредното кръстовище на коридори, спря и се огледа намръщено. Сценката, която разиграваше Елънд, не можеше да продължи до безкрай и някой рано или късно щеше да открие двете жени в храсталаците. Трябваше час по-скоро да намери скривалището.
	Огледа се. Коридорите бяха слабо осветени от мъждиви фенери. Светлината отляво бе по-силна. Вин тръгна натам и скоро долови гласове. Забави ход, доближавайки поредното кръстовище, и внимателно надникна. Вляво, доста далече, имаше двама войници. Вдясно бяха четирима.
	„Значи вдясно“ — каза си тя. Но този път щеше да е по-трудно. Затвори очи и напрегна слух. Чуваше и двете групи войници, но имаше и нещо друго. Още постове зад тях. Вин се съсредоточи върху един от тях и започна да Тегли и Разбунва чувствата на войниците. Емоционалните въздействия не можеха да бъдат блокирани от камък или желязо — в дните на Последната империя лорд Владетеля бе разполагал Усмирители в близост до скаа бордеите, възлагайки им да Усмиряват чувствата на минувачите и да държат в покорство стотици, дори хиляди граждани.
	Тя зачака. Нищо не се случваше. Отново се съсредоточи върху раздразнението и гнева на войниците. Дори не знаеше дали Тегли в правилната посока. Освен това Усмиряването и Размиряването не бяха толкова точни, колкото например Стоманеното тласкане. Бриз неведнъж й бе повтарял, че емоционалният фон при всеки човек е сложна плетеница от чувства, инстинкти и мисли. И че аломантът не може да контролира мислите и действията, а само да ги сръчква.
	„Освен ако…“
	Пое си дълбоко въздух и изгаси всички метали. После разпали едновременно дуралуминий и цинк, Придърпа в посоката, където се намираше далечната група, и удари войниците там с мощен емоционален аломантичен изблик.
	Откъм коридора долетяха проклятия. Двама стражници от поста вдясно потънаха в мрака — затичаха към мястото, откъдето се чуваше врявата. Вин погълна още една стъкленица и Разбуни чувствата на другите двама — разпали любопитството им почти до истерия.
	Двамата мъже се втурнаха след другарите си и Вин хукна по коридора. Съвсем скоро установи, че интуицията не я е подвела — четиримата мъже охраняваха вратата към един от складовете. Вин си пое въздух, побутна вратата и се шмугна вътре. На пода имаше капак. Тя дръпна резето, повдигна го и скочи в мрака долу.
	Докато падаше, пусна една монета под себе си и Тласна, ориентирайки се по звъна й за дълбочината на шахтата. Приземи се на груб плочник, заобиколена от непрогледен мрак — толкова черен, че дори калаят не можеше да й помогне. Тя протегна ръце, опипа наоколо и пръстите й докоснаха стъкленицата на фенер. Извади огниво и скоро разполагаше със светлина.
	Ето я и нея — врата в стената, водеща към подземната кухина. Каменната рамка до ключалката беше строшена с нещо тежко, сигурно с чукове. Самата врата си беше цяла и беше открехната съвсем леко, колкото да се промуши човек. Дори това бе струвало на Йомен немалко усилия.
	„Знаел е, че е тук — помисли Вин, изправена пред вратата. — Но… защо е трябвало да я разбива? Нали има Мъглороден, който може да отваря врати със Стоманено дърпане“.
	Сърцето й затуптя от нетърпеливо очакване и тя се промуши през тесния отвор. Веднага щом се озова вътре, се огледа за плочата с инструкциите на лорд Владетеля. Трябваше само да…
	Зад нея се чу стържене на камък в камък.
	Вин се обърна, изпълнена с внезапно и зловещо предчувствие.
	Каменната врата се затръшна.


	— … и тъкмо затова — говореше Елънд — се разпадна политическата система на лорд Владетеля.
	Усещаше, че губи вниманието им. Все повече хора се отдръпваха. Проблемът беше, че Йомен продължаваше да демонстрира жив интерес.
	— Допускаш грешка, Венчър — отвърна принудителят и почука с вилица по масата. — Разработеният през шести век план за обучение на стюардите въобще не е по идея на лорд Владетеля. Предлага го наскоро учреденият Инквизиторски отдел, за да се постави под контрол популацията на Терис, и лорд Владетеля се съгласява, при това временно.
	— Съгласие, с което е узаконено потисничеството на цял един народ — заяви Елънд.
	— Потисничеството започва доста по-рано — възрази Йомен. — Терисците упорито са отказвали да се подчиняват на имперското управление и е трябвало да им бъдат дръпнати юздите. Но ще можеш ли да заявиш с ръка на сърцето, че отношението към тях е било лошо? Та те бяха най-почитаните слуги в империята!
	— Не бих казал, че загубата на мъжеството може да бъде компенсирана от подобна чест! — рече Елънд, като повдигна вежди и скръсти ръце.
	— Има доста документи, в които се доказва противоположното — рече Йомен и махна небрежно с ръка. — Какво ще кажеш например за Трендалан? Той твърди, че след като станал евнух, можел спокойно да се съсредоточи върху логичните разсъждения и душевната хармония, без да бъде отвличан от мисли за сласт.
	— Просто не е имал друг избор.
	— Не важи ли това за всички нас в този живот? — отвърна Йомен.
	— Аз пък предпочитам хората да имат право на избор — рече Елънд. — Сигурно знаеш, че осигурявам на моите скаа свобода и право да участват в градското управление и активния живот.
	— Възвишени идеали — въздъхна Йомен. — Отново долавям в думите ти влиянието на Трендалан. Ала дори той се съгласява, че подобна система не може да оцелее дълго.
	Елънд се усмихна. От доста време не бе участвал в толкова интересен спор. Хам не обичаше да се задълбочава в темите — предпочиташе философски въпроси, но не и научни дебати, — а Сейзед просто не беше склонен да спори.
	„Жалко, че не срещнах Йомен, когато бях по-млад — помисли си Елънд. — Във времето, когато все още се интересувах от философия. Какви дискусии щяхме да водим…“
	Разбира се, след подобни дискусии Елънд най-вероятно щеше да се озове в ръцете на Стоманените инквизитори с обвинението, че поддържа революционни възгледи. Но трябваше да признае, че Йомен не е никак глупав. Познаваше отлично историята и политиката — просто имаше погрешни позиции. При друг случай Елънд с радост щеше да го убеди в този факт.
	За съжаление спорът очевидно заплашваше да се изчерпи. Елънд не можеше да задържа едновременно вниманието на Йомен и на присъстващите. Всеки път, когато се опитваше да направи нещо, за да привлече вниманието на тълпата, Йомен почваше да го гледа с подозрение. А всеки път, когато Елънд приковаваше с нещо вниманието на краля, тълпата губеше интерес към философския дебат.
	Тъкмо по тази причина Елънд изпита известно облекчение, когато най-сетне отекнаха изненадани викове. След секунди в залата дотичаха двама войници. Носеха замаяна и окървавена млада жена с бална рокля.
	„В името на лорд Владетеля, Вин! — помисли Елънд. — Необходимо ли беше?“
	Погледна през рамо към Йомен и погледите им се срещнаха. Йомен се надигна и попита настойчиво:
	— Къде е императрица Венчър?
	„Време е да изчезвам“ — помисли Елънд. Нали беше обещал на Вин. Но му хрумна нова мисъл: „Може би друг път няма да ми се удаде възможност да съм толкова близо до Йомен. А и има един сигурен начин да определя дали е аломант.
	Като се опитам да го убия“.
	Дръзка, вероятно дори глупава идея, но той вече беше почти сигурен, че няма да убеди Йомен да предаде града. Кралят твърдеше, че не е Мъглороден, и беше важно да се разбере дали казва истината. Тъкмо по тази причина, като се доверяваше на интуицията си, Елънд пусна една монета, Тласна се и излетя във въздуха. Гостите се развикаха изплашено. Йомен пребледня и отстъпи. Двама охранители, които се бяха престрували цяла вечер на негови събеседници, скочиха от столовете си и извадиха изпод масата тояги.
	— Лъжец! — извика Йомен, когато Елънд скочи върху масата. — Крадец, касапин, тиранин!
	Елънд повдигна рамене, изстреля две монети към охранителите и ги повали с лекота. После се нахвърли върху Йомен и го сграбчи за шията.
	Не долови внезапен прилив на сила в тялото му. Нямаше аломантични Тласъци и Придърпвания, които да попречат на хватката му. Принудителят почти не оказваше съпротива.
	„Или не е аломант — помисли си Елънд, — или е страшно добър актьор“.
	Пусна Йомен и го бутна назад. Разтърси глава. Още една загадка, която…
	Йомен скочи напред, измъкна стъклен нож и замахна. Елънд се облещи и понечи да отскочи, но острието разсече дрехите му и остави на ръката му дълга червена диря. Проряза го остра болка, подсилена от калая. Елънд изруга.
	Йомен замахна отново и Елънд бе принуден да отскочи. Гореше пютриум, а Йомен все още се движеше с непохватността на човек, който не използва аломантия. Но атаката му бе накарала Елънд да смени позицията си, да се отдръпне. Беше сякаш…
	Елънд разпали електрум и се обгърна със сфера от лъжливи образи. Йомен спря объркано.
	„Той гори атиум — осъзна изумено Елънд. — Значи е Мъглороден!“
	Почти бе готов да остане и да се бие, но раната на ръката му, изглежда, бе по-сериозна, отколкото мислеше в началото, и бързо трябваше да се превърже — кръвта му вече капеше по килима. Като се проклинаше за собствената си глупост, той се Тласна във въздуха. Трябваше да послуша Вин — като се прибереше в лагера, тя сигурно щеше да му се скара.
	Йомен не скочи след него. Стоеше до масата, стиснал окървавения нож, и го гледаше с разкривено от гняв лице.
	Елънд хвърли шепа монети и ги Тласна над главите на гостите — като внимаваше да не уцели някого. Хората се присвиха изплашено, някои се хвърлиха на пода. Веднага щом монетите изпопадаха, Елънд се Тласна от тях и се понесе към изхода, който му бе показала Вин. Миг по-късно се озова в обгърнатия от мъгла вътрешен двор.
	Погледна назад, все още ядосан, макар да не знаеше защо. Беше свършил своята част от плана — беше задържал Йомен и гостите повече от час. Вярно, че бе допуснал да го ранят, но пък откри, че Йомен е аломант. Заслужаваше си риска.
	Хвърли една монета и се изстреля в небето.


	Три часа по-късно Елънд седеше в щабната шатра с Хам. Цареше напрегнато мълчание.
	Бяха му превързали раната. От Вин нямаше и следа.
	Беше разказал на другите какво е станало. Вин я нямаше.
	Хам го накара да хапне нещо. Измина още половин час, през който Елънд крачеше разтревожено напред-назад. Вин не се връщаше.
	— Отивам там — заяви Елънд и се надигна.
	Хам го погледна.
	— Ел, загубил си много кръв. Предполагам, че си още на крака само защото гориш пютриум.
	Беше истина. Елънд усещаше лека умора дори под завесата на пютриума.
	— Мога да се справя.
	— Ще те убият — отвърна спокойно Хам.
	— Не ме интересува. Аз… — Елънд млъкна, доловил с подсиления си слух, че някой се приближава. Повдигна нервно чергилото на шатрата и втренчи поглед в идващия.
	— Милорд! — извика мъжът. — Послание от града!
	Елънд дръпна писмото и разкъса плика.
	„Претендент Венчър — пишеше вътре, — държа я в плен, както вече си предположил. Забелязал съм една характерна черта при Мъглородните. Всички до един са твърде самоуверени. Благодаря ти за интересния разговор. Радвам се, че успях да задържа вниманието ти достатъчно дълго.
	Крал Йомен“.


	Вин седеше кротко в тъмното подземие. Беше опряла гръб на каменния блок — всъщност вратата на нейния затвор. До нея на плочника блещукаше фенерът, който бе взела от голямата зала.
	Беше се изморила да Тласка и Тегли, опитвайки се да си пробие път навън. Постепенно си даде сметка, че натрошените камъни, които бе видяла отвън — и бе сметнала, че са резултат от насилствено отваряне, — са там по съвсем друга причина. Йомен очевидно бе накарал да извадят от вратата металните плочи, предназначени да бъдат Тласкани и Теглени от аломанти. Така вратата бе само масивна каменна преграда. Дори сега би трябвало да може да я измести, с подсилен с дуралуминий пютриум. Ала подът бе под наклон спрямо вратата и Вин не можеше да си осигури нужната опора. Освен това, изглежда, бяха заклинили пантите — или може би бяха натрупали още камъни отвън, — защото вратата дори не помръдваше.
	Разбираше, че е станала жертва на добре организирана от Йомен клопка. Нима с Елънд бяха толкова лесно предсказуеми? Каквото и да бе обяснението, планът бе брилянтен. Йомен знаеше, че не може да се бие с тях. Ето защо вместо това бе заловил нея. Така бе постигнал същия резултат, но без да поема рискове. А тя бе паднала сама в клопката.
	През първия половин час претърси помещението. Не само че нямаше друг изход, но и не откри никакви тайни запаси от атиум. Всъщност не можеше да е напълно сигурна, с тези купища консервирана храна и какви ли не метали, но първоначалното претърсване не доведе до резултат.
	— Разбира се, че няма да е тук — промърмори тя. — Йомен не е имал време да пренесе храната, но със сигурност би изнесъл атиума. Каква съм глупачка!
	Беше отчаяна, ядосана, изтощена.
	„Дано Елънд е направил каквото му казах — помисли си Вин. — Ако пленят и него…“
	При тази мисъл ядно удари с глава неравната стена.
	В мрака се чу шум.
	Вин се стресна, после скочи и приклекна. Машинално провери металните си запаси — за момента разполагаше с предостатъчно.
	„Сигурно ми се е…“
	Отново го чу. Тихи стъпки. Потрепери. Възможно ли бе някой да се е спотайвал тук през цялото време?
	Разпали бронз и изведнъж го почувства. Аломант. Мъглороден. Същият, когото бе засичала и преди — мъжът, когото бе преследвала.
	„Това е значи! Йомен е искал неговият Мъглороден да се бие с нас, но е знаел, че първо трябва да ни раздели!“ Усмихна се и бавно се изправи. Не беше в най-изгодното положение, но така поне имаше някакъв шанс. Мъглороден, когото да победи, а после да държи като заложник, докато я освободят.
	Изчака го да се доближи — ако се съдеше по аломантичните пулсации, той не знаеше, че го е засякла, — после изрита фенера към него и скочи.
	Той вдигна глава към нея, докато тя се извисяваше във въздуха, с извадени кинжали.
	И Вин го позна.
	Рийн.


	Част четвърта
	Красивият разрушител


	45.


	Когато човек владее определена сила — като аломантията — и в тялото му бъде вкаран клин, тази сила става дваж по-голяма, отколкото при друг аломант.
	Ако инквизитор е бил Търсач преди промяната, след това ще притежава подсилена способност за употреба на бронз. Този простичък факт обяснява как мнозина инквизитори могат да проникват през медните облаци.


	Вин спря атаката си, стъпи на земята и се втренчи невярващо в брат си.
	Рийн, озарен от трепкащата светлина на изгасващия фенер, изглеждаше почти както го помнеше. Изминалите години, разбира се, бяха оставили отпечатъка си — беше по-висок и плещест, но имаше същото сурово лице, неспособно да се усмихва. И позата му бе същата — скръстените на гърдите ръце и неодобрителният поглед.
	Сякаш всичко се пробуди в нея. Неща, които смяташе, че е забравила, затворила в някое далечно кътче на съзнанието си — тежката му ръка, суровите му критики, острият му език, нескончаемите местения от един град в друг.
	Но пробуждането на тези спомени имаше и друг ефект. Тя вече не беше малко момиче, понасящо ударите му с изплашено мълчание. Вин вече ясно осъзнаваше, че в по-голямата си част действията на Рийн са били диктувани от неговия страх. От опасенията му, че нечистокръвната му сестра аломантка може да бъде разкрита и убита от Стоманените инквизитори. Пребиваше я всеки път, когато тя се изявяваше по някакъв начин. Крещеше й, когато проявяваше прекомерна самоувереност. Караше я да се местят всеки път, когато се боеше, че Стоманените инквизитори са ги надушили.
	И накрая бе загинал, за да я защити. Беше я заразил със своята параноя, беше я научил да не вярва на никого, защото бе смятал, че това е единственият начин да оцелееш на улиците на Последната империя. А тя бе останала до него, бе търпяла това мъчително съвместно съществуване. Защото дълбоко в себе си осъзнаваше нещо много важно. Че Рийн я обича.
	Погледна застаналия пред нея мъж. После бавно поклати глава. „Не. Прилича на него, но очите са други“.
	— Кой си ти? — попита тя.
	— Брат ти — отвърна той и се намръщи. — Вин, изминаха само няколко години. Станала си безразсъдна. Смятах, че съм те научил по-добре.
	„Има същите маниери — помисли си Вин, докато го приближаваше предпазливо. — Къде ги е усвоил? Никой не смяташе Рийн за важен, докато беше жив. Не би трябвало да са го следили“.
	— Откъде взе това тяло? — попита тя и го заобиколи. Плочникът беше неравен, наоколо имаше рафтове с припаси. Мракът се простираше във всички посоки. — И как успя да постигнеш толкова точна прилика на лицето? Доколкото знам, кандрите трябва да погълнат тялото, за да изработят негово копие.
	Сигурно беше кандра. Как иначе можеше да се обясни толкова голяма прилика? Съществото се обърна и я погледна объркано.
	— Какви са тези глупости? Вин, давам си сметка, че не сме от хората, които биха се прегръщали, но очаквах поне да ме познаеш.
	Вин пренебрегна думите му. Уроците на Рийн, а после и на Бриз, си казваха своето. Би познала Рийн от пръв поглед.
	— Трябва ми информация — каза тя. — За един твой сънародник. Нарича се ТенСуун и се върна в Родината ви преди година. Смяташе, че ще бъде изправен на съд. Знаеш ли какво е станало с него? Искам да го намеря, ако е възможно.
	— Вин — каза твърдо той. — Аз не съм кандра.
	„Ще проверим“ — помисли си Вин, разпали цинк и удари самозванеца с подсилена от дуралуминий емоционална аломантия.
	Той дори не трепна. Подобна атака би поставила всяка кандра под неин контрол, също както ставаше с колосите. Вин се поколеба. Все по-трудно различаваше събеседника си на чезнещата светлина.
	Провалът с аломантичния удар означаваше само едно — че той наистина не е кандра. Но не беше и Рийн. Оставаше й само едно логично действие.
	Вин го нападна.
	Който и да бе самозванецът, очевидно я познаваше съвсем добре, защото предвиди хода й. Макар че извика от престорена изненада, той мигом отскочи назад и се озова извън обсега й. Движеше се с невероятна бързина, което означаваше само едно — че гори пютриум. Тя осъзна, че продължава да долавя излъчваните от него аломантични пулсации, макар че по някаква причина не можеше да определи точно какви метали гори.
	Както и да е, аломантията само потвърждаваше подозренията й. Рийн не беше аломант. Вярно, би могъл да се Преобрази през времето, след като се бяха разделили, но тя не смяташе, че в жилите му тече благородническа кръв, за да му осигури аломантично наследство. Вин бе наследила дарбата от баща си, който бе само неин родител, а не и на Рийн.
	Тя подхвана нова пробна атака, за да провери уменията на самозванеца. Той продължаваше да се държи извън обсега й и да я следи бдително. Опита се да го притисне към рафтовете, но непознатият се изплъзна.
	— Безсмислено е — рече той при поредния си отскок.
	„Не чух звън — осъзна Вин. — Не използва монети при скоковете си“.
	— Вин, ако искаш да ме удариш, ще трябва да се разкриеш — заговори мъжът. — Очевидно съм достатъчно бърз, за да не ти позволявам да ме доближиш. Не може ли да престанем с тази гоненица и да се захванем с по-важни неща? Не ти ли е интересно какво съм правил през тези четири години?
	Вин отстъпи назад и присви крака, готова за нов скок. На устните й трепкаше усмивка.
	— Какво има? — попита самозванецът.
	Беше се опитала да спечели време и ето, че получи каквото искаше. В този момент фенерът угасна. Пещерата потъна в мрак. Но благодарение на способността си да прониква през медни облаци Вин все още можеше да усеща своя противник. Беше оставила кесията си на мястото, където за пръв път бе доловила, че в помещението има друг човек, и не носеше никакъв метал, с който да бъде засечена.
	Хвърли се напред, за да сграбчи противника си и да го прикове на земята. Аломантичните пулсации не й позволяваха да го види, но можеше съвсем точно да определи местонахождението му. Напълно достатъчно за предимство.
	Ала сгреши. Той й се изплъзна със същата лекота, с която и преди.
	Вин застина неподвижно. „Калай — помисли си. — Чул ме е, че се приближавам“.
	Тя изрита близкия стелаж и нападна в мига, когато той се прекатури с трясък на пода.
	Самозванецът отново й се измъкна. По някакъв начин винаги я усещаше. В подземието се възцари тишина. Нито звук, нито светлина. Вин долавяше съвсем ясно туптенето на аломантичните му пулсации. Съсредоточи се върху тях, опитваше се да определи какви метали ги подхранват. Но пулсациите бяха някак замъглени. Неясни.
	„Има нещо познато в тях — осъзна тя. — Когато за пръв път засякох самозванеца, си помислих… помислих си, че е мъгливия призрак“.
	Ето я причината пулсациите да й се струват познати. Без светлина, която да я разсейва, без познатия образ, който да й припомня Рийн, тя си даде сметка какво е пропуснала.
	Сърцето й заби ускорено и за пръв път тази вечер в нея се надигна страх. Пулсациите бяха като едни други, които бе долавяла отначало смътно, но после съвсем ясно. Същите, които я бяха отвели при Кладенеца на Възнесението.
	— Защо си дошъл тук? — попита тя шепнешком мрака.
	Смях. Отекна в просторното подземие — силен, свободен.
	Пулсациите се приближаваха, макар че тя не чуваше стъпки. Изведнъж станаха невероятно силни, оглушителни. Сякаш я притискаха — нереален звук, преминаващ през жива и нежива материя. Тя отстъпи назад в тъмнината и едва не се спъна в стелажа, който бе съборила.
	„Трябваше да се сетя, че няма да позволиш да бъдеш измамена“ — прошепна един глас в главата й. Гласът на съществото. Беше го чувала само веднъж, преди година, когато го освободи от пленничеството в Кладенеца на Възнесението.
	— Какво искаш? — прошепна тя.
	„Знаеш какво искам. Винаги си го знаела“.
	Така беше. Беше го осъзнала в мига, когато се докосна до това нещо. Нарече го Гибелта. Желанието му беше съвсем просто. Да види края на света.
	— Аз ще те спра — заяви тя. Но беше трудно да си повярва, когато разговаряше със сила, която не разбираше, с нещо, съществуващо отвъд хората и световете.
	Съществото се изсмя отново — но този път звукът отекна вътре в главата й. Вин все още долавяше пулсациите на Гибелта — но вече не от едно и също място. Тя я заобикаляше. Вин бавно се надигна.
	„Ах, Вин — прошепна Гибелта почти бащински. — Държиш се, сякаш съм твой враг“.
	— Ти си ми враг. Искаш да унищожиш нещата, които обичам.
	„И толкова ли е лошо това? — попита Гибелта. — Не трябва ли всички неща, дори светът, някога да свършат?“
	— Не виждам защо да ускоряваме този край — отвърна Вин. — Да го предизвикваме насила.
	„Вин, всички неща на този свят са подчинени на собствената си природа — заговори Гибелта, която сякаш се носеше около нея. Тя усещаше докосването й — влажно и леко, като мъгла. — Не трябва да ме виниш, задето съм това, което съм. Без мен никога нищо няма да свърши. Нищо не би могло да свърши. А следователно и нищо не би могло да порасте. Аз съм животът. Нима ще се опълчиш на самия живот?“
	Вин мълчеше.
	„Не тъгувай, че денят, в който този свят ще умре, настъпи — продължи Гибелта. — Защото този край бе предопределен в деня, когато бе заченат светът. В смъртта има красота — красотата на безвъзвратното, красотата на завършека. Нищо не е напълно завършено, докато не настъпи денят на неговото унищожение“.
	— Стига! — викна Вин; чувстваше се самотна и объркана в смразяващия мрак. — Престани да ми се надсмиваш. Защо дойде тук?
	„Защо тук? — повтори Гибелта. — Защо ме питаш това?“
	— Защо дойде точно сега? — продължи Вин. — За да злорадстваш, че съм в капан ли?
	„Вин, аз не съм дошла. Винаги съм била с теб. Аз съм частица от теб“.
	— Глупости — заяви Вин. — Току-що се разкри.
	„Разкрих се за очите ти — отвърна Гибелта. — Но виждам, че не ме разбираш. Винаги съм била с теб, дори когато не можеш да ме видиш“.
	Млъкна и настъпи тишина — в подземието и в главата на Вин.
	„Когато си сама, никой не може да те предаде“ — прошепна един глас от дъното на съзнанието й. Гласът на Рийн. Гласът, който бе чувала понякога — почти истински, като глас на съвестта. Беше свикнала с него, сякаш е част от вътрешния й свят — спомен от обучението на Рийн. Инстинкт.
	„Всеки ще те предаде, Вин — повтори гласът съвета, който й бе давал толкова често. И докато го казваше, бавно се промени от гласа на Рийн в гласа на Гибелта — Винаги съм била с теб. Ти ме чуваше в главата си още от съвсем мъничка“.


	46.


	Бягството на Гибелта изисква известни обяснения. Това е нещо, което дори аз не разбирах съвсем добре. Гибелта не би могла да използва силата в Кладенеца на Възнесението. Тази сила принадлежи на Съхранението — основния антипод на Гибелта. И наистина, едно пряко стълкновение между тези две сили ще доведе до тяхното унищожаване.
	Пленничеството на Гибелта обаче е дело на тази сила. А тя на свой ред е в хармония със силата на Съхранението — силата, която се съдържа в Кладенеца. Когато тази сила бъде освободена и се разпилее, вместо да бъде използвана, тя действа като ключ. Последващото „отключване“ е онова, което в края на краищата освобождава Гибелта.


	— Е, добре — рече Бриз, — някой ще се опита ли да обясни как съгледвачът на нашата група е станал псевдоборец за свобода и отмъстител?
	Сейзед поклати глава. Бяха в подземията на Инквизиторския отдел. Бриз бе заявил, че му е писнало от суха храна, и бе наредил на няколко войници да вземат от припасите в подземието и да приготвят свястна вечеря. Сейзед вероятно бе готов да се възпротиви, но в действителност подземието бе толкова добре заредено, че дори вечно гладният Бриз не би могъл да нанесе забележим ущърб на запасите.
	Цял ден чакаха Дух. В града цареше напрежение, съгледвачите им се бяха притаили, опасявайки се от ответни мерки на Гражданина. По улиците крачеха усилени патрули, пред сградата на Министерството се бе разположил многочислен отряд. Сейзед се страхуваше, че Гражданина може да е свързал появата на Дух в района на екзекуцията с него и Бриз. Изглежда, през следващите няколко дни свободното придвижване из града щеше да е крайно затруднено.
	— Защо не се връща? — попита Алриане. Двамата с Бриз седяха на изящна маса, отмъкната от къщата на някакъв неизвестен благородник. Естествено, бяха облекли хубави дрехи — Бриз костюм, а Алриане бледобежова рокля. Винаги се преобличаха веднага след като се върнат, сякаш за да потвърдят пред себе си кои са.
	Сейзед не вечеряше с тях — нямаше апетит. Капитан Горадел се бе подпрял на една лавица и не сваляше поглед от присъстващите. Макар на устните му да трепкаше добронамерена усмивка, от заповедите, които бе дал на войниците, Сейзед прецени, че очаква всеки момент да ги нападнат. Беше се погрижил Бриз, Алриане и Сейзед да останат в относителната безопасност на подземието. По-добре да са в клопка, отколкото мъртви.
	— Сигурен съм, че с момчето всичко е наред, скъпа — отвърна Бриз на въпроса на Алриане. — Не се прибира, защото се страхува да не хвърли вината за случилото се днес върху нас.
	— Или това — каза Сейзед, — или не може да се промъкне покрай войниците отвън.
	— Успял е да се промъкне в онази къща незабелязано, драги — заяви Бриз. — Съмнявам се, че би се затруднил с постовете отвън, особено след здрач.
	— Щеше да е по-добре, ако се бе измъкнал също толкова незабелязано, вместо да тича по покрива пред погледите на всички — каза Алриане.
	— Може би — рече Бриз. — Но когато искаш да си бунтовник и отмъстител, част от удоволствието е в това да те виждат другите. Психологическият ефект от сцената на скачащия от горящата къща спасител, с дете в ръце, е доста силен. А да го направиш пред самия тиран, наредил екзекуцията? Не си бях дал сметка, че нашето момче толкова си пада по драматичните сценки!
	— Той вече не е момче — тихо каза Сейзед. — Изглежда, по навик твърде дълго го подценявахме.
	— Защото никога не сме му възлагали важни задачи, драги — отвърна Бриз и насочи вилицата си към него. — Вината е наша — той е просто един младеж.
	— Вин също е млада — отбеляза Сейзед.
	— Вин, както не можеш да не признаеш, е особен случай.
	На това Сейзед нямаше какво да каже.
	— Както и да е — продължи Бриз. — Като разгледаме фактите, това, което се случи, изобщо не е изненадващо. Дух е тук от месеци и е имал достатъчно време да установи връзки с подземния свят на Ортьо, а и да не забравяме, че е член на бившата група на Оцелелия. Съвсем логично е хората да са гледали на него като на спасител, също както Келсайър спаси Лутадел.
	— Пропускаме нещо важно, лорд Бриз — рече Сейзед. — Той скочи от покрива. Това са два етажа, че и повече. При такива скокове хората обикновено си чупят краката.
	— Може би всичко е било подготвено с помощта на тукашния подземен свят и долу да е имало например дюшек — отвърна Бриз.
	Сейзед поклати глава.
	— Съмнявам се. Ако оцеляването му е само трик, нямаше да ги има тези слухове за него, не мислите ли?
	— Тогава какво е твоето обяснение? — попита Бриз и хвърли поглед към Алриане. — Нали не намекваш, че откакто го познаваме, е бил Мъглороден?
	— Не зная — рече тихо Сейзед.
	Бриз поклати глава и се засмя.
	— Едва ли би могъл да го скрие от нас, драги. Да преживее цялата история със свалянето на лорд Владетеля и падането на Лутадел и през това време да не разкрие пред нас, че е нещо повече от Калаено око? Отказвам да го приема.
	„Или — помисли си Сейзед — отказваш да приемеш, че не си успял да видиш истината“. Но Бриз все пак бе прав. Сейзед познаваше Дух от малък. Момчето бе срамежливо и непохватно, но не и склонно да мами. Почти изключено бе да е било Мъглороден от самото начало.
	Да, Сейзед бе видял онзи скок. За него не бе останала скрита грациозността на полета и естествената ловкост, характерна за използването на пютриум. Сейзед съжаляваше, че не носи медноемите си, за да потърси в тях сведения относно хора, внезапно проявяващи аломантични способности. Възможно ли бе един човек да е Мъглив по рождение, а по-късно да се превърне в Мъглороден?
	Въпросът не изглеждаше особено важен в сравнение с основните му задачи тук като пратеник на императора. Може би по-късно щеше да отдели време, за да прегледа бележките и спомените си…
	Сепна се. „Не ставай глупав — рече си. — Търсиш си извинения. Знаеш, че за един аломант е невъзможно да придобие нови способности. Няма да откриеш никъде сведения за подобни случаи“.
	Излишно бе да рови в медноемите. Беше ги оставил съвсем съзнателно — не можеше да е Пазител и да споделя натрупаните познания, докато не отсее истините от лъжите.
	„Напоследък твърде лесно се разсейвам“ — помисли си той, стана и се отдалечи от масата. Върна се в своята „стая“ в подземието, отделена със завеси от останалите. Папката беше на масата. В ъгъла, близо до една лавица, бе раницата с металоемите.
	„Не — каза си Сейзед. — Дадох си дума. Ще я удържа. Няма да си позволя да съм лицемер само защото съм се натъкнал на някаква нова религия. Трябва да съм силен“.
	Седна на масата, отвори папката и зачете следващия лист. В него се описваше вярата на нелазанците, почитащи бог Трел. Сейзед се бе запознавал с тази религия заради интереса си към математиката и небесните познания. Не се беше връщал към нея досега по-скоро от безпокойство. Искаше да отложи нещо, което знаеше, че ще се случи.
	И наистина, докато четеше, забеляза пропуски в доктрината. Вярно, нелазанците имаха обширни познания по астрономия, но ученията им за задгробния живот бяха повърхностни — почти ексцентрични. Те обясняваха неяснотата им с това, че така позволяват на хората сами да откриват истините в живота. Ала докато четеше, Сейзед чувстваше нарастващо раздразнение. Каква полза от религия, която не дава отговори? Как да повярваш в нещо, което отговаря на половината от въпросите с „попитай Трел и той ще ти отговори“?
	Все пак не бързаше да отхвърли изцяло това вероучение. Остави го на купчината и се помъчи да убеди самия себе си, че просто не е в подходящото настроение, за да го изучава. Всъщност не беше в настроение за нищо.
	„Ами ако Дух наистина е станал Мъглороден?“ Много от нещата, които знаеха за аломантията — като например съществуването само на десет метала — се оказаха лъжи, разпространявани от лорд Владетеля, за да се прикрият важни тайни.
	Може би бе напълно възможно един аломант спонтанно да прояви нови способности? Или пък имаше друго обяснение за невероятния скок на Дух. Дали не беше свързан по някакъв начин с превръзката, издаваща повишена чувствителност на зрението? Някакви лекарства например?
	Каквото и да бе, безпокойството определено му пречеше да се върне към изучаването на нелазанската религия. Непрестанно го глождеше усещането, че се случва нещо важно. И че Дух е в центъра на тези събития.
	Къде ли се бе дянало момчето?


	— Зная защо си тъжна — каза Дух.
	Белдре се извърна към него и пребледня. Сигурно не го виждаше и чуваше само гласа му. Вероятно не беше достатъчно близо и мъглите го скриваха. Напоследък му бе трудно да определи.
	Той пристъпи напред и спря насред градината.
	— Разбрах защо — продължи той. — Отначало си мислех, че е заради градината. Навярно някога е била красива. Сигурно си я виждала такава, преди брат ти да нареди да изкоренят всички градини. Била си благородница или си живяла сред благородници.
	Тя го погледна изненадано.
	— Да, зная — каза Дух. — Брат ти е аломант. Той е Монетомет, долових Тласъците му. В онзи ден, на пазара.
	Тя мълчеше — по-красива от всякога. Очите й най-сетне го различиха сред мъглите.
	— А после — не спираше Дух — си помислих, че греша. Никой не тъгува толкова много за една градина, колкото и да е била красива. Хрумна ми, че тъгата в очите ти вероятно е защото брат ти ти е забранил да участваш в неговите съвещания. Винаги те отпраща навън, в градината, когато трябва да се срещне с важни хора. Зная какво е да се чувстваш безполезен и отритнат, когато си сред важни хора.
	Пристъпи още крачка към нея. Усещаше боцкащата пръст под краката си, жалките останки на почва, която някога е била плодородна. Вдясно от него бе храстът, към който Белдре най-често отправяше взор. Той не поглеждаше към него — не смееше да свали очи от нея.
	— Но и това бе грешка — рече. — Подобна забрана би те подразнила, но едва ли щеше да ти причини болка. Нито тъга. Сега обаче зная причините за твоята печал. Днес следобед убих за първи път. Помогнах да бъде съборена предишната империя, а после да построят нова. Никога не бях убивал човек. До днес.
	Спря и надзърна в очите й.
	— Да, тази мъка ми е позната. Питам се обаче защо я изпитваш ти?
	— Не бива да си тук. Има стражи…
	— Не — отвърна Дух. — Няма ги вече. Куелион прати твърде много хора в града — страхува се да не избухне бунт, както стана в Лутадел. Както е подтикнал хората към бунт и самият той, когато е взел властта. И е прав да се бои, но сгреши, като остави дома си неохраняван.
	— Убий го — прошепна Келсайър. — Куелион е вътре, това е идеалният момент. Той го заслужава и ти го знаеш.
	„Не — възрази Дух. — Не днес. Не и пред нея“.
	Белдре бе втренчила поглед в него. Лицето й стана сурово.
	— Защо дойде? Да ми се присмиваш?
	— Да ти кажа, че те разбирам — отвърна Дух.
	— Как можеш да го кажеш? — попита тя. — Ти не ме разбираш — дори не ме познаваш.
	— Мисля, че те разбирам — възрази Дух. — Видях очите ти днес, докато гледаше как подкарват онези хора на смърт. Ти изпитваше вина. Вина за убийствата на брат ти. Измъчваше се, защото смяташе, че трябва да им помогнеш. — Пристъпи напред. — Не можеш, Белдре. Той е покварен от силата си. Може някога да е бил добър човек, но вече не е. Осъзнаваш ли какво прави? Брат ти избива хора, за да се сдобие с аломанти. Пленява ги и заплашва да изтреби семействата им, ако не правят каквото иска. Нима един добър човек би постъпвал така?
	— Ти си глупак — прошепна Белдре. Не смееше да го погледне.
	— Зная — отвърна Дух. — Какво са неколцина избити, когато става въпрос за сигурността на кралството? — Млъкна и поклати глава. — Белдре, той убива деца. Прави го само за да скрие факта, че събира аломанти.
	— Върви си — каза накрая Белдре.
	— Ела с мен.
	Тя най-после го погледна.
	— Ще сваля брат ти от власт — рече Дух. — Аз бях в групата на Оцелелия. Ние победихме лорд Владетеля — Куелион едва ли може да ни затрудни. Не бива да си тук, когато той падне.
	Белдре го изгледа подигравателно и каза:
	— Ще броя до три и ще почна да викам.
	— Не се страхувам от войниците ви.
	— Не се съмнявам. Но ако дойдат, ще трябва пак да убиваш.
	Дух се поколеба. Но остана на мястото си, за да й покаже, че не вярва на заплахите й.
	И тогава тя започна да вика.
	— Убий го! — прокънтя в главата му гласът на Келсайър. — Сега, преди да е станало късно! Стражниците, които изби, само изпълняваха заповеди. Истинското чудовище е Куелион.
	Дух стисна ядно зъби, обърна се и побягна, следван от виковете на Белдре.
	Остави Куелион жив.
	Засега.


	Пръстените, гривните, обеците и другите метални украшения бяха пръснати по масата като съкровище от някоя древна легенда. Разбира се, повечето метали бяха съвсем обикновени. Желязо, стомана, калай, мед. Нямаше злато, нито атиум.
	Но за един ферохимик металите бяха много по-ценни от търговската им стойност. Те бяха резервоари, които можеха да бъдат напълнени, а по-късно изчерпвани. Една от дрънкулките бе изработена от пютриум и можеше да съхранява сила. Попълването й би изтощило ферохимика за известно време, през което би го затруднило дори най-обикновено усилие — но цената си заслужаваше. Защото при нужда можеше да черпи допълнителна сила.
	В момента много от металоемите на масата пред Сейзед бяха празни. Беше ги използвал по време на ужасяващата битка, приключила с падането — и после спасяването — на Лутадел преди година. Битка, която го бе обезсилила по много начини. Десетте пръстена в единия край на масата едва не му костваха живота. Марш ги бе изстрелял по него като монети и те се бяха забили в тялото му. Това обаче му бе позволило да почерпи от тях сила, да победи и да се излекува.
	В центъра бяха най-важните металоеми. Четири гривни — изработени така, че да се прихващат над и под лакътя — лъщяха с блясъка на най-чиста проба мед. Това бяха най-големите му металоеми, тъй като поемаха най-много информация. Медта пазеше спомени. Ферохимикът запечатваше в съзнанието си образи, мисли и звуци и сетне ги съхраняваше в металоемите. В тях те не се променяха и не избледняваха, както ставаше със спомените в паметта.
	Когато Сейзед бе още млад, един възрастен ферохимик му бе предал цялото съдържание на медноемите си. Сейзед бе съхранил тези познания в своите медноеми, които съдържаха сумираните познания на всички Пазители. Лорд Владетеля бе положил неимоверни усилия, за да накара хората да забравят миналото. Но Пазителите бяха събирали всичко — дори най-древните разкази за това какъв е бил светът, преди да се появят саждопадите и слънцето да стане червено. Бяха запаметили имената и местоположението на кралствата, бяха събрали мъдростта на отдавна забравени учени.
	Бяха запомнили и всички религии, забранени от лорд Владетеля. Именно върху тях той се бе нахвърлял с най-голям хъс и с не по-малко упорство Пазителите работеха в противоположна посока — да ги спасят, да ги съхранят на сигурно място в своите медноеми, за да могат някой ден да разкажат за тях. Но най-много от всичко Пазителите бяха търсили едно — познанията за своята собствена религия, за вярванията на терисците. Защото тези сведения бяха изгубени — или забравени по време на хаоса, последвал Възнесението на лорд Владетеля. Ала въпреки вековете упорита работа Пазителите така и не можеха да се похвалят с успех.
	„Какво ли щеше да стане, ако я бяхме открили?“ — мислеше Сейзед, докато машинално лъскаше един стоманен металоем. За момента се бе отказал от работата си със съхранените в папката сведения за религиите: имаше прекалено много други грижи, за да се занимава с научна дейност.
	В папката бяха останали петдесет религии. Защо се залъгваше, защо се надяваше, че ще открие в тях повече истина, отколкото в предишните двеста и петдесет? Нито една от тези религии не бе успяла да оцелее през вековете. Не беше ли по-добре да се откаже? Докато ги прелистваше, в него отново се събуди болката от големия провал на Пазителите. Те се бяха борили да съхранят вярванията на хората — вярвания, които, оказа се, не могат да издържат на суровия ход на времето. Защо да им вдъхва нов живот? Струваха му се толкова безсмислени, като съживяването на болно животно, което така или иначе ще умре.
	Продължаваше да лъска стоманоема. С крайчеца на окото си забеляза, че Бриз го наблюдава. Усмирителят бе дошъл в неговата „стая“ неканен — оплака се, че не можел да заспи, понеже се тревожел къде е Дух. Сейзед не бе казал нищо — не му се щеше да подхваща разговор, искаше да остане сам.
	— Сейзед, наистина не те разбирам — каза Бриз.
	— Не се опитвам да бъда загадъчен, господарю Бриз — оправда се Сейзед, остави стоманоема и взе един бронзов пръстен.
	— Какво си ги залъскал? — попита Бриз. — Та ти вече не ги носиш. Дори ми се струва, че не можеш да ги търпиш.
	— Не е вярно, господарю Бриз. В известен смисъл те са единственото свято нещо, останало в моя живот.
	— Но не ги носиш, нали?
	— Да, не ги нося — каза Сейзед и почна да лъска пръстена.
	— Защо? — упорстваше Бриз. — Мислиш ли, че тя би го желала? Тя беше Пазителка — смяташ ли, че би поискала да се откажеш от металоемите си?
	— Навикът ми няма нищо общо с Тиндуил.
	— Така ли? — Бриз го погледна заинтригувано. — Какво искаш да кажеш? Защото, откровено казано, Сейзед, ти ме притесняваш. Аз разбирам от хора. Но ме притеснява, че не мога да разбера теб.
	— Знаете ли какво правех — попита Сейзед и остави пръстена на масата — след смъртта на лорд Владетеля?
	— Занимавал си се с учителстване, поне така разбрах — отвърна Бриз. — Опитал си се да разпространяваш сред хората изгубените познания отпреди Последната империя.
	— А знаете ли как вървеше това мое учителстване?
	Бриз поклати глава.
	— Зле — рече Сейзед и взе поредния пръстен. — Хората не се интересуваха особено. Не се интересуваха от религиите на миналото. И защо да ги е еня? Защо да почитат нещо, в което някога са вярвали други?
	— Сейзед, хората винаги са се интересували от миналото.
	— Е, интересували са се — склони Сейзед, — но това не е вяра. Тези металоеми са като музеи, като стари библиотеки. Те не са от полза за съвременните хора. В годините на управлението на лорд Владетеля ние, Пазителите, си мислехме, че вършим особено важна работа. Вярвахме в това. Но в края на краищата нищо от това, което правехме, не се оказа ценно. Вин не се нуждаеше от нашите знания, за да убие лорд Владетеля. Аз вероятно съм последният Пазител. Мислите, записани в тези металоеми, ще умрат с мен. И понякога дори не съжалявам за това. Не живеем в ера на учени и философи, нали? А и учените и философите не знаят как да спасят гладуващи деца.
	— И затова ли вече не ги носиш? — попита Бриз. — Защото смяташ, че си безполезен?
	— Дори повече — отвърна Сейзед. — Да нося тези металоеми би означавало да се преструвам. Да се преструвам, че смятам съхраненото в тях за полезно, а още не съм решил дали това е така, или не. Не ги нося, защото не зная как точно да отсъдя. Още не съм готов да повярвам — както вярвахме преди, — че събирането на познания и религии е по-важно, отколкото да се действа. Може би ако Пазителите се бяха съпротивлявали, вместо само да запаметяват, лорд Владетеля щеше да е паднал преди векове.
	— Но ти се съпротивляваше, Сейзед — рече Бриз. — Ти се би редом с нас.
	— Лорд Бриз, аз вече не представлявам само себе си. Представлявам всички Пазители, тъй като очевидно съм последният. И като такъв, вече не вярвам в нещата, на които учех другите. Не мога с чиста съвест да твърдя, че съм Пазителят, който бях.
	Бриз въздъхна и поклати глава.
	— Не те разбирам.
	— Аз също не се разбирам понякога.
	— Не, ти си просто объркан. Може и да не живеем в свят на учени, скъпи ми приятелю, но ми се струва, че грешиш. Тъкмо сега, когато наближава време да живеем в непрогледна тъма, твоите познания са по-важни от всякога.
	— Защо? — попита Сейзед. — За да преподавам на умиращите религии, в които не вярвам? Да говоря за богове, след като зная, че те не съществуват?
	Бриз се приведе напред.
	— Наистина ли го мислиш? Че никой не ни гледа отгоре?
	Сейзед бавно плъзгаше ръка по лъскавия пръстен.
	— Все още не съм решил окончателно — отговори след малко. — Преди се надявах да открия истината. Но днес тази надежда ми се струва много далечна. Над нашия свят се спуска мрак, лорд Бриз, и не съм сигурен, че ще можем да се сражаваме с него. Не съм сигурен дори дали ще искаме да се сражаваме с него.
	Бриз отвори уста, за да възрази, но преди да успее да каже нещо, пещерата се разтресе от грохот. Пръстените и гривните върху масата подскочиха и иззвънтяха, цялото подземие се разтресе и от рафтовете западаха разни неща — не много обаче, понеже войниците на капитан Горадел бяха преместили припасите на земята именно за да не падат при земетресенията.
	Трусът постепенно утихна. Бриз беше пребледнял.
	— Ще ти кажа нещо, Сейзед. При всеки от тези трусове се питам дали е уместно да се крием в подземие. Не мисля, че това ще е най-безопасното място при истинско земетресение.
	— В момента просто нямаме друг избор — посочи Сейзед.
	— Прав си. Но не ти ли се струва, че трусовете се учестяват?
	— Да — потвърди Сейзед и се наведе да вдигне от пода няколко паднали гривни и пръстени. — Да, определено стават по-чести.
	— Може би са характерни за този район — подметна Бриз, но не изглеждаше много убеден.
	В този момент се появи капитан Горадел.
	— Идваш да провериш как сме ли? — попита Бриз. — Оцеляхме при земетръса, ако това те вълнува. Няма нищо тревожно, драги капитане.
	— Радвам се — отвърна задъхано Горадел. — Но дойдох заради лорд Дух. Той се върна.
	Сейзед и Бриз се спогледаха, скочиха и последваха Горадел. Дух тъкмо слизаше по стълбите. Очите му бяха скрити от превръзка, но си личеше, че е намръщен.
	„Наистина не обръщахме достатъчно внимание на този момък“ — помисли Сейзед.
	Дрехите на Дух бяха опръскани с кръв, а наметалото му бе обгоряло на много места.
	— Добре че сте тук — каза Дух. — Има ли поражения от земетресението?
	— Дух, къде се губиш? — възкликна Бриз. — Не, всичко е наред. Няма поражения. Но…
	— Нямаме време за приказки, Бриз — прекъсна го Дух. — Император Венчър очаква от нас Ортьо и ние ще му го дадем. Искам да започнете да разпространявате слухове из града. Няма да е трудно — някои от по-важните представители на подземния свят вече знаят истината.
	— Каква истина?
	— Куелион използва аломанти — обясни Дух и гласът му отекна в подземието. — Успях да потвърдя това, което подозирах — Куелион събира Мъгливи от хората, които арестува. Спасява ги от огъня и държи семействата им за заложници. Властта му се гради тъкмо на това, срещу което проповядва. Управлението му е построено върху една голяма лъжа. Разкрием ли тази лъжа пред хората, системата ще рухне.
	Дух отиде до ръба на водоема, погледа го за миг, после се обърна към Сейзед.
	— Ти спомена, че си изучавал съоръжението, което довежда водата тук от каналите.
	— Да.
	— Има ли начин да обърнем потока? Да накараме водата отново да потече по улиците?
	— Може би — рече Сейзед. — Не съм сигурен обаче, че имам необходимите инженерни познания, за да го направя.
	— Може би ги има в металоемите ти.
	— Ами… възможно е.
	— Тогава ги използвай — отсече Дух.
	Сейзед го гледаше объркано.
	— Сейзед — каза Дух. — Нямаме време. Трябва да превземем града, преди Куелион да реши да ни атакува и да ни унищожи. Бриз ще се заеме с разпространяването на слуховете, а аз ще потърся начин да докажа на хората, че Куелион е лъжец. Той самият е аломант.
	— Това няма ли да е достатъчно?
	— Ще бъде, ако им дадем друг, когото да следват. — Дух кимна към тъмните води. — Някой, който може да оцелее в огъня, който да върне водата в градските канали. Ще им осигурим чудо и герой, после ще разкрием, че водачът им е лицемер и тиран. Какво би направил ти на тяхно място?
	Сейзед не бързаше да отговаря. Дух беше прав, разбира се, дори за това, че металоемите му могат да са полезни. Но Сейзед не знаеше какво да мисли за промените у младия мъж. Дух изглеждаше толкова уверен, но…
	— Дух — каза той тихо, за да не може да ги чуе никой друг. — Какво криеш от нас? Как не пострада при скока от онази къща? Защо закриваш очите си с превръзка?
	— Аз… — Дух млъкна и за миг отново изглеждаше доскорошното неуверено хлапе. По някаква причина това вдъхна увереност на Сейзед. — Не зная как да го обясня, Сейзед. Аз самият все още търся отговор. Но ще ти разкажа при първа възможност. Ще повярваш ли на думата ми?
	Сейзед го познаваше като чистосърдечен младеж. Виждаше, че е изпълнен с ентусиазъм, с нетърпение. Дух милееше за този град, искаше да свали Гражданина от власт. Беше спасил осъдените на смърт, докато той и Бриз стояха безпомощно отвън.
	Дух милееше за града, а Сейзед — не. Терисецът се ядоса на вечната си потиснатост, тази вечер по-лоша от всякога.
	Напоследък чувствата му изменяха непрестанно. Не можеше да се занимава с изследвания, да ръководи хората, да е полезен за околните. Но сега, докато гледаше пламналото от ентусиазъм лице на Дух, успя за кратко да забрави грижите си.
	Щом момъкът искаше да води, кой беше той, че да спори с него?
	Погледна към своята стая, където лежаха металоемите. Толкова време бе живял без тях. Сега го изкушаваха със знанията си.
	„Стига да не проповядвам религиите, които съдържат, ще съм честен пред себе си. Като използвам познанията, които Дух иска, ще отдам полагащото се на труда и страданията, които моите предци са положили, за да ги съберат“.
	Слабо извинение. Но достатъчно, след като Дух бе поел нещата в свои ръце и настояваше да използва металоемите.
	— Добре — каза Сейзед. — Ще изпълня молбата ти.


	47.


	Затворът на Гибелта не е като тези, в които държат хората. В него няма решетки. Нещо повече, Гибелта може да се движи свободно.
	Защото този затвор вдъхва безпомощност. А когато става въпрос за сили и богове, това означава баланс. Ако Гибелта се опита да тласне, затворът ще отвърне със същото и само ще засили нейното безсилие. И тъй като голяма част от силата й е била отнета и скрита другаде, тя няма да може да въздейства на света по други начини освен подмолно.
	Тук трябва да изясня нещо. Казваме, че Гибелта е била „освободена“ от този затвор. Но това е неточно. Освобождаването на силата в Кладенеца накланя гореспоменатия баланс към Гибелта, но тя е твърде слаба да унищожи света за един кратък миг, както би искала. Тази слабост се дължи на факта, че една част от нейната сила — от тялото й — е била отнета и скрита.
	Което е и причината Гибелта да е обсебена от идеята да открие тази своя скрита част.


	Елънд стоеше сред мъглите.
	Някога те го плашеха. Олицетворяваха непознатото — нещо тайнствено и враждебно, принадлежащо на аломантите, а не на обикновените хора.
	Но сега той самият бе аломант. Не откъсваше поглед от местещите се тъмни талази. Реки в небето. Имаше усещането, че всеки миг някое от тези течения може да го повлече. Когато за първи път бе демонстрирал аломантичните си способности, Вин му бе казала сега прочутото мото на Келсайър. „Мъглите са наши приятели. Те ни крият. Пазят ни. Дават ни сила“.
	Бяха изминали три дена от залавянето на Вин.
	„Не биваше да се съгласявам да идем там — помисли си той и сърцето му се сви. — Не трябваше да приемам този рискован план“.
	Вин бе тази, която винаги го пазеше. Какво да направят сега, когато тя е в опасност? Елънд не знаеше отговора. Ако той бе в нейното положение, Вин щеше да открие начин да се промъкне в града и да го спаси. Щеше да убие Йомен, да направи нещо.
	Но Елънд не притежаваше нейната решителност. Предпочиташе да планира всичко, да се занимава с политика. Не биваше да рискува себе си, за да я спаси. Веднъж вече се бе изложил на опасност и с това бе спасил цялата армия. Не можеше да зареже хората си и да иде там, особено след като Йомен се бе оказал толкова изкусен интригант.
	От Йомен нямаше повече съобщения. Елънд очакваше да поиска откуп и беше ужасен от мисълта какво да направи, ако това стане. Щеше ли да склони да размени съдбините на света за живота на Вин? Тя самата се бе изправила пред подобен избор при Кладенеца на Възнесението и бе взела правилното решение. Елънд трябваше да следва примера й, да е силен.
	Ала мисълта, че тя е пленена, го парализираше. Само кълбящите се мъгли сякаш донякъде го успокояваха.
	„Тя ще се справи — рече си той за хиляден път. — Тя е Вин. Ще намери начин да се измъкне. Ще се справи…“
	Стори му се странно, че след като през целия си живот бе изпитвал боязън от мъглите, сега му действат успокояващо. Вин отдавна вече не гледаше на тях по този начин. Елънд го усещаше по това как действа, по думите, които произнася. Тя не вярваше на мъглите. Дори ги мразеше. Елънд не можеше да я вини. В края на краищата по някакъв начин те се бяха променили — и сега сееха смърт и разруха.
	Но въпреки това той бе готов да им се довери. Така му подсказваше интуицията. Как може мъглите да са негови врагове? Те се вихреха и кълбяха около него, докато гореше метали — като листа, разпилявани от игрив ветрец. Докато стоеше сред мъглите, те разсейваха тревогата му за Вин, внушаваха му увереност, че тя ще намери начин да се измъкне.
	Въздъхна и поклати глава. Как можеше да вярва на собствените си представи за мъглите, а не на Вин? През целия си живот тя се бе борила да оцелее. А какво имаше той? Минало, изпълнено с балове и забавления.
	Чу зад гърба си стъпки и се обърна. Двама слуги носеха Сет в креслото му.
	— Онзи проклет Главорез не е наблизо, нали? — попита Сет след като слугите сложиха креслото на земята и се оттеглиха.
	— Не — отвърна Елънд. — Разследва някакъв инцидент при войниците.
	— Какво е станало пък сега?
	— Сбиване — отвърна Елънд и пак се загледа към огньовете на Фадрекс.
	— Изнервени са — продължи Сет. — Малко са като колосите. Оставиш ли ги твърде дълго без работа, правят бели.
	„Всъщност колосите са като хората — помисли си Елънд. — Трябваше да го предвидим. Досущ като хората, но без техните скрупули“.
	След малко Сет заговори отново, с нетипичен за него мек тон:
	— Отпиши я, синко. Знаеш, че няма спасение за нея.
	— Не е вярно.
	— Тя не е безсмъртна — продължи Сет. — Вярно, че е страшно добра аломантка. Но отнемеш ли й металите…
	„Тя може да те изненада, Сет“.
	— Дори не изглеждаш разтревожен — рече Сет.
	— Разбира се, че се тревожа за нея — заяви с нарастваща увереност Елънд. — Но аз… й вярвам. Ако някой въобще може да се измъкне оттам, това е само Вин.
	— Не си сигурен обаче.
	— Не съвсем — призна Елънд.
	— Ще нападнем ли? — попита Сет. — Да се опитаме да я освободим?
	— Това е обсада, Сет. Целта е да избегнем пряката атака.
	— Ами припасите ни? Демоа вече въвежда намалени порциони. Ще извадим късмет, ако не започнем да гладуваме, преди Йомен да се предаде.
	— Имаме още време — посочи Елънд.
	— Не много. Не и след като Лутадел се бунтува. — Сет замълча за миг, сетне продължи: — Днес се върна един от моите разузнавателни отряди. Същата работа.
	Тоест същите новини. Елънд бе разрешил на Сет да прати войници до близките села, за да посплашат хората и да докарат припаси. Но отрядите се връщаха с празни ръце и разказваха една и съща история.
	Хората в кралството на Йомен гладуваха. Селата бяха на границата на оцеляването. Нямаше какво да им отнемат, нито с какво да ги сплашат.
	Елънд се обърна към Сет.
	— Смяташ ме за лош водач, нали?
	Сет го погледна и се почеса замислено по брадата.
	— Да. Но всъщност… Елънд, като крал ти притежаваш нещо, което аз никога не съм имал.
	— И то е?
	Сет сви рамене.
	— Хората те харесват. Войниците ти вярват и знаят, че имаш добро сърце. Ти оказваш странно влияние върху тях. Тези момци би трябвало да горят от желание да плячкосват села, дори бедняшки. Особено като се има предвид колко са изнервени в лагера. Но не го правят. Напротив, хората от един отряд дотолкова съжалили някакви селяци, че останали няколко дни да им носят вода и да помагат в поправката на къщурките! — Сет въздъхна и поклати глава. — Допреди година бих се изсмял на всеки, който се уповава на лоялността на подчинените си. Но сега, когато светът се разпада, мисля че дори аз бих предпочел човек, на когото да вярвам, отколкото водач, който всява страх. Вероятно затова войниците се държат по този начин.
	Елънд кимна.
	— Смятах, че обсадата е добра идея — продължи Сет. — Но вече не мисля, че ще се получи нещо, синко. Саждопадите стават все по-обилни, а провизиите ни се топят. Цялата тази история страшно много се обърка. Трябва да ударим и да вземем каквото можем от Фадрекс, после да отстъпим в Лутадел и да го задържим през цялото лято, докато хората приберат реколтата.
	Елънд мълчеше. Чу нещо в мъглите и се извърна натам. Викове и ругатни. Отдалече — Сет вероятно не ги бе чул. Елънд закрачи нататък, като остави Сет сам в мрака.
	„Пак се бият — помисли си, докато приближаваше един от лагерните огньове. Чуваха се крясъци и ръмжене на ядосани мъже. — Сет е прав. Колкото и да са добронамерени, войниците стават неспокойни. Трябва…“
	— Спрете незабавно! — викна някой и Елънд позна гласа — генерал Демоа го бе изпреварил.
	Забави крачка. По-добре да остави генерала да се справи с безредиците.
	Но боят не спираше.
	— Престанете! — кресна отново Демоа и разбута групичката. Неколцина го чуха и отстъпиха. Но останалите продължаваха да се бият. Демоа си проби път към средата, където двама войници се млатеха с особена ожесточеност.
	И единият от тях го удари. С юмрук в лицето. Демоа падна на земята.
	Елънд изруга, хвърли една монета и се Тласна напред. Озова се в центъра на мелето, Тласна навън, като същевременно се опита да Усмири чувствата на участниците, и извика:
	— Спрете!
	Те незабавно се подчиниха.
	— Какво става тук? — попита ядосано Елънд.
	— Съжалявам, милорд — измърмори онзи, който бе ударил генерала. — Ние само…
	— Само какво? — прекъсна го Елънд и го заля с мощна Усмирителна вълна, за да подсили покорството му.
	— Милорд, те са прокълнати — заяви мъжът. — Заради тях плениха лейди Вин. Говорят за Оцелелия и неговата благословия, но за мен това си е живо лицемерие, нали така? А после значи дотича техният водач и ни нареди да престанем. Но на мен ми омръзна да ги слушам…
	Елънд се намръщи и тъкмо да се развика гневно, към тях се приближиха неколцина Мъгливи, предвождани от Хам, и той му кимна към мъжете, които се бяха сбили. Хам ги извика настрани, а Елънд се наведе и помогна на Демоа да се изправи.
	— Съжалявам, милорд — тихо каза генералът. — Трябваше да предвидя, че ще стане така… и да се подготвя.
	Елънд само поклати глава. Хам се върна при тях, отпратил участниците в боя. Тълпата започна да се разпръсква, войниците се върнаха към задълженията си.
	— Познавам някои от тези хора — заяви Хам и кимна към тъмнината. — Мъгловергнати.
	Мъгловергнати. Мъже, които, подобно на Демоа, бяха лежали болни по две седмици, вместо да се възстановят за ден след излагането на мъглите.
	— Това е нелепо — заяви Елънд. — Какво значение, че някой бил болен по-дълго от друг? Това не ги прави прокълнати!
	— Милорд, подценявате суеверността на хората — каза Демоа, докато си търкаше брадичката. — Те просто търсят върху кого да стоварят вината. В случая това сме ние — боледувалите по-дълго.
	— Не мога да повярвам, че в армията ми се ширят подобни настроения! — възкликна Елънд. — Хам, видя ли, че онзи удари Демоа?
	— Ударили са го? — попита изненадано Хам. — Генерала?
	— Да. Едрият, с когото разговарях, като дойде. Казва се Билг, ако не се лъжа. Знаеш какво трябва да се направи.
	Хам изруга и погледна към мрака.
	— Може би не бива да… — почна Демоа.
	— Не — прекъсна го Елънд и стисна зъби. — Ще изпълним закона. Ако беше ударил капитана си, може би щеше да му се размине. Но да вдигне ръка срещу генерала? Този човек трябва да бъде екзекутиран. Дисциплината съвсем се е разпуснала.
	— Онези, дето ги разтървах одеве — каза Хам намусено. — Пак се биеха обикновени войници и мъгловергнати.
	Елънд изскърца със зъби. Демоа го погледна и очите му сякаш казваха: „Знаеш какво трябва да се направи“.
	„Да си крал не значи да правиш каквото искаш — му бе казала Тиндуил. — А да правиш онова, което трябва“.
	— Демоа — каза Елънд. — Проблемите с Лутадел са по-сериозни от разлагащата се дисциплина. Пенрод очаква от нас помощ. Искам да отделиш един отряд и заедно с Конрад да се върнете в столицата и да възстановите реда.
	— Да, милорд — отвърна Демоа. — Колко войници да взема?
	— Триста души ще стигнат. — Това беше броят на мъгловергнатите.
	Демоа кимна и тръгна в мрака.
	— Правилно постъпваш, Ел — тихо каза Хам.
	— Не, не е така — възрази Елънд. — Също както не е правилно да екзекутирам войник, задето е нарушил дисциплината. Но трябва да върнем реда в армията.
	— Прав си — рече Хам.
	Елънд се обърна и погледна към мъглите. Към Фадрекс.
	— Не аз, Сет е прав. Не можем да стоим тук, докато светът умира.
	— И какво да направим? — попита Хам.
	Елънд се поколеба. Какво да направят, наистина? Да отстъпят и да изоставят Вин — и вероятно цялата империя — на съдбата й? Да атакуват, да избият хиляди и той да се превърне в кървав завоевател? Нямаше ли друг начин да се превземе градът?
	Елънд се обърна и тръгна към шатрата на Ноорден. Любопитният Хам го последва.
	Някогашният принудител, разбира се, беше буден — той винаги си лягаше късно. Щом Елънд влезе в шатрата, той скочи от стола си и се поклони почтително.
	На масата в средата на шатрата Елънд откри това, което търсеше. И върху което бе наредил на Ноорден да работи. Карти. Движение на войските.
	Разположението на бандите колоси.
	„Йомен не се плаши от армията ми — помисли Елънд. — Да видим дали аз не мога да уплаша неговата“.


	48.


	Щом бъде „освободена“, Гибелта може да въздейства на света директно. Най-очевидният начин е като увеличи продукцията на саждивите кратери и учести разпукването на земната кора. По мое мнение голяма част от енергията на Гибелта през тези последни дни е насочена именно към тези задачи.
	Но тя също така може да въздейства и да контролира много повече хора, отколкото преди. Ако по-рано е управлявала само неколцина избраници, сега е в състояние да командва цели армии колоси.


	Изминаха няколко дни. Вин все повече съжаляваше, че беше ритнала фенера. Опита се да го запали, след като го намери пипнешком. Но маслото бе изтекло. Тя бе пленница на мрака.
	С едно създание, което искаше да унищожи света.
	Понякога й се струваше, че го усеща, че долавя пулсации наблизо, че то я наблюдава беззвучно. Но друг пък от Гибелта нямаше и следа. Изглежда, стените не бяха пречка за нея. Когато изчезна за пръв път, Вин почувства облекчение. Но малко след това чу в главата си гласа на Рийн. „Не съм те изоставил — каза той. — Винаги ще съм тук“.
	За миг се ужаси, че Гибелта й чете мислите. Всъщност не беше никак трудно да се досети какво си мисли Вин. От друга страна, тя си даваше сметка, че не е възможно Гибелта да е разговаряла с нея всеки път, когато бе чувала гласа на брат си. В много от случаите споменът за него се пробуждаше от конкретен случай, в отговор на неща, които правеше. Тъй като Гибелта не можеше да чете мисли, вътрешният монолог едва ли бе нейно дело.
	Но не можеше да отрече, че Гибелта също бе присъствала в ума й. Не знаеше само от колко време. Все пак се надяваше, че лорд Владетеля е бил прав в преценката си за нея. Защото в противен случай бе по-добре да забрави всякаква надежда. Всеки път, когато я заговаряше, Гибелта разкриваше по малко от природата си. Неща, които биха могли да й помогнат в търсенето на способ да я победи.
	„Да я победя? — помисли си Вин. — Това е природна сила, не човек. Как мога да си помисля, че ще победя такова нещо?“
	Беше ужасно трудно да отчита хода на времето в непрогледния мрак и тя се ориентираше единствено по периодите, в които й се доспиваше.
	„Всички смятаха лорд Владетеля за божество — напомняше си непрестанно. — А аз го убих“.
	Гибелта веднъж вече бе попадала в плен. Това означаваше, че може да бъде победена — или поне затворена. Но как да затвориш абстрактна сила? Тя бе в състояние да й говори дори когато е в плен. Само дето думите й тогава нямаха същата сила. Гибелта се бе проявявала по-скоро като неясно въздействие и бе карала малката Вин да смята, че е израз на спомените за Рийн. Сякаш… бе въздействала върху чувствата й. Дали това не означаваше, че използва аломантия? Все пак наистина излъчваше аломантични пулсации.
	„Зейн чуваше гласове — спомни си Вин. — Точно преди да умре сякаш разговаряше с нещо“. Усети, че я побиват тръпки, и се притисна в стената.
	Зейн беше луд. Може би това нямаше никаква връзка с гласа на Рийн. Ала съвпадението изглеждаше прекалено голямо. Зейн се бе опитал да я накара да тръгне с него, да потърсят източника на пулсациите — същите тези пулсации, които по-късно я бяха отвели при Гибелта.
	„Значи Гибелта е в състояние да ми въздейства независимо от разстоянието и преградите. Само че сега, когато е свободна, може да се проявява по-открито. Възниква нов въпрос. Защо вече не е унищожила всички ни? Защо си играе с нашите армии?“
	Отговорът можеше да е само един — поне най-очевидният отговор. Вин усещаше неотменното желание на Гибелта да руши. Струваше й се, че знае какво мисли. Какво желае. Към какво се стреми. Щом все още не бе постигнала целта си, това означаваше само едно — че не може. Че е възпрепятствана. Ограничена до непреки, умерени начини на разрушение — като саждопадите и засенчващите светлината мъгли.
	И все пак в края на краищата тези методи щяха да се окажат ефективни. Освен ако Гибелта не бъдеше спряна. Но по какъв начин?
	„Била е затваряна и преди… но как е станало това?“ Навремето тя подозираше, че тъкмо лорд Владетеля стои зад пленничеството на Гибелта. Но се оказа, че греши. Когато лорд Владетеля се отправил към Кладенеца на Възнесението, Гибелта била там. Затворена. Лорд Владетеля, тогава наричан Рашек, тръгнал на пътешествие с Аленди, с намерението да убие предполагаемия Герой на времето. Целта на Рашек била да спре Аленди, за да не направи това, което по-късно бе направила тя — да освободи неволно Гибелта.
	Колкото и да бе иронично, беше по-добре, че силата е била получена от егоистичен човек като Рашек. Защото един егоист ще задържи силата за себе си, вместо да се откаже от нея и да освободи Гибелта.
	Както и да е, важното бе, че Гибелта била затворена преди началото на това прословуто пътешествие. От което следваше, че Дълбината — или мъглите — не са свързани с нея. Или поне че тази връзка не е толкова естествена, колкото й се бе струвало. Не освобождаването на Гибелта бе подтикнало мъглите да започнат да излизат денем и да убиват хора. Напротив, дневните мъгли бяха започнали да се появяват близо година преди тя да освободи Гибелта и да убиват хора часове преди Вин да открие пътя към Кладенеца.
	„Добре, но какво ще правя сега? Гибелта е била затворена от много време. Пленена от нещо, което — може би — бих могла да открия и да използвам отново?“
	Стана — от неподвижното седене безпокойството й само нарастваше — и закрачи, като плъзгаше ръка по стената.
	През първите дни от пленничеството си беше изучила пипнешком подземието. Беше огромно. Но и без това нямаше какво да прави. За разлика от скривалището в Ортьо, това тук нямаше водохранилище. Още първия ден Вин установи, че Йомен е наредил да изнесат всички бъчви с вода от мястото им в далечния десен ъгъл. Беше оставил консервираните храни и другите припаси — подземието бе толкова голямо, че изнасянето на всичко би отнело много време. Ето защо се бе ограничил само до водата.
	Това изправяше Вин пред нов проблем. Тя продължи покрай стената до един стелаж, където бе оставила отворена консерва с варено месо. Дори с помощта на пютриум й бе отнело доста време да я отвори. Йомен се бе досетил да премахне всички инструменти, които би могла да използва за тази цел, а на Вин й бе останала само една стъкленица с пютриум. През първия ден бе отворила десет консерви, като използва останалия в тялото й резерв пютриум. Но тази храна бе вече на привършване, а и жаждата й нарастваше — вареното месо всъщност дори я усилваше.
	Взе отворената консерва и хапна само една хапка. Оставаше съвсем малко на дъното. Вкусът на месото й напомни за глада, който започваше да се изравнява по сила с жаждата. Вин си наложи да не обръща внимание на желанията си. През цялото си детство бе гладувала. За нея това не беше нищо ново, макар оттогава да бяха изминали години.
	Продължи покрай стената, докосваше с пръсти неравната й повърхност. Хрумна й колко хитър е този начин да се отървеш от един Мъглороден. Йомен не можеше да я победи и вместо това я бе хванал в капан. Оставаше му да чака, докато тя умре от глад и жажда. Просто и ефективно.
	„Може би Гибелта говори и на Йомен. И пленничеството ми тук е част от нейния план.
	Какъвто и да е той“.
	Защо Гибелта бе избрала тъкмо нея? Защо не бе отвела някого другиго при Кладенеца на Възнесението? Някой, който се управлява по-лесно? Тя разбираше защо Гибелта е избрала Аленди преди толкова много години. По времето на Аленди Кладенецът е бил високо в планините. Пътят до него е бил дълъг и труден и Гибелта се е нуждаела от подходящ човек, който да оцелее по време на експедицията.
	Но във времето на Вин Кладенецът по някакъв начин се бе преместил в Лутадел. Или може би Лутадел е бил построен върху Кладенеца на Възнесението. И в двата случая той беше там, точно под двореца на лорд Владетеля. Защо Гибелта бе чакала толкова дълго, преди да се освободи? И защо, от всички хора, бе спряла избора си на Вин?
	Поклати глава и осъзна, че е стигнала до целта — единственото интересно нещо в просторното подземие. Метална плоча на стената. Вдигна ръка и плъзна пръсти по гладкия стоманен лист. Не беше запален читател и изминалата година — прекарана във войни и пътуване — не й бе дала възможност да се промени. Ето защо й бе отнело доста време да прокарва пръсти по браздите на плочата, за да разбере какво е написано на нея.
	Нямаше карта. Или поне нямаше такава като в предишните подземия. Вместо нея бе изрисуван обикновен кръг, с точка в центъра. Вин не знаеше какво може да значи това. Текстът също бе объркващ. Вин плъзна ръка по надписа, макар отдавна да бе наизустила текста.

	Аз не оправдах надеждите ви.
	Подготвих тези подземни скривалища, като си давах сметка за назряващото бедствие и с надеждата, че ще успея да открия някаква тайна, ако онова същество ме надхитри. Но ръцете ми са празни. Не зная как да го победя. Единственият начин, за който се сещам, е да го задържа, като взема силата при Кладенеца в себе си, когато то се върне.
	Но ако четете това, значи не съм успял. Значи съм мъртъв. Докато пиша тези думи, не ми се струват толкова трагични, колкото бяха за мен преди. Не бих искал да си имам работа с това създание. То е мой постоянен спътник, глас, който непрестанно ми шепти, съветва ме да руша, моли ме да го освободя.
	Страхувам се, че е покварило мислите ми. Вече не зная какво мисля аз, но затова пък чувам постоянно неговия глас. След осемстотин години подобно изтезание ми е трудно да вярвам дори на себе си. Понякога чувам гласове и решавам, че съм се побъркал.
	Сигурно това ще е за предпочитане.
	Зная, че за да бъдат съхранени, тези думи трябва да бъдат изписани върху стомана. Изписах ги на стоманен лист, а после наредих да ги инкрустират върху плоча, макар че с това щях да разкрия слабостта си пред собствените си свещенослужители. Съществото ми шепнеше, че съм глупак, задето проявявам слабост пред подчинените си.
	Тъкмо по тази причина реших да прибягна до плочата. Ако не друго, така поне го ядосах. Напълно основателна причина, струва ми се. Хубаво е, че някои от най-верните ми жреци знаят за моята слабост — ако не за друго, поне за оцеляването на империята, в случай че се проваля.
	Опитвах се да бъда добър водач. В началото бях твърде млад, твърде гневен. Направих грешки. Но въпреки това се стараех. Едва не унищожих света с моята дързост и продължих в същия дух през цялото си управление. Бих могъл да се справя по-добре. Ще се справя по-добре. Ще създам земя на реда и закона.
	Чудя се обаче каква част от тези мои мисли отговаря на първоначалните ми намерения. Имаше периоди, през които империята ми изглеждаше остров на покоя и справедливостта. Но ако наистина бе така, защо не можех да спра бунтовете? Тези хора не са в състояние да ме победят и се налага да ги екзекутирам всеки път, когато се надигнат. Не виждат ли колко безупречна е моята система?
	Както и да е, това не са оправдания. Не искам да се оправдавам, защото аз — в известен смисъл — съм божество. Но зная, че има нещо по-велико и от мен. Ако мога да бъда унищожен, то ще е причината за моя крах.
	Не зная какво да ви посъветвам. То е по-силно от мен. По-силно е от този свят. Дори твърди, че го е създало. Рано или късно то ще ни унищожи.
	Може би тези складове ще помогнат на човечеството да оцелее малко по-дълго. Може би не. Аз ще съм мъртъв. Съмнявам се, че това ще ме интересува.
	И все пак се безпокоя. Защото вие сте мои поданици. Аз съм Героят на времето. Това трябва да означава някой, който живее поколения наред — някой като мен.
	Но знайте, че могъществото на това създание не е безкрайно. За щастие успях да скрия тялото му добре.

	И това бе краят. Вин чукна ядно с юмруче по плочата. Всичко в тези думи подклаждаше отчаянието й. Лорд Владетеля ги бе повел към това грандиозно издирване на истината, а сега, на самия край, не предлагаше никаква надежда! Елънд залагаше толкова много на тази плоча, а тя се оказа безполезна. Другите поне съдържаха някаква полезна информация за нови метали и прочее.
	„Аз не оправдах надеждите ви“. Изпълваше я отчаяние при мисълта, че бе изминала толкова дълъг път, за да открие, че лорд Владетеля се е озовал в безизходица също като тях. Ако бе знаел нещо повече — както се подразбираше от думите му, — защо не го бе споделил с тях в текста на тази плоча? И все пак тя усещаше неговата неуравновесеност, люшкането между разкаяние и надменност. Може би това бе израз на влиянието на Гибелта върху него? Или просто винаги е бил такъв. Както и да е, Вин подозираше, че лорд Владетеля не би могъл да й каже нещо повече, което да бъде от полза. Беше свършил своята част, бе задържал Гибелта в плен близо хиляда години. Беше понесъл покварата й въпреки риска да обезумее.
	Ала това не прогонваше отчаянието й. Лорд Владетеля бе имал хиляда години, за да се безпокои за това, което ще последва, ако бъде убит, преди силата да се завърне в Кладенеца, и дори той не бе успял да измисли решение на проблема.
	Тя вдигна глава към плочата, макар да не можеше да я види в мрака.
	„Трябва да има някакъв начин!“ — помисли си. Отказваше да приеме внушението на лорд Владетеля, че са обречени. Какво пишеше най-отдолу? „Успях да скрия тялото му добре“.
	Това бе най-важната част. Само че Вин…
	Нещо изшумоля в мрака.
	Вин се извърна, стиснала последната стъкленица. Близостта на Гибелта я изнервяше. Чуваше тупкането на сърцето си, докато се вслушваше напрегнато в мрака.
	И чу и нещо друго — стържене на камък в камък.
	Вратата на подземието се отваряше.


	49.


	Човек би си задал въпроса защо Гибелта не е използвала инквизиторите, за да се освободи от пленничеството си. Отговорът е достатъчно ясен и прост за всеки, който познава особеностите на тази сила.
	Преди смъртта си лорд Владетеля държал инквизиторите под твърде строг контрол, за да може Гибелта да им въздейства. Дори след неговата кончина обаче те не биха могли да освободят Гибелта. Силата в Кладенеца принадлежи на Съхранението и инквизитор би могъл да я вземе само след като първо извади хемалургичните си клинове. А това, разбира се, би го убило.
	Ето защо Гибелта се нуждаеше от много по-пряк способ да постигне целите си. Трябваше й някой, когото все още не е покварила, когото да води за носа, да манипулира внимателно.


	Сейзед си отбеляза нещо върху схемата и я сравни с данните за канала. Доколкото можеше да прецени, на лорд Владетеля не му се бе налагало да полага големи усилия, за да създаде подземното езеро. Водата вече се бе вливала в пещерата. Инженерите на лорд Владетеля само бяха разширили проходите и бяха вкарали силни, мощни потоци по естествените пътища на водата.
	В резултат се образувало доста голямо водохранилище. Част от машините в съседното помещение се оказаха механизми за затваряне на отточните канали на дъното — вероятно за да задържат водата да не изтича, ако по някаква причина притокът бъде преустановен. За нещастие нямаше начин да бъдат блокирани входящите отвори.
	Преди да се намесят инженерите на лорд Владетеля, през пещерата бе минавала съвсем малко вода. Останалата се отклонявала към сегашните улици, които тогава били канали. Ето защо Сейзед предполагаше, че ако успее да попречи на водата да се влива в пещерата, тя ще напълни каналите.
	„Трябва да науча малко повече за водното налягане — помисли си той — и за това как да приложа достатъчна тежест, за да затворя входящите отвърстия“. Беше виждал една книга на тази тема в металоемите.
	Облегна се на стола и отвори металоема. В главата му нахлуха данни и той потърси определена част от текста: списък на книгите, които съхраняваше. В същия миг думите изпълниха съзнанието му също толкова ясно, сякаш току-що ги бе прочел. Той прегледа бързо списъка, намери заглавието, което му трябваше, записа си го на един лист и прибра списъка в металоема.
	Почувства се малко странно. След като върна списъка, помнеше само, че го е преглеждал — но не и какво се съдържаше в него. Само думите върху листа обясняваха нещата, които знаеше допреди малко. С откритото заглавие той отново се зае да преглежда металоема. Намери главите, които търсеше, и побърза да съхрани останалото в металоема, преди да е започнало да се размива.
	Избраните глави подсилваха познанията му по водно инженерство, сякаш току-що бе изчел цялата книга. Той с лекота определи каква тежест и баланс ще са му необходими, за да създаде преградите, които му трябваха, за да върне водата на улиците.
	Работеше сам, седнал на малко писалище под окачената на тавана лампа. Въпреки извлечените от металоемите познания изчисленията не бяха лесни — Сейзед не бе свикнал с подобни изследвания. За щастие медноемите на Пазителите не се ограничаваха само в сферата на интересите им. Всеки Пазител трябваше да пази всички познания. Сейзед си спомняше смътно годините, през които само бе слушал и запомнял. Достатъчно му бе да задържа информацията за съвсем кратко, за да я прехвърля в медноема. По такъв начин той бе едновременно най-умният и най-невежият човек на света — бе запомнил неимоверно много и същевременно преднамерено бе забравил всичко.
	Сейзед имаше достъп както до текстове за религията, така и върху инженерството. Познанията за толкова много неща не го правеха брилянтен математик или архитект — но му осигуряваха предостатъчно знания и компетентност.
	Докато работеше, неволно осъзна, че тъкмо научната дейност е неговата стихия. Той не беше водач. От него не ставаше пратеник. Дори докато беше главен посланик на Елънд, бе прекарвал много повече време над своите религии. А и сега, когато трябваше да ръководи отряда в Ортьо, неусетно бе прехвърлил тази функция на Дух.
	Сейзед бе учен, книжник. Намираше утеха в разработките си. Макар инженерството да не бе негова специалност, изпитваше удоволствие, докато решаваше задачата с каналите. „Толкова ли е срамно — мислеше си — да си човек, който предпочита да осигурява информация на другите, вместо да търси начини да използва тази информация?“
	Почукване с бастунче по пода го предупреди, че се приближава Бриз. Усмирителят не се нуждаеше от бастун, за да ходи — носеше го, за да си придава аристократичен вид. От всички скаа крадци, които Сейзед познаваше, Бриз най-добре умееше да се преструва на благородник.
	Сейзед набързо направи още няколко бележки и прибра главите за водното инженерство в медноема. Нямаше смисъл да ги остави да се погубят, докато говори с Бриз. Защото нямаше съмнение, че Бриз идва, за да си бъбрят. И наистина, той се наведе над писалището, огледа скиците и повдигна вежди.
	— Добра работа си свършил, драги. Май си сбъркал истинското си призвание.
	Сейзед се усмихна.
	— Колко сте любезен, лорд Бриз. Но страхувам се, един истински инженер би сметнал плановете ми за примитивни. Все пак, надявам се да бъдат полезни.
	— Наистина ли вярваш, че можеш да го направиш? — попита Бриз. — Да накараш водите да потекат както те помоли момчето? Възможно ли е?
	— О, напълно е възможно — отвърна Сейзед. — Под въпрос не е изпълнението на задачата, а само моята преценка. Щом водата е текла към онези канали, значи пак ще тече. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че събитието ще е доста знаменателно. Преди по-голямата част от водата вече е изпълвала каналите. Но сега тя ще се върне там с огромно налягане и дебит. Разбира се, ако лорд Дух държи каналите да са плавателни, ще трябва да позволим на част от водата да се оттича някъде. Теченията в градските канали по принцип не са силни, особено на местата, където има множество шлюзове.
	Бриз вдигна вежди.
	— Всъщност — продължи Сейзед — каналите са наистина забележително инженерно постижение. Вземете за пример методите за преустрояване на една естествена река в канал — в превръщането й в плавателен път — или пък погледнете способите за драгиране на речното дъно от натрупаните наноси и тиня. Разполагам с книга на скандално известния лорд Федре, който — въпреки репутацията си — е бил ненадминат гений, когато става въпрос за канално строителство. Но май е време да ви се извиня. Вие не се интересувате от тези неща, нали?
	— Не — съгласи се Бриз. — Но важното е, че ти се интересуваш, Сейзед. Хубаво е да те видя отново изпълнен с енергия и ентусиазъм. Не зная над какво си работил преди, но винаги ми е било странно, че не го споделяш с никого. Изглежда, си се срамувал от интересите си. Сега обаче повече приличаш на онзи Сейзед, когото помня!
	Сейзед сведе поглед към записките и чертежите си. Вярно беше. За последен път се бе увличал така по изследвания…
	Когато беше с нея. Когато работеха над сбирката митове и легенди за Героя на времето.
	— Ще ви призная, лорд Бриз — рече той, — че изпитвам известна вина.
	Бриз въздъхна.
	— Сейзед. Винаги ли трябва да се чувстваш виновен за нещо? Когато бяхме в групата на Келсайър, ти все се безпокоеше, че не ни помагаш достатъчно да свалим лорд Владетеля. Сетне, след като го премахнахме, се измъчваше от мисълта, че не се занимаваш със същото, с което и останалите Пазители. Ще ми кажеш ли кое в твоите изследвания толкова те измъчва?
	— Удоволствието, което изпитвам, докато се занимавам с тях.
	— Но това е чудесно, драги. Защо трябва да се срамуваш от наслаждението? Нали не изпитваш наслада, че убиваш кутрета например? Вярно, ти си леко смахнат, но щом едно тъй езотерично занимание ти доставя наслада, прави го. Така ни даваш възможност да се забавляваме с по-обикновени неща — като например да се напиваме с прочутите вина на Страф Венчър.
	Сейзед се усмихна. Знаеше, че Бриз Тласка чувствата му и го кара да се чувства по-добре, но нямаше нищо против. Истината бе, че действително се чувстваше добре. По-добре, отколкото от доста време.
	Макар че…
	— Не е толкова просто, лорд Бриз — рече той и остави молива на писалището. — Приятно ми е да седя тук и да си чета, без да се налага да командвам други. Но това ме кара да се чувствам виновен.
	— Сейзед, не всеки е създаден да бъде водач.
	— Така е — потвърди Сейзед. — Но лорд Елънд ми възложи задачата да му осигуря по мирен път властта в този град. Би трябвало да обмислям свалянето на Гражданина, а не да оставя на лорд Дух да се занимава с това.
	— Скъпи ми човече! — рече Бриз и се наведе към него. — Да командваш другите не значи да вършиш всичко сам — напротив, задачата ти е да накараш останалите да свършат работата. Разпределяне на задълженията, приятелю. Без това ще се наложи сами да си печем хляба и да копаем нужници! — Бриз се подпря на масата. — Повярвай ми. Не би искал да изпробваш нещо, месено и печено от мен. Никога. Особено след като съм чистил нужник.
	Сейзед поклати глава.
	— Не това очакваше от мен Тиндуил. Тя уважаваше водачите, политиците.
	— Поправи ме, ако греша — рече Бриз, — но тя не се ли влюби тъкмо в теб вместо в някой крал или принц?
	— Е, не зная дали беше точно любов…
	— Стига, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Срамежлив си като юноша на първа среща. И макар тя да се държеше малко резервирано, беше ясно, че те обича. Не е необходимо да си Усмирител, за да го разбереш.
	Сейзед въздъхна и сведе поглед.
	— Това ли би очаквала тя от теб, Сейзед? — попита Бриз. — Да отречеш същността си? Да станеш политик?
	— Не зная, лорд Бриз — прошепна Сейзед. — Тя… вече не е с мен. Може би ще мога да си я върна поне за малко, докато се занимавам с това, което обичам.
	— Сейзед — въздъхна Бриз. — Как може да си толкова мъдър за някои неща и такъв глупак за други?
	— Аз…
	— Мъжът е това, което го влече — продължи Бриз. — Отдавна открих, че ако човек изостави това, което иска, заради нещо, което трябва да прави, ще е нещастен.
	— Ами ако това, което искам, не е полезно на обществото? Понякога се налага да вършим и неща, които не харесваме. Такъв е животът.
	Бриз сви рамене.
	— Не се притеснявам за подобни неща. Правя това, за което ме бива. В моя случай това означава да накарам други да направят нещо, което аз не желая да правя. В края на краищата всички са доволни.
	Сейзед поклати глава. Не беше толкова просто, а и депресията му напоследък не се пораждаше само от спомена за Тиндуил и нейната смърт. Беше изоставил изследванията си върху религиите, но знаеше, че рано или късно ще се наложи да се върне към тях. Работата върху каналите бе само кратко и дошло навреме развлечение, преди отново да се захване с прекъснатите изследвания.
	Не искаше да потвърди, че и в последната група религии няма да открие отговорите. Тъкмо затова изпитваше облекчение, когато се занимаваше с нещо друго, защото инженерството не заплашваше възгледите му за света. Но и не можеше вечно да бяга. Рано или късно трябваше да открие отговорите — или липсата на отговори. Папката бе под писалището, заедно с раницата с металоеми.
	Засега обаче си бе позволил кратък отдих. Ала въпреки че тревогите, свързани с религиите, бяха утихнали, оставаха произхождащите от непосредствените му задължения. Той кимна към подземното езеро. Дух, едва забележим в мрака, стоеше на ръба на водохранилището и разговаряше с Горадел и неколцина войници.
	— А какво ще правим с него, лорд Бриз? — попита шепнешком той, за да не може Дух да ги чуе. — Както вече казах, император Венчър възложи командването на мен. Ами ако Дух поеме нещата в свои ръце и се провали? Безпокоя се, че този млад човек не е подготвен за тежката задача.
	Бриз повдигна рамене.
	— Засега се справя добре. Спомни си колко млада бе Вин, когато уби лорд Владетеля.
	— Така е — прошепна Сейзед. — Но ситуацията сега е различна. Напоследък Дух ми изглежда някак… странен. Сигурен съм, че крие някои неща от нас. Откъде тази твърда решимост да превземе града?
	— Мисля, че е добре за момчето да прояви известна решителност — отвърна Бриз и седна срещу него. — Досега бе прекалено пасивен.
	— Не се ли опасявате, че планът му може да се провали?
	— Сейзед — рече Бриз. — Помниш ли когато Дух ме попита защо просто не свалим Куелион, както постъпихме с лорд Владетеля?
	— Спомням си — кимна Сейзед. — И вие му казахте, че е така, защото Келсайър вече не е с нас.
	— Именно — отвърна Бриз и посочи младежа с бастунчето си. — Но сега промених мнението си. Вярно е, че не разполагаме с Келсайър, но имаме нещо доста сходно на него.
	Сейзед се намръщи.
	— Не твърдя, че Дух притежава силния характер на Келсайър. Неговото… присъствие. Но сигурно си чул, че репутацията му сред хората расте. Келсайър успя не заради това кой беше, а заради хората, които го мислеха за такъв. Мислех си, че никога няма да разполагаме с друг подобен пример. Но май се оказа, че съм сгрешил.
	Сейзед не беше убеден, но запази възраженията за себе си. Дух вероятно забеляза, че гледат към него, защото след няколко минути дойде, премигна срещу бледата светлина на лампата и седна на един стол. Красивите мебели изглеждаха някак не на място сред прашните груби лавици.
	Изглеждаше изморен. „Откога ли не е спал? — помисли Сейзед. — Когато се събудя, вече е на крак“.
	— Нещо не е наред — рече Дух.
	— Така ли? — попита Бриз. — Нещо друго освен факта, че разговаряме край подземно езеро, в скривалище, построено от лорд Владетеля, под крепост на инквизиторите?
	Дух го изгледа навъсено и извърна поглед към Сейзед.
	— Мисля си, че вече би трябвало да са ни нападнали.
	— Кое те кара да смяташ така? — попита Сейзед.
	— Познавам Куелион, Сейз. Този човек е класически властолюбец. Дошъл е на този пост със сила и задържа позициите си, като осигурява на хората достатъчно алкохол и дребни свободи, като например да оставя кръчмите отворени нощем. Но същевременно държи всички в плен на страха.
	— Как всъщност е взел властта? — попита Бриз. — Как е изпреварил някой благородник с достатъчно силна лична гвардия например?
	— Мъглите — отвърна Дух. — Излизал сред тях и твърдял, че всеки, който е верен на Оцелелия, би трябвало да не се бои да го последва. А сетне, когато мъглите започнали да убиват, това само потвърдило думите му. Непрестанно разправял, че мъглите убиват само недобронамерени хора. Поданиците му са така изплашени, че изпълняват всичко, което им нареди. Успял е да прокара закон, повеляващ хората да излизат сред мъглите, за да се види кои ще умрат и кои не. Оцелелите биват обявявани за чисти. Обяснява, че ще построи малък хубав свят. А освен това преследва благородниците.
	— А! — възкликна Бриз. — Хитро.
	— Да — потвърди Дух. — Особено защото мъглите никога не убиват благородници.
	— Почакай малко — спря го Сейзед. — Какво каза?
	Дух сви рамене.
	— Трудно е да се потвърди, но така се говори. Изглежда, благородниците не страдат от мъгливата болест. Не скаа с малко благородническа кръв, а чистокръвните благородници.
	— Странно — отбеляза Бриз.
	„Повече от странно — помисли Сейзед. — Дали Елънд знае за тази връзка?“ Съмняваше се. Армията и съюзниците им се състояха предимно от скаа. Малцината благородници бяха останали в Лутадел и по принцип избягваха да излизат нощем.
	— Както и да е — продължи Дух. — Куелион е властолюбив. Такива като него не обичат конкуренцията. Би трябвало отдавна да се е заел с нас.
	— Момчето е право — каза Бриз. — Хора като Куелион не убиват само на тържествени екзекуции. Готов съм да се обзаложа, че на всеки, хвърлен в тези импровизирани клади, има поне трима убити тайно в някоя уличка и заровени под саждите.
	— Казах на Горадел и хората му да са максимално бдителни — заяви Дух — и да следят района. Досега не сме заловили шпиони или предполагаеми убийци. Войниците на Куелион стоят навън и ни наблюдават, но не предприемат нищо.
	Бриз се почеса по брадичката.
	— Може би Куелион се бои от нас повече, отколкото предполагаме?
	— Може би — рече Дух уморено и се прозя.
	— Лорд Дух — каза Сейзед. — Трябва да поспите.
	— Нищо ми няма.
	„Ако не знаех, че е невъзможно, бих си помислил, че гори пютриум, за да се поддържа бодър — помисли Сейзед. — Или просто търся знаци, за да потвърдя това, за което се безпокоях по-рано? Никога не разпитвахме Вин и Келсайър за тези техни сили, надхвърлящи способностите на обикновените аломанти. Защо подозирам Дух? Дали защото го познавам прекалено добре? Защото го помня като момче, а той просто е станал мъж?“
	— Е, как вървят твоите проучвания? — попита Дух.
	— Доста добре всъщност — отвърна Сейзед и завъртя чертежите така, че момчето да може да ги разгледа. — Готов съм да започна работа върху съоръжението.
	— Колко време смяташ, че ще ти отнеме?
	— Няколко седмици, предполагам — отвърна Сейзед. — Което не е много, като се имат предвид обстоятелствата. За щастие хората, които са почиствали каналите, са оставили много строителен материал и ще мога да го използвам. Освен това лорд Владетеля се е постарал този склад да е добре зареден. Има трупи, както и някои дърводелски инструменти и дори макари.
	— За какво ли се е подготвял? — попита Бриз. — Храната и водата мога да си обясня. Но одеяла? Трупи? Макари?
	— За бедствие, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Доставил е всичко, което може да потрябва на тукашните хора, в случай че градът бъде унищожен. Има дори завивки и превързочни материали. Вероятно се е страхувал, че колосите ще започнат да вилнеят.
	— Не — възрази Дух. — Приготвил се е точно за това, което се случва. Значи ще построиш някакъв механизъм, с който да запушиш отводняващите канали? А аз си мислех, че просто ще разрушиш тунелите.
	— Разбира се, че не — отвърна Сейзед. — Не разполагаме нито с достатъчно работна ръка, нито с инструменти за подобен подход. Освен това не бих искал тази пещера да рухне върху нас. Трябва да построим блокиращ механизъм, после да го спуснем на дъното. Ако е достатъчно тежък и със солидна конструкция, ще може да спре оттичането на водата. Донякъде ще наподобява механизмите, използвани при шлюзовете.
	— За което — добави Бриз — е готов да ти разказва надълго и нашироко.
	Сейзед се усмихна.
	— Мисля, че…
	Прекъсна ги намръщеният капитан Горадел.
	— Лорд Дух — рече Горадел. — Едно лице ви очаква отвън.
	— Кой? — попита Дух и извади от джоба си очила и превръзка. — Дюрн?
	— Не, милорд. Млада жена. Твърди, че е сестра на Гражданина.


	— Не съм дошла, за да се присъединя към вас — заяви Белдре.
	Намираха се в аскетично обзаведеното преддверие на сградата на Инквизиторския отдел над скривалището. Столовете бяха с твърди седалки, а на стените вместо картини висяха стоманени плочи — на Сейзед му напомняха неприятно посещението в Серанската конвента.
	Белдре беше млада жена с кестенява коса. Носеше семпли одобрени от Гражданина червени дрехи. Седеше отпуснала ръце в скута си и макар че гледаше присъстващите открито, позата й издаваше нервност.
	— Защо всъщност си дошла, скъпа? — попита любезно Бриз. Беше се настанил срещу Белдре. Алриане седеше до него и я оглеждаше неодобрително. Дух кръстосваше помещението и от време на време доближаваше прозореца.
	„Мисли, че това е някаква клопка — каза си Сейзед. — Че са пратили момичето да ни отвлече вниманието, преди да ни нападнат“. Дух бе затъкнал в пояса си две фехтовачески бастунчета. Кога се беше научил да се бие?
	— Дойдох… — заговори Белдре и сведе очи, — защото вие искате да убиете брат ми!
	— Откъде ти хрумна пък това? — попита Бриз. — Дойдохме в този град, за да сключим мирен договор с брат ти, а не да го убиваме! Приличаме ли ти на хора, които биха извършили нещо подобно?
	Белдре стрелна Дух с очи.
	— Да, като изключим него — съгласи се Бриз. — Но Дух е безвреден. Наистина, аз…
	— Бриз — прекъсна го Дух. Превръзката странно променяше лицето му. — Достатъчно. Представяш и двама ни за идиоти. Белдре знае защо сме тук — всички в града го знаят.
	Възцари се тишина.
	„С тези очила под превръзката ми прилича малко на инквизитор“ — помисли Сейзед и потрепери.
	— Белдре — заговори Сейзед. — Наистина ли очакваш от нас да повярваме, че си дошла тук само за да молиш да не убиваме брат ти?
	Тя погледна Дух, макар че не можеше да види очите му, и каза:
	— Преструваш се на суров човек, но зная, че няма да ми сториш зло. Ти си от групата на Оцелелия.
	Дух скръсти ръце.
	— Моля те — продължи Белдре. — Куелион е добър човек, като теб. Трябва да му дадеш повече време. Не го убивай.
	— Какво те кара да мислиш, че ще го убием, мило дете? — попита Сейзед. — Току-що каза, че не вярваш някой от нас да ти стори зло. Защо да постъпваме другояче спрямо брат ти?
	Белдре сведе очи.
	— Вие сте хората, които убиха лорд Владетеля. Вие съборихте неговата империя. Брат ми не вярва в това — той смята, че се възползвате от славата на Оцелелия и лъжете, че сте негови приятели.
	— И откъде на брат ти му хрумват подобни мисли? — попита Дух. — Може би познава някой друг, който също твърди, че има благословията на Оцелелия, а същевременно убива хора в негово име?
	Белдре се изчерви.
	— Брат ти не ни вярва — рече меко Сейзед. — Защо ти би ни повярвала?
	Белдре повдигна рамене и каза едва чуто:
	— Не зная. Може би защото… хората, които лъжат, не спасяват деца от горящи сгради.
	Сейзед погледна Дух, но не можа да прочете нищо по непроницаемото му лице.
	— Бриз, Сейзед, Алриане, елате с мен — каза Дух. — Горадел, оставаш да пазиш момичето.
	Щом излязоха, Дух се обърна и ги изгледа.
	— Е?
	— Аз не я харесвам — заяви Алриане и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Разбира се, че няма да я харесаш, скъпа — рече Бриз. — Ти не обичаш конкуренцията.
	— Конкуренция? — изсумтя Алриане. — От това невзрачно същество? О, я стига.
	— Бриз, ти какво смяташ? — попита Дух.
	— За момичето, или задето ме обиди там вътре?
	— Първото — рече Дух. — В момента наранената ти гордост не е важна.
	— Скъпи ми друже — заговори Бриз, — моята гордост винаги е важна. Що се отнася до момичето, ето какво ще ти кажа — тя е уплашена. Каквото и да твърди, направо трепери от ужас — което означава, че никога не е правила нещо подобно. Мисля, че казва истината.
	Алриане кимна.
	— Определено. Погледнете й ръцете — когато не треперят от страх, си личи, че са чисти и меки. Израсла е в саксия.
	— Очевидно е малко наивна — заяви Сейзед. — Инак нямаше да дойде тук и да си мисли, че ще я изслушаме и после ще я пуснем да си върви.
	Дух кимна и килна глава, сякаш се ослушваше. После отвори вратата.
	— Е? — посрещна го Белдре с престорена решителност. — Ще се вслушате ли в думите ми?
	— До известна степен — отвърна Дух. — Ще ти дадем възможност да ни убедиш. Имаш достатъчно време.
	— Аз… не бива да се бавя — отвърна Белдре. — Трябва да се върна при брат ми. Не му казах, че излизам, и… — Млъкна, забелязала промяна в изражението на Дух. — Ще ме задържите в плен, нали?
	— Бриз — каза Дух и се обърна. — Как според теб ще реагират хората, ако разпространим слуха, че сестрата на Гражданина се е обърнала срещу него и е потърсила закрила от нас?
	Бриз се усмихна.
	— Брей-брей! Ама че хитро! Почти съм готов да ти простя отношението ти към мен. Споменах ли, че беше и груб?
	— Не можете! — възкликна Белдре, изправи се и застана срещу Дух. — Никой няма да повярва, че съм избягала!
	— Така ли? — попита Дух. — Разговаря ли с войниците отвън, преди да влезеш?
	— Разбира се, че не — отвърна Белдре. — Щяха да се опитат да ме спрат. Изтичах по стълбите, преди да успеят.
	— Значи те ще потвърдят, че си влязла в сградата по своя воля — рече Дух. — И че си се промъкнала покрай постовете.
	— А това няма да изглежда никак добре — вметна Бриз.
	Белдре отпусна рамене и пак седна. „В името на забравените богове — помисли Сейзед. — Тя наистина е много наивна. Гражданина е полагал големи усилия да я опази от околния свят“.
	Разбира се, от това, което бе чул, Сейзед знаеше, че Куелион рядко изпуска сестра си от поглед. Тя винаги беше до него, под негов надзор. „Как ли ще реагира? — запита се той и потрепери. — Какво ще направи, когато научи, че я държим? Ще ни нападне?“
	Изглеждаше удобна възможност. Ако Дух успееше да провокира атака на Гражданина, щеше да подкопае авторитета му. Особено след като атаката бъдеше отблъсната само от шепа войници — противникът едва ли бе наясно колко добре са се укрепили тук.
	„Кога Дух стана толкова хитър?“
	Белдре се разплака.
	— Не можете да го направите! Това е измама! Какво щеше да каже Оцелелия, ако научеше за плановете ви?
	— Оцелелия? — попита Дух и се засмя. — Мисля, че би го одобрил. Ако беше тук, щеше дори да ни насърчи да предприемем точно този ход…


	50.


	Изобретателността на Гибелта се проявява тъкмо в безупречното й планиране. Тя съумя да организира свалянето на лорд Владетеля малко преди силата на Съхранението да се завърне в Кладенеца на Възнесението. А сетне, само след две години, се освободи.
	В мащабите на боговете и техните сили избирането на един толкова подходящ момент може да се сравни с точния разрез на най-талантливия хирург.


	Вратата на подземието се отвори.
	Вин бързо изпи последната стъкленица.
	Скочи, пусна монета зад себе си и се озова върху един от най-високите стелажи. Стърженето на камък в камък отекваше надалече. Вин се Тласна от монетата, хвърли се напред и се понесе към вратата. Бледото сияние от другата страна я заслепи.
	Тя стисна зъби, запримигва и стъпи на пода. Притисна се до стената зад вратата, стиснала дръжките на кинжалите, и разпали пютриум, за да преодолее болката в очите. По бузите й се стичаха сълзи.
	В помещението пристъпи мъж, вдигнал пред себе си фенер. Носеше костюм от фин черен плат и шапка на аристократ.
	Вин се шмугна покрай него, изскочи през вратата и се озова в малкото помещение зад нея. Неколцината изплашени работници отскочиха и изпуснаха въжетата, с които дърпаха отварящия механизъм. Вин не им обърна внимание, а хвърли нова монета, Тласна се нагоре по дървените стъпала, профуча през шахтата и блъсна капака горе.
	И отскочи от него с болезнен стон.
	Отчаяно се вкопчи в стълбата, за да не падне, разпали пютриум, запъна крака в едно стъпало и опря гръб в капака, за да го повдигне със сила.
	Напъна мишци. Изведнъж стъпалото под краката й се строши и тя полетя надолу. Изруга, Тласна се от монетата, за да забави падането си, и стъпи на пода.
	Работниците се бяха дръпнали до стената — не смееха да влязат в тъмното помещение, но и се страхуваха да останат в тясната стая с Мъглородна. Мъжът с черния костюм — беше се върнал — вдигна фенера високо, за да освети Вин. Парче от строшеното стъпало тупна на пода между тях.
	— Лейди Венчър, камъкът е затиснат от тежка каменна плоча — каза благородникът. Вин смътно си го спомняше. Леко пълен, с късо подстригана коса и замислено лице.
	— Кажете на хората си горе да махнат плочата — нареди тя и вдигна заплашително кинжалите.
	— Страхувам се, че това няма да стане.
	— Мога да ви накарам да стане — рече Вин и пристъпи напред.
	Работниците се присвиха до стената.
	Благородникът само се усмихна.
	— Лейди Венчър, нека ви осведомя за някои неща. Първото е, че вие сте единственият аломант тук и следователно можете да ни избиете без никакво усилие. Второто — че плочата горе няма да бъде отместена скоро, така че по-добре да седнем и да си поговорим, вместо да размахваме оръжия и да си отправяме заплахи.
	Имаше нещо… обезкуражаващо в този човек. Вин го провери с бронз, но той не гореше никакви метали. За всеки случай тя Притегли леко чувствата му, подсилили доверчивостта и доброжелателността му и се опита да Усмири всякакво възможно коварство.
	— Виждам, че поне обмисляте предложението ми — каза благородникът, махна на един от работниците и той припряно отвори една торба, извади от нея две сгъваеми столчета и ги нагласи до вратата. Благородникът сложи фенера на пода и седна на едното.
	Вин го приближи предпазливо.
	— Откъде ви познавам?
	— Аз съм приятел на вашия съпруг — отвърна благородникът.
	— Телдън — досети се Вин. — Телдън Хастинг.
	Телдън кимна. Беше го видяла на първия бал. Но го познаваше от по-рано. Телдън бе един от приятелите на Елънд в Лутадел, преди Рухването.
	Тя седна на другото столче и се зачуди каква ли може да е играта на Йомен. Наистина ли мислеше, че Вин няма да убие Телдън само защото е бил приятел на Елънд?
	Телдън махна на работника и той донесе две бутилки.
	— Вино — каза Телдън. — Едното е чисто, в другото има много силно приспивателно.
	Вин повдигна вежди.
	— На гатанки ли ще си играем?
	— Ни най-малко — отвърна Телдън и отвори едната бутилка. — Жаден съм, а доколкото разбрах, вие не си падате по игрите.
	Работникът подаде на Телдън две чаши и той ги напълни. Докато го гледаше, Вин осъзна какво в него й се струва обезоръжаващо. Напомняше й за Елънд — за стария безгрижен Елънд.
	„Не мога да не оценя постиженията на Йомен — помисли тя. — Градът му може да не е най-добре устроеният, но е създал място, където хора като Телдън са запазили простодушието си“.
	Телдън отпи от едната чаша и предложи другата на Вин. Тя прибра единия кинжал в канията и я взе. Не пи — и нямаше намерение да го прави.
	— Това е виното без приспивателно — обясни Телдън. — Доста добра реколта, ще добавя. Йомен е благороден човек — дори когато праща някой свой приятел на смърт, му осигурява най-скъпото вино, за да смекчи удара.
	— Трябва ли да вярвам, че вие също сте затворник?
	— Разбира се, че не — рече Телдън. — Макар че мнозина биха сметнали мисията ми за безнадеждна.
	— И целта на тази мисия е?
	— Да ви накарам да пиете от приспиващото вино, за да може да ви отнесем горе.
	Вин изпръхтя пренебрежително.
	— Виждам, че сте съгласна със злодумниците — отбеляза Телдън.
	— Вие сам се издадохте. Казахте, че трябва да пия от другото вино и да заспя като труп. Това означава, че има някакъв начин за връзка с хората горе, за да могат те да дръпнат плочата и да ме извадят. Имате възможност да ме освободите. А аз пък притежавам силата да ви накарам да направите каквото пожелая.
	— Емоционалната аломантия не може да ме контролира чак до такава степен — рече Телдън. — Не съм аломант, но разбирам нещичко от тези неща. Предполагам, че дори сега въздействате на чувствата ми — което не е нужно, тъй като съм напълно откровен с вас.
	— Не ми е нужна аломантия, за да ви накарам да говорите — каза Вин и погледна кинжала, който държеше в другата си ръка.
	Телдън се разсмя.
	— Нали не вярвате, че крал Йомен — който наистина е горе — няма да познае, ако говоря под принуда? Не се съмнявам, че сте в състояние да прекършите волята ми, но няма да произнеса думичката под заплаха, така че ще трябва да ми отрежете няколко пръста, или нещо от тоя род, преди да направя каквото искате. Сигурен съм, че Йомен и другите горе ще чуят писъците ми.
	— Мога да избия помощниците ви — каза Вин. — Един по един, докато не се съгласите да кажете на Йомен, че съм в безсъзнание и може да вдигне капака.
	Телдън се усмихна.
	— Мислите ли, че ме е грижа за тях?
	— Вие сте приятел на Елънд. Някога сте си приказвали с него за философия.
	— За философия — повтори Телдън — и политика. Елънд бе единственият сред нас, който се интересуваше от живота на скаа. Уверявам ви, никой от останалите не разбираше откъде иде това негово увлечение. — Той сви рамене. — Но аз също не съм безсърдечен човек. Ако убиете повечко от тях, вероятно ще се прекърша и ще направя каквото желаете. Така че започвайте, когато решите.
	Вин погледна към работниците. Изглеждаха ужасени от нея, а и думите на Телдън не помагаха особено. След близо минута тишина Телдън се засмя.
	— Вие сте съпруга на Елънд. Йомен, разбира се, си дава сметка за това. Сигурен е, че няма да ни избиете, въпреки страховитата ви репутация. Доколкото чух, имате обичая да убивате крале и богове и от време на време някой злощастен войник. Но да посягате на скаа…
	Вин отмести поглед от работниците, но не погледна към Телдън — страхуваше се, че ще види в очите й потвърждение. Той грешеше обаче — тя щеше да убие тези хора, ако по този начин можеше да излезе навън. Но не беше сигурна в последното. Ако Йомен чуеше писъци, едва ли щеше да отвори капака и тези невинни скаа щяха да загинат напразно.
	— И тъй — рече Телдън и допи виното. — Намирате се в задънена улица. Знаем, че храната ви тук свършва, освен ако не сте намерили начин да отваряте консервите. Дори да е така, това няма да ви помогне да се качите горе. Така че или ще пиете от другото вино, или ще трябва да умрете от глад в подземието.
	„Трябва да има някакъв изход“ — помисли Вин.
	Ала изглеждаше малко вероятно да повдигне каменната плоча. Би могла да опита с дуралуминий и Стоманен тласък. Но стоманата и пютриумът й щяха да свършат, а нямаше повече стъкленици.
	Бе принудена да признае, че в думите на Телдън има голяма доза истина. Ако останеше тук, щеше да умре от глад. Дори не знаеше какво става горе — вероятно обсадата щеше да продължи още дълго и светът щеше да умира заради машинациите на Гибелта.
	На всяка цена трябваше да се измъкне от подземието. Даже ако това означаваше да се остави в ръцете на Йомен. Тя погледна бутилката с приспивателно.
	„Проклятие — помисли си. — Този принудител е много по-хитър, отколкото предполагах“. Виното сигурно съдържаше достатъчно силно приспивателно, за да подейства дори на аломант.
	От друга страна…
	Пютриумът подсилваше издръжливостта на тялото срещу всякакви отрови. Ако го разпалеше заедно с дуралуминий, след като изпиеше виното, дали тази смес нямаше да неутрализира приспивателното и да я задържи будна? Можеше да се престори на заспала и да избяга, когато я отнесат горе.
	Изглеждаше доста рисковано. Но какво можеше да направи? Храната й бе на привършване, шансовете й да се измъкне — нищожни. Не знаеше какво може да иска Йомен от нея — а и Телдън едва ли щеше да й каже, — но със сигурност не желаеше да я види мъртва. Ако беше това, просто щеше да я остави да умре от глад.
	Май нямаше избор. Или трябваше да остане в подземието, или да рискува, с надеждата, че горе ще има по-добра възможност. Поколеба се за миг и взе решение. Хвана бутилката. Дори номерът с пютриума да не успееше, горе поне щеше да има някакви шансове.
	Телдън се засмя.
	— Казват, че сте решителна жена. Приятно е да си има работа човек с вас — особено след като е прекарал години наред сред слабоволеви и нерешителни аристократи.
	Вин не му обърна внимание, а измъкна тапата и надигна бутилката. Приспивателното започна да действа почти незабавно. Вин се облегна на столчето, затвори очи и се опита да се престори, че заспива. И наистина, не беше никак лесно да остане будна. Умът й се замъгляваше въпреки че гореше пютриум.
	Усещаше как бавно губи съзнание. „Започва се“ — помисли си и разпали дуралуминий. Съзнанието й се озари от свръхподсиления пютриум. И усещането за умора и сънливост веднага изчезна. За малко да не подскочи от резкия прилив на енергия. Чу смеха на Телдън.
	— Готово — каза той. — Хубаво е, че се съгласи.
	— В противен случай щяхте да сте мъртъв, милорд — отвърна нечий глас. — Всички щяхме да сме мъртви.
	И в този момент дуралуминият свърши. Пютриумът беше изгорял и заедно с него съпротивата й на лекарството, което все още не бе изчерпало силата си. Но пък тя бе знаела, че рискът е твърде голям.
	Почти не чу тракането на изплъзналия се от пръстите й кинжал, който тупна на плочника. После изгуби съзнание.


	51


	След като се освободи от пленничеството си, Гибелта може да въздейства на хората по-силно — но пробождането на някого с хемалургичен клин е трудно нещо, независимо от обстоятелствата.
	За да го постигне, тя очевидно започва с хора, които не владеят добре разсъдъка си. Лудостта им ги прави податливи на нейното въздействие и тя ги използва, за да пробождат други хора. Както и да е, впечатляващо е на колко много важни хора Гибелта е успяла да постави клинове. Крал Пенрод, управникът на Лутадел по това време, е добър пример.


	Елънд се носеше сред мъглите. Никога досега не бе успял да научи номера на Вин с подковите. По някакъв начин тя успяваше да се задържи във въздуха, подскачайки от един Тласък на друг, като същевременно Придърпваше останалите зад нея на земята подкови. За Елънд този процес изглеждаше като буря от потенциално смъртоносни късове метал, в чийто център е Вин.
	Той хвърли една монета и се Тласна в енергичен подскок. Беше се отказал от метода с подковите след четири или пет неуспешни опита. Вин изглеждаше изненадана, че не може да се справи — тя не само го бе открила сама, но и се бе научила след не повече от половин час упражнения.
	Но все пак тя бе Вин.
	Елънд бе готов да се ограничи с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като той очевидно бе по-силен от повечето Мъглородни. Всеки от Тласъците му го отнасяше все по-надалече и той не използваше кой знае колко монети, когато пътуваше на големи разстояния.
	Освен това беше приятно. Почувства свобода, докато се снижаваше след поредния скок и разпалваше пютриум, за да се приземи меко. Почвата в тази долина не бе покрита със сажди — имаше само дребни купчини, в които затъваше едва до глезените. За да се пораздвижи, реши малко да потича.
	Мъглопелерината плющеше зад гърба му. Беше облякъл тъмни дрехи, много по-практични в нощта от бялата му униформа. Беше доволен — най-сетне имаше възможност да е истински Мъглороден. Откакто бе открил новата си сила, непрестанно бе погълнат от хода на войната. Нямаше достатъчно свободно време да се рее в мрака, още повече без Вин, която да му дава съвети.
	„Сега разбирам защо намира тези полети за толкова увличащи“ — помисли той, хвърли нова монета и прелетя над два съседни хълма. Въпреки притеснението от залавянето й и тежкото положение на империята не можеше да не се наслаждава на приятния и безгрижен полет в мъглите. Почти успяваше да забрави войната, разрушенията и отговорностите си.
	Приземи се в сажди до кръста и може би тъкмо това го върна към действителността. Нямаше избор. Вин беше в опасност, империята заплашваше да рухне, а хората му гладуваха. На неговите плещи тежеше задължението да се справи с всичко това — бреме, което бе поел заедно с трона.
	Тласна се нагоре през мъглите.
	„Дано Сейзед и Бриз нямат моите проблеми в Ортьо“ — помисли си. Не знаеше дали ще успеят във Фадрекс, а Централната област изпитваше остра нужда от струпаното в подземието на Ортьо зърно, та да не закъснеят със сеитбата.
	Можеше само да се надява, че приятелите му ще се справят. От него се искаше да помогне на Вин. Не можеше просто да седи в лагера и да не прави нищо, докато Йомен дърпа конците. Не смееше да го убие — в края на краищата принудителят се бе оказал твърде хитър.
	Точно затова се носеше на север, право към последния известен лагер на колоси. Времето за интриги и дипломация бе свършило. На Елънд му трябваше силен коз — нещо, с което да стресне Йомен и, ако е необходимо, да го удари здравата. А нямаше нищо по-страховито за един град от вилнеещи колоси.
	Може би грешеше, като прибързваше с грубата сила. Може би трябваше да упорства с дипломация. Но вече бе взел решение. Напоследък се бе провалил в толкова много неща — да опази Вин, да не изгуби Лутадел, да защитава хората си, — че бе дошло време да предприеме нещо.
	Пред него в мъглите нещо заблещука. Той се приземи и затича натам. Беше селце. Чуваха се писъци, десетки сенки бягаха уплашено.
	Той скочи, хвърли една монета, профуча през вихрещите се мъгли и се извиси над селото. Няколко къщи горяха и на светлината от пламъците Елънд видя тъмни туловища да се клатушкат по уличките. Избра едно чудовище, вдигнало меча си за удар, и Придърпа. Колосът долу изръмжа ядно, но не изпусна оръжието. Тъй като беше по-тежък от Елънд, младият император усети, че се снижава надолу, но и колосът се издигна над земята. Елънд се притегли от пантите на една врата, за да смени посоката, спусна се встрани от объркания колос, извади шепа монети и ги изстреля по чудовището.
	Колосът и мечът му литнаха във въздуха, а Елънд се приземи до неколцина ужасени скаа. Мечът на литналия колос се заби в покритата със сажди земя до него. Чудовището рухна мъртво от другата страна на улицата.
	Няколко колоса спряха и извърнаха червените си очи към него, зарадвани от възможността да си премерят силите с достоен противник. Преди да поеме контрола над тях, трябваше първо да ги сплаши. Очакваше с нетърпение този момент.
	„Как е възможно някога да са били хора?“ Хвърли се напред и вдигна от прахоляка меча на поваления колос. Лорд Владетеля бе създателят на тези същества. Това ли е била съдбата на всички, които са му се противопоставяли? Превръщал ги е в колоси, от които е събирал армия? Съществата притежаваха огромна сила и твърдост на духа и можеха да живеят с почти нищожни припаси. Но да превърнеш хора — свои врагове — в чудовища като тези?
	Елънд се хвърли напред и посече едно от чудовищата през коленете. Скочи и се преметна над ръката на друго. Завъртя се и заби острието на тежкия меч в гърдите на трето. Не изпитваше съжаление, че убива същества, които някога са били невинни хора. Онези нещастници бяха мъртви. Чудовищата, заели мястото им, съществуваха, като използваха други жертви, за да поддържат броя си.
	Освен ако не бяха под нечий контрол.
	Елънд изкрещя и размаха меча, който би трябвало да е непосилно тежък за него. Идваха още чудовища, поне трийсет-четирийсет. Подобен отряд с лекота можеше да прегази цяло село и да остави след себе си само купчини пепел.
	Но Елънд бе твърдо решен да не допусне това. Продължи да се бие, поваляше чудовище след чудовище. Беше дошъл да си осигури нова армия, но вече се биеше по друга причина. Колко ли такива селца бяха опустошени, без никой в Лутадел да се замисли за това? Колко негови поданици — които може би дори не знаеха, че Елънд ги смята за поданици — бяха избити от колоси? Колко от тях не бе успял да защити?
	Отсече главата на един колос, завъртя се и Тласна двама по-дребни за мечовете им. Към него пристъпваше тромаво огромен, висок дванайсет стъпки колос, вдигнал тежкия си меч. Елънд стисна зъби, размаха своя меч и разпали пютриум.
	Оръжията им се срещнаха сред дъжд от искри и с остро стържене на метал. Елънд издържа удара, уравновесявайки със силата си поне два пъти по-високото чудовище.
	Колосът се отдръпна и го погледна смаяно.
	„По-силен съм, отколкото очакваше, нали? — помисли Елънд, докато отсичаше другата му ръка. — Ех, да можех да опазя хората си само със сила!“
	Изкрещя свирепо и посече колоса през кръста — просто за да покаже, че може да го направи. Чудовището рухна на две пръскащи кръв половини.
	„Защо? — помисли гневно Елънд. — Колко още сила ми трябва, за да мога да ги защитавам?“
	Спомни си какво му бе казала Вин във Ветитан. Беше го упрекнала, че всичко, което прави, е краткосрочно. Но какво друго да направи? Той не беше убиец на богове, нито божествен герой, предсказан в пророчества. Беше само човек.
	Струваше му се, че в последно време не само обикновените хора, но и аломантите нямат особено значение.
	Селото гореше. Докато се биеше, Елънд чуваше писъци, детски плач и предсмъртни стонове. Знаеше, че всичките му усилия са напразни. Можеше да убива и убива, но нямаше да спаси хората от това селце. Изрева и Тласна с могъщо Усмиряване, но колосите се съпротивляваха. Не успя да вземе дори един под свой контрол. Дали не ги управляваше някой скрит инквизитор? Или просто не ги бе изплашил достатъчно?
	Продължи да се бие. Нескончаемата поредица убийства му се струваше като метафора на всичко, което бе направил през последните три години. Трябваше да защити поданиците си — беше положил отчаяни усилия за това. Бе спрял армии, бе свалил тирани, бе променил закони и бе открил тайни припаси. Но всичко бе само малка капка в огромния океан от смърт, хаос и страдание. Не можеше да спаси империята, като пази само една нейна част, също както не можеше да спаси селцето, като избие тези колоси.
	Каква полза от поваленото чудовище, когато мястото му заемаха други две? Каква полза от храната в подземията, когато саждите унищожаваха реколтата? Каква полза от един император, неспособен да спаси всички селца?
	Никога не бе ламтял за власт. Той беше теоретик и учен — за него управлението на една империя бе по-скоро академично усилие. Но докато се сражаваше в озарения от светлините на пожарищата мрак, започна да разбира. Докато наоколо умираха хора, въпреки отчаяните му усилия, той проумя какво кара някои да жадуват за повече и повече сила.
	Силата да защитават. В този момент би приел дори божествена сила, ако това означаваше, че ще спаси хората около себе си.
	Повали поредния колос и се завъртя, чул писъци. Един колос измъкваше млада жена от близката къща въпреки опитите на един старец да я спаси. И двамата викаха за помощ. Елънд посегна към колана си и откачи кесията с монети. Хвърли я във въздуха и едновременно Тласна част от монетите вътре и Придърпа друга част. Кесията се разкъса със звънтене на метал и Елънд изстреля монетите право в тялото на колоса, който дърпаше жената.
	Чудовището изстена, но не спря. Монетите рядко оказваха ефект върху колосите — трябваше да попаднат на определени места, за да ги убият. Вин го правеше без проблеми.
	Елънд също го можеше, но не бе в настроение за подобни тънкости. Извика ядосано и запокити още монети към чудовището. Вдигна падналите от земята и продължи да ги изстрелва — монета след монета се забиваха в синкавото туловище. Гърбът на колоса се превърна в кървава пихтия и най-сетне той рухна.
	Елънд обърна гръб на двамата спасени, за да се изправи срещу поредния колос.
	Налагаше се час по-скоро да вземе под контрол цялата група, а не да си губи времето, като ги поваля един по един. Но те се съпротивляваха на аломантичните му усилия, въпреки че отново Тласна чувствата им. Къде ли се криеше надзорникът им?
	Колосът вдигна меча си. Елънд разпали пютриум, отскочи встрани, замахна и му отсече ръката. Чудовището изкрещя от болка, а Елънд продължи нататък. Селяните започнаха да се скупчват около него. Отчаянието им, молещите им очи подтикнаха Елънд да продължи да посича колосите.
	Поне за малко не се налагаше да мисли дали постъпва правилно, или не. Можеше просто да се бие. Желанието да се сражава пламтеше в него като разпален метал — желанието да убива. И той продължаваше — биеше се заради възхитата, която виждаше в очите на тези хора, защото надеждата им нарастваше с всеки негов удар. Те бяха изгубили напълно надежда за живот, а сега от небето се бе спуснал непознат мъж и ги защитаваше.
	Преди две години, по време на обсадата на Лутадел, Вин бе нападнала Сет и бе избила триста негови войници. Елънд бе сигурен, че е имала сериозни причини за тази атака, но все не можеше да разбере как е могла да направи подобно нещо. Най-сетне, тази нощ, докато се сражаваше насред това безименно селце под саждопада и черното небе и пред лицата на озверелите колоси, започна да проумява.
	Инквизиторът не се показваше. Отчаян, Елънд се отдръпна от поредната група колоси, един от които издъхваше в краката на другарите си, и изгаси металите. Чудовищата го заобиколиха, той разпали дуралуминий, после цинк и Придърпа.
	Възцари се тишина.
	Елънд се олюля и бавно се завъртя. Погледът му се плъзна по колосите — хиляди и хиляди, — които изведнъж бяха застинали неподвижно и търпеливо, най-сетне изцяло под негов контрол.
	„Не е възможно да съм ги пречупил всички едновременно“ — помисли той обезпокоено. Какво ли бе станало с инквизитора? Обикновено имаше поне един с толкова голям отряд колоси. Дали бе избягал? Това би обяснило внезапния контрол на Елънд над колосите.
	Все още настръхнал и неуверен, той се обърна и огледа селцето. Хората не сваляха погледи от него. Изглежда, бяха в шок — вместо да се втурнат да гасят горящите къщи, просто стояха в мъглите и го гледаха.
	Би трябвало да се чувства победител. Но знаеше, че вероятно е спечелил само защото инквизиторът е изчезнал. Вече гореше цялото село — не бе останала нито една незасегната от пожара къща. Елънд не бе успял да го спаси. Беше открил армията на колосите, както очакваше, но имаше чувството, че се е провалил. Въздъхна, пусна меча на земята, размърда вкочанените си окървавени пръсти и тръгна към селяните. Докато ги приближаваше, изпита тревога при вида на огромните купчини мъртви колоси. Наистина ли бе избил толкова много?
	Една малка част от него съжаляваше, че кървавата битка е свършила. Той спря пред смълчаните скаа.
	— Ти си онзи, нали? — попита един старец.
	— Кой? — отвърна с въпрос Елънд.
	— Лорд Владетеля — прошепна старецът.
	Елънд погледна опръсканата си с кръв черна униформа и отвърна:
	— Почти позна.
	И се обърна на изток — към мястото на много мили оттук, където се бе разположила на лагер неговата армия и го чакаше да се върне с ново подкрепление от колоси. Имаше само една причина да го направи. Спомни си какво бе решил в момента, когато бе тръгнал да потърси още чудовища.
	„Времето за убиване не е свършило — помисли си. — Напротив, тепърва започва“.


	52.


	Към края саждите започнаха да се натрупват в заплашителни количества. Вече споменах специалните микроби, които лорд Владетеля е създал, за да помогне на света срещу саждопадите. Всъщност те не се „хранят“ със саждите. По-скоро ги разтварят при метаболитната си дейност. Вулканичната пепел е подходяща за почва, стига човек да прецени какво иска да отглежда на нея.
	Всяко нещо може да е опасно в прекалено количество. Водата е необходима за оцеляване, но ако е прекалено много, залива и унищожава всичко. През цялата история на Последната империя земята едва е успявала да се справи с бедствените саждопади. Микробите са разтваряли пепелта почти със скоростта, с която тя се е сипела, но получената почва просто е затрупвала растенията.
	В края на краищата цялата система започна да се разпада. Саждите вече се сипеха с такова темпо, че покриваха и убиваха всичко, и растителността на планетата започна да измира. Микробите не бяха в състояние да издържат на натоварването, защото се нуждаеха от време и хранителни вещества, за да се възпроизвеждат.


	В дните на лорд Владетеля Лутадел бе най-заселеният град в целия свят: натъпкан със скаа, които работеха в безбройните пекарни и ковачници, с богати търговци и с аристократи, които просто искаха да са близо до имперския двор. ТенСуун предполагаше, че сега, когато лорд Владетеля е мъртъв, Лутадел няма да е така гъсто заселен.
	Но се оказа, че греши.
	Подтичваше по улиците и се оглеждаше изумено. Струваше му се, че всеки ъгъл, всеки навес, всяка малка уличка се е превърнала в жилище за някое скаа семейство. Градът бе изпълнен с непоносима смрад, улиците бяха затрупани с отпадъци и изпражнения, заровени под дебел слой сажди.
	„Какво става тук?“ — чудеше се той. Скаа живееха в мръсотия, мнозина бяха болни, кашляха и плюеха черни храчки.
	ТенСуун се насочи към Цитаделата Венчър. Ако имаше отговори на въпросите му, надяваше се да ги открие там. От време на време се налагаше да изръмжи заплашително на някой скаа, който го поглеждаше с гладни очи, и на два пъти трябваше да бяга от улични банди, които не се плашеха от зъбите му.
	„Със сигурност Вин и Елънд не биха позволили градът да западне дотолкова“ — помисли си той и се шмугна в една тясна уличка. Тревожеше се. Беше напуснал Лутадел, без да знае дали групата ще оцелее при обсадата. Знамето на Елънд — копие и свитък — се развяваше над града, но възможно ли бе някой друг да използва неговия герб? И какво бе станало с армията колоси, която заплашваше да нападне града преди малко повече от година?
	„Не биваше да я изоставям — помисли си ТенСуун с нарастваща тревога. — Ама и това мое проклето чувство за дълг! Трябваше да остана тук и да й разкажа всичко, което знам — колкото и да е малко.
	Светът може да загине заради тази моя глупава чест“.
	Стигна до площада пред Цитаделата Венчър. Сърцето му се сви, като видя, че красивите витражи са счупени. Прозорците бяха заковани с дъски. Пред вратата обаче имаше двама стражи, което все пак бе добър знак.
	ТенСуун тръгна към тях, като се опитваше да изглежда като обикновено улично псе. Придържаше се към сенките и бавно доближаваше портата. Недалеч от нея спря, легна и наостри уши, за да чуе какво си говорят пазачите.
	Те обаче мълчаха. Бяха се подпрели на завършващите си с обсидианови остриета копия и като че ли не ги интересуваше нищо на този свят. ТенСуун чакаше търпеливо, съжалявайки, че Вин не е с него, за да ги подтикне емоционално да си развържат езиците.
	„Разбира се, ако Вин беше тук, нямаше да се налага да се ослушвам за информация“.
	Продължи да чака. От небето се сипеха сажди, стъмни се и мъглите излязоха. Появата им най-сетне поразмърда стражниците.
	— Мразя нощните смени — промърмори единият.
	— Няма им нищо лошо на смените — отвърна другият. — Мъглите не ни убиват. Нищо не могат да ни направят.
	„Какво?“ — учуди се ТенСуун.
	— Не обаче и кралят, нали? — продължи първият стражник.
	Другият се намръщи.
	— Не говори такива неща.
	Първият сви рамене.
	— Просто се надявам императорът да се върне по-скоро.
	— Крал Пенрод има неговото пълно доверие — каза някак предпазливо вторият стражник.
	„Аха — помисли ТенСуун. — Значи Пенрод е задържал трона. Но… какво беше това за някакъв император?“ ТенСуун се опасяваше да не би да става въпрос за Страф Венчър. Тъкмо този ужасен човек бе пристигнал с армията си, за да превземе Лутадел, когато ТенСуун си бе тръгнал.
	Какво ли бе станало с Вин? ТенСуун не можеше да повярва, че е била победена. Нали я беше видял как уби Зейн Венчър, аломант, горящ атиум, докато Вин нямаше и зрънце. На три пъти бе правила невъзможни неща. Беше убила лорд Владетеля. И бе сразила Зейн.
	Освен това се бе сприятелила с една кандра, която преди това я мразеше.
	Стражниците отново се умълчаха. „Това е глупаво — помисли ТенСуун. — Не мога да се крия зад ъгъла и да подслушвам, когато светът е пред края си!“ Надигна се и отърси козината си от саждите — с което накара стражниците да подскочат и да се заозъртат в мрака.
	ТенСуун се подвоуми. Уплахата им пробуди в него друга мисъл. Той се обърна и хукна в нощта. Беше опознал града достатъчно добре през годината, когато служеше при Вин — тя обичаше да патрулира из улиците, най-често в квартала около Цитаделата Венчър. Но въпреки това ТенСуун се позатрудни, преди да се ориентира за мястото, където искаше да отиде. Никога не го бе посещавал, но го знаеше от описанието му.
	От описанието на онзи, когото беше убил.
	Споменът го накара да потрепери. Кандра изпълняваха Договори — и според тези Договори от тях се изискваше да имитират определена личност. Осигуряваше им се подходящо тяло — кандра нямаха право да убиват хора — и те го поглъщаха. Но преди да се случи това, кандра изучаваха своята бъдеща жертва и събираха всякакви възможни сведения за нея.
	ТенСуун бе убил ОреСюр, свой брат по поколение. ОреСюр, който бе помогнал за свалянето на Отеца. По заповед на Келсайър ОреСюр се бе превъплътил в лорд Реноа, благородник, когото Келсайър смяташе да използва в осъществяването на плановете си за събарянето на империята. Но ОреСюр имаше и друга, много по-важна роля в плана на Келсайър. Тайна задача, за която не знаеше нито един от членовете на групата, преди Келсайър да умре.
	ТенСуун доближи стария склад. Намираше се точно където бе казал ОреСюр. ТенСуун си спомни писъците на ОреСюр и потрепери. Кандрата бе умряла от изтезанието на ТенСуун — мъчения, необходими, та ТенСуун да си набави цялата налична информация. Всички тайни. Всяка подробност, която би му потрябвала, за да имитира своя събрат. В онзи ден ТенСуун бе намразил хората — и себе си, задето им служеше. Но Вин бе успяла да го накара да забрави тази омраза.
	Сега складът бе свещено място, украсено и поддържано от Църквата на Оцелелия. Отпред бе поставена мемориална плоча с изрисувано на нея копие — оръжието, от което бяха издъхнали лорд Владетеля и Келсайър. Имаше и кратък текст, обясняващ значението на сградата.
	ТенСуун нямаше нужда от обяснения. Това бе мястото, където групата на Келсайър бе открила складираните оръжия, оставени от Оцелелия, за да бъдат въоръжени скаа бунтовниците. Същия ден се разнесе вестта, че Келсайър е мъртъв, и плъзнаха слухове, че е възкръснал, за да води последователите си. В известен смисъл тези слухове бяха верни. ТенСуун заобиколи сградата, като следваше инструкциите, получени от ОреСюр. Благодатта на Присъствието му помагаше да си припомня точните думи и въпреки натрупаните сажди той лесно откри мястото — още повече че паветата бяха леко хлътнали. Започна да рови с лапи.
	Онази нощ Келсайър, Оцелелия от Хатсин, наистина се бе появил пред своите последователи. Или, по-точно, бе се появило тялото му. ОреСюр бе получил заповед да погълне тялото на Оцелелия, да се превърне в него, да се появи пред скаа и да ги окуражи. Легендите за Оцелелия, цялата мощна религиозна вълна, породена в онази нощ, бе всъщност дело на една кандра.
	А ТенСуун бе убил същата тази кандра. Но не и преди да изтръгне тайните й. Тайни като например къде ОреСюр е заровил костите на Оцелелия и как е изглеждал той.
	Мразеше да използва стари кости, но се налагаше. Освен това не разполагаше с коса, което означаваше, че човекът, когото ще пресъздаде, ще е плешив. Но възможността бе твърде примамлива, за да се отказва. Беше виждал Оцелелия само веднъж, но с опита си да имитира…
	Какво пък, заслужаваше си да опита.


	Уелън се подпираше на копието си и се взираше в мъглите. Ритъл — другият стражник — твърдеше, че не били опасни. Но Ритъл не знаеше на какво са способни. Уелън предполагаше, че е оцелял само защото изпитва уважение към тях. Това, както и че не приема нещата, които е видял, навътре.
	— Мислиш ли, че Скиф и Джастон пак ще закъснеят със смяната? — попита Уелън, просто така, за да завърже разговор.
	— Не зная, Уели. — Ритъл не обичаше празните приказки.
	— Може би един от нас трябва да иде да види — предложи Уелън. — Нали знаеш, да ги попита ще се бавят ли… — И млъкна.
	Имаше нещо в мрака.
	„В името на лорд Владетеля! — помисли той и се присви. — Пак ли?“
	Но този път не последва атака от мъглите. Вместо това към тях се приближи тъмна фигура. Ритъл се стегна и насочи копието си напред.
	— Стой!
	Мъжът се приближаваше — загърнат с наметало, скръстил ръце, със спусната качулка. Но лицето му се виждаше. Уелън се намръщи. Имаше нещо познато в този човек…
	Ритъл извика, после падна на колене и стисна медальона на шията си — сребърното копие, което носеше винаги.
	„В името на лорд Владетеля“ — помисли си смаяно Уелън, припомняйки си откъде му е познато това лице. Беше го виждал на многобройните картини из града, на които бе изрисуван Оцелелия от Хатсин. А и белезите по ръцете му…
	— Стани! — нареди Оцелелия. Гласът му бе доброжелателен.
	Ритъл се изправи на разтрепераните си крака. Уелън отстъпи назад; не знаеше дали да изпитва страхопочитание, или ужас.
	— Дойдох да те похваля за твоята всеотдайност — каза Оцелелия.
	— Милорд… — Ритъл сведе глава в поклон.
	— Освен това — продължи Келсайър и вдигна пръст — искам да ти кажа, че не ми харесва начинът, по който се управлява този град. Хората ми гладуват, боледуват и измират.
	— Милорд — повтори Ритъл, — няма достатъчно храна и напоследък избухнаха бунтове пред складовете. Мъглите убиват, милорд! Моля ви, защо ги пратихте да ни избиват?
	— Не съм правил подобно нещо — рече Келсайър. — Зная, че храната не стига, но трябва да си я делите и да не губите надежда. Кажете ми за човека, който управлява този град.
	— Крал Пенрод? — попита Ритъл. — Той замества император Елънд Венчър, който отиде на война.
	— Лорд Елънд Венчър? И той одобрява ли начина, по който се управлява този град? — попита разгневено Келсайър.
	Уелън се присви.
	— Не, милорд! — отвърна разтрепераният Ритъл. — Той…
	— Той е безумец! — чу Уелън собствения си глас.
	Оцелелия се обърна към него.
	— Уели, не бива да… — почна Ритъл, но млъкна, понеже Оцелелия го стрелна с присвити очи.
	— Говори! — нареди Оцелелия на Уелън.
	— Той си приказва сам, милорд — продължи Уелън. — Разправя, че виждал пред себе си лорд Владетеля. И… напоследък издава доста странни заповеди. Принуждава скаа да се бият помежду си за храна, твърди, че трябвало да оцелеят най-силните. Убива тези, които не се съгласяват с него. Такива работи.
	— Ясно — рече Оцелелия.
	„Но той сигурно знае — помисли си Уелън. — Защо пита?“
	— А къде е моята Наследница? — попита Оцелелия. — Къде е Вин?
	— Лейди императрицата? — отвърна с въпрос Уелън. — Тя е с императора.
	— Къде?
	— Никой не знае със сигурност, милорд — обади се Ритъл. — Заминаха отдавна. Сержантът каза, че двамата с императора воювали на юг, срещу колосите. Но други разправят, че армията поела на запад.
	— Не ми помагаш особено. — Келсайър се намръщи.
	— Преди няколко месеца в града се отби един отряд войници — обади се Уелън. — Не говореха кой знае колко, но аз бях в групата, която ги снабдяваше. Видях с тях лорд Бриз и той спомена, че щял да се събере с останалите от вашата стара група.
	— Къде? — попита Келсайър. — Накъде тръгнаха?
	— На север — каза Уелън. — Към Ортьо. Вероятно и императорът е там, милорд. Северната област е в ръцете на бунтовници. Сигурно армията е отишла там да потуши бунта.
	— Добре — рече Оцелелия, обърна се да си върви, но ги погледна през рамо. — Не остава много време. Кажете на всички, че когато мъглите изчезнат, трябва незабавно да потърсят убежище. Да се скрият под земята, ако е възможно.
	Уелън се поколеба, после попита:
	— В пещерите? Там, където подготвяхте вашата армия?
	— Ще свършат работа — каза Келсайър. — Сбогом.
	И изчезна в мъглите.


	ТенСуун обърна гръб на портала на Цитаделата Венчър и се втурна сред мъглите. Вероятно би могъл да се промъкне в сградата. Но не беше сигурен дали имитацията на Оцелелия ще издържи по-внимателен оглед.
	Не знаеше доколко може да разчита на сведенията, получени от двамата стражи. Но засега не разполагаше с други източници. Изглежда, Вин и Елънд бяха напуснали Лутадел преди доста време.
	Забърза към мястото, където бе изровил скелета на Келсайър. Щом стигна, коленичи в мрака и изрови торбата с кости, която бе оставил там. Трябваше да се превъплъти отново в кучешкото тяло и да се отправи на север. Ако успееше да…
	— Ей, ти там! — отекна нечий глас.
	ТенСуун вдигна машинално глава. На прага на склада стоеше мъж и се взираше през мъглата към него. Зад гърба му светеше фенер и озаряваше малка група скаа.
	„Ами сега?“ — помисли ТенСуун и се изправи, готов да побегне.
	— Милорд! — възкликна внезапно мъжът на прага и падна на колене. — Вие се върнахте!
	ТенСуун скри торбата зад гърба си и бавно пристъпи към склада.
	— Да — каза високо. — Върнах се.
	— Знаехме, че ще се върнете — продължи мъжът, а хората зад него взеха да си шепнат и също паднаха на колене. — Събирахме се тук и се молехме да ни дадете напътствие. Милорд, кралят е безумец! Какво да правим?
	ТенСуун почти бе изкушен да им разкрие, че е кандра, но като видя надеждата в очите им, разбра, че няма да може да ги разочарова. Пък и сега наистина можеше да помогне.
	— Пенрод е бил покварен от Гибелта — заяви той. — Тази напаст иска да унищожи света. Трябва да съберете всички вярващи и да избягате от града, преди Пенрод да ви избие.
	— Милорд, къде да идем?
	ТенСуун се поколеба. Къде наистина?
	— Има двама стражници на входа на Цитаделата Венчър. Те знаят къде. Послушайте ги. Трябва да се скриете под земята. Разбрахте ли?
	— Да, господарю.
	Без да каже нищо повече, ТенСуун се обърна и изчезна в нощта.
	Намери една пуста сграда и бързо се върна в кучешкото тяло. Когато приключи, огледа със странно благоговение костите на Оцелелия.
	„Не ставай глупав — рече си. — Това са само кости, като стотици други, които си използвал“. И все пак му се струваше недалновидно да изоставя на волята на случая един толкова могъщ инструмент, така че внимателно ги прибра в торбата, действайки умело с гъвкавите лапи, които сам бе изработил, и я метна на гърба си.
	Напусна града през северната порта. Тичаше с цялата скорост, която му позволяваше кучешкото тяло.
	Тичаше към Ортьо, с надеждата да е на прав път.


	53.


	Спогодбата между Съхранението и Гибелта е работа между богове и е трудно да бъде обяснена с човешки понятия. Наистина, в началото между тях царяла подозрителност. От една страна, всеки от тях си давал сметка, че могат да сътворяват само като работят заедно. От друга, и двамата знаели, че няма да постигнат пълно задоволство от това, което създавали. Съхранението не можело да запазва нещата в идеалния им, непроменен вид, нито Гибелта да ги разрушава напълно.
	Гибелта, разбира се, с течение на времето си осигурила способността да унищожи света и да получи удовлетворението, за което жадувала. Макар че в началото това не било част от сключената сделка.


	Дух я откри на брега на водохранилището — седеше загледана в дълбоките, съвършено неподвижни черни води. Наблизо Сейзед и група войници работеха над проекта за напълването на градските канали с вода.
	Дух я доближи безшумно, стиснал в ръка чаша топъл чай. Имаше чувството, че му изгаря кожата, което означаваше, че е с подходяща температура за обикновените хора. Беше оставил своята чаша да изстине поне до стайна температура.
	Не носеше превръзката за очи. Беше установил, че благодарение на пютриума може да издържа на блясъка на фенерите.
	Тя не се обърна, когато той се приближи, и Дух се покашля. Белдре трепна и го погледна. Изглеждаше все така невинна и наивна. Дори Алриане, която обичаше да кокетничи, притежаваше скрита сила и очевидно можеше да се справя с трудностите. Но Белдре…
	„Тя е обикновено момиче — помисли Дух. — Такива трябва да са всички, ако не съществуваха на този свят инквизитори, армии и убийци“. И за това й завиждаше. Странно чувство след толкова много години, прекарани в мечти да бъде някой важен.
	Тя отново се загледа в черните води. Дух седна до нея.
	— Вземи. — И й подаде чашата. — Тук е студено, особено край водата.
	Тя се поколеба, после взе чашата и прошепна:
	— Благодаря.
	Дух я бе оставил да се движи свободно из подземието — нямаше нищо, което да саботира, а и войниците я държаха под око. И без това не можеше да се измъкне навън: Дух държеше двайсет войници на изхода, а и бе наредил да махнат стълбата.
	— Трудно е да повярва човек, че това място е под града, нали? — попита Дух, за да подхване някакъв разговор. Странно, но му беше по-лесно, когато я заговори в градината, въпреки опасностите.
	— Да. Брат ми би се радвал да го открие. Той се безпокои, че храната свършва. Все по-малко риба се лови в северните езера. А посевите… чух, че не искат да покълват.
	— Заради мъглите — обясни Дух. — Не пропускат достатъчно слънчева светлина.
	Белдре кимна и погледна чашата. Още не беше отпила.
	— Белдре — каза Дух. — Съжалявам. Наистина смятах да те отвлека от градината, но се отказах. Но сега, когато сама дойде тук…
	— Възможност, която не искаше да изпуснеш, нали? — рече тя огорчено. — Разбирам те. Вината е само моя. Брат ми все казва, че съм прекалено доверчива.
	— Има моменти, в които това е предимство.
	Белдре подсмръкна.
	— Не мисля така. През целия си живот винаги се доверявам на другите и накрая все ме нараняват. И сега е същото.
	„Келсайър, подскажи ми какво да говоря!“ — помисли Дух. Но богът му мълчеше. Оцелелия не разполагаше с богат набор от съвети, когато не ставаше дума за завладяването на града.
	Всичко изглеждаше толкова просто, когато Дух нареди да я задържат. А ето, че сега седеше до нея и усещаше празнота в душата си.
	— Аз вярвах в него, колкото и да ти е чудно — рече Белдре.
	— В брат ти?
	— Не — отвърна тя и поклати глава. — В лорд Владетеля. Бях добропорядъчна малка аристократка. Винаги осведомявах принудителите за всичко необходимо и ги виках за свидетели и по най-дребни поводи. Плащах им да ми дават уроци по история. Смятах, че всичко е както трябва. Един чист и подреден свят. А после те се опитаха да ме убият. Оказа се, че съм наполовина скаа. Баща ми ужасно много искал дете, а майка ми не можела да му роди. И една от прислужниците му родила две — при това с одобрението на майка ми. — Тя поклати глава. — Защо го е направил? Защо не си е избрал друга жена от своето потекло? Не. Трябвало да е прислужница. Сигурно я е харесвал… — Тя сведе поглед.
	— При мен пък е бил дядо ми — рече Дух. — Не го познавах. Израснах на улицата.
	— Понякога ми се иска и аз да бях живяла там — въздъхна Белдре. — Тогава може би всичко това щеше да има някакъв смисъл. Какво правиш, когато хората, на които си вярвала от дете, от които си вземала пример, дойдат да те отведат за екзекуция? Щях да съм мъртва. Дори ме поведоха с тях. Но после…
	— После какво? — попита Дух.
	— Вие ме спасихте — прошепна тя. — Оцелелия и хората му. Вие свалихте лорд Владетеля, настъпи хаос и всички забравиха за хората като мен. Принудителите бяха твърде заети да се докарват пред Страф.
	— А след това брат ти взе властта.
	— Да. Мислех, че ще е добър водач. Той наистина има добро сърце! Иска да създаде един сигурен и стабилен свят. Мир за всички. Но понякога нещата, които прави с хората… нещата, които иска от тях…
	— Съжалявам — рече Дух.
	Тя поклати глава.
	— После се появи ти. И спаси онова дете пред очите ни. Дойде в градината и дори не ме заплаши. Помислих си: може би той наистина е такъв, какъвто разправят. Може би ще ни помогне. И каквато съм идиотка, дойдох тук.
	— Белдре, ще ми се нещата наистина да бяха толкова прости — отвърна Дух. — И да мога да те пусна. Но това е за всеобщото добро.
	— И Куелион все казва същото.
	Дух се поколеба.
	— Вие двамата си приличате — продължи тя. — И двамата сте силни. Властни.
	Дух се засмя.
	— Ти май наистина не ме познаваш добре.
	Тя се изчерви.
	— Ти си Оцелелия от Пламъците. Не си мисли, че не съм чула слуховете — брат ми не може да ми попречи да участвам във всички съвещания.
	— Слуховете — рече Дух — невинаги отговарят на истината.
	— Ти си бил в групата на Оцелелия.
	Дух сви рамене.
	— Така е. Но ме взеха случайно.
	Тя се намръщи и го погледна.
	— Келсайър си подбираше хората — обясни Дух. — Хам, Бриз, Сейзед — дори Вин. Взе и чичо ми. И така извадих късмет. Аз… никога не съм бил истински член на групата, Белдре. Бях нещо като помощник. Пращаха ме да шпионирам — такива неща. Присъствах на съвещанията им, но се чувствах като момче за всичко. През онази първа година сигурно съм пълнил чашата на Бриз хиляди пъти!
	— Казваш го, като че ли си им бил слуга!
	— Нещо подобно. — Дух се усмихна. — Не умеех да говоря правилно — израсъл съм на улицата и плямпах на жаргон. Все още понякога ми казват, че имам акцент. Затова гледах да мълча, че ме беше срам. Хората на Келсайър бяха мили с мен, но знаех, че просто ме търпят.
	— А сега ти ги командваш.
	Дух се засмя.
	— Не аз, а Сейзед. Бриз също е по-старши от мен, но ме оставя да давам заповеди, защото е мързелив. Обича да кара хората да вършат разни работи, без да го осъзнават. Струва ми се, че половината от нещата, които казвам, са идеи, които по някакъв начин е тикнал в главата ми.
	Белдре поклати глава.
	— Значи терисецът командва? Но той все поглежда към теб!
	— Оставя ме да върша онова, което не иска да върши — обясни Дух. — Сейзед е велик човек — един от най-добрите хора, които съм познавал. Но той е книжник. Бива го повече да изучава и да планира, отколкото да командва. Затова оставя командването на мен. Върша работата, която другите не желаят, или не могат.
	Белдре отпи от чая и възкликна:
	— Ах! Чудесен е!
	— Сорт, разработен от самия лорд Владетел, доколкото ни е известно — каза Дух. — Открихме го долу, заедно с всичко останало.
	— Затова ли всъщност дойдохте? — попита тя и кимна към подземието. — Чудех се за какво може да му е притрябвал на императора Ортьо. Не сме кой знае каква сила, откакто Венчър се преместиха в Лутадел.
	— И това има значение, но Елънд се безпокоеше от бунта тук. Опасно е да имаш противник, който избива благородниците и контролира големи градове толкова близо до Лутадел. Но не мога да ти кажа повече. Понякога ми се струва, че съм същият страничен наблюдател, който бях преди. Вин и Елънд — те са хората, които знаят какво става. За тях аз съм момчето, което може да пропилее няколко месеца в Ортьо, докато те вършат важната работа на юг.
	— Грешат, ако се отнасят така към теб.
	— Не, прави са — възрази Дух. — Дори ми е приятно да съм тук. Имам чувството, че най-сетне се занимавам с нещо истинско.
	Тя кимна, остави чашата и сложи ръце на коленете си.
	— Що за хора са те? Чувала съм всякакви истории. Казват, че император Венчър винаги носел бели дрехи и че саждите не смеели да се сипят върху него! Можел да покорява цели армии с поглед. А жена му, Наследницата на Оцелелия. Мъглородната…
	Дух се усмихна.
	— Елънд е разсеян книжник — дори повече от Сейзед. Заравя се в книгите и забравя за срещи, които сам е назначил. Облича се добре само благодарение на една териска. Тя го накара да си ушие нови униформи. Войната го промени донякъде, но дълбоко в себе си той все още е мечтателят, озовал се в един свят на насилие. Но Вин… тя е съвсем различна. Никога не съм знаел какво да си мисля за нея. Понякога изглежда беззащитна като дете. А после убива някой инквизитор. Може едновременно да те очарова и изплаши. Веднъж дори се опитах да я ухажвам.
	— Наистина?!
	— Да. Дадох й кърпата си. Бях чувал, че така правят благородниците.
	— Само ако си романтичен — каза Белдре и се усмихна замечтано.
	— Както и да е, направих го. Но не мисля, че тя разбра намека ми. А после, като си даде сметка, просто ме отряза. Не зная какво съм си мислел тогава. Аз съм само Дух. Тихият, незабележим, разсеян Дух.
	Затвори очи. „Какви ги говоря? Жените не обичат мъжете да разправят колко са незначителни. Не биваше да я заговарям. Трябваше да продължа да давам заповеди. Да се правя на човека, който командва тук“.
	Но вече не можеше да върне думите си назад. Тя знаеше истината за него. Той въздъхна и отвори очи.
	— Не мисля, че си незабележим — каза Белдре. — Разбира се, щях да имам по-високо мнение за теб, ако ме пуснеше да си вървя.
	Дух се усмихна.
	— И това ще стане. Обещавам.
	— Смяташ ли да ме използваш срещу Куелион? — попита Белдре. — И да заплашиш, че ще ме убиеш, ако не се откаже?
	— Заплахите са празна работа, ако знаеш, че никога няма да ги изпълниш. Белдре, повярвай ми, няма да ти направим нищо лошо. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че тук ще си в по-голяма безопасност, отколкото в двореца на брат ти.
	— Дух, моля те, не го убивай — рече Белдре. — Може би… ще успееш да му помогнеш по някакъв начин — да го накараш да разбере, че е твърде краен.
	Дух кимна.
	— Аз… ще се опитам.
	— Обещаваш ли?
	— Обещавам да се опитам да го спася. Ако мога.
	— И града.
	— И града — повтори Дух. — Довери ми се. Правили сме го и преди — предаването на властта минаваше съвсем гладко.
	Белдре кимна. Изглежда, наистина му вярваше. „Как може да вярва на хората след всичко, което е преживяла?“ Ако беше Вин, щеше да го промуши в гърба при първа възможност и сигурно това би бил най-правилният подход. А това момиче продължаваше да вярва. Все едно се бе натъкнал на красиво растение насред поле, покрито с пепел.
	— Когато всичко това приключи, можеш ли да ме представиш на императора и императрицата? — попита Белдре. — Струва ми се, че са много интересни хора.
	— Не бих могъл да се възпротивя на подобна оценка — засмя се Дух. — Елънд и Вин… те наистина са интересни. Интересни хора, понесли тежко бреме. Понякога ми се иска да съм достатъчно силен, за да мога да върша важни дела като тях. Разбира се, че ще те представя.
	Белдре сложи ръка на рамото му и той я погледна изненадано.
	— Силата е опасно нещо, Дух — каза тя тихо. — Не ми харесва какво направи с брат ми. Не си я пожелавай прекалено много.
	И дръпна ръката си.
	Дух я погледна, кимна и се изправи.
	— Ако ти потрябва нещо, кажи на Сейзед. Той ще се погрижи за теб.
	— Ти къде отиваш?
	— Да ме видят — отвърна той и се засмя.


	— Искам изключителни търговски права за всички канали — заяви Дюрн. — И титла от императора.
	— Ти? — изненада се Дух. — Титла? Да не смяташ, че с едно „лорд“ пред името няма да си такъв грозник?
	Дюрн го погледна сърдито.
	Дух се засмя.
	— Имаш ги и двете. Вече говорих със Сейзед и Бриз — ако настояваш, ще ти напишат и договор.
	Дюрн кимна доволно.
	— Настоявам. Благородниците държат на подобни неща.
	Седяха в една от неговите задни стаички — не в дома му, а в къщата, прилепена до странноприемницата. На стената бяха окачени стари барабани.
	Дух почти не се затрудни да се промъкне покрай войниците на Куелион, които охраняваха входа на сградата на Министерството. Беше се научил да се придвижва незабележимо много преди да овладее умението да гори калай, а по-късно и пютриум. Отряд войници не бяха пречка за него. Не можеше да остане затворен в подземията като другите. Имаше твърде много работа.
	— Постарай се да заприщите Грапата — нареди Дух. — Ще напълним каналите вечер, когато пазарищата са празни. Никой не живее долу освен такива като теб. Ако искате да запазите това място, ще трябва да си построите солидна преграда.
	— Вече се погрижихме за това — отвърна Дюрн. — Още когато се заселвахме в Грапата, демонтирахме шлюзовите прегради, но аз зная къде са. Ще паснат точно на мястото, откъдето може да нахлуе водата, и ще я задържат — стига да ги поставим правилно.
	— Направете го, и то бързо. Не искам половината просяци в тоя град да ми тежат на съвестта. Ще те предупредя в деня преди да започнем. Разчистете пазарите от стока и гледайте никой да не идва в бордеите. Това, плюс усилията ви да поддържате репутацията ми, ще е достатъчно да си осигуриш мечтаната титла.
	Дюрн кимна и се изправи.
	— Да вървим да се погрижа за репутацията ти тогава.
	Минаха по един тесен коридор и влязоха в кръчмата. Както винаги Дух бе с обгореното наметало — то се беше превърнало в нещо като негов символ. Нямаше мъглопелерина, но с наметалото се чувстваше дори по-добре.
	Когато влезе, всички станаха. Той се усмихна и махна на помощниците на Дюрн да донесат мехове с вино — беше ги взел от подземието.
	— Тази вечер — заяви високо — няма да се налага да плащате за крадения от Куелион алкохол. Това е неговият начин да ви държи доволни и щастливи.
	Не им каза повече. Не беше Келсайър, за да впечатлява хората с дълги речи. Вместо това — и по съвет на Бриз — предпочиташе да е мълчалив. Минаваше от маса на маса, стараеше се да се държи любезно, но говореше малко. Разпитваше хората за проблемите им, изслушваше истории за беди и трудности и пиеше в памет на хората, погубени от Куелион. И благодарение на пютриума никога не се напиваше. Вече се бе прочул и с това — хората го намираха за загадъчно, както и всичко останало, свързано с него.
	След тази кръчма посети друга, сетне трета. Дюрн се стараеше да го води само на безопасни места. Някои бяха в Грапата, други по-надалече. И през цялото това време Дух усещаше нещо удивително — че самоувереността му нараства. Той наистина донякъде приличаше на Келсайър. Вин бе единствената, обучавана от него, но Дух бе този, който вървеше по стъпките му — окуражаваше хората, помагаше им да се вдигнат на бунт и да защитят правата си.
	С напредването на нощта всичко взе да се слива в съзнанието му. Дух бълваше проклятия срещу Куелион, говореше за убийствата и за аломантите, които си набавяше Гражданина. Не разпространяваше слухове, че самият Куелион е аломант — бе оставил това на Бриз, който щеше да го направи по-незабележимо. А и по такъв начин не изглеждаше, че жадува да свали Куелион от власт.


	— За Оцелелия!
	Дух вдигна глава, стиснал чашата си, и се усмихна на насядалите около масата.
	— За Оцелелия! — повтори друг и посочи Дух. — Оцелелия от Пламъците!
	— И за смъртта на Гражданина! — провъзгласи Дюрн и вдигна своята чаша — макар че рядко отпиваше от нея. — Долу този тип, който обеща да ни води, а сетне прибра всичко за себе си!
	Дух се засмя и отпи. Не си бе давал сметка колко изтощително може да е да сядаш да пиеш с най-различни хора. Разпаленият пютриум прогонваше умората от тялото му, но не можеше да премахне умственото изтощение. И една друга мисъл.
	„Какво ли ще си помисли Белдре, ако види това? — помисли си. — Хора, които ми се възхищават. Ще е впечатлена, нали? И ще забрави какви ги дрънках одеве“.
	Защо ли това не му излизаше от ума? Глупаво беше — та тя бе негова пленница. Беше предал доверието й. Вероятно му правеше мили очички само за да го накара да я пусне. Но той непрестанно се връщаше към разговора им и си го повтаряше наум. Въпреки глупостите, които й бе наговорил, тя бе сложила ръка на рамото му. Това означаваше нещо, нали?
	— Добре ли си? — попита го Дюрн. — Това ти е десетата чаша за тази вечер.
	— Нищо ми няма — отвърна Дух.
	— Изглеждаше малко унесен.
	— Имам си и други проблеми.
	Дюрн се намръщи, но не каза нищо.
	Някои неща от разговора с Белдре не му даваха мира дори повече от глупавите му изказвания. Тя, изглежда, наистина се плашеше от постъпките на брат си. Когато Дух вземеше властта, дали Белдре нямаше да гледа на него както сега на Куелион? Дали щеше да сметне, че постъпва правилно, или не? Вече бе казала, че двамата си приличат.
	„Силата е опасно нещо…“
	Той вдигна глава и огледа възбудените лица на хората, които го поздравяваха също както в другите барове. Келсайър бе успял да удържи на подобни хвалебствия. Ако Дух искаше да е като него, трябваше също да се справи, нали?
	Лошо ли е да те харесват? Да искат да те следват? Най-сетне можеше да скъса със стария Дух. Да престане да е незначително и пренебрегвано от всички момче. Да забрави детето и да стане мъж. Той вече не беше момче. Носеше кърпа върху очите си и това само подсилваше загадъчната му слава на човек, който не се нуждае от светлина, за да вижда. Някои дори твърдяха, че Дух може да погледне навсякъде, където гори огън.
	— Те те обичат — прошепна Келсайър. — Ти го заслужаваш.
	Дух се усмихна. Ето го потвърждението, от което се нуждаеше. Той се изправи и вдигна ръце към присъстващите. Те отвърнаха с нови възторжени викове.
	Отдавна жадуваше за нещо подобно. И очевидно дългото чакане си заслужаваше.


	54.


	Желанието на Съхранението да създаде разумен живот е онова, което в края на краищата ги извежда от патовото положение. Съхранението знае, че за да дари човечеството със самостоятелна мисъл и самоосъзнаване, трябва да се раздели с част от себе си — от собствената си душа — и да я остави да съжителства с човечеството. И че това ще го направи малко по-слабо от неговия противник, Гибелта.
	Незначителна разлика, сравнена с общия сбор от тяхната сила. Но с течение на времето тази дребна разлика ще позволи на Гибелта да надделее над Съхранението и с това да предизвика края на света.
	И идва ред на сделката. Съхранението получава човечеството — единствените същества, в които има повече от него, отколкото от Гибелта. Независим живот, който може да мисли и чувства. В замяна Гибелта се сдобива с обещание — и възможност — да сложи край на всичко, което са създали заедно. Такъв бил договорът.
	Но в края на краищата Съхранението го нарушило.


	Вин не се изненада, когато се събуди и установи, че е вързана. Изненадата й дойде от това, че й бяха сложили метални окови.
	Първото, което направи — още преди да отвори очи, — бе да провери в тялото си за метали. С желязо и стомана вероятно би могла да използва оковите като оръжие. С пютриум…
	Металите бяха изчезнали.
	Тя остана със затворени очи, като се стараеше да не дава израз на паниката, която постепенно я изпълваше, и премисляше случилото се. Беше в подземието, пленница на Йомен. После дойде приятелят на Елънд, даде й вино и тя пи от него. Рискува.
	— Дишането ти се промени — каза нечий глас. — Очевидно си будна.
	Вин изруга наум. Имаше един много лесен начин да отнемеш силите на аломант — по-лесен дори отколкото да го накараш да разпали алуминий. Ако го държиш упоен достатъчно дълго, металите в тялото му постепенно ще изтлеят. Ето какво бе станало и с нея.
	Тишина. Накрая Вин отвори очи. Очакваше да види решетки, но видя, че се намира в оскъдно мебелирана стая. Лежеше на пейка, под главата й имаше твърда възглавница. Оковите й бяха вързани за верига, дълга няколко стъпки, която на свой ред бе заключена около краката на пейката. Тя дръпна лекичко веригата, колкото да се увери, че е здрава.
	Движението привлече вниманието на двамата стражи, които стояха до пейката, и те се сепнаха и вдигнаха тоягите си. Вин се подсмихна, донякъде горда от себе си, че дори окована може да предизвика подобна реакция.
	— Лейди Венчър — каза гласът, който бе чула преди малко, — за мен вие сте сериозен проблем.
	Вин се надигна и погледна над облегалката на пейката. В другия край на стаята — на петнайсетина стъпки, — обърнат с гръб към нея, стоеше плешив мъж с наметало и гледаше през големия прозорец на запад, към залязващото слънце.
	— Какво да направя? — попита Йомен, без да се обръща. — Една прашинка стомана и вие сте в състояние да убиете стражите със собствените им копчета. Малко пютриум и ще вдигнете тази пейка, ще разбиете вратата и ще избягате. Логично би било да ви завържа устата, да ви държа непрестанно упоена или да ви убия.
	Вин понечи да отговори, но се закашля. Машинално се опита да разпали пютриум, за да подсили тялото си. Почувства липсата на метал като отрязан крайник. Седна, но кашлицата се усили и й се зави свят. Никога не бе изпитвала такава жажда за метален разтвор. По принцип към аломантията нямаше привикване — не както към някои билки и отрови. Но в този момент бе готова да се закълне, че учени те грешат по въпроса.
	Йомен махна с ръка, без да откъсва поглед от залеза, и един прислужник подаде на Вин чаша вода. Тя я огледа със съмнение.
	— Лейди Вин, ако исках да ви отровя, щях да съм го направил отдавна — каза Йомен.
	„Прав е“ — помисли си уморено Вин, взе чашата и отпи.
	— Вода — каза Йомен. — Дъждовна вода, филтрирана и пречистена. Без метални примеси, които да разпалвате. Специално се разпоредих да я държат в дървени съдове.
	„Хитро“ — оцени Вин. Години преди да научи за аломантичните си способности, тя несъзнателно бе горила миниатюрни количества метали, поглъщани с питейната вода.
	Водата утоли жаждата й и успокои кашлицата.
	— И тъй — рече тя, — щом толкова се плашите да не погълна метали, защо не ми вързахте устата?
	Йомен не бързаше да отговори. Най-после се обърна и тя се втренчи в татуировките около очите му и в лъщящото под светлината на залязващото слънце малко топче атиум на челото му.
	— По различни причини — заяви кралят-принудител.
	Вин надигна чашата и отпи отново. Веригата се размърда и издрънча. Вин я погледна, подразнена, че ограничава движението й.
	— Направени са от сребро — каза Йомен. — Доста неприятен метал за Мъглородните, доколкото зная.
	Сребро. Безполезното, неспособно да бъде горено сребро. Също като оловото, то не подклаждаше никакви аломантични сили.
	— Метал, който не обичате… — продължи Йомен и кимна. До Вин се приближи същият прислужник с малък поднос в ръце. На подноса беше обецата на майка й. Ненужна вещ за аломантично приложение — изработена от бронз, със сребърно покритие. Среброто се бе изтъркало и отдолу се показваше кафеникавият бронз, от което обецата изглеждаше още по-евтина.
	— И тъкмо затова — продължи Йомен — съм любопитен да узная защо носите това украшение. Накарах да го изследват. Сребърно покритие, бронзово тяло. Защо точно тези метали? Единият е безполезен за аломантите, другият подклажда най-слабата от всички аломантични способности. Не би ли било по-практично обецата да е, да речем, от стомана и пютриум?
	Вин погледна обецата. Пръстите й тръпнеха да я докоснат, дори само за да усетят допира на метала. Ако имаше стомана, щеше да Тласне обецата и да я използва като оръжие. Навремето Келсайър я бе посъветвал да я носи тъкмо по тази проста причина. Но Вин я имаше от майка си. Жена, която не помнеше. И която се бе опитала да я убие.
	Посегна и взе обецата. Йомен я наблюдаваше с любопитство, докато си я слагаше. Изглеждаше… разтревожен. Сякаш очакваше да се случи нещо.
	„Ако наистина това беше някакъв таен трик — помисли си тя, — досега да е мъртъв. Но защо ми я върна? И как може да стои толкова спокойно? Дори обецата да не е изработена от годни за употреба метали, бих могла да открия начин да я използвам“.
	Интуицията й подсказваше, че Йомен й прилага един стар уличен номер — като да подхвърлиш на противника нож, за да го накараш да нападне. Йомен искаше тя да разкрие всичките си тайни оръжия и ходове. На пръв поглед глупаво. Как би могъл да си помисли, че ще надвие една Мъглородна?
	„Освен ако той самият не е Мъглороден. И смята, че може да ме победи. Носи атиум и е готов да го разпали веднага щом направя нещо“.
	Но не направи нищо. Не знаеше дали интуицията я води в правилна посока, но това едва ли имаше значение. Не би могла да нападне, защото в обецата нямаше никаква скрита тайна. Сложи си я само защото така се почувства по-добре. Носеше я, откакто се помнеше.
	— Интересно — промърмори Йомен. — Но както и да е, скоро ще разберете защо не наредих да ви завържат устата… — Вдигна ръка и посочи вратата и прислужникът я отвори и въведе невъоръжен войник с униформа, върху която бе пришит гербът на Елънд.
	„Трябва да го убиеш — прошепна Гибелта в главата й. — Убий ги всички!“
	— Лейди Венчър — заговори Йомен, без да я поглежда. — Ще ви помоля да не говорите с този човек, освен когато ви кажа, и да не му отговаряте без мое разрешение. В противен случай той ще бъде екзекутиран и ще чакаме нов вестоносец от вашата армия.
	Войникът пребледня. Вин се намръщи и погледна краля-принудител. Йомен несъмнено не бе жесток човек, но се стараеше да се преструва на суров. Въпросът бе доколко само се преструва?
	— Виждаш, че е жива, както обещах — каза Йомен на войника.
	— Как можем да сме сигурни, че това не е превъплътена кандра? — попита войникът.
	— Попитай я нещо — рече Йомен.
	— Лейди Венчър — каза вестоносецът, — какво вечеряхте, преди да отидете на бал в града?
	Добър въпрос. Една кандра би изтръгнала от жертвата си само важна информация — като например кога за пръв път се е срещнала с Елънд. Но едва ли би се сетила да пита за това кога и какво е яла. Сега оставаше Вин да си спомни…
	Тя погледна Йомен. Той кимна — можеше да отговаря.
	— Яйца — каза тя. — Пресни яйца, донесох ги от града след една нощна обиколка.
	Вестоносецът кимна.
	— Получи отговора си, войнико — рече Йомен. — Можеш да докладваш на господаря си, че жена му е жива.
	Войникът излезе и прислужникът затвори вратата.
	Йомен остана на мястото си, загледан в нея. Вин се отпусна на пейката и зачака да й завържат устата. Но не издържа и попита:
	— Колко дълго мислите, че ще удържате Елънд? Ако го познавахте поне малко, щяхте да знаете, че той е първо император, а чак след това съпруг. Ще направи каквото е необходимо дори ако това означава аз да умра.
	— Вероятно да — съгласи се Йомен. — Но засега той все още се колебае. Казват, че сте пряма и храбра жена. Ето защо ще бъда откровен с вас. Залових ви не за да ви използвам срещу вашия съпруг.
	— Така ли? А каква тогава е причината?
	— Съвсем проста, лейди Венчър. Плених ви, за да мога да ви екзекутирам.
	Ако очакваше да я изненада, остана разочарован. Вин само повдигна рамене.
	— И какъв смисъл от това малко представление? Защо просто не ми прерязахте гърлото, докато бях упоена?
	— В моя град цари законност — заяви Йомен. — Ние не убиваме безразборно.
	— Вие сте във война — каза Вин. — Не може да чакате да убивате само когато е напълно „законно“.
	— Престъплението ви не е свързано с тази война, лейди Венчър.
	— Нима? И ще мога ли да разбера какво е моето престъпление?
	— Най-обикновеното от всички възможни. Убийство.
	Вин повдигна вежди. Дали не бе убила някой близък на този човек? Може би някой благороден войник от свитата на Сет, преди година, когато бе нападнала Цитаделата Хастинг?
	Йомен срещна погледа й и тя видя нещо в очите му. Ненавист, която бе прикривал зад маската на спокойствие. Не — не ставаше въпрос за някой негов приятел или роднина. Беше убила много по-важен за него човек.
	— Лорд Владетеля — рече тихо тя.
	Йомен отново й обърна гръб.
	— Не можете да ме съдите за това — рече Вин. — Абсурдно е.
	— Няма да има съд — отвърна Йомен. — Аз съм властта в този град и не се нуждая от процес, за да направя каквото е нужно.
	Вин изпръхтя презрително.
	— Одеве не казахте ли, че в града ви цари законност?
	— И аз съм законът — заяви със спокоен глас Йомен. — Вярвам, че трябва да се даде думата на обвиняемия, преди да взема решение. Ще ви оставя да подготвите речта си, но хората, които ще ви пазят, имат нареждане да ви убият при първия признак, че се опитвате да кажете нещо друго. — Йомен се обърна и я погледна. — На ваше място бих бил много внимателен, когато ям и пия. Стражите ви са предупредени да не допускат и най-малката грешка и знаят, че няма да ги накажа, ако случайно ви убият.
	Вин се сепна, все още стиснала чашата с вода.
	„Убий го — прошепна Гибелта. — Можеш да го направиш. Вземи оръжието на някой от войниците и го използвай срещу Йомен“.
	Вин се намръщи. Гибелта все още използваше гласа на Рийн — глас, който отдавна бе станал част от вътрешния й мир. Да открие, че принадлежи на това нещо… беше като да разбере, че отражението й не е нейното и че никога не е виждала истинския си облик.
	Не знаеше защо Гибелта иска да се опита да убие Йомен. В края на краищата Йомен я бе пленил — кралят-принудител работеше на страната на Гибелта. Освен това Вин се съмняваше, че в момента може да му направи каквото и да било. Окована, без важни метали… щеше да е глупаво да опитва атака.
	А и не вярваше на думите на Йомен, че ще я запази жива, за да подготви „защитната си реч“. Той бе намислил нещо. Ала Вин все още не можеше да проумее замисъла му. Защо я държеше жива? Той бе твърде хитър, за да го прави без причина.
	Без да издава по никакъв начин намеренията си, Йомен й обърна гръб и пак се загледа през прозореца.
	— Отведете я.


	55.


	Като пожертвало част от съзнанието си, Съхранението създало затвор за Гибелта, с което нарушило споразумението им, като се опитало да попречи на Гибелта да разруши това, което били сътворили. С това негово действие силите им отново се уравновесили — Гибелта затворена, способна да въздейства на света само с малка частица от себе си. Съхранението, от своя страна, се смалило до малка част от това, което било някога, и поддържало мисълта и действията си с огромни усилия.
	Тези два ума били, разбира се, отделни и отделени от мощта си. Всъщност не съм сигурен как мислите и съзнанието могат да се съчетават със силата — но предполагам, че в началото не е имало връзка. Защото и двете сили можели да бъдат отделени от умовете, които ги управлявали.


	Елънд изгуби доста повече време да се върне от селото, отколкото когато бързаше към него. Първо, защото бе оставил всичките си монети на селяните. Не знаеше дали парите ще им помогнат през идните седмици, но имаше чувството, че трябва да го направи. Следващите месеци щяха да са тежки за тях. Храната им бе на привършване, домовете им — изгорени от колосите, кладенците — затлачени от сажди, столицата и техният крал — обсадени от Елънд…
	„Не бива да се разсейвам — помисли си той, докато крачеше през саждите. — Не мога да помогна на всяко село. По-важното е да се справя с главния проблем“.
	Проблем, който включваше използването на армия колоси, за да бъде разрушен един голям град. Елънд стисна зъби и ускори крачка. Слънцето се спускаше към хоризонта и мъглите вече излизаха, озарени от червеникавата светлина на залеза. Зад него топуркаха трийсет хиляди колоса. Неговата нова армия.
	Това бе другата причина да се връща по-бавно. Искаше да е с армията, за да не рискува инквизиторът да се появи и да си възвърне контрола. Все още не можеше да повярва, че една толкова многочислена група е била оставена на произвола.
	„Сам нападнах цяла армия колоси. Без помощта на Вин“.
	Как бе могъл да повярва, че ще се справи с инквизитора, ако той се появи? Дори самият Келсайър едва бе успял да победи едно от тези същества.
	„Вин вече уби трима — помисли си. — Бихме се заедно, но тя бе тази, която ги уби“.
	Понякога й завиждаше за способностите й и това го учудваше. Когато бе обикновен човек, никога не го спохождаше подобна завист, но сега, като Мъглороден, постепенно установи, че копнее да притежава нейните умения.
	Ала дори тя, с ненадминатите й способности, бе допуснала да я пленят. Още щом си го помисли, Елънд усети на раменете си непосилна тежест. Всичко се беше объркало. Вин бе затворена, а той бе на свобода. Мъглите и саждите задушаваха земята. Елънд, въпреки силата си, не можеше да защити поданиците си — нито жената, която обичаше.
	И това бе третата причина да върви с колосите, вместо да се прибере незабавно в лагера. Нуждаеше се от време, за да размисли. Да остане сам. Може би тъкмо затова бе тръгнал към онова село.
	Знаеше, че се захващат с опасно дело, но никога не си бе помислял, че ще изгуби точно нея. Тя беше Вин. Винаги се измъкваше. Винаги оцеляваше.
	Ами ако този път не успееше?
	От двамата досега той бе по-слабият. Отначало — обикновен човек в света на Мъглородни и колоси. Учен, който не можеше да се бие и трябваше да разчита на закрилата на Вин. Дори през последната година тя винаги бе близо до него. Ако тя бе в опасност, същото важеше и за него и не им бе оставало време да мислят какво ще се случи, ако той оцелее, а тя не.
	Елънд газеше в дълбоката до глезени пепел. Би могъл да използва колосите да му утъпчат пъртина. Но за момента предпочиташе да не се занимава с тях. Ето защо вървеше напред — самотна фигура в черно, сред поле, затрупано от сажди и озарено от червеникавото слънце.
	Саждопадите ставаха все по-обилни. Преди да напусне селото, отдели един ден, за да накара колосите да разчистят улиците и да вдигнат отново някои къщи. Но при такива валежи дори мъглите и опасността от други скитащи банди колоси се превръщаха във второстепенен проблем. Саждите. Само те бяха достатъчни, за да убиват. На места вече бяха дълбоки до кръста.
	„Може би ако бях останал в Лутадел, за да търся начин да ги спра заедно с другите учени…“
	Не, това бе глупаво. Какво можеха да направят? Да запушат саждивите кратери? Да открият начин за отмиване на саждите в океана? Забеляза далеч пред себе си, ниско над хоризонта, червеникаво сияние — въпреки че слънцето залязваше в противоположната посока. Предположи, че заревото се дължи на пожар или изригване на лава от някой саждив кратер.
	Какво би могъл да направи за умиращото небе, срещу гъстите саждопади, срещу изригващите вулкани? Нищо. И затова се беше правил, че не съществуват.
	Или, по-точно, бе оставил на Вин да се безпокои за тях.
	„Ето кое най-много ме тревожи — помисли си той. — Ужасно е да изгубиш жената, която обичаш. Но да изгубиш човека, от когото си очаквал да намери решение на всички тези проблеми… това е катастрофа“.
	Странна мисъл. Но той наистина вярваше на Вин повече, отколкото на всеки друг. Тя бе почти като природна сила. Като божество. Глупаво беше да мисли така. Вин бе негова съпруга. И макар че бе член на Църквата на Оцелелия, му се струваше неправилно да се прекланя пред нея, да я смята за божествена.
	И не го правеше. Но пък й вярваше. Вин бе жена, свикнала да следва интуицията си, докато Елънд се уповаваше на логиката и мисълта. Понякога изглеждаше сякаш тя е в състояние да направи невъзможното само защото не си даваше сметка, че е невъзможно. Образно казано, когато Елънд стигаше пропаст, спираше и преценяваше разстоянието до отсрещния бряг. Вин просто скачаше.
	Ала какво щеше да стане в деня, когато тя не стигнеше отсрещния бряг? Ако се окажеше, че събитията, в които са заплетени, са по-могъщи от хората, опитващи се да ги надмогнат, дори ако един от участниците е Вин? Всъщност като си помислеше, дори шансът да открият полезна информация в подземията на Фадрекс му се струваше минимален.
	„Трябва ни помощ“ — осъзна той подразнено и спря. Мракът около него се сгъстяваше. Мъглите се вихреха.
	Помощ. Какво пък означаваше това? Помощ от загадъчен бог като онези, за които им разказваше Сейзед? Елънд не познаваше друг жив бог освен лорд Владетеля. А и никога не бе имал вяра на това същество — макар че срещата с Йомен го бе накарала да промени мнението си относно това как други хора почитат лорд Владетеля.
	Вдигна глава и погледна към небето, от което неспирно се сипеха едри сажди. Несекваща, унищожителна вълна към земята. Като пера на гарван, като мека възглавница, с която да се души спяща жертва.
	„Ние сме обречени — осъзна той. Зад него армията колоси също бе спряла и очакваше заповеди. — Това е. Краят е неизбежен“.
	Но това прозрение не го смаза. Беше по-скоро едва осезаемо, като прощална струйка дим от изгасена свещ. Той изведнъж си даде сметка, че не могат да се бият — че всичко, което бяха направили през последната година, е безсмислено.
	Падна на колене. Саждите му стигаха до гърдите. Може би това бе последната причина да поеме на път сам. Изпитваше оптимизъм, когато наоколо имаше други хора. Но сам можеше да погледне истината в очите.
	И тук, насред саждите, той най-сетне се предаде.
	Някой коленичи до него.
	Елънд подскочи и се изправи, като машинално разпали пютриум, подхранвайки тялото си с енергия, в случай че бъде нападнат. Но наоколо нямаше никого. Чак после, когато разпали калай и примижа в мрака, най-сетне го видя. Създание от мъгла.
	Отначало не беше добре оформено. По-скоро бе някакъв силует. Хаотични потоци очертаваха неясна фигура, грубо наподобяваща човешка. Елънд бе виждал това същество на два пъти. Първия път му се бе явило сред пущинаците на Северната област.
	Втория път го прободе в корема и го остави да му изтече кръвта.
	Но това бе за да принуди Вин да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и да я използва, за да го спаси. Намеренията на съществото бяха добри, макар че заради него Елънд едва не умря. А и Вин му бе разказвала, че съществото я е отвело при късчето метал, което по някакъв начин бе направило Елънд аломант.
	Мъгливият призрак се изправи пред него, смътно очертан сред вихрещите се облаци.
	— Какво искаш пък сега? — попита Елънд.
	Мъгливият призрак вдигна ръка и посочи на североизток.
	„Така направи и първия път, когато го срещнах. Само сочеше, сякаш се опитваше да ме накара да тръгна нататък. Ала и тогава не разбирах какво цели“.
	— Виж — каза Елънд, внезапно обзет от непреодолима умора. — Безполезно е да ми сочиш. — Знаеше, че това същество — каквото и да бе то — е донякъде материално. В края на краищата бе успяло да го прободе смъртоносно.
	Очакваше съществото да продължи да стои пред него. Но за негова изненада то бавно коленичи в пепелта, протегна мъгливата си ръка и започна да дращи по земята. Елънд пристъпи напред, за да прочете написаното.
	„Ще те убия — пишеше там. — Смърт, смърт, смърт“.
	— О, много мило — рече Елънд. Обзе го зловеща възбуда.
	Мъгливият призрак сякаш се присви. Стоеше коленичил в пепелта и не предприемаше нищо.
	„Какви странни думи — помисли си Елънд. — Ако наистина се опитва да ми спечели доверието…“
	— Тя може да променя думите ти, нали? — попита Елънд. — Другата сила. Може да променя текстове на хартия, така че защо да не го прави и в пепелта?
	Мъгливият призрак вдигна глава.
	— Затова късаше ъгълчетата от документите на Сейзед — продължи Елънд. — Не можеше да му оставиш бележка, защото думите щяха да бъдат променени. Затова правиш и други неща. Като да сочиш с ръка.
	Съществото се изправи.
	— Ами пиши по-бавно — предложи Елънд. — Използвай пресилени движения. Аз ще следя ръката ти и ще оформям думите в главата си.
	Мъгливият призрак незабавно премина към действие и заразмахва ръка. Елънд следеше движенията й, но не можеше да схване нищо, камо ли да оформи думи.
	— Почакай — каза той и вдигна ръка. — Не се получава. Или някой друг променя движенията ти, или не познаваш буквите.
	Мълчание.
	„Хъм — рече си Елънд загледан към земята. — Ако текстът е променен…“
	— Тя е тук, нали? — досети се той и усети, че го побиват тръпки. — Тя е с нас сега.
	Мъгливият призрак не помръдваше.
	— Подскочи за „да“ — нареди Елънд.
	Мъгливият призрак отново размаха ръце както преди.
	Елънд потрепери. Огледа се, но не забеляза нищо в сумрака. Дори съществото, което Вин бе освободила, да се спотайваше наблизо, не го показваше с нищо. Но Елънд имаше чувството, че усеща някаква разлика. Леко усилване на вятъра, хладен повей, развълнувано вихрене на мъглите. А може би просто си въобразяваше.
	Съсредоточи вниманието си върху мъгливия призрак.
	— Ти не си толкова… материален, колкото беше преди.
	Съществото не помръдваше.
	— Това „не“ ли е? — попита Елънд обезсърчено. Съществото отново бе неподвижно.
	Елънд затвори очи. Опита се да се съсредоточи, да разреши загадката, както го правеше като юноша. „Трябва да опитам друг подход. Да използвам въпроси, на които може да се отговаря само с «да» и «не».“ Защо мъгливият призрак сега се различаваше по-трудно? Елънд отвори очи и попита:
	— Да не би да си по-слаб, отколкото по-рано?
	Съществото размаха ръце.
	„Да“ — досети се Елънд.
	— Това да не е защото иде краят на света?
	Отново бурно жестикулиране.
	— По-слаб ли си от другото създание? От онова, което Вин освободи?
	Махване.
	— Много по-слаб? — попита Елънд.
	Махване, макар и не толкова отчетливо този път.
	„Така“ — помисли Елънд. Разбира се, можеше и сам да се досети. Каквото и да представляваше мъгливият призрак, той не беше вълшебният отговор на всички проблеми. В противен случай досега да ги бе спасил.
	„Това, от което се нуждаем, е информация — помисли Елънд. — Трябва да се опитам да науча колкото се може повече от това същество“.
	— Свързан ли си със саждопадите? — попита той.
	Никакво движение.
	— Ти ли ги предизвикваш?
	Без реакция.
	— Другото създание ли е виновно за тях?
	Този път махване.
	„Добре“.
	— То ли кара мъглите да излизат денем?
	Никакво движение.
	— Ти ли си отговорен за това?
	Съществото сякаш се поколеба, после размаха ръце дори по-енергично отпреди.
	„Това да не е «може би»? — зачуди се Елънд. — Или «донякъде»?“
	Съществото стоеше неподвижно. Ставаше все по-трудно да различава очертанията му в мъглите. Елънд разпали калай, но това не помогна. Сякаш събеседникът му… изчезваше.
	— Къде искаше да отида? — попита Елънд. — На изток ли сочеше? Да не искаш да се върна в Лутадел?
	Отново ентусиазирано жестикулиране.
	— Искаш ли да нападна Фадрекс?
	Никаква реакция.
	— Искаш да не нападам Фадрекс?
	Силно махане.
	„Интересно“ — помисли си той.
	— Мъглите — рече Елънд. — Те са свързани с това, нали?
	Махване.
	— Те убиват хората ми.
	Съществото пристъпи напред и замря в настойчива поза.
	Елънд се намръщи.
	— Все пак реагира на думите ми. Да не искаш да кажеш, че мъглите не убиват хората ми?
	Махване.
	— Това е абсурдно. Видях с очите си как тези хора измират.
	Съществото пристъпи напред и го посочи. Той погледна към колана си и попита:
	— Монетите ли?
	Ново посочване. Елънд посегна към колана си. Там имаше само стъкленици с метални разтвори. Той извади една.
	— Метали?
	Бурно жестикулиране. Съществото не спираше да маха. Елънд погледна стъкленицата.
	— Нищо не разбирам.
	Съществото застана неподвижно. Ставаше все по-неясно, сякаш се изпаряваше.
	— Почакай! — извика Елънд и пристъпи напред. — Трябва да те попитам нещо друго. Само още един въпрос, преди да си тръгнеш!
	Съществото го погледна в очите.
	— Можем ли да го победим? — попита тихо Елънд. — Можем ли да оцелеем?
	Никакво движение. След това съществото махна едва забележимо. Не беше като преди — в жеста му се долавяше нескрито колебание. Неувереност. След миг се разтвори в мъглите.
	Елънд се обърна и погледна колосите, които чакаха зад него като гора от дънери. Огледа се за някакви следи от мъгливия призрак. Нищо. Накрая поклати глава и закрачи към Фадрекс. Колосите го последваха.
	Чувстваше се… по-силен. Беше глупаво — съществото не му бе дало никаква полезна информация. Сякаш бе разговарял с малко дете. Това, което му каза, само потвърждаваше неща, за които той подозираше отдавна.
	Но кой знае защо сега крачката му бе по-уверена. Може би защото бе осъзнал, че на този свят има много неща, които не разбира — а следователно и възможности, които не вижда. Възможности за оцеляване.
	Възможности да скочи от другата страна на пропастта дори когато логиката му подсказваше да не скача.


	56.


	Не зная защо Съхранението е решило до използва последната си частица живот, за да се появи пред Елънд, докато той се връщал към Фадрекс. Доколкото разбрах, Елънд не е научил нищо важно при тази среща. Но разбира се, по това време Съхранението било само своя далечна сянка — и тази сянка се намирала под разрушителното влияние на Гибелта.
	Може би Съхранението — или останките от него — е искало да пресрещне Елънд, докато е сам. Или пък, когато е видяло Елънд да коленичи в пепелта, е решило, че никога вече няма да стане, че се е отказал напълно. Както и да е, Съхранението се появило и с това било изложено на атаките на Гибелта. Отдавна били отминали дните, когато Съхранението можело да прогони инквизитор само с жест — също както и да повали с един удар човек и да го остави да му изтече кръвта.
	По времето, когато Елънд видял „мъгливия призрак“, Съхранението едва успявало да поддържа своята цялост. Чудя се какво ли би направил Елънд, ако е знаел, че се намира в компанията на умиращо божество — че през онази нощ е бил последният, видял с очите си Съхранението. Ако Елънд бе изчакал само още няколко минути на онова саждиво поле, е щял да види тяло — тяло на нисък човек с черна коса и гърбав нос. Тяло, което рухва безжизнено в пепелта.
	Но така се случило, че трупът останал заровен в саждите. Светът умирал. И с него умирали боговете му.


	Дух стоеше в тъмното подземие, втренчил поглед в схемата. Беше я поставил на статив, както правят художниците, макар че не нанасяше изображения, а идеи. Келсайър винаги чертаеше плановете си на малка черна дъска пред групата си. Идеята беше добра, макар че Дух не възнамеряваше да запознае останалите с плана си, а по-скоро да си изясни мислите.
	Най-трудната част щеше да е да накара Куелион да разкрие пред хората, че е аломант. Дюрн ги бе подготвил и те щяха да знаят какво да очакват — потвърждение на това, което вече подозираха. Но за да успее планът на Дух, той трябваше да притисне Гражданина на обществено място и да го принуди да прибегне до своите способности пред публика.
	„Което значи, че не мога да му позволя да Тласка някой далечен метален предмет — помисли си той и отбеляза нещо върху схемата. — Трябва да го накарам да се издигне във въздуха. Или може би да изстреля монети. Нещо, което се вижда и за което ще предупредим всички да внимават.“
	Точно това щеше да е най-трудно, но Дух не губеше увереност. Беше си набелязал няколко идеи — от открито нападение срещу Куелион до подмамване да използва силата си, когато той смята, че никой не гледа. Постепенно всички тези идеи се оформяха в последователен план.
	„Този път ще се справя — помисли Дух. — Винаги съм се възхищавал на способността на Келсайър да ръководи. Но не се оказа толкова трудно, колкото смятах“.
	Или поне така му се струваше. Опитваше се да не мисли за неуспех или дори провал. Да забрави факта, че държи Белдре за заложница. Да не се безпокои от това, че когато се събуди тази сутрин, калаят в тялото му бе изгорял напълно и крайниците му бяха съвсем безчувствени. Възстанови се едва след като погълна нова порция метали. Да не си спомня за реакцията, която предизвикваше появата му сред хората.
	Келсайър непрестанно му повтаряше да не се безпокои. Това би трябвало да е достатъчно. Нали?
	Чу тихи стъпки. Шумолене на рокля. Дори без ухание на парфюм вече знаеше кой идва.
	— Дух?
	Той се обърна. Белдре бе застанала на „прага“ на „стаята“ — Дух си бе направил между стелажите малка ниша, заградена с чаршафи, нещо като негов личен кабинет.
	Сестрата на Гражданина носеше красива рокля в зелено и бяло.
	Дух се усмихна.
	— Тази ли ти хареса най-много?
	Тя сведе поглед и леко се изчерви.
	— Аз… не бях носила рокля от години.
	— Както всички други жени в този град — добави Дух, остави въглена и изтри ръцете си с парцал. — Но тъкмо за това е по-лесно да се намерят. Изглежда, ти е съвсем по мярка.
	— Да — отвърна тя тихо. Роклята наистина й стоеше чудесно и Дух откри, че му е трудно да се съсредоточава. Белдре погледна статива, намръщи се и каза:
	— И да има някакъв смисъл в това, остава скрит за мен.
	Дух се отърси от транса си. Върху дъската се виждаха непонятни драсканици и надписи. Дори самият той се ориентираше малко трудно.
	— Защото е написано на жаргон — обясни й.
	— Езикът, на който си говорил като малък? — попита тя и плъзна пръст по ръба на дъската. — Дори думите са различни. „Бешело“?
	— Това е нещо като „било, станало“ — обясни Дух. — Обикновено така започва изречението. „Бешело да търча натъдява“ означава „Бягах нататък“.
	— „Бешело тъдявачка на намирачката“ — прочете Белдре, засмя се и завъртя глава. — Пълна безсмислица!
	— Бешело що рачиш да чиниш — отвърна с усмивка Дух, после се изчерви и се обърна.
	— Какво? — попита тя.
	„Защо винаги се чувствам глупаво в нейно присъствие? — помисли си той. — Другите все ми се подиграваха как говоря, дори Келсайър. А сега се отпуснах пред нея“.
	А беше толкова уверен, докато съставяше плановете си, преди тя да се появи. Как така това момиче го караше да забрави водещата си роля и да се превърне в стария Дух? Онзи, когото никой не смяташе за важен.
	— Не бива да се срамуваш от това как си говорил — каза Белдре. — Жаргонът ти е наистина чаровен.
	— Ти сама каза, че е безсмислица — подхвърли Дух и я погледна.
	— Но тъкмо в това е чарът му, нали? Звучи безсмислено, а всъщност означава нещо.
	Дух си спомни как родителите му се мръщеха, когато взе да дрънка на жаргон. Сякаш бе овладял тайна сила, способност да разговаря, без да го разбират други. Разбира се, щом заговори на него, не му беше никак лесно да се върне към нормалния говор.
	— И — рече Белдре, загледана в дъската, — какво си написал?
	Дух се поколеба.
	— Ами, нахвърлял съм някои идеи. — Не биваше да казва повече. Все пак тя бе на страната на противника.
	— Аха. — По лицето й премина сянка и тя обърна гръб на дъската.
	„Брат й винаги я е гонел от съвещанията — помисли Дух. — И никога не е разкривал пред нея важни неща. Оставил я е да се чувства безполезна…“
	— Трябва да накарам брат ти да използва аломантия пред хората — каза той неочаквано дори за себе си. — Да им покажа, че е лицемер.
	Белдре го погледна.
	— На дъската има разни идеи — продължи Дух. — Повечето не струват. Почти реших да го нападна открито и да го предизвикам да се защитава.
	— Няма да се получи — заяви Белдре.
	— Защо?
	— Той няма да използва аломантия срещу теб. Не би се разкрил по такъв начин.
	— Ако го притисна, ще го направи.
	Белдре поклати глава.
	— Ти обеща да не му причиняваш зло. Помниш ли?
	— Не точно — отвърна Дух и вдигна пръст. — Обещах да се опитам да потърся друг начин. Не възнамерявам да го убия. Искам само да си помисли, че ще го направя.
	Белдре мълчеше. Сърцето му се сви.
	— Няма да го убия, Белдре. Няма, честна дума.
	— Обещаваш ли?
	Дух кимна.
	Тя се усмихна.
	— Искам да му напиша писмо. Може би ще успея да го накарам да те изслуша и така ще отпаднат всички останали затруднения.
	— Ами добре… — рече Дух. — Но нали разбираш, че ще прочета писмото, за да се уверя, че не съобщаваш нищо, с което да ни изложиш на опасност?
	Белдре кимна.
	Естествено, той не смяташе само да го прочете. Щеше да го препише на друг лист, да промени редовете и да добави няколко незначителни думи. В живота си на крадец неведнъж се бе сблъсквал с шифровани писма. Но ако Белдре бе искрена с него, идеята да прати писмо на Куелион беше добра. Това би засилило позициите на Дух.
	Той понечи да я попита дали леглото, което са й предоставили, е удобно, но млъкна, понеже пак чу стъпки. Познаваше ги много добре. Идваше капитан Горадел.
	И наистина, след миг капитанът надникна в „стаята“ на Дух и каза:
	— Милорд. Елате да видите нещо.


	От войниците нямаше и следа.
	Сейзед гледаше през прозореца заедно с останалите. Площадът, където доскоро бяха разположени войниците на Куелион, сега бе пуст.
	— Кога се изтеглиха? — попита Бриз.
	— Току-що — обясни Горадел.
	По някаква причина Сейзед намери този ход за предвещаващ сериозни неприятности, но другите, изглежда, смятаха изтеглянето на войниците за добър знак.
	— Е, поне ще ни е по-лесно да се промъкваме — заяви Горадел.
	— Нещо повече — добави Дух. — Това означава, че ще мога да използвам нашите войници в плана срещу Куелион. Досега нямаше начин да ги измъкна оттук незабелязано…
	— Да — прекъсна го Горадел. — Въпросът е къде са отишли? Как мислите, дали Куелион не подозира нещо?
	— Това, драги, изглежда подходяща задача за твоите скаути — каза Бриз. — Защо не ги накараш да проверят къде са отишли войниците?
	За изненада на Сейзед Горадел погледна Дух, сякаш очакваше потвърждение. Дух кимна и капитанът тръгна да даде заповеди на съгледвачите.
	„Изглежда, поставя момчето над мен и Бриз“ — помисли Сейзед. Не биваше да се изненадва. Самият той се бе съгласил да преотстъпи командването на Дух. От тримата — Сейзед, Дух и Бриз — Дух имаше най-голям военен опит. Съвсем логично бе Горадел да вижда в него своя нов командир.
	Струваше му се странно да гледа как Дух дава заповеди. В групата на Келсайър момчето бе мълчаливо и незабележимо. Но сега дори Сейзед започваше да изпитва към него уважение. Дух знаеше как да се разпорежда, докато Сейзед не се справяше добре с това; освен това младежът бе показал забележителна предвидливост при подготвянето на операцията в Ортьо, също както и в плановете за свалянето на Куелион. Вярно, увличаше се по драматичните прояви, но пък Бриз намираше това за чудесно.
	Безпокоеше го обаче тази странна превръзка на очите и някои неща, които не можеше да си обясни. Знаеше, че би трябвало да настоява повече за отговори, но истината беше, че той вярваше на Дух. Познаваше момъка от съвсем малък, в онези дни, когато той почти не можеше да се разбира с останалите.
	— Е? — каза Дух.
	— Куелион явно подготвя нещо — заяви Бриз. — Но мисля, че не бива да прибързваме със заключенията.
	— Съгласен. Засега ще следваме нашия план.
	След което се разделиха и Сейзед тръгна да нагледа работата на войниците. Отново носеше металоемните гривни — две на китките и още две на предмишниците. В тях се съдържаха всички инженерни познания, нужни за да завърши поставената му от Дух задача.
	Напоследък Сейзед бе все по-обезпокоен. Всеки път, когато изкатерваше стълбата и излизаше навън, виждаше все по-тревожни признаци. Саждопадите ставаха по-обилни. Мъглите се задържаха до по-късно през деня. Небето бе мрачно, червеникавото слънце не изглеждаше като желания източник на топлина и живот. Саждивите кратери озаряваха с изригвания хоризонта денем и нощем.
	Струваше му се, че краят на света трябва да е период, в който хората откриват вярата, а не в който я губят. Ала малкото време, което отделяше за изучаване на религиите в папката, не се оказа плодотворно. Беше отметнал още двайсет религии и му оставаха само още трийсет до края.
	След като провери докъде са стигнали войниците със системата от макари, капаци и тежестите, които щяха да отклонят водата, Сейзед тръгна към работната си маса. Отнякъде дойде Дух и закрачи до него.
	— Размирици — каза младежът.
	— Простете, лорд Дух?
	— Затова ги няма войниците. Някакви хора запалили пожар и войниците били извикани да го потушат, преди да е обхванал целия град. Тук има доста повече дървени къщи, отколкото в градовете на Централната област.
	Сейзед се намръщи.
	— Боя се, че действията ни в града предизвикват нарастваща опасност.
	Дух повдигна рамене.
	— От моя гледна точка е добре. Сейз, този град е на ръба да се промени. Също както стана с Лутадел, когато взехме властта.
	— Тогава само волята на Елънд Венчър попречи да бъде разрушен напълно — посочи Сейзед. — Революцията на Келсайър лесно можеше да прерасне в бедствие.
	— Всичко ще е наред — успокои го Дух.
	Дух очевидно се опитваше да излъчва увереност. Може би Сейзед бе завладян от недоверчивост, но му беше трудно да възприеме оптимизма му.
	— Ти не ми вярваш — каза Дух.
	— Съжалявам, лорд Дух — отвърна Сейзед. — Въпросът не е в това… просто напоследък не вярвам в нищо.
	— А, ясно.
	Известно време крачеха мълчаливо покрай подземното водохранилище.
	— Дух, никога ли не се безпокоиш? — попита Сейзед. — Не те ли е страх от провал?
	— Не, защо да ме е страх?
	— Защото не е само това. — Сейзед кимна към подземието. — Небето е тъмно. Земята умира. Не се ли питаш какъв смисъл има във всичко? Защо трябва да се бием? И без това сме обречени!
	Дух го изгледа. После сведе глава.
	— Аз… не зная — каза тихо. — Разбирам какво се опитваш да направиш, Сейзед. Мъчиш се да разбереш дали имам вътрешни съмнения.
	Сейзед се намръщи, но не каза нищо.
	— Прав си — продължи младежът. — Наистина се питам дали ще се проваля. Предполагам, че Тиндуил щеше да е разочарована от мен. Тя смяташе, че водачите не трябва да изпитват колебания.
	Сейзед неволно се замисли. „Какво правя? В това ли се превърнах накрая? През целия си живот се съпротивлявах на Синода, бунтувах се срещу собствените си сънародници. Но същевременно бях спокоен и убеден, че постъпвам правилно. А сега, когато съм сред хора, които се нуждаят от мен, мънкам отчаяно и обяснявам на това момче, че всички ще умрем“.
	— Но — продължи Дух, — макар да се съмнявам в себе си, смятам, че всичко ще е наред.
	Сейзед се изненада от надеждата, която видя на лицето му.
	„Ето какво изгубих“.
	— Как може да си толкова сигурен? — попита той.
	— Наистина не зная — призна Дух. — Аз… чакай, помниш ли какво ме попита, когато дойдохте тук? Стояхме до езерото, ей там. Ти ме попита за вярата. Искаше да ти отговоря каква полза има от нея, след като само кара хората да си причиняват зло, както е станало с вярата на Куелион в Оцелелия.
	Сейзед погледна към езерото и каза тихо:
	— Да. Спомням си.
	— Доста мислих над въпроса ти — каза Дух. — И… мисля, че имам отговор.
	— Какъв?
	— Вярата — рече Дух — е когато няма значение какво ще се случи. Можеш да вярваш, че някой бди над теб. Да вярваш, че някой ще се погрижи всичко да е наред.
	Сейзед се намръщи.
	— А това означава, че винаги има изход — прошепна Дух с блеснали очи, загледан в неща, които Сейзед не виждаше.
	„Да — помисли Сейзед. — Точно това изгубих. И това трябва да си върна“.


	57.


	Постепенно разбрах, че всяка сила разполага с три изражения — физично, което може да се види в превъплъщенията на Гибелта и Съхранението; духовно — в невидимата енергия, която прониква навсякъде из света, и познавателно — в умовете, които контролират енергията.
	Има и още. Много повече, което все още не мога да разбера.


	„Трябва да ги убиеш“.
	Вин вдигна глава, чула стъпките на минаващите покрай вратата на килията й пазачи. В гласа на Рийн имаше една положителна черта — предупреждаваше я, когато наблизо се появяваха хора, макар да настояваше да ги убие.
	Понякога Вин се чудеше дали не е обезумяла. В края на краищата виждаше и чуваше неща, които никой друг не забелязваше. Но ако беше луда, нямаше как сама да го разбере. Ето защо реши да не обръща внимание на гласа и да продължава нататък.
	Всъщност понякога дори се радваше, че чува Рийн. Инак щеше да остане съвсем сама в килията. Тишината беше потискаща. Дори войниците не разговаряха — вероятно по заповед на Йомен. Освен това всеки път когато Гибелта заговореше, Вин имаше чувството, че е научила нещо. Узна например, че Гибелта може да се появи лично или да въздейства от разстояние. Когато не присъстваше в килията, думите й изглеждаха далечни и смътни.
	Например заповедта й да убие пазачите. Вин не би могла да я изпълни, не и докато беше зад решетките. Така че това бе не толкова заповед, колкото опит да влияе на чувствата й. Всичко това напомняше на емоционалната аломантия, когато човек се опитва да оказва общо влияние върху чувствата на друг.
	„Общо влияние“…
	Изведнъж й хрумна нещо. Вин се пресегна мислено и без усилие почувства връзката с хилядата колоса, които й бе дал Елънд. Все още бяха под неин контрол, някъде далеч, но готови да се подчинят на всяка нейна заповед.
	Би ли могла да ги използва по някакъв начин? Например да занесат съобщение на Елънд? Да ги накара да нападнат града и да я освободят? Тя се замисли, но и двата плана имаха недостатъци. Ако ги пратеше във Фадрекс, щеше да ги изложи на сигурна гибел и вероятно щеше да развали плановете на Елънд за щурм на града. Би могла да им нареди да потърсят Елънд, но тогава пък възникваше опасност да влязат в конфликт с постовете край лагера и отново да предизвика ненужно кръвопролитие. А и какво ще му кажат? Можеше да им заповяда да предприемат различни действия, като да нападнат или заловят някого, но досега не бе опитвала деликатни операции като например да ги накара да говорят.
	Опита се да оформи тези думи в ума си и да ги прехвърли в главите на колосите, но почувства объркването им. Трябваше да поработи над това малко повече. Докато го обмисляше, й хрумна, че може би предаването на съобщение на Елънд не е най-добрият начин да ги използва. Така щеше да позволи на Гибелта да научи за едно важно средство, което досега не бе забелязала.
	— Виждам, че най-сетне е намерил килия за теб — произнесе нечий глас.
	Вин вдигна глава и я видя. Все още носеше дрехите на Рийн, защото тъкмо брат й стоеше насред малката килия. Беше изправил рамене и я гледаше почти нежно. Вин седна на койката. Никога не бе помисляла, че от всички метали най-много ще й липсва бронзът. Така можеше да долавя пулсациите на Гибелта и да я усеща дори когато не се появяваше пред нея.
	— Вин, ще ти призная, че съм разочарован от теб — продължи Рийн. Гибелта използваше неговия глас, но сякаш го бе състарила. Изпълнила с мъдростта на времето. Бащинската нотка, която Вин долавяше, бе в унисон със загрижения израз на лицето. Толкова повече я объркваше мисълта, че съществото пред нея е отдадено на идеята за разрушение.
	— Последния път, когато те заловиха и нямаше метали — продължи Рийн, — бе само един ден преди да убиеш лорд Владетеля и да събориш империята му. А ето че сега си затворена от цяла седмица.
	Вин не отговори. „Защо ли ми се присмива? Или може би се надява да узнае нещо от мен?“
	Рийн поклати глава.
	— Очаквах най-малкото вече да си убила Йомен.
	— Защо толкова много държиш на смъртта му? — попита Вин. — Все си мислех, че си на негова страна.
	Гибелта поклати глава.
	— Все още не разбираш. Всички вие сте на моя страна. Аз ви създадох. Вие сте мои оръдия — Зейн, Йомен, ти, твоят скъп император Венчър…
	— Не. Зейн беше твой, а Йомен очевидно е заблуден. Но Елънд… Той ще се бие срещу теб.
	— Само че не може — възрази Гибелта. — Точно това не искаш да разбереш, дете. Вие не можете да се биете с мен, защото дори тогава пак постигате целта ми.
	— Лошите хора вероятно ти помагат — рече Вин. — Но не и Елънд. Той е добър човек и дори ти не можеш да го отречеш.
	— Вин, Вин. Защо си толкова заслепена? Не става въпрос за добро и лошо. Моралът няма нищо общо с това. Добрите хора ще убият за това, което искат, точно толкова бързо, колкото и лошите — само нещата, които искат, са различни.
	Вин нямаше какво да каже на това. Гибелта поклати глава.
	— Непрестанно се опитвам да ти обясня. Този процес, в който сте въвлечени, краят на света, който познавате — това не е борба, а кулминация на неизбежното. Възможно ли е да бъде направен часовник, който никога да не спира? Можеш ли да си представиш фенер, който не гасне? Всичко има край. Мисли за мен като за уредник — този, който наглежда работилницата и следи да бъдат изгасени светлините и да е почистено, когато наближи краят на работата.
	Вин се поколеба. В думите на Гибелта имаше истина и като се имаха предвид промените по света през последните няколко години — промени, започнали още преди Гибелта да бъде освободена, — тя бе почти съгласна с нея.
	Но имаше нещо в разговора, нещо, което не й даваше покой. Ако Гибелта казваше цялата истина, защо тогава бе дошла при нея?
	— Май че още не си победила напълно — тихо каза тя.
	— Да победя? — попита Гибелта. — Не разбираш ли? Няма какво да побеждавам, дете. Нещата следват своя естествен ход.
	— Разбрах.
	— Може би — най-сетне. — Гибелта бавно закрачи от стена до стена. — Ти си частица от мен. Една красива разрушителка. Пряма и ефективна. От всички, които съм използвала през тези кратки хиляда години, ти си единствената, която може би ще ме разбере.
	„Брей, тя злорадства! — възкликна мислено Вин. — Ето защо е тук. Иска някой да узнае какво е постигнала!“ В очите на Гибелта блестяха гордост и триумф. Съвсем човешки чувства, които Вин можеше да разбере.
	В този момент Вин престана да мисли за Гибелта като за неодушевено същество. И за първи път осъзна, че може би има начин да я победи. Гибелта бе могъща, може би дори необятна. Но тя имаше и човешка страна, която можеше да бъде измамена, манипулирана, надвита. Вероятно Келсайър бе стигнал до същото заключение, когато бе надзърнал в очите на лорд Владетеля в онази съдбовна нощ, след като го бяха заловили. Тя най-сетне почувства, че го разбира, представи си какво е да предприемеш един толкова дързък ход като да се изправиш срещу лорд Владетеля.
	„Но Келсайър е разполагал с години, за да подготви плановете си. А аз дори не знам колко ми остава. Не е много, предполагам“. И в този момент дойде поредният трус. Стените се разтрепериха и Вин чу ругатните на пазачите в коридора, когато нещо падна на земята и се строши. А Гибелта… тя изглеждаше изпълнена с блаженство, със затворени очи, леко отворена уста и доволно изражение, докато сградата и градът се тресяха.
	Постепенно всичко се успокои. Гибелта отвори очи и я погледна.
	— Вин, това, което правя, е свързано със страстта. Става въпрос за динамични събития, за промяна! Ето защо ти и твоят Елънд сте толкова важни за мен. Хората със страст са хора, готови да рушат — защото страстта на човек не е истинска, докато не покаже колко много е готов да жертва за нея. Готов ли е да убие? Готов ли е да отиде на война? Ще зареже ли всичко, което е бил, заради това, което иска?
	„Гибелта не само чувства, че е постигнала нещо — мислеше си Вин, — а усеща, че е на път да надделее. Въпреки твърденията си тя вярва, че ще победи — че вече е надвила над нещо… но над какво или кого? Над нас? Ние едва ли можем да сме нейни съперници“.
	В главата й се пробуди и зашепна един глас от далечното минало: „Вин, кое е първото правило на аломантията?“
	Следствие. Действие и противодействие. Щом Гибелта притежаваше силата да руши, съществуваше нещо, което да й се съпротивлява. Трябваше да съществува. Гибелта имаше противник, опонент. Или бе имала.
	— Какво направи с него? — попита Вин.
	Гибелта се поколеба и я погледна озадачено.
	— С твоя противник — рече Вин. — Този, който веднъж вече ти е попречил да унищожиш света.
	Гибелта потъна в замислено мълчание. После се усмихна със смразяващо задоволство. Тя знаеше, че е на прав път. Вин вече бе част от нея. Мъглородната я разбираше.
	— Съхранението е мъртво — заяви Гибелта.
	— Ти ли го уби?
	Гибелта сви рамене.
	— Да и не. То даде от себе си, за да изгради клетка. Макар че агонията му се проточи хиляда години, най-сетне го няма. И с това бе изпълнена сделката ни.
	„Съхранението — помисли Вин, усетила как един огромен къс от мозайка попада на мястото си. — Противникът на Гибелта. Сила, която не би могла да унищожи Гибелта просто защото не е посветена на разрушението. Но виж пленничество — това би било напълно във възможностите й. Пленничество, приключило, когато аз освободих силата при Кладенеца“.
	— Сега вече разбираш, че всичко е неизбежно — тихо каза Гибелта.
	— Ти не можеше да го създадеш сама, нали? — попита Вин. — Светът, животът. Не можеш да го сътвориш, а само да го разрушиш.
	— То също не можеше — отвърна Гибелта. — Можеше само да го запази. Съхранението не е сътворение.
	— И затова работехте заедно.
	— Да, с едно обещание — отвърна Гибелта. — Аз му обещах да работя с него, за да създаде вас — живота, който мисли, живота, който обича.
	— А то какво ти обеща? — попита Вин.
	— Че ще мога някога да го унищожа. И дойдох да изпълня това, що ми бе обещано. Единствената цел да създадеш нещо е да го гледаш как умира. Както всяка история има развръзка, така и аз няма да свърша работата си, докато не настъпи краят.
	„Не е истина — помисли си Вин. — Съхранението. Ако то наистина олицетворява някаква сила във вселената, не би трябвало да може да бъде унищожено, нали?“
	— Зная какво си мислиш — рече Гибелта. — Но няма смисъл да разчиташ на силата му. Съхранението е мъртво. Не можеше да ме убие, а само да ме плени.
	„Да. За това последното се досетих сама. Май не можеш да ми четеш мислите, а?“
	А Гибелта продължаваше:
	— Доста безчестен акт, ако мога да се изразя така. Съхранението се опита да избяга от нашата сделка. Не мислиш ли, че това е лоша постъпка? Но както казах одеве, доброто и злото нямат много общо с Гибелта или Съхранението. Лошият ще защитава това, което иска, също толкова страстно, колкото и добрият.
	„Но нещо й пречи да разруши света сега — мислеше Вин. — С всички тези приказки за свършека на света Гибелта не е сила, която би чакала «подходящия» момент. Има и още — неща, които не разбирам. Какво крие от мен?“
	— Дойдох при теб — говореше Гибелта, — защото исках поне ти да присъстваш и да гледаш. Да знаеш. Защото настъпи часът.
	Вин настръхна.
	— Какво? За края?
	Гибелта кимна.
	— И колко остава?
	— Дни — рече Гибелта. — Но не и седмици.
	Побиха я тръпки. Едва сега осъзна нещо. Гибелта бе дошла при нея и се бе разкрила, защото тя бе в плен. Гибелта бе сигурна, че няма надежда за човечеството. Бе сигурна, че е победила.
	„Което означава, че има начин да я надвия — помисли си Вин убедено. — И той включва мен. Но не мога да го постигна оттук — инак тя нямаше да дойде да злорадства“.
	Трябваше на всяка цена да се освободи. Незабавно.


	58.


	Прозрете ли всички тези неща, ще осъзнаете, че Гибелта е била в плен дори след като Съхранението е престанало да съществува, изразходвайки силата си в създаването на затвора. Макар че съзнанието на Съхранението било почти изцяло унищожено, духът и тялото му все още притежавали сила. И като противници на Гибелта те все още можели да й попречат да разрушава.
	Или поне да я забавят. Защото след като умът й бил „освободен“ от затвора, процесът на разрушението се ускорил неимоверно.


	— Натиснеш ли с цялата си тежест тук — рече Сейзед и посочи една дървена ръчка, — противотежестите ще се освободят, ще завъртят четирите шлюзови врати и ще заприщят потока към пещерата. Но те предупреждавам — водното изригване горе ще е знаменателно събитие. За броени часове всички канали в града ще се напълнят и предполагам, че част от северните квартали ще бъдат наводнени.
	— До опасно ниво? — попита Дух.
	— Не смятам. Има отвеждащи канали, през които водата ще започне да се оттича, когато достигне определена дълбочина. Инспектирах системата там и мисля, че е напълно запазена. Водата трябва да тече право към каналите и после да излиза от града. Но ще ти призная, че не бих искал да съм някъде наблизо, когато това започне. Течението ще е доста бързо.
	— Погрижил съм се за това — отвърна Дух. — Дюрн има задачата да съобщи на хората да освободят каналите.
	Сейзед кимна. Дух се озърташе дълбоко впечатлен. Изграждането на толкова сложна конструкция от греди, въжета и макари би трябвало да отнеме месеци, не седмици. Огромни напълнени с камъни мрежи бяха окачени на четирите врати, които бяха поставени така, че при потапянето си да заприщят реката.
	— Сейз, това е невероятно — възкликна Дух. — След подобно зрелище хората със сигурност ще искат да слушат нас, а не Гражданина.
	Пратеници на Бриз и Дюрн от няколко седмици обикаляха сред гражданството и шепнеха да очакват чудо от Оцелелия в Пламъците. Нещо изключително, сигурен знак за това кой е истинският господар на града.
	— Направих каквото ми е по силите — отвърна скромно Сейзед и сведе глава. — Изолацията, разбира се, няма да е херметична. Но това едва ли ще окаже влияние.
	— А вие? — обърна се Дух към четиримата войници на Горадел. — Разбрахте ли какво трябва да правите?
	— Да, господине — отвърна един от войниците. — Чакаме да дойде вестоносец и преместваме ръчката надолу.
	— Ако не дойде вестоносец — рече Дух, — ще я преместите веднага щом се мръкне.
	— И не забравяйте — добави Сейзед — да завъртите колелото на шлюзовия механизъм в съседната стая, което спира оттичането на водата от водохранилището. В противен случай то ще се изпразни. А ще е добре да разполагаме с резерви, защото не знаем какво може да последва.
	— Да, господине — повтори войникът.
	Дух се обърна и погледна към дъното на подземието, където го чакаха войниците. Изглеждаха доста ентусиазирани — беше им омръзнало да седят в подземието и да чакат нещо да стане.
	Малко встрани от двамата Белдре оглеждаше с жив интерес конструкцията на Сейзед. Дух се приближи към нея.
	— Наистина ли ще го направите? — попита тя. — Ще върнете водата в каналите?
	— Да.
	— Често съм се опитвала да си представя какво ли ще бъде — каза тя. — Градът няма да е толкова пуст, ще придобие отново значимост, каквато е имал в ранните дни на Последната империя. С тези красиви канали. Край на грозните ровове в земята.
	— Да, гледката ще е наистина впечатляваща — потвърди Сейзед и се усмихна.
	Белдре поклати глава.
	— Учудва ме как е възможно да сте толкова различни. Да вършите такива красиви неща и същевременно да подготвяте унищожението на този град.
	— Белдре, не смятам да разрушавам града ви.
	— Само да свалиш законната власт.
	— Правя това, което трябва да се направи.
	— Мъжете го казвате с такава лекота. — Белдре се усмихна. — Но всеки, изглежда, е на различно мнение за това какво трябва да се направи.
	— Брат ти имаше своя шанс — посочи Дух.
	Белдре сведе поглед. Все още носеше писмото, което бяха получили вчера — отговора на Куелион. Беше му отправила сърцераздирателна молба, но в отговора си той твърдеше, че е била принудена да напише подобни думи, и заплашваше тези, които я държаха в плен.
	„Не се страхувам от узурпатори — бе написал. — Защото ме пази Оцелелия. Няма да получиш моя град, тиранино“.
	Белдре вдигна очи.
	— Не го прави. Моля те.
	Дух се поколеба.
	— Нямаш време — прошепна Келсайър. — Направи, каквото трябва да се направи.
	— Съжалявам — рече Дух и се обърна. — Остани при войниците — наредих на няколко души да те пазят. Не за да не избягаш, макар че и това също. Искам да не напускаш подземието. Не съм сигурен, че на улиците ще си в безопасност.
	Остави я да подсмърча зад него и тръгна към чакащите го войници. Някой му подаде фехтоваческите бастунчета и обгорялото наметало.
	— Готови сме, милорд — докладва Горадел.
	— Ето че пак се започва… — въздъхна Бриз.


	Тази вечер Куелион щеше да държи реч. От няколко дни бе спрял екзекуциите — беше осъзнал, че тъкмо те предизвикват размириците в града. Изглежда, възнамеряваше да смекчи тежестта върху населението, да наблегне на нещата, които е постигнал за хората.
	Дух вървеше сам, малко пред Бриз, Алриане и Сейзед. Следваха ги неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи. Все още не се бе стъмнило — за Дух залязващото слънце бе толкова ярко, че го принуждаваше да носи очилата и превръзката. Куелион обичаше да държи речите си вечерно време, за да може, докато говори, да се спуснат мъглите. Така намекваше за връзката си с Оцелелия.
	От една странична уличка излезе тъмна фигура и тръгна до Дух. Дюрн. Крачеше приведен, загърнат в наметало. Дух оценяваше смелостта му да напусне сигурното си убежище в Грапата, за да му докладва лично.
	— Хората вече се събират — каза тихо Дюрн. — Някои от вашите войници също са там.
	Дух кимна.
	— В града е доста… неспокойно — продължи Дюрн. — Банди, над които нямам влияние, вече започнаха да плячкосват благороднически къщи в покрайнините. Хората ми са твърде заети да изкарват всички от каналите.
	— Ще се справят — успокои го Дух. — По-голямата част от населението ще се събере за речта.
	— Говори се, че тази вечер Куелион щял да те осъди и после да нареди да атакуват сградата на Министерството.
	— Толкова по-добре, че няма да съм там — отвърна Дух. — Не биваше да изтегля войниците си, въпреки че му трябваха за размириците из града.
	Дюрн мълчеше.
	— Какво има? — попита Дух.
	— Надявам се да успееш, момко. И призори този град да е твой. Отнасяй се с хората по-добре от Куелион.
	— Обещавам.
	— Моите хора ще се постараят да всеят смут, точно както искаше. Успех. — Дюрн свърна в следващата пресечка и изчезна.
	Отпред тълпата вече се събираше. Дух смъкна качулката си над превръзката и се смеси с множеството. Бързо се отдалечи от Сейзед и останалите и се приближи до дървената платформа на стария градски площад, от която Куелион държеше речите си. Войници на Куелион я бяха заобиколили и следяха тълпата.
	Гражданина тъкмо почваше. Дух слушаше напевния му глас и същевременно оглеждаше тълпата. От небето се сипеха сажди и се стелеха върху присъстващите. Мъглите започнаха да изпълват въздуха.
	Дух бе напрегнал слух по начин, по който не можеше никой друг. Чуваше разговори и шепот, топуркане на крака и тихи покашляния също толкова ясно, колкото виждаше в мъглите. Чуваше града. Викове в далечината.
	Започваше се.
	— Твърде рано! — прошепна глас до него. — Дюрн прати вест, че са избухнали размирици, но не от неговите хора. Разни типове, които той не може да контролира. Милорд, градът ще изгори!
	— Беше нощ, доста подобна на тази — прошепна друг глас. Гласът на Келсайър. — Велика нощ. Нощта, в която превзех Лутадел.
	В задната част на тълпата избухнаха безредици. Хората на Дюрн бяха започнали своята част от операцията. Неколцина войници забързаха натам, за да въдворят ред. Гражданина продължаваше да сипе обвинения. Дух чу името си, но не обърна внимание на думите.
	Погледна към небето. Саждите се носеха право към него, сякаш се рееше във въздуха. Сякаш бе Мъглороден.
	Качулката се свлече на раменете му. Хората около него зашепнаха изненадано.
	В далечината прокънтя камбана. Войниците на Горадел се втурнаха към сцената. Градът постепенно се озаряваше от сияние. Пламъците на бунта, на горящите квартали. Също както в нощта, когато бяха свалили лорд Владетеля. Факлите на революцията. А след това народът бе издигнал Елънд на трона.
	Този път щяха да издигнат него.
	„Никога повече не проявявай слабост!“ — рече си той.
	И последните войници на Куелион напуснаха постовете около сцената и се втурнаха срещу хората на Горадел. Тълпата се люшна назад, изплашена от извадените оръжия, но никой не побягна. Бяха готови за събитията от тази нощ. Мнозина щяха да чакат знаците, обещани от Дух и Дюрн — знаци, съобщени само преди няколко часа, за да намалят риска шпионите на Куелион да разкрият плана. Чудо в каналите и доказателство, че Куелион е аломант.
	Ако Гражданина — или някой от пазачите му на сцената — изстреляше монети или използваше аломантия, за да се извиси във въздуха, хората щяха да го видят и щяха да разберат, че са били измамени. И това щеше да е краят.
	Тълпата продължи да се отдръпва и изведнъж Дух остана сам. Гласът на Куелион потъна в глъчката. Някои от войниците му вече се връщаха, за да го охраняват, докато слиза от сцената.
	Погледът на Гражданина се спря върху Дух и в очите му се мярна страх.
	Дух скочи. Не можеше да използва Стоманени тласъци, но краката му бяха изпълнени с енергията на горящия пютриум, така че леко стъпи на сцената и приклекна. Извади фехтоваческо бастунче и се хвърли срещу Гражданина.
	Зад гърба му отекнаха викове. Дух чу името си — Оцелелия от Пламъците. Оцелелия. Той нямаше само да убие Куелион, смяташе да го унищожи. Да срине властта му, точно както бе предложил Бриз. В този момент Усмирителят и Алриане въздействаха на тълпата, за да не се разбяга панически. Задържаха хората на площада.
	Толкова по-добре, че и те щяха да са свидетели на способностите му. И щяха да му се възхитят.
	Охраната около Куелион го зърна твърде късно. Той повали първия с лекота — смаза шлема му навътре в черепа. Куелион изкрещя за помощ.
	Дух замахна към следващия, но жертвата отскочи със свръхестествена бързина. Този човек несъмнено бе аломант — и гореше пютирум. Беше едър мъжага и вместо меч бе въоръжен с тояга с обсидианов връх.
	„Пютриумът не е толкова лесен за разкриване — помисли Дух. — Хората няма как да преценят дали някой замахва твърде силно, или прекалено бързо. Трябва да Накарам Куелион да изстреля монети“.
	Главорезът отстъпи назад, очевидно забелязал необичайната бързина на противника си. Държеше тоягата вдигната, но не нападаше. Не беше от лесните противници — явно имаше богат опит от улични схватки, а и бе много по-силен от Дух.
	— Семейството ти е освободено — излъга го Дух. — Спасихме ги преди няколко часа. Помогни ни да заловим Куелион — той вече няма с какво да те държи.
	Главорезът се поколеба и отпусна тоягата.
	— Убий го! — нареди Келсайър.
	Това не беше в плановете на Дух, но той реагира машинално, замахна и Главорезът рухна. Дух се наведе и вдигна изпуснатата тояга.
	Куелион бе в другия край на сцената. Дух направи гигантски скок към него. Можеше свободно да използва аломантия — в края на краищата не той бе проповядвал срещу нея. Лицемерът Куелион трябваше да се страхува да прибягва до собствените си способности.
	— Не се страхувам от теб! — рече Куелион с разтреперан глас. — Има кой да ме пази!
	— Убий го — нареди Келсайър и изведнъж се появи до тях. Обикновено говореше в главата му и не се бе появявал от случая с горящата сграда.
	Дух сграбчи Гражданина за ризата и вдигна тоягата.
	— Не!
	Дух позна гласа, замръзна, после се обърна. Тя разблъскваше тълпата, за да се доближи до платформата.
	— Белдре?! — възкликна Дух. — Как се измъкна от подземието?
	Но тя, разбира се, не го чу. Само свръхестественият слух на младежа му бе помогнал да улови гласа й сред суматохата на битката. Той я погледна в очите и по-скоро видя, отколкото чу какво му шепне.
	„Моля те. Ти ми обеща“.
	— Убий го!
	Куелион направи опит да се измъкне.
	Дух го дръпна по-силно, като едва не му скъса ризата, после го блъсна. Куелион падна и извика от болка. Дух вдигна страховитото си оръжие с две ръце.
	Нещо проблесна на светлината от пламъците и удари Дух в лявото рамо. Той се олюля. Ръката му увисна. Макар да не чувстваше болка, мускулите му не бяха в състояние да я движат. Той погледна рамото си. От него тъкмо шурваше кръв.
	„Не е стрела… монета е“.
	Белдре стоеше пред тълпата и по бузите й се стичаха сълзи. Бе вдигнала ръка към него.
	„Тя беше там, когато ме заловиха — помисли Дух. — До брат си. Той винаги я държи до себе си. Мислех, че иска да я пази. Но дали не е било обратното?“
	Куелион стенеше в краката му.
	— Значи ти си аломантката — прошепна Дух. — А не брат ти.
	От тълпата се надигнаха викове:
	— Сестрата на Гражданина е аломантка!
	— Измамник!
	— Лъжец!
	— Уби чичо ми, ама пазиш сестра си, а?
	Белдре изписка уплашено. Но хората вече бяха видели това, за което ги предупреждаваха. Тълпата се скупчи около Белдре и я заблъска. Разнесоха се гневни викове.
	— Тя беше готова да те предаде, Дух — рече Келсайър.
	Дух се обърна и погледна Оцелелия. Висок и горд, също като в деня, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.
	— Ти все чакаше убиец — продължи Келсайър. — Но не се досети, че Куелион вече ти го е изпратил. Сестра си. Не ти ли се стори чудно, че й позволи да се измъкне и да се озове в лагера на противника? Той я прати при вас, за да те убие. И теб, и Сейзед и Бриз. Проблемът е, че е израснала в благородническо обкръжение. Не е свикнала да убива. Така че не беше кой знае каква заплаха за теб.
	Тълпата се люшна и Дух се обърна, изплашен за Белдре. Но се успокои, като видя, че я водят към сцената.
	— Оцелелия! — ревеше тълпата. — Оцелелия от Пламъците!
	— Кралят!
	Качиха Белдре на платформата и я хвърлиха в краката му. Алената й дреха бе разкъсана, отдолу се виждаше нежната й плът, кестенявата й коса бе разчорлена. До нея Куелион стенеше. Изглежда, при падането си беше счупил ръката.
	Белдре плачеше.
	— Тя е неговата телохранителка — каза Келсайър и се приведе над нея. — Затова винаги го придружава. Куелион не е аломант.
	Дух коленичи до Белдре, притеснен от разголеното й окървавено тяло.
	— Трябва да я убиеш — нареди Келсайър.
	Дух вдигна глава.
	— Какво?!
	— Нали искаш да си силен, Дух? — попита Келсайър. — Нали искаш да си по-добър аломант? Е, силата все трябва да дойде отнякъде. Тя никога не е свободна. Тази жена е Монетомет. Убий я и ще придобиеш способностите й. Аз ще ти ги дам.
	Дух погледна обляната в сълзи млада жена. Имаше странното усещане, че сънува, че всичко това не се случва тук и сега. Беше му трудно да диша, гърдите му хриптяха, тялото му се тресеше въпреки пютриума. Куелион мънкаше нещо. Белдре продължаваше да плаче.
	Дух вдигна окървавената си ръка, смъкна превръзката и свали очилата. Олюля се и погледна към града.
	И видя пожари.
	По улиците ехтяха гневни гласове. Пламъци горяха на десетки места, озаряваха мъглите и хвърляха над града черен дим. Но това не бяха пламъците на бунта, а пламъци на разрушението.
	— Не биваше да става така… — прошепна Дух.
	— Дух, ти ще превземеш града — рече Келсайър. — Ще получиш това, което винаги си искал! Ще бъдеш като Елънд и Вин. Ще се сдобиеш с титлите на Елънд и със силата на Вин! Ще бъдеш като бог!
	Дух обърна гръб на горящия град, понеже с крайчеца на окото си зърна нещо друго. Куелион посягаше със здравата си ръка към…
	Към Келсайър.
	— Моля те — прошепна Гражданина. Изглежда, виждаше Оцелелия, макар че никой друг наоколо не го забелязваше. — Господарю Келсайър, защо ме забрави?
	— Аз ти дарих пютриума, Дух — провикна се гневно Келсайър, без да поглежда към Куелион. — Нима ще ми се възпротивиш точно сега? Трябва да извадиш един от стоманените клинове, с които е скована платформата. Да притиснеш момичето и да го забиеш в гърдите му. Убий я с клина и го забий в тялото си. Това е единственият начин!
	„Убий я с клина… — помисли си Дух; чувстваше се като парализиран. — Всичко това започна в деня, когато едва не умрях. Бих се с един Главорез на площада, използвах го като щит. Но… другият го прониза и острието се забоде в мен…“
	Отдръпна се от Белдре, коленичи до Куелион и го притисна към дъските. Той извика уплашено.
	— Точно така — каза Келсайър. — Убий първо него.
	Но Дух не го слушаше. Разкъса ризата на Куелион и огледа гърдите и раменете му. Нищо необичайно. Но малко под лявото рамо… зараснала рана, от която се подаваше късче метал. Приличаше на бронз. С разтреперана ръка Дух го измъкна. Куелион изпищя от болка.
	Но също и Келсайър.
	Дух се извърна, стиснал окървавения бронзов клин. Келсайър пристъпи към него разгневен, вдигнал ръце да го удуши.
	— Какво си ти? — попита тихо Дух.
	Съществото изкрещя, но Дух изобщо не му обърна внимание. Разкъса ризата си и огледа полузарасналата рана на рамото си. От нея също се подаваше метален къс — парчето от меча, който бе пронизал смъртоносно аломанта и се беше забил в Дух. Келсайър му бе казал да остави строшеното острие в тялото си. Като символ на онова, през което е преминал.
	Острието се подаваше през кожата. Как бе могъл да забрави за него? Дух го хвана с пръсти.
	— Не! — извика Келсайър. — Дух, да не искаш отново да станеш обикновен човек? Да си безполезен? Ще изгубиш пютриума, ще станеш слаб, какъвто беше, когато позволи чичо ти да умре!
	Дух се поколеба.
	„Не — рече си. — Тук нещо не е наред. Трябваше да разоблича Куелион, да го накарам да използва аломантия, а вместо това го нападнах. Исках да го убия. Забравих всички планове и подготовки. Посях в града разрушение. Това не биваше да става!“
	Стисна зъби, изтръгна парчето метал от рамото си и го захвърли настрани. В същия миг Келсайър изчезна. И с него изчезна и способността на Дух да гори пютриум.
	Всичко се стовари върху него едновременно — цялата неимоверна умора от последните седмици в Ортьо. Раните, на които не бе обръщал внимание. Внезапната експлозия на светлини, звуци, миризми и усещания, които пютриумът бе удържал. Той рухна на дъските.
	Стенеше, неспособен да разсъждава. Усещаше как мракът го поглъща…
	„Нейният град гори“.
	Чернота…
	„Хиляди ще загинат в пламъците“.
	Мъглите го погъделичкаха по бузите. В суматохата бе изгасил калая и сега сетивата му бяха притъпени. Но така бе по-добре.
	„Искаше да си като Келсайър? Наистина? Тогава се бий дори когато си победен!“
	— Лорд Дух! — чу слаб глас.
	„Оцелей!“
	С болезнен вик Дух разпали калай. Както винаги металът предизвика вълна от усещания — хиляди, стовариха се върху него едновременно. Болка. Шум. Миризми, отблясъци.
	И яснота на съзнанието.
	Дух се надигна на колене и се закашля. По ръката му се стичаше кръв. Сейзед тичаше към сцената.
	— Лорд Дух! — извика терисецът. — Лорд Бриз се опитва да Усмири бунтовниците, но изглежда, градът е на ръба на унищожението. Хората са обезумели от гняв.
	— Пожарите — изстена Дух. — Трябва да ги угасим. Къщите са дървени, всичко ще отиде.
	— Няма начин. По-добре да бягаме. Инак и ние ще загинем.
	Дух се огледа. Белдре бе коленичила до брат си и се опитваше да го превърже. Куелион погледна Дух замаяно. Сякаш се пробуждаше от сън.
	Дух се олюля.
	— Няма да изоставим този град, Сейзед.
	— Но…
	— Не! — кресна Дух. — Избягах от Лутадел и оставих Клъбс да умре. Можем да изгасим пожарите. Ще ни трябва вода…
	Сейзед се втренчи в него.
	— Вода — повтори Белдре и се изправи.
	— Каналите ще се напълнят съвсем скоро — продължи Дух. — Можем да организираме пожарни команди — ще използваме наводнението, за да спрем пожара.
	Белдре сведе поглед.
	— Няма да има наводнение, Дух. Стражите, които оставихте… аз ги повалих с монети.
	Дух изтръпна от ужас.
	— Мъртви ли са?
	— Не зная. Не погледнах…
	— Но пък водата още я няма — каза Сейзед. — А вече трябваше да…
	— Ами тогава ние ще я пуснем! — ядоса се Дух, извърна се към Куелион и го посочи с пръст. — Ти! Нали искаше да си крал на този град? Тогава поведи хората си. Накарай ги да се организират и да изгасят пожарите.
	— Не мога — промълви Куелион. — Ще ме убият за това, което направих.
	Дух усети, че му се вие свят. Пламъците на града бяха толкова силни, че заради разпаления калай с мъка се ориентираше. Но не смееше да изгаси метала — само оглушителният шум и болката го поддържаха в съзнание.
	— Ще отидеш при тях, Куелион — каза той. — Не давам пукната пара дали ще те разкъсат. Трябва да се опиташ да спасиш града. Ако не го направиш, аз лично ще те убия. Чу ли ме?
	Гражданина мълчеше и го гледаше. После кимна.
	— Сейзед — продължи Дух. — Отведи го при Бриз и Алриане. Аз се връщам в подземието. Ще пренасоча водата към каналите — по един или друг начин. Бриз и останалите да съберат противопожарни команди веднага щом водата потече.
	— Планът е добър. Но с Гражданина ще иде Горадел. А аз ще дойда с вас.
	Дух кимна уморено. После — докато Сейзед разговаряше с Горадел в другия край на платформата — скочи от ръба и затича към подземието.
	Не след дълго усети, че някой го настига. Вероятно беше Сейзед. Дух си помисли, че така е по-добре — в края на краищата механизмът за пренасочване на водите бе дело на терисеца. Той щеше да натисне ръчката. От Дух нямаше нужда. Обърна се да му го каже, но видя, че е Белдре.
	— Аз те предадох — каза тя запъхтяно и затича до него. — Но нямах избор. Не можех да ти позволя да го убиеш. Аз…
	— Разбирам те — отвърна Дух. — Виновно е онова… нещо. Белдре, то държеше брат ти във властта си. А също и мен. Не зная… Хайде по-бързо! Вече сме близо.
	Ала Дух вече се досещаше какво ще види.
	Сградата на Министерството, както и повечето къщи в града, гореше. Сейзед — беше ги изпреварил — стоеше пред нея, засенчил лицето си с ръце. За Дух яркото сияние и топлината бяха направо нетърпими. Имаше чувството, че се е изправил на сантиметри от самото слънце.
	— Не може да се издържа на топлината! — извика Сейзед. — Трябва ни вода, или може би пясък. Да изгасим пожара, преди да се спуснем долу.
	— Късно е — отвърна Дух. — Ще ни отнеме твърде много време.
	Над покривите се виеха пушеци, сплитаха се в черен облак и пресрещаха сипещите се сажди.
	Младежът стисна зъби и пристъпи към пламъците.
	— Дух! — извика Белдре.
	Огънят бе нетърпимо горещ. Дух спря. Подсилените му сетива правеха приближаването до пламъците още по-трудно.
	— Не можем да влезем — каза Сейзед. — Трябва да съберем още хора и да изгасим пожара.
	— Аз се провалих — прошепна Дух.
	— Всички се провалихме — отвърна Сейзед. — Всъщност вината е моя. Императорът възложи тази задача на мен.
	— От нас се искаше да въведем ред в града — рече Дух. — А не да предизвикаме разрушения. Аз трябваше да спра пожарите. Но не мога да надвия болката.
	Сейзед поклати глава.
	— Ах, лорд Дух. Вие не сте бог, за да заповядвате на огъня. Вие сте човек, като всички нас. Ние сме само… хора.
	Дух му позволи да го задърпа назад. Сейзед беше прав, разбира се. Той бе само човек. Само Дух. Келсайър бе подбрал хората си внимателно. Беше им оставил писмо, преди да умре. В него се споменаваха всички останали — Вин, Бриз, Доксон, Клъбс и Хам. Келсайър бе написал по няколко думи за всеки от тях, тъй като те бяха неговите хора.
	Но не и Дух. Той единствен не бе част от групата.
	„Аз ти дадох името, Дух. Ти беше мой приятел. Това не е ли достатъчно?“
	Дух спря и издърпа ръката си от ръката на Сейзед. Огледа се в нощта. Нощ, която бе твърде ярка. Пламъците бушуваха. Стелеше се задушлив дим.
	— Не — прошепна Дух, обзет от просветление за първи път, откакто бяха избухнали безредиците.
	И затича обратно към горящата сграда.
	— Дух! — извикаха едновременно два гласа зад гърба му.
	Дух доближи пламъците. Дишаше все по-трудно, усещаше по кожата си нетърпимата им горещина. Хвърли се право в тях. После, миг преди болката да премине всякакви граници, изгаси калая.
	И тялото му изтръпна.
	Стана точно както предния път, когато се бе озовал в онази сграда без метални запаси. Горящият калай бе подсилвал сетивата му толкова дълго, че без него те изведнъж онемяха. Тялото му сякаш умря, лишено от връзка с околния свят.
	Той се втурна в ревящия пожар.
	Тялото му гореше. Но той не усещаше пламъците и болката не можеше да го спре, да го върне назад. Огънят бе толкова ярък, че дори отслабените му очи виждаха ясно.
	„Оцелелия от Пламъците“.
	Знаеше, че огънят го убива. Но въпреки това продължи напред, макар че болката отдавна трябваше да го е повалила в безсъзнание. Стигна стаята в дъното, скочи в отвора и се свлече надолу по стълбата.
	В подземието цареше мрак. Той тръгна със залитане през него, опипваше стената с ръка. Знаеше, че не му остава много време, и това подсилваше отчаянието му. Тялото му вече почти не му се подчиняваше — бе го подложил на твърде голямо изпитание, а вече не гореше пютриум.
	Мракът бе благодат. Когато най-сетне стигна до машината на Сейзед, Дух си помисли, че ще се ужаси, ако може да види обгорените си ръце.
	Изстена и улови ръчката с вцепенените си пръсти. Дори не успя да ги стисне и затова просто се стовари с цялата си тежест върху ръчката.
	Сетне се свлече на земята, заобиколен от студ и мрак.


	Част пета
	Вяра


	59.


	Нямам представа какво се случва в умовете на колосите — какви спомени се съдържат там, дали все още изпитват някакви човешки чувства. Но зная, че случайното откриване на съществото, което наричаше себе си Човек, бе невероятен късмет. Без неговата борба да стане отново човек вероятно никога нямаше да разберем връзката между колосите, хемалургията и инквизиторите.
	Разбира се, изигра още една роля. Вярно, неголяма, но въпреки това важна, като се има предвид всичко, което се случи.


	Ортьо бе виждал и по-добри дни.
	„Вин явно си е свършила добре работата“ — помисли си ТенСуун, докато тичаше из града, смаян от мащабите на разрушенията. Преди две години — преди да го пратят да шпионира Вин — той бе кандра на Страф Венчър и често бе посещавал Ортьо. Макар да не можеше да се сравнява с величието на Лутадел, както и с мащабите на беднотията там, Ортьо бе приятен град, заслужаващ мястото си в кръга на Великите градове.
	Но сега близо една трета от него бе изгоряла до основи. Незасегнатите от пожара сгради бяха изоставени или пренаселени — странна комбинация според ТенСуун. Изглежда, скаа избягваха благородническите къщи и затова бордеите се пукаха по шевовете.
	Но най-смайващото бяха отново напълнените канали. Личеше, че това е станало съвсем наскоро. ТенСуун клекна и загледа плуващите лодки, които оставяха дири върху покритата със сажди вода. На места върху повърхността се поклащаха отломки, но каналите бяха напълно проходими.
	Той се изправи, поклати учудено кучешката си глава и продължи нататък. Беше скрил торбата с костите на Келсайър извън градските стени, за да не привлича внимание с вързоп на гърба.
	Какъв е смисълът първо да запалиш един град, а после да напълниш каналите му отново? Най-вероятно скоро щеше да узнае отговора. Не видя армия извън градските черти — дори Вин да бе идвала тук, вероятно вече бе продължила нататък. Целта му сега бе да разбере кой държи властта и после да продължи по следите на Героя на времето.
	Докато припкаше по калдъръма, улавяше откъслечни разговори — хората обсъждаха как са оцелели от унищожилите по-голямата част от града пожари. Колкото и да бе странно, бяха развълнувани, дори развеселени. Имаше и отчаяние, но и необичайни прояви на щастие. Това не беше град, наскоро завладян от противник.
	„Радват се, че са се справили с пожарите — помисли ТенСуун, докато търчеше по оживената улица. — Не смятат за бедствие, че са изгубили една трета от града — намират спасяването на другите две трети за истинско чудо“.
	Смеси се с тълпата, която се спускаше към центъра на града. Там най-сетне забеляза и първите войници. Определено бяха от армията на Елънд, с герб с копие и свитък на униформите. Но пазеха странно място — сградата на Министерството.
	ТенСуун пак клекна и завъртя глава. Сградата несъмнено бе център на организирани действия. Хора влизаха и излизаха под строгите погледи на войниците. Ако искаше отговори, трябваше да проникне вътре. Той се поколеба за миг дали да не използва костите на Келсайър. Но отхвърли тази мисъл. Не беше сигурен дали е готов да се справя с последиците от представянето си за Оцелелия. Имаше и друг начин да влезе вътре — също толкова стряскащ, но без смущаващ религиозен оттенък.
	Той изприпка до входа на сградата и се изкатери делово по стълбите, с което привлече няколко учудени погледа. Един от войниците размаха копието си да го прогони и му викна:
	— Махай се! Тук не е за кучета. Ей, чие е това псе?
	ТенСуун клекна на задните си лапи и отвърна:
	— Аз не съм ничия собственост.
	Войникът го изгледа слисано, а ТенСуун мислено се укори. Светът беше пред края си, а той се забавляваше да стряска войниците. И все пак не можеше да отрече, че е приятно.
	— Какво… — Войникът се огледа, за да види дали някой не се шегува с него.
	— Казах — повтори ТенСуун, — че не съм ничия собственост. Сам съм си господар.
	Странна идея, наистина. Войникът едва ли бе в състояние да я схване изцяло. ТенСуун, една кандра, бе напуснал Родината без Договор. Доколкото му бе известно, той бе първата кандра, направила нещо подобно — за цели седемстотин години. Тази мисъл също му се стори странно… приятна.
	Вече няколко души бяха втренчили погледи в него. Приближиха се още войници.
	ТенСуун изръмжа, после каза високо и ясно:
	— Идвам от император Венчър. Нося вести за началниците ви.
	За негово задоволство няколко от войниците подскочиха. Първият обаче — вече ветеран в общуването с кучета — вдигна колебливо пръст и посочи сградата.
	— Вътре са.
	— Благодаря — каза ТенСуун, мина през смълчаната групичка и влезе в коридора. Чу зад него да подхвърлят: „номер“ и „добре обучено“, после един войник го изпревари тичешком. ТенСуун се промушваше покрай хора, които очевидно нямаха представа за случката пред входа. Мина покрай една дълга опашка и видя…
	Бриз.
	Усмирителят седеше на приличащо на трон кресло, държеше чаша и изглеждаше доволен, че приема прошения и разрешава спорове. Почти не се бе променил от времето, когато ТенСуун служеше при Вин. Изпреварилият ТенСуун войник се наведе и му зашепна нещо на ухото. След миг и двамата втренчиха очи в ТенСуун, който спря до първия човек на опашката. Войникът бе пребледнял, но Бриз се усмихна, наведе се напред, тропна с бастунче по мраморния под и попита:
	— И тъй. Винаги ли си бил кандра, или наскоро си изял костите на кучето на Вин?
	ТенСуун клекна пред креслото и отговори:
	— Винаги съм бил кандра.
	— Знаех си, че в теб има нещо странно — беше твърде дисциплиниран дори за овчарка. — Бриз се засмя и отпи от виното. — Лорд Реноа, предполагам? Доста време мина.
	— Всъщност нямам нищо общо с него — рече ТенСуун. — Аз съм съвсем друга кандра.
	Това накара Бриз да се замисли. Той огледа ТенСуун и за миг кандрата изпита паника. Бриз беше Усмирител — и подобно на всички Усмирители, би могъл да постави ТенСуун под свой контрол. Тайната.
	„Не — рече си ТенСуун. — Аломантите не са тъй силни, както бяха някога. Могат да ни влияят само с помощта на дуралуминий, а Бриз е Мъглив — не може да гори този метал“.
	— Пиеш на работното място, Бриз? — подхвърли ТенСуун и повдигна кучешките си вежди.
	— Разбира се — отвърна Бриз и вдигна чашата. — Какъв смисъл да командваш, ако не можеш да си позволиш някои дребни наслаждения?
	ТенСуун изсумтя. Никога не бе харесвал Бриз — макар че вероятно в него говореше неприязънта срещу Усмирителите. Или срещу всички хора. Но сега не бе време да си бъбрят.
	— Къде е Вин? — попита той.
	Бриз се намръщи.
	— Нали ти носиш вести от нея?
	— Излъгах охраната — отвърна ТенСуун. — Всъщност дойдох тук, защото я търся. Нося важни новини — относно мъглите и саждите.
	— В такъв случай, драги… хъм… май трябва да кажа „мило кученце“. Както и да е, ела с мен. Трябва да разговаряш със Сейзед. Той е по-запознат от мен с този род неща.


	— … и тъй като Дух едва оцеля при това премеждие — приключи сбития си разказ терисецът, — реших, че ще е най-добре командването да поеме лорд Бриз. Преместихме щаба в друга сграда на Министерството — която също е подходяща за административни функции — и Бриз се зае да изслушва прошения. По-добре се оправя с хората от мен, а и изглежда тази работа му доставя удоволствие.
	Терисецът седеше на стол, разтворил пред себе си голяма папка, в която нанасяше някакви бележки. По някакви причина ТенСуун го намираше за променен. Пазителят носеше същото расо и познатите ферохимични гривни на ръцете. Но като че ли нещо липсваше.
	Това обаче бе последният проблем на ТенСуун.
	— Във Фадрекс? — попита той и се намести по-удобно в отреденото му кресло. Бяха в една от по-малките стаи на Министерството — някога използвана за спалня на принудители. Но сега в нея имаше само бюро и кресла, стените и подът бяха голи, както в повечето помещения в Министерството.
	— Да. С императора се надяваха да открият там още един от тези подземни складове.
	ТенСуун унило отпусна глава на предните си лапи. Фадрекс бе почти на другия край на империята. Дори с Благодатта на Силата щеше да му отнеме седмици да стигне там. Чакаше го много дълъг път.
	— Може ли да попитам каква работа имаш с лейди Вин, кандра? — попита го Сейзед.
	ТенСуун се поколеба. Чувстваше се странно да разговаря открито с Бриз и сега със Сейзед. Хора, които бе наблюдавал отблизо месеци наред, докато се преструваше на куче. Тогава те не се досещаха какъв е, но му се струваше, че ги познава като стари приятели.
	Знаеше например, че Сейзед е опасен. Терисецът беше Пазител — а ТенСуун и сънародниците му от малки бяха обучавани да избягват Пазителите. Пазителите непрестанно разпитваха за легенди, слухове и разкази. Кандра имаха много тайни и ако Пазителите някога узнаеха за богатството на тяхната култура, това можеше да доведе до катастрофални последствия. Щяха да поискат да я изучават, да задават въпроси, да се ровят из архиви…
	ТенСуун отвори уста да каже: „Никаква“, но спря. Нима не искаше някой все пак да се запознае с тяхната култура? Някой, който познава много и различни религии и който вероятно разбира от теология. Някой, който знае легендите за Героя на времето. От всички някогашни членове на групата на Келсайър ТенСуун уважаваше най-много Вин и Сейзед.
	— Ами, става въпрос за Героя на времето — каза той предпазливо. — И за края на света.
	— Ах — възкликна Сейзед и се надигна. — Много добре. Ще ти осигуря нужните провизии. Можеш ли да поемеш на път незабавно? Или ще останеш да си починеш малко?
	Какво означаваше това? Сейзед дори не трепна при споменаването на тези толкова важни теми. А ТенСуун току-що бе зачекнал една от най-големите религиозни тайни на епохата.
	„Никога няма да разбера хората“ — помисли кандрата.


	60.


	Затворът, изграден от Съхранението за Гибелта, не бил част от неговата сила, макар да произхождал от Съхранението. Съхранението пожертвало по-скоро своето съзнание — някой би казал дори ума си, — за да създаде този затвор. От него останала само сянка, ала след като избягала, Гибелта продължила да задушава и изолира дори тази дребни частици на своя бивш съперник. Питам се дали Гибелта не е намирала за странно, че Съхранението се е изолирало от собствената си сила, разпилявайки я по света, за да бъде събрана и използвана от хората.
	В играта на Съхранението прозират благородство, интелигентност, но и отчаяние. То е знаело, че не може да победи Гибелта. Било дало твърде много от себе си, а освен това Съхранението е олицетворение на застоя и стабилността. То не може да руши, дори когато защитава. Това противоречи на неговата природа. Ето как се стигнало до идеята за затвора.
	Човечеството, от друга страна, е творение както на Гибелта, така и на Съхранението — с частица от душата на Съхранението, заложена в разума и благородството. Съхранението е знаело, че за да спаси света, трябва да разчита на своите творения. Да им вярва.
	Питам се, какво ли си е помислило, когато неговите творения започнали да му изневеряват.


	Вин знаеше, че най-добрият начин да измамиш някого е като му дадеш това, което иска. Или най-малкото това, което очаква. Важното е да вярва, че е една крачка напред, и тогава няма да погледне през рамо, за да провери дали няма и други крачки, които е пропуснал.
	Йомен бе подготвил тъмницата й добре. Всички метали, използвани при изработването на мебелите, бяха непригодни за аломантия. Най-често бе използвано среброто — макар също в оскъдни количества. Имаше няколко винта в койката, които тя успя да развие.
	Носеха й храната — мазна безвкусна каша — в дървени купи. Лъжицата също беше дървена. Пазачите бяха мътни убийци — мъже, въоръжени с дървени сопи и без никакъв метал по дрехите, обучени да се бият с аломанти. Килията й бе с каменни стени и дървен под, дъските бяха заковани със сребърни пирони.
	От поведението на пазачите тя усещаше, че очакват да предприеме нещо. Йомен ги бе подготвил добре и всеки път, когато донасяха храната, тя забелязваше колко са напрегнати и готови да се отдръпнат при първия признак за заплаха. Все едно че хранеха отровна змия.
	Така че тя обмисли добре плана си и следващия път, когато дойдоха да я отведат при Йомен, нападна.
	Скочи веднага щом вратата се отвори и замахна с крака, който бе развила от койката. Повали първия тъмничар с удар в ръката, втория халоса по тила. Без пютриум ударите й не бяха кой знае колко силни, но повече от това не можеше. Шмугна се покрай втория мъж и блъсна с рамо в корема третия. Не тежеше много, но това бе достатъчно да го принуди да изпусне тоягата — и тя я сграбчи незабавно.
	Когато се упражняваше в ръкопашен бой, Хам винаги държеше да не прибягва до аломантия — и сега това й помогна. Въпреки солидната си подготовка мътните убийци бяха изненадани, че един лишен от метали аломант може да им създаде подобни проблеми, и тя повали още двама по пътя към изхода.
	За съжаление Йомен не беше глупак. Беше пратил толкова много стражници да я пазят, че дори с четирима извън строя те пак я превъзхождаха многократно: в коридора имаше поне двайсет мъже.
	Целта й обаче бе не да ги накара да я спрат, а да им даде това, което очакват. Веднага след като се увери, че „опитът й за бягство“ е обречен на провал, тя остави на един от войниците да я удари през ръцете, изпусна тоягата и отстъпи назад. Войниците, разбира се, я подкосиха, скупчиха се и я затиснаха на земята, докато й оковат ръцете.
	Вин понесе болката стоически. Колко още щеше да издържи без метали, преди да престане инстинктивно да разпалва пютриум? Надяваше се, че няма да й се наложи да открие отговора от горчив опит.
	Войниците я изправиха и я забутаха по коридора.
	Тя не им създаде повече проблеми, но в приемната на Йомен, докато я приковаваха с верига за пейката, се дръпна леко, колкото да си спечели ритник в корема. Изпъшка, сви се на пода до пейката и ловко намаза китките си с натопения в мазнина от кашата долен край на ризата си. Дотук планът й вървеше добре — изплашените от опита й да ги нападне пазачи бяха пропуснали да я претърсят.
	— Нали не мислите, че можете да избягате без помощта на метали? — попита Йомен.
	Отново стоеше с гръб към нея, но този път зад прозореца бе тъмно. На Вин й се стори странно да види как мъглите се вихрят зад стъклото. Повечето скаа не можеха да си позволят стъклени прозорци, а пък благородниците предпочитаха цветни витражи. Тъмнината зад прозореца на Йомен бе като дебнещо чудовище, мъглите — неговата козина, забърсваща стъклото.
	— Всъщност знаех, че няма да ви укротя лесно — продължи Йомен. — От предишните доклади научих, че сте опасна, и взех необходимите мерки. Виждате ли, аз…
	Вин не му остави време да довърши. Имаше само два начина да избяга от града — първият бе да се сдобие с аломантични метали, вторият — да вземе Йомен в плен. Планираше да изпробва и двата.
	Измъкна омазнените си китки от оковите, които й бяха сложили, докато кожата й бе още суха, без да обръща внимание на болката, скочи, измъкна сребърните винтове, които бе отвъртяла от койката, и ги хвърли към войниците.
	Те, разбира се, извикаха изненадано и се хвърлиха на пода, убедени, че ги напада със Стоманен тласък. Собствената им подготовка и страховете им сега работеха срещу тях — защото Вин не разполагаше със стомана. Винтовете отскочиха от стената и се посипаха по пода, но войниците продължаваха да лежат объркани. Вин успя да преполови разстоянието до Йомен, преди първият да се надигне.
	Йомен се обърна. Както винаги носеше малко топче атиум на челото си. Вин се хвърли към него.
	Йомен отстъпи нехайно встрани. Вин направи нов опит, като първо се наведе вляво, после се опита да го удари с лакът в корема. Атаката й не успя — Йомен отново се дръпна, все така сключил ръце зад гърба си.
	Тя познаваше добре изражението му. Изражение, говорещо за превъзходство. Йомен несъмнено нямаше кой знае какъв боен опит. Но се измъкваше от атаките й с лекота.
	Той гореше атиум.
	Вин спря. „Нищо чудно, че носи това топче на челото си — помисли си. — То е за извънредни случаи“. По усмивката му виждаше, че наистина предугажда ходовете й. Знаеше, че ще опита нещо, и я подмамваше, позволяваше й да се приближи. Но винаги бе извън опасност.
	Войниците най-сетне се изправиха, но Йомен вдигна ръка и ги спря. След това посочи пейката. Вин покорно се върна при нея и седна. Безсмислено бе да опитва каквото и да било, докато Йомен гореше атиум.
	Веднага щом седна пред нея се появи Гибелта в облика на Рийн — сякаш изплува от тъмен пушек. Никой от присъстващите не реагира — само тя я виждаше.
	Вин не й обърна внимание, а погледна Йомен в очите.
	— Вие сте Мъглороден.
	— Не — рече той и поклати глава. Но не се обърна към прозореца. Стоеше пред нея и на лицето му се четеше напрежение. Вероятно бе изгасил атиума — металът бе твърде ценен, за да го гори непрестанно, — но го държеше в резерв и следеше движенията й и за най-малкия признак на нова атака.
	— Не? — повтори Вин и вдигна скептично вежди. — Йомен, преди малко горяхте атиум.
	— Мислете каквото искате — заяви Йомен. — Но знайте едно: аз не лъжа. Никога не се е налагало да прибягвам до лъжи, особено сега, когато светът е пред своя край. Хората се нуждаят да чуват истината от онези, които следват.
	Вин се намръщи.
	— Както и да е, време е — допълни Йомен.
	— За какво? — попита Вин.
	Йомен кимна.
	— Да. Извинявам се, че ви оставих толкова дълго в килията. Имах друга грижа.
	„Елънд — помисли Вин. — Какви ли ги върши? Толкова съм сляпа!“
	Погледна Гибелта, която клатеше глава, сякаш разбираше много повече, отколкото се казваше, и пак се обърна към Йомен.
	— Не можах да разбера. Време за какво?
	— Време да взема решението за вашата екзекуция, лейди Вин.
	„Аха — рече си Вин. — Така значи“. Покрай срещите с Гибелта и плановете за бягство съвсем бе забравила за решението на Йомен да й позволи да се „защитава“, преди да я екзекутира.
	Гибелта отиде до Йомен и го заобиколи бавно, сякаш да го огледа отвсякъде. Кралят принудител не сваляше очи от Вин. Дори да виждаше Гибелта, не го показваше с нищо. Вместо това даде знак на един от войниците и той отвори вратата. Влязоха неколцина принудители със сиви раса.
	— Кажете ми, лейди Венчър — рече Йомен, — защо дойдохте във Фадрекс?
	Вин кимна към принудителите.
	— Мислех, че няма да има процес. Нали споменахте, че не ви трябват подобни неща.
	— Аз пък мисля — отвърна Йомен, — че не бихте имали нищо против едно протакане. Дори ако се касае за процес.
	Протакането означаваше и повече време за размисъл — а също и за опит за бягство.
	— Защо дойдохме ли? — попита Вин. — Защото знаехме, че под вашия град се намира един от складовете с припаси на лорд Владетеля.
	Йомен повдигна вежди.
	— Откъде научихте за това?
	— Открихме друг склад — отвърна Вин. — И там имаше указания, сочещи към Фадрекс.
	Йомен кимна замислено. Вин виждаше по лицето му, че й вярва, но имаше… нещо друго. Изглежда, си правеше заключения, които тя не разбираше, или по-скоро не разполагаше с нужната информация, за да разбере.
	— А какво ще кажете за опасността, която смятате, че представлява за вас моето кралство? — попита той. — Това няма ли никаква връзка с нашествието в нашите земи?
	— Не мисля — отвърна Вин. — Но пък Сет от доста време настояваше Елънд да тръгне насам с армията.
	Принудителите си зашушукаха. Йомен стоеше, скръстил ръце, и я разглеждаше. Вин усети нарастващо безпокойство. От години не се бе чувствала толкова безпомощна — всъщност от времето, когато бе живяла с бандата на Кеймън. Не беше така дори когато се изправи срещу лорд Владетеля. Йомен сякаш виждаше в нея само инструмент.
	Въпросът бе за какво? И как да се възползва от нуждите му, за да я остави достатъчно време жива, че да успее да избяга?
	„Постарай се да станеш незаменима — я учеше навремето Рийн. — Така, че главатарят на бандата да не може да се раздели с теб, без да изгуби част от силата си“. Дори сега гласът на брат й продължаваше да шепне в ума й. Но дали това бяха спомени, или отново се намесваше Гибелта? Каквото и да бе, съветът изглеждаше добър.
	— Значи дойдохте тук с ясното намерение да ни нападнете? — попита Йомен.
	— Елънд възнамеряваше първо да преговаря — предпазливо каза Вин. — Но и двамата знаехме, че е трудно да си играеш на дипломация, когато си разположил армия пред градските стени.
	— Признавате, че сте завоеватели. — Йомен кимна. — Вие сте по-честна от мъжа си.
	— Йомен, Елънд е по-честният от двама ни — каза Вин подравнено. — Това, че интерпретира нещата различно от мен, не означава, че е нечестен, когато изразява мнението си.
	Йомен повдигна вежди, вероятно изненадан от бързината на отговора й.
	— Звучи резонно.
	Струваше й се странно да разговаря с него. От една страна, двамата бяха съвсем различни. Той бе чиновник, доскорошен принудител, мършавото му тяло говореше, че е прекарал живота си сред формуляри и документи. Тя бе дете на улицата, с опит в битки и убийства.
	Но маниерите му, начинът, по който говореше, приличаха на нейните. „Може би и аз щях да съм такава, ако не се бях родила скаа? Отпуснат чиновник вместо винаги готов за действие боец?“
	Докато Йомен я разглеждаше, Гибелта пак бавно описа кръг около него и каза тихо:
	— Този човек е пълен провал.
	Вин я погледна за миг. Гибелта поклати глава.
	— Би могъл да причини такива разрушения, ако бе излязъл от града, вместо да се свира зад стените и да се моли на един мъртъв бог. Хората щяха да го последват. Но все не можех да установя траен контакт с него. Не всеки план може да е успешен, особено когато зависи от волята на глупаци като този.
	— И тъй — заговори отново Йомен, — дойдохте в моя град, защото научихте за складовете и се страхувахте, че управлението на лорд Владетеля може да се възстанови.
	— Не съм казвала подобно нещо — рече Вин и се намръщи.
	— Казахте, че се боите от мен.
	— Само като враждебно настроена сила, превзела този град.
	— Не съм го превземал — възрази Йомен. — Просто го върнах, заедно с прилежащата му област, на законното управление. Но това не е тема на нашия разговор. Искам да ми кажете за тази ваша религия, която проповядват последователите ви.
	— Църквата на Оцелелия?
	— Да. Вие сте един от водачите, ако не се лъжа?
	— Не — рече Вин. — Те ме почитат. Но никога не съм се чувствала като част от тази религия. Всъщност тя е съсредоточена основно върху Келсайър.
	— Оцелелия от Хатсин. — Йомен поклати глава. — Той е мъртъв. Как е възможно хората ви да го почитат?
	Вин сви рамене.
	— Сигурно са свикнали да се прекланят пред богове, които не могат да видят.
	— Може би — рече Йомен. — Чел съм за подобни неща, макар че ми е трудно да ги разбера. Вяра в невидимо божество — какъв смисъл може да има в това? Защо да отхвърлят един бог, с когото са живели толкова дълго — и когото са можели да видят с очите си, — за да го заменят с мъртво божество? С човек, убит от самия лорд Владетел.
	— А вие не правите ли същото? — попита Вин. — Не почитате ли лорд Владетеля?
	— Той не е мъртъв — заяви Йомен.
	Вин го погледна изненадано.
	— Така е — продължи Йомен, забелязал объркването й. — Не съм го виждал, нито съм чувал за него, откакто изчезна. Но не вярвам в съобщенията за смъртта му.
	— Мъртъв е — рече Вин. — Можете да ми вярвате.
	— Боя се, че не ви вярвам — отвърна Йомен. — Разкажете ми за онази вечер. Опишете точно какво се случи.
	И Вин го направи. Разказа му как я бяха заловили, за бягството си със Сейзед. За решението си да се бие с лорд Владетеля и за това как бе използвала Единайсетия метал. Пропусна само странната случка с мъглите, но описа подробно почти всички останали събития — включително теорията на Сейзед за това как лорд Владетеля се е сдобил с безсмъртие, като е използвал комбинацията от ферохимия и аломантия.
	Йомен я слушаше внимателно. Не я прекъсна нито веднъж и докато говореше, Вин почувства нарастващо уважение към него. Той искаше да чуе нейния разказ, макар да не й вярваше. Йомен бе човек, привикнал да приема информацията такава, каквато е — като поредното средство, което може да бъде използвано дори ако не вярваш на приносителя му.
	— Така умря той — довърши Вин. — Аз лично го прободох в сърцето. Възхищавам се на вярата ви, но тя не може да промени случилото се.
	Йомен мълчеше. Останалите принудители — насядали на тяхната пейка — бяха пребледнели. Вин знаеше, че това признание сигурно ще ги накара да я намразят, но по някаква причина усещаше, че искреността може да й бъде от полза. Винаги бе смятала така.
	„Странно признание за човек, израсъл сред крадци“ — помисли си тя. Гибелта, изглежда, бе изгубила интерес към разговора и се бе отдалечила към прозореца.
	— Това, което искам да разбера — рече Йомен, — е защо лорд Владетеля е сметнал за нужно да ви накара да си помислите, че сте го убили.
	— Не чухте ли какво ви разказах току-що? — попита Вин.
	— Чух — отвърна спокойно Йомен. — Но не забравяйте, че вие сте моя пленница — при това само на крачка от смъртната присъда.
	Вин нямаше какво да каже на това.
	— Намирате думите ми за абсурдни? — попита Йомен. — По-абсурдни дори от вашите? Представете си как изглеждате в моите очи, когато заявявате, че сте убили човек, който смятам за бог. Не е ли по-вероятно той да е искал това да се случи? Ако е тъй, значи той все още съществува, гледа ни отнякъде…
	„Затова значи е всичко — осъзна тя. — Затова ме залови, затова искаше да разговаря с мен. Той е убеден, че лорд Владетеля все още е жив. Иска само да открие какво стои зад всичко това. Чака от мен доказателството, от което отчаяно се нуждае“.
	„Вин, защо не искаш да си част от религията на скаа?“ — прошепна й Гибелта.
	Тя се обърна към нея и Йомен като че ли забеляза, че гледа нещо друго в празното пространство.
	„Защо? — повтори Гибелта. — Защо да не те почитат? Всички тези щастливи скаа? Които те гледат с надежда?“
	— Лорд Владетеля със сигурност стои зад всичко това — каза високо Йомен. — Което значи, че иска светът да вижда във вас неговата убийца. Иска скаа да се прекланят пред вас.
	„Защо? — повтори Гибелта. — Кое те притеснява? Дали защото не можеш да им дадеш надежда? Как наричаха онзи, когото трябваше да замениш? Оцелелия? Израз, по-присъщ на Съхранението, струва ми се…“
	— Може би той възнамерява да се завърне тържествено — продължаваше Йомен. — Да ви победи, да ви свали от пиедестала и да докаже, че вярата в него е единствената истинска вяра?
	„Защо не го направиш?“ — попита в главата й Гибелта.
	— Инак защо би искал да ви почитат? — попита високо Йомен.
	— Те грешат! — почти извика Вин и вдигна ръце, сякаш за да прогони мислите си. Да престане да изпитва вина.
	Йомен втренчи поглед в нея.
	— Те грешат за мен — продължи Вин. — Не почитат мен, а това, което смятат, че трябва да бъда. Но аз не съм Наследница на Оцелелия. Не направих това, което направи Келсайър. Той ги освободи.
	„Ти ги завладя“ — прошепна Гибелта.
	— И вие грешите. — Вин погледна Йомен в очите. — Лорд Владетеля няма да се върне.
	— Казах ви, че…
	— Да — прекъсна го Вин. — Той наистина няма да се върне. Защото не е необходимо. Аз заех мястото му.
	Елънд все се безпокоеше да не се превърне в новия лорд Владетел, но Вин смяташе тревогите му за напразни. Не той бе завладял и променил империята, тя го беше направила. На нея се бяха подчинили кралете.
	Беше постъпила точно като лорд Владетеля. Някога се появил Герой, лорд Владетеля го убил и взел силата от Кладенеца на Възнесението. Вин бе убила лорд Владетеля и бе взела същата сила. Вярно, беше се отказала от нея, но бе изпълнила предназначението си.
	Сега вече всичко й се изясни. Причината, поради която скаа я почитаха и я наричаха своя спасителка. Изведнъж ролята й в тази история зае подобаващото й се място.
	— Йомен, аз не съм Наследница на Оцелелия — заяви тя изненадващо и за самата себе си. — А на лорд Владетеля.
	Той поклати глава.
	— Когато ме залови — продължи тя, — се зачудих защо не ме уби. Мъглородна противничка? Защо просто не ме премахна и да приключиш с това? Твърдеше, че искаш да ме съдиш, но причината не е тази. Знаех, че имаш друг мотив. И сега знам какъв е. — Тя го погледна в очите. — Ти заяви, че смяташ да ме екзекутираш заради убийството на лорд Владетеля, но току-що призна, че го смяташ за жив. Каза, че ще се върне, за да ме свали от поста, което означава, че не можеш да ме убиеш — ако не искаш да попречиш на плановете на твоя бог.
	Йомен й обърна гръб.
	— Ти не можеш да ме убиеш — продължи тя. — Не и докато не разбереш какво точно е мястото ми в твоята вяра. Затова ме остави жива и ме доведе тук да разговаряме. Нуждаеш се от сведения, които само аз мога да ти предоставя — измисли този процес, за да научиш какво е станало в онази нощ. За да се убедиш, че твоят бог е още жив.
	Йомен мълчеше.
	— Признай го. Нищо не ме заплашва тук — добави тя и пристъпи към него.
	В този момент Йомен се раздвижи. Стъпките му изведнъж се забързаха — той не притежаваше бързината, осигурена от пютриума, нито умението на воин, но движенията му бяха точни. Тя отскочи инстинктивно, но атиумът му позволи да предвиди хода й преди още да го помисли и той я хвърли на пода и притисна гърба й с коляно.
	— Може още да не ви убия, лейди Венчър — каза съвсем спокойно, — но това не значи, че не сте в опасност.
	Вин изстена.
	— Искам нещо от вас — каза той. — Нещо встрани от обсъжданите теми. Искам да кажете на мъжа си да оттегли армията си.
	— И защо да го правя? — попита Вин, прикована върху студените плочи.
	— Защото — заяви Йомен — вие твърдите, че сте на страната на правото, и същевременно посягате към запасите на моя народ. Ала сега вече знаете, че ще ги използвам правилно, за доброто на моите поданици. Ако вашият Елънд е наистина толкова справедлив, колкото твърди, не би погубил невинни хора, за да се сдобие с храна, която да използва за войниците си.
	— Ние можем да се грижим за прехраната си — каза Вин. — Имаме достатъчно светлина в Централната област, докато при вас вече е тъмно. Семената в складовете няма да ви свършат работа!
	— Тогава да търгуваме.
	— Нали не искаше да преговаряш с нас!
	Йомен я пусна. Тя разтърка врата си, надигна се и го погледна ядосано.
	— Йомен, не става въпрос само за храната в подземието. Другите четири склада вече са наши. Но лорд Владетеля е оставил в тях напътствия. В подземията има нещо, което може да ни спаси.
	Йомен изпръхтя презрително.
	— Бяхте там толкова време и не прочетохте надписа?
	— Разбира се, че го прочетох.
	— Тогава трябва да знаете, че в тези подземия няма нищо повече. Вярно е, че са част от неговия план. И по някаква причина едно от условията в този план е хората да го мислят за мъртъв. Но вече ви е известно какво е написал там. Защо тогава ви трябва моят град?
	„Защо тогава ви трябва моят град?“ Истинската причина се спотайваше някъде в съзнанието й. Елънд винаги я бе смятал за второстепенна, но тя усещаше неуловим призив.
	— Много добре знаеш защо трябва да превземем града — каза тя. — Докато атиумът е у теб, имаме причина да те нападнем.
	— Атиумът? — попита Йомен учудено.
	Гибелта се приближи с внезапно пробуден интерес.
	— Да, атиумът. Запасите на лорд Владетеля.
	— О, това ли било? — Йомен се засмя. — Значи всичко е заради атиума? Но той е безполезен!
	Вин се намръщи.
	— Безполезен? Това е най-голямата ценност в цялата Последна империя!
	— Така ли? — попита Йомен. — И колко са тези, които могат да го горят? Колко благороднически Къщи оцеляха, за да могат да плетат дребните си интриги и да жадуват за повече власт, опитвайки се да изврънкат от лорд Владетеля атиум? Лейди Венчър, атиумът бе ценен, докато заемаше своето място в икономиката на империята. Без висша класа, която да е зависима от него, той няма никаква стойност. — Йомен поклати глава. — Какво е по-важно за умиращ от глад — къшей хляб или сандъче атиум, с който не може да се нахрани, който не може да използва или да продаде?
	Махна на войниците да я отведат, отново й обърна гръб и добави:
	— Атиумът не ми помогна с нищо, освен, може би, да се справя с вас. Храната е по-важна. Лорд Владетеля ми остави богатства, с чиято помощ да възстановя властта му. Важното е да разбера какво очаква да предприема сега.


	61.


	Не се учудвам, че през онези дни обръщахме твърде голямо внимание на мъглите. Но от това, което научих за светлината и отглеждането на растения, си давам сметка, че посевите ни не са били толкова заплашени от мъглите, колкото се бояхме. Може би дори щяхме да открием култури, които не се нуждаят от светлина, за да виреят.
	Вярно е, че мъглите убиваха, но процентът на поразените не беше толкова висок, че да се страхуваме за оцеляването на нашия род. Саждите бяха истинският проблем. Димът изпълваше атмосферата, черната пепел покриваше всичко, саждивите кратери не спираха да бълват… Ето кое в края на краищата щеше да погуби света.


	— Елънд! — възкликна Хам, който бе излязъл от лагера да го посрещне. — Ти се върна!?
	— Изненадан ли си?
	— Разбира се, че не — отвърна Хам малко припряно. — Съгледвачите докладваха, че са те видели.
	„Не си изненадан, че се върнах — помисли Елънд. — А че съм още жив. Нима си смятал, че ще избягам и ще позволя да ме убият, или че ще ви изоставя и ще тръгна да се скитам по широкия свят?“
	Но не това го вълнуваше сега. Ето защо той се усмихна, тупна Хам по рамото и погледна към лагера. Изглеждаше странно с купчините сажди от всички страни. Сякаш бе закопан на няколко метра под земята. Имаше толкова много пепел…
	„Нямам време за това. Трябва да вярвам. Да вярвам и да продължавам напред“.
	На връщане към лагера бе мислил за мъгливия призрак. Наистина ли му казваше, че не трябва да напада Фадрекс, или той просто възприемаше жестовете му погрешно? И какво искаше да му внуши, когато сочеше стъклениците с метали?
	До него Хам гледаше втрещено армията колоси. Встрани от лагера бе другият отряд колоси — също под контрол на Елънд. Макар че бе натрупал достатъчно опит да налага волята си на тези същества, Елънд все още предпочиташе да ги държи близо до себе си. Така му беше по-спокойно.
	— Двайсет и осем хиляди? — попита Хам изумено. — Поне така ми докладваха съгледвачите.
	— Да. Не си давах сметка колко голяма армия е това. С такава сила…
	„Общо стават трийсет и седем хиляди. Повече от достатъчно, за да атакуваме Фадрекс“.
	Вече се изкачваха към лагера. Елънд беше капнал, но все още не му трябваше пютриум, за да върви.
	— Някакви вести от Вин? — попита с надежда, макар да знаеше, че ако е успяла да избяга, вече щеше да го е намерила.
	— Докато те нямаше, пратихме вестоносец в града — отвърна Хам. — Йомен отвърна, че ще пусне един от нашите, за да потвърди, че Вин е жива. Използвахме твоето име, тъй като решихме, че ще е най-добре Йомен да не разбере за отсъствието ти.
	— Добре сте направили.
	— Оттогава мина доста време. Никакви вести от нея.
	— Знам, че е жива — каза Елънд.
	— И аз вярвам в това.
	Елънд се усмихна.
	— Не става въпрос само за вяра, Хам. — И кимна към колосите. — Преди да я заловят й предадох част от тях. Ако беше мъртва, те щяха да се разбеснеят. Но докато е жива — независимо дали има метални запаси, — тя е свързана с тях.
	— Щеше да е добре, ако ни го беше казал, Ел.
	— Зная — отвърна Елънд. — Лесно е да забравиш колко много държиш с волята си — дори не се бях замислял, че някои от колосите при лагера не са мои. Разположете постове да ги следят. Ако започнат да се бунтуват, ще ги овладея.
	— А можеш ли да се свържеш с нея чрез тях?
	Елънд поклати глава. Как да му обясни? Контролирането на колосите бе деликатно занятие — умовете им трудно възприемаха нещо повече от най-простите команди. Не можеше да им даде сложни задачи, нито да ги накара да предадат съобщение или да им обясни как да постигнат нещо. Просто им казваше „направете това“ и те го слушаха.
	— Пратихме съгледвачи в Централната област, но… — обади се Хам с тревожен глас.
	— Но?
	— Повечето не се върнаха. Никой не знае какво е станало с Демоа и хората му — надяваме се да са стигнали Лутадел, но столицата е в тежко положение. Онези, които се върнаха, донесоха обезпокоителни новини. Изгубили сме много от градовете, които завзе тази година. Хората гладуват, селата обезлюдяват. Бежанците оставят след себе си трупове в пепелта.
	Елънд затвори очи. Но Хам не беше свършил.
	— Носят се слухове за цели градове, погълнати от трусове. Градът на крал Лекал бил залят от лава, изригнала от близкия кратер. От седмици нямаме вести от Джанарл, сякаш цялата му армия е изчезнала безследно, а в Северната област цари хаос. Южната пък е обхваната от пожари… Елънд, какво ще правим?
	Елънд продължи да крачи по отъпканата в пепелта пътека. Вече влизаха в лагера. Войниците го гледаха и си шепнеха.
	— Ще им помогнем, Хам — отвърна Елънд. — Няма да се предаваме.
	Хам кимна, но каза:
	— Знаеш ли, преди да предприемеш каквото и да било, май няма да е зле да се преоблечеш…
	Елънд се погледна и едва сега си даде сметка, че е с черната униформа, опръскана с кръвта на избитите колоси и покрита със саждиви петна. Може би тъкмо видът му предизвикваше объркване сред войниците.
	„Свикнали са да ме виждат с бяла униформа. А не изцапан с кръв от битка“.
	Не беше сигурен дали това вече има някакво значение.
	Сет го чакаше в стола си пред входа на шатрата му.
	— Още колоси?
	Елънд само кимна.
	— Значи ще нападнем? — попита обнадеждено Сет.
	Елънд се замисли.
	Мъгливият дух очевидно не искаше да напада. Но Елънд не знаеше какво всъщност очаква от него — и изобщо дали трябва да му вярва. Имаше ли право да изложи на опасност бъдещето на империята си въз основа на неясни напътствия, давани от някакъв призрак сред мъглите?
	Трябваше по някакъв начин да проникне в подземието, а не можеше да си позволи продължителна обсада. А и атаката, изглежда, бе единственият начин да спасят Вин. Йомен никога няма да я пусне доброволно — Елънд или трябваше да продължи обсадата, или да щурмува. Вярно, така рискуваше Вин да бъде екзекутирана, но да позволи на Йомен да я използва като разменна монета бе не по-малко опасно.
	„Аз трябва да съм този, който взема трудните решения — каза си той. — Нали това се опитваше да ми каже Вин на бала — че мога да съм едновременно човекът Елънд и Елънд владетелят. Доведох тези колоси, защото знаех, че ще ми потрябват. Сега е времето да ги използвам“.
	— Подгответе атаката — каза той. — Но така, че Йомен да не се усети. Ще нападнем призори, изненадващо. Първо ще хвърлим колосите, за да пробият отбранителната линия. След това влизаме в града и поемаме контрола.
	„Рискуваме живота на Вин. Но ще превземем подземието и ще отнесем нови припаси в Лутадел. А после ще оцелеем, докато можем“.


	62.


	Предполагам, че Аленди — човекът, когото Рашек убил — е бил Мъглив, най-вероятно Търсач. Но в онези дни аломантията е била съвсем различна и много рядко срещана дарба. Днешните аломанти са само далечни наследници на онези, които са получили късчета от силата на Съхранението. Те са били родоначалниците на бъдещите благородници и също така хората, провъзгласили Рашек за свой император.
	Силата в онези няколко късчета била толкова концентрирана, че можела да се съхрани през десетки поколения.


	Сейзед спря на прага на стаята. Дух лежеше в леглото, целият увит в превръзки. Не бе идвал в съзнание от пожара насам и Сейзед не знаеше дали изобщо ще се свести. Дори да оцелееше, Дух щеше да е покрит с ужасяващи белези за цял живот.
	„Само че — каза си Сейзед — това доказва нещо. Момчето не гори пютриум“. Ако Дух можеше да гори пютриум, щеше да оздравее много по-бързо. За всеки случай Сейзед му бе налял стъкленица пютриумен разтвор в устата, но това не промени нищо. Момчето не се бе превърнало по някакъв тайнствен начин в Главорез.
	В известен смисъл това го успокои. Защото означаваше, че светът все още следва естествените си закони.
	До леглото седеше Белдре. Идваше всеки ден да наглежда младежа. Оставаше при него повече, отколкото при Куелион. Гражданина беше със счупена ръка и имаше и няколко рани, но нищо, което да му застрашава живота. Все още държеше властта, макар че всъщност Бриз управляваше града, но изглеждаше някак… усмирен. И навярно бе склонил да сключи съюз с Елънд.
	Сейзед намираше за странно, че Куелион така бързо бе променил намеренията си. В края на краищата с идването си те бяха посели хаос и едва не го бяха убили. А сега той изслушваше кротко предложенията им. Сейзед не можеше да се отърси от подозрителността си. Е, времето щеше да покаже.
	Белдре повдигна очи към Сейзед, усмихна се и стана.
	— Моля ви, лейди Белдре — каза той. — Не е нужно да ставате.
	Тя седна, а Сейзед се приближи до леглото, огледа превръзките на момчето и провери състоянието му — сравняваше резултатите с онова, което знаеше от медицинските си металоеми. Белдре го гледаше мълчаливо.
	Щом приключи, той се обърна да си тръгне, но гласът на Белдре зад гърба му го спря.
	— Благодаря ви.
	Сейзед спря и се обърна към нея.
	Тя кимна към Дух.
	— Мислите ли… искам да кажа… има ли промяна в състоянието му?
	— Боя се, че не, лейди Белдре. Не мога да ви обещая, че ще се поправи.
	Тя се усмихна уморено и се наведе над ранения младеж.
	— Ще се оправи.
	Сейзед се намръщи.
	— Той не е обикновен човек — продължи Белдре. — Той е особен. Не зная какво направи с брат ми, но сега той е такъв, какъвто беше преди да го обземе това безумие. И градът. Хората отново са изпълнени с надежда. Точно както искаше Дух.
	„Надежда — помисли си Сейзед, загледан в очите й. — Тя наистина го обича“.
	В известен смисъл това му се стори глупаво. От колко време Белдре познаваше младежа всъщност? Само от няколко седмици. И през този кратък период Дух не само бе спечелил любовта й, но и бе станал герой за жителите на този град.
	„Тя вярва, че ще оздравее — помисли си Сейзед. — А първото, което си помислих аз, е колко се радвам, че не е Пютриумен юмрук“. Наистина ли душата му бе закоравяла толкова много? Само преди две години се бе влюбил в жена, която през целия си живот го бе укорявала. Жена, с която бе прекарал няколко незабравими дни.
	Обърна се и излезе от стаята.
	Закрачи по коридора на благородническата къща, която бяха избрали за щаб. Беше приятно да е заобиколен от стени и прозорци вместо от стелажи и камък.
	На бюрото му го чакаше разтворената изцапана със сажди папка. До края на купчината оставаха само десетина листа.
	Сейзед си пое дълбоко дъх и седна. Време беше да приключва.


	Късно на следващата сутрин обърна и последния лист. Беше прегледал набързо оставащите религии и за щастие вече нямаше нищо, което да му отвлича вниманието. Беше убеден, че им е отделил достатъчно време.
	Въздъхна уморено — не само от недоспиване. Чувстваше се… изпразнен. Беше приключил със задачата. След дълги години упорита работа бе прегледал всички събрани от него религии. И ги бе отхвърлил до последната.
	Странно колко много общи черти имаха. Повечето изискваха абсолютна вяра и отхвърляха всички останали учения. Почти всички споменаваха задгробния живот, макар да не можеха да предоставят доказателства за съществуването му. Повечето имаха свой бог или свои богове, но с нищо не потвърждаваха ученията им. И всяка една бе изпълнена с противоречия и логически непоследователности.
	Как можеха хората да вярват в нещо, което от една страна проповядва обич, а от друга изисква да бъдат избивани неверниците? Как приемаха вяра без доказателства? Как можеха да слушат за чудеса, случили се в миналото, и да преглъщат нескопосните обяснения защо те не се случват и сега?
	И накрая, разбира се, последната черна снежинка върху купчината — онова, което никоя от тези религии не бе в състояние да потвърди. Всички заявяваха, че вярващите ще бъдат възнаградени. И всички нямаха отговор за това защо боговете им позволяват вярващите да бъдат оковавани, поробвани, измъчвани и дори убивани от еретика Рашек, известен като лорд Владетеля.
	Изчетените вече докрай листове на бюрото пред него доказваха, че няма такова нещо като истина. Нито една от тези религии не можеше да му върне Тиндуил. Нямаше скрити божества, които да бдят над последователите си, противно на твърденията на Дух. Сейзед отпусна ръка на последния обърнат лист и изведнъж цялата мъка, която бе сдържал толкова дълго, се стовари върху него. Тази папка бе неговата последна отбранителна линия.
	Болката бе нетърпима. Това значи беше безвъзвратната загуба. Болка и отчаяние, като бодлива тел, която пристяга гърдите ти и не ти дава да дишаш. Имаше чувството, че е в капан и че плаче безутешно в очакване да настъпи смъртта.
	„Не! — помисли си. — Трябва да има нещо…“
	Бръкна под бюрото и потърси с треперещи пръсти металоемите. Но вместо тях извади дебела книга. Сложи я на бюрото до папката и я отвори на случайна страница. На листа имаше думи, изписани с два различни почерка. Единият бе равен, обработен. Неговият. Другият издаваше напрегнатост и решителност. Почеркът на Тиндуил.
	Погали страницата с пръсти. Двамата с Тиндуил бяха написали тази книга заедно, докато изучаваха старателно всички разкази, легенди и предания, свързани с Героя на времето. В онези далечни дни преди Сейзед да изгуби надежда.
	„Това е лъжа — помисли той и стисна ръката си в юмрук. — Защо се залъгвам? Все още ме е грижа. Никога не съм губил надежда. Ако я бях изгубил, нямаше да продължавам да търся. Ако не ме интересуваше, нямаше сега да ме боли“.
	Келсайър му бе говорил за това. А после и Вин. Но Сейзед не бе очаквал някога да изпитва подобни чувства. Кой би могъл да го нарани толкова дълбоко или да го накара да се чувства предаден? Той не беше като другите. Твърдеше го не от арогантност, а защото се познаваше добре. Прощаваше на околните, понякога дори прекалено. Просто не беше от хората, които се чувстват огорчени.
	Ето защо бе смятал, че никога няма да изпитва подобни чувства. И затова не бе готов да бъде предаден от единственото, което смяташе за безпогрешно.
	Не можеше да вярва. Ако вярваше, това би означавало, че бог — или вселената, или каквото там бди над хората, се е провалило. По-добре да вярваш, че няма нищо. Тогава всички неуредици на света се превръщат в случайности. А не защото някой бог е допуснал да станат.
	Погледна разтворената книга и видя между страниците да се подава малко късче хартия. Извади го и се изненада, че е рисунката на цвете, която му бе подарила Вин — същата, която бе носила със себе си жената на Келсайър. Рисунката, от която бе черпила надежда. Спомен за света, съществувал преди лорд Владетеля.
	Погледна нагоре. Дъските на тавана бяха озарени от червеникавата светлина на залеза.
	— Защо? — прошепна. — Защо ме изостави? Научих всичко за теб. Прерових религиите на петстотин народа. Проповядвах името ти пред хора, отдавна изгубили досег с вярата. Защо ме лиши от надежда, когато другите имат вяра? Защо ме остави да се съмнявам? Не трябваше ли точно аз да съм най-вярващият от всички? Не трябваше ли познанието да ме защити?
	Ала всъщност тъкмо вярата го бе направила скептичен. „Това е доверието — помисли си той. — Да предоставиш на друг сила над теб. Сила да те наранява“. Затова се бе отказал от металоемите. Затова бе решил да изучи всички религии и да открие такава, която няма слаби страни. За да не пострада отново.
	Толкова логично. По-добре да не вярваш, отколкото да се окаже, че си сгрешил. Защо се опитваше да говори с небесата? Там нямаше нищо.
	Никога не е имало.
	Чу гласове откъм коридора:
	— Мило кученце — казваше Бриз, — надявам се да останеш поне още един ден.
	— Не — отвърна кандрата ТенСуун с нисък ръмжащ глас. — Трябва да открия Вин колкото се може по-скоро.
	„Дори кандрата — помисли Сейзед. — Дори едно нечовешко създание има повече вяра от мен“.
	Но как биха могли да го разберат? Стисна очи, усетил събиращите се издайнически сълзи. Това беше най-ужасната болка — болката от това да бъдеш предаден. Защото той вярваше. И когато най-силно се нуждаеше от надежда, получи само празнота.
	Взе книгата и затвори папката. Погледна към огнището. Най-добре да я изгори.
	„Вяра… — чу глас от миналото. Своя собствен глас, когато говореше на Вин в онзи ужасен ден след смъртта на Келсайър. — Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил…“
	Колко наивен е бил тогава.
	„По-добре да вярваш и да бъдеш предаден — зашепна този път гласът на Келсайър. Това беше един от любимите му девизи. — По-добре да обичаш и да пострадаш“.
	Стисна книгата. Струваше му се толкова безполезна. Написаното вътре лесно можеше да бъде променено от Гибелта. „Вярвам ли в това? — запита се отчаяно. — Как може да вярвам в Гибелта, а не в нещо по-добро?“
	Стоеше неподвижно насред стаята, стиснал книгата и заслушан в гласовете на Бриз и ТенСуун отвън. Тази книга беше символ за него. Тя олицетворяваше провала. Сейзед отново погледна нагоре. „Моля те — помисли. — Искам да вярвам. Наистина го искам. Аз просто… имам нужда от това. От нещо повече от сенки и спомени. Нещо истинско. Нещо вярно. Моля те“.
	— Сбогом, Усмирителю — каза ТенСуун. — Предай поздравите ми на Обявителя.
	Обявителя…
	Сейзед замръзна.
	Тази дума…
	Не смееше да помръдне. После изведнъж отвори вратата и изскочи в коридора. Вратата се затръшна зад гърба му и Бриз подскочи. ТенСуун спря в дъното на коридора и се обърна.
	— Как ме нарече? — попита Сейзед.
	— Обявителя — отвърна ТенСуун. — Не си ли ти този, който пръв обяви лейди Вин за Герой на времето? Щом е тъй, това е твоето звание.
	Сейзед падна на колене и отвори книгата. Прерови страниците и откри една, изписана с неговия почерк. „… Започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето…“ Думи на Куаан, човека, пръв нарекъл Аленди Героя на времето. От тези първи писмени сведения Сейзед и другите бяха добили представа за отдавна изчезналата териска религия и за пророчествата, свързани с Героя на времето.
	— Какво е това? — попита Бриз, наведе се и плъзна поглед по текста. — Хъм. Изглежда, нещо се обърка, мило кученце. Не „Обявител“, а „Светейши свидетел“.
	Сейзед вдигна глава и каза тихо:
	— Това е един от откъсите, променени от Гибелта, Бриз. Когато го писах, имаше друго значение, но Гибелта го промени, за да подмами мен и Вин да осъществим плановете й. Скаа бяха започнали да ме наричат Светейши свидетел. Затова Гибелта промени писанията на Куаан, за да изглеждат пророчески и отнасящи се до мен.
	— Тъй ли? — попита Бриз и се почеса по брадичката. — И какво е пишело преди?
	Сейзед все едно не го чу; взираше се в очите на ТенСуун.
	— Откъде знаеш? Откъде си научил древните териски пророчества?
	ТенСуун клекна и изплези език. После отвърна с въпрос:
	— Стори ми се доста странно, терисецо. Онова противоречие, онзи проблем, който никой досега не е разисквал. Каква е съдбата на носачите, придружавали Рашек и Аленди до Кладенеца на Възнесението?
	Рашек. Човекът, станал лорд Владетеля.
	Сейзед потрепери.
	— Отговорът е лесен, кандра — рече Бриз и размаха бастунчето си. — Всички знаят, че когато се възкачил на престола в Кхлениум, лорд Владетеля направил доверените си приятели благородници. Тъкмо затова аристокрацията в Последната империя се радваше на такова благоволение — защото благородниците са наследници на приятелите на Рашек.
	ТенСуун мълчеше.
	„Не — помисли си с почуда Сейзед. — Това е… невъзможно!“
	— Не би могъл да направи тези носачи благородници.
	— И защо? — попита Бриз.
	— Защото благородниците са аломанти — отвърна Сейзед и се изправи. — А другарите на Рашек са били ферохимици. Ако ги бе направил благородници, тогава…
	— Са можели да се станат в негови съперници — довърши ТенСуун. — Да станат едновременно аломанти и ферохимици, какъвто е бил той, и да притежават същата сила.
	— Да — рече Сейзед. — Посветил е десет века на усилията да лиши терисците от наследствена ферохимия от страх, че някой ден ще се роди друг, владеещ едновременно аломантия и ферохимия. Другарите му, които са го придружили до Кладенеца на Възнесението, са представлявали за него опасност, тъй като са били ферохимици и са знаели какво е направил на Аленди. Така че Рашек по някакъв начин ги е изолирал… може би дори ги е убил…
	— Не — възрази ТенСуун. — Не ги е убил. Вие наричате Отеца чудовище, но той не е зъл. Не е убил другарите си, макар да е осъзнавал заплахата, която представляват за него. Предложил им е сделка. Говорел е директно в умовете им, докато е държал силата на сътворението.
	— Каква сделка? — попита объркано Бриз.
	— Безсмъртие — тихо каза ТенСуун. — В замяна на тяхната ферохимия. Отказали се от нея и от още нещо.
	Сейзед гледаше съществото пред себе си — създание, което разсъждаваше като човек, а имаше формата на животно.
	— Отказали са се от… човешкото — прошепна той.
	ТенСуун кимна.
	— Живи са, нали? — попита Сейзед и пристъпи напред. — Спътниците на лорд Владетеля? Същите онези терисци, които се изкачили заедно с него до Кладенеца?
	— Ние ги наричаме Първото поколение — отвърна ТенСуун. — Основателите на народа на кандра. Отецът преобразил всички живи ферохимици в мъгливи духове и дал началото на нашата раса. Но на приятелите си върнал разума с помощта на хемалургични клинове. Не се справи добре с работата си, Пазителю. Очаквах да измъкнеш тези сведения от мен много преди да си тръгна.
	„Защото бях глупак — помисли Сейзед и преглътна сълзите си. — Какъв глупак само!“
	— Какво става тук? — попита намръщено Бриз. — Сейзед? Скъпи ми човече, защо си толкова разстроен? Какво означават думите на тази кандра?
	— Означават надежда — отвърна Сейзед, върна се забързано в стаята и почна да си събира багажа. Чакаше го път.
	— Надежда? — повтори Бриз и надзърна през вратата.
	Сейзед го погледна през рамо. Кандрата също се бе приближила и стоеше в коридора.
	— Териската религия, Бриз — каза Сейзед. — Същата тази, заради която е била основана моята секта, моят орден, религията, която търсим от толкова време. Тя е жива. Не е изписана с думи, които могат да бъдат променени и изопачени. Жива е в умовете на хора, които я упражняват. Териската религия не е изчезнала!
	Това означаваше още една религия, която да бъде добавена в списъка. Изследването му не бе приключило.
	— Побързай, Пазителю — каза ТенСуун. — Бях готов да тръгна без теб, след като всички ме увериха, че си изгубил интерес към подобни неща. Но ако ме придружиш, ще ти покажа пътя към Родината — той е близо до този, на който се надявам да открия Вин. Дано успееш да убедиш Първото поколение в онова, в което аз не можах.
	— И то е? — попита Сейзед, без да спира да си събира багажа.
	— Че краят е близо.


	63.


	Неведнъж Гибелта се е опитвала да промуши с клинове телата на други членове на групата. Макар че някои събития говорят за това колко лесно поставя хората под свой контрол, в действителност не е така.
	Въвеждането на метален клин на подходящото място — или в подходящ момент — е невероятно трудно дори за лукаво същество като Гибелта. Например тя положила много усилия да промуши както Елънд, така и Йомен. Елънд се измъквал всеки път, както става в полето край малкото градче с предпоследното скривалище.
	Веднъж Гибелта успяла да промуши Йомен. Но принудителят извадил клина преди Гибелта да го постави под свой контрол. Гибелта много по-лесно завладявала умовете на страстни и импулсивни хора, отколкото на логични и последователни, привикнали да обмислят внимателно действията си.


	— Това, което не разбирам — рече Вин, — е защо избра мен. Имала си хиляда години и стотици подходящи кандидати. Защо отведе точно мен при Кладенеца на Възнесението, където те освободих?
	Беше в килията и седеше на койката — която сега бе рухнала на пода, след като й бе измъкнала винтовете. Поиска да й дадат друга, но не й обърнаха внимание.
	Гибелта се извърна към нея. Появяваше се често, в облика на Рийн, и все още се забавляваше с поведение, което Вин бе определила като злорадство. Както се случваше често, и този път игнорира въпроса й. Вместо това се обърна на изток, загледана към стените на килията, сякаш можеше да вижда през тях.
	— Жалко, че не можеш да видиш това. Саждопадите са толкова гъсти и красиви, че сякаш цялото небе е почерняло. Усещаш ли трусовете на земята?
	Вин не отговори.
	— Това са прощалните въздишки на недрата — продължи Гибелта. — Като стенещ преди смъртта си старец, който призовава децата си, за да им предаде последните капчици мъдрост. Самата земя се разцепва сега. Лорд Владетеля доста помогна за това. Можеш да стовариш вината върху него, ако желаеш.
	Вин настръхна. Стараеше се да не привлича вниманието върху себе си, като задава твърде много въпроси, и вместо това бе оставила Гибелта да говори на воля. Отново забеляза колко човешки са маниерите й.
	— Той смяташе, че ще може сам да реши проблемите — не спираше Гибелта. — Отхвърли ме, но ти го знаеш.
	„И това се е случило точно преди хиляда години — помисли Вин. — Хиляда години са изминали, откакто Аленди не стигнал до края на своето пътешествие, хиляда години, откакто Рашек взел силата и станал лорд Владетеля. Това отговаря донякъде на моя въпрос. Когато освободих Гибелта, сияещата течност в Кладенеца на Възнесението изтече до капка. Същото би трябвало да е станало и с Рашек.
	Хиляда години. Вероятно толкова е нужно, та Кладенецът да възстанови силата си. Но каква е тази сила? Откъде се взема?“
	— Всъщност лорд Владетеля не можа да спаси света — продължи Гибелта. — Той само отложи разрушението — и с това ми помогна. Но, както вече ти казах, беше неизбежно. Когато хората смятат, че помагат на света, те всъщност вършат по-скоро лошо, отколкото добро. Също като теб. Ти се опита да помогнеш, но в края на краищата ме освободи. — Гибелта я погледна и се усмихна бащински. Вин не реагира. — Саждопадите — продължи монолога си Гибелта, — умиращият свят, обезверените хора — всичко това е дело на Рашек. Превръщането на хора в колоси, кандра или инквизитори, всичко…
	— Но ти го мразеше — прекъсна я Вин. — Той не те е освободил и затова е трябвало да чакаш хиляда години.
	— Вярно е — потвърди Гибелта. — Ала хиляда години не са чак толкова много време. Никак не са много. Освен това не можех да не помогна на Рашек. Помагам на всички, защото силата ми е инструмент — единственият инструмент, с който се променят нещата.
	„Краят е близо — помисли Вин. — Този път наистина. Не мога да стоя тук и да чакам. Трябва да направя нещо“. Стана, отиде до вратата и извика:
	— Стража! — Гласът й отекна в подземието. — Стража!
	Отвън се чу топуркане и нечий груб глас попита:
	— Какво има?
	— Кажете на Йомен, че съм готова на сделка.
	— Сделка? — повтори тъмничарят.
	— Да — каза Вин. — Кажете му, че имам информация, която искам да му предам.


	Вин бе поразена от промените, настъпили в Йомен. Кралят-принудител изглеждаше така, сякаш не е мигвал от цяла седмица.
	„Но… той е Мъглороден — помисли объркано Вин. — А това означава, че може да гори пютриум, за да прогонва умората. Защо не го прави? Освен… освен ако не владее това умение. И може да гори само атиум“.
	Бяха я учили, че не съществува понятие атиумен Мъглив. Но все по-често си даваше сметка, че лорд Владетеля е всявал повсеместно объркване по тези въпроси, за да запази властта си. Трябваше да престане да вярва на това, което знае, и да се съсредоточава върху фактите, когато се натъква на тях.
	Не можеше да разгадае изражението му, а и той я чакаше да заговори първа. Стражите я оставиха в средата на стаята и заеха позиция при вратата.
	— Без окови? — попита тя.
	— Без — потвърди Йомен. — Предполагам, че няма да сте още дълго тук. Стражите ми казаха, че сте искали да споделите нещо с мен.
	— Така е.
	— Странно, но те продължават да не ви вярват. Бях ги предупредил да се обръщат към мен всеки път, когато заподозрат, че им готвите някакъв номер. Интересно, защо това недоверие? — И повдигна въпросително вежди.
	— Задайте ми въпрос — каза Вин. От стената до нея се появи Гибелта и мина през стаята с небрежна походка.
	— Ами добре — каза Йомен. — Как Елънд контролира колосите?
	— С аломантия — отвърна Вин. — Емоционалната аломантия е в състояние да ги подчини.
	— Трудно ми е да повярвам — отвърна Йомен. — Ако беше толкова лесно, и други преди вас щяха да го открият.
	— Повечето аломанти са твърде слаби, за да се справят с това — рече Вин. — Необходимо е да се използва метал за подсилване на въздействието.
	— Няма такъв метал.
	— Да сте чували за алуминий?
	Йомен се замисли, но Вин позна по очите му, че му е известен.
	— Дуралуминият е аломантична сплав на алуминия — продължи тя. — Докато алуминият потушава силата на другите метали, дуралуминият има обратен ефект. Смесите ли дуралуминий с цинк или месинг, достатъчно е да Притеглите емоционално някой колос и той ще бъде ваш.
	Този път Йомен, изглежда, й повярва. Но Гибелта се приближи към нея и започна да я обикаля.
	— Вин, Вин. Какво си намислила сега? — попита някак изненадано. — Пускаш му малко информация, а после смяташ да го предадеш?
	Йомен явно бе стигнал до същото заключение.
	— Интересни сведения, императрице, но напълно недоказуеми в настоящото положение. Ето защо ние ще…
	— Има пет подземни скривалища — прекъсна го Вин и пристъпи към него. — Открихме всички останали. Те ни доведоха тук.
	Йомен поклати глава.
	— И? Какво ме интересува това?
	— Вашият любим лорд Владетел е имал нещо предвид, когато е разпоредил да изкопаят тези пещери. За това може да се съди по металните плочи с надписите, които е оставил. Той признава, че не знае как да се справи с това, което предстои да се случи със света, но кой знае? Струва ми се, че има още, някакъв скрит съвет, заровен сред текстовете.
	— Очаквате да повярвам, че ви интересува какво може да е писал лорд Владетеля на тези плочи? — попита Йомен. — Вие, неговата предполагаема убийца?
	— Да, интересува ме — отсече Вин. — Защото ме интересува съдбата на народа на тази империя. Ако сте събрали достатъчно сведения за мен и Елънд, ще го знаете.
	— Вашият Елънд е човек с твърде високо мнение за себе си — рече Йомен. — Чел е много книги и смята, че това е достатъчно, за да се справи като крал. А вие… за вас все още не зная какво да мисля. — В очите му блесна омразата, която бе зърнала при предишната им среща. — Твърдите, че сте убила лорд Владетеля. Но… той не може да е умрял. Предполагам, че вие сте част от неговия план.
	„Това е — помисли Вин. — Единствената възможност“.
	— Той е искал да се срещнем — заяви тя.
	Не го вярваше, но Йомен повярва и повдигна вежди.
	— Не разбирате ли? — продължи Вин. — Двамата с Елънд открихме всички останали скривалища, като първото беше под самия Лутадел. А после дойдохме тук. Това е последното скривалище и краят на пътя. По някаква причина лорд Владетеля е искал да ни доведе тук. При вас.
	Йомен я гледаше замислено. Встрани от него Гибелта й изръкопляска беззвучно.
	— Повикайте Лелин — нареди Йомен на един от войниците. — Да донесе картите си.
	Войникът козирува и излезе. Йомен се обърна към Вин и я изгледа намръщено.
	— Не ви обещавам размяна. Вие ще ми дадете информацията, която поискам, и после аз ще реша какво да правя с нея.
	— Хубаво — рече Вин. — Но вие самият току-що казахте, че аз съм свързана с всичко това. Всичко е взаимосвързано, Йомен. Мъглите, колосите, аз, вие, скривалищата, саждите…
	При последната дума той трепна.
	— Те стават все по-страшни, нали? — каза Вин. — И валят все повече.
	Йомен кимна.
	— А ние все се безпокояхме за мъглите. Обаче накрая ще ни убият саждите. Ще закрият слънцето, ще заровят градовете ни, ще покрият улиците, ще задушат посевите…
	— Лорд Владетеля няма да позволи това да се случи — възрази Йомен.
	— Ами ако наистина е мъртъв?
	Йомен я изгледа студено.
	— Тогава сме обречени — заради вас.
	„Обречени…“ Не беше ли споменал нещо подобно лорд Владетеля малко преди Вин да го убие? Тя потрепери и зачака в настъпилата тишина, под подигравателната усмивка на Гибелта. Най-сетне в стаята влезе писар, нарамил няколко навити на руло карти.
	Йомен взе една и махна на Вин да се приближи.
	— Покажете ми — нареди и отстъпи две крачки, когато тя се приближи.
	Тя взе парче въглен и почна да отбелязва местонахождението на останалите подземия. Лутадел. Сатрен. Ветитан. Ортьо. Петте, които вече бяха открили — всичките близо до Централната област, едно в самия център, останалите оформящи правоъгълник около него. Постави последното кръстче на Фадрекс.
	Докато изтриваше въглена от пръстите си, забеляза нещо. „Доста мини са отбелязани на тази карта в района на Фадрекс. Изглежда, областта е богата на метали“.
	— Отдръпнете се — каза Йомен.
	Вин отстъпи и той се приближи и огледа картата. Вин сбърчи вежди. „Писарите на Елънд не можаха да открият някаква логика в разположението на скривалищата. Две са в малки градчета, две в големи. Някои са близо до канали, други не. Писарите се оплакваха, че не разполагат с достатъчно информация, за да направят някакви изводи“.
	— Изглеждат ми разположени съвсем случайно — отбеляза Йомен, сякаш прочел мислите й.
	— Не аз съм избирала тези места, Йомен — рече тя и скръсти ръце. — Вашите шпиони могат да потвърдят къде Елънд е водил армията си и къде е пращал емисари.
	— Не всички имаме възможност да поддържаме голяма шпионска мрежа, императрице — заяви Йомен, все така загледан в картата. — Трябва да съществува някаква връзка…
	„Ветитан — помисли Вин. — Там открихме предишното скривалище. Той е миньорско градче. Както и Ортьо“.
	— Йомен? — рече тя и вдигна глава. — На някоя от картите отбелязани ли са минералните залежи?
	— Разбира се — отвърна той. — Все пак сме Отдел по снабдяване.
	— Искам да я видя.
	Йомен повдигна вежди, показвайки какво мисли за това, че му нарежда, но въпреки това даде знак на писаря да покаже исканата карта. Щом той я разгъна върху първата, Вин се наведе над масата, а Йомен веднага се отдръпна — гледаше да е извън обсега й.
	„Има доста добри инстинкти за чиновник“ — помисли тя, докато отбелязваше скривалищата и на тази карта. Напрежението й нарастваше. Всяко скривалище беше в скалиста област, близо до метални мини. Дори Лутадел разполагаше с богати минерални залежи. Според легендите лорд Владетеля бе основал столицата си там тъкмо заради тези подземни богатства, както и заради изобилието на прясна вода. Толкова по-добре за аломантите.
	— Какво се опитвате да докажете? — попита Йомен.
	— Това е връзката — отвърна Вин. — Построил е скривалищата в близост до метални залежи.
	— Може да е просто съвпадение.
	— Не е — отвърна Вин и когато вдигна очи, срещна погледа на Гибелта. — Металите са в основата на аломантията, Йомен. Това е връзката.
	— Поставили сте знаци до всички богати мини на империята. Нима очаквате да повярвам, че не си играете с мен и че не манипулирате вашите „сведения“? Че това са истинските местоположения на скривалищата?
	Вин не го слушаше. „Метали. Думите на Куаан бяха изписани върху метална плоча, той е смятал, че така е най-безопасно. Безопасно? Вероятно от промяна.
	Или от това да бъдат прочетени?“
	Лорд Владетеля бе изрисувал картите си върху метални плочи.
	„Ами ако Гибелта не може да открие сама складовете тъкмо заради близостта на металите? Тогава ще й трябва някой, който да я отведе при тях. Някой, който да ги посети всичките, да прочете картите и да продължи нататък…
	В името на лорд Владетеля! Отново допуснахме същата грешка! Направихме точно каквото иска тя. Нищо чудно, че ни остави живи!“
	Но вместо да се отчае, този път Вин се вбеси. Погледна към Гибелта, застанала встрани, с изражение на вселенска мъдрост. Тези всезнаещи очи, този бащински тон и божествената й наглост…
	„Не сега — заповяда си Вин и стисна зъби. — Този път я разкрих. А това означава, че мога да я измамя. Но… трябва да разбера причината. Защо толкова я интересуват складовете? Какво има в тях и защо й трябва, преди да спечели последната битка? Каква е причината да чака толкова дълго?“
	Изведнъж отговорът изплува в съзнанието й. Тъкмо тя, Вин, а не Елънд бе настоявала да търсят тези скривалища. С надеждата да открие нещо. Беше следвала интуицията си, макар да не можеше да обясни защо.
	Бе търсила онова, което бе в основата на имперския механизъм повече от хиляда години. Най-силният от всички аломантични метали.
	Атиум.
	Защо бе тъй обсебена от него? Елънд и Йомен бяха прави — атиумът нямаше кой знае какво значение в сегашния свят. Но дълбоко в себе си тя отказваше да го приеме. Защо? Дали защото Гибелта го искаше, а Вин притежаваше необяснима връзка с нея?
	Лорд Владетеля твърдеше, че Гибелта не може да чете мисли. Но тя знаеше, че може да въздейства на чувствата. Да промени възгледите й за нещата, да я тласне в определена посока. Да я накара да търси онова, което иска.
	И като анализираше сега тези свои чувства, тя можеше да види плановете на Гибелта, начина, по който я бе манипулирала, начина по който мислеше. Гибелта искаше да се докопа до атиума! И с тръпка на ужас Вин си даде сметка, че я е отвела при него. „Нищо чудно, че беше толкова доволна одеве! Нищо чудно, че смяташе, че е победила!“
	Защо една богоподобна сила ще се интересува толкова много от аломантичен метал? Този въпрос я накара да се усъмни в заключенията си. Но в този момент вратата се отвори.
	И на прага застана инквизитор.
	Йомен и хората му мигновено коленичиха. Вин неволно отстъпи назад. Инквизиторът беше висок, както повечето от неговия вид, и все още носеше сиво расо от времето преди Рухването. Върху голата му глава бяха изрисувани сложни татуировки, повечето черни, но една бе яркочервена. И, разбира се, в очите му бяха забити клинове. Единият толкова дълбоко, че бе смазал очницата. Лицето на съществото, изкривено в нечовешка усмивка, й беше познато.
	— Марш? — прошепна тя ужасено.
	— Милорд — възкликна Йомен. — Най-сетне дойдохте! Пратих вестоносци да ви търсят…
	— Тишина! — нареди с дрезгав глас Марш и влезе. — Стани, принудителю.
	Йомен побърза да се изправи. Марш погледна към Вин, усмихна се за миг с крайчеца на устата си, а после погледна право към Гибелта и се поклони покорно.
	Вин потрепери. Макар и обезобразени, чертите на Марш напомняха за брат му. За Келсайър.
	— Съвсем скоро ще ви нападнат, принудителю — каза Марш, отиде до прозореца и го разтвори широко. Вин погледна към скалистите тераси, където, край канала, се бе разположила на лагер армията на Елънд.
	Само дето нямаше канал. Нито скалисти тераси. Всичко бе затрупано с черни сажди.
	„В името на лорд Владетеля! — помисли Вин. — Става все по-лошо!“
	— Ще ни нападнат ли, милорд? — попита невярващо Йомен. — Та те дори не са излезли от лагера!
	— Колосите ще предприемат изненадваща атака — каза инквизиторът. — Няма да се строяват, направо ще тръгнат насам. Побързай.
	Йомен веднага прати войниците да вдигнат всички по тревога.
	Вин стоеше неподвижно. „Човекът Марш е мъртъв. Този инквизитор се опита да убие Сейзед. Той един от тях. Гибелта е успяла…
	… да наложи властта си над него“.
	Но все пак…
	— Побързай, принудителю — повтори Марш. — Не съм дошъл да защитавам глупавия ти малък град. Дойдох заради това, което си открил в скривалището.
	— Милорд? — Йомен го погледна изненадано.
	— Атиумът, Йомен — каза инквизиторът. — Дай ми го. Не може да остане в този град, защото не се знае дали ще удържите срещу врага. Ще го отнеса на безопасно място.
	Вин стисна очи.
	— Милорд… — почна Йомен. — Знаете, че всичко, което е мое, е и ваше. Но в скривалището няма атиум. Имам само седемте топчета, които държах в резерва в Снабдителния отдел.
	Вин отвори очи.
	„Какво?!“
	— Невъзможно! — изрева Марш. — Нали преди малко каза на пленничката си друго!
	Йомен пребледня.
	— Само за да я подлъжа, милорд. Тя, изглежда, смяташе, че атиумът е у мен, и реших да я оставя в тази заблуда.
	— НЕ!
	Вин подскочи, стресната от внезапния вик. Но Йомен дори не трепна — и миг по-късно тя разбра защо. Защото бе изкрещяла Гибелта. Беше станала неясна, изоставила формата на Рийн, и приличаше на разлято петно мрак. Почти като мъгла, но много по-тъмна.
	Вин беше виждала тази чернота. Беше преминавала през нея, в пещерата под Лутадел, по пътя към Кладенеца на Възнесението.
	След миг Гибелта се появи отново, пак в облика на Рийн. Преструваше се на спокойна, но в очите й се четеше необуздан гняв.
	— Глупак такъв! — изсъска Марш, впил очи в Йомен. — Идиот!
	— Аз… — Йомен го гледаше объркано. — Милорд, за какво ви е притрябвал този атиум? Той е безполезен без аломанти и благородници, които да плащат за него.
	— Нищо не разбираш — изръмжа Марш. А после се усмихна. — Обречени сте… Да… наистина сте обречени…
	— Елънд ще опустоши града — рече Гибелта, изправена до Вин. — Той е добър слуга, дете. Един от най-добрите ми слуги. Трябва да се гордееш с него.
	— Толкова много колоси… — прошепна Йомен. — Милорд, няма начин да ги удържим. Нуждаем се от помощта ви.
	— Защо да ви помагам? — попита инквизиторът. — Вие не ми дадохте това, което ми трябва.
	— Но аз останах верен — възкликна Йомен. — Когато всички изоставиха лорд Владетеля, аз продължих да му служа.
	— Лорд Владетеля е мъртъв — презрително каза Марш. — Той също беше безполезен слуга.
	Йомен пребледня.
	— Нека този град се срине под гнева на четирийсет хиляди колоса — заяви Марш.
	„Четирийсет хиляди“ — повтори Вин наум. Елънд беше намерил още отнякъде. Нападението бе съвсем разумен ход — така най-сетне той щеше да превземе града и освен това да й даде възможност да се измъкне в хаоса. Логично и мъдро. Но Вин бе сигурна, че няма да стане.
	— Елънд няма да нападне — каза тя високо.
	Шест очи — две истински, две стоманени и две нематериални — се извърнаха към нея.
	— Елънд няма да прати колосите срещу града — продължи тя. — Той се опитва да те вразуми, Йомен. И ще е добре да се вслушаш. Или искаш да се подчиниш на тази твар — на инквизитора? Той те презира. Иска да умреш. Ела на наша страна.
	Йомен се намръщи.
	— С наша помощ можеш да го победиш — продължи Вин. — Ти си аломант. Тези чудовища не са непобедими.
	Марш се усмихна.
	— Вин, не очаквах от теб подобен идеализъм.
	— Идеализъм? — повтори тя и се обърна към него. — Нима е идеализъм да вярвам, че мога да убия инквизитор? Знаеш, че вече съм го правила.
	Марш махна небрежно с ръка.
	— Не говоря за глупавите ти заплахи. Говоря за него. — Той кимна към прозореца. — Твоят Елънд принадлежи на Гибелта, също като мен — и като теб. Всички ние се съпротивляваме, но в края на краищата се прекланяме пред нея. Едва тогава разбираме красотата, която се крие в разрушението.
	— Твоят бог не може да заповядва на Елънд — отвърна Вин. — Непрестанно твърди, че го прави, но така сам се издава, че лъже. Може би той е идеалист, как мислиш?
	Йомен ги гледаше объркано.
	— Ами ако нападне? — попита с тих, пламенен глас Марш. — Какво би означавало това, Вин? Ако прати колосите си срещу града, обладани от заслепяваща ярост, за да изтребват и рушат? Атиумът и храната не биха го накарали да дойде — но ти? Ти си убивала заради него. Защо смяташ, че Елънд не би направил същото заради теб?
	Вин затвори очи. Завладяха я спомени от атаката на кулата на Сет. Спомени за безпричинни убийства, със Зейн до нея. Спомени за пожар, смърт и един изгубен аломант.
	Никога повече нямаше да убива по този начин.
	Отвори очи. Защо Елънд да не атакува? Нападението изглеждаше съвсем логично решение. Той знаеше, че може лесно да превземе града. Но освен това си даваше сметка колко е трудно да се контролират колосите, особено когато са завладени от ярост…
	— Елънд няма да нападне — тихо каза тя. — Защото е по-добър от мен.

	64.


	Трябва да се отбележи, че Гибелта не прати инквизитори във Фадрекс, докато Йомен не заяви, че в града има атиум. Защо не ги прати, когато бе открито последното скривалище? Какво бе мястото на нейните слуги в тази схема?
	Изводът е, че вероятно в представите на Гибелта всички хора са нейни слуги, особено тези, които контролира директно. Тя не изпрати инквизиторите, защото им бе намерила друга работа. Вместо това повика едного, който по нейно мнение бе също толкова инквизитор, колкото останалите.
	Опитът в Йомен да се забие клин е неуспешен, а точно тогава на сцената се появява армията на Елънд. Ето защо Гибелта праща друг свой слуга да изследва подземието и да разбере дали там наистина има атиум. Отначало не смее да задели твърде много сили за Фадрекс, понеже се опасява да не би лорд Владетеля да е заложил капан. Също като нея аз все още се чудя дали в известен смисъл подземието не е било предназначено и за това — да отвлече вниманието на Гибелта и да я задържи в града.


	— … точно затова, Дух, трябва да предадеш това съобщение на всяка цена. Късчетата от това нещо се разлетяха наоколо, разхвърляни от вятъра. Ти държиш нишка, която няма никой друг. Направи ми услуга, пусни го да лети.
	Дух кимна замаяно. Къде беше? Какво ставаше? И защо изведнъж болката се бе усилила?
	— Браво, момче. Справи се чудесно, Дух. Гордея се с теб.
	Той се опита да кимне пак, но се закашля и изстена от болка в гърдите. Изстена. Всъщност цялото тяло го болеше и сърбеше нетърпимо.
	„Сигурно сънувам — осъзна той, докато бавно идваше в съзнание. — Къде съм? Дали не съм на пост? Или трябва да бързам за работилницата?…“
	Отвори очи. Видя над себе си лице. Доста по-грозно от това, което се надяваше да види.
	— Бриз? — опита се да каже, но от гърлото му излезе само някакво хъхрене.
	— Ха! — възкликна Бриз и Дух видя в очите му сълзи. — Момчето се събуди!
	Още едно лице изплува над него и Дух се усмихна. Да, това бе лицето, което искаше да види.
	— Какво става? — прошепна той.
	Поднесоха към устните му мях с вода. Много внимателно. Той се закашля, но успя да преглътне.
	— Защо… защо не мога да помръдна?
	— Целият си омотан в бинтове и превръзки — обясни Белдре. — По нареждане на Сейзед.
	— Рани от изгаряния — поясни Бриз. — Не са толкова страшни, но…
	— Не ме интересуват раните — изграчи Дух. — Нали съм жив. Не вярвах, че ще оцелея.
	Бриз погледна към Белдре и се усмихна.
	„Пусни я да лети…“
	— Къде е Сейзед?
	— Трябва да си почиваш — каза Белдре и го погали по бузата. — Преживя толкова мъки…
	— И съм проспал още повече — отвърна Дух. — Та къде е Сейзед?
	— Замина, скъпо ми момче — отговори Бриз. — Тръгна на юг, с кандрата на Вин.
	„Вин“.
	По пода изтрополиха тежки стъпки и след секунди до двете лица се появи и това на Горадел.
	— Наистина е Оцелелия от Пламъците! — засмя се капитанът.
	„Ти държиш нишка, която няма никой друг…“
	— Каква е обстановката в града? — попита Дух.
	— Спокойна, в общи линии — отвърна Белдре. — Каналите се напълниха и брат ми организира противопожарни команди. Но повечето сгради изгоряха до основи.
	— Вие го спасихте, милорд — заяви Горадел.
	„Гордея се…“
	— Но саждопадите са още по-гъсти, нали? — попита Дух.
	Тримата се спогледаха. От разтревожените им лица разбра, че е познал.
	— В града пристигат доста бежанци — каза Белдре. — От околните градчета и селца, та дори и от Лутадел…
	— Трябва да пратя съобщение — каза Дух. — На Вин.
	— Ами добре — рече успокояващо Бриз. — Ще ни го кажеш веднага щом се почувстваш по-добре.
	— Бриз, чуй ме — заговори Дух, втренчил поглед в тавана. — Нещо контролираше мен и Гражданина. Видях го — същото, което Вин освободи при Кладенеца на Възнесението. Същото, което ни засипва с пепел, за да ни унищожи. То искаше да завладее този град, но ние го надвихме. Трябва да предупредя Вин.
	Тъкмо затова бе пратен в Ортьо. Да събере сведения и да ги прати на Вин и Елънд. Едва сега започваше да разбира колко важна е била задачата му.
	— Точно сега пътуването ще е трудна работа, мило момче — отвърна Бриз. — Не бих казал, че условията са подходящи и за пращане на вести.
	— Трябва да си почиваш — намеси се Белдре. — Ще мислим за тези неща, когато оздравееш.
	Дух стисна отчаяно зъби.
	„Трябва да предадеш това съобщение на всяка цена…“
	— Аз ще го отнеса — каза тихо Горадел.
	Дух го погледна. Понякога не беше трудно човек да забрави присъствието на този мълчалив, отдаден на службата воин. Решителността в гласа му накара Дух да се усмихне.
	— Лейди Вин ми спаси живота — продължи Горадел. — В нощта, когато Оцелелия вдигна бунт, тя можеше да ме остави да загина, разкъсан от тълпата. Можеше да ме убие сама. Но си позволи да отдели малко време, за да ми обясни, че разбира какво съм преживял, и ме убеди да мина на нейна страна. Ако наистина й е нужна тази информация, Оцелели, ще й я отнеса — или ще загина.
	Дух кимна, после опита да размърда ръце. Май го слушаше само лявата.
	Горадел го гледаше.
	— Иди в арсенала и поискай тънък метален лист — нареди Дух. — После го донеси тук, заедно с нещо, с което да пишем върху него. Тези думи трябва да са изписани върху стомана и не бива да ги произнасям на глас.


	65.


	В момента, когато едновременно е държал силата край Кладенеца и е усещал как го напуска, лорд Владетеля е разбрал ужасно много неща. Прозрял какво представлява ферохимията и с право се изплашил от нея. Давал си сметка, че повечето терисци няма да го приемат за Героя, защото не отговарял на техните пророчества. Щели да го сметнат за узурпатор, убил пратения от тях Герой. Което било самата истина.
	Мисля, че с течение на времето Гибелта е успяла да му повлияе и да го накара да върши ужасни неща със собствения си народ. Но в началото решението да се обърне срещу тях е било диктувано повече от логика, отколкото от чувства. Бил е на прага да опознае огромните сили на един Мъглороден.
	Би могъл, предполагам, да запази аломантията в тайна и да използва ферохимиците като свои основни воини и убийци. Но после взел по-мъдрото решение. Ферохимиците, по характера на своята сила, имат склонност към наука. С тяхната невероятна памет те биха били много трудни за контролиране през идните векове. И наистина, той се затруднявал да ги контролира дори когато ги потискал. За разлика от ферохимията, аломантията предлага мистична сила, с която можел да привлича кралете на своя страна.


	Елънд стоеше на ръба на високото плато и гледаше армията. Под него колосите крачеха напред, проправяйки път в пепелта за следващите ги човешки воини.
	На крачка от него стоеше Хам.
	„Облечен съм в бяло — помисли Елънд. — Цветът на чистотата. Опитвам се да олицетворявам всичко добро и справедливо. За моите хора“.
	— Колосите няма да се затруднят с укрепленията — каза Хам.
	Елънд кимна. Вероятно нямаше да се наложи хората му да участват в нападението. Дори само с колосите Елънд притежаваше числено преимущество, а и бе малко вероятно войниците на Йомен досега да са се сблъсквали с тези чудовища.
	Колосите надушваха наближаващата сеч. Елънд усещаше, че вълнението им расте. Те се съпротивляваха на контрола му и напираха да се втурнат напред.
	— Хам — попита Елънд, без да откъсва поглед от колосите. — Дали постъпваме правилно?
	— Разбира се, че постъпваме правилно, Ел — отвърна Хам и се почеса по брадичката. — Това е единственият шанс да спасим Вин. А не можем да продължаваме с обсадата. — Млъкна и поклати глава. — Но пък от друга страна, да насъскаме тези колоси срещу града си е нечовешко. Как мислиш, ще успееш ли да ги контролираш, когато започнат да колят наред? Заслужава ли си спасяването на Вин смъртта на дори едно невинно дете? Не зная…
	„Май не биваше да го питам — рече си Елънд. — Никога не дава ясни отговори“.
	Колосите се точеха под тях, синкави тела на черен фон. С разпален калай Елънд можеше да види струпаните по скалните тераси защитници.
	— Не — рече Хам.
	Елънд го погледна.
	— Не — повтори Хам. — Не бива да атакуваме.
	— Хам? — Елънд повдигна вежди. — Ти да не би да стигна най-сетне до някакво заключение?
	— Да. — Но не предложи никакво обяснение.
	Елънд се озърна. „Какво ли би направила Вин?“ Първата мисъл на Елънд бе, че вероятно щеше да избере атака. Но после си спомни как я намери преди година, вечерта след като бе атакувала кулата на Сет. Беше се свила в един тъмен ъгъл и плачеше.
	„Не — помисли той. — Тя не би постъпила така. Дори и за да ме защити. Тогава получи горчив урок“.
	— Хам — каза той, изненадан от собственото си решение. — Хората да отстъпят и да вдигат лагера. Връщаме се в Лутадел.
	Хам го погледна слисано, сякаш не бе очаквал Елънд да стигне до същото заключение като него.
	— А Вин?
	— Няма да нападна този град, Хам. Не искам да завладявам тези хора, дори да е за тяхно добро. Ще намерим друг начин да освободим Вин.
	Хам се усмихна.
	— Сет ужасно ще се ядоса.
	Елънд повдигна рамене.
	— Той е парализиран. Какво ще ни направи? Ще ни ухапе? Дай да слезем долу и да организираме изтеглянето към Лутадел.


	— Милорд, те отстъпват — докладва един войник.
	Вин въздъхна облекчено. Гибелта стоеше с неразгадаемо изражение, сплела пръсти зад гърба си. Марш бе стиснал Йомен за рамото и двамата гледаха през прозореца.
	„Гибелта е довела инквизитор — помисли Вин. — Отказала се е от опитите си да измъкне истината от Йомен чрез мен и вместо това е повикала някой, на когото принудителят е свикнал да се подчинява“.
	— Много странно — каза Гибелта.
	Вин си пое дъх, после реши да рискува и попита тихо:
	— Не схващаш ли?
	Гибелта се извърна към нея. Вин се усмихна.
	— Наистина не се досети, а?
	Този път Марш също я погледна.
	— Мислеше, че няма да разберем ли? — продължи Вин. — Че няма да разберем, че от самото начало си искала само атиума? Че ни следваше от скривалище към скривалище, влияеше на чувствата ми, караше ме да търся заради теб? Толкова си прозрачна. Твоите колоси се приближаваха към града едва след като откривахме, че той е следващият от списъка. Ти идваше да ни сплашиш, да ни накараш да продължим нататък, но колосите винаги бяха някъде назад. Ала ние знаехме всичко това от самото начало.
	— Невъзможно — прошепна Гибелта.
	— Напротив — рече Вин. — Напълно възможно. Атиумът е метал. Ти не можеш да го видиш. Погледът ти се замъглява, когато има твърде много наблизо, нали? Металът е твоята сила, използваш го, за да създаваш инквизитори, но за теб е като светлина — той те заслепява. И така и не видя, когато открихме атиума. Просто ни следваше, без да знаеш, че те примамваме.
	Марш пусна Йомен, обърна се и сграбчи Вин за раменете.
	— Къде е? — Вдигна я от земята и я разтърси.
	Тя се изсмя в лицето му, за да му отвлече вниманието, докато незабелязано посягаше към кръста му. Марш я разтърси отново… а пръстите й все не намираха онова, което търсеха.
	— Ще ми ли кажеш къде е атиумът, дете? — заговори бащински Гибелта. — Не ти ли обясних? Не можеш да се биеш с мен. Ти се мислиш за много умна, но изглежда, не разбираш. Дори не знаеш за какво ми е този атиум.
	Вин поклати глава.
	— Нима си мислеше, че ще те отведа при него?
	Марш я разтърси отново и зъбите й изтракаха. Причерня й. Едва различаваше лицето на Йомен, който ги гледаше намръщено.
	— Йомен — каза Вин. — Хората ти са в безопасност. Повярва ли най-сетне, че Елънд е добър човек?
	Марш я захвърли на пода и тя изстена от болка и се претърколи.
	— Ах, дете — каза Гибелта. — Трябва ли да ти доказвам, че не можеш да се бориш с мен?
	— Йомен — каза Марш. — Заповядай на хората си да атакуват.
	— Какво?! — Йомен го погледна втрещено. — Да атакуват, милорд?
	— Да. Изкарай всички войници и ги прати срещу лагера на Елънд.
	Йомен пребледня.
	— И да изоставят укрепленията? Да нападнат армия колоси?
	— Чу заповедта ми.
	— Йомен… — обади се Вин. — Не виждаш ли, че той те използва?
	Йомен като че ли се колебаеше.
	„Дали ще посмее да се възпротиви на заповедта?“
	— Виждаш ли — прошепна Гибелта. — Виждаш ли силата ми? Виждаш ли как си играя дори с тяхната вяра?
	— Атакуваме! — нареди Йомен на капитана до вратата. — Кажете на хората, че лорд Владетеля ще ги закриля.


	— Виж, това не го очаквах — рече Хам.
	Елънд бавно кимна, загледан във войниците, които се изнизваха през градската порта на Фадрекс. Бързаха в дълбоката пепел, почти тичаха, ала отдалече изглеждаше, сякаш пълзят.
	— Някои са останали по стените — рече Елънд и посочи. Без калай Хам не би могъл да различи подредените на стените мъже. Колосите чакаха търпеливо.
	— Какво си мисли Йомен? — попита Хам. — Че ще хвърли градски гарнизон срещу цяла армия колоси?
	„Както направихме ние, когато атакувахме лагера на колосите във Ветитан“. Нещо в тази мисъл го разтревожи.
	— Отстъпваме — тихо каза той.
	— Какво? — попита Хам.
	— Свирете отстъпление! — повтори Елънд. — Изоставяме позициите! Всички да се оттеглят.
	По негова беззвучна команда колосите започнаха да отстъпват от града. Войниците на Йомен все така си проправяха път през саждите. Но хората на Елънд можеха да разчитат на колосите. С тяхна помощ щяха да наберат преднина.
	— Това е най-странното отстъпление, което съм виждал — отбеляза Хам, преди да отиде да предаде заповедта.
	„Именно — помисли си ядосано Елънд. — Време е да разберем какво все пак става в този град“.


	От очите на Йомен се стичаха сълзи. Тих, беззвучен плач. Стоеше вдървено, обърнал гръб на прозореца.
	„Страда, че е пратил хората си на сигурна смърт“ — помисли си Вин и тръгна към него, като накуцваше леко от падането на твърдия под. Марш гледаше през прозореца. Гибелта й хвърли любопитен поглед.
	— Йомен — каза Вин.
	Йомен се обърна към нея.
	— Това е изпитание. Инквизиторите са най-доверените жреци на лорд Владетеля. Ще направя каквото ми наредиха и лорд Владетеля ще защити хората ми. И тогава ще се убедиш.
	Вин стисна зъби, обърна се и застана до Марш. Погледна през прозореца и с изненада установи, че хората на Елънд отстъпват пред войниците на Йомен. Защитниците на града не изглеждаха особено ентусиазирани. Очевидно нямаха нищо против превъзхождащата ги армия да избяга. Слънцето залязваше.
	На Марш отстъплението, изглежда, никак не му се нравеше. Дори това бе достатъчно да накара Вин да се усмихне. Той някак я усети и отново я сграбчи.
	— Мислиш си, че си спечелила? — Ужасяващите му метални очи се доближиха до лицето й.
	Вин отново посегна към пояса му. „Само още малко…“
	— Каза, че си играеш с мен, дете — заяви Гибелта и пристъпи към тях. — Но ти си тази, с която си играят. Колосите, които според теб ти служат, черпят силата си от мен. Нима мислиш, че бих допуснала да ги контролира друг, ако не е в моя полза?
	Вин усети, че я побиват тръпки.
	„Не, само това не…“


	Елънд имаше усещането, че нещо в него се къса. Сякаш някаква неразривна вътрешна част от него внезапно му бе отнета. Изпъшка, спря Стоманения тласък, полетя надолу през изпълнения със сажди въздух и стъпи на скалната площадка пред Фадрекс.
	„Какво стана?“
	И изведнъж разбра. Вече не чувстваше близостта на колосите. В далечината синкавите чудовища спряха да тичат. А после, за негов ужас, се обърнаха.
	И нападнаха неговите хора.


	Марш я държеше здраво.
	— Вин, нейната сила е хемалургията! Лорд Владетеля я е използвал, без да осъзнава какво върши. Глупак! Всеки път, когато е създавал инквизитор, той е осигурявал още един верен слуга на своя враг! Гибелта е чакала търпеливо, защото е знаела, че когато накрая се освободи, ще се е събрала цяла армия срещу него!
	Йомен, който гледаше през другия прозорец, възкликна:
	— Вие избавихте хората ми! Колосите се обърнаха и нападнаха собствената си армия!
	— След това ще се заемат и с твоите хора, Йомен — изпъшка Вин. — Ще разрушат града до основи.
	— Краят е близо — прошепна Гибелта. — Всяко нещо ще застане на мястото си. Къде е атиумът? Той е последното парченце.
	Марш пак я разтърси и тя най-сетне успя да пъхне пръсти в пояса му. Пръсти, тренирани от брат й и от живота на улицата.
	Пръсти на крадец.
	— Не можеш да ме излъжеш, Вин — рече Гибелта. — Аз съм бог.
	Марш сложи Вин да стъпи на земята — пусна лявото й рамо — и вдигна юмрук да я удари. Очевидно гореше пютриум. Той беше аломант, като всички инквизитори. Което означаваше, че носи със себе си метали. Вин светкавично измъкна стъкленицата, която бе напипала в пояса му, и я изля в устата си.
	Марш за миг замръзна. Гибелта стоеше мълчаливо.
	Вин се усмихна.
	В стомаха й пламна пютриум и силите й се върнаха. Марш понечи да я удари, но тя се отмести встрани и го дръпна рязко с две ръце. Той успя да запази равновесие и не падна, но когато се обърна, Вин вече бе свалила обецата от ухото си.
	С един дуралуминиев Тласък я запокити право в челото му. Късчето метал направи кървава дупка между железните клинове, мина през главата и изхвърча от тила.
	Марш рухна, а Вин отхвърча назад от собствения си Тласък и се блъсна в стената. Войниците посегнаха към оръжията си, но не ги извадиха. Йомен я гледаше втрещено.
	— Йомен! — извика тя. — Върни хората си! Укрепете града!
	В настъпилия хаос Гибелта бе изчезнала. Вероятно бе отишла да поеме контрол над колосите.
	Йомен я погледна нерешително.
	— Аз… не. Не бих престъпил вярата си. Трябва да съм силен.
	Вин изскърца със зъби и бавно се изправи. „Понякога е упорит почти като Елънд“ — помисли си и се наведе над тялото на Марш. Бръкна в пояса му и извади втората — и последна — стъкленица. Изпи я, за да възстанови запасите от метали, които бе изгубила от дуралуминия.
	После изкуцука до прозореца. Слънцето все още не се бе скрило, но мъглите вече излизаха. В далечината хората на Елънд се огъваха под ударите на колосите. Войниците на Йомен не ги нападаха, но бяха отрязали пътя им за отстъпление. Тя се приготви да скочи от прозореца и да се присъедини към битката, но изведнъж забеляза още нещо.
	Малка група колоси. Около хиляда, недостатъчно за да привлекат вниманието на Елънд или Йомен. Дори Гибелта, изглежда, не им бе обърнала внимание, защото те просто си стояха насред саждите, затънали до колене, като стърчащи от земята камъни.
	Нейните колоси. Онези, които й бе предал Елънд, с Човек най-отпред. Вин се усмихна зловещо и им нареди да тръгнат напред.
	Срещу хората на Йомен.
	— Чуй ме, Йомен — заговори тя, като се отдръпна от прозореца. — Колосите не се интересуват на чия страна са хората — те убиват всички. Инквизиторите обезумяха, а лорд Владетеля е мъртъв. Не обърна ли внимание какво каза този?
	Йомен я гледаше замислено.
	— Йомен, той дори призна, че лорд Владетеля е мъртъв — продължи отчаяно Вин. — Вярата ти е похвална. Но понякога просто трябва да знаеш кога да се откажеш и да продължиш напред!
	Един от войниците извика и посочи навън и Йомен се обърна към прозореца.
	Почти веднага Вин долови нещо. Нещо, което Теглеше нейните колоси. Изстена, почувствала, че се откъсват от нея, но злото бе сторено. Йомен я погледна изплашено. Беше видял, че колосите нападат войниците му. Обърна се и извика на хората си:
	— Отстъпление към града! И наредете на хората да пуснат войниците на Венчър зад стените!
	Вин въздъхна облекчено. Но в този миг нещо я сграбчи за крака. Тя погледна надолу и изумено установи, че е Марш — беше се надигнал на колене.
	Беше пронизала мозъка му, но невероятните възстановителни сили на инквизитор му бяха помогнали да преодолее дори това.
	— Глупачка. — Марш се изправи. — Дори Йомен да се обърне срещу мен, пак ще го убия, а войниците му ще ме последват. Той им е вдъхнал вярата си в лорд Владетеля, а аз я наследих от него по право.
	Вин бавно си пое дъх и блъсна Марш с дуралуминиев Усмирителен тласък. Щом действаше на колоси и кандра, защо да не повлияе и на инквизитори?
	Марш се олюля. Вин продължи да Тласка, но усети, че нещо я спира. Стена, като онази, която бе усетила първия път, когато се бе опитала да контролира ТенСуун, а също и групата колоси.
	Тласна с цялата си сила и бе почти на косъм от това да овладее тялото на Марш. Но не успя. Стената в ума му бе твърде силна, а тя разполагаше само със запасите от една стъкленица. Стената я отблъсна. Вин извика отчаяно.
	Марш изръмжа, стисна я за гърлото и започна да нараства пред очите й. Да набира сили, сякаш…
	„Той е ферохимик! — осъзна тя. — Сега вече наистина загазих“.
	Войниците крещяха уплашено, но тя не ги чуваше. Ръката на Марш — огромна и корава — я задушаваше. Само разпаленият пютриум я държеше жива. Изведнъж тя си спомни деня, когато я бе хванал друг инквизитор. В тронната зала на лорд Владетеля.
	В онзи ден самият Марш й бе спасил живота. Каква ирония, че сега трябваше да се бори срещу него.
	„Още не…“
	Мъглите започнаха да се кълбят около нея.
	Марш ги погледна и изсумтя.
	Вин почерпи сила от тях.
	И отново се случи. Не знаеше как — но просто се случи. Тя вдиша и пое мъглите в тялото си, както бе направила в деня, когато уби лорд Владетеля. По някакъв начин ги привлече в себе си и ги използва, за да придадат на тялото й невероятен аломантичен прилив на сила.
	И с тази сила Тласна чувствата на Марш.
	Стената в него се пропука, после се пръсна. За един миг Вин почувства, че й се вие свят. Видя как изглежда светът през очите на Марш и дори й се стори, че го разбира. Разбираше любовта му към разрушението и омразата му към самия себе си. И чрез него зърна нещо друго. Едно ненавистно, разрушително същество, скрито зад маска на вежливост.
	Гибелта нямаше нищо общо с мъглите.
	Марш изкрещя от болка и я пусна. Странният прилив на сила бе отминал, но това вече нямаше значение, защото Марш се хвърли през прозореца и се Тласна през мъглите.
	„Направих го — помисли Вин. — Отново почерпих сила от мъглите. Но защо точно сега? След толкова много напразни опити, защо се случи сега?“
	Нямаше време да разсъждава за това — колосите нападаха. Тя се извърна към слисания Йомен и нареди:
	— Продължете отстъплението към града! Аз отивам на помощ!


	Елънд се сражаваше отчаяно, посичаше колос след колос. Тежка и опасна работа дори за него. Колосите не се поддаваха на контрол — колкото и да Тласкаше и Теглеше чувствата им, не успя да овладее нито един.
	Оставаше единствено ръкопашният бой. А хората му не бяха подготвени за битка — беше ги накарал твърде бързо да напуснат лагера.
	Един колос замахна и мечът му изсвистя опасно близо до главата на Елънд. Той изруга, хвърли една монета и се Тласна назад във въздуха, над войниците си, обратно към лагера.
	Бяха успели да отстъпят до първоначалните укрепления, което означаваше, че са малко по-високо и не се налага да се бият в саждите. Монетометите му — разполагаше само с десет — изстрелваха залп след залп монети срещу главните сили на колосите, а зад тях лъконосци ги обсипваха със стрели. Главната отбранителна линия бе подкрепена отзад от Дърпачи, които Теглеха оръжията на колосите, та те да губят равновесие, и така създаваха възможност за контраатака. Главорези тичаха сред тях на двойки и тройки, за да запушват слабите места и да действат като резерви.
	Въпреки това бяха в сериозна опасност. Армията на Елънд не можеше да издържи срещу толкова много колоси. Опръсканият с колоска кръв Елънд се приземи в средата на полуразтурения лагер. Дишаше тежко. Около него ехтяха изплашените викове на войниците, които въпреки помощта на аломанти едва удържаха периметъра. Основната част от колосите все още бе скупчена при северния край на лагера, но Елънд не можеше да изтегли хората си по-близо до града, защото рискуваше да попаднат под обстрела на Йомен. Огледа се и видя Сет до една масичка наблизо. Пред него бе разгъната карта на района — но за какво му беше? Колосите бяха толкова близо, че нямаше нужда от карта.
	— Казвах ви аз, че не е хубаво тези чудовища да са толкова близо до лагера — изръмжа Сет. — Е, нищо. Поне ще загинем в бой вместо от гладна смърт!
	Елънд изсумтя. Небето бе почти черно. Не им оставаше много време преди да…
	До масичката на Сет изникна позната фигура.
	— Елънд! — извика Вин. — Отстъпвайте към града. Йомен ще ви пусне.
	Елънд се облещи.
	— Вин! — И изведнъж се засмя. — Защо се забави толкова?
	— Заради един инквизитор и един зъл бог — отвърна тя. — Хайде, размърдай се. Аз ще ида да отвлека вниманието на колосите.


	66.


	Инквизиторите нямат почти никакъв шанс да се съпротивляват на Гибелта. Те носят в телата си повече клинове от всички останали хемалургични създания и това ги поставя изцяло под нейна власт.
	Да, трябва да имаш свръхчовешка воля, за да се възпротивиш на Гибелта дори за малко, ако си прободен с клиновете на инквизитор.


	Сейзед се опитваше да не забелязва колко черни са саждите в небето и колко страшно изглежда околността.
	„Какъв глупак бях само — помисли си, докато се поклащаше на седлото. — От всички времена, в които светът се е нуждаел от вяра, това е най-истинското. А аз почти се отказах“.
	От ездата го болеше цялото тяло, но той продължаваше някак да се крепи на съществото, което подскачаше под него, и да го поглежда с любопитство. Когато реши да поеме с ТенСуун на юг, изпитваше сериозни опасения от пътешествието. Саждите се сипеха непрестанно и на места бяха натрупали огромни преспи. Сейзед знаеше, че пътуването ще е трудно, но същевременно се боеше, че ще забави ТенСуун, който очевидно можеше да се придвижва много по-бързо с тялото на овчарка.
	Обсъди опасенията си с ТенСуун и кандрата поиска да му доведат кон и прасе, възможно най-голямото. Първо изяде прасето, за да натрупа допълнителна маса, след това обгърна с подобното си на желе тяло коня и погълна и него. Само след час оформи тялото си досущ като това на коня — но с подсилени мускули и прибавено тегло. Получи се огромното яко чудовище, което сега яздеше Сейзед.
	Оттогава препускаха, без да спират. За щастие Сейзед все още разполагаше с известни запаси бодрост, които бе съхранил преди поведе от година, след обсадата на Лутадел. Използваше ги, за да прогони сънливостта си. Не можеше да се начуди на това, в което ТенСуун бе превърнал тялото на коня. Движеше се с лекота сред дълбоката пепел, където истински кон — да не говорим за човек — щеше да пристъпва с трудност. „Още едно нещо, за което сглупих. През тези няколко дни можех да разпитам ТенСуун за способностите му. Колко още има, което не зная?“
	Въпреки угризенията си обаче изпитваше нещо като умиротворение. Ако беше продължил да преподава религия, след като бе изгубил вярата си във всички, щеше да е истински лицемер. Тиндуил вярваше, че трябва да даряват хората с надежда дори когато всъщност им разправят лъжи. Това бе обяснението й за съществуването на вероученията — лъжи, които карат хората да се чувстват по-добре.
	Сейзед не би могъл да постъпва по същия начин — не и ако искаше да остане такъв, какъвто беше. Но сега вече имаше надежда. Териската религия бе тази, в която за първи път се съобщаваше за Героя на времето. Ако въобще имаше истинска религия, това бе само тя. Сейзед искаше да разпита някоя кандра от Първото поколение, за да разбере какво знаят.
	„Макар че дори да открия истината, какво ще правя с нея?“
	Дърветата бяха голи. Земята бе покрита с четири стъпки сажди.
	— Как все пак успяваш да препускаш през тези преспи? — попита Сейзед странното същество, което яздеше.
	— Моите сънародници произхождат от мъгливите духове — отвърна ТенСуун, който дори не се бе задъхал. — Лорд Владетеля превърнал ферохимиците в мъгливи духове и те започнали да се размножават като самостоятелен вид. Добавиш ли на някой мъглив дух Благодат, той се пробужда и се превръща в кандра. Такива като мен, създадени векове след Възнесението, са се родили мъгливи духове и после са били пробудени чрез Благодатта.
	— Благодатта? — повтори Сейзед.
	— Два малки метални клина, Пазителю — отвърна ТенСуун. — Ние сме създадени също като инквизиторите и колосите. Но сме много по-сложни от тях. Ние сме третите и последните, тъй като силата на лорд Владетеля вече се топяла.
	Сейзед се намръщи.
	— И какво е различното при вас?
	— По-самостоятелни сме в свободната си воля от другите два вида. Носим само два клина, докато другите имат повече. Все още можем да бъдем контролирани от аломант, но оставени на свобода, сме по-самостоятелни от колосите и инквизиторите, които често са под въздействието на внушенията на Гибелта дори когато тя не се обръща пряко към тях. Запитвал ли си се някога защо тези два вида са толкова пристрастени към убийствата?
	— Това не обяснява по какъв начин носиш мен и багажа въпреки дълбоките сажди.
	— Металните клинове в телата ни ни дават известни предимства — рече ТенСуун. — Моята Благодат ме дарява със сила, също както ти я черпиш от ферохимията. Тя е почти неизчерпаема, макар и не тъй зрелищна като изблиците, които можете да проявявате вие хората. И въпреки това моята Благодат — смесена със способността да преобразувам тялото си — ми осигурява огромна издръжливост.
	— Не ни остава много време — отбеляза ТенСуун след малко.
	— Зная — отвърна Сейзед. — Чудя се какво можем да направим.
	— Това е единственият момент, в който може би ще успеем — рече ТенСуун. — Трябва да сме нащрек, да сме готови да ударим. Да помогнем на Героя на времето, когато дойде.
	— Когато дойде?
	— Тя ще поведе армия аломанти към Родината — каза ТенСуун. — И те ще спасят всички ни — кандра, хора, колоси и инквизитори.
	„Армия аломанти?“
	— Щом казваш… Но какво трябва да направя аз?
	— Да убедиш кандра в сериозността на положението — обясни ТенСуун, забави ход и накрая спря. — Защото трябва да са готови да направят нещо. Нещо много трудно и същевременно необходимо. Моите сънародници ще се възпротивят, но може би ти ще им покажеш пътя.
	Сейзед кимна и слезе от гърба на кандрата да се разтъпче.
	— Познато ли ти е това място? — попита ТенСуун, като извърна към него конската си глава.
	— Не. Нищо не различавам под тези сажди. Изобщо не знам къде сме.
	— Зад онзи рид там е лагерът на терисците.
	— Хатсинските ями? — изненада се Сейзед.
	— Да. Ние ги наричаме Родината.
	— Ямите? — Сейзед се облещи. — Но…
	— Е, не самите Ями. Нали знаеш, че в този район има много пещерни комплекси?
	Сейзед кимна. Навремето Келсайър бе обучавал своята скаа армия малко по на север оттук.
	— Част от този лабиринт е всъщност Родината на кандра. Тя граничи с Хатсинските ями — няколко от нашите тунели дори се отварят към Ямите и трябваше да бъдат затрупани, та работниците да не попаднат при нас.
	— В тази ваша родина расте ли атиум?
	— Атиум ли? Не. Това е всъщност разликата между Родината и Хатсинските ями. Както и да е, входът към пещерите на моите сънародници е точно тук.
	Сейзед се огледа учудено.
	— Къде?
	— В ей тази хлътнатина в пепелта. — ТенСуун я посочи с огромната си глава. — Успех, Пазителю. Аз трябва да изпълня своя дълг.
	Сейзед кимна, все още изненадан, че са пристигнали толкова бързо, после смъкна раницата си от гърба на кандрата.
	Огромният кон се обърна и тръгна през преспите пепел. Торбата с костите на овчарката се полюшваше на гърба му.
	— Почакай! — извика Сейзед и вдигна ръка.
	ТенСуун го погледна през рамо.
	— Успех и на теб — каза Сейзед. — Нека… нашият бог бди над теб.
	ТенСуун се усмихна със странна конска гримаса, после препусна сред облаци пепел.
	Сейзед бързо разкопа входа на пещерата, извади от раницата калаения металоем, за да почерпи от него зрение, нагласи я на гърба си и заслиза надолу.
	Калаеният металоем не бе толкова добър като аломантичния калай — или по-точно, не действаше по същия начин. Позволяваше да се вижда на огромно разстояние, но бе много по-неефективен при недостиг на светлина, така че скоро Сейзед бе обгърнат от тъмнина и се наложи да се придвижва пипнешком.
	И тогава видя светлина.
	— Спри! — каза нечий глас. — Кой се завръща от Договор?
	Сейзед продължи напред. Беше изплашен, но същевременно завладян от любопитство. Знаеше нещо много важно.
	Кандра не можеха да убиват хора.
	Влезе в кръга светлина, разпръсквана от предмет със сферична форма, поставен върху стълб. Порьозната повърхност на сферата наподобяваше фосфоресцираща гъба. Две кандри запречваха пътя му. Не носеха дрехи и кожата им беше прозрачна. Скелетите им изглеждаха като издялани от камък.
	„Невероятно! — помисли Сейзед. — Те сами изработват костите си. Ето още една нова култура, която мога да изучавам. Цяло непознато общество — изкуство, религия, нрави, взаимодействие между половете…“
	Вълнуваща перспектива, но не и точно сега, когато наближаваше краят на света. Не биваше да се разсейва. Първо трябваше да се запознае с религията им. Останалите неща бяха второстепенни.
	— Кой си ти, кандра? Чии кости носиш?
	— Съжалявам — каза любезно Сейзед, — но аз не съм кандра. Казвам се Сейзед и съм териски Пазител. Идвам да говоря с Първото поколение.
	Двете кандри се облещиха.
	— Не сте длъжни да ме пускате — продължи Сейзед. — Разбира се, ако не го направите, ще се върна и ще разкажа на всички къде се намира вашата Родина…
	Пазачите се спогледаха и след кратък размисъл единият каза:
	— Последвай ни.


	67.


	Колосите нямат голям шанс да се освободят. Четирите клина и ограниченият им умствен потенциал ги правят лесни за манипулиране. Те получават известна самостоятелност само във вихъра на своята кръвожадна треска.
	Но четирите клина ги правят лесни за контролиране и от аломанти. За да бъде овладяна кандра, е необходим еднократен дуралуминиев Тласък. При колосите Тласъкът трябва да е настойчив и постоянен, особено когато са разярени.


	Елънд и Вин стояха на градската стена на Фадрекс.
	Беше толкова хубаво отново да е в обятията на Елънд. Топлината му я успокояваше, особено когато поглеждаше към полето, където доскоро бе разположен лагерът им. Сега там бяха колосите. Хиляди и хиляди, броят им непрестанно нарастваше. Все повече от тези страховити създания пристигаха от ден на ден и се присъединяваха към гигантската армия.
	— Защо не нападат? — попита раздразнено Йомен. Само той стоеше до тях. Хам и Сет бяха долу, за да подготвят отбраната.
	— Тя иска да видим какво ни е приготвила — каза Вин. „И — добави наум — чака. Чака последното късче информация. Къде е атиумът“.
	Беше успяла да излъже Гибелта. И беше доказала, поне на себе си, че това може да се направи. Ала въпреки това бе ядосана. Най-вече на себе си. Оказваше се, че през последните години е била нейна пионка, играчка на всички нейни желания. Всеки път, когато се бе мислила за хитра, мъдра или самопожертвователна, всъщност бе изпълнявала волята на Гибелта. И това я караше да се пръска от яд.
	Но какво можеше да направи? Не тогава — сега.
	„Трябва да накарам Гибелта да изиграе своя ход — помисли си. — Да действа, да се разкрие“.
	За един кратък миг, в стаята за разпити, бе почувствала нещо изумително. Със странната сила, придобита от мъглите, бе успяла да докосне ума на Гибелта — посредством Марш — и да види нещо в него.
	Страх. Спомняше си го съвсем ясно. В онзи момент Гибелта се боеше от нея. Затова бе избягал и Марш.
	По някакъв начин тя бе получила сила от мъглите и я бе използвала, за да приложи аломантия с невероятна мощ. Беше го правила и преди, когато се би с лорд Владетеля в двореца му. Но защо успяваше да почерпи от тази сила в случайни, непредсказуеми моменти? Бе искала да я употреби срещу Зейн, но не беше успяла. Беше се опитвала десетки пъти през последните няколко дни, също както се бе опитвала и след смъртта на лорд Владетеля. Но не се беше получило.
	Силата идваше с непредсказуемостта на светкавица.
	Мощен трус разтърси земята и част от скалните тераси около града се натроши и рухна. Вин успя да се задържи на крака, но само благодарение на пютриума. Успя да улови Йомен миг преди той да полети от ръба. Няколко сгради в града рухнаха.
	Възцари се тишина. Вин дишаше тежко, с обляно от пот чело, все още стиснала расото на Йомен. Погледна Елънд.
	— Този беше доста по-силен от предишния — изсумтя той.
	— Обречени сме — измърмори Йомен. — Ако това, което твърдите, е вярно, не само че лорд Владетеля е мъртъв, но и силата, срещу която се е борил през целия си живот, се е върнала, за да разруши света.
	— Досега оцеляхме — каза спокойно Елънд. — Ще се справим и занапред. Трусовете удрят не само нас, но и колосите — вижте, падащите скали смазаха някои от тях. Ако положението се влоши, можем да отстъпим в подземието.
	— А то ще издържи ли на земетресение като това? — попита Йомен.
	— По-добре от сградите. Нито една от тях не е била предвидена за трусове с подобна сила — но доколкото мога да преценя, лорд Владетеля е избрал пещери, способни да издържат на огромни сътресения.
	Йомен явно не бе успокоен от думите му, но Вин се усмихна. Не на това, което бе казал Елънд, а заради начина, по който го бе казал. Той се беше променил. Изглеждаше уверен. Беше запазил част от характерния за младежките му години идеализъм, но бе прибавил към него твърдостта на човек, свикнал да води хората си във война.
	Най-сетне бе стъпил на твърда земя. И колкото и да бе странно, това бе станало в момента на отстъпление.
	— Вин, той е прав — каза Елънд вече по-меко. — Трябва да решим какво ще предприемем. Гибелта очевидно смята да ни довърши тук, но засега я задържаме. Какво да правим?
	„Ние я надхитрихме — помисли си тя. — Може би… да използваме същата стратегия, която Йомен приложи спрямо мен?“
	Замисли се над тази идея. Вдигна ръка и пипна обецата. Беше изкривена, разбира се, след като бе минала през главата на Марш, но лесно можеше да се поправи.
	Йомен й я бе върнал при първата им среща. Странен жест — да дава метал на една аломантка. Но тогава бе смятал, че е безопасна. Беше проверил дали не носи скрити метали и освен това разполагаше с атиум, за да предвижда ходовете й.
	А по-късно бе успял да я накара да се разкрие, да го нападне и да му покаже какви са плановете й, за да може да я обезвреди, докато силата все още бе на негова страна. Дали не би могла да опита същото с Гибелта?
	Тази мисъл повика друга. И двата пъти, когато мъглите й бяха помогнали, Вин се бе намирала в наглед безизходно положение. Те сякаш реагираха на нуждата й. Имаше ли някакъв начин да се постави в положение, когато нуждата й ще е по-голяма отпреди? Слаба надежда, но — заедно с желанието й да накара Гибелта да действа — тя оформи в главата й нов план.
	Да се изложи на опасност. Да накара Гибелта да доведе инквизиторите си, за да може Вин да се озове в положение, в което мъглите трябва да й помогнат. Дори да не се получеше, може би така щеше да успее да накара Гибелта да изиграе хода си или поне да разкрие капаните, които й е заложила.
	Невероятно рискован план, но пък и нямаше никакво време. Ако не предприемеше нещо, Гибелта щеше да спечели — съвсем скоро. Но как да осъществи идеята си, без да я обяснява на Елънд? Не биваше да говори за плана си, тъй като рискуваше Гибелта да научи за него.
	Погледна Елънд, човека, когото май познаваше по-добре от самата себе си. Не беше необходимо да й обяснява, че е постигнал душевно равновесие, тя и сама го виждаше. С човек като него необходимо ли бе въобще да говори за плановете си? Може би не…
	— Елънд — каза тя. — Мисля, че има само един начин да спасим града.
	— И той е?
	— Трябва да отида да го взема.
	Елънд се намръщи и понечи да отговори. Тя го гледаше право в очите, с надежда. Той се замисли, после попита колебливо:
	— Да вземеш… атиума?
	Вин се усмихна облекчено.
	— Да. Гибелта знае, че е у нас. Ще го намери дори да не го използваме. Но ако го донеса тук, поне ще можем да се бием.
	— Права си. И без това при нас ще е на по-сигурно място — каза Елънд. Изглеждаше объркан, но очевидно бе готов да й се довери. — Може би ще можем да го използваме, за да подкупим местните военачалници.
	Вин не знаеше дали примамката й ще успее. Но знаеше, че Елънд я разбира, както и тя него. Между двамата имаше връзка, каквато може да има само между хора, които се обичат.
	А това бе нещо, което Гибелта едва ли би могла да разбере.
	— Е, тогава ще тръгвам — каза Вин и прегърна Елънд.
	— Да. Тръгвай.
	Тя се притисна силно към него за няколко секунди. Чуваше как тупти сърцето му. Повдигна се на пръсти и го целуна. После се отдръпна и провери запасите си от метали. Погледна го, той кимна и тя тръгна.
	Само след секунди вече се носеше в пепелявото небе към Лутадел върху вихъра на сменящите се подкови. Елънд остана смълчан на скалната тераса, загледан след нея.
	„А сега — каза Вин колкото на себе си, толкова и на Гибелта, макар че тя не се бе появявала, откакто Вин бе почерпила сили от мъглите, — с теб ще си поиграем на гоненица“.


	68.


	Когато предложил плана си на своите приятели ферохимиците — планът да бъдат променени в мъгливи духове — лорд Владетеля ги накарал да вземат решение от името на всички ферохимици на света. Макар че превърнал своите приятели в кандра, за да съхрани умовете и спомените им, останалите преобразил в лишени от разум мъгливи духове. Те на свой ред се размножавали, живеели, умирали и се превръщали в самостоятелна раса. От децата на първите мъгливи духове той създал следващото поколение кандра.
	Ала дори боговете правят грешки. Рашек, лорд Владетеля, смятал да преобрази всички живи ферохимици в мъгливи духове. Но забравил за генетичното наследство на останалите терисци, към които не посегнал. И така, макар и рядко, продължили да се раждат ферохимици.
	Този пропуск му струвал скъпо, но от него светът спечелил много повече.


	Сейзед се озърташе изумено. Кандра бяха толкова различни. Едни бяха високи и върлинести, с кости, дялани от бяло дърво. Други бяха ниски и набити и скелетната им структура напомняше човешката. Всъщност всички се придържаха към човешката форма, макар и с известни отклонения.
	„Защото някога са били хора — напомни си той. — По-точно техните предци са били хора“.
	Пещерата, през която вървяха, беше огромна, подът й бе изгладен от безброй стъпки. В стените й имаше множество малки пещери, затворени със завеси. Всичко бе изработено невероятно майсторски — от осветителните тела със светещи гъби до скелетите на кандрите. Но не приличаше на изкусната украса на благороднически дом, тъй като не се виждаха нито резби, нито статуи.
	Кандра, изглежда, се бояха от него. Странно усещане за Сейзед. През живота си бе изпълнявал какви ли не роли: бунтовник, слуга, приятел, учен. Но никога не се бе чувствал като някой, пораждащ страх. А сега… Щом го зърнеха, кандра се скриваха зад най-близкия ъгъл и надничаха боязливо оттам. Други побягваха презглава. Изглежда, вестта за появата му се разпространяваше бързо — инак просто щяха да го вземат за поредната кандра, преобразена в човешки облик.
	Стигнаха до стоманена врата. Едната от двете кандри, които го водеха, я отвори и влезе, а другата остана да го пази. Сейзед погледна забитите в раменете на кандрата клинове — стърчаха само връхчетата им.
	„По-малки са от клиновете на инквизиторите, да. Но вършат същата работа. Интересно“.
	— Какво ще направиш, ако побягна? — попита той.
	Кандрата се опули.
	— Ами…
	— Да предполагам ли от колебанието ти, че все още ви е забранено да наранявате или убивате хора?
	— Ние спазваме Първия договор.
	— Тъй ли? Много интересно. И с кого сключихте този Първи договор?
	— С Отеца.
	— Лорд Владетеля?
	Кандрата кимна.
	— Той, за съжаление, вече не е между живите — каза Сейзед. — Това не означава ли, че и Договорът е невалиден?
	— Не зная — отвърна кандрата и отмести поглед.
	„Значи не всички кандри имат силния характер на ТенСуун — помисли Сейзед. — Дори в ролята на овчарка той проявяваше несъкрушима воля“.
	Другата кандра се върна и каза:
	— Хайде.
	Въведоха го в помещение, по средата на което се издигаше висок няколко стъпки пиедестал, а от другата му страна имаше каменни аналои, празни, с изключение на два, зад които стояха кандри с фосфоресциращи скелети. Високи кандри с фини черти.
	„Аристократи“ — помисли Сейзед. Лесна за разпознаване класа, независимо от вида.
	Пазачите на Сейзед му дадоха знак да се изправи пред аналоите, но той не им обърна внимание, а обиколи помещението. Както очакваше, пазачите му не знаеха как да постъпят — последваха го, но не посмяха да го спрат.
	— Цялата тази зала е с метална обшивка — отбеляза Сейзед. — Това украса ли е, или изпълнява и друга функция?
	— Тук ние задаваме въпросите, терисецо! — тросна се единият от аристократите кандра.
	Сейзед спря, обърна се и го погледна в очите.
	— Не. Няма да стане така. Аз съм Сейзед, териски Пазител. Но сред вашия народ съм известен с друго название — Светейшия обявител.
	— Какво разбира един чужденец от подобни неща? — изпръхтя презрително кандрата.
	— Чужденец? — повтори Сейзед. — Мисля, че ще трябва да се запознаете по-обстойно със собствените си учения. — И закрачи към двамата аристократи. — И аз, като вас, съм терисец. Да, известен ми е произходът ви. Зная как сте били създадени — и какво наследство носите в себе си.
	Спря пред аналоите.
	— Дойдох да ви съобщя, че аз открих Героя. Живях с нея, служих й и я наблюдавах. Аз й подадох копието, с което прободе лорд Владетеля. Видях я как заповядва на крале, как овладява цели армии колоси. Дойдох да ви го съобщя, за да може да се подготвите. — Млъкна и ги огледа. — Краят наближава.
	Двете кандри мълчаха.
	— Иди да доведеш другите — нареди на единия пазач най-сетне едната с треперещ глас.
	Сейзед се усмихна и докато пазачът се отдалечаваше, се обърна към другия войник.
	— Донеси ми маса и стол. И нещо за писане.
	След няколко минути всичко бе готово. Слушателите му се бяха увеличили на двайсет — дванайсет от тях със сияещите кости на аристократи. Поставиха пред Сейзед маса и стол и той се настани на него, без да обръща внимание на аристократите, които си шепнеха разтревожено.
	Сейзед сложи раницата на масата и започна да вади металоемите. Пръстените, обеците, гривните. Нахлузи гривните и си сложи пръстените и обеците. Накрая извади дебелата папка и я положи върху масата. Приближиха се няколко кандри с тънки метални листове. Сейзед ги наблюдаваше с любопитство, докато ги подреждаха пред него заедно с нещо като стоманен молив, достатъчно остър и здрав, за да оставя драскотини по метала. Прислужниците се поклониха и отстъпиха.
	„Отлично“ — помисли Сейзед, взе стоманения молив и се покашля. Водачите на кандра се извърнаха към него.
	— Предполагам — каза той, — че вие сте Първото поколение.
	— Ние сме Второто поколение, терисецо — заяви един.
	— В такъв случай извинявам се, че ви губя времето. Къде мога да открия Първите?
	— Не виждам никакъв смисъл да говориш с Първото поколение, терисецо — отсече водачът на кандрите. — Още повече че богохулстваш.
	Сейзед повдигна вежди.
	— Да богохулствам? Аз?
	— Ти не си Обявителя — рече кандрата. — И краят не наближава.
	— Не сте ли виждали саждопадите отвън? — попита високо Сейзед. — Или те са заринали толкова дълбоко входа към тези пещери, че никой от вас не може да излезе навън и да разбере, че светът загива?
	— Живеем от много време, терисецо — продължи водачът. — И друг път е имало периоди на гъсти саждопади.
	— Така ли? — попита Сейзед. — Вероятно лорд Владетеля също е умирал и друг път?
	Някои кандри се спогледаха сконфузено, но водачът им само поклати глава.
	— ТенСуун ли те прати?
	— Да. Той — призна Сейзед.
	— Вече се запознахме с неговите аргументи — рече кандрата. — Защо ТенСуун си мисли, че ти — един чужденец — ще можеш да ни убедиш в нещо, в което той се провали?
	— Вероятно защото ме познава — рече Сейзед и тропна с молива по папката. — Известно ли ви е с какво се занимават Пазителите? Не си казахте името впрочем.
	— Аз съм КанПаар — представи се кандрата. — И да, зная какво правят Пазителите — или поне какво правеха, преди да бъде убит Отеца.
	— В такъв случай — продължи Сейзед — трябва също да ви е известно, че всеки Пазител има своя специалност. Идеята е била, когато лорд Владетеля най-сетне бъде свален от власт, да бъдем разделени на групи, които да се заемат с обучението на хората.
	— Да, така е — съгласи се КанПаар.
	— Е — рече Сейзед и чукна с пръст по корицата на папката. — Моята специалност са религиите. Знаете ли колко религии е имало преди Възнесението на лорд Владетеля?
	— Не зная. Стотици.
	— Разполагаме със сведения за петстотин шейсет и три — каза Сейзед. — Макар че това включва и сектите на някои религии. Точният брой е около триста.
	— И? — попита КанПаар.
	— Знаете ли колко от тях са оцелели до наше време?
	— Нито една?
	— Една — поправи го Сейзед и вдигна пръст. — Вашата. Териската религия. Според вас съвпадение ли е, че вашата религия не само е просъществувала, но и е предсказала този ден?
	— Не ни казваш нищо ново — изсумтя КанПаар. — Има истински религии и такива, които лъжат. Какво обяснява това?
	— Че би трябвало да се вслушвате в последователи на вашата религия, особено когато носят известия. — Сейзед отвори папката. — Поне се надявам, че ще ви заинтересува тази книга, която съдържа цялата събрана информация за Героя на времето. Тъй като не зная много за първоначалната териска религия, се налагаше да събирам сведения от косвени източници — разкази и легенди и текстове, писани впоследствие. За съжаление повечето от тези текстове са били променени от Гибелта, докато се е опитвала да накара Героя на времето да посети Кладенеца на Възнесението и да я освободи. Сведения, изменени и покварени от докосването й.
	— И какво ни интересува това? — попита КанПаар. — Току-що ни съобщи, че сведенията, които ни носиш, вероятно са променени и безполезни.
	— Безполезни? — повтори Сейзед. — Не, въобще не са безполезни. Променени, да. От Гибелта. Приятелю, тук имам цяла книга с лъжи от нея. А умът ти е пълен с истини. Извън това не знаем много. Но ако сравним това, което знаем — ако открием точно коя част е била променена от Гибелта, — това няма ли да ни разкрие плановете й? Най-малкото ще ни покаже над какво тя не иска да работим.
	В помещението се възцари тишина.
	— Е — рече най-сетне КанПаар, — тогава…
	— Достатъчно, КанПаар — чу се глас.
	Сейзед се огледа. Гласът не идваше откъм пиедестала. Кой беше заговорил?
	— Можете да си вървите, Втори — рече друг глас.
	— Да си вървим? — попита един от Вторите. — И да ви оставим с този чужденец?
	— Наследник — поправи го гласът. — Светоносец. Ние ще го изслушаме.
	— Напуснете — рече трети глас.
	Представителите на Второто поколение — изглеждаха объркани — тръгнаха към изхода. Двамата пазачи излязоха последни и затвориха вратите. Сейзед остана сам в помещението, с призраците, които бяха заговорили.
	Отнякъде се чу дращене. Отекна в стоманените стени. После в дъното се отвори врата. И през нея влязоха съществата, които вероятно бяха Първото поколение.
	Бяха… стари. Плътта буквално висеше върху костите им и капеше по пода като фосфоресцираща мъзга на дърво. Бяха прегърбени и несъмнено много по-възрастни от всички кандри, които Сейзед бе видял досега. Не вървяха, а по-скоро се влачеха.
	Носеха семпли туники без ръкави, ужасно износени. А под прозрачната им плът се виждаха съвсем нормални бели скелети.
	— Човешки кости? — попита Сейзед, докато Първите се тътреха през залата.
	— Това са си нашите кости — отвърна един от тях с изнемощял шепот. — Ние не притежавахме нито умението, нито познанията да оформяме Истински тела, когато всичко това започна, и затова се върнахме към първоначалните си форми, след като лорд Владетеля ни върна скелетите.
	Изглежда, Първото поколение се състоеше само от десетима представители. Те се настаниха на пейките. От уважение към възрастта и положението им Сейзед премести масичката си пред тях, седна и ги огледа като лектор публиката си.
	— А сега — каза и вдигна стоманения молив — е време да започваме. Чака ни доста работа.


	69.


	Остава неизяснен въпросът откъде са се взели първите пророчества за Героя на времето. Зная, че Гибелта ги е променила, но те не са нейно дело. Кой първи е предсказал, че ще дойде Героят — онзи, който ще стане владетел на цялото човечество и същевременно ще бъде отхвърлен от сънародниците си? Който пръв е заявил, че Героят ще държи в ръцете си бъдещето на света и че ще поправи онова, което е било разрушено?
	И който е пропуснал да уточни дали Героят ще бъде мъж, или жена?


	Марш беше коленичил в купчина пепел, изпълнен с омраза и към себе си, и към света. Саждите се сипеха неспирно, затрупваха го, но въпреки това той не помръдваше.
	Беше прокуден. Бяха му наредили да седи и да чака. Като ненужен захвърлен и забравен инструмент. Ненужно сечиво.
	„Аз бях там — мислеше си той. — С Вин. И… не можех да говоря с нея. Не можех да й кажа нищо“.
	И по-лошо — не беше искал. Въпреки че беше до нея и говореше с нея, тялото и умът му принадлежаха изцяло на Гибелта. Нямаше сили да се съпротивлява, да направи нищо — каквото и да било, — което да позволи на Вин да го убие.
	С изключение на един кратък миг. Онзи миг, когато Вин почти бе успяла да го постави под свой контрол. Онзи миг, в който той бе зърнал нещо в душата на своя господар — своя бог, своята същност, — нещо, което му даде надежда.
	В онзи миг Гибелта се страхуваше от нея.
	И тогава Гибелта накара Марш да избяга, да зареже армията колоси — армията, която му бе наредено да преотстъпи незабелязано на Елънд Венчър, за да може императорът да я доведе при стените на Фадрекс. Армията, която после Гибелта си върна.
	Сега Марш чакаше под саждопада.
	„Какъв е смисълът на всичко това?“ — питаше се той. Гибелта искаше нещо… нуждаеше се от нещо… и се страхуваше от Вин. Тази мисъл му даваше надежда, но какво би могъл да направи? Дори в редките мигове на слабост на Гибелта не бе в състояние да си върне контрола.
	Планът му — да чака, да запази в тайна бунтовническата частица в себе си до подходящия момент, когато да извади клина от гърба си и да се самоубие — изглеждаше все по-глупав. Да, глупаво беше да се надява, че ще се освободи дори само за миг.
	„Изправи се“.
	Командата изникна беззвучно в съзнанието му и Марш реагира мигновено. Гибелта се бе върнала и контролираше тялото му напълно. С огромно усилие Марш все пак успя да запази минимален контрол над ума си, и то само защото Гибелта бе насочила вниманието си другаде.
	Марш започна да хвърля монети и да се Тласка от тях, също както правеше Вин с подковите. Разбира се, подковите — все пак бяха много по-тежки — щяха да са по-удобни, тъй като с тях щеше да може да се Тласка по-надалече. Но с монетите също се получаваше.
	Носеше се в следобедното небе. Червеникавият въздух бе изпълнен със сажди. Марш се опитваше да прогони мисълта за това колко е красив този рушащ се свят, без същевременно да дава повод на Гибелта да си помисли, че контролът й над него не е цялостен.
	Беше доста трудно.
	След известно време — и след като най-сетне се спусна нощта — Гибелта му заповяда да се приземи. Той се снижи бързо, с развято расо, и стъпи на един невисок хълм. Почти веднага затъна до кръста в сажди, под които вероятно имаше още няколко стъпки дебел слой слегнала се пепел.
	Долу в ниското една самотна фигура си проправяше път през саждите. Мъж с торба на гърба. Водеше изтощен кон.
	„Кой е този?“ — зачуди се Марш и се вгледа по-добре. Мъжът имаше стойката на войник и волево лице. Който и да беше, очевидно беше много решителен. Малцина биха дръзнали да излязат сред мъглите — а този човек не само вървеше през тях, но и се бореше със саждите, които му стигаха до кръста. Униформата му бе цялата в пепел, също както и кожата на лицето. Тъмна… почти черна…
	Красива.
	Марш се понесе през мъглата и саждите на крилете на Стоманен тласък. Мъжът долу, изглежда, го усети, защото се завъртя и посегна към дръжката на меча.
	Марш скочи на гърба на коня и той изцвили и се вдигна на задните си крака. Марш прескочи отметнатата му глава и тупна в пепелта зад войника. Проправената пъртина беше като тесен тъмен коридор.
	Войникът измъкна меча. Конят изпръхтя уплашено и стъпи в пепелта.
	Марш се усмихна и извади от пояса си обсидианова секира. Мъжът отстъпи, опита се да разчисти с крака място за предстоящия бой. Марш зърна на лицето му безпокойство и предчувствие за беда.
	Конят пак се вдигна на задните си крака. Марш се извъртя, отсече предните му копита и животното изцвили от болка. А войникът нападна.
	Мечът се заби в гърба на Марш, но улучи клин и се отплесна. Марш само се усмихна и почерпи здраве, за да се задържи на крака.
	Мъжът пристъпи към него и посегна да изтръгне клина от гърба му. Марш разпали пютриум, скочи напред. Мечът се изтръгна от ръката на войника и остана забит в тялото му.
	„Трябваше да му позволя да измъкне клина…“ — помисли си частицата в ъгълчето на съзнанието му.
	Марш се извъртя и замахна със секирата, но войникът се претърколи в пепелта, измъкна от ботуша си кинжал и се опита да го посече в глезените. Хитър ход, който би повалил Марш на земята въпреки запасите здраве.
	Но Марш бе почерпил и бързина и с лекота избегна удара, като същевременно изрита войника в гърдите.
	Ребрата на мъжа изпукаха и той тупна в пепелта и се закашля, от устата му бликна кръв. След миг се надигна на колене и посегна с трепереща ръка към джоба си.
	„Още един кинжал?“ — помисли Марш.
	Но мъжът извади сгънат метален лист.
	Марш внезапно разбра, че трябва да вземе този лист. Войникът се опитваше да го смачка в ръката си, да унищожи написаното, но Марш изкрещя, стовари секирата върху ръката му и я отсече. Вдигна отново секирата и с втория удар отсече и главата на войника.
	Но не спря. Завладян от жажда за кръв, той продължи да сече трупа. В дъното на съзнанието си усещаше опиянението на Гибелта от смъртта — но усещаше и яростта й. Гибелта се опита да го накара да спре, да вземе металния лист, но заслепеният Марш не можеше да се овладее. Също като колосите.
	„Тя не може да ме контролира… това…“
	И спря, тъй като Гибелта най-сетне го бе овладяла. Разтърси глава, целият опръскан с кръвта на жертвата си. Обърна се и погледна умиращия кон, който цвилеше пронизително в тихата нощ. Наведе се към отсечената ръка и взе металния лист, който войникът се бе опитал да смачка.
	„Прочети го!“
	Думите отекнаха ясно в съзнанието му. Рядко се случваше Гибелта да се обръща директно към него — обикновено го използваше като марионетка.
	„Прочети го на глас!“
	Марш се намръщи и бавно — за да спечели време да помисли — разгъна смачкания лист. Защо Гибелта искаше да го прочете на глас? Освен ако тя самата не можеше да чете? Но в това нямаше никаква логика. Нали бе променяла цели текстове в книги.
	Би трябвало да може да чете. Дали пък не я възпираше самият метален лист?
	Най-сетне разгъна листа. Наистина беше изписан отгоре додолу. Марш се опита да се възпротиви на заповедта да прочете написаното. Всъщност искаше да вдигне захвърлената в саждите секира и да сложи край на живота си с един удар. Но не можеше да го направи. Не можеше дори да пусне металното писмо. Гибелта Тласкаше и Придръпваше, контролираше напълно чувствата му и бързо го доведе до състояние, когато…
	Ами да. Защо да се съпротивлява? Защо да спори със своето божество, със своя господар, със своята същност? Марш бавно изглади писмото и разпали калай, за да види по-добре какво пише.
	— „Вин — прочете на глас. — Умът ми е замъглен. Започвам да се съмнявам, че светът е реален. Но има едно нещо, което ме кара да продължавам. Трябва да го кажа. Не зная дали има значение, но въпреки това съм длъжен. Онова, с което се борим, е истинско. Видях го. То се опита да ме убие, да изтреби жителите на Ортьо. То ме завладя по начин, който не очаквах. С метал. Малък метален клин, с който прониза тялото ми. С негова помощ успя да повлияе дори върху мислите ми. Не можеше да ме контролира напълно, както ти контролираш колосите, но принципът вероятно е сходен. Вероятно металният клин не е бил достатъчно голям. Не зная.
	Както и да е, съществото се появи пред мен в облика на Келсайър. Направило е същото и с предишния владетел на Ортьо. То е хитро. И много коварно.
	Бъди много внимателна, Вин. Не вярвай на никой, който носи в себе си метал! Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дух“.
	Марш, изцяло под контрола на Гибелта, смачка металния лист на топка, хвърли го в пепелта и го използва като котва, за да се Тласне в небето. Към Лутадел.
	Зад себе си остави труповете на кон и човек и смачканото метално послание.
	Като забравени ненужни сечива.


	70.


	Доколкото успях да разбера, Куелион сам си е забил клина. Вероятно за това е помогнала и нестабилната му психика. Страстното желание да следва заветите на Келсайър и да изтребва благородници било подклаждано от Гибелта, но Куелион и преди това бил жертва на собствените си маниакални пориви. Параноята му често граничела с неконтролируема лудост и в един подобен момент Гибелта го подтикнала да си забие клина.
	За целта използвала бронзов прът, изработен от един от заловените от Куелион аломанти. Този клин го превърнал в Търсач — помагал му да открива и шантажира аломанти.
	Истината е обаче, че хората с нестабилна психика са податливи на влиянието на Гибелта дори ако не носят клинове в телата си. Така най-вероятно Зейн се е сдобил със своя клин.


	— Все още не виждам ползата от това — каза Йомен на Елънд, докато излизаха през портата на Фадрекс.
	Елънд махна за поздрав на група войници, спря при друга — не негова, а на Йомен — и направи бърз оглед на оръжията. Подхвърли няколко окуражителни думи, после продължи. Йомен го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше редом с него като равен.
	Бяха сключили нестабилно примирие, но пък колосите отвън бяха достатъчно силен мотив, за да ги накара да работят заедно. Елънд имаше по-голяма армия, но недостатъчна, за да удържи на външната заплаха, която продължаваше да нараства.
	— Трябва да поработим над въпроса с хигиената — заяви Йомен, когато се отдалечиха от войниците. — Състоянието на всяка армия се основава на два принципа — храна и здраве. Осигурим ли ги, победата ще бъде наша.
	Елънд се усмихна, познал източника. „Снабдяване в големи мащаби“ на Трентисон. Преди няколко години би се съгласил с Йомен и двамата вероятно щяха да прекарат следобеда в дискусия, посветена на командването. Но през последните години Елънд бе научил неща, които просто не съществуваха в книгите.
	За съжаление, това означаваше и че няма как да ги обясни на Йомен — особено след като не разполагаха с нужното време. Ето защо вместо това само посочи близката улица и каза:
	— Лорд Йомен, ако желаете, можем да отскочим до лазарета.
	Йомен кимна. Винаги бе смятал, че всички проблеми трябва да се решават начаса и с директен подход. Умът му пък сечеше като бръснач.
	Докато вървяха, Елънд не пропускаше да следи състоянието на войниците — както на тези, които бяха на пост, така и на свободните от задължения. Отвръщаше на поздравите им с кимване и надзърташе в очите им. Може би само му се струваше, но те сякаш се поизправяха, когато минаваше покрай тях.
	Йомен го наблюдаваше какво прави и току се мръщеше. Все още бе облечен с неизменното расо и само малкото зрънце атиум на челото го отличаваше от обикновен чиновник. Татуировките около очите му обрамчваха зрънцето, като че ли бяха изрисувани след поставянето му там.
	— Йомен, изглежда, нямаш голям опит в командването на армия — каза Елънд.
	Принудителят повдигна вежди.
	— Зная повече, отколкото ти ще знаеш някога за тактика, снабдяване и маневри.
	— Така ли? — попита нехайно Елънд. — Значи си чел „Придвижване на армии“ на Бенитсон? Само че той смята крайните позиции за рисковани по отношение разкриване на намеренията.
	Йомен се намръщи още повече.
	— Едно от нещата, който учените често забравят, Йомен, е влиянието на емоциите върху хода на битката. Не става дума само за храна, обувки и вода, макар и те да са необходими. По-важни са надеждата, куражът и волята за оцеляване. Войниците трябва да са сигурни, че техният военачалник ще е с тях — че дори и да не убива врагове, ще ги ръководи лично на бойното поле. Не бива да мислят за него като за абстрактна сила в някоя кула отзад, как надзърта от прозореца и същевременно разсъждава над безкрайността на вселената.
	Йомен не отговори. Крачеха по улиците, почистени и изметени въпреки сипещите се сажди. По-голямата част от населението се бе изтеглила към задната част на града, където колосите щяха да стигнат накрая, ако преодолееха защитата. Хората всъщност живееха по улиците, тъй като къщите изглеждаха несигурни при земетръсите.
	— Вие сте… интересен човек, Елънд Венчър — рече най-сетне Йомен.
	— Аз съм копелдак — отвърна Елънд.
	Йомен повдигна вежди.
	— Говоря за характера, не за произхода си — добави с усмивка Елънд. — Аз съм смесица от нещата, които трябва да бъда. Донякъде учен, донякъде бунтовник, донякъде благородник, а също Мъглороден и войник. Понякога дори не мога да се позная. Невероятно е трудно да съчетая всички тези качества. И тъкмо когато ми се стори, че ще успея, светът около мен започна да се руши. А, стигнахме.
	Лазаретът бе разположен в някогашна сграда на Министерството — което според Елънд показваше желанието на принудителя да проявява гъвкавост. Очевидно беше готов да преотстъпи една сграда с религиозно предназначение, тъй като бе най-удобна за лечение на болните и ранените. Вътре лекарите полагаха грижи за войниците, които бяха изпитали на гърба си първата атака на колосите. Йомен се отдели, за да разговаря с управителя на лазарета — страхуваше се да не плъзне зараза. Елънд отиде в сектора с най-тежки случаи; спираше при всички ранени и се стараеше да ги окуражи.
	Задача, която не беше никак лесна, като се имаше предвид, че донякъде тези войници бяха пострадали заради собствената му глупост. Как не се бе сетил, че рано или късно Гибелта ще си върне контрола над армията на колосите? Беше толкова логично. Не можеше да не признае, че Гибелта бе изиграла своя коз отлично — беше го подвела, беше го накарала да си мисли, че инквизиторите контролират колосите. И че на колосите може да се разчита.
	„Какво ли щеше да стане — помисли си той, — ако бях нападнал града с тях, както планирах от самото начало?“ Гибелта щеше да опустоши Фадрекс, да избие всички вътре и тогава да обърне колосите срещу армията на Елънд. Но сега укрепленията, подсилени от войници на Елънд и Йомен, изглежда, бяха поне известна пречка срещу плановете й за атака.
	„Аз обрекох този град“ — помисли Елънд, докато седеше до леглото на един мъж, изгубил ръката си от меча на колос.
	Знаеше, че е взел правилното решение. По-добре беше да е зад стените на града — макар и тук почти със сигурност да бяха обречени, — отколкото да е отвън, да го обсажда и да се надява на скорошна победа. Защото знаеше, че победата няма да е винаги на негова страна.
	Но всичко се въртеше около растящото му отчаяние, че не е в състояние да защити поданиците си. Защото макар във Фадрекс да властваше Йомен, за Елънд тези хора също бяха от неговите. Беше се качил на трона на лорд Владетеля и се бе провъзгласил за император. От него зависеше по-нататъшното съществуване на Последната империя. Каква полза от водач, който не може да защити дори един град, камо ли цяла империя?
	Някаква суматоха пред лазарета привлече вниманието му и той пожела скорошно оздравяване на войника и забърза натам. Йомен също тъкмо идваше, за да види какво става.
	Една жена стискаше в обятията си малко момче, което трепереше и се гърчеше неудържимо.
	Дотича един от лекарите, взе момчето и попита:
	— Мъглива треска?
	Разплаканата жена кимна.
	— Да. Държах го вътре до днес! Знаех си! Знаех си, че мъглите го искат! О, моля ви…
	Докато лекарят отнасяше момчето, Йомен поклати глава и каза твърдо:
	— Трябваше да ме послушаш, жено. Всички в този град са длъжни да се изложат на мъглите. Сега синът ти ще заеме легло, което може да ни потрябва за ранен войник.
	Въпреки суровия му глас Елънд видя загриженост в очите му. Йомен не беше безсърдечен човек, само прагматичен. А и в думите му имаше резон. Нямаше смисъл да се крият вътре, когато мъглите отнемаха все повече време от денонощието.
	„Мъгливата треска…“ — помисли разсеяно Елънд, докато влизаха да видят как настаняват момчето. Гърчовете се бяха успокоили, но лицето на детето бе изкривено от болка. Очевидно страдаше много. Елънд знаеше какво преживява — нали бе преживял почти същото.
	„Така и не открихме какво представлява мъгливата треска“ — мислеше си той. Мъгливият призрак не се беше появил отново. Но може би Йомен знаеше нещо?
	— Йомен — попита той. — Някой от хората ти откри ли причината за мъгливата треска?
	— Причина? — попита Йомен. — Необходимо ли е да има причина, за да се разболееш?
	— За тази болест би трябвало да има. Знаеш ли, че засяга точно шестнайсет процента от населението? Шестнайсет — до последния човек.
	Вместо да се изненада, Йомен повдигна рамене.
	— Изглежда логично.
	— Логично? — повтори Елънд.
	— Числото шестнайсет е силно число, Венчър. Например толкова дни са били нужни на лорд Владетеля, за да стигне Кладенеца на Възнесението. Така че то се вписва напълно в църковната доктрина.
	„Разбира се — помисли си Елънд. — Йомен не би се изненадал да открие порядък в обкръжаващата ни природа — той вярва в божество, което е създало този порядък“.
	— Шестнайсет… — повтори Елънд, загледан в болното момче.
	— Броят на първите инквизитори — продължи Йомен. — На предписанията във всяка областна харта. Броят на аломантичните метали. На…
	— Почакай — спря го Елънд изненадано. — Какво каза?
	— Аломантичните метали — повтори Йомен.
	— Но те са само четиринайсет.
	Йомен поклати глава.
	— Четиринайсет са ни известните, стига жена ти да не греши, че алуминият си има чифт. Но четиринайсет не е силно число. Аломантичните метали вървят в чифтове и групи по четири. Изглежда напълно възможно да съществуват още два, които не сме открили, и така броят им да е шестнайсет. Два по два по два по два. Четири физични метала, четири умствени, четири подсилващи и четири влияещи на времето.
	„Шестнайсет метала…“
	Елънд отново погледна момчето. Болка. Веднъж и той бе изпитал подобно страдание — когато баща му нареди да го пребият. Почти бе сигурен, че ще умре. Биха го, за да го изправят на ръба на смъртта, да го накарат да се Преобрази.
	Да проверят дали е аломант.
	„В името на лорд Владетеля“ — помисли смаяно Елънд, обърна гръб на Йомен и се върна почти тичешком при тежко ранените.
	— Кой от вас е пострадал от мъглите? — попита високо.
	Ранените го гледаха учудено.
	— Има ли някой, който се е разболял? — продължи Елънд. — Когато ви накарах да се изложите на мъглите. Моля ви, трябва да зная!
	Едноръкият бавно вдигна ръка.
	— Аз пострадах, милорд. И сега ми отсякоха ръката като наказание, понеже…
	Елънд бързо отиде при него и извади една стъкленица с метали.
	— Изпий я.
	Мъжът се поколеба, но се подчини.
	— Е? — попита Елънд след малко.
	— Какво, милорд? — отвърна войникът.
	— Чувстваш ли нещо?
	Войникът сви рамене.
	— Умора, милорд?
	Елънд затвори очи и въздъхна. „Глупава мисъл…“
	— А… странно — каза войникът.
	Елънд се втренчи в него.
	— Да — продължи войникът някак разсеяно. — Аз… не зная какво да мисля за това.
	— Разпали го — посъветва го Елънд и разпали бронз. — Тялото ти ще знае какво да направи, ако му позволиш.
	Войникът го погледна озадачено и завъртя глава. А после започна да излъчва аломантични вибрации.
	Елънд затвори очи и си пое дъх. За миг бе забравил да диша.
	Йомен се приближи до него.
	— Какво има?
	— Йомен, мъглите никога не са били наши врагове — отвърна Елънд, все така стиснал очи. — Те просто се опитват да ни помогнат.
	— Да ни помогнат? Но как? За какво говориш?
	Елънд отвори очи и се обърна към него.
	— Те не ни убиват, Йомен. Дори не ни разболяват. Те ни Преобразяват. Даряват ни със сила. Със способност да се бием.
	— Милорд! — викна един войник от вратата. — Милорд! Колосите атакуват! Нападнаха града!
	Елънд го погледна изненадано, после разбра. „Гибелта. Тя знае какво открих току-що — знае, че трябва да ни нападне незабавно, вместо да чака още попълнения. Защото разкрих тайната й!“
	— Йомен, събери всичкия прахообразен метал, който можеш да намериш в града! — извика Елънд. — Пютриум, калай, стомана и желязо! Нека го пият всички, които са боледували от мъглива треска! Накарай ги да пият метални разтвори!
	— Защо? — попита объркано Йомен.
	Елънд се обърна и се усмихна.
	— Защото сега те също са аломанти. Този град няма да падне толкова лесно, Йомен! Ако ви трябвам, ще съм на предната линия!


	71.


	Има нещо специално в числото шестнайсет. Първо, защото то е знакът на Съхранението към човечеството.
	Съхранението е знаело, още преди да плени Гибелта, че няма да може да общува с хората, след като силите му отслабнат. Ето защо е оставило указания — ключове, които не могат да бъдат променени от Гибелта. Ключове, свързани с фундаменталните закони на вселената. Целта на числото била да подсказва, че става нещо неестествено и че трябва да се потърси помощ.
	Наистина ни отне доста време, за да разгадаем този ключ, но когато това най-сетне стана — колкото и да бе късно, — той ни даде отдавна жадувания тласък.
	Що се отнася до другите аспекти на числото… някои от тях дори аз не мога да разбера. Достатъчно е да се каже, че то има голяма връзка с устройството и развитието на света, на вселената.


	Сейзед почука с молива по металния лист и се намръщи.
	— Малко от това се отличава от предишните ми знания. Гибелта променя дребни неща — вероятно за да ни попречи да забележим измененията. Но съвсем очевидно иска да ме накара да разбера, че Вин е Героят на времето.
	— Искала е тя да я освободи — каза Хаддек, водачът на Първото поколение.
	Другарите му кимнаха.
	— Може би тя всъщност не е Героят — предположи друг. Сейзед поклати глава.
	— Според мен е. Тези пророчества се отнасят за нея — дори непроменените, които ми казахте вие. Говорят за човек, който е бил отделен от своите сънародници терисците — за крал на хората, за бунтовник, притиснат между два свята. Гибелта просто е подсилила впечатлението, че става въпрос за Вин, за да може тя да отиде да я освободи.
	— Винаги сме смятали, че Героят ще е мъж — подхвърли Хаддек с шептящ глас.
	— Както и всички останали — съгласи се Сейзед. — Но нали казахте, че в пророчествата не се уточнява полът. Това е съвсем целенасочено — в старите териски легенди няма нищо случайно. Избрали са тази форма, за да не знаем дали Героят ще е мъж, или жена.
	Древните терисци закимаха. Работеха под синкавата светлина на кълбата в залата със стоманена обшивка — Сейзед предполагаше, че за кандра тя е нещо като светиня.
	Той пак почука замислено с металния молив. Нещо не му даваше покой, но какво? „Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят…“ Думи на Аленди, от дневника, написан преди много години. Думи, които Първото поколение потвърдиха като истински.
	Вин все още можеше да направи нещо. Ала силата на Кладенеца бе изчезнала. Използвана. Как би могла да се бори без нея? Сейзед огледа аудиторията от прастари кандра.
	— Какво всъщност представлява силата на Кладенеца на Възнесението?
	— Дори ние не сме сигурни в отговора, младежо — отвърна Хаддек. — Когато живеехме като хора, нашите богове вече бяха напуснали този свят и бяха оставили Терис с едничката надежда да чака Героя.
	— Разкажете ми за това — каза Сейзед и се наведе напред. — Как боговете ви напуснаха този свят?
	— Гибелта и Съхранението — рече един от древните. — Те създадоха нашия свят и нашия народ.
	— Но никой от двамата не би се справил сам — обясни Хаддек. — Да, тъй е. Тъй като да съхраниш нещо не значи да го създадеш — нито можеш да създаваш само чрез разрушение.
	Това беше често срещана тема в митологията — Сейзед я бе намирал в десетки различни религии. Светът създаден от сблъсъка на две сили, нерядко описвани като ред и хаос, друг път назовавани разрушение и опазване. Тази идея малко го безпокоеше. Надяваше се да открие нещо ново в това, което му казваха.
	Но пък… само защото нещо се среща често не означава, че не отговаря на истината, нали? И защо всички тези митологии да нямаха един общ корен?
	— Значи те създали света — повтори Сейзед. — И после си отишли?
	— Не веднага — обясни Хаддек. — Но точно там е проблемът, младежо. Двамата сключили сделка. Съхранението искало да сътвори човека — да създаде живот, способен на чувства. И получило от Гибелта обещание да му помогне за това.
	— Но на определена дена — прошепна друг Първи.
	— Каква цена? — попита Сейзед.
	— Да позволи на Гибелта един ден да разруши света — отвърна Хаддек.
	Възцари се тишина.
	— Откъдето последвало и предателството — рече Хаддек. — Съхранението се разделило с живота, за да затвори Гибелта, да й попречи да разруши света.
	Още една често срещана митологична тема — за бога-мъченик. Сейзед лично бе присъствал на този процес при зараждането на Църквата на Оцелелия.
	„Само че… сега става въпрос за моята собствена религия“ — помисли си той. Намръщи се, облегна се назад и се замисли. По някаква причина бе предположил, че истината ще е съвсем различна. Ученият в него водеше борба с желанието му да повярва. Как би могъл да приеме нещо, изпълнено с толкова много митологични клишета?
	Беше изминал целия този път, вярвайки че най-сетне ще има шанс да открие истината. Но сега, докато се запознаваше с тази вяра, откриваше, че е стряскащо сходна с религиите, които бе отхвърлил като лъжовни.
	— Изглеждаш обезпокоен, младежо — рече Хаддек. — Заради думите ни ли е това?
	— Извинявам се — отвърна Сейзед. — Това е мой личен проблем, който няма връзка със съдбата на Героя на времето.
	— Моля те, кажи ни — подкани го един от древните.
	— Малко е сложно — въздъхна Сейзед. — От известно време изучавах човешките религии, опитвах се да установя кои от тях са истинни. Бях започнал да губя надежда, че някоя от религиите ще предложи отговорите, които търся. А после узнах, че моята собствена религия все още съществува, съхранена от народа на кандра. Дойдох тук с надеждата да открия истината.
	— Това е истината — рече един от присъстващите.
	— Така твърди всяка религия — отвърна Сейзед малко раздразнено. — Но същевременно във всяка от тях има противоречия, логически грешки, изискване за сляпа вяра, което не мога да приема.
	— Млади човече — рече Хаддек. — Имам чувството, че си търсил нещо, което не може да бъде намерено.
	— Истината? — попита Сейзед.
	— Не — отвърна Хаддек. — Религия, която да не изисква от последователите си вяра.
	Един от присъстващите кимна и каза:
	— Ние следвахме Отеца и Първия договор, но вярата ни не е в него. Тя е в нещо по-… възвишено. Ние вярваме, че Съхранението се е подготвило за този ден и че неговата воля да ни опази ще се окаже по-силна от желанието на Гибелта да руши.
	— Но вие не знаете — рече Сейзед. — Получавате доказателство едва когато повярвате, но ако вярвате, можете да откриете доказателства във всичко. Това е логическа главоблъсканица.
	— Вярата няма нищо общо с логиката, синко — рече Хаддек. — Може би в това се състои твоят проблем. Не можеш да отхвърлиш напълно нещата, които изучаваш, също както не можеш да се отречеш от вярата, че Героят ще ни спаси. Просто трябва да вярваме в това, да приемаме нещата, на които ни учи Съхранението.
	Това не беше достатъчно за Сейзед. Но за момент той реши да продължи нататък. Все още не знаеше всички подробности от териската религия. Може би след като ги научеше, щеше да успее да подреди цялостна картина.
	— Казахте, че Гибелта била затворена. Каква връзка има това със силата, която използва лейди Вин?
	— Боговете нямат тела като тези на хората — обясни Хаддек. — Те са… сили. Умът на Съхранението е изчезнал, но силата му остава.
	— Във формата на езерце с течност? — попита Сейзед.
	Членовете на Първото поколение кимнаха.
	— А черният пушек отвън?
	— Гибелта — отвърна Хаддек. — Чака и дебне, докато е в плен.
	Сейзед смръщи вежди.
	— Пещерата с дима бе доста по-голяма от Кладенеца на Възнесението. Защо такова несъответствие? Толкова ли по-могъща е Гибелта?
	— Могъществото им е еднакво, млади човече — отвърна Хаддек. — Те са сили, не са хора. Всъщност са две страни на една и съща сила. Нима едната страна на монетата е по-силна от другата? Те тласкат еднакво света около себе си.
	— Макар че — обади се друг древен — съществува легенда, че Съхранението дало твърде много от себе си на човечеството, за да сътвори нещо, което съдържа в себе си повече от него, отколкото от Гибелта. Съвсем малко за всеки отделен човек. Нищожно, лесно за пропускане, освен ако не става дума за много, наистина много дълго време…
	— И все пак, защо тази разлика в големината? — настоя Сейзед.
	— Ти не разбираш, младежо — отвърна Хаддек. — Силата в езерцето не е Съхранението.
	— Но нали току-що казахте…
	— Казах, че е част от Съхранението — продължи Хаддек. — Но Съхранението е сила и влиянието му се разпростира навсякъде. Вероятно част от него се съсредоточава и в езерцето. Останалата част е… навсякъде и всякога.
	— Докато умът на Гибелта е бил съсредоточен тук — продължи друга кандра. — И така двете сили се слели. Повече от Гибелта и по-малко от Съхранението.
	— Но не всичко от него — добави друг. — Не цялото то.
	— Не цялото? Защото силата му се разпростира по целия свят? — попита Сейзед.
	— В известен смисъл — потвърди Хаддек.
	— Сега вече говорим за неща, свързани с Първия договор — предупреди един от присъстващите.
	Хаддек млъкна и втренчи поглед в Сейзед.
	— Ако това, което казва този човек, е истина, значи Гибелта е избягала. И ще дойде за своето тяло. За своята… сила.
	— То… тук ли е? — попита тихо Сейзед. Побиха го тръпки.
	Хаддек кимна.
	— Ние трябваше да го пазим. Първият договор, който ни обвърза с лорд Владетеля, бе да отговаряме за него.
	— Другите Творения също имат свои задачи — обади се някой. — Колосите са създадени, за да се бият. Инквизиторите — да са свещенослужители. Нашата задача е различна.
	— Да съберем силата — продължи Хаддек. — И да я пазим. Да я скрием. Да я съхраняваме. Защото Отецът знаеше, че един ден Гибелта ще избяга. И в този ден ще започне да търси тялото си.
	Сега вече всички кандри гледаха над Сейзед. Той се намръщи озадачено и проследи погледите им. Бяха втренчили очи в металния подиум.
	Сейзед стана и тръгна по каменния под. Подиумът беше широк двайсетина стъпки, но не много висок. Той стъпи върху него и зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Никой обаче не му викна да спре.
	През овалната платформа минаваше цепнатина с дупка в средата — колкото голяма монета. Сейзед надзърна в нея, но долу бе прекалено тъмно, за да види нещо.
	Той отстъпи назад.
	„Би трябвало да ми е останало малко — помисли си и погледна към масата с металоемите. — Пълних пръстена няколко месеца, преди да се откажа от тези неща“.
	Върна се забързано при масата и взе пютриумния пръстен. Нахлузи го, после погледна членовете на Първото поколение. Те му отвърнаха с питащи погледи.
	— Направи каквото е нужно, дете — каза Хаддек и гласът му отекна в подземието. — Не можем да те спрем дори да искаме.
	Сейзед се върна на подиума и почерпи от пютриумния пръстен силата, която бе съхранил там преди близо година. Тялото му веднага се изпълни с нарастваща мощ, увеличи размера си и расото бързо му отесня. Той посегна надолу с мускулестите си ръчища, запъна крака в пода и се опита да повдигне единия край на подиума.
	Плочата се повдигна с оглушително скърцане и отдолу се показа тъмна яма. Нещо проблясваше в мрака.
	Сейзед застина неподвижно. Тялото му бързо се смаляваше — пютриемът беше празен. Расото отново му стана по мярка.
	В помещението цареше тишина. Сейзед погледна в ямата, взря се в огромната купчина метални топчета в нея.
	— Ние го наричаме Завета — обясни Хаддек. — Поверен ни на съхранение от Отеца.
	Атиум. Хиляди, милиони зрънца. Сейзед се ококори.
	— Атиумните запаси на лорд Владетеля… Били са тук през цялото време!
	— По-голямата част от този атиум никога не е напускала Хатсинските ями — рече Хаддек. — Горе работеха само принудители, но не и инквизитори — Отецът знаеше, че те могат да бъдат подмамени. Принудителите разтрошаваха намерените късове в метална стая, построена специално за тази цел, след това извличаха атиума. Благороднически семейства се занимаваха с транспорта на празните геоди до Лутадел, без да знаят, че в тях въобще няма атиум. Всичкият добиван за лорд Владетеля метал се доставяше или пренасяше само от принудители. Криеха атиумните топчета в чували с монети при транспорта, за да не може Гибелта да ги види. Обикновено пристигаха в Лутадел с новите попълнения млади принудители.
	Сейзед стоеше слисан. „Бил е тук… през цялото време. На една крачка от пещерите, в които Келсайър организираше армията си. Съвсем близо до Лутадел, без никаква охрана през всичките тези години. И въпреки това скрит на сигурно място“.
	— Вие работите за атиум — каза Сейзед. — Договорите на кандра се плащат с атиум.
	Хаддек кимна и каза:
	— Да. Трябваше да го събираме. Този, който не попадаше при нас, биваше изгарян от Мъглородните. Някои от Къщите държаха ограничени количества, но с данъчната система на лорд Владетеля те отново се връщаха при него. И в края на краищата попадаха тук.
	Сейзед сведе поглед. „Какво съкровище. И каква… сила“. Атиумът се различаваше от останалите метали. Всеки от тях, дори дуралуминият и алуминият, можеха да бъдат добивани или получавани от естествени природни процеси. Но атиумът — атиумът се получаваше на едно-единствено място, забулено в мистерия и тайни. Силата му позволяваше на Мъглородния да върши неща, несравними с нищо в аломантията и ферохимията.
	Да вижда в бъдещето. Умение, неприсъщо на хората, а по-скоро… на боговете.
	Той беше повече от метал. Беше концентрирана свята сила.
	Сила, която Гибелта искаше. Ужасно много.


	ТенСуун се катереше по склона. Саждите бяха толкова дълбоки, че само подсиленото му тяло му помагаше да поддържа темпото.
	Заради гъстия саждопад видимостта бе силно ограничена. „Никога няма да стигна до Фадрекс с тази скорост“ — помисли си ядосано той.
	Най-сетне стигна билото. От ноздрите му излизаха облаци пара.
	И спря потресен. Земята пред него гореше.
	Тириан, най-близкият до Лутадел саждив кратер, бе разцепен на две от някакво невъобразимо по сила изригване. Огромни огнени езици облизваха небето и широката равнина пред ТенСуун бе залята с лава. Дълбока, яркочервена. Дори оттук той усещаше жежкия й полъх.
	ТенСуун стоеше под сипещите се сажди и се взираше в огненото море, в което някога имаше селца, гори и пътища. Всичко бе изчезнало, изгорено. В далечината земята се пропука и избълва още лава.
	„В името на Първия договор!“ — възкликна той ужасено.
	Можеше да заобиколи от юг и да продължи към Фадрекс, но защо?
	Беше твърде късно.


	72.


	Да, металите са шестнайсет. Съмнявам се лорд Владетеля да не ги е познавал всичките. Фактът, че споменава някои от тях в плочите, оставени в подземията, говори в полза на тази мисъл.
	Предполагам, че е имало някаква причина да не осведоми човечеството за пълния им брой. Може би ги е пазил в тайна, за да разполага със скрито предимство, също както е запазил онова единствено късче от тялото на Съхранението, което превръща хората в Мъглородни.
	Или пък е решил, че човечеството притежава достатъчно сила в десетте метала, които вече е познавало. Има неща, които никога няма да узнаем. Понякога съжалявам за това, което е бил принуден да прави. През тези хиляда години на неговото управление колко ли хора са се раждали, преобразявали, живели и умирали, без да узнаят, че са Мъгливи, само защото металите, които са можели да използват, са оставали непознати?
	Разбира се, за нас това в края на краищата се оказа от полза. Гибелта срещаше големи затруднения, когато даваше атиум на своите инквизитори, защото те се нуждаеха от аломант, когото да убият, преди да могат да използват метала. И тъй като никой от дуралуминиевите Мъгливи на света не знаеше за своите способности, те не горяха атиум и не се разкриваха пред Гибелта. Така повечето инквизитори се лишаваха от силата на дуралуминия, с изключение на няколко особени случая — такива като Марш, — когато я придобиваха от Мъглороден. Това обикновено се смяташе за пилеене на полезни ресурси, защото когато убиеш Мъглороден чрез хемалургия, можеш да извлечеш само една от шестнайсетте сили, а останалите се губят. Затова Гибелта предпочиташе да ги привлича на своя страна, като покварява мислите им и така да разполага с всички техни сили.


	Малко преди Вин да стигне Лутадел, започна да вали. Кротък хладен дъждец, който изпълни нощта с влага, но не прогони мъглите.
	Тя разпали бронз. И веднага усети в далечината аломанти. Мъглородни. Преследваха я. Бяха дванайсет и идваха право към нея.
	Вин се приземи на хлъзгавата от дъжда градска стена. Пред нея се простираше Лутадел, дори сега смайващ с мащабите си. Основан преди хиляда години от лорд Владетеля, построен върху самия Кладенец на Възнесението. През десетте века на управлението на лорд Владетеля Лутадел се бе превърнал в най-важния — и най-населения — град в цялата империя.
	А сега умираше.
	Вин плъзна поглед по града. На много места горяха пожари. Пламъците бяха по-силни от дъжда и озаряваха улиците и сградите като предупредителни огньове. Цели квартали бяха опустошени, сринати до основи или изгорени. Улиците бяха зловещо празни — никой не се бореше с пожарите, никъде не се мяркаше жива душа.
	Столицата, някога дом на стотици хиляди, сега изглеждаше пуста. Вятър разроши мокрите от дъжда коси на Вин и тя потрепери. Мъглите, както винаги, стояха малко встрани от нея — изтласквани от аломантичната й сила.
	Тя беше сама в най-големия град на света.
	Не. Не съвсем сама. Усещаше ги — верните слуги на Гибелта се приближаваха. Вин ги бе довела тук, подлъгани, че ще открият атиум. Бяха повече, отколкото можеше да победи. За нея нямаше спасение.
	Това беше и целта й.
	Тя скочи от стената и се понесе през мъглите, саждите и дъжда. Беше облякла мъглопелерината — по-скоро от носталгия, отколкото заради удобството. Същата, която Келсайър й бе подарил в първата нощ на обучението й.
	Не знаеше дали има нещо поетично в това, че тази нощ пак вали. Спомняше си още една дъждовна нощ — нощта, в която отиде в Кредик Шау. Понякога си мислеше, че трябваше да загине в онази нощ.
	Тя се приземи на една улица и се изправи, скрила ръце под пелерината. Стоеше мълчаливо пред Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Дворецът на лорд Владетеля, мястото, където се намираше Кладенецът на Възнесението.
	Сградата представляваше конгломерат от няколко ниски крила със стърчащи над тях кули и островърхи покриви. Мъглите и саждите допринасяха за зловещия вид на причудливата постройка. След смъртта на лорд Владетеля дворецът бе изоставен. Вратите бяха разбити и тя виждаше натрошени прозорци и порутени стени. Кредик Шау бе мъртъв като града, над който се извисяваше.
	Една фигура изплува до нея.
	— Тук ли е? — попита Гибелта. — Насам ли ме водиш? Ние претърсихме това място.
	Вин мълчеше, загледана в кулите. Черни метални пръсти, сочещи към черното небе.
	— Моите инквизитори идват — прошепна Гибелта.
	— Не трябваше да се разкриваш — отвърна Вин и я погледна. — Трябваше да почакаш, докато намеря атиума. Сега няма да го направя за нищо на света.
	— Ах, но аз вече не вярвам, че знаеш къде е — отвърна Гибелта. — Дете… дете. Отначало ти повярвах, така е, и събрах силите си, за да се изправя срещу теб. Но когато дойде тук, разбрах, че ме водиш в погрешна посока.
	— Но не си сигурна.
	Тишина.
	— Не съм — призна накрая Гибелта.
	— Тогава ще трябва да се опиташ да ме накараш да проговоря — прошепна Вин.
	— Да се опитам? Даваш ли си сметка, дете, каква сила мога да стоваря върху теб? Аз съм планина, която смазва. Аз съм вълна, която разбива всичко на пътя си. Аз съм буря, която опустошава. Аз съм краят.
	Вин продължаваше да рее поглед през сипещия се дъжд. Не подлагаше на съмнение плана си — знаеше, че друга възможност няма. Беше взела решение за това, което трябва да направи. Сега часът да заложи клопка на Гибелта бе дошъл.
	Омръзнало й бе да я манипулират.
	— Никога няма да го получиш — каза тя. — Не и докато съм жива.
	Гибелта извика — вик, изпълнен с първичен гняв и жажда за разрушение. А после изчезна. Блесна светкавица и се понесе като вълна през мъглите. И освети фигурите с черни раса, които се прокрадваха към Вин. Обкръжаваха я.
	От една порутена къща наблизо изникна друга черна фигура. Озарен от бледата светлина гол мускулест торс, изпъкнали мускули. Дъжд се стичаше по кожата и капеше от върховете на подаващите се клинове. По един между всеки две ребра. В очите му също бяха забодени клинове — единият бе размазал напълно очницата.
	Обикновените инквизитори имаха девет клина. Този, когото бяха убили с Елънд, носеше десет. Марш, изглежда, имаше цели двайсет.
	И боят започна.
	Вин разпери мъглопелерината, като разпръсна дъжд от капки, и се Тласна напред. Тринайсет инквизитори се стрелнаха към нея. Вин се изплъзна на няколко свистящи секири, после удари с Тласък двама инквизитори, като разпали дуралуминий. Те отхвърчаха назад, отхвърлени от клиновете, а Вин се понесе с внезапно ускорение в противоположната посока и се блъсна в друг инквизитор, изпружила крака напред. Сред облак пръски и сажди посегна и улови единия от клиновете в очите му, Придърпа се назад и разпали пютриум.
	Клинът се измъкна. Инквизиторът изпищя, но не рухна мъртъв. Гледаше я, със зейнала на лицето кървава яма, и съскаше. Изваждането на един от очните клинове, изглежда, не беше смъртоносно.
	В главата й отекна смехът на Гибелта.
	Раненият инквизитор посегна към нея, но Вин се Придърпа нагоре, като използва една от металните кули на Кредик Шау. Докато се носеше в небето, изпи поредната стъкленица, за да възстанови запасите си.
	Дванайсет тъмни фигури изхвърчаха нагоре към нея в дъжда. Само Марш остана долу.
	Вин скръцна със зъби, извади два кинжала и се Тласна надолу — право срещу инквизиторите. Профуча между тях, връхлетя върху онзи, от чието око бе измъкнала клина, и заби кинжалите в гърдите му. Той стисна зъби, после се изсмя, изблъска ръцете й встрани и я изрита към земята.
	Вин падна тежко, но веднага скочи на крака.
	Инквизиторът тупна по гръб на калдъръма до нея; кинжалите й все още стърчаха от гърдите му. Той се надигна с лекота, измъкна ги, хвърли ги и те се пръснаха на парчета на плочите.
	Следващото му движение бе твърде бързо. Мълниеносно. Вин нямаше време дори да помисли, тъй като той скочи през локвите и я стисна за гърлото.
	„Виждала съм такава бързина — помисли си тя, докато се съпротивляваше. — И не само при инквизитори. Сейзед също може да е толкова бърз. Това е ферохимична сила. Също като онази, която прояви Марш.“
	Ето значи каква била причината за новите клинове. Инквизиторите от тази група нямаха толкова много клинове, колкото Марш, но очевидно притежаваха допълнителни умения. Сила. Бързина. Всяко от тези същества можеше да се равнява по някои качества с лорд Владетеля.
	„Видя ли?“ — попита Гибелта.
	Вин изпъшка, удари инквизитора с дуралуминиев Тласък и се изтръгна от хватката му. По кожата на гърлото й останаха кървави дири от ноктите му и тя трябваше да изпие нова стъкленица с метали — последната, — за да възстанови стоманените си запаси.
	„Ферохимичните резервоари също се изчерпват — каза си. — Дори аломантите допускат грешки. Мога да победя“.
	Спря, споходена от нова мисъл. Келсайър едва бе успял да се справи с един инквизитор. На какво можеше да разчита тя срещу тринайсет?
	Около нея се приземяваха тъмни фигури с подгизнали раса. Вин изрита в гърдите един инквизитор и се Придърпа, за да се измъкне от друг. Претърколи се на мокрия калдъръм и едно обсидианово острие едва не й отсече главата, когато се надигна, за да изрита в коленете поредния противник.
	Чу се хрущене на кости. Инквизиторът изкрещя и падна. Вин се подпря на една ръка, Придърпа се от най-близката метална кула и излетя на десетина крачки във въздуха, за да избегне следващата серия атаки.
	Скочи на земята, сграбчи захвърлената обсидианова секира, развъртя я и отби един удар.
	„Не можеш да се съпротивляваш, Вин — прошепна Гибелта. — Всеки твой удар ми помага. Аз съм Гибелта“.
	Вин изкрещя и се хвърли в безразсъдна атака: блъсна с рамо един инквизитор, заби острието на брадвата в гърдите на друг. Инквизиторите ръмжаха и размахваха оръжия, но тя винаги бе на крачка пред тях, измъкваше се на косъм от атаките им. Този, когото бе повалила пръв, вече се надигаше, с оздравели колене. И се усмихваше доволно.
	Удар, който не видя, се стовари върху рамото й, отхвърли я напред и тя падна и усети как по гърба й се стича топла кръв, но пютриумът заглуши болката. Вин се претърколи настрани, изправи се и стисна секирата.
	Инквизиторите я приближаваха вкупом. Марш наблюдаваше битката мълчаливо, с мокро от дъжда лице и щръкнали от кожата клинове — като кулите на Кредик Шау.
	Вин изръмжа и отново се Придърпа в небето. Изхвърча над враговете си и отскочи от няколко кули, като използва метала им за котва. Дванайсетимата инквизитори я следваха като ято гарвани, отскачаха от кулите с развети раса, опитваха се да я заобиколят. Тя се носеше през мъглите и дъжда като стрела.
	Един инквизитор се улови за кулата, към която се бе насочила. Вин извика, размаха секирата и го нападна, но той се Тласна настрани — шмугна се под удара й — и веднага се Придърпа обратно. Тя го изрита в краката и двамата отхвърчаха настрани. Докато падаха, Вин се вкопчи в расото му.
	Той вдигна глава, усмихна се зловещо и отби секирата й с нечовешки силната си ръка. Тялото му започна да се издува, да увеличава масата си, както когато ферохимик черпи сила. Той се изсмя в лицето на Вин и я сграбчи за шията. Дори не забеляза, че тя го Придърпва леко встрани, докато продължаваха да падат.
	Уцелиха една от по-ниските кули и металното й острие прониза гърдите на изненадания инквизитор. Вин увисна на главата му и го затегли надолу. Не погледна как острият връх разкъсва тялото му, но когато се приземи, държеше само главата му. Един кървав клин издрънча на калдъръма и тя захвърли главата до него.
	Чу как Марш крещи гневно. Около нея се приземиха четирима инквизитори. Вин изрита единия, но той посегна с ферохимична бързина и я улови за крака. Друг я хвана за ръката и я дръпна встрани. Тя извика, освободи се с ритник, но я улови трети инквизитор, с хватка, подсилена от ферохимия и аломантия. Останалите трима го последваха, вкопчиха се в нея с кукестите си пръсти.
	Вин пое дълбоко дъх, изгаси калая и разпали дуралуминий, стомана и пютриум. Тласна навън с внезапен изблик на сила и отхвърли инквизиторите чрез техните клинове. Те се разхвърчаха, тупнаха на земята и запроклинаха.
	Изведнъж болката в гърба и гърлото й стана непоносима. Тя разпали калай, за да си проясни мислите, но се олюля замаяно. При последния Тласък беше използвала целия си запас пютриум.
	Обърна се да побегне и видя, че на пътя й се е изпречила тъмна фигура. Марш. Гледаше я мълчаливо. Нови светкавици озариха мъглите.
	Вече нямаше пютриум. Кръвта й изтичаше от рана, която вероятно би била смъртоносна за всеки друг. И беше отчаяна.
	„Хайде! Сега!“ — рече си, когато Марш я зашлеви. Ударът я събори на земята.
	Нищо не се случи.
	„Хайде!“ — провикна се мислено тя и се опита да почерпи сила от мъглите. Ужас замъгли съзнанието й, когато над нея се надвеси Марш — черна фигура в нощта. „Моля ви!“
	Всеки път, когато мъглите й бяха помагали, се бе намирала в отчаяно положение. Такъв бе планът й и сега, колкото и несигурен да изглеждаше — да се озове в безизходица, за да принуди мъглите да й помогнат. Както предишните два пъти.
	Марш клекна до нея. През ума й пробягаха размазани образи.
	Кеймън, вдигнал месеста ръка, за да я удари. Самата тя, свита под проливния дъжд, със зейнала на хълбока рана. Зейн се обръща към нея на покрива на Цитаделата Хастинг, а от ръцете му капе кръв.
	Задраска по мокрия паваж, но тялото отказваше да й се подчини. Едва успя да запълзи. Марш стовари юмрук върху единия й крак, раздробявайки костта, и тя изкрещя, пронизана от нетърпима, ледена болка. Вече нямаше пютриум, който да прогони болката. Опита се да се изправи и да улови Марш за някой от клиновете, но той я дръпна за крака — счупения — и тя отново рухна и изплака от болка.
	„А сега — рече любезно Гибелта — дойде време да започнем. Къде е атиумът, Вин? Какво знаеш за него?“
	— Моля ви… — прошепна Вин, загледана към мъглите. — Моля ви… моля ви… моля ви…
	Но мъглите оставаха глухи за молбите й. Навремето я обгръщаха игриво, ала сега само се отдръпваха. Както бяха правили през цялата последна година. Тя плачеше, протягаше ръце към тях, но те се разтваряха, отдръпваха се. Отбягваха я, като че беше чумава.
	Също както се държаха с инквизиторите.
	А техните тъмни силуети вече я заобикаляха в нощта.
	Марш посегна към едната й ръка. Вин първо чу хрущенето на счупена кост и едва след това усети болката. Ала когато се стовари върху нея, не се сдържа и изкрещя.
	Познаваше мъченията от съвсем малка. Животът на улицата бе тежък, но през последните няколко години тя бе позабравила онези тежки времена. Защото след това се бе превърнала в Мъглородна. Могъща. Защитена.
	„Не и този път — осъзна тя в мъглата на агонията. — Сейзед няма да дойде да ме спаси. Нито пък Келсайър. Дори мъглите ме изоставиха. Съвсем самичка съм“.
	Зъбите й затракаха, а Марш вече й извиваше другата ръка. Погледна я отгоре с металните си очи. След това й строши костта.
	Вин изпищя, повече от ужас, отколкото от болка.


	Марш я гледаше как се гърчи и се наслаждаваше на терзанията й. Усмихна се, след това посегна към здравия й крак. Ах, ако Гибелта не го задържаше… Тогава щеше да я убие. Напрегна се срещу невидимите окови. Жадуваше да причини на Вин още по-голяма болка.
	„Не…“ — произнесе един слаб гласец в ума му.
	Дъждът продължаваше да се сипе и да превръща нощта в красиво видение. Лутадел бе димящо гробище. Марш съжали, че не бе дошъл по-рано, за да се любува на размириците и убийствата. Усмихна се и в него отново се надигна страстта да убива.
	„Не“ — повтори гласът.
	По някакъв начин Марш осъзнаваше, че краят е много близо. Земята под краката му се разтресе и трябваше да се подпре с една ръка, преди да продължи с изтезанието на Вин. Беше дошъл последният ден. Светът нямаше да преживее тази нощ. Той се изсмя с мрачно задоволство и жаждата за кръв се надигна в него, подтикна го да се нахвърли с ново, неовладяно настървение върху окървавеното момиче.
	„НЕ!“
	Марш се пробуди. Макар че ръцете му продължаваха да изпълняват привичните движения, умът му се разбунтува. Той огледа саждите и дъжда, кръвта и калта — и всичко това го отврати. Вин лежеше в краката му, почти мъртва.
	„Келсайър я имаше за своя дъщеря — помисли си той, докато й чупеше пръстите един по един. Тя пищеше. — Дъщерята, която Мейр не можа да му роди. А аз се отказах. Точно както направих по време на бунта“.
	Големият срам на неговия живот. Преди много години, още преди Рухването, тъкмо той бе повел бунта на скаа. Но после се бе отказал. Оттегли се, остави водачеството на други. И то само година преди самото въстание — същото, което с помощта на Келсайър доведе до събарянето на империята. Марш бе техен водач, по се отметна. Малко преди победата.
	„Не — помисли си той, докато трошеше пръстите на другата ръка. — Не и този път. Повече няма да се отказвам!“
	Ръката му се премести към ключицата й. И тогава той видя нещо. Късче метал, блещукащо на ухото на Вин. Обецата й. Веднъж му бе разказвала за нея.
	„Не помня как е станало…“ — прошепна в главата му гласът на Вин от миналото. Спомен за един далечен момент, когато двамата седяха на тихата веранда на имението Реноа, а долу Келсайър организираше товаренето на кервана, точно преди Марш да се внедри в Стоманеното министерство.
	Вин му говореше за безумната си майка. „Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв — говореше тя. — Убила малката ни сестричка. Мен не ме докоснала — освен че ми сложила тази обеца…“ „Не вярвай на никой, който носи в себе си метал“. Думи от писмото на Дух. „Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дори най-малкото…“
	Той се наведе и втренчи поглед — обецата всъщност приличаше на малък клин.
	Без да мисли… без дори да остави време на Гибелта да реагира… Насред възбудата от убийството на Героя на времето контролът, който упражняваше Гибелта върху него, щеше да е отслабен. Той призова на помощ цялата си воля и посегна.
	Ръката му откъсна обецата от ухото на Вин.


	Вин отвори очи.
	Върху нея се сипеха мокри сажди. Тялото й гореше от болка, в главата й все още ехтяха крясъците на Гибелта.
	Но гласът бе замлъкнал. Беше секнал насред изречението.
	„Какво става?“
	Мъглите се стрелнаха и я обгърнаха. Носеха се около нея, привлечени от аломантията на калая, който все още тлееше в тялото й. Вихреха се и се кълбяха както някога, игриви и дружелюбни.
	Вин умираше. Знаеше го. Марш бе натрошил костите й и очевидно жадуваше за още. Той изрева и стисна главата си с ръце. После посегна и вдигна секирата от локвата, където я бе захвърлил. Вин нямаше нито сили, нито желание да се опита да избяга.
	За щастие болката отслабваше. Както и всичко останало. Спускаше се черна пелена.
	„Моля ви“ — рече тя, обръщайки се отново към мъглите. Изведнъж й се сториха толкова близки. Къде бе изпитвала това чувство? Откъде ги познаваше?
	„От Кладенеца на Възнесението, разбира се — прошепна един глас в главата й. — Защото това е същата сила, в края на краищата. Твърда като метала, който даде на Елънд да глътне. Течна в езерото, което ти запали. И пара във въздуха, прикована към нощта. За да те крие. Да те защитава. Да ти дава сила!“
	Вин ахна и си пое дъх — и заедно с въздуха вдиша и от мъглите. Изведнъж почувства топлина, мъглите се стрелнаха към нея и й дариха сила. Тялото й се нажежи като нагорещен метал и болката в плътта изчезна.
	Марш замахна със секирата към главата й.
	И Вин го улови за ръката.


	73.


	Вече разказах за инквизиторите и тяхната способност да проникват през медни облаци. Както казах, тази способност е лесна за разбиране, когато човек осъзнае колко много инквизитори са били Търсачи преди трансформацията си, само дето бронзът в телата им сега дарявал дваж по-голяма сила.
	Има поне още един случай на човек, който можел да прониква през медни облаци. Но при тази жена нещата са малко по-различни. Тя била Мъглородна по рождение, а сестра й — Търсач. Смъртта на тази сестра и последващото наследяване на способността чрез хемалургичния клин, използван за убийството й, я направили дваж по-добра в горенето на бронз, отколкото всеки обикновен Мъглороден. И това й помагало да прониква през медните облаци на по-слабите Мъглородни.


	Мъглите се променяха.
	ТенСуун присви очи през сипещите се сажди. Лежеше, изтощен и вцепенен, на върха на хълма, пред поле от лава, което отрязваше пътя му на изток. Мускулите му бяха отпаднали — сигурен признак, че ги е натоварил прекалено. Дори Благодатта на Силата не можеше да направи повече.
	Надигна се, насили конското тяло да се изправи и огледа кошмарния пейзаж. Безкрайни полета сажди се простираха около него — дори пътеката, по която се бе изкатерил на хълма, бе затрупана. Пред него гореше лава. Но имаше някаква промяна.
	Каква?
	Мъглите се носеха плавно наоколо и се вихреха. По принцип движенията им винаги бяха хаотични. Едни се местеха насам, други се въртяха в обратна посока. Често имаше цели реки, но те никога не се сблъскваха една с друга. Най-честно следваха вятъра. Но тази нощ беше безветрена.
	И въпреки това мъглите сякаш се носеха в една посока. Щом го забеляза, ТенСуун реши, че това е най-странната гледка, която е виждал. Вместо да се вихрят и кълбят, мъглите следваха съвсем определена посока. Обгръщаха го, течаха около него, сякаш е камък насред огромна река.
	Устремени към Лутадел. „Може би не съм закъснял!“ — помисли си той с възвърната надежда. Отърси се от вцепенението и се понесе в галоп обратно по пътя, по който бе дошъл.


	— Бризи, ела да видиш.
	Бриз разтърка очи и погледна към прозореца. Алриане, по нощница, надничаше навън. Беше късно — наистина много късно. Отдавна трябваше да е заспал.
	Погледна документа, над който работеше. Такива проекти трябваше да ги пишат Елънд или Сейзед, не той.
	— Знаеш ли — каза уморено, — съвсем ясно си спомням как разправях на Келсайър, че не желая да отговарям за важни неща. Управлението на градове и кралства е занимание за глупаци, не за крадци! Държавната машина е прекалено неефективна, за да осигури достатъчен приход.
	— Бризи! — повтори настойчиво Алриане и Придърпа чувствата му.
	Той въздъхна и се надигна.
	— Добре де — изръмжа. „Как стана така — продължаваше да се бунтува вътрешно, — че от всички членове на някогашната група на Келсайър точно на мен трябваше да поверят управлението на града?“
	Отиде до прозореца и надзърна навън.
	— И какво толкова има, мила? Виждаш, че съм зает, и…
	И млъкна и се намръщи. Алриане го докосна загрижено по рамото, без да откъсва поглед от прозореца.
	— Ама че странна работа — рече той.
	Мъглите отвън се носеха в една посока като мътна река — при това като че ли все по-бързо.
	Вратата на стаята се отвори с трясък. Бриз подскочи, а Алриане ахна. Двамата се извърнаха едновременно. На прага стоеше Дух, все още наполовина омотан с бинтове.
	— Събирайте хората — каза младежът с прегракнал глас. — Трябва да се махаме.
	— Мило момче — почна обезпокоено Бриз. — Защо си станал? Трябва да си в леглото!
	— Бриз, викай всички! — рече Дух. — Заведи ги в подземието. Побързайте! Нямаме много време!


	— Какво мислиш за това? — попита Хам и изтри веждата си с опакото на ръката си. От раната отново потече кръв.
	Елънд поклати глава. Дишаше тежко — почти на пресекулки. Затвори очи и тялото му се разтресе от изтощение въпреки пютриума.
	— Хам, точно сега не ми е до мъглите.
	Около тях мъже крещяха и умираха в бой с безкрайните вълни на колосите. Бяха успели да натикат част от чудовищата в естествения каменен коридор, водещ към Фадрекс, но истинският бой се водеше на скалните тераси около града.
	Така бойното поле се разпростираше на огромна площ и изискваше постоянното внимание на Елънд. Разполагаха със значителен брой аломанти, но повечето без никакъв опит — до настъпването на този ден те всъщност дори не знаеха, че притежават подобна сила. Елънд бе нещо като подкрепителен отряд, състоящ се от един-единствен човек: носеше се между отбранителните линии, за да запълва дупки, докато Сет направляваше битката отгоре.
	Нови писъци. Нови жертви. Несекващо звънтене на метал в метал. „Защо? — питаше се отчаяно Елънд. — Защо не мога да ги защитя?“ Разпали пютриум, пое си дълбоко дъх и се изправи, загледан в нощта.
	Над главата му се носеха мъгли, в една посока, сякаш притеглени от невидима сила. За един миг той ги погледна учудено.
	— Лорд Венчър! — извика един млад вестоносец, затичан към тях.
	„О, не… — помисли Елънд и неволно се напрегна. — Сега пък какво е станало?“
	— Милорд, те отстъпват! — докладва младежът.
	— Какво? — попита Хам.
	— Истина е, милорд. Отдръпнаха се от градската порта! Тръгват си.
	Елънд веднага пусна една монета и се изстреля в небето. Мъглите се носеха около него, протегнали тънките си повлекла на изток. Долу тъмните фигури на колосите бягаха в нощта.
	„Колко са много — помисли си той и се приземи на една издатина. — Никога нямаше да ги победим. Дори с аломантите“.
	Но колосите си тръгваха. Бягаха с нечовешка скорост. Бяха се насочили право към…
	… Лутадел.


	Вин се биеше като обезумяла.
	Отдавна вече трябваше да е мъртва. Пютриумът й бе свършил, ала тя го усещаше да гори в нея по-ярко от когато и да било. Имаше чувството, че в тялото й пламти алено слънце и се стича по жилите й.
	Всеки неин Стоманен тласък и Желязно дърпане бяха с мощта на разпален докрай дуралуминий. Ала металните й запаси не свършваха. Напротив, увеличаваха се. Все повече.
	Не можеше да си обясни какво се случва с нея. Но знаеше едно.
	Изведнъж боят с дванайсет инквизитори не й изглеждаше толкова непосилна задача.
	Тя извика, събори един инквизитор с бързо замахване и се наведе под две фучащи секири. Приклекна, скочи и се приземи до Марш, който все още лежеше замаян там, където го бе хвърлила след прераждането си.
	Той повдигна глава, погледна я, изруга, претърколи се, за да избегне удара й, и скочи на крака. Юмрукът й разби едно паве на калдъръма и хвърли наоколо черни пръски.
	Тя вдигна глава към Марш. Той стоеше изправен, клиновете в голите му гърди лъщяха в мрака.
	Вин се усмихна, после се извъртя към инквизиторите, които тичаха към нея. Нададе остър вик и избегна една секира. Наистина ли тези същества допреди малко й се струваха нечовешки бързи? В прегръдката на нескончаемия пютриум тя се движеше с бързината на мъглите. Тялото й бе олекнало. Пъргаво.
	Освободено.
	Небето над нея също бе подхванало ново, трескаво движение. Мъглите се завихриха около нея, когато удари в лицето поредния инквизитор и го отхвърли назад. Затанцуваха, когато улови секирата на поваления инквизитор и отсече ръката на следващия. Последва я и главата. Останалите се сепнаха, вцепенени от бързината на движенията й.
	„Двама по-малко“.
	Инквизиторите атакуваха отново. Тя отскочи назад и се Придърпа към кулите горе. Ятото гарвани я последва, с развети раса в нощта. Вин се блъсна с изпружени крака в кулата, подскочи нагоре и се Придърпа от клиновете на един инквизитор — нещо, което с новопридобитата сила не я затрудняваше особено. Жертвата й изхвърча нагоре, като изпревари другарите си.
	Вин се стрелна към земята, пресрещна инквизитора във въздуха, сграбчи го за двата очни клина и ги измъкна без никакво усилие. След това го изрита и се Тласна от клиновете в гърдите му.
	Отново литна нагоре, а трупът полетя към земята, със зейнали в лицето кървави ями. Вин вече знаеше, че инквизиторите могат да живеят без някои от клиновете, но изваждането на други ги умъртвяваше незабавно. Както ставаше, ако измъкне едновременно двата очни клина.
	„Трима“.
	Инквизиторите накацаха по кулата и след миг отново скочиха към нея. Вин се усмихна, запокити очните клинове, които държеше, и единият улучи най-близкия инквизитор в гърдите. Тя Тласна и инквизиторът отхвърча назад и се удари в един плосък покрив с такава сила, че няколко клина изскочиха от тялото му, блеснаха в нощта и издрънчаха до него.
	„Четирима“.
	Мъглопелерината й пърхаше всеки път, когато се извисяваше в небето. Осем инквизитори продължаваха да я преследват, протегнали към нея жадни ръце. Вин извика, разпери пръсти към тях и започна да пада. И тогава Тласна.
	Не си бе дала сметка за мащабите на новите си сили. Изглежда, бяха в близко родство с дуралуминия, след като можеше да въздейства върху клиновете в телата на инквизиторите. Могъщият й Тласък отметна цялото ято инквизитори надолу, сякаш ги бе помела с невидима ръка. Нещо повече — Тласъкът попадна върху металния връх точно под нея.
	Каменната кула избухна, разхвърчаха се отломки и прах, а самият връх се забоде в основите й. Вин бе отхвърлена нагоре.
	С ужасна бързина.
	Извиси се в небето през свистящите мъгли. Миг по-късно беше над тях като риба, скочила над водата. Под нея мъглите покриваха земята като огромно бяло одеяло. Но въздухът тук бе кристално чист, а в небето грееха милиони звезди — обикновено различими само от аломантите — като очите на отдавна умрели хора.
	Инерцията й се изчерпа и тя започна да пада към пухкавата пелена. Едва сега забеляза, че при преминаването си през облака е оставила мъглива диря — беше се разтеглила като пипало, готово да я дръпне обратно. Всъщност всички мъгли се въртяха в една огромна снежнобяла вихрушка.
	И ядрото на тази вихрушка бе точно под нея.
	Навлезе сред мъглите и ги притегли след себе си, вдиша дълбоко. Докато се носеше, усети как оформят зад гърба й спираловиден тунел. Пое ги радостно в себе си и вихрушката ускори още повече своя бесен въртеж.
	Миг по-късно пред нея се появи Лутадел, като огромно тъмно петно. Вин летеше право към Кредик Шау и кулите му, които като че ли се протягаха към нея. Инквизиторите все още бяха там — виждаше ги, изправени на един плосък покрив и загледани нагоре. Чакащи. Когато излетя нагоре, бяха останали само осем, ако не броеше Марш. Сега бяха седем: един се беше набучил на острието на близката кула при последния й Тласък, с изтръгнат от тялото централен клин.
	„Петима“ — помисли Вин, докато се приземяваше недалеч от инквизиторите.
	Щом един-единствен Тласък можеше да я изстреля над мъглите, какво ли би станало, ако Тласне настрани?
	Зачака инквизиторите да я нападнат. Долавяше в движенията им нарастващо отчаяние. Каквото и да се случваше с нея, Гибелта очевидно бе готова да пожертва всички тези твари, преди процесът да бъде завършен. Мъглите нахлуваха в нея, притегляни като изтичаща в канал вода.
	Когато инквизиторите бяха само на крачки от нея, тя отново Тласна навън, отхвърли околния метал с цялата си сила, като същевременно подкрепи тялото си с масивен изблик на пютриум. Пропукаха се камъни. Инквизиторите се развикаха изплашено.
	И тогава Кредик Шау избухна.
	Кулите се люшнаха и почнаха да се срутват. Врати се откъсваха от касите. Трошаха се прозорци. Падаха цели стени. Вин изкрещя и продължи да Тласка. Земята под краката й се тресеше. Всичко — дори огромни камъни, в които, изглежда, имаше слаби жили от метална руда — бе изстреляно с огромна сила настрани.
	Вин изпъшка и прекрати Тласъка. Пое си дъх и едва сега усети, че по лицето й се стичат едри капки дъжд. Някогашният дворец на лорд Владетеля бе изчезнал, превърнат в купчина камъни, която я заобикаляше като кратер на вулкан.
	От камънаците изхвърча инквизитор, с окървавено лице, изгубил един от клиновете си. Вин вдигна ръка, Придърпа към него и стъпи здраво на земята. И вторият клин изхвърча от очницата и инквизиторът рухна. Вин улови клина и го Тласна към друг инквизитор, който се носеше към нея. Той протегна ръка, за да го Тласне обратно.
	Но тя продължи да Тласка в същата посока, без да му обръща внимание. Инквизиторът отхвръкна назад и се блъсна в останките на стената. Клинът продължи полета си, стрелна се като риба в бързей, заби се в лицето на инквизитора, размаза го и го закова за гранитния блок отзад.
	„Шести и седми“.
	Вин се запрепъва през камънаците. Бясно носещите се мъгли се бяха събрали над главата й в гигантска фуния. Беше като торнадо, но без въздушни течения. Като че нечия дръзка ръка бе изрисувала всички тези мъгливи вихрушки във въздуха. Въртящи се, кипящи, готови да изпълнят беззвучната й команда.
	Тя прекрачи един труп на инквизитор, смазан от рухнала стена, и го изрита в главата, за да се увери, че е мъртъв.
	„Осем“.
	Трима се нахвърлиха срещу нея едновременно. Тя изкрещя и се Придърпа от една рухнала метална кула. Огромният железен къс — голям почти колкото цяла сграда — се издигна във въздуха, следвайки командата й. Вин го запокити върху инквизиторите и ги смаза.
	„Девет, десет, единайсет“.
	Бурята спря, но мъглите продължиха да се въртят. Вин крачеше сред рухналите сгради и търсеше движещи се аломантични линии. Откри една да потрепва пред нея, Придърпа я и отмести встрани огромен мраморен къс. Отдолу изстена инквизитор и когато посегна към него, Вин забеляза, че ръката й изпуска мъгливи повлекла. Не се вихреха около нея, а бликаха през порите на кожата. Тя издиша рязко и мъглата се разтвори пред нея, сетне се завъртя и отново се вля в тялото й.
	Вин сграбчи инквизитора и го вдигна на крака. Той използваше ферохимия и с всеки миг силата му растеше. Но дори изумителната мощ на ферохимията бе незначителна в сравнение със силата на Вин. Тя изтръгна с Придърпване очните му клинове, хвърли ги настрани и пусна трупа да рухне върху камъните.
	„Дванайсет“.
	Оставаше последният. Лежеше в локва дъждовна вода. Марш. Тялото му бе смазано, един от клиновете в гърдите му липсваше. От отвора се стичаше кръв, но изглежда, това не бе достатъчно, за да го убие. Той извърна стоманените си очи към нея и я изгледа безизразно.
	Вин спря и си пое дълбоко въздух; дъждът се стичаше по тялото й. Тя погледна нагоре и установи, че се намира в епицентъра на вихрушката от мъгли. Огромна фуния, въртяща се шеметно и извита към нея. Не можеше дори да си представи гигантското количество енергия, минаващо през тялото й.
	Погледна последния инквизитор.
	„Това не е Марш. Братът на Келсайър отдавна е мъртъв. Това е нещо друго. Гибелта“.
	Фунията над главата й изтъняваше, ускоряваше въртежа си; все повече мъгли се вливаха в тялото й.
	А после мъглите изчезнаха и над Вин блеснаха звезди. Някак си зловеща бе тази тиха, ярка и прозрачна нощ. Дори с помощта на калая — който й позволяваше да вижда в нощта по-добре от обикновен човек — мъглите неизменно присъстваха около нея. Но този открит нощен пейзаж бе някак си… обезпокояващ.
	Вин затрепери. Изстена. Усещаше как огънят в нея става все по-горещ и по-горещ. Аломантия, каквато досега не бе срещала. И каквато не бе в състояние да си обясни. Сила, далеч по-могъща от тази на металите, на обикновените Тласъци и Придърпвания. Нещо с невъобразими размери.
	Оставаше един инквизитор. Вин бе примамила всички в Лутадел, бе им заложила клопка. И мъглите бяха отвърнали на призива й.
	Време бе да приключи с това, за което бе дошла.


	Марш можеше само да гледа как Вин коленичи до него и протяга разтреперана ръка към един от очните му клинове.
	Не можеше да направи нищо. Беше изразходвал по-голямата част от съхраненото в металоема здраве, а останалото нямаше да има особен ефект. Би могъл или да възстанови част от раните си много бързо, или да изчака, докато оздравее напълно, но това щеше да отнеме време. И в двата случая щеше да издъхне в мига, когато Вин извади клина.
	„Най-сетне — помисли си той с облекчение, когато тя сграбчи металния край. — Усилията ми се оправдаха. По някакъв начин“.
	Почувства гнева на Гибелта, която едва сега бе осъзнала грешката си. В края на краищата Марш бе успял да промени нещата. Този път не се беше предал. Бе направил нещо, с което Мейр би се гордяла.
	Вин изтръгна клина. Болеше, разбира се — много повече, отколкото Марш смяташе за възможно. Той изкрещя — едновременно от болка и радост, — когато Вин посегна към втория очен клин.
	Но изведнъж тя се поколеба. Марш чакаше нетърпеливо. Тя се разтрепери, закашля се и се преви. Стисна зъби и посегна отново. Пръстите й докоснаха клина…
	И изведнъж Вин изчезна.
	След себе си остави мъгливите очертания на млада жена. Те също скоро се разтвориха и Марш остана сам сред развалините на двореца — самият той също развалина.


	74.


	Веднъж тя попитала Гибелта защо е избрала нея. Отговорът е прост и няма нищо общо с личността й, възгледите й или дори с уменията й в аломантията.
	Просто тя е била единственото дете, на което Гибелта е успяла да постави подходящ хемалургичен клин — такъв, който да подсили вродените й умения с бронза и да й помогне да установи точното място на Кладенеца на Възнесението. Луда майка, сестра Търсач, а самата тя — Мъглородна. Тъкмо комбинацията, която е търсела Гибелта.
	Имало е, разбира се, и други причини. Които дори Гибелта не е знаела.


	Денят започна без мъгли.
	Елънд стоеше на един скалист хълм и се оглеждаше. Чувстваше се много по-добре, след като най-сетне бе успял да се наспи тази нощ, макар че тялото го болеше от битката, а раната на ръката му пулсираше неприятно. През гърдите му преминаваше кървава диря от меча на един колос. Рана, която би убила всеки друг.
	Земята пред градските порти бе осеяна с трупове на колоси, купища убити чудовища запълваха и тесния каменен проход. Миришеше на смърт и съсирваща се кръв. Между синкавите трупове на чудовища се мяркаше и бялата плът на избитите хора — много по-често, отколкото би искал Елънд. Но Фадрекс бе оцелял — дори само заради появилото се в последния миг попълнение от няколко хиляди аломанти и необяснимото отстъпление на колосите.
	„Защо си тръгнаха? — чудеше се Елънд, едновременно объркан и доволен. — И, което е по-важно, къде отидоха?“
	Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя, че Йомен се изкачва по издяланите в скалата стъпала. Пухтеше от усилие, все така загърнат в расото на принудител. Но пък никой не очакваше от него да се бие. В края на краищата той бе учен, а не воин.
	„Също като мен“ — помисли си Елънд и се засмя наум.
	— Мъглите ги няма — отбеляза Йомен.
	— И през деня, и през нощта.
	— Скаа се прибраха по къщите си, когато мъглите изчезнаха. Някои все още отказват да излязат. От векове се боят да излизат нощем заради мъглите. А сега, когато мъглите ги няма, са толкова обезпокоени от това необичайно явление, че пак се крият.
	Елънд се обърна и погледна към града. Мъглите бяха изчезнали, но саждите продължаваха да се сипят. Все така гъсто. Вече затрупваха убитите във вчерашното сражение.
	— Много е горещо днес — каза Йомен и изтри чело.
	Елънд се намръщи и едва сега си даде сметка, че наистина е много горещо. Беше ранна утрин, а имаше усещането, че е пладне.
	„Нещо не е наред — помисли си той. — Нещо се е объркало. Съвсем“. Саждите изпълваха въздуха с плътна завеса и покриваха всичко. А горещината… не трябваше ли да е по-студено, когато се сипят толкова много сажди и закриват слънчевата светлина?
	— Йомен, организирай няколко групи. Нека преровят труповете и да потърсят ранени. А после се заеми с настаняването на цялото население в подземията. Войниците да са готови за… за каквото и да е. Не зная какво.
	Йомен се намръщи.
	— Говориш, сякаш няма да си тук, за да ми помогнеш.
	Елънд погледна на изток.
	— Да. Няма да съм тук.
	Вин все още бе някъде там. Не разбираше какво бе имала предвид, когато спомена атиума, но й вярваше. Може би се бе опитала да подмами Гибелта с лъжа. Предполагаше, че жителите на Фадрекс дължат оцеляването си тъкмо на нея. Тя бе подмамила колосите надалече от града — беше открила нещо важно, но какво?
	„Все се оплаква, че не е учен — помисли си той и се усмихна. — Но това е само защото й липсва образование. Инак е дваж по-интелигентна от повечето «гении», които помня от времето на придворния си живот“.
	Не можеше да я остави сама. Трябваше час по-скоро да я открие. А после… какво пък, вярно бе, че не знаеше какво ще прави после. Може би да потърси Сейзед? Във всеки случай нямаше повече работа тук. Обърна се, за да слезе по стълбището при Хам и Сет, но Йомен го улови за рамото и го спря.
	— Грешах за теб, Венчър — рече Йомен. — Не заслужаваше думите, които казах.
	— Ти ме пусна в града си, когато хората ми бяха обкръжени от колосите — отвърна Елънд. — Не ме е грижа какво си говорил преди за мен. Ти си свестен човек.
	— Само че бъркаш за лорд Владетеля — продължи Йомен. — Той ръководи всичко това.
	Елънд само се подсмихна.
	— Не ме интересува дали вярваш, или не — продължи Йомен и вдигна ръка към челото си. — Научих нещо. Лорд Владетеля използва както вярващите, така и неверниците. Ние всички сме част от неговия план. Ето — той отлепи зрънцето атиум от челото си. — Последното късче. В случай, че ти потрябва.
	Елънд взе топчето и го завъртя върху дланта си. Никога досега не бе горил атиум. Години наред семейството му се бе грижило за добива и доставката на този метал — но когато Елънд най-сетне стана Мъглороден, даде малкото останали запаси на Вин.
	— Как го постигаш, Йомен? — попита той. — Как успяваш да внушиш на другите, че си аломант?
	— Аз съм аломант, Венчър.
	— Но не си Мъглороден.
	— Не съм. Аз съм Прорицател — Мъглив, който гори атиум.
	Елънд кимна. Предполагаше, че нещо подобно е възможно.
	— Лорд Владетеля знаеше ли за твоето умение?
	Йомен се усмихна.
	— Имаше някои тайни, които той пазеше особено ревностно.
	„Атиумни Мъгливи — помисли Елънд. — Това означава, че трябва да има и други, златни Мъгливи, електрумни Мъгливи…“ Но и тези щяха да са трудни за откриване, защото не биха могли да разпалват присъщите им метали, без да горят и други.
	— И без това атиумът бе твърде скъп, за да се използва за изпробването на различни хора за аломантични умения — рече Йомен. — Никога не съм ценял високо това умение. Колко често може да се случи да притежаваш атиум и желанието да го използваш за броени секунди? Вземи го и иди да намериш жена си.
	Елънд се поколеба, после прибра топчето атиум и се спусна долу, за да даде наставления на Хам. След минути вече се носеше над земята, използвайки няколко подкови така, както го бе учила Вин.


	75.


	Всеки забит в нечие тяло клин дава възможност на Гибелта да въздейства чрез него. Но това донякъде се влияе и от душевното състояние на този, който бива манипулиран.
	В повечето случаи — в зависимост от размера на клина и продължителността на престоя му в тялото — един-единствен клин осигурява на Гибелта минимална власт над човека. Тя може да се появява пред него, да въздейства на мислите му, да го кара да не обръща внимание на някои странни привички — като например желанието да бъде запазена и носена една най-обикновена обеца.


	Сейзед внимателно подреди изписаните метални листове. Макар че металът бе добър начин да не позволи на Гибелта да променя написаното, Сейзед го намираше за доста неудобен. Кандра му бяха осигурили място, където да се настани — помещение, изненадващо уютно за една пещера. Изглежда, кандра обичаха чисто човешките удобства — тук имаше одеяла, възглавници, сламеници. Някои предпочитаха да носят дрехи, други не, но последните избягваха да оформят гениталии върху Истинските си тела. Това пораждаше в душата му чисто научни въпроси. Те се възпроизвеждаха чрез превръщане на мъгливи духове в кандра, което означаваше, че гениталиите биха били излишни. Ала въпреки това кандра имаха полово самоопределение — всеки от тях бе съвсем недвусмислено „той“ или „тя“. Как го разбираха? Дали се определяше чрез някакво решение, или знаеха какви ще бъдат още преди прераждането си?
	Сейзед съжали, че не разполага с повече време, за да изучава това общество. Досега всичко, което правеше в Родината на кандра, бе да проучва сведенията за Героя на времето и териската религия. Беше струпал цяла купчина метални записки по тези въпроси. Купчина, която му напомняше за документите, събрани в неговата папка.
	Както следваше да се очаква, териската религия бе съсредоточена върху познанията и науката. Светоносците — тукашната дума за Пазителите — бяха свети мъже и жени, които трупаха познания и освен това пишеха за своя бог, Тер. Това бе древна дума за „съхранявам“. Централна тема на религията заемаха историите за сблъсъка между Съхранението — или Тер — и Гибелта. Те включваха различни пророчества за Героя на времето, който се смяташе за наследник на Съхранението.
	Светоносците проповядваха на народа си въздържаност, вяра и разбирателство между хората. Учеха, че е по-правилно да се строи, вместо да се руши, принцип, който бе залегнал в сърцевината на тяхната вяра. Разбира се, имаше и ритуали, обреди и традиции. Имаше и по-дребни религиозни водачи, които изискваха да бъдат правени пожертвования и да се спазват наложените канони. Всичко това му изглеждаше добре познато. Дори издигането в култ на науката се срещаше в още няколко религии, които бе изучавал.
	Мисъл, която го накара да почувства отчаяние. Дали това не бе само поредната ненужна религия?
	Какво всъщност бе очаквал? Някаква зашеметяваща доктрина, която ще му докаже, че там горе съществува бог? Чувстваше се като глупак. Отново му се струваше, че е бил измамен. За това ли бе прекосил половин империя, изпълнен с нови надежди и очаквания? Това ли щеше да му помогне да спаси света? Обикновени, познати думи. Интересни идеи, но такива се срещаха в голяма част от документите в папката. Нима очакваха от него да повярва само защото това е било учението на неговия народ?
	Тук нямаше обещания, че Тиндуил все още живее. Защо сънародниците му бяха избрали от всички възможни религии точно тази? Отчаян, Сейзед отново се зарови сред металните си записки, сравняваше ги с познанията, които бе прехвърлил в паметта си. С източници, открити от Пазителите — дневници, писма и записки на учени, въз основа на които досега бяха изграждали представите си за териската религия. Преглеждаше ги отново и отново, четеше внимателно всеки ред.
	Какво бе накарало неговите сънародници с такова желание да приемат тази религия? Дали бяха само продукт на обществото си, хора, които следват традицията? Четеше биографиите им и се опитваше да си внуши, че са били простовати хорица, неспособни да подлагат на съмнение обкръжаващия ги свят. И наистина, как иначе не биха забелязали толкова, много противоречия и непоследователности?
	Седеше със затворени очи, изпълнил ума си с огромно количество информация, из която се ровеше. Минаваше време, а той все не откриваше това, което търсеше. Тези хора не му се струваха глупаци. И тогава му хрумна друга мисъл. Ставаше въпрос за думите, за чувствата, които бяха изпитвали вярващите.
	Преди Сейзед се съсредоточаваше главно върху учението. Но този път се зае да изучава хората, които го бяха следвали, да чете всичко, което е написано за тях. И докато повтаряше в ума си думите им, започна да разбира нещо. Религиите, които познаваше досега, можеха да бъдат отделени от хората, които вярваха в тях. Погледнати абстрактно, тези религиозни учения бяха банални. Но когато четеше думите на техните последователи — когато ги четеше внимателно, — той забелязваше важни неща.
	Защо бяха вярвали? Защото бяха виждали чудеса. Явления, които друг би приел за случайни, а вярващият — за знак. Неочаквано оздравяване на любим човек, късмет в сделка, случайна среща с отдавна изчезнал приятел. Не догмите или идеалите привличаха тези хора, а обикновената магия на обкръжаващия ги свят.
	„Как го каза Дух? — запита се Сейзед, седнал в сумрачната пещера. — Вярата е свързана с доверието. С мисълта, че някой бди над нас. Че някой накрая ще поправи всичко, макар в момента нещата да изглеждат ужасно“.
	Оказваше се, че за да вярваш, е достатъчно само да го искаш. Звучеше като главоблъсканица, с каквито Сейзед се бе срещал и преди. Той жадуваше за нещо, което да го накара да повярва. Искаше да повярва заради някакво доказателство, което му е било предоставено.
	Ала вярващите, които сякаш живееха в съзнанието му, щяха да кажат, че вече разполага с доказателство. Не беше ли получил отговор в миг на отчаяние? Тъкмо когато бе решил да се откаже — не му ли заговори ТенСуун? Сейзед се бе помолил за някакъв знак и го бе получил.
	Дали това бе случайност? Или провидение?
	Очевидно той бе този, който трябваше да реши. Върна се към дневниците и писмата, към информацията в металоемите и този път вместо спомените, повика чувствата за тях. Какъв да бъде? Вярващ или скептик? В този момент нито един от тези пътища не му се струваше неразумен.
	„Аз искам да вярвам — рече си той. — Затова похабих толкова много време в търсене. Не мога да съм и двете едновременно. Трябва най-сетне да реша“.
	Кое да бъде? Поседя известно време потънал в дълбоки размисли и спомени.
	„Аз потърсих помощ — помисли си. — И нещо ми отвърна“.
	Усмихна се и изведнъж светът му се стори малко по-светло място. „Бриз беше прав — помисли си той, стана и взе да си събира багажа за път. — От мен не става атеист“.
	Мисъл, която му се стори лекомислена след случилото се току-що. Докато събираше металните листове и се подготвяше за среща с Първото поколение, си помисли, че покрай вратата му минават кандри, които нямат никаква представа за важността на взетото от него решение.
	Но такива неща се случваха често. Някои важни решения се вземаха на бойното поле или в заседателна зала. Но други се приемаха насаме, без да стават достояние на останалите. Което не омаловажаваше точно това решение. Сейзед бе готов да повярва. Не защото му бе доказано нещо по начин, който не би могъл да обори. А защото бе избрал да го стори.
	Както, помисли си той, Вин бе избрала да вярва и да се доверява на хората от своята група. Заради онова, на което я бе учил Келсайър. „Ти научи и мен, Оцелели — помисли си Сейзед, докато се отправяше към каменния тунел, за да се срещне с водачите на кандра. — Благодаря ти“.
	Докато крачеше по коридора, постепенно се изпълни с вълнение и нетърпение от предстоящата среща. Сега, когато се бе запознал обстойно с тази религия, му се искаше да научи повече за Първия договор.
	Доколкото му бе известно, той бе първият човек, ако не се броеше лорд Владетеля, комуто се удаваше възможност да се запознае с Договора. Членовете на Първото поколение се отнасяха към металните листове, на които бе изписан Договорът, с много по-малко почитание от останалите кандра. И това го изненада.
	„Разбира се — помисли Сейзед, — в това има известна логика. За членовете на Първото поколение лорд Владетеля е бил близък приятел. Те помнят как са се катерили с него в планината — вярно, той е бил техен водач, но не и бог. Също както членовете на групата на Келсайър не можаха да го възприемат в чисто религиозен план“.
	Все още потънал в мисли, Сейзед влезе в Палатата на Завета, чиито широки метални врати бяха отворени. Залата беше пълна.
	Членовете на Първото поколение бяха в нишите си, а зад аналоите бяха представителите на Второто поколение и се опитваха да успокояват събралите се.
	— … означава това, КанПаар? — тъкмо питаше някой. — Объркани сме. Попитай Първото поколение.
	— Вече говорихме за това — рече КанПаар, водачът на Вторите. — Няма повод за безпокойство. Погледнете се, скупчили сте се, роптаете и разпространявате слухове, сякаш сте хора!
	Сейзед се обърна към една млада кандра, застанала до вратата на Палатата, и попита:
	— Какъв е поводът за тази суматоха?
	— Мъглите, Светейши вестоносецо — отвърна кандрата, която, изглежда, бе жена.
	— Какво мъглите? — попита Сейзед. — Безпокои ви, че излизат все по-рано привечер и се разсейват все по-късно сутрин?
	— Не — отвърна младото момиче. — Безпокои ни, че изчезнаха.
	— Какво?! — възкликна Сейзед.
	— Малко преди зазоряване един от пазачите излязъл да провери изходите. Казва, че нямало и следа от мъглите — изчезнали още през нощта! И други отидоха да се уверят с очите си. Всички го потвърдиха.
	— Обяснението е съвсем просто — продължи КанПаар. — Знаем, че снощи валя, а понякога дъждът разпръсква мъглите за кратко. Утре ще се върнат.
	— Но днес не вали — посочи някой. — Не е валяло и когато ТарКаав излязъл на обход. От месеци мъглите се спускат рано сутрин. Къде са се дянали?
	— Ба! — КанПаар махна небрежно с ръка. — Първо се тревожехте, когато мъглите започнаха да се задържат до късно, сега пък се тревожите, че ги няма. Ние сме кандра. Ние сме вечни — надживяваме всички и всичко. Не се събираме в роптаещи тълпи. Захващайте се за работа. Няма причина да се суетите.
	— Не е тъй — обади се един глас и всички глави се извърнаха нататък.
	— Не — повтори Хаддек, водачът на Първото поколение. — Случаят е много важен. КанПаар, ние грешим. Очистете Палатата. Нека остане само Пазителят. И разпространете вестта. Може би е дошъл Денят на Развръзката.
	Думите му само внесоха още по-голям смут. Сейзед стоеше като истукан: никога не бе виждал подобна реакция от тези по правило спокойни същества. Те направиха каквото им бе наредено — напуснаха помещението, — но не спираха да шепнат развълнувано и да спорят. Вторите се изнизаха последни, с унизен вид. Сейзед ги изпрати с поглед, докато обмисляше думите на КанПаар.
	„Ние сме вечни — ние надживяваме всички и всичко“. Изведнъж започнаха да му се проясняват много неща, свързани с кандра. Колко лесно би било да игнорираш външния свят, ако си безсмъртен. Те бяха преживели безброй неволи и затруднения, бунтове и размирици, и всичко, което се случваше отвън, им се струваше банално.
	Банално до такава степен, че бе възможно дори да игнорират пророчествата на собствената си религия, когато, изглежда, бе настъпило време да се сбъднат.
	Най-сетне помещението се изпразни и двама яки пазачи отвън захлопнаха вратите. Сейзед подреди записките си върху масичката и зачака търпеливо.
	— Кажи ми, Пазителю — заговори Хаддек, след като Първите се настаниха по местата си, — как си обясняваш подобно събитие?
	— Изчезването на мъглите? Струва ми се знаменателно, макар че не мога да определя точната причина за него.
	— Това е, защото има още неща, които не сме ти обяснили — призна Хаддек и погледна към останалите. Те бяха видимо разтревожени. — Неща, свързани с Първия договор и обещанията на кандра.
	Сейзед положи ръка върху металните листове.
	— Продължавайте, ако обичате.
	— Ще те помоля да не записваш думите ми — предупреди го Хаддек.
	— Добре, но ви предупреждавам. Паметта на Пазителя — дори без помощта на металоеми — е много силна.
	— Безсилни сме пред последното — призна един от присъстващите. — Нуждаем се от съвета ти, Пазителю. Като чужденец.
	— И наш син — прошепна друг.
	— Когато ни създаде — продължи Хаддек, — Отецът ни… възложи задача. Нещо различно от Първия договор.
	— Вероятно му е хрумнало на момента — добави друг. — Макар че след като го каза, твърдеше, че било много важно.
	— Той ни накара да му обещаем — заговори отново Хаддек. — Всеки от нас. Каза ни, че някой ден вероятно ще се наложи да се освободим от Благодатта.
	— Да я извадим от телата си — каза друг.
	— Да се самоубием — поясни Хаддек.
	Възцари се тишина.
	— Сигурни ли сте, че това ще ви убие? — попита Сейзед.
	— Ще ни превърне отново в мъгливи духове — отвърна Хаддек. — Което е почти същото.
	— Отецът каза, че трябва да го направим — обади се друг. — Нямаше „може би“ в думите му. Заръча ни да казваме за това условие на всички кандра.
	— Наричаме го Развръзката — съобщи Хаддек. — Всяка кандра научава за него веднага щом се роди. И всеки е длъжен да се закълне, че ще извади от тялото си Благодатта, ако Първото поколение му заповяда. Досега не се е налагало да прибягваме до това.
	— Но смятате, че моментът е настъпил? — попита Сейзед и се намръщи. — Не разбирам. И това само защото мъглите се държат малко странно?
	— Пазителю, мъглите са тялото на Съхранението — обясни Хаддек. — Това е много знаменателно събитие.
	— Цяла сутрин слушаме как децата ни го обсъждат — обади се друг. — И това ни безпокои. Те не знаят какво представляват мъглите, но разбират тяхната важност.
	— Рашек ни каза, че ще се досетим — обади се друг. — Така ни рече. Ще дойде ден, в който ще трябва да се освободите от Благодатта си. И ще познаете, когато той настъпи.
	Хаддек кимна.
	— Да, той каза, че ще познаем. И сега сме… много обезпокоени.
	— Как да наредим на собствения си народ да се погуби? — попита някой отзад. — Мисълта за Развръзката открай време не ми дава покой.
	— Рашек виждаше бъдещето — каза Хаддек. — Той държеше в себе си силата на Съхранението и я владееше. Той е единственият човек, който го е правил! Дори това момиче, за което говори Пазителят, не е използвало силата. Само Рашек! Нашият Отец.
	— Къде тогава са мъглите? — попита някой.
	Отново се възцари тишина. Сейзед седеше с молива в ръка, но не смееше да записва. Наведе се напред и попита:
	— Мъглите са тялото на Съхранението?
	Останалите кимнаха.
	— И… то е изчезнало?
	Повторно кимване.
	— Това не значи ли, че Съхранението се е завърнало?
	— Невъзможно — побърза да отвърне Хаддек. — Остана само силата на Съхранението, но тя не може да бъде унищожена. Умът му обаче бе погубен — защото то го пожертва, за да затвори Гибелта.
	— Остава Отломъкът — каза някой високо, все едно цитираше заучен текст. — Сянката на съзнанието.
	— Да — потвърди Хаддек. — Но това не е Съхранението, а само образ — останки. Сега, когато Гибелта избяга на свобода, вероятно трябва да предположим, че те също са били унищожени.
	— Мисля, че има и друго — заговори някой. — Ние можем…
	Сейзед вдигна ръце, за да им привлече вниманието.
	— Щом Съхранението не се е върнало, възможно ли е някой друг да приеме силата му и да я използва, за да се бие? Не проповядвате ли, че ще се случи нещо такова? Че онуй, що е било разделено, някой ден пак ще стане цяло.
	Мълчание.
	— Може би — рече неуверено Хаддек.
	„Вин! — помисли развълнувано Сейзед. — Значи това е да си Героят на времето! Прав съм да вярвам. Тя може да ни спаси!“
	В този момент вратите на Палатата се разтвориха и влязоха неколцина представители на Петото поколение с каменни скелети, следвани от върлинести Втори. Пред пещерата се бе събрала шумна тълпа.
	— Хванете ги! — извика КанПаар и посочи Първите.
	— Какво означава това? — попита гневно Хаддек.
	Членовете на Петото поколение забързаха да изпълнят заповедта.
	— Това е преврат — рече Сейзед и бавно се надигна. Четирима Пети го заобиколиха. Държаха чукове.
	— Не можете повече да ни водите — заяви КанПаар на Първите. — Ще унищожите всичко, което имаме, ще замърсите страната ни с чужденци, ще замъглите мъдростта на народа ни с глупавите си приказки.
	— КанПаар, моментът не е никак удачен — рече Хаддек, докато Петите дърпаха и блъскаха останалите членове на Първото поколение.
	— Не бил удачен? — попита разгневено КанПаар. — Вие говорите за Развръзката! Имате ли някаква представа каква паника предизвиква това? Ще разрушите всичко, което сме постигнали.
	Въпреки гневния си тон кандрата се усмихваше с прозрачните си устни.
	„Той бърза да удари сега — досети се Сейзед, — преди Първото поколение да издаде повече на обикновените кандра — и да накара Вторите да се двоумят. Ще ги натика някъде и ще сложи в нишите свои верни последователи“.
	Посегна към пютриема, но един от Петите го бутна встрани със светкавично движение, други двама го уловиха за ръцете. Той се задърпа, но нападателите му бяха нечовешки силни.
	— КанПаар! — извика Хаддек. Гласът на Първия бе изненадващо гръмък. — Ти си от Второто поколение — трябва да ни се подчиняваш. Ние сме ви създали!
	КанПаар не му обърна внимание и нареди на Петите да завържат всички Първи. Вторите се бяха скупчили около него и изглеждаха разтревожени от случващото се.
	— Може би наистина настъпи часът за Развръзката! — извика Хаддек. — Ние трябва… — И млъкна, защото един Пети му запуши устата.
	— Тъкмо затова аз поемам властта — рече КанПаар и поклати глава. — Вие сте твърде непоследователни. Не мога да оставя бъдещето на моите сънародници в ръцете на хора, готови да им наредят да се самоубият.
	— Страхуваш се от промяната — отбеляза спокойно Сейзед и срещна погледа му.
	— Страхувам се от нестабилността — поправи го КанПаар. — Ще се постарая народът на кандра да има сигурен управник.
	— Доводи, използвани от много бунтари и превратаджии преди теб — посочи Сейзед. — Разбирам загрижеността ти. Но не бива да го правиш. Дошло е времето да се сбъднат собствените ви пророчества. Сега вече и аз разбрах! Без участието на кандра в предстоящото представление може неволно да предизвикате края на всичко. Оставете ме да завърша изследванията си — ако трябва, заключете ме в това помещение, — но не бива да…
	— Запушете му устата! — нареди КанПаар и му обърна гръб.


	76.


	Винаги съм се удивявал на странната способност на аломантите да виждат в мъглите. Достатъчно е да разпалят калай и могат да виждат — независимо дали денем, или нощем — много по-надалече от обикновен човек. За лаика вероятно това е съвсем разумно обяснение — в края на краищата калаят подсилва сетивата.
	Но тъкмо логиката вероятно ще открие една малка загадка в тази способност. Как по-точно калаят позволява да се вижда в мъглите? Та те не са свързани по никакъв начин с остротата на зрението. Те са еднаква пречка за късогледия и за човека с нормално зрение.
	Ето това трябваше да е първият знак. Аломантите могат да виждат в мъглите, защото по същество мъглите са изградени от същата аломантична сила. Веднъж настроен към нея чрез разпаления калай, аломантът става част от мъглата. И следователно тя е прозрачна за него.


	Вин… се рееше. Не спеше, но и не бе съвсем будна. Беше объркана. Дали беше сред развалините на Кредик Шау? В каютата на ладията с Елънд? В двореца в Лутадел, обсадения град? Или в работилницата на Клъбс, изплашена и объркана от вниманието на тези непознати хора?
	А може би се бе сгушила в някоя малка уличка, цялата в синини след поредния побой на Рийн?
	Плъзна ръка, за да се ориентира пипнешком. Но крайниците й не я слушаха. Дори не можеше да ги види. Колкото по-дълго се рееше, толкова повече се проясняваше погледът й. Тя беше в… Лутадел. След убийството на инквизиторите.
	Защо не усещаше нищо? Опита се да се подпре, да се изправи, но земята изглеждаше странно далече. Освен това не виждаше ръцете си.
	„Сигурно съм умряла“.
	Тази мисъл я накара да се пробуди още. Вече виждаше, макар и мътно, като през изкривено стъкло. Усещаше в себе си някаква… тръпнеща сила. Не като тази, която човек чувства в крайниците си — а някак гъвкава.
	Успя да се извърти и да огледа града. И докато се извръщаше, се озова лице в лице с нещо тъмно.
	Не можеше да определи на какво разстояние е от нея. Изглеждаше едновременно близко и далече. Виждаше го съвсем ясно — но не можеше да го докосне. Инстинктивно знаеше какво е.
	Гибелта вече не изглеждаше както преди. Сега бе приела образа на голямо петно от местещ се черен дим. Създание без тяло, но със съзнание, по-всеобхватно от това на всеки човек.
	„Ето в какво съм се превърнала и аз“ — осъзна Вин, докато мислите й бързо се проясняваха.
	„Вин — заговори Гибелта. Гласът също бе променен, по-гърлен. Минаваше през нея като вибрации, като аломантичен пулс. — Добре дошла при божествата“.
	Вин не отговори. Опипваше всичко наоколо със сетивата си, опитваше се да разбере какво трябва да направи. Светът бе като отворена книга за нея. Както преди, когато се бе докоснала до силата при Кладенеца на Възнесението. Тя мигновено разбираше всичко. Само че този път силата бе невъобразима, а разбирането — необхватно, и това я смайваше. За щастие умът й бързо се разширяваше, докато тя растеше.
	Докато се пробуждаше.
	Извиси се над града. Съзнаваше, че силата, която тлее в нея, е само център, средоточие. Фокус за силата, разпиляна по целия свят. Би могла да е навсякъде, където пожелае. И наистина, част от нея бе едновременно на много места. Виждаше света като едно цяло.
	И светът умираше. Тя долавяше трусовете му, виждаше как животът го напуска. Повечето растения бяха загинали. Животните скоро щяха да ги последват, малкото, които оцелееха, щяха да са тези, които се прехранват с мъртви листа, покрити със сажди. Хората нямаше да издържат още дълго, макар че Вин с интерес установи, че голяма част от тях са се укрили в подземията.
	„Значи това не са били складове — осъзна тя, най-сетне прозряла плана на лорд Владетеля. — А убежища. Затова са толкова просторни. Истински подземни крепости. Където да чакат и да се опитат да оцелеят по-дълго“.
	Виж, това би могла да поправи. Пресегна се и запуши саждивите кратери. Успокои енергията им, изгаси ги, преустанови изригването на лава и сажди. След това се насочи към небето и изтри дима и мрака от атмосферата — все едно почисти зацапано стъкло с гигантска кърпа. Свърши всичко това за миг — сигурно в света под нея не бяха изминали и няколко минути.
	И почти веднага земята бе обхваната от пожари.
	Слънцето бе удивително силно — не си бе дала сметка, че саждите и димът са защита за повърхността. Тя извика уплашено и завъртя света толкова бързо, че слънцето се озова от другата страна. Спусна се мрак. И веднага след него по повърхността се развихриха ужасяващи бури. Климатът се промени от бързото завъртане, в океана се вдигна гигантска вълна и се понесе към брега, заплашваше да помете няколко града.
	Вин отново извика уплашено и се пресегна да спре вълната. Но нещо й попречи.
	Тя чу смях. Завъртя се във въздуха и погледна към черния облак, който сега представляваше Гибелта.
	„Вин, Вин — чу глас. — Даваш ли си сметка колко много приличаш на лорд Владетеля? Когато получи силата, той се опита да поправи всичко. Всички човешки злини“.
	Вин видя и това. Не беше вездесъща — не можеше да види цялото минало. Но пък виждаше ясно историята на силата, която държеше. Видя момента, в който Рашек я получи, и отчаяните му усилия да върне планетата на правилната й орбита. Но я беше изтикал твърде далече и светът бе започнал да изстива. Най-сетне я тласна обратно, ала силата му бе твърде голяма — ужасяваща — и не можеше да я контролира точно. И ето, че светът започна да се нажежава. Скоро целият живот щеше да загине.
	Рашек отвори саждивите кратери, за да забули атмосферата, и слънцето стана червено. С това спаси планетата, ала същевременно я обрече.
	„Ти си твърде припряна — долови мисълта на Гибелта. — Аз държа тази сила от повече време, отколкото можеш да си представиш. Трябва да я управляваш много внимателно и точно. Освен, разбира се, ако не искаш просто да рушиш“.
	Гибелта се пресегна със сила, която Вин усещаше. Без дори да се замисли, хвърли своята сила срещу нейната, но нещо я спря.
	Под нея цунамито се блъсна в брега. А долу имаше хора. Хора, които се бяха изхранвали с риба от морето, когато посевите бяха изсъхнали. Вин почувства болката и ужаса им, извика и се пресегна да ги защити.
	И отново бе спряна.
	„Сега вече позна безсилието — заяви Гибелта, докато вълната разрушаваше града. — Какво ти казваше твоят Елънд? На всеки Тласък съответства Придърпване. Хвърлиш ли нещо нагоре, то пак ще падне долу. Противодействие.
	Гибелта си има Съхранение. От незапомнени времена! От вечността! И всеки път, когато аз тласкам, ТИ ми отвръщаш с тласък. Спираш ме дори когато си мъртва, защото ние сме сили. Нищо не мога да сторя! Но и ти също. Това е балансът! Проклятието на нашето съществуване“.
	Вин страдаше: докато хората долу умираха, помитани от водата. „Моля те — заговори тя. — Моля те, позволи ми да ги спася“.
	„Защо? — попита Гибелта. — Какво ти казах преди? Всичко, което правиш, е в моя услуга. Преча ти само от добрина. Защото дори само като посегнеш към тях, ще разрушиш повече, отколкото ще съхраниш. Винаги е било така“.
	Вин се рееше безпомощно, заслушана в писъците. А през това време една малка част от ума й разсъждаваше над думите на Гибелта.
	Не бяха истина. Говореше, че всичко ще бъде разрушено, а същевременно недоволстваше от баланса. Предупреждаваше я, че с опитите си повече ще руши, но Вин не вярваше, че я спира само от добрина. Гибелта искаше и Вин да руши.
	Невъзможно беше да правиш и двете едновременно. Тя знаеше, че е противник на Гибелта. Би могла да спаси тези хора, ако Гибелта не я бе спряла. Вярно, още нямаше нужната точност. Но грешката не беше в силата, а в нея самата. Гибелта й пречеше, за да не може да се научи, както се бе научил лорд Владетеля.
	Тя смени посоката и се понесе към Лутадел. Съзнанието й продължаваше да се разширява, но все пак нещо, което видя, я обърка. Ярки светлини сияеха като точки върху повърхността. Приближи се да провери каква е причината. Но също както бе трудно да гледаш право в пламъка на фенера, за да установиш източника, не успя да прозре какво се крие зад тях.
	Досети се едва когато наближи Лутадел. Над разрушения дворец се издигаше ярко сияние. И светлината имаше формата на…
	Кули. От метал. „Ето какво предизвиква сиянието. Права бях. Металът е сила и затова Гибелта не може да чете текст, изписан върху стомана“. Обърна гръб на сияещите кули. Гибелта както винаги бе наблизо и я наблюдаваше.
	„Останах изненадана — заговори тя, — когато Съхранението поиска да ви създаде. Животът по правило е устроен върху законите на природата. Върху баланса. Но Съхранението… то искаше да сътвори нещо, в което балансът преднамерено е нарушен. Нещо, което може да избира кога да съхранява и кога да руши. И това ме заинтригува.
	Стори ми се странно, че пожертва толкова много от себе си за вашето сътворение. Защо трябваше да се лишава от силата си, давайки ми възможност да разруша света, само за да постави на повърхността му човешки същества? Зная, че други биха нарекли смъртта му заради моето пленничество саможертва, но това не беше саможертва. Саможертвата дойде много по-късно.
	Да, Съхранението се опита да ме предаде — да ме плени. Но не можеше да ме спре. Можеше само да ме забави. Да ме задържи. Да отложи неизбежното. От деня, в който ви създадохме, балансът бе нарушен. Аз станах по-силна. И Съхранението го знаеше“.
	Вин се намръщи — или поне се почувства, сякаш се мръщи, защото вече нямаше тяло. Думите на Гибелта…
	„Тя каза, че е по-силната. Но нали сме уравновесени. Пак ли лъже?“
	Не… Гибелта не лъжеше. Тя погледна назад във времето и видя, че Гибелта вярва във всичко, което казва. Наистина вярваше, че всичко, което прави Вин, й е от полза. Виждаше света през поглед, жадуващ разрушение.
	Гибелта не лъжеше, че е по-силна от нея. Ала от друга страна, за момент силите им бяха уравновесени. Което означаваше…
	„Че някъде има и друга частица от Гибелта — помисли си тя. — Съхранението е слабо, защото е дало част от себе си за сътворението на човечеството. Не съзнанието си — него е използвало, за да изгради затвор за Гибелта, — но част от силата“.
	Сега вече знаеше със сигурност това, което преди само бе подозирала. Силата на Гибелта бе концентрирана, скрита някъде от Съхранението. Атиумът. Гибелта наистина бе по-силна. Или щеше да бъде, ако успееше да си възвърне тази част от себе си. И тогава щеше да разруши всичко — балансът между тях наистина щеше да е нарушен в нейна полза.
	„Има толкова неща, които не зная“ — помисли си отчаяно Вин, докато ослепителното бяло сияние се разпространяваше бързо над света.
	Странна мисъл, след като умът й непрестанно разширяваше границите си и обхващаше все повече знания. Невежеството й вече не бе това на обикновен човек. Просто Гибелта имаше огромна преднина. Беше си създала верни слуги, които да действат дори без прекия й контрол, и Вин не можеше да им попречи.
	Видя как Гибелта се е готвела да се наложи над света. Видя как неуловимо бе манипулирала лорд Владетеля преди хиляда години. Докато Рашек бе държал силата в себе си, тя му бе шепнала, бе му помагала да разбере хемалургията. И Рашек й се бе подчинил, без дори да го осъзнава. Беше създал нейни слуги — цели армии, — за да може Гибелта да превземе света, когато дойде времето за това.
	Вин ги виждаше ясно — колосите бързо се стичаха към Лутадел.
	„Вин, ще ти призная — заговори Гибелта. — Ти унищожи моите инквизитори. Всички освен един — последния. Не беше никак лесно да ги създам. Аз…“
	Вин престана да я слуша. Нещо друго привлече вниманието й. Нещо се движеше в Лутадел, носеше се върху копия от светлина.
	Елънд.


	77.


	Ако погледнем назад, би трябвало да видим връзката между мъглите, аломантията и силата в Кладенеца на Възнесението. Аломантите не само могат да виждат в мъглите, но е доказано и че мъглите се вихрят по особен начин край всеки, който владее аломантия.
	Много по-показателен е фактът, че когато един хемалург прибягва до способностите си, той прогонва мъглите. Колкото по-близо е до Гибелта, колкото по-силно е въздействието й върху него и колкото по-дълго носи клиновете й, толкова повече ги отблъсква.


	Елънд стоеше насред руините на Кредик Шау, слисан от размера на разрушенията.
	Това, което виждаше, му се струваше… невъзможно. Каква сила би могла да изравни със земята тази величествена постройка и да разхвърли отломки през няколко улици? И защо разрушението бе съсредоточено тук, в някогашния център на управлението на лорд Владетеля?
	Стъпи в центъра на гигантския кратер и се завъртя бавно в мрака на нощта, разглеждайки останките от рухналите кули.
	— В името на лорд Владетеля… — възкликна тихо. Да не би да беше станало нещо при Кладенеца на Възнесението? Може би той беше избухнал?
	Градът изглеждаше съвсем опустял. Лутадел, най-големият метрополис на Последната империя, седалището на неговото управление. Пуст. Повечето сгради бяха разрушени, една трета — изгорели до основи, а самият Кредик Шау бе изравнен със земята, сякаш отгоре му се бе стоварил юмрукът на някое могъщо божество.
	Елънд хвърли една монета, изстреля се нагоре и пое към североизточната част на града. Беше дошъл в Лутадел с надеждата да открие Вин, но се наложи да заобиколи от юг, тъй като полето в подножието на връх Тириан бе залято от кипяща лава. Гледка, която, заедно с руините на Лутадел, го разтревожи още повече.
	Но къде беше Вин?
	Скачаше от сграда на сграда и при всяко приземяване вдигаше облаци сажди. Едва сега забеляза още една промяна — саждопадът бе спрял. Това беше добре, но той си спомни как преди малко слънцето внезапно бе грейнало с необичайна сила. За тези няколко мига лицето му бе изгоряло и сега го сърбеше.
	А после слънцето… пропадна. Скри се зад хоризонта, а земята под краката на Елънд се разтресе. За миг той си помисли, че губи разсъдък. Но не можеше да не признае, че е настъпила нощ, въпреки че допреди малко бе още ранен следобед.
	Неволно потрепери, докато се извисяваше в чистото небе. Беше нощ — звездите блещукаха ярко в небето — и нямаше мъгли. Вин му бе казала, че мъглите ще го пазят. Какво щеше да го пази сега, когато се бяха вдигнали?
	Насочи се към своя дворец — Цитаделата Венчър. От сградата бе останал само обгорял скелет. Елънд се приземи в двора и огледа останките на дома, в който бе израсъл. По паважа лежаха полуразложени трупове с униформа на войници от неговата охрана.
	„Какво е станало тук?“ — питаше се той безпомощно. Огледа сградата, но не намери следи, които да му дадат отговор. Всичко бе изгоряло. Спусна се през строшения прозорец на последния етаж и спря, понеже забеляза нещо в задния двор.
	Беше труп. Труп, облечен в благороднически костюм. Елънд го претърколи и видя, че от корема му стърчи меч. Ръцете на трупа още стискаха дръжката. Самоубийство. Макар лицето да беше обгоряло, Елънд бе сигурен, че това е Пенрод.
	Малко встрани лежеше смачкан на топка лист, като по чудо неизгорял. Елънд го взе и го разгъна. С мъка прочете написаното: „Съжалявам. Нещо пое контрол над мене… и над града. Владея съзнанието си само в отделни моменти. По-добре да се самоубия, отколкото да продължа да причинявам разрушения. Гражданите се отправиха към Териска област“.
	Елънд погледна на север. Терис? Странно място да търсиш убежище. Ако жителите на Лутадел бяха решили да бягат, защо ще изоставят Централната област, където мъглите са най-слаби?
	Отново погледна написаното.
	„Гибелта… — помисли си. — Това са лъжи“.
	Гибелта можеше да променя текстове. Не биваше да вярва на думите на Пенрод. Елънд кимна за сбогом на трупа, съжалявайки, че няма достатъчно време, за да го погребе подобаващо, сетне се Тласна в небето.
	Жителите на Лутадел бяха отишли някъде. Ако Гибелта бе избила всички, щеше да се натъкне на много повече трупове. Елънд предполагаше, че ако отдели повече време за търсене, ще открие спотайващи се оцелели граждани. Вероятно изплашени от промените в обстановката — изчезването на мъглите, внезапната смяна на деня с нощ. Може би някои се бяха спуснали в скривалището под Кредик Шау. Елънд можеше само да се надява, че не са били много. Защото ако долу имаше хора, те бяха затрупани завинаги.
	„На запад — сякаш му прошепна вятърът. — Ямите…“
	„Гибелта променя текстовете така, че почти да съвпадат с онова, което е било написано преди — помисли Елънд. — Пенрод вероятно е написал писмото с надеждата да ме упъти към гражданите. Гибелта го е променила, че отиват в Терис, но може би той е бил написал, че са отишли при терисците?“
	В тази мисъл имаше логика. Ако той бягаше от Лутадел, щеше да отиде там — на място, където вече има лагер на бежанци, с хранителни запаси, добитък и посеви.
	Елънд пое на запад.


	Вин вече разбираше по-добре безсилието на Гибелта. Усещаше, че държи в себе си огромна сила. Ала същевременно й костваше страшно много да прати дори само няколко думи на Елънд.
	Не беше сигурна дали я е чул, или не. Познаваше го толкова добре, че почувства някаква… връзка. Въпреки опитите на Гибелта да й попречи някаква частица от нея успя да се свърже с част от Елънд. Може би по същия начин Гибелта се свързваше със своите помощници?
	Ала безсилието я изпълваше с гняв.
	„Баланс — повтори ядно Гибелта. — Заради него попаднах в плен. Саможертвата на Съхранението целеше да отдели по-силната част от мен, да я затвори и да ме направи отново равна с него. За известно време.
	Само за известно време. А какво е времето за нас, Вин?
	Нищо“.


	78.


	На четящите тези редове може да се стори странно, че атиумът е част от тялото на един бог. Ето защо е необходимо да уточним, че когато казваме „тяло“, имаме предвид по-скоро „сила“. Докато умът ми се разширяваше, постепенно осъзнах, че предметите и енергията всъщност са изградени от едни и същи неща и могат да се променят от едното състояние в другото. Струва ми се съвсем логично, че божествената сила може да се появява в нашия свят с материалната си форма. Гибелта и Съхранението не са само мъгляви понятия. Те са неразделна част от съществуванието. В известен смисъл всеки предмет, който съществува на този свят, е изграден от техните сили.
	Атиумът следователно е предметно тяло с едностранна характеристика. Вместо да е съставен наполовина от Гибелта и наполовина от Съхранението — както например някоя скала, — атиумът принадлежи напълно на Гибелта. Хатсинските ями са дело на Съхранението, като място, където да се скрие отломък от тялото на Гибелта, откраднат през време на предателството и пленничеството. С разбиването на кристалите Келсайър не разруши напълно това място, тъй като те щяха да израстат отново след време — след няколкостотин години — и да продължават да доставят атиум като естествен отдушник на пленената сила на Гибелта.
	Когато горят атиум, хората черпят от силата на Гибелта — което вероятно е причината атиумът да ги превръща в толкова ефикасни машини за убийство. Те не изразходват тази сила, а само се възползват от нея. Когато късче атиум бъде изгорено, силата му се връща в Ямите и започва да се сраства отново — също както силата на Кладенеца на Възнесението се връща в него, след като е била употребена.


	„Това — мислеше Сейзед — без съмнение е най-странният затвор, в който съм попадал“.
	Като се имаше предвид, разбира се, че досега бе затварян само два пъти. Но през живота си бе посещавал няколко затвора и бе чел за други. Повечето бяха като клетки. Този обаче представляваше дупка, покрита отгоре с метална решетка. Сейзед се бе сгушил на дъното, с вдървени от неудобната поза крака.
	„Сигурно е пригоден за кандра — помисли си. — За някой без кости например“. Какво ли би представлявала една кандра без кости? Купчинка плът? Безформено желе?
	Както и да е, затворът не бе подходящ за човек — особено за човек с размерите на Сейзед. Беше му почти невъзможно да помръдне. Той се пресегна и побутна решетката, колкото да се увери, че е здрава и също толкова здраво заключена.
	Не знаеше от колко време е в тази яма. От часове? Може би дори дни. Не му бяха дали нищо за ядене, но пък един член на Третото поколение лисна отгоре му кофа вода. Измокри го целия, но Сейзед успя да събере малко в полите на ризата си и да утоли жаждата си.
	„Това е глупаво — помисли си той за стотен път. — Светът загива, а мен ме хвърлиха в затвор“. Той беше последният Пазител. Светоносецът. Би трябвало да е горе и да записва случващото се.
	Защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше започнал да вярва, че светът няма да загине. Беше повярвал, че нещо, например самото Съхранение, наблюдава и пази човечеството. Изпълваше се с все по-голяма увереност в териската религия — не защото я намираше за безпогрешна, а защото предпочиташе да вярва и да се надява.
	Героят съществуваше. Сейзед вярваше в това. Вярваше в нея.
	Беше живял редом с Келсайър и му бе помагал. Беше описал основаването и възхода на Църквата на Оцелелия. Дори бе събирал сведения за Героя на времето заедно с Тиндуил и си бе поставил за цел да разгласи вестта, че тъкмо Вин е тази, която отговаря на пророчествата. Но едва от известно време бе започнал да вярва в нея. Може би защото бе решил да стане като хората, които виждат чудеса. Или бе под въздействието на страха от назряващата неизбежна беда. А може би причината бе в тревогата и напрежението. Независимо от това по някакъв начин той черпеше спокойствие от хаоса.
	Тя щеше да дойде. Щеше да спаси света. И Сейзед трябваше да е до нея, за да й помага. А това означаваше, че първо трябва да избяга.
	Но как? Бяха му взели всичко и най-първо — металоемите. Огледа металната решетка. Ключалката бе от фина стомана, решетката — от желязо. Вдигна ръка и докосна пръчките, почерпи малко от теглото си и го прехвърли в желязото. Почти веднага тялото му взе да олеква. Във ферохимията желязото съхраняваше физическо тегло, а и решетката бе от достатъчно чист метал, за да съдържа ферохимичен заряд. Беше в противовес с инстинктите му да използва решетката като металоем — ако успееше да избяга, нямаше да може да я вземе и щеше да се наложи да остави в затвора цялата сила, която е съхранил. Но каква полза, ако само седи в ямата и чака?
	Сейзед вдигна и другата си ръка и докосна ключалката с пръст. Започна да пълни и нея, като извличаше от тялото си бързина. Почти веднага го завладя летаргия, сякаш всяко движение — дори дишането — бе невероятно трудно. Като че ли трябваше да изтласка някаква невидима преграда всеки път, когато предприемаше нещо.
	Но Сейзед не се отказа. Беше се научил да изпада в нещо като съзерцателен транс, докато пълни металоемите. Често попълваше по няколко наведнъж и тогава се чувстваше болнав, слаб, бавен и с притъпен ум. В такива случаи бе по-добре да…
	… се унася.
	Нямаше представа колко дълго продължи медитацията. От време на време се появяваше тъмничарят, за да го полее с вода. Когато го чуеше да се приближава, Сейзед се свиваше на дъното и се преструваше, че спи. Ала веднага щом стражникът си тръгнеше, отново протягаше ръка и продължаваше да изпълва металоемите.
	Не знаеше колко време е минало, но когато за кой ли път се присви на дъното на ямата в очакване на поредната порция студена вода, чу над себе си ръмжащ глас:
	— Нямах точно това предвид, когато те пратих да спасяваш сънародниците ми.
	Сейзед отвори очи и видя над решетките кучешка муцуна.
	— ТенСуун!
	Кандрата само изсумтя, отстъпи назад и се появи друга кандра с крехко Истинско тяло от дърво, върлинесто и почти нечовешко. Държеше връзка ключове.
	— Побързай, МеЛаан — каза ТенСуун. Очевидно се бе върнал към облика на овчарката, което бе напълно обяснимо: придвижването му в конско тяло през тунелите и проходите на Родината щеше да е доста трудно.
	Женската кандра отключи решетката и се отдръпна. Сейзед побърза да се измъкне и се изправи. Видя още няколко кандри също с тънки Истински тела. Тъмничарят лежеше в ъгъла, завързан и със запушена уста.
	— Видяха ме, че се връщам в Родината, терисецо — рече ТенСуун. — Така че нямаме много време. Какво е станало тук? МеЛаан ми каза, че си затворен — КанПаар обявил, че Първото поколение са наредили това. Какво си направил, та да ги разгневиш?
	— Не тях — отвърна Сейзед и разтъпка схванатите си крака. — Затвори ме Второто поколение. Те плениха Първите и възнамеряват да управляват вместо тях.
	Момичето — МеЛаан — се облещи.
	— Не биха посмели!
	— Направиха го обаче — каза Сейзед. — Страхувам се за това какво ще стане с Първите. КанПаар може би се бои да ме убие, защото съм човек. Но Първите…
	— Чакайте — спря ги МеЛаан. — Вторите са кандра. Не биха извършили подобно нещо! Ние не сме такива.
	ТенСуун и Сейзед се спогледаха. „Във всички общества има хора, които нарушават правилата, дете — помисли Сейзед. — Особено когато става въпрос за власт“.
	— Трябва да намерим Първите — заяви ТенСуун. — И да си осигурим достъп до Палатата на Завета.
	— Ще се бием редом с теб, ТенСуун — заяви един от присъстващите.
	— И ще ги прогоним! — добави друг. — Вторите и тяхното желание да служим на хората!
	Като чу това, Сейзед се намръщи. Какво общо имаха хората с този конфликт? Но изведнъж осъзна как гледат присъстващите на ТенСуун. „Кучешкото тяло. За тях ТенСуун е революционер от най-висока проба — и всичко това заради заповедите на Вин“.
	— Идват — каза изведнъж ТенСуун и ушите му се свиха назад.
	Сейзед се обърна стреснато и забеляза сенки по стената на коридора. Помещението, в което се намираха, бе съвсем малко, с още пет ями като неговата. Нямаше други изходи.
	Въпреки храбрите си закани спътниците на ТенСуун се отдръпнаха и се свиха до стената. Очевидно нямаха опит със сблъсъци, особено със същества от своя вид. ТенСуун обаче не беше като тях и се хвърли в атака веднага щом групата Пети влезе в помещението. Заби рамо в гърдите на един и събори с удар друг.
	„Ето една кандра, която има толкова общо със сънародниците си, колкото и аз с моите“ — помисли Сейзед с усмивка, отстъпи назад, приближи се до решетката на ямата, в която го бяха държали, и стъпи на нея с босите си крака.
	Петите срещаха големи затруднения да удържат атаката на ТенСуун — той бе обучаван от Вин и отлично познаваше възможностите на кучешкото тяло. Но те бяха петима, а ТенСуун — сам. Скоро беше принуден да отстъпи.
	„Раните в тялото му се затварят по негова команда — помисли Сейзед. — Сигурно затова стражниците обикновено са въоръжени с чукове“.
	Което му подсказваше как трябва да се бие с кандра. ТенСуун отстъпи, застана до него и каза:
	— Прощавай. Не беше кой знае колко успешно спасяване.
	— Знам ли? — рече Сейзед с усмивка, докато Петите ги заобикаляха. — Не си от тези, които се отказват лесно.
	Петите ги атакуваха и Сейзед почерпи сила от желязото под краката си. В същия миг тялото му се наля и стана дваж по-едро и той сграбчи един от стражниците за ръцете.
	После падна върху него.
	Винаги бе твърдял, че не е войник. Но всеки път, когато го казваше, съдбата го принуждаваше да оборва собствените си думи. Истината бе, че през последните няколко години бе участвал в повече сражения, отколкото би било разумно, ако държеше да оцелее.
	Важното бе, че познаваше някои основни движения — а с помощта на ферохимията това бе напълно достатъчно. Набирането на тегло увеличи плътността на тялото и костите му и му помогна да не се нарани, докато падаше върху войника. Със задоволство чу под себе си хрущене, докато натежалото му тяло смазваше Петия. Стражниците използваха каменни Истински тела, но дори това не беше достатъчно срещу теглото му.
	Сейзед спря да черпи тегло от металоема и вместо това се зае да го пълни, олекотявайки с невероятна бързина тялото си. Докосна с крак стоманената ключалка и почерпи бързина. Изведнъж стана по-пъргав и от най-бързия човек. Докато се изправяше, другите четирима стражници се обърнаха изненадано към него.
	Щом възстанови нормалното си тегло, той спря попълването на железния металоем, пресегна се със смайваща скорост и вдигна чука на поваления войник. Не разполагаше с повече сила, но пък имаше бързина. Стовари чука върху рамото на една кандра, като натрупа тежест, за да усили инерцията на удара.
	Костите на кандрата се строшиха. Сейзед се пресегна с крак към ключалката, извлече последните остатъци бързина, приклекна, замахна и строши с чука коленете на двете кандри, които се опиваха да го нападнат със своите чукове.
	Те извикаха и паднаха тъкмо когато запасът му от бързина се изчерпи.
	Сейзед се изправи. ТенСуун бе скочил върху последния стражник и го бе притиснал към земята.
	— Аз пък те имах за книжник — рече кучето, докато Петият под него хленчеше уплашено.
	Сейзед захвърли чука настрани и каза:
	— Така е. На мое място Вин отдавна щеше да е напуснала този затвор. А сега, мисля, трябва да се заемем с тези… — И кимна към повалените Пети, които с мъка движеха натрошените си крайници.
	ТенСуун кимна и даде знак на един от другарите си да му помогне с поваления войник. Останалите се скупчиха да помагат, но хвърляха боязливи погледи към коридора.
	— Какво правиш тук, ФхорКууд? — обърна се ТенСуун към пленника. Сейзед държеше под око останалите Пети и се наложи да удари с чук един, когато се опита да избяга.
	— Мръсен Трети — процеди през стиснати зъби ФхорКууд.
	— Само че този път ти си предателят — отвърна със злобна усмивка ТенСуун. — КанПаар ме обявява за нарушител на Договор, а след това сваля от власт Първите, така значи? Ако светът не наближаваше свършека си, бих намерил това дори за забавно. Бързо казвай какво сте направили!
	Сейзед забеляза нещо. В ямата до неговата имаше някой. Той се наведе, познал плътта, която се мяркаше долу. Безформена и безцветна… донякъде като мъх.
	— ТенСуун! — извика той. — Може би Първото поколение са още живи. Ела да погледнеш.
	ТенСуун се приближи до решетката, надникна и озъби кучешката си паст.
	— МеЛаан! Ключовете!
	Тя бързо отключи решетката. Едва сега на светлината Сейзед различи в ямата няколко различни пласта мускули. Отключиха и другите ями.
	— Трябват ни кости — каза ТенСуун.
	МеЛаан кимна и изтича навън, а ТенСуун се обърна към Сейзед.
	— Сигурно са убили другите кандра в тези клетки. Предатели на нашия род, затворени тук завинаги. Такава трябваше да е и моята съдба. Но не мога да отрека, че ходът им е хитър — всички си мислят, че тук се държат само престъпници. Петите щяха да продължават да ги хранят и никой нямаше да заподозре, че на мястото на осъдените са натикани членовете на Първото поколение — стига да не ги разгледат внимателно и да видят, че цветът на мускулите е различен.
	— Трябва да се махаме оттук — заяви Сейзед. — Да идем при КанПаар.
	ТенСуун поклати глава.
	— Няма да стигнем далече без помощта на Първите, терисецо. Иди натрупай още от твоята ферохимия. Може би ще ни потрябва. — Обърна се към пленника. — А ти, ФхорКууд, имаш две възможности. Или ни преотстъпи костите си, или ще те погълна и ще те убия, както направих с ОреСюр.
	Сейзед гледаше намръщено сцената. Пленената кандра, изглежда, изпитваше ужас от ТенСуун. Тялото на Петия се втечни и той пропълзя встрани от скелета, като плужек. ТенСуун се усмихна.
	— Какво си намислил? — попита Сейзед.
	— Нещо, на което ме научи Зейн — отвърна ТенСуун, докато кучешкото му тяло бързо се смаляваше, а по земята капеше козина. — След няколко минути ФхорКууд ще се върне при Вторите и ще им каже, че предателят ТенСуун е заловен. Надявам се да ги задържа достатъчно дълго, та Първите да могат да се възстановят — на тях този процес им отнема повече време.
	И щом МеЛаан се върна с голяма торба кости, ТенСуун — вече превъплътил се в тялото на ФхорКууд с невероятна бързина — излезе почти тичешком.
	Сейзед седна на пода, извади ключалката и я стисна, за да я използва като металоем. Със същата цел прехвърли в железния чук допълнителна тежест. Беше му странно да седи тук и да бездейства, но на Първите щяха да са им нужни няколко часа, за да възстановят телата си.
	„Всъщност в момента няма смисъл да се бърза — успокои се той. — Първото поколение са при мен, а те са тези, които ми трябват. Мога да продължа да ги разпитвам и да науча каквото ми е нужно. ТенСуун ще задържи КанПаар. За няколко часа на власт Вторите не могат да направят кой знае колко.
	Да, наистина, какво всъщност биха могли да объркат?“


	79.


	Предполагам, че мъглите са търсили някой, който да ги приеме в себе си. Силата се нуждае от съзнание, което да я насочва. Това е идея, която все още ме обърква. Защо една сила, привикнала да създава и руши, има нужда от ум, който да я напътства? Но изглежда тя самата притежава съвсем смътна и неопределена воля, прикована към присъщите й способности. Без съзнание, което да я направлява, нищо не може нито да бъде създадено, нито разрушено. Сякаш силата на Съхранението разбира, че само тенденцията й да поддържа стабилността не е достатъчна. Промените са неотменна част от съществуванието.
	Което ме кара да се питам кой или какво са били умовете на Съхранението и Гибелта.
	Както и да е, мъглите — силата на Съхранението — са избрали своя приемник много преди това да се случи. Но избраникът незабавно е преминал под властта на Гибелта, превръщайки се в нейна пионка. Гибелта вероятно е предполагала, че като снабди жертвата си със скрит клин, ще попречи на мъглите да се слеят с нея — така, както са искали от самото начало.
	Трите случая, в които тя почерпила сила от тях, били винаги след сваляне на обецата от ухото й. Когато се била с лорд Владетеля, обецата била изтръгната от ухото й със силата на неговата аломантия. Когато се сражавала с Марш във Фадрекс, използвала обецата си като оръжие. И накрая Марш сам я изтръгнал от нея, с което я освободил напълно и позволил на мъглите — които вече отчаяно търсели свой приемник, след като и последните останки от Съхранението напуснали този свят — да се слеят с нея.


	Имаше някаква промяна.
	Вин преустанови съзерцанието на света. Ставаше нещо важно. Тя нямаше достатъчно опит, за да определи веднага какво точно, но изведнъж забеляза как облакът на Гибелта се отдалечава.
	Вин я последва, Скоростта не беше проблем. Всъщност тя дори не усещаше, че се движи. Използваше думата „следва“, защото това бе единственият начин да опише как съзнанието й се премества от едно място на друго — там, накъдето се бе отправила и Гибелта.
	Мястото й беше познато. Хатсинските ями и районът около тях. Тя вече знаеше, че Ямите са се превърнали в огромен бежански лагер и че хората в него със застрашителна бързина поглъщат натрупаните от терисците запаси. Усмихна се. Терисците помагаха охотно на тези, които бяха избягали от Лутадел. Лорд Владетеля бе положил огромни усилия да ги превърне в покорен народ. Но дали бе предполагал, че като създава от тях идеалните слуги, ще получи и внимателни, добронамерени хора, готови да дадат и последния си залък на гладуващите?
	Това, което не бе забелязала по-рано, нямаше нищо общо с терисците и техните гости. Видя го веднага щом се доближи. Беше сияние с неизвестен източник. Могъщо, по-заслепяващо дори от слънцето. Тя се съсредоточи върху него, но не виждаше нищо повече. Какво можеше да грее толкова величествено?
	— Вземи това — каза един глас. — Намери хора и го размени за оръжие и припаси.
	— Да, господарю КанПаар — отвърна друг глас.
	Разговорът се водеше в самия център на сияйната зона.
	Беше встрани от Ямите, съвсем близо до лагера на бежанците.
	„О, не…“ — помисли си Вин, завладяна от внезапен ужас.
	— Твърде дълго глупавите Първи седяха върху това съкровище — продължаваше КанПаар. — С подобни богатства можем да управляваме света, а не да служим на човечеството.
	— Но нали… не искахме да променяме нищо? — попита вторият глас.
	— О, нищо подобно. Не и толкова бързо, във всеки случай. Засега ще продадем съвсем малко…
	„Скрито под земята — мислеше си Вин, чийто просветлен ум бързо правеше връзката. — На място, което сияе заради огромните метални запаси. Гибелта никога не би се сетила къде се намира атиумът“.
	Бе изумена от дълбочината на стратегията на лорд Владетеля. Беше успял да запази тази невероятна тайна — местоположението на атиума — в продължение на хиляда години. Тя си представяше как принудителите обменят информация само върху стоманени листа, на които дават инструкции за работата в Ямите. Представяше си пътуващите от Ямите кервани, отнасящи атиума, примесен със злато и монети, за да бъде скрито новото му местоположение.
	„Не знаете какво правя за човечеството“ — бе казал лорд Владетеля.
	„Не знаех — призна мислено Вин. — Благодаря ти“.
	Почувства внезапен прилив на сила откъм Гибелта и я блокира мислено. Но също както тя бе успяла да прати малка частица от себе си на Елънд, Гибелта успя да пресегне едно свое тънко повлекло. Съвсем достатъчно, защото целта й беше белязана от хемалургия. Клиновете в раменете на съществото привлякоха силата на Гибелта и му позволиха да разговаря с нея.
	„Кандра?“ — помисли Вин, която най-сетне бе успяла да прозре зад завесата на сиянието и да зърне същество с прозрачно тяло, намиращо се в пещера съвсем плитко под земята. Друга кандра изпълзяваше от близката дупка, понесла кесия с атиум.
	Гибелта държеше под свой контрол кандрата КанПаар. Съществото застина, след като металните клинове го издадоха.
	„Говори ми за това — нареди Гибелта на КанПаар и Вин чу думите й. — Колко атиум има тук?“
	— Какво… кой си ти? — попита КанПаар. — Какво търсиш в главата ми?
	„Аз съм бог — отвърна гласът. — И ти ми принадлежиш.
	Всички ми принадлежите“.


	Елънд се приземи пред Хатсинските ями и доста се учуди, като видя, че охраната е от негови войници.
	— Лорд Венчър? — попита слисано един от тях.
	— Познавам те — отвърна Елънд. — Ти беше в армията ми при Фадрекс.
	— Милорд, вие ни пратихте назад — заговори друг войник. — С генерал Демоа. Да помогнем на лорд Пенрод в Лутадел.
	Елънд погледна изпъстреното със звезди нощно небе. Беше минало известно време, докато се придвижваше от Лутадел до Ямите. Ако времето течеше с нормална скорост, би трябвало да наближава полунощ. Какво ли щеше да се случи, когато слънцето изгрееше?
	— Бързо — заповяда Елънд. — Трябва да разговарям с водачите на този лагер.


	Завръщането на Първото поколение бе постигнато с нужния, според Сейзед, ефект. Древните кандра, които сега имаха по-големи тела, все още притежаваха характерния за кожата на тяхното поколение цвят. Сейзед се опасяваше да не би обикновените кандра да не ги познаят. Но изглежда не бе взел предвид голямата продължителност на техния живот. Дори Първите да се появяваха веднъж на всеки сто години, повечето кандра пак щяха да са ги виждали по няколко пъти.
	Сейзед се усмихна, когато Първите влязоха в централната зала и заявиха на изненаданите си сънародници, че КанПаар ги е предал и затворил, а после наредиха на всички да се съберат. Сейзед остана близо до входа, при МеЛаан и другите.
	Приближи се ТенСуун, все още с тялото на Петия, и каза:
	— Пазителю. Трябва да сме внимателни. Стават странни неща.
	— Като например? — попита Сейзед.
	И тогава ТенСуун го нападна.
	Сейзед се сащиса и този миг на объркване му струва скъпо. ТенСуун — или който беше в действителност — успя да го сграбчи за шията, повали го на земята и започна да го души.
	— ТенСуун? — извика МеЛаан ужасено. — Какво правиш?!
	„Не е той — мислеше Сейзед. — Не може да е…“
	— Пазителю — прецеди противникът му през стиснати зъби. — Нещо ужасно се е объркало.
	„Ти ли ми го казваш?“ — опита се да отвърне Сейзед, докато бъркаше в джоба, където бе прибрал ключалката.
	— Едва се сдържам да не ти смачкам гърлото — продължи кандрата. — Нещо ме държи под свой контрол. И иска да те убия.
	„И се справяш доста добре!“ — помисли Сейзед.
	— Съжалявам — рече ТенСуун.
	Първите се събраха около тях. Сейзед едва успяваше да се съсредоточи, да овладее паниката, докато се бореше с много по-силния и по-тежък противник. Успя да стисне импровизирания си металоем, но едва тогава си даде сметка, че в такъв момент бързината няма да му помогне особено.
	— Настъпи значи — произнесе Хаддек, водачът на Първите. Обърна гръб на пъшкащия Сейзед, пое си рязко дъх и извика:
	— Настъпи часът на Развръзката!
	ТенСуун трепна. В него сякаш се водеше невидима борба — традицията и житейският опит срещу контрола на външната сила. Отпусна едната си ръка, но продължаваше да души Сейзед с другата. След това, със свободната си ръка, посегна към рамото си.
	Сейзед изгуби съзнание.


	80.


	Народът на кандра твърдеше, че принадлежи на Съхранението, докато колосите и инквизиторите — на Гибелта. Но кандра носеха хемалургични клинове също като тях. Дали тогава твърденията им не бяха самозаблуда?
	Не мисля. Лорд Владетеля ги е създал за свои шпиони сред хората. Възнамерявал е да ги използва по време на управлението си заради способността им да се превъплъщават. И го правеше.
	Кандра обаче са били агенти на императора и срещу Гибелта — носели са хемалургични клинове и същевременно са били готови — обучени, обвързани — да ги извадят веднага щом Гибелта се опита да завладее съзнанието им.
	С други думи, те наистина са били от Съхранението.


	— Милорд, терисците са свършили добра работа тук — каза Демоа, докато крачеха из стихналия през нощта лагер.
	Елънд кимна. Беше доволен, че най-сетне бе успял да се преоблече с чисти дрехи. Както и предполагаше, униформата му веднага привлече внимание. Хората се изпълваха с нови надежди дори само като го зърваха. Животът им се бе превърнал в хаос — имаха нужда от водач, който да знае какво става.
	— Както виждате, лагерът е огромен — продължаваше Демоа. — Сега в него живеят няколкостотин хиляди души. Съмнявам се, че бежанците щяха да оцелеят без помощта на терисците. Болните са съвсем малко, има организирани групи, които носят вода и раздават храна и одеяла. — Демоа се поколеба, после добави тихо: — Но храната е на привършване.
	Подминаха още един лагерен огън и хората около него също се надигнаха. Гледаха Елънд и генерала с надежда. В тези смутни времена хората се нуждаеха от сигурност и ред.
	Демоа осигуряваше реда, но каква сигурност можеше да им даде Елънд?
	— Не трябваше да напускам Лутадел — промърмори той.
	Демоа не каза нищо. Беше пратил няколко вестоносци на Елънд, но нито един не бе стигнал до Фадрекс. Може би се бяха натъкнали на армията колоси, която Елънд бе подминал, докато се връщаше в Лутадел.
	„Тези колоси… Това са същите, които отбихме при Фадрекс, но има и още, стичащи се от различни посоки. А в този лагер хората са много повече, отколкото във Фадрекс. Нямат градска стена, нито достатъчно войници, които да ги защитят“.
	— Демоа, успяхте ли да разберете какво е станало в Лутадел? — попита той, докато крачеха между огньовете. Все още му се струваше странно да са навън и да ги няма обичайните мъгли. Нощта му изглеждаше необичайно светла.
	— Пенрод, милорд — отвърна Демоа. — Казват, че полудял. Навсякъде виждал предатели, дори в армията. Разделил града и избухнала нова война между Къщите. Почти всички войници се избили помежду си, а градът бил опожарен. Повечето хора избягали, но и навън нямало кой да ги защити. А ги нападнали и добре организирани бандити.
	Елънд не отговори. „Война между Къщите — мислеше безпомощно. — Гибелта отново използва старите номера. Същото, както когато Келсайър завладя града“.
	— Милорд… — каза Демоа.
	— Да?
	— Прав бяхте, че ме пратихте с хората ми назад. Милорд, зад всичко това стои Оцелелия. По някаква причина е искал да сме тук.
	Елънд се намръщи.
	— Защо мислиш така?
	— Тези хора — отвърна Демоа — са избягали от Лутадел заради Келсайър. Появил се пред двама войници, по-късно и пред друга група. Предупредил ги да се готвят за бедствие и да напуснат града. Двамата войници и другарите им подготвили припаси и имали достатъчно разум да доведат хората тук.
	Елънд го гледаше замислено. Но беше виждал твърде много странни неща, за да отхвърли тази история, така че каза:
	— Доведи ми ги тези.
	Демоа кимна и предаде нареждането на един войник.
	— Освен това — продължи Елънд, припомнил си, че Демоа и хората му се бяха разболели от допира с мъглите, — провери дали някой не разполага с аломантични метали. Раздайте ги на войниците и им заповядайте да ги погълнат.
	— Милорд? — Демоа го погледна объркано.
	— Дълга история, Демоа. Достатъчно е да ти кажа, че твоят бог — или някой друг — е превърнал теб и хората ти в аломанти. Раздели хората си по металите, които ще се окаже, че могат да горят. Ще ни трябват всички налични Монетомети, Главорези и Дърпачи, които можем да открием.


	Сейзед бавно отвори очи, разтърси глава и изстена. Колко време бе лежал в безсъзнание? Вероятно не много. Беше припаднал от недостиг на въздух. От такива неща не се губеше съзнание за дълго.
	Стига, разбира се, въобще да се свестиш.
	„Както стана с мен“ — помисли си той, закашля се, разтърка шията си и се надигна. Пещерата сияеше озарена от фосфоресциращите лампи. На светлината им той откри, че е заобиколен от нещо много странно.
	Мъгливи духове. Братовчедите на кандра, мършоядите, които излизаха нощем да се хранят с трупове. Щъкаха около него, огромни туловища от мускули, плът и кости — само дето костите им бяха комбинирани по странен, необичаен начин. Крайниците им стърчаха под неестествени ъгли, нерядко главите бяха слети с ръцете. Ребра вместо крака.
	Освен това тези кости въобще не бяха кости, а камък, метал и дърво. Сейзед се надигна замаяно и заоглежда това, което бе останало от народа на кандра. По пода, сред пълзящата маса телеса, се въргаляха метални клинове. Благодатта на кандра. Онова, което ги бе дарило със съзнание.
	Бяха го направили. Бяха изпълнили клетвата си и бяха извадили клиновете, вместо да станат пионки на Гибелта. Сейзед ги гледаше натъжено, едновременно учуден и изпълнен с уважение.
	„Атиумът — сети се той. — Направиха го, та Гибелта да не го вземе. Трябва да го пазя!“
	Запрепъва се към голямата пещера, като бързо възстановяваше силите си. Когато приближи Палатата на Завета, чу някакви звуци и спря. Надникна иззад ъгъла и погледна по коридора към вратата на Палатата.
	Вътре двайсетина кандри тъкмо вдигаха капака на шахтата, в която бе атиумът.
	„Разбира се, че не всички са се превърнали в мъгливи духове“. Някои сигурно се бяха намирали далече и не бяха чули командата на Първите, или пък не бяха имали смелостта да извадят клиновете. Всъщност наистина бе странно, че толкова много кандри се бяха подчинили на Първото поколение.
	Веднага позна КанПаар, който ръководеше работата в Палатата. Кандрата възнамеряваше да предаде атиума на Гибелта. Сейзед трябваше да ги спре. Но те бяха двайсет, а той сам и имаше само един малък металоем. Шансовете изобщо не бяха на негова страна.
	Изведнъж мярна нещо пред вратата на Палатата на Завета. Най-обикновена, с нищо незабележима раница — но неговата раница, в която носеше от години металоемите си. Вероятно я бяха захвърлили там, след като го плениха. Беше на двайсетина стъпки от него, точно до вратата на Палатата.
	В голямото помещение КанПаар внезапно се обърна и погледна право към него. Гибелта го бе усетила.
	Сейзед нямаше време за колебание. Бръкна в джоба си, сграбчи стоманената ключалка и почерпи от нея бързина. Втурна се напред с нечовешка скорост и вдигна раницата още преди кандрите да се развикат.
	Отвори я и изсипа на земята скъпоценните гривни и пръстени. Грабна два металоема и все така с шеметна бързина се втурна обратно.
	В този момент стоманоемът се изчерпи. Единият от пръстените, които бе взел, съдържаше пютриум. Сейзед почерпи сила и тялото му започна да нараства. Той захлопна вратите на Палатата и чу отвътре изплашени викове. Сложи си и втория пръстен — той беше железен. Тялото му бързо натежа, той застана до вратата и я подпря с рамо.
	Даваше си сметка, че това е само тактика за печелене на време. Но колко време? Металоемите му се изпразваха с тревожна бързина. Това бяха същите пръстени, които носеше в Лутадел по време на обсадата — и които по-късно се бяха забили в тялото му. Беше ги попълнил след обсадата, преди да се откаже от ферохимията. Нямаше да издържат още дълго. Какво можеше да направи, когато кандра нахлуеха през вратата? Огледа се отчаяно за нещо, с което да я залости, но не видя. Пуснеше ли я дори само за миг, кандрите щяха да излязат.
	— Моля те — прошепна той, надявайки се — както преди, — че нещо го слуша и че може да направи чудо. — Помогни ми…


	— Милорд, кълна се, че беше той — каза Ритъл. — Вярвам в Църквата на Оцелелия от деня, когато Келсайър загина. Той ни подтикваше да се вдигнем на бунт. Бях там, когато посети пещерите и лорд Демоа се би за честта му. Познавах Келсайър много добре. Наистина беше Оцелелия.
	— Милорд, аз не го познавах добре — каза вторият войник. — Но беше точно такъв, какъвто го описват. Мисля, че беше той.
	— Описаха лорд Келсайър съвсем точно, милорд — каза Демоа. — Изглежда, Оцелелия наистина бди над нас.
	„Елънд…“
	Дойде вестоносец и докладва тихо нещо на Демоа. Елънд оглеждаше двамата войници на трепкащата светлина на факлите. Не изглеждаха особено сигурни свидетели, но… Но пък и други бяха видели Оцелелия. Елънд искаше да разговаря и с тях.
	Той поклати глава. Къде се губеше Вин?
	„Елънд…“
	Елънд махна на двамата войници да си вървят. Дали беше вярно това, или не, той им беше длъжник, задето бяха спасили толкова много хора.
	— Доклад от съгледвачите, милорд — каза Демоа. — Колосите, които сте видели, се насочват насам. Движат се доста бързо — съгледвачите са ги забелязали от хълмовете. Може би ще са тук още преди зазоряване.
	Елънд изруга тихо.
	„Елънд…“
	Той се намръщи. Защо непрестанно му се струваше, че вятърът нашепва името му? Огледа мрака. Нещо сякаш го дърпаше, насочваше го нанякъде, шепнеше му.
	„Ела…“
	Приличаше на гласа на Вин.
	— Вземи няколко души и ела с мен — нареди Елънд на Демоа и взе една факла.
	— Милорд? — попита Демоа.
	— Чу какво казах! — отвърна Елънд и се отдалечи в мрака.
	Демоа повика няколко войници и ги поведе след него.
	„Какво правя? — запита се Елънд, докато газеше из дълбоката пепел, загърнат плътно с наметалото, за да не си изцапа униформата. — Преследвам сънища? Или полудявам?“
	Виждаше нещо в съзнанието си. Склон на хълм… кух хълм. Какво означаваше това?
	Демоа и войниците го следваха мълчаливо.
	Елънд продължаваше напред. Почти бе решил да се откаже…
	Спря. Ето го и склона. Щеше да е неотличим от околните, ако към него не водеха следи. Елънд се намръщи и продължи през дълбоката пепел към мястото, където следите свършваха. И видя дупка, водеща надолу.
	„Пещера. Място, където да скрия хората си?“
	Но едва ли щеше да е достатъчно голяма. Макар че пещерите, които бе използвал Келсайър, побираха десет хиляди души. Елънд надзърна в пещерата и се заспуска по стръмния наклон, като същевременно разкопчаваше наметалото. Демоа и хората му го последваха, изпълнени с любопитство.
	Тунелът се спускаше все по-надолу и след известно време Елънд с изненада установи, че отпред идва светлина. Веднага разпали пютриум и се подготви. Подаде факлата на Демоа и разпали калай, за да подсили зрението си. Видя няколко сияещи върху високи колони сфери. Стори му се, че са изработени от някакъв камък.
	„Това пък какво може да е…?“
	Ускори крачка. Тунелът извеждаше в просторна пещера. Беше голяма колкото подземните скривалища. Може би дори по-голяма. Някъде отпред нещо се размърда.
	„Мъгливи духове! — осъзна той с изненада. — Тук ли се крият? В дупки под земята?“
	Пусна една монета, изстреля се напред и се приземи в другия край на пещерата. Мъгливите духове се оказаха по-дребни от онези, които бе виждал. Освен това костите им бяха от дърво и камък.
	Долови някакъв шум. Само подсиленият от калай слух му позволи да го чуе, но не приличаше на звуците, които обичайно издаваха мъгливите духове. Удари на камък в метал. Елънд махна на Демоа да го последва и се затича по един страничен коридор.
	И спря изненадан. Позната фигура подпираше двойна метална врата и пъшкаше от усилие да я задържи затворена.
	— Сейзед? — възкликна Елънд слисано.
	Сейзед се стресна, обърна се и изпусна вратата. Крилата й веднага се отвориха и го отхвърлиха настрани, а през вратата нахлуха разгневени кандра с прозрачна кожа.
	— Ваше величество! — извика Сейзед. — Не им позволявайте да избягат!
	Демоа и войниците му дотичаха при Елънд. „Това или е Сейзед, или някоя кандра, изяла тялото му“ — помисли Елънд и взе светкавично решение. Реши да се довери на гласа, който чуваше в главата си. Да повярва, че пред него стои истинският Сейзед.
	Кандрите се опитаха да си проправят път към голямата пещера, но не ги биваше за войници. Елънд и хората му се справиха с тях за секунди. Натрошиха костите им, за да им попречат да оздравеят бързо и да избягат.
	Елънд доближи Сейзед, който тъкмо се надигаше и се изтупваше от праха.
	— Как ме открихте, ваше величество?
	— Да ти призная честно, нямам представа — отвърна Елънд. — Сейзед, какво е това място?
	— Родината на кандра, ваше величество. И скривалището на атиумните запаси на лорд Владетеля.
	Елънд повдигна изненадано вежди и погледна през вратата. Там имаше друго просторно помещение с шахта в средата.
	„Невероятно — помисли Елънд. — Най-сетне го намерихме“.
	— Не ми изглеждате особено радостен, ваше величество — отбеляза Сейзед. — Крале, армии, Мъглородни — дори самият Келсайър — търсеха това скривалище от години.
	— Вече няма полза от него — отвърна Елънд. — Народът гладува, а не може да се храни с метал. Тази пещера обаче може да ни е от полза. Как мислиш, Демоа?
	— Ако има и други пещери като тази, през която дойдохме, можем да настаним доста голяма част от хората.
	— Има четири големи пещери — каза Сейзед. — И четири входа.
	„Трябва да свалим хората долу, преди да изгрее слънцето — помисли Елънд, припомнил си горещината. — Или поне преди да пристигнат колосите“.
	А след това… е, за след това щеше да мисли по-късно. За момента имаше само една цел.
	Оцеляване.


	81.


	Преобразяването винаги е било тъмната страна на аломантията. Човек трябва да притежава генетични заложби, за да стане аломант, но за да бъде задействан самият процес, тялото му трябва да се изложи на крайно тежки въздействия. И макар че Елънд често си припомняше дните, в които го подлагаха на изтезания, в наше време отключването на аломантичните заложби в човек е много по-лесно, отколкото е било някога, благодарение на преливащата се сила на Съхранението в човешката наследственост чрез самородните камъни, раздавани на благородниците от лорд Владетеля.
	Когато създало мъглите, Съхранението се бояло, че Гибелта може да избяга от затвора. В онези ранни дни преди Възнесението мъглите започнали да Преобразяват хората така, както го правеха и в наше време — това бе един от начините да пробудят аломантичните способности у хора, в които те се намират твърде дълбоко, за да могат да бъдат задействани чрез обикновен побой. Така се създавали само Мъгливи, разбира се — за Мъглородни са били нужни самородните късове, използвани от лорд Владетеля.
	Хората не разбирали напълно действията на мъглите, особено след като някои от тях, най-вече по-младите, умирали. Не такова естествено било желанието на Съхранението, но то отделило по-голяма част от съзнанието си за изграждане на затвора на Гибелта и мъглите били принудени да действат без конкретна насока.
	Гибелта, коварна както винаги, си давала сметка, че не може да попречи на мъглите. Вместо това направила нещо неочаквано — окуражила ги. Помогнала им да станат по-силни. Това предизвикало смъртта на растителния свят и създало заплахата, известна като Дълбината.


	Облакът вихреща се черна мъгла изглеждаше развълнуван.
	„Ето, че вече знаеш как да въздействаш на отделен човек“ — рече Гибелта и се издигна във въздуха. Вин я последва и скоро се извиси над Централната област. Долу виждаше войниците на Демоа да тичат към лагера, да събуждат хората и да организират преместването им.
	Усещаше лъчите на слънцето и си даваше сметка, че планетата е твърде близо до него, за да е в безопасност. Но не можеше да направи нищо. Гибелта не само щеше да я спре, но и Вин все още не разбираше добре силата си. Вероятно така се бе чувствал лорд Владетеля — всемогъщ и същевременно непохватен. Ако се опиташе да премести света, току-виж влошила положението още повече.
	Но поне бе постигнала нещо. Колосите на Гибелта се носеха с шеметна скорост към лагера, ала щяха да пристигнат едва след няколко часа. Достатъчно време, та хората да се преместят в пещерите.
	Гибелта вероятно се досети за какво мисли, защото я заговори: „Смяташ, че си победила? Само защото успя да спреш няколко кандри? Те винаги са били най-слабите помощници, които лорд Владетеля създаде по мое желание. Обикновено дори не ги използвах. Вин, не си и помисляй, че си спечелила битката“.
	Вин наблюдаваше как хората бързат към входовете на пещерите. Беше успяла да внуши някои идеи на Елънд и макар за момента това да й се струваше голяма победа, вече виждаше, че не е нищо повече от най-обикновено отлагане на нещата.
	„Преброи ли армията на колосите, Вин? — попита Гибелта. — Използвах за създаването й твоите сънародници. Събрах стотици хиляди. — Вин погледна надолу. Гибелта не лъжеше. — Тази сила можех да хвърля срещу вас по всяко време. Държах повечето колоси във Външните области, но сега им наредих да тръгнат към Лутадел. Колко пъти трябва да ти повтарям, Вин? Не можеш да спечелиш. Никога няма да победиш. Само си играя с теб“.
	Вин усещаше лъжите й. Гибелта не си играеше с нея, а се опитваше да открие тайните, оставени от Съхранението, същите тези тайни, които бе опазил лорд Владетеля. И въпреки това броят на армията бе зашеметяващ. Долу имаше много повече колоси, отколкото спускащи се в пещерите хора. С подобна сила Гибелта можеше да щурмува успешно дори добре укрепена позиция. А Вин знаеше, че Елънд разполага само с няколко хиляди души с боен опит.
	И над всичко това слънцето, с неговата разрушителна мощ, сеещо смърт сред посевите, смаляващите се водни запаси и скритата под няколко стъпки пепел земя… Дори изблиците на лава, които бе спряла, се подновяваха и по този начин запушването на саждивите кратери се оказа временно решение. Промяната не беше към добро. Сега, когато планините не можеха да изригват, земята се покриваше с огромни цепнатини, през които изтичаше магмата — горящата кръв на планетата.
	„Колко още имаме да учим! — помисли си Вин. — Гибелта е разполагала с векове, за да подготви плановете си. Предугаждала е идеите ни дори когато сме смятали, че постъпваме особено хитро. Какъв смисъл да скриваме хората под земята, след като там ще измрат от глад?“
	Обърна се към Гибелта и усети в нея омраза, която й се стори несъвместима със силата, която притежаваше.
	Това нещо бе готово да унищожи всичко, което Вин познаваше… всичко, което обичаше. То не разбираше думата обич. Ако градеше нещо, бе само за да може после да го разруши. В този момент Вин промени по-раншното си решение. Никога вече нямаше да мисли за Гибелта като за живо същество. Така само й придаваше уважение, което тя не заслужаваше.
	И понеже не знаеше какво друго да направи, нападна.
	Не беше сигурна как точно го направи. Просто се понесе към Гибелта, изправи силата си срещу нейната. Помежду им възникна триене, сблъсък на енергия, който причини терзания на божественото й тяло. Гибелта извика и когато се смеси с нея, Вин позна мислите й.
	Гибелта беше объркана. Не очакваше, че Съхранението е способно да напада. Изненадващият ход на Вин твърде много наподобяваше разрушение. Гибелта не знаеше как да отвърне, но също хвърли силата си срещу нея, просто по рефлекс. Съзнанията им се сблъскаха. Накрая Вин отстъпи, наранена и отблъсната.
	Силите им бяха твърде изравнени. Противоположни и същевременно сходни. Като аломантия.
	„Противопоставяне — прошепна Гибелта. — Баланс. Скоро ще се научиш да го мразиш, предполагам, макар че Съхранението така и не го направи“.


	— Значи това било тялото на бога? — попита Елънд, докато въртеше между пръстите си топче атиум. Пусна го в шепата си, при това, което му бе дал Йомен.
	— Да, ваше величество — потвърди Сейзед ентусиазирано. Не разбираше ли колко е тежко положението им? Съгледвачите на Демоа докладваха, че армията на колосите е вече съвсем близо. Елънд бе разположил отряди на подходите към Родината на кандра, но си даваше сметка, че шансът да задържи колосите е нищожен.
	— Гибелта не може да не дойде за него — продължи Сейзед. Намираха се в облицованата с метални листове Палата на Завета, мястото, където кандра бяха събирали в продължение на хиляда години атиума. — Този атиум е част от нея. Него е търсела през цялото време.
	— Сейзед, не забравяй, че идват няколкостотин хиляди колоса, готови да ни прережат гърлата — рече Елънд и му подаде едното топче. — Предлагам да й го предадем.
	Сейзед пребледня.
	— Да й го предадем? Ваше величество, моля да ме извините, но това би означавало краят на света. Незабавно. Сигурен съм в това.
	„Ама че работа“ — помисли си Елънд.
	— Всичко ще е наред, ваше величество — добави Сейзед.
	Елънд се намръщи, втренчил поглед в терисеца.
	— Вин ще дойде — обясни Сейзед. — Тя е Героят на времето — ще се появи, за да спаси народа си. Не виждате ли как се подрежда всичко? Такъв е бил планът. Вие идвате, намирате ме в нужния момент… И същевременно довеждате хората в пещерите, на сигурно място… Всичко съвпада. Тя ще дойде.
	„Интересно време е избрал да възвърне вярата си“ — помисли Елънд и претърколи топчето на Йомен между пръстите си, докато обмисляше ставащото. Чуваше шепот откъм коридора. Хората там — териски стюарди, скаа водачи, дори неколцина войници — ги чуваха. Елънд долавяше тревогата им. Знаеха за приближаващата се армия. Елънд погледна към тях и видя, че Демоа си пробива път през тълпата.
	— Войниците са разположени на постовете, милорд — докладва генералът.
	— На колко души можем да разчитаме?
	— Аз доведох двеста и осемдесет — отвърна Демоа. — От града дойдоха петстотин. И още сто граждани, които въоръжихме с чуковете на кандра и с каквото намерихме. А трябва да охраняваме четири входа.
	Елънд затвори очи.
	— Тя ще дойде — обади се Сейзед.
	— Милорд — каза Демоа и дръпна Елънд настрани. — Положението е много тежко.
	— Зная — отвърна тихо Елънд. — Раздаде ли метали на хората?
	— Колкото успяхме да намерим — отвърна почти шепнешком Демоа. — Никой не си е помислял да вземе точно метален прах, когато са напускали Лутадел. Открихме неколцина благородници, които са били аломанти, но те са само Медни облаци и Търсачи.
	Елънд кимна. Още преди месеци беше събрал в армията си чрез подкуп и принуда почти всички известни аломанти.
	— Раздадохме металите на войниците — продължи Демоа. — Но никой от тях не можа да ги разпали. Милорд, дори да разполагаме с аломанти, пак не бихме могли да удържим тази позиция! Шепа сме срещу колосите. Ще успеем да ги забавим заради тесните тунели, но… хъм…
	— Давам си сметка за всичко това, Демоа — въздъхна отчаяно Елънд. — Но имаме ли друга възможност?
	— Надявах се вие да предложите нещо, милорд.
	— Но не мога — отвърна Елънд.
	Лицето на Демоа помръкна.
	— Значи ще умрем.
	— Ами вярата, Демоа?
	— Аз вярвам в Оцелелия, милорд. Но положението наистина изглежда безнадеждно. Откакто научихме за колосите, се чувствам като осъден на смърт, който чака реда си на опашка при палача. Може би Оцелелия не е искал да успеем тук.
	Елънд се озърна безпомощно, стиснал машинално топчето атиум. Отново се изправяше пред същия неразрешим проблем. Беше се провалил по време на обсадата на Лутадел — трябваше Вин да се намеси, за да защити града. Беше се провалил и при Фадрекс — оцеляха само защото колосите изведнъж тръгнаха нанякъде. Тръгнаха всъщност насам — към Лутадел.
	Неотменен дълг на владетеля е да пази народа си. А тъкмо в това Елънд се чувстваше безпомощен. Безполезен.
	„Защо не мога да се справя? — питаше се той отчаяно. — Толкова време търсих скривалищата, за да осигуря храна на хората, а накрая, когато ги намерих, те ще трябва да измрат от глад. През същото време търсих и атиума — надявах се да откупя с негова помощ безопасността на народа, — а сега, когато го открих, е твърде късно да го продавам.
	Твърде късно…“
	Сепна се.
	„Години наред търсех… атиума“.
	Нито един от металите, които Демоа бе дал на войниците си, не бе свършил работа. Елънд бе предположил, че групата на Демоа ще е сходна на другите поразени от мъгли при Ортьо — че сред тях ще се намерят всякакви видове Мъгливи. Но групата на Демоа бе различна. Те бяха боледували по-дълго от останалите.
	Елънд заобиколи Сейзед, наведе се към ямата и гребна шепа атиумни топчета. Огромно богатство, каквото доскоро не бе притежавал нито един човек. Атиумът бе ценен заради изключителната си рядкост. Заради могъществото на парите, които осигуряваше. Заради аломантията.
	— Демоа — викна той и му подхвърли едно топче. — Глътни това.
	Демоа се намръщи озадачено.
	— Милорд?
	— Глътни го! — повтори Елънд.
	Демоа изпълни заповедта и загледа объркано Елънд.
	„Двеста и осемдесет души — мислеше Елънд. — Отпратени от армията ми, защото от всички, които се разболяха, те прекараха болестта най-тежко. Шестнайсет дни. Двеста и осемдесет. Една шестнайсета от тези, които се разболяха. Един от шестнайсет метала“.
	Йомен бе живо доказателство за съществуването на атиумен Мъглив. Елънд сам щеше да забележи връзката, ако не бе ангажиран с други проблеми. Ако един на всеки шестнайсет разболели се остане в леглото по-дълго, не значи ли това, че ще се сдобие с най-мощната от всички шестнайсет аломантични способности?
	Демоа го гледаше ококорено.
	Елънд му отвърна с усмивка.


	Вин се рееше над входа на пещерата и наблюдаваше с ужас приближаващата се армия колоси. Вече бяха завладени от жажда за кръв — Гибелта притежаваше достатъчно контрол върху тях. Хиляди и хиляди. Всеки миг щеше да започне клането.
	Вин извика, предугадила нещастието, и се хвърли срещу Гибелта, опита се да извлече цялата си сила, за да я унищожи. Но беше отблъсната, както и по-рано. Извика отчаяно, разтреперана от мисълта за смъртта на невинните хора долу. Щеше да е като цунамито, помитащо крайбрежието, само че дори по-лошо.
	Защото тя познаваше тези хора. И ги обичаше.
	Обърна се към входа. Не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо друго. Съзнанието й бе навсякъде. Дори да се оттеглеше, пак щеше да усеща смъртта им — и пак щеше да плаче и да трепери.
	От вътрешността на пещерата долетя познат глас:
	— Днес искам от вас да ми дадете живота си.
	Вин се снижи и се заслуша. Не виждаше пещерата заради металната й облицовка. Но чуваше ясно гласа. Ако имаше очи, сигурно щеше да се разплаче.
	— Искам от вас да ми дадете живота си — отекна гласът на Елънд. — И храбростта си. Искам вярата ви и вашата чест — вашата сила и състрадание. Защото днес ще ви поведа на смърт. Не очаквам от вас да го приемете с лека ръка. Няма да ви обиждам, като го наричам храбро и дори величаво дело. Подвиг. Ще ви кажа само едно. Всеки миг борба е подарък за тези пещери. Всяка секунда е още един дъх за хилядите, които се спотайват вътре. Всеки удар на меча, всеки убит колос, всеки спечелен дъх ни доближава до победата! Защото означава още един запазен живот и още един повален враг!
	Последва кратка пауза.
	— В края на краищата те сигурно ще ни избият — отекна отново гласът на Елънд. — Но нека първо се научат да се страхуват от нас!
	Мъжете изреваха. Подсиленият слух на Вин различи около двеста и петдесет различни гласа. Чу ги да се разделят и да бързат към четирите изхода на пещерата. След малко неколцина излязоха от изхода пред нея.
	Фигура с бяла униформа пристъпи навън с развято наметало. В ръката си стискаше меч.
	„Елънд! — опита се да го повика тя. — Не! Върни се! Безумие е да ги нападаш! Ще те убият!“
	Елънд стоеше изправен, загледан в приближаващата се тълпа колоси: безкрайно море от синя плът и кървясали очи. Мнозина носеха мечове, други камъни или дълги тежки сопи. В сравнение с тях Елънд бе малка прашинка, точица пред безкрайното синьо платнище.
	Той вдигна високо меча и се хвърли в атака.
	„ЕЛЪНД!“
	Изведнъж Елънд избухна в ослепителна енергия, толкова ярка, че Вин ахна. Той се изправи срещу първия колос, наведе се под меча му и го обезглави с един замах. После, вместо да отскочи, се завъртя настрани и отново замахна. Падна втори колос. Три меча светнаха около него, но всички го пропуснаха на косъм. Елънд се дръпна настрани, промуши един колос в корема, после замахна с меча хоризонтално и отсече ръката на втория.
	Все още не се бе Тласнал. Вин го гледаше слисана как поваля третия колос и обезглавява четвърти със същия удар. Лъкатушеше между мечовете на противника, сякаш танцуваше старателно упражняван танц, само дето около него валяха мъртви колоси.
	От входа на пещерата изскачаха още войници и се втурваха в атака. Телата им изригваха в енергия, като вълни от светлина. Те също се впиха в редовете на колосите и започнаха да ги секат. Биеха се с невероятно умение. Около сияещите войници започна да се издига нарастващ хълм от синкави трупове.
	По някакъв невъобразим начин Елънд се бе сдобил с цяла армия горящи атиум войници.


	Елънд беше бог.
	Никога досега не бе разпалвал атиум и първата му среща с този метал го изпълни с почуда. Колосите около него излъчваха атиумни сенки — образи, които се движеха преди тях и му подсказваха какво трябва да направи. Можеше да вижда в бъдещето, макар и само на няколко секунди. Но в битката това бе напълно достатъчно.
	Усещаше как атиумът подсилва ума му, помага му да възприема и използва цялата нова информация. Дори не спираше, за да помисли. Ръцете му действаха по своя воля, размахваха меча с невероятна точност.
	Имаше странното усещане, че отново е попаднал сред мъглите. Нито един колос не можеше да му устои. Чувстваше се преизпълнен със сила — всъщност чувстваше се невероятно. Поне за момента бе напълно неуязвим. Беше погълнал толкова много атиумни топчета, че отначало си помисли, че ще повърне. През цялата човешка история атиумът бе нещо, което хората пазеха и пестяха. Горенето му изглеждаше истинско прахосничество и до него се прибягваше само в моменти на огромна необходимост.
	Сега обаче Елънд нямаше защо да се безпокои от подобно нещо. И това го превръщаше в бедствие за колосите — вихър от точни удари, невероятни измъквания, винаги на крачка пред противниците. Враг след враг падаше от ударите му.
	Когато атиумът почна да привършва, Елънд се Тласна от един паднал меч и литна към входа на пещерата, където бе складиран още атиум.
	Бързо попълни запасите си и се върна в боя.


	Гибелта беснееше и се мяташе, мъчеше се да спре клането. Ала този път Вин олицетворяваше силата на баланса, така че блокираше всеки опит на Гибелта да убие Елънд и другите и я задържаше встрани.
	„Не зная дали си глупава — излъчи към нея мислите си Вин, — или съществуваш по начин, който не ти позволява да възприемеш някои неща“.
	Гибелта изкрещя гневно и се блъсна в нея, опитваше се да я унищожи, както се бе опитала по-рано Вин. Но бе принудена да отстъпи, защото сега силите им бяха изравнени.
	„Живот — рече Вин. — Ти каза, че единствената причина да създадеш нещо е после да го унищожиш“.
	Рееше се над Елънд и го гледаше как се бие. Би трябвало да изпитва болка от смъртта на колосите. Но тя не мислеше за смъртта. Може би се дължеше на влиянието на Съхранението, но виждаше само един човек, който се бори, нанася удари и продължава напред, въпреки че вече няма надежда. Не виждаше смърт, а само живот. Виждаше вяра.
	„Ние създадохме тези неща, за да ги гледаме как растат — заговори отново на Гибелта. — За да се насладим на това как съществата, които обичаме, се превръщат в нещо повече отпреди. Ти каза, че си неуязвима — и че всичко останало се разпада. Че над всичко дебне неговата гибел. Но има неща, които ти се съпротивляват — и най-смешното е, че ти дори не ги разбираш. Обич. Живот. Растеж.
	Животът на един човек е много повече от краткия миг на смъртта му. Чувствата — ето какво те победи“.


	Сейзед надзърташе разтревожено от входа на пещерата. Около него се бяха скупчили няколко души. Гарв, водачът на Църквата на Оцелелия в Лутадел. Харатдал, най-изтъкнатият териски стюард. Лорд Дедри Вастинг, един от малкото оцелели заседатели на Събора. Аслидин, млада жена, в която Демоа, изглежда, се бе влюбил през няколкото седмици на пребиваването си в Хатсинските ями. Още неколцина — кои влиятелни, кои не — дошли да видят какво ще стане отвън.
	— Къде е тя, господарю терисец? — попита Гарв.
	— Ще дойде — обеща Сейзед. Мъжете се умълчаха. Войниците — тези, които не умееха да използват атиум — чакаха неспокойно: знаеха, че те ще са следващите, когато атаката на Елънд се изчерпи.
	„Тя ще дойде — помисли Сейзед. — Всичко предсказва появата й“.
	— Героят ще дойде — каза той.


	Елънд отсече две глави с един удар, отряза нечия ръка, после промуши друг колос в шията. Не го беше видял да замахва, но умът му се бе настроил да тълкува атиумните сенки още преди противникът му да нападне.
	Вече стъпваше по килим от сини трупове. Не се препъваше. Благодарение на атиума всяка негова крачка бе точна, умът му бе кристално ясен. Повали един невероятно огромен колос, отстъпи назад и си пое дъх.
	Биеха се от часове, ала армията на колосите изглеждаше безкрайна. Елънд повали още един колос и усети, че движенията му вече са леко забавени. Атиумът подсилваше ума, но изчерпваше резервите на тялото и се налагаше все повече да разчита на пютриум, за да продължава. Кой би могъл да знае, че човек може да се умори дори когато гори атиум? Никой никога не бе използвал толкова много от този метал.
	Но трябваше да продължава. Атиумът му бе на привършване. Той погледна през рамо към входа на пещерата и видя как един от войниците му пада и от гърлото му бликва кървав фонтан.
	Изруга и се завъртя, видя, че през него преминава атиумна сянка, избегна последвалия я удар и отсече ръката на чудовището. Обезглави това до него, после посече краката на друго. През по-голямата част от битката не бе прибягвал до аломантични скокове и само размахваше меча. Ръцете му обаче отмаляваха все повече и се наложи да Тласка колосите встрани, за да може да ги удържа. Резервите от атиум — от живот в него — се топяха. Атиумът гореше наистина бързо.
	Още един предсмъртен вик. Още един мъртъв атиумен войник.
	Елънд започна да отстъпва към пещерата. Неговият отряд от двеста и осемдесет души бе избил хиляди, но това бе капка в морето от колоси. Те продължаваха да настъпват, страховита вълна с безкрайна решимост, задържана от малки групички атиумни Мъгливи пред входовете към Родината.
	Още един войник издъхна. Атиумът им привършваше.
	Елънд извика, замахна с меча и повали едновременно трима колоси с удар, който изглеждаше невъзможен. Разпали стомана и Тласна останалите встрани.
	„В мен гори тялото на бога“ — помисли си. Стисна зъби и се хвърли напред. Покатери се върху купчина колоси, подхлъзна се на отсечени ръце и крака, препъна се в глави. Мушкаше в гърди, гърла и кореми. Биеше се сам, целият опръскан в кръв.
	Нещо се раздвижи зад гърба му и предупреден от атиума, той се завъртя, вдигнал меча.
	Съществото зад гърба му не беше колос. Носеше черно расо, едното му око бе изтръгнато и от него се стичаше кръв, в другото бе забит клин.
	Марш. Беше заобиколен от облак атиумни сенки — той също гореше метал и щеше да е неуязвим за атаките на Елънд.


	Човек водеше своите колоси през тунелите. Убиваха всеки, който им се изпречваше на пътя.
	Първите войници ги очакваха при входа. Те се съпротивляваха най-дълго. Бяха най-силни. Но сега бяха мъртви.
	Нещо пришпорваше Човек напред. Нещо по-силно от онова, което го направляваше досега. По-силно от дребната жена с черна коса, макар че тя също бе много силна. Но новият му господар бе могъщ. Казваше се Гибелта. Човек вече го знаеше.
	Не можеше да се съпротивлява. Можеше само да убива. Наред.
	Нахлу в огромна подземна пещера, пълна с още хора. Гибелта го овладя, накара го да спре, да не ги избива. Не че Гибелта не искаше да ги убива. Просто сега искаше нещо друго.
	Човек се втурна напред. Закатери се по рухнали камъни. Разбута встрани крещящите хора. Другите колоси го следваха. В този миг бе забравил всичките си желания. С изключение на непреодолимия стремеж да стигне до…
	… това малко помещение. Ето там. Пред него. Човек отвори вратите. Гибелта нададе радостен вик, когато той пристъпи вътре. Тук бе онова, което Гибелта желаеше най-силно.


	— Познай какво открих — изръмжа Марш, пристъпи напред, Тласна встрани меча на Елънд и той изхвърча от ръката му. — Атиум. Една кандра го носеше, търсеше къде да го продаде. Глупаво създание.
	Елънд изруга, избегна един удар на колос и измъкна от ботуша си обсидианов кинжал.
	Марш се хвърли напред. Войниците около тях крещяха и умираха, изгубили и последните си резерви атиум. Виковете им бързо утихваха. Елънд се съмняваше, че хората при входа на пещерата ще издържат още дълго.
	Атиумът го предупреди за поредната атака на колос и той едва успя да се измъкне, но не и да го убие с кинжала. Марш замахна с обсидиановата секира. Елънд отскочи встрани, олюля се и изгуби равновесие.
	Докато се мъчеше да се задържи на крака, осъзна, че металите му са на привършване — не само атиумът, но и основните метали като желязо, стомана и пютриум. Досега не бе обръщал внимание на това, тъй като разчиташе на атиума, но битката бе продължила твърде дълго. Ако Марш разполагаше с атиум, значи силите им се изравняваха — и без останалите метали Елънд щеше да умре.
	Атаката на инквизитора го принуди да разпали пютриум, за да отскочи. Посече с лекота трима колоси, но знаеше, че истинската заплаха е неуязвимостта на Марш.
	Пютриумът му свърши.
	— Не можеш да ме победиш, Елънд Венчър — рече Марш със стържещ глас. — Ние убихме жена ти. А аз ще убия теб.
	„Вин! — Елънд не можеше да повярва. — Вин ще дойде — помисли си той. — Тя ще ни спаси“.
	Вяра. Странно усещане в момент като този. Марш замахна.
	В тялото на Елънд внезапно пламнаха пютриум и желязо. Той просто реагира — нямаше време да разсъждава над това необяснимо явление. Протегна ръка и Притегли един паднал наблизо меч. Оръжието излетя във въздуха, Елънд го улови и отби с две ръце секирата на Марш.
	Тялото му изведнъж се изпълни с огромна пулсираща сила. Той продължи да удря инстинктивно, принуждаваше Марш да отстъпва през покритото със сажди поле. Колосите около тях се стъписаха, сякаш изплашени от Елънд. Или сякаш благоговееха пред него.
	Марш вдигна ръка да Тласне меча му, но не последва нищо. Сякаш нещо отби удара. Елънд изкрещя и продължи да напада, засипваше Марш със стоманен дъжд от удари. Инквизиторът изглеждаше стреснат от този неочакван изблик на сила и бързина. Елънд го изтласкваше все по-назад и по-назад.
	Някакво невероятно спокойствие изпълваше душата му. Аломантичната му сила сияеше ярко, макар той да осъзнаваше, че в тялото му няма повече метали, които да горят. Беше останал само атиумът, но неговата странна сила не би могла да му осигури други метали. Ала това нямаше значение. Нещо друго привлече вниманието му. Той вдигна глава нагоре — към слънцето.
	И видя — само за миг — огромна фигура в небето. Ярка, снежнобяла, потрепваща. Ръцете й бяха протегнати към раменете му, главата отметната назад, с развети бели коси, обгърната от мъгла, която се простираше надалече в небето като огромни крила.
	„Вин“ — помисли си той и се усмихна.
	Извърна глава тъкмо в момента, когато Марш изкрещя и се хвърли напред, вдигнал секирата с една ръка, а зад него се разпери нещо черно и неясно, като наметало. И в същия миг Марш вдигна другата си ръка към лицето си, сякаш за да закрие металното си око от образа, който Елънд бе зърнал във въздуха.
	Елънд разпали последния атиум и повдигна меча с две ръце. Инквизиторът бе по-силен и по-умел воин от него. Владееше едновременно аломантия и ферохимия, което го превръщаше в подобие на лорд Владетеля. Това не беше битка, която Елънд би могъл да спечели. Не и с меч.
	Марш връхлетя и Елънд разбра как се е чувствал Келсайър, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.
	Марш замахна с брадвата. Елънд вдигна меча да отбие удара.
	И разпали заедно с атиума дуралуминий.
	Зрение, слух, сила, мощ, величие. Бързина!
	От гърдите му се стрелнаха синкави линии. И бяха засенчени от нещо. Атиум плюс дуралуминий. За един кратък миг пред Елънд се разкри огромна и безценна информация. Светът избледня, а в ума му нахлу неудържим поток от познания.
	— Вече разбирам — прошепна той, докато видението избледняваше заедно с остатъка от металите.
	Стоеше насред бойното поле. Мечът му бе пронизал гърлото на Марш и се беше заклещил в клина, който стърчеше между плешките на инквизитора.
	Секирата на Марш бе забита в гърдите на Елънд.
	Призрачните метали, които му бе осигурила Вин, се разгоряха отново и отнеха болката. Но пютриумът не можеше да направи нищо повече, независимо колко силно гореше. Марш измъкна секирата и Елънд се олюля, облян в кръв, и изпусна меча. Марш го изтръгна от шията си и раната мигом изчезна, изцерена от силата на ферохимията.
	Елънд рухна върху купчината синкави тела. Ако не беше пютриумът, вече щеше да е мъртъв. Марш пристъпи усмихнато към него. Празната му очница бе обрамчена от татуировки, които бе избрал сам. Цената, която бе платил, за да събори Последната империя.
	Марш сграбчи Елънд за гърлото и го вдигна.
	— Войниците ти са мъртви, Елънд Венчър — прошепна съществото. — Колосите вилнеят в пещерите. Металите ти свършиха. Ти изгуби.
	Елънд усещаше как животът го напуска, като последни капки от празна чаша. Веднъж вече бе преживял това, в пещерата на Кладенеца на Възнесението. Тогава бе изпитал ужас. Но не и сега, колкото и да бе странно. Нямаше съжаление. Само удовлетворение.
	Елънд погледна инквизитора. Подобно на сияещ призрак над тях се извисяваше Вин.
	— Да съм изгубил? — прошепна той. — Не, и двамата спечелихме, Марш.
	— О, и как така? — попита презрително инквизиторът.


	Човек стоеше над шахтата. Шахтата, в която се намираше тялото на Гибелта. Мястото на победата.
	Беше заобиколен от малка група колоси, изумени също като него.
	Шахтата беше празна.


	— Атиумът — прошепна Елънд, усещаше вкуса на кръв по устните си. — Къде е атиумът, Марш? Откъде според теб почерпихме сили, за да се бием? Ти дойде за атиума, нали? Е, той свърши. Да не мислиш, че с хората ми се надявахме да избием толкова много колоси? Не в това бе смисълът. — Той се усмихна по-широко. — Няма го вече тялото на Гибелта, Марш. Ние го изгорихме, аз и другите. Дори да ме убиеш, никога няма да го получиш. Ето защо ние печелим.
	Марш изрева гневно и разтърси Елънд, сякаш очакваше да чуе друга истина. Но Елънд бе казал, каквото имаше да казва. Смъртта на останалите войници говореше, че атиумът им е свършил. Хората му се бяха сражавали до края, както им бе наредил. До последното късче метал.
	Тялото на бога. Силата на бога. Елънд я бе държал за един миг. И по-важното — беше я унищожил. С надеждата, че това ще спаси народа му.
	„Сега всичко е в твоите ръце, Вин — помисли той. Усещаше как душата му се изпълва с покой. — Аз направих каквото можах“.
	И дари Марш с последна усмивка, докато инквизиторът вдигаше яростно секирата си.


	Главата на Елънд падна.
	Гибелта продължаваше да беснее и да се мята, готова да руши всичко на пътя си. Вин я наблюдаваше спокойно, докато обезглавеното тяло на Елънд рухваше сред труповете на колосите.
	„Е, хареса ли ти? — изпищя Гибелта. — Аз го убих! Унищожих всичко, което обичаше! Аз ти го отнех!“
	Вин се рееше над тялото на Елънд, загледана надолу. Пресегна се с безтелесните си ръце, докосна главата му и си припомни как бе използвала силата си, за да подхрани неговата аломантия. Не знаеше какво точно бе направила. Нещо сходно на това, което правеше Гибелта, когато командваше колосите. Само че противоположно. Освобождаване. Успокоение.
	Елънд беше мъртъв. Знаеше го и знаеше, че не може да направи нищо. Това събуди болка в нея, но не болката, която очакваше. „Аз го изгубих много отдавна — помисли си тя, докато галеше лицето му. — При Кладенеца на Възнесението. Аломантията ми го върна само временно“.
	Не изпитваше нито болката, нито ужаса, които бе познала преди, когато го сметна за мъртъв. Сега я обгърна странен покой. Изминалите години бяха божи дар — временно щастие. Беше оставила Елънд да бъде такъв, какъвто иска, да рискува живота си и накрая да го изгуби. Винаги щеше да го обича. Но нямаше да престане да съществува само защото него го нямаше.
	Напротив.
	Гибелта се носеше точно над нея, обсипваше я с проклятия, заплашваше, че ще убие и други. Сейзед. Бриз. Хам. Дух.
	„Толкова малко останаха от първоначалната група — мислеше Вин. — Келсайър загина отдавна. Доксон и Клъбс изгубихме в Битката за Лутадел. Йеден падна с войниците си. ОреСюр умря по заповед на Зейн. Марш се превърна в инквизитор. Останалите, които се присъединиха към нас по-късно, също вече не са между живите. Тиндуил, ТенСуун, Елънд…“
	Нима Гибелта вярваше, че Вин ще й прости с лека ръка всички тези жертви?
	Тя се извиси, набирайки сила. Изпрати я срещу Гибелта, както бе правила и преди. Ала този път бе различно. Когато Гибелта отвърна на удара, Вин не отстъпи. Не се стараеше да се пази. Продължи да настъпва.
	Сблъсъкът накара божественото й тяло да затрепери от болка. Болката на съприкосновението между лед и пламък, между две скали, които се удрят и се превръщат в прах. Безформените им тела се сляха и се заразкъсваха във вихъра на силата.
	Но Вин продължи да напредва.
	„Съхранението не може да те унищожи! — помисли си тя, докато почти крещеше от агония. — То може само да пази. Ето защо е трябвало да създаде човечеството. Такъв е бил планът му, от самото начало! Не е отдало част от себе си, не е изгубило от силата си само за да сътвори разумен живот! Знаело е, че ще му трябва нещо, което да произхожда както от Съхранението, така и от Гибелта. Нещо, което може и да пази, и да разрушава. Нещо, което може да разрушава, за да запази.
	Съхранението е прехвърлило силата си в Кладенеца и в мъглите, дало я е на нас, за да можем да я вземем. Такъв е бил първоначалният му план. Ти смяташе, че това е твоят план, нали? Но е негов. От самото начало“.
	Гибелта изкрещя. И се хвърли напред.
	„Ти си създала това, което може да те убие — продължи Вин. — И току-що направи последната, фаталната грешка. Не биваше да убиваш Елънд.
	Разбираш ли, той бе единствената причина да продължавам да живея“.
	Не отстъпи, макар че сблъсъкът я разкъсваше на части. Гибелта крещеше ужасено, докато силите им се смесваха, сливаха се, ставаха едно. Съзнанието на Вин — вече оформено и подхранвано от Съхранението — потърси допир с Гибелта. Нито една от тях не отстъпваше. И — с последен прилив на сила — Вин пожела сбогом на света и притегли Гибелта след себе си в бездната.
	Двата ума се изпариха в миг, като мъгла под ярко слънце.


	82.


	След като Вин умря, краят настъпи бързо. Не бяхме подготвени за него — но дори дълговременните планове на лорд Владетеля не биха могли да ни подготвят за това. Как се подготвя човек за края на света?


	Сейзед надзърташе притихнал от входа на пещерата. Отвън колосите беснееха и тъпчеха, но изглеждаха объркани.
	Беше сам. Всички, които бяха излезли да видят какво става отвън, бяха избягали. Дори войниците се бяха скрили в пещерите — заявиха, че било глупаво да рискуват живота си тук. Само генерал Демоа, който бе успял да допълзи до пещерата, след като му бе свършил атиумът, стоеше на няколко крачки навътре в тунела. Аслидин вече бе превързала тежката рана на дясната му ръка и беше изтичала за още бинтове.
	Слънцето се издигаше в небето. Горещината бе нетърпима, като в пещ. Болезнени викове отекнаха от пещерата зад Сейзед. Колосите бяха проникнали вътре.
	— Тя ще дойде — прошепна терисецът.
	Виждаше тялото на Елънд. Беше паднало върху купчина мъртви колоси — бяло петно на фона на синя плът и размазани сажди.
	— Вин ще дойде — повтори настойчиво Сейзед.
	Демоа — беше изгубил твърде много кръв — се облегна на стената и затвори очи. Колосите тръгнаха към пещерата, макар че не изглеждаха толкова освирепели, колкото преди малко.
	— Героят ще дойде! — рече Сейзед.
	И тогава нещо се появи в небето, спусна се към колосите и Елънд и тупна до тях. Последва го друго, втора фигура, която също се отпусна безжизнено на земята.
	„Ето!“ — помисли си Сейзед, изтича навън и се втурна покрай неколцина колоси. Те се опитаха да го посекат, но Сейзед носеше металоемите си. Всичките до последния. Защото знаеше, че ще му потрябват.
	Почерпи малко стомана и избегна атаката на колосите. Притича бързо между тях, изкатери се по купчината мъртви тела и спря до обезглавения труп на Елънд.
	И до почти сгушилата се в него безжизнена Вин.
	Сейзед коленичи и я сграбчи за раменете. От другата й страна, на самия връх на купчината колоси, лежеше друго тяло. Тяло на мъж с червеникава коса, непознат.
	Вин не помръдваше.
	„Не!“ — помисли Сейзед и й опипа пулса. Очите й бяха затворени. Изглеждаше умиротворена — и мъртва.
	— Не може да бъде! — извика той и я разтърси за раменете. Няколко колоса се обърнаха към него.
	Той вдигна очи. Слънцето се катереше по небосклона. От горещината ставаше трудно да се диша. Кожата му гореше. Когато слънцето достигнеше зенита, земята щеше да пламне.
	— Така ли ще свърши всичко? — извика той към небето. — Твоят Герой е мъртъв! Гибелта може да е съкрушена, колосите да са без военачалник, но светът пак ще загине! Така ли?
	Саждите бяха убили растенията. Слънцето щеше да изгори всичко, което е останало. Нямаше повече храна. От очите на Сейзед потекоха сълзи, но почти веднага изсъхнаха върху лицето му.
	— Значи ни изоставяш? — прошепна той.
	И изведнъж почувства нещо. Сведе очи. Тялото на Вин димеше едва забележимо. Не от топлина. Сякаш изпускаше нещо… или… не. Беше свързано с нещо. Вихрушка от мъгли, която водеше към ярка бяла светлина. Толкова ярка, че Сейзед почти не можеше да я гледа.
	Посегна, докосна мъглата и го изпълни невъобразима сила. Силата на стабилността. Недалеч от него вторият труп — този на непознатия — също изпускаше нещо. Черен дим. Сейзед посегна с другата си ръка, докосна дима и усети друга сила — някак агресивна. Силата на промяната.
	Терисецът коленичи изумен между телата. И едва сега всичко започна да му се изяснява.
	„В пророчествата никога не се уточнява родът — помисли си той. — За да могат да се отнасят както за мъже, така и за жени. Или може би… защото Героят не е нито едно от двете?“
	Изправи се. Слънчевата светлина над главата му изглеждаше несравнимо по-слаба от двете сили — сходни и същевременно противоположни, — които го обгръщаха, изпълваха го.
	„Героят ще бъде отхвърлен от сънародниците си — помисли Сейзед. — Но той ще ги спаси. Не е воин, макар че ще трябва да се сражава. Не е роден крал, но ще стане крал. — Отново вдигна глава. — Такъв ли е бил планът ти от самото начало?“
	Посегна към силата, но веднага се отдръпна. Как би могъл да използва подобно нещо? Та той бе само човек. В краткия миг, когато я докосна, вече знаеше, че няма надежда да я приложи. Нямаше нужната подготовка.
	— Не мога да го направя — каза с напукани устни, загледан в небето. — Не зная как. Не мога да направя света такъв, какъвто е бил — никога не съм го виждал. Ако взема тази сила, ще направя като лорд Владетеля и ще влоша нещата още повече. Аз съм само човек.
	Колосите викаха от болка заради жегата. Горещината беше непоносима. Дръвчетата около Сейзед започнаха да избухват в пламъци. Той знаеше, че само допирът до двете сили го държи жив, но не смееше да ги приеме в себе си.
	— Аз не съм Героят — прошепна, все още обръщайки се към небето.
	Ръцете му блещукаха със златисто сияние. Металоемите на китките му отразяваха слънчевите лъчи. Толкова дълго бяха негови верни спътници. Неговото познание.
	Познание…
	„Словата на пророчеството са съвсем недвусмислени — осъзна той внезапно. — Там се казва… казва се, че Героят ще носи бъдещето върху ръцете си. Не на раменете. Не в ръцете. А върху тях.
	В името на забравените богове!“
	Пъхна ръцете си в двете мъглявини и улови силата в тях. Пое я в себе си, усещаше как изпълва тялото му и разпалва в него огън. Плътта и костите му се изпариха, но в същия миг той отвори медноемите си и прехвърли всички познания от тях в разширяващото се съзнание.
	Медноемите, вече празни, паднаха заедно с пръстените на земята, до телата на Вин, Елънд и Гибелта. Сейзед отвори очи, големи колкото целия свят. Държеше в себе си сила, равняваща се на силата на сътворението.
	„Героят ще има силата да спаси света. Но той също така ще притежава и силата да го унищожи. Ето какво не разбрахме. Той няма да носи в себе си само силата на Съхранението. Ще му трябва и тази на Гибелта“.
	Двете противоположни сили. Докато ги привличаше в себе си, те заплашваха да се унищожат взаимно. Но той успяваше да ги задържи разделени, защото имаше точна представа как да ги използва. Стига да пожелаеше, те можеха да се докосват, без да се унищожат. Защото тези две сили бяха използвани за създаването на всичко. Ако се биеха, те унищожаваха. Ако се прилагаха заедно, създаваха.
	Всичко си заставаше на мястото. Хиляда години Пазителите бяха събирали познания и ги бяха съхранявали в медноемите си. Бяха предавали знанията си от Пазител на Пазител, всеки от тях съоръжен с целия обем познания, за да може да го прехвърли на друг, когато бъде необходимо. И Сейзед притежаваше всички тези познания.
	И в момента на промяната той разбра всичко. Видя планове, указания, тайни. Хората вярваха, откакто се бяха появили на бял свят, и в тези техни вярвания Сейзед откри отговорите, които търсеше. Скъпоценни камъни, скрити от Гибелта във всички религии на човечеството.
	Ето например народът, известен като бенети. Те смятали картографирането за изключително сериозно занимание. Сейзед си спомни, че веднъж бе разправял за тях на Келсайър. От техните подробни карти и скици бе придобил представа за това как е изглеждал светът някога. Използва силата си, за да възстанови континенти и океани, острови и брегови линии, планини и реки.
	А после се обърна към нелазанците. Те се прекланяли пред звездите, наричали ги Хилядата очи на бога Трел, който ги гледал. Сейзед си припомни как предлагаше тази религия на младата Вин, докато тя трябваше да изтърпи първата си фризура като нов член на групата. От нелазанците Пазителите бяха възстановили и записали звездните карти — въпреки че учените ги смятаха за безполезни, тъй като след Възнесението вече не бяха верни. Но именно от тези карти и от моделите и движенията на планетите в слънчевата система Сейзед успя да определи точната орбита, на която се е намирал техният свят. И върна планетата на старото й място — без да използва прекомерна сила, както бе направил навремето лорд Владетеля, тъй като разполагаше със съответната схема за плавно преместване.
	Имало един народ, цанзи, които почитали смъртта — те оставили точни описания на човешкото тяло. Сейзед бе използвал една тяхна погребална молитва за убитите бандити, открити в старото скривалище на Вин, във времето, когато Келсайър бе още жив. От ученията на цанзийците за човешкото тяло Сейзед определи настъпилите физиологични промени — дали под въздействие на лорд Владетеля, или чрез еволюция, — благодарение на които хората можеха да вдишват повишено съдържание на пепел и да ядат кафяви растения. С един могъщ тласък възстанови телата на хората такива, каквито са били, и премахна промените, настъпили през тези хиляда години под влияние на умиращия свят. Той не убиваше, нито изкривяваше и изменяше телата им по начина, по който го бе направил лорд Владетеля при създаването на кандра, тъй като разполагаше с точни напътствия за работата си.
	Научи и други неща. Безброй тайни. Една религия издигала в култ животните и от записките й Сейзед се сдоби с картини, описания и обяснения относно живота на планетата от най-древни времена. И го възстанови. От друга — дадрадахската, същата, за която бе разказвал на Клъбс, преди той да загине — събра сведения за цветовете и оттенъците. Това бе последната религия, проповядвана някога от Сейзед, и въз основа на нейните поеми за цветове и природа той успя да възстанови растенията, небето и пейзажа такива, каквито са били някога.
	Всяка религия съдържаше в себе си указания, тъй като вярванията на хората бяха обвързани с тяхната надежда, обич и желания.
	Накрая Сейзед се спря на ларстанската религия, същата, към която бе приобщена жената на Келсайър — Мейр. Докато медитирали, свещенослужителите й творели поезия. От тези поеми — и от листчето, което Мейр бе оставила на Келсайър — Сейзед бе узнал за красивите неща, съществували някога на света.
	И той възстанови цветята и растенията.
	„Ето че религиите в моята папка въобще не се оказаха безполезни — помисли си, докато силата в него пламтеше и светът се променяше. — Нито една.
	Не всички се оказаха верни.
	Но всички съдържаха по малко истина“.
	Носеше се над света и променяше нещата така, както смяташе, че е необходимо. Докато работеше над тектоничните процеси, се погрижи да опази подземните скривалища на хората. Накрая въздъхна тихо, решил, че е приключил с работата. Ала въпреки очакванията му силата не го напускаше.
	„Рашек и Вин са се докоснали до съвсем малка част от Кладенеца на Възнесението — осъзна той. — Аз притежавам нещо повече. Нещо безкрайно“.
	Гибелта и Съхранението бяха мъртви и силите им се бяха съединили. Нещо повече, те принадлежаха една на друга. Как ли са били разделени? Някой ден вероятно щеше да открие отговора на този въпрос.
	Някой трябваше да наглежда този свят, да се грижи за него, след като боговете ги нямаше. Едва сега Сейзед разбра какво точно означава да си Героят на времето. Не ставаше дума за Герой, който се появява веднъж през хиляда — или хиляди — години. Героят принадлежеше на цялото Време. Той трябваше да опази човечеството през всички негови животи и епохи. Не беше нито Гибелта, нито Съхранението — а двете.
	Бог.


	Епилог


	Вин беше необичайна.
	Както вече споменах, Съхранението я избрало от съвсем малка. Ала по това време умът му бил слаб, смален до едно късче, което познаваме като мъгливия призрак.
	Какво го е накарало да избере точно това момиче? Дали защото тя е била Мъглородна? Защото се е Преобразила като съвсем малка, придобивайки нови умения, докато понасяла страданията на трудното раждане, с което майка й я дарила на този свят?
	От самото начало Вин била невероятно силен и надарен аломант. Предполагам, че е черпила силата си от мъглите още като дете, в онези кратки мигове, когато не носела обецата. Съхранението почти успяло да я убеди да не си я слага по времето, когато Келсайър я взел в групата си, макар че тя започнала да я носи преди да се присъедини към хората му. Оставила я на ухото си по негово внушение.
	Никой друг не е можел да черпи сила от мъглите. Установих го със сигурност. Защо те позволявали на нея, но не и на останалите аломанти? Предполагам, че не е можела да се възползва от силата им напълно, преди да посети Кладенеца на Възнесението. Защото, изглежда, Кладенецът е нещо като настройваща сила. Нещо, което, веднъж докоснато, нагласява човешкото тяло така, че да може да приема мъглите.
	Да, тя е използвала малко късче от силата на Съхранението, когато победи лорд Владетеля — близо година, преди да започне да долавя вибрациите от завръщането на силата в Кладенеца.
	Има още много неща, свързани с тази загадка. Вероятно с течение на времето ще ги разкрия, тъй като умът ми все повече свиква с необятните си способности. Надявам се да разбера и защо успях да приема в себе си тази сила. Но за момента ми стига да оценя усилията на жената, държала силата преди мен.
	От всички, които сме я докосвали, тя го заслужава най-много.


	— Ще тръгваме ли? — попита Дух.
	Бриз сви рамене.
	— Защо не? Какво според теб ще открием горе?
	— Не съм сигурен — отвърна Дух, излезе в преддверието и се заизкачва по стълбата.
	— Дух! — извика зад него Белдре. — Знаеш какво казаха съгледвачите. Целият град е изпепелен от невероятната горещина…
	Дух погледна нагоре. Между дъските на капака се процеждаше светлина. Той се усмихна и го повдигна.
	Горе нямаше и следа от град. Само трева. Зелена трева. Дух премигна на странната светлина, измъкна се навън и се дръпна настрани, за да може да излезе и Бриз. Усмирителят подаде глава и я завъртя.
	— Брей, каква гледка!
	И изпълзя до Дух.
	Младежът се изправи. Тревата беше до колене. Зелена. Какъв странен цвят за растение.
	— И… небето — рече Бриз, като засенчи очи. — Синьо. Няма и следа от сажди или дим. Много странно. Много странно, наистина. Мен ако питаш, в тая работа е забъркана Вин. Това момиче никога не може да свърши нищо като хората.
	Дух чу как Белдре ахва зад него и се обърна да й помогне да излезе. Тръгнаха изумени през тревата. Слънцето сияеше ярко, ала не беше непоносимо топло.
	— Какво е станало с града? — прошепна Белдре, стиснала Дух за ръката.
	Той поклати глава. Откъде можеше да знае?
	И изведнъж чу нещо и се обърна. Стори му се, че вижда нещо. Тръгна натам, без да пуска ръката на Белдре. Зад тях Бриз викаше на Алриане да се качи да види какво е станало.
	— Това… хора ли са? — попита Белдре.
	Хора бяха. И идваха към тях. Дух се усмихна и им махна с ръка.
	— Дух? — извика Хам. — Ей, хлапе, ти ли си?
	Дух и Белдре затичаха напред. Зад Хам и другарите му имаше друг отвор, от който излизаха още и още хора. Някои носеха униформи от армията на Елънд.
	Хам — с вечния си елек — сграбчи Дух в прегръдките си.
	— Какво правиш тук?
	— Не зная — отвърна Дух. — Последните ми спомени са от Ортьо.
	Хам погледна към небето.
	— Аз бях във Фадрекс! Какво ли е станало?
	Дух поклати глава.
	— Хам, не мисля, че тези имена вече имат някакво значение… Имам предвид — на градовете.
	Един от войниците завика и засочи нещо. Недалеч от тях от земята излизаше друга групичка. Хам и Дух тръгнаха нататък. Дух забеляза сред новопоявилите се жената на Хам, която бе останала в Лутадел. Главорезът извика радостно и се завтече напред, за да посрещне семейството си.
	Отворите се оказаха шест. От едни излизаха повече хора, от други — по-малко. Един от тях се отличаваше. Не беше отвор с капак, а наклонен вход на пещера. Тук Дух откри генерал Демоа да разговаря с няколко души. Една красива териска го държеше за ръката.
	— Изгубих съзнание и после се свестих — обясняваше Демоа. — Но го видях. Оцелелия. Той беше — висеше в небето, обгърнат от сияние. Въздухът трептеше от разноцветни вълни, земята се тресеше и хълмовете и планините се променяха и се местеха. Той дойде. Точно както предсказа Сейзед.
	— Сейзед? — възкликна Дух. — Къде е той?
	Демоа поклати глава.
	— Не зная, лорд Дух.
	Дух се огледа. Отворите бяха подредени в кръг. Той закрачи през високата трева — следван от Белдре — към центъра на кръга.
	Подухваше лек ветрец и превиваше тревите, сякаш по тях преминаваше вълна. Хам и Бриз забързаха след тях. Хам носеше дете в едната си ръка, а с другата бе прегърнал жена си.
	Дух спря и вдигна ръка, за да предупреди останалите. Всички пристъпиха напред предпазливо. Пред тях, сред зелената трева, имаше… нещо. Нещо като трева, но не беше трева, не беше и храсти. Растеше от земята и най-отгоре, на връхчетата, имаше ярки симетрични листенца. Приличаха на преобърнати камбанки, разтворени към слънцето. Сякаш посягаха към светлината и пиеха жадно от нея.
	— Колко е красиво… — прошепна Белдре.
	Дух пристъпи между растенията. „Цветя — помисли си; позна ги от рисунката, която носеше Вин. — Най-сетне мечтата на Келсайър се сбъдна“.
	Сред цветята откри двама души. Вин лежеше облечена с обичайното наметало, риза и панталони. Елънд бе с яркобялата си униформа и с пелерина. Държаха се за ръце.
	И двамата бяха мъртви.
	Дух коленичи до тях.
	Огледаха телата, с напразната надежда, че двамата са живи.
	Малко встрани Дух видя и нещо друго — голяма подвързана с кожа книга.
	Взе я и я отвори на първата страница.
	„Аз, за зла участ, съм Героят на времето“ — пишеше там със ситни, внимателно изрисувани букви. Почеркът му беше познат. Докато прелистваше страниците, отвътре изпадна листче. Дух го вдигна. От едната страна имаше избеляла рисунка на цвете — същата, за която се бе сетил преди малко. От другата — бележка, написана с познатия почерк:
	„Дух — пишеше там, — опитах се да ги върна, но изглежда възстановяването на телата не води и до връщане на душите. Предполагам, че с времето ще започна да се справям по-добре. Но бъди спокоен, разговарях с нашите приятели и те са напълно щастливи там, където са. Предполагам, че са си заслужили почивката.
	В тази книга има кратко описание на събитията, довели до умирането и възраждането на този свят, заедно с някои мои научни, философски и исторически разсъждения относно това, което се случи. Ако погледнеш надясно, ще откриеш в тревата още няколко книги. Всъщност доста повече от няколко. В тях дума по дума са описани всички познания, които се съдържаха в моите металоеми. Нека тези знания от миналото не потънат в забрава.
	Предполагам, че построяването на този свят ще е трудно — но все пак по-лесно, отколкото да се живее под гнета на лорд Владетеля или да оцелееш, когато Гибелта се опитва да унищожи света. Сигурно ще се изненадаш колко много хора са успели да избягат в скривалищата. Рашек е подготвил старателно този ден. Той е страдал много от ръката на Гибелта, но е бил добър човек, с благородни намерения.
	Ти се справи добре. Знай, че съобщението, което прати по капитан Горадел, в края на краищата спаси всички ни. През следващите години хората ще се нуждаят от водач. Съвсем естествено е да поглеждат към теб. Съжалявам, че не мога да присъствам лично, за да ти помагам, но знай че ще съм… наблизо.
	Направих те Мъглороден и излекувах уврежданията, които си нанесъл на тялото си с твърде продължителната употреба на калай. Надявам се, че нямаш нищо против. Всъщност беше по молба на Келсайър. Смятай го за прощален подарък от него.
	Наглеждай ги вместо мен.
	А, и още нещо. Все още има два непознати никому метала. Поразрови се и виж дали ще можеш да ги откриеш. Мисля, че ще те заинтригуват“.
	Дух вдигна глава и се загледа в странното пусто синьо небе. Белдре дойде и коленичи до него, надзърна в бележката и го погледна въпросително.
	— Изглеждаш угрижен.
	Дух поклати глава.
	— Не — рече той, сгъна бележката и я прибра в джоба си. — Не съм угрижен. Всъщност мисля, че сега вече всичко ще е наред. Най-после.


	Ars Arcanum

	_Допълнителни авторови бележки за всяка глава в тази книга заедно с нередактирани сцени и подробна информация за света можете да откриете на адрес www.brandonsanderson.com_



	Кратка справочна таблица на металите
	| Метал | Аломантична сила | Ферохимична сила | Хемалургична сила 
	| Желязо | Притегля близки метали | Съхранява физическа тежест | Отнема човешка сила 
	| Стомана | Тласка близки метали | Съхранява физическа бързина | Отнема аломантични физически способности 
	| Калай | Подсилва сетивата | Съхранява сетивност | Отнема човешка сетивност 
	| Пютриум | Подсилва физическите способности | Съхранява физическа сила | Отнема ферохимични физически способности 
	| Месинг | Успокоява (потиска) чувствата | Съхранява топлина | Отнема ферохимични умствени способности 
	| Цинк | Възбужда (разбунва) чувствата | Съхранява мисловна бързина | Отнема човешка емоционална сила 
	| Мед | Прикрива аломантични пулсации | Съхранява памет | Отнема човешка умствена сила 
	| Бронз | Разкрива аломантични пулсации | Съхранява бодрост | Отнема аломантични умствени способности 
	| Алуминий | Разрушава всички аломантични запаси | Неизвестна | Отнема аломантични подсилващи способности 
	| Дуралуминий | Подсилва следващия разпален метал | Неизвестна | Неизвестна
	| Атиум | Вижда бъдещето на другите | Съхранява възраст | Отнема аломантични времеви способности 
	| Малатиум | Вижда в миналото на другите | Неизвестна | Неизвестна 
	| Злато | Вижда в собственото минало | Съхранява здраве | Неизвестна 
	| Електрум | Вижда собственото бъдеще | Неизвестна | Неизвестна 



	Имена и термини

	__Аленди:__ личност, завладяла света преди хиляда години, във времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Вин открива дневника му в двореца на лорд Владетеля и в началото смята, че той е станал лорд Владетеля. По-късно се разкрива, че е убит от своя слуга Рашек, който заема мястото му. Аленди е бил приятел и протеже на Куаан, териски учен, който вярвал, че Аленди може да е Героят на времето.

	__Аломантия:__ тайнствена наследствена сила, при която в тялото се изгарят метали, за да се добият специални умения.

	__Аломантични метали:__ съществуват осем основни аломантични метала. Те са разпределени по двойки, съставени от чист метал и неговата сплав. Могат също така да бъдат разделени на две групи от четири вътрешни метала (калай, пютриум, мед и бронз) и четири външни (желязо, стомана, цинк и месинг). Открай време се предполага, че има само още два аломантични метала — злато и атиум. Но откриването на сплавите на златото и атиума разширява аломантичните метали до дванайсет. Откриването на алуминия и дуралуминия довежда броя им до четиринайсет.

	__Аломантични пулсации:__ сигнали, издавани от аломант, който гори метали. Само друг аломант, горящ бронз, може да „чуе“ тези пулсации.

	__Алриане:__ единствената дъщеря на лорд Ашуедър Сет. Има романтична връзка с Бриз.

	__Алуминий:__ някога познат само на Стоманените инквизитори, този метал — след разгаряне — изчерпва всички останали аломантични запаси.

	__Амаранта:__ една от любовниците на Страф Венчър. Билкарка.

	__Атиум:__ странен метал, който се е добивал в Хатсинските ями. Събира се в малки геоди, оформящи кристални жили в кухини под земята.

	__Ашуедър:__ малкото име на лорд Сет.

	__Бавнобързеца:__ прозвището на благородник от Фадрекс. Има прилика с прочут разказвач.

	__Белдре:__ сестрата на Куелион.

	__Благодат, кандра:__ всяка кандра е получила по една от четири сили от лорд Владетеля. Те са Благодатта на Силата, Благодатта на Присъствието, Благодатта на Съзнанието и Благодатта на Стабилността.

	__Боксинг:__ разпространено название на имперската златна монета. Името произхожда от рисунката на гърба на монетата, на която е изобразен Кредик Шау — дворецът на лорд Владетеля.

	__Брезова отвара:__ често използвана отрова.

	__Бриз:__ Усмирител от групата на Келсайър, впоследствие съветник на и дипломат при Елънд. Смята се, че е полускаа като останалите от групата на Келсайър, но всъщност е чистокръвен благородник, принуден от малък да търси убежище в подземния свят. Има романтична връзка с Алриане Сет.

	__Бронзови пулсации:__ друго название за аломантичните пулсации.

	__Валет Реноа:__ име, с което се представя Вин при посещенията си в двора в дните преди Рухването.

	__Ведльо:__ териски старейшина.

	__Възнесение (на лорд Владетеля):__ Възнесението е понятие, с което се описва какво е станало с Рашек, когато задържал силата при Кладенеца на Възнесението и станал лорд Владетел. Освен това понякога се използва във връзка с Вин, тъй като направила нещо подобно, макар че освободила силата, вместо да я използва.

	__Герой на времето:__ предсказан от пророчества спасител на терисците. Смята се, че ще дойде, ще вземе силата от Кладенеца на Възнесението и няма да я задържи за себе си, за да спаси света от Дълбината. Аленди е бил обявяван за Героя на времето, но бил убит, преди да завърши пътуването си. Вин тръгва по стъпките му и стига по-далече, като взема силата и сетне я освобождава. Оказва се обаче, че пророчествата са лъжливи — променени така, че да позволят на Гибелта да избяга от затвора (виж Гибелта).

	__Гибелта:__ древен териски бог. Гибелта представлява силата на разрушението, ентропията и разпада на света. Навремето затворена при Кладенеца на Възнесението, Гибелта е освободена неволно от Вин. Силата на Гибелта не е завършена и тя въздейства на света подмолно, като шепне в главите на своите слуги или променя текстове в древни писания. Не може да променя изписано върху метал.

	__Главорез (аломант):__ Мъглив, който гори пютриум.

	__Гнеорндин:__ единственият син на Ашуедър Сет.

	__Горадел, капитан:__ войник от Лутаделския гарнизон. Горадел охранява двореца, когато Вин решава да проникне в него и да убие лорд Владетеля. Вин го убеждава да премине на нейна страна и по-късно той пуска Елънд в двореца, за да се опита да я спаси. Впоследствие е взет в охраната на Елънд.

	__Горене (аломантично):__ процес на изразходване и използване на металите в стомаха на аломанта. Първо разтворите трябва да бъдат погълнати, след това метаболизирани, за да може да се използва силата им.

	__Горящите земи:__ пустини в покрайнините на Последната империя.

	__Гражданина:__ другото название на Куелион (виж Куелион).

	__Демоа, генерал:__ офицер в армията на Елънд, прочут с вярата си в Оцелелия.

	__Джанарл, крал:__ бивш заместник-командир на Страф Венчър, той е принуден да се закълне във вярност към Елънд Венчър. Управлява Северната област.

	__Джастис Лекал:__ Наследник на Къща Лекал, бивш приятел на Елънд. В компанията на Телдън тримата често говорят за политика и философия. Джастис събира армия от колоси и я повежда срещу Лутадел по време на обсадата, започната от Страф и Сет, но сетне изгубва контрол над тях. Елънд екзекутира Джастис заради смъртта и разрушенията, които е причинил.

	__Докс:__ съкратено от Доксон.

	__Доксон:__ дясна ръка на Келсайър, неофициален водач на групата му след неговата смърт. Загива при обсадата на Лутадел.

	__Дуралуминий:__ аломантична сплав на алуминий. Дуралуминият представлява смес от алуминий, мед, манган и магнезий. Когато аломант разпалва дуралуминий, следващият метал (или метали), които разгори, получават експлозивна сила с цената на изгарянето на всички тези метали в тялото на аломанта.

	__Дух:__ Калаено око в групата на Келсайър. Най-младият член на групата, Дух е само на петнадесет, когато пада лорд Владетеля. По заповед на други членове на групата той избягва от Лутадел преди падането му, но е измъчван от остро чувство на вина, задето го е сторил. Понастоящем е съгледвач и шпионин на Елънд, пратен в Ортьо, за да събира сведения за бунтовниците в този град.

	__Дълбината:__ митично чудовище или сила, заплашвала земята преди възкачването на лорд Владетеля и основаването на Последната империя. Лорд Владетеля твърди, че я победил, когато се Възнесъл, но по-късно се разкрива, че Дълбината са мъглите и че лорд Владетеля не ги е победил, а само ги е задържал. Дълбината настъпва отново, мъглите все повече покриват земята и това води до унищожаване на посевите.

	__Дърпач (аломантичен):__ Мъглив, който гори желязо.

	__Елънд Венчър:__ император на Новата империя, съпруг на Вин Венчър, Мъглороден и учен.

	__Железни очи:__ прякорът на Марш, преди да стане инквизитор.

	__Желязно дърпане:__ Придърпване на метал, когато аломантът гори желязо. Дърпането е прилагане на сила върху метала, при което той бива теглен право към аломанта. Ако железният предмет, наричан още котва, е по-тежък от аломанта, той или тя се премества в посока към металния източник.

	__Задимител (аломант):__ Мъглив, който гори мед.

	__Изблик (аломантичен):__ извличане на допълнителна сила от аломантичен метал за сметка на неговото по-бързо изгаряне.

	__Извличане (ферохимично):__ изтегляне на сила от ферохимичен металоем. Сходно е на термина „горене“, използван от аломантите.

	__Изгасяване (аломантично):__ преустановяване горенето на аломантични метали.

	__Инквизитор, Стоманен:__ група странни жреци, които служат на лорд Владетеля. В главите им са забити стоманени клинове, но по някаква причина те не умират от това. Инквизиторите са фанатично предани на лорд Владетеля и използват аломантичната си сила главно за преследване и изтребване на скаа с аломантични способности. Притежават някои от уменията на Мъглородните, получени чрез хемалургия, както и някои други умения.

	__Йеден:__ член на групата на Келсайър и водач на скаа бунтовниците. Загива при битката с лорд Владетеля.

	__Йомен, лорд Арадан:__ принудител в Ортьо, политически противник на Сет. Служител на Отдела по снабдяване към Стоманеното министерство. Йомен взема властта във Фадрекс — и в царството на Сет, след като Сет тръгва срещу Лутадел.

	__Калаено око:__ Мъглив, който гори калай.

	__Кандра:__ раса от странни същества, които могат да поглъщат мъртвото тяло на човек и да го възпроизвеждат със собствена плът. Те съхраняват костите на човека, когото имитират, и ги използват в строежа на тялото, тъй като кандра нямат собствен скелет. Родени шпиони, те служат на хората чрез Договори — които се купуват срещу атиум. Кандра са безсмъртни (виж също Родината и Поколения).

	__КанПаар:__ водачът на Второто поколение кандра.

	__Кеймън:__ бивш главатар на бандата на Вин. Суров човек, който често я бие. Кеймън е низвергнат от Келсайър. Впоследствие Инквизиторите го убиват.

	__Кел:__ съкратено от Келсайър.

	__Келсайър:__ най-прочутият водач на разбойническа група в Последната империя, създал бунтовническа армия от скаа и свалил лорд Владетеля, при което загива. Мъглороден и първи учител на Вин. Смъртта му поражда възникването на религиозно учение, известно като Църквата на Оцелелия.

	__Кладенецът на Възнесението:__ Историческо място за концентриране на огромна сила, до което трябва да отиде предсказаният Герой на времето, за да може да се сдобие със силата, необходима за да победи Дълбината. Вин открива, че се намира под Кредик Шау в Лутадел (макар че винаги се е смятало, че е в Териските планини). Разположено е в дълбока пещера, заредена с храна и припаси (Виж също Пещери-складове).

	__Кладент:__ истинското име на Клъбс.

	__Клипс:__ популярно название за имперската медна монета в Последната империя. Медните монети често се използват от Мъглородни и Монетомети за скачане и атака.

	__Клис:__ жена от Лутаделския двор, която Вин познава. По-късно се разкрива, че е наемница за събиране на информация.

	__Клъбс:__ Задимител от групата на Келсайър, чичо на Дух, генерал от армията на Елънд. Убит от колосите при обсадата на Лутадел.

	__Колоси:__ раса воини-чудовища, създадена от лорд Владетеля и по-късно използвана от него за завладяване на света.

	__Котва (аломантична):__ термин, използван за обозначаването на метално парче, от което аломантът се Тласка или към което се Притегля, когато гори желязо или стомана.

	__Кредик Шау:__ дворецът на лорд Владетеля в Лутадел. Превежда се от старотериски като Хълмът на хилядата кули.

	__Куаан:__ териски книжник от времето преди Рухването. Светоносец, първият, който погрешно смята, че Аленди е Героят на времето. По-късно се отмята от това решение и предава бившия си приятел, като наема Рашек да го спре.

	__Куелион:__ управник на Ортьо. Куелион се смята за верен последовател на Оцелелия и се опитва да продължи похода на Келсайър срещу благородничеството. Негова сестра е Белдре.

	__Кхлениум:__ древно кралство, съществувало преди появата на Последната империя. Родна страна на Аленди.

	__Ладриан:__ истинското име на Бриз.

	__Лекал, крал:__ далечен роднина на Джастис Лекал. Крал Аудил Лекал завладява кралството на Джастис след обсадата на Лутадел. Постепенно в кралството се възцарява бандитизъм, започват чести нашествия на колоси.

	__Лестибърнс:__ истинското име на Дух.

	__Ллама, Мъглородни:__ творческата група на Брандън. Мъглородните Ллама горят различни видове растения, за да добиват свръхлламаски сили. На интернет страницата на групата могат да се поръчат фланелки с логото.

	__Лорд Владетеля:__ император, управлявал Последната империя в продължение на хиляда години. Навремето се наричал Рашек и бил териски слуга, нает от Аленди. Той убил Аленди и вместо него отишъл при Кладенеца, където взел силата и се Възнесъл. По-късно е убит от Вин, но не преди да я предупреди, че прави ужасна грешка.

	__Лутадел:__ столица на Последната империя и най-големият град в страната. Лутадел е известен с текстилната си промишленост, ковачниците и величествените цитадели на благородниците. Почти е разрушен по време на обсадата от беснеещи колоси, след което е управляван от крал Пенрод, един от васалните крале на Елънд.

	__Малатиум:__ метал, открит от Келсайър, често смятан за Единайсетия метал. Никой не знае къде го е намерил и защо е вярвал, че металът може да погуби лорд Владетеля. В действителност той дава на Вин ключа, който й помага да срази императора, тъй като позволява на аломанта да вижда сенки от миналото на други хора.

	__Мардра:__ жената на Хам. Не обича да се замесва в дейността на групата, нито да излага на опасност децата от техния брак и по правило страни от останалите членове.

	__Меден облак:__ невидимо прикриващо поле, което се създава около аломант, горящ мед. Когато аломантът гори и други метали освен мед, пулсациите им се скриват от друг аломант, горящ бронз. Терминът „меден облак“ се използва понякога и за Задимител (Мъглив, който гори мед).

	__Мейр:__ жената на Келсайър, приятелка на Сейзед, активна участничка в бунтовническото движение на скаа, преди да загине в Хатсинските ями.

	__МеЛаан:__ кандра от Седмото поколение. Обучена и „отгледана“ от ТенСуун.

	__Металоем:__ метално изделие, използвано от ферохимиците като акумулаторна батерия, в която да се съхраняват различни качества, за да бъдат извличани при нужда. Металоемите носят названията на металите, от които са изработени: стоманоем, желязоем и прочее.

	__Монетомет:__ Мъглив, който гори стомана.

	__Мъгли:__ странни вездесъщи облаци, които се спускат над Последната империя всяка нощ. По-гъсти от обикновената мъгла, те се вихрят и кълбят, сякаш са живи. Точно преди Вин да вземе силата от Кладенеца на Възнесението мъглите се променят и започват да убиват случайни хора, които излизат сред тях.

	__Мъглив:__ аломант, който гори само един вид метал. Те са далеч по-многобройни от Мъглородните. (Забележка: в аломантията човек може да гори или един, или всички метали. Не съществуват междинни варианти с комбинации от по два или три.) Лорд Владетеля и свещенослужителите му винаги са твърдели, че съществуват само осем типа Мъгливи, горящи осемте аломантични метала.

	__Мъгливи духове:__ неинтелигентна раса, родственик на кандра. Мъгливите духове представляват маса от безформена плът, мършоядни са и използват погълнатите скелети за устройство на собствените си тела. В действителност кандра са създадени от тях и ги наричат на своя език „неродените“.

	__Мъглив убиец:__ войник, който не притежава нито аломантични, нито ферохимични сили и е обучен да се бие и убива аломанти.

	__Мъглива треска:__ име, използвано за необяснима болест, която поваля хора, излезли в мъглите. Макар че по-голямата част от изложените на мъглите не страдат, известен процент се разболява. Болестта продължава от няколко дена до две седмици и в редки случаи завършва фатално. След първото си оцеляване в мъглите човек се смята за „имунизиран“ към действието им. Никой не знае кога се появява тази болест, макар че първите сведения са от периода след като Вин взема силата от Кладенеца на Възнесението.

	__Мъглопелерина:__ наметало, носено от много Мъглородни като знак за тяхното положение. Изработено е от множество ленти, съшити отгоре, но пуснати да се веят свободно от раменете надолу.

	__Мъглороден:__ аломант, който гори всички аломантични метали.

	__Неродените:__ виж Мъгливи духове.

	__Новата империя:__ името, което Елънд дава на своето царство, след като отнема властта на Страф и Сет в края на обсадата на Лутадел. Понастоящем Новата империя обхваща Централната и Северната области, с части от Източните и Западните области.

	__Ноорден:__ единственият принудител, избрал да остане в Лутадел и да служи на Елънд.

	__Област (на Последната империя):__ Провинции, на които се разделя империята. Лутадел се намира в Централната област, която се нарича още и Вътрешна област и включва множество различни народности от Последната империя. След Рухването Последната империя се разпада и в отделните области се появяват дребни крале, които завземат властта и започват да воюват помежду си. Елънд владее Централната и по-голямата част от Северната област, както и части от Източните и Южни области.

	__Обсадата на Лутадел:__ термин, използван за нахлуването в Централната област на Ашуедър Сет, Страф Венчър и Джастис Лекал. Завършва, когато Джастис губи контрола над своята армия от колоси, които щурмуват Лутадел. Вин успява да спре армията и я обръща срещу Страф. В последната минута Сет преминава на нейна страна.

	__ОреСюр:__ кандра, наета от Келсайър. В началото на историята е приел облика на лорд Реноа, чичо на Вин. После Договорът му е прехвърлен на Вин. Убит от ТенСуун, който се превъплъщава в облика му, за да се приближи до Вин.

	__Ортьо:__ столица на Северната област, някога седалище на Къща Венчър. Обхванат от бунт, градът е управляван от Куелион, известен като Гражданина. Под града се намира пещера-склад.

	__Освобождаване (ферохимично):__ когато ферохимикът престане да черпи сила от металоема.

	__Отдел:__ подразделение на Стоманените министерства.

	__Оцелелия от Хатсин:__ прозвище на Келсайър, свързано с факта, че той е единственият пленник, успял да избяга от Хатсинските ями.

	__Пазител (териски):__ „Пазител“ е друг термин, използван за ферохимик. В действителност Пазителите са организация на ферохимици, посветила се на откриването и съхраняването на познания и религии, съществували преди Възнесението. Лорд Владетеля ги преследва до почти пълно изтребване, принуждавайки ги да водят таен живот. След Рухването те започват да разкриват и преподават познанията си. Но са преследвани от инквизиторите и по времето на обсадата на Лутадел се смята, че са избити всички с изключение на Сейзед.

	__Палата на Завета:__ най-свещеното място в Родината на кандра.

	__Патресен, лейди:__ благородница от Фадрекс.

	__Пенрод, Ферсон:__ един от най-изтъкнатите аристократи, който остава в Лутадел след Рухването, опитва се да се възкачи на трона и дори успява да го получи вместо Елънд след избори. По-късно приема Елънд за свой император и понастоящем управлява Лутадел.

	__Пещери-складове__: лорд Владетеля оставя след себе си пет скривалища с припаси, разположени в пещери под определени градове. Всяка от тях съдържа метална плоча с местонахождението на следващата пещера, както и кратък съвет от лорд Владетеля. Първата пещера е открита под Лутадел.

	__Поколения (на кандра):__ народът на кандра е разделен на поколения въз основа на периода, през който са били създадени. Първото поколение се състои от родоначалниците на кандра и е все още живо. Лорд Владетеля е позволявал всеки век да се създава по едно ново поколение и те получават названието Второ поколение, Трето поколение и така нататък.

	__Последната империя:__ империя, основана от лорд Владетеля. Името е породено от факта, че след като се смята за безсмъртен, той е уверен, че ще управлява последната империя на този свят, която никога няма да падне.

	__Почерпване (ферохимично):__ извличане на сила от някой ферохимичен металоем. Сходен е на термина „аломантично горене“.

	__Принудител:__ свещенослужител на лорд Владетеля. Принудителите са религиозни фигури, чиновници и нерядко шпиони. Сделки, обещания, уговорки и т.н., на които не е присъствал принудител, не се смятат за законосъобразни и морално обвързващи.

	__Пютриумен юмрук:__ Мъглив, който гори пютриум.

	__Размирител (аломант):__ Мъглив, който гори цинк.

	__Размиряване (аломантичио):__ когато аломантът гори цинк и Притегля чувствата на избран човек с цел да ги възбуди.

	__Рашек:__ териски носач от времето преди Възнесението. Рашек е нает от Аленди, за да му помогне при изкачването до Кладенеца на Възнесението, но не се погажда с него и по-късно го убива, взема силата на Кладенеца и става лорд Владетеля.

	__Реноа, лорд:__ благородник, убит от Келсайър и превъплътен от кандрата ОреСюр. Вин играе ролята на негова племенница под името Валет Реноа.

	__Рийн:__ брат на Вин, който я отглежда и обучава в занаята на крадците. Рийн е груб и безмилостен, но спасява Вин от полудялата й майка и я пази, докато е малка. Убит е от инквизиторите, когато отказва да издаде местонахождението на Вин. Понякога Вин чува гласа му в мислите си и за нея той се превръща в олицетворение на жестоката страна на живота.

	__Родината (на кандра):__ пещерен комплекс, използван от кандра за таен дом. Не е известен на нито един човек освен на лорд Владетеля (който е мъртъв). Изпълняващите Договор кандра имат право на отдих в Родината.

	__Рухването:__ смъртта на лорд Владетеля и падането на Последната империя.

	__Саждиви кратери:__ седем големи вулкана, които са се появили в Последната империя по време на Възнесението. Бълват повече сажди, отколкото магма.

	__Саждопад:__ явление на валеж на сажди от небето в Последната империя, предизвикано от Саждивите кратери.

	__Сатрен:__ град на изток, в който има пещера-склад.

	__Светоносци:__ секта от учени, териски ферохимици, преди Рухването, чийто член е и Куаан. По-късно от нея произхожда Орденът на Пазителите.

	__Сейз:__ съкратено от Сейзед.

	__Сейзед:__ териски Пазител, който се присъединява към групата на Келсайър въпреки волята на сънародниците си и впоследствие помага за събарянето на Последната империя. Има връзка с Тиндуил и след смъртта й изпада в дълбока депресия. Понастоящем е главен посланик на Елънд в неговата империя, назначен от него за трети заместник на трона, в случай че Елънд и Вин умрат.

	__Серанската конвента:__ крепост на инквизиторите, в която Сейзед и Марш откриват последните думи на Куаан.

	__Сет:__ лорд Ашуедър Сет нахлува в Централната област по време на обсадата на Лутадел. Той се опасява, че Страф Венчър ще завладее столицата и съхраняващия се там атиум и същевременно трябва да се справи с размириците в собствената си област. Напуска Фадрекс начело на армия и прави отчаян опит да завладее столицата. Впоследствие се присъединява към силите на Елънд, помага на Вин да победи Страф Венчър и си спечелва място като един от съветниците на Елънд. Макар да е известен като „крал“ Сет, той не управлява земи, тъй като страната му все още се бунтува (Виж също Йомен).

	__Синод (териски):__ върховни водачи в организацията на Пазителите; всички негови представители са нападнати и избити от инквизиторите.

	__Скаа:__ селска прослойка в Последната империя. Някога са били от различни раси и националности, но за хиляда години по време на империята на лорд Владетеля били подлагани на непрестанно потисничество и гонения, вследствие на което се превърнали в обща робска раса. Елънд ги освобождава, когато завзема Лутадел. Мнозина от тях впоследствие встъпват в Църквата на Оцелелия.

	__Стоманено министерство:__ религиозна каста на лорд Владетеля, състояща се от малка група Стоманени инквизитори и по-голям отряд жреци, известни като принудители. Стоманеното министерство е повече от религиозна организация: то е обществената рамка, върху която се гради управлението на империята.

	__Страф Венчър:__ баща на Елънд, крал на Северната област. Столица на кралството му е Ортьо. Загива от ръката на Вин в апогея на обсадата на Лутадел.

	__Съхранението:__ древен териски бог. Съхранението е антипод на Гибелта. Сила на стабилността, на застоя и на приемствеността. Съхранението жертва голяма част от съзнанието си, за да затвори Гибелта при Кладенеца на Възнесението.

	__Татингдуен:__ столица на Териска област, изгорена от инквизиторите по време на преследванията на Пазителите.

	__Теглене (аломантично):__ прилагане на аломантия за Притегляне на нещо — метали с помощта на желязо и човешки емоции с цинк.

	__Телдън:__ стар приятел на Елънд, с когото говорят за политика и философия. Прочуто конте и женкар.

	__ТенСуун:__ кандра на Страф Венчър. ТенСуун е зает на Зейн, за да го използва да шпионира Вин. ТенСуун убива ОреСюр, заема мястото му и се преструва на спътник на Вин. Впоследствие въпреки естествената си наклонност да ненавижда хората започва да я харесва и по-късно предава Зейн — като нарушава своя Договор, — за да й помогне. Заради това свое действие се прибира в Родината, готов да приеме наказанието на своя народ. Той притежава Благодатта на Присъствието, открадната от ОреСюр.

	__Терис:__ провинция в далечния север на Последната империя. Единствената област, запазила името на някогашното си кралство, вероятно в знак на привързаността на лорд Владетеля към тази страна. (Макар че по-късно се разкрива, че съвременното местонахождение на Териска област не съвпада с древните й предели.) Терисците изоставят родината си след нападението на инквизиторите преди година и избягват в Централната област, където Елънд ги приема. Понастоящем обитават територията около Хатсинските ями.

	__Тиндуил:__ териска Пазителка и член на Синода. Има връзка със Сейзед, но загива по време на обсадата на Лутадел. Тя е първият учител на Елънд в изкуството да бъде водач.

	__Тириан, планина:__ най-близкият до Лутадел саждив кратер.

	__Тласкане (аломантично):__ прилагане на аломантия за Тласкане на нещо — на човешки чувства с помощта на месинг или на метали със стомана.

	__Търсач (аломант):__ Мъглив, който гори бронз.

	__Уелън:__ известен още като Уелс. Един от войниците на Сет, доведен от него в Лутадел по време на обсадата. Уелс е единственият оцелял от голяма група войници, патрулиращи в нощта, когато Вин и Зейн нападат позициите на Сет.

	__Улеите:__ название на потъналите улици на Ортьо. В действителност това са пресъхнали канали. Вместо да ги напълнят наново, жителите ги използват за придвижване из града.

	__Усмирител (аломант):__ Мъглив, който гори месинг.

	__Усмиряване (аломантично):__ когато аломантът гори месинг и Тласка чувствата на друг човек, като ги потиска.

	__Фадрекс:__ среден по размери добре укрепен, град в Западната област. Столица и родно място на Ашуедър Сет. Основен склад на Отдела по снабдяване. След като Сет го напуска, той остава под властта на принудител, известен като лорд Йомен.

	__Фатрен (известен още като Фати):__ скаа, властник от град Ветитан.

	__Федре, лорд:__ скандално известен благородник и мошеник, живял през осмия век от управлението на лорд Владетеля. Бил привързан към канали и котки.

	__Фелт:__ един от шпионите на Страф, човек, който (като повечето служители на Страф) е напуснал Лутадел след Рухването. По-късно преминава на служба при Елънд.

	__Филин:__ известен лутаделски търговец и член на Събора на Елънд.

	__Хаддек:__ водач на Първото поколение на кандра.

	__Хам:__ Главорез от групата на Келсайър, впоследствие капитан на дворцовата охрана на Елънд. Известен с увлечението си по философски загадки и с това, че е облечен с елек независимо от температурата.

	__Хамънд:__ цялото име на Хам.

	__Хатсин:__ виж Хатсински ями.

	__Хатсински ями:__ мрежа от пещери, единственото място в Последната империя, където се добива атиум. Лорд Владетеля използвал в галериите затворници. Малко преди да умре Келсайър разрушава пещерите. Понастоящем дом на терисците.

	__Хойд:__ загадка, чието разрешаване предстои.

	__Чанерел:__ река, преминаваща през Лутадел.

	__Шан Елариел:__ бивша годеница на Елънд, Мъглородна, убита от Вин.


	Brandon Sanderson
	The Hero of Ages, 2008

	__Издание:__
	Брандън Сандърсън. Героят на времето
	Американска, първо издание
	Превод: Юлиян Стойнов
	Редактор: Иван Тотоманов
	Художествено оформление на корица: „Megachrom“
	Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Анна Балева
	ISBN 978-954-665-186-3

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/25110
	Последна корекция: 7 август 2012 в 20:41